/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic / Series: Тъмните му материи

Кехлибареният далекоглед

Филип Пулман


Филип Пулман

Кехлибареният далекоглед

1.

Спящата Красавица

Когато зверовете хищни изпълзяха

от пещерите си дълбоки, девата да спи съзряха.

Уилям Блейк

В една долина, потънала в сянката на рододендрони, досами линията на снеговете, където подскачаше пенлив поток, млечнобял от пролетното топене, а сред огромните борове пърхаха гургулици и стърчиопашки, имаше пещера, скрита от надвисналата скала и натрупаната твърда шума.

Горите бяха пълни със звуци — потокът ромолеше между камъните, вятърът шепнеше в игличките на боровете, долавяха се жуженето на насекомите и цвърченето на дребните гризачи, а над всичко това се издигаше пеенето на птиците. От време на време някой по-силен повей на вятъра разлюляваше клоните на кедрите и боровете и те простенваха като виолончело.

Беше свят на искряща светлина, винаги ярка и игрива. Лимонено-златни стрели пронизваха въздуха и танцуваха между нападалите дънери и кафеникаво-зелените сенчести островчета. Светлината нито за миг не се спираше, не оставаше една и съща, защото над върховете на дърветата час по час се стелеше лека омара, която превръщаше процеждащите се отгоре лъчи в блестяща перлена мъгла и покриваше шишарките по дърветата с лъскави капчици влага. Понякога влагата във въздуха преминаваше в ситен дъждец, който дори не падаше, а се рееше, а миниатюрните пръски тихо шушнеха в милионите иглички на боровете.

Край потока се виеше малка пътечка, която идеше откъм селото — няколко пастирски колиби ниско в долината, и се изкачваше до полуразрушено светилище в самото подножие на ледника. Там на вятъра се вееха избелели копринени знамена, а ревностните поклонници от селото редовно оставяха приношенията си — ечемичени питки и сушен чай. Светлината и ледът се срещаха тук и постоянните изпарения създаваха изумително природно явление — над долината през цялото време пъстрееха дъги.

Малко над пътечката имаше пещера. Преди много години в нея беше живял свят човек, който прекарвал времето си в размисъл, пост и молитва, и почитта към това място се дължеше на паметта за него. Пещерата беше десетина метра дълбока, с равен сух под — удобно леговище за мечки или вълци, но от години единствените й обитатели бяха птиците и прилепите.

Ала съществото, което сега се спотайваше на входа й и се оглеждаше зорко, наострило уши, не беше нито птица, нито прилеп. Слънчевите лъчи играеха върху гъстата му златиста козина, а маймунските му ръчички въртяха борова шишарка и ловко изчопляха отвътре сладките ядки.

Вътре в пещерата, на самата граница между светлината и сянката, госпожа Колтър топлеше вода на газената печка в малко котле. Демонът й прошепна нещо и тя вдигна очи.

По горската пътека се изкачваше малко момиченце от селото. Госпожа Колтър го познаваше — Ама от няколко дни й носеше храна. Още с пристигането си тя беше дала да се разбере, че е праведна жена, дошла тук да се отдаде на размисъл и молитва, и че е дала обет да не проговаря на мъж. Ама беше единствената, на която беше позволено да я посещава.

Този път обаче момичето не беше само. Придружаваше го баща му. Ама се отправи към пещерата, а бащата остана да чака долу.

Момичето се приближи до входа и се поклони.

— Баща ми ви праща почитанията си и се моли за вас.

— Здравей, дете — каза госпожа Колтър. — Добре дошла.

Момиченцето носеше вързоп, загърнат в избеляло платно, и сега го остави в краката на жената, после й подаде букет — десетина анемони, превързани с памучна връв, и заговори бързо и притеснено. Госпожа Колтър донякъде разбираше езика на тези планинци, но не се издаваше. Ето защо тя се усмихна и с жест показа на детето да замълчи и да погледне демоните. Златистата маймунка протегна черната си ръчичка, а демонът на Ама, голяма пъстра пеперуда, допърха до нея и кацна на показалеца й.

Маймунката бавно доближи пеперудата до ухото си и госпожа Колтър почувства как думите на детето проникват в съзнанието й, ясни и разбираеми. Селяните се радвали, че една свята жена като нея е намерила убежище в пещерата, но се носели слухове, че не е сама, а с нея има още някой, който е опасен и могъщ.

Това плашело селяните. Чудели се дали този някой е господар на госпожа Колтър или неин слуга и дали не крои нещо лошо. Питали се каква ли е причината да избере това място и дали смята да остане дълго.

Ама изрече всичко това, примесено с хиляди извинения. Докато мислите на демона проникваха в ума й, госпожа Колтър вече имаше отговор, който дотогава не й беше хрумвал. Можеше да каже истината. Не цялата, разбира се, но част от нея. Тази мисъл я развесели, но гласът й не издаде нищо.

— Така е, не съм сама — обясни тя. — Но няма от какво да се боите. С мен е дъщеря ми, но тя спи непробуден сън, защото е омагьосана. Дойдохме тук, за да се скрием от онзи, който я омагьоса, и аз се опитвам да я изцеля и да я предпазя. Ако искаш, ела да я видиш.

Ама все още се боеше, макар нежният глас на госпожа Колтър да я беше успокоил донякъде, но при мисълта за магии и магьосници я побиваха тръпки. Ала демонът на жената държеше нейния толкова нежно, пък и любопитството й беше твърде силно, така че последва госпожа Колтър в пещерата.

Долу на пътеката баща й пристъпи крачка напред, а демонът му врана разпери криле, но след кратък размисъл мъжът остана на мястото си.

Госпожа Колтър запали свещ, защото вече се смрачаваше, и поведе Ама към дъното на пещерата. Очите на детето блестяха трескаво в полумрака, а ръцете му се движеха непрестанно, повтаряйки един и същи жест — докосването на палците трябваше да обърка злите духове и да го предпази от опасност.

— Виждаш ли? — посочи жената. — Нищо не може да ти стори.

Няма от какво да се боиш.

Ама се вгледа във фигурата в спалния чувал. Беше момиче, три-четири години по-голямо от нея. Косата му имаше цвят, какъвто Ама никога не беше виждала — червеникаво-рус като лъвска грива. Устните му бяха здраво стиснати. Нямаше съмнение, че е заспало дълбоко, защото демонът му беше свит на клъбце на врата му и не даваше признаци на живот. Приличаше на мангуста, но беше по-дребен и златисто-червеникав на цвят. Златната маймунка нежно погали заспалия демон зад ушите и това накара мангустата да се размърда и дрезгаво да измяука. Демонът на Ама, сега превърнат в мишле, се притисна към шията й и надникна иззад косата й.

— Можеш да кажеш на баща си какво си видяла — каза госпожа Колтър. — Няма зли духове. Само дъщеря ми, потънала в омагьосан сън, а аз се грижа за нея. Но, моля те, Ама, кажи му, че трябва да го запази в тайна. Никой освен вас двамата не бива да знае, че Лира е тук. Ако магьосникът разбере, ще я открие и ще унищожи и нея, и мене, и всичко живо наоколо. Затова никому нито дума, освен на баща ти!

Тя коленичи до Лира, приглади влажната й коса на слепоочията и се наведе да я целуне по бузата, после вдигна печално очи и се усмихна на Ама. Момичето усети как очите му се пълнят със сълзи.

Госпожа Колтър хвана ръката на Ама и я поведе навън. Бащата гледаше тревожно към пътеката, не беше помръднал от мястото си. Жената събра длани и сведе глава в поклон и той с видимо облекчение отвърна на жеста й по същия начин. В това време дъщеря му се поклони на госпожа Колтър и на спящото момиче и заслиза по пътеката в здрача. Долу бащата и дъщерята още веднъж се поклониха по посока на пещерата и се скриха в сенките на гъстите рододендрони.

Госпожа Колтър се обърна към водата на печката, която тъкмо кипваше.

Пресегна се и извади щипка сухи листа от една торба, още две щипки от друга, натроши ги над водата и добави три капки от някакво бледожълто масло. Разбърка отварата, като броеше наум. На петата минута махна котлето от печката и го остави настрана да изстива.

Около нея бяха разхвърляни вещи от лагера край синьото езеро, където беше умрял сър Чарлз — спален чувал, раница с дрехи и тоалетни принадлежности и какво ли не още. Виждаше се и брезентов сандък с яка дървена рамка и мека подплата от трева, пълен с всевъзможни инструменти, както и кобур с пистолет.

Отварата изстина бързо в разредения въздух. Когато достигна телесна температура, жената я наля в метално канче и я понесе към дъното на пещерата. Маймунката хвърли шишарката, която чоплеше, и тръгна след нея.

Госпожа Колтър внимателно остави канчето в една вдлъбнатина на скалата и коленичи до спящата Лира. Златистата маймунка приклекна от другата й страна, готова да хване Панталеймон, ако се събуди. Косата на Лира беше влажна, а очите й се движеха под затворените клепачи. Момичето започваше да се върти неспокойно. Госпожа Колтър усети, че клепките й потрепват, още когато я целуна, и знаеше, че не след дълго Лира ще е напълно будна.

Пъхна ръка под главата на дъщеря си, а с другата отметна влажните кичури от челото й. Устните на Лира се разтвориха и от тях се изтръгна тих стон. Панталеймон се притисна силно до гърдите й. Маймунката не сваляше очи от спящия демон, а черните й пръстчета потрепваха върху края на спалния чувал.

Госпожа Колтър я стрелна с поглед и тя се отдръпна, но не много. Жената нежно повдигна дъщеря си, която увисна в ръцете й с отметната назад глава. В този миг Лира се събуди и отвори очи. Погледът й беше мътен и блуждаещ.

— Роджър… — промълви. — Роджър, къде си?… Не виждам нищо…

— Ш-шт! — прошепна майка й. — Тихо, миличко. Изпий това. Тя поднесе канчето към устните на дъщеря си и го наклони така, че течността да ги навлажни. Лира ги облиза и госпожа Колтър изля още малко от отварата в устата й, но много внимателно, за да може момичето да преглътне.

Това се повтори няколко пъти и накрая канчето се изпразни. Госпожа Колтър положи дъщеря си обратно. В мига, в който главата на Лира докосна земята, Панталеймон се примъкна до нея и отново с уви около врата й. Червеникаво-златистата му козина беше мокра като косата й. Двамата отново потънаха в дълбок сън.

Златистата маймунка безшумно зае мястото си на входа на пещерата и се вгледа в пътеката. Госпожа Колтър намокри парче вълнен плат в леген с вода и избърса лицето на Лира, после ръцете, шията и раменете й. Момичето гореше. Жената извади гребен и среса сплъстените коси на дъщеря си, приглаждайки ги нежно назад.

Тя остави спалния чувал отворен, за да може Лира да се разхлади, и развърза вързопа, който Ама й беше донесла. Вътре намери няколко питки, пресован чай и малко варен ориз, увит в голямо листо. Беше време да запали огъня. Нощем прохладата на планината се превръщаше в жесток студ. С отмерени привични движения тя натрупа съчки и задраска клечка кибрит. Още едно нещо, за което трябваше да мисли — кибритът й свършваше, нафтата също. Отсега нататък огънят не биваше да гасне нито денем, нито нощем.

Демонът й беше недоволен. Не му харесваше онова, което правеха в пещерата, но когато се опита да й обясни загрижеността си, тя го отпъди. Маймунката се обърна с гръб към нея и продължи да чопли семенцата от шишарката, а целият й вид изразяваше върховно презрение. Госпожа Колтър не й обърна внимание, а сръчно стъкна огъня и постави отгоре котлето, за да стопли вода за чай.

Все пак недоверието на демона я жегна и докато ронеше над кипящата вода тъмносивия пресован чай, се запита за кой ли път за какво й е всичко това. Ума ли си беше изгубила? И какво щеше да стане, когато Църквата разбереше? Златистата маймунка беше права. Тя криеше не само Лира. Криеше и собственото си объркване.

От мрака изникна момчето, уплашено и изпълнено с надежда, и зашепна:

— Лира… Лира… Лира…

Зад него се мяркаха и други силуети, още по-мъгляви, още по-тихи. Всички те като че бяха заедно и си приличаха, ала нямаха лица, които да се видят, и гласове, които да се чуят. А гласът на момчето беше само шепот и лицето му се виждаше смътно и размазано като нещо полузабравено.

— Лира… Лира…

Къде се намираха?

Насред огромна равнина, където от стоманено-сивото небе не струеше светлина, а хоризонтът беше забулен в мъгла. Земята беше просто пръст, утъпкана от милиони нозе, макар че тези нозе не бяха по-тежки от перце. Времето трябва да беше утъпкало и заравнило тази земя, въпреки че в това място то беше спряло. Това беше краят на всички светове, последният от световете.

— Лира…

Какво правеха тук?

Бяха пленници. Някой беше извършил престъпление, но никой не знаеше какво е то, кой го е извършил и коя власт е произнесла присъдата.

Защо момчето продължаваше да повтаря името на Лира?

Защото не бе изгубило надеждата.

Кои бяха те?

Призраци.

Лира не можеше да ги докосне, колкото и да се опитваше. Ръцете й несръчно посягаха и се промушваха през тях, а момчето още стоеше там и я зовеше.

— Роджър — изрече тя, но гласът й прозвуча като едва доловим шепот. — Къде си, Роджър? Кое е това място?

— Това е светът на мъртвите, Лира… — отвърна той. — Не знам какво да правя… Не знам дали съм тук завинаги, не знам дали не съм сторил нещо лошо и какво е то, защото се опитвах да бъда добър… Мразя това място, страх ме е, мразя го…

— Аз…

2.

Балтамос и Барух

И дух премина над мене, космите ми настръхнаха.

Книга на Йов, 4:15

— Тихо — каза Уил. — Мълчете и не ме разсейвайте.

Беше малко след пленяването на Лира. Тъкмо беше слязъл от планината, след като вещицата уби баща му. Момчето извади малкия тенекиен фенер, който беше открил сред вещите на баща си, и го запали с помощта на намерения пак там сух кибрит, после приклекна под скалата и отвори раницата на Лира.

Бръкна вътре със здравата си ръка и напипа тежкия, увит в кадифе алетиометър. Уредът проблесна в светлината на фенера. Уил го поднесе към двете застанали до него фигури, които наричаха себе си ангели.

— Можете ли да гадаете по него? — попита.

— Не — обади се глас от тъмнината. — Ела с нас. Трябва да дойдеш. Да вървим при лорд Азриел.

— Кой ви накара да следвате баща ми? Казахте, че той не е знаел за вас. Само че не е така! Предупреди ме да ви очаквам. Баща ми знаеше повече, отколкото си мислите. Кой ви праща?

— Никой не ни е пратил. Тук сме по своя воля — отвърна гласът. — Искаме да служим на лорд Азриел. А онзи мъртъв човек, той какво искаше да направиш с ножа?

Уил се поколеба.

— Каза, че трябва да го занеса на лорд Азриел — призна след кратко мълчание.

— Тогава ела с нас.

— Не. Чак когато намеря Лира.

Уви алетиометъра в кадифето и го пъхна в раницата си. След като скри уреда на сигурно място, Уил се загърна в плаща на баща си, за да се запази от тежките дъждовни капки, и се загледа в двете сенки.

— Истината ли казвате? — попита.

— Да.

— Кажете ми тогава, по-силни ли сте от хората, или по-слаби?

— По-слаби. Вие имате истинска плът, а ние не. Въпреки това трябва да дойдеш с нас.

— Не. Щом съм по-силен, значи трябва да ми се покорявате. Освен това ножът е у мен. Затова ви заповядвам: помогнете ми да открия Лира. Не ме интересува колко време ще отнеме това, но първо ще я намеря и едва тогава ще отида при лорд Азриел.

Двете фигури останаха безмълвни няколко секунди, после отлетяха настрани и тихо заговориха помежду си. Уил не чуваше нито дума от разговора им.

Най-сетне те се върнаха и единият рече:

— Добре. Правиш грешка, но не ни оставяш никакъв избор. Ще ти помогнем да намериш детето.

Уил се вгледа внимателно в лицата им, но не успя да различи чертите им добре, само дъждът нахлу в очите му.

— Приближете се да ви видя — нареди момчето.

Те пристъпиха напред, но от това като че станаха още по-неразличими.

— На дневна светлина по-ясно ли се виждате?

— Още по-зле. Не сме от най-високопоставените ангели.

— Е, щом аз не ви виждам, значи и за другите ще сте невидими. Можете да се скриете. Вървете и се опитайте да намерите Лира. Едва ли е далеч. Има една жена — тя сигурно е с нея. Жената я е отвлякла. Вървете и я потърсете, а после се върнете да ми кажете какво сте открили.

Ангелите се издигнаха във въздуха и изчезнаха. Уил почувства как го наляга смъртна умора. След борбата с баща му цялата му сила беше изцедена и сега усещаше, че не е в състояние да помръдне. Искаше единствено да затвори клепачи, натежали и подпухнали от плач.

Зави се през глава с плаща, притисна раницата до гърдите си и само след миг потъна в дълбок сън.

— Няма я — изрече нечий глас.

Уил го чу от дълбините на съня и се помъчи да се събуди. След известно време — може би минута, защото сънят му беше тежък като припадък — все пак успя да отвори очи и примижа срещу яркото утринно слънце.

— Къде сте? — попита момчето.

— До теб — отвърна ангелът. — Насам.

Слънцето току-що беше изгряло и покритите с мъх и лишеи скали искряха ярки и свежи на утринната светлина, но никъде не се виждаше силует.

— Казах ти, че на дневна светлина ще ни видиш още по-трудно продължи гласът. — Най-добре се виждаме по здрач и на разсъмване, в тъмното също, но не и през деня. Двамата с приятеля ми претърсихме планината, но не открихме нито жената, нито момичето. Недалеч оттук обаче видяхме едно синьо езеро, сигурно там са спрели да лагеруват. В лагера намерихме един мъртъв мъж и вещица, изядена от Привидение.

— Мъртъв мъж? Как изглеждаше?

— Над шейсетте. Пълен, с гладка кожа. Посребрена коса. Облечен в скъпи дрехи, а около него се носеше миризма на някакъв тежък парфюм.

— Това е сър Чарлз — каза Уил. — Няма кой друг да е. Сигурно госпожа Колтър го е убила. Е, поне нещо хубаво да стори най-сетне.

— Оставила е следи. Приятелят ми тръгна по тях и ще се върне веднага щом я открие. Аз ще остана с теб.

Уил се изправи и се огледа. Бурята беше освежила въздуха и сега утрото грееше ясно и чисто. В прелестната сутрин сцената около него още по-потискаща — наблизо лежаха телата на няколко от вещиците, придружавали ги с Лира до мястото на срещата с баща му. Гарван с яка човка вече кълвеше лицето на една от тях, а в небето кръжеше още по-едра птица, сякаш си избираше труп, с който ще пирува най-богато.

Уил огледа телата едно по едно, но никое не беше на Серафина Пекала, кралицата на клана и добра приятелка на Лира. После си спомни. Тя май че беше отлетяла спешно по някакви свои дела малко преди мръкване.

Значи вероятно бе още жива. Тази мисъл го поободри и момчето се загледа в хоризонта с надеждата да я зърне, но накъдето и да погледнеше, виждаше само синьо небе и остри назъбени скали.

— Къде си? — потърси той ангела.

— До теб — отвърна гласът, — както винаги.

Уил погледна наляво, откъдето идеше звукът, но не видя нищо.

— Значи никой не може да те види. А чуват ли те другите?

— Не и ако говоря шепнешком — заядливо отвърна ангелът.

— Как се казваш? Имате ли имена?

— Имаме. Аз съм Балтамос, а приятелят ми е Барух.

Уил се замисли. Когато избереш един сред многото други пътища, всички останали угасват като свещ, сякаш никога не са съществували. В този миг Уил имаше избор. Но нямаше начин да запази всички възможности, без да се осъди на бездействие. Налагаше се избере един от пътищата.

— Ще слезем — реши той. — Ще идем до онова езеро. Може там да намерим нещо, което да ми свърши работа. Пък и ожаднях. Ще тръгна, а ако объркам пътя, ти ще ми подскажеш.

След няколко минути спускане по каменистия склон без следа от пътека Уил внезапно осъзна, че ръката вече не го боли. Всъщност не се беше сещал за нея, откакто се събуди.

Спря и се загледа в грубото платно, което баща му беше омотал около раната му. Беше зацапано от мехлема, но не се виждаха следи от кръв. След непрекъснатото кървене в продължение на няколко дни това така го изуми, че сърцето му подскочи от радост.

Раздвижи пръсти. Да, раната все още го болеше, но болката вече не беше същата. Нямаше усещането, че животът изтича от вените му. Явно раната беше започнала да зараства. Баща му го беше излекувал. Магията на вещиците не беше успяла, но баща му го беше изцелил.

Уил отново тръгна надолу по склона в по-бодро настроение.

Трябваха му три часа и помощта на ангела, докато стигне до синьото езерце. Устата му беше пресъхнала от жажда, а плащът беше натежал и спарен под палещото слънце. Момчето го свали, но не се почувства по-добре — имаше усещането, че кожата на врата и по голите му ръце ще се свлече от жегата. Пусна плаща и раницата на земята, изтича до езерото и се хвърли по очи на брега, поглъщайки жадно ледената вода. Беше толкова студена, че зъбите и скулите му изтръпнаха.

След като утоли жаждата си, седна и се огледа. Предния ден не беше в състояние да обръща внимание на каквото и да било, но сега му направи впечатление яркосиният цвят на водата и шумоленето на насекомите наоколо.

— Балтамос?

— Тук съм.

— Къде е мъртвецът?

— Зад високата канара от дясната ти страна.

— Има ли наоколо Привидения?

— Не.

Уил вдигна раницата и плаща и се отправи по брега на езерото към скалата, която му беше посочил ангелът.

Зад нея беше разположен малък лагер от пет-шест палатки и няколко угаснали огнища. Момчето се приближи предпазливо — можеше някой да е останал жив и сега да се крие.

Ала в лагера цареше мъртва тишина, чуваше се само жуженето на насекомите. Откъм палатките не долиташе ни звук, а повърхността на езерото беше спокойна и гладка, само там, където беше пил вода, все още се разбягваха кръгове. В краката му шавна нещо зелено и той едва не подскочи от уплаха, но се оказа, че е само малко гущерче.

Палатките бяха направени от камуфлажен брезент и с пъстротата си още повече изпъкваха на фона на червените скали. Уил надникна в най-близката. Беше празна. Следващата също, но в третата откри нещо ценно — котле и кутия кибрит. Имаше и ивица от нещо тъмно, дълго колкото ръката му, което той отначало взе за парче кожа, но навън на светло установи, че е сушено месо.

Какво пък, нали имаше нож. Отряза си тънко късче. Беше жилаво и недостатъчно солено, но миришеше хубаво. Уил пъхна котлето, месото и кибрита в раницата и претърси останалите палатки, но не откри нищо интересно.

Най-голямата остави за накрая.

— Там ли е мъртвецът? — попита той въздуха.

— Да — отвърна Балтамос. — Бил е отровен.

Уил се приближи предпазливо към входа, който гледаше към езерото. До преобърнатия платнен стол беше проснато тялото на човека, когото познаваше като сър Чарлз, а в света на Лира бе известен като лорд Бореал. Той бе откраднал алетиометъра и тъкмо тази му постъпка отведе Уил до ножа. Сър Чарлз беше плъзгав, безскрупулен и могъщ, но сега лежеше мъртъв. Лицето му беше разкривено в грозна гримаса и момчето нямаше желание да го поглежда втори път, затова пък палатката беше пълна с полезни вещи. Уил прескочи тялото и се зае да ги оглежда.

Баща му, който беше войник и пътешественик, щеше да знае точно какво да избере. Уил трябваше да гадае. Взе малка лупа в стоманена кутия, за да я използва за палене на огън и по този начин да пести кибрита, намотано въже, тенекиена манерка за вода, далеч по-лека от козия мях, и алуминиево канче. Нататък се спря на малък бинокъл, стълбче златни монети колкото мъжки палец, увити в хартия, аптечка за първа помощ, таблетки за пречистване на водата, пакетче кафе, три пакетчета пресовани сушени плодове, пликче овесени бисквити, половин дузина ментови кейкчета, пакетче риболовни кукички с корда и накрая бележник, няколко молива и малко електрическо фенерче.

Той нареди всичко това в раницата, отряза си още едно парченце от месото, напълни на езерото първо стомаха си, а после и котлето и попита Балтамос:

— Как мислиш, ще ми трябва ли още нещо?

— Ако си разумен, и така ще се справиш — отвърна ангелът. Трябва ти малко тренировка, докато се научиш да разпознаваш мъдростта, да я уважаваш и да й се подчиняваш.

— Вие мъдри ли сте?

— Далеч повече от теб.

— Може, не знам. Ти човек ли си? Говориш като човек.

— Аз не, Барух беше човек. Сега е ангел.

— Значи…

Уил спря да подрежда раницата и вдигна поглед, опитвайки се да го види. Но нямаше нищо за гледане.

— Значи е бил човек, а после… Хората се превръщат в ангели, когато умрат, така ли?

— Невинаги. В повечето случаи не е така… Всъщност случва се доста рядко.

— А той кога е живял?

— Преди четири хиляди години. А аз съм много по-стар.

— В моя свят ли е живял? Или в света на Лира? Може би е оттук?

— От твоя свят е. Но световете са безчет, ти вече го знаеш.

— Как се превръщат хората в ангели?

— Каква е целта на тези метафизични разсъждения?

— Просто искам да знам.

— По-добре се заеми със задачата си. Вече обра всички вещи на мъртвеца и имаш всички играчки, които са ти нужни да оцелееш. Какво ще кажеш сега да тръгваме?

— Трябва да разбера накъде да тръгна.

— Накъдето и да се упътим, Барух ще ни намери.

— Значи ще ни намери и ако останем тук. Имам да свърша още малко работа.

Седна с гръб към сър Чарлз, за да не го гледа, и изяде по-голямата част от ментовите кейкчета. Почувства се удивително оснежен и укрепнал от храната. Извади алетиометъра и се вгледа в него. Тридесет и шестте картинки върху слоновата кост бяха съвсем отчетливи — нямаше съмнение, че изобразяват бебе, кукла, хляб и така нататък. Не му беше ясно само какво означават.

— Как ли го разчита Лира? — попита на глас.

— Най-вероятно си измисля. Хората, които използват този уред, го изучават години наред, но дори и тогава могат да го тълкуват само с помощта на много книги и справочници.

— Не си измисля. Наистина го тълкува. Каза ми някои неща, които няма откъде да знае.

— Тогава и за мен е необяснимо — отвърна ангелът.

Докато се вглеждаше в алетиометъра, Уил си спомни какво му беше казала Лира — нещо за състоянието на ума, до което трябва да достигне, за да го накара да проработи. Това му беше помогнало да усети ножа.

Изпълнен с любопитство, той извади кинжала и изряза малък прозорец във въздуха пред себе си. Видя само синьо небе, но далеч долу се ширеха поля, изпъстрени с дървета. Неговият свят, в това нямаше никакво съмнение.

Значи планините в този свят не бяха същите като в неговия. Той затвори прозореца, като за пръв път си послужи с лявата ръка. Заля го вълна на радост, че може отново да я използва.

Внезапно го осени една мисъл, която го блъсна като електрошок.

Щом световете бяха безчет, защо ножът отваряше прозорци само между този свят и неговия?

Не бе възможно свойствата му да се изчерпват единствено с връзката между два свята.

Отново вдигна ножа, насочи мислите си към острието, както му беше казал Джакомо Парадизи, и ги съсредоточи на самия му връх, сред атомите, докато усети всяка миниатюрна грапавинка и потрепване на въздуха.

Ала вместо да реже още в мига, в който налучка първата малка пролука, както правеше досега, Уил остави ножа да потърси втора, после трета. Това беше като да опипва шев, без да повреди някой от бодовете.

— Какво правиш? — долетя глас от въздуха и го върна към действителността.

— Изследване. Мълчи и не ми се пречкай. Ако се приближиш, мога да те срежа. Нали не те виждам!

Балтамос недоволно изсумтя. Уил отново вдигна ножа и започна да опипва малките пролуки и неравности във въздуха. Бяха далеч повече, отколкото си мислеше. И докато ги докосваше, без да прави прорези, усети, че всички те са различни — някои бяха ясни и добре очертани, други — по-размити, трети бяха хлъзгави, а четвърти крехки и едва различими…

Ала сред тях имаше такива, които намираше по-лесно от другите и макар да знаеше отговора, все пак направи разрез, за да е сигурен. Да, отново неговият свят.

Уил затвори прозореца и потърси по-различна пролука. Намери една, която беше еластична и се поддаваше по-трудно. Пъхна острието и направи разрез.

Да! Светът, който се откри от прозореца, не беше неговият. Тук земята беше по-близо и не се виждаха поля и зеленина, а пустиня с вълнисти дюни.

Той затвори прозореца и отвори нов. Опушено оловно небе беше надвиснало над голям промишлен град, а към някаква фабрика безрадостно пъплеше колона от оковани работници.

Уил затвори и този прозорец и се замисли. Леко му се виеше свят и му се гадеше. За пръв път осъзна цялата сила на своя кинжал и много внимателно го остави на скалата пред себе си.

— Цял ден ли ще стоиш тук? — обади се Балтамос.

— Мисля. Можеш да преминаваш с лекота от един свят в друг само ако земята е на същото място. Може би има светове, където мястото съвпада, и точно там се правят прозорците… Но трябва да знаеш как точно се усеща собственият ти свят с острието на ножа, иначе може никога да не се върнеш. И ще се луташ до края на живота си.

— Прав си. Но…

— Трябва да знаеш и в кои светове земята е на същото място, иначе е безсмислено да отваряш прозорец — изрече Уил по-скоро на себе си, отколкото на ангела. — Оказва се, че не е чак толкова лесно, колкото си мислех. Може би в Оксфорд и Читагазе просто сме имали късмет. Но аз мисля…

Той отново взе ножа. Освен ясното и определено усещане, когато докосваше някоя точка от собствения си свят, имаше и още нещо, с което се срещаше също толкова често — някаква съпротива, сякаш блъскаше тежък дървен барабан, но много по-слаба, като едва доловимо трептене в празния въздух.

Ето го! Той премести ножа и заопипва отново. Ето го пак!

Замахна с кинжала и установи, че догадката му е правилна. Трептенето показваше, че там, където беше отворил прозореца, земята е на същото място, както при него. От другата страна се виждаше ливада с висока трева под забулено с облаци небе, а в ливадата пасяха кротки добичета. Уил никога не беше виждал такива животни. Бяха едри колкото бизон, с широки рога, рошава синя козина и твърда четина по протежение на гръбнака.

Момчето прекрачи отвъд. Най-близкото животно вдигна глава и го погледна без капка любопитство, после отново се върна към пашата. Без да затваря прозореца, Уил потърси с острието познатите пролуки.

Да, и оттук можеше да отвори прозорец към своя собствен свят, пък и отчетливо усещаше резонанса, който означаваше, че лесно може да намери света на Читагазе, който току-що беше напуснал.

С въздишка на облекчение Уил се запъти към лагера край синьото езеро, като затваряше всички прозорци след себе си. Сега вече знаеше как да намери пътя към дома. Нямаше опасност да се загуби и бе в състояние да се скрие винаги, когато се наложеше, и да се движи необезпокояван където пожелаеше.

С всяко ново знание у него сякаш се вливаше свежа сила. Той прибра кинжала в ножницата на кръста си и метна раницата на рамо.

— Сега готов ли си? — жлъчно попита гласът.

— Да. Ако искаш, ще ти обясня, но май не проявяваш кой знае какъв интерес.

— Нищо подобно. Онова, което правиш, ме забавлява безкрайно. Но не ми обръщай внимание. Какво мислиш да кажеш на хората, които се приближават насам?

Уил се огледа стреснато. Долу в ниското се движеше колона от пътници с товарни коне, която без съмнение се беше упътила към езерото. Още не го бяха видели, но ако останеше там, това скоро щеше да се случи.

Уил грабна плаща на баща си, който се сушеше на слънце върху една скала. Сега, когато беше изсъхнал, тежеше далеч по-малко. Момчето се огледа. Не беше останало нищо за прибиране.

— Да се махаме оттук.

Искаше му се да смени превръзката на ръката си, но това можеше да почака. Закрачи край езерото в посока, обратна на тази, от която се приближаваха пътниците, а ангелът го последва, невидим в прозрачния въздух.

Доста по-късно същия ден слязоха от високите скалисти части на планината до едно ниско разклонение, обрасло с трева и дребни рододендрони. Уил копнееше за почивка и реши да спрат там.

С ангела не бяха разменили нито дума, ако не се смятат редките напътствия като: „Не оттук“ или „Наляво има по-удобна пътека“. Той приемаше съветите, но вървеше по-скоро, за да е в движение и да е по-далеч от онези пътници, защото до връщането на втория ангел с очакваните новини спокойно можеше да си остане там, където беше.

Слънцето залязваше и Уил си помисли, че сега е моментът да погледне странния си спътник. На светлината като че се очертаваше човешки силует, а въздухът на това място изглеждаше по-плътен.

— Балтамос! — каза момчето. — Трябва ми извор. Да виждаш някой наблизо?

— Надолу по склона има изворче. Точно над онези дървета.

— Благодаря.

Намери извора и пи дълго, после напълни манерката. Ала когато понечи да тръгне надолу към горичката, чу възклицанието на Балтамос и се обърна да погледне. Силуетът се устреми по склона към нещо — какво ли? Уил го виждаше по-добре, когато не гледаше право към него. Стори му се, че ангелът спря и се втурна обратно към него.

— Насам! — извика Балтамос и този път в гласа му нямаше недоволство и жлъч. — Барух е минал оттук! И има прозорец като онези, които ти отваряше, почти невидим. Ела, ела! Бързо!

Уил тутакси го последва, забравил за умората. Когато стигна до прозореца, видя, че се отваря към равнина, наподобяваща тундра, по-равна и по-ниска от планинската местност в света на Читагазе, а също и по-студена, с надвиснало мрачно небе. Премина отвъд и Балтамос без колебание го последва.

— Какъв е този свят? — попита Уил.

— Светът на момичето. Оттук са минали и Барух е тръгнал след тях.

— Как разбираш къде е? Да не би да му четеш мислите?

— Разбира се, че му чета мислите! Където и да отиде той, сърцето ми е с него. Макар да сме двама, ние се чувстваме едно цяло.

Уил се огледа. Нямаше и следа от човешко присъствие, а въздухът с приближаването на нощта ставаше все по-студен.

— Не ми се ще да спя тук — заяви той. — Ще останем през нощта в света на Читагазе, а на сутринта ще се върнем. Там поне има дърва и ще мога да запаля огън. Сега, когато знам как изглежда нейният свят, ще мога да го открия с помощта на кинжала… Между другото, Балтамос, можеш ли да приемаш друг облик?

— За какво ми е притрябвало?

— В този свят хората имат демони и ако аз нямам такъв, ще изглеждам подозрителен. Отначало и Лира се уплаши от мен. Та, ако искаме да пътуваме в нейния свят, ти ще трябва да се престориш на мой демон и да приемеш формата на някакво животно. Например, птица. Тогава поне ще можеш да летиш.

— Каква скука!

— И все пак, можеш ли?

— Бих могъл…

— Тогава направи го. Хайде, искам да видя.

Силуетът на ангела като че се втечни и се завихри в мъничък водовъртеж във въздуха. В краката на Уил изпърха и кацна черен кос.

— Кацни на рамото ми — нареди момчето.

Птицата се подчини, но след миг заговори с познатия вече тон:

— Ще го правя само когато е абсолютно необходимо. Не можеш да си представиш колко е унизително.

— Толкова по-зле — каза Уил. — Колкото пъти видим хора в този свят, ще се превръщаш в птица. Няма смисъл да фучиш и да спориш. Това е положението.

Косът литна от рамото му и се запиля някъде във въздуха, после се появи силуетът на ангела. Момчето по-скоро почувства, отколкото видя, че ставащото никак не му е по сърце. Преди да се върнат през прозореца, Уил се огледа и подуши въздуха, опитвайки се да запомни света, в който Лира беше пленница.

— Къде е сега приятелят ти? — попита той.

— Върви след жената на юг.

— Тогава и ние ще тръгнем нататък утре сутрин.

На другия ден вървяха часове, без да срещнат жива душа. Местността се състоеше почти изцяло от ниски хълмове, обрасли със суха трева, и всеки път, когато се озовеше на някое по-високо място, Уил търсеше с поглед следи от населени места, но не откриваше нищо. Разнообразие в зеленикаво-кафявата пустош внасяше само мержелеещото се в далечината по-тъмно петно, за което Балтамос каза, че било гора и че през нея минавала река, която течала на юг. Слънцето се беше вдигнало високо, когато момчето се опита да поспи в един храсталак, но не успя, а надвечер краката вече го боляха от умора.

— Бавно напредваме — кисело изрече Балтамос.

— Нищо не мога да направя — вдигна рамене Уил. — Ако не можеш да кажеш нещо по-съществено, по-добре мълчи.

Когато стигнаха края на гората, слънцето се беше спуснало ниско, а въздухът беше натежал от цветен прашец. Уил кихна няколко пъти и подплаши някаква птица наблизо, която излетя с крясък от скривалището си.

— Това е първото живо същество, което виждам днес — отбеляза момчето.

— Къде смяташ да пренощуваш? — попита Балтамос. Сега ангелът се виждаше по-ясно сред дългите сенки, хвърлени от дърветата. Изражението му беше мрачно и раздразнено.

— Ще трябва да спра тук някъде — отвърна Уил. — Можеш да ми помогнеш да открия хубаво местенце. Чувам да тече вода. Виж дали не можеш да намериш потока.

Ангелът изчезна. Уил се запрепъва сред туфите от пирен и блатна мирта с мисълта колко хубаво би било, ако се намереше пътечка за уморените му нозе. Трябваше по-скоро да си намери място за почивка, иначе нощта щеше да му отнеме възможността да избира.

— Наляво — обади се Балтамос само на крачка от него. — Има поток и повалено дърво за огъня. Насам…

Уил тръгна след гласа и скоро откри мястото. Бърз поток се провираше между обраслите с мъх камъни и изчезваше в дълбока цепнатина, непрогледно тъмна под надвисналите дървета. Брегът беше обрасъл с трева, която преминаваше постепенно в храсталак и ниски дървета.

Преди да седне да почива, Уил тръгна да събира съчки за огъня и скоро се натъкна на няколко окадени камъка, наредени в кръг. Някой си беше палил огън на това място, но много отдавна. Момчето събра наръч съчки и по-дебели клони, наряза ги с ножа и се опита да ги запали. Никога не му се беше налагало да пали огън и докато това му се удаде, изхаби няколко клечки.

Ангелът го наблюдаваше с израз на търпелива умора.

Огънят се разгоря и Уил се зае с вечерята — две овесени бисквити, малко сушено месо и останалите ментови кейкчета, заедно със студена вода от потока. Балтамос седеше наблизо и мълчеше. Най-сетне момчето се обади:

— Така ли ще ме зяпаш през цялото време? Никъде няма да избягам.

— Чакам Барух. Той скоро ще се върне и тогава няма да ти обръщам внимание, ако така предпочиташ.

— Искаш ли да хапнеш нещо?

Балтамос се размърда. Явно храната го изкушаваше.

— Е, не казвам, че трябва да седнеш да вечеряш — продължи Уил. — Но ако ти се иска да опиташ, заповядай.

— Това тук какво е? — превзето попита ангелът, като посочи последното кейкче.

— Най-вече захар, предполагам. И мента. Вземи си.

Уил отчупи парченце и му го подаде. Балтамос се наведе и го подуши, после посегна и го взе от ръката на момчето. Пръстите му бяха прозрачни и хладни.

— Мисля, че това ще ме подкрепи — каза той. — Едно парченце ми стига, благодаря.

Ангелът седна и тихичко загриза парчето кейк. Уил установи, че когато го гледа с периферното си зрение, го вижда далеч по-добре.

— Къде е Барух? — попита момчето. — Има ли връзка помежду ви?

— Усещам, че е наблизо. Съвсем скоро ще е тук. Когато се върне, ще си поговорим. Говоренето е най-хубаво.

Само десетина минути по-късно се чу тих плясък на крила и Балтамос нетърпеливо се изправи. След миг двата ангела се прегръщаха, а Уил, който ги наблюдаваше през пламъците, видя колко са привързани един към друг. Беше дори повече от привързаност — страстна обич.

Барух седна до приятеля си, а Уил стъкна огъня, та да може димът да минава встрани от тях. И тогава за пръв път ги видя ясно. Балтамос беше по-строен. Тесните му крила бяха прибрани изящно на гърба. Изражението му беше чудата смесица от високомерие и гореща симпатия, сякаш беше готов да обича всичко и всички, стига да можеше да забрави за недостатъците им. Ясно беше обаче, че поне у Барух не вижда никакви недостатъци. Барух изглеждаше и беше по-млад, с по-могъщо телосложение. Крилата му бяха снежнобели и по-масивни. И по природа явно беше по-простодушен, защото гледаше Балтамос отдолу нагоре, сякаш виждаше у него източника на цялата мъдрост и радост на света. Уил беше заинтригуван и трогнат от тази необикновена обич.

— Откри ли къде е Лира? — попита той нетърпеливо.

— Да — отвърна Барух. — В една долина много високо в Хималаите, недалеч от един глетчер, където ледът превръща светлината в дъги. Ще ти нарисувам карта на мястото, та да не сбъркаш. Момичето лежи в пещера сред гората, приспано от жената.

— Приспана ли е? И жената е сама? Няма ли войници?

— Не, сама е и се крие.

— Лира невредима ли е?

— Да, просто спи и сънува. Нека да ти покажа къде са.

С бледия си пръст Барух начерта груба скица на земята до огъня. Уил извади бележника си и я прекопира точно. На нея се виждаше ледник с чудата нагъната форма, който пълзеше надолу между три почти еднакви планински върха.

— Ето тук е — посочи ангелът. — Долината с пещерата е от лявата страна на глетчера. През нея тече река от разтопен сняг. Това тук е горната й част…

Той нарисува нова карта и Уил прекопира и нея, после и третата. Всеки път се приближаваше все повече до целта, докато накрая почувства, че може да намери пътя и с вързани очи — стига да успееше да прекоси тези четири или пет хиляди мили между тундрата и планините. Ножът беше незаменим, когато трябваше да се отвори прозорец между световете, но не можеше да преодолява разстоянията.

— Близо до ледника има светилище — завърши Барух. — С червени копринени знамена, разкъсани от вятъра. Едно момиченце носи храна в пещерата. Селяните си мислят, че жената е светица, която ще им донесе благодат, ако се грижат за нуждите й.

— Виж ти! — изненада се Уил. — И се крие… Ето това не разбирам. Крие се от Църквата?

— Така изглежда.

Уил грижливо нави картите и ги остави настрана. Беше сложл канчето на камъните на огнището, за да стопли вода, и сега изсипа вътре малко кафе, разбърка го с една пръчка и уви ръката си в носна кърпичка, преди да хване дръжката.

В огъня изпука главня. В мрака изписка нощна птица.

Внезапно, без всякаква причина, ангелите обърнаха глави в една и съща посока. Уил проследи погледа им, но не видя нищо. Беше виждал котката си да го прави — да вдига глава, стресната в съня си, и да наостря уши, сякаш някой или нещо невидимо прекосява стаята. Спомни си, че тогава го полазваха тръпки. Същото стана сега.

— Угаси огъня! — прошепна Балтамос.

Уил загреба шепа пръст със здравата си ръка и я изсипа върху пламъците. Почти в същия миг студът го прониза до кости. Разтреперан, той се загърна в плаща и вдигна поглед.

Този път имаше какво да види — над облиците сияеше нещо, което не беше луната.

— Колесницата? — промълви Барух. — Как е възможно?

— Какво има? — прошепна Уил.

Барух се наведе към него и отвърна шепнешком:

— Те знаят, че сме тук. Открили са ни. Вземи ножа си, Уил, и…

Още недоизрекъл, от небето стремително се спусна нещо, което се стовари върху Балтамос. Само след част от секундата Барух вече се беше нахвърлил върху нападателя, а другият ангел се гърчеше в отчаян опит да освободи крилата си. Трите полуневидими създания се блъскаха и се мятаха безмълвно като оси, уловени в паяжина. До слуха на Уил стигаше само пукот на строшени вейки и шумолене на листа.

Не можеше да използва ножа — прекалено стремителни бяха движенията им. Той бързо измъкна електрическото фенерче от раницата и го насочи към тях.

Никой не очакваше подобно нещо. Нападателят изпляска с крила, Балтамос закри очите си с ръка и само Барух запази достатъчно самообладание и не трепна. Сега Уил успя да разгледа и тайнствения враг. Още един ангел, много по-едър и силен от другите двама. Барух беше запушил устата му с ръка.

— Уил! — извика Балтамос. — Ножът… отвори прозорец!

В същия миг нападателят се изтръгна от ръцете на Барух и изрева:

— Наместнико! Открих ги!

От вика му ушите на Уил писнаха. Никога не беше чувал подобен глас. Ангелът щеше да излети, но Уил захвърли фенерчето и скочи към него. Беше убил скален призрак, но да използва ножа срещу същество, което толкова приличаше на него самия, беше далеч по-трудно. Въпреки това сграбчи големите пляскащи крила и замахна с ножа към перата — веднъж, втори път… Въздухът се изпълни с вихър от бели снежинки. Уил нито за миг не забравяше думите на Балтамос: „Ти имаш истинска плът, каквато ние нямаме.“ Хората бяха по-силни от ангелите и ставащото сега го доказваше — той държеше ангела и не му позволяваше да се изтръгне и да излети.

Нападателят продължаваше да крещи с глас, от който главата на Уил се цепеше:

— Наместнико! Насам, насам!

Уил хвърли бегъл поглед нагоре и успя да зърне как облаците се кълбят и се вихрят, а онзи блясък, който не приличаше на нищо видяно досега, ставаше все по-силен, сякаш самите облаци се зареждат с енергия и излъчваха светлина като плазма.

— Уил! — извика Балтамос. — Отдръпни се и отвори прозореца, преди да е дошъл…

Ангелът обаче се мяташе и се бореше, докато успя най-сетне да освободи едното си крило и да се надигне, и Уил трябваше или да увисне на него, или да го пусне. Барух се втурна да му помогне и започна да извива главата на чуждия ангел назад.

— Не! — изкрещя Балтамос. — Не, не!

На свой ред се хвърли към Уил и започна да разтърсва ръцете и раменете му. В това време нападателят се мъчеше да извика, но Барух продължаваше да притиска устата му. Някъде отгоре долетя дълбок тътен, който им напомни за мощно динамо, твърде нисък, за да го чуят, но толкова разтърсващ, че прониза Уил до костите и накара всеки атом в тялото му да завибрира.

— Той идва! — изрече почти през сълзи Балтамос и Уил усети как част от страха му се предава и на него. — Моля те, Уил, моля те…

Момчето вдигна поглед.

Облаците се разделиха и през зейналата пролука надолу се устреми тъмен силует, отначало малък, после все по-едър и страховит. Насочи се право към тях и Уил усети струящата от него злоба. Беше сигурен, че вижда очите му и в тях се чете омраза.

— Уил, трябва! — настойчиво изрече Барух.

Момчето се изправи и понечи да каже: „Дръжте го здраво!“, но в същия миг ангелът се свлече на земята и за секунди се изпари, стопи се като мъгла. Уил се озърна. Зави му се свят и се почувства като глупак.

— Убих ли го? — попита разтреперан.

— Трябваше — каза Барух. — А сега…

— Гадно ми е! — отчаяно извика Уил. — Мразя, мразя да убивам! Кога ще свърши това най-сетне?

— Трябва да тръгваме — промълви едва чуто Балтамос. — Бързо, Уил… Бързо… моля те…

И двата ангела бяха уплашени до смърт.

Уил опипа въздуха с върха на ножа. Всеки друг свят, само не и този. Направи бърз разрез и погледна нагоре. Онзи нов ангел беше само на крачки от тях и лицето му беше ужасяващо. За секунда или две момчето усети как го пронизват и опипват търсещите пипала на нечий огромен, брутален и безмилостен интелект, проникващ до дъното на съзнанието му.

Освен това нападателят имаше копие и ръката му се вдигна за удар…

Беше му нужен само миг, за да спре полета си и да замахне, но той беше достатъчен за Уил да се шмугне през пролуката след Балтамос и Барух и да затвори прозореца след себе си. Пръстите на момчето съединяваха последния сантиметър, когато го облъхна силна струя въздух. Това беше копието, което би го пронизало в онзи, другия свят, но тук той беше в безопасност.

Стояха на песъчлив бряг, посребрен от лунната светлина. Навътре в сушата растяха дървета, наподобяващи папрати, а край самия бряг се нижеха, докъдето поглед стига ниски вълнисти дюни. Беше горещо и задушно.

— Кой беше този? — попита Уил разтреперан.

— Метатрон — отвърна Балтамос. — Трябваше…

— Метатрон? — повтори момчето. — Кой е той? И защо ни нападна? Само не ме лъжете!

— Трябва да му кажем — обърна се Барух към другаря си. — Чудя се, че още не си го направил.

— Да, трябваше — съгласи се Балтамос. — Но му бях ядосан, пък и се притеснявах за теб.

— Тогава ми кажете сега — нареди Уил. — И запомнете, няма смисъл да ми казвате какво трябва да правя. Не ме интересува. Интересуват ме само Лира и майка ми. И това — обърна се той към Балтамос — е смисълът на всичките ми метафизични упражнения, както ти се изразяваш.

— Мисля, че трябва да ти кажем всичко, което знаем — каза Барух. — Уил, тъкмо затова те търсехме и искахме да те отведем при лорд Азриел. Открихме една тайна за небесното царство — за света на Всемогъщия — и трябва да я споделим с него. Тук на сигурно място ли сме? — Той се озърна. — Не може ли да се проникне отвън?

— Това е друг свят. Друга вселена.

Пясъкът под краката им беше мек и топъл, а дюната сякаш ги мамеше да се приближат. На лунната светлина брегът се простираше пуст и безлюден.

— Хайде, кажете ми — подкани ги Уил. — Разкажете ми за Метатрон и за тайната. Защо онзи ангел го нарече „наместник“? И какво ще рече „Всемогъщия“? Бог ли?

Той се отпусна на пясъка, а двата ангела, по-различими отвсякога, седнаха до него.

Балтамос тихо изрече:

— Всемогъщият, Бог, Създателят, Спасителят, Яхве, Ел, Адонай Царят, Отецът, Висшият съдник — всички тези имена той си е дал сам. Никога не е бил създател. Ангел е като нас — вярно, първия сред ангелите, най-могъщият, но също като нас е създаден от Прах, а Прах е само едно от имената на онова, което се случва, когато материята започне да се осъзнава. Материята обича материя. Тя иска да разбере повече за себе си и така се образува Прахът. Първите ангели са се зародили от Праха, а Всемогъщият най-напред. Той казал на онези след него, че ги е създал, но това е лъжа. Една от дошлите по-късно била по-мъдра от него и открила истината, затова той я прогонил. Ние служим на нея. А Всемогъщият управлява своето царство и Метатрон е негов наместник. Колкото до онова, което открихме в Облачната планина, него не можем да ти кажем. Дадохме си дума, че пръв за него ще чуе лорд Азриел.

— Съобщете ми тогава онова, което мога да чуя. Не ме дръжте на тъмно.

— Ние открихме пътя към Облачната планина — започна Барух, но се сепна. — Извинявай, ние използваме тези имена както ни падне. Понякога й казват Колесницата. Тя не стои на едно място, а постоянно се движи. Но където и да отиде, там е сърцето на неговото царство, крепостта му, палатът му. Когато Всемогъщият бил млад тя не била заобиколена от облаци, но с времето той все повече се забулвал с тях. От хиляди години никой не е виждал върха, затова цитаделата му започнала да се нарича Облачната планина.

— И какво открихте там?

— Всемогъщият живее в покоите си в сърцето на планината. Е можахме да се приближим, макар че го видяхме. Силата му…

— Голяма част от властта му е преминала в ръцете на Метатрон — намеси се Балтамос. — Видя го как изглежда. Веднъж успяхме да му избягаме, но сега ни вижда за втори път и, което е по-лошото, видя и теб, а също и ножа. Казах ти…

— Балтамос — нежно го прекъсна Барух, — недей да го мъмриш. Ние имаме нужда от помощта му, пък и не можем да го упрекваме, че не е знаел нещо, което на нас самите ни отне много време да открием…

Балтамос сведе поглед.

— Значи няма да ми доверите тази ваша тайна? — попита Уил. Добре. Тогава ми кажете: какво става, след като умрем?

Балтамос слисан вдигна поглед към него.

— Има свят на мъртвите — обясни Барух. — Никой не знае къде е и какво става там. И трябва да благодаря на Балтамос, че моят дух не се е озовал в това място. Аз съм онова, което някога е било духът на Барух. Светът на мъртвите и за нас е напълно непознат.

— Той е затвор — намеси се Балтамос. — Всемогъщият го е създал преди много епохи. Защо толкова искаш да знаеш? Като му дойде времето, ще го видиш.

— Защото баща ми току-що умря. Ако не го бяха убили, щеше да ми каже всичко, което знаеше. Казвате, че това е друг свят — като този ли, друга вселена?

Балтамос погледна Барух, който вдигна рамене.

— А какво става в света на мъртвите? — продължи да пита Уил.

— Никой не може да каже — отвърна Барух. — Всичко около него се държи в тайна. Дори религиозните общности не знаят. Те уверяват последователите си, че ще отидат в рая, но това е лъжа. Ако хората знаеха истината…

— И духът на баща ми е отишъл там?

— Няма съмнение, както и духовете на безброй хора, които са умрели преди него.

Уил почувства, че съзнанието му не е в състояние да обхване тази картина.

— А защо не отидохте направо при лорд Азриел с голямата си тайна каквато и да е тя, а тръгнахте да ме търсите?

— Не бяхме сигурни, че ще ни повярва — обясни Балтамос, — освен, ако не му занесем доказателство за добрите си намерения. Два ангела от низш ранг, при всичките могъщи сили, с които си има работа — какво би го накарало да погледне сериозно на нас? Но ако му доведем Пазителя на кинжала, тогава може би ще ни изслуша. Кинжалът е могъщо оръжие и той би се радвал, ако застанеш на негова страна.

— Извинявайте, но това ми звучи неубедително — намръщи се Уил. — Ако сте толкова сигурни в тайната си, тогава не ви е нужно оправдание, за да застанете пред лорд Азриел.

— Има още една причина — каза Барух. — Ние знаехме, че Метатрон ще ни преследва, и искахме да сме сигурни, че ножът няма да попадне в ръцете му. Ако бяхме успели да те убедим най-напред да отидеш при лорд Азриел, а после…

— Не, не, няма такава опасност — прекъсна го Уил. — Вижте какво, вие не ми помагате да намеря Лира, а ми пречите. Тя е най-важна от всичко, а вие забравяте напълно за нея. Аз обаче няма да я забравя. Защо просто не отидете при лорд Азриел и не ме оставите на мира? Накарайте го да ви изслуша. Можете да стигнете много по-бързо до него с летене, отколкото аз пеша, а моето намерение е най-напред да я открия, каквото и да ми струва това. Защо не направите така? Вървете си и ме оставете да се оправям сам.

— Да, но ти имаш нужда от мен — възрази Балтамос високомерно, — защото в света на Лира ти трябва демон, иначе ще биеш на очи.

Уил беше прекалено ядосан, за да отговори. Изправи се и тръгна към дюните, затъвайки до глезените в пясъка, но размисли и спря. Жегата и задухът бяха убийствени.

Момчето се обърна и хвърли поглед към двата ангела, които бяха доближили глави и си шепнеха нещо. Те се изправиха и се приближиха към него, смирени и непохватни — но и горди.

— Извинявай — промълви Барух. — Аз ще отида сам при лорд Азриел, ще му предам нашите сведения и ще го помоля да ти прати помощ, за да откриете дъщеря му. Ако не объркам пътя, за два дни ще стигна.

— А аз ще остана с теб, Уил — добави Балтамос.

— Добре — кимна Уил. — Благодаря.

Двата ангела се прегърнаха, после Барух обви ръце около момчето и го целуна по двете бузи. Докосването беше леко и прохладно, също като ръцете на Балтамос.

— Ако продължим да вървим към Лира, ти ще ни намериш ли? — попита Уил.

— Никога няма да се откъсна от Балтамос — увери го ангелът.

После подскочи във въздуха, издигна се стремително към небето и изчезна сред пръснатите като зрънца звезди. Балтамос гледаше след него с отчаян копнеж.

— Тук ли ще останем да спим, или ще продължим? — обърна се най-сетне той към момчето.

— Ще останем тук — реши Уил.

— Тогава спи, а аз ще пазя. Уил, не бях прав по отношение на теб и съжалявам за това. Върху теб тегне най-тежкото бреме и аз трябваше не да се заяждам, а да ти помогна. Отсега нататък ще се опитам да бъда по-добър.

Уил се отпусна върху топлия пясък, а ангелът остана да пази някъде наблизо. Но това беше слаба утеха.

…ще те измъкна оттук, Роджър, обещавам! Уил също идва насам, сигурна съм!

Той не я разбра. Разпери бледите си ръце и поклати глава.

— Не знам кой е той, но няма да дойде. А дори и да дойде, няма да ме познае.

— Той ще дойде при мен, Роджър — увери го Лира, — и двамата с Уил… не знам как, Роджър, но ще ти помогнем, кълна се! Не забравяй, че има и други на наша страна. Серафина и Йорек ще…

3.

Лешоядите

Костите на рицаря са прах, верният му меч — ръжда, а при светците — храбрата душа.

С. Т. Колридж

Серафина Пекала, кралицата на вещиците от езерото Енара, се носеше с ридания в мрачното небе на Арктика. Плачеше от ярост, страх и угризения. Ярост срещу онази жена Колтър, която се беше заклела да убие, страх от онова, което ставаше в любимата й родна земя, и угризения… Към угризенията щеше да се върне по-късно. А сега погледът й беше отправен надолу към топящите се снежни шапки, към наводнените гори и преливащото море. Сърцето й се свиваше от болка.

Ала тя не спря да навести родното огнище, да утеши и окуражи сестрите си. Продължи да лети на север, към бурния и ветровит Свалбард, кралството на бронирания мечок Йорек Бирнисон.

Едва успя да различи големия остров. Планините се извисяваха голи и черни и само в някои закътани долини, до които слънцето не достигаше, още имаше усойни ъгълчета, където снегът не се беше стопил. Но откъде се бе взело слънце тук, по това време на годината? Цялата природа като че се беше побъркала.

Трябваше й кажи-речи цял ден, докато открие мечия крал. Най-сетне го зърна сред скалите в северния край на острова, където Йорек преследваше моржове във водата. За мечките беше по-трудно да ловуват в морето. Когато земята се покриеше със сняг и едрите бозайници излезеха да подишат на брега, мечият народ имаше предимството на защитната си окраска, докато жертвите им бяха безпомощни вън от родната си стихия. Така и трябваше да бъде.

Ала Йорек Бирнисон беше гладен и дори острите бивни на моржа не можеха да го разколебаят. Серафина наблюдаваше битката на двете могъщи същества и обагрящата се в червено морска пяна. Йорек измъкна тялото на моржа от вълните и го помъкна към една широка скална издатина, а три проскубани полярни лисици чакаха на прилично разстояние да дойде и техният ред да попируват.

Когато мечият крал утоли глада си, Серафина се спусна при него да поговорят. Беше настъпил мигът да даде воля на угризенията.

— Кралю Йорек Бирнисон — обърна се тя към мечока, — може ли да поговорим? Ето, оставям оръжието.

Вещицата постави лъка и стрелите си на мократа скала помежду им. Йорек им хвърли бегъл поглед и вещицата си помисли, че ако лицето му можеше да изразява някакви чувства, сега на него щеше да се изпише изненада.

— Говори, Серафина Пекала — изръмжа мечият крал. — Ние никога не сме воювали помежду си.

— Кралю Йорек, не можах да опазя твоя приятел Лий Скорзби.

Черните очи и окървавената муцуна на мечока като че застинаха. Вятърът рошеше бялата козина по гърба му. Йорек мълчеше.

— Господин Скорзби е мъртъв — продължи Серафина. — Преди да се разделим, аз му дадох едно цветче, с което да ме повика, ако има нужда от помощта ми. Когато чух зова му, веднага полетях нататък, но пристигнах твърде късно. Умрял е в битка с московитите, но не знам какво ги е отвело там и защо е трябвало да ги задържа, когато лесно е можел да се спаси с бягство. Кралю Йорек, чувствам се безкрайно виновна.

— Къде се случи това? — попита Йорек Бирнисон.

— В друг свят. Ще ми трябва време да ти разкажа.

— Тогава започвай.

Тя му съобщи с каква задача се е заел Лий Скорзби — да открие човека, наричан Станислаус Груман. Разказа му как лорд Азриел е разрушил преградата между световете и какво е последвало — топенето на ледовете и всичко останало. Каза му за полета на вещицата Рута Скади с ангелите и му описа тези летящи създания така, както преди това и ги беше описала нейната посестрима.

Накрая стигна и до онова, което беше заварила, след като се беше притекла на помощ на въздухоплавателя.

— Използвах магия, за да предпазя тялото му от разложение. Тя ще трае, докато не отидеш да го видиш, ако имаш такова желание. Но нещо ме притеснява, кралю Йорек. Всичко ме плаши, но това повече от всичко.

— Къде е детето?

— Оставих я с моите посестрими, защото трябваше да се притека на помощ на Лий.

— В онзи същия свят?

— Да.

— Как мога да стигна дотам?

Тя започна да му обяснява. Йорек Бирнисон я изслуша безстрастно, накрая рече:

— Ще отида при Лий Скорзби. И после поемам на юг.

— На юг?

— Тук вече няма лед. Мислих много за това, Серафина Пекала, и накрая наех кораб.

Трите дребни лисици търпеливо чакаха. Двете бяха легнали на земята и ги наблюдаваха с глави върху лапите, а третата още седеше и се вслушваше в разговора им. Лисиците в Арктика се хранеха с мърша, донякъде схващаха смисъла на думите, но умът им беше устроен така, че разбираха само сегашно време. Повечето от онова, което си казаха вещицата и мечият крал, за тях беше само празен звук. Друга тяхна особеност бе, че когато проговореха, обикновено изричаха само лъжи, ето защо нямаше значение дали ще повторят пред някого чутото — никой нямаше да знае кое е истина. Вярваха им само скалните призраци, но те си бяха лековерни и не се учеха от грешките си. И мечки, и вещици бяха свикнали някой да отмъква откъслеци от разговорите им, както отмъкваха остатъците от храната им.

— А ти, Серафина Пекала? — попита Йорек. — Какво смяташ да правиш по-нататък.

— Ще търся циганите. Мисля, че ще имаме нужда от тях.

— Да, повелителят Фаа — кимна мечокът. — Те са добри бойци. Остани си със здраве.

Той се обърна, плъзна се безшумно във водата и с мощни отмерени движения заплува към новия свят.

По някое време Йорек Бирнисон се измъкна от водата и се отправи през почернелите храсти и напуканите от жегата скали към края на опожарена гора. Слънцето напичаше през забулващия земята пушек, но той не обръщаше внимание нито на жегата, нито на саждите, които се полениха по бялата му козина, нито пък на дребните хапещи насекоми, търсещи напразно незащитена кожа.

Беше изминал дълъг път, по време, на който внезапно осъзна, че вече плува в чуждо море. Забеляза как се промени вкусът на водата и температурата на въздуха, но се дишаше леко, а водата все така го държеше на повърхността и той продължи да пори вълните, докато се озова до мястото, което Серафина Пекала му беше описала.

Озърна се наоколо. Черните му очи примижаха срещу ослепително белите варовикови скали, които се изправяха като стена над него.

Между опожарената гора и планината се издигаше скалист склон, покрит с тежки валове и чакъл, върху който бяха пръснати останки от разкривен обработван метал. Личеше, че железата са били част от някаква сложна машина. Йорек Бирнисон, който беше ковач и воин, ги огледа, но не откри нищо познато. Драсна с якия си нокът едно не толкова пострадало парче, усети крехкостта на метала и отново се обърна да огледа планината.

Тогава съзря онова, което търсеше — тясна клисура, оградена от двете страни от грапави масивни канари, с нисък и широк камък на входа.

Йорек тръгна нагоре по склона. Под огромните му ходила в тишината пращяха сухи кости — много хора бяха намерили смъртта си тук, а койотите, лешоядите и по-дребните животни ги бяха оглозгали до кокал. Мечокът не им обърна внимание и предпазливо пое нагоре към скалата. Почвата беше несигурна, а и той никак не беше лек и чакълът час по час се свличаше под краката му и го посипваше с прах и камъчета. Всеки път той поемаше обратно с упорство и търпение, които в крайна сметка го изведоха до скалата, където можеше да намери опора.

Камъкът беше надупчен и нащърбен от куршуми. Всичко, което му беше казала вещицата, се оказа вярно. И като потвърждение малко арктическо цветче, пурпурно потайниче, цъфтеше съвсем не на място в една пукнатина на скалата, където вещицата го беше посадила.

Йорек Бирнисон заобиколи от горната страна. Камъкът беше добро прикритие, ако отдолу те дебне враг, но недостаъчно — сред дъжда от куршуми, повечето, от които бяха надупчили скалата, а някои бяха достигнали целта си. Тялото на мъртвия мъж бе застинало в сянката на камъка.

Все още беше тяло, а не скелет, защото магията на вещицата го пазеше от разложение. Йорек се вгледа в лицето на стария си приятел, изопнато и изпито от страданието, видя и дупките от куршумите, разкъсали дрехите му. Изтеклата от раните кръв не беше подвластна на магията, но вятърът, слънцето и насекомите напълно я бяха заличили. Лий Скорзби нямаше вид на спящ човек, почиващ в мир. Приличаше на паднал в битка воин, но напуснал света със съзнанието, че е спечелил битката.

Тексаският аеронавт беше един от малкото хора, които Йорек истински уважаваше, и мечият крал прие последния дар на мъртвия мъж. С изкусно движение той разкъса с нокти дрехите му, разпори с един замах тялото и се зае да пирува с плътта и кръвта на стария си приятел. Това беше първата храна, която му се предлагаше от дни насам, а Йорек беше гладен.

Ала в главата на мечия крал мислите се сплитаха като паяжина и надделяваха над глада и удовлетворението. Мислеше за момиченцето Лира, което беше нарекъл Златоуста. За последен път беше видял малката да прекосява бездната по рушащия се снежен мост в родния му Свалбард. Мислеше и за тревогата на вещиците, за слуховете за договори, съюзи и война. И над всичко това беше неправдоподобният факт на съществуването на този нов свят и увереността на вещиците, че има още много такива светове и че съдбата им по някакъв начин зависи от съдбата на момиченцето.

Както и топенето на ледовете. Той и неговият народ живееха сред ледовете. Те бяха техният дом. Тяхната крепост. С природните катаклизми в Арктика ледовете започнаха да се топят. Йорек пръв разбра, че трябва да потърси нова ледена твърдина за своя род, иначе щяха да загинат. Лий му беше казвал, че на юг има планини, толкова високи, че дори неговият балон не би могъл да прелети над тях, увенчани с ледове и снегове през цялата година. Изследването на тези планини беше следващата му задача.

Но сега нещо по-просто и близко изпълваше сърцето му, нещо силно и непоклатимо — отмъщението. Лий Скорзби, който беше спасил Йорек с балона си и се беше сражавал редом с него в неговата Арктика, сега беше мъртъв. Йорек трябваше да отмъсти за него. Плътта на този доблестен мъж го бе заситила, но нямаше да му даде покой, докато не се пролееше достатъчно кръв, та да утоли и жаждата в сърцето си.

Когато Йорек свърши с угощението, слънцето залязваше и въздухът започна да става по-хладен. Мечокът събра останките, вдигна цветчето и го постави отгоре, както правеха хората. Сега магията на вещицата беше разрушена. Останките на Лий вече бяха достъпни за всеки новодошъл. Скоро те щяха да нахранят десетки живи същества.

Йорек се спусна по склона и се отправи към морето. На юг.

Скалните призраци се радваха на лисиците, когато успееха да уловят някоя. Тези малки създания бяха лукави и почти неуловими, затова пък месото им беше крехко и тлъсто.

Преди да убие уловената лисица, скалният призрак я остави да говори. Глупавото й бъбрене го накара да се превие от смях.

— Мечка трябва отива юг! Кълна се! Вещица е тревожна! Вярно! Кълна се! Обещавам!

— Мечките не ходят на юг, лъжлива мършо!

— Вярно! Крал мечка трябва отива юг! Покажа морж — хубав мас…

— Мечият крал отива на юг?

— Летящи има съкровище! Летящи — ангели. Кристален съкровище!

— Летящи? Като скалните призраци ли? Какво съкровище?

— Като светлина, не като скален призрак! Богат! Кристал! Вещица в тревога. Съжалява. Скорзби мъртъв…

— Мъртъв? Мъжът с балона — мъртъв?

Смехът на скалния призрак отекна в околните канари.

— Вещица го убива… Скорзби мъртъв, крал мечка отива юг…

— Скорзби — мъртъв! Ха-ха-ха! Скорзби бил мъртъв! Скалният призрак откъсна главата на лисицата и се сби със събратята си за вътрешностите й.

…дойдат, повярвай ми!

— А ти къде си, Лира?

Тя не можеше да отговори.

— Мисля, че сънувам, Роджър — беше всичко, което успя да каже.

Зад момчето се тълпяха други сенки, десетки и стотици, които се вслушваха, сближили глави във всяка тяхна дума.

— А онази жена? — попита Роджър. — Надявам се да не е мъртва. Надявам се да живее толкова дълго, колкото изобщо е възможно. Защото, ако слезе тук, няма да има къде да се скрием и завинаги ще сме в нейна власт. Единственото хубаво да си мъртъв е, че тя не е. Само дето знам, че един ден и тя ще умре…

Лира почувства как сърцето й се свива от тревога.

— Мисля, че сънувам, и не знам къде е тя! Някъде наблизо е, но не мога…

4.

Ама и прилепите

Лежеше тя. — смъртта ли бе това или игра? Животът и бе отлетял, за да се върне пак — ала кога?

Емили Дикинсьн

Ама, дъщерята на пастира, не можеше да забрави спящото момиче. Мислите й постоянно се връщаха към него. Нито за миг не се усъмни в думите на госпожа Колтър. Имаше магьосници, това всички го знаеха, имаше и магия за сън, и най-естественото нещо на света беше една майка да се грижи за дъщеря си така нежно и всеотдайно. Ама усети как я обзема възхищение, почти благоговение към тази красива жена в пещерата и нейната омагьосана дъщеря.

Всеки път, когато имаше възможност, тя отиваше в малката долина, за да изпълни някоя поръчка на жената или просто да си побъбри и да я послуша, защото чужденката разказваше странни и невероятни истории. Надяваше се пак да зърне поне за миг спящото момиче, но това вече не се повтори и може би никога повече нямаше да се случи.

Докато доеше овцете, предеше или мелеше ечемик за хляба, тя непрестанно мислеше за тази магия. Госпожа Колтър нито веднъж не й намекна какво точно се е случило и това даваше воля на въображението й.

Един ден тя взе няколко питки, подсладени с мед, и пое по пътеката към Чо-Лунг-Се. Трябваха й три часа, докато стигне до тамошния манастир. Къде с ласкателство и увещания, къде с помощта на медените питки, тя успя да склони пазача да я пусне при големия лечител Пагдзин-тулку, който предната година беше спрял епидемия от бяла треска и се славеше като много мъдър човек.

Ама влезе в килията на мъдреца, поклони му се доземи и му поднесе остатъка от медените питки с най-голямото смирение, на което беше способна. Демонът му прилеп изпърха и започна да кръжи около нея, с което изплаши нейния Куланг. Той пропълзя да се скрие в косата й, а момичето се опита да остане спокойно, докато Пагдзин-тулку говореше.

— Кажи, дете. Но по-бързо, по-бързо! — подкани я мъдрецът и бялата му брада се разтресе.

В полумрака тази бяла брада и блестящите очи бяха кажи-речи всичко, което Ама виждаше от него. Демонът му кацна на една греда над главата му и най-сетне се укроти. Моми се реши да заговори.

— Моля те, Пагдзин-тулку, искам да стана мъдра. Искам да знам как да правя магии. Можеш ли да ме научиш?

— Не — поклати глава лечителят.

Това се очакваше.

— Поне едно лекарство ще ми дадеш ли — попита тя.

— Може би. Но няма да ти кажа как правя лекарството, няма да ти издам тайната му.

— Така да бъде. Благодаря, и това е голяма милост — съгласи се момичето с поклон.

— Каква е болестта и кой е болен? — попий старецът.

— Сънна болест. А болният е син на братовчед на баща ми. Беше много хитро от нейна страна да скрие, че става дума за момиче. Предпазна мярка, в случай че лечителят е чул за жената в пещерата.

— Колко е голямо момчето?

— Три години по-голямо от мен, Пагдзин-тулку. Значи, на дванайсет. През цялото време спи и не може да се събуди.

— Защо родителите му не дойдоха, а пратиха теб?

— Защото живеят в другия край на селото ни и са много бедни, Пагдзин-тулку. Чух за болестта на братовчед ми вчера и веднага дойдох да ти поискам съвет.

— Трябва да видя болния и да го прегледам, после да разбера какво е било разположението на планетите, когато е заспал. Тези работи не стават бързо.

— Няма ли да ми дадеш лекарство, което да му занеса?

Демонът прилеп се спусна от гредата и мълчаливо се замята из стаята, твърде бързо, за да може, Ама да проследи полета му. Но очите на стареца уловиха всичко, което му беше нужно и когато демонът отново увисна на гредата с главата надолу и прибра тъмните си криле, той се изправи и започна да обикаля полиците с наредените по тях бурканчета и кутии, като вземаше по щипка-две от праховете и билките в посочения от прилепа ред.

След като смеси всички съставки, лечителят ги изсипа в един хаван и ги счука, като не преставаше да си мърмори някакво заклинание, после взе четка и мастило и написа нещо на лист хартия. Когато мастилото изсъхна, той изсипа сместа върху листа и бързо го загъна в четвъртито пакетче.

— Да поръсват по малко от прашеца в ноздрите на детето, докато вдишва, и то ще се събуди — обясни старецът. — Но трябва да се прави много внимателно. Ако посипят повече, отколкото трябва, ще го задавят. Да използват мека четка.

— Благодаря, Пагдзин-тулку — поклони се Ама и пъхна пакетчето в един джоб на долната си риза. — Съжалявам, че нямам повече медени питки.

— И една стига — увери я лечителят. — Сега бягай и когато дойдеш следващия път, кажи ми цялата истина, а не само част от нея.

Ама се почувства засрамена и се поклони много ниско, за да скрие смущението си. Надяваше се да не е издала твърде много.

На другата вечер тя хукна към долината веднага щом се освободи. Носеше малко подсладен ориз, увит в лист от сърдечник. Нямаше търпение да каже на жената какво е направила и да й даде лекарството. Радваше я мисълта как ще я похвалят и ще я обсипят с благодарности, но най-голямата радост щеше да настане, когато спящото момиче се събуди и й проговори. Двете можеха да станат приятелки!

Но когато сви по пътеката и погледна нагоре, не видя нито златистата маймунка, нито жената, седнала търпеливо на входа. Пещерата беше празна. Последните няколко метра Ама измина тичешком. Уплаши се, че са си тръгнали завинаги, но после видя празния стол, съдовете и всичко останало.

Вгледа се в полумрака на пещерата. Сърцето й биеше лудо. Беше сигурна, че момичето още не се е събудило, защото различаваше спалния чувал, светлото потно на косите и бледите очертания на заспалия демон.

Промъкна се малко по-близо. Нямаше съмнение жената беше излязла и беше оставила дъщеря си сама.

Една неочаквана мисъл прониза Ама като мелодия — ами ако тя събудеше момичето, преди още майка й да се с върнала…

Още не беше осъзнала напълно проблесналата и мисъл, когато откъм пътеката се чуха стъпки. Внезапно чувстпо на вина я накара да се мушне зад една издатина в скалата, последана от демона си. Нямаше работа тук. Да си пъхаш носа в работите на другите никак не беше хубаво.

Златистата маймунка приклекна на входа на пещерата, като се озърташе и душеше въздуха. Ама видя острите й оголени зъби и усети как собственият й демон, превърнат в мишка, разтреперан търси убежище под дрехите й.

— Какво има? — попита жената и се приближи до входа, закривайки светлината. — Малката ли е идвала? Да, ето, оставила е храна. Но не бива да влиза вътре. Трябва да й кажем да оставя храната на пътеката.

Без дори да погледне към дъщеря си, жената се зае да пали огъня, после постави котлето с вода, а в това време маймунката продължаваше да наблюдава пътеката. От време на време тя се надигаше и оглеждаше пещерата и тогава Ама, която вече се беше схванала в тясното си укритие, искаше никога да не е влизала. Колко ли дълго щеше да остане пленница?

Жената бъркаше някакви треви и прахове в кипящата вода. Ама усещаше наситената миризма на билки, изпълваща пещерата. Тогава откъм дъното се чу звук — момичето се въртеше и говореше нещо в съня си. Ама погледна нататък и видя как спящата се размърда и закри очите си с ръка. Момичето се събуждаше!

А жената не му обръщаше внимание!

Със сигурност беше чула, защото вдигна поглед за миг и после отново се обърна към котлето. Едва след като наля отварата в малка каничка, тя насочи вниманието си към момичето.

Ама не разбираше нищо, но слушаше думите й с нарастващо смайване и подозрение:

— Тихо, миличка! Не се тревожи за нищо. Тук си на сигурно място.

— Роджър… — промълви момичето. — Серафина! Къде отиде Роджър… Къде е?

— Тук сме само ние — ласкаво изрече майката с мелодичния си глас. — Повдигни се и дай мама да те измие… Хайде, миличка, опитай се да станеш…

Ама видя как момичето, все още сънено, се опитва да отблъсне майка си. Жената натопи малка гъба в чаша вода и избърса лицето и тялото на дъщеря си, после я изтри със суха кърпа.

Момичето почти се беше събудило и жената трябваше да действа по-бързо.

— Къде е Серафина? А Уил? Помощ, помощ! Не искам да заспивам… Не, не! Не искам да спя!

Жената държеше каничката с нетрепваща ръка, а с другата се опитваше да повдигне главата на Лира.

— Успокой се, миличка. Тихо, тихо… Изпий си чая.

Но момичето се мяташе така, че едва не разля отварата.

— Остави ме на мира! Искам да си вървя! Уил, Уил, помощ! Помогни ми…

Жената я беше сграбчила за косата и извиваше главата й назад, а с другата ръка поднасяше каничката към устните й.

— Не искам! Само ме пипни и Йорек ще ти откъсне главата! О, Йорек, къде си? Йорек Бирнисон! Помощ, Йорек! Не искам…

Жената изсъска нещо на маймунката, която се хвърли върху демона на момичето и го стисна с яките си черни пръсти. Демонът започна да се преобразява мигновено със скорост, каквато Ама не беше и сънувала: котка-змия-плъх-лисица-птица-вълк-гепард-гущер-пор…

Но маймунката нито за миг не отслаби хватката си. Тогава Панталеймон се превърна в таралеж.

Маймунката изпищя и го пусна. От лапата й стърчаха три бодила, които още трептяха. Госпожа Колтър изръмжа и зашлеви дъщеря си през лицето със свободната си ръка. Злобен непремерен удар, който я просна, и преди още Лира да се усети, каничката беше опряна в устните й и трябваше или да преглътне, или да се задави.

Ама искаше да затули ушите си и да не чува нищо — давенето, кашлянето, писъците, риданията, молбите и отчаянието в гласа на момичето бяха непоносими. Но лека-полека Лира се укроти, само от време на време изхлипваше, и сега отново се унасяше в сън. Магия? Не, отрова! Кошмарен сън, породен от опиатите. Ама видя как по шията на момичето плъзна бяла ивица — демонът и с усилие се преобрази в дълго извиващо се същество със снежнобяла козина, блестящи черни очички и черно връхче на опашката и се уви около врата й.

А жената в това време пееше с нежния си глас приспивни песнички, приглаждаше косата на дъщеря си, бършеше разгорещеното й лице и тананикаше нещо, на което не знаеше думите. Това беше ясно дори на, Ама която улавяше само повтарящи се безсмислени срички.

По някое време жената спря да пее и направи нещо странно — взе една ножица и започна да подстригва дъщеря си, като обръщаше главата й, за да прецени резултата. После прибра една тъмноруса къдрица и я постави в малкия златен медальон, който висеше на врата й. Ама разбираше защо — сигурно искаше да направи още някаква магия с нейна помощ. Но пък… най-напред я поднесе към устните си и я целуна. Странна работа!

Златистата маймунка измъкна последния бодил от ръката си и каза нещо на жената, която се пресегна и смъкна един от полепените по тавана прилепи. Черното животинче изпляска с крила и изписка с тъничък гласец, който прониза като с игла слуха на Ама. Жената подаде прилепа на маймунката, която хвана едно от крилата му и го разпъна. Чу се пращене, крилото се откъсна и увисна само на бялата нишка на сухожилието. Умиращият прилеп пищеше пронизително, а останалите от ятото се мятаха като обезумели из пещерата. Пук-пук-пук… Маймунката късаше един по един крайниците на агонизиращото животинче, а в това време жената лежеше в спалния си чувал до огъня и замислено ядеше шоколад.

Времето минаваше. Притъмня, после изгря луната и жената и демонът й най-сетне заспаха.

Ама, вцепенена и изтръпнала, се измъкна от скривалището си и пробяга на пръсти край спящите, без да издаде нито звук.

Тласкана от страха, тя се втурна надолу по пътеката, а демонът й летеше безшумно до нея, приел формата на бухал. Чистият хладен въздух, шумоленето на вятъра във върховете на дърветата, посребрените от луната облаци в тъмното небе — всичко това донякъде я успокои.

Вече се виждаха първите каменни къщурки на селото, когато Ама спря задъхана, а демонът кацна на ръката й.

— Тя лъжеше! — извика момичето. — Излъга ни! Какво да правим, Куланг? Дали да кажем на татко? И изобщо, какво може да се направи?

— Не му казвай — посъветва я демонът. — Ще си навлечем само неприятности. Имаме лекарство. Можем да я събудим. Ще се промъкнем, когато жената я няма, ще я събудим и ще я отведем.

Тази мисъл ги изпълни със страх. Но думите вече бяха изречени, а хартиеното пакетче беше в джоба на Ама, която знаеше как да го използва.

…да се събудя. Не я виждам, но е някъде наблизо… Опитва се да ме нарани…

— О, Лира, недей да се плашиш! Ако и ти се уплашиш, аз ще полудея…

Те се опитаха да се прегърнат, но ръцете им преминаваха през пустия въздух. Лира се мъчеше да каже онова, което я измъчваше, приближила устни до просветващото в мрака бледо личице:

— Опитвам се да се събудя… Толкова ме е страх, че ще спя цял живот, после ще умра… Искам преди това да се събудя! Не ме е грижа дали ще е само за час, искам да съм жива и будна! Не знам дали това става наистина, дори… Но аз ще ти помогна, Роджър, кълна се!

— Но щом си заспала, Лира, може да не повярваш, когато се събудиш. На твое място и аз нямаше да повярвам, щях да си мисля, че е било сън.

— Не! — разпалено извика тя и…

5.

Елмазената кула

С честолюбива стръв срещу престола и властта на Бога война подеха, нечестива в небесата и в битка горда устремиха се без страх.

Джон Милтън

Езеро от разтопена сяра запълваше огромния каньон и изпускаше зловонните си пари с резки тласъци и бълбукане, препречвайки пътя на самотния крилат силует, застанал на брега. Ако излетеше в небето, вражеските съгледвачи, които вече го бяха забелязали веднъж, щяха пак да го видят, а ако останеше на земята, щеше да му трябва много време да заобиколи тази отровна яма и тогава вестта можеше да пристигне твърде късно.

Налагаше се да рискува. Почака, докато облак смрадлива пара се надигна от жълтеникавата повърхност, и излетя, прикривайки се в него.

Четири чифта очи в различни краища на небето видяха този стремителен полет и тутакси четири чифта крила се размахаха по посока на облака.

Започна гонитба, в която преследвачите не виждаха жертвата, а жертвата не виждаше абсолютно нищо. Който изскочеше пръв от облака на другия край на езерото, щеше да има предимство. Това означаваше спасение за преследвания или успешен лов за преследвачите, който щеше да завърши с убийство.

За лош късмет на самотния беглец, той излезе от облака няколко секунди след единия от преследвачите. Двамата се вкопчиха един в друг, задъхани от отровните изпарения. Отначало вестоносецът надделяваше, но после от облака се показа втори преследвач. Тримата се извиваха във въздуха като огнени езици, издигаха се и се спускаха, докато накрая паднаха върху скалите на брега. Другите двама преследвачи така и не се показаха от облака.

На западния край на веригата от назъбени хребети, върху един връх, от който се виждаше цялата околност, от планината изникваше огромна базалтова крепост, сякаш изхвърлена от вулкан преди милиони години.

Под стръмните стени в дълбоки пещери се складираха всевъзможни припаси. В арсеналите и погребите се калиброваха и изпитваха бойни машини. В подземията под планината вулканични огньове захранваха огромни пещи, в които се топяха фосфор и титан и се свързваха в сплави, непознати и неизползвани дотогава.

В най-откритата част на крепостта, в сянката на една опорна греда, където стената сякаш изникваше от застиналите потоци лава, имаше малка портичка. Отпред ден и нощ дежуреше страж и спираше всички, които напираха да влязат.

Горе на стените стражата се смени, а часовият в подножието им продължи да потропва с крака и да се потупва с облечените си в ръкавици ръце, защото беше най-студеното време на нощта, а малката газена лампа в нишата зад него не топлеше. Смяната му щеше да дойде след десетина минути и той с копнеж си представяше чашата топъл шоколад, лулата тютюн и най-много от всичко — топлото легло.

Последното, което очакваше, беше силното хлопане по портичката.

Мъжът обаче беше нащрек и сега отвори малкото прозорче, като в същото време увеличи пламъка на лампата. В светлината й различи три загърнати силуета с качулки, които носеха четвърти с неясни очертания, без съмнение ранен или болен.

Първият отметна качулката. Часовият го познаваше, но той въпреки това му каза паролата и добави:

— Намерихме го край сярното езеро. Казва, че името му било Барух и носел важно съобщение на лорд Азриел.

Часовият дръпна резето. Демонът му териер потрепери, докато тримата новодошли внасяха ранения през тясната портичка, и тихичко зави. Часовият с изненада видя, че онзи, когото носеха, е ранен ангел — с нисък ранг и ограничена сила, но все пак ангел.

— Сложете го в караулното — нареди той и завъртя ръчката на телефона.

Докато тримата мъже внесат ранения, войникът вече беше докладвал на началника на стражата.

Над най-високото укрепление се издигаше непристъпна кула от твърд неполиран елмаз — само един етаж с няколко стаи, чиито прозорци гледаха във всички посоки на света. В най-голямата стая имаше маса, столове и сандъче за карти, до нея беше долепена спалня с походно легло, имаше и малка баня.

Лорд Азриел седеше в голямата стая и гледаше над купищата разхвърляни книжа капитана на разузнавачите. Над масата висеше газена лампа, а един мангал пръскаше приятна топлина в студената нощ. На специална пречка до вратата беше кацнал малък син сокол. Началникът на шпионите се наричаше лорд Роке. Беше изумителна гледка — не по-висок от педята на лорд Азриел, тънък като водно конче, но всички командири в армията се отнасяха към него с дълбоко уважение, защото в шпорите си имаше отровно жило.

Той имаше навика да сяда върху масата, а острият му високомерен език принуждаваше всички да разговарят с него максимално сдържано и любезно. Роке и неговите събратя, жилоногите, освен дребния ръст притежаваха малко от качествата на добрия шпионин — бяха толкова горди и докачливи, че ако бяха високи като лорд Азриел, никога не биха останали незабелязани.

— Да — изрече капитанът с ясен и остър глас, а очичките му блестяха като капчици мастило. — Вашето дете, милорд. Знам за него. Очевидно знам доста повече от вас.

Лорд Азриел го погледна втренчено и дребното мъжле за част от секундата осъзна, че тук вежливостта няма място — погледът на началника му беше като насочен обвинително пръст. Това го накара да се олюлее и да потърси опора в чашата за вино, поставена на масата. Само миг по-късно изражението на лорд Азриел стана така невинно и хрисимо, както само дъщеря му го умееше, и лорд Роке реши да бъде по-внимателен.

— Не се и съмнявам, лорд Роке — каза лорд Азриел. — Но по причини, които не разбирам, дъщеря ми е в центъра на вниманието на Църквата и ми се иска да знам защо. Какво казват те за нея?

— Магистратурата се губи в догадки. Едни твърдят едно, други търсят нещо друго, и всички се опитват да пазят откритията си в тайна от останалите. Най-активни са Дисциплинарният съд на Консисторията и Обществото на Светия дух. A аз имам шпиони и в двете.

— Да не би да сте станал член на Обществото? — попита лорд Азриел. — Моите поздравления. Там обикновено никой не може да проникне.

— Моят шпионин в Обществото е лейди Салмакия, много способен агент — поясни лорд Роке. — Има един свещеник, с чийто демон мишка тя е влязла в досег, докато спял. Внушила му да проведе забранен ритуал с цел да повика Мъдростта. В необходимия момент му се явила тя самата. Сега свещеникът е убеден, че може да влезе във връзка с Мъдростта, когато си пожелае и че тя има облика на жилонога и живее в библиотеката му.

Лорд Азриел се усмихна.

— И какво е открила?

— Обществото смята, че дъщеря ви е най-важното дете, което някога е съществувало на света. Според тях не след дълго ще настъпи голяма криза и съдбата на всеки и на всичко ще зависи от нейното поведение в този момент. Колкото до Дисциплинарния съд на Консисторията, в момента те провеждат разследване със свидетели от Болвангар и откъде ли още не. Моят шпионин в Съда, кавалерът Тиалис, всеки ден се свързва с мен с помощта на магнитния резонатор и ми съобщава какво са открили. С две думи, Обществото много скоро ще разбере къде е детето, но няма да си мръдне пръста. На Съда на Консисторията ще му трябва повече време, но когато научат истината, те ще действат мигновено и решително.

— Ако разберете нещо ново, съобщете ми незабавно.

Лорд Роке се поклони, щракна с пръсти и малкият син сокол, кацнал на пречката до вратата, разпери криле и полетя към масата. Тогава се видя, че има юзда, седло и стремена. Лорд Роке се метна на гърба му и излетя през прозореца, който домакинът му услужливо задържа.

Лорд Азриел остави прозореца отворен въпреки нахлуващия отвън студ, и се облакъти на перваза, като си играеше с ушите на своя снежен леопард.

— Лира дойде при мен в Свалбард, а аз не й обърнах внимание — промълви той. — Спомняш си колко бях потресен… Трябваше ми жертва, а първото дете, което дойде, беше собствената ми дъщеря… Но когато разбрах, че с нея има още едно дете и тя е в безопасност, олекна ми. Дали не направих фатална грешка? След това нито за миг не съм се съобразявал с нейното съществуване, но тя е важна, Стелмария!

— Да помислим трезво — каза демонът. — Какво би могла да направи тя?

— Да направи… едва ли може да направи кой знае какво. Но дали не знае нещо?

— Може да тълкува алетиометъра, значи има достъп до знанието.

— Нищо особено. И други го имат. Но къде може да е тя, мътните го взели!

В този миг на вратата се почука и той се обърна.

— Милорд — доложи влезлият офицер, — на западната порта току-що се появи ангел. Ранен. Настоява да говори с вас.

Минута по-късно Барух лежеше на походното легло, което бяха преместили в голямата стая. Бяха повикали и фелдшер, но се виждаше, че състоянието на ангела е безнадеждно. Беше тежко ранен, крилата му бяха разкъсани, а очите му започваха да се замъгляват.

Лорд Азриел седна до леглото и хвърли шепа треви върху въглените в мангала. Както беше установил Уил малко по-рано, това очерта по-ясно силуета на ангела и го направи почти видим.

— Е, господине — заговори лорд Азриел, — какво имате да ми кажете?

— Три неща. Моля ви, нека да ги кажа, преди да ме попитате нещо. Казвам се Барух. С другаря ми Балтамос сме от партията на бунтовниците и застанахме под вашите знамена още в самото начало. Ала искахме да ви поднесем нещо ценно, защото силите ни са ограничени, и неотдавна успяхме да проникнем в сърцето на Облачната планина, крепостта на Всемогъщия. И там научихме…

Той спря за миг, за да вдъхне дима от тревите. Това явно му даде сили и ангелът продължи:

— Научихме истината за Всемогъщия. Разбрахме, че се е оттеглил в кристални покои в самото сърце на Облачната планина и вече не управлява царството, а размишлява върху по-дълбоки тайни. На негово място управлява ангел на име Метатрон. Познавам го добре, макар че на времето…

Гласът на Барух секна. Очите на лорд Азриел искряха, но устните му оставаха стиснати.

— Метатрон е горд — продължи ангелът, когато се посъвзе, — а честолюбието му е безмерно. Преди четири хиляди години Всемогъщият го избра за свой наместник и двамата заедно започнаха да кроят планове. Сега имат нов план, който с другаря ми успяхме да открием. Всемогъщият смята, че мислещите твари от всички видове са станали опасно независими, затова Метатрон е решил да се намеси доста по-активно в човешките дела. Възнамерява тайно да премести седалището на Всемогъщия в някаква друга крепост и да превърне Облачната планина в оръдие на войната. Според него църквите навсякъде са слаби и тънат в поквара, готови са на лесни компромиси… Метатрон иска да организира постоянна инквизиция във всеки от световете, която да се управлява пряко от него. А първата му военна цел ще е вашето унищожение…

И двамата трепереха, и ангелът, и човекът — първият от слабост, вторият от вълнение.

Барух събра всичките си оставащи сили и продължи:

— Има и още нещо. Съществува нож, който може да отваря врати между световете и нищо не е в състояние да му се опре. Силата му е безгранична, но само в ръцете на Пазителя, който знае как да го използва. И това е едно момче…

Тук ангелът отново трябваше да спре, за да събере сили. Беше уплашен — усещаше как животът изтича от него и тялото му се стапя. Лорд Азриел виждаше усилието му да задържи отлитащата искрица живот и седеше напрегнат, стиснал облегалките на креслото.

— Другарят ми сега е при момчето — с усилие продължи ангелът. — Искахме да ви го доведем направо тук, но той отказа, защото… Това е третото, което искам да ви кажа. Те са приятели с дъщеря ви. И той не е съгласен да тръгне насам, докато не я открие. Тя е…

— Кое е това момче?

— Синът на шамана. На Станислаус Груман.

Лорд Азриел беше толкова изумен, че неволно се изправи, разпръсквайки идващите откъм мангала облаци пушек.

— Груман е имал син?

— Груман не е роден в този свят. Нито пък истинското му име е Груман. Аз и другарят ми бяхме отведени при него от собственото му желание да открие ножа. Последвахме го, защото знаехме, че той ще ни отведе при Пазителя на кинжала, когото после ще можем да доведем при вас. Но момчето отказа…

За пореден път Барух трябваше да спре. Лорд Азриел седна, като проклинаше собствената си припряност, и хвърли нова шепа треви върху жаравата. Демонът му лежеше наблизо и потупваше с опашка по дъбовия под, а златистите му очи не се откъсваха от разкривеното от болка лице на ангела. Барух пое дълбоко въздух, а лорд Азриел мълчаливо зачака. Единственият звук, който долиташе до слуха им, беше плющенето на знамето над кулата.

— Не бързайте, господине — ласкаво изрече лорд Азриел. — Знаете ли къде е дъщеря ми?

— В Хималаите… в нейния свят — прошепна Барух. — Огромни планини. Пещера до една долина с дъги…

— Дълъг път и в единия, и в другия свят. Трябва да сте летял бързо.

— Това е единственият ми дар — промълви Барух. — Ако не се смята любовта ми към Балтамос, когото никога вече няма да видя.

— Но щом вие сте я открили толкова лесно…

— Значи и други ангели ще могат.

Лорд Азриел измъкна от сандъка голям атлас и го разгърна, търсейки Хималаите.

— Можете ли да ми покажете къде точно се намира пещерата?

— С ножа… — със сетни сили промълви ангелът и лорд Азриел разбра, че разсъдъкът му започва да се замъглява. — С ножа той може да влезе и да излезе от всеки свят… Казва се Уил. Но те са в опасност, той и Балтамос… Метатрон знае, че сме научили тайната му. Те ни преследваха… Хванаха ме сам на ръба на вашия свят… Аз му бях брат… Само това ни помогна да го намерим в Облачната планина. Метатрон някога беше Енох, син на Иаред, син на Малелеил… Енох имаше много жени. Обичаше плътта… Моят брат Енох ме прогони, защото… О, скъпи мой Балтамос…

— Къде е момичето?

— Да, да. Пещера… майка й… долина с ветрове и дъги… парцаливи знамена над светилището…

Той се надигна и се вгледа в картата.

В този миг снежният леопард се изправи и се хвърли към вратата, но твърде късно — един ординарец влезе, без да чака, в мига, в който почука. Така беше прието тук и никой нямаше вина. Изражението на войника накара лорд Азриел да се обърне и да погледне ангела. Разтреперан от слабост, Барух се мъчеше да удържи цяло своето разпадащо се тяло. Усилието се оказа твърде голямо. Течението от отворената врата лъхна над леглото и безплътните частици, освободени от връзките, излетяха нагоре като понесени от вятъра листа.

— Балтамос! — разнесе се шепот от въздуха.

Лорд Азриел сложи ръка на шията на демона си. Снежният леопард почувства треперенето му и се опита да го успокои. Лордът се обърна към ординареца.

— Милорд, моля да…

— Ти не си виновен. Поднеси моите почитания на крал Огунве. Ще се радвам, ако той и останалите ми пълководци дойдат още сега тук. Покани и господин Базилидес с алетиометъра. И накрая, искам Втори ескадрон гироптери въоръжен и в пълна готовност. Веднага да тръгнат на югозапад заедно с балон-цистерна. Заповедите си ще получат по време на полета.

Ординарецът отдаде чест, хвърли още веднъж неспокоен поглед към празното легло и излезе.

Лорд Азриел се отправи към южния прозорец и го разтвори широко. Долу под него неугасващите огньове хвърляха отблясъците си, а гъстият дим се извиваше към тъмното небе. Дори в кулата можеше да се чуе блъскането на ковашките чукове.

— Какво пък, научихме доста, Стелмария — тихо изрече той.

— Но недостатъчно.

На вратата отново се почука и влезе алетиометристът. Беше слаб блед мъж на средна възраст. Казваше се Теукрос Базилидес, а демонът му беше славей.

— Добър вечер, господин Базилидес — поздрави го лорд Азриел. — Имаме проблем и искам да оставите всичко друго, докато не го решим…

Той разказа на мъжа какво е чул от Барух и му показа атласа.

— Намерете тази пещера. Дайте ми възможно най-точни координати. Това е най-важната задача, която някога съм ви поставял. Започнете още сега, много ви моля.

…тропна с крак така силно, че дори насън я заболя.

— Знаеш, че няма да го направя, Роджър, затова не го казвай! Аз ще се събудя и няма да забравя, разбра ли!

Тя се огледа, но видя само широко отворени очи и лишени от надежда лица, бледи лица, тъмни лица, стари лица, млади лица — всички мъртъвци, които прииждаха и се тълпяха край нея, безмълвни и скръбни.

Лицето на Роджър беше различно. В него единствено имаше надежда.

— Защо гледаш така? — попита тя. — Защо не си отчаян като тях? Защо още не си се отказал от надеждата?

А той отвърна:

— Защото…

6.

Опрощение в аванс

Мощи, броеници, индулгенции, грамоти, опрощения, були. Игра на ветровете…

Джон Милтън

— А сега, Фра Павел — каза Следователят на Дисциплинарния съд на Консисторията, — искам да си спомните точно какво каза вещицата на кораба. Опитайте се.

Дванайсетимата членове на Съда се вгледаха в застаналия пред тях свещеник. Последният свидетел. Беше мъж с учен вид, чийто демон имаше облика на жаба. Съдът вече осми ден разпитваше свидетелите по случая в старинния колеж „Сейнт Джеръм“.

— Не мога да си спомня точните думи на вещицата — уморено изрече Фра Павел. — Както вече казах на Съда вчера, никога дотогава не бях присъствал на изтезания и ми прилоша. Затова не мога да ви кажа какво точно е казала, но си спомням смисъла. Вещицата каза, че северните кланове виждат в малката Лира сбъдването на древно пророчество. В нейна власт било да направи съдбовен избор, от който зависело бъдещето на всички светове. Освен това те имали за нея име, което напомняло за идентичен случай в миналото и щяло да й навлече омразата и страха на Църквата.

— Вещицата разкри ли името?

— Не. Преди да го изрече, друга вещица, която с магия беше станала невидима, успя да я убие и да избяга.

— Значи жената Колтър не би могла да чуе името, поне в дадения случай?

— Точно така.

— Госпожа Колтър си е тръгнала малко след това, така ли?

— Да.

— Какво научихте след това?

— Научих, че малката е преминала в друг свят през отворената от лорд Азриел пролука и там си е намерила помощник в лицето на едно момче, което се е сдобило отнякъде с нож с необикновена сила. — Фра Павел се прокашля нервно и попита: — Мога ли да говоря съвсем открито пред Съда?

— Имате пълна свобода, Фра Павел — прозвуча дрезгавият глас на Председателя. — Няма да ви търсим отговорност, ако кажете нещо, което сте чули от други. Моля ви, продължете.

Свещеникът продължи по-уверено:

— Ножът, който момчето притежава, можел да отваря врати между световете. Но имал и друго, по-важно свойство — простете ми още веднъж, защото онова, което ще кажа, ме плаши… Той можел да убие и най-могъщите ангели, както и онзи, който е над тях… Нямало нищо, което този нож да не може да унищожи.

Човекът се потеше и трепереше от глава до пети, а демонът му от вълнение падна на пода. Фра Павел изстена от болка, грабна жабата и я поднесе към чашата с вода пред себе си.

— Питахте ли още нещо за момичето? — попита Следователят. Открихте ли името, за което е говорела вещицата?

— Да. И още веднъж моля Съда да ми прости…

— Простено ви е! — нетърпеливо го прекъсна Председателят. — Не се бойте. Вие не сте еретик. Съобщете какво сте научили и не губете повече време.

— Съжалявам, че трябва да го изрека, наистина. Детето ще бъде Ева, жената на Адам, майка на всички ни и причина за грехопадението.

Монахините от ордена на Свети Филомел, които записваха всяка дума, бяха дали обет за мълчание. Ала при тези думи на Фра Павел една от тях сподавено изохка, а останалите започнаха припряно да се кръстят. Свещеникът потрепери и продължи:

— Моля ви, не забравяйте, че алетиометърът не предсказва. Той казва: „Ако се случи еди-какво си, тогава последствията ще бъдат…“ и така нататък. Сега той казва, че ако детето се поддаде като Ева на съблазънта, тогава ще има и грехопадение. И от резултата ще зависи… всичко. Ако се стигне до тази съблазън и детето се поддаде, тогава Прахът и грехът ще възтържествуват.

В залата цареше мъртвя тишина. Бледа слънчева светлина се процеждаше през огромните прозорци от оловно стъкло и в полегатите й лъчи танцуваха милиони златисти прашинки. Но те бях просто прах, макар че за много от членовете на съда бяха напомняне за онзи другия, невидимия Прах, който полепваше по всяко човешко същество, колкото и ревностно да спазваше законите.

— Последен въпрос, Фра Павел — каза Следователят. — Какво знаете за сегашното местоположение на детето?

— Тя е в ръцете на госпожа Колтър — отвърна свещеникът. — В Хималаите. Засега това е единственото, което мога да кажа. Веднага ще отида да попитам за по-точни координати и незабавно ще съобщя на Съда. Но…

Той замълча, превит от страх, и поднесе чашата към устните си с трепереща ръка.

— Да, Фра Павел? — подкани го отец Макфайл. — Не премълчавайте нищо.

— Отче Председател, мисля, че Обществото на Светия дух знае повече от мен.

Гласът на Фра Павел беше толкова тих, че думите му едва се чуваха.

— Наистина ли? — спокойно попита Председателят, но очите му издаваха необикновено вълнение.

Демонът на Фра Павел тихичко изквака. Свещеникът знаеше за съперничеството между двете институции и колко е опасно да попадне между два огъня, но още по-опасно беше да премълчи нещо.

— Мисля — продължи той разтреперан, — че те са много по-близо до това да открият къде е детето. Имат източници на информация, които на мен са ми забранени.

— Така е — съгласи се Следователят. — Алетиометърът ли ви го каза?

— Да.

— Много добре. Фра Павел, добре ще е да продължите изследванията си в същата насока. Ако ви е нужна помощта на свещеник или секретар, веднага ще я получите. Свободен сте.

Фра Павел се поклони и с демона жаба на рамото събра книжата си и напусна залата. Монахините разкършиха пръсти, Отец Макфайл почука с молива по дъбовата катедра.

— Сестро Агнес, сестро Моника, вече можете да си вървите. Ще ви помоля до довечера да сте готови със стенограмите.

Двете монахини сведоха глави и си тръгнаха.

— Господа — обърна се Председателят към членовете на съда. — Закривам заседанието.

Дванайсетимата свещеници, от най-стария (отец Мейкпю, престарял и със сълзящи очи) до най-младия (отец Гомес, блед и треперещ от религиозно усърдие), събраха книжата си и последваха Председателя до залата за съвещания, където можеха да седнат един срещу друг и да поговорят спокойно.

Сегашният Председател на Съда на Консисторията беше шотландец. Бяха го избрали млад. Председателите се избираха до живот, а той едва беше прехвърлил четирийсетте, така че се очакваше отец Макфайл да ръководи делата на Съда, а оттам и на цялата Църква, още дълги години. Беше мрачен мъж, висок и представителен, с буйна прошарена коса, и щеше да бъде пълен, ако не си налагаше строги ограничения — пиеше само вода и ядеше единствено хляб и плодове, освен това тренираше всекидневно поне един час под ръководството на професионален треньор. В резултат на това отец Макфайл беше строен, силен и енергичен. Демонът му беше гущер.

Щом се настаниха около масата, Председателят заяви:

— Значи така стоят нещата. Има няколко момента, които не бива да забравяме. Първо, лорд Азриел. Вещица, която симпатизира на църквата, ни докладва, че събирал голяма армия, в това число и от ангели. Намеренията му според вещицата са враждебни спрямо Църквата и дори Всемогъщия. Второ, Жертвеният съвет. Неговата програма в Болвангар и финансирането на дейността на госпожа Колтър са доказателство, че се надява да измести Дисциплинарния съд на Консисторията като най-мощно и ефективно оръдие на Светата църква. Изпревариха ни, господа. Те действат ловко и безмилостно. Трябва да ни накажат, че го допуснахме. След малко ще се върна към въпроса за начина на противодействие, който трябва да използваме. Трето, онова момче с ножа, за което ни каза Фра Павел. Трябва да го намерим и възможно най-бързо да се възползваме от силата му. И четвърто, Прахът. Взех мерки да разузная до какви открития е стигнал Жертвеният съвет. Убедихме един от теолозите експериментатори от Болвангар да ни разкаже какво точно са открили. Днес следобед ще разговарям с него долу.

Един-двама свещеници се размърдаха неспокойно, защото това долу означаваше подземията под сградата — облицовани с бели плочки помещения с контакти за анбарен ток, звукоизолация и канализация.

— Но каквото и да научим за Праха — продължи Председателят, — не бива да забравяме основната си цел. Жертвеният съвет иска да научи всичко за въздействието на Праха, а ние просто трябва да го унищожим. Ни повече, ни по-малко. Но за да унищожим Праха, ще трябва най-напред да се разправим с Жертвения съвет, с Епископската колегия и с всяка друга организация, с чиято помощ Светата църква изпълнява божия промисъл. Не е изключено, господа, самата Света църква да е създадена именно за да изпълни тази мисия и после да изчезне. Ала по-добре свят без Църквата и без Праха, отколкото свят, в който всеки божи ден сме принудени да пъшкаме под смазващото бреме на греха. Най-добре е светът да се очисти от всичко това!

Отец Гомес кимаше с пламтящ поглед.

— И накрая — добави отец Макфайл, — детето. Все още е дете, струва ми се. Тази Ева, която ще бъде съблазнена и която, ако се съди по аналогичния случай, ще извърши грехопадение. И това грехопадение ще бъде пагубно за всички нас. Господа, има много начини да разрешим проблема, пред който нейното съществуване ни поставя, но аз бих предложил най-радикалния и вярвам, че ще се съгласите с мен. Предлагам да изпратим човек, който да я открие и да я убие, преди да се е стигнало до съблазняването.

— Отче Председател — обади се тутакси отец Гомес, — аз всеки ден от съзнателния си живот съм се подлагал на телесно наказание. Учил съм, готвил съм се…

Председателят вдигна ръка. Доктрината за предварителното телесно наказание и опрощение беше разработена от Съда на Консисторията, но не бе известна на обикновените свещеници. Тя включваше епитимия за още неизвършени грехове, в това число строг пост и самобичуване, с цел да се получи един вид кредит. Когато подложеният на наказание изтърпеше достатъчно за изкуплението на определен грях, той получаваше предварително опрощение, макар че можеше никога да не му се наложи да извърши въпросния грях. Например, понякога се налагаше да се убиват хора и убиецът се чувстваше далеч по-спокоен, ако знаеше, че вече е получил прошка.

— Точно за вас си мислех — топло изрече отец Макфайл. — Имам ли съгласието на Съда? Да. Тръгне ли веднъж отец Гомес — с наша благословия, разбира се, нататък всичко ще зависи само от него. Няма да можем да се свържем с него, нито да го призовем обратно. Каквото и да се случи, той ще бъде като Божия стрела — ще лети право към детето и ще го порази в нужния момент. Ще бъде невидим. Ще дойде през нощта като ангела, погубил асирийците. Ще бъде тих като смъртта. Колко хубаво би било за всички ни, ако в райската градина имаше един отец Гомес! Тогава нямаше да изгубим рая.

Младият свещеник беше готов да се разридае от гордост. Съдът му даваше благословията си.

А в най-тъмното ъгълче на тавана, скрит между потъмнелите дъбови греди, се спотайваше мъж, не по-висок от педя, с шпори на петите. Нито дума от казаното не му убегна.

В подземието човекът от Болвангар, облечен само в мръсна бяла риза и широки панталони без колан, стоеше под голата крушка и придържаше с една ръка панталоните, а в другата държеше демона си заек. На единствения стол пред него седеше отец Макфайл.

— Доктор Купър — рече Председателят, — седнете.

В стаята освен стола имаше дървен нар и кофа. Гласът на Председателя отекна неприятно сред облицованите с плочки стени и звукоизолирания таван и под.

Доктор Купър седна на нара, без да сваля очи от жилестия сивокос свещеник. Облиза пресъхналите си устни и зачака да чуе какво още му се готви.

— Казахте, че почти сте успели да разделите детето от демона му? — попита отец Макфайл.

— Според нас нямаше никакъв смисъл да отлагаме — с разтреперан глас отвърна докторът, — тъй като опитът така или иначе трябваше да се извърши. Заведохме детето в лабораторията, но тогава нахълта госпожа Колтър и отведе момичето в апартамента си.

Зайката отвори широко очи и ги впери уплашено в Председателя, после отново примижа и скри лицето си.

— Това трябва да е било много потискащо — поклати глава отец Макфайл.

— Цялата програма беше изключително трудна — побърза да се съгласи доктор Купър.

— Учудвам се, че не сте потърсили помощта на Съда на Консисторията. Ние тук имаме здрави нерви.

— Ние… аз… казаха ни, че програмата се процежда с благословията на… Начинанието беше на Жертвения съвет, но ние знаехме, че има одобрението на Дисциплинарния съд на Консисторията. Иначе никога не бихме се съгласили да участваме. За нищо на света!

— Разбира се. А сега по другия въпрос. Имахте ли някаква представа в каква насока се водят изследванията на лорд Азриел? И какъв би могъл да е източникът на колосалната енергия, освободена от него в Свалбард?

Доктор Купър преглътна. В напрегнатата тишина от брадичката му се стече капка пот и падна на циментовия под. И двамата мъже я чуха отчетливо.

— Ами… — колебливо изрече докторът. — Един от нашия екип забеляза, че в процеса на разединяване се отделя енергия. За да се овладее, са нужни огромни сили, но също както атомният взрив може да се предизвика с помощта на обикновен експлозив, така и тук може да се използва анбарен ток с високо напрежение… Това обаче не се прие сериозно. Аз самият не обръщах внимание на хрумванията му — искрено добави той, — защото знаех, че без нужната санкция те може да прозвучат като ерес.

— Много разумно. И къде е сега този ваш колега?

— Той беше един от онези, които загинаха при нападението.

Председателят се усмихна. Толкова сърдечно, че демонът на мъжа потрепери и се сгуши на гърдите му.

— Дръжте се, доктор Купър! — окуражи го отец Макфайл. — Искаме да сте силен и храбър! Очакват ни велики дела, велика битка ще се води! Вие трябва да получите прошката на Всемогъщия, а това ще стане, като ни съдействате и не скривате нищо, дори клюките и най-безумните хрумвания. Сега искам да насочите цялото си внимание към казаното от онзи ваш колега. Той правеше ли някакви експерименти? Оставил ли е бележки? Доверявал ли се е някому? Какво оборудване е използвал? Опитайте се да си спомните всичко, доктор Купър. Ще разполагате с хартия, перо и цялото време, което ви е нужно. Тази стая тук не е много удобна. Ще наредя да ви преместят в по-добра. Какви мебели бихте искали да получите? Маса ли предпочитате или писалище? Може би ще искате пишеща машина? Или ще диктувате на стенограф? Достатъчно е да кажете на охраната, и ще получите всичко, от което се нуждаете. От вас се иска единствено да мислите през цялото време за вашия колега и за неговата теория. Задачата ви е да си спомните, а ако е нужно, и да преоткриете онова, което е знаел той. Когато разберете какви инструменти са ви нужни, тутакси ще ги получите. Това е велика задача, доктор Купър! И вие сте щастливец, че сте натоварен с нея. Благодарете на Бога!

— Благодарен съм от цялата си душа, отче Председател!

Стиснал с ръка смъкващите се панталони, философът се изправи и не спря да се кланя, без дори да го съзнава, докато Председателят на Дисциплинарния съд на Консисторията не излезе от килията.

Тази вечер кавалерът Тиалис, жилоногият шпионин, се промъкна през улиците и алеите на Женева, за да се срещне с колежката си лейди Салмакия. Това беше опасно пътешествие и за двамата. Опасно и за онези, които биха се осмелили да се изпречат на пътя им, но най-вече за тях самите. Не една дебнеща котка беше намерила смъртта си от отровните им шпори, но само преди седмица кавалерът едва не изгуби ръката в от зъбите на някакво улично псе. Спаси го светкавичната намеса на дамата.

Срещата им беше на седмото от уговорените места, в корените на един чинар сред малка проскубана градинка. Двамата си обмениха новостите. Лейди Салмакия беше научила от свръзката си, че рано вечерта Обществото е получило покана от Председателя на Съда на Консисторията да се срещнат и да обсъдят въпроси от взаимен интерес.

— Не си губи времето — отбеляза кавалерът. — Но бас държа, че не им е казал за своя убиец.

Той й разказа за плановете да убият Лира. Салмакия не беше изненадана.

— Това можеше да се очаква. Тези хора имат желязна логика. Тиалис, мислиш ли, че някога ще видим това дете?

— Не знам, но ми се иска. До скоро, Салмакия. Утре при фонтана.

Зад тези кратки фрази остана недоизречено едно нещо, за което никога не говореха — мимолетността на техния живот в сравнение с човешкия. Жилоногите живееха девет-десет години, рядко повече, а и Тиалис, и Салмакия вече караха осмата. Старостта не ги плашеше — те умираха в разцвета на силите си, внезапно, а детството им беше твърде кратко. Ала в сравнение с тях животът на едно дете като Лира изглеждаше толкова дълъг, колкото беше дълъг животът на вещиците спрямо нейния.

Кавалерът се върна в колежа „Сейнт Джером“ и започна да съчинява съобщението, което щеше да изпрати на лорд Роке по магнитния резонатор.

Докато той беше на срещата с лейди Салмакия, Председателят прати да повикат отец Гомес. Двамата се молиха в кабинета му около час, после отец Макфайл даде на младия свещеник предварително опрощение, което щеше да снеме от него вината за убийството на Лира. Отец Гомес изглеждаше преобразен. Увереността, която беше изпитал след тази процедура, караше очите му да блестят още по-фанатично.

Двамата седнаха да обсъдят практическите въпроси, парите и всичко останало, накрая Председателят каза:

— Тръгнете ли веднъж, отче Гомес, не можете вече да разчитате на никаква помощ от наша страна. Може да не се върнете, и със сигурност повече няма да чуете за нас. Мога да ви дам само един съвет: не търсете момичето. Това ще ви издаде. Търсете изкусителката. Последвайте я и тя ще ви отведе при детето.

— Тя? — повтори отец Гомес изумен.

— Да, тя. Алетиометърът ни го каза. Светът, от който идва изкусителката, е странен. Ще видите много неща, които ще ви слисат и уплашат, отче Гомес. Не позволявайте това да ви отвлече от светата мисия, която имате да изпълнявате. Вярвам в силата на вашата вяра. Тази жена се е отправила, водена от силите на злото, към мястото, където ще може да срещне детето и да го съблазни навреме. Естествено, ако не успеем да отдалечим момичето от сегашното му местонахождение. Това е планът, към който трябва да се придържаме на първо място. А вие, отче Гомес, сте единствената ни гаранция, че силите на злото няма да надделеят, ако това не стане.

Отец Гомес кимна. Демонът му, едър лъскав бръмбар със зелен гръб и преливащи се багри, щракна с твърдите си крила.

Председателят отвори едно чекмедже и подаде на младия свещеник малък свитък.

— Тук е всичко, което знаем за жената — каза той, — за света, от който идва, и за мястото, където са я видели за последен път. Прочетете го, скъпи ми Луис, и бъдете благословен.

Никога дотогава отец Макфайл не беше използвал кръщелното име на младия свещеник. Отец Гомес усети как сълзи на радост изпълват очите му, докато целуваше Председателя за сбогом.

…ти си Лира.

Тогава тя разбра какво иска да й каже момчето. Усети, че й се завива свят, дори насън. Върху плещите й лягаше тежко бреме. И за да стане още по-тежко, сънят отново я налегна и лицето на Роджър като че потъна в сянката.

— Аз… аз знам… На наша страна има какви ли не хора, такива като доктор Малоун… Знаеш ли, Роджър, че има още един Оксфорд, също като нашия? И тя… Открих я в… Тя ще ни помогне… Но има само един човек, който наистина…

Сега беше почти невъзможно да го види, а мислите й се лутаха и се разпръскваха като овце в полето.

— Но ние можем да му вярваме, Роджър — със сетно усилие изрече Лира, — …

7.

Мери сама

Последни като в танц изникнаха дървета величави и клони кичести простряха, отрупани с изобилен плод.

Джон Милтън

Горе-долу по същото време изкусителката, която отец Гомес се канеше да последва, беше подложена на изкушение.

— Благодаря, недейте! Нямам нужда от нищо повече, честна дума! Недейте, много ви благодаря! — повтаряше за кой ли път доктор Мери Малоун на възрастната двойка в маслиновата горичка, която се опитваше да я натовари с повече храна, отколкото беше в състояние да носи.

Двамата живееха тук в усамотение, без деца, и трепереха пред Привиденията, които се мяркаха сред сребристо-сивите дървета. Ала когато Мери Малоун се зададе по пътя с раницата на гърба, Привиденията се изплашиха и се разбягаха. Двамата възрастни хора я поканиха в обвитата си с лози къщичка, нагостиха я с вино, сирене, хляб и маслини и сега не искаха да я пуснат.

— Трябва да вървя — убеждаваше ги Мери. — Благодаря ви, толкова сте мили… Не мога да нося повече… Добре, още малко сирене… Благодаря.

Очевидно те виждаха в нея един вид талисман срещу Привиденията. На нея й се искаше да е така. През тази седмица в света на Читагазе беше видяла достатъчно опустошения, достатъчно изсмукани от Привиденията възрастни и ровещи из боклуците деца, за да изпитва ужас пред тези безплътни вампири. Знаеше обаче, че те изчезват в мига, в който ги доближи. Все пак не можеше да остане с всички, които имаха нужда от нея, трябваше да продължи пътя си.

Мери намери място и за последната бучка козе сирене, увито в лозов лист, усмихна се и още веднъж се поклони, после се наведе за сетен път да пие от потока, бълбукащ между сивите скали. Изправи се, лекичко плесна с ръце, както беше направила възрастната двойка, и решително се обърна да си върви.

Всъщност изглеждаше по-решителна, отколкото беше. Последният й досег с тези странни творения, които тя наричаше сенчести частици, а Лира — Прах, беше от екрана на компютъра, унищожен по техен съвет. Сега не знаеше какво да прави. Бяха и казали да мине през пролуката в своя Оксфорд, Оксфорд на Уил, и тя го беше направила, за да се озове в този неправдоподобно чужд свят, зашеметена и разтреперана от смайване. Знаеше, че единствената й задача е да открие момчето и момичето и после да изиграе ролята на змията, каквото и да значеше това.

Мери продължи да върви, като се оглеждаше и ослушваше внимателно, но не откриваше нищо необичайно. Докато се отдалечаваше от маслиновата горичка, тя реши, че ще трябва да потърси знак, който да я упъти.

Когато се отдалечи достатъчно, за да е сигурна, че никой няма да я смущава, тя седна под един бор и отвори раницата. На дъното, увита в копринен шал, лежеше книга, с която не се беше разделяла от двайсет години. Коментари върху китайския метод за гадаене И-Дзин.

Беше я взела по две причини. Първата беше сантиментална — беше й подарък от дядо й и като ученичка често я използваше. А втората… Когато Лира за пръв път влезе в лабораторията, първият й въпрос беше: „Какво е това?“ Момичето питаше за плаката на вратата, на който бяха изобразени символите на И-Дзин. Малко по-късно, по време на забележителната си демонстрация, Лира беше научила (или поне така твърдеше), че Прахът има много други начини да разговаря с хората и един от тях е този китайски метод.

Ето защо, докато набързо си приготвяше багажа, за да напусне собствения си свят, Мери взе със себе си „Книга на промените“, както се наричаше ръководството, и дървените пръчици, които използваше при тълкуването. Сега беше времето да влязат в употреба.

Тя постла шала на земята и започна да разделя и да брои пръчиците, пак да ги разделя и пак да брои, после да оставя някои настрана — нещо, което беше правила до умопомрачение като любопитно хлапе, но оттогава почти не й се беше случвало. Беше позабравила точните правила, но скоро почувства как ритуалът постепенно се избистря, а заедно с него и онова спокойно съсредоточаване, което беше неразделна и твърде важна част от разговора със Сенките.

След известно време тя стигна до числата, а оттам и до съответната хексаграма — група от шест прекъснати и непрекъснати линии и погледна тълкуването. Това беше най-трудната част, защото книгата си служеше с твърде енигматичен език.

Ето какво прочете:

Да се насочиш към върха
за храна и подкрепа
носи късмет.
Да се оглеждаш зорко
като тигър с неутолим апетит.

Това й прозвуча окуражаващо. Продължи да чете, следвайки заплетения лабиринт, по който тълкуването я водеше, докато стигна до: Планината значи спокойствие. Значи уединена пътека. Значи малки камъни, врати и пролуки.

Тук трябваше да гадае. Думата пролуки й напомни за тайнствения прозорец във въздуха, през който беше влязла в този свят. А първите думи изглежда означаваха, че трябва да върви нагоре.

Едновременно озадачена и окуражена, Мери прибра книгата и пръчиците и пое нагоре по пътеката.

Четири часа по-късно беше плувнала в пот и уморена до смърт. Слънцето се спускаше над хоризонта. Неравната пътека, по която се движеше, съвсем беше изчезнала и изкачването по нападалите камъни ставаше все по-трудно. От лявата й страна се спускаше стръмен склон, в чието подножие имаше маслинови и лимонови горички, занемарени лозя и изоставени вятърни мелници, размити в приглушената светлина на угасващия ден. Отдясно се издигаше насип от дребни камъни и чакъл, на чийто връх се възправяше скала от ронещ се варовик.

Мери уморено намести раницата и стъпи на следващия плосък камък, но спря още преди да се е отпуснала с цялата си тежест върху него. Светлината очертаваше нещо любопитно и тя сложи ръка над очите си, за да не й пречи ослепителната белота на насипа.

Да, ето го отново! Приличаше на стъкло, увиснало без каквато и да било опора във въздуха, но без отраженията, които задържат погледа. Просто правоъгълник, който беше различен. Тя си спомни какво се казваше в И-Дзин: Уединена пътека, малки камъни, врати и пролуки.

Пред нея се очертаваше прозорец, същият като онзи на Съндърланд авеню. Видя го единствено благодарение на светлината — ако слънцето беше малко по-високо, едва ли щеше да забележи нещо.

Приближи се до малкото пространство, тласкана от жадно любопитство, защото не беше успяла да разгледа първия прозорец както трябва. Тогава трябваше да се махне по възможно най-бързия начин. Но този път огледа всичко най-подробно, опипа ръбовете, повъртя се наоколо, за да установи, че от другата страна прозорецът е невидим. Силно впечатление й направи огромната разлика между тук и там и от самия факт, че подобно нещо е възможно, дъхът й секна.

Пазителят, който го беше отворил някъде по време на американската революция, не си беше дал труда да го затвори, но поне беше избрал място, което твърде много приличаше на тукашното. И оттатък имаше скали. Но от другата страна те бяха различни — не варовик, а гранит. Когато Мери прекрачи отвъд, за своя изненада се озова не в подножието на канарата, а кажи-речи на самия връх на нисък сипей, под който се простираше обширна равнина.

Тук също беше вечер. Тя се отпусна на земята, за да даде отдих на уморените си крака и в същото време да се наслади необезпокоявана на чудото.

Златиста светлина и безкрайна прерия или савана, каквато никога не беше виждала в собствения си свят. Беше покрита с ниска трева, обагрена във всички нюанси на кафявото и зеленото, леко вълниста в светлината на отиващия си ден, но същевременно прорязана по необичаен начин от светлосиви каменни реки.

Освен това тук-там се надигаха китки от най-високите дървета, които Мери беше виждала някога. На една научна конференция в Калифорния беше отишли да види огромните червени секвои и остана изумена. Ала тези дървета тук каквито и да бяха, й се струваха двойно по-високи. Листата им бяха гъсти и тъмнозелени, а огромните им дънери — златисто-червени в пурпурната светлина на залеза.

И накрая, из прерията пасяха стада животни, които не се различаваха добре от такова разстояние, но в движенията им имаше нещо странно, непривично за окото.

Мери беше уморена до смърт, гладна и жадна след дългия преход. Някъде наблизо обаче се чуваше приятният ромон на поточе и само след минута тя го откри. Тънка струйка чиста вода, която се процеждаше през мъха и камъните и се стичаше надолу по склона. Мери пи дълго и с наслада, после напълни бутилките и се настани край изворчето. Щеше да пренощува тук, защото вече се смрачаваше.

Облегната на скалата, увита в спалния чувал, тя вечеря хляб и козе сирене, после се отпусна на земята и тутакси заспа непробудно.

Събуди се от лъчите на утринното слънце, което грееше право в лицето й. Въздухът беше прохладен, а по косата й и спалния чувал бяха полепнали ситни капчици роса. Тя полежа няколко минути, вдъхвайки утринната свежест. Имаше усещането, че е първият човек, съществувал на света.

Седна, прозина се, протегна се, потрепери и се изми на студения извор, после изяде няколко сушени смокини и реши да се поогледа наоколо.

Оттатък малката височинка, на която се беше озовала, се простираше безкрайната прерия. Сега дългите сенки на дърветата сочеха към нея и тя различи прелитащите над кичестите корони птичи ята — толкова дребни, че приличаха на прашинки.

Тревата стигаше до коленете й, а помежду нея растяха ниски храстчета, наподобяващи хвойна, но не по-високи от глезените й. Имаше и подобни на макове, лютичета и синчец цветя, които изпъстряха равнината с разноцветни петна. Огромна пчела, дълга колкото палеца й, кацна върху едно синьо цветче, което се преви под тежестта й. Но когато насекомото литна, Мери с изумление забеляза, че е сбъркала, защото само след миг то се насочи към ръката й и кацна на пръста й, опитвайки кожата й с дълго и тънко като игла хоботче. След като не откри нектар, то отново излетя и повече не се върна, но това й беше достатъчно, за да забележи, че не е никакво насекомо, а миниатюрно колибри, чиито бронзови крила пърхаха толкова бързо, та погледът й не можеше да ги различи.

Как биха й завидели биолозите в собствения й свят, ако можеха да видят онова, което виждаше тя!

Мери продължи нататък и скоро се приближи до едно от пасящите стада, които беше видяла предния ден. Тогава движенията на животните й се сториха странни, без сама да знае защо. По размер и цвят те приличаха на антилопи или сърни, но видът на краката им я накара да спре и да разтърка очи. Крайниците бяха разположени под формата на ромб — два в средата, един отпред и един под опашката, и животните се придвижваха със странни подскачащи движения. Мери с удоволствие би разгледала скелета, за да си изясни как работи целият този механизъм.

Животните от своя страна я посрещнаха с кротки, лишени от любопитство и тревога погледи. Тя изпита желание да се приближи и да ги огледа отблизо, но ставаше горещо и сенките на огромните дървета й се сториха далеч по-примамливи, пък и разполагаше с достатъчно време да го стори по-късно.

Не след дълго тя излезе от тревата и стъпи върху една от каменните реки, които беше видяла от хълма. Още едно чудо, което я изуми.

Може би бяха застинали потоци лава. Долният слой беше тъмен, почти черен, затова пък повърхността беше бледа, сякаш излъскана или остъргана. Приличаше на добре поддържано шосе от света на Мери и със сигурност по-удобно за ходене от тревата.

Тя тръгна по камъка, който правеше широк завой по посока на дърветата. Колкото повече приближаваше, толкова по-голямо ставаше изумлението й при вида на огромните дънери, които бяха широки колкото къщата й и високи… Тук дори не можеше да намери сравнение.

Мери се приближи до първия ствол по пътя си и опря длани в напуканата златисто-червена кора. Земята беше покрита с дебел килим от окапали листа, дълги колкото стъпалата и, меки и уханни. Тутакси я обкръжи облак дребни мушици, малко ято миниатюрни колибри, жълта пеперуда колкото дланта й и множество пълзящи твари. Въздухът беше изпълнен с жужене, бръмчене и шумолене.

Тя тръгна по опадалата шума с усещането, че се намира в катедрала — същото спокойствие, същите високи сводове, същото благоговение в душата.

Преходът й беше отнел повече време, отколкото очакваше. Наближаваше пладне — това личеше по почти отвесните снопове лъчи, които си пробиваха път през зеления свод. Мери сънливо се запита защо ли тревопасните не се крият под сянката в това горещо време на деня.

Отговорът дойде скоро.

Изнурена от жегата и неспособна да направи и крачка повече, тя полегна между корените на едно от гигантските дървета, положи глава върху раницата и тутакси задряма.

Беше спала двайсетина минути, когато внезапно близо до нея се чу силен трясък, от който земята сякаш се разтърси.

Последва втори. Мери седна и разтърка очи. Насреща й се търкаляше нещо валчесто, около метър широко, което спря на крачка от нея.

След него падна още едно, този път малко по-далеч. Тя го видя как се стовари отгоре, удари се с трясък в огромното коренище и се търколи в шумата.

Мисълта, че нещо подобно може да се сгромоляса отгоре й, я накара бързо да грабне раницата и да побегне по-далеч от гората. Какво беше това? Шушулки със семена?

Мери се престраши да навлезе отново под дърветата, за да разгледа най-близката. Бързо я претърколи и я изкара на тревата.

Шушулката беше идеално кръгла и плоска като колело, около една педя дебело. В средата, където се прикрепяше към дървото, имаше вдлъбнатина. Не беше тежка, затова пък се оказа невероятно твърда и покрита с гъсти власинки, така че ръката й се плъзгаше в едната посока, но на обратно срещаше съпротива. Мери опита да пробие черупката с ножа си, но напразно. Не остана дори драскотина.

Стори й се, че пръстите й са по-гладки. Помириса ги и усети едва доловим аромат, примесен с миризмата на прах. Погледна отново шушулката. В центъра нещо блестеше. Докосна го и усети, че е хлъзгаво под пръстите й. Изглежда шушулката отделяше някакъв вид масло.

Мери остави странната си находка на земята и се замисли за еволюцията на този свят.

Ако теорията й за вселените беше вярна и съществуваха множество светове, тогава някои от тях се бяха откъснали от нейния по-рано от другите. Очевидно в този свят еволюцията благоприятстваше огромните дървета и едрите животни с ромбоиден скелет.

Сега започваше да разбира колко е ограничен хоризонтът й на учен. Ботаника, геология, биология — тук нищо не беше същото и тя беше невежа като младенец.

Някъде отдалеч се разнесе нисък тътен, чиято посока не можа да определи до мига, в който видя по една от пътеките да се движи облак прах. До него имаше около миля, но пък и облакът се движеше бързо. Внезапно я хвана страх.

Втурна се обратно в гората. Откри тясна пролука между два корена и се шмугна там, като от време на време надничаше, за да види докъде е стигнал прашният облак.

От онова, което видя, й се зави свят. Отначало като че приближаваха няколко мотоциклета. После й се стори, че е стадо животни, но това беше невъзможно. Нито едно животно не можеше да има колела. Накрая ги видя.

Бяха около дузина или малко повече. На ръст бяха горе-долу колкото тревопасните, но по-тънки и сиви на цвят, на главите с рога и къси хоботи, наподобяващи слонските. Имаха същите ромбоидни скелети, но кой знае как бяха развили колела на предните и задните крайници.

Но в природата колела не съществуват, настойчиво напомняше умът й. Не беше възможно. За това беше нужна ос с лагери, напълно отделена от въртящата се част. Това не можеше да бъде, нямаше начин…

Те спряха на петдесетина метра от нея и прахът се слегна. В този миг тя направи връзката и се изсмя на глас, почти давейки се от възторг.

Колелата бяха от същите тези шушулки. Идеално кръгли, изумително твърди и леки — най-съвършените колела, които можеха да се измислят. Съществата промушваха нокътя на предния и задния си крайник през центъра, а другите два крака използваха, за да се оттласкват. Докато се възхищаваше на изобретателността им, тя се почувства и малко притеснена, защото рогата им изглеждаха много остри, а любопитството и интелигентността в погледа можеха да се различат дори от разстояние.

Съществата я търсеха.

Едно от тях забеляза шушулката, която Мери беше измъкнала от гората, и се насочи нататък. Когато стигна до нея, вдигна колелото с хобота си и го търколи към останалите.

Всички се събраха около шушулката и започнаха лекичко да я опипват с гъвкавите си хоботи. Стори й се, че в чуруликането, гукането и писукането им долавя неодобрение. Някой си беше пъхал носа не където трябва и беше повредил шушулката.

Тогава внезапно й мина през ума: „Дошла съм тук с цел, макар още да не знам каква е. По-смело! Трябва да поема инициативата.“

Тя се изправи и подвикна самоуверено:

— Насам! Тук съм. Аз гледах вашата шушулка. Извинявайте. Не ми причинявайте зло.

Главите им тутакси се извърнаха към нея. Хоботите им бяха вдигнати, очите им блестяха. Ушите им също бяха щръкнали.

Тя излезе от укритието си между корените и се изправи срещу тях. Протегна ръце, макар да си даваше сметка, че този жест може да изглежда безсмислен на същества без ръце. Ала това беше всичко, което можеше да направи. Взе раницата си, тръгна през тревата и стъпи на пътя.

Когато ги приближи достатъчно, вече можеше да ги разгледа далеч по-добре, но онова, което привлече вниманието й, беше живият разум и енергията в погледа им. Тези същества се различаваха толкова от тревопасните, колкото човекът се различаваше от кравата.

Мери посочи към гърдите си и каза:

— Мери.

Най-близкото създание протегна хобот. Тя пристъпи към него и то докосна гърдите й там, където беше посочила. От гърлото му излезе глас:

— Мери.

— Какви сте вие? — попита тя.

— Кафистевие? — отзова се съществото. Не й оставаше друго, освен да отговори.

— Аз съм човек.

— Асъмсовек — повтори създанието и тогава се случи нещо изумително: те се засмяха.

Кожата около очите им се нагъна, хоботите им се разшаваха, те отметнаха глави — и от гърлата им излезе звук, който не можеше да се сбърка с нищо. Мери не се сдържа и също се разсмя.

Към нея се приближи друго създание и докосна с хобот ръката й. Мери му протегна и другата си ръка и усети меко, топло, изучаващо докосване.

— Аха — досети се тя, — подушваш маслото от шушулката.

— Шушулката — повтори съществото.

— Щом можете да произнасяте звуците на моя език, един ден може би ще успеем да си поговорим. Бог знае как. Мери — каза отново и пак посочи към гърдите си.

Нищо. Те стояха и я гледаха.

— Мери — за трети път изрече тя.

Най-близкото създание също докосна гърдите си с хобот и заговори. Три ли бяха сричките или две? То отново проговори и този път Мери се опита да възпроизведе чутото.

— Мулефа — колебливо произнесе.

— Мулефа — заповтаряха останалите с нейния глас и се засмяха. Стори й се, че се смеят на съществото, което бе проговорило най-напред. — Мулефа! — Това изглежда им звучеше като много весела шега.

— Какво пък, щом се смеете, сигурно няма да тръгнете да ме ядете — каза Мери и от този миг нататък напрежението изчезна като че никога не бе съществувало.

Съществата също се отпуснаха. Те имаха работа да вършат, не бяха тръгнали да се шляят току-така. Мери забеляза на гърба на едно от тях нещо като седло или самар и други две вдигнаха шушулката и с ловки движения на хоботите я привързаха към седлото. Когато не се движеха, те пазеха равновесие с помощта на страничните си крака, а тръгнеха ли, вкарваха в действие и предните, и задните си крайници. Движенията им бяха мощни и грациозни.

Едно от тях се приближи до ръба на пътеката, вдигна хобот и нададе гръмък рев. Тревопасните вдигнаха глави и заприпкаха към тях. На края на пътеката застанаха и зачакаха търпеливо, докато създанията на колела ги обхождаха, оглеждаха и брояха.

Мери видя как едно от съществата се наведе и издои с хобот тревопасното, после се приближи към нея и поднесе хобота към устата й.

Отначало тя понечи да се отдръпне, но видя очакването в погледа на съществото и разтвори устни. То впръска малко от леко сладкото мляко в устата й и зачака да преглътне, после го повтори още веднъж и още веднъж. Жестът беше толкова мил и деликатен, че Мери импулсивно обви с ръце главата на създанието и го целуна. Усети миризмата на нагрята от слънцето прашна козина и твърдите кости в могъщия мускулест хобот.

Не след дълго водачът отново протръби и тревопасните се отдалечиха. Мулефите се приготвиха за тръгване. Мери беше доволна, че я посрещнаха така добре, но я жегна, че сега си отиват. Миг по-късно тъгата отстъпи място на изненада.

Едно от създанията коленичи на пътя и й направи знак с хобота си. Останалите също закимаха и започнаха да правят подканящи жестове. Нямаше никакво съмнение — те й предлагаха да я вземат със себе си.

Друго създание пое раницата й и с хобота си я прикрепи към седлото на трето. Мери тромаво се покатери на гърба на коленичилото същество, като се чудеше къде да постави краката си — дали отпред или отзад, и за какво да се хване.

Но съществото вече се изправяше и не й даде време да мисли. Групата пое по пътя, а Мери яздеше сред странните създания.

…защото е Уил.

8.

Водка

Пришълец сьм аз в чужда земя

Изход, 18:3

Балтамос почувства смъртта на Барух още в същия миг. Той извика високо и се стрелна в нощта над тундрата, като пляскаше с крила и изливаше мъката си в ридания сред облаците. Мина известно време, докато се успокои и се върна при Уил, който седеше буден, с нож в ръка, и се вглеждаше във влажния студен мрак. Бяха в света на Лира.

— Какво има? — попита момчето, когато ангелът застана разтреперан пред него. — Опасност ли? Мини зад мен…

— Барух е мъртъв! — проплака Балтамос. — Скъпият ми Барух е мъртъв…

— Кога? Къде?

Но Балтамос не можеше да каже. Знаеше само, че половината му сърце е изтръгнато. Не можеше да стои на едно място, затова полетя отново. Кръстосваше небето, сякаш търсеше приятеля си в облаците, зовеше го, плачеше и отново го викаше. После чувството за вина надделяваше и той се спускаше при Уил, за да му каже да се скрие и да мълчи, обещаваше му, че ще бди над него неуморно. Тогава товарът на болката отново го притискаше към земята и той си спомняше всеки миг на доброта и подкрепа, получен от Барух, а те бяха хиляди и нито един не беше забравен. И той отново политаше нагоре, мяташе се като обезумял и проклинаше и въздуха, и облаците, и звездите…

Най-сетне Уил не издържа и го повика:

— Балтамос, ела тук.

Ангелът послушно се отзова. В хапещия студ на притъмнялата тундра момчето се гушеше разтреперано в плаща си.

— Трябва да се постараеш да си по-тих. Знаеш, че имаме врагове, които ще ни нападнат, щом чуят шум. Ако си наблизо, ще мога да те защитя с ножа си, но ако те открият във въздуха, нищо не мога да направя. А ако и ти загинеш, с мен е свършено. Балтамос, нужен си ми, за да ме отведеш при Лира. Моля те, не го забравяй. Барух беше силен — бъди и ти такъв. Заради него.

Балтамос помълча няколко мига, накрая проговори:

— Да. Да, знам, че съм длъжен. Спи сега, Уил, а аз ще те пазя. Няма да те изоставя.

Уил му повярва. Нямаше друг избор. И не след дълго се унесе в сън.

Когато се събуди, мокър от влагата и премръзнал до кости, ангелът стоеше наблизо. Слънцето изгряваше и тръстиките и блатните растения бяха позлатени от утринната светлина.

Още преди да е помръднал, Балтамос се обади:

— Реших какво трябва да правя. Ще стоя с теб ден и нощ и ще го правя с радост и усърдие. Заради Барух. Ако мога, ще те отведа при Лира, а после ще ви придружа до крепостта на лорд Азриел. Живял съм хиляди години и ще живея още хиляди, стига да не ме убият, но никога не съм срещал създание като него, което така да ме тласка към доброто. Много пъти съм правил грешки, но всеки път неговата доброта ги изкупваше. Сега вече го няма и ще трябва да живея без него. Може от време на време пак да греша, но ще сторя всичко възможно да е по-рядко.

— Тогава Барух би се гордял с теб — увери го Уил.

— Искаш ли да полетя напред, за да видя къде сме?

— Да. Вдигни се високо и ми кажи какво представлява местността нататък. Имам чувството, че няма да се измъкнем от тези тресавища.

Балтамос се издигна във въздуха и полетя. Не беше казал на Уил всичко, което го притесняваше, защото си беше обещал да не го тревожи напразно. Но знаеше, че ангелът Метатрон, Наместникът, от когото се спасиха като по чудо, е запечатал в съзнанието си образа на Уил. И не само лицето му, но и всичко за него, което ангелите са в състояние да видят, в това число и неща, чието съществуване самият той не подозираше. Онази част от неговото същество, което Лира би нарекла негов демон. Метатрон беше голяма заплаха за Уил и Балтамос трябваше рано или късно да му го каже, но не сега. Прекалено трудно беше.

Уил прецени, че по-лесно ще се стопли, ако върви, отколкото да чака огънят да се разгори. Затова метна раницата на рамо, загърна се с плаща и пое на юг. Имаше пътека, кална и изровена, но поне беше ясно, че от време на време оттук минават хора. Ала хоризонтът му се струваше толкова далече накъдето и да погледнеше, че сякаш стоеше на едно място.

По някое време, когато слънцето вече се беше издигнало, някъде край него прозвуча гласът на Балтамос:

— На около половин ден път оттук има голяма река и град с пристан. Летях доста високо и видях, че реката тече право на юг по протежение на много мили. Ако успееш да се качиш на някоя лодка, ще спечелиш много време.

— Чудесно! — зарадва се Уил. — А тази пътека ще ни отведе ли до града?

— Тя минава през едно село с църква и градини, после продължава към града.

— Чудя се на какъв ли език говорят. Дано да не ме затворят, ако се окаже, че не знам техния език.

— Като твой демон аз ще превеждам — успокои го Балтамос. Знам много езици и тукашният едва ли ще ми е непознат.

Селото се оказа малко и запуснато — шепа схлупени дървени къщурки, няколко оградени кошари за елени и глутница кучета, които се разлаяха при приближаването им. От тенекиените коминчета се виеше дим и увисваше ниско над дъсчените покриви. Земята беше кална и изровена. Личеше си, че скоро е имало наводнение — калта стигаше почти до праговете, а строшените греди и люлеещите се ръждиви ламарини показваха къде са били пометените от водата веранди и навеси.

Но не това беше най-любопитното. Уил отначало си помисли, че губи равновесие, дори се препъна един-два пъти. Защото сградите не стояха отвесно, а всичките бяха наклонени. Камбанарията на малката църквица се беше пропукала зловещо. Дали селото не беше сполетяно от земетресение?

Кучетата лаеха като бесни, но не се осмеляваха да се приближат.

Балтамос беше приел облика на едро снежнобяло куче с черни очи, гъста козина и навита на кравайче опашка, и ръмжеше така свирепо, че истинските псета стояха на почтително разстояние от него. Те бяха жалки пършиви създания, а малкото елени в кошарите изглеждаха проскубани и апатични.

Уил спря в средата на селцето и се огледа, като се чудеше накъде да тръгне. Докато се озърташе така, отнякъде се появиха, двама-трима мъже, които застанаха пред него и го зяпнаха. Това бяха първите хора, които виждаше в света на Лира. Бяха облечени в дебели сукнени дрехи, с кални ботуши и кожени шапки. Видът им никак не беше дружелюбен.

Бялото куче се превърна във врабче и кацна на рамото на Уил. Той забеляза, че никой от мъжете не трепна — всички те имаха демони, повечето кучета. В този свят това беше в реда на нещата. Балтамос прошепна на ухото му:

— Продължавай да вървиш. Не ги гледай в очите. Наведи глава. Това е признак на уважение.

Уил последва съвета му. Можеше да се направи съвсем незабележим — това беше най-голямата му дарба. Когато стигна до тях, мъжете вече бяха изгубили интерес към него. Тогава се отвори вратата на най-голямата къща на улицата и мъжки глас извика нещо на непознат език.

— Свещеникът — прошепна Балтамос. — Трябва да си любезен. Обърни се нататък и се поклони.

Уил отново се подчини. Попът беше огромен мъж с посивяла брада, облечен в дълго черно расо. На рамото му беше кацнал демонът му врана. Живите му очички огледаха Уил, без да пропуснат нищо. Свещеникът махна с ръка.

Уил се приближи и отново се поклони.

Попът каза нещо и Балтамос преведе:

— Пита откъде идваш. Измисли нещо.

— Аз говоря английски — бавно и отчетливо произнесе Уил. — Не знам друг език.

— А, английски! — извика ентусиазирано попът на собствения му език. — Скъпи момко! Добре дошъл в нашето село, нашето малко, килнато на една страна Холодное! Как се казваш и накъде си се запътил?

— Казвам се Уил и съм тръгнал на юг. Изгубих се и търся родителите си.

— Тогава трябва да влезеш вътре, да се почерпим — заяви попът и обви раменете му с тежката си ръка, тласкайки го към прага на къщата.

Демонът врана проявяваше жив интерес към Балтамос. Но и ангелът не беше вчерашен — превърна се в мишка и пропълзя в джоба на Уил, сякаш се срамуваше.

Попът го въведе в стая, вмирисана на тютюнев дим. На една маса съскаше самовар от ковано желязо.

— Как каза, че ти е името? — попита домакинът.

— Уил Пари. А вие не ми казахте как да се обръщам към вас.

— Отец Семьон — представи се свещеникът и го погали по ръката, докато го водеше към стола. — Служител съм на Светата църква. Малкото ми име е Семьон, а баща ми беше Борис, така че аз съм Семьон Борисович. А твоят баща как се казва?

— Джон Пари.

— Джон значи Иван. Така че ти си Уил Иванович, а аз съм отец Семьон Борисович. Откъде идеш, Уил Иванович, и накъде си тръгнал?

— Изгубих се. Пътувах със семейството си на юг. Баща ми е военен, изследваше Арктика, а после стана нещо и се изгубихме. Отивам на юг, защото знам, че трябваше да тръгнем нататък.

Попът разпери ръце.

— Военен? Изследовател от Англия? От векове по калните улици на Холодное не е минавал толкова интересен човек, но настанаха такива времена, че може да се появи още утре! Ти самият си добре дошъл тук, Уил Иванович. Трябва да пренощуваш у дома. Ще хапнем, ще си поговорим. Лидия Александровна! — викна той.

В стаята безмълвно изникна застаряваща жена. Отец Семьон й каза нещо на руски. Жената кимна, взе една чаша и я напълни с чай от самовара, после я подаде на Уил заедно с чинийка сладко и сребърна лъжичка.

— Благодаря — каза момчето.

— Конфитюрът е за подслаждане на чая — обясни попът. — Лидия Александровна го прави от боровинки.

След подслаждането чаят стана по-скоро кисело-горчив, но Уил го изпи. Попът се беше навел към него и го оглеждаше, опипваше ръцете му да види дали се е стоплил, галеше коляното му. С надеждата да го разсее Уил попита защо къщите в селото са наклонени на една страна.

— Земята се разтърси — обясни отецът. — Всичко това е предречено в Апокалипсиса на свети Йоан. Реките ще потекат обратно… Голямата река наблизо течеше на север, към Арктическия океан. Хиляди години е текла на север от планините на Централна Азия, още, откакто Отецът наш небесен сътворил земята. Но когато земята се разтърси и дойдоха мъглите и наводненията, всичко се промени и тогава голямата река потече на юг за седмица и повече, докато отново смени посоката си на север. Светът се е преобърнал с главата надолу. Ти къде беше по време на земетресението?

— Далеч оттук. Не знаех какво става. Когато мъглата се вдигна, семейството ми го нямаше. И сега не знам къде съм. Вие ми казахте името на селото, но къде се намира то? В коя част на света?

— Подай ми оная, голямата книга на долната полица — каза Семьон Борисович. — Ще ти покажа.

Попът придърпа стола си по-близо до масата и наплюнчи пръсти, преди да разлисти големия атлас.

— Ето тук — посочи той с мръсния си нокът една точка в Централен Сибир, далеч на изток от Урал. Близката река наистина извираше от северните части на Тибет и стигаше до Арктическия океан. Уил се вгледа внимателно в Хималаите, но не откри нищо подобно на онова, което Барух му беше нарисувал.

Семьон Борисович не млъкваше, разпитваше Уил за подробности от живота му, за семейството и дома му, и Уил, изпечен лъжец, отговаряше удовлетворително. По някое време икономката поднесе супа от цвекло и черен хляб и след дългата молитва, която попът прочете, двамата се заеха с яденето.

— Е, Уил Иванович, какво ще правим днес? — попита Семьон Борисович. — Карти ли ще играем, или предпочиташ ди си говорим?

Той наля още една чаша чай от самовара и Уил колебливо я пое.

— Не играя карти — отвърна момчето, — пък и нямам търпение да продължа пътя си. Ако, да кажем, стигна до реката, дали ще мога да се кача на някой параход, който плава на юг?

Едрото лице на попа помръкна. Той се прекръсти с едва забележимо движение.

— В града има вълнения. Сестрата на Лидия Александровна живее там. Тя й казала, че на пристанището имало цял кораб с мечки, които отивали на юг. Бронирани мечки. Идват от Арктика. Ти като беше на север, видя ли бронирани мечки?

Попът беше станал подозрителен и Балтамос прошепна на ухото на момчето:

— Внимавай!

Уил много добре знаеше на какво дължи това предупреждение при споменаването на мечките сърцето му беше започнало да бие лудо и трябваше да се овладее.

— Бяхме далеч от Свалбард, пък и мечките бяха заети със собствените си работи — спокойно отвърна той.

— Да, и аз така чух — кимна попът, за негово огромно облекчение. — Но сега напускали родните си места и тръгвали на юг. Имали кораб, но хората от града не им давали гориво. Страх ги е от мечките. И така е редно — те са деца на дявола. Всичко, което иде от север, е от дявола. Също като вещиците — щерки на злото са те! Църквата е трябвало да ги изтреби до крак още преди много години. Гледай да си нямаш работа с тях, Уил Иванович, чуваш ли! Знаеш ли какво ще направят, когато пораснеш? Ще се опитат да те съблазнят. Ще използват всички изкушения, които са им достъпни — плътта си, нежната си кожа, сладкия си глас, за да ти вземат семето. Знаеш какво искам да кажа. Ще те пресушат, ще те оставят празен! Ще ти отнемат бъдещето, децата, които трябва да имаш, ще те оставят без нищо! Трябва да бъдат изтребени, всичките до една!

Попът посегна към полицата и свали бутилка и две малки чашки.

— Ще ти предложа да пийнем по нещо, Уил Иванович. Ти си млад, така че една-две чашки ти стигат. Но понеже растеш, трябва да научиш някои неща, например вкуса на водката. Лидия Александровна миналата година набра доста плод, а аз го дестилирах и ето резултата. Тази бутилка е единственото място, където отец Семьон се прегръща с Лидия Александровна!

Той се изсмя и отпуши бутилката, после напълни чашките до ръба. Тези приказки караха Уил да се притеснява ужасно. Какво да прави? Как да откаже водката, без да обиди домакина?

— Отче Семьон — каза той и се изправи, — бяхте много любезен и съжалявам, че не мога да остана повече, да опитам питието ви и да си поговорим, защото онова, което ми казвате, е много интересно. Но нали разбирате, притеснявам се за семейството си и нямам търпение да го намеря, затова ще трябва да тръгвам, колкото и да ми се иска да остана по-дълго.

Попът примлясна и се намръщи, но после размисли и сви рамене.

— Добре, щом трябва, тръгвай. Но преди това си изпий водката. Сега се изправи и пий на един дъх, като мен!

Той обърна чашката в гърлото си, преглътна водката наведнъж и се изправи, протягайки другата чаша на Уил. В мръсните му дебели пръсти чашката изглеждаше съвсем мъничка, но беше пълна до ръбовете с чист спирт. Уил усещаше тежката замайваща миризма, както и вонята на застаряла пот и храна от расото на домакина. Започна да му се гади.

— Пий, Уил Иванович! — извика попът с радушие, в което се долавяше и заплаха.

Уил вдигна чашата и без колебание изгълта на един дъх лютата изгаряща течност. Сега трябваше да направи всичко възможно да не му прилошее.

Чакаше го обаче още едно изпитание. Семьон Борисович се наведе към него от висотата на огромния си ръст и го хвана за раменете.

— Моето момче! — изрече той, после притвори очи и започна да реди някаква молитва или псалм.

От него лъхаше мощно на тютюн, алкохол и пот, а рошавата му брада подскачаше и гъделичкаше лицето на Уил. Момчето спря да диша.

Ръцете на попа обвиха раменете му. Семьон Борисович го прегърна силно и го целуна по двете бузи. Уил усети как Балтамос заби острите си ноктенца в рамото му и не помръдна. Главата му се маеше, стомахът му се преобръщаше, но той успя да запази самообладание и остана на мястото си.

Най-сетне изпитанието свърши. Попът го пусна и отстъпи крачка.

— Тръгвай, Уил Иванович! — каза той. — На добър път.

Уил взе раницата и плаща и си тръгна, опитвайки се да върви по права линия. След като излезе от къщата на свещеника, пое по пътя и скоро селото остана зад гърба му.

Беше вървял към два часа, когато гаденето попремина, за да отстъпи място на тъпа пулсираща болка в черепа. По някое време Балтамос го накара да спре и сложи хладните си длани върху челото и тила му. Болката поутихна, но Уил се зарече, че никога повече няма да пие водка.

Надвечер пътеката стана по-широка и излезе от тръстиките. Уил видя пред себе си града, а отвъд него се простираше водна шир, толкова необятна, че спокойно би могла да е море.

Дори от такова разстояние ясно се виждаше, че нещо не е наред. Над покривите се издигнаха облачета дим, а няколко секунди по-късно до слуха му долетя и тътен на оръдие.

— Балтамос — каза Уил, — ще трябва пак да се превърнеш в демон. Стой около мен и се оглеждай за опасност.

Той навлезе в покрайнините на бедното мръсно градче, чиито къщи бяха още по-опасно килнати от онези в селото, а наводнението беше оставило кални следи над човешки ръст по стените. Покрайнините бяха пусти, затова пък откъм реката долитаха викове, писъци и пушечни изстрели, които ставаха все по-отчетливи, докато момчето се приближаваше към пристанището.

Тук поне имаше хора — някои се бяха надвесили от прозорците на горните етажи, други надничаха предпазливо иззад ъглите към реката, където над покривите се подаваха високи кранове и върхове на мачти.

Стените на къщите се разтърсиха от нова експлозия и от един близък прозорец се разхвърчаха стъкла. Хората плахо се отдръпнаха и се заозъртаха отново. В опушения въздух се разнесоха нови крясъци.

Уил сви зад ъгъла и се озова в началото на улицата, извеждаща на пристанището. Когато димът и прахът се слегнаха, забеляза на известно разстояние от пристана ръждясал кораб, който се опитваше да се държи срещу течението, а на самия кей тълпа от хора с пушки и пистолети бяха наобиколили голямо оръдие, което в следващия миг гръмна. От гърлото му изскочи огън и след няколко секунди близо до кораба се чу мощен плясък.

Уил заслони очите си с ръка. На кораба се мяркаха някакви фигури и той разтърка невярващо очи, макар да знаеше какво може да очаква. Това не бяха хора, а огромни създания от метал или оковани в тежки брони. На кърмата на кораба внезапно разцъфна огромно огнено цвете и откъм пристана се надигна вик на уплаха. Пламъкът се понесе във въздуха, като пръскаше искри и дим, и се стовари със силен плясък недалеч от оръдието. Хората се развикаха и побегнаха, а някои хукнаха към водата, пламнали като факли, за да бъдат повлечени от силното течение.

Уил забеляза наблизо някакъв мъж с вид на учител и се обърна към него:

— Говорите ли английски?

— Да, да…

— Какво става?

— Мечките ни нападат и ние се опитваме да ги отблъснем, но е трудно, имаме само едно оръдие…

Огнехвъргачката на кораба избълва ново огнено кълбо и този път то се стовари още по-близо до оръдието. Трите силни взрива, които последваха секунди по-късно, показваха, че са улучени боеприпасите, и артилеристите се разбягаха, оставяйки оръдието с дулото надолу.

— О! — разочаровано възкликна мъжът. — Лоша работа, те не могат да стрелят…

Капитанът на кораба даде команда и се насочи към брега. Много от хората нададоха уплашени викове, особено когато на кърмата се разпука ново огнено цвете. Някои стреляха веднъж-дваж по посока на кораба и побегнаха. Ала този път изстрел от кораба не последва. Той се насочи към пристана с оглушително боботещи двигатели, като се опитваше да се пребори с течението.

Двама моряци (не мечки, а хора) скочиха на кея да привържат въжетата. Откъм човешката тълпа се разнесе възмутен ропот срещу предателите. Моряците не обърнаха внимание, а хукнаха да спуснат трапа.

Но когато понечиха да се качат на борда, откъм тълпата прозвуча изстрел и единият се строполи. Демонът му чайка изчезна като пламъка на угасена от вятъра свещ.

Това предизвика бурна ярост у мечките. Огнехвъргачката отново беше заредена и огнената лавина се устреми към покривите на къщите, където се пръсна сред водопад от искри. В горния край на трапа се появи мечок, по-огромен от всички останали, самото олицетворение на необузданата сила, и куршумите, които го обсипаха, отскачаха от бронята му, без да оставят драскотина.

— Защо нападат града? — обърна се Уил към съседа си.

— Искат гориво, но ние си нямаме вземане-даване с мечките. Щом са напуснали кралството си и са тръгнали да плават, кой може да каже какво ще направят утре? Затова трябва да им се противопоставим. Те са пирати, пирати и разбойници!

Огромният мечок се спускаше по трапа, а зад него се тълпяха още няколко, всичките толкова тежки, че корабът се наклони на една страна. Уил видя, че канонирите са се върнали при оръдието и го зареждат.

Тогава му хрумна нещо и той хукна към кея и се изправи в празното пространство между мечките и оръдието.

— Спрете! Спрете боя! Оставете ме да поговоря с тях!

Внезапно се възцари тишина. Всички застинаха, изумени от подобна нечувана лудост. Самият мечок, който беше готов да се втурне срещу канонирите, спря на място, но цялото му тяло трепереше от ярост. Острите му нокти се забиха в земята, а черните му очи горяха свирепо изпод шлема.

— Кой си ти? Какво искаш? — изрева той на английски. Беше чул думите на момчето.

Хората се спогледаха объркани. Онези, които разбираха езика, им преведоха.

— Ще се бия с теб на дуел — извика Уил — и ако те победя, ще се оттеглите!

Мечокът не помръдна. Колкото до хората, в мига, в който разбраха какво говори момчето, сред тълпата избухна подигравателен смях, чуха се подвиквания и подсвирквания. Но не задълго, защото Уил се обърна с лице към тях. Под ледения му поглед хората постепенно се смълчаха. Той усети треперенето на Балтамос, който беше кацнал на рамото му в облика на кос.

— Ако накарам мечока да се предаде — обърна се той към безмълвната тълпа, — вие се задължавате да им дадете гориво. Тогава те ще отплават и ще ви оставят на мира. Трябва да се съгласите, иначе ще ви унищожат.

Знаеше, че огромният мечок е само на няколко крачки зад него, но не се обърна. Остана с лице към жителите на града, които започнаха да се съвещават и да спорят разпалено.

— Хей, момче! — извика нечий глас след минута или две. — Накарай мечока да обещае!

Уил се обърна, преглътна мъчително и пое дълбоко дъх.

— Слушай, мечок! — извика. — Трябва да ми обещаеш. Ако те победя, няма повече да нападате гражданите. Ще си купите от тях гориво и ще продължите пътя си по живо, по здраво.

— Не става! — изрева мечокът. — Срам и позор ще бъде да се бия с теб! Ти си слаб като охлюв. Не мога да се бия с теб.

— Така е — съгласи се Уил. Сега цялото му внимание беше насочено към огромното свирепо същество пред него. — Няма да е честно. Ти си целият брониран, а аз нямам никакви доспехи. Пък и можеш да ми откъснеш главата с един замах на лапата. Тогава да играем честно. Дай ми част от доспехите си, която ти пожелаеш. Шлема си например. Тогава ще бъдем равностойни и няма да те е срам да влезеш в двубой с мен.

С ръмжене, в което се долавяше омраза, ярост и презрение, мечокът посегна и откачи с огромния си нокът веригата, придържаща шлема му.

Над кея се възцари гробна тишина. Никой не смееше да помръдне, да изрече дума. Всички усещаха, че става нещо, което никога не са виждали, но все още не разбираха какво е то. Единствените звуци бяха плисъкът на водата, която се удряше в подпорите на кея, боботенето на мотора и крясъкът на чайките. После се чу и силно дрънчене — мечокът хвърли шлема си в краката на момчето.

Уил остави раницата и се наведе да вземе шлема. Едва успя да го повдигне. Беше направен от едно-единствено парче метал, тъмен и нащърбен, с пролука за очите в горната част и тежка верига отдолу.

— Значи това е бронята ти — изрече Уил. — Честно да ти кажа, не ми изглежда много яка. Не знам дали мога да й се доверя. Я да видим…

Той извади ножа от раницата, опря острието в лицевата част на шлема и отряза късче от него, сякаш режеше масло.

— Така си и мислех!

С тези думи момчето отряза още едно парче, после трето, докато масивният шлем се превърна в купчина метални изрезки. Уил загреба шепа от тях и се изправи.

— Ето я твоята броня — заяви и пусна парчетата в краката си. Те издрънчаха. — А ето го и ножът ми. Твоят шлем не ми върши работа, така че ще трябва да се бия без него. Готов ли си? Мисля, че все пак сме равностойни. И аз мога да ти отрежа главата с един замах.

Гробна тишина. Черните очи на мечока горяха като въглени и Уил усети как по гърба му се стича струйка пот.

Мечокът поклати глава и отстъпи крачка.

— Прекалено силно оръжие — изръмжа той. — Не мога да се преборя с него. Ти спечели, момче.

Уил знаеше, че само след миг ще последват викове и възгласи, затова побърза да се обърне към тълпата.

— Сега трябва да изпълните вашата част от уговорката! — извика той. — Погрижете се за ранените и за поправката на сградите. И позволете на кораба да остане на пристана, докато зареди с гориво.

Знаеше, че ще са нужни минута-две за превод — достатъчно да уталожат вълнението на тълпата. Мечокът го наблюдаваше внимателно и разбираше по-добре от самия него какво е постигнал.

Уил пъхна ножа в раницата и отново погледна мечока. Ала погледът, който размениха, този път беше различен. Зад тях на палубата демонтираха огнехвъргачката. Откъм реката се приближиха и другите два кораба на мечките.

На брега няколко души се заеха да разчистват следите от битката, но повече бяха онези, които се стълпиха около Уил, за да погледнат това странно момче, надделяло над мечия водач. Време беше отново да изчезне от полезрението им и той приложи изпитаната магия, която толкова години беше отклонявала вниманието на околните от него и от майка му. Разбира се, това съвсем не беше магия, а определен род поведение. Той някак изведнъж притихна, погледът му стана безизразен, а движенията — вяли. Хората бързо изгубиха интерес към него, а не след дълго дори се почувстваха отегчени от това невзрачно дете, обърнаха му гръб и съвсем го забравиха.

Ала интересът на мечока не беше човешки. Той разбираше какво става и си даваше сметка, че се е сблъскал с още едно от изумителните качества на това момче. Когато се приближи и заговори, гласът му прокънтя по-дълбок и по-мощен от грохота на моторите.

— Как се казваш? — попита той.

— Уил Пари. Можеш ли да си направиш друг шлем?

— Да. Какво търсиш?

— Вие сте тръгнали на юг. Искам да дойда с вас. Тръгнал съм към планините, а това е най-бързият път. Ще ме вземете ли?

— Да. Искам да видя ножа.

— Ще го покажа само на онзи, комуто вярвам. Има един мечок, за когото съм чул, че може да му се има доверие. Той е крал на мечките и добър приятел на едно момиче, което съм тръгнал да търся в планините. Казва се Лира Златоуста. А мечокът е Йорек Бирнисон.

— Аз съм Йорек Бирнисон — каза мечокът.

— Знаех си — кимна Уил.

От кораба товареха горивото. Вагонетките се обръщаха и въглищата се изсипваха с грохот в трюма, а над тях се издигаше черен облак прах. Незабелязан от гражданите, които метяха стъклата или се пазаряха за цената на въглищата, Уил се изкачи по трапа след мечия крал и стъпи на борда.

9.

По реката

През съзнанието минава сянка, като облак слънцето обгърнал

Емили Дикинсън

— Дай да видя ножа — помоли Йорек Бирнисон. — Разбирам метала. Нищо, направено от желязо или стомана, не може да е загадка за една мечка. Но никога не съм виждал нож като твоя и ми се иска да го огледам по-отблизо.

Двамата стояха на палубата, озарена от топлите лъчи на залязващото слънце. Корабът бързо пореше водата срещу течението. На борда имаше достатъчно гориво и храна, която и Уил можеше да яде. Разговорът им беше второто запознаване с мечия крал — първото се състоя на пристанището.

Уил му подаде ножа с дръжката напред и мечокът го пое много внимателно. Палецът му беше разположен перпендикулярно на останалите пръсти, което му позволяваше да действа ловко като човек. Йорек повъртя ножа в ръце, поднесе го към очите си, огледа го на светлината, накрая опита острието — откъм стоманената страна — върху парче непотребно желязо.

— С това острие ми сряза шлема — каза той. — Другото е много странно. Не мога да кажа от какъв материал е, какво може да прави и как е изработено. Но искам да разбера. Откъде го имаш?

Уил му разказа в общи линии какво точно се е случило, като пропусна само онова, което засягаше единствено него — майка му, убития от него мъж, баща му.

— Бил си се за ножа и си изгубил два пръста? — учуди се мечокът. — Покажи ми раната.

Уил протегна ръка. Благодарение на мехлема на баща му раните заздравяваха добре, но повърхността им все още беше много нежна. Мечокът ги подуши.

— Кървав мъх — установи той. — И още нещо, което не мога да определя. Кой ти го даде?

— Човекът, който ми каза какво да правя с ножа. Той умря. Държеше този мехлем в рогова кутийка. Вещиците се опитаха да ме лекуват с магия, но не се получи, а мехлемът свърши работа.

— И какво трябва да правиш с ножа? — попита Йорек Бирнисон, като му подаде оръжието.

— Да воювам с него на страната на лорд Азриел — отвърна Уил. Но най-напред трябва да спася Лира Златоуста.

— Ние ще ти помогнем — каза мечокът и сърцето на Уил подскочи от радост.

През следващите няколко дни Уил разбра кое е накарало мечките да поемат към Централна Азия, толкова далеч от родните земи.

След катастрофата, отворила пролука между двата свята, арктическият лед започнал да се топи, а в морето се появили непознати течения. Мечките живеели сред ледовете и зависели от животните, обитаващи студените води. Те разбрали, че ако останат в родината си, скоро ще започнат да гладуват. И като здравомислещи същества решили да не чакат глада. Трябвало да се преселят някъде, където има в изобилие лед и сняг — във високите планини, чиито върхове опират в небето. Трябвало да пропътуват половината свят, но планините били там — вечни, непоклатими, потънали в сняг. От океански мечки щели да се превърнат в планински, докато всичко отново се върне на мястото си.

— Значи няма да воювате? — попита Уил.

— Старите ни врагове изчезнаха заедно с тюлените и моржовете. Ако срещнем нови, ще знаем как да се бием с тях.

— Мислех, че се задава голяма война, от която никой не може да остане настрана. Вие на чия страна бихте застанали, ако се стигне дотам?

— На онази, която ще е добра за мечките. Как иначе? Но има няколко души, на които държа, без да са мечки. Единият беше въздухоплавател и летеше с балон. Той е мъртъв. Другите са Серафина Пекала и Лира Златоуста. Затова на първо място ще направя онова, което е добро за мечките, после за детето и за вещицата и накрая за моя мъртъв приятел Лий Скорзби, който трябва да бъде отмъстен. И ще ти помогна да отървеш Лира от онази ужасна жена Колтър.

После разказа как заедно с няколко от поданиците си доплавал до устието на реката, платил в злато за кораба и наел екипажа, как се възползвали от топенето на арктическия лед, за да навлязат навътре в сушата заедно с обърналите посоката си води. И тъй като реката извирала от същите планини, към които се били упътили, засега всичко вървяло по план.

Така минаваше времето.

През деня Уил дремеше на палубата, почиваше, събираше сили, защото се чувстваше уморен до мозъка на костите си. Гледаше как пейзажът постепенно се мени и обширната степ отстъпва място на ниски тревисти хълмове, после на по-високи възвишения. От време на време навлизаха в проломи и подминаваха водопади, но корабът напредваше бързо и уверено на юг.

Той разговаряше с капитана и моряците, но само от любезност. Липсваше му лекотата, с която Лира намираше общ език със съвсем непознати хора, и трудно измисляше теми за разговор, пък и екипажът не се интересуваше кой знае колко от него. За хората превозването на пътниците беше просто работа и когато я свършеха, щяха да си тръгнат, без да се обърнат повече. Освен това не харесваха особено мечките, независимо от златото им. Уил беше чужденец и от него се искаше да си плаща за храната, нататък можеше да прави каквото намери за добре. А и този негов странен демон — беше като демоните на вещиците. Ту го имаше, ту изчезваше нанякъде. Като всички моряци и тези бяха доста суеверни и предпочитаха да стоят по-далеч от него.

Балтамос от своя страна беше по-тих от водата. Понякога мъката го налягаше с непреодолима сила и тогава напускаше кораба и политаше сред облаците, търсейки лъч светлина или случаен полъх на вятъра, блясък на звезда или познато въздушно течение, които да му напомнят за преживяното с Барух. Когато заговореше, то бе само за да съобщи на Уил колко път са изминали и колко остава до долината с пещерата. Може би си мислеше, че момчето не му съчувства истински, макар че ако търсеше състрадание, щеше да получи достатъчно. С всеки изминал ден ангелът ставаше все по-официален и скован, макар и без някогашния сарказъм. Поне това свое обещание успяваше да сдържи.

Колкото до Йорек, той беше обсебен от ножа. Гледаше го с часове, изпробваше и двете острия, огъваше го, поднасяше го към светлината, опитваше вкуса му с език, душеше го и дори се вслушваше в свистенето на въздуха, докато го размахваше. Уил не се боеше за ножа, защото знаеше, че Йорек е майстор от най-висока класа, не се боеше и за Йорек, който пипаше изумително деликатно с огромните си лапи.

Най-накрая мечокът реши да сподели наученото.

— Онова, другото острие. То служи за нещо, за което не си ми казал. Какво е то и как го правиш?

— Не мога да ти покажа сега, защото корабът се движи, но като спрем, ще видиш.

— Мога да мисля за него — каза мечокът, — но не и да го разбера. Никога не съм виждал нещо толкова странно.

Той подаде ножа на Уил и го изгледа продължително с непроницаемите си черни очи. Поглед, от който го побиха тръпки.

Реката беше променила цвета си — придошлите води се връщаха обратно. Уил беше забелязал, че земетресенията са се отразили различно на местата, през които минаваха. Виждаше потънали до покривите села и стотици хора, останали без подслон, които се опитваха да спасят, каквото могат с лодките и канутата си. Изглежда имаше и леко хлътване на земята точно в този район, защото реката ставаше по-широка и по-бавна, а капитанът не успяваше да открие познатите ориентири сред мътните води. Въздухът беше по-горещ и слънцето се издигаше по-високо в небето. За да се охладят, някои от мечките плуваха редом с кораба, вкусвайки родните си води в тази чужда земя.

По някое време реката отново се стесни и стана по-дълбока. Скоро се появиха очертанията на огромното централно-азиатско плато. Един ден Уил видя на хоризонта бяла ивица, която постепенно се уголеми и се раздели на множество върхове и хребети. Беше толкова висока, че му се струваше съвсем близо, една на няколко мили разстояние, но това беше зрителна измама. Просто планината беше огромна и с всеки изминал час се издигаше все по необятна и страховита.

Повечето мечки никога не бяха виждали нищо, освен скалите на родния си Свалбард, и с мълчаливо изумление се вглеждаха в острите зъбери и далечните грамади.

— Какво ще ловуваме тук, Йорек Бирнисон? — попита един мечок. — Има ли тюлени? От какво ще живеем?

— Има сняг и лед — отвърна мечият крал. — Ще ни хареса. Освен това дивите зверове не са малко. Животът ни ще се промени за известно време. Но ще оцелеем, а когато всичко си дойде на мястото и Арктика отново замръзне, ще сме живи, за да се върнем и да си потърсим правата. Ако бяхме останали там, щяхме да измрем от глад. Приготви се да се сблъскаш с нови и необичайни неща, народе мой.

Дойде мигът, в който корабът не можеше да продължи пътя си, защото реката се стесняваше и ставаше все по-плитка. Спряха в една залята от водата долина, която би трябвало да е покрита с трева и планински цветя. Тук реката правеше голям завой. Капитанът заяви, че долината не е езеро и не смее да продължи нататък, защото няма достатъчно дълбочина, въпреки придошлите от север води.

Пуснаха котва край една голяма издадена скала, която образуваше нещо като естествен пристан, и започнаха разтоварването.

— Къде сме? — попита Уил капитана, който говореше криво-ляво английски.

Човекът измъкна опърпана карта и посочи с лулата си.

— Този долина тук. Вземи и върви.

— Благодаря — каза Уил. Поколеба се дали да му предложи пари, но капитанът вече се беше обърнал с гръб, за да наблюдава разтоварването.

Не след дълго всичките трийсетина мечки заедно с доспехите бяха слезли на тесния бряг. Капитанът даде команда и корабът се обърна тромаво срещу течението, насочвайки се към средата на реката. Звукът на корабната сирена огласи долината и отекна в околните скали.

Уил седна на камъка и се загледа в картата. Ако описанието на ангела беше вярно, тогава долината, която търсеше, се намираше на югоизток и най-удобният път минаваше през прохода, означен като Сунгчен.

— Мечки, запомнете това място — обърна се Йорек Бирнисон към поданиците си. — Когато дойде време да се връщаме в Арктика, ще се съберем тук. Сега вървете — ловувайте, хранете се и живейте. Не воювайте. Не сме дошли тук да воюваме. Ако се зададе война, аз ще ви повикам.

Мечките живееха в уединение и се събираха само във времена на война или други важни събития. Сега, когато бяха стигнали границата на снеговете, нямаха търпение да останат сами, за да изследват новите си владения.

— Хайде, Уил — подкани Йорек Бирнисон. — Да вървим да търсим Лира.

Момчето вдигна раницата си и тръгна с мечия крал.

Отначало се вървеше лесно. Слънцето беше силно, но боровете и рододендроните им пазеха сянка, а въздухът беше свеж и прозрачен. Земята беше камениста, но камъните бяха обрасли с мъх и покрити с борови иглички, а склоновете не бяха особено стръмни. Уил установи, че ходенето му доставя удоволствие. Дните, прекарани на кораба, и принудителната почивка бяха укрепили силите му. Когато се срещнаха с Йорек, беше уморен до смърт. Той не го съзнаваше, но мечокът го беше разбрал.

След като останаха сами, Уил показа на Йорек какво може да прави другото острие на ножа. Отвори прозорец към гъста тропическа джунгла, в която се издигаха пари и трополяха капки влага, а изпаренията бяха наситени с тежък аромат, който изпълни чистия планински въздух. Йорек гледаше в захлас. Докосна с лапа ръба на прозореца, подуши и мълчаливо прекрачи отвъд. Крясъците на маймуните, птичите гласове и крякането на жабите заедно с трополенето на капките влага звучаха оглушително в ушите на Уил, който го чакаше от другата страна.

Йорек се върна и мълчаливо проследи движенията на Уил, който затвори прозореца, после поиска ножа и го гледа толкова дълго и внимателно, че момчето се уплаши да не си избоде очите. Когато му връщаше ножа, мечокът изрече само:

— Прав бях. Не бих могъл да се преборя с това.

Продължиха пътя си, почти, без да разговарят, което беше добре и за двамата. Йорек улови газела и изяде по-голямата чист, но остави най-крехкото месо на Уил. По някое време стигнаха до някакво селце. Мечокът остана да чака в гората, а момчето се спазари да му продадат срещу една от златните монети пита корав хляб и малко сушени плодове, както и ботуши от кожа на як и овче кожухче — нощите бяха доста студени.

Получиха и полезни сведения за долината с дъгите. Балтамос беше приел облика на сврака — също като демона на човека, с когото Уил говореше. С негова помощ двамата се разбраха прилично и напътствията на мъжа прозвучаха напълно смислено и ясно.

Имаха три дни път дотам. Какво пък, не им оставаше друго, освен да вървят.

Ала не бяха единствените.

Частите на лорд Азриел — гироптерите и цистерната, бяха стигнали до пролуката между световете над Свалбард. Още имаха много път, но летяха през цялото време, като спираха само за да заредят с гориво. Командирът им, крал Огунве, се свързваше с базалтовата крепост два пъти на ден. На борда на гироптера, му имаше магнитен резонатор и с негова помощ той научаваше всички вести така бързо, както и самият лорд Азриел.

Новините бяха обезпокоителни. Лейди Салмакия беше подслушала представителите на двете враждуващи крила на Църквата — Дисциплинарния съд на Консисторията и Обществото на Светия дух, които се бяха споразумели да загърбят разногласията си и да обединят знанията си в името на общата цел. Обществото имаше по-бърз и по-опитен алетиометрист от Фра Павел и благодарение на него Съдът на Консисторията вече знаеше къде точно се намира Лира. Нещо повече, известно му беше, че лорд Азриел е изпратил спасителна група. Без да губи време, Съдът прати нататък ескадрила цепелини, а батальон от швейцарската гвардия чакаше в готовност близо до Женевското езеро.

Така всяка от страните знаеше, че противникът също се опитва да се добере до планинската пещера. И всички съзнаваха, че онзи, който стигне пръв, ще има предимство. Гироптерите на лорд Азриел бяха по-бързи от цепелините на Дисциплинарния съд, затова пък имаха повече път дотам, а и цистерната ги забавяше.

Имаше и още нещо — онзи, който пръв стигнеше до Лира, после трябваше да си пробива път, като влезе в сблъсък с противника. За Съда на Консисторията щеше да е по-лесно, защото той не си поставяше задачата да измъкне Лира невредима. Неговите войници бързаха нататък, за да я убият.

Цепелинът, с който пътуваше Председателят на Съда на Консисторията, возеше и други пътници, за чието съществуване никой не подозираше. Кавалерът Тиалис беше получил съобщение по магнитния резонатор, с което му нареждаха той и лейди Салмакия да се промъкнат незабелязано на борда. При пристигането на цепелина в долината двамата трябваше да тръгнат напред и да се придвижат сами до пещерата, за да защитават Лира с всички средства, докато пристигнат спасителните сили на крал Огунве. Над всичко трябваше да стои нейната сигурност.

Качването на борда на цепелина беше твърде рисковано за двамата шпиони, още повече че се налагаше да носят и оборудването си. Освен магнитния резонатор трябваше да качат и две ларви на насекоми и да се запасят с храна за тях. Когато се излюпеха, насекомите щяха да приличат на водни кончета, но нито в света на Уил, нито тук бяха виждали нещо подобно на тях. Най-напред те бяха много по-големи от тукашните водни кончета. Жилоногите ги отглеждаха с много грижа и насекомите на всеки клан се отличаваха от другите. Кланът на кавалера Тиалис развъждаше силни кончета на червени и жълти ивици с неутолим апетит, докато питомецът на лейди Салмакия щеше да бъде по-тънък и строен, с електриково-синьо тяло и способността да свети нощем.

Всеки шпионин разполагаше с няколко такива ларви, които с помощта на грижливо премерено хранене с масло и мед можеха да пребивават в летаргия за неограничено време или да бъдат подложени на ускорено съзряване. Тиалис и Салмакия имаха около тридесет и шест часа, в зависимост от скоростта на вятъра, за да помогнат на ларвите да се излюпят — горе-долу толкова щеше да продължи полетът, а те трябваше да са готови преди кацането на цепелина.

Кавалерът и вярната му сподвижничка си намериха удобно местенце зад една преградка и се скриха, докато чакаха да натоварят и заредят кораба с гориво. После моторите зареваха, разтърсвайки лекото съоръжение до основи, и цепелинът се издигна във въздуха.

Сънародниците им биха възприели като смъртна обида подобно сравнение, но жилоногите умееха да се спотайват като плъхове. От скривалището си Тиалис и Салмакия можеха да подслушат кажи-речи всичко. На всеки час те се свързваха по резонатора с лорд Роке, който летеше на гироптера на крал Огунве.

Ала имаше още нещо, за което нямаше да чуят нито дума на цепелина, защото Председателят не говореше за него — убиеца отец Гомес, който беше получил предварително опрощение на греховете. Ако Съдът на Консисторията не успееше, той щеше да довърши мисията. Никой не знаеше къде е отец Гомес и дори не подозираше за съществуването му, за да го проследи.

10.

Колелата

От морето се подига малко облаче, колкото човешка длан.

Трета книга Царства, 18:44

— Да — кимна червенокосото момиче в градината на изоставеното казино. — Видяхме я — и аз, и Паоло. Мина оттук преди няколко дни.

— А помните ли как изглеждаше? — попита отец Гомес.

— Беше й горещо — каза момчето. — Имаше пот по лицето.

— На колко години беше?

— Ами… — Момичето се замисли. — Четирийсет. Или петдесет. Не я видяхме отблизо. Може и на трийсет да е била. Но наистина й беше горещо и носеше голяма раница, по-голяма от твоята, ей такава…

Паоло я дръпна и прошепна нещо на ухото й, без да откъсва очи от свещеника. Слънцето грееше право в лицето му.

— Да, знам, Привиденията! — нетърпеливо го прекъсна момичето и се обърна към отец Гомес. — Тя изобщо не се боеше от Привиденията. Вървеше си през града и пет пари не даваше. Никога не съм виждала някой от големите да прави така. Все едно не знаеше за тях. Също като теб! — предизвикателно изрече малката.

— Има много неща, които не знам — кротко продума отец Гомес. Момчето дръпна сестричката си за ръкава и отново зашепна.

— Паоло мисли, че си тръгнал за ножа — стрилия го с поглед момичето.

Отец Гомес едва не подскочи. Помнеше какво беше казал Фра Павел пред Съда на Консисторията. Сигурно говореха за този нож!

— Стига да мога — рече той. — Ножът е оттук, нали?

— От Tope дели Анджели — кимна момичето и посочи четвъртитата каменна кула, която се издигаше над ръждивочервените покриви, трептяща в омарата на жаркия ден. — А момчето, което го открадна, уби брат ни Тулио. Привиденията го нападнаха. Ако си решил да убиеш това момче, хубаво ще направиш. Пък и момичето… Тя е лъжкиня и с нищо не е по-добра от него!

— И момиче ли е имало? — учуди се престорено свещеникът.

— Гадна лъжкиня! — плю червенокосото момиче. — За малко да ги убием, но тогава дойдоха някакви жени, летящи жени…

— Вещици! — допълни Паоло.

— Да, вещици, и не можехме да се бием с тях. Те ги отведоха онова момче и момичето, де. Не знам къде са отишли. А жената дойде след това. Помислихме си, че може и тя да има някакъв нож, да я пази от Привиденията. Ти също! — Момичето предизвикателно вирна брадичка.

— Аз нямам нож — увери я отец Гомес. — Но имам свята мисия. Може би тя ме пази от тези… Привидения.

— Може — съгласи се момичето. — Е, щом я търсиш, ще ти кажа. Тя тръгна на юг, към планините, не знам точно накъде. Но когото и да попиташ, ще ти каже, защото в Читагазе няма друга такава жена. Няма да ти е трудно да я откриеш.

— Благодаря, Анджелика — каза свещеникът. — Бог да ви благослови, деца мои.

Той нарами торбата си и закрачи доволен по пустите улици.

След три дни, прекарани в компанията на съществата двуколки, Мери Малоун вече знаеше доста повече за тях, а и те научиха немалко за нея.

Онази сутрин я откараха по базалтовия път до селото си, разположено на речния бряг. Пътуването беше неудобно — нямаше за какво да се хване, а и гърбът на съществото беше корав. Препускаха със скорост, която я хвърляше в трепет, но в трополенето на колелата и стремителния им бяг имаше нещо опияняващо.

Докато стигнат до селото, тя успя да си изясни някои неща от анатомията им. Също като при тревопасните скелетът им имаше ромбоидна форма, с по един крайник на всеки ъгъл. Изглежда някъде по пътя на еволюцията далечните им предци бяха развили тази форма и я бяха намерили удобна, както пълзящите твари от света на Мери бяха развили гръбначен стълб.

Базалтовият път се спускаше полегато надолу, но по някое време склонът стана по-стръмен и съществата се затъркаляха по инерция. Те прибраха страничните си крака и се втурнаха надолу със скорост, от която дъхът на Мери секна. Трябваше обаче да признае, че съществото, което яздеше, нито веднъж не направи нищо, от което тя да се почувства застрашена. Ако имаше за какво да се хване, язденето дори би й харесало.

В подножието на хълма растеше още една горичка от същите грамадни дървета, а недалеч в равната тревиста низина се виеше широка река. По-нататък смътно блещукаше нещо, което би могло да е по-голяма водна площ, но нямаше време да го разгледа, защото съществата се устремиха към селото на брега на реката, а тя изгаряше от любопитство да го види.

Селцето се състоеше от двайсет-трийсет колиби с тръстикови покриви и стени от преплетени пръти и мазилка, разположени в неравен кръг. Наоколо сновяха и други същества двуколки — някои оправяха покривите, други издърпваха мрежа от реката, трети събираха съчки за огъня.

Значи имаха език, познаваха огъня и живееха в организирано общество. Мери с изненада установи, че е започнала да мисли за тях като за хора. Не бяха човешки същества, и въпреки това бяха хора.

При вида на новодошлите някои от жителите на селото вдигнаха глави и подвикнаха на останалите. Когато групата спря, Мери тромаво се изхлузи от седлото. Знаеше, че я чака жестока мускулна треска.

— Благодаря — обърна се тя към… Към какво всъщност? Коня си? Или двуколката? Нито едно от тези имена не се връзваше по никакъв начин с милото и дружелюбно създание, което я гледаше с блестящите си очи. И Мери реши — думата беше приятел.

Той вдигна хобот и повтори:

— Лагодая.

Това беше последвано отново от дружен смях.

Мери пое раницата си от другото създание (Лигодая! Лагодая!), слезе с останалите от каменната пътека и стъпи върху утъпканата земя на селото.

В този миг започна истинското й приобщаване.

През следващите дни Мери научи толкова много, че се чувстваше като дете, което за пръв път тръгва на училище. От своя страна хората двуколки като че бяха не по-малко изумени от нея. На първо място от ръцете й. Не можеха да им се нагледат. Опипваха с чувствителните си хоботи всяка ставичка, всяко кокалче и нокът, нежно ги огъваха и я гледаха с възторг как вдига раницата си, как поднася храната към устата си, чеше се, реши си косата и се мие.

На свой ред и тя опипваше хоботите им. Те бяха безкрайно гъвкави, дълги около лакът и по-широки в основата си, вероятно достатъчно силни, за да й строшат черепа. Двата наподобяващи пръсти израстъка на върха им можеха да бъдат изумително силни, но и деликатни. Изглежда тези създания умееха да настройват вътрешно тези израстъци от нежната мекота на кадифето до твърдостта на дървото. Ето защо дейностите, които можеха да извършват с тях, бяха твърде разнообразни — такива, при които трябваше да се пипа деликатно, например доенето на животните, и други, по-груби задачи, като кършенето на клони.

Лека-полека Мери разбра, че хоботите участват и в общуването. Едно движение на хобота можеше да промени значението на някой звук. Например думата, която звучеше горе-долу като „чих“, придружена от замах с хобота отляво надясно, означаваше вода, с леко изпит нагоре връх на хобота значеше дъжд, с наведен надолу връх беше тъга, а с леко потрепване наляво се тълкуваше като млада тревичка. Мери се опита да имитира тези движения с ръка. Когато съществата разбраха, че започва да говори с тях, възторгът им нямаше край.

Напредъкът стана очевиден, когато започнаха да разговарят (повече на техния език, макар че тя успя да ги научи на някои английски думи — те казваха с лекота благодаря, трева, дърво, небе и река и произнасяха правилно името й). Думата, с която наричаха себе си като народ, беше мулефа, но всеки отделен индивид беше залиф. Имаше известна разлика в начина, по който произнасяха залиф и залифа, но тя беше твърде тънка и се улавяше много трудно. Мери слушаше внимателно и записваше всичко, докато се оформи цял речник.

Ала преди да си позволи наистина да се приобщи към този симпатичен народ, тя още веднъж извади книгата и пръчиците и попита И-Дзин: „Трябва ли да стоя тук и да се занимавам с това, или да продължа пътя си и да търся?“

Отговорът гласеше: Стой спокойно, докато тревогата се разсее. Едва когато суматохата отмине, можеш да преследваш no-велики цели.

Следващият съвет беше: Както планината таи спокойствие в недрата си, така и мъдрият не позволява волята да блуждае отвъд възможностите му.

Едва ли можеше да бъде по-ясно. Тя събра пръчиците и затвори книгата и едва тогава забеляза, че няколко от съществата са я наобиколили и я наблюдават.

— Въпрос? Позволение? Любопитен — изрече едно от тях.

— Моля. Погледнете — отвърна тя.

Те много внимателно размърдаха хоботите си и започнаха да местят пръчиците и да разлистват книгата, подражавайки на движенията й. Едно от нещата, които ги изумяваха най-много, бяха двете й ръце — това, че можеше едновременно да държи книгата и да обръща страниците. Обичаха да я наблюдават как сплита пръсти или играе детската игра „Дай, бабо, огънче“, как прави същите движения с палците и показалците, с които Ама в света на Лира гонеше злите сили.

След като разгледаха пръчиците и книгата, съществата ги увиха в шала и ги прибраха в раницата й. Мери беше доволна и окуражена от посланието, дошло от древен Китай, защото то й подсказваше, че онова, което най-много й се иска да направи в този момент, е и най-правилното.

Ето защо с леко сърце се зае да изучава живота на мулефите.

Научи, че има два пола, които живеят в моногамни двойки. Поколението им имаше дълго детство — поне десет години, и растеше много бавно. Поне така разбра обясненията им. В селото имаше пет деца, едното почти пораснало, а останалите по-малки. Те все още не можеха да се справят с шушулките и затова трябваше да се придвижват като тревопасните на четири крака. При цялата им енергия и любопитство (любимо занимание им беше да „нападат“ Мери и после да бягат, да се катерят по дърветата, да плискат из водата и в този дух), те изглеждаха някак тромави и явно не в стихията си. Стремителността, силата и изяществото на възрастните бяха в пълен контраст с тяхната непохватност и Мери си представяше с какво нетърпение подрастващото дете очаква мига, в който ще може да използва колелата. Един ден стана свидетел как най-голямото крадешком се приближи до навеса, под който се пазеха шушулките, и промуши нокътя на предния си крак в отвора на една от тях. Ала когато се изправи, тутакси се сгромоляса и кракът му се заклещи в колелото. Шумът привлече вниманието на един от възрастните. Детето с писъци се мъчеше да се освободи и Мери не можа да не се разсмее при вида на разгневения родител и на провинилото се отроче, което все пак успя да се измъкне и да побегне в последния момент.

Ясно беше, че шушулките играят твърде важна роля в живота на малката общност. Скоро и Мери разбра колко са ценни.

Мулефите прекарваха много време в грижа за колелата си. С ловко движение те измъкваха нокътя си от отвора, вдигаха колелото и внимателно го оглеждаха, почистваха го и проверяваха за пукнатини. Нокътят беше невероятно як — рогова или костена шпора, разположена под прав ъгъл спрямо крака, и леко закривена, така че средната част оставаше в центъра на колелото и поемаше основната тежест. Веднъж Мери стана свидетел как една залифа разглеждаше отвора на колелото си, като го докосваше лекичко и вдигаше хобота си във въздуха, сякаш го пробваше на мирис.

Тя си спомни за маслото, което усети по пръстите си, докато разглеждаше първата шушулка. Сега поиска разрешение от залифата и огледа нокътя й. Повърхността му беше по-гладка и хлъзгава от всичко, което беше виждала някога в собствения си свят. Пръстите й просто не можеха да се задържат върху него. Нокътят като че беше пропит с това масло и докато наблюдаваше как жителите на селото изпробват и проверяват състоянието на колелата и ноктите си, започна да се чуди кое е първото — колелото или нокътят? Ездачът или дървото?

Разбира се, имаше и трети елемент — геологията. Съществата можеха да използват колела само в свят, в който има естествени пътища. Сигурно имаше някаква особеност в минералното съдържание на тази застинала лава, благодарение на която тя се виеше като лента из обширната савана и не се поддаваше на климатични влияния. Постепенно Мери започна да осъзнава как всичко тук е свързано помежду си, а мулефите бяха главното звено. Те знаеха местонахождението на всяко стадо тревопасни, на всяка група дървета, на всяка туфа сладка трева, познаваха всяко животно от стадото, всяко отделно дърво. Мислеха и се грижеха за тях. Веднъж видя как мулефите прочистиха едно стадо, като отделиха от него няколко животни и им строшиха вратовете с мощен удар на хоботите. Нищо не отиваше нахалост. Стиснали с хобот остри като бръснач парчета камък, мулефите одраха и изкормиха животните за броени минути, после започнаха умело да ги разфасоват, като сортираха поотделно вътрешностите, крехкото месо и по-жилавите части, отделяха мазнината и отстраняваха рогата и копитата. При това работеха така ловко, че Мери изпита истинско удоволствие да наблюдава тази добре свършена работа.

Не след дълго късове месо се сушаха на слънцето, други бяха посолени и увити в листа. Кожите бяха внимателно почистени от мазнината, която също щеше да се използва по-късно, и бяха потопени в ями с вода, в която беше поставена дъбова кора. Най-голямото дете си играеше с чифт рога и се правеше на тревопасно, а останалите се заливаха от смях. Тази вечер си устроиха истинско пиршество и Мери остана доволна от гощавката.

Мулефите знаеха къде може да се улови най-добрата риба и кога и на кое място да заложат мрежите. Мери искаше да бъде полезна и отиде при рибарите да им предложи помощта си. Те работеха по двама, докато връзваха възлите с хоботите си. Мери си помисли колко ли изумени ще бъдат от ловкостта на ръцете й, от това, че може сама да връзва възлите. Отначало се наслаждаваше на впечатлението, но постепенно осъзна, че между нея и останалите се е издигнала преграда. Изглежда всички хора бяха такива. Оттогава тя използваше при плетенето на мрежите само едната си ръка и работеше в двойка с една залифа, нейна добра приятелка — тя с пръсти, залифата с хобот.

Ала най-големи грижи мулефите полагаха за дърветата с кръглите шушулки.

В околността имаше пет или шест горички, за които групата се грижеше. Растяха и други, но с тях се занимаваха съседите им.

Всеки ден няколко души отиваха да проверят състоянието на дърветата и да съберат падналите шушулки. Беше ясно какво печелят от това. Но каква изгода имаха дърветата от тази симбиоза? Един ден тя разбра. Докато яздеше с групата, внезапно се чу силен трясък. Всички спряха и заобиколиха другаря си, чието колело се беше счупило. Всяка група си носеше резервни колела и возилото на залифа скоро беше поправено, а счупеното колело беше грижливо увито и откарано в селото.

Там го отвориха, извадиха семената — плоски бледи зърна колкото нокътя на Мери, и ги огледаха едно по едно. От обясненията им ставаше ясно, че шушулките имат нужда от непрекъснатото блъскане по твърдите пътища, за да се счупят — ако изобщо се счупят. Без грижата на мулефите дърветата щяха да измрат. Всеки вид зависеше от другия и маслото правеше тази връзка възможна. Това беше трудно за разбиране, но изглежда й казваха, че маслото е в центъра на техните чувства и усещания и че младите не притежават мъдростта на възрастните, защото не могат да използват колелата и така маслото не е в състояние да проникне в ноктите им.

Едва тогава Мери започна да разбира връзката между мулефите и въпроса, който я занимаваше през последните няколко години.

Ала преди да се заеме с изследването му (а разговорите с мулефите бяха дълги и сложни, защото те обичаха да обясняват и илюстрират казаното с десетки примери, сякаш, за да не остане нещо забравено или недоизказано), селото беше нападнато.

Мери първа видя нападателите, макар да не знаеше кои са и какво представляват.

Това се случи един ранен следобед, докато помагаше да поправят покрива на една колиба. Мулефите строяха къщите си на един етаж, защото бяха слаби в катеренето. Мери обаче се катереше с удоволствие и използваше и двете си ръце, за да реди тръстиката и да я връзва. След като веднъж й бяха показали техниката си, тя се справяше далеч по-бързо от тях.

Онзи следобед тя се беше облегнала на гредите на покрива, ловеше сноповете тръстика, които й хвърляха отдолу, и се наслаждаваше на приятния ветрец откъм реката, когато нещо бяло прикова погледа й.

Белееше някъде над далечното блещукащо петно, което според Мери беше море. Тя заслони очите си с ръка и видя платно, след него второ и трето, цяла флота. Бели платна, които изникнаха от маранята и тихо и грациозно се понесоха към устието на реката.

— Мери! — извика отдолу залифът. — Какво виждаш?

Тя не знаеше как е платно на техния език, затова каза:

— Висок, бял, много.

Залифът тутакси нададе тревожен вик. Всички наоколо спряха работата си и се завтекоха към центъра на солото, като викаха малките. Само след минута всички мулефи бяха готови за бягство.

— Мери! Мери! — повика я приятелката й Атал. — Ела! Туалапи! Туалапи!

Всичко стана толкова бързо, че Мери дори не успя да помръдне от мястото си. В това време белите платна вече бяха навлезли в реката и с лекота се придвижваха срещу течението. Мери беше впечатлена от дисциплината на моряците — всички се движеха и променяха курса с такава лекота и съгласуваност, че й приличаха на птиче ято. И бяха толкова красиви, тези изящни бели платна, които се накланяха, полюшваха се и се издуваха…

Бяха поне четиридесет на брой и плаваха срещу течението далеч по-бързо, отколкото й се струваше на пръв поглед. Тя обаче не видя живи същества на борда, а след известно време с изумление осъзна, че това не са никакви лодки. Бяха гигантски птици с разперени като платна крила, едното отпред, другото отзад.

Нямаше време да ги разглежда повече, защото те се приближиха до брега и започнаха да се измъкват от водата. Имаха лебедови шии и човки, дълги колкото ръката й. Крилата им надвишаваха двойно ръста й, а краката им бяха невероятно мощни. Нищо чудно, че се придвижваха така стремително по водата.

Тя хукна с все сила след мулефите, които не преставаха да я викат, докато се изнизваха в колона от селото по посока на пътя. Настигна ги точно навреме. Приятелката й Атал я чакаше и в мига, в който Мери се изкатери на гърба й, се понесе нагоре по хълма след другарите си.

Птиците, които не можеха да се движат така бързо по суша, скоро се отказаха от преследването и се насочиха към селото.

Те разбиха хранилищата и хамбарите и с дрезгави крясъци и гъргорене вдигаха огромните си хищни клюнове нагоре, за да преглътнат сушеното месо, зърното и сушените плодове. Всичко годно за ядене беше погълнато за по-малко от минута.

После туалапите откриха навеса, под който се пазеха колелата, и се опитаха да разбият с човките си яките шушулки, но това не им се удаде. Мери усети напрежението и тревогата на приятелите си, които наблюдаваха от ниския хълм как птиците удрят шушулка след шушулка в земята, тъпчат ги с крака и ги блъскат с клюнове, по нищо не се случи. По-лошото беше, когато туалапите изтикаха няколко от тях до реката и шушулките се понесоха надолу по течението към морето.

Тогава огромните снежнобели птици се заеха да разрушават всичко, което им се изпречеше пред погледа, с яростни удари на яките си човки и крака. Мулефите тихичко нареждаха.

— Аз помага — каза Мери. — Правим отново.

Ала злите създания още не бяха свършили. Вдигнали високо масивните си крила, те клекнаха сред руините и се освободиха от нечистотиите. Смрадта, носена от вятъра, стигна до върха на хълма. Сред строшените греди и разпиляната тръстика се издигаха купчинки зеленикаво-кафяв тор. Огромните птици тромаво и важно се заклатушкаха към водата и заплуваха надолу по течението.

Едва когато и последното бяло крило се изгуби в маранята, мулефите се осмелиха да се спуснат от хълма. Бяха изпълнени с гняв и мъка, но повече от всичко се тревожеха за шушулките.

От петнайсетте шушулки под навеса бяха останали само две. Останалите бяха изтикани до водата и не се виждаха никакви. Но на следващия завой на реката имаше пясъчна плитчина и на Мери й се стори, че съзира заседнало колело. За голяма изненада и притеснеше на мулефите тя смъкна дрехите си, нави около кръста си тънко въже и заплува нататък. Там се намериха цели пет от безценните колела. Тя ги наниза на въженцето през пролуките в средата и заплува тежко към брега, като ги влачеше след себе си.

Мулефите се чудеха как да й се отблагодарят. Те самите никога не влизаха във водата и хвърляха мрежите си само от брега, за да не намокрят краката и колелата си. Мери усети, че най-сетне е направила нещо полезно за приятелите си.

По-късно същата нощ, след като залъгаха глада си със сладки корени, те й казаха защо толкова се притесняват за колелата. Някога шушулките били в изобилие и тогава светът бил богат и пълен с живот, а мулефите живеели със своите дървета весело и безгрижно. Ала преди много години се случило нещо лошо. От света си отишло нещо безценно. И въпреки усилията, грижите и любовта на мулефите дърветата започнали да измират.

11.

Водните кончета

Истина, изречена, с умисъл зла, е по-лоша от всяка нарочна лъжа.

Уилям Блейк

Ама се качваше по пътеката към пещерата с торбичка с хляб и гърне мляко, и с тежки съмнения в сърцето. Имаше ли изобщо някакъв начин да стигне до спящото момиче? Тя се приближи до скалата, където жената й беше наредила да оставя храната. Сложи всичко на земята, но не си тръгна, а продължи още малко нагоре, подмина пещерата и гъстите рододендрони и се добра до мястото, където гората оредяваше и започваха дъгите.

Там двамата с демона й обичаха да си играят — изкатерваха се по издатините на скалите, заобикаляха малките бяло-зелени водопади и водовъртежите и минаваха през обагрените във всички цветове на дъгата ситни водни пръски, докато косата и клепачите й и неговото катериче кожухче се покриеха с дребни капчици. Целта беше да стигнеш догоре, без да си избършеш очите, напук на изкушението, и скоро слънчевата светлина се разделяше на червено, жълто, зелено, синьо и всички останали цветове между тях, но тя не биваше да посяга към очите си, иначе щеше да загуби играта.

Демонът й Куланг скочи на скалата в подножието на най-високо разположеното водопадче и Ама знаеше, че той ей сега ще се обърне, за да провери дали няма да се опита да избърше влагата от лицето си.

Той обаче не го направи, а спря като закован и се загледа напред.

Ама си избърса очите — слисването на демона й беше сложило край на играта. Тя направи крачка, за да надникне над върха на скалата — и застина. Над нея се извисяваше създание, каквото не беше виждала дотогава — мечка, но огромна и страшна, четири пъти по-голяма от кафявите мечки в гората, с козина като слонова кост, черен нос и очи и дълги като кинжали нокти. Само на крачка от нея. Тя виждаше всяко косъмче на главата й.

— Кой е там? — попита момчешки глас.

Ама не разбираше думите, но смисълът на въпроса беше достатъчно ясен.

След миг до мечката изникна и самото момче — на вид доста диво, със свиреп поглед и издадена долна челюст. А тази птица до него, дали беше демонът му или нещо друго? Толкова странна птица, не приличаше на никоя друга! Тя полетя към Куланг и заговори:

— Приятели. Няма да ви причиним зло.

Голямата бяла мечка не беше помръднала.

— Ела насам — каза момчето и отново демонът й преведе думите му.

Без да сваля от мечока поглед, изпълнен с благоговеен ужас, Ама се изкатери до водопада и застана смутено на скалата. Куланг се превърна в пеперуда и за миг кацна на бузата й, после изпърха до другия демон, който се беше настанил върху ръката на момчето.

— Уил — представи се момчето, посочвайки към гърдите си.

— Ама — отвърна тя.

Сега можеше да го разгледа по-добре и се уплаши от него почти толкова, колкото и от мечката. На ръката му видя ужасна рана два от пръстите му липсваха. Почти й призля.

Мечокът нагази в пенливия поток и легна във водата, сякаш да се разхлади. Демонът на момчето се вдигна във въздуха и заедно с Куланг полетя сред дъгите. Не след дълго двамата вече се разбираха добре.

И какво се оказа — че те търсят точно тази пещера със спящото момиче!

— Аз знам къде е тя! — извика Ама. — Държи я заспала една жена, която казва, че й е майка, но може ли една майка да е толкова жестока? Тя я кара да пие нещо, от което да спи непробудно, но аз имам билки, които могат да я събудят, само да се добера до нея!

Уил поклати глава и зачака Балтамос да преведе. Трябваше им повече от минута.

— Йорек! — викна той и мечокът се измъкна от потока, като се облизваше. Току-що беше погълнал една риба. — Йорек, това момиче казва, че знае къде е Лира. Ще отидем двамата да погледнем, а ти пази тук.

Йорек Бирнисон, застанал на четири крака в потока, кимна. Уил скри раницата си и запаса ножа, преди да се спусне под дъгите след Ама. Трябваше час по час да бърше очите си, за да види къде стъпва. Мъглата, която изпълваше въздуха, беше ледена.

Когато стигнаха подножието на скалите с водопадите, Ама му направи знак, че трябва да вървят предпазливо и да не вдигат шум. Той тръгна след нея надолу между покритите с мъх скали и напуканите дънери на боровете, където танцуваха яркозелени слънчеви зайчета и шушнеха милиони невидими насекоми. Докато слизаха, светлината продължаваше да ги следва, а над главите им високите дървета протягаха върхове към яркосиньото небе.

По някое време Ама спря. Уил се шмугна зад масивния ствол на един кедър и погледна нататък, накъдето му сочеше момичето. През гъстите листа и преплетени клони зърна издигащата се отдясно скала, а малко над нея…

— Госпожа Колтър! — прошепна той. Сърцето му биеше учестено. Жената изникна иззад скалата, изтръска гъстия сноп клонки, който държеше, и изтупа длани. Пода ли беше мела? Ръкавите й бяха навити, а косата й беше вързана с шалче. Уил никога не си бе представял, че може да изглежда като обикновена домакиня.

Но тогава трепна златист проблясък — появи се онази злобна маймунка и скочи на рамото на жената. Сякаш почувствали нещо нередно, двамата се огледаха и госпожа Колтър изведнъж изгуби вида си на домакиня.

Ама бързо зашепна, че се бои от демона маймунка, защото обичал да къса крилата на живи прилепи.

— Има ли още някой с нея? — попита Уил. — Войници или нещо такова?

Ама не знаеше. Никога не беше виждала войници, но хората говореха за някакви странни и зловещи мъже, които бродели из планината нощем, може би призраци… Ала в планините открай време имаше призраци, всеки го знаеше. Може пък да нямаха нищо общо с жената.

Какво пък, щом Лира беше в пещерата и госпожа Колтър не се отделяше от нея, вероятно щеше да се наложи Уил да им направи посещение.

— Какви са билките ти? — попита той. — И какво ще направиш, за да я събудиш?

Ама му обясни.

— А те къде са?

Момичето го увери, че са на сигурно място у дома й.

— Добре. Чакай тук и не се приближавай. Като я видиш, не казвай, че ме познаваш. Никога не си виждала нито мен, нито мечката. Кога пак ще й донесеш храна?

Демонът на Ама отвърна, че ще дойдат пак половин час преди залез.

— Донеси и лекарството — каза Уил. — Ще те чакам тук.

Тя боязливо го загледа как се отдалечава по пътеката. Сигурно не й беше повярвал за маймунката, иначе нямаше да върви така безгрижно към пещерата.

В действителност Уил беше притеснен. Сетивата му бяха изострени и долавяха бръмченето и на най-дребните насекоми, шумоленето на всяко листенце по дърветата, дори движението на облаците над главата му, макар да не откъсваше поглед от входа на пещерата.

— Балтамос — прошепна той и ангелът кацна на рамото му във вид на малко птиче с червени крила. — Стой близо до мен и наблюдавай маймунката.

— Тогава погледни надясно — лаконично го посъветва Балтамос. На входа на пещерата светлееше златисто петно, но с лице и очи, които не се откъсваха от тях. До него имаше двайсетина крачки, не повече. Уил спря като закован, а златистата маймунка обърна глава към пещерата и проговори нещо.

Момчето сложи ръка на дръжката на ножа и продължи.

Когато стигна входа на пещерата, жената го чакаше.

Тя седеше небрежно на платнения си стол с книга в скута и го наблюдаваше спокойно. Беше облечена в туристически дрехи със защитен цвят, но така добре скроени, че стояха като изляти на изящната й фигура. Беше закичила гърдите си с малко червено цветче, което засенчваше и най-елегантния скъпоценен камък. Косата й блестеше, тъмните й очи искряха, а слънчевите лъчи позлатяваха голите й крака.

Жената се усмихна. Уил едва не отвърна на усмивката й — толкова непривични бяха за него нежността и ласката в една женска усмивка. Това го смути.

— Ти си Уил — изрече тя с ниския си, опияняващ глас.

— Откъде знаете? — дрезгаво попита момчето.

— Лира повтаряше името ти насън.

— Къде е тя?

— На сигурно място.

— Искам да я видя.

— Добре, ела — съгласи се госпожа Колтър и се изправи, а книгата остави на стола.

За пръв път Уил погледна демона й. Козината му беше дълга и лъскава, сякаш всяко косъмче беше направено от чисто злато, а малкото му личице и ръцете бяха черни. Уил беше видял за последен път това лице разкривено от омраза вечерта, когато с Лира откраднаха алетиометъра от къщата на сър Чарлз в Оксфорд. Тогава маймунката се опита да впие зъби в ръката му, а той размахваше ножа и я отблъскваше назад, за да може да затвори прозореца и да ги остави в другия свят. Сега си помисли, че нищо на света не би го накарало да се обърне с гръб към тази маймунка.

Ала Балтамос в облика на птиче беше цял слух и зрение и Уил предпазливо престъпи прага на пещерата и тръгна след госпожа Колтър към малката фигурка, която лежеше в сянката.

Тя беше там, неговата скъпа приятелка, и спеше дълбоко. Колко мъничка изглеждаше! Изуми се колко нежна и крехка е в съня си тази фурия, която в реалния живот кипеше от сила и страст. Панталеймон във формата на пор се беше увил около врата й, а козината му лъщеше от пот. Мокра беше и косата на Лира, залепнала върху челото й.

Момчето коленичи до нея и отметна косата й. Лицето й пламтеше. С крайчеца на окото забеляза как златистата маймунка се снишава за скок и сложи ръка върху ножа. Ала госпожа Колтър едва забележимо поклати глава и демонът застина.

Уил незабелязано изучаваше разположението на пещерата, големината и формата на всяка скала, наклона на пода, точната височина на тавана над спящото момиче. Щеше да се наложи да се движи пипнешком из нея в мрака и нямаше друга възможност да я огледа.

— Ето, виждаш, че е в безопасност — каза госпожа Колтър.

— Защо я държите тук? И защо не й позволявате да се събуди?

— Хайде да поседнем.

Тя не се отпусна на стола, а седна с него на покритите с мъх камъни на входа на пещерата. Беше толкова мила, а в очите й се четеше такава дълбока мъдрост, че недоверието на Уил още повече се усили. Знаеше, че всяка нейна дума е лъжа, че всяко нейно движение крие заплаха, а усмивките й са измама. Какво пък, и той щеше на свой ред да я измами — щеше да се престори на безобиден. Беше лъгал успешно всички учители, всички полицаи, социални работници и съседи, които проявяваха интерес към него, в продължение на години. Цял живот се беше готвил за това.

„Ще се справя с теб“, помисли си.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита госпожа Колтър. — Аз също ще пия… Нищо няма да ти се случи. Погледни!

Тя разряза някакъв сбръчкан кафеникав плод и изстиска мътния сок в две чаши. Пийна от едната, а другата подаде на Уил, който също отпи и откри, че напитката е свежа и сладка.

— Как намери пътя дотук? — попита тя.

— Не беше трудно да ви проследя.

— То се вижда. Алетиометърът на Лира у теб ли е?

— Да — отвърна Уил и я остави да se чуди дали се е научил да го тълкува или не.

— Доколкото разбирам, и ножът е у теб.

— Сър Чарлз ви каза, нали?

— Сър Чарлз? А, да, разбира се. Карло. Да, той ми каза. Това ми звучи като приказка. Мога ли да го видя?

— Не, разбира се. Защо държите Лира тук?

— Защото я обичам. Аз съм й майка. Тя е в ужасна опасност и няма да позволя нещо да й се случи.

— Нова опасност?

— Ами…

Госпожа Колтър остави чашата си на земята и се приведе напред, така че косата й падна от двете страни на лицето. Когато се изправи и я прибра зад ушите с две ръце, Уил усети аромата на парфюм, примесен със свежото ухание на тялото й, и сърцето му заби учестено.

Дори и да забеляза реакцията му, жената с нищо не го показа, а продължи:

— Виж какво, Уил, не знам как си се запознал с дъщеря ми, не ми е известно какво знаеш и изобщо не съм сигурна, че мога да ти имам доверие. Но се уморих да лъжа. Ще ти кажа истината. Открих, че дъщеря ми е заплашена от същите тези хора, към които принадлежах и аз — от Църквата. Казано направо, мисля, че искат да я убият. Това ме изправи пред трудно решение — дали да се подчиня на Църквата, или да спася дъщеря си. Аз служех вярно на Църквата. Нямаше по-ревностен слуга от мен. Отдадох й живота си и й служех с цялата си душа. Но имах това дете… Вярно е, че не се грижех за нея, когато беше малка. Отнеха ми я и я дадоха на чужди хора за отглеждане. Може би, затова й е толкова трудно да ми вярва… Но тя растеше и опасността ставаше все по-осезаема. На три пъти се опитах да я спася. Наложи се да стана предателка и да я скрия на това затънтено място. Мислех си, че тук ще е в безопасност, но сега разбирам, че не ти е било трудно да ни проследиш. Това не може да не ме тревожи. Църквата също няма да закъснее. А те искат да я убият, Уил. За нищо на света не биха я оставили жива.

— Защо? Защо я мразят толкова?

— Заради онова, което според тях ще направи един ден. Не знам какво е то. Иска ми се да знаех, защото тогава щях да я опазя по-добре. Но съм убедена, че я мразят и че са абсолютно безмилостни.

Тя се наведе към него и заговори тихо и настойчиво:

— Защо ти казвам това, как мислиш? Дали мога да ти вярвам? Не знам, но нямам друг избор. Повече не мога да бягам, защото няма къде да отида. Щом си приятел на Лира, можеш да бъдеш и мой приятел. А аз имам нужда от приятели, от помощ. Сега всичко е против мен. Ако от Църквата ни открият, ще унищожат не само Лира, но и мен. Аз съм сама, Уил, сама с дъщеря си в тази пещера и всички сили от всички светове се опитват да ни открият. И изведнъж се появяваш ти, за да ми покажеш колко лесно може да стане това. Какво мислиш да правиш, Уил? Какво искаш?

— Защо я държите заспала? — попита момчето, като упорито отбягваше отговора.

— А какво ще стане, ако я оставя да се събуди? Тя веднага ще избяга. И няма да изкара и пет дни.

— Но защо не й го обясните и не я оставите сама да избере?

— Мислиш ли, че ще ме изслуша? И дори да ме изслуша, дали ще ми повярва? Тя ми няма доверие. Дъщеря ми ме мрази, Уил. Сигурно го знаеш. Презира ме. Аз… Не знам как да го кажа… Обичам я толкова много, че заради нея се отказах от всичко — от кариерата си, от щастието си, от положението и богатството си — от абсолютно всичко, за да се крия в тази пещера и да ям сух хляб и кисели плодове. Само за да запазя дъщеря си жива. И ако затова се наложи да я държа заспала и занапред, ще го направя. Трябва да запазя живота й! Майка ти не би ли направила същото за теб?

Уил усети как го залива вълна на ярост и изумление, че госпожа Колтър дръзва да използва майка му като аргумент. В следващия миг се потресе от мисълта, че майка му наистина не бе направила нищо, за да го защити. Тъкмо обратното, той я защитаваше. Нима госпожа Колтър обичаше Лира повече, отколкото Илейн Пари обичаше сина си? Не, това не беше честно! Майка му не беше добре.

Жената или не съзнаваше каква буря от чувства бушува в гърдите му, или беше умна като дявол. Красивите й очи бяха вперени кротко в Уил, който почервеня и започна да се върти неспокойно на мястото си. За миг приликата й с Лира стана зловеща, свръхестествена.

— Какво мислиш да правиш? — попита тя.

— Е, щом видях Лира — отвърна момчето — и се уверих, че е жива и здрава… Какво пък, точно това исках. Сега вече мога да отида при лорд Азриел и да му бъда полезен, както се очаква от мен.

Това като, че я свари неподготвена, но тя бързо се овладя.

— Искаш да кажеш… А аз си мислех, че може ди ми помогнеш — спокойно изрече, не умолително, а почти настойчиво. С ножа. Видях те какво направи в къщата на сър Чарлз. Можеш ди ни измъкнеш оттук, нали?

— Мисля да тръгвам — каза Уил и се изправи.

Тя му протегна ръка. Малко тъжна усмивка, леко повдигане на раменете и кимване, като към опитен противник, направил успешен ход на шахматната дъска — това изразяваше езикът на тялото й. Уил откри, че я харесва, защото беше смела и защото му приличаше на една по-сложна, по-богата и по-задълбочена Лира. Не можеше да не я харесва.

Той пое ръката й. Беше твърда, хладна и нежна. Госпожа Колтър се обърна към демона си, който през цялото време беше седял зад нея, и двамата размениха поглед, чието значение Уил не можа да разтълкува.

После отново насочи очи към него и се усмихна.

— Довиждане. Довиждане, Уил.

Момчето излезе от пещерата, без да се обърне назад, макар да усещаше погледа й. Ама не се виждаше никъде. Уил си тръгна по пътя, по който беше дошъл, и вървя по пътеката, докато до ушите му достигна шумът на водопада.

— Лъже! — заяви той половин час по-късно на Йорек. — Лъже, и още как! И ще продължи да лъже, дори и да знае, че така само влошава нещата, защото прекалено много обича лъжата и не може да спре.

— Какъв е планът ти? — попита мечокът, който се приличаше на слънце, легнал върху малка преспа сняг между скалите.

Уил крачеше напред-назад и се чудеше дали да не използва номера, с който си беше послужил в Хедингтън — с помощта на ножа да премине в друг свят, после да отиде на място, откъдето ще може да излезе право при Лира, да отвори прозорец и да я измъкне, след което отново да затвори прозореца. Беше толкова очевидно — тогава защо се колебаеше?

Балтамос можеше да отговори на този въпрос. Възвърнал ангелския си облик и проблясващ като омара на слънчевата светлина, той се обади:

— Глупаво беше да ходиш при нея. Сега единственото, което искаш, е да я видиш още веднъж.

Йорек изръмжа ниско и гърлено. В първия миг Уил си помисли, че това е предупреждение към Балтамос, но после осъзна, че е израз на съгласие. Досега двамата с ангела почти не се забелязваха — толкова различно беше съществуването им. Ала тук между тях цареше пълно единодушие, това беше ясно.

Уил се намръщи, но трябваше да признае, че имат право. Беше запленен от госпожа Колтър. Мислите му постоянно се връщаха към нея. Когато си мислеше за Лира, не можеше да не се запита колко ли ще прилича на майка си, когато порасне. Когато се сещаше за Църквата, всеки път се чудеше колко ли кардинали и свещеници е омагьосала тази жена. Когато мислеше за баща си, всеки път се питаше какво би изпитал той към нея — отвращение или възхищение. А когато си спомнеше за майка си…

Сърцето му се сви. Той се отдалечи от мечока и застана на една скала, от която се виждаше цялата долина. В чистия студен въздух се чуваше звън на секира, дрънчене на хлопка, шум на разлюлени клони. И най-малките пукнатини в снагата на планината се виждаха ясно, отчетливо се очертаваха и силуетите на кръжащите в небето лешояди.

Нямаше никакво съмнение. Балтамос беше прав — тази жена го беше омагьосала. Беше приятно и вълнуващо да си спомня за нейните красиви очи, за нежния й глас, за начина, по който ръцете й се вдигаха, за да приберат лъскавата коса…

С усилие се откъсна от тези мисли и в същия миг чу друг звук — далечен тътен. Обърна се нататък, за да определи откъде точно идва звукът. Грохотът идеше от север, откъдето бяха дошли и те с Йорек.

— Цепелини — прогърмя гласът на мечока.

Уил се стресна — не беше чул приближаването му. Йорек се изправи на задните си крака, два пъти по-висок от него, и се загледа в далечината.

— Колко са?

— Осем — отвърна мечокът и тогава и Уил ги видя — осем миниатюрни точици, подредени на една линия.

— Колко ли време ще им трябва да стигнат дотук?

— Малко след залез ще са тук.

— Значи няма да имаме много време, за да се възползваме от тъмнината. Жалко.

— Какво мислиш да правиш?

— Ще отворя прозорец и ще измъкна Лира през него в друг свят, после ще го затворя, преди майка й да ни е усетила. Онова момиче има билки, с които можем да я събудим, но не може да обясни какво точно се прави с тях, затова ще трябва да дойде с нас в пещерата. Никак не ми се иска да я излагаме на опасност. Ти също ще трябва да дойдеш и да отвлечеш по някакъв начин вниманието на госпожа Колтър.

Мечокът изръмжа и затвори очи. Уил се огледа за ангела и видя силуета му в ситните капчици на мъглата.

— Балтамос! — повика го той. — Връщам се в гората, ще търся удобно място за прозореца. Искам да ме пазиш и да ми кажеш, ако я видиш да идва — нея или демона й.

Балтамос кимна и вдигна крила да ги изтръска от влагата, после се издигна и полетя в студения чист въздух над долината, докато Уил търсеше свят, в който Лира щеше да е на сигурно място.

Сред скърцащите, бучащи рейки на челния цепелин водните кончета вече се излюпваха. Лейди Салмакия се наведе над пропукващия се пашкул на електриковосиньото конче, освободи влажните прозрачни криле и застана така, че лицето й да е първото, което ще се отпечата във фасетъчните очи, зашепна нежни думи на блестящото създание и отново и отново заповтаря името му, за да свикне то с него.

Само след няколко минути и кавалерът Тиалис щеше да направи същото. Но засега той седеше пред магнитния резонатор и вниманието му беше изцяло приковано върху уреда. Тиалис предаде:

До лорд Роке

На три, часа път сме от предполагаемото местоположение на долината. Съдът на Консисторията възнамерява да прати в пещерата отряд веднага след кацането.

Той ще бъде разделен на две части. Първата ще си проправи път до пещерата и ще убие детето, а главата му ще бъде доказателство, че задачата е изпълнена. Те ще се опитат да заловят и жената, но ако това се окаже невъзможно, ще убият и нея.

Втората част има заповед да залови момчето живо.

Останалите сили трябва да се заемат с гироптерите на крал Огунве. По техни пресмятания ескадрилата ще пристигне малко след цепелините. Съгласно вашите заповеди аз и лейди Салмакия след малко ще напуснем цепелина и ще полетим право към пещерата, за да се опитаме да защитим момичето и да задържим войниците, докато пристигне подкреплението.

Чакаме отговор.

Отговорът дойде дочти незабавно.

До кавалера Тиалис

Вследствие на вашия доклад има промяна в плана.

За да попречите на врага да убие детето, което би бил най-лошият възможен развой, вие и лейди Салмакия трябва да се споразумеете с момчето. Докато ножът е у него, силата е на негова страна, затова ако реши да отвори друг свят и да отведе момичето там, позволете му да го направи и го последвайте. Останете с тях каквото и да се случи.

Кавалерът Тиалис отговори:

До лорд Роке

Получих и разбрах заповедта ви. Тръгваме веднага.

Малкият шпионин затвори резонатора и бързо събра екипировката си.

— Тиалис — чу се шепот от тъмното, — излюпва се. Трябва да дойдеш веднага.

Той се втурна към подпорката, където кончето му идваше на бял свят, и нежно го освободи от разкъсания пашкул. Погали едрата му свирепа глава, вдигна тежките антени, все още мокри и накъдрени, и позволи на създанието да вдъхне миризмата на кожата му, докато свикне с него и му се покори изцяло.

Салмакия слагаше на кончето си сбруята, която носеше със себе си навсякъде — юзда от тънка като паяжина коприна, титанови стремена и седло от кожата на колибри. Всичко това беше почти безтегловно. Тиалис направи същото — нагласи сбруята и внимателно я затегна — кончето му щеше да я носи, докато е живо.

Той бързо метна багажа си на рамо и с рязко движение разряза промазаната тъкан на цепелина. До него приятелката му вече беше възседнала кончето си и сега излетя стремително през тясната цепнатина. Дългите нежни крила на съществото трепнаха, опиянението на полета тутакси го връхлетя и то се гмурна в бързия въздушен поток. Тиалис ги последва няколко секунди по-късно, възседнал не по-малко нетърпеливото си конче, което бързаше да изпревари сгъстяващия се мрак.

Двамата се издигнаха нагоре заедно с ледения вихър, поеха дълбоко дъх и се устремиха право към долината.

12.

Пробивът

Докато бягаше, очи обръщаше назад, а по петите му го следваше страхът.

Едмънд Спенсър

Когато падна мракът, работите стояха така. В елмазената си кула лорд Азриел крачеше нетърпеливо из стаята. Вниманието му беше приковано върху дребната фигурка до магнитния резонатор. Всички други съобщения можеха да чакат. Сега всяка негова мисъл беше насочена към новините, които достигаха до крепостта с помощта на малкото четвъртито парче камък под ярката светлина на лампата.

Крал Огунве седеше в кабината на гироптера си и трескаво съобразяваше как да разбие плановете на Дисциплинарния съд, за които току-що беше научил от жилоногите. Навигаторът драскаше някакви цифри на парче хартия, които подаваше на пилота. Сега скоростта беше решаваща — ако успееха да стигнат и да се приземят първи, това щеше да улесни задачата им. Гироптерите бяха по-бързи от цепелините, но имаха повече път до долината.

В цепелините на Съда на Консисторията войниците от швейцарската гвардия проверяваха екипировката си. Арбалетите им поразяваха смъртоносно противника на повече от петстотин метра разстояние, а всеки от стрелците можеше да зареди и да изстреля петнайсет стрели в минута. Спираловидният рогов стабилизатор придаваше въртеливо движение на стрелите и правеше оръжието по-точно от пушка. Освен това самострелите бяха тихи, а това наистина беше неоценимо предимство.

Госпожа Колтър лежеше будна до входа на пещерата. Златистата маймунка беше нервна и се мяташе наоколо — с падането на мрака прилепите бяха излетели и нямаше кого да измъчва. Сега обикаляше дебнешком в тъмното и размазваше с острия си черен пръст редките светулки, влетели случайно в пещерата.

Лира лежеше трескава и неспокойна, макар че беше дълбоко заспала, потопена в забрава от силната отвара, която майка й насила беше наляла в устата й само час преди това. Един сън я измъчваше вече от доста време и сега се беше върнал с нова сила. Тялото й се разтърсваше от тихи стонове на жал и ярост, на трескава решимост, и Панталеймон тихичко скърцаше със зъби, безсилен да й помогне.

Под разлюлените от вятъра борове на пътеката Уил и Ама се приближаваха към пещерата. Уил се опита да обясни какво възнамерява да направи, но демонът й не можеше да разбере нищо, а когато отвори прозорец, за да й покаже, тя едва не припадна от ужас. Уил трябваше да върви спокойно и да говори тихо, защото момичето отказа да му даде прашеца и дори да му каже как се използва. Накрая не му оставаше друго, освен да каже:

— Върви след мен, но много тихо. Надяваше се, че тя ще изпълни молбата му.

Йорек беше някъде наблизо, облечен в доспехите си, и чакаше войниците от цепелините, за да ги задържи и да даде достатъчно време на Уил. Никой от двамата не знаеше, че и силите на лорд Азриел са наблизо — вятърът от време на време донасяше до слуха на Йорек далечно бръмчене, но той познаваше само шума на цепелините и не можеше да си представи що за апарат бръмчи така.

Балтамос сигурно би могъл да му каже, но той не беше на себе си. Откакто откриха Лира, ангелът отново се беше затворил в мъката си — беше тих, разсеян и вял. Това затрудняваше разговора между Уил и Ама.

Когато спряха на пътеката, момчето вдигна глава нагоре и попита:

— Балтамос, тук ли си?

— Да — долетя безизразният глас на ангела.

— Моля те, остани с мен. Стой наблизо и ме предупреждавай за всяка опасност. Нужен си ми.

— Още не съм те изоставил! — сопна се ангелът. Това беше всичко, което Уил успя да изтръгне от него. Високо над главите им Тиалис и Салмакия се носеха сред бурните въздушни течения и се опитваха да различат мястото, където трябваше да е пещерата. Кончетата бяха послушни и умни, но студът ги сковаваше, а бурният вятър ги подмяташе като перушинки. Ездачите ги насочиха надолу към дърветата и там запрелитаха от клон на клон, докато се съвземат, а мракът около тях се сгъстяваше.

Уил и Ама се промъкнаха толкова близо до пещерата, колкото беше възможно, без обитателите й да ги забележат. До самата пътека растеше кичест храст и там той изряза прозореца.

Единственият свят, който успя да открие оттатък, беше гол и скалист, а над него в осеяното със звезди небе луната грееше ярко и осветяваше призрачнобялата земя, над която цареше безмълвие. Само шушненето и свиренето на насекомите нарушаваше тишината.

Ама го последва, като движеше бързо палците и показалците си, за да прогони дяволите, които сигурно обитаваха тази призрачна земя. Демонът й се ориентира по-бързо от нея, превърна се в гущер и чевръсто се покатери по най-близката скала.

Уил веднага забеляза проблема. Силната лунна светлина, която осветяваше бледите скали, щеше да блести като фенер, когато отвореше прозореца към пещерата на госпожа Колтър. Трябваше да го отвори бързо, да издърпа Лира и отново да го затвори. После можеха да я събудят в този свят, където щеше да е в безопасност.

Той спря на ярко осветения склон и се обърна към Ама:

— Трябва да бъдем много бързи и тихи. Никакъв шум, дори и шепот!

Колкото и да беше уплашена, тя го разбра. Пакетчето с праха беше в джоба й — беше го проверявала десетки пъти, а двамата с демона й толкова често бяха репетирали събуждането, че можеше да го направи и със затворени очи.

Двамата се изкачиха на върха на призрачнобялата скала. Уил внимателно прецени разстоянието и реши, че оттатък трябва да е вътрешността на пещерата.

Извади ножа и изряза възможно най-малкото прозорче, през което можеше да надникне.

Бързо се долепи до пролуката, за да не позволи на лунната светлина да проникне оттатък, и се огледа. Беше се ориентирал съвсем точно — малко по-нататък се виждаше входът на пещерата и тъмните силуети на околните скали, очертани на фона на нощното небе. Недалеч лежеше госпожа Колтър, очевидно заспала, а до нея беше златистата маймунка. Уил успя да види дори опашката на демона, която потупваше по спалния чувал.

Той смени ъгъла и не след дълго различи скалата, зад която спеше Лира. Момичето обаче не се виждаше. Дали не беше прекалено близо? Затвори прозореца и отвори нов на две-три крачки по-нататък.

Лира не беше там.

— Слушай — прошепна той на Ама, — жената я е преместила и не мога да я видя. Мисля да мина оттатък и да я потърся, после ще се върна. Ти остани тук, но стой настрана, за да не те порежа случайно, когато отварям прозореца. Ако нещо ми попречи и не се върна, иди и ме чакай до първия прозорец на пътеката.

— Трябва и двамата да отидем — възрази Ама. — Ти не знаеш как да я събудиш, а аз знам, освен това познавам пещерата по-добре от теб.

Лицето й беше изпълнено с решимост, устните й — упорито свити, юмруците — стиснати. Демонът й гущер ненадейно се сдоби с кожесто ветрило и бавно го разпери около врата си.

— Е, какво пък… — съгласи се Уил неохотно. — Но трябва да се промъкнем бързо и тихо, а ти ще правиш каквото ти кажа, ясно ли е?

Тя кимна и се потупа още веднъж по джоба, за да се увери, че лекарството е на мястото си.

Уил изряза малко прозорче ниско над земята, надникна през него и бързо го уголеми, после се шмугна на четири крака оттатък. Ама го последва и само след десет секунди прозорецът беше затворен.

Те се спотаиха зад един голям камък. Балтамос застина до тях в облика на птица. Трябваха им няколко секунди, докато свикнат с мрака след обляната в лунна светлина пустош на другия свят. Вътре в пещерата беше доста по-тъмно и по-шумно. Най-силно се чуваше шумът на вятъра, но имаше и още нещо. Отвън долиташе ревът на цепелин, при това не много отдалеч.

Стиснал ножа в ръка, Уил предпазливо се изправи и се огледа.

Ама последва примера му. Демонът й, превърнат в бухал, се озърташе зорко. Лира обаче не беше в тази част на пещерата.

Уил надникна иззад скалата и отправи поглед към входа, където госпожа Колтър и демонът й спяха дълбоко.

Сърцето му замря. Лира беше там, потънала в дълбок сън редом с госпожа Колтър. В тъмното очертанията им се сливаха. Нищо чудно, че не я беше забелязал веднага.

Уил докосна ръката на Ама и посочи нататък.

— Трябва да сме много внимателни — прошепна той.

Отвън ставаше нещо. Ревът на цепелините вече беше много по-силен от вятъра в дърветата, а през клоните проблясваха светлини. Колкото по-бързо измъкнеха Лира, толкова по-добре. А това означаваше да се доберат до нея, преди госпожа Колтър да се е събудила, да отворят прозорец и да я измъкнат навън.

Уил шепнешком обясни плана си на Ама. Тя кимна.

В мига, в който се надигна, за да хукне нататък, жената се събуди.

Тя се размърда и каза нещо на маймунката, която тутакси скочи на крака. Уил видя силуета й да се прокрадва към входа на пещерата, а после и госпожа Колтър седна и заслони очи срещу нахлуващата отвън светлина.

Уил стискаше здраво китката на Ама. Госпожа Колтър бързо се изправи. Беше облечена, пъргава и нащрек, сякаш изобщо не беше спала. Двамата с демона й се спотаиха на входа на пещерата, като се ослушваха внимателно. Светлините от цепелините се мятаха във всички посоки, моторите ревяха, мъжки гласове крещяха заповеди. Беше ясно, че трябва да се бърза.

Уил стисна ръката на Ама и хукна към Лира, приведен ниско, за да не се спъне в някой камък на пода.

Миг по-късно вече беше до Лира, която спеше дълбоко с увития около врата й Панталеймон. Вдигна ножа и заопипва с него въздуха. Само след секунда щеше да отвори прозореца и да измъкне момичето на сигурно място…

Нещо го накара да вдигне поглед. Над него се бе надвесила госпожа Колтър. Отблясъците от въздуха се отразяваха във влажните стени и озаряваха лицето й. За един кратък миг му се стори, че това не беше нейното лице, а чертите на майка му, която го гледаше с укор. Сърцето му се сви от жалост. Той натисна с ножа, по мисълта му не следваше пътя на острието. Със зловещо пращене кинжалът се строши на парчета, които се посипаха по пода.

Вече нямаше нож.

Пътят отвъд беше затворен.

— Събуди я! — извика той на Ама. — Бързо!

И се изправи, готов за бой. Най-напред щеше да удуши противната маймунка. Напрегна се, за да посрещне скока й. Усети, че още стиска дръжката на ножа. Е, поне можеше да го използва, за да нанася удари с него.

Ала нападение не последва. Госпожа Колтър се поотмести, колкото да се види пистолетът в ръката й. Лъч светлина падна върху двете момичета. Ама ръсеше от прашеца върху горната устна на Лира, изчакваше я да поеме дъх и използваше опашката на демона си като четчица, за да й помогне да вдиша билките.

Отвън шумът като че се промени — сега към рева на цепелина се прибавяше още нещо. Звучеше познато, също като бръмчене хеликоптер, после този шум се умножи, светлините станаха по-ярки и дърветата отвън се озариха в яркозелено.

Госпожа Колтър се обърна да погледне, но прекалено светкавично, за да успее Уил да скочи и да й отнеме пистолета. Колкото до демона маймуна, той не откъсваше от момчето немигащия си поглед, готов всеки миг да се нахвърли върху него.

Лира се раздвижи и проговори нещо. Уил се наведе над нея и стисна ръката й, а демонът на Ама лекичко разтърсваше Панталеймон, повдигаше главата му и тихичко му шепнеше нещо.

Отвън се чуха викове и право от небето падна човек, който се сгромоляса със зловещ трясък на не повече от пет метра от входа на пещерата. Госпожа Колтър не трепна, само го погледна спокойно и отново се обърна към Уил. Секунда по-късно някъде отгоре долетя пукот на пушка, последван от яростна престрелка. В небето избухнаха взривове, засъскаха пламъци, затрещя картечен огън.

Лира се мъчеше да се събуди, поемаше дълбоко дъх, въздишаше и стенеше, повдигаше се на лакът и пак падаше назад, а Панталеймон се протягаше, прозяваше се и се зъбеше на другия демон, но отслабналите мускули отказваха да му служат и той тромаво се поваляше на една страна.

В това време Уил трескаво търсеше по пода на пещерата парчетата от счупения нож. Нямаше време да мисли как се е случило, нито дали може да се поправи. Той беше Пазител на кинжала и трябваше да събере всичко на едно място. Вдигаше от пода късчетата и ги пускаше в ножницата, а всеки нерв от тялото му усещаше по-силно от всякога липсата на отрязаните пръсти. Парчетата метал блестяха на светлината, всичко седем на брой, а най-малкото беше самото връхче. Уил ги събра до едно, после се обърна и се опита да разбере какво става навън.

Някъде над върховете на дърветата цепелините висяха почти неподвижно, а от тях по въжета се спускаха мъже, но вятърът пречеше на пилотите да задържат балоните на едно място. В това време над скалата се появиха първите гироптери. Можеха да кацат само един по един, после африканските стрелци трябваше да се спуснат надолу по скалата. Един от тях беше свален със сполучлив изстрел откъм цепелините.

В мига, в който Уил погледна нататък, и двете страни вече бяха свалили свои части на земята. Някои от войниците бяха убити още преди да стъпят на скалата, още няколко бяха ранени и лежаха върху камъните или сред дърветата. Никой не беше успял да стигне до пещерата и все още госпожа Колтър владееше положението там.

— Какво ще правите? — попита Уил, надвиквайки шума.

— Ще ви задържа в плен.

— Какво, за заложници? Защо смятате, че това ще им направи някакво впечатление? Те искат да ни избият всичките!

— Една от страните — със сигурност, но за другата не съм убедена. Да се надяваме, че африканците ще победят.

Гласът й прозвуча доста жизнерадостно, а и видът й беше твърде бодър.

— Май си счупи ножа — подхвърли тя.

— Не съм. На мен ми трябваше цял, за да преминем оттатък. Вие го счупихте.

— Уил? — долетя гласът на Лира. — Уил ли говори?

— Лира! — бързо се извърна той и коленичи до нея.

Ама й помогна да седне.

— Какво става? — попита Лира. — Къде сме? Ох, Уил, сънувах един сън…

— В една пещера сме. Не прави резки движения, ще ти стане лошо. Внимателно, най-напред ела на себе си. Спала си дни наред.

Клепачите все още й тежаха, а устата й непрекъснато се разтваряше в дълги прозявки и Уил й помогна да се изправи, обгърнал раменете й с ръка, за да поеме тежестта й върху себе си. Сега, когато странното момиче беше будно, Ама го гледаше плахо и притеснено. Уил вдъхна дълбоко аромата на съненото тяло на Лира — тя беше тук, беше истинска!

Седнаха на камъка. Лира хвана ръката му и разтърка очи.

— Какво става, Уил? — прошепна тя.

— Ама те събуди с някакъв прах.

Лира едва сега забеляза момичето и сложи ръка на рамото му в знак на благодарност.

— Дойдох по най-бързия начин — продължи Уил, — но войниците едва не ме изпревариха. Не знам кои са. Ще се махнем оттук веднага, щом стане възможно.

Отвън врявата беше достигнала връхната си точка — един от гироптерите беше улучен от картечен откос от въздуха, докато войниците скачаха на скалата, и избухна в пламъци. Екипажът загина, а останалите гироптери не можеха да кацнат.

В това време втори цепелин беше открил удобно място в долината и арбалетчиците, които наскачаха от него, хукнаха към пещерата, за да се присъединят към нападателите. Госпожа Колтър стоеше на входа и се вглеждаше внимателно навън. Сега тя вдигна пистолета с две ръце и стреля, но изстрелът не се чу сред експлозиите и картечния огън.

Уил си помисли, че ако го направи още веднъж, ще се промъкне отзад и ще я събори. Обърна се да го каже на Балтамос, но ангелът беше изчезнал. Огледа се и го видя притиснат до скалата, отново в ангелския си облик, разтреперан и хленчещ.

— Балтамос! — подвикна Уил. — Престани, нищо не могат да ти направят! Трябва да ни помогнеш. Знаеш, че можеш да се биеш — не си страхливец, а и ние имаме нужда от теб!

Ала преди ангелът да отговори, събитията взеха нов обрат. Госпожа Колтър извика и се хвана за глезена, а златистата маймунка сграбчи нещо във въздуха и тържествуващо изврещя. От лапите й се чу глас — женски глас, но някак тих и тъничък:

— Тиалис! Тиалис!

Говореше миниатюрна жена, не по-голяма от дланта на Лира, и маймунката вече дърпаше да откъсне едната й ръка, а жената пищеше от болка. Ама знаеше, че демонът няма да спре, докато не я разкъса, но Уил видя пистолета да пада от ръката на госпожа Колтър, и се хвърли към нея.

Успя да сграбчи оръжието, ала в същия миг госпожа Колтър застина и Уил осъзна в какво безизходно положение са се озовали всичките.

Златистата маймунка и госпожа Колтър сякаш се вцепениха. Лицето на жената беше разкривено от болка и гняв, но тя не се осмеляваше да мръдне, защото на рамото й стоеше мъничък мъж и притискаше пета към шията й, вкопчил ръце в косата й. Изуменият Уил забеляза на петата му блестяща рогова шпора и се досети, че точно това е накарало госпожа Колтър да извика. Сигурно беше убол глезена й.

Ала малкият мъж не можеше да й стори нищо повече, защото партньорката му беше в ръцете на златистата маймунка. Маймунката пък не можеше да нарани жертвата си от страх, че той ще забие шпората си във врата на госпожа Колтър. Никой не се осмеляваше да помръдне.

Госпожа Колтър преглътна мъчително и обърна към Уил замъглените си от сълзи очи:

— Е, млади господине — изрече тя спокойно, — какво ще правим сега?

13.

Тиалис и Салмакия

Тъмна, тъмна нощ над гола пустош. Нека луната блести, щом затворя очи.

Уилям Блейк

Уил замахна с тежкия пистолет и събори златистата маймунка. Тя се стресна така, че госпожа Колтър извика високо, а лапата на демона се разтвори достатъчно, за да може миниатюрната жена да се измъкне.

Тя се метна към скалата, а мъжът скочи от рамото на госпожа Колтър. Движенията им бяха пъргави като на скакалци. Трите деца нямаха време дори да се изненадат. Мъжът беше угрижен — той внимателно опипа рамото и ръката на спътницата си и я прегърна за миг, после се обърна към Уил.

— Ей, момче! — Гласът му беше тих, но плътен като на всеки друг мъж. — Ножът у теб ли е?

— Разбира се, че е у мен — отвърна Уил.

Ако не бяха разбрали, че е счупен, нямаше той да им отваря очите.

— Ти и момичето ще трябва да дойдете с нас. Кое е другото дете?

— Ама, от селото е.

— Кажи й да си върви. Бързо, защото швейцарците идват.

Уил не се поколеба. Каквото и да бяха намислили тези двамата, те с Лира все още можеха да се измъкнат през прозореца, който беше отворил зад храста на пътеката.

Помогна й да се изправи и се загледа с любопитство в двете дребни фигурки, които се метнаха на гърбовете на… Какви всъщност бяха тези животни? Птици? Не, водни кончета, близо лакът дълги, които чакаха спотаени в сенките. Всички се устремиха към входа на пещерата, където госпожа Колтър лежеше сгърчена от болка и зашеметена от убождането, но когато минаваха край нея, тя протегна ръка и извика:

— Лира, Лира, детето ми! Мила моя, не си отивай! Моля те, не си отивай!

Лира я погледна с болка, но миг по-късно се съвзе, прекрачи през тялото на майка си и освободи глезена си от отслабналите й пръсти. Жената ридаеше. Уил видя сълзите, които се стичаха по бузите й.

Трите деца се спотаиха на входа и зачакаха стрелбата да утихне. В един миг на затишие те се втурнаха надолу по пътеката, следвайки водните кончета, които излетяха още в същата секунда. Светлината се беше променила — освен студените анбарни лъчи от прожекторите на цепелините сега в небето танцуваха оранжеви пламъци.

Уил се обърна само веднъж. В отблясъците на огъня лицето на госпожа Колтър приличаше на застинала трагична маска, а демонът й се беше вкопчил отчаяно в нея. Тя протегна ръце и извика сърцераздирателно:

— Лира! Лира, обич моя! Детенце мое мило, единствено на света! О, Лира, не си отивай, не ме оставяй! Не разбивай сърцето ми!

Мъчително ридание разтърси Лира от глава до пети — все пак госпожа Колтър й беше майка, единствената, която беше имала някога. По страните й рукнаха сълзи.

Уил разбираше всичко, но трябваше да бъде безжалостен. Той я дръпна за ръката и я повлече надолу по пътеката, по-далеч от пещерата. Пистолетът все още беше в лявата му ръка, която отново кървеше — с нея беше ударил маймунката.

— Вървете към скалата — нареди кавалерът — и се предайте на африканците. Те са единствената ви надежда.

Уил не беше забравил отровната шпора и премълча, макар че нямаше никакво намерение да се подчини. Имаше само едно място, където искаше да отиде, и това бе прозорецът зад храста. Той приведе глава и се затича, а Лира и Ама хукнаха след него.

— Стой!

Трима мъже в униформи бяха препречили пътеката — бели мъже с арбалети и свирепи демони кучета, наподобяващи вълци. Швейцарската гвардия.

— Йорек! — извика Уил с все сила. — Йорек Бирнисон!

Чу трясък и ръмжене някъде наблизо, а после и виковете на хората, които бяха имали лошия късмет да се изпречат на пътя на мечока.

Ала той не беше единственият, който им се притече на помощ. От нищото изведнъж се появи Балтамос и отчаяно се хвърли между децата и войниците. Мъжете се отдръпнаха слисани, сякаш насреща им беше изникнало привидение.

Те обаче бяха опитни воини и само след миг демоните им се нахвърлиха върху ангела, а оголените им зъби блеснаха в полумрака и Балтамос отстъпи. Извика от страх и срам и излетя, блъскайки с криле. Уил проследи с отчаян поглед полета на своя водач и приятел, който се издигна високо и изчезна над върхарите на дърветата.

Лира наблюдаваше всичко това със замъглени очи. Бяха изминали едва две-три секунди, но те стигнаха на швейцарците да се прегрупират. Един от тях вдигна арбалета си и Уил нямаше избор насочи пистолета към гърдите на мъжа и натисна спусъка. Изстрелът го разтърси от глава до пети, но куршумът беше улучил противника право в сърцето.

Войникът падна възнак, сякаш ритнат от кон. Двамата малки шпиони не губиха време, а се заеха с другите двама. Още преди Уил да се е опомнил, те скочиха от кончетата и се хвърлиха срещу мъжете. Жената улучи врата на единия, другият беше прободен от кавалера с рязко движение на петата. Войниците едва успяха да си поемат конвулсивно въздух и издъхнаха, а демоните им се изпариха, виейки.

Уил прескочи телата, последван от Лира, а Панталеймон ги следваше по петите в облика на дива котка. Но къде беше Ама? В същия миг Уил я видя да тича с все сила надолу, но по друга пътека. Вече нищо не я заплашваше. Той се обърна и тутакси съзря бледата светлина, идеща от прозореца зад храста, сграбчи ръката на Лира и я повлече нататък. Лицата им бяха изподрани, дрехите им висяха на парцали, глезените ги боляха от препъване в коренища и камъни, но те се добраха до прозореца и се шмугнаха вътре, при призрачнобледите скали под ярката луна, където само шумоленето на насекомите нарушаваше безбрежната тишина.

В мига, в който се озоваха отвъд, Уил се хвана за корема и започна да повръща. Смъртен ужас беше сковал всичките му сетива. Вече беше убил двама души, ако не се брои онзи нещастен младеж в Кулата на ангелите… Той не го искаше! Цялото му тяло се бунтуваше срещу онова, което инстинктът за самосъхранение го беше накарал да направи, и резултатът беше тази суха, раздираща агония, която свиваше и преобръщаше стомаха и сърцето му.

Лира го наблюдаваше безпомощно отстрани, притиснала Панталеймон до гърдите си.

Най-сетне Уил се съвзе и се огледа наоколо. И тутакси видя, че не са сами в този свят, защото малките шпиони ги бяха последвали. Багажът им беше струпан на земята, а кончетата прехвръкваха по камъните и ловяха мухи. Мъжът разтриваше рамото на жената, но погледите и на двамата бяха осъдително вперени в децата. Очите им блестяха ярко, а лицата им бяха така изопнати, че не можеше да има съмнение какви точно са чувствата им, но Уил реши, че са невероятна двойка които и да бяха.

— Алетиометърът е в раницата ми — обърна се той към Лира.

— О, Уил, така се надявах да го намериш! Какво стана? Откри ли баща си? А този мой сън… Ох, Уил, няма да повярваш какво трябва да направим, даже не смея да си го помисля… Божичко, здрав е! Изминал си целия този път и си ми го донесъл здрав и невредим!

Всичко това беше изречено така припряно, че тя самата като, че не очакваше да получи отговор на въпросите си, а въртеше алетиометъра в ръце, милваше масивното злато и гладкия кристал.

„Той ще ни каже как да поправим ножа!“ — помисли си Уил, но не го изрече на глас, а попита:

— Добре ли си? Гладна ли си? Или жадна?

— Не знам… Да, но не много.

— Трябва да се махнем от този прозорец. Може да го видят и да влязат.

— Прав си — съгласи се тя.

Тръгнаха по склона — Уил с раницата на гръб, а Лира размахваше доволно торбичката с алетиометъра. С крайчеца на окото Уил виждаше двете малки фигурки, които се движеха след тях, но спазваха прилично разстояние и не представляваха заплаха.

От другата страна на скалата имаше издатина, която образуваше малък заслон. След като се огледаха внимателно за змии, двамата седнаха под нея, хапнаха сушени плодове и се напиха с вода от манерката на Уил.

— Ножът е счупен — тихо я осведоми той. — Не знам как стана. Госпожа Колтър каза или направи нещо, аз се сетих за мама и ножът като че сам се извъртя… Просто не знам как. Докато не го поправим, нямаме изход. Не исках тези двамата да знаят, защото докато мислят, че е здрав, предимството е на моя страна. Не знам дали да не попиташ алетиометъра…

— Да! — тутакси се съгласи тя. — Ще го попитам.

Само след секунда златният уред беше в ръцете й и тя се поотмести малко, за да го вижда по-добре на лунната светлина. Прибра косата си зад ушите със същия жест, с който го правеше майка й, и започна да върти стрелките, а Панталеймон, превърнат в мишка, се настани на коляното й. Ала не беше толкова лесно, колкото си го представяше — може би причината беше в изменчивата светлина на луната. Трябваше да завърти инструмента два-три пъти и да примигне, за да започне да вижда символите по-отчетливо.

Едва беше започнала, когато от гърдите й се изтръгна вик. Тя вдигна сияещите си очи към Уил, но стрелката още не беше спряла и трябваше отново да насочи вниманието си нататък. Най-сетне голямата стрелка застина.

— Йорек? — изрече Лира, оставяйки инструмента. — Той тук ли е, Уил? Чух те да го викаш, но си помислих, че ми се причува. Наистина ли е тук?

— Да. Той може ли да поправи ножа? Това ли ти каза алетиометърът?

— О, той може да направи с метала, каквото си пожелае! Не само броня — може да прави и малки и фини неща…

Тя му разказа за тенекиената кутийка, в която бяха затворили летящия шпионин, после отново попита:

— А къде е той?

— Наблизо. Щеше да дойде, когато го повиках, но изглежда се наложи да се бие… И Балтамос! Колко ли се е уплашил…

— Кой?

Уил обясни накратко. Страните му горяха от срам при мисълта какво ли чувства сега ангелът.

— По-късно ще ти кажа повече — обеща той. — Толкова е странно… Балтамос ми каза толкова много неща и имам чувството, че ги разбрах.

Уил прокара пръсти през косата си и разтърка очи.

— Трябва да ми кажеш всичко! — решително заяви Лира. — Всичко, което си правил, откакто ме хванаха. О, Уил, ти още кървиш! Горката ти ръка…

— Не, баща ми я излекува. Просто раната се отвори, когато ударих маймунката, но вече съм по-добре. Той ми даде някакъв мехлем, който сам е направил…

— Значи си намерил баща си?

— Да, онази нощ в планината…

Докато тя почистваше раната му и я мажеше с мехлема от роговата кутийка, Уил й разказа доста неща — за двубоя с непознатия, за откритието, дошло едновременно и за двамата миг преди стрелата да го прониже, за срещата с ангелите, за пътя до пещерата и намирането на Йорек.

— Какви неща са ставали, а аз съм спала! — възкликна Лира. Знаеш ли, Уил, мисля, че тя се държеше добре с мен… Наистина се държеше добре. Струва ми се, че никога не е искала да ме нарани… Много лоши неща е вършила и все пак…

Сетне разтърка очи.

— Но този сън, Уил! Не мога да ти опиша колко беше странен! Все едно гледах алетиометъра — всичко ти е ясно, всичко разбираш, но то е толкова дълбоко, че не можеш да се добереш до дъното. Помниш ли, че ти бях разказвала за моя приятел Роджър — как Лакомиите го отвлякоха и аз се опитах да го спася, но всичко тръгна наопаки и лорд Азриел го уби? Е, аз видях Роджър. Видях го насън, само че там той беше мъртъв, призрак, и ми махаше, викаше ме, но аз не можех да го чуя. Не че искаше и аз да съм мъртва, не беше това. Искаше да говори с мен. И… Аз го заведох в Свалбард, където беше убит. Моя е вината, че е мъртъв. Спомних си за времето, когато играехме в колежа „Джордан“ — на покрива, в града, на пазара и по реката, в Глинозема и къде ли не още… Аз, Роджър и всички останали… Отидох в Болвангар, за да го върна у дома, но стана още по-зле и ако не му кажа колко съжалявам, всичко това ще бъде само губене на време. Трябва да го направя, Уил. Трябва да сляза в земята на мъртвите, да го намеря и… и да му се извиня. Не ме е грижа какво ще стане след това. После можем… мога… Няма значение.

— А този свят на мъртвите, той като този ли е? — попита Уил. Прилича ли на твоя или на моя? И изобщо може ли да се проникне в него с помощта на ножа?

Тя го погледна. Явно тази мисъл не й беше хрумвала.

— Можеш да попиташ — продължи момчето. — Направи го още сега. Питай къде се намира и как можем да стигнем до него.

Лира се наведе над алетиометъра, отново разтърка очи и се взря внимателно, движейки бързо пръсти. Минута по-късно отговорът беше готов.

— Да, но това е странно място, Уил… Толкова странно… Дали наистина ще можем да го направим? Да идем в света на мъртвите? И коя наша част е способна на това? Защото демоните се изпаряват, когато умираме — виждала съм го… А телата ни гният в гроба…

— Значи трябва да има и още нещо. Още някаква част, по-различна.

— Знаеш ли, сигурно е така! — развълнувано изрече тя. — Щом мога да мисля за тялото си и за демона си, значи трябва да има и трета част от мен, която мисли.

— Да. И това е духът.

Очите на Лира искряха.

— Може би ще успеем да измъкнем духа на Роджър оттам! Да го спасим!

— Може би. Или поне ще опитаме.

— Да, ще го направим! — заяви тя. — Ще идем заедно! Край, решено!

Ала ако не успееха да поправят ножа, нищо не можеха да сторят.

Когато главата му се проясни и стомахът му се поуспокои, Уил седна и се загледа в малките шпиони, които се занимаваха наблизо с някакъв миниатюрен уред.

— Кои сте вие? — подвикна той. — И на чия страна сте?

Мъжът приключи работата си и затвори капака на дървената кутия, която приличаше на калъф за цигулка, но с големината на орехова черупка. Вместо него отговори жената:

— Ние сме жилоноги. Аз съм лейди Салмакия, а спътникът ми е кавалерът Тиалис. Шпиони сме на лорд Азриел.

Тя стоеше на скалата на три-четири крачки от Уил и Лира, отчетливо очертана и блестяща на лунната светлина. Тихият й глас беше ясен и нисък, а изражението — спокойно и самоуверено. Беше облечена в широка пола от сребрист плат и зелена блузка без ръкави, а босите й крака имаха шпори, също като на кавалера. Неговият костюм беше в същите цветове, но ръкавите му бяха дълги, а широките панталони стигаха до средата на прасеца. И двамата изглеждаха силни, енергични, безжалостни и горди.

— От кой свят идвате? — попита Лира. — Никога не съм виждала хора като вас.

— Нашият свят има същите проблеми като вашите — отговори Тиалис. — Ние сме извън закона. Водачът ни лорд Роке чу за бунта на лорд Азриел и му предложи помощ.

— А какво искате от мен?

— Да те отведем при баща ти — отвърна лейди Салмакия. — Лорд Азриел изпрати отряд под командването на крал Огунве да спаси теб и момчето и да ви отведе в крепостта му. Ние сме тук, за да помогнем.

— Аха… Ами ако не искам да отида при баща си? Представете си, че му нямам доверие…

— Съжалявам да го чуя — заяви дамата, — но такива са заповедите ни. Трябва да ви отведем при него.

Лира не можа да се сдържи и се изсмя на глас при мисълта как тези миниатюрни хора ще я накарат да направи каквото и да било. Това обаче се оказа грешка. Жената направи внезапно движение и сграбчи Панталеймон, притисна мишето му тяло до себе си и опря шпората си в крака му. Лира извика от болка. Беше изпитала същото чувство в Болвангар, когато онези мъже хванаха демона й. Никой нямаше право да докосва чужд демон — това беше престъпление!

Но тогава видя, че Уил е сграбчил мъжа с дясната си ръка и го държи здраво за краката, за да му попречи да използва шпорите си.

— Пак сме в задънена улица — спокойно изрече дамата. — Пусни кавалера, момче.

— Най-напред ти пусни демона на Лира. Не съм в настроение да споря.

С тръпка на ужас Лира разбра, че той наистина е готов да разбие главата на жилоногия в скалата. Двамата малки шпиони също го разбраха.

Салмакия отмести ходилото си от крака на Панталеймон. Той тутакси се измъкна от ръцете й и се превърна в настръхнала дива котка, като фучеше свирепо и удряше с опашка. Оголените му зъби бяха само на сантиметри от лицето на жената, но тя го гледаше с неподражаемо самообладание. Демонът се обърна и се хвърли в прегръдките на Лира, възвърнал хермелиновия си облик, а Уил внимателно остави Тиалис на скалата до спътницата му.

— Би трябвало да проявите малко повече уважение — обърна се кавалерът към Лира. — Ти си едно глупаво нахално дете, а няколко храбри мъже загинаха тази вечер, за да те спасят. Можеш да се държиш поне по-прилично.

— Да — кротко се съгласи тя. — Извинявайте. Няма вече, честна дума.

— Колкото до теб… — продължи Тиалис, като се обърна към момчето.

— Колкото до мен — прекъсна го Уил, — аз няма да позволя да ми говорите по този начин, така че не се и опитвайте! Уважението трябва да бъде взаимно. Сега ме чуйте добре. Тук не командвате вие. Ако искате да останете и да ни помогнете, ще правите каквото ви казваме. Иначе още сега можете да се върнете при лорд Азриел. И без повече приказки по въпроса.

Лира видя как двамата шпиони настръхнаха, но ръката на Уил беше върху ножницата и Лира знаеше какво си мислят. Докато ножът беше у Уил, силата щеше да остане на негова страна. За нищо на света не биваше да научават, че кинжалът е счупен.

— Добре — проговори кавалерът. — Ще ви помогнем, защото такава е задачата ни. Но вие ще трябва да ни кажете какво смятате да правите.

— Така ще е справедливо — съгласи се Уил. — Ще ви кажа. Ще се върнем в света на Лира, само малко да си починем, и ще се опитаме да открием един наш приятел. Един мечок. Той трябва да е някъде наблизо.

— Бронираният мечок? — обади се Салмакия. — Видяхме го да се бие. Добре, ние ще ви помогнем. Но после ще трябва да дойдете с нас при лорд Азриел.

— Добре — излъга Лира с цялото си умение да изглежда искрена.

— Да, тогава ще можем да дойдем.

Панталеймон се беше поуспокоил и изгаряше от любопитство. Лира му позволи да изпълзи на рамото й и да промени формата си. Той се превърна във водно конче, със същата големина колкото другите две, които кръжаха и играеха във въздуха, и се стрелна към тях.

— Тази отрова в шпорите ви смъртоносна ли е? — попита Лира. Вие ужилихте майка ми, госпожа Колтър, нали така? Ще умре ли?

— Не, беше само леко убождане — отвърна Тиалис. — Пълна доза би я убила, но това беше просто драскотина, която ще я държи замаяна и слаба за около половин ден.

„И ще боли ужасно“ — помисли си, но не й го каза.

— Трябва да поговорим с Лира насаме — каза Уил. — Ще се отдалечим за малко.

— С този нож — подметка кавалерът — можеш да преминаваш от един свят в друг, нали?

— Не ми ли вярвате?

— Не.

— Добре, тогава ще го оставя тук. Ако не е у мен, няма да мога да го използвам.

Той откопча ножницата и я остави на скалата. Двамата с Лира се отдалечиха на известно разстояние, но така че да държат под око жилоногите, и седнаха на земята. В това време Тиалис разглеждаше внимателно ножницата, но не правеше опит да я докосне.

— Ще трябва да ги изтърпим — каза Уил. — Веднага щом поправим ножа, ще избягаме.

— Те са толкова бързи, Уил! И ще те убият, без да им мигне окото.

— Надявам се само Йорек да успее да го поправи. Досега не си давах сметка колко ни е нужен.

— Ще успее! — уверено заяви тя.

Няколко мига Лира остана загледана в Панталеймон, който се стрелкаше във въздуха заедно с водните кончета и ловеше мушици. Той не можеше да се отдалечава колкото тях, но беше не по-малко бърз, а и окраската му не отстъпваше на тяхната. Тя вдигна ръка и Панталеймон кацна на дланта й. Прозрачните му крила трептяха.

— Мислиш ли, че можем да спим спокойно, когато са около нас? — попита Уил.

— Да. Много са свирепи, но мисля, че са честни.

Те се върнаха при скалата и Уил заяви:

— Мисля да поспя. Ще тръгнем сутринта.

Кавалерът кимна, а Уил се сви на кълбо и тутакси заспа.

Лира седна до него, а Панталеймон се сгуши в скута й, топъл и мъркащ. Какъв късмет, че Уил можеше да спи, докато тя е будна и бди над него! Той наистина не знаеше що е страх и Лира му се възхищаваше безкрайно. Уил обаче не умееше да лъже, да мами и да заблуждава, а за нея това беше най-естественото нещо на света, също като дишането. При тази мисъл се почувства добра и доблестна, защото го правеше не за себе си, а за него.

Искаше й се още веднъж да погледне алетиометъра, но за своя изненада усети, че е уморена, сякаш беше будувала през цялото това време. Тя легна до Уил и затвори очи с намерението само малко да подремне — поне така си мислеше, преди да потъне в дълбок сън.

14.

Знаеш какво да питаш

Трудът без радост е каторга. Трудът без болка е каторга. Болка без труд е каторга. Радост без труд е каторга.

Джон Ръскин

Уил и Лира спаха цялата нощ и се събудиха, когато слънчевите лъчи докоснаха клепачите им. Отвориха очи почти едновременно, с една и съща мисъл, ала когато се огледаха, кавалерът Тиалис спокойно стоеше на стража недалеч.

— Силите на Съда на Консисторията са се изтеглили — уведоми ги той. — Госпожа Колтър е в ръцете на крал Огунве и на път към лорд Азриел.

— Откъде знаете? — попита Уил и вдървено се изправи. — Да не сте били оттатък?

— Не. Говорихме си по магнитния резонатор. Предадох разговора ни — обърна се той към Лира — на моя командир лорд Роке и той се съгласи, че трябва да потърсим заедно с вас мечока, а когато го намерим, да ви отведем в крепостта. Така че сега сме съюзници и ще направим всичко възможно да ви помогнем.

— Хубаво — съгласи се Уил. — Да хапнем тогава. Вие ядете ли нашата храна?

— Да, благодаря — кимна дамата.

Уил извади последните сушени праскови и коравата ръжена пита — всичко, което му беше останало — и раздели храната. Разбира се, жилоногите си взеха съвсем малко.

— А за водата — в този свят изглежда не се намира такава — каза Уил. — Ще трябва да почакаме, докато се върнем оттатък.

— Тогава не е зле да побързаме — обади се Лира. Най-напред обаче тя извади алетиометъра. Виждаше го ясно, не като вечерта, но пръстите й бяха вдървени и непохватни от съня. Въпросът й беше дали в долината все още се таи някаква опасност.

Не, гласеше отговорът. Всички войници си бяха отишли, а селяните бяха по домовете си. Можеха да тръгват.

Прозорецът изглеждаше странно сред ослепителния блясък на пустинята — върху потъналата в сянка гъста зеленина отвъд се очертаваше светъл квадрат и храстът приличаше на увиснала във въздуха картина. Жилоногите искаха да го погледнат и бяха изумени, че не могат да го видят от мястото си, а само под определен ъгъл тогава той изскачаше ненадейно пред погледа.

— Щом минем оттатък, ще трябва да го затворя — каза Уил.

Лира се опита да събере краищата, но дори не успя да ги напипа. Не успяха и жилоногите, независимо че ръцете им бяха далеч по-фини. Само Уил можа да напипа ръбовете и ги събра бързо и чисто.

— Колко светове можеш да отвориш с този нож? — попита Тиалис.

— Колкото съществуват — отвърна Уил. — Никой не е имал достатъчно време да провери.

Той метна раницата на гръб и ги поведе по горската пътека. Водните кончета се радваха на свежия влажен въздух и се стрелкаха като тънички игли през слънчевите лъчи. Дърветата вече не се люшкаха така силно, а въздухът беше спокоен и прохладен. На този фон още по-зловещо изглеждаше разкривеният скелет на гироптера, увиснал сред клоните, с тялото на африканския пилот, което се крепеше само на коланите, а по-нататък се виждаха овъглените останки на цепелина — почернели парцали, рейки и тръби, строшено стъкло и трупове. Трима овъглени до черно мъже с разкривени, сгърчени крайници, протегнати нагоре, сякаш все още готови за бой.

И това бяха само онези, които бяха паднали близо до пътеката. Имаше и други — горе на скалата и по-надолу сред дърветата. Потресени и притихнали, двете деца пристъпваха плахо сред кървавата касапница, докато жилоногите, свикнали на битки, се оглеждаха по-спокойно и се опитваха да определят загубите на коя страна са по-големи.

Когато стигнаха горния край на долината, където дърветата се разреждаха и започваха водопадите, всички спряха и пиха жадно от леденостудената вода.

— Надявам се всичко да е наред с онова момиченце — каза Уил. — Ако тя не те беше събудила, никога нямаше да се измъкнем. Ходила е специално при някакъв мъдрец, за да вземе праха.

— Добре е — увери го Лира. — Питах алетиометъра снощи. Само дето ни мисли за дяволи и се бои от нас. Сигурно й се иска никога да не се е забърквала с нас, но иначе всичко е наред.

След като напълниха манерката, те поеха по широкото плато по посока на хребета, където според алетиометъра трябваше да търсят Йорек.

Следващия ден прекараха в път — истинско изпитание за Лира, чиито мускули бяха отслабнали и омекнали от дългото бездействие. Но тя би предпочела по-скоро дай отрежат езика, отколкото да си признае, затова куцукаше със стиснати устни до Уил и мълчеше. Едва когато спряха да починат по обяд и се отпуснаха на земята, си позволи да изохка тихичко, и то когато Уил се беше отдалечил, за да се облекчи.

— Почини си — нареди й лейди Салмакия. — Няма нищо срамно в това да си уморена.

— Не искам да разочаровам Уил! Той ще си помисли, че съм слаба и само съм му в тежест!

— Това е последното, което би си помислил.

— Как не! — озъби се Лира. — Вие го познавате точно толкова, колкото и мен!

— Затова пък познавам нахалството, а ти ми показваш точно това! — скастри я малката дама. — Казах ти да почиваш. Пести си силите за из път.

Лира кипна, но блестящите шпори на жената й напомниха да си държи езика зад зъбите.

В това време кавалерът отваряше капака на магнитния резонатор. Любопитството надделя над яда и Лира се приближи да погледне. Уредът приличаше на къс молив от матов сивкаво-черен камък върху дървена поставка. Тиалис плъзна по края му мъничък лък, наподобяващ тези на цигулките, и започна да натиска с пръсти повърхността в различни точки. Не се виждаха никакви знаци или деления, така че докосванията изглеждаха случайни, но от напрегнатото му изражение и ловкостта на движенията му Лира заключи, че процесът изисква немалък опит и съсредоточаване, както беше при тълкуването на алетиометъра.

След няколко минути кавалерът остави лъка и си сложи чифт слушалки. Наушниците не бяха по-големи от нокътя на кутрето й. Той омота краищата на двата проводника около малки щифтчета от двете страни на камъка и започна да върти щифтчетата, като по този начин очевидно регулираше напрежението между двата проводника. Изглежда така се осъществяваше приемането на съобщенията.

— Как действа това нещо? — попита Лира, когато той приключи. Тиалис я погледна внимателно, сякаш да прецени дали наистина се интересува, и обясни:

— Вашите учени — как им казвахте, експериментални теолози, сигурно знаят за явлението, наречено квантова спойка. Това означава, че две частици могат да се свързват само ако имат общи свойства, така че случващото се с една от тях се случва същевременно и с другата, независимо на какво разстояние са една от друга. В нашия свят знаят как да разделят на две частиците на един и същи камък, така че да се получи резонанс. Другата половина е у лорд Роке, нашия командир. Когато свиря с лъка, неговата половина повтаря точно звуците и така можем да комуникираме.

Той прибра всичко и каза нещо на дамата, която се отдалечи заедно с него на няколко крачки. Двамата говореха тихо и Лира не успя да улови нищо от разговора им, въпреки че Панталеймон се беше превърнал в бухал и надаваше ухо.

В това време Уил се върна и всички отново поеха на път. Следобед се придвижваха по-бавно — вече бяха уморени, а и пътят беше станал по-стръмен. Спряха за почивка още веднъж в някаква камениста долина, защото сега дори и Уил забеляза, че Лира е на края на силите си, едва влачи крака, а лицето й е станало пепеляво.

— Дай да ти видя краката — каза той. — Ако имаш мехури, ще те намажа с мехлема.

Мехури имаше, и то огромни. Лира стисна зъби и затвори очи, докато Уил втриваше мехлема в изранените й ходила.

В това време Тиалис отново се занимаваше с резонатора. След няколко минути той го затвори и каза:

— Съобщих местоположението ни на лорд Роке. Ще пратят гироптер да ни вземе веднага щом срещата с вашия приятел приключи.

Уил кимна, а на Лира в този моменти беше все едно. След малко тя се надигна, обу си чорапите и обувките и всички отново потеглиха.

Така измина около час. Долината тънеше в сянка и Уил вече се чудеше дали ще намерят подслон преди падането на нощта. В този миг Лира нададе вик на радост и облекчение:

— Йорек! Йорек!

Беше го забелязала още преди Уил. Мечият крал все още беше далеч и белият му кожух едва се различаваше в снега, но той тутакси вдигна глава, подуши въздуха и се втурна надолу по склона.

Йорек подмина Уил и се насочи към Лира, която се хвърли насреща му, обгърна врата му с две ръце и зарови лице в козината му. От гърлото на мечока се изтръгна такова дълбоко ръмжене, че сърцето на Уил замря, но Лира го изтълкува като удоволствие и в миг забрави и мехурите, и умората си.

— О, Йорек, миличък, толкова се радвам да те видя! Мислех, че никога повече няма да се срещнем — след онзи път в Свалбард и всичко, което стана… Господин Скорзби жив и здрав ли е? А кралството ти? Съвсем сам ли си тук?

Малките шпиони бяха изчезнали. Във всеки случай, наоколо не се виждаше никой, освен тях тримата — момчето, момичето и огромният бял мечок. Йорек приклекна и Лира се покатеря на гърба му, сякаш цял живот беше мечтала само за това, настани се гордо и се остави скъпият й приятел да я отнесе до пещерата си.

Потънал в мислите си, Уил не се вслушваше в разговора им, макар че по едно време чу ужасения й възглас:

— Господин Скорзби? О, не! Не е честно! Наистина ли е мъртъв? Сигурен ли си, Йорек?

— Вещицата ми каза, че е тръгнал да търси мъжа на име Груман — отвърна мечокът.

Уил се заслуша по-внимателно, защото Барух и Балтамос му бяха казали някои неща.

— Какво е станало? Кой го е убил? — с разтреперан глас попита Лира.

— Загинал е в бой. Задържал е цяла рота московити, докато онзи мъж избяга. Намерих тялото му. Умрял е достойно. Аз ще отмъстя за него.

Лира ридаеше неудържимо и Уил не знаеше какво да каже, защото този непознат мъж беше загинал, за да спаси баща му. И Лира, и мечокът бяха познавали и обичали този човек, а той знаеше само името му.

Скоро Йорек свърна по една пътека и се насочи към входа на голяма пещера, тъмнеещ сред снеговете. Уил не знаеше къде са шпионите, но беше сигурен, че не са далеч. Искаше да каже няколко думи на Лира, но премълча — трябваше най-напред да се увери, че жилоногите не го чуват.

Той остави раницата си на входа на пещерата и се отпусна уморено на земята. Зад него мечокът кладеше огън и Лира го гледаше с интерес, макар че все още беше разстроена. Йорек взе в лапата си малък камък, изглежда някаква желязна руда, и удари с него не повече от три-четири пъти друг подобен камък на земята. При всеки удар изхвърчаха рояци искри и улучваха точно там, където целеше мечокът — в купчината съчки и суха трева на пода. Не след дълго огънят вече пламтеше ярко, а Йорек прибавяше все нови и нови цепеници.

Децата се пооживиха, защото въздухът беше доста студен. След огъня ги чакаше още една приятна изненада — къс месо, вероятно от планинска коза. Йорек го предпочиташе сурово, но този път го набучи на една остра пръчка и го сложи над огъня да се пече.

— Лесно ли се ловува в тези планини, Йорек? — попита Лира.

— Не. Моят народ не може да живее тук. Сбърках, но не съжалявам, защото те намерих теб. Какви са плановете ви?

Уил огледа пещерата. Бяха седнали близо до огъня и пламъците хвърляха жълти и оранжеви отблясъци върху бялата козина на мечия крал. Двамата шпиони не се виждаха никъде, но така или иначе той трябваше да зададе въпроса си.

— Кралю Йорек, ножът ми е счупен…

Уил замълча, загледан някъде зад мечока, и вдигна показалец към стената.

— Ако ме чувате — продължи той по-високо, — не се крийте, а излезте открито пред нас. Недейте да ни шпионирате!

Лира и Йорек се обърнаха да погледнат на кого говори. Малкият мъж излезе от сянката и застана спокойно на скалната издатина над главите им. Мечокът изръмжа.

— Не сте поискали разрешение от Йорек Бирнисон да влезете в неговата пещера — укори ги Уил. — А той е крал, докато вие сте само шпиони. Би трябвало да проявите повече уважение.

На Лира й беше приятно, когато говореше така. Тя го погледна възхитено. Видът му беше свиреп и високомерен.

Ала изражението на кавалера далеч не беше толкова възторжено.

— Ние бяхме честни спрямо вас — заяви той. — Не беше почтено да ни мамите.

Уил се изправи и Лира си помисли, че ако имаше демон, той би бил тигрица. При мисълта за гнева на това величествено животно тя се сви на мястото си.

— Щом сме ви измамили, значи е било нужно — изрече Уил. Бихте ли се съгласили да дойдете тук, ако знаехте, че ножът е счупен? Разбира се, че не. Щяхте да използвате отровата си, за да ни зашеметите, а после щяхте да повикате помощ и да ни откарате при лорд Азриел. Ето защо трябваше да ви надхитрим, Тиалис, и нямате друг избор, освен да се примирите с това.

— Кой е този? — попита Йорек Бирнисон.

— Шпионин. Двама шпиони, пратени от лорд Азриел. Те ни помогнаха да избягаме вчера, но ако са на наша страна, не би трябвало да се крият и да ни подслушват. Щом го правят, значи нямат никакво право да говорят за непочтеност.

Шпионинът мяташе такива изпепеляващи погледи, сякаш беше готов да се нахвърли върху самия Йорек, а още, по-охотно върху невъоръжения Уил. Ала справедливостта изискваше да признае грешката си. Не му оставаше нищо друго, освен да се поклони и да се извини.

— Ваше величество — обърна се той към Йорек, който изръмжа в отговор.

Кавалерът още веднъж хвърли към Уил изпълнен с омраза поглед и изгледа Лира предизвикателно, а мечока — с уважение и известно опасение. Израженията се сменяха като танцуващо пламъче върху живото му подвижно лице. До него внезапно изникна лейди Салмакия и се поклони на мечия крал, без да обръща внимание на двете деца.

— Моля да ни простите — изрече тя. — Навикът да се криеш не се преодолява лесно. Моят спътник, кавалерът Тиалис, и аз, лейди Салмакия, толкова дълго сме били сред врагове, че неволно пропуснахме да ви изразим уважението, което ви се полага. Ние с него придружаваме тези две деца, за да им помогнем да стигнат живи и здрави при лорд Азриел. Нямаме никаква друга цел и не замисляме нищо, което би ви навредило, кралю Йорек Бирнисон.

Дори и да се чудеше с какво две толкова миниатюрни създания биха могли да му навредят, Йорек с нищо не го показа. Да прочетеш нещо върху лицето му, поначало не беше лесно, но тук си каза думата и неговата представа за учтивост, пък и дамата говореше достатъчно миролюбиво и с уважение.

— Елате до огъня — покани ги той. — Храна има достатъчно, ако сте гладни. Уил, ти говореше нещо за ножа.

— Да — кимна Уил. — Мислех си, че такова нещо не може да се случи, но той се счупи. А алетиометърът каза на Лира, че ти можеш да го поправиш. Исках да те помоля по-учтиво, но така се получи. Можеш ли да го поправиш, Йорек?

— Покажи ми го.

Уил изсипа парчетата от ножницата и ги нареди на каменистия под. Всички си бяха на мястото. Лира вдигна един горящ клон и Йорек се наведе да огледа всяко едно парче поотделно, като ги опипваше внимателно с огромните си пръсти и ги обръщаше на светлината. Уил неволно се възхити на ловкостта на тези грамадни лапи.

Йорек се изправи и главата му потъна в сянката.

— Да — заяви той.

Това беше отговор на въпроса, който му бяха задали — ни повече, ни по-малко.

— А ще го направиш ли, Йорек? — обади се Лира, която тутакси долови разликата. — Няма да повярваш колко е важен този нож ако не го поправиш, ще изпаднем в ужасна беда. И не само ние…

— Не ми харесва този нож — поклати глава Йорек. — Боя се от онова, на което е способен. Никога не съм виждал нещо по-опасно. И най-смъртоносните бойни машини са детски играчки в сравнение с него. Вредата, която може да нанесе, е безгранична. Далеч по-добре щеше да бъде, ако изобщо не го бяха правили.

— Но с него… — започна Уил.

Мечокът не го остави да довърши.

— С него можеше да правиш необикновени неща. Ала не знаеш на какво е способен ножът. Твоите намерения може и да са добри, но и той има свои намерения.

— Как е възможно?

— Намеренията на едно оръдие са онова, което прави. Намерението на чука е да удря, на менгемето — да стяга, на крика — да повдига. Затова са създадени. Но понякога едно оръдие може да има приложения, за които не подозираш. Понякога, докато правиш онова, което възнамеряваш, ти осъществяваш и неговите намерения, без да го знаеш. Можеш ли да видиш върха на този нож?

— Не — призна Уил.

И това беше самата истина — острието беше толкова тънко, че върхът му ставаше невидим за окото.

— Как тогава можеш да знаеш на какво е способен?

— Не знам, но трябва да го използвам и да помогна някои добри неща да се осъществят. Ако не правя нищо, ще съм не просто безполезен, а и виновен.

Лира беше цялата слух. Долавяйки неохотата на Йорек, тя се намеси:

— Йорек, ти знаеш какви лоши хора бяха онези в Болвангар. Ако не ги победим, те ще продължат да вършат същите неща, докато свят светува. Освен това, ако ножът не е у нас, може те да се доберат до него. Когато се срещнахме за пръв път, аз не знаех нищо за кинжала — и никой не знаеше, — но сега знаем и трябва да го използваме! Не можем да се откажем. Това ще бъде слабост, голяма грешка, все едно да им го дадем в ръцете и да им кажем: „Правете с него каквото намерите за добре, ние няма да ви пречим!“ Добре, не знаем на какво е способен, но можем да попитаме алетиометъра, не е ли така? Тогава ще разберем и ще знаем какво да очакваме, вместо да гадаем и да се боим.

Уил не искаше да споменава най-важната за самия него причина — ако ножът не бъдеше поправен, той никога нямаше да се върне у дома и да види майка си. Тя никога нямаше да разбере какво се е случило и щеше да мисли, че и той като баща му я е изоставил. Ножът беше виновен за изчезването и на двамата — и пак той трябваше да го върне при нея, иначе цял живот нямаше да си го прости.

Йорек Бирнисон дълго мълча с вперен в мрака поглед, после се надигна и се приближи до входа на пещерата, загледан в звездите над главата си. Някои бяха същите, които познаваше от небето на севера, други му бяха чужди и непознати.

Зад него Лира обърна месото над огъня, а Уил преглеждаше раните си. Тиалис и Салмакия седяха мълчаливо на издатината.

Най-сетне Йорек се обърна.

— Добре, ще го направя, но при едно условие — рече той. — Макар да знам, че е грешка. Моят народ няма богове, няма духове и демони. Ние живеем и умираме, и това е всичко. Човешките дела ни носят само грижи и болка, но ние имаме език, воюваме и използваме оръдия. Може би е редно да вземем нечия страна. Но знанието е по-добро от догадките. Лира, погледни инструмента си. Знаеш какво да питаш. Ако после още го искате, ще поправя ножа.

Лира веднага извади алетиометъра и се примъкна до огъня, за да вижда циферблата. Трептенето на пламъците й пречеше, а може би димът замъгляваше очите й, и тълкуването й отне повече време от обикновено. Най-сетне тя примигна и тръсна глава, излизайки от унеса. В погледа й се четеше тревога.

— Никога не съм го виждала толкова объркан. Каза много неща. Мисля, че ги разбрах, поне така ми се струва. Отначало каза за равновесието. Ножът можел да нанесе вреди, можел да върши и добро, но равновесието било толкова деликатно, че и най-незначителната мисъл или желание можело да наклони везните в една или друга посока… Ставаше дума за теб, Уил, за твоите желания и мисли, но не ми каза коя мисъл е добра и коя лоша. После… Той каза „да“. Каза, че ножът трябва да бъде поправен.

Йорек я изгледа втренчено, после кимна.

Тиалис и Салмакия слязоха да погледнат по-отблизо.

— Трябват ли ти още дърва, Йорек? — попита Лира. — Можем да ти донесем с Уил.

Уил веднага схвана намека — далеч от шпионите можеха да поговорят на спокойствие.

— Долу, където пътеката се разделя, има храсти с много смола обясни Йорек. — Донесете ми колкото можете.

Лира тутакси скочи и Уил тръгна след нея. Луната грееше ярко и осветяваше преплетените в снега дири. Въздухът беше чист и мразовит. Двамата бяха изпълнени с надежда, щастливи и окрилени. Когато се отдалечиха достатъчно от пещерата, Уил попита:

— Какво още каза алетиометърът?

— Някои неща, които не разбрах и все още не разбирам. Каза, че ножът щял да бъде смърт за Праха, но после добави, че бил единственото средство да се запази Прахът жив. Нищо не разбирам, Уил. После много пъти повтори, че бил опасен. И ако ние с теб… разбираш какво искам да кажа…

— Ако отидем в света на мъртвите?

— Да… Ако го направим, може никога да не се върнем обратно… Каза, че това може да е гибелта ни, Уил.

Предупреждението като че ги отрезви и те тръгнаха да търсят храста, за който им беше споменал Йорек, притихнали при мисълта с какво се захващат.

— И все пак трябва да отидем — продума Уил. — Не мислиш ли?

— Не знам.

— Напротив, вече знаем. Ти трябва да говориш с Роджър, а аз — с баща ми. Не можем да не отидем.

— Страх ме е — въздъхна тя и Уил разбра, че за нищо на света не би го признала пред друг човек.

— А каза ли ти какво ще стане, ако не отидем? — попита той.

— Не, нямаше отговор. Само пустота. Наистина не го разбрах, Уил. Но според мен искаше да каже, че колкото и да е опасно, трябва да опитаме да спасим Роджър. Този път обаче няма да е като миналия, когато го отървах от Болвангар. Тогава не знаех какво правя, просто тръгнах нататък и късметът ми помогна. И ми помагаха много хора — цигани, вещици и кой ли не още. Там, където отиваме, никой от тях няма да ни е от полза. И виждам… В съня си видях… Това място беше по-лошо от Болвангар. Затова ме е страх.

— А мен ме е страх — промълви Уил след минута, без да я поглежда, — че може да се окажа в капан и никога повече да не видя мама.

И изведнъж го връхлетя спомен — беше много малък, още преди да започнат неприятностите им, и беше болен. Майка му седеше на леглото в мрака — много дълго, може би цяла нощ — и му пееше приспивни песнички, разказваше му приказки, а той знаеше, че докато чува любимия глас, нищо лошо не може да му се случи. Не можеше да я изостави сега! Ако беше нужно, цял живот щеше да се грижи за нея.

Лира сякаш четеше мислите му, защото изрече нежно:

— Да, така е, това би било ужасно… Знаеш ли, с моята майка никога не съм знаела… Растях си ей така, сама. Не помня някой някога да ме е прегръщал и милвал — все сме си само двамата с Пан, откакто се помня… Не си спомням госпожа Лонсдейл някога да ме е приласкавала. Тя беше икономка в „Джордан“ и гледаше само да съм чиста — все това ми повтаряше. Ах, да, и маниерите… Но в пещерата, там наистина почувствах… О, толкова е странно, знам, че е правила ужасни неща, но наистина почувствах, че ме обича и мисли за мен. Може би се е страхувала, че ще умра — толкова време да спя… Сигурно съм прихванала някаква болест… Но тя през цялото време се грижеше за мен. Един или два пъти се събудих, а тя ме държеше в прегръдките си… Помня го, не съм си го въобразила… Но ако имах дете, и аз щях да правя същото.

Значи Лира не знаеше защо е спала през цялото това време! Дали да й каже и да убие спомена, макар и лъжлив? Не, не биваше да й казва!

— Това ли е храсталакът? — прекъсна мислите му Лира.

Лунната светлина осветяваше всяко листенце. Уил откърши една клонка и пръстите му тутакси поеха силната миризма на борова смола.

— Няма да казваме нищо на онези човечета, шпионите! — добави тя.

Двамата събраха по един наръч клони и ги понесоха към пещерата.

15.

Ковачницата

Докато вървях сред адските огньове, вкусвайки безплътните наслади…

Уилям Блейк

В това време жилоногите говореха за ножа. След като сключиха с Йорек Бирнисон мир, основан на взаимно недоверие, те се върнаха на издатината, за да не му се пречкат. Когато пламъците лумнаха и пращенето и ревът на огъня изпълниха пещерата, Тиалис прошепна:

— Не бива да се отделяме от него. Щом ножът бъде готов, трябва да сме до него като сенки.

— Той през цялото време е нащрек и се оглежда дали не го следим — каза Салмакия. — Момичето е по-доверчиво. Мисля, че нея можем да я изиграем. Тя е невинна душа и лесно се привързва. Можем да опитаме с нея. Нямаме друг избор, Тиалис.

— Но ножът е у него и само той може да го използва.

— Само че няма да тръгне никъде без нея.

— Ако ножът е у него, тя ще трябва да го следва. И си мисля, че когато го поправят, двамата ще го използват да се промъкнат в друг свят и да ни избягат. Видя ли как той й попречи да говори, за да не каже нещо излишно? Намислили са нещо и то е съвсем различно от онова, което искаме от тях.

— Ще видим. Но мисля, че имаш право, Тиалис. Трябва да стоим близо до момчето, каквото и да се случи.

Двамата се спогледаха, когато Йорек Бирнисон започна да подрежда инструментите в импровизираната си ковачница. Изкусните работници в ковачниците на лорд Азриел с техните доменни пещи и прокатни станове, с анбарните пещи и хидравличните преси биха се смели на примитивното огнище, на каменния чук и приспособената за наковалня част от бронята на Йорек. Въпреки това в движенията му се долавяше увереност, която бързо изтри усмивките им.

Лира и Уил се върнаха с дървата и Йорек им даде указания как да подклаждат огъня. Той оглеждаше внимателно всяко клонче, въртеше го в ръце и после казваше на децата къде и под какъв ъгъл да го поставят, а понякога откършваше част от него и я слагаше най-отгоре. Огънят, който се разгоря, беше неочаквано буен, но най-силният пламък беше съсредоточен отстрани.

В пещерата вече не се дишаше от жега. Йорек продължаваше да подклажда огъня и накара децата още два пъти да ходят за клони, за да е сигурен, че дървата ще стигнат да довърши работата си.

Мечокът обърна един от камъните на пода на пещерата и нареди на Лира да потърси още от същия вид. Той обясни, че тези камъни при нагряване изпускат газ, който ще обвие ножа и ще спре достъпа на въздух до острието, а металът има свойството да поглъща част от въздуха и това влошава качеството му.

Лира започна да се оглежда и скоро с помощта на Панталеймон, превърнат в бухал, събра десетина такива камъка. Йорек й обясни как и къде да ги нареди, после й показа как да вее с метличката от клони, за да е сигурна, че газът приижда равномерно към наковалнята.

Уил трябваше да се грижи за огъня и мечокът дълго и подробно му обяснява как точно трябва да го поддържа, докато се увери, че е разбрал всичко. От правилното подклаждане зависеше много, а той нямаше да има възможност да прекъсва работата си, за да им дава указания. Ако Уил се справеше със задачата си, всичко щеше да върви като по вода.

Йорек обясни още нещо — че поправеният нож няма да изглежда такъв, какъвто е бил. Щеше да стане по-къс, защото всяко строшено парче щеше да припокрива съседните, иначе нямаше как да бъдат съединени. Повърхността също щеше да се окисли леко, независимо от изпускания от камъните газ, и част от блясъка щеше да се изгуби. Естествено, дръжката щеше да бъде съвсем овъглена, затова пък острието щеше да стане не по-малко остро.

Уил се вглеждаше в пламъците със сълзящи очи и наместваше всяка клонка с обгорени пръсти, но накрая огънят се разгоря точно така, както го искаше Йорек.

През това време мечокът стържеше и удряше с чука един камък, голям колкото юмрук, след като беше изпробвал и отхвърлил няколко преди него. Със силни удари той оформи главата на чука и я заглади. Замириса на пушек и барут. Двамата шпиони наблюдаваха с интерес, дори и Панталеймон беше нетърпелив — беше се превърнал в сврака и махаше с крила над огъня да го разпалва.

След известно време чукът беше готов и Йорек постави първите две парчета от кинжала в огнището, после нареди на Лира да издухва с метличката газа към тях, а самият той застана над огъня и зачака. Уил видя как повърхността на метала започна да се нажежава — най-напред почервеня, после стана жълта, накрая бяла.

Йорек изчакваше, готов с едно движение да измъкне парчетата от огъня. Металът отново се промени, повърхността му заблестя ослепително и започна да изпуска искри.

Дясната ръка на Йорек се стрелна към огъня и измъкна едното парче, после и второто. Стиснал метала с огромните си остри нокти, той внимателно го постави върху наковалнята, приспособена от гърба на ризницата му. Уил усети миризмата на обгорени нокти, но мечокът не й обърна внимание, а светкавично нагласи двете парчета така, че да се припокрият, вдигна каменния чук и го стовари върху тях.

Върхът на ножа подскочи върху наковалнята и Уил с трепет си помисли, че целият му по-нататъшен живот зависи от онова, което ще се случи с това триъгълно парче метал, способно да напипва пролуките между атомите. Опънатите му нерви като че откликваха на всяко потрепване на пламъка, на всяко разместване на атомите в металната решетка. Преди да види работата на Йорек, той беше убеден, че ножът може да бъде поправен само с най-съвършени инструменти, в истинска пещ, но сега разбираше, че мечият крал е сътворил най-съвършените инструменти и най-добрата пещ, която може да съществува.

Сред чукането и звъна на метал се надигна гласът на Йорек:

— Дръж го с мислите си! Ти също си ковач и участваш заедно с мен!

Уил усещаше как цялото му същество се разтърсва от ударите на тежкия чук, който мечокът стискаше. Следващото парче също трябваше да се нажежи и Лира усърдно махаше с метличката, за да прати нагорещения газ към него и да го предпази от разяждащото въздействие на въздуха. Уил чувстваше всичко това, усещаше как атомите се свързват помежду си и образуват нови кристали, как се оформя нова невидима решетка.

— Върхът! — изрева Йорек. — Дръж върха прав!

Той се подчини и му помогна мислено да съедини двете парчета, които прилепнаха съвършено едно към друго.

Когато стигнаха до последното късче, ушите на Уил бучаха. Той ce чувстваше толкова изтощен, че едва успяваше да реди клонките в огъня. От него се искаше да вижда всяка връзка, иначе ножът нямаше да бъде същият. Бяха стигнали до най-трудната част — трябваше да съединят острието с последното малко парче, за което беше закрепена дръжката. Ако Уил не успееше да го задържи мислено в едно цяло с останалата част, ножът просто щеше да се разпадне, сякаш не е бил поправян.

Мечокът също го знаеше и спря, преди да започне нагряването на последното парче. Той погледна момчето и в очите му не се четеше нищо, само бездънен черен блясък, но Уил го разбра — това беше работа, тежка работа, но заедно те можеха да се справят с нея.

Никой не можеше да каже колко е продължило това последно усилие, но когато Йорек нанесе последния удар, Уил почувства как атомите се свързват и се наместват. Той се отпусна омаломощен на пода, неспособен да помръдне. Лира беше в същото състояние — очите й бяха изцъклени, клепачите зачервени, косата потъмняла от сажди и пушек. Самият Йорек беше като замаян. Бялата му козина беше опърлена на няколко места, цялата изпъстрена с петна от сажди.

Тиалис и Салмакия бяха спали на смени. Сега тя беше будна, а кавалерът спеше, но когато острието се охлади и от червено стана сиво, после сребристо, и Уил посегна към дръжката, Салмакия събуди спътника си, като сложи ръка на рамото му. Той тутакси скочи.

Ала момчето не докосна ножа, а само приближи длан до него. Температурата му все още беше твърде висока. Двамата шпиони се успокоиха и се отпуснаха върху скалната издатина. Йорек се обърна към Уил:

— Излез за малко. А ти остани тук, но не пипай ножа — нареди той на Лира.

Тя седна до наковалнята, където ножът се охлаждаше. Йорек й каза да подклажда огъня и да не го оставя да догори — имаше още една, последна операция, преди да приключат.

Уил тръгна след мечока към тъмния склон. Студът беше жесток, особено след адската жега в пещерата.

— Не е трябвало да правят този нож — продума Йорек, след като бяха вървели мълчаливо няколко минути. — И може би не биваше да го поправям. Боя се. Никога преди не съм имал опасения, никога не съм се съмнявал. Сега съм изпълнен със съмнения. Съмнението е човешка черта, непозната на мечките. Ако се превръщам в човек, значи нещо не е наред, става нещо лошо. И аз го влошавам още повече.

— Но когато първата мечка е изковала първата броня, това лошо ли е било?

Йорек мълчеше. Двамата стигнаха до голяма пряспа. Мечокът легна в нея и се отъркаля, а във въздуха се разхвърчаха облаци от сняг — сякаш самият той беше от сняг, неговото живо въплъщение.

След малко той се изправи, изтръска се и едва тогава отговори:

— Може би. Но преди тази първа бронирана мечка не е имало други. Поне не знаем за това. Така се слага началото на традицията. Ние познаваме традициите и ги спазваме твърдо и неотклонно. Без традицията мечият дух е слаб, както е слаба мечата плът без бронята. Но си мисля, че като поправих този нож, аз пристъпих отвъд мечата природа. Може би съм същият глупак като Йофур Ракнисон. Времето ще покаже. Ала сега съм неуверен й разколебан. Кажи ми, защо се счупи ножът?

Уил разтърка главата си с две ръце, за да прогони зараждащата се болка.

— Жената ме погледна и си помислих, че има лицето на майка ми — каза той, като се опитваше да извика спомена. — Тогава ножът попадна на нещо, което не можеше да пробие, а умът ми едновременно го тласкаше напред и го дърпаше назад. Затова се счупи. Сигурен съм, че жената знаеше какво прави. Много е умна.

— Винаги, когато говориш за ножа, споменаваш майка си или баща си.

— Така ли? Да… Май че си прав.

— И какво мислиш да правиш?

— Не знам.

Внезапно Йорек посегна и стовари върху него лявата си лапа, толкова силно, че Уил се търколи надолу по склона и спря почти в подножието му. Ушите му запищяха.

Йорек бавно се спусна до него.

— Отговори ми честно — каза той.

Уил се изкушаваше да каже: „Ти не би направил това, ако ножът беше у мен!“, но се сдържа. Йорек и така го знаеше прекрасно. Би било глупаво и обидно да му го напомня. И все пак изкушението беше много силно.

Момчето се изправи и го погледна в очите.

— Казах, че не знам — изрече с привидно самообладание, — защото още не съм наясно с онова, което смятам да направя. Все още не мога да го преценя трезво. То ме плаши, плаши и Лира. Въпреки това се съгласих веднага, щом тя го каза.

— И какво е то?

— Искаме да слезем в света на мъртвите и да говорим с духа на Роджър, приятел на Лира. Същото момче, което е било убито в Свалбард. И ако наистина има свят на мъртвите, тогава и баща ми ще е там и аз искам да говоря с него, стига да е възможно. Но съм раздвоен, защото не по-малко искам да се върна у дома и да се грижа за майка си, а това със сигурност е възможно. Баща ми и ангелът Балтамос ми казаха, че трябва да ида при лорд Азриел и да му предложа ножа — кой знае, може пък и те да са прави…

— Ангелът избяга — подметна мечокът.

— Той не е воин. Направи каквото можа, но на повече не е способен. Не само той беше уплашен — аз също се боя. Трябва да го обмисля. Може би понякога грешим, защото грешният избор е по-опасният, а ние се боим да не изглеждаме страхливци и тъкмо затова избираме опасността. Повече ни вълнува да не изглеждаме страхливци, отколкото да отсъдим правилно. Много е трудно. Точно затова не ти отговорих.

— Ясно — кимна мечокът.

Двамата мълчаха дълго — поне така се стори на Уил, който едва издържаше на хапещия студ. Но Йорек още не беше свършил, а момчето се чувстваше слабо и замаяно от удара и не смееше да се довери на краката си.

— Много компромиси направих — промълви мечият крал. — Може би с помощта, която ти оказвам, аз обричам кралството си на унищожение. А може и да не е така, може би унищожението така или иначе е неизбежно. А може и да съм го отдалечил във времето. Това ме тревожи — принуден съм да върша неща, чужди на мечата природа, да мисля и да се съмнявам като човек. Но едно нещо ще ти кажа. Ти и сам го знаеш, но предпочиташ да си затвориш очите. Затова ще го изрека открито, за да съм сигурен, че си ме разбрал. Ако искаш да успееш в това, което си си наумил, не бива да мислиш за майка си. Забрави я засега. Ако умът ти е раздвоен, ножът пак ще се счупи. А сега искам да се сбогувам с Лира. Ти ще трябва да останеш в пещерата — онези двамата няма да позволят да се скриеш от погледа им, а аз не искам да чуят какво си говорим с нея.

Уил усети как гърлото му се свива и дъхът му се учестява, но успя да промълви:

— Благодаря, Йорек Бирнисон.

И това беше всичко.

Двамата закрачиха мълчаливо към пещерата, където огънят озаряваше с топлите си отблясъци дълбокия мрак.

Йорек се зае с последната процедура по възстановяването на тънкия кинжал. Той го пъхна в неугасналите въглени и дълбините на метала засияха със стотици преливащи се цветове. Когато настъпи моментът, Йорек нареди да Уил да го извади и да го хвърли в преспата пред входа на пещерата.

Дръжката от розово дърво беше овъглена и разкривена, но Уил омота една риза около ръката си и изпълни точно нарежданията на мечока. Сред съскането и кълбящата се пара той усети как атомите най-сетне се свързват в неделимо цяло и ножът е така остър, както и преди, а върхът може да открива невидими за окото пролуки.

Ала видът му не беше същият. Сега беше по-къс и не толкова изящен, а сребристата му повърхност бе помътняла. Всъщност изглеждаше грозен и наранен.

Когато се охлади достатъчно, Уил го пъхна в раницата, седна и зачака Лира да се върне, без да обръща внимание на двамата шпиони.

Йорек я отведе още по-далеч, където не можеха да ги видят от пещерата, обгърна я с огромните си лапи и тя се настани в тях като в люлка, а Панталеймон се сгуши на гърдите й, превърнат в мишле. Йорек се наведе над нея и притисна лице към обгорените й ръце. Без да каже дума, той започна да ги ближе. Това облекчи болката й и я накара да се почувства спокойна и сигурна както никога в живота си.

Ала когато ръцете й бяха чисти от саждите и мръсотията, Йорек заговори. От вибриращия му глас по гърба й полазиха тръпки.

— Лира Златоуста, какъв е този план да идеш на гости при мъртвите?

— Хрумна ми насън, Йорек. Видях духа на Роджър, който ме викаше… Нали си спомняш Роджър? След като се разделихме с теб, той беше убит и вината беше моя, поне аз така го чувствам. И си мисля, че трябва да довърша започнатото, това е всичко. Да отида и да му кажа, че съжалявам — и ако мога, да го измъкна оттам. Ако Уил може да отвори прозорец към света на мъртвите, значи трябва да опитаме.

— Мога и трябва са различни неща.

— Но ако трябва и можеш, тогава нямаш извинение да не го направиш.

— Докато си жива, нямаш работа с мъртвите.

— Не е така, Йорек — меко възрази тя. — Длъжни сме да спазваме обещанията си, независимо колко е трудно. Ще ти призная, само на теб — умирам от страх. И ми се иска никога да не ми се беше присънвал този сън, а на Уил да не му беше хрумвало, че можем да проникнем там с помощта на ножа. Но станалото — станало. Не можем да се измъкнем.

Лира усети треперенето на Панталеймон и го погали с изранените си ръце.

— Само че не знаем как да стигнем дотам — продължи тя. — И няма да разберем, докато не опитаме. А ти какво ще правиш, Йорек?

— Ще се върна на север с моите поданици. Не можем да живеем в планината. Дори снегът тук е различен. Мислех, че ще можем да останем, но в морето ще ни е по-лесно, дори и да е топло. Това си струваше да се знае. Освен това си мисля, че ще сме нужни там. Усещам войната, когато е на прага ми. Надушвам я. Чувам я. Преди да тръгна насам, говорих със Серафина Пекала. Тя ми каза, че отива при повелителя Фаа и циганите. Ако се задава война, ние ще сме нужни там.

При споменаването на познатите и скъпи имена Лира се оживи и се изправи. Но Йорек още не беше свършил.

— Ако не успеете да се измъкнете от света на мъртвите, няма да се видим никога повече, защото аз нямам дух. Тялото ми ще остане на земята, а после ще се превърне в част от нея. Но ако стане така, че и двамата оцелеем, ти винаги ще бъдеш скъп и почитан гост в Свалбард. Същото важи и за Уил. Той каза ли ти какво стана, когато се срещнахме за пръв път?

— Не, каза само, че било на някаква река.

— Той ме засрами. Мислех, че никой не е способен да го направи, но това момче се оказа твърде дръзко и твърде умно. Никак не съм във възторг от този ваш план, но ако има някой, на когото бих те поверил, това е Уил. Двамата сте си лика-прилика. Всичко хубаво, Лира Златоуста, скъпа моя приятелко!

Тя се повдигна на пръсти, обви ръце около врата му и притисна лице в козината му, неспособна да изрече и дума.

Минута по-късно мечокът се изправи и нежно се освободи от прегръдката й, после се обърна и безмълвно се отдалечи в мрака. Силуетът му почти мигновено избледня на фона на покритата със сняг земя, а може би очите на момичето бяха замъглени от сълзите и не можеха да го видят.

Уил чу стъпките й на пътеката и се обърна към двамата шпиони.

— Не мърдайте! — нареди им. — Вижте, ето го ножът. Няма да го използвам. Останете тук.

Когато излезе навън, намери Лира ридаеща на пътеката, а до нея Панталеймон, превърнат във вълк, беше вдигнал глава към тъмното небе. Лира мълчеше, а отблясъците от догарящия огън се отразяваха в бледия сняг и осветяваха мокрите й страни. Сълзите й се оглеждаха в очите на Уил и ги свързваха с тънка невидима нишка.

— Толкова много го обичам, Уил! — разтреперана прошепна тя. А той изглеждаше стар! Гладен, стар и тъжен… Само ние ли останахме, Уил? Не можем да разчитаме вече на никого… Само двамата сме. Но още не сме достатъчно пораснали. Толкова сме малки… Прекалено малки… Господин Скорзби е мъртъв, а Йорек е стар… Ще трябва да се справим сами с всичко.

— Можем да се справим — каза твърдо той. — Повече няма да се обръщам назад. Можем да го направим! Но сега ще трябва да поспим, а ако останем в този свят, вероятно ще дойдат гироптерите, шпионите са ги повикали… Мисля да отворя прозорец и да спим другаде. Не ми се иска онези двамата да идват с нас, но… Ако не сега, ще трябва да се отървем от тях някой друг път.

— Да — кимна Лира, подсмръкна и изтри носа си с ръкав. — Да опитаме. Сигурен ли си, че ножът действа? Изпробва ли го?

— Знам, че действа.

Панталеймон се беше превърнал в тигър — да плаши шпионите, поне такава беше целта — и влезе пред тях в пещерата. Лира и Уил нарамиха раниците.

— Какво правите? — попита Салмакия.

— Отиваме в друг свят — отвърна Уил и извади ножа.

Усети го отново цял и могъщ. Не си беше давал сметка колко много го обича.

— Но вие трябва да чакате гироптерите на лорд Азриел! — заяви Тиалис.

— Нямаме такова намерение. Ако се приближите до ножа, ще ви убия. Елате с нас, ако желаете, но не можете да ни накарате да останем. Тръгваме си.

— Вие ни излъгахте!

— Не е така — възрази Лира. — Аз ви излъгах. Уил не лъже. Трябваше да се сетите.

— Къде отивате?

Момчето не отговори, а вдигна ножа и направи разрез.

— Правите грешка! — заяви Салмакия. — Трябва да го разберете и да ни послушате. Не сте помислили…

— Помислили сме — прекъсна я Уил. — Мислихме много, но утре ще ви кажем какво сме измислили. Можете да дойдете с нас или да се върнете при лорд Азриел, както предпочитате.

Беше отворил света, в който преди време избягаха с Барух и Балтамос — онзи с безкрайния плаж и палмите отвъд пясъчните дюни.

— Тук ще спим — каза той. — Мястото е добро.

Всички преминаха отвъд и Уил тутакси затвори прозореца. Двамата с Лира се отпуснаха изтощени на пясъка, а лейди Салмакия остана на стража. Кавалерът отвори магнитния резонатор и започна да предава съобщението си в тъмното.

16.

Мислелетът

Под сводестия покрив окачени с магия ловка и изкусна, редици ярки лампи и пламтящи факли, захранвани от нафта и битум, разпръскваха лъчи.

Джон Милтън

— Детето ми! Моето момиченце! Къде е? Какво направихте с нея? Моята Лира! По-добре да бяхте изтръгнали сърцето ми! С мен тя беше в безопасност, а сега къде е?

Писъците на госпожа Колтър отекваха в малката стая на върха на елмазената кула. Жената беше вързана за един стол, с разрошена коса, разкъсани дрехи и безумен поглед. Демонът й се търкаляше и се гърчеше на пода, окован в сребърна верижка.

Лорд Азриел седеше на писалището и пишеше нещо, без да им обръща внимание. До него стоеше ординарец и поглеждаше притеснено към пленницата. Когато лорд Азриел му подаде листа, той с облекчение отдаде чест и побърза да излезе, а демонът му териер го следваше по петите с подвита опашка.

Лорд Азриел се обърна към госпожа Колтър.

— Лира? Честно казано, изобщо не ме е грижа — тихо и дрезгаво изрече той. — Вироглавото хлапе трябваше да стои където му кажат и да прави каквото му кажат. Не мога да губя повече време и сили за нея. Щом отказва да й помогна, да се оправя сама.

— Не говориш сериозно, Азриел, иначе нямаше…

— Напълно сериозно говоря. Шумът, който се вдигна около нея, е съвсем неоправдан. Какво толкова представлява тя? Обикновено английско момиче, при това не особено умно…

— Не е вярно! — извика госпожа Колтър.

— Добре де, да речем, че е умна, но съвсем не е блестяща. Освен това е невъздържана, нечестна, алчна…

— Смела, великодушна и любяща!

— Съвсем обикновено дете, което с нищо не се откроява.

— Обикновено дете? Лира? Тя е изключителна! Помисли си за онова, което успя да направи! Ти можеш да не я харесваш, Азриел, но не смей да подценяваш собствената си дъщеря! А с мен тя беше в безопасност…

— Права си — съгласи се той и се изправи. — Наистина е изключителна. Да успее да те укроти и да ти влезе под кожата — това не може да се види всеки ден. Тя ти е източила отровата, Мариса. Изтръгнала ти е зъбите. Цялата ти злоба се е изпарила и се е превърнала в сантиментална добродетелност. Кой би повярвал! Безжалостната фанатичка, мъчителката на деца, изобретателната на ужасни машини, които разполовяват малките нещастници, за да можете да търсите в жалките останки доказателства за греха — и изведнъж се появява някакво хлевоусто хлапе с мръсни нокти и ти започваш да кудкудякаш и да го браниш като квачка. Признавам, сигурно има някаква дарба, която не съм забелязал. Но ако се състои единствено в превръщането ти във всеотдайна майка, значи е твърде нищожна и жалка дарба. А сега не е зле да млъкнеш. Повиках командирите си на спешно съвещание и ако не се овладееш, ще наредя да ти запушат устата.

Госпожа Колтър приличаше на дъщеря си повече, отколкото допускаше, и вместо отговор плю в лицето на лорд Азриел. Той спокойно се избърса и заяви:

— Ако ти запуша устата, ще си спестя и това държание.

— О, да, човек, който се перчи пред подчинените си с вързани за стола пленници, се държи много достойно! Развържи ме или ще те принудя наистина да ми запушиш устата!

— Както желаеш — сви рамене той и извади от чекмеджето копринен шал.

Но преди да посегне, тя разтърси глава.

— Не, не! Азриел, умолявам те, не ме унижавай! От очите й рукнаха сълзи на безсилна ярост.

— Добре, ще те развържа, но него ще го оставя окован — кимна той към демона и пусна шала в чекмеджето, после разряза въжетата й със сгъваем нож.

Госпожа Колтър разтърка китките си, изправи се, протегна се и едва тогава забеляза в какво състояние са дрехите и косата й. Имаше блед и измъчен вид — остатъците от отровата на жилоногите все още действаха и й причиняваха непоносима болка, но тя нямаше намерение да се издава пред него.

— Можеш да се измиеш там. — Лорд Азриел посочи към малката стая кажи-речи с размерите на килер.

Тя вдигна от земята демона си, който изгледа злобно лорд Азриел през рамото й, и тръгна да се приведе в приличен вид.

Влезе ординарецът и обяви:

— Негово величество крал Огунве и лорд Роке.

Влязоха африканският генерал и жилоногият шпионин — крал Огунве в стегната униформа, с рана на слепоочието, току-що превързана с чиста превръзка, а лорд Роке — възседнал синия си сокол.

Лорд Азриел ги посрещна сърдечно и им предложи вино. Птицата изчака ездачът й да слезе и кацна на подпорката си до вратата. В този миг ординарецът съобщи за пристигането на третия командир — ангел на име Ксафания. Тя беше от далеч по-висок ранг от Барух и Балтамос и светеше с трепкаща, разсеяна светлина, която сякаш идеше някъде отвън.

Появи се госпожа Колтър, сресана и спретната, и тримата командири й се поклониха. Дори и да се изненада от вида им, тя с нищо не го показа, а наклони глава и седна кротко на един стол, прегърнала окованата маймунка.

Лорд Азриел премина направо на въпроса:

— Кажете ми какво се случи, крал Огунве.

Африканецът, огромен и силен, заговори с плътен глас:

— Убихме седемнайсет швейцарски гвардейци и унищожихме два цепелина. Изгубихме петима мъже и един гироптер. Момичето и момчето избягаха. Пленихме госпожа Колтър, въпреки храбрата й съпротива, и я доведохме тук. Надявам се да не сме й причинили неудобство.

— Вашето отношение беше безупречно, господине — рече тя, като едва забележимо наблегна на вашето.

— Другите гироптери невредими ли са? Има ли ранени? — попита лорд Азриел.

— Има щети и ранени, но нищо сериозно.

— Чудесно. Благодаря, ваше величество. Добре сте се справили. Лорд Роке, вие какво научихте?

— Моите шпиони са с двете деца в друг свят — отвърна жилоногият. — И двамата са живи и здрави, въпреки че момичето е спало дни наред под въздействието на упойващи вещества. Момчето за известно време е изгубило ножа си по време на събитията около пещерата — по-точно, кинжалът е бил счупен. Но сега отново е цял благодарение на едно същество от севера на вашия свят, милорд — една гигантска мечка, владееща до съвършенство ковашкото изкуство. Щом ножът бил поправен, момчето отворило тунел към друг свят и сега са там. Моите шпиони, естествено, са с тях, но има проблем — докато ножът е у момчето, нищо не може да го принуди да им се подчини. Дори и да го убият, докато спи, ножът без него е безполезен. Засега лейди Салмакия и кавалерът Тиалис ще ги следват, където и да отидат, та поне да не губим следите им. Те изглежда са намислили нещо — във всеки случай, отказват категорично да дойдат тук. Моите хора ще са плътно с тях.

— Дали в онзи друг свят ще са на сигурно място? — попита лорд Азриел.

— Излезли са на някакъв бряг с палмова гора. Наоколо нямало никакви следи от живот. В момента момчето и момичето спят говорих с кавалера Тиалис преди не повече от пет минути.

— Благодаря — кимна лорд Азриел. — Щом двамата ви шпиони са с децата, значи вече нямаме съгледвачи в Магистратурата. Ще трябва да разчитаме на алетиометъра. Поне…

В този миг госпожа Колтър ненадейно заговори:

— Не знам как е в другите звена, но Съдът на Консисторията разчита на тълкувателя Фра Павел Рашек. Той е надежден, но бавен. Поне още няколко часа няма да разберат къде е Лира.

— Благодаря, Мариса — каза лорд Азриел. — А имаш ли някаква представа какво мислят да правят Лира и онова момче?

— Никаква — поклати глава тя. — Говорих с момчето. Изглежда ми много упорито дете, при това свикнало да пази тайна. Не мога дори да предположа какво смята да прави. Колкото до Лира, тя е съвсем неразгадаема.

— Милорд — намеси се крал Огунве, — мога ли да знам дали дамата вече е член на съвета ни? Ако е така, какви са функциите й, ако ли не — редно ли е да се намира тук?

— Тя е наша пленница и моя гостенка, а също и важен агент на Църквата, което означава, че може да ни даде полезна информация.

— А ще го направи ли доброволно, или ще се наложи да я изтезаваме? — попита лорд Роке, без да сваля поглед от лицето й.

Госпожа Колтър се изсмя.

— Не мислех, че пълководците на лорд Азриел могат да бъдат толкова наивни, та да очакват да изтръгнат истината с мъчения!

Лорд Азриел неволно се възхити на нахалството й.

— Гарантирам за госпожа Колтър — заяви той. — Тя знае какво ще се случи, ако ни предаде, макар че едва ли ще има тази възможност. Но ако някой от вас има някакви съмнения, нека ги изрази открито.

— Аз имам — каза крал Огунве, — но се съмнявам не в нея, а във вас.

— Защо? — учуди се лорд Азриел.

— Ако поиска да ви съблазни, няма да имате сили да й се противопоставите. Добре направихме, че я пленихме, но беше грешка да я допускаме до този съвет. Отнасяйте се с нея с най-голямо уважение, осигурете й всички удобства, но не я оставяйте тук и стойте по-далеч от нея!

— Какво пък, аз ви дадох възможност да говорите открито и приемам забележката ви — сви рамене лорд Азриел. — Държа на вашето присъствие повече, отколкото на нейното, ваше величество. Ще наредя да я преместят.

Той посегна към звънеца, но в този миг госпожа Колтър заговори:

— Моля ви, най-напред ме изслушайте! Мога да ви помогна. Бях свой човек в Магистратурата, толкова близо до тях, че едва ли ще срещнете втори път някого като мен. Знам как мислят, мога да предположа как ще постъпят. Сигурно се чудите дали може да ми се вярва и какво ме е накарало да ги напусна. Много е просто — те искат да убият дъщеря ми. Не могат да я оставят жива. В мига, в който разбрах коя е и какво представлява, когато чух за пророчеството на вещиците, вече знаех, че ще трябва да напусна Църквата. Разбрах, че съм неин враг и тя — мой. Не знаех нищо за вас, но знаех, че трябва да се опълча срещу Църквата, срещу всичко, в което тя вярва, ако трябва и срещу самия Висш съдник. Аз…

Госпожа Колтър замълча. Командирите я слушаха напрегнато. Тя се обърна към лорд Азриел, погледна го в очите и отново заговори, този път сякаш само на него. Гласът й беше нисък и зареден със страст, очите й блестяха.

— Бях най-лошата майка на света. Позволих да ми отнемат единственото дете, когато беше още съвсем мъничко бебе, защото не ме беше грижа. Интересуваше ме единствено кариерата ми. Не се сещах за нея години наред, а ако го правех, то беше само заради скандала около раждането й. Но после Църквата започна да се интересува от Праха и от децата и нещо се събуди в сърцето ми… Тогава си спомних, че съм майка и че Лира… е мое дете. Тя беше под заплаха и аз я спасих. Три пъти досега съм се намесвала, за да я спасявам от опасности. Първият път беше, когато Жертвеният съвет започна работа — тогава отидох в „Джордан“ и я взех със себе си в Лондон, за да не попадне в ръцете на Съвета… Поне така се надявах. Но тя избяга. Вторият път беше в Болвангар, когато я открих тъкмо навреме, под… под острието на… Сърцето ми щеше да се пръсне… Те… ние… аз бях постъпвала така с други деца, но когато ставаше дума за моето… О, вие дори не можете да си представите ужаса на този миг! Надявам се никога да не сте изпитвали такова страдание… Но аз я освободих и я измъкнах оттам. Спасих я за втори път. И все пак тогава още се чувствах част от Църквата, верен, предан и всеотдаен слуга, защото вярвах, че върша Божие дело. После разбрах за пророчеството на вещиците. Един ден, много скоро, Лира ще бъде съблазнена, както някога Ева — така казват те. Не знам каква форма ще приеме тази съблазън, но тя расте и не е трудно да си представим. Сега, когато и Църквата го знае, те ще я убият. Ако всичко зависи от нея, как биха могли да я оставят жива? Да поемат риска да чакат тя да устои каквато и да е съблазънта? Не, те нямат избор. Ако можеха, щяха да се върнат в райската градина и да убият и Ева, преди да се е поддала на изкушението. За тях убийството не е проблем. Самият Калвин е пращал деца на смърт. Ще я убият тържествено и с церемонии, с химни и псалми, с молитви и жалби, но в крайна сметка ще я убият. Ако попадне в ръцете им, все едно вече е мъртва. Затова, когато чух от вещицата за пророчеството, аз я спасих за трети път. Заведох я на място, където щеше да е в безопасност, и смятах да остана там.

— Да, но сте я упоили — прекъсна я крал Огунве. — Държали сте я в безсъзнание.

— Трябваше. Лира ме мрази. — Тук гласът й, до този момент овладян, се прекърши, и тя избухна в ридания. — Боеше се от мен и ме мразеше и ако не я бях упоила, щеше да избяга като птиче от лапите на котка! Знаете ли какво е това за една майка? Да спи, беше единственият начин да е в безопасност! През цялото това време в пещерата… докато спеше безпомощна, а демонът й се гушеше в нея… О, тогава изпитвах такава обич, такава нежност, такава дълбока… Собственото ми дете… за пръв път можех да правя всичко за нея, за моето малко момиченце… Миех я, хранех я и я топлех, стараех се да й бъде удобно и леко, докато спи… Лежах до нея нощем, люлеех я в прегръдките си, ридаех в косите й, целувах затворените й очи. Моето момиченце…

Тя нямаше срам. Говореше тихо, без патос, без да повишава глас, а когато я разтърсваха ридания, млъкваше само за миг, сякаш сдържаше чувствата си заради онези, които я слушаха. Това правеше безсрамните й лъжи още по-въздействащи. Лорд Азриел я слушаше и си мислеше, че лъжата е в кръвта й.

Думите й бяха насочени предимно към крал Огунве, макар и да не личеше на пръв поглед, но лорд Азриел забеляза и това. Кралят не само беше главният й обвинител, той беше и човек, за разлика от Ксафания и лорд Роке, и тя прекрасно знаеше коя струйка да докосне.

Ала в действителност най-впечатлен беше лорд Роке. Той почувства у нея нещо толкова близко до природата на скорпиона, колкото изобщо беше възможно у човешко същество, и си помисли, че най-разумно е да държиш скорпиона под око.

Ето защо подкрепи крал Огунве, който беше променил мнението си и сега настояваше госпожа Колтър да остане. Лорд Азриел се оказа сам — вече беше склонен да я отпрати, но трябваше да се съобрази с желанието на командирите си.

Госпожа Колтър го погледна нежно и загрижено. Лорд Азриел беше сигурен, че никой от останалите не може да види скритото ликуване в красивите й очи.

— Остани тогава — рече той. — Но мисля, че вече говори достатъчно. Сега помълчи. Искам да помислим върху онова предложение за гарнизон на северната граница. Видяхте доклада — смятате ли, че е осъществимо? И има ли смисъл? Искам да видя и арсенала. От Ксафания очаквам да чуя какво е разположението на ангелските сили. Най-напред гарнизонът. Крал Огунве?

Африканецът заговори. Обсъждането продължи няколко минути и госпожа Колтър беше впечатлена от точното им познаване на отбранителните сили на Църквата, както и от оценката им за качествата на вражеските пълководци.

Ала сега, когато Тиалис и Салмакия бяха с децата и нямаше кой да следи работата на Магистратурата, сведенията им скоро щяха да остареят безнадеждно. В ума на госпожа Колтър проблесна една мисъл, която я накара да размени светкавичен поглед с демона си, но тя не каза нищо, само погали златистата му козина и продължи да слуша внимателно.

— Достатъчно! — заяви най-сетне лорд Азриел. — По-късно ще се занимаем с този въпрос. Сега арсеналът! Разбрах, че вече са готови да изпробват мислелета. Да отидем да погледаме.

Той извади от джоба си сребърен ключ и освободи маймунката от веригите, като се стараеше да не докосне и косъмче от златистата й козина.

Лорд Роке възседна сокола си и последва останалите, които напуснаха кулата и тръгнаха след лорд Азриел към крепостната стена.

Духаше студен вятър, който шибаше лицата им и затваряше очите им. Синият сокол се издигна заедно с мощния въздушен поток, надавайки ликуващи крясъци. Крал Огунве се загърна в дрехата си и постави ръка на главата на демона си гепард.

— Извинете, госпожо — смирено се обърна госпожа Колтър към ангела. — Ксафания ли се казвате?

— Да.

Външността й още от първия миг порази госпожа Колтър така, както преди това събратята й бяха поразили Рута Скади. Тя не светеше, а беше осветена, макар да не се виждаше източник на светлина. Беше висока, гола, с крила, а набразденото й лице беше по-старо от всичко, което госпожа Колтър беше виждала някога.

— И сте от онези ангели, които преди много време са се вдигнали на бунт?

— Да. Оттогава се скитам из множество светове. Сега се заклех във вярност на лорд Азриел, защото във великото му начинание виждам единствената надежда тиранията най-сетне да бъде унищожена. — А ако се провалите?

— Тогава всички ще бъдем унищожени и жестокостта ще се възцари навеки.

В това време лорд Азриел крачеше бързо покрай обрулените от вятъра стени към огромното стълбище, чието подножие тънеше в мрак, въпреки множеството факли в нишите по стените. Синият сокол се спусна над главите на хората и се гмурна в бездната. Трепкащите пламъчета осветяваха перата му, когато минаваше край тях, докато накрая се превърна в миниатюрна искрица и изчезна в мрака.

Ангелът слизаше редом с лорд Азриел, а госпожа Колтър се озова до крал Огунве.

— Извинете невежеството ми, ваше величество — каза тя, — но никога не бях виждала, нито чувала за същества като онзи мъж със сокола — поне до вчера, когато се появиха в пещерата… Откъде идват? Можете ли да ми кажете нещо за тези хора? За нищо на света не бих го обидила, но ако го заговоря, без да знам нищо за него, може неволно да го оскърбя.

— Добре правите, че питате — отвърна африканецът. — Неговите хора са горди. Техният свят е вървял по път, различен от нашия. Там има два вида разумни същества — хора и жилоноги. Повечето хора са слуги на Всемогъщия и се опитват да изтребят малкия народ от незапомнени времена. На жилоногите се гледа като на дяволски изчадия. Ето защо те все още проявяват известно недоверие към нас, които сме по-едри. Ала жилоногите са свирепи и горди воини, безмилостни противници и ценни шпиони.

— Всичките ли са на ваша страна, или и те са разделени като хората?

— Някои от тях са с враговете ни, но повечето са с нас.

— А ангелите? Знаете ли, доскоро смятах, че ангелите са измислица от Средновековието и че не съществуват… Да разговаряш с ангел, е някак смущаващо, не мислите ли… Колко от тях са с лорд Азриел?

— Госпожо Колтър — погледна я кралят, — питате за неща, от които би се интересувал всеки шпионин.

— Много добър шпионин, ако ви пита така открито! — усмихна се тя. — Аз съм пленница, ваше величество. Не бих могла да избягам, дори и да имах къде да отида. Вече съм безвредна, можете да ми вярвате.

— Щом казвате, с удоволствие ще ви повярвам — отвърна кралят. — Ангелите са по-трудни за разбиране от което и да било човешко същество. Да вземем само това, че не са еднакви — някои са по-могъщи от други. Сключват помежду си неразбираеми за нас съюзи, таят стари вражди, а ние почти нищо не знаем за това. Всемогъщият още със самата си поява се опитва да ги потиска.

Госпожа Колтър спря като закована. Беше потресена до дъното на душата си. Африканският крал застана до нея, убеден, че внезапно се е почувствала зле. И наистина, лицето й беше мъртвешки бледо в светлината на факлите.

— Казахте го така небрежно — промълви тя, — сякаш е нещо, което не може да не знам… Но как е възможно? Нали Всемогъщият е сътворил света? Той е съществувал преди всичко друго. Как може да се е появил?

— Знаем го от ангелите — каза Огунве. — Някои от нас също бяха потресени, когато разбраха, че Всемогъщият не е създал света. Може да е имало създател, може и да не е имало — това никой не знае. Знаем само, че в един момент Всемогъщият е взел властта и оттогава ангелите се бунтуват, човешките същества също се борят срещу него. Това е последният бунт. Никога преди хора, ангели и всички разумни същества не са сключвали подобен съюз. Това е най-голямата армия, събирана някога. Но и тя може да се окаже недостатъчна. Ще видим.

— Но какво смята да прави лорд Азриел? Какъв е този свят и защо той е тук?

— Доведе ни тук, защото този свят е празен. Няма разумен живот. Ние не сме колониалисти, госпожо Колтър. Не сме дошли да завоюваме, а да градим.

— Той мисли ли да нападне небесното царство?

Огунве я изгледа безизразно.

— Няма да нападаме царството — заяви, — но ако царството ни нападне, да се готви за война, защото ние сме готови. Госпожо Колтър, аз съм крал, но за мен е чест да се присъединя към лорд Азриел в усилията му да изгради свят без царства. Без крале, без епископи, без свещеници. Небесното царство носи това име, откакто Всемогъщият се е възцарил над останалите ангели. Ние не го искаме. Този свят тук е различен. Ние искаме да бъдем свободни граждани на небесната република.

Госпожа Колтър искаше да каже още нещо, на устните й напираха множество въпроси, но кралят забърза да настигне командира си и тя трябваше да го последва.

Стълбата слизаше толкова надолу, че когато стигнаха подножието й, небето вече не се виждаше. Озоваха се в огромна зала, осветена от лъчисти кристали, вградени в поддържащите тавана колони. Стълби, висящи мостове, греди и подпори пресичаха полумрака над главите им, а по тях се движеха улисани в работа хора.

Лорд Азриел вече разговаряше с командирите си, когато госпожа Колтър ги настигна, и не пожела дай даде време да отдъхне, а тръгна през огромната зала. От време на време някоя сияеща фигура се стрелкаше във въздуха или кацаше до него, за да разменят набързо няколко думи. Въздухът беше топъл и влажен. Госпожа Колтър забеляза, че на всяка колона на височината на човешки ръст има празна ниша — вероятно дан на уважение към лорд Роке, който можеше да каца със сокола си там и да взема участие в обсъжданията.

Ала групата не остана дълго в залата. В дъното й някакъв работник отвори тежка двойна врата и ги пропусна на платформа с железни релси. Там чакаше малък закрит вагон, теглен от анбарен локомотив.

Машинистът се поклони, а демонът му, кафява маймунка, се шмугна зад гърба му, подплашен от демона на госпожа Колтър. Лорд Азриел размени няколко думи с човека и покани останалите да се качат във вагона, осветен от същите лъчисти кристали, окачени на сребърни скоби по махагоновата ламперия.

Влакът веднага потегли, плавно напусна перона и навлезе в някакъв тунел, като бързо увеличаваше скоростта. Само тракането на колелата върху гладките релси подсказваше, че се движат с шеметна бързина.

— Къде отиваме? — попита госпожа Колтър.

— В оръжейната — лаконично отговори лорд Азриел и продължи тихия си разговор с ангела.

— Милорд — обърна се госпожа Колтър към лорд Роке, — вашите шпиони винаги ли се движат по двойки?

— Защо питате?

— Обикновено любопитство. С демона ми не успяхме да победим вашите шпиони в пещерата. Бях изненадана да открия колко добре се сражават.

— Изненадана? Смятате, че хора с нашия ръст не могат да бъдат добри бойци?

Тя го погледна спокойно, макар да потръпна вътрешно от тази необуздана гордост.

— Така е. Мислех, че лесно ще ви победим, но всъщност ние бяхме победени. Признавам грешката си. Винаги ли се сражавате по двама?

— Вие сте двама, вие и демонът ви, нали така? Да не би да очаквате, че ще ви дадем предимство?

Надменният му поглед, искрящ дори в слабата светлина на кристалите, я възпря от по-нататъшни въпроси.

Тя сведе очи с престорена скромност и замълча.

Изминаха няколко минути. Госпожа Колтър усещаше, че влакът се движи надолу към самите недра на планината. Нямаше представа какъв път са изминали, но след петнайсетина минути влакът забави скорост и не след дълго спря на платформата, където анбарните светлини сияеха ослепително след непрогледния мрак на тунела.

Лорд Азриел отвори вратите и групата слезе на перона. Въздухът беше толкова горещ и наситен със серни изпарения, че госпожа Колтър се задъха. Отнякъде долитаха тежки удари на чукове и стъргане на стомана в камък.

Един работник им отвори врата, извеждаща вън от платформата, и шумът тутакси се усили, а топлината ги връхлетя като приливна вълна. Ослепителната светлина ги накара да закрият очи, само Ксафания като че не забеляза лавината от звуци, светлина и жега. Когато посвикна малко, госпожа Колтър се огледа, тръпнеща от любопитство.

В собствения си свят беше виждала пещи, леярни и заводи, но и най-големият изглеждаше като селска ковачница в сравнение с това. Чукове с големината на къщи се издигаха за секунди до високия таван, после се стоварваха с грохот обратно и приплескваха железни блокове колкото дънери. Цялата планина се тресеше от мощните им удари. От един отвор в каменната стена се изливаше река от разтопен метал, лъхащ на сяра, която преминаваше през елмазен шлюз и оттам тръгваше по канали, жлебове и улеи, за да стигне до редица форми, където се охлаждаше в облак от зловонен дим. Огромни режещи машини и валяци нарязваха, валцуваха и пресоваха дебелото цял пръст желязо, сякаш беше хартия, после чудовищните чукове се стоварваха отгоре му с такава сила, че наредените един върху друг няколко пласта се сливаха и образуваха плътен лист с необичайна здравина.

Ако Йорек Бирнисон можеше да види този цех, може би щеше да признае, че тези хора разбираха нещо от обработка на металите. Госпожа Колтър само гледаше и се изумяваше. Беше невъзможно да чуеш каквото и да е в този шум и никой дори не се опитваше да заговори. Лорд Азриел направи знак на малката групичка да го последва по един решетъчен мост, висящ над още по-дълбока бездна, където миньори с кирки и лопати къртеха лъскавия метал от скалата.

От моста навлязоха в каменен коридор с увиснали блещукащи сталактити със странни цветове. Ударите и скърцането постепенно утихнаха. Госпожа Колтър усети свеж полъх върху сгорещеното си лице. Лъчистите кристали не бяха поставени в ниши, нито монтирани в колони, а бяха пръснати на пода. Нямаше пламтящи факли, които да усилват жегата, и хората отново започнаха да усещат студа, а не след дълго внезапно се озоваха на чист въздух.

Тук част от планината беше изсечена и се образуваше площадка с големината на казармен плац. В отдалечения й край се виждаха огромни железни врати в самата планина, някои от тях отворени, други затворени. От една такава врата няколко мъже изкарваха нещо, покрито с брезент.

— Какво е това? — попита госпожа Колтър.

— Мислелетът — отвърна африканският крал.

Жената нямаше представа какво би могло да значи това и зачака нетърпеливо да вдигнат брезента.

Беше застанала близо до крал Огунве, сякаш търсеше защита.

— Какво представлява това нещо и за какво служи? — продължи да пита тя.

— Сега ще видим.

Устройството приличаше на тренажор или на кабина на гироптер. Под стъкления покрив беше разположена седалка с множество лостчета и ръчки отпред. Имаше шест гъвкави крака, съединени под различен ъгъл с корпуса, така че съоръжението изглеждаше мощно и едновременно с това — тромаво. Самият корпус се състоеше от хиляди тръбички, цилиндри, бутала, кабели, клапани и лагери. Беше трудно да се каже кое е тялото и кое — двигателят, защото всичко беше слабо осветено отзад и тънеше в сянка.

Лорд Роке полетя със сокола си направо към машината и закръжи отгоре, като я оглеждаше от всички страни. Лорд Азриел и ангелът разговаряха с механиците, а двама души се качиха в кабината. Единият държеше бележник, другият — сноп кабели.

Госпожа Колтър гледаше машината с жадно любопитство и се опитваше да запомни всеки детайл, да си създаде представа за цялостното й действие. Лорд Азриел се качи в кабината, закопча кожените колани около кръста и раменете си и нагласи шлема на главата си. Демонът му, снежният леопард, скочи зад него. Механикът извика нещо, лорд Азриел му отговори, после хората се изтеглиха към вратата.

Мислелетът се задвижи, но по някакъв съвсем необясним начин — леко потрепери, после се разтърси, сякаш черпеше неизвестна енергия от шестте членести крака. Госпожа Колтър гледаше с недоумение, после видя какво става — различни части на апарата се завъртаха и се разгръщаха към тъмното небе. Лорд Азриел движеше лостовете, проверяваше скалите, нагласяше уредите. И изведнъж мислелетът изчезна.

По някакъв неведом начин той беше излетял светкавично във въздуха и сега кръжеше над главите на хората и бавно завиваше наляво. Не се чуваше шум на двигател, не беше ясно и как преодолява земното притегляне — мислелетът просто си висеше във въздуха.

— Слушайте! — възкликна крал Огунве. — На юг! Госпожа Колтър обърна глава нататък и се напрегна да чуе. Високо в планината виеше вятър, а откъм цеха долиташе дълбок тътен на чукове и преси, от който земята трепереше. Чуваха се и гласове, но те изведнъж стихнаха като по команда, а лампите угаснаха. И тогава в тишината се чу далечното бръмчене на гироптер.

— Кои са? — тихо попита тя.

— Примамка — отвърна кралят. — Мои пилоти, които трябва да примамят врага да ги последва. Вижте!

Госпожа Колтър се взря в беззвездния мрак. Над главите им мислелетът висеше като закован и дори силният вятър не го помръдваше. Кабината не беше осветена и лорд Азриел беше напълно невидим.

Тогава ниско в небето се появиха светлини, а звукът на моторите се усили дотолкова, че се чуваше съвсем отчетливо. Показаха се шест гироптера, единият, от които явно беше в беда, защото след него се влачеше тъмна диря, пък и летеше по-ниско от останалите. Всички те се движеха по посока на планината, но личеше, че нямат намерение да кацат.

По петите ги преследваше пъстра сбирщина от летателни апарати. Не беше лесно да се каже какво точно представляват, но госпожа Колтър различи тежък гироптер от някакъв непознат вид, два апарата с прави крила, огромна птица, която се движеше плавно и мощно с двама въоръжени ездачи на гърба, и трима или четирима ангели.

— Щурмови отряд — поясни крал Огунве.

Разстоянието между двете групи се скъсяваше. От единия апарат с правите крила блесна огнена черта, последвана секунда-две по, късно от силен трясък. Ала снарядът така и не достигна до целта повредения гироптер, защото в мига, в който се видя светлината, и още преди да се е чул трясъкът, откъм мислелета избухна огън и снарядът се взриви във въздуха.

Госпожа Колтър още не беше осъзнала какво става, когато в небето се разрази битка. Погледът не можеше да проследи хода й, защото движението на летателните апарати беше твърде стремително, а наоколо цареше мрак, ала планината се озари от серия безшумни експлозии, съпроводени единствено от кратко съскане като от изпусната за миг пара. По някакъв необясним начин всяка от мълниите улучваше различен нападател — гироптерът и самолетите избухнаха в пламъци и се взривиха, а гигантската птица нададе крясък, сякаш се раздра покровът на планината, и се сгромоляса върху далечните скали долу. Колкото до ангелите, те просто изчезнаха като блещукащо облаче — милиарди частици, които потрепваха и избледняваха, докато накрая угаснаха като замиращи фойерверки.

После настъпи тишина. Вятърът отнесе надалеч звука на моторите, а гироптерите се скриха зад хребета. Никой не продумваше. Пламъците осветяваха отдолу мислелета, който все още висеше във въздуха. Разрушението в редиците на нападателите беше толкова пълно, че дори госпожа Колтър, която беше виждала какви ли не потресаващи неща, беше потресена. Тя вдигна поглед към мислелета, който проблесна в небето и само след миг вече беше на земята.

Крал Огунве се хвърли към него, същото направиха и останалите командири и механиците. Госпожа Колтър остана на мястото си, все още изумена от възможностите на този невиждан апарат.

— Защо ни го показва? — прошепна демонът й.

— Сигурно защото не може да прочете мислите ни — тихо отвърна тя.

И двамата мислеха за онзи миг в елмазената кула, когато ги осени блестящата идея — да предложат на лорд Азриел да идат в Дисциплинарния съд на Консисторията и да шпионират за него. Тя познаваше всички лостчета на властта и знаеше как да ги използва. Отначало щеше да й е трудно да убеди онези хора в добрите си намерения, но не беше невъзможно. Сега, когато жилоногите бяха останали с Уил и Лира, Азриел със сигурност не би устоял на едно такова предложение.

Но в този миг, докато гледаха странната машина, нова мисъл ги порази с още по-голяма сила. Тя притисна до гърдите си златистата маймунка. Сърцето й ликуваше.

— Азриел! — невинно се обади тя. — Мога ли да видя как работи машината?

Лордът погледна надолу разсеяно и нетърпеливо, но в изражението му се долавяше и удовлетворение. Беше възхитен от мислелета, това се виждаше ясно. Едва ли би устоял на изкушението да й го покаже.

Крал Огунве се отдръпна. Лорд Азриел протегна ръка и издърпа госпожа Колтър в кабината, помогна й да се настани и я загледа, докато тя се озърташе.

— Как работи това нещо? Какво го задвижва?

— Мислите ти — отвърна той. — Оттук иде и името му. Ако пожелаеш да върви напред, той тръгва напред.

— Това не е отговор. Хайде, кажи ми. С какъв двигател работи? Как лети? Не виждам в него нищо аеродинамично. Но този пулт… Отвътре прилича на гироптер.

Той не устоя. Госпожа Колтър беше в ръцете му, защо тогава да не й каже? Хвана един кабел, на чийто край се виждаше кожен мундщук със следи от зъбите на демона му.

— Демонът ти трябва да стисне този мунщук — със зъби или с ръце е без значение. А ти трябва да си сложиш шлема. Между тях протича ток, а един усилвател го увеличава. Е, доста по-сложно е, отколкото ти го обяснявам, но машината се управлява лесно. Сложихме й пулт като на гироптерите, просто защото така сме свикнали, но след време той няма да е нужен. Естествено, само човек и демон могат да я управляват.

— Разбирам — кимна тя.

И го блъсна с все сила, изтласквайки го от кабината.

В същия миг нахлупи шлема на главата си, а златистата маймунка стисна мундщука. Жената посегна към лоста, с който в гироптерите се задвижваха крилата, и го дръпна към себе си. Мислелетът светкавично се устреми нагоре.

Това обаче не означаваше, че вече е овладяла управлението. Машината застина, наклонена на една страна, а тя затърси трескаво лостовете, с които да даде преден ход. За тези няколко секунди лорд Азриел направи три неща — скочи на крака, спря с жест крал Огунве, който се готвеше да даде заповед за стрелба на войниците си, и нареди на жилоногия:

— Лорд Роке, вървете с нея, моля ви.

Малкият шпионин тутакси излетя със синия си сокол и птицата се устреми право към отворената врата на кабината. Жената се озърташе, маймунката също, но ясно се видя, че никой от двамата не е забелязал дребната фигурка, която се прехвърли в кабината зад гърбовете им.

Миг по-късно мислелетът потегли, а соколът полетя надолу и кацна на ръката на лорд Азриел. След не повече от две секунди мислелетът вече се губеше в далечината.

Лорд Азриел гледаше след него с тъга и възхищение.

— Прав бяхте, ваше величество — каза той. — И трябваше да се вслушам в думите ви. Тя е майка на Лира. Трябваше да очаквам нещо подобно.

— Няма ли да я преследвате? — попита крал Огунве.

— Какво, и да унищожа такава чудесна машина? В никакъв случай!

— Накъде мислите, че ще тръгне? Да търси детето?

— Не, това ще стане по-късно. Тя не знае къде да я търси. Знам какво точно ще направи — ще отиде в Съда на Консисторията и ще им поднесе мислелета като доказателство за вярност, после ще започне да шпионира. Ще ги шпионира в наша полза. На нея никакво лицемерие не й е чуждо, но това ще бъде нещо ново. А когато разбере къде е момичето, ще тръгне да го търси и ние ще я последваме.

— А кога лорд Роке ще й се покаже?

— О, той ще пази присъствието си в тайна, за да бъде пълна изненадата, не мислите ли?

Двамата се разсмяха и тръгнаха обратно към цеха, където ги чакаше нов, усъвършенстван модел на мислелета.

17.

Масло и лак

Змията беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог създаде

Битие, 3:1

Малоун правеше огледало. Не от суетност, тъй като не беше суетна, а защото искаше да провери едно свое хрумване. Искаше да опита да улови Сенките, а без апаратурата в лабораторията си трябваше да импровизира и да използва онова, което й беше подръка. В технологията на мулефите металът играеше много малка роля. Те изработваха изключителни неща от камък и дърво, от лико, раковини и рог, но медта и другите метали, които добиваха, бяха самородни и се намираха на слитъци в речния пясък. Те никога не се използваха за изработване на оръдия, а служеха no-скоро за украса. Например двойките, които встъпваха в брак, си разменяха пръстени от излъскана мед, които се закрепваха в основата на един от роговете им и изпълняваха ролята на венчални халки.

Ето защо мулефите бяха омагьосани от сгъваемия армейски нож, който беше най-ценното притежание на Мери.

Залифата Атал, най-добрата й приятелка тук, извика от изумление, когато един ден Мери разгъна ножа и й показа как действат всичките му приспособления. Едно от тях беше миниатюрна лупа, с (която тя прогори някаква шарка върху парче сухо дърво. Именно това я наведе на мисълта за Сенките.

По това време ловяха риба в реката, но водата беше спаднала и рибата можеше да се крие къде ли не. Те оставиха мрежата във водата и седнаха на тревистия бряг да поговорят. Тъкмо тогава Мери видя сухото дърво, чиято бяла повърхност беше гладка и лъскава. Тя прогори шарката — обикновена маргаритка, което предизвика неописуем възторг у Атал. Но когато тънката струйка дим отлетя от мястото, където беше насочила слънчевите лъчи, внезапно й хрумна мисълта: ако това дърво се превърне във вкаменлост и някой учен го намери след десетина милиона години, около него все още ще има Сенки, защото е вложен човешки труд.

Тя се потопи в ленив унес, от който я извади гласът на Атал:

— За какво си мечтаеш?

Мери се опита да й разкаже за работата си, за изследванията и лабораторията, за откриването на сенчестите частици, за фантастичното откровение, че са разумни — и споменът я връхлетя с такава сила, че й се прииска до болка отново да бъде сред уредите в лабораторията си.

Не очакваше, че Атал ще разбере нещо от обясненията й, най-вече заради слабото познаване на езика им, но и заради убеждението, че мулефите са прекалено практични, прекалено обвързани с всекидневието, пък и много от казаното беше чиста математика. Ала Атал я изненада.

— Да — каза тя. — Знам за какво говориш. Ние му казваме… Думата, която употреби, на техния език означаваше светлина.

— Светлина? — повтори Мери.

— Не, не светлина — отвърна Атал и повтори думата по-бавно, за да може тя да схване разликата. — Нещо като светлината върху водата, когато има малки вълнички по залез, и пламти… наричаме я така, но това е наподобяване.

Мери вече знаеше, че наподобяване е тяхната дума за метафора, и попита:

— Значи не е точно светлина, но вие я виждате и ви прилича на светлината върху водата по залез?

— Да. Всички мулефи я имат. Ти също. Така разбрахме, че си като нас, а не като тревопасните. Те я нямат. Ти изглеждаш толкова странна и ужасяваща, но си като нас, защото имаш…

И отново последва думата, която Мери не можеше да повтори нещо като зраф или зарф, придружено с едва доловимо движение на хобота наляво.

Вълнението й беше неописуемо, но трябваше да се овладее, за да намери точните думи.

— Какво знаете за нея? Откъде идва?

— От нас. И от маслото — отвърна Атал.

Мери знаеше, че става дума за маслото в шушулките.

— От вас ли?

— Когато пораснем. Но без дърветата тя отново ще изчезне. А с колелата и маслото остава при нас.

Когато пораснем… Мери отново трябваше да сдържа чувствата си. Това беше едно от нещата, които вече знаеше за Сенките — че децата и възрастните реагираха на тях по различен начин или събуждаха различен вид сенчеста активност. Не беше ли й казала Лира, че учените от нейния свят са открили нещо подобно за Праха, както се наричаха там Сенките? Ето още едно потвърждение!

То се свързваше и с онова, което Сенките й бяха казали чрез екрана на компютъра точно преди да напусне своя свят — какъвто и да беше проблемът, той имаше връзка с голямата промяна в човешката история, чийто символ беше митът за Адам и Ева. С изкушението, грехопадението, първородния грях. При изследванията си на изкопаеми човешки черепи колегата й Оливър Пейн беше открил, че преди около трийсет хиляди години възникнало огромно нарастване на количеството сенчести частици около човешките останки. Нещо се беше случило тогава, някакъв еволюционен скок, който беше превърнал човешкия мозък в съвършен канал за умножаване на ефекта им.

— От колко време съществуват мулефите? — попита Мери.

— От трийсет и три хиляди години — отвърна Атал.

Тя вече се беше научила да чете по лицето на приятелката си и сега се засмя, като видя как челюстта на Мери увисна. Смехът на мулефите беше така весел и заразителен, че тя обикновено не можеше да устои и също се разсмиваше, но този път остана сериозна.

— Откъде знаете с такава точност? Нима историята ви помни всичките тези години?

— О, да! — увери я Атал. — Откакто имаме зраф, имаме и памет за миналото. Преди това не сме знаели нищо.

— Какво се е случило, та да получите зрафа?

— Открили сме как да използваме колелата. Един ден едно безименно същество намерило шушулка и започнало да си играе с нея. И докато си играела…

— Играела?

— Да. Но тогава нямала име. Видяла в пролуката на шушулката навита змия. И тогава змията й казала…

— Змията е говорела?

— Не, не! Това е наподобяване! Историята разказва, че змията попитала: „Какво знаеш? Какво помниш? Какво виждаш пред себе си?“ А тя отвърнала: „Нищо, нищо, нищо!“ И змията казала: „Пъхни крака си в дупката, където аз си играех, и ще станеш мъдра.“ И тя пъхнала крака си в пролуката, както й казала змията. И маслото проникнало в крака й и я накарало да вижда по-ясно от преди, и първото нещо, което видяла, бил зрафът. Това било толкова странно и приятно, че тя поискала веднага да го сподели с всичките си събратя. Тя и другарят й го показали на останалите и всички открили, че знаят кои са, че са мулефи, а не тревопасни. И се нарекли с имена. Нарекли се мулефи. Дали имена на дърветата и на всички растения и твари.

— Защото били различни — каза Мери.

— Да, различни били. Такива били и децата им, защото когато падали нови шушулки, те им показвали как да си служат с тях. А когато децата поотраснели, те също започвали да излъчват зраф, а когато станели достатъчно големи да си служат с колелата, зрафът се връщал с маслото и оставал при тях. Така мулефите разбрали, че трябва да садят повече дървета заради маслото, но шушулките били толкова твърди, че много рядко семената успявали да поникнат. Тогава мулефите осъзнали какво трябва да правят, та да помогнат на дърветата — да се движат с помощта на колелата и да ги трошат, и така мулефите и дърветата заживели заедно.

Мери разбра около четвърт от онова, което Атал говореше, но къде с въпроси, къде с догадки успя да си изгради доста вярна картина. По това време познанията й по езика се бяха увеличили значително, но колкото повече напредваше, толкова по-трудно й се виждаше, защото всяко ново откритие водеше до нови въпроси.

Ето защо сега тя се съсредоточи върху зрафа, който й се струваше най-важен, И това я наведе на мисълта за огледалото.

Или по-точно, сравнението между зрафа и отблясъците върху водата. Отразената светлина се поляризираше — може би същото беше и със сенчестите частици, когато се държаха като светлина.

— Аз не виждам зрафа като вас — каза Мери. — Но искам да направя огледало от растителен лак, защото може би той ще ми помогне да го видя.

Атал веднага се запали от идеята и двете бързо измъкнаха мрежата. Вътре се мятаха три хубави риби, което беше изтълкувано като добър знак.

Дървесният лак се правеше от друго дърво, много по-малко от онова с шушулките, което се отглеждаше именно с тази цел. Те варяха сока и го разтваряха в алкохол, който правеха от дестилиран плодов сок. Полученото вещество имаше гъстотата на мляко и цвета на кехлибар и се използваше за лакиране. Мулефите покриваха повърхността на дървото или раковината, които обработваха, с двайсетина слоя от лака, като оставяха всеки от тях да се втвърди под влажно парче платно, преди да нанесат следващия. Така постепенно повърхността ставаше яка и блестяща. Обикновено я правеха матова с помощта на различни окислители, но понякога я оставяха прозрачна и именно това беше заинтригувало Мери — лакът с цвят на чист кехлибар имаше същите любопитни свойства като минерала, познат като исландски шпат. Той разделяше светлинните лъчи на две, така че ако човек погледнеше през него, всичко се виждаше двойно.

Тя започна с това, че си намери сравнително плоско парче дърво, наподобяващо чам, и започна да го стърже с парче пясъчник — тук не използваха метали, така че нямаха и пили — докато го пооглади. Това беше методът, който използваха мулефите, и с повечко време и усилия се получаваше напълно приличен резултат.

После заедно с Атал посетиха горичката, където растяха лаковите дървета. Мери обясни подробно какво възнамерява да прави и помоли за разрешение да използва сока. Мулефите с готовност се съгласиха, но бяха твърде заети, за да се включат в работата й. Двете с Атал източиха малко от лепкавия смолист сок и се заеха с дългия процес на варене, разтваряне и ново варене, докато лакът беше готов.

За нанасяне на лака мулефите си служеха с един вид възглавнички от памучни влакна. Следвайки напътствията на един опитен майстор, тя усърдно нанасяше слой след слой. Разликата беше незабележима, но след време покритието осезаемо се удебели. Беше нанесла над четиридесет слоя, когато лакът й свърши, и сега дебелината беше почти пет милиметра.

След нанасянето на последния слой идваше полирането. Тя цял ден търка повърхността с леки кръгообразни движения, докато я заболяха ръцете и главата й започна да пулсира.

Вече не искаше и да чуе за работа, а отиде да си легне.

На другата сутрин мулефите отидоха да работят в малък гъсталак от „пискюли“, както ги наричаха те. Целта беше да проверят дали филизите растат така, както са ги посадили, и да затегнат ликото, с което бяха привързани, та да им придадат нужната форма. Помощта на Мери беше много ценна, защото тя можеше да бръкне в по-тесните пролуки и да използва и двете си ръце за връзването.

Едва когато свършиха работа и се върнаха в селото, Мери започна да експериментира, или по-точно да си играе, защото все още нямаше ясна представа какво точно прави.

Най-напред се опита да използва лакираното дърво просто като огледало, но заради липсата на сребърна амалгама успя да види само смътно отражение.

Помисли си, че всъщност й трябва само лакът, без дървото, но мисълта да прави ново огледало я изпълни с ужас. Пък и как би могла да го направи плоско?

Мина й през ума просто да изреже дървото и да остави само лака. Това също щеше да отнеме време, но поне можеше да използва сгъваемия нож. Тя започна работа, като внимателно отстрани тресчица по тресчица дървената основа, но така или иначе остана един слой, който не можеше да бъде премахнат по никакъв начин.

Запита се какво ли ще стане, ако го накисне във вода. Дали лакът щеше да се размекне?

— Няма — успокои я наставникът й. — Ще си остане твърд завинаги. Но защо не опиташ това?

И й показа някаква течност в каменна купа, която по думите му би разяла всяко дърво само за няколко часа. Изглежда беше киселина, поне така миришеше.

Обясни и, че това едва ли би наранило лака, пък и щетите лесно биха могли да се поправят. Идеята й го заинтригува и той й помогна да нанесе киселината върху дървото, като й разказваше как се получава с помощта на дестилация и разтваряне на някакъв минерал, добиван от плитките езера, за които само беше чувала, но не беше посещавала.

Постепенно дървото омекна и се отлепи. В ръцете на Мери остана само прозрачната пластина от жълтеникаво-кафяв лак с големината на лист хартия.

Тя полира обратната страна със същото усърдие като предната, докато повърхността стана гладка и лъскава като огледало.

А когато погледна през нея…

Нищо особено. Виждаше се ясно, но образът беше двоен, а левият и десният бяха леко разместени един спрямо друг.

Мери се запита какво ли ще стане, ако погледне през две пластини, поставени една върху друга.

Извади сгъваемия нож и се опита да прокара черта през средата, за да разчупи пластината на две. Наложи се да повтори многократно опита, като неведнъж остреше ножа на един гладък камък. Най-сетне се получи отчетлива линия. Тя постави отдолу тънка пръчка и рязко натисна двете страни на пластината — беше виждала стъкларите да го правят. Методът сполучи и сега държеше в ръце две пластини.

Постави една върху друга и погледна през тях. Кехлибареният цвят беше станал по-наситен и като фотографски филтър подчертаваше някои цветове и приглушаваше други, което донякъде променяше картината. Най-интересното беше, че вече не се виждаше двойно, но от Сенките нямаше и следа.

Мери раздели двете пластини и се изуми от новата промяна. Когато ги постави на около педя разстояние една от друга, нещо любопитно се случи — кехлибареният цвят изчезна и всичко доби нормалните си багри, но по-ярки и по-искрящи.

В този миг се появи Атал, която беше дошла да погледне.

— Сега видя ли зрафа? — попита тя.

— Не, но виждам други неща — отвърна Мери и се опита да й ги покаже.

Атал прояви известен интерес, но по-скоро от учтивост, а не с чувството, че е станала свидетел на откритие, каквото изпитваше Мери. Много скоро залифата се умори да гледа през лаковите пластини и седна на тревата да почисти колелата си. Понякога мулефите си помагаха при чистенето на ноктите, но това беше no-скоро вид социално общуване, и Атал веднъж или два пъти беше търсила помощта на Мери. Тя на свой ред позволяваше на приятелката си да я среше. Харесваше й усещането, когато мекият хобот вдигаше и пускаше косата й и докосваше и масажираше кожата на главата й.

Сега Мери усети, че Атал е настроена точно на тази вълна, остави пластините и плъзна пръсти по изумително гладките и хлъзгави нокти на приятелката си.

Залифата беше доволна и умиротворена от тази близост, доволна беше и самата Мери. Атал беше млада и неомъжена, а в групата нямаше млади мъже, затова трябваше да си потърси някой залиф от друга група. Ала контактите никак не бяха лесни и понякога Мери усещаше, че приятелката й се притеснява за бъдещето.

Когато ноктите на залифата бяха почистени, тя се качи на колелата и тръгна да помага да приготвят вечерята. Мери се върна към пластините и почти в същия миг направи откритие.

Бе поставила двете парчета лак на една педя разстояние, разчитайки да види същата ярка картина, но нещо се беше случило.

Когато погледна през тях, съзря рояк златни искрици, обгръщащи силуета на Атал. Те се виждаха само през едно малко късче от лака и Мери скоро разбра защо — там беше докоснала повърхността с пропитите си с масло пръсти.

— Атал! — извика тя. — Върни се, бързо!

Залифата се обърна и се насочи към нея.

— Дай ми малко от маслото — помоли Мери. — Колкото да намажа лака.

Атал с готовност й позволи да прокара пръсти по отворите на колелата и се загледа любопитно как приятелката й нанася тънък слой от сладкото прозрачно вещество върху една от пластините.

Мери притисна пластините една в друга, завъртя ги, за да разнесе маслото, и отново ги раздалечи на една педя разстояние.

Когато погледна през тях, всичко се беше променило. Вече виждаше Сенките. Ако беше присъствала в колежа „Джордан“, когато лорд Азриел прожектираше фотограмите си, направени с помощта на специалната емулсия, веднага щеше да познае ефекта. Накъдето и да погледнеше, виждаше злато, точно както й го беше описала Атал. Искрици светлина, които плаваха и кръжаха във въздуха, а понякога се движеха целеустремено в общ поток. Сред тях беше светът, който виждаше с невъоръжено око — тревата, реката, дърветата. Ала всеки път, когато погледнеше разумно същество, някой от мулефите, светлината се сгъстяваше и започваше да танцува. И, странно нещо, тя не само не правеше силуетите по-неясни, а дори ги изчистваше.

— Не знаех, че е толкова красиво — промълви Мери.

— Разбира се, че е красиво — отвърна приятелката й. — Странно е, като си представя, че ти не ги виждаш. Погледни това дете…

Тя посочи едно от малките деца, които играеха сред високата трева — то тичаше тромаво след скакалците, спираше внезапно, за да разгледа някоя тревичка, падаше, отново се изправяше и пак хукваше… Около него плаваше златиста мъгла, имаше я и над къщите, рибарските мрежи и вечерния огън. При децата тя беше по-плътна, но не много. Ала все пак при тях тя беше изпълнена с малките вихрушки на намеренията, които политаха, разпадаха се и се рееха наоколо, за да угаснат, когато се зараждаха нови.

Около майката златистите искрици бяха далеч по-ярки, а потоците, в които се движеха — по-ясно изразени и мощни. Тя приготвяше храна — ръсеше брашно върху един плосък камък и правеше тънки питки, като в същото време наблюдаваше детето. Сенките, които я обливаха, бяха самият материализиран образ на отговорността и майчината грижа.

— Значи най-сетне ги видя — каза Атал. — Е, сега трябва да дойдеш с мен.

Мери я погледна с недоумение. Тонът на Атал беше особен, сякаш искаше да каже: „Най-сетне си готова! Ние те чакахме. Сега всичко трябва да се промени.“

Появиха се и други мулефи — от хълма, от къщите, откъм реката. От нейната група, но и други, непознати, които поглеждаха любопитно към нея. Тропотът на колелата върху утъпканата земя беше силен и равномерен.

— Къде трябва да отида? — попита Мери. — И защо са дошли всички те?

— Не се тревожи — каза Атал. — Ела с мен, нищо лошо няма да ти сторим.

Тази среща като че беше планирана отдавна, защото всички знаеха къде да отидат и какво да правят. На края на селото имаше ниска могила с правилна форма, добре утъпкана, с широки полегати пътеки от двете страни, и тълпата — може би към петдесетина души — бързаше нататък. Във въздуха висеше димът от огньовете, на които се готвеше, а залязващото слънце позлатяваше всичко наоколо. Мери усети аромата на печена царевица и миризмата на самите мулефи — смесица от масло, нагрята плът и още нещо, което й напомняше за конюшня.

Атал я побутна към могилата.

— Какво става? — отново попита Мери. — Кажи ми!

— Не, не. Няма да съм аз. Сатамакс ще ти каже.

Мери не беше чувала името Сатамакс, а залифът, когото Атал посочи, й беше напълно непознат. Беше по-стар от всички останали. В основата на хобота му растяха безредно бели косми, а движенията му бяха сковани, сякаш страдаше от артрит. Другите мулефи го заобикаляха внимателно и Мери проумя защо, когато успя крадешком да хвърли поглед към него през лаковите пластини — облакът от сенчести частици около стария залиф беше толкова наситен и богат, че дори тя изпита неволно уважение, въпреки че не беше съвсем наясно какво означава това.

Когато Сатамакс беше готов да говори, тълпата постепенно утихна. Мери беше застанала близо до могилата, а Атал стоеше до нея като верен страж, но тя усещаше погледите на всички върху себе си и се чувстваше като нова ученичка в непознато училище.

Сатамакс заговори. Гласът му беше дълбок и богат, жестовете — сдържани и грациозни.

— Всички ние сме се събрали тук да приветстваме чужденката Мери. Онези от нас, които я познават, са й благодарни за всичко, което е направила, откакто е сред нас. Изчакахме, докато тя овладее достатъчно езика ни. С помощта на много от нас и особено на залифата Атал чужденката Мери вече ни разбира. Но имаше още едно нещо, което тя трябваше да разбере, и това е зрафът. Тя знаеше за него, но не можеше да го вижда като нас, докато не си направи уред, през който да гледа. Сега, когато успехът е налице, Мери е готова да научи повече за помощта, която трябва да ни окаже. Ела насам, Мери.

Тя почувства, че краката й се подкосяват от вълнение, но се подчини и пристъпи към стария залиф. Мина й през ума, че сега е неин ред, и заговори:

— Всички вие ме накарахте да почувствам, че съм ваша приятелка. Мулефите са добри и гостоприемни. Аз идвам от свят, където животът е съвсем различен, но някои от нас знаят за съществуването на зрафа. Благодарна съм ви, че ми помогнахте да направя стъклото, през което мога да го виждам. Ако мога и аз с нещо да ви помогна, с радост ще го сторя.

Изразяваше се доста по-тромаво, отколкото в разговорите с Атал, и се боеше, че няма да я разберат. Беше й трудно едновременно да следи и за думите, и за жестовете, но изглежда успя.

— Хубаво е, че говориш — каза Сатамакс. — Надяваме се, че ще можеш да ни помогнеш. Ако ти не успееш, не виждам как можем да оцелеем. Туалапите ще ни изтребят до един. Повече са отвсякога и с всяка изминала година броят им се увеличава. Нещо става с този свят. Повече от трийсет и три хиляди години, откакто съществуват мулефите, сме се грижили за земята. Имаше равновесие. Дърветата бяха здрави, тревопасните също, а ако от време на време ни нападаха туалапите, това не беше толкова страшно, защото и техният, и нашият брой се запазваше. Ала преди стотина години дърветата започнаха да боледуват. Грижехме се за тях, правехме всичко по силите си, но шушулките ставаха все по-малко, листата скапваха, когато не им беше време, а някои от дърветата умряха. Това никога не се е случвало по-рано. В паметта ни няма запазен такъв спомен. Разбира се, това е бавен процес, но и самият ритъм на живота ни е такъв. Ние не го съзнавахме, докато не се появи ти. Виждали сме пеперуди и птици, но те нямат зраф. Ти имаш, колкото и да си странна на вид, но в същото време си бърза и стремителна като птиците и пеперудите. Разбра, че трябва да направиш нещо, за да видиш зрафа, и веднага създаде инструмент от материалите, които ние познаваме от хиляди години. В сравнение с нас ти мислиш и действаш със стремителността на птица. Така осъзнахме, че нашият ритъм ти се вижда бавен. Ала тъкмо в това е надеждата ни. Ти можеш да виждаш неща, недостъпни за сетивата ни, връзки и възможности, които ние не съзираме, както твоите очи най различаваха зрафа. Сами не можем да открием пътя към оцеляването, но се надяваме ти да успееш. Надяваме се бързо да разбереш причината за болестта на дърветата и да намериш лек. Може би ще откриеш и начин да се справим с туалапите, които са толкова мощни и многобройни. И се надяваме да го направиш бързо, защото иначе ще загинем.

Тълпата зашумя одобрително. Всички гледаха Мери и тя отново се почувства като ученичка в ново училище, където й се възлагат големи надежди. Беше и донякъде поласкана — мисълта, че я възприемат като птица, стремителна и неуморна, беше нова и приятна, защото тя открай време се мислеше за бавна и мудна. Но в същото време й хрумна, че може би правят ужасна грешка, като разчитат на нея. Те нищо не разбираха — едва ли бе по силите й да осъществи тази тяхна отчаяна надежда.

Но трябваше да опита. Те чакаха.

— Сатамакс — изрече тя, — мулефи, вие ми гласувахте доверие и аз ще направя всичко по силите си. Вие сте добри, животът ви е разумен и красив, затова ще опитам всичко възможно, за да ви помогна. Сега, когато виждам зрафа, вече знам какво правя. Благодаря ви за доверието.

Всички закимаха и протегнаха хоботи да я погалят, докато слизаше от могилата. А тя трепереше при мисълта на какво се беше съгласила.

В този миг в света на Читагазе отец Гомес, свещеникът убиец, вървеше по неравна планинска пътечка между разкривени дънери на маслинови дръвчета. Късното следобедно слънце се промъкваше през сребристите листа, а въздухът се огласяше от цвърчене на щурци и жетварки.

Пред него сред лозите се виждаше малка ферма, чуваше се блеене на коза и ромон на поточе. Край къщата се въртеше възрастен мъж, улисан в някаква работа, а стара жена водеше козата да я дои.

Долу в селото беше научил, че жената, която търсеше, е минала по този път и е казала, че отива в планината. Може би тези старци я бяха видели. Дори да не научеше нищо ново, поне можеше да купи сирене и маслини и да пийне изворна вода. Отец Гомес беше свикнал да живее скромно, а и време имаше достатъчно.

18.

Преддверията на смъртта

О, ако беше възможно! Тогава бихме могли да си говорим с мъртвите дни наред!

Джон Уебстър

Лира се събуди преди разсъмване от треперенето на Панталеймон, който се беше сгушил на гърдите и, и реши да се поразходи и да се стопли. Небето започваше да светлее. Наоколо цареше мъртва тишина, по-бездънна и от тази в покритата със сняг Арктика. Отникъде не полъхваше ветрец, а морето беше толкова гладко и неподвижно, че нито една вълничка не близваше пясъка. Светът сякаш беше застинал между две вдишвания.

Уил спеше дълбоко, положил глава върху раницата, за да пази ножа. Плащът се беше смъкнал от рамото му и тя го зави, като си даваше вид, че гледа да не докосне демона му. Той би трябвало да има форма на котка и да е свит на кълбо също като него. Не можеше да го няма, сигурно беше някъде тук!

С дремещия Панталеймон в ръце тя се отдалечи и седна на склона на една дюна. Оттук никой нямаше да ги чуе.

— Онези дребосъци! — промърмори Панталеймон.

— Не ми харесват! — решително заяви Лира. — Мисля, че трябва да се отървем от тях по най-бързия начин. Ако ги оплетем в мрежа или нещо от този род, Уил ще може да отвори прозорец и тогава сме свободни!

— Нямаме мрежа, нито „нещо от този род“. Пък и не вярвам да са толкова глупави. Той ни гледа.

Панталеймон се беше превърнал в ястреб и очите му бяха по-зорки от нейните. Чернотата на небето с всяка изминала минута се превръщаше в ефирно синьо. Първите лъчи на слънцето вече позлатяваха хоризонта и пламтящата ивица сияеше ослепително. Лира седеше на дюната и светлината стигна до нея няколко секунди преди да докосне пясъчния бряг, после се придвижи към Уил. Момичето видя дребната фигурка на кавалера, застанал до главата на Уил — беше буден и ги гледаше.

— Цялата работа е там, че не могат да ни накарат да играем по тяхната свирка — каза тя. — Не им остава нищо, освен да вървят с нас. Сигурна съм, че това ги вбесява.

— Ако те ни хванат и опрат жилата си в нас, Уил ще трябва да отстъпи.

Лира се замисли. Спомни си живо ужасния вик на болка, който госпожа Колтър нададе, конвулсиите и безумния й поглед, зловещото гърчене на златистата маймунка, когато отровата проникна във вените й… А това беше само драскотина. Уил нямаше да има друг избор, освен да се подчини.

— А ако мислят, че той няма да отстъпи? — хрумна й внезапно. — Представи си, че го мислят за толкова студенокръвен, та да ни остави да умрем пред очите му? Най-добре е да останат с това убеждение, стига да може.

Беше взела алетиометъра и сега разгърна черното кадифе и го загледа. Лека-полека се потопи в познатия транс, в който множеството пластове на смисъла се проясняваха, но невидимата връзка между тях не се прекъсваше, а ставаше по-отчетлива. Докато пръстите й търсеха символите, умът й формулираше думите: как да се отървем от шпионите?

Стрелката трепна и започна да препуска по-бясно от когато и да било — толкова бързо, че Лира за пръв път се уплаши да не пропусне някой символ, ала част от мозъка й регистрираше всичко със съвършена точност.

Отговорът гласеше: „Не се опитвайте, защото животът ви зависи от тях.“

Това беше изненада, и то не от най-приятните. Следващият въпрос беше: „Как да стигнем до земята на мъртвите?“

Алетиометърът отговори: „Вървете надолу. Следвайте ножа. Вървете напред. Следвайте ножа.“

Последният й въпрос беше зададен колебливо, донякъде с чувство на срам: „Правилно ли постъпваме?“

„Да — дойде незабавно отговорът. — Да.“

Тя въздъхна и се събуди от унеса. Прибра косата зад ушите си и вдигна лице нагоре, наслаждавайки се на първите слънчеви лъчи. Сега светът като че беше оживял — шумоляха насекоми и лек ветрец полюляваше сухата трева на върха на дюната.

Тя остави алетиометъра и се приближи до Уил. Панталеймон си беше придал най-страшния вид, който можа да измисли, и сега се перчеше като лъв с надеждата да уплаши жилоногите.

Мъжът беше отворил резонатора. Лира го изчака да свърши и попита:

— С лорд Азриел ли разговаряхте?

— С негов представител.

— Няма да идем при него.

— Вече му го съобщих.

— А той какво отговори?

— Онова, което каза, беше предназначено за мен, не за вас.

— Както желаете — сви рамене Лира. — Женен ли сте за тази дама?

— Не. Колеги сме.

— Имате ли деца?

— Не.

Тиалис продължи да прибира резонатора, а в това време наблизо се събуди лейди Салмакия и грациозно се изправи в дупката, която беше изкопала в пясъка. Водните кончета още спяха, привързани с тънки като паяжина връвчици, а крилата им бяха мокри от росата.

— Във вашия свят има ли големи хора, или всички са малки като вас? — попита Лира.

— Ние знаем как да се справим с големите хора! — отвърна Тиалис не особено дружелюбно, приближи се към спътницата си и тихичко й зашепна нещо.

Лира не чуваше разговора им, но с удоволствие наблюдаваше как пият вода от росата, полепнала по тръстиките. Помисли си, че водата за тях сигурно е нещо по-различно — капки с големината на юмрук! И вероятно им беше трудно ги да пробият, защото обвивката им беше жилава и еластична като на балон.

Уил също се събуди. Първата му работа беше да се ориентира къде са жилоногите, които тутакси уловиха погледа му и се обърнаха към него.

Момчето отмести очи и видя Лира.

— Искам да ти кажа нещо — изрече тя. — Ела насам, по-далеч от…

— Ако се отдалечите от нас — прозвуча ясният глас на Тиалис, ще трябва да оставите ножа. Не го ли оставите, ще се наложи да си говорите тук.

— Не можем ли да останем сами? — възмути се Лира. — Не искаме да ни слушате!

— Тогава вървете, но оставете ножа тук.

Какво пък, в края на краищата бяха сами на този бряг, а жилоногите не можеха да използват ножа. Уил се порови в раницата си, измъкна манерката и няколко бисквити и тръгна към дюната, последван от Лира.

— Попитах алетиометъра — осведоми го тя, — и той ми каза да не се опитваме да избягаме от малките хора, защото те ще ни спасят живота. Може би нямаме друг избор, освен да останем с тях.

— Каза ли им какво мислим да правим?

— He. Няма и да им кажа. Достатъчно е да го съобщят на лорд Азриел по онази говореща цигулка, и той ще дойде да ни спре. Просто трябва да вървим и да не говорим нищо в тяхно присъствие.

— Те са шпиони! — напомни й Уил. — Сигурно ги бива в криенето и подслушването. Най-добре изобщо да не говорим за това. Тогава няма къде да ходят, ще трябва да тръгнат с нас.

— Сега не могат да ни чуят, много са далече. Уил, попитах и как да стигнем дотам. Алетиометърът ми каза да следваме ножа, и толкоз.

— Лесно е да се каже, но да се направи… Знаеш ли какво ми каза Йорек?

— Не. Но на мен ми каза — тогава, когато излязохме да се сбогуваме, — че ще ти е много трудно, но ще се справиш. Само не спомена защо е толкова сигурен…

— Ножът се счупи, защото си помислих за майка ми — обясни Уил. — Затова трябва да престана да мисля за нея. Само че… това е все едно да ти кажат да не мислиш за крокодил например. И ти започваш да мислиш само за това…

— Но снощи се справи много добре — насърчи го тя.

— Да, защото бях уморен, предполагам. Какво пък, ще видим. Казваш, просто да следваме ножа?

— Само това ми каза алетиометърът.

— Тогава можем да тръгнем още сега. Пък и нямаме много храна. Трябва да намерим нещо за из път — хляб, плодове или нещо такова. Значи най-напред ще потърся свят, където има храна, после ще започнем истинското търсене.

— Добре — съгласи се Лира, която нямаше търпение да тръгне на път с Пан и Уил, и двамата здрави и невредими.

Когато се върнаха при шпионите, те вече ги чакаха край ножа, с раници на гръб.

— Искаме да знаем какво смятате да правите — настоя Салмакия.

— Достатъчно е да знаете, че няма да идем при лорд Азриел — отвърна Уил. — Преди това имаме да свършим още нещо.

— И след като е ясно, че не можем да ви попречим, ще ни кажете ли поне какво е то?

— Не — заяви Лира, — защото веднага ще им докладвате. Налага се да дойдете с нас, без да знаете къде отиваме. Разбира се, винаги можете да се откажете и да се върнете при тях.

— Това не може да стане — заяви Тиалис.

— Трябва ни някаква гаранция — намеси се Уил. — Вие сте шпиони и сте длъжни да лъжете и да хитрувате — такава ви е работата. Трябва да сме сигурни, че можем да ви вярваме. Снощи бяхме много уморени и не помислихме за това, но дайте сега да се разберем. Какво ще ви попречи да ни изчакате да заспим и да ни ужилите, а после, когато сме напълно безпомощни, да повикате лорд Азриел с вашия резонатор? Няма нищо по-лесно от това. Затова ни трябва сигурна гаранция, че няма да го направите. Обещанието не е достатъчно.

Двамата шпиони се разтрепераха от гняв, че някой дръзва да се усъмни в честността им.

Тиалис пръв се овладя и процеди:

— Не приемаме едностранни искания. Вие също ще трябва да ни предложите нещо в замяна. Ще ни кажете какво възнамерявате да правите, после ще ви предам резонатора. Когато ми се наложи да пратя съобщение, ще ми го давате, но винаги ще знаете за това и няма да можем да го използваме без ваше съгласие. Това ще бъде нашата гаранция. А сега ни кажете какво мислите да правите и защо.

Уил и Лира си размениха бърз поглед.

— Добре — съгласи се Лира. — Така ще е честно. Ето къде ще идем: в света на мъртвите. Не знаем къде се намира, но ножът ще ни отведе. Това е, което мислим да правим.

Двамата шпиони я гледаха с отворени от изумление уста.

— Това е пълна безсмислица! — примигна Салмакия. — Мъртвите са си мъртви и това е! Няма свят на мъртвите.

— И аз така мислех — намеси се Уил. — Но вече не съм толкова сигурен. Е, с ножа ще разберем.

— Но защо?

Лира погледна към Уил. Той кимна.

— Още преди да срещна Уил — започна тя, — много преди да заспя, въвлякох един приятел в смъртна опасност и той загина. Мислех, че го спасявам, но вместо това причиних гибелта му. И докато спях, аз го сънувах и си помислих, че може би ще изкупя вината си, ако го намеря и му се извиня. А Уил иска да открие баща си, който умря тъкмо когато се намериха. Лорд Азриел пет пари не дава за тези неща, нито пък госпожа Колтър. Ако идем при него, ще трябва да правим онова, което той пожелае, а той дори не би помислил за Роджър — така се казва приятелят ми, който умря — защото не го е грижа. Само че мен… нас ни е грижа. И затова искаме да отидем там.

— Дете — обади се Тиалис, — когато умрем, това е краят на всичко. Няма друг живот. Ти си виждала смъртта. Виждала си мъртви тела, знаеш и какво става с демоните, когато дойде смъртта. Те изчезват. Какво би могло да остане след това и да оживее?

— Ще идем и ще видим — отсече Лира. — Е, вече ви казахме, сега ще взема резонатора ви.

Тя протегна ръка, а Панталеймон, превърнат в леопард, бавно потупа с опашка, за да подсили казаното. Тиалис свали раницата от гърба си и я постави върху дланта на Лира. Тя се оказа неочаквано тежка. Разбира се, за нея не беше нищо, но силата на малкия шпионин беше учудваща.

— Колко мислите, че ще трае тази експедиция? — попита кавалерът.

— Не се знае — отвърна Лира. — Знаем толкова, колкото и вие. Просто ще отидем там и ще видим.

— Най-напред — намеси се Уил — ще потърсим вода и още храна. Нещо лесно за носене. Затова ще се помъча да открия свят, където ще можем да си набавим всичко, и тръгваме.

Тиалис и Салмакия възседнаха кончетата, но останаха на земята. Големите насекоми нямаха търпение да полетят, но ездачите знаеха как да ги накарат да им се подчиняват. Лира за пръв път се вгледа отблизо в тях и видя изумително тънките копринени юзди, сребристите стремена и миниатюрните седла.

Уил измъкна ножа и за миг остана неподвижен, борейки се с огромното желание да потърси собствения си свят. Кредитната карта още беше у него, можеше да купи храна, дори да се обади по телефона на госпожа Купър и да попита за майка си…

Ножът издаде стържещия звук на гвоздей, чегъртащ грапав камък. Сърцето на Уил подскочи и замря. Ако пак счупеше острието, това щеше да е краят.

След няколко секунди той опита отново. Но този път не направи усилие да прогони мисълта за майка си, а си каза: „Да, знам, че е там, но сега ще гледам другаде и ще правя онова, което се иска от мен…“

Този път успя. Напипа нов свят и плъзна острието, за да направи разрез. Няколко мига по-късно всички те стояха насред чистичък двор, който им заприлича на двора на фермерска къща някъде в Холандия или Дания. Всичко беше пометено и прибрано, а вратите на конюшните бяха отворени. Слънчевите лъчи си пробиваха път сякаш през лека мъглица, а във въздуха се усещаше слаба миризма на изгоряло и на още нещо, не толкова приятно. Никъде не се виждаше жива душа, само откъм конюшните долиташе бръмчене, толкова наситено и силно, сякаш бръмчеше машина.

Лира отиде да надникне, но само след миг се върна пребледняла.

— Там има четири… — задавено изхърка тя, притиснала ръка към гърлото си. — Четири умрели коня. И милиони мухи…

— Виж! — промълви Уил, преглъщайки заседналата на гърлото му буца. — Или по-добре недей…

Той посочи малинака, който растеше по краищата на малката зеленчукова градина. От най-гъстата му част се подаваха чифт крака — единият с обувка, другият бос.

Лира не искаше да поглежда, но Уил държеше да провери дали човекът е жив и не се нуждае от помощ. Когато се върна, видът му беше тревожен.

Двамата шпиони вече бяха на вратата на къщата, която зееше широко отворена.

Тиалис бързо се върна при тях.

— Отвътре се носи някаква сладникава миризма — съобщи той и отново полетя към вратата, а в това време Салмакия оглеждаше около къщата.

Уил тръгна след кавалера. Озова се в голяма старомодна кухня с наредени на дървени лавици бели порцеланови съдове, излъскана чамова маса и изстинало огнище, над което висеше черно котле. Съседното помещение беше килер. Два от рафтовете бяха пълни с ябълки, които изпълваха цялата къща с аромата си. Тишината беше потискаща.

— Уил, да не би това да е светът на мъртвите? — прошепна Лира. И на него му беше хрумнала същата мисъл, но той я прогони.

— Не, не мисля. Просто досега не сме били тук. Какво пък, ще вземем толкова храна, колкото можем да носим. Има нещо като ръжен хляб — това е добре, той не тежи. А ето и сирене…

Когато натовариха всичко, което можеха да носят, Уил пусна златна монета в чекмеджето на голямата чамова маса.

— Какво има? — попита Лира, която забеляза озадачено вдигнатите вежди на Тиалис. — Човек трябва да си плаща, когато взема нещо.

В този момент през задната врата влезе Салмакия и кацна с кончето си на масата, озарявайки повърхността й в електриковосиньо.

— Идват някакви мъже — съобщи тя. — Пеша, с оръжия. Само на няколко минути път са. А оттатък нивите гори някакво село.

Още не беше довършила, когато се чу тропот на ботуши по чакъла, дрънкане на метал и нечий глас, който издаваше заповеди.

— Май ще трябва да се махаме — каза Уил.

Той опипа въздуха с върха на ножа и внезапно усети нещо неизпитвано досега. Острието като че се плъзгаше по много гладка повърхност, която създаваше усещането за огледало, после бавно пропадна, докато накрая вече можеше да направи разреза. Ала повърхността оказваше съпротива, сякаш беше дебел плат, и Уил примигна от изненада при вида на отворилия се прозорец — светът оттатък беше същият като този, в който се намираха, до най-малката подробност.

— Какво става? — повика го Лира.

Шпионите погледнаха оттатък озадачени. Не само въздухът се съпротивляваше на ножа, имаше и още нещо, което ги държеше и им пречеше да прекрачат отвъд. Уил трябваше да си пробие път през нещо невидимо, после с усилие издърпа и Лира. Жилоногите не успяха да преминат сами и се наложи да кацнат върху ръцете на двете деца, но дори и тогава преминаването им приличаше на борба със силен насрещен вятър. Прозрачните крила на кончетата се свиха и увиснаха и малките им ездачи трябваше да ги успокояват с нежни думи и милувки.

Ала след няколко секунди борба всички бяха отвъд. Уил напипа краищата на прозореца и ги съедини, макар да бяха напълно невидими. Войниците останаха в собствения си свят.

— Уил! — повика го Лира. Той се обърна и видя, че не са сами в кухнята. Сърцето му подскочи. Пред тях стоеше човекът, когото беше видял преди десетина минути в малинака, мъртъв и с прерязано гърло.

Беше мъж на средна възраст, слаб и с вида на човек, който прекарва по цял ден на открито. Но сега той изглеждаше зашеметен, парализиран от ужас. Очите му бяха изцъклени, а треперещата му ръка стискаше ръба на масата. Гърлото му обаче си беше цяло, както с облекчение забеляза момчето.

Човекът отвори уста да заговори, но от гърлото му не излезе нито звук. Единствено му се удаде да посочи към Уил и Лира.

— Извинете, че се натрапихме — първа се окопити Лира, — но искахме да избягаме от хората, които чухме да идват. Съжаляваме, ако сме ви изплашили. Аз съм Лира, това е Уил, а тези двамата са наши приятели, кавалерът Тиалис и лейди Салмакия. Ще ни кажете ли кой сте вие и къде се намираме?

Този нормален глас като че помогна на човека да дойде на себе си. Той потрепери, сякаш се отърсваше от кошмар.

— Аз съм мъртъв — произнесе той. — И лежа ей там, мъртъв. Сигурен съм. А вие не сте мъртви. Какво става? Бог да ми е на помощ, те ми прерязаха гърлото! Какво става?

Твърдението на човека, че е мъртъв, накара Лира да се приближи по-плътно до Уил, а Панталеймон се превърна в мишле и се сгуши на гърдите й. Колкото до двамата шпиони, те се опитваха да успокоят кончетата си, които изглежда изпитваха ужас от мъжа и се мятаха из кухнята, търсейки изход.

Мъжът обаче не ги забелязваше. Той все още се опитваше да разбере какво става.

— Дух ли сте? — попита Уил.

Човекът му протегна ръката си и Уил се опита да я поеме, но пръстите му се сключиха във въздуха. Единственото, което усети, беше лек хладен повей.

Мъжът ужасено впери поглед в ръката си. Вцепенението вече го напускаше и той започваше да усеща безнадеждността на положението си.

— Вярно е — промълви. — Мъртъв съм… мъртъв съм и ще отида в ада…

— Тихо! — каза Лира. — Отиваме там заедно. Как се казвате?

— Някога бях Дирк Янсен, а сега… Не знам какво да правя… къде да ида…

Уил отвори вратата. Дворът беше същият, градината не беше променена, отгоре светеше същото мъгляво слънце. Там беше и тялото на мъжа. Недокоснато.

От гърлото на Дирк Янсен се изтръгна стон, сякаш едва сега се беше убедил в очевидното. Кончетата изхвърчаха през вратата и стремително излетяха нагоре, по-бързи и от птици. Мъжът се озърташе безпомощно, кършеше ръце и жално стенеше.

— Не мога да остана тук… Не мога. Но това не е фермата, която познавам. Нещо не е наред. Трябва да тръгвам…

— Накъде ще тръгнете, господин Янсен? — попита Лира.

— По пътя. Не знам. Трябва да вървя. Не мога да остана тук…

Салмакия се спусна и кацна на ръката на Лира и миниатюрните нокти на кончето се забиха в дланта й.

— Откъм селото идват хора — каза шпионката. — Хора като този човек тук… И всичките вървят в една посока.

— Тогава ще вървим с тях — заяви Уил и метна раницата на рамо.

Дирк Янсен вече подминаваше собственото си тяло и извърна поглед. Имаше вид на пиян — спираше, пак тръгваше, олюляваше се и се спъваше в камъните на пътеката, която като жив познаваше толкова добре.

Лира тръгна след Уил, а Панталеймон се превърна в сокол и излетя толкова високо над главата й, че дъхът й спря.

— Така е — оповести той, когато се върна след няколко секунди. — Откъм селото идват хора. Мъртви…

Скоро и те ги видяха — двайсетина мъже, жени и деца, всичките като Дирк Янсен объркани и ужасени. Селото беше на около половин миля и всички вървяха скупчени близо един до друг по средата на пътя. Когато видя другите духове, Дирк Янсен се втурна към тях и те го посрещнаха с разтворени обятия.

— Може да не знаят накъде са тръгнали, но отиват заедно — каза Лира. — Най-добре и ние да вървим с тях.

— Как мислиш, дали в този свят имат демони? — попита Уил.

— Не знам. Ако видиш такъв като тях в твоя свят, ще познаеш ли, че е дух?

— Трудно ми е да преценя. Но наистина не изглеждат нормално… В моя град често виждах един човек, който се мотаеше около магазините с една и съща найлонова торба, но никога не заговаряше когото и да било, нито влизаше вътре. И никой не го поглеждаше. Аз за себе си го наричах Призрака. Тези хора малко приличат на него. Може би моят свят е пълен с духове, а аз не съм знаел.

— Мисля, че в моя не е така — неуверено изрече Лира.

— Както и да е, това трябва да е светът на мъртвите. Тези хора току-що са били убити — сигурно от онези войници — и ето ги тук, а светът е същият като онзи, в който са живели. Мислех си, че ще е много по-различно…

— Уил, той избледнява! — прошепна Лира. — Погледни!

Тя се вкопчи в ръката му. Уил спря и се огледа. Права беше. Малко преди да открие прозореца в Оксфорд и да прекрачи отвъд, беше гледал слънчево затъмнение. Стоеше навън заедно с още хиляди хора и гледаше как ярката дневна светлина избледнява и угасва, а къщите, дърветата, паркът се обвиват в здрач. Всичко беше ясно като посред бял ден, само светлината беше по-малко, сякаш умиращото слънце я беше погълнало.

Сега ставаше нещо подобно, но не съвсем защото очертанията на предметите губеха своята отчетливост и се размиваха.

— Това дори не е като да ослепееш — прошепна Лира уплашено, защото не ние не можем да видим нещата, а те самите се топят…

Багрите полека се изцеждаха от света. Ярката зеленина на тревата и дърветата се превърна в убито сиво-зелено, веселото жълто на царевичните ниви доби пясъчен оттенък, а червените тухли на спретнатата фермерска къща започнаха да посивяват…

Самите хора, които сега бяха съвсем близко, също го бяха забелязали и сочеха нататък, някои се държаха за ръцете и всички търсеха утеха у другите.

Единствените ярки петна в цялата картина бяха червено-жълтите и електриковосини багри на двете водни кончета, техните ездачи, Уил и Лира, както и Панталеймон, който кръжеше в облика на сокол над главите им.

Бяха се приближили до групата и сега се виждаше ясно — хората в нея до един бяха духове. Уил и Лира инстинктивно се притискаха един към друг, но нямаше от какво да се боят, защото призраците бяха уплашени не по-малко от тях и тъпчеха на едно място.

— Не се бойте! — подвикна Уил. — Нищо няма да ви сторим. Къде отивате?

Всички обърнаха поглед към най-възрастния мъж в групата, сякаш беше техен водач.

— Там, където отиват всички останали — каза той. — Имам чувството, че знам, но не си спомням някой да ми го е казвал. Май че трябва да вървим по пътя, пък там ще видим.

— Мамо! — изхленчи едно детенце. — Защо става тъмно посред бял ден?

— Тихо, миличко, недей да мрънкаш! — сгълча го майката. — С мрънкане нищо няма да оправим. Предполагам, че сме мъртви.

— Къде отиваме? — продължи да хленчи детето. — Не искам да умирам, мамо!

— Отиваме да видим дядо — отчаяно продума майката.

Това не утеши детето и то се разплака. Останалите загледаха майката със съчувствие или раздразнение, но нищо не можеше да се направи и всички се повлякоха унило нататък през избледняващия пейзаж, а тъничкият плач на детето постепенно заглъхна.

Кавалерът Тиалис размени няколко думи с лейди Салмакия и се понесе напред, а останалите жадно го проследиха с поглед, опитвайки се да уловят ярките багри на кончето му, което все повече се смаляваше. Малката шпионка кацна върху ръката на Уил.

— Кавалерът отиде да погледне какво има напред — каза тя. Ние мислим, че пейзажът избледнява, защото тези хора започват да го забравят. Колкото повече се отдалечават от домовете си, толкова по-тъмно ще става.

— Но защо според вас не си стоят там? — попита Лира. — Ако аз бях призрак, щях да си остана на мястото, което познавам, вместо да се лутам и да се боя, че може да се загубя.

— Там те са нещастни — предположи Уил. — Нали това е мястото, където току-що са умрели… Сигурно се боят от него.

— Не, нещо ги тегли нататък — възрази лейди Салмакия. — Някакъв инстинкт, който ги кара да вървят по пътя.

И наистина, призраците тръгнаха по-решително, след като селото се изгуби от погледите им. Небето беше тъмно като пред буря, но без напрежението от натрупаното във въздуха електричество, предшестващо разразяването й. Духовете вървяха по-смело, а пътят се ширеше прав и ясно очертан сред размития пейзаж.

От време на време някой от тях хвърляше поглед към Лира и Уил, към блестящото водно конче и неговата ездачка, и в него почти се четеше любопитство. Най-сетне старецът проговори:

— Е