/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

Топси

Ф. Уилсън


Ф. Пол Уилсън

Топси

Гари Рейзър ми се обади по телефона през октомври за антологията, която редактираше за „Дарк Харвест“. Беше я кръстил „Идея-фикс“ и ето за какво ставаше дума: за фикс-идеи. Това бе третото му поред обаждане тази година. Дали бих участвал?

По това време моята основна фикс-идея все още си оставаше „Отплата“. Бях изпипал повечето завъртяни моменти и писането ми наближаваше своя зенит. Не исках да го изпусна. Нямах време за разказ, посветен на нечия фикс-идея. Но Гари е толкова настоятелен, че бях принуден да му кажа, че ще се пробвам, ако ми остане време.

Върнах се към „Отплата“, но честичко се разсейвах, мислейки си за ядене. Нали разбирате, с Мери спазвахме стриктна диета без мазнини от лятото, опитвайки се да стопим по десет паунда. Диетата сработи, само дето бях гладен. Постоянно. Имаше моменти, в които можех да мисля единствено за ядене. Храната постепенно се превръщаше в… идея-фикс.

Започнах да пиша „Топси“ преди Световния фентъзи конгрес в Сиатъл и го завърших, когато се върнах в Джърси. Разказът е написан изцяло в първо лице и то на диалект. Това доста изморява, ако продължи прекалено дълго. Само че „Топси“ е едва три хиялди думи, точно колкото трябва. Наскоро бе преиздаден в „Сто изправящи косата кратки хорър разказа“.

(Съвет: За да разберете всичко, четете думите фонетично и слушайте за какво става дума.)

* * *

Tъкму си дъвчъ аз унува ми ти угромну парче лъзаня, кугату нъ хуризонтъ съ пуявявъ систра Дулорис.

— Добрутро, Топси! — Казвъ тя, дукату влизъ с маршува стъпкъ в стаятъ с бялътъ си униформъ.

Те ми викът Топси.

Не мъ питайти, що ми викат тъй. Казвам съ Бруно. Но всички тук ми викът Топси.

— Ааа, не — казвъ тя. — Пак си си дъвкал чаршафите!

Пуглеждъм нъдолу и виждъм, че е правъ. Целити ми чършафи съ надъвкъни. Май в края нъ краищатъ тува ни е било гигантску пърче лъзаня.

Госпуди, колку съм гладен.

— Готов ли си да закусиш? — пита тя и цялатъ сияе.

Разбиръ съ, че съм гутов зъ закускъ — умиръм зъ идна закускъ — но ни казвъм нищу. Щоту тува, дету тук му викът закускъ ни е никаквъ закускъ. Ниту пък е убяд или вичеря. Саму няквъ течнуст. Дури ни е шейк. Помня кугат ядях дийтични шейкови. Пиех пу десет зъ закускъ. И ощи толкуз зъ слидобиднъ закускъ. Буклуци. Ни съм утслабвъл с тях. Ниту виднъж.

Ама тук нямъ шейкови. Саму таз пумия. И ей я на, идвъ с цялъ чашъ.

— Заповядай, Топси. Отвори уста и го изпий — казвъ тя, грейналъ и спретнатъ къту Слънчивътъ Мери.

Аку ръцети ми ни бяхъ вързъни зъ лиглоту щяд да я сграбчъ и дъ я накаръм дъ гу изпий тя, дъ видим дъли шъ й хъресъ тая гадуст.

Тя нъкланя чашатъ към устатъ ми, но аз съ извръщъм настарнъ.

— Айде, Топси — казвъ тя. — Знам, че не ти харесва, но или това или оставаш без закуска.

— Не!

— Айде, Топси. Направи го заради Долорес. Не ми се сърди. Протеиновият хидрозилат не беше моя идея. Докторите наредиха така. И освен това помага. Вече си свалил до хиляда двеста и трийсет паунда.

Аз убачи ни утварям устатъ.

— Айде, сладурче. Или това, или оставаш гладен. Отвори.

Пунякугъ тя ми викъ слъдурчи, ну ут тува ни ставъ по-вкусну, пувярвайти ми.

Утварям и си придставям, че е млечин шейк. Гулям двоин шукуладув шейк, гарнирън с пресни плудуве.

Ни пумагъ. Пукривъм с ръка устатъ си и ми иди дъ удрайфъм цялатъ стая, ама се удържъм. Трябвъ. Тува е всичку, куету шъ получъ преди обядъ. А той шъ бъди саму салатъ.

Боже, колку съм гладен.

Тук никуй ни тъ разбиръ. Явну ни осъзнавът, чи трябвъ дъ ям. Казвът, чи ми пумагът, кату ми будът игли в ръцети и мъ хранът с малки парченцъ зилинчуци и колкуту дъ не и пу иднъ глъткъ пълнузърнистъ супъ или другъ и този прутийнув буклук, ну те ни пумагът. Ни пумагът грам.

Пичувити трябвъ дъ ядът.

Беши толкувъ дубре, кугату брат ми Сал и жина му Мери съ грижихъ зъ мен. Тугавъ бях щастлив. Тува е зъщоту те мъ ръзбирът. Знаихъ, чи трябвъ дъ ям. Божичко, как саму готвихъ. Без задръжки, чувече. Всичку, куету си пужилая, виднагъ съ пуявявъши нъ пудносъ в лиглоту.

Те мъ ръзбиръхъ, нали ръзбиръш!

Зъкускътъ беши върхът. В делничнити дни Мери ми приготвяши някулку дузини яйца с някулку паундъ бикон и достъ ут уния сочни понички със сълам „Джими Дийн“. Убужавам гу тоз сълам „Джими Дийн“. Посли ми правиши гигантски куп палъчинки, плувнъли в мъсло и кленув сироп от Върмонт. А в празнични дни, в събута и в ниделя, тя ми придлагъши всику тува, плюс цялъ чиния яйца пу бинидиктски. Убужавам яйца по бинидиктски. И всичкия този хуландски сос върху цялъ дузинъ яйца нъ учи, пуднесини нъ ънглийски кексчитъ и кънадски бикон. Бужествину, чувече. Абсулютну бужествину.

Малку приди обид имъши захърнъ рунливъ тортъ „Интенмън“ или „бабкъ“ със сирини, или любиматъ ми маслинъ рунливъ френскъ тортъ. Или пунякугъ lоx и bagels с крем сирини и херингъ в смитанув сос.

Убядът винъги беши изнинадъ. Ут времи нъ времи пу някулку кутии „Зъ цялуту симейству“ ут „Най-хрупкавуту пържину пили нъ Колънъл“, но най-честу пу три-четири пици с кулбас и пипирони или пулувин дузинъ понички от „При Вини“. Поничкити бяхъ върхът, чувече. С чушки и яйца, с телишки пармизан, с италянски вкусутии и тип „Кухнински шкаф“ с всичку.

Убужавах убядъ, чувече.

Слидобидити гу давъх по-кротку. Саму малку къфе и някулку пъкетъ „Ореус“. Или пък някулку „Литъл Деби сетълайт“-а.

Кугату беши гурещу, Сал ми дунасяши цял гълон смитанув слъдулед с ядки „Уелш Фарм“. Смесвъши гу с цял буркан шукуладув сироп „Хършис“ и аз бях нъ седмуту нибе, чувече.

Вичерятъ започваши в пет, щоту ни издържах повичи. Мари ми нарязваши някулку хубъви парчетъ антипастъ, дукату Сал изпиче ореганататъ с миди и лук. Посли идваши ред нъ пастатъ — някулку паундъ ут супир linguine на Мари с бял мидин сос, фидету направу плувнълу в мъсло и лук, а нарязанити нъ кубчитъ миди — натрупани утгори, тъ чак приливът. Следвъ рибътъ, убикнувену и някулку три-четири паундуви умаръ или шест паундъ скъриди, приготвини в стил „скампи“. След тува, пу мръвкъ, може би стейк или телишку, или кракувскъ шункъ. Зъ дисерт, можи би ощи пу идин гълон ут смитанувия с ядкити или хубъв черешув кейк, или някулку праскувени пая „а la mode“ заидну с някулку каноли.

Закускатъ приди лягани беши винаги захаросанъ. Сал ме уставяши дъ ям толкувъ „Сникърс“-и, колкуту ми душъ сакаши. Купуваше цели кашони и ми уставяши пу еднъ кутийкъ ду лиглоту, та дъ могъ дъ си хапвъм всеки път къту углъднея. А пък за дъ сми честни, достъ углъднявъм приз нущта. Ну никугъ ни будя Сал или Мари. Знаих, чи трябвъ дъ спът. Бях дубър. Стуях гладин ду зъкускъ.

Сали и Мари знаихъ как дъ съ грижът зъ мени. Знаихъ какво ми трябвъ. Чи трябвъ дъ ям. Те ми влизъхъ в пулужение зъ ядиниту, нъли ръзбиръш.

Всичку беши наред, ду деня, в койту и двамътъ бяхъ излязли. Те никугъ ни мъ уставяхъ сам. Искъм дъ кажъ, те със сигурнуст излизъхъ заедну ут времи нъ времи, ну никугъ зъ дългу. А този път съ забавихъ. Някулку часъ, можи би, а аз умиръх ут глад. Не чи просту бях гладин. Направу умиръх ут глад!

А ни можих дъ станъ ут лиглоту.

Не винаги съм бил толкувъ дибел. Искъм дъ кажъ, какту спурид мамъ винъги съм си бил. Тя казваши, че съм съ рудил гулям и просту съм прудължил дъ дибилея. Амъ сига съм угромин, чувече. Заемъм цялъ двойнъ спалня. Ни могъ сам дъ ставъм ут лиглоту. Винаги е трбвалу Сал или Мари дъ ми пумагът. Дубре, чи Мари е силнъ — истинскъ сицилианкъ — иначи нямаши дъ имъ никвъ ползъ ут нея. Идинствинуту, ут куету имъх нуждъ, бе някой ут тях дъ ми дъде началнъ засилкъ и дъ имъ някуй, нъ койту дъ съ ублегнъ, дукъту съ зъвлачъ ду банятъ. Махнахъ рамкатъ нъ врататъ и пак ни могъ дъ съ обърнъ. Дубре чи ходя саму два пъти нъ ден. И нямъ никакву знъчение дъли съм пу малкъ или пу гулямъ, чувече, просту трябвъ дъ седнъ. Първу, чи ни могъ дъ седя прав толкувъ дългу. И втору, ами, искъм дъ кажъ, че ни съм си гу виждъл пуследнити десет гудини, така чи идинствиния начин дъ съм сигурен, чи ни пикая нъ подъ, е кату седнъ. И дури тугавъ пунякугъ ни улучвъм чиниятъ. А кугату ставъ думъ зъ нещу по-гуляму…

Но дъ ни гуворим зъ тува.

Какту и дъ е, Сал и Мери ги нямаши някулку часъ, а аз умиръх ут глад, такя чи съ упитъх сам дъ станъ ут лиглоту. Утне ми цялъ вечнуст, но успях да седнъ със собствини сили. Почувствъх съ дубре. Ни бях гу правил сам ут гудини. Посли, кату съ държах зъ рамкатъ нъ лиглоту, някакси съ изправих нъ крака. Започнах дъ съ тътря през спалнятъ, на малки крачки, така чи дъ ни загубя равновесие. Боже, нищях дъ си мисля къкво щеши да ми съ случи, аку съ бях кътурнал и съ бях нарънил в подъ. Искъм дъ кажъ, чувече, че щеши дъ им съ нъложи дъ докарът кран или нещу таковъ, за дъ мъ вдигнът нъ кръка.

И тъкму си гу мислих, кугату съ зъпочнъ. Почнъх дъ съ олюлявам. Първу по-леку, посли по-силну. Казвъм ти, бях съ изплашил ду смърт. Засилих съ към врататъ, кату си мислих чи шъ съ хванъ зъ рамкатъ, но започнъх дъ съ клатушкъм, дукату съ припъвъх и съ стуварих върху врататъ с ужасен трясък. Видях мазилкътъ дъ съ напуквъ и чух подпорити как скърцът и протестирът, но стенатъ издържа и все ощи си бях на кракатъ. Ни бях паднъл!

Но съ бях заклещил. Обикновену минавъх страничну през врататъ. Сига съ бях запречил пуд ъгъл и без значение колку съ упитвъх, ни можих дъ съ пумръднъ. Уплаших съ. Започнъхъ дъ мъ булът гърдити и сърцету ми започнъ дъ бий кату луду. Ни бях си стуял нъ кракатъ толкуз дългу, вечи ни помня колку гудини. Ни можех дъ дишъм. Изкрищях зъ помощ. Крищях ду скъсвъни, но туй ни беши толкуз многу. Гърдити ми съ затлачихъ, все идно, чи съ пълнихъ с вудъ или нещу таковъ. Повичи ни можих дъ крищъ. Всичку ми съ зъмъгли, посли всичку пучирня.

Сле куету съ указъх на туй мясту.

Тува е болничнъ стая. Всъщнуст ни е стая, а му викът „апартамент“. Две стаи. Аз съм в гуляматъ стая, ама има идна по-малкъ точну срещу мен, куяту е кату малкъ кухня с хладилник и микровълнува, и всичкуту му. А вдясну има баня, но откакту съм тук ни съм бил в нея. Те ми казахъ в коя болницъ съм, ама забравих. На кой му дреми изобщу? По-важнуту е, че мъ угладявът!

— Време е за къпане в леглото — казвъ Дулорис, дукату влизъ с идин лиген със сапунинъ вудъ. Тя спиръ и мъ гледъ втренчину:

— Боже мили, Топси! Та ти си дъвчеш възглавницата!

Пуглеждам. Уфф, да бе. Явну е така. Мислих си, чи и гулямъ дивъ ягудъ.

Плюя пира.

— Нищо, нищо — казвъ тя с въздишкъ. — Дай да минем към миропомазването.

Повичито типове шъ си умрът нъ кеф дъ ги укъпи таковъ русичку пърче къту Дулорис, но трябвъ дъ си призная, чи съм толкуз гладин, тъ ни могъ дъ мисля зъ нищу другу усвен зъ ядини.

— Пучирпи мъ с нещу, Дулорис.

— Шшш! — казвъ тя, углеждайки съ из стаятъ. — Ами ако някой от лекарите чуе?

— Ни ми пукъ. Искъм нещу сладку.

— След като те окъпя.

— Не. Сига. Трябвъ дъ хапнъ нещу.

— Уф, добре.

Дукату тя бъркъ в джобъ нъ пристилкътъ, усещъм как устатъ ми съ пълни със слюнкъ. Тя вади идин ут унези малкити карамели с малку захар, дету ги вмъква заради мен и гу разупаковъ.

— Престани, Топси — казвъ тя. — Целия си в лиги. Отваряй.

Аз утварям и тя гу мушвъ в устатъ ми, дърпайки пръстити си наистинъ бързу, щоту виднъж без дъ искъм я ухапъх.

Усещъм вкусъ нъ карамелъ. Сладкуту съ ръзливъ в цялатъ ми устъ.

ОБожеоБожеоБожеоБожеоБожеоБожеоБоже!

Пучти зъпочвъм дъ плачъ.

— Айде бе, Топси — казвъ Дулорис, путупвайкъ мъ пу ръкатъ. Тя е добра систръ. Тя ми съчувствъ. Сигурин съм. — Всичко ще бъде наред.

— Имъм нуждъ ут ядини!

— Имаш нужда от отслабване, това е. Там, у вас, замалко да умреш от инфаркт поради застойна сърдечна недостатъчност. За теб да отслабнеш е въпрос на живот и смърт, Топси.

Май по-дубре дъ умръ, щоту дъ глъдувъш тъй е по-лошу и ут смъртъ.

— Къде е Сал? Къде е Мари?

— Пак ли започваш? — казвъ Дулорис, дукъту търкъ със съпунисъния парцал куремъ ми. Пуглеждъм нъдолу към голътъ си кожъ. Изглеждъ кату някулку акръ сладулед.

— Дъ зъпочвъм с куе?

— Знам, че не ти се иска да го приемеш, Топси, но брат ти и съпругата му са обвинени в опит за убийство и сега са под гаранция, очаква ги дело. Съдът им е забранил да се приближават до теб. Опитвали са се да те убият, Топси.

— Не. Те съ държахъ дубре с мен! Те мъ хранихъ!

— Прехранвали са те до смърт, ето какво са направили с теб. Доста хитър ход от тяхна страна, трябва да им се признае. Ти подписваш чекове, за да могат да ти купуват храна, чекове за солидни суми, с които те живеят в разкош, а теб тъпчат с възможно най-лошата храна, която можеш да си представиш.

— Хубавъ хранъ — казъх й аз. — Най-дубратъ!

— Най-_гадната_! С много мазнини, силно калорична. Кръвната ти захар и холестерол, и триглицериди бяха скочили до небето! И когато те охранват до хиляда и петстотин паунда, те оставят сам за един ден. Знаели са, че ще се опиташ да станеш от леглото, мислели са, че ще паднеш на пода и ще умреш. Е, планът им почти е сработил. Имал си късмет, че си се заклещил във вратата и някой те е чул като крещиш. И дори тогава, малко е оставало да не се справиш. В момента, в който са разбили стената и са те измъкнали, си бил вече с толкова напреднал инфаркт, че почти си сдал багажа в линейката, докато те докарат. Почти са успяли, Топси. Гадните плъхове за малко да успеят да ти докопат парите.

— Нямъм пъри.

— Така ли? Хора, които нямат пари, не могат да си позволят апартамент като този, и то в частна клиника. Как би нарекъл онези дванайсет милиона долара, които си спечелил?

Уф, да бе. Тува. Спичелих ги в държавнатъ лутария приди някулку гудини. Пунякугъ забравям някои нища. Помня, чи Сал и Мари многу съ зарадвъхъ. Точну тугавъ съ нънесухъ и зъпочнахъ дъ съ грижът зъ мен. Утнасяхъ съ наистинъ дубре. Разбирахъ, чи трябвъ дъ ям.

Трябвъ дъ ям пустуянну. Всичку, коету си спомням ут детствуту беши хранатъ. Мама ми готвиши приз цялуту времи и кугату вкъщи свършвъши хранатъ, утивъх нъ гости у приятили и технити майки ми забърквъхъ туй-унуй. Увулнихъ мъ ут първътъ ми рабутъ кату разнусвач в зилинчукувия мъгъзин на Анджелу, щото изяждъх пулувинътъ дуставкъ пу пътя. И каквату и рабутъ дъ имъх, винаги си харчих парити за ядини.

Хранатъ беши всичку зъ мен. Помня как упътвъх хорътъ пу времиту, кугату все ощи можих дъ съ разхождъм. Например: „Отивати ду «Дънкин Донътс» и завивати наляву, посли свивати зад трити куупирации и завивати надясну при «Дайъри Куийн» и посли ощи пулувин миля надолу пу улицътъ, идин блок след «Пейзънс Пица».“ Всичкити ми уриинтири бяха свързъни с хранъ.

Само чи, след къту спичелих лутариятъ и съ приместихми в Лонг Айлънд, станъх толкуз дибел, чи зъ мен свитът съ изразявъши в моятъ спалня, а времиту съ измервъши с времиту зъ ядини и тиливизионнити пруграми.

И сига тиливизурът е пуснът. Едно времи убичъх дъ гледъм тиливизия. Всичкити тиливизионни игри и толк шоутъ сутрин и съпункити слидобяд. Всичкити ги убужавъх. Сига ги мазя. Не шоутата — рикламити. Ядини! Изглеждъ всичку, куету прудавът е шибану ядини! Истинску мъчение, чувече! Направу полудявъм с дистанционнуту, саму дету всеки път къту привключъ, виждъм тува ядини, дету ми гу тикът в естествини цвитове! Направу шъ пулудея, нали разбиръш! Искъм дъ кажъ, аку ни е „Мак Доналдс“, шъ и „Бъргър Кинг“ или „Уендис“, или „Ред Лобстър“, с всичкити тези скъриди, куиту сякаш приливът ут идиния край нъ вилицътъ. Или мумченциту ут „Пилсбъри Дафбойс“, куету бутъ някъквъ новъ вкусутия с канелъ, или шукуладув кейк зъ микрувълнувъ, или „Рийсиз Пийсис“, или „Яжти гувежду — тува е истинскъ хранъ“, или „Доминус Пицъ“ или фъстъчину маслу „Питър Пан“ или пили ут „Холи Фармс“, или вафли „Даунифлейкс“, или чипс „Дориту Начу“ и ощи, и ощи, и ощи.

Нали рзбиръш?

Казвам ти, чи ни е честну, чувече. Направу дъ съ пубъркъш!

— Добре, Топси — казвъ Дулорис. — Време е за гърба. Виж, знам, че не можеш да се завъртиш, само искам да ми помогнеш. Ще развържа дясната ти ръка, така че да мога да изтъркам част от гърба ти.

Държът ми ръцети вързъни зъ рамкътъ нъ лиглоту. Тува и защоту ут диетътъ малку углупявъм. Имъм привръзки нъ пукъзалицъ и нъ средния пръст нъ дяснътъ ръкъ, щоту съ упитъх дъ ги ям.

Ни тъ бъзикъм, чувече. Тук малку съм изкукъл. Искъм дъ кажъ, чи оня нощ наистинъ си пумислих, чи тия пръсти съ хотдоци. Наистинъ. Какту си пумислих, чи чаршафът ми е гуляму пърче лъзаня, а възглавницътъ — гигантскъ горскъ ягудъ, така могъ дъ съ закълнъ, чи оная нощ пръстити ми бяхъ хотдоци. Беши тъмну. Започнъх дъ ги дъвчъ и в същуту времи дъ пищъ. Доктурити казахъ, чи съм бил халюциниръл. Зашихъ ги с десет шевъ. Сига ми държът ръцети вързъни, така чи дъ ни ги надъвчъ пак.

Нямъ зъщо дъ съ притиснявът. Няма. Многу були.

— Първу ми дай бунбон — й казвъм аз.

— Не — казвъ Дулорис. — После, Топси. После.

— Дубре — казвъм аз. Но ни съм съгласин.

Кугату ми развързвъ ляватъ киткъ, съ търкулвъм няляву, все идно, чи й давам дъ ми измие гърбъ, дукъдету можи. Но дукату съм извит нъсам, ръботя пу левия каиш и гу развързвъм. Сига съм гутов.

— Добре, Топси — казвъ тя. — Търкулни се обатно.

И аз съ търкалям. Прудължавъм дъ съ търкалям. Притъркулвъм съ нядясну и сграбчвам Дулорис.

— Бунбон! — крищъ аз. — Дай ми! Сига!

Дулорис пищи и съ гърчи. Тя е силнъ, но аз съм я хванъл здраву. Тя съ утскубвъ, но аз съ прутягъм слид нея. Кръкът й съ пудхлъзвъ и тя падъ, но аз съ навеждъм ут ръбъ нъ лиглоту, все ощи я стискъм, нямъ отървъни, със свободнътъ си ръкъ съ прутягъм към джобъ с карамелити.

Само дету извиднъж усещъм, чи съ изплъзвъм. Искъм дъ кажъ, чи лиглоту съ клати, цялуту изрудску болничну лигло съ приубръщъ заидну с мен. И аз пулитъм праву надолу към Дулорис. Упитвъм съ дъ спръ, но ни могъ. Лиглоту твърди многу съ и килнълу. Губя равновесии. Падам. Дулорис изписквъ, след кату съ призимявъм върху нея.

Не изписквъ дългу. Повичи звучи кату кратку изквичавани, какту кугату си настъпиш пинчиръ пу кръкъ. Посли спиръ.

Но ни приставъ дъ съ движи. Тя съ бори и ритъ и дращи изутдолу, упитвъ съ дъ излези, дъ дишъ. А аз съ упитвъм дъ съ махнъ, наистинъ съ упитвъм, но е толкуз трудну. Най-накрая съ катурвъм назад и настръни. Ставъ бавну, но накрая слизъм ут нея.

Многу късну. Беднътъ Дулорис вечи е спрялъ дъ съ бори. А кугату успявъм дъ пугледнъ лицету й, то е някък синю. Всъщнуст, достъ синю. Искъм дъ кажъ, кату чи ли е умрялъ.

Май щъ съ разривъ. Ни могъ дъ съ спръ. Убичах Дулорис, а сига вечи я няма. И най-многу убичъх карамелчитътъ.

Куету ми напомня зъ джобъ със вкусотиити. Така чи прудължавъм дъ плачъ и я прибърквъм. Мушкъм си ръкътъ, но ни могъ дъ намеря карамелчитътъ. Ниту идно.

Няма начин, чувече! Знам чи вътри има вкусутии!

Бъркъм по-навътри, ама е празин, чувече! Изрудски празин!

Сига вечи съм разстроин. Дърпам джобъ. Искъм дъ кажъ, знам чи има вкусутии там вътри. Джобът съ късъ и все ощи нямъ никъкви карамелчитъ. Късъм ощи, слой пудир слой, дукату стигъм ду…

… кожъ.

Гладкъ бялъ кожъ. Тува е кълкъ. Пуешкъ кълкъ. Голямъ бялъ пуешкъ кълкъ. Никугъ ни съм виждъл такавъ, ама ету я точну прид мен. И мъ чакъ. А аз ни могъ дъ устуя. Утхапвам си…

Буааа! Не е готвинъ! Суровъ и кървъвъ. Боже, уткачил съм ут глад, но ни могъ дъ ям суровъ пуйкъ!

Углеждъм съ наокулу. Кухнинскуту пумищение е саму нъ някулку крачки. Аку могъ дъ стигнъ ду микровълнувътъ…

Информация за текста

© Ф. Пол Уилсън

© 2003 Константин Траев, превод от английски

F. Paul Wilson

Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1760]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:48