Христо Пощаков

Посланието

Старостта е самотен капан за спомени, изтъкан от ненадеждните нишки на собствените ни изживявания. Една след друга те се разплитат и се стопяват в океана на времето, затова изпитах нужда да съхраня част от тях в материал, доста по-траен от човешката памет — кристалът на моя диктофон. Реших да засегна събития, които преди няколко десетилетия възбудиха света, предизвикаха полемики и отправиха предизвикателство към няколко поколения учени, но до днес не намериха задоволително обяснение. Смятам, че любопитството към Гиганта все още не е затихнало, а запис, направен от непосредствен свидетел на неговата поява, представлява интерес за бъдещите изследователи.

Историята започна със служебно писмо. С него местната община уведомяваше приятеля ми Валентин за смъртта на далечна родственица. Беше станал наследник на селска къща във вилна зона на троянския балкан.

Бяхме млади и силни, без ангажименти, нищо не ни струваше да тръгнем, за да разгледаме наследения имот.

Спомням си стръмните завои на пътя, свежата зеленина, цъфналите дръвчета в двора на старата къща. Ние докосвахме топлото дихание на вътрешността й, седяхме на трикраките столчета и погледите ни опипваха лавиците с медни предмети, огнището, лакираните дъски на тавана. През прозореца се виждаха цветни лехи, а зад тях кладенец с потъмняла стряха.

Поискахме да се убедим, че е истински и излязохме навън да го разгледаме. Очакванията ни се оправдаха — такова нещо, останало от преди двеста-триста години, не се среща всеки ден, дори върху дървения барабан висеше стара, доста запазена метална кофа. Решихме да извадим вода по начин, практикуван от дедите ни, ала изпитахме разочарование — кладенецът се оказа пресъхнал.

— Да го почистим — предложи Валентин. — Вероятно се е затлачил от годините. Представяш ли си какво е да пиеш ледена кладенчова вода?

Не беше нужно да ме уговарят дълго. Сдобихме се с инструменти, после Валентин се смъкна по ръждясалите скоби, забити в зидарията и започнахме работа.

Измина доста време, изкопаната пръст ставаше по-влажна, но вода не излизаше.

Бяхме се сменили няколко пъти, вече се чувствувах изморен. Изхвърлих поредната кофа и ми се искаше изобщо да спрем този сизифов труд, когато някакъв възрастен човек застана до оградата и ме изгледа любопитно.

— Напразно си хабите силите — проговори. — Откакто падна метеорита, водата в околността изчезна. И моята помпа не работи.

— Какъв метеорит? — запитах.

— Падна наблизо, на няколко метра от края на двора. Къщата на покойната се разпука, доста стъкла се изпочупиха. След това идваха специалисти, но не намериха нищо. Предположиха, че метеоритът е бил от лед и се е изпарил от удара. Остана долчинка, която постепенно се позапълни от дъждовете. Беше отдавна, трябва да са минали десетина години.

Благодарих за информацията и викнах на Валентин да излиза. Скоро оцапаното му лице се появи в отвора на кладенеца.

— Глупости! — възкликна той, след като чу новината. — Пръстта заприлича на кал, слизай, твой ред е!

Мракът и тясното пространство ми действуваха угнетяващо. Окаченото на стената фенерче вече мъждееше, ентусиазмът ми се беше изпарил. Напълних още няколко кофи, после решително тръгнах нагоре.

— Стига толкова! — заявих след като се подадох — Ръцете ми се покриха с мехури!

— Добре — благоволи да се съгласи Валентин, — последни пет кофи и край.

Той изчезна в отвора, а аз продължих дотегналата ми работа. Неочаквано отдолу се разнесоха викове.

Тялото ме болеше, едва се смъкнах до дъното, където съвсем нямаше място за двама. Валентин насочи лъча на фенерчето към краката си и каза:

— Виж това, преди малко се премести!

Различих гладка цилиндрична повърхност — приличаше на тръба с голям диаметър, разположена перпендикулярно на оста на кладенеца. Усетих, че помръдва, инстинктивно се вкопчих в скобата над главата ми, след това забравил болките се измъкнах по най-бързия възможен начин. Валентин не ме последва и докато го чаках изпитвах основателни угризения на съвестта — бях го оставил сам. Тъкмо се чудех дали да се връщам, когато той се показа.

— Каква демонстрация на смелост! — заяви подигравателно, но после стана сериозен и добави: — Онова нещо отдолу се движи към къщата. Посоката му съвпада с мястото на падане на метеорита.

Изгледах го, сякаш пред мен се намираше жив марсианец.

Последвалите събития са се врязали в паметта ми. Телефонните спорове и дългото убеждаване, появата на багер, пристигането на мощен кран, накрая изненадата на струпалите се хора, които въпреки предупрежденията не се разпръснаха, а още по-плътно обградиха изваденото цилиндрично тяло, наподобяващо огромен снаряд. Тогава се убедих, че чувството за самосъхранение не винаги доминира над човешкото любопитство.

За щастие неизвестният предмет не прояви признаци на агресивност и не показа никаква реакция спрямо апаратурата за рентгенов анализ.

На серията от плаки не се виждаше нищо особено. От задната част тръгваха пет симетрични канала, някъде към средата се сливаха в един, който достигаше до сферична камера, разположена преди конусообразния връх. Дебелите й стени обграждаха неясна маса с капкообразно петно в центъра.

— Прилича на семка на ябълка — подхвърли някой и повечето от неканените наблюдатели се разсмяха.

Оптичните сонди, вкарани през каналите, достигнаха до част от камерата и предадоха изображението на множество миниатюрни отворчета, покрили вътрешната й повърхност. Това беше всичко, елементарният характер на получената информация не обясняваше нито причината за придвижването на цилиндъра под земята, нито целта на това действие. Задача с достатъчно неизвестни, поставена от един гост от космоса.

Спомням си, че тълпата непрестанно растеше, смущаваше работата на специалистите и пречеше на изследванията. Наложи се мястото да бъде оградено и охранявано.

По-късно цилиндърът премина през други всевъзможни изпитания. Корпусът му се оказа изграден от сложно органично съединение с твърдост на метало-керамична сплав, носовата му част беше слабо радиоактивна. Новите данни не изясняваха произхода му, появата му на Земята оставаше загадъчна. Учените се принудиха да признаят временното си безсилие, а той бе пренесен в специално построена за него сграда, разположена в полите на планината Витоша. Превърнат в музеен експонат, гостът от космоса се посещаваше от хиляди туристи и множество делегации. В негова чест се провеждаха симпозиуми и конференции, но въпреки предлаганите хипотези и последвалите разгорещени дискусии, нещата не помръдваха от първоначалната мъртва точка.

Ние все още се ползувахме от статута на привилегировани, имахме постоянен достъп до него и също витаехме в сферата на догадките, докато един ден с изумление забелязахме, че той потъва в постаментта си. Продължихме наблюденията — желаехме окончателно да се уверим в нашето откритие. Тъкмо решихме да съобщим сензационната новост, когато средствата за масова информация ни изпревариха. През същата нощ цилиндърът бе потънал на десетина метра, преминал под основите на сградата и застинал на същата дълбочина извън нея.

Докато научните съвети заседаваха, ние случайно станахме свидетели на следващото невероятно събитие — появата на Кълна. Намирахме се в двора на музея, а пред очите ни се извършваше чудо. В непосредствена близост каменната облицовка се изду, разпука се и пропусна могъща зелена колона, която бавно и тържествено започна да се извисява към небето.

В света настъпи пълно объркване. Около Кълна се разположи военно поделение, Съвета за сигурност на ООН заседаваше, радиостанциите и сателитната телевизия заливаха ефира с тревожни съобщения.

Намеренията на новопоявилия се живот бяха неизвестни. Човечеството разглеждаше възможността за заплаха, пристигнала от космоса и беше готово да я унищожи. Към края на деня всички въздъхнаха с облекчение. Пробите, взети от Кълна показаха, че той е обикновено растение, което се отличаваше от околните единствено по бързия си растеж.

Кълнът се издигаше все по-високо. От него излизаха разклонения, наедряваха, пускаха нови клонки, покриваха се с кора… Той се превърна в огромно дърво, което поразяваше и най-смелата фантазия. След като надмина височината на петдесететажно здание, темпът на растеж се забави, докато стигна до нормалния за околните растения.

Гигантът, както го нарекохме ние, се забелязваше от нашите прозорци — така както се забелязва кулата на холовизията или самата планина. Месестите му гладки листа извършваха фотосинтеза си и не пречеха на никого. Денем, под плътната му сянка се разхождаха туристи, вечер ги заменяха влюбени двойки.

В мислите си, ние го смятахме едва ли не за наша собственост, великодушно предоставена на обществото за ползуване. Струваше ни се естествено да бъде по-пълно изучена, затова Валентин предприе първото й изкачване. С помощта на ракетна раница достигна върха на Гиганта и откри зараждането на Плода, надвиснал над цилиндричен канал в Стеблото.

Плодът растеше, променяше формата си и постепенно се превръщаше в копие на познатия гост от космоса, изкопан в двора на старата къща. Научният свят следеше развитието му, понамалелите дебати отново достигнаха висока дискусионна плътност.

През зимата листата на Гиганта излъчваха слаба топлина и не задържаха сняг. Плодът продължаваше да се развива, обвивката му придобиваше изумителна твърдост. С пукването на пролетта се откъсна и падна в цилиндричната шахта на Стеблото.

В една топла лятна нощ стоях на балкона си и станах свидетел на ново събитие. Дочух слаб тътнеж, след това над огромното дърво се появи ярка точка, която постепенно се изгуби между звездите.

Временно позаглъхнали, научните спорове избухнаха с нова сила. Накрая надделя становището, че зеленото чудо е извънземен организъм, придобил способността да се разселва из космоса. Това твърдение предизвикваше въпроса: защо след намиране на подходяща за развитие планета, Гигантът изстрелва плода си в пространството? По-късно отговорът дойде от само себе си — нов Плод не се появи. Фактът противоречеше на логиката — на принципите за еволюция и разпространение на видовете, което отново постави учените в задънена улица.

Гостът от космоса продължаваше мирното си съществуване. Смучеше сокове от почвата, отделяше кислород в атмосферата и за първи път смени листата си.

Времето течеше незабелязано. Годините минаваха, и аз и Валентин се оженихме. Родиха ни се деца, порастнаха, неусетно станаха възрастни и ни накараха да осъзнаем, че ние сме стари, а младостта си е отишла безвъзвратно. В привичките ни останаха посещенията на Гиганта — правехме ги при всяка възможност и всеки път изпитвахме чувството, че извършваме особено поклонение.

— Искам да споделя нещо с тебе — каза един ден Валентин. — Когато стоя под могъщата корона, тя сякаш се мъчи да ми съобщи нещо много важно. В съзнанието ми възникват странни образи, долавям неясен шепот. Напрягам се да разгадая неговия смисъл, но не мога. Възприятието се замъглява, не съм в състояние да приема посланието на Разум — извънредно далечен, съвсем различен от нашия. Хипотезата за естествения произход на Гиганта е неправдоподобна. Той е СЪЗДАДЕН с определена цел, а хората приеха съществуването му, без да вникнат в него.

Замислих се върху думите му. Никоя от научните публикации, свързани с необикновения гост, не съдържаше подобна гледна точка.

При едно от посещенията на Гиганта се опитах да настроя сетивата си на тази вълна и като че ли постигнах известен успех — долових нещо откъслечно, но съвсем чуждо и неразбираемо. Главата ме заболя от напрежение, повече не повторих опита си.

Добре си спомням деня, в който откараха приятеля ми в болница. Валеше дъжд, стъклата на прозорците плачеха. Бледен и изпотен от болката, той успя да промълви:

— Посланието… Не забравяй за него!

Сякаш предчувствуваше, че вече няма да се видим.

Привършвам записа с надежда: все някога съкровената тайна на Гиганта ще бъде разгадана. Но ми се струва, че за да постигнем това, ние трябва да надникнем над собствената си егоцентричност, да се огледаме внимателно около себе си и да се опитаме да разберем неговите по-малки зелени братя. Съвсем беззащитни, те все още ни заобикалят отвсякъде и често са неми свидетели на целия ни живот.

Информация за текста

© 1991 Христо Пощаков

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1084]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:47