/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic

Братя

Елин Пелин


Елин Пелин

Братя

Отец Кирил лежи неподвижно на кревата в тъмния ъгъл на широката си килия и едвам диша. В почернелия иконостас над главата му мъжди кандило и немощната светлина гони по стените неясни сенки.

При умиращия дежурят братята Онуфрий и Игнатий.

Те седят един срещу друг до масата, край кревата, мълчаливо четат псалтира пред една запалена вощеница и от време на време си сипват по чашка ракия от голямото черно шише, което стой пред тях.

В манастира отдавна всичко е заспало. Остър вятър хвучи навън, тропа по прозорците, въвира се в тенекените кюнци на горящата зад вратата печка и изпява странно „Упокой, господи!“ … Тоя таинствен припев за миг задавя сънливите и усърдни молитви на отца Игнатия, който шепне с дебелите си устни:

— Господи помилуй, господи помилуй, гос… ми… гос … ми … луй …

Монахът от време на време повишава гласа си и той се разлива по широката стая като остър, каменен шепот, който пълзи из големите дъсчени долапи, удря се по четирите стени, по пода, по прозорците и пада в мъждивото кандило, което трепти и пращи.

Малкото тяло на стария отец Онуфрий, изгубено в широкото му расо, стой неподвижно и стоварено върху стола като чувалче. Главата му виси над псалтира, но устните му не мърдат и клепките на очите му са затворени.

Вятърът по-силно заудря на прозореца и тъжно запя в печката с някакви детски гласове, далечни, като че ли от оня свят: „Упокой, господи!“

Отец Онуфрий вдигна стреснато глава, погледна отца Игнатия и попита:

— Кво каеш?

— Ти спиш ли? — изгледа го под вежди отец Игнатий.

— Стори ми се че ме извика — разтърка сънлива очите си Онуфрий.

— Викат те ония с рогата — сопна му се отец Игнатий и продължи да чете.

— Чети по-полека — забележи отец Онуфрий, като посочи с поглед болния.

Игнатий погледна строго и продължи да шепне.

— Слушай, Игнатий, на оня човек там душата му излиза, а ти си му задрънкал над главата като воденица — повтори забележката си Онуфрий.

— Ако излиза, нека излиза, за нейно добро чета. Мислиш, че му е много чиста, нали? И тя е като твоята. Нека се помолим за нея — каза грубо отец Игнатий.

— Ех — въздъхна Онуфрий, — голям скъперник беше… Мислеше, че няма да умре, пък на — часът удари.

Лицето на отца Онуфрия стана тъжно и замислено. Отец Игнатий престана да шепне. Настана продължително мълчание.

— Водаа, водица! — простена болният като из гроб и костеливата му ръка увисна на леглото като отсечена.

Двамата калугери се изправиха и се погледнаха, като че се питаха какво да правят. Върху стената зад тях се изправиха двете им тъмни сенки и застанаха неподвижно, сякаш чакаха заповеди. Кандилото замижа силно и отведнаж погледна пак. Долапът тайнствено скръцна. Вятърът заудря на прозореца и в тръбите на печката пак запяха ония далечнй блуждаещи детски гласове. В килията стана страшно. Като че ли невидими крадци влязоха и бързо се разтарашуваха.

Отец Игнатий турна пръст на устните си и произнесе тайнствено:

— Смъртта е дошла!

— Водица! — простена пак болният и се обърна към братята. По лицето му, бяло и отпаднало, се четеше досада и усилие да проговори още веднаж. Бялата му като сняг брада трепереше, устните му се мърдаха.

Отец Игнатий му подаде чаша с вода. Болният изпъшка, обърна лицето си към стената и не иска да пие.

— Не е научен на вода, сиромаха — засмя се отец Онуфрий беззвучно.

Двамата се наведоха над леглото и се ослушаха дълго.

— Диша — рече отец Игнатий.

— Гасне му свещта вече — каза отец Онуфрий и като притури: — тоя човек имаше парици — погледна значително отца Игнатия.

— Имаше — потвърди замислено Игнатий. Онуфрий се наведе до ухото му и каза тихо:

— Не може ли да го препипаме?

— Нека умре — отговори отец Игнатий и тури пръст на устата си.

Двамата седнаха пак на масата. Отец Игнатий зачете, отец Онуфрий подпря глава на ръце и се замисли.

В килията пак се понесе таинствен шепот на четящи устни. Сенките пак немирно забягаха по стените. Вятърът пак запя в печката.

— Дълга нощ, бре! — въздъхна отец Онуфрий. — Как ще се прекара!

— Уморих се! — погледна го отец Игнатий, като затвори псалтира и взема картите, които стоеха на масата.

— Да ги ударим ли?

— Бре! — плесна ръце Онуфрий — ами защо мълчиш?

И лицето му се засмя.

Отец Игнатий сипа по чаша и хвърли картпте.

— Сечи!

Онуфрий възпретна широките ръкави на расото си и пое картите.

В дълбокото манастирско мълчание на килията се чуха състезателните ръмжения на играчите и ударът на картите, които плющяха на голата маса като едри, редки капки дъжд пред буря.

Вятърът се по-настоятелно биеше в прозореца. Невидимите блуждаещи сиротински гласове пак запяваха в печката своето „Упокой, господи“ и се разнасяха, задавяха и умираха.

— Вода, водица! — простена с изсъхнал глас умиращият, но братята, упоени от ракия и вдадени в играта, не го чуха.

— Вода! — повтори отец Кирил и в гласа му прозвуча ужасът на едно свръхчовешко усилие, победено от смъртта.

Бялата му глава се повдигна от въглавницатаи пад-на пак като отсечена.

— Свърши! — казаха братята, оставиха картите и се изправиха едновременно като автомати.

И като го приближиха, те си казаха нещо шепнешком и почнаха да бъркат под възглавницата и под тюфлека, върху които лежеше мъртвецът. Извадиха едно скъпо кехлибарено цигарило.

— Ах! — въздъхна отец Онуфрий, като го разглеждаше. — Игнатий, дай го на мен!

— Не, аз го намерих.

— Не си пушач като мене.

— Нищо …

И Игнатий го мушна в джеба на антерията си.

— Стой! Кесията!

Двамата приближиха до свещта на масата и с вълнение почнаха да бъркат кожената кесия, която измъкнаха изпод възглавницата.

— Един, два, три … двадесет наполеона.

— Значи по десет…

— Да търсим ли още?

— Стига!

Двамата пак седнаха до масата.

— Каква дълга нощ! — прозина се Игнатий я се прекръсти.

— Хвъргай картите!

— Мой ред ли е?

— Твой …

Играта почна пак.

А нощта вървеше тъмна, мълчалива и таинствена. Вървеше неусетно, тихо и леко. Бурята навън като че ли престана. Из прозорците на килията надникна дрезгавото утро и завари двамата братя, унесени още в играта.

Кандилото над главата на умрелия беше угаснало.

Информация за текста

© 1905 Елин Пелин

Печатан за пръв път във в. Вечерна поща, VI, бр. 1529, 14 ноември 1905, с подзаглавие „Разказ“ и подпис Елин Пелин. На следната година разказът е препечатан в „Литературен сборник на българановците“. Значително преработен, включен в Разкази, т. II, 1911, с, 101–105, и с незначителни поправки в следващите издания на Разкази, т. II. С нови поправки включен в СII1, 1938. — Съвсем наново е написан, с друга развръзка краят на разказа за Разкази, т. II, 1911, който се запазва впоследствие. Първоначалният текст от вестника е възпроизведен в бележките към Събрани съчинения, II, 1958, с. 356–359.

Елин Пелин. Съчинения, том 1 — Разкази 1901–1906, „Български писател“, 1972 г.

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5286]

Последна редакция: 2008-02-06 20:00:00