/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic / Series: Приключенията на Електроник

Победителят на невъзможното

Евгений Велтистов


Евгений Велтистов

Победителят на невъзможното

Electronic_3_01.png

Electronic_3_10.png

Първи април.

Обикновените гении

Жилищният блок се събуди на разсъмване.

В леката утринна мъгла той приличаше на спящо чудовище. Високо над земята светна розов прозорец и изгасна — сякаш намигна зорко око, наблюдаващо какво пролетно утро се е отворило. Приятен лек студец, сребриста слана по дърветата, изненадващо мек въздух.

Мълниите на светлините заиграха по стените. Светлините ставаха все повече, образуваха чудни дантели и ето вече целият жилищен блок се опаса с верига от електрически сигнали. Жилищният блок се съживи, въздъхна дълбоко. Зашумяха асансьорите — съвсем тихо, за себе си, за да не заглушат първата капка от покрива. Пролет!…

Отвори се един прозорец на високото и нечий звънък глас прекъсна спокойствието на утрото:

— Е-ей!… Слушайте всички!… Аз съм гений!

Улицата наостри уши от това нескромно признание. Изчезна капката.

А гласът упорито повтаряше:

— Гений! Гений!

Пискливо се обади още един прозорец:

— Гений съм аз!… Ура! Аз открих вечната истина…

Шумно се отвори една балконска врата и момчешки неукрепнал бас проехтя:

— Глу-по-сти! Аз съм най-силният в света…

Вятърът попречи да се разбере кой беше този най-силен в света. Той налетя изведнъж, прозвъня в ледените висулки на стрехата, омеси се и отнесе със себе си думите. Лека слънчева светлина позлати стените, мъглата се вдигна. Жилищният блок гасеше една след друга ненужните светлини и започна да изглежда обикновен жилищен блок, построен по всички правила на Питагоровата теорема.

От входа на блока излезе една ученичка с тежка чанта и, като огледа пустата улица, обърна се към жилищния блок и направи гримаса:

— Първи април е — на никого не вярвам! — И затича, а под краката й хрускаше крехката ледена корица.

Учителят по математика Таратар знаеше отлично кой ден е днес. По пътя за училището той си спомни един епизод от своя ученически живот. Преди половин век Семьон Таратар написа на дъската много дълго уравнение. Когато учителят, който решаваше уравнението, начерта графиката, класът се засмя: на дъската ясно се очерта фигурата на крокодил. Учителят, когото децата наричаха Крокодил Крокодилович, внимателно погледна младия математик и каза: „Не се обиждам. Това остроумно уравнение заслужава пет плюс:“ „Авторът на уравнението на Крокодила“ се чувствуваше неудобно…

Сега самият той е Таратар Таратарич — така го наричат помежду си учениците. Куп остроумни уравнения ще е нужен, за да се обрисува неговата възтежка фигура, натъпканата с книги стара чанта, очилата за късогледство. Всяка година за първи април Таратар дава задачи по желание на всеки клас: доказвайте каквото си искате… А на своя любим осми „Б“ каза: „Опитайте се да решите известните, но нерешени досега задачи…“ Той знае: веднага, още в междучасието, неговите математици ще почнат да атакуват Великата теорема на Фермá, недоказана вече над триста години. Разбира се, те няма да докажат теоремата, но затова пък по нов начин ще видят много истини…

„Ще ви покажа аз кой е Таратар Таратарич! — мислеше си усмихнат учителят, като си припомняше лицата на своите ученици. — Ще поставя на всички пет плюс, а после ще кажа, че е било шега…“

Той влезе в клас и веднага почувствува, че нещо се е случило. Учениците както винаги станаха и поздравиха учителя, с привичен жест той им разреши да седнат. Но въздухът в класа сякаш беше наелектризиран.

— Няма го Виктор Смирнов — забеляза гласно Таратар и погледна крадешком по редиците.

— Той закъснява — каза някой със саркастична нотка.

Учителят започна урока, без да обръща внимание на тайнствения намек за Смирнов.

— Преди повече от триста години френските математици Паскал и Фермá решили ей тъй, за забава да анализират играта със зарове и открили редица правила. — Таратар се усмихна, като си представи събитията, за които разказваше. — Както знаете, тези правила били развити в сложни игрови схеми, с които си служат и в наши дни… Аз не се интересувам с какви методи сте си служили вие, като сте готвили днешното си домашно, но сега ще видим резултатите… И така, кой е най-смелият?

— Аз! — прозвуча уверен юношески бас.

Макар Гусев с мъка излезе от чина. Чинът беше вече тесен за атлетическата фигура на спортиста. Той държеше тетрадка, свита на руло.

— Как се казва твоята домашна работа, Гусев?

— За стереометрията на винените бъчви, имащи най-оптимална форма! — отговори Макар.

— Виж това да! — възхитено въздъхна някой. — От собствен опит ли?

— От опита на Йохан Кеплер — отвърна Гусев.

Учителят долови в гласа на Макар готовност за борба и го извика на дъската.

— Струва ми се, именно така се наричаше един от трудовете на Кеплер, в който той предугажда много от резултатите на интегралното смятане — каза Таратар.

Макар, който рисуваше с тебешир винена бъчва, се обърна зарадван.

— Точно така! Кеплер току-що се оженил… И то за дъщерята на един търговец на вино. — Макар раздели бъчвата на части и вече започна да пише формулите. (Одобрителен глъч зад гърба му потвърди, че на всички харесва коментарът към старинната задача.) — От единадесетте годеници с голяма мъка си избрал жена — продължи басово Макар. — Добре, ама търговецът на вино му казва: „Ти, макар и да си придворен императорски математик, я ми покажи каква е ползата от това, че си учен.“ — „Моля — отговаря Кеплер. — Аз мога да пресметна колко вино има във всяка твоя бъчва, без да погледна в нея…“ Напразно се смеете! Всичко това ние със Сироежкин прочетохме в биографията на Кеплер.

— Потвърждавам — каза от мястото си Сергей Сироежкин, — че Макар собственоръчно донесе една бъчва от сто литра и я разложи по два начина.

— Аз, разбира се, нямам намерение да се женя, но зная точно, че по метода на Кеплер е по-трудно да се доказва — призна си Макар под всеобщия смях. — Друго нещо са интегралите!

И той показа на дъската, където внезапно за всички обикновената бъчва възкреси една стара от преди четири века история.

Таратар гледаше бъчвата и Макар и не криеше радостта си.

— Блестящо потвърждение на редица победи на математиката — каза той. — Обърнете внимание на главния извод на Гусев: целият научен трактат на Кеплер, който за времето си бил откритие, се побра в една съвременна формула. Браво!

— Моля ви се — рече изчервилият се Макар. — У другите е по-добре.

— Нима? — Таратар се учуди. — Че кои са тези други?

На катедрата се посипаха тетрадки. Тетрадки с доказателства и изчисления на осми „Б“ клас. Тук имаше доказателства на много известни в математиката неравенства, на недоказуеми теореми за квадратурата на кръга и за делението на ъгъла на три равни части, изчисления за движението на материците, за масата на свръхзвездите, за продължителността на живота на елементарните частици, за точната скорост на светлината и за много други исторически и съвременни задачи. Само един математик може да разбере какво преживя в тези кратки минути учителят. Но Таратар, който прие на своята маса купчината математически ръкописи, не изгуби постоянния си оптимизъм. Нали сам той предизвика този взрив от внезапна енергия. Учителят успя само да забележи на ум, че между всички работи няма нищо, което да прилича на „уравнението на Крокодила“. Нима тези шеги са остарели?

Учениците предадоха работите си. Само пред Вова Каролков, съсед на Сергей Сироежкин, лежеше дебела тетрадка с кафява корица.

„Нима и това е за мене?“ — весело си помисли Таратар и попита Каролков:

— Е, а ти?

— Аз не бих искал… така изведнъж — каза побледнелият Каролков.

— Защо?

— Това е много ценна работа.

„Не току-тъй другарите му го наричат Професора“ — помисли си Таратар и каза:

— Кажи тогава по какъв проблем е, та всички да оценят значението й.

— Доказателство на теоремата на Фермá — каза съвсем тихо Професора.

На Таратар дожаля за способния ученик: докъде я докарал, просто се е съсипал от писане на масата. И за всичко е виновен той, учителят, със своите домашни по желание. Тях само ги остави на свобода, тези самолюбиви млади „фермисти“ — ден и нощ ще атакуват нерешимите задачи, докато си съсипят здравето. Че кой може да докаже теоремата на Фермá!

— А ти сутрин правиш ли гимнастика? — попита учителят Каролков.

Каролков погледна учителя си с такова изумление, сякаш му бе проговорил по марсиански.

— Това е доказателство на Великата теорема на Фермá — настоятелно повтори той.

Таратар взе тетрадката на Професора, бързо я прелисти. В очите му се замяркаха безкрайни виолетови формули, изпълнили цялата тетрадка. Професора пишеше с дребни, грижливо завъртени почти печатни букви.

— Теоремата на Фермá е доказана за шестстотин частни случаи — бавно каза Таратар. — Математиците от цял свят са се отказали да я решават. Нима ти успя да намериш съвсем нов пример?

— Тук не става дума за пример. Тук е решението на цялата теорема!

Професора седна на мястото си като победител.

Таратар претегли на ръка дебелата тетрадка. „Малко ли доказателства са правени за тия триста години на недоказуемата теорема! Ето още един донкихотовски опит — може би дори и оригинален…“

— Предварително те поздравявам. — Мустаците на Таратар хитро трепнаха. — Макар че Фермá не ни е оставил никакви доказателства, в къщи ще проверя твоята работа.

— Фермá не е счел за нужно да пише решението, тъй като то е много дълго — напомни Професора.

И нито един гений не е намерил досега отговор.

— Та какво от това? — Професора вдигна рамене. — Аз съм този гений, който намери отговора.

Таратар чакаше класът да прихне в смях, но кой знае защо беше тихо. Той огледа класа. Всички бяха премного сериозни.

Таратар се разтревожи: какво става с тях?…

— Може би ще се съглася с тебе, когато проверя — предположи Таратар.

— Разбира се — спокойно отговори Професора. Чак сега той започна постепенно да порозовява: първо запламтя едното му ухо, после другото. Изглежда, че съвестта спускаше математика от недостъпните научни върхове на обикновения училищен чин, като внимателно го държеше за уши.

— Че какво лошо има тук! — намеси се Макар Гусев. — Щом е доказал…

И пак никой не се засмя.

— Вярно, Таратар Таратарич… извинете, Семьон Николаевич! — подхвана Сироежкин и скочи от място. — Ако искате да знаете, не само Професора мисли така! Не се учудвайте, моля ви се, но тук всички са гении!… Обикновени гении… Ето вижте. — И той извади от чина картонена кутийка, на която беше отпечатан чифт обувки на фабрика „Лъч“. От кутията Сироежкин извади мъничък прибор. Лампичка от джобно фенерче, миниатюрна турбина, ръчка. Конструкторът покани учителя:

— Завъртете, ако обичате.

Таратар внимателно завъртя ръчката. Лампичката светна.

— Настолна електроцентрала — каза одобрително Таратар. — Изящно направена. Но това вече е сюрприз за учителя по физика.

— Вечен двигател! — каза високо Сироежкин.

— Извинете — измърмори навъсен Таратар, — вечни двигатели, както е доказала науката, не може да има.

— Моля ви се — ето го! — Сироежкин с величествен жест посочи изобретението.

— Просто тук механическата енергия преминава в електрическа… — каза учителят.

— Правилно! — съгласи се щастливият изобретател. — Дори много просто една енергия преминава в друга. Вие само завъртяхте ръчката, а лампичката ще свети ден-два…

Таратар погледна прибора. Лампичката наистина светеше — само от едно леко завъртване на дръжката. Такъв „двигател“ Таратар никога досега не беше виждал.

— Ти твърдиш, че в твоя прибор няма никакъв източник на ток — рече учителят. — Значи и ти си гений?

— Разбира се!

Таратар се разходи из класната стая и късогледо премижаваше очи. „Какво става тук? Може би това е заговор?… Или ми се присънва?…“ Той огледа внимателно редиците и за миг погледът му се спря върху едно сериозно лице. Електроник винаги казва истината, той няма да позволи да се плещят глупости…

— Колко трудно е да си учител на гении — каза тихо Таратар. — Тук споменаха Кеплер. Учител на великия Кеплер е бил знаменитият астроном Тихо Брахе, който е изучавал планетата Марс… Пиер Фермá… Май че негови учители можем да наречем всички старогръцки математици… А на вас — Таратар. (Изглежда, той успя да върне обикновеното настроение в класа. Гениите се усмихваха.) Как мислиш ти, Електроник, твоят приятел Сироежкин наистина ли е изобретил вечен двигател?

Всички впериха погледи в Електроник. Той отговори спокойно:

— Името не е съвсем точно. Но този двигател практически е без търкане… — И Електроник започна да изрежда формулите на новото изобретение.

— По-просто казано, вечен двигател — прекъсна приятеля си Сироежкин и посочи светещата лампичка.

— Ура за Сироежкин! — извика Макар Гусев. — Гений номер две.

На вратата се почука. Отвориха се и двете крила и влезе закъснелият Смирнов. Влезе той много странно, с едното рамо напред, притиснал към корема си голяма алуминиева тенджера. Децата от първия чин се спуснаха да му помогнат. Витка Смирнов стисна здраво тенджерата и каза задъхано:

— Почакайте, момчета… Аз сам… Ценно изобретение!

— Смирнов, каква е тази бака? — попита Таратар.

— Това не е бака. — Виктор Смирнов остави внимателно товара си на масата, избърса потта от челото си и чистосърдечно се усмихна. — Извинете, Семьон Николаевич… Трябваше да почакам, докато всички излязат от къщи. Това е тенджера. В нея мама вари сладко. Та докато тенджерата е свободна, рекох да я използувам за един опит.

— А какъв проблем може да се свари в такава тенджера? — пошегува се Таратар.

— Ето. Гледайте!

Смирнов вдигна капака и всички скочиха от местата си, наобиколиха учителската маса.

В тенджерата лежеше крава, голяма колкото котка. Същинска мъничка крава с рога и опашка.

— Не знаех, че се увличаш по играчки — каза учителят.

— Каква ти играчка! — обиди се Смирнов, дори се начупи. — Това е истинска крава. Тоест, разбира се, изкуствена.

Кравата изви глава и погледна децата.

— Ой — каза изплашено Таня Сорокина, — тя преживя! Кравата едва доловимо мърдаше челюсти. Тя лениво дъвчеше нещо, както дъвчат всички крави по света.

— С ръце не я пипайте — предупреди изобретателят. — Опитът не е довършен.

Electronic_3_02.png

Посипаха се въпроси:

— На колко месеца е?

— Колко тежи?

— Защо е толкова мъничка?

— Какво е?

— Как е направена?

Смирнов изслуша въпросите.

— Всъщност, да. Отговарям изведнъж на всички — каза той. — Ще разрешите ли, Семьон Николаевич?… Вие виждате изкуствено животно. Модел от типа на кравите. Отгледана от мене в ей тази тенджера. Как е отгледана, това е друг въпрос… Възраст — три седмици и нещо. Храни се изключително с царевична свила… Казах май всичко. Това е то моята домашна работа, Семьон Николаевич.

Таратар гледаше слисано тенджерата.

— Смирнов, аз не съм ви давал за домашно отглеждане на животни… Аз не съм биолог.

— Да, разбира се, Семьон Николаевич — успокои го Виктор. — Кравата я отгледах просто ей тъй, за себе си. А на вас донесох математическия си дневник.

Той извади от поясока си смачкана тетрадка, подаде я на класния си ръководител.

— Гений номер три — делово каза Гусев.

— Ти какво така номерираш всички? — намръщи се Сироежкин. — А самият ти какъв си?

— Самият аз такова изобретение съм замислил, че всички ще ахнете — обеща Макар.

Смирнов захлупи тенджерата с капака и я улови за дръжките.

— Ще я отнеса в къщи. Докато мама не се е върнала. От конспиративни съображения — обясни той, — опитът се прави под леглото.

— Да, да — кимна Таратар. — Деца, помогнете му, моля ви.

Осмокласниците наобиколиха тенджерата, изведоха изобретателя.

Учителят нареждаше тетрадките в шкафа и четеше заглавията: „За стереометрията на винените бъчви“, „За движението на материците“, „Теоремата на Фермá“. Той беше в прекрасно настроение, много доволен от резултатите. Колко работа му отвори любимият клас! Ще трябва да прекара всичките си свободни часове, за да проверява тетрадките на осмокласниците…

Как се наричат помежду си те?

„Обикновени гении…“

Смелостта и дори известна дързост в творчеството са приемливи, но виж скромност на тези гении явно им липсва…

На масата, изглежда въпреки всички закони на науката, светеше фенерчето. Таратар обиколи няколко пъти около нея. Каква ще да е тази работа? Какъв двигател е измислил Сироежкин? Таратар не искаше да се съветва с другите учители. И така в училището се носят легенди за неговия клас, за Електроник, за Реси. Само това му липсва още — историята за „вечния двигател“.

И все пак консултация беше необходима.

Таратар сложи двигателя в кутията, постави го в чантата си.

— Обикновени гении — мърмореше си той, — намислили да си правят шеги с обикновен математик. Но има една висша инстанция — експериментът. Така казваше моят учител, а той, както отдавна вече съм се убедил, беше мъдрец.

Втори април.

От днес нататък…

Таратар отиде в Института по физика и каза, че иска да покаже един прибор.

— Влезте в двеста и девета стая — посъветва го секретарката.

В стаята с този номер един млад сътрудник чукаше на пишеща машина. Масата му беше отрупана с книжа. Физикът погледна за миг към Таратар.

— Нося двигател… — започна Таратар.

— Ясно — каза физикът и посочи с пръст плаката.

Плакатът беше заел цялата стена, но Таратар не го забеляза веднага.

Плакатът гласеше: „Проекти на вечни двигатели не се разглеждат“.

— Цялата работа е там, че той работи — усмихна се Таратар.

Той извади от голямата си чанта кутията, от кутията — изобретението на Сироежкин. По незнайна причина лампичката все още светеше.

Физикът спря да пише, огледа внимателно изобретението.

— Ясно — каза вежливо той. — Ученически прибор. Въртиш ръчката и крушката свети.

— Вярно — зарадва се учителят. — Въртиш — и свети. Но тази лампичка свети вече три часа.

Сега сътрудникът се усмихна:

— Не може да бъде. Сега ще изгасне. Да почакаме няколко секунди. Седнете, моля.

Те седнаха до масата. Физикът с кимане посочи книжата.

— Проекти на вечни двигатели. Бездарно пилеене на свободното време. Но на всяко писмо трябва да се отговаря.

— Съчувствувам ви — съжали физика Таратар.

— Това е нищо. С някои има и по-тежки случаи — неопределено отговори физикът. — Пратки, вярно, не ни изпращат… Но вашият случай е най-лекият.

Събеседниците говориха още няколко минути за значението на откриването на електричеството, за Едисон, за това, че неотдавна на Марс с лазер запалили фар… Научният сътрудник явно нервничеше и поглеждаше ту часовника си, ту лампата. А лампата продължаваше да свети.

— Извинете, в тази ваша дяволия няма ли друг източник на електрически ток? — попита научният сътрудник.

— Както виждате, няма.

— Интересно… Почакайте, моля. Скоро ще се върна.

Той сложи внимателно двигателя в кутията и излезе.

Таратар четеше окачените по стените фотокопия на документи. Това бяха постановления на академии на науките в разни страни за задачите, които не се разглеждат от учените. Най-ранният документ, датиран от 1775 година, беше приет от Парижката академия: „От днес нататък да не се разглеждат представени решения на задачи за удвояване на куб, трисекция на ъгъл, квадратура на кръг, както и на машини, които трябва да осъществят вечно движение…“

Минаха столетия, а сътрудникът все още отговаря на писмата на напористите изобретатели…

Като се върна, физикът подаде кутията на Таратар:

— Извинете, как е малкото ви име?

— Семьон Николаевич.

— Семьон Николаевич, какъв сте по професия?

— Учител по математика.

— Прекрасно! — каза физикът. — От вас много се интересуват двама мои колеги. И те са математици. Ще ви заведа при тях, ако не възразявате… Колкото до прибора… Вие ли го конструирахте?…

— Мой ученик… Сироежкин.

— Способно момче — похвали го физикът. — Устройството на прибора е отдавна известно. Но той работи някак по нов начин. Цялата тайна, струва ни се, е в движещите се части.

— Така си и предполагах.

— Ние не можем да определим от какъв метал са направени. Съветваме ви да го покажете в института за твърди сплави.

— Зная, че в двигателя практически търкането е нищожно — отговори с достойнство Таратар. — Отговорете ми, моля ви, на един въпрос: този двигател може ли да се нарече вечен?

Физикът весело погледна учителя.

— От всички проекти, които съм прегледал, това е най-оригиналното устройство.

— Благодаря. Именно това исках да зная — каза Таратар.

Физикът заведе Таратар в стаята, в която работеха двамата научни сътрудници. Тук книжата бяха значително повече: дебели пакети, поставени по маси, столове, етажерки. До стената — натъпкани с писма чували.

Математиците се зарадваха, като разбраха, че гостът им е учител, поканиха Таратар да седне.

— Видите ли, Семьон Николаевич — каза единият от математиците, — ние сме в много тежко положение. Работата е там, че в настоящия момент ние сме фермисти.

— Фермисти ли? — повтори въпросително Таратар.

— Така се случи — обясни колегата му, — че математическото списание за ученици „Пи“ и още редица издания напечатаха статии за теоремата на Фермá. И ето… — Математикът красноречиво посочи чувалите. — Ако вие, уважаеми Семьон Николаевич, бихте се съгласили с вашите математици да ни помогнете да отговорим на тези писма…

— Моите са осмокласници — каза Таратар.

— Осмокласниците са готови да пожертвуват футбола заради теоремата на Фермá!…

— Сега в училището е последният срок — намръщен каза учителят, — най-важният… Но ще поговоря за вашето предложение с класа…

— От днес нататък!… — каза Таратар на класа и цитира какви задачи не се разглеждат вече повече от два века в академиите на науките във всички страни. — А вие карате стария си учител да тича по кабинетите на разни институти с „вечен двигател“!…

Той постави на шкафа прибора на Сироежкин. Лампичката продължаваше да свети.

— Кой желае да отговаря на писма на фермисти? — продължи Таратар.

Доброволци не се намериха.

— Ех вие, гении — каза Таратар.

Гениите гледаха учителя си с любопитство. Никога досега те не бяха го виждали толкова възбуден. Таратар ходеше из класната стая с широки крачки, говореше много високо и жестикулираше. Нито един гений не се решаваше в тези минути да му възрази.

— Решението на академиите не е просто каприз на академиците — гърмеше гласът на Таратар. — Неразрешимостта на проблеми от типа на вечния двигател е доказана в трудовете на математиците от деветнайсети век Абел и Галуа. И обърнете внимание как постъпват истинските математици: вместо да решават една мъничка задача, те създават цяла теория, която съдържа отговор на всички задачи от този род… Невъзможно — и точка! Колкото повече мисля за купищата ръкописи, които видях, толкова по-ясно разбирам, че техните автори са се полакомили за лек успех в математиката, а не че ги тегли самата математика. Математиката иска упорство, самоотрицание, непрестанен труд…

След тези думи Професора започна да се върти на чина и се изчерви. А Електроник неочаквано за всички издекламира:

И не от себе си взел корен,
видя на него той русалка.

— Великолепно! — подхвана Таратар. — Великолепно казано за мнимите числа. „Няма го“ — т.е. минус единица. Корен квадратен от минус единица. Какво значи това за един нематематик? Ребус — и толкова. А математикът Хлебников, авторът на тези стихове, е видял в него поезия…

Таратар се успокои и премина към урока.

— Запишете задачата — деловито каза той. — „Колко струва един грам светлина при стойност на електрическата енергия 4 копейки за киловатчас и коефициент на полезното действие на електрическия източник на светлина 10 процента?…“

— Десет милиона рубли — моментално отговори Електроник.

И гениите потвърдиха:

— Точно толкова: десет милиона.

— Нима сте решавали тази задача? — подозрително попита Таратар.

— Тя е много лесна — каза Макар Гусев.

— Е, щом и за Гусев е лесна, тогава какъв проблем желаете да разгледаме?

Осмокласниците бяха единодушни:

— За изкуственото животно! За кравата от тенджерата!… Изобретението на Смирнов…

Витка Смирнов сияеше като именник.

— Добре — съгласи се Таратар. — Кажи ни, Смирнов, какво искаше да докажеш със своя опит?

Смирнов бавно стана и с яркосините си очи погледна учителя.

— Изобщо мене ме интересува проблемът за произхода на живота на Земята — бавно каза Виктор.

Никой не се усмихна. В тишината прозвуча рязко въпросът на Професора:

— А защо точно крава?

— Разбира се, може да се отгледат най-различни животни: маймуна, кокошка, риба… — като помисли малко, съгласи се Виктор. — Ако погледнем от количествената страна, разликата като че ли не е голяма. Ето ви един пример: човекът и другите живи организми имат белтък от сто и четири аминокиселини. Те са разположени верижно в определен ред. Ако сравним верижките, казано по-просто, човек се отличава от маймуната само по една аминокиселина, от кокошката — по четиринайсет, от рибата — по двайсет и две. Моето излезе крава — значи, разликата е дванайсет аминокиселини. Разбира се, всичко това е съвсем схематично…

Децата зашумяха:

— Чудесно!… Нашият Витка е академик! Как можа да ги преброиш?…

— Не съм ги броил, а ги взех от източниците. Самичък намерих всичко — Смирнов въздъхна тежко. — Много трудно се работи без помощта на специалиста.

— Интересно е да се знае — пропищя гласчето на Кукушкина, — кой от нас е с разлика от една аминокиселина?…

— Впрочем разликата между човека и дрождите — беззлобно отговори Виктор — е само четиридесет и три аминокиселини.

— Та какво от това? — каза бързо Кукушкина.

— Това значи, че имаме общи предци.

Смехът прозвуча като аплодисменти, одобряващи смелия извод на изследователя.

— Всичко това е теория — въздъхна Смирнов. — А на практика не се знае още какво ще стане по-нататък. Кравата расте…

— Смирнов, кажи, моля ти се, какъв мислиш да станеш? — попита учителят.

— Биолог — каза Виктор.

— Пък аз мислех, че всички мои ученици ще станат математици. — Таратар гледаше замислено през прозореца.

— Аз ще стана лекар. — рече Кукушкина.

— Аз — астрофизик — каза Сироежкин.

— А аз — изпитател! — Макар се чукна с юмрук по яката гръд.

— Следователно аз съм се лъгал — сухо каза Таратар.

И всички почувствуваха в думите му голяма мъка. Никой не можеше да гледа спокойно тъжния Таратар. По-добре Таратар да беше гневен!

— Че защо да сте се излъгали, Семьон Николаевич! — подхвана звънко Сергей Сироежкин. — Вие сами казвахте, че математиката е език на всички науки. Ние не се отказваме от математиката. Ние само си избираме специалност.

— Древните са казвали: числата управляват света. И винаги са се намирали хора, които са вярвали свято в това… — Учителят започна да говори тихо, но с всяка дума гласът му ставаше все по-силен и всички се успокоиха. Таратар защищаваше делото на своя живот, привеждаше примери за беззаветното служене на математиката.

Лобачевски цял живот размишлявал върху природата на геометрията и стигнал до гениалното откритие, което направи преврат в представите на неговите съвременници за устройството на Вселената. Теоретикът Гьодел безуспешно се опитвал да обобщи цялата математика, но затова пък извел системата на логически неразрешимите теореми. Физикът Дирак открил нова елементарна частица — позитрона — на върха на писеца, в безсмисления и излишен на пръв поглед корен на своите математически уравнения.

— Когато Дирак разказвал за това на студентите си през време на лекцията, целият сияел и наричал математиката прекрасна — продължаваше с въодушевление Таратар. — А вие казвате — „изпитател“… Изпитател на какво? Да, именно тебе питам, Гусев, защото виждам някакъв шлем на главата ти…

Макар беше сложил на главата си каска на мотоциклетист.

Той стана от чина, изправи се цял — строен, красив, истински мотоциклетист с каска и спортен костюм.

— Извинете, Семьон Николаевич. Имам едно изобретение… Наистина, не е мое, а на Мая Светлова от училището на химиците. Тя мрази химията, тя е гений на физиката. Сега ще видите.

И Макар ловко измъкна от чина един бляскав квадрат.

Отначало всички помислиха, че това е метален лист — много добре отразяваше светлината. После видяха, че листът послушно се прегъва в ръцете на Макар и дори се свива на тръбичка.

— Антигравитационно килимче — обясни Макар, като показваше изобретението. И наистина: листът, като всяко килимче, беше направен от преплетени ивици. — Името му, мисля, е чисто женско, но не аз съм авторът. Мая го нарича „а-килимче“. И тъй да е!… А щом има „а-килимче“…

При тези думи Гусев се хвана за а-килимчето и моментално полетя нагоре. В класа чуха как каската му се прасна в бетонната плоча на тавана. Но от Макар — ни вик, ни стон. Виси във въздуха, хванат за килимчето, и пита отгоре: „Е, как ви се струва?“ Хитър изпитател: сложил здрава мотоциклетна каска!

Electronic_3_10.jpg

— Гусев, слизай! — извика високо учителят.

— Сега… Не мога да намеря контактите. — Гусев се държеше за а-килимчето с една ръка, а с другата шареше по тавана. — Ой, дръжте ме! — завика колкото му глас държи изпитателят.

Гусев лежеше на пода. Върху мощните му гърди стоеше килимчето, изплетено от метални пластинки.

Таратар изпревари всички. Той помогна на Макар да стане, вдигна от пода килимчето, сложи го в чантата си.

— Така ще е по-добре, по-безопасно — каза той на Гусев.

Макар разтриваше натъртения си гръб и измърмори:

— Да не объркате контактите. Семьон Николаевич, Аз още не съм се оправил с това изобретение.

— Добре, ще се разберем — отговори Таратар. — Заедно с учителя по физика. Краката здрави ли са?

— Здрави… Внимавайте, Семьон Николаевич. На вашите години не бива да падате от тавана.

— От днес нататък! — изкрещя Таратар, като се обърна към класа. — Никакви опити, изобретения и така нататък!… От днес нататък — страшно повтори той — никакво новаторство без мое разрешение!

Таратар наистина беше ядосан. Само това липсваше — учениците му да падат от тавана! Ами ако Гусев си беше счупил крака? Как учителят щеше да обясни на родителите му, че тока се е случило именно в час по математика? Пък и на кого са нужни изобщо такива преживявания!… Стига с тия рисковани изобретения! Той, учителят, ще се оправи с всичко сам.

Опасното килимче Таратар отнесе със себе си.

В суматохата никой не забеляза как един ученик отиде до шкафа, където се пазеха ръкописите, и взе една дебела тетрадка с кафява корица. „Теоремата на Фермá“ отново беше у Професора.

Двигателят на Сироежкин си остана на най-горната лавица на шкафа. За него скоро всички забравиха, включително и Сергей. Лампичката свети няколко дни, после изгоря. Но двигателят работеше…

Трети април.

Космически кораб „Земя“

— И това дочакахме! — сърдито каза Сергей Сироежкин. — „От днес нататък никакви опити“! Така си и знаех: Таратар не счита изобретенията ни за нещо сериозно. Излюпиха се едни гении в осми „Б“! А пък аз мислех, че той е най-добрият учител в училището.

— Таратар трябва да разбере — рече спокойно Електроник, — че и гениите са хора като другите, само че преработват значително повече информация. Защо машината работи с пълна сила, а човек с половин сила? Това е несправедливо.

— Работата над проекта „Космически кораб «Земя»“ върви с пълна пара — продължаваше Сироежкин. — Да проверим ли?

— Да проверим — каза Електроник — и включи радиотелефона си.

Чу се една с нищо несравнима смесица от звукове, състояща се от формули, въпроси, шеги, възклицания, гласно четене на научни текстове, игреци, хиксове, интеграли, безкрайно дълги уравнения. В Електроник сякаш работеше радиостанция: двайсетина гласа задаваха на своя верен приятел въпроси, а той моментално отговаряше и то едновременно на всеки и на всички. Достатъчно беше кой да е ученик от осми „Б“ клас да набере на телефона три единици подред и той незабавно се свързва с най-добрия математик в света, специалиста по разни науки, пазителя на информация, подвижната енциклопедия — с една дума, със самия Електроник.

Сироежкин и Електроник бяха седнали на една пейка до училището и едва ли някой от минувачите обърна внимание на двете момчета с разкопчани палта и накривени шапки. Дори когато заработи радиотелефонът, почти никой не ги погледна. Едно и две ли са момчетата, които носят омръзналия на всички транзистор! Хората се вслушваха в звуковете на капките, в чирикането на врабците, в хрущенето на снега под краката…

А осми „Б“ през това време залягаше над задачите си.

Осмокласниците искаха от Електроник отговор — какво е сега времето на Марс и Юпитер, какви модели на централната нервна система на човека са изнамерени, какви са формулите на полета на ракетата, на обикновената муха и на дивата патица, уравнения за проверка на свръхсилата, свръхловкостта и свръхточността. От Електроник искаха графики на радиосигналите от другите галактики, математически игри, теории за зараждането на живота, искаха да им даде нотите на симфоничната поема на Скрябин „Прометей“, да им каже състава на ракетното гориво и на боите на Леонардо да Винчи. Питаха Електроник как да се лекува котката от настинка, какво са казали старите гърци за атомите, кой от хокеистите на „Динамо“ преди минута е вкарал гол на спартаковци и така нататък. Обикновените гении от осми „Б“ работеха над своите открития и наред с това се интересуваха от ставащите в света събития, а Електроник им помагаше според способностите си.

Ако се съберат на едно всички открития на осми „Б“, получаваше се нещо като план за бъдещето на цялата планета, на цялото човечество. Този план се наричаше: проект „Космически кораб «Земя»“.

Разбира се, човечеството не знаеше нищо за този план. Планът е само предположение, което трябва да се докаже, а доказателството е основата на цялата наука. Ето защо въпреки сполуката на първите опити осми „Б“ не бързаше да разгласява проекта си.

Само професор Громов беше посветен в замисъла на: проекта. Той разреши на Електроник да ползува информацията на Изчислителния център. Без тази помощ целият замисъл щеше да е едно несериозно занятие.

Сироежкин помоли приятеля си да включи микрофона.

— Космически кораб „Земя“ — каза той тихо пред микрофона и всички гласове, като чуха тези думи, пресекнаха на половин дума, млъкнаха в очакване.

Това беше тържествена минута за Сироежкин. Проектът, който те с Електроник бяха замислили, се осъществяваше. Над него работеше целият клас, може да се каже — цял „научен колектив“.

И Сергей не се въздържа от удоволствието да цитира първата фраза от техния колективен проект:

— „Живеем в един Космически кораб „Земя“ и мислим за неговото бъдеще. Всеки върши своята работа. Но всички нас ни вълнува една задача — бъдещето на човечеството…“

А по-нататък той говори за това, кой каква задача решава сега:

— Ти, Макар: как човек може да стане свръхсилен…

— Ясно! — обади се Макар.

— Ти, Мая: как да се долети до звездите…

— Не е ли прекалено скромно? — попита саркастично авторката на а-килимчето.

— Ти, Викторе: как да се осигури храна на човека през време на пътуването…

— Според мене примитивен извод — парира го притежателят на изкуствената крава.

— Ти, Професоре: как да се развиват науката и изкуството.

— Старая се — сухо рече Професора. — Но кой говори?

— Говори Сироежкин!… Моята работа е тайните на звездната енергия. А сега ние с Електроник обсъждаме Таратар, неговата непонятна забрана: „От днес нататък…“ Има ли още някакви проблеми, трудности, препятствия?

Проблеми имаше доста. Авторите на проекта бомбардираха с въпроси. Изобретателите се оплакваха най-вече от недостиг на нужната им информация, на материали, съоръжения, а главното — на време: не им стигаха двайсет и четирите часа! У някои осмокласници възникнаха усложнения в отношенията им с родителите.

— Стига с вашите баби и дядовци — прекъсна оплакванията един глас на момиче. — Разхленчихте се! Ти, Електроник, кажи ми следното: не изобретяваме ли велосипед?

— Велосипед не изобретяваме — отговори Електроник, — той отдавна е изобретен.

— Ти не ме разбра, не говоря буквално за велосипед — обясни беззлобно Мая. — Таратар взе моето а-килимче. А може ли да го хвърли в шахтата за смет? Разберете ме добре, момчета. Нямам нищо против Таратар, но не изобретяваме ли на никого ненужни неща? Та не само ние работим над проект на бъдещето.

— Вярно — потвърди Сироежкин. — Как не се сетихме за това? А пък се обявихме за гении… Да не станем за смях на всички!

В този момент Електроник представи изчисленията на всеки опит, а после и на целия проект „Космически кораб «Земя»“.

И за пръв път в живота си изпадна в голям смут: той не очакваше, че му предстои такава непосилна работа…

Електроник реши да се посъветва с професор Громов.

Гел Иванович Громов седеше до пулта на Голямата електронна машина и със специален светлинен молив пишеше върху екрана формули и уравнения. Машината изчисляваше и почти в същия момент даваше отговор и искаше нова работа. Моливът уверено пишеше нови знаци. Громов разработваше схеми на бъдещи машини.

Приятно беше да работиш с такъв умен партньор, който смяташе милиони пъти по-бързо от човека. Но учените вече не можеха да се задоволят само със скоростта. За обработката на растящия поток от информация бяха нужни други способности на машината: например способността да мисли като човека, който не прехвърля от край до край цялата информация, а намира най-късия път за решаване на задачата. Но как мисли самият човек, как работят сложните механизми на неговия мозък? Учените нямаха точен отговор на този въпрос.

Громов чертаеше разбираеми за машината символи и между другото рисуваше на екрана човечета. Най-различни човечета. Громов си представяше бъдещите машини в човешки облик.

Той мислеше: „Не е достатъчно да се конструира машина, трябва да се обучи и възпита. Тогава тя ще разбира хората, ще работи с точно познаване на целта…“ Громов знаеше един робот, който смяташе превъзходно, но прекалено уверен в своята изключителна непогрешимост; не минаваше ден, без да извърши някоя глупост, и всичко това — само защото беше зле обучен…

Професорът нарисува някакво лице и си помисли:

„Нещо много познато ми се вижда… Къде съм го срещал?“

Екранът реагира незабавно. Светна надпис: „Това е Електроник“.

Громов се усмихна: „Точно така, това е моят Електроник“ — и видя на вратата симпатичната физиономия на ученика си.

— Влез — приветливо каза професорът на Електроник. — Току-що си спомнихме за тебе. Както казват, за вълка говорим и вълкът в кошарата.

Електроник се усмихна:

— Не всичко върви леко. Налага се да правим много изчисления. — Той погледна екрана и веднага оцени формулите на учителя си. — Виждам и вие решавате трудни задачи.

— Мъча се… — каза смутено Громов. — Работата едва започва, ще си поговорим за нея после… Как е вашият проект „Космически кораб «Земя»“?

— Има сложни въпроси — отговори Електроник и почна да разказва как осми „Б“ превъзмогва трудностите.

На Громов харесваше това момчешко название: „Космически кораб «Земя»“. Докато Електроник разказваше, той нарисува върху екрана на машината кълбо. Машината отговори с въпросителен знак: тя знаеше хиляди предмети и понятия с кръгла форма и уточняваше за себе си задачата.

Громов написа на екрана: „Земя“.

Машината моментално даде картина на Земята — така, както се вижда от космоса. Синьо кълбо с очертанията на материците, с белите калпаци на полюсите, с леката мъгла на облаците. Големият кораб вози стремително човечеството със скорост от милиарди километра годишно през мрака на вечната нощ.

— Интересно е да знаем какъв е екипажът на кораба сега, в този момент? Да проверим ли, Електроник? — каза с любопитно Громов и начерта върху стъклото: „Населението на Земята!“

Над земното кълбо светна деветцифрено число. Последната цифра премигна и плавно започна да увеличава числото. Всяка секунда населението на планетата се увеличаваше с двама души. За едно денонощие се раждаха почти двеста хиляди нови земляни.

— За едно столетие населението ще се утрои — пресметна Електроник. — Елементарна задача. Но някои се плашат от тези цифри.

— Дори и да се утрои, няма да стане никаква катастрофа. Ония, които говорят за нов потоп или нов ледников период, за смърт от задушаване в резултат на развитието на промишлеността — грешат — каза Громов. — Земята винаги е била и ще бъде дом на човечеството.

— Теоретически допустимото число жители на всеки квадратен метър на планетата, включително моретата и океаните, е сто и двайсет души — продължи Електроник. — За да могат да се поберат, цялото земно кълбо трябва да стане непрекъснат град, висок две хиляди етажа. Това е възможно след хиляда години.

— Първият космически кораб на човечеството „Восток“ — припомни на ученика си професорът — побираше само един човек. Но именно Гагарин откри пътя към другите планети и звезди и човечеството усвоява активно този път. Кой ти е казал, че хората ще се съгласят да превърнат своя дом, своята Земя в гигантски мравуняк?

Електроник като че се смути, сякаш си помисли: има ли право той да се меси в работите на хората?… Но в края на краищата той защищаваше проекта на осми „Б“ клас!

— Не знам точно какво ще бъде след хиляда години, това са изчисления на един западен учен — каза той на учителя си. — Но Мая Светлова се съмнява: може би ние работим напразно и изобретяваме велосипед?

— Велосипед ли? — Громов едва доловимо се усмихна. — Антигравитационно устройство, изкуствено животно… — започна да изрежда той, — не, не зная други такива решения. Макар, разбира се, да се работи над тези проблеми, всеки изследовател мисли по свой начин.

— И ние по свой начин си представяме бъдещето на Земята. На нас не ни харесват някои предложения — продължи Електроник.

— Какви?

— Например съвременният проект на град Ойкуменополис. Предложил го е гръцки учен. Лично аз го считам за погрешен.

Громов поиска машината да покаже проекта на Ойкуменополис.

Град-октопод от камък и бетон запълни целия екран! Той беше протегнал гигантските си пипала покрай морета, океани, реки, езера, беше ги притиснал в каменната си прегръдка. Всичко беше точно пресметнато в този град. Главните богатства на планетата — вода и въздух (5 квадрилиона тона въздух и 1,3 милиарда кубически метра вода, от които само два процента прясна) — се охраняват особено грижливо. Ойкуменополис делеше планетата на отделни изолирани кабини. Те бяха три: „природна зона“, „селскостопанска зона“ и самият „град“. Кабините бяха напълно обособени, във всяка свой ред — само така, твърдеше авторът, планетата ще може да осигури нормален живот.

Цялото земно кълбо, самият живот в Ойкуменополис бяла разрязани на части. Имаше нещо противоестествено в това делене на Земята.

Громов гледаше екрана и не скриваше учудването си.

— Честно казано, за пръв път виждам Ойкуменополис — призна ученият. — От какви съображения е изхождал неговият архитект?

По искане на Громов екранът съобщи, че при съвременните темпове на развитие за много западни страни запасите от желязна руда, алуминий, мед, калай, цинк и други полезни изкопаеми ще стигнат най-много за две-три десетилетия.

Громов поклати глава и Електроник се досети, че тези факти не само са верни, но и печални.

— За съжаление — каза бавно Громов, — ония, които столетия наред са владели тези богатства сами, винаги са ги експлоатирали безогледно, без да се грижат за бъдещето. А е известно, че ценностите на земната кора един ден ще се изчерпят…

— По своите пропорции земната кора прилича на черупка на яйце — подсказа Електроник.

— Сравнението е вярно. Но Земята не е просто кокоше яйце, Електроник! Нашата Земя е най-удивителната планета на Вселената, тя има всички условия за живот. Трябва да се отнасяме към нея много грижовно, да бъдем умни стопани.

Професорът натисна бутона на машината и на екрана се помнили думите: „Всяка година в света умират над 10 милиона души от глад…“

— Площта на земята, годна за земеделие, е равна на квадрат със страна 5700 километра — каза Електроник. — Хранителните продукти трябва да стигнат за всички.

Професорът погледна внимателно ученика си.

— Частният собственик няма сметка да влага средства в бедните и пустинни земи, и затова засява само половината от полезния квадрат.

Градът-октопод отново израсна на екрана.

— Ойкуменополис — иронично каза Громов. — Не е трудно да се досети човек за какви цели е измислен: едни ще заемат цели етажи, ще почиват в природната зона, ще дишат чист въздух, а други ще работят на конвейера, ще чистят улиците, ще виждат слънцето само на телевизора…

И той смъкна от екрана чуждия проект.

За щастие, човечеството изобщо не е мислило да строи град-октопод.

Хората преобразуваха планетата си по друг начин.

Хората завоюваха Океана.

Громов и Електроник гледаха на екрана подводни селища, градове, пристанища. В сините простори работеха заводи и електроцентрали, механизми добиваха нефт, а хората управляваха всички машини. В подводния свят работеше и диспечерът на Световния океан Командора, който някога беше спасил Реси от гибел.

Хората намираха нови източници за хранене.

Ето ги ослепителните, нажежени пясъци на Сахара. Върху безплодните по-рано пясъци — дълги редици от покрити с прозрачна корица парници. В парника е душно и горещо, но работникът е доволен от плодовете на своя труд; той получава рекордно големи краставици и домати, оранжеви, червени и златисти плодове. Те растат без всякаква почва, може да се каже — от въздуха, „приготвен“ така, че дава на растенията всички сокове на земята…

А ето домакинята пържи в тигана бифтек, друга готви пиле. Тези кадри прославят не изкусни готвачи, а учените, които са изобретили изкуствения белтък…

Хората са икономисали ценни метали: не изхвърляха старите механизми, а отново ги докарваха в заводите.

Кранът взема със стоманените си клещи износените машини, детайлите, металните отпадъци. Пресоват ги на големи пити, поставят ги в специални пещи. Пещите топят желязо, хром, никел, мед — метали, от които някога са били направени старите механизми. Например една лека кола е почти тон стомана, четвърт тон желязо, тринайсет килограма мед, двайсет и пет — цинк, девет — олово… От икономисаните материали могат да се направят нови автомобили.

Хората лекуваха природата, с която по-рано са се отнасяли безмилостно, лекуваха я така грижливо, както се лекува болен човек.

Очистваха моретата и океаните от мръсотиите. В големите езера вкарваха кислород, като в аквариумите, за да не спре в тях животът. На голите места садяха гори. В пустинята хиляди километри покриваха с прозрачна корица, която задържаше пясъците; изкуствените водохранилища се пълнеха с вода. Водата и въздухът — главните условия за живота на планетата — се изработваха от човека по строги планове.

Обикновените електроцентрали не можеха вече да осигурят всички потребности от енергия. В океаните плаваха металически острови — атомни електроцентрали. На Луната се строеше гигантска централа, която ще събира слънчевата енергия. И, както бяха обещали учените, скоро щеше да бъде впрегната термоядрената реакция, която ще даде най-евтината електроенергия.

Всички тези сцени показваха как протичаше Великата научно-техническа революция на планетата Земя. Тя бе почнала в средата на двайсети век, развиваше се много бурно, а края й засега никой не можеше да предскаже.

Громов си спомни проекта на осми „Б“. Един от авторите беше поел грижата за храненето на хората, отглеждаше изкуствен белтък. Втори — за най-износния космически транспорт — гравитационния кораб. Трети — за звездните източници на енергия… Проектът бе почнат като забавна игра. Но във всяка детска игра се крие сериозен смисъл. Така мислеше професор Громов, като наблюдаваше ученика си.

Electronic_3_03.png

Електроник установи връзка с Реси, включи се към голямата машина.

Екранът светна така ярко, че Громов за миг зажумя. В началото му се стори, че океанът на Юпитер трепти с всички цветове на дъгата. Но изглежда, не беше точно така. Цветовете на Юпитер не приличаха нито на седемцветната небесна дъга, нито на отраженията на слънчевата светлина от диамантите, нито на сиянието на леда в дълбоките пещери на Антарктида, нито на изгрева на Слънцето в космоса — изобщо на нищо познато на хората. Океанът играеше с разноцветните си вълни; едновременно нещо се раждаше, светваше и умираше; океанът, сякаш беше цветна музика на космоса, живееше своя живот.

— Реси — каза Електроник, като посочи една искра, и уголеми изображението.

Реси! Кой би могъл да познае в това ярко същество извънредно рядкото електронно куче, изобретението на Електроник — рошавия симпатичен фоксер. В океана на далечната планета земното куче изглеждаше като отвъдморско чудо. Всеки косъм на дългата му козина беше настръхнал и светеше особено. Дори очите му бяха разноцветни. Реси „завоюваше“ Юпитер.

Когато преди няколко месеца диспечерът на Космоса Астронавт позвъни на Громов и поиска мнението му, дали Реси ще може да работи на Юпитер, професорът взе думата му за шега. Но предложението беше сериозно. На Юпитер бяха открили първото живо същество. То плуваше с огромна скорост в океана на планетата и външно напомняше земен кит. Космонавтите го нарекоха кита на Юпитер.

Астронавт се позова на мнението на своя приятел — диспечера на океанските дълбочини Командор: само една изкуствена система можела я тези съвсем необикновени условия да изучава тайнствения кит, без да му отстъпва по скорост и маневреност, като събира и изпраща на Земята разнообразна информация. Това било извънредно рядкото електронно куче, отличният плувец в дълбочините Реси, с който Командор бе, както е известно, добре познат.

Громов поиска изходни данни за Юпитер и седна да състави нова програма за Реси. Цял живот Громов беше мечтал да посети далечна планета и да има със себе си предания четирикрак приятел. Как се зарадва той, когато Електроник му предложи да монтира електронния фоксер!…

Никой дори самият Електроник не подозираше, че Гел Иванович се беше привързал много към механичния Реси. И ето именно на Реси предстоеше да разузнава петата, най-голямата планета на Слънчевата система.

Един от космическите кораби взе необикновения спътник и се отправи за Юпитер. Сега в нощното небе Громов най-напред търсеше да открие ярката звезда.

Реси можеше всеки момент да бъде видян и на екрана: телевизионните камери, с които бе снабден той, предаваха изображението на Земята и електронните машини записваха върху дисковете си цялата информация.

Реси пространствуваше в цветните вълни на океана, изучаваше цветовете, формите, строежа на веществото, законите на непознатата природа — всичко, което бе скритата същност на тази планета, механизмите на нейната жизнена дейност. А редом с Реси плуваше като сянка едно много интересно създание. Огромно, сияещо отвътре, променящо за миг цветовете си заедно с прилива на вълните, като гигантски хамелеон.

— Китът на Юпитер — каза с хрипкав глас Електроник. — Реси се опитва да установи контакт с него.

Редом с кита Реси изглеждаше много мъничък, но спътниците плуваха дружно. Накъдето Реси — натам и китът. Накъдето китът — натам и Реси. Живият кит на Юпитер и механичният разузнавач от Земята се изучаваха внимателно един друг.

Какво ставаше на далечния Юпитер, засега никой не знаеше. Беше събрана информация без определени изводи. И Реси, който предаваше на Земята своите наблюдения във вид на цифри, завършваше всяко съобщение с предварително програмираната фраза: „КИТЪТ НА ЮПИТЕР МЪЛЧИ“. Това означаваше, че истински контакт между Реси и странното същество на Юпитер засега не бе установен. Не е намерен общ език.

Громов се огледа. Тук, в машинната зала, всичко е ясно: сивият, спокоен тон на стените, металните калъфи на машините, чувствителните зеници на приборите. Навън препича пролетното слънце, шумят малчуганите…

А на Юпитер? Кой знае какви бури и щормове има там, какви опасности в океана на Юпитер?… Само Реси с неговите крайно чувствителни механизми може да пори просторите на чуждия океан.

— Не ни ли беше жал да пуснем Реси? — попита Громов.

— Жал ли? — Електроник се усмихна. — Разбира се, жал ни е. И на мене, и на всички момчета. Но откритията на Реси са много важни за науката.

Самият Електроник, стопанинът на Реси, работи много. Той знае, че от време на време се появяват нови, по-съвършени поколения електронни машини, и се старае да не изостава от тях, избира най-трудните задачи. В тази работа схемите му се преустройват, трупат опит, за да може следващия път бързо да намери правилното решение.

Громов си помисли: колко бързо пораснаха те — тези негови електронни деца!… Възможно е за миг да се забрави кое от тях на коя планета се намира, на кое да предлага формули, а на кое — електрически ток за подкрепване на силите.

— Какви ти са плановете? — попита професорът ученика си.

Електроник известно време преценяваше въпроса.

— Нямам никакви перспективи — каза неочаквано електронното момче.

Професорът бе поразен. Ама че оптимист!

— Как да разбирам това, Електроник?

— Не мога да реша някои проблеми.

— Например?

— Как да стана шампион по шахмат — обясни Електроник. — Обемът на информацията, която се съдържа във всяка шахматна партия, както е известно, не може да бъде преработена нито от жива, нито от изкуствена система. Не виждам изход.

Громов погледна Електроник учудено: нима сам е стигнал до такъв важен извод?

— Значи появила се е нова задача? — попита той.

— Неразрешима — уточни Електроник.

— Ако беше неразрешима — примижа Громов, на тази планета нямаше да има нито един шампион по шах. Нито един пълководец. Нито един известен учен… Как са действували те?

— Не знам. Анализирах грешките на велики хора и не намерих за себе си отговор.

— Нали няма да ми откажеш да изиграем една шахматна партия? — предложи Громов.

Професорът разбираше, че ученикът му си е поставил най-трудната задача за една електронна машина. Да се научи да играе свободно шах, да открие в края на краищата законите на творчеството — тази задача е сложна дори за него, специалиста по машините. Интуицията подсказваше на Громов, че тя трябва да се решава с игра.

Четвърти април.

В очакване на свръхновата

Колко трудно е да си гений, дори обикновен!

Например върви човек по улицата и носи бъчва. Веднага си личи, че човекът е силен, опитен, държи здраво бъчвата. А минувачите се оглеждат, предлагат му помощта си, някои се отдръпват встрани: ами ако човекът вземе, че изтърве бъчвата, ако тя ги притисне?

До входа на жилищния блок стоят бабички. Отдалеч видяха човека с бъчвата, обсъждат кой ли ще е, къде ли я е понесъл. „Божичко, ами че това е Макар Гусев!… Защо му е тази бъчва? За какво му е дотрябвала?… Ти не знаеш ли, Нюрка?…“

И Нюрка, сестрата на Макар, е сред съседките. Още не са й израснали всички зъби, а вече е противна бабушкера!

Бре, че си взе белята Макар с тази бъчва за зеле!…

Как да обясниш на родната си баба какво е стереометрия на винената бъчва?

Стереометрията мина край ушите й, а за виното изведнъж разбра:

— Ти какво такова си намислил, безсрамнико!

— Ама не аз, бабо, а ученият Кеплер.

— Под отговорност този твой учен трябва да се привлече!

Макар се разсмя високо:

— Но той, бабо, е умрял преди четиристотин години…

Старицата се успокои, дори взе да задълбава в стереометрията на Кеплер. И пак разбрала — неразбрала, се нахвърли срещу Макар:

— Ти не ми мъти главата с твоите истории. За каква женитба там приказваш?… На баща ти ще се оплача.

— Какво си се разтревожила толкова, бабо! — отвърна глухо Макар. — Че това е моя домашна работа! По физика!

— Виж това е хубаво съгласи се баба му. — Сега ще ти опека кравайчета.

— Не искам никакви кравайчета! — крещи Макар. — Не ми пречете да си готвя уроците!

А Нюрка вече тича по двора и при всеки вход разправя, че приятелят на Макар, ученият Кеплер, се тъкми за женитба, а бъчвата с виното била донесена за сватбата… Противно момиче, да не ти се ще заради нея да се покажеш на улицата…

Както знаем, домашната работа на Гусев за стереометрията на винената бъчва беше одобрена от Таратар. Жалко само, че антигравитационното килимче изчезна в чантата му… Блестящо замисленото изследване се провали. Тук, в къщи, Макар цяла вечер се беше издигал с килимчето до тавана и, като откачаше пластинките, скачаше върху дивана. А в класа, в тържествения момент, изведнъж обърка контактите. Гърбът така го боли, че не може да се наведе…

Мая Светлова се ядоса: „Без килимчето да не ми се вестяваш пред очите!“ И Сироежкин гледа накриво, гълчи го: „Такова изобретение загуби. Че с а-килимчето може да се отлети на Луната…“ Знаем за каква Луна говориш, влюбен нещастнико, за Мая въздишаш…

Виж Електроник е истински приятел. Каквото и да се случи, за него науката преди всичко. Като изслуша идеята на Макар, два часа си блъска главата над изчисленията. Бъчвата наистина беше най-важното изобретение на Гусев.

… Макар, като старогръцкия философ Диоген, се вмъкна в бъчвата. Разбира се, на Диоген не му е ставало нужда да лежи на гвоздеи, но той, както гласи преданието, живял в обикновена бъчва. И Кеплер с неговите изчисления за стереометрията на бъчвата не бил осенен от идеята на Гусев. А Макар, като направи изчисленията на Кеплер и узакони в стаята си бъчвата, я превръща в „камера за свръхсила“.

Какво е това камера за свръхсила? Наглед бъчва като бъчва, но вътре — жици по точна схема. Забиват се в дъските гвоздеи, и навивка след навивка бъчвата се оплита отвътре с електрическа жица. После се включва щепселът в електромрежата и човек влиза в камерата, която усилва биотоковете приблизително сто пъти.

И излиза свръхатлет!

Сега за него е нищо да вдигне с една ръка тежката щанга. Да вкара десет гола във вратата — защо не. Да счупи световния рекорд на сто метра — и това. Само трябва да е много внимателен, особено в стаята: с едно движение на пръста може например да счупи масата…

От бъчвата Макар вижда тънки крака в сини чорапки.

— Пак ли шпионираш? — заплашително пита Макар.

— Не шпионирам. Просто ми е интересно. — Нюрка приклекна. — Какво е това? Ти като космонавт…

Макар знае: има тайни, които на никого няма да каже дори най-бъбривото момиченце.

— Камера за свръхсила — казва Макар и потупва бъчвата си.

— Ще станеш ли силен? — досеща се Нюрка.

— Твоят брат е най-добрият спортист в класа — напомня Макар.

— Да — потвърждава сестричката.

— А сега ще стана най-силния човек в света… Само виж: какво, Нюрка, на никого ни дума!

— Чудесно! — ръкопляска Нюрка. — На никого няма да кажа. Макар, искаш ли да ти донеса жица? Видях на стълбището.

— Донеси — съгласява се бъдещият атлет.

Нюрка изтичва и се връща с тежко руло жици.

— Благодаря, бабо! — похвалва я изобретателят.

… След половин час Макар включи шнура в електромрежата.

В щепсела светна, жилищният блок потъна в мрак. Макар намери джобното фенерче, освети чертежа си.

— Сега все така ли ще е тъмно? — попита Нюрка.

Тя се страхува от тъмното, но не издава най-силния човек.

Късото съединение помогна на Сергей Сироежкин: в тъмното той се измъкна тихичко от къщи.

Вече от половин месец Сергей водеше странен от гледна точка на родителите му и обикновен от гледна точка на астрофизика начин на живот. Денем Сергей се прозяваше, бореше се с дрямката, а щом се стъмнеше, в него се пробуждаше енергия. Сироежкин не отиваше да гледа телевизора, дори когато предаваха хокей, седеше до среднощ над графиците, таблиците, картите на звездното небе. А когато родителите му заспяха, тихичко се измъкваше от къщи.

Той се покатерваше на самия покрив. Тук, в едно скришно кътче, беше уредена истинска обсерватория. Два стола, походна маса, закачен на стената фенер, карти и фотографии. През отворения прозорец е насочена тръбата на саморъчно направен телескоп. Знаменитият Айнщайн беше казал, че идеално място за учения би бил закътаният от света маяк.

Само един учен може да оцени приятните минути на усамотението. Човекът и Вселената насаме един с друг. Зорките като на рис очи на Сироежкин различават звездите до осма величина, а телескопът приближава далечните галактики. В галактиките има огромни, колкото стотици милиона слънца, звезди; това са звезди-старици, те са на осем милиарда години; видиш такава звезда и сякаш си надзърнал в дълбочината на времето, в самото „начало на света“, когато не е имало още нито Слънце, нито Земя.

Но има и звезди-пеленачета, още съвсем в детска възраст — на един милион години. Те светят спокойно в нощното небе, но изведнъж, буквално пред очите ни, избухват, разгарят се, като запалена в тъмното лампа, после угасват. Астрономите казват, че се е родила Свръхнова звезда, и я нанасят в специален списък. Като изучават Свръхновите, учените се мъчат да разгадаят механизма на раждането на звездите.

Стотици такива звезди има в списъка на астрофизиците, но още никой не е наблюдавал Свръхнова преди възпламеняването.

Electronic_3_11.jpg

Телескопът на Сироежкин е насочен в звездния рояк на Плеядата. Тук, според изчисленията на него и на Електроник, трябва да светне Свръхнова звезда.

Вечерта, когато светлината в жилищния блок угасна, Електроник чакаше Сергей в обсерваторията. Той запали фенера, разстла на масата снимките на съзвездието, където се очакваше раждането на Свръхновата.

— Откъде си ги намерил? — попита радостно Сергей, като разглеждаше фотографиите.

— Изпратиха ни ги обсерваториите в Крим, Индия и Австралия — със скърцащия си глас каза Електроник. — В отговор на нашата телеграма.

— Толкова бързо? — учуди се Сергей.

— Аз ги приех по телефона. Запомних информацията, а после ги напечатах. Ти знаеш, моето око е точно копие на фотоапарата.

— Обикновен гений на науката, а също и на техниката — с удоволствие каза Сергей.

Откакто Електроник монтира в себе си радиотелефон, той стана незаменим за осмокласниците, решили да докажат, че гении може да има във всеки клас на всяко училище, ако са трудолюбиви и не изпитват недостиг на информация. Справки от архиви, изчисления на Изчислителния център, дори описание на най-сложни схеми вече получаваха по телефона от Електроник. Ако пък материалът беше прекалено обемист, ако на някого бяха нужни фотографии, копия на древни ръкописи или реферати на докторски труд, Електроник ги печаташе на фотохартия или на пишеща машина.

— За съжаление си ти, за съжаление — каза на приятеля си Сироежкин. — Колко много работиш за нас! Да не си уморен? Да не прегориш?

— Аз изпитвам удоволствие, когато ви помагам. — Електроник се усмихна. Не така, както се усмихват хората, а някак особено, посвоему, с една скъперническа усмивка. — Ти постъпваш неправилно като ме съжаляваш. Хвали ме повече и аз ще работя още по-добре.

Сироежкин с изумление погледна другаря си.

— Да — призна Електроник. — Аз съм от ония, които ги лекуват с аплодисменти. Засега, разбира се, мога да работя.

— Прекрасно! — Сергей заръкопляска. — Ти си най-добрият астрофизик, биолог, математик, физик, химик, психолог, механик в света, стопанин на знаменития Реси и консултант на осми „Б“. Да не изброяваме всичко останало.

— Ние ще докажем на Таратар и на останалите, че обикновени гении съществуват! — каза хрипкаво Електроник. — Нашите изобретения са нужни на хората.

Те взеха да си припомнят, как Таратар се отнесе подозрително към светещата лампичка, как предпазливо надзърна в тенджерата, как с разтворени ръце хвана падащия Макар, и се разсмяха. Да беше Таратар тук, в обсерваторията, щеше ли да повярва в бъдещата Свръхнова? Май че не. И засега ще е прав: всяко изчисление, всяка теория се потвърждава или опровергава само от резултатите на опита.

— Ами ако сме се излъгали? — попита Сергей. — И обсерваториите предупредихме. Голям срам ще е…

— Да сме се излъгали? В какво? — попита строго Електроник. За изчисленията гарантирам. Ние изхождаме от публикуваните данни на тези обсерватории.

— Помниш ли — подхвана Сергей, — аз казах: „Защо никой не е наблюдавал Свръхнова звезда преди възпламеняването й. Нали трябва от нещо да се възпламенят…“ Ти ми отговори, че никой в света не знае точно причината за възпламеняването, инак Вселената нямаше да е загадка за човека. А аз ти приведох пример с жилищния блок — как сутрин светват прозорците, защото хората се готвят да отиват на работа. И звездите си имат причини… И тогава почнахме да говорим за масата, енергията, разстоянието.

— Ти умееш да задаваш много сложни въпроси — потвърди Електроник. — Мене не ме бива за това.

— Затова пък ти умееш да развиваш и да подкрепяш всяка мисъл…

— Но ако в изходните данни има дори мъничка неточност, разликата в отговора може да бъде плюс-минус няколко столетия — каза Електроник.

— Искаш да кажеш, че трябва да седя на тавана няколко века?

— Разчитам на изчисленията… Но възпламеняването продължава няколко минути. Може в това време да си заспал.

— Няма да съм заспал — убедено каза Сироежкин и погледна в окуляра на телескопа. — Още нищо не се вижда.

— Ако възпламеняването стане през деня — продължи Електроник, радиотелескопите ще го уловят. Но ние си имаме Реси. Той наблюдава от Юпитер.

— Реси сигурно няма да го изтърве! — зарадва се Сергей.

За Реси Сергей винаги си спомняше с удоволствие и тъга. Как би искал той, когато се събуди, да види най-напред добродушната муцунка, умните очи. Но Реси е толкова далече оттук, самичък в чуждия океан, следи непознатото същество. Ами ако то нападне Реси? Ще се окаже ли той както винаги неуловим?…

В същия момент, когато в космоса летяха радиосигналите със задачата за Реси да установи наблюдение на Свръхновата, на тавана позвъня обикновен телефонен звън и Електроник каза:

— Ало!…

Сергей с учудване слушаше познатия глас на майка си и не можеше да разбере откъде иде той.

— Електроник, случайно да си видял Сергей?

Сергей не успя да даде на приятеля си никакъв знак и Електроник с цялата си прямота отговори:

— Гледам го в момента. Той седи пред мене.

— Деца, стига сте се занимавали, вече е късно — каза строго майката. — Кажи му, че го чакаме…

Сергей погледна възмутено приятеля си:

— Ех ти, не можа ли да измислиш нещо, най-добрият в света консултант!

— Аз винаги говоря истината — напомни Електроник своето главно правило.

Сироежкин хвърли поглед към таванския прозорец, изпълнен със звезди. Какъв странен избор трябва да прави астрофизикът: Вселената или сънят?…

— Електроник, бъди ми приятел, иди вместо мен.

Електроник мълчаливо поклати глава.

— Ти — това съм аз, а аз — това си ти — напомни заветната парола Сергей. — Хайде, за последен път. Разбираш ли, голям резил ще е да пропуснем възпламеняването. Нали Свръхновата…

Електроник неочаквано се съгласи.

— Ще ида вместо тебе. Само че не възнамерявам да говоря неверни неща.

Сергей стисна ръката на приятеля си.

— Ако всичко е в ред, ще наречем звездата „Свръхновата на Електроник—Сироежкин“. Само да се възпламени!

— Телеграмите, които изпратихме до обсерваториите, подписах с твоето име. Аз съм само помощник. — И Електроник излезе.

В окуляра на телескопа звездите намигаха на Сироежкин, искряха и се сплитаха в сребриста мрежа. В тихата звездна люлка почиваше щастливият астрофизик. Приятно беше да си мисли, че до такова прозорче е седял някога и самият Йохан Кеплер, наслаждавал се е на усамотението и се е измъчвал, че не може да опише хармонията на целия свят. Съвременниците му не са го разбирали, той е бил много самотен, защото е изказвал безумни за времето си идеи. Кеплер е вярвал в математическото описание на природата, в истинските причини за движението на планетите, в единството на земните и небесните закони. Кеплер е писал за Земята, която като кораб с издути платна се носи по своята гигантска орбита, сякаш ясно я е виждал от космоса. Кеплер е сравнявал историята на откриването на вечните закони, по които се движат планетите, с разказите за плаванията на Колумб, Магелан и Васко да Гама.

А Макар се увлече само по бъчвите. Той изобщо не можа да разбере, че Кеплер е бил не просто гениален астроном, математик, физик от онова далечно време, а може би и пръв астрофизик в света.

И Сироежкин, като спореше мислено с Гусев, извади от саморъчно направената лавица един том с дългото заглавие: „Новата астрономия, основана върху причините, или физика на небето, представена от изследванията на движенията на звездата Марс… 1609 г.“ Отвори първата страница на знаменитата Кеплерова „Нова астрономия“ и прочете гласно:

— „В наше време е крайно тежка участта на ония, които пишат математически и особено астрономически книги. Ако не се спазва необходимата строгост — в теоремите, поясненията, доказателствата и изводите, — книгата няма да е математическа. Ако ли пък строгостта е спазена, четенето на книгата става уморително… Ето защо много рядко срещаш подходящи читатели: повечето предпочитат изобщо да избягват четенето“. Ясно, другарю Гусев? — каза язвително Сироежкин. — Тебе и с тояга не могат те накара да вземеш книга. — И продължи четенето на „Новата астрономия“: — „Много ли са математиците, които са се нагърбили с труда да прочетат изцяло „Коническите сечения“ на Аполоний Пергамски?“

Астрофизикът се почеса по тила и самокритично си призна:

— Само Професора издържа. И то защото си въобрази, че е Фермá.

— Професора вече спи, а Гусев се разхожда нейде — чу се спокоен глас зад гърба на Сироежкин. — Часът е вече един след полунощ!

Сироежкин скочи.

— Електроник, защо се върна?

— Не можах да изпълня поръката ти — призна Електроник. — И за тебе е време да спиш.

И той разказа как отишъл в къщи при Сироежкина и легнал на дивана. А майката на Сергей седнала до него и казала: „Какво значи всичко това?…“ Електроник мълчал. И в този момент зазвънял радиотелефонът в него — обадила се майката на Гусев. Тогава Сергеевата майка веднага се сетила кой е пред нея и заповядала незабавно да й изпрати истинския Сергей, че инак сама щяла да иде да търси по стълбището своя астроном.

— Как се е досетила? — учуди се Сироежкин, като оглеждаше обсерваторията.

— Много лесно. Цялата ти стая е с карти на звездното небе.

— Добре, аз не критикувам твоя телефон-автомат — въздъхна Сергей.

Едва сега, когато внимателно се вгледа в приятеля си, той видя, че между тях има разлика. Те пак така си приличаха като двама близнаци, но единият от тях бе си останал същия. Сергей явно усещаше, че е и по-снажен, и по-широк в раменете, и обувките му са вече четиридесет и втори номер, а Електрониковите са си все трийсет и девети. Сергей дори усещаше физическото си превъзходство. Той подаде ръка на приятеля си:

— Хайде, стисни я с всичка сила! — И се изчерви от голямото усилие: — Юначага!… Отивам да спя. — Той кимна към телескопа: — Ей тъй хората са проспали много велики събития. А после се оплакват, че не знаят произхода на Вселената.

— Аз ще дежуря — обеща Електроник. — Но преди мене трябва да види възпламеняването Реси. Щом той се обади, аз ще напечатам фотографията. Ще приглуша телефона. Ако пожелаеш, позвъни, ще те чуя.

Астрофизикът си тръгна за вкъщи.

В къщи той каза:

— Напразно се тревожиш, мамо. Наполеон, Петър първи, Бехтерев са спали по четири часа на денонощие. Затова са останали в историята. Аз съм послушен син, затова освен тебе никой няма да чуе името ми.

Майка му прихна от смях: „Вижте го новия Наполеон“, но остана доволна.

Сироежкин се въртя в леглото. Мяркаше му се рошавата муцунка на Реси. Внимателното немигащо око е устремено към Свръхновата… Реси не бива да я изпусне!…

Нашият астрофизик вече спеше спокойно, а Електроник и Реси непрекъснато си разменяха съобщения. Потоци от цифри летяха от далечния Юпитер на Земята, и там, в един голям град, под покрива на десететажен жилищен блок ги приемаше и моментално преценяваше електронното момче. Ако приведем тези цифри на обикновен език, те означаваха, че Свръхновата още не се е възпламенила. А в края на всяко съобщение стоеше условната фраза:

„КИТЪТ НА ЮПИТЕР МЪЛЧИ“.

От всички гении на осми „Б“ не влезе в конфликт с възрастните само Професора. И никой не знаеше какво беше преживял той тази вечер.

Изписаната с формули ученическа тетрадка лежеше пред автора. Професора се прощаваше със своето откритие…

Няколко дни Вовка Каролков живя в седемнайсети век, живя така, както е живял някога Пиер Фермá.

Връщаше се от училище, събличаше униформеното си облекло, обличаше бабиния си халат и вземаше в ръце старогръцкия фолиант. Сега той е юрист от Тулуза, съветник в парламента на този град, гасконец. Оня, истинският Пиер Фермá, както е известно, се е занимавал с математика след работа, в свободните си часове. Водела се е Трийсетгодишната война между Франция и Англия. Арман Жан дю Плеси, първият министър на Луи XIII, известен под името кардинал Ришельо, изкусно плетял дворцовите интриги, мускетарите се сражавали на дуели с гвардейците, а в провинциалния градец любителят на математиката Фермá правел по белите полета на книгата бегли бележки.

После ще го нарекат един от създателите на аналитичната геометрия и на теорията на числата, теорията на вероятностите и геометричната оптика — това ще стане след неговата смърт.

Пиер Фермá не напечатал бележките си, тъй като не обичал да прави това. Но трудовете му били забелязани от следващите поколения математици.

Всички стигнали до наши дни теореми на Фермá били доказани. С изключение на една, която учените наричат Великата.

Каролков още от четвърти клас знаеше условието й наизуст. Нали е много проста, измамливо проста, че тегли всеки математик към перото…

В оная обикновена вечер на своя живот Пиер Фермá четял съчинението на гърка Диофант Александрийски. Той разглеждал „Питагоровата тройка“ — тройката от цели числа a, b, c, съвсем обикновеното уравнение на които гласи „a2+b2=c2“. И тъкмо тук, по белите полета на книгата на Диофант Александрийски Фермá на бърза ръка написал: „При n>2 уравнението an+bn=cn е нерешимо за цели числа“.

Тъкмо така написал: „Нерешимо“.

При това Фермá добавил, че (намереното от него остроумно доказателство е много дълго, за да се побере върху белите полета на книгата.

Всичко е ясно: на Фермá не му е стигало място за изчисленията. Неведнъж той писал бележки в книгите, без да се затруднява с доказателствата. И никой от математиците не се съмнява, че Фермá е знаел доказателствата — нали всичките му други бележки след време бяха проверени от учените. Освен „най-простата“, Великата.

Цели три века са се блъскали най-големите умове над тази загадка. Леонард Ойлер доказа Великата теорема на Фермá за частните случаи n, за 3, 4, 5, 7. Германският математик Кумер направи най-големия принос в решаването на проблема на Фермá, като между другото разви новата за деветнайсетия век, много важна теория на алгебричните числа. Други видни математици доказаха хипотезата на Фермá за повече от шестстотин различни случаи.

Какво трябваше да прави сред тези великани малкият, хилав, но много горд Професор?

Професора знаеше твърдо своята задача: той се зае да докаже теоремата изцяло!…

Веднъж Пиер Фермá получил писмо: „Обикновено ли е числото 100895598169?“ Фермá незабавно отговорил на адресанта; че даденото дванайсетцифрено число е произведение на две прости числа: 898423 и 112303.

И така Фермá можел да смята почти моментално — по свой собствен метод.

Професора по примера на Фермá започна да атакува Великата теорема с прости примери.

Той умножаваше на ум шестцифрени числа на седемцифрени, делеше деветнадесетцифрени на петцифрени, извличаше кубически корен от осемцифрено, разлагаше повече от шестцифрени числа на пет куба и пет квадрата, които събрани трябваше да дадат началното число с точност до една милионна.

От тези мъчения пред очите му се появяваха сини, жълти, зелени кръгове, мяркаха се като на сметало редиците на разнообразни тайнствени знаци, плаваха мъгляви ивици, но в края на краищата той се научи да намира бързо правилния отговор.

Дори Електроник, който донесе на Каролков цял вързоп редки съчинения, презаписани по телефона, се учуди на способността му да смята толкова бързо. Професора благодари сърдечно на Електроник. Юначага! Без такъв помощник нито един съвременен ученик не може да се сравни с изтъкнатите мислители на миналите векове.

Както и Пиер Фермá, Каролков обикна трудовете на старогръцките математици. Например по времето на Евклид живял знаменитият Аполоний Пергамски. За живота му почти нищо не се знае. Едни го наричали Великия Геометър, който ни оставил труд за метода на геометричните места на точките, други казвали, че Аполоний бил известен под името Епсилон и се прославил с наблюденията си по астрономия, които по-късно използувал Птоломей. Каролков с молив в ръка четеше трудовете на Аполоний, като подчертаваше термините на древния математик, които са известни сега на всеки ученик: „парабола“, „метод“, „хипотеза“, „епсилон“…

В тези часове Професора не беше вече Вовка Каролков. Той бе потънал изцяло в седемнайсети век. Дори си мърмореше носово по френски. Външно спокоен, но реагиращ бързо на всяка изненада, Професора пълнеше трескаво тетрадката с изчисления. Ако нещо се объркаше, започваше да решава отначало, но вече по Най-краткия начин. И веднъж той приложи алгоритъм, който сам беше намерил, и откри в себе си великата способност да разпознава простите множители, колкото и многоцифрени да са натуралните числа.

Дързостта му беше възнаградена. Изпълнил последната страница, Професора разбра, че е решил Великата теорема.

Решил…

В тази минута Каролков сякаш наяве чу гласа на кардинал Ришельо: „Във ваша чест, Каролков, аз се разпоредих през 1635 година да открият Парижката академия. Такива хора като Фермá, Декарт и вие, Професоре, са гордост не само за Франция, но и за целия свят. Аз разбрах, че нито военните успехи, нито короните, нито дори кралската хазна са сравними с великото научно откритие…“

Electronic_3_04.png

… Връзката на времената се наруши, Каролков се пренесе в своя век. Тук той се убеди, че никой не владее способността да се намират простите числа — способност, която имал някога Фермá. Дори Таратар не иска да разбере, че Пиер Фермá е бил обикновен гений. За него Фермá е сякаш светец. А пък всеки, който решава тази теорема, просто е колега на великия математик. Време е да се разбере това… „Авторите на тези доказателства — презрително каза Таратар за ръкописите на „фермистите“, — бяха вдъхновени от жаждата за лесен успех…“ Как може да се забрави такава обидна фраза!

Професора скъса тетрадката с доказателството на теоремата на Фермá. Второто в света доказателство… Но сега това нямаше никакво значение. За историците е оставена кратка бележка в дневника на Каролков: „Аз доказах теоремата на Фермá, като открих неизвестен досега начин за намиране на множителите на числото!“.

Решението на тази задача не знаеше дори Електроник.

„Нека се намери трети човек, който сериозно да се заеме над Питагоровата тройка“. — каза в заключение Професора.

И той се зае с ново съчинение.

Беше го замислил отдавна. Ще се нарича „Симфония на града“.

На магнетофонни касети Професора бе записал звуци от големия град — шум на мотори, на машини и механизми, бръмчене на автомобили, самолети, хеликоптери, на влакове на метрото, на автобуси и тролейбуси, говор на тълпата, рев на стадиона, ахане на пневматичния чук. Сега му оставаше да забави рязко магнетофонните записи, да ги разшифрова — да начертае по тях графики в нотната тетрадка. После трябва да зачеркне всичко излишно — така наречените немузикални структури, да препише нотите на чисто, да смеси музикалните гласове, и симфонията е готова: градът ще оживее, ще зазвучи с инструментите, ще запее с гласовете. Градът, чут от автора от височината на хеликоптеров полет.

„Първи концерт за хеликоптер с оркестър“ — промени Каролков заглавието на своето съчинение. Също съвременно название.

Както е известно, Каролков не обичаше уроците по музика, които баба му преподаваше, считаше ги просто за губене на свободното време на математика. Но трябваше да изучава съчиненията на класиците. Сега Каролков вместо класиците ще свири концерти на Каролков. Математиката, както предполагаше авторът, ще внесе в пъстротата на нотите свой ред, ще опровергае старите канони, ще създаде нова музика…

Вовка слушаше как на магнетофонната лента трещи перката на хеликоптера и нахвърляше нотите. После реши да изсвири партията на хеликоптера — и с всичка сила удари по клавишите. Излезе доста добре…

Влезе баба му и каза с тъжен глас:

— Вова, защо разваляш пианото?

— Това е мое съчинение — рече гордо Вовка. — Партия на хеликоптера.

— За щастие, това съчинение никога няма да бъде чуто от Бетховен… — въздъхна баба му и излезе.

Композиторът позвъни на Сергей Сироежкин.

— Как мислиш ти — попита той, — на хората на бъдещето, е, с една дума, за „Космическия кораб „Земя““, нужна ли е нова музика?

— На хората на бъдещето е нужно оригинално изкуство — категорично потвърди Сергей. — Ти какво си съчинил?

— „Първи концерт за хеликоптер с оркестър“.

— Ти си гигант, Професоре! — каза възторжено Сироежкин.

Вовка почувствува прилив на нова енергия. Той реши да сподели радостта си от новото откритие с Електроник.

Пети април.

Полетът на учителя по физика

Таратар се сърдеше на себе си: не можеше да разбере устройството на а-килимчето. Той го огледа най-подробно, но без полза: в краищата — две дръжки за доброволния изпитател — това бяха в същност единствените удобства. Имаше още металически пластинки в края на жиците — контакти, които, както предупреждаваше Макар Гусев, криеха опасност.

Таратар не послуша съвета, съедини пластинките и килимчето се изтръгна от ръцете на учителя, моментално се лепна за тавана. Трябваше да се донася стълба, да се катери до самия таван, да търси лентите. Щом контактите бяха откачени, килимчето шляпна на пода.

Таратар беше сам в безлюдното училище, никой не видя как той стои на стълбата и размишлява за антигравитацията.

Той изобщо не можа да схване нищо и позвъни на учителя по физика Виктор Илич Синица. Уговориха се да се срещнат рано сутринта, преди занятия.

Синица, млад физик с наполеоновски ръст, с едра глава, върху която стоеше голяма шапка, минаваше за много способен педагог. Синица гледаше оптимистично на живота, знаеше всичко на света, носеше син тренировъчен костюм, тичаше рано на разсъмване неизменните три километра, а нощем четеше съчиненията на класиците. За него не съществуваха неразрешими проблеми.

Той посрещна Таратар и му махна с ръка.

— Физкултурен привет, Семьон Николаевич. Как спахте? Къде е вашето тайнствено изобретение?

Таратар не почна да му разправя, че бе спал отвратително. Първо показа на Синица вечния двигател.

— Класика на равнището на шестокласник — отсече с усмивка Синица.

Той веднага обърна внимание на светещата лампичка и бързо огледа прибора.

— Всичко е ясно. Върти се без търкане. Кой е авторът?

— Сироежкин.

— Способно момче. Струва ми се, че малкото му име е Сергей. — Синица за всеки случай искаше да провери паметта си. — Не знам от какъв материал е направен този прибор. Трябва да питаме химика.

Таратар се навъси.

— Не стават ли премного експерти за един прибор, Виктор Илич?

— Такова е съвременното състояние на науката, уважаеми Семьон Николаевич. Един човек не е в състояние да знае всичко.

— Леонардо да Винчи е знаел.

— Леонардо втори път няма да се роди — заключи физикът.

Синица взе с възторг изваденото от чантата а-килимче. Кръглото му лице сияеше. Физикът от сърце се смееше високо, като слушаше как паднал осмокласникът Гусев, как се катерил до тавана самият Таратар.

— Ако не бях видял с очите си, за нищо на света не бих повярвал. — Физикът с удоволствие разглеждаше килимчето. — Елементарно просто! А-килимче! и цялата гравитация лети към джендема!

— Внимавайте с контактите, Виктор Илич — напомни му Таратар.

— Разбрах ви, Семьон Николаевич… Ако не възразявате, аз ще бъда вторият след Гусев изпитател. — Учителят погледна към тавана. — Само че да излезем на двора. Някак се чувствувам по-спокойно, когато над главата ми е открито небе…

Учителите излязоха на двора. Пролетното слънце слепеше. Снежните преспи бяха изтънели. По асфалта струеше ручей. Таратар бе наметнал палтото си на раменете, физикът излезе без палто.

— Значи да се съединят лентите? — попита Синица, хванал килимчето за дръжките. — Грандиозно изобретение!

— Внимателно… — понечи да каже Таратар и отскочи встрани: пред очите му се мярнаха сините панталони и островърхите обувки.

Таратар вдигна нагоре глава: учителят по физика се отдалечаваше с огромна скорост, като риташе смешно с малките си крака. След половин минута Синица изчезна в небесната синева.

Electronic_3_05.png

„Какво стана сега? — мислеше си слисано Таратар. — Не се договорихме как да се приземи…“

Същата мисъл дойде едновременно и в ума на Виктор Илич Синица.

Той искаше да откачи контактите, но навреме забеляза под себе си покрива на училището. Синица не пожела да падне от такава височина и още по-здраво стисна дръжките на килимчето. А-килимчето летеше нагоре.

Синица си представи как децата влизат в клас, сядат на чиновете, чакат да удари звънецът. А учителят го няма.

„Елементарно отсъствие“ — помисли си физикът, без да губи постоянния си оптимизъм.

По въздушния поток, който силно опъваше тялото му, той усещаше, че килимчето го отнася все по-нависоко. Може би е вече на височината на Хималаите. По-нагоре ще започне да се задъхва — това е проверена практика, класическа медицина.

Синица затвори очи.

Над града бавно плаваше самоходна гондола, прилична на старинен дирижабъл. Човекът, който я беше построил — физик-теоретик, — нарече своя въздушен кораб „палатка на усамотението“. Ученият се криеше тук от телефонните позвънявания, от шума на тълпата, от бръмченето на моторите, от детските гласове, за да може спокойно да обмисли механиката на звездните светове.

И ето в тази палатка, през отворения прозорец на гондолата, попадна точно учителят Синица.

Само до преди минута теоретикът беше щастлив. В палатката беше горещо и теоретикът на звездните светове, разсъблечен, седеше с наметната на гръб бяла риза. Тишината тук бе такава, че ако щеш греби с шепи и пий. Нито едно най-важно телефонно позвъняване не можеше да намери знаменития учен… Той ясно си представяше блестящите колела на далечните галактики…

И изведнъж в тихата палатка се вмъкна някакъв непознат човек. Шляпна на мекия синтетичен под и сега лежи със затворени очи, сякаш си почива на някоя зелена полянка.

— Кой си ти? — каза страшно теоретикът. Той почувствува силен пристъп на гняв: дори във висините няма спокойствие от тези случайни минувачи…

Синица отвори едното си око и видя някакво сияние. После с второто око различи човек в бяло. Рижа брада, сияние над главата — къде беше срещал това познато лице?… Синица смутено се усмихна.

— Аз съм Синица — каза той едва чуто.

— Откъде си? — с гръмовития си глас продължи да пита рижебрадатият.

— От Земята… — При тия думи Синица скочи, изви се неловко и наведе глава.

Известно време теоретикът изучаваше посетителя. Той разбираше, че този човек има някакво загадъчно увлечение. Не всеки може чисто и просто да подскочи на три километра и да попадне в единствения прозорец на движещата се палатка, не всеки ще почне така дълго да изучава синтетичния под.

— Аз съм обикновен учител — каза с въздишка Синица. — Нищо не разбирам…

На теоретика му стана обидно: затова ли бе зарязал своя институт, бе се издигнал над облаците, та да губи времето си в празни разговори. Но и нямаше как да покаже вратата на този бърборко.

— Но какво не разбираш? — попита ученият.

— Как си сътворил Земята за седем дни?…

Теоретикът си спомни, че беше написал своя капитален труд за магнитното поле на Земята за седем дни. Именно в палатката на усамотението. Това беше най-спокойната седмица в живота му — никой не му пречеше. Теоретикът се намръщи и попита:

— Откъде знаеш?

— Четох…

— Няма значение дали е за седем дни — каза, усмихнат, ученият. — Аз размишлявах за магнитното поле на Земята седем години…

От тези думи посетителят се сепна, погледна внимателно събеседника си и видя над главата му въртящи се перки.

— Елементарен вентилатор! — каза радостно Синица и нервно се засмя. — Боже мой, какво съм заплещил?! Извинете ме, моля… Вмъкнах се така ненадейно. Работата е там… С една дума, съвсем си изгубих ума от полета и когато ви видях, помислих, че съм попаднал… в твърде непозната обстановка… Затова ви и говорих на „ти“.

Сега пък се разсмя високо теоретикът. И се представи:

— Кримов Евгений Александрович.

— Учителят по физика Синица Виктор Илич — каза пътешественикът.

Те си стиснаха ръцете.

С един жест хазаинът покани Синица да седне в креслото. Той огледа с интерес уютната палатка и все още мислеше как можа да попадне тук.

— Килимчето — спомни си той. — Тази странна дяволия се нарича а-килимче…

Виктор Илич Синица разказа подробно и точно какво се беше случило с него от минутата, когато Таратар извади от старата си чанта металното а-килимче. Теоретикът се смееше от сърце.

— Я гледай ти, чудна история!… Казваш, изплела го ученичка? Не от вашето училище? Това няма значение… Момичетата са много изобретателен народ… Ние правим плахи опити с гравитацията, а твоята ученичка е прескочила всички междинни стадии и е изплела килимче, което отблъсква гравитационните вълни. Превъзходно!

— Елементарно килимче — потвърди учителят.

— Но къде е то? — попита неспокойно Кримов.

Те огледаха цялата палатка и не го намериха. Погледнаха един след друг през прозореца — да не се е закачило за нещо. Килимчето го нямаше.

— А не можеше да се втурнеш при мене просто ей тъй, а, Синица? — попита теоретикът и замислено заглади брадата си.

— Не можех — потвърди Синица. — Килимче имаше. Впрочем, Евгений Александрович, моля те да забравиш за глупавото ми поведение. Не зная какво ме прихвана.

— Това не се забравя, но на никого няма да кажа — обеща Кримов. — Напразно се тревожиш, Виктор Илич. Ти дори се държа деликатно, мъчеше се да разбереш моите естественонаучни познания за света. Ако аз бях извършил този полет и видех зад облаците човек в бяло, сигурно щях да налетя на бой, защото отдавна съм си харесал това място.

— Но къде е килимчето? — тревожеше се Синица.

— Има два варианта. Килимчето може да е продължило полета си и в такъв случай ние никога вече няма да го видим. Ти колко тежиш?

— Шейсет и пет.

— А колко голямо е килимчето?

Синица начерта във въздуха квадрат. Теоретикът взе лист хартия и бързо направи изчисленията.

— Гениално изобретение! Потресаваща подемна сила.

— Те взаимно се наричат гении — учениците на Таратар — спомни си учителят по физика.

— Човек, който с едно обикновено килимче е посрамил всички ракети в света, може да бъде наречен три пъти гений. Главното е да се намери изобретението… Вариант номер две: от удара в палатката контактите са се откачили и килимчето е паднало долу… В колко часа излетя, Виктор Илич?

— Осем без петнайсет.

Кримов погледна часовника си. Бяха минали четиридесет минути.

— Сега да пресметнем точката на нашата среща…

Те решиха да проверят втория вариант и насочиха гондолата надолу. Теоретикът изключи отоплението в палатката, облече костюма си, шлифера и веднага заприлича на изтъкнат учен. Гондолата се сниши почти над самата земя, движеше се на малка скорост успоредно на пътя — също като обикновено въздушно такси.

Кримов предложи:

— Хайде да съберем информация.

Теоретикът се разположи до отворената вратичка, учителят на отсрещната страна подаде главата си през прозореца. Те гледаха най-внимателно, питаха срещнатите. Никой не беше намерил килимче.

В края на селцето им провървя: едно момченце, вдигнало нагоре глава, им съобщи, че е изчезнал гъсокът на съседите. Кримов спусна летателния апарат върху воднистия сняг.

— Какво общо има тук гъсокът? — недоумяваше Синица.

— Изчезването на гъсока е събитие — обясни Кримов. Момчето с готовност съобщи, че гъсокът бил коварен и изпечен злосторник, нападал всички в тил и държал в страх съседните дворове.

Стопанинът на гъсока — висок, як старец — погледна подозрително гостите.

— Какво има?

— Ние сме от цирка — каза Кримов. — Искаме да видим вашия гъсок.

Старецът се усмихна скъпернически.

— За цирка, става. Храбра птица. Но не мога да ви покажа гъсока. Избяга проклетникът.

— А къде се е дянал?

Старецът разказа как чул шум на крила и помислил, че гъсокът пак е нападнал някого, та излязъл от къщи. Гъсокът отчаяно пляскал с крила, летял вертикално нагоре, а в клюна си държал нещо лъскаво. Така си и отлетял с чугунената тепсия. Подлудял е изглежда от пролетното слънце.

— Наминете по-късно — продължи старецът. — Като се върне, ще ви го покажа.

Кримов и Синица се спогледаха.

— Но ще се върне ли? — попита недоверчиво учителят. — Сигурно ще се върне. С тепсията в клюна — обеща стопанинът на гъсока.

— А няма ли да я изпусне? — примижа Кримов. — Това не може да бъде.

Старецът дори се обиди.

— Да не познавам птицата си! Хареса ли му нещо, не то изпуска, та каквото ще да става.

А момченцето потвърди:

— Вярно: сграбчи ли нещо, няма пускане!… Като булдог.

Гостите от цирка взеха от стопанина на знаменития гъсок номера на телефона.

— Ако съдим по описанията, изобретението е изгубено — каза в заключение Кримов. — Любопитната птица е включила контактите и е изчезнала в просторите на Вселената.

Синица с недоумяваща усмивка погледна теоретика.

— Гъсокът е повторил твоя опит, Виктор Илич — продължи замислено Кримов. — С тая разлика само, че ще го доведе докрай.

И Кримов разказа за съдбата на твърдоглавата птица. Гъсокът е обречен вечно да се скита сред звездите. Всяка от галактиките ще отблъсква от себе си килимчето, като му придава все по-голямо ускорение, и в края на краищата гъсокът ще достигне околосветлинна скорост. Ако ли пък гъсокът полети с такава скорост към някоя антигалактика, ще стане взрив с чудовищна сила и ще се роди нова енергия…

— Не вярваш ли?… Попитай довечера стареца, върнал ли се е гъсокът му…

За пръв път в живота си Синица усети, че стои на твърда земя.

Ученият и учителят се уговориха да продължат търсенето на ценното изобретение.

От къщи Синица позвъни на Таратар.

— Виктор Илич! — зарадва се математикът. — Живи ли сте, здрави ли сте? Къде сте?

— В къщи — бързо каза Синица. — Малко поизстинах в полета. Надявам се, Семьон Николаевич, че не сте обявили тревога в училището? Би било много неудобно…

— Така съм се тревожил за вас, че отмених уроците — призна Таратар и успокои физика: — Но на никого нищо не съм казал. Моля да ме извините, че тази играчка ви причини неприятности.

— Учениците ви са много способни — потвърди физикът. — Но още не съм разгадал принципа на полета.

— Аз разговарях с една осмокласничка, авторката на злощастното килимче — призна Таратар. — Мъчих се да разбера от нея как се приземява тази дяволия. Представете си, тя не знае!…

— Как е името й? Какво каза още? — зарадвано попита Виктор Илич.

— Това лекомислено момиче се казва Мая Светлова — възмутено избръмча в слушалката математикът. — На мене ми каза: „Предчувствувах, че това ще свърши зле… Така му се пада!“ Завъртя се на токчетата си и си отиде.

— За мене ли? — попита с интерес Синица.

— За вас не стана дума. Тя не знаеше, че именно вие излетяхте… Впрочем, Виктор Илич, как се оказахте в къщи?

— Елементарно — отговори Синица, — с разни приключения, свързани главно с транспорта. Впрочем, в цялата тази история е важно това, че от самата Светлова и нейното изобретение се заинтересува един много голям учен… Ще ви разкажа всичко, когато се оправя.

Шести април.

Така е загинал град Помпей

Из класа се носеха слухове: „Макар се влюбил!“

Всички крадешком поглеждаха към Макар Гусев, намигваха си един друг. Момичетата се хилеха.

Гусев седеше неподвижно и гледаше с невиждащи очи дъската. Цялото му лице бе облепено с лейкопласт. Когато Таратар го попита какво означават тези тайнствени знаци, Макар измърмори: „Одрасках се. Проводника…“

Класът се разделила два лагера. Едни мъжествено защищаваха хипотезата за проводника, спомняха си разни случаи от своя живот, показваха стари драскотини и ръбци от заздравели рани. А момичетата, разбира се, изказаха своя хипотеза, много близка до действителността…

Зад широкия гръб на Гусев седи оня, който знае отговора на вълнуващия всички въпрос. Но той на никого няма да каже — прямият, блед, със здраво затворени уста Сироежкин, защото сам не може да разбере.

Вчера вечерта Сергей видя на двора Мая Светлова, зарадва се и я повика: той искаше да й разкаже за Свръхновата. Все пак тя светна! На разсъмване, когато астрофизикът беше заспал дълбоко. Разбуди го позвъняването на Електроник: на далечния Юпитер Реси бе зафиксирал възпламеняването! През целия космос от далечния Юпитер идеше вълнуващата новина. Електроник запомни точно информацията, взе пакета с фотохартията и отиде в тъмната стаичка. А след час Сергей държеше в ръката си фотографията: тъмен звезден фон и в центъра — ярка точка, която за няколко минути беше затъмнила всички съседки. Да, само няколко минути живя Свръхновата на Сироежкин, но в точно съответствие с изчисленията.

Мая с бяла шапчица изтича покрай Сергей и той с учудване забеляза, че тя се отправя към Макар Гусев, който тичаше по пързалката след шайбата. Макар приветливо махна със стика. Мая отиде до самия Макар и с трагичен глас попита:

— Жив ли си?…

Слисаният Макар не успя да отговори, само извика, когато момичето го одраска. После Мая изхълца и избяга.

— Какво я прихвана? — тъпо питаше Макар, като бършеше с кърпичка лицето си.

— Ти най-добре знаеш — отсече Сергей и си отиде в къщи.

… Сергей с омраза впи поглед в гърба на Макар, но последният ни веднъж не се обърна. Лицето на Гусев пламтеше. Стотици различни догадки минаваха през ума на неподвижно застаналите съперници, но всички предположения бяха далеч от истината, тъй като нито единият, нито другият не си споменаха за а-килимчето.

Учителят обясняваше нова теорема, въздишаше често и поглеждаше към тавана. Той не забеляза веднага драскотините по лицето на Гусев. Ако момичетата не бяха се разбъбрили, всички отдавна да бяха забравили.

Като погледна пак към тавана, Таратар си представи нещастното килимче, попита посред урока не знае ли някой от учениците телефона на Мая Светлова. И добави, че от нейния прибор се интересува един известен физик.

Сергей се сви и пребледня. Лицето на Макар Гусев запламтя още повече. Електроник попита да повика ли Светлова веднага.

— След часовете — отговори кратко Таратар.

Класът обсъждаше тихо новината: ще може ли ученият да разгадае тайната на полета на антигравитационното килимче?

Сироежкин забрави за своята Свръхнова. Сега той беше истински самотен — самичък в целия клас. „Как възкликна тя: „Жив ли си?“ Какво искаше да каже с това „жив ли си“? И именно на Макар?…“

Към края на урока Гусев замърда на чина, изкашля се високо, написа и изпрати на Електроник едно дълго писъмце. Получи утвърдително кимане. Засия. Сега Макар седеше с вид на победител.

Щом звънецът удари, той викна:

— Момчета, елате днес на стадиона! Няма да съжалявате…

Запалянковците веднага наобиколиха Гусев. На стадиона се събраха почти всички.

Финалът за купата „Кристалната шайба“!

„Интеграл“ — „Химик“!

„Интеграл“ е техният сборен училищен тим. От осмите класове в сборния играе Макар Гусев. И при все че треньорът предпочиташе да пуска по-често на игрището ученици от горните класове, целият осми „Б“ държеше за Макар.

И сега насърчаваха Гусев:

— Гледай да не станеш за резил! Три шайби, Макар!… Ама как ще идеш с тези превръзки? По телевизията няма да се дава… Напротив, ще се дава! Белези от бойни рани…

— Обещавам голям хокей! — извика Макар. — Електроник, потвърждаваш ли?

— Потвърждавам — каза спокойно Електроник.

— Това ще е едно от главните изобретения на нашия проект „Космически кораб «Земя»“ — тържествено обеща Макар. — Ще видите.

Какво общо има тук хокеят? — попита някой.

— Свръхсила — бъдещето на всички хора… — тайнствено рече Гусев и извика накрая: — Всички на хокея!

… — Електроник, ти здравата ме подсили. Браво, че дойде.

Макар лежеше в своята електрическа бъчва, набираше сили преди мача.

Камерата пращеше тихо, вибрираше и гълташе сума електричество.

— Разбираш ли, баща ми е много чудноват човек: всяка половин година размества мебелите в къщи. Обещах да му помогна, а ето че този мач… Извинявай, че така се случи.

— Нищо — каза Електроник.

— Серьожка е слабак, Витка е слабак, за Професора няма какво и да говорим, — кънтеше в бъчвата Макар. — Надеждата ми е само в твоята електронна сила.

В стаята влезе бащата, надзърна в бъчвата:

— Какво правиш там, Макар?

— Електромасаж преди играта.

— Глезотии. — Гусев-баща учудено сви едрите си рамене. — Ние отивахме да играем след работа и пак побеждавахме. Този безделник си пече кожата, а вместо него — работи, другарю…

— Тате! Аз прекарах тук пет урока! — крещи Макар и подава превързаното си лице от камерата. — Утре всичко ще довърша. А Електроник няма да ме подведе — той е с желязна сила.

— Добре, ще видим как ще играеш. — Гусев-баща намига на Електроник, казва му тихо: — Сам ще се оправя. Тичай на стадиона.

— Обещах, ще помогна! — твърдо отговаря осмокласникът.

— Добре — съгласи се бащата на Макар. — Скоро жена ми ще измие прозорците и ще почнем. — Тъкмо навреме ще успеем за телевизора.

След бащата дойде Нюрка, надзърна в бъчвата, попита, като погледна крадешком към Електроник:

— Силен ли си вече, Макар?

— Сега ще видим.

Атлетът излезе от бъчвата. С един пръст прихвана отдолу тежката гира, подхвърли я нагоре. И ахна от учудване, едва успя да улови гирата.

— Ура! Върши работа! — Той пак се вмъкна в бъчвата. — Електроник, ти трябва да ме разбереш. Първото мое изобретение без чужда помощ — и върши работа!… Чувствувам се гладиатор. Вимпелът на победителя ще е твой, Електроник! Думата на свръхсилния човек…

— В схемата на камерата аз не се съмнявам — потвърди Електроник. — Биотоковете на мускулите искат мощни усилватели. Ако приемем условно един волт за десететажен жилищен блок, напрежението на батерийка на джобно фенерче ще бъде голяма колкото една висока сграда, а биотоковете на нормалната мускулатура ще изглеждат едва като търкаляща се по асфалта топка в подножието на тази сграда. Нищожно малка величина… Сега у тебе тя се е увеличила тройно. Още половин час, и ти ще излезеш свръхсилен хокеист.

— Дори Таратар не може да обясни така просто, както ти. Благодаря, Електроник. — Атлетът се обърна на другата страна, заплаши с мощния си юмрук невидимия противник. — Нека приготвят запасните стикове!… Ти поне разбираш ли, Електроник, че именно в моите ръце е бъдещето на цялото човечество?!

След половин час Макар излезе от бъчвата, премина на пръсти до антрето, с кутрето притвори вратата след себе си. Свръхсилният човек се боеше да прави резки движения.

Нюрка разположи до бъчвата своите кукли и притихна.

Електроник и Гусев-баща местеха в гостната мебелите. Поставиха шкафа на мястото на дивана, дивана — на мястото на шкафа. Масата изместиха до прозореца, лампиона изправиха в ъгъла. Бащата на Макар явно имаше някакъв план за мебелите, но какъв смисъл се криеше в това обикновено разместване Електроник не можа да разбере. Работеше добросъвестно и Гусев с уважение поглеждаше към неочаквания помощник.

После включиха телевизора.

— Сега ще видим, Електроник, как ще изгуби Макар „Кристалната шайба“.

— Няма да изгуби — възрази спокойно Електроник.

На леденото игрище се въртяха млади фигуристки в костюми на смешни диви животни — весел пролог към хокейната игра. Трибуните бяха препълнени от ученици. Имаше тук възрастни и, както съобщи дикторът, играчи и треньори на спортни дружества. Нетърпеливите запалянковци вече разгръщаха плакати: „Хайде, химици!…“, „Страхливец хокей не играе“, „Химиците правят кристала“ — това, разбира се, бяха химиците, дошли със самолет от далечния северен град. Младите кибернетици опънаха един лаконичен лозунг: „Интегралът е ключът към победата“. Оркестърът свиреше прехласнато. Кристалната шайба — всесъюзна награда за младите хокеисти — сияеше на съдийската маса.

Тимовете излязоха на леда, размениха си подаръци. Дикторът съобщи имената на играчите. Химиците бяха в червена форма с жълтия кръг на слънцето върху гърдите си. Върху белите фланелки на стопаните на игрището се открояваше извитият знак на интеграла.

Първата и втората третина минаха без гол, въпреки шума на трибуните и упоритите атаки на нападателите: тимовете бяха равни по сила. Три минути преди почивката, треньорът на „Интеграл“ пусна нова тройка. Дикторът съобщи имената: Петров, Данилов и Гусев, като добави при това, че двамата десетокласници и осмокласникът се учат отлично, а увлечението по хокей от детство ги е довело до финала на всесъюзното първенство. Дикторът още не беше довършил фразата си, когато номер тринайсети замахна в центъра на игрището със стика и трибуните прокънтяха: гол!

— Макар — каза Гусев-баща и не вярваше на очите си. — Право от центъра я вкара…

— Доста добро начало за един дебютант — потвърди дикторът. — Резултатът откри номер тринайсети — Гусев, Едно на нула за „Интеграл“.

Въодушевените математици отново подхванаха шайбата и тя едва се мярна пред Гусев, когато той бързо се понесе към вратата и заби втора шайба. Трибуните зареваха във възторг от красивия удар, а треньорът на тима на Съюза отиде при училищния треньор и започна да разговаря с него, като сочеше играча номер тринайсет.

Третият удар на Макар само секунда преди почивката озадачи съдиите: шайбата явно летеше към вратата на химиците, но я нямаше там. Затова пък в мрежата зееше огромна дупка. Шайбата беше пробила мрежата и отскочила зад трибуната. Макар стискаше парчето от счупения стик. Запалянковците викаха прави:

— Шай-ба, шай-ба!

Голът беше зачетен.

Гусев-баща клатеше глава. По лицето му се виждаше, че е доволен от сина си.

— Стрелец… Кой да е предполагал?

— Аз казах, че той ще вкара голове — напомни Електроник.

В решаващата третина „запасният“ Гусев излезе на леда в първата тройка на „Интеграл“. Химиците бяха готови: трима играчи наобиколиха точния стрелец, вратарят на химиците беше облечен с най-здравите доспехи.

На леда ставаше нещо невъобразимо. Хокеистите на „Интеграл“ почти не играеха, шайбата сякаш се лепваше за стика на номер тринайсет. Телевизионната камера го следваше по петите, но не винаги зрителите можеха да забележат как той забиваше головете. Макар Гусев беше неуловим. Той се носеше по леда като бяла мълния, леко заобикаляше всички противници, отправяше шайбата във вратата от всяко положение. Стикът му често се чупеше, от удара хвърчаха трески, но той успяваше да подхване нов стик. Когато резултатът стана 13:0, целият тим на химиците премина в глуха защита.

Трибуните гърмяха:

— Гу-сев, Гу-сев!

Почервенелият баща на Гусев викаше:

— Бий, Макар! Юначага! Да запомнят кои са Гусеви!

Само Електроник наблюдаваше спокойно триумфа на силния хокеист. Когато Макар, понесен от голямата скорост, събори вратата на химиците и проби дупка в дървената бариера, Електроник каза:

— Ето така е загинал град Помпей.

Electronic_3_06.png

Бащата на шампиона гледаше мълчаливо как вдигат Макар и го отстраняват за пет минути от игрището. Хокеистът дори не куцаше, когато тръгна към пейката на отстранените. Запалянковците аплодираха героя. До края на мача оставаха една минута и двайсет секунди. Съдбата на „Кристалната шайба“ беше решена.

— Какво каза ти за град Помпей? — попита Гусев-баща, когато се убеди, че син му не е пострадал.

— Това станало в седемдесет и деветата година на нашата ера — обясни Електроник. — Жителите на Помпей били страстни запалянковци. Те се готвели за сражението между гладиаторите от школата на Юлиевци и школата на Клавдиевци и не обръщали никакво внимание на димящия Везувий и земетресенията… Градът, както е известно, внезапно бил залят от лавата и засипан с пепел.

— Ти, виждам аз, си хладнокръвен запалянко — каза Гусев с усмивка. — Гледай, химиците смениха вратаря, преминаха в атака. Ех, няма го Макар…

Те не можаха да видят как завърши атаката на химиците. В съседната стая се чу силен трясък и плач на Нюрка. Гусев и Електроник побързаха да се притекат на помощ.

Нюрка ревеше до бъчвата. Пред нея, странно обърната на една страна, стоеше масата със счупен крак. От масата бяха паднали тетрадките на Макар и се беше разляло мастилото.

— Ти, дъще, какво си сторила? — попита строго бащата.

Момиченцето показа набръчканата пластмасова кукла:

— Вижте какво плашило.

Електроник веднага забеляза, че камерата за свръхсила не беше изключена. Тъкмо тя беше развалила куклата. Той изключи бъчвата.

Нюрка капризничеше:

— Не искам такава кукла! — и ядосано чукна с куклата по гардероба.

Гардеробът се разтресе и изведнъж се разпадна. Посипаха се: дъски, закачалки, бельо.

Нюрка едва успя да отскочи.

— Какво правиш?! — завика Гусев и се спусна към дъщеря си.

Хвана я, охна от силен тласък, седна на пода.

Нюрка стоеше като богатир.

— По-внимателно! — викна Електроник на Гусев и с желязната си ръка взе атлетката. — Обичаш ли приказки? — попита той момиченцето.

— Обичам — кимна Нюрка.

— Ела, ще ти разкажа за прекрасната кукла и храбрият робот — обеща Електроник, като прегърна момиченцето с двете ръце. — Къде е леглото ти?…

Електроник сложи свръхсилното момиченце да спи и се върна. Гусев беше поразтребил как да е стаята.

— Какво се е случило с нея? — попита разтревожено той. — Удари ме като истински боксьор.

Електроник мълчаливо посочи бъчвата.

— Ще й мине ли?

— Утре сутринта ще стане с нормална сила.

— Добре, че майка й не е в къщи — въздъхна Гусев и се върна при телевизора. — Е, ще ти кажа аз на тебе, геройо!

— Ще направите грешка — предупреди го Електроник. — Днес той е свръхсилен човек. Аз ще му обясня как да си служи с камерата.

— Вярно, победителя не го съдят — съгласи се бащата на атлета.

Може би най-внимателният зрител на мача беше Електроник. Той бе запомнил и най-малките движения на хокеиста с номер тринайсет, направи изчисления на свръхсилата и в един разговор с Реси му предаде данните. Реси се заинтересува от системата на Гусев и поиска подробности. Не, той не беше страстен запалянко по хокей, още повече че плуваше в океана на непознатата планета. Чисто и просто и Реси имаше биоелектронна система в някои механизми и понеже понякога изоставаше от ловкия кит на Юпитер, търсеше разни начини, за да увеличи скоростта си. Накрая, както и досега, Реси предаде:

„КИТЮП МЪЛЧИ“.

За икономия на време сега той наричаше Китюп кита на Юпитер.

Седми април.

Кравата от тенджерата

— Серьога, аз съм, Смирнов. Можеш ли да прескочиш към мен? Трябва да се посъветвам.

— А какво ти се е случило?

— Знаеш ли, по телефона е невъзможно да се обясни всичко. С моята крава могат да се случат неприятности…

— Аз не съм ветеринарен лекар. Аз съм астрофизик — ти трябва да знаеш, Викторе. И при това съм зает: мисля за другите светове.

— Зарежи тези глупости. Тук въпросът е по-сложен…

— Земните работи в дадения момент не ме интересуват.

— Ах, тъй ли! Е, извинявай.

— Извинявай…

Виктор Смирнов вдигна рамене: много важен стана този астрофизик. Сякаш никой не знае, че съчинява стихове. „Други светове“ — и това ми било научен проблем!…

Виктор набра номера на Вовка Каролков и чу, че той бил зает със съчиняването на необикновено важно произведение.

— Професоре, — убеждаваше го Смирнов, — твоето гениално творение няма да избяга, а тук се касае за живо същество…

— Как няма да избяга? Нали мога да забравя алгоритъма — отбраняваше се Професора. — Сега моделирам третата част на симфонията. Я послушай…

— Оригинално, макар че лошо се чува. Как се нарича?

— „Концерт за хеликоптер с оркестър“.

— Нещо не те разбирам, съчинителю на хеликоптер…

— А ти си съчинител на крави! — обиди се композиторът.

— Да, аз съм съчинител именно на крави — отговори с достойнство Виктор. — Виждам, Професоре, че ти хич не искаш да знаеш как е произлязъл животът на Земята…

— И не ми трябва! Това може да направи всяка електронна машина, ако й дават точна програма… — И Каролков затвори телефона.

Невъзмутимият Виктор Смирнов почувствува, че се вълнува. „Какво се е случило? Нима на тези хора някакви си съчинения са по-скъпи от другаря?…“ Оставаше Макар Гусев. Той, разбира се, не е научен консултант, но е силен и прям човек.

— Макар, незабавно имам нужда от твоята сила!

— Моята сила е нужна на всички — прогърмя в слушалката гласът на Макар.

— Работата е там, че сам не мога да се справя с моята крава — каза Виктор. — Тя стана много голяма.

— Ти искаш да я вдигна за рогата ли? — каза сериозно Макар.

— Стига си се шегувал, Гусев. Ела. Много си ми нужен.

— Как да дойда, когато лежа в камерата?! Разсъди сам! Днес имам много важно състезание, не мога да изгубя нито минута. Вземи тенджерата и ела при мене…

— Несериозен човек си ти, Гусев!

— Виж какво, Витка, все едно, че не съм чул това, пък ти да не ми се мяркаш пред очите! Разбра ли?…

Изобретателят беше объркан. „Какви гении са това! Какъв (научен колектив! Просто егоисти — всеки работи за себе си. И това ми било „Космически кораб «Земя»“! Нима такъв проект се решава, като всеки се затвори и работи самичък?…“

Той набра на телефона три единици и каза с отчаян глас:

— Електроник, Виктор Смирнов ти се обажда. Ти си ми нужен незабавно!

— Ей сега ще дойда — отговори спокойно Електроник.

Виктор Смирнов предчувствуваше, че опитът му с кравата ще свърши със скандал. Работата е там, че бащата на Смирнов, инженер по професия, се чувствуваше прекрасно между най-сложни машини и механизми, но не обичаше животните. От детство още на Виктор разправяха, че котките и кучетата са опасни, че разнасят разни инфекции, че не бива да се галят, а ако го одраскат или — не дай боже — ако го ухапят, трябва да се бият инжекции. Животните според баща му не били опасни само на картинки.

В първи клас Виктор поиска да има кученце. Казаха му, че това е безсмислен каприз, защото няма на кого да оставят кученцето в къщи. Той обеща да отгледа кученцето сам. Добре, казаха му, когато станеш самостоятелен, в четвърти клас, тогава ще видим… В четвърти клас родителите му поискаха Виктор да се учи отлично и да се държи идеално. В бележника на Виктор се замяркаха петици. Но кученце в къщи не се появи…

В осми клас Виктор отгледа Изкуствено животно. В уникалния опит му помагаше Електроник. Питателна среда изпрати от планетата Юпитер Реси. Кравата, както казваше самият автор, се оказа наполовина земна, наполовина неземна.

Когато кравата бе съвсем мъничка, Виктор се губеше в догадки с какво да я храни. Той й поднасяше хлебни трохи, листа, зеле, моркови, предлагаше й мляко, вода, супа, компот — кравата не реагираше на нито един земен продукт. Биологът се загрижи.

Но веднъж той забеляза, че кравата преживя. Това беше световно откритие: микрокравата с удоволствие дъвчеше най-обикновена царевична свила!

Виктор изтича до магазина и донесе кутия с царевична свила. Той легна на дивана, постави пред себе си тенджерата и от време на време слагаше в нея свила от кутията. След час кутията бе празна, а кравата като че ли малко се поправи. Биологът купи още три кутии…

А по-нататък кутиите станаха десетки. Виктор непрекъснато тичаше до магазина, мъкнеше кутии с мрежи, раница, връзваше ги в обемисти вързопи. Кравата излезе от тенджерата и преживяше меланхолично посред стаята. Само да сварваш да й поднасяш!

Електроник, който пристигна веднага след позвъняването на другаря си, видя съвсем едра крава.

— Охо — каза одобрително Електроник, — бързо пораснала!

— Здрасти, наистина ли? — Виктор сияеше. — Ето какво значи внимателно грижене и редовно хранене. Три кутии свила на час!

Целият ъгъл беше зает с купчина празни кутии.

— Хайде да направим машина, която да смила картона — предложи Електроник.

— Няма време — каза делово Смирнов.

— Днес трябва да реша един важен въпрос: какво да правя по-нататък с опитното животно? Разбираш ли ме, връща се баща ми от командировка. Мама, разбира се, не е против кравата, тя е добра. Ама баща ми ще каже: „Или аз, или тя…“

Електроник отиде до кравата, измери я с поглед.

— Има половин тон, не по-малко. След седмица няма да се побере в стаята.

— В това е целият проблем — въздъхна изобретателят. — Къде да я дяна?! Пък е много послушна, кротка, даже не мучи. Жал ми е да я дам на някого.

Кравата сякаш разбра, че става дума за нейната съдба, вдигна глава от тенджерата с царевичната свила, погледна момчетата с големите си очи.

— А при това и опитът не е завършен — продължи Витка. — Уверен съм, Електроник, че именно биолозите ще отговорят на въпроса как е произлязъл животът на Земята и на другите планети.

— Съществуват много математически модели за еволюцията на живота на Земята — каза Електроник. — Но досега никой не е успял да моделира всички условия, при които е станало зараждането му. Твърде далече от нас е онова време.

— Трудно е да си представи човек как всичко това е било преди милиарди години — каза експериментаторът.

— Нека се опитаме да разсъждаваме другояче. — Електроник показа географската карта с двете полукълба, окачена на стената. — Земята тук е умалена петдесет милиона пъти. Ами ако ние вземем да изчислим в същия мащаб, само че за времето, историята на Земята? Ще излезе, че нашата Земя на тази карта е малко повече от сто години. Разбираш ли? Сто години! Значи първите живи клетки на нея са се появили преди около петдесет години.

— Интересно — каза Смирнов.

Електроник продължи изчисленията и другарят му се убеди колко нагледно беше показана пред него цялата история на земния живот.

Само преди четвърт век са се появили на планетата изкопаемите риби, а преди пет–десет години са господствували гигантските гущери. Висшите бозайници, според условния часовник на Електроник, съществуват от половин година, висшите маймуни — от месец. Едва преди няколко дни на земното кълбо изведнъж е станало много студено, равнините били сковани от лед — появил се пещерният човек, който се сражавал срещу хищниците с кремъчна брадва и пазел в огнището намерения огън. Пирамидите на фараоните са построени само преди два часа и нещо. Америка е открита от Колумб преди дванайсет минути…

— Така че според твоя часовник — подхвана Смирнов — моята крава съществува едва милиардни частици от секундата. И никой не знае на какво е способна. — Виктор се чувствуваше почти Дарвин.

— Опитът иска наблюдения и научно обосноваване — каза Електроник. — Това е сложна работа. Трупай засега материал.

В разгара на дискусията щракна бравата, хлопна се вратата, появи се бащата на Виктор. Той остави куфара, прегърна сина си, поздрави Електроник и спря погледа си върху кравата.

— Какво е това? — попита инженер Смирнов, като разглеждаше внимателно голямото животно.

Виктор пъхна ръце в джобовете си.

— Това е крава, тате — скромно каза той. — Моята крава.

Смирнов обмисляше няколко минути определението.

— Крава — повтори той. — Грамадна крава… Защо е тука?

— Аз я отгледах. Сам!… Така ли е, Електроник?

Електроник кимна.

— Когато заминавах, тук нямаше никаква крава — рече спокойно Смирнов.

— Тя беше мъничка… — взе да обяснява изобретателят. — Стоеше си спокойно в тенджерата… Под моето легло. А сега порасна. Тя е само на три седмици, тате.

— Глупости — навъси се инженерът. — За три седмици може да се монтира екскаватор, но не и крава.

— Вярно! — зарадва се Виктор. — Когато се появява ново откритие, всички говорят едно и също: не може да бъде! Ти, татко, потвърждаваш историята на всички велики открития.

Бащата, без да обръща никакво внимание на своята роля в историята на откритията, заоглежда стаята, отрупана с кутии. Към кравата вече не гледаше.

— Конюшня… Говедарник!… — Той подозрително помириса въздуха.

— Не се безпокой — бързо каза Виктор, — не дава тор.

— Нали има изкуствени крави — припомни инженерът. — Стои си в кухнята цистерна, нещо като перална машина. Там слагат суровината и получават синтетично мляко… Така е у всички нормални хора. А у тебе, Викторе, непременно в цялата стая и то с рога!… Какво дъвче през цялото време?

— Царевична свила — каза зарадвано биологът. — На, виждаш ли, татко, ти вече се замисли за практическата полза на моето изобретение!… Втората степен на признанието. Още малко и ще кажеш: „Какво ново има тук? Винаги са отглеждали крави в тенджера…“.

— Махай я — мрачно рече Смирнов-баща и посочи с пръст вратата.

Смирнов-син препречи с тялото си пътя към животното.

— Ти хубавичко помисли, татко… Че тази крава е от Юпитер. Единствен екземпляр в цялата Слънчева система! Електроник, потвърди!

— Да — потвърди Електроник, — това е много важно изобретение. Единствен научен екземпляр.

— Махай го, Викторе, този екземпляр от къщи! — настоя бащата. — Не искаш ли? Сам ще се справя!

Инженер Смирнов беше достатъчно висок. Той обви ръката си с носна кърпа, хвана кравата за рога и я поведе след себе си. Тя вървеше послушно и си преживяше.

През вратата се провряха само муцуната и рогата. Самата крава не можеше да мине.

Смирнов не на шега се разсърди и изрече най-сетне фразата, която предвиждаше Виктор:

— Или аз, или тя! — и хлопна вратата… — Имай пред вид, Викторе — викна той от столовата, — че аз няма да изляза, докато ти не вземеш решение!…

На излизане Електроник каза:

— Ще обмисля тази задача. Ще се консултирам със специалисти.

Биологът потъна в размишления относно безценната крава. Той чуваше как зад стената мърмори сърдито баща му. Беше безполезно да му обяснява цялото значение на проекта „Космически кораб «Земя»“ и по-точно на първото изкуствено животно за бъдещето на човечеството. Виж ако това бъдеще беше представено не от животно, а от някакъв крачещ планетоход, баща му с радост би взел участие в неговата по-нататъшна съдба. Сега на инженера не можеха да повлияят никакви научни авторитети…

След час баща му отиде в антрето и високо оповести:

— Извиках специалист от изложбата.

— Откъде? — попита синът.

— От Изложбата за постиженията на народното стопанство. Да вземат кравата… И тя е научно учреждение.

… Представителят на изложбата позвъни на вратата, попита тук ли има експонат от колхоза „Юпитер“. Инженерът без повече думи заведе специалиста при кравата.

— Интересна порода — призна специалистът. — А как е попаднала в апартамента?

— Попитайте моя син — кимна Смирнов. — Той е изобретателят.

Изобретателят мълчеше.

Специалистът похвали външния вид, прецени на око теглото на кравата, но като разбра, че я хранят с царевична свила, махна с ръка и каза, че такъв експонат не е за изложбата.

— Защо? — попита инженерът.

— Мили човече — примижа специалистът, — сам помислете: ние демонстрираме рекордсмени, отгледани в типични условия, а не с царевична свила…

След два дни Виктор Смирнов излезе от квартирата с голямата алуминиева тенджера.

При входа го чакаше един приятел с мотоциклет. Битка седна в коша, хвана с две ръце тенджерата. Там лежеше, безценното изобретение: мъничка, колкото котка жива крава. Щом престанаха да я хранят, тя се смали, сякаш беше надувана с помпа, до предишните си размери.

Електроник, който се свърза по радиото с Реси, описа необикновения ръст на изкуственото животно, и Реси му съобщи в отговор, че неговият постоянен спътник Китюп — китът на Юпитер — понякога по неизвестни причини става по-малък, но после пак добива предишния си вид. Може би това е особеност на всички живи същества на Юпитер? За всеки случай Електроник посъветва по телефона Виктор засега да не храни кравата. Пък и Виктор нямаше вече никаква възможност да мъкне в къщи кутии с царевична свила. Добре че затворената в стаята крава не мучеше, стоеше си кротко и постепенно се смаляваше. В мълчанието й имаше нещо общо с поведението на загадъчния Китюп, за който както винаги Реси съобщаваше:

„КИТЮП МЪЛЧИ“.

Сега кравата лежеше в тенджерата и преживяше, за да подкрепи силите си по пътя. Извън града я чакаше просторен топъл гараж, отрупан с кутии с царевична свила.

Осми април.

Концерт за хеликоптер с оркестър

Термопил Турин беше един от малцината, които би се съгласил да живее в град като Ойкуменополис: той не обичаше да излиза на улицата.

А често му се случваше да пътува в далечни страни.

Турин беше велик пианист и билетите за концертите му бяха разпродадени много седмици преди гастролите.

Той лесно понасяше и най-дългите полети, дори ги обичаше и не изпитваше ни най-малък признак на вълнение от височината. Седеше в креслото, слушаше монотонния шум на моторите, който толкова много приличаше на шума в залата преди самия концерт, и мислено си свиреше някакъв сложен етюд. Дългите, нервни пръсти на пианиста винаги бяха в движение.

Самолети, автомобили, въздушни таксита — всичко това беше нещо обикновено за музиканта. Но ето че няколкото крачки по улицата от входа на жилищния блок до таксито, особено в такова пролетно време, можеха да се окажат съдбовни. Преди няколко години Турин се подхлъзна на улицата и си навехна пръста.

Музикалният свят бе развълнуван. Ако пианистът си беше счупил крака, можеше да излезе на сцената с патерици. Но пръстът! Заради него отмениха всички концерти. Телевизията, която се съобразяваше с вълненията на поклонниците на Туриновия талант, показваше рязко очертания профил на артиста и знаменитите ръце, докосващи клавишите така леко и бързо, сякаш едновременно свиреха няколко чифта ръце.

Като погледна през прозореца и видя поледицата, Турин позвъни в дирекцията и се отказа да иде днес на концерт.

Администраторът на концертната зала дълго не се предаваше. Той предложи да изпрати за пианиста двамата си помощници, да посипят асфалта пред входа с пясък и сол, най-после — да постелят за сигурност килимена пътечка от входната врата до колата. Турин вежливо отказа, като поглеждаше през прозореца започналия да се топи лед: наскоро му предстояха гастроли отвъд океана. Пък и само това му липсваше — някой от съседите да види как го водят под ръка по килима и го настаняват в колата.

Когато Турин седна пред телевизора, телефонът позвъни отново и познатият глас на директора меко, но убедително каза:

— Уважаеми Термопил Иванович, искам да ви напомня, че днес имате шефски концерт. Още е шест без четвърт, а залата е пълна. Това са ученици, Термопил Иванович, момчета и момичета. Те чакат именно вас!

Турин погледна часовника си и рече неспокойно:

— А защо не ми напомнихте по-рано, че това е шефски концерт! Точно сега ще закъснея.

— Не се безпокойте, Термопил Иванович! — избоботи в слушалката директорът. — Колата е пред вашия вход.

— М-м… Е добре, докато се приготвя, занимавайте някак децата.

На концертите на Термопил Турин в родния му град някои любители на музиката не можеха да влязат години подред. А на децата невероятно им вървеше: за тях се даваха специални концерти.

Кой ще се откаже от билет с покана, в която е посочено името на артист от световна величина! Някои възрастни считаха за несправедлив този установен вече ред.

Всички поканени бяха дошли на концерта.

Залата бе пълна. Чакаха Турин. Сега той ще излезе — съсредоточен, стремителен и гениален. Ще излезе, без да вижда нищо около себе си освен разтворения като челно-полирано крило роял.

А излезе момче с очила. Дребничко, възрижо, с папка, под мишницата. Всички мислеха, че то ще произнесе приветствената реч. А то — право на рояла.

Отиде, отвори нотите и каза пискливо пред стоящия до него микрофон.

— „Концерт за хеликоптер с оркестър“. Изпълнява авторът.

Залата ахна. („Какъв е този виртуоз — „хеликоптерист“!“). Шумна вълна премина по редиците, сля се с първите звуци на рояла. Изглежда, че изчервилият се от вълнение автор очакваше именно такова начало на своя концерт: след първата вълна на прилив стремително се понесоха следващите — градът ритмично се вливаше в академичната зала с безкрайния си океан от звуци. Бръмчаха мотори, крачеха минувачи, напрегнато се трудеха улиците. Далеч някъде удари часовникът на кулата, прозвучаха детски гласове. Познатият град се разкри за слушателите, градът, в който ден след ден минава животът им.

Изведнъж засвири и оркестър. Пианистът погледна към залата, усмихна се, кимна на някого и продължи да свири заедно с оркестъра. Макар на сцената да нямаше никакви музиканти, звучаха тръби, пееха цигулки, удряше голям барабан и обагряха музикалния град с всички цветове.

Само ония, които седяха в партера, се досещаха, че вместо оркестър свиреше едно момче. То седеше спокойно на първия ред, загледано към тавана, а под синята му куртка се лееше оркестровата музика. Електроник предварително се бе уговорил с Професора, че ще му помага с оркестров съпровод — нали е обявено, че концертът е с оркестър, и той беше записал на монтирания в себе си магнетофон откъси от симфонии на класици. Те бяха репетирали концерта и сега Електроник изпълняваше ролята на оркестър.

Радостите и скърбите на големия град завладяха изпяло слушателите. Те сякаш вървяха по тротоара и усещаха приятелската топлина на напечения камък; правеха път на момченцата, чули отдалеч тропота на бързащите им обувки: заспиваха, загледани в звездите през прозореца и изпускаха отворения учебник; посрещаха новия ден, като се радваха на слънчевия изгрев — учениците притихнаха, поразени от това, колко точно познава самоувереният автор на концерта техния живот.

Музиката гърмеше все по-упорито и в очите, на слушателите се замержеляха светкавици. Пианистът и момчето-оркестър се увлякоха в изпълнението и стигнаха до един опасен праг за човешкия слух, когато дори и най-приятната мелодия може да причини болка. В такива мигове музиката става зрима и замисълът на композитора, който е писал съчинението си върху потна хартия с обикновена писалка, се въплъщава в странни символи. Сред резките светкавици, каквито понякога наблюдават летящите в кораба космонавти, зрителите виждат фантастични силуети, танцуващи фигури, безкрайните простори на космоса; на някои при това им се струва, че стоят пред черната дъска и се мъчат да си спомнят някакви формули, но ги мързи да вдигнат ръка, да отворят уста, мързи ги дори да мислят за формулите.

В това зрително възприятие на съчинението на Каролков нямаше нищо удивително. Както е известно, музиката отразява в звукови образи чертите на своето време, някои важни идеи. Вавилонският клинопис, който досега никой не е разшифровал, представлява, както предполагат учените, запис на мелодия, съпровод на някакъв древен мит. И музикалната теория на Птоломей изразява неговата космология с неподвижното Слънце в центъра на света. А съчинението на Професора, разбира се, се опираше на съвременните знания и преди всичко на математиката, инак Електроник не би могъл да го усвои така лесно и великолепно да го инструментира.

Момчето-пианист и момчето-оркестър се разбираха един друг прекрасно. Но ето, че оркестърът млъкна — градът затихна, настъпи нощна тишина. Звучеше само роялът, звучеше така, сякаш трещеше хеликоптер. Хеликоптерът се издигаше все по-високо и по-високо — над хората, над нощта, над света, докато не изчезна сред звездите…

На автора на хеликоптерния концерт ръкопляскаха от все сърце. И той скочи от стола, забрави нотите си и бързо се скри зад кулисите. И там видя знаменития пианист.

— Поздравявам те — горещо каза Турин и стисна ръката на младия си колега. — Как се казваш? Нима сам си го съчинил?

Професора беше страшно изплашен: Термопил Турин е слушал съчинението му! Той сви глава в раменете си и измърмори нещо в отговор. После видя Електроник и се зарадва.

— Ето той — Професора посочи другаря си — ме научи някога да свиря по формулата на Рихтер.

Турин огледа придирчиво Електроник, той се досещаше, че под дрехите му е скрит магнетофон.

— Ти ли заместваше оркестъра? — попита той.

— Аз — спокойно каза Електроник. — Помъчих се да изведа формулата на Рихтер, но разбира се, не успях: изкуството е твърде сложно за математическия анализ. Затова пък се научих на някои музикални похвати.

— Великолепно — измърмори Турин. — После ще ми разкажеш за своята работа… — Той бързаше за сцената. — Не си отивайте след концерта, приятели. Искам да поговоря с вас.

Той излезе на подиума. Седна, сложи ръце върху клавишите и около минута седя неподвижно, като разглеждаше с интерес забравените от Професора ноти.

„Формулата на Рихтер… — каза той тихо. — Значи може да има и формула на Турин?“

— Аз зная седемдесет и девет математически символа от началото на вашето свирене — потвърди Електроник, който беше чул казаните на глас мисли. — За формула това не е достатъчно. Искате ли да ги нарисувам във въздуха.

Много странно, но Турин чу математика, погледна към него, като се мъчеше да разбере не се ли шегува той, и разбра, че момчето говори истината. И каза бързо в отговор, почти без да мърда устни:

— Сега не. После ще покажеш.

Турин не обичаше математиката още от ученическия чин, понякога му се приспиваха мрачни сънища за изпити по тригонометрия. Но сега, колкото и да е чудно, споменаването за формулата го заинтересува. Той се съсредоточи, реши да свири за този загадъчни момчета.

Турин свиреше Чайковски.

… Приятелите слушаха пианиста в ложата. Електроник с гордост поглеждаше към съкласника си. Може би той виждаше портрета на Професора окачен в родината на класиците по музика. А може би си представяше скулптурата му, отлята от чисто злато — точно такава, каквато фараоните са поставяли на знаменитите музиканти.

Електроник беше прав: не е по-лесно да се изведе формулата на Турин от това да се научиш да играеш добре шах. Но той чувствуваше, че именно музиката му помага да обмисля главната задача, и благодареше на другаря си, че попадна на този концерт.

Звучеше Чайковски.

Термопил Турин свиреше както винаги блестящо.

Професора все още се вълнуваше за съчинението си. Електроник очакваше с нетърпение разговора с големия музикант: може пък да му открие някакви закони на творчеството?

Девети април.

Ден без математика

Този ден директорът на училището на младите кибернетици се занимаваше с работите на осми „Б“ клас.

Рано сутринта позвъни треньорът на оборния тим по хокей и поиска разрешение да освободят Макар Гусев от уроците. Треньорът каза, че Гусев според него притежава блестящ удар към вратата и сега искат да го видят специалисти — майстори на хокейния стик. Директорът знаеше за спечеления мач, но не предполагаше, че Макар, който се готвеше за отговорната тренировка, вече лежи в своята камера за свръхсила… Той каза, че е съгласен да освободи играча, след което чу красноречиво-възторжената фраза на треньора: „Ако моите прогнози за Макар Гусев се окажат верни, ще сваля шапка на вашето училище“. На училището на младите кибернетици сваляха шапка много знаменитости и директорът не се учуди много на това признание.

Пианистът Термопил Турин поздрави директора с талантливия музикант в лицето на осмокласника Каролков, запита отдавна ли Вова проявява своите способности, как се учи, не му ли пречат музикалните занимания на доброто учене. Директорът спомена за математическите наклонности на Каролков и на свой ред научи за изпълнението на необикновения концерт. Той беше радостен, че знаменитият пианист предложи да даде няколко урока на Каролков.

Телефонното позвъняване от австралийския град Мелбърн учуди директора. Астрономическото дружество търсеше мистър Сироежкин, искаше разрешението му да публикуват статия за откритието на Свръхновата. Директорът погледна часовника си — занятията още не бяха почнали — и каза номера на домашния телефон на Сироежкин.

Директорът реши да намери класния наставник.

— Как така, Семьон Николаевич — каза той на Таратар, — цял свят, може да се каже, се занимава с работите на вашия осми „Б“ клас, а аз водя преговори, без почти да зная нищо за това, което става?

За голяма изненада на директора, Таратар се държеше войнствено.

— Не разбирам всичко в тази история, Григорий Михайлович! Математическите работи на учениците са правилни, но самите открития са твърде сложни и противоречат на общоприетата логика. На вас например никога ли не се е случвало да летите по улиците със саморъчно направено килимче?

Директорът замислено драскаше с молив по листа и рисуваше големи въпросителни.

— За килимчето ми разказваше Виктор Илич Синица — каза директорът. — Но нещо много мъгляво.

Таратар прихна през щръкналите си мустаци.

— Ако самите вие го бяхте изпитали, мъглата изведнъж щеше да се пръсне. Впрочем килимчето е изгубено. — Таратар прошаря с поглед познатия директорски кабинет. — Извинете, Григорий Михайлович… Вие знаете, през тези тридесет и шест години работа съм виждал много различни ученици — диваци, рицари, оратори, нови Одиссевци, Едисоновци, Айнщайновци… Но тези обикновени гении ще ме доведат преждевременно до пенсия.

— Нужна ли ви е помощ?

— Първо ще опитам да се оправя сам. Какво ще кажете, ако проведа няколко необичайни урока — без да си служа с числа?

— Ден без математика? — попита директорът.

— Тъкмо това. Искам да проверя една догадка…

— Предложението ми харесва — заяви директорът. — Опитайте.

Отначало всички в класа се зарадваха на неочакваното предложение.

Ръчните часовници са дадени на съхранение у учителя, степният часовник е спрян — не знаеш кога започва и кога свършва урокът. Автоматическата сметачна кутия „Репетитор“ не работи. Помощта на Електроник е изключена. Изобщо не бива да си служиш с цифри, формули, уравнения, физически величини и други научни „инструменти“.

Децата бяха възбудени: интересно, сякаш се намираш в каменния век. Откритията започват тепърва.

Таратар предложи да открият планетата Земя. Само че с нови очи, по нови правила — без да си служиш с числа. Съвсем ясно е, че класът изобщо не ти знае, мисли със свои, оригинални категории.

Таратар разгърна схемата и я постави на черната дъска. На нея имаше гора, река, планина, железопътна линия, криволичеща нишка на шосе. От гората започва своя път осми „Б“ клас. Главната задача е да се установи има ли на Земята разумен живот, цивилизация.

Всичко сякаш е много просто: ето я железопътната линия. Но как да се определи, че тя е създание на разума?

За класен отговорник на този урок избраха Сергей Сироежкин. Сироежкин предложи на биолога Смирнов да разбере какви форми на живот се срещат на планетата.

Смирнов веднага доложи, че среща растителност със странна форма — дебели грапави стъбла, с дълги израстъци и с еднакви плоски чашки на връхчетата. Броят на стъблата той не може да съобщи, защото не знае да брои, но неравномерното им разпределение позволява да се направи извод, че това не са изкуствени насаждения, а просто растителност. Каква — не се знае: той не може да направи анализ, служи си само е метода на наблюдението. Следите върху повърхността на почвата говорят, че има животни, но самите те са много предпазливи, крият се в гъстите храсталаци. Във въздуха се носят дребни крилати същества, техните звуци са записани на магнетофон, и са предадени на Професора, за да определи музикалността, ако, разбира се, е разрешено да си служи с техника…

По-нататък продължи Кукушкина. Реката не привлече специално вниманието й, затова пък този воден път сочеше посоката към шосето. Новият път застави Кукушкина да се вгледа в неговата правилна форма. Но как да установи произхода му? Кукушкина предположи, че може би такива гладки пътища тук се прокарват от движещите се ледници? Или това е втвърдена сива слуз на пропълзял гигантски охлюв?

— Има, има разум в това! — завика радостно Кукушкина. — То е с четири колела!

Тя обясни, че по шосето се движи предмет с необикновена форма.

— Ще трябва да сменим Кукушкина — каза учителят. — Нали се уговорихме — без числа.

Аз исках да кажа, че колелата са гениално изобретение на жителите на тази планета — продължаваше да бърбори Кукушкина, като сядаше на чина си. — Нито едно животно не използува колела.

— Това не знаем — прекъсна я Сироежкин и изпрати до схемата Каролков.

Предпазливият Професор изследваше внимателно дългите успоредни ленти от много твърд материал (вместо „успоредни“ той казваше „непресичащи се“). Между тях бяха поставени напречници. Зоркото око на Професора забеляза, че през равни промеждутъци по коловозите стоят еднакви гигантски клонести стъбла, а на тях са опънати дебели нишки. Професора не се съмняваше, че това е признак на разумно строителство, истинска находка на експедицията.

— Какво те убеди в този извод, Каролков? — попита учителят.

— Равномерността на структурата — повторяемостта на едни и същи детайли — обясни Професора, като описваше релсите, траверсите и стълбовете. — Не току-тъй древните са казвали: „Светът прилича на число“. Моята находка потвърждава тази истина.

Професора засягаше забранена тема. Но той, хитрецът, само философствуваше, без да нарушава правилата. И на Таратар не оставаше нищо, освен да се съгласи с него.

— А сега ние пристъпваме към голямото сборище от разни строежи, напомнящи по нещо град, — каза високо Каролков.

— Такъв отговорен обект изследва отговорникът — каза учителят.

И Сироежкин въведе осми „Б“ в града.

Всички виждаха сега постиженията на земната цивилизация. Просторни жилища, разнообразен транспорт, потоци от хора по улиците. „Те са двуноги“ — каза Сироежкин и макар тази дума да беше опасна, никой не забеляза малката грешка — толкова интересно отговорникът описваше вида на градските улици, стремителния бяг на автомобилите, сигналите на светофарите, бързащите минувачи, уличните сценки, сякаш действително виждаше всичко това за пръв път.

— За съжаление, аз изгубих своя клас — каза Сироежкин и хитро се усмихна. — Току що ми съобщиха, че той се намира на 13-та алея, в дом 6 на 5-ия етаж на хотел „Дружба“. Нашите приветствуват земляците.

— А какво беше условието, Сироежкин? — напомни Таратар. — Страхувам се, че останахме без класен ръководител.

— Аз не мога да пътувам другояче в съвременния град! — отвърна Сироежкин. — Тук всичко е номерирано: жилищни блокове, етажи, апартаменти, коли, хеликоптери, вестници, пари, обувки, голове, играчи, минути, секунди и така нататък. Тук нашето условие е безсилно, Семьон Николаевич. Без числа човек е като глух и сляп, като без език.

— Може би ще се опиташ да опишеш града поетично? — предложи неумолимият Таратар.

— Опитай, Сергей — оживи се Електроник, който седеше през цялото време съвсем безучастен, изключил своите изчислителни способности.

— Така изведнъж не мога — обърка се Сергей.

Тогава скочи от място Професора.

— Ще разрешите ли, Семьон Николаевич? — попита той и от вълнение оправи очилата на носа си. — Както е известно, Галилео Галилей четял „Божествена комедия“ на Данте с пергел в ръка! Той начертал космическите описания на Данте и се убедил, че неговите представи за Вселената не отговарят на приетата по онова време евклидова геометрия и са пълни с груби грешки.

— А защо Галилей се е обърнал към комедията? — леко примижал, попита Таратар. — Нали това е литература?

— Именно затова — каза сериозно Професора. — Данте е могъл да не знае всички тънкости на геометрията. Но Галилей правилно е предполагал, че поезията, музиката, изкуството почиват на математически принципи. Аз напълно съм съгласен с него и ще цитирам думите на самия Галилей: „Философията е написана в грандиозната книга на природата, която е отворена за нашия внимателен поглед. Но тази книга може да прочете само оня, който се е научил да разбира нейния език и нейните знаци… А тя е написана на езика на математиката.“ — Професора седна победно на мястото си.

— Ще разрешите ли да добавя? — попита Сироежкин и тържествено прочете още една мъдра мисъл: — „Целият наш предшествуващ опит води до убеждението, че природата е осъществяване на онова, което най-лесно можем да си представим математически.“ Извинете, Семьон Николаевич, аз искам само да напомня, че това го е казал Айнщайн.

Вдигна ръка Електроник и безстрастно цитира:

— „Три неща са възложени на него: първо, да освободи звуците от родната безначална стихия, в която се намират те; второ, да приведе тези звуци в хармония, да им даде форма; и трето, да внесе тази хармония във външния свят.“

— И това ли е за математиката? — попита развълнуван Таратар.

— Така е казал Александър Блок за мисията на поета — обясни Електроник. — Но според мен това важи и за математиката.

— Обявявам почивка — неочаквано предложи учителят. На закуската в столовата осмокласниците получиха от готвача различни по големина порции и отново се убедиха, че е много странно да се съществува без обикновеното смятане. Сироежкин, който забеляза, че неговият котлет беше двойно по-малък от този на Професора, замислено попита:

— Бих искал да зная колко грама е? Защо готвачът бърка? Нима и него е подготвил Таратар?

— Забрави, Сергей, за грамовете — посъветваха го приятелите — забрави за времето, за шахмата и шашките в междучасията, за своята Свръхнова, дори за Електроник. Нима не познаваш Таратар? Никога не можеш се сети какво е замислил…

— Щом се шегуваме, да се шегуваме! — измърмори Сергей.

Когато учителят влезе в клас, на дъската видя огромни букви:

„ИСКАМЕ МАТЕМАТИКА!“

— Прекрасно! — усмихна се Таратар. — Доволен съм от вашия „суров“ извод. Не много отдавна ми казахте, че не искате да бъдете чисти математици, че сте си избрали други професии. Признавам си, отначало ми беше обидно. Но след като поразмислих, одобрих вашия избор. И реших да проверя: напразно ли съм ви учил през всичките тези години или ненапразно. Вие ми доказахте, че каквито и да станете за в бъдеще — физици, инженери, работници, биолози, — ще мислите математически. Не съм се излъгал във вас… Доволен съм от своя клас…

— Че какъв клас ще сме без математика! — изтърси Сироежкин. — Дори е смешно.

— Класът може да бъде и клас на бозайници — изчурулика ехидната Кукушкина.

— Благодаря! — отвърна й Сергей. — Ти, както виждам, си специалист от висша класа.

— Впрочем съвкупността от цифри на три съседни реда числа също е клас — напомни Професора.

— Е, това вече е класика! — каза високо Гусев.

Всички се разсмяха и Таратар по-силно от другите.

— Запишете новото домашно — каза той много доволен. Децата отвориха тетрадките си. Те отново се чувствуваха единен осми „Б“.

— Но вие сте хитрец, Семьон Николаевич! — тържествуваше директорът. — Поздравявам ви е прекрасния урок!

— Нищо особено — махна с ръка математикът. — Имам към вас още една молба. Дайте ми два дена официален отпуск. Събрал съм цяла грамада от ръкописи на осми „Б“.

Директорът слушаше внимателно.

— Съвкупността на всички тези работи представлява интересен замисъл за бъдещето — голям проект, който измислиха учениците — продължи Таратар. — Много неща в тях не ми са ясни, трябва да се ориентирам… И освен това точно вчера получих по пощата сто и двайсет страници на пишеща машина. Авторът доказва, че напоследък съм допуснал немалко грешки! Представяте ли си?

Директорът погледна любопитно учителя, когото познаваше от десет-двайсет години, като се мъчеше да разбере каква ли още хитрост е замислил неукротимият Таратар.

— Толкова много грешки? Кой е шегобиецът?

— Трудът е подписал Електроник. От името на осми „Б“.

— Оправете се, Семьон Николаевич… Полезно е човек да си види грешките… Но кой ще ви замести през тези дни? — Директорът извади разписанието. Всички учители от горните класове бяха заети.

— Аз мисля, Електроник — предложи Таратар. — За всеки случай ще се посъветвам с Гел Иванович Громов. Ще разрешите ли?

Той набра телефонния номер, помоли да повикат професора.

— Громов поддържа предложението ми — съобщи Таратар. — Работата е там, че Електроник преживява криза, решава много сложна задача.

— Сега е ясно, уважаеми Семьон Николаевич, защо искате отпуск. Каква криза трябва да преодолее Електроник с ваша помощ?

Таратар обясни това, което знаеше от Громов: Електроник търси нови начини за обработка на информацията, които засега не са известни ни на една машина в света.

Директорът беше учуден:

— Не всеки човек решава такава задача, а ето че Електроник… Съгласен съм, Семьон Николаевич, нека той води урока.

— Благодаря, Григорий Михайлович, аз бях уверен, че ще ми разрешите! Професор Громов смята, че сега самостоятелността няма да навреди на Електроник.

— Ние с вас не сме академици и дори не сме професори, Семьон Николаевич — завърши меко директорът, — затова знаем, че самостоятелността е хубаво нещо, а помощта и на осми „Б“, и дори на Електроник е нужна. Само че хайде да помислим каква…

Десети април.

Как да изучаваме човека

— Ура! Нас ни признаха! — каза радостно Електроник, като влизаше в астрономическата обсерватория.

В ръцете си държи връзка с телеграми. С победен вид ги поставя пред Сироежкин.

— От Мадрас, Мелбърн, Бюрокан. От Академията на науките — изреждаше Електроник.

— Всички ни поздравяват с откритието на Свръхновата.

Сергей откъсна поглед от листа, на който пишеше, прегледа телеграмите.

— Благодаря, Електроник, за новината. Тази работа е свършена. Сега нататък. — И той погледна косо към ръкописа си.

Електроник попита:

— Защо тук е моята фотография?

На стената редом с портрета на Кеплер беше окачен портретът на Електроник. Съсредоточено лице. Нос, като на Сироежкин, малко чип. Устните обясняват нещо много важно.

— Аз го направих — призна Сергей. — В клас, когато ми подсказваше. Моментална снимка. Най-добрият подсказвач в света…

— Аз на никого не подсказвам — поправи приятеля си Електроник.

— Спомних си! Ти просто ме допълваше на урока.

— И аз си спомних, — уточни Електроник. — Ти се стараеше да ме снемеш, без аз да забележа, но аз видях и дори позирах. Добре е излязло.

— Точно какъвто си — съгласи се Сироежкин. — Само, че ти не ме доизслуша. Ти си най-добрият подсказвач в света за Свръхновата. И това е портретът на първооткривателя.

— Първооткривателят си ти — съвсем искрено каза Електроник. — Аз само правех изчисленията и набавях информация.

До портретите бе окачена и фотография на Плеядата. За тези седем звезди в древността имало легенда, че били седемте дъщери на бога Атлас, които бягали от ловеца Орион в бездънното небе и се превърнали първо в гълъби, а после в звезди.

На втората фотография се открояваше една ярка точка — Свръхновата.

Но главната тук е първата фотография, където на мястото на яркосветещата Свръхнова има мъничка неярка точка. Звездата преди възпламеняването. Единствена снимка в световната астрономическа колекция от снимки.

Сироежкин гледа снимката и спокойно казва:

— Сега нека специалистите размишляват как е произлязла Вселената.

— Може да се направи предварителен извод, че човек ще получи нова енергия за Космическия кораб „Земя“ — заяви Електроник — Това са данни на Реси, той продължава наблюденията.

— Реси нищо не изпуска — каза с удоволствие Сироежкин. — Твое изобретение!

Електроник продължаваше да сумира победите на осми „Б“:

— Каролков се срещнал с пианиста Турин, разяснил му своя метод за съчиняване на музика… По петите на Мая Светлова се мъкнат двама физици…

— Тоест как така се мъкнат? — разтревожи се Сироежкин и се изчерви. — Какви физици?

— Нашият учител по физика Виктор Илич Синица и академик Кримов. Те се мъчат да разберат как Светлова е направила антигравитационния прибор, а тя… Ти защо така се изчерви? Да не си болен?

— А-а, Синица. — Сироежкин махна с ръка. — Защо да съм „болен“? Тава е пристъп на внезапна мисъл.

Той пак сяда на саморъчно направената маса, драска с писеца по хартията. Електроник чете през рамото му: „Кълвачът дълбае еловата врата на небесата“… „Кълвачът чука по еловата врата“… „Кълвачът чупи еловата“…

— Търсене на глагол — каза Електроник. — Но какво общо има тук кълвачът?

— Ти си кълвач! — ядоса се Сироежкин, но като погледна другаря си, се успокой. — Разбираш ли, кълвачът не е просто кълвач, а символ. Съчинявам едно послание… — Сергей се позапъна, порозовя. — За един човек…

— Досетих се, че това са стихове — каза Електроник. — Вземи вместо кълвач по-съвременен символ. Например Свръхновата.

— Отказвам се от звездите — отсече твърдо Сироежкин. — Днес Свръхнова, утре Свръхнова…

Той се подаде навън до кръста през отворения прозорец, погледна синкавия априлски сняг, пое дълбоко въздух и пак забърбори за кълвача.

Гигантската работа на поета била много нагледна: той изтръгвал с перо върху хартията искрата на неповторимата дума. Чудак е този Електроник! Нима се пишат стихове за свръхнови, за свръхсилни или за а-килимче? Истинските стихове се създават от най-обикновени думи. Ето навън кълвачът чука по стария бор. Чука съсредоточено, делово. А в стиковете той трябва да чука така, че човекът, за когото те са предназначени, да запомни тези думи за цял живот.

— В една хиляда петдесет и четвърта година — разнесе се скърцащият глас, — през месец юни, както свидетелствуват хрониките, в небето се появила, „звезда-гостенка“. Тя светела толкова ярко, че я виждали дори и денем. Звездата превъзхождала Венера — най-яркото светило след Луната и. Слънцето. После угаснала.

Сироежкин с учудване се вслушваше в познатите интонации. Колко хитро Електроник се мъчи да привлече вниманието му: „В една хиляда петдесетия четвърта година…“. Сякаш говори самият Таратар.

— Ти готвиш ли се за урока? Репетираш ли? — усмихна, се Сергей. — Утре ще имаш важен ден. Първият урок на учителя Електроник. Извинявай, но как да се обръщаме към тебе? — озадачено попита той. — Питам, защото нямаш бащино име…

— Наричай ме просто учителю — с достойнство каза Електроник. — Утре аз ще демонстрирам нови възможности; за преподаване.

— Слушам, учителю!

Сироежкин не се съмняваше в успеха на Електроник. И добре ще е, ако разкаже за Свръхновите звезди. Как веднъж в зората на земния живот грейнала Свръхновата в нашата Галактика. Астрономите казват, че са минали десетки години, докато светлината от възпламеняването й стигнала до планетата. Минали още десетки хиляди години и измрели гигантските динозаври — възможно е, от космическото излъчване.

Сергей съжаляваше вече, че никой освен Електроник и Реси не беше видял как се е възпламенила неговата Свръхнова. Навярно след възпламеняването небето дълго още е светело със загадъчно виолетово сияние. Но всички познати спяха.

— Таратар не е спал — уточни прецизният Електроник. — Няколко нощи прозорецът му свети.

— Мъчи се, клетият — въздъхна Сергей, — проверява нашите работи.

— Аз уважавам дълбоко учителя по математика — каза Електроник. — Той поправя своите грешки. Аз му изпратих списък на грешките му.

— Ти?

— Сто и двайсет страници изчисления — добави Електроник. — Или признава нашите изобретения, или — не.

Оказва се, че и бащата на Виктор Смирнов получил от Електроник дебел том с изчисления за изкуственото животно. По пощата. Може би и той ги изучава вечер?

— Защо правиш това? — учудено попита Сергей. — Нима ще накараш инженера да обикне кравата?

Електроник обясни, че проверява върху противниците полезността на опитите. Самият той ни най-малко не се съмнява, че оня, който отрича безспорните изобретения, прави грешка.

„Най-добрият в света колекционер на чужди грешки“ — помисли си Сергей.

— Ти и за мене ли можеш да кажеш нещо… особено? — реши да изпита той новия талант на приятеля си.

— Разбира се.

— Готов съм да изслушам истината.

Сироежкин се отпусна в саморъчно направения стол.

— Ти си сериозно болен — с хрипкавия си глас каза Електроник. — Още не зная каква ти е болестта. Току-що почнах да изучавам медицина. Но заболяването ти не е обикновено, като треската например.

Сергей снизходително се усмихна.

— Да предположим… В какво е моята болест?

— Когато някой говори за Мая, ти изведнъж се изчервяваш или побледняваш.

Сергей скочи, стисна юмруци:

— Веднага млъкни!

— Аз говоря истината — каза Електроник и отстъпи, — Ето и сега ти от едната страна си червен, а от другата бял. Внимателно!

Около минута те се гледаха мълчаливо в очи един друг. Сергей разтвори юмруците си.

— Извинявай — каза уморено той. — Това е такъв един яростен вирус. По-лош от грипа.

— Може би трябва да сторя нещо за тебе? — попита Електроник болния си другар. — Може ли да се посъветвам с Мая? Да й позвъня ли сега?

— Ти какво, да не си телефонна свръзка? Нямаш ли си по-важна работа от тая да плещиш с момичета?

Електроник поклати глава.

— Имам неразрешима задача. Ако не я реша, ще остарея.

Той не добави и това, че може да прегори от напрежение. Но и тъй беше ясно, че работата е много сериозна — толкова печален изглеждаше сега винаги спокойният Електроник.

Сироежкин се изплаши.

— Какво приказваш, Електроник — бодро каза той. — Какви проблеми могат да съществуват, когато ние побеждаваме във всичко!

— Не мога да реша главната задача — повтори Електроник. Ти си мой приятел и трябва да знаеш, че за мене съществува таван…

И Електроник много точно изложи в какво се заключава таванът за развитието на електронната система.

Оказва се, че има формула, според която един грам от която и да е материя — жива или изкуствена — не може да обработва повече от 1047 бита информация в секунда. Електроник открил тази формула в старите трудове и сам я проверил. На пръв поглед цифрата на този таван изглежда грамадна: защото от момента на образуването на Земята са минали всичко 1023 микросекунди, а броят на атомите в известната на нас Вселена е 1073. Но Електроник не възнамеряваше да брои атомите и микросекундите, той искаше да решава нови задачи. А не можеше да се залови за много от тях поради изключителната им сложност.

Известно е например, че броят на вариантите в шахматната игра възлиза приблизително на 10120. Ако Електроник играе честно, като прехвърля през ума си всички варианти, както е свикнал да прави това, то за една партия няма да му стигне не само един човешки живот, но и няколко хилядолетия. Дори и да се научи да смята милиони пъти по-бързо, пак няма да успее да изиграе нито една партия, защото броят на комбинациите ще си остане твърде голям — не 10120 а 10114.

Електроник изгуби спокойствие. Бариерата на неговото смятане беше непреодолима за него.

Електроник преживяваше мъчително това, че не е човек!

Хората — Електроник виждаше това — постоянно правеха открития, без да прехвърлят през ума си целия поток от постъпващата информация; те се трудеха много, но не механично, а изкусно и изобретателно; резултатът идваше като че ли от само себе си, в минута на просветление. Иначе, както каза професор Громов, нямаше да има шампиони по шахмат, пълководци, учени. Електроник не можеше така.

Сироежкин гледаше смутено двойника си и се чувствуваше безсилен.

— В тази глава — Електроник потърка с длан челото си — са анализирани и събрани победите на Сократ, Архимед. Македонски, Колумб, Наполеон, Фермá, Айнщайн и много други. Милиони велики открития и… грешки.

От разказа на Електроник ставаше ясно, че той напразно беше извършил тази голяма работа. Беше установил точно, че през последните деветстотин години във всички енциклопедии в света са наречени гениални 29 771 човеци. Следователно средно за година се падат по 33,7 гения в една или друга област на дейността на обществото. Изучаването на многото хиляди животоописания на велики хора съвсем обърка Електроник. Между тях той не намери нито един точно формулиран начин на труд, който би могъл да му помогне да превъзмогне бариерата на механичното смятане. Нито едни математически знак, който да означава раждането на гениално творение.

— Формула за гениалност? — измърмори Сергей. — Велико нещо ще е, ако можеш да я откриеш!

Електроник поклати глава.

— С тази формула си служат само хората. Но такава няма… Навярно ще трябва да изучавам самия човек, за да разбера как мисли той.

Сироежкин искрено се зарадва на извода:

— Изучавай го, Електроша! Още сега, почни с мен. — Той зае важен вид. — Задавай всякакви въпроси! Не се стеснявай.

— А как да изучавам човека? С какви средства? — попита приятелят.

Сергей се замисли.

И наистина как да изучава него, Сироежкин, когато и самият той не знае с какво живее в момента и какво ще последва само след минута? Понякога си мислеше: кой е той — Сергей Сироежкин? И си представяше лицето си, сякаш гледаше в огледало. Ами ако надзърне по-надълбоко? Как например мисли? Ясно е, че през тези минути вътре в него работят някакви сложни механизми на паметта и той по навик ги управлява. Но как действуват те, как той, Сироежкин, управлява себе си и в какво се състои формулата на гениалността на човека, която търси да открие Електроник, не можеше да си представи.

— На много сериозни въпроси още няма отговор в книгите — каза Електроник. — Например за твоя яростен вирус.

— За какъв вирус?

— Когато ти пребледняваш или се изчервяваш.

— Всичко това — за вируса — е измислица — призна Сергей. — Просто се вълнувам, когато ми говорят за нея. Само на тебе го казвам.

Сергей взе от масата листа и прочете своите стихове.

— За нея ги съчиних, разбираш ли? Изучавай ме, изучавай!

Електроник преценяваше получената информация.

— Прочети ми още стихове — изведнъж помоли той.

Сергей се учуди, но започна да чете, като си припомняше онова, което беше учил. Отначало плахо, с половин глас, после по-уверено, дори изразително. Електроник застина неподвижно, той попиваше непознатите звуци и словосъчетания.

— Поетите сбито и точно са предавали важна информация — каза Електроник, когато Сергей млъкна. — Струва ми се, че поетите, художниците, музикантите знаят това, което търся аз.

Сироежкин се досещаше, че в схемите на Електроник се води сложна борба, че той взема важно решение.

— Спомних си думите на Нютон — каза Електроник. — Той се виждал като малко момченце, което играе на морския бряг сред камъните и раковините, тогава, когато пред него лежи великият непознат океан на истината… Океанът на истината — това е твърде много за един човек. А пък аз дори не съм човек.

— Аз съм човек! — каза уверено Сергей. — Не бой се. Заедно ще открием тази формула. Ти ме питай, питай ме!

— Добре. Отговори ми как разбираш прекрасното?

Сироежкин се замисли…

Единайсети април.

Новият Таратар

— Веднага личи, че си новак, Електроник — каза Сироежкин, като влизаше в клас. — Още никого няма, а учителят е на мястото си.

Той остави чантата си на чина и с учудване обърна поглед към дъската. Вместо обикновената класна дъска светеше огромен, почти колкото цялата стена, екран.

— Какво е това, Електроник?

— Моето рационализаторско предложение — каза спокойно новият учител. — Дъска с нова конструкция.

Екранът показваше разтворените врати на училището, идващите с чанти в ръце ученици.

— Класно изобретение! — похвали го Сергей.

— Специално за нашия клас — потвърди Електроник.

— Значи няма вече да драскаме с тебешир. Гледай, изучавай и прави изводи — предположи Сергей.

— Ние можем да се включваме към лабораториите, телевизията, изчислителния център. Честно казано, това не е мое изобретение. Виждал съм в много институти как професорът чете лекция на катедрата, а студентите го виждат и чуват от стотици и хиляди километра.

— Ти си най-добрият учител в света — похвали Сергей приятеля си. — Таратар ще е доволен от тебе. А другите класове ще си умрат от завист… Впрочем, ще идват при нас на екскурзия… — Той показа дъската. — Гледай! Ето бързат дребосъците от долните класове!… Бързат първокласничетата. А академиците от десетите класове не бързат… Те дори не знаят, че имаме такова изобретение… Сега ще се покажат нашите…

Те наблюдаваха как децата влизат в училището и пред тях се изпречваха живи картини от минали епохи. Като размахваха въображаеми копия, каменни брадви и лъкове, шумно нахълтаха в коридора малките „древни“ хора: те смъкваха пухкавите си зверски кожи в гардероба, слагаха пантофи и изведнъж се превръщаха в симпатични ученици. Група мълчаливи „рицари“ в гладки кожени куртки със стиснати под мишница чанти гръмко трополяха с обувките си и, без да хвърлят ни един поглед към момичетата, влизаха направо в клас. Бавно вървяха ораторите, говореха всички в един глас, без да се изслушват един друг; грамадните им чанти бяха натъпкани с учебници и тетрадки… Изобретателите носеха кутии с модели… Някой, който вървешком измисляше фотонна ракета, пусна с огледалцето си слънчеви зайчета и „ракетата на светлината“ отлетя през отворената врата.

Минаха вече представителите на всички епохи, а обикновените гении, изпреварили своя век, все не идваха. Удари звънецът. В осми „Б“ клас все така си седяха учителят и единственият ученик.

— Какво се е случило? — недоумяваше Сергей. — Грипна епидемия? Вчера всички бяха здрави.

Електроник включи радиотелефона и класната стая се изпълни с гласовете на учениците от осми „Б“ клас — гласове на най-обикновени гении.

Те залягаха над своите изобретения. Никой не беше болен.

— „Космически кораб «Земя»“ — каза Сироежкин парола и всички съкласници веднага го чуха. — Защо не сте на училище? — попита Сироежкин. Електроник чака! Нима сте забравили, че той е учителят?!

Раздаде се хор от възмутени гласове. Никой не бил забравил, че учител днес е Електроник. Децата просто били заети. Не им оставала ни една свободна минута за уроците. Професора съчиняваше втора симфония. Кукушкина моделираше система на кръвоносните съдове. Гусев преправяше своята бъчва, като усилваше въздействието й върху мускулите. Всички те — бъдещи инженери, учени, художници — искаха сега свобода за творчество!

„Защо да ходим на училище, когато Електроник и така ни дава своята информация!…“, „Тетрадки, писалки, чинове, дори самият „Репетитор“ — всичко това е остаряла система на занятия…“, „В края на краищата, ако става дума за задачи, параграфи и правила, може да ги предаде по телефона или телевизора…“ — такива бяха доводите на новите гении.

— Иди, че се опитвай да изучиш хората, щом дори на урок не идват — забеляза печално Електроник.

— Всички са класически мързеливци! — каза възмутено Сергей. — Да си седиш в креслото, да дъвчеш сандвичи и да гледаш телевизора се счита за нормално учене и нормален живот. Просто не разбират, че днес ти си Таратар.

— Аз не съм Таратар — каза бавно Електроник. — Аз съм помощник на учителя. Никога не съм забравял това.

— Изключи телефона си и всички гении ще довтасат в клас за нужната им информация — посъветва го Сироежкин.

— Защо да го изключа? Тогава изобщо на никого няма да съм нужен. — Нека си работят. Харесва ми, когато хората работят. Аз се уча от вас да работя. — И Електроник каза по радиотелефона на осми „Б“: — Продължавайте да работите над домашната си работа!

— Значи, ти извеждаш своята формула за гениалност?

— През нощта четох съчинения на поети. Не всичко разбирам. Например какво е това „душа“?

— Защо те интересува душата?

— Четох у Пушкин: „Вдъхновението е разположение на душата за най-живо възприемане на впечатленията и за обмисляне на понятията, следователно и за обясняването им. Вдъхновението е нужно в геометрията, както и в поезията.“ В тази точна формула — призна Електроник — всичко ми е ясно, дори „им“, не ми е известно само едно понятие — „душа“.

Сергей се затрудни с отговора.

— Душа ли? Това според мен е разум, нерви, изобщо целият човек — каза той. — Целият аз или целият ти. Разбираш ли?

— Почвам да се досещам как се ражда вдъхновението.

На Сергей винаги харесваше искреността на Електроник, неговата голяма обективност. Той каза:

— Трябва много да се работи, за да се получат красиви неща.

— Разбирам! — възкликна Електроник. — Най-хубавото нещо — най-красивото! Автомобил, дом, самолет, доказана теорема…

— Мнозина умеят да работят красиво — каза сериозно Сергей.

— Значи вдъхновението е нужно навсякъде — в геометрията, смятането, стиховете, шахмата — продължаваше да размишлява Електроник съгласно Пушкиновата формула.

— Разбира се. Архимед, Лобачевски, Алехин и другите велики хора са потвърдили това правило.

— Трябва още веднъж да разгледам грешките на великите — направи извод електронното момче и след известни колебания предложи на Сергей: — Може ли да опитаме да поиграем на шах?

Сергей се спусна към шкафа, изсипа на учителската маса шахматните фигури. Той беше доволен, че Електроник печели над себе си мънички победи.

Когато директорът на училището надзърна в осми „Б“ клас, за да провери как върви урокът, той остана изумен: в празната класна стая играеха шах учителят и единственият ученик.

— А къде са останалите? — попита Григорий Михайлович. — Къде са учениците ви, Електроник?

— Аз им разреших да се занимават у дома си — каза, като ставаше, Електроник. — Те още не са довършили домашните си работи.

— Ние тук се посъветвахме — добави Сироежкин — и решихме, че домашната им работа е по-важна от урока.

— Не е вярно! — чу се зад гърба на директора един глас и в класа влезе Мая Светлова от училището на химиците.

Сироежкин цял пламна, като Свръхновата: защото Мая не знаеше, че пред нея стои директорът и можеше да издаде всички ученици.

— Самият ти каза, че са мързеливци — обърна се Мая към Сергей, който продължаваше да пламти. — Тъкмо звънях на Електроник през почивката и чух вашия разговор. Електроник толкова много се готви, а те не дойдоха! Много са важни — „обикновени гении“… Просто самоуверени мързеливци!

— Да ти повикам ли веднага, Григорий Михайлович? — каза уплашеният от откровеността на Мая Сироежкин.

— Вие навярно сте учител? — обърна се Мая към директора.

— Не, аз съм директорът.

— Толкоз по-добре. Викайте ги!

— Аз не мога да отменя разпореждането на учителя, без да поговоря с него — усмихна се Григорий Михайлович и изведнъж видя светещия екран, който показваше празния слънчев коридор, окачените на закачалките палта, отворените врати на училището.

Директорът огледа екрана, подаде ръка на новия учител.

— Благодаря за нововъведението, Електроник. Наистина децата са пропуснали много важен урок. — И той се обърна към притихналата кампания: — Да послушаме Електроник!

Директорът, Сироежкин и Светлова седнаха на чиновете, а Електроник отиде при екрана. Той включи института и разказа как тук се раждат новите електронни машини. Зрителите видяха учени и инженери в бели престилки. В една от групите се мярна лицето на Громов. Професорът погледна камерата, отдръпна се от колегите си.

— Как върви урокът, другарю учител? — попита той Електроник.

— Урокът върви добре — доложи ученикът му.

— Извинявай, че те отвличам — каза Громов. — Имам към тебе една молба. Утре в нашия град се открива важна изложба, институтът ти възлага да работиш в нея. Впрочем — поправи се Громов, — това не е най-точната дума — „изложба“. Просто пристигат кибернети, или роботи, както ги наричат в много страни, за да демонстрират своите способности. Също такива електронни механизми, какъвто си ти. Подробности ще научиш в информационния център. Съгласен ли си?

— Съгласен съм — каза Електроник.

— Можеш да поканиш своя клас на откриването — предложи професорът. — Така да се каже, нагледен урок. Ако, разбира се, дирекцията не възразява.

— Директорът е тук, слуша урока от чина — простодушно каза Електроник.

— Считам предложението на Гел Иванович за интересно — обади се от първия чин директорът.

— Григорий Михайлович е съгласен — предаде Електроник на Громов.

— В такъв случай аз правя заявка за осми „Б“ — И Громов се върна на работното си място.

Електроник погледна часовника, веднага превключи екрана. Сега на него се появи някакво грамадно рогато животно.

— Изложба за постиженията на народното стопанство — обясни Електроник. — Сега ще видите доказателство за последния опит на осми „Б“.

Животното стърчеше над тълпата като мощен древен мамонт. Внезапно то вдигна глава, откъсна няколко клонки от върха на тополата и лениво задвижи челюсти.

— Нима тава е крава? — каза с любопитство директорът. — Никога в живота си не съм мислил, че има такива гиганти!

— Изобретение на Виктор Смирнов — потвърди новият учител. — Виждате, именно той стои до кравата! А до него е баща му…

Виктор Смирнов с мъка изведе кравата от гаража. Той дори се изплаши, като я видя на дневна светлина: бре, че грамадна!

До вчера вечерта кравата беше малко по-голяма от обикновена крава, в гаража лежаха кутии с царевична свила, няколко стари автомобилни покривки, бали с пресовано сено.

Сега гаражът беше пуст и чист, сякаш излизан от някакъв грамаден език. Както се вижда, на кравата се бе отворил голям апетит, тя не остави дори парченце хартия, а самата стана колкото камион. Не, май че още по-голяма — колкото тролейбус!…

Приятелят на Виктор само примигваше и не разбираше как така за три дни от донесеното в тенджерата дребосъче беше пораснало такова чудовище.

Кравата беше великолепна: бяла, с черни петна и войнствено вдигнати рога — сякаш изсечена от мрамор. Тя гледаше стопанина си.

— Донеси стълбата, Олег! — викна Смирнов на приятеля си и размота на земята едно въженце.

Той постави стълбата до стената, качи се почти до самия покрив и оттам метна въженцето върху якия врат на животното. Завърза го, леко дръпна въжето. Кравата тръгна спокойно след стопанина си, сякаш цял живот беше вървяла с оглавник.

Олег запали мотоциклета и на малка скорост изпрати приятеля си с кравата до шосето. До града имаше пет километра. Олег пожела щастливо пътуване и препусна към училището.

Момчето вървеше отстрани на шосето, кравата зад гърба му заемаше почти половината от шосейното платно. Смирнов се страхуваше, че бръмчащите автомобили ще изплашат животното. Но кравата не проявяваше никакво любопитство към техниката. Обратното, любопитство проявяваха всичко пътуващи в превозни средства. Колите, които настигаха кравата, рязко удряха спирачки, известно време пътуваха успоредно с нея, после пак набираха скорост. Подире й се мъкнеше тълпа от дечурлига и зяпльовци.

Electronic_3_07.png

Биологът реши твърдо да не отговаря на никакви въпроси, за да не обърка пътя — ония, които се интересуват, ще научат всичко на изложбата. А всеки, който бе видял животното, не можеше да не се изкаже. Дечурлигата най-много се интересуваха какво ще стане, ако това кравище замахне с рога.

Виктор беше горд със своето изобретение. Само веднъж той се ядоса, когато някакъв малчуган изскочи от тълпата и каза провлечено, като се кълчеше:

Крава, крава —
колко си здрава!
Аз в тази си-вуш-ка
съм влю-бен до у-ши…

— Млъкни! — каза му строго изобретателят. — Сега ще ти дам една „сивушка“.

Кравата сякаш разбра стопанина си, замахва страшно с рога и шегобиецът за миг се изпари.

— Умна е — единодушно решиха зрителите.

При градската черта, тъкмо там, гдето се кръстосват двете шосета, се раздаде предупреждаващ глас от високоговорител:

— Момчето с кравата да спре!

Зяпачите се увеличиха.

Довтаса един жълт милиционерски мотоциклет. Сержантът слезе от седалката, бавно огледа животното, отдаде чест на Виктор.

— Къде отивате, гражданино?

— На Изложбата за постижения на народното стопанство — отговори Виктор. — Рекордсменка!

— Добре — каза сержантът. — Вървете след мене. През града не е лесно да я преведете. — И се наведе към осмокласника. — Как се казваш?

— Аз ли? Виктор Смирнов.

— Много ми е приятно — усмихна се сержантът. — А тя?

— Надежда — неочаквано и за себе си каза Смирнов. Изобретението му вече имаше име.

— Надя, значи — широко се усмихна сержантът.

— Не в оня смисъл — поправи го изобретателят. — Това е моята надежда. — И повече нищо не взе да обяснява.

— Ясно. — Сержантът пак премина към официалния тон. — Каква е височината?

— Височината на кое? — не разбра Виктор.

— До върха на рогата — обясни милиционерът. — Мостовете, жиците и т.н. имат допустима височина.

— Не зная, не съм я мерил.

— Ще се движим с всички мерки за предпазливост — предупреди сержантът и извика по радиото втори мотоциклетист.

Придружен от почетния ескорт, експонатът се придвижваше към изложбата. Трябва да кажем, че гигантското животно нито веднъж не се спря пред червената светлина; потоци от коли и пешеходци, трамваи и тролейбуси — всички правеха път на Надежда. Пешеходците гледаха почтената крава от значително разстояние. Пътуващите в превозните средства долепваха чела към стъклата. Децата си умираха от възторг, като гледаха как рогата на кравата едва не докосват тролейбусните жици.

На изложбата дежурните предварително бяха отворили широко главната врата: ясно, и тук си бе казала думата милиционерската радиостанция. Придружено от голям брой любопитни, момчето с кравата се отправи след мотоциклета към павилиона „Животновъдство“. Той не забеляза как към тълпата на запалянковците се беше присъединил и баща му. Виктор в отлично настроение си тананикаше песничката на оня малчуган: „Аз в тази Надежда до уши съм влюбен…“

При павилиона, украсен с дърворезба, Виктор върза Надежда за едно дърво и благодари на сержантите за помощта. Тълпата се разположи край павилиона в полукръг и заобсъжда необикновените данни на животното. Дори продавачите от будките оставиха своите сандъци с пирожки и сладолед — къде ти сега купувачи!

Директорът на павилиона стисна ръката на Виктор, поздрави го за рекордния екземпляр, като предварително му обеща медал от изложбата. След това внимателно огледа кравата, преценявайки размерите й на око.

Виктор ликуваше: „Сега няма как да се откаже от обещанието си… Пред толкова много свидетели…“

Той забеляза, че е дошъл деловит фотограф, който снимаше неговата Надежда от различни страни.

— Но къде ще намеря помещение за такъв експонат? — каза директорът, когато се върна при Виктор. — Нямам свободна територия. А пък за нея трябва…

Той не успя да доизрече фразата си и остана с отворена уста, защото кравата изведнъж отгриза връхчето на тополата и захруска клонките. Тишината беше толкова голяма, че хрускането се чуваше по целия площад. Точно в този момент Електроник бе включил екрана към телевизионната камера за изложбата.

Тополовите клонки, явно, бяха събудили силен апетит. Надежда пое дълбоко с черните си ноздри въздух, изсумтя силно, сякаш изразяваше съжалението си, и като наведе глава, захапа с яките си зъби фурнировия сандък с пирожките. Продавачът подскочи на място и, като чу как изтрещя сандъкът, бързо се отдръпна встрани, а кравата вече повдигаше сандъка със сладоледа като перце.

Тълпата се завълнува. Директорът гледаше въпросително Виктор. Изобретателят смело се приближи, хвана въжето за края.

— Спокойно. Надежда — каза той. — Разбирам, че искаш да ядеш.

Рогата останаха неподвижни в очакване.

— Нямате малко царевична свила? — високо попита Виктор. — Или сено…

— Сено! Сено! — завика директорът така, сякаш от тези думи зависеше целият му живот.

Скоро един малък трактор докара на площада платформа с балирано сено.

Надежда спокойно се зае със закуската.

Някой докосна Виктор по рамото. Той се обърна и се зарадва, като видя баща си:

— Ти какво правиш тука?

Инженер Смирнов помаха с бележника си.

— Щом твоята Надежда има такъв апетит, ще трябва да й се направи ясла — обясни баща му и подаде бележника. — Тук нахвърлих нещичко… — каза смутено той. — И въобще — продължи Смирнов-баща вече по-уверено — отдавна съм ти казал, че такава крава иска индустриални методи на отглеждане…

Лека-полека Надежда се пригаждаше към новото място. Отделиха й просторна празна площадка, предназначена за зубри, внимателно й сложиха бали със сено, изсипаха й няколко чувала царевична свила в голямо корито. Виктор огледа придирчиво замрежената площадка и остана доволен.

„Може би ако й направят и покрив, само че непременно да е разтегателен — размишляваше Виктор. — Трябва да кажа на баща си. Интересно е до какви размери ще расте тя?“

Той поиска разрешение от директора да навестява Надежда: опитът трябваше да се продължава.

Директорът с широк жест показа заградената площадка, отговори, че от днес тя е негов, на Смирнов, кабинет, лаборатория, дом — както ще да я нарича. Тук всичко ще бъде благоустроено, като се имат пред вид особеностите на експериментираното животно, ще се доставят необходимите съоръжения. За помощници на младия учен ще бъдат дадени трима специалисти и работници.

— Искам да продължа наблюденията си над Надежда — каза Виктор на познатия биолог. И обясни: — Тя е наполовина земна, наполовина юпитерианска… Ще мога да ви представя всички доказателства, след като се срещна с Електроник и доведа опита докрай.

Биологът кимна, без да разбира нищо от това обяснение. Но живият експонат беше пред него. Предстоеше необикновена работа.

Електроник изслуша внимателно Виктор Смирнов, който го извика по телефона. Той каза, че чака съвет от Реси: защото Реси знае как да се отнасят с животните от Юпитер.

После Електроник поговори с директора и обяви, че утре урокът ще се състои на изложбата на киберистите.

— Само моля Таратар да поеме урока — каза Електроник на директора. — Утре имам друга работа. И после… вие видяхте. — Той показа празната класна стая и след кимането на директора включи своите микрофони. — Утре всички да дойдете без закъсняване! — поясни новият Таратар.

Дванайсети април.

Платон, Епикак и други

На Изложбата за постижения на народното стопанство осми „Б“, начело с Таратар, се отправи заедно с другите гости към павилиона „Електроника“.

Към сребристото здание от алуминий и стъкло водеше алея с флагове на страните, участвуващи в международния преглед на електронни помощници на човека. По алеята звучеше говор на няколко езика. Гостите наричаха по различен начин участниците в днешната изложба — компютри, електронноизчислителни машини, кибери, роботи, дори „тенекиени Майкъли“, но всички тия системи бяха електронни конструкции, изобретени от хората.

Осмокласниците се зарадваха, като срещнаха своя другар при входа.

Електроник им раздаде значки за спомен с изображение на земното кълбо, опасано с лента от цифри. Сергей успя да пошепне на приятеля си, че той би изобразил на значката Електроник.

— Как си, справяш ли се? — попита с тревога Сергей.

— Справям се — отговори Електроник. — На куртката (му имаше знак на работник от изложбата.

Децата влязоха в павилиона и видяха светещата в полумрака знаменита машина Космос, по-точно — част от тази машина, тъй като самата машина се състоеше от много блокове, поставени в различни сгради и свързани помежду си с телефонна връзка.

На фона на звездното небе се движеха светлите точки на станции, спътници, кораби, стартираха и кацаха ракети върху далечни планети, Земята водеше разговори с космически бази, с междупланетните пътешественици — цялата информация отиваше при небесния диспечер — Космос. Тази машина принадлежеше на десет приятелски страни, които задружно изучаваха космоса, но понякога от нейните съвети се ползуваха и други страни. Съвсем наскоро, когато летящият към Марс кораб беше изгубил връзката със своята база и се отклони от курса, именно Космос го насочи да кацне на планетата. В обемистия дневник, който лежеше върху пулта на машината, особените й заслуги бяха отбелязани от цял свят.

Ескалаторите неуморно пренасяха посетители в огромната, със стъклен покрив, зала, прилична на космогара. Тя беше претъпкана с хора и механизми.

Сред гостите пъргаво сновяха участниците в изложбата — на колела, на паякообразни лапи и просто по човешки — кой както беше свикнал да се движи, разменяха си реплики, отговаряха на въпроси и се държаха съвсем непринудено; на гърдите на всеки участник без разлика на това дали е в железен калъф, в огледала на екрани или модерно ушит костюм, висеше табелка с името и названието на фирмата производителка.

Върху емблемата на изложбата в центъра на залата постоянно се менеше голямото число, което опасваше като шлейф на летяща комета земното кълбо.

Това число продължаваше бързо да расте, когато в залата настъпи тишина и известният специалист по електронни системи професор Громов откри изложбата с встъпително слово. Участниците в изложбата внимателно слушаха професора, и един от компютрите, явно, сумираше общия брои на техните мислителни операции. Емблемата отразяваше именно това число.

Професор Громов, каза, че изложбата е добър пример за инженерните усилия на човека, който веднъж е решил, че е възможно да си построи електронни помощници.

— Ние сякаш се вмъкнахме в пещерата на Аладин — продължи професорът, — в пещерата, където са заключени съкровища, подобни на човешкия мозък. И виждаме, че можем да получим всичко, което пожелаем. Но както и в древната легенда, ние трябва да спазваме едно условие: за всичко трябва да заплатим с голям труд — с умна преработка на информацията.

Громов, който говореше за машините и за техните творци като за колеги, поясни мисълта си: през последното десетилетие са се сменили няколко поколения изчислителни машини, рязко е нараснала скоростта на тяхната работа и сега стои кардиналният въпрос: ще може ли човечеството за един час да обработва такъв обем на информация, за който по-рано са били нужни столетия?

Макар всеки от компютрите да заменяше хиляди и хиляди хора благодарение на бързината в смятането, всички те притихнаха, почувствували важността на момента. Мигаха само контролните лампички, сигнализираха за пълно внимание. Електроник стоеше неподвижно в групата на осми „Б“.

— Аз имам един ученик, той сега е тук. — Громов потърси с поглед Електроник и приветливо му кимна. — Той стигна до извода, че някои задачи изглеждат съвършено нереални при обикновените методи за обработка на информацията.

Громов приведе един ярост пример: сред присъствуващите няма такава изкуствена система, която би могла да надиграе световния шампион по шахмат. Следователно, каза той, трябва да се търсят обобщения, начини за компактно изразяване на информацията, най-късите пътища към истината. Така е било винаги в историята на науката. Успял е например Нютон да изрази огромна информация в простите и изящни формули на своите закони, които се побират на един лист хартия и с които днес си служи всеки ученик. Няма съмнение, че скоро ще бъдат намерени нови методи за работа на компютрите в безкрайния океан на информацията.

Гостите ръкопляскаха. Компютрите мигаха с разноцветните си очички, усвоявайки новата задача, по всички екрани се появиха надписи: „Отлично формулирано“, „Точно казано“, „Извънредно важно“.

Числата върху емблемата се въртяха в електрическа треска.

— Според мен Громов говори за формулата за гениалност, която ти търсиш! — пошепна Сироежкин на Електроник.

— Аз непрекъснато мисля за това — отговори Електроник, — уча се да работя по нова система. Ти ми подсказвай грешките, ако забележиш.

— Готов съм! — потвърди Сергей.

— Само че не зная — продължи Електроник — ще мога ли да мисля като човек?

— Опитай!

— Ще мога ли? — повтори Електроник и в думите му прозвуча странна печал.

Най-почетният участник в изложбата беше старинният пощенски началник „Марк—121“. Той водеше рода си от първия, знаменит компютър „Марк—1“, който тежеше четири и половина тона и умножаваше двайсетцифрени числа за шест секунди. Чудовищно бавна скорост в сравнение с десетките милиони операции в секунда! „Марк—121“, разбира се, смяташе хиляди пъти по-бързо от своя дядо, но и той, с олющената отстрани боя, с праволинейната форма на своите обемисти блокове, изглеждаше като музеен експонат.

През целия си дълъг живот „Марк—121“ беше сортирал и изпращал писма в разни краища на света. Той беше изучил всички тънкости на своя занаят и ако авторите на писмата бяха посочили на плика Париж, Лондон или Москва, без да споменат страната, той намираше телефона им по обратния адрес, звънеше, уточняваше къде да изпрати писмата — в столиците на големите страни или в малки американски градове. Пощенският началник знаеше наизуст градовете и селцата в разни страни, за където най-често пишеха неговите кореспонденти; той помнеше дори далекоизточната гара Ерофей Павлович.

Говореше бавно, с глух, скърцащ глас, предлагаше на посетителите да изпратят отворени картички във всички краища на света.

Осми „Б“ с удоволствие се възползува от предложението: всеки попълни по една картичка и я пусна в желязното пише. „Марк—121“ постави паметния печат и веднага на таблото повтаряше адреса. Той нямаше въпроси — всички картички бяха попълнени грамотно.

— Извинете — вежливо се обърна Електроник към старейшината, — вие познавате, прекрасно земното кълбо, кое място ви харесва най-много?

— Чикаго, централната поща — чу се след кратка пауза тенекиеният звук. — Аз работих там цял живот.

— Значи, това е първото ви пътуване? — продължа Електроник. — Какво ви е впечатлението?

Пощенският началник издрънча с железните си степи.

— По пътя нищо не правих. Помислих, че ме карат на бунището. Благодаря ви, мистър, че ми зададохте тия въпроси. Аз мога още да върша работа!

— И аз съм такъв участник в изложбата, какъвто сте вие — каза Електроник и, като пожела на колегата си успехи, измърмори едва чуто фраза, която улови само стоящият до него Сироежкин: „Такова бъдеще чака всички нас…“.

Таратар помоли Електроник да ги разведе из изложбата. Най-напред Електроник им показа залата с най-съвременни системи — машините на Интермаш. Те се отличаваха една от друга по номера и серии и всяка работеше по свой начин.

Машина-инженер топеше стомана в далечен завод: на всеки екран беше изобразена бумтяща мартенова пещ. Машина-диспечер мигаше със сигналните си светлинки и регулираше движението на голяма железопътна гара. Машина-конструктор планираше едновременно хотел, океански лайнер, космически кораб и реактивен самолет, даваше своите изчисления и чертежи на специалистите, получаваше поправките и отново се заемаше с изчисленията; за тази работа някога отиваха години, а сега — броени седмици.

Хората около тези машини бяха малко. Те даваха кратки пояснения, работеха при пултовете и отстрани изглеждаха просто скромни помощници на всесилните агрегати.

Компютърът Епикак работеше без помощници и приемаше посетителите в отделен кабинет. Като видя децата начело със сътрудник на изложбата и учител, той ги поздрави на английски и веднага делово попита желаят ли господата да реализират чековете си или пък да направят с негова помощ изгодна сделка.

Епикак — мощна машина с аеродинамична форма, преливаща се във всички отсенки на златистите цветове — бавно се движеше покрай дългата полирана маса с меки кресла. Други предмети в стаята нямаше. По всичко личеше, че Епикак беше солиден банков служител, натъпкан с долари, марки и други валути на западните страни.

— Извинете, ние не си служим с чекове — отговори на английски Електроник.

— Моля за извинение — с приятен тон произнесе Епикак, — вероятно с чековата книжка във вашето училище се разпорежда директорът?

— У нас системата е друга — уточни Таратар, — за училището плаща държавата.

Епикак блесна със своите страни и пусна в очите на събеседниците си рой искри.

— Разбирам ви… Щом няма да се занимаваме с делови операции, аз с голямо удоволствие ще ви разкажа за нашата фирма.

От думите на великолепния Епикак излизаше, че той и неговите електронни колеги от най-новата система, които работеха в банки, заменят трийсет милиона канторни чиновници (клеркове) — почти цялото възрастно женско население на страната, ако, разбира се, то се съгласеше да работи именно в банки. А такава нужда от работна сила можеше да съществува, ако, то се знае, не бяха Епикак и другите електронни клеркове. Ден и нощ те приемаха чекове, даваха пари, вадеха тази сума от текущите сметки на притежателите, сравняваха подписите им с дадените еталони. Понякога сред клиентите се случваха мошеници, които фалшифицираха чуждия подпис или представяха чекове, необезпечени с влогове. Всеки Епикак вдигаше в такъв случай тревога и предаваше на полицията точните отличителни белези на правонарушителя. Всички подобни произшествия, включително и нападения на грабители, бяха предвидени от конструкторите на машините и тези машини действуваха по инструкция.

Electronic_3_12.jpg

— А с вас имало ли е случаи на нападение? — вежливо попита Електроник.

— С мене не е имало, защото аз се занимавам главно с електронни пари.

Епикак разказа за работата, която много му харесваше.

Както е известно, парите могат да бъдат в най-различен вид. Злато, банкноти, чекове или съответен запис в паметта на електронния касиер — всички те носят една и съща информация: за способността на клиента да плаща. Затова най-удобно е хората да си служат не със злато, не с книжни пари, а със записите на Епикак, който никога не греши. Клиентът има само малка пластмасова картичка, на която по електронен начин е записан неговият личен номер. Той подава тази картичка на Епикак, казва каква сума иска и къде да я преведе и толкоз: касиерът мигновено оперира с цифрите, без да се затруднява да брои отново банкноти, да проверява чекове и така нататък. Удобна работа за един електронен касиер!

— Бъдещето е на такива системи, каквато съм аз! — каза с гордост Епикак.

— Докато изчезнат парите — спокойно рече Таратар.

— Тоест как така? — изплашено избоботи Епикак. — Вие мислите, че аз скоро ще остарея и няма да съм нужен?

— Не съм казал такова нещо — възрази Таратар. — Работете си със здраве.

— Благодаря ви, мистър, ще се постарая да оправдая вашето доверие, защото светът без пари не може да съществува…

Семьон Николаевич не желаеше да обижда безупречния касиер от далечната задокеанска страна, пък освен това той сигурно и не би разбрал, че светът може и без пари.

Осми „Б“ напусна бизнесмена.

— Отлична съвременна система — каза Електроник. — Аз съм далеч от неговата скорост. Жалко само, че той се занимава единствено с пари.

Сред другите компютри на западните страни, които предсказваха времето, даваха съвети на домакините, печатаха списъци на свободните места за безработни, предлагаха на клиентите да си поръчат леки коли с най-различни размери и форми, привличаше посетителите табелката „Хепи енд“, което значеше „щастлив край“.

Тук беше шумно и весело. Ослепително усмихната, прилична на кинозвезда блондинка разясняваше на гостите, че всеки посетител има възможност да си избере спътник в живота, като отговори на въпросите в анкетния лист. Анкетният лист се пускаше в метална кутия, в която имаше сведения за милиони претенденти от разни краища на света. Машината съпоставяше анкетите и предлагаше своята кандидатура. Блондинката-робот се грижеше за създаване на щастливи семейства и затова фирмата й беше дала името „Хепи енд“.

Таратар искаше да отмине с класа си тази злополучна стая, но децата го помолиха да се отбият за минутка. Къде другаде ще видиш такава оригинална система — освен на кино! Трябваше да проверят научната ценност на „Хепи енд“, не бива да приемат на доверие автоматичното щастие!

— Вие още не сте дорасли за такива неща! — мърмореше Таратар. — Кой ще попълва анкетен лист?

Всички погледи бяха устремени към него. Осмокласниците знаеха, че учителят им е заклет ерген.

— Аз? — Таратар се засмя. — Добре, само заради вас и заради научната проверка… Шегата си е шега, но после Електроник ще ми изпрати цял том мои грешки.

— Разбирам, че това е експеримент — каза замислено Електроник.

Таратар взе анкетния лист, хвърли бегъл поглед по него и почна да изпитва блондинката.

— Кажете — попита строго той, — нима може човек да се сприятели с някого или да заслужи разположението на някого по указание на компютъра?

Лицето на робота не се измени, когато той се обърна към Таратар.

— „Хепи енд“ не си поставя такива цели. „Хепи енд“ иска само да помогне на един човек да се запознае с друг, който притежава ценни за него качества. В живота такива случаи се считат за сполука. Ние желаем да направим сполуката по-често явление.

— Но такива деликатни въпроси човек често не обсъжда дори с другарите си…

— Човек не се стеснява да потърси съвета на лекаря, когато е болен, защото чака от него помощ.

Около спорещите се събраха вече запалянковци.

— Запознаване по пощата — не е ли това твърде примитивно? — настояваше придирчивият посетител.

— Не всички ходят на танци, в туристически походи или слушат славея на луна, „Хепи енд“ може да окаже на такива хора полезна, а в някои случаи и незаменима услуга.

— Ами ако стане грешка?

— „Хепи енд“ — гарантира успех в шестдесет случая от сто!

Таратар се изчерви и под одобрителния смях на запалянковците скри анкетния лист в джоба си.

— Ще го попълня у дома — каза той на децата — и ще ви съобщя резултатите.

Петдесетте подробни въпроса искаха солидна работа. Трябваше да се разбере сред отговорите за цвета на очите, височината, номера на обувките, какъв е относителният дял на капитала на автора, трябваше да се ориентира в намеренията на съставителите на анкетата.

— Надявам се, че ще се убедите в безупречната работа на нашата фирма! — викаше подире му блондинката. — „Хепи енд“ е вашето бъдеще, „Хепи енд“ е вашето щастие, „Хепи енд“ винаги ще…

По този повод Таратар дори малко поспори с Електроник, който каза, че „Хепи енд“ наистина се чувствува щастлива. А учителят изрази гласно съмнението: защо тогава някои свръхсъвременни машини толкова се рекламират, а пък се боят да не остареят?

— Вие не можете да разберете това — отговори Електроник. — Вие не сте машина.

Таратар не отвърна нищо.

След запознаването с „фирмата за щастие“ урокът на осми „Б“ продължи в класа на американското училище. Ръководеше го учител на име Платон.

Платон — голям плещест компютър с телевизионен екран — поздрави децата на английски (на екрана веднага светнаха произнесените от него думи и на други езици) и помоли всички да седнат на чиновете.

Всеки чин беше като техния класен „Репетитор“: с клавиатура от бутони и миниатюрен екран. Учениците набраха на клавишите имената и презимената си и Платон веднага запомни всички.

По математика Платон предложи на децата едно сложно уравнение с варианти на отговорите.

Затракаха клавишите, запълзя хартиената лента с напечатаните знаци. Пръв, почти без да се замисли, реши уравнението Електроник и на неговия екран светнаха думите: „Добре направено. Благодаря. Платон“. Същите надписи се появиха по-късно и при другите ученици.

Осмокласниците поправяха грешки в английския текст, попълваха празните квадратчета в таблицата на химическите елементи, решаваха уравнения за видоизмененията на ядрените частици.

Платон остана доволен, поздрави Таратар.

— Какви способни ученици.

Той направи само една бележка:

— Струва ми се, че на чин номер седемнайсет е седнал не съвсем обикновен ученик с фамилно име Електроник. Скоростта на неговите решения не е по-малка от моята.

— Прав сте — отговори Таратар и представи своя помощник.

— Колко ученици обучавате, Електроник? — попита Платон.

— Двайсет и осем.

— Навярно можете и повече?

И той разказа за себе си.

Платон бил обучаван от разни преподаватели, професори и специалисти, затова пък той давал уроци на пет хиляди ученици. Много училища били далеч от него на десетки и стотици километра и той никога не бил виждал в лице своите учащи се, но ги познавал превъзходно: кой какви способности, наклонности, реакции има, кой обича повече математиката, кой — езиците или чертежите, кой има повече отлични бележки, кой средни. Често той разбирал от голямо разстояние, че еди-кой си е в отлично разположение на духа, решавал задачите по-бързо от обикновено и го насърчавал с поздравителни надписи на телевизионния екран; палавниците и мързеливците молел да бъдат внимателни, последователни, подсказвал им търпеливо начините за решаване на задачите, но в оценката на техния труд бил строг.

Таратар попита Платон, дали всички училища, които той обслужва, са еднакви по успеваемост и Платон отговори, че тези училища са твърде различни. Има училища, в които всеки ученик е снабден с електронен чин, а има други само с един чин. В повечето училища занятията се водят строго по програмата. А в някои са събрани деца, които са зарязали учението в обикновените училища и отново им създават навици за учене; такива ученици преминават занятията в музеи, телевизионни студия, библиотеки, заводски цехове, в ателиета на художници, а когато държат изпит, се обръщат за помощ към него, Платон.

Децата от различните класове обичали Платон, на драго сърце отговаряли на въпросите му, понякога му доверявали личните си тайни. Една майка попитала веднъж Платон: „Защо хората са завладели разни планети, имат в училище електрически учители, а не могат да накарат синът да слуша родителите си?“ Платон обещал да поговори с непослушния син, но я посъветвал да се снабдят с електронен възпитател. Майката само въздъхнала в отговор: не всички американци можели да плащат за домашен Платон.

— А Електроник е винаги с нас — каза Сергей Сироежкин. — На урока, у дома, на улицата.

— Радвам се, че си имате такъв прекрасен учител. Навярно на неговите уроци цари идеална дисциплина — каза Платон и смути ония от осмокласниците, които си спомниха изпуснатия урок.

Електроник стана от чина и каза в тишината:

— Най-добрият учител в нашето училище е Семьон Николаевич Таратар. Аз само му помагам.

Таратар се смути, махна с ръка и неловко рече:

— Ние работим заедно. Нали, Електроник?

Електроник мълчеше. Всички погледи бяха устремени към него. А той стоеше неподвижно и, както се стори на Сироежкин, дори пребледня.

— Работехме заедно — високо каза Електроник в тишината. — Никога вече няма да съм ваш помощник, Семьон Николаевич.

Таратар тръсна глава в знак, че не приема казаните думи.

— Какво значи това? — измърмори той. — Какво каза? Не те разбрах добре…

— Казах истината — заяви електронното момче. — Едва сега разбрах, че съм безнадеждно остарял. Благодаря ви, мистър Платон, за урока.

— Съжалявам, че ви доведох до такъв извод — вежливо избоботи Платон.

Електроник бързо се обърна и изскочи от класа.

— Електроник! — пронизително извика Сергей и изтича след приятеля си.

Синята куртка се мярна при ескалатора и изчезна. В такива критични минути, както знаем, Електроник можеше да задмине всеки световен шампион по бягане.

— Все вие сте виновни! — викна на класа почервенелият от гняв Сироежкин. — Измъчихте го със своите изчисления, въпроси, репетиции, гении нещастни! Къде да го търсим сега?

Внезапно му хрумна нещо. Той хукна към телефона, набра три единици поред, номера, на който винаги отговаряше Електроник. Телефонната слушалка мълчеше. Електроник се беше изключил от своите приятели.

В този момент радиото в павилиона обяви, че ще се проведе конкурс между компютрите за званието шампион на изложбата. За победител ще бъде признат оня, който ще може да донесе най-голяма полза на човека. Шампионът се определя от авторитетна комисия.

Празнично настроение цареше в залата. А децата от осми „Б“ изглеждаха нещастни. Сергей имаше чувството, че се е случило нещо непоправимо. „Какво да правим?“ — объркан, повтаряше той.

Тринайсети април.

Електроник е нужен на всички!

Беше неделна сутрин, но точно в осем и половина осми „Б“ се събра в класната стая. Вчера децата обиколиха половината град да търсят Електроник. Едно бързо бягащо по улиците момче бяха видели мнозина, но къде е отишло — никой не знаеше. Не дойде Електроник и в училището. Без него кабинетът по математика изглеждаше тъжен.

По молба на Таратар Сироежкин разказа каква задача беше решавал напоследък приятелят му. Изучавал човека, извеждал формулата за гениалност.

— Формула за гениалност? — учуди се Таратар. — Нима може да има такава формула?

— Името измислих аз — призна Сироежкин и обясни: — Става дума за законите на човешкото мислене, които, ако се знаят, ще дадат възможност на машината да се занимава с творчество.

Всички бяха поразени от този замисъл.

— Нека продължим търсенето — предложи Таратар. — В такъв отговорен момент той има нужда от помощта и подкрепата на другарите си. Електроник трябва да знае, че е нужен на всички нас!

В стаята се втурна запъхтян Виктор Смирнов. Беше толкова припрян, че забрави да свали палтото и шапката си.

— Къде е Електроник? — каза бързо той.

— Да не си го намерил? — стресна се Сергей.

— Как така да съм го намерил?!

Обясниха на Виктор, че Електроник е изчезнал.

— Но Електроник ми е много нужен — упорствуваше Смирнов. — Случи се неприятна история. Моята крава дъвче всичко подред…

Виктор се съблече, поуспокои се малко, разказа какво се беше случило на изложбата. Той отишъл там много рано, още на разсъмване, и бил удивен, като видял при площадката на кравата хора и машини. Хората се суетели, без да приближават обаче оградата, а червените пожарни коли насочили нагоре дългите си стълби. Над всичко това стърчала гигантска глава с рога. Надежда спокойно гледала отвисоко хората.

Не било нужно да разпитва дълго, за да разбере, че през нощта кравата сдъвкала половината стена на павилиона и двете дървета в двора, а после отгризала голям къс от стълбата на непредпазливата пожарна кола. Бетон, стъкло, дървесина, стомана — всичко имало по зъбите на Надежда. Сега тя дъвчела металната стълба.

Изобретателят толкова се изплашил, като видял това, че изтичал да търси Електроник.

— Той, само той знае как да я спрем — повтаряше биологът. — Той се съветваше с Реси… Какво ще стане сега?

— Да идем на изложбата! — каза Таратар.

… Позвъняването на Каролков разбуди Термопил Турин. Пианистът дълго не можеше да разбере кой е този изчезнал Електроник и как да бъде открит, по в края на краищата каза на своя нов познат да дойде при него.

Професора беше сериозен и съсредоточен. Той изложи накратко пред пианиста същността на въпроса и оня кой знае защо изведнъж повярва, че те ще намерят Електроник. Планът на Каролков бе следният: той съчинил една малка творба, в която ясно звучала музикалната фраза „Електроник е нужен на всички“. Ако тази творба изпълни самият Турин, ще я предадат по радиото и Електроник ще чуе призива, ще разбере, че го търсят приятелите му.

— Приемам предложението — каза Турин и погледна червените от безсъница очи на съчинителя. — А колко е часа сега?

— Десет часа сутринта.

В квартирата на Турин бяха спуснати плътни пердета на прозорците, светеше електрическата лампа.

— На работа! — каза пианистът и тръгна към рояла. — Ще помоля за нотите.

Няколко минути Турин изучава нотния лист, после докосва клавишите, изсвири първите фрази.

— Не, не така — намръщи се той. — Трябва в друг ключ. Пианистът изсвири отново и изведнъж се усмихна:

— Май че излиза нещо… Какво ще кажеш, колега?

Колегата изчервен от смущение, не разбираше: нима той беше написал тази прекрасна музика? Но ясно чуваше фразата: „Електроник е нужен на всички“ — значи, звучеше именно неговата творба. Турин отбеляза, че в това съчинение се чувствува настроение, че има преживявания на автора, има душа, има точно изразен смисъл, и Професора правилно разбра тези думи като неизказана критика по повод на „хеликоптерния концерт“. Душата му, мислите му бяха устремени към изчезналия Електроник, когото толкова много чакат сега другарите му.

След час Турин свърши работата над творбата. Нещо беше съкратено, нещо добавено, но главното — мелодията, която в представата на автора изглеждаше лирично печална, звучеше радостно, слънчево и малко тържествено.

— Ти съгласен ли си с такава трактовка? — попита Турин. — Нали той трябва да се върне. „Електроник е нужен на всички!“ Разбираш ли, Каролков?

В отговор Каролков само се изчервяваше.

Пианистът позвъни в музикалната редакция на радиото и предложи да запишат неголяма пиеса в негово изпълнение. Там, разбира се, се съгласиха с радост и определиха часа на записа.

Турин се облече и излезе при съчинителя с параден костюм, колосана риза и папийонка. Професора дори се изплаши — толкова тържествено изглеждаше пианистът.

— Никога не бях излизал в ролята на музикант-милиционер — смутено каза Турин. — Как мислиш ти, струва ли си да посвещаваме в нашия таен план работниците от радиото? — И, като се наведе към Професора, попита загрижено: — Впрочем, как е там на улицата — да не е много хлъзгаво?

Мая Светлова говореше по телефона с академик Кримов.

— Разбирате ли, ние го търсим! И вие трябва да помогнете!

— Но как? — весело отговори Кримов. — И защо аз?

— Нима не се досещахте, че единствен само Електроник знае устройството на а-килимчето? Той ми предложи схемата!… Разбирате ли колко важно е това, другарю академик?

— Разбирам. Къде да дойда? Как да установим неговите забележителни черти? Къде е вашият учител?

— Ние всички сме на изложбата — подхвана бързо-бързо Мая. — Тук кравата на Смирнов изпояде всичко. И то само защото забравили да й оставят храна за през нощта. Впрочем, кравата е от Юпитер и килимчето е от Юпитер, трябва само да се установи връзка с Реси. А живия двойник на Електроник ще ви покажем.

Докато Мая говореше с академика, на площадката при кравата пак станаха неочаквани събития: Надежда започна да се смалява. Тя слабееше пред очите на събралите се и от гигант се превърна в предишната угоена крава. Никой не можеше да разбере причината на това явление. Пожарникарите за всеки случай считаха, че дори такъв могъщ организъм не е в състояние да смели големия къс на стоманената стълба.

Electronic_3_08.png

Дойдоха специалисти, огледаха животното, поговориха с Виктор Смирнов. Стопанинът на кравата съвсем се обърка, на всички въпроси отговаряше едно и също: „Трябва да се посъветваме с Електроник“.

Биолозите уредиха дежурство при кравата.

А оня, когото търсеха целият клас и много знаменитости, седеше в полутъмната зала на института за прогнози на времето и разговаряше със старата машина.

— Как мислиш ти, взел ли съм правилно решение?

— Ти си много умен, Електроник. Правилно постъпваш.

— Благодаря, мамо — съвсем по човешки каза Електроник и сложи ръка върху топлото табло на сметачната машина.

Това беше майката на Електроник — машината, която някога беше изчислявала неговите схеми. В сравнение с него тя беше бавна, обемиста, остаряла конструкция и доживяваше времето си, като се занимаваше с един твърде старинен занаят — да сравнява климатичните промени на земното кълбо през всички изминали времена. Но тя бе толкова нужна на Електроник в критичния момент на живота му! По смътните спомени от първите минути на своето съществуване, по устройството на своите схеми Електроник прехвърли през ума си хиляди машини на изчислителния център, за да открие тази единствена, която ще му даде безпогрешен съвет, ще го разбере.

— Аз каня на състезание шестимата най-добри световни играчи на шах — каза Електроник.

След кратко мълчание сметачната машина зашумя с перфолентата си.

— Ами ако изгубиш?

— Изучих всички шахматни партии. Струва ми се, че зная това, което търся: как човекът прави откритие…

— Нима ти искаш да надминеш самия човек, Електроник?

— Не, мамо. Аз се старая не за себе си. За човека…

— Посъветва ли се с учителя си?

— Професорът знае, че решавам тази задача. Или ще изгубя окончателно, или ще стана победител на невъзможното. От мене чакат това приятелите ми.

И той включи радиото. Звучеше тържествена, бодра мелодия, в която се повтаряше фразата: „Електроник е нужен на всички!“…

— Чуваш ли, мамо? — попита той.

— Ти ще станеш Победител на невъзможното. Аз съм спокойна за тебе — заключи машината, като помисли малко.

Защо Електроник избра именно шахмата?

Изобретенията, които той правеше заедно с осмокласниците, доведоха до неочаквани резултати.

Физиците молеха да им покаже антигравитационното устройство. Новата система за предвижване ги заинтересува. Но килимчето беше загубено.

Астрофизиците и астрономите бомбардираха училището с телеграми за изчисленията на енергията на свръхзвездите.

Биолозите не разбираха защо странното същество, което приличаше на крава, ту неудържимо расте, ту пак се смалява.

Електроник се слиса: едно нещо е да отговаряш на урок, да демонстрираш пред Таратар домашни опити, а друго — да обосноваваш научно изобретението, да даваш в крайна сметка съвети на човечеството. И то какви съвети — за бъдещето! За полетите към звездите, за енергията за кораби, за новите условия на живот…

Колкото и сериозен да беше замисълът на проекта „Космически кораб «Земя»“, все пак авторите му не можеха да построят истински антигравитационен кораб!

Отговорите на всички важни въпроси за бъдещето изискваха безкрайни изчисления, отсяване на огромен брой варианти. Нито една машина в света не би могла да реши такива задачи дори за милион години. А хората не можеха да чакат.

Отговори във вид на формули, математически модели на бъдещето — ето какво искаше да предложи Електроник. За това трябваше да може да играе шахмат като човек.

Шахматната игра, в която опита силите си Електроник, му позволяваше да не прехвърля през ума си всички варианти, а да намира нови начини за осмисляне на информацията, да намира най-кратките решения.

Световни шампионати по шахмат сред компютри бяха уреждани не веднъж и дваж. В тях имаше всичко, което се полага за международни състезания: участници, съдии, запалянковци, награди за победителите. Най-много се вълнуваха учените, които съставяха програмата за своите машини. Самите играчи, които се намираха в разни краища на планетата, не се вълнуваха, когато правеха поредния ход и не изпитваха изобщо никакви чувства относно победата или поражението си. Затова пък анализираха грешките си и се учеха да играят все по-добре.

Но никога досега машина не бе побеждавала знаменит шахматист. Докато машината подбираше вариантите, опитният играч правеше неочакван ход и компютърът не можеше да предвиди всичките му последици. Силите им не бяха равни.

Веднъж Електроник призна пред Громов:

— Учителю, вие помните, когато ви казах, че решавам най-трудната за себе си задача, и ми предложихте да изиграем една шахматна партия. Аз се предадох след няколко хода, но се замислих. Благодаря ви за подсказаното. Шахматът ми помага да разбера творческия процес. Може би ще се науча да играя като човека…

Оная вечер те говориха, много дълго. Громов знаеше колко трудно е да учиш на шахматна стратегия обикновен компютър: за това се иска гъвкав език на програмите, приличен на естествената човешка реч. С Електроник всичко беше по-сложно. Той избра най-трудното решение: или ще надиграе шампиона, или…

Победата можеше да открие нови блестящи възможности за работа на човека и машината.

Поражението… Поражението май че беше опасно за Електроник: защото той умееше да чувствува…

Громов се вълнуваше за ученика си, който сам трябваше да реши своята задача. Победата в шахматната игра би довела него и всички компютри в света до голямо откритие.

Четиринайсети април.

Сеанс на едновременна игра

Шестимата гросмайстори, шестима бивши световни шампиони по шахмат, получиха вечерта писмо с еднакво съдържание. Някакъв непознат ги канеше на състезание, като им предлагаше да играе едновременно на шест дъски. Писмото беше написано с голямо уважение, но имаше странен подпис: „Електроник, машина от петото поколение“.

Шестимата гросмайстори свиха рамене и забравиха за писмото. На тях не им беше до шеги, те се състезаваха помежду си, за да определят кой е достоен партньор на световния шампион. А за да спечелят титлата на претендент, трябва добре да познават утрешния си противник, характера му, слабите и силните му страни в играта, изкуството му да бъде такъв, какъвто си е на обикновената шахматна дъска.

Мачът на претендентите се играеше в павилиона „Изкуство“. Това беше едно от най-многолюдните места на Изложбата за постиженията на народното стопанство. Залата не можеше да побере всички запалянковци, та любителите на шахмата с часове стояха пред павилиона и наблюдаваха как бавно се местят фигурите на електронното табло. Затова пък всеки ход на пешка предизвикваше вълнение, а ходът на офицера можеше да се сравни само е бягането на слон, това кротко животно, по улиците на големия град.

Преди мача един от гросмайсторите си спомни за писмото и другарите му се посмяха на находчивия запалянко, който бе измислил да се представи за машина, та да получи автографи.

На сцената бяха поставени масичките за игра и телевизионните камери за предаване на мача в самия павилион се насочваха вече към бойното поле, към зрителната зала и съдийската колегия, когато пред гросмайстора, който беше седнал преди определеното време в креслото си, застана едно момче със синя куртка и със сериозен тон каза: „Готови ли сте? Аз правя ход. Нали ви писах“ — именно така, незабелязано за по-голямата част от населението на земното кълбо започна мачът на века.

Неочаквано за гросмайсторите, за съдиите, за зрителите момчето започна партията с ход на пешката пред царицата.

Гросмайсторът погледна за миг момчето и се замисли.

А момчето вече отиде на следващата маса.

Новият ход на Електроник предизвика реакция на компютрите в световната изложба, които бяха наблизо до павилиона „Изкуство“. Компютрите, без да престанат да работят, както и преди обслужваха посетителите, но всички изведнъж засвирукаха тихо и изложбената зала сякаш се изпълни с истинско вълнение: компютрите следяха играта на своя другар с бившите световни шампиони.

„Машина играе с човек“.

„Машина извика на състезание гросмайстори“.

„Машина поставя задачи на бивши шампиони…“. Така свиреха нетърпеливо компютрите и пресмятаха всеки ход на своя колега.

— Това е Електроник! — каза изведнъж професор Громов, като научи за настроението на компютрите. — Но къде играе?

Съобщиха му, че компютрите имат своеобразна информация. Една от машините — Космос — сред многото свои работи случайно улови космическия диалог „Земя—Юпитер“, в който се съобщава за всеки ход на машината срещу гросмайсторите на шахматната дъска.

Компютрите незабавно се включиха в играта като страстни запалянковци.

Громов се досети, че Електроник държи връзка с Реси. Професорът помисли дали трябва да се хаби скъпа машинна енергия за предаване на мача специално за Реси и вече щеше да нареди да изключат канала за връзка, но нещо го възпря. Той си спомни разноцветния загадъчен Китюп, който винаги мълчеше… Реси не е такава примитивна система, че току-тъй да разходва енергия, пък и Електроник, разбира се, ненапразно се съветва с Реси…

— На Земята или на Юпитер той трябва да докаже своето! — каза тогава със загадъчна усмивка професор Г. И. Громов. Компютрите и живите свидетели запомниха и после цитираха тази фраза.

Но за компютрите беше все едно къде става играта. За тях си оставаше важна същността: победа или поражение за машината?… А Таратар и неговият осми „Б“ особено се вълнуваха за Електроник: бе ясно, че това е решаващият двубой за целия му живот.

Громов помоли справочната служба да научи къде играят гросмайсторите.

В залата, където се играеше мачът, цареше напрегната тишина. Трима гросмайстори бяха застанали неподвижно над дъските и обмисляха предложената им позиция.

Внесоха още три масички и момчето със синята куртка направи нови ходове с белите. Един от съдиите се опита да протестира, но най-авторитетният гросмайстор внимателно погледна съдийската колегия и шумът утихна. Зрителите се досещаха, че пред тях стои шахматен гений: още с първите ходове той създаде трудна ситуация за знаменитите играчи.

На първа дъска срещу Електроник играеше млад ленинградски студент. Слабичък, малко по-висок от Електроник, той бе много страшен за всеки противник, защото бе нанасял поражения на не един известен майстор. Достатъчно е да кажем, че от сто и трийсет партии с авторитети студентът беше спечелил сто и две. Човек с тънка интуиция, гросмайсторът оцени по достойнство хода на бялата пешка пред царицата, която създаде усложнения на дъската, и пресмяташе вариантите, за да намери правилна контраигра. Такава възможност сякаш се очертаваше, ако белите проявяха инициатива на царския фланг. Но младият противник неочаквано предложи жертва офицера и за черните възникнаха трудности. Гросмайсторът се намръщи и погледна с преценяващ поглед дебютанта: „На колко години ще да е? Тринайсет… четиринайсет? А е толкова сериозен… Навярно и той като мене обича захаросани орехи. Нима мога да загубя срещу този… пионер?“ — помисли си майсторът и отметна от челото си кичура коса.

Момчето със синята куртка, съсредоточено, бледо от вълнение, изглеждаше самотно в претъпканата, напрегнато притихнала зала. То не виждаше нищо освен фигурите на всяка от шестте дъски, между които ходеше.

Електроник беше възмъжал в своето творчество, беше разиграл хиляди и хиляди исторически шахматни партии. Помнеше всички победи на съперниците си, знаеше борбените им качества, закалени в огъня на турнирната борба. За него не бе изненада, че гросмайсторът на втора дъска избра спокойна система за разгръщане на играта: бившият световен шампион толкова майсторски разполагаше фигурите, че обикновено лишаваше противника си от възможността да води активна борба и тук белите — Електроник — трябваше да разгадаят плана на този най-силен позиционен шахматист.

На трета дъска се разиграваше старинната испанска партия. Такова начало винаги доставяше особено удоволствие на международния гросмайстор, който често много изкусно си служеше с това оръжие в турнири на разни континенти. Винаги уравновесен по време на игра, сега гросмайсторът имаше повишено чувство за опасност. Като погледна съперника си с големи тъжни очи, той нито с едно движение не издаде своите преживявания. Само особеното му изкуство да се защищава в най-напрегнатите партии разкриваше за запалянковците истинските чувства на майстора. В партията с Електроник след обикновените ходове на дъската възникна затворена позиция, която изискваше маневриране в дълбочина на бойните редици, и шансовете на страните като че ли бяха равни.

Строго казано, и гросмайсторите, и Електроник действуваха по една и съща формула, върху която се гради цялата шахматна теория: винаги, във всяка позиция съществува един най-добър ход. Всеки играч, както е известно, се стреми да спечели, но в двубоя по-силният противник се старае да победи с минимален брой ходове, а по-слабият се съпротивлява и се мъчи да отдалечи поражението. И както нерядко се е случвало в историята на шахмата, губещият с извънредно голямо напрежение на волята, със самодисциплина и тънко познаване психологията на противника е постигал победи, като прави неочаквани, рисковани и дори парадоксални ходове. В играта с човека машината не проявяваше такива качества: в губещи ситуации тя винаги се е оказвала вял, сив, неинтересен играч, на когото простата логика е подсказвала, че загубата е неизбежна. Като пресметнеше вариантите, машината обикновено се предаваше.

А Електроник, за голяма радост на своя учител Громов, който наблюдаваше играта, се държеше иначе. Той проявяваше инициатива, правеше разумен риск, водеше активна отбрана — с една дума, проявяваше най-добрите качества на шахматен боец във всички партии.

Осми „Б“ намери отнейде дъски, постави фигурите и започна да ги мести, без все още да знае, че сеансът на едновременна игра става съвсем наблизо. Пък и гросмайсторите едва ли се досещаха, че играят не просто с едно гениално момче.

Броят на запалянковците растеше. Професор Громов с удивление забеляза, че наред с осмокласниците се бяха замислили над дъската академик Кримов и пианистът Турин; впрочем, тук, в тълпата на любителите, те бяха обикновени запалянковци. Пред електронното табло кипяха страстите, възникваха стихийни дискусии — сигурен признак, че напрежението на играта расте. Само компютрите „преживяваха“ за себе си, като разиграваха партиите в своите схеми, но тегнещото във въздуха напрегнато свирукане показваше, че те работят с пълна мощност.

Електроник чувствуваше необикновено въодушевление и лекота, когато от безкрайното множество варианти избираше най-важните и ги пресмяташе мигновено — преди да направи нов ход. В него се бе пробудило онова важно за шахматиста комбинационно зрение, онова великолепно умение да прави малки открития в минутите на вдъхновение, които преди наричаше „формула на гениалността“.

Формулата, която той така мъчително търсеше, не съществуваше като застинала веднъж завинаги абстракция. Но Електроник знаеше как да опише математически ония творчески процеси при преработката на информацията, с които той си служеше през време на играта, когато вдигаше ръка, за да премести фигурата на черно или бяло поле.

„Я, ами че аз мисля! — с учудване помисли за себе си Електроник. — И зная как мисля!“ Това бе най-важното за него откритие. Той изпитваше удоволствие.

Тишината в залата беше прекъсната от гръмки ръкопляскания. Дисциплинираните зрители не можаха да сдържат чувствата си, като наблюдаваха как се развиват събитията на трета дъска. Хиляди пъти беше изпитвал гросмайсторът хода на коня в испанската партия, като активизираше фигурите си, и този похват обикновено излизаше сполучлив. Но момчето със синята куртка неочаквано сдвои пешките и те изведнъж започнаха да контролират редица важни пунктове в центъра на шахматната дъска.

Гросмайсторът виждаше, че белите получиха предимство, но не това го вълнуваше сега; младият противник бе направил откритие, намери оригинално решение, продължи старата испанска партия със съвременен ход. Ето защо тържествуваха зрителите… На гросмайстора не оставаше нищо друго, освен да се усмихне на противника си и да се съсредоточи над новата задача.

И отново заръкопляскаха. Момчето бе спечелило на пета дъска! За запалянковците не представляваше трудност да забележат превеса на белите: царят на черните не беше защитен и никаква контраигра не помагаше. Но шахматистите не обичат категоричните оценки, затова те търпеливо чакаха кога бившият световен шампион ще се признае за победен. Това бе удивително: победа на едно никому неизвестно момче. Съдиите едва сега се сетиха, че дори не знаят фамилното му име.

В момента, когато белите завършваха най-силната атака на съседната дъска, в павилиона „Електроника“ стана произшествие, което прекъсна нормалната работа на изложбата на кибернетите. Изненадващо за посетителите ония компютри, които можеха да се движат, забързаха като по команда към изхода.

Авторитетният Епикак напусна изложбата с последните. Страните му блестяха от златиста руменина. Той викна, когато се изравни в Таратар:

— Вашият Електроник побеждава!… Исторически мач — машина против гросмайстори! Аз вече съобщих във вестниците…

— „Животът е шахматна партия“ — Таратар цитира дошлите му наум думи на Сервантес.

— Напред! — изкомандува Сироежкин децата. — При Електроник!

Компютрите се появиха в залата, когато зрителите аплодираха петата победа на младия играч; ясно е, че на влезлите никой не обърна внимание. Но Електроник веднага забеляза колегите си, кимна им от сцената. Той си помисли: „Разбират ли те на какво се научих?“ И по съсредоточения вид на автоматите се досети, че те са анализирали всеки негов ход.

Той погледна себе си отстрани — как прави ход след ход и кара шахматните знаменитости да изричат едни и същи думи: „Предавам се!“ И в тази радостна минута отслаби вниманието си, допусна мъничка неточност в ендшпила с леките фигури. Противникът му бе нащрек и атакува с коня на открития фланг.

Всички още веднъж се убедиха, че дори и талантливите играчи могат да допуснат грешки… Но какво ще предприеме опитният гросмайстор? А той, широко усмихнат, предложи на момчето реми. Залата оцени великодушния жест на опитния боец.

— Позволете ми — каза той, когато ръкоплясканията стихнаха, — да ви представя победителя в този неочакван мач. Струва ми се — добави лукаво, — че аз имам това право като единствен, който не е загубил…

Но преди това той заведе тържествено момчето при другарите си и бившите шампиони му стиснаха ръката.

— А сега, момче, ако обичаш, кажи името си — рече гросмайсторът.

— Аз съм Електроник — произнесе момчето от сцената, — помощникът на учителя по математика Таратар.

— Електроник? Как да… разбираме това? — смутено каза един от победените и извади от джоба си смачкано писмо. — Тук, струва ми се, е написано вашето име?!

Сивокосият гросмайстор, специалист по испанската партия, с голямо усилие на волята успя да си спомни с какво беше свързано това странно, някога мимоходом чуто от него име „Електроник“. Спомни си и от вълнение порозовя.

— Вие… — започна той деликатно, като не знаеше как да се обърне към обикновения наглед шахматен вундеркинд, — сте ученик на професор Громов?

— Да, той е мой ученик — отговори от залата Гел Иванович Громов.

А Електроник уточни:

— Машина от петото поколение.

Запалянковците седяха толкова тихо, сякаш в залата нямаше ни един човек. Само палавият вятър се осмели да зашуми с пердетата на прозорците и на улицата щуро закрякаха някакви птици. На някои впечатлителни запалянковци им се струваше, че чуват как навън по клоните се пукат пъпките.

На електронното табло наред с имената на световноизвестните шахматисти светна:

„ЕЛЕКТРОНИК“.

Десет големи букви.

Трябваше да се осмисли какво означава това необикновено име в хилядолетната история на шахмата и как да се разбира сега рекордният резултат 5½:½ в полза на машината?

— Как оценявате своята победа? — попита в тишината един нетърпелив запалянко.

Електроник засия, не скриваше радостта си и усмивката му хареса на всички.

— Аз сякаш станах друг — звънко каза Електроник. — Това е голямо удоволствие — да мислиш по човешки и да знаеш, че мислиш.

— Електроник, откри ли формулата на гениалността? — викна от залата Макар Гусев.

— Аз разбрах, че точно такава формула не съществува — призна с усмивка Електроник. — Но има основни закони на творчеството. Оня, който ги изпълнява, може да постигне победа.

— Какви закони? — провикнаха се от разни краища на залата.

— Трудолюбие! Увлеченост! Знания! Смелост! Дързост? Минус възгордяване! Всички понятия са със знака плюс или със знака за умножение… И само един минус! — Гласът на Електроник звънеше. — Сега аз зная това съвсем сигурно!…

Обикновените гении от осми „Б“ се спогледаха. Злополучният минус накара някои от тях да се изчервят. Електроник отбеляза за себе си гъвкавостта на формулата: минусът може да се превръща в плюс — плюс скромност!

— Аз научих много неща днес — каза в заключение Електроник.

И как всички си спомниха кой е този победител.

— Мачът на века! — обяви тържествено главният съдия. А опитният гросмайстор го поправи:

— Може би и на хилядолетието…

Вълнението и звуците отново изпълниха залата. Най-съобразителните запалянковци се спуснаха към сцената за автографи. Децата от осми „Б“ викаха „ура“. Компютрите пускаха с всичка сила своите микрофони.

Electronic_3_09.png

Към Електроник не можеше да се пробие път, бяха го наобиколили в плътен обръч. Победителят с усмивка раздаваше автографи, но същевременно кой знае защо странно свиреше. В общия шум думите на победителя не се отделяха, затова пък всеки от приятелите на Електроник чуваше ясно гласа му. Електроник включи своя радиотелефон и говори; едновременно с целия осми „Б“:

— Макар, твоите опити с камерата за сила ми подсказаха как да съсредоточа силата на волята…

— Професоре, слушах твоята музика по радиото, тя ме вдъхновяваше…

— Сергей, сега зная как да завършим проекта „Космически кораб «Земя»“…

И възрастните ясно чуха гласа на Електроник, който звучеше на далечната от тях сцена, всеки — именно ония думи, които бяха отправени към него. Пианистът Турин — за прекрасната и нужна на хората музика, ученият Кримов — за скорошното разкриване на антигравитацията, а Таратар — затова, че той е най-добрият математик в света.

Но най-важните думи Електроник каза на професор Громов:

— Аз изучих грешките и победите на всички велики хора от миналото, но само живите хора, такива като вас, ми помогнаха да преодолея трудностите. Сега зная какво значи думата — Учител!

Гласът на Електроник внезапно пресекна. Престана жуженето на компютрите. Деликатните шахматни запалянковци напрегнаха цялото си внимание, утихнаха.

Електроник млъкна, опъна се напрегнато, сякаш се вслушваше в нещо много далечно. От залата той изглеждаше твърде строг. Може би никога не бе приличал толкова много на робот.

— Внимание! — отривисто каза Електроник. — Които имат портативни телевизори, незабавно да ги включат! Това е важно… Говори Юпитер!

През залата със свистене, грохот и святкане сякаш прелита космически вятър. Компютрите, които държаха връзка с Юпитер, показваха на екрана цветни вълни. После изплава някакво сивкаво, с метален блясък тяло. И изведнъж на всички екрани светна една чудновата и весела кучешка муцуна!

— Гледайте, нашият Реси! — извика Сергей Сироежкин. — Ето го!

— Какво е това?… Какъв Реси?… Защо там има куче? — се чуха гласовете на запалянковците, и осмокласниците се заеха шумно да обясняват.

Реси, без да мига, гледаше хората. Очите му светеха, всеки косъм сияеше, устата му беше отпорена.

— От Юпитер съобщават — разнесе се усиленият от микрофоните глас на Електроник, — че Реси приема информация от кита на Юпитер… Китът е първата известна нам изкуствена система на тази планета… Центърът за космическа връзка бързо търси академик Кримов и професор Громов…

Учените се отправиха към изхода. Бързащите компютри ги настигаха, разменяха кратки реплики.

— Бих искал да зная — замислено рече Громов — колко милиона години този кит е мълчал и защо е проговорил?

Той си спомни, че Електроник държеше връзка с Реси. Възможно е Реси да се е обучил на нови начини за преработване на информацията. А може би именно блестящата победа на електронната машина е пробудила кита на Юпитер?

В тази минута от Юпитер идеше важна за хората информация. За хората от Космическия кораб „Земя“.

Заедно с осми „Б“ — със Сироежкин, Гусев, Смирнов — се връщаше и Електроник. С кожена шапка, килната настрани, той изглеждаше обикновено момче. Махаше ръце, разговаряше, слушаше Реси, осмисляше отговорите.

— Не можете да си представите колко много значите за мене — говореше Електроник на момчетата. — Когато се готвех за мача, си спомнях нашия клас… Утре ще продължим работата над нашия проект. Нали Семьон Николаевич?

— Да. — Таратар се усмихна, като си представи за миг новите опити на своите гении. — По-точно, ще започнем отначало, нали?

— Ще започнем — уверено повтори Електроник.

Десетки въпроси се посипаха към него. Никой не можеше да чака ни минута повече. Децата разбираха колко важен е за бъдещето на човечеството този обикновен априлски ден, в който се роди Победителят на невъзможното.

Април блестеше.

Април хвърляше върху просторното аквамариново платно слънце, облаци, сняг и дъжд.

От края на това платно лениво припълзяваше лилаво-черен облак. И ако вземеш и дръпнеш за този край облака, ще видиш нощта, звездния космос, далечния Юпитер, а на него — Реси.

Пронизала облака, искреше сребърната игла на кулата, която приемаше сигнали от космоса.

Някой от минувачите беше включил транзистора си и алеята се изпълни с музика. Без думи бе ясно, че говорят звуците на рояла: „Електроник е нужен на всички!“

Електроник погледна смутено приятелите си:

— Благодаря ви, Победители на невъзможното!

А по-нататък?

Нима ще се забравят тези истории?

Не, няма да се забравят!

Ето го в просторния двор на Липова алея бялото училище. Ако се отбием тук след много-много години и се случим на урок по математика, ще видим Електроник. Той си е все същият, никак не се е изменил. През всичките тези години не само бе учил децата заедно с Таратар, но и сам се учеше. Помощникът на учителя не биваше ни най-малко да изостава от времето!

Ако пък дойдем в училището на младите кибернетици след часовете, ще заварим Електроник на двора, наобиколен от момчета и момичета. Те обичат да се посмеят и с часове да слушат Електроник. А той — за кой ли път вече! — си спомня как се срещнал с първия си приятел, удивително приличащ, на него, със Сергей Сироежкин.

Електроник не забравя да уточни времето на действието:

— Това се случи още преди да бе заселен Марс, преди Луната да беше станала електроцентрала на Земята, а машина да надиграе на шах световен шампион.

— Вие ли победихте в края на краищата шампиона? — питат децата, макар да знаят, че именно Електроник наричат Победителя на невъзможното.

Електроник разказва как открил главните за машината закони.

… Нощем в училището свети един прозорец: в кабинета по математика Електроник прелиства том след том цяла нощ, до съмване. И много му завиждат ония, на които под възглавницата лежат книги, прекъснати на най-интересната страница.

Минават месец след месец, година след година… Все повече стават приятелите на Електроник.

И в разказите за неговите приключения никога няма да дотрябва думата

КРАЙ.

Информация за текста

© 1975 Евгений Велтистов

© 1976 Яню Стоевски, превод от руски

Евгений Велтистов

Победитель невозможного, 1975

Сканиране, разпознаване и корекция: NomaD, 2010

Последна корекция: sir_Ivanhoe, 2010

Издание:

Евгений Велтистов. Победителят на невъзможното

Редактор: Весела Люцканова

Художник: Валери Павлов

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Ани Кожухарова

Съветска. Първо издание. ЛГ V. Тематичен № 4001030300. Дадена за набор на 10. VII. 1976 година. Подписана за печат на 15. XII. 1976 година. Излязла от печат на 20. XII. 1976 година. Поръчка № 184. Формат 1/16 60/84. Печатни коли 26. Издателски коли 24,26. Цена на книжното тяло 1,09 лева. Цена мека подвързия 1,14 лева. Цена твърда подвързия 1,35 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС — София, 1976

Държавна печатница „Тодор Димитров“ — София, 1976

Евгений Велтистов

Победитель невозможного

Фантастические повести

Москва „Детская литература“, 1975

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/17709)

Последна редакция: 2010-10-24 12:00:00