/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic

Лорд Калван от друкога

Х. Пайпър


Х. Бийм Пайпър

Лорд Калван от друкога

1

I

Торта Карф, Главният на Паравремевата полиция, си каза, че е излишно да се измъчва. Беше само на триста години и според най-долната граница на продължителността на живота на неговата раса можеше да издържи поне още две столетия. Двеста дни в повече нямаха никакво значение. Тогава щеше да е Последният ден на годината и точно в полунощ той щеше да стане от своя стол, а Въркън Вал щеше да седне в него, след което той щеше да може да отглежда грозде и лимони, както и да води войни срещу зайците на остров Сицилия, който притежаваше изцяло на един необитаван времепредел в Пето ниво. Запита се след колко ли време Вал ще се почувства толкова уморен, както се чувства той в момента.

Всъщност Карф знаеше, че Въркън Вал никога не бе искал да стане Главен. Престижът и властта означаваха твърде малко за него, а свободата — твърде много. Вал обичаше да работи в извънвремето. Но това бе работа, която някой трябваше да върши и за която Вал се бе обучавал, тъй че щеше да я поеме и да я върши по-добре и от самия него, подозираше Карф. Въркън Вал отлично щеше да се справи с контролирането на близката безкрайност от светове, всеки от които бе същата тази планета Земя.

Преди дванайсет хилядолетия, изправена пред съсипването на една изтощена планета, расата от Първо ниво бе открила съществуването на второ, паралелно времеизмерение и средства за физическо прехвърляне до близката безкрайност от светове с паралелна правдоподобност, както и от тях обратно в своето. И конвейерите се прехвърляха тайно и докарваха богатства в Родния времепредел — малко от един времепредел, малко от друг, без липсите да се усетят.

Всичко това трябваше да се контролира. Някои паравреми бяха повече от безскрупулни в отношението си към извънвремевите раси — Карф би се оттеглил още преди десет години, ако не бе разкрита колосална паратемпорална търговия с роби, преустановена съвсем наскоро. Твърде често нечий малшанс или невнимание току заплашваше Паравремевата тайна или пък някакъв инцидент — не непременно нечий пропуск, а просто неизбежност — се налагаше да бъде изчерпателно изясняван. Но Паравремевата тайна трябваше да бъде съхранена с цената на всичко. Не само практическата технология на прехвърляне — това изобщо не подлежеше на обсъждане, — но и самото съществуване на раса, която разполага с нея. Ако не поради някаква друга причина (а други причини имаше много), то понеже би било абсолютно аморално някоя извънвремева раса да трябва да живее със съзнанието, че сред нея има неотличими от собствените й хора чужденци, които ги наблюдават и използват. Това бе огромно поле за дейност.

Второ ниво бе стигнало стадия на цивилизованост почти по едно и също време с Първо ниво, но с прекъсвания от „тъмни векове“. Като се изключеше паратемпоралното прехвърляне, повечето сектори бяха равностойни на тези в Първо и в Родния времепредел бяха научили доста от тях. Цивилизациите от Трето ниво бяха сравнително по-млади, но със значителна древност и развитие. Четвърто ниво бе късно и се развиваше бавно — най-прогресиралите му представители бяха започнали да опитомяват животни далеч след тоталното излизане от употреба на парната машина в Трето ниво. Колкото до Пето ниво, в някои сектори предчовекоподобни безсловесни и все още непознаващи огъня диваци продължаваха да трошат орехи и главите си с камъни, а в повечето не се бяха появили дори зачатъци на очовечаване.

Четвърто ниво бе най-значителното. Останалите бяха преминали през ниски правдоподобни генетически перипетии. То беше с максимална правдоподобност. Бе разделено на множество сектори и подсектори, на повечето от които най-ранни човешки цивилизации бяха възникнали в долините на Нил и Тигър и Ефрат, както и в тези на Инд и Яндзъ. Евро-американски сектор: можеше да се наложи изцяло да се изтеглят от него, но решението щеше да бъде взето от Въркън Вал. Прекалено голямо струпване на термоядрени оръжия и прекалено висока конкуренция между отделните суверенни държави. Това се бе случвало в един или друг момент върху цялото Трето ниво в рамките на Родния времепредел. Александрийско-романски сектор: след едно великолепно начало благодарение на съчетанието между гръцката теоретична мисъл и строителния талант на римляните преди хиляда години две полузабравени религии бяха измъкнати от кофата за смет и фанатиците се бяха изклали взаимно. Все още бяха в стадия на мускетите и копията, загубили способност да направят нещо по-добро. И евро-американците можеха да стигнат дотам, ако съперничещите си политико-икономически сектанти продължаваха в същата посока. Сино-индуски: това не беше цивилизация, а тежък случай на културна парализа. Което бе валидно и за Индо-уралоалтайския, в каквото положение се бе намирал Евро-американският преди десетина столетия.

Арийско-ориенталски: арийската миграция отпреди три хилядолетия вместо да се насочи на запад и на юг, както в повечето сектори, бе заляла Китай на изток. И разклонението Арийско-транстихоокеански: на един от секторите бяха построили кораби, бяха отплували на север и изток, подминавайки Курилските и Алеутските архипелази, и се бяха заселили в Северна Америка. Бяха пренесли конете, добитъка и желязото, бяха изтребили американските индианци, бяха воювали помежду си, разпокъсвайки се на различни народности и култури. Там съществуваха: една вече западаща цивилизация на тихоокеанското крайбрежие; централните равнини се обитаваха от номади, които отглеждаха бизони и ги кръстосваха с азиатски говеда; цивилизацията около Великите езера и тази в долината на Мисисипи, както и една нова на около пет-шест столетия по атлантическото крайбрежие и в подножието на Апалачите. Всички бяха в предмеханичния стадий на водната и животинската тяга, а няколко подсектора бяха стигнали до барута.

Но Арийско-транстихоокеанският сектор трябваше да се държи под око. Там се бяха придвижили напред и нещата бяха узрели за резки промени.

Нека обаче Главният Въркън го държи под око през следващите няколко века. След Последния ден на годината ексглавен Торта щеше да държи под око своите лозя и лимонови градини.

II

Рила се опита да не слуша гласовете около себе си и се вторачи в разтворената пред нея и баща й карта. Ето го издигащия се над дефилето Тар-Хостигос, дребничко златисто петънце върху пергамента, но тя си го представи — оградения със стена външен двор с навесите, конюшните и работилниците, вътрешния двор, цитаделата, централната кула на крепостта и стърчащата към небето наблюдателна кула. Отдолу малката Даро течеше на север, за да се влее в Листра, която пък се вливаше в широката Атан на изток. Град Хостигос с белите стени, покривите от каменни плочи и оживените улици. Шахматно подредените ниви на запад и на юг и горите с пръснатите из тях ферми на запад.

Нечий глас, по-рязък и силен от останалите, я върна в реалността. Братовчед й Стентрос.

— Нищо ли няма да направи? А за какво друго, в името на божествения Дралм, е един Велик крал, освен да пази мира?

Тя огледа всички около масата един по един. От края беше Фосг, представителят на селяните, чувстващ се неловко в официалните си дрехи, настанен сред по-високопоставените от него. Представителите на занаятчийско-търговското и гражданското съсловия. По-второстепенните членове на фамилията и роднини по съребрена линия. Бароните и земевладелците. Старият Чартифон, главнокомандващият, с прошарена със сиви кичури златиста брада като оловните плочки върху варакосания му нагръдник, поставил дългия си меч на масата пред себе си. Ксентос, отметнал качулката на свещеническото расо от снежнобялата си глава — в погледа му се четеше тревога. И до нея, начело на масата, баща й принц Птосфес, стиснал устни между тъничките сивеещи мустаци и тъничката сивееща брадичка. Откога не го бе виждала да се усмихва!

Ксентос вдигна ръка. Явно не беше съгласен.

— Крал Кайфранос обяви, че дълг на всеки принц е да защитава собствените си владения, че именно принц Птосфес, а не той трябва да защитава Хостигос от разбойници.

— Разбойници? Те са носторски воини! — извика Стентрос. — Гормот от Ностор има намерение да превземе целия Хостигос, както дядо му превзе Долината на седемте хълма, след като изменникът, чието име не споменаваме, му продаде Тар-Домбра.

Това беше в онази част от картата, към която не бе погледнала: вдлъбнатата долина на изток, където дефилето Домбра разделяше планините Хостигос. Именно през нея наемната кавалерия на Гормот бе нахлула в Хостигос.

— А какво можем да очакваме от Дома на Стифон? — попита баща й.

Сам знаеше отговора, но искаше и другите да го чуят със собствените си уши.

— Протосингелът не пожела да разговаря с мен: свещениците на Стифон не общуват със свещеници на други божества — отвърна Ксентос.

— Протосингелът не пожела да разговаря и с мен — добави Чартифон. — Говорих с един от по-високопоставените свещеници в храма. Прие нашите предложения и каза, че ще се моли на Стифон за нас. Когато помолих за огнено семе, отказа да ми даде.

— Абсолютно никак? — извика някой. — В такъв случай наистина сме анатемосани.

Баща й почука с върха на показалката си.

— Вече чухте най-лошото. Според вас как би трябвало да постъпим? Пръв ти, Фосг!

Представителят на селяните се надигна и се окашля.

— Лорд принце, този замък не е по-скъп за вас, отколкото моята колиба за мен. Ще се сражавам за нея, както вие за него.

Край масата се понесоха одобрителни обаждания:

— Добре казано, Фосг! Пример за всички нас!

Останалите се изказаха един по един. Някои се опитаха да произнесат цели речи. Чартифон само отсече:

— Ще се бием. Какво друго?

— Аз съм свещеник на Дралм — обяви Ксентос, — а Дралм е бог на мира, но аз ви давам благословията на Дралм да се сражаваме. Покорството пред зли хора е най-тежък грях.

— Рила? — обърна се към нея баща й.

— По-добре да загинеш в ризница, отколкото да живееш във вериги — отвърна тя. — Когато настъпи моментът, ще бъда в ризница като всички вас.

Баща й кимна.

— Очаквам същото от всички. — Той се надигна и останалите го последваха. — Благодаря ви. По залез ще вечеряме заедно. Дотогава прислугата ще ви обслужва. А сега ви моля да ме оставите с дъщеря ми. Чартифон и Ксентос също да останат.

Столовете заскърцаха — всички ставаха, за да излязат. Вратата се затвори, заглушавайки коментарите им. Чартифон почна да тъпче късата си лула.

— Знам, че няма смисъл да разчитаме на Балтар от Беща — каза Рила, — но дали Сараск от Саск не би ни подкрепил? За него сме по-добри съседи, отколкото Гормот.

— Сараск от Саск е глупак — изсумтя Чартифон. — Не може да проумее, че ако Гормот нахълта в Хостигос, той е следващият.

— Той го знае — противопостави се Ксентос. — Ще се опита да нападне Гормот с изненада или ще го изчака да се изтощи с нас. Дори и да иска да ни помогне, не би посмял. И крал Кайфранос не се осмелява да помага на онези, които Домът на Стифон иска да съсипе.

— Земята във Вълчата долина им трябва за храмова ферма — сподели Рила. — Знам, че е лошо, но…

— Твърде късно — прекъсна я Ксентос. — Споразумели са се с Гормот да му доставят огнено семе и пари за наемници и когато превземе Хостигос, ще им даде земята. — Той замълча за момент и добави: — А именно по мой съвет, принце, вие им отказахте.

— Бих отказал и без твоя съвет, Ксентос — отвърна баща й. — Отдавна съм дал обет Домът на Стифон да не влезе в Хостигос, докато съм жив, и в името на Дралм и на Галзар, няма да успеят! Пристигнат в някое княжество, построят храм, направят храмови ферми и принудят всички да робуват в тях. Обложат принца с данъци и той вдигне данъците на народа, докато на никой не остане нищо. Вижте храмовата ферма в Долината на седемте хълма!

— Да, не е за вярване — съгласи се Чартифон. — Дори принуждават селяните от много мили да им докарват тор, докато не остане нищо за техните ниви. Само Дралм знае за какво им е. — Той смукна от лулата. — Чудя се защо им е Долината на седемте хълма.

— В земята там има нещо, от което изворната вода мирише лошо — каза баща й.

— Сяра — обясни Ксентос. — Но за какво им е сяра?

III

Ефрейтор Келвин Морисън от Пенсилванската щатска полиция бе клекнал сред храстите в края на ливадата и наблюдаваше намиращата се на двеста метра фермерска постройка от другата страна на потока. Стените бяха грапави от олющената жълта боя, а покривът над верандата бе провиснал. Няколко белезникави пилета кълвяха лениво в мръсния обор. Други признаци на живот не се забелязваха, но той знаеше, че в къщата има човек. Въоръжен с пушка, която щеше да употреби. Който е убил веднъж и е успял да се измъкне от затвора, пак ще убие.

Погледна часовника си — минутната стрелка беше точно на девет. Джек Френч и Стив Ковач щяха да се спуснат по шосето отгоре, където бяха оставили колата. Надигна се, като разкопчаваше ремъка на кобура, и каза:

— Наблюдавайте средния горен прозорец. Тръгвам.

— Наблюдавам го. — Зад него изщрака патронник. — Късмет.

Той закрачи през осеяното с туфи трева поле. Беше уплашен както първия път през 51-ва в Корея, но нищо не можеше да направи. Просто нареди на краката си да се движат, сигурен, че само след няколко мига няма да има време за уплаха.

Беше на няколко стъпки от потока, с ръка близо до дръжката на колта, когато се случи.

Ослепителен блясък, последван от мигновен мрак. Помисли, че е убит. Колтът — 0.38, специален модел — се бе оказал в ръката му по инстинкт. Около него затрептяха всички цветове на дъгата, оформяйки съвършена полусфера, висока петнайсет стъпки и с диаметър трийсет, а пред него изникна овално бюро с контролен пулт и въртящ се стол отзад, от който се надигаше мъж. Млад, добре сложен, белолик, но не американец — в това беше сигурен. Беше обут в свободни зелени панталони и черни ботуши до прасците и носеше бледозелена риза. Под лявата му ръка имаше презраменен кобур, а в дясната държеше оръжие.

Сигурен бе, че е оръжие, макар да приличаше по-скоро на поялник с две издължени тръби вместо дуло, съединени с накрайник, представляващ керамична или пластмасова сфера. В сравнение с него собственият му полицейски колт приличаше на детско пистолетче — и в момента това оръжие го вземаше на мушка.

Той стреля и едновременно с това се метна встрани — падна на дясната си ръка върху гладък, излъскан под. Нещо, вероятно столът, се катурна с трясък. Продължи да се търкаля, докато се измъкне от седефения светлинен купол, и се блъсна с все сила в нещо. За момент остана неподвижен, след което се изправи и натисна спусъка на колта.

Беше се блъснал в дърво. В първия миг прие факта нормално, но в следващия си даде сметка, че тук не би трябвало да има нищо освен трева. А въпросното дърво беше огромно, както и всички останали наоколо — масивни, груби колони, поддържащи зелен покрив, през който се процеждаха няколко слънчеви лъча. Канадски ели. Сигурно се бяха извисявали тук още когато Колумб е уговарял Изабела да заложи бижутата си. Погледна към поточето, което тъкмо щеше да прекоси, когато се случи всичко това. То бе единственото нормално нещо. Или пък най-невероятното от всичко.

Запита се как би могъл да обясни всичко това.

— Докато се приближавах към къщата — заговори той на висок глас и с официален тон, — бях засечен от летяща чиния, която се приземи точно пред мен, а пилотът й ме заплаши с лъчев пистолет. Защитих се с револвера си, като изстрелях един…

Не. Това не вършеше никаква работа.

Погледна отново потока и в него възникна подозрение, че изобщо няма на кого да дава обяснения. Завъртя барабана на колта и извади изстреляната гилза. След това реши да не спазва правилото ударникът да се държи върху празно гнездо и постави нова гилза.

IV

Въркън Вал наблюдаваше пейзажа през едва забележимото блещукане на транспозиционното поле — намираше се сред горите на Пето ниво. Планините естествено си бяха все същите, но горите наоколо потрепваха и се разместваха. Имаше значителна произволност по отношение на местоположението на отделните дървета в различните времепредели. От време на време се мяркаха открити пространства, както и сградите и съоръженията по летищата на неговия народ. Червената светлина над главата му светваше и угасваше, съпровождана от прозвънване на звънец. Конвейерният купол се превърна в плътна многоцветна дъга, а след това в хладен метал. Червената светлина премина в зелена. Той взе един сигма-лъчев иглер от пулта и го пъхна в кобура. В същия момент вратата се плъзна и влязоха двама души в зелената униформа на Паравремевата полиция — единият лейтенант, а другият полицай. Щом го видяха, се успокоиха и напъхаха оръжията си в кобурите.

— Здравейте, господин помощник — поздрави лейтенантът. — Не пипнахте нещо, нали?

На теория транспозиционното поле „Галдрон-Хестор“ бе непроницаемо, но на практика, особено когато две паратемпорални устройства в противоположни „посоки“ се засичаха, полето за кратко отслабваше и в него можеха да проникнат външни обекти, които понякога бяха живи и враждебно настроени. Именно затова паравремите винаги държаха оръжие в ръка, а конвейерите бяха подлагани на проверка незабавно след материализацията. Затова и някои паравреми не успяваха да се приберат.

— Този път не. Ракетата ми готова ли е?

— Да, сър. Чакаме аерокола до ракетодрума. — Полицаят вече вадеше транспозиционните записи от сандъчето. — Ще ви се обадят, когато е готово.

Двамата се разходиха из хаоса от шумове и цветове на конвейерната ротонда. Въркън извади табакерата и предложи цигари. Лейтенантът щракна запалката си. Бяха смукнали само по няколко пъти, когато в свободния кръг вляво до тях се материализира друг конвейер.

Двама параполицаи с извадени иглери надникнаха вътре. Единият мигновено отстъпи назад, грабна слушалката на закаченото за колана му радио и съобщи нещо. Другият пристъпи навътре. Вал и лейтенантът захвърлиха цигарите и бързо се приближиха към конвейера.

Столът зад пулта бе прекатурен. На пода лежеше параполицай, иглерът му се намираше на няколко сантиметра от протегнатата му ръка. Бледозелената му риза бе потъмняла от кръв. Лейтенантът се наведе над него.

— Все още е жив. Куршум или удар от сабя?

— Куршум. Подушвам барут.

Вал забеляза падналата на земята шапка и заобиколи простреляния. Влязоха двама души с антиграв-носилка, натовариха ранения и го изнесоха навън.

— Вижте, лейтенант.

Лейтенантът погледна шапката — сив филц, широка периферия, корона с четири върха.

— Четвърто ниво — каза той. — Евро-американски сектор, Испано-колумбийски подсектор.

Вал вдигна шапката и я огледа отвътре. Лейтенантът беше прав. Вътрешната околожка бе щампована със златни латински букви: „Компания Джон Б. Стетсън. Филаделфия, ФА.“, на ръка с мастило бе добавено: „Ефр. Келвин Морисън, Пенсилв. щатска полиция“ и някакъв номер.

— Познавам тези момчета — каза лейтенантът. — Свестни мъже във всяко отношение. Също като нашите.

— Един от тях е бил с част от секундата по-бърз от нашия. — Вал отново извади табакерата. — Лейтенант, тази работа ще ни създаде големи главоболия. Тази случайна находка ще липсва на някого, а хората, които ще установят отсъствието, са една от десетте най-добри полицейски организации на света в техния времепредел. Те не биха се задоволили с половинчати обяснения, които обикновено минават в този сектор. Затова ще ни се наложи да установим къде е изплувал и какво прави в момента. Мъж, който може да извади револвера си преди един параполицай, след като е бил засмукан в конвейера, няма просто да потъне в неизвестност в който и да било времепредел. Докато се доберем до него, ще се вдигне голяма паника.

— Надявам се, че е бил изтеглен от своя подсектор. Представете си, че се появи в съседен времепредел и докладва в своя полицейски участък, където негов двойник с дублираните му отпечатъци от пръстите е дежурен в момента.

— Да. Би било интересно, нали? — Той запали цигара. — Когато аероколата пристигне, върнете я обратно. Сам ще прегледам фотозаписите. Задръжте ракетата — ще ми трябва след няколко часа. Обявявам случая за лично мой.

2

Келвин Морисън люлееше обутите си в черни ботуши крака от ръба на стръмната урва и му се искаше да не си бе загубил шапката. Знаеше къде се намира: точно на същото място върху малката канара над пътя, където той, Лари Стейси, Джек Френч и Стив Ковач бяха оставили колата, но сега не се виждаше никакъв път, сякаш никога не го бе имало. Имаше четири стъпки дебела в основата си канадска ела, израснала на мястото, където трябваше да е фермерската постройка, и никакви следи от каменна зидария и основи на къщата или обора. Природните характеристики обаче — Плешивите орли на север и планините Нитани на юг — си бяха по местата.

Блясъкът и моментната тъмнина биха могли да са въображаеми — щеше да ги остави в папката с недоказуеми факти. Беше сигурен, че необичайно красивият купол от трептяща светлина бе реален, както и бюрото в контролния пулт и мъжът със странното оръжие. Нямаше абсолютно нищо въображаемо и във всички тези девствени лесове на мястото на фермерските земи. Така че той подръпваше от време на време от лулата и се мъчеше да си припомни и да анализира случилото се.

Не беше застрелян и откаран в болница, в която сега да лежи в треска — в това беше сигурен. Не го тресеше. Нито за миг не се съмняваше в разума или сетивата си, нито пък си позволяваше непристойни думи като „невероятно“ и „невъзможно“. Необикновено — това беше точната дума. Беше съвсем сигурен, че му се е случило нещо необикновено. То сякаш се състоеше от две части: първо — попадането в онзи купол от седефена светлина, случилото се вътре в него и изтъркулването му оттам; и второ — това еднакво-различно място, в което се намираше в момента.

Необичайното бяха взаимно изключващите се анахронизми. Нищо в първата част не спадаше към 1964 година или, подозираше той, към обозримото бъдеще — енергийното оръжие например. Нищо във втората не спадаше нито към 1964 година, нито към времето отпреди век най-малко.

Лулата му бе угаснала. Известно време не я запали отново, докато прехвърляше в съзнанието си тези два факта. Продължи да не използва непристойните думи. Използва една, която малките момчета обичат да драскат по стените.

Напук — не, благодарение — на пасторската настоятелност на баща си да учи за и да стане презвитериански духовник, бе станал агностик. Агностицизъм за него означаваше да не се съгласяваш да приемаш или отхвърляш фактите без доказателства. Точна философия за ченге, между другото. Е добре, нямаше намерение да отхвърля вероятността за машини на времето. Не и след като вече бе отвлечен на борда на такава, от която при това бе успял да се измъкне. Това нещо беше машина на времето и където и да се намираше той в момента, не беше в двадесети век, в който никога нямаше да попадне отново. Намести този факт в съзнанието си и го прие като неоспорим.

Лулата му бе угаснала. Той понечи да я изчука, но после я разбърка с клонка и я запали пак. Не можеше да си позволи да хаби каквото и да било. Шестнайсет патрона — значи никаква безразборна стрелба. Палката би вършила добра работа на близко разстояние. Ценността на белезниците и свирката бе съмнителна. Когато остатъкът от тютюна се превърна в пепел, той изпразни лулата, пъхна я в джоба си и се смъкна от малката скала, приближи до ручея и тръгна по брега, докато не стигна до мястото, където се вливаше в по-голям поток.

Една сойка вдигна голяма олелия при приближаването му. Две сърни побягнаха пред него. Дребна черна мечка го изгледа подозрително и бързо се отдалечи. Ако срещнеше и индианци, които първо мятаха томахавки, а след това задаваха въпроси…

Пътят пред него прекосяваше потока. В първия миг той възприе гледката спокойно, но след това задържа дъха си. Истински, изровен от колела път. С конска тор върху него — най-красивото нещо, което бе виждал в живота си. Това означаваше, че поне не е изпреварил Колумб. Може би щеше да му е трудно да вдъхне доверие в себе си, но поне можеше да го направи на английски. Прегази плиткия брод и продължи да се спуска по пътя, където според него трябваше да е Белфонте. Може би бе попаднал тъкмо навреме, за да вземе участие в Гражданската война. Все пак щеше да е по-добро забавление от Корея.

Слънцето се спусна пред него. Канадските ели останаха зад гърба му — бяха изсечени от двете страни на пътя и на тяхно място бяха израсли предимно широколистни дървета. Усети в полумрака миризма на прясно разорана земя. Когато най-после зърна пред себе си светлинна, се беше спуснал плътен мрак.

Къщата представляваше неясен силует. Светлината идваше от едно прозорче в ъгъла и две в средата на постройката — хоризонтални цепнатинки под надвисналия покрив. Предположи, че конюшнята е отзад. И свинарникът — подсказа му обонянието. Две кучета го залаяха.

— Хей, има ли някой? — извика той.

През отворените прозорци — твърде високи, за да над никне през тях — се чуваха гласове: мъжки и женски. Извика още веднъж и се приближи. Изскърцаха панти и вратата се открехна. На входа застана жена в черна рокля без ръкави. Каза му нещо и влезе навътре. Той я последва.

Стаята беше голяма и я осветяваха две свещи — едната на масата, върху която бе сложено ядене, а другата на полицата на камината. До стената имаше двойно легло, а върху полиците бяха наредени разни предмети. Вътре имаше трима мъже и още една жена, по-млада от тази, която го бе пуснала да влезе. С периферното си зрение забеляза деца да надничат през врата, която водеше към съседна стая. Единият от мъжете, едър и с руса брада, се бе облегнал на камината и държеше в ръце нещо като къса пушка.

Всъщност не беше пушка, а арбалет — изпънат и със стрела в жлеба.

Другите двама бяха по-млади — вероятно синовете му. И двамата бяха с бради, макар че единият имаше по-скоро само русоляв мъх. Той държеше секира. По-големият държеше алебарда. И тримата бяха облечени в къси кожени палта без ръкави, ризи с къси ръкави и чорапи с кръстосани жартиери. По-възрастната жена пошепна нещо на другата и та излезе през вратата, като избута децата пред себе си.

Бе влязъл с миролюбиво вдигнати ръце.

— Аз съм приятел — каза той. — Отивам в Белфонте. Колко е далеч?

Мъжът с арбалета каза нещо. Жената отговори. Младежът със секирата също каза нещо и всички се разсмяха.

— Казвам се Морисън. Ефрейтор от Пенсилванската щатска полиция. — По дяволите, за тях щатска полиция сигурно означаваше толкова, колкото и швейцарска. — Този път стига ли до Белфонте?

Би трябвало да знаят къде е Белфонте — бе основан през 1770 година, а моментът не би могъл да е по-ранен.

Опита друга възможност. Не говореха и пенсилвански холандски — знаеше малко. Може би полски… не и това, тъй като доста бе слушал да говорят поляци от антрацитния район, поне колкото да го познае. Огледа се, докато те спореха, и забеляза на една лавица в отсрещния ъгъл три икони. Прииска му се да ги погледне по-отблизо. Римските католици имаха картини, а гръцките православни — икони, и той знаеше разликата.

Мъжът с арбалета остави оръжието си, без да маха стрелата от него, и заговори бавно и отчетливо. Той никога не бе чувал подобен език. Отговори също толкова отчетливо на английски. Макар шансът да бе едно на хиляда, пробва и японски. Отново без резултат. Поканиха го с жестове да седне и да се нахрани. Шест деца нахълтаха в стаята.

Яденето беше шунка с картофи и царевица и боб с осолено свинско. Приборите бяха ножове и няколко лъжици от рог. Житени питки служеха за паници. Мъжете използваха собствените си ножове. Той извади своя сгъваем нож — масивно автоматично острие, — който предизвика истинска сензация. Трябваше да демонстрира действието му неколкократно. Имаше и вино от бъз — силно, но не особено вкусно. Когато оставиха жените да почистят масата, мъжете напълниха лулите си от едно гърне с тютюн върху лавицата, като предложиха и на него. Той напълни своята лула и я запали като тях с клонка от камината. След това се приближи да разгледа иконите.

Централната фигура представляваше възрастен мъж в бяла роба със синя осмолъча звезда на гърдите. Вляво се намираше седнала женска фигура, гола и преувеличено бременна, коронясана с жито и с ечемичен стрък в ръка. Вдясно имаше мъжка фигура в ризница и с боздуган в ръка. Единственото необичайно нещо в нея беше, че е с глава на вълк. Бог-отец, богинята на плодородието и богът на войната. Не, тези тук не бяха християни — нито гръцки, нито римски или някакви други.

Поклони се на централната фигура, докосвайки челото си, и повтори жеста и пред другите две изображения. Дочу зад гърба си доволно мърморене. Всеки можеше да разбере, че не е езичник. След това седна на един сандък с гръб към стената.

Не бяха залостили вратата. Младата отново избута децата в другата стаичка. Сега той си спомни, че на масата имаше празно място, на което го бяха поканили. Някой бе отишъл да отнесе съобщение някъде. Щом изпуши лулата си, той я пъхна в джоба си и успя да разкопчае незабележимо кобура си.

След около половин час чу галопиране на копита по пътя — конете бяха най-малко шест. Престори се, че не ги е чул, както и останалите. Бащата се приближи до арбалета, големият син хвана алебардата, а младият с мъхестата брадица се приближи до вратата. Конете спряха отвън. Кучетата залаяха като побеснели. Ездачите слязоха от конете. Той извади колта.

Младият пристъпи към вратата, но преди да я отвори, тя го блъсна в лицето и в стаята влезе мъж с висок шлем над брадатото лице, протегнал в ръката си сабя. Зад него се видя друг шлем и дулото на мускет. Всички в стаята се развикаха от уплаха — изобщо не бяха очаквали подобно нещо. Отвън изтрещя пистолет и едно от кучетата изквича.

Той се надигна от сандъка и стреля по мъжа със сабята. Превъртя барабана, гръмна срещу другия с мускета и той рухна. Трети зад него бе улучен с арбалетна стрела в челото и се свлече, като изпусна неизползвания си дълъг пищов.

Той премести колта в лявата си ръка и грабна сабята, която бе изпуснал първият. Беше по-лека, отколкото изглеждаше, и с отличен баланс. Прекрачи тялото на първия застрелян и видя насреща си друг със сабя, който се опитваше да прескочи задните двама. Размениха няколко удара и парирания и той забоде върха на сабята в незащитеното лице на противника си, след което измъкна острието, докато мъжът се свличаше на земята. Момчето бе докопало изтървания пищов и стреля покрай него и улучи мъжа на пътя, който държеше поводите на няколко коня. Излязоха навън с този с алебардата и той посече още един. Бащата също излезе — беше взел мускета и го зареждаше от барутницата.

Той забучи върха на сабята в земята и докато прибираше колта в кобура си, грабна поводите на един от освободилите се коне и се метна върху седлото. Щом нагласи стъпала в стремената, се приведе и издърпа сабята. Благодари наум, че в моторизираната щатска полиция ги обучаваха и да яздят.

Стълкновението бе приключило — поне тук. Шестимата нападатели лежаха повалени и, както можеше да се предположи, мъртви. Другите двама се отдалечаваха в галоп. Петте изпуснати коня препускаха в кръг наблизо, а двамата млади мъже се опитваха да ги хванат. Бащата бе заредил мускета и сега ръсеше барут в подсипа.

Но това тук очевидно бе дребна работа. Главното събитие беше на половин миля по пътя — чуваха се изстрели, вопли и писъци и сред нощния мрак се издигна оранжево сияние. Докато той успокояваше коня, карайки го да свикне с новия си ездач, към небето се извисиха още два пожара. Той се чудеше къде е попаднал. По пътя заприиждаха бегълци. Не бе трудно да познае, че са бежанци — в Корея бе виждал безброй подобни сцени.

Бяха над петдесетина — мъже, жени и деца. Някои от мъжете бяха въоръжени с лъкове и брадви, един носеше дълъг почти шест стъпки мускет. Брадатият му домакин им изкрещя и те спряха.

— Какво става там? — попита той.

Отговори му цялата тълпа едновременно. Един-двама се опитаха да се промъкнат край него, но той ги изруга яростно и замахна с плоското на сабята. Думите му не подействаха, но тонът свърши работа. В Корея бе използвал същата техника. Всички се струпаха накуп и брадатият им заговори. Някои се въодушевиха. Той ги огледа един по един. Двайсетина мъже. Труповете на пътя бяха обезоръжени. Зърна двете жени да раздават някакви неща през вратата. Четири от останалите без ездачи коне бяха уловени и яхнати. Прииждаха нови бегълци, но като разбираха какво става, се присъединяваха.

— Е, приятели! Или искате да живеете вечно? — Той размаха сабята, обхващайки всички с жест, след това посочи по пътя, където вероятно вече гореше цяло село. — Хайде, да вървим да ги пипнем!

Пришпори коня напред, съпроводен от всеобщ възторжен възглас, и цялата тълпа пое с крясъци след него. Срещаха все повече и повече бегълци. Стрелбата пред тях бе спряла. Той предположи, че в селото не е останало нищо, по което да се стреля.

Когато приближиха на четири-петстотин метра от горящите къщи, за десетина секунди изтрещяха четирийсет-петдесет изстрела и се понесоха тревожни викове. Гръмнаха още изстрели и насреща им се втурнаха конници. Не беше нападение, а истински разгром. Нападателите на селото бяха ударени в гръб. Настана свирепа битка. Един кон рухна, друг остана без ездач. Той се надигна на стремената, които на всичко отгоре му бяха малки, размаха сабята и изкрещя:

— Напре-е-е-ед!

И заедно с другите ездачи се понесе в галоп, а пешаците с брадви, коси, вили и каквото бяха докопали, се спуснаха след тях.

Един конник се втурна насреща му с насочена към незащитената му глава сабя. Той отби и мушна, но върхът отскочи от нагръдника. Преди да се опомни, конят на нападателя му отмина към лъковете и вилите зад него. Докато разменяше удари с друг ездач, се запита дали нито един от тези дебили не е чувал, че сабята има и връх. Пътят на сто метра пред него и полето от двете му страни бяха задръстени с конници, които се сечаха и стреляха един срещу друг на светлината от пожарите.

Мушна върха на сабята под ръката на противника си, припомняйки си гласа на учителя си по история за ямката в бронята точно на това място, и едва не я изпусна — но успя все пак да я измъкне. Поредният ездач се втурна насреща му — без ризница, с черна мантия и широкопола шапка, насочил пищов, дълъг почти колкото ръката му. Той се приготви да нанесе сечащ удар и пришпори коня напред, но в същия миг осъзна, че няма да се справи.

„Е, Кел, късметът ти беше дотук!“

Дулото блъвна пламък и нещо го блъсна в гърдите. Миг преди да изпадне в безсъзнание, той успя да освободи крака от стремената и си даде сметка, че ездачът е момиче.

3

I

Рила седеше на масата до баща си в малкия кабинет. Чартифон беше в единия край, Ксентос в другия, а кавалерийски капитан Хармакрос бе седнал на стол до камината — шлемът му беше на пода до него. Селянинът Вурт бе застанал с лице към тях с провесен на рамото мускет и закачени на пояса рогова барутница и торбичка с куршуми.

— Добре се справи, Вурт — похвали го баща й. — И като изпрати съобщението, и по време на битката, и като каза на принцеса Рила, че чужденецът е приятел. Ще се погрижа да получиш награда.

Вурт се усмихна.

— Но, принце, аз имам тази пушка и огнено семе за нея — отвърна той. — А синът ми улови кон с всички такъми и даже пистолети в кобурите и принцесата каза, че можем да задържим всичко това.

— Честна бойна плячка, твоя е по право. Но ще се погрижа да изпратят утре нещо във фермата ти. Само не пилей огненото семе за сърни. Скоро ще ти потрябва за още ностори.

Той кимна, че селякът е свободен, и Вурт се ухили, поклони се и заотстъпва, като мърмореше благодарности. Чартифон го изгледа и отбеляза, че този мъж е нанесъл сериозни загуби на Гормот от Ностор.

— Снощи всичко му излезе скъпо — добави Хармакрос. — Осем изгорени къщи, десетима заклани селяни, четирима убити и шестима ранени наши кавалеристи, а преброихме и повече от трийсет убити в селото на пътя и още шестима във фермата на Вурт. И конете, които заловихме, и оръжията. — Той помисли за момент. — Бих се учудил, ако дори десетима от тях са се спасили здрави и читави.

Баща й се усмихна едва-едва.

— Радвам се, че някои успяха. Ще има какво да разказват, като се върнат. Бих искал да зърна лицето на Гормот в този момент.

— Много сме задължени на чужденеца — каза тя. — Ако не беше спрял хората във фермата на Вурт и не ги бе повел след себе си, повечето ностори щяха да се измъкнат. А пък аз го прострелях!

— Нямаше как да го знаеш, котенце — успокои я Чартифон. — И аз много пъти съм бил на косъм да загина от приятелска ръка в такива битки. — Той се обърна към Ксентос. — Как е той?

— Ще доживее да чуе благодарностите ни — отвърна свещеникът. — Украсата върху нагръдника му е намалила силата на куршума. Има счупено ребро и опасна рана — нашата Рила не пести от зарядите. Изгубил е повече кръв, отколкото би ми се искало, но е млад и силен, а брат Митрон има добри умения. След половин луна ще е на крака.

Тя се усмихна щастливо. Би било ужасно да умре, и то от нейната ръка — точно той, който се бе сражавал толкова мъжки за тях. Освен това чужденецът беше красив и храбър. Запита се кой ли може да е. Някой благородник или велик военачалник, разбира се.

— Много сме задължени на принцеса Рила — заяви Хармакрос. — Аз исках да отида само с още трима-четирима, за да видя какъв е този чужденец, но принцесата каза, че имаме само думата на Вурт и че там може да има още сто души, които той да не е видял. Така че тръгнахме всички и… знаете останалото.

— За всичко сме задължени на Дралм. — Лицето на стария Ксентос сияеше от кротка радост. — И на Галзар Вълкоглавия, разбира се — добави той. — Това е знак, че боговете не са обърнали гръб на Хостигос. Този чужденец, който и да е той, ни е изпратен от боговете да ни подкрепи.

II

Въркън Вал остави запалката на бюрото, извади цигарата от устата си и изпусна струйка дим.

— Шефе, повтарям го за пореден път. Трябва да направим нещо. — „След Последния ден на годината — каза си той наум — ще направя нещо.“ — Знаем причината — взаимно проникващи конвейери при прехвърляне. Това трябва да се спре.

Торта Карф се засмя.

— Причината за смеха ми — обясни той — е, че казах точно същото преди около сто и петдесет години на стария Зарван Тарг, когато получавах поста от него, а той ми се изсмя, точно както ти се изсмях аз сега, тъй като той пък бе казал същото на оттеглящия се Главен, когато поемал поста от него. Виждал ли си някога карта на всички паратемпорални конвейерни пунктове?

Не. Не си спомняше. Освободи съзнанието си от всичко друго и съсредоточи целия си умствен капацитет.

— Не. Не съм.

— Би трябвало да се сетя. Ако се нанесат всички обитавани зони на карта, дори с най-мънички точици и на много подробна карта, тя ще заприлича на едно голямо петно. Най-малко три-четири конвейера проникват взаимно всяка секунда от всяка минута на всеки ден. Разбираш ли — добави тихичко той, — твърде нашироко сме се разпрострели.

— Можем да го ограничим. — Все пак трябваше да има някакво решение. — Може би по-добро програмиране.

— Може би. Как върви твоят случай?

— Имахме малко късмет. Вече сме във времепредела на находката. Един от нашите в един новинарски офис във Филаделфия ни изпрати съобщение същата вечер. Агенциите по печата знаят за случая и не може да се направи нищо.

— Какво точно се е случило?

— Този Морисън и още трима служители от щатската полиция обсадили една къща, в която се криел търсен престъпник. Вероятно е бил опасен, защото не е в обичайната им практика да действат в такъв състав. Морисън и още един били отпред, а другите двама заобиколили отзад. Морисън тръгнал към къщата, а партньорът му останал да го покрива с пушка. Именно той е най-близкият свидетел, но той наблюдавал къщата и поглеждал съвсем бегло към Морисън. Казва, че чул другите двама офицери да блъскат по задната врата — искали да проникнат вътре, а в това време преследваният изскочил през предната с пушка в ръце. Покриващият офицер — казва се Стейси — му извикал да хвърли оръжието и да вдигне ръце. Вместо да изпълни заповедта, престъпникът вдигнал пушката към рамото си. Стейси стрелял и го убил на място. Едва тогава осъзнал, че никъде не вижда Морисън.

— Извикал, но без резултат, както бихме могли да очакваме — продължи Вал. — Тримата го търсили известно време. Естествено не открили нищо. Закарали тялото в окръжния център, където трябвало да свършат куп формалности. Върнали се в участъка чак вечерта и там един репортер научил от тях историята и се обадил във вестника си. Така стигнала и до агенциите по печата. В момента щатската полиция отказва да обсъжда изчезването и дори се опитва да го отрече. Предполагат, че нервите на техния човек не са издържали, поради което е побягнал и сега се срамува да се покаже. Нямат никакво желание това да се разчува и се опитват да замажат всичко.

— Колкото до шапката, която е загубил в конвейера, с името му на нея — Вал дръпна от цигарата, — ще я оставим на около миля от местопроизшествието и ще направим така, че някой туземец, за предпочитане момче на около дванайсет години, да речем, на което ще дадем наркохип инструкции, да я намери и да я занесе в полицейския участък, след което да информира с анонимно телефонно обаждане репортера, който пръв е разпространил новината. Вследствие на което ще се появят обичайните слухове, че Морисън е бил видян на няколко съвсем различни места.

— А семейството му?

— И в това отношение сме късметлии. Неженен, двамата родители са починали, никакви близки роднини.

Главният кимна.

— Това е добре. Обикновено роднините създават купища проблеми. Особено в секторите с наследствени закони. Установи ли изходния времепредел?

— Приблизително. Някъде върху Арийско-транстихоокеанския. Не можем да определим точния момент, в който се е измъкнал от полето. Имаме само един знак, за да открием местопроизшествието.

Главният се ухили.

— Нека да позная. Празната гилза.

— Точно така. Оръжията, които използва щатската полиция, не изтласкват гилзата автоматично — трябвало е да отвори барабана и да я измъкне с ръка. Щом се е измъкнал от конвейера и не е бил непосредствено заплашен, тъкмо това е направил: отворил е револвера, извадил е празната гилза и е поставил нов патрон. Сигурен съм в това, сякаш съм го видял с очите си. Може да не успеем да я открием, но ако успеем, ще разполагаме с категорично доказателство.

4

Морисън се събуди, целият схванат от болки. Беше покрит с меки завивки. За момент остана да лежи със затворени очи. Наоколо му се чуваше тихо и равномерно потракване. Отдалеч се чу удар върху наковалня и нечий вик. Той отвори очи. Беше ден и той лежеше в легло в сравнително обширна стая с обковани с дърво стени и измазан с хоросан таван. От едната страна имаше два прозореца, които бяха отворени; под единия беше седнала пълна сивокоса жена в зелена рокля и плетеше. Потракването беше от шишовете й. През прозорците не се виждаше нищо освен синьо небе. Имаше маса с някакви неща върху нея и столове, а отсреща скрин, върху който бяха подредени сгънатите му дрехи с револвера и колана най-отгоре. До скрина бяха поставени идеално почистените му ботуши, а на стената бе подпряна дълга сабя без ножница с извит предпазител и медна топка накрая.

Щом помръдна, жената моментално вдигна очи, остави плетката на пода и се изправи. Погледна го и се приближи до масата, наля чаша вода и му я донесе. Той благодари, изпи водата и върна чашата. Чашата и каната бяха от сложно гравирано тежко сребро. Това не беше някаква селска колиба. Тя остави чашата на масата и излезе.

Той прокара ръка по брадата си. Не бе бръсната поне от три дни. Ноктите показваха същото. Горната част на тялото му бе стегната в здрава превръзка. Счупено ребро или ребра, а може би и опасна рана. Значи беше изтикал до третия ден. Според преценката си от видяното досега за вероятното ниво на медицината „тук и сега“, стигна до извода, че просто е извадил късмет. Поне бе сред приятели, а не затворник. Доказваше го присъствието на сабята и револвера му.

Жената се върна, придружена от мъж в синя роба с осмолъча звезда на гърдите като тази на централната фигура върху иконата в селската къща, но с разменени цветове. Свещеник, а по съвместителство и лекар. Беше нисък и набит, с приятно овално лице. Приближи, постави ръка върху челото му, измери пулса му и заговори с ободряващ, оптимистичен тон. Изглежда, поведението край леглото на болен бе константна величина. С помощта на жената свещеникът разви дългия бинт. Раната наистина бе опасна и заплашително близо до сърцето, а цялата лява половина на тялото му бе тъмносиня. Жената донесе едно гърне от масата, докторът-свещеник намаза раната с някакъв неприятен на външен вид мехлем, поставиха нов бинт и жената отнесе стария. Мъжът се опита да го заговори и той отвърна със същото. Жената се върна с купа пуешки бульон, в който плуваха нарязани късчета месо, и лъжица. Когато почти бе привършил, пристигнаха двама нови посетители.

Единият беше мъж със снежнобяла коса, облечен също като доктора, но с отметната качулка. Лицето му имаше благородно и добронамерено изражение и се усмихваше. Морисън за момент се запита дали не е попаднал в нещо като манастир, но видът на компаньона на възрастния свещеник нямаше абсолютно нищо общо с каквато и да било манастирска обител.

Беше девойка на около двайсет години с подстригана по момчешки руса коса. Имаше сини очи, червени устни и дръзко вирнато носле с лунички. Беше облечена в късо яке от велур, съшито със златист конец, с жълта туника с висока яка и дълги ръкави под него, и обута в кафяви плетени панталони и високи до бедрата ботуши. На врата си носеше златна верижка, а на колана от златни халки бе закачен кинжал със златна ръкохватка.

Не, това не бе нито манастирска обител, нито селска колиба.

Щом я видя, започна да се смее. Вече бе срещал тази млада дама.

— Ти ме застреля! — обвини я той и насочи въображаем пистолет към нея. — Бам!

След което посочи гърдите си.

Тя каза нещо на възрастния свещеник, той й отвърна, след което тя каза нещо на Морисън с израз на съжаление и срам, като покри лице с едната си ръка и замига виновно над ръба й. След което и двамата се разсмяха. Съвсем нормална грешка — как би могла да знае на чия страна е той?

Двамата свещеници разговаряха известно време, след което по-младият му донесе някаква тъмнокафява напитка в стъклена чаша. Имаше вкус на алкохол и на горчиво лекарство. Показаха му с жестове отново да заспи и излязоха от стаята, като момичето го погледна от вратата през рамо за миг.

Той се повъртя известно време, мина му през ума, че „тук и сега“ май ще му хареса, и се унесе.

Събуди се в късния следобед. На стола под прозореца бе седнала друга жена, слаба, със сиво-кафява коса, и шиеше нещо, подобно на риза. Навън лаеше куче, а на по-голямо разстояние се провеждаше военно обучение — според шума, който вдигаха, бяха петдесетина души. Мъжки глас отмерваше ритъма:

— Хи-ип, хи-ип, хи-ип, хи-ип!

Друга константна величина.

Усмихна се със задоволство. Щом се вдигнеше на крака, едва ли щеше да остане дълго без работа. Откакто като студент втори курс в Принстън се отказа да следва теология, непрекъснато беше войник. Бе задължен на комунистите в Северна Корея, че започнаха онази война. Без нея може би никога не би намерил морална сила да се откаже от кариерата, към която го насочваше баща му. Отиването му в армията може би уби баща му — преподобният Александър Морисън просто не можа да преживее факта, че синът му няма да продължи неговия път. Така или иначе, почина, докато той беше в Корея.

Година и половина след завръщането си работи като банков охранител, докато не почина и майка му. И това беше един вид военна служба — беше въоръжен и в униформа. После, вече свободен от задължението да се грижи за майка си, премина в щатската полиция. Това вече си беше истинска военна служба — поне най-близката до нея професия в мирно време.

И накрая се набута в този купол от седефена светлина, в тази машина на времето, от която се озова в — в това „тук и сега“, както единствено можеше да го нарече.

Къде беше това „тук“ бе сравнително лесно да предположи. Вероятно на десетина-петнайсет мили от мястото на преместването му във времето, което бе точно до границата на окръг Клинтън в долината Нитани. Сигурен беше, че „тук и сега“ не използват хеликоптери за пренасяне на ранените.

Кога беше това „сега“ бе съвсем друга работа. Лежеше по гръб, загледан в белия таван — не искаше да привлича вниманието на жената до прозореца. Не беше в миналото. Дори да не бе учил история — а почти само това бе учил в колежа, — щеше да знае, че Пенсилванската колония никога не е представлявала нещо подобно. Приличаше по-скоро на Европа от шестнайсети век, макар че никой френски или германски кавалерист не би останал достатъчно дълго жив, за да износи дори първия си чифт казионни ботуши, ако беше толкова непохватен фехтовач, като тези, които бе повалил през онази нощ. А и доста се бе занимавал със сравнителна религия, за да е сигурен, че трите икони върху селската лавица не принадлежат към нито една от митологиите чак до древните Египет и Шумер.

Следователно се намираше в бъдещето. Далечното бъдеще, дълго след унищожаването на човечеството от атомна война, когато човек се е върнал обратно в Каменната ера и постепенно е стигнал до този стадий. Хиляда… десет хиляди години… Десет долара, ако познаеш колко бобени зърна има в гърнето. Важното бе, че „тук и сега“ е където-когато щеше да остане, затова трябваше да се намести в него. Струваше му се, че ще му хареса.

А пък онова прекрасно, очарователно блондинче! Заспа, мислейки за нея.

Закуската на следващата сутрин включваше зърнена каша с месен бульон с миризма на наденица и чаша чай от дафина. Кафето, изглежда, не бе познато „тук и сега“ и определено щеше да му липсва. Помоли с жест жената да му донесе ризата и извади лулата, тютюна и запалката. Тя постави до леглото стол за нещата му. Щом щракна запалката, тя опули очи и каза нещо, на което той отвърна с учтив тон. След това тя се върна на мястото си и продължи да шие. Той огледа дрехата си — беше скъсана и със засъхнала кръв отляво, а значката му беше сплескана и изкривена. Затова бе останал жив.

Възрастният свещеник и девойката дойдоха след около половин час. Този път тя беше облечена в рокля в червено и сиво, достойна за витрината на „Бергдорф-Гудман“ и спокойно можеше да й се окачи табелка с цена „$200“, макар кинжалът на колана й да не бе твърде подходящ за Пето авеню. Двамата носеха плочки за писане и пръчици от талк — очевидно хартията все още не бе преоткрита. Поздравиха, преместиха си столове до леглото и се захванаха за работа.

Най-напред го научиха на думите „теб“, „мен“, „той“ и „тя“, а след това на имената си. Тя беше Рила. Възрастният свещеник — Ксентос. По-младият свещеник, който мина да нагледа пациента, беше Митрон. Имената му звучаха като гръцки. Единствено при тях откри някакво езиково сходство.

Името Келвин Морисън ги затрудни. Очевидно „тук и сега“ нямаше фамилни имена. Разбраха се да го наричат Калван. Изрисуваха множество рисунки върху плочките. Най-весело беше, докато рисуваха глаголи. Рила и Ксентос пушеха. Лулата на Рила, която тя носеше на колана с кинжала си, беше с инкрустирана със сребро чашка от червен камък и бамбуков мундщук. Неговото „Зипо“ я впечатли и тя му показа своята запалка. Представляваше кутийка с прахан и кремъче в пружина, което се удряше с пръст, а друга пружина го връщаше обратно за нов удар. Около обяд вече можа да разбере, че е техен приятел, защото е убил техни врагове, което, изглежда, беше най-важното условие за приятелски чувства „тук и сега“, а той можа да увери Рила, че не я обвинява, че го е простреляла в сражението на пътя.

Следобед дойдоха пак, придружени от господин със сива заострена брадичка, облечен в дреха, напомняща хавлия за баня с кожена яка, върху която бе завързан поясок за сабя. Бе окачил внушителна златна верига на врата си. Казваше се Птосфес и след изнурително жестикулиране и рисуване най-накрая стана ясно, че е бащата на Рила и тукашният принц. Изглежда, мястото се казваше Хостигос. Нападателите пък бяха от място, наречено Ностор, което се намираше на североизток. Техният принц се казваше Гормот и в Хостигос не изпитваха добри чувства към него.

На следващия ден той вече седеше на стол и започнаха да му дават твърда храна и вино. Виното бе превъзходно, както и тукашният тютюн. Той посвикна да пие дафинов чай вместо кафе. Храната бе добра, макар и понякога странна. Беконът например беше с пуешки яйца. Очевидно „тук и сега“ нямаше кокошки. Но пък имаха много дивеч. Дивечът явно се бе развъдил изобилно след атомните войни.

Рила го посещаваше два пъти на ден, понякога сама, друг път с Ксентос или пък с един едър мъж със сивееща брада, Чартифон, който, изглежда, беше най-върховният воин на Птосфес. Винаги носеше дълга тежка двуръчна сабя. Често беше с позлатени нагръдник и плоча на гърба, богато украсени, но изподраскани и очукани. Той също понякога идваше сам или с един млад кавалерийски офицер, Хармакрос.

Хармакрос имаше брадичка, явно подражание на принц Птосфес. Той престана да се притеснява за бръсненето — „тук и сега“ човек можеше да си пусне брада, без да го помислят за битник. Успя да разбере, че Хармакрос е бил в командваната от Рила бойна група, която бе атакувала в гръб носторите откъм селото.

— Боговете — обясни Чартифон — не дариха син на нашия принц. Един принц би трябвало да има син, за да управлява след него, затова малката Рила е като син за баща си.

Боговете, мина му през ума, трябваше да дарят на принц Птосфес зет, който да се казва Келвин Морисън… или просто Калван. Реши да окаже известна помощ на боговете в това отношение.

От време на време го посещаваше още един свещеник — особняк със зачервен нос и посивяла брада на име Тарсес, който леко накуцваше и имаше белег на лицето. Само един поглед му бе достатъчен, за да разбере на кой бог служи. Носеше лека ризница от фини пръстени, кинжал и боздуган на колана и качулка от вълча кожа, върху която бе закрепена вълча глава с очи от скъпоценни камъни. Щом влезеше, я мяташе настрана, а щом седнеше, някой му донасяше питие. Почти винаги пристигаше с някоя котка или куче. Наричаха го Вуйчо Вълк.

Чартифон му показа многоцветна пергаментова карта. Хостигос обхващаше целия окръг Център, южния ъгъл на Клинтън и целия Ликоминг южно от Плешивите орли. Град Хостигос беше точно на мястото на друговремевия Белфонте. Намираха се в Тар-Хостигос или двореца Хостигос, извисяващ се над града върху ръба на планината над дефилето. Южно, където бе долината на Джуниата, беше княжество Беща, управлявано от принц Валтар. Ностор беше на мястото на окръг Ликоминг северно от Плешивите орли, на север бе окръг Тиога и части от окръзи Нортъмбърланд и Монтур, чак до устието на Съскуихана. Град Ностор беше около Хъгесвил. На мястото на окръзи Потър и Маккийн беше Никлос, управляван от принц Арманес. Блеър и части от Клиърфийлд, Хънтингтън и Бедфорд съставляваха Саск, чийто принц се наричаше Сараск.

Принц Гормот от Ностор беше смъртен враг. Арманес бе неутрален приятел. Сараск от Саск не бе никакъв приятел. Балтар от Беща не беше приятел с никого.

На по-голяма карта видя, че всичко това е само част от Великото кралство Хос-Харфакс — цяла Пенсилвания, Мериленд, Делауер и южно Ню Джърси, — управлявано от крал Каифранос в град Харфакс в устието на Съскуихана, река Харф.

Имаше подозрения, че Хостигос се намира в тежка обсада между Ностор и Саск. Всеки ден чуваше неспирните военни упражнения. Нещо тревожеше всички тези хора. Много често, както се смееше, докато го учеше да чете, Рила внезапно си спомняше нещо, за което искаше да забрави, и смехът й секваше. Чартифон непрекъснато бе разсеян, а понякога за момент забравяше за какво е говорил. А Птосфес никога не се усмихваше.

Ксентос му показа карта на света. Той изглеждаше кръгъл, но плосък като поничка. Заливът Хъдсън беше в самия център, Северна Америка напомняше Индия, Флорида бе почти право на изток, Куба на север и на юг. Азия се съединяваше със Северна Америка, но беше съвсем непозната. Всичко това бе заобиколено от безкраен океан. Европа, Африка и Южна Америка просто ги нямаше.

Ксентос поиска да му покаже страната, от която е дошъл. Знаеше, че рано или късно ще се случи, и това го притесняваше. Не можеше да рискува с лъжа, защото не знаеше в кой момент може да бъде уличен, затова реши да каже истината съобразно тукашните вярвания и предубеждения. За щастие, двамата бяха сами.

Постави пръст върху централна Пенсилвания. Ксентос си помисли, че не е разбрал правилно.

— Не, Калван. Това е твоят дом сега и ние искаме винаги да останеш при нас. Но от кое място дойде?

— Тук — настоя той. — Но от друго време, хиляда години в бъдещето. Имах враг, зъл магьосник с голяма сила. Друг магьосник, който не беше мой приятел, но беше враг на моя враг, постави защита върху мен, за да не мога да бъда убит. Затова моят враг завъртя времето за мен и ме запрати далеч в миналото чак тук, преди още първият ми прадядо да е бил роден. И ето сега съм тук, където трябва да остана.

Ксентос направи широк кръг с ръка около бялата звезда на нагръдника си и измърмори нещо. Още една константна величина.

— Колко ужасно! Пропъден си така, както никой никога не е бил прогонван!

— Да. Не ми се иска да говоря, нито дори да мисля за това, но е редно да го знаеш. Кажи на принц Птосфес, на принцеса Рила и на Чартифон и ги помоли да го запазят в тайна и да не го споменават пред мен. Трябва да забравя предишния си живот и да започна нов тук и сега. На всички останали може да се каже, че съм от далечна страна. Оттук — посочи той точката, където би трябвало да се намира Корея върху пустата Азия. — Участвал съм в една голяма война там.

— О! Знаех, че си воин. — Ксентос замълча, след което попита: — Ти също ли владееш магьосничеството?

— Не. Моят баща беше свещеник като теб, а нашите свещеници ненавиждаха магьосничеството. — Ксентос кимна в знак на съгласие. — Той искаше и аз да стана свещеник, но знаех, че няма да съм добър, и когато започна тази война, напуснах учението, отидох в армията на моя велик крал Труман и заминах да воювам. След войната бях воин, който пазеше мира в моята страна.

Ксентос отново кимна.

— Ако човек не може да стане добър свещеник, не трябва да става въобще, а да бъдеш добър воин е следващото най-добро нещо. Какви богове почиташе твоят народ?

— О, моят народ има много богове. И Конформизъм, и Авторитарност, и Разходен баланс, и Обществено мнение. А също и Обществено положение, чиито символи са много, като огромните колесници „Кадилак“, които са почти богове. Има и Атомна бомба, великият разрушител, който някой ден ще сложи край на света. Нито едно от тях не е добро божество и аз не ги почитах. Разкажи ми за вашите богове, Ксентос.

Той напълни лулата си и я запали с кутийката прахан, която заместваше останалата му без гориво „Зипо“. Ксентос започна да му разказва за техните богове. За Дралм, комуто се кланяха всички хора и всички останали божества и на когото служеше самият той. За Ирта Всемайка, извора на целия живот. За Галзар, бога на войната, чиито свещеници наричаха „Вуйчо Вълк“. За огромния Трант, бога на занаятчиите. За капризната Литрис, богинята на атмосферните стихии. И всички останали.

— И Стифон — добави неохотно той. — Стифон е зъл бог, комуто служат злите хора, но той ги дарява с богатство и голяма власт.

5

Той започна да забелязва едва доловима промяна в държанието им с него. Понякога хващаше Рила да го наблюдава със страхопочитание, примесено със състрадание. Чартифон направо грабна ръката му и каза:

— Тук ще ти хареса, лорд Калван.

Забавляваше го, че бе приел титлата, сякаш бе роден с нея. Принц Птосфес подхвърли между другото:

— Ксентос ми каза, че има неща, за които не би искал да говориш. Никой няма да ти спомене за тях. Всички сме щастливи, че си при нас, и бихме искали това да стане твой дом завинаги.

Останалите се отнасяха към него с дълбоко уважение. Официалната история бе, че е принц от далечна страна отвъд Западния океан около Студените земи, свален от трона с измяна. Това бе древната и забравена земя на чудесата, Домът на боговете. А Ксентос каза на Митрон и той разказа на всички останали, че лорд Калван е изпратен в Хостигос от самия Дралм.

Щом се изправи на крака, го преместиха в жилище с по-големи стаи и му дадоха лична прислуга. Дадоха му дрехи, повече отколкото бе имал през живота си, и добри оръжия. Рила му подари два от своите пистолети — дълги по две стъпки, но не по-тежки от неговия колт и с тънки почти като хартия дула. Механизмът им бе опростен и много ефикасен.

— Застрелях те с един от тях — каза тя.

— Ако не беше — отвърна той, — след битката щях да замина и да не се върна никога в Тар-Хостигос.

— Може би щеше да е по-добре за теб.

— Не, Рила. Това е най-прекрасното нещо, което ми се е случвало.

Щом започна да се придвижва без подкрепа, отиде да види военните упражнения. Войниците нямаха униформи, освен сини и червени пояси — цветовете на принц Птосфес. Флагът на Хостигос бе синя алебарда на червен фон. Пехотинците носеха брезентови куртки без ръкави, обшити с метални плочи, а някои имаха ризници. Шлемовете им не се различаваха особено от каските, които използваха в Корея. Някои приличаха на редовна войска, но повечето бяха мобилизирани селяни. Само някои имаха дълги копия: другите бяха с алебарди, ловни копия, изправени остриета на коси с дръжки по осем стъпки или секири със сапове по четири.

На трима въоръжени с хладни оръжия се падаше по един въоръжен с огнестрелно. Някои от огнестрелните оръжия бяха огромни мускети, дълги пет-шест стъпки, калибър 6–8, със стойки за прицелване и стрелба. Имаше и аркебузи приблизително с размера и тежината на „М–1 Гаранд“, калибър 16–20, и пушки като от времето на Френската революция и Наполеоновите войни. Имаше и няколко арбалетчици.

Кавалеристите носеха високи шлемове и брони и бяха въоръжени със саби и пистолети, поставени в прикрепени към седлото кобури и много често по още един чифт в кончовете на ботушите. Повечето носеха и малки мускети или къси копия. Всички приличаха на редовна войска. Едно нещо го озадачи: докато арбалетчиците се упражняваха непрекъснато, така и не видя някой да стреля по мишена с огнестрелно оръжие. Може би недостигът на барут беше една от причините за тревогите им.

Артилерията беше достойна за присмех — изглеждаше архаично дори за шестнайсетия век на собственото му време. Всички топове бяха от ковано желязо и се състояха от свързани пръти, подсилени от метални скоби. Нямаха цапфи — явно „тук и сега“ на никого не му бе минавало през ума подобно нещо. Полевите топове бяха качени върху огромни мертеци, които приличаха на гигантски ложи, и ги придвижваха с четириколесни талиги. Стреляха с гюлета от четири до дванайсет фунта. Неподвижните топове по стените на двореца бяха по-големи и можеха да изстрелват каменни гюлета от петдесет, сто и дори двеста фунта.

Абсолютен петнайсети век. Хенри V беше превзел Харфльор точно с такива, а Джон Бедфордски вероятно бе бомбардирал Орлеан с по-добри. Той реши да поговори с Чартифон по въпроса.

Отнесе кавалерийската сабя, която бе пленил в нощта на пристигането си „тук и сега“, на дворцовия ковач, за да я наточи до рапира. Човекът го помисли за луд. Той намери две тренировъчни дървени саби и направи демонстрация с един кавалерийски лейтенант. Лейтенантът незабавно поиска рапира. Ковачът обеща да направи и за двамата истински според изискванията му. На следващата вечер бяха готови, а междувременно ковачът беше отрупан с поръчки за рапири.

Почти всичко, което използваха тези хора, можеше да се направи между стените на Тар-Хостигос или в град Хостигос, а той сякаш разполагаше с неограничено перо за разходи. Започна да се пита какво, освен че е гост от Земята на боговете, би трябвало да направи, за да го заслужи. Никой не искаше нищо от него. Може би очакваха да го направи сам.

Една вечер в кабинета на принц Птосфес, където заедно с принца, Рила, Ксентос и Чартифон пушеха край бутилка десертно вино, той заговори:

— Имате врагове и от двете страни — Гормот в Ностор и Сараск в Саск, — а това не е хубаво. Вие ме приехте и ме направихте един от вас. Как мога да ви помогна срещу тях?

— Виж, Калван — отвърна Птосфес, — може би ти по-добре ще ни кажеш това. Ние не искаме да говорим за онова, което те опечалява, но ти, изглежда, произхождаш от много мъдър народ. Вече ни научи на нови неща, като пробождащата сабя — той погледна с възхита новата си рапира, която бе оставил встрани — и това, което каза на Чартифон за монтажа на топовете. На какво друго можеш да ни научиш?

„На твърде много неща“ — помисли си той. Имаше един учител, чийто любим ученик беше той и който беше любимият му учител. Учителят по история, който наистина бе необикновен учител. Повечето представители на университетското съсловие от средата на двадесети век се отнасяха към войната по същия начин, както техните викториански опоненти се отнасяха към секса — една от непристойните теми, за която благовъзпитаните хора не разговарят, сякаш ако не обръщаш внимание на нещо противно, то не съществува. Този човек беше съвсем различен. Онова, което се случваше в манастирските обители, общинските съвети, парламентите и заседателните зали беше от значение, но нищо не влизаше в сила, докато не бъдеше утвърдено на бойното поле. Затова той изтъкваше военните аспекти на историята пред първокурсника по теология Морисън от Пенсилвания. Затова вместо да изучава хомилетика, тълкуване на библейските текстове и методите на младежките организации, този първокурсник, а година по-късно вече второкурсник, четеше „Изкуството на войната“ от сър Чарлз Оман.

— Вижте, аз не мога да ви кажа как да правите оръжия като този револвер, който изстрелва шест куршума, или амуниции за него — започна той, след което се опита да обясни възможно най-опростено какво е серийно производство и машинна индустрия. Те го гледаха неразбиращо и учудено. — Мога да ви покажа някои неща, които да направите с онова, което имате. Например ние правим спирален нарез във вътрешността на цевта, за да придаде въртеливо движение на куршума около оста му. Такива оръжия стрелят по-скоростно, по-точно и по-надалеч от тези с гладка цев. Мога да ви покажа как да направите оръдие, което да бъде по-подвижно и да се зарежда и стреля много по-бързо от тези, които имате. И още нещо. — Той сподели, че никога не е виждал да тренират стрелба. — Имате много малко барут или огнено семе, както го наричате. Така ли е?

— Нямаме достатъчно огнено семе в целия Хостигос, за да заредим всички оръдия в този двор дори за един изстрел — призна Чартифон. — И няма как да намерим. Свещениците на Стифон са ни поставили под ембарго и не ни дават нищо, а изпращат талига след талига в Ностор.

— Искате да кажете, че получавате огнено семе от свещениците на Стифон? Не можете ли да си произвеждате сами?

Всички го изгледаха като побъркан.

— Никой освен свещениците на Стифон не може да прави огнено семе — обяви Ксентос. — Това имах предвид, когато ти казах, че Домът на Стифон разполага с огромна власт. Само те могат да го правят с помощта на Стифон и затова притежават огромна власт дори над Великите крале.

— Да ме прокълне Дралм!

Тези умни мошеници от Дома на Стифон наистина заслужаваха да бъдат уважавани. Това се казваше рекет. Нищо чудно, че „тук и сега“ бе разцепено на пет Велики кралства, а всяко от тях бе разделено между враждуващи принцове и дребни барончета. Домът на Стифон искаше да е така — добре беше за бизнеса. Много неща му станаха ясни. Ако например Домът на Стифон правеше и оръжията, това обясняваше защо малките огнестрелни оръжия бяха толкова добри и защо пречеха на развитието на артилерията. На Дома на Стифон не му трябваха кървави и разрушителни войни — не беше добре за бизнеса. Само войни, в които се харчи повечко огнено семе.

Нищо чудно, че лицата на всички в Хостигос бяха така угрижени. Знаеха, че са изправени пред унищожителна война. Той остави чашата и се разсмя.

— Смятате, че никой освен тези свещеници на Стифон не може да прави огнено семе? — Измежду присъстващите нямаше нито един, който да не бе посветен в истинската версия на неговата история. — Е, в моето време дори децата можеха да го правят. — Все пак деца, които бяха стигнали до гимназиалния курс по химия, поради което веднъж за малко да го изключат. — Мога да направя огнено семе ето тук, на тази маса.

Той напълни отново чашата си.

— Но, това е чудо! Само силата на Стифон… — промълви Ксентос.

— Стифон е голям мошеник! — заяви той. — Лъжлив бог, който има свещеници-мошеници. — Думите му притесниха Ксентос. Добър или лош, всеки бог си беше бог и за него не можеше да се говори по този начин. — Искате ли да видите как става? Митрон има всичко необходимо в амбулаторията си. Трябва ми сяра и селитра. — Митрон предписваше сяра и мед („тук и сега“ меласата не бе позната), а се смяташе, че селитрата охлажда кръвта. — Освен това въглен, хаванче и чукало, сито за брашно, съд за пресяване и везни. — Той взе една неизползвана чаша. — Това върши работа за смесване.

Всички го гледаха, сякаш му бяха израснали три глави, на всяка от които имаше по една златна корона.

— Хайде, човече! По-бързо! — викна Птосфес на Ксентос. — Донеси веднага всичко.

И принцът отметна глава назад и се разсмя — може би малко истерично, но Морисън за първи път го чуваше да се смее. Чартифон тресна с юмрук по масата.

— Ха, Гормот! — извика той. — Сега да видим кой кого!

Ксентос излезе от стаята. Морисън поиска пистолет и Птосфес измъкна един от сандъка зад гърба му. Беше зареден. Отвори барутника, изсипа съдържанието върху парче пергамент и го докосна със запалена треска. То обгори пергамента, което не биваше да прави, като остави твърде много чернилка. Стифон не бе честен производител на барут — слагаше прекалено много дървени въглища и недостатъчно селитра. Морисън отпи от чашата си. Селитрата бе седемдесет и пет процента, петнайсет въглен и десет сяра.

След малко Ксентос се върна, придружен от Митрон, който мъкнеше цяла кофа въглища, две глинени гърнета и останалите неща. Ксентос беше като замаян, а Митрон полагаше максимум усилия да не покаже уплахата си. Келвин му възложи да стрие селитрата в хаванчето. Сярата беше на прах. След малко половинпинтовата смес бе готова.

— Но това е само прах — възкликна разочарован Чартифон.

— Точно така. Сега трябва да се навлажни, да се омеси на тесто, да се пресова в калъп, да се изсуши и да се стрие. Не можем да свършим цялата работа тук. Но това ще избухне.

Докъм края на петнадесети век барутът представлявал нещо подобно — наричали го барут на прах. Бил използван дълго време за оръдията, след което започнали да използват барут на зърна за малките огнестрелни оръжия. Ами да, през 1588 година дукът на Медина-Сидония бил безкрайно щастлив, че барутът за Армадата бил на зърна, а не на прах. Той зареди пистолета с щипка от сместа, прицели се в една полуизгоряла цепеница в камината и натисна спусъка. Гръмна изстрел. Някой отвън изкрещя, затропаха стъпки и в залата се втурна страж с алебарда.

— Лорд Калван ни показва нещо — успокои го Птосфес. — Може да чуеш още изстрели. Никой да не се безпокои.

— Така — каза той, щом стражът излезе и затвори вратата. — Сега да видим как улучва. — Зареди отново, пъхна парченце плат и го подаде на Рила. — Стреляй първо ти. Това е велик момент в историята на Хостигос. Надявам се.

Тя свали ударника, прицели се в камината и натисна. Този път гърмът не беше толкова силен, но имаше изстрел. След това направиха опит с топче, което проникна на половин пръст в цепеницата. Всички се съгласиха, че е много добре. Залата се изпълни с дим и всички започнаха да кашлят, но никой не обръщаше внимание на това. Чартифон отиде до вратата и викна за още вино.

Рила го стисна в прегръдката си.

— Калван! Ти наистина успя!

— Но ти не изрече никаква молитва — заекна Митрон. — Ти просто направи огнено семе.

— Точно така. И скоро всеки просто ще прави огнено семе. Както се вари супа.

„А когато настъпи този ден — помисли си той, — свещениците на Стифон ще застанат отстрани на пътя и ще просят милостиня.“

Чартифон искаше да разбере кога могат да тръгнат срещу Ностор.

— Ще ни трябва повечко огнено семе, отколкото Калван може да направи върху тази маса — отвърна Птосфес. — Ще ни трябват селитра, сяра и въглен. Трябва да обучим хора да добиват сяра и селитра и да ги мелят и смесват. Трябват ни още много неща, които нямаме в момента, както и инструменти, за да ги направим. И никой друг не знае как, освен Калван. А той е сам.

Е, слава богу! Все пак някой бе схванал нещичко от лекцията му за серийното производство.

— Мисля, че Митрон знае някои неща. — Той посочи гърнетата със сяра и селитра. — Как се снабдяваш?

Митрон бе гаврътнал първата си чаша на екс, втората на три глътки, а в момента се бе заел с третата и постепенно идваше на себе си. Обясненията му потвърдиха предположенята на Келвин. Нерафинираната селитра добиваше на буци изпод купчините тор и я пречистваше. Сярата се изпаряваше от серните извори във Вълчата долина. Когато това се изясни, Птосфес започна да ругае яростно Дома на Стифон. Митрон бе наясно и с двата процеса в обем четвърт гърне. Келвин обясни какви количества ще са им необходими.

— Но това изисква време — възрази Чартифон. — А чуе ли Гормот, че сами произвеждаме огнено семе, веднага ще ни нападне.

— Не му позволявайте да разбере. Заемете се със сигурността. — Наложи се да дава нови обяснения. „Тук и сега“ явно не познаваха подобно нещо като контраразузнаването. — Поставете конни патрули по всички пътища, които излизат от Хостигос. Пускайте всеки да влиза, но никой да не излиза. Не само по посока на Ностор, а също към Саск и Беща. — Замисли се за момент. — И още нещо. Ще се наложи да дам нареждания, които няма да се харесат. Ще бъдат ли изпълнени?

— От всеки, който иска да спаси главата си — отсече Птосфес. — Ти говориш с моя глас.

— И с моя! — провикна се Чартифон и му подаде сабята си, за да докосне ръкохватката. — Нареди ми и аз ще ти се подчиня, лорд Калван.

На следващата сутрин той се настани в едно помещение до централната врата на цитаделата срещу караулната — обширна зала с под от каменни плочи със смътното, но безпогрешно ухание на полицейски участък. Стените бяха измазани с хоросан и с въглен можеше да пише и чертае диаграми по тях. Никой „тук и сега“ дори не бе чувал за хартия. Напомни си да не забравя да направи нещо по въпроса, но засега не разполагаше с време. Рила се самоназначи за негов адютант и генерален помощник. Той събра Митрон, свещеника на Трант, всички майстори занаятчии в Тар-Хостигос, няколко души от занаятчийските съсловия в град Хостигос, двама-трима от офицерите на Чартифон и половин дузина кавалеристи, за да разнасят послания.

С въглена нямаше проблеми — имаше колкото искаш; въглища се използваха предимно в железолеярските работилници в долината на Листра, но и на много други места. Въглища имаше в открити рудници на север и на запад — използваха ги за различни цели, но съдържанието на сяра ги правеше неподходящи за железодобивните пещи. По някое време трябваше да направи нещо по отношение на кокса. Знаеше, че дървените въглища за производство на барут трябва да са от върба или елша, или нещо от сорта. И по този въпрос трябваше да направи нещо, но засега щеше да се задоволи с наличното.

За добиване на по-значителни количества сяра чрез изпарение му бяха нужни огромни тигани, а налице, изглежда, нямаше нищо по-голямо от тенджерки и нагръдници. Железариите бяха ковачници, а не прокатни цехове. Следователно щеше да се наложи да изковават железни листове от по две квадратни стъпки и да ги съединяват. Двамата с Митрон се заеха с планиране на дейността по изпаряването. За нещастие Митрон беше лишен от въображение и не схващаше почти нищо от чертежите и диаграмите, които му чертаеше.

Селитра можеше да се добива навсякъде. Най-добрият източник бяха купчините тор, а така също мазетата, конюшните и подземните отходни ями. Той назначи комисия по селитрата, оглавявана от един от офицерите на Чартифон, и му предостави пълномощия да обикаля и да има достъп навсякъде, а така също да обезглавява всеки свой подчинен, който злоупотребява с барута, и да прилага бързата процедура към всеки, който се опита да попречи или да се противопостави. Създаде мобилни групи с фургони и волски талиги, натоварени с казани, каци, инструменти и всичко останало, които да обикалят от ферма на ферма. Нареди да се наберат селски жени и да бъдат обучени да филтрират нитратна почва и да пречистват нитрат. Снаряжение, производство.

Мелници: имаше предостатъчно и за късмет не бе нужно да измисля водното колело. Вече го използваха и майсторът на мелничарското съсловие почти веднага схвана какво трябва да се направи, за да се превърне една воденица в мелница за огнено семе. Специално мелничарско снаряжение, изобретяване. Сита, платнища. Миксатори — подходящи бяха огромните бъчви за вино с барабаните с перки в тях. Преси за пресоване на сместа в калъпи. Мелници за стриване на калъпите. Отдели значително време, за да обмисли предохранителни правила за предпазване от опасност от искра около тях и драконови мерки срещу нарушаването им.

Сутринта успя да стрие калъпа, който бе приготвил предната вечер от остатъците от първата експериментална смес, и го преся през сито с голяма степен на пречистване. Сто зърна забиха сачма от осемкалибров мускет един пръст по-дълбоко в пън от канадска ела, отколкото равностойно количество от най-добрия барут на Стифон.

До обяд бе относително сигурен, че почти всички членове на неговия Военнопроизводствен управителен съвет разбират по-голямата част от онова, което им казва. Следобед се състоя среща във външния двор с всички, които щяха да са ангажирани в производството на огнено семе. Ксентос направи заклинание в името на Дралм, Вуйчо Вълк направи същото в името на Галзар, а свещеник на Трант направи заклинание в негово име. Птосфес се изказа — подчерта, че лорд Калван разполага с пълна власт да направи всичко необходимо и се ползва с безграничната му подкрепа винаги, когато се наложи. Чартифон произнесе реч, в която описа нечуваната пустош, в която скоро ще превърнат Ностор. (Продължителни възгласи.) Самият той също дръпна реч, в която изтъкна отсъствието на каквато и да било свръхестественост по отношение на огненото семе, описа подробно производствените етапи и се опита да обясни каква е причината за взрива. След това се разделиха на групички, за да бъдат разяснени задълженията на всеки поотделно. През цялото време трябваше да тича насам-натам, за да разяснява на разяснителите.

Вечерта вдигнаха пир. До това време двамата с Рила вече имаха надраскана с въглен върху стената на неговата щабквартира най-обща организационна схема.

През следващите четири дни прекарваше по осемнайсет часа в това помещение, провеждайки последователно разговори с шестстотин до осемстотин души. Някои изслушваше търпеливо и дори със задоволство — полагаха всевъзможни усилия да проумеят нещо, което никога не им се бе налагало да вършат. С други срещаше сериозни проблеми. Занаятчийските гилдии се препираха по отношение на компетентността си и всички изказваха недоволството си от това, че много селяни са започнали да упражняват техните занаяти. Майсторите се оплакваха от неподчинението на калфите и чираците, което означаваше, че те са започнали да се грижат сами за себе си. Селяните протестираха срещу нахълтването в краварниците и ровенето из торищата им и че ги принуждават да вършат несвойствена за тях работа. Земевладелците възразяваха срещу отделянето на селяните от кърската работа и заплашваха, че реколтата ще се похаби.

— За това не се тревожете — повтаряше той. — Ако победим, ще изядем реколтата на Гормот. Ако загубим, няма да имаме нужда от храна.

И Желязната завеса се спусна. За няколко дни град Хостигос се напълни с негодуващи амбулантни търговци и каруцари, задържани под предлог, че са нарушили срока за пребиваване, протестиращи яростно, но безрезултатно. Рано или късно Гормот и Сараск щяха да се запитат защо никой не напуска Хостигос и да пратят промъкващи се през горите шпиони, за да разберат какво става. „Контрашпионаж — възможно по-скоро.“ и няколко негови шпиони в Саск и Ностор. И антистифонска пета колона в двете княжества. „Да обсъдя с Кентос.“

До петия ден фабриката за изпарена сяра във Вълчата долина бе готова да започне производство, а производството на селитра достигна десет фунта дневно. Той назначи Митрон за свой заместник в Тар-Хостигос с надеждата да не се случи най-лошото и облече новата си ризница. Двамата с Рила и половин дузина кавалеристи на Хармакрос излязоха в тръс през главната порта и се спуснаха от двореца към дефилето Хостигос. За първи път, откакто бе докаран в безсъзнание на конска носилка, напускаше двореца.

Едва когато прекосиха дефилето и продължиха към града, проснал се край ниските хълмове над голямата падина, той извърна глава, за да погледне замъка. В първия момент не можа да проумее какво точно не е както трябва, но знаеше, че е така. След това се сети.

Нямаше никаква следа от огромните каменоломни.

А би трябвало да има. Независимо колко хилядолетия бяха изминали между попадането и измъкването му от купола с променяща се светлина, който го бе отвлякъл от неговото време, би трябвало да има някакво свидетелство за тях. Естествената ерозия би отнела не хиляди, а стотици хиляди години, за да заличи тези изваяни от човешката дейност канари, пък и ерозията би смалила и самите планини наполовина. Спомни си колко непроменена беше малката канара, под която с Лари, Джек и Стив бяха паркирали колата, когато се бе… появил. Не. Тази планина не бе прекопавана в нито едно от изминалите времена.

Следователно не се намираше в бъдещето. Това вече бе сигурно. А не се намираше и в миналото, освен ако всеки къс писана или изучавана история не беше манипулативна лъжа, в което той не можеше да повярва.

В такъв случай къде, по дяволите, се намираше?

Рила бе дръпнала юздата на коня си и бе спряла до него. Шестимата кавалеристи също спряха.

— Какво има, Калван?

— Просто… просто си спомних за последния път, когато видях тази гледка.

— Не бива повече да мислиш за това. — И тя добави: — Имаше ли някой… някой, с когото не би искал да се разделиш?

Той се разсмя.

— Не, Рила. Единственият подобен някой е точно до мен в този момент.

Дръпнаха поводите и препуснаха напред, последвани от трополенето на кавалерийските коне.

6

I

Въркън Вал наблюдаваше как Торта Карф върти празната револверна гилза върху бюрото си. Беше безценна гилза. Отне четирийсет дни и десет хиляди човекочаса пълзене по ръце и колене и ровене из нападали елови иглички, за да я открият.

— Това беше истинско чудо, Вал — каза Главният. — Арийско-транстихоокеанския?

— О, да. Бяхме сигурни от самото начало. Подсекторът на Дома на Стифон. — Той посочи точното цифрово обозначение на времепредела. — По същество всички са сходни — записите на езика, културата, забраните и отзвукът от случилото се, с които разполагаме, ще свършат работа.

Главният затършува из селектора на екранните карти. Когато намери географската зона и пробяга през пределите и секторите, на екрана се появи карта на източна Северна Америка, разделена на пет Велики кралства. Столицата на първото, Хос-Зигрос — предпочете да го идентифицира с термините, които би употребил човекът, когото търсеше — съвпадаше с Квебек и обхващаше Нова Англия и югоизточна Канада до езерото Онтарио. Второто, Хос-Агрис — Ню Йорк, западната част на провинция Квебек и северен Ню Джърси. Третото, Хос-Харфакс, където бе станало проникването. Четвъртото, Хос-Ктемнос — Вирджиния и Северна Каролина. И накрая, Хос-Блета, на юг до ръба на Флорида и на запад до залива Мобайл. А също така Тригат, който не беше Хос, т.е. „велик“, в долината Охайо. Взирайки се в една бележка пред себе си, Торта Карф очерта светла точка в центъра на Хос-Харфакс.

— Тук е. Разбира се, стана преди четиридесет дни. Човек може да измине голямо разстояние дори пеша за толкова време.

Главният знаеше това.

— Домът на Стифон — каза той. — Това е барутната теокрация, нали?

Точно тя. Бе срещал теокрации навсякъде из паравремето и не му допадаше нито една. Обсебилото политическата власт духовенство обикновено бе нетърпимо, по-лошо от всеки светски деспотизъм. Домът на Стифон беше особено неприятен случай в това отношение. Преди около пет столетия Стифон бил второстепенно божество-лечител и продължаваше да бъде в повечето Арийско-транстихоокеански сектори. Някакъв обожествен древен лекар, предполагаше Вал. След това в един времепредел, докато някакви свещеници правели опити с лекове, бяха смесили селитра, сяра и дървени въглища — съвсем малко количество, иначе не биха оцелели.

В продължение на около век барутът бил само храмово чудо, след което открили метателните му свойства и Стифон изоставил лечителската си практика и се насочил към бизнеса с муниции. Изследователи-духовници усъвършенствали барута и създали и усъвършенствали оръжия, които да го употребяват. Никой не бе открил бездимния барут и не бе изобретил ударния механизъм, но бяха на крачка. Сега, благодарение на монопола си над това абсолютно средство за запазване или промяна на политическото статукво, Домът на Стифон управляваше цялото атлантическо крайбрежие, докато светските суверени само послушно изпълняваха заповедите.

Запита се дали Келвин Морисън знае да прави барут и докато разсъждаваше наум, Главният изрече на глас:

— Ако знае, няма да имаме проблеми с установяването на мястото. Но впоследствие може да възникнат.

Обикновено така ставаше при случаите на измъкване — нещата или се опростяваха, или ставаха невероятно сложни. Много от тези паратемпорални двойници, захвърлени неочаквано в съвършено непознат свят, загубваха разсъдък, тъй като съзнанието им отказваше да приеме онова, което здравият разум им диктуваше като невъзможно. Други биваха ликвидирани от невежество. Трети биваха залавяни от туземците и затваряни в лудници, затвори, продавани като роби, екзекутирани като шпиони, изгаряни като магьосници или просто линчувани в зависимост от местните нрави. Мнозина приемаха новата си среда, приспособяваха се към нея и потъваха в безследна неизвестност. Минимален брой създаваха вълнения и се налагаше да се вземат мерки.

— Добре, ще разберем. Излизам лично в извънвремето, за да огледам.

— Не е нужно, Вал. Имаш достатъчно агенти, които могат да го направят.

Той поклати упорито глава.

— В Последния ден на годината, тоест след сто седемдесет и четири дни, ще бъда закопчан за този стол, в който седиш ти. Дотогава възнамерявам да имам колкото е възможно повече извънвремеви ангажименти. — Той се наведе и избра комбинация върху селектора. Появи се уголемена карта на Хос-Харфакс. Той я увеличи, ограничи района и посочи: — Ще проникна някъде тук. В планините в съседство на Саск. Ще бъда амбулантен търговец — обикалят навсякъде и никой не им държи сметка. Ще имам един кон за езда и три товарни със стока. Ще ми трябват пет-шест дни, за да проверя и събера, каквото ми трябва. Ще пътувам бавно, за да се движи мълвата пред мен. Може да стане така, че да чуя нещичко за този Морисън преди да стигна до Хостигос.

— А какво ще правиш с него, щом го намериш?

Това щеше да зависи. Понякога един „случайно попаднал“ можеше да бъде преместен жив в Полицейския терминал на Пето ниво, подложен на изтриване на паметта и върнат в собствения му времепредел. Случай на амнезия — това винаги беше правдоподобно обяснение. Или се налагаше ликвидиране със сигма-лъчев иглер, който не оставяше откриваеми следи. Сърдечен удар или „Просто умря“. Амнезията и сърдечният удар бяха чудесни неща от гледна точка на Паравремевата полиция. Всеки, който притежаваше здрав разум, бе склонен да приеме и двете. Здравият разум също беше чудесна работа.

— Все пак не ми се иска да го ликвидирам — в края на краищата той също е полицай. Но при обяснението, което скалъпваме за изчезването му, завръщането му в неговия времепредел не би било ласкателно за него. — Той се замисли. — Боя се, че се налага да го ликвидираме. Знае прекалено много.

— Какво знае, Вал?

— Ами видял е вътрешността на конвейера — нещо съвършено чуждо на съвременните му научни постижения. Второ, знае, че е преместен във времето, пътуването във времето е често срещана идея в научната фантастика в неговия свят. Ако е в състояние да пренебрегне буквалността на фантазиите и невероятностите, ще заподозре наличието на раса, способна да пътува във времето. Само слабоумен, какъвто не е нито един офицер от Пенсилванската щатска полиция, би бил толкова непросветен в собствената си история, за да си помисли дори за миг, че е преместен в миналото. А ще разбере, че не е преместен и в бъдещето, тъй като този район върху целия Евро-американски сектор е покрит с достоверно дълготрайни инженерни дейности, от които няма да открие нито следа. До какво води това?

— Паралелна промяна на времето и раса от паралелни пътници във времето — отвърна Главният. — А това е самата Паравремева тайна!

II

Тази вечер в Тар-Хостигос пируваха. Цялата сутрин докарваха мучащи говеда и квичащи прасета, за да бъдат заклани във външния двор. Секирите сечаха дърва за горене, траповете за печене бяха почистени от последния пир, от избите бяха извадени бъчви вино. На Морисън му се искаше в мелниците за огнено семе да кипи толкова активна дейност, каквато кипеше в дворцовата пекарница и дворцовата кухня.

Целодневна продукция, изстреляна по дяволите. Сподели го с Рила.

— Но, Калван, всички са толкова щастливи! — Тя самата беше безкрайно щастлива. — И толкова много труд положиха.

Нямаше как да не го признае, а може би моралната удовлетвореност щеше да компенсира производствената загуба. А и наистина имаше какво да празнуват: цели сто фунта огнено семе с петдесет процента по-добро от това на Стифон, половината от което произведено през последните два дни.

— Толкова отдавна нито един от нас не е имал причина да е истински щастлив — добави тя. — Когато устройвахме пир, всеки бързаше да се напие по-бързо, за да не мисли за предстоящото. А сега то може би изобщо няма да ни сполети.

Всички бяха опиянени от стоте фунта черен барут. Най-много пет хиляди изстрела с аркебузи. Трябваше да произвеждат повече от двайсет и пет фунта дневно — поне стотина. Производството на селитра бе задоволително, а Митрон бе направил някои усъвършенствания в изпарителната фабрика и сярата бе предостатъчно. Бавеха ги смесването и калъпите, както и стриването на калъпите. Това изискваше повече техника, а нямаше достатъчно компетентни мъже, за да я измайсторят. Това означаваше спиране на работата и по другите неща.

Лафетите за новите олекотени оръдия. Железариите бяха изработили четири — засега от ковано желязо, разбира се, след като никой не умееше да лее желязо „тук и сега“, в това число и той. Тежаха само четиристотин фунта — същите като тези на Густав Адолф — и с четири коня първият завършен прототип се носеше заедно с кавалерията по всеки що-годе сносен път. Това малко оръдие го правеше по-щастлив от всичко друго — освен Рила естествено.

Надяваше се да успее да направи статични полеви лафети и за по-големите оръдия. Щяха да са нужни по осем коня на парче и нямаше да могат да се придвижват успоредно с кавалерията.

И тезгяхи за витлови нарези — дълги дървени рамки, в които цевта да бъде стегната със скоби, с дървени цилиндри, които да плъзгат във водачи въртящата се прорезна глава. Един оборот на четири стъпки — спомни си, че такава беше стъпката на пушките „Кентъки“. Засега имаше една в оръжейния магазин на Тар-Хостигос.

И строево обучение на войската — това също трябваше да направи самият той, докато обучи няколко офицери. Никой нищо не знаеше за взводно придвижване — „тук и сега“ войските се придвижваха на тумби.

Щеше да мине цяла година, за да създаде такава армия, каквато би искал. А Гормот от Ностор щеше да му остави най-много месец.

Следобед постави на обсъждане всичко това на заседанието на генералния щаб. Както нарезът на пушките и цапфите на оръдията, понятието „генерален щаб“ също не бе известно „тук и сега“. Мобилизация означаваше струпването и въоръжаването на тълпи от селяци. Стратегията се заключаваше в избор на сравнително проходим маршрут. Тактиката се изчерпваше със строяване на тълпата в редици и после тълпата удряше или стреляше по всичко, което й се изпречеше. А разузнаването се състоеше в това препускащи пред войската конници, ако имаше такива, да донасят в последната минута какво са видели на около миля напред. Радваше го обстоятелството, че по всяка вероятност тъкмо такава бе представата и на принц Гормот за изкуството на военните действия.

Птосфес и Рила присъстваха в качеството си на принц и пряка наследница. Лорд Калван бе главнокомандващ на въоръжените сили на Хостигос. Чартифон, приел с готовност да се постави под командването на един чужденец, беше полеви маршал и командващ военните действия. Един застаряващ „капитан“ — което съответстваше приблизително на бригаден генерал — беше интендант, ковчежник, завеждащ строевото и бойното обучение, главен надзирател и началник на комисията за военна повинност. Един цивилен търговец, който не губеше пари от това, отговаряше за снабдяването. Митрон бе главен лекар, а свещеникът на Трант отговаряше за производството. Вуйчо Вълк Тарсес бе началник на капеланите. Хармакрос с кавалерията си охраняваше границите и пазеше Желязната завеса непроницаема, но трябваше да бъде махнат оттам. Беше отличен боец, за да го губят за кадрова работа, а и Ксентос в момента бе поел по-голяма част от разузнавателната дейност. Освен духовническата си роля като върховен свещеник на Дралм и политическата си функция като канцлер на Птосфес, той поддържаше контакти с религиозните си събратя в Ностор, които до един ненавиждаха безгранично Дома на Стифон и се бяха заели да организират действаща Пета колона. Подобно на Желязната завеса, изразът Пета колона бе станал неразделна част от тукашния речник.

Той с удовлетворение забеляза, че първият блясък на оптимизма сред най-висшия ешелон е помръкнал.

— Дяволски глупаци! — ръмжеше Чартифон. — Цяло буре огнено семе — ще го изстрелят всичкото, празнувайки тази нощ. И си мислят, че сме се спасили. Това, че сами си правим огнено семе, само ни дава известен шанс и толкоз. — И той отново изруга така, че Ксентос се навъси. — Имаме три хиляди под оръжие. Ако вдигнем всички момчета с лъкове и стрели и всички селяни с вилите, можем да го докараме най-много до пет хиляди, но няма да остане нито едно момче или изкуфял дъртак. А Гормот ще вдигне десет хиляди: четири хиляди негови поданици и шест хиляди наемници.

— Бих казал осем хиляди — обади се Хармакрос. — Няма да вдигне селяните от полето — трябват му там.

— Тогава няма да чака до жътва, а ще нахлуе по-скоро — каза Птосфес.

Той погледна релефната карта върху дългата маса. Представата, че картите са важно военно средство, бе другото, за което му се наложи да ги убеждава. Тази бе недовършена. Двамата с Рила бяха изработили по-голямата част от нея, открадвайки от времето, през което трябваше да бъдат свършени един куп други неща. Базираше се на онова, което той помнеше от подробните карти, които използваше в Щатската полиция, на разговорите със стотици войници, горски, селяни и земевладелци, както и на значителни лични познания, придобити при обиколка на околността на кон.

Гормот можеше да нападне по долината на Листра, прекосявайки реката при Лок Хейвън, но това не би му гарантирало една трета от Хостигос. Цялата граница по Плешивите орли бе солидно защитена навсякъде, освен в падината на Домбра. Пазеше я Тар-Домбра, който преди седемдесет и пет години се бе предал на дядото на принц Гормот заедно с Долината на седемте хълма.

— Ще трябва да направим нещо, за да го забавим. Този Тар-Домбра… ако го превземем и окупираме Долината на седемте хълма, ще отрежем най-добрите му пътища за нахлуване.

Всички се вторачиха в него както първия път, когато заговори за направата на огнено семе. Пръв успя да се обади Чартифон:

— Човече! Никога не си виждал Тар-Домбра, инак не би говорил така! Никой не може да превземе Тар-Домбра, освен ако не го купи, както постъпи принц Галтрат, а ние нямаме достатъчно пари за това.

— Точно тъй — обади се капитанът. — По-малък е от Тар-Хостигос, разбира се, но е два пъти по-силен.

— И носторите ли смятат, че не може да бъде превзет? Значи може. Принце, тук има ли някакви планове на този замък?

— Да. Върху голям свитък в едно от моите ковчежета. Беше на дядо ми и винаги сме се надявали, че някой ден…

— Искам да го видя след това. Знаете ли да са направени някакви промени, след като са го получили носторите?

Поне отвън не бяха. Попита за гарнизона. Петстотин, смяташе Хармакрос. Сто от редовната войска на Гормот и четиристотин наемническа кавалерия за охраната на Долината на седемте хълма за нахлуване в Хостигос.

— Тогава спираме да убиваме нападатели, които могат да бъдат заловени живи. Пленниците могат да бъдат накарани да говорят. — Той се обърна към Ксентос. — Има ли свещеник на Дралм в Долината на седемте хълма? Можеш ли да се свържеш с него и ще ни помогне ли? Обясни му, че това не е война срещу принц Гормот, а срещу Дома на Стифон.

— Той го знае и ще помогне с каквото може, но не може да влезе в Тар-Домбра. Там има свещеник на Галзар за наемниците и свещеник на Стифон за господаря на замъка и неговите придворни, но за носторите Дралм е бог само на селяните.

— Не е малко. Може да говори с хора, които да влязат вътре, нали? И може да изпраща съобщения и да създаде шпионски апарат. Искам да знам всичко, което може да се научи за Тар-Домбра, няма значение колко незначително. Искам най-вече да знам как е построена охраната и как снабдяват двореца. И го поставете под непрекъснато наблюдение. Хармакрос, намери хора за това. Съгласен съм, че не можем да го превземем с бой. В такъв случай ще трябва да го направим с хитрост.

III

Амбулантният търговец Въркън напредваше нагоре по пътя, седнал върху бавно пристъпващия кон. Отзад един зад друг го следваха трите товарни коня. От горещината бе потен под металната ризница, а потта се стичаше и по лицето му под шлема към новата му брада, но тук никой не бе виждал невъоръжен амбулантен търговец и му се налагаше да търпи. Доспехите бяха от прилежащ, почти идентичен времепредел, както и дрехите под тях, късата пушка в калъфа на седлото, сабята и кинжала, конските такъми и стоките — изключение правеше единствено бронзовото ковчеже в един от пакетите.

Стигна гребена на хълма и бавно се заспуска по другия склон. Забеляза някакво движение пред една варосана колиба със сламен покрив. Яхнали конете си мъже, проблесналите им под слънчевите лъчи брони и червено-сините цветове на Хостигос. Поредният кавалерийски патрул, третият, откак бе прекосил границата откъм Саск. Предишните два не му обърнаха внимание, но тези имаха намерение да го спрат. Двама бяха с кавалерийски копия, третият държеше мускет, а четвъртият — изглежда, командирът им — бе с разкопчани кобури. Други двама с мускети тръгнаха пеша.

Той спря, зад него послушно спряха и товарните коне.

— Добра среща, войници — поздрави той.

— Добра среща, търговецо — отвърна командирът им. Държеше ръка близо до пистолета си. — От Саск ли си?

— От Саск идвам. От Ултор съм. Роден съм в Грефтшар. — Ултор бе пристанище на езерото на север, а Грефтшар беше кралството около Великите езера. — Отивам в Агрис.

Един от групата се изкиска. Сержантът попита:

— Имаш ли огнено семе?

Той докосна барутницата на колана си.

— Около двайсет изстрела. Смятах да купя в Саск, но когато свещениците разбраха, че ще мина през Хостигос, не ми продадоха нищо. Домът на Стифон май не ви харесва, хостиги.

— Под ембарго сме. — Сержантът не беше особено разтревожен от това. — Но се боя, че скоро няма да можеш да си тръгнеш оттук. Всеки момент ще избухне война с Ностор и лорд Калван не иска той да разбере за това, затова е наредил никой да не напуска Хостигос.

Той изруга, както се очакваше от него. Сега пък лорд Калван?

— И аз бих се чувствал онеправдан на твое място, но знаеш как е — изрази съчувствие сержантът. — Когато господарите заповядват, простите хорица изпълняват, ако искат да спасят главите си. Но въпреки това ще останеш доволен. Ще можеш да продадеш стоката си на добра цена, а ако си добър в някой занаят, можеш да си намериш и добре платена работа. Или да постъпиш на военна служба. Добри коне и снаряжение имаш и ще бъдеш приет добре от лорд Калван.

— Лорд Калван? Мислех, че Птосфес е принц на Хостигос. Или са настъпили промени?

— Не. Да го благослови Дралм, Птосфес все още е наш принц. Но лорд Калван, Дралм да благослови и него, е новият ни водач. Казват, че бил магьосник, но не ми се вярва.

— Прав си. За магьосници повече се разправя, отколкото ги има — съгласи се Вал. — Има ли други задържани търговци като мен?

— О, от стифоните има колкото щеш. Градът гъмжи от тях. По-добре иди в „Червената алебарда“ — по-свестните от тях са там. Кажи на ханджията моето име. — Той повтори името си няколко пъти, за да е сигурен, че Вал ще го запомни. — Там ще се оправиш.

Побъбриха със сержанта и останалите за качеството на тукашното вино, дали могат да се намерят момичета и за пазарните цени на стоките. Накрая той им пожела късмет и продължи.

Ами да, лорд Калван! Би искал да престане да мисли за този мъж по различен начин. И не друго, а принц от далечна страна. Подмина още няколко фермерски къщи, около които работеха по няколко души. Мъжете копаеха из торищата, а над огньовете димяха казани. Това му подсказа причината за безразличието, с което кавалеристите коментираха ембаргото на Дома на Стифон.

Излизаше, че Стифон се е сдобил с конкурент.

Веднага забеляза, че град Хостигос е по-оживен и делови от Саск. Наемници не се виждаха, но имаше много редовна войска. Улиците гъмжаха от каруци и талиги, а занаятчийският квартал гърмеше от шумовете на ковачите и дърводелците. Той намери странноприемницата, която му бе препоръчал сержантът, спомена името му, за да гарантира комисионната му, остави конете в конюшнята, прибра на сигурно място стоката и нареди да отнесат дисагите и пушката в стаята му. Крачеше зад прислужника с бронзовото ковчеже на рамо. Не искаше друг да го носи, за да не разбере колко е леко.

Щом остана сам, се наведе над ковчежето — с нищо неотличаваща се правоъгълна кутия, по която не се забелязваха панти или заключалка, и натисна с палци две светли метални кръгчета отгоре. Фотоелектрическата ключалка щракна, разпознавайки отпечатъците му, и капакът бавно се повдигна. Вътре имаше четири сфери от блещукаща медна мрежа, няколко уреда с циферблати и бутони и малък сигма-лъчев иглер — дамски модел, достатъчно миниатюрен, за да се скрие в шепа, но точно толкова смъртоносен, колкото големия, който носеше обикновено.

Към дъното на ковчежето бе закрепено антиграв-устройство, което бе включено и малката червена светлинка мигаше. Когато го изключи, дъските на пода отдолу изскърцаха — сега то тежеше над половин тон. Натисна капака и чу изщракването на ключалката.

Общото помещение на долния етаж бе пълно с народ и шумно. Той намери свободно място на една дълга маса срещу плешив мъж с червена брада на фитили, който му се усмихна.

— Нова рибка в мрежата, а? — попита той. — Добре дошъл, братко. Откъде си?

— От Ултор. С три конски товара стока от Грефтшар. Казвам се Въркън.

— Аз съм Скранга.

Плешивият се оказа от град Агрис на острова в устието на Хъдсън. Купувал коне в Тригат.

— Тия тук взеха повечето — петдесет. Платиха по-малко, отколкото поисках, но повече, отколкото очаквах, та предполагам, че взех добра цена. Имах четирима пастири в Тригат — всички отидоха в кавалерията. Работя в мелницата за огнено семе, докато ме пуснат да си вървя.

— В какво? — Той се престори, че не може да повярва. — Да не искаш да кажеш, че произвеждат собствено огнено семе? Само свещениците на Стифон могат да го правят.

Скранга се разсмя.

— И аз така мислех, но всеки може да го прави. Лесно е като да си свариш кленов сироп. Виж как става. Копаят селитрата от торищата…

И подробно описа процеса стъпка по стъпка. Мъжът до него се включи в разговора. Той познаваше в общи линии технологията: дървените въглища изгаряли, сярата служела за запалването, а селитрата раздухвала огъня и изстрелвала куршума от пушката. И всичко това не се пазеше в тайна, помисли си Вал, докато слушаше. Ако един полицейски ефрейтор, който преди това бе ходил на война, не поддържаше секретност, причината беше, че не се е погрижил за това. Лорд Калван искаше да не научат само в Ностор, докато натрупа достатъчно огнено семе, за да започне войната.

— Да бъде благословен Дралм, че ме доведе тук — каза Скранга. — Когато си тръгна, ще отида някъде и ще се хвана сам да произвеждам огнено семе. Хос-Ктемнос — не, не искам да съм близо до Дома на Стифон. Може би Хос-Блета или Хос-Зигрос. Но ще забогатея. И ти можеш, ако си държиш очите и ушите отворени.

Агрисецът довърши яденето си, каза, че трябвало да се връща на работа, и си тръгна. Един кавалерийски офицер, който бе седнал през няколко места, веднага взе чашата и каната си и се премести на освободеното място.

— Сега ли пристигаш? — попита той. — От Ностор?

— Не, от Саск. — Отговорът, изглежда, разочарова кавалериста. Вал повтори историята с Ултор и Грефтшар. — Колко трябва да остана тук?

Офицерът повдигна рамене.

— Само Дралм и Галзар могат да ти кажат. Докато не започнем война с носторите и не ги победим. Какво си мислят саските, че правим тук?

— Надяват се Гормот да ви отсече главите. Не знаят, че правите огнено семе.

Офицерът се захили.

— Ха! Някои от тия педерасти ще останат без глави върху рамената, ако принц Сараск не внимава какви ги върши. Казваш, че имаш три коня грефтшарска стока. Саби намират ли ти се?

— Десетина. Продадох няколко в град Саск. Имам и кинжали, затвори за пушки, четири добри ризници и доста калъпи за отливане на куршуми. Освен това бижута, инструменти и посуда.

— Закарай нещата си в Тар-Хостигос. Всяка вечер има малък панаир във външния двор. От живеещите в двореца можеш да изкараш по-добри пари, отколкото тук в града. Иди раничко. И кажи името ми. — Той му го съобщи заедно с кавалерийския отряд, в който служеше. — Обади се на капитан Хармакрос. Ще е доволен да научи новини от теб.

Късно следобед той отново натовари конете и потегли по пътя към замъка в планината над дефилето. В работилниците покрай стената на външния двор кипеше дейност. Освен другите неща видя да сглобяват един лафет за полево оръдие — не някаква четириколесна каруца, а двуколесен, такъв, какъвто трябва да е. Оръдието за снаряди от четири фунта беше от запоено желязо, което бе обичайно за подсектор Дома на Стифон, но имаше и цапфи, което не бе обичайно. Отново лорд Калван.

Като всички местни придворни, Хармакрос поддържаше елегантна брадичка. Доспехите му бяха богати, но похвално очукани. Вместо обичайния посичащ меч имаше съвсем нова дълга рапира. Очевидно Калван бе въвел революционната идея, че сабите имат върхове, които би следвало да се използват. Той зададе на грефтшарския търговец няколко въпроса, след което изслуша подробен доклад какво е видял в Саск, включително информация за наемническите команди, наети напоследък от принц Сараск, заедно с имената на капитаните.

— Държал си отворени очите и ушите си — заключи той — и знаеш какво трябва да разкажеш. По-добре да бе минал през Ностор. Бил ли си някога войник?

— Всички свободни търговци са войници на собствена служба.

— Да, така е. Е, когато си продадеш стоката, добре дошъл при нас. Не като прост кавалерист — знам, че вие търговците сте много добри за това. Като разузнавач. Искаш ли да продадеш и товарните си коне? Ще ти дадем добра цена за тях.

— Ако успея да продам стоката, да.

— Няма да имаш проблеми. Ние самите ще купим ризниците, затворите, сабите и останалото от този род. Навъртай се наоколо. Седни да похапнеш с офицерите. Ще намерим нещо за теб.

Имаше няколко инструменти както за дърводелска, така и за железарска работа. Разпродаде ги на занаячиите по работилниците покрай външната стена за добра цена в злато и още по-добра като информация. Освен рапири и подобрени оръдия, лорд Калван ги бе научил и на витловия нарез в огнестрелните оръжия. Никой не знаеше кога е пристигнал, а само че е от далечна страна отвъд Западния океан. По-набожните бяха сигурни, че към Хостигос го е насочила ръката на самия Дралм.

Офицерите, с които седна да се нахрани, изслушаха с изострено любопитство наученото от него в Саск. Изглежда, след Ностор идваше ред на Саск. Когато заговориха за лорд Калван, дори най-сдържаните изрази показваха дълбоко уважение, което стигаше у някои до възхита от героизма му. Но не знаеха нищо за него преди да се бе появил — тогава повел няколко побегнали селяни в контранападение срещу нахлули ностори и бил прострелян по погрешка от самата принцеса Рила.

Вал продаде ризниците, саблените остриета и затворите на едро и постави останалата стока за разпродажба на една сергия. Тълпата бе голяма и търговията вървеше. Видя лорд Калван да обикаля от сергия на сергия в пълно бойно снаряжение — вероятно не го сваляше от себе си, за да свикне с тежестта му. На колана си носеше колт 0.38, рапира и кинжал и бе прегърнал красиво русо момиче в ризница за езда. Това трябваше да е Рила, дъщерята на принц Птосфес. Щастливата фамилиарност, с която се бе притиснала до него, и нежността, с която той я поглеждаше, го накараха да се усмихне. Но при мисълта за мисията, с която бе пристигнал, усмивката върху лицето му замръзна. Не искаше да убие този мъж и да разкъса сърцето на това момиче, но…

Двамата приближиха до неговата сергия и лорд Калван взе един пиринчен хаван с чукало.

— Откъде ги караш? — попита той. — Откъде пристигат?

— Направени са в Грефтшар, лорде, прекарани са по езерото с лодка в Ултор.

— Това е лято. Няма ли леярни по-наблизо от Грефтшар?

— О, има, лорде. В град Зигрос има много.

Лорд Калван остави хавана.

— Разбирам. Благодаря. Капитан Хармакрос ми каза, че е разговарял с теб. И аз бих искал да поговорим. Утре цялата сутрин ще бъда в двореца. Обади ми се, ако си тук.

Когато се върна в „Червената алебарда“, Вал пропиля известно време и малко пари в общото помещение. Всички, доколкото успя да разбере, изглеждаха доволни, че тайнственият лорд Калван е пристигнал в Хостигос по съвсем нормален начин със или без божията помощ. Накрая се качи в стаята си.

Отвори ковчежето, извади една от мрежестите сфери и измъкна от нея говорителче, по което говори дълго.

— До този момент — заключи той, — изглежда, никой няма никакви подозрения за нещо паранормално, свързано с него. Предложиха ми да стана разузнавач в неговата войска. Мисля да го направя. Може да се наложи да ми бъде оказана помощ, докато изпълнявам задълженията си. Ще намеря място за приземяване на антиграв-конвейер някъде в гората близо до град Хостигос. Когато го направя, ще изпратя съобщение.

След това прибра говорителя, нагласи брояча на транспозиционнополевия генератор и включи антиграва. Занесе сферата до един отворен прозорец и я хвърли навън. Проследи я с поглед, докато не се стопи в нощта. Няколко секунди по-късно в отрупаното със звезди небе лумна мигновен блясък. Приличаше на метеор — ако някой хостиг го бе видял, сигурно си бе пожелал нещо.

7

Калван седеше на един камък под едно дърво. Пушеше му се и усещаше, че отново го обзема страх. Изруга наум. Не че бе кой знае какво — щом го завъртяха събитията, щеше да го забрави, но се случваше всеки път и това го вбесяваше. Беше нормално за някой тъп таен детектив или взводен сержант, или ченге, на което му предстои да арестува някой убиец, но не и за генерал с пет звезди, в името на Дралм!

Това го накара да си спомни как Чърчил бе нарекъл Хитлер: прост ефрейтор, който с един скок станал главнокомандващ. Ефрейтор Морисън бе успял да постигне същото, подобрявайки с няколко години времето на Хитлер, а бе станал и аристократ, което Хитлер не бе успял.

Намираше се почти на самия планински връх. Наоколо бяха наклякали и налягали двеста мъже, други петстотин под командването на Чартифон и принц Птосфес бяха на около петстотин метра зад него. А пред него на ръба на гората бяха пръснати в редица трийсет стрелци с пушки под командването на грефтшарския търговец Въркън.

Имаше възражения срещу предоставянето на толкова важен команден пост на чужденец. Той обаче бе припомнил с нетърпящ възражения глас, че доскоро и той е бил чужденец. Въркън беше най-подходящият. Откак бе преминал към разузнавачите на Хармакрос, бе успял да опознае Тар-Домбра и местността пред тях по-добре от всеки друг. Искаше му се да го убеди да остане в Хостигос. Както всеки търговец той се бе сражавал с разбойници къде ли не — и с тригати, и с номади в северните равнини — и беше отличен стрелец и роден воин. А имаше и качества на командир. Но свободните търговци не отсядаха никъде — вечно ги сърбяха краката и ги зовяха хоризонтите.

А още по-напред от Въркън и неговите кавалеристи-стрелци дузина мъже стискаха първите във военната история на „тук и сега“ 8-калиброви мускети с витлов нарез и точни мерници, насочени към сечището пред вратите на замъка. Близостта на този осигурен подстъп беше най-благоприятното обстоятелство в цялата операция.

Беше прочистено донякъде — дърветата бяха изсечени и дънерите изкоренени. Но носторите бяха убедени в недостъпността на Тар-Домбра и се бяха отпуснали: местността не бе почиствана от няколко години. Навсякъде бяха израсли храсталаци на височина половин човешки бой, а зад доста от тях човек можеше да се изправи и в цял ръст. Макар че неговите мъже трудно можеха да бъдат съзрени, дори враговете да бяха поддържали полето като игрище за голф.

Шлемовете и ризниците бяха грижливо поръждавени, по повод на което се бяха надигнали болезнени протести. Същото бе направено с всяка цев и връх на копие. Всички бяха облечени само в зелено и кафяво, а повечето бяха намотали зеленикави парцали по шлемовете и дрехите си. Цялата операция бе репетирана четири пъти зад Тар-Хостигос, отначало с хиляда и двеста души, докато накрая останат най-добрите осемстотин.

Дочу шумолене, сякаш наблизо ходеше дива пуйка, и тих глас подвикна:

— Лорд Калван!

Беше Въркън. Държеше пушка и бе облечен със сиво-зелена куртка с качулка. Сабята и коланът му бяха замаскирани със зелени и кафяви парцали.

— Не те видях, докато не се обади — похвали го Морисън.

— Фургоните пристигат. В момента са на последния завой.

Той кимна.

— Тогава започваме.

Устата му бе пресъхнала. Какво беше онова в „За кого бие камбаната“ — да се изплюеш, за да покажеш, че не се боиш? Сега не би могъл да го направи. Кимна на приклекналото до него момче. То вдигна аркебузата и забърза назад, където чакаха Птосфес и Чартифон.

И Рила. Изруга грубо — на английски, защото имената на местните божества все още не го удовлетворяваха напълно. Тя категорично заяви, че тръгва с тях. Каза й, че няма да стане. Същото направиха баща й и Чартифон. Тя изпадна в бяс и почна да троши каквото й попадне. И сега беше тук. Щеше да си има доста главоболия с това момиче след сватбата.

— Добре — тихо каза той на мъжете наоколо. — Да заслужим надниците си.

Мъжете около и зад него се надигнаха безшумно — по две копия или алебарди, или коси с дълги дръжки до всяка аркебуза, някои копиеносци имаха пистолети в коланите. Двамата с Въркън приближиха ръба на гората — зад всяко дърво бяха приклекнали по двама мъже. На четиристотин метра оттатък сечището се извисяваха варовиковите стени на Тар-Домбра, непревзимаемия замък над пропастта под планинския връх. Подвижният мост бе спуснат, а вертикалната решетката бе вдигната и няколко войници с черни и оранжеви шарфове и пояси — колежанските му цветове, поради което би трябвало да го е срам да ги убие — се мотаеха на входа или поглеждаха нехайно от назъбените стени.

Птосфес и Чартифон — и Рила, по дяволите! — се приближиха с останалата част от войската с безобразна тупурдия и дрънчене, но от замъка явно не ги чуваха. До всеки две аркебузи имаше копие, алебарда или нещо друго. Чартифон бе облечен в дълга широка дреха над ризницата с дупки за главата и ръцете. Птосфес бе облечен в кафява ризница и кафява дреха над нея, Рила също. Кимнаха за поздрав и се загледаха през храстите към пътя, който извиваше от Долината на седемте хълма към върха на планината.

Най-накрая се появиха четирима кавалеристи със знамена и шарфове в черно и оранжево. Само се преструваха на принстънци — надяваше се да захвърлят тази украса, преди да ги застреля по погрешка някой хостиг. След тях се влачеше дълга волска каруца, в която бяха скрити осем хостигски кавалеристи. Следваха още няколко преоблечени кавалеристи, друга талига със сено, пак кавалеристи, още две талиги и дузина кавалеристи най-отзад.

Първите четирима затрополиха по спуснатия мост, казаха си няколко думи със стражите и се вмъкнаха в крепостта. Следващите ги две каруци също изчезнаха през вратата. Галзар да е на помощ, ако някой забележеше нещо сега! Третата изгърмя по моста и спря точно под решетката — тази беше с дървената рамка под сеното и топуза отдолу. Четвъртата, натоварена догоре с камъни, спря на ръба на моста и го наклони под тежестта си.

Отвътре изтрещя изстрел, още един и се чуха викове: „Хостигос!“ и „Птосфес!“ Той наду полицейската си свирка и шест мускета със слонски размери изтрещяха отпред от позиции, където би могъл да се закълне, че няма абсолютно никого. Целият стрелкови взвод на Въркън започна да стреля, разтрисайки въздуха. Той наду свирката два пъти и се втурна напред.

Мъжете по стените бяха изчезнали, но един-два изстрела от мускети показаха, че снайперистите не са улучили всички. Той изтича покрай един с окичена с клонки мрежа за риба върху шлема, който тъпчеше куршум в мускета си. Друг наблизо стреля. Във входа висеше сив барутен облак. Всички хостиги вече бяха вътре. Чуваха се викове: „Хостигос!“, „Ностор!“, изстрели и дрънчене на саби. Той спря, за да погледне назад. Двестате воини препускаха след него заедно с копиеносците на Птосфес. Стрелците с аркебузите се бяха приближили на двеста метра и презареждаха и обстрелваха парапетите, без да се стараят да се целят. Насочената гладкоцевна стрелба от такова разстояние беше безполезна — те само се стараеха да изстрелят повече олово.

Над него изтрещя оръдие, тъкмо когато бе стигнал края на подвижния мост, и миг по-късно решетката се спусна с трясък и спря на осем стъпки от земята върху скритата под сеното в третата каруца дървена рамка. Бяха пробвали това няколко пъти с решетката в Тар-Хостигос. Шестте вола от последната талига бяха мъртви. Коларите и пехотинците бяха снабдени с къси секирки, за да гарантират това. Воловете от талигата под решетката бяха освободени и подкарани навътре. По земята бяха захвърлени много черно-оранжеви шарфове, още повече имаше по труповете. Вратата и двете входни кули бяха в ръцете им.

Но се чуха изстрели откъм цитаделата от другата страна на външния двор и от вратата й се заизлива тълпа ностори. Сега бе моментът да похарчи няколко специални. Застанал леко разкрачен и с лявата ръка на хълбока, той извади колта и започна да стреля. С първите шест изстрела улучи шестимата (доста често го бе постигал със силуети-мишени), които бяха най-отпред. Другите се заковаха на място и не мръднаха достатъчно дълго, за да дотичат неговите — профучаха напред с трещящите си аркебузи. Той прибра в кобура празния колт — бяха му останали само осем патрона — и извади рапирата и кинжала. От външната стена изтрещя нов оръдеен залп. Дано Рила и Чартифон да не бяха отпред. Той си проби път през вратата на цитаделата рамо до рамо с принц Птосфес.

Откъм външния двор освен „Птосфес!“, „Гормот!“ и „Хостигос!“ се чуваше още: „Милост! Милост! Предавам се! Кълна се в Галзар!“

С напредването на сутринта подобни викове се чуваха все по-често. До обяд вече целият гарнизон или бе крещял за милост, или не бе имал възможност да го направи. Бяха изстреляни само два оръдейни залпа — а между тях те бяха убили или ранили петдесет души. Никой не бе толкова луд да напада Тар-Домбра и затова оръдията ги държаха празни и сега бяха успели да ги заредят и да гръмнат само два пъти.

Най-тежкото стълкновение беше в цитаделата. Именно там той зърна Рила и Чартифон, който се опитваше да търчи редом с нея. Забеляза светла резка от сабя върху шлема й и кръв по леката й рапира. Тя се смееше щастливо. След което навалицата ги раздели. Беше очаквал, че превземането на централната кула ще е по-трудната част, но щом цитаделата падна, тя капитулира. Беше употребил и последните си безценни патрони. Отсега нататък щеше да ползва само оръжия, които се пълнеха откъм дулото.

Смъкнаха черното знаме с оранжевата лилия на Гормот и издигнаха алебардата на Хостигос. Откриха четири огромни оръдия, които мятаха стофунтови каменни гюлета, заредиха ги, завъртяха ги на сто и осемдесет градуса и запратиха огромните гюлета да строшат покривите на град Диса в устието на река Джордж, за да оповестят, че Тар-Домбра е под ново управление. Наредиха на дворцовите готвачи да одерат и нарежат на парчета мъртвите волове и да ги опекат на открито. След което насочиха вниманието си към пленниците, които се бяха скупчили във вътрешния двор. Най-отпред бяха наемниците, които до един поискаха да преминат във войската на принц Птосфес. Не можеха да ги ползват, преди да изтече договорът им с Гормот. Решиха да ги изпратят да охраняват границата със Саск. След това идваха поданиците на Гормот. Те въобще нямаха право да носят оръжие, но можеха да работят, стига да им бъде осигурено заплащане като на войници и обноски като към военни. Дойде редът на управителя на замъка, някой си граф Феблон, братовчед на Гормот, и неговите офицери. Те щяха да бъдат освободени под клетва да изпратят откуп в Хостигос. Дворцовият свещеник на Галзар, след като благослови клетвите, предпочете да отиде в Хостигос с енориашите си.

Колкото до свещеника на Стифон, Чартифон пожела да бъде разпитан с подлагане на изтезания, а Птосфес смяташе, че трябва да бъде обезглавен без много церемонии.

— Да го пратим в Ностор с Феблон — каза Морисън. — Не, да го пратим при Балф в Хос-Ктемнос с писмо до Върховния свещеник, Гласа на Стифон, за да му разкаже, че сами правим огнено семе, че ще научим всички как да го правят и че оставаме врагове на Дома на Стифон до пълното му унищожение.

Всички, включително и тези, които предлагаха необикновени и оригинални начини за умъртвяване на свещеника, нададоха одобрителни викове.

— И писмо до Гормот — продължи той, — с предложение за мир и приятелство. Да му кажем, че ще настаним войниците му на работа в мелниците за огнено семе и ще ги научим на всичко, а когато ги освободим, те ще обучат цял Ностор.

Птосфес се ужаси.

— Калван! Кой бог ти е размътил разума? Гормот е наш враг от рождение и ще си остане такъв, докато е жив.

— Ако се опита да направи огнено семе без нас, това няма да продължи дълго. Домът на Стифон ще се погрижи за него.

8

I

Въркън от Грефтшар предвождаше групата, която препускаше в галоп в късния следобед обратно към град Хостигос с добри новини — Тар-Домбра е превзет с над двеста пленници, сто и петдесет коня, четири тона огнено семе, двайсет оръдия и богата плячка от оръжия, доспехи и съкровища. А Долината на седемте хълма отново е част от Хостигос. Хармакрос бе победил цяла кавалерийска рота наемници, убивайки над двайсет от тях и пленявайки останалите. Бе превзел и храмовата ферма на Стифон, бе освободил робите и бе осъдил свещениците на смърт. А свещеникът на Дралм бе събрал селския народ и проповядваше, че хостигите са дошли не като завоеватели, а като освободители.

Това звучеше познато на Въркън Вал — бе чувал подобни неща на доста от времепределите, включително този на Морисън/Калван. Като се замислиш, във войната, в която Морисън бе победил, и двете страни твърдяха това.

Носеше и копия от писмата, които бе написал принц Птосфес — по-вероятно, които бе написал Калван, а Птосфес само бе подписал — до Гормот и Сесклос, Гласа на Стифон. Този човек бе умен — тези писма щяха да причинят доста пакости, които пък щяха да свършат най-голямото добро.

Той остави няколко кавалеристи да разпространят новината в града и продължи към двореца. Щом приближиха вратите, голямата камбана започна да бие. Отне му известно време да разкаже случилото се на Ксентос, като броеше прекъсванията, докато старият свещеник-канцлер преразказваше чутото на Дралм. Когато се раздели с него, го отвлякоха в офицерската трапезария, където вече бяха избили чепа на едно буре с вино. Добре, че си бе взел противоалкохолни витамини от Първо ниво. Докато стигне до град Хостигос, се бе стъмнило, всички се бяха изпонапили, камбаната продължаваше да ехти, а някой прахосваше огнено семе на площада с малко оръдие за гюлета от два фунта.

Там също се струпаха около него. Кавалеристите, които бяха пристигнали преди него, го бяха представили като един от героите в битката за Тар-Домбра. Накрая успя да се добере до странноприемницата и до стаята си. Извади нова сфера и малък радиоактивен сигнал от ковчежето, пъхна ги под пелерината, изкара коня си, успя да се измъкне от града и препусна до едно малко сечище на две мили навътре в гората.

Извади микрофона и записа съобщението, което завършваше така: „Искам специално да благодаря на Скордран Кърв и хората му за осъществената разузнавателна акция в Тар-Домбра на този и съседните времепредели. Осигурената благодарение на това информация и произтеклият от нея успешен развой на тазсутрешните събития ми предоставя възможност да осъществя мисията си.

Нуждая се незабавно от помощници и снаряжение. Хората трябва да пристигнат веднага — в града се провеждат големи тържества в чест на победата, всички са пияни и никой няма да ги забележи. След три дни ще има официална благодарствена церемония в храма на Дралм, последвана от огромно празненство. Тогава ще бъде обявен и годежът на лорд Калван с принцеса Рила.“

След това нагласи транспозиционния брояч, включи сферата на антиграв и я побутна нагоре, както ловец пуска сокола си. Имаше лека облачност и сферата просветна точно под нея, но това нямаше особено значение. Подобни предзнаменования в небето на Хостигос не биха учудили никого тази нощ. След това той свали защитата на радиоактивния сигнал и го зарови, за да насочва конвейера. Накрая се облегна на едно дърво и запали лулата си. Половин час транспозиционно време до Полицейския терминал, може би час за събиране на хората и снаряжението и още половин час, за да ги прехвърлят.

Нямаше да скучае, докато чака. Хората от Първо ниво никога не скучаеха. Имаше твърде богат материал в паметта си, достъпен за тотално възстановяване.

II

След като го поканиха да седне, търговецът от Агриси се настани в стола с лице към писалището в стаята, превърната в частен кабинет на лорд Калван. Беше започнал да оплешивява и имаше рядка червена брада. Бе от типовете, към които ефрейтор Келвин Морисън би проявил професионален интерес: сигурно имаше досие и някъде го търсеха за кражба на коне, да речем. Ако си обръснеше брадата, би бил копие на онзи препродавач на крадени коли, когото бе арестувал преди година. Година преди да попадне някак си в друкога. Търговецът на коне Скранга седеше, без да каже дума, озадачен защо е докаран тук и опитвайки се да отгатне каква би могла да е причината. „Поредната константна величина“, каза си Морисън.

— Конете, които купихме от теб, са чудесни — подхвана той. — Офицерите разграбиха повечето още преди да стигнат до конюшнята.

— Радвам се да го чуя, лорд Калван — отвърна предпазливо Скранга. — Старая се да търгувам само с най-доброто.

— Оттогава работиш в мелницата за огнено семе. Казаха ми, че вече знаеш всичко за производството му.

— Старая се да науча това, което работя, милорд, когато очакват от мен да си върша работата.

— Наистина похвално. Сега имаме намерение да отворим границите. Няма смисъл да ги държим затворени след превземането на Тар-Домбра. Къде възнамеряваш да отидеш?

Скранга повдигна рамене.

— Обратно в Тригат за коне, предполагам.

— Ако бях на твое място, щях да отида в Ностор, преди Гормот да затвори границите си. Разговаряй лично с принц Гормот, без свещениците на Стифон да разберат за това. Кажи му, че можеш да правиш огнено семе, и му предложи да го правиш за него. Ще натрупаш състояние.

Това бе последното, което бе очаквал Скранга. Едва успя да скрие изумлението си.

— Но, лорд Калван! Принц Гормот е ваш враг. — И той спря, надушил някаква двойна игра от висок калибър. — Или поне на принц Птосфес.

— А враговете на принц Птосфес са и мои врагове. Но ми харесва моите врагове да имат колкото е възможно повече врагове, а ако Домът на Стифон разбере, че Гормот произвежда собствено огнено семе, те ще станат негови врагове. Почиташ ли Дралм? В такъв случай, преди да разговаряш с принц Гормот, иди в храма на Дралм в Ностор, разговаряй тайно с върховния жрец, кажи му, че аз те пращам, и поискай съвета му. Гормот не бива да разбере за това. Дралм или някой друг ще те възнагради богато.

За момент очите на Скранга се разшириха, след което той ги присви лукаво.

— Аха. Разбирам, лорд Калван. А ако проникна в палата на Гормот, ще намирам начини да съобщавам от време на време на свещениците на Дралм. За това ли става дума, лорд Калван?

— Чудесно разбираш, Скранга. Предполагам, че би искал да останеш за големия пир, но ако съм на твое място, не бих се бавил. Тръгни още утре сутринта. Но първо говори с върховния жрец Ксентос и му поискай благословията на Дралм, преди да потеглиш.

Трябваше да изпрати някого и в Саск и да въвлече и принц Сараск в производството на огнено семе. Това обаче не бе толкова лесно. А след пира всички тези търговци и каруцари, които бяха задържали отсам Желязната завеса, щяха да се пръснат навсякъде из петте Велики кралства. Той проследи Скранга, докато излезе, след което натъпка една лула — не друкогашна „Дънхил“, а местна, от царевичен кочан, модел „Дъглас Макартър“ — и я запали от свещта върху писалището.

Истинският враг беше Домът на Стифон. Да натупа Гормот хубавичко на негова територия. Сараск от Саск в сравнение с Гормот беше като Мусолини в сравнение с Хитлер — решителна победа над Ностор щеше да му вземе страха. Но Домът на Стифон нямаше да спре, докато не унищожи Хостигос. Изискваше го влиянието им, което бе най-големият им актив. А и Домът на Стифон бе огромен и се простираше над всички Велики кралства — от Сейнт Лорънс до Залива.

Огромен, но уязвим и той вече знаеше най-уязвимата им точка. Стифон не бе обичан бог като Дралм, Галзар или Ирта Всемайка. Свещениците на Стифон не търсеха последователи сред народа, а дори и сред дребните благородници и земевладелците, които бяха гръбнакът на обществото „тук и сега“. Управляваха чрез насилие над Великите кралства и принцовете и щом то отпаднеше с разрушаването на монопола над огненото семе, тези управници и народите им щяха да се опълчат срещу Дома. Войната срещу Дома на Стифон щеше да бъде спечелена в малки независими барутни работилници, пръснати из Петте кралства.

Но първата задача бе победата над Гормот. Не беше сигурен колко добра работа ще свършат Скранга или Петата колона на храма на Дралм на Ксентос. Човек не можеше да се доверява на подобни неща. Гормот трябваше да бъде победен на бойното поле. Превземането на Тар-Домбра бе добро начало. На следващата сутрин две-хилядна носторска армия, най-вече наемници, се бе опитала да форсира един брод на Дриса в устието на Пайн Крик и бе спряна с артилерийски огън. Същата нощ Хармакрос прекоси западния ръкав на долината Вилос с петстотин кавалеристи и нападна Западен Ностор, като изпепели сламените покриви, отмъкна добитъка и извърши обичайните зверства.

Той се намръщи. Хармакрос беше чудесен кавалерийски предводител и приятен събеседник за пийване, но много обичаше зверствата. Например клането в храмовата ферма в Седемте хълма. Но щом така се воюваше „тук и сега“, значи така щеше да воюва и той.

Замисли се над изкуството на войната „тук и сега“. Надяваше се превземането на Тар-Домбра да укроти Гормот поне до края на годината и да му даде възможност да организира истинска армия, обучена според тактическите военни знания, които си спомняше от историята на шестнадесети и седемнадесети век на своето време.

Леки оръдия като онези, с които Густав Адолф бе смазал тромавите части на Тили при Брайтенфелд. И огромен брой пушки, както и мъже, които да си служат с тях. „Тук и сега“ имаше огромни гористи райони и липсата на закони за дивеча бе странна — всеки бе ловец. Стандартизация на калибрите, за да се пуснат в обращение куршуми, вместо всеки войник да си носи собствен калъп. Запита се след колко време биха могли да се произвеждат непознатите „тук и сега“ щикове. Не и до края на годината, като имаше предвид всичко останало. Но ако можеше да се отърве от всички тези копия за мечки, коси и така нататък и да въоръжи копиеносците с петметрови швейцарски копия, те щяха да държат кавалерията далеч от стрелците му.

Изтърси пепелта от лулата си и я остави. Стана и погледна часовника си (единственият на този свят — какво ще прави, ако го счупи?). Беше 17.00 — вечеря след час и половина. Излезе навън, като отвърна на поздрава на часовия на вратата, и се заизкачва по стълбата.

Прислужникът бе струпал нещата върху бял чаршаф на масата във всекидневната. Якето с деформираната значка, която бе спасила живота му, скъсаната и окървавена сива риза, бричовете. Напипа портфейла в джоба. Не можеше да изхарчи книжните пари на някакви несъществуващи Съединени щати, а личните документи принадлежаха на също толкова несъществуващ „тук и сега“ човек. Не му трябваха и ботушите — дворцовият обущар правеше по-добри, след като се научи да изрязва ляво и дясно ходило. Коланът „Сам Браун“ с празните патронни гнезда, кобурът и калъфът с белезниците. Всеки, комуто се налагаше да се поставят белезници, „тук и сега“ халосваха по главата или го застрелваха. Захвърли и полицейската палка — не вършеше работа „тук и сега“. „Тук и сега“ вършеха работа рапирата и кинжалът.

Вдигна полицейския колт, завъртя барабана, за да го провери по навик, и дръпна няколко пъти „на сухо“ към една дупка от чеп в ламперията. С него не искаше да се раздели, независимо че вече нямаше патрони — но пък цялата купчина ставаше ненужна без него.

Пъхна го в кобура и закопча ремъчето.

— Това е — каза на прислужника. — Отнеси ги на Върховния жрец Ксентос.

Прислужникът събра всичко накуп между двата ботуша и го уви в чаршафа. Утре по време на благодарствената церемония това щеше да е оброк в храма на Дралм. Той не вярваше в Дралм или някое друго божество, но сега, освен че бе генерал, инженер-артилерист и индустриалец, трябваше да стане и политик, а никой политик не може да си позволи да не зачита религията на своите избиратели. Ако не друго, детството в дома на енорийския свещеник го бе приучило да помръдва престорено устни по време на молитва.

Проследи с поглед как прислужникът изнася вързопа. „С него си отива ефрейтор Келвин Морисън — мина му през ума. — Да живее лорд Калван от Хостигос.“

III

Въркън Вал приключи разказа си, отпусна се в стола и отпи от високата чаша. Върху терасата не падаше друга светлина освен отраженията от градските светлини и цигарата на Торта Карф проблясваше в сумрака. Бяха четирима около ниската маса: Главният на Паравремевата полиция, директорът на Паравремевата комисия, който винаги се съобразяваше с мнението на Главния, председателят на Паравремевия търговски борд, който вършеше, каквото му кажеше директорът на комисията, и самият той, който след сто и двайсет дни щеше да поеме цялата власт и влияние на Торта Карф, а така също и главоболията му.

— И не предприе никакви действия? — запита директорът на Паравремевата комисия.

— Абсолютно никакви. Не се наложи. Човекът знае, че е попаднал в някаква машина на времето, която не го е преместила нито в миналото, нито в бъдещето на неговия свят, а в някакво паралелно времеизмерение, от което някога би могъл да стигне до извода за съществуването на някаква раса от паралелни пътници във времето. Това по същество е Паравремевата тайна, но този Келвин Морисън — сега лорд Калван — не представлява заплаха за нея. В неговия случай дори я защитава по-добре, отколкото бихме могли ние. Има сериозни причини да го прави.

— Само погледнете с какво разполага в новия си времепредел, което предишният никога не би могъл да му предложи — продължи той. — Той е изтъкнат благородник — в Евро-Америка вече не са на мода, понеже идеалът е обикновеният човек. Скоро ще се ожени за красива принцеса, каквито са излезли от мода дори и в детските приказки. Великолепен фехтовач е, каквито са изчезнали от един свят на ядрени оръжия. Командва чудесна малка армия, като я усъвършенства — любимо негово занимание. Има и кауза, за която си заслужава да воюва, и противник, който заслужава да бъде победен. Никога няма да рискува положението си при тези хора.

— Знаете ли какво е направил? — възкликна той. — Казал на Ксентос под обет за пазене на тайната, че бил изгонен от своето време с помощта на магьосничество — от хиляда години в бъдещето. Магьосничеството в този времепредел е перфектно обяснение за всичко. С негово разрешение Ксентос е съобщил това на Рила, Птосфес и Чартифон, а те са разпространили, че е принц-изгнаник от страна, съвършено неизвестна за тамошните географски познания. Виждате ли с какво разполага? Защита отвътре. Самите ние не бихме могли да постъпим толкова добре.

— А ти как разбра? — поинтересува се председателят на борда.

— От Ксентос, по време на големия пир в чест на победата. Дръпнах го на една страна и го увлякох в теологическа дискусия, смесвайки питието му с хипно-истинно хапче. Дори не помни, че ми е казал.

— Никой в онзи времепредел няма да го възприеме по този начин — съгласи се председателят на борда. — А не рискува ли, като взе нещата му от храма?

Той поклати глава.

— Вкарахме конвейер през нощта на пира, когато храмът беше празен. На другата сутрин, когато свещениците установиха, че униформата, револверът и останалото са изчезнали, се развикаха: „Хвала! Дралм е приел оброка! Чудо!“ Бях там и видях. Калван не вярва в чудеса и смята, че някой от онези, които напуснаха Хостигос същия ден, когато отвориха границите, ги е задигнал. Знам, че кавалеристите на Хармакрос са спирали всеки на всеки път, водещ през границата, претърсвали са каруците и пакетите. Публично, разбира се, Калван трябваше да поднесе благодарност на Дралм, че е приел оброка.

— А необходимо ли е?

— Не и в онзи времепредел. В неговия времепредел, да. Нещата ще бъдат намерени… първо дрехите и значката с номера върху нея. Не много далеч от мястото, където е изчезнал — мисля, че в Алтуна. Имаме внедрен човек в тамошната градска полиция. По-късно, може би след година, ще се появи револверът във връзка с убийство, което ще уредим. Регионалният секторен подначалник може да се погрижи за това. На всеки времепредел има достатъчно известни фигури, които не биха били кой знае каква загуба.

— Но това не би било никакво обяснение — възрази директорът на комисията.

— Не. Ще си остане нерешена загадка. Нерешените загадки вършат същата работа като обясненията, доколкото са загадка в обичайна конструкция.

— Е, господа, всичко е твърде интересно, но по какъв начин ме засяга служебно? — попита председателят на Паравремевия търговски борд.

Директорът на комисията се разсмя.

— Разочароваш ме! Рекетът на Дома на Стифон е чудесен повод за проникване в този подсектор и след два-три века, дълго преди някой от нас двамата да се е оттеглил, той ще е добра зона, в която да си проникнал. Просто ще влезем в Дома на Стифон и ще го поемем по същия начин, както храмовете на Ят-Зар в сектор Хулгун, установявайки всеобщ политически и икономически контрол!

— Ще трябва да стоите настрана от Морисъновия… Калвановия времепредел — каза Торта Карф.

— На всяка цена! Представяте ли си какво ще направим с него? Ще го предоставим на университета в Дергабар като изследователска зона заедно с пет гранични времепредела за надзор. Разбирате ли за какво става дума? — въодушеви се той. — Това е начало на съвършено нов подсектор, чиято точка на разклоняване е точно установена, което не сме успявали да постигнем никога досега, освен от историята. Вече съм регистриран в този времепредел като Въркън, грефтшарски търговец. Калван смята, че сега препускам към град Зигрос, за да набирам леяри, които да обучат народа му да лее топове. След около четиридесет дни мога да се върна с тях. Те, разбира се, ще бъдат университетският изследователски екип. А аз ще се връщам за толкова време, колкото съответства на правдоподобно пътуване с кон. Ще поставя един търговски склад, който да маскира конвейерната станция…

Торта Карф избухна в смях.

— Знаех си, че ще си измислиш някоя роля там! И естествено това е толкова важен научен проект, че ще се наложи Главният на паравремевата полиция да го контролира лично, тъй че ще прескачаш в извънвремето дори след като се оттегля и ти поемеш поста.

— Е, добре де. Всеки има своето хоби. Откак съм параченге, непрекъснато посещаваш фермата си в Сицилия на Пето ниво. Моето хоби пък ще е подсектор Калван на Арийско-транстихоокеанско Четвърто ниво. Само на сто и трийсет съм — докато дойде време да се оттегля…

9

I

Сред покоя на Най-вътрешния кръг в Дома на Стифон на Земята в Балф голямата статуя гледаше надолу и Сесклос, Върховен жрец и Глас на Стифон, се бе втренчил в издълбаните й очи с почти равностойна вкамененост. Сесклос не вярваше в Стифон или в друг бог — в противен случай нямаше да е тук. Политиката на Дома на Стифон бе твърде важна, за да бъде поверена на вярващи и те не можеха и да се надяват да се издигнат над белите мантии на външния кръг — най-много да навлекат черните раса на нисши свещеници. Никой от тях не можеше да облече жълто расо, камо ли обагрената в огнени пламъци мантия на върховната власт. Сесклос знаеше, че статуята е на стария върховен жрец, който, разкривайки приложението на някакъв второстепенен храмов секрет, бе превърнал в култ някакво незначително божество-лечител, придавайки му мощта да властва над властниците на всичките Пет кралства. Ако въобще би могъл да изпитва уважение към някого, Сесклос би уважавал паметта на този мъж.

И сега първият Върховен жрец се бе втренчил в последния. Сесклос погледна пергаментовите листа пред себе си, приглади най-горния с ръка и отново зачете:

„ПТОСФЕС, Принц на Хостигос, до СЕСКЛОС, наричащ себе си Гласът на Стифон:

Ти си лъжовен жрец на фалшиво божество, безсрамен мошеник и измамник!

Знай, че ние в Хостигос чрез прости технически умения сега сами произвеждаме огненото семе, което лъжовно обявяваш за чудо на твоето лицемерно божество, че разпространяваме тези умения сред всички и отсега нататък кралете и принцовете, които са решили да воюват за своята защита и напредък, могат да го направят, без да обогатяват Дома на Порока на Стифон.

За доказателство изпращаме огнено семе наша собствена направа, достатъчно за зареждане на двайсет мускета, и поясняваме как е било направено, а именно:

Три части пречистена селитра и три пети от една част дървени въглища, и две пети от една част сяра, всичко това смляно и пречистено като пресято брашно. Смеси старателно, навлажни сместа до гъсто тесто, след това го пресовай в кубчета и ги изсуши, а когато изсъхнат добре, стрий и пресей.

И знай, че считаме теб и всички в Дома на Порока на Стифон за наши смъртни врагове и врагове на всички хора, врагове, които трябва да бъдат изтребвани като вълци, и няма да намерим спокойствие, докато Домът на Порока на Стифон не бъде напълно разрушен и изтрит от лицето на земята.

ПТОСФЕС, Принц на благородниците и народа на Хостигос.“

Това беше тайната на мощта на Дома на Стифон. Нито един властник, било велик крал или дребен лорд, не можеше да удържа своите врагове, ако те имаха огнено семе, а той нямаше. Никой властник не можеше да запази трона си без благословията на Дома на Стифон. На когото я дадяха, войските му побеждаваха. Когото лишаваха от нея, бе принуден да се съгласи с наложените насила условия за мир. Домът на Стифон имаше решителната дума. Богатствата, които се вливаха като пълноводна река, бяха раздавани срещу огромна лихва, за да се превърнат в още по-голямо изобилие.

А сега този презрян принц на княжество, което можеше да прекосиш, без да се умори конят ти, посягаше на него, предизвикваше Дома на Стифон. В Хостигос имаше серни извори, а от Светата троица на Стифон сярата се добиваше най-трудно. Бяха му поискали земята и той бе отказал, а никому не бе разрешено да се противопоставя на Дома на Стифон, затова на неговия враг принц Гормот бяха дадени подаръци под формата на пари и огнено семе. Подобни неща се вършеха непрекъснато.

Преди три месеца Птосфес и народът му бяха изгубили надежда, а сега той си позволяваше да пише така на самия Глас на Стифон. Непочтителният тон изуми Сесклос. Той бутна настрана писмото на Птосфес и отново зачете писмото от Виблос, върховния жрец на град Ностор. Преди три месеца в Хостигос се появил някакъв чужденец на име Калван, който твърдял, че е принц, прогонен от далечна страна. Една луна след това Птосфес го направил главнокомандващ на армията и завардил границите си, които никой не можел да пресече навън. Бе получил тази информация, но не се бе замислил.

Преди шест дни хостигите превзели Тар-Домбра, замъка, който охраняваше най-прекия път за нахлуване в Хостигос, и един свещеник в черно расо бил пуснат да му отнесе това писмо. Виблос бе изпратил писмото си с бързи куриери, а свещеникът пътувал по-бавно, за да му разкаже лично цялата история.

Същият този Калван, разбира се, бе разкрил тайната на огненото семе на Птосфес. Той се запита дали този Калван не е някой изменник на Дома на Стифон, но тръсна глава. Не, цялата тайна, както я бе изложил Птосфес, бе известна само на свещениците с жълти раса от Вътрешния кръг, на висшите свещеници, на върховните свещеници и на архисвещениците. Ако някой от тях бе изчезнал, новината щеше да стигне до него за толкова време, за колкото биха я донесли галопиращи коне. Възможно бе някой свещеник от Вътрешния кръг да я е записал — което бе абсолютно забранено — и написаното да бе попаднало в ръцете на неверник, но той се съмняваше в това. Пропорциите бяха различни: повече селитра и по-малко дървени въглища. Трябваше да изпробва мострата на Птосфес — подозираше, че огненото му семе е по-добро от тукашното.

А може би някой просто сам бе стигнал до тайната? Не бе невъзможно, макар усъвършенстването на процеса и най-вече пресоването и стриването да бе отнело много години и усилията на маса свещеници. Той повдигна рамене. Не беше особено важно. Важното бе, че тайната е разкрита. Скоро всеки щеше да произвежда огнено семе и един ден от Дома на Стифон щеше да остане само името, чието споменаване да бъде единствено повод за насмешки.

Все пак той би могъл да отложи този ден, доколкото това го засягаше. Наближаваше деветдесетата си година и не му оставаше да живее още дълго, а за всеки мъж светът приключва със смъртта му.

Спешни писма до архисвещениците на петте Велики храма, в които да им разкаже всичко, а те да разкажат на подчинените си, каквото преценят за нужно. Сред светските управници да се разпространи слухът, че огненото семе е било откраднато от разбойници, които са го изнесли и продали контрабанда. Незабавно разследване дали някой добива сяра или селитра, строи или преустройва мелници. Смъртно наказание за всеки заподозрян, че тайната му е известна.

Знаеше, че това ще е достатъчно само за момента. Трябваше да се измисли нещо по-добро, при това веднага. И да се направи всичко възможно да не се разпространява новината, че някой извън Дома на Стифон произвежда огнено семе. Велик събор на всички архисвещеници, но това по-нататък.

И, разбира се, незабавно ликвидиране на Хостигос и всичко в него — нито един да не бъде продаден дори в робство. Гормот чакаше поданиците му да съберат реколтата — да бъде накаран да нападне веднага. В Ностор да бъде изпратен архисвещеник от Дома на Стифон, тъй като това е абсолютно свръх възможностите на нещастника Виблос. Крастоклес, мина му през ума. Разточителни подаръци от огнено семе, сребро и оръжия за Гормот.

Погледна още веднъж писмото на Виблос. Копие от писмото на Птосфес до него бе занесено на Гормот от ръката на кастелана на Тар-Домбра, пуснат под клетва за откуп. Птосфес бе издал тайната на огненото семе на своя неприятел! Упрекна се, че не бе забелязал това. Това бе дръзка и пъклено умна постъпка.

С Крастоклес да тръгнат петдесет конни стражи от Храма, а техен командир ще е висш свещеник без расо. И още сребро за подкупване на придворните и наемническите капитани на Гормот.

И специално писмо до върховния свещеник на храма в град Саск. Бе запланувано принц Сараск да бъде използван срещу Гормот, когато той стане твърде мощен след завоюването на Хостигос. Моментът за това бе настъпил. Гормот ще съсипе Хостигос. Веднага след това той също трябва да бъде унищожен.

Сесклос удари гонга три пъти и отново се замисли за този тайнствен Калван. Това не биваше да се отлага. Бе важно да узнае кой е, откъде е пристигнал и с кого е общувал, преди да се „появи“ — използваната от Виблос дума го бе впечатлила — в Хостигос. Може да е пристигнал от далечна страна, където производството на огнено семе е общоизвестно. Не познаваше такава, но светът можеше да е по-обширен, отколкото си мислеше той.

Или съществуваха и други светове? Подобна идея му се бе мяркала от време на време като случайно възникнала мисъл.

II

Мъжът, наречен лорд Калван — освен в спомените си той вече не се възприемаше като някой друг, — отпи от чашата си и я остави върху поставката до стола си. Беше така наричаното зимно вино: наливаха го в каци да замръзне и изхвърляха леда, докато не станеше трийсетина градуса, напитката с най-високо спиртно съдържание „тук и сега“. „Дестилация — добави той в дългия списък за запомняне, — изобретяване и въвеждане в практиката.“ „Бърбън“, мина му през ума. Отглеждаха много зърно.

Минаваше полунощ. Хладен вятър поклащаше завесите пред отворения прозорец и пламъчетата на свещите потрепваха. Чувстваше се уморен, но знаеше, че трябва да стане на зазоряване и че ако легне, дълго ще остане буден в леглото. Твърде много неща имаше да обмисли.

Войскова мощ: повече от две към едно срещу Хостигос. Ако Гормот изчакаше прибирането на реколтата и мобилизираше всички селяни, още повече. Разбира се, ако изчакаше, щяха да се подготвят по-добре като обучение и материална част, но не кой знае колко. Три хиляди редовна пехота, организирани в роти и преминали минимално военно обучение. Две хиляди бяха копиеносци и алебардисти, но голям брой от копията бяха къси ловджийски и много от алебардите всъщност бяха онези приспособени от коси неща (така и не знаеше как да ги нарече), както и хиляда стрелци с аркебузи и мускети. И петдесет оръдейници, които след трийсетина дни щяха да се увеличат с още сто. И осемстотин души кавалерия, която би могла да се нарече редовна войска — благородници, фермери и помощниците им.

Артилерия — това беше най-светлата точка. Четирите леки оръдия за четирифунтови гюлета бяха готови и екипите се обучаваха на тях, а още две щяха да бъдат завършени до осем-десет дни. Старите оръдия бяха ремонтирани основно и бяха поне триста процента по-добри от най-доброто, с което щеше да разполага Гормот.

Добре, с числеността не можеше да се направи нищо. Тогава да противопостави на численото превъзходство подвижност и огнева мощ. Няма особено значение кои са по-многобройни — просто стреляй по-често и по-точно. Но не му се мислеше за това точно в този момент.

Изпразни чашата и се запита дали да си налее още, докато палеше лулата. Но вместо това се замисли за нещо, върху което не се бе замислял напоследък: в кое точно „сега“ се намира.

Не беше нито миналото, нито бъдещето на 19 май 1964, когато бе попаднал в купола от светлина. Това бе категорично. В такъв случай кога? Друго времеизмерение?

Да кажем, че времето е плоскост — като лист хартия. „Хартия — опит за производство“ — моментално отстрани възникналата мисъл. Искаше му се да е чел повече научна фантастика. Времевите измерения бяха обичайна тема за научната фантастика, при това задълбочено обмислена. Да речем, че е насекомо, в състояние да се движи само в една посока, пълзейки по една черта върху хартията, и някой го вземе и го постави върху друга черта.

Това бе възможно обяснение. И да речем, че много отдавна, преди началото на писаната история, някоя от тези посоки на времето се е разклонила. Или пък тези посоки винаги са съществували в безкрайно количество и върху всяка от тях нещата са се случвали по различен начин. Може би бе тъкмо така. Усети, че го обхваща вълнение. Дралм да му помага — щеше да бодърства поне половината нощ, мислейки върху това. Стана и си напълни чашата.

Бе узнал някои неща за историята на тези хора. Предшествениците им живели по атлантическото крайбрежие в продължение на повече от пет столетия. Всички говорели на един език и произлизали от рода зартани. Не били пристигнали през Атлантическия океан, а от запад, през континента. Някои неща бяха исторически документи, които бе прочел, а други — устни легенди. Всичко се потвърждаваше от картите, върху които бяха отбелязани всички важни крайбрежни градове в речните устия. Нямаше нито един град на такива отлични места за пристанища като Бостън, Балтимор или Чарлстън. Имаше кралство Грефтшар в западния край на Великите езера и Дорг, където се сливаха Мисисипи и Мисури, и Ксифлон на мястото на Ню Орлиънс. Но в устието на Охайо имаше само едно пазарско градче, а долината Охайо гъмжеше от полудиваци. Пътища бяха реките на изток и юг.

Следователно тези хора бяха дошли отвъд Тихия океан. Но не бяха азиатци в смисъла, в който той използваше думата. Бяха руси хора от бялата раса. Арийци! Разбира се, арийците бяха тръгнали от Централна Азия преди хилядолетия, заливайки Индия и Средиземноморието на югозапад и стигайки чак до Скандинавия на северозапад. А тук бяха тръгнали в обратната посока.

Имената напомняха гръцките — с всички тези „-ос“, „-ес“ и „-он“ окончания, — но езикът не напомняше дори силно развален гръцки. И граматически нямаха нищо общо. В колежа бе учил малко гръцки и макар винаги да се измъкваше от предмета, поне дотолкова го знаеше.

Момент. Думите „баща“ и „майка“. На немски „ватер“, на испански „падре“, на латински „патер“, на гръцки почти същото, на санскрит „патр“. На немски „мутер“, на испански „мадре“, на латински „матер“, на гръцки „метер“, на санскрит „матр“. На зартански — „фадрос“ и „мавра“.

III

Беше една от онези следобедни сбирки, на които присъстващите сякаш нямаха никакви грижи — отпиваха мързеливо от високите си чаши, похапваха сандвичи с пържен хляб, бъбреха и се смееха. Въркън Вал подаде запалка на съпругата си Хедрън Дала, след което запали и своята цигара. От другата страна на дългата ниска маса Торта Карф си правеше коктейл със съсредоточеността на алхимик, който смесва Еликсира на живота. Хората от Университета в Дергабар — възрастният професор по Паратемпорална теория, професорката по Извънвремева история и младият мъж, директор по Извънвремеви изследователски дейности — се усмихваха до един като три котета над паничка с каймак.

— Разполагате с него изцяло — каза Вал. — Паравремевата комисия обяви този времепредел за изследователска зона и той е под абсолютна карантина за всеки, освен за университетския персонал и акредитираните студенти. Спазването на карантината ще бъде под мой личен контрол.

Торта Карф вдигна очи.

— След оттеглянето ми ставам член на Паравремевата комисия — добави той. — Ще се погрижа карантината да не бъде отменена или смекчена.

— Бих искал обяснение за онези четири часа от момента на напускането на транспозиционното поле до момента на пристигането в селската къща — каза паратемпоралният теоретик. — Нямаме никаква представа какво е правил през това време.

— Скитал е из гората, опитвайки се да се ориентира — отвърна Дала. — Предполагам, че през по-голяма част от времето е седял и е мислил. Да бъдеш хванат от конвейерно поле би трябвало да е доста разтърсващо преживяване, ако не знаеш за какво става дума, но той, изглежда, се е приспособил доста добре до момента на сражението с тези ностори. Не допускам да е променял историята съвсем сам.

— Не говорете така — повиши тон старият професор. — Може да е застрелял гърмяща змия, която инак би ухапала и умъртвила дете, което инак би станало високопоставена личност. Може да звучи преувеличено и банално, но паратемпоралната алтернативна правдоподобност е построена върху различни баналности. Кой може да каже какво е насочило арийското преселение в този сектор на изток вместо на запад, както във всички останали? Махмурлукът на някой племенен вожд или кошмарът на някой магьосник?

— Именно затова получавате петте гранични времепредела за надзор — поясни директорът по Извънвремеви изследователски дейности. — И бих стоял настрана от Хостигос във всички тях. Не бихме искали хората ни да бъдат изпоклани наред с постоянното население от бандата на Гормот или да бъдат принудени да се защитават с оръжия от Родния времепредел.

— Това, което ме притеснява — обади се историчката, — е брадата на Вал.

— И мен ме притеснява — отвърна Дала, — но свиквам.

— Не я е бръснал, откакто се върна от времепредела на Калван, и тя заприличва на нещо постоянно. А виждам, че сега Дала е руса. Блондинките са по-малко подозрителни на Арийско-транстихоокеанския. Двамата постоянно ще влизат в онзи времепредел и ще излизат от него.

— Вижте, ничии изключителни права по отношение на каквото и да в извънвремето не изключват Паравремевата полиция. Вече казах, че поемам този времепредел под лично наблюдение. А служебно Дала е специален помощник на специалния помощник на Главния и получава автоматично повишение заедно с мен.

— Нали не смятате да въвеждате излишно много замърсяваща правдоподобност? — попита обезпокоен възрастният теоретик. — Бихме искали да проучим ефекта от появата на този човек в този времепредел…

— Познавате ли проучване, което не замърсява проучвания обект, професоре? — запита Торт Карф, който вече бе приготвил напитката си.

— Аз по-скоро ще сведа до минимум замърсяващите фактори от дейността на изследователския тим. Вече съм регистриран там като Въркън, търговец от Грефтшар. Лорд Калван ми предложи и офицерски чин в армията като командващ на оръдеен полк, който сега се обучава, а в момента се предполага, че набирам леяри на месинг в Зигрос. — Вал се обърна към директора по изследванията. — Мога да се завърна правдоподобно в Хостигос най-рано след трийсет дни. Можете ли да подготвите първия екип дотогава? Трябва да са майстори в своя занаят. Ако излеят оръдие, което се пръсне при първия изстрел, знам какво ще се случи с главите им и няма да се опитам да се намеся в тяхна защита.

— О, да. Вече имат всичко освен местна леярска техника и правилен зигроски акцент. Трийсет дни са предостатъчни.

— Но това е замърсяване! — възрази паратемпоралният теоретик. — Вие обучавате хората му да правят оръдия и…

— Просто по-добри оръдия, а ако не закарам фалшиви леяри от Зигрос, Калван ще прати някой да му докара истински. Ще му помагам и с всичко друго, с което би могъл да му помага един пътуващ търговец — информация и от този род. Дори може отново да участвам в сражение с него — с някоя кремъклийка. Но искам той да победи. Твърде много се възхищавам от този мъж, за да му сервирам на поднос незаслужена победа.

— Напомня ми повечето мъже — подхвърли историчката. — Бих искала да се срещнем лично.

— По-добре недей, Елдра — предупреди я Дала. — Тази негова принцеса е отличен стрелец и ми се струва, че не се замисля особено към кого да насочи оръжието си.

10

I

Заседателната зала на Генералния щаб се намираше точно зад вратата на централната кула. Релефната карта бе завършена и разпъната. За целия Генерален щаб всичко представляваше новост. Както и за самия него, но той имаше някаква смътна представа какво трябва да върши един Генерален щаб, което го поставяше по-високо от останалите. Ксентос докладваше за донесеното от Петата колона в Ностор.

— Пекарните работят денонощно. Мляко не може да се намери на никаква цена — всичкото го правят на сирене. А от месото правят пушени суджуци.

Суха храна, която всеки войник може да носи в раница: полеви порцион. Всичко, дори хлябът, можеше да се трупа на склад, помисли си Калван, но Ксентос продължи, че се реквизирали фургони и волове, а селяните се вербували насила за колари. Това не се предприемаше кой знае колко време предварително.

— Значи Гормот не смята да чака прибирането на реколтата — заключи Птосфес. — Ще удари скоро и падането на Тар-Домбра въобще не го спря.

— Забави го, принце — каза Чартифон. — Сега щеше да залее Ностор с наемници пред Долината на седемте хълма, ако не бяхме превзели Тар-Домбра.

— Признавам го. — Върху устните на Птосфес се появи усмивка. Откакто барутните мелници започнаха да действат и особено след падането на Тар-Домбра, той се учеше отново да се усмихва. — Трябва да се подготвим да го посрещнем малко по-рано, отколкото очаквах, това е всичко.

— Ще трябва да сме готови най-късно утре — обади се Рила. Беше заела този израз от него. — С какво смятате, че ще ни удари?

— От известно време размества войските си — съобщи Хармакрос. — Изглежда, придвижва всички наемници на изток, а своите войници на запад.

— Бродът Маракс — предположи Птосфес. — Ще хвърли първо наемниците срещу нас.

— О, не, принце! — не се съгласи Чартифон. — Да обикалят цялата планина и целия път през източен Хостигос? Не би го направил. Ще влезе оттук.

Той измъкна огромния си меч — не признаваше новомодните ръженчета, — завъртя го леко във въздуха, за да го хване удобно, и посочи на картата, където Листра се вливаше в Атан.

— Ето тук, при устието на Листра. Може да придвижи цялата си армия на собствена територия нагоре по течението и да форсира тук — ако му разрешим, — превземайки долината на Листра до границата със Саск. Тук са всичките ни железарии.

Това вече беше напредък. До неотдавна оръжието за Чартифон не бе нищо повече от онова, с което се сражаваш — даденост сама по себе си. Сега започваше да разбира, че то следва да бъде произведено.

Това предизвика спор. Някой предположи, че Гормот ще се опита да форсира някоя от клисурите. Не Домбра — бе здраво укрепена. Може би дефилето на Врилос.

— Ще нападне там, където не го очакваме — обяви Рила.

— Но това означава, че трябва да го очакваме навсякъде.

— Велики Галзар! — избухна Птосфес и измъкна рапирата. — Това означава, че трябва да го очакваме навсякъде оттук — той посочи устието на Листра — дотук. — Този път посочи мястото, където в света на Келвин Морисън се намираше Луисбърг. — Това означава, че с половината от силата на Гормот трябва да сме по-силни от него във всяка възможна точка.

— Значи трябва да разместим хората по-бързо — каза дъщеря му.

Умно момиче! Бе разбрала онова, което другите не бяха разбрали и за което Калван бе мислил цяла нощ — че подвижността може да компенсира числеността.

— Да — обади се той. — Хармакрос, за колко пехотинци можеш да подсигуриш коне? Може и да не са добри коне, а само да ги пренесат до полесражението.

Хармакрос се възмути — воини върху коне са кавалерия. Всеки знаеше, че са нужни години, за да обучиш кавалерист. Трябваше да си роден за тази работа. Чартифон също се възмути — пехота са воини, които се сражават пеша, и не им е мястото върху конете.

— Това означава — продължи той, — че в бой един на всеки четирима ще държи конете на останалите, но ще влезат в бой преди битката да е свършила и могат да носят по-тежка броня. Та за колко пехотинци можеш да намериш коне?

Хармакрос го изгледа, видя, че говори сериозно, замисли се за момент и се усмихна. На Хармакрос винаги му трябваше малко време, за да се окопити от шока на някоя нова идея, но винаги се окопитваше навреме.

— Една минутка, сега ще видя.

Дръпна офицера по запасните коне встрани, а Рила се присъедини към тях с дъска и креда. Освен другото, Рила бе математикът. Бе научила арабските цифри. Начело в списъка „Причини да обичам Рила“ бе обстоятелството, че момичето имаше мозък и не се боеше да го използва.

Той се обърна към Чартифон и заговориха за защитата на устието на Листра. Все още обсъждаха, когато Рила и Хармакрос дойдоха при тях.

— Две хиляди — съобщи Рила. — Всички имат четири крака и до снощи всички бяха живи.

— Хиляда и осемстотин — съкрати ги Хармакрос. — Ще ни трябват за багажа и за замяна.

— Хиляда и шестстотин — реши Калван. — Осемстотин копиеносци с бойни, а не ловджийски копия и онези неща от коси, и осемстотин аркебузири с аркебузи, а не пушки за зайци. Можеш ли да го направиш, Чартифон?

Можеше. Както и всички, които нямаше да паднат от конете.

Освен тази лекоподвижна сила оставаха още хиляда и двеста копиеносци и двеста стрелци. И запасняците, разбира се: всеки, който можеше да извърви един час пеша, без да издъхне, въоръжен с каквото му попадне. Те наброяваха две хиляди селяни и щяха да воюват сърцато, макар и неумело. Много от тях щяха да загинат.

А според най-добрите изчисления на разузнаването Гормот разполагаше с шест хиляди наемници, четири хиляди от които кавалеристи, и четири хиляди свои поданици — без да се включват застарелите и младежите, — като нито един от тях не бе въоръжен със земеделски сечива или арбалети. Той погледна отново картата. Гормот щеше да нападне там, където превъзходството на кавалерията щеше да му осигури най-голямо предимство. Или при устието на Листра, или при брода Маракс.

— Добре. И всички стрелци. — Бяха петдесет души. — Качете ги върху най-добрите коне — те ще трябва да са навсякъде едновременно. И петстотин редовни кавалеристи.

Сега всички се развикаха. Не разполагаха с толкова. Над картата засвяткаха саби, които сочеха местата, където имаше наполовината на това. Избухнаха спорове. Някой ден по време на тези спорове някой можеше да използва сабята и за нещо друго, освен да сочи по картата. Накрая стъкмиха петстотин души за бързоподвижния батальон.

— И искам всички мускети и кавалерийски копия да бъдат върнати — нареди той. — Кавалерийските копия са по-добри от онези, които имат половината ни копиеносци, а мускетите са добри почти колкото аркебузи. Няма да товарим кавалерията с пехотинско въоръжение, когато пехотата отчаяно се нуждае от такова.

Хармакрос се поинтересува с какво ще се сражава кавалерията.

— Със саби и пистолети. Задачата на кавалерията е да разузнава и събира информация, да неутрализира вражеската кавалерия, да възпрепятства придвижването и комуникациите на противника и да преследва бегълци. А не да воюва пеша — именно затова организираме конна пехота: да извършва самоубийствени атаки срещу струпани на едно място копиеносци, — тъкмо за тази цел правим леките оръдия за четирифунтови гюлета. Копията и мускетите ще се раздадат на пехотата, а ловджийските пушки и косите могат да се раздадат на запасняците.

— Ти командваш лекоподвижния батальон, Хармакрос — продължи той. — Предай дейността си по разузнаването на Ксентос. Принц Птосфес и аз ще му помагаме. Твои са четирите леки оръдия и двете, които правим, веднага щом са готови. Вземи и четирите най-леки от старите осемфунтови. Заемаш позиции в Долината на седемте хълма. Бъди в готовност да тръгнеш на изток или на запад веднага щом получиш заповед за това.

— И още нещо: бойни викове. — Трябваше да бъдат подвиквани постоянно, за да не се избиват помежду си. — Освен „Птосфес!“ и „Хостигос!“, ще викаме: „Долу Стифон!“

Това бе посрещнато с всеобщо одобрение. Всички знаеха кой е истинският враг.

II

Гормот, принц на Ностор, остави чашата и избърса мустаците си с опакото на ръката си. Свещите по дългата маса потрепваха. Приборите тракаха и гласовете се извисяваха.

— Всичко загубих! — оплакваше се един барон, пропъден от Долината на седемте хълма при падането на Тар-Домбра преди малко по-малко от една луна. — Къща, двайсет ферми, село…

— Да не мислиш, че ние не сме загубили нищо? — запита друг благородник. — Прекосиха реката на другата нощ, след като те изгониха, и изпепелиха всичко върху земята ми. Само по чудото на Стифон се спасих, без да ми изпият кръвчицата.

— Срамота! — викна Виблос, върховният жрец на храма на Стифон, който седеше до него на високата маса. — Бърборите за краварници и селски колиби. А какво ще кажете за стопанството на храма на Седемте хълма, плячкосано и осквернено свято място? Петнайсет миропомазани свещеници и послушници и двайсет стражи, всички изклани до един! „Изтребвани като вълци“ — цитира той.

— Това е работа на Стифон — нека той си поеме грижата — намеси се лордът от Западен Ностор. — Искам да разбера защо нашият принц не се погрижи за защитата на Ностор.

— Това може да бъде спряно, принце — каза кметът на град Ностор, най-преуспяващият търговец. — Принц Птосфес предложи мир, след като Хостигос си възвърна Тар-Домбра. Той е мъж, който държи на думата си.

— Да приемем мир, подхвърлен като милостиня на просяк? — изрева Нецигон, главнокомандващият на Ностор. — Приятелска ръка, подадена ни като изстрел на оръдие?

— Мир с един осквернител на свещени места и касапин на свещеници на Стифон? — развика се и Виблос. — Мир с богохулник, който има претенцията да върши с ръцете си на смъртен чудесата на самия Стифон и да произвежда огнено семе без неговото благоволение?

— Не само претенции! — намеси се граф Феблон, братовчедът на Гормот. — В името на Дралм, когато превзеха Тар-Домбра, хостигите изгориха повече огнено семе, отколкото си мислехме, че има в цял Хостигос. Бях там, за разлика от вас. И когато отвориха военните складове, се усмихнаха презрително и казаха: „Този гаден боклук! Не го смесвайте с нашето.“

— Това е друг въпрос — взе думата и баронът от устието на Листра. — Аз искам да знам какво е направено, за да не влязат в Ностор. Та те опустошиха всичко от планината до реката — не остана нито една колиба.

Пред вратата изтракаха оръжия и някой каза подигравателно:

— Ето го и Птосфес! Всички под масите!

Влезе мъж с ризница и черни кожени бричове, който отдаде поздрав — капитанът на тъмницата.

— Принце, принудихме специалния затворник да говори. Ще разкаже всичко.

— Ха!

Гормот знаеше какво означава това. Разсмя се, като забеляза угрижените погледи на насядалите около страничните маси. Не един и двама от придворните му имаха причини да изпитват страх от някой, който има намерение да разкаже всичко за нещо. Той извади кинжала си и направи резка върху свещта пред себе си — на един пръст от върха.

— Носиш добра новина. Когато свещта се стопи до чертата, ще дойда да го чуя.

Кимна му, че го освобождава, и капитанът се поклони и излезе заднишком. Принцът удари по масата с дръжката на кинжала.

— Млъкнете всички. Разполагам с малко време, тъй че наострете уши. Клестреус — обърна се той към главнокомандващия на наемническите роти, — имаш четири хиляди коне, две хиляди пешаци и десет оръдия. Прибави към тях хиляда от моята пехота и каквито от моите пушки смяташ за подходящи. Ще прекосиш Атан при брода Маракс. Тръгни утре, преди росата да се е вдигнала от тревата. До следващия изгрев вземи и задръж брода, пусни най-добрите си кавалеристи напред, а другите да ги последват, колкото могат по-бързо.

— Нецигон — обърна се след това той към своя главнокомандващ, — събери всички мъже до последния селяк и вземи оръдията, които ти остави Клестреус. Разположи роти на всяка планинска пътека откъм реката, като използваш за това селяните. С останалите войски стигни устието на Листра и дефилето на Врилос. Докато Клестреус напредва през източен Хостигос, той ще атакува всяка клисура в тил, а твоите хора да му се притекат на помощ. Тар-Домбра ще уморим от глад. Другите ще ги превземем с пристъп. Когато Клестреус стигне до дефилето на Врилос, ще прегазиш Атан и ще прекосиш долината на Листра. След това ще превземем Тар-Хостигос. Само Галзар знае колко време ще ни отнеме това, но до половин луна останалата част от Хостигос би трябвало да е наша.

Покрай масата се понесе доволно мърморене. Това бе добра новина, която отдавна чакаха да чуят. Единствено върховният жрец Виблос остана неудовлетворен.

— Но защо толкова скоро, принце?

— Скоро ли? В името на жезъла на Галзар, та ти настояваш за това като дамгосано говедо, откак се разлистиха дърветата. Ето ви вашето нахлуване сега — а ти протестираш. Защо?

— Още няколко дни няма да променят нищо, принце — отвърна Виблос. — Днес получих съобщение от Дома на Стифон върху Земята от перото на Негово светейшество самия Глас на Стифон. Негова святост архисвещеник Крастоклес пътува насам с богати дарове и благословията на Стифон. Ще бъде дълбоко неуважение да не изчакаме пристигането на Негова святост.

Поредният проклет храмов плъх, по-едър, по-тлъст и по-нагъл от този тук. Е, нека пристигне след победата и се задоволи с кокалите, които му подхвърлят.

— Чухте ме — обърна се той към двамата военачалници. — Тук управлявам аз, не този свещеник. Изпълнявайте. Разпоредете се веднага и утре потегляйте.

След това се надигна, като блъсна стола, преди прислужникът да успее да го отмести. Резката върху свещта все още се виждаше.

Стражи с факли в ръце го съпроводиха по извитата стълба към тъмницата. Въздухът миришеше на тежко. От дъха му се образуваше пара — лятната горещина никога не проникваше в подземието. Крясъците, които долитаха от стаята за изтезания, подсказваха, че разпитват някой нещастник, и той се запита кой ли може да е. Спряха пред желязна врата, която той отключи със закачен на колана си ключ и влезе сам, като я затвори зад гърба си.

Стаята бе обширна, затоплена от огъня в камината в ъгъла и осветена от закачен на тавана огромен фенер. На отрупаната с боклуци маса приведен мъж блъскаше с чукало в един хаван. Щом вратата се затвори, мъжът се изправи и се обърна. Беше плешив, с червеникава брада, а на колана му имаше съвсем необичаен за един затворник кинжал. На масата бе оставен ключ от вратата, а до него два тежки пистолета. Мъжът се усмихна.

— Поздрав, принце. Готово. Опитах го и е добро като произведеното в Хостигос и много по-добро от боклука, който продават свещениците.

— И без никакви молитви към Стифон, Скангра?

Скангра, който дъвчеше тютюн, изплю една кафява храчка на пода.

— Плюл съм в мутрата на Стифон! Искаш ли да го опиташ, принце? Пистолетите са празни.

Върху масата имаше наполовина напълнена с огнено семе купа. Принцът отмери един заряд и сипа в единия, зареди, тикна куршум, натъпка подсипа и нагласи кремъка и ударника. Прицели се в една цепеница до камината и стреля, след което остави пистолета и отиде да измери дупката със сламка. Куршумът бе проникнал на дълбочина почти колкото кутре. Семето на Стифон не можеше да постигне подобно нещо.

— Отлично, Скранга! — засмя се той. — Ще трябва да те крием още известно време, но от този час ти си първият благородник в Ностор след мен. Титулувам те херцог. Ще имаш най-богатите земи в Хостигос, когато Хостигос стане мой.

— А храмовите стопанства в Ностор? — запита Скранга. — Ако ми възложиш да правя огнено семе за теб, там има всичко, от което се нуждая.

— Да, в името на Галзар, тях също! След като приключа с Птосфес, ще си уредя сметките с Виблос и преди да го оставя да умре, ще започне да завижда на Птосфес.

Грабна една калаена чаша и без да провери дали е чиста, отиде до бурето с вино и я напълни. Опита виното и го изплю.

— Тази помия ли са ти дали да пиеш? Който и да го е допуснал, няма да види утрешния залез! — Той блъсна вратата и изрева: — Вино! Вино за принц Гормот и херцог Скранга! И сребърни чаши! — И запрати все още пълната с вино до половината калаена чаша по един от стражите. — Размърдай си задника, нещастнико! И го опитай дали става за благородници!

11

I

В главна квартира на лекоподвижния батальон бе превърнат господарският дом на един носторски благородник, прогонен от Долината на седемте хълма в деня на десанта в Домбра. Докато Калван препускаше през осветеното от факли и гъмжащо от войски село, всички крещяха името му. Хармакрос и някои от офицерите му го посрещнаха на вратата.

— Велик е Дралм, Калван! — засмя се Хармакрос. — Не ми казвай, че вече можеш да присаждаш и крила на коне. Пратениците ни потеглиха само преди час.

— Срещнах ги в долината на Врилос. — Прекосиха външния хол и влязоха в стаята. — В Тар-Хостигос новината стигна след мръкване. Какво сте чули оттогава?

На централния канделабър горяха най-малко петдесет свещи. Явно в деня на десанта кавалерията бе пристигнала преди селяните и те не бяха плячкосали всичко. Хармакрос го заведе до една инкрустирана маса, върху която бе простряна перфорирана с горещи игли карта от еленова кожа.

— Имаме съобщения от всички планински наблюдателници. Доста далеч са от реката, за да се види нещо освен прах, но колоната е по-дълга от три мили. Най-отпред кавалерията, отзад пехота, след нея оръдия и фургони и накрая още пехота и кавалерия. На смрачаване са спрели в Нирфе и са запалили стотици лагерни огньове. Дали са ги оставили запалени и са продължили в тъмното и колко се е придвижила кавалерията до този момент, не знаем. Очакваме ги при изгрев около брода на Маракс.

— Знаем още нещо. Свещеникът на Дралм в Ностор е изпратил вестоносец малко след обяд, но той не е прекосил реката до смрачаване. Колоната е под командването на Клестреус, главнокомандващия на наемниците. Всички наемници на Гормот — четири хиляди кавалерия и две хиляди пехота, петнайсет оръдия, но не каза какви, и цял обоз от фургони, които просто пращят от плячка. В същото време Нецигон се придвижва на запад към устието на Листра с изцяло носторска войска. Пратеникът се е забавил, за да ги заобиколи. Чартифон е при устието на Листра с каквото може да събере. Птосфес е с малка войска при дефилето на Врилос.

— Така — каза Хармакрос. — Атака от две страни, но от изток ще е по-масирана. Нищо не можем да направим, за да помогнем на Чартифон, нали?

— Да ударим Клестреус, колкото е възможно по-силно. Друго не мога да измисля. — Междувременно той бе извадил лулата си и щом я напълни, един от щабните офицери му поднесе огън. Поредната константна величина. — Благодаря. Какво е направено тук досега?

— Изпратих фургоните и осемфунтовите оръдия по главния път на изток. Ще спрат западно от Фитра, ето тук. — Той посочи малко фермерско селище върху картата. — След като струпам всичко ето тук, ще тръгна по черния път, който се съединява с главния път при Фитра. Имам двеста запасняци — обичайната сбирщина, половината с арбалети, — които напредват с фургоните.

— Това е добре.

Той отново огледа картата. Черният път, подходящ за кавалерията и четирифунтовите оръдия, но не и за фургоните и тежките оръдия, вървеше успоредно на планината, след което завиваше на юг, за да се слее с главния път в долината. Хармакрос бе изпратил първо тежкоподвижната част и нямаше да има затруднения при придвижването, а сега чакаше да се събере цялата му войска.

— Къде смяташ да влезеш в сражение?

— При Атан, разбира се — изненада се Хармакрос, че му задават подобен въпрос. — Част от кавалерията на Клестреус ще е прегазила, преди да стигнем, но няма как да предотвратим това. Ще ги унищожим или ще ги изтикаме обратно и ще защитаваме фронта по реката.

— Не. — Калван докосна с тръбичката на лулата си кръстовището при Фитра. — Тук ще се бием.

— Но, лорд Калван! Това е много мили навътре в Хостигос! — противопостави се един от офицерите. Вероятно имаше имот някъде там. — Не можем да ги пуснем толкова навътре!

— Лорд Калван — започна с нетърпящ възражения тон Хармакрос. Този път нямаше намерение да се подчинява. — Не можем да си позволим да отстъпим и педя хостигска земя. Достойнството на Хостигос ни го забранява.

Отново се връщаха в Средните векове! Сякаш чуваше гласа на професора по история да изрежда стотици битки, загубени поради съображения за опазване на достойнството. Най-вече от французите, но не само от тях. Реши да побеснее.

— Стифон да ви тръшне с тези глупости! — изрева той и удари с юмрук по масата. — Не воюваме нито за достойнство, нито за имения. Воюваме, Дралм да ви тръшне, за да оцелеем, и единственият начин да спечелим е като изтрепем колкото можем повече ностори и загубим колкото се може по-малко наши мъже.

— Ето тук — продължи по-кротко той, след като яростта си свърши работата. — Това е най-доброто място. Познавате местността. Клестреус ще пресече Маракс ето тук. Ще пусне най-добрата кавалерия отпред и след като си осигури брода, ще напредне в долината. Кавалерията ще избърза да събере плячката преди пехотата. Докато пехотата прегази, ще са се разтегнали по целия източен Хостигос. Освен това ще са уморени и — най-важното — конете им също ще са уморени. На дневна светлина ще сме стигнали до Фитра и до появяването им ще успеем да заемем позиции, конете ни ще са отпочинали, мъжете ще са поспали около час и ще са похапнали топла храна. Няма ли да е по-различно според вас? С какви войски разполагаме на изток оттук?

— Стотина души кавалерия до реката, сто и петдесет редовна пехота и приблизително два пъти повече запасняци. И още петстотин запасняци и малко редовна войска на позиция по дефилетата.

— Добре… моментално пратете ездачи. Войската покрай реката да се върне назад, пехотата възможно по-бързо, а кавалерията малко пред носторите и с отделни сражения. Но да не се опитват да ги забавят — ако забавим тези отпред, задните ще ги настигнат, а не искаме това.

Хармакрос гледаше картата и преценяваше тактиката. Накрая кимна и каза:

— Източен Хостигос ще бъде гробницата на носторите.

Това вече бе достойно за честта на Хостигос.

— По-скоро на наемниците от Хос-Агрис и Хос-Ктемнос. Все пак кой ги е наел — Гормот или Домът на Стифон?

— Гормот, разбира се. Домът на Стифон е дал парите, но военачалниците наемници са подписали договора с Гормот.

— Глупаво от страна на Стифон. В съобщението, което получих от преподобния — как му беше името, — има една интересна клюка. Изглежда, тази сутрин Гормот е усмъртил един свой подуправител. Тикнал насила една фуния в гърлото му и му излял почти половин бъчонка долнопробно вино, предназначено за един затворник или по-скоро предполагаем затворник, към когото Гормот разпоредил да се отнасят добре.

Един от офицерите направи гримаса.

— Съвсем в стила на Гормот.

Друг офицер се разсмя и изброи няколко ханджии в град Хостигос, които заслужавали същото. Хармакрос поиска да разбере кой е този привилегирован затворник.

— Познаваш го. Скранга, агриският търговец на коне.

— Да, купихме добри коне от него. Яздя един от тях — отвърна Хармакрос. — Хей! Та той работеше в мелницата за огнено семе. Мислиш ли, че е почнал да прави огнено семе за Гормот?

— Ако е постъпил, както му казах, да.

Всички се развикаха. Дори Хармакрос го изгледа опулено.

— Ако Гормот започне да произвежда собствено огнено семе — продължи Калван, — Домът на Стифон ще разбере и знаете какво ще последва. Затова се питам кой срещу кого ще използва наемниците. И още нещо. Нямаме възможност да се грижим за носторски затворници, но задръжте всички наемници, които се предадат. Ще ни потрябват, когато дойде редът на Сараск.

II

На изток едва се развиделяваше и варосаните стени се още бяха само смътни петна под тъмните сламени покриви, но градчето Фитра вече беше будно и щом той приближи, отвсякъде се понесоха викове:

— Лорд Калван! Дралм да благослови лорд Калван!

Вече бе попривикнал и не усети същото вълнение, както първия път. От отворените врати и прозорци се изливаше светлина, потрепваха пламъците на откритите огньове и се бе струпала тълпа от местни хора и препуснали напред кавалеристи. Зад него тътнеха конските копита, а по-назад по дървения мост до мелницата трещяха четирифунтовите оръдия. Трябваше да произнесе реч от седлото, докато се раздаваха заповеди и се препредаваха на стоящите отзад, а хора и коне отстъпваха, за да направят път на оръдията.

След това заедно с Хармакрос и още петима-шестима офицери препуснаха до мястото, където пътят се спускаше в падината. Слабата виделина на изток се бе превърнала в искряща жълта ивица. Вляво тъмнееше плоският силует на планината Хостигос, безразборно разхвърляните ниски хълмчета вдясно също започваха да се виждат. Той посочи клисурата по средата.

— Пратете двеста кавалеристи около онзи хълм към малката долина с трите стопанства — каза той. — Да не палят огньове и да не се показват. Да изчакат, докато имаме работа тук и докато се появи втората вълна ностори. Тогава да ги ударят в гръб.

Единият от офицерите препусна в галоп, за да изпълни заповедта. Жълтото сияние се засили и само най-ярките звезди все още блещукаха. Пътят пред тях отвеждаше до малък ручей, който прекосяваше долината и се вливаше в по-широк поток, течащ на изток покрай подножието на планината. Склоновете стигаха до тераса, а над нея се извисяваше върхът. Вдясно местността бе неравна и предимно обрасла с гори, а пред тях се бяха ширнали фермерските земи. Около тях, в падинката и отсреща имаше малко дървета. Не би могло да бъде по-добре дори ако бе молил Дралм да подреди пейзажа.

Жълтото зарево достигна зенита и на изток вече не можеше да се гледа. Хармакрос присви очи и измърмори, че слънцето щяло да ги заслепява по време на битката.

— Няма страшно — докато пристигнат, ще е над главите ни. А сега подремнете. Ще ви събудя навреме. Щом фургоните пристигнат, ще раздадем топлата храна.

На отсрещния хребет се показа натоварена със слама волска каруца, до която пристъпваха уморено жена и момче; друга жена и няколко деца бяха в каруцата. Преди да стигнат до ручея, се показа и фургон. Това беше само началото — скоро щеше да се проточи цяла върволица. Не можеха да стъпят на главния път западно от Фитра, докато не преминеха фургоните и осемфунтовите оръдия.

— Отклонете ги — нареди той. — Използвайте фургоните и каруците за барикади, а с воловете да се довлекат дървета.

Откъм селото заизлизаха селяни с впрягове по четири и шест вола. Заехтяха секири. Прииждаха все повече бежанци. Надигнаха се шумни протести, че ги спират и реквизират каруците и воловете. Дърварите вече бяха от другата страна на падината и мъжете подвикваха на воловете, които влачеха отсечените дървета към прегражденията.

Той присви очи срещу слънцето. Не се виждаха пушеци, но той бе сигурен, че има пожари. Вражеската кавалерия със сигурност вече бе прегазила Атан, а палежите бяха любимо забавление на наемниците — както и грабежите. Прегражденията започнаха да се оформят с пространство за по три от шестте шестфунтови оръдия от двете страни на пътя и барикада от фургони и каруци малко по-напред. От време на време той препускваше напред, за да провери какво се вижда от гледната точка на неприятеля. Не искаше съоръжението да изглежда твърде заплашително или твърде професионално, а и искаше да е сигурен, че оръдията са маскирани добре. Най-после започна да забелязва струйки пушек по линията на хоризонта на разстояние седем-осем мили. Все пак наемниците на Клестреус нямаха намерение да го разочароват.

Пристигна рота пехотинци. Бяха сто и петдесет души редовна войска с по две копия (едното истинско) към всяка пушка и маршируваха в добър строй. Пристигаха чак от Атан и донесоха новини за сражения. Бяха недоволни, че са се отдалечили от полесражението. Той им каза, че ще си получат желаното до обяд, а сега да развалят строя и да си починат. Мяркаха се и въоръжени с арбалети запасняци. Пушеците на изток ставаха все повече, но все още не се чуваше стрелба. В седем и трийсет пристигнаха фургоните с продоволствието, четирите осемфунтови оръдия и двеста запасняци. Това беше добре. Бежанците, сега вече постоянен поток, можеха да бъдат пренасочени нагоре по пътя. Той се погрижи да бъдат запалени огньове и да почне раздаването на гореща храна и отиде в селото.

Намери Хармакрос заспал в една от колибите, събуди го и му описа ситуацията.

— Прати някой да ме събуди — каза накрая, — щом видиш пушеци на три мили оттук и щом започнат да пристигат нашите кавалеристи, но най-късно след два часа и половина.

След това свали шлема и ботушите, разкопча колана и легна с останалото снаряжение върху освободения от Хармакрос царевичак с надеждата, че в него няма дребни гадинки или ако има, няма да успеят да минат през ризницата му. В заграденото с каменни стени помещение бе хладно. Топлата влага върху тялото му се превърна в лепкав хлад. Няколко пъти смени позата, докато се увери, че най-малко неща му убиват, когато е по гръб, и затвори очи.

Дотук всичко вървеше отлично. Единственото му притеснение беше кой ще го издъни и до каква степен. Надяваше се някой храбър глупак да не се втурне в порив на излишно достойнство да напада, когато би трябвало да стои като закован, както саксонците при Хейстингс.

Ако постигнеше поне половината от планираното — нормалното за всяка битка, — след смъртта си щеше да отиде във Валхала и да пие на една маса с Ричард Лъвското сърце, Черния принц и Анри IV Наварски. Пълен успех щеше да му даде право да бъде поздравен от героя от Гражданската война Стоунуол Джаксън. Заспа в момента, в който получаваше похвала от генерал Джордж Патън.

III

Малко преди десет часа го събуди един капитан от пехотата.

— В момента опожаряват Систрос — докладва той. В градчето живееха около две хиляди души и се намираше приблизително на две мили и половина. — Двама от кавалеристите, които се движат пред тях, пристигнаха току-що. Първата вълна от около хиляда и петстотин души се движи бързо насам, а останалите около хиляда са на миля и половина зад тях. А преди малко чухме големите оръдия в дефилето на Нарза.

Това беше между Монтурсвил и Мънси — пехотата на Клестреус от тази страна и вероятно бандитите на Нецигон от другата. Той нахлузи ботушите и закопча колана си, а в това време някой му донесе купа говежда яхния с много лук и чаша кисело червено вино. Докараха коня му и той препусна към фронтовата линия. Пътьом забеляза, че Вуйчо Вълк, селският свещеник на Дралм и жрицата на Ирта са устроили лазарет на открито; имаше носилки от прътове и одеяла. Надяваше се да не го ранят. „Тук и сега“ нямаше никакви обезболяващи и жреците на Галзар използваха за целта торби с пясък.

Над Систрос бе надвиснал огромен облак от пушек. Тъпи копелета — беше го опожарила първата банда. Наемниците „тук и сега“ бяха същите като тези на Тили и Валенщайн. Сега следващите трябваше да го заобиколят, което още повече щеше да ги дезорганизира, докато стигнат до Фитра.

Преграждението бе довършено и той излезе напред, за да го огледа още веднъж. Не забеляза и най-малка следа от оръдията. Приличаше на оградите, които селяните струпваха около колибите си, точно както бе искал да изглежда. От двете страни на укреплението и барикадите от каруци имаше проходи, достатъчно широки за атаките на кавалерията. По-зле въоръжените запасняци от конната пехота бяха разположени зад страничния път.

Отдалеч изтрещя едно от оръдията в дефилето на Нарза — все още удържаха позицията. След това до слуха му започна да достига приближаващата се пукотевица на малокалибрените оръжия. Кавалерията се пръсна нагоре по пътя, а някои презареждаха пистолетите си, препускайки насам. Изстрелите станаха по-мощни. Кавалерията се носеше все по-наблизо. Най-после четирима кавалеристи изскочиха на билото и се спуснаха по склона. Последният се извърна върху седлото и стреля назад. Докато прецапваха ручея, зад тях изскочиха десетина носторски кавалеристи.

Един 8-калибров мускет с витлов нарез изтрещя иззад преграждението, след него още един и още един. Конят му затанцува изящно в кръг. Един от конете от отсрещната страна на падината рухна, ритайки с копита във въздуха, друг — вече без ездач — се вдигна на задните си крака, а трети — също с празно седло, се спусна в тръс до ручея и спря, за да пие вода. Наемниците завиха и се отдалечиха в галоп оттатък възвишението. Тъкмо се питаше къде е разположил останалите стрелци Хармакрос, когато от ръба на терасата над потока вляво разцъфтяха цяла редица облачета пушек и изстрелите изтрещяха като фишеци. От другата страна на котловината се чуха викове и в отговор издумкаха мускети. Само прахосваха огненото семе на Стифон — гладките цеви не можеха да улучат нищо от четиристотин метра.

Сега да имаше петстотин пушки там горе! По дяволите, защо не и двайсет танка и две реактивни ескадрили?!

Кавалерията от наемници на Клестреус изникна в плътен фронт върху билото — черно-оранжеви хоругви, пера върху шлемовете, шарфове и лъскави нагръдници. Копията отпред, мускетите отзад. По цялата линия сякаш премина тръпка, щом копията се спуснаха надолу.

Сякаш по сигнал или именно по сигнал шест четирифунтови и четири осемфунтови оръдия изтрещяха едновременно. Гърмът бе осезаем като физически удар. Конят му заподскача на място. Докато успее да го укроти, пушекът бе започнал да се издига над дерето в идеално кръгли пръстени към небето, а иззад преграждението се понесоха крясъци: „Долу Стифон!“

Сачми. Видя как се бе разкъсала редицата на черно-оранжевата кавалерия. Мъже ревяха, коне се вдигаха на задните си крака или рухваха, цвилейки ужасяващо, както може да цвили само ранен кон. Атаката спря, преди да започне. Офицерите закрещяха: „Картеч! Картеч!“, а топчиите скочиха към оръдията с шомполите.

Кавалерийската атака се спусна в разпокъсани групички по склона към дерето. Когато стигнаха на двайсет метра от ручея, треснаха четиристотин аркебузи. Целият фронт рухна, а конете отзад изпопадаха върху предните. Стрелците, които бяха стреляли, отстъпиха назад, измъквайки със зъби запушалките на барутниците си. „Пружина за барутник, стандартна мярка, направа и производство възможно най-скоро.“ Към точката за хартия добави: „Плътна хартия за патрони“.

Когато бяха презаредили до половина, гръмнаха другите четиристотин. Кавалерията така се бе приклещила, че щеше да е чудо дори един куршум да не улучи. Пушекът в дерето бе плътен като разпръснат във въздуха памук, но той все пак успя да види върху отсрещния хребет да изниква нова вълна кавалеристи. Едно от четирифунтовите оръдия избълва картеч срещу тях, а след него едно подир друго и останалите пет.

Разчетите на четирифунтовите оръдия на Густав Адолф са можели да зареждат и стрелят по-бързо от стрелците с мускети, му нашепваше сухият глас на учителя. Хората на лорд Калван се справяха не по-зле: първото четирифунтово оръдие бе гръмнало веднага след третия залп на аркебузите. След това изтрещя осемфунтовото, което си бе истинско малко чудо.

Изненадващо голям брой от кавалеристите на Клестреус бяха оцелели след падането на конете им. Всъщност не бе чак толкова изненадващо — конете бяха по-едри мишени и нямаха брони. Понеже нямаха избор, мъжете нападаха пеша, използвайки кавалерийските копия като пехотински. Някои от ариергарда имаха и мускети. Някои бяха застреляни, а повечето пронизани с копия, докато се опитваха да преминат през преграждението. Неколцина действително успяха. Докато галопираше, за да помогне с обезвреждането на една такава групичка, чу тромпет вляво от себе си, после друг отдясно, след което от двете страни се понесоха крясъци: „Долу Стифон!“ Сигурно кавалерията се оттегляше.

Неочаквано се озова пред десетина носторски кавалеристи без коне, дръпна юздите и насочи пистолета си към тях.

— Предайте се, приятели! Ние щадим наемниците!

След секундно колебание един от тях пристъпи напред с отпуснат надолу мускет.

— Предаваме се. Кълнем се в Галзар.

Тази клетва биха спазили. Галзар не обичаше клетвопрестъпниците и ги оставяше да бъдат убити при първа възможност. „Да наложа култ към Галзар.“

Няколко селяни се втурнаха, размахвайки брадви и вили. Той им махна да спрат и обърна дулото на пистолета към тях.

— Задръжте оръжията си — каза на наемниците. — Ще намеря някой да ви охранява.

Нареди на двама аркебузири от лекоподвижния батальон да ги пазят. Към тях се присъединиха и няколко запасняци. Наложи му се да спасява един ранен наемник от обезглавяване. Проклетите цивилни! Трябваше да разполага със затворническа охрана. Ако разоръжеше наемниците, селяните щяха да им отрежат главите, а ако ги оставеше въоръжени, изкушението да се сбият можеше да надделее над страха от Галзар.

Стрелбата край прегражденията бе спряла, но в дерето отпред бе истински ад — пистолетни изстрели, звън на метал, крясъци „Долу Стифон!“ и от време на време „Гормот!“ Зърна през рамо селяни, дори жени и деца, да застават на мястото на запасняците. Капитани крещяха: „Копия напред!“ и копиеносците се провираха между клоните, за да преминат през преграждението. През дима върху отсрещния хребет видя сините и червени цветове на конниците. „Униформи — да направя нещо. Кафяво или тъмнозелено.“

Пътят беше свободен и той препусна към потока. От гледката в дерето му се доповръща. Особено от това, което се случваше с конете. Напредващата пехота ги посичаше, обезглавяваше или стреляше по тях. Не трябваше да го правят, но и той не можеше да понесе мъченията на животните.

Отзад пристигаха санитари с носилки и търсещи плячка селяни. Претърсването на труповете „тук и сега“ беше единственият им начин да възстановят частица от собствените си загуби на бойното поле. Повечето използваха сопи и брадви, за да са сигурни, че плячкосват трупове.

По земята лежаха купчини отлично оръжие. Трябваше да бъдат събрани, преди да са се превърнали в негодно за нищо ръждясало желязо, но за това сега нямаше никакво време. Именно това бе една от малкото грешки, допусната един-единствен път от Стоунуол Джаксън. Все пак арбалетчиците се бяха въоръжили с мускетите на вражеската кавалерия.

Битката се бе преместила на изток. Останалата без неприятел насреща си пехота се строяваше в блокове от копиеносци с блокове аркебузири между тях, мъже притичваха назад да докарат конете. Далеч напред се чуваше гърмът на сражението — двестате кавалеристи, които бе оставил на десния фланг, бяха ударили поредната вълна наемници на Гормот, които сигурно бяха объркани от втурналите се в обратна посока бежанци, побягнали от видяното в дерето. Стрелците на планинската тераса напредваха на изток, като не спираха да стрелят в движение.

На групи заприиждаха вражески кавалеристи, вдигнали шлемовете си върху остриетата на сабите и с викове:

— Предаваме се. Кълнем се в Галзар.

Един офицер заедно с четирима кавалеристи водеше стотина пленници и съжаляваше, че много се били измъкнали. Всички пехотинци, които пристигаха от Атан, и много от местните запасняци яздеха конете на пленниците.

Чу трополене зад гърба си и дръпна коня си встрани от пътя, за да пропусне четирифунтовите оръдия да минат в колона край него. Офицерът махна с ръка и му каза през смях, че осемфунтовите щеше да дойдат след ден-два.

— Къде има нещо за обстрел? — попита той.

— По-нататък. Продължавайте по пътя и ще ви покажем доста неща за обстрел.

Дръпна маншета на ръкава си и погледна часовника. Оставаха още десет минути до обяд — Хостигско стандартно слънчево-часовниково време.

12

До 17.30 бяха покрили голямо разстояние с много стрелба по пътя. Вече се намираха на две мили западно от Атан в посока към брода на Маракс и редицата изоставени носторски фургони и оръдия бе дълга по половин миля пред и зад тях. Той бе свалил шлема и седеше на едно обърнато с дъното нагоре буренце до маса, направена от поставена върху няколко сандъка врата от един навес, върху която бе разгъната пирографираната карта на Хармакрос. Покрай пътя все още пушеха няколко фермерски сгради, а огромните дъбове, чиито корони му правеха сянка, бяха обгорели от едната страна. Няколкостотин пленници бяха насядали из полето отсреща — хранеха се с провизии от фургоните си.

Хармакрос, командващият конната пехота Фрамес, командващият кавалерията бригаден генерал и командващият лекоподвижния батальон Вуйчо Вълк — малко по-млад от жреца на Галзар в Тар-Хостигос и с чин, който отговаряше приблизително на главен капелан — бяха насядали или наклякали наоколо. Пратеникът от Долината на седемте хълма крачеше напред-назад, за да се освободи от напрежението в изтръпналите си крака. Докато говореше, отпиваше от чашата си. Чинът му отговаряше на лейтенант първи ранг от армията на САЩ.

„Урегулиране на званията и чиновете.“ Това, дето всички — от ротен командир до главнокомандващия — се наричаха капитани, просто не ставаше. Щеше да започне от висшия ешелон и да стигне до низшите чинове. „Звания, отличителни знаци — утвърждаване.“ Помисли си да използва структурата на Конфедеративната армия — беше опростена, без никакви дъбови и кленови листа и никакви златни и сребърни разграничения. Отново насочи вниманието си към това, което казваше пратеникът.

— Това е всичко, което знаем. Цяла сутрин, още преди тръбата за закуска, нагоре по реката се чуваше стрелба. Първо оръдейна, а след това по-малокалибрена, а когато вятърът духаше от тази посока, чувахме и викове. По-късно пристигнаха няколко кавалеристи, които се придвижвали по горното течение, и докладваха, че Нецигон прекосил реката преди дефилето на Врилос и те не могли да се доберат до Птосфес и принцеса Рила.

Той изруга — първо на зартански, а след това на английски.

— И тя ли е в дефилето на Врилос?

Хармакрос се разсмя.

— Трябваше да опознаеш това момиче досега, Калван — нали ще се жениш за нея. Само се опитай да я държиш настрана от сраженията.

Щеше да го направи, в името на Дралм! Друг въпрос беше — с какъв успех.

Намерил време да отпие голяма глътка, пратеникът продължи:

— Накрая пристигна ездач от тази страна на планината. Каза, че носторите са оттатък и притискат принц Птосфес обратно към дефилето. Искал да разбере дали капитанът на Тар-Домбра може да му изпрати подкрепа.

— Е?

Пратеникът повдигна рамене.

— Имахме само двеста редовни войници и двеста и петдесет запасняци и е десет мили до Врилос по реката, а обиколният път южно от планината е още по-дълъг. Така че капитанът остави само няколко сакати и кухненски прислужнички да държат замъка и тръгна да прекоси реката при Диса. Тъкмо тръгваха, когато препуснах. Чух оръдейна стрелба, когато напусках Долината на седемте хълма.

— Това е най-доброто, което е можел да направи.

Гормот бе разполагал с двеста-триста души при Диса, с които бе можел само да удържи позициите. Бяха се отказали от офанзива срещу дефилето на Домбра. Ако можеха да ги изпреварят и да опожарят града, това би предизвикало паника и би намалило натиска и срещу Птосфес, и срещу Чартифон.

— Предполагам, никой не очаква подкрепа от нас — обади се Хармакрос. — Нашите коне са преуморени, половината ни мъже яздят пленнически коне, а те са в по-тежко състояние и от тези, които са ни останали.

— Някои от пехотинците ми са по двама на кон — добави Фрамес. — Можеш да си представиш как ще се придвижим. Все едно да тръгнем пеша.

— И ще стигнем в дефилето на Врилос не по-рано от полунощ — не повече от хиляда души.

— Петстотин според мен — обади се бригадният командир. — Непрекъснато намаляваме от изтощение.

— Чух, че загубите ви са съвсем леки.

— Така ли? От кого?

— От охраната на задържаните. Велик да е Галзар, лорд Калван — никога не съм виждал толкова много пленници…

— Тъкмо това са загубите ни: охранителни групи. Всички те са извън бройката, все едно са убити.

Но войската, която Клестреус бе прекарал през Атан, вече не съществуваше. Вероятно около петстотин бяха прекосили при брода на Маракс. Шестстотин се бяха измъкнали от Хостигос по долината на Нарза. Вероятно още няколкостотин — един по един и на малки групи — се промъкваха през горите на юг. Те трябваше да бъдат прочистени. Всички останали бяха или избити, или пленени.

Най-напред безразборното преследване източно от Фитра. Например двайсет стрелци, заели позиции зад скали и дървета, бяха отблъснали двеста, които се опитваха да се промъкнат през следващата клисура по-надолу. Повечето застигани просто смъкваха шлемовете или обръщаха цевта надолу и се предаваха.

На него само веднъж му се наложи да се сражава. С още двама кавалеристи застигнаха десет отстъпващи наемници и им извикаха да се предадат. Може би бяха уморени от тичане, може би се засегнаха, че се опитва да ги плени толкова малоброен противник, или просто бяха твърдоглави, но вместо да изпълнят заповедта, те се обърнаха и стреляха. Той успя да отбие копието на единия и го прободе в гърлото, и докато се занимаваше с други двама със саби им се притекоха на помощ десетина запасняци.

След това имаше малко сражение на половин миля на изток от Систрос. Хиляда и петстотин пехотинци и петстотин кавалеристи, само наемници, тъкмо излизаха на главния път, след като бяха заобиколили от двете страни горящия град, и бежанците от Фитра се втурнаха насреща им. Кавалерията бе пометена, а пехотата се опитваше да ги избута с копията, но в този момент пристигна хостигска конна пехота, слезе от конете, изстреля залп от аркебузите и нападна с копията. След тях пристигнаха две четирифунтови оръдия и започнаха да обстрелват с картечен огън — пълни с куршуми за пистолети кожени торби. Бегълците от Фитра никога не бяха виждали картечен огън и щом жертвите стигнаха около двеста, започнаха да вдигат шлемовете и да призовават Галзар.

Въобще Галзар много помагаше днес. Трябваше да направи нещо за него.

Така беше и при пленяването на генерала на наемниците Клестреус. Фрамес бе поел неговото залавяне, тъй като Калван и Хармакрос бяха твърде заети с преследването на бегълците. Много от тях се бяха насочили към дефилето на Нарза.

Хестофес, който командваше хостигските войски на тази позиция, имаше двеста и петдесет мъже, две стари тежки оръдия и пет по-леки. Пехотата на Клестреус атакува дефилето на Нирфе в най-ниското и с помощта на хората на Нецигон от другата страна го завзе. Няколко оцелели бяха успели да се измъкнат по билото и го предупредиха. Час по-късно бе нападнат от двете страни едновременно.

Бе отбил три атаки вероятно на около двехилядна армия и се стягаше за четвърта, когато наблюдателите от планината му докладваха, че виждат пристигащите бегълци от Фитра и Систрос. Той веднага изтегли хората си нагоре в планината. Обсадилата го от юг пехота бе пометена от препускащата кавалерия, което предизвика безпорядък сред носторите. Хестофес ги подложи на силен обстрел и ги пусна да разпространят паниката и от другата страна. Сега вече я разпространяваха чак в град Ностор.

След това западно от реката налетяха на конвоя от фургони и артилерия, които напредваха, влачени от волове и придружени от хилядна войска, от поданици на Гормот и още петстотин наемни кавалеристи. Кавалерията на бегълците се бе опитала да си пробие път, пехотата ги бе отбила, четирифунтовите оръдия — бяха само пет, тъй като на едното му се беше счупил валът под Систрос — пристигнаха и започнаха да обстрелват, а след малко се появиха и осемфунтовите. Някои от наемниците се опитаха да се сражават — по-късно откриха в един фургон сандъците с парите и разбраха причината, — но носторите само изпразниха аркебузите и отстъпиха. Наред с „Долу Стифон!“ преследвачите се разкрещяха „Дралм и никаква милост!“ и той се запита какво ли би си помислил Ксентос, ако ги чуе — Дралм в никакъв случай не беше немилостив бог.

— Нали знаете — каза той, като извади лулата и тютюна, — че не започнахме с кой знае колко голяма армия. В момента какво имаме?

— Петстотин. И четиристотин край реката — отвърна Фармес. — Имаме около петстотин убити и ранени. Останалите охраняват пленниците по целия път до Фитра. — Той погледна към слънцето. — Сега са стигнали до град Хостигос.

— Можем да помогнем на Птосфес и Чартифон оттук — каза той. — Бандата, която Хестофес е пуснал през дефилето на Нарза, вече е стигнала град Ностор и всички разправят задъхано какво се е случило, преувеличавайки петократно ужасиите. — Той погледна часовника си. — Гормот се готви да се сражава за Ностор. — Обърна се към Фрамес. — Ти оставаш тук. Колко души ти трябват да удържиш? Двеста?

Фрамес огледа пътя в двете посоки, след това пленниците, а накрая с крайчеца на окото си сандъците под импровизираната маса. Досега не им бе останало време да измерят колко тежи среброто в тях, но явно беше много и той не можеше да си позволи да е лекомислен.

— Трябват ми два пъти повече.

— Пленниците са наемници и са съгласни да минат под знамената на принц Птосфес — намеси се жрецът на Галзар. — Разбира се, те не могат да вдигнат оръжие срещу принц Гормот или хората, които са на служба при него, докато не бъдат освободени от клетвата. От гледна точка на бога на войната охраната на тези фургони ще е същото, тъй като би освободило твои мъже да влязат в бой. Но аз ще поговоря с тях и гарантирам да не нарушат капитулацията. Но ще ти трябват хора, които да пазят от грабеж от страна на селяните.

— Двеста — съгласи се Фрамес. — Някои от ранените могат да помогнат.

— Добре. Вземи двеста. Тези с най-уморените коне и които яздят по двама. И пази багажа. Хармакрос, ти вземи триста души и две от четирифунтовите оръдия и прекоси на следващия брод надолу по течението. Аз ще взема останалите четиристотин и три оръдия и ще тръгна на североизток. Можете да се разделите на две колони — по сто души и едно оръдие, но не по-малко. Ще срещнете подразделения, които се опитват да се преструктурират — разпръснете ги. И опожарете цялата местност — всичко, което може да гори и да пуши през деня и да свети през нощта. Ако срещнете бегълци, подгонете ги нагоре по течението, вземете им страха и ги оставете да избягат. Нека Гормот да си помисли, че сме пресекли реката с три-четири хилядна армия. Дралм да ни помага, това ще намали натиска срещу Птосфес и Чартифон!

Той се изправи, а Фрамес зае мястото му. Докараха конете и двамата с Хармакрос ги яхнаха. Пратеникът от Долината на седемте хълма седна и изпъна краката си напред. Той бавно подкара коня си покрай върволицата фургони, пълни с храна, която носторите нямаше да вкусят тази зима — и щяха да проклинат Гормот за това, както и с огнено семе — робите в храмовото стопанство на Стифон трябваше доста да се потрудят, за да го заместят. Приближи до оръдията и едно от тях го впечатли: издължен месингов топ за осемнайсетфунтови гюлета върху двуколесна платформа, опашката на тежката дървена ложа бе поставена върху четириколесна каруца. Зад него имаше още две. Един офицер с тъмночервена брада бе приседнал върху предницата на едното и пушеше мрачно лулата си. Като го видя, се изправи.

— Твои ли са оръдията, капитане?

— Бяха. Предполагам, че сега са на принц Птосфес.

— Ще си останат твои, ако минеш под нашите знамена заедно с добро заплащане за ползването им. Знаеш, че Гормот не ни е единственият неприятел.

Капитанът се ухили.

— И аз така съм чувал. Добре, минавам под знамената на Птосфес. Вие сте лорд Калван, нали? Истина ли е, че сами си правите огнено семе?

— С какво мислиш, че стреляме срещу вас, с трици? Познаваш материала на Стифон. Опитай нашия и виж разликата.

— В такъв случай — „Долу Стифон!“

Побъбриха още малко. Капитанът се казваше Алкидес. Домът му, доколкото един наемник имаше такъв, беше в град Агрис на остров Манхатън. Оръдията му, с които бе изключително горд и почти се разплака от щастие, че ще може да запази, бяха излети в град Зигрос. Бяха наистина добри. Ако Въркън успееше да наеме няколко мъже, способни да леят такива оръдия, с цапфи…

— Добре, иди до онази изгоряла къща до големите дървета. Там е един от офицерите ми, граф Фрамес, а така също и Вуйчо Вълк. Ще намериш и едно буре с нещо. Къде са ти хората?

— Някои загинаха, преди да се предадем. Другите са с останалите пленници.

— Събери ги. Кажи на граф Фрамес да ти даде волове — нямаме свободни коне — и тръгвайте към град Хостигос колкото можете по-бързо. Ще си поговорим пак. Късмет, капитан Алкидес.

Или „полковник“ Алкидес, а ако беше толкова добър, колкото изглеждаше, че е — защо не и бригаден генерал Алкидес.

Целият път бе осеян с трупове на пехотинци, повечето избити в гръб. Поредният случай, който доказваше последиците от страха. Пехота, която се изправеше срещу кавалерия, имаше шанс, понякога много добър, но пехота, която побегнеше, нямаше никакъв. Не изпита никакво състрадание.

С наближаването на реката ставаше все по-зле — оръдейните команди търкаха и лъскаха оръдията си, а черни птици излитаха с грак и крясък. Сякаш се бяха събрали всички врани, гарвани и лешояди. Видя дори и орли.

Дълбоката до конско коляно вода на брода подмамваше — конят му непрекъснато се спъваше в облечени в броня трупове. „Това е от картечните снаряди“ — мина му през ума.

13

I

— И вашето момче се справи съвсем само — тъкмо казваше историчката.

Въркън Вал се усмихна. Седяха в една семинарна стая в Университета с лице към голяма карта на Хостигос, Ностор, Североизточен Саск и Северна Беща в сектор Арийско-транстихоокеански на Четвърто ниво.

— Нали ви казах, че е гений.

— И колко трябва да си гениален, за да се справиш с шепа глупаци? — подхвърли Талган Дрет, директорът по Извънвремеви изследвания. — Доколкото успях да разбера, сами са се изтрепали.

— Доста, за да предвидиш грешките им и да се възползваш от тях — възрази професор Шалгро, теоретик по паратемпорална правдоподобност. За него това беше брилянтно теоретическо постижение, а самата битка бе само експериментът, който го бе доказал. — Съгласен съм с помощника на Главния — този човек е гений, а фактът, че в собствения си времепредел е стигнал само до низш полицейски чин, показва как тези нискоразредни култури прахосват гениите си.

— Той познава военната история на собствения си времепредел и разбира как да я приложи в Арийско-транстихоокеаенския — не позволяваше да бъде пренебрегнат собственият й предмет историчката. — Всъщност мисля, че Гормот е планирал отлична кампания — срещу противници като Птосфес и Чартифон. И ако не беше Калван, щеше да победи.

— Но Чартифон и Птосфес водиха своя собствена битка и победиха, нали?

— Повече или по-малко. — Той започна да натиска бутоните по страничната облегалка на стола си, осветявайки картата с червени и сини петна. — Нецигон трябваше да чака тук, при устието на Листра, докато Клестреус стигне ето дотук. Чартифон започна да го обстрелва — с артилерийската техника на лорд Калван, — Нецигон не можа да пробие и атакува прибързано.

— Защо просто не се е оттеглил? Имало е цяла река пред него. Чартифон не би могъл да прекара оръдията си през нея, нали? — попита Талган Дрет.

— О, не би било достойно. А и не искаше наемниците да спечелят войната. Искаше той да грабне славата от победата.

Историчката се разсмя.

— Колко често съм го чувала! А тези хостиги не се ли впечатляват от подобни фарсови елементи като достойнство и слава?

— Естествено — докато Калван не ги отучи. Щом започна да произвежда огнено семе, той придоби нравствено превъзходство. А след това и новата тактика, нов тип фехтовка, усъвършенстване на артилерията. Сега за всеки е валидно: „Лорд Калван е винаги прав. Вярвайте на лорд Калван.“

— Сега ще му се наложи да се потруди — каза Дрет. — Не бива да допуска никаква грешка. Какво стана с Нецигон?

— Направи три опита да прекоси реката, която е широка сто метра, изправен срещу артилерийското превъзходство. Така загуби по-голямата част от кавалерията си. След това хвърли пехотата оттук през Врилос, избута Птосфес обратно в дефилето и предприе флангова атака по южния бряг срещу Чартифон. Птосфес не остана да чака, а щом Нецигон беше на половината разстояние между реката и планината, контраатакува. Тогава Рила прекоси с останалата кавалерия реката, опожари лагера на Нецигон, изкла няколко прислужници и предизвика паника в тила му. В този момент всичко започна да се разпада, а командващият на Тар-Домбра подпали Диса, което причини нова паника.

— Но Рила си изпати — каза историчката.

Той вдигна рамене.

— Такива неща стават по време на сражение. — Дала тъкмо затова се безпокоеше, когато той участваше в някое. — След като се стъмни, спуснахме два конвейера. Трябваше да останат на височина двайсет хиляди стъпки, тъй като нямаше нужда и от небесни предзнаменования като капак на всичко, но с тях станаха няколко добри инфрачервени телефотоизображения. Големи пожари из целия Западен Ностор и около Диса и още на югозапад — това бяха Калван и Хармакрос. А също голям брой укрепления и окопи около град Ностор — изглежда, Гормот очаква, че следващото сражение ще е там.

— Но това е смешно — възкликна Талган Дрет. — След тези сражения ще минат поне две-три седмици, преди армията на Калван да е в състояние да започне офанзивни действия. А и колко барут мислите, че му е останал?

— Шест-седем тона. Пристигнаха в град Хостигос точно преди да се върна. След като прекосил реката вчера вечерта, Хармакрос пленил голям обоз. Един архисвещеник от Дома на Стифон пътувал за град Ностор с четири тона огнено семе и седем хиляди унции злато. Субсидии за Гормот. И приблизително още един тон в продоволствения обоз на Клестреус със сандъците с парите за наемническата армия. Хостигос спечели от всичко това.

— Изчакайте само да обработя резултатите — зазлорадства старият професор Шалгро. — Абсолютно доказателство за решаващата роля на една изявена личност върху хода на историята. Къде е Калтар Морт с неговата „историческа неизбежност“ и неговите „слепи обществени сили“!?

— И какво ще предприемем сега? — запита Талган Дрет. — Изследователският екип е готов — петимата леяри и трите конструкторки.

— Разполагаме с времето за придвижване с коне от град Зигрос до град Хостигос. Нали се приспособяват в граничещ близък по идентичност времепредел? Пратете ги в град Зигрос в Калвановия времепредел. Там вече има две параченгета. Да установят местни контакти и да привлекат вниманието към себе си. Двамата с Дала ще направим същото. Така няма да се притесняваме, че някой пътник от Зигрос в град Хостигос може да ни разконспирира.

— А конвейерните станции?

Той поклати глава.

— Екипът трябва да се установи в град Хостигос преди въвеждането им там. Имате времепредел за операции на Пето ниво — работете оттам. Ще се наложи да проникнете в Калвановия времепредел с антиграв-конвейерно спускане.

— С коне и всичко останало?

— С коне и всичко останало. Това означава коне за мен и Дала, за две параченгета, които ще се правят на наета охрана, и за вашия екип. Седемнайсет оседлани коня. И дванайсет товарни със стока от Зигрос и Грефтшар. Въркън, приятелят на лорд Калван, е търговец, а търговците трябва да карат стока.

Талган Дрет подсвирна.

— Това означава поне шейсетметрови конвейери. Къде смятате да ги приземите?

— Някъде…

Той завъртя шайбата и картата се плъзна. Появи се южният ъгъл на княжество Никлос, северозападно от Хостигос.

— … някъде тук — довърши той.

II

Гормот се бе изправил пред входа на залата си за аудиенции, преметнал ръка върху рамото на току-що получилия благороднически сан херцог Скранга, и двамата оглеждаха навалицата вътре. Нецигон, който пристигна залитайки след полунощ заедно с всички оръдия, но само с половината си обезумяла от ужас сбирщина. Братовчед му граф Феблон с все още неплатения откуп, тъй като се надяваше Птосфес да не доживее до края на луната, за да му го плаща. Благородниците от Елитната гвардия, които го бяха придружили в Тар-Хостигос, бяха очаквали новини за победа, а дочакаха новини за поражение. Трима офицери на Клестреус, които се бяха измъкнали от дефилето Нарза, за да ги донесат, и още няколко, които бяха прекосили брода на Маракс и бяха успели да се доберат живи до Ностор. И Виблос, върховният жрец, а с него и архисвещеник Крастоклес от Дома на Стифон върху Земята с неговия капитан-охранител в черна ризница, пристигнали при изгрев с половин дузина кавалеристи върху съсипани коне.

Ненавиждаше ги до един — а най-вече двамата свещеници. Прекъсна рязко поздравленията им.

— Това е херцог Скранга — обяви той. — Първият благородник в Ностор след мен. Той превъзхожда всички присъстващи тук. — Лицата пред него зинаха от изумление, след което се вкамениха от ярост. Ропотът на негодувание стихна почти с появяването си. — Някой да има нещо против? Ако има, дано да е такъв, който ми е служил поне наполовина толкова добре, колкото ми служи този мъж, но не го виждам между вас. — Той се обърна към Виблос. — Какво искаш и кой е този до теб?

— Аз съм негова святост архисвещеник Крастоклес, пратеник на негово светейшество Гласа на Стифон — отвърна вбесен Крастоклес. — И какво ми се случи, откак влязох в твоето княжество? Нападнат от езичниците на Хостигос, преследван като сърна по хълмовете, хората ми бяха избити, фургоните ми плячкосани…

— Фургоните ти, казваш? Велик да е Галзар, а как се погрижи той за моето злато и моето огнено семе, изпратено ми от Гласа на Стифон?

— Богохулстваш! — изкрещя архисвещеник Крастоклес. — Това не бяха твоето злато и огнено семе, а божиите, за да ти бъдат дарени по божия воля и по мое усмотрение.

— И загубени поради твоето неблагоразумие. Ти, тъпоумен глупако в жълта нощница, за първи път ли влизаш в битка?

— Светотатство!

Изрекоха го десетина гласа едновременно: Виблос и Крастоклес, както и Нецигон между останалите. В името на боздугана на Галзар, нима нямаше абсолютно право да отвори най-после уста? Почти му призля от ярост и му се стори, че ще повърне от озлобление. Пристъпи към Нецигон и сграбчи златната капитанска верига върху рамото му.

— Всички богове да те прокълнат и да те грабнат всички дяволи! Казах ти да изчакаш Клестреус при устието на Листра, а не да прахосваш армията си заедно с неговата. В името на Галзар, би трябвало да те одера жив! — Той го удари с веригата през лицето. — Махай се от очите ми, докато все още си жив! — След което се извърна към Виблос. — И ти вън оттук заедно с твоя архисводник Крастоклес. Върви в храма си и не мърдай оттам. Можеш да се върнеш тук само по моя заповед или на свой риск.

Проследи ги с поглед, докато излизаха: Нецигон — олюлявайки се, капитанът с черната ризница — влачейки крака, Виблос и Крастоклес вдървени от гняв. Някои от офицерите на Нецигон го подкрепяха, а останалите се отдръпваха встрани като от прокажен. Той пристъпи до Феблон и метна златната верига върху главата му.

— Все още не ти благодаря за загубата на Тар-Домбра, но то е шепа сушен грах в сравнение с това, което ми струва този син на дъщерята на конски доктор. Нека Галзар ти помага да вдигнеш армия от това, което ти остави той.

— Откупът ми все още не е платен — напомни му Феблон. — Докато това не стане, съм обвързан с клетва към принц Птосфес и лорд Калван.

— Знам го — двайсет хиляди унции сребро за теб и пленените заедно с теб. А знаеш ли къде мога да ги намеря? Аз не.

— Аз знам, принце — обади се Скранга. — В съкровищницата на храма на Стифон има десет пъти по толкова.

III

Граф Нецигон изчака да излезе навън, преди да попие с кърпа страната си. Кървеше обилно и бе накапало по жакета му. В името на Стифон, Гормот скъпо щеше да си плати за това петно!

Вината не бе негова, така или иначе. Трябваше ли да си седи спокоен, докато Чартифон го обстрелваше от отсрещния бряг на реката? А и откъде можеше да знае какви оръдия има той? Хостигите, изглежда, наистина произвеждаха огнено семе — до вчера не можеше да го повярва. Три пъти прати кавалерията да прегази реката и трите пъти оръдията ги оставиха под водата. Никога не бе виждал толкова дребни оръдейни снаряди, изстреляни толкова надалеч. Тогава изпрати пехотата във Врилос и набута принц Птосфес обратно в дефилето, а когато се хвърли срещу десния фланг на Чартифон и победата изглеждаше сигурна, Птосфес успя да контраатакува с войниците си, които се биеха като пантери, а и тази негова дяволска дъщеря — по-късно чу, че била убита. Стифон да благослови онзи, който го е направил!

След това всичко тръгна наопаки. Изтикаха го обратно през реката, хостигите ги преследваха, конниците от град Ностор дойдоха със слуховете, че армията на Клестреус в източен Хостигос е разбита, после заповедите да се оттегли, които послуша, и опожарената навсякъде около тях земя, пушеците над Диса и крясъците на бегълците, че от дефилето на Домбра настъпват хиляди хостиги, при което неговите за нищо не ставащи запасняци захвърлиха оръжията и си плюха на петите…

Магия, само това беше! Този проклет чуждестранен вещер Калван!

Някой го докосна по ръката. Той посегна към кинжала си и видя, че е капитанът на архисвещеника. Това го успокои.

— Оскърбиха ви неоправдано, граф Нецигон — каза мъжът с черната ризница. — В името на Стифон, бях възмутен, че се отнасят с един храбър воин като с презрян роб!

— И към негова святост не проявиха нужната почит, както и към негово светейшество Виблос. Бях поразен да чуя подобни думи по адрес на служители на Стифон — отвърна той. — Какво добро може да очаква едно княжество, чийто принц си позволява да обижда божиите избраници?

— О! — усмихна се капитанът. — Удоволствие е да се чуят в този двор подобни благочестиви думи. Вижте, граф Нецигон, ако бихте могли да се срещнете с негова святост — тази вечер в храма. Елате, след като мръкне, облечен в обикновени дрехи.

14

I

Конят се препъна и Калван се сепна от дрямката си. Зад него топуркаха конете на петдесетина ездачи, повечето ранени, но не сериозно. Двайсетината върху носилки и тези, които едва се крепяха на седлата, оставиха във военната болница в Долината на седемте хълма. Не помнеше откога не е свалял дрехите от гърба си. Освен почивките от по четвърт час от време на време, се клатушкаше върху седлото от зазоряване, когато прекоси Атан в обратната посока и остави пушеците на южен Ностор зад гърба си.

Изостанали войници на Хармакрос му разказаха за петнайсетте фургона с по осем коня, за четирите тона огнено семе и седемте хиляди унции злато — това правеше около $150 000, — за двата фургона доспехи, за триста нови пушки и шестстотин пистолета и целия личен багаж и олтарни одежди на архисвещеника на Дома на Стифон. Съжаляваше, че самият той се бе измъкнал — екзекутирането му би било интересно допълнение на празненствата по случай победата.

Беше подминал придвижващи се на изток пленени наемници, въоръжени и в добро настроение, над които стърчаха няколко окичени с червено-сини знамена копия. Повечето закрещяха „Долу Стифон!“, докато минаваше покрай тях. Обратният път от Фитра до Долината на седемте хълма не бе толкова тежък, но в това място, което по-рано знаеше като долината на Нитани, трафикът отново бе претоварен: запасняци от устието на Листра и Врилос, които маршируваха като редовна войска, каквато бяха сега; обози от каруци и фермерски фургони, натоварени с чували и варели или със зелки и картофи, или с покъщнина от господарските къщи. Стада добитък и тълпи невъоръжени пленници в недобро настроение и под тежка охрана: носторски поданици, които отвеждаха в трудови лагери или за усилена психическа обработка „Стифон е измамник“. Както и оръдия върху четириколесни каруци, които не бе виждал в инвентарите за артилерийско въоръжение на Хостигос.

Задръстването в град Хостигос бе рекордно за цялата му история. Той се натъкна на Алкидес, наемника артилерист, който носеше синя лента, откъсната сякаш от кувертюра за легло, и отпорена от женска фустанела червена ивица плат. Беше пиян.

— Лорд Калван! — развика се той. — Видях оръдията ви. Чудесни са! Кой бог ви научи на това? Можете ли да нагласите и моите по този начин?

— Мисля, че мога. Ще поговорим за това утре, ако се събудя дотогава.

Хармакрос бе яхнал коня си в центъра на площада и се опитваше с извадена рапира да сложи ред в бъркотията от фургони, каруци и ездачи. Калван надвика врявата:

— В името на Стифон — откога генерали с три звезди започнаха да изпълняват функциите на регулировчици?

„Военна полиция — да се организира възможно по-скоро. Наемници — яки.“

— Искам да въведа малко ред. Моите ги изпратих нагоре с фургоните. — Изведнъж млъкна и след малко попита: — Чу ли за Рила?

— Не, в името на Дралм. — Усети, че го облива студена пот. — Какво е станало?

— Ранена е — късно вчера оттатък реката. Конят я хвърлил — каза ми го един от адютантите на Чартифон. Тя е в замъка.

— Ще се видим по-късно там.

Обърна коня и препусна през тълпата, като извади сабята и закрещя да му направят път. Народът се разстъпи и закрещя името му. Извън града пътят беше задръстен от войски и тежки товари, които нямаше как да бъдат отместени, и той яздеше почти в канавката. Пленените от Хармакрос фургони — огромни, покрити с платнища — се придвижваха към Тар-Хостигос. Струваше му се, че никога няма да успее да ги задмине — пред него изникваха все нови и нови. Най-накрая мина през портата и препусна в галоп през външния двор.

Хвърли юздите в нечии ръце на стъпалата на централната крепост и се втурна нагоре по тях. Откъм стаята на Генералния щаб дочу весели гласове, между които и гласа на Птосфес. За момент изтръпна от ужас, но след това се успокои — щом Птосфес бе в състояние да се смее, не беше толкова зле.

Щом влезе, всички се струпаха около него, поздравяваха го и го тупаха по гърба. Добре, че беше с бронята. Чартифон, Птосфес, Ксентос, Вуйчо Вълк — почти целият Генерален щаб. Както и десетина офицери, които не бе виждал до този момент — всички до един с нови червено-сини шарфове. Птосфес му представи едър мъжага с червендалесто лице и посивели коса и брада.

— Калван, това е генерал Клестреус — доскоро на служба при принц Гормот, а сега при нас.

— И изключително щастлив от промяната, лорд Калван — добави наемникът. — Чест е да те победи такъв воин.

— Чест за нас, генерале. Сражавахте се майсторски и храбро. — Бе го направил на луд и цялата му армия бе накълцана като хамбургери, но предпочете учтивостта. — Съжалявам, че не се срещнахме по-рано, но нещата бяха малко напрегнати. — Той се обърна към Птосфес. — Как е Рила? Какво се е случило?

— Ами счупи си крака… — започна Птосфес.

Обхвана го ужас. От счупване на крак бяха умирали и в неговия свят, когато медицината била на нивото на „тук и сега“. Прибягвали до ампутация…

— Извън опасност е, Калван — увери го Ксентос — Нямаше да сме тук, ако не беше така. Брат Митрон е при нея. Ако е будна, ще иска да те види.

— Отивам веднага при нея. — Чукна чаша с наемника и отпи. Беше зимно вино, отлежавало доста години и очевидно замразявано през една от най-студените зими. Стопли го и го отпусна. — За вашата сполука в Хостигос, генерале. Вашето залавяне — излъга той — е най-тежката загуба за Гормот и най-голямата придобивка за нас. — Той остави чашата, свали шлема и шапчицата под него, откачи сабята от колана, след което взе чашата и я пресуши. — А сега моля да бъде извинен, господа. Ще се видим по-късно.

Рила, която очакваше да види издъхваща, се бе облегнала на купчина възглавници в леглото и пушеше една от инкрустираните си със сребро лули от червен камък. Беше облечена в широка дреха, а изопнатият й ляв крак беше омотан в дебели кожи — „тук и сега“ не познаваха гипсирането. Митрон, бузестият като херувимче доктор-свещеник, беше при нея, както и няколко от жените, които служеха като акушерки, билкарки и медицински сестри. Рила го видя първа и лицето й светна като слънце.

— Здрасти, Калван! Добре ли си? Кога пристигна? Как мина сражението?

— Рила, скъпа! — Жените отскочиха встрани като скакалци. Той се приведе над нея и тя обви ръце около врата му, а Митрон пристъпи и пое лулата зад гърба му. — Какво се случи?

— Бил си в Щабната зала — промълви тя между целувките. — Подушвам го.

— Как е тя, Митрон? — попита той през рамо.

— О, една малка фрактурка, лорд Калван! — отговори ентусиазирано той. — Един от свещениците на Галзар я намести — справи се чудесно…

— И ми направи краставица на главата — добави Рила. — Конят се стовари отгоре ми. Опожарявахме едно село в Ностор и той стъпи върху горещ въглен. Почти ме хвърли, след това падна върху нещо и се срутихме на земята, но конят се оказа отгоре ми. Бях напъхала два пистолета в ботушите и паднах върху единия. Конят също си счупи крака. Застреляха го. А за мен решиха, че си заслужава да се опитат да ме спасят… Калван! Не прегръщай толкова силно момиче, когато си с ризница!

— Няма причини да се притеснявате, лорд Калван — бърбореше Митрон. — А и на младата дама не й е за първи път. Счупи глезен, когато беше на осем годинки, докато се опитваше да се изкачи по една канара, за да си открадне яйце от гнездото на един ястреб, и рамото си на дванайсет, когато стреля с мускет.

— А сега — прекъсна го Рила — трябва да изчакаме най-малко една луна за сватбата.

— Можем да я направим веднага, скъпа…

— Нямам намерение да правя сватба в спалнята си — обяви тя. — Хората си правят шеги с момичета, на които им се налага това. А и няма да куцукам с патерици в храма на Дралм.

— Добре, принцесо, това е вашата сватба. — Надяваше се очакваната от всички война със Саск да е приключила, преди тя да е в състояние да язди отново. Трябваше да каже две-три думи на Митрон по този въпрос. — Някой да занесе вана с гореща вода в покоите ми и ми кажете, когато я приготвите. Вонята ми сигурно стига чак до носа на Дралм.

— Тъкмо се чудех кога ще се сетиш, скъпи — подхвърли Рила.

II

На следващия ден поприказва с Митрон — издебна го между едно посещение при Рила и работата му във военната болница в града. Отначало Митрон помисли, че Калван няма търпение Рила бързо да се възстанови за сватбата.

— О, лорд Калван, съвсем скоро. Вие знаете, разбира се, че на счупените кости им трябва време да заздравеят, но нашата Рила е млада, а младите кости заздравяват бързо. В рамките на една луна, бих казал.

— Виж, Митрон, знаеш, че ни предстои битка със Сараск от Саск. Когато тя започне, бих бил безкрайно щастлив, ако тя е все още в леглото с превръзките на крака си. Същото се отнася и за принц Птосфес.

— Да. Нашата Рила, ако мога да кажа, е малко безгрижна към безопасността си. — Изказването му беше сдържано на петстотин процента. Митрон го погледна със строг професионален израз. — Трябва да имате предвид естествено, че за никой пациент не е добре да се залежава прекалено дълго. Би трябвало да стане и да се разхожда, колкото е възможно по-скоро. А и носенето на шина никак не е приятно.

Знаеше го. Не бе някаква лека гипсова отливка, а рамка от тежки стоманени подплънки, изковани от стари саблени остриета, привързани с ремъци. Тежеше поне десет фунта и със сигурност стягаше и държеше по-горещо от бронята му. Но следващото нещо, което можеше да си счупи, би могло да е вратът или пък да я улучи някой куршум от мускет и това би поставило точка на неговото и нейното щастие. Мислите му се замятаха като подплашен кон при мисълта, че с неговата прекрасна, любима Рила може да се случи нещо.

— Ще направя всичко по силите си, лорд Калван, но не мога да я оставя в леглото завинаги.

Войната със Саск също нямаше да се проточи толкова дълго. Ксентос поддържаше контакт със свещениците на Дралм в град Саск — те съобщаваха, че новините за Фитра и устието на Листра парализирали за кратко обкръжението на Сараск, след което той започнал бясна подготовка. Наети били още наемници, а между Сараск и Балтар от Беща се водели преговори с неясна цел. Един свещеник на Стифон, някой си Зотнес, пристигнал в град Саск с обоз фургони, голям колкото пленения от Хармакрос в Южен Ностор.

В Тар-Хостигос пристигна един свещеник на Галзар заедно с ескорт и хиляда унции злато — изглежда, „тук и сега“ златото и среброто бяха в съотношение едно към двайсет — за откупа на граф Феблон и останалите пленени благородници в Тар-Домбра. И с новината, че Феблон е станал главнокомандващ на Гормот и се опитва да реорганизира остатъците от армията на Ностор. Гормот щял да бъде готов за ново настъпление през пролетта, което означаваше, че трябва да се справят със Сараск наесен.

Той също имаше проблеми по реорганизацията. Бяха понесли по-тежки загуби, отколкото му се искаше, най-вече сред слабо въоръжените и зле обучени запасняци, които участваха в битката при устието на Листра. Но пък се бяха сдобили с хиляда наемни пехотинци и над две хиляди кавалерия. Те създаваха главоболия и трябваше да се влеят в армията на Хостигос. Той не искаше никаква войска от наемници. Наемниците като отделни войници бяха добри като всички останали — всъщност всеки войник на редовна служба беше просто наемник на служба в собствената си страна. Но наемническите войски като цяло бяха лошо нещо. Те не воюваха за принца, който ги е наел, а за своите капитани, които им плащаха от онова, което бе платил принцът на тях. „Наемническите капитани — сякаш чуваше учителя си по история да цитира Макиавели — са или много способни мъже, или не. Ако са, не можеш да разчиташ на тях, защото винаги се домогват до собственото си величие или като потискат своя господар, или като потискат други пряко вашите намерения. Но ако капитанът не е кадърен, в повечето случаи ще ви погуби.“ Повечето от пленените капитани в източен Хостигос изглеждаха достатъчно кадърни.

Клестреус беше изключение. Беше некомпетентен като боен командващ — Фитра го доказа. Въобще не беше войник, а военен бизнесмен. Можеше да се занимава с продажби, промоции и обществени връзки, но не и с управление и бойни операции. Тъкмо затова бе избран за главен капитан в Ностор. Но отлично познаваше политическата ситуация, повечето принцове в Хос-Харфакс, както и устройството и командването на всички наемнически части в Петте кралства. Затова Калван го назначи за началник на разузнаването, където действително щеше да е полезен и нямаше да има възможност да предвожда войските в сражение. Клестреус бе твърде поласкан.

Нищо не можеше да се направи за раздробяването на наемническите кавалерийски команди, наброяващи над две хиляди души. Все пак пехотата бе разпръсната сред запасните роти в съотношение един наемник на трима запасняци. Това почти доведе до бунтове, докато той не успя да ги убеди, че им се дава положение с ранга и отговорността на редник първи клас със значка. Сержантите бяха сформирани набързо в офицерски групи с ранг втори лейтенант.

Артилериста Алкидес назначи за капитан на Тар-Есдрет на Хостигос и го изпрати там с неговите три осемнайсетфунтови месингови оръдия, сега вече прикрепени върху съответни полеви лафети. Тар-Есдрет на Хостигос беше чувствително място. Границата между Саск и Хостигос вървеше по източното разклонение на Джуниата, Беш и прекосяваше дефилето на Есдрет. От двете му страни се извисяваха два замъка и докато не паднеше един от тях, то щеше да бъде затворено и за Хостигос, и за Саск.

Десет дни след битките при Фитра и устието на Листра в Тар-Хостигос се появи един незачислен наемник, облечен в бяло-черните цветове на безработен. Такива имаше много и бяха нещо като италианските наемни убийци. Този носеше препоръчителни писма от принц Арманес от Никлос, които Ксентос сметна за достоверни. Клиентът му, пишеше в тях, искал да купи огнено семе, но да го запази в тайна, тъй като все още не бил готов открито да скъса с Дома на Стифон. Запитан дали би търгувал с кавалерийски и артилерийски коне, неофициалният пратеник моментално се съгласи.

Е, започваше се.

15

I

Сесклос опря лакти на масата и покри с длани смъдящите го очи. Около него по пергаментите скриптяха пера и тракаха плочки. Той жадуваше за хладната тишина и уединеност на Най-вътрешния кръг, но имаше толкова много работа, а и всичко трябваше да свърши сам.

Отвсякъде пристигаха безумни писма. Това пред него беше от архисвещеника на Великия храм в Хос-Агрис. Новината за поражението на Гормот се разпространяваше светкавично заедно със слуховете, че принц Птосфес, който бе удържал победа над него, произвежда собствено огнено семе. Агенти-инквизитори докладваха, че съставката и дори пропорциите се коментират по кръчмите. Нужна била цяла армия от наемни убийци, която да се справи с всички, които ги знаели. Дори чумна епидемия не можела да изтрие от лицето на земята всички, които знаели по нещичко от тайната. И странно, тя била по-известна в отдалечения северен град Зигрос, отколкото където и да било другаде. Всички искаха да разберат от него как да забави разпространението на това знание.

Да бъдат проклети! Защо трябваше да го питат за каквото и да било? Не можеха ли да мислят със собствените си мозъци?

Отвори очи. По-добре да признае, отколкото да се опитва да отрича нещо, което скоро ще се знае навсякъде. Нека всички в Дома на Стифон, дори миряните гвардейци, узнаят цялата тайна, но за тези отвън и за малкото вярващи вътре в него да се твърди, че специалните церемонии и молитви, известни само на жълтите роби от Вътрешния кръг, са от особено значение.

Но защо? Скоро щеше да се разбере, че огнено семе, произведено от неосветени ръце, стреля също толкова добре, а ако се съдеше по мострата на принц Птосфес, с по-голяма сила и по-малко боклук.

Но нали имаше дяволи и зли духове в долния свят — всеки го знаеше. Усмихна се, като си ги представи как се тълпят наоколо — мършави тела, крила на прилепи, щръкнали бради, ноктести и зъбати. В огненото семе бе пълно с тях — те правеха то да избухва — и единствено молитвите на миропомазани свещеници на Стифон можеха да ги жигосат. Ако бъдеше произведено огнено семе без помощта на Стифон, щом то изгореше, дяволите щяха да изскочат на свобода, за да вършат многобройните си пакости и злини в света на човеците. И, разбира се, проклятието на Стифон щеше да застигне всеки, който се е осмелил богохулно да прави огнено семе.

Но Птосфес бе направил огнено семе, бе плячкосал храмовото стопанство, бе избил свещениците по жесток начин, а след това бе победил армията на Гормот, който воюваше под благословията на Стифон. Това как да го обясни?

Чакай, чакай! Гормот не беше по-стока от Птосфес. И той правеше огнено семе — Крастоклес и Виблос бяха сигурни в това. Освен това Гормот бе изрекъл богохулство срещу Стифон, бе се отнесъл непочтително към свят човек, бе измъкнал насила сто хиляди унции сребро от храма в Ностор. Вярно, че повечето от тези неща се бяха случили след деня на поражението, но кой извън Ностор знаеше тази подробност? Гормот, реши той, бе претърпял поражение заради греховете си.

Върху устните му се появи щастлива усмивка и той се запита защо не се е сетил досега. Това, което се знаеше в Ностор, едва ли щеше да има повече значение от онова, което се бе знаело в Хостигос преди известно време — и двете княжества щяха да бъдат унищожени напълно.

Запита се колко още княжества трябва да бъдат подложени на опожаряване и изколване. Не чак толкова много — няколко драстични примера в началото трябваше да са достатъчни. Може би само Хостигос и Ностор, а Сараск от Саск и Балтар от Беща можеха да изпълнят поръчката. В съзнанието му започна да се оформя идея и той отново се усмихна.

Балтамес, братът на Балтар, искаше да бъде принц. Достатъчна беше чашка отрова или наемен убиец, за да стане принц на Беща, и Балтар го знаеше. Трябваше отдавна да убие Балтамес. Ако Сараск отстъпеше едно ъгълче от Саск, а Балтар дадеше подобно съседно парче от Беща, и двете граничещи със Западен Хостигос, можеше да се оформи ново княжество — да речем, Саща. Към него след това можеше да се добави целият Западен Хостигос на юг от планината — това би било чудесно малко княжество за всяка млада двойка. Той се усмихна добронамерено. А бащата на булката и братът на младоженеца можеха да вземат в замяна за щедростта си съответно богатата на желязо долина на Листра и наторената с кръвта на наемниците на Гормот земя на Източен Хостигос.

Всичко трябваше да се свърши веднага, преди зимата да е сложила точка на всякакви военни действия. А през пролетта Сараск, Балтар и Балтамес щяха да насочат обединената си мощ срещу Ностор.

Междувременно трябваше да се направи нещо във връзка с производството на огнено семе. Откровението за дяволите трябваше да стане известно навсякъде. И да се свика Велик събор на архисвещениците тук в Балф — не, в град Харфакс: нека Великият крал Каифранос поеме разходите, — за да обсъдят как да се справят със заплахата от богохулно производство на огнено семе и да начертаят план за бъдещето. Все пак, помисли си обнадежден той, Домът на Стифон може би имаше шанс да оцелее.

II

Въркън Вал наблюдаваше как Дала натъпква тютюн в малка бамбукова лула. Тя предпочиташе цигари, но в Арийско-транстихоокеанския сектор те не съществуваха. Нямаше хартия — чудно защо Калван не предприемаше нищо по въпроса. Зад тях тупна нещо тежко. В наподобяващия хамбар навес от сглобяеми плоскости отекнаха гласове. Тук всичко бе временно — докато не бъдеше установена конвейерна станция в град Хостигос, никой не можеше да знае кое къде ще отиде в еквивалент Хостигос на Пето ниво.

Седнал на ръба на един сандък с папка върху коленете, Талган Дрет вдигна поглед и видя как Дала извади кутийка за прахан, направи искра, разпали праханта, запали една борова тресчица и само след петнайсет секунди вече подръпваше от лулата.

— Цял живот ли го правите? — засмя се той.

— Какво толкова — отвърна Дала. — Само диваците трият съчки и само магьосниците могат да направят огън без кремък и метал.

— Провери ли багажа, Вал? — попита той.

— Да. Всичко е на мястото си — всичко необходимо за Калвановия времепредел. Хареса ми усещането от допира на еленова и меча кожа. Ще трябва сами да си изкарваме прехраната, докато се придвижваме на юг, а и никой търговец не изхвърля продаваеми кожи.

Талган Дрет едва успя да прикрие задоволството си. Колкото и извънвремеви операции да бе провеждал, потупване по рамото от Паравремевата полиция винаги беше приятно.

— В такъв случай да се спуснем довечера — каза той. — Разузнавателен екип провери няколко съседни времепредела, а снощи огледахме и целевия времепредел. Ще бъдете въведени на около петнайсет мили източно от пътя Хостигос — Никлос.

— Отлично. Откарват барут в Никлос и връщат коне. Пътят се охранява от кавалерията на Хармакрос. Ще направим лагер на петнайсет мили встрани от пътя и ще тръгнем около изгрев слънце. Трябва да се натъкнем на хостигски патрул преди обяд.

— Нямаш намерение да участваш в нови сражения, нали? — попита Дала.

— Няма да има повече сражения — отвърна Талган Дрет. — Калван спечели войната, докато Вал отсъстваше.

— Спечели една война. Колко време ще се радва на победата, не знаем нито аз, нито той. Но войната няма да приключи, докато не унищожи Дома на Стифон. А това ще отнеме още известно време.

— Вече го унищожи — отвърна Талган Дрет, — като доказа, че всеки може да прави огнено семе. То си беше обречено от самото начало. Крепеше се на една тайна, а нито една тайна не може да се опази завинаги.

— Дори Паравремевата тайна? — невинно попита Дала.

— О, Дала! — извика ученият. — Знаеш, че това е съвсем различно. Не може да се сравнява с номер като смесването на селитра, дървени въглища и сяра.

III

Късното сутрешно слънце напичаше открития конски пазар. Жега, прах, ослепителна светлина и мухи, които караха конете непрекъснато да размахват опашки. Беше необичайно топло за това време на годината — доколкото можеше да прецени по оцветяването на листата, трябва да беше средата на октомври. „Тук и сега“ имаха два календара — лунен за дните и слънчев за сезоните, — които постоянно се разминаваха. „Календарна реформа — да направя нещо.“ Май вече си го бе отбелязвал.

Бе плувнал в лепкава пот под четирийсетфунтовата броня — ватиран жакет с метални ръкави и ризница, ватирана подшлемова шапка с метален подбрадник, броня на плочки, бедрени пластини до високите до коляно ботуши, шлем с висок гребен, рапира и кинжал. Не беше въпросът в теглото — беше мъкнал и по-голям и не така добре балансиран товар като пехотинец в Корея, — но се запита дали човек може някога да свикне с жегата и липсата на телесно охлаждане. „Тъй както тежка броня в зноен ден, която те попарва с безопасност“ — Шекспир може и никога да не беше навличал броня, освен на сцената, но сигурно бе познавал доста мъже, които са носили.

— Стоката не е лоша! — възкликна Хармакрос, който яздеше до него. — Има и десетина по-едри, които стават за оръдията.

И петдесетина кавалерийски на втора и трета ръка за пехотата, когато се наложеше да заемат позиции на фронтовата линия в по-тежки доспехи. А довечера пристигаше още една партида — запита се откъде купува всички тези коне принц Арманес срещу контрабандно огнено семе. Обърна се към Хармакрос, за да му каже нещо по въпроса.

В същия момент нещо го удари в нагръдника и дъхът му спря, и той едва се задържа върху коня. Мина му през ума, че е чул изстрела. Втория чу със сигурност, докато измъкваше пистолета от кобура на седлото. Видя две облачета пушек да се разпръсват пред горните прозорци на една от редицата сгради — странноприемници, винарски магазини и бордеи — в дъното на уличката. Хармакрос се разкрещя. Крещеше и тълпата наоколо. Конете се разритаха и зацвилиха. Той вдигна пистолета, от което усети болка в гърдите, и стреля в единия прозорец. Хармакрос също стреляше. Зад него изрева аркебуза. Надяваше се да не е счупил друго ребро. Прибра пистолета и измъкна другия.

— Хванете ги! — изрева той. — Хванете ги живи, да ги вземат мътните! Трябва да ги разпитаме.

Изтезания. Ненавиждаше ги — дори относително умерените третостепенни методи в собствения му свят, но когато искаш да узнаеш истината, се налага да я изтръгнеш независимо как. Някакви мъже размахваха пръти на вратата на оградения пазар за добитък. Той профуча покрай тях, конят му прескочи оградата от другата страна на уличката и се приземи в застлания със слама заден двор. Хармакрос прескочи зад него заедно с един аркебузир; двама-трима коняри с тояги ги следваха пеша.

Реши да остане върху седлото, докато не разбере каква беля е направил куршумът; не беше сигурен дали ще може да се държи на краката си. Хармакрос се хвърли от коня, блъсна една полуразсъблечена повлекана, изтегли сабята си и се втурна през задната врата в къщата, последван от останалите. Развикаха се мъже, запищяха жени, зад всички прозорци се забелязваше паника, освен зад двата, от които бяха дошли изстрелите. Опулена право насреща му, една девойка врещеше, че лорд Калван е убит.

Той се запромъква с коня между къщите към улицата, където се бе струпала тълпа. Повечето се вмъкваха през предната врата на къщата, а отвътре долитаха ревове, писъци и шумове от трошене.

В горната част на улицата се бе струпала друга тълпа. Чу яростни викове: „Убий го! Убий го!“ Изруга, прибра пистолета и измъкна рапирата, събори един мъж, пришпорвайки коня напред, и започна да крещи да му направят път. Конят му бе смел и послушен, но не бе обучен как да действа при размирици. Прииска му се да е яхнал щатски полицейски кон и да стиска дълга почти метър палка от бяла акация вместо рапирата. В този момент се появи обединилият в едно длъжностите началник на военната полиция и началник на полицията в град Хостигос с десетина мъже, които разблъскаха тълпата с приклади. Влачеха двама души — окървавени, почти в безсъзнание, полуразсъблечени. Тълпата отстъпи, продължавайки да настоява за кръв.

Сега вече можеше да огледа себе си. В дясната страна на нагръдника си видя хлътнатина и следи от олово, но плочката не бе пробита. „Която те попарва с безопасност“ — напомни му Шекспир. Добре, че не беше някой разкъсващ всяка броня 8-калибров мускет. Той извади празния пистолет и се зае да го презареди. Хармакрос се приближи пеша с извадена рапира и придружен от двама-трима войници, които побутваха пред себе си облечен в нечиста риза шкембест мъж с набола брада, раздърпана жена с щампосан върху дрехата й надпис „Мадам“ и две момичета в прозрачни парцали.

— Ето ги! Ето ги! — забърбори мъжът, докато се приближаваха.

Жената се присъедини:

— Дралм да ме порази на място, нищичко не знам!

— Откарайте тези двамата в Тар-Хостигос — заповяда Калван на началника на военната полиция. — Ще бъдат разпитани щателно. — Полицейски евфемизъм — още една константна величина. — Тия също. Да дадат показания, но не им причинявайте нищо, освен ако не се опитат да лъжат.

— По-добре върви в Тар-Хостигос да те прегледа Митрон — посъветва го Хармакрос.

— Мисля, че е само натъртено — плочката не е счупена. Ако пак съм счупил ребро, нагръдникът ще ме крепи известно време. Първо нека отидем до храма на Дралм и да поднесем благодарност за спасението ми. И в храма на Галзар.

От нощта на своето пристигане си бе създал репутация на благочестивост, когато се поклони на трите икони в селската къща. Щеше да е необичайно, ако не го направеше тъкмо сега.

— Ще се движим бавно и по най-дългия път. Нека ме види колкото е възможно повече народ. Не искам в цял Хостигос да се приказва, че съм убит.

16

I

Като дете бе слушал праведния си баща да обсъжда с презрение правенето на политика в изпълнени с цигарен пушек стаи и будоарната дипломация. Преподобният Александър Морисън трябваше да види това тук — и от двете имаше в изобилие, при това вземаха участие и двама свещеници. Бяха в спалнята на Рила, защото бе по-лесно членовете на тайния съвет на принц Птосфес да се съберат там, отколкото да местят нея някъде другаде. Всички пушеха, а понеже октомврийските нощи бяха толкова студени, колкото горещи дните, всички прозорци бяха затворени.

Обикновено усмихнатите очи на Рила сега излъчваха тревога.

— Можеше да те убият, Калван.

Вече го бе казала няколко пъти. И беше напълно права. Той повдигна рамене.

— Малко хлътнало на нагръдника и голямо черно-синьо петно на ребрата. Другият изстрел уби цял кон — това истински ме ядосва.

— И какво направихте с тях? — попита тя.

— Бяха разпитани — намръщи се баща й. Той също не обичаше изтезанията. — Признаха всичко. Стражи от храма — ще рече главорези от Дома на Стифон, — изпратени от град Саск от архисвещеник Зотнес със знанието на принц Сараск. Казаха ни, че е обявена награда от петстотин унции злато за главата на Калван и толкова за моята. Утре ще бъдат обезглавени на градския площад.

— Значи война със Саск. — Тя погледна към сараческия шедьовър върху крака си. — Надявам се да се освободя от това, преди да започне.

Както се бяха разбрали с Митрон, по-добре само да се надява. Калван подмина засега темата.

— Война със Саск означава война и с Беща — подхвърли гневно Чартифон — А заедно те ни превъзхождат по численост пет към две.

— Тогава няма да се бием едновременно с двете княжества — отвърна Хармакрос. — Можем да ги смажем поотделно. Да започнем със Саск.

— Непрекъснато ли трябва да воюваме? — каза умолително Ксентос. — Никога ли няма да има мир?

Ксентос бе жрец на Дралм, а Дралм бе богът на мира, а и в качеството си на канцлер Ксентос разглеждаше воюването като доказателство за слабо управление на държавата. Може да беше прав, но всяка държавническа дейност се осъществява на кредит, а рано или късно той се изчерпва и трябва да плащаш в твърда валута или да разпродаваш.

Птосфес мислеше по същия начин.

— Не и със съседи като Сараск от Саск и Балтар от Беща — отговори той на Ксентос. — А напролет ще се наложи отново да воюваме с Гормот, както знаеш. Ако дотогава не приключим със Саск и Беща, това ще ни е краят.

Другият свещеник, тъй нареченият Вуйчо Вълк, се съгласи. Както обикновено, бе свалил одеждата си от вълча кожа и пак както обикновено отпиваше начесто от една чаша, докато си играеше с едно от котетата, превърнали спалнята на Рила в свое свърталище.

— Вие имате трима неприятеля. — „Вие“, а не „ние“, тъй като жреците на Галзар можеха да съветват, но никога не вземаха страна. — Поотделно можете да унищожите всеки от тях, но ако се обединят, те ще ви унищожат.

А след като ги победят и тримата, тогава какво? Хостигос бе твърде малко княжество, за да оцелее само. Хостигос, господстващ над Сакс и Беща с победения Ностор и Никлос за съюзник можеше, но ето ти тогава Великият крал Каифранос, а след него и след всичко останало Домът на Стифон.

Следователно ставаше въпрос за империя. Отдавна бе стигнал до това заключение.

Клестреус се окашля.

— Ако първо нападнем Балтар, Сараск от Саск ще се придържа към съюза и ще го възприеме като нападение срещу себе си — каза той. — Той така или иначе иска война с Хостигос. Но ако нападнем Саск, Балтар ще започне да шикалкави, да се консултира със своите гадатели, които ще подкупим, и няма да направи нищо, докато не стане прекалено късно. Познавам ги и двамата. — Той пресуши чашата си, наля си нова и продължи: — Балтар от Беща е най-страхливият, най-алчният, най-мнителният и най-коварният принц на света. Служих му веднъж и дано да ме пази Галзар от такава служба. Разхожда се в овехтяла черна роба, която не става и за парцал за бърсане на прах и цялата е накичена с магьоснически амулети. Дворецът му прилича на заложна къща и не можеш да направиш три крачки, без да се наложи да изблъскаш от пътя си някой нахален шарлатанин гадател. Във всяка сянка му се привиждат убийци, а щом трима души престанат да се поздравяват — това вече е сигурен заговор. — Гаврътна още вино, сякаш искаше да изплакне устата си. — А Сараск от Саск е суетен глупак, който мисли с юмруците и с търбуха си. В името на Галзар, познавам велики крале, които не притежаваха и половината от грубостта му. Заборчал е на Дома на Стифон извънредно много и всички пари са похарчени за карнавални шествия, пирове и посребрени брони за стражите му и бижута за любовниците му, и единственият начин да се издължи е, като превземе Хостигос за тях.

— А дъщеря му се омъжва за брата на Балтар — добави Рила. — И двамата ще си получат, каквото заслужават. Принцеса Амнита харесва яки кавалеристи, а дук Балтамес харесва момчета.

Калван, както и всички останали, знаеше какво стои зад тази сватба — новото княжество Саща, за което се говореше и което да стане трамплин за завоюването и подялбата на Хостигос, и когато това стане — съвместно нападение срещу Ностор. Откакто Гормот бе започнал да произвежда собствено огнено семе, Домът на Стифон искаше и той да бъде унищожен.

Всичко водеше към Дома на Стифон.

— Ако смажем Саск сега и вземем под свое командване наемниците на Сараск, платени от Стифон, това може да уплаши Балтар да се държи добре, без да се налага да воюваме с него.

Не му се вярваше, че е възможно, но изражението на Ксентос се разведри.

Птосфес пушеше замислено лулата си.

— Ако подкрепим младия Балтамес — каза той, — можем да свалим Балтар и да поставим Балтамес на трона. Мисля, че него можем да контролираме.

Ксентос наистина бе доволен. Знаеше, че ще се наложи да воюват със Саск, но изглежда, се очертаваше възможност за безкръвна — е, почти — победа над Беща.

— Балтамес ще склони — намеси се той нетърпеливо. — Можем да направим тайно споразумение с него и да му заемем, да речем, две хиляди наемници. Тогава цялата армия на Беща и знатните благородници ще се присъединят към него.

— Не, Ксентос. Ние не искаме да помагаме на Балтамес да заема трона на брат си — прекъсна го Калван. — Искаме сами да свалим Балтар, след което да накараме Балтамес да демонстрира почитта си към Птосфес, за да го получи. А ако ударим достатъчно тежко Сараск, можем да го детронираме и да го принудим да отстъпи Саск.

За това Ксентос, изглежда, не бе помислил. Преди той да заговори, Птосфес обяви категорично:

— Каквото и да направим, първо ще се заемем със Сараск и ще го победим, преди онази дърта скръндза Балтар да успее да му се притече на помощ.

Птосфес също настояваше за война, преди Рила да има възможност да яхне коня. Калван се запита колко ли държавнически решения в изучаваната от него история са били вземани поради подобни причини.

— Аз ще се погрижа за това — обеща Чартифон. — Той няма да изпрати войски нагоре по Беш.

Ето защо Хостигос разполагаше с две войски сега: армията на Листра, която щеше да предприеме главното нападение срещу Саск, и армията на Беш, командвана лично от Чартифон, която щеше да прегази Южен Саск и да пази границата с Беща.

— А какво ще правим с Тар-Есдрет? — попита Хармакрос.

— Имаш предвид Тар-Есдрет в Саск? Предполагам, Алкидес ще направи на пух и прах всеки, който се завърти натам. Чартифон може да прати малка войска, която да държи долния край на дефилето, а ти можеш да направиш същото откъм Листра.

— А кога можем да започнем? — поиска да знае Чартифон. — Колко време трябва да изпращаме и получаваме пратеници с писма?

Вуйчо Вълк остави чашата си, вдигна котето от скута си и го постави на земята. То измяука тихичко, огледа се, хукна към леглото и скочи при майка си и останалите си братчета и сестричета, които правеха компания на Рила.

— Ако говорим стриктно — започна той, — в момента вие сте в мирни отношения с принц Сараск. Не бихте могли да го нападнете, преди да му изпратите писма за предизвикателство, излагайки причините за своята враждебност.

Изглежда, Галзар не гледаше благосклонно на необявени военни действия. Хармакрос се разсмя.

— И какво да му пишем? — попита той. — Да вземем да му изпратим нагръдника на Калван по-добре.

— Това е справедлива причина — кимна Вуйчо Вълк. — Имате и много други. Лично аз ще занеса писмото. — Освен другите си задължения, свещениците на Галзар изпълняваха и мисии на пратеници. — Направете го под формата на списък от изисквания, които следва да бъдат изпълнени под заплаха от незабавна война — това е най-бързият начин.

— Оскърбителни искания — уточни Клестреус.

— Някой да ми даде плоча и креда — обади се Рила. — Да видим как бихме могли да го оскърбим.

— А също и писмо до Балтар — напомни Ксентос. — Не предизвикателно, а приятелско предупреждение по повод заговорите и подлостта на Сараск и Балтамес. Двамата заговорничат да го въвлекат във война срещу Хостигос и да го оставят да понесе последиците от нея, след което да се нахвърлят срещу него и да разделят княжеството му помежду си. Той ще повярва — на тяхно място би постъпил по същия начин.

— Това е твоя работа, Клестреус — каза Калван. Една дипломатическа задача беше тъкмо за него, а и щеше да го държи настрана от командна дейност, без да засегне чувствата му. — Замини за град Беща още утре. Ти най-добре знаеш на какво ще повярва Балтар и на какво няма да повярва. Постъпи по собствена преценка.

— Тази вечер ще напишем писмата — каза Птосфес. — Сутринта ще проведем заседание на Разширения съвет на Хостигос. Благородниците и народът трябва да дадат думата си при обявяване на война.

Сякаш решението вече не бе взето в изпълнения с пушек будоар на принцеса Рила. Ето това беше истинска демокрация. Също като в Пенсилвания.

II

Разширеният съвет на Хостигос се събра в дълга зала с ламперия върху едната стена и отворени към вътрешната цитадела прозорци на другата. Представителят на селяните, съсухрен от работа селяк със сива брада, казваше се Фосг, седеше в края на масата, а от двете му страни бяха седнали представителите на пастирите и говедарите, на секачите и въглищарите. Следваха занаятчиите, майсторите, търговците, чифликчиите, свещениците, едрите земевладелци и благородниците, чак до принц Птосфес, който бе седнал начело на масата във великолепна кожена мантия с тежка златна верига върху раменете. От лявата му страна седеше лорд Калван в не по-малко великолепна мантия и съвсем малко по-малка златна верига. Мястото срещу него бе свободно и всички гледаха натам.

Говореше се — Калван, Ксентос, Чартифон и Хармакрос се бяха погрижили за това, — че заради нараняването си принцеса Рила няма да присъства. Затова щом двойната врата се отвори и шестима войници внесоха облегнатата на кушетка принцеса Рила, се понесоха възторжени възгласи и аплодисменти. Принцесата наистина бе обичана в Хостигос.

Тя махна с ръка за поздрав и кушетката бе нагласена от дясната страна на Птосфес. Птосфес изчака глъчката да утихне, след което извади кинжала си и удари с дръжката по масата.

— Всички знаете защо сме тук — започна направо той. — Последния път, когато се срещнахме, бе за да решим дали да се оставим да ни прережат гърлата като на овце, или да умрем като мъже. Е, не се наложи нито едно от двете. Сега въпросът е дали да нападнем Сараск от Саск веднага, което ще ни даде преимущество, или да изчакаме Сараск и Балтар да се обединят, което ще даде преимущество на тях. Нека чуя мнението ви по този въпрос.

Напомняше военен съвет. Фосг бе нисичък и стана прав.

— Ами такова, лорд принце. Ще кажа същото като миналия път. Ако трябва да се бием, да се бием.

— Още една вълча глутница, това е — добави представителят на пастирите и говедарите. — Ще направим още една гонка на вълци като при Фитра и устието на Листра.

Изказванията по цялата маса бяха горе-долу едни и същи. Представителят на съдиите поиска да се осведоми, разбира се, дали са сигурни, че принц Сараск ще нападне. Някой го попита защо да не изчакат да му прережат гърлото, да опожарят къщата му и да изнасилят дъщеря му, за да се убеди, че наистина е така. Жрицата на Ирта се въздържа — една служителка на Всемайката не можела да гласува за проливане кръвта на родени от майки синове. Вуйчо Вълк се разсмя. Дойде ред на благородничеството.

— Добре, кой иска тази война със Саск? — запита един от благородниците. — Искам да кажа, освен този чужденец, който стана толкова велик за толкова кратко време сред нас, този лорд Калван.

Калван се приведе леко, за да погледне. Да, Стентрос. Беше някакъв роднина на Птосфес… имаше баронско владение, където би трябвало да е Боулсбърг. Беше се противопоставил при създаването на мелниците за огнено семе — отказа да разреши на селяните си да събират селитра. Тогава Калван го заплаши да му отреже главата и Стентрос бе хукнал да се оплаква на Птосфес. Разговорът протече насаме и никой не знаеше какво му бе казал Птосфес, но баронът си бе тръгнал видимо объркан. Селяните бяха пратени да събират селитра.

— Но кой всъщност е този Калван? — не спираше Стентрос. — Защо допреди пет луни никой в Хостигос не бе чувал за него!

Двама-трима от останалите благородници, единият от които току-що се бе заклел да гази във вражеска кръв до ръба на ботушите си, замърмориха в знак на съгласие. Друг един, който се беше бил при Фитра, се обади:

— Ами никой в Хостигос не беше чувал и за теб, докато сестрата на жената на вуйчо ти не се омъжи за нашия принц.

Вуйчо Вълк отново се разсмя.

— За Калван са чували чак в Ностор, в името на жезъла на бога на войната!

— Да — обади се друг благородник. — Признавам това. Но пък вие трябва да признаете, че този мъж е чужденец и че е малко странно да го гледаме как се издига толкова бързо през главата на благородници от стари хостигски родове. Та когато се появи сред нас, той не можеше да каже нито една дума, която да разберем.

— В името на Дралм, нали сега го разбираме чудесно! — Този присъстваше за първи път на Разширения съвет — представителят на производителите на огнено семе. Чуха се одобрителни мърморения. Все повече започваха да се усещат.

Стентрос не спираше.

— Откъде да знаем, че не е някой избягал свещеник на самия Стифон?

Митрон, който присъстваше като представител на лекарите, хирурзите и аптекарите, скочи.

— Когато Калван пристигна тук, аз лекувах раните му. Той не е обрязан, а всички свещеници на Стифон са обрязани.

И си седна. Това вече не можеше да се опровергае. Добре, че преподобният Морисън бе отказал на доктора да завиши сметката при раждането на сина си заради манипулация, която бе сметнал за несъществена. Повече никога нямаше да каже лоша дума срещу шотландско-ирландската пестеливост. Стентрос обаче не се отказваше.

— А може би това е още по-зле. Действието на огненото семе е абсолютно противоестествено. Мисля, че в него има дяволи, които го карат да избухва, а може би свещениците на Стифон правят нещо, за да не изскачат дяволите, когато избухва… нещо, което не знаем.

Представителят на производителите на огнено семе отново скочи на крака.

— Аз го произвеждам и знам какво има в него. Селитра, сяра и дървени въглища, тъй че там няма никакви дяволи. — Човекът не знаеше нищичко за окисляването, но знаеше, че селитрата е причината за експлозията. — После той ще почне да ни разправя, че има дяволи и във виното или пък в тестото, затова хлябът втасва, или пък…

— Някой да е чул за дяволи около Фитра? — попита някой. — Бая огнено семе изгорихме там.

— Какво ли пък, в името на Галзар, знае Стентрос за Фитра — да не е бил там!

— Ще си поговоря с това приятелче, когато свършим тук — прошепна Птосфес на Калван. — Всичко, което представлява в Хостигос, е благодарение на благосклонността ми, а тя вече започва да се изчерпва.

— Дали има, или няма дяволи, става дума за мястото на лорд Калван сред нас — върна се на темата подкрепилият Стентрос. — Той не е хостиг — какво право има да седи на масата на Съвета?

— Фитра! — викна някой през две-три места от Стентрос.

— Тар-Домбра! — добави друг отсреща.

— Той е седнал тук — заговори Рила с леден глас — като мой годеник по мой собствен избор. Поставяте ли това под въпрос, Еуклестес?

— Седнал е тук като брачен партньор на наследничката на трона на Хостигос и като мой осиновен син — добави Птосфес. — Надявам се, никой няма да си позволи да постави това под въпрос.

— Седи тук като командващ нашата армия — изрева Чартифон — и като войник аз се гордея да му се подчинявам. Ако поставите това под въпрос, направете го със сабя срещу моята!

— Седнал е между нас като пратеник на Дралм. Ще зададете ли въпрос на Великия бог? — запита Ксентос.

Еуклестес метна поглед към Стентрос, който означаваше „видя ли в какво ме забърка“.

— Велик е Дралм, не!

— Добре тогава. Все още предстои гласуването на войната със Саск — напомни Птосфес. — Ти как гласуваш, лорд Стентрос?

— О, война, разбира се. Аз съм лоялен хостиг като всички присъстващи тук.

Нямаше повече спорове. Вотът беше единодушен. Веднага, след като Птосфес благодари, Хармакрос скочи.

— В такъв случай, за да докажем, че сме лоялни в подкрепата си към нашия принц, нека всички гласуваме, че каквито и действия да предприеме той по отношение на Саск, Беща или Ностор във връзка с обявяването на война или установяването на мир след това, има предварителното одобрение на Разширения съвет на Хостигос.

— Какво?! — попита шепнешком Птосфес. — Това пак някоя твоя идея ли е, Калван?

— Да. Ние не знаем как ще ни се наложи да действаме, но така или иначе ще ни се наложи да предприемаме спешни действия и няма нужда след това някои като Стентрос или Еуклестес да се оплакват, че не са били питани.

— Това е мъдро. Щяхме да действаме така при всяко положение, но сега поне няма да има възражения.

Предложението на Хармакрос също бе прието единодушно. Организационният валяк не срещна нито едно камъче.

III

Пътуващият търговец Въркън от Грефтшар изчака, докато останалите — принц Птосфес, старият Ксентос и мъжът, за когото никога и при никакви обстоятелства не трябваше да мисли като за Келвин Морисън — седнат, и едва след това се отпусна върху един стол до масата в кабинета на Птосфес.

— Добре ли пътува? — запита го лорд Калван.

Той кимна и набързо прехвърли измислените подробности около пътуването до град Зигрос, престоя си там и завръщането в Хостигос, съобразявайки ги с реалните факти. След това възбуди зрителна представа във въображението си, като посегна с ръка и натисна черния бутон. Други паравреми използваха друга образност, но резултатът бе един и същ. Псевдоспомените, с които бе зареден под хипноза, изскочиха, действителните спомени от посещенията му в град Зигрос в този времепредел се оттеглиха и бе блокирано всичко, което знаеше за Евро-американския и Испано-колумбийския подсектори на Четвърто ниво.

— Не лошо — отвърна той. — Имах малък проблем в град Гларт в Хос-Агрис. Бях продал двете бурета с огнено семе от Тар-Домбра на един търговец и моментално хукнаха по петите ми — принцът на воините от Гларт и агентите на Дома на Стифон. Изглежда, Домът на Стифон е разпространил слуха, че един от обозите му е плячкосан от разбойници, и всички са нащрек за огнено семе с неясен произход. Арестували и измъчвали търговеца, а той ги насочил към мен. Един убих, друг раних и се измъкнах.

— Кога се случи това? — запита рязко Ксентос.

— Три дни след като потеглих оттук.

— Осем дни след като падна Тар-Домбра и изпратихме писмото на Сесклос — вметна Птосфес. — Тази история досега сигурно се разправя из всичките Пет кралства.

— О, тази я подминаха. Сега имат нова. Допускат, че някой принц в Хос-Харфакс прави собствено огнено семе, но то не е добро.

Калван се разсмя.

— То стреля само с половината сила на тяхното и с два пъти повече боклук.

— О, но във вашето има дяволи. Разбира се, дяволи има във всяко огнено семе, но жреците на Стифон правят тайни церемонии, които карат дяволите да пукнат веднага след като са си свършили работата. А когато стреля вашето, дяволите побягват живи. Бас ловя, че Източен Хостигос в момента е претъпкан с дяволи.

Той се разсмя, но спря, щом забеляза, че никой от останалите не го последва. Калван изруга, а Птосфес спомена нечие име.

— Тази история стигна дотук — обясни Ксентос. — Надявам се, че никой от нашите хора няма да й повярва. Тя идва от град Саск.

— Един от благородниците, Стентрос, мой родственик по съребрена линия — каза Птосфес, — ревнува Калван заради издигането му при нас. Говорих с него и добре го наплаших. Твърдеше, че сам го е измислил, но знам, че лъже. Някой от Саск е бил при него. Проблемът е, че ако го подложим на изтезания, всички останали благородници ще се нахвърлят отгоре ми като стършели. Под наблюдение е.

— Придвижват се бързо — каза Ксентос — и действат като един. Храмовете им са навсякъде и всеки храм има пощенска станция с бързи коне за смяна. Гласът на Стифон може да говори днес в Балф в Хос-Ктемнос и след четвърт луна думите му ще бъдат чути във всеки храм на Петте кралства. Лъжите им могат да пътуват толкова бързо и надалеч, че истината никога не може да ги изпревари.

— Да. И вижте какво ще стане — каза Калван. — Отсега нататък причината за всичко — чумата, гладът, сушата, наводненията, градушките, горските пожари, ураганите — ще са дяволите, изскочили от нашето огнено семе. Така, измъкна се от Гларт. И после?

— Реших, че е по-добре да пътувам нощем. Отне ми осем дни, за да стигна до град Зигрос. Съпругата ми Дала ме чакаше там, както се уговорихме, когато тръгнах на юг от Ултор. В град Зигрос завербувахме пет леяри на месинг — двама отливат оръдия, един камбани, един е иконописец и познава метода за изтичане на восък и един е общ майстор леяр. Намерих и три момичета дърворезбарки и конструкторки и двама наемни сержанти, които наех като охрана. Съобщих тайната на огненото семе на оръжейната гилдия в град Зигрос срещу дванайсет дълги пушки с нарез и направата на витлов нарез на няколко пистолета. Ще ви изпратят цеви с витлов нарез за цената на гладкоцевни. Чули са историята с дяволите, но никой не вярва. Съобщих тайната и на търговци в моята страна и те ще я разпространят.

— И по това време догодина грефтшарско огнено семе ще се продава надолу по Великата река чак до Ксифлон — добави Калван. — Добре. Сега кажи кога могат да започнат да леят оръдия твоите хора.

— Две луни. Ще бъде истинско чудо да съкратим дори един ден.

Той заобяснява за пещите и пясъка за отливане. Калван разбра.

— В такъв случай трябва да водим тази война с това, което имаме. Мисля, че ще започнем до четвърт луна. Днес изпратихме Вуйчо Вълк за град Саск с исканията към принц Сараск. Щом той ги чуе, ще се наложи да го оковат, за да не ухапе някого.

— Освен другите неща, настояваме архисвещеник Зотнес и върховният свещеник на град Саск да ни бъдат изпратени във вериги, за да бъдат съдени за заговор за убийство срещу лорд Калван и мен — съобщи Птосфес. — Ако Зотнес има влияние върху Сараск, както предполагам, това ще е достатъчно.

— Ще поемеш отново командването на конната пехота, нали? — попита Калван. — Включена е в армейския списък като полк, така че ще си полковник. Разполагаме със сто и двайсет пушки.

Дала нямаше да го одобри. Това беше неприятно, но тук не уважаваха хората, които не помагаха на приятелите си в боя. На Дала щеше да й се наложи просто да се съобрази с това, както свикна и с брадата му.

Птосфес довърши виното си и попита:

— Ще отидем ли до стаята на Рила? Радвам се, че доведохте съпругата си, Въркън. Чудесна жена и Рила я харесва. Веднага станаха приятелки. Ще й прави компания, докато сме надалеч.

— Рила ни е обидена — каза Калван. — Смята, че държим шините на крака й, за да не тръгне да воюва с нас. — Той се усмихна. — И е права, защото е така. Може би Дала ще успее да я ободрява.

Вал не се съмняваше в това. Рила и Дала щяха да си паснат чудесно. Притесняваше го, че ще си паснат прекалено добре. Бяха големи хитруши и за каквото не би се досетила едната, щеше да се досети другата.

17

I

В селската кръчма бе топло и задушно въпреки отворената врата. Миришеше на сушени вълнени дрехи, на газ и овча лой, с които мажеха броните при дъжд, на изгорели дърва, тютюн и вино, на неокъпана човешка плът, на храна и подправки. Селището бе задръстено от Армията на Листра. Кръчмата бе претъпкана с офицери, които надигаха чашите с греяно вино или силен дафинов чай около дългата маса до камината, върху която бе разгъната картата, сърбаха яхния от купите или отхапваха мръвки от набученото на върховете на кинжалите им месо. Хармакрос повтаряше за стотен път:

— Дралм да те прокълне, дръпни този кинжал, не капи лой върху това!

Тук бе и свещеникът на Галзар, който бе занесъл ултиматума в град Саск, а на връщане бе стигнал до селището и след като прекара известно време сред войската навън, сега седеше само по риза с гръб към огъня, проснал качулката от вълча кожа и пелерината да съхнат, докато две-три момчета подсушат и намажат бронята му. В едната си ръка държеше чаша, а с другата галеше главата на едно куче, което бе клекнало до него. И се смееше жизнерадостно.

— Трябваше да ги видите, когато започнах да им чета вашите искания! Когато стигнах до разпускането на новонаетите наемници, капитан-генералът на три роти измуча като теле, което жигосват. Поех отговорността да му кажа, че ще ги наемете всички до един без финансова щета. Правилно ли постъпих, принце?

— Съвсем правилно, Вуйчо Вълк — отвърна Птосфес. — Когато тръгнем на бой, освен „Долу Стифон“ ще викаме и „Милост за наемниците“. Как реагираха на исканията по отношение на Дома на Стифон?

— Ха! Архисвещеник Зотнес бе седнал до Сараск, а канцлерът бе избутан по-встрани, за да му направи място, което ви показва кой управлява Саск в момента. Той не изруга като теле, а изрева като пантера. Поиска от Сараск да ме окове и да ми отреже главата направо в тронната зала. Сараск му каза, че собствените му войници ще го гръмнат в трона му, ако издаде такава заповед, което те наистина щяха да направят. Наемният капитан-генерал поиска главата на Зотнес и изтегли сабята си наполовина. А Зотнес пищеше, че няма никакви други богове освен Стифон. Е, как ви се струва?

Надигнаха се възгласи на възмущение и на засегнато благочестие. Един офицер прояви великодушие — заяви, че Зотнес сигурно е ненормален.

— Не. Просто е… монотеист — опита се да обясни Калван, но в техния език нямаше такава дума. — Човек, който почита единствено собствения си бог. Така е и в моята страна… — Спря се точно преди да продължи с „в моето време“. От присъстващите само Птосфес знаеше тази версия на историята му. — Тези хора вярват в един-единствен бог и че той е единственият истинен бог, а всички други са неистински, и че този единствен бог трябва да бъде почитан по един-единствен начин, а тези, които почитат по различен начин, са гнусни чудовища, които следва да бъдат убити.

Инквизицията, кървавите кръстоносни походи, Вартоломеевата нощ, Харлем, Магдебург.

— Не искаме подобно нещо да се случи тук.

— Лорд принце — обърна се свещеникът на Галзар към Птосфес, — ти ни познаваш, нас, които служим на бога на войната. Той е Съдия на принцовете, а негово съдилище е бойното поле. Ние не заставаме на ничия страна. Грижим се за ранените, без да ни интересуват цветовете на знамената им, храмовете ни са подслон за всеки пострадал в сражение. Проповядваме истината на Галзар: бъди храбър, бъди предан, бъди добронамерен, подчинявай се на офицерите си, уважавай себе си и своето оръжие, както и всички добри войници, бъди верен на ротата си и на този, който ти плаща.

— Но, принце, това не е обикновена война — на Хостигос срещу Саск или на Птосфес срещу Сараск — продължи той. — Това е война на всички истинни богове срещу вероломния Стифон и неговата гнусна пасмина. Може би има дявол, наречен Стифон, не знам, но ако има, нека истинните богове го стъпчат под светите си крака, както трябва да постъпим ние с тия, които му служат.

Някой извика „Долу Стифон!“ Точно това беше нещото, за което бе казал, че не бива да се случи тук, но един застаряващ мъж в нечиста риза и с чаша вино в ръка го бе изрекъл. Религиозна война — най-отвратителното проявление на една в същността си отвратителна дейност. Свещеници на Дралм и Галзар, които проповядват огън и жупел срещу Дома на Стифон. Свещеници на Стифон, които насъскват тълпите срещу дяволските неверници. „Стифон иска така!“ Зверства. Кланета. „Дралм е с нас и никаква милост!“

Тъкмо това донесе той „тук и сега“. Но може би за добро — ако Домът на Стифон запазеше властта си още век, „тук и сега“ нямаше да има друг бог освен Стифон.

— И после?

— Сараск побесня, разбира се. В името на Стифон, щял да изпълни исканията на принц Птосфес, където би трябвало да бъдат изпълнени — на бойното поле, — а войната ще започне веднага, щом изчезна от погледа му. Това бе точно преди обяд. Почти претрепах коня и себе си, докато се добера дотук. Напоследък не бях яздил така — подхвърли той между другото. — Щом пристигнах, Хармакрос изпрати конници.

Пристигнаха в Тар-Хостигос по коктейлно време — още една чуждестранна церемония, въведена от лорд Калван — и го завариха заедно с Птосфес и Ксентос в стаята на Рила, където бе и Дала. Мъжете светкавично навлякоха броните, оседлаха конете, сбогуваха се набързо — и последва отвратителното препускане през плискащата се кал през долината на Листра, за да стигнат в селцето по мръкнало. Войната беше започнала — до слуха им достигаше глухият тътен на оръдията в дефилето на Есрет.

Навън Армията на Листра продължаваше да напредва. Пехотна рота маршируваше с песен:

— Я буре ново отпуши, сега започва пир!
Разбихме на Гормот войските, всички просят мир!
И с бой пресякохме Атан, и по-подир
прегазихме Ностор.

Тропот на копита, викове: „Варда! Куриер!“ Песента бе заглушена от ругатните на опръсканите с кал пехотинци. Галопиращият кон спря отвън. Пехотата отново поде песента:

— Селата в пушеци горят, предава се врагът,
прасета, крави, пилци, брави караме на път.
Ура, бойци! Напред, бойци! Оръдия реват.
Прегазихме Ностор!

Един оплескан с кал кавалерист залитна през вратата, огледа се, примигна и тръгна към дългата маса, отдавайки чест.

— От полковник Въркън, конна пехота. Той и мъжете му са взели Фик. Отбили са една контраатака и сега цялата армия на Саск се насочва към тях. Срещнах няколко от Лекоподвижния и едно четирифунтово оръдие, които тръгнаха да му помогнат.

— В името на Дралм, цялата Армия на Листра ще му се притече на помощ. Къде се намира този Фик?

Хармакрос посочи на картата — оттатък дефилето на Есдрет, на главния път за град Саск. Малко по-нататък имаше голям град — Гур. Калван закопча подбрадника си. Някой вече бе отишъл до вратата и крещеше през поройния дъжд да докарат конете.

II

Когато след един час пристигнаха във Фик, дъждът вече бе спрял. Беше малко селце, пълно с войници и осветено от запалените на открито огньове. Цивилното население бе изчезнало — всички побягнали, когато започнала стрелбата. Дулото на едно четирифунтово оръдие, маскирано в импровизирана барикада, бе насочено към отсрещния мрак. Далеч напред от време на време изтрещяваха изстрели и той различаваше по-отсечените взривове на произведения в Хостигос барут от по-приглушените на този от Дома на Стифон. Вуйчо Вълк може и да бе прав, че това е война между истинните богове и коварния бог Стифон, но беше и война между две технологии на производство на барут.

Откри Въркън и един майор от лекоподвижните войски в една селска къща. Въркън беше облечен в широка дреха от кафяв брезент с качулка и носеше къса сабя на колана, а на рамото му висяха барутница и торбичка за патрони. Бронята на кавалерийския майор бе боядисана в кафяво и намазана с лой. На масата пред тях бе разтворена една от пирографираните карти от еленова кожа. „Хартия — изнамиране“. Това си го бе отбелязвал вече хиляди пъти.

— Когато пристигнахме, имаше петдесетина кавалеристи — каза Въркън. — Някои убихме, други успяха да побягнат. След половин час се върнаха към двеста. Отблъснахме ги — тогава изпратих ездачите. След малко пристигна майор Леукестрос с хората си и едно оръдие — тъкмо навреме, за да отблъснем следващата атака. Разполагаме с малко кавалерия и аркебузири на коне отпред и по фланговете — оттам се чува стрелбата. В Гур има няколкохилядна кавалерия, а зад нея може би настъпва и цялата армия на Сараск.

— Боя се, че ще се понаквасим тази нощ — отвърна Калван. — Първо трябва да оформим фронтовата линия. Не можем да разчитаме на късмет.

Той отмести картата встрани и започна да чертае реда на бойните действия върху белия плот на масата. Оръдията в тила в една колона покрай страничен път северно от селото с четирифунтовите най-отпред. Конете да бъдат нахранени и да са готови в пълно снаряжение за незабавно потегляне. Пехотата в една редица от двете страни на пътя на хиляда метра пред селото. Лекоподвижните войски в средата. Кавалерията на фланга, конете на конната пехота в тила. Боен ред, който мигновено може да се трансформира в ред за придвижване, ако сутринта се наложи да тръгнат напред.

През следващия час войските продължиха да пристигат на групи и заеха позиции встрани от пътя по склона южно от селото. Въздухът чувствително се затопли. Това не му харесваше — предвещаваше мъгла, а му се искаше добра видимост за утрешната битка. Предните кавалерийски подразделения започнаха да се връщат, докладвайки за напредването на големи вражески сили.

Един час след оформянето на фронтовата линия от мъже, налягали върху влажната трева по одеялата или каквото бяха успели да измъкнат от селото, саските се зададоха. Щом наближиха предните му редици, се чуха разпокъсани изстрели от малокалибрени оръжия, след което неприятелят се оттегли, за да оформи бойния си ред.

Отвратителна ситуация, мислеше си той, легнал върху сламеника, който бяха отмъкнали с Птосфес и Хармакрос от едно изоставено селско легло. Две слепи армии на не повече от хиляда метра една от друга, очакващи да се съмне, а когато се съмнеше…

Отпред и вляво глухо избоботи оръдие и нещо изсвистя и прехвърли фронтовата линия. Той се надигна на ръце и колене, броейки секундите, докато се взираше в мрака. Видя оранжев блясък отляво, а след две секунди чу и тътена. На около осемстотин метра — плюс-минус сто. Свирна на четиримата офицери върху одеялото близо до него.

— Стрелят малко зад нас. Съобщи по линията в двете посоки да се придвижим триста крачки напред. И нито звук. Намушкай всеки, който говори по-силно от шепнешком. Хармакрос, изтегли кавалерията и конете на конната пехота от другата страна на селото. Вдигнете тупурдия на петстотин метра зад нас.

Офицерите се отдалечиха — по двама в двете посоки. Двамата с Птосфес вдигнаха сламеника и го понесоха напред, отброявайки триста крачки, преди отново да го пуснат на земята. Мъжете от двете им страни се придвижваха задоволително безшумно.

Оръдията на саските продължиха обстрела. В началото се дочуваха крясъци на престорена уплаха — Хармакрос и тълпата му. Накрая едно оръдие изтрещя почти пред него. Гюлето изсвистя над главата му и глухо тупна някъде назад — като сатър на палач. Следващият гръм беше далеч вляво. Осем оръдия през двуминутен интервал — значи петнайсет минути за зареждане. Не бе лошо за тъмнината и това, с което разполагаха. Отпусна се, легнал по корем и подпрял брадичка на ръцете си. След малко Хармакрос се върна и се пльосна до него и Птосфес върху сламеника. Канонадата продължи на равни интервали отляво надясно и отново отляво надясно. Веднъж блесна ярък пламък вместо мътен проблясък и се чу много по-остър трясък. Чудесно! Едно от оръдията се бе пръснало! След това залповете се заредиха по седем. Веднъж отзад се чу разцепващ звук, сякаш снарядът бе улучил дърво. Всеки гръм отчиташе пропусната цел.

Най-после обстрелът секна. Далечните разпокъсани престрелки между двата замъка на Есдрет също престанаха. Той се отпусна и заспа.

До него Птосфес се размърда и го събуди. Тялото го болеше. Той усети отвратителния вкус в устата си — усещаха го всички от двете страни на фронтовата линия. Все още бе тъмно, но небето над тях не бе така черно и той различи смътни силуети около себе си. Мъгла.

Само това не биваше да се случва, в името на Дралм! Мъгла и цялата армия на врага на по-малко от петстотин метра пред тях. Цялото им превъзходство на подвижност и артилерийска мощ не струваше пукната пара. Отсъствие на възможност за придвижване, никакво пространство за маневриране, видимост до един пистолетен изстрел, поради което предимството на стотината пушки с нарез се свеждаше до нула.

Очертаваше се лош ден за Хостигос.

Задъвкаха твърдия хляб и студеното свинско и сиренето, които си носеха, и отпиха от учудващо доброто вино в една манерка. Разговаряха шепнешком. Офицерите допълзяваха до сламеника на главната квартира, докато накрая се събраха около двайсетина.

— Не може ли да се изтеглим малко назад? — попита Мнестрос, капитанът наемник — приблизително генерал-майор, — който командваше запасняците. — Това е ужасна позиция. На педя от гърлата им сме.

— Ще ни чуят — отвърна Птосфес — и ще ни почнат отново с оръдията, но този път ще знаят къде да стрелят.

— Да докараме нашите оръдия и да започнем да стреляме първи — предложи някой.

— Същото възражение — ще ни чуят и ще започнат преди нас. И в името на Дралм, говорете по-тихо — изсъска Калван. — Не, Мнестрос го каза — на педя от гърлата им сме. Да скочим и да ги изкормим.

Наемникът бе учил военно дело по учебниците. За кратко се поколеба, след което призна:

— На позиция за атака сме. Ние знаем къде са те, но те не знаят къде сме ние. Сигурно предполагат, че сме отзад в селото, където обстрелваха снощи. Кавалерията по фланговете ли е? — Той не одобряваше това. Според военните учебници „тук и сега“ кавалерията трябваше да е разположена по целия фронт, между пехотата.

— Да, наемниците са от двата края заедно със солиден фронт от пехотинци, две редици копиеносци и аркебузири, които да стрелят над рамената им — поясни Калван. — Въркън, хората ти да предадат по фронта: всички да останат по местата си и да пазят тишина, докато не тръгнем заедно напред. Всички оръжия заредени и готови за стрелба. Тръгваме заедно и нито един изстрел, преди да ни е видял противникът. Аз поемам десния фланг. Принц Птосфес, по-добре вземете центъра, Мнестрос, поеми левия фланг. Хармакрос, вземи редовната кавалерия и лекоподвижния кавалерийски батальон заедно с петстотин пехотинци от лекоподвижните войски и се изтеглете на петстотин метра. Ако ни заобиколят по фланговете или пробият в центъра, погрижи се за тях.

Вече можеше да разпознава лицата около себе си, но на повече от двайсетина метра мъглата поглъщаше всичко. Докараха оседланите им коне. Той презареди пистолетите в кобурите си, извади двата от дисагите на седлото, презареди и тях и ги пъхна в ботушите си. Фронтовата линия се размърда и кръвта му се смрази, но си даде сметка, че саските вдигат по-голяма гюрултия и не могат да ги чуят. Дръпна маншета под ръкава на ризницата и погледна часовника. Пет и четирийсет и пет. Изгрев след половин час. Стиснаха си ръцете и той тръгна към десния фланг.

Войниците се надигаха, сгъваха и привързваха плащове и одеяла. По земята бяха проснати юргани, дюшеци и всевъзможни завивки — във Фик сигурно не бе останала нито една постеля. Някои се молеха на Дралм или на Галзар. По израженията им можеше да разбере, че се оставят в божиите ръце, без да очакват, че боговете ще се вслушат в недостойни човешки прищевки.

Спря най-вдясно при петстотинте души редовна пехота, подредени в четири редици, както по цялата фронтова линия — две копиеносци и две стрелци. Отзад и вдясно приближаваше наемническата кавалерия в блок от двайсет редици, по петдесет в редица. Първите няколко бяха тежковъоръжени, с метални брони по ръцете вместо ръкави на ризници, масивни овални пластини върху рамената и шлемове с процепи за виждане; яздеха едри кавалерийски коне — същински старовремски товарни коне за фургоните с бира. Спряха точно зад него. Той даде парола за готовност по фронтовата линия и зачака — потупваше коня по шията и му говореше тихичко.

След малко паролата се върна и фронтовата линия се размърда в мъглата. Той извади дългия пистолет от десния си кобур, вдигна петлето и дръпна юздата. Линията се плъзна напред — начело първата редица копиеносци с копия на височината на кръста, втората с върховете на копията на равнището на гърдите и на един метър зад първата, и отзад стрелците с вирнати цеви на пушките. Зад него ритмично пристъпваше кавалерията. През мъглата започна да се провижда — малки борчета, храсталаци, изгнило колело на каруца, белезникав волски череп, — но сивата празнота се придвижваше точно на двайсет метра пред тях.

Тъкмо така, мерна му се в съзнанието, е напредвал в Люцен през мъглата Густав Адолф към смъртта си.

Вляво от него тресна аркебуза — Стифонов барут. В отговор изтрещяха няколко изстрела, повечето от неговия „неосветен“. Чу викове „Долу Стифон!“ и „Сараск и Саск!“ Копиеносците се вцепениха. Някои объркаха крачката и заподскачаха, за да се подредят отново. Всички се приведоха над копията и цевите на пушките щръкнаха напред. Стрелбата се превърна в пороен дъжд; далеч вляво сякаш метален лист се строполи в каруца със старо желязо.

Фабриката за трупове във Фик заработи на пълни обороти.

Но пред тях сред леко разреждащата се мъгла цареше тишина и се провиждаше осеяно тук-там с борчета пасище, набраздено от малки вади, в които се отцеждаше жълтеникавата вода от снощния дъжд. Отцеждаше се надолу от тях — това не бе редно. Позицията на саските би трябвало да е на склона пред тях, в чието подножие бяха налягали под траекторията на оръдейните залпове, а сега шумът от битката бе не само вляво, но и зад гърба им. Той вдигна ръка и позлатеният пистолет лъсна.

— Спри! — извика той. — Предай наляво: никой да не отстъпва!

Разбра какво се е случило. Двата подредени в мрака фронта бяха застъпили взаимно левите си флангове. Така че той ги бе обградил, а Мнестрос на левия хостигски фланг също бе обграден.

— Вие двамата — обърна се той към двама лейтенанти от кавалерията. — Препуснете наляво, докато стигнете до сражението. Намерете добра позиция и единият да остане там. Другият да се върне по фронтовата линия и да съобщава всички да тръгнат наляво. Започваме придвижването от този край. И намери някой да съобщи на Хармакрос какво се е случило, ако все още не е разбрал. Сигурно вече е разбрал. Без заповед — да действа по собствена преценка.

От този момент всеки трябваше да преценява сам. Запита се какво ли се случва при Мнестрос. Нямаше никакво доверие в способността на Мнестрос да преценява, когато изпаднеше в ситуация, за която в учебниците не пишеше нищо. След това седна и зачака — сякаш минаха векове, — докато най-после единият лейтенант не се върна. Тогава даде заповед да започне придвижването наляво.

Хоризонталните копия и косо наведените пушки държаха линията вляво от него, а кавалерията тупкаше зад гърба му. Склонът беше стръмен, после теренът под краката им стана хоризонтален и той усети свежия полъх на вятъра по страните си.

Тъкмо изкрещя да внимават, когато мъглата на стотина метра се разцепи и от нея изникна тълпа пехотинци в зеленикавозлатните цветове на Сараск. Той дръпна коня назад, стреля срещу тях, пъхна пистолета в кобура и измъкна другия от левия кобур. Командващият редовната пехота майор наду свирката си и надвика врявата:

— Стрелба напред! В редици, само нечетни номера!

Първата редица копиеносци приклекна, сякаш всички едновременно получиха диария. Втората редица приклекна на коляно с вдигнати копия. Половината трета редица изстреля залп над раменете им, след това се сниши, за да открие фронт за стрелба на четвъртата. Веднага след втория залп копиеносците скочиха и се спуснаха към разпокъсания фронт на саскската пехота с викове: „Долу Стифон!“

Той пришпори коня и препусна напред; крещеше: „Атакааа!“ Тежковъоръжената кавалерия затътна зад него — размахваха дълги саби и стреляха с пистолети с дължината на къси карабини; връхлетяха саскската пехота във фланг, преди да е успяла да образува нов фронт. Той стреля по един копиеносец, който се метна срещу коня му, и измъкна сабята.

Мъглата отново се спусна и край конете се замяркаха смътни силуети. Един саскски кавалерист се изпречи отпреде му и стреля почти в лицето му. Куршумът не го улучи, но той усети как горещият барут го лизва по бузата. „Ще ми остане миньорска татуировка“, мина му през ума и усети болка в китката, докато промушваше кавалериста в гръкляна. „Шийна броня — производство и снабдяване на конните войски.“ Измъкна върха на сабята и саскът плавно се свлече от седлото.

— Напред! — изкрещя той на кавалеристите си. — Не им позволявайте да ви забавят!

В подобна бъркотия обкръжената пехота бе почти напълно безпомощна. Най-ефикасното й оръжие беше стремителността на галопиращия кон. Кавалерийските коне би трябвало да се кръстосват с едри зайци, но по този въпрос не можеше да направи нищо. Купчина кавалеристи — копиеносците и мускетарите, които яздеха зад тежковъоръжения фронт — се бяха наблъскали безнадеждно пред гъста гора от копия. Той извъртя светкавично коня си и се озова във фланга на лекоподвижната пехота с къси аркебузи и кавалерийски вместо пехотински копия. Прати ги на помощ на блокираната кавалерия и осъзна, че прекосява пътя под прав ъгъл. Това означаваше, че той — а и цялата битка, след като цялата врява идваше или отдясно, или отляво на пътя — в момента е с лице на изток вместо на юг. От тежковъоръжената наемническа кавалерия, която се придвижваше с него в началото, нямаше и помен.

От мъглата изникна конник и с вик „Долу Стифон!“ се втурна насреща му с вдигната сабя. В последния миг той успя да отбие с вика: „Птосфес!“, след което добави:

— Птосфес! Как попадна тук, в името на Дралм?

— Калван? Радвам се, че успя да парираш. Къде се намираме?

Той му обясни накратко.

— Цялата проклета битка се е усукала под прав ъгъл. Знаеш ли го?

— Никак не е чудно. Цялото ни ляво крило пропадна. Мнестрос е мъртъв — чух го от един офицер, който видял тялото му. Редовната ни пехота на левия фланг е унищожена почти напълно. Малкото останали и каквото остана от запасняците до тях, са прегрупирани в това, което беше тилът ни. Ето това представлява в момента лявото ни крило.

— Тяхното ляво крило не е в по-добро състояние. Заобиколих ги и ги разбих. Какво става с кавалерията вляво?

— Само Дралм знае — аз не. Предполагам, че са си плюли на петите, като са видели какво става. — Птосфес измъкна един от пистолетите си и откачи барутницата от колана си. — Нали ще ме пазиш в гръб, Калван?

Той също извади един от своите и го зареди. Битката, изглежда, се бе изтеглила встрани от тях, макар че през мъглата от двете посоки долитаха крясъци, стрелба и дрънчене на стомана. Гръмна оръдеен залп — първият тази сутрин — откъм селото, доколкото можа да прецени Калван. Осемфунтово, помисли си той, и с положителност заредено с „Произведено в Хостигос“. Последван от още един и още един.

— Това трябва да е Хармакрос — каза Птосфес.

— Дано да знае къде стреля. — Зареди пистолета, пъхна го в кобура и се зае с другия. — Къде бихме могли да помогнем най-ефикасно?

Птосфес бе заредил двата в седлото и зареждаше единия от ботуша.

— Да се опитаме да намерим няколко кавалеристи и да потърсим Сараск — предложи той. — Ще ми се сам да го утрепя или заловя. Ако успея, мога да претендирам за трона на Саск. Само да се бе вдигнала тази проклета мъгла.

Далеч отдясно в южна посока се чуваха шумове като от клокочене на котел. Нямаше много стрелба — пушките бяха изпразнени и нямаше време за презареждане, — а само дрънчене на метал, примесено с отекващите вълни на виковете. Мъглата се носеше на влажни валма и се спускаше все по-плътно. Все пак в един момент трябваше да се вдигне — над главите им бе започнала да се процежда жълтеникава слънчева светлина.

— Хайде, Литрис, хайде! — призова той богинята на атмосферните стихии. — Вдигни това чудо оттук! На чия страна си все пак?

Птосфес приключи с последния пистолет. Калван също привършваше.

— Иде някой! — предупреди го Птосфес и Калван едва не разсипа заряда.

Бяха двайсетина от тежковъоръжената кавалерия, които се придвижваха рано сутринта с него. Сержантът им поиска да разбере къде се намират.

Той не бе по-наясно от тях. Пъхна пистолета в ботуша си и измъкна сабята. Препуснаха към шумотевицата от битката. Продължаваше да си мисли, че се придвижват на изток, докато не забеляза, че препускат под прав ъгъл върху редица оплескани с кал юргани, дюшеци и сламеници, които бяха задигнали от селото предната вечер. Огледа се наляво и надясно. Птосфес също разбра и изруга.

Битката се бе усукала на сто и осемдесет градуса и двете армии бяха с лице към посоките, откъдето бяха пристигнали.

„Галзар — мерна му се богохулна мисъл — сигурно се е успал тази сутрин.“

Но пък мъглата бе започнала да се вдига, позлатена от слънчевата светлина над главите им, а сивите фъндъци наоколо бяха понамалели и изтънели. Имаше видимост на повече от сто метра. Видяха, че линията на бойните действия се простира право на изток от Фик, и препуснаха към някаква бъркотия от запасняци, редовна и лекоподвижна войска — за организация изобщо не можеше да става и дума. Лекоподвижните команди се носеха напред-назад в тръс зад тях, търсейки място за пробив в двете посоки. Той викна на един капитан от лекоподвижните сили, който се сражаваше пешком:

— Кой е пред вас?

— Откъде да знам? Навсякъде е една и съща каша. Тази прокълната от Дралм битка…

Официално би трябвало да се нарича „Битката при Фик“, но никой от участвалите в нея никога нямаше да я нарече другояче освен „Прокълнатата от Дралм битка“.

Преди да отговори, вляво нещо изтрещя така, сякаш гръмнаха всички котли на света. Двамата с Птосфес се спогледаха.

— Това е нещо ново — промълви той. — Да вървим да погледнем.

Препуснаха, но не прекалено бързо, с кавалерията зад гърба си и с извадени пистолети. Чуваха се всевъзможни викове — „Долу Стифон!“, разбира се, но и „Птосфес!“, и „Сараск и Саск!“ Имаше и „Балтамес!“ Това беше свитата, която братът на Балтар, вероятният принц на Саща, бе довел в град Саск — около двеста и петдесет души, доколкото той бе чул. Понесоха се и викове: „Измяна! Измяна!“

Учуди се кой на кого би могъл да изменя и в същия момент забеляза, че пътят е задръстен от гърбове на хостигски пехотинци под прав ъгъл на бойната линия. Не отстъпваха, а просто нещо пред тях ги избутваше от пътя им. През разпръсващата се мъгла забеляза над главите им препускаща кавалерия, част от която бе облечена в туники в черно и бледожълто над броните. Трябваше да са бежанците на Балтамес. Стреляха и кълцаха безразборно всичко пред себе си, а сред тях имаше и саски в зеленикавозлатно, които се биеха едновременно с тях и с хостигите. Всичко, което той, Птосфес и наемниците с тях можеха да направят, бе да останат върху конете си и да стрелят над главите на собствените си пехотинци.

Най-накрая пробивът, ако действително беше пробив, бе направен. Пехотата на Хостигос затвори кръга зад тях, стреляйки и мушкайки с копията, и се понесоха крясъци: „Предаваме се!“, „Кълнем се в Галзар!“ и „Пощада за наемниците!“

— Да ги подгоним ли? — запита Птосфес, докато наблюдаваше отдалечаващите се саски-бещанци или каквото бяха.

— Не мисля. Нападат в правилната посока. Какво според теб, в името на Стифон, беше това?

Птосфес се разсмя.

— Как бих могъл да знам? Чудя се дали наистина е измяна.

— Давай да се махаме оттук. — Той повиши глас: — Хайде, напред! Направиха път — да пробием!

Внезапно мъглата се вдигна. В безоблачното небе грееше слънце. Планината — по-близо, отколкото очакваше — преливаше от багрите на есента. Единствените бели облачета, които се носеха над земята, бяха от пушечните изстрели. Оградено от военни фургони, между които стърчаха дулата на оръдията, село Фик приличаше на огромен южноафрикански лагер. Тъкмо това беше мощната позиция, от която Хармакрос беше превъзмогнал унищожаването на левия фланг.

Пред него хостигите се придвижваха напред, а саските отстъпваха безредно поединично, на малки групи и цели роти, опитвайки се да стигнат до „таралежа“, който бяха направили другарите им — две-три хилядна скупчила се на едно място тълпа. От своята друговремева история той го знаеше като „швейцарски таралеж“: празен кръг с насочени навън копия. Кавалерията на хостигите препускаше около него и стреляше, стреляха от прикритията си и стрелците на Въркън. Не се забелязваше никаква саскска кавалерия. Сигурно бе препуснала на юг при атаката след пробива.

Трите четирифунтови оръдия бяха изтеглени от селото в галоп, спряха на около триста метра и започнаха да обстрелват „таралежа“ с картеч. Когато потеглиха и две осемфунтови оръдия, бойците в кръга започнаха да вдигат шлемовете на върховете на копията и цевите на пушките.

Зад него вече не се водеха никакви сражения. Хостигите се бяха пръснали из храстите и изпотъпканите ниви, за да се погрижат за ранените, да отведат пленените, да претършуват труповете, да съберат оръжията и да предприемат всички останали рутинни дейности след края на всяко сражение, макар битката да не бе приключила. Той бе обезпокоен къде се е дянала цялата саскска кавалерия и дали няма да се върне, за да контраатакува. В същия момент забеляза голяма конна колона да приближава от юг. Ето на, сега вече щяха да ги направят на пух и прах. Закрещя на мъжете, които се намираха най-близо около него, да захвърлят всичко и да се организират, но видя синьо-червените цветове на копията, седлата и шарфовете и препусна в тръс да посрещне конниците.

Някои бяха наемници, други редовна войска. Водеха и голям брой пленници в зеленикавозлатно с окачени на седлата шлемове. Един капитан, който яздеше най-отпред, извика:

— Е, благодаря на Галзар, че сте жив, лорд Калван! Къде е принцът?

— В селото. Опитва се да въведе някакъв ред. Докъде стигнахте?

— Почти до Гур. Повече от хиляда души се измъкнаха и няма да спрат преди град Саск. Пленените бяха с по-бавни коне. Сараск може също да се е измъкнал, а за Балтамес сме сигурни.

— Дралм и Галзар и всички истинни богове да прокълнат това бещанско копеле! — извика един от пленените. — Дяволите да му изядат душицата! Заради проклетата им тъпотия загубихме битката и само Галзар знае колко са убитите ни.

— А какво стана? Чух викове за измяна.

— Да. И цялата торба с дяволи се стовари върху нас — отвърна саскът. — Искаш да знаеш какво е станало? Добре, в тъмнината ви заобиколихме дълбоко отляво с дясното си крило, както сте постъпили и вие — от това, което се вижда. Отдясно подгонихме кавалерията ви и премазахме пехотата. И тогава този любовник на момченца от Беща — можем да се справим с враговете си, но Галзар да ни пази от съюзниците ни — отмъкна своите и почти хиляда наши наемнически кавалеристи и подгони вашата кавалерия почти до Есдрет. Знаеш какво се случи междувременно. Нашето дясно крило удари вашето ляво, а вие нашето, и цялата битка се завъртя като колело и всички се обърнахме натам, откъдето бяхме дошли, и тогава се върна Балтамес от Беща и ни удари в тил — реши, че е спечелил битката.

— А за да забърка окончателно кашата, тъпанарът му с тъпанар, вместо да вика „Сараск и Саск!“, както бе уточнено, се разкрещя „Балтамес!“ — той и всички заедно с него, както и наемниците, които бяха с него, за да му се подмажат — продължи той. — Велик да е Дралма, знаеш колко може да се довери някой от Беща на друг от Беща. Помислихме, че онзи педераст се е пребоядисал, и някой се развика „Измяна!“ Не отричам, че и аз се развиках, след като едва не ме намушка едно бещанско копие, докато с цяло гърло крещях: „Сараск!“ След това бяхме увлечени в хаотично бягство и налетях на наемници от Хос-Ктемнос. Стигнахме почти до Гур и се опитахме да заемем позиция, но бяхме прегазени и пленени.

— Сараск измъкна ли се? Галзар знае, че искам да пролея кръвта му, но честно.

Саскът не знаеше. Никой от облечените му в сребърни ризници лични стражи не се бе сражавал близо до него.

— Не стоварвай цялата вина върху дук Балтамес. — Той се огледа и видя наблизо двайсетина саски и пленени наемници. Ако ще води религиозна война, да я започва веднага. — Това беше — обяви той — дело на истинните богове! Кой мислите вдигна мъглата, ако не Литрис, богинята на въздушните стихии? Кой заблуди вашите капитани при подреждането на бойната линия и направи така, че вашите артилеристи да стрелят над главите ни, без да ни ранят дори, ако не Галзар Вълкоглавият, Съдникът на принцовете? И кой, ако не сам Великият Дралм размъти разума на окаяния Балтамес, повеждайки го в глупашко преследване, за да ви удари в гръб? Най-после — извика той — истинните богове издигнаха мощните си десници срещу коварния Стифон и богохулниците от Дома на Стифон!

Дочуха се прошепнати одобрения, включително и от групата на пленените саски. Стифон беше загубил няколко точки.

18

Птосфес беше потресен от загубите. Те действително бяха шокиращи — само четири хиляди и двеста останали в наличност от пет хиляди и осемстотин пехота и хиляда и осемстотин от малко над три хиляди кавалерия. Преброяването на телата обаче не съответстваше на последната цифра и той си спомни какво му бе казал саският офицер за преследването на Балтамес почти до дефилето на Есдрет. Повечето наемници на левия фланг просто бяха офейкали. Сега вече сигурно препускаха през долината на Листра и разпространяваха слухове за съкрушителното поражение на хостигите. Той изруга — нищо повече не можеше да направи.

Част от кавалерията се върна от дефилето на Есдрет: армията на Чартифон от Беш. Разказаха, че през нощта пехотата от Армията на Беш и Армията на Листра се изкачила от обратната страна на Тар-Есдет в Саск и го превзела с щурм точно преди разсъмване. Алкидес бил прехвърлил трите си осемнайсетфунтови и няколко по-малки оръдия в дефилето и го удържал от двете страни със смесена войска. Щом мъглата започнала да се вдига, значителна саскска кавалерийска част се опитала да си пробие път, но била отблъсната с оръдеен огън. Смутен от присъствието на неприятелски войски толкова дълбоко на север, той изпратил да разберат какво става. Изпратили конници да го увещават и да му наредят да се появи лично заедно с оръдията.

Хармакрос потегли в десет по главния път към град Саск заедно с лекоподвижната войска и всички четирифунтови оръдия. Всички пленени наемници се съгласиха да минат под знамената на принц Птосфес и бяха освободени под клетва и поставени в бойна готовност. Поданиците на Саск бяха разоръжени и ги накараха да копаят масови гробове и да събират трофеи. Митрон и персоналът му превърнаха по-сносните къщи и по-чистите обори в лазарети. Калван тръгна малко преди обяд с петстотин души от останалата част от кавалерията и остави Птосфес да изчака пристигането на Алкидес и осемнайсетфунтовите оръдия.

Гур беше пазарен град с пет хиляди жители. На площада видя трупове, на които бяха свалили бойните доспехи, а тълпа жители и разоръжени саскски пленници гасяха няколко пожара, охранявани от леко ранени конни стрелци. Той остави два взвода да им помогнат и продължи.

Мислеше, че познава този район — бе командирован в окръг Блер преди пет друкогашни години. Не беше се замислял колко е променена долината на Логан от дейността на Пенсилванската железопътна компания. Около мястото, където би трябвало да се намира Алигенската пещ, ги спря преден отряд от лекоподвижната кавалерия и ги предупреди да заобиколят надясно и да подходят към град Саск отзад. Тар-Саск или се държеше от или беше за принц Сараск и обстрелваше града. Докато разговаряха, той чу на няколко пъти далечния тътен на тежко оръдие.

Тар-Саск се възправяше в южния край на планината Бруш и върху наблюдателната кула се развяваше флаг със златно слънце на зелен фон. Придвижването на кавалерията му от противоположната страна на града явно не бе останало незабелязано. Четири тежкобойни оръдия мятаха сто и петдесет фунтови каменни гюлета по къщите. Това, помисли си той, не би допринесло особено за добрите отношения на Сараск с поданиците му. Хармакрос, който разполагаше единствено с четирифунтовите оръдия, което бе почти нищо, не отвръщаше. „Почакай — мина му през ума — да се появи Алкидес.“

„Тежкобойни оръдия, трийсет и две фунтови, шест на брой — да се излеят, щом заработи леярницата на групата на Въркън; лети снаряди — да направя нещо.“

В града нямаше стълкновения. Светкавичната атака на Хармакрос бе осуетила всякаква възможност за организиране на съпротива. Имаше малко обири — това трябваше да се очаква, — но нито един пожар. На палежи без сериозни тактически причини, както в Ностор, в армията на Хостигос не се гледаше благосклонно. В по-голямата си част цивилното население или бе напуснало града, или се криеше по мазетата.

Най-напред превзеха храма на Стифон. Издигаше се почти на мястото на съда в Холидейсбърг — кръгла сграда със златен купол с правоъгълни крила от всяка страна. Ако, както очакваше, куполът бе наистина златен, можеше да изиграе важна роля при заплащане на военните разходи. Някакъв пехотинец се бе покатерил на една стълба с ведро и четка и изписваше на стената „ДОЛУ СТИФОН“. Първото нещо, което видя вътре, беше двайсетметрова статуя с наскоро разбито лице и цялата надупчена от куршуми. Пуританите бяха любители на подобни упражнения, спомни си той, а така също и хугенотите. Имаше богата златна украса и бяха поставени стражи.

Завари Хармакрос в Най-вътрешния кръг — беше поставил шпорите си върху бюрото на върховния жрец. Той скочи на крака.

— Калван! Докара ли оръдия?

— Не, само кавалерия. Птосфес ще докара трите на Алкидес. Ще бъде тук след около три часа. Какво стана тук?

— Ами, както виждаш, Балтамес пристигна малко преди нас и се затвори в Тар-Саск. Изпратихме тукашния Вуйчо Вълк да преговаря с него. Казва, че държи двореца от името на Сараск и няма да отстъпи без заповед на Сараск, докато има огнено семе.

— Значи и той не знае къде е Сараск.

Възможно бе Сараск да е мъртъв и трупът му да е бил разсъблечен от обикновени войници — положително би си заслужавало труда — и захвърлен в някой масов гроб. Ако бе така, никога нямаше да узнаят със сигурност и през следващите трийсетина години от време на време в някое от Петте кралства щеше да се появява някой Лъжесараск и да изнудва глупаците да финансират негова военна кампания, за да се възкачи отново на трона си. Беше се случвало в друговремевата история.

— Залови ли и свещениците в храма?

— О, да, Зотнес и всички останали. Тъкмо си стягаха багажа, когато пристигнахме, и се караха какво да отмъкнат със себе си. Бутнахме ги оковани във вериги в градската тъмница. Искаш ли да ги видиш?

— Нямам особено желание. Утре или вдругиден, когато ни остане време, ще им отрежем главите. Какво е положението с мелницата за огнено семе?

Хармакрос се разсмя.

— Въркън я държи в обсада със стрелците си. Трябва да облечем десетина мъже в свещенически одежди и още стотина души да влязат с тях. Ако успеем така да ги накараме да отворят вратата, може да ги хванем, преди някой фанатик да е вдигнал всичко във въздуха. Някои от тия низши свещеници и послушници наистина вярват в Стифон.

— Тук какво намери?

Харакрос описа широк кръг с ръка.

— Всичкото това злато и украса. В мазетата има още злато, сребро, пари и кюлчета на стойност около петдесет хиляди златни унции, доколкото можах да преценя.

Това бяха много пари. Приблизително един милион щатски долара. Но можеше да се очаква: освен че се занимаваше с производство на огнено семе, Домът на Стифон беше и в лихварския бизнес с десет процента сложна лихва за лунен месец. „Закони срещу лихварството — да направя нещо.“ Освен няколко дребни собственици на заложни къщи свещениците бяха единствените лихвари в Саск.

— Плюс това — продължи Хармакрос — има фабрика и склад за оръжия. Още не сме направили инвентаризация, но има десетина тона огнено семе, триста-четиристотин стойки с аркебузи и огромно количество брони. Едно от крилата е натъпкано с всевъзможна стока, вероятно от рушвети. Дори още не сме ги огледали, но поставих стража. Има много бурета, сигурно с вино. Войската не бива да ги надушва засега.

Оръдията от Тар-Саск продължаваха да обстрелват нарядко, срутвайки от време на време по някоя къща. Нито едно гюле не бе паднало близо до храма. Балтамес явно все още изпитваше страхопочитание към Дома на Стифон. Основните сили пристигнаха към четири и половина. Алкидес разположи оръдията си и започна ответен обстрел. Не мятаха огромните гранитни кълба, които изстрелваха тежкобойните оръдия на Балтамес, но обстрелваха на всеки пет минути, вместо на половин час, с доста задоволителна точност. Малко след това дойде Въркън и съобщи, че мелницата е взета непокътната. Нямаше какво да каже за техническото оборудване — почти цялото производство се осъществяваше с робски труд, — но имаше в наличност двайсет тона огнено семе и над сто селитра и сяра. Наложило се да предотврати масово изколване на свещениците, когато освободили робите.

На смрачаване, в 18.15, пристигнаха конници от Есдрет и докладваха, че Сараск е заловен в долината на Листра, докато се опитвал да достигне границата на Ностор и да се остави под съмнителната закрила на принц Гормот.

— Бе пленен — каза накрая командващият сержант — от принцеса Рила и от Дала, съпругата на полковник Въркън.

Калван, Птосфес, Хармакрос и Въркън извикаха в хор. В същия миг оръдието на Алкидес изрева, сякаш изпращайки салют.

— И точно тази жена ме караше да стоя далеч от боя! — възкликна Въркън.

— Но Рила е на легло — възрази Птосфес.

— Това не мога да знам, принце — отвърна сержантът. — Вероятно принцесата нарича седлото легло, тъй като я видях да седи именно върху такова.

— А беше ли с кожена превръзка на крака? — попита Калван.

— Не, сър — с нормални ботуши за езда, със затъкнати в тях пистолети.

Двамата с Птосфес изругаха в един глас. Е, поне бяха успели да я опазят от безразборната касапница във Фик.

— Дайте сигнал „Прекрати огъня“, а след това „Преговори“ — нареди Калван. — Вуйчо Вълк да се качи отново на хълма и да съобщи на Балтамес, че сме хванали милото му тъстче.

Бе постигнато споразумение за преговори. Балтамес изпрати парламентьори и дипломатически посредници от други княжества да преговарят и наблюдават. Покрай пътя към двореца бяха запалени огньове. Бе паднал пълен мрак, когато пристигнаха Рила и Дала заедно със сборна рота от конна гарнизонна войска от Тар-Хостигос, избягали наемници, които бяха събрали по пътя, и грохнали селяни върху грохнали коне. Водеха със себе си стоте елитни гвардейци на Сараск в сребърни брони, които приличаха по-скоро на подноси за сервиране, отколкото на бойни доспехи. И самия Сараск в позлатената му броня.

— Къде е онзи шарлатанин Митрон? — викна Рила отдалеч. — Пипна ли го, хубаво ще го излекувам — двойна орхидектомия! Знаете ли защо? Как да не знаете — вие сте го подучили! Но Дала погледна крака ми тази сутрин и макар да е забравила повече за докторството, отколкото той някога е научил, ми каза, че това чудо е трябвало да го свалят от мен още преди половин луна.

— Добре, казвай какво стана — промълви Калван. — Как хванахте тази тълпа?

Той посочи към Сараск, който ги гледаше навъсено от седлото, и натруфените му в сребърни подноси гвардейци зад него.

— Всичко започна с тази банда герои, с които предпочетохте да тръгнете на бой, а мен да държите надалеч — отвърна сърдито Рила. — Около обяд пристигнаха с гръм и трясък в Тар-Хостигос — тези от тях с най-бързите коне и най-острите шпори — и се разкрещяха, че всичко е загубено, армията е разбита, ти си убит, баща ми е убит, Хармакрос е убит, Въркън е убит, Мнестрос е убит, че даже и Чартифон е убит чак на границата с Беща!

— Съжалявам, но Мнестрос наистина загина — промълви баща й.

— Изобщо не им повярвах, но все пак допуснах, че може да се е случило нещо лошо, тъй че събрах мъжете в двореца, които можеха да яхнат коне, назначих Дала за мой лейтенант — тя беше най-свестният мъж около мен — и препуснахме на юг, като подбирахме когото срещнем по пътя. Точно пред Даракс налетяхме на тази тълпа. Помислихме, че са прикритие за саскско нахлуване, и ги нападнахме. И тогава Дала плени принц Сараск.

— Не аз — отрече Дала. — Само застрелях коня му. Заловиха го няколко фермери, на които дължите доста пари или някой им ги дължи. Налетяхме на тази банда на пътя и имаше доста стрелба, а този едър мъжага с позлатената броня се хвърли насреща ми, размахал сабята си, която е по-дълга от мен. Стрелях, но конят му се вдигна на задните си крака и го улучих в корема. Конят падна по гръб и докато господинът се опитваше да се измъкне, няколко селяни се нахвърлиха с ножове и секири отгоре му, и той започна да крещи: „Аз съм принц Сараск от Саск — дават сто хиляди унции сребро за мен!“ В този момент те загубиха желание да го убият.

— Знаеш ли кои са? — попита Птосфес. — Ще се наложи да им направя тази добрина.

— Стифон ще плати — подхвърли Калван.

— И така би трябвало — нали той забърка Сараск в тази каша — съгласи се Птосфес. — После какво стана?

— След като Сараск бе заловен, останалите започнаха да си смъкват шлемовете, да вдигат сабите си с дръжките нагоре и да крещят: „Кълнем се в Галзар!“ Признаха, че са понесли огромно поражение при Фик и се опитвали да влязат в Ностор. Нали щеше да е доста приятно?

— Нашият брониран в злато приятел не искаше да тръгне с нас — добави Дала. — Рила му каза, че и без това е излишно, защото ще ни е по-лесно да донесем главата му, отколкото него целия. Нали знаете, принце, че дъщеря ви не обича да се шегува. Поне Сараск разбра това.

— После го качихме на един от конете на гвардейците му, който вече нямаше нужда от него — продължи Рила, — и го докарахме тук. Помислихме си, че може да му намерите някаква работа. В дефилето на Есдрет видях нашето знаме върху двореца на Саск. Стоеше много красиво, но Сараск не се съгласи…

— Принц Птосфес! — избухна Сараск. — И аз съм принц, както и вие. Нямате никакво право да позволявате на… тези момиченца… да се подиграват с мен!

— Те са точно толкова добри войници, колкото и вие — отвърна рязко Птосфес. — Те ви заловиха, нали?

— Истинните богове се подиграха с вас, принц Сараск! — заговори високопарно Калван, както пред пленените при Фик офицери, прибягвайки до изобличителния, проповеднически стил на починалия си баща. — И се моля на истинните богове, след като ви унижиха, да ви простят.

Сега вече Сараск се укроти. Беше изключително плашлив — точно толкова плашлив, колкото всеки грешник, над когото преподобният Александър Морисън бе изливал гръмотевични проклятия. От време на време поглеждаше страхливо нагоре, сякаш се питаше какво ли още ще стоварят боговете върху главата му.

Когато Калван и Птосфес най-после успяха да седнат насаме в една стаичка зад предназначените за високопоставени гости луксозни покои, бе вече почти полунощ. Тар-Саск бе паднал, войските бяха разквартирувани, наемниците бяха минали под знамената на Птосфес, саскските пленници бяха разоръжени и затворени. Пристигаха и заминаваха конници със съобщения. На границата с Беща Чартифон преговаряше с офицерите на Балтар за незабавно спиране на бойните действия и бе изпратил кавалерията да превземе оловните мини в долината Син-кинг. Щом нещата се стабилизираха, Калван щеше да прехвърли Армията на Беш под командването на заместника си и да се върне в град Саск.

Лулата на Птосфес бе угаснала. Прикривайки прозявката си, той се наведе, за да я запали от свещта.

— Държим змия за опашката тук, Калван, нали разбираш? — попита той. — Какво ще правим сега?

— Първо изчистваме Саск от Дома на Стифон. Ще обезглавим всички свещеници от Зотнес надолу. — Заедно с всички докарани от различните храмови стопанства излизаха към петдесет. Трябваше да се погрижат за палачи. — Отсега нататък това е политика. Няма да оставим жив нито един от тази шайка.

— О, разбира се — съгласи се Птосфес. — Трябва да бъдат изтрепани като гниди. Но какво ще правим със Сараск и Балтамес? Ако ги обезглавим, ще настроим останалите принцове срещу нас.

— Не, и двамата ни трябват живи — като твои васали. Балтамес ще се ожени за онази проститутка на Сараск, дори да се наложи да застана с пушка зад гърба му. Ще го направим принц на Саща и ще вземе цялата територия, която Балтар се съгласи да му отстъпи. За отплата той ще ни гарантира целия добив от оловните мини. Боя се, че оловото ще стане основният ни обменен метал за дълго време. А за да стане Саща по-мощно кралство, ще отстъпим малка част от Хостигос източно от планините — до ръба на Берънс, да кажем…

— Да не си луд, Калван? Да отстъпваме хостигска земя? Не и докато съм принц на Хостигос!

— О, съжалявам. Пропуснах да ти кажа. Вече не си принц на Хостигос. Аз съм принцът.

Птосфес го изгледа слисано. След миг скочи с ръка върху наполовина извадения си кинжал.

— Не ме разбра — продължи Калван, преди бъдещият му тъст да направи нещо глупаво. — Сега вие сте Негово величество Птосфес I, Велик крал на Хостигос. Като принц на старото княжество Хостигос и годеник на дъщеря ви, позволете ми пръв да поднеса почитанията си на ваше величество.

Птосфес отново седна, принуден единствено от земното привличане, взе чашата си и я изпразни.

Това вече беше друга работа.

— Ако хората там не желаят да живеят под управлението на Балтамес, за което не бих ги обвинил, ще ги откупим и ще ги заселим другаде. Ще напълним тази област с наемници, които са приключили с военната служба. Офицерите могат да станат барони, а всички редници ще получат по четирийсет акра и едно муле и ще им подсигурим нещо, с което да могат да стрелят. Това ще ги предпази от вредителство и ще създава постоянни грижи на Балтамес. Ако ни потрябват, винаги можем да ги свикаме. Както обикновено, ще плаща Стифон.

— Не знам колко време ще ни трябва да вземем Беща — вероятно около една луна — продължи той. — Ще оставим Балтар да разбере колко злато и сребро измъкваме от този храм. Балтар обича парите и след като скъса с Дома на Стифон, ще проумее, че трябва да се присъедини към нас.

— Както и Арманес — каза замислено Птосфес, като си играеше със златната си верига. — Той дължи на Дома на Стифон много пари. Как ще постъпи в този случай Каифранос?

— Няма да се зарадва много, но какво от това? Разполага само с някаква си петхилядна войска. Ако иска да воюва с нас, или трябва да събере наемническа войска — а за всеки има ограничения колко войска може да наеме, дори да е финансиран от Дома на Стифон, — или да свика подчинените си принцове. Половината от тях няма да изпратят войски срещу принцове, с които са в добри отношения — след това може да дойде техният ред, — а останалите едва ли ще се унижат да изпълняват заповедите му. При всички положения няма да може да тръгне срещу нас до пролетта.

Птосфес измъкна веригата през главата си.

— Не, Калван — заяви с категоричен тон той, — аз ще си остана принц на Хостигос. Ти трябва да станеш Велик крал.

— Чуй ме, Птосфес, ти трябва да станеш Велик крал! — За момент се почувства отново като десетгодишно хлапе, което се препира с останалите момчетии кой да бъде стражар и кой апаш. — Ти имаш авторитет, ти си принцът. Никой в Хос-Харфакс не ме познава, по дяволите!

Птосфес удари по масата и чашата му се разклати.

— Там е работата, Калван! Познават ме много добре. Аз съм само един принц и с нищо не съм по-добър от тях. Всеки от тях би могъл да каже, че има точно толкова право да стане Велик крал, колкото и аз. А теб не те познават, но чудесно знаят какво си направил. Това и историята, която разказа в началото, че пристигаш далеч отвъд Западния океан, където е Студената земя. Та това е Домът на боговете! Не можем да твърдим, че ти самият си бог — на истинските богове това няма да се хареса. Но всеки ясно вижда, че са те научили и изпратили боговете. Истинско богохулство е да го отричаш!

Птосфес беше прав. Никой от високомерните принцове нямаше да прегъне коляно пред равен на самия себе си. Но Калван, който бе ученик на Галзар и пратеник на Дралм, беше друга работа. Бащата на Рила се надигна, за да падне на колене пред него.

— О, сядай, моля ти се. Седни! Остави Сараск и Балтамес да вършат глупости. Довечера трябва да разговаряме с някои от нашите хора — най-добре в залата за аудиенции.

Хармакрос бе все още сравнително буден. Прие съобщението съвсем спокойно — вече нищо не бе в състояние да го учуди. Наложи се да събудят Рила — бе доста уморена от първия си ден на крака и само кимна сънено. След това очите й се разшириха.

— А това не ме ли прави Велика кралица или нещо такова?

И пак си легна.

Информираха и Чартифон, който пристигна от бещанската граница.

— А защо не Птосфес? — попита той, но кимна в знак на съгласие, щом му обясниха причините. Нямаше никакви колебания по отношение на необходимостта да бъде установено Велико кралство. — Сега какво предстои? Трябва да превземем Беща, нали?

Двайсетина хостигски благородници и висши офицери бяха събрани в залата за аудиенции. Присъстваше и Стентрос. Може би не бе взел участие при Фитра, но никой не можеше да твърди, че не е бил при Фик. Към лорд Калван може и да изпитваше завист, но Великият крал Калван бе отвъд каквато и да било завист. Всички едва се крепяха на крака — бяха изминали огромни разстояния, бяха се опитали да подремнат върху едно влажно пасище с трещящите над главите им оръдия, на сутринта бяха водили „великата усукана битка“, след което бяха изминали още петнайсет мили, за да превземат град Саск и Тар-Саск — но до един искаха да празнуват. Убедиха ги да изпият по едно питие за новия върховен владетел и да си легнат.

19

I

На следващата сутрин ординарецът на Калван — не изглеждаше да е спал кой знае колко — го събуди в девет и трийсет. Трябваше да го направи по-рано, но той самият се бе събудил току-що. Калван се изкъпа, облече дрехи, които не бе виждал досега — „Възможно по-скоро да си донеса нещата от Тар-Хостигос“ — и закуси с Птосфес, който също се бе нагласил с дрехите от гардероба на някой благородник саск. Имаше новини. От Клестреус в град Беща, който бе принудил Балтар да се съгласи на примирие и да изтегли войските си до линията, за която се бяха споразумели със Сараск, и от Ксентос в Тар-Хостигос, който бе обезпокоен от съобщения за мобилизация на войски в Ностор — знаеше, че Гормот наскоро е наел петстотин кавалеристи. Това моментално притесни и Птосфес и той поиска веднага да тръгне към долината на Листра.

— Не, в името на Дралм! — възрази Калван. — Нали държим змията за опашката. След ден-два, когато нещата се успокоят и ги овладеем, можем да поведем новите наемници към устието на Листра, но точно сега никой не бива да разбере, че сме уплашени, за да не скочат отгоре ни.

— Но ако Гормот е тръгнал към Хостигос…

— Не мисля. Но за да се уверим, ще изпратим Фармес с половината лекоподвижни сили и четири четирифунтови оръдия, с които ще задържи Гормот няколко дни, каквото и да е повел със себе си.

Той издаде необходимите заповеди, погрижи се войските да напуснат град Саск спокойно и се опита да не мисли повече за това. Беше доволен все пак, че Рила бе свалила шините и бе дошла в град Саск — тук щеше да е в по-голяма безопасност.

Наредиха да докарат Сараск и Балтамес.

И двамата, изглежда, очакваха да бъдат предадени на палача и се стараеха да изглеждат спокойни. Птосфес ги информира безцеремонно, че сега са васали на Великия крал на Хос-Хостигос.

— Кой е той — попита Сараск с неоправдана за обстоятелствата надменност. — Ти ли?

— О, не. Аз съм принц на Стария Хостигос. Великият крал е Негово величество Калван Първи.

И двамата се успокоиха. Птосфес се бе оказал прав — върховенството на тайнствения и вероятно свръхестествен Калван бе приемливо, но това на самопровъзгласил се равен на тях — в никакъв случай. Когато изясниха условията, при които щяха да управляват като принцове съответно Саща и Саск, Балтамес остана доволен. За него нещата биха били същите, ако бе спечелил Саск. Сараск не остана особено доволен, докато не му съобщиха, че всичките му задължения към Дома на Стифон отпадат, че ще участва в подялбата на плячката от храма и ще получи мелницата за огнено семе.

— Дралм да пази ваше величество! — извика той и изстреля цял порой ругатни срещу Дома на Стифон и всичко в него. — Ще ми разрешите да умъртвя тези лъжливи свещеници, нали, ваше величество?

— Те извършиха престъпление срещу Великия крал и неговата справедливост ще се стовари върху тях — сухо каза Птосфес.

След това приеха чуждестранните дипломатически представители на принц Кестофес от Ултор на езерото Ер, Армандрес от Никлос, Титанес от Киблос, Балтар от Беща и други съседни княжества. В Тар-Хостигос нямаше подобни дипломатически представителства поради ембаргото на Дома на Стифон. Посланикът на Ултор веднага поиска да узнае какво включва новото Велико кралство.

— В момента княжество Стар Хостигос, княжество Саск и новото княжество Саща. Всеки принц, който желае да се присъедини към нас, е добре дошъл под нашето управление и закрила. Тези, които не желаят, ще бъдат зачитани като суверенни владетели, доколкото зачитат нас като такива. Или по-скоро като васали на Великия крал на Хос-Харфакс Каифранос.

Той подхвърли името му като нещо твърде незначително, за да се има предвид. Неколцина от присъстващите се засмяха. Посланикът на Беща попита гневно:

— А това княжество Саща включва ли територия, управлявана от моя господар принц Балтар от Беща?

— Включва територия, която вашият господар отстъпи на нашия васал принц Балтамес в договор с нашия васал принц Сараск, който ние признаваме и потвърждаваме и който сме готови да приведем в действие. Колкото до това как смятаме да го приведем в действие, вярвам, че не е нужно да ви напомням какво се случи при Фик вчера сутринта.

И той се обърна към останалите.

— Ако съответните ви принцове откажат да признаят върховната ни власт, надяваме се да приемат нашето приятелство и да предложат своето. Надяваме се също така, че ще постигнем взаимноизгодни търговски споразумения. Например не след дълго очакваме да произвеждаме огнено семе в достатъчни количества за износ с по-добро качество и на по-ниска цена от това на Дома на Стифон.

— Знаем това — отвърна посланикът на Никлос. — Аз естествено не мога да се ангажирам, че моят принц ще приеме върховенството на Хос-Хостигос, макар че ще положа всички усилия да го убедя да го направи. Винаги сме отдавали почитта си на крал Каифранос, без да получим нищо в замяна. Но при всички положения ще се радваме да закупим всичкото огнено семе, което сте в състояние да ни предложите.

— Искам да знам — започна и посланикът на Беща — каква е цялата тази история с дяволите? Свещениците на Стифон правят така, че да умират, когато огненото семе изгаря, а вашето ги оставя на свобода.

Улторецът кимна и каза:

— Ние също чухме за това. Нямаме никаква полза от крал Каифранос и поради всичко, което върши, може би е по-добре да няма никакво Велико кралство. Но не искаме Ултор да се напълни със зли духове.

— Използвахме хостигско огнено семе в Никлос — обади се посланикът на Никлос — и не сме имали никакви проблеми с дяволи.

— Никакви дяволи няма в огненото семе — каза Калван. — Нищо друго освен селитра, дървени въглища и сяра, смесени без никакви молитви, ритуали или магии. Знаете колко много изгорихме при Фитра и устието на Листра. Никой не е видял нито един дявол досега.

— Да, но дяволите са невидими — възрази посланикът на Киблос. — Те изпълват въздуха, развалят времето и правят така, че семето да изгние в земята. Изчакайте до пролетта и ще видите какво ще поникне около Фитра. А също и около Фик.

Бещанецът бе откровено враждебено настроен, улторецът се колебаеше. Трябваше да се направи нещо с тази дяволска история, но как би могло да се докаже несъществуването на нещо, при това невидимо, което не съществува? Ето защо бе агностик вместо атеист.

Освободиха се от дипломатическото тяло и приеха жреците и жриците на всички официални божества с изключение на Стифон. Единственото добро нещо на монотеизма беше, мина му през ума, че опростява духовническия проблем. Католиците не бяха ли решили този проблем с официално утвърден върховен папа? „Да помисля сериозно.“ Доброто при политеизма беше, че божествата действаха в неконкурентни области и техните жреци споделяха обща религиозна основа и взаимно уважение към божествата на другите. Върховният жрец на Дралм, изглежда, бе общопризнатият доайен на жреческата колегия. Асистиран от всички свои братя, именно той щеше да направи освещаването и обявяването на Калван за Велик крал в името на всички богове. След това приеха голям брой придворни служители на Сараск, които се препираха безкрайно по въпросите за протокола и йерархията. Направиха необходимото и всеки наемнически капитан да се закълне отново в служба на Великия крал.

След обяда всички се събраха в тронната зала на принц Сараск.

В Корея един от сержантите в ротата на Келвин Морисън бе виждал тронната зала на Наполеон във Фонтенбло.

— Знаеш ли — беше му казал той, — никога не можех да разбера Наполеон, докато не видях това място. Ако Ал Капоне го бе видял, моментално щеше да се върне в Чикаго и да си поръча два пъти по-голям, защото не би могло да има два пъти по-крещящо безвкусен.

Това абсолютно подхождаше на тронната зала на Сараск.

Върховният жрец на Дралм обяви Калван за Велик крал, избран от всички истинни богове, а останалите жреци и жрици го потвърдиха от името на своите божества. Божественото право на краля бе друга новост „тук и сега“. След това той настани Рила на трона до себе си и постави короната на Стария Хостигос върху главата на баща й, като подчерта, че той е Първи принц във Великото кралство. След това прие почитанията на Сараск и Балтамес и ги провъзгласи за принцове на своите княжества. Останалата част от следобеда премина в поднасяне на клетви за вярност от по-изтъкнатите благородници.

Когато слезе от трона, му връчиха съобщения от Клестреус в Беща и от Ксентос. Клестреус съобщаваше, че принц Балтар е обградил храма на Стифон с войски, за да го защити от тълпите, подстрекавани от жреците на Дралм и Галзар. Ксентос съобщаваше за объркани междуособици в Ностор и за липса на инциденти по границата под контрола на Фармес.

Вечерта бе даден пир.

На другата сутрин, след като се събраха придворните, жреците и жриците на всички официални божества, както и всички едри търговци и други пристигнали в град Саск, в залата бяха докарани жреците на Стифон — от Зотнес надолу. Бяха достойна за окайване тълпа — мръсни и едва тътрещи окованите си във вериги нозе. Блъскани с дръжките на копията, те се подредиха в редица с лица към трона под възторжените дюдкания на всички присъстващи.

— Вижте ги! — подвикваше Балтамес. — Вижте как се грижи Стифон за своите жреци!

— Хвърлете главите им в мутрата на Стифон! — изкрещя Сараск.

Имаше и други предложения, които биха ужасили дори най-злите божества. Неколцина висши свещеници в черни раса и низши свещеници в бели раса се държаха предизвикателно. Той си спомни казаното му от Хармакрос, че някои от долния ешелон наистина вярват в Стифон. Повечето не вярваха и нямаха особено желание да бъдат измъчвани. Зотнес, който трябваше да бъде пример за подражание, изпитваше унизителен страх.

Най-после Калван заповяда да запазят тишина.

— Това — започна той — са престъпници срещу всички хора и срещу всички истинни божества. Те трябва да бъдат умъртвени по особен начин, определен за тях и за такива като тях. Нека бъдат изстреляни от дулата на оръдия!

Британците го бяха приложили по време на бунта в Сепой при царуването на просветената кралица Виктория, а нима можеше да има по-достоен пример за подражание? Надигна се общ одобрителен възглас — оригинално, ефективно, простичко и напълно съответстващо решение. Един от висшите жреци в жълто расо припадна.

Калван се обърна към командващия наемната артилерия:

— Алкидес, ако използваме трите осемнайсетфунтови и трите дванайсетфунтови оръдия, колко ще им трябва на твоите мъже да свършат с цялата пасмина?

— По шестима наведнъж — огледа навалицата Алкидес. — Ако започнем веднага след обяда, до вечеря ще сме приключили. — Той се замисли за момент. — Вижте, лорд Калван, извинете ме — ваше величество. Ако използваме големокалибрените оръдия, можем да напъхаме по-кльощавите целите, а по-тлъстите до бедрата. — Той посочи Зотнес. — Мисля, че този като нищо ще влезе в петдесетфунтово.

Калван се намръщи.

— Само че аз искам да го направиш на градския площад. Хората трябва да гледат.

— На площада ще се струпа огромна тълпа — възрази Рила.

— Хората могат да излязат да гледат извън града — предложи услужливо Сараск. — Така ще видят много повече, отколкото на площада. А и търговците могат да отидат да продават медени пити и баници с месо.

Припадна още един свещеник. Калван не искаше това да продължава и погледна дискретно към Птосфес.

— Ваше величество — каза Първият принц, — съгласен съм, че жреците на коварния бог Стифон заслужават тази жестока съдба. Но да предположим, че тези престъпници се отрекат от своя фалшив бог, разкаят се за греховете си и признаят истинните богове. Тогава какво?

— О, в такъв случай нямаме никакво право да ги осъждаме на смърт. Ако публично се отрекат от Стифон, отхвърлят своето свещеничество, приемат вярата в Дралм, Галзар, Ирта Всемайка и останалите истинни богове, а така също се отрекат от лъжовните си проповеди, ще ги освободим. А на тези от тях, които пожелаят да преминат на служба при нас, ще бъде осигурена достойна работа, която да отговаря на положението им. Ако, да речем, Зотнес реши да постъпи така, мисля, че някъде около петстотин унции злато годишно…

Един от нисшите свещеници в бяло расо се разкрещя, че никога няма да се отрече от своя бог.

— Затваряй си глупавата човка! — изсъска му един от висшите жреци и го фрасна през лицето със свободния край на веригата си.

Зотнес се кикотеше в полуистерично облекчение.

— Дралм да благослови ваше величество, разбира се, че ще го направим, всички до един! — забърбори той. — Плюя в лицето на Стифон! Мислите ли, че един истинен бог ще позволи неговите жреци да бъдат подлагани на такива мъки?

Ксентос пристигна в град Саск още същата вечер. Новините от Ностор бяха малко по-категорични: според източниците му при първите фалшиви слухове за разгрома на хостигите при Фик Гормот предприел мобилизация за светкавично нападение срещу Хостигос. След като се осведомил по-добре, превзел с войските храма на Стифон в Ностор и храмовото стопанство при притока на Ликоминг. Сега из цял Ностор се водели яростни сражения между новите наемници на Гормот и привържениците на Дома на Стифон, а редовната носторска войска се раздирала от бунтове и контрабунтове. Нападението срещу Тар-Ностор не успяло. Гормот, изглежда, все още държал нещата под контрол.

Цялото свещеничество в град Саск мина под разпореждането на Ксентос. Стана абсолютно ясно, че той е архиепископ на Великото кралство — нещо като архиепископ на Кентърбъри. „Господстващо положение на църквата на Хос-Хостигос — да се обмисли внимателно.“ Той веднага свика църковен събор и започна да разработва програма за аутодафе.

Състоя се на следващия ден. Процесията от овъргаляни в пепел грешници в чували се проточи от Тар-Саск до храма на Дралм в града — пазеха ги копиеносци, които не разрешаваха на тълпата да ги замеря с по-смъртоносни предмети от развалено зеле и умрели котки. Символично бичуване. Отричане от всички ереси и най-вече от тази за свръхестествената и дяволска природа на огненото семе. Той изпита удовлетворение от реакциите на дипломатическия корпус. Проповед за Вярата, произнесена от хостигския Вуйчо Вълк — поне като представление преподобният Александър Морисън щеше да признае, че бе подготвено професионално. И най-накрая, след приемането на правата вяра и опрощението, тържествена процесия по улиците на новопомазаните в бели раса и увенчани с гирлянди. И вино на корем за всички. Беше много по-забавно от това да ги изстрелват от оръдията. Публиката бе удовлетворена.

И тази нощ имаше пир.

На следващия ден Клестреус докладва, че Балтар е превзел храма на Стифон и е изклал жреците, а тълпата се разхождала със забучените им на копия глави. В края на краищата Балтар отказа да се подчини на Великия крал Калван. Очевидно никога не се бе смятал за васал на Великия крал Каифранос, което не бе изненадващо. Късно следобед пристигна кавалерийска войска от град Никлос, която ескортираше един от най-изтъкнатите благородници на принц Арманес с петиция за присъединяването на Никлос към Великото кралство Хос-Хостигос и натоварен с няколко глави кон. Принц Арманес бе заинтересован по-скоро от ликвидирането на кредиторите си, отколкото от спечелване на нови души за правата вяра. Принц Кестофес от Ултор изстрелял своите свещеници на Стифон от оръдията на укреплението на брега на езерото. Заедно с предаността си той даваше на Хос-Хостигос едно от пристанищата на Великите езера. По същото време започна срутването на храма на Стифон в град Саск — пръв беше златният купол. Беше истинско злато, дванайсет хиляди унции, от които Сараск, след като заплати откупа си, получи три хиляди.

Когато се върна в Тар-Хостигос, Калван завари Клестреус, който се нуждаеше от инструкции. Принц Балтар вече бил готов да приеме господството на крал Калван. Вероятно след превземането на храма, изколването на жреците и анатемата на Дома на Стифон бе установил, че в Беща изобщо няма мелница за огнено семе — всичкото семе, което му бяха доставяли жреците, бе правено в Саск. Независимо от аутодафето в град Саск обаче продължаваше да го тревожи възможното съдържание на дяволи в Калвановото „неосветено семе“. Бившият архиепископ Зотнес — сега вече служител в Държавното министерство с годишна заплата шест хиляди унции злато — бе изпратен да го убеди.

Наложиха се повече увещания да бъде накаран да пристигне в Тар-Хостигос и да поднесе почитта си — Балтар изпитваше ужасяващ страх от открити пространства. Все пак пристигна във фургон с метални завеси, пазен от двеста кавалеристи на Хармакрос.

От Ностор продължаваха да пристигат объркани новини. Беше ясно, че бушува гражданска война, но не бе съвсем ясно кой срещу кого е. Малко напомняше Франция от времето на Войната между тримата Анри. Нецигон, бившият главен капитан, и Крастоклес, който бе успял да се спаси от касапницата при превземането на храма от Гормот, се бяха разбунтували, макар да се твърдеше, че отношенията помежду им били обтегнати. След провалилия се опит за превземането на двореца битките продължили по улиците на град Ностор. Граф Феблон, братовчед на Гормот и наследник на Нецигон, командвал почти половината армия. Другата половина останала вярна на предишния командващ. Поддържани от значителен брой последователи, благородниците се били разцепили приблизително поравно. Имало и по-дребни фракции: антигормотска и антистифонска, простифонска и прогормотска и антигормотска и профеблонска. Като капак на всичко няколко значителни наемнически роти нахлули в Ностор и по пътя си плячкосвали безразборно наред с обичайните зверства, докато търсели на кого да продадат услугите си.

На Калван не му харесваше подобна анархия в съседство и имаше желание да се намеси. Чартифон и Хармакрос го подкрепяха, както и Алманес от Никлос, който се надяваше да присвои някои територии по южната си граница. Ксентос естествено искаше да изчакат да видят как ще се развият събитията и доста изненадващо бе подкрепян от Птосфес, Сараск и Клестреус. Последният по всяка вероятност най-добре познаваше ситуацията в Ностор в сравнение с останалите. Това убеди Калван да изчака.

Придружен от голяма свита, Титанес от Киблос пристигна да поднесе почитта си и доведе двайсетина жреци на Стифон, оковани за вратовете като гвинейски роби. Барон Зотнес се срещна с тях и последва аутодафе и публично отричане. Някои отидоха да работят в мелницата за огнено семе, а други станаха послушници в храма на Дралм, но всички останаха под строго наблюдение. След няколко дни пристигна Кестофлес от Ултор. Балтар от Беща бе все още в Тар-Хостигос, който вече бе претъпкан с народ. „Кралски дворец — да се построи.“ Нещо, което да подслони навалицата васални принцове и прислугата им, но не като някой от тукашните замъци. Почнеше ли да лее оръдия, да произвежда гилзи и тежки месингови оръдия, замъците щяха да се превърнат в декори, така както обкованите с обръчи тежкокалибрени оръдия щяха да се превърнат в бойни реликви. Нещо опростено и уютно като дом, помисли си той. Като Версай, да речем.

Щом всички принцове се събраха в Тар-Хостигос, двамата с Рила вдигнаха двудневен сватбен пир плюс един допълнителен ден за махмурлиите. Не се беше женил досега. Хареса му. Не би могъл да намери по-прекрасна съпруга от Рила.

По време на празненствата се ожениха и принц Балтамес и Амнита, дъщерята на Сараск. След това той короняса Птосфес като Първи принц на Великото кралство, както и останалите принцове по реда на тяхната подчиненост. След това бе прочетена Прокламацията за Великото кралство. Доста ръце, които сега вдигаха чаши между фразите, се бяха потрудили над нея. Неговият принос изхождаше най-вече от Декларацията на независимостта и — в пунктовете за Дома на Стифон — от Мартин Лутер. Всички я приветстваха възторжено.

Някои от принцовете не бяха особено ентусиазирани от Великата харта. На първо място, на никой не му се искаше да се лиши от правото си да обявява война на някой от другите принцове, каквото имаха при Великия крал Каифранос, макар да им се хареса затягането на контрола над подвасалните им лордове и барони, повечето от които бяха непокорна тълпа разбойници. На тях пък не им се хареса отмяната на крепостничеството, а в Беща и Киблос и на робството. Но пък това гарантираше сигурността на всички, без да им се налага да прибягват до скъпи наемници или да мобилизират селяните, когато трябваше да се грижат за земята. Това щеше да е грижа на редовната армия на Великото кралство.

А и всеки виждаше какво се случва в Ностор в момента. Сега Калван разбра защо Ксентос се бе противопоставил на интервенция — Ностор бе ужасяващ пример на жертвоприношение.

Тъй че всички подписаха и подпечатаха прокламацията. „Тайна полиция, която да следи за съблюдаването й; да помисля за шеф.“

Пируваха още няколко дни, имаше турнири и лов. Както и един грижливо потулен дребен скандал, свързан с принцеса Амнита и един от кавалерийските офицери на Титанес. Накрая благородниците започнаха да се сбогуват и да потеглят за своите княжества, като всеки носеше знамето на Великото кралство — тъмнозелено с червен ключов камък на свод.

II

Времето се запази хубаво до, според неговите изчисления, първата седмица на ноември — „Календарна реформа — веднага“, — след което застудя и заваляха дъждове, които накрая преминаха в сняг. Вятърът духаше в прозорците — „Чисто стъкло — дали не може да се направи нещо?“. Свещите бяха запалени, но той продължаваше да работи. Петиции — да се връчат или отхвърлят. Доклади. Зигросите на Въркън напредваха с леярната по-бързо, отколкото би могло да се очаква, и първата отливка щеше да е до десетина дни. Трябваше непременно да присъства. Фабриката за оръжия произвеждаше по петнайсет цеви на ден, което бе истинско чудо. Производството на огнено семе също бе скочило и задоволяваше и военните, и цивилните нужди за ловуване във всички княжества на Великото кралство, скоро щяха и да изнасят големи количества. Въркън и съпругата му заминаха за Грефтшар, за да организират търговията с Ултор по езерото. На него и на Рила двамата им липсваха.

Крал Каифранос се опитваше да вдигне армия, за да си възвърне загубените княжества, но не срещаше почти никакъв отклик от страна на останалите му верни принцове. Проблемите с него щяха да възникнат напролет, но не и преди това. Сесклос, Гласът на Стифон, бе свикал всичките си архисвещеници в град Харфакс. „Съборът в Трент“ — сети се Калван — надигаше се Контрареформация.

Бунтове в Киблос — освободените роби започваха да проумяват какво бе имал предвид Самюъл Джонсън, дефинирайки свободата като правото на труд или на гладна смърт.

Принцът на Факсос пожела да се присъедини към Великото кралство, но поставяше един куп условия, от които трябваше да бъде разубеден.

Помилвания и смъртни присъди. Трябваше да внимава да не подписва прекалено много от първите и прекалено малко от вторите. Именно така един куп крале бяха загубили троновете си.

Един прислужник обяви пристигането на конник от дефилето на Врилос. Въведоха го и той съобщи, че група от Ностор току-що е прекосила Атан. Един свещеник на Дралм, един свещеник на Галзар, двайсет наемни кавалеристи и херцог Скранга, първият благородник на Ностор.

Той прие херцог Скранга в частните си покои и си спомни, че бе казал на търговеца на коне от Агрис, че Дралм или някой друг ще го възнагради. Дралм или някой друг, със значителната помощ на Скранга, явно го бяха направили. Бе облечен в скъпи одежди, мантията му бе подплатена с кожи от норки, на врата му висеше златна верига, а на пояса му от златни халки бе препасан кинжал с позлатена дръжка. Брадата му беше грижливо подстригана.

— Е, поиздигнал си се — посрещна го Калван.

— Както и вие, ако ми позволите, ваше величество.

След това извади пръстен-печат — даден като залог от граф Феблон при неговото залавяне и освобождаване в Тар-Домбра и върнат при представянето на откупа му.

— Както и собственикът на това. Сега той е принц Феблон и ме изпраща да обявя от негово име желанието му да предостави себе си и своето княжество под властта и покровителството на ваше величество.

— Дълбоко съм удовлетворен, ваша светлост. Но какво, ако имам право да запитам, се случи с принц Гормот?

На благородническото лице на търговеца на коне се изписа дълбока скръб.

— Принц Гормот, Дралм да приеме душата му, вече не е между нас, ваше величество. Беше убит по най-предателски начин.

— Аха. И кой свърши това, ако смея отново да попитам?

Скранга повдигна рамене.

— Тогавашният граф Феблон заедно с жреца на Дралм в Ностор и носторският Вуйчо Вълк бяха заедно с мен в частните ми покои в Тар-Ностор, когато до слуха ни достигнаха множество изстрели откъм покоите на принц Гормот. Грабнахме оръжията си и се втурнахме натам. Намерихме в покоите му тълпа стражи, които бяха влезли преди нас, а в спалнята си любимият ни принц лежеше сред изтичащата от десетките му рани кръв. Беше мъртъв. Вуйчо Вълк и жрецът на Дралм, когото ваше величество познава, ще потвърдят, че бяхме заедно в моите покои, когато чухме изстрелите, и че принц Гормот бе мъртъв, когато влязохме. Ваше величество няма да се усъмни в думите на тези свети мъже, нали?

— Не, разбира се. И после?

— По правото на най-близко родство граф Феблон веднага се обяви за принц на Ностор. Подложихме на леки изтезания двама-трима прислужници — не прибягваме много до тях, откакто нашият любим и благороден принц… С една дума, ваше величество, те всички потвърдиха, че шайка облечени в черни наметала и маски мъже нахлули в покоите на принц Гормот, убили го и избягали. И при най-щателно издирване не открихме никаква следа от тях.

— Крайно мистериозно. Фанатизирани поклонници на коварния Стифон, без съмнение. И казвате, че принц Феблон, когото признаваме като законен принц на Ностор, ни поднася почитанията си?

— При известни условия, разбира се, най-същественото от които ваше величество вече удовлетвори. Освен това би искал да бъде потвърдено правото му да притежава храма на Стифон в град Ностор и мелниците за огнено семе и серните извори, които неговият предшественик конфискува от Дома на Стифон.

— Това вече е уредено. Както и актът на починалия принц Гормот, с който той ви присъжда титлата херцог и Първи благородник на Ностор.

— Ваше величество е изключително снизходителен!

— Ваша светлост го е заслужил. А какво е положението с наемническите роти в Ностор?

— Абсолютни разбойници, ваше величество! Негово височество умолява ваше величество да изпрати войски да се справят с тях.

— Ще бъде направено. Ще изпратя главнокомандващия силите на вътрешния ред херцог Чартифон да се заеме с това. Какво стана с Крастоклес, между другото?

— О, двамата с Нецигон са хвърлени в тъмницата на Тар-Ностор. Бяха заловени преди четвърт луна. Ако ваше величество желае, ще ги доведем в Тар-Хостигос.

— С Нецигон не се занимавайте — сами вземете главата му, ако смятате за необходимо. Но искаме архиепископа. Предполагам, че нашият лоялен барон Зетнос би могъл да ни спести неприятността да го изстрелваме от оръдие, като влее малко разум в главата му.

— Сигурен съм в това, ваше величество.

Запита се кой ли е организирал убийството на Гормот — Скранга или Феблон, или и двамата заедно. Все едно — тогава Ностор не бе под негова власт. Но сега вече беше и ако някой от тези двамата имаше намерение да ликвидира партньора си, трябваше веднага да вземе мерки. От дворцови интриги нямаше да може да се спаси, но нямаше да допусне убийства — не и в границите на Великото кралство.

След като изпрати Скранга, той се върна на бюрото си, отвори една кутия и извади пура — по-скоро пурета, направена при това доста грубовато. Все пак беше добро начало. Отхапа края, запали я от една от свещите и взе друг доклад — покрита с восък дървена плочица. Все още не бе предприел нищо за производството на хартия. Ако го направеше обаче, някой проклет от Дралм бюрократ щеше да открие бумащината и тогава трябваше да прекарва цялото си време в четене и анотиране на доклади.

Разбира се, че бе доволен за Ностор — това означаваше, че няма да се наложи да водят междусъседска война през пролетта, когато крал Каифранос щеше да започне да създава проблеми. Добре, че Феблон бе уловил Крастоклес и щеше да му го предаде. Двама архиепископи, равностойни почти на кардинали, дезертирали от Дома на Стифон, бе сериозен удар. Това отслабваше религиозната му власт над великите крале и техните принцове, която единствено им бе останала след загубата на монопола върху огненото семе. Предполагаше се, че жреците вярват в своите богове.

Ксентос например вярваше в Дралм. Може би някой ден щеше да има проблеми със стареца, ако Ксентос сметнеше, че дългът му към Дралм е в конфликт с дълга му към Великото кралство. Надяваше се това никога да не се случи.

Трябваше да научи повече неща за другите Велики кралства. Шпиони — това беше работа за херцог Скранга и щеше да го държи настрана от зловредна дейност във вътрешната политика на Ностор. Шеф на секретната служба. Скранга бе достатъчно безчестен, за да може да върши тази работа. И някой да го наблюдава, разбира се. Това можеше да бъде едно от задълженията на Клестреус.

И да разбере истинското положение в Ностор. Да отиде сам — Макиавели го препоръчваше при опазването на ново владение. Да направи носторите свои приятели — нямаше да е трудно, след като бяха живели под тиранията на Гормот. И…

„Обща заповед. До всички войски. Влиза в сила незабавно! Престъпление, наказуемо с военен съд, за всеки воин от въоръжените сили на Великото кралство Хос-Хостигос е публичното пеене, рецитиране, представяне, подсвиркване, тананикане или всяко друго словесно и/или музикално изразяване на песента, известна под заглавието «Така прегазихме Ностор»!“

20

Въркън Вал погледна часовника си и му се прииска Дала да побърза, но тя се занимаваше с разкрасяването си за приема. Загубено време, мина му през ума — тя си беше родена красавица. Но я се опитай да го кажеш на която и да било жена. От другата страна на ниската маса Торта Карф също погледна часовника си и се усмихна доволно. Правеше го, откакто бяха седнали да вечерят, и всеки следващ път усмивката му беше все по широка и щастлива, тъй като минутите до полунощ оставаха все по-малко.

Надяваше се все пак приготовленията на Дала да им позволят да пристигнат в Главната квартира на Паравремевата полиция поне един час преди полунощ. Залата за срещи щеше да е претъпкана — всеки, който бе на някакъв пост от параченгетага и в Паравремевата комисия, политици, общественици и специално поканеният университетски екип по Проекта Калван. С повечето от тях щеше да се наложи да се ръкува и да се чукне с колкото е възможно повече народ, а точно преди полунощ всички щяха да нахълтат в кабинета на Главния, Торта Карф щеше да седне зад бюрото си и точно в 24.00 часа щеше да стане и двамата щяха да си стиснат ръцете, Торта Карф щеше да направи крачка встрани, той щеше да седне на стола и всички щяха да запеят варварския псалм от Четвърто ниво, който използваха за такива случаи.

И от този момент щеше да седи там като арестуван — Дралм да го прокълне дано!

Изглежда, го бе произнесъл на глас. Оттеглящият се Главен се усмихна равнодушно.

— Продължаваш да ругаеш на арийско-транстихоокеански зартански. Кога мислиш да се върнеш там?

— Само Дралм знае, а той няма влияние в Родния времепредел. Ще се наложи да свърша доста работа тук. На първо място трябва да се заема и да реша проблема с инцидентното прихващане. Десет нови случая през последните осем дни. И не ми повтаряй какво си казал на Зарван Тарг, когато се оттеглял, и какво той казал на Хишан Галт при неговото оттегляне. В името на Дралм, трябва да направя нещо!

— За късмет на работещите ченгета, ние сме дълголетна раса. Имаш доста време до встъпването на следващия Главен.

— Знаем каква е причината. Трябва да се заемем с нейното отстраняване. Сега съм на сто и четири. В този твой стол ме очакват около две столетия. Ако не ни стигнат хора, роботи и компютри да елиминираме някои от тези взаимопрониквания, можем да се откажем и да напуснем.

— Би било доста налудничаво.

— Виж какво, знаеш, че не е в стила ми да морализаторствам, но искам за момент да си помислиш за моралното ни право да изтръгваме хората от единствения свят, който познават, и да ги изтърсваме в съвършено различен свят, само наподобяващ техния…

— Замислял съм се от време на време за това — прекъсна го Торта Карф, сякаш се опитваше да го разубеди. — Този приятел Морисън, лорд Калван, Великият крал Калван, е един на милион. Това беше най-хубавото, което би могло да му се случи, и той сам би го потвърдил, ако си позволи да го коментира. Но останалите — тези, които конвейерните оператори облъчват с иглерите — са късметлии.

— Но какво бихме могли да направим, Вал? — Той въздъхна. — Населението върху тази планета, която е била абсолютно съсипана преди дванайсет хиляди години, е десет милиарда. В един отделен момент в Родния времепредел се намират не повече от милиард и половина. Останалите са пръснати навсякъде из Пето ниво и по конвейерните станции из Четвърто, Трето и Второ. Не можем да си позволим да ги зарежем — това също е въпрос на морал. А и не можем да ги докараме всички тук и да измрем от глад, след като прекратим паравремирането. Онзи твой арийско-тихоокеански израз е доста подходящ: „Държим змия за опашката“.

— Правим всичко, което можем. Внимавах много за това при университетската операция „Калван“. Проверихме всички конвейерни станции, еквивалентни с град Хостигос във всеки проникван паравремепредел. Никъде не съвпадат.

— Обзалагам се, че едва си смогнал. — Торта Карф отпи от кафето и запали нова цигара. — Обзалагам се, че в Конвейерната регистрационна служба те обичат. Колко души бяха там?

— Малко повече от три хиляди на площ от четири квадратни мили. Не знам какво ще направят с конвейерната станция в град Агрис. На всеки времепредел, в който строят градове, на този речен остров има град, а върху повечето от останалите — племенни поселища.

— Значи не установяват конвейерна станция само в град Хостигос?

— О, не. Подготвят цяла операция. На няколко места са разположени полицейски служби, включително и в Грефа, столицата на Грефтшар, откъдето се предполага, че сме двамата с Дала. Университетът ще разположи изследователски групи или най-малкото наблюдатели в столиците на петте Велики кралства. А сега вече шест с Хос-Хостигос. Трябва да внимават — до пролетта ще има война, в сравнение с която завладяването на Саск ще заприлича на ученическа крамола.

Известно време двамата не казаха нищо. Доволно усмихнат, Торта Карф си мислеше за фермата си в Сицилия на Пето ниво, където щеше да бъде утре по това време и нямаше да се занимава с нищо друго, освен с пакостите, които зайците нанасяха на зеленчуковите му градини. Въркън Вал се замисли за приятеля си, Великия крал Калван, и безбройните му тревоги. Той действително държеше змия за опашката.

Внезапно се сети за нещо друго — обезпокоителната мисъл, която постоянно го човъркаше, откакто Дала бе споменала нещо сутринта преди спускането.

— Главен — каза той и си помисли, че по този начин щяха да започнат да се обръщат към него само след два-три часа. — Този проблем с прихващането е само външна и незначителна страна на нещо много голямо и сериозно, а и фундаментално. От нас очакват да опазим Паравремевата тайна. Колко добра е тази тайна?

Торта Карф го погледна рязко, наполовина вдигнал чашата кафе към устните си.

— Какво не е наред с Паравремевата тайна, Вал?

— Как беше открито Паравремевото прехвърляне?

Торта Карф направи кратка пауза. Беше го научил твърде отдавна и се бяха натрупали огромно количество инфопластове.

— Галдрон разработвал пътуването през изкривено пространство, за да достигнем до звездите, а Хестор работел върху възможността за линеарно пътуване през времето, тоест назад към миналото, когато предшествениците му още не били изчерпили енергийните запаси на планетата. Преди дванайсет хиляди години условията в този времепредел били доста отблъскващи. А две-три столетия преди това Рогом разработил теория за многоизмерното време, за да обясни предпознанието. Дала би могла да ти обясни всичко по този въпрос — в нейната област е. По това време науката била твърде тясно специализирана, но Хестор попаднал на някои от старите изследвания на Рогом, а и чул за проучванията на Галдрон и се свързал с него. Така двамата успели да открият паравремевото прехвърляне. Защо?

— Доколкото знам, никой извън Родния времепредел не е разработвал какъвто и да било тип машина на времето — линеарна или паралелна. Има цивилизации на Второ ниво и една на Трето, които разполагат със свръхсветлинна енергия за междузвездни кораби. Но идеята за многоизмерното време и за светове с алтернативна правдоподобност присъства навсякъде на Второ и Трето нива, а се среща също така и на Четвърто — сино-индуските мистични представи и евро-американската научна фантастика.

— И си мислиш какво би могло да стане, ако някой сино-индуски мистик или евро-американски фантаст бъде прихванат и захвърлен, да речем, в Интерсветовната империя на Второ ниво?

— Като нищо би могло да стане. Може би дори не е наложително. Знаеш, че не съществуват еднократни открития — всяко открито нещо може да бъде преоткрито. Затова винаги се забавлявам, като науча, че някоя военнотехническа служба е класифицирала някой природен закон като свръхсекретен. Барутът беше тайната на Дома на Стифон и виж докъде я докараха. Разбира се, барутът е дребно и елементарно откритие, преоткривано десетки хиляди пъти из цялото паравреме. Паравремевото прехвърляне е колосално, сложно откритие, направено един-единствен път преди дванайсет хиляди години върху един-единствен времепредел. Но нито една тайна не може да бъде опазена завинаги. Каза го един от членовете в университетския екип, като имаше предвид Дома на Стифон. И доста се вбеси, когато Дала спомена Паравремевата тайна в тази връзка.

— Обзалагам се, че ти не си се вбесил. Това е чудесна мисъл за сбогуване с един излизащ в пенсия Главен на Паравремевата полиция. Сега ще сънувам кошмари за…

Той млъкна и се надигна с усмивка на уста. Един параврем винаги намираше начин да се усмихне, когато бе необходимо.

— Най-после, Дала! Каква рокля! И как успя да постигнеш тази прическа?

Вал стана и се обърна. Дала бе излязла на терасата и направи бавен пирует на фона на светлината от стаята зад гърба й. Все пак не си беше губила времето.

— Накарах ви да ме чакате цяла вечност! Търпението ви е очарователно. Тръгваме ли?

— Да. Приемът вече сигурно е започнал. Ще пристигнем тъкмо навреме — нито прекалено рано, нито прекалено късно.

А след два часа Въркън Вал, Главен на Паравремевата полиция, щеше да поеме отговорността за опазване на Паравремевата тайна.

Това наистина беше като да държиш змия за опашката.

Информация за текста

© 1965 Х. Бийм Пайпър

© 2003 Камен Костов, превод от английски

Н. Beam Piper

Lord Kalvan of Otherwhen, 1965

Сканиране и разпознаване: vens, 2009

Редакция: Mandor, 2009 (#)

Издание:

Х. Бийм Пайпър. Паравреме

ИК „Бард“, 2003

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN: 954–585–462–6

Н. Beam Piper. The Complete Paratime. Ace Books, New York, 1981

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/11787]

Последна редакция: 2009-05-26 21:30:00