/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic

Любовницата на корсаря

Хедър Греъм

Скай Кинсдейл е изключително красива. Със своите златни коси и дълбоки сини очи тя омагьосва всеки мъж и го превръща в свой безволев роб. Но един ден съдбата я среща с дивия Силвър Хоук и животът й се преобръща. Тя не иска да се преклони пред суровия пират, но и той не е склонен до отгатва по очите и всяко нейно желание. Твърдо е решил да пречупи волята на красавицата и да я направи своя робиня и любовница…

Хедър Греъм

Любовницата на корсаря

ПРОЛОГ

4 април 1718 година

Камерън Хол, Тайдуотър, Вирджиния

— Пак тези пирати! Проклети да са!

Това възклицание разпръсна измамното безгрижие на настъпващата вечер. Над река Джеймс слънцето залязваше и лъчите му багреха в оранжево-жълто мъхестите дъбове и полегатия тревист бряг на реката. Отнякъде долиташе тананикането на полски работник, а птиците огласяха всичко наоколо с мелодичните си трели.

— Пирати! Мръсни пирати!

Губернаторът на Вирджиния Аликзандър Спотсууд тропаше яростно с юмруци по полираната масичка до креслото му, а отсреща, облегнат небрежно на масивна колона, го наблюдаваше с крива усмивка приятелят му лорд Кемерън. Аликзандър беше изпаднал в ярост. Умният и привлекателен мъж се радваше на огромна популярност сред колонистите. Това се отнасяше както за дамите, така и за господата и не на последно място — за прислужничките. Въпреки гневния му изблик всичко в него излъчваше аристократизъм, като се започне от грижливо поддържаната бяла перука, брокатената одежда в прасковен цвят, жълто-кафявите панталони до колената, та чак до изисканите обувки със сребърни токи. В този момент присъщата му словоохотливост го бе напуснала изцяло. Приличаше на човек, неспособен да изрече повече от една-единствена дума.

— Пиратите! Пиратите! — продължаваше да крещи Спотсууд, но този път престана да удря по масата, а прибра чашата с шери, която заплашваше да се прекатури от ръба на масата. — Пиратите! Пиратите! Мръсните пирати! Ще ме съсипят — през цялото това време той гледаше с присвити очи своя домакин Питрок Кемерън, лорд Кемерън от Кемерън Хол, наричан от роднини и приятели просто Рок.

Високият млад мъж с характерно, изсечено лице имаше наистина властно излъчване. Където и да отидеше, той печелеше уважението и респекта на останалите. Сивите му остри очи, родова черта на няколко поколения, понякога придобиваха сребрист оттенък. Не беше от хората, които носят често перука. В заревото на залязващото слънце тъмната му коса блестеше като черен кехлибар.

Макар да се беше облегнал мързеливо на колоната, загледан в реката, от тялото му струеше огромна жизненост. По очите му можеше да се разбере, че притежава чувство за хумор, но също така и яростна неустрашимост. Приемаше смело всяко предизвикателство.

— Сам не можеш да се справиш с всички тях — обърна се той към приятеля си. — Ще направим обаче всичко, което е по силите ни, за да ги видим един ден на бесилката.

— Не, не! — запротестира Спотсууд нетърпеливо. — Искам ги всичките накуп. По бесилките или навързани във вериги на пристанището. Само дето бесилките и веригите са доста скъпи. Не мога да си позволя да организирам такъв спектакъл. — Той се облегна назад и мълчаливо започна да разглежда реката и околностите и.

Кемерън Хол беше привлекателно място със стратегическо местоположение. Имаше всички предимства на английското селско имение и неподправената природна красота на колонията. Реката на това място беше достатъчно дълбока и корабите можеха да стигат чак до пристана на Кемерън. Домът бе едновременно практичен и елегантен. Открай време Спотсууд беше близък на семейството — беше приятел и на бащата на Рок. По онова време той планираше вече строежа на губернаторството в Уйлямсбърг и честичко си мислеше за Кемерън Хол, когато обсъждаше работата с архитектите. Къщата бе издигната в края на двадесетте години на седемнадесетото столетие. В началото били построени само входната зала и спалните на горния етаж. На една от тухлите в избата беше издълбан следният надпис: „На тези здрави основи през лето господне 1627-о ние изградихме нашия дом. Нека с божията помощ семейството и домът да издържат изпитанията на времето. Джейми и Жаси Кемерън.“

И наистина, семейството бе преживяло и добри, и лоши времена. Най-възрастните синове от всяко поколение до един били членове на губернаторския съвет.

— Мисля си, че ще се справиш прекрасно с тези диваци — наруши мълчанието Рок.

Както винаги, Спотсууд не можеше да разбере дали Рок го поднася, или говори сериозно. Той посочи вестника, който беше чел преди малко.

— Пак някаква статия на една от тъй наречените невести на тоя проклетник, как му беше името — Едуард Теч, Тич, Тач. Цяла върволица жени.

— Да, и освен това всички те са си живи и здрави и ни осведомяват кое как е било, нали?

Пиратът Тийч все повече и повече влизаше в хорските уста. Тъй като лицето му беше пищно окосмено, носеше прякора Чернобрадия. Казваха, че е родом от Бристъл и че е участник във войната на кралица Ана. След това бил ученик на пирата Хорнигоулд и при него научил нов занаят — грабеж в открито море. И все пак той едва ли беше най-злият сред своите колеги.

— Някъде наблизо там кръстосва Логан — продължи Рок. — Също така и едноокият Джек. И двамата не се задоволяват само с товарите. Отнасят се крайно безгрижно и към човешкия живот.

Спотсууд кимна, сплете пръсти и добави:

— Да не забравяме и Сребърния сокол.

— Разбира се, Сребърния сокол също — потвърди безизразно Рок.

— Нужни са ни нови правомощия — заоплаква се Спотсууд. — Кралица Ана ни напусна, а на трона се е настанил Немеца… — смехът на Рок прекъсна думите му и страните му почервеняха. — Така де, той наистина е немец, дори английски не знае! Докъде ще я докараме така? В морето ни тормозят пиратите, а на всичкото отгоре си имаме крал, който и езика на страната си не умее да говори!

— По-добре такъв, отколкото някой папист. — Рок се смяташе за гражданин на Вирджиния. Обичаше родината си и въпреки благородническата си титла се чувстваше истински фермер. Имаше успех и като търговец. Изобщо в Новия Свят можеше да забогатее всеки независимо от своя произход. Единственото условие беше да не се страхува от тежък, изморителен труд.

Спотсууд също обичаше Вирджиния. Той обаче беше англичанин и короната беше тази, която му бе поверила заемания пост. Дори и да ругаеше краля-немец, изпълняваше всички нареждания, идващи от Англия. През 1714 година се беше споминала кралица Ана, последният монарх от династията Стюарт. Приживе нещастната жена беше погребала всичките си деца, така че тронът по право се падаше на природения й брат, също папист. Само че англичаните предпочетоха за свой крал протестант, па бил той и немец. Религиозният въпрос си оставаше все така деликатен. В колониите обаче всички бяха по-толерантни. Но дори тук хората с положение принадлежаха към англиканската църква и се съобразяваха с нейните канони.

Спотсууд въздъхна. Само мъки и нищо друго! Преди едно столетие индианците бяха превърнали живота на заселниците в ад, сега пък се появиха пирати.

— Рок — започна той, но замлъкна, защото от къщата се чу някакъв шум. Верандата гледаше към реката, така че в жегата откъм водата постоянно полъхваше свеж бриз п проникваше през отворената врата в цялата сграда. В този момент отнякъде долетя гръмотевичен глас, сподирен от тежки стъпки.

Губернаторът смръщи вежди, а Рок се ухили и каза:

— Съжалявам, това е лорд Кипсдейл.

На прага изникна Питър Лъмли, икономът на лорд Кемерън. Ниският около четиридесетгодишен мъж повдигна ядосано рамене:

— Сър, казах на негова светлост, че имате важен разговор с мистър Спотсууд, но той…

— Всичко е наред, Питър. — Рок изглади с ръка гънките по дрехата си и зачака.

След малко на верандата стъпи невисок, набит мъж със сини очи и рядка сива коса.

— Кемерън! Още ли не си чул? Отново пиратски нападения в открито море! — Той размахваше един брой от вестника, който губернаторът по-рано беше запокитил на земята.

— Да, знам вече. — отвърна Рок.

Лорд Тиодор Кинсдейл кимна на губернатора, последният отвърна на поздрава и двамата с домакина се спогледаха насмешливо над главата на нисичкия човек. Кинсдейл беше свестен мъжага, който подкрепяше Спотсууд във всяко негово начинание и освен това организираше начесто весели празненства. Притежаваше обширни захарни плантации на островите, но въпреки това живееше в Уйлямсбърг. За него тричасовото пътуване до Кемерън Хол представляваше един малък ужас, но фактът, че го бе предприел, показваше, че наистина има сериозни причини.

— Аликзандър, какво смяташ да правиш сега? Спотсууд го загледа втренчено.

— О, няма да оставя нещата така. Разпределих вече корабите по цялото крайбрежие.

— Нещо за пиене? — вметна Рок.

— Един скоч няма да ми дойде зле. — Кинсдейл се строполи в един плетен стол, започна да си вее с кърпичка и простена:

— Дъщеря ми вече пътува по море.

— Откога? — попита Рок.

— От днес.

Спотсууд се прокашля:

— Едва ли трябва да се опасяваме, че пиратите ще нападнат тъкмо твоя кораб.

— О, и как още! Аз съм богат човек, а „Силвър месенджър“ носи на борда си скъпоценен товар. Само накитите струват цяло състояние. — Рок потръпна леко под погледа на присвитите му очи.

Конфликтът между тях се дължеше на една уговорка между бащата на Рок и Тио. Още преди раждането на децата си двамата ги бяха нарекли едно на друго. Според Рок такъв един договор си беше чиста проба варварство. В края на краищата той трябваше да бъде човекът, който ще си избира невеста, — и то когато сам реши. Отгоре на всичко беше чул и слуха, че нарочената невеста не иска да се омъжва за него. Макар и да не беше особено горделив човек, чутото малко го подразни. Този факт обаче облекчаваше ситуацията в значителна степен.

— Уверен съм, че по пътя насам няма да й се случи нищо лошо — успокояваше Аликзандър угрижения баща.

Думите му обаче нямаха ефект. Тио скочи внезапно на крака и възкликна:

— Умолявам те, Рок! С баща ти бяхме първи приятели, ценях го толкова много! Само ти можеш да й бъдеш закрила. Имаш и приятели сред пиратите…

— Приятели ли? Какво говориш? — извика раздразнено Рок.

Тио отчаяно закърши ръце.

— Разбери, тя е животът ми — всичко, което ми е останало на този свят. Аз й заповядах да се завърне у дома и да се омъжи за теб. Добре, нямаш приятели пирати, но роднини все пак…

— И роднини нямам — възпротиви се решително Рок. Той усещаше върху себе си изпитателния поглед на губернатора и преднамерено придаде на думите си предупредителна отсянка. — Ако човек не ме познава, ще остане с впечатлението, че аз едва ли не съм се побратимил с тая паплач.

Развеселен, Аликзандър се облегна на стола, а Тио сви ръцете си в юмруци.

— Казват, че Сребърния сокол бил от рода Камерън.

— Не е!

— Издават го сребристосивите му очи. Твърди се още, че се отнася с особено уважение към името на твоя род и че винаги бил готов да преговаря с теб. Освен това веднага ти връща заграбените кораби, щом получи съответния откуп. Казват също, че двамата с него сте разговаряли на някакъв остров. За Бога, Пит! Рок, помогни ми!

Рок въздъхна и разпери ръце.

— Може този пират и да е издънка на някой незаконороден Кемерън и по тази причина да пререже по-скоро твоя гръклян, отколкото моя. Но кажи ми все пак, какво всъщност искаш от мен?

За момент Тио се поколеба, след което извади от джоба си свитък.

— Моля те, ожени се за нея. Веднага.

— Какво каза? — възкликна Рок, невярващ на ушите си.

— Ожени се за дъщеря ми и изпълни обета, който си дал на баща си на смъртния му одър.

— Та тя дори не е тук…

— Имам всички необходими документи, включително и нейния подпис. Вярно, че не й казах какво подписва, но въпреки това всичко си е по реда. Длъжен си да се ожениш за нея незабавно.

— Но защо? Каква е причината за това бързане?

— Защото Сребърния сокол ти е братовчед. Защото е възможно да срещне някъде моя кораб и моята дъщеря. Но дори и това да не стане — много от пиратите ще си имат едно наум за вашата родствена връзка и не ще посмеят да посегнат на този кораб.

— Чакай, това, което говориш, е някакво бълнуване!

— Не! Ти не разбираш за какво става въпрос, Кемерън! — Гласът на Тео затрепери и мъртвешка бледнина покри лицето му. — Тъмнината, тя не може да понася тъмнината.

Да не би мъжът срещу него да губеше разсъдъка си? По правило Рок се държеше вежливо с хората, но сега само разпери ръце, извърна се и се спусна надолу към речния бряг. Погледът му се спря на собствения му кораб, шалупата „Лейди Елена“ — беше го кръстил на майка си. Съвсем скоро щеше да настъпи мигът, когато въоръженият с много оръдия кораб щеше да разпери платна.

Той пое дълбоко въздух и се отправи с бързи крачки към източната страна на дома. Там бяха пристройките — кокетните къщички за прислугата, зимникът, кухнята, оборът, ковачницата, бъчварницата и пералнята. Зад тях, заслонено от дървета, беше гробището. Рок тръгна натам. Съвсем близо до новата ограда лежаха погребани родителите му и едно дете, а малко по-нататък — всички останали представители на рода Кемерън от последните сто години.

Малко преди смъртта си баща му заръча да излъскат наново надгробните паметници на прародителите Жаси и Джейми. Рок докосна студения камък и мислите му се отправиха към двамата. Те бяха се установили тук, за да основат династия и семейството наистина се оказа устойчиво. След дълга и упорита борба с индианците Жаси и Джейми победиха. Дори и опустошителното нападение от 1622 година не успя да ги прогони от тези места. Наследниците им населяваха голяма част от Вирджиния. И не само Вирджиния, а и Ню Йорк, и Каролина, и Източните щати, мислеше си Рок със задоволство.

Но усмивката му се стопи, той се обърна и тръгна обратно към дома. Спотсууд и Кинсдейл бяха напуснали верандата, гласовете им долитаха от трапезарията. Що се отнася до гастрономическите им потребности, Питър щеше да се справи чудесно. Затова, макар и да поспря колебливо в салона, Рок се отправи по широкото, завито стълбище към галерията с портретите на предците.

Като се почне с Джейми и Жаси, всички представители на рода Кемерън си бяха поръчвали портрети. Рок се спря съвсем за кратко пред ликовете на майка си и баща си — тя — красива, тъмнокоса, с неуверена, плаха усмивка, а той — горд, сериозен, излъчващ достойнство; сребристосивите му очи го гледаха от стената като живи. Той премина бързо покрай портретите на дядо си и баба си и стигна до лика на Жаси.

Бяха му разказвали, че била борческа натура. Погледът й издаваше огнен темперамент, а по устните играеше усмивка — без съмнение красива жена с фини черти. Очите й сякаш го следваха. Още като дете Рок идваше често при този портрет; и до ден-днешен очарованието му не беше избледняло. След това се изправи пред образа на Джейми — лорд Кемерън, силен, млад, самоуверен. Рок наистина дължеше много на своите прародители. Навсякъде по света живееха многобройни представители на рода Кемерън, но единственият истински наследник си оставаше той. Тъкмо това искаше да му припомни и погледът на Жаси.

— Както кажете, милейди — промълви той тихо. — Знам, че не от вчера съм мъж. На тридесет години съм. Може би наистина лекомислено съм предизвикал съдбата и вече е крайно време да се спра на едно място. Само че, разбираш ли, искам аз да съм този, който ще избере майката на своите деца. Ами ако момичето е кривогледо или пък домъкне някоя противна болест в къщи? Или, не дай Боже, е предразположена към лудост?

Той замлъкна и погледът му се плъзна по галерията. За всеки от хората, изобразени тук, бракът представляваше нещо свято. Рок въздъхна, опря ръце на хълбоците си и тръгна бавно обратно към портретите на своите родители.

— Не съм съгласен. Не съм съгласен, сър. Категорично не съм съгласен. Ти беше този, който ме учеше да взимам самостоятелно решения и да преследвам целта докрай. А на смъртния си одър поиска от мен това обещание. И да сме наясно, сър, протестирам срещу този брак! Обаче… — Тук Рок преглътна. — Обаче ще изпълня обещанието си да се оженя за това момиче. — Преди да си тръгне, той размаха заплашително пръст към портрета. — Мислете му, сър, ако е кривогледа или пък гърбава.

Когато нахълта в трапезарията, Спотсууд и Кинсдейл стреснато вдигнаха поглед от сърнешкото печено пред себе си.

— Е, добре, имате съгласието ми — оповести решението си Рок.

— Питър! Питър! — Кинсдейл скочи възбуден от мястото си. — Бягайте веднага в къщата на пастора и доведете преподобния Мартин! Дъщеря му Мери също! Тя ще представлява Ски и…

Рок кимна утвърдително.

— Действайте, Питър! — След това се обърна към губернатора и додаде:

— Съгласен ли си да поемеш функцията на свидетел, Аликзандър?

— Разбира се, стига документите на Тио да са редовни и това да е твоето желание.

— Да, това е моето желание.

Спотсууд жално се вторачи в масата.

— Колко жалко за изисканото ястие.

След броени минути в стаята нахлуха останалият без дъх пастор Мартин и неговата поруменяла дъщеря. Необходимите церемониални слова се казаха, документите бяха подписани.

Вечерята вече изобщо не интересуваше Кинсдейл, целта на посещението беше постигната.

— Нека всички научат, че си се оженил за нея. Името Кемерън ще я закриля.

— Тио… — Рок се опита да го задържи, но неговият тъст се беше разбързал и нареди на Питър да извика кочияша и камериера.

Той възнамеряваше да потегли обратно у дома още преди смрачаване.

— Тио, послушай! В открито море не съществуват никакви гаранции. Нима не разбираш, човече…

Кинсдейл само сграбчи ръцете му.

— Благодаря ти, Рок, и не забравяй едно — повече от всичко на света тя се страхува от тъмнината. Пази я, не допускай това да се случва. На масата съм оставил медальон с нейния лик.

Лорд Кемерън изпрати примирено госта си до вратата. Колата вече го чакаше. На балдахина над седалката на кочияша висяха запалени фенери.

— Оставям се в ръцете на Всемогъщия, момчето ми! Разчитам на името ти и на твоята чест. — Без да се обръща повече, Кинсдейл се качи в каретата и потегли.

Рок се върна в трапезарията, където го очакваше губернаторът с порция претоплено сърнешко печено.

— Ела да хапнеш! — извика Спотсууд. — Това тук е сватбеното ти угощение. — В ръка държеше медальона, а приятелят му се опитваше да се усмихне. — Не искаш ли да погледнеш образа на младата си невеста?

— Кривогледа ли е?

— Не, много е красива.

— Как пък успя да разбереш това от тази миниатюра?

Спотсууд щракна медальона и го пъхна в джоба си.

— Виж какво, познавам младата лейди. От последната ни среща са изминали наистина няколко години, но това дете още тогава изглеждаше многообещаващо.

— Много мило — промърмори Рок мрачно.

— Тя е човек с желязна воля, скъпи мой, и освен това се отличава с буен темперамент, храброст и ум. И…

— Ето какво, тя ще дойде тук и ще си гледа своите работи — прекъсна Рок губернатора с тих глас. — Аз пък ще си гледам моите — Спотсууд гледаше развеселен в чинията си.

— Много се съмнявам, приятелю.

— Моля? Какво искаш да кажеш?

— Ами кой знае защо ми се струва, че ще разпънеш платна по-рано от предвиденото.

— Май така ще стане. — Лорд Кемерън си наля чаша уиски. — За здравето на братовчед ми, губернаторе! За Сребърния сокол! Да пием за успешния завършек на нашите преговори!

— Да пием за здравето на Сребърния сокол. — Спотсууд също вдигна чаша за наздравица.

Рок тресна внезапно чашата си върху масата и напусна стаята. Едва успяваше да сдържи яростта, която го беше обзела. В трапезарията губернаторът Спотсууд спря да пие, извади медальона и го разтвори. Красивото, деликатно лице го изпълни с възхищение.

— Да пием и за твое здраве, лейди Кемерън — прошепна той. — Радвам се, че ще се завърнеш у дома, Скай, и си представям още отсега искрите, които ще захвърчат, щом опознаеш съпруга си! Да не бях губернатор, аз самият щях да опъна платната, защото приключението си заслужава.

Той затвори медальона и го остави на масата. Все пак Кинсдейл го беше оставил тук за Рок Кемерън, а не за него. Но след това се ухили злобничко и отново го пъхна в джоба си. Нека Рок си мисли, че съдбата го е дарила с кривогледа жена.

Усмивката му обаче бавно угасна. Научеха ли пиратите, че корабът на лорд Кинсдейл е излязъл в открито море, щяха непременно да го преследват. И не само защото на борда се намираше дъщеря му, сама по себе си скъпоценен заложник, заради личното й имущество, а вероятно и за други неща. Възможно беше да пресече океана и без проблеми, но този вариант си оставаше твърде съмнителен. Боже, какъв жалък свят…

— Проклети пирати! — изруга губернаторът ядно. Какъв тъжен свят! Всякакви пирати заплашваха бреговете, а отгоре на всичко на английския трон се беше настанил някакъв си немец.

После почука с пръсти по раклата и промърмори:

— Пази се, милейди. Много се страхувам, че за теб бурята вече се е разразила.

ГЛАВА ПЪРВА

9 юли 1718 година

В Атлантическия океан

— Това е черният флаг на пиратите! Флагът с кръстосаните кости и черепа се приближава към нас!

Скай Кинсдейл стигна до кормилото точно в момента, когато този вик долетя от наблюдателния пост на предната мачта. Дъските под нея се люлееха силно, светкавица раздра мрачните облаци и освети кораба, преследват като призрачно ехо „Силвър месенджър“ в нощта. С много усилия екипажът успя да опъне платната, за да се пребори с бурята, разразила се в тази част на Атлантика. Сега обаче ги застрашаваше нова опасност — корабът, развял истинския си флаг с избелели кости и череп на фона на вечната черна нощ.

— Капитане! Черният пиратски флаг! — повтори предупредителния си вик наблюдаващият матрос.

— Черепът с кръстосаните кости — изрече замаяна и Скай. Тя се беше спряла до капитан Холмби и нещастният наблюдател, който все още седеше горе на мачтата, се загледа в нея. Името му беше Дейви О’Дей и идваше от Каунти Корк. На кораба беше съвсем отскоро, но още от първия миг я обожаваше. При вида на огненозлатистите й коси, фините, красиви черти на лицето и искрящите морскосини очи страхът за собствения му живот го напусна. От силния вятър широката наметка прилепна към нейната красива фигура, а къдриците й затанцуваха. Независимо дали беше в опасност, или пък се радваше на живота, тя постоянно трептеше от жизнена сила, сякаш беше частица от първичните елементи, бушуващи неистово около кораба.

Ведра и усмихната, но винаги в стила на благородна дама, тя се интересуваше от всичко, което я обкръжаваше. Дейви я обичаше тъй жарко, колкото можеше да обича само едно малко ирландско момче. В този мир той даде обет да я спаси, дори това да струва собствения му живот. Пирати! Света Дево Марийо! Той ще я спаси!

Капитан Холмби погледна нетърпеливо към него. Дейви се овладя и като не знаеше дали капитанът го е разбрал, повтори своя вик:

— Флаг с череп и кости, сър! Пиратски кораб! Нападат ни!

— Знам, момчето ми. Мистър Глийсън! — извика капитанът на главния подофицер. — Подайте ми далекогледа, моля!

Със страх в сърцето, но същевременно очарована, Скай наблюдаваше сцената, в която подофицерът се появи и връчи далекогледа на своя капитан. Тази ранна утрин времето се беше влошило и корабът ту пореше дълбоко вълните, ту се плъзгаше по разпенената вода. Във въздуха се носеше остър мирис на буря, странна сива пелена замъгляваше небето, а студеният солен вятър духаше все по-силно и по-силно.

В дни като този човек изпитва ужас от бурята и Божия гняв, но и никой не би тръгнал по море в тези опасни времена, без да се съобразява с проклетите пирати, които можеха внезапно да изникнат навсякъде из Атлантика и Карибите. И наистина, разните му там Ан Бони, Чернобрадия, Едноокият Джек, Сребърния сокол и други като тях твърде често заграбваха богата плячка.

Според капитан Холмби тази буря бе беше изгодна за пиратите. Още предната вечер той уверяваше Скай, че никой пират не обича да атакува, когато е заплашен едновременно от оръдия и от бог Нептун. Не, повтаряше Холмби, пътуването ще продължи спокойно и съвсем скоро ще приключи. Дори и при тази буря! Тя ще се завърне непременно при баща си в Уйлямсбърг и там ще бъде предадена на щастливия жених. При тези думи старецът й намигна доброжелателно и тя намери все пак сили да го възнагради с мила усмивка.

За нея обаче въпросът със сватбата стоеше по раз личен начин. Баща й беше й избрал мъж, когото тя изобщо не познаваше. Подобни уговорки се приемаха като нещо нормално, но тя не можеше да се съгласи с това. Действително фамилията Кемерън владееше най-хубавата плантация в Тайдуотър, Вирджиния, а лорд Кемерън беше известен като безупречен джентълмен. И все пак тя, Скай, не беше някакъв предмет, който можеше спокойно да бъде продаван и купуван. О не, по никакъв начин не възнамеряваше да се появи във Вирджиния като нечия невеста. Все някак си щеше да се изплъзне от този брак.

Само че не по този начин! Не като попадне в ръцете на пирати! Сигурно има и друг, законен път. След ранната смърт на майката Скай и баща й бяха като едно цяло. Тя винаги успяваше да наложи волята си — поне допреди шест месеца, когато той дойде в Лондон и й съобщи, че се налага да се прибере у дома. Тя беше много щастлива. А след това й каза, че трябва да се омъжи. Скай се опита да го отклони от решението му — първо, с нежни ласкателства, а след това и чрез изблици на неподправена ярост. Той обаче упорстваше. На какво прилича това, още преди да проходи, е било сключено някакво тъпо съглашение, по силата на което тя трябвало да мине под венчилото с лорд Питрок Кемерън. И нищо, нищо не беше в състояние да вразуми собствения й баща. Напразно му говори, плака, крещя, тропаше с крака! Лорд Тиъдър Кинсдейл само я прегърна нежно и каза, че след края на срока в училището за благородни девици на мисис Пойндекстър я очаква в Уйлямсбърг. Отрадната перспектива да се раздели с мисис Пойндекстър я накара първоначално да се престори па победена, за да продължи борбата в Новия свят. Тя щеше да си спести тази женитба…

Точно така! И то само защото право към тях се беше насочил пиратски кораб!

Внезапно морските разбойници откриха стрелба и огнено зарево освети небето.

— Това е Едноокия Джек! — изкрещя Холмби, като сочеше преследвачите с далекогледа си. — Иска да се забие в нас и да ни вземе на абордаж! Мистър Глийсън! Всички на палубата! Бегом по оръдията!

Първият снаряд не можа да засегне „Силвър месенджър“, но попадна някъде съвсем наблизо и от водата се издигна огромен фонтан, сякаш до кораба плуваше кит.

— Наистина ли е Едноокия Джек? — Студена тръпка премина по тялото на Скай, въпреки че правеше всичко възможно да се овладее. Много и бяха разказвали за този човек. Заложници той взимал само, когато това му било изгодно. Мъжете избивал като мухи. Що се отнася до жените пък… Тя се опита бързо да прогони тази мисъл от главата си — не биваше да позволи паниката да обсеби разсъдъка й и да парализира волята и борческия й дух.

— Да, пред нас е Едноокия Джек — отвърна Холмби. — Нали виждате флага, милейди. А на черепа дори липсва едната очна кухина — докато говореше, той галеше ръката й, но мислите му явно бяха някъде другаде. — Обърнете посоката, мистър Глийсън! — Сините му очи се впиха в Скай. — А сега, лейди Кинсдейл, ще наредя да ви заведат във вашата каюта.

— Но, сър, аз…

— Не, по-добре в моята каюта. Ако стрелбата продължи по-дълго, там ще бъдете в безопасност… — Той замлъкна внезапно и смутено преглътна няколко пъти. — Разбира се, не мисля, че…

— Сър, вече не съм дете! — Тя в никакъв случай нямаше да допусне да седи затворена, когато безбожниците нахлуеха на кораба. Умееше да се бори и щеше да го стори.

— Слез веднага долу, Дейви! — извика капитанът на наблюдателя. — Заведи лейди Кинсдейлд в моята каюта.

— Слушам, сър, на вашите заповеди! — отвърна момъкът и се спусна като стрела на палубата.

— Само не се страхувайте, милейди, ще се справим и с това изпитание!

— Не се страхувам от опасността, капитане, а от каютата… — понечи да отвърне тя, но усети, че вече не й обръщат внимание. Бързо и нервно той даваше заповедите си на главния подофицер, последният пък от своя страна ги предаваше по-нататък на екипажа, като надвикваше грохота на бурята, вълните и оръдията, грохот, който сякаш искаше да заглуши трясъка на гръмотевиците.

— Елате с мен, милейди! — Дейви сграбчи ръката на Скай и двамата побягнаха по палубата. По пътя си трябваше да заобикалят забързани моряци и разхвърлян напосоки такелаж. Скоро стигнаха до капитанската каюта.

Помещението беше изискано, с дъбово писалище, завеси от дамаска и ниша, заобиколена от книжни лавици. На плота на масата все още стоеше красивият сервиз за чай, който се ползваше единствено от капитана. Вероятно бурята и приближаването на непознат кораб бяха прекъснали заниманието му.

— Господ да ви пази, милейди! — извика Дейви. — По-късно непременно ще дойда пак и…

— Не! — прекъсна го тя остро, а след това се усмихна объркана. Щеше да се чувства много по-добре, ако лампата продължеше да свети и вратата останеше незаключена. — Моля те, Дейви, не ме заключвай.

— Добре, милейди, щом като не искате…

— Благодаря ти! А сега върви, Дейви, и Бог да те закриля!

Когато морякът си тръгна, тя се облегна на вратата. Чуваше как стъпките му се отдалечават. Отнякъде долитаха и крясъците на главния помощник. Внезапно по кораба премина тръпка. Тя извика. Някаква сила я запокити право в писалището. Порцеланът се разпиля по пода. Корабът беше улучен от снаряд.

До слуха на Скай долетя писък, изпълнен с болка, а след това „Силвър месенджър“ се разтресе наново. Куки се забиваха с трясък в корпуса като гигантски пипала на зловещ звяр.

Тя потърка с ръка удареното си рамо и предпазливо се надигна. Полата й с втъкани златни нишки се беше закачила на един от резбованнте крака на масата, тя я дръпна рязко и се освободи. В каютата проникваше дим от подпалени корабни платна. Палубата гъмжеше от тичащи, ревящи мъже. Стомана срещаше стоманата, остър мирис на барут се смеси със сивата пелена, обгърнала кораба.

Скай едва дишаше. Изтича до вратата и я открехна. Леден ужас смрази кръвта във вените й — точно пред вратата беше проснат трупът на добрия стар капитан. На палубата все още кипеше битка, но от пръв поглед личеше, че пиратите ще надделеят над екипажа. Страхотният шум я накара да притисне ушите си с ръце, в дълбока скръб за храбрия Холмби и неговите хора тя притвори клепки. Очите й се разтвориха обаче широко, когато до слуха й долетяха женски гласове. Нейните млади камериерки от Ирландия бяха открити. Беси крещеше отчаяно, а Тара издаде само сподавен стон. Скай видя как завлякоха двете момичета насред палубата, под голямото платно. Навсякъде гореше, но стрелбата все още не беше спряла. Уви, не се намери галантен рицар, който да се притече на помощ на девойките — всички мъже на борда бяха заети единствено със своята собствена битка.

— Не, това не бива да се случва! — прошепна Скай и прехапа ужасена долната си устна.

Спасение не се виждаше отникъде. Мрачният ден, стрелкащите се светкавици по небето, приближаващият дъжд, отвратителната воня на овъглена дървесина и опърлена човешка плът — нищо не можеше да спре една групичка пирати, решили да утолят низките си страсти. Тара, момичето с гальовните сини очи и белоснежна кожа, беше хвърлена направо на дъските до някаква кофа за вода. Никой от побеснелите злодеи не чу вика й, изпълнен с болка. Върху двете момичета се нахвърлиха четирима мъже — младеж със светлоруса брада, друг един с изпопадали зъби, по-възрастен сивокос пират и грозен тип с черна коса и зъби, пожълтели от тютюн.

Скай затвори очи и се облегна прималяла на рамката на вратата. Това не можеше да продължава. Но какво да стори? Корабът беше във владение на долни зверове. Злото взимаше връх над Доброто. Тези чудовища щяха да открият и нея. Нима щеше да се спотаи като подплашено зверче, за да я спипат в някой ъгъл? Нямаше ли да е по-добре да загине в бой?

Погледът й се прехвърли върху бюрото на капитана. Там висяха две великолепни дамаски саби. В този момент корабът започна да се клатушка опасно, сякаш морето беше решило да го погълне.

Скай помоли Господ да й прости многобройните й грехове и не на последно място неукротимата й гордост, след което се метна през масата и изскубна едната сабя от ножницата. В ръката си усети стоманата, развъртя острието във въздуха и прецени каква е тежестта на оръжието. След това излетя от каютата, преди още смелостта да я напусне.

В едната си ръка размахваше сабята, а с другата придърпваше полите на роклята. На палубата я посрещна още по-остро противната воня на битката. Толкова много изгорена човешка плът! Навсякъде изпотрошени отломки от дърво, изпочупени крака и ръце, пламнали корабни платна! Тя преглътна, сподавяйки изкушението да припадне при вида на загиналия капитан, чийто празни очи се бяха вторачили в небето, разкърши рамене и прекрачи храбро мъртвеца. До този момент никой не се беше сетил за нея в бясната въртележка на палубата. Но скоро, съвсем скоро щяха да я открият.

Тя се хвърли храбро към мъжете, които бяха хванали Тара и Беси.

— Пуснете ги! — извика и насочи сабята към сивокосия, който в този момент дърпаше полите на Тара.

Той се вторачи в нея, а и останалите изумени прекратиха заниманието си. Сивокосият се ухили и облиза устните си.

— Я-а, момчета, я гледайте, тук на крака ни е дошло още по-готино парче! — той пусна Тара и се изправи. — Добре сте ни дошли, милейди. Казвам се Семюъл. Не се съмнявам, че ние двамата с вас ще си прекараме екстра, нали.

— Затваряйте си устата и се отдръпнете веднага! вие също! — сопна се тя на русокосия младеж, който почти беше надвил вече съпротивата на нещастната Беси. — И си натикайте мъжествеността обратно в гащите, защото, ако я перна с тази сабя, ще си останете без нея!

Семюъл избухна в гръмогласен смях, младежът обаче не се развесели чак толкова. Той скочи бързо и затегна връвта, която придържаше панталоните му.

— Я каква смела госпожица! — подхвърли Семюъл доволно. — Дайте ми бързо сабя. Искам го това пиленце, много го искам.

Русокосият се възпротиви:

— Ще трябва да я поделиш с нас!

— Да видим първо умее ли благородната госпожичка да се бие! Мисля, че тази плячка се пада първо на мен! — се обади непознат глас и Скай се извърна рязко, за да види кой говори.

Едноокия Джек нямаше нужда от представяне. Черна превръзка прикриваше празната кухина на едно от очите му, а похотливата усмивка разкриваше ред прогнили зъби. Беше невисок, жилест мъж с мустачки.

— Аз съм този, който уби капитана на този кораб! — изкрещя вбесен Сем. — Затова тя по право се пада на мен! Бързо една сабя!

Дадено, Сем, бий се тогава с нея — и Джек му подхвърли оръжието. — Като приключиш, пак ще разговаряме. — Той се ухили гадно към Скай. В този момент тя даде обет пред себе си, че ще умре, преди да позволи на този мъж да се погаври с нея. Колко необмислено беше постъпила! Вместо да предупреждава Семюъл, трябваше просто да го прободе, докато се боричкаше с Тара. А сега щеше горчиво да съжалява заради този благороден жест.

— Сър, готова съм! — извика тя и зае позиция. Още преди да отиде в училището на мисис Пойндекстър, баща й я беше изпратил във Франция и там ходеше на уроци по фехтовка при един прославен учител. Вярно, че Семюъл беше силен и опитен боец, но тънкостите на фехтовалното изкуство му бяха съвършено чужди. Знаеше, че е в състояние да го победи, но какво я очакваше след това? Нима трябваше да се справя подред с двадесет или петдесет пирати? Или дори с повече?

— Струва ми се, че вие не сте никаква лейди! — изкрещя Сем и в очите му се появи лош блясък. Сега той трябваше да се бие не за плячка, а за живота си. Противниците сплетоха саби и остриетата се удариха едно в друго. Той се опитваше да надделее със силата на своето тяло, но Скай бе бърза и пъргава, парираше ударите му, финтираше го и постоянно се изплъзваше от яростните му пристъпи. Най-накрая тя скочи върху една овъглена мачта, паднала напряко на палубата, и в мига, в който той замахна към нея, тя приклекна бързо, извъртя се като светкавица и сабята й се заби дълбоко в корема му. Противникът й се строполи на дъските и не след дълго леденият блясък на смъртта измести свирепия пламък в очите му.

Внезапно на борда настана мъртва тишина. Биещите се отпуснаха оръжия. И членовете на екипажа с опрени до гърлата им острия, и самите пирати — всички изумени се бяха вторачили в Скай. Мълчанието наруши Едноокия Джек — той изръкопляска. Не се опита да прикрие уважението си към Скай, а я заразглежда изпитателно.

— Мадам, накрая ще трябва да премерите сили и с мен.

Тя нямаше друг избор. Изтегли се назад към мачтата с високо вдигната сабя, огледа се във всички посоки, готова да посрещне следващия си противник. Срещу й се изправи русокосият младеж. Той я последва, плюейки по талпите, а някой му пъхна в ръката сабя.

— Милейди? — В поклона му се долавяше подигравка. След което се нахвърли върху нея.

За Скай битката с момчето беше като детска игра, защото и по сила той отстъпваше значително на предишния й съперник. Не след дълго на челото му избиха ситни капчици пот.

— Лейди Скай! — Викът на Дейви отклони за миг вниманието и от битката. Момчето искаше да я предупреди — зад гърба в втори пират вадеше саби от ножницата. Разбойник, чиято плешивина беше покрита с червена кърпа, удари Дейви по главата с дръжката из пистолета си. Малкият ирландец се свлече безшумно на земята.

Скай инстинктивно тръгна към зашеметения момък. В този момент русокосият разпори полите и с широк замах. Тя успя да скочи встрани, преди стоманеният връх да се забие в тялото й.

— Не се страхувайте, милейди! — извика плешивият. — Малкият не е мъртъв, само дето малко спи!

— И никой да не пречи вече на представлението, ясно ли е! — взе отново думата Едноокия Джек. — Ако и под завивките е толкова темпераментна, никой да не ми я убива.

Този бой е просто игра за тези типове, помисли се Скай. За тях убийството ще си остане игра до момента, в който се задавят в собствената си кръв.

— En garde, Monsieur! — предизвика тя русокосия си противник, след което се препъна и залитна напред, както и всички останали на кораба. Внезапно изникнал кораб-чудовище нанесе таранен удар отляво. Всички до един, и пирати, и моряците от екипажа, загубиха равновесие и се заоглеждаха объркани.

Никой не беше забелязал приближаването на чуждия кораб, изплувал като призрак от морските дълбини.

Неистови писъци огласиха кораба и, разбира се, дуелът между Скай и русокосия пират не можеше да продължи. Радостта й обаче трая твърде кратко. И вторият кораб не носеше спасение, защото и той се оказа… пиратски.

Припламнаха мушкети, въздухът се изпълни с пронизителен рев, наново куки задълбаха дървения борд, а новодошлите наскачаха от такелажа върху палубата. Битката се разгоря отново.

— Сребърния сокол! — изкрещя нечий глас. — Ей там, горе, при въжетата! Хвърляйте веднага оръжията и той ще ви подари живота!

— Мълчи, страхливецо! — извика друг глас. — Едноокият Джек е моят капитан! Няма да седна да пълзя пред Сребърния сокол, я!

— Гледайте, гледайте, ей го там!

Скай забрави за противника си. Отпуснала оръжие, тя се загледа нагоре.

Той стоеше там, облечен от глава до пети в черно. Черна копринена риза, брокатена жилетка със сребърни нишки, тесни панталони, обхванати до хълбоците от високи ботуши, сребристо орлово перо, забодено в черната шапка. Грижливо поддържана сребристочерна брада покриваше долната част на лицето, а над горната устна изпъкваха стилни черни мустачки. Сребърния сокол се спусна пъргаво по такелажа и се приземи на палубата. Още не стъпил на дъските, той вече трябваше да влезе в двубой с един пират.

— Предайте се! Плячката тук, господа! В противен случай ще умрете! — Гласът му наподобяваше гръмотевица, предизвикваща небето и Бога.

Първи оказаха съпротива някои горди, прослужили пирати. Те обаче загинаха тъй бързо, че Скай изобщо не можа да стане свидетел на какъвто и да било двубой. Това, което видя, бяха святкащата сабя на Сребърния сокол, плавните му скокове и очарователният боен танц на неговото тяло. Никой от пиратите не смееше да го напада поединично, събираха се на групички и неизбежно намираха смъртта си.

Скай наблюдаваше битката с възхищение и изобщо не мислеше за собствената си безопасност. Все нови и нови привърженици на Сребърния сокол се изсипваха на порутения кораб, начеваха се нови и нови двубои.

Насред битката Сребърния сокол се разпореди:

— Вземете за заложници някои моряци от екипажа!

— Соколе, ще ти видя сметката! — изкрещя Едноокия Джек.

— Добре казано, Джек! А сега да видим как ще го направиш!

Наоколо звънтеше стомана, битката се разгаряше все повече.

Внезапно русокосият пират се нахвърли с разкривено от бяс лице върху Скай и тя успя да парира удара му едва в последната секунда. С отскок встрани се изплъзна и от последващата му атака, след което забоде върха на сабята си във врата на своя противник. Той се строполи, облян в кръв, на земята, а тя, дишайки тежко, залитна право сред звънтящите острия на биещите се.

В този миг на кораба се възцари гробна тишина. Дори и бурята замлъкна. Заплашително надвисналите буреносни облаци, примесени с барутен дим и пушек, се издигнаха като изкуствената мъгла, която можеше да се види по лондонските театрални сцени. Сякаш чудати, призрачни актьори бяха заобиколили отвсякъде Скай. Екипажът на кораба беше изтласкан към каютата на кърмата — хората на Сребърния сокол ги охраняваха с оръжие. Вторият помощник подкрепяше малкия Дейви, опипаше ранената си глава. Скай никога вече нямаше да види похотливите гримаси на Едноокия Джек — тялото му лежеше проснато насред локва кръв.

А на балюстрадата от тиково дърво, стигаща чак до кормилото, стоеше изправен Сребърния сокол, положил ръка на дръжката на сабята си. Той гледаше втренчено Скай и трупа на пирата, загинал от нейната ръка.

— Браво, милейди! А сега, моля, бъдете послушно момиче и хвърлете веднага оръжието!

Явно той държеше вече кораба под своя контрол. Само че тя не беше се хвърлила в бой против първата банда пирати, за да капитулира пред втората. Скай поклати глава в несъгласие, Сребърния сокол повдигна вежди, скочи от балюстрадата и се насочи към нея.

— Значи не се предавате, милейди?

— Никога — отвърна тя с тих глас. До слуха й достигна истеричен писък.

— Хвърлете сабята, милейди, и ще запазите живота си! — викаше Беси. Един от новите господари на кораба, млад, привлекателен, чернокос пират, я държеше здраво до себе си. — Света Богородице, Милейди, ако се предадете, ще ни пожалят…

— Я по-тихо, момиче! — напетият момък я ощипа и тя се усмири. — Какво да ги правим тия женуря, капитане?

— Вие си знаете, Робърт — отговори Сребърния сокол, без да изпуска Скай от погледа си.

Навсякъде на кораба настана масово ликуване. Неочаквано малкият Дейви се изскубна от хватката на втория помощник и се нахвърли върху Сребърния сокол. С пъргавината на тигър последният се отмести и сабята му се издигна във въздуха. Скай осъзна, че е настъпил последният миг на момчето.

— Не! — извика тя и се хвърли между пирата и Дейви. Тялото й се блъсна в малкия ирландец и двамата се строполиха на дъските. Все пак успя да се изправи изпод оплетените поли и фусти, като демонстративно не пое приятелски протегнатата ръка на Сребърния сокол. Все още със сабя в ръка тя отстъпи назад.

Сокола се поклони със смях.

— Както желаете, милейди. — Издигна властно сабята във въздуха и се разпореди:

Някой да изнесе малкия! Май проявява идиотска привързаност към господарката си и не съм точно аз човекът, който би искал да го убие.

Въпреки ожесточената му съпротива един от хората на пирата извлече Дейви встрани. Самата Скай нямаше възможност да му отдели повече внимание. Сабята на Сребърния сокол проблесна във въздуха и двете острия се сблъскаха. Ударът на неговото оръжие беше тъй силен, че тя за малко да изпусне своето. Смъртта беше някъде наблизо. Този мъж изглеждаше непобедим. Но без бой няма да се предаде! Не смъртта беше най-лошото, което можеше да й се случи!

— Милейди… — Изтегли се малко назад, за да й даде възможност да хване здраво дръжката на своята сабя.

— Сър… — Скай отново зае позиция. Чернокосият, който държеше Беси, я хвърли в обятията на друг пират и излезе напред.

— Капитане, милейди е в неизгодно положение. Не виждате ли, че полите й се пречкат между краката!

— Ами като е така, отстранете ги, Робърт — заповяда Сребърния сокол.

Скай едва успя да сподави вика си. Красавецът-пират замахна с меч и всичките й поли и фусти отлетяха встрани. Остана само по долно бельо, съвсем оскъдно прикрито от остатъците на роклята й. Бузите й пламнаха, но тя издаде горделиво брадичка, без да обръща повече внимание на унижението, на което беше подложена. Единственото, на което можеше да се опре в този миг, бяха нейните гордост и храброст — това беше всичко, с което разполагаше.

— Милейди?

— На ваше разположение, сър!

— Очаквам атаката ви, лейди…

— Кинсдейл, сър.

— А, Кинсдейл, значи!

Това име като че го изненада и тя реши да се възползва от моментното му разсейване, за да атакува. Той отби сръчно удара й, изтегли се в посока на балюстрадата и скочи горе. Скай го последва и в този миг осъзна, че нейният противник всъщност не отвръща на нападенията и, а само ги отбива. При това той само я следеше със сребристосивите си очи, наподобяващи едновременно острие на меч и разбунено море.

Пиратите до един се смееха на глас и я обсипваха с аплодисменти. Все по-ясно й ставаше, че тук измъкване няма — дори и да се случеше най-невероятното, а именно тя да излезе победител от двубоя, спасение пак не се виждаше. Всичко това обаче нямаше никакво значение. Ръката й тежеше като олово, сблъсъкът на стоманата караше цялото й тяло да вибрира. Тя атакуваше ожесточено, движенията й се ускориха, все по-настойчиво търсеше слабите места на противника си. Но такива, уви, нямаше. Усмихнат, Сокола парираше хладнокръвно всеки неин удар. С ясното съзнание, че двубоят е загубен, тя нападаше все по-яростно.

— Внимавайте, капитане! Тази жена очевидно знае как да види сметката на най-скъпото за мъжа! — пошегува се един от пиратите.

— Правилно! Не ща евнух за капитан — додаде друг.

— Внимавай, Соколе, тая май е решена на всичко!

И наистина — Скай беше готова на всичко. Отчаянието сякаш й даде крила. Тя отпусна сабя, Сребърния сокол пристъпи към мен и в този миг сабята й се стрелна мълниеносно нагоре и мина на косъм от бедрото му. Той отскочи, отвсякъде гръмна смях, а сребристите му очи засвяткаха заплашително.

— Започвам да си мисля, госпожице, че не сте никаква лейди. — Явно беше стигнал до същия извод, както и онзи зрител на предишните й битки.

— А вие, сър, пък със сигурност не сте галантен рицар.

— Така е, аз съм пират.

— А аз пък — ваша жертва. Ето защо ще се бия с вас докрай.

— Наистина ли?

— Да! — Сабята й отново разсече въздуха и отново за малко да успее. Този удар можеше да разпори всеки друг на мястото на Сребърния сокол. Той обаче беше много подвижен и понеже предвиди нейната атака, успя да я парира сръчно.

— Ние ви предупредихме, капитане! — извика нечий глас.

— Не съм казал обратното — отвърна той, след което гласът му се снижи. — А сега се пазете, госпожице, защото в противен случай и аз ще използвам непочтени похвати.

— Да не би пък изобщо да познавате почтени похвати, господине? Знаете ли вие изобщо какво е това честна игра?

— Точно това ви питам и аз, милейди.

— Вие сте един долен кучи син и въобще не можете да ми задавате никакви въпроси, ясно ли е! Я ми кажете вие, кой мъж с чувство за чест ще вземе да се дуелира с една лейди, а?

Стори й се, че е напипала слабото му място, тъй като при тези думи той като че се замисли. Трябваше да се възползва от този момент, за да го победи. Сега или никога! Чувстваше как последните й сили я напускат.

Скай го атакува през предварителна подготовка, но добре прицеленият му контраудар изби сабята й далеч встрани. Замахът му бе толкова силен, че тя изгуби напълно равновесие. Явно, до този момент той само си беше поиграл с нея, използвайки едва една десета от своята сила и сръчност. Тя се строполи на пода с писък, а сабята й отлетя високо във въздуха и се стопи в сребристосивия въздух. Напълно замаяна, тя се мъчеше да си поеме дъх. Остра болка пронизваше ръката й.

С усмивка па лице Сокола я гледаше отгоре надолу.

— Когато една жена се държи предизвикателно с един мъж, госпожице, той трябва да наложи волята си. Просто няма друг избор. И така, момчета, циркът свърши! Настанете екипажа на кораба под палубата, а хората на Джек хвърлете в трюма.

— А какво да правим с жените? — попита тъмнокосият му лакей.

— О, добре знаете как да постъпите с тях — отвърна Сокола с кадифен глас.

Робърт се изстъпи.

— Що се отнася до лейди Кинсдейл, смятам, че…

— О, не — прекъсна го капитанът. Застана над нея, а ботушите му притиснаха от двете страни тялото й, изпокъсаните остатъци от дрехи по него и разпилените червеникаворуси къдрици. Изпълнена с възмущение, тя се опита да се освободи, но трябваше да се откаже от намеренията си — имаше опасност косата й да бъде изскубната от корените. Не й оставаше нищо друго, освен да стисне здраво зъби. Погледът й се плъзна нагоре по дългите му мускулести бедра и се спря в широките му гърди и презрителното, ледено изражение на лицето.

Той бавно се приведе и я затисна още по-силно между силните си крака.

— Изчезвайте оттук, приятели! Милейди е моя.

Сред облаците се гонеха светкавици, той посегна към нея и докосването му я опари като адски пламък.

ГЛАВА ВТОРА

Преди да разбере какво става, тя беше вече на крака. Сребърния сокол я издърпа към себе си. При допира на стегнатото му тяло дъхът й спря. Страхът, който изпитваше, не убягна от вниманието му и подигравателна усмивка пробяга по неговите устни. Разярена, тя се опита да се изскубне, но сякаш и морето се подчиняваше на волята му — могъща вълна разтресе кораба и тласъкът притисна Скай още по-плътно до гръдта му. Тялото му изобщо не помръдна, укроти лудуващото море точно както опитният ездач — буен жребец.

Той наблюдаваше със смях как гняв и ужас се бореха на лицето й.

— Милейди, възхитителната храброст, с която се изправихте срещу моето оръжие, никак не отговаря па трепета и страха, който изпитвате сега пред мен като мъж!

— Знайте, че изобщо не понасям присъствието ви — отвърна тя и това го развесели още повече. От небето се стрелна светкавица, която сякаш искаше да разцепи гротмачтата на две.

— Съжалявам, милейди, но ще се наложи да почакате още съвсем мъничко. Виждате сама, че боговете на бурята и водата искат да ни разделят.

— Никак няма да се учудя, ако същите тези богове някой ден ви счупят главата… — започна Скай, но така и не можа да продължи мисълта си, защото нещо я подхвърли нагоре и я запрати върху едно твърдо, здраво рамо. Без капчица усилие той я пренесе през цялата палуба, като не обръщаше никакво внимание на съпротивата й.

— Фенуик, поемете командването на нашия трофей!

— Пуснете ме веднага — изкрещя Скай и забарабани бясно с юмруци по гърба му.

— Милейди, сега ще си затворите устата, ясно ли е! — Тежката му ръка се стовари тъй болезнено върху седалищните й части, че в очите й избиха сълзи и гневният вик заседна в гърлото й.

— Пазете добре нашите пленници, момчета, защото за всеки от тях ще искаме откуп. Ако някои от хората на Джек капитулират, изпратете ги направо на брега. Приберете от кораба му оръдията и всичко, което представлява някаква ценност, след това го потопете.

— Слушам, капитане! Ще бъде изпълнено, капитане! — долетяха възгласи от всички страни.

Обгърнал тялото на Скай с дясната си ръка, Сребърния сокол се хвана с лявата за такелажа на гротмачтата и се закатери. Полудял е, помисли си тя. Морето се беше превърнало в бесен въртоп, а бурята подхвърляше кораба насам-натам като играчка. Пиратът обаче продължаваше да се катери спокойно. Скай прекрати съпротивата и се вкопчи в него. В този момент тя отгатна намерението му и издаде ужасен писък.

— Не се страхувайте, лейди Кинсдейл! Хванете се само по-здраво за мен!

Миг по-късно двамата летяха вече във въздуха. Силният морски вятър поде тялото й и тя не разбра накъде се е отправила — на небето или в ада. Не се случи обаче нито едното, нито другото. Сребърния сокол се приземи стабилно на два крака върху палубата на собствения си кораб. Тя се огледа леко замаяна и съзря около себе си много моряци от екипажа. Повечето бяха необути, облечени в ризи и къси панталони, брадясали и на различна възраст. Те с радостни възгласи посрещнаха Скай и своя капитан и замахаха усмихнати с ръце към тях.

Сребърния сокол вдигна ръка за поздрав към хората си. Той нито за миг не бе загубил равновесие, а

Скай все още висеше на рамото му. Внезапно й хрумна нещо.

— Ей, аз струвам цяло състояние! — извика силно на пиратите. — Гледайте да ме пусне, и баща ми ще ви възнагради царски!

— Така ли? — запита я ухилен пират със сива брада.

— Милейди, от все сърце ви желаем лека нощ — добави друг и всички като по команда застинаха в дълбок поклон.

Тя отново се разкрещя и се опита да се освободи от унизителната поза, в която се намираше.

— Това пък сега на какво прилича?! — запротестира Сребърния сокол подигравателно. — Кълна ви се, момчета, допреди малко ми се беше лепнала като най-всеотдайна любовница. Тия жени, тия жени, колко са само непостоянни! — Той не очакваше отклик и не получи такъв, след което продължи с делови тон: — Поемам кормилото! Тази буря се е разревала по-силно дори и от прекрасната ми плячка.

— И коя от двете е по-страшна, капитане? Богинята на бурите ли, която беснее по морета и океани, или лейди Кинсдейл, която буйства на рамото ви?

— Милейди, разбира се — отвърна той, без да се замисли и всички избухнаха в оглушителен смях.

Той премина с нея покрай гротмачтата, пренесе я през богато резбована двойна врата с месингова дръжка и не след дълго Скай се озова просната на легло в десния край на капитанската каюта. Тя запреглъща трескаво, когато осъзна, че е полугола. Намеренията му й бяха ясни, но тя нямаше да се предаде без борба, независимо, че крайният изход беше известен.

Сребърния сокол стоеше изправен пред нея като сянка в сумрачната каюта и тя несъзнателно опря гръб в стената, като прикри голите си крака с плетената завивка на леглото. Не виждаше лицето му, а само неясните очертания на стройно, широкоплещесто тяло. Ей сега ще се нахвърли върху ми, помисли си тя. Наистина е като сокол, кръжащ около плячката си, изчакващ удобен момент за стремителна атака…

Обзе я панически страх. Без да си дава сметка накъде отива, тя понечи да скочи от леглото на пода и се озова в прегръдките на пирата.

— Кучи син — извика разплакана.

Той я притисна за малко до себе си.

— Ах, какъв копнеж, ах, какво нетърпение! Само че се налага да се извиня и да ви напусна поради неотложни причини.

— Аз да копнея за вас? Нищо подобно! Презирам ви и ако имах сега сабя или нож, щях да пробода гръдта ви…

Смехът му прекъсна излиянието й.

— Моля ви, бъдете по-предпазлива! Ако не внимавате, може да стане така, че не аз, а вие да се окажете прободената.

Скай осъзна двусмислието на казаното. Дъхът му опари страната й, силните му ръце я сграбчиха. По тялото й премина тръпка. Юмруците й бяха напълно безсилни пред неговата физическа сила, а ожесточената и съпротива само го развесели.

— Пуснете ме веднага! — изписка тя и понечи да одраска брадатото лице, но той обхвана здраво китката й, стисна я болезнено и съпротивата стихна. Тялото й се отпусна и тя внезапно усети пулсиращата жар, която излъчваше гръдта му. Само тънката копринена риза и нищо не значещите остатъци от роклята й разделяха нейната и неговата плът.

— Моля ви, махнете се от мен… — изпъшка девойката.

— И къде смятате да идете, милейди? — при тези думи ръцете му я обгърнаха още по-здраво. — Може би при екипажа? Не мисля, че сте решили да ощастливите всичките ми люде! Или пък искате да намерите покой в океана? В мокрия, студен гроб, така да се каже? Хич не ми се вярва. — Най-неочаквано той я пусна, а тя се свлече обратно на леглото. В този миг през главата й не минаваха никакви мисли за бягство, просто лежеше и дори дъхът й замря. Не помръдна дори, когато той деликатно прокара ръка по всички извивки на гръдта й, изпъкнала над пристегнатия корсаж.

Не пожела и да извика — докосването бе тъй бегло, тъй нежно.

— Не се страхувайте, лейди Кинсдейл. Ще се върна. — Гласът му бе тъй нежен и благ, че тя успя да възвърне част от своята самоувереност. Подиря се на лакти и просъска:

— Горчиво ще се разкайвате за това, че се отнасяте към мен така подло. Баща ми ще отмъсти за мен. А годеникът ми…

— Наистина ли? — Подпря ръце на хълбоци и наведе глава.

— Естествено… — поколеба се за миг и додаде:

— Скоро се омъжвам за лорд Кемерън. Точно той ще ви закара на бесилото.

— Ау, колко интересно! Ще ми се да се надявам, че у този човек чувството за чест е напълно безкористно. И знаете ли защо, милейди? Защото цял Уйлямсбърг знае, че публично сте се заклели никога, ама никога да не се венчаете за него.

Скай запримига напълно объркана. Как е възможно информацията да е стигнала в колонията преди самата нея!

— Той… той е човек на честта — потвърди тя нервно.

Пиратът просто не обърна внимание на думите й.

— Казват, госпожице, че и той не се натиска твърде да става ваш съпруг. Но от уважение към баща ви, лорд Кинсдейл, поне на първо време и от кумова срама нямало официално да се противи на обещанието, дадено от баща му, когато настоящият лорд Кемерън е бил десетгодишен, а вие, милейди, все още сте подмокряли пелените.

— Как се осмелявате… — започна тя и гласът й затрепери.

— Съвсем скоро ще разберете, госпожице, че едва ли има нещо на този свят, което да не се осмелявам да сторя. Сега обаче ще ви помоля да ме извините…

— Няма извинение за отвратителното ви присъствие на този свят!

По лицето му се изписа мила, дружелюбна усмивка.

— Adieu, милейди.

— Почакайте малко!

Учуден, той се обърна.

— Да, госпожице, какво има?

— Аз… аз не мога да остана тук.

— Но това е най-представителната каюта на целия кораб. Тук сте в безопасност.

— Няма що! — изкрещя тя.

— Искам да кажа, че тук бурята няма да ви засегне. Доскоро! — Поклони се учтиво и си тръгна. Вратата се хлопна зад гърба му и се чу щракване на резе. Тя се почувства ужасно — заключена, обгърната от мрак и безименен страх.

Стените на каютата сякаш се накланяха една към друга. Скай лежеше неподвижна и се вслушваше във воя на вятъра, който като плачеща и стенеща жена искаше да заглуши плющенето на дъжда. Нито за секунда корабът не преставаше да се люлее и пленничката се вкопчи панически в чаршафите и завивката.

Светкавици постоянно осветяваха каютата. За кораб това помещение й се стори твърде просторно — в него имаше място за широко легло, книжни лавици, маси и столове, печка, ракли и различни сандъци, вграден шкаф. Макар да просветваше само за миг, Скай успяваше да запечата в паметта си много неща — полираното махагоново писалище, масивните столове от дъбово дърво, облечени в брокат, придърпаните кадифени пердета. Тази елегантна каюта подхождаше по-скоро на уважаван и заможен капитан от добро потекло, а не на някакъв си нецивилизован пират.

Явно, че корабът е бил заграбен от някой достоен за оплакване човек. Сокола беше разбойник от най-лошия вид, убиец, долен похотливец и изобщо бич на моретата. И като капак на всичко щял да се върне скоро.

Дали да не остане завинаги пленничка на мрака!

Страхът й нарастваше с всеки изминал миг. Помъчи се да се изправи, но резките и силни поклащания на кораба я хвърлиха обратно върху леглото. Опита се отново да стане, като се придържаше в дървената рамка, но залитна, запрепъва се и накрая се удари болезнено в заключената врата. Изход не се виждаше.

Ами ако корабът започнеше да потъва, докато тя стои заключена в каютата? Притисна длани в слепоочията си, панически страх пробягна по тялото й като ледена вълна. Това, което изпитваше в този миг, беше още по-страшно от пиратите, от наточените им саби. Още като дете, от деня, в който майка й напусна този свят, я владееше ужасът от мрака, от затворени тъмни пространства.

Тя затрополи с юмруци по вратата и запищя, докато гласът й подрезгавя. По лицето й се стичаха едри сълзи, а пронизителните писъци сякаш искаха да заглушат воя на бурята. От ударите ръцете й се разраниха. Олюля се и се свлече полузамаяна на пода.

Внезапно някой бутна силно вратата. Пред нея застана млад, тъмнокос мъж в къси панталони. По гърдите му се стичаха дъждовни капки.

— Какво става с вас, милейди… — започна той и млъкна смаян в мига, в който тя скочи от мястото си и изтича покрай него навън, под проливния дъжд. Отвсякъде прииждаше грохотът на вълните, налитаха я виковете на моряците, които се бореха за оцеляването на кораба. Но истинската мощ на бурята изпита едва тогава, когато вятърът я поде, завъртя и запрати на палубните дъски.

Някъде над нея прозвуча гневна ругатня. Погледна нагоре, като с ръка заслони очите си от дъжда. Към нея се протегнаха две силни ръце, които я изправиха бързо.

— Какво прави тази жена тук? — обърна се Сребърния сокол към чернокосия.

— Изпуснах я за момент, капитане.

— Поемете кормилото, а аз ще я заведа обратно в каютата.

— Не — прошепна тя, но той я завлече до вратата и я блъсна грубо на пода на каютата.

— Патка такава! — сряза я той, но тя изобщо не осъзнаваше какво става. Седеше неподвижна на пода с разбъркани коси, мръзнеща, трепереща, мокра — истинско въплъщение на страданието. В отблясъка на една светкавица пред нея се откроиха черните, измити от дъжда ботуши на Сокола. Подигна бавно глава към него. Панталоните и ризата му бяха плътно прилепнали към тялото. Понечи да се обърне и да си тръгне отново, но, останала без дъх, девойката промълви умолително:

Моля ви, останете тук!

Ранена ли сте?

Не.

— Какво има тогава?

— Пуснете ме да изляза оттук.

— Няма да стане, госпожице! Сама виждате какво е навън.

— Моля ви, пуснете ме. Моля!

Треперещият глас на момичето никак не отговаряше на смелата фехтувачка, която се осмеляваше да се дуелира с него. Жена-боец като нея не бе виждал никога през живота си. Нима и като артистка бе тъй добра? В отговора му се долавяше нетърпение:

— Не може, лейди Кинсдейл! Оставате тук! — обърна се и се отправи наново към вратата.

— Вземете ме със себе си! Моля ви!

— Слушайте, да не сте полудели?

— Не, не, само че…

— Не стига, че бурята за малко да ви отнесе зад борда, ами… И освен това за мен вие представлявате ценност. Не мога да допусна да ви сполети такава участ.

— Умолявам ви, не ме изоставяйте точно сега!

Той се вгледа удивен в пребледнялото й лице. С празен поглед тя гледаше през него.

— Това, което искате, е невъзможно, госпожице — отвърна той.

— Донесете ми тогава поне лампа.

— Милейди…

— Ако изпълните молбата ми, обещавам…

— Какво странно, какво очарователно момиче!

— Да, милейди? Обещавате какво?

— Обещавам да ви се отплатя.

Веждите му се извиха нагоре.

— Моля ви да се изразявате по-ясно. Ние пиратите, знаете, сме малко тъпи и несъобразителни. Трудно се оправяме с разпи мъгляви намеци. Та какво искахте да кажете с това „отплащане“?

Да имаше как, би го ритнала. Той като че ли предусети нейното намерение, защото приклекна, прегърна раменете й и я притегли към себе си. Дъхът му, ухаещ на мета, премина по страната й. Имаше хубави, бели, равни зъби, които проблясваха при всяка от неговите опасни усмивки. Зад гъстата му брада очевидно се криеха правилни, красиви черти на лицето… Само че какво имаше тук да му мисли? Мъжът под нея бе долен пират, който щеше да я изнасили и след това ще я освободи срещу богат откуп. И още по-лошо — готова беше да му обещае всичко на този свят, само и само да не остане затворена на тъмно.

— Е, лейди Кинсдейл? — попита я той тихо.

— Ще сторя всичко, което пожелаете — процеди тя с усилие, — стига да не остана сама в това тъмно помещение. — след което додаде с колеблив глас:

— Аз… аз ви обещавам това.

Предложението й по-скоро го разгневи. Блъсна я грубо, изправи се и отиде до библиотечката. Върху нея стоеше фенер, ограден от дървена рамка, така че да не пада на пода при постоянното поклащане на кораба. Хвърляйки от време на време бдителни погледи към Скай, той измъкна отнякъде огниво и подпалки, наведе се към печката и запали въглищата в нея. Едва когато живителната топлина изпълни каютата, Скай осъзна колко много е мръзнала до този момент.

След като запали фенера, той го върна на мястото му.

— Не пипайте лампата, и печката също. Не си струва човек да се пребори с бурята, за да загине след това сред пламъци.

— Непременно ще внимавам, обещавам ви.

— Твърде щедро раздавате обещания, милейди. Ще ви се наложи да ги изпълнявате до едно.

Скай само кимна с глава. Необходимо бе да спечели малко време. На светло и топло смелостта й се върна.

Най-неочаквано Сребърния сокол пристъпи към нея, хвана я за китките и я изправи на крака. Тя без да иска изписка, но мъжът пред нея не й обърна внимание на вика й и я притисна към себе си.

— Не! — запротестира девойката в мига, в който той заразвързва шнура на разпокъсания й корсаж. — Недейте!

— Спомнете си вашето обещание, милейди!

— Но нали трябваше да си тръгнете и да се погрижите за кораба?

— Дяволите го взели кораба!

— Да, но можем да се издавим!

— Не можете да си представите какво щастие е човек да се спомине във вашите прегръдки…

Корсажът падна и разкри гърдите й. Обля я жар, страните и поруменяха, но пиратът не отдели особено внимание на нейните заоблените й форми, а я обърна с гръб към себе си и започна да маха мокрите остатъци от роклята. Тя започна да се дърпа, но се заплете в тях. В резултат на съпротивата остана по гащички, жартиери и чорапи. Заобиколена отвсякъде от цяла планина дрехи, тя погледна към лицето на Сокола, които я изучаваше внимателно. Очите му бяха ледени, затова тя и не помисли да се покрие с нещо или пък Да скръсти ръце пред гърдите си. Това, което видя, изглежда не му направи никакво впечатление. В погледа му се четеше едва ли не презрение. Този човек ме мрази, помисли си Скай. Внезапно той отново направи крачка към нея и тя отново нададе вик на ужас.

Този път обаче дори не я докосна. Вместо това взе плетената завивка от леглото и й я подаде. Тя се покри, свела очи.

— Ако не се подсушите, милейди, ще умрете от белодробно възпаление. А сте ми нужна жива! — Тя не каза нищо, не искаше да вдигне глава; видя само ботушите му, които се отправиха към вратата. Там те се спряха, а той добави с кадифен глас: — Не се самоизмамвайте, лейди Кинсдейл. Не мисля да забравям обещанието ви и ще се погрижа да го спазите, макар и да го дадохте малко лекомислено.

Вратата хлопна и тя придърпа завивката още по-плътно към себе си. В каютата ставаше все по-топло и по-топло, а фенерът пръскаше мека светлина. Престана да трепери и запроклина жалкия страх, който я беше накарал да се унизи дотолкова, че да обещае на един пират да изпълни всяко негово желание. Внезапно обаче потрепери отново. Спомни си неговия поглед — поглед на човек, който я презира, който сякаш знае нещо противно за нея. Сигурно щеше да се върне скоро, а презрението му ще го направи вероятно още по-зъл. Добре поне, че зъбите му не бяха неприятни. Тялото му също не издаваше неприятен мирис, а когато шепнеше, се долавяше аромат на мента… Боже, нима бе възможно да си мисли за такива неща?

Скай се завтече към писалищната маса и заотваря чекмеджетата. При един пират не можеше да няма скрит грог, но така и не се намери никакво питие. Изведнъж корабът се разтресе, тя загуби равновесие и седна на пода. Изруга тихо и мислите й я отнесоха в Лондон. За разлика от светския живот в младия Уйлямсбърг, в столицата човек можеше да се развлича истински. Лондон предлагаше балове, театрални представления, оперни спектакли. Не бяха за изпускане и изискани дворцови празненства. Вярно, че и там се срещаха мошеници, но дори и те бяха цивилизовани хора. Освен това една дама не губеше току-така своята чест, а само ако тя самата поискаше това. Не, не, в Лондон опасност от пирати не съществуваше.

Разбира се, по-рано тя обичаше родната си страна, красивите, грижливо прокарани улици на Уйлямсбърг, града, който измести Джеймстаун и стана столица на колонията Вирджиния. Неговите къщи бяха светли и чисти, с внушителни бели огради. Скай си спомни с топло чувство как градът и дворецът на губернатора израстваха пред очите й. Баща й бе писал, че мистър Спотсууд вече е на път да се премести в готовата сграда. Да, навремето Уйлямсбърг беше красив град. Да имаше как, дори и сега би заменила Лондон с родния си град, не на последно място и заради мисис Пойндекстър и нейното училище. И какво, сега искаха да я принудят да се омъжи за напълно непознат човек. Трябваше с него да обитава някаква плантация, забравена от бога и хората, а столицата щеше да бъде някъде далеч, далеч!

Не. Беше забравила за момент в каква ситуация се намира. Пленница на пират, който изобщо не допускаше, че годеникът й ще отмъсти за погубената й чест. Може би лорд Питрок Кемерън наистина нямаше да прояви готовност да плати откупа.

На масичка от розово дърво стояха гарафа с коняк и четири чашки с дълги дръжки. Придържаше ги месингова рамка. Скай си наля. Алкохолът опари гърлото й, но сякаш никога през живота си не бе пила нето тъй вкусно. Закашля се, но си сипа повторно.

Конякът й вдъхна кураж и тя започна да се упреква горчиво за проявения страх. Но вече нищо не можеше да се промени. Трябваше да гледа напред към бъдещето. Изпълнена с решимост, тя остави чашата обратно на масата и се зае да пребърква чекмеджетата. Не беше възможно тук някъде да не се открие оръжие. Вместо оръжие обаче тя намери единствено някакви ръкописи и морски карти. Разочарована, девойката върна чекмеджетата обратно на местата им.

Бурята поутихна и корабът вече не се олюляваше тъй много. Всеки момент Сребърния сокол можеше да се завърне. Само че този път тя щеше да се подготви предварително. Нетърпеливо започна да рови в стилните му сандъци. В тях се намериха най-различни неща — чорапи, панталони, жилетки, ризи, жакети от различен плат и скроени различно. Всички те бяха в черен цвят.

— Проклятие! — изруга тя. В мига обаче, в който вече искаше да се откаже, откри под купчина ризи сабя, остра като бръснач. Скай претегли оръжието на ръка и започна да мечтае за свободата. Но внезапни кръвта се отдръпна от лицето й — е, добре, убива капитана, а какво ще прави след това с неговите хора?

Би могла също да го задържи като заложник и да накара екипажа да потегли към Чийзъпийк Бей и после по Джеймс Ривър… Е да, но как ще удържи толкова много пирати под контрол? И все пак едно нещо не будеше никакво съмнение — докоснеше ли я Сребърния сокол само още веднъж, щеше да умре.

Досами вратата се чуха стъпки и Скай затаи дъх, но те отново се отдалечиха. Някой се изсмя, мъжки гласове заглушиха отслабващите степания на вятъра. Бурята бе победена.

Скай се хвърли на леглото и скри сабята сред гънките на плетената завивка, обърна се с гръб към вратата и се притисна към стената. Можеше ли да победи Сребърния сокол? Сигурно е много изморен, помисли си. Беше водил битка с другата пиратска банда, с бурята. А дуелът с нея самата? Всичко това бе вярно и все пак той си оставаше по-силният. Най-добре ще е да се престори на заспала и така да спечели малко време. Отново към вратата се приближиха нечии стъпки и след това затихнаха. Тя въздъхна облекчено, но в този момент Сребърния сокол влезе внезапно в каютата.

Скай притвори очи и сякаш се смали цялата — сега той трябваше да изпита състрадание към нея. Веднага обаче съжали за решението си да се обърне към стената. Вратът не биваше да се посреща гърбом. И все пак не посмя да помръдне — нека си мисли, че е заспала.

Той заключи вратата отвътре. После се насочи към печката и там се спря вероятно за да си сгрее ръцете. Миг по-късно тя едва сподави вика си. Той седна до нея и цялото легло се разлюля. Ботушите му изтрополиха един след друг на пода. С болезнена яснота осъзна следващите му действия. Почти безшумно на пода се приземи мокра риза, след пея и панталонът. Това не можеше да се сбърка с нищо друго.

Според Скай в този момент той или щеше да я докосне, или пък да се обтегне до нея. Нищо подобно не се случи. Пиратът стана, пресече цялата каюта, отнякъде долетя звън на стъкло — явно, че си наливаше коняк. Тихият му смях подсказа, че е забелязал липсата на известно количество в гарафата. Веднага след това покрай нея се възцари застрашителна тишина.

Съвсем неочаквано усети докосването — тъй нежно, тъй ефирно. За малко да трепне от изненада. Пръстите му я галеха по раменете, загърнати от покривката, след това преминаха по гърба и се спряха на бедрата й. Тя прехапа долната си устна и не издаде нито звук. Очакваше следващите му действия и се молеше. Той обаче отдръпна ръката си и легна до нея. Само малко търпение докато заспи и тогава… той оставаше в нейна власт.

Напразно обаче се надяваше да чуе до себе си равномерното, дълбоко дишане на спящ човек. Въпреки късния или по-скоро ранен час, слънцето вече се издигаше на небосклона, Сокола не спираше да се върти неспокойно. Каютата просветляваше все повече, а той все още не искаше да заспи.

Скай чакаше ли, чакаше…

Докато по някое време престана да чака. Умората или конякът я налегнаха и тя заспа преди него.

Минути по-късно, или пък бяха изминали часове, се пробуди, примига няколко пъти, осъзнавайки, че се намира в леглото на пират и то само по гащички, чорапи и жартиери, завита в покривка, в чиито гънки бе скрила и сабя. Сега беше моментът да определи тактиката си, да се обърне към врага и да го погледне право в лицето. Когато обаче погледът и се проясни съвсем, тя разбра, че насън вече се е извъртяла към него.

Той лежеше по гръб със спуснати клепачи, а безредната му черна коса се спускаше върху челото.

Какъв правилен нос! А ако си обръсне и брадата ще изглежда още по-добре… Но какво от това? Така или иначе този човек си оставаше разбойник и мошеник.

Отредено й беше обаче тъкмо тази заран да осъзнае докрай колко привлекателен е този разбойник и мошеник. Дори и насън мъжът до нея си оставаше представителен, широкоплещест, мускулест, опален от слънцето. Тъмни косъмчета се виеха по могъщите му гърди, който постепенно преминаваха в тънък кръст и не по-малко стройни бедра… Кръвта се покачи в лицето й. Погледът спря дотук и бързо-бързо се върна на лицето му, откъдето вече я гледаха неговите очи. Той й се усмихна дружелюбно.

— Е, лейди Кинсдейл, готова ли сте вече да изпълните обещанието?

Руменината в лицето й се сгъсти още повече; да имаше как, щеше да се хвърли сред морските вълни. Сокола се завъртя рязко към нея и я погали по слепоочието, а тя импулсивно оттласна ръката му. Искрящите му очи я смущаваха, затова не отделяше поглед от тавана на каютата.

Той се премести още по-близо до нея, обхвана брадичката й с ръка и я принуди да отмести погледа си към него.

— Аз ви предупредих, госпожице.

— Сега съм уморена.

— Така ли?

— Изтощена съм до смърт. Кажете сам, възможно ли е в състоянието, в което се намирам, да изпълня своето обещание?

— Вие сте просто една малка лъжкиня, лейди Кинсдейл. Не знам защо ми се струва, че вие изобщо не възнамерявате да спазите нашата малка уговорка.

— А вие пък сте пират, сър! — просъска Скай. — Най-гнусната паплач сред хората! Кажете сам, има ли на този свят порядъчен мъж, който да повярва истински, че една лейди е в състояние да спази такова едно обещание?

— Гнусна паплач, така ли? Вие ме обиждате, ми лейди!

— А вие… Вие ме обиждате още повече като…

— О, не, милейди — прошепна той и пръстите му бавно запълзяха по шията й. Неспособна нито да помръдне, нито да се противопостави, тя се загледа в; него, прикована от сребристосивите му очи, които сякаш искряха. — А сега помислете малко! Ами ако на мое място тук лежеше Едноокия Джек, а? Със сипаничавото си лице и разядените вонящи зъби? Да не говорим пък, че целият беше въшкав! Не разбирате ли, че за вас аз представлявам твърде удачно попадение?

— Кучи син!

— Може би. — Пръстите му продължиха да се разхождат надолу и се спряха в подножието на една от гърдите й. Скай стисна зъби. Някак трябваше да се добере до сабята. В един миг с връхчето на един пръст той погали зърното на гърдата. Тя изписка възмутена и ръката му се отдръпна. Сокола се обърна и скочи от леглото. Започна да се разхожда из каютата, без да обръща никакво внимание на голотата си, а тя придърпа покривката още по-плътно до ръката си и усети хладината на стомана. Планът й да го изненада по време на сън се провали. Сега вече си имаше работа с буден и отпочинал противник.

На вратата се почука. Сокола изруга тихо, дръпна един чаршаф от леглото и го уви около кръста.

Скай пък придърпа бързо и нервно завивката и покри разголените си гърди.

В каютата влезе хубавецът, когото наричаха Робърт. В ръцете си носеше поднос.

— Кафето, капитане. Не мога да предложа на милейди сметана, но в последно време, нали знаете, не ни се е мяркала крава. Затова пък си имаме захар, а готвачът бе тъй любезен да ви изпрати хрупкави хлебчета.

— Благодаря, Робърт. А как стоят нещата с кораба на лейди Кинсдейл?

— Движи се след нас. Устоя на бурята.

— Повредите ще отстраним, когато стигнем в Ню Провидънс.

— Какво? — извика Скай с възмущение и двамата се обърнаха изненадани към нея. — Нима не пътуваме към Джеймс Ривър?

— Съвсем не, милейди — отвърна Сребърния сокол. — Вие май искате да ме видите обесен колкото се може по-скоро. Нямам ни най-малкото желание да се приближавам към Вирджиния.

— Вие не, но аз искам да се върна там!

— Веднага щом пристигне откупът, ви пускам да се върнете по родните места. Честно казано обаче, не съм се разбързал чак толкова — при тези думи я погледна сякаш беше негова собственост, коя го познава в подробности и умее да цени. Скай се разкрещя вбесена, а той се обърна спокойно към младия пират, взе подноса от ръцете му и вдигна рамене в показно недоумение. — Какво да ги правиш… жени. Никога не можеш да им угодиш.

Младежът се разсмя, отдаде чест и излезе, затваряйки вратата след себе си.

Сребърния сокол постави внимателно подноса на бюрото, наля си чаша димящо кафе и взе едно от хлебчетата.

— Възхищавам се от темперамента ви, лейди Кинсдейл…

— Вие току-що намекнахте, че ние двамата с вас…

— Ами да, точно това намекнах.

— О-о, вие сте направо гнусен!

— Така ли смятате? Вижте какво, уважаема госпожице, когато сте с мен, няма да ви сполети нищо лошо от страна на другите. Разбира се, ако изпълните обещанието си.

— Никога!

— Това поредното обещание ли е?

Тя не отговори и успя да устои на втренчения му поглед. Какво ли си мислеше този мъж? Да на би в сърцето му да се прокрадваше искрица милосърдие? Та нали можеше да я изнасили безпроблемно още тази заран? Докога ли ще я щади?

— Закъде пътуваме? — запита тя и се плъзна към ръба на леглото. Все още бе увита в покривката, в чиито гънки се намираше сабята. Изправи се бавно и го погледна с невинно изражение.

— Към Карибите, лейди Кинсдейл, към Ню Провидънс и дори още по-нататък.

— А с мен какво ще стане? — Тя колебливо запристъпя към него. Сокола намаза едно хлебче с мармалад и докато отговаряше, се обърна с гръб към нея. — Поне на първо време ще трябва да се задоволите с моята компания.

— Това няма да стане! — Тя скочи към него и преди още да се обърне, острието се опираше в гръкляна му. Придържайки все още завивката до тялото си, Скай се наведе към него, за да го погледне право в лицето, но за свое огромно изумление откри, че той се усмихва. — Сега аз съм тази, която има предимство, или още не ви е ясно? Да не би да искате да умрете с тази глупава усмивка на уста?

— Защо пък не? Има ли нещо по-красиво от смърт с усмивка?

— Не се шегувам, сър! Винаги изпълнявам заплахите си!

— Мога да кажа същото и за себе си, милейди.

— Проклятие! Извикайте веднага своите хора и им заповядайте да насочат кораба към Джеймс Ривър.

— Няма да направя това.

— Моля?

Той се приведе рязко и се извъртя тъй светкавично, че бързата й реакция не му нанесе други поражения, освен една мъничка драскотина по врата. С юмрук изби сабята от ръката й, след което я запокити ведно със завивката на пода. Приклекна бавно до нея. Скай не смееше да вдигне очи и да погледне неговите, чиито сребрист блясък се беше превърнал в ледена ярост. Трябваше обаче да го стори, тъй като той хвана нейната брадичка и обърна лицето й към себе си.

— Постъпихте много глупаво, скъпа. Ако, не дай Боже, пак се случи да ме нападнете с оръжие, ще си платите скъпо и прескъпо. Ясен ли съм?

Скай забави отговора си, но стисна зъби и кимна утвърдително.

— Нали няма да ми причините болка?

— Никога, обещавам. Това обаче в никакъв случай не значи, че няма да ви докосна.

Девойката понечи отново да поеме въздух, за да изкрещи разярена, но в последния момент успя да се овладее. Сребърния сокол я наблюдаваше с усмивка, след това се изправи и седна на писалището.

— Няма ли да закусите, милейди? Или може би сте свикнали да издавате рев, дори и когато най-човешки ви предлагат чашка кафе?

ГЛАВА ТРЕТА

Докато Скай седеше на масата и загърната в плетената покривка, пиеше кафе, Сребърния сокол се обличаше. Тя демонстративно гледаше в обратната посока. След като закопча панталоните си, той седна и нахлузи ботушите на краката си.

— Ще ми кажете ли, милейди, защо се страхувате от тъмнината?

— Не се страхувам от тъмнината — отвърна тя.

— Наистина ли?

— Не.

— Лъжете ме.

Скай вдигна рамене.

— Един джентълмен не ще откаже на една дама да послъже мъничко.

— Така е, но както ви е известно, аз не съм джентълмен, а пират.

— Ах, да, за малко да забравя — вие сте противно, брутално животно. И изобщо нямам какво да ви кажа.

Той се изправи, но тя все още не виждаше какво прави. Пристъпи зад стола й и предизвика трепет в цялото й тяло. Докосвайки облегалката на стола, но не и нея самата, той наведе главата си толкова ниско, че тя не само чу шепота му, а го усети.

— Противен и брутален ли, лейди Кинсдейл? Боя се, че горчиво ще съжалявате, ако не съм близо до вас. Може да се каже, че до този момент не ви се е налагало да изтърпите кой знае какви грубости. И това при положение, че дори се опитахте да ме убиете. Помнете това!

Ръцете на Скай се вкопчиха в красиво резбованите облегалки на креслото. Боже, колко омразен й беше този човек! Ненавиждаше смеха му, постоянните подигравки, силата му, неговия шепот, който проникваше до дъното на душата й, усмивките и неговите мускули. Трябваше постоянно да си напомня, че е пират и жестоко животно! Защото той излъчваше омайно очарование. Ако не беше негова пленничка, може би щеше наистина да се поддаде на този чар.

Мили Боже, да не съм си загубила разсъдъка, каза си тя отчаяна…

Макар тук-там в косата и брадата му да проблясваха сребърни нишки, този мъж бе все още млад. Умееше да се изразява изискано и изобщо трябваше да се признае, че поведението му в някои случаи бе съвсем цивилизовано. Независимо от това той си оставаше разбойник и крадец — тя ще се съпротивлява срещу посегателствата му и ще го мрази ю сетния си дъх.

— Е, няма ли какво да ми кажете, скъпа? — Сребърния сокол посегна към една от червеникавозлатистите й къдрици. С върховете на пръстите погали тила й и през нейното тяло премина гореща вълна.

Вбесена, отблъсна ръката му.

— Няма какво да ви кажа, сър, освен нещо, което е много близко до ума. Може зъбите ви да са по-хубави от тези на Едноокия Джек, но иначе не сте ни на йота по-добър от това чудовище.

Той се изсмя, изправи се и вдигна сабята от пода.

— Моля ви да разграничавате нещата, милейди. Ако Джек беше жив и вие прекарахте нощта в каютата му, неминуемо щяхте да забележите някои разлики.

— Наистина ли? Е, да, ако бях някоя пристанищна проститутка, сигурно щях да си кажа: „Ето на, на тоя зъбите още не са изпопадали и устата му не миришат чак като сметище.“ Само че аз не съм пристанищна курва, сър, и за мен негодяят е и си остава негодяй. Така поне са ме учили там, откъдето идвам.

Сребърния сокол отново се разсмя.

— О, какъв възвишен дух. Възхищавам се от благородните ви идеали, но любовта към истината ми налага да ви кажа, че жената си е жена, а мъжът трябва да се оценява според действителните му способности, а не според мястото му в обществото. Върху дюшека и най-изисканата дама, и най-благородната херцогиня се въргалят по същия начин, както го прави и продажната жена. Всички те копнеят за страст, шептят името на любимия, галят косата му и се притискат към него. — Той направи няколко крачки към масата и се наведе плътно над нея. — Тя овладява всичко това много по-бързо, ако зъбите му са на мястото си.

— Учудвам се откъде черпите тази самоувереност!

— Може и да не вярвате на думите ми, лейди Кинсдейл, но едно нещо сигурно сте разбрали вече — ако бяхте прекарали нощта с Джек, сега щяхте да сте вече труп и нямаше да разсъждавате по въпроса кой мъж бил по-добър, кой — по-лош.

— Думите ми не бяха отправени към мъжете изобщо, а само към разбойниците и негодяите сред тях.

— Какви тежки слова, милейди! И всичко това, след като ми обещахте да изпълните всяко мое желание, да ме ощастливите, да ме разтушавате в забавлявате?

— Да Ви разтушавам и забавлявам ли! — Тя скочи разгневена и успя да го докачи с юмрук по брадичката, преди той да я хване за китката. Удачното попадение я изпълни с удовлетворение, но в този миг съзря вената, която пулсираше на врата му и по тялото й пропълзя страх. Очевидно беше разгневен. Щеше ли да се нахвърли сега върху нея?

Без да отклонява погледа си от пирата, тя бавно седна обратно на стола. В мигове като този, когато в очите му заискряваха сини светлинки, темпераментът му се развихряше. Беше изпитала това на собствен гръб. Той обаче не отвърна на удара й. Преглътна само, за да сподави яростта си, и се усмихна наново.

— Известно ли ви е, милейди, че имате прекрасни гърди?

— Какво? — Тя премести поглед надолу. Тялото й над кръста беше напълно разголено. Освен това явно мръзнеше, тъй като и зърната на гърдите й се бяха втвърдили като пъпки на роза. — О-о… — Когато бе станала да го удари, бе забравила да вземе завивката със себе си. А сега напразно се опитваше да се загърне.

— Милейди, търпението ми си има все пак граници. Какво ли не опитахте досега — и гръкляна искахте да ми прережете, и брадичката ми да строшите. Но не успяхте. За в бъдеще ви препоръчвам да овладявате емоциите си.

Смехът му я обърка съвсем и тя се опита безуспешно да се отскубне от хватката му. Цветът на очите му отново се промени, този път се обагриха в топло сиво. Тя не успя да отгатне посланието им, но същевременно дъхът й замря и горещи потоци заляха тялото й. В стомаха й нещо се преобърна и отчаяна, тя навлажни с език пресъхналите си устни.

— Моля ви! — изпъшка, без да осъзнава изобщо за какво всъщност моли.

Той пусна китката й и тя бързо и нервно придърпа завивката към себе си. Не знаеше как да прикрие своята неувереност.

— Аз… аз… не съм ви обещавала да ви развличам.

— Но нали казахте, че ще направите всичко, което пожелая — напомни й той с иронична усмивка, след моето се обърна и нахлупи шапката си върху главата. — Аз мога да чакам, госпожице. Благодарете на Бога, че съм толкова търпелив! — преметна каиша с корсарския нож около кръста си, щракна токата, взе сабята под мишница, като не забрави да прибере и една малка кама от библиотечката. — Не знам, да ви оставя ли подноса или… А не, готвачът е бил достатъчно съобразителен и не е сложил нож до купичката с мармалада. А сега довиждане, скъпа, и умната! — поздрави я церемониално с шапка з ръка и напусна каютата.

Скай седеше като прикована за стола. Едва когато чу щракането на резето, скочи, изтича до вратата и инстинктивно заудря по нея. Отново я бяха заключили!

Вбесена, тя изруга и помете подноса от масата. Парченца от порцеланови чашки се разлетяха на всички страни, купичката се счупи на две и ягодовият мармалад се разля на пода. В този момент вратата отхвръкна и Сребърния сокол влетя обратно в каютата. Очите му пръскаха сини светкавици.

— Ах, ти, зверче такова! — Той решително тръгна към нея и тя се опита да избяга, но нямаше Къде. Удари се болезнено в библиотеката и се строполи по корем върху леглото. Не й достигаше дъх, понечи да се извърти, но Сокола се метна към нея и я сграбчи за ръцете.

— Пуснете ме веднага! — изпищя тя, опита се да го ритне и в крайна сметка успя да впие зъби в ръката му. Той изрева от болка, подскочи, завъртя се около себе си и успя да седне на леглото. Тялото и се озова в скута му. Сега вече беше в негова власт. Гола и безпомощна, тя се разхълца отчаяно.

— Първо, ме нападнахте с хладно оръжие, после ме ударихте, а сега, като капак на всичко, ме ухапахте. Освен това счупихте сервиза ми, което ще рече, че повредихте моя собственост…

— Повредила съм му била собствеността! Пфу, такива думи в устата на пират!

Държеше я заклещена и тя не беше в състояние дори да се извърне — нито да погледне лицето му, нито пък да отметне раздърпаните коси от очите ся.

— Чашата преля, милейди! След като се държите като дете, то и аз ще се отнасям с вас като с дете.

Дланта му се стовари с всичка сила върху долната част на нейния гръб. Тя изкрещя възмутена, но това не й помогна. От очите й бликнаха сълзи. Болката и унижението бяха неописуеми. Лежеше напълно беззащитна върху мускулестите му бедра с лице, заровено сред усукани завивки и чаршафи. Внезапно закрещя и се загърчи в скута му. В какво унизително положение се намираше! Как мразеше само този човек.

Стори й се, че той отново замахва и изрида:

— Моля ви! Не ме удряйте! Моля ви!

Изненадващо не последва втори удар. Той я изблъска от колената си и тя се приземи на седалищните си части, които все още пареха като огън след тежкия му удар. Вероятно щяха да минат дни, докато болката премине окончателно.

— Да ви вземат мътните! — измърмори той, изправи се и я прекрачи. — Съберете счупеното и почистете всичко тук! — Възмутена, тя се накани да отвори уста… Той обаче изобщо не й разреши да се изкаже. — Ще направите, каквото ви казвам, Скай, нищо, че съм пират и кучи син. Не изпълните ли нареждането ми, ще се видите в чудо. Това е заплаха, а както добре знаете, не обичам да хвърлям думите си на вятъра. Ако ме предизвикате заради някакъв си там размазан мармалад, напълно ще си заслужите това, което ще ви сполети.

Беше застанал пред нея с ръце на кръста. Сега тя разбра как беше възникнало името му — очите му бяха като разтопено тъмно сребро. Стиснатите устни пот мустаците му не вещаеха нищо добро и нейният борчески дух утихна.

— Разбрахте ли ме, госпожице?

— Да.

Погледът му се смекчи и понечи да протегне ръка, за да я докосне, но изруга и се обърна. Миг по-късно вратата хлопна зад гърба му и резето изскърца. Девойката се хвърли с хълцане на пода.

Час по-късно тя най-сетне взе решение да отстрани хаоса в каютата. Все пак пиратът имаше право. Едва ли си струваше да предизвиква гнева му заради счупените чаши и разления мармалад. Тя сложи подноса на масата, нахвърля в него счупените парчета и изтри мармалада със салфетка. Дръпна пердетата и с удивление установи, че слънцето вече залязва. Явно, беше спала дълго.

С парче шнур закрепи пердетата към рамките на прозореца. Искаше да се наслади на последните отблясъци дневна светлина. Печката и фенерът бяха вече угаснали и Скай наново закърши ръце. Пак ли ще трябва да остане сам-самичка в тъмното, та Сребърния сокол да разбере отново в какво страхливо нищожество се е превърнала и да й се присмее, както той си знае. Той щеше, разбира се, да си помиела, че е заслужила това изтезание.

На вратата се почука и тя се сепна. Сокола не би чукал. Загърна се плътно със завивката и извика:

— Да — да?

Влезе младият пират-хубавец, на име Робърт Ероусмит, прегънат под тежестта на един от нейните пътнически сандъци.

— Раклата е ваша, нали?

— Да.

— Значи мога да я оставя тук. Какво толкова има в нея, та тежи толкова?

— Предполагам, че междувременно сте откраднали едно-друго от нея, така че би трябвало да знаете.

Гримаса разкриви лицето му.

— Не, милейди. Нашият подход към плячката е същият като към заложниците — и в двата случая искаме откуп.

— Така или иначе, един ден всички вие ще увиснете на бесилото.

— Кой знае. — Ухилен до уши, Робърт постави сандъка до раклата на своя господар. — За съжаление не мога да ви донеса останалата част от багажа. Това ще стане едва когато стигнем в Карибите. Капитанът си направи труда да прегледа съдържанието на този сандък и стигна до заключението, че вътре има всичко необходимо за няколко дни напред.

— Искате да кажете, че капитанът… че той се е ровил в нещата ми?

— Да, милейди.

Едва успя да сподави възмутения си вик. Нейните рокли и накити бяха красиви и скъпи, така че по-скоро трябваше да е доволна, че изобщо може да разполага с тях.

— Ще отнеса тези неща оттук. — С безизразно лице Ероусмит посегна да прибере подноса с парчетата в него.

— Почакайте за момент! — помоли Скай. Младежът също бе пират, но за разлика от други правеше добро впечатление. — Ще запалите ли лампата? Започна да се стъмва.

— Аз ще се погрижа за това, Робърт.

Сепнати, и двамата едновременно се обърнаха към вратата. Там стоеше Сокола.

— Слушам, капитане, както наредите. — Робърт се поклони на Скай и излезе.

Сребърния сокол затвори вратата след себе си, отправи се с бавни крачки към библиотечката и запали фитила на фенера. Скай наблюдаваше действията му с учудване. Смяташе, че ще поиска да се възползва от нейната фобия… Едва ли е уместно да се благодари на пират само затова, че и той веднъж е проявил човещина. И то след всички злини, които й беше сторил.

— Движим се с попътен вятър на юг — обясни той. — Мисля, че огънят е излишен, така че лампата стига.

Скай кимна безмълвно.

— Не знам защо си помислих, че вече сте се облекли.

— Дрехите ми пристигнаха току-що.

— Е, сигурен съм, че ще откриете нещо подходящо. Ще ви помогна, а след това ви се разрешава да се поразтъпчете за един час на палубата.

— Мога да се облека и сама.

— Я да видим какво мога да направя за вас? — Гласът му придоби заплашителна интонация. Очевидно беше решил отново да изостри отношенията. В един момент ще успее да ме обезсили, помисли си тя. Постоянните дрязги и битки буквално й късаха нервите.

— Вие… казвам ви…

— Щом като ми разрешавате, ще ви избера сам нещо. — Отправи се към раклата, тя се завтече след него и го хвана за ръката. Уплашена, впери поглед в засъхналата кръв по ръкава му.

— Вие сте ранен!

— Няма нищо страшно, милейди. Острозъба харния ме нападна. — Девойката преглътна, но не каза нищо. — А сега, бъдете така любезна да ми пуснете ръката… .

— Не, няма нужда отново да се ровите в нещата ми. Първият път също нямахте право да вършите това.

— И вие пребъркахте сандъка ми, когато открихте там сабята. Аз лично прегледах багажа ви, воден от далеч не тъй войнствени подбуди. Ще ми се да бъдете прилично облечена. — Отскубна се от нея и коленичи. Отвори капака на раклата и извади корсет, семпла блуза и светлосиня ленена рокля с къси ръкави, гарнирана с дантели, която беше предвидена за горещото лято във Вирджиния. — Тези банели са истински инструмент за мъчения. Нямате нужда от тях. Чорапи също не ви трябват. Независимо от лекия ветрец, вечерта е достатъчно топла.

Самоувереността, с която се ровеше в дрехите й, я подразни и тя се опита да го изблъска встрани.

— Сър… мистър Сребърен сокол, нали така ви е името? Как изобщо да ви наричам?

Широко ухилен той приседна на пети.

— Мисля, че би ми допаднало обръщението „милорд“, лейди Кинсдейл. Или пък, да кажем „повелителю мой“.

— Никога няма да кажа такова нещо!

— Ами тогава простичкото „Соколе“ стига. А сега настъпи моментът да се облечете в тази лятна мечта.

Скай се изправи в цял ръст.

— Само с груба сила можете да ме накарате да…

Той подигна пренебрежително рамене.

— Щом като настоявате… На мен лично ми е все едно.

— Стой! — извика тя и се отдръпна назад. Нямаше сили да продължава битката. Пък и болките, резултат на недотам нежното му отношение към нея, не бяха още отшумели.

Той стоеше неподвижен и наблюдаваше страдалческото изражение, с което отмахна завивката от себе си.

— Я престанете да ми се правите на Офелия. Не сме в театъра. — Приближи се и продължи: — Махнете и копринените чорапи! Много бият на очи.

Предположението й, че ще успее да го засрами по някакъв начин, се оказа чиста заблуда. Небрежно я вдигна, хвърли я на леглото и се зае да свлича чорапите й наедно с жартиерите. Скай се съпротивляваше колкото може, но всичките й ритници и замахвания само го развеселяваха.

— Абе, вие няма ли да се умирите! — викна той, опитвайки се да издърпа блузата през главата. — Цяло мъчение е да ви облече човек, както сте се разбеснели! По-лесно девственица ще разсъблечеш!

Изправи се с подигравателна усмивка, а тя бързо си пъхна ръцете под копринените жартиери.

— Едва ли някога сте се запознавали с девица. — Докато казваше това, нейният противник стоеше до леглото и я наблюдаваше със стоманеносив поглед. Внезапно тя осъзна, че вместо да прикрива голотата и, нейната блузка по-скоро я подчертаваше. Гърдите и бедрата изпъкваха предизвикателно изпод тънкия, фин плат. — Защо ме унижавате така? — попита с усилие. — За какво ви е да ме измъчвате?

— Вярвайте ми, милейди — отвърна той сухо, — по-скоро измъчвам себе си, а не вас.

— Щом е така…

— Слушам ви?

— Ами щом е така, защо не спрете — прошепна тя едва-едва.

— Това е нещо, което не мога да направя — Сребърния сокол взе в ръце ленената рокля. — Облечете я, Скай, така ще успокоите и моите, и своите нерви.

Скай ли каза… За втори път вече я наричаше по име — тъй непредвзето, както би го сторил приятел или любим. Произнасянето на нейното име от устата на този човек би трябвало да й е ненавистно, но не беше така. Би трябвало също да се възпротиви на нареждането му, но и това не стори. Изправи се бавно от леглото и той й облече роклята през глава. След това я извърна и започна сръчно да закопчава седефените копченца на гърба. Явно беше детайлно запознат с особеностите на женското облекло. Независимо от това, тя потропваше нетърпеливо с боса пета по пода.

— Няма ля да свършвате скоро?

— Мда. Значи мислели сте да се закопчаете сама, така ли?

— Тези рокли са предвидени за дами, които разполагат с камериерки. Но тъй като бедните момичета попаднаха в лапите на вашите изверги…

— Ето защо и трябва да ми благодарите за помощта. Така, това е всичко.

— Да ви благодаря ли? — Тя се извърна рязко. — А сега ще тръгваме ли?

— Както кажете. — Внезапно той бръкна още веднъж в раклата и извади сребърна четка с гравирани инициали. — Главата ви е заприличала на разтурено гнездо.

— Вината едва ли е моя.

— На вас може и да ви е все едно, аз обаче много държа да изглеждате добре. Елате, ще разреша вашите златни къдрици.

— Разбира се, че не ми е все едно! — извика тя нервно, издърпа четката от ръката му и с неравномерни движения започна да вчесва сплъстената коса. От разресването обаче не излезе нищо, защото започна да се скубе.

Сребърния сокол я наблюдава известно време, но в един момент не издържа и грабна нетърпеливо четката.

— Оставете по-добре на мен! А сега се обърнете!

Скърцайки със зъби, тя се обърна гърбом към него. За пореден път той прояви сръчността си. Без да проявява кой знае каква предпазливост, успя да разплете всички възелчета по косата й и къдриците се разстлаха свободно върху раменете и.

— Какъв странен цвят — отбеляза Сокола. — Нито са руси, нито червени.

Тя се извърна и се засмя хладно.

— Значи са сламеноруси.

— Да, права сте, разбира се — съгласи се той с широка усмивка.

Очите й се стесниха и тя безмълвно го изчака да отвори вратата. Отблъсна предложената и ръка, но когато вече понечи да излезе, той я хвана здраво.

— Скай, ако сега, начаса не поемете ръката ми, рискувате да прекарате останалата част от пътуването в каютата.

Много добре знаеше, че не се шегува. Затова се хвана за ръката му и той я поведе навън.

Слънцето вече се скриваше в океана. Красотата на гледката развълнува дълбоко девойката. Спомни си в този миг, че е във властта на чудовища, които плячкосваха морета и океани, че нейният капитан намери смъртта и лежи под студен воден покров. Други добри люде също бяха загубили живота си. Тя самата бе принудена да прекара цяла една нощ с един от най-безскрупулните и коварни пирати. И въпреки всичко това — заникът на слънцето роди нови надежди в сърцето й.

Като огнено колело слънчевият диск се потапяше бавно в кобалтовосините вълни и разпръскваше около себе си сияние, което можеше да се сравни единствено с вечността.

— Сега вече знам, какъв е цветът й — каза Сребърния сокол тихо.

— Какво? — извърна се тя сепната.

— Знам вече какъв е цветът на косите ви — на залязващо слънце. Елате, ще поема кормуването. Можете да останете за малко при мен.

Скай и без друго нямаше друг избор, тъй като той все още държеше ръката й. Двамата се отправиха покрай струпани макари и платна към резбовани стъпала, които водеха до кормилото. Моряците заотдаваха чест, във въздуха се размахаха шапки, отвсякъде я преследваха многозначителни усмивки. Усети как кръвта обагря страните й, но преодоля смущението и изправи гордо брадичка.

— Добър вечер, капитане! — долетя вик от наблюдателния пункт.

— Добър вечер, Джако. Там горе всичко ясно ли е?

— Ясно и прекрасно като сладкия глас на мама, сър! Бурята е вече зад гърба ни.

— Това е чудесно, Джако.

— Изглеждате чудесно, милейди — обади се отново наблюдателят.

Вместо нея отговори Сребърния сокол:

— През нощта на милейди също се наложи да се бори с буря и по тази причина е решила тази вечер да подири по-спокойни води.

Постовият горе се разсмя, а и от други посоки също се долавяше тих подигравателен кикот. Кой знае, може би само си въобразява. Държането на екипажа беше по-скоро дружелюбно, отколкото безсрамно. Освен това всички спазваха дисциплина — нещо, което изглеждаше странно на пиратски кораб.

Сребърния сокол я заведе до дървен парапет, който обграждаше кормилото. Кормчията отдаде чест.

— Курсът на кораба е юг-югоизток, сър.

— Добре, Томпкинс. Ще оставим нещата така. А сега сте свободен.

— Благодаря, капитане. — Томпкинс изчезна, а Сокола хвана кормилото. Колко безгранични са морето и небето, помисли Скай. Можеше сега и да сме съвсем сами на този свят. Слънцето все още се виждаше вдясно, полъхваше и лек ветрец.

Тя отметна глава и изложи лицето си на морския бриз. Сега беше моментът да изкове план, с който да победи Сокола. Немислимо бе да прекара дори още една нощ с него. Но как да опази достойнството и честта си — тъй невъоръжена и слаба в топлата, мека вечер? Трябваше да събере сили и да открие изход.

Изправи глава и срещна погледа на Сребърния сокол.

— Кажете ми, моля, какво всъщност искате от мен?

Той вдигна рамене и морето отново погълна вниманието му.

— Просто съм любопитен, милейди.

— За какво става въпрос?

— Питам се само, защо жена с възпитание като вашето се отнася тъй лекомислено с обещанията.

— При мен това се случва, само когато давам дума на змии и плъхове.

— Е, обещанието си остава обещание дори и тогава, когато се отнася до мен.

— Вие сте само един мошеник, разбойник, нехранимайко…

— … пират. Професия безспорно благородна, насърчавана дори и от славната кралица Елизабет. Сър Френсиз Дрейк също беше пират. Винаги когато Англия е водела войни с Испания или пък Франция, пиратството се е считало аз твърде почтено занимание.

— Е, да, но Дрейк не е бил пират, а корсар…

— Или разбойник, както ви се харесва — прекъсна я Сокола със смях.

— Ще рече, че щом ограбваме чужди народи, а не своите, значи всичко е в реда на нещата.

— Не искате да сравнявате Едноокия Джек с Дрейк, нали?

— О, не, той прилича повече на Атила, владетеля на хуните. И двамата са най-хладнокръвни убийци.

— Искате да кажете, значи, че пиратите биват два вида — добри и лоши?

— Разбира се, това е валидно за всички хора.

— Във всеки случай вие спадате към най-долните твари, сър.

— А пък вие променихте темата на разговора ни.

— Да се върнем към нея. Към въпроса за вашето обещание.

— Казах вече, че… — но той я прекъсна.

— Знам, знам. Вие няма да спазите обещанието си, защото съм долна твар и отрепка. А какво ще кажете за годеника си?

— Какво годеникът ми?

— Ами вие и на него сте обещавали нещо.

— Никога нищо не съм му обещавала! — възпротиви се Скай и веднага се ядоса, че се поддаде и отговори. — Впрочем този въпрос изобщо не ви засяга.

— Острото ви езиче започва вече да ми дотяга.

— А на мен вашето присъствие тук.

— О, това може лесно да се уреди. Веднага ви връщам във вашия затвор.

— Няма ли поне капка милост в сърцето ви?

— От отрепка като мен не може да се очаква милосърдие, милейди.

— О-о! — извика тя. — Защо настоявате толкова на въпроса си?

— Казах ви вече — изпитвам любопитство.

— И какво толкова искате да знаете?

— Ами дали например онзи мил младеж, годеникът ви, ще поиска да плати откуп за вас.

Скай прибра коленете си и опря брадичка на тях.

— Това няма никакво значение. Ще получите исканата сума от баща ми.

— А ако реколтата се окаже лоша? Лъвският пай на бащиното ви състояние идва от захарните плантации на островите, а годината беше лоша.

— Е, в такъв случай ще плати лорд Кемерън? — сопна се тя.

— Дори и когато честта ви е опетнена ли?

— Моята чест е неопетнена… — Тя сведе смутено поглед, тъй като й беше повече от ясно, че го дължи единствено на напълно необяснимата му въздържаност. Връхлетя я споменът за докосванията му, за ръката му, галеща някои интимни места. — Е, признавам, че честта ми не е съвсем непокътната. Но какво от това?

Мъжът срещу нея се изсмя.

— Мисля, че все пак Кемерън ще даде парите. Той е човек, който държи на думата си. Макар и да са го сгодили още като дете — все пак ще се ожени за вас заради почитта, която изпитва към покойния си баща.

— Да не би да го познавате? — не скри изумлението си Скай.

За момент той се поколеба.

— Е да, познаваме се.

— Как е станало така?

— Случва се тон да се намеси, когато взема заложници. Тогава се срещаме в Боун Кей. Там имам… някои имоти.

— Да, пътят дотам е дълъг… Значи още доста време се налага да бъда ваша пленничка.

— Достатъчно дълго време, милейди — отвърна той.

— Що за човек е той?

— За Питрок Кемерън ли питате?

— Да.

— Ами такъв като мен.

— Моля? — Тя скочи, изпълнена с възмущение.

Сребърния сокол отново се изсмя. В очите му се появи сребрист блясък.

— Допада ми лоялността ви към него.

— Той е джентълмен, а вие…

— Дръжте езика си зад зъбите, госпожице! Всичко това започва вече да ми омръзва.

— … Вие сте пират — Всъщност възнамеряваше да го нарече „канален плъх“, но в последния момент промени решението си.

— Казах, че е като мен — поясни Сокола, — защото сме братовчеди.

Скай чак се закашля от изненада. Той я удари няколко пъти по гърба.

— Моля ви, гледайте да не получите удар! За ваше успокоение ще кажа, че сме само втори братовчеди, а аз, нищожеството, съм издънка на това фамилно разклонение, което поколения наред вече е зачевано извън брачното ложе. То се знае, официалните представители на семейството не обичат да говорят много по този въпрос и никой от тях не ще признае, че съществуват и други Кемерън. Не знам дали ще ми повярвате, но щом срещнете уважаемия си годеник, вие ще констатирате, че си приличаме направо като близнаци.

Тя извърна глава и запита невярващо:

— Значи, вие искате да обезчестите годеницата на собствения си братовчед?

— Не бих казал, че с него се имаме много.

— Е, да, но…

— Помислете, милейди — сега-засега все още сте „не съвсем непокътната“. А ако се съди по слуховете, вие и без друго не искате да се омъжвате за лорд Кемерън.

— Това са напълно безпочвени приказки.

— Не забравяйте, че ви познавам.

— Вие изобщо не ме познавате!

— И с всеки изминал час ви опознавам все по-добре и по-добре.

— Колко сте самовлюбен само! — Скай скръсти ръце пред гърдите си и продължи: — Нашият губернатор Спотсууд мрази страшно пиратите. Все някой ден ще ви пипне и ще идете на бесилката. А сега ще ви обещая нещо, което непременно ще спазя. В момента, в който увиснете на бесилото, аз ще бъда сред зрителите и ще се наслаждавам на вашата смърт.

— Не момиче, а жив кръволок…

— Е, вие пък сте мошеник и разбойник!

Той се позасмя и се обърна към нея. Тя понечи да се изплъзне, но не успя. Пиратът хвана ръцете й и се наведе към нея.

— Милейди — прошепна досами лицето й и устните им почти се срещнаха, — ще дойде ден, обещавам ви, когато ще се преклоните пред волята ми. — Съпротивата й се състоеше в недоловим шепот досами устата му. Отнякъде долиташе ясно доловимо тупкане — бяха ударите на собственото й сърце. Чуваше равномерния шум на морето или може би на кръвта във вените? Ако разбере, че трепери, ще си помисли… Да, какво всъщност ще си помисли този мъж, запита се тя отчаяно.

Така и не можа да си отговори, тъй като беше прекъсната от покашляне. Сребърния сокол се изправи На стъпалата стоеше Робър Ероусмит.

— Вечерята на милейди е сервирана в каютата ви, капитане.

Сокола изправи девойката на крака.

— Мистър Ероусмит ще ви придружи — след което добави тихичко:

— И не се страхувайте, там е светло. — Без да дочака отговора й, той се обърна и отново похвана кормилото.

Не след дълго Скай бе вече в каютата. Робърт й пожела лека нощ, затвори вратата зад себе си и пусна резето. Помещението наистина беше осветено — два фенера хвърляха светлината си върху голям съд за миене с чиста вода и яденето на масата. Почувства се уморена от чистия въздух, а и гозбата ухаеше изкусително.

Седна пред чинията с риба, моркови и картофи и хрупкавия хляб, в който нямаше нито една личинка н, без много да му мисли, се нахвърли върху храната. Спря се едва когато чинията се изпразни. Наля си чаша бургундско вино от гарафата и се сети за нощта, която и предстоеше. Сребърния сокол я бе уверил, че няма да й причини болка. Освен това скоро щеше да е свободна. При положение, че баща й разполага с необходимата сума, или пък ако годеникът й прояви готовност да я спаси. Все пак тя не беше съвсем обезчестена, нали…

Изпълнена с безпокойство се изправи и се заразхожда напред-назад. Кога ли ще дойде този Сокол? Отвори капака на своята ракла и нервно затърси някоя нощница с висока яка, след което още по-нервно се зае с нелеката задача да разкопчае копченцата на гърба си. Накрая роклята все пак се свлече заедно с блузата на пода и тя изми тялото си от кръста нагоре.

До този момент не беше дошъл все още никой.

Преметна нощницата през раменете си, съблече останалото и изми и долната част на тялото си. После въздъхна облекчено. Вратата все още си стоеше затворена.

Както беше по нощница седна на масата и изпразни чашата на един дъх. Отпусна се уморена назад и постепенно сънят я надви.

Изведнъж се сепна, опита се да се раздвижи и се натъкна на нещо дървено. Обзе я паника — навсякъде беше тъмно. Затворена сама между четири дървени стени! Дочу отнякъде собствения си писък… Не, не бива да крещи, някой беше я предупредил, заплашил, да не издава нито звук… Усети как я хващат нечии ръце. Открита е, ще я убият, без да им мигне окото. В отчаянието си започна да дере, да хапе, да рита…

— Скай!

Внезапно светлина обля всичко наоколо. Тя запримига. Лежеше в леглото на Сребърния сокол, до него самия. От другата й страна беше дървената стена на каютата — спомни си как биеше до преди малко с юмруци по нея.

— Фенерите са угаснали! — оплака се. — Съжалявам, Скай. — Той я взе много внимателно и нежно в ръце. Тя осъзна, че под завивката тялото му е голо, но въпреки всичко се сгуши трепереща в него. Ръцете му галеха косата й, страните й. — Успокой се, Скай… Светлината никога не ще изгасне, обещавам ти.

Постепенно спря да трепери и заспа безметежно.

Дълбокото и равномерно дишане го накара да се отмести малко и той с вълнение заразглежда обляното в сълзи лице. Беше хубава, трябваше да признае това. Разбра, че рано или късно ще изгуби битката с това момиче. Тя беше негова пленничка, но прикованият във вериги бе той. Никога нямаше да му даде сърце да я пусне ей така. Преди да приключи всичко, тя трябва да бъде негова. И тогава вече честта й ще му принадлежи.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Скай се стресна в съня си и разбра, че е сама в леглото. Надигна бързо глава, огледа се, но Сребърния сокол го нямаше.

Легна отново със стон и запроклина слабостта си, която я накара да заспи в прегръдките му. Този пират постоянно я изненадваше. Можеше да бъде корав и непреклонен, а после — внезапно тъй нежен, тъй чувствителен. Как само разбираше ужаса й от тъмнината…

И все пак всичко това нямаше никакво значение. Тя не просто лежа до него в леглото, тя дори се сгуши в голото му тяло.

Единият от фенерите гореше, а пердетата бяха спуснати. Скай се измъкна от леглото, изтича до прозореца и дръпна кадифените завеси. Заслепиха я златно сияние и морската синевина. Океанът се простираше, докъдето стига погледът и се сливаше с хоризонта.

На вратата се почука. Скай не беше се облякла още, но нощницата поне я прикриваше от глава до пети и затова тя извика:

— Влез!

С поднос в ръце в каютата пристъпи Робърт Ероусмит.

— Добро утро, милейди — кимна му и той постави подноса на масата. С церемониален жест вдигна сребърния капак и в гласа му се появиха триумфални нотки. — Прясно мляко, яйца и свински котлет. — Не бе способна да се противи нито на великолепния поднос, нито на любопитството си.

— И прясно мляко ли?

— На зазоряване срещнахме приятелски кораб от Чарлстоун, милейди. — Тук Робърт се поколеба за миг. — Капитанът заръча да донесат на борда вана и купи още френски сапун. Предупредих го, че може да не искате да използвате ваната заради опасността от болести, но тъй като самият той се къпе най-редовно, реши, че и на вас това ще се хареса.

— Е, тук той е прав — но къде остана гордостта й? Нали трябваше категорично да отблъсва всяко благоволение, което й оказваше този мизерен тип? От друга страна — ако останеше мръсна, щеше ли това да спаси нейната чест? Смешно бе и суеверието, че когато се къпе човек, в тялото му може да проникнат болести или зли духове. Беше израсла в места с горещ климат и къпането бе привично за нея.

— Ще я донеса по-късно, както и кофи с вода. А ако водата не ви стигне, можете и сама да си стоплите. Ще запаля печката и ще ви оставя един пълен казан.

Тя поблагодари на Робърт и седна на масата. Докато ядеше котлета, го наблюдаваше как разпалва огъня.

— Чарлстоун… — промърмори тя. — А сега се движим към Ню Провидънс, нали? — Познаваше околностите на острова. Там имаше пиратско пристанище. Пъргавите и подвижни кораби на морските разбойници бяха в състояние да маневрират без усилия сред скалите и плитчините, докато по-тромавите военни и търговски кораби често се разбиваха в коварните коралови рифове. Вероятно английските собственици на острова нямаха необходимата енергия, за да се справят с пиратството. До слуха на Скай бе достигнало, че на Ню Провидънс е в сила законът на най-силния сред присъстващите там разбойници.

Робърт пъхаше въглища в печката и затова трябваше да мине известно време, докато отговори.

— Права сте, милейди, плаваме към Ню Провидънс. Познавате ли острова?

— Чувала съм твърде много за него.

— Няма от какво да се страхувате. Сокола няма да позволи да стъпите на сушата, а освен това там няма да стоим дълго. После продължаваме към Боун Кей, където думата му е закон. Не се плашете, той ще се погрижи за сигурността ви.

— Сигурност? — повтори тя с ирония.

— Да, докато бъдат постигнати известни договорености.

— А ако баща ми не е в състояние да плати откупа?

— Тогава със сигурност лорд Кемерън…

— А ако и той не плати?

— О, ще плати, разбира се.

— И ако все пак това не стане, Робърт?

Той се изправи.

— Много сте упорита, милейди…

— Да, такава съм.

— Е, в такъв случай… — Той разпери ръце. — В такъв случай не се съмнявам, че Боун Кей ще ви допадне. И все пак за мен е вън от всякакво съмнение, че ще бъдете откупена по най-бързия начин.

— Кога ще бъдем в Ню Провидънс? Два дни, три дни?

— Приблизително толкова. Зависи от вятъра.

Скай го загледа продължително и той запристъпва смутено от крак на крак. Беше привлекателен мъж като господаря си, притежаваше добри обноски, пък и речникът му бе цивилизован. Може би този пират не бе от най-лошите. Независимо от недостойната ситуация, в която се намираше, той се отнасяше с нея като с лейди. По всичко изглеждаше, че се възхищава от нея и затова реши да заложи на своя чар. Може би пък ще й помогне. И така — тя му се усмихна тъжно.

— Защо не се откажете от този начин на живот! — извика тя, скочи от стола си, завтече се към него и го хвана за ръката, Унесена в преследването на замисъла си, тя не забеляза, как вратата се отвори и Сребърния сокол влезе безшумно в каютата. — Мистър Ероусмит, помогнете ли ми да избягам, ще се застъпя за вас пред губернатора. Вярно е, че мрази пиратите, но ако се разкаете искрено, непременно ще ви даде още възможност да започнете порядъчен живот. Нима не разбирате за какво става въпрос? Ако продължавате така, скоро ще свършите на бесилката. Ще ми бъде много мъчно за вас.

Момъкът поруменя, тъй като тя стоеше твърде близо до него и нощницата й, макар и плътно да покриваше тялото, беше все пак от тънка, полупрозрачна памучна материя.

— Милейди… — заговори той с мъка.

— Да, наистина, милейди? — долетя протяжен въпрос откъм вратата. Изплашен Робърт се дръпна назад и се загледа в Сокола, който от своя страна се усмихваше саркастично. — Свободен сте, мистър Ероусмит.

— На вашите заповеди, сър. — Робърт буквално избяга от каютата, а Скай се взря с тежко предчувствие в артерията, която пулсираше ускорено на врата на Сребърния сокол. Ризата му бе разкопчана и откриваше голяма част от бронзовата гръд. Стомахът й се сви на топка. Искаше й се да избяга дори от собствените си чувства. Погледът му сякаш се потопи в нейния и за срам тя не успя да се разгневи. Вместо това си припомни изминалата нощ и преживения кошмар. Колко сигурна се чувстваше в силната му прегръдка.

А онази утрин, в която го видя необлечен…

През тялото й премина трепет и тя преглътна мъчително. Не, не бива да си спомня за тези неща! Но не можа да потуши спомена, не успя да обуздае надигащото се в нея плътско желание. Той целият излъчваше страст. И въпреки това я бе оставил на мира.

— Е, скъпа моя… — Мъжът прекоси каютата, седна бавно на нейния стол, отпи от кафето й и изпружи доволно крака на масата. — Вие май подбуждахте току-що клетия Робърт към бунт?

— Нищо подобно, опитах се само да му обясня какво го очаква, ако не промени начина си на живот.

— Лъжете, милейди, макар и за мен това да не представлява нищо ново.

— Не лъжа. Бих се почувствала ужасно, ако видя този човек на бесилката.

— Добре, а ако видите мен?

— Знаете вече. Когато клупът се увие около врата ви, аз ще ликувам най-много от всички.

В погледа му не можеше да се прочете нищо.

— Вярвам на думите ви, но съгласете се все пак, че първо трябва да ме хванат, нали?

— Възможно е например Робърт да ви предаде.

— Мислите, че се е поддал на очарованието ви?

— Ни за миг не съм възнамерявала да му замайвам главата… пък и едва ли щеше да ми се удаде.

— Радвайте се, че не се е стигнало дотам, госпожице. Защото в противен случай щеше да се наложи да го убия.

При тези думи дъхът й спря. Сега той лъже, мина й през ум. Можеше ли обаче да бъде сигурна? Мъжът срещу нея бе истинска загадка.

— Предупреждавам ви, Скай — продължи той — Внимавайте много, когато си имате работа с екипажа ми. Всеки, който ви докосне, ще умре.

Хората ви изобщо не ме интересуват! Искам просто да получа свободата си.

— Скоро ще бъдете свободна.

В този момент почукване на вратата прекъсна разговора им — беше Робърт.

— Ваната, капитане.

— Вкарайте я вътре.

Двама от моряците внесоха ваната, а през това време Скай се притисна в един ъгъл. Други пък ги последваха с пълни кофи вода. И всички те явно я виждаха в тънката й нощница, заглеждаха я като някаква уличница. След това напуснаха каютата, а Робърт спомена, че на печката имало още един казан с вода, след което си тръгна и той, а тя трябваше да остане сама със Сребърния сокол и димящата вана.

— Банята ви очаква — оповести той церемониално.

— Не искам да се къпя.

— Моите хора положиха толкова усилия за вас, милейди. Не ви ли е жал поне за топлата вода…

— Наистина, жалко за водата. А дали не бихте били тъй любезни да излезете, докато се изкъпя?

— Не, не бих!

— Отрепка такава! — просъска Скай.

— Повтаряте се, милейди.

— Я престанете, моля ви.

— Да престана какво? Правя всичко, което е по силите ми да бъда добре възпитана отрепка. Затова и не искам да се карам с вас, благородната дама.

— Боже, какъв абсурд! Едно трябва да ви е ясно — докато вие сте тук, няма да се къпя!

Сокола подигна вежди и тя забеляза, че независимо от глупавата размяна на „любезности“, той в никакъв случай не се намира във ведро разположение на духа.

— Какъв жесток човек сте вие, лейди Кинсдейл! Плътта ми още пари след тази нощ, в която лежахте в обятията ми и аз не ви дарих с нищо друго освен с утеха. Връщам се обаче в собствената си каюта и какво да видя — вие се каните да се хвърлите на врата на втория ми помощник. А като капак на всичко — искам да отпочина след изнурителен труд и какво се получава, вие ме изхвърляте. Имайте поне малко милост, милейди!

— Трябвало е да станете артист, сър. Щяхте да упражнявате една почтена професия и със сигурност щяхте да имате успех.

— Слушайте, Скай, няма да напусна каютата си.

— А пък аз няма да стъпя във ваната.

— Мога да ви принудя, ако поискам.

— Да ме принудите можете, разбира се, но това ще бъде против волята ми.

— Да разбирам ли, че искате отново да бъда груб с вас?

Тя процеди през зъби:

— Да става каквото ще, но няма да се къпя.

Разсъдъкът ли я бе напуснал? Животът й тук щеше значително да се облекчи, ако се признае за победена. Но как да надвие гордостта си?

— Бог да ви е на помощ тогава! — извика той и внезапно скочи. Тя се притисна стресната до стената Каква глупачка се оказа. Сега той ще се нахвърли върху нея, ще разкъса всичко по тялото й, ще я хвърли гола в димящата вода и после, после… Тук мислите й се оплетоха и тя се отказа да продължи.

— Почакайте малко! — проплака тя, но без да обръща внимание на вика й, той тръгна бавно към нея. — Милейди, не влезете ли във ваната… — Той спря, и тя се приготви да посрещне насилието. — … тогава ще се изкъпя аз. — Казвайки последните думи, Сокола започна да разкопчава панталоните си.

— Какво казахте? — промълви тя смаяна.

Сокола захвърли ризата си на пода и изу единия ботуш.

— Ами не смятам да хвърлям топлата вода.

— Ама… Вие не може просто така да… — Скай замлъкна, а вторият ботуш се приземи шумно до първия.

— Та какво казахте, че не може? — поиска да се осведоми Сребърния сокол с учтив глас.

— Не можете така да се къпете в мое присъствие.

Той се разсмя от сърце.

— Мога, милейди, и как още мога, да знаете!

Още преди той да си свали панталоните, Скай му обърна демонстративно гръб и заби прилежно поглед в стената. До слуха й достигна плисък — явно влизаше във ваната — и доволно пръхтене.

— Сър, притежавате морал на…

— Може би на отрепка? — довърши той.

— На канален плъх!

— Да, за щастие не всички, могат да лицемерят… Ще бъдете ли тъй любезна да повикате Робърт, милейди? Нека донесе друг сапун.

— Няма да извикам Робърт!

— Ама в такъв случай ще се размириша на французки бардак! — заоплаква се той. — Хайде, извикайте го!

— Няма пък да го извикам!

— Като е така, ще го извикам аз.

Водата отново се разплиска и тя, без да нека, обърна глава. Загърнат в кърпата, предназначена първоначално за нея, Сокола се отправи към вратата и я отвори.

— Мистър Ероусмит! Имам нужда от вас!

Робърт сигурно беше свикнал да изпълнява светкавично нарежданията на своя господар, защото не бяха изминали и няколко секунди и той изникна пред вратата. Малко по-късно донесе и калъп сапун с тръпчив аромат.

Сребърния сокол отново се топна във ваната и си затананика. Скай успя все пак да забележи, че на връщане той забрави да спусне резето на вратата.

— И недейте да хвърляте тези крадливи погледи през рамо, лейди Кинсдейл! Разрешава ви се да ме разглеждате съвсем открито и колкото ви душа иска. А освен това очаквам от вас да изпълните най-сетне своето обещание.

— Съвсем скоро ще лежите заровен някъде без гроб, докато се сплуете — отвърна тя нежно.

— Възможно е, само че преди това ние с вас… Я елате тук да ми измиете гърба.

— Да, и преди да се сплуете, заровен някъде без гроб, ще пукнете от противно душевно заболяване.

— Позволете да се усъмня. Но както и да е — няма ли да ми се притечете на помощ?

— Дори да умирате от жажда, пак няма да ви помогна!

— Госпожице, подлагате търпението ми на тежко изпитание.

— Тъй, тъй — измърмори тя с неудоволствие. Изнервяше я обстоятелството, че трябва да стои с гръб към него и не може да го държи под око. И все пак се налагаше да издържи и да не се обръща.

Мисълта й отново се насочи към незаключената врата. Може би пък — ако се престори на послушна…

— Лейди Кинсдейл… — започна Сокола, но тя се обърна бързо към него и той замлъкна. Лежеше отпуснат и спокоен във ваната и се усмихваше. Беше опънал крака, а ръцете му се опираха на ръба на ваната. — Колко мило от ваша страна, госпожице! А сега ще ми насапунисате ли раменете и гърба?

Тя отвърна на усмивката с усмивка, отправи се към ваната и… я подмина бързо. Но в мига, в който вече се измъкваше през вратата, нещо хвана нощницата й, чу се неподражаемият противен звук на раздран плат. Тя изкрещя и цялото й тяло се извъртя. Той стоеше зад нея мокър и гол, а в ръката си държеше част от нощницата й. Тя издаде сподавен вопъл, когато забеляза, че долната част на тялото й е разголена.

Още малко и щеше да успее. Дали имаше изход за нея? Ако ли не, оставаше морето. Пиратът обаче се оказа по-бърз. Той захвърли в този момент парчето памучен плат, сграбчи Скай за раменете, завлече я обратно в каютата и затвори вратата. Този път спусна резето. Обърна се бавно към нея и се усмихна — усмихна се заплашително като сокол, в чиято човка се гърчи полска мишка. Постепенно усмивката му угасна и със злокобен глас каза:

— Играта свърши, милейди. Вие така и не можахте да разберете колко е важно да изпълнявате безпрекословно нарежданията ми. Отсега нататък обаче ще правите, каквото ви кажа.

Тя се опитваше с усилия да прикрие голотата си с остатъците от ризата. Устните й трепереха издайнически, въпреки че не искаше да покаже колко се страхува. Решимостта й обаче се разклати в момента, в който той направи първата си крачка към нея. При втората крачка отскочи с писък назад, но той я задържа за китката и я притегли към себе си. Опари я топлината на тялото му. С едно внезапно движение той смъкна от тялото й каквото беше останало от нощницата.

Устните му бяха тъй близо, че дъхът й направо секна. Мократа му гръд я заслепяваше под лъчите на слънцето, което огряваше каютата. На Скай й се искаше да изкрещи, но не можеше, защото все още не й достигаше дъхът. Целият свят заплашваше да се срине. Всеки миг можеше да се срути на пода и Сокола нямаше да я пожали.

— Банята ви чака, милейди. — Думите му се примесиха с бяла пелена, която премина по устата й, слей това я вдигна високо и я положи във ваната. Тя инстинктивно прибра колене и ги притисна към гърдите си. Сребърния сокол уви бързо косите й и ги за върза на възел, за да не се измокрят. Водата бе приятно топла, но тя все още мръзнеше и трепереше цялата.

— Ако вие миришете на французки бардак, това си е в реда на нещата. — Стоеше зад нея и преди да разбере изобщо какво става, той прокара по тила, ръцете и раменете и кърпа, напоена с нежен аромат. Тя запротестира и се изправи, но с това нещата се влошиха още повече, тъй като сега вече той беше в състояние да насапуниса и гърдите. За кой ли път дъхът й спря, пръстите му докоснаха розовите връхчета, те набъбнаха и през тялото й премина жарка вълна. Сокола се приведе към нея, погледите им се срещнаха. Странният магнетизъм на очите му сякаш парализира цялата й воля. Не беше способна да помръдне, единственото, което можеше да възприеме все още, бе бесният бяг на сърцето. Обзе я паника. Той хвърли кърпата във водата и ръката му легна неподвижна върху нейните гърди.

Сред горещите изпарения устата й бе засъхнала. Вложи последните остатъци от воля, за да отхвърли от себе си необичайното вцепенение, да навлажни с език устните си и да проговори с дрезгав глас:

— Моля ви…

Сокола изруга полугласно, извърна се и Скай се потопи отново цялата във водата. Долови бързината, с която навличаше панталоните си. Бос и разголен над кръста, той излетя от каютата и от външната страна спусна резето. Девойката се разбърза, излезе от ваната и се подсуши — нали той можеше да се завърне всеки миг. Хавлията все още ухаеше на мъжкия сапун — фин и тръпчив.

Взе чиста блуза от раклата и се заоблича, като не пропусна нито една подробност — корсаж, чорапи, жартиери, фусти. Светлосинята ленена рокля придоби постепенно формата на камбана.

Този ден Сокола не се завърна в каютата, вечерта също го нямаше. Робърт дойде с няколко други моряци и всички заедно изнесоха ваната и кофите. По-късно й донесе храната.

Тя заспа на масата.

Много по-късно се събуди, но в леглото. Запита се, как ли е попаднала там. Да не би да се е превърнала в сомнамбул? Роклята й заедно с всички останали неща бе на тялото й, нямаше ги единствено меките кожени обувки. Нима Сребърния сокол е бил тук?

Той бе сдържал думата си — двата фенера светеха.

Все още замяна, тя полегна обратно на леглото и прегърна възглавницата. Изведнъж разбра, че мъжът до нея й липсва — както и нежността, с която я утеши предната нощ.

Не дойде и на следващия ден. Робърт Ероусмит сервира закуската и обеща по-късно да се върне и да я изведе на палубата, Тя не попита за капитана и реши повече да не вкарва втория помощник в правия път. Спомни си думите на Сокола, че всеки предател неминуемо ще намери смъртта си.

По обед Робърт я изведе. Мъжете на палубата я посрещнаха много учтиво — отдаваха й чест или пък се покланяха. Духаше лек попътен вятър. От Сокола нямаше и следа. Скай се облегна на перилата на десния борд и се остави на вятъра да поиграе с косите й и да я милва. Робърт посочи в далечината брега на Флори: да, тя кимна разсеяно.

— Всъщност, какво стана с камериерките ми от Ирландия? — запита тя неочаквано. — Живи ли са още… ?

Стори й се, че Робърт сподави усмивката си, но след това отговори със сериозен тон:

— Разбира се, че са живи, милейди. Сигурен съм че ще си ги получите обратно във Вирджиния.

— Това е добре. Погрижете се това наистина да стане! Баща ми ще плати и за тях!

— Сокола ще бъде уведомен, милейди.

— Впрочем, къде е той? — изплъзна се от устата й и веднага се презря заради този въпрос. Какво я интересува той? Отсъствието му бе добре дошло за нея, каквото и да се криеше зад него.

Е-е, има си работа. Ще бъде зает, докато стигнем Ню Провидънс.

— Това е чудесно — отвърна Скай беззвучно.

Както наблюдаваше небето, Робърт се прокашля.

— Уви, време е вече да ви изпроводя обратно в каютата. Мога ли да направя още нещо за вас?

Скай поклати глава, но в този момент и хрумна нещо.

— Бих се изкъпала още веднъж. — Каква чудесна възможност да поиграе с топлата вода, да отпусне тялото си и да се намаже цялата с ароматен сапун, без да се страхува от Сребърния сокол.

— Отново ли? — Робърт я гледаше с невярващи очи. — Наистина ли искате да се изложите пак на всички най-зли болести?

— Къпала съм се изключително често, мистър Ероусмит, и въпреки всичко съм здрава като бик. Да не би желанието ми да ви създава някаква трудност?

— О, в никакъв случай. За мен волята ви е закон, лейди Кинсдейл.

Каква ирония, помисли тя с горчивина и промърмори:

— Благодаря.

В каютата тя започна да изучава книгите от библиотеката. Бейкън, Шекспир, сър Кристофър Врен, най-различни древни гръцки философи, книги по военно дело и навигация, философия, медицина и астрология. Явно, че Сребърния Сокол бе начетен човек. Или пък бе заграбил кораба на друг начетен човек. Това, разбира се, също бе възможно.

Робърт внесе ваната и няколко кофи вода с помощта на двама моряци. Не за първи път й мина през ум, че тези мъже изглеждат твърде порядъчни за пирати. Може би пък е свикнала на стила им през тези четири дни?

Когато остана сама, тя се съблече с резки движения и се потопи бързо във ваната. Кой знае защо си помисли, че със събличането на последната дреха отнякъде ще изникне и Сокола. Но не би. Облегна се доволно във ваната и се отпусна.

Водата бе поизстинала. Колко ли време бе престояла във ваната? Него ли чакаше? В никакъв случай! И все пак? Може би копнее да изпита наново парещия огън, който разпалиха в нея ласкавите му ръце?

— Никога вече! — промълви тя, засрамена от себе си, изскочи нервно от ваната и се загъна в кърпата.

В този миг вратата се отвори. Облечен в елегантна дреха, той държеше в ръка ръкопис, погълнал цялото му внимание. Бавно се придвижи към средата на помещението и се спря едва когато забеляза присъствието на Скай. Тя притисна кърпата към гърдите си и го загледа втренчено. И Сребърния сокол не каза нищо. Хвърли изписаните листа върху писалището, огледа я внимателно, а кръвта в жилите й ускори своя бяг. Той беше този, който накрая наруши настъпилото мълчание.

— Обичате да се къпете, нали?

— Да — успя да каже тя едва-едва. Колко бе сериозен само…

— Спахте ли добре, госпожице?

— Да.

— Робърт ви е извел на палубата, надявам се?

Явно, че не му идваше наум нищо повече, за да поддържа разговора. Две крачки и застана до нея. Дори и не помисли да бяга. Сребристосивите му очи се впиха в нея, дъхът й секна и краката сякаш потънаха до глезени в пода.

Пръстите му игриво погалиха косата й, устните му потърсиха нейните. Неговото докосване отново разпали пожара в тялото й, сладка тръпка пробяга през жилите. Езикът му милваше ъгълчетата на нейните устни, дог като те се разтвориха. Целувката им ставаше все по-страстна и Скай почувства, че губи разсъдъка си.

Не след дълго той вече не се задоволяваше с устата й. Ръцете му я галеха настойчиво по бедрата, връщаха се нагоре до гърдите, а тя все още не се отбраняваше. Не се възпротиви дори и когато шепата му обхвана едно от голите хълмчета. Смътно си спомняше, че хавлията се свлече на пода. Мислите й се оплетоха окончателно и силни, властни чувства завладяха сърцето й, душата й. Целувката му сякаш я изпълваше цялата, неговите ласки, страстта му изтръгнаха от гърлото й непознато, тихо хълцане.

Този звук, тъй копнежен, тъй чувствен, я отскубна от вцепенението. Тя опря юмруци в гърдите на мъжа, който все още я държеше здраво притисната до себе си. Заизвива се отчаяно в прегръдката му, но така и не успя да се освободи. Отметна глава назад и посрещна погледа му. В очите му се зараждаше буря.

— Момиче, не си играй с мен! — процеди той.

— Аз ли си играя?

— За Бога, милейди, не ме изкушавайте!

— Не ви изкушавам за нищо. Вие сте кукловодът и дърпате конците като всемогъщия Бог. Вие сте този, който ме плени, вие раздавате заповеди наляво-надясно като някакъв тиранин. Вие умеете да ме измъчвате и ме предизвиквате да върша неща, от които губя разсъдъка си. Страхувам се до смърт, че ще ме насилите, боя се от смъртта, а вие какво правите, играете си о мен като котка с мишка.

Очите му все още пламтяха, лицето бе напрегнато. Докосна бузата й. Пръстите му погалиха нейните устни, които все още носеха следите от целувката му.

— Кажете ми, милейди, това преди малко изнасилване ли беше?

— Моля… ?

— Имам вашето обещание. Може би искате да го изпълните сега… — Скай се отскубна, коленичи и посегна към кърпата на пода. Сокола също приклекна до нея. — Започвам да си мисля, че по-скоро аз съм ваша играчка, отколкото вие моя, милейди. Нощем ме прегръщате и ми се доверявате, а денем… Не разбирате ли, че в тъмнината, ако поискам, мога да си взема това, което ми трябва?

Момичето сведе поглед, но той повдигна брадичката й.

— Вие ме отвлякохте…

— Отговорете на въпроса ми…

— Е, добре! — извика тя гневно. — За вас е детска игра да се нахвърлите върху мен. И досега се чудя защо още не сте го направили.

— Да ви насиля, когато, изпълнена със страх, сте се сгушили в мен? Нима наистина мислите, че ви желая по този начин, милейди? Само когато истински копнеж ви хвърли в прегръдките ми, само тогава…

— Никога, никога няма да изпитам копнеж по един пират.

Той се усмихна и погали голото й рамо.

— Стига да поискам, мога още сега, сега веднага да разпаля у вас страстно желание — изправи се рязко, а тя се почувства съвсем мъничка, когато я погледна отгоре. — В едно сте напълно права, милейди, наистина умея добре да измъчвам. Най-много измъчвам обаче сам себе си. А сега ще ви оставя сама, докато се облечете…

След като вратата се затвори зад гърба му, Скай се изправи. Цялото й тяло гореше, краката и ръцете й трепереха. Обзе я странна отпадналост, и най-малкото движение я затрудняваше. Докосна с пръсти устните си и треперенето се усили. Все още усещаше целувката, ръцете на Сребърния сокол сякаш все още галеха тялото й…

Той каза, че ще се върне… Жизнеността й се върна и тя се завтече към своя сандък. Имаше само още една чиста нощница от памучен плат — светлосиня, обсипана с цветчета, обвезана с копринени ширити по ръкавите и по талията. Тя се пъхна бързо в нея. Буквално на секундата на вратата се потропа и Сокола пристъпи в каютата. За пират изглеждаше абсурдно и непривично величествен в черните си одежди, с перо, полюляващо се на шапката му. Следваше го Робърт, комуто капитанът връчи изписания лист.

— Помнете, необходима е огромна предпазливост.

Робърт хвърли поглед към Скай, кимна и по лицето му се изписа неуверена усмивка.

— Съвсем скоро ще ви сервирам вечерята, милейди.

Храната изобщо не я интересуваше в този момент.

Изпълваше я едно-единствено желание — да избяга от Сокола.

— Не съм гладна, Робърт — отвърна тя равнодушно.

Той я огледа от глава до пети и очите му се скосиха, когато отново обърна поглед към господаря си. Сокола беше седнал на бюрото и внимателно изучаваше редици от числа в някаква книга.

Скай легна на леглото и се премести към стената. Двамата заговориха за някакъв товар, който или щяха да продават, или пък да плячкосат. Тя притвори очи, а гласовете продължаваха да се редуват. Постепенно се унесе. Заспа леко и сънят и продължи докато настъпи… мракът.

Бе пленнничка и нямаше къде да избяга. Тялото й се загърчи. Тъмнината я притисна и остана без въздух. Не бе способна дори да извика за помощ…

— Скай!

Гласът му премина през нея като слънчев лъч и тя разтвори широко очи. Лицето му се наклони към нея и каютата се обля в светлина.

— О! — възкликна тя и притисна ръка към устата. Страхът все още не искаше да я напусне.

Сокола лежеше с открита гръд до нея. Взе я в прегръдките си и погали косата й.

— Какво ви е?

Скай само поклати глава и той въздъхна с облекчение. Постепенно спокойствието й се възвърна и тя надигна глава, за да го погледне право в очите.

— Вие… не се чувствайте задължен да ме утешавате.

— О, обичам да ви утешавам.

— Нали казахте, че… че само ви изкушавам.

— Забравете сега за това.

— Аз не съм искала да бъда изкушение за вас.

— Опитайте се да поспите, лейди Кинсдейл.

Тя положи обратно глава върху възглавницата, затвори очи и през тялото й премина тръпка.

Ти, радост моя, мислеше той, радост и мъка ведно.

ГЛАВА ПЕТА

Сребърния сокол стоеше изправен на предната палуба с ръце, опрени на хълбоците. Бризът подухваше край него, докато наблюдаваше канала, по който хората му предпазливо направляваха кораба.

Всичко бе под контрол. Робърт бе на кормилото, а моряците се катереха пъргаво като маймунки по такелажа и нагласяха платната според посоката на вятъра, за да не намалее скоростта и подвижността на кораба. Приближаваха остров Ню Провидънс, оживеното пристанище, управлявано от мошеници и разбойници.

Често бе идвал тук и познаваше пристанището много добре. Внезапно потрепера, сякаш току-що бе излязъл от сгорещената баня сред студа на зимен ден. Разкърши рамене и бързо отърси от себе си това усещане. И все пак опасността ни дебне, помисли той.

Отдавна бе осъзнал колко бе рисковано да сключи този договор с дявола. И все пак — заради момичето сега нещата изглеждаха по различен начин.

Трябваше да отплувам направо за Боун Кей, дори и пътуването да бе продължило по-дълго, заразсъждава той. От собствената си територия би могъл да изпрати послания и да преговаря относно връщането на кораба и на заложниците. Наложи му се обаче да дойде тук, понеже на това място капитаните планираха своите курсове и си разпределяха трофеите.

По дяволите момичето!

Съвсем скоро тя щеше да бъде на сигурно място, заключена в подходяща стая. Възнамеряваше да я изпрати на брега с лодка и да възложи на Жак Дьо Бре да я охранява. Здравенякът-французин беше пословичен с майсторството си в благородното фехтовално изкуство. Този мъж щеше да изпълни задачата.

Сокола извади от джоба си далекоглед и заизучава сцената, към която се бяха отправили. Пред взора му преминаха жалките къщурки на иначе тъй пъстрото пристанище, каците с барут на кея, сушените риби, прострени между тях. На носа на малък ветроход беше застанала чернокоса уличница със запретнати поли и опалени от слънцето крака. Тя си вееше мързеливо с ветрило и се вслушваше в разговора на двама мъже, който кърпеха рибарски мрежи. По-навътре в града имаше някои сгради, който наподобяваха къщи, голямата част от пристанището се състоеше обаче от западнали бараки и складови помещения.

Крайно неподходящо място за една лейди…

Той сне далекогледа от очите си и нареди на Рутгер Гунар да смени Ероусмит на кормилото. Предстоеше да хвърлят котва.

— Кажете на Робърт, че след час трябва да сме на брега!

Рутгер закима с глава.

— Слушам, капитане.

Сокола се отправи бързо към каютата си. Макар и ядосан, той се спря пред вратата, преди да дръпне резето. Решението му да доведе на това място лейди Кинсдейл си беше чиста лудост. Но храбростта й и изкусното боравене със сабята го предизвикаха да разбуди демоните на страха в душата й. По-рано той и не подозираше, че същите тези демони вече са се вселили там, а още по-малко — че самият той ще приеме нещата дори още по-болезнено от нея.

Скай седеше до прозореца. Завесите бяха вдигнати и в каютата струеше светлината на деня. Носеше бяла муселинова рокля с корсаж от брокат и дълбоко изрязано деколте, от което се подаваше част от разкошната й гръд. Полата се диплеше върху няколко ката обемисти фусти. Когато я видя, че кърпи една от неговите ризи, се намръщи. Красивата й коса падаше свободно на раменете.

Да, това са багрите на залеза. Какви вълни от злато и коприна! Пръстите му сами поискаха да ги погалят — и още нещо му се прииска, но… Тя погледна към него, усмихна се благо и морскосините й очи заискриха с цвета на Карибско море. Да имаше как, би я сграбчил в прегръдките си, би изиграл съвършено ролята на пирата, като разкъса красивата й рокля, не оставяйки и капчица съмнение в намеренията си и в парещия го копнеж.

Каква самоувереност излъчваше тази жена и колко естествена беше едновременно с това.

Трябваше да преглътне един-два пъти, за да укроти връхлетелите го чувства, седна на масата, изпружи високо крака и скръсти ръце зад главата си. В тази риза беше облечен, когато се срещнаха за пръв път. С тънките си изискани пръсти тя закърпваше скъсаната яка. Пред него бе точно жената, която, стройна и изискана, бе намерила през нощта утеха на гръдта му…

— От вас ще излезе чудесна съпруга — нападна я той с враждебност, която изненада и самия него.

Тонът му очевидно я развесели.

— Както виждате, държа се чинно, както подобава на заложник, а вие продължавате да недоволствате, мистър Сребърен сокол. Не чупя нито кафения ви сервиз, нито пък размазвам мармалад по пода. Просто си убивам времето, като привеждам в порядък вашия гардероб.

Той я заплаши с пръст.

— Не преигравайте, милейди!

Тя само наведе усмихната глава. Трижди проклета да е, но тя вярваше на този мъж! След шест дни и нощи на съвместни преживявания й се струваше, че е прозряла, що за човек е той. Нещо изпука, бе счупил една от перодръжките. С въздишка хвърли двете парчета, стана и се отправи към Скай. Пръстите й продължиха да редят бод след бод и тя изобщо не го погледна.

Тон повдигна брадичката й и погледите им се срещнаха.

Каква смущаваща красота! Не се бе родил художникът, който да възпроизведе отсенките на синьото и зеленото, които се смесват в очите й или пък златисто-червения цвят на косите й. Дори и най-изявените скулптори на Ренесанса не биха успели да изваят фините черти на нейното лице, скулите й, контурите на брадичката, тъй решителна, тъй своеобразна. Никой не бе в състояние да пресътвори създаденото от Бога — Ева, изпратена от грешния рай на този кораб, със стройната си талия, крехко и гъвкаво тяло, сочни кръгли гърди и неописуема предизвикателност. А и кожата й галеше като коприна.

Отгоре на всичко тази усмивка… Присъствието му изобщо не я смущаваше. А страхът? Необходимо бе поне мъничко да се бои от него.

Той издърпа грубо ризата от ръцете й и я захвърли встрани. Тя го погледна изплашено и независимо от съпротивата й той я изправи на крака.

— Там пред нас е островът — проговори тя.

— Виждам. — В този миг обаче той виждаше единствено очите й.

— Не трябваше ли да…

— Милейди, не са ли ви казвали, че сте една от най-красивите жени на този свят? Мисля, че го знаете, защото не ви липсва самоувереност.

Скай навлажни устните си и понечи да се отскубне от ръцете му, но това не й се удаде.

— Какво искате от мен? — попита тихо.

— Да си кажа честно, и аз не знам съвсем точно — отвърна той с усмивка. — Струва ми се, че мога да ви опитомя. Възможно е да не поискам за вас откуп, а да ви задържа при себе си.

— Не се шегувайте, моля ви! — проплака тя и се опита да открие истината в очите му.

Пръстите му се впиха в ръцете й.

— Защо мислите, че се шегувам, милейди? Ние, пиратите, сме пословични с необузданата си разпуснатост и развратност. Най обичаме да пленяваме жени. Корабите връщаме на собствениците им, жените обаче — не! — Главата му се наведе към нейната и последните му думи преминаха като топъл полъх по нейните устни. И тогава той я целуна, притисна я към себе си, изпълнен със страст и копнеж. Устните й бяха най-сладкото нещо на света, а бесният пулс на сърцето го влудяваше.

В главата му биеха тъпани и той осъзна внезапно, че в тази жестока и изнурителна битка ще загуби не само контрола над себе си, а може да погуби дори и душата си. Езикът му сякаш престана да се интересува от нейната уста и се спусна по врата й чак до набъбналите й играещи гърди.

Тя все още не се съпротивляваше. Но изведнъж нададе яростен вик, отскубна се от хватката му, която междувременно бе отслабнала, и изтри устните си с ръкав сякаш бе яла нещо отровно.

— Негодяй такъв! — изписка и се нахвърли с юмруци върху него. Преди да го достигне обаче, той хвана китките й.

Да върви по дяволите, помисли той, и аз да вървя по дяволите. Останал без дъх, той я притегли отново — желанието му не бе угаснало, напротив, разпалваше се все повече. В прегръдките си държеше самия пулсиращ живот, енергията на слънцето, вълнението на морето, А твърдеше, че го ненавижда… Но не й ли трябваше твърде много време, докато започне да протестира срещу целувката му? Пък и сега дори го гледаше втренчено с искрящи очи! Не прилича съвсем на омраза. Или може би е наистина омраза, но страстна омраза, която изгаря тялото и го кара цялото да трепти, омраза, която ще разпали докрай копнежа му по нея.

Наум прокле слабостта си. Та той е пиратският капитан Сребърния сокол, от когото се страхуват надлъж и нашир. Той е човекът, който може да си позволи всичко — да хвърли тази жена на кревата си, да разкъса брутално роклята й, да слее тялото си с нейното, да изтлее, да загине в нея… В края на краищата от това ще спечели и реномето му…

Тази жена щеше да погуби разсъдъка му. Бореше се със сърцето си, с душата и плътта, която заплашваше неговия разум. По устата му премина крива усмивка.

— Целувате се прекрасно, милейди. Устните ви са сладки, а тялото обещава наслади. Сигурен съм, че поне за известно време от вас ще излезе добра компаньонка. Само че темпераментът ви е като че ли малко опърничав. Е, нищо — няма начин баща ви да не плати висок откуп за вас. Или баща ви… или пък лорд Питрок Кемерън. Впрочем, не съществува жена, която да струва толкова злато и сребро. Освен това си мисля, че за някои неща ви липсва просто опит.

— Да ви вземат мътните! — изкрещя Скай. Очите й пръскаха синьозелени искри.

Боже, какво изкушение!

— Милейди, това са слова, които могат да се чуят единствено от устата на мошениците и негодяите, с който кръстосвам моретата. Моля ви, опитайте се да контролирате своите емоции, защото в противен случай може отново да ми се прииска да ви поукротя.

Ответът бе гневна ругатня.

— Вероятно се отнасям с вас твърде меко и добродушно. Трябва да ви напомня обаче, че мога да обърна и другата страна.

— Меко и добродушно, няма-що! — извика тя с презрение, но веднага пребледня. Спомни си за неговата жестокост, грубостта му в деня, в който бе изпочупила кафения сервиз и купата за мармалад. Наблюдаваше го със страх, защото долови в словата му заплаха, надхвърляща въображението й. Този мъж щеше да експлодира всеки миг — само една искра и фитилът щеше да се подпали. Но тя тъй копнееше да го уязви, да го унижи… Ненавиждаше го с всяка фибра на тялото си. Не можеше да го понася… не можеше да понася и себе си.

Тя изтърпя целувката му, изтърпя я и… и се наслади. Вярно, че я изненада. И все пак за нея няма никакво извинение. Сокола я привличаше, призна тя пред себе си. В прегръдката му позна някакво ново и неизпитано любопитство. Жарта, която излъчваше тялото му, проникваше без прегради в нея, дъхът и спираше, мислите изтляваха.

Та той е пират, мошеник и разбойник, мислеше тя. Е, а аз какво съм, щом като му разрешавам да ме целува и гали?

Изпъна рамене и изправи брадичка.

— Ако ще ме изнасилвате, сторете го най-сетне. Нека свършим с това мъчение! — О, как щеше да го унижи и посрами в мъжкото му достойнство…

— Какво казахте, моля? — попита той с учтива усмивка.

— Направете, каквото сте замислили. Така поне всичко това ще остане зад гърба ми.

— Вие май искате от мен да ви изнасиля?

— Да… не, разбира се — изрече тя смутено и докато разбере какво става, топ я взе на ръце и я занесе до леглото, познало толкова техни съвместни нощи.

Скай падна по гръб, а той легна върху нея. Не се чувстваше никак посрамен…

— Не! — изкрещя тя панически и се засъпротивлява отчаяно. Той само се изсмя, хвана китките й, бедрата му притиснаха нейните, а тя се заизвива безсилна под него.

— Как го искате изнасилването? — шепнеше той. — Гола или облечена? Предпочитате може би да ви разкъсам роклята?

— Не…

Обхвана ръцете й с една от своите и ги издърпа над главата й. С другата си ръка загали гърдите й и горещината, която излъчваха пръстите му, проникна през тънката материя, отделяща ги от беззащитната кожа.

— Дали да не го направим по-бавно, скъпа? — На гневния й пристъп отвърна с нагло хилене. — Или пък да ви подразня и помъча още малко, за да се насладя по-пълно на възбудата и съпротивата ви? — Върхът на пръста му откри връхчето на една от гърдите н, и, когато усети, че плътта се втвърдява от допира, страните и поруменяха.

— Престанете веднага…

— Е, взехте ли вече решение? Например бързо и брутално? Може например да ви затисна в стената, ще прехвърля красивите ви крака около моите бедра и ще свършим за броени минути. — Ръката му се спусна от гръдта й към бедрата и ги загали бавно.

Дъхът й спря.

— Моля ви… — изтръгна се сподавен звук от гърлото й.

— За какво ме молите? Да продължавам ли? Кой вариант си избрахте? Бързото и брутално изнасилване или предпочитате да действам като нежен прелъстител?

Скай притвори клепачи и скръцна със зъби.

— Някой ден ще увиснете на бесилката, така да знаете.

Смехът му я накара да отвори възмутена очи.

— Ама вие наистина се държите много предизвикателно, милейди. Но както вече казах, не смятам да ви обезчестявам. Сигурен съм обаче, че някой ден ние с вас ще се любим.

Лицето му бе тъй близо до нейното, в очите му се таеше тъй смущаващ блясък, че протестът й замря насред път. Имаше едно-едничко желание — мъжът да се отстрани от нея. Очарованието му заплашваше сериозно невинността й и това не можеше да се отрече. Макар и да твърдеше, че жената не струва златото и среброто, което са готови да дадат за нея…

Сега тя разбра, че той изобщо не бе имал, нито пък има намерение да я обезчестява. Искал е само да я измъчва и просто да се забавлява.

Тя се опита да измъкне ръцете си от хватката му.

— Никога няма да ви принадлежа доброволно! — просъска тя разярена.

Сокола не каза нищо, пусна я и се надигна от леглото. Отправи се към масата и се зарови в някакви книжа, обръщайки гръб на Скай. Известно време тя остана да лежи, като не смееше да помръдне. Накрая все пак се изправи, прехвърли крака през ръба на леглото и отметна кичурите коса от лицето си.

— Налага се да ви оставя за няколко часа, милейди. Може би дори и през нощта няма да съм тук. Ню Провидънс е лошо място. Притворете завесите. Не разрешавам да излизате на палубата.

Тя мълчеше, и затова я запита с остър тон:

— Разбрахте ли какво ви казвам?

Очите й заискриха гневно, но тя се овладя и отговори с мек глас:

— Каквото и да наредите, капитане, винаги на вашите заповеди…

— Лейди Кинсдейл, вие дори и не подозирате силата на моя темперамент. Ако обаче не се вслушате в думите ми, ще го опознаете истински.

Тя скочи от мястото си и викна разярена:

— И от какво да се страхувам, моля? Ще ме заключите тук, а екипажът ви няма да ме пуска навън. Защо изобщо си правите още труда да ме заплашвате?

Необходими му бяха няколко крачки, за да се намери до нея, сграбчи я за раменете и я разтърси.

— Защото не знам по какъв друг начин да ви вразумя, ето защо!

Без да каже дума, тя с всичка сила стовари крака си върху неговия. Струваше си да види как подигравателната му усмивка угасна и вместо нея се появява болезнена бледност. Но още в същата секунда тя изпищя пронизително, тъй като той я сграбчи, понесе я във въздуха, седна с нея на леглото и я стовари по корем върху скута си.

— Знаех още от самото начало, че няма да се мине без порядъчна порция пердах.

— Не, не, не! — изкрещя Скай и като не можа да направи нищо друго, го захапа за бедрото. Той замахна и ръката му се стовари тежко върху седалищните й части. Унижението и болката покараха сълзи в очите й. — Престанете да ме биете!

— Настъпихте ме най-подло, а след това ме и ухапахте. Настоявам веднага да се извините!

— Не искам!

Сокола запретна полите й. Това момиче трябваше да разбере някои неща. Тя се съпротивляваше толкова енергично, че се търкулна на пода. Полузамаяна го погледна:

— Умолявам ви…

— Извинете се веднага!

— Е, добре. Съжалявам, че ви ухапах — сведе посрамено глава, тъй като я принудиха да моли пират за извинение. Когато той се изправи и мина покрай нея, тя добави като на себе си: — Но още повече съжалявам, че не мога да ви хвърля жив във врящо масло.

Сокола се върна мигновено, хвана я за брадичката и приближи лицето й към своето. Среброто в очите му сякаш затанцува, а усмивката бе тъй чувствена, че я обля гореща вълна — нищо, че се бе заклела да го мрази вечно.

— Още отсега се радвам на следващата ни среща, милейди. Тогава ние двамата с вас ще поразучим още по-детайлно скритите ви желания, нали? — Обърна се, затвори завесите и прибра книжата от писалищната маса. Преди да напусне каютата, той се извърна отново към нея. — Дръжте се разумно, Скай. Предупреждавам ви.

Никога до този момент не бе чувала някой да блъска вратата с такава сила. Когато той спусна резето отвън, тя скочи и въпреки нареждането му се завтече към прозореца, от който можеше да се види островът. Запита се колебливо защо ли той отдава толкова голямо значение на спуснатите завеси. Е, ако ги дръпне малко, сигурно няма да се случи нищо особено. Тя разтвори двете завеси и се загледа в кея. Рибари сортираха улова си, над тях две леко облечени жени се бяха провесили от един балкон и със смях махаха на някакъв юначага. Пияна двойка се клатушкаше нагоре по улицата, контета, целите в кадифе и брокат, се пъчеха горделиво сред полуоблечени моряци с превръзки на очите. Някои мъже бяха облечени наистина елегантно, но това се дължеше вероятно на богатство, натрупано по незаконен път. Не, не ставаше дума за джентълмени, а за пирати — такива като Сребърния сокол, който бе дошъл тук с кораба си, за да урежда някакви далавери.

От кораба се откъсна голяма лодка. Сокола бе в нея заедно с около дузина мъже. Скай притвори бързо завесите, за да не я забележат. Той щеше да се върне, а тя не бе наясно със себе си докога ще е в състояние да потиска чувствата, които бе събудил в нея.

Прецени, че лодката вече е достигнала до кея и отново хвърли поглед през една цепнатина между завесите. Втора лодка с около четиридесет души се отдалечаваше от кораба в посока към брега. Според Скай на борда оставаха съвсем малко хора, тъй като общият им брой не бе повече от шестдесет. Очевидно в това пиратско гнездо Сребърния сокол не се опасяваше от нападение върху плячката му.

Междувременно той стъпи на брега. Тя видя как някой му връчи сребърен рог с някаква напитка, както и ликуващата тълпа, която го наобиколи. Замисли се. Дали да не се възползва от неговото отсъствие? Може би Робърт Ероусмит бе на борда, за да я пази. Дано да е така… Завтече се решително към заключената врата и забарабани с юмруци по дървената табла.

Гостилницата носеше името „Златният англичанин“, в чест на сър Франсис Дрейк, най-великия корсар, роден до този час. Разположена бе далеч от пазарния площад. От лявата й страна се простираше пясъчният бряг, а от дясната — кеят, на който можеше да се купи почти всичко на този свят. Тук се ремонтираха кораби, точеха се ножове, продаваха се най-различни оръжия. Случваше се понякога на това място да екзекутират и някой убиец. Подобни събития представляваха все пак рядкост, тъй като в средите на негодяите беше в сила някакъв строг кодекс на честта. Имуществото на който и да е пират, независимо от произхода му, се считаше за неприкосновено. И все пак понякога избухваха лични разпри. Сребърния сокол бе наясно, че в резултат на сблъсъка с Едноокия Джек тази вечер ще му се наложи да дава обяснения. Погледнато от друга страна обаче, Джек бе този, който нападна пръв. Нормално е в такъв случай нападнатият да се отбранява.

В „Златния англичанин“ цареше голямо оживление. На подиума свиреха цигулки, ромът се лееше като из ведро. Най-отявлените главорези от бранша се бяха събрали на това място. На една от ъгловите маси сред шумна компания се бе разположил обвеяният с печална слава Едуард Тийч, за когото се твърдеше, че е родом от Бристол. Безскрупулността му бе пословична и все пак се смяташе, че не е толкова жесток, колкото покойния капитан Кид. Около застаряващата Ан Бони се тълпяха множество почитатели. Проститутките се влачеха край масите и прибираха алчно всичко, което пияни и щедри пира ги раздаваха.

Сред своята свита седеше и Уилям Логан, разбойник с почернели предни зъби и стоманена кука вместо дясна ръка. На облегалката на креслото му бе приседнала тъмнокоса проститутка, скучаеща от липса на внимание. Мрачният поглед на Логан следеше Сокола.

— От този могат да се очакват само неприятности — промърмори Робърт Ероусмит в момента, в който пристъпяше в кръчмата след своя капитан.

Сребърния сокол повдигна равнодушно рамене и седна с хората си на една от средните маси. Свъсил чело, той наблюдаваше как някакъв мъж изтича до Логан и размени с него няколко реплики. Този факт смути малко Сокола, макар и да не знаеше защо. Някакво шесто сетиво го предупреждаваше, когато бе налице опасност. Какво ли ставаше там? Отговорът на този въпрос сега-засега можеше да почака.

До него се намести капитан Стоукър, наричан понякога „губернатор“ на острова. Той бе възрастен мъж с посивяла брада и телосложение на воин-саксонец. Обърна се към Сокола със сериозно изражение на лицето:

— На някои добри люде от нашите хич не им се харесва, дето си убил Едноокия Джек. Не бива да се изтребваме един-друг. Свои хора сме.

Сребърния сокол се пресегна и си взе от средата на масата печен агнешки бут.

— На Джек му беше много добре известно, че „Силвър месенджър“ ми принадлежи. Още през март казах, че искам този кораб — в деня, в който научихме, че е потеглил от Англия.

— Джек заговори първи за това…

— Вярно, че спомена кораба, сър, но по онова време беше взел на мушка испанеца да Мадона от Картахена.

— И все пак…

Сокола запокити ножа си и агнешкия бут върху масата и се надигна.

— Ей вие, слушайте всички тук! — извика тон гръмогласно и музиката замлъкна. Настъпи гробна тишина. Всички до един се бяха втренчили в него — едни със страхопочитание, а други, като Логан, с интерес — Едноокия Джек загина и не отричам, че беше прободен от моята сабя. Но не аз бях този, който търсеше битката, а той. Беше решил, кой знае защо, да ми оспорва трофея. Следователно той умря по силата на правилата, които всички ние познаваме и сме длъжни да спазваме. Ако някой мъж сред вас или пък жена… — при тези думи се поклони на Ан Бони — … се съмнява в правотата на думите ми, то готов съм да дискутирам с него. Говорете искрено и открито, защото тези, които говорят зад гърба ми, ще опознаят моя гняв.

Един юмрук се стовари тежко на една от масите. Уилям Логан се надигна от мястото си. Един път вече двамата бяха кръстосали саби на това място. Поводът беше английски кораб, за който Логан претендираше, но който попадна в ръцете на Сребърния сокол. Капитан Стоукър не бе успял да се намеси навреме и в двубоя Логан загуби едната си ръка. А сега явно искаше да си отмъсти, да пролее кръв.

— Доколкото ми е известно, Джек първи е стъпил на борда на „Силвър месенджър“ и го е завладял.

Сокола мързеливо положи крак на една от скамейките и се приведе напред.

— Да, но той знаеше, че корабът е мой.

— Вие сте му го отнели.

— Е, вие се придържате към това мнение, сър, но не и аз. — Съвсем скоро ще изпитате мнението ми на собствения си гръб.

От съседната маса скочи млад английски пират на име Ричард Кренън. Произхождаше от добро семейство. Сокола харесваше този момък, защото и той също се беше специализирал във взимането на заложници и не си цапаше ръцете с кръв.

— Всичко е от ясно по-ясно. Бях тук, на това място, когато Сокола обяви пред всички, че има претенции върху „Силвър месенджър“. С други думи, той не е престъпил нашите закони и справедливо е защитил имуществото си в честен двубой с Джек.

— Не е вярно! — извика Логан.

Сребърния сокол се обърна към Ан Бони.

— Мадам, не бихте ли споделили и вие мнението си?

Тя се усмихна, а през ума му мина: Някога и тя е била млада и е мечтала да бъде щастлива, както всички млади момичета… Не знаеше какво я е примамило точно в това пристанище.

— Мисля, че правото е на ваша страна, капитане. Фактите са ни известни и с това смятам въпроса за приключен.

— Благодаря ви, мисис Бони — Той седна на мястото си, а гостилничарят донесе още вино и пял куп агнешки бутове. — Май бързо-бързо се покрихте някъде, когато положението стана напечено, а, Фергюсън? — попита Сокола развеселен.

— Сър, покривът над главата ми е все едно от слама, защото вие, благородните господа, или ще се дуелирате, или пък палите наред. Жалките мебели тук мога много лесно да заменя с други, но собствената си кожа — не. Затова винаги гледам да ме няма, когато тук захвърчат искри.

Сокола се разсмя и доля вино на капитан Стоукър.

— Успокойте се, сър, въпросът се изясни по мирен начин.

— Логан не е човекът, който ще остави нещата току-така.

Сокола даде знак на музикантите и те засвириха отново. Някакъв моряк изля кана вино между гърдите на една от уличниците и тя се разкрещя. На друго място гръмна смях. Веселото, ведро настроение се завърна в залата.

— Боя се от това, че е голям побойник — продължи Стоукър. — Така може да ни навлече големи беди.

— Възможно ли е това? — запита Сокола усмихнат. — Както чувам, губернаторът на Северна Каролина е влязъл в комбина с един от нашите побратими. Казват още, че бил бая подкупен. С други думи, нашият златен век ще продължава вечно.

Стоукър поклати глава с тежка въздишка.

— Във водите на Каролина може и да сме в безопасност. Във Вирджиния обаче местният губернатор Спотсууд ни е подгонил като ловджийска хрътка.

— И аз съм чувал същото.

— Работата е там, че за да ни пипне, трябва първо да мине през Каролина, нали? — разхили се Стоукър.

Сокола го потупа по раменете.

— Тъй вярно, капитане. А сега да поговорим за нашите си работи. Трябват ми платно, игли за шиене, кафе и прясно месо. Да не забравя — и ром. Можете ли да ми доставите всички тези неща?

Стоукър кимна на един от своите придружители да му донесе мастилница, перо за писане и лист хартия, за да си запише поръчката.

На кораба Скай не бе охранявана от Робърт Ероусмит. На тропането и по вратата се отзова едър, як французин.

— Мадмоазел?

Телосложението на този мъж бе направо страховито, но кафявите му очи под черната къдрава коса гледаха меко.

— Извинете, господине, но внезапно ми прилоша. Трябва да изляза на чист въздух.

— Гръм и мълния! Трябва да си стоите тук, защото иначе капитанът ще ми откъсне главата.

— Ох — простена тя и се преви — чувствам се тъй ужасно.

— Е, добре, съгласен съм, ще ви изведа. Опрете се в мен.

Скай се усмихна благодарно и го хвана под ръка. На палубата тя пое дълбоко въздух. Всичко мина по-леко, отколкото си мислеше. Той я изпроводи до перилата, а тя през това време се оглеждаше крадливо. Очевидно корабът бе почти безлюден. Само горе, на наблюдателния пункт, можеше да се види един моряк.

Непосредствено до корпуса се поклащаше лодка, а от кораба висеше плетена стълба. Изкушението бе твърде голямо.

— Сега по-добре ли сте, мадмоазел?

Искрената загриженост на този мъж предизвика в нея някакви угризения на съвестта, но тя побърза да ги отхвърли. Приседна на една от бъчонките до перилото.

— О, вече много по-добре, господине — отвърна тя с широка, лъчиста усмивка. Сега е моментът, реши тя, сега или никога. Измъкна светкавично сабята му от ножницата и опря острието под брадичката. — Приемете моите извинения, господине, но още тази нощ смятам да върна свободата си…

— Мадмоазел, какво правите! — протегна ръка към нея, но се вкамени, щом усети, че сабята се забива по-дълбоко в кожата му.

— Сега се качваме на тази лодка и отплуваме към брега. Ако ме нападнете, ще ви убия — с крайно неудоволствие, разбира се, тъй като, изглежда, сте твърде свестен човек за живота, който сте си избрали. Въпреки това няма да се поколебая и за секунда да ви разпоря търбуха отгоре до долу. — Пиратът не каза нищо и тя натисна острието малко по-силно в плътта му. — Ясно ли е?

— О, да, мадмоазел… обаче… — започна той, но начаса млъкна, тъй като наблизо отекна гръм.

Вахтеният на наблюдателния пункт се строполи окървавен на палубата. Скай скочи и се разпищя от ужас.

— Боже мой! — Французинът престана да се съобразява със сабята и се огледа, за да види откъде идва смъртта.

Някакъв мъж се прехвърли през перилото, захвърли димящ пистолет върху дъските на палубата и взе в ръка пушка. Дясната страна на лицето му бе обезобразена, а ледените очи едва се подаваха изпод нахлупената над челото шапка. Грозната усмивка разкри ред гнили зъби. Дъхът на Скай спря, когато видя стоманената кука, подаваща се от десния му ръкав. Злодеят се прицели във французина и стреля без всякакво предупреждение.

При вида на строполилия се в локва кръв мъж, тя се разпищя. Можеше да разчита единствено на сабята си. Извади я решително. Непознатият срещу нея се ухили още по-гадно.

— Ама вие сте били по-миличка дори от злато — изрече той и кимна с глава.

Усети се късно. Едва в последния миг успя като през мъгла да съзре втория пират, стъпил на борда. Тежък удар по главата и тя се срути в безсъзнание на палубата.

Някъде наблизо се плискаха вълни. Усета, че се клатушка насам-натам. Весла се потапяха във вода. Отвори широко очи. Обгръщаше я дълбок мрак. Завили я бяха с някакво одеяло. Освободи се от грубата вълнена материя и загледа лицето на пирата със стоманената кука. Сабята му бе насочена към шията й.

— Хич не се учудвам, дето Сокола се е вкопчил тъй в тоя „Силвър месенджър“. Ако и вие сте част от трофея, няма какво да си говорим… Трябвало е да ви пази по-добре. Брайс ви е забелязал как надничате през прозореца и кой знае защо ми хрумна да дойда и да си ви прибера. Разбира се, не съм си и помислял, че ще ви видя на борда. Това опрости много нещата, за което сърдечно ви благодаря. — Зад нея съучастникът му продължаваше да гребе усилено. Краят на сабята повдигна една от къдриците й. — Какво щастие, че ви открих! Значи, не само ще му видя сметката на тоя Сокол, ами ще си направя и удоволствието с вас, скъпоценна.

— За целта ще трябва първо да ме убиете! — изсъска тя гневно.

Ухилен, той се приведе към нея.

— Защо не, и това е възможно.

В този момент тя реши да промени тактиката.

— Трябва да знаете, че струвам цяло състояние. Ако не ми сторите нищо и ме пуснете на свобода, то…

— Съжалявам, хубавице, но тук става въпрос за отмъщение, а не за пари. Брайс! Действай по-бързо! Трябва да хванем Сребърния сокол в „Златният англичанин“. Нека ни види със сладката плячка.

Буквално я втрисаше от студения поглед и зловонния дъх на устата му. Не, никога нямаше да позволи на това животно да се гаври с нея. По-добре да умре… Тя стана рязко с надеждата, че лодката ще се преобърне. Макар и да умееше да плува, смъртта на морското дъно бе вероятният изход — по-добре, отколкото да попадне в лапите на този звяр.

— Дръж я, Брайс! — извика пиратът и също се надигна. Лодката се разклати силно и Скай падна в топлата вода. Бяха съвсем близо до кея. Все ще стигне някак си до него… Но волите й я притегляха към дълбините.

Една ръка я сграбчи за косата и я задърпа болезнено. Скай понечи да закрещи, но глътна вода. Затеглиха я, някаква сила я повдигна, пред очите й проблеснаха светли снежинки… Малко по-късно тя разбра, че лежи на някакъв пристан. От всички страни долитаха гласове, топлият нощен въздух галеше лицето й. Притвори клепачи, отвори ги отново и загледа сатанинското лице на своя похитител. Започна да се бори със зъби и нокти, когато той започна да я загръща отново в одеялото, но всичко беше напразно.

Той я сграбчи и я метна като чувал с картофи на рамото си.

— Не се страхувай, миличка, не ми драскай бузата, защото след малко ще видиш наистина как тече кръвта.

В гостилницата цареше веселие — всички се смееха, пиеха, ядяха. Проститутките флиртуваха наляво-надясно и забавляваха мъжете с двусмислени закачки. Пищна блондинка заобещава на Сокола най-страхотната нощ в живота му, а той й отвърна, че за него думите й представляват огромно предизвикателство. През всичкото това време обаче мислите му бяха отправени към една друга жена.

Невинността вълнуваше сърцето му, но красотата й разбуждаше в него още по-вълнуващи и по-мъчителни мисли и желания. Проститутката шепнеше нещо в ухото му, а той се смееше ли смееше.

Когато обаче вратата на залата отхвръкна с трясък, смехът му замря като отрязан с нож. Той скочи от мястото си, без да обръща повече внимание на жената, която се изхлузи от колената му, и сложи ръка върху дръжката на сабята си.

Бе Логан, но не само той. С едната си ръка придържаше някаква фигура, преметната през рамото му, която се дърпаше и извиваше под одеялото, с което беше увита. В другата ръка държеше пистолет.

— Соколе! Нали казахте, че е в реда на нещата да присвояваме чуждия трофей? Така да бъде, сър, в чест на покойния ни побратим Джек аз си присвоих вашия трофей. Настоявам събраното тук братство да признае трофея за мой — при тези думи той захвърли вързопа на пода.

За ужас на Сребърния сокол изпод одеялото се надигна лейди Скай Кинсдейл. Влажната, разбъркана коса обграждаше лицето й като слънчев ореол. Мократа рокля бе разкъсана и мръсна. В големите й очи се четеше неподправен страх. Но дори и в това жалко състояние тя си оставаше дама, с горда, изправена осанка.

Как, по дяволите, се е озовала тук, запита се Сокола ядосан. Трябваше да я спаси непременно… за да й извие след това собственоръчно врата.

Внезапно тя се обърна и понечи да се затича към вратата, но Логан я блъсна силно и я запрати в обятията на един от моряците. За миг около нея се образува кръг от пияни мъже. Сокола реши да се намеси и напусна масата. Негодяите около Скай си я подхвърляха един на друг, докато накрая тя се строполи пред краката му. Повдигна глава и погледите им се срещнаха. Той така и не разбра какво точно изразяваха очите й — ужас или отчаян вик за помощ. Сърцето му се сви. Сега в край двамата витаеше смъртта.

По някакъв начин тя го беше предала! Независимо от заплахите и предупрежденията му. Усмихна се хладно.

— Само не казвайте, че не съм ви предупредил, милейди — проговори той тихо. И в този миг забеляза как Логан се отправя към него със сабя в ръка.

ГЛАВА ШЕСТА

Скай затаи дъх. Сребърния сокол отби първия удар, а тя скочи бързо и избяга по-далеч от дуелиращите се.

Двубоят бе честен. В сърцето й се примесваха страхът от изхода му и особеното очарование, което излъчваше тази зловеща сцена. Противниците сякаш танцуваха красив смъртоносен танц. И двамата държаха левите си ръце на гърба, нападаха се постоянно и се отбраняваха, сабите разсичаха мощно въздуха и нощта сякаш започваше да шепти. Публиката се бе разделила на два лагера — едните насърчаваха Логан, а другите — Сокола.

Сокола преследваше неотстъпно съперника си. Логан скочи на една от масите, но тя се прекатури с трясък. На всички страни се разлетяха калаени чаши, вино и бира заляха пода.

Внезапно Скай усети някаква ръка на рамото си, отскочи уплашено и се извърна рязко. До нея се беше изправил висок, плещест мъж с нашарено от белези лице и гъста черна брада. Златни еполети украсяваха аленото му сетре, под което носеше къси панталони в тютюнев цвят.

Той я притегли към себе си и тя понечи да го захапе за ръката. В този момент обаче чу успокоителните му думи и се спря.

— Стой, момиче! Не съм враг. — Държейки я здраво, той се провикна към биещите се: — Братя мои, я оставете тези глупости и чуйте какво ще ви кажа! Ясно е, че вече не става дума за Джек. Вие, Логан, искате да видите противника си мъртъв на всяка цена, а вие пък, Соколе, искате да притежавате жената. Нека тогава да определим цена за нея. Имате думата, джентълмени. Колко струва според вас тази жена? В злато!

— Ехе, ще има наддаване! — раздаде се ликуващият вик па един от пиратите. — Давам сто испански златици!

— Сто и петдесет! — обади се друг.

— Двеста! — долетя от трето място.

— Хиляда дублона!

Хиляда?! — повтори Сребърния сокол невярващ. Хвърли бърз поглед към Скай и добави: — Не съществува на света нещо, разположено между краката на жената, което да струва толкова много пари.

— Зависи между чии крака! — изкрещя една проститутка, която премина с танцова стъпка покрай Скай и я ощипа по бузата. Тя пък й отвърна с як ритник по пищялката.

С пяна на уста жената понечи да се нахвърли върху Скай, но Сокола я хвана за ръката.

— Я, вие двете, престанете!

Две големи черни очи заискриха срещу него. Уличницата бе все още млада, а лицето й — хубаво въпреки дебелия пласт пудра.

— Тая ме ритна, Соколе. Ще й издера очите, така да знаеш!

— Вярвай ми, Мери, тя не е лесен противник. И я остави на мира, защото ще искам за нея откуп — при тези думи той побутна жената встрани.

— Ей, аукционът няма ли да продължава? — запита някой.

— Разбира се — отвърна чернобрадият, — и никои да не забравя каква награда очаква победителя!

Скай се заоглежда замаяна, а през това време всички обсъждаха цената й. Чернобрадият все още я държеше. От лявата си страна носеше сабя и Скай я засърбяха пръстите.

— Бяхме се спрели на хиляда! — додаде той. — Кой дава повече?

Сокола се приближи ядосан.

— Момичето не е публична собственост, Тийч. Аз съм я пленил, значи е моя и да му мисли този, който не е на същото мнение.

— Колко жалко! Всъщност и аз исках да залагам. Наистина ли е толкова скъпа, Соколе?

Погледът на Сокола се плъзна по фигурата на Скай сякаш искаше да я разсъблече.

— Тая жена е безценна. Реве като змей, а в леглото е същински кютук. Тялото й е страхотно, обаче е пълна бездарница, наложи ли се да го използва.

От възмущение Скай чак се задъха, а около нея избухна гръмогласен смях.

— Работата обаче е там, че е моя собственост, сър. Не съм свикнал да се разделям лесно с плячката си — продължи Сокола.

— Добре де, като е такава досадница…

— Ще получа за нея огромен откуп.

— Защо да не платя аз например сумата!

— Не. С дамата ни… е-е-е… свързват някои неща, ще ми се да продължа там, където сме спрели.

— Е да, но нали казахте, че…

— Разбира се, че съм казал, Тийч. Струва ми се, има на какво да я понауча. И затова ще остане при мен докато уредя всички въпроси.

Тийч Черната брада… Скай се разтрепери цялата, когато разбра, че се бе натъкнала на един от най-страховитите пирати.

— Може би проблемът с капитан Логан може да се реши, ако му платите известна сума — предложи Тийч.

— Не искам пари! — извика Логан.

— А аз пък не откупувам никога това, което и бездруго си е мое — поясни Сребърния Сокол.

Скай, която го наблюдаваше смаяна и разлютена, внезапно изкрещя. Към него летеше Логан с размахана сабя. В последния миг Сокола се приведе рязко и сабята на неговия противник премина на косъм над главата му.

— Ах ти, нещастен страхливецо! Ще ме нападаш в гръб, така ли!

— Това е бой! — контрира го Логан. — А не някакъв си дворцов балет!

С могъщ удар Сокола изби оръжието от ръцете му. Един от свитата на Логан се изстъпи напред, за да отмъсти за господаря си… и в този момент в залата настана бъркотия. Размахаха се множество саби, закънтя стомана.

— Видяхте ли какво става заради вас! — просъска чернобрадият в ухото на Скай. — Със закона ние, мъжете, можем все някак си да се справим, но появи ли се жена, загубени сме. Няма ли да е по-добре да оставим глупаците тук да се самоизбиват, а ние да се измъкнем тихичко, а, госпожице?

Тя не разбра дали говори сериозно. Кръчмата се огласяше от пронизителни крясъци. Ранените се свличаха на пода или се блъскаха безпомощно в масите, кръв, бира и вино течаха като река. За Скай бе ясно, че премине ли веднъж това безумие, ще й прережат гърлото. Отчаяна и решена на всичко, тя дръпна светкавично сабята от ножницата на Чернобрадия и опря острието й под носа му.

Веднага ме пуснете, сър, и няма да ви се случи нищо.

— Боже, каква борческа натура! Върнете ми веднага оръжието!

Тя завъртя глава в знак на несъгласие и тогава той изкрещя:

— Мистър Клифърд! Сабята ми! — Желаният от него предмет прелетя над главите на биещите се и се спря в ръката на пирата. Той се ухили. — А сега ще си върна трофея, госпожице.

Тя парира сръчно първия му удар.

— Гръм и мълния, я как умее да си служи със сабя! — извика той изненадан.

Поначало Скай не възнамеряваше да се бие с него, а по възможност да си пробие път през тълпата освирепели мъже. Разчиташе на сръчността и пъргавината си. Някои от пиратите се опитваха да я задържат, но я изпускаха с рани на различни места по телата си. Непосредствено до вратата девойката се натъкна на струпани едни върху други бъчонки с вино. Тя инстинктивно блъсна купа и бъчонките нападаха и затрополиха по пода. Някои се пукнаха, други направо се разцепиха и винен порой заля пода.

— О, Боже, разорен съм! — проплака гостилничарят, а сламеноруса уличница размаха заканително юмрук към Скай.

— Ще съжаляваш за това, момиченце!

Скай не й обърна внимание, тъй като беше изправена пред по-голяма опасност. Стоеше с гръб към стената, а през това време към нея се стичаха все повече и повече разгневени моряци.

— Насам, при мен! — Сокола си запробива път към нея и отхвърляше назад всички, които се опитваха да я нападнат. Едного улучи по крака, на друг прободе рамото, а трети се просна на пода с прерязано гърло.

Не след дълго Сокола се озова до Скай. Тя успя да забележи, че острието на сабята му се е отчупило и чу задъханото му нареждане:

— Дайте ми сабята си!

Тя се поколеба за миг. Ако не го послушаше, вероятно и двамата щяха да намерят тук смъртта си… Сокола не я изчака и издърпа оръжието от ръката й. Бързият поглед, който й хвърли, обещаваше скорошна разплата, след което цялото му внимание се насочи към нападателите. Наново зазвънтя стомана. В движение той ловко успя да се измести заедно със Скай от неблагоприятната позиция до стената. В този момент и хората му успяха да се включат в битката. Постепенно всички те си пробиха път до вратата.

Зад гърба им нападателите оредяха и на изхода хората на Сокола си имаха работа само с няколко души. Тук той извади златни монети от джоба си и ги хвърли на съдържателя.

— Мистър Фергюсън, ето за щетите, който ви нанесохме! — след това се обърна към Робърт и додаде: — Прикривайте гърба ми, Мистър Ероусмит!

— Слушам, сър, тъй вярно, сър!

Сокола сграбчи Скай за ръката и я извлече на улицата. Морето сигурно не беше далеч, тъй като миришеше на сол и подухваше прохладен бриз. Хората от екипажа тичаха след тях, последвани от дивашки крясъци.

Скай се препъна и Сокола я сгълча строго:

— Тичайте по-бързо!

— Не мога…

— Пресвета Дево, трябваше да ви оставя в лапите на тия типове!

— Лодките са вече пред нас! — извика някой. — Всички бързо на веслата!

Те се понесоха към кея и някой тласна Скай в първата лодка. Веднага след това до нея се приземи и Сокола, сложи взетата назаем сабя някъде до себе си и се хвана за веслата. Но в следващия миг в ръката му се намери дълъг пистолет.

Скай не забеляза мъжа, изплувал от водата, който държеше нож между зъбите си и протягаше алчно ръка към нея. Гърлото на пистолета припламна, мъжът изкрещя пронизително, изпусна ножа от зъбите си и очертанията му се стопиха сред вълните.

Скай погледна към сабята, когато лодката вече се отдалечаваше от кея и се пресегна към нея. Но още преди да я достигне, ботушът на Сокола застъпа ръката й и тя издаде пронизителен писък. Очите му гледаха по-хладно отвсякога.

— Браво, милейди, май наистина трябваше да ви оставя на съдбата ви — нахвърли се той върху нея и седна на пейката.

От брега долетяха ревове. Тълпата ги беше последвала чак до морската ивица.

— Преследват ли ни по вода, мистър Ероусмит? — попита Сокола.

— Не знам, капитане. Като че се колебаят.

Скай насочи погледа си първо към възбудените преследвачи на кея, премести го след това върху Сокола, а накрая се загледа в черната вода, която по абсурден начин я привличаше към себе си.

Тя трепна уплашена, когато Сокола хвана ръката й.

— Не, милейди. Не съм ви спасявал от тази паплач, за да ви загубя след това в морските дълбини.

Тя го слушаше неподвижна и полагаше усилия да не потрепери от ужас.

— И така, какво се случи всъщност на кораба? — запита той внезапно — Каква е съдбата на Жак Дьо Бре и на останалите?

— Жак… французинът е мъртъв.

Като чу това, Сокола изригна гневна ругатня по неин адрес.

— Той бе наистина добър човек… който загина заради вас, милейди! Вие обаче все още не сте ми разказали, какво стана на борда.

Все още стискаше ръката й. Мъжете на веслата също я гледаха вторачено. В нощната тъма тя усещаше върху себе си техните хладни, обвиняващи погледи.

— Е, говорете най-сетне! Слушам ви! — нареди Сокола.

— Логан се покатери на борда. Мъжът на наблюдателния пункт сигурно го е видял твърде късно, защото беше застрелян, преди да успее да ни предупреди. След това Логан застреля и французина.

Сокола изруга отново и пусна ръката й. Тя погледна към брега — никой не ги преследваше. Вятърът духаше силно и мократа рокля залепна за тялото й. Затрепери от студ. Състоянието, в което се намираше, я караше да се чувства по-нещастна от всякога. Сред тъмата се открои малката статуя, която украсяваше носа на кораба. До този момент Скай не бе забелязала — горда женска фигура, вероятно древногръцка богиня, с разголени гърди и корона, обрамчваща гъсти, разпилени къдрици.

Лодката спря бавно до кораба и Сокола се покатери първи по плетената стълба. Той направи знак на останалите да го почакат малко.

— Погрижете се за лейди Кинсдейл, мистър Ероусмит — заповяда той и извади нож от кончова на ботуша.

— Слушам, сър.

Секунди по-късно Сокола изчезна зад перилото. Скай седеше мълчалива на пейката, вслушваше се в плискането на вълните и все още усещаше върху си укоризнените погледи на моряците, които бе изложила на опасност. „Аз съм ваша пленничка, — поиска да каже тя в своя защита. — Ако ме бяхте пуснали на свобода, всичко това нямаше да се случи.“ Но думите останаха неизречени.

— Тук всичко е наред? — извика Сокола отгоре. Над главата си държеше фенер, чиято светлина хвърляше призрачни отблясъци върху лицето, а в очите му не можеше да се прочете нищо.

Робърт Ероусмит посочи към плетената стълба.

— Качвайте се, лейди Кинсдейл.

Тя се подчини. На последното стъпало кракът й се подхлъзна и Сокола побърза да я издърпа на борда. Останалите моряци я последваха и капитанът побутна Скай към Робърт.

— Заключете я отново — каза той с тих глас и Ероусмит я заведе в каютата. Бутна я грубичко вътре, хлопна вратата и спусна резето.

Каютата потъна в мрак. Скай затвори очи, свлече се бавно на пода и се помъчи да сподави страха… че стените се движат към нея и всеки момент ще я затиснат. Не биваше да крещи, не биваше да предизвиква гнева на Сокола и неговите хора — те и без друго я обвиняваха за станалото. Дали няма да й сторят нещо? Трябва сега да пази тишина, та дано я забравят поне за малко…

Но страхът излезе по-силен от нея. Нощта бе тъй черна. Скай вече не можеше да диша, да вижда, не бе способна да потисне чувствата, които я обземаха. На челото й изби студена пот, кожата й настръхна. Връхлетяха я студени вълни.

Внезапно закрещя. Сякаш върху й се стовариха всички демони на ада.

Вратата на каютата отхвръкна, появи се слаба светлина, открояваща силуета на мъж. Той я вдигна на ръце, завтече се към лампата и я запали с бързи, нервни движения. Двамата седнаха на леглото. Тя изобщо не разбираше думите му, но утехата и покоят, който се излъчваха от тях, намериха път към душата й. Треперенето постепенно затихна и тя се облегна с тихо хълцане на неговото тяло.

Ръката му галеше нежно нейните коси.

— Всичко е наред — промълви той. — Тук съм не се бойте.

Може би това бе мигът, в който всичко за Скай с промени. Каквото и да се случеше в бъдеще, колкото страх, гняв или омраза да изпълваше душата й — този миг тя никога нямаше да забрави.

— Кое е това нещо, което ви плаши повече от смърт та? — попита Сребърния сокол.

— Тъмнината.

— Защо?

Тя не беше в състояние да отговори, а и той не настоя.

— Сега вече всичко е наред — положи я внимателно на леглото и се отдалечи. Отнякъде долетя звън на стъкло. Малко след това той подигна главата й и поднесе към устните й пълна чашка коняк. Тя отпи малко. Алкохолът опари гърлото й и започна да се стопля. Не мина много време и Скай с тиха въздишка положи глава на възглавницата.

Сокола се загледа замислен в красивото лице с притворените клепачи и бледни, пепелявосиви страни. Дори устните й бяха изгубили цвят. Той премина леко с пръст по тях и очите й се отвориха.

— Много съжалявам за вашия французин. Беше мил човек.

— Да, добър човек беше. И на мен ми е мъчно за него.

— Беше все пак пират. Поне няма да увисне на бесилото.

— А мен ще обесят, така ли?

— Да, вие ще идете на бесилото — прошепна Скай без всякаква враждебност в гласа, но напълно убедена в правотата си.

Сокола поклати чашата с коняка, наблюдавайки кръженето на кехлибарената течност. Усмихна се. Всъщност в този момент трябваше да бъде на борда. Нерядко се случваше небрежен капитан да погуби кораба и живота си сред смъртоносните коралови рифове.

Дали всички трудности бяха останали зад гърба му? Щеше да почака до заранта и чак тогава щеше да се разбере дали Стоукър е спазил уговорката. Възнамеряваше, каквото и да става, да се възползва от следобедния отлив и да отплава към Боун Кей. Само че сега-засега Скай не биваше да остава сама. Докосна отново косата й, все още разбъркана и влажна, но красива като слънчевия залез.

Ласката му не я събуди и след малко той стана, отиде до масата, наля си коняк и го изпи на един дъх. Погледна замислен Скай, с неохота се върна на палубата, за да поеме в свои ръце командването на кораба.

Денят отдавна бе настъпил, когато Скай се събуди. Слънчева светлина заливаше каютата. Тя се изправи вдървена. По цялото си тяло усещаше засъхналата сол. Корабът се плъзгаше леко по водата.

Завтече се към прозореца и съзря в далечината Ню Провидънс. В този миг вратата се отвори и тя се обърна към Сребърния сокол. За малко да му се усмихне, но изражението на лицето му я спря. Нежната загриженост от отминалата нощ бе отлетяла. Целият излъчваше гняв и безпощадност. Без да продума, той седна зад писалищната маса, потърка наболата си брада и я загледа втренчено.

— Напуснахме острова — забеляза тя.

— Така е, милейди. По ваша вина позициите ми там станаха неудържими.

На дневна светлина борческият й дух се възвърна и тя стисна юмруци. Може би този човек се мъчеше да й внуши угризения на съвестта?

— А по ваша вина, сър, моята пък позиция стана неудържима.

— Дотолкова неудържима, че вие несъмнено бихте предпочели да се озовете под закрилата на Логан, нали?

— Дали е Логан, Едноокия Джек, Сребърния сокол или Чернобрадия — всички пирати са един дол дренки.

Той се изправи и се опря в ръба на масата.

— Независимо от вашите номера, Скай, тази сутрин успях да приключа с деловите работи. Запасите пристигнаха на борда, придружени при това от най-различни оферти. На острова се подвизава един луд, който, представяте ли си, все още е готов да ми брои за вас цели хиляда дублона. Дали не сгреших, като отказах тази сделка?

— Грешка. Не е трябвало да отказвате — процеди тя през зъби.

— Вие как мислите, струвате ли наистина толкова пари?

— Съдейки по думите ви, очевидно не, сър!

— И все пак спасих живота ви, нали.

— А аз пък вашия.

Той се разсмя весело, приближи се и я прегърна.

— Наистина ли? — Скай напразно се мъчеше да се освободи.

— Дадох ви сабята си…

— О не, какво нахалство! Трябваше да я изтръгна със сила от ръката ви. И какво се получава — заради вас излагам гръкляна си на един опасен убиец, развалям си отношенията с целокупното братство, а вие… Вие се одързостявате да твърдите, че сте ми спасили живота, моя живот — усмивката му угасна така внезапно, както се беше появила. — Току-що изпроводихме Жак и Хорнби в техния студен морски гроб.

Тя преглътна мъчително при тези думи, но продължи да подпира гърдите му с ръцете си.

— Аз съм ваша пленничка, сър! Следователно е напълно в реда на пешата да се възползвам от всяка удобна възможност за бягство.

Той изруга гневно.

— И къде, моля, щяхте да избягате? В обятията на Логан? Бия ли ви? Гладувате ли при мен? Какво ви кара да търсите убежище при човек, който ще се отнася с вас жестоко и без капка уважение?

— Пуснете ме веднага! — прошепна Скай, останала съвсем без дъх.

— Преди да изпълни желанието й, той докосна с устни шията и раменете. — Кой знае, може пък наистина да струвате хиляда дублона.

Тя покри шията си с ръце, а мъжът не отделяше очи от тялото й и погледът му сякаш я събличаше. Той повдигна вежди и се почеса колебливо по брадичката.

— В сегашното ви състояние все пак не бих… По-добре първо да се изкъпете.

Тя грабна една възглавница от прозореца и я хвърли по него с всичка сила. Той успя да я хване и се ухили.

— За да ви доставя удоволствие, така ли? — изкрещя Скай. — Няма да стане!

— Тази вечер пристигаме в Боун Кей — поясни той. — У дома.

— Трябва ли да се радвам?

— Аз поне се радвам. И кой знае? Може би ще дойде моментът, когато най-сетне ще разберете дали си е струвало да полагам толкова усилия заради вас. Пък и хилядата дублона, които пропуснах да спечеля…

— Баща ми ще плати…

— Има ли толкова?

— Не знам. Ако той няма, ще ме откупи годеникът ми. Може би знаете, че спада към най-богатите мъже във Вирджиния.

— Да, но аз знам също, че той знае какво е вашето отношение спрямо планираната сватба. Никой няма да седне да плаща за момиче, което го презира.

— Да, но аз изобщо не презирам лорд Кемерън.

— Наистина ли? Не се съмнявам, че думите ви ще стоплят сърцето му. А сега ще ме извините, лейди Кинсдейл. Вече приближаваме Боун Кей. Боя се обаче, че на нашия приятел Логан дотолкова му е допаднало враждебното ви отношение към мен, че може да му се прииска да си премерим силите в открито море. Така че, налага се да се завърна на палубата, където вече ме чакат — поклони се церемониално, отправи се към вратата, но насред път се обърна още веднъж към Скай. — Ще заръчам да ви донесат ваната и топла вода.

— Не си правете труда. Предпочитам да си остана така, тъй като в това състояние не ви харесвам.

Това бе заповед, милейди — отвърна той с усмивка. — А ако продължавате да се дърпате, ще ви дам да се разберете.

Не казахте ли преди малко, че някой може да ви нападне?

Логан може спокойно да заповяда с топовете си. Ако много настоявате, можем да започнем битката още тук, в каютата. Мистър Ероусмит!

По всичко личеше, че смята сериозно да се заеме с нея. Тя тропна гневно с крак.

— Изчезвайте оттук! От този момент ще изпълнявам безропотно всичките ви заповеди, капитане!

— Много добре — изказа задоволството си той. В очите му проблеснаха весели искри и тя се досети, че не й заповядва да се къпе, а просто иска тя да се почувства по-уютно. Този мъж бе неин враг наистина, но не можеше да отрече неговата храброст и решителност… Както и необичайната толерантност и още по-странна нежност, с която я утешаваше в трудни за нея моменти.

— Почакайте малко! — извика тя, когато той отвори вратата.

— Да, госпожице?

— Благодаря.

— Благодаря? — повтори той учуден.

— За лампата — прошепна Скай.

— О, няма защо — отвърна Сокола след дълго мълчание, излезе от каютата и спусна резето зад себе си.

Не след дълго Робърт донесе закуската, а други моряци внесоха ваната и няколко пълни кофи с вода. Скай отново усети върху си погледите на тези хора. Сигурно ме презират, мислеше си тя. Когато обаче вдигна очи, не видя омраза в техните. Последният, който напускаше каютата, дори се поусмихна.

— Вчера вечерта се държахте много смело, лейди Кинсдейл. Изобщо жена, която да вземе да заплашва чернобрадия Тийч със собственото му оръжие, абе, голяма работа…

— Махайте се, Роджърс! — разпореди се ядосан Ероусмит.

— Слушам, сър. Всичко хубаво, лейди Кинсдейл.

Резето отново се спусна и Скай въздъхна с неудоволствие. Приближи се до прозореца и загледа морето. Наистина ли Логан ще нападне кораба? Потръпна цялата при тази мисъл. Знаеше много добре, че излъга Сокола. Разбира се, че той е по-добър от останалите — мъж, достоен за уважение. Да не беше пират, щеше със сигурност да му се възхищава.

Почти целия следобед Скай прекара в дрямка до прозореца. Внезапно я стресна топовен изстрел.

Тя скочи стъписана от мястото си и погледна навън. Корабът забавяше ход и тя съзря бряг. От лявата страна се простираха бели пясъчни ивици. Вдясно се виждаха тухлени кули, разположени от двете страни на тесен канал. Точно към този канал се насочваше корабът.

Тя седна отново. Сърцето й се разтуптя бясно. Домът на Сокола…

На една от кулите в ответ също изгърмя оръдие. Корабът навлезе в канала. Отвсякъде долитаха смехове и благопожелания. Съвсем скоро се долепиха до дървен кей и от кораба някой спусна дъската. Мъжете наизскачаха от кораба, посрещнати с радостните възгласи на приятели. Кой знае защо тук присъстваше и някакъв дамски комитет.

Скай наблюдаваше през прозореца как млади и по-възрастни жени се хвърляха по вратовете на моряците. Очевидно Боун Кей представляваше малка община, управлявана от Сребърния сокол. Появи се и той, висок, строен, учудващо елегантен в черния си редингот и къси панталони. Дребна руса жена му извика нещо. Той я вдигна усмихнат във въздуха и я завъртя лудо в кръг. Нещо жегна Скай в гърдите и тя запреглъща, за да прогони тази странна болка. Мразеше го, не искаше да има нищо общо с него. По-добро от това не можеше и да има — той се завръща в обятията на своята любима.

В този миг в каютата влезе Робърт Ероусмит и се поклони.

— Ще ме последвате ли, милейди?

— Къде трябва да ида?

— Вашата стая в замъка ви очаква. Там ще бъдете в безопасност.

— Значи пак пленничка?

Той се поколеба.

— Да, но с целия полагаем се комфорт, милейди.

Хвана го под ръка и той а изведе на палубата. Минаха покрай платна, завити на руло, и се спуснаха по дъската. На кея се възцари мълчание. И мъжете, и жените се вторачиха като по даден знак в Скай и Ероусмит, след което заотстъпваха, за да им направят път. На бял кон ги очакваше Сокола с нахлупена на челото шапка с перо.

— Добре дошли в гнездото на Сокола, лейди Кинсдейл! — извика той, наведе се рязко, обхвана талията й и я вдигна при себе си на седлото Двамата се понесоха в галоп, а смехът му огласяше околността.

ГЛАВА СЕДМА

Ездата не продължи дълго. Скай още не беше се вкопчила както трябва в гривата на жребеца, когато пред нея изникнаха високи зидове. Огромна порта от ковано желязо ги пропусна в просторен двор. Сокола запря коня, скочи долу, сне Скай от седлото и докосна с пръсти шапката си.

— Домът ми е на ваше разположение, милейди.

Той отведе коня зад ъгъла. Погледът й го изпроводи, докато се скри, а след това се огледа удивена. Никой не дойде при нея да я завърже или прикове и все пак бе ясно, че е пленничка — просто не беше възможно да се избяга. Сокола бе избрал местоположението на своята крепост много сполучливо — от всички страни островът бе заобиколен от рифове и плитчини, който вещаеха смърт за неопитния моряк, осмелил се да се приближи. Самата форма на пристанището, едно естествено езеро го предпазваше, а каналът се охраняваше от оръдията по кулите. Може би цяла армия не би успяла се превземе това разбойническо гнездо. Пленниците на Сокола вероятно не можеха да се обърнат към никого за помощ, защото Боун Кей бе негова собственост, а хората, обитаващи това място, със сигурност бяха негови верни привърженици.

Сега аз стоя тук затворена, помисли си Скай. Аз съм трофей, който той е придобил с бой и е довел тук, за да го задържи при себе си. Независимо дали струва хиляда дублона или пък много по-малко… Внезапно през тялото й премина тръпка — не защото бе студено или пък се боеше от Сокола. Страшното бе да остане на този остров… заедно с него. Не можеше да си обясни напълно това чувство.

Пое по тухлен път към входа на величественото здание и си заповтаря, че няма нищо страшно. Просто ще стои тук, докато дойде да я отведе или баща й, или годеникът и. Този замък бе достатъчно голям и Сокола сигурно щеше да й предостави известна лична свобода.

Тя вдигна ръка да почука, но вратата се отвори сама и пред пея застана Сокола.

— Заведох Семюъл в обора. Твърде дълго се колебахте дали да пристъпите моята крепост, милейди.

— Семюъл? Сребърен вятър или Пратеникът на Сокола не са ли подходящи имена за вашия кон?

— Предпочита да го наричам Сем — след тези думи я хвана за ръка и я поведе към залата, като я гледаше с топлия си сив поглед. — Съжалявам, че съм разочаровал очакванията ви. Когато Сем се роди, бях съвсем малко момче. Дадох му първото име, което ми дойде наум. Сега е на двадесет и три години и не ми се ще да му развалям спокойствието, като го преименувам.

— На двадесет и три години? — Едрият, строен жребец изглеждаше значително по-млад. — Много е запазен.

Сокола се усмихна и за своя голяма изненада тя усети как сърцето й се разтуптя, когато я притегли към себе си.

— Грижа се отлично за всички създания в моя дом, милейди. Вече се опитах да сторя някои добрини за вас, но вие продължавате да се противите на всичките ми усилия.

— Може би, защото не съм ваша собственост, сър. Както знаете, не се числя нито към домашните ви животни, нито пък към вашата свита.

— Точно в това е чарът ви.

— Не казахте ли по едно време, че не струвам много… — Близостта му я объркваше, тя се отскубна бързо и внимателно й се насочи към разкошната зала. Ловджийски пушки, мушкети и различни прободни оръжия висяха по облицованите с дърво стени. — Изключително! — промълви Скай.

— Всички на острова знаят къде да дойдат в случай на нападение.

— Всички ли са готови да дадат живота си за вас?

Той само повдигна рамене.

— Хората живеят тук по свое желание. Не принуждавам никого да идва на Боун Кей.

— Е, мен например ме принудихте.

— Вие сте само гост. Елате, ще ви покажа и останалата част на двореца.

Той отново посегна към ръката на Скай. Вдясно се издигаше библиотека с легло за гости, а вляво бе разположен килер за провизии, снабден и с жив иконом. Едрият белокос и достопочтен мъж стоеше мълчалив пред тях.

— Мистър Соумз — представи го Сокола и мъжът се поклони тържествено на Скай. — Ако имате нужда от нещо, милейди, обръщайте се към него.

За мен е удоволствие да ви служа, милейди — потвърди Соумз с повторен поклон.

— Този човек би бил украшение и за най-изискания английски благороднически дом, помисли си Скай и се запита по какъв ли начин такъв човек е попаднал в това пиратско гнездо.

— Чудесна къщичка, нали? — каза Сокола, когато се отдалечиха от килера. — Строежът не представляваше проблем, Може би знаете, че тухлите са чудесен баласт за кораби. Така че в продължение на няколко години ми се удаде да събера необходимото количество строителен материал. — Премина с нея през залата и отвори врата, зад която бе разположена маса от махагон. Украсяваха я четири крака с формата на животински лапи. — Официалната трапезария.

— За тържествени случаи и държавнически посещения ли? — добави тя с насмешка.

— За преговори. Може би на това място ще се реши цената ви, милейди.

— С какви хора преговаряте обикновено?

— Никой от поканените не се страхува да дойде в този дом. Това е известно и на годеника ви. Няма на света по сигурно пристанище от това — Сокола затвори вратата и посочи с ръка към дъното на залата. — Там е балната зала. От време на време организираме и празненства. — Той не й позволи да се възхищава по-дълго на гигантското помещение и я дръпна към стълбището, покрито с червено кадифе.

Пред тях някакъв слуга полираше перилата. Той се поклони на Скай, отдаде чест на Сокола и каза почтително:

— Радвам се, че отново сте у дома, сър.

— Мистър Талингзуърт — лейди Кинсдейл. Той също ще бъде очарован от възможността да се грижи за вашия комфорт тук, госпожице.

— Да, така е, милейди — потвърди Талингзуърт думите на господаря си.

Тя кимна скептично с глава и последва Сокола нагоре по стълбите. Па първия етаж той блъсна една от вратите вдясно. Тя веднага разбра, че се намират в неговата стая. Главно място в нея заемаше масивно легло от тъмен орех. Високите прозорци бяха отворени и през тях в стаята проникваше лек морски ветрец. Денят бе горещ, но тук цареше приятна хладина. До втората редица прозорци имаше писалищна маса, а пред една камина от мрамор — канапе, заобиколено от кресла. Красива маса от черешово дърво придаваше на помещението интимност, която липсваше в официалната трапезария.

— Това личните ви селения ли са? — попита тя, докато разглеждаше всичко наоколо. Той я наблюдаваше внимателно.

— Хм… — Пое отново ръката й и я поведе към другия край на стаята. Пристъпиха прага на втората стая, почти толкова голяма, колкото първата. Обзаведена бе като будоар във Версай. Вероятно елегантните бели мебели наистина идваха от Франция, в белите завеси бе втъкана златна нишка, а над камината висеше огледало в позлатена рамка. До прозорците имаше кресло с широка извита облегалка и игрална масичка. Сребърни гребени и четки лежаха подредени на тоалетката.

— Значи ще спя в стаята непосредствено до вашата? — Ситуацията всъщност не я притесняваше. Така или иначе в продължение на почти цяла седмица на кораба тя прекарваше нощите в обятията на този мъж, и то без да й се случи каквото и да било. Може би дори той ще й липсва… — Не, никога — продължи да си втълпява тя.

— Вратата между стаите може да се заключва — поясни той усмихнат.

Скай отвърна хладнокръвно на погледа му.

— Ще мога ли изобщо да бъда сама, капитане?

Той приближи ръката й до устните си.

— Не само в ключалките има ключове, милейди, те са скрити също и в човешките души. А сега моля да ме извините… Трябва да се погрижа за някои неща. На вечеря ще се храним заедно. Междувременно ще донесат и багажа ви. — Тя се усмихна, а той повдигна вежди. — Какво толкова забавно намирате в думите ми, лейди Кинсдейл?

— Вие самият сте ми смешен, сър.

— О… — Сокола сякаш се вдърви за момент. — В какъв смисъл?

— Имам предвид цялостното ви поведение, сър. Нерядко се е случвало да ме блъскате насам-натам като никакъв предмет, а сега тази церемониална учтивост…

— Е, човек никога не знае откъде ще го изненадат — отвърна той, без да се замисля, и в себе си тя се съгласи с него. Този човек постоянно я изненадваше с нещо. Разгневяваше я, вдъхваше й страх или пък я утешаваше с нежен глас и я милваше… В последната седмица той се превърна в много важна част от нейния живот, а спомените от миналото избледняваха в съзнанието и. Не, наистина не можеше да се оплаче от изненади. Какво ли ще донесе вечерта? Смях? Гняв? Как ли щеше да се отнася Сокола с нея — като с фигурка от порцелан или ще я грабне в прегръдките си?

След като той излезе, тя се свлече трепереща на леглото. Докога щеше да я държи тук? Не бе захвърлена в подземие, не я измъчваха, но бе още по-лошо…

Някакъв импулс я накара да скочи и да изтича до свързващата врата. Очевидно можеше да се заключва и от двете страни и тя не можеше да проникне в стаята на владетеля на дома. Скай натисна предпазливо дръжката на другата врата, тази, която водеше към коридора. За голяма нейна изненада, тя се отвори.

Какво ли крие този човек в стаята си, запита се тя.

Сокола не се появи за вечеря. Донесоха сандъците й, нито едно от нещата и не беше повредено. Накитите си бяха на мястото и не липсваше нито една от скъпите й рокли — кадифени, брокатени, копринени и ленени с втъкана златна нишка. Под погледа на мистър Соумз, Талингзуърт и още един мъж внесоха багажа в стаята.

По-късно намина и Робърт Ероусмит, който й съобщи, че Сокола много съжалява, но не е в състояние тази вечер да й прави компания. Мистър Соумз ще й сервира вечерята в нейната стая.

Тя поблагодари на Робърт със сведен поглед. Не беше за вярване, но като че и тя съжаляваше, че Сокола няма да е при нея.

Преди да си легне, Ероусмит запали всички лампи — явно бе получил съвсем точни указания. Тази нощ тя спа непробудно.

На следващата заран я разбуди гръмогласен смях. Отвори предпазливо очи и внезапно задиша учестено. Пред нея стояха Тара и Беси, хубавките ирландки. И двете бяха в най-добро разположение на духа.

— Беси! Тара! — извика Скай и седна в леглото.

Тара постави поднос на коленете й, а в очите и проблеснаха сълзи.

— О, Лейди Кинсдейл, толкова сме ви благодарни! Вие ни спасихте!

Скай запримига смутена.

— Кой, аз?

Пиратите ни заведоха в каютата на втория помощник и се държаха изключително мило с нас.

— Така ли? — Скай присви очи. — Не ви ли закачиха?

Тара поклати глава.

— Ни най-малко. Разбира се, когато в пристанището на онзи, другия остров, настана бъркотията, се уплашихме здравата. Аз например си помислих, че ще разбият вратата. Но за щастие ни се размина и след това ни доведоха тук.

— Направо в рая! — извика екзалтирано Беси.

Скай отхапа парче от хлебчето си и я загледа недоверчиво.

— Откъде знаеш, че това тук е рай?

— Успяхме вече да разгледаме много неща, милейди — заразказва Тара. — До кея има много хубави къщи и магазини. Всеки моряк, които иска да си построи къща, може да го направи. Малко по-навътре в сушата има и лагуна с прясна вода. Видяхме и красиви пясъчни ивици със скали и плитчини, а водата там е чудно синя. Никога не сте виждали такава красота, милейди.

— Наистина ли е толкова хубаво? — промълви Скай.

Страните на Тара поруменяха.

— Малко след като пристигнахме, един джентълмен на име мистър Раундтрий ни разходи с кола, теглена от понита, и ни показа всичко това.

— Джентълмен ли, Тара? А аз си мислех, че е пират.

Раменете на момичето трепнаха и тя сведе засрамено глава. Когато я изправи, по устните й заигра смутена усмивка.

— Тук си имат дори параклис и англикански свещеник.

— Пиратски свещеник? Какво ли няма да срещнеш на това място!

След закуска Скай стана от леглото, отиде до умивалника и се изми. Реши да провери лично докъде се простира свободата й.

— Беси, извади ми, моля те, ездитния костюм. Ще ми се да… поразгледам този рай.

Беси и Тара се заеха усърдно за работа. Скай се радваше много, че момичетата са отново при нея. Те бърбореха без прекъсване и макар разговорите им да се въртяха главно около мистър Раундтрий и приятеля му Саймън Грийн, успяха да подобрят настроението на своята господарка. Скай не се изненада особено, когато ги видя живи и здрави. Тя вече знаеше, че Сребърния сокол не е кръвопиец. Стъписваше я по-скоро веселото настроение на двете ирландки. Не беше забравила сцената, в която той ги предостави на екипажа си. Наистина ли никой не бе ги закачил?

Напусна стаята в красив костюм за езда от кафяво кадифе, в широка пола и втален жакет в мъжки стил. Докато слизаше по стълбите, тя дочу гласове откъм залата. Очевидно в трапезарията се бяха събрали много мъже. Тръгна бързо натам, като смяташе да хвърли един поглед през процепа на вратата.

Но в този момент отвътре излезе мистър Соумз и затвори вратата след себе си.

— Добро утро, лейди Кинсдейл.

— Добро утро, мистър Соумз.

— Хареса ли ви закуската, милейди?

— О, да, благодаря — отвърна тя с усмивка. Начинът, по който този човек охраняваше вратата, показваше съвсем ясно, че това не бе английски благороднически дом. — Искам да пояздя малко. Как може да стане това?

— На вашите услуги, милейди. Бихте ли ме последвали. Ще ви заведа при сеньор Ривас, нашия главен коняр, и той ще направи каквото е необходимо.

Двамата минаха през задната врата и малко по-късно стигнаха до конюшнята. Преградките за конете, поне двадесет на брой, бяха огледално чисти. Посрещна ги висок, строен и чернокос мъж. Икономът му обясни какво е желанието на милейди и се отдалечи. Тя очакваше всеки миг отнякъде да изникне пират, който да й съобщи, че й се забранява да язди. Не се случи обаче нищо подобно. Сеньор Ривас оседла една сива петниста кобила и я изведе от двора. Той помогна на Скай да я възседне п и пожела приятен ден със своя испански акцент.

Тя пое надолу към кея. По пътя й босоноги деца я поздравяваха с поклони и реверанси. В пристанището се поклащаха малки кораби, рибари извличаха препълнени мрежи на брега. Моряци от екипажа на пиратския кораб кърпеха платна и лъскаха дъските на палубата. Скай ги наблюдава известно време, след което пое в галоп покрай къщите и излезе на равното извън селището. Скоро пътят се заизкачва нагоре, обграден от двете страни с гъсти пинии.

Долови шум на течаща вода и изведнъж пред взора й се откри чудна гледка — езерце в наситен син цвят, а от високата скала надолу струеше водопад, искрящ във всички оттенъци на среброто.

Скай скочи от седлото и се отправи към обсипания с пъстри цветя бряг. В другия край на езерото водата се оттичаше в тясно поточе, което се губеше сред дърветата. Този остров бе наистина рай.

Внезапно на отсрещния бряг тя съзря Сокола. Стъписана, затаи дъх. Седеше неподвижно на белоснежния си жребец и в първия миг изобщо не можа да го забележи сред това царство на багрите. Той вдигна ръка за поздрав и подкара коня направо през водата. Не след дълго конят и ездачът бяха на отсамния бряг.

Сокола носеше широко разтворена бяла риза, черен панталон и ботуши. Шапката с перото засенчваше очите и тайните, които гръдта му сигурно таеше. Изглеждаше изключително дързък и наперен — истински авантюрист.

Слезе от коня на няколко крачки от Скай и я загледа продължително, и мълчаливо. До слуха й достигна тихата музика на водата, която падаше от скалата и трептеше на слънчевата светлина. Лек бриз зашепна сред цветя и листа.

Погледът на Сокола прикова очите на Скай за цяла вечност. Обзе я чувството, че този мъж иска да заграби душата й. Не само в ключалките има ключове, беше казал той, те се таят и в човешката душа. Може би бе прав. А може би изобщо не съществуваше начин да се скриеш от този човек.

Най-сетне гласът му прекъсна магията.

— Добро утро, милейди. Харесва ли ви островът?

— Много е красив, но въпреки всичко си остава затвор за мен.

— Разбирам. За съжаление досега нямах време да ви разведа из Боун Кей. Единствено по рода си място.

— Защо мислите така?

— Защото ми принадлежи. — Той я хвана за ръка и я поведе към езерото. — Тази вода е прясна и чиста. Виждате ли великолепните цветя? Виреят чудесно тук, независимо че само на миля оттук може да вилнее и най-страшната морска буря. Рифовете ни охраняват, защото само много опитен кормчия е в състояние да приближи тези брегове.

Ръката му допря нейната и това докосване й напомни, че са съвсем сами. Съпровождаха ги единствено плисъкът на водата, шепнещият ветрец и двата коня. Мъжът ухаеше на сапун и кожа и тя долови стаения могъщ пулс на тялото му, кой го сякаш погалваше нещо в нейното сърце, което нямаше нищо общо с привичния й живот. На такова място не бе трудно да прекрачи онази граница, по която винаги се е ориентирала. Да забрави невинността си…

Тя рязко отдръпна ръката си от неговата.

— Защо сте винаги близо до мен? Исках да пояздя сама, но вие пак сте тук. Оставете ме па мира, моля ви. Не искам да сте постоянно мил и любезен с мен! И двамата знаем, че сте само един пират и аз ви презирам!

Извърна се толкова рязко, че дори и кобилата се изплаши. Накани се да я възседне, но животното се изправи на задните си крака. Застинала на едно място, тя се вторачи, сякаш очарована, в копитата, които затанцуваха във въздуха досами лицето й.

— Скай! Проклятие… — Сокола се хвърли към нея, дръпна я рязко встрани и двете тела полетяха към мекия пясък. Копитата се забиха на сантиметри от тях в земята. Скай понечи да се изправи, но Сокола който лежеше върху нея, не я пускаше. Някакъв мускул затрепка по брадичката му. — Боже, каква луда глава сте вие, милейди. Постоянно се излагате на риск, само и само да избягате от мен. Казахте да не бъда вежлив с вас, понеже съм бил пират. Е, добре, дошло е време да бъда пират, с всички произтичащи от това последствия.

— Негодник! Пуснете ме веднага! Би трябвало…

— Правилно, би трябвало да ви подаря на Едноокия Джек или на Логан, или пък на Чернобрадия. Би трябвало също така да оставя този кон да унищожи за миг красотата ви, та никога вече да не влудявате мъжете.

Дъхът й направо секна. Никога досега не бе го виждала толкова вбесен. Така и не можа да отвърне на думите му, тъй като страстна целувка запечата устните й. Неговият език принуди устата й да се разтвори. Топлина пропълзя по цялото й тяло.

Би трябвало да се съпротивлява, но не бе в състояние да го стори. Пръстите на Сокола се сплитаха с нейните, тежестта му я приковаваше към земята, която сякаш се тресеше под нея. Плисъкът на водата от нежна мелодия се бе превърнал в неистово бушуване, примесено с пламтящите потоци на нейната кръв. Изобщо не се противеше. Усещаше устните на Сокола, твърдите мускули, слънцето и вкуса на целувките му, урагана, бушуващ в жилите й.

И този ураган проникна в сърцевината на нейната душа.

Ръката му се плъзна йод полите й, загали голите бедра, устните му преминаха от лицето до гърдите й, оставяйки пареща следа след себе си. Тя отправи поглед към синьото небе и реещите се облачета по него, към слънцето, останало без жар. Защото в дълбините на нейната душа бушуваха много по-буйни пламъци.

Той разтвори жакета й и заразвързва вървите на корсажа, докато се показаха разголените гърди. Устните му се заровиха в меката плът, а ръката, обхванала едно от заоблените хълм чета, го приближи до гладния език. Устните се впиха в зърното и през цялото й тяло премина огнена вълна, предизвикана сякаш от оръдеен снаряд.

— Не! — изкрещя тя, но парещата му целувка я накара отново да онемее. Започна отново да се бори със Сокола, по не след дълго ръцете и краката й се отпуснаха в сладостна отмала. Земята все още се тресеше. Земята ли? Не е ли самата тя обхваната от вибрации, пулсиращи тласъци, от копнежа да разбере, да узнае още, и още…

Вече не бе пленничка, ръцете й съвсем свободно се движеха по раменете на Сокола. В този миг тя виждаше в него не пирата, а единствено мъжа, който я закриля от всички врагове. Мускулите му се опънаха под пръстите й. В този чужд рай с шептящата вода тропически бриз, той въплъщаваше всичко, за което душата й бе мечтала в най-потайните си кътчета. Силата на страстта му я отвлече в някакъв непознат свят, в който не съществуваше нищо по-важно от близостта му, от всепоглъщащата му жар.

Внезапно той се откъсна от нея и скочи на крака.

— По дяволите — извика, сграбчи я за ръцете и я изправи. — Какво направихте с мен!

Тя се освободи бързо от хватката му, ужасена от самата себе си. Той, а не тя, бе сложил край на тази срамна сцена.

— О, да можех да избягам накрай света! — избърса устните с опакото на ръката си, но така и не успя да изличи вкуса на неговите целувки. С треперещи ръце завърза корсажа и закопча жакета.

— Кълна се, че съвсем скоро ще изчезнете оттук! — сряза я той.

Тя се извърна и се затича към кобилата, която затанцува нервно на място.

— Постоянно ми бягате! Глупаче такова! — извика той и я последва. — Без мен изобщо не сте в състояние да се оправяте. Каквото и да сторите, постоянно изпадате в някакви затруднения. — Той хвана юздите на коня, успокои животното и сложи Скай на седлото.

Тя го загледа ядосано отгоре.

— Струва ми се, че по-скоро вие, капитане, бягате от мен.

Той присви очи.

— Никога вече няма да повторя това, лейди Кинсдейл. Един-единствен път се отдръпнах от огъня, който разпалихте. Предупреждавам ви, престанете да ме съблазнявате, защото следващия път пиратът в мен ще измести джентълмена.

Гореща тръпка пропълзя по гърба й. Дръпна рязко юздите от ръката на Сокола и пришпори коня. Зад нея отекна горчивият му смях.

Все още ядосана, Скай предаде кобилата обратно на сеньор Ривас и се завтече към залата, като не отвърна дори и на поздрава на мистър Соумз. Изтича горе в стаята си, блъсна с все сила вратата и спусна резето. След това заключи и вратата, която свързваше стаята й със спалнята на Сребърния сокол и закрачи възбудено напред-назад.

Погледът й се спря за момент из свързващата врата. Можеше ли изобщо този ключ да й послужи в битката с човек, преживял вече толкова много морски боеве и превзел дори собствения й кораб? Никой обаче не можеше да вземе ключа за душата й, ако самата тя не го подареше. Сокола сякаш знаеше тона.

На долния етаж някой хлопна вратата и тя трепна. Сокола се беше прибрал, очевидно и той в лошо настроение като Скай. Виковете му огласиха цялата сграда. Отделните думи й убягваха, но дълбокият му глас звучеше заповеднически. Краката му затрополиха нагоре по стълбището. Изчака го да пристъпи в стаята си неподвижна, с ръка на гърлото. Ей сега ще дойде при нея, ще разбие вратата, ще я сграбчи яростно и…

Минутите течаха. Вратата на Сокола отново се тресна, явно пак тръгваше нанякъде. Скай въздъхна облекчено, седна бавно на леглото и се загледа в балдахина. Сигурно отново е тръгнал по своите си делови работи.

Той бе този, който избяга от страстната прегръдка, а не тя. Гореща вълна на срам накара лицето и да поруменее. А сега щеше да се освободи от нея по най-бързия начин. То се знае, че така не може да продължава повече. Той сигурно притежаваше някакво чувство за чест. Та нали все пак тя е годеница на братовчед му.

Годеница… Да можеше никога да не срещне този човек, годеника си. След целувките на другия, които още пареха устните й… Изправи се отчаяна в леглото и притисна с ръце слепоочията си. Не можеше да се познае.

Скочи нетърпеливо на крака, избута резето на вратата към коридора и я отвори. Икономът беше я уверил, че ще й служи най-охотно. Точно в този момент искаше да бъде обслужена.

— Мистър Соумз! — извика тя.

— Милейди? — След миг той застана пред нея. f

— Бихте ли ми донесли гарафа с коняк?

Желанието й видимо го изненада, но извитите в изненада вежди бързо се върнаха в нормалното си положение.

— Да, милейди — докато го чакаше, отново се заразхожда напред-назад. Икономът й сервира коняка на сребърен поднос и каза:

— Тази вечер Сокола ще вечеря с вас, лейди Кинсдейл. Точно в осем ще почука на вратата ви.

— Така ли? Предайте му тогава, че изобщо не държа да се храня заедно с него.

— Да, милейди, но…

— Чухте какво казах, нали!

— Да, милейди. — Без да каже нито дума повече, той се оттегли. Конякът се оказа много вкусен и успокой разбърканите й чувства. Бавно, но настроението й постепенно се подобри. След жаркия ден слънцето започна да се спуска към хоризонта и Скай извика отново иконома. Поиска да подготви баня за нея. Осъзнаваше колко неподходящ момент е избрала — по-голямата част от персонала бе заета с приготовлението на вечерята. Но това ни най-малко не я интересуваше. Така или иначе не искаше повече да остане на острова и след като е в тежест на прислугата, може би Сокола ще организира скорошното й отпътуване.

— Искам да се изкъпя колкото е възможно по-скоро, мистър Соумз, — добави тя с невинно изражение.

— Много добре, милейди, ще се разпоредя веднага.

— Бихте могли да пратите моите прислужнички. Така вашите хора ще си спестят труда.

— Това едва ли ще е възможно.

— И защо не?

— И двете са на рибния пазар, милейди.

— На рибния пазар ли?

— Е, пожелаха да се заемат с нещо и тъй като вие не споменахте, че ще се нуждаете от услугите им, аз…

— Добре, щом е така, ще мина и без тях.

Не след дълго сеньор Ризас заедно с един от ратаите внесе в стаята месингова вана. Следваха ги прислужници с кофи.

— Икономът донесе кърпи, сапун с аромат на роза и гъба.

— Ако се нуждаете от нещо, милейди…

— Не, благодаря. Желая само никой да не ме смущава.

— Много добре, милейди — отвърна той и се отдалечи с поклон.

Погледът й се спря на затворената врата и неочаквано и дожаля за човека. Първо господарят му го бе нагрубил, а сега и тя правеше тежък живота на клетия Соумз — и не на последно място с искането си да съобщи на Сокола, че пленничката му не възнамерява да се храни заедно с него.

Угризенията й обаче се изпариха, докато се събличаше. Бе пила доста коняк, но това не я смущаваше. Алкохолът облекчи страданията й и подобри настроението й. Намести се доволно във ваната, вдигна косата над врата и се намаза с ароматния сапун. Не можеше да отрече, че като пленничка на заможен пират й се разрешаваше известен лукс.

Загледа се в багрите на залеза и постепенно очите й се затвориха. В просъница й се стори, че на вратата се чука и някъде много далеч някой вика нейното име. Внезапно затрещяха гръмотевици, последвани от шума на разцепено дърво. Скай се стресна в съня си и успя да види как свързващата врата се сгромолясва на пода. Сокола нахълта в стаята и вий поглед в нея, опрял ръце на кръста.

— Милосърдни Боже! Реших, че се е случило най-лошото.

— Казахте, че мога да си заключа вратата…

— Не чувате ли какво ви говоря? Помислих си, че сте мъртва. Знаете ли от колко време блъскам по вратата и викам.

— Аз… — Тя се потопи във ваната, но той я сграбчи, издърпа я от водата и я прегърна. Тя се съпротивляваше възмутена. — Не исках да се храня заедно с вас.

— Да, но аз заповядах това да стане.

— Не съм свикнала да споделям трапезата си с крадци и разбойници. Добрите ви маниери не могат да заблудят никого, сър. С хора като вас никога не сядам на една маса, с такава…

— Отрепка? Настоявахте да се държа като пират, нали? Е, добре, тази вечер ще имате тази възможност.

— Пуснете ме веднага! — С всеки изминал миг страхът й растеше. Успокояващото действие на алкохола също премина. Беше гола, а и усещането на силните мъжки ръце върху кожата й я объркваше. Сокола беше истински вбесен. Наподобяваше пламък, готов да погълне всичко, до което се допре — волята й, душата й. Трябваше да му се изплъзне по някакъв начин.

— Пуснете ме! — повтори тя. — Веднага. Той поклати бавно глава в несъгласие.

— Тази вечер най-сетне ще изпитате върху си безпардонността и бруталността на пирата, лейди Кинсдейл. Пиратът ще ви направи своя собственост. Ако ви е минавало през ума да молите за милост, то сега е моментът да го сторите.

ГЛАВА ОСМА

— Дали пък първо да не се нахраним — предложи Скай с кадифен глас.

— Какво казахте? — изрева той стъписан.

— Нали искахте да вечеряте с мен, сър. Е, добре склоних.

— Вие сте пияна!

— О, ни най-малко. Една дама от висшето общество никога не се напива.

— То се знае, не се и съмнявам в благородното ви потекло, но, каквото и да говорим, вие сте пияна.

— Е, може и да съм си пипнала малко. Вие сте виновен. Вие с вашето държане ме тласнахте към алкохола.

— Значи аз ви тласкам към алкохола, така ли? За Бога на мое място всеки разумен мъж би ви изхвърлил в морето. — Той я отнесе до леглото и я пусна върху мекия дюшек. Очите му се впиха в нейните като сребърни мечове. — Е, милейди, вие можете да подлудите дори и светец.

Сокола й обърна гръб и тя нервно се загъна със завивката. Този мъж бе като буре с барут. В настъпилата пауза тя се запита какво ли крои.

Той разтвори рязко една от нейните ракли. Коприна, сатен и кадифе се разлетяха на всички страни. Хвърли й една светлозелена сатенена рокля и стъпките му затрещяха по пода и падналата врата.

— Вечерята вече е сервирана, милейди.

Скай притисна сърцето си с ръка. То туптеше в бесен ритъм. Бе останала сама в стаята, но близо до него. Делеше ги врата, която не можеше да се затвори, а още по-малко — да се заключи. Но поначало този ключ бе без значение. Единствено важен бе ключът в нейната и неговата душа.

Тя се изправи и погледна неуверено към отворената врата. От нейното място Сокола не се виждаше. Пъхна се бързо в светлозелената рокля, обшита в горната си част с дантели, с висока яка и пищен шлейф. Изправи се до тоалетната масичка и се огледа в огледалото. Посегна към сребърната четка и я прокара през косите си. Златните й къдри се спускаха по раменете като вълни от слънчева светлина и огън. Отсреща я гледаха две сериозни очи. Действието на коняка бе преминало окончателно и тя започна да осъзнава колко важни неща са поставени на карта тази вечер.

Високата яка можеше да насочи чуждия поглед към острото деколте, чийто връх свършваше във вдлъбнатината между гърдите й. Тя импулсивно започна да се рови в раклата, докато открие кутийката със скъпоценностите. Извади златка огърлица със смарагд, ограден от искрящи диаманти, и я сложи на врата си. Камъкът прикриваше част от деколтето.

Пое дълбоко дъх и прекрачи отворената врата. Сокола стоеше изправен до прозореца с чаша в ръка. Изглеждаше потънал в мислите си. Отнякъде духаше прохладен ветрец. Малката маса бе покрита с бяла покривка, сребро и скъпоценен порцелан. Запалени свещи осветяваха стаята.

— Лорд Кемерън скоро ще дойде и ще ви отведе — каза той, без за се обърне.

— Той откъде знае, че съм тук?

— Изпратих кораба ви „Силвър месенджър“ към Кейн Хатерас. Чрез сигнализация се е свързал с някакъв търговски кораб. Днес следобед се завърна и капитанът ми докладва, че съобщението му е било прието и че той също е получил съответен отговор.

— Това… това е много добре — промълви Скай едва-едва.

Той се обърна неочаквано към нея И я заразглежда неприкрито от глава до пети. Погледът му се спря по-дълго на огърлицата със смарагда между гърдите й, но си спести какъвто и да било коментар. Само й се поклони и посочи с ръка масата.

— Желаете ли да се храните вече, милейди? — Той я последва до масичката и й придърпа стола.

Преди да седне, наля вино в нейната чаша. Пламъчетата на свещите хвърляха меки отблясъци по стените. Багрите на залеза и хладният полъх, идващ от прозореца, известяваха приближаването на нощта.

— Да ви сервирам ли, милейди?

Тя кимна утвърдително, вкопчила пръсти в облегалката на стола, и започна да го наблюдава как й пълни чинията.

— Що за пират сте вие всъщност? — проговори тя замислено. — Седя си тук и нито съм осквернена, нито пък някой ми е откраднал накитите. Да вземем смарагда, който нося — само той струва цяло състояние, сър Сребърен сокол. Убедена съм, че това ви е известно.

— Никак не е изключено да получа за освобождаването ви също цяло състояние, лейди Кинсдейл.

— Не е изключено — потвърди тя с усмивка.

Той изруга и захвърли приборите, с които сервираше, на един от подносите.

— Милейди, вече съм на края на силите си. Знайте, че съм много, много гладен. Но не за тази храна тук.

Скай се пресегна към своите прибори и вкуси малко от рибата, взе си един картоф и няколко задушени моркова. Скоро обаче спря да се храни. Сокола също не отдели особено внимание на храната. Смръщил чело и стиснал устни, той не отместваше погледа си от нея.

— Значи лорд Кемерън ще пристигне лично тук, така ли? — запита тя.

— Да.

— Ще бъде ли в безопасност?

— Той знае много добре, че тук не го застрашава нищо. — Скай започна да мести разсеяно парче месо насам-натам в чинията, а той се приведе плътно към нея. — Всъщност какво става с вас, милейди? Коя си въобразявате, че сте? Разбирам, презирате мен, пирата. Но вие презирате също така и годеника си, който е част от вашата собствена класа — мъжът, готов да преплава бурното море заради опърничавата си годеница.

С голямо усилие на волята тя потисна надигащия се в нея гняв.

— Единственото, което искам, е сама да си бъда господар.

Той присви очи.

— И какво означава за вас да сте си сама господар?

— Означава, че съм свикнала да вземам решения сама. Майка ми… — поколеба се за миг, но пое дълбоко въздух и продължи. — Тя почина, когато бях още съвсем малка. Наложи се много бързо да се науча да въртя домакинството на баща си. Той по-късно ме изпрати в едно лондонско училище. За съжаление обаче е пропуснал да ме информира относно едно обещание, което е дал, малко след като съм се родила.

— Искате да кажете, че не гледате на това обещание като на нещо, което се отнася до вас?

— Точно така.

— Нима няма да изпълните волята на собствения си баща?

— В този конкретен случай — не! — Тя отпи глътка вино и добави: — Човек може да си помисли едва ли не, че дъщерите се раждат на този свят като робини, които ще бъдат продадени на този, който предложи най-добрата цена.

В очите на Сокола, приели в този момент цвета на пушек, не можеше да се прочете нищо.

— А не помислихте ли, че лорд Кинсдейл сигурно е искал да подсигури бъдещето ви?

Скай сведе поглед.

— Всъщност той не знае нищо за мен.

— А за страха ви от тъмнината?

Тя вдигна рязко глава.

— Не желая да обсъждам този въпрос с вас.

— И защо не? Мисля, че мога да ви помогна.

— Да ми помогнете? Вие?

Сокола повдигна рамене и отпи глътка от чашата си.

— Във всеки случай, не бива да се страхувате от годеника си. Доколкото знам, той е коректен джентълмен, а не някакво чудовище.

Тя докосна смарагда и се усмихна.

— Вие обаче сте чудовище, нали?

— По-добре не ме дразнете — предупреди я той.

— Е, не ми е за първи път да ви дразня и до този момент се владеете съвсем успешно.

— Струва ми се, че постепенно започвам да губя контрола над нервите си. Искам само да ви уверя, милейди, че попаднете ли само още веднъж в прегръдките ми, няма да се поколебая ни за миг да разкрия пред вас истинската си същност. — Вместо да му отвърне, тя само се усмихна. Той се пресегна към чашата й и я премести по-далеч от нея. Тя повдигна недоумяващо вежди, а той поясни:

— Струва ми се, че не бива да пиете повече. Как се чувствате сега?

— О, отлично. Макар че си пийнах порядъчно от вашия прекрасен коняк.

— Изтрезняхте ли вече?

— Да, сър.

Сокола се изправи, хвана ръцете и, вдигна я бавно от мястото й и я притегли в прегръдките си. Съзнанието й казваше, че трябва да се отбранява, но ветрецът, който полюляваше завесите, бе тъй лек, тъй нежен, че тялото й се отпусна в приятна отмала. На мястото на огнените багри на слънчевия заник се спусна сянката на нощта, а сред нея заплува сребристата луна.

— Бягайте оттук — процеди Сокола с дрезгав глас. — Бягайте и прегърнете по-добре мрака, защото тук при мен сте много по-застрашена — каза това и притисна ръката й до сърнето си. — Усещате ли ударите на сърцето ми, милейди, бурята в моята душа? За Бога, умолявам ви, не разчитайте нито миг повече на чувството ми за чест. Бягайте! По-далеч от мен!

Трябваше да признае, че този човек играе честна игра. Пръстите й доловиха ударите на сърцето му. Жарта се пренесе от неговото тяло в нейното и тя потрепера цялата. Желаеше го. Колкото и осъдителни да бяха чувствата й — тя го желаеше. Една истинска дама не може да бъде подвластна на емоции от този род, но тази вечер, при този топъл ветрец, които галеше тялото й, всичко останало й беше безразлично. Правилата за поведение във висшето общество вече бяха невалидни — това, което все още имаше значение, бяха земята, небето, вятърът и неотразимият чар на този мъж.

Разтвори устни, за да каже нещо, но какво — не знаеше. Скоро щеше да пристигне изисканият й годеник, за да я спаси, за да й предложи сигурност, уважавано място з обществото, красив дом, богатство, слуги и изобщо всичко, което една жена може да си пожелае. Само че единственото, което представляваше някаква ценност за нея, се намираше в обятията на един пират.

— Вървете си! Веднага! — простена той. — Предупреждавам ви.

Скай се откъсна от него и го загледа втренчено. Искаше да каже толкова много неща, а не намираше думите, с които да ги изрази. Останеше ли само миг още, зла орис щеше да обсеби живота й. Обърна се и се завтече през вратата навън. Със сърце, изпълнено със сладка болка, останала без дъх, тя спря и без да разсъждава повече, се върна в стаята на Сокола. Той се бе изправил отново до прозореца, висок и неподвижен, като могъща тъмна сянка в черната си риза от коприна, в черните си панталони и ботуши. Явно, усети присъствието й, защото се обърна. Тя се затича с тихо възклицание към него, хвърли се на гърдите му и устните им се срещнаха.

Обляна от светлината на бледата луна, тя се осмели най-сетне да отвърне на целувката му. Езикът му премина любопитно през всяко кътче на устата й и се заигра с нейния. Замайващи горещи вълни преминаваха една след друга през тялото й, тя докосваше косата му, галеше го по врата и се притискаше все по-силно и по-силно към него.

Той подиша глава, загледа и продължител но право в очите и в един миг наруши мълчанието си.

— Сега вече не можеш да избягаш от мен.

— Не, не мога — прошепна тя, без да отклонява погледа си от неговия. Ръцете му лежаха на нейните рамене. Дъхът й замря в момента, в който той разкъса сатенената й рокля. Погледът му загали голото й тяло, пълните гърди с тъмни зрънца, тънкия, гъвкав кръст, очертанията на бедрата.

Сокола издаде някакъв сподавен звук, притегли я отново към себе си и пламенните му устни отново се впиха в нейните. Ръцете му се плъзгаха все посмело по тялото й, по раменете и гърдите, по корема й. И тогава, тогава внезапно се устремиха още по-нататък, надолу към виещите се, преплетени златни къдрици.

Тя страхливо се дръпна, но той я задържа в прегръдките си и й зашепна гальовни слова. Обзе я сладка отмала от интимното докосване и безсилна да съпротивлява повече, тя се облегна на тялото му.

— Не мога и не искам да те пусна оттук — промълви той.

Тя също не искаше вече да бъде освободена. Притисна силно глава в гърдите му, той я вдигна на ръце и я понесе към леглото. За няколко секунди остана да лежи сама и затрепери от студ, но още в следващия момент почувства топлото, голо тяло върху себе си и жадните му устни. Езикът му разбуди огън в гърдите, в скута й. Бе много опитен любовник и тя се досещаше, че едва ли някога сетивата на жена са били възбуждани тъй страстно и тъй нежно същевременно.

Той се изправи и през клепачите си тя сякаш го виждаше как я наблюдава. Пръстите му отново се плъзнаха по тялото й и отново намериха път между нейните бедра. Тя се опита да ги притисне едно о друго, но тялото й реагира по свой си начин и тя се разтвори цялата за ръката на Сокола. Той се засмя тихо и триумфиращо.

— Благодарен съм на луната. Копнея да те видя цялата и за това докосване съм готов да дам и живота си. — Устните му пробягаха от устата до гърдите и, а след това се спуснаха още по-надолу и по-надолу, докато стигнаха най-интимното място и то загалиха.

Изненадана, протестираща, тя изкрещя, сграбчи раменете му и го затегли нагоре. И в този миг той прекрати играта. Решително разтвори бедрата й и я притисна с всичка сила към своята гръд.

Внезапната болка стъписа Скай и сне за миг булото на сладък копнеж, който я изпълваше. Простена високо, впи зъби в рамото на Сокола и опря юмруци в гърдите му. От очите й бликнаха сълзи. Той сякаш не обръщаше внимание на съпротивата й и продължи да се движи ритмично като проникваше все по-дълбоко в по-дълбоко в нея.

— Пират! Негодяй! Разбойник… — успя да процеди тя.

— И отрепка — добави той, на което Скай едва не се разсмя. Изведнъж невъобразимо сладки чувства и усещания изместиха досадната болка и тя отново изпита удивление от самата себе си. Никога до този момент не бе я обземал толкова неистов, страстен копнеж по нещо. Тя надигна тялото си насреща му, загали бързо гърба му, усети вкоравяването на неговите мускули, ускорения ритъм на любовния акт. Заедно със Сокола тя се понесе към далечни висини и внезапно светът избухна целият вътре в нея. Вече знаеше що е екстаз — обгърната в облаци, звезди и луна, обгорена от слънчева жар. Мракът се втурна в нея, дъхът отлетя. Сякаш умираше.

Но не умря. Тялото й потрепери и я заля нова вълна на екстаз. Отвори най-сетне очи и започна отново да осъзнава, че е все още на земята, в леглото на Сокола, в прегръдките на Сокола. Той не я бе насилил, тя, тя сама дойде при него.

Той се отмести, легна до нея, подпрян на лакът и отметна кичур коса от челото и. Внезапно тя си пожела да не се страхува толкова от тъмнината — би могла сега да си скрие лицето в сянката на нощта.

— Съжаляваш ли? — попита я той.

— Не. — И все пак мъничко съжаляваше, сега, след като опиянението отшумя и болката се завърна. Удивляваше се, плашеше се от себе си — от недостатъчната си добродетелност, от липсата на всякакви задръжки.

— Предупредих те — припомни й Сокола.

Тя кимна намусено и положи глава към неговата гръд.

— Моля те, не говори за това.

Той я притисна нежно към себе си и тя си помисли, че любовта ще да е нещо наистина прекрасно, чудодейно. Сгуши се още по-плътно в него и това й се стори дори по-хубаво от физическото единение.

— Сега какво мислиш да правиш, скъпа моя? Какво ще кажеш на годеника си?

— Истината — отвърна тя.

— Истината ли?

— Не от днес съм наясно, че ще откажа да се омъжа за него. Не искам да спазвам някакво глупаво споразумение, което този човек е сключил с баща ми. Освен това и самият той е противник на този брак.

— Да, но нали идва тук да те отведе?

— Е, и? — Тя се дръпна сърдито от него. — Да не би братовчед ти да ти е най-добрият приятел, та си се загрижил толкова за него?

— Не сме приятели, по-скоро сме врагове. Но се уважаваме един друг и при нужда преговаряме. Мисля, че никога никой от нас двамата няма да нападне другия в гръб.

— Щом като е така, спести ми, моля те, въпросите си. Все някак ще се оправя с живота си. — Когато той се хвърли с усмивка върху нея, тя му се сопна гневно: — Остави ме на мира!

— Не, мила, не мога да те оставя на мира. Предупредих те. Сега вече е твърде късно, Забрави по-добре бъдещето и отвърни на изкусителния призив на тази нощ.

— Не…

Протестът и се оказа безсмислен. Устните му опариха нейните, а тялото й запламтя при допира с неговото. Долови нарастващото му желание и телата им отново се сляха. Колко бързо бурята може да се разрази отново, помисли си тя удивена още преди да достигне връхната точка на екстаза. А след това бавно, бавно се завърна на земята.

Сокола лежеше до нея и я държеше внимателно в прегръдките си. Помълча малко и тогава продума:

— Стига да поискаш, ще те освободя от оковите на твоето годеничество. Бих могъл да кажа, че заложничката ми не е за продан и че ще си я задържа за себе си.

— Това е невъзможно! — Независимо от възторга, от екстаза, които опозна в леглото му, тя не биваше да остане на острова като негова любима. По този въпрос бе напълно наясно със себе си, макар разумът й да бе още замъглен от преживяното.

— Значи ти ще се омъжиш за лорд Кемерън?

— Не… Да… Искам да кажа, че… че няма да остана тук. — Не биваше да прави това заради баща си. Вярно, че му беше сърдита — да я годява без нейно съгласие… Но тя хранеше към него такива съкровени чувства, каквито и той към нея.

Очите на Сокола заискриха с ослепителна сребриста светлина. Погледът му проникваше сякаш до дъното па душата й.

— Ти, малка лицемерка такава! Отхвърляш мъжа, но не се отказваш от мястото в обществото, което той ти предлага. В качеството си на негова съпруга ти ще се храниш в дома на губернатора, ще си разхождаш великолепните рокли по улицата. Никога няма да се лишиш от кадифе, коприна и бижута.

— Как си позволяваш да ме съдиш по този начин? Не казах ли вече, че няма да се омъжа за лорд Кемерън?

— Наистина ли няма? — запита я предизвикателно той.

— Не ти дължа никакви обяснения. — Тя се надигна сърдита и леглото и се пресегна към някакъв чаршаф, с който да прикрие голотата си. По презрителния му поглед разбра обаче колко е глупаво да се крие от него. Въпреки това се зави в лененото платно и се запъти с достойнство към вратата.

Той също се надигна, но не за да я последва. Просто остана прав с ръце, скръстени пред гърдите.

— Къде си тръгнала? Нали ти казах, че вече е невъзможно да избягаш.

— Отивам в собственото си легло.

— И онова легло, и това тук ми принадлежи!

— Да, но ти не лежиш в него. — И тя се отправи бързо към стаята си с високо вдигната глава. Там я посрещнаха сенките на нощта — никой не бе запалил лампите.

О, Боже, колко мразеше тази своя слабост… Обичаше да твърди, че притежава собствена воля, но задушаващият страх от мрака я преследваше постоянно с острите си нокти.

Разтреперана от ужас, Скай похлупи лице в ръцете си. В този миг почувства как Сокола я взима в обятията си и я отнася в съседното помещение, осветено от мекото сияние на свещите.

— Когато съм при теб, винаги, ще е светло, кълна се.

Преди да заспи, последната й мисъл бе за светлината, която този мъж внесе в живота й — слънчев лъч, разпръскващ мрака.

На следващата утрин Скай се събуди сама в леглото. Тя стана, за да се прибере в своята стая и прекрачи счупената врата. Светлината на деня съживи в нея спомените по отминалата бурна нощ. Но въпреки трудностите, които я заплашваха, тя не съжаляваше за нищо.

Дори и да се изплъзне от планираната сватба, мнозина щяха да възнегодуват срещу скъсването на годежа. Това би могло да застраши по някакъв начин дори позициите на баща й в обществото. Можеше ли да си разреши да му нанесе вреда?

А ако зачене дете от любовника си?

Не, това не е възможно, каза си тя. Убеждението й, разбира се, не почиваше на сериозна основа, а единствено на твърдата вяра, че Всевишният няма да позволи да роди дете от пират.

По времето, когато тези мисли се въртяха из главата й, тя вече се бе измила и облякла. Просна се на леглото и си помисли как ли би се почувствала, ако той увисне на бесилката, а тя го наблюдава с детето му па ръце. Започна да трепери и не можеше да се спре. Ако топ продължеше да води този опасен живот, някой ден наистина щеше да свърши по този начин. В този миг на вратата се потропа.

— Влез! — извика тя неприветливо.

Появи се мистър Соумз с поднос в ръка. Държеше се много дискретно и не хвърли дори и поглед на строшената врата.

— Капитанът помоли да се срещнете следобед при лагуната, милейди. За него би било голямо удоволствие.

— Голямо удоволствие ли? Сигурно е заповед, нали? — попита тя небрежно.

— Милейди, аз съм само пратеник…

— Разбира се. Благодаря ви, мистър Соумз.

Той кимна и постави подноса на игралната масичка. Скай не попита за Тара и Беси. Двете явно бяха тръгнали на острова по свой си път и се приспособяваха без особени усилия. Освен това смяташе следобед да се поразходи на кон. Тази мисъл накара сърцето й да забие по-бързо.

Малко след обяда тя отиде при сеньор Ривас, който оседла за нея сивата кобила. Отправи се бавно към езерото. Сокола не се виждаше никъде, но белият жребец пасеше на отсрещния бряг. Тя слезе от коня, приседна на полегатия пясъчен бряг и потопи едната си ръка в хладната, прясна вода.

В този миг съзря Сокола. Той изплува от водата, а капчиците по голото бронзово тяло искряха като диаманти под слънчевите лъчи.

Искаше да каже нещо, докато той се приближаваше към нея, но думите й убягваха. Той също мълчеше, когато свали жакета й. Мокрите му устни се плъзнаха по раменете й и тялото й потръпна.

— Не, не мога…

— Сигурен съм, че можеш. — Неговата гореща целувка запечата устните й, а пръстите му се заеха да развързват вървите на корсажа.

Внезапно топло слънчево сияние обля разголените й гърди и тя полегна бавно върху меката купчинка от дрехи.

Сокола не се нахвърли веднага върху и. Целуваше я и я галеше нежно и внимателно, разглеждаше лицето й, докато сваляше ботушите за езда, полата и всичко останало под нея.

Скай се огледа с усмивка и започна да се наслаждава на райската красота наоколо, макар разумът да й подсказваше, че не бива да остава тук със Сокола, гола под слънцето, че не бива да се смее безгрижно в ритъма на плискащата вода и да чувства вятъра по нажежената си кожа.

Той сякаш отгатна мислите й.

— Това е моя територия, Скай. Никой не ще се осмели да ни притеснява тук.

Нова целувка разпали пламъка на страстта, тлеещ в нея. Той легна по гръб, вдигна я високо във въздуха и я положи върху себе си. Скай извика удивено, когато телата им се съединиха отново.

Слънцето ги докосваше, листата шумяха край тях. Тя чуваше своите и на любимия стонове — и любовното осъществяване настъпи.

— Може би няма да те пусна никога — предупреди я той отново. — Може би винаги ще правя с теб, каквото си поискам.

— Не можеш.

— Тук сме на моя територия — напомни й той, скочи и я взе на ръце.

— Момент — запротестира тя. — Накъде си тръгнал? Не можеш да се разхождаш насам-натам в този вид.

— Съвсем наблизо съм — отвърна той и я понесе към водата.

— Пусни ме да сляза!

— Ще правя с теб, каквото си поискам. Забрави ли?

— Няма да направиш това! Забранявам ти!

— Няма ли? — чувствена усмивка заигра по устните му и той я хвърли в хладната вода.

Тя се появи отново на повърхността като се смееше и пръхтеше от удоволствие. Опита се да придърпа и Сокола във водата, но явно не й стигаше сила. Той я вдигна и я занесе до искрящата каскада, която падаше от скалата. Облян от шумящата вода, я зацелува жадно; хладината на изворната вода се смеси с жарката им страст. Тя усещаше ръцете му по своите гърди, между бедрата, очарована разтваряше пръсти, за да обхване мускулестите рамене, милваше то колебливо по хълбоците.

Това бе някаква лудост…

Отметна глава назад и устните му потърсиха врата и, а след това и зрънцата на гърдите. Някъде до брега двамата паднаха в плитката вода и отново започнаха да се любят. Никога до този момент не бе чувствала земята и небето тъй близо, никога не бе предполагала, че жена може тъй интимно да опознае мъж.

По-късно, когато отдъхваха един до друг, тя осъзна също, че такъв душевен покой не бе изпитвала никога по-рано. Все още бе в обятията на Сокола, слънцето ги обливаше с лъчите си и хладни вълни кротко миеха краката и ръцете им.

Скай присви очи, заслепена от танца на слънцето по водата. Сгуши се в гърдите на любимия и се унесе в дневно съновидение. Баща й ще дойде на острова, а Сокола ще захвърли непристойния живот, който води, и ще намери милост. И тогава, тогава това безумие, бурното им щастие, ще трае вечно…

— За какво мислиш? — попита той.

— Че си пират — отвърна тя тихичко.

Тялото му сякаш се стегна малко.

— Да, аз съм пират — и това тук е територия на пират.

— Някой ден моретата ще се прочистят от тази паплач! — процеди тя.

Той се понадигна.

— Може да мине доста време, докато това стане. Когато достопочтеният ти годеник те вземе, ти вече не бива никога да пътуваш по море, разбираш ли?

— Да, но ако се наложи…

— Няма да имаш причини.

— Казах ти вече, аз сама съм си господарка — отвърна Скай сърдито.

— Наистина ли? Стига да поискам, и ти ще останеш тук. Никой не е в състояние да превземе тази крепост. Няма пират на света, който ще се осмели да ме нападне. И още — флотите на поне няколко кралства трябва да се обединят, за да вземат този остров. Повтарям, стига да поискам, мога да те задържа тук.

Тя бе убедена, че казва истината. Погали го леко по бузата.

— Знаеш, че лежа до теб сега, защото не ме насили. Нито един мъж на света не може да принуди една жена да го пожелае. Ти беше този, който каза, че ключът във вратата няма никакво значение, единствено важен е ключът на човешката душа. И вместо да строшиш вратата със сила, ти нежно и внимателно се приближи до сърцето ми и почука — и аз те пуснах вътре.

— А когато заживееш със съпруга си, ще запазя ли и тогава своето място в сърцето ти?

Тя откри пред него душата си, а той й се подиграваше. Вдигна горделиво брадичка.

— Казах ти вече — сама съм си господарка.

— Ще ми липсваш, когато си тръгнеш, Скай. А аз, ще ти липсвам ли и аз?

— Изключително много държа на теб…

Той се засмя и я целуна по меките висулки на ушите.

— Макар че принадлежа към отрепките?

Стори й се, че може да се удави в очите му, чувстваше се тъй сигурна, тъй защитена в силните му обятия. Влюбих се в теб, мислеше си тя стъписана, отчаяна.

— Не е речено, че цял живот ще останеш отрепка.

— Грешиш, мила моя госпожице. Зарът, както казват, е хвърлен.

Внезапно топовен гърмеж разкъса тишината над лагуната. Сокола повдигна глава, огнени отблясъци затрепкаха в очите му и когато погледът му отново падна върху Скай, на нея й се стори, че той просто не я познава вече.

— Какво беше това?

Вместо да й отговори, започна да я целува и я притисна силно към себе си. Бурно и решително я облада. Беше неспособна да се съпротивлява на страстното му желание — толкова всеобхващаща бе жаждата му, толкова властна страстта, която се събуди в нея. Светът сякаш престана да съществува, остана само опустошителният огън.

Това бе светът на Сокола, неговата територия. Той беше господар на Скай.

Още от първия миг този мъж ме владее, призна тя пред себе си. Той я желаеше страстно, а тя бе тази, която отиде при него. Но в тези мигове на екстаз всичко това губеше значение. Той я любеше, той я обичаше с устрема на разразил се ураган. Докосванията му сякаш искаха да запечатат в пръстите завинаги спомена за нейното тяло. Пръстите му преминаваха гальовно по нейните гърди, после устните ги изтласкваха оттам, хълбоците му се движеха с настойчивост и арогантна увереност. В нея бликнаха огньове. Той проникваше сякаш в най-потайните кътчета на тялото й… дори в душата. Струваше й се, че излива в нея живителна сила, че двамата се съединяват с вечността, тя го сключи в прегръдката си — слънчевата жар и жарта в жилите й се сляха. Дъното на езерцето под краката й само напомни, че сладката обвързаност на жената и мъжа е стара като Земята — стара и неотменима.

Върховният миг на насладата я разтърси като могъщ порой и от гърлото й излетя дрезгав вик, който се съедини с вика на Сокола, достигнал също прага на себеосъществяването си. Тялото му се опъна и той падна върху Скай, дълбоко, дълбоко в нея, като мокър отломък от слънцето.

Малко след това се отдели от тялото й. Тя очакваше, че отново ще я вземе на ръце, но този път той се загледа в гълъбовото небе, след което изруга, скочи и й подаде ръка.

— Ела!

Обидена, вбесена от държането му, тя не сведе очи пред погледа му.

— Няма да позволя да ме командваш!

— Няма ли? Я да видим?

— Не можеш.

Вдигна я на крака с усмивка на лице.

— Топовният изстрел преди малко сигнализираше нещо, милейди. Корабът с годеника ти е вече тук. Дошъл е да те отведе — па макар и с леко опетнена чест. Впрочем, смятам да проява жив интерес към някои подробности на предстоящото сватбено празненство.

Тя го плесна по лицето — всичко стана светкавично и той не успя дори да реагира. Тогава той я сграбчи, устните му се притиснаха към нейните с жарката настойчивост на последната целувка. Никога, никога нямаше да забрави сребърните пламъци, избуяли в този миг от очите му.

После той се обърна и се отдалечи. Тя се бе втренчила в гърба му, а сълзите забулваха взора й.

— Почакай! — извика и той се обърна. Без да мисли повече за нищо друго, тя се хвърли на гръдта му.

Мъжът зарови пръсти в косата й, докосна нежно челото с устни, отблъсна я леко от себе си и я заведе до дрехите й.

— Трябва вече да се връщаме, в противен случай ще започнат да ни търсят. Женихът ти вероятно изгаря от нетърпение да те поздрави.

ГЛАВА ДЕВЕТА

— Вече е време, милейди.

Тя чу гласа на Робърт Ероусмит и побърза да се изправи. Стори й се, че са отлетели безброй часове, докато чакаше в стаята си. Всъщност не бе минало чак толкова време. Тогава, на брега на езерото, Сокола й помогна да облече отново ездитния костюм, облече се сам и двамата съединиха устните си в последна целувка. До края на живота си щеше да помни тази целувка. Опипа устните си — те сякаш все още пареха от изгарящата страст на онзи отминал миг.

— Ако искаш, можеш да останеш тук — бе казал той.

Тя поклати отчаяно глава. Копнееше да му обясни всичко, което се отнасяше до баща й, и ред други неща. Че не може да понесе мисълта за деня, в който ще й съобщят, че е загинал. Или пък да научи броя на жените, споделили живота му, жени, които той е заотмъкнал отнякъде и, които също тъй бързо като нея, са се предали пред изкусителната му усмивка и сребристи очи…

— Ти не трябва да ме пускаш — промълви тя тогава.

Отговори й къс, горчив смях.

— Това не е невъзможно — ще поискам от лорд Кемерън сума, която той да не е в състояние да плати. Независимо от богатството и честта на неговия дом. Това ли искаш? Веднъж вече ти ми обеща всичко. Изведох те от тъмата на кошмарите ти и тогава ти ми обеща всичко на този свят! Тъкмо това и ще поискам от теб. — Те впиха погледи един в друг и той я погали, усмихнат меланхолично, по бузата. — Възможно е да се срещнем отново някой ден. Все още не знам с кой демон се бориш в мрака. Имах щастието да сразя сатанинските изчадия от сънищата ти и бих ги унищожил докрай, ако имах тази власт.

Съвсем бегло устните му докоснаха слепоочието й, след което премина през водата на лагуната и се качи на жребеца. А тя се прибра сама в замъка.

— Няма нужда да бързаме, милейди. Преговорите ще продължат още известно време. — С тези думи я посрещна Соумз.

Това е добре — помисли си тя, — косата й бе още мокра и пълна с пясък, костюмът й също. Изкъпа се, подсуши косата си и облече елегантна рокля от зелен муселин и брокат. Щеше да се изправи пред годеника си чиста и спретната, макар вече не невинна.

Не искам да виждам този човек, помисли си тя. През главата й преминаха бързо някакви лекомислени идеи за бягство. Или — Сокола отказва да приеме откупа и тя остава завинаги при него, в неговия рай…

Смешни, глупави мечтания. Нямаше да понесе раздялата с баща си. Той старееше и значеше тъй много за Скай. Сигурно бе напълно съсипан от многото тревоги по нея.

Скай се загледа в треперещите си пръсти, облечени в дантелени ръкавици. Да, трябваше да се маха оттук и да забрави колкото се може по-бързо случилото се. Тя е лейди Кинсдейл, гордата щерка на лорд Кинсдейл, която не може да се обвърже току-така доброволно с някакъв си пират.

Но въпреки това, когато Робърт Ероусмит се появи, за да я заведе при годеника й, я обзе чувството, че я водят на дръвника.

— Лорд Кемерън ви очаква на борда на своя кораб „Лейди Елена“. Надява се да отпътува с настъпването на отлива.

Тя преглътна мъчително, но все пак успя да не издаде чувствата си.

— Ще видя ли господаря ви още веднъж?

— Не знам, милейди. Сега елате с мен, моля. Персоналът ще се погрижи за багажа ви.

Тя го последва до стълбището, благодари му за неговата служба и отново я обзе усещането, че е осъдена на смърт.

Глупости, каза си тя, нали ме спасяват. Лорд Кемерън сигурно вече очаква да му благодаря по най-възторжения начин…

Робърт я изведе от дома. Синьор Ривас бе застанал на двора до кола с впрегнати понита. Той щеше да я закара до пристана. Ероусмит й помогна да се качи и седна до нея.

— Ще ви изпроводи на борда, милейди.

Тя се обърна към замъка и погледна към неговата стая. Стори й се, че завесите се раздвижиха. Дали Сокола я гледаше как отпътува? О, колко глупаво бе всичко… Позабавлява се с нея, а след това взе пари, за да се маха. Би трябвало да го ненавижда. Сълзи напираха в гърлото й, но трябваше да се овладее. Изпъна решително рамене. В края на краищата тя бе дъщеря на баща си и трябваше да се държи на положение.

Когато колата се приближи до кея, съзря два величествени кораба — „Лейди Елена“ и „Сребърен сокол“, пиратския кораб. Едва сега осъзна, че корабът носи името на капитана.

Фигурата на носа на „Лейди Елена“ представлявайте индианка с дълги прави коси. Какъв странен избор, помисли Скай.

На пристана цареше оживление. Някакви мъже влачеха припаси на „Лейди Елена“. Моряци търкаха палубата и навързваха въжета. Колата спря и Робърт помогна на Скай да слезе. Синьор Ривас я поздрави от капрата, като докосна шапката с пръсти. Тя се сбогува усмихната с него и последва Ероусмит към широката корабна дъска.

„Лейди Елена“ бе по-голям кораб от пиратския. Бе въоръжен с четиринадесет оръдия, а корпусът му бе тесен и се издигаше високо над водната повърхност. Вероятно не бе тъй бързоходен като „Сребърен сокол“, но при нападение в открито море, със сигурност би показал своята боеспособност. Доколкото й бе известно, лорд Кемерън се занимаваше с търговия. В плантациите му вирееха тютюн, памук и царевица. Корабите му непрестанно кръстосваха океана между родината Англия и Новия свят. Бе се подготвил и въоръжил за евентуален сблъсък с пиратите — точно както и нейният баща. Което обаче не попречи на пиратите да превземат „Силвър месенджър“.

Робърт прекъсна внезапно мислите й.

— Ето, това е той!

Дъхът й спря, сърцето й задумка болезнено. Не, не се страхувам от лорд Кемерън, помисли тя, но не бе в състояние да укроти нервността си преди тази първа среща. Все още не бе наясно какво да каже, не знаеше изобщо как ще протече животът й в бъдеще. Този конфликт и без друго я измъчваше — още преди да се запознае със Сребърния сокол. А сега се превърна за нея в някаква пародия.

— Къде е? — промълви тя с неприязън.

— На кормилото — отговори Робърт. — Разговаря с мистър Морли, своя кормчия, и с мистър Нийвън, първия помощник.

— Той сам ли командва кораба си?

— Винаги, когато е на борда.

Облечен в скъпа брокатена дреха и светлокафяви къси панталони, лорд Кемерън все още бе с гръб към нея. На шапката му се вееха орлови пера, а под нея се подаваха напудрени къдри на перука.

— Милейди? — Скай едва в този момент забеляза, че се е спряла на корабната дъска. Тя пое бързо ръката на Робърт и той я изведе па палубата.

— Милорд! — извика той. — Лорд Кемерън!

Високият мъж се обърна, но в този миг Скай бе навела поглед към пода, за да не се спъне в стъпалата пред кормилото.

— Да ви помогна ли, милейди? — запита дълбок глас с благозвучен тембър и една ръка, облечена в мека кожена ръкавица, се протегна към Скай.

Тя я пое, повдигна бавно глава и дъхът й спря. Разбира се, той изглеждаше съвсем различно от Сребърния сокол — гладко избръснат, облечен изискано, с изсечени черти на лицето. Но очите, сребристосивите очи…

Той забеляза смайването й, тъмните му вежди се повдигнаха под снежнобялата перука.

— Не се страхувайте, милейди, аз съм Питрок Кемерън — поел съм задължение към вас, а не към нечестивия си братовчед. За голямо мое съжаление ние двамата с него си приличаме много, нещо, което често ми е носило неприятности. Но никога толкова, колкото в момента — като виждам, че това обстоятелство буди вашето неодобрение.

— Сър… — едва успя да каже тя.

— Милейди… — стори й се дори, че долавя някаква топла нотка в гласа му. Хвана двете й ръце и я заразглежда изпитателно. — Добре ли се чувствате?

— О, да.

— Слава на Всевишния! — След което продължи, обърнат към своите хора: — Мистър Морли, мистър Нийвън, предавам моята лейди Скай във вашите ръце. Скъпа моя, всички ние сме на вашите услуги. Ще се опитаме да дадем всичко от себе си, за да забравите ужаса на последните няколко дни.

Не можа да издаде нито звук и кимна само на помощника и кормчията. Мистър Нийвън бе млад, рус, синеок, със сериозно изражение, съответстващо на моментната ситуация, но погледът му излъчваше дружелюбност. Скай реши, че сигурно ще се разбира добре с този младеж. Мистър Морли изглеждаше по-строг, по-улегнал. И той като капитана, носеше перука.

— Мистър Морли ще ви заведе във вашата каюта, милейди — поясни лорд Кемерън. — При първа възможност ще дойда и аз. А сега се налага да се погрижа за кораба.

Тя кимна, обърна се и понечи да се сбогува с Робърт Ероусмит. Но него вече го нямаше — бе напуснал „Лейди Елена“, без да каже нито дума. Сигурно щеше да й липсва.

Мистър Морли я докосна по лакътя.

— Ще ме последвате ли, милейди?

Не изпитваше желание да направи това. Моряци прибраха корабната дъска, други се катереха по такелажа и нагласяха платната според вятъра. Пред носа се струпаха лодките на „Сребърен сокол“, с чиято помощ корабът на лорд Кемерън щеше да премине покрай опасните рифове и пясъчни плитчини.

— Милейди?

— Бих предпочела да остана на палубата, мистър Морли.

Той запристъпя с неудоволствие от крак на крак.

— Негова светлост се разпореди да ви заведа в каютата.

— Не съм съгласна лорд Кемерън да ми заповядва.

— Сметнал е вероятно, че ненавиждате този остров, на който бяхте пленничка, и че не искате изобщо да го виждате повече.

Скай се усмихна мило, прикривайки усещането си за вина.

— Нали съвсем скоро ще отпътувам оттук, а и ветрецът на палубата е тъй приятен.

„Лейди Елена“ започна да се отдалечава от пристана. Отвсякъде долитаха команди, наоколо гъмжеше от забързани мъже. Един от тях се спря пред нея и се поклони.

— Извинете, милейди…

— О, разбира се. — Тя отстъпи встрани и той се хвърли с цялата тежест на тялото си върху такелажа на главното платно. Той повика някой от другарите си на помощ и веднага към него се присъедини още един моряк. С обединени усилия двамата успяха да издигнат платното.

— Моля ви, милейди, елате с мен! — настоя мистър Морли.

Но тя все още не можеше да се отдели от палубата. Затича се покрай него към кърмата и се загледа назад към Боун Кей. На пиратския кораб, закотвен близо до брега, тя видя да стои неподвижна фигура.

Островът, „Сребърен сокол“ и каналът сякаш се потапяха в огнените багри на залязващото слънце. Скай погледна към очертанията на крепостта и внезапно я задавиха сълзи.

Той е застанал на борда на своя кораб, помисли си тя. Макар „Лейди Елена“ да се придвижваше бързо и силуетът на мъжа да се смаляваше с всеки изминал миг, Скай не се съмняваше, че това е той — облечен целия в черно, от шапката с перото до ботушите. И тогава тя видя още нещо — той вдигна ръка за поздрав.

За свой голям ужас тя извика силно. Обърна се рязко и за малко не се сблъска с видимо объркания мистър Морли.

— А сега ме заведете в каютата ми, моля.

Той я подхвана и двамата тръгнаха към каютата. Заслепена от напиращите сълзи, тя сигурно нямаше да се справи без неговата помощ. Когато достигнаха до едни тесни, стръмни стълби, той я прикани да се придвижва внимателно, но тя просто не го чуваше. Намирайки се вече под палубата, двамата тръгнаха към задната част на кораба. Тук някъде мистър Морли отвори една врата. Каютата бе доста просторна и обзаведена елегантно. Имаше широко легло, библиотека с книги, умивалник, тоалетна масичка.

— Лорд Кемерън скоро ще ви навести — обеща мистър Морли. — Веднага, щом оставим рифовете и плитчините зад гърба си, вечерята ще бъде сервирана в неговата каюта.

— Благодаря. Още отсега се радвам, че ще имам възможността да го опозная по-добре — излъга тя, надявайки се кърмчията по най-бързия начин да я остави сама. Най-сетне той се поклони и си тръгна. Затвори бързо вратата след него и се хвърли на леглото. Сега вече можеше да си поплаче на воля. — Дяволите да го вземат! — извика тя. Колко глупаво от нейна страна — да се сближи дотолкова с някакъв пират, че да остави сърцето си в неговите груби, мазолести ръце…

Но… искаше ли всъщност да живее с него, да загуби баща си завинаги, всеки ден отново и отново да се пита дали този разбойник и мошеник, за когото е пожертвала честта и гордостта си, не се връща при нея след поредната си авантюра? Не! Някой ден той непременно ще увисне на бесилото или ще загине от вражеска сабя. Не…

Но на този кораб също не искаше да бъде, не при лорда, който я спаси.

Постепенно сълзите й пресъхнаха. Нужно ми е време, за да разбера всичко, което се случи, каза си тя, всичко, което се случи, и самата себе си… Съвсем скоро щеше да прегърне баща си и да му разкрие сърцето си.

Обзеха я неприятни чувства, когато установи, че в каютата става все по-тъмно и по-тъмно. И Сокола, нейният светъл лъч в толкова нощи, и той не бе тук.

Изправи се и избърса очите си. Лампа и свещи нямаше никъде наоколо. Под масичката на умивалника, до някакви калаени чаши, откри обаче гарафа с коняк. Изобщо не си направи труда да напълни една от тях, просто издърпа запушалката и отпи голяма глътка. Алкохолът се разля като огън из цялото й тяло. Почувства се малко по-добре и по-силна.

На вратата се почука. Тя отвори вратата и изгледа смаяна момчето, застанало пред нея.

— Дейви — юнгата от „Силвър месенджър“, който я боготвореше… Зарадвана, тя сложи ръце на раменете му. — Слава Богу, ти си жив и здрав.

— О, да, милейди. Капитан Сребърния сокол не бе никак жесток.

Тя го дръпна в каютата.

— Къде беше през цялото това време? Какво стана с теб?

— Бяхме на кораба на вашия баща, справихме се с бурята и накрая хвърлихме котва при Кейп Хатерас. Мисля, че там се размениха някакви послания. После дойде „Лейди Елена“ и пиратите ни предадоха на екипажа на лорд Кемерън.

— Грижеха ли се добре за вас?

— О, да, милейди. Един лекар се погрижи за ранените. И тъй като Сокола не обича да вижда пленници в окови, ние можехме да се движим сравнително свободно и дори честичко да излизаме на палубата и да дишаме чист въздух. Наистина не се чувствахме зле. — След кратка пауза той попита: А вие, лейди Кинсдейл? Всеки ден се молех за вас. Вие добре ли сте?

Скай преглътна няколко пъти.

— Да, Дейви, добре съм, благодаря.

Момчето се дръпна смутено назад.

— Всъщност дойдох само да ви попитам дали нямате нужда от нещо. На негова светлост сигурно няма да се хареса, че стоя тук с вас и си говорим.

— Лорд Кемерън няма право да ми предписва с кого мога да си приказвам и с кого не… — Тя замлъкна насред дума, понеже погледът и падна на мъжа, който в този момент се появи зад гърба на Дейви. Момчето се стресна и пребледня.

— Е, момчето ми, приключи ли вече със задълженията си тук? — запита Питрок Кемерън.

Тъй вярно, сър.

— Е, върви тогава. — Лорд Кемерън не гледаше към Дейви, а над русата му глава към Скай. В този момент тя ненавиждаше тези сребристи очи, приликата със Сокола… — Рифовете и плитчините са вече зад нас, милейди — продължи той, докато Дейви изчезна, — и съм дошъл при вас, за да ви заведа да вечеряме.

Тя сплете пръсти.

— Много мило от ваша страна, но се чувствам твърде изтощена и…

— Всичко това няма да ви отнеме много време, лейди Скай, уверявам ви. И освен това не бива да заспивате, без да сте се нахранили. Естествено, аз проявявам разбиране към вашето състояние, но ви моля все пак да споделите трапезата ми. Дори настоявам да го сторите.

В гласа му се прокраднаха стоманени нотки. Очевидно и той като братовчед си беше свикнал да раздава заповеди и да налага постоянно волята си.

— Милейди? — Той й предложи ръката си и тя колебливо я подхвана. Не искаше да бъде нелюбезна и затова, без да има друг избор, го последва в съседната каюта. — В случай, че ви трябват мистър Нийвън или мистър Морли, те и двамата живеят от другата страна на коридора, а помещенията на екипажа са на долната палуба.

Скай кимна с глава и се опита да се усмихне. Кабината му бе по-скоро практична, отколкото луксозна. Обзавеждането й обаче бе направено с вкус. На полираното писалище бяха натрупани различни книжа и морски карти. Тъмносините завеси от кадифе и семплата покривка на леглото си подхождаха. На масата имаше бяла покривка, сребро и красив порцелан с цветни орнаменти.

— Милейди? — Лорд Кемерън затвори вратата и придърпа един стол за Скай.

— Благодаря — отвърна тя тихо и седна.

Той отиде до масата и взе оттам някаква гарафа.

— Вино? — обърна се към нея със странна усмивка на лицето. — Или вече сте пийнали някоя и друга глътка?

Възмутена, тя пое дълбоко въздух:

— Моля?

— Простете лошите ми маниери — добави той извинително, а тя отклони погледа си от неговия, защото не бе в състояние да понесе повече блясъка в сребристите очи.

— Няма нищо.

— Насъбраха ви се много неща и със сигурност имате правото да се… подкрепите мъничко. — Как ли успяваше този човек да придаде на една напълно безобидна думичка като „подкрепи“ такова звучене? Той постави пред нея чаша с червено вино. Изкушението да я изпразни на един дъх бе твърде голямо, но не биваше да позволява на този мъж да я изнервя. Та той не бе пират, а човек на честта от благороднически произход — със сигурност не трябваше да се бои от него.

Отпи премерено от виното си и си наложи да го погледне право в лицето.

— Да, случиха ми се някои и други неща.

Той се настани срещу нея на масата.

— Чух за вашата храброст, Скай.

— Наистина ли?

Той кимна сериозно.

— Екипажът на „Силвър месенджър“ ни разказа колко решително сте влезли в бой с пиратите, за да зашитите своите ирландски камериерки. Опитът ви очевидно се е увенчал с успех.

— Учила съм фехтовка.

— Известно ми е. Веднъж баща ви спомена това.

— Успяла сте също да се справите с няколко пирати.

— Да.

— Но не и със Сокола.

Тя сведе машинално глава.

— Не.

Мълчанието му продължи толкова дълго, че тя изпита неразумното желание да изкрещи, само и само да наруши потискащата тишина и да хвърли в лицето на този мъж цялата истина.

— Но все пак не ви стори нищо, нали? — попита той накрая.

— Не, лорд Кемерън.

— Скай, скоро ще бъдем мъж и жена, така че още отсега можете да се обръщате на малко име към мен. Казвам се Питрок и всички близки и приятели ме наричат Рок.

Тя се усмихна хладно.

— Щом настоявате, нека бъде Рок — промълви тя послушно.

— Колко приятно е да чуеш името си от такива красиви уста…

— Няма ли да ми кажете как е баща ми, сър?

— Чувства се прекрасно и ни очаква в Кемерън Хол.

— В Кемерън Хол! — повтори тя неразбиращо.

— Какво, не ви ли харесва?

— О, не. Мислех, че пътуваме към Уйлямсбърг.

Лорд Кемерън се изправи, отиде до прозореца, повдигна за няколко секунди една от завесите и видя, че нощта вече е настъпила.

— Уйлямсбърг се е променил много — забеляза той. — Губернаторът Спотсууд се премести в новия си дом и организира множество най-изискани балове. Безброй саби и мушкети за опълчението изпълват склада. Църквата бе обновена и разширена и в града прииждат все повече и повече търговци, включително и от Лондон. Новият облик на столицата ни ще ви направи силно впечатление, Скай.

— Не се и съмнявам в това.

— Лошото е, че Кемерън Хол е доста отдалечен от Уйлямсбърг. Пътуването трае над три часа. То се знае, от време на време ще посещаваме града, така че няма да се чувствате чак толкова изолирана от светския живот.

Пред вътрешния й взор сякаш наново израсна затворническа решетка.

— Милорд, аз… — Тя замълча неуверено.

— Скай, нека си говорим направо. Известно ми е, че сте против тази женитба.

Тя го загледа с искрящи очи.

— Доколкото знам, това се отнася и до вас, милорд.

Усмихнат, той наклони глава на една страна.

— Така си мислех, преди да тръгна по море заради вас.

Кръвта се качи в бузите й и тя вече не можеше да се сдържа — грабна чашата и я изпи на един дъх. Той стана на секундата от мястото си и й доля.

— Сър…

— Рок, Скай, моля ви. Трябва да свикнете с малкото ми име.

— Така да бъде, Рок… — стисна гневно зъби. Той отиде бавно до масата и се опря на ръба й. Учтиво я изчака да продължи. — Ценя усилията, които сте положили, Рок, и съм ви много благодарна, че ме спасихте. Разбира се, и за разходите, които сте направили за мен…

— Разходи ли? — попита той и повдигна недоумяващо вежди.

— Ами да, откупът. Предполагам, че е бил висок.

— Ни най-малко.

— Сър, вие сте твърде дискретен и щедър.

— О не, просто пиратът не поиска нито пени.

Тя скочи от мястото си.

— Какво?

— Трябваше да платим за кораба, за екипажа и двете ирландки. Но вас, скъпа, ви върнаха безплатно.

— Да, но…

В този момент на вратата се почука и в каютата влезе моряк, който постави голям поднос на масата.

— Благодаря ви, мистър Монахан. Скъпа, това е мистър Монахан, помощникът на корабния готвач. Мистър Монахан — моята лейди Скай.

Милейди… — Мистър Монахан се поклони почтително и повдигна сребърния капак на подноса. — Фазан, пълнен с орехи, стафиди и царевични зърна. Надявам се, че е по вкуса ви, милейди.

Разбира се, мистър Монахан — отвърна тя с принудена усмивка, докато кухненският помощник сипваше в чиниите. Скай се чувстваше неуютно. Вдигна очи към лорд Кемерън и срещна пронизващия поглед на сребристосивите му очи. Отчаяно й се прииска да избяга незабавно и да остане най-сетне сама.

— Зле ли се чувствате? — попита той, сядайки отново на масата, след като мистър Монахан излезе от каютата.

— О не, чувствам се отлично — излъга тя, взе вилицата и ножа и започна да човърка нещо в чинията.

Той я наблюдаваше изпитателно.

— Нашият губернатор е решен да обезвреди окончателно пиратите — храбър мъж, решителен и с авантюристична жилка. Убеден съм, че ще успее да ги изгреби до един, като ги избие или пък ги изправи пред съда и след това ги окачи на бесилката.

Тя преглътна мъчително и спря да се храни.

— Как можете да сте толкова коравосърдечен? Все пак става въпрос за братовчед ви.

— Братовчед, няма що! — целият потръпна при споменаването на тази дума. — За щастие родството ни с него е, меко казано, твърде далечно. След всичко, което е трябвало да изтърпите по негова вина, би трябвало да се радвате, че ще го сполети справедливо възмездие. Или може би симпатизирате на пиратите — на Логан и неговите шайкаджии, или пък на Тийч? А напусналият ни междувременно Едноок Джек — и него ли харесвате?

— Разбира се, че не! Презирам тези хора. Става въпрос за…

— Да, Скай?

— Вие говорите за човек, с когото ви свързва кръвта, сър.

— Не обичам да ми припомнят родствената връзка с този човек.

— Да, но вие се познавате със Сокола, водите преговори с него. Как иначе щях да се озова толкова бързо на кораба ви, сър?

— Наистина, Сокола е най-надеждният сред тази паплач и по тази причина се случва от време на време да си говорим. Това е всичко.

— В тази връзка има и прецедент. Сър Френсиз Дрейк бе корсар. Той е нападал испанците дори тогава, когато не сме били във война с тях. Кралица Елизабет си е затваряла очите, щом нейните английски юнаци плячкосвали испанските кораби. Тази традиция е била продължена и от Стюартите. Ние сме насърчавали пиратството — е, какво чудно тогава, че днес то цъфти и процъфтява. Къде е границата, сър? Едните са достопочтени корсари, чиито действия правителствата одобряват, а другите — крадци и убийци.

— Каквито и да са причините, пиратите, които днес затрудняват живота ни, един ден ще увиснат на бесилката, можете да ми вярвате.

— И Сребърния сокол ли?

— С удоволствие ще дойда с вас на неговата екзекуция, Скай.

Тя замълча със свито сърце. Фазанът бе чудесен на вкус, но тя нямаше апетит.

— Не сте ми разказвали още, какво ви се случи в последните няколко дни — додаде Рок. — Отнасяха ли се добре с вас?

— Да.

— Наистина ли? Не бихте ли могли да бъдете малко по-подробна. Искам да знам всичко, а и губернаторът сигурно държи да получи най-пълна информация.

— Аз…

— Първоначално корабът бе нападнат от Едноокия Джек и неговата банда, нали?

— Да.

— Добре. И след това дойде втори пират и отне скъпоценния трофей на първия.

— Така беше.

— И разбира се, Сокола веднага е разбрал какво съкровище държи в ръцете си.

— Да, предполагам, че е така.

Лорд Кемерън се поглади но брадичката.

— Странно. А след това е решил да ви освободи без откуп. — Той се приведе силно напред. — Опознахте ли го по-отблизо?

— Горе-долу.

— И ви държаха отделно от другите пленници?

— Да.

— Къде?

Главата й се замая от канонадата въпроси, които той задаваше. Вече не издържаше. Скочи тъй рязко от мястото си, че чак стола й се преобърна.

— Престанете най-сетне! Не желая да говоря за това.

— Но нали са се отнасяли добре с вас! — припомни той казаното от самата нея.

Тя го прониза с леден поглед.

— Лорд Кемерън, не искам да говоря повече на тази тема. Нито сега, нито по-късно. Без съмнение някой ден губернаторът Спотсууд ще проследи всички пирати и ще ги направи на пух и прах. Но от мен лично няма да получи никакви сведения. Ясна ли съм, сър?

Той стана от мястото си, заобиколи масата и вдигна падналия стол.

— Моля ви, Скай, седнете. Не исках да ви причинявам болка.

— Не сте ми причинили никаква болка.

— Радвам се. Отсега нататък няма да говорим вече за тези неща. Пред нас е бъдещето и нека забравим миналото.

Тя седна бавно на стола и погледът й се задържа върху лицето му.

— Лорд Кемерън, безкрайно съм ви благодарна, че успяхте да ме спасите бързо. Но аз няма да стана ваша жена.

Питрок Кемерън смръщи вежди.

— Няма да се омъжите за мен ли?

— Не.

— Баща ви е дал дума.

Тя поклати нетърпеливо глава.

— Знам, че и вие не одобрявате тези женитбени планове, точно, както и аз…

— Може да съм променил мнението си — прекъсна я той.

— Но аз не! — процеди тя през зъби.

— Боя се, че не ме разбирате правилно. Аз съм човек с изключително силна воля.

— А моята пък е от стомана.

— Това, което вече е решено, не може да се промени.

— Разберете, отказвам…

— Обиждате името на рода ми, милейди — прекъсна я той с усмивка, но в сребристите му очи проблесна недвусмислена заплаха.

— Бащите ни са сключили това идиотско споразумение, когато с вас сме били още деца — аз още в люлката, и по тази причина не се чувствам задължена да го спазвам. — Скай се изправи. — А сега ще ме извините, сър… Доста съм уморена.

Той направи няколко крачки и й препречи пътя към вратата.

— За съжаление все още не мога да ви извиня, милейди.

— И защо не? Смятам, че има какво още да се желае относно маниерите ви, милорд.

— Извинете моята настойчивост, но преди да напуснете каютата ми, трябва да узнаете още нещо.

— И кое е това нещо?

— Протестът ви е закъснял, милейди.

— За какво говорите вие? — неясно лошо предчувствие пропълзя в нея. Искаше да избяга, за да се спаси от тези сребристосиви очи, но нямаше измъкване. Елегантното му сетре очертаваше твърде широки рамене.

— Пред закона ние с вас сме мъж и жена.

— Какво?

— Баща ви бе много загрижен, когато напуснахте английските брегове. Ден след вашето отпътуване ни венчаха във ваше отсъствие. Лорд Кинсдейл смяташе, че по този начин ще ви предпази от опасности. За съжаление това се оказа заблуда.

Той очакваше някаква реакция от нейна страна, но тя мълчеше, изгубила ума и дума. Как може любимият й баща да е направил това… Рок Кемерън въздъхна силно.

— Харесва ли ви или не, мадам, вие сте моя съпруга.

— Не!

— Да.

— Ще обжалвам пред съда.

— Няма да ви разреша.

— Но вие не ме обичате, сър! Трябва да ме освободите от това задължение!

— Не. — Думата прозвуча толкова категорично, че по гърба на Скай премина ледена тръпка. Той се отдръпна, отвори вратата и се поклони. Тя премина вдървено покрай него, но той я задържа за миг за ръката. — Никога няма да ви пусна, мадам. Трябва да приемете фактите такива, каквито са.

— Никога! О, милорд, правите и двама ни нещастни!

— Е, значи и двамата ще бъдем нещастни и толкоз. Лека нощ, скъпа. — Той затвори вратата след нея и тя остана сама в коридора.

ГЛАВА ДЕСЕТА

Скай връхлетя вбесена в каютата си — направо сред най-гъстия мрак. Въпреки това тя хлопна вратата. Опря се на нея, запреглъща с усилие и притвори очи.

Ех, защо се случи така, че Едноокия Джек съзря „Силвър месенджър“ и Сребърния сокол го последва… На бащиния си кораб тя бе господарката. Заобиколена от лампи и свещи, нямаше защо да се страхува от нощта, а тук я заплашваха тъмнината и ред други неща. Просто нямаше никакво значение какви чувства изпитва към мъжа в съседното помещение — принудена бе да го следва навсякъде, където той пожелае…

Мракът около нея започна да се сгъстява и студен ужас пропълзя по тялото й. Не се ли размърдаше веднага, то…

Тя побърза да се отмести от вратата и в този миг някой я отвори. Тя се обърна уплашена. На прага бе застанал лорд Кемерън, със запалена лампа в ръка. Подаде й я с вежлив поклон.

— Милейди…

Тя пое лампата с треперещи пръсти.

— Откъде знаете?

— Нали „Лейди Елена“ е мой кораб. Нормално е да знам, че в тази каюта няма осветление.

Това, значи, е имал предвид той — а не неразумния й страх от тъмнината.

— Освен това баща ви ме предупреди. Обясни ми, че не се чувствате удобно на тъмно.

— О, така ли… — Скай сведе поглед. Баща й постоянно й нанасяше удари. Издава тайните й, продава тялото й, душата й… — Благодаря ви — успя да изговори тя с усилие. Лорд Кемерън все още стоеше до вратата. Сянка падаше върху лицето му. Този човек излъчваше огромна енергия, от него се носеше и аромат на първокласен вирджински тютюн. Сигурно Сокола бе изострил усета й за подобен род неща. Едно трябваше да признае пред себе си — като мъж негова светлост не бе в никакъв случай отблъскваш.

Той е мой съпруг или поне твърди това, спомни си тя и потръпна. Все пак ми отпусна лична каюта, това ме успокоява малко. Не, не мисля, че ще вземе да се нахвърли върху ми, за да си поиска съпружеските права…

Или ще го направи все пак? Рок Кемерън пристъпи в каютата и се огледа.

— Всичко наред ли е?

— Да! Всичко! — Скай почувства, че всеки момент ще изкрещи. Той обаче само се обърна с усмивка към нея.

— Днес сте много нервна, милейди.

— Това, което научих преди малко, ме прави доста неспокойна.

— О, не си струва да се отчайвате — Питрок Кемерън се приближи още малко и тя се дръпна към стената, изви глава встрани в страха си, че той може и да я докосне. Ето, за втори път вече попадам в ръцете на очарователен мошеник, мина й през ума. Единият — пират, а другият — благородник и джентълмен. Но и двамата преливат от арогантност и самоувереност.

Пръстите му погалиха страната й, а тя захапа долната устна, за да не изкрещи.

— Вие сте моя съпруга, милейди.

— Не, не съм ваша жена! — ядосана, тя го загледа право в лицето. — И недейте, моля ви, да бъдете тъй сигурен, че всички пирати до един ще увиснат някой ден на бесилката. Идвам от Лондон, както знаете, и за някои неща съм по-добре информирана от вас. Бях в родината, когато кралица Ана почина и повикаха курфюрст Георг от Хановер да я наследи на трона. Хора като Хорнигоулд, Чернобрадия, включително и Сребърния сокол, могат да бъдат съдени официално, само ако разпореждането дойде пряко от монарха. Доколкото ми е известно обаче, крал Джордж все още не е издавал нови закони.

— Скъпа моя лейди, моля ви, издайте ми източниците, от които черпите всички тези сведения.

— Чета вестници, лорд Кемерън. Във висшите кръгове се говореше, че кралят ще помилва всички пирати, които до един определен ден му се подчинят и положат клетва за вярност пред короната. При това положение няма да става нужда да се убиват пирати.

— Да се убиват ли! Наричате екзекуцията на пирати „убиване“? — извика той възмутено, но тя долови, че едновременно с това се и усмихва под мустак. На подбив ли я вземаше? Или пък наистина бе разгневен?

— Във всички случаи ще се лее кръв, нали, милорд?

— Вие наистина сте доста непреклонна личност!

— Просто държа на собственото си мнение и не го скривам. Предполагам, че това не спада към качествата, които бихте желали да притежава съпругата ви.

— Признавате, значи, че сте моя съпруга?

— Не! — Скай уплашено се притисна към стенната ламперия. Този мъж бе човек на честта. Нямаше да упражни насилие спрямо нея. Или, може би, имаше точно това наум? — Не! Защо, за Бога, ме измъчвате по този начин? Смятах, че отхвърляте варварския обичай да се сгодяват напълно беззащитни деца…

— Е, междувременно стигнах до заключението, че тази ситуация ми допада, лейди Кемерън — отвърна той тихо и по гърба й премина ледена тръпка. Този дълбок глас, благозвучният тембър й напомняха един друг човек. Няма ли най-сетне да се маха оттук?

— Милорд — прошепна тя, но явно нямаше никакъв смисъл да го моли за каквото и да било. Той изобщо не я докосваше и се извърна от нея.

— Лампата ще гори до утре заран — увери я той и затвори безшумно вратата отвън.

Стоя още няколко минути облегната на дървената ламперия, а след това постави лампата на масата и легна бавно на леглото. Остана да лежи облечена. Нападнаха я спомените от предната нощ и сутринта. Не бе в състояние да забрави Сокола, не можеше да не си спомня това, което бе станало между тях. Душата й страдаше. Тя знаеше, че ме бива да изпитва чувства към този човек и все пак го обичаше. Макар че се бе разделил тъй хладно с нея. В крайна сметка за него тя се оказа евтина стока. Дори и откуп не бе поискал. Прищяло му се, позабавлявал се. Приключението вече свърши и вместо това отнякъде изниква някакъв непознат с благородническа перука, който твърди, че бил неин съпруг.

Всичко бе просто непоносимо! Внезапно се изпълни с копнеж по родния дом, по Уйлямсбърг — с пазарния площад, където тъй често имаше народни празненства, с голямата поляна, където някога играеше и се смееше с другите деца. Уйлямсбърг с широките си прави улици, в който винаги цареше оживление, с изисканите заведения и долнопробни кръчми…

Това бе нейният дом, където баща й построи къщата, в близост до двореца на губернатора. Като малко момиче тя наблюдаваше веднъж заедно с Аликзандър Спотсууд строителните работи по новата резиденция. Той разроши нежно косата й.

— Тук, на това място, ще бъде входната зала, където ще си поздравявам гостите — и теб също, Скай. Ти ще се изкачваш по стълбищата, а аз ще те посрещам на най-горното стъпало. Стените ще бъдат тапицирани с ценна кожа. И както вече казах на баща ти, избата ще бъде препълнена с великолепни вина.

Домът ми е най-сигурният пристан, помисли си тя. Но лорд Кемерън нямаше да я отведе там, а в плантацията си в Тайдуотър, в някаква си забравена от Бога къща, насред пустош и противни блата. А през лятото жегата и насекомите щяха да направят живота й ад.

Скай потръпна цялата и си припомни своето намерение да се бори решително срещу лорд Кемерън и да го победи. Но беше ли по силите й да се противопостави на такъв богат и могъщ земевладелец. Още повече без ничия помощ? Всички щяха да я сметнат за ненормална — да се противи срещу една толкова добра партия? Пък и самият лорд Кемерън… Какво ли щеше да си помисли, когато научи истината? Сигурно ще я презре.

Може би точно презрението му щеше да го накара да анулира този брак. Можеше обаче да реши да си останат формално съпрузи и омразата му да я преследва цял живот…

Обърна се на една страна, затвори очи и се опита да заспи. Трябваше й доста време, докато се потопи в неспокойна дрямка. Засънува, и единственото, което й се явяваше, бе той, Сребърния сокол.

Той тръгна право към нея и я сграбчи в обятията си. Очите му искряха… и внезапно всичко се преобърна — не той, а лордът бе нейният любовник, който твърдеше „Аз съм твоят съпруг“. Тя се дърпаше отчаяно от прегръдката му, но той я държеше непреклонно и я притегляше със себе си в морските дълбини, шепнейки непрекъснато някаква неразбираема думичка в ухото й, но в един миг тя взриви мозъка й: „Курва!“

Скай се стресна. Помещението бе осветено, а тя бе сама. Треперейки, отново падна на постелята. Тази нощ не намери покой.

На следващата сутрин я обслужваха двете весели, приказливи ирландски прислужнички. Скай ги слушаше мълчаливо, докато Бес сплиташе косата й и се възторгваше през цялото време от Боун Кей. Тара пък донесе поднос с пресни яйца, черен хляб и силен чай. Това оживление и веселото им настроение се дължеше на факта, че всички на кораба ги смятаха за героини. Преживели бяха твърде опасни приключения и заразказваха ли за пиратския остров, винаги се намираха млади морячета, които ги слушаха със зяпнали уста. Скай реши да не им разваля удоволствието, само защото самата тя се боеше от бъдещето. Защото някакъв пират се явяваше в съновиденията й и винаги, щом ситуацията станеше по-интимна, неотклонно се превръщаше в лорд Кемерън…

След като й направиха прическа и я облякоха, момичетата помолиха за разрешение да излязат на палубата. Тя ги пусна. Остана за известно време в каютата, защото не искаше да среща отново лорд Кемерън.

Но в един момент започна да се задушава между четирите стени и накрая реши да излезе навън. Той стоеше до кормилото. Тя застана в другия край на палубата. Между нея и Рок имаше такелаж и платна, движеха се насам-натам моряци. С ръце на масивното кормило, той й се поклони. Тя му кимна леко, обърна се към перилата и се загледа във водата. Слънцето сияеше па небосклона, а водата блестеше във всички оттенъци на синьото. В далечината Скай съзря брегова ивица.

— Флорида — каза той тихо зад гърба й с глас, който й напомни болезнено за Сокола. Дъхът му мина леко по нейния врат. Тя се обърна, но той гледаше не нея, а към далечния бряг. — Хубава страна, но опасна, обитават я всякакви типове. Просто очарователно… — усмихна й се. — Винаги съм обичал Флорида.

Нещо в усмивката му я накара да отговори, макар и колебливо:

— Никога не съм била там.

— В замяна на това пък сте живели достатъчно дълго в Лондон. За много от нашите хора Лондон е пъпът на света.

— И вие ли сте на това мнение, лорд Кемерън?

— Повече от всичко обичам Вирджиния — отговори той и тя долови странната напрегнатост, която се таеше в думите му. Той се наведе над перилата и продължи:

— Обичам Вирджиния и Кемерън Хол, както и цялата околност. Къщата е разположена на хълм, от прозорците и от верандата се вижда Джеймз ривър. Можеш да видиш и зараждането на морските бури, изгрева на слънцето, отлива, движението на корабите по реката. Моите работливи арендатори изкарват селскостопанските продукти на кея и ги пращат в Англия, а със спечеленото купуват накити, хубави прибори за хранене и всякакви други неща. Тревата по хълма е тъй зелена и тучна, че понякога чак се синее. Лятото е горещо, но от реката вее хлад. През зимата никога не става много студено. Всъщност в Кемерън Хол винаги е хубаво.

— Като ви слуша човек, ще си помисли, че говорите за Рая — продума тихо Скай. Последната дума отекна болезнено в нея, тъй като тя бе намерила своя рай на един тропически остров насред пъстрите цветя до езеро с водопад.

Лорд Кемерън не знаеше тайните на сърцето й, но меланхоличната усмивка, с която я наблюдаваше, я развълнува по странен начин.

— Рай ли? Може би. Не е ли това царството, което самите ние сътворяваме в душите си и което намираме точно там, където сме го търсили?

Тя се отвърна бързо и нервно и се загледа към бреговата ивица.

— Казват, че там са заровени неизмерими съкровища — поясни той. — Всички корсари копнеят да ги открият. Първият е капитан Кид, а сега Хорнигоулд, Чернобрадия и много други. Тази есен Хорнигоулд и Чернобрадия обезпокоиха неведнъж Каролините. Чернобрадия например имаше ожесточена схватка с кораб на кралските военноморски сили. На дързостта му се възхищават навсякъде.

— Наистина ли?

— Сигурно ще се вдигне голям шум, ако помилването, което споменахте, наистина влезе в сила.

— Да, вероятно сте прав.

— Слава Богу, вашите приключения приключиха, скъпа моя. Скоро ще бъдете в Кемерън Хол — завинаги.

Тя само го погледна и усмивката му предизвика по кожата на гърба й множество кратки бодежи. Да върви по дяволите — с тези сребристи очи! Простите му слова съдържаха подмолна, направо сатанинска заплаха. Или обещание. Или предупреждение. Сигурно е предупреждение, каза си тя. На кораба тя беше в безопасност. Но как ли щеше да се промени ситуацията в дома му, в „безценния“ Кемерън Хол?

— Завинаги ли, сър? Съмнявам се. Баща ми ще бъде там, когато пристигнем, нали? Решително ще подчертая пред него, че този брак е сключен против моята воля.

— По никакъв начин няма да направите това.

— Ще го направя!

Той поклати сериозно глава и тя остана с впечатлението, че се наслаждава на недоволството й.

— Искам да ви попитам нещо. Когато баща ви вя посети в Лондон, той накара ли ви да подпишете всички необходими книжа?

— Не, не съм… правила това… — замлъкна неуверено и се запита какво ли всъщност е подписала. Тогава тя и баща й спореха остро за нещо и по тази причина май не обърна достатъчно внимание на документите пред себе си. Беше прехвърлил някои от имотите си на нейно име — и изобщо често й се налагаше да слага подписа си под различни документи. Винаги отказваше категорично да я занимават с някакви си там подробности… и най-вече в Лондон, където имаше толкова разнообразни неща и толкова развлечения.

— Ще видим, милейди — каза лорд Кемерън добродушно и се отправи обратно към кормилото.

Непоклатимата му самоувереност я изкара извън нерви.

— Почакайте малко! — изкрещя тя след него.

Той отново се обърна към нея, а веждите му се надигнаха изчаквателно.

— Не е възможно да искате да живеете в брачен съюз с жена, която не желае да бъде ваша съпруга. Би било твърде недостойно за вас.

Той размаха шапка в изискан поклон.

— Мадам, възнамерявам да си запазя жената, независимо дали ти иска или не. Желая ви приятен ден — обърна се и си тръгна.

— Почакайте! — повика го тя отново.

— Да? Какво има?

— Аз… не мога…

— Какво не можете?

Трябваше да му каже, че този брак е невъзможен. Той обаче вече бе на известно разстояние от нея и тя реши, че е неуместно да вика силно и да привлича вниманието на екипажа. Навлажни устните си с език, желаейки да го помоли за разговор насаме, но в този момент притича някакъв моряк.

— Кораб отдясно, сър!

Без да каже дума, Кемерън й обърна гръб и скочи на платформата с кормилото.

— Далекогледа ми, моля!

Скай забрави за проблема си, придърпа полите на роклята и изтича бързо по стъпалата нагоре. Той не й обърна никакво внимание, вперил поглед вдясно от кораба. Морякът от наблюдателния пункт горе извика:

— Корабът сменя флага си, сър! Първоначално издигна цветовете на английското знаме, а сега — пиратския флаг.

— Всички на оръдията! — изкомандва капитанът, след което промърмори:

— Логан не е. Чернобрадия също не е. Нито пък Хорнигоулд…

— Толкова добре ли познавате тези хора, сър? — попита Скай подигравателно.

— Блейн! — обърна се той към здравеняка на кормилото. — Завъртете кормилото. Ще имитираме бягство, а след това се насочваме направо срещу тях в откриваме огън с всички оръдия. Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър.

Лорд Кемерън сне далекогледа от очите си и замига объркан, когато откри Скай до себе си.

— Отивайте веднага под палубата.

— Не.

— Заповядах ви да…

— Не можете да ми заповядвате, сър! Вече съм имала подобно преживяване, така че няма да има никаква полза да се крия в каютата си — знам това със сигурност. Ако действително ми желаете доброто, дайте ми сабя. Мога да се защищавам и сама.

Очите му се присвиха и в продължение на няколко секунди тя не успя да забележи яростта, която заискри в тях.

— Мистър Блеър, връщам се веднага — оповести той високо, връчи далекогледа на някакъв моряк и пристъпи към Скай. Тя не успя да му се изплъзне. Здравите ръце я сграбчиха и я вдигнаха високо.

— Сър, как си позволявате! — запротестира тя възмутено и забарабани с юмруци по раменете му. Напразно. Без да обръща никакво внимание на крясъците и ударите й, той я пренесе надолу по стълбите към каютите. Пред нейната врата я сложи обратно на крака и я бутна в каютата. И двамата бяха наясно с битката, която бушуваше между волите им. И докато се гледаха вторачено един друг, маските паднаха окончателно. О, как ненавиждаше, тези очи, тази дяволска прилика с братовчед му! Блясъкът в погледа му издаваше бясна решимост.

Тя се нахвърли с крясък насреща му, сякаш можеше да го отстрани от вратата. Без всякакви усилия той я хвана за китките и изви ръцете и на гърба. Също като Сокола, помисли си тя и я обзе панически страх. Тялото му се притисна към нейното, твърде плътно, твърде настойчиво. Отчаяна, тя се заизвива в хватката му.

— Пуснете ме веднага!

— Никога, скъпа съпруго — отвърна той. Пред очите му сякаш падна пелена, която прикриваше тайни. И тогава се наведе към нея, устните му запечатаха устата й и езикът му си запроправя път към нейния. Това бе целувка, която настоява за нещо повече — за всичко…

Най-накрая й се удаде да се отскубне. Цялата трепереше от ужас, тъй като той успя да събуди в нея онези чувства, които бе опознала в прегръдките на Сокола.

— Може би бракът ни наистина е пародия — забеляза той. — Струва си да обсъдим този въпрос по-подробно, но се боя, че пиратите всеки миг ще потропат на вратата. Така че, ако можете сега да ме извините…

Скай издаде гневен вик и избърса с опакото на ръката устата си. Ако можеше да изтрие завинаги от паметта си и облика на Кемерън, звученето на глава му, спомена за неговата целувка. Над главите им по палубните дъски трополяха тичащи крака — екипажът се подготвяше за битката.

— За съжаление се налага да ви напусна — додаде капитанът.

— Да ви вземат мътните, дайте ми веднага сабя!

— За да я насочите след това срещу мен, нали? — надсмя й се той.

— Да не би да се боите от фехтовалните ми умения?

Той се разсмя, извади сабята си от ножницата и й я подаде. Планът й предвиждаше да го заплаши със сабята още тук, в каютата, и след това да поиска свободата си. Той обаче се оказа неочаквано пъргав, и изскочи бързо в коридора и се поклони вежливо.

— До скоро виждане, скъпа.

Вратата хлопна и резето изскърца. Скай закъсня да я подпре отвътре и затропа с юмруци по таблата. Кемерън бе вече далеч, но тя реши да се обърне към екипажа.

— Ей, хора! Грешите, ако си мислите, че като сте ме заключили, се намирам в безопасност. Загубите ли битката, разбойниците ще успеят да влязат безпрепятствено в каютата ми!

Не й отговори никой. С въздишка седна на леглото със сабята на Кемерън в ръка. Острието й бе остро като бръснач.

Внезапно някаква сила запрати Скай на пода. Корабът бе завил светкавично. Успя да се изправи с мъка, но още в следващия миг падна отново. Оръдеен зали разтърси въздуха. Най-накрая се намери до прозореца и дъхът й спря. „Лейди Елена“ се носеше странично към вражеския кораб, блъсна се в него, скърцане и трясък на строшено дърво изпълниха въздуха, куки излетяха и се забиха в борда. Пиратите наскачаха от такелажа върху палубата на Кемерън, зазвънтя стомана.

Скай вдигна сабята от пода. Закашля се, очите й се насълзиха. Дим проникваше през процепите на вратата в каютата.

Тя се хвърли с вик към вратата. Не след дълго се появи лице — смъртно бледо.

— В трюма е избухнал пожар, милейди. Хората се мъчат да го загасят, но за всеки случай трябва да ви заведа на носа.

Тя кимна.

— По-добре да загина от оръжие, отколкото да изгоря тук жива.

Завтече се по тесния коридор, а Дейви я последва.

— Милейди, почакайте малко! Ние контролираме положението, бандитите са почти победени, а корабът им — завзет.

Тя не обърна внимание на виковете му и се понесе нагоре по стъпалата. На палубата въздухът бе почти същият, димът от оръдията се стелеше навсякъде. Скай замига и се опита да се ориентира сред пушека. Звънтежът на стомана бе престанал, навсякъде цареше странна тишина.

— Добре сте ни дошла, милейди!

Огромна космата лапа се протегна към нея, сграбчи китката й и дръпна сабята от ръката и. Тя издаде ужасен вик. Мускулесто мръсно тяло се притисна плътно в нея, а острието на сабята се допря под брадичката й. Скай не смееше да издаде нито звук.

— Лорд Кемерън! Сър! — извика мъжът през смях. — Я вижте каква птичка сме си хванали. Това променя нещата, нали? Слушайте внимателно какво ще ви кажа, ако искате да си получите момичето обратно. Сега аз и хората ми се връщаме на кораба си. След като се поотдалечим малко, ви връщам малката заедно с някой от вашите момчета на една от лодките. Имате ли да добавите нещо по въпроса?

Не му отговори никой. Скай се беше вцепенила. Постепенно димът се разсея. Лорд Кемерън бе на двадесетина крачки от тях, дъските бяха осеяни с трупове, в голямата си част — пиратски. Явно хората на Кемерън умееха да се бият. Тя го загледа изпитателно. Облечен бе в своите светлокафяви къси панталони и в бяла риза. Жилетката липсваше. Дълбока драскотина се спускаше по бузата му, но други рани не се забелязваха. С единия си крак се беше опрял в някакви навити въжета, в дясната ръка държеше сабя, а в лявата — пистолет.

— Мистър Стайкс — обърна се той усмихнат към пирата — вие сте просто жалък аматьор.

— Аматьор ли? — Стайкс се разсмя саркастично. — Хвърляй оръжието, човече, защото иначе ще прибера жената при себе си!

Рок Кемерън подигна равнодушно рамене.

— Тя и без това ми създава само ядове.

— Какво-о? — извикаха Скай и пиратът в един глас.

Кемерън изобщо не обръщаше внимание на съпругата си. Разговаряше единствено с пирата.

— Казах ви вече — само ядове с нея.

— Казват, че сте женени.

— Е да де, не съпруга — същинска чума! — заоплаква се Рок. — Можете спокойно да я вземете, лично аз нямам нищо против.

— Велики Боже! — извика Скай, невярваща на ушите си. Какъв жалък страхливец! Май наистина възнамерява да я предаде на този разбойник.

— Да, да, можете да си я приберете — повтори той. — За мен тя не струва и пет пари, щом като в един такъв момент може да излезе на палубата, вместо да си кротува долу в каютата.

— Сигурно сте полудели — извика Стайкс. — Но както кажете. Отстранете се тогава от пътя ми! Вземам я със себе си.

Пиратът я задърпа в посока на Питрок Кемерън, който я наблюдаваше с мрачно изражение на лицето. Тя се изплю в лицето на Стайкс. Очите му се присвиха и побърза да избърше лицето си.

— Слушайте, милорд, само едно погрешно движение и…

И в този миг Кемерън наистина се раздвижи. Скай видя ужасена как вдига пистолет и светкавично стреля. Гърмежът я оглуши за момент и тя не успя да чуе дори собствения си писък. Усети обаче кръвта на пирата, която се стичаше по тялото й. Той се строполи на пода и я повлече със себе си. Погледна към лицето му и видя, че е отнесено от изстрела. Закрещя отново истерично, а след това някой я вдигна не особено нежно от дъските. Кемерън бе хвърлил оръжието. Хвана я за раменете и я разтърси, докато тя най-сетне млъкна.

— Уби го — развика се някои. — Уби Стайкс! — Кемерън все още гледаше втренчено Скай. Тя също го гледаше право в лицето. Той усети в този миг присъствието на някаква фигура зад гърба си, извъртя се бързо и успя да намушка бандита, който се бе приближил с извадена сабя.

Скай се отскубна от Рок и вдигна от пода сабята на Стайкс. Огледа се бързо на всички страни, но отникъде не я застрашаваше нищо. Пред нея Кемерън вържеше под око всички пирати. Екипажът му контролираше положението, тишина цареше на кораба. Тон бавно отпусна сабята си.

— Мистър Блеър! Хвърлете бандитите в трюма па пиратския кораб. Вземете десет души със себе си и закарайте трофея в Уйлямсбърг.

— Слушам, сър.

Приключението остана зад гърба им. Или пък започваше току-що — Скай не можеше да каже със сигурност. Облегна се на гротмачтата, а капитанът се обърна към нея.

— Бях ви наредил да останете под палубата…

— Да, но избухна пожар и аз…

— Дейви трябваше да ви заведе па носа, а не да идвате тук.

— Нямах никакво желание да изгоря жива.

— Я ми кажете, какво ще направите, ако момчето получи дузина удари с бич заради своето неподчинение, а?

— Вие… вие няма да направите това — прошепна тя, но още в същия миг осъзна, че този човек е способен да наложи това наказание. В очите му искреше леден гняв. Тя вдигна решително брадичка. Трябваше да се пребори за Дейви — винаги готов да я защитава, без оглед на наказанието, което можеше да се стовари върху му. С цялото достойнство, на което бе способна, тя добави: — Ако трябва непременно да биете някого, лорд Кемерън, то пощадете клетия момък. Виновната съм аз, а не тон. Следователно трябва да набиете мен.

— Както желаете, милейди.

— Какво-о?

— Казах — както желаете. Все някой трябва да понесе наказанието… — Спря да говори за момент, докато извличаха трупа на пирата.

Скай наблюдаваше как го изхвърлиха зад борда, а след това отново се обърна към Кемерън.

— Няма да посмеете да ме привържете за мачтата, за да ме бичуват.

— О, и как още ще посмея — отвърна той, добродушно усмихнат, — и то с най-голямо удоволствие, милейди.

Тя усети, че не й достига въздух. Не беше в състояние да каже нито дума от възмущение. Вниманието му за момент привлече някакъв моряк, който вдървено отдаде чест.

— Сър! Огънят е загасен. Като се изключи трюмът, на други места щети не са нанесени. Също така и помещенията под палубата са напълно безопасни.

— Много добре — отвърна капитанът.

— Мистър Блеър вече е готов да заметне куките, сър.

— Прекрасно! Нека тогава още сега да поеме командването на трофея, а ние ще отплаваме. След малко отивам на кормилото — Кемерън се обърна отново към Скай, която точно в този момент се опитваше да се измъкне покрай него. Той обаче светкавично опря острието на сабята в гърлото й. Макар и все още със: сабя в ръка, тя не започна да се отбранява, тъй като се надяваше да я задържи при себе си. — С вас ще се разправяме после, милейди — прошепна той и сведе оръжието. В следващия миг той обаче погали страната й, там, където все още имаше засъхнала пиратска кръв по бялата кожа. Докосването му я разтрепери. — Милейди, ще наредя да ви приготвят баня.

— Не си правете труда, моля…

— Няма да представлява трудност. Необходим ли ви е придружител, мадам? Или ще се справите сама Работата е там, че в момента са ми необходими всички моряци и не мога да отделя никого…

Тя му обърна ядосано гръб. Едно-едничко желание я изпълваше в този момент — да стигне по най-бързия начин до сигурния пристан на своята каюта — и затова се завтече с всичка сила по стълбите надолу. Димът от пожара се беше разнесъл, пушекът от изстрелите — също. Зад гърба й прозвучаха заповеди, затрополиха тежки стъпки. Тя се спря пред стълбичките непосредствено до вратата на каютата и се ослуша. Очевидно една от мачтите е била улучена и затова мъжете разсипаха дървото, за да хвърлят след това непотребните отпадъци в морето. Други пък разпъваха голямото платно, за да се възползват от посоката на вятъра и да отделят „Лейди Елена“ от пиратския кораб.

Скай изтича в каютата и тресна вратата зад гърба си. Окървавената й рокля я накара пак да се разтрепери. Този Кемерън — толкова цинично-безчувствен и заедно с това — толкова грижовен и солиден. Той не е и помислял да я дава на Стайкс. Спаси я с един-единствен точен изстрел.

Бързо свали от себе си изцапаната рокля. Когато на вратата се потропа, бе все още по риза. Загъна се бързо с покривката на леглото и отвори вратата. Пред нея застана сивокос моряк с тежка вана от месинг в ръце.

— Мога ли да вляза, лейди Кемерън?

— Не ме наричайте с това име! — сопна му се тя.

Той само повдигна рамене, повлече ваната покрай нея и я сложи в средата на каютата. От водата се издигаше пара, а в нея имаше гъба и парче сапун.

— Това е всичко, лейди Ка… милейди.

— Благодаря ви.

Мъжът напусна каютата, затвори вратата и Скай съблече и бельото си. Влезе във ваната, която бе тъй малка, че в нея не можеше дори и да се седне. Сапуниса се многократно, както си беше изправена, но все още й се струваше, че кръвта е полепнала по пея. И така, тя се къпа, докато водата се охлади и тя започна да трепери от студ.

На вратата се почука повторно. Тя бързо се подсуши, навлече ризата и отново се загъна с покривката. Отиде до вратата и я отвори. Сивокосият моряк се връщаше с красива, шлифована чаша и бутилка в ръце.

— Кафяв карибски ром, милейди. Негова светлост сметна, че някоя и друга глътка ще ви понесат добре.

— Негова светлост е съвършено прав — промърмори Скай. Чу как вратата на съседната каюта хлопна в ключалката. А, да, Негова Светлост! Самата мисъл за този човек, който нарани гордостта й така жестоко, я изпълваше с ярост.

— Така е, така е. Каза още, че съвсем скоро ще дойде тук.

— Наистина ли? А Дейвид къде е?

Мъжът поклати тъжно глава.

— Ами, той трябва да си понесе наказанието — ако разбирате какво искам да кажа, милейди.

— Не! Това не е възможно! — Не можеше Питрок Кемерън да наказва клетото момче за това, че тя е излязла без разрешение на палубата. Само че този мъж очевидно бе способен на всичко. Забравяйки, че е облечена твърде оскъдно, тя прелетя покрай сащисания моряк и се отправи към съседната каюта. Без да чука изобщо, се втурна вътре. Капитанът седеше зад писалищната маса с вдигнати крака и разтъркваше прасеца си с разкривено от болка лице.

— Негодник такъв! — просъска Скай в лицето му. Сивокосият бе вече зад нея.

— Съжалявам, милорд, но успя да ми се изплъзне за миг…

— Няма нищо, мистър Уайтхед, жена ми винаги е добре дошла в каютата ми — усмихнат, той спусна отново крака на пода.

— Не съм дошла в каютата ви, защото искам — поправи го Скай.

Той подигна недоумяващо вежди и се изправи.

— Това е всичко, мистър Уайтхед.

Морякът затвори вратата от външната страна. Едва сега Скай забеляза, че е боса и загърната единствено в ризата си и покривката на леглото. Започна да съжалява за необмисления импулс, който я довя тук. И все пак Дейви не биваше, да пострада.

— Къде е момчето?

— Дейви ли имате предвид — малчугана, който си заслужи бичуването?

— Нищо подобно не е заслужил! Казах вече, че самата аз реших да изляза на палубата.

— Наясно ли сте, че с това ваше решение вие изложихте не само вашия живот на опасност, а и тези на моите хора, мадам?

— А вие, вие не бяхте ли готов да ме хвърлите за храна на вълците, сър?

— Нито за миг не съм възнамерявал подобно нещо.

— Да, но нали…

— Стайкс беше аматьор с малък екипаж и повреден кораб. Предопределено бе да загуби битката.

— Да, но…

Той изобщо ме позволи на Скай да продължи. Заговори отново тихо, но от думите му лъхаше недвусмислена заплаха.

— И въпреки това вие, милейди, за малко не обърнахте победата в поражение. Всеки от моите хора би жертвал живота си за вас. Но с необмисленото си поведение вие за малко не причинихте безсмислено кръвопролитие. Цяло щастие е, че хората бяха под моя контрол! На всеки кораб, а в тези морета това важи с дваж по-голяма сила, строгата дисциплина е абсолютно задължителна. А що се отнася до Дейви, това, момче трябва да се научи как да се справя с женските приумици.

— Той изобщо не е виновен. Аз просто му избягах.

— Длъжен е бил да предвиди вашето намерение. Но каквото и да говорим, мадам, появяването ви на палубата бе, меко казано, изключително неприятно.

— Неприятно ли? — Обзета от гняв, тя пристъпи към Питрок Кемерън, забравяйки при това да придържа покривката, която бавно се свлече на пода. Без изобщо да обръща внимание на тази дребна подробност, Скай тропна с юмрук по масата. — След като представлявам такава тежест за вас, по-добре да ме бяхте оставили на пирата. Той беше поне честен мошеник, докато вие претендирате, че сте джентълмен. Въпреки това вие искате да накажете бедното момче…

— Доколкото си спомням, проявихте готовност да поемете наказанието върху себе си, нали? — прекъсна я той.

Когато забеляза, че Рок е застанал твърде близо до нея и че оскъдното й облекло придава твърде драматичен характер на ситуацията, тя се изправи. Ризата бе прилепнала към все още влажната й кожа и под нея гърдите се очертаваха съвсем ясно. В смущението си тя отбягна развеселения поглед на Кемерън и реши да си тръгне бързо, но той я задържа за ръката.

— Това, което казахте, блъф ли беше, милейди? Или наистина ще изтърпите наказанието вместо бедния младеж?

— Не беше блъф! — извика тя и понечи да се освободи от хватката му. — Хайде да приключваме вече с този въпрос. Закарайте ме на палубата и ме завържете за някоя мачта. Обещавам ви, че няма да се съпротивлявам.

— Нима няма да се противите? — Неочаквано той я завъртя във въздуха, сграбчи ризата й откъм гърба и я разкъса. Загубила ума и дума, Скай се загърми в ръцете му. „Що за мъж е този, който се отнася по такъв начин с дама“, недоумяваше тя. — Каква нежна кожа! — прошепна той, прегърна я здраво отзад и тя усети как топлият му дъх премина по тила й, а след това и устните му. — Би било наистина много жалко бичовете да обезобразят тази красота. Не, милейди, няма да допусна това. — В гласа му се прокраднаха чувствени, провокативни нотки. — Моля ви, не се бойте. Момчето се намира под палубата. Ще бъде една нощ на хляб и вода. По този начин му се дава възможност да поразмисли върху глупостта на мъжете, които се доверяват на лъжовни, очарователни жени. Друго нищо няма да му се случи. А що се отнася до вас, мадам…

Той направи пауза и мълчанието му породи в нея странни чувства — страх, гняв, и за неин най-голям ужас, надежда и трепетно очакване.

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Той я пусна, вдигна покривката от пода и наметна с нея раменете й.

— Що се отнася до вас, мадам… може би трябва да се върнете сега в каютата. Следобедът бе напрегнат, а ми се е събрала и доста работа. — Тя го погледна втренчено, загубила дар-слово, а той продължи: — Наистина ли повярвахте, че съм толкова жесток? Е, може би наистина се поувлякох в гнева си. Но при вида на пиратски флаг ставам малко нервен и, да си призная, когато това животно ви награби с мръсните си лапи, сърцето ми се качи чак в гърлото. После обаче всичко си дойде на мястото. Дейви е чудесно, храбро момче. Сигурен съм, че един ден от него ще излезе първокласен моряк. А сега, скъпа моя…

Скай все още мълчеше. Той я хвана под ръка и я заведе в нейната каюта. Междувременно ваната бе изчезнала, а на тоалетната масичка горяха няколко лампи. Тя продължи да мълчи. Лорд Кемерън се поклони ниско и се оттегли.

Какъв странен мъж… Тя седна объркана на леглото. Може би наистина не е трябвало да излиза на палубата. Да, но толкова се изплаши от пожара, че… А после влетя направо в ръцете на пирата. Точно както до бреговете на Ню Провидънс, когато искаше да избяга от Сокола — тогава се натъкна не на друг, а на Логан.

Сокола… Скай искаше за задържи в паметта си всички сладки спомени, но те някак избледняваха, смесваха се с образа на братовчед му — нейния съпруг.

Стана и горещо, когато си спомни пламенната целувка на Кемерън. Той също разголи раменете й — но не за да ги бичува, а за да притисне устните си в тях, нежно и деликатно…

Не, в действителност този човек бе несломим и коравосърдечен. Нежността, деликатността — това не бе нищо друго освен фасада. В никакъв случай не биваше да остане негова съпруга. Дължеше му наистина благодарност, по нищо повече. Изтегна се изтощена на леглото и се зави плътно със завивката.

В каютата влезе някакъв моряк с поднос в ръце и Скай се стресна. Вечерята се състоеше от прясна риба и зелени пиперки. Не сметна за необходимо да се облича специално за случая. Съблече разкъсаната риза и се пъхна в обвезана нощница с фини дантели.

Тя забеляза рома на масата, взе го и отпи глътка. Алкохолът я загря и й помогна да заспи по-лесно. Отново засънува Боун Кей. Любимият излиза от водата и върви към нея. Яркото слънце огрява неговите голи рамене. Но с всяка следваща крачка той все повече и повече се превръща в друг човек — в съвсем определено властен, уверен в себе си лорд. Насън тя не бе наясно със себе си — дали да избяга с викове, или пък да го приеме с разтворени обятия?

Тялото й подскочи и тя се събуди. Развиделяваше се, а лампите бяха почти изгаснали. В коридора някой изруга тихо. Нима искаше да нахълта при нея? Скочи бързо от леглото, вдигна сабята на лорд Кемерън от пода и отново се пъхна под завивката. Сърцето й заби бясно.

Вратата се отвори почти безшумно. Скай лежеше напълно неподвижно — не смееше дори да диша. Престори се на заспала и започна да наблюдава пришълеца през клепки.

Широкоплещестата фигура на лорд Кемерън изпълни рамката на вратата и се отправи към леглото. Завивката се бе свлякла от раменете й и когато той протегна ръка, за да я завие, тя изписка тихо. Отвори очи и го погледна втренчено.

— Не се безпокойте, мадам — успокои я той. — Извинете, че наруших съня ви.

— Нямате право да влизате тук — промърмори тя с неприязън.

— Разбира се, че имам това право. Но нека сега не спорим. Скоро пристигаме у дома.

— Уйлямсбърг е моят дом.

— Милейди, вашият дом представлява чудно хубава къща на полуострова, построена с кръв, пот и сълзи. Мисля, че е много некрасиво да ме обиждате по този начин.

— Не съм ви обиждала.

— О, обидихте ме. А сега си починете още малко.

Още преди да се обърне и да си тръгне, тя се изправи, изтегли светкавично сабята изпод завивката и опря острието на гърлото му.

— Не мърдайте! — Изправи се на колене, острието на сабята се плъзна нагоре и Кемерън също трябваше да повдигне брадичката си. Скай се усмихна триумфално. — Ще приключим този разговор, когато аз поискам, сър. Предлагам да започнем отначало. Вие нямате право да пристъпяте този праг. Заедно с баща ми вие измъдрихте този коварен номер и сега си въобразявате, че сме мъж и жена. Е, аз твърдя, че не сме съпрузи и по тази причина присъствието ви в моята каюта е абсолютно неприемливо. Вярно е, че ме спасихте от пиратите. Но също така е вярно, че не сте ни на йота по-добър от тези бандити. По време на сблъсъка ви със Стайкс вие проявихте точно такава безскрупулност, с каквато се отличава и вашият братовчед. И двамата сте еднакво арогантни, и двамата сте готови всеки миг да нарушите приетите нрави, обичаи и човешка порядъчност.

Хладните очи на лорд Кемерън се присвиха.

— Мадам, наистина съжалявам, че имате такова лошо мнение за мен. Това обаче ни най-малко не намалява валидността на брака ни. А крайно враждебното ви отношение само затвърждава решимостта ми да задържа в свое владение това, което и без друго ми принадлежи. За добро или зло, вие сте обвързана с мен завинаги. Помислете отново върху това.

Скай се разсмя, невярваща на ушите си. Та този мъж бе в нейна власт — как си позволява изобщо да я заплашва.

— Заслужавате да пробода гръкляна ви, милорд.

— Бихте могли да го сторите, разбира се. Най-добре ще бъде да се заемете с това дело незабавно, защото в противен случай ще съжалявате цял живот.

— Изобщо нямам намерение да ви убивам, сър. Вместо да умрете, по-добре напуснете веднага каютата ми.

— Не и без сабята си.

— Е, това точно няма да стане. Както виждате, държа сабята ви в ръцете си.

— Вече не я държите…

Той явно разбираше, че Скай е неспособна да извърши убийство. В своя триумф тя забрави за светкавичните реакции на мъжа срещу нея. Във всеки случаи, в този момент острието на сабята вече бе насочено към гърдите и.

— Както виждате, милейди, сега сабята се намира в моите ръце — отбеляза той с делова усмивка.

Бавно и предпазливо тя приседна на пети, като не изпускаше Кемерън от погледа си. Усмивката все още не слизаше от лицето му, така както и стоманеното острие — от нейните гърди. Съвсем спокойно се зае да срязва дантелените ширити на нощницата и не след дълго тя се свлече на земята. Изпитателно започна да разглежда Скай под светлината на лампата, но в сребристосивите му очи не можеше да се открие нито какво мисли, нито какво чувства. Тя изобщо не бе наясно дали я желае истински. Острието на сабята докосваше кожата й. За свое огромно удивление установи, че тялото й реагира по много особен начин. Зърната на гърдите й се надигнаха, дишането се ускори, а бясното пулсиране на вратната жила не можеше да остане незабелязано.

— Кучи син! — изсъска тя, съзирайки в погледа му сатанинска злост, и блъсна сабята встрани. Той не се възпротиви и я остави да падне на пода. През това време Скай се опитваше да прикрие гърдите си с остатъците от нощницата. — Беше почти нова нощница! — проплака тя.

— Мое задължение е да ви храня и обличам, следователно ще ви я заменя с нова. Струваше си все пак да я съсипя…

— Какво безсрамие от ва…

— Сега вече разбирам, защо Сокола ви е пуснал, без да поиска дори пени откуп. — При тези думи той се ухили, обърна се и се накани да си тръгва.

Ако в този миг разумът не бе напуснал Скай, тя непременно щеше да остави Кемерън да си тръгне безпрепятствено. Но гневът надделя, тя скочи от леглото и го заудря с юмруци по гърба.

— В това, което казвате, няма нищо смешно. Категорично отказвам да бъда ваша съпруга. Затова настоявам незабавно…

Трябваше обаче да замлъкне, защото той я извърна към себе си и я притисна в обятията си.

— Престанете най-сетне да ме дразните — освен ако не сте решили още тази нощ да докажете, че сте моя жена.

Усети силата на мускулите му, притискащи голите й гърди, и твърдите, опънати бедра, опрени в нейните. Разтрепери се цялата. Горещи вълни заобливаха тялото й. Срамът и унижението накараха кръвта й да избуи по бузите. Поиска да умре на място. Не бе искала да принадлежи нито на единия, нито на другия. Но първия разкри пред нея сладките тайни на страстта, а сега и вторият я изкусяваше със същите сребристосиви очи. Трябва да се противопостави с всички сили.

— Моля ви! Съжалявам много. Пуснете ме.

Ръцете му бавно-бавно се отпуснаха. Погали с пръсти голата плът, докато тя се опитваше да прикрие гърдите й с остатъците от нощницата.

След като Рок напусна каютата, Скай облекчена приседна на леглото. Но внезапно отново се разтрепери. Как да се справи с непоносимата ситуация, в която се намира? Бе омъжена за този чудак, а може би вече носеше под сърцето си детето на друг — на един мошеник и разбойник. При тази мисъл тя скочи рязко от мястото си и отпи голяма глътка ром.

И Питрок Кемерън, капитан на „Лейди Елена“ и, поне досега, господар на съдбата си, пиеше в своята каюта. И то не само една глътка.

Той седеше на масата, блъскаше, бутилката с ром пред себе си и след това отново я надигаше с гневни ругатни. Да го вземат дяволите този Спотсууд! Мътните да отнесат и Чернобрадия, и Логан, и Вейн, и всички пирати, кръстосвали някога из Атлантика!

— Проклет да е най-много Сребърния сокол, да се пържи в хиляда преизподни дано — шепнеше си той.

Облегна с въздишка глава на облегалката. Вълшебната сила на рома започваше да действа. Болката, напрежението и копнежът бавно напускаха сгърчените мускули. Рок притвори очи, но не можа да изтласка образа на Скай от вътрешния си взор. Въображението му непрестанно възпроизвеждаше нейния аромат, допира на пръстите и устните му до меката копринена кожа. И косата й не можеше да забрави — като слънчеви лъчи се спускаха те върху гърдите й. И очите — синьозелени като водата на Карибско море, неизмеримо дълбоки, постоянно менящи се. И тялото…

Би искал да я завлече в каютата си, да я хвърли на леглото. Да пукне дано целият свят! Нека дойдат всички те, нека експлодира във въздуха — би загинал щастлив сред вълните, в обятията на Скай.

Тя е негова жена, значи има права над нея.

Право… Само че самият той разруши всичко, самият той — завладян от страстта — се обрече на адски огън и вече се пържеше в него. Изход нямаше.

Докосна гладко избръснатата си буза, драскотината, която получи в схватката с пиратите, и изкриви лице. Ако противникът му бе само с няколко сантиметра по-точен, този ден щеше да е последният в неговия живот. Пръстите му се спуснаха към врата, където все още усещаше докосването на сабята. Спомни си за триумфа, проблеснал в очите на Скай… И победена, тази жена никога не се предаваше. Дори когато разсичаше нощницата й, нейният поглед се впиваше предизвикателно в неговия. О, как би сграбчил тези едри, кръгли гърди…

Простена и отново се пресегна към бутилката. По-разумно бе да заведе Скай първо в Кемерън Хол, да я остави там, да се заеме с деловите си проблеми и едва тогава — при първия удобен случай — да нанесе своя удар. Да, така щеше да е по-разумно… Но понякога разумът го изоставяше. Достатъчно бе веднъж само да погледне Скай и в него отново се пораждаше желанието за борба. И то защото… защото трябва да знае истината.

Да, желаеше тази жена, копнееше за нея, в душата му горяха пламъци. Все по-непоносим бе адът вътре в него, който сам сътвори. Не биваше нито да я целува, нито дори да я докосва. Как да забрави меката коса под ръцете си, очите, забулени в страст, бедрата и, които се движеха под неговите…

На следващия ден лорд Кемерън като че съзнателно я избягваше. Дейви бе вече свободен и когато я обслужваше, не правеше впечатление на особено потиснат. Приятно й бе да вижда момчето, Тара и Бес покрай себе си, докато наблюдава бреговите ивици. Ден след това тя бе застанала до перилата, когато Рок се приближи.

Северна Каролина, мадам. Приближаваме вече Вирджиния. Съвсем скоро ще стигнем Чийзъпийк Бей и Джеймз Ривър и, разбира се, Кемерън Хол.

— Колко мило! Предполагам, че тогава ще мога да видя и баща си.

— Сигурно вече ни очаква в къщата. Преди да потегля към вас, се срещнах със Спотсууд. Той вече знаеше, че корабът ви е превзет и че ще ви отведа от острова на Сокола. Не се съмнявам, че е предложил на баща ви да ни чака в дома ми.

— Смятам да уредим въпроса по най-бързия начин.

— Кой знае? — Той посочи бреговата линия. — Навсякъде морски ръкави и острови — скривалища за всякаква паплач… Спотсууд направо съжалява правителството на Северна Каролина. Той самият разполага с много стабилно опълчение, а трябва да ви кажа, че е човек с военна закваска.

Скай изправи брадичка.

— Познавам добре губернатора, лорд Кемерън, Отраснала съм недалеч от двореца му.

— Но не сте виждали къщата след окончателното й привършване.

— Не.

— Красиво здание — пък и баловете, които се устройват там, са прочути. — Помълча малко и добави с усмивка: — Ако сте послушно момиче, ще ви взема някой път на бал.

— Дръжте се прилично, сър! В такъв случай бих се погрижила да си поразмърдате краката, та да успеете изобщо да идете на бала.

Рок Кемерън се позасмя.

— Лейди, заплахите ви ми напомнят врабеца, който предизвиквал сокола на бой.

При произнасянето на думата „сокол“, тя извърна глава встрани.

Той процеди през стиснати зъби:

— Никога няма да ме победите, мадам. По-добре е да не се опитвате и тогава смятам, че ще се разбираме не зле. Вашето добруване ми е наистина по сърце.

— Моето добруване, значи! Във вашето легло, нали? — избухна тя, но непроизнесла още последната дума, лицето и пламна като божур и затърси път да се оттегли по най-безболезнен начин. Наистина ли изговори тези думи? Той се разсмя и в гласа му се прокраднаха цинични нотки, когато се премести по-близо до нея.

— Кажете, скъпа — какво всъщност ви е известно за тези неща?

— Нищо! — Побърза да смени темата. — Татко смята, че Аликзандър Спотсууд няма доверие на губернатора Идън, защото правителството му освен че е бедно, вероятно е и корумпирано. Казват, че срещу известно заплащане давал убежище на пирати в пристанищата на Северна Каролина.

— Някои хора си имат цена.

— И вие ли?

Той поклати бавно глава.

— Не, милейди. Но и аз, разбира се, имам своите недостатъци. Вие, например, сигурно бихте причислили към тях арогантността.

— И също така достоен за съжаление недостиг на почтителност — добави тя с леден глас.

— Може и така да е. Но не се продавам на никаква цена. Имайте го предвид, ако решите някой ден да преговаряте с мен.

Той си тръгна, а тя остана сама до перилата. Разтресе я въпреки топлото време.

Когато на следващата сутрин се събуди, корабът вече плаваше в Чизапийк Бей. Облече се бързо, закуси и излезе на палубата. Междувременно бяха достигнали и Джеймз Ривър. На борда цареше оживление — екипажът нагласяше едни от платната по вятъра, а други прибираше.

— Каква красота, милейди! Нали?

Тя се обърна и видя до себе си Беси и Тара, които гледаха вторачено брега. За двете момичета гледката сигурно представляваше нещо като сън. Зад гърба си в Стария свят бяха оставили бедност и теснотия. А сега и двете гледаха с надежда към Новия свят. Усмихната Скай се съгласи с тях:

— О да, тук е великолепно.

Обърна поглед към кормилото. Лорд Кемерън насочваше сам „Лейди Елена“ по реката. Приличаше повече на аристократ, отколкото на моряк. Освен изисканата връхна дреха от брокат той носеше още сини сатенени панталони, обувки със сребърни токи и тривърха шапка с орлови пера. Плитката на перуката му бе завързана с тъмна кадифена лента. Стоеше изправен и самоуверен. Разглеждаше внимателно сушата, а след това се извърна към нея, сякаш инстинктивно бе доловил погледа й. В този момент тя отново загледа към брега.

Малко по-късно се разнесе оръдеен залп. Лорд Кемерън си бе отново у дома.

Къщата на върха на хълма биеше веднага на очи. Цялата от тухли, тя бе едновременно елегантна и величествена. Високи колони крепяха покрива на просторна, заоблена веранда. Заедно с многобройните пристройки Кемерън Хол приличаше по-скоро на малко село. Тучна трева покриваше склона, спускащ се към реката. От едната страна на имението растяха дърветата, а зад тях се простираха ливади.

— Моите прадеди са се преборили с пустошта и са създали това имение.

При тези думи Скай се обърна стреснато. Капитанът бе напуснал кормилото и стоеше до нея.

— Джейми Кемерън е дошъл тук като младо момче и заедно с Джон Смит са изследвали страната. През 1621 година си е довел невеста. Издигнал ограда на колове и построил дървена къща — тя била първата. На Великден 1622 година, по голямото клане, индианците нападнали и Кемерън. Жаси била отвлечена.

На това място тя поклати усмихната глава и го прекъсна:

— Сър, известно ми е, че сме изтикали индианците далеч във вътрешността на страната. Да не би случайно да искате да ме уплашите?

— Съвсем не, скъпа.

— Допускам, че вашата прапрабаба е била спасена.

— Естествено. Ние от рода Кемерън сме направо луди на тема да спасяваме дамите си от най-невъзможни ситуации. — Той посочи дома. — Там виждате главната зала. Тази част на дома е построена първа. След смъртта на крал Джеймз на трона го наследява Чарлз Първи. По негово време започва и войната между английските роялисти и парламента. Ейън Кемерън се отправил обратно за дома с кораб, за да подпомогне привържениците на краля. Загинал още в първата битка срещу войниците на Кромуел. По това време сме загубили някои от английските си имения, а самата Англия се е управлявала от протекторат. Дори и имуществото ни във Вирджиния е било застрашено.

— Тогава обаче Кромуел умира и добрият крал Чарлз Втори приема предложената му корона. Синът на Ейън си получава обратно английските владения, когато отива там да прибере тялото на баща си. Погребва го в Кемерън Хол. Синът му, също Джейми, пристроява източното крило. Джеймз Втори получава короната след смъртта на брат си. Обаче Джеми, херцог на Монмаут и любим незаконороден син на Чарлз, прави опит да свали чичо си от трона и да го дискредитира като папист. В крайна сметка Джеми завършва живота си на ешафода и по време на екзекуцията, казват, на Джеймз не му е мигнало и окото. Казват също, че Джеми бил хубавец и мъжко момче и имал много последователи. Много от тях се преселили тук, в Кемерън Хол. Под къщата има тайни галерии, които стигат до морето.

— Аха! Значи родът Кемерън е приютявал и престъпници.

— Престъпници ли? В никакъв случай! Това са все хора, застъпващи мнение, различно от това на мнозинството, мадам — хора страстни и понякога неразумни в своя избор. Впрочем за Джейми не е представлявало кой знае какъв риск да приеме революционерите на херцога. Джеймз така или иначе не се застоял твърде дълго на престола. Известно е, че Уилям Орански е бил навъсен мърморко, но също така и много умен. Заедно с дъщерята на Джеймз, Мери, започва своята собствена безкръвна, „славна“ революция. Двамата успяват да завладеят короната със силата на своята протестантска доблест и порядъчност. Били са много толерантна двойка. Но бедната Мери скоро починала, на трона останал Уилям, след него дошла Ана, а сега си имаме един немец от Хановер в качеството му на неин наследник. През цялото това време ние тук, в Кемерън Хол, сме водили битка единствено с индианците, болестите и москитите. И от време на време, когато съответният ни монарх обявява война на Испания, ние сме излизали с корабите си в морето И сме устройвали някоя и друга битка с испанците. В този период Джеймзтаун е горял два пъти и затова, спомням си, баща ми бе възхитен от идеята столицата да се премести в Уйлямсбърг.

— А вие, милорд, вие от какво се възхищавате? — попска да знае тя.

Явно този деликатен, провокативен въпрос беше грешка, защото той начаса грабна ръката й и я целуна.

— Наистина, не мога да ви отговоря съвсем точно, милейди. Знам само, че откакто ви познавам, вашето присъствие ми доставя голямо удоволствие.

Очите му искряха злобно и тя се отскубна бързо.

— Струва ни се, че по-скоро ви доставя удоволствие да ме ядосвате.

Той се поклони вежливо.

— И това също, лейди Кемерън. — След тези думи Рок се завърна на кормилото и започна да дава нареждания на хората си.

Не и убягна многозначителният му поглед. Вероятно истината му бе известна и затова я измъчваше безмилостно. Със стиснати зъби тя вторачи поглед в брега. „Лейди Елена“ вече се приближаваше към кея, където ги очакваше многолюдна тълпа. Скоро платната бяха събрани и моряците хвърлиха въжетата, за да закрепят кораба. Жени викаха имената на мъжете си, деца — бащите си. Очаровани и възхитени, Тара и Беси наблюдаваха драматичната сцена.

Скай мълчаливо размишляваше как ли ще протече животът й в бъдеще и вдигна поглед към къщата. Там най-сетне ще срещне баща си и ще сложи край на тази катастрофа. А след това двамата с него ще се завърнат у дома, в Уйлямсбърг, при приятелите. Като домакиня на лорд Кинсдейл тя и икономката Мати ще организират приеми, ще преоткриват красотата на градините и непременно ще посетят новия дворец на губернатора. Всичко ще се обърне към по-добро и като продължи да води привичния си живот, тя непременно ще забрави и Сребърния сокол, и благородния му братовчед.

Корабната дъска бе спусната и лорд Кемерън отново се отправи към Скай.

— Скъпа? — Хвана я под ръка и тръгна с нея, без да обръща внимание на съпротивата й.

— Не съм ви никаква скъпа!

— Елате! — нареди само той.

Не й оставаше нищо друго, освен да го последва.

— Почакайте само да видите какво ще стане, когато срещна татко! — заплаши го тя шепнешком.

— Целият съм в напрегнато очакване, мадам. — Вече на дъската, той забави крачките си, по устните му заигра усмивка на богоизбран и с властен жест накара ликуващите да замлъкнат. — Това е моята млада жена Скай, лейди Кемерън! — оповести той пред смълчаното множество. Избухна нова вълна на въодушевление. Деца се откъсваха от полите на майките си и се блъскаха едно друго, за да разгледат по-подробно непознатата лейди. Във въздуха се вееха шалчета и кърпи.

Лорд Кемерън изведе Скай на пристана, където за съвсем кратко време я представи на толкова много хора, че чак главата й се замая.

— Скъпа, това е Мери, дъщерята на ректора. Жена му Жан… Мистър Тибо и мистър Оскин, наши арендатори, които обработват на север около триста и петдесет декара земя. Мисис Билингсгейт… — целуна топло по бузата и една поруменяла старица. — Покойният й мъж неведнъж е пътувал с мен по море. Държи малък магазин на кея, в който се сервира между другото чай и ейл. Голяма специалистка е по сладките бисквити.

Мисис Билингсгейт направи реверанс и загледа Кемерън с обожание. Скай трябваше да признае пред себе си, че той притежава някакъв чар, с който сякаш омагьосва поданиците си.

— А, ето я и каретата! — извика той и задърпа Скай натам, като по пътя продължи скоростно да я запознава с все нови и нови колонисти. Тя кимаше във всички посоки и се усмихваше на хора, чиито имена едва ли някога щеше да запомни. Отвсякъде я обгръщаше толкова човешка топлота, че тя така и не успя да обясни на хората, че не е съпруга на Кемерън и никога няма да стане такава.

Той я придружи до каретата с герба на Кемерън на вратата. Придържаше я лакей. Впрягът се състоеше от четири бели коня на сиви петна. Скай се качи в каретата и седна. Последва я и Кемерън. Кочияшът плесна с камшик конете и те полетяха в тръс. Кадифената тапицерия на седалките омекотяваше тръскането.

Рок Кемерън наблюдаваше Скай.

— Какво не ви харесва, мадам? Защо гледате толкова неодобрително?

Тя се премести колкото е възможно по-далеч от него.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Искам просто да знам на какво се дължи лошото ви настроение. Кемерън Хол сигурно не е най-голямото имение в Тайдуотър, Вирджиния, но все пак се гордея с дома си, където и вие, милейди, ще живеете във възможно най-големия лукс. Ние сме хора-моряци и в течение на годините сме успели да насъберем множество ценности от цял свят. Затова ви питам какви възражения имате относно положението си на лейди Кемерън?

Тя се усмихна мило.

— Лорд Кемерън е нещото, което ми се струва непоносимо — отвърна тя и извърна рязко глава към прозореца.

Тихият му смях я достигна.

— Добре, ще видим.

— Ще видим!

Каретата спря внезапно, вратата се отвори, Кемерън изскочи навън и пое Скай в ръцете си.

— Да, ще видим — наблегна той отново.

Тя установи удивена, че сърцето й се е разтуптяло силно. Сведе поглед и нервно се откъсна от Рок Кемерън. Той обаче прихвана лакътя й и я поведе по стъпалата към верандата. Портите на дома ги очакваха разтворени. Влязоха в просторна зала с полиран дървен под и пред тях се появи вежлив иконом в представителна ливрея.

— Как сте, Питър? — осведоми се Кемерън.

— Благодаря, добре, сър. Подаграта ми създава известни проблеми, но иначе всичко е наред. — поклони се ниско на Скай и додаде: — Добре дошли, милейди. Моите сърдечни благопожелания.

Целият персонал бе тук, за да поздрави новата стопанка на дома. Скай трябваше да се запознае с конярите, готвачката, камериерките и кухненските прислужнички. Макар и вътрешно да кипеше от яд, тя се усмихваше всекиму. Не, по никакъв начин няма да остане тук. Но с всеки изминал миг усещаше как брачните вериги я впримчват все по-здраво и по-здраво.

В края на редицата от прислужници тя установи, че съпругът й е изчезнал някъде. В този момент икономът се поклони отново.

— Милейди, ще ви заведа във вашата стая. Моля, последвайте ме…

— Благодаря, Питър. Къде е баща ми? Лорд Кемерън ми каза, че ще ни очаква тук.

— Лорд Кинсдейл още не е пристигнал.

— О-о! — възкликна тя разочаровано.

Той посочи красиво извито стълбище и тя го последва нагоре до галерия с портрети на предните. Такива галерии бяха типични за времето на кралица Елизабет Първа. Скай се спря и се зае да разглежда представителите на рода Кемерън — красиви жени и горди, смели мъже. Твърде много от тях имат тези объркващи сребристосиви очи, помисли си тя и потръпна. На това място би могъл да виси и портретът на Сокола. Стига да се обръсне, да се облече по модата и да си сложи перука…

— Насам, милейди. — Питър я поведе по тесен коридор към западната част на къщата и разтвори пред нея двукрила врата на просторна спалня. През прозорците, които стигаха почти от пода до тавана, се виждаше Джеймз Ривър. Гледката бе тъй красива, че Скай неволно възкликна от възхищение. Когато обаче се огледа в стаята, възхищението й отлетя на мига. Огромно легло с красиви кадифени завеси, разположено на четири широки квадратни крака, владееше пространството в помещението. Вдясно имаше лавици с книги, а вляво до камината — няколко кресла с широк овален гръб. Шкафовете в два от ъглите и раклата до леглото си съответстваха по цвят и стил. Масивното дъбово писалище срещу камината и масата за хранене, покрита в бяло, до един от прозорците допълваха цялостния облик на стаята.

Отворена врата сочеше пътя към помещението за преобличане. Скай отиде до прага и откри там умивалник, голяма седяща вана от месинг и стол. На една поставка висеше мъжко облекло.

Когато се върна в спалнята, внасяха раклите й. Отново се огледа. Всичко тук бе предназначено очевидно за мъж.

— Не е възможно това да е моята стая — запротестира тя, обърната към Питър.

Икономът замига объркан.

— Разбира се, това е стаята на лорд Кемерън. Каза ми да ви доведа тук, лейди Кемерън.

— Но аз всъщност не съм… — Скай не продължи думите си. Явно не си струваше да спори с прислугата. Хората, които й носеха багажа, се усмихваха толкова мило и доброжелателно — всички те видимо бяха убедени, че новата им стопанка е щастлива. Разкриеше ли яда си, щяха да я помислят за луда. Битката бе между нея и лорд Кемерън, а не между нея и персонала. Тя се отправи със свити юмруци към Питър. — Къде е господарят ви?

— В момента има работа, милейди.

— Не ви питам дали има работа, Питър. Питам ви къде е!

— В кабинета си, милейди. Но… как да ви кажа, на ваше място не бих…

— Разбира се, че вие не бихте… — прекъсна го тя с мила усмивка, — но аз сигурно имам право да смутя покоя му. — Тя напусна решително спалнята, изтича по галерията на предците и след това надолу по стълбището. В залата тя блъсна една от вратите вляво и съзря някаква официална трапезария. Над перваза на камината висяха кръстосани мечове, а на персийски килим бе разположена маса, на която можеха да седнат поне двадесет души. Гербът на рода Кемерън украсяваше отсрещната стена, а през прозорците се разкриваше красива гледка към зелени хълмове.

Скай хлопна силно вратата и продължи нататък. Зад следващата врата се намираше стаята за музика с удобни кресла и орнаменти по тавана. Друг салон пък бе обзаведен в стил Луи XIV.

Откри лорд Кемерън зад първата врата от другата страна на залата. Той седеше зад грамадно бюро, а до него на земята имаше глобус. Безброй книги изпълваха стенната библиотека.

Смръщил чело, той вдигна поглед към нея. Не я покани да влезе. Заразглежда я изпитателно, а тя стоеше на прага и се чудеше какво да направи и какво да каже. Дали пък не беше по-добре, вместо да подплашва персонала, да се съгласява безпрекословно с всичко и след това, в удобен момент, да се промъкне в конюшнята, да възседне някой кон и да избяга в Уйлямсбърг.

— Имате да ми кажете нещо ли? — попита Питрок Кемерън. — Или сте дошли с едничката цел да ме погледате?

— Не, разбира се, че не.

— Ами, елате тук тогава.

Скай затвори колебливо вратата и седна в креслото пред бюрото.

— Наредили сте да ме настанят във вашата стая.

Той й се усмихна невинно.

— Така е, нали сте ми жена.

— Протестирам! Не съм ваша жена.

— По същата логика вие, мадам, можете да оспорите и съществуването на слънцето, само че то, въпреки всичко, ще продължи да си изгрява всеки Божи ден.

Тя ядосано тропна с юмрук по масата.

— Казахте, че баща ми ще бъде тук.

— Така е, очаквам го всеки момент. — Това си беше чиста истина и той, както и Скай, не разбираше защо Тио още не е пристигнал.

При тези думи очите й се смалиха.

— Ако той беше тук сега, вие нямаше да ме настанявате във вашата стая.

— Мадам, едно трябва да ви е ясно. Дори тук да бяха бащата на баща ви или дори бащата на бащата на вашия баща, аз пак щях да ви настаня в своята спалня. Защото сте моя съпруга!

— Но…

— На кораба аз все още щадях чувствата ви, милейди. Ситуацията бе малко деликатна. Сега обаче сме си у дома, здраво стъпили на земята, и нямам намерение да чакам повече.

Думите му очевидно трябваше да се приемат сериозно. Не успееше ли да избяга още същия следобед, по-късно едва ли щеше да й се удаде сгоден случай. Стомахът й се сви. Какво ли ще стори този човек, когато разбере, че не е недокосната? Дали няма да я пусне на свобода? Скай се боеше от гнева му, след като откриеше каква е истината. А и тя едва ли щеше да понесе някаква по-интимна близост — този мъж объркваше чувствата й.

— Не мога — отвърна тя, скочи от креслото и се заразхожда напред-назад.

— И кое е това, което не можете да направите?

Гореща болка прониза сърцето й, защото трябваше да предаде любовта си, любовта си към Сребърния сокол, който бе успял да разпали в нея неподозирани чувства — буйна страст и ефирна нежност.

— Не мога да бъда ваша съпруга, защото…

— Защото? — повтори Рок Кемерън.

Скай се обърна с гръб към него и приближи прозореца.

— Аз не съм такава, каквато изглеждам, защото той… той ме насили.

— Той ви е… какво? — Столът му се срути с трясък на пода. Рок се отправи бързо към Скай и я сграбчи за раменете. — Какво?

— Той е пират, знаете това, нали? Жесток разбойник…

— И той ви е изнасилил?

— Да! — Тя бутна неприязнено ръцете му от себе си и се облегна на ръба на масата.

— Боже мой! Значи той ви… е подчинил на похотта си и то против волята ви?

— Естествено. — Тя приведе глава и започна да бърше страните си, сякаш се обливаше в сълзи на най-дълбок срам.

— И вие премълчахте това!

— В началото не исках да говоря по този въпрос. Сега обаче трябваше да го узнаете, лорд Кемерън, за да не се обременявате повече с този абсурден брак. Освобождавам ви от обета ви, за да си намерите невинна невеста. А аз лично ще подпиша, разбира се, всички необходими документи…

— Не, скъпа моя — прекъсна я той с тих глас.

— Какво?

В момента, в който тръгна към нея, тя вдигна очи, загледа се в сребристите му очи и се запита какво ли мисли той.

— Вашата… честност е достойна за възхищение, милейди. Но, питам се, наистина ли имате толкова лошо мнение за мен? Пред Бог и човеците вие сте моя съпруга. Въпреки щедрото ви предложение, няма да ви отхвърля. Върнете се обратно в нашата стая, любима. Веднага щом приключа с делата си, ще дойда при вас.

Тя го гледаше невярваща. Очите му направо горяха насред трептящите сенки, който хвърляше лампата. Главата му се наведе бавно към нея и в стъписването си тя дори и не помисли да се съпротивлява. Устните му се сляха страстно с нейните, а езикът му опозна всяко кътче от устата й. Сякаш пламъци обхванаха тялото на Скай.

Тя успя да се освободи от обятията му, презирайки себе си и страстта, която изпита. Опрял ръце на кръста, той я наблюдаваше с всезнаещ поглед. Усмихна й се като въплъщение на сатаната.

— Отидете сега в нашата стая, скъпа. Ще ви последвам веднага, щом се освободя.

Най-охотно би изригнала право в лицето му, че го ненавижда. Само че това нямаше да отговаря на истината, затова замълча. Вече не желаеше да се бори с него — единственото, което все още искаше, бе да избяга.

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Спря се за няколко секунди пред вратата на кабинета. Трябваше да бяга. Друг избор нямаше. Къде, за Бога, се губеше баща й?

Затича се нагоре по стълбите. В спалнята се зае да рови в раклите си, докато накрая откри връхна дреха и пола, по-подходящи за целта, от роклята, която носеше. Облече се нервно, като не изпускаше от очи вратата. Слава Богу, лорд Кемерън не се появи.

Не можеше да вземе нещата си със себе си. Излетя от стаята и се спусна по стълбището. В залата тя долови гласовете на Рок Кемерън и иконома и се притисна до стената. Шмугна се бързо в трапезарията. Навън, по паважа отекнаха стъпки, които постепенно заглъхнаха. Скай хвърли поглед през процепа на някаква врата и като видя, че няма никой, се затича към външната врата и оттам — на верандата.

Не беше много трудно да открие конюшнята — просторна сграда, през чиито порти нахлуваше светлината на следобедното слънце. Скай влезе вътре. Младият коняр, който събираше сено на купчина, вдигна поглед към нея.

— Трябва ми кон — обясни тя. — Вие сте Реги, нали?

Момъкът кимна утвърдително, видимо зарадван, че го е запомнила.

— Лейди Лав е много добродушна и кротка…

— О, не, не! — прекъсна го Скай със самоуверена усмивка на лице. — Доста опитна ездачка съм. Искам кон, с който да наобиколя повечко места наоколо докато е светло.

— Е, тогава най-добре да вземете жребеца на лорд Кемерън Щурм — буден, силен кон — загледа я скептично, а на нея пък й дожаля за момчето. До този момент е трябвало да служи само на един господар, а сега в живота му се появи и господарка. Явно, че не беше още съвсем наясно дали да й се подчинява, или не. Дали пък няма с това да разгневи негова светлост?

— Много добре, Реги. Доведете тогава Щурм — подкани го тя ласкаво. — Мисля, че това е конят, който ми трябва.

Дружелюбният й поглед бе много убедителен. Той изведе едър сивобял кон — един от най-красивите, които Скай бе виждала. С него можеше да се мери единствено белият жребец на Сокола. При тази мисъл Скай прехапа долната си устна. Трябва по-бързо да забрави и Сокола, и Боун Кей. Погледна нервно към къщата с надеждата, че поне още известно време лорд Кемерън ще се занимава със своята кореспонденция. Момъкът оседла Щурм и тя му подари най-очарователната си усмивка.

— Благодаря. Колко сръчно успяхте да се справите с всичко! Сигурна съм, че съпругът ми ще оцени по достойнство вашата работа.

Момчето поруменя от удоволствие, последва я в двора, водейки коня за юздата и й помогна да го възседне. Огледа се неуверено на всички страни и се опита да се ориентира. Все по реката, на североизток… По този път щеше да стигне за три часа Уйлямсбърг — така бе казал лорд Кемерън.

Вдигна неспокойно поглед към светлосиньото небе и се помоли нощта да не настъпва, преди да стигне до Уйлямсбърг. Хвана по-здраво юздите, кимна за сбогом на младия Реги и пое надолу между две редици от високи дъбове към главния път. Приведе се към шията на коня и прошепна:

— Лети, Щурм, лети, колкото се може по-бързо! — Конят реагира незабавно и се понесе в галоп, от който дъхът й спря. Земята се разтресе под копитата му, а редицата дървета бягаше някъде назад, назад. Когато излязоха на главния път, тя отпусна юздите и остави коня сам да определя темпото. Хладният, свеж вятър я шибаше по лицето и сякаш въплъщаваше лелеяната свобода. Скоро, съвсем скоро ще си бъде у дома — далеч от пирата, далеч от негова светлост.

Двадесет минути по-късно тя забави ход, страхувайки се, че конят може да се нарани. Преминаваха покрай малки дървени къщи със сламени покриви, покрай пищни зелени поля. От едната страна на пътя пасяха крави и коне, а от другата се издигаше мрачен лес. В отминали времена тази територия бе собственост на конфедерацията Паухатън. Сега обаче бяха останали твърде малко индианци. Броят им бе силно намалял в резултат на войни и болести, а и белите постоянно ги изтласкваха все по на Запад.

Мисълта, че може да я нападнат индианци, я изплаши почти толкова, колкото и падащият мрак. Здрачаваше се значително по-бързо, отколкото очакваше. Не след дълго отвсякъде щеше да я заобиколи нощната, самотна гора. Скай се надяваше, че няма да бъде затворена в леса. Луната и звездите щяха да осветява пътя й.

— Освен това имам и теб — обърна се тя към Щурм, който наостри уши, — така че няма да остана сама. Свободна съм вече и всичко ще бъде наред…

Гласът й обаче замря, когато долови някакво шумолене в гъсталака. Погледна в посока на реката. Сигурно там някъде има къщи, все пак Тайдуотър Вирджиния е гъсто населено място. Някъде наблизо трябва да беше и домът на лорд Лъмли, добър приятел на баща й.

Сенките започнаха да се сгъстяват. Скай запря жребеца и се загледа в слънцето, което потъваше бързо на запад, без да хвърля многобагрени отблясъци. Съвсем скоро мракът щеше да измести здрачевината…

Внезапно в храсталака нещо се размърда. Обзета от паника, тя заби пети в слабините на животното и Щурм се понесе напред с развяна грива.

Някаква клонка я шибна през лицето и тя разбра, че вече не се движат по пътя. Конят бе навлязъл в гората, в чернозеления гъстак, който сякаш бе безкраен.

Не! — изкрещя тя и дръпна рязко юздите. Едва с