/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic

Недокоснатата

Елизабет Лоуел

Средновековна Шотландия, Спорните земи… В Спорните земи я наричат Амбър Недокоснатата — непорочната златокоса красавица, която бяга от любовта, защото такава е нейната орис… Но той идва при нея, забулен в мрак, точно според пророчеството — един ранен воин без памет… Обещаният любим, в чиято кръв гори огънят на буйна страст, привлечен неустоимо от магьосницата, способна да улови истината чрез докосване… В суровите кръвопролитни времена тяхната любов избуява… Докато изгубеното минало не се връща при Дънкан, опитвйки се да превърне Амбър в негов враг. Но той не може да се отрече от жената, излекувала тялото и сърцето му… Той се зарича да се бори до смърт с тъмните сили, обрекли тяхната забранена любов…

Елизабет Лоуел

Недокоснатата

1

„При теб ще дойде той, обгърнат в мрачни сенки“.

Амбър се взря в голия, бездиханен мъж, който сър Ерик бе проснал в нозете й и мрачното предсказание отекна в съзнанието й.

Пламъците на свещите трепкаха и се огъваха като живи от повеите на студения есенен вятър, който нахлуваше през отворената врата на къщата. Светлини и сенки се гонеха по тялото на непознатия и подчертаваха силата, сбрана в раменете и гърба му. В почти черната му коса блестяха кристалчета от лапавицата навън. По кожата му искряха ледени капчици дъжд.

Сякаш почувствала в собственото си тяло студа, сковал неговото, Амбър потръпна и безмълвно вдигна поглед към Ерик. Големите й златисти очи бяха пълни с въпроси, за които тя нямаше думи.

А и да имаше, Ерик нямаше отговори. Разполагаше само с безжизненото тяло на един непознат, на което се бе натъкнал в древното светилище.

— Познаваш ли го? — попита рязко той.

— Не.

— Мисля, че грешиш. Той носи твоя знак.

С тези думи Ерик преобърна тялото на мъжа и водните капчици, заедно със светлината на свещите, се плъзнаха по мускулестия му торс. Но това, което изтръгна от гърдите на Амбър сподавено възклицание, не бе голата му мъжка мощ, а нещо друго.

Върху тъмните косъмчета на гърдите му сияеше къс кехлибар.

Като внимаваше да не докосва непознатия, Амбър коленичи до него и доближи една свещ до гръдта му, за да разгледа по-добре талисмана. Върху камъка бяха гравирани изящни древни руни. Те повеляваха носителят му да бъде закрилян от друидите.

— Обърни камъка — тихо каза тя.

Ерик се подчини. На гърба на талисмана имаше латински надписи във формата на кръст, славещи бог и молещи го да закриля притежателя на камъка — обичаен християнски амулет, каквито носеха рицарите, тръгнали да се бият със сарацините за освобождението на Светите земи.

Амбър въздъхна с облекчение. Явно непознатият не беше магьосник, пратен в Спорните земи да върши злини. Сега вече можеше да погледне на него като на човек, а не като на предмет, донесен й, за да отсъди дали вещае добро или зло.

Където и да го погледнеше обаче, неизменно откриваше едно: изумителна, невероятна сила. Единственият намек за нежност у този мъж бяха гъстите, леко извити мигли и ясните очертания на устните му.

Беше красив, ала красотата му бе воинска — красотата на буря, не на цвете. Скорошни рани, синини и драскотини се смесваха с белези от други, отдавна отминали битки. Но всички те не затъмняваха ореола му на мъжественост и мощ, тъкмо обратно — правеха го още по-ярък.

Като изключим талисмана, мъжът нямаше нищо, дори дрехи, но при все това Амбър не се съмняваше, че е знатен и почитан човек.

— Къде го намери? — попита тя.

— При Каменния пръстен.

Амбър рязко вдигна глава.

— Какво? — възкликна тя. Не можеше да повярва на ушите си.

— Чу какво ти казах.

Амбър нетърпеливо зачака да узнае още. Ерик обаче остана безмълвен, вперил нетрепващия си вълчи поглед в нея.

— Не ме карай да изтръгвам думите от устата ти като пера на пиле — раздразнено каза Амбър. — Говори!

Развеселена усмивка смекчи суровите черти на Ерик. Той прекрачи безчувственото тяло на непознатия и затвори вратата, преграждайки пътя на бръснещия есенен вятър.

— Имаш ли малко греяно вино за своя стар приятел? — попита меко той. — И някаква завивка за този тук, който и да е той. Приятел или враг, не можем да го държим гол на този студ.

— Да, господарю. И най-дребното ти желание е заповед за мен.

Сухата нотка в тона на Амбър не можеше да скрие обичта й към този мъж. Сър Ерик беше син и наследник на един от великите шотландски барони, но тя винаги се бе чувствала много приятно и свободно в неговата компания, въпреки че нямаше знатно потекло и беше сиротна като дивия есенен вятър.

Ерик свали от плещите си скъпото наметало с индиговия цвят на здрача и зави непознатия с дебелата, топла вълнена дреха. Наметалото обаче едва стигна да покрие тялото му.

— Едричък е — отбеляза разсеяно той.

— Да, по-едър дори от теб — отвърна Амбър от дъното на стаята. — Рицарят, който го е повалил, трябва да е бил велик воин.

Ерик присви очи, когато я видя да бърза към него, понесла на ръце дебелата завивка от кожи, която обикновено топлеше собствената й постеля.

— Ако се съди по белезите му, повалил го е не воин, а гръм — каза той.

Дългата, надиплена нощница се оплете в глезените на Амбър и я препъна. Тя политна напред, но миг преди да падне върху непознатия, Ерик я хвана и я задържа на крака. После бързо отдръпна ръце от нея.

— Прощавай — припряно промълви той.

Беше я докоснал само за част от секундата, но веднага долови смущението й.

— Няма за какво — отговори Амбър. — По-добре твоята плът, отколкото плътта на този непознат.

Въпреки уверенията й, Ерик не отделяше очи от нея. Искаше да бъде напълно сигурен, че е искрена и че смущението й е било наистина мимолетно.

— Не мога да си обясня защо твоят допир не ми причинява болка — добави кисело тя. — Бог е свидетел, че сърцето ти не е толкова чисто, колкото би трябвало.

Усмивката, която сгърчи устните на Ерик, отлетя бързо като смута, обзел за миг Амбър.

— За теб, Амбър Недокосваната — каза той, — сърцето ми е чисто като още ненавалял сняг.

Тя се засмя тихичко.

— Може би това е наследство от уроците, които Касандра ни преподаваше като деца.

— Да. Може би — усмихна се някак тъжно Ерик. Сетне се приведе и загърна неподвижното тяло на непознатия с кожата.

Амбър припряно наметна една пелерина на раменете си и разбърка огъня, запален в средата на стаята. Скоро веселите пламъци заподскачаха, затоплиха помещението и обляха като слънчева светлина дългите й златни плитки.

— А къде са другарите му? — попита тя, като свали едно гърненце от триножника над огъня.

— Пръснали са се във всички посоки, конете им също. — Този път усмивката на Ерик беше жестока. — Древният Каменен пръстен не обича норманците.

— Кога е станало това?

— Не знам. Следите бяха дълбоки, но почти заличени от дъжда. А от дъба, ударен от гръм, бяха останали само черният ствол и шепа угаснали въглени.

— Пренеси го по-близо до огъня — каза Амбър. — Сигурно е ужасно премръзнал.

Ерик вдигна едрия мъж с неподозирана лекота. Танцуващата светлина на пламъците озари златистата му коса и брада.

Косата на непознатия обаче си оставаше черна като нощ. Лицето му бе гладко избръснато, като се изключат мустаците, които имаха същия тъмен цвят.

— Диша ли? — попита Амбър.

— Да.

— А сърцето му…

— Бие като сърце на боен жребец — довърши вместо нея Ерик.

Амбър въздъхна с облекчение. Странно защо изпитваше такава загриженост за съдбата на един непознат. Но я изпитваше.

— Прати ли някой да повика Касандра? — попита тя.

— Не.

— Защо? — възкликна изненадано Амбър. — Касандра е много по-добра лечителка от мен.

— И много по-лоша гадателка.

Амбър си пое дълбоко дъх. Точно от това се страхуваше още от мига, в който Ерик бе положил голото тяло на мъжа в краката й. Ръката й бавно се плъзна под пелерината и нощницата.

Сред множеството огърлици, гривни, брошки и украшения за коса от скъпоценен кехлибар, които притежаваше, имаше един накит, който тя не сваляше никога, дори в леглото. Беше верижка от красиво сплетени тънки златни нишки, на която върху гнездо от злато с гравирани ситни руни бе окачен къс прозрачен кехлибар, голям колкото половината й длан.

Този древен, безценен и пълен с тайни медальон Амбър бе получила още в деня на раждането си. Пленената слънчева светлина се разливаше и сияеше във вътрешността на камъка, смееше се, мръщеше се и гореше на фона на късчетата мрак, също като нея уловени в златното му лоно.

Амбър хвана медальона в шепа, мълвейки древни молитви. Топлината на тялото й потече към кехлибара, дъхът й го обля. Не след дълго камъкът се замъгли, проникнат от живата й топлина.

Тя бързо се наведе към огъня и поднесе медальона досами пламъците. Когато мъглата започна да се прояснява, камъкът затрептя като жив, изпълнен със светлини и сенки, които непрекъснато променяха формите си.

— Какво виждаш? — попита Ерик.

— Нищо.

Той изсумтя нетърпеливо и погледна към непознатия, който продължаваше да лежи напълно неподвижен в своя неестествено дълбок сън.

— Все трябва да има нещо. Дори аз мога да виждам в кехлибара, когато…

— Светлина… — прекъсна го Амбър. — Кръг… Древен… Самодивско дърво… Мрачни сенки… Под дървото… Нещо…

Гласът й секна. Тя вдигна поглед към Ерик, който я наблюдаваше с очи като кехлибари в черна нощ — тъмнозлатисти, неразгадаеми.

— Каменният пръстен и свещеното самодивско дърво — каза той с равен глас.

Амбър сви рамене.

Ерик чакаше мълчаливо, изопнал снага като пред битка.

— Има много свещени кръгове — промълви накрая тя, — много самодивски дървета, много мрачни сенки.

— Ти видя мястото, където го намерих.

— Не! Дървото беше в Каменния пръстен.

— Той също.

Спокойният му тон накара Амбър да потръпне. Неспособна да проговори, тя отмести поглед към непознатия, който лежеше увит във вълна и кожи.

И в хиляди мрачни сенки.

— Вътре? — прошепна тя, като се прекръсти. — За бога, кой е той?

— Някой от Посветените, без съмнение. Никой друг не би могъл да премине през побитите камъни.

Амбър се взря в непознатия, дирейки отговор в руните на лицето му. Но видя само онова, което вече знаеше — едно силно, сурово, много мъжествено лице.

Лице, което я привличаше така, както я привличаше единствено кехлибарът.

Искаше да вдъхне дъха му, да усети неповторимия му аромат, да попие топлината му. Искаше да опознае този мъж, да се наслади на неговата мъжка сила.

Искаше да го докосне.

Амбър се сепна. Тя, Недокосваната, искаше да докосне един непознат. Въпреки болката.

— Цъфнало ли беше самодивското дърво? — попита Ерик.

Амбър го погледна слисано.

— Не е цъфтяло от хиляда години — отвърна тя. — Защо ще му е да дарява с благословията си точно този непознат?

Вместо отговор Ерик зададе нов въпрос.

— Какво друго видя в камъка?

— Нищо.

— Кой казваше нещо за изтръгване на пера? — измърмори той. — Добре тогава. Какво почувства?

— Почувствах, че…

Ерик мълчеше очаквателно. И напразно.

— По дяволите! Кажи ми! — изръмжа той.

— Не мога да го опиша с думи. Беше особено чувство, сякаш…

— Сякаш?

— Сякаш съм застанала на ръба на висока скала и трябва само да разперя криле, за да полетя.

Ерик се усмихна, обзет едновременно от спомени и предчувствия.

— Приятно усещане — отбеляза меко той.

— Само за онези, които имат криле — възрази Амбър. — Аз нямам. За мен това означава само едно дълго падане с тежко приземяване.

Смехът на Ерик отекна в малката къщичка.

— Ах, малката ми — каза той, — ако не знаех, че ще те заболи, щях да те грабна и да те завъртя в прегръдките си като дете.

Тя се усмихна.

— Ти си чудесен приятел. Хайде, отнеси този човек в леглото ми. Ще остане там, докато дойде Касандра да се погрижи за него.

Вместо да се подчини, Ерик само я изгледа изпод вежди.

— Не бих искала да уморя от студ човек, способен да преминава през свещените камъни — обясни Амбър.

— Може би. Аз самият обаче с удоволствие щях да наредя да бъде убит, ако не беше гост в твоя дом. И в леглото ти.

Тя го погледна слисано.

Усмивката му беше студена като вятъра, който вилнееше край къщата.

— Защо ще осъждаш на смърт един непознат, открит в безсъзнание сред свещената гора? — попита Амбър.

— Подозирам, че той е някой от рицарите на Дънкан от Максуел, които шпионират из нашите земи.

— Значи слуховете са верни? Един норманец е предоставил на саксонския си враг правото да управлява крепостта Стоун Ринг?

— Да — горчиво отговори Ерик. — Но Дънкан вече не е враг на Доминик. С опрян в гърлото меч Шотландския чук се е заклел във вярност на Доминик.

Амбър извърна поглед. Нямаше нужда да го докосва, за да усети кипящата в гърдите му ярост, макар и овладяна. Дънкан от Максуел, Шотландския чук, беше незаконороден син и не притежаваше никаква земя. Първото нямаше как да се промени, но ето че Доминик льо Сабр бе дал на Дънкан крепостта Стоун Ринг, заедно с принадлежащите й земи.

А Стоун Ринг беше част от владенията на Ерик.

Безброй битки с разбойници, незаконни синове и амбициозни братовчеди бе водил Ерик, за да си извоюва властта над многобройните имения на лорд Робърт в Спорните земи. Нямаше съмнение, че сега отново ще му се наложи да воюва. Само силен владетел можеше да управлява в Спорните земи.

— С какви дрехи беше облечен, когато го намери? — попита Амбър.

— Намерих го така, както го донесох. Гол.

— Тогава той не е рицар.

— Не всички рицари се върнаха от сарацинските земи със злато и скъпоценни камъни.

— Да, но дори най-бедният рицар има броня, оръжие, кон, дрехи — възпротиви се тя. — Нещо.

— Той има нещо.

— Какво?

— Медальонът. Познат ли ти е?

Амбър поклати глава и косата й запламтя като слънце.

— Не си ли виждала или поне чувала нещо за него? — настоя Ерик.

— Не.

От устните му се откъснаха шумна въздишка и приглушено проклятие.

— Може би Касандра знае? — предположи тя.

— Съмнявам се.

Въпреки веселия огън стаята внезапно се стори на Амбър ужасно студена. Имаше чувството, че е попаднала в капан, чиито хищни, но едновременно с това нежни челюсти се затягат все по-здраво около нея.

Не за пръв път Ерик идваше при нея, за да узнае истината за някой, който или не може, или не иска да я произнесе сам. И Амбър се добираше до тази истина доколкото и както можеше.

Дори чрез докосване.

Понасяше болката от тези докосвания в знак на благодарност към сина на великия лорд, който винага се бе държал толкова добре с нея. Досега никога не се бе страхувала да докосва някого.

А сега се страхуваше.

Предсказанието, произнесено при раждането й, трептеше във въздуха като току-що отпусната тетива… и Амбър се боеше от смъртта, изстреляна на върха на невидимата, летяща стрела.

Ала в същото време копнежът да докосне непознатия се разгаряше все по-силно в гърдите й, притискаше я, задушаваше я. Искаше да го опознае. Изведнъж това бе станало по-важно дори от копнежа й да узнае истинското си име, истината за изгубените си родители и за скритото си наследство.

Точно това непреодолимо желание я плашеше най-много. Непознатият я викаше в своето безмълвие, призоваваше я с нямата си песен, омагьосваше я.

— Касандра знае повече и от двама ни взети заедно — решително заяви тя. — Трябва да я изчакаме.

— Когато си се родила, Касандра те е нарекла Амбър1. Мислиш ли, че е било случайно?

— Не — прошепна Амбър.

— Ти си рожба на кехлибара. Касандра е разбрала това веднага.

Тя извърна глава, за да избяга от изпитателния му поглед.

— Ще отречеш ли, че този непознат носи твоя знак? — настоя Ерик.

Амбър не каза нищо.

— По дяволите — измърмори той. — Защо си толкова опърничава?

— По дяволите, защо си толкова глупав!

Ерик я зяпна, стреснат от този изблик на необичаен гняв.

— Знаеш ли името на този мъж? — попита тя.

— Ако го знаех, нямаше да…

— Нима си забравил предсказанието на Касандра? — прекъсна го Амбър.

— Кое от всичките? — сопна се той. — Предсказанията се сипят от устата на Касандра като дъбови листа, докоснати от ледената целувка на зимата.

— Говориш като човек, който никога не вижда по-далеч от носа си.

— Майсторът на мечове винаги е хвалил набитото ми и зорко око — възпротиви се Ерик с усмивка.

Тя въздъхна отчаяно.

— Да спори човек с теб е все едно да се сражава със сенки.

— Това Касандра го споменаваше по-често даже от хвърлянето на бисерите на свинете. Бисерите на нейната мъдрост, естествено. Свинята съм аз.

Този път обаче Амбър не се полъга по шегите му.

— Чуй ме — каза разпалено тя. — Чуй какво е казала Касандра в деня на моето раждане.

— Чувал съм какво…

Но Амбър вече говореше. Думите валяха от устните й, повтаряйки предсказанието, което се бе родило заедно с нея и бе хвърлило тежката си сянка над целия й живот.

„На мъж без име ти недей отдава и сърце, и тяло, и душа. Че тогаз живот честит може да се роди, ала и смърт ще долети.

Ще дойде той при теб, обгърнат в мрачни сенки. Докоснеш ли го, ще познаеш живот, що блян е, но и неизбежна смърт.

Затуй бъди като слънцето, скрито в кехлибара — недокосвана и недокосваща.

Забранена.“

Ерик погледна замислено непознатия, после момичето, което наистина беше като слънчева светлина, затворена в кехлибар — ярко злато, обгърнато от едничка мрачна истина: и най-лекият допир можеше да й причини непоносима болка.

Но трябваше да я помоли да докосне този мъж. Нямаше друг избор.

— Съжалявам — каза той, — но ако шпионите на Доминик льо Сабр или на Шотландския дук се навъртат из земите на Стоун Ринг, аз трябва да го знам.

Амбър кимна бавно.

— Но преди всичко трябва да знам къде е самият Шотландски дук — продължи Ерик. — Дънкан от Максуел е заплаха за владенията на лорд Робърт в Спорните земи. Колкото по-скоро умре, толкова по-добре.

Амбър кимна отново, но не направи и плах опит да докосне мъжа, проснат в несвяст в нозете й.

— Не съществува човек на неговата възраст, който да няма някакво име — зае се да я успокоява Ерик. — Дори робите, слугите и най-бедните васали имат имена. Глупаво е да се боиш от предсказанието на Касандра.

Медальонът в шепата на Амбър пламтеше като огън. Тя се взря в него, но не видя нищо повече от онова, което вече бе видяла. Свещен каменен кръг. Свещено самодивско дърво.

Мрачни сенки.

— Добре — прошепна Амбър.

Като стисна зъби в очакване на болката, тя коленичи до огъня и положи длан върху бузата на непознатия.

Насладата бе толкова силна и внезапна, че Амбър извика и дръпна ръка. После се опомни и бавно протегна отново длан към непознатия мъж.

Ерик несъзнателно пристъпи напред, за да я предпази от болката. Сетне обаче се овладя и се спря, вперил поглед в нея със здраво стиснати устни. Не искаше да причинява на Амбър всичко това, но още по-малко искаше да убива някого ненужно.

Този път Амбър не трепна, когато ръката й докосна непознатия. Вместо това се премести по-близо до него и затвори очи, за да се наслади пълно на най-върховното удоволствие, което бе изпитвала през живота си.

Имаше чувството, че е легнала сред океан от нежен огън, че я гали ласкавата му топлина, че се разтваря в светлината му.

А отвъд златната топлина на този океан лежеше истината, спотаена сред мрачни сенки.

Чакаща.

От устните на Амбър се изтръгна тих стон. Знаеше трима мъже, излъчващи такава увереност във воинската си мощ. За двамата само бе чувала — Доминик льо Сабр и Дънкан от Максуел. Третият беше Ерик.

Велик воин лежи под дланта ми — светлина и мрак, наслада и болка, любим и смъртен враг в едно.

— Амбър…

Очите й бавно се отвориха. Изражението на Ерик й подсказа, че е повторил името й поне няколко пъти. Настойчивият му светлокафяв поглед бе вперен в нея. Доловила загрижеността му, тя се насили да се усмихне, въпреки хаоса от чувства, които бушуваха под привидно спокойната й външност.

Дължеше много на Ерик. Баща му й даваше дрехи, беше й дал къщата, земята и хората, които я работеха. Самият Ерик й се доверяваше като на предан воин, нищо че бе само едно бездомно момиче без баща и майка, без никого на този свят.

А сега тя щеше да предаде доверието му заради един непознат, който дори можеше да се окаже негов враг.

Но след като бе докоснала този мъж, Амбър не можеше да го обрече на смъртта, която го очакваше в ръцете на Ерик. Не и преди да се е уверила, че тъкмо той е човекът, от когото се боеше.

Кой знае дали и тогава щеше да го стори.

Може да е просто странник, никому непознат странник.

Мисълта беше примамлива като буен огън в зимен ден и тя се вкопчи за нея.

Да! Странник. И други непознати рицари са идвали в Спорните земи. Чувала съм разказите им за изпитанията, на които са били подложени при сарацините. Всички те бяха уверени в силата и издръжливостта си.

И този мъж може да е такъв рицар.

Трябва.

— Амбър?

— Остави го тук — каза приглушено Амбър. — Той е мой. Изкушението да продължи да докосва непознатия бе почти непреодолимо, но тя успя да отдръпне ръка, макар и с неохота. И тутакси усети празнота, която я изуми. До този миг никога не се бе смятала за самотна.

Ерик въздъхна облекчено. Очевидно докосването до непознатия не беше причинило на Амбър истинска болка.

— Бог чу молитвите ми — каза той.

Амбър го погледна въпросително.

— Трябват ми добри воини — обясни Ерик. — Шотландския дук е само първата от неприятностите, с които трябва да се справям.

— Кои са другите? — попита разтревожено тя.

— Малко на север от Уинтърланс са се появили викинги. А и скъпите ми братовчеди отново надигат глава.

— Прати ги да се бият с викингите.

— По-вероятно е да се съюзят помежду си, за да нападнат земите на баща ми — усмихна се горчиво Ерик.

С усилие на волята Амбър се въздържа да не погледне непознатия. Ако воин от ранга на Доминик льо Сабр или Шотландския дук се сражаваше на страната на Ерик вместо против него, в Спорните земи най-после можеше да настъпи бленувания мир, вместо безкрайните кръвопролития.

Но да се надява, че великият нормански лорд или шотландският му васал ще се съюзят с лорд Робърт от Севера, бе все едно да иска да улови слънчевата светлина в шепи като вода.

— Как се казва новият ми воин? — поинтересува се Ерик.

— Ще го попитам, когато се събуди.

— Защо е дошъл в Спорните земи?

— Това ще е второто нещо, което ще го попитам.

— Накъде е отивал?

— Това ще бъде третото.

Ерик изсумтя.

— Май не си научила кой знае какво от докосването си до него.

— Така е.

— Сънят му е неестествено дълбок.

Амбър кимна.

— Да не е омагьосан? — не мирясваше той.

— Не.

Ерик вдигна вежди, изненадан от бързия й отговор.

— Звучиш напълно уверено.

— Защото съм уверена.

— Защо?

Амбър се намръщи. Увереността бе преляла неусетно от непознатия в нея при докосването. За пръв път й се случваше подобно нещо. За пръв път се добираше с такава плашеща лекота до нечия дълбоко скрита същност — яростна, горда, щедра, страстна, решителна, дръзка.

При това у него нямаше хиляди объркани образи от миговете, часовете, седмиците или годините преди появата му под самодивското дърво сред свещените камъни. Нямаше го усещането за целеустременост, което да прорязва тъмата като ярка мълния. Нямаше лица на обичани или мразени хора.

Непознатият сякаш нямаше спомени.

Амбър протегна отново ръка към него, като си заповяда да не обърне внимание на удоволствието от допира — така, както обикновено напрягаше воля, за да не обръща внимание на болката. Късайки едно по едно цветчетата на неземната наслада, тя затърси спомените на мъжа пред себе си.

Но нямаше никакви спомени. Само слаба, едва доловима светлина, която чезнеше с всеки изминал миг.

Този мъж беше като току-що роден.

— Не усещам никакво зло да го дълбае отвътре — каза накрая Амбър. — Сякаш докосвам бебе.

Ерик изсумтя.

— Бебе? Бог да ме убие, ако това не е най-голямото бебе, което съм виждал!

Амбър отдръпна ръка.

— Какво друго можеш да ми кажеш? — попита той.

Тя сплете пръсти и ги стисна толкова силно, че едва не извика от болка. Не искаше да споделя страховете си с Ерик, но въпросите му се доближаваха все повече до сърцевината на тези страхове, които продължаваха да я измъчват, колкото и да ги пъдеше.

Велик воин, смъртен враг и любим ведно.

— Не! Не знам кой е той! Знам само, че е мъж без име, който е невероятно уверен в мощта и бойната си сръчност.

— Обикновено ти задаваш въпрос, човекът, когото докосвам отговаря, а чрез допира до него аз разбирам дали е казал истината — бавно произнесе Амбър. — Този път беше… различно.

Ерик премести поглед от непознатия към момичето, което в момента му се струваше също толкова непознато.

— Добре ли си? — меко попита той.

Тя се сепна.

— Да.

— Изглеждаш замаяна.

Трудно й беше да се усмихне, но Амбър успя.

— От докосването е — каза тя.

— Съжалявам.

— Няма защо. Каквито и изпитания да ни праща бог, винаги можем да ги понесем.

— Или да умрем при опита да го сторим — сухо добави Ерик. Усмивката на Амбър се стопи. Думите на предсказанието отекнаха в съзнанието й още веднъж. И смърт ще долети.

2

Мирис на ароматни смоли изпълваше въздуха в къщата на Амбър. Над леглото бяха запалени свещи, които хвърляха трепкаща златна светлина върху мъжа без име. Мъжът, който лежеше в плен на един сън без сънища.

Амбър беше сигурна, че той не сънува, защото вече от два дни непрекъснато втриваше целебни мехлеми в тялото му и не бе усетила нищо ново при допира до него. Удоволствието да го докосва също не се бе променило. Беше все така силно, както първия път.

Докато разтриваше непознатия, Амбър постоянно му говореше с надеждата думите й да достигнат до него заедно с топлината на ръцете й и с пречистващата, лечебна сила на ароматните смоли и кехлибара.

— Мой тъмен воине — прошепна за кой ли път тя, — как се появи в Каменния пръстен?

Пръстите й обтриха силната му ръка, после другата, плъзгайки се по мускулите, стегнати и мощни дори в съня. Намазани с мехлема, тъмните косъмчета по ръцете му заблестяха на светлината на свещите. Щом погледът й попадна на здравите въжета, с които бе привързан към леглото, Амбър сбъчи чело и ги докосна с въздишка, без обаче да ги развърже.

Ерик бе настоял непознатият да бъде вързан — иначе щял да прати някой от своите валета да бди денонощно над Амбър. И тя бе предпочела въжетата. Рано или късно мъжът щеше да се събуди. Никой освен нея не биваше да разбере, ако се окажеше, че опасенията й са основателни.

Не знаеше какво ще прави тогава. Отказваше да мисли за този проблем, защото той нямаше решение.

Враг и любим ведно.

— Пеша ли дойде? — промълви тя. — Сам ли беше?

Единственият отговор на непознатия бе ритмичното надигане и спускане на широката му гръд.

— Какви са очите ти? Сиви като леда и зимата, като очите на Доминик льо Сабр? Или по-тъмни, каквито, казват, били очите на Шотландския дук? Или си някой трети, незнаен рицар, който се връща от сарацинските земи, преизпълнен с увереност в собствената си сила?

Дълбокото, равномерно дишане на мъжа не се променяше.

— Моля се да си непознат — прошепна Амбър.

Сетне въздъхна и продължи да гали гърдите му. Допирът до тях я изпълваше с любопитство и удоволствие. Харесваше й да глади с длан гъстите тъмни косъмчета по тях, да усеща меката им ласка по кожата си.

— Нарочно ли свали дрехите си? За да можеш да преминеш през свещения пръстен и да поспиш спокойно под самодивското дърво?

От устните на мъжа се отрони тих, едва доловим звук.

— Да! — възбудено възкликна Амбър. — Точно така, воине мой. Ела при златната светлина. Излез от мрачните сенки.

Макар да не получи отговор, тя беше окрилена. Непознатият бе започнал полека лека да се пробужда от странния си сън. И ласките й му бяха приятни — нямаше нужда от думи, за да почувства това.

Ала все така не откриваше у него спомени. Никакви образи, никакви имена, никакви лица.

— Какво криеш, мой тъмен воине? — прошепна Амбър. — И защо?

Върху челото му беше паднал кичур тъмна, леко чуплива коса. Тя нежно я приглади назад.

— От каквото и да се боиш, трябва скоро да се събудиш. Иначе ще потънеш завинаги в мрака на смъртта.

Непознатият не издаваше и звук. Може би преди малко си бе въобразила.

Амбър вдигна глава и погледна купичката за благоухания, закачена на стената като свещник. Златистият камък с форма на сълза почти се беше изпарил. Тя постави до него ново късче от скъпоценните си запаси от целебен кехлибар. След миг от него се извиси тънка струйка ароматен дим.

Тялото на мъжа трепна, но нищо повече. Амбър вече започваше да се бои, че той никога няма да се събуди. Това се случваше твърде често с хората, ударени от конска подкова, с камък или с меч. Потъваха в дълбок сън. И не се събуждаха никога повече.

С него не може да стане така. Той е мой!

Силата на обзелата я тревога я изуми. Тя се изправи и започна неспокойно да обикаля из стаята. По някое време забеляза тънки снопове светлина през спуснатите кепенци — утрото настъпваше. Петлите навън закукуригаха победоносно, възвестявайки смъртта на нощта.

Амбър надникна през цепнатината между два от кепенците. Есенната буря, поразила непознатия, беше преминала. След нея всичко наоколо изглеждаше като ново, цялата земя сияеше, окъпана в роса и пълна с надежди.

В обикновен ден Амбър вече щеше да е станала и да е отишла в градината, за да се погрижи за билките, които отглеждаше за себе си и за Касандра. Или щеше да е тръгнала към зъберите, за да провери дали са пристигнали ятата диви гъски, които първи донасяха вестта за приближаващата зима.

Но днешният ден не беше обикновен. Животът й бе престанал да бъде обикновен от мига, в който бе докоснала един мъж без име и бе открила, че е родена да му принадлежи.

Тя отиде до леглото и лекичко докосна с пръсти бузата му. Той продължаваше да спи непробудно.

Но вече не толкова дълбоко, струва ми се. Нещо става. Петлите вън бяха престанали да кукуригат, което й подсказа, че слънцето вече се е вдигнало над хоризонта.

— Ако се събудиш, сигурно ще се уплашиш до смърт от вида ми. Навярно изглеждам грозна като попарена от слана градина — промълви Амбър и побърза да приготви леген с топла вода и ароматен боров сапун. След като се изми, тя обу чифт яркочервени чорапи, облече чиста ленена риза и надяна върху нея рокля от дебела, но мека вълна.

Роклята също беше подарък от лорд Робърт чрез сина му Ерик, в знак на благодарност за сушените билки, които им даваше Амбър. Златната бродерия около деколтето изпъкваше ярко на фона на индиговосинята вълна. Жълти ивици лен обточваха дългите, свободно падащи ръкави и долния ръб на роклята. Меката дреха прилепваше плътно към тялото й, очертавайки извивките на гърдите, талията и хълбоците. Амбър прихвана краищата на широките ръкави и ги завърза с панделки около китките си, за да не й пречат. Сетне сложи на кръста си широк колан от тройно преплетени, боядисани в златисто кожени ивици, и закопча токата отпред. В края на всяка от шестте ивици сияеха матови късове кехлибар. На колана бе закачена и ножница от позлатена кожа. В нея лежеше сребърна кама, на чиято дръжка като око блестеше друг къс кехлибар с кървавочервен цвят.

Като грабна един гребен, изработен от самодивско дърво и инкрустиран с оранжев кехлибар, тя се спусна към леглото, където лежеше непознатият. Едно леко докосване й бе достатъчно да разбере, че той все още плува като пъстърва в реката на съня. И че като пъстърва се стреми да се издигне към мамещата светлина на слънцето.

Амбър го разтърси лекичко. В отговор мъжът само измърмори нещо неразбираемо. Тогава тя се изправи и се зае да разресва дългите си златни коси, без да откъсва загрижения си поглед от него.

— С всеки удар на сърцето си ти се приближаваш все повече до слънчевата светлина. Моля те, събуди се и ми кажи как се казваш.

Той завъртя неспокойно глава. Ръката му потрепна. Обнадеждена, Амбър го докосна, но не откри нищо ново.

Безпокойството му се предаде и на нея. Тя закрачи нервно из стаята, решейки косата си. Накрая не издържа и открехна кепенциге на прозореца до леглото, за да надникне навън. По пътеката, която се виеше от крепостта Стоун Ринг към уединената й къщичка, не се задаваше никой.

Амбър открехна прозореца още мъничко и започна да сплита косите си, без да обръща внимание на студения въздух, нахлуващ в стаята. Пръстите й се бяха вдървили от нетърпение и тревога. Гребенът се изплъзна от ръката й и падна на рогозката до леглото. Ядосана, тя затвори прозореца и измърмори на себе си:

— Ама че ужасна коса имам.

Когато се наведе да вдигне гребена, косите и се спуснаха върху завързаната дясна ръка на непознатия и тозчас бяха сграбчени здраво от дългите му, силни пръсти.

Амбър замръзна на място, сетне бавно вдигна поглед към пронизващите лешникови очи, които бяха на сантиметри от нейните.

Не са сиви. Слава богу, не са сивите очи на Доминик лъо Сабр! Не съм отдала сърцето си на мъж, който е вече женен.

— Коя си ти? — попита мъжът. Имаше дълбок глас.

— Ти се свести! Спиш от два дни и вече се боях, че…

— Два дни? — прекъсна я невярващо той.

— Не помниш ли? — меко попита Амбър, като погали ръката, чиито пръсти бяха вплетени в косите й. — Имаше буря.

И зачака с надежда отговора му.

— Не помня нищо — каза непознатият.

Амбър не се съмняваше, че казва истината. Единственото, което чувстваше от допира си до него, бе дълбокото му объркване.

— Не… помня… нищо! — яростно повтори той. — Проклятие, какво е станало с мен?

В гласа му се долавяха едновременно уплаха и обърканост. Опита се да се надигне, но тутакси разбра, че и ръцете, и краката му са завързани. Можеше да мърда пръстите и главата си, но нищо повече. Слисан, той пусна косата на Амбър и яростно задърпа въжетата, стягащи дясната му ръка.

Ръката, предназначена да държи меч.

— Всичко е наред — каза Амбър, като протегна ръка към него.

— Защо съм вързан? Пленник ли съм?

— Не, просто…

— Какво, за бога, става тук?!

Амбър докосна стиснатата му ръка. Усети гнева му от това, че е вързан, тревогата му от липсата на спомени, страха от собствената му безпомощност. Не усети обаче никакво желание да я нарани.

— Не ти мисля злото — увери го меко тя. — Ти беше болен и в несвяст.

Все едно че говореше на вятъра. С напрегнати до пръсване мускули мъжът продължаваше да се мъчи да скъса въжетата. Дървената рамка на леглото заскърца, въжетата се впиха в плътта му, но не поддадоха.

От гърлото му се изтръгна свирепо ръмжене. Тялото му се изопна рязко нагоре и завивките се свлякоха на пода. Под врязаните в ръцете му въжета избликна кръв. Но той не спираше.

— Не! — извика Амбър. — Спри!

Хвърли се върху тялото му и се вкопчи в него, за да го укроти както се укротява необуздан жребец, да не му позволи да се нарани повече.

Покрит от нежното й, уханно женско тяло и от тежкия водопад на златните й коси, мъжът се сепна и за миг спря да се дърпа.

Амбър не се нуждаеше от повече време. Едно бързо докосване с устни до голата му гръд го накара да застине неподвижно, вкаменен от изненада. Тогава тя допря пръсти до неговите устни, за да го накара да замълчи.

— Лежи мирен, мой тъмен воине. Аз ще те освободя.

Мощна тръпка разтърси тялото му. Усещаше чак в главата си болезнено силния пулс на сърцето си. С неимоверно усилие на волята той овладя порива си да се задърпа отново.

Допирът на ръцете на Амбър до голата му кожа го накара да потръпне още веднъж. Същото му причини и копринената ласка на косите й по слабините му. Сърцето му заби още по-яростно.

Тогава видя старинната сребърна кама, която тя бе извадила от колана си.

— Не! — прегракнало възкликна той. Но веднага осъзна, че камата е предназначена за въжетата, а не за него, и се отпусна с въздишка върху леглото. Когато огънят в кръвта му стихна, замря и болката в главата му.

— Съжалявам, че се наложи да те вържем — каза Амбър, като вдигна поглед и се усмихна окуражително. — Ти не беше ти.

Каквото и да означава това.

— Никой не знаеше какво ще направиш, когато се пробудиш — добави тя.

Мъжът въздъхна дълбоко, когато дясната му ръка беше освободена. Скоро и другите въжета бяха срязани от острата кама. Преди още потта, избила по тялото му от яростната борба, да е засъхнала, той беше свободен.

— Съжалявам — повтори Амбър. — Ерик настоя да те вържем заради моята безопасност. Но аз знам, че ти няма да ми сториш зло.

Вместо отговор непознатият само поклати глава и за няколко мига застина неподвижно, вперил поглед в Амбър. Опитваше се да проумее какво е станало с него.

Единственото, което разбра обаче бе че колкото по-малко се движи, толкова по-малко го боли главата.

— Болен? — попита накрая той. — Болен ли бях?

Амбър кимна.

— Каква е тази болест, която отнема на човека всички спомени, всичко… даже собственото му име?

Ледена тръпка прониза Амбър. С треперещи ръце тя прибра камата в ножницата.

Не може Касандра да е имала предвид това. Не съм безразсъдна. Не съм глупачка. Той не може да е без име. Но беше.

— Не си ли спомняш името си? — попита тя с болезнено напрегнат глас.

— Не, не помня нищо освен…

— Освен какво? — окуражи го Амбър.

— Мрак. Хиляди черни сенки.

— Това ли е всичко?

Гъстите мигли на мъжа трепнаха за миг. Той разтърка зачервените си китки и впери поглед в тавана, дирейки нещо, видимо единствено за неговите очи. После произнесе бавно:

— Златна светлина… Един сладък глас, който ме зове да изляза от страшната нощ… Мирис на бор и лиственица…

Чифт лешникови очи, напръскани със сиви, зелени и сини точици, се взряха напрегнато в Амбър. Преди тя да разбере какво става, ръката му се стрелна с мълниеносна бързина и я сграбчи. Пръстите му се плъзнаха в косата й и стигнаха чак до тила й. Този път я държеше нежно, но и сега Амбър нямаше как да му избяга.

Тя и не искаше да бяга. Незнайно удоволствие изпълваше цялото й същество. Много пъти бе докосвала непознатия, но никога не беше докосвана от него. Усещането бе изумително приятно, макар да чувстваше, че този мъж е като бушуваща, непредвидима буря, която всеки момент може да излезе извън контрол.

Той бавно я привлече до себе си на леглото, зарови лице в косите й и пое дълбоко дъх, вкусвайки аромата й. Амбър докосна с устни бузата му, сетне гърдите му, както бе свикнала да прави в дългите часове, в които се бе грижила за него.

— Ти си била — каза приглушено мъжът.

— Да.

— Познавам ли те?

— Ти знаеш най-добре — отвърна тя. — Познаваш ли ме?

— Мисля, че никога не съм виждал по-красиво момиче. Дори…

Дълбокият му глас заглъхна. Веждите му се сбърчиха.

— Какво има? — попита Амбър.

— Не мога да си спомня името й!

— Чие име?

— На най-красивото момиче, което бях виждал. Преди да видя теб.

Докато той изричаше тези думи, Амбър постави длани върху голите му рамене. Веднага видя замъгления образ на момиче с червена като огън коса и проницателни смарагдовозелени очи.

Образът избледня, преди непознатият да успее да намери име за изящното му лице. Той поклати глава и изруга гневно.

— Трябва ти време да се излекуваш — каза Амбър. — Паметта ти ще се върне.

Големите му ръце обхванаха раменете й. Силните му пръсти се впиха настоятелно в плътта й.

— Няма време! Аз трябва… трябва… по дяволите, не мога да си спомня!

В очите на Амбър набъбнаха сълзи. Болката на непознатия бе преминала и у нея. Той беше мъж, който не притежаваше нищо по-ценно от своята чест. И бе дал клетва, която трябваше да изпълни.

Но не помнеше пред кого се е заклел.

Нито пък самата клетва.

От гърдите й се изтръгна вик. Болката, страхът, яростта на този мъж бяха станали и нейни при допира й до него.

Натискът върху раменете й мигновено отслабна. Закачените му в битки ръце престанаха да се впиват в плътта й и вместо това започнаха да я галят.

— Прости ми — дрезгаво промълви той. — Не исках да ти причиня болка.

Пръстите му докоснаха с изненадваща нежност клепките й, за да поемат сълзите й. Стресната, Амбър отвори очи.

Лицето на мъжа беше съвсем близо до нейното. Въпреки собствените си тревога, той бе загрижен за нея. Виждаше това тъй ясно, както виждаше тъмните, гъсти мигли, обрамчващи лешниковите му очи.

— Ти не ми причини болка — каза тя. — Не е това, което си мислиш.

— Но ти плачеш.

— Това е твоята болка. Усещам я прекалено силно.

Тъмните му вежди се извиха нагоре. Пръстите му се плъзнаха съвсем лекичко по бузата й. Горещи сълзи опариха кожата му.

— Не плачи, нежна фейо.

Амбър се усмихна през сълзи.

— Не съм фея.

— Не ти вярвам. Само едно вълшебно създание би могло да ме измъкне от онзи ужасен мрак.

— Аз съм ученичка на Касандра Мъдрата.

— А, това обяснява нещата — поклати глава той. — Ти си вещица.

— Не е вярно! Аз просто съм една от Посветените.

— Не исках да те обидя. Аз обичам вещиците, които могат да лекуват.

— Наистина ли? — стреснато попита тя. — Много такива ли познаваш?

— Една. — Мъжът се намръщи. — Или бяха две?

При това поредно доказателство, че в съзнанието му не са останали никакви спомени, у него изригна нов прилив на ярост, заплашващ да го извади извън контрол.

— Опитай се да не се бориш срещу това — посъветва го Амбър. — Така нещата само се влошават, не усещаш ли?

— Трудно ми е да не се боря — процеди през зъби той. — Това умея най-добре!

— Откъде знаеш?

Мъжът застина неподвижно.

— Не знам — отвърна след малко той. — Но чувствам, че е вярно.

— Вярно е и това, че който се бори срещу себе си, не може да победи.

Непознатият прие тази горчива истина с мълчание.

— Ако ти е писано да си спомниш — добави тя, — ще си спомниш.

— А ако не ми е писано? — рязко възкликна той. — Нима ще прекарам остатъка от живота си като мъж без име?

Думите му бяха твърде близо до мрачното предсказание, което преследваше Амбър още от раждането й.

— Не! — извика тя. — Аз ще ти дам име. Ще те нарека… Дънкан.

Името отекна в съзнанието й като ужасяващо ехо. Не беше възнамерявала да изрича точно това име. Наистина не беше.

Той не може да е Дънкан от Максуел. Отказвам да го повярвам. По-добре да остане завинаги мъж без име!

Но беше вече твърде късно. Тя му бе дала име.

Дънкан.

Затаила дъх, стиснала здраво ръката му с две ръце, Амбър зачака реакцията му.

Долови в съзнанието му някакво слабо напрежение, някакво раздвижване, съсредоточаване…

После всичко изчезна, заглъхна като ехо.

— Дънкан? — повтори той. — Това ли е името ми?

— Не знам — тъжно отвърна Амбър. — Но ти приляга. Означава „тъмен воин“.

Очите му се присвиха.

— Тялото ти носи отпечатъка на войната — обясни тя, като докосна белезите по гърдите му, — а косата ти има прекрасен тъмен цвят.

Нежният допир на пръстите й омайваше Дънкан, насърчаваше го да се отпусне и да приеме това свое странно пробуждане в един свят, който бе едновременно познат и съвършено нов.

А и беше твърде изтощен, за да продължи да се съпротивлява срещу него. Колкото и огромна да бе силата му, дългото изплуване от мрака я беше изцедило.

— Обещай ми, че няма да ме връзваш, ако заспя отново — приглушено помоли той.

— Обещавам.

Дънкан се взря в напрегнатото лице на момичето, което на свой ред се взираше в него с тревожна загриженост. В главата му се блъскаха въпроси, твърде много въпроси.

Твърде много въпроси без отговор.

Може и да не си спомняше подробности за живота си от преди това чудодейно пробуждане, но не бе забравил съвсем всичко. Някога, някъде в своето минало беше научил, че нападението не винаги е най-добрият начин да се превземе една укрепена позиция.

А и в момента нямаше сили да нападне дори пеперуда. Всеки път, щом кръвта му се разгорещеше, в главата му избухваше ослепяваща болка.

— Отдъхни си — подкани го Амбър. — Ще направя малко чай, който ще облекчи болката в главата ти.

— Откъде знаеш това?

Без да отговори, Амбър вдигна падналите на пода завивки. Когато се наведе да го покрие, косите й се разсипаха върху тялото му и се заплетоха между завивките. С раздразнено възклицание тя ги измъкна и ги отметна назад, но няколко немирни кичура веднага се плъзнаха обратно край лицето й.

— Косата ти е като кехлибар — каза Дънкан, като погачи една мека къдрица. — Лъчист. Безценен.

— Така се казвам самата аз.

— Безценна? — попита той с усмивка.

Дъхът на Амбър секна. Усмивката на този мъж можеше да разтопи снежна пряспа, да примами полските чучулиги от небето.

— Не — отвърна тя с тих смях, като поклати глава. — Името ми е Амбър.

— Амбър… — повтори Дънкан и отмести поглед от дългата й коса към топлите й златисти очи. — Точно така — каза той. — Безценна Амбър.

Сетне остави копринения кичур, погали я по китката и отпусна ръка върху дебелата кожена завивка.

Лишена от допира му, Амбър имаше чувството, че е стояла край буен огън, който внезапно е изгаснал. Наложи се да преглътне, за да потисне разочарованото си възклицание.

— Значи аз съм Дънкан, а ти — Амбър — каза след миг мълчание Дънкан. — Засега…

— Да — прошепна тя.

Как й се искаше да му бе дала друго име. Каквото и да е, но да е друго.

И в същото време знаеше, че не би могла да го лиши от истинското му име, а се боеше, че то е точно това. Самата тя, наречена просто Амбър, знаеше твърде добре каква празнина зее в живота на човек, оставен без име и без наследство.

Може би се подвеждам от страховете си, които рисуват сенки на чудовища върху една празна стена.

Дали не се боя, че той може да е Дънкан от Максуел просто защото толкова ми се иска да е някой друг?

Който и да е друг.

— Къде съм? — попита Дънкан.

— В моята къща.

Той се огледа. В средата на голямата стая гореше буен огън, чийто дим излиташе през един отвор на върха на сламения покрив. В малко котле, поставено върху един триножник над пламъците, къкреше нещо с вкусен мирис. Подът бе застлан с чисти рогозки, а стените бяха варосани. В три от тях имаше прозорци със затворени кепенци, а в четвъртата — врата.

Дънкан замислено опипа с пръсти завивките на леглото. Лен, мека вълна и скъпа кожа. Тежък балдахин, отметнат, за да пропуска дневната светлина. Близо до леглото имаше маса със стол, газена лампа и, колкото и да е странно, няколко свитъка, прилични на древни ръкописи.

Погледът му се върна обратно на момичето, което го бе избавило от болестта, момичето, което му бе едновременно познато и непознато.

Дрехите на Амбър бяха като завивките — скъпи, меки, топли и цветни. По шията и китките й сияеха скъпоценни кехлибари в различни оттенъци.

— Живееш доста по-добре от повечето селяни — отбеляза Дънкан.

— Съдбата бе благосклонна към мен. Ерик, наследникът на лорд Робърт от Севера, се грижи за мен.

И гласът, и усмивката й издаваха привързаността й към този Ерик. Лицето на Дънкан потъмня от гняв. Сега повече от всякога приличаше на страховит воин, какъвто навярно и беше.

За миг Амбър се запита дали не е привързала, като го развърза.

— Негова наложница ли си? — попита той.

В първия момент тя не разбра въпроса му. А когато го разбра, лицето й пламна.

— Не! Лорд Робърт е…

— Не на Робърт — прекъсна я рязко Дънкан. — На Ерик. Самото споменаване на името му те кара да се усмихваш.

Амбър се усмихна широко.

— Наложница на Ерик? — повтори тя. — Ако чуе това, той ще се задави от смях. Двамата с него се познаваме още от времето, когато бяхме палета.

— Нима той подарява скъпи подаръци на всичките си приятели от детинство? — хладно попита Дънкан.

— Ерик и аз бяхме ученици на Касандра Мъдрата.

— Е, и?

— Е, и семейството му се сприятели с мен.

— Което му излиза доста скъпичко — отбеляза саркастично той.

— Подаръците, макар и много щедри, не накърняват богатството на лорд Робърт — сухо отвърна Амбър.

Дънкан понечи да зададе нов въпрос, ала се спря, осъзнал, че проявява твърде голяма ревност към едно момиче, което бе срещнал току-що.

Но така ли беше наистина?

Лежеше в леглото й чисто гол. Ръцете й го докосваха без колебание. Не се бе изчервила, нито се бе извърнала, когато завивките се плъзнаха на пода, откривайки голотата му. Не беше побързала да го покрие отново.

Но как да я попита деликатно каква му е — годеница, съпруга или любовница?

Или, не дай боже, сестра?

Той се намръщи. Мисълта, че между него и Амбър може да има кръвно родство, никак не му се нравеше.

— Дънкан? Боли ли те нещо?

— Не.

— Сигурен ли си?

Дънкан изръмжа дрезгаво.

— Кажи ми… — Изведнъж и гласът, и куражът му се изпариха. Но не и чувственият плам в кръвта му.

— Да? — насърчи го да продължи Амбър.

— Свързани ли сме с кръвно родство?

— Не — отговори без колебание тя.

— Слава богу.

Амбър го погледна стреснато.

— И Касандра ли е от онези, които наричаш Посветени? — попита бързо Дънкан, за да й попречи да продължи темата.

— Да.

— Какви са те? Племе? Клан? Духовен орден?

В първия миг Амбър реши, че думите му са шега. Човек, намерен да спи под свещеното самодивско дърво в свещения Каменен пръстен, със сигурност принадлежеше към Посветените!

Тази мисъл й подейства като балсам. Много неща бе чувала за Дънкан от Максуел, но сред тях нямаше и намек, че може да е Посветен.

Който и да е бил някога странникът, наречен от нея Дънкан, какъвто и да е бил, сега той беше различен човек. Ударът на мълнията го бе откъснал от миналото му и от Познанието, което е притежавал.

Амбър сбърчи чело, търсейки думи да обясни връзката си с Касандра, Ерик и неколцината други Посветени, които бе виждала. Не искаше Дънкан да гледа на нея със страх или предубеждение като някои хора от простолюдието.

— Много от Посветените са свързани с кръвно родство, но не всички — бавно поде тя. — Това е нещо като учение, като школа, ала не всички, които се опитват да се научат, успяват.

— Като хрътките, конете и рицарите — измърмори Дънкан.

Амбър го погледна объркано.

— Някои винаги са по-добри от другите — простичко обясни той. — А малцина, наистина малцина, са много над всички останали.

— Да — кимна тя, доволна, че я е разбрал. — Тези, които не могат да бъдат обучени наричат останалите, можещите, или прокълнати, или благословени. Обикновено първото.

Дънкан се усмихна горчиво.

— Но ние не сме нито едното, нито другото — добави Амбър. — Ние просто сме такива, каквито бог ни е създал. Различни.

— Да. Срещал съм такива хора. Различни.

Дясната му ръка се сви несъзнателно, сякаш за да стисне дръжката на меч. Жестът беше напълно естествен, сякаш бе част от самата му природа — като дишането. Той дори не го забеляза.

Амбър обаче забеляза.

И си припомни всичко, което бе чувала за Шотландския дук — война, побеждаван в битка само веднъж, и то от омразния нормански завоевател Доминик льо Сабр. В замяна на живота си Дънкан се бе заклел във вярност на своя враг.

Говореше се, че Доминик го е победил с помощта на своята друидска съпруга вещица.

Припомни си и лицето, което бе съзряла в съзнанието на Дънкан през плътното було на забравата — коса от пламък и очи с необичаен зелен цвят.

Друидски очи.

Мили боже, възможно ли е да е Доминик льо Сабр, заклетият враг на Ерик?

Амбър се взря в очите на Дънкан и се помъчи да ги определи като сиви, но не можеше. По-скоро зелени. Или сини. Или кафяви. Но не и сиви.

От устните й се отрони дълга въздишка. Молеше се да не се заблуждава.

— Къде си срещал тези мъже? — попита тя. — Или бяха жени?

Дънкан отвори уста, но от нея не излезе и звук. За пореден път се убеждаваше, че не помни нищо.

— Не знам — каза намръщено той. — Но знам, че съм ги срещал.

Амбър отиде до него и постави длан върху свитата му дясна ръка.

— Как се казваха? — попита тихо тя.

Вместо отговор последва мълчание, придружено с яростна ругатня.

Амбър усещаше и гнева, и отчаянието му. Но не виждаше никакви лица, никакви имена, нищо, способно да извика спомени.

— Приятели ли бяха или врагове?

— И двете — прегракнало отвърна Дънкан. — Но не… не съвсем. Ръката му се сви в тежък юмрук. Амбър се опита нежно да разтвори стиснатите му пръсти. Но той се отскубна от нея, стовари юмрука върху бедрото си и изръмжа:

— Проклятие! Що за нищожество съм станал! Да не мога да си спомня ни приятел, ни враг, ни свещени клетви!

Пареща болка прониза Амбър. Болка, която бе и негова, и нейна.

— Полагал ли си някога такива клетви? — попита едва чуто тя.

— Не знам! — почти изкрещя Дънкан.

— Успокой се, воине мой — промълви Амбър и го погали по косата и лицето, както бе правила безброй пъти в часовете, прекарани от него в прегръдките на странния, безпаметен сън.

Допирът й го накара да трепне. Сетне той се взря в тревожните й златисти очи, изпъшка и разтвори юмрци, оставяйки се на нежните й ласки.

— Спи, Дънкан. Усещам изтощението ти.

— Не — мрачно каза Дънкан.

— Трябва да си дадеш възможност да оздравееш.

— Не искам да се връщам в онзи черен мрак.

— Няма.

— А ако се върна?

— Аз ще те призова отново.

— Защо? — попита той. — Какво съм аз за теб?

Амбър се поколеба за миг, сетне на устните й се появи странна, горчива усмивка. Предсказанието на Касандра отекна в главата й като далечен гръм.

„Ще дойде той при теб, обгърнат в мрачни сенки.“

И той беше дошъл.

Докоснала бе мъж без име и той бе откраднал сърцето й.

Не знаеше дали би могла да стори нещо, за да промени съдбата така, че от безразсъдната й постъпка да се роди и живот, не само смърт. Знаеше само едно, но го знаеше с абсолютна увереност, по-голяма и от увереността й, че слънцето изгрява всяка сутрин.

— Каквото и да стане — промълви тихо тя, — аз ще те пазя с всички сили. Ние сме… свързани.

Дънкан присви очи, осъзнал, че Амбър току-що му бе дала обет, който за нея бе обвързващ досущ като рицарска клетва. Решимостта й да го брани на всяка цена от мрака, погълнал паметта му, го изпълни с внезапно спокойствие и го накара да се усмихне.

Тя бе толкова крехка и нежна — като шепа слънчева светлина, като дъхав бриз, като сладостна топлина.

— Да не би да си новата безмилостна Бодицея2, която води мъжете в битки? — пошегува се той.

Амбър се усмихна лекичко и поклати глава.

— Дори не съм хващала меч. Изглеждат ми огромни, груби неща.

— Феите не размахват мечове. Те имат други оръжия.

— Но аз не съм фея.

— Щом казваш. — Усмихнат, Дънкан плъзна ръка по дългите й, разпуснати коси. — Трябва да свикна с мисълта, че ти си моя, а аз — твой… — промърмори той.

Беше я разбрал погрешно, но Амбър не го поправи, защото сега допирът му беше някак странно различен и разпалваше в тялото й вълшебни, скрити огньове.

— Само ако ти го искаш — прошепна тя.

— Как съм могъл да забравя красиво, ефирно създание като теб?

— Не съм красива — възпротиви се Амбър.

— За мен си красива като зора след дълга зимна нощ.

И гласът, и погледът, и ласките му бяха напълно искрени. Той не й правеше комплимент. Беше казал самата истина.

Когато палецът му се плъзна по извивката на полуразтворените й устни, Амбър потръпна. Дънкан усети това и се усмихна, въпреки главоболието, върнало се с нова сила при разпалването на кръвта му. Усмивката му беше откровено мъжка, откровено триумфална, сякаш бе получил отговор на въпрос, който не бе посмял да зададе.

Другата му ръка се провря дълбоко в косите й, едновременно галеща и оковаваща. Странни усещания запламтяха в тялото на Амбър. Преди да успее да ги определи обаче, тя се озова върху гърдите на Дънкан, устните му се впиха в нейните, а езикът му се плъзна между тях.

Обзе я истински хаос от чувства, но над всички надделя изненадата и Амбър инстинктивно се отдръпна в опит да се освободи от здравата му прегръдка.

В първия момент Дънкан я притисна още по-силно. После бавно и неохотно разхлаби хватката си и откъсна устни от нея, но само толкова, колкото да може да говори.

— Ти каза, че си моя.

— Казах, че сме свързани.

— Да, мила. Точно това имах предвид. Свързване.

— Исках да кажа… исках да…

— Да?

Преди Амбър да успее да отговори, от пътеката пред къщата долетя възбуденият лай на глутница ловни хрътки. Нямаше нужда да поглежда навън, за да разбере кой е. Ерик беше дошъл да провери състоянието на непознатия, когото бе оставил на грижите й.

И щеше да се вбеси, щом видеше, че е пренебрегнала заповедта му и е развързала мъжа, който нямаше име.

3

Дънкан се надигна рязко от леглото и изпъшка — болката го бе ударила в челото като чук.

— Лягай обратно — припряно каза Амбър. — Това е Ерик.

Очите му се присвиха недоверчиво, но той все пак се подчини и се предаде на нежните й ръце, които го притискаха здраво към леглото.

Яростният лай и уплашените гъши крясъци, които долетяха откъм двора, подсказаха на Амбър, че хрътките на Ерик са открили птичарника й. В мига, в който тя отвори входната врата, кучкарят изсвири с рога си, за да усмири възбудените животни.

Най-младата, още необучена хрътка обаче не се подчини. Току-що беше съзряла един гъсок и доволна, че е открила лесна плячка, се спусна към него с победоносно ръмжене. Гъсокът изпъна дългата си шия, вирна глава, разпери крале и изсъска заплашително.

Но кучето продължаваше да се приближава.

— Ерик — извика Амбър, — спри го!

— Нека се научи.

— Но…

Дългокраката, рунтава хрътка се хвърли към гъсока. Той замахна светкавично с дясното си крило и кучето отхвръкна назад. Скимтейки от болка и изненада, то се надигна на крака и бързешком се върна при глутницата с подвита опашка.

Ерик се изсмя толкова гръмко, че уплаши сокола, кацнал на закрепената към седлото му пръчка. Сребърните звънчета, окачени на каишката му, зазвъняха стреснато. Соколът разпери изящните си криле и нададе остър, пронизителен писък.

В отговор Ерик изсвири също толкова пронизително. Птицата тутакси вдигна глава и отново изписка. Но този път писъкът беше различен, различен бе и отговорът на Ерик.

Соколът прибра крилете си и притихна.

Балетите и рицарите, които съпровождаха Ерик, се спогледаха крадешком. Необичайната му способност да се разбира с дивите животни и птици неизменно предизвикваше изумление и подозрения. Макар че никой не се осмеляваше да го нарече открито магьосник, много хора тайно го смятаха за такъв.

— Кротко, красавице — нежно каза Ерик и погали птицата с голата си ръка. На другата имаше дебела кожена ръкавица, за да предпазва китката му от ноктите на сокола по време на лов.

— Роби — обърна се Ерик към кучкаря, — отведи хрътките и хората ми в гората. Нарушавате спокойствието на Амбър.

Амбър понечи да се възпротиви, но един поглед от Ерик я накара да замълчи. Без да каже и дума, тя изчака шумното изтегляне на кучетата, конете и хората обратно към гората.

— Как е непознатият? — попита без предисловия Ерик.

— По-добре от твоята хрътка.

— Може би следващия път Непослушко ще се подчини на командата на Роби.

— Съмнявам се. Младите, незрели мъжки същества като него притежават много хъс, но малко ум.

— Щях да се обидя, ако не бях голям и зрял мъж — каза той.

Амбър ококори очи.

— Нима? Откога, милорд?

Усмивката на хубавото му лице светна и угасна за миг. Без да каже нищо, той зачака вести за големия и зрял мъж, който лежеше в леглото й.

— Той се пробуди — каза тя.

Дясната ръка на Ерик хвана държката на меча, с който не се разделяше никога.

— Как се казва? — попита той.

— Не си спомня.

— Какво?

— Не си спомня никакви имена от миналото си, дори своето собствено.

— Хитра лисица — отбеляза Ерик. — Знае, че е в ръцете на врага си и…

— Не — прекъсна го Амбър. — Той изобщо не знае дали е норманец или саксонец, дали е слуга или господар.

— Да не е омагьосан?

Амбър поклати глава. Тежестта и блясъкът на кичурите, които се спуснаха по раменете и пред лицето й й напомниха, че още не е успяла да сплете както трябва косите си. Тя тръсна раздразнено глава, вдигна качулката на пелерината, за да ги скрие и каза:

— Не открих нищо подобно.

— Какво друго почувства?

— Смелост. Сила. Чест. Щедрост.

Ерик вдигна вежди.

— Светец — сухо обобщи той. — Каква изненада.

Амбър си спомни твърде непривичното за един светец желание на Дънкан да я притежава и по високите й скули изби ярка руменина.

— Имаше и объркване, и болка, и страх — рязко каза тя.

— Ах, тогава значи е човек. Какво разочарование.

— Ти си истински дявол, Ерик, син на Робърт от Севера!

Ерик се усмихна.

— Благодаря. Приятно е поне някой да оценява характера ми.

Амбър се помъчи да сдържи смеха си, но не успя.

— Какво друго? — попита той.

Веселието й се стопи.

— Нищо.

— Какво?

— Нищо.

Соколът разпери криле, доловил безпогрешно раздразнението на господаря си.

— Защо е дошъл в Спорните земи? — попита строго Ерик.

— Не си спомня.

— Накъде се е запътил?

— Не знае.

— Дължи ли вярност на някой господар, или е свободен рицар?

— Не знае.

— По дяволите! — изсъска Ерик. — Малоумен ли е?

— Не! Просто не помни нищо.

— Ти докосна ли го, за да провериш дали казва истината?

Амбър си пое дълбоко дъх и кимна.

— Какво почувства?

— Когато се мъчи да си спомни нещо, чувствам объркване. Ако продължи да се опитва, блесва ослепителна светлина и остра болка…

— Като мълния?

— Би могло да се каже — каза тя.

Очите на Ерик се присвиха и се превърнаха в две тесни кехлибарени цепки.

— Какво има? — попита той след миг мълчание. — Никога досега не си била толкова неуверена.

— Никога досега не си ми водил мъж, намерен в безсъзнание в Каменния пръстен.

— Това укор ли е?

Амбър въздъхна.

— Извинявай. Откакто го доведе, почти не съм спала. Беше ми много трудно да го върна от мрака.

— Да. Виждам това по сенките под очите ти.

Тя се усмихна отпаднало.

— Амбър, какъв е той? Приятел или враг?

Точно от този въпрос се бе страхувала.

— Приятел — прошепна Амбър. Но честността и привързаността й към Ерик я принудиха да добави: — Поне докато възвърне паметта си. Тогава ще стане отново това, което е бил преди да го доведеш при мен. Приятел, враг или свободен рицар, необвързан с никого.

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш за него?

— Той не е престъпник, нито звяр, който яде себеподобните си. Беше мил с мен, въпреки страха си.

Ерик изръмжа.

— Но?

— Но ако паметта му се върне, възможно е вече да не се смята за наш приятел. А може и да се окаже някой отдавна изчезнал братовчед и да се зарадва, че най-после си е у дома. Той и само той ще каже.

— Ако си възвърне паметта…

Ерик мълчаливо погали лъскавия гръб на сокола, обмисляйки думите й. Не можеше да се отърве от натрапчивото чувство на безпокойство. Нещо не беше наред. Знаеше го. Само че не знаеше какво точно.

— Ще си я възвърне ли? — попита той.

— Не знам.

— Помъчи се да отгатнеш.

Амбър потръпна. Не искаше да мисли какво би станало, ако паметта на Дънкан се върне. Ако се окажеше любим и враг в едно…

Това щеше да я съсипе.

Не искаше да мисли и за обратната възможност. Не възвърнеше ли паметта си, Дънкан нямаше да намери покой, щеше да обезумее от напразни опити да си спомни незапомнени имена и неизпълнени обети, щеше да се измъчва, че е станал клетвопрестъпник.

Това щеше да го съсипе.

Сърцето й се вледени. Не можеше да причини такава болка и такова безчестие дори на враг, нито на мъжа, който бе откраднал сърцето й с едно докосване, с една усмивка, с една целувка.

— Аз… — Гласът й се прекърши.

— Да, малката ми? — попита Ерик, обезпокоен от странния й златист поглед.

— Не знам — каза тя с треперещ глас. — Може да ни сполетят толкова много злини. И толкова малко добро.

Живот честит може да се роди, ала и смърт ще долети.

— Май е най-добре да отведа непознатия в Стоун Ринг — каза Ерик.

— Не.

— Защо?

— На шията му има свещен кехлибар. Той е мой.

Непоколебимостта в гласа й едновременно изненада и разтревожи Ерик.

— Ами ако си възвърне паметта? — попита той.

— Какво от това?

— Може да се окаже опасен.

— Щом такава е божията воля…

Гняв пламна в гърдите на Ерик. Соколът изпищя, а конят му захапа юздата и подскочи неспокойно. Ерик укроти жребеца и успокои птицата, без нито за миг да откъсва поглед от немигващите очи на Амбър.

— Не те разбирам — каза той. — Ще изпратя валетите си да вземат този мъж веднага щом свърши ловът.

Амбър рязко вдигна глава.

— Както желаете, господарю.

— Проклятие, да не си обладана от духове? Просто се опитвам да те предпазя от един мъж без име.

— Той има име.

— Ти ми каза, че не си спомня името си.

— Така е — отвърна тя. — Аз му дадох име.

— Какво име?

— Дънкан.

Ерик отвори уста, сетне я затвори толкова рязко, че зъбите му изтракаха.

— Защо точно Дънкан?

— Трябваше да го кръстя някак. „Тъмен воин“ му приляга.

— Дънкан — каза с равен глас Ерик.

В далечината се чу рог — хрътките бяха пуснати да подгонят птиците, да ги подплашат и да ги накарат да излетят в небето, където щяха да ги погнат соколите на рицарите. Чул призива на ловния рог, соколът на седлото на Ерик изписка разочаровано.

Писък на друг сокол чучулигар отекна високо над главите им. Ерик вдигна очи и се взря в ясното небе с поглед, хищен като поглед на ловджийски сокол.

Малката, свирепа птица се спусна като мълния надолу, развявайки след себе си сребърните каишки, които блестяха на слънчевата светлина. След няколко мига соколът и жертвата му изчезнаха зад едно скалисто възвишение, но Ерик и за миг не се съмняваше кой е излязъл победител.

— Касандра ще се сдобие с вкусна яребица още преди аз да съм хванал и една дива патица — отбеляза той. — Дева Мариан лети с обичайната си смъртоносна грация.

Амбър затвори очи и въздъхна скришом, доволна, че Ерик се е отклонил от неудобната тема за странника, когото беше нарекла Дънкан.

— Касандра ще дойде при теб за вечеря — каза той. — Аз също. Бъди тук. Погрижи се мъжът, когото наричаш Дънкан, също да е тук.

Амбър впери поглед в студените, топазени очи на вълка, който живееше спотаен в нейния приятел от детинство, и вирна брадичка. Отвръщайки на погледа му с присвити очи, не по-малко студени от неговите, тя кимна.

— Слушам, господарю.

Усмивката на Ерик проблясна за миг под тъмнозлатистата му брада.

— Имаш ли още от пушения елен?

Амбър кимна.

— Добре — каза той. — Защото ще бъда гладен.

— Ти винаги си гладен.

Ерик се разсмя, пое сокола на китката си, пришпори жребеца и препусна в галоп към гората. Озарена от слънчевата светлина, косата му приличаше на златен огън, а конят му — на сива буря.

Амбър остана загледана след тях, докато не се скриха от очите й. Когато понечи да се върне в къщата, соколът чучулигар се издигна с нов крясък към небето в търсене на втора жертва. Амбър вдигна глава и се ослуша, но не чу тропот на копита. Явно Касандра, за разлика от Ерик, щеше да изчака да свърши лова, за да говори с нея.

С въздишка на облекчение тя се прибра в къщата и тихичко затвори вратата. После също толкова тихо я залости с една дебела дървена греда. Така никой нямаше да може да влезе, освен ако не насечеше вратата с брадва.

— Дънкан? — промълви Амбър. Никакъв отговор.

Страх впи острите си нокти в сърцето й. Тя се спусна към леглото и дръпна завесите на балдахина.

Дънкан лежеше обърнат на една страна, с отпуснато тяло и затворени очи. Амбър протегна ръка и докосна челото му. От устните й се изтръгна въздишка на огромно облекчение. Сънят му беше дълбок, но нормален.

Контрастът между здравите, мощни очертания на раменете му и фината дантела на ленения чаршаф я накараха да се усмихне. Тя нежно отмахна косата от челото му, наслаждавайки се на топлата му, гладка кожа.

Дънкан се размърда, но не за да се обърне, а за да се премести по-близо до нея, примамен от допира й. Ръката му намери нейната, обгърна я и я задържа до челото му. Амбър понечи да се отдръпне, но той я притисна по-силно.

— Не — прошепна тя, усетила, че започва да се събужда, и го погали по бузата с другата си ръка. — Спи. Дънкан. Оздравявай.

Дънкан потъна отново в сън, но не пусна ръката й. Амбър изрита обувките от нозете си и приседна на ръба на леглото, опитвайки се да се пребори с изтощението от последните дни и нощи.

Не можеше да спи, не още. Трябваше да мисли, да търси, да намери онази едничка нишка в оплетените им съдби — нейната и на Дънкан, — която може да ги поведе към честит живот, вместо към преждевременна смърт.

Всичко е в неговата памет. Или в безпаметството му.

Всичко е в предсказанието.

Да. Предсказанието. Трябва да се погрижа нищо повече от думите му да не се сбъдне. Боя се, че сърцето ми вече е отнето, но тялото и ума ми не са.

Нещата трябва да останат такива. Не бива да го докосвам.

Но при самата мисъл дълбоко у нея се надигна мълчалив вик на протест. Докосването до Дънкан бе най-върховното удоволствие, изпитвано от нея, Недокосваната.

Той е забранен за мен.

Не. Между нас е забранено само докосването на влюбените. Само така тялото ми ще си остане каквото е.

Недокоснато.

И предсказанието няма да се сбъдне.

Умората най-после превзе Амбър. Клепачите й се затвориха, тялото й се отпусна назад. Беше заспала още преди главата й да докосне възглавницата. Почувствал тялото й до себе си, Дънкан се размърда, прегърна я и потъна отново в оздравителен сън.

Сгушена в люлката на тези забранени за нея обятия, Амбър се потопи в дълбините на най-спокойния и блажен сън в живота си.

Събуди се чак когато в здрача навън отекна напевен вълчи вой. Първото, което усети, бе необичаен покой. Второто — странна топлина, която я обгръщаше като слънце. А третото — голото тяло на Дънкан, притиснато към нейното, и дясната му ръка, обхванала гръдта й.

Непознат огън запламтя в тялото й. По лицето й плъзна гореща червенина. Тя понечи да се измъкне от прегръдката на Дънкан, но той измърмори нещо насън и я притисна още по-плътно към себе си. Сладостното усещане, обзело цялото й същество, я накара да изстене тихичко от удоволствие.

Не! Точно това е докосването, което ни е забранено!

Божичко, но защо е толкова прекрасно?

Вълкът се обади отново, призовавайки събратята си на лов.

Амбър въздъхна и предпазливо се измъкна от леглото. Когато видя, че Дънкан се разбужда, тя побърза да го приспи с нежни милувки и тихи слова. Скоро той отново се отпусна и задиша равномерно и спокойно.

Амбър с облекчение се отдалечи от леглото. Трябваше да говори с Ерик и Касандра насаме. Така щеше да е много по-безопасно за Дънкан.

Тя наметна на раменете си мантия от зелена вълна и я закопча с голяма сребърна тока с форма на полумесец. Токата беше изпъстрена с древни руни, които придаваха на кованото сребро едновременно изящество и тежест. Когато Амбър отмести дървената греда от вратата и пристъпи навън, полумесецът засия в здрача, сякаш бе направен точно за това — да събира светлина и да озарява тъмните нощи.

Едва беше затворила вратата зад гърба си, когато по пътеката откъм гората се зададе Касандра. Идваше пеша, облечена в обичайната си алена рокля, украсена по ръбовете със сини и зелени шевици. В мрака обаче дрехата й изглеждаше почти черна.

Светлата й, почти безцветна коса, беше сплетена и прибрана под тънка червена кърпа. Самата кърпа бе пристегната около главата й с венче от усукани сребърни нишки. Роклята й имаше дълги, широко разкроени ръкави.

Въпреки че също като Амбър нямаше семейство, Касандра изглеждаше досущ като знатна лейди. По-стара и по-мъдра, тя бе отгледала Амбър като своя собствена дъщеря. Но сега не направи и опит да прегърне детето, което бе отхранила. Беше дошла в къщата като пратеничка на Стоун Ринг, а не като приятелка и учителка на Амбър.

Амбър усети, че кожата й настръхва от безпокойство.

— Къде е Ерик? — попита тя, като се огледа.

— Помолих го да дойде малко по-късно, за да се видя с теб.

Амбър се усмихна, макар че изобщо не й беше до смях.

— Успешен ли беше денят за Дева Мариан? — поинтересува се тя.

— Много. А за теб?

— Аз не ходих на лов.

— Имах предвид задачата ти да научиш нещо повече за мъжа, когото Ерик е намерил в Каменния пръстен — меко каза Касандра.

Пронзващият й сив поглед се взря изпитателно в младата жена. Амбър трябваше да положи неимоверни усилия, за да не трепне и да не избъбри, заеквайки, първото, което й мине през ума. Понякога мълчанието на Касандра можеше да бъде по-смущаващо и от предсказанията й.

— Не се е пробуждал от сутринта — каза тя, — а тогава се събуди само за няколко минути.

— Какви бяха първите му думи, когато се събуди?

Амбър сбърчи вежди в опит да си припомни.

— Попита ме коя съм — отвърна тя след малко.

— На какъв език?

— На нашия.

— С акцент?

— Без.

— Продължавай.

Амбър се чувстваше като ученичка, която не си е научила урока. Не знаеше отговорите на въпросите, а и да ги знаеше, се боеше да ги произнесе.

— Попита дали е пленен — каза тя.

— Така ли? Странен въпрос от устата на един приятел.

— Съвсем не е странен — отвърна Амбър. — Ерик беше завързал ръцете и краката му за леглото.

— М-мм — бе единствената реакция на Касандра.

Амбър не каза нищо повече.

— Не си много щедра на думи — отбеляза възрастната жена.

— Следвам твоите напътствия, Посветена — отговори смирено Амбър.

— Защо си толкова сдържана?

— Защо ме разпитваш, като че съм непознат, заловен да шпионира в крепостта?

Касандра въздъхна и й протегна ръка.

— Ела — каза тя. — Нека се поразходим в този час, в който не е нито ден, нито нощ.

Амбър се ококори. Касандра рядко посягаше да докосне някого, особено пък нея, на която докосването винаги причиняваше дискомфорт, а често и болка.

С изключение на докосването на странника. То й причиняваше неземна наслада.

— Касандра? — прошепна тя. — Защо?

— Изглеждаш ми уплашена, дъще. Докосни ме и ще разбереш, че аз не съм сред враговете ти.

Амбър колебливо допря пръсти до ръката на другата жена. Както винаги от нея струеше дълбока обич и мъдър, остър ум.

— Искам само да бъдеш щастлива, Амбър.

Искреността в думите й потече към Амбър като бистра, сияйна река.

Момичето се усмихна горчиво и отпусна ръка. Съмняваше се дали Касандра знае какво щастие й носеше допира до Дънкан.

А дори да знаеше, едва ли щеше да пожелае на своята възпитаница такова щастие.

Когато мъдрата жена се обърна и бавно се отправи към обляната в лунна светлина морава зад къщата, Амбър я последва и тръгна до нея.

— Разкажи ми за мъжа, когото си решила да наричаш Дънкан — каза Касандра.

Думите й бяха меки като самия здрач, но зад тях се криеше строга заповед.

— Какъвто и да е бил, преди да се появи в Каменния пръстен — отвърна Амбър — в момента не знае нищо.

— А ти какво знаеш за него?

— По тялото му има следи от битки.

— Тъмен воин…

— Да — прошепна Амбър. — Дънкан.

— Значи навярно е жесток.

— Не.

— Откъде си толкова сигурна? Един вързан мъж не може да стори нищо повече от това да се опита да се освободи — било със сила, било с хитрост.

— Аз срязах въжетата.

Касандра нададе тихо възклицание и се прекръсти.

— Защо?

— Знаех, че няма да ми стори нищо лошо.

— Откъде? — Още докато задаваше въпроса, Касандра се досети за отговора и го зачака със страх.

— Както обикновено. Докоснах го.

Сплела ръце, Касандра се олюля като върба, подухната от вятър.

— Когато той дойде при теб — попита тя с напрегнат глас, — вечер ли беше?

— Да — отвърна Амбър.

„Ще дойде той при теб, обгърнат в мрачни сенки.“

— Полудяла ли си? — извика Касандра ужасено. — Да не би да си забравила? Затуй бъди като слънцето, скрито в кехлибара — недокосвана и недокосваща. Забранена.

— Ерик поиска да докосна непознатия.

— Трябваше да откажеш.

— Отказах. Но тогава Ерик изтъкна, че не съществува човек на неговата възраст, който да няма име. Затова предсказанието няма да…

— Не се опитвай да учиш един сокол да лети — сърдито я прекъсна Касандра. — Знаеше ли мъжът името си, когато се пробуди?

— Не, но това може да се промени всеки момент.

— Пресвета Богородице, отгледала съм една безразсъдна глупачка!

Амбър искаше да се защити, но не можа да измисли какво да каже. Когато не беше до Дънкан, безразсъдството на поведението й я ужасяваше.

Ала беше ли до него, всякакво друго поведение бе невъзможно.

Двете жени се обърнаха като по команда, за да се върнат в къщата. И като по команда се заковаха на място.

На няколко крачки пред тях стоеше Ерик.

— Гордееш ли се с постъпката си? — кисело го попита Касандра.

— Добра вечер и на теб — каза той. — Какво съм сторил, та да бъда тъй жестоко пронизан от острия език на една Посветена?

— Амбър е докоснала мъж без име, който е дошъл при нея обгърнат в мрачни сенки. Донесен, би трябвало да добавя, от един млад титан, в чиято глава има толкова мозък, колкото има и у една каменна стена!

— А какво трябваше да направя? Да го изкормя като пъстърва за осоляване?

— Можеше да изчакаш аз да…

— Не вие управлявате Стоун Ринг, мадам — прекъсна я хладно Ерик. — Управлявам го аз.

— За съжаление — измърмори Касандра с печална усмивка.

Ерик изсумтя сърдито.

— Уважавам мъдростта ти, Касандра, но вече не съм твой ученик, та да ми даваш нареждания като на валет.

— Така е. И така трябва да бъде.

— Поне по този въпрос сме на едно мнение — каза Ерик, после добави с усмивка. — Тъй като е невъзможно да върнем назад вече стореното, какво предлагаш да правим оттук насетне?

— Да се опитаме да наклоним везните на съдбата така, че да донесе живот вместо смърт.

Той сви рамене.

— Смъртта винаги следва живота. Това е напълно естествено.

— Напълно естествено е моите предсказания да се сбъдват.

— И така да е, в случая не са изпълнени всички части на предсказанието — изтъкна Ерик.

— Той е дошъл при нея, обгър…

— Да, да — прекъсна я нетърпеливо той. — Но нито сърцето, нито тялото и душата й са негови.

— Не знам за душата и тялото — тросна се Касандра, — но сърцето й вече му принадлежи.

Ерик стрелна Амбър с изненадан поглед.

— Вярно ли е?

— Аз разбирам трите части на предсказанието по-добре от всеки друг — каза Амбър. — Нито една от тях не се е сбъднала.

— Може би все пак ще трябва да го изкормя като сьомга — промърмори Ерик.

— Внимавай да не излезе, че така подписваш собствената си смъртна присъда — предупреди го Амбър със спокойствие, каквото далеч не изпитваше.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти трябва да отидеш на север, за да браниш Уинтърланс от викингските набези. Но ако не си тук, братовчедите ти ще завземат Стоун Ринг.

Ерик погледна Касандра.

— И без моите предсказания знаеш амбициите на своите братовчеди — сухо каза гадателката. — Бяха толкова сигурни, че лейди Ема ще умре, без да остави наследник на Робърт, че още преди смъртта й започнаха да се бият помежду си за властта над Стоун Ринг, Сий Хоум, Уинтърланс и останалите владения на Робърт.

Без да каже и дума, Ерик отмести очи към Амбър.

— Дънкан се смята за могъщ воин — обясни му тя. — Може да ти бъде много полезен.

Погледът й следеше изпитателно лицето му изпод притворените й клепки. Питаше се дали наистина се вслушва в думите й или просто се преструва, ала без да го докосне нямаше как да разбере със сигурност. На лунната светлина очите му трепкаха със забулен блясък като очи на вълк.

— Продължавай — каза той.

— Дай му време да оздравее. Ако паметта му не се върне, той ще ти даде обет за вярност и подчинение.

— Значи според теб той е саксонски или шотладски свободен рицар, който си търси могъщ господар?

— Доста такива рицари се присъединяват към теб.

— Така е — измърмори Ерик.

Касандра понечи отново да се възпротиви, но той я изпревари и се обърна към Амбър.

— Ще ти дам две седмици, докато проуча миналото на непознатия. Но само ако ми отговориш на един въпрос.

Амбър зачака въпроса със затаен дъх.

— Защо толкова се безпокоиш за съдбата на мъжа, когото си нарекла Дънкан? — попита Ерик.

Гласът му бе спокоен, но в очите му имаше опасен блясък.

— Когато докоснах Дънкан… — Думите замряха в гърлото й.

Ерик мълчеше и чакаше.

Под прикритието на дългите свободни ръкави Амбър стисна юмруци. Опитваше се да намери начин да му обясни, че според нея в ръцете му е попаднал един от най-добрите воини, раждани някога.

— Дънкан няма спомени — каза бавно тя, — ала съм готова да се закълна, че с меч в ръка той е един от най-великите воини в света — Достоен да се мери дори с теб, Ерик, когото хората наричат не само Магьосника, но и Непобедения.

Касандра и Ерик се спогледаха многозначително.

— С Дънкан на своя страна ти би могъл да отстояваш властта си над земите на лорд Робърт дори ако викингите, норманците и братовчедите ти се съюзят срещу теб — заяви уверено Амбър.

— Може би — каза Ерик. — Но се боя, че твоят велик тъмен воин е от хората на Доминик льо Сабр или на Шотландския дук.

— Може и да си прав. Но не и ако паметта на Дънкан не се върне. — Амбър си пое дълбоко дъх. — Тогава той ще бъде твой.

Възцари се тишина, в която Касандра и Ерик обмисляха внимателно предложението й.

— Колко си безжалостна, малката ми — каза накрая Ерик като се ухили. — От теб би излязъл чудесен ловджийски сокол.

И той се засмя.

Касандра обаче не се засмя.

— Сигурна ли си, че Дънкан няма да си върне паметта?

— Не — отвърна Амбър.

— А ако си я върне?

— Ще разберем дали е приятел или враг. Ако се окаже приятел, Ерик ще разполага с безценен съюзник. Струва си да се рискува, нали?

— А ако се окаже враг? — попита Ерик.

— Поне няма да ти тежи на съвестта, че си постъпил като страхливец, убивайки един беззащитен човек, поразен от мълния.

Ерик се обърна към Касандра.

— Мадам?

— Това не ми харесва.

— Защо?

— Предсказанието — лаконично отговори тя.

— Ти какво би ме посъветвала да направя? — попита той.

— Да отнесеш непознатия в гората и да го оставиш някъде гол, както си го открил, за да намери сам пътя си.

— Не! — възкликна Амбър, преди да успее да се сдържи.

— Защо? — попита Касандра.

— Той е мой.

Яростта в тихия й глас сепна останалите. Ерик извърна очи към Касандра. Тя гледаше Амбър така, сякаш я виждаше за пръв път.

— Кажи ми нещо — предпазливо каза възрастната жена. — Какво почувства, когато го докосна за пръв път?

— Изгрев — прошепна Амбър.

— Какво?

— Беше като изгрев след безкрайно дълга нощ.

Касандра затвори очи и се прекръсти.

— Ще се допитам до моите рунически плочки — каза тя.

Амбър въздъхна облекчено и погледна с надежда Ерик.

— Ще чакам две седмици и нито миг повече — заяви той. — Ако дотогава се разкрие, че твоят Дънкан е неприятел…

— Да? — прошепна тя.

Ерик сви рамене.

— Ще постъпя така, както бих постъпил с всеки разбойник, който се навърта край моите крепости. Ще го обеся на първото дърво.

4

Дънкан се извърна, привлечен от неочаквания, тих звук. При това движение новата долна туника се уви около тялото му и очерта мускулестите му контури в бял лен, примесен с тъмни сенки. Още докато се обръщаше, дясната му ръка се стрелна към левия хълбок и пръстите му се свиха, търсейки дръжката на липсващия меч.

Когато на прага на къщата се появи Амбър, ръката му се отпусна.

— Движиш се тихо като пеперуда — каза той.

— Денят е ужасен за пеперуди. Вали като из ведро.

Амбър изтръска водата от мантията си, свали я и я окачи да съхне на една закачалка. Отдолу имаше друга мантия, която тя бе преметнала през лакът, за да я запази суха. Когато се обърна отново към Дънкан, той вече обличаше горна туника. Ръбовете на скъпата зелена вълна бяха извезани със златни, червени панделки.

— Изглеждаш като тан — каза възхитено Амбър.

— Тановете имат мечове.

Тя се усмихна, въпреки страха, който не напускаше сърцето й, откакто бе говорила с Ерик преди четири дни. С всеки изминал ден Дънкан все по-недвусмислено доказваше воинското си минало, особено когато биваше изненадан.

И всеки изминал ден добавяше нова капка в морето на страха, растящ в гърдите на Амбър. Не смееше дори да си помисли какво ще стори Ерик, ако се окаже, че Дънкан е самият Шотландски дук, а не просто храбър рицар, дирещ достоен господар, комуто да служи.

„Ако се окаже неприятел… ще го обеся на първото дърво.“

— Тази туника по-удобна ли е от предишната? — попита тя с напрегнат глас.

Дънкан разпери ръце и раздвижи рамене, за да провери широчината на дрехата. И тази беше стегната, но много по-малко от първата туника, донесена му от Амбър — през нея едва бе успял да провре главата си, да не говорим, че изобщо не побра широката му гръд и здравите рамене.

— Доста по-удобна — отговори той. — Макар че при един бой едва ли ще остане здрава.

— Тук си сред приятели — бързо каза тя. — Няма нужда да се биеш.

За миг Дънкан остана безмълвен. Сетне се намръщи, сякаш търсеше в паметта си бързо отлетял спомен.

— Надявам се да си права. Само че продължавам да чувствам, че…

Амбър го гледаше напрегнато. Сърцето й се беше качило в гърлото.

Дънкан изруга полугласно и се отказа да рови в сенките на спомените си, които го предизвикваха и му се присмиваха, побягвайки още в мига, когато посегнеше към тях.

— Нещо не е наред — каза ядосано той. — Аз не съм на мястото си. Уверен съм в това, както съм уверен, че дишам.

— Минаха само няколко дни, откакто се свести. Трябва ти време, за да оздравееш.

— Време. Време! По дяволите, нямам време да се мотая като валет, който чака господаря му да се пробуди след разгулна нощ. Трябва…

Гласът му секна като отсечен с меч. Не знаеше какво „трябва“ да направи.

Лисица да гризеше вътрешностите му, нямаше да се чувства толкова зле.

Той удари с юмрук в дланта си и обърна гръб на Амбър. Не каза нищо повече, но яростта струеше от него като топлина от запален огън.

Когато Амбър се приближи и застана зад него, свежият й аромат накара ноздрите му да потрепнат.

— Успокой се, Дънкан.

Една топла, нежна ръка погали стиснатия му юмрук. Дънкан трепна изненадано. Откакто бе откраднал от нея онази единствена целувка, Амбър много внимаваше да не го докосва. Точно както самият той внимаваше да не я докосва повече.

Казваше си, че е толкова предпазлив, защото няма как да разбере каква му е била Амбър в миналото, нито каква ще му бъде за в бъдеще. Напълно бе възможно дори да са били любовници, които дългът към различни господари е принудил да се разделят.

Но в мига, в който почувства сладостта на мимолетната й ласка, той разбра истинската причина, поради която не я бе докосвал. Никоя друга жена не беше извиквала у него такъв вопъл от страст и копнеж.

Страстта Дънкан можеше да разбере — беше здрав мъж, а до него имаше младо момиче, което само с аромата си караше кръвта му да кипи. Но огненият копнеж да я прегърне и да бъде прегърнат от нея бе за него съвсем нов и неочакван — досущ като загубата на паметта.

Изненадата, с която неизменно посрещаше силата на реакцията си спрямо Амбър, го увери със сигурност, че подобна страст не е изпитвал към никоя друга жена. Точно както начинът, по който постоянно посягаше за меча си, го караше да вярва, че е носил меч в своето незапомнено минало.

— Дънкан… — прошепна Амбър.

— Дънкан — горчиво повтори той. — Тъмен воин, така ли? Но до бедрото ми няма меч, нямам за другар студената му тежест.

— Ерик…

— Да — прекъсна я Дънкан. — Всемогъщият Ерик, който те закриля. Великият тан, който обяви, че в продължение на две седмици ще трябва да ходя невъоръжен. При все това валетът му не се отделя на повече от един хвърлей място от мен.

— Егберт Мързеливия? — възкликна Амбър. — Още ли е тук?

— Дреме под навеса. На пернатите никак не им се нрави, че трябва да делят курника с него.

— Обърни се към мен — промени темата тя. — Нека се погрижа за външния ти вид.

Дънкан бавно се подчини.

Амбър стегна няколко хлабави върви, приглади една стърчаща гънка на туниката и му подаде красивото индигово наметало, което беше донесла в дъжда от крепостта Стоун Ринг.

— За теб е — каза тя.

Дънкан сведе поглед към златистите очи, които бяха вперени в него с нескрито желание да му помогнат.

— Твърде добра си с един мъж без име, без минало и без бъдеще — каза замислено той.

— Вече неведнъж и дваж говорихме за това, и все напразно. Освен ако… не си си спомнил нещо повече?

— Не, поне не това, което имаш предвид. Никакви имена. Никакви лица. Никакви събития. Никакви клетви. И все пак чувствам… чувствам, че ме очаква нещо едновременно велико и опасно, нещо, което е току пред мен, но постоянно ми убягва.

Амбър отново положи изящната си длан върху юмрука му. Но и този път не долови от миналото му да изникват спомени, не почувства сгъстяване на сенките, които се въртяха, избледняваха и се възраждаха с шеметна скорост, предизвикателни и натрапчиви. Всичко беше както преди.

Особено чувственият копнеж по нея, който пронизваше цялото му същество тъй дълбоко, както сенките от изгубената му памет.

Усещането за желанието, което изпитваше към нея, разпали в тялото й странна топлина. Имаше чувството, че дълбоко у нея тлее невидим огън, очакващ искрата на това желание, за да се разгори с буен пламък.

Каза си, че трябва да отмести ръка и никога повече да не се доближава до Дънкан, но ръката и остана неподвижна, допряна до неговата. Този допир й носеше някаква нежна, сладостна омая. И щастие, което би трябвало да я ужасява, но вместо това я примамваше все по-силно.

— Животът е едновременно велик и опасен — каза тя с тих глас.

— Нима? Не помня.

Едва сдържаните му чувства шибнаха Амбър като камшик — кипяща смесица от отчаяние, гняв и нетърпение.

С усилие на волята, което й причини истинска болка, тя овладя порива да вплете пръсти в косата му и да го притисне в прегръдките си, докато насладата от ласките й не надмогне всички други чувства. Не можеше обаче да си забрани да го докосва лекичко.

Съвсем лекичко.

Само да прокара върха на пръста си по сбраната в юмрука му сила.

— Толко зле ли се чувстваш тук? — прошепна тъжно тя.

Дънкан погледна сведената й глава и осъзна, че тя не е сторила нищо, с което да си заслужи гнева му, че тъкмо обратно — заслужава единствено благодарност. Юмрукът му бавно се разтвори. Ръката му също толкова бавно улови дясната й ръка. При допира тялото й потръпна едва доловимо.

— Не се страхувай, златна фейо. Няма да ти сторя зло.

— Знам.

Очите й отразяваха увереността, прозвучала в гласа й. Дънкан бе твърде доволен от доверието й в него, за да се сети да попита откъде е толкова сигурна. Вместо това поднесе ръката й към устните си.

Дъхът излетя от устните й със звук, който накара сърцето му да забие трескаво. Намерението му бе просто да целуне ръката й, но реакцията й беше неустоимо изкушение. Той обърна ръката й и я обгърна в дланта си, а устните му намериха пулса на китката й и го обходиха бавно.

Когато устните му се разтвориха и върхът на езика му се плъзна по тъничката синя вена, сърцето на Амбър запулсира под нежната му ласка. Желание разтърси тялото на Дънкан като гръм от невидима буря.

Но допирът му остана все така нежен. Прекрасно си спомняше как тя се бе отдръпнала при опита му за по-дръзка любовна игра.

— Дънкан — прошепна Амбър, — аз…

Гласът й заглъхна, прекъснат от чувственото потръпване на тялото й. Докосването до Дънкан, независимо от обстоятелствата, й доставяше невероятно, почти болезнено удоволствие. Да знае цялата мощ на страстта му по нея, и в същото време да бъде целувана толкова внимателно… Имаше чувството, че е обгърната от нежен, но всепоглъщащ огън.

Дънкан вдигна глава и се взря в премрежените златисти очи на момичето, което също като миналото му бе пълна тайна за него.

— Ти откликваш на ласките ми както соколът откликва на зова на своя господар — каза той с дълбок глас. — Гориш за мен и аз горя за теб. Били ли сме любовници в дните, които не помня?

Амбър възкликна тихичко, отдръпна ръката си и му обърна гръб.

— Никога не съм била твоя любовница — промълви тя едва чуто.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Но е вярно.

— По дяволите — изръмжа Дънкан. — Не мога да повярвам! Между нас има твърде силно привличане. Ти знаеш нещо за моето минало, което не ми казваш.

Тя поклати глава.

— Не ти вярвам — повтори той.

Амбър се обърна към него толкова рязко, че дрехите й се развяха.

— Както искаш — ядосано каза тя. — Преди да дойдеш в Спорните земи, ти си бил принц.

Дънкан остана толкова шокиран, че не можа да каже нищо.

— Бил си земевладелец — продължи Амбър.

— Какво искаш да…

— Бил си предател — безмилостно го прекъсна тя.

Слисан, Дънкан впери безмълвно поглед в нея.

— Бил си герой — не спираше Амбър. — Бил си рицар. Или валет. Или свещеник. Или лорд. Или…

— Достатъчно — прекъсна я гневно той.

— Е?

— Какво е?

— Кое от тези неща е вярно.

— Едно от тях може да си бил?

Амбър сви очи язвително и отвърна на Дънкан.

— Какво друго освен мазоли. Нито толкова дебела глава — въпреки, че от известно време насам те гледам дали наистина е така — каза през смях.

Въпреки че му беше сърдита тя също се усмихна.

Той изохка.

— Мога да кажа много неща, но не мога да кажа кой съм. Противното е, че единствено което искам да знам никой друг не може да знае освен теб.

Минаха няколко мига, без да проронят дума.

Тя се опита да се пребори с копнежа си, да прекърши волята си и жаждата си за него.

Погали лекичко гладко избръснатата буза на Дънкан.

Тя почувства тежката загуба, която не може да се види у него както тътенът от далечен гръм да се опише.

— Ти си мой — прошепна с болка Амбър. — Мой тъмен воине. — Погледна го с присвити, святкащи очи — опита да откриеш самия себе си ти носи само нови рани — каза тя. — Опитай се да привикнеш към живота, които имаш за момента.

— Как бих могъл? — възкликна дрезгаво Дънкан. — Ами живота, който съм оставил зад гърба си? Ами ако имам господар и трябва да изпълня клетвата си към него? Ами ако имам господар и земя.

Амбър усети тъмен кипеж. Съпруга и наследници които предизвикаха отклик у него.

Подкосиха й се краката. Мисълта, че Дънкан може да е обвързан чрез свещена клетва с друга жена, я прободе като остър нож. Не бе съзнавала силата на този копнеж това би могло да помете неизразимата увереност, в която се криеха всичките спомени на Дънкан. Дано паметта му да не се върне. Колкото повече си мисля повече се боя да си спомни.

Враг, не приятел.

Любим.

Дънкан дойде при мен, обгърнат в мрачни сенки. И трябва да остане обгърнат в мрачни сенки.

Или да умре.

Тази мисъл бе по-непоносима дори от мисълта за живия Дънкан, обвързан с друга жена.

Соколът размаха криле и веднага се стрелна към примамката, която Дънкан въртеше с плавни, мощни движения на ръката.

— Браво — възкликна Амбър, като плесна възбудено с ръце. — Сигурно навремето често си ловувал със соколи.

Въжето, на което бе окачена примамката, трепна лекичко, сетне поднови плавното си въртене.

Амбър тутакси съжали за думите си. През последните пет дни всячески бе отбягвала да говори за миналото на Дънкан. А паметта му още не се беше върнала, въпреки че днес бе вече деветият ден от пробуждането му.

След този единствен бърз поглед към Амбър Дънкан се съсредоточи изцяло върху примамката, зовяща хищната птица да се спусне от осеяните с облаци небеса. Малкият сокол внезапно се стрелна надолу, удари безпощадно примамката и кацна на земята до нея, за да се нахрани, разпервайки отбранително криле върху своята плячка.

Амбър побърза да призове птицата с къс истинско месо и с няколко пронизителни изсвирвания. Соколът изкрещя недоволно, но накрая се предаде и кацна на китката й.

— Не се мръщи, малка красавице — промърмори Амбър, като преметна каишките през ръкавицата си. — Ти се справи много добре.

— Толкова добре, че да заслужи един истински лов? — попита Дънкан.

Тя се усмихна.

— Изглеждаш жаден за лов — досущ като сокол.

— Наистина съм жаден за лов. Не съм свикнал да стоя затворен вкъщи единствено в компанията на една предпазлива девойка и на собствените си мисли… или на липсата на такива — добави той с ирония.

Амбър трепна.

Дънкан не проявяваше никакъв интерес към предписания от нея режим на почивка, хранене и отново почивка. Заваляха ли студените дъждове, не й бе трудно да го задържа в къщата, въпреки че и тогава той обикаляше неспирно напред назад като вълк в клетка. Ала днес, когато слънцето бе прогонило сребристите мъгли и къпеше земята в ярките си лъчи, това се беше оказало невъзможно.

— Страхувах се — каза тя.

— От какво? Не съм от лед, та да се стопя от слънцето.

— Страх ме беше от врагове.

— Кои са те? — наостри уши той.

— Спорните земи са… спорни. Обезземлени рицари, амбициозни извънбрачни деца, втори и трети синове, разбойници. Всички те бродят наоколо в търсене на плячка.

— Въпреки това отиде да ми донесеш дрехи от Стоун Ринг сама.

Амбър сви рамене.

— Не се боя за себе си. Мен никой не би ме докоснал.

Дънкан я изгледа скептично.

— Истина е — каза тя. — В Спорните земи се знае, че Ерик ще обеси всеки, който ме докосне.

— Аз те докоснах.

— Освен това ти непрекъснато се оплакваше, задето трябва да се увиваш в чаршафи като сарацините… — отбягна темата Амбър.

Дънкан изръмжа нещо на езика, който бе научил в Светите земи.

— Какво означава това? — полюбопитства тя.

— Не би искала да знаеш.

— О! — Амбър въздъхна. — Както и да е. Исках да съм сигурна, че си се излекувал напълно, преди да те пусна навън.

— Напълно? — саркастично попита той.

Тя не му остана длъжна.

— Почти. Ако трябваше да чакам и нравът ти да се подобри, щеше да излезеш оттук чак когато поема към оня свят.

Дънкан я стрелна със святкащите си лешникови очи, но бързо осъзна, че тя е права. Беше в лошо настроение още от сутринта, когато се бе събудил от напрегнатия си сън, пълен с тъмни сенки и чувствени видения.

— Извинявай — каза той. — Да загубиш паметта си само по себе си е достатъчно лошо. А това, че миналото ми застава на пътя на моето настояще и бъдеще, е вече ужасно. Не мога да понасям тази мисъл с усмивка.

— Тук имаш бъдеще, стига да го искаш.

— Бъдеще на земеделец или валет?

Амбър кимна.

— Много щедро от твоя страна — каза Дънкан.

— Не от моя. От страна на Ерик. Той е господар на Стоун Ринг.

Дънкан се намръщи. Още не беше виждат младия лорд, но се съмняваше, че ще се харесат. Привързаността на Амбър към Ерик никак не му се нравеше.

Грижите, които полагаше за нея Ерик го изпълваха с неприязън, но не можеше да стори нищо срещу това. Нито можеше да проумее защо се чувства така.

Трябва да сме били любовници. Или поне да сме искали да бъдем.

Той мълчеше и чакаше отклик на тази мисъл, опипвайки паметта си така, както езикът опипва болен зъб. Предпазливо. Неспирно.

Но не се случи нищо. Абсолютно нищо.

Никакво усещане, което да му подскаже дали това е вярно или невярно, правилно или погрешно — така, както се бе случило, щом забеляза липсата на меч до бедрото си или когато почувства с непоколебима увереност, че никога не е желал тъй силно друга жена.

— Дънкан? — меко промълви Амбър.

Дънкан се сепна и се откъсна от мислите си.

— Не мисля, че бих бил щастлив като земевделец или валет — каза бавно той.

— Тогава какво искаш?

— Това, което съм загубил — каквото и да е то.

— Тъмен воине… — прошепна тя. — Трябва да се освободиш от миналото си.

— Това би било равносилно на смърт.

Амбър се извърна тъжно настрана и закачули сокола. Птицата понесе това спокойно. Беше доволна, че са я пуснали да лети и да опита вкуса на кръв.

— Дори най-свирепият сокол приема качулката без протести — отбеляза Амбър.

— Защото знае, че рано или късно отново ще бъде свалена — отвърна Дънкан.

Тя се обърна и се отправи към птичарника, сгушен до една от стените на къщата. Валетът Егберт — по-скоро момче, отколкото мъж — се изправи бавно на крака, протегна се и й отвори вратата. Когато прибра сокола вътре, Амбър затвори вратата зад гърба си и даде знак на червенокосия младеж, че може да продължи да брои облаците по небето.

Веднага щом се увери, че двамата с Дънкан са далеч от очите на валета, тя се обърна към него и сложи ръка върху неговата.

— Ако не можеш да имаш миналото — попита тихо тя, — какво друто би искал най-много?

Отговорът дойде незабавно.

— Теб.

Амбър застина неподвижно. Радост и страх сграбчиха душата й, разтърсиха тялото й.

— Но това няма да стане — продължи с равен глас Дънкан. — Не мога да се обвържа с жена, след като не знам дали вече не съм обвързан с друга.

— Не мисля, че си обвързан с друга жена.

— Аз също. Но самият аз съм рожба на извънбрачна връзка — заяви той. — Затова няма да оставя нито незаконен син, когото да обрека на просия, нито незаконна дъщеря, която да стане наложница на някой благородник.

— Дънкан — прошепна Амбър, — откъде знаеш?

— Какво?

— Че си извънбрачно дете. Че някой от родителите ти е извършил изневяра.

Дънкан отвори уста, но от нея не излезе и звук. Той разтърси рязко глава, сякаш някой го беше ударил, и изпъшка:

— Не знам. Не знам!

Но знаеше. Само за един миг, но бе знаел. Амбър бе почувствала това със същата яснота, с която чувстваше топлината на тялото му.

За един миг сенките бяха загубили част от силата си. Няколко ярки звезди бяха пробляснали в черната нощ, която забулваше миналото на Дънкан.

— Защо не мога да си спомня? — яростно извика той.

— Остави нещата такива, каквито са — меко каза тя. — Не можеш да се биеш със сенките. Можеш само да се плъзгаш между тях.

Усети как напрежението в него изчезва още преди самият Дънкан да го е усетил. Като измъкна ръката си от неговата, тя му се усмихна полуокуражително, полусгорчиво и отвори вратата на къщата. Преди обаче да успее да прекрачи прага, Дънкан я дръпна обратно.

Стресната, Амбър се извърна към него. Коравата му длан се провря под брадичката й с изненадваща нежност. Тя затвори очи, за да се наслади поне за миг на блаженото усещане, което я завладя при допира му. Загрижеността му за нея беше като пролетното слънце, което топли, без да изгаря. А страстта, скрита под тази загриженост, пламтеше като необуздан огън.

— Не исках да те натъжавам — каза Дънкан.

— Знам — прошепна Амбър, като отвори очи. Беше застанал толкова близо до нея, че тя виждаше съвсем ясно зелените, сините, златистите и сребърните пръски, които придаваха на очите му този странен лешников цвят.

— Тогава защо по клепките ти има сълзи? — попита той.

— Страх ме е за теб, за мен, за нас.

— Защо? Защото не си спомням нищо?

— Не. Защото може да си спомниш.

Дънкан си пое рязко дъх.

— Защо? Какво лошо може да има в това?

— Може да се окаже, че си женен.

— Не ми се вярва. Щях да го почувствам, както почувствах липсата на меча си.

— Ами ако си дал клетва за вярност на някой нормански лорд? — попита Амбър, опитвайки се да потуши страстта в очите му.

— Какво от това? Между саксонци и норманци цари мир.

— Това може да се промени.

— И небето може някой ден да се стовари върху ни.

— Но какво ще стане, ако се окажеш враг на лорд Робърт? Или на сър Ерик?

— Щеше ли Ерик да доведе при теб свой враг? — попита вместо отговор той.

Амбър понечи да каже нещо, но Дънкан я изпревари.

— Ами ако съм просто един завърнал се от Светите земи рицар, търсещ господар, на когото да служи вярно?

Думите му пронизаха съзнанието на Амбър като нежна мълния, прогониха — макар и само за миг — мрака в нея. На устните й трепна нерешителна усмивка.

— Бил ли си се със сарацините?

— Аз… да! — Усмивката му проблясна изпод тъмната коприна на мустаците — през паметта му бе преминал кратък спомен. — Бих се с тях на едно място, наречено… Проклятие, отново изчезна!

— Ще се върне.

— Но знам, че съм се бил с тях — каза Дънкан. — Така, както знам, че искам това.

Той наведе глава, докато устните му докоснаха едва едва нейните. Амбър понечи да се отдръпне, но пръстите му стиснаха по-здраво брадичката й, а ръката му се плъзна около талията й.

— Една едничка целувка. Това е всичко, което искам. Една целувка за мъжа, когото ти измъкна от мрака.

Амбър се вцепени, ала бе неспособна да се съпротивлява срещу изкушението на неговата и на собствената си страст.

— Не бива — каза тя.

— Да — промърмори Дънкан с усмивка.

— Опасно е.

— И невероятно хубаво.

Амбър се опита да се възпротиви, но не успя. Защото наистина се чувстваше невероятно хубаво в прегръдките на своя тъмен воин.

— Разтвори устни — прошепна Дънкан, опрял устни до нейните. — Позволи ми да вкуся от твоя нектар, както пчелата вкусва цвета на теменужката.

— Дънкан…

— Да. Точно така.

Този път живата топлина на езика, който се плъзна в устата й, не я шокира. Това, което я изуми, бе сдържаността на Дънкан. Защото съвсем ясно усещаше бурното море на страстта, което се блъскаше в бреговете на волята му.

Цялото му тяло беше изопнато, пламтящо. Цялото му тяло тръпнеше от желание. И в същото време целувката му бе просто като топъл дъх, една нежна ласка, която я обливаше и се отдръпваше като трепкащ пламък. Без да съзнава, Амбър нададе тихичко възклицание и разтвори устни още по-широко, за да подири повече от онова, което й даваше Дънкан. Ръцете му, загрубели в битките, се плъзнаха нежно по тялото й, примамвайки я все по-близо и по-блпзо до огъня, който гореше в слабините му.

— Дънкан — прошепна тя.

— Да?

— Имаш вкус на слънчева светлина и буря едновременно.

Дънкан усети как дъхът му секва, а пулсът му се ускорява.

— А ти имаш вкус на билков мед — каза той. — Иска ми се да опия всяка сладка капчица от него.

— На мен също ми се иска да го сториш — призна Амбър.

Дъхът излетя от гърдите му със стон. Устните му отново се впиха в нейните, но този път не бяха тъй нежни, този път търсеха по-голяма близост. Ръцете му я притиснаха към тялото му толкова силно, че да усети всяка частица от огромната му мощ. Силните му длани залюляха хълбоците й в ритъм, древен като желанието и съвсем нов за Амбър — нов като зора.

Много време мина, преди Дънкан да вдигне глава и да си по-поеме дълбоко, запъхтяно дъх.

— Тялото ми те познава — каза той с дрезгав глас. — Никоя друга жена не го е карала да реагира така.

Амбър потръпна. В нея се плискаха два потока на могъща страст — неговата и нейната, — бяха се слели в една пълноводна река. А тя стоеше на ронещия се бряг, застрашена всеки миг да падне в буйните води.

— Колко пъти сме лежали заедно в тъмнината със слети, натежали от желание тела? — попита Дънкан.

Амбър понечи да каже нещо, но ръката на Дънкан се плъзна рърху гръдта й и всичките й мисли излетяха от главата.

— Колко пъти съм те събличал, колко пъти съм целувал гърдите ти, корема ти, кадифената мекота на бедрата ти? — продължи той.

В отговор от гърдите й се изтръгна само един стон на желание.

— Колко пъти съм разтварял бедрата ти, за да прибера своя меч в топлата ти ножница?

— Дънкан — прошепна тя, останала без дъх. — Не бива.

— Не, мила моя. Защо да не направим отново онова, което вече сме правили толкова пъти?

— Ние… — Амбър се задъха. — Никога не сме го правили.

— Винаги сме го правили — възрази Дънкан.

— Но…

Той я прекъсна, като стисна нежно със зъби долната й устна. Когато пръстите му се плъзнаха под мантията й и намериха зърната на гърдите й, които веднага се втвърдиха под ласката му, коленете й се подкосиха.

— Желанието е път, който двамата с теб сме изминавали не веднъж и дваж — каза Дънкан с усмивка, като се наведе към гръдта й. — Затова телата ни откликват толкова бързо.

— Не, това е…

Гласът й се прекърши, защото в този миг горещите устни на Дънкан се впиха в гръдта й. А когато зъбите му я захапаха нежно, Амбър почувства, че вече едва се държи на краката си.

— Дънкан — прошепна тя, — ти си огън, който ме изгаря.

— Ти си тази, която ме изгаря.

— Трябва да спрем… да се докосваме.

На устните му трепна опасна усмивка.

— След време — съгласи се той. — Но първо ще потуша огъня в твоето тяло. А ти ще потушиш огъня в моето.

Разтреперана, Амбър си представи, че е гола с Дънкан — без дрехи, които да пречат на неземната наслада от допира му, без нищо друго помежду им, освен парещата топлина на дъха му, слят с нейния, докато тя отдава тялото си на своя тъмен воин.

„На мъж без име ти недей отдава и сърце, и тяло, и душа.“

— Не! — извика внезапно Амбър. — Прекалено е опасно! Силните му ръце я притиснаха и й попречиха да се отдръпне.

— Пусни ме — извика тя.

— Не мога.

— Трябва!

Дънкан се взря в обезумелите й златисти очи. И остана толкова смаян от онова, което видя в тях, че мигновено я пусна. Амбър веднага отскочи назад, така че да не може да я стигне.

— Ти се страхуваш — каза той невярващо.

— Да.

— Никога не бих ти сторил зло, безценна Амбър. Сигурен съм, че знаеш това. Знаеш го, нали?

Амбър отстъпи назад, вперила ужасен поглед в протегнатата му ръка.

Той изруга гневно, завъртя се на пети и излезе на двора.

5

— Младият Егберт ми каза, че искате да дойдете с мен в Сий Хоум, за да погледате как хората ми се учат на бойни умения — каза Ерик.

— Да — отговориха в един глас Амбър и Дънкан.

Тримата се намираха в къщата. Привидно спокоен, на няколко стъпки от тях, но от външната страна на вратата, под ситно ръмящия дъжд чакаше Егберт с конете, които трябваше да яздят Амбър и Дънкан. Един от тях пристъпи от крак на крак и изпръхтя, раздразнен от една капчица дъжд, която се бе плъзнала по крака му.

Ерик погледна крадешком към Дънкан, после насочи вниманието си към Амбър.

— Никога досега не си проявявала интерес към заниманията на моите рицари — меко каза той.

— И на мен като на Дънкан ми дойде до гуша да стоя затворена между четири стени — отвърна рязко Амбър. — Есенните дъждове са твърде отегчителни.

Ерик се обърна към другия мъж. Устните на Дънкан се разтеглиха в усмивка, която не предлагаше нито добро настроение, нито успокоение.

— Двамата с вещицата… — поде с ироничен тон Дънкан — извинявай, двамата с Посветената се уморихме от игри със сенки, от въпроси без отговор и от компанията на валета Егберт.

В същия този момент въпросният валет жално въздъхна. Беше се уморил да стъпва на пръсти покрай тази вещица с непредвидим нрав и покрай воина, чийто нрав бе напълно предвидим — и доста зъл.

— Щом е така — каза Ерик, като се отмести от вратата, — да тръгваме към Сий Хоум.

Амбър вдигна качулката на пелерината и пристъпи по тревата, натежала от блестящи капки вода. Пушек от дървени и торфени огнища се виеше в утринния въздух между влажните капчици, които бяха твърде ситни, за да са дъжд и твърде големи, за да са мъгла.

Когато Амбър се приближи, Егберт дръпна покривалото от седлото на малката, стройна дореста кобилка, но не направи и опит да помогне на дамата да се качи. Това би означавало да я докосне, а Егберт знаеше, че никой не може да докосва тази жена без позволение.

Дънкан обаче нямаше и най-малка представа за това. Той хвърли възмутен поглед към младежа, спусна се към Амбър и я вдигна на седлото, преди другите двама мъже да разберат какво става.

Ерик светкавично посегна към меча си, но тогава забеляза, че Амбър не протестира и, присвил очи, впери поглед в нея и Дънкан.

Амбър вече беше на седлото, но Дънкан не бързаше да свали ръце от нея. Дланите му се плъзнаха нежно по тънката и талия, обходиха стегнатите й хълбоци, докоснаха лекичко бедрото й.

— Благодаря — каза тя.

Гласът й беше задъхан, страните й — поруменели. Желанието, което пламтеше в гърдите на Дънкан, се разгаряше все по-силно с всяко докосване, с всеки поглед, с всеки ден, прекаран по принуда заедно с нея в уединението на едностайната й къщичка.

Когато превъзмогна гнева си от страха на Амбър да му се отдаде, Дънкан се зае да я прелъстява с решителност и всеотдайност, които сами по себе си бяха повече от прелъстителни. Вместо да укротява огъня на взаимната им страст, присъствието на Егберт бе подсилило интимността помежду им. Потайните милувки, прикритите усмивки, мимолетните докосвания на ръцете — всичко това разпалваше желанието им дотам, че самият въздух в къщата сякаш бе започнат да тръпне от страст.

Никога досега Амбър не се бе чувствала така. Беше като арфа, трептяща под пръстите на изкусен музикант. Всяко докосване на Дънкан вибрираше в нея, отекваше в най-невероятни хармонии на най-невероятни места — в ускорения пулс на сърцето й и в огъня, разтапящ я отвътре; в забързаното й дишане; в неочакваната чувствителност на кожата й.

Понякога й стигаше само да гледа Дънкан, за да почувства как в тялото й се разлива сладостна премала, която превръщаше костите й в мед. И сега беше така. Дънкан възседна другия кон с гъвкавата лекота на котката, скачаща на ограда. Ръката му погали спокойно дългата шия на животното.

Амбър си пое дъх с усилие и се помъчи да укроти копнежа на тялото си за единствения мъж, когото й бе забранено да има. Но не можеше да пропъди спомена за очите на Дънкан и за устните му, мълвящи думите, които възпламеняваха цялото й същество.

„Колко пъти съм те събличал, колко пъти съм целувал гърдите ти, корема ти, кадифената мекота на бедрата ти?“

— Добре ли си? — попита Ерик.

— Да — отмаляло отвърна тя.

— Не звучиш добре.

Той се обърна към Дънкан и каза с присвити очи:

— Никой да не докосва Амбър без нейно позволение. Ясно ли е?

— Защо? — попита Дънкан.

— Тя е забранена.

За миг на лицето на Дънкан се изписа изненада, но той тутакси я овладя.

— Не разбирам.

— Не ти и трябва — навъсено каза Ерик. — Просто не я докосвай. Тя не желае.

Дънкан се усмихна лекичко.

— Наистина ли?

— Да.

— В такъв случай ще се подчиня на желанията на дамата. — Със самоуверена, чувствена усмивка Дънкан извъртя коня си настрана и изчака Ерик да поеме напред в мъгливата утрин.

Ерик се обърна към Амбър.

— Не си ли го предупредила да не те докосва? — попита той.

— Нямаше нужда.

— Защо?

— Неговото докосване не ми причинява болка.

— Странно.

— Да.

— Касандра знае ли? — попита Ерик.

— Да.

— Какво казва тя?

— Все още търси обяснение в своите руни.

Той изсумтя.

— Никога досега не й е отнемало толкова време да предскаже нещо.

— Така е.

— По дяволите, нищо чудно, че Дънкан толкова копнее да напусне къщата ти — измърмори Ерик.

Амбър му хвърли кос поглед, но не каза нищо.

— Днес не си особено разговорлива — отбеляза той.

Тя кимна.

Без да произнесе и една дума.

Ерик изруга раздразнено, дръпна коня си и го пришпори напред. Двама рицари с валетите си препуснаха през ливадата, за да се присъединят към малката кавалкада. Под наметалата си мъжете носеха ризници от ковано желязо. На главите им имаше метални шлемове, а в ръцете им — щитове със сълзовидна форма — нещо, което саксонците бяха възприели от своите нормански завоеватели. И двамата рицари яздеха бойни коне.

Погледът на Дънкан се премести от въоръжените мъже към Ерик.

— Въпреки дрехите, които получих от Стоун Ринг, в момента се чувствам гол като новородено бебе — сухо каза той.

— Мислиш ли, че някога си носил доспехи? — попита Ерик.

— Знам, че съм носил — заяви Дънкан без капчица колебание, сетне добави. — Питам се дали човекът, който ме е намерил, не е решил да вземе доспехите ми като награда за труда си.

— Не е.

— Казваш го така, сякаш си напълно уверен.

— Уверен съм. Аз съм човекът, който те намери.

Дясната вежда на Дънкан се вдигна въпросително.

— Амбър ми каза само, че ти си ме отнесъл при нея — каза той.

По знак на Ерик рицарите напуснаха двора на къщата и се отправиха след тях. След известно време Ерик задържа коня си, за да позволи на Дънкан да го настигне и да тръгне редом с него.

— Възвръща ли се паметта ти? — попита той.

— Само отделни фрагменти, нищо повече.

— Например?

Въпросът беше зададен учтиво, но изискваше отговор. И двамата го знаеха.

— Помня, че съм се сражавал срещу сарацините — каза Дънкан. — Но не знам нито къде, нито кога.

Ерик кимна. Не беше изненадан.

— Без оръжие и доспехи се чувствам като гол — продължи Дънкан. — Освен това умея да ловувам със соколи.

— И яздиш добре — добави Ерик.

Дънкан го погледна изненадано, сетне се замисли.

— Странно. Мислех, че всички хора яздят така.

— Рицарите, валетите, воините — да — каза Ерик. — Слугите, селяните, търговците и останалите като тях — не. Някои свещеници също яздят добре, но повечето не умеят, освен ако не произхождат от знатни семейства.

— Съмнявам се, че съм свещеник.

— Защо? Много свещеници са се сражавали храбро със сарацините в името на църквата и Христос.

— Но църквата препоръчва… глупости, напоследък направо заповядва безбрачие!

Без да съзнава, Дънкан хвърли поглед през рамо към Амбър, която яздеше отзад сама.

Тя видя погледа му и се усмихна.

В отговор Дънкан също й се усмихна. В погледа му имаше нескрит копнеж. Амбър сякаш бе сбрала в себе си цялата светлина на мрачното влажно утро и се бе превърнала в златисто сияние, което сгряваше всичко наоколо.

Искаше му се да може да язди до нея и бедрата им да се докосват. Обичаше да гледа как бузите й се наливат с руменина, да чува как дъхът й секва и да усеща скритото й вълнение при всеки свой допир.

— Не — каза той, като се обърна отново към Ерик. — Подобно въздържание не е за мен. Не е било и няма да бъде.

— Не си го и помисляй — предупреди го с леден глас Ерик.

Дънкан го изгледа изненадано и предпазливо попита:

— Какво да не си помислям, милорд?

— Да съблазниш Амбър.

— Никоя жена не може да бъде съблазнена без нейно съгласие.

— Наричат Амбър „Недокосваната“. Тя е напълно непорочна. Няма ни най-малка представа какво може да иска един мъж от нея. Би разбрала едва когато вече е твърде късно.

Смехът на Дънкан шокира събеседника му.

— Една недокосвана девица не може да реагира толкова чувствено на мъжки допир — каза той развеселен.

Шокът на Ерик се замени с ярост.

— Чуй ме добре, Дънкан Беззименния — произнесе отчетливо той. — Съблазниш ли Амбър, ще се изправиш в двубой срещу мен. И ще умреш.

В първия момент Дънкан не каза нищо. После измери Ерик от глава до пети с преценяващия поглед на човек, който много добре знае какво е битка и ни най-малко не се бои от нея.

— Не ме принуждавай да се бия с теб — каза той, — защото ще победя. Смъртта ти ще натъжи Амбър, а аз не искам да й нося тъга.

— Тогава не я докосвай.

— Зависи от волята на дамата. Ако тя е недокосвана, както твърдиш, няма причина да се безпокоиш. Тя просто няма да се поддаде на съблазънта.

— По-добре не й я предлагай — рязко каза Ерик.

— Защо? Амбър отдавна е на възраст за женене, а нито е сгодена, нито е под покровителството на някой лорд. — Дънкан замълча за миг, после добави: — Нали?

— Да е сгодена? Не.

— Наложница ли е на някой лорд?

— Току-що ти казах — Амбър е недокосвана!

— Твоя ли е? — упорито продължи Дънкан.

— Моя? Не чуваш ли какво ти говоря? Тя е…

— Недокосвана — прекъсна го Дънкан. — Да. Поне според теб. — Питаше се защо Ерик е толкова убеден в целомъдрието на Амбър, след като за самия него нямаше никакво съмнение, че тя вече е опитвала от забранения плод.

— Поне не ти ли се иска да е твоя? — попита той след известно време.

— Не.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Защо?

— Амбър е… необикновена. Никой мъж не би могъл да я погледне, без да я пожелае.

— Аз мога — отвърна без колебание Ерик. — За мен да пожелая Амбър е все едно да пожелая собствената си сестра.

Дънкан го погледна слисано.

— Ние отраснахме заедно — обясни Ерик.

— Тогава защо не ми позволяваш да я докосвам? Може би вече си й избрал жених? Или пък я влече монашеския живот?

Ерик поклати глава.

— Дай да видим дали съм те разбрал добре — предпазливо каза Дънкан. — Ти не искаш Амбър за себе си.

— Не.

— И не си решил да я омъжиш за някой друг.

— Не съм — отвърна Ерик.

— И въпреки това ми забраняваш да я докосвам.

— Да.

— Защото не си спомням кой и какъв съм бил, преди да се появя в къщата й?

— Защото Амбър е такава, каквато ти казах. Забранена.

С тези думи Ерик пришпори коня си напред и настигна своите рицари. Не каза и дума повече на Дънкан, докато не стигнаха и не прекосиха селцата и стърнищата, заобикалящи имението Сий Хоум.

Когато групата ездачи премина през външната дървена ограда, бранеща Сий Хоум, Ерик обърна коня си и махна на Амбър и Дънкан да го последват към една могилка, за да огледат околността. От върха на могилката се виждаха множество мъже, които се трудеха усилено, за да превърнат имението в истинска крепост — мъкнеха огромни камъни с талиги, влачеха дървени трупи, трамбоваха пръстта.

Втора, каменна стена се строеше в основата на един скалист хълм, извисен над тресавището, зад което се простираше морският залив. Самото имение, издигнато на върха на хълма, бе почти скрито зад новопостроените каменни стени на бъдещата крепост. Вече имаше предна порта и бойни кули, парапети и вътрешен двор, крепостен ров и подвижен мост над него — някои от тях още се изграждаха, други бяха напълно завършени.

Отвъд отбранителните съоръжения не се виждаше почти нищо, освен гъста мъгла, сред която проблясваха със студен блясък солените морски води и смачканата от дъжда трева. Близостта на океана — макар и скрит в облаци и мъгли — се усещаше във въздуха. Заливът, охраняван от Сий Хоум, беше широк и плитък. При отлив по брега му оставаше обширна, равна ивица от кал, която приливът превръщаше в солено тресавище. Из него криволичеха тънки вадички сладка вода, идеща от хълмистата, зелена суша, и устремена към морето.

— Как ти се струва? — обърна се Ерик към Амбър, когато тя и Дънкан се приближиха.

— Работата напредва с невероятна бързина — каза Амбър. — При последното ми идване в Сий Хоум тук нямаше почти нищо друго, освен една дървена ограда около къщата.

Кипящият усилен труд не бе убягнал и от вниманието на Дънкан. Явно беше, че Ерик бърза да укрепи Сий Хоум колкото може по-скоро и по-добре.

— Щом привърша с укрепленията, ще наредя да разрушат къщата и да издигнат нова, цялата от дялани камъни — обясни Ерик. — После ще заменя дървената ограда с каменна стена и ще издигна още една ограда зад външния двор.

— Ще стане великолепна крепост — каза Амбър.

— Сий Хоум го заслужава. Когато се оженя, това ще бъде моят дом.

Дънкан наостри уши, ала не долови нищо. Бе трудно да повярва, че никога не е имало нищо повече от привързаност. Трудно е да се намери момиче, което да задоволява всичките му интереси.

— След като се ожениш? — попита Дънкан.

— Ако някога се оженя… — Ерик сви рамене.

Думите бяха произнесени толкова тихо и това беше ново доказателство за обичта между лорда и нея.

— Да говорим за норманците — обади се Дънкан. — Те не са склонни да отстъпват земите си и можеш да очакваш неприятности в скоро време?

Ерик го изгледа изпитателно. По нищо не личеше, че зад въпроса му да се крие някаква задна мисъл.

Тъкмо обратно — Дънкан беше един от най-откритите хора, които Ерик бе срещал през живота си. Готов бе да заложи много на неговата честност.

Всъщност, веднъж вече беше заложил.

Оставил бе Дънкан насаме с Амбър — а това беше риск, въпреки постоянното присъствие на Егберт. Искаше Амбър да установи дали под руното на безименната саксонска овчица не се крие нормански вълк. Но през всички тези дни, прекарани с Дънкан, Амбър не бе узнала нищо.

— От всички владения на баща ми Сий Хоум е най-уязвимо срещу норманските атаки — каза Ерик. — Братовчедите ми също копнеят да го притежават.

— Сигурно защото брани достъпа по море към Спорните земи — предположи Дънкан.

— Така ли? — меко попита Ерик. — Очите ти виждат доста надалеч през тази гъста пелена от облаци и дъжд.

Амбър го погледна тревожно. Онези, които го познаваха, обикновено гледаха да се скрият някъде, когато гласът му станеше толкова мек.

— Не може да има друга причина да се строи крепост сред тези неплодородни солени блата — каза Дънкан. — Тук няма тесен морски проток, скали, река или стръмни възвишения. Нищо не може да спре врага, освен онова, което построиш със собствените си ръце.

— Очевадно си се учил на стратегия във времето, което не си спомняш — отбеляза Ерик.

— Всеки водач трябва да знае как да подбира времето и мястото на битките.

— Значи си бил такъв? — попита Ерик. — Водил си другите, вместо да бъдеш воден?

Амбър затаи дъх — боеше се да запази мълчание, но се боеше и да проговори — и зачака отговора на Дънкан.

— Мисля, че… да — отвърна той.

— Не звучиш много уверено — забеляза Ерик.

— Трудно е да бъдеш уверен, ако нямаш памет — намръщено каза Дънкан.

— Ако си спомниш, кажи ми. Нуждая се от хора, които могат да водят останалите.

— За да отбраняват Стоун Ринг?

— Да — кимна Ерик. — Викингите го искат не по-малко от Уинтърланс.

— А Сий Хоум го искат норманците.

— Както и Стоун Ринг.

Амбър се вледени. Нямаше начин да не долови предизвикателната нотка в гласа на Ерик. В съзнанието й отекна споменът за разговора с него в нощта, в която бе донесъл Дънкан в дома й. Значи слуховете са верни? Един норманец е предоставил на саксонския си враг правото да управлява крепостта Стоун Ринг? Да. Дънкан вече не е враг на Доминик с опрян в гърлото нож. Шотландския дук се е заклел във вярност на Доминик, Багд.

— Баща ти е късметлия, че има такъв храбър и силен син — каза Дънкан.

— Мъжете са затова — за да се бият за чест, особено за земя като Сий Хоум — съгласи се Ерик. — Това е най-богатото от бащините ми владения. Пасищата хранят много хора. Морето ни дарява с прясна риба през цялата година. Полята са плодородни. В мочурищата се въди много пернат дивеч, а горите гъмжат от елени.

Дънкан долови любовта на младия лорд към тази земя и ревност бодна сърцето му.

— Би било хубаво да имам земя — тихо каза той.

— О, — изпъшка с престорено отчаяние Ерик. — Още едно копие в редиците на онези, които искат да ми отнемат Сий Хоум!

— Сий Хоум ли? Не — каза Дънкан с усмивка. — Земята край Стоун Ринг ми харесва повече. По-стръмна, по-скалиста, по-дива.

Амбър затвори очи и се помоли Ерик да съзре в Дънкан само онова, което съзираше тя — един човек, разговарящ искрено с хора, които счита за свои приятели.

— Аз предпочитам соления вятър и крясъка на морските орли — каза Ерик.

— Те са твои, наред със Стоун Ринг.

— Да докато ги владея — да. В Спорните земи бъдещето на един мъж е дълго само колкото ръката, с която държи меча.

Дънкан се засмя.

— Восъкът в очите ти ми подсказва, че нямаш нищо против да те предизвикват.

— О! Целият блясък го има и в твоите очи — отвърна Ерик. Амбър отвори очи и въздъхна с облекчение. Ерик се шегуваме с Дънкан като с приятел.

— Да — каза Дънкан. — Обичам битките.

— Не — намеси се решително Амбър. — Няма да позволя.

— Какво няма да позволиш? — попита Ерик с престорена наивност.

— Ти си намислил да въвлечеш Дънкан в своите бойни игри.

— Какво ще кажеш? — обърна се Ерик към Дънкан.

— Намери ми меч и ще ти покажа.

Отговорът му прониза сърцето на Амбър. Без да разсъждава, тя се наведе напред и сключи пръсти около китката на Дънкан. Топлината и мъжественото му излъчване я обляха като вълна. Но Амбър потисна възбудата си, защото страхът й бе също толкова силен.

— Не — настоя тя. — Онази буря едва не те уби. Все още е твърде рано за теб да се биеш без нужда.

Дънкан се взря в тревожните й златисти очи и усети как буцата в гърдите му се стапя. Дни наред Амбър бе отбягвана всякакъв допир до него, ала мислеше за него, боеше се за него — това бе толкова очевидно, че едва се сдържа да не изглади с целувки бръчиците на страха около хубавата й уста.

— Не се тревожи, безценна Амбър — прошепна той, почти опрял устни до бузата й. — Няма да се оставя на някакви си зле обучени рицари.

Възбудата, страстта и невероятната му самоувереност достигнаха до Амбър чрез допира до ръката му. Той ни най-малко не се боеше да премери сили с най-добрите рицари на Ерик.

Напротив, очакваше схватката с глада на вълк, обикалящ овче стадо.

Амбър неохотно пусна ръката му. Но пръстите й погалиха лекичко китката му с копнеж, който гореше и в сенчестите дълбини на очите й.

Дънкан видя този копнеж и усети как в слабините му пламва буен огън. Пръстите му се сключиха около нейните и ги стиснаха, за да задоволят болезнената му нужда да я докосва, да я чувства.

Ерик ги гледаше със смесица от изумление и тревога.

— Ти го каза, Амбър — каза той, — но тогава не ти повярвах. Неговото докосване не ти причинява болка. Причинява ти… наслада.

— Да. Огромна.

Ерик премести поглед от лицето й, върху което бяха изписани едновременно наслада и тъга, към Дънкан. В неговото изражение се преплитаха наслада и твърдост, които го караха да изглежда и воин, и влюбен.

— Искрено се надявам — обърна се отново към Амбър той, — че Касандра ще намери отговор в своите рунически плочки, преди да бъда принуден да избирам между онова, което ти носи наслада и сигурността на Спорните земи.

Страх скова тялото на Амбър. Тя затвори очи, без да каже дума.

И без да отдръпне пръстите си от ръката на Дънкан.

През мъглата до тях долетя викът на един от хората на Ерик. Дънкан и Ерик мигновено се обърнаха. Откъм конюшнята се задаваха четирима рицари. Трима от тях Ерик познаваше. Четвъртия — не.

Дънкан се приведе напред и се взря напрегнато в гъстата мъгла. Трима от рицарите му бяха непознати.

Четвъртият накара сенките в паметта му да се завъртят и да се сплетат в нещо, което не беше нито спомен, нито забрава.

6

Облаците се разделиха и позволиха на бледозлатистата слънчева светлина да облее подгизналата от дъжд земя. Зелената трева и дърветата пламнаха като нажежени. Бледите камъни заблестяха като перли. Кората на дърветата лъщеше като тъмен абанос. Обсипана с блещукащи водни капчици, цялата земя сякаш се смееше.

Амбър обаче не споделяше нейното веселие. Беше почувствала как сенките в паметта на Дънкан се размърдват и затреперват, сякаш в дълбините на мрака се бе пробудил страховит дракон.

— Кой е четвъртият мъж? — попита тя Ерик.

— Не знам — отвърна той.

— Разбери.

Повелителният й тон изненада Ерик. Това, което изненада Дънкан бяха ноктите й, впили се в китката му.

— Нещо не е наред ли? — попита Ерик.

Амбър със закъснение осъзна какво е направила. Ако четвъртият мъж наистина беше от миналото на Дънкан — и ако Дънкан наистина бе този, който се боеше, че е — непредпазливата й намеса го бе поставила в опасност.

— Не — каза тя, като се стараеше гласът й да звучи спокойно. — Просто гледам с подозрение на всеки непознат воин, който се появи в Спорните земи.

— Алфред също — сухо отбеляза Ерик.

Усмивката на Амбър бе бледа сянка на обичайната й усмивка, но само Дънкан забеляза това.

И само Дънкан знаеше, че ноктите й са се забили в плътта му.

— Кой е Алфред? — попита той.

— Един от най-добрите ми рицари. Той е мъжът с белия жребец, който язди до непознатия.

— Алфред значи — повтори Дънкан, за да го запомни.

— Алфред Проклетия — уточни Амбър.

— Така и не можа да му простиш, че те нарече магьосница — укорително каза Ерик.

— Та той накара църквата да му повярва.

Ерик сви рамене.

— Свещеникът беше един дебел стар глупак.

— Този дебел стар глупак ми посегна.

Ерик се обърна към Амбър толкова бързо, че конят му подскочи стреснато.

— Какво искаш да кажеш? — попита рязко той.

— Свещеникът искаше да се съюзи с дявола чрез сношение с мен — обясни кратко Амбър. — Когато му отказах, той се опита да вземе насила онова, което не му дадох доброволно.

— По дяволите — изръмжа Дънкан.

Ерик бе твърде шокиран, за да каже каквото и да било. Чертите на лицето му се изопнаха под брадата, а устните му се свиха в тънка линия.

— Ще намеря този проклет свещеник и ще го обеся начаса — закле се тихо той.

Усмивката на Амбър беше смразяваща.

— Няма да можеш да го намериш преди деня на Страшния съд.

— Какво значи това?

— Преди няколко години бог му взел ума и той отишъл в Каменния пръстен. Ударил гръм и отвел свещеника тъкмо в ада, за който толкова копнеел. Поне Касандра така казва…

— А-ха. Касандра. Много мъдра жена наистина — кимна Ерик с вълча усмивка.

— Този свещеник… — намеси се Дънкан — Стори ли ти нещо?

— Използвах камата, която ми даде Ерик.

Дънкан си припомни сребърната кама, с която беше срязала стягащите го въжета.

— Значи не напразно съм се боял от теб? — попита сухо той.

Амбър му се усмихна топло — усмивка, която нямаше нищо общо с предишната й ледена гримаса.

— Никога не бих те наранила, Дънкан. Все едно да нараня себе си.

— Аз обаче — намеси се Ерик — нямам такъв проблем. Не се съмнявайте, че ще нараня всеки мъж, който се опита да насили Амбър.

Дънкан премести поглед от Амбър към студените вълчи очи на младия лорд.

— Надявам се, можете да забележите, сър Ерик, кой кого държи в момента — спокойно каза той.

Амбър сведе глава и едва сега осъзна, че пръстите й стискат китката на Дънкан, че ноктите й са се впили в кожата му.

— Извинявай — каза тя, като отдръпна ръка.

— Безценна Амбър — промълви Дънкан и й протегна своята. Амбър без колебание сложи пръсти върху дланта му. — Дори да ме набодеш цял със сребърни ками — каза той, — аз ще копнея за още, само и само да усещам сладкия ти допир.

Амбър се засмя поруменяла, без да обръща внимание на загрижения поглед на Ерик и на изумлението, изписано по лицата на трима от четиримата рицари, които вече се бяха приближили до тях.

— Сега вече разбра ли? — обърна се Дънкан към Ерик с откровено предизвикателен тон. — Амбър не е обвързана от никакви клетви към племе, род или човек. Ти също не искаш нищо от нея, освен да се грижиш за нейната безопасност — продължи той. — Когато си възвърна паметта, аз ще я поискам за своя съпруга.

— А ако не си възвърнеш паметта? — попита Ерик.

— Трябва да си я възвърна. Ще си спомня и какви задължения съм поел в миналото си, ще мога да поема нови. Затова трябва да узная. Ще поискам Амбър — и ще я имам, но не бих могъл да й предложа брак, без да знам миналото си.

— Амбър? — обърна се към нея Ерик.

— Винаги съм принадлежала на Дънкан. Винаги ще му принадлежа.

За миг Ерик затвори очи. Когато ги отвори отново, те бяха ясни и студени.

— Сигурна ли си — меко попита той. — Говореше така сякаш си напълно сигурна. Ако не си го спомни, той изобщо няма да те вземе — промърмори Ерик. — Това е затворен кръг Амбър.

— И двамата се въртите — обади се Дънкан.

Но и двамата не му обърнаха внимание.

Ако четвъртият рицар бе познат на Дънкан, то той не го показа с нищо. С изключение на един пронизващ поглед с тъмните си като черен кристал очи, рицарят не прояви никакъв интерес към него.

Дънкан не можеше да каже същото за себе си. Продължаваше да се взира в лицето на мъжа, полускрито под шлема. Светлата коса и високите, изсечени скули събуждаха в паметта му неясни спомени.

Свещи и пеещи гласове.

Обнажен меч.

Не, не меч. Нещо друго.

Нещо живо.

Човек?

Дънкан тръсна глава, за да принуди спомена да остане, вместо да се скрие отново сред сенките.

Зелени пламъци.

Не, не пламъци.

Очи!

Очи, зелени като самата пролет. Очи, пламтящи с хилядолетната друидска надежда.

И нечии други очи. Очи на мъж.

Очи черни като адска нощ.

Студено острие между бедрата ми.

Ледена тръпка разтърси Дънкан. Предпочиташе никога да не си припомня този миг — мигът, в който бе усетил вражеското острие да се плъзга между бедрата му, заплашвайки при най-малкото помръдване да го кастрира.

Той се взря отново в четвъртия рицар. Очите на мъжа бяха черни като адска нощ.

Бил ли е мой враг?

Още ли е мой враг?

Застинал неподвижно, Дънкан съсредоточи цялото си внимание, за да чуе отговора на неотстъпчивите сенки в паметта си. Но единственото, което долови, бяха две противоположни уверености.

Той не е мой враг.

Той е опасен за мен.

Дънкан бавно се изправи на седлото и с усилие на волята отмести поглед от непознатия рицар. И едва сега осъзна, че се е вкопчил в ръката на Амбър като в дръжката на меч преди битка.

— Извинявай — каза той с приглушен глас, който достигна само до нейните уши. — Сигурно съм смазал пръстите ти.

— Не ме боли.

— Пребледняла си.

Как можеше да му каже, че не стоманената му хватка, а бурята в паметта му й причинява болка? Мислите се блъскаха в главата й като птици, уловени в мрежа.

Сега имаше твърде много рицари. Ако опасенията ми са верни, ще го убият пред собствените ми очи.

Дънкан поднесе за миг ръката й към устните си и мустаците му погалиха пръстите и, тя усети удоволствие, което я накара да потрепери.

Ужасът внезапно се бе върнал на лицето й. Нямаше представа че желае този скъпоценен мъж. Нямаше представа и че се е превърнал в копнеж още в мига, в които го видя така, сякаш при допира му до кожата си бе престанала да забеляза всичко и се почувства глупаво.

Четвъртият рицар държеше меч между краката му. Ако не беше видяла това никога нямаше да повярва.

— Той е странстваш рицар богомолец, но има желание, да се сражава на ваша страна.

— Да?

— Как се казваш?

— Саймън.

— Имам двама воини с това име.

Той кимна. Името му не се срещаше рядко.

— При кой господар си служил? — попита Ерик.

— При Робърт.

— Има много Робъртовци.

Ерик се обърна към Алфред. Рицарят имаше глуповато лице, но беше добър боец.

— Отиди да вземеш онзи негов страховит меч — от Доналд и Малкълм, — преди да са разбрали какво става. — След това се обърна отново към Саймън.

— Впечатляващо — отбеляза той. — Воювал ли си?

— Къде? В Свещените земи.

Той кимна. Не беше изненадан.

Ерик се усмихна.

— А викингската?

— Все му е едно.

— Е, тук имаме много разбойници.

— Вече са с трима по-малко.

Кестенявите вежди на Ерик се извиха полуразвеселено-полуизненадано.

— Кога? — попита той.

— Преди два дни.

— Къде?

— Близо до едно ударено от гръм дърво и до един поток, който извира от разцепена планинска скала — отвърна Саймън.

— Това е по границата на земята на лорд Робърт — каза Ерик. Саймън сви рамене.

— На мен ми се стори като ничия земя.

— Това ще се промени.

Ерик огледа мълчаливо рицаря — старите му, дълго носени, но добре изработени дрехи и оръжия и превъзходния му жребец.

— Имаш ли доспехи? — попита той.

— Да. В оръжейницата на твоята крепост. — Саймън се усмихна лекичко. — Заради нея останах.

— Заради оръжейницата? Как така?

— Исках да узная нещо повече за благородника, който строи крепостен ров, гарнизон и оръжейница, преди да е построил жилище за самия себе си.

— Говорът ти ми подсказва, че си бил по земите на норманците — каза след известно мълчание Ерик.

— Трудно е човек да не е бил там. Те владеят доста много земи.

Ерик се намръщи.

— Прекалено много. Защо си тръгна оттам?

— На континента е твърде спокойно. Един рицар без земя като мен няма какво друго да прави, освен да лъска меча си и да мечтае за по-добри времена.

Ерик се засмя, обърна се към Алфред и кимна в знак, че Саймън е одобрен.

— А къде е другият? — попита той.

— Викингът тръгна по следите на едни разбойници — отговори Алфред.

— Викинг ли?

— Прилича на такъв, макар че говори на нашия език. Бял е като призрак. Казва се Свен. Освен това се бие като призрак. Никога не съм виждат човек, който да отбягва толкова ловко ударите — освен вас, може би.

— Не ме е грижа, даже да е призрак — каза Ерик, — стига само да преследва разбойници, а не моите васали.

Алфред се засмя и кимна към Дънкан.

— Виждам, че не само аз съм имал успешен улов.

В отговор Ерик погледна първо Дънкан, после Амбър. Не каза нищо, но Амбър го познаваше достатъчно добре, за да разбере, че каквото и да стане, не бива да спори.

— Той е необикновен човек — спокойно заяви Ерик. — Преди близо две седмици го намерих при Каменния пръстен.

Сред рицарите се понесе шепот, последван от трескаво раздвижване — бяха побързали да се прекръстят.

— Беше полумъртъв — продължи Ерик. — Отнесох го при Амбър. Тя го излекува, но не напълно. Той не си спомня нищо отпреди да дойде в Спорните земи. — Той замълча за миг, сетне добави:

— Дори собственото си име.

Саймън изгледа с присвити очи първо Ерик, после Дънкан, и накрая Амбър. На фона на сивата мъгла и облаците тя сияеше като лъч слънчева светлина.

— Трябваше обаче да го наричаме все някак — продължи Ерик. — Амбър видя белезите от битки по тялото му и усети сенките, забулващи съзнанието му, затова го кръсти „тъмен воин“ — Дънкан.

Саймън трепна и тялото му едва доловимо се изопна като пред битка или пред полет.

Никой не забеляза това, освен Дънкан, който непрекъснато следеше светлокосия, тъмноок непознат с крайчеца на окото си. Но Саймън гледаше не него, а Амбър.

— Разбираш ли от билки и отвари? — попита я той. Въпросът беше любезен, тонът му — мек. Ала тъмната нощ на очите му не бе нито едното, нито другото.

— Не — отговори Амбър.

— Тогава защо са го донесли при теб? Няма ли в Спорните земи някоя изкусна лечителка, която да цери болните?

— Дънкан носи кехлибарен талисман — каза тя. — А всичко, що е кехлибар, е мое.

Саймън я погледна объркано. Дънкан също.

— Мислех, че ти си ми сложила този талисман, докато съм бил в несвяст — каза той, сбърчил вежди.

— Не съм — каза Амбър. — Защо мислиш така?

Дънкан поклати объркано глава.

— Не знам.

Без да се поколебае, Амбър вдигна ръка към бузата му.

— Опитай се да си припомниш кога за пръв път си видял медальона — прошепна тя.

Дънкан застина напълно неподвижно. В паметта му се завъртяха откъслечни спомени, но те бяха безформени и безплътни като жълти листа, откъснати от бурния есенен вятър.

Загрижени друидски очи. Златист блясък на кехлибар. Лека целувка по бузата. Бог да е с теб.

— Бях толкова сигурен, че ти си ми я дала… — Думите на Дънкан преминаха в приглушена ругатня. Юмрукът му се стовари върху лъка на седлото толкова силно, че конят му се стресна. — По-добре да бях загубил паметта си напълно, вместо да ме измъчват тези проклети сенки! — яростно изръмжа той.

Амбър отдръпна рязко ръка от него. Гневът му беше като нажежено желязо, което заплашваше да я обгори жестоко, ако продължеше да го докосва.

Ерик я погледна въпросително.

— Какво има?

Тя само поклати глава.

— Амбър? — настоя Дънкан.

— Талисмана ти е дала жена — тъжно каза Амбър. — Жена със зелени друидски очи.

Думата се понесе сред рицарите като вятър над блатата. Друидски.

— Той е бил омагьосан! — възкликна уплашено Алфред и се прекръсти.

Амбър понечи да отрече, но Ерик я изпревари.

— Да, напълно е възможно — невъзмутимо заяви той. — Това би обяснило много неща. Но Амбър е сигурна, че дори в миналото си да е бил под властта на някаква магия, в момента вече е освободен от нея. Нали, Амбър?

— Да — побърза да се съгласи тя. — Той не е оръдие на дявола — иначе нямаше да може да носи кехлибарен талисман.

— Покажи им го — нареди Ерик на Дънкан.

Без да каже и дума, Дънкан разгърди ризата си и извади кехлибарения медальон.

— На едната страна във формата на кръст е изписана рицарска молитва за закрила — каза Ерик. — Погледни я, Алфред. Така ще се увериш, че Дънкан почита бог, а не сатаната.

Алфред приближи коня си, за да огледа медальона, висящ от огромния юмрук на Дънкан. Издълбаните букви на молитвата наистина образуваха двойно пресечен кръст. Рицарят мъчително засрича първите думи.

— Така е, господарю. Това е обичайна молитва.

— Руните от другата страна също са молитва за закрила — каза Амбър.

Алфред сви рамене.

— В църквата не са ме учили да чета руни, момиче. Но аз те познавам. Щом казваш, че в тези руни не се крие зло, аз ти вярвам.

— Точно така — каза Ерик. — Тогава поздравете Дънкан като свой равен. Не се бойте от него заради онова, което е преживял. Бъдещето е важно, а това бъдеще е в моите ръце.

Той мълчаливо огледа рицарите един по един. Всички освен Саймън кимнаха в знак, че приемат Дънкан така, както бе сторил самият Ерик. Саймън само сви рамене с безразличие.

От гърдите на Амбър се отрони дълга, беззвучна въздишка. Знаеше, че слухът за непознатия мъж, оставен на грижите й, бързо е обходил цялата околност. Но Ерик бе поел голям риск, като съобщи толкова дръзко на своите рицари за странната безпаметнот на Дънкан. Това лесно можеше да ги накара да се настроят срещу Дънкан и да го обявят за обладан от тъмни сили.

Сякаш доловил мислите й, Ерик й намигна, за да й напомни колко точно умее да предвижда реакциите на хората.

— Да видим с какво разполагаме като бойна мощ — каза после той — Алфред, успя ли да изпиташ сам уменията на Саймън?

— Не, господарю.

Ерик се обърна към Дънкан.

— Искаш ли да държиш отново меч в ръката си?

— Не — възкликна в същия миг Амбър. — Все още не си се излекувал напъл…

— Няма значение — прекъсна я Ерик. — Това няма да бъде истински бой, а само упражнение.

— Но…

— Аз и моите рицари трябва да познаваме възможностите на хората, които ще се сражават редом с нас — пресече той опита й да се възпротиви.

Амбър погледна топазените му очи и разбра, че е безсмислено да спори. И въпреки това направи едно последно усилие.

— Дънкан няма меч.

С лекота, която издаваше и ловкост, и сила, Ерик извади собствения си меч и го подаде на Дънкан.

— Вземи моя — каза той. Това не беше молба.

— За мен е чест — отвърна Дънкан.

В мига, в който хвана меча, той се преобрази. Сякаш нечия ръка бе отмахнала невидимото було, което до този момент бе скривало война, дебнещ под скъпите му дрехи. Когато ръката му развъртя оръжието, за да изпита тежестта и обхвата му, острието проблесна и разсече въздуха със злокобно свистене.

Ерик, който го наблюдаваше, едва не се засмя от задоволство. Амбър се беше оказала права. Дънкан наистина бе воин, и то изключителен воин.

— Добро оръжие — каза след малко Дънкан. — Може би най-доброто, което съм държал. Ще се постарая да не го посрамя.

— Саймън? — обърна се Ерик към рицаря.

— Аз си имам меч, сър.

— Тогава давай, човече. Крайно време е да послушаме музиката на стоманените остриета!

Усмивката на Саймън накара Амбър да прехапе тревожно устни. Доналд и Малкълм не се числяха сред най-добрите рицари на Ерик, но бяха смели, силни и опитни бойци.

А Саймън беше надвил и двама им с лекота.

— Без кръв, без строшени кости — рязко нареди Ерик. — Искам само да видя що за бойци сте. Ясно ли е?

Дънкан и Саймън кимнаха.

— Тук ли ще се бием? — попита Саймън.

— Ей-там. И ще бъдете без коне — добави Ерик. — Жребецът на Дънкан не може да се мери с твоя.

Посоченото от него бойно поле беше една ливада, обрасла с размекнато от дъжда стърнище. Ливадата бе обвита в мъгла, която трепкаше като сиви пламъци под надвисналите облаци.

Дънкан и Саймън скочиха от конете, хвърлиха наметалата си върху седлата и се отправиха пешком нататък. Въздухът беше пропит с мириса на обгорялата, подгизнала от дъжда трева. Когато стигнаха до едно сравнително равно и неразкаляно място, двамата се обърнаха и застанаха един срещу друг.

— Предварително искам прошка за всяка рана, която може да ти нанеса неволно — каза Саймън. — И ти давам прошка за всяка получена от мен рана.

— Да — кимна Дънкан. — Аз също.

Саймън се усмихна и обнажи меча си с грация и бързина, стряскаща почти колкото черния край на острието.

— Много си бърз — отбеляза Дънкан.

— А ти си много силен. — Саймън се усмихна накриво. — Свикнал съм на такива противници.

— Нима? Малцина мъже притежават моята сила.

— Брат ми е сред тях. Това е едното от двете ми преимущества над теб в днешния бой.

— Кое е другото? — попита Дънкан, като вдигна меча си, за да посрещне меча на Саймън.

— Аз си знам.

Остриетата се сплетоха в ритуална целувка с приглушен метален звън, сетне се отдръпнаха едно от друго. Двамата мъже започнаха да се обикалят и да се дебнат, дирейки слабите места на другия.

Изведнъж Саймън се метна като котка напред и замахна с плоската страна на меча си към Дънкан. Същата тази мълниеносна атака бе повалила Доналд и Малкълм.

В последния момент Дънкан се изви и замахна с меча. Стоманата на двете остриета се сблъскаха с ужасяващ трясък. Дънкан рязко отдръпна меча, оставяйки Саймън без никаква друга опора освен въздуха пред него. При такава внезапна загуба на равновесие повечето мъже щяха да са паднали на колене. Саймън обаче успя да се задържи на крака и да се промуши под спускащия се меч на противника си като в същото време го удари в краката с плоската страна на меча си.

С много малко мъже биха могли да останат на крака при такава атака. Дънкан беше един от тях. Той изръмжа и се завъртя с такова завъртане, което отне голяма част от силата на удара. Преди Саймън да успее да се възползва от своето предимство Дънкан замахна към него с опакото на ръката си. Неочакван ход, защото за него се изискваше сила в ръката и рамото, каквато се срещаше твърде рядко. Саймън избягна атаката с котешка грация. Двете остриета отново се срещнаха със звън, който отекна над полето, а двамата воини отчаяно се бореха за надмощие.

Накрая се случи неизбежното — Саймън отстъпи от Дънкан. Половин стъпка назад, после още една, после още няколко.

Дънкан го последва нетърпеливо.

Земята беше наорана и изгуби равновесие. Дънкан падна на едно коляно, но успява се метне настрани и да избегне на косъм атаката на Саймън. Сетне се надигна точно на време, за да вдигне меча си и да посрещне новата атака. Стоманата издрънча зловещо. Тежките мечове се кръстосаха и застинаха като приковани един към друг. В продължение на няколко мига двамата мъже останаха задъхани, от устните и ноздрите им излизаше сребриста пара, която обгръщаше преплетените остриета. С всеки нов дъх в дробовете им нахлуваше ароматът на събрана реколта, на влажна пръст.

— Също като ливадите в Блакторн, нали? — небрежно подхвърли Саймън.

Това прониза Дънкан като кама, проряза го чак до скритата под тях истина. Но преди да успее да вдигне сенките, бързо затвориха откритата рана запълниха прореза на паметта му така, сякаш никога не бе съществувал.

— Няма да се бием повече. — Той се наведе на една ръка разстояние, като раздели мечовете и удари Дънкан в корема толкова силно, че го остави без дъх. Сетне го блъсна назад и той се просна на студената земя.

Саймън коленичи до своя повален противник, наведе се към него и заговори бързо, защото знаеше, че разполага с твърде малко време, преди останалите да са дотичали да видят как е Дънкан.

— Чуваш ли ме?

Дъкан кимна, защото не можеше нито да диша, нито да говори.

— Вярно ли е това, което каза вещицата? — попита Саймън. — Наистина ли не си спомняш нищо за времето, преди да дойдеш тук?

Дънкан кимна с усилие.

Саймън се извърна настрана, за да прикрие яростта, изкривила лицето му.

— Дано Свен се върне по-скоро. Намерих това, което търсехме. Но той все още е загубен за нас. Проклета вещица. Да му отнеме паметта!

7

— Човек с твоите умения не бива да ходи невъоръжен — каза Саймън. — Предполагам, че в тази огромна оръжейница на сър Ерик все ще се намери някой излишен меч?

Дънкан разтърка печално корема си. Още го болеше от вчерашния удар на Саймън.

— В момента се чувствам умел колкото валет новобранец — измърмори той.

Саймън се засмя.

Миг след него Дънкан също се засмя. Изпитваше неочаквана, но силна симпатия към този русокос рицар.

— Аз имах преимущество в боя — каза Саймън. — Цял живот съм се упражнявал срещу воин, притежаващ твоята сила. А ти навярно никога не си се изправял срещу воин, притежаващ моята бързина. Освен може би сър Ерик… Този човек притежава грация и ловкост, които ме карат постоянно да съм нащрек.

— Никога не съм виждал как се бие Ерик. А и да съм го виждал, не си спомням — замислено каза Дънкан.

— Ако не си го виждал да се бие, след като си се свестил, значи изобщо не си го виждал — измърмори под носа си Саймън.

— Какво каза?

— Нищо важно — отвърна Саймън.

Той обходи с поглед пълната оръжейница и неволно изпита възхищение към предвидливостта на Ерик. Младият лорд щеше да бъде много мощен противник, ако се стигнеше до въоръжен конфликт.

А Саймън подозираше, че това ще стане.

Като дим, който се промъква през недовършените стени на крепостта, до тях достигна звукът от приближаващи се хора. Първо се чу дълбок мъжки глас, после звънлив смях на жена. Ерик и Амбър.

Дънкан се обърна към вратата с копнеж, който изпълни Саймън едновременно с ярост и леден страх.

Вещица! Дънкан реагира на хитрините й като изгладнял пес на мърша.

— Ето ви и вас — възкликна Ерик и се обърна към Саймън. — Алфред ми каза, че сигурно си тук, за да видиш как върви поправянето на оръжията ти.

— Дойдох само за да се полюбувам на сръчността на твоя оръжейник — каза Саймън, докато гледаше как Амбър се спуска към Дънкан. — Като изключим сарацините, никога не съм виждал по-изкусен майстор.

— Тъкмо за това исках да поговорим.

— За поправянето на бронята ми?

— Не. За сарацинските оръжия. Вчера ти каза нещо за техните лъкове, което много ме заинтригува.

С усилие на волята Саймън съсредоточи вниманието си върху Ерик вместо върху момичето, което изглеждаше толкова невинно, а всъщност бе тъй обладано от злото, че без капчица колебание или разкаяние бе могло да вземе ума и паметта на Дънкан.

— Какво съм казал, господарю? — попила той.

— Наистина ли техните воини могат едновременно да препускат в галоп и да стрелят?

— Да.

— И стрелят точно? И надалеч?

— Да — отвърна Саймън. — И бързо като мълния.

Ерик се взря в тъмнината на очите му. Каквито и спомени от войната да се криеха в тези черни дълбини, нямаше съмнение, че именно те са главната причина за мрачното му, смразяващо излъчване.

— Но как успяват? — попита Ерик. — За да се вдигне един арбалет, човек трябва да стои на земята.

— Сарацините използват обикновени лъкове. Те са два пъти по-малки от нашите дълги английски лъкове, но изстрелват стрелите със силата на арбалет.

— Как е възможно?

— Това е въпрос, по който двамата с До… — Саймън прикри грешката си, като се покашля и продължи бързо: — Това е въпрос, по който двамата с брат ми често спорехме.

— И до какъв извод стигнахте?

— Сарацините огъват лъковете си по особен начин, удвоявайки якостта им без да ги правят тежки като нашите арбалети.

— Как? — полюбопитства Ерик.

— Не знаем. Колкото и да се опитвахме да си направим такива лъкове, все ги чупехме.

— По дяволите, какво не бих дал да имам няколко сарацински лъка! — възкликна Ерик.

— Тогава ще ти трябват и сарацински стрели — сухо отвърна Саймън. — Самото стреляне с тези лъкове става по особен начин, който трудно можеш да усвоиш, ако не си сарацин. В крайна сметка честните християнски мечове и копия ни свършиха работа.

— И все пак си помисли какво предимство биха ни дали тези лъкове.

— Предпочитам предателството.

Ерик го погледна слисано. Дънкан също.

— Брат ми — обясни Саймън — често ми казваше, че предателството е най-добрият начин да превземеш една добре укрепена позиция.

— Умен мъж е брат ти — измърмори Ерик. — Жив ли е?

— Да.

— Него ли търсиш в Спорните земи?

Изражението на Саймън се промени.

— Прости ми, господарю — кротко каза той, — но това, какво търся по тези земи засяга само мен и бог.

За миг Ерик остана безмълвен. Сетне се усмихна лекичко и се обърна към доспехите, окачени съвсем наскоро в оръжеиницата.

— Хубава ризница — отбеляза той.

— Твоят оръжейник я поправи толкова изкусно, че сега е по-добра от нова — отвърна Саймън.

— Той е прочут навсякъде из Спорните земи с майсторлъка си — заяви Ерик.

— И с право. Дали ще направи на Дънкан меч, кама и бойни доспехи?

— Ще се наложи — отвърна сухо Ерик. — Никъде на острова няма готова ризница, която да побере широките му рамене.

— Има една — обади се Дънкан.

— Нима? Чия?

— На Доминик льо Сабр — отвърна Дънкан.

Амбър се вторачи в него, но не каза нищо, защото се боеше от последиците.

Саймън се взря в него също толкова напрегнато, но по същата причина и той не произнесе и дума.

Ерик обаче не се боеше от възвръщането на паметта му.

— Значи си виждал омразния норманец? — попита той.

— Да.

— Кога?

Дънкан отвори уста да отговори и едва тогава осъзна, че не може.

— Не знам — каза той. — Знам само, че съм го виждал.

Ерик стрелна Амбър с очи. Тя отвърна мълчаливо на погледа му.

— Да не би паметта ти да се възвръща? — попита той.

Саймън и Амбър затаиха дъх.

— Само отделни късчета. Нищо повече — отвърна Дънкан.

— Какво означава това?

Дънкан сви рамене. Движението го накара да трепне от болка и да разтърка с пръсти израненото си тяло.

Жалко, че я няма, за да премахне болката с целебните си мехлеми и отвари.

Тази мисъл, прелетяла през съзнанието му, го накара да се вкамени на място, питайки се коя ли е тя.

Зелени очи… Мирис на друидски билки. Гореща отвара. Ароматът на нейния сапун.

— Дънкан? — настоя Ерик. — Връща ли се паметта ти?

— Виждал ли си как луната се отразява в спокойна вода? — попита Дънкан със зле овладяна ярост.

— Да.

— Хвърли няколко камъка във водата и погледни отново отражението на луната. Това е останало от паметта ми.

Горчивината в гласа му извика у Амбър копнеж да го докосне, да го утеши, да го дари с чувствена наслада, която да облекчи болката му.

— Помня, че съм виждал Друидския вълк — каза той, — но не помня къде, кога, как и защо. Не помня дори как изглежда.

— Друидския вълк — измърмори Ерик. — Значи наистина го наричат така. Носи се мълва…

— Каква мълва? — попита бързо Амбър, която искаше час по-скоро да смени темата.

— Че мечът на английския крал е станал Друидския вълк.

Амбър го зяпна объркано.

— Едно от предсказанията на Касандра се оказа вярно. Поредното — каза Ерик.

— Кое предсказание?

— Два вълка — единият древен, другият млад. Два вълка се дебнат, а цялата земя е затаила дъх и чака…

— Какво чака? — попита Саймън.

— Смърт. Или живот.

— Не си ми казвал за това предсказание — каза Амбър със свито сърце.

— Имаш си достатъчно главоболия със собственото си предсказание — сухо отвърна Ерик.

— Кои вълк ще победи? — попита Саймън.

— Предсказанията на Касандра не са такива — каза Ерик. — В бъдещето тя вижда кръстопътищата, но не и кой път да се поеме.

Амбър потръпна и се извърна настрана. Не искаше да слуша повече за предсказанията на Касандра.

— Дънкан? — повика го тихичко тя.

Той й хвърли въпросителен поглед през рамо и отново се обърна към окачените на стената оръжия. Едно от тях беше привлякло вниманието му.

— Ще дойдеш ли с мен при Шепнещото блато? — попита Амбър. — Касандра ме помоли да проверя дали дивите гъски са пристигнали.

Едва тогава осъзна кое е оръжието, в което се бе вторачил, и сърцето й се преобърна. Тя бързо пристъпи до него и постави ръка на бузата му.

Ярко пламтяща наслада.

Тъмни, неуловими спомени.

— Дънкан — прошепна Амбър.

Той се сепна и отмести очи от оръжието, чиято дълга желязна верига и тежка стоманена глава бяха накарали спомените да се завъртят вихрено в мрака на паметта му.

— Да?

Устните на Амбър трепереха лекичко — едновременно от наслада и от болка. Нейната наслада. Неговата болка, която бе и нейна.

— Ела с мен при Шепнещото блато — повтори меко тя. — Уморен си от битки.

Погледът му се плъзна от ярката й, златиста коса към сивото стоманено оръжие на стената.

— Да — разсеяно отвърна той. — Но дали те са уморени от мен? Сетне се протегна и вдигна оръжието от поставката му с лекота, която не издаваше огромната му тежест.

— Ще взема това с мен.

Амбър прехапа устни, вперила поглед в оръжието в ръката му.

Саймън също го видя и мислено се подготви за битката, която щеше да последва, ако водите на паметта на Дънкан се укротяха дотолкова, че късчетата светлина да се споят в цялостен образ от миналото.

Ерик го беше зяпнал безмълвно. Осъзна, че е извадил меча си едва когато усети познатата тежест в ръката си.

— Чукът? — възкликна той. — Тук е пълно с оръжия. Защо избра точно това?

Дънкан погледна изненадано оръжието, което прилягаше тъй добре в ръцете му.

— Нямам меч — простичко отвърна той.

— Е, и?

— Когато си без меч, няма по-добро бойно оръжие от чука.

Саймън и Ерик бавно кимнаха.

— Мога ли да го взема? — попита Дънкан. — Или някой от твоите рицари има специални предпочитания към него?

— Не — меко промълви Ерик. — Можеш да го задържиш.

— Благодаря ти, господарю. Камите са много удобни за близък бой и за рязане на печено месо, но при сериозна битка човек се нуждае от по-голямо оръжие.

— Да не възнамеряваш скоро да се биеш? — предизвикателно попита Ерик.

— Ако попадна на разбойници, които си търсят белята — каза Дънкан, — не бих искал да ги разочаровам само защото ми липсва оръжие.

Саймън избухна в смях.

Ерик се усмихна с хищната усмивка на вълк — за какъвто го и смятаха.

Тримата мъже се спогледаха мълчаливо, усетили, че в жилите на всеки един от тях тече буйна, воинска кръв.

Ерик потупа Дънкан и Саймън по раменете, като че бяха братя по кръв и по душа.

— С хора като вас на своя страна не ме е страх да изляза дори срещу Друидския вълк — каза той.

Усмивката на Саймън угасна.

— Шотландския чук се опита. И загуби.

За миг Дънкан застина напълно неподвижно. Стори му се, че дори сърцето му е спряло да бие.

Сърцето на Амбър наистина спря. Сетне трепна и затуптя като обезумяло.

— Дънкан! — промълви тя умолително. — Няма ли да дойдеш с мен до блатото?

Дънкан не отговори. Минаха секунда, две, три…

Тогава, от гърдите му се изтръгна дрезгав звук. Пръстите му стиснаха чука толкова силно, че изглеждаше, че човешката плът ще огъне стоманата.

— Да — тихо каза той. — Ще дойда с теб.

— Следобед може да излезе буря — предупреди ги Ерик.

Дънкан се усмихна и докосна един кичур от косите на Амбър.

— Щом съм с Амбър — каза той, — слънчевата светлина винаги е с мен.

В отговор Амбър също се усмихна, въпреки че устните й трепереха от страх за него — страх толкова силен, че се боеше да не закрещи.

— Няма ли да оставиш това? — попита тя, като посочи чука.

— Не. С него ще мога да те защитавам.

— Не е нужно. Разбойниците не идват толкова близо.

Без да обръща внимание на останалите мъже в оръжейницата, Дънкан сведе глава толкова близо до нея, че устните му почти докоснаха косите й, вдъхна техния аромат и се взря в тревожните й златисти очи.

— Не искам да рискувам, безценна Амбър — промълви той. — Боя се, че ако някой те нарани, самият аз ще прокървя.

Думите бяха произнесени съвсем тихо, но Саймън ги чу и изгледа Амбър с гняв, който му бе трудно да прикрие. Проклета вещица. Взела му е ума!

— Дънкан… — прошепна Амбър. Името прозвуча по-скоро като въздишка. Тя пое коравата му ръка между дланите си, без да обръща внимание на хладната тежест на оръжието. — Да побързаме, мой тъмен воине. Аз вече взех храна и изпратих съобщение да приготвят два коня.

— Три — поправи я Ерик.

— И ти ли идваш? — попита изненадано Амбър.

— Не. Егберт идва.

— Ах, Егберт. Разбира се. Е, значи просто няма да му обръщаме внимание.

С внимателни движения — защото не искаше да стряска неспокойния кон — Дънкан се намести на седлото и погледна през рамо. Бяха се измъкнали от полянката, на която бяха спрели да починат, оставяйки Егберт да спи заедно с коня му и с коня на Дънкан. За пътя, оставащ до блатото, Амбър бе настояла да вземат единствено нейната кобила.

Пътечката, която ги изведе от ширналите се поля на Сий Хоум много скоро стана неравна и мъчна за вървене, особено за кон с двама ездачи на гърба. Минаха през места, които смаяха Дънкан — на пръв поглед изглеждаха напълно непроходими, но само на няколко стъпки встрани изненадващо се откриваше напълно достъпен проход.

Всичко това го беше изнервило. Конят очевидно също не се чувстваше много спокойно. Но може би на животното просто му бе трудно да носи двама ездачи.

— Няма и следа от него — съобщи Дънкан и се обърна отново напред.

— Горкият Егберт — каза Амбър с по-скоро развеселен, отколкото разтревожен глас. — Ерик страшно ще се ядоса.

— Горкият Егберт си спи сладко от другата страна на този зъбер — промърмори Дънкан. — Лежи си спокойно насред една полянка, окъпана в слънце, което явно не знае, че лятото си е отишло. Мисля, че съвсем не е за окайване.

— Да, но само ако Ерик не разбере нищо.

— Ако валетът е поне наполовина толкова умен, колкото е мързелив, няма да каже на Ерик, че е заспал.

— Ако Егберт беше толкова умен, нямаше да е толкова мързелив.

Дънкан се засмя и пристегна дясната си ръка около кръшната й талия. С лявата държеше юздите. Ръцете на Амбър лежаха върху неговите, сякаш и доставяше удоволствие да усеща топлината на тялото му.

— Поне оставихме коня ти при него — каза тя. — И съобщение да ни чака.

— Сигурна ли си, че момъкът може да чете?

— По-добре, отколкото може да пише, ако се вярва на Касандра.

— Нима умее и да пише? — попита изненадано Дънкан.

— Слабо. Ерик вече се е отчаял от опитите си да го научи на четмо и писмо, та да може поне да води сметка за добитъка, зърното и налозите в една крепост.

— Тогава защо не го изпрати обратно при баща му?

— Егберт си няма никого — каза Амбър. — Ерик го намерил край един коларски път. Баща му бил премазан от едно паднало дърво.

— Явно Ерик има навик да приютява и да се грижи за изпадналите в беда.

— Щом не могат да се грижат сами за себе си, все някой трябва да го прави.

— Ти затова ли се грижеше за мен? — попита Дънкан. — От състрадание и чувство за дълг?

— Не.

Амбър си припомни насладата, която бе изпитала, когато докосна Дънкан за пръв път — наслада тъй силна, че тя стреснато бе отдръпнала ръка. После го беше докоснала пак. И му бе отдала сърцето си.

— С теб беше различно — тихо каза тя. — Харесваше ми да те докосвам.

— Все още ли ти харесва?

Издайническата руменина, плъзнала по лицето й, отговори без думи на въпроса му.

— Това ме радва — каза Дънкан. — Много ме радва. — Той сключи ръце и притисна Амбър още по-плътно към себе си.

Копнежът да я притежава отново изпълни тялото му с огнена възбуда, въпреки че съвестта и разумът му го караха да се отдръпне.

Не биваше да я съблазнява, преди да е получил отговори на мрачните въпроси от своето минало.

В съзнанието му натрапчиво отекваха незнайни клетви.

И все пак… все пак…

Беше му извънредно хубаво да препуска през есенната земя, да усеща по лицето си топлата, жълта слънчева светлина и да държи в обятията си такава кехлибарена фея.

— Слънце… — промълви Амбър. — Какво неочаквано вълшебство. — Тя вдигна ръце и свали вълнената качулка от главата си. Диплите на индиговия плат се спуснаха по раменете й, позволявайки на слънцето да я облее с нежната си, златиста топлина.

— Да — кимна Дънкан. — Истинско вълшебство.

Но нямаше предвид слънчевата светлина, а Амбър.

— В твоите коси — промърмори той — има хиляди нюанси на златиста светлина. Не съм виждал нищо по-красиво.

Дъхът на Амбър секна, по тялото й пробягна лека, приятна тръпка. Копнежът на Дънкан я изпълваше с неописуемо опиянение. Най-голямото й желание бе да се сгуши в силното му тяло като в жива мантия, да се скрие от останалия свят и в това тихо уединение, в което не би могъл да проникне никой друг, да му се отдаде.

Ала не биваше да му се отдава.

И сърце, и тяло, и душа.

— Амбър — прошепна Дънкан.

— Да? — откликна тя, опитвайки се да овладее треперенето на гласа си.

— Нищо. Просто ми е приятно да шепна името ти, допрял устни до златните ти коси.

Огромна вълна на удоволствие обля цялото й тяло. Без да мисли, тя вдигна ръка към бузата му. Харесваше леко грапавата кожа, под която се криеха коренчетата на избръснатата му брада. Харесваше силната му ръка, обгърнала талията й. Харесваше топлата му, мускулеста гръд.

Харесваше този мъж, с цялото си сърце.

— Няма друг мъж като теб.

Нямаше представа, че е произнесла мислите си на глас, докато не усети тръпката, разтърсила тялото му.

— Няма жена, която да може да се мери с теб — прошепна той и целуна дланта й.

После се наведе и зарови лице в косите й. Облъхна го нежният аромат на слънчева светлина и борова смола. Тя миришеше на лято и топлина, на шотландски пури и свеж вятър.

Не можеше да се насити на това ухание, което бе само нейно.

Амбър долови забързаното му дишане, почувства насладата му от самото й присъствие до него и за кой ли път й се прииска да не съществува никакво предсказание.

Но то съществуваше.

— Жалко, че топлината ще трае толкова кратко — въздъхна тя.

— Защо? — измърмори полугласно Дънкан, като взе между пръстите си една палава къдрица, спусната се край шията й.

— Ерик беше прав — отвърна Амбър почти уплашено. — Задава се буря. Но това само прави слънчевата светлина още по-ценна.

Дънкан неохотно вдигна глава и погледна към хоризонта на север. Там се бяха скупчили гъсти облаци, задържани засега от вятъра. Небето над главите им обаче беше като сапфирен купол, извисен над ридовете, чиито скалисти върхове бяха закачулени с перлени облаци.

— Няма да се разрази преди залез слънце — каза той. Амбър не отвърна нищо.

— Може би вечерта — добави Дънкан, — но не вярвам.

Той погледна още веднъж през рамо. Зад тях се виждаше един тесен пролом, вдълбан в скалистите възвишения, които се издигаха между Сий Хоум и Стоун Ринг. От този пролом започваше Призрачния дол, наречен така заради светлокорите дървета, с които бяха обрасли, стръмните му склонове и заради зловещия вой на есенните ветрове, които фучаха през него.

Никой не слизаше по хребета, по който Дънкан и Амбър се бяха спуснали току-що. Никой не се виждаше и пред тях — там, където земя и море се срещаха, за да образуват Шепнещото блато. Не се виждаше и пътят, по който щяха да стигнат до него — знаеше го само кехлибареното момиче, което се гушеше в обятията му.

От тази страна на склона нямаше и следа от човешко присъствие. Нямаше нито коларски път, нито дим, който да се издига към небето, нито разорани поля, нито каменни дувари, нито белези от брадва по дърветата. Между стръмните, почти прилепнали един към друг слонове на Призрачния дол, съшити на дъното от малко, поточе, нямаше място нито за ферма, нито за хижа, нито дори за пътеки. Единствените му обитатели бяха древните дървета и вековната тишина.

Земята тук бе дива и девствена, откъсната от непрестанните борби в Спорните земи. Ако на няколко самотни полянки не беше видял изтрити камъни, Дънкан щеше да се закълне, че по тези места никога не е стъпвал човешки крак.

Но някога тук бяха живели хора. Някои ги наричаха друиди. Други — магьосници. Трети изобщо не ги смятаха за хора, а за дяволи или богове.

А четвърти — малцината, които знаеха истината, — наричаха този изчезнал народ „Посветените“.

— Егберт няма да ни последва — каза Амбър, когато усети, че Дънкан отново се извръща назад.

— Откъде си толкова сигурна? Той може да е мързелив, но не е сляп. Оставихме достатъчно следи.

Амбър се поколеба как да му обясни странната смесица от познание и интуиция, които я правеха напълно убедена, че никой няма да наруши уединението им.

— Егберт не може да ни последва — каза тя. — Дори ако не се боеше да го стори, не би могъл да види накъде сме отишли.

— Защо?

— Той не е Посветен — простичко заяви тя.

— Какво общо има това?

— Егберт ще срещне препятствия по пътя си и ще обърне коня си назад, защото ще е сигурен, че никой не може да премине оттам.

Хладна тръпка премина по гръбнака на Дънкан, когато си припомни колко непроходими му се бяха сторили някои места… на пръв поглед.

— Затова те накарах да оставиш коня си — добави Амбър.

— Защото не е Посветен? — сухо попита той.

Амбър се засмя, поклати глава и слънчевата светлина се плъзна като течен кехлибар през косите й.

— Моята Белоножка е свикнала — каза тя. — Водила съм я много пъти по такива места.

— Ти виждаш пътеки — промълви Дънкан.

Това не беше въпрос, но Амбър му отговори, свивайки рамене.

— Аз съм Посветена. — Сетне добави с въздишка: — Но според Касандра не съм много Посветена и никога няма да стана, ако не се вразумя и не престана да скитам по дивите пущинаци.

— Като този тук?

— Да.

Дънкан погледна нежния овал на лицето й и се запита как той, след като никой не го бе учил, беше съумял да съзре не само препятствията, но и пътеката. Не можа обаче да попита, защото Амбър продължаваше да говори:

— Въпреки че не бях много прилежна ученичка, аз усвоих достатъчно от Познанието, за да мога да минавам по няколко от древните пътеки. Призрачният дол е любимото ми място. Никога не съм го показвала на друг. До днес.

Дънкан не само чу но и почувства дълбоко в себе си тихите й слова. Те го разтърсиха тъй, както далечен гръм разтърсва земята.

— Амбър?

Гласът му беше тих, напрегнат, почти прегракнал. Амбър усети чувствения огън, обхванал тялото му. Усети и безименния копнеж, който го обливаше като слънцето, което обливаше деня.

— Какво има? — попита тя, като се обърна към него.

— Защо ме доведе тук?

— За да преброим дивите гъски на Касандра.

Лешниковите му очи се взряха в лицето й.

— Гъски ли?

— Да. Щом дойде есента, те долитат тук от север, носейки зимата със себе си като тъмно знаме.

— Но не е ли още рано за тях?

— Рано е — кимна Амбър.

— Тогава защо идваш да ги търсиш?

— Касандра ме помоли. Руническите плочки са предвещали ранна, тежка зима. Ако гъските са тук, ще разберем дали Касандра ги е хвърлила правилно.

— Какво казват хората от народа? — попита Дънкан.

— Казват, че знаците са объркани.

— Как така?

— Овцете се покриват с дебели руна, а по дърветата все още пеят птички. Слънцето още е топло, а ставите и старите рани вече се обаждат. Свещениците се молят и сънуват сънища, а никой не чува отговор от бог.

— Знаци. Предсказания. Свещеници. Сънища. — Дънкан се намръщи. — От всичко това един воин може само да го заболи глава. Дай ми меч и щит, и аз ще си проправя път, пък каквото ще да става… или да е ставало.

Болката от загубата на паметта му беше вдълбала сурови бръчки от двете страни на устата му. Амбър прокара върха на пръста си по тях, но не съумя да проникне през болката и гнева му.

Натъжена, тя се обърна отново с лице към дивия зелен дол. От двете страни на пътечката растяха самодивски дървета, вкопчени в острите скали като паднали ангели. Малкото плодове, които птиците бяха пропуснали да изядат, блестяха като рубини по краищата на клоните. Из процепите между скалите и по върховете на склоновете се бяха скупчили призрачнобели брези. Голите им клони се извисяваха към есенното небе в мълчалив копнеж по изгубеното лято.

Вдясно пред тях имаше древно светилище от ниски, вече изкривени на една страна побити камъни. Друг, по-голям и по-разрушен каменен пръстен се издигаше върху една необичайно плоска скала на върха на склона.

Остър, див крясък на орел прониза тишината. После крясъкът се повтори още веднъж, и още веднъж.

Дънкан вдигна глава и откликна с невероятна точност на зова на хищната птица.

Получил уверение, че Дънкан и Амбър имат право да влизат в това злокобно място, орелът описа широк кръг високо над главите им, понесе се по някакъв невидим въздушен поток към далечната страна на дола и скоро се скри от очите им.

— Кой те е научил да отговаряш на въпросите на орлите? — попита тихо Амбър.

— Майката на моята майка.

— Тя е била Посветена.

— Съмнявам се — поклати глава Дънкан. — Никой никога не я е наричал така.

— Понякога, на някои места е по-безопасно да нямаш име.

Никой от двама им не проговори повече. Продължиха да следват бълбукащото сребристо поточе, което не след дълго ги изведе до развълнуваното море и до тресавището, чиито треви също се люлееха като вълниста коса, разресвана от вятъра.

За мъжа и жената, застанали на едно малко възвишение над него, звуците на вятъра и блатото бяха като хиляди човешки гласове — шептящи, мърморещи, въздишащи, мълвящи загадъчни слова… Хиляди тихи дихания, които раздвижваха въздуха.

— Сега разбирам защо се нарича Шепнещото блато — тихо каза Дънкан.

— Така е, докато дойдат зимните гъски. После въздухът се изпълва с техните крясъци и блатото шепне само в малките часове на нощта.

— Радвам се, че го виждам такова, каквото е сега — със слънцето, което превръща върховете на тревите в пламтящи свещи. Прилича на църква секунди преди да започне богослужението.

— Да — прошепна Амбър. — Точно така. Тук витае усещане за съдбовност.

Двамата замълчаха, за да се насладят на царящия наоколо покой. След няколко мига обаче Белоножка изпъна шия и подръпна юздата — искаше свобода, за да пасе.

— Дали ще избяга, ако слезем? — попита Дънкан.

— Не. Белоножка е мързелива почти колкото Егберт.

— Тогава да й дадем малко отдих, преди да тръгнем обратно. — Дънкан скочи на земята и вдигна Амбър от седлото. Когато стъпи на крака, тя вдигна ръка и погали с пръсти бузата му и плътната, тъмна коприна на мустаците му. Той извърна глава и целуна ръката й с пламенна нежност, която я остави без дъх.

Амбър вдигна поглед към очите му и веднага разбра, че трябва да се отдръпне. Нямаше нужда да го докосва, за да е сигурна, че той я желае с дива, неистова като крясъка на орела страст.

— Много скоро трябва да тръгваме — промълви тя.

— Да. Но първо…

— Първо какво?

— Първо ще те науча да не се страхуваш от моето желание.

8

— Н-не… не мисля, че това ще е разумно — заекна Амбър.

— Напротив, безценна Амбър. Това ще е най-разумното нещо, което съм правил в живота си.

— Но ние не трябва… не можем…

Бавната милувка на пръстите му по устните й разпръсна и думите, и мислите й. Усещаше желанието му толкова ясно, че се разтрепери.

Но още по-ясно усещаше желязната воля, с която Дънкан сдържаше това желание.

— Дънкан? — промълви объркано тя.

— Няма да те любя — простичко каза той. — Не знам какво съм ти сторил в миналото, та да се боиш толкова от моето желание, но знам, че се боиш от него.

— Не е… това, което си мис… Господи… не бива!

— Успокой се, безценна Амбър. — Палецът му се притисна нежно към устните й, за да я накара да замълчи. — Няма да го сторя. Вярваш ли ми?

Амбър почувства искреността му по-силно и от желанието, което гореше в него.

— Да — прошепна тя. — Вярвам ти.

От гърдите му се изтръгна дълга, прилична на стон въздишка.

— Благодаря ти — каза той. — Преди никой не би поставил под съмнение думата ми. Но сега… сега трябва да доказвам отново своята честност и достойнство.

— Не и на мен. Още щом те докоснах за пръв път, разбрах колко си честен и горд.

Дънкан докосна устните й със своите устни толкова нежно и леко, че това дори не можеше да се нарече целувка.

— Ела — каза тихо той, като й протегна ръка. — Нека повървим. Амбър сплете пръсти с неговите и потръпна, усетила огъня на страстта, която бушуваше в тялото му.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Да намерим някое закътано местенце.

— Вятърът не е студен.

— Да, защото още сме с наметала — съгласи се Дънкан. Онова, което остана недоизречено, изпълни Амбър едновременно със смут и трепетно очакване.

Съпроводени от шепота на морето, тревата и вятъра, двамата стигнаха до основата на малко възвишение. Тук преди много години човешката ръка бе заравнила земята във формата на кръг, за да издигне в него пръстен от високи камъни. Макар че строителите отдавна ги нямаше на белия свят, затревеният кръг и камъните си стояха.

— Това място е закътано — каза Амбър. — Освен ако не се боиш от камъните?

Дънкан затвори за миг очи. Инстинктите, които дремеха дълбоко в него и се пробуждаха само за да го предупредят, когато го грозеше някаква опасност, този път не откриха нищо тревожно и отново потънаха в сън.

Амбър, чиято ръка все още беше в тази на Дънкан, го гледаше изумено. От уроците на Касандра тя знаеше, че дори някога над този каменен кръг да е тегнела зла прокоба, вече отдавна я няма.

Дънкан, който нямаше понятие от тези уроци, също го знаеше. Трябва да е просто един непознат рицар. Глупаво е да продължавам да се боя, че е Шотландския чук, врага на Ерик.

— Тук няма от какво да се боя — заяви той след миг.

— Ти си Посветен — каза Амбър.

Дънкан се засмя.

— Не, моя златна вещице. Аз съм просто един воин, който се сражава с всички подръчни средства, включително с главата си.

Тя понечи да се възпротиви, задето я бе нарекъл „вещица“, но осъзна, че думата беше произнесена не като обвинение, а с нежност. А когато видя веселия, пълен с възхита поглед на блестящите му лешникови очи, Амбър окончателно реши, че й харесва да бъде неговата „златна вещица“.

— Това е то знанието — прошепна тя. — Да използваш главата си.

— В такъв случай дори кучетата са Посветени — каза той, като обгърна с поглед каменния пръстен. — Опасността има особен мирис и тръпка. Това е едно от нещата, които научих по време на свещения кръстоносен поход.

— Според мен да знаеш е нещо повече от това.

— А според мен е дори по-малко.

Дънкан извърна поглед към нея. Сияйните й златисти очи бяха вперени в него с настойчивост, която разпалваше още повече жаждата му да я сграбчи в обятията си, да я обгърне цяла със страст и нежност.

— Ела, мое кехлибарено сладкишче.

— А, значи сега съм сладкишче, а не вещица. Не може да не си Посветен!

Усмивката му беше като милувка.

— Сладка вещица — промълви той, като я дръпна лекичко за ръката. — Седни с мен до този камък и ще поспорим какво е Познанието и какво — простият здрав разум.

Амбър се усмихна и приседна на тревата до Дънкан. Камъкът, който беше избран за подслон от фучащия вятър, бе по-висок от човешки бой. Лицето му беше белязано от следите на времето и соления въздух. В тънките като острие вдлъбнатини по повърхността му растяха същински градинки от мъхове — толкова миниатюрни, че цветчетата им почти не се виждаха.

А цветчета имаше, и то в изобилие. Изплетената от тях дебела, пъстра пелерина покриваше почти целия древен монолит.

Амбър погали мъха с върха на пръстите си, сетне затвори очи и се облегна с въздишка на камъка.

— Колко ли време камъните чакат така? — промърмори тя.

— Далеч не толкова, колкото аз съм чакал да направя това.

Амбър отвори очи. Дънкан бе толкова близо до нея, че усещаше топлината на дъха му и виждаше пъстрите пръски в лешниковите му очи. Тя се отдръпна леко назад, за да може да докосне плътните очертания на устните му под мустаците.

— Не — каза Дънкан, — няма от какво да се страхуваш.

— Знам. Исках само да те докосна.

— Наистина ли? Как?

— Така.

Пръстът й обходи нежно ръба на горната му устна. Тръпката на наслада, която прониза тялото му при нейния допир, заедно със сподавената въздишка, която облъхна пръстите й, я накараха да се усмихне доволно.

— Това ти харесва, нали?

Нова нежна милувка по устните запали огън в него, остави го без дъх.

— Да — приглушено отвърна той. — Харесва ми. А на теб?

— Дали ми харесва да те докосвам? Да. Страхувам се, че дори прекалено много ми харесва.

— Между нас няма място за страх.

Сега вместо топлия му дъх до устните й бяха вече неговите устни. Той усети колебанието й.

После усети как тя се отпуска, за да приеме целувката му. Пулсът му се ускори. Тялото му пламна в огън.

Но Дънкан не стори нищо повече от това да притисне съвсем нежно устни до нейните устни. Те се разтвориха много леко само толкова, колкото да му позволят да провре връхчето на езика си, за да ги погали. Но това бе достатъчно да я накара да въздъхне блажено и да ги разтвори още малко за нежната целувка. Той отново обходи внимателно устните й с език.

— Дънкан — прошепна тя. — Ти си…

Езикът му се плъзна отново между устните й.

И думите, и дъхът заседнаха в гърлото й. Нежната милувка по чувствителната вътрешна страна на устните й бе лека като пеперудено крило. Ако не докосваше Дънкан, Амбър навярно щеше да смята, че самият той е нежен като пеперуда.

Но тя го докосваше. И усещаше буйния огън на яростния му копнеж. Знаеше, че този контраст между действията му и невероятната му жажда би трябвало да я плаши.

Вместо това той я опияняваше по-силно и от най-страстната ласка.

— С теб наистина съм в безопасност — прошепна Амбър.

— Напълно, моя златна вещице. По-скоро бих отрязал дясната си ръка, отколкото да ти сторя зло.

Когато ръцете му я обгърнаха, тя не направи и опит да се отдръпне. Дънкан я вдигна и я намести на коленете си с бавно движение, което бе и милувка, и което й подсказа, че наистина му е приятно да усеща топлината на тялото й в скута си.

— Разтвори наметалото ми и пъхни ръцете си вътре — меко промълви той.

Амбър се поколеба.

— Не искаш ли да се сгрееш на моята топлина? — попита Дънкан.

— Страх ме е.

Клепките му се спуснаха. Доловила тъгата му, тя нададе тих, болезнен стон.

— Ти не ми се доверяваш — каза той. — Какво съм ти сторил в миналото, та сега толкова се боиш от мен? Да не би да съм те насилил?

— Не — прошепна Амбър.

После го повтори още веднъж, и още веднъж, изгаряна от неговата болка. Беше го наранила. Беше го накарала да смята, че не вярва на думата му.

Не можеше да понесе, че му бе причинила такава болка.

Ръцете й сами се вдигнаха и се плъзнаха през отвора на наметалото му. С жажда, която бе неспособна да прикрие, тя запровира пръсти през дрехите му, докато не почувства отново живата топлина на голата му плът. От гърдите й се изтръгна дълбок, тих стон.

Объркан, Дънкан погледна затворените й очи и изопнатото й лице. Когато осъзна, че самият допир до кожата му й доставя такова върховно удоволствие, цялото му тяло потръпна от възбуда.

— Амбър?

— Да — прошепна тя. — От себе си се боя, не от теб.

Сетне наведе глава и дъхът й обля онова, което пръстите й галеха.

— От себе си…

Устните й се долепиха до шията му и шепотът й заглъхна. Огнен поток премина през него, щом езикът й погали кожата му. Усещането бе тъй неочаквано и вълшебно, че го накара да изстене от наслада.

— Всеки път, когато те докосна, макар и съвсем лекичко… — прошепна Амбър.

Езикът й го погали нежно като котешко езиче. В отговор цялото му тяло се изопна.

— Виждаш ли? — продължи да шепне тя. — Докосвам те и ти пламваш. Аз усещам това и също запламтявам. После те докосвам отново и пламъците се разгарят още по-силно.

— Боже мой! — възкликна дрезгаво Дънкан. Най-после беше разбрал причината за страха й. — Ти ме желаеш толкова силно, колкото аз желая теб.

Амбър се усмихна горчиво и въздъхна.

— Не, Дънкан. По-силно. Моето желание и твоето желание, слети ведно.

— Затова ли се страхуваш?

— Да. Страх ме е от… това. — Тя отново го докосна с върха на езика си, за да се наслади на вкуса и топлината на тялото му, на гладката кожа и най-вече на забързаното, мощно пулсиране на кръвта под нея.

— Не се страхувай — промълви Дънкан с нисък, почти прегракнат глас. — Страст като тази е дар от бога.

Амбър се засмя тъжно.

— Нима? Дар от бога ли е да виждаш рая и да знаеш, че никога не трябва да прекрачваш прага му?

Едната му ръка се плъзна под качулката й. Пръстите му се провряха през хлабаво оплетените й коси и извърнаха главата й към него, за да му позволят да се взре в златистите й очи.

— Можем да вкусим от рая, без да преминаваме през кораловите му порти — каза той.

— Възможно ли е наистина?

— Да.

— Как?

— Ще ти покажа.

С тези думи Дънкан стопи малкото разстояние между устните им. Устните на Амбър с готовност се разтвориха под допира на езика му, оставиха го отново да ги погали с вълшебната си ласка.

После езикът му стана по-дързък, по-настойчив, заопипва ъгълчетата на устата й, затърси пролука към топлата й вътрешност.

— Какво ис… — поде Амбър.

Но така и не успя да довърши, защото в този миг езикът му се плъзна между зъбите й и я остави без думи, давайки й в замяна огън.

Ритмичното плъзгане на езика му навътре навън запали огън в цялото й тяло. Едва лумнали обаче, пламъците угаснаха — Дънкан бе отдръпнал езика си.

Възклицанието, което се отрони от устните й, го накара да потръпне като шибнат с камшик. А когато езикът й започна трескаво да дири неговия, в слабините му пламна същински пожар. Дънкан се засмя гърлено и стегна прегръдката си, за да притисне Амбър още по-силно към онази част от него, която гореше най-буйно.

— Това ли търсиш? — попита той.

Езикът му отново се пъхна между зъбите й, ръцете му залюляха хълбоците й към неговите. Жадният й отклик замая главата му. Тя изстена тихичко и се притисна още повече към горещите наслади на тялото му. А когато Дънкан понечи да се отдръпне, за да потуши пламъците, обгърнали и двама им, ръцете й се обвиха здраво около шията му, а езикът й се сплете с неговия в чувствен дуел, в който никой не можеше да загуби.

Без да спира да я целува, Дънкан вдигна Амбър от скута си и я сложи на тревата. Ръката му се шмугна под пелерината й и развърза вървите на деколтето й. Сетне той изведнъж извърна леко глава и зъбите му захапаха нежно устните й.

Сладък огън лумна в гърдите й и изтръгна от тях тих стон. Дънкан наведе глава и започна да хапе все тъй нежно шията й. Поруменялата й кожа пламна. Когато усети, че той отдръпва ръцете си от врата й, Амбър запротестира.

— Знам, че трябва да спрем — каза тя, — но не още.

— Не, не още — съгласи се Дънкан. — Чака ни много дълъг път, преди да стигнем до последната порта и да се върнем.

Устните му отново обхванаха нейните. Докато езикът му я обсипваше с горещи обещания за рая, той свали ръцете й от шията си и ги притисна към собственото й тяло.

Амбър осъзна какво става едва когато почувства хлад по гърдите си. Мантията й беше отметната на гърба, беше гола до кръста, а ръцете й бяха приковани към хълбоците от полусъблечените дрехи.

Дънкан вече не я докосваше, просто я гледаше с блеснали очи. Тя имаше красиво оформени гърди — нито твърде пълни, нито твърде малки; топли и стегнати; със зърна с цвят на розови пъпки. Обзе го болезнен копнеж да обхване всяка от тези пъпки с устни, да ги погали с език, да опита със зъби кадифената им мекота.

Между гърдите й грееше златиста светлина, уловена в старинен кехлибар. Сиянието на медальона трепкаше като нещо живо, сякаш в него бе скрита частица от живота на самата Амбър.

Дънкан докосна мълчаливо камъка. Сетне отдръпна пръсти и се вторачи като омагьосан в красотата, която бе лежала скрита под тежките пластове дрехи.

— Дънкан? — прошепна Амбър.

Взря се в очите му и онова, което видя в тях, я накара да потрепери.

— Студено ли ти е? — попита той.

Тя потрепери отново, защото гласът му беше станал дрезгав като котешко мъркане. Опита се да отговори на въпроса му, но устата й беше пресъхнала, а сърцето й туптеше като обезумяло. Без Дънкан да я докосва и да й влива своя страстен копнеж, собственото й желание бързо стихваше, потушено от смущението й.

— Не се безпокой, златна вещице — промълви той, като се приведе към нея. — Аз ще те стопля.

Изненадващият горещ допир на ръцете и устните му до гърдите й я изпълни с дива възбуда. Дънкан целуна едното розово връхче, после другото, и те тутакси се втвърдиха, сякаш докоснати с вълшебна пръчица. Сетне езикът му започна да ги ближе бавно, пламенно.

Огън лумна в сърцевината на тялото й, подпали кътчета, които бяха останали скрити дори за самата нея.

Докато Дънкан не я докосна и не ги възпламени.

Когато той най-после вдигна глава, вятърът веднага намери пламналата й кожа и Дънкан с усмивка забеляза как зърната й се втвърдяват още повече. Пръстите му уловиха почервенелите връхчета и ги разтъркаха — първо нежно, сетне по-силно и чувствено. Кадифената кожа на гърдите й веднага поруменя ярко и Дънкан се почувства така, сякаш го изгаряха на клада.

— Как съм могъл да забравя начина, по който откликваш на ласките ми? — прошепна в недоумение той. — Навярно бог се чувства така, когато кара слънцето да изгрява.

— Ние никога не сме…

— Не — прекъсна я меко Дънкан. — Ти не би могла да полетиш толкова високо, толкова бързо, ако не познаваше насладата на лова така, както я познавам аз.

Амбър поклати глава — страстта бе отнела гласа й и това бе единственият начин да отговори.

— Не се срамувай от истината, безценна Амбър. Страстният ти отклик е много по-прекрасен от девичата сдържаност.

Тя се опита да каже нещо, но вместо това от устните й се изтръгна дрезгав вик. Навярно страстта, която изпитваше, би трябвало да я плаши. Ала когато Дънкан я докосваше, цялата й девича боязън, цялата й предпазливост на Посветена изгаряха в изпепеляващия огън на неговото желание.

И на нейното. Неговото и нейното желание, слети в едно.

Когато той се наведе, за да обхване отново с устни пламналото й зърно, от гърдите й се изтръгна нов вик. Когато езикът му бавно обходи очертанията му, през тялото й премина огнена мълния. Снагата й се изопна като дъга, ръцете й задърпаха отчаяно дрехите, които ги приковаваха към тялото й.

Дънкан неохотно вдигна глава. Може би жадните му ласки я бяха смутили.

— Недей да се дърпаш — нежно каза той. — Няма да те нараня.

— Знам. Но не мога да…

Тя изсумтя безсилно и отново се опита да освободи ръцете си. Но успя само да ги оплете още повече в дрехите.

— Какво не можеш да направиш? — попита Дънкан.

Нова огнена вълна заля тялото му при вида на сладостното полюшвате на гърдите й. Представи си как лежи гол между бедрата й, а снагата й се извива по същия начин над него, и това видение едва не го взриви.

— Не мога да те докосвам, ако съм така омотана в дрехи — отвърна Амбър.

Дънкан стисна здраво челюст в опит да се пребори с изкушението, което му предлагаше.

— Мисля, че така е по-добре — прегракнало каза той.

— Не искаш ли да те докосвам?

Забелязал объркването в очите й, Дънкан се усмихна, въпреки че при мисълта ръцете й да докосват тялото му, го обземаше копнеж тъй силен, че почти му причиняваше болка.

— Да — изпъшка Дънкан, като погали с мустаци набъбналото й зърно. — Да. — Погали го отново. — Да, да и да, хиляди пъти да!

Звукът, който се отрони от устните й, бе възклицание може би на удоволствие, а може би на страх — самата тя не знаеше със сигурност. Никога не бе изпитвала нещо по-разтърсващо от тази смесица между собствената й чувственост, неистовото желание у Дънкан и отчаяното му усилие да сдържи страстта си.

— Но ако ме докоснеш… — дрезгаво каза той.

Думите му бяха заглушени от стона, който се изтръгна от гърдите на Амбър, когато зъбите му захапаха с изумителна нежност зърното й. Дънкан се усмихна, завъртя глава и стори същото с другото й зърно.

— Ако ме докоснеш — прошепна той, наслаждавайки се на реакцията й, — ще бъда много по-малко уверен в способността си да се владея.

Зад тези слова се криеше все по-силното подозрение, че способността му да се владее не е по-силна от изкусителната страст, с която Амбър откликваше на ласките му. Никога не бе предполагал, че една жена може да го желае толкова пламенно, толкова силно, без свян и задръжки.

— Мой тъмен воине — каза Амбър, — ти никога няма да престъпиш своето обещание.

Увереността в гласа й прозираше и в ясните й очи, които не се откъсваха от него. В тези сияйни глъбини Дънкан видя собственото си тъмно отражение и разбра, че тя му има пълно доверие.

— Надценяваш ме — каза той.

— Тогава не ме издигай толкова високо — прошепна с усмивка Амбър.

— Да освободя ли ръцете ти?

Амбър знаеше, че ако прояви повече търпение, би могла да се освободи и сама, но искаше Дънкан да стори това. Искаше той да разбере, че вярва напълно безрезервно на думата му — така, както тя разбираше твърдата му решимост да не я люби.

Дънкан беше мъж на честта. Честта бе сърцевината на неговата гордост и сила. Тъкмо честта го бе направила такъв, какъвто е.

— Да — прошепна тя. — Освободи ме.

Ала той все още се колебаеше.

— Обещавам да не бъда твърде дръзка — каза Амбър, като се помъчи да скрие усмивката си и не успя.

Дънкан й отговори с усмивка, която можеше да вдигне и мъртвец от гроба.

— Това много би ме разочаровало, сладка вещице.

Сетне сведе глава към гърдите й. Топлият му дъх погали кожата й, нежните милувки с език и мустаци изтръгнаха от устните й порой от задъхани стонове и възклицания. Тя отново разтърси рамене в опит да се освободи от дрехите, стягащи ръцете й.

— Изкушаваш ме — каза Дънкан.

— А ти ме измъчваш.

— Не е ли сладко това мъчение? — Той обхвана с длан гръдта й. Пръстът му погали острото връхче.

— Да — отвърна Амбър. — Много сладко.

— Не толкова, колкото тези розови пъпки.

Дъхът й секна. Усещаше ясно огнената страст, която пулсираше във вените му, докато гледаше пръстите си върху гърдите й.

— Не толкова, колкото когато те карам да стенеш под устните ми — добави Дънкан и отново сведе глава.

— Ръцете ми — промълви тя.

И не можа да каже нищо повече, защото в този миг той плъзна силната си ръка зад гърба й, изви тялото й назад и впи устни в голата й гръд. Амбър изстена от удоволствие и се предаде изцяло на неговите ласки, без да сдържа собствената си възбуда.

Едва когато Дънкан вдигна глава, тя осъзна, че е развързал напълно дрехите й. Той приседна и измъкна ръцете й една по една от дългите ръкави. После бавно започна да смъква дрехите надолу, откривайки кадифената кожа и изящните извивки на тялото й.

Колкото и да копнееше обаче да продължи да я съблича, Дънкан с огромно усилие на волята нареди на ръцете си да спрат до талията й. Пръстите му замачкаха стегнатата й плът нежно, страстно.

Но това не бе достатъчно нито за него, нито за нея. Амбър бързо се надигна и седна с грациозно движение. Облъхна я хладен въздух, който я накара да потрепери. Тя инстинктивно придърпа краищата на мантията върху раменете си и протегна ръце към вървите, стягащи предницата на ризата на Дънкан.

— Бъди като мен — каза тя, като ги развърза. — Гол, само с наметало.

— А ако настина? — попита той с лека усмивка.

— Аз ще те стопля.

Усмивката на Дънкан стана още по-широка. Той свади наметалото си, ризата бързо го последва. С нежна грижовност, която за него бе и удоволствие, и мъчение, Амбър покри отново раменете му с наметалото, като отметна полите настрана.

Кехлибареният талисман на гърдите му блещукаше с особена светлина, сякаш бе пропит с огромната жизненост на Дънкан. Тя се наведе и почтително докосна с устни древния камък.

Чак тогава Амбър се предаде на изкушението, което я преследваше, и плъзна пръсти през облака от тъмни косъмчета на гърдите му. Усмихната, затворила очи в безмълвно блаженство, тя прокара нежно нокти по мускулестия му торс.

— Обичам да чувствам тялото ти. Когато беше потънал в онзи неестествено дълбок сън, часове наред втривах масло от кехлибар в кожата ти, за да не изпаднеш в треска.

— И успя ли?

— Естествено. Кехлибарът е прочут със способността си да отнема огъня от човешките тела.

— Сега и той не би ми помогнал — каза Дънкан.

— Защо?

— Ръцете ти ми причиняват треска.

Амбър и за миг не се усъмни в думите му. Добре усещаше страстната топлина, която се излъчваше от тялото му.

А ако това не бе достатъчно доказателство, истинността на тези думи се преливаше в нея чрез допира до него.

— Все едно, че се къпя във вълшебен огън — прошепна тя.

— Кое?

— Това да те докосвам. Да чувствам страстта ти.

Усмивката му бе някак опасна, но Амбър не изпита никакъв страх. Тя усещаше, знаеше истината, а тази истина бе способността му да се сдържа. Беше й дал дума, а той бе от мъжете, които биха предпочели да умрат, вместо да престъпят клетвата си.

— Но трябва да ти призная нещо — прошепна тя.

— Защо? На свещеник ли ти приличам?

Амбър се засмя.

— Не. Приличаш на това, което си — на смел и страстен воин.

— Тогава защо ще се изповядваш пред мен?

— Защото сега си давам сметка, че продължих да те разтривам с маслото много след като опасността от треска бе отминала.

Дъхът му секна.

— Наистина ли?

— Да — призна Амбър.

— Защо?

— Заради забраненото удоволствие да те докосвам.

Тя прокара лекичко върха на пръста си по зърното на гръдта му. Внезапният прилив на възбуда, обхванал цялото му същество, я прониза като писък. Пръстите й се върнаха на гърдите му и започнаха да ги галят с умелост, която далеч надминаваше опитността й, защото я направляваха реакциите на самия Дънкан.

— Значи сега вече не е забранено да ме докосваш? — попита той с предрезнял глас.

— Не. Глупаво е — прошепна Амбър, — но не е забранено.

— Защо?

Тя се наведе и целуна първо едното му зърно, после другото. А когато го погали бавно с език, цялото му тяло потръпна от удоволствие.

— Защото ми обеща, че ще бъда в безопасност — прошепна тя.

— Днес — каза Дънкан. Съмняваше се, че би могъл да устои още веднъж на подобно изкушение.

— Да, днес, сега — на това място, където древните камъни бдят над морето.

Дънкан обгърна лицето й с длани и впи устни в нейните с жажда, каквато не бе изпитвал никога досега. Целувката беше дълбока и страстна, в нея туптеше напрегнатия ритъм на единението, което той нямаше да допусне, защото бе дал дума.

Амбър се отдаде на целувката, обгърната от силата и топлината на мъжа, който я държеше в обятията си. Ноктите й се впиха в кожата му и това го накара да изстене от удоволствие. Чула, усетила, вкусила страстта в него, тя отново прокара бавно нокти по мускулестия му гръб.

— Ще ме подлудиш — промълви той, опрял устни до нейните.

— Аз вече съм луда — призна Амбър, — но това е твое дело.

Дънкан захапа внимателно долната й устна.

— Колко луда? — попита той. — Достатъчно, за да застанеш гола пред очите и ръцете ми? Достатъчно, за да ми позволиш да те галя по нови начини?

Яростното желание, което премина като вълна през него, докато изричаше тези думи, й подсказа, че той отчаяно копнее тя да каже „да“ — толкова отчаяно, че цялото му тяло трепереше.

След като знаеше това, след като го докосваше и му се доверяваше напълно, Амбър просто не можеше да каже „не“.

— Да — прошепна тя.

Дънкан я стегна в прегръдките си толкова силно, че не й остана дъх, и внимателно я притисна назад, за да я накара да легне отново на земята. Мантията й се разтвори, разкривайки бялата й гръд и розовите зърна, набъбнали от ласките му.

— Вдигни хълбоци.

Гласът му беше неузнаваем. Възбудата, обзела го при вида на полуголото й тяло, бе толкова огромна, че едва не я задуши. Не можеше да диша, не можеше и да помръдне.

След това Амбър вече не знаеше какво прави с нея Дънкан. Знаеше само, че нетърпението му подклаждаше буйния огън на страстта му още повече.

— Дънкан? — прошепна тя.

— Надигни се — каза той. — Позволи ми да видя цветето, чието сърце като същински безумец обещах да не вземам. Днес.

Разтреперана от хиляди противоречиви усещания, Амбър се подчини. Щом повдигна хълбоци, дрехите се плъзнаха по тялото й, дръпнати от силните ръце на Дънкан. Не след дълго тя вече беше съвсем гола с изключение на наметката под гърба й и ярките чорапи на краката. Усещането бе едновременно шокиращо и възбуждащо.

— Красотата ти не може да се опише с думи — дрезгаво промълви той.

Вече не я докосваше и Амбър се почувства внезапно уязвима. Обзе я смут и свян. Със сподавено възклицание тя измъкна изпод себе си края на пелерината и загърна хълбоците си. Когато Дънкан посегна да я дръпне, Амбър се вкопчи здраво в нея.

— Не се срамувай — каза той. — Ти си по-красива и от най-хубавите цветя в султанските градини.

Докато казваше това, ръката му се плъзна под пелерината.

В мига, в който я докосна, желанието му премина през нея като мълния — едновременно нежна и разтърсваща.

Дънкан погали корема й с пръсти, които трепереха съвсем леко от страстта и усилието да я овладее. После ръката му се спусна надолу и малкият му пръст се провря през топлите копринени косъмчета, за да намери под тях плът още по-топла, още по-копринено мека.

При тази неочаквана милувка у Амбър сякаш избликна огнен водопад. Дънкан чу как дъхът й рязко секва и се усмихна; видя как зениците й потъмняват и се разширяват, премрежени от страст, и гореща кръв изпълни набъбналата плът между бедрата му, накара я да запулсира с всеки удар на сърцето му.

Допирът до нежната й, тръпнеща женственост, го изкушаваше безмилостно. С всеки нов дъх той все повече съжаляваше за даденото обещание.

Ръката му, застинала за миг, отново се размърда. Без да откъсва очи от очите на Амбър, Дънкан започна да я гали нежно, неспирно.

— Дънкан — промълви тя, — какво…

Но не успя да каже нищо повече. Пръстите му бяха открили гладката, чувствена плът, скрита под затворените венчелистчета. Амбър възкликна изненадано, обзета от неземна наслада.

От гърдите на Дънкан се изтръгна дълбок стон, сякаш той самият бе почувствал нейната възбуда. Пръстът му погали отново пъпката на женствеността й, обливайки я с нови и нови вълни на искрящо удоволствие. При всяка ласка усещаше тръпнещия й отклик, гореща влага лизваше пръстите му.

Но когато се опита да плъзне пръсти в нея, Амбър стисна здраво бедра.

— Няма да те насилвам — каза приглушено той. — Но ще умра, ако не мога поне да те докосна. Отвори своята топла крепост. Ще бъда много внимателен гост.

— Не бива да го правя. Не бива да го правим. Не мога да искам толкова много от теб — промълви тя. — Да дойдеш тъй близо, а да не можеш да влезеш…

— Да. Поискай го. Моля те.

— Страх ме е.

Дънкан се засмя тихо и я погали отново, извиквайки у нея нов прилив на пулсираща наслада.

— Не, златна вещице. Не страх е това, което пари върховете на пръстите ми. Това е страст — гореща, сладка и чиста.

Нова ласка и нов изблик на удоволствие. Хълбоците на Амбър се надигнаха инстинктивно, за да откликнат на милувките му. Ръката му я погали още веднъж. Още веднъж я разтърси ярка мълния. После всичко се повтори и потрети.

— Божичко! — прошепна Амбър.

Тръпнещото удоволствие, което я обливаше на вълни, едва не накара Дънкан да извика ликуващо. С блажена въздишка Амбър затвори очи и се потопи в това вълшебно усещане, разтваряйки пламналата си вътрешност под допира му.

Дънкан дръпна пелерината, която я покриваше, но на Амбър вече й беше все едно. Единственото, което имаше значение за нея, бе това сладко мъчение да продължи. Когато ръката му се провря между краката й, тя с готовност му даде онова, което търсеше — разтвори бедра, за да му позволи да я докосва колкото и както копнее.

Той нежно прокара върха на пръстите си по венчелистчетата на цветето, което бавно се разтваряше, за да го посрещне, и продължи да я гали в напрегнатата тишина, нарушавана само от накъсаното й, забързано дишане. Въпреки допира му, Амбър вече не чувстваше неговата страст, защото нейната собствена я бе погълнала напълно.

Внезапно я разтърси мощен екстаз, който я възпламени цяла. Разтрепераният й вик и горещият изблик на неовладяната й възбуда го накараха да се усмихне, въпреки че собствената му неутолена жажда го изгаряше болезнено. Дори когато тръпките на наслада престанаха да я разтърсват, Дънкан не искаше да спира да гали знойното цвете, което току-що бе изкушил да се разтвори.

Ала знаеше, че трябва да спре.

Да продължи, означаваше да захвърли дадената дума на морския вятър и да потопи жадната си плът в пламтящото лоно, което го очакваше, готово да го приеме. С огромно усилие на волята той накара пръстите си да се отдръпнат от нежното цвете.

Не напълно обаче. Ръката му остана между бедрата на Амбър, достатъчно близо, за да усеща нейната топлина, макар и без да я докосва.

Амбър отвори очи и едва сега осъзна, че е гола и че ръката на Дънкан лежи интимно отпусната между краката й. Изнервена, тя посегна към пелерината, за да се покрие отново.

— Не — дрезгаво каза Дънкан. — Недей да се криеш. Така разцъфнала си още по-хубава.

Докато го казваше, той не се сдържа и я погали още веднъж с върха на пръста си. Амбър извика, разтърсена от яростната му жажда и отчаяното му усилие да я потуши.

— Не спирай! — промълви тя. — Това ти причинява болка.

— Да. А това — каза Дънкан, като отново я погали лекичко, — е сол в отворената рана на желанието ми.

Той изруга полугласно и затвори очи.

Тишината бе изпълнена с някакви неясни звуци, с шепота на вятъра и тревата и с далечния глас на зимата. Звуците ставаха все по-силни, докато накрая заглушиха дори тежкото дишане на Дънкан.

Амбър долови странния шум, но не му обърна никакво внимание. Единственото нещо на света, което я вълнуваше, бе Дънкан.

А тя го бе наранила, без дори да знае с какво.

— Дънкан…

Когато пръстите й докоснаха кожата му, Дънкан трепна така, сякаш го беше шибнала с камшик.

— Не — каза той с прегракнал глас. — Не ме докосвай.

— Искам да те облекча.

— Престъпването на думата ми към теб няма да ме облекчи.

Амбър си пое дълбоко дъх, треперейки. Това, което вършеше, беше опасно, означаваше сбъдване на цели две части от мрачното предсказание. Ала не можеше да понася повече болката на Дънкан, не и когато можеше да я излекува.

— Освобождавам те от дадената дума — прошепна тя.

Той скочи на крака.

— Не ме изкушавай, златна вещица. Вече вдъхнах аромата на страстта ти. Все едно, че вдъхнах огън. Не мога да издържа дълго.

Тишината, която последва думите му, се изпълни с далечно шумолене и странни гласове, които ставаха все по-силни и накрая се превърнаха в същинска какафония от звуци. Въздухът засвистя, прорязан от хиляди криле — ята диви гъски се спускаха над блатото. Телата им изглеждаха черни на фона на залязващото слънце, тревожните им крясъци възвестяваха ранното настъпване на зимата.

Ала и смърт ще долети.

Смърт ще долети.

Ще долети.

Смърт.

Ще.

Амбър запуши ушите си с длани, за да заглуши думите на сбъдващото се ужасно предсказание.

9

Ерик чакаше Дънкан и Амбър, седнал на един стол от гладко дъбово дърво, върху чиято седалка за по-меко бе сложена възглавница. Въпреки скъпите драперии по стените и бумтящия в огнището огън, голямата зала на имението Сий Хоум беше студен. При всеки по-силен порив на вятъра през цепнатините в дебелите дървени стени проникваше леден въздух, който разлюляваше драпериите. Макар че покритите с дърворезба паравани бяха поставени така, че да препречват течението от главния вход на къщата, пламъчетата на факлите подскачаха и трепереха всеки път, щом вратата се отвореше, а тя току-що се бе отворила отново.

Дори пламъците на огъня се разлюляха от силното течение. Танцът им се отрази многократно в очите на рунтавите хрътки, които лежаха в нозете на Ерик, в нетрепващия взор на сокола, кацнал на един прът зад дъбовия стол, в очите на самия Ерик… и в старинната сребърна кама, която той премяташе бавно в ръцете си.

Чу се изщракването на тежкото резе — вратата вече беше затворена. Миг след това пламъците се успокоиха. Забързани стъпки, придружени от тихия, настоятелен глас на Алфред оповестиха приближаването на рицаря към големия салон.

Без да каже и дума, Ерик впери поглед в тримата, които се бяха прибрали почти с изгрева на луната. Егберт го гледаше глуповато. Руменината по лицето на Амбър едва ли бе предизвикана само от излезлия студен вятър. Дънкан изглеждаше точно така, както го беше кръстила Амбър — тъмен воин.

Ерик продължаваше да мълчи упорито и да наблюдава тримата, без да обръща никакво внимание на Алфред. В разрез със своите обичайни добри обноски, този път той не покани никого да седне по столовете, придърпани близо до огъня.

За Амбър бе повече от ясно, че е на косъм да избухне.

— Май докарахте зимата — отбеляза накрая Ерик. Въпреки очевидната му ярост, тонът му беше мек. Контрастът между гласа му и камата, сияеща в ръцете му, бе повече от обезпокоителен.

— Дивите гъски я докараха — каза Амбър. — Току-що долетяха при Шепнещото блато.

Новината не смекчи ни най-малко изражението на Ерик. Тонът му обаче остана същият — спокоен до безразличие.

— Ах, дивите гъски — измърмори той. — Касандра ще е доволна.

— От ранната зима? — попита скептично Дънкан.

— Сигурно е много хубаво човек да знае, че само да си помисли нещо и то се сбъдва — каза Ерик, без да откъсва поглед от Амбър, — докато обикновените простосмъртни трябва да се осланят на такива крехки неща като доверието и честта.

Кръвта се отдръпна от лицето на Амбър. Познаваше Ерик откак се помнеше, но никога не го бе виждала такъв. Ядосан — да, той имаше избухлив нрав. Виждала го бе дори разярен. Но не и на нея.

И не толкова разярен.

— Можеш да се оттеглиш, Алфред — каза Ерик.

— Благодаря, господарю — промълви рицарят и се изпари с пъргавината на човек, подгонен от демони.

— Егберт.

Гласът на Ерик беше като камшичен удар. Момчето подскочи.

— Да, господарю? — припряно попита то.

— Тъй като проспа целия следобед, тази нощ ще бъдеш на стража. Заминавай на поста си. Веднага.

— Да, господарю!

И Егберт също напусна залата със завидна скорост.

— Струва ми се — замислено отбеляза Ерик, — че никога не съм виждал това момче да се движи толкова бързо.

Амбър издаде звук, който можеше да означава и всичко, и нищо. Все още бе шокирана от това, че Ерик знаеше как Егберт е прекарал следобеда.

Питаше се дали знае и това, че двамата с Дънкан бяха избягали от валета.

— Страх го е от теб — каза тя.

— Значи е по-умен, отколкото предполагах. И със сигурност по-умен от теб.

Амбър трепна.

Дънкан пристъпи крачка напред, но се спря, когато Амбър го сграбчи за китката с няма молба.

— Как беше ездата? — любезно попита Ерик. — Студено ли беше?

— В началото — не — отвърна Дънкан.

— Денят беше хубав — побърза да каже Амбър.

— А твоето любимо място, Посветена? И то ли беше хубаво?

— Откъде знаеш? — попита напрегнато тя.

Усмивката на Ерик беше като усмивка на вълк, който се готви за скок.

Внезапно на Дънкан му се прииска да има под ръка меч или бойния чук. Но нямаше нито едното, нито другото. Единственото, с което разполагаше, бе увереността, че Ерик, въпреки своя чар и чувство за хумор, може да бъде много опасен враг.

Като внимаваше да не прави резки движения, Дънкан свали наметалото си и го простря да съхне на една дървена маса.

— Може ли? — попита той, като посегна към пелерината на Амбър.

— Не. Аз… искам да кажа…

— Страхуваш се, че деколтето ти не е добре затворено? — довърши вместо нея Ерик.

Тя го погледна боязливо.

Изражението на лицето му никак не я успокои. Ерик беше в свирепо настроение.

— Какво, няма ли да отричаш? — попита меко той. — Няма ли да ме уверяваш, че не сте оставили Егберт да спи на една полянка заедно с два от конете?

— Ние… — поде Амбър, но гласът на Ерик заглуши нейния.

— Няма ли да ме убеждаваш, че доверието ми не е било измамено и че честта ти не е била отнета, заедно с девствеността ти? Няма ли да се изчервиш…

— Не, това не е…

— … и да ме умоляваш, заеквайки, да…

— Достатъчно.

Нескритата заплаха в гласа на Дънкан шокира Амбър.

Хрътките до стола на Ерик скочиха на крака с ръмжене. Кривият клюн на сокола се отвори с пронизителен, гневен писък. Ноктите на Амбър неволно се впиха в китката на Дънкан.

— Престани да я измъчваш — каза Дънкан, без да обръща внимание на наежените животни.

Искаше да добави, че да се нарича „Амбър девствена“ е нелепо, и че никой не знае това по-добре от самия него. Но един поглед към святкащите, вълчи очи на Ерик го накара да обясни по-внимателно.

— Девствеността на Амбър е толкова непокътната, колкото беше и сутринта — каза той. — Имаш думата ми.

Възцари се тишина. Ерик продължаваше да премята камата в ръка, изучавайки с очи тъмния воин, който се бе изправил срещу него, готов за битка.

О, да, дори жаден за битка.

Изведнъж Ерик разбра. И като отметна глава назад, избухна в гръмък смях.

Хрътките пригладиха с лапи наежената си козина и пак се изтегнаха спокойно на пода; жълтите им очи грееха на светлината на огъня. Едно изсвирване на господаря му укроти гнева и на сокола.

Когато отново настъпи тишина, Ерик погледна Дънкан с мъжко съчувствие.

— Вярвам ти — каза той. Дънкан кимна отсечено.

— Нямаш блажения вид на мъж, изразходил следобеда — и себе си! — между меки женски бедра — допълни Ерик.

Дънкан измърмори под носа си нещо нецензурно.

— Приближи се до огъня, воине — подкани го Ерик, като полагаше усилия да не показва усмивката, скрита под брадата му. — Сигурно си се вдървил от студ. Или някоя част от тялото ти все още е топла?

— Ерик! — възкликна смутено Амбър.

Ерик погледна изчервените й бузи и се усмихна полунежно, полуразвеселено.

— Малката ми непорочна Посветена — каза нежно той, — в тази крепост няма човек, който да не знае къде са му очите на Дънкан — и кой отвръща на взора му.

Амбър притисна длани към пламналите си бузи.

— Мъжете вече даже правят облози — продължи Ерик.

— За какво? — попита отмаляло тя.

— Кой от двама ви ще се огъне пръв.

— Няма да е Дънкан — каза кисело Амбър, без да съзнава колко се е издала.

Ерик разбра веднага. Дънкан също. Докато Ерик се превиваше от смях, той отиде до Амбър и скри пламналото й лице на гърдите си.

Приливът на противоречиви усещания при допира му — желание, съжаление, смях — й подейства странно успокоително. Но най-хубавото от всичко бе, че Дънкан отново искаше да се докосват.

По пътя към Сий Хоум той бе отбягвал всякакъв допир до нея.

Амбър се отпусна с въздишка в обятията му и остави силното вино на близостта му да я опияни, да пропъди студа, обхванал я още в мига, в който чу шума от кацащите гъски.

— Трогателно — сухо заяви Ерик. — Те наистина се докосват.

— Престани — сопна му се Дънкан.

— Предполагам, че трябва, но не съм бил толкова развеселен откакто ме обвини, че искам Амбър за себе си.

Амбър вдигна рязко глава и изгледа слисано Дънкан.

— Не може да бъде — възкликна тя.

— Може и още как — каза Ерик.

От устните й се отрони странен звук.

— Смееш ли се? — попита Ерик.

— А-ха.

Той я погледна обидено.

— Нима ти се струва невероятно някое момиче да ме намира за привлекателен?

— Не — побърза да каже Амбър.

Ерик вдигна вежди.

След миг Амбър вдигна глава и погледна тъмния воин, който я държеше в нежните си прегръдки.

— Само че — додаде тя — е абсурд да се мисли, че това момиче би позволило на някой мъж да го докосва. Освен на един.

— На Дънкан — каза Ерик.

— Да. На Дънкан.

— Това е напълно нормално за един мъж и неговата годеница — отбеляза небрежно той.

Дънкан и Амбър се обърнаха като един и се вторачиха в него.

— Годеница ли? — предпазливо попита Дънкан.

— Разбира се — отвърна Ерик. — Ще го обявим утре. Или си решил да я съблазниш, без да помислиш за честта й… и за моята?

— Вече ти казах: докато не си възвърна паметта, не мога да искам ръката на Амбър.

— Но всичко останало можеш да вземеш, така ли?

Лицето на Дънкан потъмня.

— Хората в крепостта вече шушукат — продължи Ерик. — Скоро ще започнат да говорят и открито за глупавата мома, дето спи с мъж, който няма намерение…

— Тя не е… — опита се да го прекъсне Дънкан.

— Стига! — изръмжа Ерик. — И да не е, ще го направи, главата си залагам! Между двама ви гори толкова силна страст, че човек може да се опари. За пръв път в живота си виждам подобно нещо.

Дънкан замълча.

— Ще отречеш ли? — предизвикателно попита Ерик.

Дънкан затвори очи.

— Не.

Ерик погледна Амбър.

— Няма нужда да питам за твоите чувства. Изглеждаш като скъпоценен камък, осветен отвътре. Гориш.

— Нима това е толкова ужасно? — попита с болка в гласа тя. — Трябва ли да се срамувам, че най-после намерих това, което всяка друга жена приема за даденост?

— Тоест сластта — грубичко каза Ерик.

— Не! Изумителното удоволствие да докосваш някого, без да изпитваш болка.

Дънкан я погледна слисано. Понечи да я попита какво има предвид, но Амбър продължи да говори бързо, задъхано, тласкана от напрежението, което вибрираше в нея.

— Страстта е част от него — каза тя. — Но само част. Има и спокойствие. Има смях. Има… радост.

— Има и предсказание — тросна се Ерик. — Помниш ли го?

— По-добре от теб. Там се казваше, че може, а не че ще…

— За какво говорите? — попита настойчиво Дънкан.

— За сърцето, тялото и душата на една жена — отговори Ерик. — И за катастрофата, която ще…

— Може — прекъсна го гневно Амбър.

— … настъпи, ако тя прояви глупостта да отдаде и трите на един мъж без име — хладно довърши той.

— Нищо не разбирам — каза Дънкан.

Усмивката на Ерик бе опасна като жълтия блясък в очите му.

— Спомни ли си нещо друго от своето минало? — рязко смени темата той.

— Нищо полезно.

— Ти ли ще преценяваш кое е полезно и кое — не? Ти, който нямаш нито памет, нито име?

Дънкан сви устни и не каза нищо.

— Проклятие! — изръмжа Ерик.

За известно време в салона настъпи напрегната тишина.

— Какво си спомняш, полезно или не? — попита накрая Ерик.

— Чу го още преди боя ми със Саймън.

— Повтори.

— Зелени очи — рязко каза Дънкан. — Усмивка. Аромат на подправки и билки. Червена като пламък коса. Целувка и пожелание бог да е с мен.

Ерик стрелна с очи Амбър, която все още стоеше плътно до Дънкан.

Докосваше го.

— А, да — кимна той. — Друидската вещица, която те е проклела.

— Не — бързо каза Дънкан. — Не ме е проклела.

— Изглеждаш напълно сигурен.

— Сигурен съм.

— Амбър? — тихо попита Ерик.

— Той казва истината.

Дънкан се усмихна лекичко и приглади назад една златиста къдрица, паднала на челото й.

— Много мило, че ме защитаваш — каза той, като й се усмихна. — Радвам се, че имаш вяра в моята честност.

— Тя има нещо много повече от вяра — спокойно заяви Ерик. — Амбър познава истината чрез допир. Това е нейната дарба.

— И проклятие — прошепна тя.

— Какво искаш да кажеш? — попита Дънкан.

— Това, което казах — отвърна Ерик. — Ако разпитвам някого, докато Амбър го докосва, тя узнава истината, независимо какви лъжи произнася на глас разпитваният.

Очите на Дънкан се ококориха, сетне се присвиха замислено.

— Полезна дарба.

— Тя е двуостър меч — каза Амбър. — Да докосваш хората е… неприятно.

— Защо?

— Защо луната свети по-слабо от слънцето? — попита горчиво тя. — Защо дъбът е по-мощен от брезата? Защо дивите гъски възвестяват с крясъка си идването на зимата?

— Защо си толкова разстроена? — с нежен глас продължи поредицата от въпроси Дънкан.

Амбър премести поглед от него към хрътките с огнените очи, сбрани около нозете на Ерик.

— Амбър?

— Боя… боя се, че ще те отблъсна с… с това, което съм.

Дънкан я погали по бузата с опакото на пръстите си и отново обърна лицето й към своето.

— Вече ти казах, че обичам вещиците — каза той. — Особено красивите. Ето, ти ме докосваш. Истината ли казах?

Амбър се взря в премрежените му лешникови очи.

— Ти вярваш в това, което казваш — прошепна тя.

Усмивката му накара сърцето й да подскочи от радост. Дънкан забеляза промяната в изражението й и се наведе към нея, без да съзнава какво върши.

— Ерик е прав — промълви той. — Ти гориш.

Ерик скочи на крака толкова рязко, че хрътките се разбягаха подплашени.

— Жалко, че не си спомняш своето минало — намеси се той. — Сега животът на Амбър ще се превърне в истински ад.

— Защо? — възкликна Дънкан.

— Мислиш ли, че за една жена е приятно да бъде любовница, а не съпруга?

— Амбър не е моя любовница.

— По дяволите! — избухна Ерик. — Нима ме смяташ за глупак?

— Ерик, недей — умолително каза Амбър.

— Недей какво? Да не би да не казвам истината? Твоят тъмен воин не иска да се ожени за теб, докато не си спомни миналото си, а не може да свали ръце от теб за повече от минута. Ще бъдеш негова любовница, преди още да е паднал първия сняг!

Дънкан рязко се отдръпна от Амбър и отпусна ръце. Ерик видя това и се изсмя.

— Сега я пускаш — каза нападателно той. — Но можеш ли да обещаеш, че следващия път няма да вземеш онова, което тя ти предлага тъй охотно?

Дънкан отвори уста да обещае, но преди да произнесе и дума осъзна, че не ще може да спази подобно обещание. Амбър беше огън в плътта му, в кръвта, в костите.

— Ако отнема девствеността на Амбър — решително заяви той, — ще се оженя за нея.

— С или без памет?

— Да.

Ерик се облегна назад и се усмихна с хищната усмивка на вълк, който току-що е вкарал жертвата си в капана.

— Ще се погрижа да изпълниш обещанието си — тихо каза той.

За пръв път откакто видя свирепия блясък в очите му, Амбър се отпусна и въздъхна облекчено.

Тогава обаче Ерик впи поглед в нея и тя се запита дали не се е успокоила прекалено рано.

— Онази друидска вещица… — подхвърли Ерик.

Амбър затаи дъх. Отдавна се чудеше кога Ерик ще свърже друидката с Доминик льо Сабр.

И какво ще направи, когато го стори.

— Има ли сред Посветените от Спорните земи такава като нея?

Амбър с усилие успя да прикрие облекчението си.

— Като нея? — повтори тя. — В какъв смисъл?

— С червена коса. Със зелени очи. Жена, чиято дарба би й подсказала да изпрати Дънкан на път с кехлибарен талисман на гърдите.

— Не познавам такава жена.

— И Касандра не познава — каза Ерик.

— Значи няма такава жена сред Посветените от Спорните земи.

Ерик замислено прокара палец по ръба на сребърната кама. При всяко движение руните, гравирани върху острието, трепкаха неспокойно, като живи.

— Предсказанието, дадено от Касандра при твоето раждане, е добре известно в Спорните земи — отбеляза той.

— Да — потвърди Амбър. Дънкан я погледна въпросително.

Тя обаче не сваляше очи от Ерик. В момента цялото й внимание бе съсредоточено върху златистия рицар, обгърнат в своето Познание като в огнено наметало, което му даваше по-голяма власт и от положението му на наследник на лорд Робърт.

— Твоето влечение към кехлибара също е добре известно — каза той.

Амбър кимна.

— Друидските жени притежават дарбата да виждат в човешките души — продължи Ерик.

Докато го казваше, той погледна Дънкан, сякаш диреше потвърждение от него.

— Да — каза Дънкан. — Точно с това се славят.

— Наистина? — измърмори Ерик. — Откъде знаеш?

— Това го знаят всички.

— Там, откъдето идваш — може би. Но не и тук. — Тъмнозлатистите очи на Ерик отново се впиха в Амбър. — Кажи ми — меко каза той — кой от Посветените от Спорните земи притежава друидската дарба да вижда в човешките души?

— Аз, донякъде.

— Да, но не ти си дала на Дънкан този кехлибарен талисман, нали?

— Не — тихо отговори тя.

— Дала му го е друидска вещица — каза Ерик, като отново погледна Дънкан.

Дънкан кимна.

Ерик подхвърли небрежно камата така, че сребърното острие се завъртя във въздуха, сетне ловко я хвана за дръжката и отново я подхвърли.

Амбър потръпна. Като слънце след мразовита зимна буря.

Така пламтеше Ерик.

Студено.

— Къде намери онази друидска вещица, за която говориш — попита той Дънкан.

— Не помня.

— Говори се, че между шотландците и саксонците има няколко такива жени — припряно се намеси Амбър.

Камата се превъртя във въздуха, преди Ерик да посегне и да я сграбчи с мълниеносна скорост.

— Саймън — промълви неволно Дънкан.

— Моля?

— Мисля, че си бърз като Саймън.

Златистите очи на Ерик станаха непроницаеми. Той прибра ловко камата в ножницата и каза тихо:

— Това няма как да се провери. Саймън ни напусна.

— Но защо? — изненадано попита Дънкан.

— Казал е на Алфред, че е почувствал порив да продължи своето странстване. Заминал е начаса.

Дънкан разсеяно разтърка ребрата си, припомняйки си удара на Саймън.

— Въпреки синините, които ми остави — каза той, — този мъж ми хареса.

— Да — съгласи се Ерик. — Човек би казал, че вече се познавате.

Амбър се вледени. И това нямаше нищо общо с течението в залата.

— И аз имах такова усещане — призна Дънкан.

— Наистина ли се познавахте?

— И да е било така, не си спомням.

— Амбър.

Ерик не каза нищо повече, но тя знаеше какво иска от нея, затова допря пръсти до китката на Дънкан.

— Познаваш ли Саймън от преди? — попита го Ерик.

Дънкан ядосано отмести поглед от ръката на Амоър и го впери в него.

— Съмняваш се в думата ми?

— Съмнявам се в паметта ти — отговори Ерик. — Разбираема предпазливост, нали?

Дъхът излезе със свистене от гърдите на Дънкан.

— Разбирам.

— Е? — подкани го меко Ерик.

Амбър трепна. Знаеше, че Ерик е най-опасен, когато изглежда най-спокоен.

— Когато видях Саймън за пръв път — каза Дънкан, — почувствах опасност, сякаш съзирах сянката на ястреб.

Амбър рязко си пое дъх.

— Чух в главата си пеещи гласове и видях свещи — продължи Дънкан.

— Църква? — попита Ерик.

Ала въпросът бе отправен не към Дънкан, а към Амбър.

— Да — каза тя. — Усещане за църква.

— Какво друго усещаш? — полюбопитства Ерик.

— Спомените на Дънкан се движат, но не достатъчно, за да се освободят от мрачните сенки.

— Интересно. Какво друго?

Амбър погледна крадешком Дънкан. Той я наблюдаваше с недоверчиво изражение.

— Мисли за църквата, тъмен воине — каза тя.

В отговор Дънкан упорито стисна устни. Амбър си пое треперещо дъх.

— Струва ми се, че това, което е ставало в църквата, е било по-скоро някаква специална церемония, отколкото обикновена литургия — промълви тя.

— Погребение? Сватба? Кръщене?

Амбър поклати глава.

— Той не знае.

Дънкан я изгледа втренчено.

Обзе я напрежение, което я накара да стисне зъби.

— Какво има? — попита Ерик.

— Дънкан е ядосан — отвърна тя.

— Напълно разбираемо — сухо каза Ерик. — Не го упреквам.

— Но той ме упреква. Имам чувството, че съм хванала коприва — прошепна Амбър. — Мога ли да го пусна?

— След малко. А дотогава — обърна се той към Дънкан — може да смяташ, че Амбър е най-голямата ти надежда да пробиеш мрака на своето минало.

— Защо? — хладно попита Дънкан.

— Мислех, че е очевидно защо — отвърна също толкова хладно Ерик. — Явно тя усеща неща, които убягват на теб самия.

— Вярно ли е? — обърна се Дънкан към Амбър.

— С теб — да. С всички останали — никога.

Дънкан сведе поглед към нея. Злощастното й изражение показваше недвусмислено, че на нея самата й е също толкова неприятно да го разпитва чрез допира си.

— Защо аз съм различен? — попита той. — Защото нямам памет?

— Не знам. Знам само, че двамата с теб сме свързани по някакъв необясним за мен начин.

Известно време Дънкан не каза нищо, просто я гледаше. Сетне улови пръстите й и ги целуна. Накрая, стиснал ръката й в своята, той заговори:

— Когато видях Саймън за пръв път, почувствах опасност, пеещи гласове, свещи. После си спомних едно студено острие, притиснато между бедрата ми.

Амбър нададе шокирано възклицание.

— Неприятен спомен — отбеляза Ерик със саркастична усмивка.

Гласът на Дънкан бе също толкова саркастичен.

— Да.

— Продължавай — подкани го Ерик.

— Няма кой знае какво друго — сви рамене Дънкан. — Помня, че един мъж ме наблюдаваше с очи, черни като адска нощ.

— Саймън — каза Ерик.

— Първо и аз си помислих така. Но сега… — Дънкан въздъхна.

— Амбър? — обърна се към нея Ерик.

— Защо реши, че не е бил Саймън? — попита тя Дънкан.

— Защото той не ме позна. Ако аз бях насочил нож между краката на някого, със сигурност щях да го познавам и да зная причината за враждата помежду ни.

Амбър се вцепени.

— Какво има? — попита я тихо Ерик.

— Църквата — каза тя. — Било е сватба.

— Сигурна ли си? — попитаха в един глас Дънкан и Ерик.

— Да. Усещам бродирана пантофка…

— В ръката ми! Да! — прекъсна я ликуващо Дънкан. — Пантофката й беше сребърна и нежна като скреж! Помня я!

Сълзи набъбнаха в очите на Амбър, сетне се спуснаха беззвучно по бузите й.

— Има ли още нещо, Амбър? — попита Ерик. Този път гласът му наистина беше мек, защото бе видял сълзите й и беше отгатнал причината за тях.

Дънкан внезапно осъзна, че е стиснат пръстите й с все сила.

— Заболя ли те? — попита той.

Амбър поклати глава, но избягна погледа му. Дългите, силни пръсти на Дънкан обаче повдигнаха лицето й към неговото.

— Безценна Амбър — промълви той, — защо плачеш?

Устните й се разтвориха, но от тях не излезе и звук. Гърлото й беше задавено от сълзи.

— Да не би да си видяла в паметта ми нещо, което аз не виждам? — попита той.

Тя отново поклати глава и се опита да се отдръпне от него. Ала Дънкан не й позволи.

— Да не би…

— Стига — прекъсна го рязко Ерик. — Не я докосвай. Остави я да се успокои, доколкото може.

Дънкан отмести поглед от Амбър към мъжа, чиито очи отразяваха сиянието на огъня досущ като очите на хрътките му.

— Какво има? — попита той. — Някаква тайна, достъпна само за Посветени? Затова ли тя не иска да ми каже?

— Де да беше — промърмори Ерик. — Тайните на Посветените са достъпни за разума. Тайните на сърцето — не.

— Говори по-смислено!

— Много е просто — каза Ерик. — Ти си стоял в църква с женска пантофка в ръка.

— Какво общо има това със сълзите на Амбър? — раздразнено попита Дънкан.

— Тя е отдала сърцето си на мъж, който вече има съпруга. Не мислиш ли, че това е достатъчна причина за сълзи?

В първия момент Дънкан не разбра. А когато разбра, той сграбчи Амбър в прегръдките си и се засмя. След миг тя също се засмя, усетила онова, което Дънкан току-що бе открил.

— Аз давах пантофката на един мъж, а не я вземах от него — обясни Дънкан. — Той се женеше за притежателката й, не аз!

Хрътките се изправиха на крака, навириха глави и нададоха силен, ликуващ вой.

Дънкан ги изгледа втренчено, питайки се какво им става.

Амбър гледаше втренчено Ерик, питайки се какво го е зарадвало толкова, че да накара кучетата му да възвестят тази радост в тишината на нощта.

— Изпратил си ги сами до свещения Каменен пръстен? — ужасено възкликна Касандра.

— Да — кимна Ерик. — Дънкан иска да намери паметта си, преди да се е намерил между краката на Амбър. Аз пък предпочитам да стане обратното.

— Играеш си с огъня!

— Ти самата си ме учила — спокойно каза той, — че който не рискува, не печели.

— Това не е риск. Това е лудост!

Ерик обърна гръб на Касандра и обгърна с поглед Скритото езеро и дивите блата. Край него, из които гнездяха и прелитаха безчет водни птици. Похлупак от облаци бе покрил най-високите части на зъберите. Мочурливата земя под облаците беше обагрена в кафяво и черно, зелено и бронзово — шарена паница, чакаща да се напълни със зима.

Въпреки че билото на Стормхолд не се виждаше, Ерик знаеше, че високият връх скоро ще бъде забулен с воал от блестящ сняг. Дивите гъски и Касандра се бяха оказали прави. Зимата се спускаше към земята, обгърната в наметало от леден вятър.

Соколът на китката му се размърда неспокойно, доловил бурята от емоции, която кипеше под спокойната външност на господаря му. Касандра погледна тревожно птицата. Знаеше, че само хрътките на Ерик усещат чувствата му по-ясно от нея.

— Тази „лудост“, както я нарече — тихо каза той, — е единственият ми шанс да запазя южните си владения, докато успея да намеря повече добри рицари, които да ми служат.

— Баща ти има много други имоти — поклати глава Касандра. — Погрижи се за тях.

— Какво искаш да кажеш, Посветена? Да отстъпя Стоун Ринг на Доминик льо Сабр без бой?

— Да.

Соколът разпери криле и нададе пронизителен писък.

— Ами Сий Хоум? — меко попита Ерик. — И него ли да дам на норманското копеле? И Уинтръланс ли да му дам?

— Няма нужда. Английският крал — при това със съгласието на шотландския крал, ако си спомняш, — спомена само Стоун Ринг.

— За момента.

— „Моментът“ е единственото, с което разполагаме.

Соколът продължаваше да пристъпва неспокойно по кожената ръкавица на ръката на стопанина си. Вятърът развяваше тежкото бронзово наметало на Ерик и откриваше индиговосинята вълнена туника, с която бе облечен. Дръжката на меча му проблясваше на фона й като сребърна мълния.

— Ако предам Сий Хоум, както се предава женска пантофка на сватбена церемония — каза след известно мълчание той, — всички разбойници в Спорните земи ще се нахвърлят върху нас да дирят плячка.

Касандра поклати глава.

— Не съм имала такива видения.

— Няма и да имаш — решително заяви Ерик. — Аз ще се бия до последна капка кръв, преди да дам Стоун Ринг в ръцете на Доминик льо Сабр!

Касандра тъжно сведе поглед към ръцете си, които едва се показваха от дългите, широки алени ръкави. Лъскавите нишки на синьо-зелената бродерия по тях блещукаха като вода, процеждаща се през огън.

— Сънувах сън — простичко каза тя.

В погледа на Ерик трепна раздразнение.

— Какъв сън? — попита рязко той. — За битки, кръв и крепости, които се разрушават камък по камък?

— Не.

Ерик мълчеше.

Касандра се взря в дългите си, добре поддържани пръсти. На единия от тях сияеше голям пръстен с три камъка, блестящи като бродерията на ръкавите. Сапфир — камъкът на водата. Смарагд — камъкът на живата природа. Рубин — камъкът на кръвта.

— Кажи ми — настоя Ерик.

— Червена пъпка. Зелен остров. Синьо езеро. Слети в едно. А в далечината — зрееща страховита буря.

Соколът разтвори човка, сякаш денят бе твърде горещ, а не мразовит. Ерик механично погали птицата, без да сватя очи от неостаряващото лице на Касандра.

— Бурята се изви и докосна червената пъпка — каза тя. — Тя разцъфтя с неземна красота… любов разцъфтя сред бурята.

Ерик присви очи.

— После дойде ред на зеления остров — продължи Касандра. — Бурята го обгърна, погали го, превзе го.

Кафявите вежди на Ерик се вдигнаха, но той не каза нищо. Просто продължи да глади неспокойния сокол с бавни, гальовни движения.

— Само дълбоките води на езерото останаха недокоснати — завърши Касандра. — Но и то копнееше за бурята, където цветето цъфтеше в своя пурпурен разкош, а островът сияеше, обвит в зеленина.

Силен порив на вятъра подхвана наметалото на Ерик и дългите червени поли на Касандра. Соколът изпищя и прибра криле, вперил жаден поглед в небето.

— Това ли е всичко? — попита Ерик.

— Не е ли достатъчно? — сопна се Касандра. — Където са сърцето и тялото, там скоро отива и душата. Тогаз живот честит може да се роди, ала и смърт ще долети.

— Предсказанието на кехлибара — измърмори едва чуто Ерик.

— Винаги това проклето предсказание.

— Трябваше да оставиш Дънкан да умре в Каменния пръстен.

— Тогава пъпката никога нямаше да разцъфти и островът никога нямаше да засияе, обвит в зеленина. В живот.

— Но това не е…

— Твоят сън рисува честит живот, не смърт — прекъсна я Ерик.

— Не си ли струва човек да поеме известен риск в името на този живот?

— Ти рискуваш да докараш катастрофа.

— Не — разпалено възкликна Ерик. — Катастрофата вече ме сполетя! Баща ми така се е оплел в междуплеменни борби, че отказва да отдели дори един воин за защита на граничните си земи.

— От край време е така.

— Аз трябва да разполагам с воини — каза той. — Силни и смели воини. Дънкан е такъв воин. С него мога да запазя крепостта Стоун Ринг. Без него ще я загубя.

— Тогава просто я зарежи. И Дънкан заедно с нея!

— Който държи тези имения, държи ключа за Спорните земи.

— Но…

— Който държи Спорните земи — продължи, без дори да си поеме дъх Ерик, — държи меч, опрян в гърлото на северните лордове оттук чак до каменистите възвишения при Дън Един.

— Не съм сънувала такава война.

— Чудесно — меко каза Ерик. — Това означава, че големият риск наистина ще бъде възнаграден с голяма печалба.

— Или с голямо изтребление и смърт — възрази Касандра.

— Човек няма нужда от гадателска дарба, за да предвиди смъртта. Това е обичайният край на всички живи твари.

— Твърдоглаво лордче! — ядосано възкликна тя. — Защо не можеш да проумееш колко е опасно това, което правиш?

— По същата причина, поради която ти не можеш да проумееш колко е опасно да не направя нищо!

С едно рязко движение на мускулестата си ръка Ерик пусна сокола да полети. Пъстрите каишки на птицата заблестяха, изящните й криле затрептяха в бърз ритъм. Набрала височина с изумителна скорост, тя яхна невидимия гръб на дивия вятър и се понесе с него все по-нагоре и по-нагоре в небесата.

— Ако не направя нищо — каза Ерик, — със сигурност ще загубя Стоун Ринг. Загубя ли Стоун Ринг, Сий Хоум остава гол и беззащитен като новоизлюпено пиле.

Касандра мълчеше и следеше с очи полета на сокола.

— С Уинтърланс положението е долу-горе същото — продължи неумолимо Ерик. — Онова, което не заграбят разбойниците, ще го вземат викингите или моите братовчеди. Или ти си на друго мнение?

Касандра въздъхна.

— Не.

— Съдбата предоставя в ръцете ми мощно оръжие.

— С две остриета.

— Да. С това оръжие трябва да се борави внимателно. Но по-добре да е в моите ръце, отколкото в ръцете на Доминик льо Сабр.

— По-добре да беше оставил Дънкан да умре.

— Това предсказание ли е или съжаление за пропуснатия шанс? — саркастично попита Ерик.

Касандра не отвърна нищо.

— Той носеше кехлибарен талисман и спеше под клоните на свещеното самодивско дърво — каза след миг мълчание той. — Ти щеше ли да го оставиш да умре?

Тя отново въздъхна.

— Не.

Ерик присви очи, заслепен от яркия сребрист блясък на слънцето, което заплашваше да прогори отвор между два облака. Соколът се рееше високо в небето, зоркият му поглед обхождаше заблатените краища на езерото, дирейки плячка.

— А ако паметта му се върне, преди да се е оженил? — тихо попита Касандра.

— Не ми се вярва. Жаждата на бурята е по-силна от жаждата на пъпката, на острова и на езерото, взети заедно. Той ще я утоли още преди края на тази седмица.

Нов порив на вятъра повдигна широките алени ръкави, разкривайки здраво стиснатите юмруци на Касандра.

— Няма да стане насила — продължи Ерик. — Когато е край Дънкан, Амбър гори като озарен от вътрешна светлина скъпоценен камък.

За известно време настъпи тишина, нарушавана единствено от приглушения шепот на блатните треви под суровата ласка на вятъра.

— Но ако Дънкан все пак си спомни преди това? — настоя Касандра.

— Тогава ще се изправи със своята сила срещу моята бързина. И ще загуби, както загуби от Саймън. Само с една разлика.

— Този път Дънкан ще умре.

Ерик кимна бавно.

— Той сам не би приел друг край.

— И какво ще стане тогава с Амбър?

Див, отчаян писък на сокол долетя по вятъра, отговаряйки вместо Ерик. Касандра се обърна, видя лицето му и разбра причината птицата да изпищи тъй тъжно.

Тя затвори очи и се потопи в своята вътрешна тишина, която чертаеше кръстопътища и приближаващи бури.

— Има и друга възможност.

— Да — кимна Ерик. — Да умра аз. Но след като видях боя между Дънкан и Саймън, това не ми изглежда много вероятно.

— Ще ми се да бях видяла този Саймън — каза Касандра. — Мъж, който може да надвие с лекота Дънкан, трябва да е чудесен воин.

— Победата не беше лесна. Въпреки котешката пъргавина на Саймън, Дънкан на два пъти едва не го повали.

Очите на Касандра потъмняха, но тя не каза нищо.

Той загърна наметалото плътно около раменете си, като се постара гънките му да не оплитат дръжката на меча, окачен на левия му хълбок.

— Ако трябва да бъда честен — каза той с лека усмивка, — надявам се да не се наложи да кръстосвам меч с Дънкан. Той може да бъде дяволски бърз за човек с неговите размери.

— И ти не си дребен. Саймън също не е бил.

Ерик не отвърна нищо.

— Ако умреш от меча на Дънкан, няма да отидеш сам в царството ца сенките — тихо каза Касандра. — Аз ще изпратя Дънкан след теб със собствените си ръце.

Трогтнат, Ерик се взря в спокойното лице на жената, която смяташе, че познава така, както познаваше себе си.

— Не — възпротиви се той. — Това би довело до война, в която лорд Робърт няма да може да победи.

— Нека. Тъкмо неговата надменност е в основата на всичко, което става и което може да стане тепърва. Единственото, което заслужава, е ложе от тръни и разкаяние.

— Той просто винаги е искал онова, което искат всички мъже — мъжки наследник, който да пази земите му обединени.

— Да. И беше готов да прокуди сестра ми, за да го постигне.

От изненада Ерик за миг загуби дар-слово.

— Сестра ти? — възкликна той.

— Да. Ема Яловата.

— Защо никога не си ми казвала?

— Че съм ти леля ли? — попита Касандра.

Ерик кимна отсечено.

— Това беше част от сделката между Ема и мен — каза тя. — Лорд Робърт се бои от Посветените.

Думите й не изненадаха Ерик. Така и не бе преодолял разрива с баща си предизвикан от упорития му стремеж към Познанието.

— Когато Ема се омъжи за Робърт — продължи Касандра, — той й забрани да се срещаме. Пусна я да дойде при мен само веднъж. Тогава вече всички я наричаха Ема Яловата.

— Тя е зачената скоро след като е била при теб, нали? — попита сухо Ерик.

— Да. — Усмивката на Касандра бе студена като зимния ден. — И беше огромно удоволствие да даря Робърт Невежия с един известен магьосник за син и наследник.

Погледът й се спря на Ерик и в усмивката й се прокрадна обич — обич, която винаги бе изпитвала, но твърде рядко си позволяваше да покаже.

— Ема е мъртва — тихо каза тя. — На Робърт не дължа нищо друго освен презрение. Ако умреш от ръката на Дънкан, ще подиря отмъщение.

За пръв път в живота си Ерик не знаеше какво да каже. Всичко друго си бе представял и предвиждал, но не и това.

Той разпери ръце и прегърна безмълвно жената, която смяташе за своя духовна майка. Касандра отвърна на прегръдката му без колебание, любувайки се на силата и жизнеността на мъжа, роден единствено благодарение на нейните усилия и Познание.

— Бих предпочел за надгробен паметник нещо друго, не война, която може да спечели само моят враг — каза след няколко мига Ерик.

— Тогава прецени внимателно своя враг, за да извлечеш полза. Доминик льо Сабр може да се окаже по-добър съюзник от братовчедите ти.

— И сатаната би бил по-добър съюзник от братовчедите ми.

— Да — усмихна се Касандра. — Струва си да обмислиш възможността за подобен съюз, нали?

Ерик се засмя и я пусна от прегръдките си.

— Никога не отстъпваш от своето — каза той с усмивка, — а наричаш мен твърдоглав.

— Защото си такъв.

— Аз просто се уповавам на своята дарба.

— Коя дарба? Инатът? — сухо попита тя.

— Прозорливостта — отвърна сериозно Ерик. — Аз виждам пътища за успех там, където другите виждат само сигурен провал.

Касандра докосна челото му с върха на пръстите си и се взря в ясните му светлокафяви очи.

— Моля се не надменността, а разумът да бъде твоята пътеводна звезда — прошепна тя.

Далечен гръм отекна над главите на Дънкан и Амбър, които препускаха с конете си към Каменния пръстен и свещеното, нецъфтяло от хиляда години самодивско дърво. Дънкан се обърна неспокойно към посоката, от която бе дошъл ръмжащият звук, питайки се дали бурята ще се разрази близо или далеч от тях.

Облаците, похлупили зъберите, се спускаха все по-ниско и по-ниско и влачеха със себе си гъсти мъгли. Но не влажното време предизвикваше хладните тръпки, които пробягваха по гръбнака на Дънкан. Предусещаше опасност, въпреки че всичко наоколо изглеждаше съвсем спокойно.

Той механично провери дали бойния чук, който бе взел от оръжейницата, е на мястото си.

— Стормхолд — каза Амбър.

Дънкан бързо се обърна към нея.

— Какво?

— Това е връх Стормхолд. Мърка като огромен котарак, доволен от приближаващата зима.

— Значи според теб зъберите обичат бурите? — попита той.

— Мисля, че те са родени едни за други. Тъкмо сред зъберите бурите достигат най-големия си триумф. А самите зъбери изглеждат най-величествено в яростната прегръдка на бурите.

— Величествено и опасно — измърмори Дънкан. Инстинктите му отново зашепнаха за дебнеща заплаха. Той отново се огледа, но не видя никакво движение, освен безмълвното плъзгане на воалите от мъгла надолу.

— Опасността подчертава красотата — каза Амбър.

— Значи ли това, че покоят я притъпява?

— Покоят я съживява.

— Твоето Познание ли те учи на такива неща? — попита сухо Дънкан.

— Така учи здравият разум и ти прекрасно го знаеш — тросна се тя.

Дънкан се засмя на намусената й гримаса. Изпитваше болезнен копнеж да я докосне отново, но въпреки това не направи и опит. След бягството им до Шепнещото блато Амбър всячески избягваше да го докосва. Не знаеше защо, но беше така.

Амбър се усмихна и вдигна лице към мрачното, буреносно небе. На фона на лилавите гънки на качулката и пелерината, кожата й сияеше като нежен бисер. Ивиците, с които бе обшита пелерината, имаха тъмнорозовия цвят на устните й. Качулката се смъкна от главата й и отдолу се показа обръчът от сребро и кехлибар, който придържаше хлабаво оплетените й коси.

Навсякъде по нея имаше кехлибари. Гривни от бистри, златисти кехлибарени късчета обвиваха китките й и блещукаха при всяко нейно движение. Дръжката на сребърната кама на пояса й имаше „око“ от червен кехлибар. Върху сребърната тока с големината на човешка длан, закопчаваща мантията й, бяха инкрустирани прозрачни кехлибари, които образуваха птицата феникс — символ на смъртта и прераждането чрез огън. Около шията й грееше кехлибарена огърлица, а на нея бе окачен големият кехлибар, в чиито златисти дълбини Амбър умееше да съзира сенки от миналото.

Ала докато я гледаше, Дънкан не виждаше скъпоценните й накити. Виждаше гъстите ресници по клепките й и трендафилите, цъфтящи по бузите й. Копнееше да опита вкуса на студения вятър от кожата й, а после да пие от топлината, скрита зад розовите й устни.

Искаше му се тя да язди на седлото пред него, вместо на собствения си кон. Ако беше пред него, той щеше да може да я притисне към себе си, да плъзне ръка под наметката й и да погали топлата мекота на гърдите й. И тогава щеше да почувства как те се втвърдяват, как зърната им набъбват, жадни за огъня на устните му.

Тялото на Дънкан откликна незабавно на тези мисли. Вече бе свикнал, когато е край Амбър да усеща как пламва цял и как плътта му се втвърдява и започва да пулсира. Това, с което не беше свикнат, бе тихият, далечен глас, който го предупреждаваше, че не бива да й посяга.

Би било грешка.

Ала Дънкан пропъди тази мисъл още щом се появи.

Тя не е сгодена. Не е омъжена. Не е целомъдрена, въпреки приказките на Ерик. Някога двамата с нея сме се любили. Сигурен съм в това.

И тя ме иска така, както я искам аз.

Какво лошо може да има в това?

Отговор на безмълвния му въпрос не последва. Мракът, в който лежаха скрити спомените му, мълчеше упорито.

Женен ли съм? Това ли се опитва да ми каже тази проклета тишина?

Отново не се появи никакъв спомен, но Дънкан беше сигурен, че не е женен. Не можеше да каже защо, ала го усещаше съвсем ясно.

— Дънкан?

Той се обърна към момичето, чиито очи бяха по-красиви и от кехлибарите, които носеше.

— Приближаваме Каменния пръстен — каза Амбър. — Позната ли ти е околността?

Тя спря коня си на върха на едно малко възвишение. Дънкан спря до нея и се надигна на стремето, за да огледа добре земята, която се разстилаше пред очите му.

Беше величествена, притихнала земя, с обвити в мъгла дървета, със скупчени тук там камъни и стръмни хълмове, чиито върхове се губеха в сребристи облаци. Малко поточе проблясваше между покритите с мъх скали и накапалите листа; гласът му се долавяше едва едва, също като шепота на водните капчици, които се плъзгаха бавно по голите дъбови клони, за да паднат на земята.

Изпълнена с трепетно безпокойство, Амбър чакаше да зърне по лицето на Дънкан някакъв проблясък от спомен. Молеше се да го зърне, ала и се страхуваше от него.

Страхуваше се за своето собствено щастие.

Молеше се заради щастието на Дънкан.

— Много прилича на пътя към Призрачния дол — каза накрая Дънкан. — Как бих искал ей там да е Шепнещото блато.

На устните му играеше лека усмивка. По лицето на Амбър плъзна руменина, която нямаше нищо общо с мразовития въздух. Когато я видя, Дънкан се усмихна още по-широко.

— Помниш ли устните ми върху твоите гърди? — попита той.

Тя се изчерви още по-силно.

— А помниш ли как буйно разцъфна твоето цвете?

Амбър усети, че се задъхва.

Без да откъсва очи от нея, Дънкан промълви нежно:

— Сънувам неговите огнени, влажни цветчета и се събуждам, обхванат от треска.

Амбър не можеше да прикрие нито червенината по лицето си, нито чувствените тръпки, които пробягваха по тялото и.

— Кажи ми, че си спомняш — каза приглушено Дънкан. — Кажи ми, че не съм единственият, който изгаря в треска.

— Ще го помня до края на живота си — прошепна тя с полусведени клепки. — Ти ми подари… рая.

Чувствената нотка в гласа й накара тялото му да пламне.

— Ти ме даряваш с наслада и изкушения, на които не мога да устоя — промълви той.

Тъжна усмивка пробягна по устните на Амбър.

— Не е нарочно — каза тя. — Сега, когато вече знам, се опитвам да не го правя.

— Какво, знаеш?

— Силата на това, което ни привлича един към друг.

— Затова ли избягваш да ме докосваш, като че съм прокажен?

Амбър го стрелна с очи, сетне отново спусна клепки.

— Мислех, че така ще ти е по-лесно.

— По-лесно ли му е на сокола, когато крилете му са счупени?

— Дънкан! — възкликна поразена тя. — Никога не съм искала да те нараня. Мислех… мислех, че ако не съм постоянно край теб, ще ме желаеш по-малко.

— Ти по-малко ли ме желаеш в сравнение с вчера или онзи ден? Амбър затвори очи и изстена отчаяно.

— Отговори ми — настоя той.

— Желая те по-силно, не по-малко — прошепна тя.

Дънкан се усмихна. Но когато видя от спуснатите й ресници да се процеждат сълзи, усмивката му тутакси угасна.

— Защо плачеш? — попита той, като доближи коня си до нейния. Амбър бавно поклати глава. Топлите му, силни пръсти повдигнаха брадичката й.

— Погледни ме, безценна Амбър.

При този нежен допир чувствата, бушуващи в гърдите му, се изляха в нея като порой. Въпреки че ги погълна жадно, тя знаеше, че трябва да спре. Колкото повече опознаваше Дънкан, толкова по-ясно осъзнаваше какво би му струвало единението помежду им.

Неговата чест.

— Няма ли да ми кажеш защо плачеш? — повтори Дънкан. Амбър почувства загрижеността му, но от това сълзите й само закапаха още по-бързо.

— Да не би да се чувстваш омърсена от това, че те докосвах? — попита той.

— Не — каза тя.

Гласът й беше изтънял от усилията, които полагаше да не побегне от Дънкан.

И да не се хвърли в обятията му.

— Да не би да се боиш, че ще те любя? — попита той.

— Да — прошепна Амбър.

— Нима е толкова ужасно да ме пуснеш в рая на тялото си?

— Не.

Амбър си пое дълбоко, мъчително дъх и отвори очи. Дънкан я гледаше с толкова нежна загриженост, че почувства порив да го успокои.

— За мен не би било ужасно — каза тя с треперещ глас. — За теб… ах, мой тъмен воине, боя се, че за теб това ще бъде не рай, а ад.

Той се усмихна.

— Не се бой. Ти ще ми доставиш неземна наслада. Знам го така, както знам как пулсира кръвта ми при самата мисъл за това.

От устните й се изтръгна звук, който бе наполовина смях, наполовина отчаян вик.

— А после какво? — попита тя. — Какво ще стане, ако се окажа девствена, въпреки че не вярваш?

— Ще удържа на думата си.

— Ще се ожениш за мен?

— Да — кимна Дънкан.

Амбър отново си пое дълбоко дъх.

— И след време ще ме намразиш.

В първия момент Дънкан помисли, че тя се шегува. После обаче осъзна, че не е така.

— Защо да мразя момичето, което е по-прекрасно от всички красиви жени, истински или сънувани? — попита той.

— Тъмен воин… — прошепна Амбър.

Гласът й бе толкова тих, че едва се чуваше. Устните й погалиха пръстите му толкова лекичко, че Дънкан едва ги усети.

— Кажи ми — настоя той. — Какво те натъжава толкова?

— Усещам колко си неспокоен — простичко отвърна тя.

Дънкан се усмихна.

— Твоята топлина може да ме излекува.

— Ще излекува желанието. Но за онази част от теб, която е окована в мрачни сенки, която се вълнува, бунтува, копнее за един загубен живот… за това нямам лек.

— Един ден ще си спомня всичко, сигурен съм.

— А ако тогава вече сме женени? Какво ще стане?

— Тогава ще се наложи да наричаш съпруга си с друго име пред хората — каза той с усмивка. — Но в спалнята аз ще си остана твоя тъмен воин, а ти ще си моята кехлибарена вещица.

Устните на Амбър трепнаха в опит за усмивка.

— Мисля, че… страхувам се, че ти ще си мой враг, ако си възвърнеш паметта.

— А аз мисля, че ти си просто едно момиче, което се бои да не нахлуя насила през портите на рая.

— Не е… — поде Амбър.

Гласът й премина в слисано възклицание, защото в този миг Дънкан я грабна от седлото и я намести в скута си. Въпреки плътните дипли на пелерината си, тя усети коравия, пулсиращ меч на желанието му да се притиска към нея.

— Не се страхувай — каза той. — Няма да те направя своя, докато сама не го поискаш. Не, докато не ме помолиш! Какво сладко, мъчително удоволствие ще бъде да те накарам с ласките си да ме умоляваш!

Усмивката му бе едновременно нежна и изпълнена с огнено желание и нетърпение. Тя накара сърцето на Амбър да подскочи, обзето от чувства, за които не смееше дори да си помисли, камо ли да ги изрече гласно.

— Аз нямам нито семейство, нито богатство — промълви отчаяно тя. — А ти може да имаш и едното, и другото.

— Тогава на драго сърце ще ги споделя с моята невяста.

Това, че мечтите й бяха изказани на глас, не спря горещите сълзи, които се стичаха по бузите й.

Възможно ли е? Ще може ли Дънкан да ме обикне достатъчно, та да ми прости, когато папетта му се върне?

Възможно ли е от подобно тъмно начало да се роди толкова честит живот?

Дънкан се приведе към нея и попи сълзите от ресниците й с нежни целувки. Сетне докосна с устни нейните с изненадваща гальовност и сдържаност.

— Имаш вкуса на морския вятър — каза той. — Хладен и леко солен.

— Ти също.

— Защото на устните ми са твоите сълзи. Ще ми позволиш ли да вкуся и усмивката ти?

Амбър не можа да се сдържи и се усмихна. Дънкан също не можеше повече да се сдържа и впи устни в нейните. Тази втора целувка нямаше нищо общо с първата — беше огнена и страстна. Когато най-после се откъсна за миг от Амбър, тя бе поруменяла и трепереше от възбуда. Устните й сляпо подириха неговите за още.

— Да. Така ще бъде. Устните ти ще са разтворени, пламтящи, набъбнали от копнеж по мен.

В мига, в който Дънкан се наведе отново към нея, разбойниците се нахвърлиха върху тях от всички посоки.

11

Мъжете бяха въоръжени с ножове, дървени сопи и едно импровизирано копие. Тъй като Амбър бе в скута му, Дънкан не можеше да се съпротивлява. Разбойниците налетяха като вълци с ръмжене и викове върху му и го свалиха от седлото, а заедно с него и Амбър.

Когато нечия груба ръка стисна китката й, а друга посегна към скъпоценната й огърлица, Амбър нададе ужасяващ писък. Отчасти той се дължеше на болката от чуждия допир, но много повече — на яростта й от това, че някакъв си разбойник се осмелява да посегне на свещения й медальон.

Сребърната й кама проблясна за миг и изтръгна ответен писък от гърдите на разбойника. Той веднага свали ръце от нея, но само за миг. В следващия Амбър видя как мъжът замахва с юмрук. Въпреки че успя да се извърне бързо, ударът я зашемети дотолкова, че тя се просна в цял ръст на земята.

Разбойникът замахна отново, но този път не с гол юмрук, а с извадена кама. Докато се претъркаляше встрани, за да избегне нападението, Амбър чу зловещото свистене на боен чук, описващ кръгове във въздуха. В следващия миг се чу страховитият звук на стомана, срещнала човешка плът. Разбойникът се стовари на земята като покосен.

Когато безжизнената му ръка се отпусна върху Амбър, тя не почувства нищо. Мъжът беше мъртъв.

Амбър се отдръпна от него и понечи да се изправи на крака. Неочаквано някой я притисна обратно към земята, но допирът не й причини болка. Беше ръката на Дънкан.

— Не! — нареди той, като се разкрачи над нея. — Лягай долу!

Не й трябваше обяснение защо в момента земята е по-безопасна за нея. Добре чуваше ужасяващото свистене на чука над главата си.

През воала на падналата върху очите й коса Амбър видя как разбойниците се втурват отново напред в безредна атака, насочили сопите си напред като копия. Здравите дървета се нацепиха като въглища. Единственото копие беше пречупено. Още един разбойник падна на земята, без да мръдне повече, без да издаде и звук.

Тежкият боен чук се въртеше толкова бързо, че изглеждаше като смъртоносна стоманена мъгла над главата на Дънкан. Останалите разбойници се поколебаха, сетне се събраха за нова мощна атака като тази, при която бяха повалили Дънкан и Амбър на земята.

Дънкан изненадващо се метна напред. Чукът изсвистя като светкавица и се стовари с мълниеносна скорост върху скупчените разбойници. Те се разкрещяха ужасено — още един от тях беше паднал мъртъв.

Дънкан отскочи назад и отново застана разкрачен над Амбър — само така можеше едновременно да я брани и да отблъсква атаките на разбойниците.

— Минете зад него — извика един от тях. — Да видим как ще скача толкоз пъргаво, като му прережем сухожилията!

Трима разбойници се отделиха от групата и тръгнаха да заобикалят Дънкан, като внимаваха да не попаднат в обсега на чука. Дънкан не можеше да наблюдава едновременно и тях, и останалите разбойници.

— Дънкан, те ще… — поде Амбър.

— Знам — грубо я прекъсна той. — За бога, лягай долу!

Амбър стисна камата в ръка, решена да пази гърба му с всички сили. Червеното око на дръжката проблясна злокобно. Очите на Амбър пък не се отделяха от най-близкия разбойник.

Гласът й се извиси над вещаещото смърт свистене на чука, проклинайки разбойниците на старинния, отдавна забравен език, който помнеха само неколцината останали Посветени.

Един от разбойниците се вторачи ужасено в нея. Разбрал твърде късно на кого се е осмелил да посегне в алчността си, той захвърли сопата и побягна.

Останалите разбойници също спряха, но не за дълго. Мъжете пред Дънкан размахаха сопите си, мъчейки се да пробият смъртоносния кръг, описван от яростния полет на чука.

Изведнъж иззад гърба му изскочиха двама разбойници и се спуснаха към него.

— Дънкан!

Преди още викът да е излетял от устните на Амбър, Дънкан скочи нагоре, като се завъртя във въздуха. Толкова крепка бе силата му и тъй голяма — ловкостта му с чука, че при завъртането смъртоносната песен на оръжието не се разколеба нито за миг.

Чукът описа страховита дъга и покоси двамата разбойници, които бяха имали глупостта да решат, че гърбът на Дънкан е безопасна мишена. Преди останалите мъже да успеят да се възползват от това, че се бе завъртял, той вече беше повторил скока и бе с лице към тях, готов да се брани.

Чукът отново пееше своята злокобна песен, въртян от неизтощимата му ръка.

Изумителната му способност да борави с това страховито оръжие пречупи волята на разбойниците. Един от тях тръгна към Белоножка, но когато кобилата препусна като обезумяла, се отказа да я гони. Останалите мъже обърнаха гръб на Дънкан и побягнаха да дирят убежище в гората и мъглата, зарязвайки своите мъртъвци.

Дънкан ги проследи с поглед, докато се скриха, и едва тогава отпусна ръката, която въртеше чука. Веригата бе изпъната с едно-едничко рязко движение на китката. Вместо да лети в смъртоносни кръгове, оръжието покорно се укроти. Той го преметна през рамо, уравновесявайки тежестта на главата, която бе на гърба му, с веригата, която се спускаше отпред. Така, ако му потрябваше отново, чукът щеше да бъде напълно готов.

И безмилостен.

Амбър гледаше с премрежени златисти очи мъжа без име, който бе дошъл при нея, обгърнат в мрачни сенки… и чието истинско име беше открила току-що, ужасена, че най-големият й страх се е сбъднал.

Дънкан от Максуел, Шотландския чук.

— Ранена ли си? — попита Дънкан. — Докоснаха ли те тези плъхове?

Пръстите му я погалиха нежно по пребледнялото лице. В очите й набъбнаха горещи сълзи на отчаяние и мъка по невъзможното щастие.

Любим и враг в едно.

Любимият й враг — коленичил до нея с потъмнели от загриженост очи, с топлина и нежност, които преливаха в нея и при най-лекото докосване.

— Амбър?

Последният лъч надежда в сърцето й бързо гаснеше. Въпреки че бе открила у Дънкан следи от Познанието, а Шотландския чук със сигурност не беше Посветен, убийствената ловкост, с която въртеше бойния чук не оставяше място за никакво съмнение.

Никакво съмнение, никаква надежда, че може да е сгрешила, никакво извинение да продължава да крие от Ерик, че е спасил живота на най-големия си враг и че е довел този враг при Амбър.

Която бе предала Ерик, запазвайки в тайна страховете си.

Не мога повече да мамя Ерик.

Но как да предам Дънкан, моята любов, моя враг, кръвта, която гори във вените ми…

Две силни ръце вдигнаха Амбър от земята. Нежни устни обсипаха с леки целувки лицето й, очите, устните й. Всяка от тях бе като остър нож в сърцето й.

— Не… не съм ранена — пресипнало каза тя.

— Ужасно си пребледняла. За пръв път ли виждаш истински бой?

Тя не отговори. Полагаше отчаяни усилия да си поеме дъх.

— Не се бой, безценна Амбър — прошепна Дънкан, опрял устни до бузата й.

Неспособна да произнесе и дума, Амбър просто поклати глава.

— Не те е страх, нали? — попита той. — Аз мога да те защитя и срещу много по-лоши врагове от тази нещастна сбирщина разбойници и крадци. Знаеш го, нали?

Амбър се засмя почти истерично. Сетне зарови лице на гърдите му и се разрида.

Дънкан от Максуел, Шотландския чук. Да, прекрасно знам, че ти можеш да ме защитиш.

От всичко, освен от предсказанието.

И от самата мен.

Най-вече от самата мен. Как можеш да защитиш сърцето от плътта, в която тупти? Любим. Враг. Ярка светкавица разцепи деня от небето до земята. Веднага след нея отекна мощен гръм.

— Конете — промълви Амбър.

— Стой тук — каза Дънкан, като я пусна да стъпи на земята. — Аз ще ги доведа.

Когато се обърна, Амбър видя на туниката му червено петно.

— Ти си ранен! — извика тя. Дънкан продължи да върви напред.

— Дънкан!

С разтуптяно от уплаха сърце Амбър се спусна след него.

— Успокой се — каза той, като я сграбчи в обятията си и я вдигна във въздуха. — Ще подплашиш конете.

— Пусни ме! Ранен си!

Бялата усмивка на Дънкан проблясна под тъмните мустаци, при вида на загрижеността в очите на Амбър. Той я пусна, стигна с няколко бързи стъпки до Белоножка и улови юздите й.

Кобилата трепна неспокойно, но не се опита да побегне. Дънкан се обърна и без никакво усилие качи Амбър на седлото. После вдигна глава към нея и се усмихна.

— От удара на Саймън ме заболя повече, отколкото от… — започна той.

— Но ти кървиш! — прекъсна го Амбър.

— Глупости, даже комар би ми изсмукал повече кръв от ножа на онзи разбойник.

Преди тя да успее да каже още нещо, Дънкан се обърна, хвана собствения си кон и се метна на седлото с невероятна лекота.

— Накъде е Каменният пръстен? — попита той. — Насам?

Амбър дори не погледна накъде сочи Дънкан. Мислеше единствено за раната му и за това, че трябва да се погрижи за нея час по-скоро.

— Крепостта е нататък — каза тя, като посочи пътя. В този миг отново проблясна светкавица, последвана от гръм.

— Бурята също е нататък — отбеляза Дънкан. — Има ли наблизо място, където да се подслоним?

— В средата на Каменния пръстен има могила с древно светилище.

— Води ни натам.

Амбър се поколеба още няколко мига, вперила тревожен поглед в небето. Чувстваше как постепенно я обзема усещането за съдбовност, което често я завладяваше в Призрачния дол и на други свещени места.

Само че сега не се намираше на такова свещено място. Нямаше древни камъни, поставени от отдавна мъртви ръце.

— Амбър? Какво има? Не знаеш ли пътя?

Ослепителна мълния проряза небето, по-ярка от сто слънца. Гръм разтърси земята така, сякаш в дола се бе сринала лавина от огромни камъни.

Амбър усети как косите й настръхват. Мълнията бе паднала съвсем близо до пътеката за крепостта, като че ли самото небе ги предупреждаваше да не се връщат.

Но ние трябва да се върнем! Дънкан е ранен.

Нова мълния се спусна като копие от небето, този път по-близо.

Амбър имаше чувството, че е животно, пришпорвано неумолимо от нечия невидима ръка към зиналата паст на тъмен тунел със стесняващи се стени, които тя усещаше, но не можеше да види. Усещането за съдбовност ставаше все по-натрапчиво и по-силно, докато накрая започна да й се струва, че ще я взриви.

— Да бягаме към крепостта! — извика тя, като смушка с пети Белоножка.

Мълнията се стовари току пред нея. Белоножка захапа яростно юздата и препусна с всички сили в обратната посока, съпроводена от тътена на гръмотевицата.

Амбър се опита да овладее подплашената кобила и да я върне обратно, но скоро се отказа. Трябваше да приеме нещата, които не можеше да промени. Един бърз поглед през рамо й показа, че конят на Дънкан я следва със същата главоломна скорост.

Каменният пръстен изникна пред очите им, преди дори да помислят за смяна на посоката. Белоножка премина през външния кръг от камъни, без изобщо да забави ход. Щом стигна до вътрешния обаче, животното внезапно се укроти, сякаш от него изведнъж се бе изпарил всякакъв порив за бягство.

Амбър скочи припряно от седлото, привдигна полите си и се втурна към външния кръг. Както се бе и опасявала, жребецът на Дънкан се беше запънал пред камъните. Дънкан го пришпорваше ядосано, но животното упорито отказваше да продължи напред.

— Чакай! — извика Амбър. — Той не вижда прохода!

— Какви ги говориш? — възкликна Дънкан. — Между тези камъни има достатъчно място за пет коня!

— Да, но той не може да го види!

С развети коси Амбър изтича до коня, хвана поводите му и започна да му говори кротко. Когато животното се поуспокои, тя сложи едната си ръка на муцуната му, а с другата улови юздата.

Едно нежно потупване, една окуражителна дума — и жребецът пристъпи напред. Неувереният му ход красноречиво говореше, че мястото никак не му харесва. Ушите му се мърдаха напрегнато във всички посоки. Така беше, докато не преминаха във вътрешния кръг. Там животното изпръхтя и се отпусна, видимо успокоено.

Дънкан се огледа учудено, питайки се какво е вдъхнало на коня тази внезапна увереност, че тук е в безопасност.

— Какво искаше да кажеш с това, че конят ми не можел да види пътя? — попита той.

— Твоят жребец никога досега не е бил в Каменния пръстен — обясни Амбър.

— И какво от това?

— За да се научи да влиза в свещени места като това, Белоножка трябваше първо да се научи да се доверява по-скоро на моите, отколкото на собствените си очи.

— Както беше при Призрачния дол ли?

Амбър кимна.

— Твоят кон обаче не е научен да ти се доверява по този начин. Освен това никога досега не е влизал в Каменния пръстен, така че нямаше как да намери пътя сам.

Дънкан замислено огледа древните камъни. Подобно на коня, той също почувства, че тук се крие нещо повече от онова, което се виждаше на пръв поглед.

И подобно на коня, той също усети, че инстинктът му за опасност вече не го боде отвътре, че е заспал спокойно, уверен в сигурността на мястото.

— Забележително — каза той. — Това място е омагьосано.

— Не. Просто е различно. Тук има покой, но го намират само онези, които умеят да виждат през камъните.

— Тоест Посветените.

— Преди време бих ти отговорила с „да“. Но сега… — Тя сви рамене.

— Какво те накара да промениш мнението си?

— Ти.

— Може би съм бил Посветен, преди да загубя паметта си — предположи Дънкан.

Амбър се усмихна горчиво. Знаеше, че Шотландския чук не е Посветен.

— Може би — тихо каза тя — просто притежаваш неразвита дарба за Познание.

Дънкан се усмихна лекичко и сред воя на бурята, разразила се с все сила над гората, през която бяха преминали току-що, се зае да изучава светилището в Каменния пръстен.

Могилата, разположена в средата на Пръстена, беше широка тридесет разкрача и наполовина толкова висока. Виждаше се, че някога цялата е била покрита с гладки камъни. Времето, бурите и слънцето бяха променили всичко това. Сега могилата изглеждаше като същинска градина от знайни и незнайни растения, избуяли в широките пукнатини между камъните.

Като изключим могилата, мястото беше твърде открито, прецени Дънкан. Нямаше къде човек да се скрие, камо ли кътче, подходящо за отбрана срещу внезапно нападение. Макар че отвъд външните камъни се простираше гора, вътре земята бе гола и равна като поляна. Едно-единствено дърво растеше върху нея, но и то не беше достатъчно клонесто, за да послужи за подслон при буря.

Въпреки това погледът на Дънкан непрекъснато бягаше към това дърво. Изящно, красиво, самодивското дърво стоеше като танцьор на самия връх на могилата.

— Какво ти е? — попита Амбър, когато забеляза, че е застинал напълно неподвижно.

— Това дърво… Усещам, че… ми е познато.

— Възможно е. Ерик те е намерил под него.

Дънкан се обърна към нея с очи, в които кипяха сенки и спомени.

— То ме пазеше, докато бях в несвяст — бавно произнесе той. — Сигурен съм в това, както съм сигурен, че ти стоиш пред мен. Самодивското дърво ме пазеше.

Дънкан скочи от коня и се заизкачва по могилата към дървото. Страх скова сърцето на Амбър. Без да го иска, но знаейки, че трябва, тя тръгне след него. Настигна го едва горе, където го завари да стои със стиснати юмруци под дървото и да го изучава така, сякаш се опитваше да отгатне дали е приятел или враг.

— Спомняш ли си? — попита тихо тя.

Първоначално Дънкан не й отговори. После бавно разтвори единия си юмрук и й протегна длан.

— Спомням ли си? — попита на свой ред той.

В мига, в който Амбър пое ръката му, целият сбор от чувства, мечти, страхове и надежди, които съставляваха Дънкан от Максуел, се преля в нея. Никога досега не бе осъществявала толкова силен контакт с него.

Възбуда след боя и победата.

Страх за сигурността на Амбър в приближаващата буря.

Решимост да си спомни своето минало.

Гняв към онова, което бе отнело паметта му.

А после, когато топлината на нейната плът достигна до неговата, се надигна огромна вълна на желание — толкова мощна, че Амбър се олюля. Вече не усещаше нищо друго, освен страстния копнеж на Дънкан по нея, не виждаше нищо, не чуваше нищо. Дънкан изгаряше и ума, и тялото й с безумната си жажда, по-силна от всичко, което бе усещала някога.

Макар че Амбър не произнесе името му на глас, очите му се отвориха и се взряха в нея с пламенен копнеж. Пръстите му се сключиха около китката й като железни окови и я притеглиха към него със сила, срещу която и да искаше, Амбър не можеше да се съпротивлява. Но тя не искаше да се съпротивлява. Единственото, което искаше, бе да утоли първичната жажда, крещяща от всяка фибра на нейния тъмен воин.

Когато ръцете му я обгърнаха, Амбър не се възпротиви, въпреки че той я притисна толкова силно, че я остави без дъх. Макар че тя отново не каза нищо, Дънкан знаеше.

— Аз ще дишам вместо теб — каза той с приглушен глас. Устните му се впиха в нейните — целувка, която навярно би и причинила болка, ако самата Амбър не се притискаше отчаяно към него, за да е още по-близо, да вкуси още повече от него, да се слее с него.

Същият копнеж изгаряше и Дънкан — да е още по-близо до нея, да усеща още по-силно сладостния допир на нежната й плът, да утоли свирепата жажда на тялото си по единствения възможен начин.

Мина много време, преди да осъзнае, че е повалил Амбър на земята и че ръцете й се мъчат да го отблъснат.

— Моля те — промълви той. — Нуждая се от теб.

От устните и се отрони странен звук, които не беше нито „да“, нито „не“. С усилие, от което цялото му тяло затрепери, Дънкан я пусна.

В мига, в който остана свободна, Амбър извика така, сякаш я беше ударил. Дънкан посегна да я погали, но се дръпна, осъзнал, че не може да разчита повече на способността си да се владее.

— Дънкан?

Гласът на Амбър трепереше; трепереше и ръката, която му протегна.

— Ти си огън в кръвта ми, в плътта ми, в душата ми — отчаяно възкликна той. — Ако те докосна пак, ще те направя своя.

— Тогава ме докосни.

— Амбър…

— Вземи ме.

Дънкан се взря в златистите очи и протегнатата ръка на момичето, което искаше по-силно от самия живот.

Сетне я докосна и усети как цялата пламти, видя в очите й блясъка на собствения си див копнеж.

Неудържимото му мъжко желание заля Амбър като огнена река. Чувстваше се като искра, подета от бурен вихър — горяща, въртяща се безпомощно все по-нагоре и по-нагоре, понесена към незнайна съдба. Тласкана от женските си инстинкти, тя се стремеше с цялото си същество към Дънкан, дирейки в него и убежище, и гориво за разпалване на още по-силен огън.

Дънкан я притегли към себе си със сила, която едва успяваше да овладее. Допирът и вкусът на устните й го накараха да изстене в прилив на още по-неудържимо желание. Тялото му прикова нейното към земята, езикът му се плъзна между устните й с безумна жажда.

Амбър се притисна към него с не по-малка страст в стремежа си да засити мъчително-сладостната възбуда, завладяла и него, и нея самата. Ръцете й посегнаха към тялото му, затърсиха пролука през дрехите.

За Дънкан трескавите движения на пръстите й по лицето му, по гърдите, по панталоните, бе и рай, и ад. Когато тя намери пулсиращото огнище на желанието му, неземното удоволствие едва не го взриви. Хълбоците му рязко се притиснаха към нея — веднъж, втори, трети път; дрезгав стон се изтръгна от дълбините на страстта му.

Амбър чувстваше и насладата, и болката от неутолената му жажда. Колкото и да му харесваше ръката й да го гали, това не му беше достатъчно. Усетила огъня на изгарящата го страст и соления й вкус по кожата му, Амбър разбра, че ласките й наливат в този огън не вода, а масло.

— Покажи ми как да утоля жаждата ти — промълви изтерзано тя. — Не мога повече да търпя да се измъчваш!

Стонът, който се изтръгна от гърдите на Дънкан, наистина беше стон на човек, подложен на мъчение. Ръцете му се плъзнаха по тялото на Амбър. Опитните му пръсти се впиха за миг в хълбоците й и през нея пробягна тръпка на огнено удоволствие. Преди да успее да си поеме дъх, ръцете му вече се спускаха по краката й.

Амбър почти не усети хладната целувка на есента по голата си кожа, защото необузданият копнеж на Дънкан я бе завладял напълно, заличавайки всичко останало. Когато ръката му се притисна между бедрата й, за да се потопи в горещата влага на тялото й и да открие, че то е готово да го приеме, дивата му възбуда я прониза като копие.

А когато пръстът му докосна за миг пламналата сърцевина на собственото й желание, я прониза невероятна, почти болезнена наслада, която си беше само нейна. Тялото й се изопна инстинктивно, притисна се към Дънкан в безмълвна молба да не спира, да продължава.

— Да — дрезгаво каза той. — И аз не мога да чакам повече. Ръцете му стиснаха бедрата й и ги разтвориха. В следващия миг той проникна в нея.

Остра болка сгърчи тялото на Амбър, но тя веднага бе изпепелена от огненото удоволствие, което запулсира в Дънкан, щом се потопи изцяло в нея. Сетне той изведнъж застина напълно неподвижно.

Опита се да успокои яростното бушуване на кръвта си, но това беше невъзможно. Амбър бе кадифен огън, който го обгръщаше здраво, галеше всяка частица от болезнено тръпнещата му мъжественост. Той изстена и започна да се движи в нея, дирейки пълно единение.

Освобождаването му я връхлетя като буря. Със силен, треперещ вик тя сключи ръце около него и усети как екстазът му преминава в нея на огромни, пулсиращи вълни.

Но когато премина и последната, на тяхно място дойде не покой, а тревога и болка. Дънкан се надигна и видя онова, което се боеше, че ще види — кръвта на своята любима по тялото си.

— Аз те нараних — промълви той, стиснал челюст. — Проклятие, не исках да ти причиня болка! Какво ми става? С никоя друга жена не съм бил такъв звяр!

— Не — каза Амбър, като докосна бузата му. — Не съм ранена.

— Но ти кървиш!

— Естествено. Всяка девойка кърви, когато приема за пръв път мъж в тялото си.

Ако не беше толкова ужасено, изражението, което се изписа на лицето на Дънкан щеше да бъде много забавно.

— Била си девствена? — предрезняло възкликна той.

— Как можеш да се съмняваш? — попита полуусмихнато Амбър. — Та ти носиш доказателството като ален флаг.

— Но ти откликна толкова бързо, толкова пламенно — като сокол, който е свикнал да лети.

— Наистина ли?

— По дяволите, да!

— Нямах представа — простичко каза Амбър.

Дънкан затвори очи и се опита да осмисли онова, което бе сторил току-що. Тя е била девствена, беше му се отдала… а в замяна той й бе дал единствено болка.

Сигурен бе в това. Беше почувствал разкъсването така, както навярно го бе почувствала и тя, и въпреки това бе отказал да повярва.

„— Ако отнема девствеността на Амбър, ще се оженя за нея.

— Със или без памет?

— Да.

— Ще се погрижа да изпълниш обещанието си.“

С треперещи пръсти Дънкан смъкна дрехите й, за да прикрие голотата й.

Амбър го гледаше с тревожни очи. Нищо не разбираше. Благодарение на допира му усещаше, че е едновременно ядосан и тъжен, ала допирът не бе в състояние да й обясни причината.

— Дънкан — прошепна тя, — какво има?

Дънкан я погледна с очи, в които имаше повече мрак отколкото светлина, повече сенки от когато и да било. Същите мрачни чувства бяха сгърчили и устата му.

— Ти беше недокосвана — прегракнало каза той, — а аз ти се нахвърлих като разгонено животно. По дяволите, заслужавам да ме нашибат с камшик!

— Не! Ти не си ме насилвал.

— Но и не ти доставих удоволствие.

— Какво искаш да кажеш?

Обърканото й изражение ни най-малко не успя да възстанови самоуважението на Дънкан.

— Удоволствието, което изпита в Призрачния дол — каза той. — Днес нямаше и помен от него.

— Днес изпитах цялото удоволствие, което изпита ти. Това лошо ли е?

Дънкан изръмжа погнусено и се извърна. Не можеше повече да гледа отражението си в разтревожените и златисти очи.

— Мой тъмен воине — прошепна Амбър.

Измъченият й глас го прободе като нож. Лекият, едва доловим допир на пръстите й до китката му, парализира цялата му огромна сила.

— Кажи ми в какво сбърках — попита тя.

— В нищо не си сбъркала.

— Защо тогава ми обръщаш гръб?

— На себе си обръщам гръб — яростно изръмжа той. — Но накъдето и да се завъртя, не мога да избягам от себе си. Остави ме.

Когато Амбър отдръпна ръката си, Дънкан скочи на крака и с няколко резки движения оправи дрехите си.

— Можеш ли да яздиш? — попита той, стиснал зъби и свил ръце в юмруци.

— Разбира се.

— Сигурна ли си?

— Дънкан — раздразнено каза Амбър, — дойдох тук на кон, не помниш ли?

— А после аз те нараних до кръв. Питам те пак, можеш ли да яздиш?

— И аз пак ти казвам: да!

— Добре. Трябва бързо да се връщаме в крепостта.

— Защо?

Отговор не последва.

Амбър вдигна поглед нагоре. Небето, доскоро надвиснало заплашително и раздирано от мълнии, сега бе придобило перленосивия цвят на гълъбова гръд.

— Виж — изненадано възкликна тя, — бурята е отминала!

Дънкан удостои небето с един единствен ядосан, кратък поглед. Сетне се обърна и мрачно изгледа самодивското дърво, което бдеше над вечния сън на могилата.

Доволно ли си, самодивско дърво?

По-добре да ме беше оставило да умра, отколкото да ми позволиш да се превърна във воин, неспособен да се контролира, в изнасилвач на девици.

Към тези горчиви упреци се прибавяше и мисълта, че ще се наложи да изтърпи недоволството на Ерик от факта, че васалката му вече не е девствена.

Дънкан бе откъснал забранен плод. Сега трябваше да си понесе последствията.

И да се моли да не се окаже, че удържайки на дадената от него дума, нарушава друга своя клетва, за която няма спомен.

— Хайде — каза рязко той, като се отправи към конете. — Сватба имаме да подготвяме.

12

— Господарю, един пилигрим с очи на невестулка настоява да говори с вас — обяви Алфред.

Ерик вдигна поглед от изписания със загадъчни, изящни руни ръкопис, който бе погълнал вниманието му. Големите, рунтави хрътки в нозете му също вдигнаха глави и очите им отразиха оранжевите пламъци на огъня в огнището.

— Пилигрим значи — повтори той.

— Да. Поне така казва.

Ако думите на рицаря не издаваха презрението му, гласът и позата го показваха недвусмислено. Той направо тръпнеше от погнуса.

Ерик хвърли един последен замислен поглед на пергамента и го отмести настрана.

— За какво желае да разговаря с мен? — попита той.

— Твърди, че разполага със сведения за Шотландския чук.

Соколът, кацнал над стола на Ерик, огласи стаята с пронизителен вик.

— Нима? — измърмори Ерик. — Колко интригуващо.

Но Алфред изглеждаше по-скоро раздразнен, отколкото заинтригуван.

— Къде го е видял? — попита господарят му. — Кога? При какви обстоятелства? И сигурен ли е, че човекът наистина е бил Шотландския чук?

— Каза само, че трябвало да говори с вас насаме и че било по-важно и от изповед.

Ерик се облегна назад, взе сребърната си кама и прокара пръсти по руните, гравирани по острието.

— Колко странно — отбеляза той.

Алфред изсумтя.

Соколът следеше с очи всяко движение на пръстите на господаря си, сякаш предвкусваше кръв.

— Доведи го.

— Да, господарю.

Преди да излезе, Алфред погледна плахо сокола. Птицата бе известна с това, че обичаше да се нахвърля не само върху пернати, но и върху хора. А за разлика от повечето господари, които вкъщи завързваха краката на соколите си за пръта, Ерик даваше на своя пълна свобода.

Младият лорд подсвирна тихичко и свирепата птица тутакси се укроти — разпери широко криле, после ги прибра до тялото си и отново се вторачи с немигващ взор в пръстите на Ерик, който галеха бляскавото острие на камата.

Остра миризма извести за влизането на пилигрима в голямата зала на Стоун Ринг — миризма на алчност, страх, нетърпение и тяло, непознало целувката на водата от кръщенето си насам.

— Да не си намерил това чудо в някоя кочина? — обърна се Ерик към Алфред. — Или си го изровил от купчина умрели риби?

Алфред се изкикоти.

— Не, господарю. Чудото ни дойде на крака.

— Хм — измърмори Ерик. — Е, не всички са Посветени, та да могат да оценят благотворното въздействие на една топла вана.

Пилигримът се размърда неспокойно. Дрехите на гърба му бяха от хубав плат, но му стояха зле, сякаш бяха шити за друг. Или за други. Ако беше чиста, косата му навярно щеше да има лененорус цвят. Погледът на светлите му очи му се стрелкаше нервно из салона, като че се боеше да се спре по-продължително на златните и сребърните прибори, подредени по полиците край масата на господаря.

Ерик обаче улови посоката на погледа му и устните му се сгърчиха в усмивка. Опасна усмивка.

Когато пилигримът забеляза изражението му, миризмата на алчност отстъпи място на киселата миризма на страха. Хрътките се размърдаха и заръмжаха тихо. Най-едрата се изправи, тръсна глава и разтвори широката си паст, разкривайки пред уплашения посетител блестящите си, остри бели зъби.

— Стагкилър! — сгълча го Ерик. — Престани да дразниш госта.

Хрътката рязко затвори уста, одраска рогозките на пода с дългите си, здрави нокти, завъртя се три пъти около своя господар и отново легна в нозете му.

— Господарю — почтително каза пилигримът, като пристъпи към Ерик.

Хрътките тутакси скочиха на крака.

— Не се приближавай повече — спокойно го предупреди Ерик. — Кучетата подушват по тялото ти бълхи, а те не могат да понасят тези гадинки.

Алфред се закашля, но строгият поглед на господаря му го накара веднага да спре.

— Говори — подкани Ерик пилигрима.

— Чувам, че сте обещал награда, ако някой ви каже нещичко за Шотландския чук — каза мъжът.

Ерик кимна.

Пилигримът хвърли кос поглед към Алфред.

— Можеш да си вървиш — обърна се Ерик към своя верен рицар. Алфред понечи да се възпротиви, но видя как камата в ръката на господаря му трепва едва забележимо.

— Да, господарю.

Когато звукът от стъпките му по коридора заглъхна, Ерик впери в пилигрима поглед, леден като погледа на сокола.

— Говори бързо и без заобикалки.

— Вървя си значи из гората и изневиделица чувам писък — припряно започна мъжът. — Хуквам да видя какво става и…

— В гората? — прекъсна го Ерик. — Къде?

— Ей нататък, на няколко часа път пеша.

Ерик погледна накъде сочи мръсния пръст на пилигрима.

— Близо до Каменния пръстен? — попита той.

Мъжът се прекръсти боязливо и понечи да се изплюе на пода, но после размисли и се отказа.

— Да — измърмори той.

— А ти какво диреше в моите земи, в гората ми? Може би обичаш да похапваш еленско месо?

Миризмата на страх стана още по-силна и кучетата отново се наежиха.

— Аз съм пилигрим, господарю, не бракониер!

— Ах, значи бог те е пратил тъдява — любезно каза Ерик.

— Точно тъй! — отвърна пилигримът с очевидно облекчение. — Аз съм праведен, смирен богомолец.

— Чудесно. Винаги съм предпочитал из земите ми да бродят смирени богомолци, а не бракониери или разбойници.

Докато Ерик изричаше тези думи, соколът вдигна глава и се взря в посетителя с ококорените си, хищни очи.

— Продължавай — каза Ерик. — Бил си в гората, чул си писък и си изтичал да видиш какво става.

— Ъ-ъ, да.

— И какво ставаше?

— Някакви бандити бяха налетели на един мъж и една жена. Двамата тъкмо си мереха колко са им дълги чорапите, ако разбирате какво искам да кажа.

Ерик вдигна вежди.

— Разбирам.

— Бандитите видяха, че жената е цялата окичена с кехлибари, и… Мътните да го вземат!

Писъкът на сокола бе пресякъл думите на мъжа, карайки хрътките да скочат отново на крака.

— Кажи ми за жената — каза много тихо Ерик, без да откъсва поглед от мръсния гостенин. — Беше ли наранена?

— Не, господарю — припряно отвърна мъжът. — Точно туй се мъчех да ви кажа.

— Някой от разбойниците посегна ли й? Докосна ли я?

— Ъ-ъ… аз… — Пилигримът преглътна. — Онзи, дето й взема гривната, я смъкна от коня и я фрасна веднъж, задето го одраска с камата си, туй е всичко.

Ерик затвори за миг очи. Боеше се мнимият пилигрим да не съзре диватя ярост в тях и да побегне, преди да е довършил разказа си.

— Смъкнал я е от коня — предпазливо повтори той. — И после?

— Мъжът и той падна с нея, ама падна на крака и като почна да върти един чук…

На устните на Ерик се появи ледена усмивка.

— Господ ми е свидетел, тоя беше същински магьосник с чука — продължи мъжът. — Веднага разбрах, че ми… ъ-ъ, че на бандитите им е спукана работата, нищо че бяха десетима срещу един.

Усмивката на Ерик стана по-широка, но не и по-топла.

— Тогаз жената взе да кълне на някакъв чудат език, пък аз видях, че бандитите са вземали кехлибара й. Сигур е била оная кехлибарена вещица, дето хората разправят, че живеела край тая крепост, а?

Ерик кимна безмълвно.

Разбойникът въздъхна облекчено — явно господарят нямаше да му задава повече неудобни въпроси.

— Неколцина бандити се прокраднаха зад гърба на мъжа, та да могат да се промъкнат под чука — продължи припряно той. — Обаче тъкмо да се хвърлят отгоре му, и вещицата изпищя. Тогаз мъжът скочи нагоре като пружина и се завъртя във въздуха, и като стъпи на земята, лицето му вече беше там, дето преди му беше гърба, а пък чукът се въртеше все тъй бързо, че да бях мигнал, нямаше да го видя.

Ерик мълчеше.

— Само един човек може да стори това — заключи разбойникът.

— Да — кимна Ерик.

От опит знаеше, че тази бойна хватка, колкото и да бе прочута сред рицарите, се изпълнява изключително трудно. На практика само един воин притежаваше достатъчно сила и ловкост, за да я приложи успешно. Оттам бе получил и прозвището си.

Шотландския чук.

— Как ми се иска да го бях видял — промърмори той. И наистина му се искаше.

Мнимият пилигрим изсумтя. Изражението му недвусмислено показваше, че спокойно е можел да мине и без да вижда Шотландския чук в действие.

— Какво стана после? — попита Ерик.

— Бандитите, дето останаха живи, побягнаха като подплашени сърни. Вещицата и Шотландския чук отпрашиха в галоп.

— Към крепостта?

— Не. В обратната посока. Аз пък веднага дотичах тук да ви известя, че съм видял Шотладския чук и да си получа наградата.

Ерик сведе поглед към острието на камата, без да каже нищо.

— Не ми ли вярвате? — тревожно попита разбойникът. — Той беше, казвам ви. По-едър от повечето мъже, тъмнокос, светлоок и як като бик.

Дългите пръсти на Ерик въртяха лениво блестящата кама.

— И друг път съм го виждал — побърза да го увери разбойникът. — Бях в Блакторн, когато Шотландския чук се би с Доминик льо Сабр. Главата си залагам, че беше същият.

— Да — кимна Ерик. — Вярвам, че си видял Шотландския чук.

— А наградата, господарю?

— Да — каза меко Ерик. — Ще ти дам достойна награда за свършената работа.

Крилете на сокола изведнъж се разпериха и това накара разбойника да отстъпи стреснато назад. При рязкото движение всичките седем хрътки вирнаха глави и се вторачиха в него.

Разбойникът замръзна на мястото си.

— Алфред! — извика Ерик.

Рицарят се появи незабавно.

— Слушам, господарю!

— Донеси тридесет сребърни монети.

— Веднага, господарю!

Ерик наблюдаваше разбойника с нетрепващ взор. Мъжът се размърда неспокойно.

— Имам една малка молба, добри човече — меко каза Ерик.

— Да?