Ф. Пол Уилсън

Кожите

Приключих 1989-та създавайки единствения политически коректен разказ, който някога съм писал. Осъзнах, че „Кожите“ се основава на една тенденциозна идея, но въпреки това го написах. Той е породен от същата ценностна система, която е залегнала в изключително некоректния „Боклуджийски кофи“ (в Soft & Others)

„Откъде черпиш идеи?“. Подобен въпрос бива задаван на всички ни. Мога да ви разкажа за мига, в който се зароди този разказ. Това бе в деня, в който разгърнах един от броевете на „Ролинг Стоун“ и видях приложението, поместено от една от природозащитните организации. Представляваше някакво животно (мисля, че беше лисица), хванала се в един от ония капани с челюстите. Няколко поредни снимки показваха как един човек се приближава към нея и премазва гърлото й с крак. Небрежната бруталност на това ме погнуси и отблъсна. Трябваше да изкажа своето мнение по някакъв начин. И тъй като мое изразно средство са творбите ми, започнах да пиша.

Работното заглавие бе „Капани II“ и го завърших към края на декември. Знаех за съществуването на поне дузина антологии, които биха го взели, но исках нещо по-специално за този разказ. И тогава се сетих за едно писмо от Бил Мюнстер (да, това е истинското му име), който търсеше разказ за неговата поредица, издавана от „Фуутстепс Прес“. Предцених, че това ще бъде перфектното представяне на „Кожите“.

Бил се справи чудесно, като получи подкрепа от Джил Бауман с една прекрасна изтънчена илюстрация за корицата. Всички приходи, които спечелих от „Кожите“ — от изданието на „Фуутстепс“, преиздаването в „Най-доброто от новия хорър 2“ от Стийв Джоунс и Рамзей Кемпбъл, белгийската „Феникс“ и други антологии, от настоящия сборник и всички предстоящи преиздавания — отиват в „Приятели на животните“. Може да се замислите и самите вие да им изпратите някой друг чек. Те не са разни побърканяци — те са добри хора. Пишете им на адрес: „Friends of Animals“, P.O.Box 1244, Norwalk, CT 06856.

* * *

I

— Тате, страх ме е.

— Шшшт! — изсъска тате през рамо и продължи напред.

Гари потръпна в замръзналата предутринна мрачина и огледа заобикалящите го борове и храсталаци за хиляден път. Скоро щеше да навърши двайсет и знаеше, че не бива да е такъв пъзльо, но не можеше да се удържи. Това място никак не му харесваше.

— Ами ако ни хванат?

— Единствения начин да ни хванат, е ако продължиш да бърбориш, момче — каза тате. — Почти стигнахме. Нямаше да та взема с мен, само дето не мога да са справа с носенето! А сега млъкни!

Краката им затъваха в половининчовата покривка замръзнал зняг, който се стелеше по песъчливата почва. Гари стисна устни, сграбчи още по-силно луисвилската бухалка и последва тате в храсталака. Само дето това изобщо не му се нравеше. Не че не му доставяше удоволствие да ходи на лов и да залага капани. Харесваше му. Всъщност направо умираше от кеф. Но днес той и тате бяха навлезли в земите на Зеб Фостър. И на всички им беше ясно, че това е лошата новина.

Старият Фостър притежаваше хилди акри от Пайн Берънс в Джерси и не позволяваше на никой да ловува там. Беше „поставил“ табелки навсякъде из своя периметър. Фостърови открай време си бяха такива. Тате разправяше, че дядото на стария Фостър започнал тази глупост с „преминаването забранено“ и че явно цялата им рода щеше да се придържа към тъпата традиция до настъпването на Страшния съд. Тате не смяташе, че някой може да му забрани да влиза в която и да е част от Пустошта. Гари бе съгласен с него за почти всички останали места, с изключение на собствеността на стария Фостър.

Носеха се слухове… приказки за Дявола от Джърси, който обитавал тукашните гори, за хора, бракониерствали в земите на Фостър, които никой не е виждал оттогава. Изчезналите не бяха някакви си тъпанари от Нюарк или Трентън, дето редовно се губеха в Пайнс и обикаляха в кръг, докато умрат. Напротив, ставаше дума за опитни следотърсачи и ловци, като тате… и Гари.

Просто изчезнали.

— Тате, ами ако никога не излезем оттук? — Ненавиждаше тази плачлива нотка в гласа си и се опита да я прогони. — Ами ако нещо ни се нахвърли?

— Нищо няма да ни се нахвърли! Снощи не дойдох ли сам да залагам капани? Не се ли прибрах жив и здрав?

— Да де, ама…

— Да де, ама нищо! Фостърови добре са се погрижили за слуховете, които плашат хората поколения наред. Само дето мен не могат ме уплаши. Веднага познавам, кога някой дрънка врели-некипели, още щом го чуя.

— Далече ли е?

— Не. Веднага след оная височина. Целият район гъмжи от следи на еноти.

Гари забеляза, че пресичат стигащ до прасците гъсталак от мъртва растителност; изглеждаше така, все едно че е била потъмняла и сгърчена още преди зимните студове да я превърнат в съчки. Простираше се право напред, подобно на стрела сред недораслите борове от двете им страни.

— Гледай, тате. Виж го как расте право напред. Все едно, че някой го е садил.

Тате изсумтя.

— Не е садено. Това е тъжно биле — ебонитово тъжно биле. По нашия край расте единствено на местата, където някой е използвал вар, за да прави основа за градеж. Иначе почвата е прекалено кисела за него. Среща се навсякъде из изоставените градове.

Гари знаеше, че в Берънс има много изоставени градове, само дето това трябва да е бил бая голям градеж. Беше почти шест фута на ширина и се простираше докъдето ти стига погледа и в двете посоки.

— Тате, какво мислиш, че е имало тук?

— Кой знае, пък и на кой му пука? Хората са строяли в Берънс още преди Революцията. Пък и съм чувал да се разправя, че тук е имало руини още преди да дойдат индианците. Наоколо е пълно със странни неща, но ние няма да се ровим в тях. Тук сме за еноти. А сега замълчи, докато не стигнем при капаните!

Гари не можеше да повярва на късмета, който бяха извадили. Във всеки проклет капан имаше енот! Големи дебеланковци с гъста, копринена кожа, каквито не бе виждал досега. Няколко вече бяха мъртви, но повечето бяха все още живи, лежаха на една страна, черните им очи се бяха ококорили от страха и болката; останали без дъх, целите окървавени, изтощени от усилията да се измъкнат от зъбите на капана, все още подръпваха изнемощяло веригите, които свързваха капаните с колчетата.

С тате се заеха първо със зашеметените, като им прекършиха вратовете. Гари ги обръщаше по гръб, гледайки как свиват раираните си опашки върху корема си, опитвайки се да се защитят. Не се целя в корема ти, господин Енот. Вдигаше високо крак точно над трахеята и го стоварваше с цялата си сила. Ако бе улучил точното място, се чуваше едно всяващо радост в душата му „хряс“ в момента, в който хрущялът колабираше. Енотите пъхтяха и се тръшкаха, и фучаха около капаните известно време, опитвайки се да поемат дъх през премазаните си гръкляни, но съвсем скоро се задушаваха до смърт. В началото, когато започна да се занимава с това, Гари имаше известни затруднения с премазването на гръкляни, но вече беше свикнал. Просто го правиш. Всички трапери го правеха.

Само че бе неприложимо спрямо онези, които все още имаха някакъв плам в себе си. Не стояха на едно място достатъчно дълго, за да си вдигнеш крака. Ето тук се намесваха Гари и неговата бухалка. Той замахна с нея към един от енотите, който посегна да го ухапе.

— Главата! Главата, дявол да те вземе! — изкрещя тате.

— Добре де, добре!

— Не цапай кожата!

Някой от тези еноти бяха яки копелета. Трябваше да ги удря по пет-шест пъти с бухалката, докато умрат. Те се гънеха и квичаха, и се извиваха, така че не беше лесно всек път да нанесеш удар точно в главата. Само дето нямаше къде да ходят, при положение, че единия им крак е хванат в стоманен капан.

Докато с тате стигнат до последния капан, бухалката на Гари бе оцапана с кръв до дръжката, а чувалът му бе дотолкова натежал, че едва го мъкнеше. Тате също се бе натоварил догоре.

— По дяволите! — каза тате, наведен над последния капан. — Празен е! — След което приклекна, за да погледне по-отблизо. — Не, чакай! Погледни това! Бил е задействан! Лапата е все още в него! Сигурно си е прегризал крака!

Вдясно от себе си Гари дочу шумолене в храстите и мярна една раирана в сиво и черно опашка да се скрива.

— Ето го!

— Дръж го!

Гари пусна чувала на земята и тръгна след последния енот. Не беше особено трудно. Едната му задна лапа бе откъсната и оставяше кървава диря по снега след себе си, накъдето и да свърнеше. След около двайсетина фута се натъкна на самия енот. Доста едър, клатушкаше се и накуцваше, с бързината, която му позволяваха трите му крака. Гари замахна, но енотът успя да избегне част от удара и изпищя, когато бухалката се плъзна по черепа му. Следващият удар го улучи, където трябва, но зверчето се претъркули. Гари го последва в храсталака, нанасяйки удар след удар, докато ръката му не се измори. Преброи около трийсет удара, преди да успее да го прасне здраво. Големият енот се търкулна по гръб и се втренчи в него с изцъклените си очи, а от ушите му текна кръв. Забеляза зърната по корема — беше женска. Когато вдигна бухалката за пореден път, тя закри муцунката си с предните си лапи — почти като човек, което го накара да се поколебае за миг. След което я цапна в десятката. Удари я по главата поне още десетина пъти, за да е сигурен, че вече няма накъде да мърда. Когато свърши с нея, снегът наоколо бе оплискан с кръв.

Докато я повдигаше за опашката, за да я занесе при чувала, хвърли едно око на обезобразения чукан, който бе останал от задния й крак. Прегризан. Господи, трябва да имаш наистина голям мерак да се освободиш, за да постъпиш така.

Отнесе я на тате, прецапвайки през останалите кървави петна по снега. Все едно някой великан с окървавени крака бе минал от тук.

— Йеееее! — каза тате, като видя последния енот. — Красавец! Всичките са красавци! Гари, момчето ми, ще падне доста пара като ги продадем!

Гари погледна слънцето, докато мушкаше последната жертва в чувала. То се издигаше ярко в безоблачното небе.

— Май е по-добре да не слагаме тигана на печката, преди да сме наловили рибата, тоест преди да сме се измъкнали от земите на Фостър.

— Имаш право — каза тате, за първи път изглеждаше притеснен. — Ще се върна утре, за да заредя отново капаните. — Той потупа Гари по гърба. — Намираме се в златна мина, сине!

Гари изръмжа изпод тежкия чувал, но приведе гръб и се запъти към слънцето. Искаше му се да се махне оттук. При това бързо.

— Аз ще водя, тате.

— Виж ги тези! — каза тате, като държеше две от кожите за опашките. — По-гъсти от това здраве му кажи и нямат никакви белези или голи петна по тях! Първо качество, всяка от тях!

Олюля се, както си стоеше до масата за дране. През цялото време докато дереше, сваляше и миеше кожите, си бе подръпвал от бутилката с ябълков „джак“ и сега беше доста гипсиран. Гари беше взел ножа от ръцете му навреме и сам дереше, като оставяше на стария свалянето на кожите. За това не бе нужно да си трезв. Веднъж след като са разрязани с ножа — това бе трудната част — един як човек би могъл да обели кожата както се бели кочан.

— Мдаа — каза Гари. — Красавци са, няма спор. Истински зимни палта.

Средата на зимата бе естествено най-подходящото време за лов на кожи. Тогава козината бе най-гъста. А тези бяха гъсти. Гари не си спомняше някога да е виждал такива. Светлосивата козина блестеше с бледосин металически оттенък, когато светлината падаше отгоре й. Докосването с тях го даряваше с някакво странно вътрешно усещане за топлина. Искаше му се да си намери някоя жена и да я поязди чак до сутринта.

Най-странното бе, че всичките бяха еднакви. Нямаше да се налага да бъдат боядисвани тук-там, за да се направи палто. Всичките си съвпадаха перфектно една с друга, като че ли бяха от една майка.

От тях щеше да стане дяволски добро дълго палто.

— Джейк направо ще се побърка като ги види! — каза тате. — А също така ще плати добре!

— Ти свърза ли се с него? — попита Гари, мислейки си за пушката, която си бе харесъл.

— Йеп. Утре сутринта рано-рано ще е тук.

— Страхотно, тате. Защо не си лягаш, пък аз ще разчистя.

— Сигурен ли си?

— Да бе.

— Ти си мъж на място, сине — каза тате. Потупа го по рамото и се заклатушка към вратата.

Гари потръпна от студения полъх, който се вмъкна след тате, докато излизаше от хамбара. Стана да хвърли още една цепеница в тумбестата печка, дето клечеше в ъгъла, след което огледа обстановката.

Въщност не беше останало кой знае какво за оправяне. Всичките кожи бяха измити и с изключение на няколко бяха метнати върху сушилните. Вътрешностите бяха изхвърлени, а месото бе сложено на сушина, за да хранят кучетата следващите няколко седмици. Так че всичко, което трябваше да направи бе…

Погледът на Гари се стрелна към пейката. Там не беше ли помръднало нещо? Задържа погледа си няколко мига, но всичко бе спокойно. И все пак можеше да се закълне, че една от непрострените кожи бе помръднала. Той потърка очи и се ухили.

Беше изминал един тежък ден.

Отиде до пейката и разстла останалите пет-шест, преди да ги метне да се сушат. В повечето случаи ги приковаваха за вратата на хамбара, но тези бяха прекалено ценни. Гари прокара ръце по тях. Боже, тия бяха специални. Не бе виждал толкова гъста и мека енотова кожа. В него пак се разля онова топло, омиротворено, сладостно чувство. На шега той ги уви около ръката си. Какво палто само щеше да стане от това…

Кожата помръдна, по нея пробягаха вълни. С едно неуловимо движение ръбовете й се подгънаха и се увиха плътно около предмишницата му. Преди да успее да реагира, го заля вълна на ужас, която после потъна в усещането за мир и спокойствие.

Няма нищо странно. Всичко е наред… наред.

Той се загледа покорно в трите останали неразпънати кожи, по които пробягаха вълни и започнаха да се придвижват към него. В това нямаше нищо лошо. Нямаше нищо лошо и в това, че пропълзяха по ръцете и китките му и се увиха около предмишниците му. Съвсем естествено. Той се усмихна. Явно се бе сдобил с ръце като на пещерен човек.

Време беше да се връща в къщата. Стана и тръгна. Пътьом си взе луисвилската бухалка.

Тате хъркаше.

Гари го сръчка с бухалката и го повика по име. Собственият му глас му звучеше като много, много далечен.

— Тате! Събуди се, тате!

Най-накрая тате се размърва и отвори кървясалите си очи.

— Какво има момче? Какво искаш, да те вземат мътните?

Гари вдигна бухалката над главата си. Тате изпищя и вдигна ръце да се защити, точно като енотът тази сутирн. Гари замахна с цялата си сила и улучи тате по китката и над дясното хо, когато той опита да се претъркули. Тате изсумтя и замръзна, но Гари не изчака да види какво ще се случи. Замахна пак. И пак. И пак, като отброяваше. Ръцете му не знаеха умора. Явно кожите, които се бяха увили около тях, им придаваха сила. Дълго преди да стигне до четирийсет, главата и мозъкът на тате се бяха превърнали в огромно петно от стафидено желе, пръснато по възглавницата.

След това Гари се извърна и се отправи към вратата.

Когато се оказа обратно в хамбара, застана до сушилните и сведе поглед към покритата със съсиреци бухалка, която здраво беше стиснал в двете си ръце. Една малка част от него изкрещя някакво предупреждение, но останалата бе убедена, че всичко е наред. Всичко е наред. Всичко е…

Изведнъж той завъртя китките и предмишиците си и стовари бухалката в лицето си. Политна назад и щеше да извика, ако гърлото му бе позволило. Носът и челото му агонизираха от болка! Само дето всичко беше наред…

Не! Всичко не беше наред! Това беше…

Удари се още веднъж и усети как дясната му скула хлътва. И пак, и пак. Следващите няколко удара размазаха носа му и му извадиха очите. Бе осляпял, но проклетта бухалка не спираше!

Падна заднешком на пода, но въпреки това продължида се удря по главата. Чу как черепът му се разцепва. И пак не успя да спре проклетата бухалка!

Ах, тази болка! Трябваше вече да е безчувствен още от първия удар, само дето все още беше в съзнание. Усещаше всеки удар!

Започна да се моли да умре, преди бухалката да го удари четирийсет пъти.

II

Никой не отвори на почукването му — къща, мъща, направо си бе коптор — така че Джейк Фелдман се запъти към хамбара. Студеният утринен въздух хладенееше върху неумолимо разширяващото се петно плешивина, което заемаше горната част от скалпа му; той загърна разкопчаното палто върху въздебелото си тяло и ускори крачка, доколкото позволяваше заледената, отъпкана пътека.

Стария Джеймсън бе казал, че са му паднали някакви превъзходни кожи. Кожи, с такова качество, че Джейк би платил за тях десетократно повече от стандартната цена, само и само да ги притежава. Само заради доброто си сърце и дългогодишните им бизнес взаимоотношения, щял да ги продаде на Джейк с отстъпка.

Да бе.

Само че искренният ентусиазъм на стария „боровец“ го бе заинтригувал. Джеймсън не си падаше да разправя врели-некипели. Може пък наистина да разполага с нещо уникално. А може и да не разполага.

„Дано да си струва“ — си помисли Джейк, докато отваряше вратата на хамбара. Нямаше време да гони вятъра из Боровата пустош на Джърси.

Отвътре го лъхна познатата миризма на засъхнала кръв. Не беше чак толкова изненадващо. Почнеш ли да изкупуваш пресни кожи от първа ръка и скоро свикваш с вонята. Друго го изненада — че е прекалено студено. Лампите бяха светнати, но печката не бе запалена. Кожите щяха да замръзнат, ако останат още малко при тази температура.

И тогава ги видя — всичките наредени, всичките прилежно опънати на сушилните. Козината блестеше, отразявайки проблясъци от опалесценцията на нажежените крушки над тях и от студения пламък на утринната светлина, която нахлуваше иззад гърба му през отворената врата. Бяха първокласни. Направо прекрасни!

Джейк Фелдман бе познавач. Бе изкарал почти четирийсет от своите петдесет и пет години в бизнеса, започвайки като дерач и пробивайки си път, докато не събра средства, за да отвори собствена фабрика. През всичките тези години не бе виждал кожи като тези.

Божичко, Джеймсън, къде ги намери и има ли още от тях, там, откъдето са тези?

Джейк се приближи към сушилните и докосна кожите. Не можа да се удържи. Нещо го подтикна да протегне пръсти. Толкова меки, толкова лъскави, така невероятно красиви. Джейк бе виждал, докосвал и от време на време дори драл най-добрите сибирски самурски кожи. Но те просто не можеха да се сравняват с тези. Тези бяха отвъд всякакви норми за оценка. Бяха красиви по начин, който бе малко плашещ, бяха почти… свръхестествени.

И тогава забеляза ботушите. Големи, покрити със засъхали съсиреци ботуши, които стърчаха изпод една от сушилките. Нищо особено, като изключим ъгъла под който се подаваха. Лежаха на мръсния под, с носове, насочени към тавана под различен ъгъл, като стрелките на часовник, който показва десет и пет. Ботушите просто не могат да застанат по този начин… освен ако в тях не са напъхани нечии крака.

Джейк се наведе и видя обутите в дънки крака, които излизаха от ботушите. Усмихна се. Един от Джеймсънови — или стария Джеб, или младия Гари. Джейк би се обзаложил, че е по-стария. Напълно безопасно легло, като се има предвид как стария Джеб обичаше да се насвятква.

— Ей, старче — каза той, докато се промъкваше между две от сушилните, за да мине. — Какви ги вършиш там отзад? Ще умреш от…

Краят на изречението се запря в гърлото на Джейк, когато видя трупа. В началото всичко, което успя да види бе червеното. Цялото тяло бе прогизнало от съсирена кръв — гърдите, ръцете, раменете и — боже мили, главата! От главата не бе останало почти нищо! Лицето и цялата горна половина от черепа бе размазано в червена, втечнена безформена маса, от която се подаваха останките на едно око и кривнат под невероятен ъгъл зъб. Само едно парче гладка, наскоро обръсната буза подсказваше, че тялото е на Гари, а не на Джеб.

Само че кой би направил подобно нещо? И защо? Най-ужасяващо от всичко бе не толкова гледката на трупа, колкото внезапното усещане за неконтролируема ярост, която прозираше зад всички тези удари, които са били нужни, за да се вдлъбне така главата на Гари. С какво — с тази бейзболна бухалка? И след като го бе подредил така безжалостно, нима убиецът бе сключил пръстите на жертвата около оръжието на престъплението? Що за извратена…?

Джеб! Къде бе стария Джеб? Не е възможно да е замесен!

Викайки го по име, Джейк тичешком се върна до къщата. Крясъците му останаха без отговор. Задният вход бе отключен. Той застана на прага и пак извика. Посрещна го мъртва тишина. В колибата витаеше усещане за празнота. Това бе единствената причина, поради която Джейк влезе.

Не му отне много време да открие спалнята. И това, което бе останало от Джеб.

Само след няколко мига Джейк вече бе на открито, между колибата и хамбара, задъхан и правещ опити да повърне.

Мъртви! И двамата бяха мъртви!

Даже по-лошо — пребити, потрошени, размазани!… да ама кожите. Дори и след ужасиите, на които бе станал свидетел и които бушуваха в ума му, не можеше да прогони мисълта за кожите.

Първокласни!

Джейк изтича до колата си, паркира я до хамбара и отвори багажника. Отне му известно време, но скоро след това вече бе свалил всички кожи от сушилните и ги бе натоварил. Намери няколко на пода до тялото на Гари и ги награби и тях.

След което се отдалечи с грохот надолу по коловозите, които тук минаваха за пътища. Чувстваше вина, задето изостави двата трупа по този начин, само че не можеше да направи нищо за Джеймсънови. Щеше да се обади на щатската полиция от „Паркуей“. Анонимно.

Кожите бяха в него. Това бе най-важното.

И бе наясно точно какво възнамерява да направи с тях.

След като закара кожите на безопасно място във фабриката си в един от индустриалните райони на Ню Йорк, Джейк незабавно се зае с превръщането им в палто. Срещна само едно малко затруднение в началото: онези от работниците, които бяха азиатци, отказаха да работят с тях. Дори няколко от тях още щом видяха кожите се ококориха и с писъци си плюха на петите.

Това го потресе за един кратък миг, но после бързо си възстанови предишната увереност. След като подготви всичко, той лично проследи всяка стъпка от производствения процес: почистването и омекотяването, премахването на по-твърдите защитни косми, разкрояването, при което той самият взе един нож и наряза няколко кожи, точно както в началото на своята кариера; надзирава зашиването на разкроените парчета и поставянето на хилядите карфици, които оформиха кожите според шаблона.

Когато дойде ред на финалното зашиване на копринената подплата, Джейк си позволи да отдъхне. Дори в незавършен вид, палтото — Това Палто, както бе започнал да го нарича — бе главозамайващо, неподлежащо на описание. След по-малко от час щеше да стане собственик на най-необикновеното палто от енот в света. Необикновено, не само заради уникалния си блясък и качество, но защото никой не би познал, че е от енот. Дори кроячите и шивачите във фабриката се бяха заблудили; бяха се съгласили, че дължината на косъма и размера на кожите отговаря на енотската, но никой от тях не бе виждал подобен енот или някаква друга козина, която да прилича на тази.

На Джейк страшно му се искаше да узнае, къде е успял да ги налови Джеймсън. Бе склонен да плати всякаква цена за редовна доставка на такива кожи. Само какви пари можеха да паднат от това!

Но засега разполагаше само с едно палто и нямаше намерение да го продава. Неее. Това сладурче щеше да послужи за изложбен експонат. С него „Фел Фърс“ щеше да си извоюва място на икономическата карта. Ще го представи на следващото международно изложение и ще взриви тълпата. Цялата кожарска промишленост ще заговори за Това Палто. А „Фел Фърс“ ще стане известна като компанията, която притежава Това Палто.

А бог му бе свидетел, че компанията се нуждаеше от това. В целия отрасъл бизнесът западаше. Джейк не се сещаше кога друг път кожите са се обезценявали в такава степен. Природозащитниците определено бяха оказали натиск. Е, по дяволите, и той обичаше животните. Нима вкъщи не държеше тайна лаборатория?

Само че любовта към животните спираше дотук.

Ако си изиграеше картите както трябва, Това Палто щеше да обърне нещата в полза на „Фел Фърс“. Само че се нуждаеше от подходящ фотомодел, който да се фръцка насам-натам, облечен с него.

И той знаеше на кого точно да се обади.

Седна в кабинета си и звънна на домашния телефон на Шана. Въпреки, че току що се бе нанесла, нямаше нужда да го проверява в указателя. Вече го знаеше наизуст. Поне би трябвало. Беше го набирал достатъчно често.

Шана… модел от средна величина, бе я забелязал преди две години на някакво ревю за кожени палта. Дълга до раменете черна коса с големи букли, бяла кожа и изпъкнали скули, очи с цвят на оникс, които обещават всичко. А тялото — Шана имаше фигура, която я поставяше далеч над всички останали. Оттогава Джейк все не можеше да си я изкара от ума. Желаеше я, но това по-скоро му изглеждаше като загубена кауза. Заставайки редом с нея, винаги се бе чувствал като някаква крастава жаба и тя се бе отнасяла с него точно по този начин. Опитваше се да я доближи хиляди пъти и винаги биваше отблъснат. Не искаше да я притежава, просто му се щеше да е близо до нея, да я докосва от време на време. Пък кой знае? Може би един ден щеше да я завладее.

Поне досега не му се бе отдавал случай. Това Палто щеше да отвори вратата. Този път щеше да бъде различно. Чувстваше го.

Гласът й, мек и подканящ, отговори на третото позвъняване:

— Да?

— Шана, аз съм. Джейк Фелдман.

— О — Охладнелият тон в тази единствена сричка говореше много повече от хиляда тома. — Какво искаш, Джейк?

— Имам делово предложение за теб, Шана.

Гласът й охладня още повече.

— Чувала съм предложенията ти и преди. Изобщо не съм…

— Това е строго професионално — вметна бързо той. — Имам едно палто за теб. Искам да го представиш на международното изложение следващата седмица.

— Не знам — Изглеждаше леко разколебана. — Отдавна не съм представяла кожени палта.

— Като го видиш, веднага ще се навиеш да участваш. Повярвай ми.

Може би част от ентусиазма му се бе предал по телефонната линия. Джейк усети едва доловимо омекване в гласа й.

— Ами… обади се в агенцията.

— Добре. Само че първо искам да видиш палтото. Трябва да го видиш.

— Виж, Джейк…

— Трябва да го видиш. Ей сега ще го донеса.

Той затвори, преди тя да успее да каже „не“ и избърза към работилницата. Веднага след като и последния шев бе поставен, той опакова Това Палто и се отправи към вратата.

— Какво палто си купихте, господине? — попита го някой, веднага след като излезе на улицата.

Уф, по дяволите. Природолюбители. Няколко от тях държаха протестни надписи и се бяха струпали пред витрините.

Някой тикна плакат в лицето му:

Единственият, който може да носи кожено палто

с финес и да му отива, е животното,

на което принадлежи кожата.

— Колко невинни животни са били изловени с капани и пребити до смърт за направата му? — каза един с брада. — Колко са били екзекутирани с електрически ток?

— Майната ти! — каза Джейк. — Носиш кожени обувки, нали?

Оня се усмихна:

— Всъщност, нося гуменки, но дори и да бяха от кожа, щеше да е от чиста суета. Кравите са включени в човешката хранителна верига. Бобрите, видрите и малките тюленчета не са.

— И какво от това?

— Едно е животните да умират, за да осигуряват храна — това е според законите на природата. Съвсем друго е да убиваш животни, за да крадеш тяхната красота, като се увиваш в техните кожи. Животните не трябва да страдат и да измират, за да подхранват човешката суета.

Всички започнаха да скандират:

— Суета! Суета! Суета…

Джейк им тегли една и си хвана такси до центъра.

„Такова прекрасно момиче, пък къде живее“ — си помисли Джейк, докато влизаше в предверието на преустроения склад на „ТриБеКа“, където Шана току що си бе купила апартамент. И най-вероятно бе платила цяло състояние за него. Само защото се водеше за едно от баровските места в града.

Под надписа „Асансьор“ Джейк се изправи лице в лице със стоманена плоскост, осеяна с нитове. Без да е сигуре какво точно трябва да направи, той се опита да издърпа лоста, който се мъдреше под надписа. С дрънчене стоманената плоскост се разцепи на две, превръщайки се в огромна метална врата, която се отваряше вертикално, като горната половина се повдигаше, а долната — потъваше. Стар товарен асансьор. Някак успя да измисли как да задвижи механизма и с много шум се добра до третия етаж.

Излизайки от асансьора се озова точно срещу 3Б. Шана живееше тук. Той почука и чу приближаващи се стъпки.

— Кой е? — разнесе се приглушен глас отвътре. Гласът на Шана.

— Аз съм, Джейк. Донесох палтото.

— Казах ти да се обадиш в агенцията.

Дори през затворената врата успя да почувства раздразнението й. Не отиваше на добре. Забеляза стъклената леща на вратата и му хрумна една идея.

— Погледни през шпионката, Шана.

Той измъкна Това Палто от кутията. По козината като че ли пробягаха вълни при допира с ръцете му. Няколко от неизползваните разкроени парчета паднаха от ръкава и се приземиха в кутията. Приличаха на космати гъсеници; някои от тях даже създаваха илюзията, че мърдат. Странно. Не би трябвало да са тук. Той се отърси от подобни мисли. Голяма работа. Това Палто бе всичко, което бе от значение. А също така и Шана да отвори.

— Само го погледни това палто. Хвърли му едно оченце и после ела ми разправяй, че не искаш да го видиш по-отблизо.

Чу как капачето на шпионката се отмества. Десет секунди по-късно вратат се отвори. Шана стоеше и се взираше в палтото. Той си глътна езика при вида й. Дори без грим, с този стар хавлиен халат, тя беше прекрасна. Само че очите й не регистрираха неговото присъствие. Бяха заковани в Това Палто. Тя като че ли бе изпаднала в транс.

— Джейк, то е… то е прекрасно. Мога ли…?

Когато тя посегна да го вземе, Джейк го пусна обратно в кутията и се мушна покрай нея в апаратамента.

— Пробвай го тук вътре. Светлината е по-подходяща.

Тя го последва в огромното, отворено, подобно на галерия пространство, което представляваше огромната стая на нейното жилище. Твърде голямо за вкуса на Джейк. Таванът бе прекалено висок, нямаше достатъчно стени. И все още недовършено. Тапетите бяха поставени наполовина, оформяйки странни фрески по стените; стълбата и инструментите бяха скупчени до вратата.

Той се завъртя и разгъна Това Палто пред очите й.

— Ето, Шана. Направих го твой размер.

Тя се обърна и мушна ръце в ръкавите. Докато го нагласяше по раменете й, Джейк забеляза няколко от онези излишни парчета да висят от палтото. Той ги издърпа и ги смота в дланта си, за да ги изхвърли после. След което отстъпи крачка назад, за да я огледа. И преди, при вида на кожата на човек му спираше дъхът, но Шана увеличаваше красотата й още повече. А недостатъците се скриваха. Двете бяха създадени една за друга. От комбинацията Джейк направо се просълзи.

Тя се плъзна към една огледална стена и започна бавно да се върти, пак и пак. По лицето й бе изписан възторг. Най-накрая се обърна към него със светнали очи.

— Няма нужда да се обаждаш в агенцията — каза тя. — Аз ще им се обадя. Искам да представя това палто.

Джейк осъзна, че в момента се намира в по-добра позиция за пазарлъци от когато и да било. Шана вече нямаше думата. Той диктуваше правилата. Реши да вдигне облога.

— Разбира се, че ще се обадиш — каза той чистосърдечно. — И има голяма вероятност в крайна сметка ти да се окажеш фотомодела, на който ще се спрем.

За първи път, откакто бе зърнала палтото, в очите й се появи загриженост.

— Голяма вероятност ли? Какво трябва да означава това?

— Ами, има и други фотомодели, които се заинтересуваха. Трябва да им предоставим възможност за прослушване.

Тя се уви още по-плътно с палтото.

— Не искам никой друг да облича това палто!

— Ами…

Шана бавно разтвори палтото, развърза халата и разтвори и него. Отдолу не носеше нищо. Джейк едва ли забеляза усмивката й.

— Повярвай ми — каза тя с меден гласец. — това единственото прослушване, от което имаш нужда.

Внезапно устата на Джейк дотолкова пресъхна, че той не можа да продума. Не намери сили да откъсне очи от гърдите й. Посегна към копчетата на собственото си палто и осъзна, че все още държи парчетата кожа в дясната си ръка. Когато се накани да ги хвърли, усети как се движат, гърчейки се като космати червеи. Когато сведе поглед към тях, видя, че са се увили около прътите му.

През тялото му се разля блаженство, като от качествено червено вино. Не му се стори никак страно, че парчетата се движат. Съвсем нормално. Даже забавно.

Вижте ме. Имам космати пръстени.

Той задърпа палтото и ризата си, докато не остана гол до кръста. Тогава осъзна, че има нужда да се усамоти за миг-два.

— Къде е банята?

— Вратата зад теб.

Имаше нужда от нещо остро. Но защо?

— Имаш ли нож? Някой по-остър? — Думите като че ли сами изскачаха от устата му.

Тя придоби озадачен израз на лицето.

— Мисля, че имам. Майсторите, които поставяха тапетите, използваха бръсначи…

— Ще свършат работа — Отиде до пейката с инструментите и намери едно от остриетата, след което се отправи към банята. — Идвам след малко. Ти ме чакай в спалнята.

Какви ги правя?

В банята той застана пред огледалото, стискайки острието с увитите в козина пръсти на дясната си ръка. Внезапно го разтърси студена тръпка. Почувства се полузамръзнал, хванат в капан, изплашен. Тогава видя обрамченото с бакембарди лице на стария Джеймсън, което е огромно в огледалото, видя как чудовищния му крак се засилва срещу него. На Джейк му се догади от смазващата болка в гърлото, задушаваше се. Боже, не можеше да диша…!

И тогава, пак внезапно, отново се почувства добре. Всичко бе наред. Той заби горната част на острието в кожата над гръдната си кост, точно толкова, колкото да премине през нея, достигайки до слоя подкожна тлъстина. След което го прокара по цялата й дължина. Когато стигна до корема, промени ъгъла надясно, следвайки най-долното ребро. Чу как сухожилията и връзките на раменната му става скърцат и пукат в знак на протест, когато ръката му продължи разреза по кръста му чак до гръбначния стълб, но не почувства болка, нито в рамото, нито дори от дълбоката рана, от която свободно течеше кръв. Нещо вътре в него крещеше от ужас, но то бе много далеч. Тук всичко беше наред. Просто супер.

Когато стигна до гръбнака, прехвърли острието в лявата си ръка и направи подобен разрез вляво, срещайки двата в основата на гърба. После направи циркулярни нарези около всяко от раменете си — през върха и през мишницата. После още един около врата си. Когато свърши и с това, сграбчи ръбовете на всеки от нарезите, които бе направил върху ключиците си и дръпна. Сред потоците кръв, кожата започна да се отделя от подлежащите тъкани.

Всичко беше наред… наред…

Джейк продължи да дърпа.

III

Къде се дяна, дяволите да го вземат?

Увита в палтото, Шана стоеше пред огледалото и чакаше Джейк.

Не може да се каже, че го очакваше с нетърпение. Как пък не. Мисълта за неговото отпуснато, белезникаво тяло, мятащо се над нея, я караше да чувства леко гадене, но щеше да го преживее. Нищо не можеше да я откаже от носенето на това палто.

Тя се сгуши в него, но то все така падаше настрани, все едно, че не иска да я докосва. Глупава мисъл, нали.

Тя се завъртя бавно пред огледалото.

Добре изглеждаш, Шана!

Това е то. Това бе един от онези мигове в живота, за които разправят, че цялото ти бъдеще зависи от вземането на едно единствено решение. Шана бе наясно какво трябва да бъде това решение. Кариерата й бе загубила от набраната скорост малко преди върха. Тя получаваше добри пари, но искаше нещо повече — искаше да бъде световноизвестна. А това палто щеше да я направи такава. Няколко международни изложения и вече щеше да бъде известна като момичето с невероятното палто. Оттам нататък всичко минаваше в нейни ръце.

Въпреки неприятното усещане в стомаха, Шана си позволи да се усмихне горчиво. Нямаше да й е за пръв път да се продаде, за да получи нещо от живота. Джейк Фелдман я преследваше от години; ако няколко пъти му пуснеше и това й осигуреше изключителните права да представя палтото му, тази нощ можеше да се окаже последната, когато ще й се налага да се продава на някой като Джейк Фелдман.

Какво толкова правеше в банята — тапети ли слагаше? Искаше й се да излезе оттам и да свършват с това. След което би могла…

Чу вратата на банята да се отваря, чу стъпките му из стаята. Влачеше си краката.

— Тук съм, Джейк! — извика тя.

Набързо съблече палтото, колкото да се отърси от халата, после пак се пъхна в него и се просна на леглото. Търкулна се на една страна и се подпря на лакът, но палтото продължи да се отдръпва от нея. Е, и така е добре. Остави го отворено, нагласяйки го по такъв начин, че най-доброто от нея да е максимално изложено на показ. Бяха й известни всички предизвикателни пози. Преди да сключи най-ранните си договори, бе дала своя дан в актовата фотография, за да си плаща сметките.

Зад вратата провлачените стъпки се чуваха все по-близо. Какви ги вършеше — може би се разхождаше със смъкнати до глезените панталони?

— Побързай, скъпи! Аз съм тук и те чакам!

Давай да свършваме с това, лигав дебелак!

Внезапно й стана студено, заболя я кракът, забеляза момчешкото лице на някакъв великан да се надвесва над нея с вдигната бухалка, видя как се стоварва върху главата й. Започна да крещи и изведнъж пак се озова в жилището си, просната на леглото въху палтото.

Джейк се тътреше през вратата.

Умът на Шана като в мъгла отбеляза, че носи нещо в ръката си, но вниманието й по-скоро бе насочено към червенината. Джейк бе целия червен — от него капеше червено — панталона му, кожата по ръцете му, голата му…

О, Боже, това беше кръв! Беше покрит с кръв! А гърдите му и горната част на корема — бяха най-кървави, Исусе! Кожата му я нямаше! Нямаше я! Все едно някой бе обелил горната част от тялото му.

— Аз… — Гласът му бе дрезгав. По-скоро изкряка. Очите му бяха широко отворени и блестяха, докато той се тътреше към нея. — Направих това кожено елече за теб.

Чак тогава Шана погледна към това, което й подаваше и което висеше от окървавените му пръсти — пръсти, които като че ли бяха покрити с козина.

Наистина беше кожено елече. Бяло, набраздено с кръв, кожено елече без ръкави. Между кървавите дири успя да забележи пръснатите в безпорядък къдрави косми от гърдите му… завихрящи се около зърната.

Шана изкрещя и се изтъркули от леглото, притискайки палтото към себе си. Искаше й се да може да го омотае около очите си, за да не гледа този ужас.

— За теб е — каза той, продължавайки да се тътри към нея. — Можеш да го носиш под палтото…

Хленчейки от страх и отвращение, Шана изтича покрай леглото и се хвърли към вратата. Претича през голямата стая и излезе в коридора. Асансьорът! Трябваше да избяга от този човек, от това нещо, което си бе нарязало кожата за…

Ето го пак онова тътрузене. Идва насам!

Тя натисна бутона за „надолу“, започна да удря по него. Зад стоманената врата чу как зъбните колела оживяват. Асансьорът потегли. Тя се обърна назад и й се догади, като видя Джейк, който излезе от апаратамента й и започна да се приближава, оставайки червена следа, протягайки пред себе си окървавената кожа, като че ли я подканаше да пъхне ръцете си в отворите.

Зад нея нещо издрънча. Тя се обърна, дръпна лоста, който отваряше тежката стоманена врата и скочи вътре. Едно тласване на вътрешния лост затвори външните врати с оглушителен трясък, скривайки от погледа й Джейк и ужасния му подарък.

Загръщайки голото си тяло с палтото, Шана падна на колене и започна да хлипа.

Божичко, какво ставаше тук? Защо Джейк си бе одрал кожата по такъв начин? Как бе успял?

— Шана, моля те — каза крякащия глас иззад вратата. — Направих го за теб.

И тогава вратата започна да се отваря! Пред очите й хоризонталната цепка между външните врати започна да се разширява и две окървавени ръце, с увити в козина пръсти, започнаха да тикат към нея отвратителния елек през пролуката.

Писъците на Шана проехтяха из цялата асансьорна шахта, докато тя натискаше бутона „Надолу“. Кабината се наклони и започна да се спуска.

Благодаря ти, Господи!

Само дето вратите на третия етаж продължаваха да се отварят. Докато минаваше покрай втория и се насочваше надолу, очите на Шана неудържимо биваха привлечени от това, което ставаше горе. През отворения покрив на кабината тя наблюдаваше, как в неспирно разширяващия се процеп към двете пртегнати ръце и елека се присъединява главата и горната половина от тялото на Джейк.

— Шана! За тебе е!

Кабината се раздруса и спря. Първи етаж. Шана издърпа решетката и бутна лоста. Пет секунди… пет секунди и ще бъде на улицата, право при ченгетата. Докато външната врата бавно се отваряше, гласът пак оттекна в шахтата:

— Шана!

Тя рискува и хвърли един последен поглед нагоре.

Вратите на третия етаж се бяха отдръпнали към тавана и пода. По-голяма част от тялото на Джейк висеше през ръба.

— За теб…

Той се надвеси прекалено много.

Уф, мамка му, ще падне!

— … ееееееееееее!

Високата тоналност на изпищяното от Шана „Нееееее!“ се сля в страховита хармония с гласа на Джейк, който секна в момента, в който главата му се удари в горния ръб на задната стена на кабината. Докато тялото му се приземяваше на пода, разплисквайки кръв наоколо, обувката на крака му се стовари върху главата на Шана и я запрати във вратата на етажа. Полу-замаяна, тя проследи с поглед как вратите започват да се затварят.

— Не!

А Джейк… Джейк все още мърдаше, пълзеше към нея инч по инч с усуканите си ръце, счупени крака, повдигнал разбитата си глава, опитващ се да говори, все още стискайки елечето в едната си ръка, все още с твърдото намерение да й го подари.

По палтото като че ли пробягнаха вълни, като че започна да се движи от само себе си. Трябваше да се махне оттук!

Вратите! Шана се опита да се мушне в отвора, протягайки се към светлината, идваща откъм пустото фоайе. Можеше да се промъке ако…

Тя се подхлъзна върху кръвта, падна на едното си коляно, все още протягайки ръка, когато стоманените врати премазаха китката й. Шана чу как костите се размазват, а нагоре по ръката й се стрелна болка, каквато не бе изпитвала до момента. Искаше й се да крещи, но агонията й отне гласа. Опита се да се освободи, но нямаше измъкване, пробва да достигне лоста, но не й достигаше цял фут.

Нещо я докосна по крака. Джейк — или каквото бе останало от него, протягаше елечето към нея с едната си ръка, а с другата я галеше по голия крак с увити в козина пръсти. Тя започна да го рита, опита да му се изплъзне. Не биваше да му позволява да я приближи. Той искаше да я накара да облече елечето, щеше да опита да прави с нея разни неща. А тя бе чисто гола под палтото. Трябваше да се измъкне, да се измъкне от този капан, да направи всичко възможно, за да се измъкне!

Започна да гризе плътта на заклещената си китка, да я разкъсва, без да обръща внимание на усилилата се болка, на рукналата кръв. Това явно бе в реда на нещата, единственият възможен изход.

На свобода! Трябваше да се измъкне на свобода!

IV

Тази вечер на Хуанита хич не й вървеше. Тъкмо бе изтикала пазарската си количка, пълна с всичките й безценни принадлежности по една тясна улчика, търсейки безопасно място, където да се приюти за през нощта, някоя ниша или мрачен вход, скривалище, недостъпно за любопитни погледи и закътано от вятъра. Уличката си беше добра, с голям потенциал, само дето вече бе заета от някой много мръсен и много пиян. Тя продължи напред.

Студено. Тия дни студът наистина се усещаше. Не помнеше колко е стара, но знаеше че костите й проскърцват, че я боли гърбът и вече не носи на студ както едно време. Ако можеше да намери къде да си скрие количката, може би щеше да успее да се вмъкне в метрото за през нощта. Там долу винаги е по-топло. Само дето като излезе утре сутринта и вещите й може да ги няма.

Още по-малко й се щеше да я картотекират в някой приют. Дори и да е от ония, безопасните. Не й харесваше да я затварят, а веднъж като влезеш и не те пускат чак до сутринта. Искаше да може да идва и да си отива, когто тя си реши. Освен това, когато бе на закрито се объркваше и умът й не искаше да работи както трябва. Тя обичаше живота на открито. Тук мислеше най-ясно и тук възнамеряваше да си остане.

Когато зави зад ъгъла, забеляза проблясващите червени и сини светлини пред сградата, която помнеше че едно време беше склад, а сега вътре бяха направили апаратаменти. Също като някое дете, тя бе привлечена от ярките, красиви светлини и от желанието да разбере какво става.

Трябваше й малко време, за да се ориентира в обстановката. Хуанита не живееше с илюзии. Беше наясно, че хората не са особено склонни да обясняват каквото и да е на някой, който прилича на ходеща купчина парцали, но тя бе настоятелна и скоро успя да научи няколко версии за случилото се вътре. Всички бяха единодушни за едно: че става дума за жестоко двойно убийство в асансьора на сградата, на гола жена и полугол мъж. Оттам нататък се раздухваха какви ли не небивалици. Някои разправяха, че мъжът е бил одран жив, а жената е била облечена в кожата му, други твърдяха, че мъжът е отрязъл ръката на жената, трети пък се кълняха, че самата тя си я била прегризала.

Достатъчно. Потрепервайки, Хуанита им обърна гръб и затика количката си в друга посока. Бе изминала само няколко ярда, когато забеляза някакво помръдване в сенките на един от входовете. Не беше човек; беше прекалено ниско до земята. Приличаше на някакво животно, но бе прекалено голямо за плъх, дори и в град като Ню Йорк. Светлините на една линейка осветиха нещото и Хуанита се шашна при вида на гъстата му козина и освен това светлината като че ли танцуваше и блещукаше по повърхността му.

Тогава тя осъзна, че това е палто — кожено палто. Дори в мрака, можеше да предцени, че не е някаква боклучава имитация. Това беше истинско, синкаво, последен крясък на модата, наистина страхотно кожено палто. Сграбчи го и го вдигна на светлината. Майра! Въпреки, че бе тъмно, ясно се виждаше колко е красиво и как лъщи козината.

Тя се мушна в него. Палтото като че ли се отдръпна за един кратък миг, после се притисна към нея. Изведнъж тя се стопли. Наистина се стопли. Като че ли то излъчваше собствена топлина, като електрическо одеяло. Направо изсмука студа от костите й. Сигурно бяха минали столетия, откакто за последен път се бе почувствала толкова уютно. Насили се да го съблече и пак го разгледа на светлината.

Хуанита тъжно поклати глава. Не е на добре. Прекалено е хубаво. Ще се разходи един-два пъти наоколо с него, някой ще си помисли, че е богата и хубаво ще я натупа. Дали пък да не го продаде в някоя заложна къща. Да, ама сигурно е откраднато наскоро и ще я обвинят нея. Няма да издържи, ако пак я затворят. Въпреки всичко, срамота е. Такова хубаво палто, а тя не може да го носи.

И тогава й хрумна една идея. Намери една уличка, като онази предишната и постла палтото с козината надолу върху паважа. След което приклекна до него и започна да го търка в мръсотията. Покри го от горе до долу с кал. На практика изчисти единия край на уличката с палтото. После пак го вдигна на светлината.

Така бе по-добре. Много по-добре. Никой нямаше да си го познае и едва ли някой щеше да се опита да й го отнеме, във вида, в който го бе докарала. На нея какво й пукаше как изглежда? След като й вършеше работа, какво повече да иска. Тя отново се мушна в него и пак я обгърна онази топлина.

Усмихна се и почувства как вътърът свири между редките й зъби.

„Ей това се казва живот!“ — си помисли тя. Нищо не може да топли така, като го прави едно кожено палто. И в крайна сметка, за тези от нас, които живеят на открито, нали за това е козината?

Информация за текста

© 1990 Ф. Пол Уилсън

© 2003 Константин Траев, превод от английски

F. Paul Wilson

Pelts, 1990

Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1767]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:48