Христо Пощаков

Теди, обещанията, лъжите и надеждата

Когато се роди, семейният съвет реши да го кръстят Теодор, но впоследствие всички му викаха Теди. Може би това се дължеше на невзрачния му външен вид, крехката му физика и плахостта на характера му. От седем годишна възраст започна да носи контакти лещи и остана с тях до двайсет и шест годишната си, когато родителите му го накараха да направи операция за коригиране на зрението си. Дотогава баща му, господин Ловински, го поучаваше как да се държи в обществото, как да се поставя в работата си и колко искрен да бъде с хората. Теди рядко се срещаше с него, тъй като той работеше като техник по поддръжката в един от орбиталните комплекси, населени предимно с възрастни хора, притежаващи добри материални възможности. Стерилизираният въздух с постоянна температура и понижената гравитация в жилищните му помещения създаваха по-комфортни условия за немощните им тела, звездите които се виждаха през илюминаторите бяха ярки и немигащи, а спортните комплекси позволяваха подходящи за тях физически натоварвания.

Космическият морал на бащата изискваше синът му да израства с принципите на честност и доверчивост към хората, ала придобитата наивност на момчето спрямо тези добродетели понякога стигаше до глупост. Това може би се дължеше и на наставленията на майка му– бледа и невзрачна женица, която винаги го караше да следва видеофонните съвети на главата на семейството. Въпреки получената правилна ориентация за поведение, Теди още в детските си години разбра, че доверчивостта му е доста досадно качество. Още тогава усети, че собственият му свят е различен от околния, но нищо не можеше да направи със себе си.

— Ако скочиш от клона на онова дърво, ще ти подаря тази програмирана топка — беше му казал Мики, един от неговите съученици. — Риташ я, после тя сама се връща при теб. Много е скъпа.

Теди извърши подканата и отвърна на предизвикателството, но си счупи крака. Приятелят му така и не му подари топката, но от двайсет дневния престой в къщи с гипсиран крак, имаше някаква полза. Пропусна няколко гадни теста по литература и висша математика, ала все пак успя да премине на по-горно ниво. Впрочем малко по-късно топката така и не се върна при притежателя си. След силен удар с крак, тя прескочи училищната ограда и незабавно бе открадната от някого. Теди почувства известно удовлетворение, но изглежда, че всичко станало бе началото на странните събития, които последваха в живота му.

— Ако завършиш успешно годината, ще ти купя въздушен ролер — бе казала майка му, но така и не го купи, защото трябваше да се подменят мебелите в хола, а те се оказаха поскъпнали.

Неизпълненото обещание породи особен ефект. Момчето на съседите, с което бе споделил заветната си мечта, успя да прелъже родителите си и да се сдобие тази красива и модна машинка, която се носеше на три-четири метра над земята. Вятърът известно време приятно свиреше в ушите на щастливия ролерист и развяваше косите му, после той катастрофира, поради повреда в системата за автоматична ориентация на летящото чудо и при падането си потроши крайниците.

Така че това момче дълго лежа на легло, а после се показваше навън с патерици. По времето на тези събития, Теди почувства някакъв особен прилив на сили и мършавата му фигура като че ли стана по-загладена. Още тогава в него се породи съмнението, че неизпълненото обещание е свързано с нещо необяснимо, което сякаш засягаше само него.

— Ще те обичам до гроб! — беше се заклела първата му любов десетина години по-късно, но само след месец започна да излиза с най-близкия му приятел по прякор Хищника. След това тя заряза и него, тръгна с трети, четвърти и така нататък докато доби славата на лека жена, която по-късно се зарази от гадна венерическа болест от един от многобройните си приятели и впоследствие остана стерилна. През този нещастен за него период Теди се бе почувствал доста зле, но все пак получи частична компенсация като се утеши с друга девойка — беше малко грозничка, ала привързана към него. Поне себеподобните на Хищника, с когото поразвали отношенията си, не показваха интерес към нея.

Раздялата с първата му любов го бе наранила лошо, но след нея получи нов прилив на сили. Ръцете му започнаха да заякват и да се покриват с мускули, а тялото му увеличи масата си и той сериозно се замисли дали неспазването на обещанието за вечна обич не бе довело до появата на необясним феномен.

Студентските години доразвиха предположението му. Един ден той откри, че личността му се подчинява на законите на нарушените обещания и тяхната странна компенсация. Когато го лъжеха ставаше по-силен и тялото му прибавяше килограми, а страничният ефект от неизпълненото обещание пораждаше лоши неща. Когато махна контактните лещи, Теди бе увеличел почти двойно теглото си. Той вече работеше в сравнително добра фирма, но продължаваха да го лъжат. Обещаха му, че ще го командироват за две години на една от базите на Ганимед, за да заеме престижна длъжност, но в последния момент заявиха, че се е намерил друг, по-достоен кандидат. Неочакваният съперник замина със совалката, която щеше да се скачи с кораба за по-дълги дистанции, застинал на стационарна орбита, но тя така и не стигна до него. Повредата в двигателната й система я превърна ярко и кратковременно огнено кълбо. Катастрофата явно бе причинена поради жестокия закон на компенсацията, открит от Теди. И той бързо наддаде на тегло.

— Престани с тези глупости! — каза веднъж баща му, който вече се бе пенсионирал, докато майка му както винаги си мълчеше. — Лъжите не могат да притежават енергийна стойност.

— Виж на какво съм заприличал — опита се да възрази Теди, който едва не съжали, че им е отишъл на гости. — Едва се побирам в дрехите си.

— Яж по-малко и толкова — отсече пенсионираният техник. — Започвай с ограничителна диета още от утре.

След като се прибра в собственото си жилище, все още послушния син реши да се вслуша в дадения съвет, тъй като и без това го очакваха два почивни дни. Представи си страхливо как ще вземе решение да ги изкара само на минерална вода. За всеки случай премери теглото си на домашното кантарче и го записа.

— Теди, отивай без мене на конните състезания — обади се на следващата сутрин Вито, един от колегите му.

— Но ти ми обеща…- промънка наедрелият млад мъж.

— Обещах ти, но как да ти кажа… Появиха се други обстоятелства.

— Какви? — ядоса се Теди, изгубил компанията.

— Друг път ще ти обяснявам, сега нямам време. Да речем, че съм забърсал някоя мацка.

Колегата му имаше сериозни проблеми с двигателните нерви на краката си, които въпреки изключителния прогрес на науката в края на двайсет и първи век, бяха трудно отстраними. Те го принуждаваха когато върви да се клати като патица. Беше трудно да се предположи, че той може да има отношения с някоя нормална жена. След като се порови из събитията от предишния ден, Теди се сети за истинската причина за отказа. Беше дочул откъслечен разговор и сега се сети за него. Предишният ден, в края на работното време, ръководителят на техния сектор го бе поканил Вито да ловят риба с яхтата му. Какво пречеше на колегата му още тогава да откаже ангажимента за конните състезания? Защо трябваше да го лъже рано тази сутрин?

Теди се почувства вбесен. Кого да покани на състезанията? Освен колегата с патешката походка, никой от останалите не му обръщаше внимание. А Вито, въпреки дефекта си, беше добър програмист и дори понякога му помагаше. Но изглежда лъжите му доставяха удоволствие. И друг път беше го лъгал.

На следващия ден отново го подхлъзнаха на бананова кора. И без това беше достатъчно изнервен — вече втори ден пиеше станалата омразна течност, а стомахът му отчаяно искаше да получи и нещо друго. Той престоя около час в бара на шестнайсета и трийсет и втора улица, ала блондинката, с която беше се запознал там преди няколко дни, така и не се появи. Теди огледа недоизпитото си безкофеиново кафе без захар, плати и си тръгна. Когато се върна в дома си, първо посети тоалетната, след това се върна в спалнята и от нямане какво да прави стъпи върху домашното кантарче. Показваше с три килограма повече, без да е ял каквато и да е храна, макар че дрехите и обувките бяха същите от предишното претегляне. Коланът на панталона му неприятно го стягаше и той се принуди се да го отпусне с една дупка.

Теди седна на леглото си и се замисли сериозно. Неизпълнените обещания най-често се превръщаха в лъжи, но по някакъв начин излъчваха енергия, която се вливаше в тялото му и го принуждаваше да наедрява. Ако продължаваше по този начин, щеше да се превърне в подобие на слон, който нямаше да има възможност да излезе от къщата си. Трябваше да се вземат някакви мерки, преди да е станало късно.

Измъчен от появилия се проблем, Теди съблече дрехите си, отпусна се на леглото и почти веднага заспа. По някое време се събуди и изхвърли завивката, защото имаше чувството, че ще се подпали от енергията, която кипеше в тялото му.

На другия ден се събуди с отговор на притесненията си. Доста велики открития са ставали насън, сигурно същото се бе случило и с него. Беше решил да опита обратната рецепта. След като го лъжеха непрекъснато, защо и той да не започне да лъже? Но по закона за компенсацията, който бе открил, би следвало и върху него да действат лоши странични ефекти. Трябваше да започне с дребни лъжливи обещания, защото при едрите последствията бяха непредсказуеми и несъмнено по-страшни.

В службата го очакваше новина, която потвърди опасенията му. Вито се бе подхлъзнал по мократа палуба на яхтата, бе ударил главата си в лебедка и сега лежеше с комоциум в някаква болница.

Като начало Теди реши да провери новата си теория, като започне със собствената си личност. Обеща си да не отиде в кварталния бар и да не изпие няколко бири, но не го направи. Успя да излъже себе си.

— Какво си се разсмърдял? — попита го баща му, кой знае защо решил да му дойде на гости през същата вечер. — Затова ли се измъкна от нас, за да започнеш да пиеш? И кога най-сетне ще дойдеш да видиш родителите си?

Теди му обеща да го направи още на следващия ден, независимо, че изобщо нямаше такива намерения, после го почерпи с чай и бисквити. Изтърпя наставленията му, които кой знае защо, този път му се сториха тъпи. След като се отърва от присъствието на стария, реши, че закона за компенсацията не го е засегнал чак толкова. Нетърпеливо се отправи към спалнята си, събу обувки и старателно се взря в червените цифри на кантарчето. Според показанията беше отслабнал със стотина грама — беше невероятно, но факт. На следващата вечер, намалялото му тегло беше двойно.

Видимият ефект от неспазване на собствените му обещания го окуражи. Освен това Вито след две седмици престой в болницата се върна на работното си място и продължи да лъже. Следователно законът на компенсацията бе страшен само за големите лъжи и бе донякъде снизходителен към малките.

Скоро ръководителят на сектора му възложи спешна задача и Теди обеща да я свърши до края на следващия ден. Този път излъга съвсем спонтанно и единственото последствие беше удръжка от заплатата му. Теглото на тялото му намаля с още двеста грама. Последваха други дребни обещания, които естествено не изпълни. Като последствие го преместиха на работа в друг сектор с двойно по-малка заплата, но обиколката на талията му вече бе намаляла с две дупки на колана.

Теди продължи с неизпълнението на служебните задължения и след година го уволниха. Самият той се чудеше как толкова дълго го изтърпяха, ала беше отслабнал с четиридесет и пет и пет килограма и някои от старите дрехи вече му ставаха. По време на редките гостувания на родителите си баща му не преставаше да го хока, а майка му го посрещаше с тъжно изражение на лицето. Той им даваше различни обещания и с желязна твърдост не ги спазваше, а последствията не бяха кой знае какви. Веднъж се подхлъзна и си съдра панталона, друг път му откраднаха портфейла, който не съдържаше много ценни неща. Ефектът на не спазваните обещания бе доста милостив към него, законът за компенсацията се държеше доста кротко. След известно време бирата в бара престана да му харесва и премина на по-силни питиета. Все още се чувстваше във форма и малките лъжи му доставяха все по-голямо удоволствие. Успя да си намери нова работа и отначало не злоупотребяваше с нея, ала стремежът към намаляване на телесното тегло регулираше действията му. Когато след още една година отново го уволниха, посетителите на бара вече го бяха кръстили Теди Лъжеца, а небивалиците, които разказваше бяха толкова безобидни, че законът за компенсацията като че ли бе престанал да се занимава с него. Двата поредни служебни провала бяха поставили бариера пред намирането на нова работа по неговата специалност. Но тялото му бе станало стройно, а външният вид доста подобрен и той реши временно да не мисли за това, а да се отдаде на представителките на нежния пол. Новото занимание му хареса. Последствията от неспазването на обещанията към тях жените различни — от издиране на бузите му с остри нокти до леко прострелване с малокалибрен пистолет в долната задна част на тялото му, вследствие на което почти три седмици седеше по столовете наклонен на една страна. Законът на компенсацията все още показваше известна благосклонност към него. Докато… … един ден Теди Лъжеца остана без пари. Беше отслабнал повече от достатъчно, по-скоро окльощавял и почти се бе върнал към първоначалното си младежко състояние — липсваха само пъпките. Благосклонността на другия пол рязко намаля, а в бара отказаха да му дават пиене на вересия.

Той се замисли за бъдещето си. В придобития му статус никой не му обещаваше нищо, но и никой не можеше да го излъже. Беше добил лоша слава и като че ли единствената му възможност бе или да изпроси пари от родителите, или да се запише като миньор в мините на Марс, където непрекъснато набираха доброволци. Там изпращаха и каторжници, а всички знаеха, че след изпълнение на десет годишния работен договор, едва половината от тях ще се завърнат. И той избра тази непривлекателна, но добре платена възможност.

След седмица, откривателят на законът за компенсацията се отправи към червената планета. Вече не беше Теди Лъжеца, защото нямаше смисъл да лъже някого, а и грубите му спътници в общата каюта не се интересуваха от него. Храната беше доста оскъдна, тя не промени качеството си и след пристигането по местоназначение.

Входовете на вертикалните шахти на мината бяха херметизирани. Принудителната вентилация в хоризонталните забои се осъществяваше от агрегатите за производство на дихателна смес, но полученият въздух сякаш не беше достатъчен. Диамантените глави на пробивните машини се впиваха в червеникавата руда, отделените най-фини частици прах се промъкваха през филтрите на респираторите и се утаяваха в белите дробове на миньорите, за да ги превърнат постепенно в каменни. Силикозата бе страшно нещо, а водата на Марс беше лукс, неприложим в добива на руда. Пълното автоматизиране на мината не беше изгодно за концерна, който я експлоатираше, тъй като транспортните разходи от Земята за докарване та допълнително тежко оборудване бяха огромни. Засега трудът на хората беше много по-рентабилен.

Теди лежеше на тясното легло в помещението, пропито от човешка пот и премисляше жизнените си перипетии. Никой не му бе давал обещание, че ще се измъкне жив от този ад и никой не го бе излъгал. Той си спомняше за предишния си живот, за феномена, вселил се в него и за доказаната от практиката му правота. В сънищата му лъжите и обещанията добиваха форми на странни създания — едните грозни и космати, другите гладки и зализани, накичени с розови панделки. Законът за компенсацията би трябвало да съществува и на тази песъчливо-камениста планета, но как да го предизвика? Погледна поизтънелите си ръце и взе решение. Трябваше да издържи, вече бе доказал, че е в състояние да регулира телесното си тегло при земни условия. Беше необходимо по-малко да дава лъжливи обещания и по-малко да вярва на дадените, дори и да не бъдат спазени. По-малко да лъже и по-малко да се оставя да бъде излъган. Можеше да се нарече негов нов собствен закон на равновесието. Лошото бе, че тук липсваха условия за регулиране на теглото му. Никой от околните не му обръщаше внимание, миньорите бяха затъпели от работа. Хапваха набързо помията си между смените и бързо заспиваха. Приказките не бяха на мода, освен ако не бяха свързани с преките служебни задължения. Всеки се бе свил в черупката си и единствената мисъл, която минаваше през главите на хората бе как да издържат десетте години, за да се завърнат на Земята. Теди се измъчваше как да намери начин поне малко да увеличи теглото и енергията си.

Помогна му случайността. Един ден се оказа изолиран от външния свят, поради срутване в един от забоите, в които се намираше. Няколко души около него загинаха, подметките на един от тях се подаваха под блоковете свлечени камъни. Теди усещаше как с всеки изминал час кислородното съдържание на въздуха около него намалява. По някое време усети, че започва да се задушава, споходиха го халюцинации.

Пред него застана ефирна жена с неземна красота, която сякаш протегна ръка, за да го погали. Беше облечена в синя дантелена рокля, която бе в тон с очите й. Русата й коса блестеше като коприна.

— Коя си ти? — попита той хрипкаво.

— Надеждата — отвърна звънливият й глас. — Зная, че притежаваш особени качества, затова приех осезаем вид. Какво ще поискаш от мен?

— Да ми обещаеш бърза и безболезнена смърт. Не искам повече бавно да умирам.

— Странно желание, отправено към една Надежда, не съм сигурна в моя приоритет. Мисля, че трябва да го поискаш от Висшестоящия.

— Моля те, обещай ми!

— Е, щом толкова настояваш. Но пак ти повтарям, може би ще трябва да се консултирам с Него. Всъщност… едва ли има нужда. Добре де, имаш ми обещанието, щом смяташ, че то ще ти помогне.

Тя още не беше изчезнала от халюцинацията му, когато Теди усети как в тялото му се влива познатата енергия — плътта му започва да наедрява и жизнените му сили да нарастват. Същевременно ускорените удари на сърцето му намаляха до десетина в минута, дишането му стана едва забележимо. Изпадна в странна летаргия.

— Това е невъзможно! — възкликна шефът на мината, когато след два дена успяха да го откопаят от срутения забой. — Всички останали са умрели, а този е още жив! Човекът е с поразително здрав организъм, дори се усмихна! Само такива като него гарантирано се завръщат на Земята.

Човекът би трябвало да знае, че дори и на Марс, надеждата никога няма да спази обещанието си. Колкото и да лъже, винаги ще умира последна.

Информация за текста

© 2002 Христо Пощаков

Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1747]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:48