/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

Столетие На Чакалите

Вацлав Боровичка

В „Столетие на чакалите“ известният писател документалист В. П. Боровичка разказва за терористи и терористични организации в различни капиталистически страни. Той се спира главно на периода между двете световни войни и особено на последните няколко десетилетия, когато в страни като Италия, Франция, САЩ и др. Възникна вълна от терор, съпроводен с брутално насилие и убийства. Много страници в своята книга В. П. Боровичка отделя на реконструкцията на случаите, свързани с принудителното отклоняване на самолети от техния редовен полет. От неговия поглед не е убягнала и опасността от нарастване на ултрадясното неофашистко движение, чиито организации вече съществуват в 60 страни. Огромния фактически материал В. П. Боровичка е разположил в двадесетина различни по размер документални очерци, написани интересно, с публицистично майсторство.

Вацлав Павел Боровичка

Столетие на чакалите

СТОЛЕТИЕ НА ЧАКАЛИТЕ

„Шайо“ е тиха улица в центъра на Париж, до Триумфалната арка на площад „Шарл дьо Гол“ има петнадесет минути пеш, а до зданието на Центъра за международни конференции може би само десет. Сградата под номер 41/2 е стара, но добре поддържана. На 14 октомври 1980 г., вторник, пред входа й спряла полицейска кола и трима мъже се качили с асансьора на шестия етаж. Впрочем малко преди това портиерът бил телефонирал в полицията, че е изчезнал наемателят Жан Дьокерк, който преди няколко седмици бил излязъл и още не се бил върнал. Наемът бил предплатен за три месеца.

Банален случай. Младите хора идват и като разберат, че Париж не е мечтаната райска градина, бързат да си тръгнат. Дьокерк е белгиец, сигурно се е завърнал в родината. Но полицейските инспектори променили мнението си след огледа на полупразното жилище и претърсването на чекмеджетата. Намерили написани на немски език бележки и научни изследвания из областта на бактериологичната патология.

— Защо пък да е подозрително? — разсъждава на глас един от тях. — Следвал е медицина.

— Може би. Тук е и учебникът му по хирургия. Но за какво са му ей тия лабораторни уреди?

— Освен това всички бележки са написани на немски.

— Ще изпратим телекс във ФРГ.

С отговора си западногерманската криминална служба (Бундескриминаламт) обяснява загадката. Компютърът е идентифицирал изчезналия „белгиец“ и в Париж научават, че Дьокерк всъщност е опасният терорист Ралф Баптис Фридрих, издирван съгласно заповедта за задържане във всички страни, че е един от тези, които са станали приемници на известната с печална слава терористична група Баадер-Майнхоф. Както се оказва при по-нататъшното разследване, те са се опитвали да модернизират терористичните методи. Готвели са се да употребят бактериологично оръжие срещу нищо неподозиращото население.

Научните бележки били написани от младата германска терористка, помощник-лекарката Силке Майер-Вит, членка на терористичната група РАФ (Роте Армее Фракцион). Полицията открила името й в телефонния бележник на една друга терористка — Юлиана Пламбек, която заедно с Волфганг Беер — и двамата търсени терористи — катастрофирала на 25 юли 1980 г. с лека кола по автострадата недалеч от Щутгарт.

Не е ли това напразна тревога, предизвикана от масовата истерия в „столетието на чакалите“? Не спада ли към научнофантастичната литература твърдението, че бактериологични оръжия или атомни бомби са по-падали в ръцете на терористите? Обискът в жилището на парижката улица „Шайо“ показа, че установеното е възмутителен, но реален факт. Въпреки че по понятни причини френската полиция опроверга твърдението, а представителите на западногерманската криминална служба изобщо не се произнесоха по случая, обществеността узна, че на улица „Шайо“ международната терористична организация е имала лаборатория, в която се е подготвяло практическото използване на бактериите Клостридиум ботулинум. Те причиняват опасно отравяне чрез така наречената колбасна отрова ботулин. Терористите са се занимавали с програма, изпитана преди години от професионалнотите в ЦРУ. Готвели са се да използват и вируси, изсушени чрез замразяване, посредством които биха могли да причиняват грипни епидемии в огромни области. Появиха се дори цифри, публикувани от Световната здравна организация със седалище в Женева, че за 100 000 тежки заболявания са нужни 50 кг вируси. Опасенията не са преувеличени. На авеню „Ла Порш дьо Севр“ в Париж се намира институт, който се занимава именно с изследвания по защитата против бактериологичните оръжия, използвани в мирно време. През май 1980 г. Генералният секретариат на националната отбрана организира международен семинар на тази тема.

Защо XX век се превърна в „столетие на чакалите“’, които тероризират обитателите на нашата планета? Защо тъкмо през относително дългия период без войни в Европа се появи терористична вълна, която предизвика море от насилие в държавите с високо техническо и икономическо равнище? Защо тъкмо в икономически преуспяващите страни се появиха организирани по военному групи, които пренебрегнаха всички правила на мирното съвместно съществуване и през труповете на видни личности, а и на случайни хора преследват повече или по-малко ясна цел? Могат ли тези фанатици, често покровителствувани или дори ръководени от някои западни разузнавателни служби, да бъдат оправдани, или те са само чакалите на цивилизованото общество?

Опитвам се да намеря отговор на някои въпроси. Отговорите ми не са и не могат да бъдат изчерпателни. Терорът и тероризмът имат много лица, съществуват много видове насилие — от капсулата с отрова през камата и револвера до ракетите с по-малък обсег, бактериологичните оръжия и дори атомните бомби. Съществуват много варианти на посегателство срещу човешките чувства и разум, много са начините, чрез които правителства, организации, групи и отделни лица могат да бъдат принудени да направят от-стъпки, да заплатят висок откуп или пък да освобо-дят арестанти и затворници. Терористичният акт се планира и реализира с цел да стресне, да сплаши, да разтърси общественото мнение и да се изтръгнат изгоди или политически респект. В тази книга са разгледани някои обстоятелства и взаимозависимости.

Много висши организации, включително и Специ-алният комитет на ООН, са се занимавали с проблемите на международния тероризъм. Но от гледна точка на международното право явлението не е дефинирано и до ден днешен. Може обаче да се каже, че това са насилствени действия, политически убийства или други посегателства срещу живота, свободата и пра-вата на човека, засягащи международните отношения или вътрешнополитическото противопоставяне на силите. Беше дадено точно определение на въздушния тероризъм и правителствата на много държави се спо-разумяха за ефикасни мерки, за да бъде той ограничен.

Още през 1976 г. по инициатива на холандското правителство в Хага бе създадена Международна антитерористична организация, наречена ТРЕВИ. Наименованието идва от първите букви на понятията: тероризъм, радикализъм, екстремизъм и насилие („виоланс“). Координационният комитет заседава най-малко два пъти годишно, но може да се свиква и според нуждите. Съвещанията се ръководят винаги от представителя на онази държава от европейската общност, на която е поверено председателствуването на Съвета на министрите на ЕИО през дадената година. Комитетът се състои от представители на равнището на министър-председатели на страните — членки на ЕИО, а оперативната група — от най-добрите специалисти в областта на борбата срещу тероризма. Колектив, подчинен на ТРЕВИ 1, осигурява обмена на информация, сътрудничи с Интерпол и решава отделните случаи.

Командният съвет, създаден през 1979 г., е оперативен орган. Към държавите от ЕИО се присъединиха Австрия и Швейцария. Тези държави създадоха международен информационен център, съоръжен с електронна техника, фотодокументация и дактилографска картотека. Нито един от техническите отдели не е зависим от архива на Интерпол. Данните за отделните случаи се изпращат със стандартни формуляри на всички членове на ТРЕВИ. Освен това Италия, Австрия, Франция, Федерална република Германия и Швейцария създадоха още едно сдружение, наречено „Виенски клуб“. Негови членове са висшестоящи офицери от полицията и специалисти от най-висока класа.

Успехите на международното сдружение са променливи. Западногерманската полиция организира не една мащабно замислена операция срещу издънките на терористичната група РАФ. Когато проучвах материалите за тази книга във ФРГ, станах свидетел на издирване в национален мащаб. Ha всеки ъгъл, във витрините на магазините, дори и по граничните контролно-пропускателни пунктове висяха обявления със снимките на издирваните. До края на 1984 г. по време на шестнадесет терористични акции някои от тях бяха заловени на местопрестъплението и от тридесет и един търсени престъпници на свобода останаха само дванадесет.

Ако в една страна частите за борба срещу тероризма успяват да пратят опасни елементи зад решетките, то в друга държава или дори на друг континент атаките се умножават. Пример за това е италианската терористична сцена, както и действията на индийските сикхи.

В повечето случаи терористите, обединени в групи с умишлено подбрани патетични имена, за да объркват обществеността, произхождат от дребнобуржоазните слоеве или от средната буржоазия. Изключение, потвърждаващо правилото, е Патриша Хърст. Членовете на групите стават и млади работници. Причините и при тях са същите като тези на студентите или на вече завършилите висши учебни заведения. Учат, дипломират се и не намират работа. В края на 1980 г. в страните — членки на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), обединяваща 24 капиталистически страни, имаше 24 милиона безработни. Те са млади, безпомощни, разочаровани, имат чувството, че обществото ги е подвело и затова въодушевено се присъединяват към демагогските групи, които прокламират борба срещу безправието, но се задоволяват само с преследващи ефекта постъпки, издържат се от обири на банки и финансират своя скъпо-струващ начин на живот с откупи за отвлечените лица. За международните терористични организации често се говори с боязън. Те са опасни. Това се вижда при възпроизвеждането на случаите на отвличане на самолети, за които става дума в книгата. Обезпокояващо е обаче и разрастването на ултрадясното неофашистко движение. Негови организации вече съществуват в шестдесет страни и далеч не са в периферията на политическия живот. Някои правителства се отнасят към неофашистките банди най-малкото благосклонно, смятат ги за политически резерв, за спирачка в придвижването на общественото съзнание наляво.

Неофашистите виреят главно в страни, където се осъществява взаимодействие между социалисти или социалдемократи и комунисти (Франция, Италия) или между леви партии и християндемократи. От книгата ще научим, че испански и италиански неофашистки групи се опитват да си сътрудничат на европейската сцена; в крайна сметка и американският атентатор Джон Хинкли, който стреля срещу президента Рейгън, кокетираше с нацизма и бе вдъхновен почитател на Адолф Хитлер.

От тероризма печелят преди всичко реакционните сили. Когато полицията не може да се справи, чуват се гласове, апелиращи за управление с твърда ръка, тоест за антидемократичен преврат. Илюстрация на това твърдение е опитът за фашистки преврат на „черния княз“ Боргезе. Терористичните действия усложняват уреждането на отношенията между страните с различен обществен строй, застрашават социалното развитие и демокрацията. Те са опасни.

Предпочетох повествованието пред историко-политическата студия. Не стигнах до категорични изводи. Читателят ще разбере защо, когато прочете възпроизведените случаи. Не можех да разработя всички значителни събития, размерът на книгата не позволи това, дори не бе възможно да бъдат обхванати в този труд всички географски области. Ето защо разказвам за случаите, които ме заинтригуваха, подбрах ги за читателя и от негово име. Стремях се към строго факто-логично възпроизвеждане, без да се ръководя от това, какво отношение трябва да се вземе към събитието. Впрочем фактите са достатъчно красноречиви.

Книгата остава незавършена. Проявите на насилие се множат, появяват се съвсем нови варианти, което се вижда и от случая със семейство Мансън или сектата на Джоунс. Ето защо датата под уводните думи на книгата е нейна съставна част. Тоест терористичните действия продължават.

Август 1984 г.

РАВАШОЛ И АНАРХИСТИТЕ

От вчера градчето Фурми е на крак. По тротоарите са се скупчили хора и възбудено спорят. В кафенето до кметството са се събрали мъдри мъже и осъждат действията на висшестоящите. Впрочем Исаак, заместник-префектът на околийския град Авен, е поискал помощ от армията. Затуй вчера майор Шапу, възседнал бяла кобила, начело на пехотинците навлезе в улиците на Фурми. Срещу стачкуващите французи застава френската армия — в пълна готовност и с бойни патрони в патрондашите.

Стачкували, защото били недоволни. Текстилци, духачи на стъкло от стъкларските фабрики и надничари. В края на краищата кой освен господа фабрикантите би могъл да бъде доволен от положението през пролетта на 1891 година?

Навсякъде безобразия. Президентът на републиката Греви имал предприемчив зет на име Уилсън, който се захванал с изгодна търговия. Използвал високия пост на тъста си и срещу тлъсти подкупи започнал да продава правото за членство в Почетния легион. Французите винаги са се гордеели със своите славни, отличени с най-висши почести личности, но не по-малко чувствителни са и по отношение на дейността на политическите аферисти. Аферата предизвиква негодувания, президентът на републиката е принуден да подаде оставка.

Тъкмо настъпило относително спокойствие и дошъл следващият крах — Панамският скандал. Хората неволно дошли до убеждението, че в правителството и сред банкерите, които определят хода на събитията, има негодници. На събрания започнали да се чуват гласове, призоваващи за радикална промяна. Вместо нея — отново насилие. На Първи май в работническото градче Фурми срещу работниците се изправила войската.

Един от хората, вдигнали стиснати юмруци, се навежда за първия камък. Хвърля го. После срещу омразната армия полита залп от чакъл. Майор Шапу дал команда за стрелба. На паважа останали деветима убити, между тях три деца, които са нямали и понятие защо е всичко това. Четиридесет демонстранти се озовават в болница.

Същия ден и в почти същия час в едно кафене в парижкото работническо предградие Клиши се събрала групичка работници. Поспорили малко за неудържимото положение, покритикували буржоата, управляващи нацията, допили кафето, станали и излезли на улицата. Марширували по средата на платното, сред тях и една жена. Тя развявала червеното знаме, издигала го над главата си. Парижани, които са свикнали с демонстрации — а тази протичала спокойно и с достойнство, не обърнали много внимание на маршируващата дружина. Но полицейският агент побързал да изпрати донесение и в полицейския участък вдигнали тревога.

Тъкмо в момента, когато демонстрантите спрели недалеч от складовете за търговия на едро с вино и жената вече свивала знамето, като се готвела да го прибере в калъфа, на ъгъла се появил полицейски взвод. Предишния или по-миналия ден полицаите били получили нови указания: сурово да потушават и най-малкия опит за революционни манифестации, за работнически демонстрации.

Първо посегнали към червеното знаме. Ала не се задоволили с трофея. Искали да арестуват и онези които марширували под него. В сблъсъка не отстъпвала нито едната, нито другата страна. Победили полицаите, завързали пленниците и ги откарали в полицейския участък. Там, зад затворените кепенци, си уредили сметките с тях. После, пребити до неузнаваемост, ги изхвърлили на улицата. Но трима от тях останали зад решетките — Дардар, Декан и Левейе.

След няколко дни ги изправили пред съда. Държавният обвинител Бюло ги обвинил в организирано насилие и въоръжено нападение срещу пазителите на закона и настоявал пред съда за най-високо наказание — за назидание. Ей тъй, за нищо, невинните получили сурови присъди. Декан — пет години принудителен труд, а Дардар — три. Левейе, когото освободили да се завърне у дома, разказал за ужасите при полицейския разпит.

И тъй, както някога в царска Русия, когато в случая със студента Боголюбов вестта за изтезанията на арестуваните предизвикала буря от протести и младата Вера Засулич решила да отмъсти за невинните, така и в Париж гражданите започнали да се застояват по тротоарите, събирали се в кафенетата и работилниците и не говорели за нищо друго освен за потисничеството, терора и неудържимото политическо положение. Така от дълбината на чувството за социална несправедливост се родила идеята за реванш.

Това са истинските причини, които довеждат до серия терористични актове във Франция през 1892—1894 година.

За работниците Декан и Дардар вече никой не говорел другояче освен като за „мъчениците от Клиши“. Петнадесет дни по-късно къщата на доктор Бюло, който живеел на улица „Клиши“, била хвърлена във въздуха. Междувременно избухнала опасна бомба и край стената на казармата.

Буржоата се изплашили. Предчувствували, че това не са деяния на смахнат насилник и че сигурно серията експлозии тежат на съвестта на група организирани терористи. В края на краищата анархизмът отдавна се бил превърнал в политически метод, а бомбата — в пропагандно средство. Френският рентиер винаги се е страхувал най-много от организираните действия, а редица атентати подсказвали, че парижките съпротивителни сили готвят революция. Мисълта за революция действувала като плашило. Тя изнервяла. Хората не се чувствували сигурни, взаимно се подозирали. Всяка кутийка, захвърлена на тротоара, предизвиквала ужас — та нали неизвестни атентатори биха могли да скрият навсякъде динамитен заряд с часовников механизъм.

Хората се страхували от всичко, което дори и малко намирясвало на анархизъм. И нищо чудно — Париж се превърна в престолен град на програмирания терор.

Във всеки брой списанията „Ла лют сосиал“ и „Л’аксион революсионер“ давали указания за това, как да се разтърси съществуващият строй. Пистолетът, камата, направената саморъчно надве-натри бомба или поне бутилката с разяждащо вещество, натровените плодове — всички достъпни средства трябвало да бъдат използвани за подкопаване на позициите на управляващата класа. В Хавър се появил дори плакат, подписан от неизвестен изпълнителен комитет: „Извадете ножовете от джобовете! Грабете! Палете! Опустошавайте! Да живее бунтът! Да живеят подпалвачите! Смърт на експлоататорите!“

Времето на анархистите съзрявало години наред, но бунтарите се занимавали повече с теория, отколкото с практика. За осем години — 1880—1888 — били извършени само няколко, и то по-скоро пробни атентата.

Мосю Гало хвърлил бутилка с киселина върху търговските посредници на парижката борса, но никого не изгорил, стрелял по чиновниците, но никого не ранил, тъй че застанал пред съда в ролята на несръчен неудачник и никой не виждал в негово лице безстрашния анархист, на когото обществото трябва да козирува. На 16 март 1892 г. през портала на Дирекцията на полицията в Париж минала около четиридесетгодишна жена, показала на часовия личната си карта и се качила на третия етаж. Там предала следния рапорт: „Рапорт на агент X2 1 от 16 март 1892 г. Долуподписаният агент X2 1 е в постоянна връзка със съпругата на преподавателя Шомартен от техническото училище в Сен Дени. При един личен разговор тя заяви, че нейният съпруг е един от организаторите на атентата срещу председателя на съда Беноа. Според думите на госпожа Шомартен съпругът й смятал за свой дълг да отмъсти за демонстрантите, осъдени неотдавна от горепосочения юрист. Преподавателят в техническото училище не е пряк участник в ответната акция, но е посветен в плана за въоръженото нападение и е по всяка вероятност един от главните инициатори на атентата. За взривяването на бомбата в дома на булевард «Сен Жермен» 136 се погрижил някой си Леон Леже.“

Протоколистът предал протокола на висшестоящия инспектор. Той веднага изтичал при секционния началник. Още същата вечер двама господа с бомбета почукали на вратата на преподавателя Шомартен в Сен Дени, качили го в чакащия файтон и го откарали в Дирекцията на полицията. Там го разпитвали опитни криминалисти. Без много усилия те измъкнали от неопитния теоретик на анархизма онова, което им трябвало.

Шомартен потвърдил, че Леон Леже е извършил атентата. Разкрил, че Леже е способен на всичко, че бил дошъл в Париж от провинцията, където преди няколко години имал неприятности с полицията. Затова и не използвал истинското си име.

— Кое е истинското му име? — извикал нетърпеливо комисарят.

— Наричат го Равашол — отговорил преподавателят.

— Откъде е взел бомбата?

— Извинете, не зная, но може и сам да си я е направил.

— Кой му е дал материалите?

— Откраднал е динамит от Соази-су-з-Етоал. Комисарят си отдъхнал. Най-после се добрали до истината. Впрочем неотдавна неизвестни престъпници били влезли с взлом в склада на строителната фирма „Куези“ в Соази-су-з-Етоал, откъдето задигнали голям брой динамитни патрони. Новината се разнесла, журналистите се хванали за случая, хората започнали да се страхуват. Но ето че сега вече знаели името на престъпника.

До сутринта преподавателят Шомартен издал всичко, което знаел. Когато го попитали под какво име да търсят Леже, отговорил:

— Всеки го знае под името Равашол!

— Къде се укрива?

— Може би изобщо не се крие. Живее на „Ке дьо ла Марин“.

Чукали напразно на вратата. И когато със сила я отворили, установили, че квартирата на Равашол е празна. Атентаторът бил успял навреме да се измъкне.

Въпреки това оставил много веществени доказателства. Те потвърждавали правдивостта на показанията на Шомартен. Сега вече нямало съмнение, че в жилището на „Ке дьо ла Марин“ атентаторите са произвеждали бомби.

Лично началникът на полицията Лозе следял за акцията, полицията разпратила до всички всекидневници приблизително описание на издирвания атентатор и па другия ден па първите страници гъмжало от написани с едри букви заглавия, в които се срещало името Равашол.

Цяла Франция се впуснала да издирва опасния престъпник, а началникът на полицията привлякъл и големия специалист Бертийон, откривател на метода на антропологичното измерване и дактилоскопията. След известно време Бертийон установил, че Равашол бил попадал някога в ръцете на полицията в Сент Етиен, където го картотекирали. И тъй вече знаели името на престъпника, ръста му, широчината на раменете, гръдната обиколка, размерите на главата.

Имали описанието, но не знаели къде да го търсят.

Няколко дни по-късно — в неделя, на 27 март, била хвърлена във въздуха къщата на улица „Клиши“. Бомбата ранила няколко души, но генералният прокурор Бюло, за когото бил предназначен терористичният акт, се спасил. На другия ден във всекидневника „Льо Голоа“ се появила статия с невероятна историйка. Непосредствено след атентата редакторът на вестника Жарзуел бил получил в редакцията вест от самия атентатор. Равашол бил поканил журналиста да се срещнат на Площада на Бастилията. Жарзуел, както бил обещал, не съобщил на полицията и отишъл на срещата сам. Разговарял с Равашол, който бил облечен във фрак и носел цилиндър. След като измъкнал от редактора честна дума, че няма да го предаде, му продиктувал декларация. В нея заплашвал банкерите и политиците, че щял да хвърли всички във въздуха. Признал, че това е кървав метод за постигане на целта, но бил готов да извърши и други атентати, само и само да осигури щастлив живот на човечеството.

След тази статия избухнала паника, полицията устроила хайка за анархисти, но Равашол не се оказал сред задържаните.

Парижани се страхували и си отваряли очите. Подозрителността на оберкелнера Леро се оказала полезна. Той станал герой. На 27 март, когато в ресторант „Вери“ на булевард „Мажанта“ разнасял аперитиви и кафе с разбит каймак, на една масичка в неговия район седнал биещ на очи мъж. Бил висок, пълен, изглеждал като професионален борец, имал мустаци и жълтеникав тен и не бил добре облечен. Заприказвал се с келнера.

Говорел за отмъщение заради безправието и очите му пламтели, развивал пред изплашения келнер теории за анархизма, очевидно бил добре информиран за подробностите от последния атентат и с охота разказвал за бомбите и експлозиите. Известно време келнерът го слушал, но накрая си рекъл, че клиентът му е типична съмнителна личност и май точно такива ще да са анархистите. Отишъл в кухнята, казал на касиерката, че трябва да отскочи донякъде, свалил фрака и изтичал до полицейския участък, където се изповядал на старшия.

— Не трябваше да го изпускате — упрекнал го полицаят.

— Какво можех да направя. Клиентът заплати и си отиде. Нима можех да го хвана за пеша.

— Трябваше да ни повикате!

— Как?

— Добре, идете си. Но ако тоя човек се появи още веднъж, позабавлявайте го и изпратете пиколото при нас.

Келнерът Леро не чакал дълго. След няколко дни здравенякът пак седнал на масичката. Пиколото изтичал в полицейското управление и не след дълго пред ресторант „Вери“ се появил полицейският комисар Дреш с четирима помощници.

Равашол тъкмо закусвал. След като разбрал, че е попаднал в клопка, бръкнал в джоба за пистолета си, но опитните полицаи го изпреварили.

Арестуваният терорист се отбранявал, по пътя се опитал да избяга, бил се с полицаите, издигал лозунги, после в помещенията на парижката „Сюрте“ удрял наляво и надясно като бесен. Нищо не помогнало.

Данните в картона, съставени по метода на Бертийон, уличили арестувания. Внушаващият страх Равашол бил наистина Леон Леже.

Казвал се по баща Клодиен Франсоа Кьонигщайн, а Равашол било неговото „ном дьо гер“1. Приел бащиното име на майка си, като съзнателен патриот не искал да се подвизава с немско име. Роден е на 14 октомври 1849 г. в Сен Шамон. Баща му, по произход холандец, бил работник в металургичен завод в Изийо. Равашол растял в работническа среда в покрайнините на града, изкарвал си прехраната като надничар в различни фабрики, изучил бояджийския занаят, но не бил доволен нито от заплатата, нито от условията на работа, открай време все бил в опозиция, но, както изглежда, главно защото не му се работело.

Напуснал работа и тръгнал да търси късмета си, но го търсел там, където не би могъл да го намери. Искал възможно най-бързо да забогатее: отначало се свързал с контрабандисти, по-късно намерил малка ръчна преса и започнал сам да сече сребърници. Не сполучил, неговите франкове били некачествени и фалшификаторската работилница фалирала. Останал без средства и бил принуден да търси нов начин за препитание. Решил да тръгне по пътя на престъплението. Още в родния му град му се носела славата на брутален човек, говорело се, че биел собствената си майка и неведнъж бил заявявал, че ще я убие.

Недалеч от Сен Шамон в полупразна еднофамилна къща живеел старият маркиз Риволие с единствената си слугиня. През нощта Равашол се отправил с кама и чувал, пропълзял през градинската ограда, и изненадал деветдесет и три годишния старец, убил го и ограбил жилището му. Гнусно престъпление. Клетият Риволие едва намирал пари да преживява. Касата му била празна.

Равашол се прибрал у дома и зачакал. Явно не открили следите му. Полицията нищо не подозирала. Така живял цели пет години и едва тогава решил да предприеме нов обир. Някой му бил казал, че последното желание на баронеса Роше-Тайе, неотдавна погребана в семейната гробница, било да сложат в ковчега й любимите й бижута.

Мисълта за семейното съкровище на баронесата омагьосала Равашол. През нощта се отправил към гробището. Навярно бил страшно силен, щом като успял да отмести тежката мраморна плоча и да разбие ковчега. За свой ужас обаче констатирал, че близките на покойната били сложили в гроба само дървена молитвена броеница и петфранков медальон с емайлирана мадона. И този път Равашол загубил играта по всички линии. Не успял дори да измъкне пръстена на мъртвата.

Напуснал гробището сърдит на всички и на всичко. Към каквото посегнел напоследък, все не сполучвал. Затова решил да предприеме следващото убийство с цел грабеж. Вярвал, че има изключителен нюх.

На един склон на планината Форез в самотна къщичка край гората живеел отшелникът Брюнел, който предсказвал бъдещето на суеверните жени. Хората вярвали, че той поддържа преки и полезни връзки с провидението, посещавали го и го молели да се застъпи за тях пред небесното началство, като му се отплащали с кокошки, стари дрехи и тук-там с милостиня. За удоволствие на клиентите старият Брюнел ги приемал години наред, пестял сребърниците и ги криел в гърне под леглото. Равашол научил за спестяванията му, убил отшелника и задигнал тридесет и пет хиляди скъпернически франка.

Този път обаче полицаите се досетили кой е престъпникът и го арестували по подозрение в убийство. Но Равашол имал не само пари, а и късмет. Успял да избяга.

През нощта на 27 юли неизвестен престъпник убил по брутален начин две стари дами на улица „Руан“ в Сент Етиен и подозрението отново паднало върху Равашол. Убийството било извършено с цел обир, но този път плячкосал само петдесет франка. Отново успял да изчезне. В полицейското управление обаче разполагали с картона на Равашол с нанесените данни по метода на Бертийон. Полицаят ги бил попълнил още през 1889 г. при едно арестуване на Равашол, заподозрян в кражба. Именно чрез тези антропологични данни по-късно разобличили Равашол.

Цяла Франция търсела Равашол, а той през това време спокойно си живеел с любовницата си Мариет Субер в парижкото предградие Сен Дени. Влязъл в работническата среда под името Леон Леже и заедно с приятеля си Жю Беалу се присъединил към някаква група анархисти, които се борели срещу милитаристичната политика на правителството. Или поне се опитвали да се борят.

Равашол ги слушал благоговейно. Идеите им го вдъхновявали. Имал чувството, че едва сега неговия живот придобива смисъл, че най-после може да придаде на своя разбойнически занаят елегантна одежда. Поставил се в услуга на група, която планирала атентати, и не след дълго се оказал полезен за анархистите — успял да ограби склада за динамит в Соази-су-з’Етоал.

Несъмнено е бил роден престъпник. И лесно се вживявал в новата роля на отмъстител от името на потиснатите. Научил за несправедливата присъда на двамата работници и решил да поеме справедливостта в свои ръце. Готвел се да убива в името на велика идея. Явно е търсел някакво оправдание, защото в действителност, както и преди, чувствувал единстве-но потребност да върши насилие.

Равашол далеч не бил революционер и парижката полиция знаела добре какъв силен морален удар ще нанесе на анархисткото движение, след като разкрие пред обществеността, че едно от главните действуващи лица е професионален престъпник и неколкократен убиец обирач. Въпреки това легендата превръща Равашол в революционер — може би защото пред съда той се държал като безкористен защитник на онеправданите.

— Действувах от името на анархистите — заявявал, — а те скоро ще станат единственото голямо семейство на този свят. Ще доживеем времето, когато няма да има гладуващи. Моите действия целяха да сплашат преди всичко буржоата, да ги предупредим, че сме тук и сме това, което сме: единствените защитници на потиснатите.

Съдят го два пъти. Първо в Париж заради двата атентата. Осъждат го на доживотен затвор. За убийство с цел грабеж и за други престъпления го съдят в Монбрисон, в съответния, според мястото на извършеното престъпление съд, и го осъждат на смърт. На 10 юли го екзекутират и той незаслужено се превръща в легендарна фигура на безстрашен борец срещу социалното потисничество. Никога не е бил такъв, а е авантюрист, престъпник, един от онези умопобъркани заговорници единаци, които се появяват в историята с неумолима последователност. Понякога обаче общественото мнение се подхранва с фикции.

Преди да започне процесът срещу Равашол, анархистът Мьоние извършил нов атентат, може би от симпатия към насилника и в знак на протест срещу делото. Хвърлил бомба в ресторант „Вери“, в който полицията е заловила Равашол. В резултат на взрива били убити собственикът на „Вери“ и някакъв клиент. Оберкелнерът Леро спасил кожата си, но лесно се досетил, че терористът се е прицелвал именно в него и набързо изчезнал. Страхувал се от отмъщение, затова поискал от полицията убежище и доброволно влязъл в затвора. С осъждането на Равашол не приключва терористичната дейност, напротив, атентатите се превръщат в почти редовна заплаха и келнерът Леро се е чувствувал в безопасност единствено зад високата стена на затвора.

Станал надзирател и за по-голяма сигурност престоял по коридорите на затвора за криминални престъпници цели десет години.

Мьоние изчезнал, но все пак след две години открили следите му. Той признал, че е извършил атентата в ресторант „Вери“, и разкрил на полицията, че експлозията в казармата е също негово дело. Осъдили го на доживотен принудителен труд.

Равашол е престъпник, но другите организират атентати по политическо убеждение. И макар че мотивите им за деянията са неясни, те действуват от името на хората, принадлежащи към потиснатата класа, която с право се бори срещу насилието. Още през есента на същата година неизвестен престъпник хвърля бомба от динамит в канцеларията на полицейския участък на улица „Де бон-з-анфан“. Загиват петима души. След около една година осемнадесетгодишният обущар Леотие напада сръбския посланик Джорджевич по време на вечеря в ресторанта на Дювал и смъртно го ранява.

След залавянето му при разпита той заявява, че бил се спрял на дипломата и стрелял в него заради чудесния му костюм, тоест от ненавист към представителите на управляващата класа. Осъден е на каторга, там участвува в бунта на каторжниците и е убит при престрелка.

Само след месец хвърлил бомбата си и Огюст Вайан. За своя цел избрал заседанието на парламента в Бурбонския дворец, промъкнал се в галерията за публиката, прицелил се в министър-председателя Шарл Дюпюи, типичен представител на реакцията, но не му провървяло. Може би е бил твърде възбуден от намерението си, може би лошо се е целил, бомбата се ударила в една от подпорните колони на галерията и ранила случайни зрители, докато тези, за които била предназначена, се измъкнали без драскотина. Съществува още едно обяснение за неуспеха на атентата на Вайан но към него ще се върнем в края на разказа.

Вайан е борец за правата на потиснатата класа. Преживял е трудни години на пролетарско извънбрачно дете без родители. От малък е расъл сред мизерията и отчаянието на експлоатираните и е изкарвал прехраната си с труд във фабриката. Беднотията го следвала от град на град и докато синовете на богатите седели по чиновете на гимназията, той плавал за Алжир в трюма на един кораб, търсил, но не намерил щастието си в Африка и продължил, за да стигне далеч от нея, чак до аржентинските пампаси.

Обсебил земя, осигурил си малко добитък и се опитал да стане фермер. Нямал късмет, може би му липсвали способности. Но в никакъв случай не му липсвала упоритост. И когато се завърнал с малката си дъщеря в старото отечество, нямал нито су в джоба си. И тъй, след години започнал оттам, откъдето бил тръгнал; но сега вече не бил сам, трябвало да се грижи за детето си.

Намерил работа за осемдесет франка месечно. С тези пари едва се живеело. А при това всички, които по-късно давали показания пред съда, заявявали, че Вайан бил амбициозен човек и добър работник, само дето бил малко мечтател и непоправим идеалист. Много четял, скоро осъзнал класовите различия между хората и решил да се бори.

Съдебният процес срещу Вайан бил само една формалност. Никой не се съмнявал в това, че ще бъде освободен. Но процесът привлякъл вниманието със защитните слова на атентатора. Тъкмо неговите думи, произнесени пред съдебните заседатели и многобройната публика, обяснили факта, че не всички тогавашни анархисти са авантюристи. Вайан вече долавял същността на класовия разкол.

„Експлоатираните могат да се разделят на две групи. Едните не размишляват какво става с тях, нито пък за начина, по който трябва да се живее. Приемат живота такъв, какъвто е. Родили са се роби и мислят, че така трябва да бъде, и се радват на всяко късче хляб, което изкарват. Другите обаче не могат да бъдат доволни от съдбата си. Премислят, четат, внимателно гледат какво става около тях и знаят коя е причината за социалната несправедливост. Трябва ли да им се сърдим, че виждат проблемите такива, каквито са, че изпитват чувство на състрадание към ближните?

В момента, в който разбират какво става в света, започват да се борят и да отмъщават за потиснатите, Аз също спадах към тази група. Навсякъде по света виждах клетници, страдащи под игото на капитализма. Навсякъде бях свидетел па едни и същи мъки, на едни и същи сълзи, дори и тъй далеч от хората, в рядко населените краища на Южна Америка, където човек, уморен от цивилизацията, би си помислил, че тук, сред природата, ще намери спокойствие и удовлетворение. Там и навсякъде другаде разбрах, че капиталът като вампир изсмуква последните капки кръв на нещастните парии. Не можех безучастно да гледам страданието на ближните. Не можех да продължа да водя съществувание, изпълнено със страдание и малодушие. Хвърлих бомбата си преди всичко върху тези, които са отговорни за човешкото страдание. Но не мислете, че избухването на бомбата е резултат от отчаянието на един самотен човек. То е израз на нищетата на цяла една класа…“

Осъдили го на смърт. Когато на 5 февруари се изправил на ешафода, извикал към целия свят: „Смърт на буржоазното общество! Да живее анархизмът!“ Погребали го в малкото гробище в Иври и дълго, много дълго време на неговия гроб се нижели тълпи парии. Мъртвият терорист се превърнал в символ на борбата срещу управляващата класа.

Хората повтаряли думите от завещанието, което той изпратил от затвора на дъщеря си: „Единствената цел в живота, малката ми, е да не се вреди на ближните, Иначе бе трябвало всеки да бъде свободен безпрепятствено да прави това, което намери за добре. Свобода на действията, свобода на словото! Живей за единствената цел — за щастието на човечеството. Работи над себе си, за да се радват хората на всяка дума, която ще произнесеш, на всяка постъпка, която ще извършиш. Тогава ще живееш плодотворен живот, тогава, когато трябва да го напуснеш, ще изпиташ същото удовлетворение, което изпитва твоят баща в смъртния си час — защото аз умирам заради всички клетници, живеещи в ада на това общество!“

Само пет дни анархистите били в траур заради другаря си. После в луксозното кафене на парижкия хотел „Терминюс“ избухнала нова бомба — двадесет ранени, един убит. И един бягащ атентатор. Преследвали го, той бяга и стреля наоколо. Накрая полицаите все пак успяват да му сложат белезниците. Пред съдия-следователя твърдял, че се казва Льо Бретон, но не издържал дълго с тази маска.

Отмъстителят за смъртта на Вайаи се нарича Емил Анри. Той е с една категория по-високо от своя мъртъв образец, както и Вайан е една категория по-високо от своя предшественик Равашол.

Бил на двадесет и една години, произхождал от класата, срещу която се изправя, на пролетарската барикада го довеждат не нищетата и не гладът, а копнежът за освобождението на човечеството. При разпита признал, че и атентатът на улица „Де бон-з-анфан“ бил негово дело. Тогава, през ноември 1892 г., бил хвърлил бомба със закъснител в бюрото на компания „Кармо“. Наистина пазачите навреме я открили, извикали полицаи, които я отнесли в най-близкия участък, но там тя избухнала. Четирима убити и много ранени.

Анри произхожда от богато буржоазно семейство. Бил е изключителен ученик, още па шестнадесет години му предложили да постъпи във Висшето политехническо училище, където следвала по-голямата част от бъдещите щабни офицери на френската армия, но той отказал. Ненавиждал униформите и всичко, което напомня за военна служба. Тръгнал да търси щастието си по света — във Франция работил в семейни предприятия, после попаднал във Венеция и накрая започнал да изучава часовникарски занаят. Така открил целта в живота си — пожелал да стане изпълнител-анархист, а часовниковият механизъм е все пак основа на всяка бомба със закъснител.

Председателят на съда:

— Защо избрахте тъкмо кафенето на хотел „Терминюс“ за цел на своето нападение?

Анри:

— Исках да убия колкото се може повече хора.

Председателят на съда:

— Направо ли отидохте в кафенето на „Терминюс“?

Анри:

— Не, преди това погледнах в няколко други локала, но в повечето от тях имаше малко хора.

Председателят на съда:

— Вижте какво, Анри, искали сте да убиете трудови хора. При това дори не сте ги познавали. В края на краищата не бихте могли да ги ненавиждате. И въпреки това стоите тук безчувствен и равнодушен пред тези, които сте осакатили и които ви гледат от скамейката на свидетелите.

Анри:

— Напълно безразлични са ми. Вие също, господин председателю. Тези хора са на страната на буржоазията. Имат дял за мизерията и нещастието на обществото. А личното им нещастие ли? Не ме интересува. В живота си съм видял вече друга мизерия. И ако на този свят има виновник за нея, то са именно те и цялата им класа.

Заучена поза, верую или силно желание да се жертвува в името на възвишената идея? Нима цинизмът е бариера, която той издига около себе си и зад която се прикрива? Или Анри е бил наистина такъв, че е вярвал на всичко, което казва?

Емил Анри получил възможност да обясни на съдебните заседатели подбудите и становището си. Като от амвон при неделна служба той проповядвал възгледите си, за които бил убеден, че ще спасят прогнилия свят.

Председателят на съда:

— Защо хвърлихте бомбата тъкмо в бюрото на миннодобивната компания? Та вие не сте познавали никого от намиращите се там чиновници?

Анри:

— Зад бюрата седяха буржоа. Със своите пет стотарки месечна заплата те винаги стоят на страната на управляващата класа. Те са опасни, те са най-опасните!

Председателят на съда:

— Господин Анри, та тези невинни хора нямат понятие от нищо!

Анри:

— Никой не е невинен! Всеки отговаря за всичко. Тия, които не се противопоставят на буржоата, наливат вода във воденицата им.

Председателят на съда:

— Мислите си, че воювате за по-добро бъдеще, за социална справедливост, а при това сте съвсем несправедлив. Със спокойна съвест решавате да убиете човек за когото нищо не знаете, никога не сте говорили с него, нямате понятие дали е добър или лош.

Анри:

— Никой не е без вина. Всички, които принадлежат към буржоазната класа, носят отговорност за неволите в този свят и за упадъка на човешкото общество. Всички те тровят въздуха, дори само защото са от един дол дренки.

Председателят на съда:

— А от какви подбуди се ръководехте, господин обвиняем, когато решихте да хвърлите бомба в кафенето на хотел „Терминюс“?

— Там също седяха такива като тях. Цялата класа трябва да изкупи греховете си и всеки, който е на тяхна страна, който живее като буржоа, който действува и който мисли като тях!

Председателят на съда:

— Но това е много несправедливо становище, не предоставя никакъв шанс на политическия противник.

Анри:

— И те не ни дават шанс. Буржоазията също не прави разлика между анархистите. Вайан бе сам, анархист единак. Не бе член на никоя група, нямаше помощници, никой от нас не знаеше, че подготвя атентат. Сам хвърли бомбата си. Но въпреки това полицията, тоест изпълнителната власт на вашата класа, започна да преследва всички анархисти без разлика. Защо? Какво общо имаха те с Вайан? Деветдесет процента от тях изобщо не знаеха кой е той! И това вие наричате справедливост? Вие започнахте. Прехвърляте отговорността за постъпката на едного върху всички ни. Аз само ви го връщам със същото. Бесехте в Чикаго, сечахте глави в Берлин, убивахте в Херес и стреляхте в Барселона, в Монбрисон и в Париж изпращахте на гилотината, но никога не ще успеете да ликвидирате анархията. Нейните корени са твърде дълбоки. Тя избуя от прогнилото, разлагащо се общество. Тя е навсякъде, не ще успеете да я вкарате в капана, всички ви ще унищожи!

Емил Анри обявява война на буржоазията. Той не съжалява, не се отказал от нито една своя дума, съдът го осъдил на смърт и в края на май той се изкачил към гилотината. Неговите последни думи са пожелание на умиращ и апел към последователите:

— Смелост, приятели, да живее анархията! Анри не е бил размирник-единак. Имал е приятели и другари. Един от тях, Повел, взел присърце пламенния му призив, но не успял в делото. Грабнал направената саморъчно бомба, пъхнал я в джоба и тръгнал към парижката катедрала „Мадлен“ по време, когато бива препълнена. Искал да инсценира демонстративна експлозия, готвел се да разбунтува отново общественото мнение.

Успял обаче да предизвика само сензация. Конструкцията на часовниковия механизъм се оказала несполучлива, зарядът избухнал в джоба на Повел и разпръснал плътта му по стените на божия храм.

През юни италианецът Санто Касерио се подготвял за най-големия удар в живота си. Въоръжил се с кама, отишъл в Лион и там изчакал до двадесет и четвърти. През този ден на колониалното изложение пристигнал президентът на Френската република Сади Карно. Едва ли пролетарият Касерио е знаел програмата на президента, разчитал е по-скоро на случайността и когато научил, че държавният глава се готвел да отиде вечерта на театър, бил убеден, че провидението му подава ръка за помощ.

Скрил се сред любопитните зрители па тротоара, изчакал да се появи по средата на платното кавалерийският ескадрон от бели коне. Когато отминали парадните униформи, затичал се като на състезание, скочил в каретата на президента и с няколко удара с кама го убил. Постъпка на фанатик ли е това или един от сигналите за протест?

Касерио не е типичен представител на анархизма.

Той е бил фантазьор и по всяка вероятност психически разстроен човек. Страдал е от душевна неуравновесеност и за да отреагира на вътрешните противоречия, е избрал пътя на анархията. Навярно случайно.

С постъпката си поставил точка на ерата на анархистичните акции в тогавашна Франция. Временно. Анархизмът обаче не е чисто френско явление. По онова време подобни социални усложнения преживяват и други страни. В цяла Европа се издават книги по теория на анархията, както и помагала как да се направи адска машина от достъпни материали и как да се манипулира с нея. Излизат анархистки списния, като се започне от тези с научен тон и се свърши със съдържащите само пламенни призиви за ликвидирането на прогнилия свят. Анархисткото движение минава през много държавни граници и се разпространява като ерес. Полицията предприема кръстоносен поход срещу него и преди всичко се стреми да вмъкне свои агенти сред редиците на конструкторите на бомбите със закъснител. В някои случаи успешно. Издател на анархисткото списание „Ла революсион сосиал“ бил Серо — доверено лице на полицията. Той успял да провокира акция за разрушаване на паметника на бившия президент Адолф Тиер, като се надявал, че след това веднага ще може да предаде на съда цяла група опасни анархисти. Нямал късмет, те действували с нехайно изработена бомба. Некачественото изделие избухнало вдигнало шум, но паметникът останал невредим.

Въпросът за полицейските агенти анархисти, служещи на двама господари, излиза отново на преден план при обсъждането на някои обстоятелства около атентата, извършен от Вайан. След като бяха издадени мемоарите на полицейския комисар Ернест Рейно и след проучванията на френския историк на анархизма Метрон, изчел полицейските протоколи от онова време, се появява предположението, че терористичната акция на Вайан в Бурбонския дворец е била идея на полицейски провокатор.

Безрезултатното избухване на бомбата, която, общо взето, никому не навредила, казват, не било случайно. Полицията знаела за замисъла на Вайан и му пъхнала в ръцете халосна бомба. След атентата това твърдял един от анархистите — Жако, и тъй като случилото се било позор за полицията, той трябвало да изчезне и да постъпи в психиатрия.

Това предположение се потвърждава и от факта, че полицията, която знаела за подготвяния бомбен атентат, не взела никакви предпазни мерки. Навярно тази тактика е била преднамерена. Не звучи правдоподобно и това, че е изгубила Вайан от погледа си, както впрочем и повечето от известните анархисти, след като го е следяла ден и нощ. Последното донесение на полицейския агент, който е следял Вайан, запазено в делата, е от 7 декември, тоест един ден преди експлозията в Бурбонския дворец. Следователно не е изключено и в този случай, който по-късно става причина за строги полицейски мерки, да е имал пръст някой провокатор, тоест сред атентаторите да е имало анархисти с две лица.

ГРЕШКАТА НА СТУДЕНТА ЗАНД

Подръпнал звънеца на богатска къща на една от манхаймските улици, почакал, докато слугинята му отвори, и без да поздрави, без да се поклони, самоуверено казал:

— Казвам се Хайнрих. Предайте на господин тайния съветник, че бих искал да изразя почитанията си към него. Дойдох от Митау. Възхищавам се от творчеството му.

— Господин тайният съветник сега не приема, но ако бъдете така любезен да дойдете следобед, например около пет, навярно с удоволствие ще ви приеме — отговорила слугинята.

Младежът, представил се под името Хайнрих, се обърнал и безмълвно си тръгнал. Бил на двадесет и две — двадесет и три години, облечен с черен панталон и прилепнало палто, а на главата — барета. Под нея — дълга коса на вълни, каквато носели германските революционери през 1819 година. Облеклото му било чисто, изгладено, макар че бил изминал доста десетки километри пеш. Хайнрих не само имал вид на студент, но и действително следвал теология. Държал се самоуверено като мъж, който знае какво иска, гледал право в очите и имал поведение на син на заможни родители с добро положение.

Отдръпнал се от вратата, замислен закрачил по улицата, до обеда оставало час и половина и затова се отправил нагоре към замъка, отбил се в кръчмата „Цум Вайнберг“ на чаша вино, наобядвал се и тръгнал да се поразходи край Рейн.

Около пет часа следобед отново застанал пред къщата. След като позвънил и слугинята му отворила, бил зарадван от добра вест. Господин тайният съветник, писателят и прочутият драматург Аугуст Фридрих Фердинанд фон Коцебу с удоволствие щял да го приеме.

Изкачил се по стълбите на първия етаж, чул глъчката от голямата компания в партера (навярно уважаемата госпожа ги е поканила на чай в пет) и почакал в скъпо обзаведената приемна. Слугинята излязла, за да съобщи на господаря за посетителя, след миг се появил петдесет и осем годишният майстор на перото Коцебу и със заучена усмивка поздравил посетителя.

— Аз съм Хайнрих и дойдох от Митау — поклонил се младежът, след туй, без да сяда, втренчено се загледал във възрастния, добре облечен господин, направил първата крачка, после следващата, безмълвно приближавал и изведнъж извикал:

— Ако искате да знаете, изобщо не се възхищавам от вас!

Измъкнал изпод палтото дълга кама, нахвърлил се и я забил в левия хълбок на тайния съветник.

— На ти, родоотстъпнико — извикал и забил камата още веднъж.

Домакинът се свлякъл на пода. Младежът се надвесил над него и известно време наблюдавал лицето му.

Дочул стъпки. В стаята влязъл четиригодишният Александър; може би си е помислил, че татко му и чуждият чичко си играят на пода, и поискал също да си поиграе. Може би тъкмо в този момент е разбрал какво всъщност е направил и до какви последици може да доведе неговата постъпка, измъкнал от джоба ловджийския си нож и го забил в гърдите си. Паднал на земята до жертвата си. Това не се харесало на малкия Александър, започнал да плаче, чула го гувернантката, притичала в стаята, след нея дъщерята на Коцебу, Ема, а веднага подир нея прислужникът.

Хайнрих станал, извадил ножа от раната и с окървавено оръжие в ръка тръгнал да излиза от стаята. На вратата се пообърнал, сякаш искал нещо да обясни, но се отказал и бавно заслизал по стълбите, а ужасеният прислужник — след него. Всички, които се били събрали междувременно в салона, направили път на убиеца.

Стигнал до улицата и там се отпуснал в ръцете на хората. През това време съпругата на убития отворила прозореца и започнала да вика за помощ. Хайнрих разбрал, че е дошъл краят. Успял да извади от вътрешния си джоб листа с подготвената прокламация, подал го на прислужника, който безмълвно стоял над него, и със затихващ глас признал престъплението си:

— Аз го извърших. Изменниците трябва да умрат! Все още държал в ръка ловджийския нож. Доближил го и отново го забил в гърдите си.

— Боже господи, благодаря ти за победата! — извикал, без да подозира, че е загубил играта.

Някой извадил ножа от гърдите му, друг повикал полиция, дамите се опитвали да му окажат помощ и с първия файтон, който се оказал подръка, го откарали в болницата.

Цели четиринадесет дни бил в безсъзнание, няколко пъти го оперирали, но накрая все пак лекарите го спасили, за да го екзекутира по-късно палачът. И когато бил в състояние да бъде разпитан, почти тържествено заявил на водещия следствието полицейски комисар:

— Казвам се Карл Лудвиг Занд, студент съм по теология, убих изменника, останалото можете да прочетете в прокламацията ми!

Мислел си, че ще изненада следователя. Всичко вече знаели, проучили били всяка негова крачка преди злодеянието, наизуст знаели биографията му, а и прокламацията, която предал на прислужника, също вече били чели. И дори установили взаимозависимостите довели смирения студент, готов да служи на бога, до това грубо нарушение на най-важната божия заповед. Занд произхожда от семейство с добро положение, неговият баща е съдебен съветник. Израства в буржоазна среда и в охолство, но от малък боледува и заради болестта постъпва по-късно в гимназията, а после и в университета. Интелигентен е, склонен към философствуване, чувствителен чак до истеричност и изключително склонен да се вдъхновява от възвишени идеи.

Отначало се записва в Тюбингенския университет после продължава в Ерланген, а през есенния семестър на 1817 г. слуша лекции в Йена. И именно тук изживява две забележителни събития. Става член и дори учредител на студентския политически буршеншафт и участвува в тържеството в замъка Вартбург, което неволно се превръща в политическа демонстрация.

Германия е разпокъсана, разединена, представителите на отделните държавици се впускат в спорове помежду си. Появява се общият неприятел Наполеон Бонапарт и мнозина чувствуват, че шансът им е в борбата срещу него. Изведнъж споровете са забравени, нацията е единна, възторжена, готова да си доизвоюва суверенитета и независимостта. Дори и вечните съперници Прусия и Австрия намират общ език. Процесът на възраждане се превръща в жизненоважна надежда.

Германците вярват, че след падането на Наполеон тяхната страна ще се обедини и ще бъде суверенна държава, че ще изживее истински ренесанс.

Но нито една от надеждите не се осъществява. Решенията на Виенския конгрес не осигуряват необходимите условия за това. Германия остава разпокъсана на тридесет и осем държави, всяка от които има свое правителство, свой владетел, парична единица и закони.

По време на войната те обещават гаранции за граждански свободи, ново държавно устройство, но след поражението на Наполеон при Ватерло бързо забравят обещанията си. Никой от германските владетели не удържа думата си — дори и пруският крал Фридрих Вилхелм III. Пет пъти той обещава тържествено, че ще даде нова конституция на народа, но в действителност дори и през ум не му минава за нея.

В Германия продължават да господствуват абсолютизмът, прусащината и неограничената власт, изискваща безгранична преданост към владетелите. Установява се режим на грубо потисничество над малкия и безпомощен човек, а наперените магнати пропагандират военщината и насилието като национална цел.

Появяват се глашатаите на култа към национализма, които осъждат всичко негерманско и обявяват останалите народи за врагове. Прусащината настъпва на широк фронт с изключение на една държава — Аугуст Саксонски-Ваймарски удържа думата си. Може би и защото негов уважаван и влиятелен министър е бил Йохан Волфганг Гьоте.

Народът е недоволен, но няма вожд, липсва организирана опозиция. Както много пъти в историята единствени активни противници на закостенелия режим са студентите. На 28 октомври 1817 г. в замъка Вартбург се събират към петстотин души, а с тях са и техните професори. Чествуват триста години от Реформацията и четвъртата година от Лайпцигската битка и изразяват протеста си срещу реакционната политика. Говори се за единна империя, за граждански свободи. Ораторите обявяват за безсмислица разделянето на германците на католици и протестанти, на южняци и северняци, подчертават, че не волята на владетелите трябва да бъде закон за народа, а волята на народа трябва да стане закон за владетелите. Настояват за свобода на събранията, свобода на словото и за премахване на цензурата.

Всички са единодушни — професори и студенти, всеки от тях е готов да се бори срещу реакцията. Вечерта устройват традиционното германско факелно шествие, после се събират на спонтанна манифестация. Някой запалва огън и донася символите на властта, срещу които се противопоставят всички: чиновническа плитка, офицерски корсет и фелдфебелска палка. Тържествено и с достойнство, сериозно и с възвишени чувства ги хвърлят в пламъците.

В знак на протест студентите изгарят и двадесет и осем книги. Сред тях е покритият с печална слава Наполеонов кодекс — френски кодекс, валиден по времето на Наполеон и в окупираните от него територии както и съчинения на реакционни публицисти. Между тях и книгите на Аугуст фон Коцебу.

Карл Лудвиг Занд е също във Вартбург. Книгите попадат в ръцете му, И преди да ги хвърли в огъня запомня името на автора.

Занд става член-учредител на студентската корпорация, т.е. на буршеншафта — политическа организация, чиито членове носят оръжие. Германският публицист Берг пише за буршеншафтите:

„Тяхната основна насоченост бе християнска, национална и либерална. Християнска, що се отнася до съблюдаването на традицията, либерална по отношение на вярата в демократичните права на всички граждани и национална с оглед на реакцията спрямо изминалите двеста години, през които разпокъсана Германия бе учебен плац за армиите на съседните държави. Корпорациите на студентите искаха единство, свобода и търпимост.“

Братята Фолен, особено приятелят и учителят на Занд — частният доцент Карл Фолен, събират около себе са най-смелите революционери и създават в рамките на корпорацията радикално крило. Неговите членове вече не се задоволяват с пламенни речи, а искат да се включват в борбата с конкретни дела.

Аугуст Фридрих Фердинанд фон Коцебу не се ползвал с добро име нито като автор, нито като германец.

Роден през 1761 г. в семейството на легационен съветник, той бил студент в период, когато германците били добре дошли в двора на руските царе, заминал за Петербург, там получил добра служба и прилична заплата и се оженил по сметка. После живял във Виена, в Кьонигсберг2, в Париж и накрая се преселил в Манхайм, където бил принуден да избяга от разгневената общественост на Ваймар.

Коцебу е написал към двеста театрални пиеси, повечето от тях са поставяни, а някои — преведени. Това били драми, изобилствуващи с фрази, построени по опростено клише, закостенели като гледище за живота. Студентите осъждали творчеството на Коцебу даже за това, че по време на пребиваването си в Германия продължавал да служи на руския цар и изпращал в Петербург поверителни информации за положението в Германия, което се равнявало на предателство и шпионаж.

Решаваща причина за публичното осъждане на писателя Коцебу обаче не било неговото собствено творчество, а публикацията на румънския автор Александър Стурдза. Той също бил на служба при руския цар с ранг държавен съветник. Като руски наемник по време на конгреса в Аахен през 1818 г. написал информационен труд, наречен „Мемоари върху съвремената германска държава“. Информацията била предназначена за цар Александър I и отразявала положението в германските университети. Царят подготвял в Русия образователна реформа, затова бил изпратил експерти на разузнаване в чужбина. Информацията попаднала в ръцете на студентите. Тя съдържала груби нападки срещу германската университетска система. Стурдза пишел за германските университети, че са „готически средновековни кули“, обявявал ги за разсадник на революционни стремления, препоръчвал на германците да се поучат от Русия и да преустроят учебните си заведения по руски образец, бил принципно против академичните свободи — с една дума, засегнал академичната чест на германските студенти.

Положението в университетите се влошавало. Студентите настоявали правителството да се намеси и да накаже румънския публицист за това, че ги позори. Организирали демонстрации. В нажежената атмосфера Аугуст фон Коцебу подкрепил възгледите на държавния съветник Стурдза. Това обаче било нелепост и провокация. Хората си обяснили връзката по своему — Стурдза и Коцебу са на служба при руския цар, следователно единият шпионин прикрива другия.

Студентът по теология Занд следял събитията. Убедил се, че мнението му за дейността на писателя Коцебу е правилно — той е враг на прогреса и представлява опасност за студентите. Неговите възгледи заплашват не само академичната свобода, но и същевуването на Германия. Впрочем Коцебу публично пропагандирал, че Германия трябва да остане разпокъсана, слаба, политически и икономически зависима. Това състояние би отговаряло на интересите на Русия.

Карл Лудвиг Занд взел решение и записал в дневника си:

„Край нас живеят много безбожни изменници и незабелязано играят играта си. Сред тях е Коцебу, най-страхливият и най-злонамереният. Ако не ни се случи най-лошото, ще трябва да бъде убит. Писането и говоренето вече няма да помогнат. Единствено действието може да събуди хората от сън.“

Водачи на радикалните студенти „черноризци“ били братята Фолен. Карл Лудвиг Занд гостувал у тях и, разбира се, приказвали само за политика и осъждали нелепостите, които е наговорил Коцебу. Всички били на мнение, че той е родоотстъпник, ренегат и лакей на царя.

Именно тук Карл Лудвиг Занд решил да избави Германия от изменника и да разбуди потъналите в сън. Седмица по-късно той си поръчал специална кама и си купил ловджийски нож, с какъвто ловците разрязват на парчета големите животни. Вече е взел решението, въоръжил се е и е можел да тръгне за Манхайм.

Междувременно преуспяващият писател Коцебу изпаднал в незавидно положение. Хората започнали да го ненавиждат. Почти всеки ден ваймарската поща му предавала заплашителни писма: срещу него се обявил публично и Йохан Волфганг Гьоте. Накрая Коцебу не смеел да излезе от къщи. Затова предпочел по-малкото зло — събрал си багажа и се преселил от Ваймар в Манхайм. И там на вратата му позвънил студентът Занд.

След като извършил убийството и се опитал да се самоубие, след като го спасили и разпитали, след като признал и дори се хвалел с убийството, ясно било каква ще бъде присъдата — на 5 май 1820 г. дванадесет съдебни заседатели казали „виновен“, а студентът по теология Занд изслушал смъртната присъда в болничното легло. Все още не бил здрав и лекарите се съмнявали дали изобщо ще оздравее. Излишни грижи, тъй като палачът Витман вече готвел такъмите си. Карл Лудвиг Занд спечелил симпатиите на патриотите и това било обяснимо. По време на процеса хората му стискали ръце. Непосредствено преди екзекуцията привлякъл на своя страна и собствения си палач. След като научил датата на екзекуцията, Занд помолил за разговор хайделбергския майстор на острия меч.

Той го посетил, макар че това не било прието, а навярно не е било и приятно. Двамата си поговорили и палачът Витман си тръгнал от затвора като приятел на бъдещата си жертва.

— Благодаря предварително за труда ви, след това едва ли ще имам възможност да го сторя — бил казал Занд при раздялата им.

Натоварили Занд в двуколка, прекарали го под конвой през града, после го изнесли на ешафода, сам не бил в състояние да се изкачи по стълбичката, сложили го на стола, завързали го, палачът му закрил очите с черна лента, но тъй като били познати, не я затегнал много, за да може жертвата му да гледа синьото майско небе до последния миг. Задумкали барабаните, палачът замахнал, но бил така развълнуван, че не успял да отсече главата на приятеля си с един удар. Трябвало да повтори.

Краят бил неочакван. Страшният театър се превърнал в тиха демонстрация, хората благоговейно потапяли кърпичките си в кръвта на Занд и ги прибирали като скъпоценни реликви. Студентът по теология се превърнал в светец, забулен в митове. Карл Лудвиг Занд извършил убийство в знак на протест срещу потисничеството, но постигнал обратен резултат.

Никога преди това академичните права не са били така окастряни, както след неговото деяние.

Той не е единственият случай в историята, когато ентусиазиран борец за свобода, без да иска, става враг на прогреса, тъй като неговото действие провокира реакционните сили. Всяка екзекуция, а дори и друг демонстративен начин на смъртно наказание би трябвало да въздействува като назидание, да разколебае всеки, който е тръгнал наляво или надясно. Екзекутирали Занд, но неговата постъпка се превърла в пример за подражание. Близо два месеца след смъртта му практикуващият фармацевт Льонинг се решил на подобна акция и се опитал да извърши атентат срещу министър-председателя Ибел Насау.

Ибел останал жив, а фармацевтът се самоубил в затвора. Скоро след това обществеността научила, че убиецът е бил от същия инкубатор, от който излязъл и Занд. И той бил член на „черноризката“ секция на студентската корпорация, ръководена от братя Фолен. Престъплението възмущава буржоата, поизплашва техните дамички и дава повод на реакцията за репресии. Метерних се хваща за случая и доброто намерение на Занд има обратен ефект. Между впрочем Занд е бил още жив и изживял разочарованието си. През август 1819 г. по предложение на бъдещия канцлер Метерних3 в Карлови Вари се срещат представители на германските държави, които приемат мерки, ограничаващи свободата и демокрацията. Те въвеждат цензура върху всички вестници, списания и публикации с размер под двадесет авторски коли. Създават Централна следствена комисия срещу демагогските елементи, действуваща на територията на цяла Германия. Наименованието е наистина гръмко, но зад него се крие държавната тайна полиция. Отнети са академичната свобода на университетите, като те са поставени в подчинение на полицейските власти. Студенти и професори се оказват под надзора на полицията, властите забраняват и разпускат студентските корпорации, и то не само политическите буршеншафти, но и спортната организация на гимнастиците.

Понятието свобода се превръща в безплодна дума. Отново гражданските права и обединяването на Германия се оказват илюзия. Със своята постъпка Карл Лудвиг Занд отворил врата за реакционните политици. Фолен, неговият учител и председател на поставената вече извън закона корпорация, успял да се качи навреме на кораба и да се добере до Харвардския университет в Съединените щати. Но по това време Карл Лудвиг Занд вече бил в гроба, само на няколко крачки от гроба на своя неприятел Коцебу, чиято асилствена смърт се оказа полезна преди всичко за неговата собствена класа.

ОРГАНИЗАЦИЯ „КОНСУЛ“

— Вчера е пристигнал куриер от центъра — казал оберлейтенант Тилесен.

— Най-после. Има ли заповед? — попитал лейтенант Шулц.

— Избрали са нас двамата. Трябва да очистим Ерцбергер.

— Ами оръжие?

— При всички случаи ръчни гранати. Иначе — пистолети. Маузер шестдесет и пет, парабел — девятка.

— Знае ли за това Килингер?

— Щом има заповед от центъра!

— Какво ще бъде прикритието ни? — попитал още Шулц.

— Ротмистър фон Мьоринг донесе пари за разходите. Прекалено много. По обичайния ред трябва да се отпишем оттук — все едно че отиваме за три седмици в отпуск.

— Добре, но под какво прикритие …?

— Сами трябва да си помогнем … Та нали на никого дори и насън няма да му дойде наум, че именно ние двамата… А освен това ще получим паспорти.

— Къде ще го намерим?

— Заминал е на почивка в Черния лес.

— Говори се, че в действителност се казвал Херцбергер.

— Навярно е евреин!

— Достатъчно е, че е подписал примирието и е предал търговската ни флотилия!

— Но ако е и евреин!

— Ерцбергер е предател. И това е достатъчно!

Двадесет и шест годишният бивш морски оберлейтенант Хайнрих Тилесен и двадесет и осем годишният лейтенант от запаса Хайнрих Шулц тръгват по следите на жертвата. Тайната организация „Организацион Консул“4, ръководена от някогашния корветен капитан5 Ерхард, им се сторила недостатъчно радикална о затова създали самостоятелна група за действие. Тя нямала намерение дълго време да тъпче на едно място, Решила да мине направо към настъпление.

Депутатът Матиас Ерцбергер, ръководен деец на католическата Центристка партия, министър без портфейл, като ръководител на германската делегация подписва Компиенското примирие и така от немска страна се слага точка на Първата световна война. Затова ландскнехтите6, безработните военни, платените войници и прусашките офицери започват да го ненавиждат.

Имат чувството, че ги е лишил от кариера. Ерцбергер става мишена за нападките на реакционните елементи. Членовете на полувоенната тайна организация „Организацион Консул“ решават да го накажат за предполагаемото предателство.

На 4 август 1921 г. рано сутринта Шулц заминал при майка си в Заалфелд. На другия ден Тилесен също отишъл на гарата и си купил билет за Заалфелд. Привечер се срещнали, договорили се и на шести заминали заедно за Берлин. Настанили се в Шпандау и почти цяла седмица се опитвали да разберат закъде и кога е заминал Ерцбергер. Научили от портиера на Рейхстага. Депутатът Ерцбергер бил заминал за Южна Германия. Шулц и Тилесен трябвало сами да издирят адреса му. Избрали прост начин. В Щутгарт Тилесен набрал номера на секретариата на Центристката партия.

— На телефона е депутатът Херолд. Можете ли да ми кажете адреса на колегата Ерцбергер…? Нося му важна вест.

— Господин депутатът замина за минералните бани в Йордансбад.

Този път Шулц се представил като инженер, заминал сам за Йордансбад и там научил, че търсеният е в Бойрон. За да не пътуват излишно насам-натам, те позвънили в Бойрон от Улм и се убедили, че Ерцбергер наистина е отседнал там.

Явно Шулц и Тилесен не са били атентатори от типа на Шарлот Корде или Гаврило Принцип, предварително примирили се със смъртта. Двамата бивши офицери, в момента членове на акционния комитет на „Организацион Консул“ не искали да жертвуват живота си и затуй се дегизирали. Отначало си пребоядисали косите, осигурили си лични документи с фалшиви имена, Тилесен дори си сложил монокъл и под имената Бергер — търговец от Йена, и Бриз от Лилиентал — студент по право, се записали в регистрационната книга на странноприемницата „При ангела“ в Бойрон.

Не им провървяло. Междувременно Ерцбергер бил заминал за Ренщал. Осигурили си подробна карта, почакали в Улм и вечерта на двадесет и първи се отправили за Опенау и се настанили в стая с две легла в хотел „При елена“. Този път Тилесен се записал в регистрационната книга под името Франц Ризе от Дюселдорф — студент по право, а Шулц като Кнут Берген от Йена — студент по философия. Поръчали да им се занесе в хотелската стая багажът — един голям и два малки куфара. В големия били оръжието и боеприпасите. Прислужникът се учудил защо е толкова тежък куфарът, без да подозира, че в него има бойни ръчни гранати.

Оттам нататък терористите действували предпазливо, обмисляли всяка крачка, за да не сплашат жертвата си. Умишлено се настанили по-далеч от хотела на Ерцбергер. На двадесет и втори заминали с автобус за близкия Гризбах, влезли в местния магазин, купили си няколко непотребни вещи и някак между другото попитали за Ерцбергер. Разбрали, че бил настанен в санаториума.

Следващите два дни валяло, но те продължили да следят жертвата си. Наблюдавали депутата Ерцбергер било по време на разходка със семейството му, било в разговор с негови колеги от партията. Можели да стрелят, но изчаквали. Може би не са искали да рискуват напразно по улиците на малкото градче, навярно са чакали да им се отдаде възможност да се прицелят в неприятеля, когато е сам. Впрочем били разбрали, че Ерцбергер по програма всеки ден се разхожда хожда дълго.

На 26 август станали много рано. Камериерката ги събудила преди шест, собственичката на пансиона ги изпратила. Уведомили я, че ще останат още няколко дни. Заминали направо за Гризбах в Черния лес и около девет часа вече дебнели Ерцбергер недалеч от санаториума.

Още от сутринта Ерцбергер бил твърде зает. Разговарял с депутата Дитце, после двамата излезли навън и продължили диалога си по време на разходката. Шулц и Тилесен ги наблюдавали отдалеч. В удобен момент, на завоя, когато двамата пешеходци решили да се върнат в санаториума, Тилесен направил няколко бързи крачки, измъкнал револвера и тичайки, стрелял. Шулц се забавил, не успял да извади бързо големия револвер от джоба си. Ерцбергер бил засегнат от няколко изстрела, но се съвзел и побягнал към гората. Тилесен стрелял и по депутата Дитце и го ранил тежко. После патроните свършили. В този момент Шулц успял да дръпне спусъка на пистолета. Стрелял по бягащия Ерцбергер. Той се хванал за едно дърво и се свлякъл на земята. Шулц притичал и от упор забил два куршума в главата му.

Атентаторите побягнали през гората в различни посоки, срещнали се на кръстовището и тръгнали към хотела в Опенау. Поръчали кафе, извинили се на собственичката, че все пак ще трябва да си заминат по-рано, отколкото предполагали, приготвили куфарите, отишили на гарата, без някой да ги забележи, купили билети за Офенбург, но през Карлсруе заминали за Мюнхен. Там на 27 август рано сутринта Шулц позвънил на вратата на шефа на своята тайна организация Фон Килингер, рапортувал, че са изпълнили задачата, и скрил у него куфарите. Още същата вечер двамата атентатори се срещнали отново, вечеряли заедно, после отишли в бирарията, за да полеят успеха с голяма халба баварска бира.

Пешеходци намерили ранения Дитце и трупа на Ерцбергер. Полицията тръгнала по следите на атентаторите, но скоро ги загубила. Следствената група допуснала принципна грешка, която помогнала твърде много на престъпниците в бягството им. Всеки ден те научавали от вестниците в какъв стадий се намира диренето, какво знае полицията и какво още не е открила и се ръководели от това.

Разделили се. Тилесен симулирал, че заминава за Линдау на Боденското езеро, което би могло да означава, че има намерение да мине швейцарската граница, за да бъде в безопасност. Но вместо това заминал за Шафтлах. Такава била заповедта на шефа. Организацията се била постарала за сигурно укритие. Позвънил на вратата на местния лекар, казал паролата и изчезнал чак до 9 септември. Шулц също успял да се укрие.

Но полицейското дирене успешно продължавало. Вече че било почти сигурно, че в най-скоро време престъпниците ще бъдат идентифицирани. Шулц и Тилесен били принудени да сменят скривалището си. Ето защо шефът им подготвил ново тайно убежище във Вайлер. След около седмица, когато положението се поуспокоило, Тилесен получил заповед да се яви в центъра в Мюнхен. Там се срещнал с Шулц, който вече бил готов за път. Д-р Мюлер, юристът на „Организацион Консул“, им предал голяма сума в долари, след което се качили в чакащия ги автомобил и някогашния оберлейтенант Керн, известен авантюрист, ги откарал до границата недалеч от Берхтесгаден, където вече ги очаквала свръзката и ги превела през границата в Австрия.

Най-после били в безопасност. И вече можели да си позволят необикновен ход. Изпратили до държавната прокуратура в Офенбург, която водела следсвието, писмо, привидно пуснато от Емден, в което подписаните Шулц и Тилесен съобщили, че са в безопасност и затова смятат за свой дълг да съобщят на германската общественост известни подробности за атентата срещу Ерцбергер. Преди всичко заявяват, че те не са извършителите на злодеянието, а само помощници.

Били получили задача да насочат полицейските органи по фалшива следа, за да могат истинските виновници да се скрият на сигурно място. Задачата си били изпълнили, те самите са в безопасност, истинските убийци също. Затова могат да си позволят да направят още едно изявление: били получили заповедта от някаква организация от Рейнска област, членове на която били и двамата. Лицата, чиито имена се били появили във връзка с атентата, нямали нищо общо с акцията.

Ето една необичайна хватка на преследваните терористи. Не е известно дали полицаите са повярвали или не, но едно е сигурно, че и двамата престъпници са успели да избягат зад граница. Скоро след това от Австрия те заминали за Унгария, където намерили луксозно убежище в замъците на тамошните бивши офицери. Дълго време се укривали у тогавашния капитан от Генералния щаб Дюла Гьомбьош, голям приятел на германците и бъдещ министър-председател. Те били в постоянна връзка с организацията си, докторът по правните науки Мюлер се занимавал с техните финансови въпроси и в случай на непосредствена опасност им осигурявал задгранични паспорти с фалшиви имена. Впрочем веднъж полицията открила тайното убежище на Шулц и го арестувала, но приятелите му помогнали да избяга в Африка и там си живял спокойно чак до 1933 година, когато била обявена амнистия.

После се завърнал в страната с фалшив задграничен паспорт, издаден на името на Ханс Наголд. Тилсен попаднал в Испания, където работил в една авиокомпания.

Реакционните военни отряди започват да се готвят за военен преврат в Германия още от 10 март 1920 г.

През нощта срещу 13 март морска бригада под командуването на капитан Ерхард нахлула в берлинските улици. Още на следващия ден юнкерът Кап се провъзгласява за райхсканцлер и се готви да наложи военна диктатура и да възобнови монархията. Под ръководството на комунисти и социалдемократи работниците обявяват обща стачка, метежът на Кап е ликвидиран, а той принуден да избяга в Швеция. Когато на 17 март правителството се завръща от Щутгарт в Берлин, то обещава да разпусне военните организации, но не изпълнява обещанието си. Военните подразделения все още играят значителна роля, особено за потушаването на работническите вълнения в Рейнска област. Германската буржоазия укрепва отново политическите си позиции.

Генерал Лудендорф и корветният капитан Ерхард, прочул се с печална слава по време на метежа на Кап, избрали друга техника. Под ръководството на Ерхард се създава тайната организация „Консул“. Нейната единствена цел била чрез терор и политически убийства да се нарушава спокойното развитие на страната и да се предизвиква страх у демократично мислещите политици. Реакционно настроените германски индустриалци подкрепили Ерхард финансово, a бивши офицери и военнослужещи, останали без работа, се присъединили масово към него.

Самият Манфред фон Килингер, шеф на група към организация „Консул“ и пряк началник на двамата атентатори, признал, че членовете на военната организания „Фрайкорпус“ са били набирани изключително из средите на бивши военнослужещи. Те не умеели да вършат нищо друго, освен да стрелят. Нямали желание да се преквалифицират за гражданска професия, свикнали били да слушат само заповеди и не ги интересувало за кого и за какво воюват.

Морската бригада на Ерхард била сформирана още в началото на 1920 г. в Дьобериц. Тя не спазила заповедта — отказала да предаде оръжито си — и потеглила на поход към Берлин. След като метежът на областния управител Кап и на генерал Фон Лютвиц бил потушен, моряците от бригадата били принудени да се разпръснат, а командирът Ерхард изчезнал, за да се появи скоро след това под маската на консул Айхвалд в Мюнхен. Въпреки че е била издадена заповед за неговото арестуване, той живеел и работел под пркритието на фирма за дървообработване и организирал своя терористична група, носеща неговото име.

Когато по-късно били разследвани обстоятелствата, довели до атентата срещу Ерцбергер, станало ясно, че „Организацион Консул“ е полувоенна тайна организация с подробно обмислена структура, в която отделни звена са имали задачата да осигуряват тайна информация и да извършват терористични акции. Командир на най-важната група за действие „б“-оперативната — бил оберлейтенант Манфред фон Килингер. Под негово ръководство са работили и убийците Шулц и Тилесен.

Като начало групата на Килингер получила от реакционните германски индустриалци дотация от триста хиляди марки. Те й открили и сметка в мюнхенския филиал на „Дойче банк“. При полицейски обиск в жилището на Алберт Брьонер в Регенсбург — един от членовете на организация „Консул“, бил открит уставът на организацията. От неговия преамбюл стават ясни идейните и практическите цели на организацията. Тя трябвало да съдействува за популяризирането на националистически възгледи, да се бори срещу евреите, социалдемократите и всички леви радикални партии, срещу Ваймарската конституция и да пропагандира германската федерация. За да постигне целите си, организацията трябвало да обедини всички смели мъже с националистически възгледи и те да възпрат революционните стремежи в Германия. Всеки член се заклевал, че ще пази тайната. Предателството се наказвало със смърт…! Организация „Консул“, е в основата на няколко политически убийства и атентаторите Шулц и Тилесен действували по пряка нейна заповед.

Произходът на убийците и предишната им дейност обуславят тяхното решение. Хайнрих Тилесен е роден в семейството на генерал-лейтенант Карл Хуго Франц Тилесен и е единадесетото дете. Постъпва като кадет във военноморска академия и всички негови братя са също морски офицери. По-късно е изпратен като вахтен офицер на флагманския кораб на корветен капитан Ерхард. След като Германия загубва войната, той участвува в потопяването на германската флотилия, попада в английски плен, но още през февруари 1920 г. е освободен и се завръща в родината. По време на метежа на Кап се присъединява към морската бригада на Ерхард.

Бащата на Хайнрих Шулц е лекар, а той самият завършва реална гимназия в Йена. След избухването на войната Шулц отива доброволец за една година и воюва на Западния фронт, през 1918 г. е произведен в звание лейтенант, бива ранен и награден с „Железен кръст“. По време на метежа на Кап заминава за Берлин и там в бригадата на Ерхард се среща с Тилесен. И двамата са фанатични антисемити и заклети националисти. Посредством тайната организация „Германен-Орден“ попадат в Организация „Консул“, работят в Регенсбург, а по-късно по своя молба в Мюнхен в терористичната група на Манфред фон Килингер, с когото се договарят да убият предателя Ерцбергер, отявлен враг на германския народ. Паричните средства предоставя организацията, ротмистър фон Мьоринг им изплаща сумата.

След Втората световна война, през май 1945 г., американската военна полиция арестувала първо Тилесен и го хвърля в хайделбергския затвор. През февруари 1947 г. втора наказателна колегия на областния съд в Констанц го осъдила на петнадесет години затвор за престъпления срещу човечеството. Съдебен състав в Офенбург осъдил Шулц за същите престъпления на дванадесет години. През 1952 г. и двамата били помилвани и освободени. Правителството на провинция Баден-Вюртемберг заменило останалата част от присъдата им с условна. Интересен е фактът, че за тяхното помилване се била застъпила и вдовицата на убития Ерцбергер.

СМАХНАТИЯТ ДВУЖЕНЕЦ

— Францийо, чуй думите ми! Аз съм Павел Горгулов, представител на сто и осемдесет милиона руски селяни. Аз съм техен водач. Воювах срещу болшевиките, но се борих и срещу монархията. После ме принудиха да напусна родината си. Най-напред попаднах в Полша, после в Чехословакия. Заявявам съвсем открито — обичам родината си! Видях странни неща… Ненавиждам болшевиките, симпатизирам на социалистите, единствените руски патриоти. Бях белогвардеец служех в лазарета. Никого не съм убил…

Едър, широкоплещест, с малки блуждаещи очи. Името му е Павел Горгулов. Той е от руско потекло, живял е в Полша, а и в моравския град Пршеров и лъже, като твърди, че никого не е убил. На 6 май 1932 г. застрелва президента на Френската република, седемдесет и четири годишния Пол Думерг. И в момента се защитава.

— Позволиха ми да бъда лекар в малък град, където деветдесет на сто от жителите бяха болшевики (навярно има предвид Пршеров. Бел. авт.). Там изживях страшна политическа война. Но не можех да изневеря на идеалите си. Говорих с всички чешки министри и им казах: „Та нали сте славяни, спасете Русия!“ Дори им бях изпратил политическата си програма. Идеите ми им се харесаха, но въпреки това ме изгониха от страната, за да не се разсърдели Съветите…

След като стрелял срещу президента и полицаите се нахвърлили върху него, измъкнал от вътрешния си джоб ръкопис и започнал да го размахва над главата си. Свитъкът имал заглавие, написано собственоръчно с големи печатни букви: „Мемоари на Павел Горгулов, главен президент на руската фашистка политическа партия, който уби президента на Френската република“.

Написал ги бил през нощта преди убийството в хотелската си стая в компанията на парижка проститутка, с която се запознал случайно и искал да прекара нощта. Пийнали и когато тя заспала, седнал до масата и до сутринта написал политическия си манифест. А тъкмо манифестът е доказателство, че терористът се е подготвял за нападението и че авторът му не е бил в ред.

— Винаги съм бил голям приятел на Франция. Но какво ли не преживях тук? Отказаха да ми издадат лична карта. При това никому нищо не съм сторил, не съм извършил никакво престъпление. Господа, обърнете внимание на съветите ми. Францийо, чуй ме! He искам да се спася. Търся само справедливост. Аз съм апостол на собствените си идеи. Атентата извърших само като протест в името на поробена Русия. Образован човек съм, как бих могъл да остана безразличен към съдбата на собствения си народ. Каква трагедия, каква трагедия…!

Четвъртата му съпруга (навярно се е оженил заради зестрата от четиридесет хиляди франка) го обичала и според собствените му думи той също. Тя заявила, че цели четиринадесет дни преди атентата той бил неузнаваем. Затворен, тих, замислен, просто не такъв, какъвто го познавала. Плакала много, когато разказвала за това. Може би не е знаела, че му е четвъртата жена, че при това Павел Горгулов е бил и двуженец.

— Моите идеали са ми по-мили от живота — крещи той. — Слушай, Францийо, Павел Горгулов е готов да умре за идеалите си. Незнаен съдник ми каза веднъж „Павел, ще трябва да се пожертвуваш, само така ще освободиш руския народ.“ Чуй, Францийо! Чуй, Францийо! Прочетете моята програма, аз съм вече само един труп, но въпреки това ви казвам …

Роден е през 1895 г. в семейството на заможен руски селянин, завършва училище, следва медицина от 1913 г. служи в казашки полк, воюва и бива ранен в главата. Твърди, че заради раняването е награден с най-високия царски орден — Георгиевския кръст. След войната продължава да следва, оженва се в Ростов на Дон за професорска дъщеря, емигрира във Варшава, после в Прага, където продължава да следва. Без да се разведе, се оженва за деветнадесетгодишна дъщеря на фризьор, скоро я напуска и остава на издръжката на по-възрастната си любовница. Тя му дава възможност да издава долнопробни романи, които пишел вечер.

На чехословашка земя се заселва като лекар, но скоро влиза в противоречие с клетвата на Хипократ — иска тлъсти хонорари, внушава на пациентите си, че са тежко болни, за да измъква от тях пари, и затова бива изправен пред съда, който обаче го оправдава. Но и след това не мирясва и отново застава пред съда заради незаконни аборти; лекарската колегия го лишава от правоспособност, забранява му да практикува като лекар и той започва да говори, че бил станал жертва на комплот.

По време на пребиваването си в Чехословакия се включва в политическата борба. Основава Зелена фашистка партия. Членовете й са само двама — един руски танцьор емигрант и жената на танцьора. Третият е председателят — Павел Горгулов. Отново е принуден да си стегне куфарите и да замине за Франция, където се оженва за четвърти път, и то за богата швейцарка.

Френските власти се отнасят към него като мащеха — не получава разрешение за пребиваване и затова се преселва в княжество Монако, където набързо пропилява голяма част от получените като зестра четиридесет хиляди франка. И тук той проповядва съмнителните си идеи за нова политическа партия, която трябвало да спаси руския народ от царя и от Ленин. После научава, че Франция е признала Съветския съюз и решава да се намеси в историята и да „спаси“ човечеството. Взема последните пари и потегля за Париж.

От вестниците Горгулов научил, че на 6 май президентът на Френската република ще посети изложбата На Асоциацията на писателите — бивши бойци (Асосиа-сион де з’екривен комбатан). Отишъл на касата, представил се за член на асоциацията, получил билет и зачакал сгоден случай.

Френският политик Пол Думерг поема поста президент на седемдесет и четири години. Той е един от големите патриоти. Четиримата му синове загиват по фронтовете на световната война.

След като президентът открил изложбата и започнал да разглежда експонатите, Павел Горгулов стрелял срещу него пет пъти. Два куршума улучили президента, други два — председателя на асоциацията, а последният засегнал директора на парижката полиция.

Атентаторът не се отбранявал. Когато го арестували, започнал само да размахва черновата на мемоарите си и да вика: „Това е само началото, всичко това е само начало!“

Процесът срещу атентатора започнал в края на юли. Той предизвикал огромен интерес. В него се състезавали най-прочути юристи — както от страна на обвинението, така и на защитата. Журналисти, дипломати, висши чиновници, политици, чуждестранни гости (сред които и съветският писател Иля Еренбург) изпълвали залата.

Къдрокосият, е високо чело и малки очи подсъдим не е заслужавал подобно внимание. Той е една от онези отрепки на човешкото общество, на границата между вменяемостта и налудничавостта, които са автори на толкова политически убийства, подтиквани от вътрешна възбуда, налудничави идеи, от необходимостта да компенсират, чувството за малоценност или да дадат израз на болезнена мания за величие и на силното си желание да се прочуят на всяка цена. От памтивека те образуват таен фронт, дебнещ известни и забележителни личности. Те си приличат: Корде, Равашол, Вийен, Лукени.

В Париж Горгулов пристигнал сутринта на 5 май отишъл в катедралата „Нотр Дам“ и помолил бога да го благослови, защото според изявленията му именно бог му бил внушил мисълта за атентата и дори го „водел с известна настойчивост“. След като се бил подготвил душевно, погрижил се и за физическата си наслада. Влизал от бистро в бистро, като във всяко изпивал по нещо, после се запознал с една проститутка и я завел в наета за няколко часа стая в хотел на улица „Виктор Кузен“. Там до сутринта написал мемоарите си.

На другия ден, преди да поеме съдбовния път, с револвер в единия и с двадесет и седем патрона в другия джоб, изпил в недалечното бистро няколко чаши вино и цяла бутилка коняк. На изложбата си купил две книжки, чийто автор бил председателят на асоциацията, и го помолил за автограф; само след няколко минути го ранил тежко. Когато го арестували, открили у него отрова. Разбира се, не е имал достатъчно смелост, за да я изпие навреме.

Преди злодеянието бил спокоен, никой в залата не забелязал да се е държал предизвикателно или ексцентрично, а по време на процеса говорел ли говорел, и то врели-некипели — за болшевиките, за своята фашистка „зелена“ партия и за месианското си предопределение на този свят. Смятал се за спасител — каквото и да правел, го считал за свой свещен дълг, дори и когато убивал, не го правел за себе си, а за благото на човечеството. Един ден щяло да се разбере кой е прав …

— Францийо, чуй думите ми! — повтаря отново. Не искам да спася живота си, търся единствено справедливост. Аз съм апостол на идеалите си. Моят атентат е протест от името на сто и осемдесет милиона руски селяни… Вие, господа, убихте моята идея, убийте и мен, но спасете идеята ми. Аз съм вече труп, защото без идеали не се живее. Не ще подкупите Павел Горгулов! Дори по стълбата към гилотината ще повтарям: не ще подкупите Павел Горгулов, защото е демократ и селянин. Незнайният съдник, скрит в мен, ми казва: „Жертвувай се, Павел, но спаси руския народ.“ Уважаеми господа, прочетете програмата ми…!

Бил ли е Горгулов луд или само заблуден фанатик?

През 1929 г. по време на пребиваването си в Прага написал до известен чехословашки учен писмо, в което го молел за точна информация относно новооткрития реактивен самолет, конструиран от германския професор Оберт. Искал да научи нещо повече за него, тъй като ненавиждал Земята и затова искал да бъде първият земен жител, отправил се на Луната. В такъв случай бил ли е Горгулов отговорен за деянията си?

Съдебните експерти по психиатрия се разделят на два лагера. Едни преценяват, че убиецът на президента е отговорен за деянието си — по време на атентата е бил напълно нормален. Другите твърдят обратното и доказват изводите си с описание на събития от неговия живот, показания на някои жени от Прага, с които е имал интимни срещи, и заявяват, че не се е държал нормално.

Отнасял се с тях грубо и ги оскърбявал. По мнението на тези психиатри Горгулов е параноик, луд, смята се за месия, сравнява се с Исус и е убеден, че трябва да спаси света от политическа гибел.

Държавният обвинител настоява пред съдебните заседатели за смъртно наказание за убийство, а френският печат обявява терориста за „Распутин на руската емиграция“.

Председателят на съда прекъсва разглеждането то на делото в седем без петнадесет, съдебните заседатели излизат, за да се посъветват и след двадесет минути се връщат с решението, че подсъдимият е виновен.

Осъждат го на смърт и на 14 септември 1932 г. е екзекутиран. Въпросът, дали е бил или не отговорен за деянията си, остава нерешен. Общественото мнение не се е интересувало от мнението на психиатрите.

Обикновено с убийците на президенти не се церемонят много, особено когато става въпрос за един толкова съмнителен индивид, какъвто безспорно е бил Павел Горгулов.

ВИЕНСКА НОЩ

В действителност капитан Слим се казва Розенбаум и е един от служителите на израелската секретна служба МОСАД във Виена. Той е висок, русокос, с рижави мустачки и прилича на английски баскетболист или австрийски състезател по ски-спускане. Говори спокойно, сякаш докладва на посланика Патиш за съвсем обикновено събитие. И все пак през онзи топъл септемврийски ден на 1973 г. на виенското летище Швехат се разиграва важен и забележителен, особено от психологическа гледна точка, епизод от историята на тероризма.

— Колко са? — пита посланикът Патиш.

— Двама. Имат ливански задгранични паспорти — отговаря капитан Слим.

— Имената им?

— Без значение. Гледахме в списъка. Освен това сигурно са фалшиви. Единият се казва Мухамад Халди, а другият — Свейдани.

— От Ал Фатах ли са?

— Съмнявам се. Струва ми се, че са се захванали с тази и работа на своя глава. Наричат се сами „Орли на палестинската революция“. Звучи твърде като на филм за една сериозна организация.

— Колко души са заложниците? — пита посланикът.

— Първоначално петима и един австрийски митничар — отговаря капитан Слим.

— Как така първоначално?

— На гарата жената с детето успяла да избяга.

— Не са ли стреляли по нея?

— Не, имало много хора.

— Еврейско семейство ли са си избрали? — пита посланикът.

— Качили се във влака нейде близо до границата …

— Получих информация, че на чехословашка територия — прекъсва посланикът капитана.

— Съмнявам се. Чехите не дават и пиле да прехвръкне, камо ли двама араби с автомати под палтата. А и си мисля, че това не е съществено.

— От гледна точка на международните политически отношения …?

— Мисля, че тук става дума за други проблеми — казва със спокоен глас капитан Слим. — Това е атака срещу замъка Шьонау, господин посланик.

— Как тъй срещу Шьонау!

— Едно от условията на терористите е да се ликвидира сборният лагер в замъка Шьонау.

— Тогава въпросът е сериозен — казва посланикът Патиш, става и започва да се разхожда зад огромното си бюро. После позвънява, влиза съветникът в посолството, на когото нарежда:

— Свържете ме първо с министъра на вътрешните работи, а после с доктор Крайски.

Събитията от този септемврийски ден започнали незабелязано. Във влака, с който пътувала група еврейски емигранти от Съветския съюз, се качили двама чернокоси, мургави младежи, настанили се в купето и непринудено започнали да разпитват спътниците си откъде са и закъде пътуват. Когато бързият влак спрял на граничната гара, измъкнали изпод дъждобраните си автомати и принудили еврейското семейство с детето и една по-възрастна съпружеска двойка да слязат. По пътя взели и австрийския митничар, който протестирал срещу постъпката им. На гарата раздавали напечатани на циклостил позиви, с които се опитвали да обяснят действието си. „Решението за тази акция взехме не защото сме убийци, а защото към това ни подтикват злодеянията, извършвани от ционистите.“

— Замъкът Шьонау, замъкът Шьонау … — разсъждава гласно посланикът Патиш.

— Иначе ще разстрелят заложниците — добавя капитан Слим.

— В краен случай може да им се обещае това. Да се ликвидира бежанският лагер е въпрос, който може да се проточи месеци.

— Имат още едно условие — отбелязва капитанът.

— А именно?

— Да бъдат пуснати палестинските затворници и да бъде освободена Палестина от ционистите.

— А не искат ли случайно да бъде обявена война на Съединените щати? — казва посланикът раздразнено и след малко пита: — Как са стигнали до летището?

— Задигнали са един микробус от гарата. Тоест някакъв услужлив австриец им помогнал да сторят това. Дори седнал зад волана.

— Знаел ли е какво искат?

— Едва ли. Но когато се качвали, младата майка успяла да избяга заедно с детето.

— А какво е правела полицията? — пита посланикът Патиш.

— Преследвали са ги няколко полицейски коли, в цялата област обявили тревога, но какво са могли да направят? Нищо. Похитителите пристигнали на летището и настоявали да им бъде даден самолет.

— Дали ли са им?

— Не. За щастие нямало нито един свободен.

— Така че са останали в микробуса на летището?

— Да, господин посланик.

— С какво са въоръжени?

— С автомати от най-нов тип, взривно вещество, опаковано в напоена с масло хартия, ръчни гранати със специални запалки. Стискат предпазителя със зъбите. Само нещо да…, и фррр…! — размахва капитанът ръце.

— Хайде да тръгваме, капитане.

— Закъде, господин посланик?

— За летище Швехат.

Микробусът е спрял на бетонния летищен плац встрани от самолетите. Халди и Свейдани са разпръснали още няколко позива, с които уточняват исканията си — да излетят заедно със заложниците за някоя арабска страна, като допълнително определят коя, и там заложниците да бъдат разменени с палестинци, затворени в израелски затвори. Те ще освободят заложниците чак тогава, когато получат официални гаранции, че ще бъдат прекъснати пътуванията на еврейски емигранти през Австрия за Израел. Терористите пристигнали на летището в 1,30. Тридесет минути след това с тях започнал да преговаря директорът на австрийската полиция. Терористите продължавали да настояват незабавно да им бъде предоставен самолет, за да могат да откарат заложниците на сигурно място. По-късно удължили срока на ултиматума, а обстоятелствата ги принуждават да сторят това още няколко пъти. И така, както някога в Мюнхен, на летището дошли не само министри и висши полицейски офицери, но и много членове на арабски дипломатически представителства и двама видни психолози, специалисти по проблемите на тероризма — американският психиатър професор доктор Фредерик Дж. Хакър и неговият не по-малко известен колега доктор Слуга. Тяхната задача била да уговорят похитителите да се предадат.

Междувременно с тях се опитали да влязат във връзка служители по сигурността, тъй като „кризисният щаб“ бил възприел изпитаната тактика на протакания и отлагане. „Ораторите“ се опитвали да ангажират похитителите с постоянно преговаряне, за да притъпят вниманието им.

Австрийската полиция положила максимални усилия за уреждане на конфликта. Впрочем това не е първият инцидент, в основата на който е искането на арабската съпротива да бъде прекратен трансферът на еврейски емигранти през Австрия за Израел. Още през януари в един хотел в центъра на града били арестувани трима въоръжени до зъби араби с фалшиви израелски паспорти. Този, който им бил издал или фалшифицирал документите, бил допуснал груба грешка. Паспортите били „издадени“ в деня на най-големия еврейски празник Йом Кипур, когато учрежденията са затворени и никой евреин не работи.

По-късно се установило, че тримата араби не били сами. Те били само част от многобройна команда, която се готвела да нападне някогашния ловен замък на ерцхерцог Ото, използван от Еврейската агенция (Джуиш Ейджънс) като транзитна спирка за преселващите се в Израел. Други трима араби били задържани в Италия. У тях намерили не само оръжие, без да имат право да го носят, но и подробни схеми на замъка Шьонау с начертан план за нападателна акция.

На летище Швехат, където незабавно се събрали журналисти, се появили противоречиви становища относно принадлежността на терористите. По-късно се оказало, че те нямат нищо общо с Организацията за освобождение на Палестина, нито пък с Ал Фатах или други официални организации, че „Орлите на палестинската революция“, или „Палестинските мъченици“, са членове на някоя от радикалните групи, появили се през последните години в много арабски страни.

Но те не са били любители. Знаели са какво искат и са мислели, че знаят как да го постигнат. Още в самото начало те предупредили австрийските представители да не се опитват да прилагат тактика, подобна на използваната от техните колеги при трагедията по време на олимпиадата в Мюнхен, тоест че те са готови да хвърлят и себе си, и заложниците във въздуха. Австрийският министър на правосъдието и министърът на вътрешните работи обаче заявили, че в никакъв случай правителствени дейци не ще преговарят с похитителите, че не ще им позволят да напуснат страната със самолет заедно със заложниците. Естествено те не съобщили становището си на терористите, напротив, сполучливо симулирали, че преговорите за приемането на техните условия са в пълен ход. Но за подобно важно решение, видите ли, се искало съгласието на много висши държавни дейци, следователно не можело да се очаква, че това ще стане в най-близките часове.

Естествено израелският посланик Патиш с удоволствие се съгласил с австрийското становище, но същевременно се свързал и с началниците си в Тел Авив, дълго разговарял с министър-председателката Голда Меир и със заместник-председателя на Министерския съвет Игал Алон. Капитан Слим се вмъкнал сред журналистите. Летище Швехат не е от най-големите в Европа, но е с оживен трафик. През този ден то не приемало.

Репортери и телевизионни работници били принудени да пристигнат с автомобили. Полицията обкръжила целия летищен комплекс и държала любопитните на безопасно разстояние. И както по време на събитията на мюнхенската олимпиада, снайперисти заели добре замаскирани позиции. Капитан Слим ги наблюдавал. И когато попитал защо са ги повикали, получил уклончив отговор.

„За по-сигурно.“

Терористите не приели посредници. Не искали да разговарят с посланици на арабски страни, върнали и арабския преводач на виенската полиция. Непрекъснато подчертавали, че няма да преговарят. С никого. 3a нищо.

Капитан Слим намерил шефа си в салона на летището.

Извикал го настрана и му докладвал:

— Съветваха се да нанесат контраудар — казва.

— Кой?

— Там бяха почти всички. Говореха за нервнопаралитичен газ, който да впръснат в автобуса. Обмисляха и използването на натровени цигари и на кафе с наркотици. Всичко отпадна.

— Добре, че са разумни.

— Биха го сторили, ако можеха, но терористите приемат напитки и храна единствено от служителите на иракското посолство. Така че всичко това са само илюзии.

Терористите сякаш са чувствували какво се разиграва зад кулисите на привидно спокойната сцена. Вдигнали гранатите над главите си, за да ги види всеки, и при първия удобен случай заявили, че една-единствена граната може да хвърли във въздуха целия микробус.

Същото ще се случи и ако стрелците започнат да ги обстрелват. Гранатите са закрепени на колана така находчиво, че при най-малко некоординирано движение могат да избухнат.

В „кризисния щаб“ взели решение за друга тактика — убеждаването. В последвалото официално съобщение, одобрено от австрийския парламент и публикувано от федералното канцлерство във Виена през 1973 г. д-р Хакър бе отбелязал:

„Поканиха ни заедно с моя колега — психиатъра д-р Вилибалд Слуга, да придружим двама министри на летището. Д-р Кристиан Брода, убеден социалист и дългогодишен член на правителството, е блестящ теоретик и ловък практик в политиката. През този ден, 28 септември 1973 г., той и д-р Слуга бяха на конференция на юристите извън Виена. Научили за похищението, те веднага се завърнаха с вертолет. Д-р Слуга бе най-подходящият в дадената ситуация. Той е забележителен психиатър, опитен в преговорите с престъпници и умее да печели доверието им. Известен бе неотдавнашният му успех. Трима въоръжени престъпници, които били избягали от затвора и взели заложници, доброволно се предали, след като д-р Слуга им обяснил всички обстоятелства. При това не бил даден нито един изстрел.

Министърът на вътрешните работи Ото Рьош бе официално авторитетно лице с конституционна отговорност и с пълномощия да взема решения в областта на сигурността. Умерен, но енергичен, хладнокръвен и делови, Рьош се ползваше с реномето на политик, който запазва самообладание и действува успокояващо дори само с присъствието си.

По пътя отново обмисляхме възможните решения. Естествено знаехме, че в нашия случай ще бъдем изправени лице срещу лице със съвсем други хора, а не като тези с които д-р Слуга се бе срещнал след бягството им от затвора.“

След като пристигнали на летището, се запознали с обстановката и изслушали мненията и предложенията на висшите полицейски офицери, наблюдатели и парламентьори. Станало ясно, че не могат да се използват нито измамата, нито насилието. Останало убеждението. Да се успокоят, да се ангажират, да се разсее вниманието им, да се подкопае самоувереността им, да се разклати самонадеяността им, да се всеят съмнения в мислите им.

Представителите на австрийското правителство молят за съдействие посланиците на арабските страни. Накрая терористите позволили на няколко от тях да се доближат до завзетия микробус. Дори с един арабски посланик се впуснали в продължителен разговор. След това други парламентьори се опитали да поддържат с тях непрекъснат контакт.

Вечерта се провело извънредно заседание на правителството и по време на разговорите министърът на правосъдието се свързал по телефона с психиатрите Хакър и Слуга и ги попитал, дали биха били любезни да се опитат да влязат в пряк разговор с терористите. И двамата се съгласили. Полицейска кола ги откарала отново на летището.

Минава двадесет и два часът. Микробусът стои на летищния плац, осветен от прожектори. Доктор Слуга и доктор Хакър тръгват с бавна крачка към терористите.

— Стой! — извиква Мухамад Халди. — Спрете веднага. Какво искате?

— Искаме да поговорим с вас — отговаря доктор Хакър.

— Но аз не искам да говоря с вас — отсича Халди.

Спират. И гледат към микробуса.

— Всъщност кои сте вие? — пита Халди.

— Доктори.

— Какви доктори?

— Лекари. Доктори по медицина. Искаме да поговорим с вас.

— За какво?

— За хората, които са в колата, а и за вас също.

— Не вярвам. Не сте лекари. Защо ще изпращат доктори. Вие сте от полицията — казва недоверчиво, после се обръща към двамата австрийски парламентьори с които бил говорил преди малко и които стоял недалеч.

— Кои са онези двамата? — обръща се към тях.

— Не знаем. Не ги познаваме — отговаря един от тях.

— Те са полицаи — държи на своето Халди.

— Не са — казва единият от австрийците. — Ако бяха от полицията, щяхме да ги познаваме.

— Зная, навярно вече сте уморени от разговорите с всички тези хора — добавя другият австриец.

— Как ще ми докажете, че сте лекари? — пита Халди.

— Не можем да ви го докажем — отговаря доктор Хакър. — Просто трябва да ни повярвате. Вижте какво, вие говорихте с толкова хора, дайте възможност и на нас.

Терористът се колебае. Завърта се на предната седалка, после още повече спуска стъклото на прозорчето и казва:

— Добре. Щом наистина сте лекари, кажете ми тогава дали съм в ред. Дали съм здрав.

— Трябва да ми позволите да ви прегледам. Тогава с удоволствие ще ви кажа. Съблечете се.

— Не мога да се съблека. Но ме погледнете в очите. Може би ще познаете.

— Добре, но трябва да дойда по-близо — казва доктор Хакър.

— Тогава елате — съгласява се изведнъж терористът.

Бавно тръгват напред. Халди се надвесва през прозорчето, стиснал със зъби предпазителя на ръчната граната и широко отваря очи. Забавлявайки се, другарят му Свейдани се усмихва и наблюдава сцената с автомат, готов за стрелба. Халди също не пуска оръжието си от ръка. Доктор Хакър приближава с още една крачка. Поглежда в очите на терориста. Гледа спокойно, отблизо, дълго.

— Наистина блестят, но мисля, че сте в ред — изрича доктор Хакър странната диагноза.

— Разбира се, че съм добре — казва Халди. — Аз съм си в ред напълно. Като доктор можете само да потвърдите това.

— Много хора имат здрав вид. Като ги погледнете, си мислите, че са в ред. Но после, когато подробно ги изследвате, когато поговорите малко повече с тях, установявате, че не е така. От пръв поглед просто не личи — провежда тактиката си доктор Хакър.

— Това не влиза в сметката. Аз съм в ред. Или мислите, че не съм?

— Не зная. Засега още не съм говорил с вас.

— За какво искате да си поприказваме? Изобщо защо се интересувате от мен?

— Защото се интересуваме от проблемите на човешките същества и от това, как да бъде защитен човешкият живот. Впрочем вашият живот е в опасност, и то защото излагате на опасност други хора, които държите в колата като заложници. Искаме да помогнем на вас и на тях и бихме искали да се посъветваме с вас по какъв начин да стане това.

— Не ми е нужна вашата помощ — казва Халди решително. — Не държа на ничия помощ. Нищо не искам. Само справедливост.

— Добре — допуска доктор Хакър. — Справедливост. А справедливо ли е да се убиват невинни?

— Да! — избухва Халди. — Ционистките бандити заграбиха страната ни. От лагера, където отраснах, можех само да наблюдавам селото, в което по-рано живееше семейството ми. То бе принудено да го изостави. А сега всички са мъртви. Ционистите ги избиха. Те са злодеи и убийци. Империалистически бандити. Ненаситни са. Убиват без угризение на съвестта жени и деца. А светът не прави нищо, за да им попречи. Всички изпращат оръжие на израелците, за да стрелят срещу невъоръжени граждани. Ционистите са зли, лоши хора. Много зли и много лоши! Те са бандити и убийци.

— Кажете ми нещо за себе си — подканва го доктор Хакър, след като Халди се поуспокоява.

— За себе си? Защо? Аз не съм важна личност. Аз съм войник. Член на командата. Такива като мен са хиляди. Получаваме заповеди, готови сме да умрем и това няма значение, щом ще умрем за Палестина. Приятелят ми и аз добре знаем, че навярно това е последният ден от живота ни. Готови сме да дадем живота си и нашият командир знае това.

— Кой е вашият командир? — пита доктор Хакър.

— Командир. Просто командир. Много месеци се обучавахме. Години наред се подготвяхме. За всичко сме готови. Разбираме добре, че искате да разговаряте с нас, за да ни изморите, само че не ще ни изморите. Никога. Имаме хапчета. Ще бодърствуваме, ако е нужно и деветдесет и четири часа. Видяхте очите ми, така че разбирате. Хайде, стига вече. Няма да се занимавам с вас.

Обръща се. Започва да вдига стъклото на прозорчето.

Доктор Хакър се повдига на пръсти и с длани се опира в колата.

— Какви са хапчетата, дето сте взели? — пита.

— Щом наистина сте лекари, трябва да знаете какво сме взели. Стотици хапчета. Имаме и в запас. Ще бодърствуваме деветдесет и четири часа. А може и повече.

— Какъв цвят имат хапчетата? — пита доктор Слуга и пристъпва също към прозорчето. — Колко взехте?

— Не се правете, че не знаете. Много. Твърде много. Всичко сме планирали и тренирали. Имаме подготовка — слушали сме лекции, завършили сме курсове. Командирът ни каза точно какво да правим. Имаме опит. Само си спомнете как израелците подмамиха и подлъгаха нашите хора в самолета на „Сабена“ в Мюнхен и в много други случаи.

Доктор Хакър си спомня за случая с отвлечения белгийски самолет на компанията „Сабена“. Тогава израелски полицаи, преоблечени в комбинезони на наземния персонал, влизат като механици в самолета, разстрелват похитителите и убиват един пътник.

Хакър разбира, че арабските терористи, с които преговаря, са добре информирани, и по-нататъшният разговор само потвърждава убеждението му. Впрочем Халди продължава.

— Знаем какво искате да постигнете. Очаквате, че спечелите доверието ни. Искате да ни приспите, да ни изморите. Смятате, че ще започнем да ви вярваме.

Никога. Не ще заспим, не ще се изморим. Ще бъдем непрекьснато нащрек. Наистина сме готови да умрем, ала и всички, които са с нас в колата, също ще умрат. Ще видите. Имаме заповеди и ще ги изпълним.

— Ясно ли ви е в каква страна се намирате? — пита доктор Хакър.

— Естествено. В Австрия. Нямаме нищо против Австрия, но защо властите разрешават да преминават през страната ционисти, тръгнали към Израел, за да постъпят там в армията и да убиват нашите жени и деца.

— Защо искате да се борите именно тук за свободата на своята страна?

— Нали това ви обясних. Евреите лъжат. Не казват на света истината. Нямаме нищо против тях, в нашата страна всеки може да живее в мир и спокойствие. Само че не бива да грабят, да окупират отечеството ни и после да разправят на света лъжи за нас. Светът ни забрави. Изтребват ни и никой дори не знае.

— Сега вече всеки знае — казва доктор Хакър. — Всеики знае, че сте провели успешно акцията. Та това е достатъчно. Нали това искате. Ще бъде от голяма полза за делото ви, ако освободите заложниците. Известно ви е, че тукашното правителство ви дава възможност да напуснете страната. Мога да ви обещая, че ще изпълни обещанието си.

— Обещания. Това не е достатъчно. Вие не можете да си представите колко са виновни пред нас.

— Кои?

— Ционистите! Убиха всички! При първото нашествие убиха майка ми, а след две седмици — двете ми сестри. Все пак ние трябва нещо да правим срещу това. Трябва да сложим край на това. Такива са заповедите ни. Не мислете, че ще ни надхитрите. Ако единият от нас изгуби сили, другият ще го смени и ще хвърли всички във въздуха.

— Какъв смисъл има това? — възразява доктор Хакър.

— Нали ви казах, че постигнахте целта си. Сега вече всички знаят за успеха на вашата акция и за страданията на вашия народ. Целият свят ще научи за това, което извършихте. Бихте могли да бъдете великодушни.

— Ние? Защо? Отнася ли се някой благородно към нас? Години наред молехме някой поне да ни изслуша. Вие нямате понятие как се расне в бежански лагер, в мизерия. Всеки чака само момента да излезе навън, за да може да се бори срещу злодеите, които заграбиха земята ни.

— Мога ли да ви попитам защо именно сега проведохте акцията си? — включва се в разговора и доктор Слуга.

— Всичко е запланувано. Всеки е подготвен. Мнозина бяха преди нас и мнозина ще дойдат след нас. Опитайте се да ни излъжете. Стотици и хиляди наши другари ще отмъстят за нас. Ние сме бойци на силна революционна армия. Ще умрем доброволно за нашето дело. Готови сме да умрем. И по всяка вероятност ще умрем днес.

— Но вие не бива да умирате! — възразява доктор Слуга. — Имахте успех. Действувахте добре. Постигнахте те всичко, което желаехте.

— Трябва да изпълним заповедите. Не ще ни подлъжете. Не ще ни заблудите. Преговаряхме, а и с вас също разговаряме. Не сме изроди. Но не си мислете че ще ни изморите. Ще издържим всичко. Хайде, стига приказки. Вече не искам да говоря с вас.

По-късно доктор Хакър посочва в изявлението си, че по време на разговора Халди държал в лявата ръка граната, а в дясната автомат. Оставил гранатата на скута си, бръкнал в джоба си за цигара и я запалил.

— И аз ще запуша — казва доктор Хакър и бърка в джоба. — Само че аз пуша лула.

— Не посягайте към пистолета — извиква Халди.

— Това не е пистолет — казва спокойно доктор Хакър и показва на Халди лулата. — Нали виждате? Та аз ви казах, че съм лекар. Не ще ви излъжа. Нямам пистолет и никога не съм имал. Дори не зная да си служа с него. Аз съм лекар и спасявам човешкия живот, не го унищожавам. Вие наистина не сте лекар, но въпреки това трябва да вършите същото.

— Не съм лекар, ала обичам хората и обичам мира. Но ционистите не ни оставят да живеем в мир. Затова първо трябва да ги избием, за да може светът да живее в мир.

— Разкажете ми нещо за себе см — предлага отново доктор Хакър.

— Какво искате да знаете?

— Нещо за вас, за вашето семейство — казва доктор Хакър.

— За мен? Аз съм палестинец и вече ви казах, че погубиха цялото ми семейство. Всички загинаха. Никой не остана. Сега мое семейство е моята страна. Армията е също мое семейство.

— С какво се занимавахте, преди да постъпите в армията?

— Растях в палестински бежански лагер в Ливан, недалеч от Бейрут.

— Миналата година бях в Бейрут — казва доктор Хакър — Видях някои лагери. Вие в кой живеехте?

— Това не е важно — отсича Халди сърдито. — Всички са еднакви. Ние също. Всички сме еднакви. Но сме борци за свобода, а не терористи. Не е важно откъде идваме. Имената също нямат значение. Между другото доста често ги сменяме. Единственото, което е важно е освобождението на нашата страна.

— Твърде интелигентен сте — констатира доктор Хакър — Къде получихте образованието си?

— Ходех на училище. В много училища. Завърших университет. Юрист съм. Но още нямам практика. Дипломата ми обаче е от юридически факултет.

— Имате ли приятели?

— Имам хиляди приятели. В нашата организация. В движението. Всички сме бойци, всички воюваме за общото дело.

— Интересуват ли ви момичетата? — сменя темата на разговора доктор Хакър.

— Естествено, че ме интересуват. Обичам ги — отговаря вдьхновено и после носталгично добавя:

— Имал съм много момичета.

— А сега? Сега вече нямате ли?

— Сега за това няма време. Като всеки и аз искам да имам момиче, искам да се оженя и да имам деца. Но като му дойде времето. Когато бъде свободна нашата страна. Всички ние сега трябва да се борим с всички сили за освобождението й. Това е първостепенна задача. Сгодихме се и се оженихме за Палестина.

Халди седял до шофьора. Зад него през затвореното прозорче се виждала стара жена. Било й лошо. Главата й клюмала от умора, дишала тежко, на моменти тихо стенела. Свейдани се опитвал да я успокои, но тя започнала да удря с юмруци около себе си. По време на разговора доктор Хакър я наблюдавал и разбрал, че е пред нервна криза.

— Погледнете я! — обръща се към Халди. — Стара безпомощна дама. Би могла да ви бъде майка. Навярно изобщо не разбира какво става. Защо постъпвате така с нея? Та тя е невинна. Защо не оставите нея и останалите да си отидат?

— Нямаме нищо против тях самите, но това са евреи. Ще постъпят в ционистката армия и ще убиват нашите братя, нашите семейства — казва с ненавист.

— Не бъдете неразумни. Нима тези хора биха могли да постъпят в армията? Заминават за Израел, за да умрат там спокойно.

— Нямаме нищо против тях — казва Халди с примирителен тон, — но сега имаме нужда от тях. Трябва да изпълним задачата си.

— Не ви ли е жал за тях?

— Не. Техните сънародници също не знаеха милост, когато убиваха наши хора.

— Е да, но тези? Та те още не са били в Израел?! — възразява доктор Хакър. — Как можете да хвърляте вина върху тях? Защо не ги оставите да си отидат? Нали вече изпълнихте мисията си.

Халди се замисля. Доктор Хакър го наблюдава. Има чувството, че все пак е успял да смекчи неотстъпчивостта на терориста. Замълчава, за да предостави на партньора си достатъчно време за размисъл, и скоро се убеждава, че не е сбъркал диагнозата.

Отново му поставя същия и многократно повтарян въпрос:

— Защо не ги оставите да си отидат?

— Може би ще ги оставя — казва Халди и свежда очи. Доктор Хакър не изпуска момента и продължава да го убеждава.

— Защо не ги пуснете? Сега. Веднага. Обещавам ви че нищо няма да ви се случи. Никой няма да ви напакости, нито пък да ви измами. Още тази нощ ще можете да излетите. Изпълнихте задачата. Оставете ги и си отидат!

— Още не мога — прошепва Халди, сякаш не иска да го чуе Свейдани, сякаш се срамува от това, което казва. — Може би по-късно. Чакам съобщение от египетския посланик.

Съобщението е интересно. Отначало терористите отказват да разговарят, след известно време обаче позволяват на дипломатическите представители на някои арабски страни да се доближат до отвлечения автомобил. Продължително време разговарят с иракския посланик. И когато той ги посещава повторно, а после още веднъж, става ясно, че са го избрали за посредник.

Египетският посланик също си извоюва привилегировано положение. Терористите говорят с тях на арабски и без свидетели.

Капитанът от МОСАД Слим наблюдавал всички срещи с бинокъл, а след смрачаване с бинокъл за нощно виждане, но за съдържанието на разговорите не научил нищо. Не можел да използва и техниката, макар че „дървеницата“, т.е. изстреляният предавател, прилепващ се към каросерията, би възпроизвел всяка дума. Рискът, че терористите биха могли да чуят удара на прилепващото се устройство в ламарината и да го приемат за нападение, е бил твърде голям, а възможностите за безшумно действие — минимални.

Австрийската полиция беше затворила плътно района, за да не може някой непосветен да се опита да торпилира преговорите на психиатрите с терористите. И тъй капитан Слим и израелският посланик само безучастно наблюдавали и никак не били доволни от развитието на обстановката. Така че след доста часове в Тел Авив изпратили същото и не твърде радостно съобщение: положението непроменено.

— Казахте преди малко, че можете да пуснете заложиците — продължава психическата атака доктор Хакър.

— Да. Казах. Така го и мислех. Но засега още не. Ще поговорим за това по-късно. Не си мислете, че ще успеете да ни приспите. Не ще заспим. Ще бъдем будни още много часове. Елате по-късно, ще си поговорим.

— За пускането на заложниците ли? — пита доктор Хакър.

— Елате, ще си поговорим.

Доктор Хакър вдига ръка към прозорчето, може би е искал да стисне ръката на Халди, но само го потупва по рамото и произнася усмихнато:

— Добре, ще се върнем. Мисля, че разговорът не беше излишен. Довиждане.

— Добре стана, че поговорихме с вас — изказва мнението си Халди. — Довиждане.

От осветената сцена навлизат в тъмното пространство. После в салона на летището се срещат с правителствени представители, с директора на виенската полиция и с израелския посланик и придружаващите го лица.

— Навярно сте доста уморени — заговорва капитан Слим и подава на доктор Слуга и на неговия колега Хакър по чашка уиски, в която звънят парченца лед. — Знаете ли, че преговаряхте с тях цели тридесет и осем минути?

— На мен ми се стори много повече — смее се доктор Слуга. — А всъщност изпълнявах само ролята на наблюдател. Преговорите води моят уважаем колега.

— А резултатът? — пита капитан Слим.

— Висока интелигентност, перфектна дисциплина. Навярно са преминали сурова военна подготовка. Готови са да продължат.

— Какво да продължат? — пита капитан Слим нетърпеливо.

— Нима не е ясно какво — отговаря доктор Слуга, комуто не се е понравил предизвикателният тон.

Емоционалното състояние на терористите е в унисон с реалната обстановка, създадена от тях. За случая те имат точно формулирани доводи. Героична постъпка с идеологическа мотивировка, успешна военна операция, която са разучавали, подготвяли и провели. Резултатът — чувство на удовлетвореност.

— Възгледите им са силно хиперболизирани, но от тяхна гледна точка обясними. Те се смятат за знаменосци на възвишена идея, били са избрани, затова искат да станат герои, без колебание са готови да рискуват живота на заложниците, а и своя собствен.

— По убеждение ли действуват? — пита капитан Слим.

— Положително. И имат причини за това. Естествено пропагандата също е изиграла ролята си.

— Струва ми се, че ги оправдавате, доктор Хакър! — отбелязва капитан Слим.

— Опитвам се да преценя положението обективно. Те възприемат заложниците като представители на групата, на която приписват колективна отговорност за собственото си унизително положение, макар че лично към тях не изпитват омраза. Освен това по всяка вероятност действуват под влиянието на наркотици.

— Хероин, марихуана? — пита капитан Слим.

— По всяка вероятност амфетамини. В резултат на това те надценяват собствените си възможности.

— Признаха ли, че употребяват наркотици?

— Не крият. А то се вижда и от поведението им. Двигателна напрегнатост, пресилени движения, перманентно състояние на възбуда. Непрекъснато повтарят своето кредо, за да убедят сами себе си, че действуват правилно.

— Но това засилва опасността. Та тези хора са въоръжени, едно движение и… — възразява капитан Слим.

— Всички въоръжени хора са опасни. В техния случай това е подсилено и от физическото им положение. Вече тринадесет часа са затворени в малко пространство и компанията на хора, с които не могат да общуват, тъй като не се разбират. Това също повишава напрежението.

— И така според вас има ли вероятност да използват оръжие?

— Не е изключено. Съмнявам се, че биха се предали, без да постигнат отстъпки. Полицейският директор предава становището на двамата лекари на правителствените дейци, които от своя страна информират канцлера д-р Бруно Крайски.

До завзетия микробус доближават дипломатически представители на няколко арабски страни и разговарят с терористите. Израелският посланик отново отива към телефона, за да информира началниците си в Тел Авив. Малко след полунощ Австрийското радио предава, че в най-скоро време се очаквало официално правителствено изявление. Сред журналистите се разпространява вестта, че вследствие на разговора и зрителната преценка психиатрите били стигнали до извода, че двамата терористи представлявали сериозна и дори нарастваща с течение на времето опасност и въз основа на тази преценка правителството възнамерявало да вземе известно компромисно решение. Нали ставало въпрос за спасяването на живота на хората, следователно трябвало да се действува незабавно.

Малко след полунощ е проведена куриозна акция. На летището спешно се завръща директорът на виенската полиция, слиза от колата и тръгва към микробуса, до който все още стояли представители на арабски посолства. В ръката си държал портативен радиоприемник.

Съобщава на терористите, че австрийският канцлер Бруно Крайски ще направи официално изявление.

Радиото ще го предава в оригинал и в превод на английски език. Терористите не вярват. Подозират австрийската полиция и изразяват предположението, че това е фалшификат, записан на магнетофонна лента.

Тогава директорът на полицията започва да върти копчето на транзистора, за да се разбере, че на различни вълни тонът е различен. Арабските представители също потвърждават пред терористите, че наистина говори Бруно Крайски.

Изявлението е кратко и делово. Австрийското правителство решава терористите да не напускат летишето заедно със заложниците, тъй като австрийските власти нямали намерение да рискуват живота на трима граждани, които са на път от Съветския съюз за Израел. Същевременно обаче то заявява, че в бъдеще Австрия не ще позволява на емигранти да пребивават временно в лагера, разположен в замъка Шьонау. При тези условия заложниците можели да бъдат незабавно освободени, а двамата терористи в най-близките часове да напуснат със самолет територията на Австрия.

На пръв поглед изглеждало, че драмата е приключила. Австрийското правителство е капитулирало, приело е условията на терористите, животът на невинните евреи е спасен. Но това било само сценарий, който трябвало да бъде реализиран. Арабските посланици, които били непосредствено до колата на терористите, когато радиото предавало изявлението на канцлера, сметнали мисията си за приключена. Но терористите изразяват недоверие и искат гаранции. Ето защо директорът на полицията д-р Освалд Петерлунгер отново моли психиатрите за съдействие. За втори път докторите Слуга и Хакър тръгват към микробуса. Този път не били сами — иракският посланик още говорел с Халди край прозорчето.

— Я вижте, докторите! — приветствува терористът старите познати.

— Никакви доктори не са — казва иракският посланик. — Наистина не ги познавам, не знам и как се казват, но са ги изпратили, за да разберат дали не сте луди.

— Ваше превъзходителство — обръща се към него доктор Хакър, — ние сме лекари и можем да ви го докажем. Можем да ви представим документи и ако искате, можете да ги проверите.

— Добре, възможно е — капитулира посланикът и се обръща към Халди. — Може би искат само да установят дали не употребявате някакви наркотици. Чух нещо подобно по радиото.

Разговорът можел да продължи, но той вече не бил нито така приятелски, нито така непринуден както преди. Още веднъж двамата лекари разяснили на терористите положението, уверили ги, че няма да бъдат подведени и после тръгват, придружени от иракския посланик, към сградата на летището. Там се срещат с министъра на правосъдието и с министъра на вътрешните работи, на които египетският посланик вече е докладвал, че терористите приемат предложението.

Съгласни са да напуснат Австрия с малък спортен самолет, пилотиран от доброволци. Но държат заложниците да влязат с тях в самолета.

Имали си причина за това. Известен е случаят от олимпиадата в Мюнхен, когато властите с измама накараха терористите да влязат в празния самолет, който изобщо не беше готов за излитане, а снайперисти от засада откриха огън по тях.

— Всъщност как си го представят това? — пита израелският посланик капитан Слим.

— Искат специални мерки.

— Нечувано. Толкова, унизителни условия, а на всичко отгоре и нови искания. Ще протестирам! Ще поискам аудиенция при министъра на външните работи!

— Щели да пуснат заложниците веднага щом се убедят, че самолетът е готов за излитане.

— Приказки! Ама че разговори с престъпници! — ядосва се посланикът Патиш. — Бих наредил да ги изпозастрелят. Поискайте връзка с Тел Авив, Слим.

Междувременно в салона на летището се говорело за техническата страна на излитането. Египетският посланик влязъл в ролята на адвокат на терористите.

— Не се учудвайте, че не вярват. Спомнете си какво е станало при други случаи. Препоръчвам да се вземе колкото може по-скоро решение относно условията.

Двамата психиатри разискват с министрите на правосъдието и на вътрешните работи, тъй като те са поискали тяхното мнение.

— Не ви съветвам да приемете условията им — казва доктор Хакър. — Ще бъде жалко да се провали акцията тъкмо в тази фаза. Ако ги оставите да се качат със заложниците в самолета, значи край на диалога. Не е изключено да се поддадат на изкушението за още по-голям триумф и да се опитат да отлетят със заложниците.

Отново съвещание на „кризисния щаб“. Решението е преведено на арабските посредници. Отиват до отвлечения микробус. Първо ги пропускат през полицейския кордон. После се появява малък спортен самолет. Приближава бетонния летищен плац. След него се движат няколко полицейски коли, два автомобила с арабски посланици и два с представители на австрийското правителство. Акцията протича спокойно и у двете страни настъпва облекчение. Самолетът спира, полицейските автомобили приближават отвлечения микробус, той се присъединява към колоната и всички коли продължават пътя си към самолета.

В този миг на летищния плац се появява още една полицейска кола. Тя се насочва към движещия се микробус.

Доктор Хакър се ужасява. Капитан Слим машинално посяга към пистолета. Посланикът Патиш отстъпва няколко крачки назад.

— Спрете! — извиква министърът на вътрешните работи Ото Рьош към шофьора. Отваря вратата, изтичва навън и започва да размахва ръце срещу движещата се полицейска кола. Видимо полицаите неправилно са разбрали радиоинструкцията, но терористите биха могли да си обяснят навлизането на колата в летищният плац по своему. Колата се насочва към конвоя.

Би могло да се стигне до инцидент. Министър Рьош успява да спре полицейската кола. Всички после продължават пътя към чакащия ги самолет. Доближават стълбичката. Арабските посланици са се договорили с терористите, че ще прегледат самолета.

Връщат се и уверяват Халди, че всичко е наред. Не вярвайки, той поставя още едно условие. В самолета да се качи също и директорът на виенската полиция Петерлунгер, а и някой от присъствуващите правителствени чиновници.

— За по-сигурно! — казва Халди. — Не ви вярваме.

Ще могат да си тръгнат, след като прегледаме самолета.

Двама пилоти, двама австрийски представители и двама арабски терористи се качват в самолета. На летището групичка мъже очаква резултата. После се отваря вратата, на стълбичката се появява министърът на вътрешните работи и придружаващото го лице, а Халди показва глава, усмихва се и извиква:

— Довиждане!

Рязко затваря вратата на самолета и дава знак на пилотите за излитане. Самолетът се издига, автомобилите потеглят към сградата на летището. Онези, които са изживели часовете на крайно напрежение на летището, си отдъхват. Акцията приключва успешно, без пожертвуван човешки живот. Заложниците са на свобода в плен на любопитните репортери.

— Никога няма да забравя чувството на удовлетворение от това, че успяхме да спасим заложниците от почти сигурна смърт — заявява доктор Хакър. Наближава четири часът сутринта, когато вече се готвят да напуснат летището. В този миг радиото съобщава: израелският посланик Патиш е изразил пред министъра на вътрешните работи негодуванието на своето правителство от хода на преговорите с терористите, не одобрява решението на австрийското правителство и в знак на протест се готви да напусне Виена. Иска лично да докладва за хода на събитията и за австрийското становище в Тел Авив.

Министърът на правосъдието доктор Брода моли секретаря си да го свърже с израелския посланик.

Настъпва гневна размяна на мнения. Капитан Слим, застанал зад посланика Патиш, чува упреците и обвиненията. „Нима спасяването на три човешки живота не си струва мерките, които взе правителството? Ще бъде закрит лагерът, представляващ постоянна опасност, многократен риск! Може да бъде заменен с друг.

Австрия е почти единствената европейска страна, която реши да помага на емигрантите — казва доктор Брода. — Не можете да ни обвинявате, че нямаме намерение да се занимаваме повече с това. Не смятате ли, Ваше превъзходителство, че ако не благодарност, то поне признателност заслужаваме за това, че успяхме да спасим живота на трима евреи, които ще станат израелски граждани?“

Капитан Слим си ляга едва след пет часа сутринта. Той има чувството, че акцията е несполучлива. Същевременно е убеден, че от Тел Авив може да очаква всичко друго, но не и признателност.

Интересна, но типична бе реакцията на западния печат. Почти всички коментатори се обявиха против решението на австрийското правителство. Явно животът на тримата евреи нямаше никаква стойност и техните сънародници в Ню Йорк, Лос Анжелос, Вашингтон, Чикаго, Лондон, Париж и Амстердам незабавно устроиха протестни акции. Израелското правителство изпрати протестна нота до Виена; американското се присъедини. Еврейските организации в много страни на света обявиха Австрия за бастион на антисемитизма, а австрийския канцлер Крайски — също от еврейски произход — охарактеризираха като антисемит. Настъпи парадоксално положение. Общественото мнение в Австрия застана на страната на канцлера и неговата популярност нарасна. Започнаха да се чуват гласове дали си заслужава да се полагат грижи за чуждите бежанци и по такъв начин да се излага на риск сигурността на собствените граждани, дори в известен смисъл да се застрашава собствената независимост заради евреи, които други страни, и преди всичко Израел, са готови без колебание да пожертвуват.

Виенският епизод завърши с противоречив резултат и това не бе случайно. Отново възникна и до днес нерешеният проблем — как трябва да се отнася държавната власт към посегателствата на терористите, застрашаващи живота на невинни хора? Длъжна ли е или не да опази на всяка цена живота на заложниците, оправдани ли са или не евентуални жертви, трябва ли държавната администрация да тръгне по пътя на преговорите, или трябва да заеме твърдото становище, че с терористите е необходимо да се действува като с опасни престъпници? Как да се измери, как да се претегли тежестта на обстоятелствата, как да се предвиди цената на резултата?

МАЛКИЯТ ГОЛЯМ ЧАКАЛ

В Хамбург има може би хиляда гостилници и навсякъде се пие бира. Една от тях е „Цум Хиршен“. В дъното, в сепарето, край масичката за влюбени, са седнали двама младежи.

— Чарли, два шницела по цигански7 — казва на съдържателя поизмършавелият и после пита другия:

— Собствено, ти как се казваш?

— Анжи — отговаря пребледнялото дългокосо момче с рядък мъх под носа. — А ти?

— Бони.

— Ама че име …

— То пък Анжи е едно име…

— Това е псевдонимът ми. „Ном дьо гер“, както казват французите. Няма да взема да викам по улиците, че се казвам Ханс-Йоахим Клайн я.

— Аха, значи ти си Клайн? — казва другият и шепнешком се представя: — Вилфрид Бьозе. — Оглежда се. — Вече ги носят. Сега ще ядем.

Те не се различават от останалите посетители. Биха се загубили сред тълпата работници, излизащи след смяна от фабриката, биха могли да седнат в университетска аудитория, без да привлекат нечие внимание. Дъвчат шницела по цигански, гласно разговарят за футбол и за порнографския филм „Емануела“, а тихо, без някой да чуе — за приятелите зад решетките и за възможностите да им помогнат. Бони не говори много, по-скоро слуша, а накрая категорично констатира:

— Виж какво, Анжи, няма защо да се баламосваме. След акцията в Стокхолм РАФ изпадна в криза. Те няма да ни помогнат.

— А движението „Втори юни“?

— Имат си своя работа. Ще трябва да я свършим сами.

— Ние двамата ли? — учудва се Анжи.

— Не, Анжи. Ние двамата не бихме могли да осъществим толкова голяма акция.

— Много говориш, а нищо не казваш! Каква голяма акция? — настоява Анжи. — Всичко ще научиш. — Кога?

— Когато му дойде времето.

— Искаш да участвувам, а не искаш да кажеш в какво!

— Не бъди нетърпелив, Анжи. Всяка игра си има правила, а този удар ще събуди света.

Обидено отвръща очи, допива бирата и отново атакува.

— Защо избра именно мен?

Не успява да го смути. Бони снизходително се усмихва както учител на добър ученик и казва:

— Преди няколко месеца ти се върна от казармата, Умееш да въртиш пушката. А освен това смятам, че на теб може да се разчита. Или може би греша?

— Господин Клайн, ще ми разрешите ли един въпрос?

— Моля.

— Нима толкова лесно станахте терорист?

— Терорист? Член на терористичната група РЦ.

— Позволете ми да обясня съкращението. Става въпрос за западногерманската група РЦ — Революционаре Целен (Революционни звена). Какво означава за вас това, господин Клайн?

— Какво имате предвид?

— Права, задължения? Какво се промени във вашия живот след влизането ви в групите?

— Всичко се промени. Научих се да фалшифицирам паспорти. Това бе първата ми работа. Иначе трябваше да бъда в сянка.

— Проверка на надеждността?

— Просто не трябваше да се забърквам в никакви истории, защото пипнеха ли ме ченгетата — край. Подготвях се за голяма акция.

— Знаехте ли за каква?

— Не. Даже и когато се запознах с Големия чакал.

— Можете ли да ми кажете как и къде се срещнахте?

— Днес вече — спокойно. Тогава естествено това се пазеше в най-голяма тайна. Един ден Бони дойде при Чарли и ме попита дали не искам да замина с него в Париж. Разбира се, че исках. И така, заминахме. Отидохме в една квартира, където нямаше почти никакви мебели, а той стоеше до прозореца и гледаше навън. После се обърна и ми подаде ръка.

— Как изглеждаше?

— Мислех, че е американец. Някой от мафията.

— Карлос и Големия чакал са били само псевдоними. Как се наричаше в действителност?

— Илич Рамирес Санчес.

— Господин Клайн, какво впечатление ви направи той?

— Впечатление ли? Той бе шефът. Големият шеф. Не можех да разговарям с него, знам само немски, а той пък само английски и испански, но Бони ми каза — впрочем ние още същата вечер се върнахме обратно във Франкфурт, — че бил единственият чужденец, участвувал в йорданската война и че си изкарвал сума пари от фалшиви записи на австрийските авиолинии за върнати билети. Тогава най-много съжалявах за това че бях за първи път в живота си в Париж и нищо не видях. Успях само да си купя на гарата две ризи и вратовръзка.

В Париж те се срещнали още един-два пъти и обмисляли отвличането на политици. Предвиждали да нападнат някое от дипломатическите представителства в Париж по време, когато посланикът устройва голям прием по случай националния празник на своята страна. Разчитали са на това, че ще успеят да задържат наведнъж достатъчно видни заложници, които след това ще разменят срещу осъдени терористи. Искали са да действуват сурово: ултиматум към правителството и полицията, за неспазване на условията — незабавна екзекуция.

Искали са да плашат. Може би, за да внушават респект, са проектирали да паркират микробус, натоварен с експлозиви и бутилки с газ, в подземните гаражи на франкфуртския филиал на американската „Чейс банк“ или в двора на сградата на списание „Квик“ в Мюнхен и да взривят заряда от разстояние. Искали са да се настанят в няколко стаи на някой луксозен хотел, да оставят там заряд със закъснител, а после и сградата, и гостите да хвърлят във въздуха.

— Позволете ми още един въпрос, господин Клайн. Осъществихте ли някоя от тези ужасни акции? Та нали при експлозията в хотела биха могли да загинат много невинни хора.

— Не. Нито един от тези планове не реализирахме.

— Участвувахте ли в друга акция? Имам предвид преди събитията във Виена.

— Да. В Лондон. Пристигнахме, а там вече ни очакваха. Карлос, Мишел Мукарбел и още някои бяха подготвили предварително всичко. Трябваше да отвлечем посланика на Обединените арабски емирства Ел-Тадшир.

— Защо именно него?

— Някой бе научил, че е паралия. Частно имущество — за тринадесет-четиринадесет милиарда марки. За неговото освобождаване щяхме да искаме 40 милиона долара.

— Искахте да го отвлечете ли? Или да го нападнете в резиденцията му?

— Не знаехме точно как. Прекарвахме по цели часове в Кингстоунския парк и наблюдавахме сградата на посолството и резиденцията. Цели две седмици се редувахме там. Само веднъж успяхме да го зърнем. Карлос после би отбой.

Днес всички тези недодялани приготовления, романтично замислени планове, тайни срещи в кръчми и паркове напомнят момчешка игра на войници. Импровизирали, преплитали мечти и желания — така се превръщат в сериозна опасност. През 1975 г. Големия чакал Карлос е един от най-търсените и опасни терористи.

Когато в парижка конспиративна квартира го изненадали двама служители на френската секретна служба, той без колебание застрелял и двамата, а после преднамерено убил своя приятел и другар Мишел Мукарбел, тъй като предполагал, че е изменник.

Подготовката за нападението на сградата ва ОПЕК във Виена също протекла хаотично. Заминали за Швейцария. В един от най-хубавите хотели на Цюрих Анжи отново се срещнал с Бони. После всеки поотделно тръгнал за Виена, където трябвало да се настанят в различни хотели. Но планът се оказал несполучлив: нямало свободни стаи и се оказали на един и същ етаж, престрували се, че не се познават, и чакали Големия чакал Карлос, от когото трябвало да получат по-нататъшни инструкции.

И отново всичко наподобявало момчешка игра на криеница. Карлос бил пътувал за Виена със същия влак, без те да знаят за това. Също като тях бил скитал из улиците и разглеждал витрините. Срещнали се случайно. Току-що излязъл от луксозния магазин с нова шапка, Карлос едва не се сблъскал с тях.

Запрегръщали се, пошегували се със случайността, избрали си един от най-скъпите ресторанти и си поръчали обяд от пет блюда.

— Денят Д е 19 или 20 декември — съобщил Карлос след супата от костенурка. — Трябва да почакаме и Надя. Днес-утре ще се появи.

Тя не се появила нито в понеделник, нито във вторник, така че и Бони, и Анжи продължавали да се шляят из виенските улици и както казва Анжи, „страшно скучаели“. В края на седмицата пристигнали членовете от групата, която трябвало да охранява сградата, а някой, неизвестно кой, докарал във Виена оръжие и експлозиви. Анжи отново се срещнал с Карлос, но не научил кой знае какво от него, тъй като без преводач не можели да се разберат. И тъй накрая пак се събрали в хотела, в който били настанени, и сбирката преминала против всички правила на конспирацията. Съвещанието продължило няколко часа, тъй като Карлос говорел на английски, а Бони трябвало всичко да превежда.

— Операцията е разделена на две фази — казал Карлос. — За нас на две. Но за тукашното правителство и за общественото мнение фазата ще бъде една. В това състои номерът. Иначе навярно не ще можем да се измъкнем от Виена здрави и читави. Ще пленим министрите от ОПЕК, а от австрийското правителство ще искаме да ни осигури неколкократно излъчване на нашата прокламация по радиото. Естествено на известни предварително определени интервали. Трябва да ни дадат на разположение самолет и да ни гарантират сигурен старт с всички министри на борда.

— И нищо повече? — попитал Анжи.

— Не. За тази част от операцията — нищо повече — отговорил Карлос. — Когато напуснем виенското летище, за нас ще започне втората част. Трябва да успеем да ги накараме на някое летище, което ще посочим ние самите, да сменят самолета с голям реактивен транспортен самолет за далечни полети. След това последователно ще кацаме на всички летища на държавите от ОПЕК, там ще пускаме съответния министър, но едва след като напише и произнесе на магнетофонна лента пропалестинска декларация. И естествено при четенето на прокламацията също ще го заснемем.

— Ами ако не се съгласят? Ако не искат да говорят в полза на палестинците? — попитал изненаданият Анжи.

— Ще разстреляме министъра като предупреждение за останалите и ще продължим полета — отсякъл Карлос и добавил: — С изключение на иранския министър Амузегар и министър Ямани от Саудитска Арабия. Те тъй и тъй ще бъдат разстреляни.

— А кой…? — попитал плахо Анжи.

— Аз! — оповестил Големия чакал. — Аз ще ги разстрелям. Собственоръчно!

Настъпила тишина. Възхищавали се от решителността на Големия шеф, но Ханс-Йоахим Клайн, наречен Анжи по-късно признава, че изявлението на Карлос го възмутило. Не бил съгласен да бъдат убити. Дори го бил казал на Карлос. Въпреки това той е участвувал в акцията, така че това може да е само оправдание.

— Ако успеем да завземем сградата на ОПЕК — продължавал Карлос, — а в това изобщо не бива да съмняваме, ще оставим Крайски и останалите хора в света да си мислят, че заедно с приятелите си няколко смахнати палестинци са извършили съмнителна акция, която ще свърши с освобождаването на заложниците веднага щом им бъде обещано публикуването на тяхната прокламация и осигурено безопасно излитане. Дори прокламацията ще бъде написана така, че да създава впечатлението за аматьорски опит. Няма да бъде разбираема за никого. Така че, приятели, завземането на сградата на ОПЕК и задържането на министрите, както и излитането, е преди всичко технически проблем. Политическата част на акцията ще се разиграе едва на борда на самолета.

— Господин Клайн, позволете да ви задам въпрос. Днес вие твърдите, че сте били против грубото насилие. Но как сте постъпили? Все пак не сте се отказали, продължили сте заедно с Карлос. И заедно сте подготвяли убийството.

— На Амузегар ли? Иранският министър на вътрешните работи — замисля се Анжи. — Не, в неговия случай нямах угризения на съвестта. Знаех, че никой няма да скърби за него в страната му. Напротив, вестта за смъртта му щеше да предизвика у много затворници голяма радост. А в мъчилищата на иранската секретна служба САВАК едва ли някой щеше да заплаче за него.

— Не съм съгласен с вашето становище, макар че след падането на шаха Пахлави се оказа, че иранската секретна служба е била една от най-жестоките. Нейните агенти са били плъзнали из всички страни на света, десетки от тях са работили и във Виена, а в Женева САВАК е имала европейска централа, чиито сътрудници са развивали подривна дейност — било със знанието на местната полиция, било на своя глава. Но дори и подобно положение не дава никому правото да вземе, както се е казвало в Дивия Запад, закона в свои ръце. А Ямани — министърът на Саудитска Арабия? Той защо трябваше да загине?

— Ямани? — повтори Анжи. — Това е по-сложен въпрос. Аз тогава знаех много малко за Саудитска Арабия, а за Ямани чувах за първи път. Но ми казаха, че със своето реакционно отношение Саудитска Арабия и преди всичко министър Ямани възпират стремленията на палестинското националноосвободително движение. Така че, струваше ми се, че имат право да се борят.

Разбира се, решението на Карлос бях приел с примирение и съм щастлив, че министър Ямани живее и до днес.

Големия чакал Карлос е бил малък диктатор и съответно се е държал като такъв. На съвещанието заявил, че той е шефът на планираната акция и изисква безусловна дисциплина и жертвоготовност. Но ако все пак нещо му се случело, негов заместник трябвало да бъде палестинецът Халид. Командата щяла да бъде въоръжена с два автомата, шест пистолета, осем ръчни гранати. Участниците щели да бъдат запознати с вътрешното разпределение на сградата, щели да получат малки схеми, за да знаят точно мерките за сигурност.

— Що се отнася до заложниците, който окаже съпротива, ще бъде застрелян. Който не изпълни мигновено заповедите, ще бъде застрелян. Който се опита да избяга, ще бъде застрелян. Ако все пак някой от командата не изпълни заповедта ми или не действува по предварително уговорения начин и така постави в опасност изпълнението на операцията, ще бъде застрелян — казал шефът.

Карлос е опасен авантюрист, търсен от Интерпол и от полицията на много страни. И до днес неговото минало не може да се възпроизведе достоверно. Но и от фактите, които са проверени, е ясно кой собствено е бил. „кралят на терористите“, както го нарекоха някои западни журналисти. Когато в Каракас се опитвах да разкрия политическата база, от която е израснал Карлос, аз чух неимоверни хвалебствия. След двеста години венецуелците били имали своя нов Симон Боливар, защитник на слабите и потиснатите, и издигаха престъпника от световен мащаб едва ли не в национален герой. Те се гордееха с неговите съмнителни подвизи, пазеха неговото реноме и минало, а един мъж, който охраняваше майката на Карлос, Елба Санчес Рамирес, от любопитните журналисти, заяви, че за венецуелската общественост Големия чакал е романтичен герой, почитан от тукашните хора. Наистина бащата на Карлос, по професия юрист и по произход колумбиец, изрази разочарованието си, че синът му не е станал доктор на юридическите или на политическите науки, каквото било желанието на семейството, но със задоволство констатира че той е признат доктор на международния тероризъм. Поради смелостта и хитростта, с които бил планирал и осъществявал някои акции, той се ползвал с добро име сред някои слоеве на населението. За това допринесоха и журналистите, прекомерно възвеличаващи неговите съмнителни подвизи.

В каракаския печат се пишеха оди за престрелката на парижката улица „Туийе“ па 27 юни 1975 г., при която той застрелял двама служители на секретната служба ДСТ (Дирексион дьо ла сюрвейанс дю теритоар) и алжиреца Мишел Мукарбел. Тройното убийство, което Карлос извършил в силно пияно състояние, го издига на пиедестала на фалшивата слава. Той е провъзгласен за шампион на световния терористичен фронт.

При това години наред е живял извън Венецуела. Още през 1966 г. се преселва с разведената си майка в Лондон и едва седемнадесетгодишен попада в компания на студенти, кокетиращи с революцията и анархизма.

Заможният баща, който в домашна среда играел ролята на салонен комунист, изпраща на сина си достатъчно пари, за да може да стане плейбой. Пристигнал в Лондон, бащата решително се противопоставя на начина на живот, който бил избрал синът му.

След време Карлос се появява в Йордания, където преподава чужди езици в едно търговско училище. По-късно преминава основно обучение в ливански лагер и след три месеца става член на групата за действие на НФОП8.

Седалището на организацията е в Париж. Ръководел го Мухамад Будиа, някогашен директор на Алжирския народен театър, артист и крайно ляв революционер. В картотеките на полицейските дирекции попада поради много акции, от които най-известна е ликвидирането на танкери петролоносачи в италианското пристанище Триест на 4 август 1972 година.

На 28 юни 1973 г. на парижката улица „Фос Сен Бернар“ Будиа се качил в колата си, бомбата със закъснител избухнала и командата на израелската секретна служба МОСАД вече можела да съобщи в централата в Тел Авив, че е ликвидирала един от своите неприятели. Големия чакал Карлос заел мястото на някогашния си учител. Но далеч още не бил звезда на терористичната сцена. Един от летописците на съвременния тероризъм, Франц Вьордеман, пише за него:

„Карлос бе млад дребен буржоа със съмнителна по-требност да протестира и значително силен копнеж за признание. Търсеше го сред жените, във въоръжените акции, сред своите жертви — той бе убиец, който искаше да бъде обичан.“

На 17 декември 1975 г. Карлос и Халид донасят чантите с оръжието. Надя — както по-късно се оказва, известната западногерманска терористка Габриела Крьохер-Тидеман — също се появява с известно закъснение. Карлос свиква оперативно съвещание.

— Политическата цел е ясна, това вече го казахме — започнал. — Да се занимаем с техниката. Как ще протече превземането на центъра на ОПЕК? Аз съм номер едно. Автомат и пистолет. Халид е номер две. Автомат и две ръчни гранати. Ние двамата ще нахлуем в залата за конференции и ще останем там. Номер три е Юсуф. Пистолет и експлозив. Ще ни следва до залата за конференции и ще подготви там заряда. Ще го взриви по моя заповед. Номер четири е Надя. Ще разполага с пистолет. Ще държи в шах заложниците. Тя отговаря и за блокирането на двата асансьора. Анжи е номер пет. Ще е въоръжен с пистолет, револвер и две ръчни гранати. Ще се постарае по всякакъв начин да накара да влязат в залата за конференции всички, които през това време се окажат в сградата! Естествено преди това ще ги обискира, да не би да имат оръжие. Веднага щом положението в залата се успокои, аз ще се включа в претърсването на помещенията. Йосиф е номер шест. Автомат и две ръчни гранати. Ще пази Анжи и ще му помага. Ако случайно ни надвият, ще дам знак на Юсуф и всичко ще полети към небето.

20 декември — събота. Следователно Анжи и останалите са разполагали с три свободни дни. Не мога да си представя как терористът изживява часовете на дългото очакване. Как се развлича, какво и с кого разговаря, дали спи и как спи. Може би брои часовете, може би отмята, както в затвора, колко време му остава още, докато стане убиец? Или поради олимпийското си спокойствие изобщо не смята, че някой може да му се възпротиви? Наистина Ханс-Иоахим Клайн разказва за терористичната си дейност, но не споменава нищо за психическото си задкулисие.

Психолозите се опитват да намерят обяснение за причините на тероризма. Всеки, който се занимава с тези проблеми, би искал да даде дефиницията. Какво е тероризмът, или какво още е тероризмът и какво вече не е? Да дадем думата на един от най-компетентните познавачи на проблема — Брайън Дженкинс9 от американската „Ранд корпорейшън“: „Международният тероризъм може да се дефинира като акт на насилие или кампания на насилие извън приетите правила и не влиза в рамките на дипломатическите и военните норми. Международният тероризъм е определен вид война. Така, както се провежда сега от различни революционни и дисидентски групи, той представлява нов вид борба без фронтове и без армии, без териториални граници, отделните битки могат да се разиграват навсякъде.“

Нека добавим, че необходимо условие за всички днешни терористични акции е бързата и достатъчна гласност. Ако обществеността не научи за постъпката, тя би била безсмислена, а възможността за бързо придвижване на терористите от място на място, от страна в страна, от опасно на сигурно място е една предпоставка.

Но как израства индивидът, различаващ се от останалите по своите агресивни наклонности? Известната елементарна дефиниция, че за изграждането на характера на човека допринася преди всичко средата, в която расте, не е загубила даже и в този случай валидността си. Макар че при някои терористи, особено западногерманските, изключенията потвърждават правилото.

Ханс-Йоахим Клайн, наречен Анжи, е имал тъжно детство. Ненавиждал баща си и никога не го е наричал другояче освен „моят производител“, гнусял се е да произнесе думата „татко“. Не го е възпитавал, не го е люлял на ръце, не го е обичал и погалвал; откакто се помни, само го е бил. Клайн — бащата — бил полицай в истинския смисъл на думата. „Кръгла нула“ — казва за него синът. Никога не научил от баща си коя е била майка му. Едва по-късно възпитателят в детския дом му разкрил, че била еврейка, която прекарала част от живота си в концлагера Равенсбрюк. И до днес Анжи не знае за майка си нищо повече. Нито кога се е родила, нито дали е още жива. Има четири нейни снимки, несполучливи, изпомачкани, с оръфани ъгли. Носи ги непрекъснато у себе си. И по време на акции, като например нападението на сградата на ОПЕК във Виена. Откраднал ги от домашния албум, когато избягал от къщи. Най-хубавите си години прекарал при настойниците си. Но когато баща му отново се оженил, трябвало да се върне. Вече бил деветгодишен, но възпитанието му чрез бой продължило. Когато при пързаляне с кънки във франкфуртския парк ледът под петнадесетгодишния Клайн се пропукал и хората едва му спасили живота, в къщи баща му го пребил до смърт от бой. Страхувал се от него както от никой друг и се вбесявал, че не може да направи нищо срещу насилието. Свивал се в ъгъла и чакал удара. Често баща му го заключвал в къщи.

И в делничен ден, и в неделя бивал наказван и заключван. Когато станал на седемнадесет и баща му пак веднъж заключил вратата, той отворил клетката и пуснал на свобода папагала. Никога няма да забрави последвалия пердах. Тогава отишъл в полицията. Поискал защита. Това не било за пръв път. Преди също бил ходил да им покаже как го е наредил баща му. След два дни вече бил настанен в младежко общежитие. Не минало и час и възпитателят го набил. Прекарал там цяла година. Пращали го на психиатрично изследване, говорели, че има смущения в развитието, предписали му хапчета и хормони. Та той бил вече на повече от седемнадесет години, а по тялото му нямало нито едно косъмче. В общежитието животът бил непоносим. Предпочел да се върне при „стария“. И „възпитанието“ продължило. При среща — шамар, за късно прибиране — заключен сам в стаята. Ако се приберял в десет, трябвало да спи на стълбите в мазето. Бил на двадесет години, когато се запознал за пръв път с момиче. Подарила му верижка за врата. Баща му забелязал това, скъсал верижката и я хвърлил, „защото такова нещо не отива на момче“. Ханс-Йоахим не се стърпял и ударил такъв шамар на баща си, че той залитнал. Оттогава не посягал към него. Така Анжи изпитал „вълшебната мощ на насилието“ и за пръв път в живота си не се почувствувал победен.

Бил на двадесет, когато попаднал сред демонстриращи студенти. Със собствените си очи видял бруталната намеса на полицията. Бил свидетел и на страшния побой, който трима полицаи нанесли на осемнадесет годишна студентка. Разбрал, че тези, които би трябвало да защитават слабите и безпомощните, всъщност тъкмо върху тях изливат злобата си. Поради това започнал още повече да ненавижда полицаите, изправил се срещу тях и се бил рамо до рамо със студентите. Така попаднал в общество, което не разбирал. Движел се сред тях, слушал разговорите им, но не разбирал за какво си говорят. Срамувал се, че е необразован, и се боял да не разберат това. За да бъде като тях, научил се поне да пуши черни и силни цигари „Житан“.

Дълъг и мъчителен е пътят на Клайн към тероризма. Първо сблъскване с франкфуртската полиция поради нахлуване в празни апартаменти, първи пистолет в дланта, няколко сполучливи попадения на полевото стрелбище извън града, едното произтичало логично от другото, и като че ли щеше да се намери по-трудно обяснение, ако не бе станал терорист.

Възможност за самореализация, шанс да докаже сам на себе си, че не е измет, че преследва целта си? Само че къде и каква цел? Това Клайн не знаел. Половината време от срочната военна служба изкарал във военния затвор, а след като се върнал, решил, че му се усмихнало щастието. Впрочем запознал се с терориста Бони и с други безпардонни момчета. Изведнъж се появила житейска програма и — както предполагал — възвишена програма за безстрашен мъж, изведнъж се появила целта, и то не каква да е, изведнъж го обладало чувството, че вече не е излишен на този свят, че с всички сили ще допринесе за доброто дело, ще воюва на страната на прогреса и против консерваторите, ще застане рамо до рамо с добрите и ще стреля срещу злите.

Но как ще разпознае добрите от злите — за това не мислел. Тръгнал с тези, които му внушавали респект, които не го подценявали, а го считали за равен. Когато по-късно разбрал, че е попаднал в клопка, изживял двойно по-горчиво разочарование.

В центъра на Виена, само през няколко улици от катдралата „Св. Стефан“, е разположен широкият булевард „Д-р Карл Люгер Ринг“. До старата сграда на застрахователното дружество „Риунионе“ е построен дворец от стъкло и стомана — централната сграда на Организацията на държавите износителки на петрол — ОПЕК. В събота, девет часа сутринта, Анжи за пръв път отишъл да разгледа сцената за подготвената драма.

Минал покрай стъклените стени на партера, правел се на човек, излязъл да се поразходи за здраве, разгледал вратата, през която трябвало да влязат, после си купил четири портокала и нещо за ядене и се върнал в конспиративната квартира, в която ги преместили преди седмица. Там научил, че акцията се отлага за следващия ден.

Останалите приветствували отлагането. Разопаковали пакетчетата с храна, отворили бутилките и извадили картите. По-късно Анжи казва, че не можел нито да яде, нито да спи, само лежал и гледал в тавана. И фактът, че в деня Д стомахът му бил празен, навярно му е спасило живота. Само в полунощ, когато Бони отворил следващата бутилка уиски, за да се чукнат по случай рождения ден на Анжи, гаврътнал две-три чашки и си легнал.

На другия ден — съветът на ОПЕК заседавал и в неделя — Анжи бил пръв на мястото. Впрочем Карлос го бил изпратил на булевард „Д-р Люгер“ да провери дали двамата министри, Амузегар и Ямани, които трябвало да бъдат безмилостно разстреляни, ще участвуват в заседанието. След като го били задминали лъснатите им лимузини и слабият Амузегар с изразителния нос и прошарени слепоочия и тантурестият Ямани с брадичката били влезли в сградата, Анжи се върнал и съобщил резултата от наблюдението си. Карлос дал команда за започване на акцията.

Канели се да наемат две коли от фирмата „Херц“, но се отказали. Та нали цял арсенал криели под палтата, а я се опитайте да седнете с гранати в джобовете и автомат на корема. Затова пристигнали с трамвай. Спирката била пред сградата на ОПЕК. Карлос вървял пръв, кимнал на портиера и с бърза крачка на човек, който се чувствува като у дома си, влязъл във фоайето. Останалите подир него. Портиерът не ги попитал нито за пропуските, нито защо са дошли, може би ги е сметнал за журналисти. С модерната си шапчица, дълга пола, луксозни ботушки и късо палто с яка от полярна лисица терористката Габриела Крьохер-Тидеман изглеждала като истинска дама. Усмихнала се и минала. Портиерът само учтиво отдал чест.

— Още ли заседават господата? — попитал Карлос журналистите, стоящи във фоайето.

— Няма да свършат така бързо — отговорил един от тях. Карлос кимнал в знак на съгласие, оставил на килима спортната чанта, отворил ципа и измъкнал автомата. Другите разкопчали палтата и извадили от джобовете оръжието. После според плана тръгнали към стълбището. Говорели малко, а когато се наложело — само на английски, искали да объркат жертвите си.

Скоро изтрещели два изстрела — откос от автомат. Не е ясно дали първа е стреляла Надя, но едно е сигурно, че е тичала насам-натам във фоайето недалеч от асансьора и че тук двама мъже вече се търкаляли на килима. Миг след това се чул откос от заседателната зала.

Според по-късните изявления на заложниците в отворената врата на заседателната зала се били появили Карлос и Халид с готови за стрелба оръжия. Подканили присъствуващите да се предадат. Един от либийските служители на ОПЕК, самият той невъоръжен, се нахвърлил срещу нападателите. Прозвучал изстрел от автомата на Карлос и либиецът, засегнат в рамото, паднал на земята. Карлос насочил автомата и изстелял в беззащитния целия пълнител.

Анжи нахлул в приемната и извикал: „Горе ръцете!“

Осем изненадани мъже се предали. Чиновничката до масичката разговаряла по телефона. Не се смутила, не обръщала внимание на това, което става и продължила да говори. Анжи заповядал на пленниците да застанат в ъгъла с лице към стената и с вдигнати нагоре ръце. Информаторката непрекъснато телефонирала. Спокойствието й дразнело Анжи. Прицелил се в телефонния апарат и го разбил под ръцете й. Информаторката само изгледала с отвращение натрапника, вдигнала другия телефон и започнала да набира номера. От изненада Анжи се стъписал — тая жена е с железни нерви. Когато се опомнил, отишъл при мъжете в ъгъла и им наредил да си съблекат саката. Нито един от тях нямал оръжие под сакото.

— Гоу, гоу10 — казал на английски, погледнал ги строго и посочил вратата на заседателната зала. Разбрали, че нямат шанс. Един подир друг с ръце на главата влизали в залата. Анжи се поогледал и забелязал един мъж, който също държал послушно ръцете си нагоре, но предпазливо, стъпка по стъпка се измъквал към изхода. Анжи размишлявал: да отиде ли при него, или да довърши работата си?

Изпреварила го Надя. След като влязла в залата, разбрала положението, хвърлила се срещу беглеца и допряла цевта на пистолета върху гърдите му. Иракчанинът изкривил лице. Не му оставало нищо друго освен отбрана чрез нападение. Поогледал се, сякаш дирейки помощ, после изведнъж прегърнал с две ръце Надя.

Две-три крачки залитали по килима с Надиния пистолет помежду им. Иракчанинът се опитвал да отблъсне нападателката към изхода. Не му се удавало. Габриела Крьохер-Тидеман се дърпала, ритала, след малко се чул изстрел. Все пак успяла да натисне спусъка. В плътна прегръдка паднали на килима. След малко Надя се отскубнала. Иракчанинът останал да лежи в локва кръв, която все повече се разширявала. При падането сакото му се смъкнало към рамото. Под мишницата имал калъф с пистолет за всеки случай. Не сварил да го измъкне, не успял да се защити от Надя. Анжи бил готов. Затворил вратата подир заложниците, забелязал умиращия иракчанин, зърнал пистолета и го прибрал. После застанал до вратата на заседателната зала. Изглеждало, че акцията протича точно според представите на Големия чакал. Терористите не срещнали съществена съпротива, никой дори не ги попитал какво търсят тук, в залата за конференции имало сега над сто заложници, здравата изплашени и тъкмо затова лесно управляеми. Анжи се смаял от това, колко гладко протичало всичко.

После на входа се появила елитната група от виенската полиция. Още преди да влязат в залата, се чули изтрели. Изведнъж срещу терористите се изправили четирима въоръжени до зъби мъже със стоманени предпазни каски и с непробиваеми защитни жилетки. С пелерините, спускащи се от раменете, и с автоматите в ръце изглеждали като извънземни същества от научнофантастичен филм. Някъде зад тях се чул бесният лай на полицейски кучета. Още в първите секунди облечените като в ризница полицаи не оставили у никого съмнения, че са майстори в своя занаят. Тяхната стрелба била изненадваща. Анжи стоял встрани, би могъл да използва срещу тях ръчни гранати, но внезапната полицейска акция явно му отнела смелостта. Свил се в ъгъла и зачакал.

Във фоайето, по стълбището и в съседните помещения се разигравала битка, по време на която стреляла само едната страна — елитната група на виенската полиция. Още в първия момент Ханс-Иоахим Клайн, наречен Анжи, бил ранен наведнъж с три куршума: един в корема, друг в крака, а третият улучил пистолета му и го избил от ръката му. Довлякъл се до съседното помещение, повикал Юсуф, който пък креснал на Карлос през вратата, Големия чакал излязъл от заседателната зала, дал указания и Юсуф хвърлил във фоайето ръчна граната. Експлозия и след туй мрак, дим и облаци прах. Терористите постигнали това, което искали, сега имали превъзходство и диктували условията. След неколкочасови преговори австрийското правителство се съгласило терористите да излетят със заложниците в друга страна, където при договорени условия да освободят пленниците. Пристигнали малки автобуси марка „Щайер“, заложниците се качили, но терористите загубили своята увереност и решителност, акцията заприличала по-скоро на спешна евакуация, а Карлос и членовете на неговата команда изобщо не се държали като победители.

Разправията възникнала не за прокламацията, която трябвало да се излъчи по радиото, а за ранения Анжи. Прострелването на стомаха било тежко и опасно за живота раняване. Късметът на ранения бил единствено в това, че преди акцията от страх не бил ял цели двадесет и четири часа. Лекарите не разрешавали транспортирането му, предлагали да бъде незабавно откаран в болница, направо в операционната зала, дори австрийският канцлер Бруно Крайски гарантирал, че терористът не ще бъде преследван, и веднага щом оздравее ще отпътува за страна, която сам определи, но Карлос не се съгласил. Рискувал Анжи да умре по пътя, но решил да го вземе със себе си. И тъй на виенското летище Швехат линейката приближила чак до стълбичката на самолета DC-9-ОЕ-LDB и пред насочените автомати санитарите качили носилката в него.

Акцията на Големия чакал завършва с фиаско, макар че пьрвото действие се разиграва според предварително подготвения сценарий. Във второ действие се проваля главният герой. Самолетът със заложниците, терористите и ранения Анжи излита, каца в Алжир, където откарват Анжи в болница, после отново стартира, и… край. Защо? Какво се е случило? Дали някой е разубедил Чакала? Или е бил само изпълнител на поръчана акция, аранжирана зад кулисите от някоя страна — износителка на петрол? Големия чакал променя становището си и по-нататъшната програма на акцията по отвличането. Министрите Ямани и Амузегар не бяха разстреляни, предвижданите други репресии също отпаднаха. Внезапно и неочаквано политическата цел на акцията се изпари. В такъв случай защо трябваше да има убити? Да се опитаме да проследим причините.

„Ваше Превъзходителство господин министър Ямани, бихте ли могли да кажете нещо за хода па полета от Виена до Алжир? Как протичаше, как се държаха вашите похитители?“11

„Самолетът DC—9 принадлежеше на австрийската авиокомпания АУА. Натикаха ни вътре. Знаех кой от тях е шефът и разговарях с него.“

„Предчувствувахте ли каква съдба ви готвят?“

„Смятах Карлос за свой палач и може би затова започнах да дискутирам с него.“

„Можете ли да кажете какъв е той всъщност?“

„Карлос не вярва на палестинското движение, не зачита борбата на някои арабски народи за независимост и я смята за историческо междинно звено, за принос към разрастването на международното революционно движение.“

„В такъв случай за какво се бори? Или за кого? В какво собствено вярва?“

„Карлос остаря и се промени. Неговото честолюбие и неговата интелигентност го докараха до грешката която допусна, след като се задоволи с това да стане изпълнител на чужда воля, послушен васал, вместо да си запази ръководната позиция.“

По-късно Ханс-Иоахим Клайн посочва следните факти:

„Собствено след старта в Алжир акция «ОПЕК» не продължи и Ямани и Амузегар не бяха разстреляни. Днес се радвам, че стана така. Но промяната не дойде, защото нашата команда нямаше достатъчно сили. Не, това, че политическата част на акцията претърпя крах, имаше други причини. Карлос ми каза: «Обещаха ми финансови и още други изгоди, ако оставя живи Ямани и Амузегар и прекратя акцията. Палестинската организация Народен фронт за освобождение на Палестина не ще може да ме спаси, ако саудитските араби и иранците поискат главата ми. Затова се съгласих.

И то още преди да стартираме.»“12

Карлос изчезва от сцената. Оказва се, че не е герой на терористичния фронт, а само наемник и авантюрист който служи на тези, които плащат повече. Превръща се в клоун на арената на международния тероризъм, големите думи, които някога е произнасял, се оказват празни приказки.

Оперират Клайн в алжирска болница. След оздравяването му според споразумението го извеждат извън страната. Скоро след това се появява в един палестински учебен лагер. Но макар с него да се отнасят като с герой, който едва не е загубил живота си, да го уважават, да му дават привилегии, той не се чувствува добре в пустинята и скоро започва да мисли как да се завърне в Европа.

След време Надя и Бони се появяват на първите страници на вестниците. Впрочем в неделя, 27 юни 1976 г., на атинското летище Елиникон двама млади хора се качват в самолет на авиокомпания „Ер Франс“. Госпожа Ортега и господин Гарсия. Самолетът стартира и след две минути екипажът и пътниците узнават, че група терористи начело с госпожа Ортега и господин Гарсия отвличат самолета. Пътуването завършва на угандийското летище Ентебе и световното обществено мнение осъди още една голяма терористична акция. Госпожа Ортега е Надя — Габриела Крьохер-Тидеман, а Гарсия е Бони — Вилфред Бьозе.

Терористите оповестяват исканията си: ще освободят заложниците, при условие че бъдат разменени срещу техни колеги, излежаващи присъди в няколко затвора в Израел, Федерална република Германия, Франция, Швейцария и Кения. Мнозина от пътниците са евреи, акцията на терористичната команда, в която има и няколко араби, е насочена и срещу агресивната политика на израелската държава, тъй че видимо затова израелската тайна служба МОСАД заедно с израелската армия организират военна акция за спасяване на заложниците.

В събота, 3 юли, от Израел излита огромен самолет „С 130 Херкулес“ на „Локхийд“ със специални части на борда. Извършва се военна операция, каквато историята на тероризма не познава до този момент. Части на чужда армия нарушават суверенитета на Република Уганда, на летище Ентебе се стреля и на бойното поле остават убити и ранени. Терористите са обезвредени. Според издаденото по-късно съобщение на израелската служба МОСАД там били загинали Вилфред Бьозе и терористката Крьохер-Тидеман. След завръщането си един израелски войник бил обрисувал колоритно как я застрелял из засада, без тя да подозира нещо. Наистина бил стрелял отзад, но в последния момент тя се била обърнала, така че със сигурност я познал. Израелският парашутист се наричал Илан и лъжел. След година се оказва, че съобщението, издадено в Тел Авив не отговаря на истината. Впрочем във вторник, 20 декември 1977 г., швейцарската полиция залавя близо до границата между Швейцария, Франция и ФРГ двама западногермански терористи. При задържането им те ранили тежко двама полицаи. У задържаните били намерени няколко западногермански паспорта с техни снимки, но с фалшиви имена, три австрийски и един кипърски, били въоръжени и разполагали с 20 000 американски долара. В действителност мъжът се наричал Кристиан Мьолер, а жената — Надя, т.е. Габриела Крьохер-Тидеман. Ернст Вилфред Бьозе, наречен Бони наистина бил убит при престрелката на летище Ентебе. Анжи-Клайн бил разочарован от финала на акцията в сградата на ОПЕК. И когато по-късно в учебния лагер някъде далеч от цивилизацията, в горещата пустиня, узнал за други подготвяни операции на терористични групи, той не повярвал в положителния им резултат. И бил прав. Голяма част от заплануваните акции или не се осъществявали, или се проваляли поради аматьорската им подготовка или незнание. Когато веднъж изпратили един млад и решителен палестински боец, за да предаде съобщение в Париж, той се загубил на летище Орли. Момчето, което никога не било попадало в голям град, се объркало сред многото зали, коридори, водещи към залите за заминаване, не бил в състояние да се измъкне от тълпата, бързаща към спирката на автобуса, и избрал най-простия начин. С вечерния самолет се върнал обратно. Съобщението, което носел, не било предадено. Разбрали, че не знаел нито една дума френски. Когато на летището питал нещо, никой не го разбирал. Следващия път за Европа били изпратени други двама членове на командата. И те за пръв път попадали в европейска среда. Веднага след кацането седнали в ресторанта на летището, поръчали си богата вечеря и започнали — според обичая в своята страна — да ядат с ръце. Още преди да се нахранят, след телефонното обаждане на обслужващия ги келнер, се появила полицията и ги арестувала. В джобовете си имали компрометиращи документи, разкриващи тяхната незаконна мисия.

След като акцията „ОПЕК“ във Виена не успява членовете на „Революционните звена“ планират подобна акция в сградата на Европейската икономическа общност в Брюксел. И тук искали да отвлекат присъствуващите министри. Движението „Втори юни“ пък се готвело да отвлече папа Павел VI, но някой по-опитен ги убеждава, че след такава интервенция никоя страна в света не ще ги приеме. Бони трябвало да участвува в операция с цел да се осигурят финансови средства за терористите за през следващите месеци. Впрочем всички получавали заплати, и то немалки.

Двама подбрани терористи трябвало да вкарат в самолет куфар с взривно вещество, да го поставят под седалката, да включат часовниковия механизъм и при междинно кацане да напуснат самолета. Самолетът с пътниците трябвало да експлодира във въздуха и веднага след това авиокомпанията трябвало да получи писмо със закана, че ако до двадесет и четири часа не остави на определеното място пет милиона долара, във въздуха ще експлодира и друг самолет. Тази акция също претърпяла неуспех. А когато се опитали за втори път, куфарът с взривното вещество избухнал още в чекин-залата.

Анжи-Клайн решава да приключи кариерата си на терорист и поради това, че след операцията на стомаха постоянно се оплаквал от здравето си. Но не е така лесно да се слезе от движещ се влак. Опитвал се да им внуши, че иска да основе собствена терористична група и да се бори според своите представи. Не му вярвали. Следели го. След като се оттеглил в Австрия и се настанил в една планинска хижа, пуснали по петите му човек да го следи.

Казвал се Стив, поне така го наричали. Един ден почукал на вратата и влязъл. Говорел объркано и не било трудно да се отгатне какво крои. Анжи-Клайн знаел, че го очаква наказание. След като се убедил, че Стив не говори истината, че не е сам, както твърдял, а че в колата, в селото, чакат още двама членове на командата, стегнал куфарите си, около полунощ слязъл долу в кръчмата и намерил такси. После с първия влак заминал за Милано.

През май 1977 г. в редакцията на западногерманския вестник „Шпигел“ се получава неочаквано пакетче. В него бил пистолетът на Анжи в кожен калъф, резервни патрони и декларация, че Ханс-Йоахим не желае да има повече нищо общо с терористите и тероризма. За доказателство към подписа сложил отпечатък от показалеца и безименния пръст на дясната си ръка. В декларацията си разкрил замисляни убийства на двама израелски политици — Галински и Липински, които подготвяла групата „Революционни звена“. Така завършва акцията „ОПЕК“ и някои други операции и техният смисъл не е ясен и до ден днешен. Дори да бяха убити двамата министри — Ямани и Амузегар, евентуално и други техни колеги, най-много щяха да бъдат издадени големи некролози, но на мястото на убитите щяха да дойдат други. Те естествено щяха да продължат съгласуваната политика на Организацията на страните — износителки на петрол, и нищо нямаше да се промени. Следователно всичко остана постарому и старателно подготвяното нападение се превърна в един незначителен епизод от историята на тероризма.

ПРЕЛЮДИЯ

На великия четвъртък 1968 г. от гарата край берлинската зоологическа градина излязъл млад и бледолик мъж. Поспрял се и се поогледал, сякаш се двоумял накъде да тръгне. Пристигнал в 9,10 ч с бързия влак Д 129 Мюнхен—Малмьо. Казвал се Бахман. Бил облечен с велурено спортно яке, а под мишница носел изтъркана кафява чанта.

— Госпожо, моля ви — обърнал се той към продавачката на кокичета, — как да стигна до Кайзер Фридрихщрасе?

— В Шарлотенбург ли?

— Да. Търся дом номер 54-а.

Продавачката на кокичета обяснила на Бахман по кой път да мине и той нетърпеливо забързал по „Курфюрстендам“.

Сградата била стара, каквито са повечето сгради в Западен Берлин. Бахман се появил на стълбището едва след два часа следобед. Обикалял етажите на мрачния жилищен блок и спрял пред вратата със загадъчното обозначение „К 1“ — комуна номер едно.

— Тук ли живее Руди Дучке? — попитал Бахман Райнер Лангханс, който му отворил.

— Не. Попитайте в центъра на СДС — Социалистическия студентски съюз, на улица „Курфюрстендам“.

Бахман се върнал на „Курфюрстендам“, намерил сградата под номер 140 и влязъл.

— Тук ли е Руди Дучке? — попитал в портиерната.

— Можете да отидете при него.

— Ще почакам навън — казал Бахман и изтичал на тротоара.

Руди Дучке, един от водачите на студентския бунт срещу социалното и политическото безправие във Федерална република Германия, се бил завърнал неотдавна от Прага. Готвел се да напише статия за пътуването си и се отбил за материали в централното ръководство на студентския съюз. Около пет часа следобед отключил веригата на червения дамски велосипед, с който се движел из Западен Берлин, и излязъл на улицата.

— Вън ви чака някакъв студент! — извикал подир него портиерът.

Дучке окачил чантата на кормилото и се огледал.

После направил няколко крачки, като все още държал велосипеда за кормилото. Не изминал и тридесет метра, когато към него се приближил бързо Йозеф Бахман с насочен пистолет. Руди Дучке се опитал да се отдръпне, да изчезне в тълпата, но се спънал във велосипеда и паднал на тротоара. В същия миг проехтели три изстрела.

Бахман държал в ръцете си димящото оръжие — сигнален револвер „Армикал 38“ с аматьорски приспособена цев. В джоба си имал 49 патрона марка „Смит енд Уесън“, няколко сълзотворни и някакви сигнални патрони. Когато Бахман видял каква паника предизвикват неговите изстрели — впрочем някои пешеходци мигновено залегнали на тротоара, за да се предпазят, — грабнал чантата и потънал в тълпата. Все пак неколцина пешеходци забелязали, че бил завил по Несторщрасе.

Поставили ранения Дучке на пейката, четири минути след изстрелите извикали полиция. В 16,40 на местопрестъплението пристигнала полицейска кола.

— Тук „Берта 47“, тук „Берта 47“ — докладвал полицаят в централата. — Въоръжено нападение на „Курфюрстендам“. Тук „Берта 47“, „Берта 47“… След съобщението се появили още две патрулиращи полицейски коли и аварийна дежурна кола на западноберлинските пожарникари. Натоварили ранения и го откарали в болницата. Полицаите се втурнали по следите на атентатора.

Бахман пробягал около 100 метра и се скрил в мазето на недовършена постройка. Не след дълго го настигнали полицаите. Стрелял срещу тях и така разкрил скривалището си.

— Излезте, обкръжен сте!

— Жив няма да ме хванете! — чули отговора.

Използвали сълзотворен газ, но в новата постройка имало течение и това се оказало безрезултатно. В 17,30 ч. към мазето се насочили двама полицаи, прикривани от огъня на колегите си.

— Предайте се, хвърлете оръжието!

Но не се предал, затова открили огън срещу беглеца. Бахман стрелял петнадесет, полицаите двадесет пъти. Улучили го и не след дълго откарали ранения атентатор в болницата, където лекарите тъкмо операли Дучке. Хирурзите успели да спасят живота и на двамата ранени. По-късно Бахман ще заяви:

— Смятах Дучке за комунист, а ненавиждам комунистите. Затова стрелях срещу него. Когато го питали за името му, не отговарял. В джобовете му също не намерили нещо, което да идентифицира терориста. На служителите в полицията не оставало нищо друго, освен да вземат отпечатъци от пръстите на атентатора и да проверят в картотеката на зарегистрираните. Самолет на авиокомпания „Пан Ам“ транспортирал пакетчето от Темпелхоф до Франкфурт. На летище Рейн—Майн вече чакала полицейска кола, която откарала отпечатъците във Висбаден — седалището на централата на западногерманската криминална служба, където разполагали с 1,5 милиона отпечатъци от пръсти. Йозеф Бахман вече два пъти бил излежавал наказание. Тъй че намерили картона му и установили, че е роден на 12 октомври 1944 г. в Райхенах край Цвикау и че е извънбрачно дете. Никога не научил кой е баща му, а с втория си баща не се понасяли. Или се карали, или не разговаряли. Съпругът на майка му бил пияница и скандалджия, но и бивш щурмовак от СА13. На няколко пъти Йозеф бягал от него, но всъщност вече се бил преселил в Мюнхен. Имал професия, изучавал бояджийския занаят. После старият Бранд, както Йозеф наричал втория си баща, умрял и той се завърнал у дома. Майка му му приготвила стаичката и той я обзавел и украсил по своему. По гардероба налепил модели на параходи и самолети, обичал мислено да пътува, на стената окачил два малки испански меча, обичал да си се представя като герой от романтични битки в стила на мускетарите, в евтина рамка на предната стена сияел портретът на Хитлер, който Бахман лично бил нарисувал с въглен. Изрязаният портрет на Наполеон доочертавал характера на Бахман. Негови най-любими книги били „Моята борба“ на Хитлер и „Биографията на Адолф Хитлер“. Бахман бил от рода на романтиците, копнеещи за героизъм на всяка цена. Той не пушел и не пиел, нямал приятелка, нито приятели. Най-добре се чувствувал върху своя мотор BMV 600, наведен над кормилото и препускащ по улиците с пълна газ.

Първата си присъда получил на шестнадесет години за кражба, две години преди атентата е осъден на 12 месеца, защото по време на отпуската си във Франция откраднал оръжие и при задържането му нападнал полицаите. После се сбил с пийнал колега за някаква кола и го ударил с бутилка по главата. Купил си пистолет, за да имало, както казвал, с какво да се брани, ако раненият се опита да му отмъсти, и заминал за Западен Берлин, понеже в ръцете му била попаднала пропагандната брошура със заглавие „Берлин е твоят шанс“.

Деянието му има необозрими последици. То се превръща в увертюра на нов прилив на западногерманския тероризъм, тъй като веднага след атентата се надига вълна от насилие, т.нар. великденски вълнения.

Основа за засилването на бунта на студентите и трудещата се младеж бе недоволството от съществуващия обществено-политически строй. Младите хора искат промяна на социалните условия във Федералната република, критикуват поколението на бащите, опиянени и възторжени от „западногерманското икономическо чудо“. Младите хора окачествяват икономическото и политическото сътрудничество със Съединените щати като колаборационизъм, критикуват и осъждат действията на САЩ във Виетнам.

В началото на 1967 г. настъпи ескалация на съпротивата срещу съществуващия строй. А в средата на годината в печата се появи съобщение за посещението на иранския шахиншах Пахлави и неговата съпруга императрица Фарах Диба.

Опозиционното движение възприе това официално посещение, подготвено с ориенталска помпозност, като провокация. Много хора знаеха по какъв начин Реза Пахлави се е добрал до приказното си богатство, известно бе и че е безмилостен диктатор. Ето защо студентите организираха протестна демонстрация срещу шаха и срещу политическите дейци, които го бяха поканили на официално посещение.

Реза Пахлави пристига в Западен Берлин с императрица Фарах Диба на 2 юни 1967 г. Приемат го в кметството на Шьонеберг, за вечерта в операта било подготвено галапредставление на „Вълшебната флейта“ от Моцарт. На много места се стига до сблъсквания между студентски групи и ирански гастарбайтери, носещи плакати, прославящи шаха и неговото семейство. По-късно вече се бият всеки срещу всеки. Така и не се установи как и къде е пламнала искрата, довела до експлозията на обществения гняв.

Полицията е подготвена и се намесва. Безразсъдно и брутално задържа много студенти, линейките откарват в болниците към четиридесет ранени демонстранти. После Карл-Хайнц Курас — служител от криминалната служба, застрелва един от бягащите студенти — Бено Онезорг. Това брутално деяние и фактът, че по късно обвиняемият Курас е освободен, а убийството на бягащия невъоръжен студент е квалифицирано като самоотбрана, изключително силно разбунтува общественото мнение. Студентите престават да вярват на бащите си, че са погребали нацизма, че наистина искат да изградят ново общество на принципите на демокрацията и справедливостта, валидни за всички. Разочарованието предизвиква опасен прелом в начина на мислене на младите хора. Незабавно се създава фронт и те се оказват в опозицията. Протестират срещу системата, която не казва истината и не държи и на думата си.

Един от най-енергичните и най-обичаните, но преди всичко най-способни говорители на студентите е Руди Дучке. Той е изключителен оратор и безпощаден критик, изказва се на публични събрания, пред микрофона и телевизионната камера, от трибуните се бори за човешките права, провъзгласявани, но в действителност отказвани на повечето социални слоеве.

Демонстрациите не минават без инциденти, сблъсквания с полицията и хвърлени камъни по прозорците на американските представителства. Стига се до улични боеве. Вълната на насилието нараства, след като не съвсем нормалният Бахман ранява Дучке. Усилията се разпиляват може би тъкмо защото липсва ръководната личност, която да съумее да им придаде правилна насока. Размириците започват да се превръщат в опасни терористични действия. Но атентатът срещу Дучке е предшествуван от един важен епизод.

… Наели сив фолксваген, в багажника му сложили няколко найлонови торбички с рекламни надписи на универсални магазини и се качили в колата. Били четирима и потеглили за Франкфурт на Майн, за центъра на „икономическото чудо“, завъртяло главите на бащите им. През онази утрин на 2 април 1968 г. четиримата непоколебими, разгневени млади хора решили да привлекат вниманието на обществеността не само върху себе си, но и върху проблемите, които би трябвало да се решават.

Андреас Баадер, тогава двадесет и пет годишен, е ръководителят. Неговата приятелка Гудрун Енслин, дъщеря на свещеник от Швабия, е вече на двадесет и осем, бившият студент по изкуствоведство Торвалд Прол е на 27, актьорът Хорст Зьонлайн — на 26 години. Четиримата решават да влязат в историята на тероризма и трябва да кажем, че успяха.

Междувременно те пътуват из града, придават си решителен вид и мълчешком наблюдават пешеходците.

От време на време Баадер посочва с пръст нанякъде, а другите кимват.

— И тъй, „Кауфхоф“ и „Шнайдер“ — казал Андреас Баадер.

Още същата нощ в универсалния магазин „Шнайдер“ и в „Кауфхоф“ избухнали пожари, подпалени от четиримата в сивия фолксваген, а едновременно с това дежурните в ДПА (Дойче Пресе Агентур) научили по телефона за какво става въпрос.

„Това е политически акт!“ — казал женски глас.

Или не били достатъчно предпазливи, или им било все едно дали ще открият престъплението им. Полицията ги арестувала още на следващия ден и за пръв път в историята на Федерална република Германия в предварителния арест се оказали млади хора, заподозрени в злодеяние по политически мотиви. Нещо повече: подпалването на двата магазина било демонстративно насилствено действие, което трябвало да привлече вниманието върху бунта срещу съществуващата система, било запланувано хладнокръвно, не било предизвикано от никаква несправедлива намеса на полицията, а било само сигнал и предупреждение, защото четиримата арестувани не били престъпници.

Какво ги е подбудило към подобни действия? Безразличието на потребителското общество, в което всеки се грижи за своя мерцедес, за своята поляна, за виличката край езерото. На последвалия процес друг един терорист, Фриц Тойфел, заявява:

— Знаете ли какво искахме? Да предизвикаме морален протест у онези хора, които ни най-малко не се тревожат, когато на закуска четат за Виетнам и за други гнусни дела.

И странното е, че когато през есента са изправени пред съда, общественото мнение е на страната на обвиняемите. Мнозинството от съгражданите смятат тяхното престъпление за младежко безразсъдство. Но прокурорът е на друго мнение и франкфуртският трибунал се превръща в сензация, която отдавна не са преживявали във Федерална република Германия. Държавният обвинител, съдията и главно печатът превърнаха незначителното провинение в политически процес, а обвиняемите — в герои. Студентската опозиция имаше своите мъченици, появиха се нови понятия, образува се фронт с политически преследвачи, от една страна, и преследвани политически, от друга страна. Във всеки случай двама от тях, Андреас Баадер и Гудрун Енслин, се оказаха в началото на терористичната си кариера и накрая станаха престъпници, чиито действия възмутиха света.

Как тръгнаха по наклонената плоскост, та нали все пак са искали да променят света? Поне така говореха. Бяха образовани, произхождаха от тъй наречените добри семейства, къде тогава да се търсят причините за прехода от недоволството към кражбите и убийствата?

Гудрун Енслин е родена в Щутгарт през 1940 г. Тя е четвъртото от седемте деца в семейството, баща й е свещеник и създава у нея критичен поглед към света и върху собствената си личност, стреми се да възпита у дъщеря си чувство за справедливост. Гудрун е емоционална, в училище е една от първите, иска да стане учителка. Когато през 1960 г. завършва средното си образование, записва философия, германистика и английска филология в Тюбингенския университет. Тук се запознава с първата си голяма любов — Бернвард Феспер, също студент по германистика и син на известния нацистки писател Вил Феспер. Нацисткото минало на бащата слага отпечатък върху живота на сина. Той страда от депресия и неговото настроение влияе и върху мисленето на любимата Гудрун.

Настаняват се в гарсониера и живеят заедно като съпрузи, поставят си високи цели, опитват се да пишат, дори основават собствено издателство, наречено „Студио за нова литература“. През 1965 г. се сгодяват и се готвят за сватба. Но нито единият, нито другият имат ясна житейска цел и не знаят какво собствено искат. На Гудрун не й върви учението. Напуска университета и се записва във Висшия педагогически институт. След първия неуспешен изпит се отказва и се опитва да се върне към германистиката.

Заминават за Западен Берлин и Гудрун записва в университета немска и английска филология. Двамата започват да кокетират с политиката и помагат на Вили Брандт в предизборната борба. Животът им е странно съжителство на интелектуалци, чиито общи цели все повече се разминават. За Гудрун се говорело, че се поддава на чувствата си, по-късно някои нейни реакции били истерични. Когато им се ражда синът Феликс, тяхното съжителство е фактически към края си. Гудрун се хвърля от една крайност в друга, играе главната роля в един порнографски филм и се опитва да се наложи на политическата сцена.

Нейният партньор Феспер се отдава по-скоро на теорията на протеста срещу съществуващата система, но това е само една игра. Искал е да стане голям писател, но става наркоман. Той е душевно болен и през 1971 г. в една психиатрична болница слага край на своя странен, неуравновесен живот. Но тогава те вече били отдавна разделени.

Още през 1967 г. Гудрун Енслин се била запознала с Баадер. Между тях възникнала силна сексуална връзка, двамата си подхождали и по характер, зарекли се да посветят целия си живот на революционната борба за нов обществен строй. Мисията е възвишена и двамата имали чувството, че не биха могли да имат по-добра програма. Андреас Баадер бил човек на действието и решил да реализира общия им план. Терорист по рождение ли е бил? От такава ли социална среда е произлязъл, че е трябвало да се бунтува?

Преди войната баща му е бил архивар. Когато Андреас се родил, на 6 май 1943 г., той воювал някъде в Съветския съюз и там бил убит. Майка му работела в Мюнхен като секретарка, за него се грижела баба му. Андреас не бил нормално дете. Непрекъснато си имали неприятности с него. Не учел, не бил послушен, на тринадесет години бил вече изпратен в поправителен дом, но при всяка възможност бягал оттам. По-късно решил да следва в частна академия на изкуствата. Нищо не е известно за някакво успешно следване, затова пък е установено, че Баадер е заблуждавал самия себе си. За да се изхранва, работел като помощник-строителен работник, после пък като практикант без заплата в редакцията на в. „Берлинер цайтунг“, която напуснал „поради различия във възгледите“. Но това не му попречило да се представя покъсно за журналист. Трябва още да се каже, че сред западногерманските терористи Баадер е единственият, който не е следвал във висше учебно заведение и е без завършено средно образование.

Но пък бил истински мъж. Харесвал се на жените и жените му харесвали. Неговите любовни приключения му придавали все по-голямо самочувствие. Живеел с художничката Елинор Михел в нейното ателие и тя родила извънбрачно дете. После срещнал Гудрун Енслин. Очевидно западногерманският тероризъм през онези години би се развил другояче, ако Баадер и Енслин не бяха се срещнали.

Те подпалват двата универсални магазина и застават пред съдебните заседатели. Не се опитват да се защитават. Показанията им представляват политическа изповед и най-добре характеризират Баадер и неговата приятелка Енслин.

— Направихме го в знак на протест срещу равнодушието — заявява тя пред съда, — срещу равнодушието към войната във Виетнам. Тя е опасна игра на Съединените щати …

— Признавам, че на 2 април, преди да бъде затворен универсалният магазин „Шнайдер“, поставих в един старинен шкаф чувалче с устройство, което трябваше да унищожи шкафа. Нищо повече — казва Баадер.

— Нямахме намерение да излагаме на опасност хората и не искахме да предизвикваме никакъв пожар. Акцията трябваше да нанесе щети само на капиталистическите монополи и застрахователните дружества. И те тънат в тлъсти печалби.

Осъждат ги на три години затвор, като се включва и предварителният арест. В процеса участвувала като репортерка Улрике Майнхоф — главна редакторка на списание „Конкрет“, окачествявано като политическа порнография. Когато пристъпила към репортажа, тя не знаела откъде да започне. Четиримата не и изглеждали особено целенасочени и симпатични. Но и не искала да осъди постъпката им и започнала да разсъждава върху взаимозависимостите: при пожара биха могли да загубят живота си невинни хора, подобни действия не би трябвало да се повтарят. Теоретично преценявала мотивите и последиците от действието и всъщност дори не ги порицала. А колко по-различно е действувала, когато по-късно става член на терористична група, дори една от ръководните личности.

Психолози, социолози и историци се опитват да открият корените за превръщането на целенасочената журналистка със значителни интелектуални способности и висше образование в безогледен престъпник. Могат ли да се търсят причините и взаимовръзките в нейния живот, в средата, в която е израсла, и в нейната емоционалност?

Всъщност по време на процеса, за който пишела, се наричала Рьол, тъй като била омъжена за издателя на списание „Конкрет“ Клаус-Райнер Рьол. Бракът не бил щастлив. Улрике била възпитана от учителката Ренате Римек. Тя била убедена пацифистка, добра педагожка и по-късно не могла да си обясни промяната в поведението на своята възпитаница. Но и онези, които анализираха живота на бъдещата терористка, също не можеха да си я обяснят. Някои се обосноваваха с изключителното житейско изпитание — Улрике преживяла тежка мозъчна операция. Лекарите трябвало да отстранят тумор, но тъй като била бременна, взели решение за преждевременно раждане на близначетата чрез цезарово сечение. Това, разбира се, не е било дреболия и Улрике дълго време страдала от последиците от операцията.

Тя е по-възрастна от останалите терористи. Родена е преди войната, на 7 октомври 1934 г. Нейните родители са ерудирани изкуствоведи. Бащата скоро умира, а майката се премества да живее в общо жилище с приятелката си, учителката Ренате Римек. Тя става втова, а по-късно, когато майка й умира през 1949 г., и като родна майка на Улрике.

Улрике Майнхоф се учела добре, била съзнателна, целенасочена и честолюбива. Обичала да бъде център на внимание и винаги се стремяла да бъде във вихъра на студентските събития. Госпожа Римек била сред ръководните личности на западногерманского движение за мир и от самото начало на кариерата си Улрике се била посветила на борбата срещу атомната бомба. През 1960 г. се омъжила за Рьол, но не след дълго разбрала, че бракът им не е щастлив. Списанието живуркало и издателят решил да го инжектира с пикантности: вместо политика — порнография.

По-късно се появиха мнения, че Улрике Майнхоф не е попаднала доброволно сред терористите, че просто са я избрали и са я заставили да ги слуша. Дори се говореше, но никой не го доказа, че са я изнудвали морално и че в това отношение трябвало да играят роля нейните близнаци.

Подпалвачите са осъдени. Ала техният адвокат Хорст Малер обжалва решението в по-горна инстанция, така че до влизането на присъдата в сила те били пуснати на свобода. Но когато през есента на 1969 г. присъдата влязла в сила и те трябвало да бъдат откарани в затвора за излежаване на наказанието, вече били изчезнали. Именно в тази фаза на тяхната съмнителна кариера започва пътят им на престъпници. Организацията на бунтарите се превръща в банда от престъпници.

След авантюристични епизоди, по време на които сменят коли, за да объркат евентуалните преслевачи, Андреас Баадер, неговата любовница Енслин и Астрид Прьол стигат до Париж. Тук те се отдават на „сладък живот“ на заможни млади хора и изобщо не мислят за това, че са осъдени и издирвани от западногерманската полиция. Някой им предоставя празното жилище на известния журналист Режи Дебре, който бил в затвора в Колумбия. Живеят в центъра на Париж (жилището било недалеч от „Нотр Дам“) като туристи на ваканционно пътешествие. Разхождат се по булевардите, киснат в кафенетата, ходят на кино. Дотогава, докато имат пари. Чак след това започват да мислят какво ще правят по-нататък. Другите са вече в Италия. Тъй че и те решават да променят климата.

Потеглят с мерцедеса на Баадер през Швейцария за Неапол. Но там удрят на камък — някой им откраднал колата. Баадер не му мислил дълго, не отишъл в полицията, а още същата нощ открадва една алфа ромео. Гудрун Енслин се възхищавала от неговата мъжествена енергичност и това му харесвало. Но Италия не се оказва мечтаният рай, нито Баадер, нито Енслин знаели как да се сдобият с пари, тъй че не им остава нищо друго, освен да се завърнат от пътешествието в родината. Във Федерална република Германия на всеки ъгъл били налепени обявления с техните снимки и със заповедта за арестуването им. Междувременно съществуващото студентско движение се разцепило на няколко групи. Една от тях ръководел адвокатът Хорст Малер. Възвращенците се присъединили към него. Но не им провървяло. Когато през нощта на 3 април 1970 г. с няколко коли пристигнали на западноберлинското гробище, където трябвало да приемат оръжие, там ги очаквала полицията, обкръжила ги и арестувала Баадер. Другите успели да избягат в тъмнината. С това приключва първото действие на драмата, действие бурно, гневно, понякога преливащо от прекомерен гняв, а друг път от гняв справедлив, и започва ерата на гангстерския тероризъм, на печалния период в западногерманската следвоенна история, твърде напомнящ миналото. Впрочем и в този етап на „социални промени“ се лее кръв.

Хората на Баадер подготвят премиера, която по-късно трябвало да има много представления. Да се освободи от затвора. Колко други нападения, престрелки, похищения и изнудвания се разиграват по същия повод. Законната власт се намесва, терористите попадат зад решетките, а техни приятели или само познати от бранша се опитват да ги освободят от затвора. Дори и при първия случай не се минава без убийство.

Андреас Баадер изживявал дълги дни в затвора „Тегел“. Един ден при дежурния на портала се явила заслужваща доверие дама, представила се за адвокатка под името доктор Грете Вайтемайер и помолила за разрешение да посети Андреас Баадер. Завели я в помещението за свиждания, а от другата страна на телената преградна решетка довели затворника. Разговаряли приятелски, тихо, а онова, което бил дочул надзирателят, били обикновени банални думи, разменяни обикновено между мъж и жена на тази възраст. В действителност госпожа доктор Вайтемайер не се наричала така, картата от адвокатската кантора била фалшификат. Всъщност била Гудрун Енслин, която донесла на любовника си важната вест, че неговите приятели ще предприемат действия, които ще му отворят вратата към свободата.

Не след дълго адвокатът доктор Хорст Малер поискал от името на своя клиент да му бъде разрешено да учи в затвора и да му бъдат позволени консултации с трето лице. Ставало въпрос за подготовката и изучаването на документацията във връзка с публикуването на брошура за организацията на младежта от предградията, върху която Баадер от дълго време бил работел. Консултант и съавторка на брошурата била Улрике Майнхоф. Без дори някой да подозирал тогава връзката, още преди предложението на Малер Майнхоф била посетила Баадер в затвора около пет пъти. Консултациите трябвало да се провеждат в читалнята на Германския централен институт по социалнните въпроси в Западен Берлин — Далем, където двамата съавтори имали на разположение необходимите материали.

Андреас Баадер получил разрешение. Първата среща се осъществила на 14 май 1970 г. в далемския институт. Малко след осем часа сутринта Улрике Майнхоф позвънила на вратата на старата вила. Директорката Гертруде Лоренц, която я познавала вече от предишните й посещения и знаела, че е журналистка, и отворила и я завела в главната читалня.

Далемският институт се намира в стара историческа сграда. Главната читалня има три високи прозореца, но иначе е обзаведена с масички и столове като всички други. Журналистката Майнхоф си избрала една масичка, седнала, като оставила ръчната си чанта между своя и съседния стол. Директорката Лоренц не подозирала, че в нея има зареден пистолет. Журналистката работела тихо, преглеждала материалите, от време на време ставала и прелиствала енциклопедията „Брокхаус“ и си вземала бележки.

В 9,33 часа звънецът отново звъннал. Помощник архиварят Георг Линке, който със своите шестдесет и две години вече бил част от инвентара на инстититута, отишъл да отвори. В читалнята влезли двама цивилно облечени полицаи от охраната на затвора, а между тях Андреас Баадер с белезници на ръцете. Затворникът поздравил Майнхоф и седнал до нея на стола, до който на пода била чантата. Един от неговите придружители му отключил белезниците, проверил и се убедил, че прозорците са добре затворени, и седнал до вратата с лице към читалнята. Неговият колега седнал до другата врата. Баадер и Майнхоф се впуснали в изучаване на подготвения архивен материал.

Малко след единадесет часа отново се позвънило. Старият Линке отишъл да отвори. Пред вратата на читалнята стояли две момичета.

— Какво обичат дамите? — попитал с поклон галантният Георг Линке.

— Трябват ни материали относно младежката престъпност — заговорила едната, а другата добавила:

— За дисертация.

— Много съжалявам — казал Линке, — но днес е затворено за външни хора.

— Как тъй — попитала къдрокосата блондинка. — На вратата няма никаква бележка.

— Да, така е — търпеливо заобяснявал старият архивар, — главната читалня е затворена, но за да не идвате утре, седнете ей тук — и посочил масичката в салона — пък аз ще ви донеса материалите. Седнали, с облекчение въздъхнали, спогледали се и оставили чантите на пода. Къдрокосата блондинка, която между другото била с перука, както и нейната колежка, се казвала Ирене Георгенс и била извънбрачно дете на някакъв американски войник и една приятелка на Майнхоф. Била израснала по детски домове и преди две години избягала от изправително заведение. В момента живеела у Майнхоф, чието жилище в последно време се било превърнало в убежище на пропаднали хора.

А другата — Ингрид Шуберт — била медичка. Психологът Залевски, специалист по проблемите на тероризма, твърди, че дори и по-късно не била открита никаква причина в нейния живот, която да обяснява приобщаването й към терористите. Завършила била гимназия в Кобленц, следвала медицина в Бон и Дюселдорф, а от 1968 г. живеела в Западен Берлин. Не била силна личност, поддавала се лесно на влияние, не умеела да намери собствен път към самоизявата. След като се запознала с Хорст Малер и Улрике Майнхоф, видяла в тях идеала си. През 1970 г. била заловена в жилището на Малер, по-късно осъдена на тринадесет години затвор и в края на 1977 г. сложила край на живота си в мюнхенския затвор „Щаделхайм“.

Двете студентки седели в салона до масичката и чакали старият господин Линке да им донесе материалите. В този момент пак някой позвънил. Този път станала Ингрид Шуберт и отворила външната врата. Пред нея стоял висок дебелак, с нахлузена през главата маска, с изрязани отвори за очите. Бил електротехникът Ханс-Юрген Бекер, терорист от групата на Малер.

В ръката си държал пистолет калибър 7,65. Влязъл в салона и с няколко крачки застанал пред стария Линке, който бил чул от канцеларията си звънеца и отишъл да види кой е дошъл. Без предупреждение Бекер стрелял и ранил стария господин в корема. Линке все пак успял да затвори вратата, дотътрил се до канцеларията и оттук, подпомогнат от две чиновнички, избягал през прозореца. По-късно се оказало, че един от куршумите останал в черния му дроб. Двете момичета се присъединили към маскирания стрелец, измъкнали пистолетите от чантите си, после заедно нахлули в читалнята и насочили оръжието си към охраната. Полицаите дори не направили опит да се съпротивляват. Улрике Майнхоф реагирала мигновено. Отворила прозореца и скочила. Баадер подир нея. Маскираният Бекер и двете момичета стреляли, за да сплашат охраната. И когато Шуберт се готвела да скочи през прозореца в градината, а единият от охраната се опитал да я задържи, стреляла отблизо в лицето му със сълзотворни патрони.

Всички терористи успели да избягат. Впрочем на улицата пред дилемската вила ги чакала Астрид Прьол зад волана на бързата алфа-ромео. Изчезват и полицията напразно ги търси. По първата следа я насочват самите Баадер и Майнхоф.

В четвъртък, 4 юни 1970 г., в 11 часа преди обед на летище Темпелхоф в Западен Берлин каца самолет на авиокомпания „Ер Франс“ от Париж. Заедно с останалите пътници слиза фрапираща, около тридесетгодишна жена — Мишел Рей. В едната ръка носи чантата си, а в другата държи том от съчиненията на Ленин с червена платнена подвързия. Малко необичайно четиво за в самолета.

Мадам Рей била известна личност. Десет години преди това нейни снимки се появявали във всички европейски модни списания. Впрочем Мишел демонстрирала моделите на прочутата Коко Шанел. Но през седемдесетте години тя решава да се прослави в друга област, става находчива и внушаваща страх журналистка. „Свидетелка“ е на събитията във Виетнам, в Южна Америка и в Близкия изток. Написва ползваща се с успех книга за войната във Виетнам — „От двата бряга на ада“.

Червеният том в ръката й бил отличителен знак за свръзката. Той се казвал Лотар, поне така се бил представил на Мишел Рей, и след задължителните зигзаги с автобуси, трамваи и метрото я откарал накрая с кола в някакъв блок в Западен Берлин. Там журналистката се срещнала с Баадер, Енслин и Майнхоф. Терористите, издирвани от полицията, тоест в нелегалност, поканили видната журналистка, за да й доверят посланието си. Рей трябвало да го представи пред световната общественост. Гангстерската банда, вече с ново име — Роте Армее Фракцион (Фракция на червената армия), оповестявала принципите си и отправяла заплахи, прокламирала псевдоидеалите си и съмнителните си послания, които трябвало да доведат до оздравяване на обществената система. Големи и празни думи, неверни още в самото си начало. Доказателства за това са действията на групата РАФ. Те са и потвърждение на факта, че чрез насилие не може да се избяга от еснафското общество.

РАФ се превръща в страшилище. Бандата, наброяваща най-малко 25 постоянни членове и още толкова помагачи, се нуждае от тил. Нужно е да се осигурят и заплатят конспиративни квартири, да се намерят — това значи да се откраднат — автомобили, да се наемат гаражи, да се закупи оръжие, да се плати за фалшиви паспорти, шофьорски книжки и други необходими документи; с една дума, да имат снабдителна част в тила. През това време шеф на бандата е Хорст Малер заедно с Енслин. Той е интелигентен, умее да разсъждава строго логично. Той и неговите помощници успяват не само да заплануват, но и да осъществят няколко успешни нападения на банки, които биха били чест дори за професионалните американски гангстери. Само за един ден, 29 септември 1970 г., нападат наведнъж три банкови къщи и плячкосват 220 000 марки. Бомбените атентати, кражбите и изнудванията всяват страх у хората. Полицията за момента се оказва безпомощна.

Едва на 8 октомври успява да осъществи решаваща акция. Тайни полицаи разкриват една конспиративна квартира и залавят в нея освен трима членове на бандата и тогавашния шеф Хорст Малер. Бил ги разкрил човекът с нахлупената до очите шапка — Ханс-Юрген Бекер, чиято съвест след прострелването на Линке не му давала покой. Два пъти се опитвали да го застрелят, дори веднъж Астрид Прьол стреляла по него улицата от движеща се кола, но въпреки нападенията Бекер останал жив и по-късно се оказал в една килия тъкмо с Хорст Малер, когото бил приинуден да издаде.

РАФ остава без шеф. Само че в резерв бил „човекът на действието“ Андреас Баадер. Той с удоволствие застава на кормилото на терористичната банда. И това е началото на онази глава от историята на насилието, която получи названието „Бандата на Баадер-Майнхоф“. Техните имена се превърнаха в определени понятия дори в международен мащаб.

През следващите почти две години те всяват страх и несигурност. Става ясно, че целта на терористите е грубото насилие, анархията, сплашването на общественото мнение. С какви средства ли? Нападения на банки, по време на които заграбват стотици хиляди стрелба по улиците, откраднати автомобили, бомбени експлозии. Западногерманската полиция организира може би най-голямата акция в историята на борбата срещу престъпността, за да открие следите на бандитите, които отдавна вече не бяха онези „сърдити млади хора“, недоволни от социалните и политически те условия в своята страна.

В центъра на Франкфурт на Майн има обширно старо гробище. Недалеч от него се намира ресторант трета категория. Тук идват местните хора, така че всеки чужд човек прави впечатление. В края на май 1972 г. пред ресторанта спряла кола и влязъл чужд човек. Идвал тук още няколко пъти и никога не бил сам. На съдържателя му се сторило, че познава отнякъде тъмнокосия мъж. Едва след няколко посещения разбрал, че твърде много прилича на Баадер, чиято снимка била на налепените обявления, започващи с думите: „Търси се…“

Още един човек бил забелязал подозрителния Баадер. Неговото име не се среща в протоколите, винаги е посочван като „пенсионера“. По обясними причини. Той не се поколебал и телефонирал на специалната полицейска група, известна като „Специална комисия по Баадер-Майнхоф“. Следата водела към големия гараж, в който според първата информация се били „настанили няколко младежи с впечатляващо мощни коли“.

Скоро полицията установила, че гаражът бил нает от двама младежи, които се легитимирали с фалшиви документи и още на 31 януари били предплатили наема за цяла година. На двете паркирани пред вратата коли — големия „Опел Комодор“ и „Пежо 504“ — били монтирани фалшиви номера. Полицията отворила гаража и намерила вътре спортна кола „Изо Риволта“ (тогавашна цена 55 400 марки), също с фалшив номер. Когато следователите претърсили околността, намерили кофа с останки от взривно вещество, кутии от сяра и гранулирани дървени въглища, празна бутилка от пропан-бутан и още две откраднати табелки с регистрационни номера. Върху едната от тях имало ясен отпечатък от пръст. Сравнили го с отпечатъците в картотеката и установили, че принадлежи на издирвания терорист Холгер Майнс. Полицията блокирала целия район около гаража.

В събота, 1 юни, рано сутринта постовете ги забелязали. Още преди шест пред гаража спряла излъскана спортна кола „Порше-Тарга“, от нея слезли двамина и влезли вътре. Третият малко се поразходил, поогледал, а после застанал на ъгъла — очевидно да ги прикрива.

Полицията не държи на рекламата, така че и тази акция е трябвало да протече без публика. Само че недалеч от гаража се намира сградата на есенското радио. Една от редакторките случайно погледнала през прозореца, видяла десетките полицаи и полицейски коли, повикала колегите си и в специалните издания още същия ден се появили репортажи със снимки. Филмови и телевизионни камери са заснели най-успешната дотогава акция срещу терористичната банда.

Тя започнала от ъгъла, където пазел неизвестният мъж. Недалеч от него спряла полицейска кола, от нея слязъл един криминален инспектор и го подканил да се предаде. При това срещу него бил насочен автомат. Мъжът бръкнал в джоба си, извадил пистолет и се опитал да избяга зад ъгъла. Но всички улици били блокирани, тъй че беглецът, известният терорист Ян-Карл Распе, се сблъскал след няколко крачки с още двама полицаи.

— Стой или ще стрелям! — извикал единият от тях.

Распе не спрял. Въпреки че бил обкръжен, открил огън срещу полицаите и се измъкнал. Избягал в съседния незастроен парцел до гаража. Там се скрил. Но нямал шанс, защото полицаите били много. Било само въпрос на време. След около десет минути разбрал, че загубил битката, и се предал.

Естествено двамата съучастници в гаража дочули изстрелите. Холгер Майнс открехнал вратата.

— Предайте се, обкръжени сте! — чуло се по мегафона, Майнс затръшнал вратата.

Напразно. Няколко полицаи се приближили до задната стена и през прозорчето хвърлили вътре бомбички със сълзотворен газ. Обсадените отново отворили широко вратата на гаража, за да се избавят от задушливия газ и да става течение, като се барикадирали. Полицаите хвърлили още бомбички. Андреас Баадер започнал да стреля с автомат срещу блюстителите на закона. Престрелката продължила около четвърт час. После на сцената се появила бронирана полицейска кола, шофьорът се опитвал да се приближи така, че с буфера да затвори вратата на гаража. Баадер и Майнс използвали прикритието и се опитали да се измъкнат от обсадата. Не успели. Тъй че стрелбата продължила. Баадер стрелял с пистолет в лявата ръка. Междувременно до прозореца на един от горните етажи на отсрещния жилищен блок се настанил снайперист със снайперова пушка. Той искал да избие оръжието от ръката на Баадер, но го улучил в бедрото. Шефът на бандата се свлякъл.

Цял час полицията се опитвала да склони терористите да се предадат. Но Баадер и Майнс продължили да стрелят. Малко след осем нервите на Майнс вече не издържали. Разбрал, че няма надежда, хвърлил пистолета пред вратата на гаража и се изправил в рамката й.

— Съблечете се! — наредил гласът от мегафона. Терористът не разбрал, затова гласът повторил:

— Съблечете се! Всички горни дрехи. Останете само по бельо!

Холгер Майнс, бандитът, който до преди миг всявал страх и заемал едно от първите места в списъка на издирваните, изведнъж застанал по бельо пред дулата на автоматите, насочени срещу него от всички страни.

Няколко полицаи със защитни жилетки, прикривани от стрелците от втора линия, тръгнали към гаража. Терористът се предал и те му сложили белезниците. На пода, покрит със стъклени парчета и гилзи, лежал внушаващият страх Андреас Баадер — шеф на бандата РАФ. Сложили го на носилка и го откарали в болница.

Рано следобед на 7 юни 1972 г. по една от хамбургските улици — „Юнгфернщиг“, върви жена с тъмни очила, джинси и кожено яке. Спира пред витрината на магазина за дамски модни стоки и разглежда моделите. Магазинът не е далеч от хамбургската редакция на списание „Конкрет“, в което работи Улрике Майнхоф. Може би около 12,50 ч. жената решава и влиза в магазина. Отначало разглежда стоките, после взима няколко пуловера и влиза в кабината. Преди това е съблякла коженото си яке и го е хвърлила върху фотьойла.

Продавачката, свикнала автоматично да прибира бельо и връхни дрехи, взема хвърленото яке и се опитва да го сгъне. Якето е неестествено тежко. Продавачката напипва в джоба нещо твърдо, тежко. Поглежда към кабината, в която клиентката пробва пуловерите, и бръква в джоба. Оставя внимателно якето на фотьойла, отива бързо при отговорничката, двете жени възбудено разговарят за нещо. Едната от тях набира номер, изчаква малко и казва по телефона:

— Тук има една клиентка, която има у себе си пистолет. Да, да, адресът ни е „Юнгфернщиг“ …

— Тръгваме веднага. Задръжте я… Все нещо измислете.

Гудрун Енслин излиза от кабината и оставя пуловерите на щанда. Продавачката започва да й предлага различни модели. Но клиентката само клати глава, после грабва синьото си кожено яке и тръгва към касата. Пуловерът, който си е избрала, струва 59 марки. Гудрун Енслин подава на касиерката две банкноти по петдесет марки. Възрастната жена отваря чекмеджето, изненадано поглежда и казва:

— Много съжалявам, мадам, нямам дребни. Можете ли малко да почакате?

— Ще поразгледам чорапите — казва със спокоен глас Гудрун Енслин и се връща към щанда.

Полицията пристига в 13,26 часа. Комисарят застава им на вратата и пита:

— Къде е?

Продавачката посочва. Енслин се опитва да избяга.

Полицаят иска да я спре и двамата се изтъркулват на пода. Тя се мъчи да извади пистолета си, но не успява. Поставят й белезници. В ръчната й чанта откриват още един зареден белгийски пистолет калибър 9 мм и изрезки от репортажи от няколко вестника за арестуването и раняването на Андреас Баадер. Качват я в колата и я откарват в дирекцията на полицията. Личната й карта била издадена на името на Маргарет Райнс, живуща в Хамбург, „Хохалее“ 21. Не след дълго я откарват на летището и с вертолет я изпращат в Есен. Отказва да говори. Но поисква 840-те марки, които носела у себе си, за да можела да си купува цигари. Полицията отхвърля молбата и. Естествено наблюдава незабелязано жилището на „Хохалее“. Постепенно се появяват още петима терористи, които живеели там заедно с нея.

Една седмица по-късно, на 15 юни, в полицейския участък в квартал Лангенхаген в Хановер се явил един гражданин и поискал да говори с комисаря.

— Как се казвате? — попитал полицаят.

— Фриц Родевалд, ето паспорта ми.

— Учител, нали? — започнал да чете полицаят.

— Да.

— Тридесет и три годишен.

— Да.

— И така какво ви води насам, господин Родевалд? — попитал полицаят.

— Снощи дойде при мен непозната жена и ме помоли да приема на квартира за няколко дни двама познати.

— Чии са познатите? — попитал полицаят.

— Не са мои. Нея също не я познавам.

— Остават ли у вас да пренощуват чужди хора?

— Изобщо не.

— Е как тъй посред нощ съвсем непозната жена ще ви иска подобна услуга?

— Наистина от време на време съм приемал някои познати или познати на мои приятели, това всеки го върши, но този път ми се стори съмнително.

— Как се държеше? Как изглеждаше?

— Не се държеше много прилично. Просто ми съобщи, че двамата щели да дойдат, та да ги приема.

— И вие кимнахте в знак на съгласие, нали?

— Всъщност не.

— Каза ли ви кои са и защо трябва да ги приемете?

— Защо не са отишли в хотел или в туристическа спалня?

— Именно това ме учуди. Не искаше да каже кои са отказа дори да ми съобщи имената им.

— Е и какво? Какво стана, когато дойдоха? — попитал полицаят.

Учителят Родевалд поклатил глава.

— Не дойдоха. Още не. Затова съм тук. Аз съм председател на лявото крило на Профсъюза на учителите, не искам да си имам разправии.

Разказът не звучал убедително. На комисаря не му се вярвало, че чужди хора ще се натрапят някому в жилището, но въпреки това поставил в квартал Лангенхаген скрит пост и постъпил добре. Още същия ден, в шест без десет вечерта, се появили двамата неканени гости с чанти и пакети. Учителят не бил в къщи, но младежът, придружаващ облечената в черно пребледняла жена, се справил набързо. Отворил малкото прозорче за проветряване над вратата, пъхнал ръка и освободил езичето на бравата. Двамината влезли в чуждия дом.

Патрулиращите цивилни полицаи по улицата не подозирали кои са тези двамата, но били получили заповед да ги задържат незабелязано и да ги откарат в участъка. Скоро им се удала такава възможност. Не изминал и час от настаняването на двамината, когато младежът излязъл на улицата, огледал се и тръгнал към телефонната будка. Задържали го, преди да набере номера. Казвал се Герхард Мюлер, двадесет и четири годишен, член на терористичната група РАФ. В седем и десет цивилните полицаи позвънили в жилището на учителя Родевалд. Отворила им бледолика, измършавяла, облечена в черно жена с хлътнали очи. Улрике Майнхоф, която до неотдавна с пламенни слова призовавала съучастниците си към въоръжена съпротива срещу системата и обществения ред, била изтощена докрай и физически, и психически. Въпреки това тя се отбранявала, въпреки това ругаела полицайте. Истеричният пристъп, по време на който крещяла, ругаела и заплашвала, продължил няколко часа. Нито едното, нито другото помогнало. Откарали я в затвора, където заедно с останалите чакала съдебния процес. Ала по-късно Улрике Майнхоф произнесла сама присъдата си. На 9 май 1976 г. се самоубила в килията си в затвора в Щутгарт — „Щамхайм“.

Обесила се. Така поне съответното ведомство обясни неестествената й смърт. По-късно обаче се появиха сериозни съмнения около причината за кончината й.

Международната следствена комисия, съставена от десет членове доброволци, издаде на 15 декември 1978 г. в Париж декларация, в която изрази съмнения относно самоубийството на Улрике Майнхоф. „Твърдението на държавните авторитетни лица, че Улрике Майнхоф се е самоубила, като се е обесила, не е доказано. Резултатите от разследването на комисията са близки до факта, че Улрике Майнхоф не би могла да се обеси сама. Резултатът от разследването показва, че тя вече е била мъртва, когато са я окачили на въжето. Съществуват обезпокояващи доказателства, които не изключват намесата на трето лице.“

Двама журналисти, адвокатка, теолог и физик от Париж, професор по социология от Копенхаген, журналист от датското сп. „Аархус“, писател от Белфаст и психиатър от Федерална република Германия подписаха декларацията. Нейният текст поставя под съмнение официалното съобщение за смъртта на затворничката терористка. Авторите се опитваха да докажат, че освен охраната от затвора до седмия етаж на „най-сигурния затвор“ са имали достъп и служители от разузнаването.

Тези, които познаваха терористката, главно нейните адвокати и сестра й, заявиха, че в никакъв случай не е мислела да се самоубива. Напротив, при едно посещение тя била казала на сестра си: „Когато чуеш, че съм посегнала на живота си, можеш да бъдеш сигурна, че са ме убили.“

Някои обстоятелства будят подозрение и поставят под съмнение официалното съобщение за смъртта и. По тялото на мъртвата били открити драскотини и натъртени места, които не биха могли да се появят при обесване. В цялата област на външните полови органи бил забелязан прилив на кръв. След химически анализ на бельото на мъртвата били открити следи от сперма. Примката, усукана от парчета затворическа кърпа за лице, имала размер, който от техническа гледна точка изключвал самоубийство. Положението на трупа също засилило съмненията. На прозореца имало гъста телена мрежа с отвори само 9×9 милиметра. Без пинсета или друго механично помагало не би могло да се промуши усуканото от пешкирени парцали въже и да се вкара отново в килията. След вечерната проверка затворниците трябвало да сдават крушките. Пазачката Ренате Фред заявила, че Майнхоф си била предала крушката. Въпреки това в килията имало крушка. При дактилоскопичния анализ върху нея били открити само фрагменти, които според експертизата не било възможно да бъдат идентифицирани. Имала ли е Майнхоф причина да изтрива в собствената си килия собствените отпечатъци от пръстите?

При последната вечерна проверка Майнхоф била облечена в стари сини джинси и червена блузка. Но намереният труп бил облечен в черни панталони от едро рипсено кадифе и сива риза с дълги ръкави. Сините джинси и червената блузка липсвали в списъка на намерените в килията предмети. Без отговор остава и въпросът, защо ще трябва някой, преди да се самоубие, да се преоблича. Подозрение будят внезапните промени в килията на мъртвата. Още на другия ден след смъртта на Улрике Майнхоф управата на затвора наредила килията да бъде боядисана, включително и мрежата на прозореца. Така евентуалните следи биват заличени.

ПИСТОЛЕТ В БУКЕТ ОТ РОЗИ

Роте Армее Фракцион (РАФ) бе наистина водещата, но не и единствената терористична организация във Федерална република Германия. След като повечето от ръководителите й попаднаха зад решетките, дейността на бандата започна да замира. Други по-малки групи получиха възможност да излязат на сцената. И до днес не е достоверно установено дали те бяха издънки на Баадеровата банда или пък съперничещи и организации. Но че техните цели не бяха платонични, се доказва от смъртта на двамина. Първият бе двадесетгодишният студент Волфганг Кванте, който в квартирата си в Бремен собственоръчно предизвикал смъртта си, когато непредпазливо боравел с аматьорски направена бомба. В неговите бележници са намерени планове за няколко терористични акции, при които е трябвало да се използва насилие.

Вторият бе Холгер Майнс, починал на 9 ноември 1974 г. в затвора в резултат на двумесечна гладна стачка. Неговата доброволна смърт подействува като бомба сред терористите. Мигновено бандитът се превърна в мъченик. Още на другия ден няколко негови приятели решават да отмъстят за него.

На вратата на еднофамилната къща на Гюнтер фон Дренкман — най-висшия съдебен деятел в Западен Берлин — позвънил непознат младеж.

Дренкман отишъл да отвори.

— Какво желаете? — попитал.

— Нося ви цветя — казал младежът и пристъпил крачка напред, обхванал с две ръце букета. Зад розите непознатият бил скрил пистолет. Стрелял и върховният съдия паднал безжизнен на земята. Не бе установено кой е убиецът, но никой от полицейските или журналистическите среди не се съмняваше, че е от бандата на Баадер. Убийството — съвсем очевидно — бе акт на отмъщение.

Всички обаче грешаха. Убийството е било организирано от съперничещата група, наречена Движение „Втори юни“, по датата на смъртта на студента Онезорг. Терористите в нея, подобно на бандата на Баадер — Майнхоф, в началото си поставяли високи цели. Предвиждали са политически реформи, привидно се борели за социална справедливост и… са убивали. И макар че след смъртта на Дренкман правят изявление, в което твърдят, че било нещастен случай — че са искали само да отвлекат съдията, но пратеникът с букета бил загубил самообладание и стрелял, — то не ги оправдава.

И все пак новата терористична организация се е различавала в много отношения. Членовете й не са били професионални престъпници, те извършвали набезите си в извънработно време, през свободното си време. Били са по-предпазливи, строго са спазвали законите на конспирацията, не са се съюзявали с други групи и са се готвели да излязат на сцената с гръм и трясък. Няколко дни преди изборите в Западен Берлин те отвличат един от видните кандидати на Християндемократическия съюз — Петер Лоренц.

Тогава пред еднофамилната си къща на „Круме Ланке“ петдесет и две годишният адвокат и политик се качил в мерцедеса и шофьорът потеглил по същия маршрут, както всеки друг ден. Но на 27 февруари 1975 г. се случило непоправимото. След малко повече от километър товарна кола била преградила улицата. Шофьорът навреме ударил спирачките, но въпреки това се чул удар. Върху мерцедеса на Лоренц връхлетяла отзад лека кола. После всичко станало като в гангстерски филм. Някой ударил шофьора по главата така, че загубил съзнание, друг някой напъхал вцепенения Лоренц в лимузината, която веднага изчезнала зад най-близкия ъгъл. Полицията не открила никаква следа от похитителите, свидетелите не били видели, общо взето, нищо. Повечето от тях си мислели, че е обикновено автопроизшествие, каквито са виждали с десетки. Тъй че нито поспрели, нито се позаинтересували.

Неведението продължило цели 24 часа. Едва на следващия ден в бюрото на ДПА се появил плик и в него снимката на Лоренц. На врата му висяла табелка със следния текст: „Пленник на Движение «Втори юни»“. Лоренц бил отвлечен като заложник и скоро Движение „Втори юни“ публикувало условията си — федералните органи да гарантират освобождаването и безпрепятственото изтегляне от страната на петима точно определени терористи, осъдени за разни престъпления, като се започне от банкови обири и се стигне до бомбени атентати срещу лица и сгради.

Правителството да се погрижи да бъдат колкото се може по-скоро откарани с директен самолет в Южен Йемен Едва тогава политикът Петер Лоренц ще бъде пуснат на свобода.

Разисквания, полемики, противоречиви становища на политици, разсъждения на журналисти — дали да се отстъпи или не пред натиска. След четири дни и петимата затворници се качват в самолета. Придружава ги пастор Хайнрих Алберц, някогашен кмет на Западен Берлин, за да упражни надзор върху спазването на условията. След това похитителите откарват през нощта Лоренц в вдин западноберлински парк и го пускат на свобода.

Държавният апарат капитулира пред насилието.

Хората се питаха: добро или лошо е това? По-късно трябваше при още няколко случая да си поставят същия въпрос, на който не може да се даде категоричен отговор Освен това тези, които като професионалисти се занимаваха с проблемите на тероризма, се питаха — защо бандитите не поискаха да бъдат освободени Андреас Баадер, Гудрун Енслин, Улрике Майнхоф и други затворници? Дали не искаха да се дистанцират от РАФ? Очевидно да. Не след дълго в едно свое изявление, каквито изпращаха от време на време до редакциите, те осъдиха методите на Роте Армее Фракцион. Новата банда не искала да върви от едно нападение върху банка към друго, за да създава възможност на членовете си да купуват луксозни автомобили, разкошни жилища или да почиват край морето. Тя била искала да работи за политическото оздравяване на обществото и щяла да посвети на тази цел всичките си сили. Същите идеали като тези на Баадер и сие, но подобно на тях реформаторите станаха бандити. Бъдещето развитие на Движение „Втори юни“ показа, че и новото поколение месии в края на краищата се превърна в група престъпници, които крадяха автомобили и оръжие, фалшифицираха документи л задгранични паспорти, нападаха банки и извършваха атентати с направени по домашному бомби. Те не се свеняха дори да убиват.

Двамината младежи вече познавали в подробности сгрдата на западногерманскою посолство в Стокхолм. Посетили я преди няколко дни, под предлог че ще ползват някои материали за дисертацията си. Естествено не биха могли да ги получат в посолството. Но те не са ги търсили. Искали само да огледат сцената на бъдещата акция. И тъкмо защото вече знаели как се влиза, на 24 април 1974 г. около 11,30 ч се вмъкнали в сградата. Междувременно други двама, мъж и жена, чакали отвън. После през вратата, която нямала дръжка отвън, излязъл някакъв служител на посолството, те казали любезно на немски език: „Ще позволите ли, моля“, и се промъкнали, сякаш са вътрешни лица.

— Искаме да отидем в консулския отдел — казала младата жена през прозорчето на дежурния чиновник.

— За какво, люля? — попитал ги с усмивка чиновникът в тъмен костюм.

— Случи ни се нещо неприятно. На сватбено пътешествие сме, а си изгубихме паспортите — смръщила чело младата жена.

— Изобщо пе знаем къде и как — казал „младоженецът“.

— Няма нищо страшно — усмихнал се чиновникът и посочил коридора. — Номер двадесет и осем.

Събрали се вътре шестимата: Зигфрид Хауснер, Карл-Хайнц Делво, Бернхард Рьоснер, Манфред Луцтауфер и „младоженците“ Улрих Весел и Хана Елизе Крабе.

Кабинетите на посланика Дитрих Щьокер и на някои посолски съветници били на третия етаж. Съпружеската двойка се появила в преддверието на кабинета на посланика и секретарката се ужасила:

— Как попаднахте тук? Консулският отдел е долу.

Двамата млади обаче не помръдвали от мястото си. Изведнъж мъжът измъкнал от джоба си пистолет и извикал:

— Ръцете на масата и никакво мърдане!

Дежурният чиновник бил забелязал, че двамата посетители, които минали покрай неговото прозорче, когато вече обслужвал други, не се отправили към консулския отдел, затуй кимнал на сътрудника по сигурността, който бил дежурен, и той тръгнал подире им. Когато стигнал до първия етаж и решил да повика недисциплинираните посетители, забелязал, че непознат човек се цели отгоре в него.

Миг след това настъпила паника. Терористите стреляли по стените и тавана, опитвали се да предизвикат колкото се може по-голям хаос. На партера някои чиновници отворили прозорците, скочили в градината и побягнали. Терористите подгонили останалите към третия етаж, където държали вече в шах посланика Щьокер, военния аташе фон Мирбах и търговския съветник Хилегарт. После заедно с дванадесетте заложници се барикадирали на последния етаж на сградата.

След първите изстрели някой повикал полицията, след няколко минути специалната част от стрелци в стоманени каски и защитни жилетки обсадила сградата на посолството и заела долните два етажа. Терористите ги призовали незабавно да напуснат сградата. Полицията нямала намерение да се предава без бой, напротив, готвела се за атака.

— Слушате говорителя на бойната група „Холгер Майнс“, слушате говорителя… Ако всички полицаи не напуснат незабавно сградата, ще бъдем принудени да застреляме за назидание военния аташе фон Мирбах — чул се глас отгоре.

Полицаите останали по местата си. Малко след 13 ч се разнесли четири изстрела. После вратата се поотворила и на стълбищната площадка се появило тялото на Андреас фон Мирбах. Бил още жив, но бил облян в кръв, а едва след час терористите разрешили на двама невъоръжени санитари да отнесат ранения. Късно. Фон Мирбах загубил твърде много кръв и до сутринта починал в болницата.

След първите изстрели полицията капитулирала.

Антитерористичната група напуснала сградата. Към два часа следобед във филиала на западногерманската информационна агенция ДПА в Стокхолм телефонът позвънил и непознат глас съобщил:

— Тук е говорителят на бойната група „Холгер Майнс“, моля, запишете нареждането ми — казал на телефонистката и после продиктувал исканията на похитителите: 26 затворници, включително Баадер, Майнхоф и други, които са в западногерманските затвори, трябва да бъдат незабавно освободени, като бъдат разменени със заложниците. Това трябва да стане до девет вечерта на франкфуртското летище, където ще трябва да бъдат откарани затворниците. Ако властите не приемат условията, терористите ще разстрелват по един заложник всеки час.

Може би са искали да се повтори историята с отвличането на Петер Лоренц, при която подобни на тях престъпници бяха постигнали успех. Тогава акцията бе протекла без проблеми. Властите се бяха подчинили на исканията на гангстерите и привидно всичко мина спокойно.

Само че случаят стана прецедент. Правителствените учреждения бяха действували много меко, те дадоха да се разбере, че западногерманската общественост и нейната изпълнителна власт се страхуват от престъпниците и не се осмеляват да застанат лице с лице срещу тях макар и с цената на евентуални жертви.

Политиците и сега отново се оказаха в трудно положение.

Още повече че трагедията се разиграваше пред очите на хората от цял свят, телевизията използва случая и предаваше на живо от обсаденото посолство. Прекият началник на задържаните заложници, министърът на външните работи Геншер, трябваше също да съдействува за вземането на решение как да се постъпи срещу подобно насилие. Той вече имаше и личен опит в борбата срещу терористите.

Преди две години, по време на олимпиадата, като министър на вътрешните работи той бе ръководил акцията на летище Фюрстенфелдбрук, която завърши катастрофално.

Съвещанията се нижеха едно след друго, „кризисният щаб“ заседаваше, в Бон се опитваха да печелят време. В някои случаи протакането на преговорите с терористите носеше успех. Но не и в Стокхолм. Точно в 22 часа, както вече бяха съобщили, терористите разстреляха в посолството в Стокхолм следващия западногермански дипломат, търговския съветник Хайнц Хилегарт. Хладнокръвно убийство. В Бон то предизвика тревога. Въпреки това западногерманското правителство не капитулира. Неговият говорител съобщи по телефона на терористите, че не приема условията.

Решението беше неочаквано. То подкопа самочувствието на убийците. Почти петнадесет минути след това те освободиха три от задържаните жени и им предадоха писмен ултиматум, в който повтаряха заплахата си: ако условията не бъдат изпълнени изцяло, на всеки следващ час ще разстрелват по един от заложниците. Не се стигна дотам. Малко след полунощ посолството беше разтърсено от няколко детонации. На третия етаж избухна пожар. Полицаите предприеха атака. Чу се стрелба. От горящите помещения бягаха заложници и терористи. Улрих Весел беше застрелян в ръкопашен бой. Бернхард Рьоснер, Хана Елизе Крабе и Зигфрид Хауснер бяха тежко ранени. Шведските полицаи арестуваха насилниците и незабавно ги отпратиха със самолет във Феддерална република Германия. Хауснер, който още през 1972 г. беше помагал на Майнхоф да постави бомба в бюрото на Шпрннгеровия издателски концерн в Хамбург, почина след около месец в болницата на затвора в Щамхайм. Терористите претърпяха поражение. За известно време угасна надеждата за освобождаване на гангстерите от бандата на Баадер-Майнхоф.

През великденските празници, на 7 април 1977 г., беше извършено следващото, дори тройно убийство в центъра на град Карлсруе. На велики четвъртък, в 9,15 ч сутринта, когато движението по улиците все още е слабо, по ежедневното си трасе потеглила лека кола „Мерцедес“, управлявана от професионалния шофьор Волфганг Гьобел. До него седял генералният прокурор Зигфрид Бубак, а отзад Георг Вурстер — началник на транспортната група на Генералната прокуратура.

Някъде в края на март в дюселдорфския магазин за мотоциклети се бил появил младеж, представил се под името Гюнтер Зоненберг и се позаинтересувал от последния модел „Ямаха 750“. Продавачът издекламирал заучената техническа информация, но му направило впечатление, че за разлика от много други този млад мъж много много не се интересувал от качествата на отличната машина. Пристъпвал от крак на крак около излъскания мотоциклет и накрая казал:

— Знаете ли, всъщност аз бих могъл да си наема такъв мотоциклет.

— В такъв случай бъдете така любезен да се обърнете към тази фирма — и продавачът подал на Зоненберг визитна картичка с адреса.

Младежът не отишъл веднага във фирмата. След няколко дни той наел мощен мотоциклет „Сузуки 750 GS“ с регистрационен номер Д-АТ 792. Мотоциклетът бил последен модел с изминати 3315 километра и Зоненберг бил явно доволен. Преди да замине, си купил кожено спортно яке и платил за него 479 марки.

— Казвам се Ханс-Дитер Гьоц — казал друг млад мъж в Гермерсхайм. — Бих искал някаква хубава кола.

Продавачът му показал няколко стари коли, младежът си избрал алфа ромео, подписал договора, и както се оказва по-късно, бил посочил измислен франкфуртски адрес. Няколко дни преди това той вече бил купил по обява на старо друга кола и дори бил дал на собственика на BMW-то 2500 марки капаро. Когато решил да тръгне с колата, разбрал, че продавачът бил снел номера и държал новият собственик да регистрира сам колата си в полицията. След няколко дни младежът, който тук също се бил представил под името Гьоц, развалил договора и взел капарото обратно. После купил споменатото алфа ромео, на което останал регистрационния номер GER-AM-25.

Когато по-късно полицията се опитала да установи къде мнимият Зоненберг е изминал 802-та километра, които показвал в плюс километражът, един от свидетелите си спомнил, че на 3 април мотоциклетът бил стоял пред местната спестовна каса в Заксенхайм. Друг свидетел дал показания, че в Карлсруе бил видял двама мадежи, които пристигнали на паркинга в центъра на града с дамски велосипеди, завързали ги за пътния знак, заключили ги с катинар, качили се на мощен японски мотоциклет, който стоял на паркинга, и заминали. Един от свидетелите дори запомнил номера на мотоциклета, макар и не съвсем точно.

Недалеч от Заксенхайм има чудесни гори. Един от хълмовете тук се нарича Бургберг. Лесничеят, който на 4 и 5 април правел редовната си обиколка, дочул изстрел, но както по-късно се изразил, предположил, че в околността има маневри, и затуй не обърнал внимание. По-късно тук намират гилзи, изстреляни от огнестрелно оръжие, и лесничеят разбрал, че се бил заблудил. В калта се виждали ясно следи от гумите на наетия мотоциклет, а гражданите на Заксенхайм били видели през тези дни кола марка „Алфа Ромео“ в градчето и околността.

Във Федерална република Германия собствениците на моторни средства могат да си поръчват регистрационен номер с луксозна форма от светлоотражателен материал. Това е нещо обикновено, много фирми, или по-скоро работилнички, се занимават с подобно производство.

На 5 април служителката на фирмата в Лудвигсхафен приела по телефона поръчка за светлоотражателен знак за мотоциклет LU—N L8. Още същия ден отишъл да го вземе един младеж, заплатил за него 17,50 марки и си тръгнал.

На велики четвъртък сутринта синята служебна лимузина на Бубак спряла при червен сигнал на кръстовището между Ландщрасе и Молткещрасе. В съседната лента на платното двама младежи с масленозелелни каски доближили мерцедеса с мотоциклет „Сузуки“. Спътникът, който седял отзад, бил с окачена на врата чанта. Когато служебният мерцедес потеглил при зелен сигнал, спътникът измъкнал от чантата огнестрелно оръжие и през страничните прозорчета стрелял по пътуващите в мерцедеса. След това водачът на мотоциклета минал от другата страна и погледнал в колата, която все още бавно се движела от кръстовището надолу. Водачът на мотоциклета дал газ и изчезнал от местопрестъплението.

Генералният прокурор Бубак бил убит, неговият шофьор също. Вурстер бил тежко ранен и след шест дни починал в болницата. Атентаторът дал 15 изстрела с автомат „Хеклер-Кох“ със скъсен приклад и цев.

Отговорността за тройното убийство пое групата „Улрике Майнхоф“, издънка или приемник на Роте Армее Фракцион. Редакциите на важни всекидневници и информационни агенции получиха декларацията на групата и повечето от тях я публикуваха. Но нещо съмнително имало в пея — в стилно отношение твърде много напомняла на апелите, съставяни от Андреас Баадер, който обаче в момента бил в „най-добре охранявания затвор на Федерална република Германия“. По-късно се оказа, че затворниците са били зле охранявани, че са поддьржали оживени контакти със своите приятели или последователи, намиращи се на свобода, че всъщност Баадер е планирал и ръководел терористичните акции от затвора.

„Бубак носеше непосредствената отговорност за смъртта на Холгер Майнс, Зигфрид Хауснер и Улрике Майнхоф“ — така терористите се опитваха да обосноват тройното убийство. „На поста генерален прокурор, като централен посредник координатор между съдебните органи и западногерманского разузнаване в тясно сътрудничество с ЦРУ и Комитета за сигурност на НАТО, той подготви тяхното убийство, а и ръководи цялата акция.“

След безкрайни протакания бяха произнесени присъдите по тъй наречения Щамхаймски процес. За убийството на четирима души, за четиридесет опита за убийство и за други престъпления Андреас Баадер, Гудрун Енслин и Ян-Карл Распе бяха осъдени на доживотен затвор.

Убийството на генералния прокурор бе акт на отмъщение и същевременно предизвикателство към полицията и правителството. Терористите искаха да покажат, че нямат намерение да се предават, че са поели щафетата от своите осъдени съучастници. Скоро доказаха, че не се гнусят от никакви средства, за да сплашат общественото мнение, за да подкопаят политиката на правителството.

Юрген Понто е банкер, директор и председател на управителния съвет на „Дрезднер банк“, която въпреки наименованието е западногерманско финансово ведомство.

Сузане Албрехт е дъщеря на един от уважаваните и заможни хамбургски адвокати. От малка тя расте в охолство, винаги с имала това, което си е пожелавала. Нейното семейство поддържало приятелски отношения със семейството на банкера Понто и Сузане в негова кръщелница. Родена е през март 1951 г., но не била доволна от благосъстоянието, в което растяла. Още през 1974 г. става член на хамбургския Комитет срещу изтезаването на политическите затворници във Федерална република Германия, избягва от къщи и заживяват като битници с терориста Карл-Хайнц Делво, един от участниците в нападението срещу посолството в Стокхолм.

Историята на Сузане Албрехт заема особено място в историята на тероризма. Впрочем съдбата й е нагледен пример за това, че колкото и да се перчат с с политическите мотиви за деянията си, злодейските банди не се различават по нищо от гангстерите. Албрехт изпълнява печална роля в разигралата се история с Понто.

Директорът Юрген Понто живеел в голяма еднофамилна къща в Оберурсел. На 30 юли около пет часа следобед в хола забръмчал звънецът, а след малко се чул момински глас:

— Аз съм, чичо, Сузане, Сузане Албрехт. На градинската портичка съм. Случайно минаваме оттук, та рекох да ви видя.

Банкерът разрешил и шофьорът отворил. Сузане не била сама — в градината влезли и трима младежи. Същите се озовали и в хола. Поспрели. Холът бил безлюден.

Юрген Понто телефонирал от кабинета си и шофьорът отвел гостите в приемната. Банкерът не ги оставил да го чакат дълго, влязъл и …

Не е точно установено как е протекла акцията, завършила с изстрели. Очевидно терористите са искали да отвлекат Понто, той се с отбранявал, разнесли се пистолетии изстрели, дотичала и госпожа Понто, слуги терористите са се разбягали и избягали. Някъде зад ъгъла са се качили в бърза кола и дим да ги няма. Почти два часа след откарването му във франкфуртската хирургическа клиника Понто починал.

Като връх на своя цинизъм малко след това това терористите правят изявление, в което признават, че са извършили убийството, и се опитват да се обосноват с безкрайно объркани аргументи. Сред подписите се появява и името на Сузане Албрехт, член на Роте Армее Фракцион.

Сузане Албрехт, наричана в детството си Сане, става жертва на средата, в която се ражда. Съзряваща в сянката на преуспелия си баща, отначало тя искала да прилича на него, да бъде също така преуспяваща, известна, самоуверена. По-късно преживява разочарование. Впрочем разбира, че баща й не е безпогрешен идол, а обикновен човек, който греши, а и в характера си има отрицателни черти. Все по-често между дъщерята и бащата възникват противоречия, Сузане не се чувствува свободна, струва й се, че е обвързана от условностите на преситената върхушка, към която несъмнено е спадало нейното семейство. А от познанието, че много неща не стоят така, както си ги е представяла, до бунта срещу системата и обществото, което й връзва ръцете, има само една крачка. Сузане започва да демонстрира съпротивата си срещу предопределения и начин на живот. Психологът Залевски цитира изявлението на Сузана Албрехт: „До гуша ми дойдоха вечните плюсканици на хайвер и пушена сьомга.“

Сузане престава да учи. Явно това е първият израз на бунта срещу родителския авторитет, бунт, който се надига може би у всеки млад човек. Трябвало да положи матура и родителите решават да я изпратят на принудително учение. И то в интернат. Обличат й сивата унимформа, лишават я от самоличност. Тук тя вече не е дъщерята на всемогъщия богаташ, а една от тълпата. А като новак е дори една от тези, които са на опашката на йерархията в интерната. Трябвало да прислужва на по-големите, да се подчинява, дори да се унижава. Пребиваването в интерната дава резултат, поне така са си мислели Сузанините родители. През 1971 г. полага зрелостен изпит и стига до извода, че животът няма смисъл. Липсват й цели, няма защо да се напряга, към какво да се стреми, а при това копнее да извърши нещо голямо, нещо полезно за всички. Постъпва като детегледачка в детска градина. За пръв път получава удовлетворение. Вече не е дъщеря на известен богаташ, само се казва Албрехт, нищо повече. Това я задоволява. Макар че е само една евтина поза. Винаги, когато имала нужда, подписвала чек и теглела пари. Но иначе се разделя с пищния бащин дом, намира си приятели сред социалистически настроените студенти, настанява се в общата квартира на една от съмнителните групи, които през онези години са на мода, и макар че се записва в университета, прекъсва следването си.

Съдбоносна за нея е средата, в която попада. За пръв път я арестуват с мнозина други, защото насилствено се настаняват в празни жилища в знак на протест срещу спекулантите със строителни парцели. Запоснава се с Маргит Шилер и Илзе Стаховяк, членки на Роте Армее Фракцион, и започва да прави дребни услуги на тази терористична организация. Прословутият терорист Карл-Хайнц Делво става неин любовник. Настанява се в двустайно жилище. И когато по-късно нейният приятел си спечелва толкова печална слава поради масовото убийство в западногерманского посолство в Стокхолм, тя вече става терористка. После всичко се развива бързо. От малка мечтаела за големи дела. Сега й се удава възможност. Позвънява на портичката на къщата на кръстника си и го убива. Полицията предприема широкомащабни действия, за да открие следите на престъпниците. Напразно. Обществеността е дълбоко възмутена, правителствените дейци чувствуват, че почвата под краката им се люлее. В борбата срещу терористите те губят. А през 1977 г. се появява още един призрак.

Блуменщрасе, т.е. „Цветна“ улица, се намира в Карлсруе. На нея се издига сградата на Държавната прокуратура. Отсреща в дом № 9 живеел и имал ателие някакъв художник. На 25 август телефонът в жилището му звъннал н жената на художника чула мелодичен женски глас:

— Добър ден. Обажда ви се Елвангер. Бих искала… впрочем бихме искали, аз и съпругът ми, да посетим вашия съпруг. Построихме си ново бънгало и ни трябва някаква хубава картина.

Съпругите уговорили посещението за следващия ден в десет преди обяд. Седнали в ателието, пийвали кафе, хапвали козунак, разговаряли за изкуството, а и за вилите. Изминали били вече два часа и половина, когато изведнъж господин Елвангер станал, бръкнал под сакото и измъкнал пистолет. Незабавно сторила същото и „съпругата“ му.

— Акция на Роте Армее Фракцион — обърнала се тя към слисаните домакини. — Няма да ви се случи нищо, ако се държите спокойно н според нашите нареждания. Не трябва да се страхувате.

Не им оставало нищо друго, освен да кимнат в знак на съгласе, макар и да не разбирали за какво става въпрос. После господин и госпожа Елвангер ги отвели в съседната стая и ги завързали за столовете с въже за простиране. Скоро след това отново звъннал звънецът.

Този път отишъл да отвори господин Елвангер. Погледнал през шпионката и отключил. В жилището влезли двамина. Носели голям кашон.

После всички заедно извадили от кашона преносима ракетна установка и насочили опасното оръжие към сградата на Държавната прокуратура отсреща. Навили часовниковия механизъм за изстрелване в 16 часа, прекъснали телефонните кабели и изчезнали. За щастие в четири следобед нищо не се случило. Часовниковият механизъм не включил. Дълго време художникът и съпругата му се опитвали да се освободят. В седем вечерта успели, а след това позвънили в полицията от дома на съседите. Терористите не били заловени, макар да станало ясно, че за съпружеска двойка се били представили Силке Майер-Вит, приятелка на Сузане Албрехт, и Кристиан Клар, някогашен слушател в Хайделбергския университет.

На 30 ноември 1976 г. автопатрул задържал по автомагистралата недалеч от Буцбах двама подозрителни мъже с открадната кола — бившия адвокат и настоящ бандит Зигфрид Хаг и Роланд Майер. В колата полицаите намерили автомат и два пистолета. И двамата издирвани терористи били с фалшиви документи, издадени на чуждо име. У Хаг били намерени и други компрометиращи материали, включително бележник с „работен план“ на терористичната група. Не всичко било ясно на полицейските чиновници, които анализирали бележките. Бандитът бил използвал съкращения, криптоними и различни знаци, акциите били вписани в таблици с график на сроковете и разпределение на задачите на отделните членове на бандата — подробно, разработен план за действие. Между другото и един подготвян атентат с парола „Маргарин“.

Напразно си блъскали главата началникът на Федералната криминална служба д-р Хорст Херолд и генералният прокурор заедно с полицейските експерти, оптивайки се да разгадаят срещу кого е насочена акция „Маргарин“. Но когато успели да разберат, било вече късно. Зигфрид Бубак бил вече мъртъв. Един от най-разпространените маргарини във Федерална република Германия е маргаринът SB14, а това всъщност били инициалите на Зигфрид Бубак.

Следващата акция била с код „Биг мъни“ („Големи пари“), който навярно означавал грижливо подготвяния план за неосъщественото отвличане на банкера Понто. За това говорели някои обстоятелства. В началото на юли в архива на хамбургския Институт за световна икономика влязъл младеж с очила със златни рамки, представил студентската си книжка и поискал биографични материали за господата Понто и Шлайер.

— Готвя докторат за ръководни личности в нашата икономика — казал за обяснение.

Сътрудниците от института му подготвили материали за следващия ден и студентът с очилата със златни рамки цял предобед прекарал в читалнята, като си вземал прилежно бележки. После поблагодарил и си тръгнал. Казвал се Вили Петер Щол, бил на 27 години и ролята му не свършила с това.

В петък, 25 юли, в магазина за стари коли в Хюрт край Кьолн влязъл младеж и дълго разглеждал микробус „Фолксваген“ номер К-С 3849.

— Е, какво, харесва ли ви? — попитал продавачът.

— Бива го. И белият цвят е също хубав — отговорил младежът.

— Така че ще го вземете, нали?

— Ще го взема.

— Заповядайте, влезте, господине, да попълним договора за покупката. Книжата са в канцеларията ми.

Когато седнали до малката масичка и купувачът спокойно запалил цигара, продавачът попитал:

— Името ви, моля?

— Ето тук е всичко — казал купувачът и подал на търговеца личната си карта. На нея било написано името — Петер Борге, и адресът: Кьолн 1, Люксембургерщрасе 121. Борге заплатил и си тръгнал. Търговецът триел доволно ръце, нали бил продал микробуса набързо и без пазарлъци. Имал чувството, че младежът бърза за някъде.

Преди време някакъв арабски шейх, който между другото бил вложил петродоларите си в над 60 западногермански недвижими имоти, построил небостъргач на ул. „Винер Вег“ 1б в Кьолн и давал апартаментите под наем. Те били комфортно обзаведени. Към всеки апартамент имало гараж в сутерена. На 27 юли Лиза Рис няела доста скъпия апартамент номер 2065 и получила към него място номер 127 в гаража. Предплатила. На 30 юли 1977 г. в полицейския участък в Кьолн-Порц се появил ядосан мъж и съобщил, че са му откраднали колата.

— Съвсем нова, господин комисар, вчера я купих! — викал той.

— Успокойте се, господине… Да започнем отначало. Името ви?

— Арно Ласт.

— Професия?

— Електротехник. Значи майстор в градските работилници.

— Каква беше колата ви?

— Съвсем нова, господин комисар…!

— Марка?

— „Мерцедес 300“, жълта.

— Номер?

— Един момент — бръкнал Ласт в джоба си и погледнал в документите. — Аз … Та аз не успях да го запомня. К-АА-6584.

— Ще ви уведомя, господин Ласт — казал комисарят и станал.

— И още нещо — спомнил си изпотеният мъж. — Отзад има теглич за ремарке. Исках да купя каравана. Заминаваме със семейството за Италия… Хм, заминаваме… Искахме да заминем.

— Не падайте духом, може би скоро ще я намерим.

— Има ли такива случаи, господин комисар?

— Понякога.

В подземния гараж на небостъргача на „Винер Вег“ 1б се появила чужда кола. Управителят на гаража Фридрих Вилк я поогледал и одобрително закимал. Впрочем съвсем новият Мерцедес бил последен модел. Вилк не знаел кому принадлежи, записал си номера К-LZ 589 и за по-сигурно блокирал изхода на мерцедеса с колата си. Още същата вечер в жилището му се явил собственикът, младежът с очилата със златни рамки, и започнал да се извинява.

— Тая няма да я бъде, млади господине. Първо, не ви познавам, а в моя гараж никой чужд човек не може да паркира. Затова съм тук.

— Знам, господин Вилк, но аз не съм чужд. Годеник съм на госпожица Рис, която живее тук. Тъй че исках да ви помоля …

Вилк получил двадесет марки и се разбрали.

Мерцедесът можел да остане в гаража на място номер 127. А и госпожица Рис била приятна блондинка, управителят на гаража се запознал с нея, когато му поискала ключа от пощенската кутия. Само му се сторило странно, че живеела в апартамент, в който нямало никакви мебели. Може би тепърва ще и ги докарат.

Председателят на Федералния съюз на германската индустрия и на Федералното сдружение на съюзите на германските работодателя15 — д-р Ханс-Мартин Шлайер, бе твърде влиятелен и богат. В неделя вечерта, на 14 август, се върнал обгорял и отпочинал от вилата си край Боденского езеро и на следващия ден отишъл в бюрото в сградата на фирмата „Даймлер-Бенц“ в Щутгарг, където заемал един от ръководните постове. Там научил, че полицията го е включила в списъка на застрашените, следователно и на охраняваните лица.

Впрочем в бележника на арестуваните бандити Хаг и Майер за заплануваната акция „Биг Раусхоле“ било открито съкращението „хм“. Полицейските чиновници съставили списък на всички стопански магнати, за които би могло да се отнася съкращението. Шлайер се казвал Ханс-Мартин, „хм“ би могло да означава неговото име.

Този епизод не би бил нито важен, нито интересен, ако полицията не бе причислила Шлайер към първата група охранявани лица. От този момент започват да го охраняват като министър, в еднофамилната му къща поставят сигнална система, сменят бравите и се погрижват да бъдат монтирани и допълнителни, вземат отпечатъци от пръстите на Шлайер, записват иа магнетофонна лента гласа му и му зачисляват лична охрана. Правят всичко или почти всичко, за да предпазят Шлайер от внезапно нападение.

На 5 септември, както между прочем всеки ден, домоуправителят и едновременно управител на гаража Вилк погледнал в гаража, на блока и видял, че новият жълт мерцедес на годеника на госпожица Рис е на мястото си. Но се ядосал заради друга, непозната кола. Вчера я нямало в гаража. Бял микробус „Фолксваген“ с жълти завески по прозорчетата. Вилк бил любопитен, а това си е характерно за портиерската професия, и надзърнал в микробуса. Вътре имало синя детска количка. Вилк записал регистрационния номер на чуждата кола и си казал, че ще поразпита наемателите, чий е микробусът. Че има ли в блока изобщо млада двойка с малко дете? Домоуправителят не си спомнял.

На 5 септември 1977 г. около пет и петнадесет Ханс-Мартин Шлайер се връщал у дома. Зад волана на неговия „Мерцедес 450 SEL“ седял опитният четиридесет и една годишен шофьор Хайнц Марциш, а колата с полицейската охрана се движела зад тях. Цивилните полицаи — 41-годишният Райнхолд Брендле, 20-годишният Роланд Пилер и 24-годишният Хелмут Улмер — обезпечавали сигурността на Шлайер. В 17,25 двете коли наближили мюнгердорфския стадион и завили по улица „Винценцо Щаце“. Едва-що погледнал към ъгъла, шофьорът натиснал рязко спирачките. Пътят бил преграден от нов жълт мерцедес с кьолнски регистрационен номер, вляво пред него се движела бавно по платното синя детска количка. Шофьорът на придружаващата полицейска кола не успял да реагира така бързо и се блъснал отзад в колата на Шлайер.

Същевременно се разнесли изстрели. Няколко младежи с автомати и пистолети открили огън по колите. Единият от терористите отворил задната вратичка на служебния мерцедес и измъкнал Шлайер. Други двама му помогнали да натоварят заложника в белия микробус „Фолксваген“. Шофьорът Марциш изскочил набързо иззад волана на улицата и се опитал да помогне на шефа си. Разнесъл се автоматен откос и Марциш с простреляна артерия паднал на земята. Скоро починал поради силния кръвоизлив.

Терористите наскачали в микробуса и с пълна газ напуснали местопрестъплението заедно със заложника. Един автомобилист, оказал се наблизо, мигновено се впуснал подир бягащите, но както се случва, на престъпниците им помогнала случайността. Няколко улици по-нататък тъкмо завивал белгийски военен камион. Без да подозира нещо, шофьорът дал възможност на белия микробус с бягащите убийци да минат, но леката кола BMW, която го преследвала, вече не успяла да стори това. Тъй че готовият за помощ автомобилист загубил бягащите от погледа си. Когато срещнал полицейската патрулираща кола, съобщил че микробусът се насочил към пътя за влизане в автомагистралата. Полицаят приел съобщението и без да го провери, обявил издирване на микробуса по тази неточна информация. По-късно се оказало, че това е груба грешка. Микробусът се движел в друга посока.

Полицаят допуснал още една грешка. Когато съобщавал за издирването в информационната телевизионна емисия в седем часа вечерта и апелирал към населението за съдействие, казал, че са заминали с бял ФВ-були. На полицейски жаргон „були“ значи микробус, само че никой от зрителите не знаел това, тъй че всъщност не разбирали каква кола да търсят. Поради тази грешка била осуетена евентуалната полезна помощ от населението.

Междувременно на местопрестъплението се събрали патрулиращите коли от цялата околност, но полицаите не могли вече нищо да направят за колегите си от охраната на Шлайер. И тримата били убити. Криминалистите само установили, че синята детска количка и жълтият мерцедес са послужили за капан. Количката била завързана с въже и някой от бандитите я бил вкарал отдалеч в пътното платно. Жълтият мерцедес, за който вече стана дума, бил откраднат. Електротехникът Ласт си го получил обратно и вече можел да потегли със семейството си и с ремаркето към Италия. Преди това портиерът Вилк си бил отбелязал на хартийка номера на белия микробус със синята детска количка в него, нали възнамерявал да разпита наемателите кому принадлежи той. След като чул съобщението, че полицията търси такава кола, погледнал бележката и разбрал, че колата е същата, която била в подземния гараж на блок номер 16 на „Винер Вег“. Около девет и половина вечерта криминалистите пристигнали в гаража. Микробусът стоял на първоначалното си място. Не се затичали към него — би могло вътре да има взрив, — а повикали пиротехник. Той отворил вратата с въженце, скрит зад ъгъла. Нищо не се случило. Започнали обиска. Вътре намерили плик с писмо, адресирано до бонското правителство. Но не в оригинал, а фотокопие. Навярно бандитите са знаели, че по този начин не може да се определи нито видът на хартията, нито пък да се идентифицира пишещата машина.

До бонското правителство:

„Погрижете се да бъде незабавно прекратено широко оповестеното издирване, защото иначе ще разстреляме Шлайер н не ще преговаряме за неговото освобождаване!

РАФ.“

Въпреки това издирването на атентаторите започнало на пълни обороти. От домоуправителя Вилк криминалистите научили за госпожица Рис и позвънили на вратата на нейния апартамент. Никой не отговорил. И тъй като си имали работа с терористи, които не се гнусели от никакви средства и обичали да работят с взривни вещества, полицаите не посмели да разбият вратата. Наредили да се достави специална бронирана количка, толкова малка, че изглеждала почти като играчка. Съвършена и изпитана машина, внесена от Северна Ирландия. Тя била с дистанционно радиоуправление, имала 7 фара, видеокамера, ефикасен автомат, движела се на вериги и била стриктно управляема.

Нейният „шофьор“ седял на сигурно място до телевизионния екран, върху който наблюдавал терена и „боя“ на бронирания робот. Количката обиколила жилището на Рис, на екрана се виждало, че апартаментът е празен.

После при обиска се установило, че Рис всъщност е Фредерике Крабе, сестра на Хана Елизе Крабе, участвувала в нападението на посолството в Стокхолм. Терористката не живеела в разкош. В апартамента имало надуваем дюшек, нощна лампичка, един стол и чувсвителен радиоприемник.

Нападението посред бял ден в центъра на Кьолн предизвиква ужас. Най-вече и затова, че то не е първото и че от всички предишни е най-драстичното.

Трима мъртви полицаи, убитият шофьор и отвлеченият Шлайер са тъжната равносметка. Федералното правителство е наясно как ще реагира обществеността на събитието. Полицията, неспособна да защити лицето, за което се е предполагало, че може да стане жертва на терористите, не чака похвала. Всеизвестно е и това, че само през първото полугодие на 1977 г. терористични банди са откраднали от служебни помещения, често и от заключени железни сейфове, 332 непопълнени, 255 попълнени, но използваеми лични карти, 226 неупотребени задгранични паспорта, 456 шофьорски книжки, 34 служебни печата, 3 специални пишещи машини, на които се вписват имената върху задграничните паспорти. Престъпниците са се сдобили с 2040 пистолета, 1463 пушки, 197 автомата, 6 килограма взривно вещество, 55 мини и 15 ръчни гранати, тъй че са разполагали с комплексен арсенал, необходим за терористичната им дейност. Бандите притежавали същите радиоапарати, които използва полицията.

Терористите са присвоили 1260 радиостанции и дори имали тъй наречения ИНВЕНТР — полицейско шифриращо и дешифриращо устройство. Съвестта на полицията не е чиста, след като не успява да попречи на „презапасяването“ на гангстерите.

Може би тъкмо затова командуващ акцията по издирването става лично федералният канцлер Хелмут Шмит. В 21,30 ч той се появява на телевизионния екран и докладва за трагичното събитие. После се обръща към терористите:

„Сигурно и злосторниците слушат някъде речта ми. Може би изпитват чувството на триумф поради силата си, но нека не се заблуждават. Тероризмът няма шанс, защото срещу него е не само волята на държавните органи, но срещу него се изправя целият народ.“

Трябва да се каже, че се стига до парадокс, който едва ли има равен на себе си. Един от върховните дейци на нацията и държавата застава срещу терористите, разговаря с тях като парламентьор, и то на равнище, сякаш срещу него стои политически партньор.

Тази роля му е поверена от представителите на участвуващите в правителството партии и министрите. В продължение на шест седмици той буквално се пазари за живота на отвлечения. Но не може да се каже, че той има превъзходство в две трети от тази борба.

В Бон е съставен „кризисен щаб“ и е постигнато съгласие за подхода. Целта е да се освободи Шлайер, да се заловят престъпниците и да бъдат изправени пред съда, за да се възстанови доверието у гражданите, които вече са престанали да вярват, че полицията и другите органи на държавната власт са в състояние да гарантират тяхната сигурност. Тактиката, която криминалистите избират, е проста и проверена. Да протакат преговорите, да играят по нервите на терористите, да разчитат, че те няма да издържат. И така — зачакали бандитите да се обадят.

На следващия ден към три часа следобед телефонът в енорийското управление на евангелистката църква на „Леращрасе“ 8 във Висбаден звъннал.

— Дом Нойшефер — казала дванадесетгодишната дъщеря на енорийския свещеник.

Никой не отговорил.

— Татко го няма, готви се за богослужение — добавила, но след малко затворила, защото никой не се обаждал. И пак седнала да чете. После, когато тръгнала към приятелката си, намерила в пощенската кутия бял плик. Не бил адресиран. Оставила го върху масата на баща си. Когато свещеникът се върнал у дома и разрязал плика, видял, че в него има още един. В левия горен ъгъл имало нарисувана емблема със звезда и автомат с инициалите РАФ. Вътре имало цветна снимка, направена с апарат за моментално репродуциране на снимките („Полароид“), а на нея — Ханс-Мартин Шлайер. Бил с тъмночервено горнище от анцуг със синя ивица, в ръката си държал картонена табелка с текст: „6.9.1977. Пленник на РАФ“. В плика имало две писма. Едното от похитителите, другото от похитения. Изненаданият свещеник все още държал плика, когато отново звъннал телефонът и в слушалката прозвучал женски глас:

— В пощенската ви кутия има писмо за федералното правителство. Предайте го!

Похитителите диктували условията:

„В понеделник 5.9.1977 групата на Зигфрид Хауснер плени председателя на Съюза на работодателите и на Федералния съюз на германската индустрия Ханс-Мартин Шлайер. Повтаряме отново условията за освобождаването му, посочени в първото наше писмо до федералното правителство, на които, както междувременно разбрахме, органите за сигурност не дават гласност от вчера насам. Незабавно прекратете издирването, иначе Шлайер ще бъде разстрелян!

Щом издирването бъде прекратено, освобождаването на Шлайер ще стане при следните условия:

1. Да бъдат освободени затворниците, членове на РАФ: Андреас Баадер, Гудрун Енслин Ян-Карл Распе, Верена Бекер, Вернер Хопе, Карл-Хайнц Делво, Хана Крабе, Бернхард Рьоснер, Ингрид Шуберт и Ирмгард Мьолер, да бъдат разменени с Шлайер и да заминат за страна, която те си изберат. Тъй като поради раняване Гюнтер Зоненберг не трябва да остане в затвора, да бъде незабавно освободен. Заповедта за неговото арестуване да бъде анулирана Гюнтер да замине заедно с останалите десет затворници при които трябва да бъде незабавно откаран, за да се уговори с тях.

2. До сряда осем часа сутринта затворниците да бъдат откарани на летището във Франкфурт. До излитането в 12 часа да им бъде дадена възможност в взаимно да се договорят. В десет часа преди обяд в пряко предаване по западногерманеката телевизия един от затворниците да информира обществеността за коректното протичане на подготовката по излитането.

3. В ролята на обществени контрольори и като гаранти за живота на затворниците по време на транспортирането им до кацането и тяхното пристигане до целта на пътуването да бъдат придружавани по наше предложение от Пайо — генерален секретар на Международната федерация по правата на човека към Организацнята на обединените нации, и от свешеника Нимьолер. Молим ги да се погрижат от висотата на своето положение затворниците да пристигнат в добро състояние там, където пожелаят.

Естествено бихме били съгласни и с други предложения на затворниците.

4. Всеки затворник да получи по 100 000 марки.

5. Настоящото известие, което, както се вижда от приложената снимка на Шлайер и неговото писмо, е напълно автентично, да бъде излъчено по тазвечерната информациониа емисия в 20 часа, и то в пълен текст и в непроменен вид.“

Писмото съдържало още някои не толкова съществени, но също така арогантни искания и завършвало с подписа: групата на Зигфрид Хауснер РАФ. Върху допълнителен лист Шлайер пишел собственоръчно:

„Обявиха ми, че продължаването на издирването застрашава живота ми. Същото важи и ако не бъдат изпълнени исканията им и не бъде спазен ултиматумът. Иначе аз съм добре, не съм ранен и вярвам, че ще бъда освободен, след като бъдат изпълнени условията.

Все пак това не е мое решение.“

Членовете на „кризисния щаб“ преценяват всички обстоятелства, разглеждат евентуалните последици, по решват да не се съгласят с предлаганата размяна. В разговорите участвувал и директорът на акционерното дружество „Даймлер-Бенц“ и информирал присъствуващите, че неговата фирма е готова да заплати какъвто и да е откуп. Такава била общоприетата практика. Още през 1975 г. фирмата бе изплатила откуп в размер на 7,5 милиона долара за отвлечен ръководен деец на „Даймлер-Бенц“ в Аржентина. Но тогава положението бе друго. Групата „Монтонерос“, която отвлече директора Метц, представляваше група партизани, революционери, борещи се срещу непоносимите социалнополитически условия в Аржентина, и на тяхна страна бе мнозинството от населението. А тези, които отвлякоха Шлайер, бяха гангстери. Хелмут Шмит отхвърли предложението. И беше прав. Ако постигнеха това, което искаха, ако получеха милиони марки, самочувствието на терористите щеше да се повиши още повече, а можеха да придобият и по-голяма смелост.

Лесно придобитите пари превръщат идеалистите в убийци и бандити. Терористите се стремят към популярност. Без нея техните действия не биха предизвиквали всеобщ ужас.

Ето защо полицията забранява публикуването на каквито и да било сведения за хода на разследването. Странно, но и журналистите се подчиниха. На заседанията на „кризисния щаб“ все по-често възникваше въпросът, защо полицията прави грешка след грешка, разследвайки злодеянията на терористите.

Федералният канцлер пита отговорните дейци от криминалната полиция, разузнавателната служба и полицейския апарат къде отиват онези 90 милиона марки, които органите за сигурност получават всяка година от държавния бюджет. Държавната власт се оказва на тясно, обаждат се критични гласове от партиите в опозиция, някои политици се опитват да използват напрегнатото положение в свой интерес или поне за да очернят съперниците си. Целият народ обаче има чувството, че политическата система е в криза и че проблемът няма да се реши чрез съответния „национален траур“, тоест чрез отменянето на есенните тържества и градински увеселения. Но тези, които поемат отговорността за по-нататъшното протичане на операцията, са имали вече свой план. Те изчакват следващия ход на противника. И го дочакват. На втория ден след отвличането, 7 септември, в шест часа вечерта в пощенската кутия на енорийския свещеник Фридрих Шустер в Майнц се появява следващата пратка. Този път тя съдържа не само писмо от похитителите и саморъчно написано писмо от Шлайер, но и видеокасета, на която е заснет отвлеченият.

Само няколко часа по-късно и епископът Волфганг Роли получава пакетче, предназначено за правителството. И в тази пратка има запис, на който Шлайер отговарял на някои въпроси. Следващото писмо терористите изпращат до редакцията на в. „Франкфуртер рундшау“ с искането да го предаде на „кризисния щаб“. Известието съобщавало, че се удължава срокът на ултиматума до 9 септември 12 часа. Дотогава да бъдело подготвено излитането на затворниците. Положението на терористите става неизгодно. Нищо не се публикува за разследването. Те не знаят какво става, а полицията започва да постига надмощие, защото печели време. За терористите никак не е лесно да се договорят помежду си, още по-рисковано е да влязат във връзка с правителствени учреждения чрез писма или пратки, които някой някъде трябва да предаде. Бандитите знаят, че целият народ е на крак, достатъчно е и най-малкото съмнение — и гражданите се обаждат в полицията. Ето защо те предлагат връзката да се осъществява чрез посредник. Избират си женевския адвокат Дени Пайо по понятни причини. Както посочват в писмото, Пайо е „генерален секретар на Международната федерация за правата на човека към Организацията на обединените нации“.

Терористите не разполагат с точна информация. Адвокатът Пайо, който по предложение на западногерманското правителство приема ролята на посредник, не е работил в ООН. Той е бил само председател на Швейцарската лига за правата на човека и до момента е бил само един дребен адвокат. Но как терористите стигат до него? Той бил защитавал като адвокат някои палестински организации, а освен това родителите на намиращата се в затвора Гудрун Енслин го били помолили да изготви текста на декларацията за нечовешкото отношение към затворниците в западногерманските затвори и да го предаде като знак на протест в Комитета по правата па човека към ООН.

Трудно може да се определи ролята на адвоката Пайо. Той трябва да бъде посредник, но в някои фази и защитник па терористите, опитва се да убеди правителството да направи компромис и да позволи на членовете на бандата да отлетят зад граница. Доказва също, в противовес на мнението на широката общественост, че щели да се намерят държави, които да ги приемат. И дори упражнява натиск върху правителството и „кризисния щаб“. Чрез своя колега, адвоката Прети, той обръща внимание върху важното обстоятелство: след отвличането на Шлайер му били сложили инжекция, която премахвала волевите задръжки и той бил говорел много. Всичко било записано на магнетофон. Показанията на Шлайер били съдържали толкова важни информации от политическото и стопанското задкулисие, че ако обвиненията бъдели публикувани, правителството на Шмит трябвало да подаде оставка.

Началникът на Федералната криминална служба Хорст Херолд помолил адвоката Пайо да поеме ролята на посредник на 9 септември. Пайо устройва пресконференция, на която известява, че приема тази роля. Всички следващи съобщения и поръчения трябвало да минават единствено през неговото бюро. В издирването на терористите през първите дни участвуват 800 полицаи, 150 души съставляват постоянния щаб по издирването. Помагат и подслушвателната служба на западногерманската армия, и специалистите от разузнаването. И понеже се е очаквало, че след като адвокатът Пайо стане посредник разговорите или поне поръченията на терористите ще насочат криминалистите към следа, която би могла да ги доведе до скривалището на отвлечения Шлайер, техниците провеждат подслушвателна акция в гигантски размер. Всички 36 телефонни кабела, свързващи Федерална република Германия и Швейцария, тоест 18 000 линии, биват включени в подслушвателната система. И тъй като полицията е предполагала, че терористите заедно с отвлечения Шлайер се намират все още в района на Кьолн, техниците включват за подслушване и 497 телефонни будки.

В хода на цялата акция, в която естествено участвува и обществеността, а и полицията апелира към гражданите за съдействие, полицейските чиновници обработват 3826 донесения и съобщения, повечето от които нямат изобщо никаква стойност. Ала целият народ живее в страх и се пита докъде ли ще доведе самонадеяността на терористите, а известно е, че страх лозе пази.

Трябва отново да се подчертае, че полицейските агенти и техните помощници от секретните служби не са работили за „отличен“. Те допускат грешка след грешка и стават мишена на основателната критика на обществеността. Няколко пъти попадат на обещаваща следа, но неразумно изпускат шанса. Така например през нощта на 24 срещу 25 септември от автомата на телефонна будка недалеч от една кьолнска къща се чул женски глас. Неизвестна жена звъняла в Женева и искала да говори с адвоката Пайо. Най-после подслушвателите имали някаква надежда. Апаратурата показвала за коя будка става въпрос, била обявена тревога, ударната група незабавно потеглила. В този момент се случило това, което не би трябвало да се случи на нито един техник — специалист по подслушване на чужди телефонни разговори: при превключването нещо щракнало в слушалката. Жената мигновено разбрала и прекъснала разговора. Само 25 секунди след като оставила слушалката, при телефонната будка пристигнала полицейската кола. Късно. Наоколо нямало жива душа.

Терористите не са били новаци, имали добра школа и опитни учители. Методите на уличния бой, наричан понякога „гериля“, са теоретично обмислени и изпитани на практика.

През април 1977 г. в Швеция бил арестуван западногерманският терорист Норберт Крьохер, когато се готвел да отвлече шведския министър г-жа Анна-Грета Лейон. У Крьохер била намерена някаква инструкция, представляваща помагало от цели осемдесет страници. То съдържало много съвети и указания. Някои дори звучали гротескно. Ако например терористът поиска да разбере дали полицията чете кореспонденцията му, достатъчно е сам да си напише писмо със следния текст: „Драги приятелю, изпращам ти приложен един чудесен екземпляр бълха. Сърдечно те поздравявам, твой…“ Никаква бълха не се поставяла в плика. И ако пощата връчи писмото и в него се намери бълха, значи, че е действувала цензурата.

Помагалото съдържало указания как да се осигури конспиративна квартира, как да се купи автомобил, как да се подготви атентат или отвличане. Най-напред трябвало да се знае дневната програма на избрания заложник, да се проучат навиците му, семейните му отношения, кога и къде се разхожда за здраве, кога посещава театри или кина, къде играе тенис или голф, кой и как се грижи за неговата сигурност, по кой път отива на работа и кой го води, изобщо всички указания, които очебийно съвпадат с обстоятелствата около подготовката и осъщественото отвличане на Ханс-Мартин Шлайер.

В центъра на Кьолн се издига модерна, висока 140 метра сграда с 43 етажа и 951 апартамента, в които живеят около две хиляди наематели. Наричат я „Уни-Центер“. Полицията била извършила вече около хиляда жилищни обиска, но нито един от тях не довел до следа към терористите. Когато се стига до небостъргача „Уни-Центер“, в акцията се включват наведнъж 300 полицаи. Те откриват конспиративна квартира, наета на името на някоя си (както по-късно се установява — несъществуваща) Барбара Маркварт. И макар че била предплатила сравнително високия наем, на 23 септември изпратила до управата на дома писмо, с което уведомявала, че напуска жилището и връща двата ключа от апартамента. Но удивителното и едновременно съмнителното тук било, че не искала да и се върне капарото. Чрез подробно разследване се установява, че писмото е било написано на същата машина, на която терористите са писали писмата до федералното правителство. В действителност наемателката се е казвала Аделхайд Шулц и е била терористка. Това се потвърждава и при обиска, извършен от полицията в подземния гараж на небостъргача.

Впрочем тук се е намирала търсената алфа ромео 1600 куб. см с регистрационен номер К-ХУ 847. Най-после заслужаваща внимание находка. След проверката на колата полицаят остава доволен. В нея открива документи, че някой си Биндер бил закупил колата от инженер Лайер на 23 юли. Естествено полицаите отишли веднага при инженер Лайер и той им описал купувача като сериозно изглеждащ млад мъж с дипломатическо куфарче. Бил пристигнал с такси, поизпробвал малко колата, изобщо не се пазарил, заплатил в брой исканите 2900 марки и си заминал. Криминалистите тръгнали по следата, разпитвали таксиметрови шофьори и скоро установили, че в действителност Биндер се казвал Ролф Герхард Хайслер, основателно заподозрян като съучастник в убийството на Бубак и Понто.

Наистина постигнатото не било много, но в тази фаза на разследването и малкото се оказало достатъчно. Ала после била допусната непростима грешка. Федералните органи обявили издирване на терористите в международен мащаб. Логиката подсказвала, че имат помагачи и стратегически тил в чужбина, следователно техният път за бягство минавал през границата. Появили се и заключения, че похитителите вече са минали границата заедно със заложника.

Първият сигнал дошъл от холандския град Утрехт. Там в една от фирмите за даване на коли под наем някоя си Астрид Винтер наела автомобил и била посочила като постоянно местожителство Валдорфщрасе 234 в Хамбург. Когато поискала да продължи срока на договора за наетата кола, служителят на фирмата забелязал, че паспортът й е лошо направен фалшификат. Незабавно телефонирал на полицията. После вместо госпожица Винтер дошъл очилат мъж с мустачки. Но полицията вече била пристигнала.

— Горе ръцете! Предайте се! — извикал холандският полицай и допуснал грешка. Двадесет и пет годишният терорист Кнут Фолкерс, шофьорът на белия микробус, с който терористите били избягали от местопрестъплението заедно с отвлечения Шлайер, мигновено посегнал към пистолета и застрелял един от полицаите. Едва след туй успели да го задържат. Винтер чакала на улицата. След като видяла какво става, моментално побягнала. Впуснали се след нея, по тя изчезнала безследно. На улицата чакали най-малко още трима терористи. Те също избягали. По отпечатъците от пръстите полицията разбрала какъв голям улов се е изплъзнал от мрежата й. Госпожица Винтер била всъщност известната терористка Бригите Монхаупт. Участвувала в убийството па полицаите, придружаващи Ханс-Мартин Шлайер, и в отвличането му. Само че тя изчезнала, нейните съучастници също. Акцията несъмнено изплашила останалите. Те станали още по-предпазливи, тъй че полицията трябвало да започне отначало. В историята на криминалистиката има няколко случая, когато полицаите привличат за участие в издирването ясновидци. Известният с печална слава ясновидец на Хитлер — Ханусен, мошеник, жител на град Простейов, посочва няколко свои успехи като ясновидец при издирването на престъпници. Волфганг С. Залевски, един от малкото психолози специалисти по проблемите на тероризма, бива привлечен като съветник на „кризисния щаб“ и помощник на полицията в издирването. Той е млад теоретик и практик в тази област, публикува някои резултати от проучванията си, които са посрещнати добре. Ето защо неговото предложение било най-малкото изненадващо. Когато търсенето на мястото, където е скрит Шлайер, стига до задънена улица и полицията не открива нито една следа, която да води към целта, Залевски предлага да се потърси помощта на световноизвестния или поне твърде известния на Запад ясновидец Жерар Кроазе.

Този почти седемдесетгодишен мъж със способности, наречени от самия него „психоскопична диагностика“, е постоянен съветник на холандското кралско семейство и живее в същия Утрехт, където полицията е могла да задържи и не е задържала терористката Монхаупт и нейните съучастници. Отначало ясновидецът се колебал. Твърдял, че за случая знае твърде много неща от вестниците. И това би могло да му попречи. Най-после обаче се заел и след няколко дни посочил върху план-скицата на град Кьолн мястото, където би могъл да бъде укриван Шлайер.

Полицията тръгнала по следата и постигнала успех. В една висока жилищна кооперация с 1750 апартамента в кьолнския квартал Мешених детективите открили в подземния гараж мерцедес с регистрационен номер ВМ-А 8J2. Табелката с този номер била фалшива, в ауспуха намерили контактния ключ. Криминалистите не искали да подплашат собственика и няколко дни наблюдавали колата от добре прикрито място. След като собственикът не се появил, те претърсили колата. Под постилката намерили гилзи от автомат „Хеклер-Кох“. Скоро в лабораторията по балистика потвърдили, че са изстреляни от същото оръжие, което терористите били използвали при нападението срещу Шлайер и придружаващите го лица. Още по-интересна за криминалистите била находката в багажника па колата. В него те намерили откъснато копче от маншет с полускъпоценен камък лапис лазули и съпругата на Шлайер потвърдила, че е на мъжа и. В преградата между багажника и задните седалки бил изрязан доста голям отвор, явно за проветряване заради превозвания в багажника пленник.

Колата бил купил някой си Мартин Клас в Бенберг недалеч от Кьолн. В действителност това бил терористът Вили Петер Щол. Пристигнал с такси, много-много не му мислил, платил и си заминал. По няколко други дребни неща криминалистите стигнали до извода, че или Ангелика Шпайтел, или Зилке Майер-Вит е карала откраднатия жълт мерцедес, с който заедно с детската количка били преградили пътя на колите от кортежа на Шлайер. А са стреляли Вили Петер Щол, Кристиан Клар, Фредерика Крабе, Клеменс Вагнер, Ролф Герхард Хайслер. Зад волана на микробуса, с който убийците били избягали от местопрестъплението, седял Кнут Фолкерс.

Естествено семейството на Шлайер е съгласно с предлаганата размяна. Но официалните фактори са на противоположно мнение. Впрочем западногерманската полиция има опит в това отношение. Навремето, когато след отвличането на Петер Лоренц федералните органи са се съгласили е размяната, не след дълго освободените терористи се появяват на международната сцена и е още по-голямо самочувствие и дързост предприемат нови акции. Общественото мнение също е против компромисите, то държи на спокойствието и повечето хора са равнодушни към съдбата на милионера Шлайер.

Западногерманската общественост не симпатизира на Шлайер. Хората го познават от арогантните му изявления по телевизията, от публичните му изказвания, при които играе ролята на всезнайко в икономическата област. По-късно мнозина стигат до единодушното мнение, че е прототип па експлоататор. Може би тькмо затова терористите са го избрали за своя жертва. Освен това той е председател на Федералното сдружение на германските съюзи на работодателите, член е на 15 управителни съвета на важни промишлени предприятия, заема и поста председател на Федералния съюз на германската индустрия, обединяващ 95 000 промишлени предприятия с осем милиона работници. Той е бразилски почетен консул16 и през 1963 г. организира репресиите срещу 400 000 работници от металургичната промишленост в провинция Баден Вюртемберг заради стачка. С една дума, антипатична личност.

Шлайер е и бивш нацист, прочут с печална слава главно в Прага. По време на окупацията СС-унтерщурмфюрерът Ханс-Мартин Шлайер пристига в Прага като шеф на Централния съюз на индустрията на протектората Чехия и Моравия и се погрижва чешката и моравската индустрия да бъдат включени във военния потенциал на Хитлеровия трети райх и да бъдат ограбени фабрики и запаси. Очевидно към това време може да се отнесе и произходът на голямото му богатство. Впрочем без знанието на полицията семейството било предложило на терористите откуп в размер на 15 милиона марки.

Разбира се, бившите нацисти са гледали с добро око на Шлайер. Един от осъдените военнопрестъпници е Фридрих Флик По-късно той влиза в ръководството на фирмата „Даймлер-Бенц“. Сигурно неслучайно избира за сътрудник изпитания нацист и приятел от войната Шлайер и му поверява важни постове. Вярно е, че на западногерманската общественост са известни само някои факти от кариерата на Шлайер но въпреки това тя не иска един набаб да бъде разменен с шайка опасни бандити, които тероризират западногерманската общественост през изтеклите години.

А на съвестта на бандитите лежат над петдесет убийства и опити за убийства. И да ги бяха пуснали, едва ли щяха да се променят. Победата би повишила още повече самочувствието им и те несъмнено биха продължили да безчинствуват. Освен това би възникнал прецедент за бъдещи злодеяния.

Тактиката па изчакване, забавяне, задържане на положението, която по предложение на психолога Залевски предприема западногерманският „кризисен щаб“, е обоснована. Продължителното пребиваване на похитения с похитителите, ежедневният взаимен контакт заличават различията между жертвата и престъпниците. Впрочем в известен смисъл всички те се намират на един и същ кораб и не биха желали нищо друго, освен тяхното рисковано плаване да завърши в спокойно пристанище. За да предложи тази тактика, Залевски се с мотивирал с един случай от практиката.

В центъра на Стокхолм се намира сградата на Шведската кредитна банка. Един ден в залата влязъл въоръжен бандит, насочил срещу служителите автомат, взел в плен четирима банкови служители и се затворил с тях в подземието, където се съхранявали авоарите. Срещу заложниците искал сума от няколко милиона и освобождаване от затвора на свой приятел крадец. Гангстерът бил опасен — още в самото начало ранил сериозно един полицай. Заложниците били три жени от двадесет и една до тридесет и една години един двадесет и пет годишен банков чиновник. Близо триста полицаи обкръжили сградата. Преговорите се проточили и в една от фазите на акцията се включил като посредник и министър-председателят Улоф Палме. В хода на едно дълго преговаряне по телефона бандитът дал телефонната слушалка на една от отвлечените девойки — Кристина. Разговорът бил записан на магнетофонна лента.

— Много ме разочарова — упреквала Кристина министър-председателя.

— Как така?

— Цял живот съм била социалдемократка и сега виждам, че вие си седите там и си играете с живота ни.

— Как тъй? — попитал Улоф Палме.

— Ни най-малко не се страхувам от престъпниците. Нищо лошо не са ми сторили, държаха се много добре — казала Кристина и говорела за бандитите в множествено число, тъй като полицията изпълнила желанието на гангстера и препратила приятеля му от затвора в банката.

— Седяхме тук и разговаряхме — продължавала Кристина. — Знаеш ли от какво ме е страх? Че ще ни нападнат полицаите. Ако нахлуят и започнат да стрелят, ще се борим. Всички.

— Полицията няма да направи това — успокоявал Кристина министър-председателят.

— Добре, но не можеш ли мен, Елизабет и крадците просто да ни пуснеш да си отидем?

— Влез в положението ни — казал Палме. — Нападнаха банката и искат да я оберат. Раниха един полицай.

— Слушай какво ще ти кажа. Първо започнаха да стрелят полицаите.

— Във всеки случай обаче бандитите стреляха срещу полицаите, не е ли така?

— Но само защото полицаите измъкнаха оръжието си.

— Раненият полицай е хубаво момче. Казва се Варпенфелд. Познавам го добре. Сигурно не му е никак приятно, че е ранен в ръката.

— Смяташ ли, че ще е по-добре, ако ние шестимата загинем тук?

— Виновни са тези, конто първи вдигат оръжие и първи започват да стрелят.

— Той не започна пръв да стреля! — извикала ядосана Кристина. — И ще стреля едва тогава, когато полицията предприеме нещо.

— Нима? — казал Палме. — Тогава защо не сложи оръжие?

— Да сложи оръжие ли? Нима не разбираш, че иска да се измъкне оттук. А не да се предава. Нима не разбираш това?

— Шведският народ казва: разстреляйте ги! Но ние казваме: не. Кажи му да хвърли пушкалото и да ви пусне.

— Няма да го направи! — извикала Кристина. — Нима не разбираш, че се бори за живота си.

— Разбирам, естествено.

— Ти си най-големият господар в страната, с който мога да говоря! Само ти можеш да спасиш живота ми. Мили, сладък мои, най-добрият ми, злато мое, позволи на мен и на Елизабет да излезем от банката с него… Ако беше тук, щях да целувам краката ти, ако ни позволиш…

— Могат да си заминат само когато ви пуснат — казал Улоф Палме.

— Но те не ви вярват. Нима не разбираш това?

— Все пак могат да изчезнат. Могат.

— Как? Та наоколо е пълно със снайперисти.

— Могат да изчезнат — повтарял министър-председателят Улоф Палме.

— Как? Та наоколо е пълно със зяпачи.

— Щом не вярват, тогава ще ви влачат със себе си цял живот. В края на краищата това не е моя работа, а работа на полицията.

— А полицията пък казва, че това е твоя работа!

— Не.

— Но тя го казва. Ти решаваш всичко.

— Докъде ще я докараме, ако всички, които лежат в затвора… (на това място записът е повреден.)

— Ясно ми е, че не можеш да пуснеш всички затворници. Но моля те (отново неясен запис). Те са съгласни да ни разменят, ако вместо нас дойдеш тук ти.

— Така ли? Така ли казаха?

— Казаха го. Ако дойдеш ти тук, ние можем да си отидем.

— Би било интересно — казал министър-председателят.

— И аз така мисля. Би било интересно. Но ти няма да дойдеш.

— Ще дойда. Почакай само.

— Мили, най-добрият ми, па колене те моля. Досега никого никога не съм молила така.

— Говориш така, сякаш си на тяхна страна. Трябва да бъдем предпазливи (смущение в записа).

— Искам да кажеш на полицията: оставете ги да избягат и им дайте два пистолета!

— Не, на такива отчаяни хора да се даде оръжие и да се пуснат на улицата… Не можем да рискуваме.

— Но само така те ще ни пуснат.

— Не вярвам.

— По-важното е, че аз им вярвам. Та аз съм с тях вече ден и половина.

— Но отговорността носим ние — казал Улоф Палме.

— А не може ли за една вечер да ме назначиш министър?

— Не, това наистина не може — засмял се министър-председателят.

— Е, да, мой мили, аз също нося отговорност, моля те, моля те! Може би трябва да напиша писмо до теб или до полицията, с което да те освободя от всякаква отговорност?

— Та полицията не иска да ви стори нищо лошо. Наистина ли не вярваш в това?

— Прости ми, по в това положение аз не вярвам. — Нима наистина смяташ полицията за враждебна институция?

— Да. Смятам. Ако останем още тук, това ще бъде краят ми.

— Моля те, нима не съзнаваш какво би означавало да се дадат пистолети в ръцете на тия двама бандити?

— Но това, което се случи, не става все пак всеки ден. Улофче, а може би не искате да ни пуснете, защото скоро ще има избори?

— Те нямат нищо общо със случилото се.

— Мили, добричък, златен, мили, ангелче, аз вече не знам какво да ти кажа…

Разговорът продължил да се върти около същия проблем, поведението на Кристина изглеждало непонятно, а когато по-късно преписът па магнетофоннатата лента се появил в западногерманския седмичник „Щерн“ читателите ме искали да повярват, че всъщност жертвата става адвокат на похитителите. Впрочем Кристина завършила разговора с министър-председателя обидена:

— Сега ще бъда неприятна — казала. — Обади се просто някъде по телефона, нека пай-после ни се изясни положението. Остави ни нас, момичетата, да тръгнем с обирача на банки. А на тях дайте едни и половина милиона крони в чужда валута и два пистолета. Или пък ела ти тук и остани в подземието вместо нас!

Разбира се, не е правило, но в много случаи между заложниците и похитителя, тоест между жертвата и престъпника, след известно време се създават добри отношения, първоначалната вражда на живот и смърт се превръща в определен вид разбирателство. Колкото повече време са заедно, откъснати от нормалния живот, толкова повече се сближават възгледите им. Причината е ясна. През цялото време на изолация, евентуално на обсада, похитителят и жертвата се чувствуват застрашени отвън, макар и поради различни причини. Освен това заложникът се страхува да не би някое непредвидено обстоятелство да провокира похитителя, желае той да остане спокоен, само така би могъл да се надява, че кризата ще бъде преодоляна.

Двете млади чиновнички от стокхолмската банка се застъпвали за затворниците и когато вече били освободени.

Нападателите издържали обсадата на полицията само четири дни и се предали.

В случая с Шлайер психологът Залевски избира изчаквателна тактика и вярва, че опитният в обществените работи мъж, какъвто несъмнено е бил Шлайер, ще съумее да създаде контакт с похитителите и евентуално ще успее да повлияе върху тяхното поведение. И семейството на Шлайер е разчитало на същото. Освен това най-големият му син, по професия адвокат, се впуснал в тайни преговори с похитителите. Предложил им голям откуп. Въз основа на споразумение по телефона той бил отнесъл в куфари във фоайето на франкфуртския хотел „Интерконтинентал“ банкноти в чужда валута на стойност 15 милиона марки. Тук той трябвало да се срещне с посредник и след размяна на паролите да предаде откупа. Сделката пропаднала. Журналистите разбрали за нея и в хотела вече чакали към стотина репортери и два телевизионни екипа заедно с техниката, готови да осъществят пряко предаване.

Синът на Шлайер се завърнал у дома с празни ръце, после предлагал на похитителите други възможности за откупуване па баща си, искал да им предаде парите в Париж или на друго някое летище, но и това не станало. Междувременно „кризисният щаб“решава да предприеме следващ камуфлажен ход. Ще симулират, че обмислят изпълнението на условията на похитителите, по такъв начнн ще спечелят време и освен това ще проверят каква е връзката между обсадените терористи и техните приятели отвън. Баадер и другите затворници от неговата банда получават циклостилен циркуляр. Полицията искала да посочат в него страната, за която биха искали да заминат, в случаи че се стигне до размяна, Баадер посочва Алжир, Либия, Виетнам. Ирак, НДРЙ.

Ян-Карл Распе, който навярно е имал възможност да се договори с колегата си, добавя и Ангола, Мозамбик и Етиопия.

Вече говорихме за парадокса, когато представителя на държавната власт на най-високо равнище преговарят с престъппицнте, а и посочихме случаи, когато правителството или органите на властта намират подобно преговаряне за уместно. Но неповторима в историята на тероризма ще остане ролята, която трябвало да изиграе на международна сцена западногерманският министър Ханс-Юрген Вишневски. Той получава от федералния канцлер нареждане да се качи на самолет, да обиколи половината земно кълбо и пред очите па световната общественост да разиграе театър за похитителите. Правителственият самолет излита и макар че пътуването на министъра в чужбина не убягва от вниманието на журналистите, за целта на пътуването те все пак научават едва след кацането на самолета в Алжир. Министър Вишневски действително проучва възможностите алжирските власти да приемат похитителите, но получава отрицателен отговор. В това отношение Алжир има печален опит. След нападението на сградата на ОПЕК във Виена австрийският федерален канцлер Бруно Крайски помолва алжирското правителство да удовлетвори исканията на похитителите и да ги приеме. После Алжир съжалява за това. Впрочем създава се впечатлението, че Алжир има нещо общо с терористите и че може би ги поддържа. Така че готовността да се удовлетвори молбата на австрийското правителство и да му се помогне да се измъкне от трудното положение излиза скъпа на алжирските власти. Ето защо отначало отговарят отрицателно на въпроса на Вишневски. Но по-късно отказът получава смекчаващ послепис: ако по хуманни причини западногерманското правителство поиска тази услуга, Алжир е готов да помисли за приемането на терористите, тоест не иска да носи вина за евентуалната смърт на Шлайер.

В Триполи министър Вишневски също получава отрицателен отговор, дори укор от председателя на Съвета на революционното командуване Кадафи. Не искал да има нищо общо с терористите дори от тази гледна точка че западногерманският печат не изпуска нито една възможност да твърди, че Либия финансирала терористичните действия в Европа и в Близкия изток.

Не посрещат сърдечно министър Вишневски и когато правителственият самолет пристига в Народна демократична република Йемен. Та нали при историята с Лоренц на летището в Аден са разменени освободените затворници. Федерална република Германия остава длъжница на НДРЙ. В случая с Лоренц йеменските управляващи кръгове се съгласяват да приемат освободените затворници при предварително уговорени условия: след пристигането да бъдат интернирани. В срок от четиридесет дни Федерална република Германия трябвало да изпрати искане за предаване и връщане на терористите. Искане за тяхното предаване не пристига и НДРЙ си има неприятности с престъпниците.

Следващата спирка е Багдад. Иракските власти отказват и Вишневски отново излита. По пътя самолетът му трябвало да кацне в американската база на остров Гуам, където диспечерската служба погрешно съобщила от Анкоридж, че Вишневски кара единадесет терористи. Ето защо веднага след кацането на Гуам самолетът бил обкръжен от войници е автомати, бойната част на летището била в готовност и началникът на летището не разбрал къде са се дянали по време на полета единадесетте затворници.

В Ханой летището се оказва в ремонт и големият „Боинг 707“ на Вишневски е принуден да кацне в град Хошимин. В тамошния хотел „Континентал“ министърът се среща с представител на виетнамското правителство и изслушва наистина твърде любезния, но отрицателен отговор. Край на последното действие. Представлението трябваше да покаже на терористите, а те естествено научават за него от радиото, телевизията и печата, че никоя страна в света няма да ги приеме с разтворени обятия. Изпълни ли целта си тази толкова скъпо струваща акция за убеждаване на терористите? Едва ли. Както и някои други предложения.

В днешно време съществуват начини твърдоглавите затворници да бъдат накарани да говорят — психофармакологичните средства премахват задръжките. Някой Предлага този метод да бъде приложен върху арестувания терорист Кнут Фолкерс, който би могъл да разкрие къде е укриван Шлайер. Обмисля се и въпросът за действителната размяна на затворниците с Шлайер. Биха могли да ги откарат в дадена страна, после веднага след кацането да тръгнат но петите им агенти на американското ЦРУ и на израелската секретна служба МОСАД, а те да ги вкарат отново зад решетките, или да ги ликвидират.

Израел дори предлага следното решение. Секретната служба МОСАД да построи от хартия и юта точно копие на летище някъде в пустинята, преоблечени агенти да го обкръжат и после след кацането да обезвредят нищо неподозиращнте терористи. Нито едно от хрумванията не бе реализирано. Впрочем следващият ход в тази партия не бе направен нито от западногерманската полиция, нито от психолозите от „кризисния щаб“, а от самите терористи.

ПОЛЕТ LH 181

— Името му е Акаша, господин комисар — казва инспекторът от Скотланд Ярд на началника си.

— Е, и?

— Прибрахме го в Хайд парк; познат образ.

— Какво правеше там?

— Демонстрираше за свободна Палестина, господин началник.

— Е и какво? — пита раздразнено комисарят.

— Сби се с полицая, господин началник.

— Кой започна?

— Не зная, господине.

— Тогава постарайте се да разберете и го бутнете зад решетките или го изправете пред съда и ме оставете най-после на мира, инспекторе. Днес не се чувствувам добре. Пак нещо от храната.

— Да. Сигурно, господине. Но той не е за пръв път при нас. Миналата година се беше бил с полицаите на „Трафалгар Скуеър“. Демонстрацията си беше съвсем мирна, а той се беше разбеснял като отвързано куче.

— Съден ли е? — пита начумереният комисар.

— Не, господине. Тогава нашите го задържаха, оставиха го тук през нощта и пак го пуснаха. Искаха да го изгонят от страната, но накрая остана тук.

— С какво се занимава?

— Тогава следваше в някакво висше учебно заведение, господин началник.

— А сега?

— Сега не зная, господине.

— Тогава му вземете мярката. Намерете някой параграф…

В определения срок Зохаир Юсуф Акаша бил изправен пред съда, осъдили го на шест месеца затвор и го откарали в Пентънвил, където в знак на протест веднага обявил гладна стачка. След две седмици вече лежал в болницата „Сент Оливс хоспитал“ и в края на месеца, точно на 26. 3. 1976 г., двама цивилни полицаи го откарали на лондонското летище Хийтроу и го качили в самолета за Бейрут.

В началото на 1977 г. се разхождал отново по лондонския площад „Пнкадили“. Но този път с кувейтски задграничен паспорт и като кувейтски гражданин на име Ахмед Бадр. Отседнал в „Куинс хотел“ — пансион за не твърде заможни преселници от Индия в едно от предградията на Лондон. Излизал сутрин и се връщал късно през нощта. След едни месец заминал и вече не се мярнал.

Акаша е роден па 15. 7. 1954 г. в лагера за палестински бежанци Бурж-ел-Бражне недалеч от Бейрут. Родителите му напускат Палестина, бягайки от израелските военни части. Акаша е умно, интелигентно и старателно момче. Успява да избяга от бежанския лагер и да завърши училище. Като юноша се включва в освободителното движение и става член на Народния фронт за освобождение на Палестина.

Може би получава стипендия или пък му дават направо пари, но в самото начало на 1973 г. Акаша се появява за първи път в Лондон като учещ в Челси Колидж ъв Аеронотикъл енд отомобилс инджиниъринг, тоест някакъв авиационен технически институт. След двегодишно учение го завършва и получава диплома за авиоинженер. Усвоява и пилотирането на малки самолети.

Наглед приличал на всички лондонски студенти. От време на време се напивал с бира, а понякога с евтина ракия, после се разхождал из улиците, издигал пропалестински лозунги и драскал с флумастер по стените.

Живеел в стаичка, за която плащал пет лири седмично, и си изрязвал статии за малкия „Голям чакал“, известна фигура през онези години, т.е. за терориста Карлос.

После попаднал в ръцете на Скотланд Ярд, но благополучно се измъкнал.

За трети път пристига в Лондон отново като кувейтски гражданин. Този път под името Абдул Хасан. На 5 април 1977 г. се настанява в хотел „Робърт хаус“ на Уестърн стрийт, точно срещу хотел „Ройъл Ланкастър“, където бил отседнал някогашният южнойеменски министър-председател Абдулах Ахмед Хаджири със съпругата си Фатима, виновен за убийството на някои ляво настроени патриоти.

На Цветница преди обед пред входа спрял мерцедес и Хаджири със съпругата си се качил в него. Зад волана седял служител от йеменското посолство. Този път Акаша не ги наблюдавал от прозореца на стаята си, както правел няколко дни преди това. Стоял непосредствено зад колата. Когато се качили, минал откъм дясната задна врата, рязко я отворил и стрелят И тримата били убити на място. Всичко станало безшумно. Акаша имал добър пистолет с ефикасен заглушител, тъй че дори нямало паника. Убиецът успял да изчезне в тълпата.

Служителите от Скотланд Ярд проследили Акаша, тъй като вече го познавали, но въпреки това по неизвестни причини не го арестували след атентата.

Атентаторът безпрепятствено стигнал до летище Хийтроу, в 16,30 се качил в самолет на иракската авиокомпания и същата вечер слязъл в Багдад. Не бе установено защо в случая лондонската полиция е проявила подобно великодушие. Също така не е ясно защо информационният център на Скотланд Ярд не предостави никакви материали за убийството на бившия министър-председател. Случаят бе обявен за секретен.

Палма де Майорка е туристически кръстопът. В разгара на сезона, който е тук почти цяла година, летището е едно от най-оживените в Европа. Устойчив климат, чисто и топло море, стотици добре обслужвани хотели, като се започне от народните, в които зимуват западногермански пенсионери, и се стигне до луксозните за всякакъв вид сноби.

Хотел „Саратога“ не е нито от едните, нито от другите. Той е с три звездички, намира се на един от главните булеварди недалеч от улица „Хенералисимо Франко“ и булевард „Хайме III“ и е от хотелите с прилично средно равнище. В разгара на сезона, на 6 октомври 1977 г., около единадесет часа вечерта във фоайето на хотела се появил дребен, мургав тъмнокос младеж с пътническа чанта и червен куфар. Насочил се направо към рецепцията и помолил администратора Кардона:

— Добър вечер, бих искал стая.

— Имате ли резервация, сеньор? — попитал чиновникът в синя униформа.

— Нямам.

— В такъв случай съжалявам, сеньор — казал Кардона.

— Наистина ли не бихте…

— Всичко е заето. Съжалявам, сеньор … — После се позамислил, погледнал в книгата, още веднъж кьм преградките за ключовете на стотината хотелски стаи.

И се усмихнал па чужденеца:

— Единствената възможност, господине, е стаята с четири легла. И то само за една нощ. Това е всичко, което мога да ви предложа. Ако не е скъпо за вас?

— Нямам избор. Ще я взема. Може би утре ще се освободи някоя стая и ще мога да се преместя. Попълнил адресната карта и я подал на администратора Кардона.

Али Хидери от Иран, прочел администраторът и си казал, че се е излъгал, като си е помислил, че е арабин. Гостът взел ключа от стая 201 и сам си качил багажа.

На другия ден се преместил в стая с две легла, тъй като все още нямало свободна стая с едно легло. И преди да плати 1000 песос, попитал:

— Наистина ли не се е освободила нито една стая? Впрочем нужна ми е още една стая. Тази вечер очаквам да пристигнат мои познати.

— Колко?

— Един.

— Та нали стаята ви е с две легла, би могъл да спи при вас тази нощ.

— Само че тя е жена.

Администраторът погледнал младежа и се усмихнал.

— Разбира се, моля ви, то си е ваша работа! Тя пристигнала към полунощ. Очаквал я във фоайето. Записала се под името Сурая Ансари, родена през 1954 г. в Техеран. Имала чудесни тъмни очи, носела куфарче за козметика марка „Самсоните“ и само една пътническа чанта. Двамата се качили в стая номер 419 с две легла. Не останали в нея дълго, туристическото бюро изпратило още туристи и те трябвало да се преместят другаде. Администраторът Кардона им осигурил стая с две легла в недалечния хотел „Хайме III“. Там вече не били така сдържани, забавлявали се като всички туристи в Майорка и се държали като любовници.

Но те не били единствените иранци в хотела. Седмица преди това тук се била появила млада двойка, която с външния си вид привлякла вниманието на мнозина.

Хинд Алами била ориенталска красавица, а нейният партньор Риза Абаси сподирял с поглед навярно всяка жена. Не ходели на плажа, но затова пък посещавали туристическите бюра.

На един от булевардите на Палма — „Хайме III“ — е туристическата агенция „Еуромар“. Фрапантният Абаси в безупречен светлозелен костюм се навел към чиновничката:

— Бих искал да си купя билет за Франкфурт.

— Франкфурт, Франкфурт… — повтаряла тя и прелиствала разписанието на полетите.

— С „Луфтханза“, госпожице — добавил привлекателният младеж. — И за делничен ден.

— Дори и за събота не? — попитала чиновничката.

— Не, за събота също не.

— Тогава остава само полет LH 181 — за четвъртък, 6 октомври.

— Не зная дали не е много скоро. Трябва да се разбера с приятелите си.

На другия ден пак се появил п казал, че толкова скоро не иска да пътува, и започнал да преговаря за по-късна дата. Госпожицата зад бюрото му предлагала друга авиокомпания, испанската „Иберия“ имала свободни места, но той държал да пътува със западногерманската „Луфтханза“. Чиновничката се свързала с централата, но отговорът бил отрицателен. Всички места били заети. Клиентът си тръгнал.

На следващата сутрин дошъл отново и купил два билета за първа класа за полета Палма де Майорка — Франкфурт на Майн. Ала той не бил единственият чужденец, който си купил същия ден билети за Франкфурт. Малко преди обед в бюрото на „Виахес Иберия“ на улица „Хенералисимо Франко“ се бил появил Али Хидери и купил два билета за директния полет LH 181 на самолета на „Луфтханза“ за 13 октомври. Платил с долари, благодарил и си тръгнал.

Двете фрапантни двойки въздъхнали с облекчение. От този момент младите миловидни „персийци“, на които явно не липсвали средства, започнали да се държат непринудено, забавлявали се като останалите туристи в Майорка, очевидно използвали последните дни от отпуската си.

Али Хидери с любовницата си Сурая се преместил в скъпия хотел „Белвер“, наречен на средновековната крепост, издигаща се край града, наел стилно обзаведен апартамент с балкон, от който се разкривала чудесна гледка към целия залив на Палма. Абаси и Хинд Алами също си избрали по-представителен хотел, „Коста Асул“, едни от най-скъпите на улица „Маритимо“, и там двете двойки се срещнали вечерта иа 10 октомври в разкошното фоайе. Сурая Ансари помолила администраторката да им осигури четири билета за фламенко. Някои испански градове са построили за туристите атракция, наречена „Пуебло еспаньол“. Тя представлява няколко улички с оригинална испанска архитектура, с оригинални занаятчийски работилнички, с продажба на сувенири, с битови заведения. Едно от най-любимите нощни заведения в местния „Пуебло еспаньол“ било „Табла фламенко“. „Персийците“ имали запазени места именно в него. Седнали и си поръчали шампанско. Забавявали се добре, непринудено, сякаш целият безгрижен живот бил пред тях. А между другото това била последната им нощ, през която се смеели и се любили.

През цялата година летището на Майорка е изпълнено с туристи. Милиони прозрачно бледи хора пристигат и милиони загорели от слънцето излитат. Мерките за сигурност били такива, каквито били и на други европейски летища през онези години. Митничарите надникват в ръчния багаж, почти формално опипват с длани пътниците, да не би под ризата да имат оръжие. Сурая Ансари прекарва през митническия контрол малкото куфарче за козметични средства. Али Хидери носи транзисторен приемник марка „Мелба солид стейт“. На забележката, че не трябва да го пуска в самолета, кимва в знак на съгласие.

Самолет „Боинг 737 Ландшът“ стартира почти по разписание в 13 ч с 86 пътници на борда и с двама починали туристи в оловни ковчези, натоварени в отделението за багаж. Времето е хубаво и са налице всички предпоставки за нормално протичане на полета. За по-малко от тридесет минути самолетът наближава Марсилия.

Командир на самолета е опитният тридесет и седем годишен някогашен военен пилот Юрген Шуман, втори пилот е Юрген Фитор, старша стюардеса — австрийката Хенелоре Пиглер, норвежката Анна-Мария Старингер работи в първа класа, а Габи Дилман от Франкфурт в салона за туристи.

Малко след 13,30 ч, когато самолетът прелетял над Марсилия, вратата на пилотската кабина рязко се отворила, командирът Шуман се обърнал и видял непознат мъж с пистолет. На втория пилот Фитор натрапникът ударил няколко ритника и с цевта па пистолета посочил вратата.

— Вън! Веднага вън! Там! — заповядал той. Клатушкайки се, вторият пилот влязъл в салона за пътниците, държани вече в шах от две момичета, стискащи в ръце гранати с извадени предпазители. Четвъртият терорист грабнал бордовия микрофон и започнал така да крещи, че дума не можело да му се разбере. После извикал стюардесата Габи Дилман и й заповядал да превежда.

— Говори капитан Мартир Махмуд — чули пътниците. — От този момент самолетът е под мое командуване. Който не се подчини, ще бъде разстрелян! — превежда стюардесата и после според указанията на психолога, изнесъл неотдавна лекция пред служителите на „Луфтханза“ за поведението на персонала в случай на отвличане на самолета, добавя: „Направете, моля ви, това, което иска капитан Махмуд от вас.“

По прозорците трябвало да бъдат спуснати щорите, приборите от обеда, сервиран малко преди това от стюардесите, трябвало да бъдат хвърлени на пътечката, а пътниците да вдигнат ръце.

Капитан Махмуд бил в действителност терористът Зохаир Юсуф Акаша, представящ се в Майорка под името Али Хидери. В контакта си с другите похитители бил само номер 31. Номер 32 била Хинд Алами, в действителност Шаназ Гулун. Тя била от Ливан и била на 22 години.

Сурая Ансари, номер 33, била родена в Израел също преди двадесет и две години, името й било Сухайда Сайях, емигрирала преди години с родителите си в Кувейт и следвала английска литература в Багдадския университет. По време на ливанската гражданска война била свидетелка на масовите убийства в лагера за палестински бежанци Тел-ал-Заатар. И накрая Риза Абаси с номер 18. Той бил роден в Бейрут, двадесет и три годишен и се казвал Уабил Харб. Оръжието и взривните вещества пренесли в самолета в куфарчето за козметични средства марка „Самсоните“ с двойно дъно, а в транзисторното радио били скрити гранатите. Конспиративното наименование на терористичната акция Акаша избира по „бойното име“ на западногерманската терористка Бригите Кулман, загинала при отвличането на френския самолет на летище Ентебе. Наричали я Мартир Халима. През следващите няколко часа благодарение на световния печат командата „Мартир Халима“ се превъща не само в определено понятие, а и в символ на насилие.

Пътниците били обискирани. Един по един заставали на пътечката, където терористите ги претърсвали. Лични документи, паспорти, легитимации и всякакви неща от израелски произход били хвърляни на купчина. После събрали ръчния багаж. През цялото време капитан Махмуд заплашвал с пистолета, непрекъснато крещял, нанасял не много силни удари, за да сплаши заложниците.

Двете момичета, особено Сухайда Сайях, също непрекъснато подвиквали и заплашвали с гранатите.

Капитан Махмуд наредил на пилота Шуман да измени курса и да се насочи към Кипър. Шуман погледнал циферблата на уредите и казал:

— Няма да ни стигне горивото. — Откъде знаете? — попитал Махмуд. — Предполагам.

— Точно! — заповядал похитителят. — Трябва да изчислим. Извикайте втория пилот. Юрген Фитор се върнал в пилотската кабина, известно време изчислявал и заявил:

— До Кипър няма да стигнем. Ще трябва да кацнем в Рим.

Малко след 13,30 ч, в момента, когато „Боинг 737 Ландшът“ прелита над Марсилия, на бюрото на западногерманския канцлер Хелмут Шмит звънва телефонът и федералният министър на вътрешните работи Майхофер уведомява канцлера:

— Аеронавигационната служба от Екс-ан-Прованс в Южна Франция съобщава за промяна в курса на самолета на „Луфтханза“ с номер на полета LH 181, излетял от Палма де Майорка за Франкфурт. Самолетът се е насочил към Елба. По всяка вероятност е отвлечен.

Явно капитан Махмуд е знаел доста неща за експлоатацията на самолет „Боинг 737“, нали в Лондон бил учил в авиационен институт, тъй че навярно му е било ясно, че тази машина може да се управлява само от един пилот. И изпраща Фитор отново в салона за пътници.

В 13,50 средноевропейско време самолетът променя курса, в 15,45 командирът Шуман каца на римското летище Фиумичино и рулира към определената му стоянка, отдалечена цял километър от служебните помещения. Самолетът мигновено е обкръжен от бронетранспортьорите на подразделенията за сигурност на летището и срещу него са насочени бордови оръжия. Впрочем италианците имаха лош опит с похитителите на самолети. През декември 1973 г. тъкмо на това летище се беше разиграла една от най-големите трагедии в историята на тероризма и несъмнено най-драматичният случай по онова време.

В понеделник на 17 декември 1973 г. в 11,46 в чекин-залата на летище Фиумичино нахлули няколко въоръжени арабски терористи. Насочили се към гишетата в северозападната част на летището. Нападнали служителите от контролно-пропускателния пункт и митничарите, а някои от тях взели като заложници. Заедно със заложниците изтичали през изход А 14 на бетонния плац, където стоял самолетът на авиокомпания „Ер Франс“. Други терористи минали през залата за транзитно пътуване и се насочили към същата цел.

На вратата стояли няколко души от екипажа на един етиопски самолет. Чакали да се качат в него. След като видели какво става, мигом побягнали. Но бордовият инженер закъснял и попаднал в ръцете на терористите. Взели го със себе си като още един заложник. Акцията преминала тихо, незабелязано, без нито един вик. Ако някой е наблюдавал безпрепятствения път на бандитите през чекин-залата и през митническия и граничен контрол, би си помислил, че наблюдава игрална сцена от невероятен приключенски филм.

В 11,51 трима въоръжени до зъби терористи се отделили от приятелите си и се насочили към изход А 15, където се намирал самолетът на американската авиокомпания „Пан Америкън“ със стълбички на двете отворени врати. Едните изтичали по предната, другите по задната стълбичка и почти отведнъж хвърлили в самолета ръчни гранати. Огромна експлозия със страшни последици.

През този неприятен зимен ден духал силен поривист вятър май по цяла Европа. Може би тъкмо затова самолетът от редовния полет на „Луфтханза“ LH 290 имал закъснение с цели четиридесет минути. Командирът му Ван Хаан поискал от кулата разрешение да кацне и големият „Боинг 737“ се приземил на бетонния плац. Определили му място на северозападния край на летището. Командирът Ван Хаан трябвало да зареди самолета с гориво и да се върне с редовния полет LH 303 в Мюнхен. Тъй че изтеглил самолета на стоянка А 13 до самолета на „Ер Франс“, който чакал на стоянка А 14 за обработка за полет до Дамаск. На съседната стоянка А 15 стоял именно „Боинг 707“ на авиокомпания „Пан Америкън“.

И този самолет бил пристигнал със значително закъснение, тъй като по пътя от Мадрид до Рим трябвало да преодолява силен вятър. От Рим с редовен полет ПА 110 самолетът трябвало да лети за Бейрут и Техеран. Резервоарите им били вече пълни — и той като много други самолети се зареждал в Рим, където по онова време авиобензинът бил най-евтин. Командир на американския самолет бил Ендрю Ердък. Той бил взел със себе си съпругата си. Впрочем, тъй като се налагало да бъде в Близкия изток и през коледните празници, съпрузите решили да прекарат Бъдни вечер и Нова година заедно. В салона за първа класа, където седяла съпругата на командира, имало само още двама пътници — марокански министри. „Боинг 707“ е голям самолет за далечни полети с капацитет 199 пътници, но седмица преди коледните празници бил полупразен.

Когато терористите хвърлили ръчните гранати в американския самолет, първо настъпила детонация и миг след това избухнал пожар. Салонът за първа класа е в предната част на самолета. Съпругата на Ердък и двамата марокански министри загинали на място. При експлозията и възникналия подир това пожар загинали още 28 пътници в салона за туристи. Всички останали, включително екипажът, се спасили с по-тежки или по-леки наранявания.

Когато командирът на самолета на авиокомпания „Ер Франс“ видял случилото се, наредил веднага да се вдигнат стълбичкитс, да се затворят вратите и започнал да се готви за старт, за да изтегли машината на безопасно разстояние. Междувременно двамина от тримата терористи, ликвидирали американския самолет и убили към тридесет невинни хора, се разтичали около изход А 10 и започнали да стрелят бясно около себе си. При нападението третият бил ранен и по-късно се дотътрил подир останалите. На вход А 10 стояли останалите терористи и пазели заложниците. Първите двама се присъединили към тях. После всички заедно в 11,53 ч се насочили към западногерманския „Боинг 737“ на Ван Хаан. На борда имало трима мъже — командирът, вторият пилот, служителят от западногерманската служба за сигурност — и три стюардеси. Пътниците, готов за излитане, били в момента в безопасност, чакали в салона. Терористите изтикали в празния самолет на „Луфтханза“ заложниците: четирима митничари, двама полицаи и онзи бордови инженер в униформата на етиопските аеролинии. Шефът на терористите, наричан от подчинените му Тони, заповядал на командира да стартира. Ван Хаан изпълнил заповедта — че какво друго му оставало. Само че на една от вратите бил повреден механизмът и не можела да се затваря отвътре. Отначало шефът Тони беснеел и заплашвал, но после бързо решил — насочил пистолета към Ван Хаан, посочил един от най-близкостоящите митничари и тримата слезли на бетонния плац, за да се опитат да отстранят досадната повреда.

Тримата — естествено терористът Тони бил последен и с готов за стрелба пистолет — слизали по стълбичката.

След като видял пред себе си празния летищен плац с горящия самолет, без да се двоуми, италианският митничар побягнал. В този миг се чул изстрел. Тони се прицелил добре, митничарят паднал мъртъв само на няколко крачки от стълбичката на отвлечения самолет.

Италианците не били забравили този ужасен епизод от историята на тероризма. Затова римското летище Фиумичино било добре охранявано. Ето защо около отвлечения самолет с номер на полета LH 181 като преградна стена застават бронетранспортьорите на подразделенията за сигурност. Преди години, на 17 декември 1973 г., отвличането на самолета завърши след повече от тридесет часа скитане по летищата на половината свят. А това, днешното, щеше да продължи повече. Само че още никой не знаеше това.

Всъщност не е ясно какво са крояли терористите, но западногерманският министър на вътрешните работи Майнхофер избързва много, като помолва италианските си колеги да издадат заповед за стрелба по гумите на самолета. Неблагоразумно и необмислено искане, затова италианските министри нямали и намерение да го изпълнят. Те добре знаели, че след подобно действие заложниците не ще имат никакъв шанс. Единственият изход бил да се преговаря с похитителите за освобождаването на задържаните.

Командирът Шуман предприел единственото, което би могъл да стори. Подчинил се на своя нов шеф и поискал да бъде зареден самолетът. После помолил за информация относно метеорологичните условия по трасето за Кипър и се готвел да изпълни искането на похитителите. Може би тъкмо в момента когато италианският министър на вътрешните работи Косига съобщавал на представителите на телеграфните агенции, че италианците не ще дадат на отвлечения самолет разрешение за излитане, към ландшъта приближила цистерна и започнала да пълни резервоарите.

Командирът поискал разрешение за излитане. Но в слушалките чул уклончив отговор, който само потвърждавал становището на италианските официални лица.

— Трябва да почакате. Във въздуха има някакви самолети, така че първо трябва да освободим коридор и за вас. Ще стане след малко.

— Какво казват? — попитал Махмуд.

— Трябва малко да почакаме. Трябва да отклонят някои полети.

— Стартирайте! И то веднага! — изкрещял ядосаният шеф на похитителите и размахал пистолета под носа на двамата пилоти. Договарят се с поглед. На командирското място сяда Юрген Фитор. Той бил опитен пилот и дори бил летял с „Боинг 707“ три години повече от Шуман. А той пък поел ролята на парламентьор и предал на кулата искането на капитан Махмуд. После самолетът рулирал към пистата за излитане, в 17,42 ч. се издигнал отново във въздуха и се насочил към Кипър.

Веднага след кацането на римското летище Махмуд обявил исканията си:

— Говори капитан Махмуд — казал по микрофона и говорът се записвал на кулата. — Завзехме самолет на западногерманската авиокомпания. Групата, която е под мое командуване, иска незабавно да бъдат освободени нашите другари, намиращи се в западногерманските затвори. Борим се срещу империалистическото устройство на света.

Формулировката е наистина недодялана, но разбираема. И тъй, отвлеченият самолет лети към Кипър и в Бон са принудени да вземат бързо решение как да постъпят с терористите. Но едно е ясно от самото начало.

Западногерманските власти не ще освободят затворниците. Ако това стане, би означавало следващ прецедент и подтик за нови насилствени действия. Терористите биха могли да повторят агресивната акция с надежда за успех. Само че в случая не е заложен на карта животът само на един, макар и влиятелен и богат човек като Ханс-Мартин Шлайер, а е изложен на риск животът на 86 заложници — пенсионери, жени и деца, завръщащи се от почивка в Майорка.

Канцлерът Хелмут Шмит не иска да поеме сам отговорността за едно толкова важно решение, засягащо не само граждани на Федерална република Германия, но и заложници от други националности. Ето защо се съветва по телефона с френския президент Жискар д’Естен и с английския премиер Калахън. Двамата партньори неофициално и от свое име се съгласяват с неговото решение. И именно през онази нощ в Бон решават да включат в борбата срещу терористите специалната група ГСГ 9 (Бундесгренцшутцгрупе 9), въоръжена и обучена за борба срещу терористи. Министърът на вътрешните работи Майхофер получава заповед да изпрати специалната група подир отвлечения самолет. А самолетът тъкмо прелитал над контролния пункт на гръцкия остров Крит. Срещу него се движел друг самолет на „Луфтханза“ и командирът се свързал с колегите си. Капитан Махмуд грабнал слушалката от ръцете на командира и за пръв път се представил с цялата си титла:

— Тук е капитан Мартир Махмуд, командир на операция „Кофре-Каддум“ на подразделение „Мартир Халима“ от организацията „Борба срещу световния империализъм“.

— Не разбирам — чуло се в слушалката. Още няколко пъти Махмуд се опитвал да обясни кой е и какво иска, но връзката била прекъсната и самолетът без особени усложнения приближавал целта си. В 20,28 ч средноевропейско време кацнал на летището в Ларнака и навигационната служба заповядала на пилота да се приземи на най-отдалечения край на летището.

— Моля за цистерна с гориво, моля за цистерна с гориво … Повтарям…

— Няма да е така лесно — отговорил глас в слушалката.

— Какво няма да е така лесно? — попитал със заплашителен тон Махмуд, който слушал разговора. — Вече изтече работното време на персонала от машината за зареждане. Отиде си в къщи, в Никозия. Трябва да изпратим да ги повикат.

Започнали да чакат. Всички — похитители, заложници и хората по цял свят — нетърпеливо чакат да видят какво ще стане по-нататък. Съобщението за отвличането бе включено във всички радио- и телевизионни новини. След около час светнала контролната лампа на радиостанцията.

Обаждал се представителят на Организацията за освобождение на Палестина от местния кипърски филиал. Отначало на английски, после на арабски, като се опитвал да склони шефа на похитителите да пусне заложниците. Махмуд беснеел, държал се като невменяем, приемал апела като лична обида и реагирал съобразно с това. И двамата пилоти разбирали с колко опасен човек си имат работа.

Почти два часа и половина продължил престоят на летището в Ларнака. След като били напълнени резервоарите до краен предел и цистерните се оттеглили в депото, Махмуд заповядал на Шуман:

— Летим за Бейрут.

— Ало кулата, ало кулата, моля за разрешение за излитане. Летим за Бейрут.

Миг тишина. Пукот в слушалките. Далечен, неразбираем говор. Навярно ръководителят на смяна се е договарял с някой, намиращ се далеч колега. След малко гласът му прозвучал в слушалката на ландшъта.

— Летището в Бейрут е затворено.

— Летим за Бейрут — повтарял командирът Шуман по заповед на Махмуд.

— Летището в Бейрут не приема.

— Летим за Бейрут — повтарял автоматично командирът на ландшъта, а контролният пункт на летището отговарял едно и също:

— Летището в Бейрут е затворено. Няма да получите разрешение за кацане.

Махмуд стискал устни. Ясно било, че е в безизходица. Обстоятелствата го принуждавали да импровизира. Той ставал все по-несигурен, по-нервен, прикривал това с изблици на гняв, но съзнавал, че пилотите не трябва да забележат безпомощността в поведението му. Но той бил безпомощен. Отдавна организацията на отвличането се изплъзвала от ръцете му, фактически нищо не протекло по плана, не се виждал и никакъв изход от създаденото положение. При това трябвало да играе ролята на суров шеф, да симулира, че никакво неочаквано препятствие не ще го извади от равновесие.

— Ще летим за Дамаск — решил, сякаш го бил запланувал отдавна.

Часът е двадесет и два и петдесет минути, когато ландшътът се издига в мрака. Пилотите поемат по обикновеното трасе, ръководството на въздушното движение на бейрутското летище е изключено, само на средни вълни в определени интервали се чува съобщението:

„Летище Бейрут е затворено… Летище Бейрут е затворено…“

Точно в 23,01 ч прелитат над контролната кула и се насочват към Дамаск. Тъй като Дамаск не е далеч, след десет-дванадесет минути чуват в самолета съобщението на контролната кула на летището в Дамаск: „Летището е затворено. Кацането невъзможно.“ Естествено в цялата област летателният състав е получил точна информация за скитането на самолет „Ландшът“, дирижирано от терористи. Но в момента не се знаело кои са и колко са похитителите. Техните искания били известни, а сред добре информираните кръгове станало ясно и че няма да бъдат изпълнени. Това разбира се, не знаят нито похитителите в самолета, нито техните заложници, нито пък аерослужбите.

— Летете за Багдад — решил Махмуд. След малко командирът Шуман поискал разрешение за кацане и отново получил отрицателен отговор. Нито едно летище не искало да приеме отвлечения самолет. Часът бил вече 0,23, когато ландшътът прелетял над багдадското летище и Махмуд решил:

— Към Кувейт!

— Летище Кувейт е затворено. При никакви обстоятелства не можете да кацнете! — се чуло в слушалките около един часа след полунощ. Големите транспортни самолети са снабдени с автоматична радарна система, наречена „Транспондър“. Тя непрекъснато подава сигнали за наземната навигационна служба. Когато на автомата се нагласи цифрата 75, апаратурата излъчва на редовни интервали шифъра „отвлечен самолет“. Махмуд е изучавал авиационната техника и навярно при подготовката си за отвличането е потърсил помощта на специалисти, но сигурно не е знаел за „Транспондър“ и следователно не би могъл да забележи подавания сигнал. Командирът Шуман успял да нагласи шифър 75, но освен това се опитал и да информира самолетите по трасето, че авиоконтролните пунктове знаели за какво става въпрос.

Когато положението станало опасно и показателите за нивото на горивото сигнализирали, че ще трябва да се помисли за кацане, Шуман се опитал да използва като посредник командира па един самолет от австралийската авиокомпания „Куонтас“. Той трябвало да ходатайствува пред летището в Кувейт да разреши на ландшъта да кацне.

— Съжалявам — съобщил австрийският пилот. — Не искат и да чуят за това. Защо не опитате в Бахрейн или Дахран?

— Може ли да ви помоля за още една услуга? — попитал командирът Шуман. — Опитайте да поискате разрешение вместо нас. Не мога да се свържа. — Бахрейн е затворен — съобщил след малко радистът от авиокомпания „Куонтас“. — Съжалявам.

Шуман не се предавал, непрекъснато се опитвал да влезе във връзка. Времето летяло и горивото намалявало. Най-после успял да се свърже с контролната кула. Дежурният диспечер говорел добре английски. Това било добре дошло за Шуман. Опитал се да му обясни положението, уверявал го, че му свършва горивото, че така или иначе ще трябва да се приземи.

Диспечерът повтарял едно и също изречение, но накрая съобщил на Фитор, които бил седнал зад лостовете за управление, честотата на вълната на навигационната система за кацане. В 3,52 ч. местно време колесникът на ландшъта опрял на твърда земя. Всички въздъхнали с облекчение. И Махмуд, който с прегракнал глас автоматично повтарял по микрофона:

— Говори капитан Мартир Махмуд, командир на операцията „Кофре-Каддум“ на подразделение „Мартир Халима“ от организацията „Борба срещу световния империализъм …“

ГСГ 9 представлява военно подразделение, съставено от младежи със специална подготовка. Всеки от тях поддържал формата си като атлет пред олимпиада, всеки разбирал не само от най-модерна бойна техника, но бил трениран и като добър състезател по карате и джудо, умеел да води ръкопашен бой с врага, можел да се справя с дресирани кучета, умеел да стреля от всяко положение, скачал с парашут и се спускал от вертолет, а можел да кормува и всякакъв вид бойни машини. Всички били обучени в действия срещу отвлечени самолети, знаели как да си отворят вратата отвън, как да влязат в самолета посредством приспособление, наречено „отварачка за консерви“. То представлява ефикасни механични ножици за ламарина, използвани също при автомобилни катастрофи за измъкване на пострадалите. Групата била въоръжена с най-добри, най-скъпи оръжия и технически помагала за борба срещу терористи.

Главната квартира на ГСГ 9 била в Хангелар а командир бил четиридесет и шест годишният Улрих Вегенер със звание полицейски директор. Негов заместник бил полицейският съветник Клаус Блете. Тъкмо той вдигнал телефона, когато позвънили от Министерството на вътрешните работи да се подготви подразделението за намеса срещу отвлечения самолет „Боинг 737“.

Избрали тридесет души, натоварили необходимата техника и чакали в готовност. Пет години обучение и първата голяма акция. Пренебрегнатите завиждали на щастливците. В дънки и пуловери, с маратонки „Адидас“ се появили в девет без петнадесет вечерта на летището в Кьолн. Приличали на спортисти, а и така се държали. Не след дълго се качили на „Боинг 737“, който излетял за Кипър. А в този момент там получавал гориво отвлеченият самолет на Шуман. Командирът Вегенер получил от своя началник — министъра, благословията за път и уверението, че в Кипър положително ще се разбере лесно с местните представители. Но не се оказало така. В Ларнака също се страхували от самолети, оповестени в последния момент, тъй че навигационната служба разпитвала кой е на борда на боинга. Та нали точно преди два часа оттук излетял такъв самолет на същата западногерманска авиокомпания с похитители и заложници на борда и кипърците се зарадвали, че са се отървали от неканените гости.

— На борда са експерти от Федерална република Германия — отговорил радистът и предупредил командира Вегенер, че трябва да се скрият оръжието и техническите помагала в преградките над седалките и да се покрият. На летището в Ларнака може да им дойдат гости на борда.

Кацнали и пристигнал лично директорът на полицията. Мълчешком обходил салоните, огледал пътниците, излязъл и веднага предал на западногерманския представител в Ларнака молбата самолетът на „Луфтханза“ да излети колкото се може по-скоро.

Командирът на ГСГ 9 започнал да обсъжда с момчетата си какво да правят по-нататък. Знаели, че отвлеченият самолет се е насочил към арабските страни, и затуй било уместно да се изчака и да се види къде ще се появи. И тъй като групата ГСГ 9 имала дружески връзки с подобна специална група от израелски специалисти, която се била „прославила“ с ударната си акция на летище Ентебе, помислили дали няма да е по-добре да отлетят за Тел Авив и там да почакат. Не се наложило сами да решават, няколко минути след старта получили от Бон заповед: мигновено да се завърнат па летището в Кьолн. Но в четири часа сутринта заповедта била внезапно променена:

„Летете за Турция. Кацане в Анкара.“ Променили посоката и кацнали. Тук никой не им създавал затруднения, нито пък подозирал в нещо западногерманските експерти.

Междувременно отвлеченият самолет кацнал на летището в Бахрейн и похитителите и екипажът били неприятно изненадани. На площадката за кацане пристигнали военни машини и войскови подразделения, обкръжили самолета. Махмуд се ужасил, после започнал да беснее. В едната ръка взел микрофона, а с другата насочил пистолета към Фитор.

— Ако до пет минути не изчезнат, ще застрелям пилота.

В пилотската кабина се разиграла петминутна драма, решаваща за живота на пилота. По челото на Махмуд избили капки пот. Той бил нервен, недоспал, изтощен и безпомощен. Насочил пистолета към слепоочието на пилота. Погледнал часовника си и съобщил по микрофона:

— Остават му още четири минути живот. Ако дотогава не изчезнат войниците, ще го ликвидирам.

— Опомнете се — казал командирът Шуман. — Не можете да направите това. Много добре знаете, че без него не мога да летя. И въобще е безсмислено. Може би кулата изобщо няма безжична връзка с войниците.

— Още три минути — казал Махмуд. Фитор взел микрофона и започнал да убеждава дежурните на кулата да се погрижат за оттеглянето на войниците. Не получил отговор.

— Още две минути — съобщил Махмуд. Нервите на Фитор не издържали. Молел, вайкал се, зовял за помощ.

— Последни тридесет секунди.

— Изтеглят се — извикал командирът Шуман. — Вижте, изтеглят се.

— Не стреляйте! Изтеглят се! — извикал Фитор. Войниците потънали в мрака така тихо, както се били появили. Към ландшъта приближили цистерни. В 3,34 ч средноевропейско време самолетът, управляван от пилота Фитор, излетял по посока на Дубай. Когато пилотът се обадил на наземния контролен пункт, чул познатото изречение:

— Летището не приема. Съжаляваме, но летището не приема.

Все още разполагали с време. Още били доста далеч.

Командирът Шуман седнал зад лостовете за управление, а Фитор легнал за малко и се покрил с одеало. Едва сега възбудата и напрежението започнали да отзвучават. Навлезли в очаквателната зона и започнали да кръжат. При това непрекъснато преговаряли и искали разрешение за кацаме. Махмуд сякаш се бил отказал от всичко. Свит седял на седалката и не проявявал признаци на живот, вперил безучастен поглед в пространството. От време на време сякаш придобивал отново сила, грабвал от ръцете на пилота микрофона и с прегракнал глас крещял по него арабски псувни. Никой не го разбирал, дори и арабите на контролната кула. Гласните струни му изневерили. Навлезли в зоната на летището. На пистата за кацане стояли пожарникарски коли и не позволявали да се кацне. Ръководството на летището било решило в никакъв случай да не приема самолета с похитителите.

Такава била заповедта на върховния държавен главаа — шейх Рашид бен Сайд ал Мактум. Кръжели на височина 2600 метра и търсели възможност за кацане. Били принудени да се спуснат, остатъкът от горивото нито не би им позволил да стигнат до друго летище.

— Ще кацнеш! — заповядал Махмуд, излязъл от летаргията. — Незабавно! — казал и опрял пистолета в слепоочието на Фитор, седнал отново зад лостовете за управление.

Фитор се подчинил. Технически операцията не била лесна. Отначало започнал да се спуска, направил един, после втори кръг, за да види пистата за кацане, без дори вече да обръща внимание на непрекъснато повтаряната заповед:

— Ще кацнеш! Тук сега ще кацнеш!

— Трябва да огледам терена — отсякъл, — защото ще пострадаме всички.

Махмуд се усмирил, а може и да е загубил сетни сили. Фитор дал указания на стюардесите да подготвят пътниците за аварийно кацане. На кулата само съобщил:

— Трябва да кацнем. Спускам се.

Може би безапелационният тон принудил Мохамед — министър на шейха — да нареди да освободят пистата за кацане. Пожарникарските коли започнали да се прибират в хангарите.

Мохамед бен Рашид бил двадесет и девет годишен министър на отбраната на Обединените арабски емирства. Щом отвлеченият самолет се появил в дубайското въздушно пространство, началникът на летището му се обадил в двореца, където Рашид тъкмо се забавлявал, разглеждайки собствената си зоологическата градина, и си избирал сокол, тъй като се готвел по стара традиция да отиде на лов. Той бил третият син на дубайския владетел, обичал хубавите жени и скъпите бързи коли, бил завършил британската военна академия „Сандхърст“, може би най-добрата в тази област, и имал известен опит в работата с похитители и с отвлечени самолети. Впрочем това вече бил четвъртият случай, който се опитвал да разреши успешно. Качил се в колата и заминал за летището, като карал с двестакилометрова скорост. Издържал да седи до диспечерите в кулата на летището три дни и две нощи почти без сън.

Пилотът кацнал меко като стар и опитен специалист. Изключил двигателите и въздъхнал с облекчение. Шейх Мохамед се свързал незабавно с водача на похитителите. Разговаряли на арабски и дубайският министър се опитал да склони уморения Махмуд да освободи болните, жените и децата. След като завършил разговорът, шейхът съобщил резултата:

— В момента нищо не може да се направи. Този човек е много нервен. Бих казал, че не е здрав.

Заложниците в салона за туристи не подозирали къде се намират. Всички щори по прозорците били спуснати. Но веднага след кацането става ясно, че навън е страшна горещина и това може да бъде съдбоносно за всички в самолета. Първо разпределят останалата вода, после Махмуд поръчва храна и напитки като за нормален полет. И когато по-късно стюардесите разнасят подносите, пленниците също научават къде се намират. Върху пластмасовите чинийки имало надпис „Еърпорт Дубай“.

През това време преговорите продължават. Махмуд поръчва още цигари и лекарства за себе си, гласът му вече съвсем пресипнал, а двамата пилоти се опитват незабележимо да предадат на контролната кула информация за похитителите. И при поръчване на списания или цигари все подчертавали цифрата четири.

Дори командирът Шуман завързва четири цигари и ги хвърля в кошчето за боклук, тъй като идвала групата по почистването. Изглежда, и похитителите са се поуспокоили, макар че Махмуд продължавал да заплашва с разстрел мними еврейки, макар че било ясно, че чрез изблиците на гняв и бруталност се опитвал да компенсира собствената си безпомощност. Та той бил сам, бил принуден при непредвидено трудни обстоятелства да решава съдбата на много невинни хора, които е прекарал известно време на един и същ борд, тъй че не са му били съвсем чужди.

По-късно психолозите стигат до единодушното мнение, че неговите реакции не са се поддавали на контрол и обяснение. Ту изведнъж вземал някого за еврейн и искал да го разстреля, ту пък възприемал фирмения знак на автоматична писалка като еврейска звезда и искал да накаже собственичката със смърт. При това той не бил нито необразован, нито прост. Когато разбрал, че пилотът Фитор има часовник марка „Юнгханс“ с малко зъбно колелце като фирмен знак, най-напред пожелал да разстреля пилота за това, че носел израелско изделие, но после се оставил да бъде разубеден и само строшил часовника с брадвата от инструментите за спасителни работи.

После седнал до микрофона и повече от час проповядвал пред изплашените заложници историята на палестинския народ и неговата борба за свобода.

— Какво бихте направили вие, германците — гърмял по високоговорителя неговия прегракнал глас, — ако изведнъж във вашата родина нахлуят чужденци от цял свят и започнат да твърдят, че имат книга, в която е написано, че вашата страна им принадлежи? Германците биха воювали. Ционисткият режим в Израел е продължение на националсоциализма. Ционизмът е острието на копието на империализма в арабския свят. Бонският неонацизъм, както и Съединените щати, са негов верен съюзник. А Шлайер е от тези, които първо служиха на Хитлеровия нацизъм, днес търгуват с неонацистите в Бон и Тел Авив. Ето защо се борим заедно със западногерманските приятели срещу световния империализъм, затова ще освободим западногерманските затворници от затворническите мъчилища.

Или ще загинем за делото на Западна Германия така, както в Ентебе загинаха западногерманци за нашето дело.

Докато работела климатичната инсталация, в самолета все още можело да се диша. Но за агрегатите охлаждащи въздуха, бил нужен керосин, а резервоарите били почти празни. Свършело ли горивото, нямало да има нито светлина, нито въздух, щели да престанат да работят и радиостанциите. Без климатична инсталация никой в самолета нямало да доживе до следващия ден.

— Трябва да заредим — казал Махмуд.

— Знаете много добре, че шейхът ще удовлетвори исканията ни само ако пуснете жените и децата.

Командирът Шуман чувствувал, че терористът е в безизходно положение. За да го убеди в това, което ги очаква, изключил за малко климатичната инсталация.

В самолета настъпил мрак и след малко не можело да се диша. А това било само демонстрация, предупреждение, но след два часа наистина свършило горивото, угаснала светлината, замрели вентилаторите.

Създало се положение, което е могло да се използва срещу терористите. В мрака те не са можели да контролират заложниците. Пътниците имали голямо числено превъзходство. По-късно психолозите размишляваха върху въпроса, защо не се е намерил нито един смелчага от мъжете, който да се опита да ги нападне или да избяга. Не е ли било възможно? Не е ли имал надежда за успех? Навярно не, макар на пръв поглед да изглежда, че не е било така. Махмуд бил в такова душевно състояние, че и при най-малкото движение би стрелял, без оглед на това, кого ще рани в тъмнината. В крайна сметка продължението на трагедията потвърждава това.

Малко преди да свърши керосинът и да угаснат светлините, на дубайското летище кацнал самолет на „Луфтханза“ от Бейрут. Старши командирът на авиокомпанията Мартин Гебел и колегата му Петер Хелт най-напред се свързали с шейха, намиращ се на контролната кула, а после с британския майор Темпъл, военен съветник в Обединените арабски емирства. После и тримата пропълзели в мрака крадешком чак под корпуса на отвлечения самолет.

Какво собствено са искали? Сами не знаели. Умували дали няма да е добре да изключат генератора, да извадят от строя колесника или да осуетят старта по друг начин. Накрая пак крадешком се оттеглили, прикривани от пясъчните дюни, без нищо да сторят. Дошли до извода, че подобна намеса не би помогнала на заложниците.

Изгряло слънцето и температурата в самолета достигнала 50° по Целзий. Първи жените започнали да припадат, появили се и първите сърдечни и дихателни смущения. Махмуд разрешил да се отворят вратите на самолета и пострадалите да се пренесат колкото се може по-близо на чист въздух. Пътниците започнали да се разсъбличат, стараели се да намалят мъките от жегата, излъчвана от пустинята и синьото небе. Положението било критично и шейх Рашпд, който седял до радиостанцията, знаел това, макар че връзката със самолета била прекъсната. Батерията не била в състояние да подхранва радиостанцията на самолета. Привечер Махмуд изпаднал в отчаяно положение. Разхождал се насам натам с пистолет в ръка. „Аз днес навярно някого ще застрелям!“ — мърморел той. После пъхнал глава в салона за туристи, където била по-голямата част от заложниците, и казал:

— Ще чуете изстрел. Но не се страхувайте, нищо няма да се случи.

Отишъл до отворената врата на самолета и стрелял в сумрака.

Не минало много време и от сградата на летището потеглила кола. Шуман наблюдавал фаровете. Все още не знаел що за кола е, радиостанцията не работела, тъй че не можел и да попита. Но през деня неколкократно искал да му изпратят енергоагрегат, с какъвто е снабдено всяко летище.

Махмуд следял фаровете на колата. Тя спряла на около сто метра от самолета, теглейки агрегата. Пристигнали и двамата пилоти на „Луфтханза“ Гебел и Хелт, един техник от компанията и местният шофьор. Скочили върху бетонния плац. Хелт взел мегафона и направил огромна тактическа грешка:

— Ние сме ваши приятели — викнал той. — Докарахме агрегата и искаме да го скачим.

Биха могли да се досетят, че Махмуд ще заподозре всеки, който се приближи до отвлечения самолет. Биха могли да предположат, че похитителите не са глупави.

Биха могли да се досетят, че по лошия английски език и акцент ще разберат, че са германци. Останалото е ясно. А на всичко отгоре и безсмисленото твърдение, че били дошли приятели на похитителите. Че откъде ще се вземат те на това летище сред нажежената пустиня? Логично би било да бяха дошли подплашени, но равнодушни местни техници, които биха гледали колкото се може по-бързо да изпълнят задачата и да се измъкнат от опасната зона. Едва ли биха се занимавали с похитителите. Изглежда, че е трудно да се мисли логично в такива напрегнати положения.

Доказателство за това е поведението на пилотите. Шуман и Фитор. Те също допускат тактически грешки.

— Що минем откъм дясната страна — викал Хелт по мегафона.

— Ще минете оттук, отляво! — заповядал Махмуд.

— Няма смисъл — викал Хелт, — можем да скачим агрегата само от дясната страна.

— Казах отляво! Мъжете край агрегата си светели с батерийки. Когато за миг Хелт осветил лицето си, Шуман го разпознал и, без да мисли, извикал:

— Но той е германец!

— Откъде знаете? — попитал Махмуд.

— То се разбира. По акцента. По това, как говори английски — отговорил командирът на самолета Шуман.

Махмуд се ужасил. Може би не му се е искало да повярва на това, което чул, изтичал до кабината и попитал Фитор:

— Що за хора са тези? С какъв акцент говорят?

— Може да са германци — отговорил пилотът.

— Агенти! Искат да атакуват самолета! — започнал да крещи Махмуд, изтичал до отворената врата и изстрелял цял пълнител в мрака. И четиримата избягали.

Работещият агрегат останал близо до самолета.

Непонятното днес поведение на двамата пилоти е пример на психоза, да я наречем „атмосфера на спасителния сал“, на който при опасност, застрашаваща ги отвън, похитители и похитени се превръщат в колектив с аналогични интереси. Макар че това изобщо не е истина. Интересите им са различни, но външно се доближават: иска им се да мине опасността, всичко да остане зад гърба им, да отърват кожата.

Отношенията между похитители и похитени започват да се изменят. Отначало никой не смее дори да мръдне. Но сега заложниците отиват спокойно до вратата, хората се преместват по-блпзо до източника на въздух, най-после майките сядат до децата си, а Фитор можел да излиза извън самолета. Впрочем нищо друго не им оставало. Тъй необходимият им работещ аграгат бил толкова близо.

Не е било толкова лесно да се излезе от самолета, варатите са на няколко метра височина. Задната стълбичка може да се пусне и без ток, за подобни случаи има механично устройство. Само че Махмуд се изплашил да не би после да не може да се вдигне. Тогава спускат Фитор в тъмнината по завързани завивки.

— Не се опитвайте да избягате! Държа ви непрекъснато на мушка! — заплашвал Махмуд.

Би могъл да избяга, но не го сторил. Ала не успял и да скачи агрегата. Накрая се върнал в самолета с празни ръце. Някои от заложниците му помогнали да се качи горе. Станало ясно, че без климатична инсталация не ще могат да изкарат следващия ден, затуй Шуман взел поне батерийката и по морзовата азбука започнал да подава сигнали SOS по посока на контролната кула. Призори пристигнала кола от хангара, механици с нова батерия, релето започнало да действува, агрегатът бил скачен, лампите в отвлечения самолет отново светнали, вентилаторите също заработили и заложниците започнали да се обличат.

Докато през нощта опитвали да скачат агрегата, на противоположната страна на летището кацна още един самолет на „Луфтханза“. На борда на „Боинг 707“ имало виден пътник — западногерманският министър Ханс-Юрген Вишневски, и придружаващите го лица. Той отишъл в контролната кула, за да преговаря с шейх Рашид и да поиска разрешение за намесата на специалната противотерористична група ГСГ 9.

— Всичко, което е нужно, що сторим сами — казал шейхът. — Баща ми ми повери тази работа. Намеря ли за уместно да използвам военна сила, ще сторят това нашите войници. Уверявам ви, господин министре, че ще направим всичко, което е по силите ни за да освободим заложниците.

С министъра пристигнал н психологът Залевски. Скоро разбрал, че действията от позиция на силата (впрочем този начин на действие бил избрал шейхът) нямат надежда за успех. Психологът знаел от опит, че на похитителите трябва да се внуши, че за тях акцията ще завърши успешно, че трябва да се преговаря с тях, да се изчака, докато психически се уморят, тоест станат по-податливи, н непрекъснато нещо да им се обещава. Ако стигнат до убеждението, че положението им е безнадеждно, у тях може да настъпи идеен срив, а от него до трагедията има само една крачка.

Залевски помолил шейха да му разреши да говори с похитителите по радиостанцията. Шейхът не се съгласил:

— Аз говоря като тях на арабски — казал. — А съм и убеден, че като арабин мога да разбера техния начин на мислене по-добре от един европеец.

Денят започнал до известна степен спокойно на борда на самолета. След отстраняването на опасността та от задушаване поради горещината всички въздъхнали облекчено. Похитителите вече не се държали така агресивно, както преди, не заплашвали с гранати с извадени предпазители. А когато Махмуд научил, че стюардесата Старингер навършва двадесет и осем години, поръчал торта и шампанско. Създала се необяснима атмосфера. Махмуд като че ли съвсем се променил. Обслужващият персонал на летището донесъл торта с двадесет и осем свещи, а той влязъл в салона за пътниците и съобщил:

— Нашата стюардеса Анна-Мария Старингер днес чествува своя двадесет и осми рожден ден. Всичко най-хубаво!

Запалили свещите, разрязали тортата, налели шампанското в пластмасови чаши и за миг имали чувството, че са на ученическа екскурзия.

— Наздраве за нашата мила Анна-Мария — вдигнал Махмуд чашата с шампанското. Невероятно празнуване на рожден ден!

Между другото отвън кацнал още един самолет, двуморният реактивен „Хокър-Сидли“ с командира на спецалната група ГСГ 9 за борба срещу терористи Улрих Вегенер и съветници по сигурността. Вегенер трябвало временно да остави яките си момчета в Анкара. Впрочем през това време за зла участ започнали да се обаждат журналистите. Телеграфните агенции, а след тях и радиостанциите съобщили, че подир похитителите и заложниците отлетял специален, обучен за борба срещу терористи отряд от готови на всичко момчета със специално снаряжение. И тъй като никой не бил забравил израелската акция на Ентебе през 1976 г., световната общественост, но главно жадните за сензации журналисти, очаквали голямо и драматично събитие! Но не го дочакали.

Пръв разговарял с Вегенер министърът Вишневски, като го посъветвал да не споменава нито дума пред шейха за истинската си мисия. Излишно предупреждение. Впрочем Вегенер изобщо не стигнал до шейха. Откарали го в хотел „Интерконти“ и му предоставили достатъчно време, за да си вземе горещ душ. После се върнал на летището, където се срещнал със старите си познати от Англия майор Морисън и сержант Дейвис. И двамата били от специалния полк на английските въздушни сили, обучен за действия в тила. Любимо занимание на младите парашутисти били саботажите на чужда територия и борбата срещу терористи. Доста голяма практика били придобили по време на службата си в Северна Ирландия.

Англичаните пристигнали като подкрепление след разговора на западногерманския канцлер Шмит с ангийския министър-председател Калахън. Помощта не била нито желателна, нито необходима, а в момента дори и не било възможно да бъде оказана. Шейх Рашид настоявал на своето: ако се наложи, неговите войници ще се справят с терористите.

Не обръщал никакво внимание на възражението, че не са обучени за такъв вид борба, че не знаят как да влязат в самолета, дори тутакси възразявал, че ако потрябвало, щели да се научат. Срещата с майор Алистър Морисън и сержант Бари Дейвис била обаче важна от друга гледна точка. Впрочем Вегенер си спомнил как при едно неотдавнашно посещение в казармата на ГСГ 9 в Хангелар недалеч от Бон му били демонстрирали ново удивително средство за борба срещу терористи и най-вече срещу похитители на самолети. Това били ослепителни ръчни гранати, напълнени с магнезий, които след падане експлодирали с ослепителен блясък и огромна взривна вълна, така че в продължение най-малко на шест секунди никой наоколо не бил в състояние да прави каквото и да е След като шейх Рашид разбрал какви експерти са се събрали в Дубай, решава да обучи войниците си по нападение на отвлечени самолети. Инструктор трябвало да бъде преди всичко Вегенер. Отишли на едно близко военно летище, на бетонния плац поставили самолет „Боинг 737“ също като отвлечения и Вегенер можел да започне обучението. Бедуините на шейха били ученолюбиви, не минало много време и те разбрали какво се иска от тях, научили как да отварят аварийните изходи на самолета отвън, да скочат на крилото, да пропълзят под корпуса на самолета и да опират отстрани стълбичката.

Нощта преминала сравнително спокойно. Най-важното събитие с големи последици се разиграло тихо. Махмуд отново не спял. Седял в пилотската кабина на седалката на втория пилот с ръка извън полуотворения прозорец, държейки малък транзистор. Слушал новините по арабските радиостанции. Между другото научил, че на няколко пъти умният и безстрашен командир на самолета Шуман е предал незабелязано от завзетия самолет данни за терористите. После арабската радиостанция предала разговора с министъра на отбраната на Обединените арабски емирства шейх Рашид и Махмуд чул от устата на високопоставения арабски държавник най-похвални думи за командира на полета Шуман. Станал и започнал да беснее.

Цяла нощ не мигнал. На сутринта решил:

— До девет часа самолетът да бъде зареден — съобщил на кулата. Ако това не станело, той щял да започне, след изтичане на ултиматума да екзекутира заложниците. Първо щял да разстреля един деветнадестгодишен младеж, после един двадесет и три годишен и на всеки пет минути следващия. После пак повторил условията си, при които бил готов да размени заложниците.

Изведнъж настъпила тишина. В девет без десет Махмуд избрал първите жертви — един холандец и едно западногерманско момиче. Откарал ги в коридора между първа и втора класа, където трябвало да коленичат на килима. После започнал да брои по микрофона минутите: остават още девет минути… още осем…

Дали тези, които трябвало да бъдат „екзекутирани“ като предупреждение за решаващите фактори в Бон, са били само случайно избрани жертви, или Махмуд е действувал по някакъв рационален ключ? Западногерманският психолог Волфганг Залевски и неговият съавтор Ланц (Die neue Gewalt und wie Man thr begegnet17) рисуват случая, който е продължение на драмата на масовото убийство на римското летище „Фиумичино“ при отвличането на 17 декември 1973 г. на самолета „Боинг 737 Уърмс“ на „Луфтханза“.

Тогава похитителите заповядали на командира да лети за Атина, където искали да принудят гръцките власти да освободят от затвора няколко техни осъдени съмишленици.

Самолетът кацнал на летище Елиникоа в 14,48 ч и похитителите започнали да преговарят. Техен партньор бил служител от местната авиокомпания „Олимпик еъруейз“, принадлежаща на милиардера Онасис, тъй като политическите и правителствените служители отказали да преговарят с похитителите. Това ги ядосало и решили да демонстрират сила. Единият от тях, висок як убиец с тъп израз, започнал да подбира жертвите. Часът бил около 17, когато тръгнал между седалките. Вглеждал се в лицето на всеки заложник. Както вече знаем, сред тях е имало италиански митничари, един служител от западногерманското разузнаване, един италиански полицай, един член от екипажа на етиопски самолет, неуспял да избяга от похитителите, три стюардеси и един тъмнокос мълчалив мъж. На шестия ред седял италианец от обслужващия персонал на летището. Той бил с късо подстригани коси, а белият му монтьорски комбинезон бил целият мокър от пот под мишниците. Бил крайно внимателен, страхувал се да поговори с някого, никого не поглеждал, искал на всяка цена да остане незабелязан и затова се плъзнал надолу по седалката. Човекът с белия монтьорски комбинезон бил толкова разстроен, че си бил одрал с нокти лицето до кръв. Когато арабинът минавал покрай седалките и си избирал жертвите, дребният италианец гледал настрани.

— Ти! — произнесъл похитителят смъртната присъда. — Тръгвай с мен!

От страх не можел да стане. Не бил в състояние да ходи. Като насън се заклатушкал към помещението, където стюардесите подготвят храната и напитките, паднал на колене и започнал да моли за милост. Викал, че го чакат малки деца в къщи, нека се смилят над него, на никого нищо не бил направил и за нищо не бил виновен.

— Отворете вратата — извикал убиецът и тласнал дребния италианец към задната част на самолета.

После се чули автоматни изстрели, мъжът в бяло паднал и убиецът с двама колеги изхвърлили през вратата трупа на бетонния плац.

Терористът случайно ли е избрал изплашения дребен мъж? Залевски казва, че не. Днес вече има написани студии за подобни ситуации, а може би съществуват и някакви правила, по които неволно постъпват терористите. Тъкмо тези подплашени, изолирано седнали заложници се набиват право в очите на насилниците. Италианецът седял самотен, доста далеч от останалите, и неговият панически страх бил видим. Той бил беззащитен, антипатичен човек, а такъв по-лесно може да бъде убит.

Междувременно Махмуд броял минутите, младежът и девойката, коленичили на килима, треперели от страх. В тези драматични минути, та нали се касаело за живота на невинни хора, всички почувствували като освобождение вика: „Цистерната идва!“ Може би четири или дори три минути преди изтичането на ултиматума от контролната кула изпратили кола с керосин. Настроението още повече се подобрило, когато от снабдителния център пристигнала колата със закуски. Самолетът се подготвял за старт, а шейх Рашид направил последен опит:

— От името на президента на Обединените арабски емирства и от името на всички техни граждани ви моля да пуснете заложниците или поне жените, децата и болните.

— Благодарим на представителите на правителството на Обединените арабски емирства за съдействието — отговорил Махмуд. — Много съжаляваме, че трябва да отхвърлим молбата ви. Срокът е известен. След изтичане на ултиматума ще действуваме.

— В името на милосърдния бог и от името на човечеството пуснете поне децата — молел шейх Рашид.

— Най-напред западногерманските и турските власти трябва да пуснат на свобода нашите приятели.

— Ние не можем да окажем никакво влияние в случая — казал шейхът.

— Тогава как можете да искате от мен да пусна заложниците?

Бойанта единица от бедуини била вече готова за атака. Тя получила необходимите инструкции от английските специалисти и от Улрих Вегенер, но изведнъж шейх Рашид променил становището си. Впрочем той бил получил нареждане от баща си по телефона да не се бърка в тая работа. На борда на самолета има само чужденци, ако нещо им се случи, световната общественост ще стовари отговорността върху правителството на Обединените арабски емирства.

Край на акцията срещу терористите. А те междувременно се готвели да излетят. Махмуд помолил контролната кула да бъде извикан западногерманският посланик, защото искал да говори с него преди старта. Ханс-Йоахим Ноймен пристигнал и сложил слушалките.

— Федерална република Германия разполагаше с 60 часа. Сега срокът е почти към края си. Предупреждавам, че нито аз, нито моите приятели отговарят за жертвите. Те ще тежат на съвестта на Хелму Шмит. Той ще носи отговорност за всичко, което ще се случи. Досега не се е обадил. Сега не му остава нито секунда време. Ще екзекутираме пътниците и екипажа. Дадохме ви достатъчно време, но вие не реагирахте… Ще хвърлим самолета във въздуха, преди да стигне до следващото летище. Разговора води капитан Махмуд.

Похитителите са разочаровани. Летейки към арабските страни, те са очаквали горещ прием и подкрепа от страна на местните органи. Решават да направят последен опит с надеждата, че ще бъдат добре приети.

Сметките им излизат криви. Нито едно правителство не иска да има нещо общо с тях. Махмуд бил уморен. Цяла нощ бдял и не се доверявал на пилотите и на стюардесите. Заповядал им да подготвят самолета за излитане, но отказал да им каже закъде.

— Добре, капитане, но на мен ми е нужна техническа информация за старта. Най-малкото данни за времето.

— Искайте прогнозата в радиус от две хиляди мили около Дубай.

Стартират в 15,19 ч местно време (12,19 ч среднеевропейско време) и се насочват към Оман.

Когато навлизат в зоната с добра чуваемост, поискват от контролната кула разрешение за кацане. Положението се повтаря. И тук се дистанцират от похитителите.

— Летището не приема, пистите за кацане са блокирани!

— Към Аден — решил Махмуд мигновено. Пилотите започват да изчисляват. „Боинг 737“ не е самолет за далечни полети, но ако се издигнат на височина 11 000 метра, където разходът на гориво е най-малък, биха могли да стигнат до Аден с наличния запас от гориво.

Още във въздуха терористите започват да се подготвят. Прикрепват към вратите и стените на салоните експлозиви, принуждават всички жени да събуят чорапите и чорапогащниците си, с които стюардесите трябвало да завържат ръцете на заложниците отзад. Никой не знаел какво готвят терористите. А и те не подозирали какво ги очаква.

Летището отказва да приеме отвлечения ландшът. Напразно командирът на самолета Шуман доказвал, че трябва да се спусне, че няма гориво за по-далечен полет, че така или иначе трябва да кацне. Спуснали се на по-малка височина, от която се виждало летището, и се убедили, че всички писти за кацане са блокирани от военни бронетранспортьори, че други продължават да пристигат, и разбрали, че кацането на бетонния плац е невъзможно.

— Подгответе пътниците за аварийно кацане — казал Шуман на стюардесите.

Развързват или срязват вървите, с които били завързани пътниците, събират в найлонови торбички гребените, химикалките, очилата, брошките, просто всички предмети, конто при силен удар биха могли да отскочат и да наранят някого, а на по-възрастните пътници прибират и зъбните протези. Всички затегнали коланите, навели глави към коленете и чакали удара.

Зад лостовете за управление бил Фитор. Прелетял един-два пъти ниско над летището, видял пясъчните ивици покрай главната писта за кацане и решил да се приземи. Нищо друго не оставало. Всички били подготвени, само Махмуд седял в пилотското кресло с незатегнат колан и безучастно гледал напред.

— За бога, колана! — извикал Фитор, когато забелязал, че не е затегнат, и направил рязък завой със спускащата се машина. Маньовърът бил опасен, самолетът вече бил на малка височина. По-късно Фитор не бил в състояние да обясни кое го е накарало да вземе толкова рисковано решение. Защо е искал да спаси живота на похитителя и да заложи на карта сигурността на останалите? Няма отговор на някои въпроси относно реакцията на човешката психика в крайно напрегнати ситуации. Бандитът затегнал колана си, Фитор завършил кръга и показал майсторско изпълнение: чудесно кацане върху пясъка. Когато самолетът спрял, пътници и похитители ръкопляскали на пилота.

Смрачавало се. Големият самолет стоял в нажежения пясък. Едва успели пътници и пилоти да си отдъхнат, когато настъпило друго вълнуващо събитие. Към самолета се затичали стотина войници. Обкръжили ландшъта с готово за стрелба оръжие. Махмуд видял, че зад първата редица те образуват втора и трета и че пристигат бронирани машини като подкрепление на пехотата.

— Не стреляйте, ние сме приятели! — викал пилотът по мегафона през прозореца на кабината, после отворил всички врати, тичал от една врата към друга и викал в сумрака: — Това е западногермански самолет. Наложи се да кацнем принудително. Бихме искали да говорим със западногермански дипломатически представител!

Тишина. Войниците стояли разкрачени с насочено към самолета оръжие.

— Изпратете тук някое отговорно лице. Трябва да преговаряме с някого! — опитвал се да убеди войниците Шуман.

Нищо не помагало. Тогава грабнал мегафона Махмуд и дълго време ги убеждавал на арабски език. Никой не се обаждал. Цели тридесет минути пълно бездействие. Накрая в мрака се чул глас по мегафона. Махмуд изслушал съобщение на арабски език. После се обърнал към пилотите и отчаяно констатирал:

— Нищо не помага. Трябва да се махаме оттук. След рискованото кацане нито единият, нито другият пилот смятали, че може да се стартира. Те били убедени, че колесникът не е в ред, че в турбините сигурно е попаднал пясък. В тъмнината Махмуд превеждал съображенията им. След малко край самолета се появили няколко мъже с работни комбинезони.

Проверили колесника и съобщили:

— Всичко е наред, можете да стартирате! Махмуд бил съкрушен, той дори не протестирал когато командирът Юрген Шуман казал:

— Та тъкмо на тия ли ще вярваме! Трябва лично да проверя.

Шефът на похитителите кимнал, Шуман погледнал Фитор. Използвали съоръжението за аварийно спускане и Шуман потънал в тъмнината. Фитор и Махмуд седели до отворените врати и чакали да чуят какво ще каже той. Светлината на джобното фенерче блеснала от едната, после от другата страна, след миг командирът извикал:

— Наистина е в ред. Никакви деформации. Изглежда нищо му няма.

Джобното фенерче угаснало, Шуман млъкнал. Няколко минути чакали.

— Юрген! — извикал Фнтор. Никакъв отговор.

Юрген, къде си?

Пак никой не се обадил.

Върни се. Йеменците ще те убият!

Макар и късно, Махмуд разбрал, че командирът е избягал. Вдигнал мегафона и дълго обяснявал нещо на арабски, взирайки се в мрака. Никакъв отговор. Станал, влязъл в салона и съобщил на заложниците:

— Ако не се върне, ще хвърлим самолета във въздуха. А ако се върне, ще бъде застрелян. Друга възможност няма.

Махмуд бил разгневен и не се владеел. Нервно се разхождал насам-натам, а после застанал на вратата.

Изведнъж решил, отишъл в пилотската кабина, взел мегафона и дълго говорил възбудено на арабски. Върнал се към отворената врата, където на пода седял вторият пилот Фитор, и сухо му известил:

— Казах на йеменците, че ако пилотът не се върне, ще хвърля самолета във въздуха. Обещаха ми, че ако го намерят и той откаже да се върне в самолета, ще го разстрелят.

Драмата продължила тридесет минути, но те се сторили цяла вечност за всички в самолета. Фитор и стюардесите не вярвали, че Шуман ще избяга и ще ги остави в ръцете на терористите. Предполагали, че той ще се опита да се свърже със западногерманските власти, за да ги подтикне към действия. И до днес не е установено какво собствено е правил Шуман през този тъй дълъг половин час. Самият той нямаше възможност да разкаже за своята постъпка, а от йеменците никой нищо не узна. Едно е сигурно, че в хода на събитията моментът е бил драматичен и по всяка вероятност решаващ, явно е подтикнал спасителите към действия.

Махмуд бил на края на психическите си сили и това било логично, та нали не бил спал поред толкова дни. Неговото недобро нервно състояние обаче повишавало опасността от безразсъдни действия. В този момент той седял в пилотската кабина със слушалки па ушите и напрегнато слушал:

— Хванали са го — казал после на Фитор. — Хванали са го и ще ни го предадат. Ще го екзекутираме. Той ни измени. Заради пършивия си живот той рискува живота на всички ви. Затова ще умре.

Според разказите на заложниците и стюардесите малко след това настъпил краят на трагичния епизод.

Махмуд чул стъпки и гласове отвън. Станал.

— Вече го водят — съобщил и се обърнал към стюардесата Дилман: — Пуснете задната стълба.

Отвън стоял Шуман, мирно, а на разстояние цели сто метра зад него стояла редица войници. Задната стълба докоснала плаца. Шуман бавно се изкачил. После минал по пътечката между седалките към салона за първа класа, където го очаквал Махмуд.

— На колене! — изкомандувал.

Командирът на самолета Шуман изпълнил заповедта. Коленичил пред терориста с вдигнати ръце. Махмуд застанал разкрачен. Другите похитители застанали зад него с оръжие в ръка.

— Това е революционен трибунал — известил Махмуд. — Изложи всички на опасността да ги хвърлим заедно със самолета във въздуха. Веднъж вече ми измени. Този път няма да ти простя. Виновен ли си или не?

— Капитане — казал Шуман тихо и спокойно, — имах неприятности. Не можех да се върна веднага в самолета.

— Виновен ли си или не? — крещял Махмуд и насочвал пистолета към Шуман.

— Извинете, господине — казал Шуман, — нека да ви обясня, имах неприятности …

Махмуд ударил Шуман по лицето.

— Виновен ли си?

— Господине, оставете ме да ви обясня, не можех да се върна при самолета.

Махмуд отново го ударил. После стрелял. Командирът на самолета Шуман се сгромолясал. Настъпила тишина, само отвън се чували стъпките на войниците.

След туй се чул пресекващият глас на Сухайда Сайях, но прозвучал неубедително:

— Който мръдне, ще бъде застрелян! Който плаче ще бъде застрелян! Който проговори, ще бъде застрелян!

Махмуд запалил цигара. Ръцете му треперели.

Угаснали лампите. Всички, и аварийните. В резервоара на агрегата нямало нито капка керосин. Тялото на Шуман било проснато на пътечката в салона за първа класа, покрито с одеяло. Фитор седял до отворената врата и се опитвал да не мисли за нищо. В тъмнината се чули стъпки. Появил се офицер и съобщил:

— Трябва да излетите! Незабавно! Ще ви окажем техническа помощ. Но трябва да се махате веднага щом се подготвите.

Махмуд се подчинил. Страхувал се от йеменците. Надявал се да намери тук закрила или поне да бъде разбран, но изпитал само разочарование.

— Подгответе самолета за старт! — казал на Фитор, отишъл до отворената врата и попитал офицера:

— Може ли да изхвърлим от самолета един труп?

— В никакъв случай!

Известно време се поколебал. Върнал се в кабината. Извикал на съучастниците си и на стюардесите:

— Увийте го в одеяло и го сложете в гардероба. Ето там, в средния!

Никой не бързал, а и на Махмуд не му се искало да помага. Но все пак най-сетне затворили вратата зад убития командир. Дошли техници от наземната служба с агрегат и помогнали на Фитор да стартира. При кацането лампите на крилата се били счупили, затуй трябвало да извикат лека кола, която застанала пред предната част на самолета и осветявала пътя на пилота. Налагало се да бъде извършен смел и опасен маньовър и никой не подозирал какво може да причини пясъкът в турбините. Но Фитор нямал избор, тъй че в края на краищата самолетът се оказал на бетонния плац.

Отвели го чак на края на пистата за старт и едва там напълнили резервоарите. А наоколо имало стена от бронетранспортьори и войници с насочени автомати.

Механиците работели като при състезание, машината била подготвена бързо. Само че Фитор не смеел да стартира без лампи, а до разсъмване оставали още два часа.

— Не мога да стартирам на тъмно. Нямам лампи. Но дори и ако по някакъв начин се издигна, без лампи не мога да кацна. Нямам навигационни данни. Турбините са пълни с пясък. И най-главното — не знам накъде ще летя — отбивал Фитор заповедта.

— Нареждаме ви незабавно да стартирате — чувал се гласът на диспечера от кулата.

— Закъде ще летим? — попитал пилотът Махмуд.

Махмуд мълчал.

— Дайте ми прогнозата за времето в радиус хиляда мили — помолил Фитор контролната кула.

— Можем да ви я съобщим само за определено трасе.

— Тогава ми дайте прогнозата за трасе на юг, на югозапад и на север.

— Всички данни ще получите във въздуха! Стартирайте!

Фитор изпълнил нареждането. Нищо друго не му оставало. Самолетът се отлепил от бетонния плац на аденското летище Хормаксар в три часа сутринта местно време в понеделник, 17 октомври 1977 година.

Вече във въздуха, след преодоляване на опасността от прелитането над планините, обкръжаващи Аден, Фитор се обърнал към Махмуд:

— Накъде?

— За Могадишо — отговорил Махмуд.

— Какво? — попитал Фитор. — Къде е това?

— Сомалийската република.

— Никога не съм бил там.

Погледнал картата. Намерил Джибути, над който трябвало да прелетят. Поискал данни за времето на летището в Могадишо и летял по навигационната система „Белет Уен“. Малко след това дочул радиосигналите на Могадишо. Слънцето изгряло. Фитор направил кръг над морето и забелязал пистите за кацане. Решил да не съобщава за кацането. Страхувал се, че ще чуе познатото му изречение — летището е затворено.

Отвисоко виждал, че пистите за кацане са свободни, толкова рано на летището нямало никакво движение и решил да кацне без разрешение и без оповестяване.

Успял. Самолетът бавно рулирал към сградата на летището. През това време Махмуд крещял по мегафона:

— Аз съм капитан Мартир Махмуд, операция „Кофре-Кадум“. …

Явно никой не го разбирал, затуй Фитор решил да обясни неоповестеното си кацане:

— Говори вторият пилот на западногермански самолет. Нямах намерение да кацам на тукашното летище. Но съм принуден да изпълнявам заповедите на капитан Мартир Махмуд.

— Тук кулата, тук кулата, почакайте, моля, трябва да получа инструкции.

На плаца се появили няколко войници. Оглеждали с любопитство самолета. После застанали в кръг на около десет-петнадесет метра от самолета.

Капитан Махмуд сложил ръка върху рамото на Фитор и казал:

— Направихте невъзможното. Казах си, че няма ви ви застрелям. Можете да си отидете. Свободен сте.

Фитор не подскочил от радост и не обсипал Махмуд с благодарности. Само мълчал и гледал в пода. За секунда си представил целия си живот. Спомнил си за жена си Ренате и я видял как крачи в погребалното шествие подир ковчега му. Като на екран се нижели пред него отдавнашни картини: Юрген като ученик електромеханик, като радист в бундесвера, подофицер от военноморския флот, слушател в авиационното училище, три хиляди летателни часа с военни машини, после край на военната кариера и добро място в „Луфтханза“. Един ден би могъл да стане командир на самолет, да си построи къщичка в провинцията с кадифена тревна площ под прозорците. Ала въпреки това казал:

— Не. Ще остана.

Фитор и стюардесите имали чувството, че правителствените фактори в Бон не са били информирани за истиниското положение на нещата, че иначе отдавна са щели да предприемат нещо за спасяването на екипажа и на пътниците. И когато им се удава възможност, те се опитват лично да информират д-р Михаел Либал, западногермански представител в Сомалийската демократична република. По покана на местните власти д-р Либал пристига на летището и сяда до радиостанцията.

— Няма повече да преговаряме — съобщава му Махмуд. — Условията са ви известни. Ще хвърля самолета във въздуха с всички, които са на борда, в 14 часа средноевропейско време, тоест в 17 часа местно време, ако до това време затворниците не бъдат на борда.

После разрешил на стюардесата Габи Дилман да разговаря лично с посланика. Тя се опитала да обясни положението. На борда има деца, болни, силите на всички са на изчерпване. В ужасната горещина трупът на командира Шуман започва да се разлага. Ако не бъдат спасени, не ще издържат дори и двадесет и четири часа.

Докарали закуски, разрешили да се откара трупът на командира Юрген Шуман с линейка, определили място за самолета на края на плаца. После с помощта на пожарникарски коли преместили ландшъта.

Другият боинг на „Луфтханза“ със западногерманския държавен министър Ханс-Юрген Вишневски, с командира на групата ГСГ 9 Улрих Вегенер и с психолога специалист Волфганг Залевски излетял от летището в Дубай за Аден-Хормаксар. Но аденското летище отказало да му даде разрешение за кацане.

Радистът поддържал постоянна връзка с централното управление на „Луфтханза“ във Франкфурт на Майн.

— Тук централа, тук централа, как ме чувате? — прозвучава в слушалките.

— Приемам.

— Важно съобщение на федералния канцлер за държавния министър Вишневски. Държавният министър Вишневски е упълномощен да води неограничени преговори с йеменското правителство. Пълномощието се отнася и за разговори относно помощта за развитие на НДРЙ.

И тъй държавният министър Вишневски предоставя на контролната кула на летище Хормаксар в Аден да оповести съобщението, за да се разбере, че става въпрос за изгодни преговори, и да бъде уведомен министърът на външните работи. Но и в този случай не постига успех. Аден не иска да има нищо общо с акцията. И тъй боингът с видни личности на борда кръжал над пустинята дотогава, докато получил разрешение за кацане в Джида.

Министърът слязъл, другите останали в самолета. Но и тук преговорите били безуспешни. Сутринта научават, че самолетът със заложниците е кацнал в сомалийския град Могадишо. Моментално решават да стартират. Съответните органи в Могадишо с удоволствие им разрешават да кацнат. А Вегенер още във въздуха научил, че групата с неговите елитни воини, която трябвало малко преди това да напусне територията на Турция, вече е отново в самолета някъде над Средиземно море.

Могадишо е столица на Сомалийската демократична република с международно летище, отдалечено на 6 километра от центъра на града. Федералният канцлер Шмит се бил свързал с президента на републиката Мохамад Сиад Баре и му бил обяснил положението. Затова самолетът получил разрешение за кацане и на летището чакала кола, която откарала министъра в президентския дворец, а останалите в хотел „Куруба“. По-късно всички се срещат в сградата на летището с началника на сомалийския полицейски корпус генерал Абдулахи.

— В пет часа искат да хвърлят самолета във въззуха — казва генералът. — Какво можем да направим, за да предотвратим това?

В никакъв случай не трябва да позволим да бъде унищожен самолетът — казва шефът на ГСГ 9 Вегенер. — Трябва да ги атакуваме.

Взема лист хартия и разяснява на генерала плана.

— Ще трябва да обясните това на нашите войници.

Вегенер опитва, дори започва да тренира нападение на самолет със сомалийски подразделения, но след час капитулира. Разбира, че тези макар и усърдни момчета не ще се справят със задачата. Не остава нищо друго, освен отново да започне да преговаря с тукашните представители на правителството и да ги убеди, че е необходимо да бъде хвърлен в боя специалният оттряд ГСГ 9. Договарят се за съвместна западногерманско-сомалийска акция, но участието на местните войници е само формално.

Терористите в отвлечения самолет забелязали, че пред сградата на летището е кацнал самолет на „Луфтханза“. Когато капитан Махмуд научил от контролната кула, че са пристигнали представители на западногерманското правителство, той отказал да преговаря с тях.

Исканията били известни, ултиматумът също, нямало за какво повече да се разговаря. Само че от този момент Махмуд вече трябвало да се бори срещу превъзхождащите го опитни политици, военни и полицейски специалисти и психолог, който имал по-добра представа от всеки друг за терористите и тероризма. И тъй между контролната кула и пилотската кабина на отвлечения самолет започват преговори, чийто ход е записан на магнетофонна лента. Записът е нещо като протокол на акцията и същевременно прозорец, през който даже и днес може да се види криволичещият фон на последвалите събития и да се надникне в тайната на мислите и поведението на терористите.

— Говори началникът на полицията генерал Абдулахи. Слушайте внимателно — прозвучава в слушалките на пилотската кабина на ландшъта.

— Говорете, генерале — казва Махмуд.

— Западногерманското правителство няма намерение да приеме вашите условия. До този момент нямаме никакво известие, че ще ги приеме. Ето защо сомалийското правителство ви моли да освободите пътниците и екипажа. Гарантираме ви безопасно оттегляне. He искаме да позволим невинни хора да страдат заради нещо, което не ги засяга. Превключвам.

— Говори капитан Мартир Махмуд. Разбрах искането ви, генерале, а и съобщението, че правителството на ФРГ отказва да изпълни нашите условия. Следователно нищо не се е променило. След изтичане на ултиматума ще хвърлим самолета във въздуха. Повтарям: ще хвърлим самолета във въздуха в три часа средноевропейско време, тоест след час и тридесет и четири минути. Благодарим ви за досегашните усилия. Благодарим на сомалийското правителство за неговото предложение. Но няма да се двоумим и ще хвърлим самолета във въздуха веднага след като изтече ултиматумът …

— Разрешихме ви да кацнете, вие сте на наша територия — не се предава още генералът. — Трябва да помислите за гостоприемството, което ви оказваме. Затова още веднъж ви призоваваме за човещина: пуснете пътниците и екипажа. Тези хора не са се провинили…18

— Говори капитан Мартир Махмуд. Моите хора и аз ценим гостоприемството, което ни оказахте, и имаме предвид разрешението за кацане. Благодарим на президента и на сомалийското правителство. Изпращаме на президента Сиад Баре поздрав от капитан Мартир Махмуд и неговата бойна група и искаме още веднъж да му благодарим за това, което направи за нас. Само че сега съвсем не може да се промени решението, че след час и половина ще хвърлим самолета във въздуха.

— Въпреки това помислете върху моето предложение — казва генералът. — По-късно ще се свържа пак с вас.

На борда на самолета терористите се готвят за последното действие на драмата. За вратата и за вътрешните прегради закрепват пластично взривно вещество. От бордовия фришоп изваждат кашони с уиски и коняк, както и всички парфюми и одеколони. Стюардесите получават заповед отново да съберат всички чорапи и чорапогащници и да ги нарежат на ленти. Един по един пътниците излизат на пътечката и Уабил Харб им завързва ръцете. Този път здраво, по-здраво от предишния, така че импровизираните белезници им се врязват в китките.

— Министърът на транспорта на Сомалийската република се обръща към капитан Мартир Махмуд. Искам да говоря с вас. Моля, слушайте — обажда се радиостанцията от кулата на летището.

Той повтаря това, което Махмуд вече знае. Федералното правителство няма да преговаря, сомалийското се позовава на приятелството. Навярно Махмуд не е доловил от разговора, че се симулира водене на преговори, с което се цели да се спечели време. Това е методът на Залевски. Психологът е в основата на разговорите; най-малкото, чувствувала се е неговата режисура. Парламентьорите настояват на своето, похитителите също, а краят на ултиматума бързо наближава. Остава малко повече от час. Дотогава на кулата трябва да изготвят плана за освобождаване на заложниците.

Изтичат шестдесет и шест минути, в шестдесет и седмата сомалийските министри на транспорта и на информацията се опитват отново да склонят шефа на терористичната команда.

— Господин министър на информацията — казва Махмуд. — За съжаление не съществува никаква друга възможност: след 23 минути ще хвърля самолета във въздуха.

Подготовката за общата смърт на похитители и заложници продължава. Стюардесите отварят бутилки със спиртни напитки и терористите заливат килимите и седалките с алкохол, за да гори всичко по-добре и по-бързо. После идва ред на френските парфюми и одеколони. Сместа от шотландско уиски и френски „Шанел“ предизвиква непоносима миризма. Двете момичета, стискащи отново в дланите си гранатите с извадени предпазители, са твърде неспокойни.

Петнадесет минути преди изтичането на ултиматума се обажда пак радиостанцията.

— Говори контролната кула на Могадишо. Разбирате ли ме? Превключвам.

— Говори капитан Мартир Махмуд.

— Остават ни само 15 минути. Затова искаме любезно да ви помолим да удължите срока с още 30 минути. Трябва да опразним района зад самолета, трябва да се отстранят съоръженията, да се отведат хората, молим ви, удължете срока. Превключвам.

— Ясно ми е, че не можете да опразните района за петнадесет минути. Заради президента Сиад Баре, заради сомалийското правителство и сомалийския народ приемам удължаването на срока с още тридесет минути. Благодаря ви, господине на кулата. А ако и това време не ви стигне, уведомете ме. Ще се посъветвам с членовете на моята група дали евентуално да не ви разрешим още 30 минути.

— Благодаря ви, Мартир Махмуд. А сега с вас иска да говори представителят на федералното правителство.

— Готов съм да го изслушам само заради сомалийското правителство и заради президента Сиад Баре. Готов съм да поговоря с представителя на западногерманския империалистически режим. Говорете, представителю!

Подготовката за общата смърт завършила. Стюардесите, терористите и пътниците броели минутите, които им оставали. Ако положението не е било толкова напрегнато, би могло да се каже, че в самолета се е възцарила дружеска атмосфера, общата съдба е сдобрила похитители и похитени. Обстановката наистина е била парадоксална, но и други случаи ни убеждават, че не е била единствената. Стюардесата разказвала на терористката за своята любов, а тя съжалявала Габи Дилман, че никога вече няма да види годеника си. В отговор пък Сухайда Сайях, известна на пътниците под номер 33 разказвала за любовните си приключения. Жалко, че бил дошъл краят на всичко. Когато се опомнила и започнала да им говори за борбата срещу безправието и за самопожертвувателността в името на общото дело, думите й прозвучали пресилено. Та тя била на двеадесет и две години.

— Говори представителят на Федералната република доктор Либал. Имам важно съобщение за вас. Ще говоря много бавно. Превключвам.

— Слушам ви, представителю на фашистката империалстическа Западна Германия — отговаря Махмуд. — Говорете и прочетете вашето съобщение.

— Както навярно знаете, тук е делегация от висши представители на федералното правителство. Тя се ръководи от държавен министър, доверено лице на нашия федерален канцлер Хелмут Шмит. Държавният министър продължава да разговаря за създалото се положение с президента Спад Баре. Разбрахте ли ме добре? Превключвам.

— Всичко е ясно — казва Махмуд. След кратка пауза доктор Либал продължава. Говорът му е умишлено провлачен, говори бавно не за да го раззбере добре Махмуд, а за да се печели време.

Впрочем създаденият във връзка с кризата щаб на контролната кула на летището в Могадишо възприема тактиката на протакания и всичко, което става по-нататък, е насочено към една и съща цел.

— Въз основа на тези разговори е необходимо да се свържем по телефона направо с федералния канцлер на Федерална република Германия. Разбрахте ли ме? Превключвам.

— Разбирам ви добре — отговаря Махмуд, но в гласа му вече прозвучава нотка на нетърпение.

— Вече създадохме технически условия за подобен разговор. Но трябва да разберете, че поради техническата сложност не може да се проведе веднага. Разбрахте ли? Превключвам.

— Разбрах.

— Щом бъде проведен разговорът между държавния министър и федералния канцлер, навярно ще имаме за вас ново и важно съобщение. Разбрахте ли? Превключвам.

— Разбрах — отговаря Махмуд, но вече не вярва на приказките. — Достатъчно време имахте за всичко Изведнъж искате да преговаряте в последните десет минути. Как да разбирам този обрат в отношението на фашисткото империалистическо западногерманско правителство?

— Знаете много добре — със спокоен глас обяснява доктор Либал, — че нашето правителство трябва да поддържа тесен контакт с Негово превъзходитство президента Сиад Баре, а същевременно тукашният представител на моята страна трябва да бъде в тясна връзка с правителството във ФРГ. Следователно разберете, моля, че в техническо отношение връзката трябва тепърва да бъде осигурена. Ще се свържем с вас веднага щом разговорът започне. Превключвам.

— Кога смятате, че може да се осъществи връзката? — пита Махмуд.

— Засега не мога да ви кажа. Надявам се, в най-скоро време.

— Ще бъде печално, ако се осъществи чак след изтичането на ултиматума — казва Махмуд.

— Това е всичко, което мога да ви съобщя засега — завършва доктор Либал разговора. — Чакайте, моля, Край.

Махмуд се оглежда и забелязва движението по летището. Появяват се камиони, тук-там преминават военни джипове, взвод войници марширува в една посока, друг в обратната. Не вижда какво става отзад. Затова пита:

— Ало, контролната кула на летище Могадишо. Ало, контролната кула на летище Могадишо. Разчистиха ли войниците района? Отстраниха ли самолетите и всичко, което принадлежи на сомалийското правителство и на сомалийския народ?

— Тук кулата. Отговорът е отрицателен, господине, Опиваме се да разчистим района. Както преди това ни намекнахте, бихме искали да ви помолим за удължаване на срока с още тридесет минути. Превключвам.

— Направете всичко колкото е възможно по-бързо — казва Махмуд. — Повтарям, не искаме да причиним никакви щети на сомалийския народ и на сомалийското правителство.

— Тук кулата, тук кулата! Молим ви учтиво, господине, разрешете ни още половин час за разчистване на района.

— Ще се посъветвам с членовете на моята команда — казва Махмуд.

— Направете го, господине.

Не е известно дали Махмуд се е съветвал с някого. Неговият отговор идва толкова бързо, че едва ли е успял да се посъветва.

— От края на ултиматума изтекоха пет минути — съощава. — Следователно остават ви още двадесет и пет минути. Благодаря.

— Мартир Махмуд — отговаря говорителят от контролната кула, — приехме вашето съобщение и ще уведомим за него висшестоящите лица. Благодарим ви за съдействието, Мартир Махмуд.

Постигат желаното. Разколебават решителността му. Щом веднъж е отстъпил, ще отстъпи и втори път. Вече не се съобразяват с новия срок и Махмуд престава да заплашва, че ще хвърли самолета във въздуха, по-скоро започва да разузнава, готов е да преговаря. След като изтича времето на удължения ултиматум, отново се обажда:

— Говори Махмуд. Новият ултиматум изтече преди дванадесет минути. Затворихте ли всички писти за кацане?

— Още не — отговарят от контролната кула. — Ще ги освободим. Чакайте, господине.

— Опитайте се да сторите това колкото се може по-скоро — казва Махмуд спокойно.

— Да, господине. Благодарим, че се отнасяте с разбиране.

Минутите текат и Махмуд не подозира, те междувременно са станали много неща. Преди всичко над летището се е появил западногермански самолетс две подразделения ГСГ 9. Както вече знаем, самолетът беше излетял в понеделник от ФРГ и пилотите не са знали накъде летят. Съгласно указанията от Бон кацат на остров Крит и зареждат самолета с гориво. После получават заповед да летят за Джибути, да кръжат покрай сомалийската граница и да чакат разрешение за кацане. Тъкмо вече запасът от гориво им бил намалял и пилотите решили да се спуснат на летище Джибути и да заредят самолета, от Бон пристигнала заповед да отлетят за Могадишо. Пристигнал автомобил с табелка „Фолоу ми“19 и изтеглил самолета във военната част на летището.

Похитителите не разбраха за негово кацане.

Командирът Вегенер поздравил войниците си и дал заповед да разтоварят техническите помагала и оръжието. Върху бетонния плац се появили няколко десетки младежи с пуловери и дънки, маратонки и спортни ризи. И започнали да разтоварват необикновенния багаж.

Междувременно командирът Вегенер тръгнал да разузнава. Било тъмно, тъй че можел да заобиколи самолета на подходящо разстояние и после да се доближи крадешком така, че да може да вижда откъм пясъчните дюни, заграждащи летището от едната страна. Пълзешком се промъквал все по-близо, дори би могъл да стигне незабелязано чак до корпуса на отвлечения самолет, но не било нужно. Върнал се и докладвал на министър Вишневски:

— Има надежда за успех на акцията. Моля ви, засега не искайте от мен никакви подробности.

В пилотската кабина на ландшъта се чул сигнал. Обаждала се кулата.

— Представителят на Федерална република Германия желае да говори с вас. Най-нови вести.

— Ще го направя само заради вас, заради сомалийския народ, сомалийското правителство и господин Сиад Баре. Говорете, представителю на западногерманското фашистко правителство — казва Махмуд.

— Чувате ли м.е, господин Мартир Махмуд? Говори германският пълномощник.

— Чувам ви добре, тоест имам добър слух, представителю на западногерманското фашистко правителство. — Ще ви предам важна новина. Току-що получихме съобщение, че осъдените в западногерманските затвори, за чието освобождаване настоявахте, ще бъдат докарани със самолет в Могадишо. Но поради голямото разстояние между Федерална република Германия и Могадишо не могат да бъдат тук по-рано от утре сутринта. Освен това чакаме предложения как да се свържем с турското правителство. Оттук това е неизпълнимо. Между другото, ако желаете напитки или хранителни продукти, моля, уведомете ни. Превключвам.

— Говори капитан Мартир Махмуд. Обръщам се към вас, представителю на фашисткото империалистическо западногерманско правителство. Осмелихте се да ме помолите за удължаване на ултиматума до утре сутринта, така ли, господни представителю на западногерманското правителство?

— По принцип да. Затворниците, които трябва да докараме тук, не могат да пристигнат по-рано поради голямото разстояние между Федерална република Германия и Могадишо.

— Какво е разстоянието между Федералната република и Могадишо, господин представител на западногермаското правителство?

— Не зная точно. Няколко хиляди мили, а може би и повече.

— Отговорете точно. Впрочем аз зная точното разстояние.

— Повторете още веднъж, моля.

— Искам точен отговор …

— Добре. Ще установим и ще ви уведомим. Превключвам.

Мартир Махмуд съобщил на съучастниците си, че са победили. Западногерманците ще изпълнят условията и ще освободят затворниците. Хинд Алами започнала мигновено да развързва стюардесите. Уабил Харб и Сухайда Сайях й помагали. Първо развързали втория пилот Фитор, а после всички заложници. Махмуд вървял по пътечката и с усмивка съобщавал:

— Ето на, най-после разбраха! Но много се туткаха!

Помолил Фитор да отиде с него в пилотската кабина. Там го попитал:

— Колко мили има оттук до Франкфурт? Вторият пилот взел картата и започнал да изчислява.

След малко заявил:

— Приблизително 7000 километра.

— За колко време може да се изминат?

— Ако се лети със 707 — мънкал Фитор на себе си и наум изчислявал, — това е 400 възела … Да кажем осем часа плюс минус вятъра.

Махмуд се свързал с кулата на летището.

— Искам да говоря с представителя на империалистическото западногерманско правителство.

— Почакайте, господине. Ще пратя да го повикат. Ето, идва.

— Бих искал да ви предам важно послание, за да можем аз и моята команда да вземем решение. До изтичането на ултиматума остават само седем минути и половина. О’кей, представителю на западногерманското правителство — казва Махмуд объркано. На кулата не разбират и доктор Либал трябва още веднъж да попита:

— Повторете, моля, не ви разбрах.

— Умийте си ушите и слушайте внимателно. Говори капитан Мартир Махмуд. През следващите седем минути и половина трябва да ни се обадите, за да мога да реша дали да чакаме докато докарате тук затворниците, или да настояваме за предишния ултиматум. О’кей, разполагате с още седем минути — казва Махмуд и на другата страна не й става по-ясно какво всъщност иска. Министърът Вишневски, доктор Либал и психологът Залевски обаче продължават играта. А специалистите на Вегенер се подготвят. Нощта е тъмна и задушна.

— Добре, господин Мартир Махмуд, почакайте, моля. Чувате ли ме?

— Не съм никакъв господин Мартир Махмуд, аз съм капитан Мартир Махмуд! — крещи той по микрофона, а от другата страна се чува тихият спокоен глас на западногерманския дипломат.

— Моля. Ще повторя съобщението, което ви предадох преди десет минути. Осъдените в западногерманските затвори, чието освобождаване искахте, са вече на борда. Протичат последните технически приготовления за излитане за Могадишо. Техническата подготовка и самият полет ще продължат известно време. Опитваме се тъкмо, както ни помолихте, да установим точното разстояние между Федерална република Германия и Могадишо. Смятаме, че затворниците ще пристигнат не по-рано от утре сутринта.

— Разбирам ви — казва Махмуд, — но не вярвам, че пътуването може да е толкова дълго. Ще определим срока по-местното време. Колко е сега?

— Местно време 5,25.

— Точно така, представителю на фашисткото империалистическо западногерманско правителство. А вие искате от мен да отсроча чак до шест часа утре сутринта! Предполагате, че полетът от Западна Германия дотук трае тринадесет часа, така ли? Толкова дълго се лети от Ню Йорк дотук! Опитвате се да ме подведете.

— Не съм казал, че трябва да удължите ултиматума до шест часа сутринта — отговаря спокойно доктор Либал. — Само казах, че всички приготовления около събирането на затворниците на едно място, натоварването им на самолета и транспортирането им дотук, всичко това може да продължи до утре сутринта. Ако стане по-скоро, толкова по-добре. Но не можем да кажем точно колко време ще продължи всичко. Превключвам.

— О’кей! — казва Махмуд. — До края на ултиматума остават още четири минути. Ако сте решили да ни подведете или да си играете с нас, то по-добре да избера играта с взривни вещества. А ако пък мислите сериозно и сте загрижен за съдбата на хората на борда на този самолет, то тогава сме готови да преговаряме.

— Разбира се, че сме загрижени за съдбата на хората в нашия самолет. Както научихте от мен, трябва… готови сме да докараме затворниците в Могадишо.

Превключвам.

— Вие може да сте загрижен, но не и вашето правителство. Знаете ли защо? То разполагаше със сума време и не се интересуваше от положението на пленниците. А сега изведнъж реши да се погрижи! То знае за нашето решение, че ще направим нещо. И ще го направим. И ако западногерманското правителство си мисли, че тук ще се получи второ Ентебе, греши. Нали знаете какво се случи в Ентебе?

— Разбира се, че знам какво се случи в Ентебе. По информацията, която имах възможност да ви предам, можете да прецените, че се отнасям към вас сериозно, много сериозно.

— О’кей, о’кей. Какъв срок предлагате? — пита Махмуд.

— Сам споменахте за шестия утринен час. Това ни удовлетворява.

— Добре! Говори капитан Мартир Махмуд, о’кей шест часа сутринта. Но не разчитайте, че ще удължа срока след шест часа. Почакайте… Предайте това съобщение незабавно на представителя на империалистическото западногерманско правителство, тъй като сегашният ултиматум ще изтече след една минута. Новия срок ще ви съобщя по-късно. Най-напред трябва да се посъветвам с хората си.

Навярно е размислил, след малко пак се обадил и предал на дежурните в контролната кула, че иска да съобщи нещо на западногерманския пълномощник. След като извикват доктор Либал, Махмуд казва:

— Почакайте, моля, тъкмо разискваме. Сега вече знаем разстоянието до Франкфурт, то е 3200 морски мили.

Доколкото ни е известно, полетът от Франкфурт дотук трае около седем часа, затова ви даваме още веднъж десет часа време. Считано от 2,30 ч средноевропейско време. Разбрахте ли решението ми, представителю на фашисткото империалистическо западногерманско правителство?

— Доколкото ви разбрах, давате ни всичко на всичко седем, а не десет часа време — казва доктор Либал.

— Можете ли да ми кажете в такъв случай в колко часа ще изтече ултиматумът?

— След десет часа, 0,30.

— Разбирам това, което казвате, и разбирам какво имате предвид. Загрижени сме за пътниците и екипажа на самолета и затова отново ви питам, дали не можем да направим нещо за вас. Продукти, напитки, почистване или нещо подобно, кажете ми, моля, от какво помощ се нуждаете. Превключвам.

— Навсякъде в самолета са закрепени взривни вещества, а седалките и килимите са полети с алкохол. Не ни трябва нищо. Ако някой в самолета се опита да си запали цигара, край на всичко, ще се разхвърчи на хиляди парчета.

— Разбрах, 3,30 ч местно време.

— Поради разликата във времето от три часа ще бъде точно в 3,30 ч.

— Капитан Мартир Махмуд, позволете ми, от името на правителството на Федерална република Германия да ви предам, че приемаме с благодарност удължаването на ултиматума. Завършвам.

После прозвучава гласът на радиста.

— От името на ръководството на летището и от името на служителите на контролната кула ви благодарим много, че удължихте ултиматума. Ще ви окажем всякакви услуги и помощ.

— Благодарим на сомалийското правителство на Сиад Баре и запазваме в сърцата си най-висока оценка — продължава многословния разговор Махмуд, без да подозира замисъла на другата страна. — Удължихме ултиматума поради две причини. За доброто на хората, които са на борда, и заради вашия народ, правителството и президента. Благодарим на кулата в Могадишо, благодарим.

Още няколко пъти благодари, фактически всичко повтаря многократно. От кулата му пригласят, отвличат вниманието му с други въпроси, опитват се на всяка цена да поддържат разговора. Говори се за запушените тоалетни и говорителят на ръководството на летището обещава да изпрати групата по почистването незабавно или най-късно рано сутринта. След това в операцията отново се включва доктор Михаел Либал.

— Говори пълномощникът Михаел Либал. Как ме чувате? Превключвам.

— Чувам ви добре.

— Трябва да ви съобщя нещо, капитане. Отнася се за затворниците в турските затвори. Правителството на Федерална република Германия не може да взема решения относно освобождаването на затворници от затворите на други страни. Ултиматумът до 0,30 средноевропейско време е твърде кратък, за да може да се мине през Истанбул. Не можете да смятате федералното правителство и невинните пътници на борда на вашия самолет за отговорни за освобождаването на затворници, които не се намират в западногермански затвори. Край. Разбрахте ли? Това е всичко, което исках да ви съобщя. Федерална република Германия не може же да взема решения за освобождаването на затворници, намиращи се в затворите на други страни.

— Разбирам, но не ми харесва тона, с който разговаряте с мен — съпротивлява се Махмуд.

— Повторете, моля, не ви разбрах.

— Поставих ви въпрос. Първо отговорете на него и после питайте за друго.

— Какъв беше, моля, въпросът ви?

— Може ли да се намери някъде турският посланик?

— пита Махмуд и в гласа му се долавя нервност и нетърпение. — Искам да говоря с турския посланик в Могадишо.

— Почакайте, моля — казва радистът, свързващ говорещите. — Останете при апарата. Със западногерманския пълномощник ли искахте да говорите?

Махмуд дори не успява да отговори. В слушалката отново се чува гласът на доктор Михаел Либал.

— Предадохме ви последното решение на нашето правителство, че затворниците ще бъдат докарани в Могадишо. Техническите приготовления за акцията са почти завършени. Скоро ще получим графика на полета, който по-късно, ако ви интересува, ще ви съобщим.

— Разбира се, че ни интересува.

— Добре. Мога да ви съобщя нещо относно турския проблем. Искате ли да го чуете?

— Разбира се, Говорете!

— Както вече казах, Турция няма официален представител в Могадишо. Седалището на пълномощника, акредитиран в Сомалийската република, е в Джида. Ще се опитаме да се свържем с него. Край.

Естествено упълномощеният представител на Федерална република Германия в Могадишо и всички останали, намиращи се на контролната кула, знаят, че в Сомалийската демократична република няма турско представителство, но не казват на Махмуд, за да печелят време. Симулират, че изясняват обстоятелствата, а Махмуд е доста наивен и не разбира, че го мамят. Видите ли, Джида се намира в Саудитска Арабия, следователно е далеч, съобщенията в тези области не са на равнището, с което сме свикнали в Европа, опитват се да се оправдаят те. И останалите съобщения на Либал са врели-некипели, но звучат правдоподобно.

— Да, капитан Махмуд — казва след няколко часа доктор Михаел Либал по микрофона. — Току-що се свързах с правителството на Федерална република Германия и мога да ви предам следното известие: според нашата информация самолетът на „Луфтханза“ е стратирал от ФРГ в 19,20 ч средноевропейско време. По нашите изчисления трябва да кацне в Могадишо в 4,08 средноевропейско време. Очакваме от вас конкретни предложения за начина за размяна на заложниците. Превключвам.

— Но това е след изтичането на ултиматума — извиква Махмуд.

— Прав сте, но сам знаете, че имахме затруднения от технически характер, трябваше първо да съберем на едно място затворниците от няколко затвора. Предадох ви последното известие. Повтарям: 4,08 средноевропейско време. Сега с удоволствие бихме чули от вас как си представяте размяната на затворниците със заложниците. Превключвам.

— По този въпрос трябва нещо да ви кажем, представителю на империалистическото западногерманско правителство. Първата информация, която получих от вас бе недостоверна! Разбрахте ли ме?

— Не зная какво имате предвид. Какво недостоверно имаше в моите информации?

— Комюникето, което ни предадохте днес следобед, приблизително в два без десет средноевропейско време, не беше вярно. Казахте ми, че затворниците, нашите другари, са събирани на едно място, за да отлетят за Могадишо. Беше ли невярно или не?

— Не съм казал, че затворниците са събрани, казах, че ще бъдат събрани, за да отлетят за Могадишо. Оттук можем да ви предаваме само това, което научаваме от правителството ни във ФРГ. Нямаме и представа за трудностите и пречките, възникващи в страната във връзка с транспортирането на затворниците. Превключвам.

— Вие ги предвиждахте. Повторете, в колко точно ще кацне самолетът в Могадишо? Превключвам.

— Повтарям: очакваме самолета тук, в Могадишо, в 4,08 средноевропейско време. Превключвам.

— Добре, чух съобщението ви, представителю на империалистическото фашистко западногерманско правителство. Почакайте малко. Ще ви се обадя относно размяната на заложниците. Искам да присъствува сомалийски чиновник.

Капитан Махмуд не чака. Договаря се със съучастниците си и те започват да разпределят заложниците на единадесет групи по седем души. И когато по-късно Махмуд отново се обажда на контролната кула, чува сомалийския генерал, началника на полицията Махмуд Хасан Абдулахи. Капитанът нетърпеливо започва:

— Говори командирът на операцията, капитан Мартир Махмуд, чакам предложението ви за размяната на заложниците с нашите другари, защото не вярвам на империалистическото правителство. Но на вас вярваме, защото сте сомалийско правителство на Сомалийската демократична република. Западногерманският представител каза, че са събрани всички затворници от западногерманските затвори и ще пристигнат в 0,14 ч местно време, тоест в 4,20 ч по Гринуич. Бих искал да знам можете ли вие и сомалийското правителство да обещаете това.

— Посланикът ни каза, че самолетът е излетял от Западна Германия в 19,20 ч средноевропейско време следователно в Могадишо ще пристигне в 4,08, а в 0,14 ч — отговаря генералът от полицията и след дълга пауза добавя: — Но може да се случи нещо, върху което не можем да повлияем. Ние наричаме това висша сила. Затова мисля, че ще бъде разумно, ако се прибави още един час. Превключвам.

— Добре — казва Махмуд. — Съгласен съм, ако вие, генерале, и сомалийското правителство можете да гарантирате за това, което ми каза представителят на империалистическото фашистко западногерманско правителство.

— Посланикът ми предаде, че няма причини да се съмняваме в неговото твърдение — отговаря генералът мигновено.

— Не вярваме на империалистическото правителство, имаме лош опит в отношенията си с него — казва Махмуд.

Сякаш предчувствува, че нещо не е наред, сякаш долавя, че някъде в тъмнината членовете на специалната група се готвят да атакуват самолета. Разузнавачите, ръководени от заместник-командира Клаус Блете, доближават самолета на разстояние 30 метра. Залягат зад пясъчната дюна и с бинокъл за нощно виждане наблюдават прозорцитте на пилотската кабина. По радиостанцията докладват къде са похитителите.

След един часа и нещо около самолета се разполагат мъже със специални гранатохвъргачки, ръководени от военнослужещите от британската САС20 майор Алистър Морисън и сержант Бари Дейвис. Двамата били пристигнали със самолет с Вегенер от Дубай. Междувременно хората край радиостанцията на контролната кула продължават лъжливия маньовър, чрез който преди всичко трябва да се отвлече вниманието на терористите и да се създава у тях впечатлението, че всичко е в пълен ред, че техните искания ще бъдат изпълнени и те ще победят.

— Там ли е още западногерманският представител? — пита нетърпеливо Махмуд.

— В момента го няма — отговаря радистът, — но ще го извикаме, почакайте, господине… — Миг тишина, само пукот в слушалките, после шумолене на хартия и свистене на далечна радиостанция.

— Тук е Михаел Либал — чува се в кабината на ландшъта. — Нещо ново ли имате да ми кажете, капитан Махмуд?

— Бих искал още веднъж да се уверя в становището на турското посолство в Джида, за което говорихме. Можете ли да ме информирате?

— Капитан Махмуд, опитахме се да се свържем с посолството в Джида, но поради технически причини все още не сме успели. Превключвам.

— О’кей — казва Махмуд. — Опитайте пак. Междувременно аз ще подготвя всичко за размяната и както се договорих с генерала от сомалийското правителство, след старта на самолета от Кайро ще ви дам следващите инструкции. Разбрахте ли ме?

И макар, че съобщението на Махмуд е най-необяснимото, доктор Либал потвърждава:

— Разбрах ви. След старта от Кайро ще се посъветваме по вашите предложения.

Махмуд губи търпение. Отново и отново повтаря едно и също и чака от контролната кула да го уверяват в това, че операцията протича според плана, че не са настъпили никакви усложнения, че неговата трудна акция ще завърши с победа. След като още няколко пъти пита за нови положения, членовете на „щаба“ в контролната кула решават да изиграят следващия шахматен ход.

— Капитан Махмуд, капитан Махмуд, обажда се Михаел Либал, представител на Федерална република Германия. Как ме чувате? Капитан Махмуд, имам да ви съобщя нещо. Самолетът ще стартира от летището в Кайро в 23,15 ч средноевропейско време. Имате ли вече конкретни предложения за размяна на заложниците, за които говорихме? Превключвам.

— О’кей — казва Махмуд. — Трябва да почакате. Бих искал до вас да бъде и някой сомалийски чиновник.

— Почакайте — казва доктор Либал. — Тъкмо идва сомалийският генерал …

— Първо — диктува Махмуд, — не желая при размяната да присъствуват журналисти и телевизията. Второ, какво става с другарите, които трябва да пристигнат от Западна Германия? Трето, желаем сомалийски представители да проверят самолета, който стои на бетонния плац в Могадишо, и да се убедят, че няма никой на борда.

— Кой самолет, моля?

— Този, с който вчера пристигна делегацията. Освен това искаме сомалийски военни отряди да обкръжат самолета на „Луфтханза“ на стоянката.

— Самолета, за който току-що говорихте ли? — пита служител от контролната кула.

— Не — казва Махмуд. — Говоря за самолета, който трябва да пристигне. И четвърто, никой не трябва да напуска двата самолета на „Луфтханза“.

— Разбирам — казва операторът.

— Пето, трябва предварително да ни информирате, преди да кацнат западногерманците с нашите приятели.

— Разбирам.

В мрака приближава група цивилни със странен вид. С начернени лица те пристъпват откъм опашката на отвлечения самолет, носят стълби, чувствителни подслушвателни устройства и са въоръжени. Веднага щом доближават самолета, изчезват под корпуса му. Около тридесет минути преди полунощ те са до колесника. Към корпуса на самолета закрепват специални послушвателни микрофони, така че могат да отбележат всяко движение вътре и да чуят всяка дума. Някъде далеч пред предната част на отвлечения боинг светва пламък. Терористите се втурват към пилотската кабина.

Не разбират какво става. В този момент се чува оглушителна детонация и същевременно силен блясък ослепява всички, с изключение на тези, които са хвърлили магнезиевите гранати — те са с очила, и на членовете на специалната група за борба срещу терористи, които по даден знак закриват за малко очи. После те бързо поставят стълби до вратите и влизат вътре. А други започват да изнасят изненаданите заложници през отвора на аварийния изход на крилото. Махмуд успява да хвърли две гранати на пътечката и пада мъртъв между седалките. Уабил Харб е тежко ранен. В безсъзнание го откарват в болницата, където след няколко часа умира. Сайях е тежко ранена. С линейка я откарват в болницата. Хинд Алами умира моментално. Цялата операция трае седем минути и специалната група ГСГ 9 със своето забележително постижение влиза в историята на борбата срещу тероризма. Нейната победа доведе до промяна на западногерманската терористична сцена и същевременно, както ще видим по-късно, се превърна в увертюра на голяма трагедия. Но тя бе и убедително доказателство, че обществото може ефикасно да се отбранява срещу насилието, че терористите, действуващи из засада, не са непобедими. Държавният министър Вишневски съобщава незабавно в Бон. Вторият пилот Юрген Фитор става герой на деня. На 18 октомври 1977 г. на летището във Франкфурт на Майн хилядна тълпа посреща освободените заложници. Тяхната въздушна одисея продължи цели пет дни После идват голямата слава, сълзите на умиление, радостта от победата. В полева униформа командирът на ГСГ9 Улрих Вегенер, придружен от своите славни момчета, рапортува пред канцлера Шмит за изпълнението на задачата. Присъствуват и някои от заложниците, пилотът Фитор и стюардесите. Габриела Дилман, наранила крака си при падането от самолета, е единствената, която в тържествения момент е седнала в кресло. Канцлерът Шмит се ръкува и връчва отличията за храброст.

После всички се снимат и снимковите репортажи полетяват по света. Но радостта бе краткотрайна.

НЕПРИЯТНАТА СМЪРТ НА ТЕРОРИСТИТЕ

Щамхаймският затвор е отвратителен като всички затвори по света, макар че е най-модерният и най-добре охраняваният. Обграден е със сива, петметрова железобетонна стена, опасана с бодлива тел. Архитектите са разположили прозорците на килиите така, че да не може да се предават тайни писма или съобщения от килия в килия. Те са засенчени с вертикални, полегати стени. Затворът в Щутгарт-Щамхайм е най-добрият западногермански затвор, досега никой не е успял да избяга от него.

Осемстотинте затворници се охраняват от електронна сигнална система, осем надзиратели и една надзирателка.

Началникът на смяната се разполага в помещение, наподобяващо телевизионно режисьорско студио, и наблюдава мониторите. Камерите обхващат стената на затвора по цялата и дължина, на екраните може да се видят всички коридори. Естествено и тъй нареченото късо крило на седмия етаж, грижливо охраняваното III отделение с килиите на осъдените терористи от групата Баадер-Майнхоф.

Те са на най-горния етаж. Ето защо върху плоския покрив са закрепени стоманени мрежи, простиращи се на няколко метра встрани, и дълги шипове, които биха осуетили диверсионни действия с вертолет от въздуха. Между килиите на осъдените са оставени свободни най-малко по една или дори три килии, за да не могат прочутите затворници да поддържат връзка помежду си чрез чукане по стената. След отвличането на Ханс-Мартин Шлайер по нареждане на министерството управата на затвора била забранила Баадер, Енслин, Распе и Мьолер да контактуват помежду си. Бил затворен и коридорът пред техните килии, в който преди това прекарвали заедно по четири часа всеки ден. Сутринта на 18 октомври тук били подготвени само четири чинии за закуска. След като похитителите на Шлайер започват да изнудват властта, но главно след събитията по летищата в Близкия изток, мерките по охраната станали по-строги. Затворниците трябвало да предадат телевизорите и радиоприемниците, които преди това били в килиите им, а специалистите от криминалната централа проверили цялото „късо крило“ и установили, че всичко е наред. Само в килията на Баадер в кафеварката бил намерен миниатюрен фотоапарат марка „Минокс“.

Килиите на Щамхаймския затвор са озвучени с високоговорители от местната радиоуредба. Но по нея не съобщавали нищо за събитията в Могадишо. В онази нощ обаче, когато на тамошното летище групата ГСГ 9 провеждала акцията си по спасяването на заложниците, по коридорите на затвора се чули съобщения за хода на операцията. Затворниците от по-долните етажи разолагали с транзистори, тъй че завъртели копчето за звука докрай и поставили транзисторите на прозорците. Всеки можел да чуе какво става в Могадишо, всеки научил за края на терористите, ръководени от Зохаир Юсуф Акаша, нарекъл себе си капитан Махмуд.

Андреас Баадер и неговите съучастници научават, че са изгубили играта.

В 7,41 към килия номер 716 приближават надзирателите Герхард Щол и Вили Щаф и карат с количка закуската. Количката е снабдена със специална ключалка, за да не може никой да сложи преди това отрова в храната на затворниците. Кафе, черен хляб, рохко яйце. Щол отваря прозорчето. Затворникът Распе бил полуседнал, полулегнал на затворническото легло и не помръдвал.

— Тревога!

Санитарите извикват дежурната кола с лекаря, главният санитар в затвора Листнер изтичва нагоре и в полуразтворената ръка на ранения затворник намира тежък пистолет. В 7,53 пристига дежурната кола на щутгартската медицинска служба. Междувременно санитарят Соукоп установява, че Распе е още жив. Напипва слабия му, неритмичен пулс. Просветва му, че сигурно има някаква връзка с другите, и изтичва към килия номер 719. Надзирателите отварят вратата. Андреас Баадер лежал по гръб на около метър от вратата.

— Умрял е — уведомява Соукоп останалите.

Гудрун Енслин се била обесила на прозореца. Дотичвайки до килия 725, намират Ирмгард Мьолер потънала в кръв върху дюшека. Върху гърдите й в сърдечната област забелязват няколко намушквания с нож. Измерват пулса й. Нормален. Бързо превързват раните и извикват бърза помощ. Откарват ранената първо в болницата, откъдето скоро след това с полицейски вертолет я откарват в хирургията на университетската клиника в Тюбинген с надежда лекарите да спасят живота й.

Осемнадесети октомври е „черен вторник“ за западногерманския федерален канцлер Хелмут Шмит, за министъра на правосъдието и най-после за цялата западногерманска администрация. В най-добре охранявания затвор на света, както заявява министърът на правосъдието на провинцията Баден-Вюртемберг Бендер, намират три трупа, една тежко ранена, нож и два големи пистолета. В килията на Баадер — „Броунинг“ калибър 7,65 мм, а у Распе — деветмилиметров „Хакер-Кох ХК 4“. Позор, политически скандал, съмнения и подозрения — ето равносметката от този ден. Ще повярва ли някой, че в един строго охраняван затвор е извършено масово самоубийство? И ако това е така, как са се сдобили затворниците с оръжие?

Федералният министър на правосъдието Фогел съзнава начаса, че може да се появи подозрение за убийство. Нарежда да бъде свикан международен лекарски консилиум, за да бъде направена съдебна аутопсия. От Лиеж извикват професор Андре, от Виена професор Холцзабек и от Цюрих неговия колега Хартман.

Криминалният съветник Мюлер нарежда всичко, тоест и труповете да останат по местата.

Официалната експертиза е извършена едва в 16 часа, след пристигането на споменатите експерти. Тя продължава до 21 часа. След един час професорите започват аутопсията. На пръв поглед всичко изглежда ясно — посмъртните петна по тялото на обесената Енслин, които обикновено се получават по телата на обесените, следите от барутен прах по ръката на Распе и на Баадер, а освен това и няколкото микроскопични капчици кръв. Но при аутопсията се установява, че смъртоносният куршум е проникнал в кухината на черепа отзад и е излетял през челото тъкмо там, където започва косата. Кой самоубиец се застрелва отзад? Това е необичайно, технически трудно, а психологически — неправдоподобно. В Германия подобен случай е зарегистриран за последен път през 1931 г., в Австрия подобно странно самоубийство е извършено два пъти през последните десет години. В такъв случай фиктивно ли е самоубийството?

Защитниците на осъдените, пристигнали незабавно в затвора и присъствували по-късно на аутопсията, още същия ден заминават за Бон, където в хотел „Тюлпенфелд“ устройват пресконференция и без да произнесат думата убийство или юридическо убийство, създават у журналистите впечатлението, че и дума не може да става за самоубийство. При това именно към тях били отправени основателни подозрения, че тайно снабдили с оръжие затворниците в Щамхайм.

Членовете на лекарския консилиум изключват възможността за намеса на трето лице, но и не опровергават съмненията. Впрочем някои обстоятелства остават неизяснени. Гудрун Енслин се била обесила с шнура от грамофона, който й били оставили в килията.

Но откъде били драскотините по лявата гърда, подкожните кръвоизливи в левия палец и на двете колена?

Специалистът по съдебна медицина д-р Раушке заявява, че биха могли да възникнат при предсмъртните гърчове. Освен това в заключението от аутопсията професорите заявяват, че преди смъртта си затворниците не са били упоени с газ, опиати или други химически средства. Мнозина не им повярваха.

Световната общественост следеше трагедията, разиграваща се в самолета, отвлечен в Могадишо, знаеше условията на терористичната група, която искаше да размени осъдените членове на бандата Баадер-Майнхоф срещу заложниците, читателите и слушателите знаеха за връзката с отвличането на Ханс-Мартин Шлайер. В печата се появиха догадки, но и, общо взето, логични съждения: навярно изнудването е завършило с неуспех, западногерманските власти са читали веднъж завинаги да се избавят от неудобните затворници, които и след законното осъждане са дирижирали от килиите си терористичните действия в няколко държави, запазили са влиянието си и след поражението си и са съумявали да поддържат връзка със съмишлениците си на свобода. Скандалът се разрасна, отстраниха министъра на правосъдието, смениха началниците в непристъпния затвор. В сградата в Щамхайм дойдоха техници от областната криминална служба в Щутгарт и специалисти от Федералната криминална централа. Резултатът от разкритието им беше повече от удивителен.

Под дюшека в килията на Распе намират транзистор марка „Санио“, увит в пуловер. Никой не можеше да си обясни как е убягнал от вниманието на постоянно контролиращите. Следователно Распе е знаел точно как се развива акцията с Шлайер и как протича акцията с отвлечените заложници в Могадишо. Техниците проверяват стените и пода и разкриват неимоверни неща: между килиите на затворниците от бандата Баадер-Майнхоф била изградена сигурна комуникационна система, която също така убягнала от вниманието на затворническия контрол. Под дюшемето откриват кухина, облепена със смес от захар и брашно, в която Распе криел пистолета си. За да не се открие при почукване по стените, капакът бил намазан отвътре с гипс.

Андреас Баадер също бил направил в килията си подобно скривалище за оръжието си. Когато по-късно го преместили, той успял да пренесе скрито оръжието си и в новата килия. Там го криел в кухината на грамофона. При това на 5 и 6 септември криминални служители били проверявали Баадеровия грамофон и тъй като нищо не намерили, върнали го на осъдения. Когато специалистите проверяват високоговорителите на радиоуредбата, откриват, че са превърнати в микрофони. Следователно в паузите на радиоуредбата, от полунощ до пет и половина сутринта, затворниците можели да разговарят пом