/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic

Спасителна станция

Харлан Елисън


Харлан Елисън

Спасителна станция

Терънс плъзна дясната си ръка — нея роботът не можеше да види — нагоре по хълбока си. От пронизващата болка на трите счупени ребра очите му тутакси се отвориха широко.

„Ако мигна, ще умра“ — помисли си той.

Приглушените звуци от сложната апаратура в спасителната станция го върнаха към действителността. Отново прикова поглед в аптечката на стената — до нишата, в която стоеше роботът.

„Толкова близо и толкова далеч. А сега — още по-далеч, отколкото ако ме чакаше целият път до базата Антарес — помисли той и истеричен смях раздвижи устните му. Успя да се въздържи тъкмо навреме. — Спокойно! Тези три дни са истински кошмар, но ако рухна сега, само ще приближа края.“

Сви пръстите на дясната си ръка — единственото нещо, което си позволяваше да помръдне. Наум прокле инженера, одобрил некачествения робот. Политикът, разрешил използуването му в спасителните станции, за да получи процент от държавната поръчка. Техникът, който не си бе дал труда да провери всички системи при последния преглед. Всичките, всичките ги прокле.

И те го заслужаваха.

Той умираше.

Отпусна се, затвори очи и постепенно престана да чува звуците наоколо. Бавно заглъхна шумоленето на охладителните течности в тръбите, монтирани в стената, на транслационните апарати, които без прекъсване предаваха съобщения от цялата Галактика, утихна и бръмченето на антената, въртяща се в гнездото си върху прозрачния купол на станцията. Много пъти през изтеклите три дни той съзнателно се откъсваше от действителността. Правеше това, защото съжителството с робота, който не го изпускаше от поглед, неминуемо щеше да го принуди да се движи. А движението значеше смърт. Беше толкова просто.

Глух за тихите гласове на спасителната станция, той се заслуша в гласовете в себе си.

Чу шумотевицата на бойната — отдалеч, през бездната на пространството. Ясно долови свистенето на бластера на своя скаут, който изстрелваше лъч след лъч към кораба-водач на кибенската флотилия.

Снайперският му скаут летеше на предната линия на смъртоносната земна фаланга, вбиваше се като клин между чуждоземните кораби, които се приближаваха в боеви строй. И точно тогава стана всичко.

Първият лъч изгори навигационните съоръжения и оръдията в носа на кораба, разтопи задната част и тя заприлича на оксидирана хромова пластина. Вторият лъч той успя да избегне.

Инструкциите по радиото бяха кратки: ако е възможно, да се отправи за базата Антарес; ако не, формацията щеше да очаква насочващ сигнал от спасителната станция на някой от астероидите наоколо, където да кацне.

Така и направи. Планетоидът беше отбелязан на картата с цифрите 1–333, 2-А, 3–804 — само едни триизмерни координати, ако го нямаше малкият знак накрая, показващ, че някъде на повърхността му се намира спасителна станция.

Изваден от строя, принуден да търси астероид за принудително кацане — това никак не му се нравеше. Но надделя страхът да не остане без гориво, да се понесе в пространството и да свърши като изкуствен спътник около някое малко слънце.

При минимален ход корабът загуби скорост, докосна повърхността на планетоида, подскочи високо, а от задната част отлетяха големи късове. Заби се в скалите само на две мили от спасителната станция.

Терънс премина на дълги скокове безвъздушното пространство до херметически затворената сфера. Първата му грижа беше да включи сигналния фар, за да може завръщащата се флотилия да го открие. Влезе в декомпресионната камера, натисна клавиша и чак когато чу свистенето на въздуха, махна каската и ръкавиците си.

Отвори вътрешната врата и влезе в самата спасителна станция. „Бог да те благослови, малка спасителна станцийко!“ — помисли Терънс и пусна на пода каската и ръкавиците. Огледа се наоколо. Обърна внимание на транслационните апарати, които приемаха съобщения, сортираха ги и ги препращаха в различни посоки. Зърна аптечката, закачена на стената, хладилника — сигурно добре зареден, ако доставчикът е успял да го напълни след последния посетител. Забеляза универсалния робот, неподвижен в нишата си. Също и счупения стенен хронометър. Всички тези детайли погледът му обхвана за секунда.

Тръгна през стаята. В този момент роботът, чиято задача бе да поддържа мястото в ред и да разтоварва корабите, се приближи. Един страшен удар на стоманената ръка повали Терънс и го прикова към желязната преграда. Нетърпима болка обхвана гърба, ръцете и краката на космонавта. Машината беше счупила три от ребрата му. Неспособен да помръдне, зашеметен, той няколко секунди дори не успя да си поеме дъх. И точно това спаси живота му. Болката го бе обездвижила и междувременно, приглушено подрънквайки, роботът се оттегли в нишата си.

Помъчи се да седне и машината със странен шум отново се задвижи. Терънс спря. Роботът също. Още два подобни опита убедиха космонавта, че положението е наистина сериозно.

Някъде в печатните платки на мозъка беше станала повреда — сега той изпращаше изопачени команди и роботът удряше, смазваше всичко, което се движи.

Разбира се! Терънс бе забелязал разбития циферблат на часовника — трябваше да се досети, че има нещо нередно. Разбира се! Стрелките са се движели и роботът е счупил часовника. Той се бе движил — роботът смаза и него.

И това щеше да се повтаря, ако пак помръднеше. Три дни издържа, като се изключи незабележимото потрепване на клепачите.

Опита да се примъкне до декомпресионната камера. И спря, щом роботът се запъти към него, после се придвижи още малко. Но веднага се отказа от това хрумване. Мъчителната болка от счупените ребра правеше подобно маневриране невъзможно. Сега лежеше застинал в неудобна, изкривена поза и щеше да си лежи така, докато това безнадеждно положение не се разрешеше по някакъв начин.

Намираше се на четири метра от комуникационното табло, на четири метра от сигналния фар, който можеше да упъти спасителите му. Преди да умре от раните си, преди да умре от глад, преди роботът да го смаже. Четири метра. Все едно че бяха четири светлинни години.

Каква е повредата в машината? Имаше достатъчно много време за мислене. Роботът му пречеше да се движи, но не и да мисли. Не че това щеше да помогне, но поне беше възможно.

Обзавеждането на спасителните станции се осъществяваше от фирми по държавни поръчки. Някъде по веригата някой беше вложил парче нечиста стомана или беше калибрирал машините така, че да е по-евтино. Някъде по веригата някой беше извършил убийство.

Терънс отново отвори очи. Съвсем леко повдигане на клепачите. Повече, и роботът щеше да усети движението. Това би било фатално.

Той погледна машината. Не беше робот в точния смисъл на думата. Представляваше просто голям железен сандък с дистанционно управление. Незаменим за оправяне на легла, подреждане на метални облицовъчни листове, наблюдаване на култури за опити, разтоварване на космически кораби и почистване на килими. Тялото на робота, слабо наподобяващо човешко, но без глава, беше просто един манипулатор, един придатък.

Същинският мозък, сложен лабиринт от интегрални схеми, се намираше зад стената. Би било твърде опасно да се монтират тези чувствителни елементи в такава мощна машина. Тя лесно можеше да падне в товарна шахта, да бъде затисната под разбил се кораб или ударена от метеорит. В робота имаше сензорни агрегати, които „виждаха“ и „чуваха“ всичко наоколо и предаваха информацията на мозъка зад стената.

Сега той беше полудял. И то не както полудяват хората, защото имаше безброй начини, по които можеше да полудее една машина. Да полудее дотолкова, че да убие Терънс.

„Дори и да ударя робота с нещо, това няма да ми помогне.“

Беше възможно да хвърли някакъв предмет по машината, преди тя да се добере до него, но каква полза. Мозъкът щеше да си остане невредим, а придатъкът щеше да продължи да функционира. Безнадеждно.

Той се втренчи в огромните ръце на робота. Стори му се, че вижда собствената си кръв по подобните на сечива пръсти. Сънувам — помисли Терънс, но призрачната картина не го напускаше.

Тези три дни го бяха изтощили. От глад му се виеше свят. Чувствуваше главата си лека, а очите му пареха. Лежеше в собствената си мръсотия и вече не обръщаше внимание на неудобството. Пулсираща болка сковаваше гърдите му — сякаш там забиваха нагорещено копие всеки път, когато вдишваше.

Благодареше на бога, че беше в скафандъра си — иначе дишането му отдавна да бе довело робота. Имаше само един изход — смъртта.

Инстинктивно погледна към часовника. Противният циферблат го наблюдаваше от стената, изпълвайки го с такъв ужас, че очите му широко се отвориха. Хвърляйки искри, роботът забръмча. Терънс не помръдна. Бръмченето спря. Очите му започнаха да парят. Знаеше, че няма да издържи дълго време и накрая ще ги затвори.

Паренето обхвана целите му очи и те се напълниха със сълзи. Усещането беше такова, сякаш някой забиваше иглички в меките орбити. Сълзите потекоха по бузите му.

Терънс рязко разтвори очи. Ушите му бучаха. Роботът не издаде звук.

Дали е престанал да действува?

Да рискува ли с един опит?

Плъзна се леко и зае по-удобна поза. В същия миг роботът тръгна към него. Терънс моментално замръзна, а сърцето му се сви. Машината спря само на десетина сантиметра от проснатия крак. Нещо бръмчеше в нея. Шумът идваше и от придатъка, и някъде иззад стените.

Изведнъж Терънс застана нащрек.

Ако всичко е наред, не трябва да се чува шум от придатъка и абсолютно никакъв — от мозъка. Но нещо не беше наред и шумът се долавяше ясно.

Роботът се затъркаля назад, като продължаваше да „гледа“ космонавта. Сензорните орбити се намираха в тялото на машината. Бръмченето се усилваше, като от време на време изскачаха искри и се чуваше остро свистене. Терънс се ужаси от мисълта, че може да стане късо съединение и да избухне пожар в спасителната станция, без да има робот, който да го потуши.

Заослушва се напрегнато — искаше да определи къде точно бе вграден мозъкът на робота.

Стори му се, че е успял. Но дали наистина е там? Трябва да е или в стената зад преградата до хладилника, или зад един от панелите до транслационните апарати. Двете възможни места бяха съвсем близо едно до друго, но къде именно — от това зависеше много.

Смущенията, предизвикани от стоманената плоча пред мозъка, и объркващият шум от предавателя на робота пречеха на Терънс да установи мястото.

Той пое дълбоко дъх.

Счупените ребра се изместиха малко и краищата им опряха едно в друго.

Той изстена.

Високият измъчен вопъл заглъхна бързо, но ехото му продължи да тупти в главата на Терънс — като химн на агонията. Езикът машинално се показа и потрепна. Роботът се затъркаля напред. Терънс скри езика си и силно стисна устни, за да сподави вика, разтърсващ мозъка му. Машината спря. След секунда се затътри назад към нишата си.

Капки пот избиха по тялото на космонавта. Усещаше тънките струйки под скафандъра, под пуловера, под бельото, по кожата. Болката от ребрата изведнъж се изостри от непреодолим сърбеж.

Терънс помръдна съвсем малко — през скафандъра роботът не можеше да забележи движението. Сърбежът не престана. Колкото повече се опитваше да го спре и да не мисли за него, толкова по-нетърпим ставаше. Трябваше да се почеше!

Почти направи движението. Спря, преди да е започнал. Нямаше да оживее, за да изпита облекчението. Смях заклокочи в гърлото му. Господи, а аз се подигравах на нещастниците, които страдаха от постоянен сърбеж и не можеха да стоят мирно при преглед! На тези, които се почесваха и въздъхваха доволно. Боже, колко им завиждам!

Мравките по кожата не си отиваха. Той леко се извъртя. Засърбя го още повече. Отново пое дълбоко дъх.

Ребрата отново се отъркаха едно в друго.

Този път припадна от болката.

— Е, Терънс, какви са първите ви впечатления от кибените?

Ерни Терънс погледна главнокомандуващия, сбърчи чело и прокара ръка по бузата си.

— Странни са — отговори, повдигайки рамене.

— Защо пък странни? — попита главнокомандуващият Фоли.

— Защото изглеждат съвсем като нас. С изключение, разбира се, на яркожълтата им пигментация и пръстите-пипала. Иначе по нищо друго не се различават от хората.

Главнокомандуващият затвори ковчега, в който беше направена аутопсията на кибен, извади цигара от сребърната си табакера, предложи и на лейтенанта. Запали, присвил едното си око, и се вторачи в младия човек.

— Боя се, че не е само това. Вътрешностите им имат такъв вид, сякаш някой ги е изтръгнал, безразборно ги е смесил с излишни елементи от няколко други вида и после ги е нахвърлял обратно, както му е било угодно. През следващите двадесет години ще си блъскаме главите да открием механизма на тяхното съществуване.

Терънс изсумтя, разсеяно въртейки все още незапалената цигара между пръстите си.

— Това не е най-лошото.

— Прав сте — съгласи се главнокомандуващият. — През следващите хиляда години ща се опитваме да установим как мислят, как се бият, какво е необходимо, за да се разбираме с тях, какво ги мотивира.

„Ако ни оставят да живеем толкова дълго“ — помисли си Терънс.

— Защо сме във война с Кибен? — попита той по-възрастния мъж. — Защо наистина?

— Защото кибените искат да унищожат всеки човек, който съзнава, че е човек.

— Какво толкова имат против нас?

— Има ли значение? Може да е, защото кожата ни не е яркожълта, а пръстите ни не са копринени и не се огъват. Или защото нашите градове им се виждат прекалено шумни. Или, или… Много „или“. Но няма значение. Оцеляването няма значение, докато не ти се наложи да оцеляваш.

Терънс кимна. Беше му ясно. Както и на кибена. Той му се изхили и извади бластера си. Стреля право в целта, а корпусът на кораба му почервеня.

Той зави рязко, за да избегне ритането на собственото си оръжие. Движението на креслото, което се плъзгаше по жлеба, така че да му осигурява видимост при маневрите, го замая.

Пропастта се приближаваше и той залитна, а устните му побеляха от усилието да се мобилизира. С неудържима въздишка онзи падна и предаде богу дух. Дългите му копринени пръсти се свиха — твърди като стомана — и се протегнаха с бръмчене към аптечката на полицата зад преградата.

Роботът приближаваше неумолимо, фини метални прашинки се стелеха, носени от полъх, идващ от нищото. Машината повдигна железни ботуши към лицето му.

По-близо и по-близо, докато вече нямаше накъде да се отдръпне.

Появи се светлината — ярка, по-ярка от всяка звезда, пламтяща, потрепваща, сияйна, хвърляща отблясъци по тялото на робота. Той се залюля, спъна се, спря. Забръмча, засвистя и избухна в хиляди летящи парченца, осветявайки цялата пропаст, на чийто ръб стоеше Терънс. Размаха ръце назад в последен опит да се отмести преди падането.

Подсъзнанието му го спаси. Дори докато траеха кошмарните видения, той не забрави къде се намира. Не изстена, не се сгърчи от болка. Беше лежал неподвижен и безмълвен през цялото време.

Разбра, че трябва да е било така, защото още беше жив.

Сепна се, когато дойде в съзнание, и чудовището веднага се затъркаля откъм нишата си. Вече напълно се разбуди и, опрян до стената, не помръдна пак. Роботът се оттегли.

Терънс бавно въздъхна. За малко не бе сложил край на трите мъчителни дни — а може би и повече? Колко ли време е спал?

Почувствува глад. Господи, какъв глад! Болката пък ставаше все по-нетърпима. Дишаше едва-едва, но от неспирното щракане в ребрата и това го измъчваше. Сърбежът го влудяваше. Не можеше повече да понася и позата, в която се намираше — отпуснат до студената желязна преграда, чиито нитове сякаш се бяха забили в тялото му. Пожела смъртта.

Не желаеше смъртта. Твърде лесно се осъществяваха подобни желания.

Само да можеше да повреди мозъка на робота! Нещо напълно невъзможно. Щеше да му е по-лесно да закачи Фобос и Деймос на ланеца си или да живее заедно със силициева девойка от Пенарес.

Трябваше изцяло да разруши мозъка, за да бъде обезвреден придатъкът, преди да се е дотъркалял до Терънс и да го е смазал. Но стоманената преграда, която го делеше от мозъка, правеше шансовете му за успех по-малки от нула.

Замисли се. Коя ли част от тялото му роботът ще нападне първа? Само един удар на тази ръка-инструмент ще го убие. На всичкото отгоре, дори и по-дълбоко вдишване можеше да го довърши.

А дали нямаше да успее да се измъкне и да се добере до въздушната камера?

Безполезно. (1) В това му състояние роботът ще го хване преди още да се е изправил. (2) Дори ако по чудо се озове там, чудовището ще разбие вратите, камерата ще се напълни с въздух и механизмът ще откаже да работи. (3) Дори ако стане двойно чудо, какво, по дяволите ще му помогне това? Каската и ръкавиците се намираха в спасителната станция, а и нямаше къде да отиде на астероида. Корабът беше развалина — не можеше да изпрати сигнал оттам.

„Съдбата разчиства сметките си с мен“.

Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че скоро светлината ще загасне за него.

Светлината ще загасне…

Светлината…

Светлина…?

Господ, ако въобще имаше такъв, го бе чул. Терънс не вярваше в бога, но такова чудо можеше дори и от него да направи вярващ. Все още не беше спасен, но изход съществуваше — наистина изход.

Започна да действува.

Бавно, мъчително бавно повдигна дясната, невидима за робота ръка, към колана си. На него висяха необходимите за един космонавт прибори — комбиниран гаечен ключ, компас, гайгеров брояч, фенерче.

Последното бе чудото. Чудо във формата на фенерче.

С благоговение той го опипа, после трескаво го откачи от колана си — „очите“ на робота още нищо не виждаха.

Отдалечи фенерчето на сантиметър от тялото си и го насочи малко над издатината, която кракът му образуваше. Ако роботът го погледнеше, щеше да види само неподвижната маса на крака. За машината Терънс беше инертен. Статичен.

„Сега — мислеше той възбудено, — къде е мозъкът? Ако е зад транслационните апарати, няма спасение. Ако е близо до хладилника, ще живея.“

Не можеше да си позволи да поема рискове. Трябваше да се раздвижи. Вдигна единия си крак. Роботът тръгна към него. Този път бръмченето и свистенето се долавяха съвсем ясно. Терънс отпусна крака си.

Зад панела над хладилника!

Машината спря — почти до него. Секунди само решиха изхода. Тя забръмча, хвърляйки искри, и се върна в нишата си.

Сега той знаеше!

Натисна копчето. Лъчът на невидимото фенерче изскочи и се заби в преградата над хладилника. Натисна копчето отново и отново, а кълбото светлина ту се появяваше, ту изчезваше от гладката метална стена.

От робота се разхвърчаха искри и той излезе от нишата си. Погледна към Терънс само веднъж. После колелцата смениха посоката и чудовището се затътри към хладилника.

Железният юмрук ожесточено описа дъга и с оглушителен удар се стовари върху мястото, където кръгчето светлина ту се появяваше, ту изчезваше.

Завъртя се пак. Отново и отново. Докато преградата не падна и не се показаха фините бобини пластинки, жици и тръбички зад нея — сега вече ненужни отпадъци. Докато роботът не замръзне с полувдигнатата ръка, готова пак да удари. Мъртъв. Неподвижен. И мозък, и придатък.

Дори и сега Терънс продължи трескаво да натиска копчето на фенера. Още и още.

Изведнъж осъзна, че всичко е свършило.

Роботът беше мъртъв, а той — жив. Ще бъде спасен! Не се съмняваше в това. Сега вече можеше и да се разплаче.

Уголемена, аптечката заплува пред очите му. Транслационните апарати му се усмихнаха.

„Бог да те благослови, малка спасителна станцийко!“ — помисли Терънс, преди да припадне.

Информация за текста

© Харлан Елисън

© 1988 Радостина Атанасова, превод от английски

Harlan Ellison

Сканиране: Петър Кирков

Редакция: Mandor, 2007

Източник: http://kosmos.pass.as/

Публикация: „Космос“ бр.9/1988

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3742]

Последна редакция: 2007-10-30 08:00:00