/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic

Отец Герасим

Елин Пелин


Елин Пелин

Отец Герасим

Отец Герасим се отпусна на пейката и се облегна силно. Върху неговото тъмно, обраснало лице преминаха мечтателни сенки. Младен подскочи леко и откъсна малко клонче от надвесената над главата му върба. Стоичко, който гледаше намусено в земята, махна с ръка да улови една пеперуда, която прехвръкна пред небръснатото му изгоряло от пек лице, но бутна чашата си и разля виното.

Всички се засмяха. Тая случка като че ги опомни и ги откъсна от омаята. Почна се друго действие. Сега те щяха да играят, защото забелязаха, че Цековица поглежда горе от прозорчето.

Кметът напълни с тежката си ръка разлятата чаша от Стоичко и каза:

— Сега да пием. Ха наздраве!

И като вдигна чашата, очите му се обърнаха нагоре. Но там нямаше никого.

— Наздраве! — каза отчето.

Всички се чукнаха и изпразниха чашите. Младен остана безучастен настрана и унесено късаше листата на върбовото клонче.

— Младене, вземи си чашата — викна му отец Герасим.

— Не — каза Младен, като че ли току пробуден. — Не мога да пия.

— Ще пиеш! — каза кметът. — Заповядвам ти да пиеш. Началство съм ти.

И той му подаде чашата.

Младен отпи малко и поиска да я остави.

— Не, ще я изпиеш до дъно — викна кметът.

Младен го погледна, усмихна се и изпи виното до капка. Мълчаливо кметът наля пак чашите, мълчаливо и машинално всички ги изпиха. Не можеше да се поведе разговор. Всеки, вдълбочен в себе си, чувстваше непотребна близостта на другите и всеки, омотан в разбъркани мисли, искаше да задържи в душата си упоителния образ на жената, която току-що беше изчезнала.

По едно време кметът въздъхна тежко, като че изпъшка, и каза с тъга и с насмешка, и някак поверително:

— Видите ли какви жени имат хората… А нашите — мечки непрани!

Той наля само своята чаша и я изпи жадно.

— И не введи нас во изкушение — прибави отец Герасим.

— Дяволско чедо! Нечиста сила! — каза Стоичко.

— Пагубна — прибави отчето и отведнаж се развика: — Бай Цеко, бай Цеко вино донеси!

Цеко донесе вино, като го сложи на масата с широка, мазна усмивка.

Изпиха го бързо и поръчаха още.

— И виното стана по-хубаво — рече кметът цял зачервен и заглади дългите си мустаци.

— Дяволът го благослови — обади се Младен отстрана.

— Май че всички ни благослови — обади се отчето.

Избухна смях. Компанията се оживи. И Стоичко и кметът забравиха бързите си работи. Отчето съблече расото си и остави настрана калимявката си. Младен закачи пушката на върбата и седна при другите.

Задухата над полето се сгъсти и натежа. Някъде в нивите избухна като пламък висок дружен момински смях и угасна. Стоичко погледна нататък и каза:

— Изгубих деня…

После изпи чашата и добави:

— Тя стана каквато стана!

Съвестта го бе зачоплила. Той махна с ръка, като че искаше да пропъди тая муха от мисълта си, и изпи още една чаша. Другарите му се изсмяха високо, а кметът Божил му каза:

— Страх те е от жена ти, Стоичкооо!

— Не е там работата — отвърна малко натъжено Стоичко, па скочи отведнаж, удари с юмрук на масата и извика:

— Вино да се донесе! Вино искам. Да става каквото ще!

Цеко скокна от масата и влезе тичешком в кръчмата.

Отец Герасим дигна глава и отведнаж запя:

Хоро играе пред манастира,
калугер гледа от манастира,
па на момите тихом говори:
— Проклети да сте две малки моми,
що не зяпахте два дни по-рано,
доде не бях се покалугерил,
покалугерил, душа покаял…

Гласът се разнесе нежен, мелодичен, сърдечен. Всички го слушаха усмихнати. Малкото прозорче отгоре се отвори. Цековица се облегна на него и изслуша песента също усмихната.

Когато отчето свърши, кметът го удари по рамото и извика:

— Браво, отче. Хубав човек си! Защо си си почернил душата? Ха да те оженим!

Цековица се изсмя високо отгоре. Всички обърнаха очи към прозорчето. Отец Герасим замечтано притвори очи и без да й каже нещо, пак запя:

Не ми се сърди, невесто,
невесто, първа изгоро,
че тая вечер и вчера
късно се в къщи прибирам,
пиян-залян се завръщам…
Завчера, във неделята,
във друго село отидох
стари акрани да видя.
Там срещнах булче хубаво,
слънце не беше — стопи ме,
вино не беше — опи ме…

Той пееше тихо, провлечено и мечтателно. Всяка дума се късаше от сърцето му, стоплена от искреност, заразяваше, увличаше и будеше в душите на слушателите му мека и сладка тъга по нещо мило, безвъзвратно изгубено, много желано и никога непостигнато.

— Ех! — простена с дълбока въздишка кметът, когато отец Герасим свърши и удари възторжено с юмрук по масата.

Цековица слезе и застана пред вратата на кръчмата.

— Отче, повторете тая песен. Много ми хареса — каза тя.

— Тая песен знам от малък — каза отчето. — По нашето село из Тракия скиташе един интересен човек. Никодим се казваше. Свиреше на гусла и пееше. Песните сам си ги правеше. И тая песен е негова. Чуден глас имаше тоя човек, но беше пропаднала личност. Беше се увлякъл по една циганка. Хубавица една. Зарязал беше дом, жена, деца и скиташе по селата да пее и да пие по кръчмите.

— Хубава песен — каза Цековица — Изпейте я пак, отче! И вие пеете хубаво. Много хубаво.

Тия ласкави думи паднаха като милувка в душата на отец Герасим и по лицето му мина приятен свян. Кметът и Стоичко подпомогнаха молбата на Цековица с любоугодие към нея и с малко скрита завист към калугера. Той изпи чашата си и запя пак.

Цековица седна пред вратата на ниско трикрако столче, унесена, с втренчени към калугера очи. Кметът, Стоичко и Младен не отделяха очи от нея. Песента на нейната хубост вълнуваше душите им като песента на монаха. Едната будеше желания, на които другата плетеше венци, и тия бедни мъже, пияни от вино, падаха в забрава и се чувстваха герои на небивал празник, който няма свършек.

При последните думи, които изпя високо, отец Герасим вдигна ръце, сви юмруци и ги сложи тежко на масата.

— Интересен беше тоя Никодим — каза той, още непоел дъх, за да не отбие вниманието от слушателите си. — Приятен, гласовит, умен, а целият си живот бе заложил за една циганка. Падаше и малко иманяр. Разправяха, че изкопал едно гърне старо злато. Стопил го цялото и направил на циганката гердани, гривни, цели златни пантофки.

— Трябва да е била много хубава — обади се Цековица.

— Много, много хубава!

— Виждал ли си я? — попита пак Цековица.

— Не, но игуменът на манастира, където бях тогава, казваше, че такава хубост веднъж се ражда на земята.

— Ей! — едновременно възкликнаха кметът и Стоичко.

— Но аз не мисля така — продължи монахът. — Бог често праща хубави жени на земята за насърчение и благословия на живота.

Той погледна многозначително Цековица, тя разбра и се усмихна.

— Речи да не плесенясуват мъжете — каза кметът.

Цековица се изсмя високо. Белите й зъби украсиха пленително тоя кокетен смях.

— Като е така, отче, нека това кило вино да изпием за хубавите жени — каза кметът и напълни поред чашите. — И булката ще пие с нас. Заповядайте, госпожо.

— На такава весела компания не мога да откажа — каза Цековица и пое чашата, която кметът й подаде, като стана прав и се поклони.

— До дъно! — вдигна той високо чашата.

— До дъно! — казаха всички.

Настана вдъхновено оживление. Упоените от хубавата жена сърца се отвориха и жадни от желание, подбуждани от смешни надпреварвания, удариха на вино и веселба. Но смехът им не беше чист. От него идеше винена пара и дебнеше скрито съревнование между мъже.

Цеко донесе тава печено месо и цяла шепа зелени люти пиперки от малките. Това разпали повече жаждата. Стоичко и кметът, които толкова бързаха, загрижени за работата си, се разположиха като тежки търговци и забравиха горящите от слънцето ниви, които ги чакаха. Всички ядяха, пиеха, шегуваха се и отрупваха с приятелство любезния бай Цеко, който им стана другар на масата. Той хитро се пазеше от виното, като пиеше по глътчица, но умело поддържаше огъня. На масата се слагаше вино кило след кило. Те говореха, викаха, млящеха, размахваха ръце, разливаха чашите, смееха се високо. Отец Герасим, който отначало бе въздържан, се увлече и му отпусна края. Той изпя още няколко песни, но те звучаха вече пиянски и не трогваха никого.

Цековица изчезна неусетно и се качи пак горе. Но тя остави съблазнителните си меса в пияните мозъци. Нейната тайнствена сила ги владееше всецяло. Съблазънта, която идеше от нея, трепереше над тия разгуляни души като лятна мараня над полето и под нейната нечиста сила зрееха и се ронеха гъстите ниви на потайни човешки желания.

А времето минаваше и денят полека-лека си отиваше. Сенките на върбите прехвърлиха шосето и полазиха по стърнищата. Мекият лазур на небето се вдигна по-високо и далечните планини, които го заграждаха, се покриха с прозрачна и тънка люлякоморава омара. Гургулици долетяха отнякъде и накацаха по пясъците край реката. Ястреб се закова във въздуха дълго трептя и падна като камък някъде в нивите. Чарда говеда, които пасяха далеко, почнаха да прииждат към реката. Спокоен и равномерен ек от звънци откъслечно обаждаше за края на деня. Куп жетварки с весели песни минаха по пътя зад реката. Те напущаха нивите и се връщаха към селото.

Младен, който мълчаливо стоеше малко настрана от компанията и вече не пиеше, вдигна глава, ослуша се в песните, скокна, грабна пушката си, която висеше на върбата, и без да каже нещо, бързо тръгна по гласа.

— А-а, тоя дявол усети нещо. Чу момите и рипна. По гласа позна някоя — рече Стоичко.

— Младене, къде? — викна строго кметът по него.

— Към кукурузите. Гледам, добичета минават.

— Не добичета, ами момичета видя ти, приятелю — каза кметът със снизходителна доброта.

— Младенчо — викна отец Герасим, — върни се, да си ходим заедно. Както съм сега, не мога да отида до манастира без подпирач.

— Добре, добре — обади се Младен и се мушна из върбалака.

— Дръж се, отче. Не ме срами. По-млад си от нас.

— Много пих — каза отчето и увиси безсилно глава.

Свечери се. Денят дохожда бавно, но си отива бързо. Слънцето се наклони силно над хоризонта и почервеня.

— Разсърди се нещо — изсумтя отец Герасим, като погледна.

— Утре пак ще ни пържи — каза Стоичко.

Духът беше отпаднал. Компанията се умърлуши. Кило вино стоеше на масата недопито. Цеко отиде да полива градината. Цековица потъна в земята. В кръчмата шеташе момчето само.

Жътвари на малки групи минаваха по пътищата към Щетино и здрачът полека-лека ги попиваше.

— Да си ходим — каза още веднъж кметът и стана.

— Прав си — отговори безсмислено Стоичко и също стана.

Отец Герасим облече расото и наложи калимявката.

Отнякъде дойде Цеко и с прекалена любезност се извини, че поради някаква работа ги оставил за малко.

— Вие пак заповядайте. Друг път ще се отсрамя по-добре. Сега ще прощавате.

— Ти сега, бай Цеко, ни дай сметката, да се разплатим, че да ходим. Закъсняхме.

— За сметката лесна работа. Като дойдете друг път, ще я уредим.

— Не, сега, сега, бай Цеко.

Цеко извади някаква книжка и с едно моливче колкото муха, дълго писа и пресмята. Докато се разплащаха, момчето доведе кончето на кмета. Но като тръгнаха, кметът не се качи, а го поведе и тръгна пешком заедно с другите. Бай Цеко ги изпрати по щетинския път до моста зад ханчето и се върна.

Тримата тръгнаха бавно и някак неохотно в потайния мрак. Краката им не ги държаха, стъпките им не бяха сигурни. Те се люшкаха насам-натам и се блъскаха. При моста ги посрещна Младен. Отец Герасим се хвана за ръката му.

Клатушкайки се в тъмното и в несвързан пиянски разговор, те поеха за Щетино.

Информация за текста

© Елин Пелин

Сканиране: noisy

Разпознаване: karolla, 2010

Корекция: scrbl, 2010

Издание:

Елин Пелин. Повести и разкази

„Български писател“, София, 1968

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/18165)

Последна редакция: 2010-11-14 12:00:00