/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic

Щетинското ханче

Елин Пелин


Елин Пелин

Щетинското ханче

Беше по жътва. Слънцето, спряно в синевината на дълбокото лятно небе, пламтеше. Над равното шопско поле, легнало от Вакарелските баири до Витоша и от Мургаш до Лозенските височини, трептеше мараня като над пещ. Навред по тая тежка задуха мълчаливо и с упорен труд се събираше житото. По нивите бяха се пръснали работници като едри странни птици, прекъснали небесния си път и паднали от висинето да търсят храна. Те се навеждаха и изправяха с някаква богомолна ритмичност и гладно кълвяха по тежко дишащата гръд на земята. По жълтите стърнища се редяха дълги кръстци снопи, по ливадите се тълпяха едри купи сено. По пътищата се движеха тежко натоварени коли.

Беше тихо като в черква. Само от време на време някъде се подемаше уморена песен на жътварка, извиваше се благодарствено и заглъхваше в маранята без смях и без отпявка. Настъпваше дълго и напрегнато затишие, през което сякаш се чуваше как падат жертвено отжънатите ръкойки. Под бездънното небе, сред което гореше палещото слънце, се извършваше светото тайнство на жътвата. Творецът, благославящ висинето, с пръст на уста даваше знак за мълчание. И цялото поле, рекичките, които го пояха, дърветата, които го красяха, пръснатите по него селца слушаха в смирено безмълвие великото богослужение.

Широкото шосе, което излизаше из града и се простираше през полето успоредно с планината, беше пусто и безлюдно. Пясъчната му настилка, нажежена от слънцето, се белееше в безучастно очакване. Старите върби, които се редяха от двете му страни, бяха посивели от прах, зажаднели за влага, омърлушени и унили като войници, връщайки се от поход. Дрипавите им сенки грозяха белизната на пътя като хвърляха обгорели парцали.

На самото Щетинско ханче край шосето се не мяркаше жива човешка душа и то безмълвно печеше на слънцето новия си керемиден покрив и мътните му прозорци гледаха към пътя тъжно и хладно.

Доскоро това ханче беше развалина, обрасла в бурен, бъз и магарешки тръни, станало обиталище на бухали, кукумявки и таласъми. С неприветливия си вид то плашеше пътника отдалече. Неговият продънен покрив, полусрутените и озъбени стени с опадала мазилка, с изпокъртени врати и прозорци, през които, като през празните очи на череп, гледаше гробищна пустота, неговият разграден двор, по който бе изчезнала всяка следа от пътека, и мистериозното убийство, извършено в него, караха хората да го избягват като прокълнато. Господар беше му станал голям смок, който живееше в развалините, обкръжен със страхотни легенди, които караха селяните да го избикалят отдалеч.

Сега това страшно място бе възобновено, преобразено и съвсем освободено от пустошта. Сградата бе иззидана, подкрепена, стените измазани и варосани. Нови врати и прозорци даваха угледност и опресняваха картината. Схлупеният по-рано покрив сега бе покрит с червени керемиди и стоеше някак празнично върху зеленото платно на върбовата горичка зад него. Въз половината от това дълго едноетажно здание сега бе направено нещо, което по-рано го нямаше. Издигнато беше второ етажче, стаичка с прозорче към пътя. На прозорчето светеше от чистота бяла дантелена завеска със синя панделка, пред него поличка, а над нея саксии с латинка и босилек. Широкото място пред ханчето за спиране на коли и добитък беше изчистено, подравнено и постлано с жълт пясък. Баталясалият кладенец бе изкопан по-дълбоко, водата му прочистена и осветена. Над иззиданото с дялан камък устие се кланяше като млада булка нова кобилица. Когато вадеха вода, тя се навеждаше и изправяше с тънък млад вик, който канеше любезно към прохладния източник. Старата голяма върба пред вратата на ханчето бе подкастрена грижливо и изглеждаше подмладена. Тя разтваряше клони към пътя с приветствие, като добродушна домакиня, излязла да посрещне гостите. Отстрани до реката, която минаваше наблизо, бе направена градинка, обградена с ниско плетче, насадена с лук, пипер, домати и разни други зеленчуци. През плетчето надничаха високите стъбла на прости селски цветя.

Пущинакът бе изчезнал и нещо ново, нещо празнично, нещо свободно бе създадено и цялото обнадеждено и очаквателно бе обърнато към тоя широк и безкрайно дълъг царски път, по двете посоки на който се движеше благодатен живот.

Сега, в това работно време, шосето беше безлюдно.

На дъсчената пейка, под сянката на върбата, седеше по жилетка новият господар бай Цеко, който с такъв мерак и с такова усърдие бе изличил оттук спомена на запустението и проклятието. Облегнат върху гърба на пейката, цялата му дребна фигура бе обхваната от една неподвижна леност, граничеща с дрямката, и душата му бавно потъваше в онова блаженство, което човек изпитва в пустотата на нищото. Малките му сини очета, скрити под полицата на веждите му, гледаха мързеливо и безпристрастно в далечината, дето се ширеха окосените вече ливади, по които, разпръснати на малки чарди, пасяха селските говеда. Крива ивица от върбаци и елшак очертаваха пътя на реката, чиито намалели води безволно пълзяха надалече към Искъра. По синорите на ниви и стърнища и по зазрелите петна на кукурузите се тъмнееха сенчести корони на сливаци и диви круши като някакви знаци за почивка на погледа. Високо над тях изрядко прелитаха самотни птици и заминаваха бързо като мълчаливи пратеници. По мочурите крачеха загрижени за храната си щърци. Отведнаж по някакъв невидим път из нивите изскочи тънка висока вихрушка, прилична на жена с дете в прегръдките си, издигна се, повлече дългите си поли по зелените още овеси и изчезна. Задухата натежа, тишината се засили и времето като че ли спря мудния си вървеж. Внезапно отнякъде се обади пъдпъдък и като с желязно чукче удари нажеженото затишие.

Бае Цеко се раздвижи, като че се събуди от сън, протегна се и се прозина. Наблизо се чу тропот. Откъм Щетинския път зад ханчето ненадейно изскочи едър селянин, възседнал на пъргаво младо конче отби полека и спря. Цеко скочи пъргаво от пейката, подръпна жилетката си, разпери изненадано ръце и извика приятно учуден:

— А, кмете!

— Добър ти ден, Цеко.

— Дал Бог добро, бай Божиле, и добре дошъл — ухили се широко Цеко.

— Как е работата? Тръгна ли? — запита кметът любезно, с пресилен интерес.

— Полека-лека ще тръгне. С надежда сме, па да видим.

Кметът заразглежда с любопитство наоколо и новото, което лъхаше от всичко, му хареса.

— Хубаво си подредил. Браво!

— Слезни де, слезни да се почерпим — каза Цеко поласкан.

— Бързам. Работа ме чака.

Кметът свали шапка и избърса с ръка потното си чело.

— Страшна жега, бре! Ще изгорим!

— Е, жътва е, хляб се пече, бае Божиле. Слезни де, слезни да се поразхладиш.

— Друг път, друг път, Цеко. Сега много бързам. Можеш ли ми каза колко е часът?

Цеко извади от жилетката си едър топчест часовник и го погледна.

— Рано е още, току-що е преспладнило. Три и половина.

— А! — сепна се кметът и забута кончето.

Цеко улови юздата.

— Не може така, кмете. За пръв път минаваш и да не се отбиеш. Бива ли така? За една минутка макар, ама ще слезеш.

— Много бързам, Цеко. По общинска работа до околийския началник отивам.

— Има време, кмете. Пет километра път е. Почакай да се захлади. Я виж каква е жега…

С една ръка Цеко държеше юздата на коня, а с другата бе се подпрял на седлото и така настойчиво и приятелски се молеше, че кметът не устоя. Поколеба се и слезе.

— Е, така те искам. Сега добре дошъл още веднъж — ръкува се Цеко.

— Хайде да ти е честито, Цеко. Дай боже добри печалби и много консуматори! — изрази се на висок стил кметът.

Поласкан от големите думи, Цеко каза с удоволствие:

— Благодаря ти, кмете, много ти благодаря. С твоята подкрепа и приятелство надявам се да успея.

Той ухилен поведе коня за юздата и се развика.

— Дончо, Дончо, къде си? Ела вземи на човека коня. Вържи го на сянка и му дай сенце!

Отвътре изскочи прислужникът, малко, пъргаво момче с вехти потурки, босо, с остригана до кожа глава, със синя престилка, и се спря пред вратата като зайче.

— Вземи бърже коня, вържи го и му тури сенце.

Момчето отведе коня, а Цеко почна да търка самодоволно ръце пред госта.

— Заповядай, кмете, тука, под върбата, на сянка. Имам хубаво винце. Ще почерпя. И ракийката ми е хубава.

Кметът седна тежко на пейката, пухна силно с уста, свали капа, извади кърпа и почна да бърше лицето си, врата си и широко разкопчаните си гърди.

— Ух!… Ух, че жега, брей!

Той беше висок, снажен, четиридесетгодишен мъж с едра глава, с широко лице, опалено от слънцето и добре избръснато. Възрусата му коса, малко оредяла по средата, беше слепнала от пот на малки разхвърляни кичури. Беше без палто и дебелата конопена риза, опъната под напора на силното му тяло не правеше никаква гънка. През широкия й отвор отпреде се показваха издути космати гърди. Панталоните му, брич от войнишки плат, и високите му ботуши едвам побираха едрите му железни крака. Това, и строгото изражение на лицето му, и важният поглед, който хвърляше някак изпод вежди, издаваха добре душата на бившия фелдфебел.

Цеко бързо изнесе отвътре масичка, после още по-бързо донесе върху табличка две големи чаши вино, седна при кмета и каза с подмилкване:

— Не знам как ще провърви. Похарчих много пари за поправка, а капиталът ми е слабичък.

— Не се отчайвай, Цеко, това шосе е вървище. Три пътя се пресичат тука. Дръж добра консумация прислужвай и се не бой. А на здраве!

Двамата се чукнаха, изпиха до дъно чашите със студено винце и едновременно със замах ги оставиха на масата.

— Добре е! — каза кметът с тон на познавач.

— Чисто ветренско — отговори Цеко и направи препоръчителен знак с ръка.

Слънцето още сипеше огън и мараня над полето трептеше като над жарава. По шосето уморено минаха пътници, мъж и жена. Те поспряха, погледнаха към ханчето и продължиха пътя си. Далече изсвири влак. Диря от бели димни кълба се проточи пред Лозенските баири, постоя и изчезна.

— Тая пущина съсипа това шосе — каза замислено кметът. — Преди нея на това ханче беше денонощно панаир. Коли, коне, хора, глъч, врява, живот… Пари печелеше цинцаринът, пари, пари!

Кметът се опря върху гърба на пейката, отправи замислен поглед нанякъде и почна да разправя какво нещо беше Щетинското ханче едно време, когато нямаше тая пущина железницата:

— Покрай това шосе наред из полето имаше няколко ханчета. Селата са настрана, но във всяко землище имаше. Някои от тях запустяха, пропаднаха. Помогнаха му условията. Главно водата. Реката край него минава. Два пътя се кръстосват тука нагоре-надолу за селата. Средище на цялата околия. От турско време е така било и още в ония времена е правено. Цинцарин го е правил. Някой си Вангел. Подушил хубавото място, направил ханчето и бързо забогатял. Но случило се, някой отвлякъл жената. Разправят, била прочута хубавица, много по-млада от него. От срам и мъка той се пропил. Станал мрачен, не изтърпял позора и един ден го намерили обесен в яхъра. Наследил го осиновеният му сестреник Ташко. И аз го помня него. Той бе оставил бакалницата си в града, дошъл бе тук и поел в ръцете си ханчето. Хитър, спекулант човек, пъргав, предприемчив и жаден за пари, той разви голяма търговия и издигна още повече това място. Пред нищо не му мигаше окото на тоя Ташко. Какво прави, какво чини, подмами селяните от Щетино, пари под лихва даваше, пиене на вересия даваше, полици правеше, надписваше по сметките, оплете здраво хората и им озима имотите. Тия ниви и ливади около ханчето под реката и нагоре зад реката, всичко бе негово, придобито за нищо и никакво. И шосето работеше за него. Денонощно се точеха на една и друга страна като по улей хора, коне, коли, високи брички с големи кочии, натъпкан с пътници и багажи. Всичко се отбиваше тука на това ханче. Минават едни, спрат, починат, хапнат, пийнат и си заминат. След тях други и други. Минаваха лъскави файтони с по два, с по четири, а някога с по шест коня, със звънчетата му, с украшенията му, отива кой знае накъде. Тук спираха изморени пешаци от близки и от далечни места, с непознати носии. Големи кервани от по четиридесет-петдесет коли понякога спираха на почивка. Отпрягаха наоколо по поляната, край реката и тука пред самия хан. Че като запалваха ония ми ти огньове, като подемаха песни! Гъдулки, гайди и кавали засвирваха, хора се завъртяваха. Весело беше и не се усещаше кога се вдигаше нощта. В ранни зори всичко се очистваше, всичко потегляше и отминаваше нанякъде. А на другата вечер пак пълно.

Кметът разказваше бавно, спокойно, някак си мечтателно и тъжно, като че под тая чужда история искаше да скрие някакви лични негови спомени и преживелици. Говореше чисто и като че беше забравил купешките фелдфебелски думи, които обичаше да употребява.

Изведнъж той замълча. Цеко, устремил поглед в очите му, чакаше още.

— История, история има това ханче — потвърди с дълбока въздишка пред тоя поглед кметът. — Ако да можеха да говорят тия стари върби, дето ги гледаш, какви ли работи щяха да ни разкажат…

— После? — запита Цеко, запален от любопитство.

— Живот! — изрече кметът дълбоко философски и обърна поглед към полето, като че не му се искаше вече да говори.

— Ами Ташко? — запита Цеко.

— А, Ташко ли? Ташко трупаше пари. Много хора опропасти и много душици изяде. И не знам от това ли, от какво ли, нещо стана с него. Измени се, помрачи се и се пропи. Казват, че синът му бил причината. Имаше син, млад човек. Яни се викаше. Той живееше в града. Идеше рядко при баща си, стоеше ден-два и пак си отиваше. Идеше за пари. Разюздан младеж, изпуснат човек. Шляеше се насам-нататък и нищо не работеше. От баща си пари теглеше със заплаха и насилие. Даваше му човекът. Боеше се от него и му даваше колкото иска. Големи суми вземаше непрокопсаникът и ги изгуляваше с жени и приятели. Майка му се разболя от мъка и се парализира. Години не излезе от стаята си навън. Една заран ги намериха вътре заклани и двамата като ярета. Страшно нещо. Вътре всичко разхвърляно, сандъците разбити. Разбра се, че бе обир. За пари бе извършена тая работа. Кой, какво — не се узна. Запряха Яни — сина му. Година го държаха в затвора и го оправдаха. Не намериха улики. Ханчето бе затворено и никой не иска да го наеме. Бояха се хората. Изтръпнали бяха от произшествието. Яни почна да идва в село и продаде всичко. Продаде го на безценица. Една нощ някой запали ханчето и всичко се свърши. Както знаеш, това тук години стоя като пущинак за страх на хората…

Цеко слушаше разказа на кмета унесено като приказка и накрай някаква плахост изпълни душата му. И тъкмо се готвеше да каже нещо, един женски глас го извика от горното прозорче с дантеленото перденце и той тичешком изчезна.

Тоя женски глас жарна слабостта на кмета и опомни женолюбеца. Той подигна очи и погледна нагоре. През дантелката на прозорчето се скри бързо гола до лакът бяла, закръглена женска ръка. Нейното мигновено видение изскубна като босилково клонче от душата му прорасналата от самия негов разказ лека тъга. Той позаглади мустаците си, попрокашля се безпричинно и удари по ботуша си с тънката пръчка, която държеше в ръка като камшиче.

Цеко се върна бърже.

— Снощи пристигна фамилията и нарежда горе стаичката — каза той, един вид за извинение, и викна на момчето да донесе две чаши вино.

— Значи фамилиярен сте? — попита кметът с интерес на близък човек.

— Разбира се. От десет години вече. Тя не е от моето село, аз съм от Чемер, тя е от Лалино. Бях шивач в тяхното село и там я намерих. Дюкянчето ми беше до тяхната кръчма, от баща й под наем бях го взел. Той бе заможен човек, обикна ме, пък нямаше и други деца. Само мойта булка му беше. Нареди ме там около него, помогна ми, та бакалница отворих. После ме взема в кръчмата при него, не можеше сам, нещо недъгав беше, болнав. Селяните го не обичаха. Лош характер имаше. И го запалиха. Изгоря му всичко, и дюкян, и къща, и плевник, и хамбар. Всичко, всичко, всичко… И да видиш ти — никой не дойде на помощ да гаси. Какво нещо е народна омраза! Подир година-две и той, и бабата му умряха, а ние с булката отидохме в моето село. Отворих кръчма. Не провървя. Оттук съм минавал много пъти и това ханче, макар и запустяло, ми правеше така някак си впечатление. Реших да го взема и го взех. На път е. Добро място е, селата в околията са състоятелни. Сега надеждата ми е в Бога. Пък и ти, кмете, на твойто съдействие ще разчитам.

— А, разбира се, Цеко… Дадено — отговори кметът разсеяно и шибна ботуша си с пръчката, като погледна към прозорчето.

— Дончо, донеси още по едно вино — извика Цеко на момчето. — Така, кмете, — продължи той мисълта си. — Обичам да съм добре с всички. А първите хора, големите хора почитам. Щетинци ще са доволни от мене.

— Цеко! — викна пак женски глас от прозореца.

Тоя топъл женски глас отново развълнува неуспокоената още топла струйка в душата на кмета.

Цеко пак бързо се изгуби. Кметът удари ботушите си с пръчката и загложден от великата си слабост към жените, стана да се поразтъпче и хвърли поглед към малкото прозорче. Но то беше затворено. Чистата дантелена завеска със синята панделка беше спусната и нежно дразнеше слънцето с белината си. Кметът почна да се разтъпква назад-напред, загложден от любопитство, съвсем забравил бързата работа по която бе тръгнал.

Отведнаж зад него се обади сух мъжки глас:

— Добър ден, кмете!

Кметът се обърна. Към бунара минаваше неговият съселянин Стоичко. Тридесетгодишен шоп с небръснато скоро лице, с потна кирлива риза, широко разгърдена. С излители вече вехти чешири, с боси прашни крака. На рамото носеше сърп, а в ръката тенекиена войнишка матерка. На рошавата му глава стоеше малка проскубана капа.

— Стоичко, ти ли си бе? Къде така? — обади се кметът.

— От вчера ми остана да дожъвам малко парченце долу при моста. Тръгнах да го дожъна и да го вържа до вечерта, па се отбих да налея водица от новия кладенец.

Той сложи матерката на земята, хвана кобилицата на бунара, изтегли вода, пи жадно от кофата, наля си матерката и тръгна.

— Чакай бе, брате, къде така забърза! — извика му кметът. — Ела почини малко.

— Не ми е за почивка, кмете. Работа ме чака.

— Е, де пък толкоз. Ела да пием по чашка и да ти поръчам нещо. Ако видиш Младен полякът нататък по реката, кажи му довечера да ме намери. Ще го пращам с писмо някъде.

— Младен ми се мярна към село. Идеше насам — каза Стоичко и тръгна с кмета към пейката, като разглеждаше подновеното ханче и промяната около него. — Хубаво го наредил пустият му Цеко! Как можа от тоя пущинак такава хубост да излезе… Какво не правят парите!

— Ако нямаш мерак за нищо, парите нищо ти не струват — каза кметът.

Една ръка подигна бялата завеска на прозорчето и оттам надникна младо хубаво женско лице и погледна и се скри. Една гола до лакът ръка спусна отново завесата.

Нещо закова двамата на място. Те спряха, но не се погледнаха. Всеки искаше да запази за себе си очарованието от това видение, което наля кръвта им с такава сладка мъзга и така бързо изчезна.

Двамата селяни седнаха на пейката и помълчаха, за да не разтурат упоителната магия.

— Жена му… — каза кметът, като че продължи някакъв разговор със себе си.

— Коя? — попита с престорена разсеяност Стоичко и погледна хубавото лице на кмета, по което бързи червени петна убиваха бледите и обливаха шията му покрай ушите.

Те замълчаха. Една неясна ревност пропълзи помежду им като студено змийче. По шосето минаха коли, натоварени с прясно сено, и от него се разнесе приятен мирис на ливади. Два тъмночервени мъжкари врабци паднаха като хвърлени от покрива в краката им и се сбиха отчаяно на пясъка. Една врабка уплашено запищя наоколо. Кметът удари ботуша с пръчката си и малките врази избягаха към върбите.

Цеко слезе долу и се здрависа със Стоичко. Иззад ханчето изпъкна Младен полякът — млад, хубав двадесетгодишен момък, с гъвкаво тяло, с походка на сръндак, с ловджийска пушка, провесена на рамото му.

Кметът, щом го видя, не му даде и добър ден да каже, а почна да го гълчи:

— Къде ходиш бе, Младене, къде се губиш? Човек не може да те види.

— Обикалях кукурузите нагоре — каза Младен засрамено и добряшки усмихнато.

— Кой знае по кои моми си лапал вятъра!

Русото, опалено от слънцето лице на момъка светна от по-хубава усмивка. Кадифяната от несъществуващите още мустаци уста трепна.

— Водя отчето — каза той. — Намерих го заспал в ливадите горе при моста.

— Де го бе? — рипна кметът и се накани да погледне по щетинския път.

Но още нетръгнал, насреща му се появи отец Герасим, игуменът на Щетинския манастир, чиито бели здания горе в диплите на планината се виждаха от всяка точка на полето.

Кметът и Стоичко го посрещнаха с разтворени от изненада ръце и с едногласно, продължително радостно и приятелско „е-е-е!“

Приятната среща силно зарадва отчето. Той горещо и със силно друскане пое протегнатите ръце на двамата си приятели и мургавото му лице, обрасло до очи с гъста къдрава черна брада, засия дружески.

Цеко, който не бе влязъл още в голяма близост с тия хора, пристъпи почтително към калугера, сне шапка, целуна му ръка и каза:

— Добре дошъл, отче, добре си дошъл, та да благословиш предприятието ми.

— Да бъде благословено, бай Цеко. Да бъде стократно благословено и добри печалби да ти донесе!

— Цеко, без чашка благословия не хваща — рече Стоичко.

— Разбира се, Цеко, благословията е като дървото, на сухо не лови, трябва да се накваси.

— Сега, сега веднага — засуети се Цеко. — Моля ви, седнете. Заповядайте, отче, тук на пейката или ако обичате, вътре — вътре е чудесна хладнина.

Кметът, Стоичко и Младен заобиколиха отчето. Всички се смееха, запитваха откъслечно, весело, пущаха закачки и се въртяха около калугера, като деца около някое хванато гардже. А той също като хванато гардже се обръщаше ту към тоя, ту към оня, сияещ от усмивка, като чистеше праха от калимявката си и туряше в порядък потните си черни коси.

А Цеко току ги подканяше.

— Ха влезнете вътре на хладнина. Вънка е много горещо.

— Не, по-добре вънка. Под върбата. И там е хладнина — рече кметът и отиде, та седна на пейката, като си избра място, от което се виждаше приветливото прозорче.

Насядаха всички. Отец Герасим извади от джоба си някакво пакетче, увито с кърпа и вестник, сложи го на масата и почна да го развива. Всички любопитно надникнаха.

— Хванах малко риба. Цеко, можеш ли я опражи да хапнем?

— Може, може — каза с готовност Цеко, прибра рибата и бързо влезе вътре.

Стоичко се надигна.

— Ще прощавате, ама бързам. Не мога да остана — работа ме чака.

— А! Да ги нямаме такива! — викна отчето — ще останеш. Работата няма да ти убегне. Ще останеш за компания, да изядем рибата и да пием по чаша, па ще си ходим. И аз имам работа, и аз бързам.

— Останем ли, изгубихме деня, ами да си ходим докато е време. Ще прощавате.

Стоичко стана. Кметът беше се замислил. И той имаше бърза работа, но не му се ставаше. Нещо го задържаше, нещо отслабваше волята му. Пък и и горещината беше страшна. Привечер, като се захлади, ще тръгне. Има време. Младен, който стоеше настрана с почит към по-възрастните и към кмета, неговия началник, чакаше да дойде Стоичко, за да вървят заедно.

В това време по стъблата, която слизаше от горната стая в кръчмата, се чуха леки равни стъпки от чехли и на вратата на ханчето се показа Цековица. Тя надникна навън и бързо пак се върна, без да обърне внимание на четиримата мъже. Като че не ги забеляза. Но тя взе очите им и те не я изпуснаха. Тя възпретна до над лакти кенарените си ръкави, взе от тезгяха голямо синьо кълбо прежда, извади от него два дълги плетачни шиша и като застана пред кръчмата, почна внимателно да ги разглежда. Готвеше се да заплита нещо. Облечена в гъсто надиплен, ясно зелен панагюрски бръчник, ситно набран в кръста, кръгло извит отпред. Белите и нагръдки едвам задържаха силата на едрите й гърди, които с напор разтваряха закопчавката под дантелката, като че искат да изскочат. Над челото й бе лепната гладка, вчесана на път тъмна коса. Над темето я покриваше алено-копринена забрадка, леко вързана, и краищата й заедно с плитките се спущаха до кръста. Белите й кенарени поли, падащи на дипли, бяха поръбени с тънка жълта дантела и под тях стояха леко разкрачени босите й крака, обути в алени чехли. В тия резки бои тя стоеше в хладния полумрак на кръчмата като някаква невиждана, чудно шарена птица, дошла отдалеко, и четиримата мъже я гледаха през широко отворената врата със затаен дъх, омагьосани и мълчаливи, боейки се да я не подплашат.

Това внезапно явление ги заслепи като светкавица и ги замая. Нейната млада налята плът, препълнена с кръв и живот, сияеща от свежест, хубост и чистота, дишаща похот и съблазън, смути ударите на сърцата им. Те стояха сладко упоени и ненаситно гълтаха с очите си това видение, което излъчваше една странна неразгадаема сила, която омагьосва, зашеметява, вълнува и вещае неизвестна съдба.

Изведнъж тя забоде шишовете в синьото кълбо прежда, остави го на тезгяха, обърна се към вратата, спря изненадан поглед към четиримата мъже, престорено учудена, като че ги вижда за пръв път и тръгна към тях леко усмихната. Те се поразместиха смутени и напрегнаха очакващи погледи.

— А-а! Добър ден. Прощавайте, че бях залисана. Заети сме много с нареждането.

Гласът й беше топъл, плътен, възбуждащ и свободен. Дотърча бързо и Цеко, прекалено любезен, и като изтриваше ръце от престилката си, заговори:

— Кмете, да ви запозная с фамилията. От вчера пристигна да помогне да понаредим.

Те наставаха и тя се ръкува с всички. А Цеко бързаше да ги представи.

— Наши хора от Щетино. Това е кметът на селото. Аз си го знам бае Божил — така си му викам. Отец Герасим е игумен на манастира горе.

— Много се радвам — рече Цековица — При вас сме, с вас ще бъдем. Като посвърша работата, ще ида и до селото. И на манастира ще дойда, отче. Чула съм за него.

— Непременно да дойдете — каза отчето, поласкан. — Аз гости обичам.

— Ами тоя момък кой е? — запита тя, като се обърна към Младен. — Какъв е хубавец! Такива ли са момците в Щетино?

— Той е общински поляк — каза кметът, като искаше да вземе от вниманието към Младен и малко за себе си.

— Какви хубави очи има! — каза непресторено Цековица. — Такива ли сте синеоки в Щетино?

— Всякакви има — рече кметът малко завистливо.

А Младен стоеше смутен, засрамен, приятно развълнуван от ласкавите думи на тая жена и от хубавия поглед, който тя бе спряла на него. Той се усмихваше и не знаеше какво да каже.

Цеко донесе рибата. Лъхна раздразнителен мирис на чесън.

— Ох, ох, ох! — примляска апетитно отец Герасим.

— Подлучих я, отче, не знам дали ще ви хареса — извини се Цеко.

— Чудесно, чудесно! Добре си се сетил, Цеко. Хубаво, много хубаво! — примляска с уста отчето и завика: — Вино, вино да се донесе и сядайте. Сядайте, хора, че съм гладен. Заповядайте и вие при нас, булка — обърна се той към Цековица. — Само черна мряна е. Черната мряна, според мене, е най-вкусната риба. Харесвам я повече от пъстървата.

— Благодаря, отче, много благодаря. Аз няма да сядам, че имам много работа, но една рибка ще си взема, че и аз я обичам мряната.

Тя посегна с бялата си ръка и деликатно взе с двата си пръста една рибка.

— Много малко си взема — каза Стоичко, комуто беше криво и неловко, че беше останал без внимание. — Ето тая, най-голямата, — вземете я нея.

Той посегна към чинията, взе за крайчеца на опашката най-голямата мрянка и кавалерски я поднесе с косматата си ръка на Цековица.

Тя внимателно я взе и като хвърли ласкав поглед, го попита:

— Ваша милост от Щетино ли сте?

— Оттам съм — каза Стоичко, малко смутен и някак покорно наведе глада под нейния поглед.

— Все наши хора са, значи — непринудено и весело се засмя Цековица.

Цеко отърча вътре и й донесе малка чинийка. Тя турна двете рибки в нея, положи я на края на масата и почна да къса малки хапки с двата пръста на бялата си ръка. Като се навеждаше, тежките й гърди напираха и разтваряха малко белите нагръдки на ризата и това живо месо привличаше очите на тия мъже. Те я гледаха жадно и хищнически. Бледина покри лицето на Младен и той нервно гладеше с ръка невидимите си мустаци. Отчето смигна на кмета, а Стоичко неспокойно килна капата си към врата.

Цеко наля чашите и подкани компанията.

— Хайде, отче, хайде, опитайте винцето ми.

Всички взеха чашите.

— Ами булката, нея сме забравили — извика изведнаж отчето. — Я още една чаша да се донесе!

— Не, благодаря, отче, няма да пия в тая горещина. Пък и работа си имам.

Тя се обърна, впери поглед към нажеженото поле, към далечните вериги от върховете, които го заграждаха и които бяха се снишили, като че се разтягаха и каза като на себе си:

— Каква жега, Боже!

Четиримата мъже отведнаж, като че някой завъртя у тях един и същ винт, обърнаха глави по нейния поглед.

— Голяма жега, Боже! — повтори тя, като вдигна очи към небето, опънато от горещината като тънка прозрачна хартия.

И всички погледнаха небето. Тя поправи кокетно дрехата си и въздъхна. После вдигна ръце да поправи косите си и пребрадката си. При това ритмично движение, което напомняше прегръдка, широките ръкави на ризата й се схулиха назад до раменете и голите й ръце, пълни, бели, зашаваха по главата й като някакви млади страстни животни, които търсеха да се уловят. Под черните й дълги клепки светеха като венчални свещи сините й очи и в тях пламваха и угасваха някакви странни сини небесни светлини. Настана мълчание. Магията на тая жена все повече се завързваше.

Младен, който я гледаше прехласнат, изскимтя с въздишката на спящо кученце, но се опомни бързо и престорено се закашля.

— Сега ще ви река довиждане. Ще ме простите, но мене работа ме чака — рече отведнаж Цековица, обърна се леко и бързо изчезна в полумрака на кръчмата. По стълбичката вътре се чуха стъпки, които се качваха тичешком.

— Да пием! — каза кметът с безнадежден глас, посегна тежко и взе чашата.

Информация за текста

© Елин Пелин

Сканиране: noisy

Разпознаване: karolla, 2010

Корекция: scrbl, 2010

Издание:

Елин Пелин. Повести и разкази

„Български писател“, София, 1968

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/18164)

Последна редакция: 2010-11-14 12:00:00