/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic

Амеран

Жолийн Прюит-Паркър

Дъщеря на черна магьосница и крал, Амеран е напусната от човека, когото обича повече от живота си. По заповед на Чарлз I обаче Грейсън Карлайл се връща във Франция, за да я отведе в роднината на майка й. Водена от чувства, по-силни от разума, Амеран се впуска в едно ирационално пътешествие в океана на любовта.

Жолийн Прюит-Паркър

Амеран

1

— Изгорете къщата!

— Изгорете вещицата!

— Брат ми щеше да е жив сега, ако не беше тя!

— И чичо ми!

— И годеникът на сестра ми! Всички щяха да са живи!

— Вече е твърде късно да се спаси!

— Не се приближавайте, за да не ви направи някоя магия!

— Пратете я в ада, където й е мястото!

Смърт на вещицата… Да отиде в ада… Убийте я… Смърт… смърт…

Неистов пиянски смях се разнасяше над рева на вълните в пролива, докато бялата пяна се разбиваше в скалите.

Амеран Мишол, застанала на колене, се криеше сред върбите в малкия залив между скалите и къщата. Стоеше в това положение, без да се помръдне. Не смееше да си поеме дъх, защото се страхуваше да не би вятърът да изпрати звука до преследвачите й.

Не можеше да сбърка разярените гласове на съседите си, чиито гняв и подозрения познаваше достатъчно добре:

Раул… Гастон… Луи Филип… дьо Морие… момчета, чиито предложения беше отбягвала, и мъже, чиято страст се бе превърнала в омраза, когато им отказваше. Един от онези, които настояваха да изгорят вещицата жива, явно беше забравил, че именно тя бе спасила дъщеря му от нещастието, като изгаси пожара, когато petite jeune fille първа се бе озовала лице в лице с огъня. Колко бързо благодарността на мосю Леже се бе превърнала в омраза. А благочестивият мъж, който искаше да я изпратят в ада? Нима не разбираше, че още от рождението си тя бе обречена на това място, и че този ад бе малкото рибарско селце, където живееха тя и съседите й, нямащи търпение да пролеят кръвта й?

Най-мощният глас, най-жестокият смях можеше да бъде само на злобния херцог Карон. Не се нуждаеше от пълнолуние, за да види разкривената усмивка върху грозното му сипаничаво червендалесто лице. Знаеше, че един ден ще съжалява, че не заби кинжала си в хълбока му, когато дойде да я обвинява. И сега се бе върнал, за да насъска съседите й да я унищожат.

Амеран се разтрепери, но не защото ледената вода прорязваше костите й. Малко преди това тя лежеше върху сламения си дюшек и не смееше да затвори очи, като гледаше втренчено в тъмнината. Точно тогава, изведнъж, я осени предчувствие за гибел и ужас. Още преди да бе чула разярените гласове и видяла запалените факли, които се задаваха по подвижния мост горе на върха, тя бе напуснала дома си.

Не се изненада, че избраха точно тази нощ, за да я изгорят на клада. Предната вечер лежеше будна с предчувствието за беда. Смятаха, че е виновна за смъртта на шестимата от тях, загинали предишната нощ, когато ветровете, вълните и проливният дъжд се събраха, за да изпратят рибарите в морската бездна.

— Ще дам торба със злато на този, който отиде до колибата и изведе вещицата! — изкрещя херцогът.

Виковете замряха. Последва дълго мълчание.

Сърцето на Амеран спря да бие. Ако разберяха, че вече е избягала, щяха да тръгнат да я търсят и с нея е свършено.

Всеки щеше да си уреди сметките лично, преди да я вържат на кладата и да я запалят с факлите си.

— Нито един смелчага ли няма сред всички вас, глупави селяни? Страхливци! — изрева пияният водач. — Всички до един сте страхливци!

Амеран задиша малко по-спокойно. Засега беше в безопасност, защото никой от мъжете, които наистина бяха глупаци, нямаше смелост да изпълни задачата, която херцогът щеше да възнагради така добре.

— Давам ти шанс да се спасиш, Амеран Мишол! — извика херцогът от възвишението, където бе застанал. — Излез от къщата! Покай се! Моли се за спасение и прошка, и ще живееш.

— Никога! — прошепна тя на себе си. — Никога. — По-скоро би се възползвала от шанса, който й даваше проливът.

— Тогава ще гориш в ада, вещице!

Хвърлиха една факла върху покрива. После още една и още една, докато сламеният покрив избухна в огнена светлина

Зловещият смях и проклятията на селяните, които я обричаха на вечни мъки в ада, отекнаха още веднъж над воя на вълните и ветровете.

Студените черни очи на Амеран заблестяха от омраза. Само ако беше наистина вещицата, която я обвиняваха, че е! Колко жалко, че не притежаваше способностите на майка си, за да ги обрече всичките на мъки и нещастия! И тя, както майка си и баба си, се бе родила в риза, но сама бе направила своя избор да не се занимава със странните деяния на майчиния й род и да не позволява на тъмните и грозни сили да се спотайват дълбоко в нея.

Амеран нагази до кръст във водата и се опита да премине възможно най-бързо на другия бряг на залива. Разярените викове зад нея я успокояваха. Докато инквизиторите й си представяха как изгаря жива в къщата, нямаше да тръгнат да я търсят.

Старото дрипаво наметало не можеше да я предпази от силния вятър. Острите режещи скали по брега се забиваха в нежните й стъпала. И въпреки кръвта, която шуртеше между пръстите на краката й, това не й попречи да продължи напред. Бе непрогледно тъмно, но тя много често беше минавала по този път преди. Докато си проправяше път през мрака, нозете й изведнъж започнаха да я предават. Подхлъзваше се и падаше на всяка втора крачка. Целите й крака бяха в синини, кожата й бе охлузена, но тя продължаваше борбата със силите, които се бяха надигнали против нея. По цялото й тяло нямаше място, което да не я болеше, но в болката откри силата, която й бе необходима, за да продължи.

Скалите, на които беше играла като дете, се извисяваха пред нея. Ако можеше да стигне до края им, който гледаше към морето, щеше да е в безопасност. Вътре в пещерите щеше да си намери убежище, където никой нямаше да посмее да смути неспокойните души на загиналите в морето моряци. Зловещата тъмнина вътре щеше да бъде като стар приятел, щеше да я защитава.

Амеран погледна назад само веднъж, миг преди да се заизкачва по опасния връх. Една огнена топка беше всичко, което бе останало от дома й. Пиянският смях на нейните преследвачи се понесе навътре в морето. Мислеха, че вещицата е мъртва.

Заизкачва се уморено от подводните скали нагоре. Само една погрешна стъпка и можеше да политне към разярената паст под нея.

Тя ще живее! Напук на всички! И ще успее да се добере до английския бряг с малката рибарска лодка, която баща й бе скрил в предчувствие за този ден.

Не усещаше силната болка в крайниците си, нито пък пронизващия студ на нощния вятър, докато напредваше по скалите. Много пъти бе минавала по същия опасен път към малкия отвор в скалите, който водеше към тъмни пещери и коридори, толкова тесни, че едва преминаваше през тях.

Амеран стигна до пещерата, в която беше играла като дете и където се бе спасявала от крясъците на майка си и подигравките на съседите.

Влажният въздух с мирис на мухъл й придаде нови сили. Нека я намерят сега! Нямаше да посмеят. Може и да ненавиждат вещиците, но повече от всичко се страхуваха от мъртъвци!

И тя остана там, свита на кравай сред скалите, в очакване на светлината на утрото, която щеше да й покаже пътя към Англия… царството на нейните мечти.

След малко — мокра, премръзнала и изморена от слухтене и чакане — Амеран позволи на спомените да я върнат две години назад във времето, когато за първи път бе видяла мъжа, който мислеше, че ще я избави от преследвачите й. Сякаш бе изминала цяла вечност, откакто се опияняваше от прегръдките му.

Лорд Грейсън Карлайл не беше като другите мъже. Щеше да помни всяка негова черта до края на живота си. И когато душата й закопнееше за него, тя щеше да извиква в съзнанието си образа му, да заспива и да сънува радостите, които бяха преживели в прегръдките си.

Въпреки че лицето му беше сурово, с големи, руси вежди, то издаваше и една нежност, на която малко мъже са способни. Тънък белег, получен на дуел с холандски офицер, преминаваше от горната част на бузата му до ъгълчето на устата. Но когато се усмихнеше, което правеше често, цялата суровост, която излъчваше, се стопяваше. Mon Dieu, той беше красив! Тези големи, сини очи с цвят на най-развълнувани морски вълни можеха да разтопят и най-ледените сърца.

Проклет да е! Защо я беше предал? Защо направи това, в което тя бе твърдо убедена, че никога няма да направи? Защо я изостави точно така, както майка й бе казала? Защо споменът за неговото лице продължаваше да изпълва съзнанието й дори сега, когато животът й беше в опасност? Само да не беше нарушил клетвата си да заведе нея и майка й в Англия! Защо го обичаше тя тогава — и все още, винаги, завинаги? Тя ще склопи очи в края на живота си с мисълта за него!

Спомените я накараха да се усмихне въпреки нещастието, което й бе причинил със своята измама. Амеран си припомни мига, в който се срещнаха за първи път. Тя седеше на ръба на една скала, която се прорязваше навътре в морето. Бе вдигнала роклята над коленете си и полюляваше голите си крака в студената вода. Гларусите се спускаха при нея и кълвяха трошици хляб право от ръцете й. Чудатостите на птиците й доставяха такова удоволствие, че тя отначало не забеляза как палатът на удоволствията на Краля-Слънце е доплавал до нея, още повече, че в това нямаше нищо необичайно. На борда му винаги имаше изискано облечени дами и благородници от Версай, които се смееха, танцуваха и пееха. В тяхната компания почти винаги се намираше и самият Луи. Но в този палат на удоволствията имаше нещо, което този път привлече вниманието й, и след като веднъж погледна към него, тя повече не можеше да откъсне поглед от там.

Един мъж се беше усамотил на лодката и сякаш се бе отдал на мечти. Не обръщаше почти никакво внимание на веселието около себе си. Беше скръстил ръце на гърба си. Имаше висока и стройна фигура. Изглеждаше царствен, като краля. Както се беше отдал на мечтите си, отправи поглед към дълбините на морето. Едър, рус, с властен вид, който внушаваше респект, той бе заел позата на военен командир, който всеки момент ще обяви атака. Така и не разбра какво го накара изведнъж да погледне към мястото, където стоеше, но когато я погледна, погледите им се срещнаха и те не можаха да откъснат очи един от друг, докато лодката не изчезна зад скалите. Тя не можеше да развали магията, дори и да искаше. Отдавна не принадлежеше само на себе си. Странната сила, която я бе сблъскала с него, имаше власт над всяка нейна мисъл от този ден нататък. През следващите седем дни тя стоеше непрекъснато на същата скала, чакаше и се молеше да го зърне само още веднъж, но пурпурните, червените и златистите сатенени платна на Краля-Слънце не се появяваха наоколо. Точно когато вече не й беше останала и капка надежда, че ще го види отново, в спокойното море се появи един кораб. На този кораб се развяваха знамената на съседите им от другия край на пролива и въпреки че се спусна надолу по скалите да провери, сърцето й вече й бе подсказало кого ще намери долу на брега. Интуитивно бе разбрала при кого е дошъл този храбър английски командир.

Амеран опря брадичка на големия каменен блок. Тя си

спомни така ясно всяка дума, всеки поглед, всяко докосване, сякаш срещата им се беше състояла предишния ден. Хиляди пъти през деня и два пъти повече през нощта в спомените й изплуваха тези пет вълшебни дни.

— Аз съм Грейсън Карлайл, командир на флотата на крал Чарлз — съобщи с ненатрапчиво достойнство той. — Бях със специална мисия при краля на Франция.

Амеран направи реверанс и се представи. Не можеше да отдели очи от величествената фигура само на една ръка разстояние от нея. Не се страхуваше от него. Инстинктивно знаеше, че е различен от всички мъже, които бе срещала.

Русите му вежди се повдигнаха въпросително:

— Нали вие бяхте на скалите и хранехте гларусите?

Амеран видя как на лицето му се появи едва забележима усмивка, която смекчи изражението му.

— А на плаващия кралски палат бяхте вие, нали?

Очите му заблестяха. Изглеждаше доволен, че го е познала.

— Надявах се да ви видя на връщане, но беше станало много тъмно, когато минахме. Знаех, че няма да сте там. — Вдигна ръка, след това отново я свали. — Бях много разочарован. Всеки ден живеех с надеждата да ви зърна поне още веднъж.

Амеран усети, че с всяка изминала секунда се приближава все по-близо до него. Той говореше абсолютно същите думи, които тя самата жадуваше да му каже.

Карлайл впи поглед в нея и дълго мълча, преди да продължи:

— Описвах ви на всеки, когото срещнех, и питах дали ви познават. Но никой не се сети. До този миг си мислех, че сте си едно прекрасно видение на моето въображение.

— Тук съм, мосю. Тук съм.

Тя притвори очи, натежали от гарвановочерните мигли. Искаше да му каже колко дълго бе очаквала неговото завръщане и как дълбоко в сърцето си вярваше, че той ще дойде. Но не можеше да произнесе думите, които жадуваше да каже. Трудно й бе дори да стои изправена на краката си.

Грейсън погали с ръка бузата й.

— На живо си дори още по-хубава, отколкото в моите представи. — Амеран срещна погледа му и се усмихна. Значи тя беше влязла в мечтите му, точно както той бе влязъл в нейните. — Говориш английски, но с френски акцент. Как е станало това? — Очите му още галеха лицето й с нежността, която тя копнееше да получи в обятията му.

— Майка ми е англичанка, а баща ми французин.

— Очаквам с нетърпение възможността да се запозная с тях.

— Опасявам се, че това не може да стане, мосю. — Той отново вдигна вежди въпросително. — Баща ми почина — обясни тя. — А майка ми, тя не е добре.

Бръчките изчезнаха от лицето му.

— Съжалявам. Мога ли да ви помогна с нещо? На кораба разполагам с лекар, който…

— Не, не, не. — Амеран се опита да говори по-спокойно. Как можеше да му каже, че майка й не страда от някакво обикновено заболяване, което може да бъде излекувано от лекар? Едва ли би разбрал, ако му кажеше, че проблемите на майка й се дължат на пълното й отдаване на черни магии. — Много любезно от ваша страна, монсеньор, че ми предлагате помощта си, и аз ви благодаря, но това няма да помогне.

— Натъжих те. Прости ми.

Допирът на пръста му върху брадичката й я накара да потръпне. Нищо и никой досега нея беше вълнувал толкова силно.

— Няма за какво да ви прощавам, монсеньор. Аз наистина никога не съм била толкова щастлива. — Помисли си, че такава смелост би могла да го обиди. Но когато той се усмихна, впил поглед в очите й, разбра, че опасенията й са били напразни.

— Моля те, наричай ме Грей. — Настоятелният му поглед отново я завладя цялата. — Произнеси името ми. Нека чуя името си, произнесено от твоите устни.

— Грей… Грей — каза тя с разтреперан глас.

Усмивката му излъчваше удовлетворение, нейната — задоволство.

Изглеждаше напълно естествено, когато тръгнаха да се разходят по каменистия бряг, докосвайки и галейки ръцете си. Беше почивен ден и на брега нямаше никой. Те бяха единствените две същества, които имаха някакво значение в целия свят.

Тази вечер той не искаше да си тръгне и да се раздели с нея. Тя също. Каза й „сбогом“, като постави връхчетата на пръстите си върху устните й с обещанието, че с пукването на зората и двамата ще бъдат пак там.

На другата сутрин тя чакаше на брега и когато го забеляза в мъглата, сърцето й политна високо, като извисила се в небето птица. Срещнаха се като стари приятели. Той разтвори широко ръце и тя се затича, да се озове в прегръдката му. Притиснаха се плътно един в друг. Никой не смееше да пророни дума или да се помръдне от страх да не изчезне раят, който бяха открили.

Грей я обви с ръце и я придърпа още по-близо до гърдите си.

— Не можех да заспя снощи, защото мислех за теб. А когато очите ми натежаха толкова, че сами се затвориха, те сънувах. Сякаш съм изцяло под твоя магия.

Думите му прозвучаха като гръм от ясно небе и тя се отдръпна. Сигурно в селото щяха да го предупредят, че може да стане жертва на нейните зли сили. Дали щеше да продължи да я търси, когато чуе обвиненията на съседите й, че омагьосва млади моряци и ги примамва към смъртта и че прави ужасни магии за смърт и разрушение на всеки, когото срещне?

— Какво има? — Повдигна брадичката й, така че да погледне дълбоко в очите й. — Изглеждаш толкова тъжна.

Тя поклати глава и промълви:

— Au contraire. Никога не съм била по-щастлива. — Усмивката й бе щастлива, въпреки че сърцето й тъгуваше. Съвсем скоро всичко щеше да свърши и всеки от тях щеше да се върне в света, на който принадлежеше.

В морето моряците разпъваха мрежите си. Скоро щяха да тръгнат към селото с улова си и щеше да бъде по-добре да не я виждат. Ако нямаха добър улов, със сигурност щяха да сметнат, че тя е виновна. И въпреки това тя не смееше да изрече необходимите извинения, за да тръгне.

Той сякаш прочете мислите й.

— Ще дойдеш ли с мен на моя кораб? — Протегна ръка към нейната. — Искам да ти покажа „Феър Уиндс“ и да те запозная с моя добър приятел Гидиън Хорн. Разказах му за теб и той няма търпение да те види.

Веднага отказа:

— Не мога.

Видя болката в очите му. Страните му леко поруменяха.

— Не, разбира се, че не. Колко дръзко от моя страна дори само да го предложа. Съжалявам.

Няколкото кратки мига на блаженство завършиха с отчаяние. Не желаеше нищо повече от това да посети кораба, но не можеше да подложи Грей на последствията от това, че могат да я видят там. Рибарите можеше да се обърнат срещу него и по този начин щяха да уталожат гнева на майка й, ако тя разбереше. В най-добрия случай „Феър Уиндс“ щеше да бъде сполетян от буря и най-лошото… Не, тя не можеше да мисли за нещастията, които можеха да сполетят мъжа на нейното сърце.

Мигът на тъга премина веднага щом отдръпна ръката си и му кимна.

— Ела с мен. Знам едно място, където ще бъдем в безопасност, далеч от любопитни погледи.

Грей докосна сабята на хълбока си.

— Когато си с мен, няма никакви опасности за теб.

Тя намери утеха в обещанието му и в силната му прегръдка.

— Предполагам, че сред съселяните ти има такива, които не обичат англичаните — каза той и тръгнаха към пещерите. — Това не ме обижда, стига ти да не си навлечеш тяхната омраза.

— Намирам англичаните за много приятни и мили. — Усмихна се срамежливо тя. Засега щеше да го остави да си мисли, че причината за притеснението й е възможността да обиди съседите си. Амеран се почувства сигурна до него и го поведе по един кратък път по брега към отвора в скалите. — Никой няма да ни последва тук. За тези пещери казват, че са населени с духовете на рибари, които са се удавили в морето.

Не му каза за слуховете, че при всяко пълнолуние тя и майка й танцували голи с дявола.

— Ти не се ли страхуваш от духове? — Държеше я покровителствено за ръката.

— Живите хора са много по-опасни от мъртвите.

Грей спря и я извърна, така че да застанат лице в лице.

Изтегли назад тъмните къдрици около страните й и каза:

— Надявам се, че не се страхуваш от мен.

— Никога не бих могла да се страхувам от теб. — Тя затаи дъх. — Никога — повтори тя, въпреки че й се зави свят и краката й омекнаха, като че ли нямаше да я издържат.

Грей я хвана здраво за раменете. Очите му уловиха погледа й.

— Не мога да обясня какво изпитвам, Амеран, защото никога преди това не съм се чувствал така.

— И аз.

Вдигна ръката й до устните си и я целуна.

— Надявах се толкова много. — Дишаше по-спокойно. — Искам да ти кажа толкова много неща. Толкова много искам да науча за теб.

Амеран имаше усещането, че ще избухне от щастието, което я изпълваше. Като се държеше здраво за ръката му, тя го поведе през лабиринт от коридори до една стаичка, дълбоко в пещерата. Беше я намерила като малко момиченце, когато си правеше екскурзии, за да проучва местността. Това беше тайното й убежище от тирадите на майка й, както и от подигравките и обидите на селяните. Баща й казваше, че това е нейната стая на съкровищата, защото бе натрупала там цяла колекция карти, книги, картини от далечни земи, черги, въжета и морски уреди, красиви чинии, няколко гърнета и всякакви други неща, които беше намерила по брега.

Амеран сложи една възглавничка върху изтъркания килим на земята и го покани да седне. След това му наля чаша студена вода от една кана, на която с цветни бои бяха изрисувани птица и цвете.

— Ако си гладен, има малко хляб — каза, след като той пресуши водата. Искаше да му е удобно.

Грейсън не можеше да отлепи очи от нея.

— Загубих желанието да се храня в мига, в който те видях.

Амеран седна на земята до него. Добре познаваше това усещане. Попиваше всяка негова дума, докато той й разказваше всичко за себе си.

— Бих искал този ден никога да не свършва — каза той, когато дойде време да си тръгва.

Тя задържа ръката му на бузата си и отвърна:

— Страхувам се всичко това да не свърши прекалено бързо.

Оставаше да я целуне. Как жадуваше да усети устните му впити в нейните. Майка й я бе накарала да обещае, че няма да се отдаде на никой мъж. И въпреки това, когато беше с Грей, тя копнееше да направи точно това.

— Не трябва да свършва — каза тихо той.

Не можеше да повярва, че го е чула да казва това. И когато не каза нищо повече, тя беше сигурна, че е чула думите във въображението си.

Следващите няколко дена бяха изпълнени с повече слава и великолепие, отколкото може да се поберат в един човешки живот. Бяха заедно от зори до мрак. Нямаше значение къде са и какво правят… провираха се из скалите с малката лодка, говореха си в пещерите, устройваха пикници на брега, къпеха са в малки тайни заливчета, хранеха гларусите от върха на скалите… нищо нямаше значение, щом бяха заедно.

На четвъртия ден отново стана дума за неговото заминаване. Договорите бяха подписани, кореспонденцията беше завършена и предадена от крал Луи на командира на „Феър Уиндс“. Скоро „Феър Уиндс“ щеше да поеме курс към Англия. Скоро той щеше да я напусне. И въпреки всичко неговите устни още не търсеха от нея страстта, която тя копнееше да му подари. Той още не бе поискал от нея това, което тя щеше да бъде толкова щастлива да му даде.

— Мога ли да се надявам, че ти изпитваш към мен същите чувства, които аз изпитвам към теб? — попита я, когато се оттеглиха в тишината на скалите.

Беше прекалено развълнувана, за да произнесе отговора.

— Вълнувам ли те така, както ти ме вълнуваш? — попита той изпълнен с надежда.

— О, да. Да — повтори тя няколко пъти.

Грей се бе прилепил до нея, когато й каза:

— Обичам те, Амеран. Кълна се, че те обичам. Никога преди това не съм се клел в любов.

Сълзи на щастие се отрониха от очите й.

— И аз те обичам. Обичам те. Да! Обичам те.

Той погали страната й и каза:

— Бяхме много кратко време заедно, но имам чувството, че съм те познавал цял живот. И искам да прекарам остатъка от живота си, като те обичам. — Никога преди това не бе изпитвала такова блаженство. Дори не смееше да мечтае за такова щастие. — Имам намерение да те взема в Англия с мен.

Сърцето й спря да бие. Би отишла с него на край света, но какво щеше да прави майка й? Горката мама. Не можеше да я остави.

Той сякаш четеше мислите й.

— Ще вземем майка ти с нас, разбира се. Има лекари, който могат да я излекуват от всяко заболяване.

Амеран не вярваше на ушите си. Майка й щеше да се противопостави, но нямаше избор. Трябваше да се съгласи да напусне Франция. След като баща й го нямаше вече в Мер, нямаше кой да ги защитава от суеверните им съселяни, които ги обвиняваха за всяка буря, за всеки лош улов и за всяка смърт или нещастие в морето.

— Ще направиш всичко това за мен?

— Да, това и други работи също. — Грей я притисна до себе си още по-силно. — Искам да станеш моя съпруга. Ще бъда добър съпруг. Аз съм доста богат и нищо няма да ти липсва. — Усмивката му направо я разтопи. — И с всеки изминат ден ще те обичам все повече и повече, въпреки че не знам как бих могъл да обичам повече, отколкото обичам сега.

Амеран се загуби в погледа му. Синевата му я успокои от мрачните предчувствия.

— Аз съм твоя, можеш да постъпиш с мен както пожелаеш.

— Тогава ще дойдеш ли с мен в Англия? — попита той изгарящ от нетърпение.

— Готова съм да отида навсякъде, където наредиш — отвърна нежно тя.

Грей я притегли още по-близо.

— Това богатство е много по-голямо от всичко, което съм очаквал и което заслужавам. Обещавам ти никога да не съжаляваш за решението си.

Най-после устните му се впиха в нейните. Целувката му беше нежна и въпреки това властна. Пламенността й подсказваше, че ще последва още по-голяма страст.

Последваха още много целувки и тя усети, че се разтапя. Знаеше, че не е създадена за никой друг, освен за нейния английски морски капитан. С всички сетива изпитваше изгарящо желание и болезнена необходимост за още една целувка, после за още една.

Нова целувка опари сочните й устни.

— Мое скъпо съкровище, жадувах този миг, откакто за първи път те видях — каза Грей останал без дъх.

Амеран усети как минава все повече и повече под негова власт.

— Moi, aussi, mon cher. Аз също, любими. — Зарови лице в космите на гърдите му. Това, което чувстваше дълбоко в себе си, я плашеше. Не беше ли това страшният грях, за който майка й неколкократно я бе предупреждавала? Отчаяно се бореше с изгарящата я сладост. Грей не беше като мъжете, за които я предупреждаваше майка й. Обещанието му за брак беше искрено, а не евтин ход, за да легне с нея.

Без да я предупреди, Грей я освободи от прегръдките си.

Амеран се пресегна и се хвана за мокрия камък, за да удържи разтрепераното си тяло. Какво имаше? Какво бе направил?

Тъгата, която изпитваше Грей, се изписа на лицето му.

— Съжалявам, любима. Нали ще ми простиш моето недостойно поведение?

— Да ти простя? — Амеран веднага усети причината за тревогата на Грей. Тя се усмихна, разтвори ръце и му даде знак да се приближи. — Няма причина за извинения. Не си направил нищо лошо.

Погали косата й.

— Сигурна ли си?

— Никога друг път не съм била по-сигурна от това. Обичам те и те желая точно толкова, колкото и ти ме желаеш.

Без никакъв срам тя притегли неговата глава към своята и целуна устните му с такава страст, че самата тя се изненада. Усети как той се предава на желанието на устните й.

— О, скъпа моя, моя скъпа Амеран — повтаряше отново и отново. — Нали не се съмняваш в чувствата си?

— Да, да, хиляди пъти да — уверяваше го тя.

Грей бързо свали ризата си и я разстла върху износения килим.

Амеран тръпнеше от благоговение. Раменете му бяха точно толкова широки и силни, колкото си бе представяла. Гърдите му бяха изящно изваяни. Тя се възнесе от мъжествения му аромат. Как копнееше да се пресегне и да го докосне, но се страхуваше. Как ли щеше да реагира? Откъде да разбере какво трябва да направи?

Тя се пресегна свенливо и докосна златния кръст на врата му. Беше инкрустиран с диаманти, рубини и изумруди.

— Намерих го преди много години, когато бях малко момче — обясни той. — Гмурках се в едно езеро и го намерих там, под един камък. — Целуна пръстите й един по един с цялата нежност, на която бе способен.

Ръката й се плъзна по сянката, която бе останала под кръста от липсата на слънце. Прошепна:

— Красив е.

— Едно време мислех, че това е най-красивото нещо, което човек някога е сътворил. — Верен на своята нежност, той внимателно я положи да легне върху ризата. — Мислех така, докато не срещнах теб.

Сърцето й запрепуска лудо.

— В продължение на много години този кръст ми носеше късмет. И въпреки това никога не съм бил по-богат, отколкото сега.

Леки тръпки преминаха по цялото й тяло, когато той свали дрипавата алена дреха от раменете й. Две нежни възвишения от плът се изправиха пред него, да го поздравят. Той погали с връхчето на пръста си рождения й белег с форма на светкавица. Усмихна се и каза:

— Колко странно. Моят крал има същия белег на рамото си.

Амеран прегърна раменете му и добави:

— Мама ми казваше, че съм се родила с този белег, защото се била изплашила по време на една гръмотевична буря.

Грей целува устните й дълго и страстно. Въздишката му издаваше някаква тревога.

— Ти си по-хубава, отколкото си представях. Ако не ме желаеш толкова силно, колкото аз те желая, трябва да ми кажеш още сега. Още един миг и аз няма да мога повече да контролирам желанията си.

Амеран обви врата му с ръце и го прикани да се приближи. От целувките му розовите връхчета на гърдите й набъбнаха. Амеран извика от радост.

Пещерата сякаш се завъртя. Ръцете й заопипваха силните му рамене, широките гърди и се спуснаха надолу към изопнатите му панталони. Неудържимо желаеше да усети с плътта си неговата плът.

Грей свали роклята й през ханша надолу до краката. Очите му спряха върху черния кожен калъф, привързан за десния й крак. Той го развърза внимателно, извади кинжала, който бе вътре, и го постави близо до нея.

— Ако си промениш мнението и аз не зачета твоето желание, умолявам те, забий тази кама в гърба ми.

Амеран хвърли настрани кинжала.

— Твоите желания са като моите.

Грей свали панталоните си. Амеран се опита да отмести поглед. Знаеше, че трябва, но не можеше да го направи. Очите й се наслаждаваха на неговата мъжественост. Инстинктивно разбираше, че голямото удоволствие ще дойде от там.

Грей пи жадно от нейните устни. Ръцете му я галеха и прегръщаха. В пея се разнесоха някакви необикновени, страни усещания. Беше сигурна, че всеки момент ще припадне. Ръцете й го обвиха още по-плътно, пръстите й се забиваха в плътта му.

Най-после Грей се надвеси над нея. Агонията беше сладостно мъчителна, болката — остра, но кратка. Амеран дишаше тежко, но не от болка, а от огромната радост, която бе изпълнила последните мигове. Грей я целуна нежно и промълви:

— Повече няма да има болка, скъпа. Ще има само радост.

Тя въздъхна изморена, но освежена:

— Не болеше много. Vraiment. Наистина, не болеше.

— Никога не бих ти причинил болка — прошепна в косите й. — Никога не бих ти причинил болка. Искам само да те любя, мила моя.

Амеран го погледна умолително.

— И аз искам само да те любя. Моля те, научи ме.

Грей проникна внимателно в нея.

Амеран целуна бръчката, която се появи между веждите му.

— Не се тревожи, мой смели моряко. Това, което изпитвам, не е болка. — Премести ханша си, за да се допре до неговия, с надеждата, че ще го убеди.

Големият белег на бузата му се успокои. Проникна още по-дълбоко в нея. Крака и ръце се сплетоха около него. Амеран беше неудържима. Нежните й форми се притискаха страстно в мъжественото му тяло. Плътта й се разтопи в него. Някакъв странен полъх премина през нея. Небесата се разтвориха, за да я приемат. Издигна се високо, високо. След това леко се спусна отново на земята, понесена от пухкави облаци.

Техните сладки стенания отекваха в стените на пещерата. Момичето в нея се бе предало на жената, която Грей беше създал. Никога не бе изпитвала по-голямо удоволствие. Амеран лежеше в убежището на неговата любов.

Малко след това Грей надигна глава от рамото й и се усмихна. Погали устните й, като й шепнеше любовни думи. Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от радост.

— Обичам те. Обичам те — повтаряше му безкрай.

— Завинаги ли? От този ден нататък?

Амеран направи пътечка от целувки по гърдите му.

— Завинаги. От днес нататък. Обещавам.

Амеран неистово се опитваше да прогони от съзнанието си образите от първата им среща, но спомените упорито отказваха да изчезнат. Целия ден прекараха, като се наслаждаваха на удоволствията на новооткритата си любов. След това, много скоро, Грей трябваше да се върне на кораба и да поеме управлението.

— Ще се върна, когато пукне зората — обеща той.

— Ще те чакам.

Грей запечата обещанието си с още една целувка. Тя знаеше, че на него, не повече, отколкото на нея, му се тръгва. Тръгна и пак се спря.

— Искам да вземеш това. — Свали кръста и верижката от врата си и ги окачи на нея. — Така при теб винаги ще има част от мен. — Целуна я още веднъж и се отправи към лодката, с която отплува обратно на кораба.

Амеран го проследи с поглед, докато изчезна в мъглата. За миг се замисли дали денят, който току-що беше свършил, не беше сън. Ако беше, тя се молеше никога да не се събуди.

— Курва! Развратница! Развратница! Курва!

В каква ярост бе изпаднала майка й, когато се прибра в скромната им колиба вечерта!

Ръката на Амеран мигновено се плъзна до сърцето й. Златният кръст висеше под роклята й, скрит от погледа на обвиняващите очи на майка й. Това й даде сили.

— Знам къде си била и знам какво си правила! — Кръвясалите очи на майка й нямаше да я оставят да се изплъзне. — Каква глупачка си! Не ти ли стигна мозъкът да се сетиш, че ще те използва и ще те захвърли като долна пристанищна курва?

Амеран напразно се опитваше да успокои майка си. Знаеше, че майка й няма намерение да й причини болка. Когато беше ядосана, говореше ужасни неща, но веднага щом яростта й преминеше, искаше прошка.

— Стига, мамо, не се безпокой.

Майка й ругаеше, стенеше и скърцаше със зъби. Амеран се разплака, не заради себе си, а заради майка си. Едно време майка й беше голяма красавица. Толкова красива, че бе омагьосала един крал, според това, което й бе доверил баща й. Малко по малко майка й се променяше пред очите й. Красивата коса със същия гарванов синьочерен цвят като нейната посивя, стана остра, чуплива и заплетена от липса на грижи. Гладкото й лице с мека кожа се покри с бръчки и огромни кръгове, по-черни от сажди. През нощите не спеше, а търкаше подовете и кълнеше всеки, който я бе ядосал през деня.

— Станала си курва на някакъв англичанин — продължаваше да реве тя.

Амеран не знаеше откъде майка й е разбрала, но тя винаги всичко знаеше. Нейните способности й позволяваха да види там, където очите не можеха да видят.

— Моля те, мамо, стига вече. Не говори неща, за които ще съжаляваш. — Отчаяно се опитваше да успокои майка си. — Не е толкова долно и срамно, както си мислиш. Той е прекрасен. Обича ме. Аз го обичам. Той ще ни върне в Англия. Никой няма да ни направи нищо лошо там. Той ще ни защитава.

Майка й се отскубна от ръцете й.

— Да е проклета Англия! Да е проклет нещастният й крал! Всички да са проклети! — Майка й плю на пода. — Проклет да е и твоят морски капитан. Той ще умре! Ще умре! Чуваш ли ме? Ще умре! — Започна да се смее. — Може би ще предизвикам буря с много високи вълни и яростни ветрове, които ще погълнат неговия кораб и той ще се удави в морето. — Смехът й стана неистов. — Или може би ще заповядам на акулите да го разкъсат парче по парче.

Амеран потрепери. Много добре знаеше способностите на майка си. Много пъти майка й беше пожелавала някакво нещастие да сполети някого и наистина ставаше страшна трагедия.

— Ти няма да ме оставиш, нали, ma cherie? — Гласът на майка й стана жалостив, като на дете. — Виждам в очите ти, че ще заминеш и ще ме оставиш да умра тук. Никога няма да те видя повече.

Амеран прегърна силно майка си.

— Никога няма да те изоставя, мамо. Винаги ще бъда тук, заедно с теб.

Майка й се разрева като бебе.

— Хайде, стига. Всичко е наред. Аз съм тук. — Амеран оправи заплетените кичури по челото й и я целуна. Още от съвсем малка тя трябваше да успокоява майка си, когато изпаднеше в някое от неконтролируемите си състояния. Дори и баща й, с цялата си любов и нежност, не можеше да я успокои.

— Този капитан, той и двете ни ли ще отведе в Англия със себе си? — попита спокойно майка й след малко.

— Да, мамо. Ще се грижи за нас и ще ни защитава. Иска да стана негова съпруга. — Само при мисълта, че ще се омъжи за любовта на своя живот, в очите й се появиха сълзи.

Лицето на майка й се изкриви от гняв и омраза.

— В Англия, в Англия, в Англия ще отидем. — Тя отново избухна в кошмарен смях. — Повече чума, повече пожари, повече убийства. Той още не знае какво точно означава думата страдам. Но аз ще му покажа. Най-накрая отмъщението ще бъде мое!

Амеран се притисна в майка си, като се молеше пристъпът да премине по-бързо. Колко много се страхуваше, когато майка й изпаднеше в такова състояние! Изтръпваше до мозъка на костите си само като си помислеше какво може да направи.

Смехът на майка й се превърна в ридание и шепот.

— Няма да те видя никога повече. Никога повече няма да видя ma belle bebe. Щом те отнеме от мен, ще те загубя завинаги — продължаваше да стене тя.

Амеран нежно прегърна майка си и целуна влажните й от сълзи страни.

— Никога няма да те изоставя, мамо. Ще се грижа за теб. Toujours. Винаги. Кълна се.

Сибил Чандлър закова очи върху любимата си дъщеря.

— Ма belle fille. Не заслужавам толкова красиво дете като теб. Всичко ще бъде наред. Ще се погрижа за това.

На устните й бе застинала странна усмивка, която би предизвикала огромен ужас и страх у Амеран, ако я бе видяла.

* * *

Следващите три дни бяха прекрасни като предишните. Връщайки се назад във времето, Амеран си помисли, че ако умре, животът й ще бъде точно толкова смислен, колкото, ако живееше цяло столетие. Всяко следващо утро тя чакаше нетърпеливо на брега, за да зърне отдалеч как Грей се появява от мъглата. Принадлежеше й до падането на мрака. След това отново минаваше мине под властта на кораба, като негов капитан. Всяка сутрин Амеран го завеждаше в пещерите — единственото място, където бяха скрити от любопитни погледи. Притисната в прегръдките му, тя позна радостта да си жена, напълно отдадена на своя любим мъж. Майка й не спомена повече за англичанина, който щеше да ги отведе в страната, в която се бе родила. Дори и да подозираше, че продължава да се среща с него всяка сутрин, тя не каза нищо. Започна да свиква с оттеглянето на дъщеря си в самотното убежище и не й се месеше повече.

Амеран се зави по-плътно в наметалото и се сви на кравай до каменния блок. Откъде можеше да знае, че такова щастие може да се превърне в мъка и срам? Откъде можеше да знае, че неземната радост, която изпитваше, скоро щеше да се превърне в непрестанна болка? В уречения ден тя чакаше от ранни зори на брега, но човекът, който се появи в мъглата, не беше Грей. От описанието на Грей на неговия най-добър приятел тя веднага разбра, че непознатият е Гидиън Хорн. От разстояние двамата мъже много си приличаха. Можеха да бъдат братя, тъй като и двамата имаха коси с цвят на овес, широки и здрави рамене, като на морски воини. Както при Грей, лицето на Гидиън беше обрулено от ветровете и слънцето, но то не издаваше никаква доброта и съчувствие. Устните му бяха жестоки, а когато се усмихнеше, приемаха още по-жесток вид.

Амеран разбра веднага, че нещо не беше наред. Тя се затича и нагази във водата.

— Къде е Грей? Какво се е случило? Болен ли е? — Мисълта за проклятията на майка й се надигна като ураган в главата й. — Къде е той? — молеше тя за отговор, без да спре.

Гидиън я погледна така, като че ли я разсъбличаше с поглед. Тя не го хареса от мига, в който го видя, дори още преди да бе казал и дума. Но тъй като беше най-добрият приятел на Грей, тя потисна чувствата си.

— Къде е Грей? Защо не дойде? Моля ви, отговорете ми!

В смразяващите сини очи на Гидиън нямаше и капчица доброта.

— Той е на борда на кораба, на който принадлежи. Изпрати ме да се погрижа за работите му.

— Изпратил ви е, за да ни отведете с мама на „Феър Уиндс“? — попита тя, след като си помисли, че вероятно днес корабът отплава и Грей е на борда, за да организира заминаването.

Гидиън се разсмя, без на лицето му да се появи усмивка.

— Това ли ви е казал? Какъв хитър дявол е той! Напълно в негов стил е да ме изпрати да оправям кашата, която е забъркал.

Амеран не можеше да помръдне от изненада? Да оправя кашата, която е забъркал? Това не можеше да е вярно.

— Съжалявам, че точно аз трябва да ви съобщя неприятната вест, mademoiselle, но моят лорд и командир Грейсън Карлайл няма никакво намерение да ви заведе в Англия. — Нахалният му поглед се плъзна по нея, без да пропусне нито една част от закръгленото й тяло. — О, той може да е решил да ви заведе с него в Англия по време на някой от многобройните часове на удоволствие с вас, и аз наистина нямам за какво да го виня. Дори и джентълмен като мен може да бъде изкушен да обещае нещо, което няма намерение да изпълни, ако само така ще спечели сладострастието, което вие може да му дадете, mademoiselle.

Амеран не вярваше на това, което чу. Това просто не можеше да бъде вярно. Грей я обичаше. Той многократно й се бе клел във вечна любов, докато тя лежеше в неговите обятия. Не можеше тези обяснения и обещания да са били само средство, за да я накара да спи с него. И все пак, къде беше той сега? Защо не бе дошъл? Защо беше изпратил втория си помощник да й съобщи неприятната новина? Нима беше толкова страхлив, че не можеше да се изправи сам срещу нея?

Множество въпроси изникнаха в съзнанието й. Не, този човек, наречен Гидиън, си правеше някаква лоша шега. Ако Грей смяташе да замине без нея, можеше да дойде да й каже сам или просто да вдигне котва и да отплава, без да се обади.

Докосна кръста на врата си с надеждата, че ще й даде силата, от която се нуждаеше. И разбра отговора на страшния въпрос.

Гидиън проследи движението на ръката й.

— Наредено ми е да не се връщам на кораба без кръста на Грей. Съжалявам.

Амеран прехапа устни и задържа сълзите си. Не искаше Гидиън да види, че плаче. Ни най-малко нямаше вид на човек, който наистина съжалява. Тя имаше странното усещане, че му доставя истинско удоволствие да й донесе тази сърцераздирателна новина. Разкопча верижката с високо вдигната глава.

Гидиън протегна ръка и каза:

— Позволете ми, mademoiselle.

Амеран бързо се дръпна. Не искаше да докосва плътта й, дори и ако ставаше дума за помощ. Когато махна кръста от гърдите си, тя изпита болка, като че ли й изтръгваха сърцето.

Гидиън протегна ръка и тя пусна кръста в дланта му. Той стисна здраво в ръката си кръста и верижката.

— Няма да е разумно от страна на лорд Карлайл да се върне в Уайтхол без това. — Той се разсмя. — Херцогиня Мороу ще превърне живота му в ад.

Херцогиня Мороу? Амеран недоумяваше. Грей не й беше споменавал за такава жена. Беше се заклел, че й е разказал всичко за себе си, което тя трябваше да знае.

Гидиън я изгледа остро.

— Разбирам, че Грей не ти е споменал нищо за Констанс. Предвид обстоятелствата той би бил истински глупак, ако ти е говорил за своята годеница.

— Той има годеница?

— Констанс и Грей трябва да се оженят веднага щом се върнем в Англия.

Амеран кимна примирено. Значи тя не беше за Грей нищо повече от мимолетно забавление, просто една крачка встрани, с която да запълни времето, когато е далеч от любимата си. Как можа да бъде такава глупачка? Ако Гидиън не беше тук, тя щеше да се хвърли на брега и да ридае, докато не й останат никакви сълзи.

Гидиън погледна кръста и изрази възхищението си.

— Констанс го подари на Грей, за да има винаги със себе си нещо, което да му напомня за тяхната любов, независимо къде се намира — обясни той.

Амеран едва се сдържаше да не отиде вкъщи и да изтрие мястото между гърдите си, където беше лежал проклетият кръст. Сигурно е така. Грей я беше лъгал. Той не бе изпитвал любов към нея, а само похот, и тя бе толкова отзивчива да задоволи желанията му! Чудеше се дали не се бе смял вътрешно, докато тя му се отдаваше. Колко убедителен беше само! Беше повярвала на всяка негова дума! Майка й е била права за всичко. Тя наистина не бе нищо повече от една долна пристанищна курва. За Грей тя беше една от многото.

Гидиън размаха кръста пред лицето й.

— Струва много пари, както, предполагам, си разбрала. — От очите му струеше студенина и обвинение.

Очите на Амеран заблестяха от омраза.

— Не съм откраднала този медальон, мосю Хорн, ако имате това предвид. Грей ми го подари.

Гидиън се усмихна и пусна кръста и верижката в джоба си.

— Сигурно. И друг път се е случвало да върши глупости, когато се остави сърцето да води здравия му разум.

Амеран въздъхна. Значи тя не беше първата, която се е подмамила от лъжливите му обещания и обяснения. Но не изпитваше никакво удовлетворение от този факт.

— Извинете, ако съм ви обидил, mademoiselle. Знам само това, което са ми казали.

— Грей ви е казал, че съм го откраднала? — попита тя, изпълнена с гняв и недоверие.

Амеран се почувства гола под изпитващия поглед на Гидиън.

— Не е трудно да се досетиш защо един мъж може да направи крачка встрани заради красавица като теб. Аз самият дори мога да бъда убеден да вляза в тези пещери с теб, ако имам възможност и бъда поканен.

Стомахът й се сви. Грей беше разкрил най-интимната част от тяхната любов.

Ръката на Гидиън се плъзна от рамото към гърдите й. Амеран му зашлеви шамар.

— Ако ти е скъпа тази ръка, съветвам те да я държиш при себе си.

Гидиън се разсмя грубо.

— Наистина си толкова пламенна, колкото казва Грей. Той те е държал цялата в ръцете си. — Гласът му омекна, но не стана по-мил. — Разбирам мъката, която изпитваш. Знам как мога да облекча болката ти. — Той я сграбчи и я притисна към гърдите си. Обсипа с целувки врата й. — Бъди само един час с мен и се заклевам, че ще забравиш името на командира на „Феър Уиндс“. Дори може би ще успееш да ме убедиш, че жена с такива изключителни таланти като твоите трябва да се върне с мен в кралския Двор.

Само с едно рязко движение Амеран повдигна полата си и измъкна кинжала от ножницата. Вдигна го високо, готова да го забие в сърцето на Гидиън, ако той не се дръпнеше.

Острието проблесна на ранната утринна светлина. Острият му връх заблестя.

— Отстъпете назад, мосю Хорн — предупреди го тя. — Използвала съм това преди и няма да се двоумя да го използвам отново. — Стискаше здраво дръжката от слонова кост.

Гидиън избухна в смях, но направи това, което му нареди.

— О, mademoiselle, как бих искал да разполагам с един час, който да прекарам с вас. Ще ми достави удоволствие да ви поставя на колене. Няма да сте първата дива котка, която ще опитомя, но смея да заявя, че сте най-предизвикателната. Ще…

Амеран завря ножа пред лицето му.

— Никой мъж не е бил толкова нахален, без някой ден да съжалява за това.

Гидиън погледна ножа, след това Амеран, и пак ножа.

— Ах ти, миризлива, парцалива французойко. Всички сте курви. Дори и тази помпозна кукла, която се е качила на трона ви.

— Ако намираш французите за толкова отвратителни, защо просто не се махнеш?

— С най-голямо удоволствие, mademoiselle. С удоволствие. — Гидиън се поклони престорено и се усмихна подигравателно. — Ще предам на лорд Карлайл поздрави от вас.

Амеран изчака Гидиън да се качи на лодката и да загребе към кораба. Едва след това свали кинжала. Човек трябваше да е пълен глупак, за да обърне гръб на Гидиън, дори и за миг.

Сълзите, които толкова дълго бе задържала, бликнаха от очите й. Сърцето не можеше да я боли повече, дори и да го бяха изтръгнали от гърдите й.

Внимателно постави кинжала в ножницата, но преди това дълго и замислено се загледа в него. Колко лесно щеше да бъде да го забие в сърцето си и да сложи край на своето нещастие на същото място, където бе открила щастието. Тогава нямаше да се наложи цял живот да си спомня колко много бе обичала и как срещу това получи предателство.

„Дори и през ум не трябва да ти минават такива мисли“ — каза си тя. Ако Амеран я нямаше, кой ще се грижи за майка й и ще я защитава от самата нея? Животът продължаваше. Дните отново ще идват и ще заминават, и всеки миг, когато е будна, пред нея ще изплуват спомените за човека, когото бе обичала. Това ще бъде нейното наказание. Това щеше да бъде нейният ад.

Амеран си спомняше много добре този ден. Когато се прибра вкъщи, майка й не спомена нито за Грей, нито за Англия. И никога повече не говори за него през дългите дни на агония, които последваха. В края на краищата тя знаеше всичко. Всичко стана така, както тя предсказа.

Не измина и час, и тя се опита да намрази Грей, да го прокълне с ужасна смърт. Нали все пак бе дъщеря на Сибил Чандлър и носеше в себе си силата да проклина. Но не можеше. Колкото и дълго да разсъждаваше върху болката, която той й бе причинил, тя не можеше да забрави нежността и страстта, които позна в прегръдките му. Как можеше да прокълне човек, на когото беше дала сърцето и душата си? По-скоро би проклела себе си. Но нейният ад беше в това, че знаеше, че никога няма да го притежава отново. Отново? Той никога не й бе принадлежал.

Почти всеки ден, след като видя отплаването на величествения кораб, тя се изкачваше над пропастта, където за първи път сърцата им се докоснаха, с надеждата да съзре още веднъж високата мачта на „Феър Уиндс“. Минаваха дни и месеци, но този час не дойде.

Най-накрая не й остана друг избор, освен да разбере, че го е изгубила завинаги. Той сигурно вече бе забравил нейното име, а образът й се бе превърнал в неясно петно в спомените му.

И все пак, през малкото ясни дни, когато скалите на Дувър се виждаха, тя си представяше как той е отправил поглед оттатък пролива и жадува да възроди тяхната изгубена любов. О, тя щеше да му прости и да го посрещне с широко отворени обятия.

Прилепите прелитаха все по-близо и тя ги прогони, замахвайки с обувката си. Звуците, които чуваше, не идваха от ударите на вълните в скалите, това бяха нейните вопли. Почти се бе научила да живее с мъката, че е загубила Грей, но болката от това, че нейното petite bebe е изтръгнато от утробата й, щеше да я измъчва до края на живота й.

Майка й беше узнала дори преди нея самата. Беше заподозряна причината за настъпилите промени в тялото й. Знаеше, но нищо не каза. Ден след ден, нощ след нощ на нея й ставаше все по-лошо. Прекалено късно разбра за билките, с който майка й вареше специален чай, за да облекчи ужасната болка в корема й, която раздираше утробата й. Майка й си мислеше, че й прави голяма услуга. Тя не разбираше, че едно дете, детето на Грей, щеше да запълни празното място в сърцето й. Беше й казала, че болките, които изпитвала, и кървавата маса, която изхвърлила от тялото си, били изкуплението за нейните грехове. Казваше й същото и през зимата, когато настина и легна с треска. Но изповедта на смъртното й легло беше потресаваща.

— Гуидо бе твой баща, но в твоите вени не тече неговата кръв — каза майка й, когато треската се засили. — В теб тече кръвта на краля на Англия. Ти имаш кралски произход, ma petite chou chou. Ти имаш кралска кръв.

Амеран обля горещата плът на майка си със студена вода.

— Шшт. Не говори глупости, мамо. Само почивай.

Майка й се опита да се надигне от леглото.

— Трябва да ми повярваш. Чуй внимателно какво ще ти кажа. — Започна да кашля, без да спре. — Кралят на Англия е твой баща.

Амеран обви с ръце главата на майка си и се опита да й даде да пие малко чай. Майка й нямаше да преживее нощта. Най-доброто, което можеше да направи, бе да я остави да прекара последните няколко часа от живота си в мир.

— Ето, пийни това.

Майка й отмести чашата.

— Чуй ме, ma cherie. Чуй какво ти казвам. Трябва да намериш начин да отидеш в Англия. Когато умра, селяните няма да те оставят на мира. Щом се отказа от силите, с които разполагаше, ти няма да можеш да се защитаваш от хора като херцог Карон и неговата парцалива свинска тълпа. — Изпадна в нов пристъп на кашлица. — Иди в Уайтхол. Кажи на краля, че си дъщерята на Сибил Чандлър. Покажи му светкавицата на рамото ти. Той има същия белег на същото място.

Ръката, която бе хванала чашата с чая, започна да трепери. Нали Грей беше споменал за това съвпадение. Можеше ли да бъде вярно? Можеше ли тя да е наследница на крал Чарлз?

Майка й стисна здраво ръката на Амеран.

— Това е вярно. Това, което казвам, е вярно. Ти си тази, която казвам. Чуй ме. Ако не си слушала никога преди това, то поне сега чуй. Не бих те лъгала на смъртния си одър.

Амеран знаеше с цялото си сърце, че това, което майка й заявяваше, е самата истина.

— Татко знаеше ли истината?

Сибил тъжно кимна с глава.

— Гуидо беше много добър човек. Не можех да го измамя. Той ме обичаше толкова много, много повече, отколкото заслужавах. Той те обожаваше, ma petite. Боготвореше те. Никой баща не би могъл да обича дъщеря си повече. — Беше уморена, но си наложи да продължи. — Много пъти си слушала историята за това как ме осъдиха и ме обвиниха в магьосничество, когато бях на твоята възраст. И как Кромуел ме осъди да ме обесят, но аз успях да подкупя един пазач и избягах от Тауър в навечерието на екзекуцията.

Амеран кимна. Тя подаде чашата.

— Моля те, мамо, изпий това. Ще се почувстваш по-добре. Ще си възвърнеш силите.

Сибил избухна в смях.

— Аз умирам, ma cherie. И двете знаем, че след не повече от два часа ще съм вече мъртва. Моля те, остави ми да ти кажа това, което трябваше да ти кажа много отдавна. — Пое дълбоко въздух и продължи. — Отплавах за Франция, където моята tante Луиза беше шивачка на Мария Мазарини. Разрешиха ми да живея с нея в двора на крал Луи XIV. — Черните й очи се замъглиха. — Леля и аз бяхме поканени да посетим един много важен бал. Кралицата беше изключително доволна от новата рокля, която леля бе измайсторила за нея. — Гласът й стана още по-тих. — Голямото празненство бе в чест на един англичанин, на когото се полагало да бъде престолонаследник на английския трон, но бил изпратен в заточение от Кромуел. Нашата взаимна омраза към Кромуел и фанатичните му пуритански предразсъдъци ни сближиха. Всички дами в двора бяха очаровани от него, но тази вечер очите му търсеха само мен. Трябва да призная, че самата аз станах жертва на неговия чар. — От спомените гласът й стана нежен. — По време на тържеството плащът му се подпали, тъй като танцуваше много близо до една горяща факла. Получи обгаряния почти по цялото лице. Молеше се някой да му помогне. Положих ръце на лицето му и произнесох думите, които бях научила от своята майка, и почти изведнъж болката му започна да утихва. През нощта раните заздравяха и на сутринта вече нямаше никакви белези. Поверих на Чарлз своята тайна. Той обеща да не я казва на никого. Ако някой заподозреше каква е причината за магическото му оздравяване, щяха да ме изгорят на клада и да изхвърлят леля от двора. Чарлз почти ме боготвореше. Станах негова любовница. Обеща да ме заведе в Англия и да стана негова кралица, но когато му върнаха трона, забрави обещанието, което ми бе дал. — Сибил положи всички усилия да вдигне ръка и да погали бузата на Амеран. — Когато леля научи, че нося дете, тя организира женитбата между мен и Гуидо. Бях толкова нещастна, че ме предадоха и изоставиха, че въобще не обръщах внимание какво ми се случва. Гуидо ти беше едновременно и баща, и майка. Когато леля умря, моята тайна умря заедно с нея. Много години след това разбрах, че Гуидо е знаел абсолютно всичко. Горкият! Трябваше да му бъда по-добра съпруга. Той заслужаваше повече.

Амеран хвана здраво майка си. Тялото й трепереше. Знаеше, че тя се страхува от смъртта.

— Да извикам ли свещеника, мамо?

— Той няма да дойде, ma cherie. — Сибил притегли по-близо до себе си дъщеря си. — Върви в Англия. Върви при краля. Кажи му, че си дъщеря на Сибил Чандлър и му покажи белега със светкавицата на рамото си. Той ще разбере, че си тази, за която се представяш. Припомни му за Големия пожар и Голямата чума. — Грубите й ръце се вкопчиха в раменете на дъщеря й. — Предупреди го, че го преследват убийци. Кажи му, че сред най-доверените му хора има такива, които кроят заговор да го убият. Предупреди го за двадесет и деветата нощ на май. Предупреди го, че този ден на радост може да се превърне за него в ден на мъка, ако не ти даде убежището, което ти е необходимо. — Започна да се дави, както говореше. — Кажи му, че имаш сила да развалиш проклятията, които Сибил Чандлър е отправила към него. Кажи му… кажи му, че си негова дъщеря.

Скоро след това майка й потъна в дълбока дрямка, от която не се събуди повече. Амеран изпрати да повикат свещеника, но той отказа да дойде. Трябваше да погребе майка си сама, тъй като никой не пое риска да го изпратят в ада за това, че се е докосвал до вещица.

Майка й беше мъртва и единствената й защита срещу селяните оставаше да се преструва, че е това, което години наред бе отричала, че е. Съседите й я оставиха на мира, докато херцог Карон не обяви награда за главата й. Сега тя нямаше друг избор, освен да отплава за Англия. Веднъж да стигне там, щеше да потърси начин да се срещне с краля и да моли за неговата помощ. Щеше да търси убежище при човека, който бе разпалил любовта на майка й, както и нейната омраза.

Преминаването на Ламанша щеше да е изпълнено с опасности, но тя щеше да ги преодолее. Дали Грей щеше да бъде в двора със своята любима Констанс? Едната й половина се надяваше, че ще е там. Друга половина се молеше да е на хиляди мили разстояние.

2

„Амераан… Амераан… Амеран Мишоол…“ — Амеран се усмихна насън и придърпа износената си пелерина над раменете. Имаше случаи, когато сънищата й за Грей бяха така живи, така реални… — понякога й се струваше, че наистина го чува да я зове с копнеж… През деня присъствието му не се чувстваше така силно, но в момента, в който затваряше очи, той се връщаше при нея, където му беше мястото. В тези преливащи от сънища часове преди зазоряване той я галеше, целуваше, любеше я, изпълваше я с радост от живота…

„Амеран… Амеран Мишол… Тук ли си?“

Стените на пещерите отблъскваха името й, повтаряха го многократно.

Амеран трепна и се събуди. Този глас не идваше от сънищата й — това бе истински, реален глас. Както бе реална и смътната светлина, която се придвижваше към нея.

Mon Dieu! Някой идваше за нея — но кой ли измежду селяните се бе осмелил да пристъпи в непрогледната тъмнина на тази пещера? Който и да беше, той знаеше много добре къде точно да търси! Стъпките и светлината се приближаваха все повече и повече.

Амеран се сви още по-навътре в пролома, в който се бе скрила. Беше напълно безпомощна — хваната в капан като животно. Нямаше как да избяга. Ясно беше, че тази пещера ще бъде гробът й…

Опита се да се успокои. Няма да допусне да хленчи и да се гърчи като безгръбначно мекотело. Няма да достави това удоволствие на мъчителите си. Ако трябваше да умре, нямаше да умре сама!

Изви бавно тялото си — не искаше да привлече с нищо вниманието на вероятните си екзекутори, — вдигна полата си и измъкна кинжала от ножницата му. Ако трябваше да се пролива кръв, тя нямаше да бъде само нейната!

Трептящата светлинка се приближи още повече. Още няколко стъпки — и тя ще разбере кой измежду рибарите се бе осмелил да пристъпи в царството на духовете и демоните. Надяваше се, че този някой ще бъде херцог Карон. Сега вече тя ще може да довърши задачата, с която трябваше да приключи много по-рано.

Пръстите й се стегнаха около дръжката на кинжала. Все по-ясно се чуваше шумното дишане на другия човек. В следващия миг дъхът й спря. Не може да бъде — сигурно все още спи — сигурно сънува! Не беше възможно да бъде той! Фигурата, която се приближаваше към нея, вероятно бе създание на изтощения й мозък, жестока шега на обърканите й възприятия и спомени. Пламъчетата на фенера хвърляха отблясъци върху измъчено и смъртно изморено лице. Добре очертаните вежди се сливаха над носа в агонизиращо смръщване. Не можеше да види очите, които се взираха напрегнато в тъмнината с надеждата да я открият, но знаеше, че бяха наситено тъмносини — с цвета на водата в пролива през бурен ден. Той съществуваше! Той беше пред нея напълно истински — не само рожба на сладостна представа! Бе се върнал най-сетне! След всички тези безкрайни, ужасни дни, той се бе върнал при нея!

Амеран излезе иззад скалата.

Грей застана пред нея с високо вдигнат фенер. Затвори очи за момент, после отново ги отвори. Не промълви нито дума. Протегна ръка към нея, но я отдръпна, преди тя да успее да я хване.

Амеран повтаряше с развълнуван шепот името му.

— Грей, о, Грей!… Не мога да повярвам на очите си… — Пусна кинжала обратно в ножницата му, повдигна бавно ръка към лицето му и нежно плъзна пръсти по белега от рана надолу по бузата му. — Така дълго копнях за този миг…

— Жива си — въздъхна той с облекчение.

Амеран го обгърна с ръце и се притисна силно към него.

— Любими мой, скъпи мой Грей!… Върна се най-сетне. Как само съм се молила да се върнеш! — Амеран очакваше да я прегърне. Копнееше ръцете му да я притиснат с все сила към гърдите му, така че да остане без дъх. Но той не направи това. Остана вкаменен и неподвижен като скалите наоколо. — Грей? Какво има?

Избягваше очите й, докато се освобождаваше от ръцете й.

— Трябва да побързаме. — Нежността отпреди няколко минути беше изчезнала от гласа му.

Опита се да го погледне в очите, за да разбере защо се държеше така отчуждено, но той отказваше да срещне погледа й.

Усмивка прогони обзелото я само за миг смущение. Не се питаше повече защо така неочаквано се бе вцепенил, когато го докосна. Ясно е — беше отишъл да я потърси в дома й и когато го бе видял обгърнат от пламъци, се бе затичал да я търси тук — знаеше, че това е единственото място, в което ще потърси закрила, ако е останала жива. Имаше време — по-късно щеше да се възстанови и старата, сладка близост между тях… В този момент трябваше да мислят само за бягство и спасение.

Грей отстъпи назад, за да й даде възможност да мине край него.

Капюшонът й се бе свлякъл върху раменете. Разкъсаната тъкан не можеше да прикрие голата плът, която се виждаше под избелялата коприна.

Грей я забеляза и погледът му дълго се застоя върху тази прозираща през коприната разголена плът.

Амеран протегна ръка и го погали по бузата. Можеше да си представи какви мисли бушуваха в главата му. В следващия миг потрепери под пронизителния му поглед.

— Покрий се! — Грей махна рязко ръката й от лицето си и се отдръпна настрана.

Амеран бързо пристегна пелерината около раменете. Отмести поглед с пламнало от срам лице.

Ако той не я обичаше истински, защо се бе върнал?

— Грей? — прошепна неуверено тя.

— Да, какво има? — В гласа му прозвуча нетърпение. Той определено се стараеше да стои встрани от нея и да не допуска очите им да се срещнат.

— Думите ти са толкова сурови и студени — започна тя тихо. — Гледаш ме така, като че ли ме презираш… Защо се върна, щом ме мразиш толкова много? — Едва не се задуши от собствените си думи. Грей не се и опитваше да се преструва, че я обича. Имаше чувството, че дори не я харесва. Защо беше дошъл?

Той преднамерено закова поглед върху скалите пред него и отново отказа да срещне очите й.

— Негово Величество, крал Чарлз, ми заповяда да те отведа в Англия.

За миг сърцето на Амеран замря. Той дори не отрече, че я мрази! Сега поне знаеше истината. Грей не беше дошъл тук по собствено желание. Беше се върнал във Франция по нареждане на своя крал.

Прехапа устни толкова силно, че усети соления вкус на Собствената си кръв. Няма да плаче. Обви се плътно в пелерината си. Каква глупачка бе само! Как можа да си помисли, че любовта го е върнала при нея, след като той — сега в това не можеше да има никакво съмнение! — никога нея беше обичал! За него тя не е била нищо повече от обикновено средство за задоволяване на похотта. Никога не бе изпитвал чувствата, които тя хранеше към него. Задължение към краля! Не го беше ни най-малко грижа за жената, която бе предал и изоставил. Когато отплава от Франция онази сутрин, сигурно не бе помислил и за миг Дали тя ще живее или не!

Амеран се бореше с псе сила с болката, която я разкъсваше отвътре. Защо трябваше да позволява причината, поради която той се бе върнал във Франция, да я измъчва? Той ще я отведе в Англия — трябваше да мисли само за това. Той ще послужи за постигане на нейната цел — точно както тя беше послужила за постигане на неговите цели.

— Готова съм. — Извика на помощ цялото достойнство, което притежаваше.

Грей й предложи ръката си.

Тя я игнорира и мина бързо край него. Той беше само път към свободата й и нищо повече. Някога може и да го е обичала, но сега вече ще мисли за него само със съжаление. Никога нямаше да разбере колко болезнено я бе засегнал.

С високо вдигната глава и сърдито стиснати юмруци под пелерината Амеран се спря за миг пред пещерата. Облаци пушек покриваха светлия лик на зората. Те бяха единственият остатък от дома й. Въздухът беше спокоен и мъртвешки тих. Вероятно всички селяни вече са се натъркаляли в пиянски унес. Какви ли невероятни истории ще разпространяват за черните магии, практикувани върху тях, когато не успеят да намерят обгорените й кости под развалините?…

Не хвърли повече поглед назад. Мразеше Франция. Беше се родила тук, да, но тази страна никога не й стана дом. Винаги е знаела в сърцето си, че принадлежи на друга страна, онази отвъд пролива — въпреки че никога не бе стъпвала там… Слава Богу — кралят бе открил в сърцето си жалост към нея. Но поне да беше изпратил някой друг да я отведе… Няма значение — пътуването бързо ще свърши и щом пристигне в двореца и се срещне с краля, няма да има нужда от каквито и да било допълнителни отношения с високопоставения и могъщ лорд-адмирал Грейсън Карлайл.

Вървяха един след друг, без да говорят.

Амеран беше благодарна на острите камъчета, които се впиваха в краката й през износените подметки на обувките й, докато бързаха надолу по плажа — физическото неудобство държеше мислите й настрана от Грей. От време на време — в момент на слабост — тя хвърляше неволно поглед към него, като се преструваше, че проверява дали не ги следва някой. Златният му кръст все още висеше на врата му. Камъните му отразяваха призрачната светлина на ранното утро с неповторимо великолепие. Беше ли помислил за нея поне веднъж по време на раздялата им, или си бе спомнял със сладостен копнеж само за херцогинята на Мороу? Питаше се дали се бе оженил за тази Констанс, за която споменаваше Гидиън. Не че това имаше някакво значение сега. Любовта й към него бе загинала в мига, в който я беше погледнал с отвращение, там, в пещерата.

Амеран отново хвърли поглед назад, за да го огледа бегло още веднъж. Колко се беше променил само! Бе далеч от мъжа, когото познаваше и обичаше. Сега приликата му с Гидиън беше още по-подчерта на. Лицето му бе като издялано от камък — също като сърцето му. Изразът му беше отблъскващо враждебен. Нямаше и следа от ласкавата доброта, която някога излъчваше…

Бе оставил зад себе си една наивна, влюбена девойка, която жадно попиваше всяка негова дума и трептеше като струна от любов към него. Беше се върнал при жена, която можеше да бъде точно толкова студена, колкото бе и той. Лорд Грейсън Карлайл беше разбил сърцето й, но не и духа й. Богатството и могъществото му не му даваха право да я наранява и унижава. Смяташе да му каже това веднага щом овладее езика си. Никой никога повече нямаше да успее да я направи на глупачка!

Очите й се изпълниха със сълзи и тя забърза, за да не му даде възможност да ги забележи. Само да можеше да издържи поне още малко… Дяволите да го вземат!

„Феър Уиндс“ беше закотвен в дълбоките води на пролива. Имаше пълна готовност да потегли веднага, корпусът му леко се полюшваше във водата — точно както в сънищата й, когато идваше да я отведе в безопасност…

Течението отнасяше малката лодка обратно към кораба. Грей посочи малко по-нагоре — на пясъка лежеше котва и парче от въже.

Някой бе срязал преднамерено въжето, но Амеран не каза нищо. Огледа се. Ако този някой наблюдаваше брега, едва ли щеше да ги види — бяха добре прикрити.

— Ще се наложи да плуваме до лодката. — Гласът на Грей не беше по-внимателен от онзи момент, в който й заповяда да се покрие.

Амеран срита обувките си, отхвърли пелерината и я пусна върху камъчетата около краката си. Грей можеше да протестира до посиняване, но колкото по-малко дрехи имаше върху себе си, толкова по-голям бе шансът й да стигне до малката лодка, която все повече се отдалечаваше от брега. Почти се усмихна, въпреки мъката си. Колко изненадани ще бъдат враговете й, когато открият обувките и пелерината й тук. Какви приказки само ще се разпространяват за бягството й!

Грей извика името й, но тя не му обърна внимание и смело нагази в морето. Зъбите й затракаха неудържимо — водата беше хапещо студена. Когато дъното изчезна под нозете й, тя се отпусна и започна да плува. Крайниците й скоро се вкочанясаха от студ.

В миналото Грей бе дошъл при нея късно през пролетта и водата тогава бе приятно топла и освежаваща. Сега, когато протягаше напред ръце, за да я изтласка зад себе си, тя не можеше да не си спомни как бяха плували голи в малкото заливче пред пещерите. Каква глупачка бе да мисли, че радостта им от живота и един от друг ще трае вечно! Дали и той си спомня онези романтични игри във водата под меката лунна светлина? Вероятно не — сигурно с нетърпение очаква часа, когато ще изпълни задължението си към краля и ще се освободи веднъж завинаги от нея.

Амеран атакува още по-яростно водата пред себе си и рязко се откъсна напред. Няма да живее в миналото си. Нито сега, нито когато и да било след този момент. Онези няколко дни бяха безвъзвратно загубени, загубени и унищожени като бебето, което майка й бе откъснала от утробата й…

Повдигна глава, за да види още колко й остава. Беше близо, съвсем близо, но вече бе изгубила сили. Течението безмилостно я блъскаше насреща и тя все по-трудно се бореше с него. Ако силите я напуснат напълно, то щеше да я изтласка обратно към брега, от който бягаше. Спазми стягаха ръцете и краката й. Не можеше да каже вече дали все още плува или просто се носи по повърхността на водата. Отдавна бе престанала да усеща ръцете и краката си. „Дръж се — заповядваше си тя отново и отново. — Съвсем малко ти остава.“ Ще се справи с това изпитание — ако не за друго, то поне напук на Грей.

Амеран протегна ръка към лодката и с последни сили впи пръсти в нея. Опитваше се да събере още малко сили, за да се прехвърли вътре, когато чифт силни ръце неочаквано обхванаха кръста й и я повдигнаха нагоре. Леденостудената й плът се разтопи от допира им. Пръстите му я изгаряха през мократа й рокля и спираха дъха й.

Грей се прехвърли в лодката и започна да гребе към „Феър Уиндс“, без да каже нито дума.

Амеран погледна за последен път към брега. Никога повече нямаше да стъпи на френска земя. Никога повече нямаше да се постави в зависимост от милостта на хора като херцога на Карон и кръвожадните му, налудничави васали! Ако наистина владееше силата на черната магия, в което я обвиняваха, нека тогава могъщият Карон и кучетата му да горят за вечни времена в ада!

Погледна „Феър Уиндс“. Очите на Грей изгаряха тялото й, но тя не искаше да ги срещне — не искаше да му даде възможност да разбере, че все още го обича.

Грей продължаваше мълчаливо да гребе. Чувстваше зова на сърцето му, изгаряше я страстната молба на нейното, но не смееше да пророни нито дума.

Ледената тишина между тях бе прекъсната най-накрая от Грей.

— Сигурно ти е студено.

Думите му прозвучаха почти нежно.

Амеран поклати отрицателно глава и се сви близо до носа. Тялото й бе силно почервеняло от студ — отдавна не усещаше пръстите на краката и ръцете си. Трепереше цялата, но той щеше да бъде последният, на когото щеше да признае това. Какво го е грижа дали й е студено или не?

Грей посочи тъмносиния вързоп между тях.

— Загърни се в моята пелерина.

— Нямам нужда от нея.

Леденостуденият му поглед още повече я смрази.

— Казах да се загърнеш в пелерината ми. Ако се качиш на кораба ми в този вид, ще предизвикаш бунт и ще ми създадеш куп неприятности. Изпълнявай каквото ти казвам и не затруднявай още повече задачата ми.

Амеран се вбеси. Очите й гневно заискриха, но изпълненият й с презрение поглед остана незабелязан. Единственото, което можеше да прави, бе да си държи езика зад зъбите. Тя беше тази, която бе принудена да страда несправедливо, не той. Предпочиташе да плува до Англия, отколкото да бъде още веднъж унизена от отблъскващото му отношение към нея. Той нямаше причини да я презира. Защо я гледаше с такава отврата? Защо се правеше на жертва, когато жертвата всъщност бе тя? В края на краищата двамата с Гидиън се оказаха от един дол дренки.

Грей й хвърли пелерината.

— Ще се чувстваш по-добре с нея.

Едва когато проследи погледа му, разбра какво имаше предвид Грей. Мократа коприна плътно прилепваше към тялото й и ясно очертаваше всяка негова извивка. Не би могла да покаже повече от себе си, дори и да беше съвсем гола.

Загърна се притеснено в пелерината. От нея се носеше миризма на сол и пот, характерна за един мъж, който прекарва часове подред в открито море. С усилие на волята се опита да не обръща внимание на миризмата, но тя бе по-силна от нея. Главата й се завъртя точно като в онзи вълшебен миг, когато Грей я притисна в прегръдката си. С неговата пелерина около тялото си все едно че бе обгърната още веднъж от силните, любими ръце… Дори и в този миг тя усещаше втренчения в нея поглед с познатия от миналото силен копнеж — той си мислеше, че не забелязва как я гледа. Възможно ли бе щастливите спомени от миналото да измъчват и него? Само предположението за такава възможност я накара горещо да пожелае разстоянието между сърцата им да се смали, но топлината, която започна бавно да връща към живот смразените й и изтощени ръце и крака, й върна и разума. Каквото е било веднъж, никога повече няма да се повтори — копнежът по невъзвратимото означаваше само допълнителни страдания и нищо повече. Преглътна сълзите си. Всичко бе свършило. Вълшебството, което бяха преживели някога заедно, нито можеше да бъде изживяно отново, нито можеше да бъде и съживено…

3

Лодката се приближи до кораба и Грей хвърли въжето на някакъв моряк, наведен над перилата. Амеран игнорира демонстративно предложението му за помощ — което прозвуча като още една от командите му — и започна да се изкачва по въжената стълба, спусната от кораба. На половината път нагоре краката й се замотаха в степенките, тя се залюля, спъна се и едва не изгуби равновесие. Грей протегна ръце и й помогна да се закрепи. Силните му длани плътно обхванаха бедрата й и тя едва не се разтопи от допира им, но бързо се съвзе и се дръпна настрана.

— Не се страхувай. Няма да те оставя да паднеш.

Думите му бяха ласкави и успокоителни. „Не се страхувай — й беше казал той онзи последен ден, прекаран заедно. — Никога повече няма да имаш причина да се страхуваш. Аз ще те закрилям с живота си. Кълна ти се.“

Почти го чуваше как отново казва тези думи.

Не! Не! По-добре беше да не си спомня.

Амеран ускори изкачването си — опитваше се да избяга от обсега на ръцете му. Скалите, по които се бе катерила цял живот, бяха много по-стръмни и много по-застрашителни. О, защо му разреши да събуди отново болезнените спомени!

Въпреки мълчаливия й протест силните му ръце я задържаха още веднъж. Краката й все повече губеха стабилността си.

Най-сетне тя се прехвърли над перилата и скочи на палубата на „Феър Уиндс“, преди той да успее да й предложи отново услугите си.

Екипажът на кораба себе подредил в редица на палубата. В нея се взираха кисели, намръщени лица и враждебни очи.

Зачуди се защо я гледат с такава открита враждебност. Може би чувстваха отвращението на капитана си към поставената му задача…

Амеран бързо огледа тълпата от мъже за Гидиън и въздъхна с облекчение, когато не го откри между тях. Предпочиташе да се изправи сама срещу всички тях, отколкото да срещне погледа на мъжа, който я бе измъчвал с такава наслада.

Реши да не се поддава на провокациите на нахалните втренчени погледи на моряците и зле прикрития смях, който достигаше до нея, докато минаваше между тях. Вървеше с високо вдигната глава и когато ги поглеждаше, очите й гледаха точно толкова враждебно, колкото и техните.

Появата на Грей на палубата беше посрещната с гръмогласен рев. Усмивка съживи лицето му, но тя веднага изчезна, щом забеляза погледа й. Лицето му се смръщи и стана някак си дистанцирано. Заповяда да вдигнат котва и й даде знак да го последва.

Амеран вървеше на няколко стъпки зад него, плътно обвила около себе си пелерината му. Нарочно забави още повече стъпките си, за да запази разстоянието между тях. Екипажът на „Феър Уиндс“ я караше да се чувства неудобно, но тя се чувстваше не по-малко притеснена от мъжа, когото някога бе обичала с цялото си сърце и душа. Не смееше да погледне настрана, докато вървеше между хората му. Усещаше наглите им и многозначителни погледи, чуваше гладно примляскване на устни, подигравателен смях… Един от моряците подхвърли нещо за личните запаси на краля.

При тази забележка Грей се обърна рязко и изгледа хората си c унищожителен поглед. Мъжете се разпръснаха и отидоха да си гледат работата.

Грей вдигна люка в центъра на палубата и й даде знак да го последва надолу по тесните стълби. Подаде й ръка, за да й помогне, но Амеран не му обърна внимание.

— Ще останеш в моята каюта. — Гласът му не оставяше място за възражения.

— Не желая да създавам грижи на никого — каза тя с фалшива загриженост.

— Няма такава опасност. Уверявам те — отговори той, без да направи опит да прикрие горчивината в гласа си, — аз често спя горе в хамак като хората си.

Амеран отказа да го погледне. Колко лесно само се бе освободял от нея, когато тя престана да представлява интерес за него!… Колко глупаво от нейна страна, че не успя навреме да прозре истината за него!

Грей отвори вратата в края на коридора под палубата. Обзавеждането беше спартанско: вградено легло към едната стена, маса — към другата. Върху масата лежеше голяма книга, подвързана с червена кожа, и колекция от месингови навигационни инструменти и уреди, каквито имаше и в нейната собствена колекция. В центъра на стаята се намираше огромен черен сандък с позлатени ключалки и катинари. Капакът беше вдигнат и Амеран хвърли любопитен поглед към него. Сандъкът преливаше от атлаз и коприна с всички цветове на дъгата.

Грей й обърна гръб и записа нещо в дневника си.

— Сигурен съм, че ще намериш в сандъка нещо по вкуса си — измърмори той едва чуто.

Амеран се престори, че не го чува, и коленичи до сандъка. Страхуваше се да докосне разкошните рокли в него. Протегна боязливо ръка и измъкна от купа копринена рокля със свежата зеленина на ранни ябълки и я погали с копнеж. Докосна леко буза до коприната.

Нещо я накара да вдигне очи. Улови погледа на Грей, който я наблюдаваше с усмивка. Загрубялото му лице отново й напомни лицето на мъжа, когото някога бе обичала.

Думите се спряха в гърлото й.

— Никога не съм виждала толкова елегантни дрехи. Кралят ли ми ги изпраща? — Грей стисна челюсти отново и кимна рязко. — Колко мило — продължи Амеран тихо. — Какво трогателно внимание. — Тя порови в сандъка, изтегли бледосиня рокля от фин атлаз и стаи дъх. — Колко е красива! — Погледна разкъсаните остатъци от дрехите на себе си и се засмя. — Едва ли ще мога да бъда представена на английския крал в подобни дрипи.

Грей затръшна дневника си с яростно изсумтяване. Пристъпи гневно към нея с ръце, свити в юмруци, и изпепеляващ поглед в очите, който изгори плътта й. Сърцето му бясно пулсираше в гърлото му.

За миг на Амеран й се стори, че ще вдигне ръка срещу нея и ще я удари. Тя се изправи в гордо предизвикателство пред него. Нямаше да му направи удоволствието да я види как се свива от страх.

Грей с все сила ритна сандъка. Капакът се затвори с трясък. Той издърпа грубо бледосинята рокля от ръцете й и я разкъса на две.

Амеран отскочи стреснато назад. Очите й го предизвикваха да я удари. Едва се сдържаше да не го срита на свой ред — той не заслужаваше нищо друго! Как смееше да бъде толкова зъл! Не бе направила нищо, за да го нарани. В края на краищата той беше този, който бе обещавал, без намерение да изпълни някога обещанията си.

— Стой тук. В никакъв случай не си показвай носа на палубата — каза той веднага щом възстанови самообладанието си. — Достатъчно ли съм ясен? — запита той през стиснати зъби.

— Съвършено ясен. — Проследи го с поглед, докато отиваше към вратата. Не можа да се сдържи повече. — Защо ме презираш? Не съм направила нищо, с което да спечеля омразата ти. Не заслужавам да бъда третирана като престъпница.

Той бавно се обърна към нея. Не каза нищо, но изразът на лицето му беше повече от странен.

Амеран веднага съжали за спонтанната си реакция. С избухването си му бе доставила удоволствието да разбере, че все още владее сърцето й. Обърка се допълнително от стреса и смута, който прочете на лицето му.

Пое дълбоко дъх. Нямаше място за отстъпление. Бе настъпил моментът за обяснения и отговори — каквито и да са те и колкото и дълбоко да я наранят.

— Да те презирам? — прошепна Грей. — Не мога да те презирам, дори и да се бях опитал… А Господ знае, че се опитвах. Та аз те обичах…

Амеран неволно протегна ръка към масата, за да се задържи на крака. Не бе подготвена, а и не очакваше подобно признание. Той я обичаше! Беше я обичал! Какво бе направила, че го предизвика да я изостави? Трябваше да й каже — сега, преди да бе загубила и последните остатъци от чувството за собствено достойнство и самоконтрол.

Грей мълчеше. Но сините му като морска шир очи не се откъсваха от нейните и изгаряха душата й. Този поглед й бе добре познат — когато я беше молил да се върне в Англия с него, я бе гледал със същата молба в очите.

Погледите им се вплетоха един в друг в синьо-черна светкавица. Колкото и да се мъчеше, не можа да се освободи от магията на очите му и още веднъж се превърна в тяхна пленница — както толкова често в миналото…

Горещи сълзи се стичаха по лицето й, пареха бузите й. Нищо не можеше да ги спре. Трябваше да го попита. Трябваше! Иначе никога нямаше да узнае истината. Успя да възвърне гласа си, но коленете й се подгъваха.

— Ако наистина си ме обичал, както каза, защо ме предаде? Защо ме изостави?

— Аз да съм те предал? Да съм те изоставил? — Грей пристъпи към нея, спря се и протегна ръка, за да се опре на стената. — Но ти ме предаде. Ти ме напусна.

Двамата се втренчиха един в друг зашеметени — всеки се опитваше да разбере обвиненията на другия.

— Казала си на Гидиън, че никога не си имала каквото и да било намерение да се върнеш в Англия с мен — съобщи Грей след продължително, мъчително мълчание. — Казала си му, че не означавам нищо за теб. Бил съм само малък каприз, нищо повече от опит за бягство от скуката на селския живот.

— Mon Dieu! — Краката на Амеран се подгънаха и тя седна върху капака на сандъка. — Така ли ти каза Гидиън?

— Как можа да му повярваш? Как можа да си тръгнеш, преди да чуеш тези думи от мен самата?

— Никога не съм допускал възможността Гидиън да ме лъже. — Гласът му бе озадачен, сенки помрачиха лицето му. Грей вторачи неподвижен поглед през кръглото прозорче на каютата — като че ли морето можеше да му предложи отговорите на въпросите, които го измъчваха. — Защо? Защо ще ме лъже? Знаеше какво голямо значение имаше ти за мен. Всичко останало престана да изглежда важно от деня, в който те срещнах: титлите, земята, богатството — те не означаваха повече нищо… Всичко, което изглеждаше толкова важно за живота ми, загуби значението си в сравнение с теб.

Сега Амеран плачеше с радостни сълзи. В края на краищата се оказа, че Грей не я беше изоставил — двамата бяха жертва на предадено приятелство и доверие. Нямаше повече задръжки да разкрие сърцето си пред него.

— Не ми се живееше, след като напусна… Молех се да умра, за да се спася от страданието, което ми причиняваха спомените за времето, прекарано с теб — те не ме оставяха на мира нито за миг… — Амеран се усмихна щастливо с треперещи устни. — Само през нощта, когато изпълваше сънищата ми, бях в мир със себе си и света… Ужасът на болката се връщаше при мен с първите лъчи на слънцето… Дните без теб се превръщаха във вечност.

Грей галеше раменете й със старата, добре позната нежност.

— В деня, в който трябваше да отплуваме за Англия, не можах да дойда за теб, както бях обещал. Силна треска и болки ме задържаха на легло. Помолих Гидиън да отиде за теб и майка ти — той обеща да ви доведе на кораба. Унесох се в дълбок сън и когато се събудих, бяхме вече вкъщи. Гидиън ми каза, че си ме направила на глупак. Била си му признала, че никога не си ме обичала… Той се присмиваше над желанието ми да споделя живота си с теб. — Веждите му се сгърчиха в мъчителна агония. — Каза ми също, че си го поканила в пещерите, за да му подариш радостите, които си дарила на мен.

— Лъже! — възкликна буйно Амеран. — О, ако някога получа шанса да сложа ръце около врата му, ще го удуша на място! — Обърна се стреснато към Грей. — Но ти не му повярва, нали, Грей?

Той поклати глава.

— Бях твърде слаб, за да се боря с него. Ако не бях свален на легло от това странно заболяване, никога нямаше да се случи така и ние щяхме да бъдем заедно последните три години…

Амеран наведе глава. Усещаше топлината на дъха му върху бузата си. Как да му каже, че причината за разкъсващата болка, през която бе преминал, бе проклятието на майка й? Никога нямаше да й повярва. О, имаше толкова много неща, които трябваше да му каже… за мама… за бебето… но не, не сега. Ще имат достатъчно време по-късно.

Грей коленичи пред нея. Взе нежно малките й ръце в своите големи, топли ръце и се вгледа с обич във всеки от пръстите й, преди да заговори.

— Разкажи ми всичко, което си спомняш, за деня, в който се загубихме един друг.

Амеран въздъхна. Спомняше си ясно всичко — нищичко не беше забравила. Бяха изминали цели три години, но тя си спомняше и най-малката подробност от срещата си с Гидиън така живо, като че ли се бе случила вчера…

— В мига, в който видях Гидиън, разбрах, че нещо не е наред — започна тя, като държеше здраво ръката на Грей. — Страхувах се, че си се разболял, и отчаяно исках да съм с теб, но Гидиън ми се изсмя в лицето и каза, че си нямал куража да дойдеш сам и си изпратил него да ти разчиства бакиите.

— Да ми разчиства бакиите? — извика гневно Грей. — Така ли каза? Ще го убия за това.

Амеран се опита да го успокои.

— Тихо, скъпи. Това е минало. Важното е, че отново се намерихме.

Грей я целуна по бузата.

— Да, права си, намерихме се отново, но ако не беше човекът, когото считах за брат, никога нямаше да бъдем разделени един от друг. — Пое дълбоко дъх. — Моля те, продължи разказа си. Обещавам да не избухвам.

Думите на Амеран бяха изпълнени с болката на спомена.

— Гидиън ми каза, че никога не си ме обичал и не си имал намерение да спазваш обещанията, дадени в момент на страст.

Грей удари с юмрук дланта си.

— Ще го накарам да заплати за страданията и на двама ни!

Очите й се спряха на кръста, който бе носила някога.

— Каза ми още, че трябва веднага да върна кръста, който съм била откраднала от теб.

— Откраднала от мен!? — Грей поклати глава в недоумение. — Но той знаеше, че съм ти го дал. Знаеше колко страстно те обичах, колко много исках да те отведа с майка ти в Англия. Той знаеше чудесно всичко това! Накарах го да обещае, че ще те доведе при мен, и той се закле да го направи! — Въздишката на Грей беше дълга и мъчителна. — Мили Боже. Не мога да повярвам това за Гидиън. Защо именно Гидиън, човекът, на когото се доверявах най-много! Беше ми приятел. Беше ми като брат. Как можа да вбие клин между нас?

Грей мълча дълго време, потънал в мислите си. Амеран също мълчеше — можеше да си представи бурята в сърцето му…

Гласът на Грей се смекчи.

— Знам, че ти няма да ме лъжеш. — Лицето му се просветли и той я изправи на крака. Загрубелите пръсти погалиха бузите й с вълшебната нежност, от която някога се бе опивала. — Бедна моя любима. Разбира се — как би могла да си помислиш нещо друго, освен че наистина съм те предал? След всички тези лъжи, какво друго може да си помисли човек? Не бих те обвинявал, ако си пожелала и смъртта ми.

— О, не, не, никога! Независимо от раздялата ни, никога не престанах да те обичам. Опитвах се, да — признавам това. Болката, която ми нанесе Гидиън, беше ужасяваща, но аз пак те обичах. Продължавах да те желая и да се нуждая от теб всеки час, всяка минута. — Ръцете й се вплетоха стегнато около врата му и Амеран зарови глава в рамото му. — Обичах те тогава, обичам те и сега, Грей. — Държеше се с все сила за него. Никога повече нямаше да допусне да се раздели с него. — Не можем да изправим злините, нито да върнем обратно изгубените дни… Трябва да обърнем гръб на миналото. Важното е, че отново се намерихме един друг — напук на всички бариери между нас! Какво означават три години в сравнение с цял един живот?

Грей я притисна към себе си, сърцата им биеха като едно.

— Всяка сутрин се събуждах с мисълта за теб — ти беше последната ми мисъл, преди измъчената ми душа да потъне в тежък сън… Тези три години бяха истински ад за мен — и единствен аз съм виновен за страданията и на двама ни… Какъв глупак съм бил само да приема думите на Гидиън без капка съмнение. Трябваше да се върна във Франция, когато се възстанових — но не! — бях твърде горд, за да направя това. Вярвах на Гидиън, признавам си със срам. Вярвах му изцяло. Каква неописуема болка само причиних и на двама ни поради собствената си глупост!

— Не, не, скъпи мой… — Устните й леко докоснаха неговите. — Не си имал причина да подозираш, че Гидиън те мами. Години наред е бил твой най-доверен приятел.

— Да, но в дъното на сърцето си знаех, че ти не си способна на това — бях те опознал, ти бе моят избор за цял живот… Толкова пропиляно време… — Бузата му ласкаво галеше нейната. — Толкова пропиляно време — но сега, когато те намерих отново, скъпа моя Амеран, кълна се, че никой — дори и самият крал! — няма да може да ни раздели отново!

— О, Грей! Скъпи, любими Грей, обичам те толкова много!

— Обичам те, Амеран. — И той я целуна с наслада, бавно и нежно.

Нежността му запали огън в кръвта й. Единственото й желание бе да се претопи напълно в него… Само той можеше да уталожи бурята, която бушуваше в душата й…

В отговор на мълчаливата й молба Грей я целуна страстно и пламенно…

— Не мога да преброя нощите, през които съм лежал буден и съм преживявал отново и отново кратките, сладки мигове от нашата любов — прошепна той между целувките.

— Както и аз…

— Загубихме златно време заради собствената ми глупост…

Амеран погали лицето му. Не бе забравила нито една черта — любимото лице беше врязано в паметта й. Суровото напрежение от изминалите няколко часа беше изчезнало — останало бе само изпълненото с обич изражение на мъжа, който й се бе клел във вечна любов.

— Вече няма да има пропилени часове. — Хвана го за ръка и го поведе към леглото, изненадана от собствената си смелост. Но огънят, който я изгаряше отвътре, не можеше да чака нито миг повече. Искаше го! Желаеше го с всяка частица от тялото си, гърчеше се в дива жажда, която можеше да бъде задоволена само когато се превърнат в едно цяло…

Знаеше, че и Грей изпитва същото.

Отпуснаха се на леглото със смях, преплели ръце и крака. Всеки се опитваше да освободи другия от дрехите, които ги разделяха, обсипваха се взаимно с любовни клетви.

Грей захвърли пелерината й настрана и нежно смъкна роклята й надолу до кръста.

— Какъв глупак бях само! Никога няма да си простя — шепнеше той, докато устните му търсеха път към топлия огън на гърдите й. Когато ги пое в устата си, те станаха твърди като камъчетата по брега…

Бързи, сръчни пръсти освободиха връзките на ризата му. Ръцете й се гмурнаха под нея, плъзнаха се по гладките мускули, галеха ги, притискаха ги, милваха ги — точно както бе правила в сънищата си през изминалите три години. Плътта му бе твърда, но трептеше от допира й.

— Не е твоя грешката. Не трябва да се самообвиняваш. — С мъка изричаше думите, дишаше бързо и накъсано. — Беше… предаден от един мъж… чието приятелство и доверие… си споделял… от много…

Амеран прехапа устни, за да задържи стоновете на удоволствие, а то се усилваше с всеки негов допир… Грей дърпаше нетърпеливо роклята й — коприната се плъзна надолу по краката й.

Колко нощи само бе мечтала за този миг! Усети втвърдяването на члена му — искаше й се да разкъса бричовете му и да го освободи… Едва ли някога е имало екстаз по-сладък!

— О, Грей, скъпи, любими Грей!… Прекалено прекрасно е, за да бъде истина! — Той бе неин, неин завинаги! — Не сънувам, нали, любими мой, скъпи Грей? Моля те, кажи ми, че това не е плод на въображението ми!

Той прокара език надолу по гърдите й. Пръстите му го последваха игриво.

— Ако сънуваме, любов моя, моля се никога да не се събуждаме.

Срита панталоните си настрана, скоро ги последва и ризата му.

Ако никога не бяха се разделяли, може би щяха да проявят по-голямо търпение. Изгаряща от годините незадоволен копнеж, Амеран го обгърна с ръце и го притегли върху себе си. Той влезе рязко в нея. Изпита болка — сякаш я обладаваше за първи път, но тя беше кратка и, о, колко неописуемо сладка!

Подтикна го със стонове от удоволствие да я обладае с още по-голяма сила и той навлезе по-дълбоко в нея. Самата тя се повдигна леко, за да го посрещне и всмуче в себе си с еднакви по сила движения. С пръсти, вбити в гърба му, тя се давеше в море от бурно желание, което само той можеше да задоволи. Захапа рамото му — струваше й се, че радостните й викове ще прозвънтят над палубата… Но не можеше да сдържи възторга си — беше чакала толкова дълго часът на абсолютно блаженство отново да я залюлее върху горещите си вълни и да я покори! Сега този час беше настъпил и тя не можеше да чака повече.

— О, Грей, Грей, любими Грей, скъпи — стенеше тя отново и отново. Тялото й не й принадлежеше повече — бе загубила напълно контрол над него. С дрезгав вик Грей направи последен тласък… експлодира в нея… и се отпусна безпомощно, изгубил и последните останки от енергията си.

Минаха часове, преди някой от двамата да дойде на себе си и се раздвижи.

Амеран покри белега от рана на бузата му с кратки целувки.

— Не смеех да отворя очи — страх ме бе, че няма да те намеря до себе си…

— Никога повече, любов моя, никога повече моето място до теб няма да остане празно — прошепна той изтощено.

Амеран се отпусна обратно в леглото с доволна усмивка. Какво вълшебство бе да държи Грей в прегръдката си! Ако можеше само да го задържи в ръцете си завинаги…

Когато малко по-късно той се опита да се отдръпне от нея, тя го притегли обратно към себе си.

— Не се движи, обич моя. Ти си точно там, където ти е мястото — завинаги.

Грей отпусна глава на рамото й. Не каза нищо, но ритъмът на дишането му се промени. Челюстта му отново се стегна и още веднъж той се вторачи с неподвижен поглед в пространството, потънал в мисли.

Амеран изчака — не смееше да го заговори, но когато смръщеното му лице не се отпусна, запита го тихо:

— Какво те тревожи, скъпи?

— О, скъпа моя Амеран… Каква зловеща шега ни изигра съдбата… Никога не съм предполагал, че може да бъде Толкова жестока…

Амеран обърна глава, за да не види сълзите й. Гъстите й мигли бързо затрепкаха. Онова, което се опитваше усърдно да прогони от мислите си, отново се върна, за да хвърли тъмни сенки върху щастието й. През тези дълги три години времето беше замряло за нея. Но това не означаваше, че същото може да се каже и за Грей… Вярваше му с цялото си сърце, че никога не е престанал да я обича — но той беше мъж и неговите желания и нужди бяха по-силни и По-неконтролируеми от нейните… Без съмнение, Констанс беше причината за мрачното му настроение му. Констанс, Херцогинята на Мороу… А къде остава тя? Това смръщено лице отразяваше чувството на вина за извършеното преди малко предателство към жената, за която се бе оженил по време на дългата им раздяла… Как ще понесе удара от това, Което той много скоро ще й каже? Би било много по-леко да потъне в гроба си без отново преживяното блаженство, отколкото да разбере, че радостта от прегръдките му никога повече няма да принадлежи само на нея…

— Ако посмее да те докосне дори само с пръст, кълна се, ще го убия с голи ръце.

Бързо отвори очи. Добре ли беше чула? За какво говореше той? Кого искаше да убие с голи ръце?

— И не ме е грижа дали е крал на Англия — ще го убия, ако се опита да те направи своя любовница.

Амеран бързо седна в леглото, напълно объркана. Правилно ли беше разбрала думите му? Сигурно не.

— Грей, за какво говориш?

Той само повтори клетвата си.

— Ще го убия.

— Кралят да ме превърне в своя любовница? — запита тя учудено. — Може и да съм извънбрачно дете, но това не променя факта, че съм негова дъщеря.

Грей отвори уста от изненада. Обърна се към нея и я погледна замаяно.

— Негова дъщеря?

— Той не ти ли каза?

Грей прокара пръсти през косата си.

— Казано ми бе, че ми предстои много важна задача. Трябваше да отида до село Мер на френския бряг и да потърся новата френска любовница, която му дава крал Луи. Името й бе Амеран Мишол. Молих го да изпрати Гидиън или някой друг от офицерите си. Не можех да понеса мисълта да извърша това аз, измъчван от спомените за часовете, прекарани заедно… Но кралят каза, че няма да изпрати никой друг освен мен.

— Аз? Негова любовница? Не разбирам. Защо кралят ще ти разказва такава смешна история? Нямам думи — негова любовница, представи си!

Но в следващия момент причината, поради която кралят се бе опитал да скрие истинската й идентичност, й стана ясна, но тя не спомена нищо на Грей. По-късно. Ще има достатъчно време да му разкаже за странните деяния на майка си, които крал Чарлз беше изпитал върху себе си и познаваше добре. Без съмнение той нарочно разпространяваше слуха, че изпраща свой офицер до Франция за още една любовница — явно вземаше мерки против онези в двореца, които може би все още си спомняха за онази злобарка, Сибил Чандлър, и ще протестират срещу присъствието на дъщеря й между тях.

— Защо преди три години не ми каза, че си дъщеря на краля?

— Самата аз научих това едва миналата зима — на смъртното си легло мама ми каза за любовната си връзка с Чарлз по време на изгнанието му във Франция. Когато е бил възстановен на трона си, той я оставил с обещанието, че ще изпрати хора за нея и ще я направи своя кралица, но обещанието му останало само на думи… — Амеран му показа рожденото петно на дясното си рамо. — Един път ти спомена, че и кралят има подобно петно на същото място. Не е просто съвпадение, че и аз го имам…

Грей кимна.

— Спомням си.

— Мама каза, че трябва да отида в Англия и да го покажа на краля — тогава той ще знае, че казвам истината. От миналата зима пиша писма на краля, моля го да ми даде убежище в Англия. Когато ми каза, че те е изпратил да ме заведеш в Англия, знаех, че е повярвал на писмата ми.

— Защо тогава не ми каза истината? — запита Грей. — Доверявал ми се е много пъти и аз никога не съм го предавал.

Амеран сви рамене.

— Може би е решил, че е по-добре да не се знае за любовната му връзка с една обвинена вещица, осъдена на изгаряне на клада. Не съм споменала за нея с подробности в писмата си — страх ме беше съветниците му да не ги отворят преди него. Описвах само обстоятелствата на раждането си.

— Майка ти е била обвинена в магьосничество?

Амеран кимна тъжно.

— Кромуел решил тя и всички като нея, било то добри или зли, да бъдат изгорени на клада. Мама успяла да избяга в навечерието на екзекуцията си — отишла в двора на Крал Луи, където леля ми била шивачка на кралицата.

Разказа на Грей всичко, което знаеше за любовната връзка между майка си и заточения крал на Англия и как е спасила лицето и живота му, когато перуката му пламнала.

— Когато в двореца се разпространили слухове как мама е издухала пламъка от лицето на Чарлз, всички започнали да се страхуват от нея. Страхували са се, че тя може да им направи някакъв вид черна магия. Мама била изгонена от двореца — изхвърлена без защита, без дом… Беден, добросърдечен рибар я съжалил, застанал между нея и суеверните си съседи, които хвърляли отговорността за всяко нещастие в селото върху нея… Мама се омъжила за него.

Мускулестите му ръце я взеха в стегната прегръдка и Грей се опита да прогони с целувки тъгата на спомените й.

— Какъв ужасен е бил животът ти, бедна ми, скъпа Амеран. А аз съм по-долен и от канален плъх, че те изоставих точно тогава, когато имаше най-голяма нужда от мен. Когато си помисля, че ако не беше кралят, може би никога нямаше да…

Амеран го принуди да замълчи с целувки. Бе прекалено мъчително да се мисли за такава възможност.

— Шшт, скъпи. Не мисли за миналото. През остатъка от дните ни ще бъдем заедно и това е най-важно. — Усмивката й изчезна при мисълта за дукесата на Мороу. — Времето не намали страстта ти към мен, нали?

— Как изобщо може да си помислиш това? — прошепна той в ухото й.

— Но… Констанс? — Трябваше да знае истината, колкото и да боли, повтаряше си тя, докато чакаше отговора му.

Грей отметна назад глава и се изсмя гръмогласно.

— Констанс? Тази жена беше трън в очите ми още когато съпругът й беше жив, а след смъртта му стана нетърпима. Констанс? Тя не представлява заплаха за нас, скъпа ми Амеран. Бедният херцог имаше последната дума едва когато умря.

— Тогава Гидиън…

— А, да, отново Гидиън, разбира се. Откъде другаде би научила името на Констанс? — яростен гняв запулсира в слепоочията му.

— Гидиън ми каза, че си влюбен в Констанс и имаш намерение да се ожениш за нея, поради което не можеш да ме вземеш със себе си в Англия.

— Гидиън е лъжец и аз ще си разчистя сметките с него веднага щом се върна в Англия. — Тъмносините му очи искряха от гняв. — Да предадеш приятеля си е непростима простъпка, независимо от причината, но да предадеш командира си не може никога да бъде нито простено, нито забравено. — Грей още веднъж я притисна към себе си и я задуши с целувките си. — Не допускай мисли за Гидиън или Констанс да помрачават щастието ни. Ако някой от тях произнесе една само дума, която да те разтревожи, ще имат вземане-даване лично с мен и мога да те уверя, че няма да покажа милост към тях.

Амеран се сгуши в извивката на ръката му. Най-сетне беше там, където мечтаеше да бъде. Блаженството от ласките и любовта му като че ли изтри дългите години на раздяла. Нищо повече няма да ги раздели. Как изобщо можа да престане да вярва, че той ще се върне при нея? Трябваше да благодари на краля не само за изтеглянето й от Франция: той й бе върнал и Грей…

Известно време Амеран не откъсна очи от заспалия до нея Грей. В крайна сметка съдбата се бе оказала милостива към тях: те издържаха мъчителните години на раздялата и бяха възнаградени с още по-силна любов отпреди.

Отново почувства събуденото желание в себе си и се притисна към него. Неволно движение към голото й бедро я убеди, че дори в съня си Грей я искаше със същата сила, с която го желаеше тя…

Разсмя се на палавите мисли, които затанцуваха в главата й. Ще се осмели ли да направи това? Не бе изминал и час откакто се любиха, а тя пак жадуваше за ръцете и тялото му…

Като внимаваше да не го събуди, тя леко отпусна крак върху мускулестото му бедро и зачака. Но той не отвори очи и тя склони глава на гърдите му.

Отначало устните й трепереха, докато захапваха леко твърдите като скала контури на гърдите му, но когато се спуснаха надолу по корема му, боязливостта й напълно изчезна. Знаеше какво иска и не се срамуваше да изучава Всички онези чудесни части от тялото му, които я даряваха С такова божествено удоволствие.

Жадните пръсти, трептящи от желание да дарят удоволствие, се впуснаха в смело търсене… Стегнатите мускули подскачаха при допира им… Още не я бе докоснал, а вътрешностите й горяха в огъня на страстта…

Погледна нагоре и видя, че той се бе събудил и изглеждаше като хипнотизиран от ласките й. Дишането му се беше ускорило, сърцето му лудо биеше.

Никой не промълви нищо — думите бяха излишни. Бляскави от страст очи разкриваха огъня в телата им, копнежите в сърцата им.

Буен огън бушуваше в нея. Мъчението, макар и сладко, ставаше все по-силно и по-силно. Не можеше да чака повече сам да потуши пламъците, които я изгаряха.

Водена само от неконтролираното буйство на страстта си, Амеран го вкара в себе си. И тогава той като че ли се събуди от хипноза — умели ръце обхванаха бедрата й и ги насочиха така, че удоволствието да бъде пълно… Двамата задоволяваха глада от дългата си раздяла — всеки от тях отговаряше напълно и изцяло на нуждите на другия…

4

— Разкажи ми за краля — помоли го Амеран по-късно, когато се събудиха. Грей се разсмя високо.

— Нямаш ли милост, жено? Докарваш ме до ръба на смъртта, а след това очакваш от мен и да разговарям, и да правя любов, така ли?

Амеран започна да го гъделичка с подновено усърдие.

— Няма да те оставя на мира, докато не задоволиш любопитството ми.

— Аха, и това ли трябва да задоволя?

Амеран заби пръсти в ребрата му. Грей отстъпи със смях.

— Предавам се, предавам се!… Какво искаш да знаеш? — Отпусна в леглото голото си силно тяло, все още мокро и хлъзгаво от пот.

— Всичко. Разкажи ми всичко, каквото има за разказване, за мъжа, когото моята майка е обичала. Какъв тип управник е той? — запита тя, като се сви отново в извивката на ръката му. — Мил ли е, или отблъскващо студен? Добър ли е, или лош? Разкажи ми всичко, което знаеш.

Грей мисли доста, преди да започне.

— За крал Чарлз се говори, че никога не е казал някоя глупост, но и никога не е направил нещо мъдро.

Амеран поклати глава.

— Не разбирам.

Грей целуна рожденото петно на рамото й.

— Ще се опитам да обясня. Кралят никога не казва нищо глупаво; но и никога не върши нещо мъдро. Обикновено отговаря на критиците си, че докато деянията му са фактически деяния на неговите министри, думите му са само негови собствени. Като мъж е много приятен и харесван от всички около него, но като управник в никакъв случай не е съвършен.

Амеран се сгуши още по-близо до него. Как обичаше само този гладък, масивен гръден кош!… Как само обичаше допира до кожата му, миризмата му — особено след като току-що се бяха любили и гърчили в огъня на страстта.

— Най-голямата му грешка е, че се осланя твърде много на съветниците си. Онези, на чиито преценки вярва най-много, са точно хората, които се стремят да подкопаят доверието в него, за да постигнат собствените си цели. — Грей се повдигна на лакът, другата му ръка беше заета да изследва меките извивки на тялото й. — По дяволите, жено, нима никога няма да ти се наситя?

Амеран игриво отблъсна ръката му.

— Кралят, ваше величество.

Грей отново се отпусна на леглото и кръстоса ръце над гърдите си.

— А, да, кралят. Много добре. — Въздишката му бе демонстративно шумна — явно, не му се говореше на тази тема. — Независимо от отрицателните си качества, които са прекалено много, за да се описват с подробности, той наистина притежава някои достойни за възхищение черти. — Амеран слушаше внимателно с усмивка на уста. — Приемам, че от време на време кралят проявява егоизъм и глупаво упорство — продължи Грей. — Но е добросърдечен по природа и маниерите му са очарователни. Освен това е учен, страстен четец и покровител на драмата, изобразителното изкуство и архитектурата. Силният му интерес към науката стана причина за основаването на Royal Society, Кралската академия на науките, на която той е президент.

Амеран отново отблъсна ръката, която пак се впусна във възхитително, бавно изследване на извивките й.

— Моля те, продължавай, лорд Карлайл.

Грей поклати глава.

— Ти си впечатляващо жестока за толкова красива жена. Но ако настояваш да разговаряме, а не да…

— Настоявам — разсмя се тя. — Моля те, продължавай.

— В основни линии кралят е добър човек, далеко от образа на неморалния развратник, който непрекъснато се изтъква от враговете му. — Грей се изсмя. — Въпреки че държи двореца в напрежение със скандалите си.

— Изглежда е интересен човек.

Грей отговори със сериозен глас:

— Да, така е: той е добър крал, въпреки че нито историята, нито съдбата ще погледнат на него с разбиране и милост — поне така ми се струва…

— Управлението на нито един владетел не е без проблеми — забеляза Амеран замислено.

Грей се съгласи.

— Но крал Чарлз изглежда много по-преследван от всеки друг владетел. Не е тайна, че не може да трае своите национални събрания — нито пък те него. Пред целия свят той е управник на нация, разделена не само географски, но и политически. — Грей поклати глава. — Освен това целият свят знае — за нещастие, — че Англия не е в състояние да води война, дори и ако това се наложи.

Амеран победи изкушението още веднъж да плъзне пръсти по тялото му.

— А какво ще кажеш за близките му отношения с Франция? Знае се, че твоите хора не одобряват зависимостта на крал Чарлз от Луи XIV.

— Те са и твои хора, скъпа моя. — Грей я целуна нежно по устните. — От една страна са онези, които вярват, че съюзът му с Луи евентуално ще предизвика провала му — не е тайна, че Чарлз желае постигане на абсолютна монархия като тази на своя френски ментор. — Топлите му устни се спряха на врата й. — Зле насочените амбиции на Чарлз го накараха да възстанови католицизма, да поддържа постоянна армия и да се задължи към Франция чрез приемане на екстравагантни подаръци и огромни суми. Говори се, че на краля никога повече няма да се наложи да свиква парламента или да се поставя в зависимост от милостта на министрите си за осигуряване на финансова мощ, благодарение на впечатляващата щедрост на Краля-Слънце.

— Могъщият Луи XIV не върши нищо, без да очаква много в замяна.

Грей погали бузата й.

— Какъв късметлия съм само да имам такава умна красавица в леглото си.

Допирът на ръцете му завъртя главата й.

— Баща ми беше само беден рибар, но се ориентираше отлично в политиката — обясни тя. — Твоят крал не може да не разбира, че такова ненаситно желание за власт твърде вероятно може да доведе до загубване на престола.

Не вярвам крал Чарлз да притежава тази способност за вникване в същността на нещата. Управлява в продължение на двадесет години и през този период напълно съзнателно допускаше при нужда подкупи, ласкателства и корупция. Кълне се, че прави всичко това не заради себе си, а заради интересите на Британия, и аз съм склонен да му вярвам. Враговете му са много, но те могат да бъдат сигурни, че той ще управлява до смъртта си. — Лицето на Грей потъмня. — Страхувам се, че тази смърт ще се окаже ненавременна.

— Бъдещето му изглежда доста мрачно, нали? — обади се Амеран. — А какво ще кажеш за мъжа Чарлз? Толкова ли е интересен, колкото и кралят Чарлз?

Грей се засмя.

— Смея да кажа, много повече. Обича да говори за себе си, че е единственият нормален човек в едно обкръжение от лунатици. Не допуска да бъде тиранизиран от когото и да било, особено от парламента, който дрънка пари пред него като примамка в капан. С лекота може да манипулира министрите си, а отстрани изглежда, че прави всичко в неговата власт да ги тормози с упоритостта си.

— Какво друго можеш да ми кажеш за Чарлз-мъжа? — Амеран искаше да знае всичко за човека, който се бе оказал биологичният й баща.

— Чарлз има три големи страсти в живота си — продължи Грей с хитра усмивка. — Конете, жените и всичко друго, което може да бъде обяздено. Гордее се със славата на враг на девствеността и целомъдрието. В Уайтхол би било доста скучно без клюките за последните му скандали и победи в тази област. Нито една жена — било то обикновена слугиня или съпруга на благородник — не е защитена от любовните му домогвания. Особено привлекателните в неговите очи стават придворни дами, за да бъдат на негово разположение по всяко време на денонощието.

Амеран се намръщи.

— Колко ужасно е всичко това за кралицата.

— Самата кралица е доста ужасна — разсмя се Грей, разслаби мускули и с удоволствие се протегна. — Тази жена има страхотен език, с който може да натика в миша дупка и самия дявол. Нищо чудно, че Чарлз избягва леглото й.

— Нищо чудно, че си е спечелил репутация на Веселия монарх — забеляза Амеран.

— Този прякор без съмнение му е лепнат от привържениците на Кромуел и пуританите.

Усмивката на Амеран бързо изчезна и тя стисна зъби. Кромуел… пуританите… Мразеше ги с еднаква сила. Липсата на елементарна толерантност към всички с различни виждания беше единственото им оправдание за хладнокръвните, брутални убийства. Дори и в най-лошите си моменти Чарлз Стюарт вероятно никога не е бил така ужасяващ като тези налудничави фанатици. Смъртта на Великия защитник се бе оказала истинска благословия за Англия!

Грей я хвана за ръка.

— Какво има? Изведнъж пребледня.

— Добре съм. За миг се изгубих в мислите си. — Амеран се усмихна насила. Може би най-добре ще бъде да му разкаже цялата история на майка си сега, отколкото да чака да стигнат английския бряг. Той ще разбере. Ще й повярва, когато му каже, че няма да призовава злите сили, няма да иска от тях да й служат. Между тях не трябва да има никакви тайни.

— Грей, имаш ли някакви спомени за времето на Голямата чума? — запита тя бавно. Молеше се вътрешно решението й да е правилно.

Дори и въпросът й да му се бе сторил странен, Грей не показа с нищо това.

— Да, спомням си го добре. — Лицето му помръкна. — Бях юноша тогава и плавах на „Глориъс“. Против желанието на родителите си бях подписал договор за работа като чирак на навигатора. — Поклати тъжно глава. — Канехме се да отплаваме нагоре по реката след приключване на пътуването ни до Танжер, когато отговорникът на пристанището ни пресрещна и ни предупреди да останем на борда. — Гласът му заглъхна. — Майка ми, баща ми и трите ми сестри станаха жертва на този страшен бич. — Намръщи се и разтърка глава, сякаш се опитваше да изтрие вдълбаните в паметта му ужасни спомени. — Жертвите на чумата бяха струпвани на каруци по дванадесет-четиринадесет, изкарвани от града нощно време и хвърляни в огромна яма. И досега съня ми тормозят кошмари за купища мъртъвци, извличани от града и захвърляни в общ гроб…

Амеран се притисна до него. Страхуваше се, че любимият й ще се обърне срещу нея, когато му каже за проклятията на майка си.

Грей стегна ръце около нея.

— По време на този четиримесечен период — от май до септември — бяха отнети над седемдесет хиляди живота. Седемдесет хиляди живота! Не е лесно да си представи човек толкова много мъртви. И целият този ужас — заради плъховете, мръсотията и отвратителните условия на живот, които нито човек, нито звяр би могъл да издържи.

По бузите й се търкаляха сълзи. Грей отново затегна прегръдката си.

— Не исках да те натъжа. — Той се опита да изсуши с целувки сълзите й.

Амеран се насили да се усмихне. Ще посмее ли да му каже истината? Ще продължи ли да я обича, когато разбере, че плъховете и мръсотията не бяха единствените виновници за преживения ужас?

— Благодарен съм на Бога за големия пожар през следващата година — продължи той. — Само друга голяма катастрофа можеше да сложи край на вонящите улички и разпространяващите болестта бордеи. — Отпусна брадичка върху главата й. — По-голяма част от Лондон изчезна в пламъците. Много хора загинаха, много къщи бяха разрушени и погълнати от огъня… За щастие, и останките от чумата потънаха в пламъците и, благодарение на този огнен ад, Лондон и хората му отново се върнаха към живот.

Амеран потрепери независимо от топлината, която се излъчваше от ръцете му около тялото й. До този миг тя само се бе опитвала да си представи размера на злите деяния на майка си. Нанесеният удар бе много по-голям, отколкото бе мислила за възможно. Седемдесет хиляди живота… седемдесет хиляди мъже, жени, деца… малки бебета… — покосени от жестока смърт.

— Истинско чудо е, че кралят остана жив през тези ужасни първи години от царуването му — забеляза Грей, като придърпа завивките над тях. — Чумата, пожарът, постоянната заплаха за война с Франция, Испания и Холандия…

Амеран отново потрепери в ръцете на любимия си. Седемдесет хиляди мъртви — заради майка й! Семейството на Грей все още можеше да бъде между живите, ако не беше майка й!

Разплака се. Грей отново покри лицето й с целувки.

— Хайде да не говорим повече за това.

Амеран си разреши да се наслади още малко на ласките му, преди да се отдръпне настрана. Клепачите с гъсти, тъмни мигли прикриха изумрудения й поглед от очите му. Нямаше сили да погледне в тези тъмносини дълбини — нямаше да понесе отвращението, което можеше да открие там в края на разказа й.

— Грей, има нещо, което не мога да държа скрито от тебе. Трябва да ти го кажа, дори и да рискувам да те загубя завинаги.

Грей се опита да я притегли обратно към себе си.

— Нищо не може да ме отблъсне от теб, каквото и да кажеш.

Амеран се държеше на една ръка разстояние от него, очите й не се откъсваха от стената зад него. Пое дълбоко дъх и започна. Когато приключи с разказа си, намери сили в себе си да го погледне. Усмивката бе изчезнала от устните му, но в очите му нямаше омраза.

— Не се съмнявам в истинността на казаното от теб или в искреността на това, в което очевидно вярваш. Но много се тревожа, че сърцето ти е така претоварено с болка и угризения… Колкото и лоша да е била майка ти, не вярвам, че е могла да отприщи такива огромни природни бедствия.

Протегна ръце към нея, но тя отново се отдръпна.

— През целия си живот ме преследваха злобните й тиради и бесен гняв. Тя не спираше да говори как е проклела с най-грозни клетви мъжа, който я беше предал. Тя го е обичала. Бе й обещал да я направи негова кралица, когато си върне трона, но я изоставил и превърнал любовта й към него в омраза.

Този път Грей не й разреши да избяга от ръцете му, но Амеран не можа да се отпусне в тях.

— Когато се разбра, че кралят на Англия се е оженил за дъщерята на португалския крал, мама прокълна създаденото семейство и обяви, че кралицата ще остане ялова. Истина е, че до този ден кралят няма законни наследници.

Грей кимна.

— Вярно е, но не е тайна, че кралят прекарва повече време в прескачане от любовница на любовница, отколкото в леглото на своята кралица.

— Не е просто съвпадение, че кралят няма наследници, които да поемат властта от него — заяви тя с твърдо убеждение. — Мама пожела да бъде така.

Усмивката му бе мила и разбираща.

— Виждам, че не мога да те убедя в противното.

Амеран въздъхна тежко и тъжно. Не можеше да го накара да прозре истината.

— Искам само да знаеш всичко свързано с мен. Не искам да имам никакви тайни от теб. Не искам нищо да застане между нас в бъдеще.

— И нищо няма да застане, кълна се. — Целуна нежно бузата й.

— Мама се кълне, че царуването му ще бъде белязано с печата на неразрешими проблеми и жестоки бедствия. — Очите й потърсиха неговите. — Имало е опити да бъде убит, нали?

— Не повече, отколкото при всеки друг управник от неговия ранг.

— Имало е и заговори, водени от хора с неговата собствена плът и кръв, нали? — запита тя тихо.

Грей се замисли.

— Носеха се разни слухове, но…

— Една от клетвите на мама бе заговор за убийството му да бъде разработен от неговия собствен син. — Погледна го внимателно. Грей се поколеба и тя разбра, че е станало точно така.

— Мама каза, че той ще умре през двадесет и деветата нощ на месец май — точно на рождения си ден.

— Коя година? — запита той.

— Не е споменавала годината, но се страхувам… страхувам се, че ще бъде скоро. — Най-сетне тя отпусна тяло до неговото. — Мразеше го и го осъди на неописуеми страдания. Сърцето й бе така препълнено с желание за мъст, че в него нямаше място за обич дори и към собственото й дете. Но тя е моята майка. Тя ми е дала живот и колкото и да се опитвах да я презирам заради грозните й, жестоки деяния, не можех…

— Майка ти вече си е отишла — каза Грей нежно. — Трябва да се опиташ да оставиш цялото това страдание от миналото зад себе си.

— Не мога. Просто не мога — каза тя тихо. — Част от нея винаги ще живее в мен. — Тялото й се стегна отново. — Като всички жени в рода на майка ми през изминалите няколко века и аз съм родена с покривало — тънък слой кожа е покривал лицето ми — и както всички преди мен, мога да гася огън от горяща плът. — Напомни му как тази странна способност беше спечелила на майка й благодарността на мъжа, който властва сега от английския трон. — Използвала съм силата си само веднъж, и детето, което спасих, избяга в ужас от мен.

Грей я притисна още по-силно към себе си.

— Ти си мила и добра. В тебе няма зло и аз ще те защитя пред всеки, който се осмели твърди обратното. — Запечата клетвата си с нежна целувка. — Не трябва да се измъчваш и срамуваш от злите тайни и деяния на майка си.

— Майка ми се страхуваше, че ти ще ни разделиш. Затова си се разболял от онази странна болест в деня на отплаването на „Феър Уиндс“. Възстановил си се едва при пристигането си в Англия, когато вече не си представлявал опасност за нея.

Въпреки че той не задаваше въпроси, имаше още нещо, което трябваше да му каже, преди да обърне — доколкото бе възможно — гръб на миналото. — Стояла съм настрана от магьосническата практика на майка ми. Покривах си ушите с ръце, когато тя се опитваше да ми обяснява тъмните си тайни.

Устните му леко докоснаха нейните.

— Ти си добра, Амеран. В кръвта ти няма нито капчица зло. Умолявам те — остави миналото зад себе си, нека се съсредоточим върху общото бъдеще.

Тяхното общо бъдеще! Амеран импулсивно го прегърна и тялото й се притисна плътно към него. Винаги ще бъдат заедно! Нищо и никой от миналото или настоящето няма да може повече да ги раздели. Нито майка й, нито херцог Карон, Гидиън или Констанс. Тяхната любов ще преодолее всички трудности и ще победи всички врагове!…

Споменът за жестоките думи, хвърлени някога в лицето й от Гидиън, отново прогониха усмивката й.

— Не вярваш, че съм те омагьосала, нали?

Силното му тяло се стопи дълбоко в нейното.

— Красива моя магьоснице… Ако наистина съм бил омагьосан от теб, моля се никога да не избягам от сладката магия, в която си ме втъкала…

— Няма как да избягаш — шепнеше тя, докато обсипваше гърдите му с целувки. — Ще бъдеш мой за вечни времена.

— А ти — моя. Сега, когато те намерих отново, никога няма да можеш да се освободиш от мен. Обещавам ти! — След още една последна жадна целувка Грей се прехвърли над нея и скочи от леглото. — Почивай си, докато се изкача горе да проверя дали все още съм капитан на кораба.

Облече се бързо под любовната ласка на погледа й, докато тя с обич оглеждаше всяка част от тялото му.

— Ще изпратя готвача веднага долу с някаква храна. Сигурно умираш от глад след последните няколко часа. — Засмя се. — Трябва да поддържам силата ти.

Грей тръгна към вратата, но само миг по-късно бе на колене пред леглото. Нежно освободи лицето й от нападалите по него кичури коса.

— Когато се върна, няма да има време за сън. Ще молиш за милост много преди първите лъчи на зората — обещавам ти!

Амеран с усмивка се отпусна в леглото.

— Ще видим кой ще бъде този, който ще моли за милост, лорд Карлайл.

5

Амеран седеше в леглото с възглавница между гърба си и стената. Дългите й крака висяха над дървената рамка. Дебелото вълнено одеяло, което я покриваше, се бе плъзнало надолу и откриваше красивите й, разкошни гърди.

Грей се наведе да целуне розовите им зърна.

Амеран повдигна главата му и го целуна с жар. Отпусна се върху възглавницата зад себе си с продължителна, доволна усмивка.

Не можеше да престане да се усмихва. Всичко бе твърде прекрасно, за да бъде реално. Най-сетне се бе върнала в ръцете на Грей, където й бе мястото. Недоразуменията, които ги държаха разделени цели три години, бяха разчистени. Грей й принадлежеше, както тя на него, и Амеран не можеше да бъде по-щастлива. Нямаше значение как ще реагира кралят на нейното присъствие, както нямаше значение и как ще бъде приета в двореца от Констанс или Гидиън. Най-важното бе, че Грей я обича и тя му вярва.

— Не мога да си спомня да съм яла някога толкова много — каза тя, като отблъсна настрана подноса с печено телешко, картофи и моркови, приготвено за нея от готвача на „Феър Уиндс“. Това беше вторият ден, през който се носеха по вълните на пролива между Франция и Англия. Не можеше да не мисли за всички нощи, когато си беше лягала гладна, както и за сутрините, когато се бе събуждала със същата нужда от храна, незадоволена през изминалия ден… Докато Гуидо бе жив, на масата винаги имаше прясна риба, но след смъртта му рядко й се случваше да сяда пред храна като тази, на която току-що се бе насладила. Но всичко това принадлежеше на миналото заедно със прокъсаните парцали, които бе оставила на брега. Отсега нататък животът й ще бъде изпълнен само с любов и щастие. Разсмя се на глас.

— Какво намираш за толкова смешно? — запита Грей, пъхна се под завивките и загриза парчето картоф, което бе паднало на корема й.

— Аз — любовница на краля. Никога не съм чувала нещо по-абсурдно — отговори му тя и отново се разсмя.

Грей я погледна със сериозен израз на лицето.

— Не намирам това за много смешно.

— Нито пък аз — каза тя също толкова сериозно. — Затова ли твоите хора ме гледаха с такова презрение?

— Страхуват се от всеки подарък, изпратен от Луи на крал Чарлз. Англичаните започват да се изморяват от френското влияние в леглото на техния крал. Последният подарък на Луи, Луиза дьо Керуел, се радваше на по-голяма власт над действията на краля, отколкото който и да е от министрите му. — Грей я целуваше нежно. — Говорих с екипажа си и те уверявам, че отсега нататък хората ми ще се отнасят с нужното внимание и уважение към дамата, която скоро ще се омъжи за капитана им.

Амеран едва можа да сдържи радостта си. Ще стане негова съпруга — най-сетне! Точно както й беше обещал преди три години.

— О, Грей, толкова много те обичам — прошепна тя и го обгърна с ръце. — Не можеш да си представиш колко много…

— Мисля, че сигурно мога, любима моя… — Обхвана брадичката й с ръце и се вгледа в изумрудените дълбини на очите й.

Амеран обви плътно крака около кръста му.

— Любовта, която виждам в очите ти, е отражение на моята любов. Колко си ме мразил само, когато кралят ти е заповядал да дойдеш за мен — добави тя тихо, като го притегли още по-плътно до себе си.

Грей поклати глава.

— Никога не съм те мразил — нито за миг. Много пъти съм искал — признавам си. Молил съм се дори да се науча да те мразя, но колкото повече се опитвах, толкова по-ясно и болезнено си спомнях красотата ти, толкова повече те обичах и толкова повече копнеех да бъда с теб. — Въздъхна тежко. — А когато намерих дома ти все още в пушек от пожара, запален от селяните, се мразех, защото знаех, че само аз съм виновен за всяка секунда страдание, през което е трябвало да преминеш… Ако беше изгоряла в пламъците, никога нямаше да си простя. Ако не те бях намерил в пещерите, за мен нямаше да има причина да продължа да живея. Не бих могъл да живея с мисълта, че сам съм запалил тези пламъци…

Мускулите му се стегнаха и белегът от рана на бузата му се опъна.

Ръцете й масажираха напрегнатите му рамене, топлите й устни покриваха с целувки смръщеното му чело.

— Шшт, скъпи мой — шепнеше тя. — Сега сме заедно — и никога повече няма да се разделим.

Ръцете му се стегнаха около нея.

— Никой няма да посмее да се опита да ни раздели отново. Никой, заклевам се! Ако някой е достатъчно смел и се опита, то той ще живее толкова дълго, колкото е необходимо, за да съжали за отвратителното си деяние.

— Никога отново сърцата ни няма да изживеят ужасяващата агония на изминалите три години — закълна се тя и още по-силно стегна ръце и крака около тялото му.

Ръката на Грей се плъзна нагоре по крака й.

— Имам чувството, че ако продължаваме да се отдаваме на любовта си с такава страст, както през последните няколко дни, следващата година можем да станем трима.

Амеран пребледня и усмивката й увехна. Грей се разсмя.

— Не изглеждай така отчаяна, обич моя. Това е нещо съвсем естествено. — Неочаквано й прилоша. — Амеран, изглеждаш така, като че ли си видяла призрак.

Опита се да се успокои.

— Не е призрак. В миналото ми има нещо, което ще ме преследва цял живот. — Гласът й трепереше. Трябваше да му каже.

Грей ласкаво постави ръцете й върху лицето си.

— Разкажи ми. Сподели скръбта си с мен.

Сълзи се затъркаляха надолу по бузите й.

— Не трябва да ме мразиш. Кълна се, не съм виновна за това, което стана.

Той покри мокрото й лице с целувки.

— Да те обвинявам? Никога. Да те мразя? По-скоро бих се нанизал на меча си и бих сложил край на живота си.

Амеран се опита да задържи сълзите си. Не знаеше как да започне. Дълги часове се бе гърчила от мисълта за petite bebe, чийто плач никога нямаше да може да утеши. В смъртния си час майка й най-сетне си призна ужасната вина за случилото се.

— Някога в утробата ми растеше твое… наше… дете — започна тя. — Но смъртоносно питие, приготвено от майка ми, прекърши живота на бебето ни, преди да му бе даден шанс да започне… — Зарови лице в гърдите му и се разрида. — Не знаех какво пия. Мама ме подмами. Ако знаех…

— Шшт, шшт — Грей се опита да я успокои с ласкави думи и нежни целувки. — Бедничката ми, скъпа моя любима…

— Не трябва да мразим мама. Тя е достойна само за съжаление — хълцаше Амеран. — Мозъкът й бе така изкривен и измъчен от омраза и желание за отмъщение, че не винаги знаеше какво точно прави: бе готова да унищожи дори тези, които я обичаха най-много.

Усети нещо топло и мокро да се стича надолу по бузата й. Нейните сълзи бяха изплакани — сълзите на Грей сега започваха…

— Ние ще имаме много бебета, скъпи мой — прошепна тя. — Много синове и дъщери.

Грей затегна прегръдката си.

— Аз съм виновен за ада, който си понесла. Ще можеш ли някога да ми простиш?

Амеран се усмихна и изтри сълзите от своите и неговите очи.

— Да ти простя? Няма нищо за прощаване.

Отблъсна масата от леглото.

— Не си ли вече гладна? — запита Грей с шеговита светлинка в очите си с цвят на бурно море.

— Да, не искам повече, задоволих глада си за храна — отговори му тя и прокара върха на езика си по белега от рана на бузата му. — Но гладът ми за теб никога няма да бъде задоволен.

Грей се разсмя и се отпусна над нея.

— В такъв случай мое приятно задължение е, милейди, да следя да не бъдете лишена от нищо.

— Какво щастие да завися от милостта на толкова галантен джентълмен.

Целувките му запалиха тлеещите в нея пламъци.

— Аз съм щастливецът — прошепна Грей и я обсипа с още по-горещи целувки.

Амеран го притегли още по плътно към себе си — вътре в себе си…

— И двамата сме късметлии… — поправи го тя с неравен глас.

Дишането й се ускори. Надигна се леко, за да го поеме още по-дълбоко в себе си. Сега, след втората им среща, тя знаеше, че никога повече не би могла да понесе живот без него…

* * *

Ранна утринна светлина проникна през малкото прозорче над масата на Грей. Амеран се събуди смразена от страх, че щастието, което бе познала през изминалите часове, не е нищо друго освен сън, изпълнен с копнеж и фантазии.

Страховете й обаче не траеха дълго. Случилото се бе действителност. Повече нямаше да трепери на ръба на смъртта в пещерите. Бе в безопасност на борда на „Феър Уиндс“ под закрилата на своя любим. Никой вече не можеше да й причини болка сега и в бъдеще.

С обич погали мястото, на което бе лежал нейният Грей. Само представата, че тук точно е била неговата плът, разигра отново кръвта й. Почти бе невъзможно да повярва, че са наистина заедно след три години напразен копнеж и отчаяние.

Грей се върна точно когато тя закопня отново за нежните му прегръдки. Носеше кошничка с топли хлебчета. Само видът му бе достатъчен да я разтрепери. Колко красив бе в тъмносинята си униформа с позлатени копчета и ширити!

— Добро утро, милорд.

Грей постави кошничката на масата си и я изправи я на крака:

— Добро утро, моя бъдеща лейди Карлайл.

— Сър, нима все още имате намерение да се ожените за мен? — запита тя с дяволити искрици в изумрудените си очи. — След изминалата нощ и нощта преди нея аз…

Целувките на Грей я накараха да замълчи.

— В ранните часове на зората ми стана ясно, любима моя, че колкото по-скоро се оженя за теб, толкова по-малко вероятно е да избягаш от мен.

— Нямам желание да бягам. — Целувките му я оставиха без дъх. — С удоволствие ще бъда ваша затворничка, милорд.

— Не, любов моя, аз съм твоят затворник. — Грей я вдигна на ръце и я положи отново в леглото. Очите му попиваха красотата на голата красавица пред него. Коленичи до нея с колене на пода. С една ръка задържа главата й към гърдите си, докато другата изследва чувствените извивки на тялото й. — Няма по-голям късметлия сред мъжете от мен.

Амеран започна да развързва връзките на ризата му.

— Разреши ми да ти покажа точно какъв късметлия си.

Грей със смях задържа ръцете й над главата й.

— Ще имаме време за това по-късно. Сега трябва да се подготвим за пристигането ни в Лондон.

Амеран знаеше, че очите й издаваха разочарованието й. Грей седна на края на тясното легло.

— Повярвай ми, и на мен ми се иска да се нося по пролива още някой и друг ден, но, съгласи се, няма нищо, което можем да правим тук и да не можем да вършим в Уайтхол… Уверявам те, че там ще бъдеш сред много по-голям лукс и подобаваща среда от тук.

— Нямам нужда от лукс, Грей. Имам нужда от теб.

— Имаш ме. — Грей освободи ръцете й. — Както и аз те имам. И така ще бъде отсега нататък. — Целуна пръстите й един по един и задържа ръката й на бузата си. — Нямам търпение да разреша някои важни неща в двореца.

Амеран знаеше, че Грей бърза да се изправи лице в лице с приятеля си, Гидиън Хорн! А на нея изобщо не й се искаше да го среща. Онзи Гидиън Хорн, когото бе срещнала преди три години, бе жесток заговорник. Бе видяла една страна от него, която — тя бе повече от сигурна! — той бе скривал добре от Грей… Силно се тревожеше от неясната причина за измамата на Гидиън.

— Забрави за Гидиън — помоли го тя, като го притисна към себе си. — От значение е само това, че все пак отново се открихме един друг, независимо от пречките и бариерите по пътя ни. Моля те, забрави Гидиън и измамата му.

— Не мога да оставя настрана предателството му, Амеран. Не мога и да му простя. Изминалите години на приятелство между нас изискват да му дам възможност да се защити, когато се изправи лице в лице с подлото си деяние.

Амеран промълви:

— Страхувам се за живота ти. Гидиън Хорн, когото ти познаваш, може да е лоялен и предан, но онзи, когото аз срещнах, е много опасен човек.

Не се безпокой, Амеран. Заместникът ми няма да ни създава повече грижи.

Амеран наведе очи. Знаеше, че няма смисъл да спори с него. Гидиън беше опасен. Грей поклати тъжно глава.

— Около Гидиън има много неща, които се изясниха едва напоследък — неща, които не харесвам. Моля се да се окаже, че опасенията ми са неоснователни, но след всичко, което ми каза, започвам да се питам дали… — Той въздъхна тежко в косата й. — Не, не може да бъде. Трябва да има някаква причина, много основателно причина за това недоразумение.

Дори ръцете на Грей около нея не можеха да успокоят — студения страх, който присви стомаха й. Какво би могла да каже, което да го убеди, че няма по-опасен враг от фалшивия приятел? Как да му каже и да го накара да повярва в тази истина?

Устните на Грей потърсиха нейните и тя се отдаде изцяло на огъня на сладката целувка, която отново запали кръвта й.

Малко по-късно Грей се разсмя и се отдръпна от нея.

— Достатъчно, красива моя магьоснице! — Плесна я игриво по крака. — Пристигаме скоро и те искам до мен на носа на „Феър Уиндс“, когато влезем в реката и се отправим към Лондонското пристанище.

Амеран го придърпа още веднъж към себе си и още веднъж той не можа да й откаже.

Когато Амеран застана на носа на кораба до Грей, веднага почувства колко силно се гордее той с нея. Беше я погледнал с възхита, когато влезе в каютата и я видя облечена в една от роклите от сандъка. Бе избрала рокля от тънък муселин и шал с прекрасен нюанс на изумрудено зелено. Роклята разкриваше раменете й, а бродирана дантела деликатно покриваше началото на бюста й. Бе ресала косата си с четката от слонова кост, която също бе открила в сандъка. Дългите тъмни къдрици се спускаха почти до кръста й — лента от брокат с цветовете на дъгата, обшита със сърма, задържаше косата й назад.

Амеран стискаше здраво ръката на Грей. Поглеждаше го често и погледът й срещаше усмивката на красивото му лице. Бе й казал, че никога няма да открие по-ценно съкровище от нея. Хората му я гледаха по друг начин сега. Втренчените им погледи не бяха нахални или изпълнени с отрицание. В очите им се четеше уважение и те почтително навеждаха глави, когато минаваше покрай тях. Онези, които се осмеляваха да вдигнат очи, отбелязваха присъствието й с усмивка.

Амеран погледна синьочерните вълни, които се разбиваха под тях. Носът на кораба ги пореше с мощта на опънатите си платна и силата на вятъра зад тях. Все още не можеше да повярва, че всичко това е действителност. Все още се страхуваше, че сънува и всеки миг ще се събуди и ще се види дълбоко в пещерите или изцяло зависима от милостта на Каронския дук и насъсканите срещу нея кръвожадни вандали.

Потрепери при мисълта каква можеше да бъде съдбата й, ако не беше успяла да избяга от тях.

Грей обви раменете й с ръка.

— Ако ти е студено, любов моя, ще изпратя някой да донесе още един шал.

— Не, не ми е студено. — Стисна ръката му. — Никога не съм била по-щастлива — затова треперя.

Грей я притисна още по-силно към себе си. Очите му се спряха на нежната извивка на гърдите й.

— Нещо не е съвсем в ред.

Сърцето й се сви. Толкова много й се искаше да бъде доволен от нея. Но разочарованието й трая само миг.

Грей смъкна златната верижка от врата си и я постави на нейния. Обсипаният със скъпоценни камъни кръст легна между гърдите й.

— Така. Сега всичко е съвършено — каза той със задоволство.

Амеран погали леко кръста. Очите й се напълниха със сълзи. Спомни си деня, в който Грей й го бе дал преди три години… Но си спомни също така живо и жестокостта, с която Гидиън й го бе отнел…

Грей попи с устни сълзите й, преди да се плъзнат надолу по бузите й. Сякаш бе прочел мислите й.

— Гидиън ще си плати, обещавам ти. Ще плати за страданието, което ни причини.

Амеран не посмя да му отговори от страх да не избухне в сълзи. Не искаше отмъщение, нито възмездие. Единственото, което желаеше, бе Гидиън никога повече да не пресича нейната житейска пътека.

Почти непрогледната мъгла, която обгръщаше кораба, започна да се вдига.

Грей посочи към бреговата линия, която все по-ясно се очертаваше в далечината.

— Почти сме вкъщи.

— Вкъщи — повтори тя тихо. — Вкъщи… — Франция бе страната, в която се бе родила, но тя се бе чувствала чужденка там. В мечтите си много пъти бе свързвала Англия с бъдещето си. Нямаше значение дали кралят ще се отнесе с внимание към нея. За Амеран дом бе онова място, в което ще може да прекара остатъка от дните си с Грей.

Грей потупа ласкаво ръката, която стискаше неговата.

— Не се страхувай, обич моя. Имам намерение да направя всичко, което зависи от мен, за да ти осигуря удобство и вечно щастие.

Амеран го прегърна.

— Толкова си мил към мен.

— Не, скъпа моя — още не съм започнал да показвам истинската сила и величие на любовта си — заяви той тържествено.

Амеран погледна с усмивка брега и очертанията на дърветата и сградите на него. Но в следващия миг усмивката й избледня и изчезна. От брега се отдели малка лодка с платно, която се насочи към тях.

Грей също я видя.

— Мистър Роджърс — извика той на навигатора. — Към нас идва лодка.

— Да, капитане. Видях я.

Амеран не откъсна поглед от лодката, която все повече се приближаваше към кораба. Двама мъже гребяха, а третият стоеше между тях и махаше с ръка на „Феър Уиндс“. Стегнатите челюсти на Грей й подсказаха, че той знае много добре кой ги посреща.

Преди още да види лицето на изправения между гребците мъж, Амеран вече знаеше, че най-лошите й предчувствия са на път да се сбъднат. След няколко минути тя щеше да се изправи отново лице в лице с Гидиън Хорн, а тя не се страхуваше от никой друг мъж в света така, както се страхуваше от него. Нито един враг не можеше да бъде по-голяма заплаха от онзи, които идваше под маската на приятелството…

Амеран се надяваше само, че Грей няма да допусне лоялността на изминалите дни да го заслепи отново.

6

Амеран следеше със страх изкачването на Гидиън о въжената стълба.

— Не се безпокой, любима — прошепна й Грей и стегна ръката си около нейната. — Отсега нататък няма да имаш причини да се страхуваш от когото и да било.

Амеран се опита да му се усмихне. Грей все още нямаше представа за истинското лице на приятеля си.

Гидиън скочи върху палубата и бързо се упъти към Грей.

— Здравей, Грей — извика той приятелски. — Нямам търпение да видя последния подарък от Франция. С радост бих те придружил при тази мисия, ако ме бе помолил.

Амеран преодоля страха си и престана малодушно да се свива зад Грей. Срещна враждебния поглед на Гидиън с гордо вдигната глава и не трепна пред студените му жестоки очи.

Гидиън изглеждаше така, като че ли току-що се беше изправил пред призрак.

— Тя ли е подаръкът от френския крал? Сигурно има някаква грешка.

— Да, грешка, която скоро ще бъде поправена. — Грей не реагира на озадачената усмивка на стария си приятел. Обърна се към един от офицерите зад него. — Мистър Форестър, вземете мерки никой да не ни безпокои. Смъкнете платната и пуснете котвата. Още не е дошло времето да отплуваме нагоре по реката.

— Мистър Форестър — висок, слаб мъж с превръзка над дясното око — отдаде чест.

— Да, сър.

Усмивката на Гидиън не беше особено спокойна.

Със сериозен и напрегнат израз на лицето Грей даде знак на Гидиън да върви напред към каютата на капитана под палубата.

Докато вървяха по дългия коридор към каютата на Грей, Амеран се осмели само веднъж да погледне Гидиън. Нямаше как да сбърка с нещо друго омразата, която гореше в подлите му, злобни очи.

— Знам защо си сърдит — имаш право на този гняв; трябва обаче да ми дадеш възможност да се защитя. — Очите на Гидиън се спряха отново на инкрустирания със скъпоценни камъни кръст, който висеше на шията на Амеран.

Щом Грей затвори вратата на каютата зад тях, Гидиън веднага се отпусна на най-близкия стол. Амеран отстъпи настрана, за да избегне злобните му погледи.

— Не искам никакви лъжи — веднага каза Грей.

Амеран не се и съмняваше, че Гидиън ще лъже — знаеше това много преди той да поиска право на защита. Може да играе ролята на победен, на човек, който всеки момент може да се разпадне пред очите им, готов да каже истината сега, когато бе притиснат в ъгъла, но Амеран знаеше, че смиреността му в този момент бе само още една игра.

Белегът върху бузата на Грей се задълбочи.

— Преди три години ти ми разказа куп лъжи. Защо предаде доверието ми в теб? Преди да кажеш една само дума, те предупреждавам да не смееш да обясняваш действията си с допълнителни лъжи.

Гидиън кимна примирено.

— Прав си. Лъгах, но не постъпих така без основателна причина.

Грей се изправи над него.

— И каква бе тя?

— Чух слухове в селото, че тя…

— Името й е Амеран. Амеран Мишол — прекъсна го Грей, все още със стиснати юмруци.

Гидиън започна отново със смирено кимване.

— В селото се говореше упорито, че Амеран е вещица и че заедно с майка си е причинила смъртта на много моряци. — Гидиън разтърка смутено слепоочията си. Имаше раболепния, смирен вид на човек, хванат на местопрестъплението. — Не исках да ставаш жертва на тъмните им зловещи капани. Не исках да допусна да бъдеш примамен към ненавременна смърт.

Амеран погледна Грей. Изразът на лицето му остана непроменен.

— Ти ме излъга, Гидиън. Ти ме излъга преднамерено. Няма извинение за измамата. — Лицето на Грей бе като издялано от камък.

Гидиън наведе глава.

— Така е, излъгах те. Не се опитвам да те убедя в нищо друго. Сега истински се срамувам за тези лъжи. — Повдигна бавно глава и очите му потърсиха тези на Грей. Амеран можеше да чуе следващите му думи още преди да ги произнесе. — Но преди да ме осъдиш за поведението ми тогава, опитай се да разбереш мотивите ми. — Стана на крака, за да бъде лице в лице със своя обвинител. — Обичам те като брат. Не исках да те мамя, но това бе единственият начин да гарантирам, че ще напуснеш селото жив. — Изчака няколко секунди за реакция от страна на Грей и когато такава не последва, продължи: — Чух разкази за способността на Амеран и майка й да предизвикват огромни вълни, които могат да погълнат всеки кораб заедно с екипажа му в морските дълбини. — Втренченият му поглед не се отделяше от Грей. — Имах задължение към теб и освен това бях отговорен за „Феър Уиндс“. Не можех да поема риска за евентуалната гибел на кораба и капитана му — ако съм сгрешил, нека да е така. — Наведе глава още веднъж. — С радост ще приема всяко наказание, което решиш да ми наложиш, защото в дъното на сърцето си знам, че това, което направих тогава, бе единственото правилно решение… Ако отново бъда изправен пред същия проблем, щях да повторя действията си.

Амеран не можа да се сдържи — не искаше да слуша още лъжи. Пристъпи напред от сянката до леглото.

— Каза ми, че Грей не ме обича. Каза още, че е сгоден за друга жена. — Тя се приближи към него. — Каза ми, че той повече не желае да вижда лицето ми — дори и за миг! Така ли се говори на жена, която мислиш за вещица? — Поклати глава. — Не мисля така, Гидиън Хорн.

Гидиън протегна ръка към нея, но Амеран отскочи назад, за да я избегне.

— Бях отчаян човек — продължи той. — Бях готов да кажа всичко, за да защитя мъжа, пред когото се бях клел в лоялност и братство. Сега разбирам, че ненужно съм наранил и двама ви и моля за прошка.

Амеран обърна глава — не искаше да вижда повече подлите му очи. Можеше само да се надява, че Грей ще разбере, че Гидиън е заплаха и за двамата!

Гидиън се обърна към Грей още веднъж. Думите му бяха така смирени, както и изражението му.

— Кълна се, че говоря истината. Направих това не от злоба, а от любов.

Амеран усети, че Грей започваше да омеква, но не можеше да направи нищо.

— Как е възможно да не разбереш колко сериозни са лъжите ти? Фактът, че са казани с добро намерение, не намалява с нищо удара им.

Гидиън сгърчи лице в смирена усмивка.

— Постъпи с мен както смяташ за добре.

Продължителна, тревожна въздишка напусна устните на Грей. Закрачи напред-назад по стаята, измъчван от нерешителност и напразни опити да намери изход от вътрешния конфликт.

Амеран погледна единия мъж, после другия. Сега знаеше, че Гидиън бе много по-опасен, отколкото си бе мислила. Ако не беше жертва на жестокостта му, самата тя би се разколебала от умелите му лъжи. Хвърли поглед към Грей. Твърдият контур на челюстите му бе започнал да се отпуска и в очите му вече не се четеше гняв, а само умора от необходимостта да се изправи срещу стария си приятел. Бе допуснал да бъде отново измамен от фалшивите клетви на Гидиън в лоялност и преданост. Стана точно така, както се бе страхувала, че ще стане. Гидиън бе спечелил.

В следващия миг Гидиън посегна и взе камата от бюрото на Грей.

Амеран замря. Нима ще убие Грей? Но после осъзна, че страхът й не бе основателен. Гидиън бе може би по-умен, отколкото тя си беше мислила.

Гидиън тържествено поднесе ножа с две ръце на Грей, като че ли двамата бяха участници в някаква величествена церемония.

— Ако допускаш, че намеренията ми не са били така благородни, както ти ги описах, моля те да сложиш край на страданията ми тук и в този миг. Не мога да понеса да ме гледаш със срам и отврата.

Грей взе ножа от ръцете му и го върна на мястото му.

— Не мога да забия този нож в теб, както ти не би могъл да го забиеш в мен.

Погледна към Амеран.

Тя кимна и се усмихна. Не би могъл да направи нищо друго. Този път Гидиън бе избегнал деня за даване на сметка, но тя знаеше, че Грей никога няма да забрави стореното от него. Той може да прости, но няма да забрави. Колкото до себе си, тя нямаше да направи нито едното, нито другото.

— Няма да ме лъжеш повече. — Грей не зададе въпрос — той просто констатира един факт.

Гидиън стисна ръката на Грей.

— Никога повече няма да предизвикам гнева ти. Кълна се. — Обърна се към Амеран и се отпусна на едно коляно пред нея. — Имаш право да ме мразиш — причиних ти голямо зло. Не смея да моля за прошка, но те моля да ми дадеш възможност да се оправдая пред теб. — Амеран знаеше, че той вижда ясно недоверието в очите й — точно както тя виждаше лъжата в неговите. — Разреши ми да спечеля твоето доверие — настояваше той.

Амеран стоеше с гордо вдигната глава и го гледаше, без да мига. Едва ли някога ще има по-ужасяващ враг от Гидиън под маската на приятел.

— Както искаш — каза тя тихо.

Гидиън целуна ръката й.

— Няма да съжаляваш за милостта, с която ме даряваш сега и която не заслужавам. Ще ти докажа, че не съм ужасното чудовище, което срещна на брега онази студена сутрин преди три години. — Изправи се бавно и хвана и двете й ръце. — Ще докажа, че съм достоен за теб, дори и за това да е нужен остатъкът от дните ми.

Грей се усмихваше с облекчение.

Амеран наведе очи — знаеше, че още в този момент Гидиън кроеше планове, които можеха да донесат само унищожение и отчаяние. Ако Грей бе видял онзи Гидиън, когото бе видяла тя, едва ли щеше да му прости толкова бързо.

— Какво става в Уайтхол? — запита Грей, докато наливаше три чаши порто. — Има ли нещо ново?

— Кралят отново се разболя — каза Гидиън между две глътки. — Все още си въобразява, че е млад мъж, и прекара по-миналата сутрин в игра на тенис, следобед отиде на лов със соколи, а късно същия ден — на плуване в Темза. Един от телохранителите му е трябвало да го извади от водата. Бил не на себе си, тресяло го и припаднал.

— Лекарите сигурни ли са, че тази болест е резултат само от преумора?

Амеран усети нотка на съмнение в гласа на Грей. Гидиън се разсмя.

— Кралят е решен да остане верен на репутацията си.

Лицето на Грей изразяваше безпокойство.

— Не бъди толкова сериозен, приятелю — няколко дни почивка и кралят отново ще прескача стените на Сейнт Джеймс за още една среща с дъщерята или съпругата на някой благородник.

Амеран седна на стола пред масата на Грей с чашата порто в ръка, от която обаче не отпиваше. Усещаше злобните погледи, които й хвърляше Гидиън всеки път, щом Грей обърне глава или гръб към него, долавяше отрицателните излъчвания от злите мисли, които се криеха в подлия му, жесток мозък.

— Надявам се, че пътешествието до Уелс е минало гладко — каза Грей.

Гидиън протегна крака и постави обутите си в черни ботуши стъпала на сандъка с дрехи, изпратен от краля на Амеран.

— Дукът на Монмаут не тръгна без възражения. Кралят се опита да го успокои, като изпрати Йоркския дук до Шотландия, но на всички бе ясно, че това е само маневра. Той скоро ще извика брат си обратно в Англия, а ще остави бедния Джейми да гние в Уелс. — Гидиън сви рамене. — Разбира се, за тебе е добре Йоркският дук да остане в Шотландия. Докато той е там, постът кралски командир на флотата ще ти бъде сигурен.

— Това не е пост по мой избор, Гидиън. Знаеш го толкова добре, колкото и аз.

Гидиън поздрави Грей с вдигната чаша.

— Да, приятелю мой, но ти знаеш също така добре, колкото и аз, че си много по-достоен от него за този пост. — Гидиън смъкна краката си на пода. — А сега кажи ми къде е госпожицата, изпратена от Луи да настрои Чарлз срещу холандците? — Намигна демонстративно. — Бих искал да преценя за себе си дали заслужава заради нея да се води още една война.

Грей не откликна на хумора му.

— Няма такъв подарък.

Амеран мълчеше. Не желаеше да разменя любезности с Гидиън. Достатъчно трудно й бе да стои в една стая с него. Гидиън присви очи.

— Няма подарък? Защо тогава бе изпратен във Франция? Или поводът е още една тайна между теб и краля?

Амеран долови ясно горчивината в тона му. Питаше се дали и Грей я бе усетил. Достатъчен й бе само един поглед към лицето му, за да отговори положително на този въпрос. Но той не каза нищо.

Гидиън погледна Амеран, върна погледа си отново на Грей и се изсмя.

— Постът ти няма да бъде толкова сигурен, колкото ти си мислиш, лорд-адмирале, ако имаш намерение да задържиш за себе си кралския дар за сключване на мир.

— Няма такова нещо. — Гласът на Грей бе подчертано твърд.

Гидиън потъна в размисъл и бледите му вежди се събраха над носа му.

— Кралят те е изпратил за Амеран. Ясно е, че е така. Вашата среща след три години не е била случайна: кралят те е изпратил да я доведеш в Англия. Но защо?

— Не е моя работа да разисквам заповедите, които получавам. — Погледна Амеран и лицето му се смекчи. — Но съм благодарен, какъвто и да е поводът за тази заповед.

Студената резервираност на Амеран се стопи под изпълнения с обич поглед на Грей. Знаеше, че Гидиън не бе останал доволен от получените отговори. Изглежда, Грей рядко е имал тайни от приятеля си.

Гидиън бързо се изправи.

— Да, така е — поводът е без значение. Съдбата явно е решила вие двамата да се намерите отново и нищо друго няма значение.

Грей стисна ръката на Амеран и каза твърдо:

— Прав си — нищо друго няма значение. И да му мисли всеки, който се осмели някога да застане между нас.

Амеран внимателно наблюдаваше Гидиън, но той не позволи с нищо да се разбере дали бе възприел това предупреждение като насочено директно към него.

— Никой няма и да посмее да опита — каза той, като пристъпи към Амеран. — Не очаквам да ми бъде простено за болката и страданието, които ви причиних. Сега ме мразите и имате причина за това, но един ден ще ме приемете като достоен за доверие приятел. Готов съм да рискувам живота си за Грей и ще направя същото и за вас, милейди. Ще се моля за такава възможност. — Поклони се ниско и вдигна ръката й към устните си. — Сега тръгвам към брега, за да подготвя пристигането ви в двореца. На пристанището ще ви чака карета. — Обърна се към Грей. — Ще те видя в Уайтхол преди смрачаване.

Амеран избърса ръката си в подгъва на роклята си.

Гидиън за глупачка ли я мисли? Не разбира ли, че театралните му напъни са напълно прозрачни за нея? Как гладко само говори за чест, доверие и лоялност — точно тези добродетели, които — тя бе сигурна в това — му липсваха!

Молеше се Грей да не се е подвел от гладките му речи.

Той се наведе и я целуна по бузата.

— Няма причина да смръщваш чело. Няма защо да се страхуваме от Гидиън. Той не смее да тръгне срещу мен. Последствията ще бъдат прекалено сериозни за него, ако се опита.

— Не му повярва, когато каза, че те бил закрилял от клетва на вещица, нали? — Грей не отговори веднага на въпроса й и тя разбра, че е станало точно това, от което се страхуваше най-много. — Грей, не му повярва, нали? — повтори тя въпроса си.

— Приемам, че това, което той казва, е възможно — отговори Грей замислено. — Ако намеренията му не са били такива, каквито той твърди, аз много скоро ще науча истината.

— Нямам му доверие. Обещай ми, че ще внимаваш с него. Той не е човекът, който се представя пред теб.

Грей се опита да разсее страховете й с целувки и ласки.

— Ако си бях помислил само за миг, че възнамерява отново да ти причини болка, той никога не би напуснал този кораб жив.

Топлата прегръдка на Грей не можа да успокои тръпките, които обхванаха тялото й. Думите на Гидиън се точеха като мед от устата му, но езикът му бе език на усойница. И ухапването му ще бъде смъртоносно, мислеше си тя силно разтревожена.

Грей я притисна към себе си.

— Амеран, ще видиш, че Гидиън няма да ни причини нищо лошо. Обзалагам се, че един ден ще започнеш да го смяташ за много очарователен човек.

Амеран поклати глава.

— Това никога няма да стане.

Очите им се срещнаха.

— Действията му бяха погрешни — не споря за това. Но е възможно — като всеки истински добър моряк — да е оставял на първо място интересите на екипажа и неговия командир.

— Така казва той — промълви тя.

— Той ще си плати, ако открия, че не е така.

Амеран не каза нищо. Грей грешеше. Гидиън бе опасен лъжец.

За момент престана да мисли за Гидиън и се запита как до ще я посрещне кралят. Дали щеше да види Сибил Чандлър в нея? Дали ще види вещица, която сипе проклятие след проклятие върху него? Защо бе реагирал на молбите й за помощ? Слава Богу, че бе реагирал. Би могла да мине през живота си и стигне до гроба, без да научи защо Грей я бе изоставил преди три години.

Амеран напрегне очи и се взря в мъглата, която покриваше бреговата ивица.

— Погледни само каква мъгла се спусна върху водата.

— По-голяма част от нея не е мъгла, а сажди — обясни Грей. — Производителите на сапун, на бои, на бира използват въглища от Нюкасъл — продължи той тъжно. — Правителството не може да ограничи използването на въглища заради огромните приходи, които получават от износа им.

„Феър Уиндс“ преряза мъглата и погледът им обхвана по-голяма част от пристанището. Градът край Темза се очертаваше все по-ясно сред гъстите млечни валма на мъглата. Със своите кули и заострени върхове, които сякаш пробиваха небето, Лондон създаваше впечатление на романтичен, приказен град.

Амеран се усмихна. Най-сетне се връщаше вкъщи, в една страна, в която още не бе стъпвала.

Край тях минаваха и в двете посоки лодки и шлепове, големи и малки; пътниците махаха с ръце и подвикваха на екипажа на „Феър Уиндс“, властелина на моретата. Капитанът на кораба бе поздравяван като герой, който се връща след победна битка в страната си.

Грей посочи напред към огромен дървен мост, под чиито оръдейни кули и куполи щяха скоро да минат.

— Върхът на портата на моста в миналото е бил украсяван с главите на предатели, набити на кол, като предупреждение към всеки заговорник, който посмее да влезе в града.

— Не мога да измисля по-добър начин да се задържи всеки, който е достатъчно глупав, за да се отдава на мисли и опити за предателство. — Амеран се вгледа по-отблизо в моста в момента, в който корабът се плъзна под него.

— Това е единственият мост в целия град. Преди години имаше предложение да се построи още един, който да свързва Уестминстър и Ламбет, но кралят се противопостави на този план.

— Защо?

Грей се засмя.

— Защото Градският съвет го подкупи със сто хиляди фунта стерлинги. Лондон процъфтява благодарение на Темза и на градските съветници не им се иска да делят с когото и да било приходите си. Повече от една трета от търговията в Англия минава през това пристанище.

— Ако е така, ще кажа, че парите на съветниците са били добре похарчени.

— Така е — съгласи се Грей. Посочи към паметник, заобиколен със скеле, върху което дузина мъже дялаха камъка. — Тази статуя е в чест на крал Чарлз — основателя на новия град след чумата и пожара. Кралят е с протегнати напред ръце, като че ли закриля града от други бедствия и катастрофи.

Амеран замълча. Колкото и да се мъчеше Грей да я убеди в противното, знаеше, че майка й е виновна за трагедиите, които бяха сполетели този град.

— Реката е не само вход към града — продължи Грей сухо. — Тя е и мястото, в което всеки кораб в това пристанище изхвърля отпадъците и боклуците си — както и всяка къща или работилница в близост до нея.

Амеран неволно се сви. Още мръсотия. Още епидемии и смъртоносни болести… Питаше се дали жаждата на майка й за отмъщение още не е утихнала — възможно ли бе да управлява злите сили и от отвъдния свят, възможно ли бе да причинява нови нещастия и след смъртта си?

На пристанището бяха вързани още няколко кораба с размера на „Феър Уиндс“. Екипажите им разтоварваха стоки, които, както обясни Грей, ще бъдат съхранявани в някои от многобройните складове от двете страни на Пристанището.

Грей се наведе над нея и я целуна по бузата.

— Това, което виждаш сега, отговаря ли на представата ти за Лондонското пристанище?

— Все още не мога да повярвам, че действително преживявам всичко това — въздъхна тя.

— Уверявам те, че всичко, което ти се случва в този момент, е много, много истинско. С нощите, през които си търсила подслон и закрила от убийци в студени, влажни пещери, е свършено. Никога повече няма да бъдеш преследвана от негодници като Каронския херцог и кръвожадните му убийци.

Амеран притисна буза до гърдите му.

— Не мислех за късмета да избягам от стария си, трагичен живот. Най-голямото ми щастие е, че те намерих. Обещай ми, че винаги ще ме обичаш така, както ме обичаш сега.

Грей поклати глава.

— Не мога да ти обещая това — заяви той с хитра усмивка. — Вчера например мислех, че те обичам толкова много, колкото сърцето ми може да позволи, а тази сутрин установих, че те обичам още повече. Не мога да давам обещания, които знам, че няма да мога да спазя. — Той запечата клетвата си със сладка целувка. — Хайде, Амеран Мишол, дъщеря на краля на Англия. Родината ти те очаква.

„Феър Уиндс“ пусна котва и капитанът разясни на хората си какво да правят в негово отсъствие. После двамата слязоха на пристанището ръка за ръка.

Отначало я беше страх. А ако някой забележи силната прилика с майка й отпреди двадесетина и повече години и закрещи да обесят вещицата веднага?

Но никой не отправи към нея каквито и да било обвинения и тя скоро можа да се отпусне и да се наслади на гледките и звуците в тази част на голямата река.

Амеран си пое дълбоко дъх и усети соления вкус на въздуха. Обичаше мириса на морето, дори и когато към него се прибавяха някоя и друга неприятна миризма. Нищо не може да хвърли петно върху щастието й, най-малко миризмата на развалена риба или на загниващи зеленчуци, или на другите боклуци, които се носеха по реката. Въздухът сладко миришеше на свобода — нейната свобода! — и нямаше по-прекрасна миризма за човек, потискан така дълго от жестокостта и омразата. Благодарение на мъжа, който бе предал и изоставил майка й преди години, на нея й бе дарена надежда за нов живот — живот без страх. Но тя бе благодарна на английския монарх преди всичко за това, че й върна мъжа, когото обичаше.

Дребни улични продавачи хвалеха стоките си с високи, монотонни гласове. Беззъби старици предлагаха подноси с пушена херинга. Рибари продаваха разнообразния си дневен улов. Търговци на сергии по протежение на реката предлагаха ориенталски коприни, цейлонски чай, захарна тръстика от ямайските острови. Босоноги и опърпани деца тичаха напред-назад през тълпите от хора и просеха дребни монети.

Гидиън удържа думата си — на пристанището ги очакваше карета. Амеран с облекчение разбра, че той няма да бъде с тях. Разположиха се сред плюша и кадифето на каретата, и копитата на четирите черни жребеца зачаткаха ритмично по каменната настилка.

— Отиваме в Уайтхол — обясни й Грей, когато тя се сгуши до него. — Ще те разведа из града по-късно. Кралят настоява веднага да те заведа при него.

Светналата в очите й усмивка започна да избледнява. Ако кралят наистина живее така, както се говори, той без съмнение има множество незаконни деца. Защо точно нейната съдба ще има някакво значение за него и защо бе изпратил лично главнокомандуващия на своята кралска флота да му я доведе?

Едва когато гласът на Грей заглъхна насред изречението, Амеран разбра, че се бе вглъбила прекомерно много в невеселите си мисли.

— Съжалявам. Свят ми се завива от толкова много нови впечатления — мислите ми са разбъркани безразборно в главата.

Грей се засмя.

— Не искам да ти досаждам с приказките си, скъпа.

— Това никога няма да стане, любов моя — никога.

Амеран се сви до него и се заслуша по-внимателно в обясненията му за забележителностите по пътя към Уайтхол.

По-голямата част от града представляваше истински лабиринт от тесни улици и улички, по които с мъка се разминаваха ръчни колички с едно или две колела, карети, каруци и столове-носилки. Според Грей градът имаше седемстотин хиляди жители. Колко лесно е било за чумата да се разгъне и да обхване бързо целия град с толкова много хора, които живееха толкова натясно!… Сградите бяха разположени така нагъсто, че изглеждаха като построени една върху друга. Трудно бе да се каже къде завършва едната и къде започва другата. И Големия пожар! Нямаше нищо чудно в бързината, с която се бе разпространил, и огромните щети, които бе нанесъл.

Грей й посочи по-нови сгради, изградени от камъни и тухли: с такива сгради пламтящият ад трудно би се повторил.

Тесните улици постепенно започнаха да преминават в по-широки. Грей насочи вниманието й към реката, където срещу течението плаваха шлепове и фериботи, претъпкани от пътници, коне и каруци.

Амеран отпусна глава върху рамото на Грей и затвори очи. Ритмичното чаткане на копитата на конете по каменната настилка я унесе.

Когато отвори очи малко по-късно, видя пред себе си кралския дворец Уайтхол с всичките му кули, сводове и балкони.

Грей й посочи залата за банкети зад двореца и й каза, че тя е връх на архитектурната мисъл и е създадена от човек на име Индиго Джоунс. Към главните й фасади гледаха редица високи прозорци, дърворезба и пиластъри в класически стил.

— Построена е в чест на Стюартите — обясни Грей. — Великият фламандски художник, Рубенс, е нарисувал великолепни стенописи по таваните за бащата на сегашния крал.

Пред Уайтхол бе разположена цяла рота часовои с ризници и железни шлемове. Бяха въоръжени с мечове, къси карабини и пистолети. Друга рота патрулираше на огромните поляни, по които скачаха бели жребци със заплетени на плитки гриви и опашки.

Пред главния вход към палата стояха двама часовои, които отдадоха чест, разделиха се и ги преведоха през лабиринт от бели пиластъри.

Двойната дъбова врата към двореца се разтвори пред тях, за да разкрие коридори с под от бял мрамор и инкрустирани със злато декорации. Дясната стена бе покрита с гоблени в богати разцветки — на тях бе изтъкан гербът на Стюартите.

Дами с набрани поли (прищипани и повдигнати отзад, за да разкриват богато избродирани фусти) минаваха през огромно фоайе, облегнати на ръцете на джентълмени с тесни бричове и широки пелерини.

Амеран усети прикритите погледи към нея, но си каза, че те са израз само на любопитство.

Грей й посочваше различните стаи и зали — тронната зала, залата за хранене, библиотеката, стаята за игра с карти, както и апартаментите на по-дребните благородници.

— Кралските покои и тези на неговите най-близки съветници се намират на горните етажи. — Подаде й ръка. — А сега ми разреши да те съпроводя до покоите на Негово величество.

Колената й омекнаха. Очакваше със страх срещата с мъжа, който я бе създал. Независимо от причината, която го бе накарала да й даде подслон, тя му дължеше огромна благодарност.

На всяко шесто стъпало на великолепната, украсена с дърворезба стълба, стояха по двама телохранители с шлемове и ризници.

— Това е първият Чарлз Стюарт — каза Грей, когато се изправиха срещу портрет на мъж с пурпурна шапка с перо: той стоеше до златист жребец с дълга, понесена от вятъра грива и опашка, сплетена с червена панделка.

Амеран се спря да погледне по-отблизо човека, с когото имаше общи прадеди. Чарлз Стюарт I бе много хубав мъж с къса, остра брадичка и тъмни мустаци. Косата му се спускаше на раменете на вълни и къдрици. Очите му обаче бяха очи на слаб мъж, а и лицето му не притежаваше енергията на силен властелин.

Грей й разказа, че животът на Чарлз I е завършил внезапно на ешафода и Амеран неволно докосна с ръка собствения си врат — такава щеше да бъде и нейната съдба, ако не бе избягала от Франция.

— Според всички сведения Чарлз I е посрещнал съдбата си с много по-голямо достойнство, отколкото е показвал в живота. Толкова впечатляващ е бил изразът на лицето му, докато е стоял търпеливо на върха на ешафода, че вдъхновява поета Андрю Марвъл да напише: „Той нищо необикновено не направи: просто отпусна красивата си глава върху гилотината като върху легло…“ Тази съдбовна сутрин дори и враговете му са го гледали с уважение.

Вървяха, без да говорят, край дълга редица кралски портрети, поставени по протежение на дългия коридор.

— Покоите на краля са пред нас.

Стъпките й станаха по-бавни и по-малки. Нужен й бе все повече и повече кураж. Не беше от особено голямо значение, че само след броени мигове ще се изправи пред мъжа, който я бе заченал. Много по-застрашително бе, че ще се изправи пред крал. Този крал я бе спасил от смърт. За причината можеше само да прави предположения.

Грей като че ли усети напрежението й.

— Кралят не е някакво отвратително създание — каза й той с успокоителен тон. — Сама ще видиш, че е много приятен човек. Англия може да е имала и много по-умни владетели, но никога не е имала за владетел такъв очарователен мъж.

Амеран се опита да насочи мислите си към разказите на Грей за други монарси с кисели лица и пълни дами, отрупани с бижута, но не можа да откъсне за дълго мислите си от мъжа, с когото щеше да се срещне след малко. Може би най-сетне се е уморил от проклятията на майка й и я бе извикал тук, за да сложи веднъж завинаги край на всичко…

* * *

Пред масивна врата с издълбани лаврови листа стояха двама телохранители с кръстосани мечове. Мечовете им се разделиха и единият от тях отвори вратата, за да разкрие още дузина други стражи, които стояха неподвижно.

— Готова ли си? — запита Грей.

Амеран кимна неохотно. Събра всичките си сили и кураж. Дължеше благодарност на краля. Когато изплати този дълг, ще може да продължи своя живот, живот, изпълнен с любов и надежда — живот, споделен с Грей.

7

Амеран не бе сигурна дали краката й няма да се подгънат под нея всеки миг — изобщо не ги чувствуваше. С мъка пристъпваше напред.

Грей я погледна и се усмихна.

— Не се плаши. Аз ще бъда до теб.

Думите му й вдъхнаха кураж да продължи. Докато той бе до нея, нямаше причина да се страхува от когото и да било.

В центъра на стаята имаше голямо легло с дъбови корнизи и балдахин. Драперии от кадифе, вързани със златни ширити, се спускаха надолу от балдахина. Върху леглото имаше повече кучета, отколкото можеше да преброи. Те бяха с различни форми и размери, но еднакво оцветени в черно и бяло и с дълги копринени уши. Някои от тях спяха, други лаеха на малките си, трети играеха и тичаха по леглото, като хапеха и лаеха всяка ръка или възглавница, която попаднеше на пътя им.

Около леглото се въртяха мъже, облечени в бяло, които клатеха умно глави и мърмореха с приглушени гласове.

Висок, енергичен глас внезапно разби меланхоличната атмосфера.

— По дяволите!

Амеран подскочи.

Грей я потупа успокоително по ръката и с усмивка я подтикна нежно да се приближи към леглото.

От там се понесе дрезгава кашлица, която бе последвана от още заглушени мърморения от страна на хората в бяло.

Кучетата скочиха от леглото, но ласкавите думи от страна на господаря им ги върнаха обратно върху него.

— До гуша ми дойде от вашите мушкания и отвратителни ръчкания! Аз съм крал! Не съм бик, за да ме предизвиквате! Гади ми се от вашите вонещи еликсири и мазила, които могат да убият и здрав човек! Край със средствата ви за повръщане! Никакви клизми с пургативи! Никакъв алкохол, дестилиран от човешки черепи! Няма повече да търпя горещи железа по главата си! Чувате ли ме? — ревеше той.

Настъпи гробна тишина.

— По дяволите! Подлудяващото ви поведение ме убеди за пореден път, че аз съм единственият нормален човек в общество от лунатици! Имате ли да кажете нещо за ваше оправдание?

— Но Ваше величество… — започна боязливо един от тях.

Погледът на краля бе свирепо предизвикателен.

— И ако се опитате да ми пускате кръв още веднъж, ще прережа гърлата на всички ви!

Започна отново да кашля.

— Вие не сте добре, Ваше величество — се понесе друг плах глас. — Трябва да ни се доверите — ние знаем кое е най-доброто за вас.

— Кое е най-доброто за мен?! — отприщи се нов рев откъм леглото. — Ха! Само аз мога да реша това! Хиляди дяволи! Онези, които искаха да ме убият, не са ми причинявали толкова агония и болка. — Размаха ръце срещу тях като крила на вятърни мелници. — Вън! Веднага! Махайте се, преди да съм ви хвърлил всички до един в Тауър! Вън! — гърмеше той. — Вън! Вън! Вън!

Ятото лекари бързо се разпръсна.

— Няма опасност Англия да остане без владетел от тази точно треска — разсмя се тихо Грей.

Амеран не можа да се сдържи да не се усмихне леко. Мъжът, който седеше в леглото, изглеждаше много малко като крал с гъстата си и тъмна рошава коса и нощница с петна от вечерята предната нощ. Но дори и в този вид не бе неприятен на вид с мургавия си тен и волева брадичка.

Едва тогава Амеран забеляза жената, която седеше на покрит с кадифе стол в сянката на големия шкаф. Косата й бе издърпана назад и откриваше пълно лице със студени черти. С едната си ръка държеше библията, а с другата — броеница. Питаше се коя може да е тя, когато кралят насочи гнева си срещу нея.

— И ти, Катрин — ревеше той. — Стигат ми сълзите и молитвите ти за днес. Не съм на смъртно легло — независимо от желанията на враговете ми.

— Кралицата? — прошепна Амеран.

Грей кимна.

— Твърда както винаги. — Поклони се учтиво, когато кралицата мина край тях.

Тя не каза нито дума, но стоманените й, студени очи пронизаха Амеран.

— Приближи се, лорд Карлайл. Развесели ме — извика кралят и ги повика с ръка. Амеран вървеше няколко стъпки след Грей. — Сигурен съм, че оплакваните на погребението ми ще бъдат по-весели от тези, които се грижат сега за здравето ми. — Седна в леглото. Усмивката му изчезна. — Знаех, че мога да разчитам на теб: както виждам, изпълнил си успешно заповедта ми.

Грей кимна тържествено и кралят насочи вниманието си към Амеран.

Тя се поклони, вдигна глава и очите й срещнаха втренчения му поглед.

— Как се казва?

— Амеран Мишол, Ваше величество.

Кралят задържа за миг дъх и поклати глава, като че ли не можеше да повярва на очите си.

— Няма съмнение — каза той след дълга пауза. — Тя е дъщеря на Сибил Чандлър: коса, черна като гарваново крило и очи, които могат да поставят и крал на колене.

Амеран сведе очи под погледа му и дългите й тъмни мигли хвърлиха сянка на бузите й. Ако бе видял майка й в по-късни години, спомените му за Сибил Чандлър щяха да бъдат други…

— Къде я откри? — запита той Грей.

— В една пещера, Ваше величество. — Грей пристъпи напред. — Селяните се бяха опитали да я изгорят жива и бяха подпалили къщата й.

Кралят въздъхна тежко и се отпусна назад върху възглавниците.

— Излиза, че тя практикува злите магии на майка си, така ли?

Амеран повече не можа да издържи този разговор. Нямаше да разреши да се говори за нея в нейно присъствие по този начин.

— Не, Ваше величество. Аз не вървя по стъпките на майка си. — Пристъпи напред. Нямаше да се свива пред когото и да било!

— Тя не е магьосница, Ваше величество. — Грей я хвана за ръка. — Душата й е чиста. В сърцето й няма зло. Аз свидетелствам за това.

Бегла усмивка раздвижи устните на краля.

— Говориш така, като че ли я познаваш добре.

— Така е. Срещнахме се преди три години, когато бях във Франция. Бяхме разделени поради причини, независещи от нас. — Ръката му легна закрилящо върху раменете й. — Ако не беше вашата заповед, щях да я загубя завинаги.

— В такъв случай знаеш, че тя не е подарък от френския крал? — Отпусна се изцяло върху планината атлаз зад себе си.

Грей кимна.

— Знам, Ваше величество, и съм много облекчен.

Кралят се вгледа в кръста със скъпоценни камъни, който висеше на врата на Амеран.

— Съмнявам се дали добрата дукеса на Мороу ще посрещне с радост щастието ти. — Грей остана сериозен. — В двореца е достатъчно присъствието на една от шпионките на Луи — обяви смръщено кралят. — Не мисля, че бих могъл да изтърпя още една в леглото си.

Амеран разбра, че има предвид французойката Луиза дьо Керуел, довереница на любимата си сестра, Минет, любимка на Луи. Когато тя умряла при доста странни обстоятелства, вероятно убита от ревнивия си съпруг, Луи изпратил Луиза в Англия да утешава Чарлз. Според Грей Луиза дошла със задачата да информира Краля-Слънце за положението в английския дворец и държава срещу добро заплащане. Луиза обаче не знаеше, че Чарлз я използваше да предава на Луи само информацията, която той преднамерено й подаваше.

Втренченият поглед на краля бе пронизващ и директен.

— Получаваш убежището, което искаше.

Амеран се поклони.

— Благодаря ви коленопреклонно, Ваше величество.

— Какво още искаш от мен? — продължи кралят, все още вторачен в нея.

— Нищо, Ваше величество.

Кралят се изсмя.

— Глупости! Всеки иска нещо от краля. Заради това съм тук: да изпълнявам всички желания. — Погледна я с подозрение в очите. — Ще направя няколко предположения: смяташ, че заслужаваш титла или къща в провинцията, или месечна издръжка — или трите заедно! Е, какво точно искаш? Какво искаш като моя, изгубена от дълго време дъщеря?

Грей отвори уста да протестира, но Амеран застана пред него.

— Не искам нищо, Ваше величество. Абсолютно нищо.

Кралят скръсти ръце на гърдите си.

— Добре. В такъв случай няма да бъдеш разочарована. — Смръщеното му лице бавно започна да се отпуска. — Надявам се, че не си се надявала глупаво да те призная за своя дъщеря. Вече съм обвинен, че съм баща на всички незаконни деца в тази страна, и освен това от мен се очаква да ги издържам!

Грей стисна челюсти. Още веднъж Амеран не му разреши да я защити пред краля.

— Поисках само убежище, Ваше величество. Нищо друго.

— В такъв случай ще получиш само това. — Думите му бяха студени и не допускаха повече дискусии по въпроса. Но изражението му започна да се смекчава. — Ако обаче притежаваш някакво доказателство, че съм наистина твой баща, може би…

Амеран не го остави да довърши мисълта си.

— Нямам доказателство, че съм ваша дъщеря, Ваше величество. — Усещаше очите на Грей върху дясното си рамо. — Разрешете ми още един въпрос, Ваше величество, ако намеря кураж в себе си да го задам.

— Говори.

Започна бавно, като внимателно подбираше думите си.

— Дадохте ми убежището, което търсех и за което ще ви бъда вечно благодарна… — Ще посмее ли наистина да зададе този въпрос? Започна отново, този път гласът й бе по-спокоен и контролиран. — Но, Ваше величество, нима е обичайно един крал да заповяда на най-добрия си военен кораб и командира на кралската флота да спасят бедно момиче, попаднало в беда? — Разкошните й зелени очи не се отклониха от тъмния взор на краля. — Коя е истинската причина да заповядате на лорд Карлайл да ме доведе при Вас?

За миг кралят изглеждаше бесен от дързостта й. После се разсмя.

— Слагаш си таралеж в гащите с тази жена, милорд. Красота и дързост — много избухлива комбинация според мен.

Грей се усмихна.

— Аз съм много щастлив човек, Ваше величество.

Смехът на краля отзвуча до бледа следа от усмивка.

Махна им с ръка да се приближат още до леглото му.

— Права си, Амеран Мишол. Не съм ти уредил безопасното пристигане в Англия от добро сърце. Да, симпатизирам ти — писмата ти бяха много убедителни. Но трябва да разбереш, че човек с моите задължения не може да си разреши да съжалява когото и да било и да изпълнява желания. Със срам признавам, че в течение на годините сърцето ми стана може би още по-студено. Но, от друга страна, аз наистина не мога да изпълнявам желанията на всички хора.

— Аз не искам нищо — повтори тя. Не бе сигурна дали го харесва или не. Възприемаше го повече като надуто магаре, отколкото като монарх. — Молих ви само за убежище. Признавам това и съм много благодарна. Но тук ви давам дума, че никога няма да поискам нищо повече от вас.

Тъмните му очи я пронизваха. Седна по-изправено в леглото, като се хвана за една от завесите за опора.

— Ще ми обещаеш ли също, че ще обезсилиш клетвите на майка си срещу мен след раздялата ни?

Очите й останаха приковани в неговите. Ето каква е била истинската причина, поради която той й бе дал убежище. Не бе изненадана. Беше си помислила и за това.

Опита се да не го съди много сурово. В края на краищата той бе крал и имаше задължение да закриля народа си. Не трябваше да забравя, че я бе измъкнал от Франция, и за нея нямаше значение причината, поради която бе направил това.

Можеше да го лъже, да му обещава неща, които той желаеше да чуе, но подобно поведение не бе в нейния стил.

— Страхувам се, че вашият жест ще остане напразен, Ваше величество. Аз нямам силата на майка си да проклинам или да обезсилвам вече хвърлени проклятия.

Въздишката на краля бе дълга и мъчителна. В следващия миг сви примирено рамене.

— О, хубаво, изглежда, няма да бъда по-добре от преди.

Амеран се усмихна леко.

— Нито ще бъдете по-зле от факта, че съм тук, Ваше величество.

Кралят се разсмя.

— Не мога да си представя как положението ми може да се влоши. — Погледна я отново втренчено. — И така, аз съм твой баща?

— Така ми бе казано, Ваше величество.

Чарлз отново въздъхна тежко и се отпусна върху възглавниците си.

— Майка ти беше великолепна жена. Красотата й бе неповторима. Когато я видях за първи път, знаех, че ще стане моя, а когато ми спаси живота… Разказвала ли ти е за това?

Амеран кимна утвърдително и той продължи.

— Ако не бе използвала силата си върху мен, лицето ми щеше да бъде лице на отблъскващо, ужасно създание… Ако бях останал в изгнание, щях да я задържа при себе си.

Амеран слушаше внимателно. Той нямаше причини да я лъже. Нито един от тях нямаше какво да спечели от допълнителни измами.

— Но стана така, че новият парламент реши линията на Стюартите да бъде възстановена. Бях привикан да заема полагаемото ми се място на трона на баща ми. Никога крал, който се връща в страната си след изгнание, не е бил посрещан с толкова много любов и обожание.

— Обещали сте на мама, че ще изпратите да я доведат тук — напомни му тихо Амеран.

Той не отрече.

— Не можех. Сибил знаеше, че не мога да се оженя за обикновена жена или да имам за любовница жена, обвинена в магьосничество. — Наля си вино от сребърната кана на масата до него. — В деня, в който се сбогувахме, тя сякаш загуби разсъдъка си. Заплаши ме, че ще хвърли всички демони на ада срещу мен — и така и направи. Не ми спомена, че е бременна, въпреки че — трябва да призная — дори и да ми бе казала, едва ли щях да постъпя по друг начин.

Кралят отпи от виното си, преди да заговори отново.

— Скоро след това в двореца започнаха да пристигат писмата й, изпълнени с проклятия и заплахи, които биха разтреперили и най-смелия между мъжете. Дойде голямата чума — точно както Сибил бе предрекла… — Гласът му бе изпълнен с чувство на вина. — Започна през май и до септември седемдесет хиляди от хората ми умряха… Прие се, че причината за тази катастрофа е болестта и мръсотията. Отказвах да повярвам, че някой друг освен мен може да направлява личната ми съдба и тази на Англия.

Амеран мълчеше. Близостта на Грей бе голяма утеха за нея в този момент.

— А следващата година Лондон изстрада и големия пожар — продължи той със сълзи в очите. — Пламъците му прочистиха града от Черната смърт, но това бе слаба утеха за мен. Не намерих утеха и в твърденията на религиозните фанатици, че пожарът е Божие наказание за града на злото и порока. — Отново вдигна чашата към устните си. — Да не забравяме и войните, които Сибил ми бе обещала. Минали са две досега. Тя предсказа три. Усещам приближаването на третата. Първата бе срещу Белгия; втората — срещу Холандия и трая цели шест години.

Гняв зачерви лицето му и той посегна отново към чашата си.

— Без съмнение третата ще бъде с този образец на съвършенство от другата страна на пролива.

Амеран потърси начин да го успокои.

— Не е ли имало и други смъртоносни епидемии в дългата история на Англия? — Предложи му същите обяснения, които Грей й бе изброил.

— Да, но…

— Сигурна съм, че Лондонският пожар не е единственият пожар със силата да унищожи един град — продължи тя.

— Вярно е, обаче…

Амеран не му дадеш шанс да оформи в думи възражението си.

— Колкото до войните — не е ли нещо естествено една страна да се ангажира във война с друга като средство за решаване на някои спорове?

— Разбира се, но…

— В такъв случай не можете да обвинявате с чиста съвест майка ми за всички природни бедствия или въоръжени сблъсъци — завърши тя.

Кралят се смръщи, но не бе вбесен.

— Как мога да търся отговорност от когото и да било за каквото и да било, когато самият аз не мога да кажа нищо в своя защита? — Лицето му се отпусна и той отново бе готов да се усмихне.

Грей неволно въздъхна с облекчение.

Амеран също можа да си поеме спокойно дъх. Кралят имаше право да бъде бесен срещу нея за дързостта й да прекрачи позволените граници, но не стана така. Всъщност дързостта й, изглежда, го развесели.

— Пожарът и чумата щяха да се случат и без проклятията на майка ми — повтори тя. Едно от кученцата загриза обувката й. Амеран не можа да се въздържи да не се наведе и да не го притисне ласкаво към гърдите си. — Майка ми бе отмъстителна, когато я предизвикваха, но дори тя не би могла да контролира природата или да насочва съдбата.

Амеран се опитваше да убеди самата себе си в това, което казваше. Търсеше изход и за себе си — не би могла да понесе огромната вина за тези, които бяха загубили живота си в пламъците или бяха погубени от Черната смърт.

— Единственото, което знам, е, че всички предсказания на Сибил Чандлър се сбъднаха — каза тихо кралят. Нито в израза на лицето му, нито в гласа му имаше гняв, но се усещаше привкус на тъга. — Нямам законни наследници. Сибил Чандлър ме прокле с ялова кралица, както се закълна, че ще направи. Нямам син, който да заеме трона след мен по право. Имам достатъчно копелета да направя цяла армия от тях, но те не могат да станат крале. Всичко е точно така, както Сибил предрече…

Кралят отново вдигна чаша и погали кученцето, което се бе сгушило в скута му.

— Няма да управлявам обединена нация — както майка ти каза. Един след друг се правят опити за покушения срещу живота ми — както тя обеща. Собствената ми плът и кръв заговорничи срещу мен. Собствената ми плът и кръв ме предпочита мъртъв. Все още ли наричаш всичко това съвпадение? Все още ли вярваш, че всичките ми нещастия са резултат от естествения ход на историята? Отговори ми, дъще на Сибил Чандлър. Какво ще кажеш на изброеното дотук?

Загърчи се в нов пристъп на кашлица. Грей отпусна ръка на рамото на Амеран.

— Трябва да си тръгваме — Ваше Величество има нужда от почивка.

Все още в гърча на кашлицата си, кралят с жест им заповяда да останат.

— Кажи нещо, Амеран Мишол. Облекчи душата ми.

Амеран се осмели да се приближи с още една стъпка към леглото му. Кралят бе разстроен човек, а не чудовище, както тя си го бе представяла. Нямаше илюзии по отношение на причината, поради която я бе повикал, а и той нямаше претенции да я убеди в противното. Ако само можеше да му каже наистина нещо, което да облекчи разтревожената му душа…

Той преодоля кашлицата си и очите му потърсиха нейните.

— Дойде в двореца да нанесеш последния удар? Тук си като последния отмъстител на майка си?

Амеран почти го съжали.

— Не, не, Ваше величество, не съм дошла тук за това. Кълна се, че не съм дошла със злоба и лоши намерения в сърцето. — Гласът й бе изпълнен със съчувствие. — Мама е мъртва и омразата й умря с нея — аз нямам нищо общо с това.

Но как е възможно да не ме мразиш? Омразата ти към мен би била съвсем логична.

Амеран върна кученцето на майка му, която спеше в нозете на краля.

— Как бих могла да ви мразя, Ваше величество, когато вие ме спасихте от сигурна смърт? — Потрепери при мисълта за смъртта, която я чакаше от ръцете на злобния херцог и хората му, и придърпа шала около раменете си. — Уверявам ви, Ваше величество, че няма защо да се страхувате от мен. Нямам никакво желание да създавам допълнителен хаос и затруднения за вас. Не искам нищо от вас. Предлагам ви искрените си пожелания за бързо оздравяване.

Обърна се да си тръгне, но с особена усмивка на лицето кралят вдигна ръка и й заповяда да остане.

— Ти си наистина много странна. Напомняш ми малко за любимата ми сее… — Сравнението, което се канеше да направи, бе удавено в друг пристъп на кашлица. — Няма защо да бързаш да напускаш Уайтхол — каза той, когато дойде на себе си. — Присъствието ти тук ще внесе освежителна струя сред безличните придворни дами на кралицата. — Смигна на Грей. — Някакви възражения, командир?

Грей се засмя.

— Никакви, Ваше величество. — Прегърна Амеран през кръста.

Тя се отпусна за миг в обятията му и отново си помисли, че едва ли някъде другаде има по-щастлива жена от нея. Кралят сви устни замислено и кимна.

— Прекрасно. Ще направя необходимото да те настаня в някой от апартаментите в двореца. Ако някой започне да задава въпроси — а аз съм съвсем сигурен, че това ще стане, — отговаряй им само, че си предпочела да напуснеш Франция и да се върнеш в земята на своите прадеди. — Погледна я с предупреждение в очите. — Не споменавай за майка си. Достатъчно неприятности имам с църквата напоследък.

— Благодаря от сърце за любезността ви. — Амеран се поклони и се накани да си тръгне, но кралят отново я привика с махване на ръка.

— Казваш, че нямаш доказателство за това, което твърдиш?

— Вие сам споменахте, че съм огледален образ на майка си. — Усети отново погледа на Грей върху рамото си.

— Боязливостта не отива на един толкова смел човек — сгълча я кралят. — Какво доказателство имаш, че аз съм баща ти? — запита той и пак напълни чашата си.

— Баща ми бе беден рибар, казваше се Гуидо Мишол — отговори тя, без да отклони поглед от тъмните очи на краля. — Мама бе на смъртното си легло, когато ми разказа за любовната си връзка с вас. Нямаше причини да ме лъже — вашата кръв тече във вените ми. Моите прадеди са и ваши, и нито един от нас не може да промени този факт. Но бъдете уверен, че никога няма да предявя каквито и да било претенции и винаги ще твърдя, че баща ми е бил беден рибар.

Амеран се мъчеше да потисне тревогата, която се надигаше в нея. Нямаше никакви намерения да заявява на всеослушание, че е дъщеря на краля, но дори и да направи това, защо той се тревожеше така? Сам бе признал, че е дал живот на много незаконни деца! Запази мъдро гнева за себе си. Дължеше на краля огромен дълг и щеше да съблюдава изискванията му.

— Баща ти, казваш, е беден рибар? Нека бъде така. — Кралят отново се закашля. Не изпускаше обаче чашата от

Кралят отново се закашля. Не изпускаше обаче чашата от ръката си. — Предполагам, че и ти ще останеш в двореца, нали, милорд?

— Да, Ваше величество.

Кралят се разсмя.

— Мога да преброя на пръстите на едната си ръка колко пъти си оставал в двореца, откакто те дарих с кралски апартамент…

Извика телохранителя си и вратата се отвори. Единият от двамата телохранители пред нея бързо влезе, отдаде чест и се поклони.

— Веднага да се приготви апартаментът до този на лорд Карлайл.

Едно от кучетата скочи на възглавницата и заблиза с обич лицето на господаря си. Кралят със смях го почеса зад ушите, но почти веднага изражението му се промени и той отново отправи сериозния си, пронизващ поглед към Амеран.

— Онези ужасяващи проклятия, които майка ти хвърли срещу мен… Сигурна ли си, че не можеш да ги обезсилиш? — В гласа му ясно звънна нотка на надежда.

— Ако можех, щях да го направя, Ваше величество. Кълна се. — Усмивката й бе искрена. — Каквато и сила да е притежавала майка ми, тя умря заедно с нея. Трябва да вярвате на това, както аз вярвам. Тя не може повече да посегне на вас или на когото и да било от гроба си… Ако можеше, „Феър Уиндс“ заедно с капитана си никога нямаше да могат да изпълнят последната си мисия.

Кралят въздъхна уморено.

— Тъй като войната с някого — Франция, Холандия или Испания — е неизбежна, единственото, което остава, е смъртта ми… — Изсмя се, но смехът му бе горчив и напрегнат.

— Не знам от кого да се страхувам повече — от лекарите или от нападателите си. Пак ще говорим. — Прозя се и отпусна глава върху възглавницата си. — Косата на скъпата ми сестра, Минет, също бе черна като нюкасълски въглища и в очите й гореше изумруден огън — също като в твоите… точно като на майка ти.

На Амеран й се искаше да изясни странната му забележка, но не можа — той заспа. На устните му имаше лека следа от усмивка.

Двамата с Грей се поклониха на заспалия монарх и излязоха на пръсти от спалнята му, хванати за ръце.

Апартаментът на третия етаж в източното крило на огромния дворец надмина всичките й очаквания. Стаята не бе голяма, но бе изящно мебелирана. В нея имаше огромно огледало, инкрустирано със злато, тоалетна масичка с горно покритие от розов мрамор, махагонов гардероб и чифт красиви столове с високи облегала и бродирани розови пъпки върху възглавниците им. А леглото бе истинско чудо — никога не бе виждала нещо по-величествено. В продължение на осемнадесет години единственото й легло бе сламен дюшек върху студен, пръстен под. Това легло тук не бе легло за простосмъртни, а за богове. Драперии от сребристо и тъмночервено кадифе се спускаха от балдахина до пода.

Амеран прокара пръсти по многоцветния паун, вшит в центъра на леглото.

— Никога не съм виждала нещо толкова красиво. Ще се страхувам да спя на това легло от страх да не го измачкам.

Грей я обгърна с ръце и я притисна към гърдите си, като отпусна леко брадичка върху главата й.

— Животът без теб беше истински кошмар за мен. Благодаря на Бога, че тези дни останаха завинаги зад мен.

— Зад нас — поправи го тя, обърна се и притегли главата му. — Пред нас има още много вълшебни любовни нощи…

Грей я вдигна на ръце и я сложи нежно върху леглото.

— Никъде не пише, че това вълшебство може да се изпитва само през нощта.

Амеран със смях го дръпна на леглото до себе си. Грей смъкна мекия брокат на роклята й надолу и целуна леко петното й по рождение с форма на светкавица.

— Защо не показа на краля това доказателство за верността на думите ти?

Амеран поклати глава.

— Няма какво да доказвам на краля: той не притежава нищо, което да желая. — Ръцете й го обгърнаха стегнато. — Кралят не ми даде убежище от добросърдечие и любезност. Вината, която го измъчва, не идва от съжаление, че е измамил и изоставил мама. Измъчва го вина за бедите, навлечени на народа му… Боли го и от увереността, че собственият му край е неизбежен. — По устните й пробяга усмивка. — Той знае, че съм тази, за която се представям.

— Сигурно знае, че си му дъщеря — иначе не би те поканил да останеш в двореца — прошепна Грей в косата й.

— Кралят мисли, че моето присъствие тук ще му осигури безопасност още известно време — каза тя с буза, притисната до неговата.

Грей покри врата й с целувки.

— Ако желаеш, ще помоля за официална среща с краля, за да поискам ръката ти.

— Дали желая? Как може да питаш за това? — Целуна го продължително и страстно. — Нищо и никой няма да ни раздели отново. Обещай ми, Грей, обещай ми!

Грей със стон зарови глава между гърдите й.

— Веднъж вече бях глупак. Никога повече няма да повторя грешката си.

Бързи стъпки отекнаха по каменния коридор.

— Грей, о, Грей. Лорд Карлайл — извика женски глас. Грей отново изстена. Този път стонът му не бе предизвикан от удоволствие и радост.

— По дяволите! Докога ще ме преследва тази жена?

Амеран се разсмя. Никога по-рано не бе чувала този мелодичен глас, но знаеше на кого принадлежи.

— Трябва ли да ревнувам? Може би да — беше ми казано, че тя е най-голямата красавица в Британия.

— Както и в Европа и Новия свят. Само я попитай. С радост ще ти повтори това. — Грей посочи отражението на Амеран в огледалото срещу леглото. — Ето я най-красивата жена в целия свят и тя принадлежи само на мен.

Амеран се притисна към него.

— Ние си принадлежим един на друг.

— Грейсън! Грейсън! — продължи да се вика отвън.

Засмяха се тихичко, когато чуха вратата отсреща да се отваря само за да се затръшне гневно след миг.

— Няма ли да ме представиш на съперницата ми? — подразни го Амеран.

Грей я погледна със сериозни очи.

— Уверявам те, обич моя, ти нямаш съперница. Но дори и в живота ми да не съществуваше Амеран Мишол, никога не бих ухажвал и се стремил към любовта на великата дукеса. Целувката й се оказа смъртоносна за повече от една нищо неподозираща душа.

— Сигурно си запалил още повече любовта й, като си я отхвърлил. — Амеран смъкна още по-надолу роклята си и разкри хубавите си гърди, които веднага изпълниха ръцете на Грей. — Знам, че ще бъда опустошена, ако някога отхвърлиш моята любов.

— Това никога няма да стане.

Целувки задушиха смеха им и те се отпуснаха върху многоцветния паун, милваха се, дърпаха взаимно дрехите си, за да освободят пламналите си, нетърпеливи тела от тях…

Гласовете им се смесиха в любовната хармония на тихи стонове и любовни клетви, докато телата им се стопяваха, слети едно в друго, изгаряни в сладкия огън на любовта.

* * *

Амеран се събуди малко по-късно от почукване на вратата. Протегна ръка за Грей, но пръстите й напипаха само гънките, останали от тялото му. Спомни си с разочарована въздишка, че той се бе върнал на кораба за последен преглед на „Феър Уиндс“ преди падането на нощта. Беше тръгнал с обещание да вечеря с нея и да топли леглото й през нощта.

Сигурна, че пред вратата й е Грей, Амеран скочи от леглото, уви се в една от меките покривки на леглото и изтича да отвори вратата.

Усмивката на лицето й се вкамени.

Не бе необходимо представяне. Красавицата с бледо-руса коса, която се втренчи злобно в нея, можеше да бъде само онази, която Грей често наричаше „трън в очите ми“. Очите й имаха мек, сив цвят, но изразът им бе студен и отблъскващ като жестоката усмивка на устните й. Двамата с Гидиън можеха да бъдат съвършена двойка.

Амеран бързо дойде на себе си и придърпа по-стегнато меката покривка върху раменете си. Дукесата на Мороу бе наистина хубава, както се говореше. Имаше високо, гъвкаво тяло и разкошна гъста пшенично руса коса, която бе изтеглена в сложна прическа на върха на главата й. Скъпоценности красяха врата, ушите, ръцете и пръстите й. Създаваше впечатление на елегантна и изискана дама — както и на жена, решена да си взема от живота това, което иска, без да се замисля или обръща внимание на когото и да било.

Студеният й поглед се местеше от Амеран към разбърканото легло и обратно.

— Искам да говоря с лорд Карлайл.

— Както виждаш, той не е тук — отговори смело Амеран. Трудно можеше да бъде сплашена, но знаеше, че дукесата на Мороу ще им бъде — както Гидиън — труден враг.

Констанс се втренчи грубо в тялото на Амеран.

— Наистина си хубава, както казва Гидиън. — Очите й излъчваха омраза. — Но те предупреждавам: Грей принадлежи на мен и аз няма да разреша на никого да ми провали плановете, които съм направила за двама ни. Надявам се, че съм достатъчно ясна.

Амеран не отстъпи пред прегарящата омраза на погледа й. Животът й я бе изправял пред много по-страшни противници от Констанс.

— Смятам, че по този въпрос трябва да разговаряте с лорд Карлайл.

— Ти ми го открадна и аз си го искам обратно. — Погледът на Констанс не бе много различен от този на Сибил, когато беше обхваната от беса на омразата си.

— Грей не е предмет, за да бъде притежаван — заяви тя спокойно на дукесата. — Той има право сам да направи избора си.

Дукесата сгърчи лице в ледена усмивка и насочи дълъг пръст, украсен с червен скъпоценен камък, в лицето на Амеран.

— Напусни Уайтхол утре, или ще те унищожа.

Амеран дори не мигна.

— Много са се опитвали да го направят и не са успявали. Не вярвам, че ти ще имаш по-голям успех от тях.

Констанс я заплю — точно както правеше майка й в някой от бесните си припадъци.

— Стой настрана от пътя ми, блуднице. Вещица! Посмей да пресечеш пътя ми — и ще се погрижа да изгориш на кладата!

Обвиненията й извадиха Амеран от равновесие. Вещица? Откъде можеше да знае? Само кралят и Грей… и Гидиън! Гидиън, разбира се!

— Ако ме мислиш за вещица, внимавай какво говориш — бавно каза Амеран, като подчертаваше всяка дума. — В противен случай ще те омагьосам. А сега си върви. Уморена съм от разговора ни. — Погледна демонстративно към леглото. — Грей ще се върне скоро и аз искам да го посрещна добре отпочинала.

Констанс гневно напусна стаята, но не преди да хвърли на Амеран унищожителен поглед.

Амеран тръшна шумно вратата зад нея, но веднага подви колене и се смъкна на пода. Коленете й трепереха, а сърцето й лудо биеше от неочакваната среща с жената, която й бе обявила война. Дукесата на Мороу бе много по-опасна от представите на Грей за нея… А ако Констанс и Гидиън се окажеха съдружници, а не врагове, както заявяваха, че са, двамата с Грей бяха в много по-голяма опасност, отколкото той предполагаше.

8

Амеран се разхождаше в градината с три игриви кученца, които се опитваха да й захапят петите. Слънцето приятно топлеше, а небето бе безоблачно синьо — с изключение на сивите пушеци тук-там над комините на града.

Въздъхна доволно. Изминалата седмица бе най-прекрасната в живота й. Дните й бяха самотни без Грей, но раздялата им през деня само допълнително подслаждаше любовната им страст през нощта. Луи XIV още веднъж заплаши Англия с наказание за преговорите на крал Чарлз с холандците. Английският крал реагира на заплахите, като засили военната си и морска мощ; тъй като Йоркският дук бе все още в Шотландия, отговорността по подготовката на допълнителен брой кораби падна изцяло върху раменете на Грей. Амеран се надяваше, че няма да има война. Не можеше да понесе мисълта за нова раздяла с Грей. Ако се наложи, ще се бие заедно с него!

Амеран седна върху скалните късове около изкуственото езеро с декоративни рибки и заследи с поглед играта на добре охранените златни рибки, които влизаха и излизаха от изкуствено направени тунели и подпорки. Кучетата играеха в краката й — тя ги вдигаше подред в скута си и галеше копринената им козина.

От другата страна на пътеката, върху каменна пейка до фонтан с купидони, седеше кралицата с постоянната си компаньонка, дукесата на Мороу. Амеран неволно се запита какви ли планове кроят да се освободят от нея. Бе чула от Маги, една от камериерките на горния етаж, че кралицата била изискала от съпруга си да прогони дяволската вещица не само от Уайтхол, но и от Лондон. Грей я бе успокоил, че кралят никога не се прегъва пред настояванията на жена си.

След онази първа, ужасна среща Амеран не бе заставала отново лице в лице с Констанс. Беше я зърнала само веднъж по залез слънце от прозореца на стаята си, където чакаше Грей. Констанс седеше на пейка извън лабиринта от жив плет, подрязан под формата на различни животни. Гидиън се бе появил в градината по същото време и двамата веднага изчезнаха в лабиринта от ниско надвиснали клонки и гъсти храсти. Когато спомена на Грей за тази странна среща на двама души, които иначе твърдяха, че не могат да се понасят, Грей само сви рамене и каза, че сигурно е сгрешила, защото Гидиън и Констанс никога не са си разменяли учтива дума.

Но Амеран знаеше и виждаше нещата по-добре от Грей. Откъде можеше Констанс да научи, че е била обвинена в магьосничество, ако не от Гидиън? Трябваше да намери начин да накара Грей да разбере, че няма по-опасен враг от този, който се представя за приятел.

През тревата се изтърколи топка и спря пред краката на Амеран. Кученцата веднага започнаха борба за нея.

Двете момчета, които играеха наблизо, изтичаха към нея. Амеран им подвикна весело, грабна топката и я подхвърли на по-малкото от двете деца — момченце с гъсти, черни къдрици и големи очи със същия цвят. По-голямото й благодари, по-малкото предпочете да се скрие свенливо зад него. После отново заиграха с топката в тревата заедно с кученцата.

Амеран ги наблюдаваше с усмивка. Двамата с Грей често си говореха за децата, които ще имат един ден. Докосна леко корема си. Може би, дори сега…

— Чарлз… Джейми — извика бодър глас наблизо. Иззад покрит с розови пъпчици храст между езерото и градинската стена се появи жена със същите розовите бузи като на по-малкото момче. Тя бе приятно закръглена, с буйна кестенява коса, явно неподдаваща се на контрола на панделките и гребенчетата.

— Я виж къде сте били, мили мои — каза тя и разтвори широко ръце.

Момчетата се втурнаха в прегръдката й.

— Почти изгубихте майка си с тая игра на криеница. — Тя седна със смях на пейката до Амеран. В ръка държеше дантелена кърпичка, с която си вееше.

Надявам се, че моите момчета не са те безпокоили — каза тя малко задъхано. Гласът й бе весел — весели искрици проблясваха и в очите й.

— О, не, ни най-малко — бързо я успокои Амеран. — Обожавам децата, особено момченца с трапчинки — каза тя, като щипна едното по носа и разроши къдриците на другото. — Чувствах се самотна.

Жената се усмихна. Трапчинките на бузите й затанцуваха като тези на момчетата.

— Кажете на дамата имената си, момчета.

— Аз съм Чарлз, граф Бърдфордски — гордо каза по-голямото, което бе и по-сериозно. — А името на брат ми е…

— Мамо, искам Чарли да ме остави сам да кажа на дамата името си.

— Добре, миличък — каза жената и намести и двете момченца в скута си.

— Аз съм Джеймс. Чарли е по-голям и е кръстен на баща ни. Нашият татко е кралят на Англия. Знаеш ли това? А аз съм кръстен на брата на татко. — Прехвърли се в скута на Амеран. — И съм малкият граф Боклеркски — каза той и изпъчи гордо гърди. — Но мама ме нарича Джейми и, ако искаш, и ти ме наричай така. — Разгледа с любопитство златния кръст на Амеран, като го обръщаше внимателно в ръцете си. — Хубав е. И ти си хубава. — Целуна я по бузата и скочи със смях на земята.

Амеран се разсмя.

— Имате много очарователен син.

— Точно като баща си.

Амеран се вгледа в малките момчета. И двете наистина приличаха много на краля.

— Казвам се Нел Гуин. — Подаде пълничка ръка с пръсти, украсени със скъпоценни камъни. — Артистка и нещо като кралски шут. — Изсмя се дрезгаво. — Без съмнение вече си чула за мен.

Амеран поклати отрицателно глава.

— Тогава скоро ще чуеш. — Погледна към кралицата и Констанс и отметна глава назад. — Онези двете там не ми изглеждат чак толкова високопоставени дами. А на теб?

Амеран ги погледна.

— Не знам какво да кажа за всяка една от тях. — После подаде ръка на Нел. — Казвам се Амеран Мишол.

Нел се разсмя.

— Знам коя сте, миличка. Цял Лондон знае за теб. Репутацията ти е толкова кална, колкото и моята. — Махна с ръка на момчетата. — Я вървете да потичате и поиграете, момчета. Мисис Търнър скоро ще дойде да ви отведе на вечеря.

Момчетата целунаха майка си по бузата и в следващия миг вече тичаха с кучетата по поляната.

— Надявам се, че не те обидих — каза Нел. — Не съм искала.

Амеран се усмихна.

— Чувала съм и по-лоши неща за себе си, уверявам те.

Нел с широка усмивка комично заизвива глава наляво и надясно.

— Май си твърде хубава за вещица. Косата ти не е зловещо разрошена и на носа ти няма брадавица.

— Това ли се говори за мен? — запита Амеран и усмивката й изстина.

Нел отново отправи поглед към двете жени отсреща и горделиво отметна глава назад.

— Дукесата на Мороу започна тези приказки, но всички мислят, че клюкарства от чиста злоба и ревност — виждат, че ти си спечелила сърцето на лорд Карлайл. Тя тича след него от години. — Лицето й се сбръчка в гримаса. — Не е по-възрастна от тебе, а е оставила три съпруга зад гърба си — и смъртта на всеки един от тях е повече от странна… Сигурно отрова, но никой не смее да я обвини, заради кралицата. — Нел успокоително потупа Амеран по гърба.

— Не се безпокой, няма да бъдеш прогонена от двореца заради нея. Кралят много ясно я е посъветвал да си държи мислите за себе си.

На Амеран й стана приятно.

— Кралят наистина ли й е казал така?

Нел кимна.

— Разбира се. — Погледна я шеговито. — Има ли причина да ревнувам и от теб?

— От мен!?

— Мм. Кралят, изглежда, много те харесва. — В погледа на Нел имаше само любопитство, не злоба. — Наистина ли си подарък от онзи мошеник Луи?

Амеран поклати глава.

— Ако бях останала във Франция, днес нямаше да бъда жива. Дойдох тук не като любовница на краля, а като жертва, която търси убежище от лоши и зли хора.

— Чудесно! — Закръглените бузи на Нел се затресоха от смеха й. — Не обичам да деля моя Чарли с когото и да било — нито с обикновена жена, нито с високопоставена дама.

— Няма да имаш неприятности от моя страна — увери я Амеран.

Нел кимна многозначително.

— Предположих, че всички тези приказки за нова любовница от Франция не са нищо повече от празни клюки. Чарли вече си има една и тя му носи само неприятности. — Нел изтегли врат. — Ето я, пристига. Връща се от следобедната си разходка с карета. Дърта свиня.

По алеята към езерото зави малка позлатена карета с червени спици на колелата.

Амеран въздъхна тихичко с облекчение. От този кратък разговор с Нел разбра, че поне от нея няма причини да се страхува; бе обещала на краля да не говори за обстоятелствата, които я бяха довели в английския двор, и не желаеше да наруши клетвата си.

Нел се изправи на крака и махна с ръка на кочияша да спре.

Тъмнокоса жена с бяла като порцелан кожа и смръщено, обсипано с лунички лице се показа от прозореца и многобройни нанизи от перли се залюляха от врата й — както и чифт гърди, които също демонстрираха изобилие от лунички.

Нел смигна хитро на Амеран през рамо.

— Прекрасен ден за разходка по градинските алеи, нали, мадам?

— За това ли спряхте каретата ми, госпожо Гуин?

Нел й отговори със захаросана усмивка.

— О, не, не, скъпа лейди. Спрях каретата ви, защото знам колко разтревожена сте сигурно напоследък за здравето на краля — исках само да ви уверя, че Негово величество е изключително добре. — Тя прокара ръка по косата си и се напери като младо момиче. — Истината е, че никога не съм го виждала в по-добра форма от снощи. — Повиши глас, — Е, да, гореше от треска миналата нощ, но тази треска бе от друг характер…

Амеран едва се сдържа да не се изсмее. Дамата в каретата се усмихна с усилие.

— Сведенията ви за здравето на краля са много ценни за мен, мадам. Сега очаквам с още по-голямо нетърпение тази вечер. Карай — заповяда тя на кочияша, без да хвърли поглед назад.

С широка усмивка и ръце на кръста Нел проследи отдалечаващата се карета.

— Католическа блудница! — Изплю се след каретата. — Какви тревоги причинява само на моя Чарли. Представяш ли си, непрекъснато дрънка, че той се бил оженил за нея по силата на някакъв папски фарс и сега се опитва да го убеди да узакони копелето й, Ричмондския дук, така че онзи недорасъл слабоумник да бъде посочен като наследник на трона. Питам те, чувала ли си някога нещо толкова нелепо?

Амеран се предаде и избухна в смях.

— Извинявайте, мадам. Не исках да бъда груба.

Нел се присъедини към смеха й.

— Няма защо да ми се извиняваш, мило момиче. И на мене ми е смешно.

Допрели глави, двете жени се кикотеха като ученички, докато Нел разказваше на Амеран как съвсем скоро си е отмъстила на Луиза, предизвикана от хвалбите й, че кралят щял да я посети през нощта. Нел изразила желание да сключат мир и й предложила сладкиши, в които прибавила разслабително. Когато на Луиза неколкократно й се е наложило да се извинява по време на срещата й с Чарлз, кралят я оставил и отишъл при Нел.

— Тази френска уличница не знае, че само досажда на краля с високомерното си поведение и интелигентен брътвеж. Той е вече уморен от нея — сам ми го каза. „Нел, моето момиче — каза той, — в моя живот идват жени и си отиват, но в леглото ми никога няма да има друга Нел Гуин“. — Нел изправи гръбнак и изпъчи гърди. — Хиляди дяволи, малкият Чарли и Джейми имат толкова права над трона, колкото и нейните копелета. При раждането на Джейми любимият ми господар настоя към името му да се прибави и „Боклерк“. Знаеш ли кой е Боклерк?

Амеран поклати отрицателно глава. Все още продължаваше да се смее. Не бе разговаряла с никаква друга жена освен с майка си, която проклинаше и беснееше, докато говореше… А Нел бе така очарователна и приятна.

Нел заяви гордо;

— Боклерк е второто име на крал Хенри I. — С вдигната високо глава тя се опита да приглади непокорните си кестеняви къдрици. — Скъпият ми крал настоя момчетата ми да получат титли — без да се наложи да настоявам за това. Чарли стана Бърдфордски граф — тези дни той дори наименува кораб в негова чест! А малкият Джейми е лорд Боклерк. Чудесен човек е моят Чарли — завърши Нел с продължителна, изпълнена с обожание въздишка. — И ще извия врата на всекиго, който се осмели да твърди обратното.

Джейми изтича при майка си.

— Мамичко, моля те, скрий ме! Чарли винаги ме намира…

Нел вдигна тъмночервената си пола.

— Бързо се пъхай под полата ми. Той няма да се сети да те търси тук.

Джейми се засмя.

— Чудесна си, мамичко. Знаех си, че ще ми помогнеш — каза бързо той, докато изчезваше под диплите на полата й.

Само след миг пред тях се появи Чарли.

— Къде е Джейми? — запита той задъхано.

Нел сви рамене.

— О, скъпи, надявам се, не си изгубил малкия ангел? — задържа тя ужасено дъх. — Не мислиш, че е паднал в езерото, нали?

Чарли посочи малката обувка, която се подаваше изпод полата на майка си.

— Добре, Джеймс Боклерк, предавам се. Ти спечели.

Джеймс изскочи бързо, като едва не събори Нел — тя успя да се хване за ръката на Амеран, за да не се претърколи в езерото.

— Ето ме, Чарли. Видя ли какво страхотно скривалище си намерих?

Чарли с обич разроши къдриците на братчето си.

— Невероятно скривалище — направо разкошно, Джейми. — Отпусна се до майка си. — Татко дали ще дойде днес на чай при нас, мамо? Много ми се иска да му почета от новата си книга.

— А аз искам да му дам рисунките си на коне, които направих за него — вмести се и тънкото гласче на Джейми.

Нел с обич прегърна синовете си.

— Едва ли ще ни посети днес, скъпи мои. Той има много важен гост от Франция и му се налага да прекара вечерта в дискусии за политика и други подобни.

Момчетата кимнаха примирено.

Амеран усети разочарованието им. Кралят сигурно бе добър баща за момчетата, независимо от отрицателните черти на характера си — синовете му явно го боготворяха.

— Имам една идея — възкликна Нел и притегли двете деца към себе си. — Ще изпратя съобщение на краля, че мисис Търнър ще опече любимите му пирожки със скълцани стафиди и портокалови кори за чая утре.

Джейми заскача радостно около пейката, а Чарли се усмихна и запляска с ръце.

Амеран наблюдаваше с удоволствие играта на Нел с децата. В този момент собственото й нещастно детство разкъсваше сърцето й. Майка й никога не се бе смяла и играла с нея. Колко щастливи бяха тези момченца и каква ободряваща промяна трябва да е Нел за краля в сравнение със свадливата му жена.

— За мен беше огромно удоволствие, че те срещнах, Амеран Мишол — заяви Нел, когато станаха да си отиват малко по-късно. — Усещам, че ще станем големи приятелки. — Кимна към кралицата и дукесата, които продължаваха да седят вторачени в тях на пейката от другата страна на езерото. — Сигурно има нещо много общо между нас, след като предизвикахме гнева на двете най-ужасни жени в двореца.

Амеран се усмихна, но й беше трудно да види комичната страна на изтъкнатия от Нел факт — най-големите заговорнички й бяха официално обявени врагове… Страхът в погледа й предизвика симпатиите на Нел, която разтвори ръце и я покани в топлата си прегръдка точно както правеше с момчетата си.

— Не се безпокой за тези двете, миличка. Ще трябва доста да си помислят, преди да тръгнат срещу краля.

Амеран отново погледна двете жени, които не се и опитваха да скрият, че кроят планове да се освободят от нея.

Нел отметна назад къдриците си и се разсмя.

— Подозирам, че и двете се чудят какво ли заговорничим. Може би си мислят, че сравняваме техники и начини за задоволяване на нашите любими. По дяволите, момиче. Накарах те да почервенееш, нали? — Нел щипна бузите й, точно както бе направила с малкия Джейми. — Ние двете можем да предизвикаме доста голямо раздвижване в Уайтхол. — Хвана момчетата за ръце. — Хайде, мои малки мъжлета, лорд Бърдфорд, лорд Боклерк. Хайде да видим какви деликатеси ни е приготвила мисис Търнър за вечеря. Ще се видим ли утре тук? — запита тя Амеран.

Амеран кимна с радост. Вече очакваше с нетърпение следващата им среща — най-сетне си бе намерила приятелка! Искаше й се по-скоро да сподели добрата новина с Грей.

Но когато разказа на Грей за срещата си с Нел, той не посрещна разказа й с ентусиазма, който очакваше. Накара яда седне на леглото, още не приключила с обличането си за късната вечеря с краля.

— Нел е наистина очарователна и умна жена, както си забелязала; тя действително надживя всички други любовници на Чарлз; но не съм сигурен, че е в твой интерес да те виждат в нейната компания — репутацията й е значително очернена, меко казано.

— Никога не съм чувала нещо толкова нелепо! — Амеран се отпусна върху възглавниците с ръце, кръстосани на гърдите. — Тя е първата и единствена жена в двореца, която се отнесе към мен с внимание и доброта. Всички други фини дами — като твоята Констанс, например, и кралицата — ме третират като че ли съм уличница, извадена от някоя канавка.

— Точно такова впечатление ще направиш, ако продължиш да се срещаш с Гуин. — Грей седна на леглото до нея и се опита да я притегли към себе си, но тя се дръпна настрана. — Съгласен съм с теб, че Нел Гуин е много очарователна, и тя наистина не представлява заплаха за никого в двореца — продължи Грей с кръстосани на гърдите ръце като нея. — Но понякога тя нарушава допустимите граници на положението си на кралска метреса и се опитва да поема отговорността и на главния съветник. — Гласът му бе спокоен. — Госпожа Гуин е много своеволна жена; страхувам се, че лошият й навик да говори директно ще й причини много грижи в бъдеще.

Амеран прецени, че няма смисъл да продължава този спор с Грей. Той бе взел решение по въпроса — както и тя. Не смяташе, че следобедните й срещи с Нел в градината или където и да било другаде ще навредят на някого.

Грей се наведе към нея и я целуна по носа.

— Не се цупи, скъпа. Не ти прилича, уверявам те. Освен това отиваме на празнична вечеря. — Стана, облече горната част на униформата си и се залови с панталоните. — Изглежда, че нашият приятел отвъд пролива се е обезпокоил от усилването на армията и флотата и е изпратил пратеник с дар за сдобряване.

— Пари? — Лицето й се отпусна в усмивка.

Грей кимна.

— Много.

Амеран запита с облекчение:

— Това означава, че няма да има война с Франция, нали?

Грей протегна ръце към нея, за да я целуне. Този път Амеран не се дръпна настрана.

— Сега, след като Чарлз убеди Луи, че не е кукла на конци, която подскача по команди отвън, надявам се, няма да има война.

Амеран обви стегнато ръце около врата на Грей. Езикът й игриво се вмъкваше и измъкваше от ухото му.

— Аз съм твоята кукличка и съм готова да танцувам по твоите команди.

Грей й разреши да го издърпа върху леглото.

— Грешиш, сладка ми Амеран. Ти ме караш да танцувам според желанията си…

Прехвърли крак над него и седна на гърдите му.

— Ако това е истина и аз съм командирът — каза тя с игриви искрици в очите, — защо тогава да не забравим кралската вечеря и не вечеряме само двамата тук, в леглото? — предложи тя и прокара върха на езика си по белега от рана на бузата му.

Грей я смъкна от себе си.

— Мм, великолепна идея. Но човек не може така просто да отклони покана за вечеря от краля. Една такава покана не е молба, която може да бъде приета или отхвърлена по желание. Тя е кралска заповед, която не предполага извинения.

— Да… Колко жалко. — Амеран бавно смъкна от раменете си презрамките на разкошната си кадифена рокля. — Сигурно ще бъде истинско престъпление, наказуемо с хвърляне в Тауър, ако не сме съвсем точни за един такъв ангажимент. — Тъмните й мигли предизвикателно трептяха.

С висок стон Грей развърза корсажа й. Добре оформените гърди, млади и нежни, скочиха в ръцете му.

— С радост ще приема всяко наказание, което кралят реши да ми наложи — засмя се той и зарови устни в меката им топлина…

Амеран стегна ръце около врата му и го притисна към себе си с все сила. Животът с Грей бе по-сладък от това, което можеше да й поднесе въображението й.

С един замах Грей смъкна роклята й и срита панталоните си, докато Амеран го освобождаваше от ризата.

Краката й се обвиха около него, притеглиха го още по-плътно към тялото й, притиснаха го още по-дълбоко в нея… Той се плъзна в топлата влага между краката й и телата им се залюляха в нежен ритъм.

— Никога ли няма да ти се наситя? — стенеше Грей.

— Никога, любими мой. Никога. — Изви гръб, за да посрещне ритмичните му тласъци с отзивчивостта, която те изискваха. — Нямам друга цел в живота, освен да направя така, че никога да не ми се наситиш…

Въздишките им преминаха в стонове… А после двамата лежаха още дълго време, вплетени един в друг с доволна усмивка на устни…

9

Всички се обърнаха към тях, когато ръка за ръка влязоха в огромната зала сред приглушен шепот и любопитни погледи. Амеран не бе споделила с Грей страховете си, но той като че ли ги чу произнесени високо.

— Не се страхувай. Гледат те така, защото никой от тях не е виждал такава пленителна красота. Няма причини да се страхуваш — аз съм с теб.

— Трудно мога да бъда изплашена — заяви Амеран и смело изпъна рамене назад.

Държеше главата си високо и гордо. Дори и някой да си спомни за Сибил Чандлър, вероятността да се направи връзка между нея и майка й бе малка. Може би трябваше да облече нещо по-семпло, но след любовния им акт духът й бе толкова приповдигнат, че бе избрала най-ярката от всички рокли, които й бе подарил кралят: червено кадифе с ниско изрязан корсаж, обшит с пухкава бяла заешка кожа. Опита се да игнорира грубите, злобни погледи и злобния шепот — не чуваше думите, но знаеше, че говорят! Всяко лице, на което попадна погледът й, изразяваше само отблъскваща враждебност…

Спря се за миг. „Дъщеря на вещица“ — изсъска някой зад нея. Вдигна очи към Грей и видя, че белегът на бузата му бе гневно опънат. Амеран се надяваше, че може би най-сетне ще разбере що за приятел е Гидиън. Бързо огледа групата от двадесетина души, насядали около махагоновата маса, разположена в центъра на залата. Гидиън не бе между тях. Чудесно. Ще трябва да се справя с един явен враг по-малко тази вечер.

Мястото начело на масата беше празно, както и това отдясно. Констанс бе седнала до стола, на който трябваше да седне кралицата.

Амеран посрещна смело враждебния й поглед. Искаше всички да разберат, че не се страхува от дукесата на Мороу.

Кралският секретар, дребен човек с очила и дефект в говора, ги поведе към места на няколко стола по-долу от Констанс. Амеран седна между Грей и висок мъж със сериозно изражение, който почти непрекъснато отпиваше от сребърния си бокал. Едва я погледна, когато тя се отпусна на стола до него.

Усещаше, че все още е предмет на приглушения шепот и втренчените погледи на кралските гости, и това я предизвика да посреща директно погледа на всеки един от тях.

— С най-голямо облекчение установявам, че приятелят ти Гидиън не е тук — забеляза тя.

Очакваше Грей да застане в защита на приятеля си, но не позна.

— И няма скоро да бъде част от интимния кръг на краля.

— А, как така? — запита тя с любопитство.

Грей направи дълга пауза, преди да отговори.

— Гидиън не се ползва повече с благоволението на краля. Страхувам се, че ще измине доста време, преди кралят да го приеме обратно.

„В такъв случай двамата с краля имаме нещо общо помежду си“ — помисли си Амеран.

— Какво е направил Гидиън, за да изпадне в немилост? — Смръщеното чело на Грей й подсказа, че не му се иска да говори на тази тема.

Започна с въздишка след дълга пауза.

— Името на Гидиън бе свързано със заговор за сваляне на краля от трона и издигането на дука на Монмаут. Обвинението не бе подкрепено и отпадна, но кралят предпочете да не изслушва защитата на Гидиън.

— А бил ли е Гидиън замесен в такъв заговор? — запита тя напълно сигурна, че е бил.

Грей поклати озадачено глава.

— Не знам. Преди тръгването ми за Франция бих могъл да се закълна, че е невинен, но напоследък забелязвам страни от характера му, за които не подозирах, че съществуват.

Амеран побърза да смени темата. Не желаеше Грей да се претоварва с проблемите на Гидиън.

— Кои са всички тези хора? — запита тя. — През тази седмица тук съм виждала само някои от тях.

Грей се наклони по-близо до ухото й.

— Джентълменът от лявата страна на кралския стол е мосю Луи-Филип Рено, секретар на френския министър на външните работи, Барильон. Носят се слухове, че Луи е готов да удвои предложението си на двеста хиляди фунта, ако Чарлз обещае да се откаже от съюза си с Холандия и Испания, отхвърли новия парламент, който трябва да бъде свикан, и смекчи законите срещу католиците. Освен това Луи настоява още сега да се предприемат някои мерки, които да гарантират, че приемник на Чарлз ще бъде брат му Джеймс. — Грей още повече сниши гласа си. — Поставен е и въпросът за личната религия на краля. Преди години Чарлз обеща на Луи, че ще стане католик в замяна на някои компенсации. Чарлз досега не е споменал това свое обещание и продължава да управлява като защитник на англиканската църква. Никой не смее да му задава въпроси за религиозните му предпочитания.

Грей отпи глътка вино и продължи представянето на другите гости около масата. Амеран внимателно слушаше обясненията му.

— До секретаря Рено седи Луиза дьо Керуел — вече съм ти говорил за нея.

Амеран кимна. Не спомена, че е видяла Луиза в парка и че е станала неволен свидетел на размяната на любезности между нея и Нел.

Грей насочи вниманието й към жена с жълт шал с ресни.

— Най-последната придобивка на краля. Казва се Хортензия и идва от Германия. — Забеляза усмивката на Амеран и добави: — Любовните афери на Негово величество никога не приключват: той непрекъсната добавя нещо ново към колекцията си.

Амеран забеляза, че красивият мургав мъж срещу Хортензия се опита незабелязано да й изпрати целувка. Грей отново приближи устни до ухото й.

— Говори се, че са любовници. Ако наистина е така, надявам се, че ще бъдат достатъчно дискретни.

— Кралят не е — забеляза Амеран.

— На него не му се налага — той е крал — напомни й Грей.

— Питам се къде ли е Нел — изпусна се тя.

Грей се намръщи.

— Вероятно забавлява някои от политическите си приятели в Пал-Мал.

От тона на гласа му бе повече от ясно, че не желае да чува повече името на Нел.

Грей огледа останалите от кралските гости; спря се само на някои интересни личности между тях.

— Английският премиер, лорд Данби, е седнал до Констанс. Изглежда доста добре, въпреки че прекара последните няколко месеца в Тауър.

— Защо? Какво е направил? — учуди се Амеран. Не изглеждаше вероятно плешивият, мършав мъж да представлява някаква опасност за краля или за когото и да било другиго.

— Крал Чарлз реши, че има нужда от урок — отговори Грей с толкова сериозен тон, че Амеран не можа да разбере дали е съгласен или не с решението на краля да изпрати толкова деликатен на вид мъж в Лондонския Тауър.

— Мъжът с белите мустаци е сър Лиолайн Дженкинс — кралският секретар на държавата. До него е лорд Халифакс, един от най-доверените съветници на краля, пост, който едва ли ще задържи дълго, като се вземе предвид настояването му кралят да подели властта си с парламента.

Амеран кимна към един възрастен мъж, който дремеше на стола си. Косата му стърчеше на всички посоки, дрехите му бяха смачкани и прекалено широки за него. Грей се засмя.

— Казва се Макълсфийлд. Бе учител на Чарлз преди изгнанието му. След възстановяването му на трона стана негов главен съветник. Мисля, че идването му в Уайтхол е опит от страна на краля да сложи край на амбициите на някои хора, които се стремят дукът на Монмаут да бъде обявен за легитимен наследник.

— Но какво може да направи той? — запита тя, силно заинтригувана от възрастния човек.

— Майката на дука на Монмаут, Люси Уолтърс, умира, когато синът й е бил още момче. Вигите, изглежда, са намерили доказателство, че Чарлз се е оженил за нея, преди да роди Джейми, като по този начин узаконил копелето й. Макълсфийлд е тук, за да разпръсне подобни слухове, като подкрепи твърдението на краля, че Люси е била блудница и никога не е била негова жена.

— Имаш ли чувството, че претенциите на дука на Монмаут имат някакво основание?

Грей не се поколеба с отговора си.

— Крал Чарлз иска брат му да наследи трона. Аз искам това, което иска кралят. Кралят твърди, че няма легитимни наследници, и твърденията му не трябва да бъдат поставяни под съмнение.

Грей отпи отново от чашата си и продължи с представянето на кралските гости.

— На най-отдалечения край на масата се намира човекът, който възстанови града след големия пожар. Казва се Кристофър Рен. В момента работи върху възстановяване на пълното великолепие на катедралата „Свети Павел“. Някой ден ще те заведа с карета да видим докъде са стигнали възстановителните работи.

Амеран стисна ръката му.

— Това ще бъде огромно удоволствие за мен.

— От лявата страна на господин Рен седи Исак Нютон, високо ценен учен от Кралската академия — продължи Грей с ръка върху раменете й. — Двамата с краля прекарват часове подред в дискусии и спорове защо луната следва една и съща орбита при въртенето си около земята. Никога не съм мислил толкова много по такива сложни въпроси.

— Нито пък аз — засмя се тя. — Земята е тук, луната е там — и това е всичко.

Грей я целуна по ухото.

— Ти си тук и аз съм тук — и нищо друго няма значение.

Амеран усещаше враждебния поглед на Констанс, но намираше сили в себе си да го посреща със студено безразличие.

Грей вдигна ръката й до устните си и я целуна.

— Спомняш ли си кръглата и ярка луна през първата ни нощ?

Амеран докосна с устни бузата му.

— Никога не съм я виждала по-красива…

— Сега, когато кралят се възстанови, смятам да го осведомя за намерението ни да се оженим — прошепна Грей.

Амеран бе радостно развълнувана. Едва успя да се сдържи да не скочи от стола си и да съобщи прекрасната новина на всички.

Очите й неволно се отправиха към Констанс. Дукесата на Мороу, изглежда, правилно бе предположила за какво точно си говорят — очите й сипеха огън и жупел към Амеран. Грей може и да не приемаше заплахите на Констанс сериозно, но тя ги приемаше. Констанс нямаше да спре пред нищо в опитите си да унищожи любовта им — и дори двамата с Гидиън да бяха истински врагове помежду си, сега те имаха една обща цел: да й причинят колкото е възможно по-голяма болка и посеят неразбирателство между нея и Грей; тази обща цел сигурно щеше да ги превърне в близки приятели.

С усилие на волята Амеран откъсна мислите си от Констанс.

— Кой е онзи човек със смешната черна шапка?

— Казва се Уилям Пен. Твърди, че кралят дължи на семейството му огромен дълг още от дните, когато първият Чарлз е заел пари от по-богатите си поданици, за да води войните си; поискал е от сегашния крал да го дари с цяла колония в Америка срещу този дълг.

— Негова собствена колония? Това е много странно искане.

Грей кимна.

— Пен е член на група религиозни отцепници, които се Наричат квакери; те живеят с чувството, че англиканската църква ги потиска. Пен иска тази колония, за да има къде той и неговите последователи къде да живеят и следват спокойно изискванията на религията си.

Амеран въздъхна.

— Търсят място, в което да няма преследвания? Едва ли някъде съществува подобно място… Кралят ще изпълни ли желанието му?

— Мисля, че точно това възнамерява да направи. Кралят често казва, че всеки човек има нужда от място, в което да живее под своята собствена лоза и смокиново дърво. — Грейсън се засмя. — А освен това по този начин ще намали дълговете си. — Огледа бегло останалите гости около масата. — Всички други са благородници и благороднички, към които по една или друга причина кралят е решил да прояви благосклонност.

Амеран хвърли още един бърз поглед към Констанс. Роклята от блестяща бяла коприна не я правеше по-невинна и чиста. Очите й бяха студени и твърди като брошката от диаманти и бисери върху гърдите й.

Мъжът от лявата страна на Грей го ангажира в разговор за бойната сила на кралската флота и Амеран бе оставена да отпива от виното си и да се занимава със себе си. Мъжът до нея най-сетне забеляза присъствието й.

— Мисля, че никой не ни представи. Аз съм лорд Крей вън. — Сложи чашата си на масата само да целуне ръката й и отново я вдигна към устните си след този акт на учтивост.

— Казвам се Амеран Мишол.

— В двореца ли живеете?

— Да. А вие?

Той даде знак на слугата да напълни отново чашата му.

— Живея в Уиндзор съвсем отскоро. Прекарах последните няколко години в Каролина, колонията Чарлз Таун. — Замълча за миг, потънал в мислите си. — Чудесно място е Каролина — няма равно на себе си на този свят. Гигантски дъбове, обвити с гъсти драперии от испански мъх, борове с върхове в небето, палми с най-сладките кокосови орехи, огромни пространства блатна трева и красиви плажове с фин бял пясък, обтегнати до линията на хоризонта… — Той въздъхна тъжно. — Тази земя винаги ще ми липсва.

— Сигурно наистина е много красива — каза Амеран учтиво. Запита се какво ли го е накарало да напусне мястото, което толкова много обича. — Изглежда прекрасно да се живее там — добави тя, опитвайки се да продължи разговора — лорд Крейвън изглеждаше така нещастен…

— Да, така е. Всеки ден носеше ново приключение. Пирати, индианци, французи, испанци — всички те страшно усложняваха живота ни. — Той се усмихна с копнеж. — Но дори и в най-лошите си моменти Чарлз Таун е много по-близо до рая от всяко друго място на тази земя.

— Жалко, че се е наложило да го напуснете, сър.

— Нещо, за което ще съжалявам цял живот. — Пресуши чашата си и махна с ръка на слугата да я напълни отново. — Но когато забогатея отново, ще се върна в Каролина и този път може би ще направя по-мъдри инвестиции.

Амеран замълча. Усети, че съседът й отляво нямаше желание да каже нищо повече и желаеше да бъде оставен сам със спомените си.

Точно в този момент огромните дъбови врати към залата се отвориха и около масата настъпи тишина. Влезе капитанът на телохранителите и обяви пристигането на краля и кралицата.

Гостите станаха на крака и не седнаха, докато кралската двойка не зае местата си.

Констанс и кралицата незабавно събраха глави и зашушукаха, вторачени в Амеран.

Кралят кимна на сервитьорите, чинно изправени наоколо, и почти веднага пред всеки гост бе поставена чиния с герба на Стюартите. Огромни сребърни табли, натрупани с печено говеждо и свинско, както и подноси с картофи минаваха от гост на гост.

По време на вечерята кралят почти не говори. Разменяше само някоя и друга дума с мосю Рено. Грей отговаряше на въпросите на Халифакс и другите съветници за бойната готовност на флотата, а Амеран местеше храната от едната страна на чинията пред нея на другата под кръстосания огън на враждебните погледи на кралицата и Констанс. Питаше се какъв ли злобен план кроят, за да освободят Уайтхол от присъствието й. Поглеждаше от време на време и другите гости. Луиза разговаряше на френски с Рено. Хортензия и принцът на Монако се смееха щастливо и си изпращаха целувки по въздуха. Макълсфийлд още не се бе събудил, а Данби и мъжът срещу него спореха разпалено за нещо.

На няколко пъти улови погледа на краля — той й се усмихваше, кимаше и веднага поглеждаше настрани. Нямаше значение дали я мисли за лъжкиня или не. Случайно бе негова дъщеря. Не искаше нищо от него. Усещаше, че му бе трудно да повярва, че е наистина негова плът и кръв.

С облекчение посрещна оттеглянето на краля и кралицата — то бе разрешение за всеки от гостите да напусне масата.

Лорд Крейвън се отпусна на стола си.

— С радост бих чула нещо повече за прекрасната Каролина — каза му тя, преди да стане.

— О, сладка, сладка Каролина… — въздъхна той и й кимна за сбогуване с тъжна усмивка.

Констанс мина край Амеран и обви с ръце врата на Грей.

— Скъпи, почти нямах шанс да говоря с теб. — Целуна го леко по бузата. — Ако не знаех как стоят нещата между нас, щях да си помисля, че ме игнорираш.

Грей се освободи от ръцете й и посегна към Амеран.

— Мисля, че вече си се запознала с Амеран.

Без да я погледне, Констанс продължи с глас, снижен почти до шепот:

— Ще те чакам да ми дойдеш скоро на гости, Грей. Има толкова много неща между нас, които трябва да разрешим. — Гърдите й се притискаха към гръдния му кош. — Не ме разочаровай, за да не те разочаровам и аз. — Махна с ръка на някого и изтича в облак от бяла коприна, за да се присъедини към него.

Амеран усети неудобството му, когато я притегли по-близо до себе си.

— Констанс ще се опита да се вмъкне между нас, но ние не трябва да й разрешим това — каза той и стегна прегръдката си.

— Ще се пазим от всеки, който се опитва да ни раздели. — Отпусна глава на рамото му. — От всички.

— Какво ще кажеш — да отидем в твоя апартамент и да запалим отново огъня от онази вечер? — предложи той и я целуна леко по косата.

Амеран му намигна игриво.

— Онази жарава е готова да пламне отново, милорд.

Целунаха се дълго и нежно. Когато Амеран отвори очи, те веднага срещнаха изпълнения с омраза поглед на Констанс.

Тръгнаха към вратата, но един от прислугата ги спря, за да предаде някаква бележка на Грей.

Амеран се надяваше, че това не означава допълнително забавяне. Колкото по-бързо се махнеше от тези пронизващи очи около нея, толкова по-добре щеше да се почувства.

Грей се намръщи.

— Лоши новини? — Отчаяно се надяваше, че не му се налага да се върне на „Феър Уиндс“.

Грей поклати глава.

— Не, поне така се надявам. Бележката е от Гидиън. Настоява веднага да се срещнем, за да разговаряме спешно по някакъв въпрос.

— Какъв точно?

— Не пише. — Грей я държеше здраво за ръка, докато минаваха през тълпата от гости на път към вратата. — Гидиън ще ме чака в стаята ми. Обещава да не ме задържи много. — Когато започнаха дългото изкачване на стълбите към апартаментите им, ръката му заигра по тялото й. — Не заспивай без мен.

Амеран се засмя и го прегърна.

— Дори и да заспя, предполагам, знаеш как да ме събудиш.

Усмивката на Грей угасна и той се смръщи.

— Възнамерявам да открия и произхода на слуховете за теб. Гидиън притежава информация, която не беше за всички уши. Бързо ще сложа край на тези слухове — обеща й той.

Амеран отговори с дълга въздишка.

— Жалко, че не съм наистина магьосница. Много ми се иска да накарам някои хора да изчезнат.

Не се и съмняваше, че Гидиън ще отрече всички обвинения. Вероятно ще хвърли вината върху някой друг — може би член на екипажа, дочул слуховете в родното й село. Кога ли Грей най-сетне ще се умори от лъжите и извиненията на Гидиън? Кога най-сетне ще проумее, че Гидиън е голям майстор по измамите?

— Няма да се забавя, любима — каза й Грей, преди да се раздели с нея в стаята й.

— Няма опасност от среднощни посещения на дукесата, нали? — подразни го тя.

Грей се засмя.

— Дукесата много би желала да има този късмет.

— Прекалено сте скромен, милорд. — Устните й потърсиха неговите и езикът му заигра в устата й… но внезапен страх я накара да прекрати рязко целувката. — Ще внимаваш, нали, Грей? Обещай ми, че ще внимаваш. — Страхът стегна гърлото й. Грей бе в опасност. Чувстваше го.

Грей нежно отмести тъмните къдрици от бузата й.

— Няма причина да се безпокоиш за моята безопасност. Гидиън няма намерение да ме нарани. Най-вероятно е да иска да се похвали с новите си любовни похождения. Ще се върна, преди да започна да ти липсвам.

— Вече ми липсваш. — Опита се да внесе бодрост в тона си. — А сега върви — тръгвай.

Амеран затвори вратата след Грей и в следващия миг рязко се обърна — само за да се присмее на себе си: зад нея нямаше нищо заплашително, в стаята нямаше никой освен нея. Маги бе подготвила леглото за през нощта и запалила свещите.

Амеран бързо се преоблече в халат с избродирани розови пъпки отпред и освободи косата си от перлените гребени, които я държаха вдигната нагоре.

По гърба й пробягаха тръпки. Имаше чувството, че някой я наблюдава.

Отново се укори за тези детински страхове. Разстрои я бележката от Гидиън, все още бе напрегната от злобните погледи на Констанс и съскането зад гърба й: „дъщеря на вещица, дъщеря на вещица“ — тези думи все още отекваха в главата й.

Подът зад нея изскърца.

Амеран рязко се обърна. Сърцето й заскача лудо в гърдите й.

— Кой сте вие? Какво искате?

В стаята й наистина имаше още някой. В сянката на гардероба се открояваше забулена фигура с черен катошон.

Погледна за миг към паравана за обличане до гардероба — ясно беше как бе прикрил присъствието си.

Отблясъци от запалените свещи затанцуваха по острието на ножа, който държеше в ръка. Натрапникът се впусна към нея и писъкът на Амеран замръзна в гърлото й. Опита се да се освободи от ръцете му с всички възможни средства — риташе, хапеше, дереше с нокти лицето под черната качулка.

Нападателят й грубо се изсмя.

— Обичам блудници, които се борят. — Почти спря дъха й с ръка, стегната около гърлото й; прокара нож между гърдите й и разряза розовите пъпки, които задържаха пеньоара й затворен. — Съжалявам, че нямам време да те принуда да се пазариш за живота си.

Не виждаше лицето му, но можеше да усети жестоката му усмивка.

Острието на ножа заплашително проблесна, насочено към гърдите й.

Амеран заби зъби в ръката му. Нападателят с ругатни отпусна хватката си.

— Ти, малка кучко! Ще ти дам да разбереш!

Амеран го ритна с все сила между краката, той изтърва ножа с вик, а тя инстинктивно го отпрати с крак под леглото и изтича с писъци в коридора.

Гидиън и Грей веднага изскочиха навън.

— Какво има? Какво става?

Амеран се опита да покрие гърдите си с останките от пеньоара си.

— Мъж, с качулка, в стаята ми… опита се да ме убие.

Гидиън се втурна напред, Грей го последва.

— Почакайте, капитан Хорн, какво пра… — донесе се отвътре и настъпи тишина.

Амеран изтича в стаята си. Нападателят й лежеше в локва кръв с кама, забита в сърцето му.

Амеран се отпусна с ридания в ръцете на Грей. Смъртта се бе приближавала много пъти до нея, но никога досега не бе толкова близко.

— Кой е той? — запита Грей. Гидиън дръпна назад черната качулка.

— Не го познавам.

Амеран се насили да погледне лицето на нападателя си. Той имаше коса, по-червена от гребен на петел, и груба брада със същия цвят. На лицето му бе отпечатан израз на пълна изненада.

— Никога не съм го виждала. Защо ще иска да ме убива?

В коридора започнаха да се събират хора — един от телохранителите, който току-що се бе появил на сцената, ги държеше настрана от стаята на Амеран. Грей отново я притисна към себе си.

— Нямам представа защо се е опитал да те нарани, но, кълна се, ще направя всичко възможно да открия.

Гидиън извади ножа от гърдите на мъртвеца, избърса кръвта по него в качулката му и го прибра в колана си.

— Аз съм виновен, скъпа лейди — обърна се той към Амеран и в гласа му ясно прозвучаха нотки на съчувствие, които тя не бе свикнала да чува от него. — Ако не бях настоявал на срещата с Грей, нямаше да минете през това изпитание сама.

Амеран се насили да се усмихне. Питаше се дали Грей усеща неискреността на думите му.

Грей се вторачи в мъртвото тяло пред краката си.

— Бих искал аз да бях забил ножа в сърцето му. — Хвана ръката на Гидиън. — Благодаря ти, приятелю мой. Благодаря ти. Винаги ще ти бъда задължен.

— Не ми дължиш нищо. Доколкото си спомням, ти си спасявал живота ми неведнъж. — Поклони се на Амеран. — С радост ще посрещна всяка възможност да гарантирам сигурността на бъдещата лейди Карлайл.

Амеран се намръщи. Нещо не бе съвсем в ред.

Забеляза ножа на убития до крака на леглото. Спомни си, че го бе сритала под леглото, преди да изтича от стаята.

Умът й бързо прехвърли събитията отпреди няколко минути и не регистрира звуци от борба между Гидиън и убития. Но за сметка на това й припомни няколкото думи, произнесени от нападателя й преди смъртта му, с които той бе разпознал Гидиън.

Гидиън я гледаше втренчено със студена, враждебна усмивка.

Амеран се опита да не издаде мислите си.

— Наранен сте. На ръката ви има кръв.

Той махна с ръка.

— Няма нужда от безпокойство. Дребна работа. Успях да изтръгна ножа от ръката му, преди да ме нарани сериозно.

Грей прегърна приятеля си.

— Нямам думи, с които да изразя…

Гидиън стегна ръцете си около него.

— Ти би направил същото за мен.

Амеран погледна мъртвеца. Прекалено удобно наистина — особено предвид казаното от Гидиън онзи ден на борда на „Феър Уиндс“, че ще моли за шанс да спаси живота й.

Беше получил своя шанс и заедно с него — благодарността на Грей. Каквито и различия да се бяха появили между тях, смъртта на непознатия, който се бе опитал да я убие, бързо ги беше изгладила.

По коридора отекнаха тежки стъпки и след миг кралят влезе в стаята й.

— Каква е тази суматоха? — Видя тялото в локва кръв. — Хиляди дяволи. Какво се е случило на този нещастник?

Гидиън побърза да разкаже на краля събитията, като не забрави да подчертае собственото си участие в тях.

— Добре ли си? — обърна се кралят към Амеран с неочаквана нежност в гласа — нежност, с която обикновено се обръщаше към кучетата си, не към хората.

Амеран се опита да се усмихне.

— Веднага щом сърцето ми се успокои, ще бъда добре.

Очите на краля се спряха на рамото й. Амеран бързо придърпа жалкия остатък от пеньоара си над раменете. Когато се осмели отново да вдигне очи към краля, разбра, че той е забелязал рождения й белег.

Кралят се обърна към един от телохранителите около него.

— Кой е този мъж?

Не зная, Ваше величество.

— В такъв случай давам ти един час време да разбереш кой е.

Телохранителят отдаде чест, чукна с токове и излезе от стаята.

— Сигурна си, че не си ранена, нали? — запита той Амеран и в гласа му отново звънна странна нежност.

— Не съм ранена, Ваше величество — успокои го тя.

Кралят сложи ръка на рамото на Гидиън.

— Смелостта ти няма да остане невъзнаградена.

Гидиън коленичи на едно коляно пред краля.

— Не желая награда, Ваше величество — искам само да ми дадете шанс да се оправдая в очите ви.

Кралят не отговори веднага.

— Ще имаш тази възможност, капитан Хорн.

— Благодаря ви, Ваше величество. — Гидиън се изправи бавно, все още с наведени очи. — Няма да ви разочаровам отново.

— Ще видим. — Кралят се обърна към друг от телохранителите си. — Махнете този мъртъв негодник оттук и почистете кръвта. Един от вас да стои пред тази врата денонощно, докато не наредя нещо друго.

Кралят отново хвърли поглед към рамото на Амеран и я принуди да го погледне.

— Ще изпратя за теб сутринта. Трябва да разговаряме по много въпроси.

Амеран наведе глава.

— Както желаете, Ваше величество.

Кралят излезе от стаята, без да каже нищо повече, заобиколен плътно от телохранителите си. Най-едрият от тях, изостанал малко, прехвърли с лекота тялото на мъртвеца над рамото и излезе.

Стаята вонеше на кръв и смърт. Зад мъжа с тялото на рамо се проточи кървава ивица…

Грей прегърна Амеран и я изведе в коридора. Гидиън вървеше от дясната й страна. Той протегна ръка към нея само веднъж, но тя се дръпна настрана.

— Няма да се успокоя, докато не науча подробности за случилото се — заяви Гидиън.

Амеран кимна. Внимаваше да не го гледа в очите, за да не разкрие подозренията си.

Грей се усмихна с благодарност.

— Ти наистина си ми като брат.

Гидиън поклати глава.

— Знам, че между нас напоследък имаше различия, но…

Грей махна с ръка да замълчи.

— Няма нужда от извинения или обяснения. Нямаше да споделяме едни и същи възгледи толкова дълго, ако не бяхме истински приятели.

— Както кажеш, скъпи приятелю. — Гидиън отново погледна Амеран с усмивка. — Спете добре, скъпа лейди. Няма да има повече нападения срещу вас. Обещавам.

Амеран се запита какво точно се крие зад усмивката и уверенията му.

По-късно, когато двамата с Грей лежаха притиснати в прегръдките си на леглото, не можа да сдържи подозренията си.

— Не приемаш ли за странно, че нападателят ми нарече Гидиън по име?

Грей разхлаби прегръдката си.

— Какво?

— Когато Гидиън се втурна в стаята ми, мъжът, който ме нападна, се обърна към него по име. „Почакайте, капитан Хорн.“ Това бяха думите му.

— Може да е познавал Гидиън — целуна я успокоително Грей. — Знам какво си мислиш, но Гидиън е много известен сред хората тук и изобщо. Той едва ли познава всички хора, които знаят името му. — Отново я притисна до себе си. — Уморена си, скъпа моя. Преживя истински кошмар. Спи сега. Аз съм до теб.

Но Амеран не можеше да заспи и не пожела да остане насаме с тревожните си мисли.

— Гидиън е виновен за това, което ми се случи. Сигурна съм. Знам това!

— Знам какво е отношението ти към Гидиън и не те обвинявам, но…

— Той е виновен, Грей! Казвам ти — той е виновен! — възкликна тя.

— Разтревожена си — каза й той нежно. — Сутринта нещата ще изглеждат по друг начин.

Амеран се отскубна от ръцете му.

— Да, прав си — разтревожена съм. Някой се опита да ме убие и съм сигурна, че зад този опит стои Гидиън. — Седна в леглото и обгърна с ръце колената си, като ги притисна в гърдите си. — Ръката на Гидиън не бе срязана. Кръвта по нея беше кръвта на нападателя. Той не бе въоръжен. Сигурна съм в това, защото му изритах ножа под леглото.

Амеран скочи и бързо се наметна с пеньоара. Грей запали свещта на масичката до леглото.

— Къде отиваш?

Амеран му хвърли ризата и панталоните.

— Ще отидем да вземем този нож. Искам да ти докажа, че говоря истината.

Грей въздъхна демонстративно.

— Както виждам, нямам друг избор, освен да изпълня желанието ти, иначе няма да имам нито минутка спокойствие тази нощ.

Амеран не обърна внимание на оплакванията му и го издърпа в коридора.

Подът беше почистен, но стаята все още миришеше на смърт.

Амеран посочи под леглото.

— Погледни сам.

Грей отново въздъхна високо, коленичи и затърси с очи под дървената рамка на леглото.

— Няма нищо друго освен прах.

Амеран го изблъска и се наведе да погледне под леглото сама. Ножът не беше там — Грей бе прав. Изправи се и изтупа праха от ръцете си.

— Няма го.

— Повече от очевидно.

Амеран се намръщи.

— Но беше там. Има само едно обяснение за липсата му сега… Гидиън.

— Разбира се, той е знаел, че ножът е тук, и се е върнал в стаята да го прибере. — Тонът му бе подчертано саркастичен.

Амеран го отблъсна настрана и излезе гневно от стаята. Върна се в леглото, без да каже нищо повече.

Когато по-късно Грей протегна ръце към нея, гласът му бе по-нежен.

— Амеран, каквото и да си мислиш, не можеш да отречеш факта, че Гидиън ти спаси живота.

Амеран рязко се отдръпна от него. Измести се до края на леглото с гръб към него.

— Грешиш — той не спаси живота ми. Но за сметка на това направи всичко възможно никой да не разбере истината за мотивите на нападателя. — Не й бе нужно да погледне лицето му, за да разбере, че Грей остава глух за думите й. — За какво искаше да говори с тебе Гидиън тази нощ чак толкова належащо, че да не може да изчака до сутринта? Кажи ми — помоли го тя.

Грей се прозя.

— Страдаше за разбитото ни приятелство. Искаше да възстановим отношенията си, като оставим различията зад нас, преди да се отчуждим още повече.

— И този сърцераздирателен разговор не можеше да почака до сутринта?

Усети колебанието му, преди да отговори.

— За себе си мога да кажа, че разговорът можеше да изчака до сутринта, но Гидиън бе много разстроен от отчуждаването между нас и нямаше търпение да се сдобрим.

— И се сдобрихте, нали? — Чувстваше, че не постига нищо.

Грей протегна ръце към нея.

— Амеран, късно е. Преуморена си. Моля те, не е ли възможно…

Амеран отхвърли опитите му да я успокои.

— Изслушай ме, Грей. Не мога да заспя с толкова тежки мисли в главата и с това свито сърце.

Грей се отпусна на възглавницата и се вгледа в гредите над главите им.

— Много добре — въздъхна той примирено. — Слушам те.

— Ти ме слушаш, но не ме чуваш. — Амеран се обърна с умоляващи очи към него. — Атаката срещу мен е планирана и организирана от Гидиън. В този момент не мога да кажа със сигурност дали той е искал наистина да бъда убита, или само се е опитвал да ме сплаши. Каквото и да е, той стои зад нападението на този мъж в стаята ми, след като ти така удобно беше отстранен.

— Но каква може да е крайната цел на подобно злокобно деяние? Ако Гидиън стои зад него, какво се е надявал да спечели?

— Всичко, Грей. Можел е да спечели много — и успя. — Отпусна глава върху гърдите му. Не искаше да го разсърди. Искаше само да го накара да разбере колко опасен е Гидиън. — С поведението си спечели отново твоето приятелство и благоволението на краля. — Обърна се по стомах, с брадичка все още притисната към гърдите му. — Смятам, че Гидиън и вероятно Констанс са наели някого да ме убие или поне да ме накара да мисля, че съм била на косъм от смъртта. Но моят нещастен нападател не е знаел за онази част от плана, която е предвиждала той да загуби живота си, за да се изтъкне доблестният героизъм на Гидиън.

— Моля те, Амеран, не можеш да знаеш дали нещата са били точно така. Само допълнително се тревожиш, като…

— Говоря самата истина! — извика тя, за миг изгубила контрол над себе си. — Това е истината.

— Но не можеш да я докажеш.

Амеран се втренчи със сърдити очи в тъмната тишина на стаята.

— Истина е — знам, че това, което казвам, е истина. Забравяш, че кръвта на майка ми тече и в моите вени. Подвластна съм на чувства и интуиции, недостъпни и неразбираеми за другите.

Грей удари с юмрук по възглавницата си.

— О, Амеран, очаквам да кажеш още, че имаш намерение да приготвиш някакво тайнствено питие, което да обезсили напълно бедния Гидиън.

— Бих го направила, ако можех. Бих го направила без колебание. — Думите й бяха студени като въздуха между тях.

— Ба!

Амеран седна в леглото.

— Какво каза?

— Казах „ба“. Всички тези приказки за магьосници и магии са толкова смешни, колкото обвиненията ти, че Гидиън е искал да ти отнеме живота.

Думите й бяха спокойни, но от тях лъхаше хлад.

— Прекалено смело правиш такива забележки, когато и твоят живот е в опасност.

— Съвсем сигурна ли си, че си видяла в градината Гидиън и Констанс заедно? — запита той след дълга пауза. Думите му прозвучаха по-нежно и по-меко.

— Напълно съм сигурна. — Каза си бързо мълчалива благодарствена молитва — все пак беше постигнала нещичко. — Готова съм да заложа живота си — така беше.

Грей мълчаливо погали косата й. Измина като че ли цяла вечност, преди да заговори отново.

— Моля се да грешиш.

— И аз се моля да греша, както заради теб, така и заради себе си. — Целуна го леко. — Но в сърцето си знам, че никога не съм била по-права за каквото и да било друго.

Скоро щеше да зазори и тогава ще има достатъчно време да се безпокои и да прави планове за защита. А сега повече от всичко на света искаше да бъде толкова близо до него, колкото бе възможно… В следващите минути всичко друго бе забравено…

10

— Защо не ми показа рождения си белег, когато Грей за първи път те доведе при мен?

Въпросът на краля не изненада Амеран — бе го очаквала. Бяха се разхождали цял час край Темза, погълнати от незначителен разговор за лодките по реката, и през цялото време тя очакваше точно този въпрос. Но настойчивостта в гласа му и нетърпеливото искане на отговор я изненадаха.

— Вие не ме попитахте за него и не поискахте да го видите — каза тя, наведе се и погали едно от кученцата, които вървяха по петите им. — Както ви писах, не желая да доказвам на вас или на когото и да било другиго коя съм.

Кралят, с ръце, сключени зад гърба, забави крачките си.

— Предполагах, че ще ми отговориш така. Имаш очите на майка си, но мургавата ти кожа напомня за моята. — Той се усмихна на себе си. — Когато съм се родил, съм бил толкова мургав, че скъпата ми майка ме нарекла нейното „черно момче“. Виновна е, предполагам, италианската кръв в потеклото ми. — Погледна я отблизо. — Скъпата ми сестра Минет имаше деликатен малък нос, леко вирнат — точно като твоя.

Амеран усети, че се изчервява под изучаващия му поглед. Кралят въздъхна тежко и на лицето му се изписа тъга.

— Моята бедна, скъпа Минет. Трябваше да стане кралица, а не любовница на крал, и в крайна сметка да бъде отровена от злобния си съпруг. — Постави ръка върху рамото й. — Прости ми несвързаните приказки, скъпа Амеран. Колкото повече старея, толкова повече робувам на спомените си.

Седнаха на една пейка до брега на реката. Телохранителите, които ги придружаваха, останаха на разстояние. Кученцата лаеха и се гонеха, като се опитваха да скочат на колената им. Амеран съжали най-слабоватото от тях, вдигна го на скута си и го покри с полата си.

— Това малко кученце ще стане чудесно ловно куче — забеляза кралят.

— Откъде сте сигурен?

— То знае, че трябва да докаже себе си и на господаря си, и на другите кучета. — Амеран се усмихна. Имаше чувството, че думите му имаха по-дълбоко значение. — Предполагам, че Сибил Чандлър ме е проклинала и до последния си дъх — каза той, като се обърна към реката.

— Няма да ви лъжа и да твърдя, че не ви е мразила.

Кралят сви рамене.

— Имаше причина. Давах й обещания, които никога не съм възнамерявал да спазя. И кралят е като всички други мъже. — Хвана я импулсивно за ръката, но като че ли се смути от жеста си и я пусна. — Съжалявам, че едно невинно дете е трябвало да страда заради моя егоизъм.

— Обстоятелствата, а не нечий егоизъм или глупост, определят съдбата на човека — въздъхна Амеран замислено.

— Мъдри приказки за възрастта ти. — Настроението на краля се повиши. — Вярно ли е, че си влюбена в лорд Карлайл?

Не бе очаквала този въпрос.

— Да, Ваше величество.

— Всеки може да види, че той е лудо влюбен в теб. — Кралят дръпна гъстите си черни мустаци. — Не мога да разбера защо не се върна в Англия с него след първата ви среща.

Амеран разказа историята на раздялата им, без да пропусне ключовата роля на Гидиън в нея. Беше изненадана от лекотата, с която разговаряше с краля, и от интереса му към съдбата на една двойка, на пръв поглед, обречени любовници.

— Считаш, че Гидиън Хорн е отговорен за това жестоко недоразумение?

— Да, Ваше величество. — А още по-виновен го считаше за снощната трагедия, но реши, че засега ще бъде по-добре да я премълчи.

— Какво мисли Грей за измамата на Гидиън?

Амеран гушна друго кученце, което също бе скочило на скута й.

— Той, разбира се, е много благодарен на Гидиън за спасяването на живота ми снощи.

— Известно е, че благодарността може да заслепява… Ще се поразходим ли още?

Беше очевидно, че кралят не желае да продължи разговора за Гидиън, но Амеран усети, че не бе единствената, която поставя под съмнение мотивите на Гидиън за снощните му действията.

Спряха до канала и известно време наблюдаваха патиците по него. Кралят извади хлебни трохи от джоба си и им ги подхвърли сред плясък на криле.

— Ела, ще ти покажа градината с билки — обърна се той към нея, след като трохите свършиха. Преведе я през няколко малки градинки зад полето за паради. От време на време се спираше и ласкаво потупваше някое от кучетата си. — Капитаните на корабите ми донасяха от всяко свое пътуване до далечни страни коренчета и семена от екзотични билки и подправки. Не разбирам защо моите учени лекари не се обърнат към природата и не черпят от нея средства за лечение на болестите на хората — говореше той, докато оглеждаха богатата сбирка от билки. Посочваше й различни растения и обясняваше каква болест лекува всяко от тях. — За нещастие, изглежда, че тези високо ценени мъже предпочитат да измъчват пациентите си, вместо да ги лекуват.

Минаха край фонтани и градини с изобилие от цветя и ниско надвиснали увивни растения. Когато се върнаха в двора на палата, забелязаха патрулиращи конници и пехотинци. Наоколо се разхождаха благородници и благороднички. Мъжете се покланяха, а дамите правеха реверанси на краля. Амеран понасяше погледите им с притеснение.

Кралят като че ли изобщо не ги забелязваше, нито чуваше шепота зад тях.

— Щеше ли да ми покажеш рождения си белег, ако не го бях видял сам? — попита я той, след като влязоха във фоайето на Уайтхол Касъл.

Не, Ваше величество. — Бе благодарна на слабата светлина в коридора: колкото по-дълго и настойчиво я гледаше кралят, толкова повече се сгъстяваше червенината на бузите й.

— Но защо? — Той като че ли не можеше да разбере мотивите й. — Защо не ми го показа веднага? Майка ти не ти ли каза, че и аз имам такова на дясното си рамо?

— Каза ми, да. — Амеран търсеше думите, които да го накарат да разбере, че тя наистина не иска нищо от него и че никога няма да използва факта, че му е дъщеря, за да настоява за каквото и да било. — Вие ми дадохте това, което желаех най-много — свободата. Без вашата намеса, Ваше величество, сега сигурно щях да бъда мъртва — ако не от мечовете на онези, които искаха живота ми, то от бурните вълни на пролива.

Кралят беше шокиран.

— Един Стюарт никога не посята на собствения си живот. Други могат и да посягат на живота му, но той никога не се отказва сам от него.

Амеран бе поразена на свой ред.

— Не съм имала намерение да се хвърля от отчаяние в пролива, Ваше величество — побърза да го увери тя. — Смятах да се опитам да го пресека с обикновена рибарска лодка.

Кралят се разсмя от сърце.

— Ето го истинският Стюарт!

Амеран неволно посегна да докосне ръкава му, но се сдържа навреме.

— Безкрайно съм ви благодарна, Ваше величество.

Кралят не скри задоволството си.

— Мисля, че ще те направя графиня… на Саутуик, вероятно. Сигурен съм, че лорд Карлайл няма да има възражения, ако реши да се ожени за графинята на Саутуик. — Амеран не можа да намери думи да изрази чувствата, които изпълниха гърдите й. — Ако, разбира се, ти харесва да бъдеш графиня — продължи кралят с игриво пламъче в очите.

— Не знам какво да кажа, Ваше величество.

Кралят стисна двете й ръце.

— Може би един ден ще ни свърже истинската любов между баща и дъщеря, но дотогава ще си останем само приятели.

Амеран наведе глава.

— Да, Ваше величество. Ще бъда истински щастлива.

— Кажи ми, Амеран Мишол, отговарям ли на представите ти? — запита той точно когато се канеха да се разделят.

— Не съм очаквала такава любезност и доброта. — Гласът й бе топъл, както и погледът в очите й. — Освен това вие сте много по-величествен, отколкото си представях.

Изглеждаше доволен от отговора й.

— Истински съжалявам за несгодите и страданието, през които си преминала поради обстоятелствата около раждането си…

— Животът ми не е бил изцяло черен, Ваше величество — отговори тя, обляна от светлия поток на спомените си за прекрасните дни с Гуидо, за разказите му, за нещата, на които я бе учил така, както би учил и собствен син… Както и за онези редки минути, изпълнени със звънливия смях на майка й, и за съвместните им игри и песни… — Има други, които са страдали и страдат повече от мен.

Кралят не отговори веднага.

— Амеран Мишол, ти си удивителна млада жена.

Амеран вдигна най-малкото от кученцата и го целуна. То я лизна по носа и тя весело се разсмя. Кралят я целуна по бузата.

— Ще очаквам с нетърпение следващата ни сутрешна разходка в градината.

— Както и аз, Ваше величество. — Поклони му се леко и изтича нагоре по стълбите.

Нещо я накара да се обърне за миг и да погледне назад. Кралят гледаше след нея с особена усмивка на лицето. Бе сигурна, че в този момент той не виждаше магьосницата, която бе осъдила живота и царството му на вечно проклятие; той виждаше любимата си сестра Минет.

Но доброто й настроение изчезна веднага щом отвори вратата на стаята си. В едно от меките кресла с възглавнички на рози пред огнището седеше Констанс. Без съмнение тя бе намерила начин да подлъже телохранителя пред вратата.

Въпреки че стаята изглеждаше така, както я бе оставила сутринта, Амеран бе сигурна, че дукесата на Мороу бе ровила в нещата й, за да търси най-вероятно тайнствени питиета и средства за заклинание, черните оръдия на дявола.

— Ако знаех, че имам гостенка, нямаше да се бавя в градината толкова много. — Амеран си заповяда да прояви спокойствие: не искаше дукесата да усети колко е раз тревожена и да изпита допълнително удоволствие от това. — Ако си дошла да се видиш с Грей, той не е тук — излезе преди изгрев слънце. Не го очаквам да се върне до вечерта.

Стаята вече не миришеше на смърт, кръвта беше из чистена от пода.

В усмивката на Констанс нямаше и следа от любезност или загриженост.

— Дойдох да се видя с теб. Разбирам, че снощи някой се е опитал да те убие.

Амеран седна в стола срещу дукесата със скръстени в скута ръце.

— Много съм благодарна за загрижеността ти, но, както виждаш, дори не съм ранена.

— Да, виждам — каза тя с въздишка. — Чух, че напада телят ти е бил известен крадец. Сигурна съм, че е дошъл м Уайтхол да види какво може да открадне.

— Може и да е бил крадец, но целта на нападението му бе друга. — Имаше чувството, че не казва нищо ново на Констанс — всичко това й бе добре известно. — Едва ли здравето ми е причина за присъствието ти тук — продължи с обвинителна нотка в гласа.

Констанс впери студен поглед в нея.

— Наистина ли си вещица?

— Някои казват, че съм.

Външно Констанс остана спокойна.

— Така си и мислех. В края на краищата това е единственото възможно обяснение защо Грей предпочете теб. Омагьосала си го, нали?

Амеран се изсмя.

— Той ме обвинява в това всяка вечер, докато се любим. — Каза го, за да изтрие злобната усмивка от лицето й. — Моите магии нямат нищо общо с изкуството на дявола.

Констанс приглади с ръка розовите дантели около врата си.

— Говори се, че си дъщеря на краля. Вярно ли е?

Амеран продължи да се усмихва.

По този въпрос предлагам да говориш с краля. — Не бе трудно да разбере, че Констанс започва да губи търпение.

— Майка ти е била вещица, осъдена на обесване — заяви Констанс: това не бе въпрос, а хладно изтъкване на факт.

— Майка ми е мъртва.

— Да, чух. Възнамеряваш ли да останеш дълго в Уайтхол?

— Едва ли ще взема това решение сама.

— О?

Амеран се отпусна демонстративно в креслото си. Почти се наслаждаваше на безпрецедентното нарушение на уединението й.

— Това решение ще бъде взето от бъдещия ми съпруг.

Констанс се изсмя студено.

— Грей никога няма да се ожени за теб.

— Ще видим.

Констанс се изправи.

— Ако бях на твое място, щях много да внимавам. Следващия път може и да нямаш късмета, който си имала снощи.

Амеран не можа да се сдържи и протегна крака си точно когато Констанс минаваше край стола й с вирната глава и тържествена походка. В следващия миг дукесата на Мороу лежеше просната с лице върху пода. Когато най-сетне успя да възстанови равновесието си и да се обърне към Амеран, посрещна я хладна усмивка.

— И твоят късмет може да ти изневери — напомни й Амеран, отвори вратата и й посочи пътя навън.

Но когато я затръшна зад дукесата, краката й се разтрепериха. Констанс почти бе признала, че стои зад опита за убийството й и че ще продължава да заговорничи. Тази жена можеше да се окаже опасна и смъртоносна като Гидиън.

Когато сърцето й се успокои, Амеран реши да отиде при Нел Гуин. Грей не й беше забранил изрично да се среща с любимката на краля; само бе подхвърлил нещо подобно, но в този момент тя имаше нужда да говори с някого, който да я изслуша със симпатия. Ако някой знаеше дворцовите интриги, това със сигурност бе Нел!

* * *

Нел реагира буйно, когато разбра за случилото се снощи и за сблъсъка й с Констанс преди по-малко от час.

— Гидиън и Констанс заговорничат открай време — каза Нел и наля чай от сребърна кана в гостната на подарената й от краля къща в Пел-Мел. — Преструват се на непримирими врагове, но са по-близки от грахови зърна в шушулка.

— Грей е убеден, че се презират — въздъхна Амеран и отпи от чая.

— Успяха да измамят много хора. — Нел предложи на Амеран посипани със захар кифли, току-що извадени от фурната. — Тая кокошка надживя трима съпрузи и всеки от тях умря неочаквано. — Намигна на Амеран. — Ако разбираш какво искам да кажа. Обзалагам се, че ги е отровила. Това е много често използван за такива цели начин: трудно се установява.

Крехката порцеланова чаша затрепери в ръката на Амеран. Запита се дали следващия път Констанс и Гидиън нямаше да опитат с отрова.

Нел облиза захарта от пръстите си и посегна за втора кифла.

— Преди няколко години преживяхме голям страх — някои хора внезапно умряха един след друг, без да се разбере защо. В един от случаите дори имаше съмнение за участие на кралицата. Разбира се, бедният Чарли трябваше много бързо да прекъсне тези слухове. — Нел я прегърна импулсивно. — Бедничката. Представям си какъв ужас си изживяла снощи. Учудвам се, че си на крака, а не в леглото.

Амеран си спомни неприятностите от миналата нощ.

— Няма да мога да спя спокойно, докато не разбера кой точно стои зад тази моя близка среща със смъртта.

Нел стисна ръката й.

— Ти си имаш Грей, скъпа. Не трябва да се тревожиш.

Амеран остана сериозна.

— Грей отказва да повярва, че Гидиън е отговорен за случилото се. — Разказа на Нел за изчезналия изпод леглото нож. — Сега, благодарение на Констанс, съм лишена от доказателството, с което да подкрепя обвиненията си срещу Гидиън.

— А тази кучка е много хитра. Не забравяй думите ми: тя е толкова мръсна, подла и опасна, колкото и Гидиън. Познавала съм жени като нея — по-страшни са от бесни кучета с пяна по муцуните.

Амеран вдигна кифлата към устните си, но не отхапа от нея.

— Констанс иска Грей за себе си. Ясно е защо желае смъртта ми, но какво печели Гидиън? Аз не представлявам заплаха за него. Какво ще спечели от смъртта ми?

— Нямам доверие на капитан Хорн — забеляза Нел между две хапки.

— Страх ме е, че един ден той ще се обърне срещу Грей.

— Напълно е възможно — съгласи се Нел. — Грей е всичко, което Гидиън би искал да бъде, а не може.

— Грей ми каза, че веднъж Гидиън спасил живота му. — Амеран се намръщи. — Сигурна съм, че Гидиън никога няма да му позволи да забрави това.

Нел се закикоти.

— Гидиън не прави нищо без полза за себе си. Грей ще изплаща този дълг до края на живота си.

Лицето на Амеран остана напрегнато от безпокойство.

— Да ми се удаде само да отворя очите на Грей, да го убедя колко е опасен Гидиън… — Разказа на приятелката си за първата си среща с Гидиън и за лъжите му, които тогава я разделиха от Грей. — Не разбирам защо Грей отказва да повярва, че Гидиън е способен на зло без всякакви задръжки…

Нел хвана ръката й.

— Гидиън е в състояние да го разубеди и отклони от всяко негово решение.

— Страхувам се, че ще ни причини още тревоги и страдания — въздъхна тъжно Амеран.

— Ако Грей не го държи под око, това трябва да правиш ти — посъветва я Нел.

— Знам.

Нел й предложи още една кифла.

— Не разбирам приятелството между Грей и Гидиън. Грей и кралят са много близки, а Чарлз презира Гидиън. Преди няколко месеца бе разкрит заговор за убийството на краля и Гидиън беше заподозрян като един от вдъхновителите. Той обаче успя така добре да прикрие следите си, че срещу него не можаха да бъдат намерени никакви улики — останалите трима подстрекатели за заговора бяха убити по време на сън. Много удобно за Гидиън, нали? — Амеран се съгласи. — След убийството на тримата никой не посмя да обвини Гидиън от страх да не ги последва.

Разстроена, Амеран разказа на Нел за размяната на любезности между краля и Гидиън. Нел сбърчи нос.

— Този негодник. Дори и да се разбере истината, той ще я представи така, че да се окаже велик герой, за да внуши на краля и Грей чувството, че са му задължени. — Гласът й се смекчи. — Кралят говори ли с теб?

Амеран кимна с усмивка.

— Тази сутрин се разхождахме с него в градината — за мен това бе изключително удоволствие.

Нел изглеждаше доволна.

— Ти си негова дъщеря, нали?

Амеран кимна: знаеше, че на Нел може да се довери. Нел доволно се усмихна.

— Вие двамата си приличате много. Разбира се, някои в двореца ще заявяват, че си го омагьосала — например кралицата, Констанс…

Амеран бе изненадана колко много знае Нел — известни й бяха неща, които би могла да научи само от краля. Отметна разсеяно дългата черна коса от раменете си. Забеляза погледа на Нел върху рамото си с белега — знаеше какво си мисли тя.

— Това ли искаш да видиш? — Амеран с усмивка смъкна ябълковозелените панделки, които прикрепваха ръкава на роклята й.

— Кралят се чудеше дали имаш рождения белег на Стюартите — каза Нел. Докосна белега с върха на пръста си. — Много му се искаше да вярва, че си негова дъщеря, но често е бил подвеждан. Има отрицателни качества като всеки човек, но е добър по душа. Покажи му го. Обещай ми, че ще го направиш. Това ще го зарадва.

— Той го видя снощи — пеньоарът ми бе разкъсан в борбата с онзи нещастник.

Нел стисна ръката й.

— Амеран, повярвай ми, в душата си кралят е мил и чудесен човек. Ще постъпи с теб правилно, бъди сигурна. — Плесна възторжено с ръце. — Това означава, че ти си сестра на Чарли и Джейми! Ние с теб сме, може да се каже, роднини. — Отново стисна силно ръката на Амеран. — Какъв припадък само ще получи киселата като оцет кралица, когато чуе новината.

— Засега не искам никой друг да знае това — каза Амеран със сериозен глас. Сигурна бе, че Нел ще запази тайната й.

— Няма да кажа нито дума: кълна се.

Амеран усети, че трябва да даде някакво обяснение на Нел.

— Не искам присъствието ми в Уайтхол да причини каквито и да било тревоги на краля. Сигурно си чула приказки, че съм вещица, нали?

Нел кимна.

— Слухове, които Констанс разпространява от омраза и желание за мъст.

Амеран се замисли продължително върху това, което Нел още не знаеше, но което се канеше да сподели с нея. Пое дълбоко дъх и й разказа за тъмните занимания на майка си.

— Но това още не означава, че и ти си такава — побърза да изтъкне Нел.

— Не практикувам черна магия, но признавам, че от време на време съжалявам за това… Ако можех да правя магии, сигурно нямаше да живея в непрестанно напрежение… — Не можа да сдържи усмивката си. — Щях да направя така, че всичките ми тревоги и хората, стоящи зад тях, да изчезнат като дим.

Двете се разсмяха и си взеха по още една кифла.

— Къде са момчетата? — запита Амеран малко по-късно.

— В Уайтхол са, за уроците по фехтовка. Чарлз е решил да ги направи изкусни фехтовчици. За него тези момчета са много скъпи. — Нел се намръщи. — Той държеше много и на Джейми, както и аз. Обожавах това момче, но то се превърна в негодник. Още от малък си мечтаеше един ден да стане крал и ако някога показваше обич към баща си, то бе заради тези негови сънища. Твърди дори, че кралят и майка му били женени! Кръгли глупости! Майка му, Люси Уолтърс, бе само още едно момиче от кръчмата с хубаво личице. Тя с радост сядаше на масата с всеки мъж с някой и друг шилинг в повече. — Нел въздъхна. — Както и да е. Скоро всички надежди на дука на Монмаут за наследяване на баща му ще бъдат прекършени завинаги. Досега Чарлз се стремеше да спести на сина си общественото унижение, но дукът премина всички граници. Чарлз няма друг избор, освен да отхвърли официално претенциите му.

— Истина ли е, че се кани да публикува в „Газет“, за да се прочете от всички в Лондон, че слуховете по отношение женитбата му с когото и да било другиго, освен с кралицата, не са нищо повече от злобни и подли лъжи? — запита с любопитство Амеран.

Нел кимна.

— Тъжно е, знам, но няма друг начин да му се затвори устата. — Поклати глава. — Готова съм да издера очите на всеки, който причини и един миг болка на моя Чарли.

— Изглежда, истински обичаш краля…

— С цялото си сърце и душа — отговори Нел и погледна замислено през прозореца. — Обикнах го от първия миг, в който го видях. Когато се върна в Англия, бях само на десет години. Спомням си този ден като че ли бе вчера… Двете със сестра ми Рози се изкатерихме на най-високия покрив, за да можем да видим процесията. А, светът никога не е виждал по-красив и по-представителен мъж от моя Чарли Стюарт. — Постави ръка на гърдите си. — Когато го видях, сърцето ми започна силно да бие — разбрах, че той ще бъде мъжът в живота ми. — Въздъхна дълбоко. — Бе облечен във великолепна военна униформа със сребърни верижки около врата и яркочервена пелерина над раменете, ботушите му бяха до коленете, черни и излъскани до блясък. На главата си носеше боброва шапка с дълго яркочервено перо, което се ветрееше зад него. Красиви черни къдрици падаха върху раменете му. По улицата се носеше миризма от печени месо и току-що извадени от фурната сладкиши; край целия път от Свети Павел до Фондовата борса горяха огньове. — Нел се разсмя и посегна към друга кифла. — От момента, в който го видях, знаех, че е предназначен за мен. Той погледна нагоре — право към мен! — и се усмихна. Кълна се, че направи точно така. Още тогава реших, че ще се запазя за него, независимо от натиска на майка ми да си търся богат джентълмен, който да ме издържа.

Амеран слушаше внимателно разказа й. Не каза нищо, когато Нел й разказа за нещастното си детство. Нел бе добросърдечен човек и приятна събеседничка; харесваше й да бъде в женска компания, каквото и да говореше Грей.

— Майка ми притежаваше публичен дом — при нея идваха богати джентълмени, които бяха обслужвани според желанията им с бира, бренди, вино или някое от момичетата… Мама вкара рано Рози в бизнеса, но не можа да постигне нищо с мен. Не исках никакъв друг мъж освен този, когото вече обичах. — Закикоти се като младо момиче. — Като си помисля само как се мръщех и правех на кривогледа, за да изглеждам достатъчно грозна и да държа мръсните им ръце настрана от себе си. Ако някой се опитваше да ме докосне, квичах като прасе под нож. Дори се преструвах, че имам припадъци, за да ги накарам да ме мислят за луда и да ме оставят на мира. Амеран се смееше от сърце.

— Нищо чудно, че си най-добрата актриса в Дръри Лейн.

— Лорд Карлайл ли ти каза това?

Амеран кимна.

— Изненадана съм, наистина. Той не ме харесва особено много. — Тя побутна Амеран. — Обзалагам се, че ако лордът знае къде си сега, ще вдигне шум до небесата.

— О, не — побърза да отрече Амеран. — Разказах му всичко за разговора ни в градината.

Нел я изгледа с подозрение.

— И какво ти каза, когато свърши?

Амеран отклони поглед.

— Каза ми, че се радва за мен, че е хубаво да имам приятелка.

— Имаш ли желание да станеш актриса?

Амеран поклати отрицателно глава. Нел се засмя.

— Чудесно, защото няма да имаш шансове — не те бива за лъжец.

— Много бих искала да те видя на сцената — Амеран се опита да промени темата.

— Отдавна се оттеглих от сцената, скъпа моя. Чарли счита, че това не е подходяща професия за майката на синовете му. Купи ми тази хубава къща, проряза отвор в стената на градините си, за да може да идва тук винаги, когато поиска.

— Липсва ли ти сцената?

— Ужасно — отговори тя с тъжна въздишка. — Когато бях момиче в публичния дом на майка си, знаех, че тя няма да ме остави на мира, докато не ме изтика на улицата да си търси клиенти; за да избегна това започнах работа при Ориндж Мол — продавах портокали пред кралския театър. И знаеш ли какво се случи? Забеляза ме най-добрият актьор на всички времена! Чарли Харт — първият ми Чарли…

Нел се усмихна с обич и признателност.

— Той ме научи да чета и да играя — между другите неща, разбира се, — но аз никога не забравих Чарлз-краля. О, не — позеленявах от завист, когато любовницата му, лейди Касълмен, идваше в театъра, за да се похвали с кралските подаръци!… Чарлз Харт ми даваше някоя и друга роля в неговите пиеси. Когато бях за първи път на сцената, погледнах право към ложата на краля и той ми се усмихна: сякаш си спомняше за мен от деня, в който ме видя на покрива. Плакала съм дни наред, когато разбрах, че е изпратил за Мол Дейвис същата нощ, за да го забавлява в интимен кръг… Едва не я оскубах, когато се фукаше на другия ден с рубинения пръстен, който й бе дал… — Нел се отпусна на канапето. — Тогава още не знаех как ще се развият нещата, но моят ден наближаваше. Чарлз Харт ми даде роля на влюбено момиче, което следва навсякъде любимия си, преоблечено като паж. Трябваше да нося възможно най-тесните зелени панталони. — Вдигна полата си и показа чифт не особено дълги, но добре оформени крака. — Целият Лондон, включително и кралят, бяха като ударени от гръм. — Намигна й. — Същата вечер кралят изпрати за мен, не за Мол. — Отново въздъхна. — Сигурна ли си, че не ти е скучно, скъпа?

— Съвсем не! Много ми е интересно — възкликна Амеран. — Моля те, продължавай.

— Искаш ли наистина?

— Да, да, моля те!

Нел се намести по-удобно и продължи.

— Бях заведена в покоите му, където се бяха събрали най-близките му приятели. — Нел затвори очи и се опита да види по-ясно тази сцена от миналото с всичките й подробности. — Там бяха Рочестър и жена му, онази стара свиня, лорд Бъкингам и неговата лейди, лорд Бъкли, Етъридж и Мългрейв. Пях за тях, танцувах, рецитирах им стихотворения, които бях научила от Чарлз Харт… После останахме сами — той и аз. Струваше ми се, че сърцето ми ще се пръсне! За първи път в живота си бях като че ли с вързан език.

Амеран възторжено плесна с ръце.

— Това е бил прекрасен миг за теб — сбъдване на мечтата ти!

— Да, така беше. Права си. — Нел се усмихна, потънала в сладки спомени. — До гроб ще лелея в сърцето си спомена за начина, по който ме ухажваше… — Започна бързо да си вее с кърпичка. — „Тази вечер съм мъж, обикновен мъж на име Чарлз Стюарт — каза ми той, — а ти си красива жена, Нел от Олд Дръри“… И после ми изрецитира едно от неговите стихотворения — моят Чарли е много добър поет. „Няма по-страшен ад от любовта, любовта към теб“.

— Трапчинките й весело затанцуваха. — Каква прекрасна нощ преживях тогава! Влюбих се още по-силно. Призори бях отнесена до къщи на стол-носилка. Всички момичета искаха да видят дрънкулките, които ми бе подарил, но аз знаех, че съм получила много повече.

— Колко романтично. — Амеран се чувстваше все по-добре и по-добре с Нел. Искаше й се само Грей да прояви малко повече разбиране към нея и потребността й от близка приятелка.

— Следващата ни среща не беше много романтична. — Нел се преви на две от смях. — Точно се бяхме отпуснали в кралското ложе и най-неочаквано пристигна кралицата. Успях да се скрия зад завесата до стената. Кралицата решила, че Чарли е болен, и му носеше горещо питие от мляко, вино и подправки. В най-неподходящия момент едно от проклетите кучета се измъкна изпод леглото с един от чехлите ми и го пусна върху кралския й крак.

Амеран се разсмя до сълзи.

— Какво се случи?

— Бедната Катрин си взе питието и излезе. — Нел се присъедини към смеха й. — Преживели сме прекрасни мигове, аз и моят Чарли Стюарт. Да, той е имал и други жени — трябваше да поддържа репутацията си на голям любовник. Но вярвам, че аз съм тази, при която той идва в моменти на тревога или когато има нужда от съчувствие.

— Нел намигна. — Много са следобедите, в които е прескачал тази стена и е Близал в спалнята ми през прозореца.

Амеран не споделяше безгрижния начин, по който Нел приемаше изневерите на краля, но не каза нищо. Тя самата никога не би могла да прояви подобна търпимост към мъжа, когото обича с цялото си сърце. Нел я плесна игриво по коляното.

— Виждаш ли каква съм егоистка — цял следобед говорих за себе си, времето си тече и ние не направихме дори опит да разрешим проблемите ти с Гидиън и Констанс.

— Но успя да ме разсееш и да отклониш мислите ми от тези двамата, макар и за кратко време. Много съм ти благодарна — отговори й Амеран.

Нел стисна приятелски ръката й.

— Внимавай с тях — и с двамата. Тези двамата не замислят нищо добро. Не допускай никой да те убеди в противното. Рано или късно Грей сам ще открие това.

— Надявам се, че ще бъде по-рано… — забеляза със свито сърце Амеран. — Имам чувството, че каквото и да замислят, краят му ще бъде смъртоносен.

Нел загрижено поклати глава.

— Внимавай, скъпа. Бъди нащрек и за себе си, и за Грей. — Тя потупа ласкаво ръката й. — Знаеш къде можеш да ме намериш в случай на нужда.

Амеран не можа да се сдържи да не я прегърне.

— Чудесна си, Нел, наистина.

— И ти си прекрасна, скъпа моя. — Нел отметна назад непокорните си кестеняви къдрици. — Има нещо общо между нас, нали? В края на краищата сме почти роднини.

Амеран се засмя заедно с нея. Не очакваше обаче Грей да види нещата в същата светлина…

11

Амеран се сгуши по-близо до Грей и се загледа в лекото издигане и спадане на гърдите му, докато спеше. Обичаше да го наблюдава, когато той не осъзнава, че погледът й е насочен към него. Лицето му беше толкова красиво, толкова силно. Нямаше търпение да има синове, които да изглеждат точно като него.

Тя се наведе и го докосна леко с устни по бузата. Грапавият белег, врязан дълбоко в плътта, не внушаваше грубост, а достойнство. Тя бе толкова горда с Грей. Със сигурност никога не е имало по-смел морски воин. Бе спечелил предаността на своя екипаж и уважението на английския крал. Само да не беше толкова заслепен по въпросите, касаещи Гидиън!

Гидиън. Самата мисъл за него накара сърцето й да се свие. О, той беше такъв хитрец. Начинът, по който се кланяше и раболепничеше пред Грей и нея, бе противен. Но имаше моменти, когато го бе улавяла как я гледа иззад гърба на Грей — погледи, които я караха да се чувства долна и опетнена. Той кроеше нещо лошо. Бе сигурна в това, но какво ли точно бе намислил? И защо имаше такова предчувствие за гибел?

Амеран нежно отстрани светлите кичури от челото на Грей. Бедният ми любим! Той бе толкова мил и добър. Не би могъл да допусне, че човек, който открито декларира своето вечно приятелство и братска любов, би му създал за миг дори неприятности, на него или на някой обичан човек.

Грей се протегна в съня си и я притегли по-близо до себе си. Все още не отваряше очи, но на устните му грееше най-сладка усмивка. Въздишката му изразяваше спокойно доволство.

Тя го целуна много, много нежно по бузата.

Но суровият израз бързо се върна на прекрасното й, тъмно лице. Гидиън бе хитър като лисица. Той имаше отговори и обяснения за всяко несъответствие, което тя предлагаше на вниманието на Грей. Имаше чувството, че е преследвана от Гидиън, въпреки че Грей не мислеше така, а и може би тя изобщо не бе ритнала ножа под леглото, просто си го бе представила в своето безумно състояние. След това, тя знаеше, че Грей ще смята, че Констанс е дошла в нейния апартамент не за да тършува из нейните вещи, а за да й предложи своето приятелство. Дори информацията за нейния нападател бе дошла от Гидиън, а Грей беше приел безусловно онова, което му бе казано. Името на мъжа бе Джон Тейлър, а той бе крадец от Бастингс, който бе дошъл в Уайтхол, за да върти своя престъпен бизнес. Това до голяма степен можеше да е вярно, но тя бе готова да се обзаложи, че не е цялата истина и че Гидиън и Констанс са го наели за далеч по-лошо престъпление от една кражба. Предполагаше, че никога няма да узнае истината, докато Гидиън не бъде разкрит. Можеше само да се моли никой да не пострада до идването на този ден.

Постави ръка върху гърдите на Грей и вдъхна прекрасната му мъжка миризма.

Изминалите две седмици в Уайтхол не бяха съвсем неприятни. Почти всяка сутрин бе придружавала краля по време на неговите разходки в градините и колкото повече време прекарваше в компанията му, толкова повече го харесваше. Ако не бе намерил компанията й за забавна, сигурно не би пратил съобщение в стаята й предишната вечер за това къде може да бъде открит на следващия ден. Кралят беше добър приятел и тя се чувстваше спокойна с него. След обсъждането на нейния рожден белег тогава, през първия ден в градините, повече нищо не бе споменато за нейния произход. Той не опитваше да се държи като баща, а и тя не се стремеше да бъде призната за негова дъщеря. Търсеше само компанията му, а Нел й бе казала, че с това е спечелила още повече обичта му.

Кралица Катрин бе съвсем различен човек. Тя упорито я избягваше и всеки път, когато се разминеха по коридора, вдигаше разпятието си, за да се предпази от погледа на Амеран.

Дните и нощите й бяха изпълнени с вълнение, което надхвърляше и най-безумните й мечти — приеми, театър, конни надбягвания в Ню Маркет, разходки по Темза, яздене с ловците на лисици в околностите. Никога не бе предполагала, че животът може да бъде изпълнен с толкова много забавни развлечения.

Доволната й усмивка бе кратка и на нейно място скоро се появи намръщена физиономия. За нещастие бе имала няколко срещи с Констанс. По цял Уайтхол се носеше мълвата за магьосничеството й, а имаше и такива, които я гледаха с подозрение и ненавист. Някои от интимния кръг приятели на Констанс, включително кралица Катрин, бяха сигурни, че Сибил Чандлър бе излязла от гроба, за да ги унищожи всичките.

На вратата силно се почука, след което някакъв паникьосан глас извика нейното име и помоли за помощта й.

Грей отметна завивките и Амеран скочи от леглото, като се втурна към вратата, увита в одеяло.

Пред вратата стоеше мисис Търнър. Лицето й бе пепелявосиво, а надолу по бузите й се стичаха сълзи.

— Трябва да дойдете бързо. Има пожар. Малкият Джейми, той е…

Тя започна да хлипа неудържимо. Амеран грабна една пелерина от гардероба си и я наметна върху нощницата си.

— Идвам с теб — каза Грей и бързо намъкна ризата и панталоните си. Докато обуваше ботушите, те вече тичаха надолу по коридора.

Мисис Търнър ги поведе надолу по задните стълби и ги изведе през мрачното мазе навън в една горичка от разцъфтели в бяло и розово дървета.

Кралят седеше в дълбок размисъл до едно от многобройните рибни езера, подпрял главата си с ръце. При звука от бягащи стъпки той вдигна поглед нагоре. Тъмното му лице пребледня.

— Мисис Търнър! Какво има? Нел? Момчетата?

Икономката продължаваше да тича.

— Джейми, Ваше величество. Подпалил се е.

Кралят направи няколко бързи крачки и се озова до тях. Сред висящите лиани по каменната стена имаше дупка, достатъчно широка, за да се промуши един едър мъж. Мисис Търнър ги преведе през нея, като продължиха надолу по пътека, оградена с розови храсти, малко преди цъфтеж. Нел седеше на канапето по нощница и плачеше, като люлееше малкия си син близо до гърдите.

— Татко! — Чарли се хвърли в ръцете на баща си. — Няма да оставиш Джейми да умре, нали?

Кралят притегли сина си до себе си.

— Чарли, не се измъчвай, момчето ми. Братчето ти ще се оправи.

Погледът му не бе така уверен, както думите му.

Амеран коленичи в краката на Нел. Не беше нужно да пита какво се е случило. Къдравата косица на момчето бе опърлена и по бузките му бяха започнали да се образуват големи мехури.

Кралят застана на едно коляно. Протегна голямата си ръка, за да успокои хленченето на малкия си син.

Амеран виждаше агонията, изписана на лицето му.

— Сякаш историята се повтаря — каза той, като погледна Амеран с абсолютна безнадеждност в погледа.

— Свещта… леглото му е било обхванато в пламъци… щял е да изгори, ако не е бил Чарли да го измъкне. — Тялото на Нел се разтърсваше от ридания. Тя погледна жаловито краля. — Ти ще му помогнеш да се оправи, нали?

— Най-горещо моля Бог това да бъде по силите ми, Нел. — Той постави ръка върху коляното на Нел и нежно погали ръката на сина си. — Хайде, хайде, Джейми. Най-лошото вече мина.

— Какво е направено за момчето? — попита Грей мисис Търнър. Трудно й беше да произнася думите заради дълбоките въздишки.

— Студена вода… компреси… мехлеми… това красиво малко лице е белязано за цял живот.

Нел притискаше силно малкото момче, люлееше го бавно и напяваше приспивна песен, а сълзите й не спираха.

— Отиди в моята лечебна градина — инструктира краля мисис Търнър. — Покрай източната стена има едно растение с дълги, месести стебла. Отрежи десетина стебла и ги донеси бързо.

Мисис Търнър трепереше, краката й се преплитаха.

— Аз ще отида, Ваше величество — каза Грей, като хукна навън.

Кралят прегърна силно Нел и сина си.

— Хайде, хайде, мой смел малък воине. Ще направя силно лекарство, което ще снеме огъня от лицето ти.

— Благодаря, татко — произнесе слабото гласче.

Кралят потърси погледа на Амеран.

— Майка ти… тя би могла… можеш ли… ще направиш ли за сина ми това, което майка ти направи за мен.

— Моля се да успея, Ваше величество — отвърна тя без колебание. — Обърни лице към мен, Нел — каза нежно тя.

Нел силно хлипаше.

— Такова хубаво малко личице беше. Точно като малко херувимче.

— Дръж се, Нел. Заради детето — помоли настойчиво, но нежно кралят.

Нел подсмъркна.

— Моля те, моля те, Амеран, трябва да опиташ.

Амеран леко повдигна лицето на Джейми от гърдите на майка му. Трудно й бе да се усмихва.

— Джейми, миличък, това съм аз, любими… твоята приятелка, Амеран. Ще се опитам да ти помогна, но трябва да положа ръце върху лицето ти. Нали, любов моя? Ще се опитам да не ти причиня болка.

Джейми изскимтя, когато пръстите й леко докоснаха бузките му.

— Боли! Моля те, не ми причинявай болка.

— Шшт, детенце, шшт — се опитваше да го успокои Амеран. — Ще боли, но съвсем малко, само за минута. Обещавам. Опитай се да бъдеш смел, миличък.

Кралят се засмя широко, за да прикрие тревогата си.

— Той ще бъде смел. Та той е един от най-смелите ми воини.

— Наистина ли, тате? — попита Джейми, като се опита пряко сили да се усмихне.

— Наистина, сине мой — премигна бързо кралят.

— Учителят по фехтовка каза, че Джейми е най-добрият фехтувач, когото е виждал някога — включи се Чарли, като полагаше усилия да се усмихва.

Джейми бавно завъртя лицето си към нея.

— Боже господи. — Това бе всичко, което Амеран можеше да каже, за да не се разплаче. Колко нечестно спрямо едно дете да бъде подложено на такава болка. Тя си спомни за друго едно херувимско лице, на което се бяха появили мехури и опушени изгаряния.

Усещаше как слугите отвън надничат, сочат ги, и си шепнат, но тя трябваше да държи онези малки пълнички и розови бузки, дори това да означаваше нейната собствена смърт.

Нежно простря ръце върху малките бузки на Джейми и като шепнеше думите така тихо, че само той да ги чува, Амеран дъхна през пръстите си върху обгорялата плът.

Джейми спря да хлипа. Погледна Амеран и се усмихна.

— Сега по-добре ли съм?

Амеран се засмя.

— Скоро, момчето ми, скоро.

Нел спря да плаче. Тя поглеждаше ту краля, ту Амеран.

— Какво направи?

— Някои неща е по-добре да не бъдат обяснявани — рече меко кралят. — Джейми ще се чувства чудесно, точно както аз се почувствах онзи ден преди много години.

Все още похлипвайки, Нел хвана Амеран за ръката.

— Ще ти бъда благодарна цял живот. Ти спаси живота на моето дете. Всичко, което имам, е твое.

— Нищо не ми дължиш, Нел. — Амеран погледна към уплашените лица на слугите. Те се навеждаха един към друг. Дали просто си въобразяваше или наистина бе чула предупреждението: не й позволявай да те погледне, защото със сигурност ще бъдеш прокълнат. Кралят ги освободи с махва не на ръка.

— Нито дума за това никому, или всичките ще бъдете бичувани и влачени из целия град.

Чарли сложи ръка върху челото на брат си.

— Виж, мамо. Огънят го няма.

Нел погали бузката на малкото си момче с майчинска загриженост.

— Лицето му наистина е по-хладно.

Кралят помогна на Амеран да стане на крака. От очите му се излъчваше сърдечна признателност.

— Благодаря ти.

Амеран наведе глава, когато Грей влетя в стаята със стеблата от храста, който кралят бе описал.

Кралят изстиска гъстата, бяла течност от стеблата и я натърка върху лицето на Джейми.

— Толкова съм уморен, татко — каза Джейми с въздишка.

Кралят целуна момчето по бузката.

— Тогава затвори очички, малки приятелю, и спи.

— Ще бъдеш ли тук, когато се събудя? — попита той, изпълнен с надежда.

— Няма да те оставя сам — обеща кралят. Джейми заспа с усмивка на лицето.

Амеран погледна краля. Въпреки недостатъците си като монарх Чарлз II бе любещ баща на малките си момчета. В крайна сметка в много отношения един крал и един рибар не се различаваха чак толкова.

Тя усети ръката на Грей върху рамото си. Обърна поглед към него. Любовта, отразена в очите му, стопли душата й.

Амеран се загледа в малкия Джейми. Очите му все още бяха затворени, а върху устните му играеше усмивка. Нел бе опряла глава върху рамото на своя любим, а малкият Чарли се бе свил в краката на баща си. Най-накрая всичко бе наред.

— Сега ние ще тръгваме — тихо каза Амеран на Нел. — Аз ще дойда по-късно.

Нел се усмихна и кимна, същото направи и кралят.

Няколко дни след инцидента с Джейми Амеран усети подозрителните погледи, които й хвърляше прислужницата от горния етаж на име Меги. Обикновено тя обичаше да си побъбри в свободното време, но точно тази сутрин изглежда нямаше търпение да свърши работата си.

— Какво има, Меги? Какво те тревожи толкова много? — Амеран спря да реши косата си и се загледа в отражението на закръгленото, тревожно лице. — Обикновено си толкова по-разговорлива и винаги имаш истории за разказване. Да не си болна?

— О, не, не е така, съвсем не съм болна — отвърна тя, като продължи забързано да шета.

— Хайде, Меги, мислех, че сме приятелки. Защо не ми кажеш, ако нещо те тревожи. Може би ще мога да ти помогна. — Амеран остави четката и зачака за отговор.

Меги вдигна очи и я погледна, сякаш искаше да й каже всичко, но после бързо промени решението си и отново насочи вниманието си към масата, която бършеше от прах.

— Що за мрачна физиономия при такова едно симпатично момиче? — Амеран стана от стола си и прекоси стаята, за да стигне до мястото, където Меги стоеше със забит в земята поглед. Подозираше, че знае какво се крие зад разтревоженото лице на Меги. Тя беше млада и хубава. Без съмнение някой от благородниците е поискал нещо от нея и е станал причина за прекалената й угриженост.

Амеран протегна ръка към момичето, но Меги се отдръпна с уплашен поглед.

Усмивката на Амеран бе тъжна. Сега разбра. Предположи, че дори страхът от наказанието на краля не е вързало бъбривите езици на слугите на Нел.

— Мислех, че сме приятелки, Меги.

— Наистина ли си вещица? — Меги направи една плаха стъпка към нея.

Амеран поклати отрицателно глава.

— Не, не съм.

Меги с облекчение въздъхна.

— Не можех да си представя, че си някакво сатанинско същество. Твърде мила и симпатична си.

— Меги, кой ти каза, че съм вещица?

— Ами всички говорят за това как си излекувала малкия син на мисис Гуин. Казват, че си поставила ръцете си върху лицето му и кожата, която тогава била съвсем изгоряла и на мехури, сега е мека като бебешко дупе. — Кафявите й очи се разшириха от учудване. — Наистина ли е било така? Наистина ли си издухала огъня, както казват хората? — Меги я бе зяпнала, сякаш бе някакво чудо на природата.

Амеран познаваше добре този поглед. Тя продължи да се облича.

— Всъщност кралят излекува Джейми. Той има едно чудесно растение в лечебната си градина, което изсмуква огъня при изгаряне.

— Какво е това растение?

— Казва се алое и расте на един далечен остров — отвърна тя.

— Не чух нищо за някакво си растение алое. — Меги не се притесняваше от нейните погледи. — Майка ти наистина ли е била изгорена на кладата?

Амеран поклати отрицателно глава.

— Майка ми умря съвсем наскоро от треска. Какво още си чула?

Меги се осмели да се доближи.

— Приятелката ми Шарлот, тя е прислужница на херцогиня Мороу… така де, Шарлот ми каза, че е чувала, че майка ти и кралят били любовници и кралят бил твой баща.

— Баща ми беше рибар — каза Амеран с убедителност, която съвсем не изглеждаше престорена.

Меги се усмихна с облекчение.

— Значи си обикновен човек като мен.

Амеран се усмихна.

— О, не мисля, че някоя от нас е обикновена, Меги Дехоун. Всъщност, смятам, че и двете сме изключителни.

Всякакво съмнение бе заличено от лицето на момичето.

— Мисля, че сме доста изключителни, а?

Амеран заглади гънките на полата, която току-що бе взела от гардероба.

— Меги, Шарлот споменавала ли е някога за капитан Гидиън Хорн?

Меги се изкиска.

— А, красив дявол е той. Задява всички прислужници. Опита се да ме подмами на тавана веднъж, но онова, което сложих между краката му не беше каквото искаше.

Амеран се засмя. Почака, като се надяваше Меги да каже нещо повече, но тя сякаш си прехапа езика.

Меги взе един порцеланов лебед и го избърса от прахта за трети път.

— Мисля, че един следобед видях капитан Хорн и херцогинята в градината — каза Амеран, като искаше да насочи разговора към Гидиън и Констанс. — Но когато споменах за това на лорд Карлайл, той ми каза, че не бих могла да съм ги видяла заедно, защото те се презират.

Меги се намръщи. Амеран се опитваше да не следи реакцията й.

— Обещай ми, че няма да пророниш нито дума никому. Не искам приятелката ми да загази по някакъв начин заради мен. Шарлот ми каза, че капитан Хорн посещава херцогинята всяка нощ, след като всички си легнат да спят.

Амеран се усмихна.

— Очевидно лорд Карлайл греши.

— О, не съвсем. Те искат всички да мислят именно това. — Лицето й се смръщи. — Чудя се защо.

— Аз също.

Меги усети как се изчервява.

— Шарлот казва, че се изненадва как изобщо на капитан Хорн му остава някаква сила за през деня.. — Момичето погледна уплашено. — Няма да кажеш на никого, нали? Не искам приятелката ми Шарлот да има някакви неприятности заради мен. Последния път, когато херцогинята й свалила кожата от задните части, Шарлот не можеше да сяда цяла седмица.

Амеран потръпна. Не беше трудно да си представи херцогинята в такъв пристъп на ярост.

— Едва ли някой ще узнае някога за този разговор.

— Благодаря ти. — Меги продължи да чисти.

Амеран приключи с обличането на зелената си пола и жакет за езда, ушити по нареждане на краля от неговия шивач. Отиваше на езда с краля и не искаше да закъснее. Той й бе обещал да й позволи да язди любимия си кон — един черен жребец, наречен Роули, който танцуваше, подскачаше и бълваше огън от ноздрите си.

— Знаеш ли, че херцогинята се е омъжвала три пъти и тримата мъже са умирали по мистериозен начин? — попита Меги, докато помагаше на Амеран да нагласи ездаческата шапка с перо върху къдриците си. — Те всички бяха възрастни джентълмени и много, много състоятелни. Аз и Шарлот мислим, че тя ги е убила заради парите им.

— Никой ли не е потърсил причината за смъртта им? — попита Амеран.

Меги извади новите черни ездачески ботуши от сандъка.

— Никой не би посмял да задава някакви въпроси. Кралицата би ги осъдила на изгнание, ако го направят. — Меги стоеше с ръце на хълбоците. — Ако ме питаш, бих казала, че херцогинята ги е отровила. Шарлот казва, че в стаята й има скрити всякакви видове противно миришещи лекарства. Херцогинята има всичко, но е впила нокти в лорд Карлайл, а той е твърде мил джентълмен, за да бъде измамен от намеренията й.

Амеран потръпна при тази мисъл. Никога няма да позволи това да се случи. Констанс и Гидиън ще трябва да убият първо нея. Само ако Грей можеше да повярва… вече бяха направили опит да го извършат.

На вратата се почука.

Меги отвори и размени любезности с един паж, който имаше срамежливо, красиво момчешко лице.

— Дошъл е да те отведе. Кралят чака.

Амеран нагласи за последно ботушите си и като се усмихна и намигна на Меги, тръгна навън.

— Амеран, зная, че не можеш да намериш прошка в сърцето си за Гидиън, но този мъж спаси живота ти — припомни й Грей същата вечер, след като се бе върнал от „Феър Уиндс“.

Той седна на леглото до нея.

— Щях да го убия сам, ако Гидиън не бе стигнал до него първи. Не мога да го виня за това, което щях да направя и аз.

— Какво мога да направя, за да те убедя, че Гидиън е нагласил всичко това?

Грей се намръщи.

— Нека да не се караме точно тази вечер. — Думите му бяха нежни, но същевременно и твърди. — Гидиън си има своите недостатъци, но аз наистина му дължа живота си. А сега освен това му дължа и твоя живот.

— И той иска да прекараш остатъка от своя живот, изплащайки задълженията си. — Тя бързо се изправи. — Какво да направя, за да те накарам да видиш истината? Да видиш Гидиън такъв, какъвто наистина е?

— Ти си тази, която не виждаш истината.

Амеран тропна с крак.

— Аз не съм дете. Не ми говори така.

— Но действаш като дете, като едно много разглезено дете — нежно я сгълча той.

Тя се разгневи, но не се предаде. Твърде много неща бяха изложени на риск.

— Гидиън и Констанс заговорничат срещу теб, срещу нас. Не зная защо.

— Това е нелепо! Те се мразят.

— Видях ги заедно — напомни му тя.

— Мислиш, че си ги видяла заедно.

— Чух да се говори, че той се промъква в апартамента й всяка нощ, когато всички други заспят.

Грей се засмя.

— И от кого чу тази глупост?

— Не мога да кажа.

— Това е само една клюка. Повярвай ми, ако Гидиън и Констанс бяха нещо повече от това, което изглеждат, щях да зная — каза той, като потупа с ръка мястото до себе си.

Амеран остана на мястото си.

— Не би узнал. Ти си толкова заслепен от фасадата на братски и приятелски чувства у Гидиън, че не можеш да видиш очевидното. — Знаеше, че е отишла твърде далеч. Лицето на Грей се напрегна навъсено. Слепоочията му пулсираха. — Съжалявам, Грей. — Тя се приближи. — Не, не, не съжалявам. Не мога да понеса мисълта да те съсипят. Няма да им позволя. Ще направя каквото трябва, дори това да означава да те ядосам. — Тялото й започна да трепери. Думите й станаха по-меки. — Няма да позволя на никого да те унищожи.

— Никой няма да ме унищожи, най-малкото Гидиън. — Той я целуна по главата. — А сега, не искам никога вече да говорим за това. Времето ще докаже, че грешиш.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Надявам се с времето да не се окаже, че един от нас е мъртъв.

Грей обви ръце силно около нея.

— Не говори такива неща. Говори само за щастието, което ще споделим, когато се венчаем.

Амеран силно се притисна в него. Бе се изплашила, че натякването й може да охлади желанието му да се ожени за нея.

— Значи ти все още ме искаш за своя жена? Грей се засмя.

— Не си помислила, че можеш да ми избягаш така лесно, нали, моя красива, пленителна опърничавке?

Усмивката й се изпари.

— Не желая да говориш така, дори само на шега.

Грей отново протегна ръце към нея.

— Не взимай на сериозно онези слухове. Клюки на прислужниците. Нищо повече.

— Констанс ги започна, а тя не е прислужница — напомни му тя. — А тя изобщо нямаше да получи тази информация, ако не беше Гидиън.

— Значи се върнахме на Констанс и Гидиън, така ли? — попита той с усмивка, като въздъхна.

Амеран понечи да заговори, след което промени решението си. Ако не внимава, можеше да отблъсне Грей завинаги.

Тя се усмихна и го целуна лекичко по устата.

— Обичам те.

— Аз също те обичам. — Грей игриво я плесна отзад. — Побързай, любима. Приемът тази вечер ще повдигне духа ти.

Амеран се сгуши още по-силно; езикът й затанцува по тила му.

— Нуждаеш ли се от насърчение, моряко? — се заяде тя, докато ръцете й се наслаждаваха на пълна свобода във властта си над тялото му.

Грей хвана ръцете й и ги задържа от едната страна.

— Не така, момиче, не се дръж така с мен, защото се каня да се венчавам след две седмици, и ако моята дама, бъдещата херцогиня Карлайл, те хване, щети издере очите.

Амеран замаха с ръце и крака около него.

— След две седмици? Наистина ли ще бъдем венчани след две седмици?

Грей се засмя и я завъртя наоколо.

— Кълна се, че ще бъде така.

— Но кралят не ми каза нищо за това тази сутрин, докато яздехме — му каза тя.

Не е искал да ми отнеме удоволствието да ти го кажа аз. — Той отново я завъртя, след което я отнесе до леглото, пусна я и се хвърли до нея.

— Бих искал да сме женени в тази минута — каза тя, изпълнена с копнеж.

— Както и аз, но двете седмици ще минат съвсем бързо — увери я той. — Кралят е дал позволението си, въпреки че настоява да те направи графиня преди церемонията.

Амеран го прегърна силно. Една доволна усмивка се плъзна по устните й. Не бе искала нищо от краля и въпреки това той й бе дал далеч повече, отколкото някога бе мечтала.

— Остава само църквата да даде позволение — продължи Грей. — Оповестяването на женитбата вече е направено, така че ще бъде единствено въпрос на време, и то не много дълго.

Тя не каза нищо, но не споделяше неговата увереност. Не можеше да не се тревожи за това какво би могло да се случи, ако църквата приеме на сериозно обвиненията към нея в магьосничество.

— Пак този отнесен поглед — каза Грей.

Амеран се насили да се усмихне.

— Мислех за това колко прекрасен ще бъде съвместният ни живот.

— И ще живеем чудесно заедно, любима моя.

Тя бързо забрави за тревогите си и се отдаде на любовта, която виждаше отразена в очите му.

Като се усмихваше възхитено, Грей разкопча копчетата на дрехата й. След това покри шията и гърдите й с нежни целувки, като бавно хапеше меката плът. Бродеше по кадифената й кожа, а очите му се наслаждаваха на стройното й тяло.

— Ти представляваш най-прекрасната гледка, която един мъж може да види. Със сигурност никъде не може да се намери по-щастлив от мен.

— Не, аз съм най-щастливата от всички. — Тя притегли главата му към себе си и го целуна по устните.

Когато Грей разтвори ризата на раменете си, Амеран го целуна по мускулестите възвишения на гърдите му. Със силен стон той се отпусна върху гърдите й и устата му потъна в нежната й плът.

Амеран издаваше леки стонове и въздишки, докато Грей не остави едно нецелунато местенце по кожата й. Жадните му устни обходиха леко заобления корем и продължиха надолу към мястото между краката.

Той се спря само за да изрита панталоните си, след което се хвърли върху нея отново, докато пенисът му най-накрая намери най-нежното й място. Амеран сключи крака зад гърба му и се притисна силно в своя любовник. Шептяха си любовни думи отново и отново, слети в едно цяло.

Малко по-късно тя изведнъж се сепна и забързано започна да се облича.

— Какво има, скъпа? Изглеждаш така, сякаш току-що си видяла призрак — каза Грей, докато слагаше шпагата си.

Нещо я стегна в гърдите, и четката за коса, направена от слонова кост, падна от ръцете й.

— Днес е двадесет и девети май.

Злокобното предсказание на майка й отново започна да се върти в ума й. Двадесет и деветият ден от май, денят ознаменуващ рождението на краля, както и денят, в който династията на Стюарт отново се бе възкачила на английския трон. Двадесет и девети май щеше да бъде също така датата на смъртта на Чарлз II.

След това усети, че Грей е до нея и ръцете му нежно галят гънките на сините ръкави.

— Защо пребледня така, Амеран. Да не си болна?

Бавно и с голямо усилие тя изпъна надиплените ръкави надолу по ръката. Много години се бе чудила защо мама бе отсъдила кралят на Англия да умре именно на този ден. Едва когато легна на смъртното си ложе, най-после тя бе разкрила истината.

Грей я обърна с лице към себе си.

— Какво има? Кажи ми какво не е наред?

Амеран си пое бавно и дълбоко въздух, и разкри болката си пред Грей.

— Предполагам, че мама е смятала за най-подходящо кралят, който я е изоставил, да умре в празничен ден — заключи тя с глава, облегната на рамото на Грей.

— Но майка ти уточни ли годината на това събитие? — С много нежност той повдигна брадичката й, за да я погледне в очите. — Каза ли тя, че 1680 ще бъде годината, през която такава зла участ ще сполети Чарлз II?

Тя отговори с колебание:

— Не.

— Тогава, според всичко, което знаем, годината съвсем спокойно може да бъде 1699, ако изобщо ни сполети такава беда. — Грей я целуна по бузата. — И докато дойде това време, ако наистина някога това стане, не трябва да позволяваме животът ни да бъде изпълнен с предчувствия за гибел.

Тя му се усмихна. Сама не би могла да се успокои така лесно. Майка й се бе оказала права за толкова много неща, които се бяха случили… но дали наистина тя бе причината за всички тях? Амеран предположи, че никога няма да узнае със сигурност.

Грей лекичко я целуна по устните и това бе една от най-сладките целувки.

— На празненството довечера ти ще бъдеш най-красивата от всички дами.

— Най-странната — каза тя с не много щастлива усмивка.

Грей опъна гънките надолу по раменете й и я целуна по нежната кожа.

— Ти си прекрасна, очарователна и много, много желана. Толкова желана всъщност, че не мога да махна ръцете си от теб. — Той отново започна да я хапе леко по врата.

Най-накрая Амеран се усмихна. Дори майка й да е права в предсказанието си, годината може да не е тази… След миг усети как Грей се намръщи.

— Ядосан ли си ми?

Той поклати отрицателно глава.

— Никога.

Въпреки това тя чувстваше безпокойствието му.

— Тогава какво има?

Той се замисли дълбоко и за дълго.

— Ще говоря с началника на стражата и ще увелича наблюдението. Тази вечер в двореца ще има много непознати лица, които ще играят за краля, и не трябва да позволяваме отбранителните ни сили да отслабват.

Амеран не смееше да диша. Имаше ли вероятност Грей да е намерил причина за тревога в проклятието на майка й?

Той я погледна и тя видя, че е разбрал какви мисли се въртят из главата й.

— Само един глупак би си помислил, че враговете на краля няма да се възползват от такава удобна възможност. — Той я прегърна силно. — Няма да има причина за тревоги, обещавам ти. — Страстта му се увеличаваше с всяка целувка. — Почини си добре по време на празненството, защото когато то приключи и се върнем тук, няма да има почивка за никой от двама ни през останалата част от нощта.

Едва след като камбаните в кулата отброиха дванадесет удара, Амеран успя наистина да се отпусне и наслади на песента и поднасянето на почитанията към краля в стихотворна форма, изпълнени от актьорите, които играеха за своя благодетел. Тя отпи от чашата червено вино и с удоволствие се остави в закрилящата прегръдка на силните ръце, които я бяха обгърнали. Погледите им се срещнаха и кожата й изтръпна от сладко предчувствие. Грей я стисна за ръцете.

— Почини добре, любов моя, защото нощта едва сега започва.

Тя сложи глава върху рамото му. Радостта й бе горчиво-сладка. Кралят бе избегнал проклятието на майка й още една година. Ще има ли такъв късмет следващия двадесет и девети май, или злокобното предсказание на майка й ще се сбъдне, преди да е изтекла годината? Искаше й се да знае — както заради краля, така и заради самата себе си.

12

С всяка изречена от Грей дума й ставаше все по-тежко. Радостта, която бяха споделили с нейния любим през седмицата след честването на рождения ден на краля, бавно избледня. До този момент денят бе минал много добре. Бяха пътували нагоре по Темза с малка плавателна яхта, бяха си направили пикник в една усамотена пещера, след което се бяха любили във високите папури, които скриваха лодката. След това се бяха разходили до великолепното Уестминстърско абатство и в селото. Сега, на път за вкъщи, Грей бе свалил платната и бе оставил лодката да се носи надолу по течението на реката, така че да има време да й съобщи ужасните новини.

— Не може да бъде — повтаряше тя отново и отново. — Няма да позволя да стане това. — Беше се хванала здраво за ръката му. Това просто не може да бъде! Той не може да я напусне. Миговете, прекарани заедно, щяха да се превърнат в избледняващи спомени и тя се страхуваше, че времето нямаше да позволи те да се повторят.

Опитите на Грей да я успокои бяха напразни.

— Но това е така, Амеран, и никой от нас не може да го промени. Нямам избор. Решението вече е взето. „Феър Уиндс“ е готов да отплава за Чарлз Таун с нова група заселници. Кралят смята, че е изключително наложително да отида и проуча някои въпроси от негово име.

Амеран се притисна отчаяно в него.

— Какви въпроси?

Когато видя как се намръщи, тя се уплаши, че е стигнала твърде далеч, защото Грей нямаше навика да обсъжда всяка своя постъпка с жена.

Той я хвана нежно за ръката и я задържа.

— Кралят е недоволен от новините от Каролина. Обезпокоен е, защото класата на собствениците не представя нещата така, както са — търпеливо обясни той. — Преди да се ангажира финансово с нещата, той иска някакво уверение за това, че такова вложение ще донесе по-скоро облаги за Англия, отколкото загуби.

Тя направи малка забележка по повод на това, което й бе казал току-що.

— Ти си знаел за това отпреди, нали? — Тя се мъчеше да сдържи сълзите си. — Трябваше да ми кажеш.

— Не исках да развалям последните ни дни, прекарани заедно.

Тя премигна бързо. Разбра, че за него раздялата щеше да бъде също толкова трудна, колкото и за нея.

— Колко време няма да те има?

— Не повече, отколкото е необходимо. — Той си пое дълбоко дъх. — И аз не по-малко от теб искам да не се разделяме, но нямам никакъв избор. Длъжен съм да изпълня желанията на моя крал.

Амеран кимна. Разбираше много добре. Грей се гордееше с верността си към краля и страната, и тя изобщо не можеше да очаква от него да избира между нея и дълга си към короната.

— Не може ли някой друг да отиде на твое място? — се осмели да попита тихо тя.

— Кралят настоява да отида аз. Не мога да откажа.

Тя кимна.

— Разбира се, че не можеш. — Чувстваше се така, сякаш ще й се пръсне сърцето. Как щеше изобщо да понесе раздялата си c него? Не би могла да остане далеч от него дори и за един ден, а какво остава за…

— Колко дълго няма да те има? — попита тя отново.

Той се поколеба, преди да отговори:

— Почти два месеца.

Очите й се навлажниха, но не искаше да позволи сълзи те й да бъдат видени. От мрачното изражение на Грей разбра, че и той се измъчва от същото вътрешно противоречие.

Изведнъж се усмихна.

— Ще дойда с теб в Чарлз Таун — съобщи тя.

Грей не сподели радостта й.

— Това е невъзможно.

Тя бе взела решение.

— И защо?

— Морето не е място за жена.

— Каква нелепа причина! Нима сред заселниците, които ще пътуват за Чарлз Таун, няма да има жени? — изтъкна тя.

— Да, но…

— Никога ли преди жени не са предприемали такова пътуване? — настоя тя.

— Да, разбира се. Обаче…

— Не виждам никаква причина за тези „обаче“.

Намръщената физиономия на Грей се смени с усмивка.

— Не, не може. — Гласът му отново стана сериозен. — Амеран, не можеш да ме придружаваш всеки път, когато пътувам по море — нежно й напомни той.

— Не виждам защо.

Той звучно я целуна по бузата.

— Има моменти, когато наистина си играеш с търпението ми.

— А има моменти, в които те карам да се чувстваш много щастлив. — Тя се притисна още по-близо до него, толкова близо, че въпреки дрехите — своите и неговите — можеше да усети огъня, които изгаряше плътта му. — Не е ли така?

Тялото му отвърна на настойчивостта й.

— Разбира се, че е така. Но…

Амеран прокара ръка по косата му.

— Не мога да понеса мисълта да бъда без теб дори една нощ.

— Нощите… наистина ще бъдат трудни.

— Не мога да разбера причината, поради която трябва да се подлагаме на такава жестокост.

Грей задържа ръката й и прекъсна сладострастните й движения.

— Съществуват много по-големи жестокости и не бих искал да те подлагам на тях. Например, морска болест…

Тя се засмя.

— Издържала съм благополучно вълнението по време на много бури, и то не в голям плавателен съд, какъвто е „Феър Уиндс“, а в малка рибарска лодка.

— Но не вземаш предвид скорбута, тропическата болест и пиратите.

— Не се разболявам лесно. Колкото до пиратите, по-скоро бих поела този риск заедно с теб, отколкото да те оставя сам. Между другото, не ми ли каза, че „Феър Уиндс“ е най-бързият и силен боен кораб във флотата? — Тя застана на колене и постави брадичка върху коляното му. — Моля те, не тръгвай без мен. Умолявам те.

— Не усложнявай допълнително нещата — вече са достатъчно сложни — каза нежно той.

Погледът й беше умолителен.

— Ще стоя затворена в твоята каюта по време на пътуването. Дори може екипажът ти да не разбере, че съм на борда.

Той остана непоколебим.

— Много е съблазнително, наистина, любов моя, но не бих имал нито миг покой — ще се безпокоя за теб.

Амеран отпусна глава върху коленете му и тъжно се загледа в него.

— А няма ли да се тревожиш за мен, ако ме оставиш тук?

— Как добре извърташ думите ми, за да постигнеш своето, мила моя. — Той бързо я целуна, след което й помогна да се изправи на крака. — Моля те, не усложнявай повече нещата и за двама ни.

— Вече ми липсваш — каза тя с нежност и тъга.

Внезапно в ума й започна да се оформя една идея, която Грей не трябваше да разбере.

— Времето ще мине бързо — увери я той.

— За теб може би, но не и за мен. — Трябваше да продължи да упорства, за да не би Грей да заподозре, че крои нещо. — Без теб ще бъда изгубена.

— И аз без теб — се насили да се усмихне той. — Но ще можеш да се разхождаш и яздиш с краля. Той много те обича. А когато Уайтхол ти омръзне, винаги можеш да по сетиш Нел и нейните момчета.

— О, нима? — Лицето й се изкриви от престорен ужас. — Значи сега, понеже ти изнася, даваш благословията си за приятелството ми с Нел?

— Май не бях съвсем честен с нея — съгласи се той.

— И кога, ако смея да попитам, се промени мнението ти?

— В мига, в който влязохме в дома й и я намерихме да люлее бедния Джейми в скута си. — Изражението на лице то му се смекчи. — Нел Гуин може да не е идеална, но по-прекрасна майка не може да се намери в цял Лондон.

Амеран се усмихна.

— Сигурна съм, че на Нел ще й бъде приятно да чуе това. Кралят и Нел ще изпълват дните ми, но кажи ми, моля те, кой ще изпълва нощите ми? — Амеран го ухапа по ухото и се примъкна по-близо. Сега, след като бе намерила разрешение на дилемата си, й бе още по-забавно да го възбужда с прекрасното си тяло. — Сигурно в двора ще се намери поне един красавец, изгарящ от желание да утеши една самотна жена, изоставена от своя любовник — каза тя.

— Сигурен съм, че ще намериш много желаещи, но знай, че ако друг мъж посмее дори да те погледне, ще го промуша със сабята си.

Дяволитият й поглед изчезна.

— Само се шегувам, Грей. Знаеш, че не желая друг мъж освен теб.

Грей я притисна до себе си. Лодката се плъзгаше леко по водата. Постепенно кулите на Уайтхол се показаха пред очите им. Грей я държеше близо до себе си.

— Зная, че тази раздяла ще бъде непоносима, и ми се ще да мога да ти обещая, че ще бъде последната. Но не мога. За мен морето означава много — не по-малко, отколкото означаваш ти.

— Не бих могла да те имам по друг начин — отбеляза тъжно тя. Независимо колко неприятно й беше това, тя не можеше да иска от него да постъпи другояче. Грей бе прекарал живота си в морето и не можеше да го изостави, както на нея й се искаше.

— Утре ще бъдем венчани — нежно каза той.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не можем. Църквата трябва да ни даде разрешение.

— Не зная причината за забавянето — каза той с изписано на лицето му недоумение.

Амеран не каза нищо. Знаеше много добре причината за забавянето на разрешението. Констанс и Гидиън бяха постигнали успех чрез обвиненията си в магьосничество. Църквата никога нямаше да удовлетвори желанието им да се оженят. Кралят я направи графиня на Саутуик, но дори с тази титла тя продължаваше да бъде считана за вещица от благородниците и църквата, и единственото разрешение, което може би щяха да дадат, бе да бъде обесена.

Амеран потръпна. Знаеше, че животът й е в опасност. Дори и кралят не би могъл да я защити, ако Констанс успееше да настрои всички в Уайтхол срещу нея.

— Какво има, Амеран?

— Просто съм загрижена за теб — каза тя. Наистина, Грей бе главната причина за тревогите й, не искаше и той да пострада от злините, извършени от майка й.

— Ще се върна при теб, любов моя. Обещавам. — Грей се загледа надолу към тъмносините вълнички, в които се врязваше носът на лодката. — През всичките години, прекарани в морето, никога не съм си помислял да не се завърна у дома. Никога не са ми минавали мисли, че ще умра. А сега откривам, че се тревожа за това, и то е извън контрол. — Гласът му бе изпълнен с голяма мъка. Той я притегли към себе си. — Ти си моят живот, Амеран Мишол. Съществувам чрез теб. И само заради теб.

— И аз, мили мой. И аз.

Тя бе решена повече от всякога да се качи на борда ни „Феър Уиндс“. Когато корабът отплава за Каролина, тя ще бъде на него — със или без разрешението на Грей. Каквито и опасности да се криеха по пътя им, те не представляваха никаква заплаха, ако бъдат заедно. А те ще бъдат заедно. Нищо и никой няма да ги раздели отново!

Внезапно през ума й мина друга мъчителна мисъл.

— Гидиън ще те придружава ли до Каролина?

— Нямаш причина да се тревожиш, че ще имаш проблеми с Гидиън, защото той ще отплава с мен като втори командир. — Неговият отговор й даде още по-голяма причина за тревоги. — Гидиън е убедил краля да му позволи да докаже своята преданост към короната, като ме придружи в моята мисия — каза й той.

Лицето на Амеран изразяваше тревога. Не можеше да намери покой от факта, че Гидиън ще придружава Грей, а тя бе сигурна, че Грей се е застъпил за него пред краля. Грей бе мъдър човек, но тя не можеше да разбере как може да бъде толкова глупав, та да позволи да го манипулират и подведат!

Грей я целуна по намръщеното чело.

— Гидиън е толкова добър офицер, колкото съм аз, и неговата компания е добре дошла за мен, както и опитът му в мореплаването.

Тя запази мълчание. Не можеше да го убеди, че Гидиън е далеч по-опасен от пиратите, враждебните индианци, испанците и всичките болести и природни бедствия, взети заедно. „Защо наистина Гидиън иска да отиде на това пътуване? — се чудеше тя. — Какво се надява да спечели? Гидиън Хорн не служи на никого другиго освен на себе си.“

— Поне няма да бъде в двора, за да възбужда в теб подозрение с всяка своя постъпка.

Амеран се въздържа от отговор. Нямаше отърваване от Гидиън… и за двамата… докато Грей не прогледнеше за истината, която се набиваше в очи.

Когато стигнаха до кея, Грей вкара малката яхта в едно тясно свободно пространство и хвърли въжето на един моряк. След това вдигна Амеран върху дока, стиснал здраво пръсти около кръста й.

До каретата, която ги чакаше пред митницата, вървяха в мълчание. Той даде на кочияша няколко монети и го инструктира за посоката.

— Няма ли да дойдеш с мен? — го попита тя.

Грей поклати отрицателно глава.

— Ще дойда на свечеряване. Имам още малко работа, която трябва да свърша.

— Каква работа?

— Кралят ми нареди да удвоя екипажа за пътуването.

Тя бе учудена, че е недоволен от това, и се поинтересува защо.

Той побърза да я увери, че няма проблем.

— Гидиън доброволно се включи като участник в изпълнението на задачата.

Тя понечи да го попита дали може да го придружи до кораба, но се отказа. В края на краищата можеше добре да уплътни времето си и сама. Предстояха й много приготовления за пътуването.

Докосна го по бузата и леко го целуна по устните.

— Ще ви чакам, милорд.

— Възнамерявам да отида с него — съобщи Амеран на Нел малко след като бе накарала кочияша да я отведе до къщата в Пал-Мал.

— О, боже. О, боже. — Нел се хвана за сърцето. — Зная, че трябва да се опитам да ти избия тая глупост от главата, но въпросът е там, че ако бях на твое място, щях да постъпя точно по същия начин. Бих последвала моя Чарли до края на света.

Амеран почувства облекчение. За да успее планът й, се нуждаеше се от помощта на Нел. Освен това не очакваше Нел да й противоречи.

Джейми се втурна в стаята.

— Амеран, Амеран! Чарли, ела да видиш кой е тук — малкото момче изпищя от радост.

Чарли се втурна в стаята след брат си.

Джейми скочи в скута й и силно я прегърна.

Чарли се усмихна и кротко я целуна по бузата.

Амеран усещаше мекотата на гръдта си, опряна до малкото личице, което се бе сгушило в гънките на роклята щ. Грозните белези и мехурите вече ги нямаше, нито пък се бяха появили някакви струпеи — виждаше се само една мека бебешка плът, която не носеше никакъв отпечатък от скорошното бедствие. Тя прегърна още по-силно Джейми. Не можеше да понесе мисълта, че той може да се отвърне уплашен от нея.

— Познай, познай! — викаше въодушевено малкото момче. — Познай какво ни е донесъл татко на нас с Чарли?

— Предавам се. Кажи ми.

Джейми погледна брат си.

— Ти първо.

Чарли седна в краката на Амеран.

— Трябва да отгатнеш.

— Ще ми подскажеш ли малко? — попита Амеран.

Нел й намигна.

— Добре, моят подарък има четири крака, дълга опашка и грива, и топурка, като излезе на двора. — Докато й говореше, махаше възбудено с ръце. — О, и има такъв красив кестеняв цвят, какъвто никога не си виждала. Почти като цвета на мамините къдрици.

Амеран плесна радостно с ръце.

— Кон!

Чарли гордо кимна.

— Тате накара коняря да я доведе тази сутрин. Нарекох я Лейди.

— Ах, мисля, че това е прекрасно име — каза Амеран.

— Моето е пони — каза Джейми. — То цялото е черно, с изключение на една малка звездичка ето тук. — Той нарисува една звезда върху челото на Амеран. — Татко казва, че скоро ще мога да прескачам огради и да ходя на лов за лисици през есента.

Нел потръпна и извика:

— Предполагам, че аз и баща ви ще можем да изкажем някакво мнение по този въпрос.

— Как нарече своето пони? — попита Амеран.

— Нарекох го Роули, на големия кон на тате — каза Джейми. — Татко каза, че името е чудесно.

— Мисля, че съм съгласна с него.

— Бягайте да играете, момчета. Имаме да обсъждаме някои неща с Амеран — каза Нел на синовете си.

Чарли хвана Джейми за ръката и му помогна да слезе.

— Хайде, Джейми. Да отидем да довършим рисунките за татко.

Лицето на Нел светна от гордост.

— Каква прекрасна идея, Чарли. Предполагам, че кралят ще се прибере довечера, след като приключат срещите.

Момчетата изтичаха весело и със смях навън от стаята.

— Имаш прекрасни синове — каза Амеран на Нел, като погледна след момчетата със странен копнеж.

— Това е радост, която скоро и ти ще изпиташ, мила моя. — Тя предложи на Амеран шоколад от сребърния поднос на масата, но тя отказа и тогава тя взе две парченца за себе си. — Разкажи ми повече за пътуването, което планираш.

Амеран се усмихна.

— Да си призная, не съм правила много планове.

— Ще обмислим всички подробности, мила — увери я Нел, като си взе още едно парче шоколад. — Разбира се, знаеш, че кралят изобщо няма да бъде доволен от решението ти да заминеш. Той толкова се радва на твоята компания.

От това, че той бе споделил своето щастие с нея, на Амеран й стана много приятно. Тя си пое дълбоко дъх.

— Не мога да споделя с него намеренията си.

По закръгленото лице на Нел не се изписа изненада.

— Да, съгласна съм, че не би могла? — Тя потупа Амеран по коляното. — Но той толкова те обича. Отсъствието ти от двора ще го натъжи изключително много.

— Кралят ще ми липсва — искрено каза Амеран. — И ти ще ми липсваш, Нел Гуин.

— Не толкова, колкото ти на мен. — Тя премигна бързо. — Но стига с тези сантименталности. Трябва да измислим как да те качим на борда на „Феър Уиндс“, без да бъдеш открита.

Амеран поклати тъжно глава.

— Само да можеше църквата да разреши Грей и аз да се венчаем.

Нел вече знаеше за нейните проблеми с църквата.

— Не се тревожи за това, миличка. Чарли ще се оправи с архиепископа. Той обикновено си има свой начин да се справя с онези надменни божии служители.

Ех, само да можеше да има такова влияние върху Констанс и кралицата.

— Съвсем скоро, миличка. Сигурна съм, че ще ги сложи на мястото им.

— Не разбирам защо кралят изобщо не спомена, че изпраща Грей в Чарлз Таун. Бях с него почти всяка сутрин и въпреки това той не обели нито дума за своите планове.

— Преди доста време научих, че не е моя работа да се интересувам от желанията на краля — й каза нежно Нел. — Той е крал и желанията му не подлежат на обсъждане от никого. — Тя потупа успокоително Амеран по ръката. — Бъди спокойна. Ако това не бе някаква крайно неотложна работа, кралят не би предявил такова изискване към Грей. Той бе много разтревожен напоследък от някои събития в колонията. Дори бе принуден да затвори един от лордовете-собственици, граф Стафтсбъри, в Тауър. За късмет на графа кралят прощава толкова бързо, колкото се и разгневява.

Амеран искаше да знае повече за това какви проблеми има той в колониите. Нел се засмя.

— Ами единственият проблем, който някога е имал кралят, това са парите, разбира се! — Тя нямаше търпение да обясни. — В ранните години на управлението си кралят бе загрижен най-вече от конкуренцията с Испания и Франция в изследванията на Новия свят, но му липсваха достатъчно финанси и не получи поддръжка от парламента. Така че даде всичките земи на юг от Каролина до испанска Флорида и цялата земя на запад до южните морета на осем могъщи английски мъже с надеждата, че те ще платят за заселването си там. Моят Чарли авансира част от собствените си пари за експедицията, но дали собствениците делят доходите си от Каролина с него? За съжаление ще трябва да кажа, че не! Те трупат състояние от износа за Англия и Барбадос, и въпреки това само незначителна част от него се връща в кралската хазна.

— Това не е единствената причина за загрижеността на краля — продължи Нел. — Много от заселниците се чувстват нещастни в собствения си дом. Казват, че истинските неограничени собственици на Каролина не ги защитават от испанците и диваците и освен това рядко в колониите изобщо може да се намери някой собственик. Като поданици на краля те представят своите оплаквания пред него и той е задължен да им помогне. Твоят лорд Карлайл е един от малкото, на които кралят може да има доверие, защото е справедлив и честен в отношенията си с него.

Амеран кимна.

— Грей не може да бъде упрекнат за нищо.

— Чарли много пъти е споделял желанието си да постави Грей на трона. Поне по такъв начин Англия със сигурност би имала един компетентен управител, когато той си отиде. Дано този ден не дойде скоро — добави Нел, като бързо обърна очи нагоре в молитва. — Това, че ще загуби едновременно и Грей, и теб, ще го съкруши.

— Говориш така, сякаш никога няма да се върнем, а ние ще се върнем. Да, ще се върнем — каза тя, като се опитваше да разсее собствените си страхове. — Ти ще обясниш обстоятелствата на краля, нали, Нел? Крал Чарлз е толкова внимателен с мен и нямам желание да му причинявам страдание. Но няма да мога да понеса още една раздяла с Грей! И аз…

Тя се поколеба. Не искаше да тревожи излишно Нел.

— Да, какво има?

Амеран се протегна към ръката й.

— Страхувам се за безопасността на Грей, Нел. Имах лоши сънища, ужасни сънища, в които Грей умира от ръката на Гидиън. Не ми харесва това, че Гидиън настоява да го придружи в мисията му.

— Не се тревожи. Грей е умен мъж. Един ден ще разбере що за мошеник е Гидиън. — Пръстите й стиснаха ръката на Амеран. — Аз пък се притеснявам за твоята безопасност.

— Обмисли решението си мъдро, Амеран. Морето не е място за жени.

— Страхувам се от Гидиън повече, отколкото от каквито и да е злосторници, кръстосващи моретата — каза Амеран, като се опита да изличи от въображението си ужасната гледка на окървавения труп на Грей. — Очаква се човек да бъде нащрек с враговете си, но защитните му сили са най-отслабени сред приятелите му и ето къде той е най-уязвим.

— Мъдра си за човек на тези години, и много красива.

— Ако бях мъдра, щях да успея да убедя Грей, че душата на Гидиън е черна като на дявола. — Тя погледна с ужас Нел, която я гледаше разтревожено. — Съгласна съм по-скоро да умра заедно с Грей, отколкото да живея без него.

— Повече никакви такива разговори. Никакви. — Нел се опита да развесели атмосферата. — Кажи ми, как възнамеряваш да се качиш на борда на „Феър Уиндс“? Би било жалко, ако няма да можеш да се разхождаш по борда.

— Точно това възнамерявам да правя.

— Разбира се, не говориш сериозно.

— О, напротив — увери тя Нел. — „Феър Уиндс“ ще превозва заселници до Каролина и смятам да бъда една от тях.

— Трябва да си луда, момиче. Грей със сигурност ще те познае.

— Никой няма да ме познае — каза тя с голяма увереност и се наведе заговорнически към приятелката си. — Особено след като ти ме преобразиш.

На Нел й бяха нужни няколко секунди, докато разбере намеренията на Амеран и кимна одобрително.

— Срамота е да се маскира красивото ти лице, така че да заприличаш на съсухрена старица или да се прикрие това стройно тяло под мъжка премяна. Обаче, когато те натъкмя, дори и аз няма да мога да те позная! — каза гордо и уверено тя.

Амеран простря ръце към приятелката си, за да я прегърне.

— Знаех, че мога да разчитам на теб.

— Можеш, любов моя, можеш. Ти спаси моето малко бебче и няма нещо, което не бих направила за теб. — В очите й заблестяха сълзи и тя направи опит да се усмихне.

— Но предугаждам един проблем.

— Какъв може да бъде той?

— Страшно ще ми липсваш. — Нел стисна здраво ръката й. — След децата ми и Чарли те чувствам по-близка от който и да е друг на света.

Думите заседнаха в гърлото на Амеран.

— Няма да бъде за дълго. Нел поклати глава.

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

— Моето място е до Грей — нежно каза Амеран и постепенно на лицето й се изписа усмивка. — Той може да не мисли така, но за мен това е самата истина.

— И кога точно смяташ да известиш присъствието си на борда на „Феър Уиндс“? — попита Нел, като леко докосна очите си с ръкава на роклята.

— Когато бъдем по-близо до брега на Каролина, отколкото до английския — каза Амеран, като й смигна и се разсмя.

Нел разгледа внимателно лицето й.

— Мога да те гримирам като стара дама. Грей със сигурност няма да те познае, а останалите мъже на борда няма да смеят да пипнат една дъртофелница. — Тя силно се намръщи. — Но ще се изисква много време и умение от твоя страна, както и много кутии с пудри и крем, за да поддържаш този образ всеки ден, а и на това горещо слънце… — Нел завъртя главата й надясно, после наляво.

— Не искам да привличаш вниманието върху себе си. Бих могла да те дегизирам като млад мъж, наемен слуга може би, който е поел задължението към неизвестен господар в Чарлз Таун да отпътува при него. Косата ти ще скрием под вълнена шапка. — Нел я загледа по-продължително, след което поклати глава. — Не, щом заговориш, гласът ти със сигурност ще те издаде.

— А защо да не бъда наемна слугиня. По този начин ще мога да разговарям с останалите, без да бъда разкрита — предложи тя.

— Това, което казваш, е вярно, миличка, но не трябва да забравяш, че животинската природа в мъжа се стреми да получи онова, което желае, независимо дали жената го желае или не.

Амеран усети, че се разтреперва. Изобщо не си бе помие ляла за това, но бе много възможно да се случи такова нещо. Нел я потупа по коляното.

— Не казвам това, за да те сплаша, любов моя, а само за да осъзнаеш какво ти предстои. В началото няма да го има Грей, за да те защитава, и ще трябва сама да се грижиш за себе си.

— Това съм правила през целия си живот. — Мислите й за момент се пренесоха към херцога на Карон и тя се помоли в себе си никога да не се сблъсква повторно с подобни долни типове. — Мога да се грижа сама за себе си. — И тогава каза на Нел за ножа, който държеше вързан за крака си. — Използвала съм го преди и няма да се поколебая да го използвам отново, ако се наложи.

— Вероятно би било по-добре да си останеш жена. Изисква по-малко обяснения в случай, че другите пътници разкрият истината.

Нел сериозно се замисли над проблема.

— Разбира се, за твоя собствена безопасност ще трябва да те направим колкото се може по-грозна. Можем да почерним няколко зъба, да изрисуваме една-две бенки, белези от шарка тук-там и мъжете няма да се избиват да легнат с теб.

— Нел, ти си страхотна. Направо страхотна.

— В този свят една жена не живее само благодарение на външния си вид, миличка. — Тя ощипа Амеран по розовата буза. — Ще ти покажа освен това как да се правиш на малко луда. Мъжете обикновено оставят на мира една жена, ако решат, че нещо не е наред. Не би имала нищо против да виеш от време на време при пълнолуние, нали?

— Ще правя всичко, което е необходимо, за да остана с Грей — каза Амеран с твърдо убеждение. — Всичко.

— Няма да имам една спокойна нощ, докато не се завърнеш жива и здрава в Англия. — Нел стисна ръцете й. — А когато се върнеш, обещай ми такова празненство, каквото никога не е имало в Уайтхол.

Смехът на Нел далеч не беше радостен. Двете жени се прегърнаха силно, без да говорят, но всяка от тях мислеше за неизказаните опасности, на които можеше да бъде изложена Амеран.

Когато Амеран се върна в апартамента си, бе посрещната от безкрайно обърканата Меги, която крачеше из стаята и чупеше ръце.

— Шарлот. Херцогинята я обвинява.

Амеран се опита да успокои момичето.

— За какво обвинява херцогинята Шарлот?

— Ах, не си ли чула? Всички говорят за това. Херцогинята е като обезумяла.

Амеран не можа да сдържи смеха си.

— Че тя не си ли е по начало такава?

— По-зле от всякога. Обвинява бедната Шарлот, че е откраднала онази проклета брошка, а те практически са израснали заедно. Освен това всеки знае, че Шарлот не може да открадне нищо. Какво може да направи една слугиня с диамантите и перлите? Не мисля, че може да ги носи, докато чисти.

Брошка с перли и диаманти. Амеран си спомни, че Констанс я бе носила през нощта преди кралското угощение.

— Сигурна съм, че брошката ще се намери. Вероятно херцогинята е забравила къде я е сложила.

Меги не можеше да се успокои.

— Тя се кълне, че е била открадната и, запомни ми думата, никой в Уайтхол няма да бъде оставен на мира, докато не бъде открита. — Меги се усмихна вяло. — Какво мога да направя за теб, защото искам след това да се върна при Шарлот и й помогна да претърсим апартамента на херцогинята?

Амеран отклони предложението й и се опита да я отпрати по-бързо и колкото се може по-внимателно. Почти се свечеряваше, а до завръщането на Грей трябваше да свърши доста работа.

Меги едва бе прекрачила прага, когато отново се върна.

— Спомняш ли си деня, когато ме питаше за капитан Хорн и херцогинята? — Амеран кимна. — Ами, Шарлот каза, че са били заедно до късно тази нощ в апартамента на херцогинята, чак до ранните часове на деня. — Меги сниши глас, като почти започна да шепне. — Имало още един мъж с тях. Шарлот можела да се закълне, че това бил един от испанските легати, изпратени тук миналата седмица, за да се срещнат с краля. Чудя се каква работа е имал с тях?

Амеран поклати глава. Това предизвикваше и нейното недоумение. Какво ли точно крояха онези двамата сега? Меги почукваше с пръст по бузата си.

— Чудя се да не би този испанец да е откраднал брошката. На тези дяволи не трябва да им се оказва доверие.

Испанецът не беше единственият дявол, на когото не трябваше да се оказва никакво доверие, си помисли Амеран.

— Ако научиш още нещо, Меги, непременно ми кажи. Става ли?

Меги направи лек реверанс.

— Да. Ще направя точно така.

Вечерята беше изстинала, а Амеран вече си бе легнала, когато Грей се върна от „Феър Уиндс“.

— Защо смяташ, че Гидиън и Констанс са приели късно снощи в нейния апартамент един от легатите на Испания? — попита тя, преди той да успее да я целуне за поздрав.

Грей изпъшка, след което насочи вниманието си към подноса до леглото.

Амеран му сипа вино и го наблюдаваше как лакомо се нахвърля върху храната, която готвачът бе приготвил специално за него. По мълчанието му разбираше, че не му се обсъжда този въпрос.

— Не смяташ ли за странно, че един представител на най-страшния противник на Англия участва в един късен нощен разговор насаме с Констанс и Гидиън?

— Мисля, че ще направиш добре, ако спреш да слушаш празните клюки на кухненските прислужници — каза той, като думите му прозвучаха нежно, но твърдо.

Смарагдовите й очи пламтяха с леден блясък. Амеран едва се сдържа да не излее остатъка от виното върху главата му.

Грей се разсмя, сграбчи я за ръката и я сложи на скута си.

— Прости ми, мила. Не исках да прозвучи така грубо, но Гидиън не е могъл да прекара нощта с Констанс или с някакъв испански легат, или с когото и да било от Уайтхол, защото снощи спа на борда на „Феър Уиндс“.

— Не можеш да бъдеш сигурен, че това е било така, защото цяла нощ беше с мен — напомни му тя. — Как можеш да твърдиш, че това, което казваш, е вярно?

Грей я целуна по бузата.

— Защото Гидиън не може да не се е подчинил на заповедта.

Амеран тъжно постави глава върху рамото му. Независимо какво казваше или какво доказателство предлагаше, никога нямаше да накара Грей да осъзнае злите намерения на Гидиън. Той не позволяваше да бъде убеждаван. Тя не искаше да предизвика натегнати отношения между себе си и своя възлюблен, но не можеше да седи настрана и да гледа как Гидиън унищожава Грей и любовта им.

— Констанс не е толкова глупава, та да рискува приятелството си с кралицата или доброто си положение в двора, като общува с враговете ни — каза Грей, като галеше Амеран по косата с една ръка, а с другата продължаваше да се храни.

— Не знаех, че си такъв непоколебим защитник на доброто име и репутацията на Констанс — отбеляза хладно тя. — Вероятно е така, защото и двамата сте били по-близки, отколкото искате да признаете?

Тя се опита да стане, но Грей я задържа.

— Както обсъждахме преди, любовните истории по принцип не са ми чужди. Признавам, че съм имал повече любовници, отколкото е било необходимо, но херцогинята на Мороу нито веднъж не е споделяла леглото ми, а аз съм отказвал на безброй нейни покани да посетя нейното. Безсмислено е да казвам, че жената ме мрази и има основателни причини за това, не мислиш ли?

Амеран се сдържа да не се усмихне.

— Тогава защо се отнася приятелски към Гидиън, който открито декларира своята любов и лоялност към теб?

— Играеш си с търпението ми, Амеран. Няма ли какво по-добро да правиш, освен да ми натякваш за това през предпоследната ни нощ, преди да се разделим?

— Ако ти натяквам, то е защото те обичам. Не мога да понеса мисълта да ти се случи нещо лошо. — Тя усети, че започва да губи контрол. Ако не внимава, Грей ще започне нетърпеливо да брои часовете в очакване на тяхната раздяла. — Не можеш ли да видиш, че Гидиън не взима присърце най-големите ти интереси? Той те измами. Излъга те. Измени ти. Заговорничил е срещу краля. Как можеш да го защитаваш? Колкото до Констанс, ти сам каза, че те мрази. Тя е способна на убийство. От подозренията на краля знаеш, че Гидиън — също. — Тя заудря с юмруци по гърдите му. — Не искам да умреш. Обичам те. Не бих могла да живея без теб.

Тихо, тихо, мила моя. Няма никаква причина за такова страдание. Никой не ми мисли злото. Никой не иска да умра, най-малко от всички — Гидиън.

Хълцанията й утихнаха. Тя вдигна глава, погледна го в очите и с изненадващо спокоен глас каза:

— Имах сънища, Грей, сънища, в които виждам как Гидиън те наранява и изпитва огромно удоволствие от това. Един ден ще разбереш, че това, което казвам, е истина, но тогава, страхувам се, ще бъде твърде късно. Ще прогледнеш за истината едва когато почувстваш болката от шпагата на Гидиън, пронизваща сърцето ти.

Амеран се втурна към леглото, хвърли се върху него и плака, докато в очите й не останаха сълзи. Страхуваше се да вдигне глава, за да не види, че Грей си е отишъл. Но когато той я погали по гърба с успокояващи масажиращи движения, се зарадва, че не го е отблъснала.

Тя се обърна и се усмихна с широко отворени ръце.

— Толкова много те обичам. Веднъж те загубих. Не мога да понеса да те загубя отново. Бих убила всеки, който се опита да ти причини зло.

С целувките си Грей я накара да замълчи.

— Няма причина за голямата ти мъка. Ако трябва нечие сърце да бъде пронизано, то няма да бъде моето. Кълна ти се. Винаги ще държа под око Гидиън и ако видя, че намеренията му не са добри, нито предаността, нито братската обич ще ме спрат да постъпя така, както трябва.

Амеран кимна. Беше уморена от словесната борба. Уморена бе от резките думи помежду им. Искаше й се той да я люби и му показа, че желае това. Бавно, без да сваля поглед от очите му, развърза връзката, която пристягаше плътно роклята около тялото й, и разтвори мекия розов сатен. Погледът му бе привлечен от желаната плът, която се показа отдолу.

С неудържим стон Грей зарови глава между гърдите й и жадно ги обхвана с ръце — толкова твърди и прекрасни.

— Дори една нощ далеч от теб ще бъде ад за мен — й каза той.

— Тогава, вземи ме с теб. — Тя отчаяно искаше позволението му да тръгне с него. Не й беше приятно между тях да има повече лъжи.

— Не мога. Не мога.

— Ще бъдем заедно, любов моя — каза тя, като го притегли по-близо. — Телата ни може да бъдат разделени, но душите ни ще бъдат като едно цяло.

Брадичката на Грей се отпусна върху гърдите й. Потърси очите й.

— Ти знаеш, че ако имаше някакъв начин, щеше да отплаваш с мен на „Феър Уиндс“. — Тя се чувстваше неуверено и не искаше да говори. — Никога няма да напуснеш мислите или сърцето ми, Амеран. Разбираш защо не мога да те взема с мен, нали?

— Правиш каквото трябва. — Надяваше се очите й да не я издадат на светлината на свещта. — Правиш каквото трябва.

„Точно както аз ще направя това, което трябва“ — мълчаливо казваха очите й.

— Глупак съм да те оставя — каза той, като съблече и захвърли дрехите си в другия край на стаята. — Душата ми никога не е била така объркана. Никога преди не съм поставял под въпрос дълга си към краля, а сега, сега…

— Шшт, не говори за това, което не можеш да промениш. — Тя посегна към източника на своето огромно удоволствие и нежно го погали; стоновете на Грей говореха за неговото собствено удоволствие. Като се отдръпна, тя нежно го обърна по гръб. Възбуждащите й пръсти започнаха да изплитат своята магия и в един миг членът му запулсира под тях. Дългите й кичури паднаха върху страните й и върху изпънатото му тяло, и тя започна да го дразни и възбужда от пръстите на краката, след това нагоре, минавайки през коленете, бедрата, а езикът й чертаеше малки кръгчета върху месестите вътрешни части на бедрата му. Усещаше потрепването на мускулите му и когато отпусна устни върху пениса му и бе сигурна, че Грей вече едва понася сладостното мъчение, тя отпусна тялото си върху него. Бавно и целенасочено се притисна в него и го привлече още по-близо със своите целувки.

С крака, изпънати плътно до неговите, Амеран вкара пениса му в себе си и се задвижи с бавни и дълбоки движения, които го възбуждаха и измъчваха още повече. По стоновете му разбираше, че му е безкрайно приятно да я остави свободно да води нещата. Накрая не издържа повече. Нещо най-дълбоко в съществото й бе разтърсено от леки спазми и през нея премина гигантска вълна. Крайниците й се вцепениха и отмаляха, тя се отпусна върху него с разтуптяно сърце, а кръвта й бушуваше.

С ръце, силно притиснати около нея, и крака, сключени на гърба й, Грей я обърна и започна да разравя живите въглени, които вече бяха готови отново да се възпламенят.

По среднощното небе изведнъж запламтя червено и златно.

Очите на Грей бяха натежали от желание за сън. Амеран не се опита да го изкуси да се върне в леглото, както бе правила много минали сутрини. Усещаше неохотата му да я остави и да тръгне за „Феър Уиндс“. Колкото и да копнееше да успокои объркването, което разкъсваше душата му, не можеше да си позволи да говори от страх да не издаде намеренията си.

Той се облече набързо и я целуна за довиждане с обещанието, че тази вечер ще се върне рано — тяхната последна нощ заедно.

Едва когато чу, че вратата се хлопна след него, тя отново заплака. Сълзите, които с мъка бе сдържала, потекоха като порой.

Тази нощ бе сънувала други сънища, които още по-силно носеха със себе си усещането за надвиснала беда. Не знаеше как узнава тези неща, но скоро щеше да дойде денят, когато Грей щеше бъде откъснат от нея, и тя не можеше да направи нищо, за да предотврати това.

— Тази сутрин си необичайно мълчалива — каза кралят на Амеран, докато стояха в двора на конюшнята и гледаха как кралският дресьор обучава големия сив жребец, който бе изпратен от краля на Прусия. — Много по-добре се справям с яростта на една жена, отколкото с мълчанието й.

— Нямам причина да бъда гневна или разярена, Ваше величество. Просто бях потънала в мислите си, за което съжалявам. — Въздишката й бе продължителна и отегчена. — Страхувам се, че не бях добра компания за вас тази сутрин.

Кралят се усмихна, но не каза нищо.

Те наблюдаваха как великолепният жребец се изправя на задните си крака и върви назад, а предните му копита бият въздуха.

— Предполагам, че си разстроена от това, че изпращам Грей в Чарлз Таун — каза той, като отклони погледа си от гребеца за момент.

— Не е моя работа да оспорвам заповедите на Ваше величество.

— Повярвай ми, когато ти казвам, че нямам друг избор. — В черните му очи се четеше искреност. — Ако можех да отложа пътуването, докато църквата даде своето позволение за женитбата ви, бих го направил. Кълна се. Но не мога. Въпросът е съвсем неотложен.

Амеран кимна. Кралят много трудно би могъл да дочака позволение на църквата, защото бе много малко вероятно тя да даде такова, като се вземе предвид, че Констанс и кралицата не преставаха да се месят. Но нямаше смисъл да прибавя още товар към вече огромния куп тревоги, които кралят носеше върху плещите си.

— Съзнавам кризата в Чарлз Таун и спешността, с която трябва да се решат проблемите между заселниците и лордовете-собственици.

— Проблеми и тревоги. Това е всичко, което ми носи Каролина. — Кралят масажира слепоочията си. — Проклето главоболие. Няма ли да спре някога? — Усмивката на Амеран бе съчувствена. — Англия рядко дели богатствата на колонията, но когато там се срещнат с на вид непреодолими проблеми, се очаква именно аз да се погрижа за моменталното им разрешение. — Челото му се намръщи още повече. — Когато се появят финансови затруднения, собствениците смятат, че всичко, което трябва да направят, е да променят името от Ойстър Пойнт на Чарлз Таун и аз ще бъда толкова поласкан, че ще им дам цялата си съкровищница. Да, да! — Изражението му беше мрачно. — В този момент колонията е заплашена от по-голяма опасност. Испанците са се сдушили с индианците и по всяка вероятност ще предприемат атака срещу населението. Животът на английските мъже, жени и деца е в голяма опасност. Съвестта не ми позволява да оставя да бъдат избити, въпреки че не мога да направя нищо, за да им помогна, ако утре или вдругиден се стигне до кръвопролитие. Единствено се моля помощта, която изпращам, да стигне навреме. — Той хвана Амеран за ръката. — Това е и причината за тази спешност. Моля те да не ме мислиш за безсърдечен, понеже ви разделям с Грей толкова скоро след вашето повторно събиране.

Новината за неизбежната битка накара лицето й да пребледнее. Грей не отиваше просто със задачата да разкрие някакви факти. Отиваше на война. Още по-голяма причина да бъде на борда на „Феър Уиндс“, когато той отплава.

— Грей не ти ли каза истинската причина за своето пътуване?

— Не. — Тя едва говореше. Бе далеч по-опасно, отколкото бе започнала да си представя.

— Не трябва да му се сърдиш, мила моя — й каза кралят, като отново насочи вниманието си към жребеца. — Само той и няколко члена на моя съвет осъзнават трудността на задачата, която му предстои.

Амеран направи всичко възможно да се концентрира върху великолепния сив жребец и това как той се изправя на задните си крака и се върти под командата на дресьора. Горкият Грей! Нищо чудно, че не бе обърнал внимание на предупрежденията й относно Гидиън. Имаше далеч по-големи проблеми, които занимаваха ума му. „Феър Уиндс“ нямаше да превозва само жители на колонията. Корабът щеше също така да транспортира оръдия, пушки, барут и допълнителна човешка сила в защита на заселниците. Гидиън не бе единствената опасност за Грей.

Тя премисли дали трябва да каже на краля за срещата, за която й каза Меги, или не, и накрая се отказа. Тя все още продължаваше да се чуди дали Гидиън бе запознат с подробностите около пътуването. Каквато и игра на лъжи и измама да играеха Гидиън и Констанс, те добре бяха заличили следите си, за да не предизвикват никакво съмнение в краля или някой друг. Най-добре бе да не събужда подозрението на краля. Ако Гидиън разкриваше държавни тайни на испанците, кралят скоро сам щеше да разбере това. Засега тя не можеше да рискува Гидиън и Констанс да разберат за собствените й подозрения, без едновременно с това да изложи на опасност и живота на Грей.

Амеран се успокои, когато дресьорът поведе коня към краля за по-обстойна проверка, защото знаеше, че той ще насочи мислите си към по-други неща.

Кралят одобрително потупа жребеца, който пръхтеше и тропаше с крака.

— Чудесно животно. Обзалагам се, че ще спечелим не едно състезание в Нюгейт. Зная, че три месеца могат да изглеждат цяла вечност за млад човек като теб — й каза кралят, когато дресьорът отведе коня в конюшнята, — но времето ще мине бързо. Обещавам ти. Не се измъчвай за своя лорд Карлайл или неговата безопасност. Няма по-добър командир, нито воин от него. — Той вдигна ръка към раменете й. — Нямаше да го изпратя да се бие, ако не бях уверен, че ще се върне като победител… и жив.

Кралят я хвана за ръка и те тръгнаха бавно назад през градините.

— Дал съм на Грей думата си, че ще се погрижа тук да се забавляваш чудесно — каза той със сърдечен смях. — Ще ходим до Уиндзор. Няма по-прекрасно място по това време на годината. Можем да яздим с часове наред по ливадите, покрити с цветя. Винаги има тенис, ветроходство и театър, а да не забравяме и конните надбягвания в Нюгейт.

Гласът му стана още по-нежен.

— Наистина съжалявам, че го откъсвам от теб толкова скоро, след като се събрахте отново, но действително нямам никакъв избор. Моля те, мила дъще, не се настройвай срещу мен.

„Мила дъще? Добре ли беше чула? Действително ли кралят бе признал, че в тях тече една и съща кръв?“

Той продължи, сякаш в гальовните му думи нямаше нищо необикновено.

— Давам ти думата си, че докато Грей се върне, няма да говорим за такива глупости като преклонение пред дявола и магии, а ако църквата не даде позволението си за вашата женитба, ще назнача нов архиепископ, който да я признае.

— Благодаря ви, Ваше величество. — Само да можеше да му разкрие плановете си. Но не можеше, защото той със сигурност щеше да се опита да я спре.

— И има прекрасни имения само на няколко часа езда от Уиндзор, които възнамерявам да ти дам като сватбен подарък. Това харесва ли ти, мила? — попита той.

По тона му разбра, че изгаря от нетърпение да чуе одобрението й.

Амеран хвана краля за ръката.

— Благодарна съм за всичко, което направихте за мен, Ваше величество. Оценявам високо подаръците, но най-много ценя часовете, прекарани заедно с вас. Нямам нужда от титли и имения. Всичко, от което се нуждаех, ми бе щедро дарено от вас, и винаги ще ви бъда благодарна за това.

— Може да не се нуждаеш от титли, имения и скъпоценности, но аз имам нужда да ти давам такива неща — каза той замислено. — Ти страда много заради мен и смятам да изкупя вината си. О, нямам предвид, че трябва да променя поведението си заради проклятията на майка ти. Имам намерение да поправя всички неправди, които дъщеря ми трябваше да изтърпи.

Тя усети, че в очите й напират сълзи. Потърси тъмния му взор, а точно в същия миг той очакваше да срещне нейния. Искаше й се да може да му каже истината. Искаше й се да му сподели намерението си да отплава с „Феър Уиндс“ на следващата сутрин, но не посмя. Това, че щеше да го напусне, без да му каже открито истината и без да се погрижи да му даде някакво обяснение, от каквото той със сигурност щеше да се нуждае, я натъжаваше, но нямаше друг избор. Единствено се надяваше кралят да я разбере. Трябваше да замине. Трябваше да защитава Грей, не от испанците или от индианците, а от Гидиън Хорн.

— Какво има, мила? Защо изглеждаш толкова натъжена?

Тя се усмихна, надигна се на пръсти и целуна краля по пълната му буза.

— Не съм тъжна, Ваше величество. Просто мислех колко щастлива съм, че имам удоволствието да съм във вашата компания в такъв прекрасен ден.

Кралят я целуна по върха на главата, след което разроши косата й така, както го бе виждала да прави с Чарли и Джейми.

— Не, Амеран, аз съм щастливецът.

Тя му се усмихна отново и се вгледа в тъмния му прочувствен поглед за последен път, след което се обърна и се заизкачва бавно по стълбите, като правеше усилие да гледа само напред, защото, ако хвърлеше поглед назад, сигурно щеше да изостави намеренията си.

В навечерието на заминаването на Грей Амеран говори много малко по време на вечерята им от страх да не се провали и да си признае всичко. Подобно на нея Грей извършваше само движенията, необходими за поглъщането на храната от това богато угощение, което бе организирано от готвача в техния апартамент по настояване на краля. Няколкото думи, които си размениха, спокойно можеха да бъдат думи, разменени между непознати… забележки за сочността на агнешкото, яркостта на слънчевата светлина през деня, очаквания дъжд през следващия ден, великолепния нов кон на краля.

Накрая с дълбока въздишка Грей стана от масата и издърпа Амеран върху скута си. Притисна я силно до себе си, но не чак толкова, че да й стане неприятно. Красивото й лице бе скрито сред дългите тъмни къдрици.

— Мога ли да кажа нещо, което не е било изречено вече? — попита меко той.

Амеран го целуна по главата.

— Действително, всичко е казано, и то много пъти.

— Ще ми липсваш. — Целувката, с която дари устните й, бе почти целомъдрена.

— Сърцето ми ще тъгува по теб.

— Както и моите ръце по теб — добави с усмивка той.

Амеран понечи да заговори, но вместо това реши да запази думите за себе си.

— Какво има? — настоя той. — Кажи ми какво има.

— Ако те помоля да направиш нещо за мен, ако много те помоля, ще го направиш ли? — попита тя, като го гледаше умолително.

— Ако е по силите ми, знаеш, че ще го направя. — Той я погали по бузата. — Но и двамата знаем, че нямам никакъв избор, освен да направя това, което заповядва кралят.

Амеран изстина в ръцете му.

— Но кралят не е заповядал Гидиън да те придружи.

Грей удари с юмрук по масата.

— Гидиън! Все Гидиън! За бога, Амеран, защо не можеш да го изхвърлиш от мислите си дори през последната вечер, преди да се разделим?

Дясната му ръка, която я бе обхванала, се отпусна, но тя отказа да се предаде. Ако телата им се отделяха едно от друго в този момент, можеха никога да не се съберат отново. Погледът й остана непоколебим.

— Не, не мога, когато в сърцето си зная, че ако Гидиън намери удобна възможност да ни раздели, веднага ще го направи.

— Гидиън е прекрасен офицер. Няма друг, който би ме поддържал по-добре — каза внезапно Грей и отново започна да яде, докато тя стоеше все още на коленете му.

— Твоя ли беше идеята Гидиън да отплува с „Феър Уиндс“ утре или негова?

Вилицата спря по средата на пътя към устата на Грей.

— Не помня. Какво значение има?

Амеран нямаше да го остави на мира.

— Според собствените ти думи Гидиън иска да подобри репутацията си пред краля, но не ти ли е минавало през ум, че той може да иска дори нещо повече — да те подведе така, че да изпаднеш в неизгодно положение, и по този начин да получи власт над теб, към каквато всъщност се стреми?

Грей се засмя, но с малко кисела гримаса.

— Ти, любов моя, а не Гидиън, си тази, която се опитва да спечели най-голямата власт над мен, като се опитваш хитро да ме подведеш.

Амеран едва се въздържа да не нахлупи чинията с печено агнешко, картофи, моркови и лук върху упоритата му глава.

— Аз само искам да те предпазя.

— Да ме предпазиш от какво? — Очите му святкаха яростно.

— От Гидиън, но най-вече от теб самия! — Тя все още не се помръдваше от мястото си. С кръстосани върху гърдите ръце очакваше защитната му реакция.

Коленете на Грей станаха неспокойни.

— Би ли станала, ако обичаш? Нещо влошава храносмилането ми и не мисля, че причината идва от чудесната вечеря.

Амеран стъпи тежко на крака.

— Кога ще спреш да бъдеш толкова твърдоглав? Кога ще осъзнаеш, че Гидиън се използва твоята лоялност и преданост за своя собствена изгода? Той злоупотребява точно с онези качества, от които ти се възхищаваш и които изискваш от всички други. Как можеш да се доверяваш на човек като него?

— Бих поверил дори живота си в ръцете на Гидиън Хорн — упорито каза той.

Очите й се наляха със сълзи. Усещаше, че силата й отслабва.

— Не прави това. Моля те. Не му поверявай нещо толкова възвишено и ценно.

Слепоочията на Грей пулсираха. В този момент Амеран не би се изненадала, ако я хване и захвърли в другия край на стаята. Когато не вдигна ръка срещу нея, бе сигурна, че той ще прекрачи прага на стаята и ще си отиде от живота й. Дишането й бе учестено и тя бе уплашена. Погледите им се срещнаха.

Гневът на Грей в миг се стопи. Напрегнатостта на чертите на лицето му се отпусна, когато я докосна по бузата. Тя се протегна, за да го хване за ръката.

— Гидиън няма да ми стори нищо лошо по време на това пътуване или на което и да било друго — нежно каза той. — Трябва да вярваш на преценката ми.

— Моля те — умоляваше го тя. — Направи така, че да не може да отплава с теб.

Грей поклати глава.

— Не можеш да ме молиш да направя това.

— Умолявам те.

— Не мога, Амеран. Съжалявам.

Грей се изправи и накара и нея да стане.

— Уморен съм. Много скоро ще се развидели.

Амеран кимна. Какво повече можеше да каже? Грей ще я напусне, но няма да позволи Гидиън да не отплава с него.

Той се съблече, мушна се в леглото и се обърна с гръб към нея.

Амеран направи същото. Беше я обхванало отчаяние. Леглото никога не бе изглеждало толкова голямо, студено и самотно. Не можеше да заспи, а от неспокойните движения и тежки пъшкания до себе си разбра, че и при Грей сънят не може да дойде.

Накрая, малко преди зазоряване, той се протегна към нея.

— Не бих направил нищо, което да постави живота ми в опасност. Не бих направил нищо, което може да ми попречи да си дойда у дома при теб.

Те се прегърнаха силно и нежно, и си прошепнаха думи за прошка.

Скоро се развидели.

Амеран чакаше и мълчаливо наблюдаваше как Грей облича синята си униформа със златни копчета и сърма.