Христо Пощаков

Странни събития

Ι ςλδγεκρε, написа Алекс и едва след това разбра, че без да иска е докоснал сензора от клавиатурата, който сменя буквените шрифтовете на различните езици. Тъкмо щеше да поправи неволната си грешка, когато нещо се блъсна в прозореца на стаята му с тъп, но достатъчно силен звук. Той стана от бюрото с компютърната приставка и елементарното любопитство го подтикна да надникне навън. Успя да забележи с късогледите си очи врабче, което бе паднало по гръб върху перваза. Мъничето лежеше с разперени крилца, отворена човчица и без признаци на живот. „Горкото — съжали го мислено Алекс. — Сигурно е умряло от студ, януарските температури винаги са жестоки. Дали ще се съживи, ако го вкарам в стаята?“

Той отвори прозореца, за да го прибере и тогава разбра, че навън СТАВА нещо. Вятърът, който го блъсна беше съвсем горещ, сякаш пареше и го накара да се огледа наоколо. Побеснелият въздух имаше жълтеникав оттенък, а из него се носеха съвсем непривични неща. Пластмасови торби, дрехи, парчета от разкъсани тенекии и буци сняг, дори някаква обувка, която едва не го удари. Превозните средства по улицата бяха замрели в нямо отчаяние. После всичко потъна в мъглата на гъсти изпарения. Врабчето вече бе отнесено от съскащата, почти непрогледна струя. Някъде отдолу се дочу шум от падане на тежки предмети, след това буйно шуртене на вода в улуците. Едва тогава Алекс наистина се уплаши и наблегна със сила върху въртящото се крило на прозореца, което съвсем не искаше да се затваря, а стъклата му сякаш се подуваха. Накрая успя, изпъшка от направеното усилие и се облегна на стената. Първото, което му дойде наум беше да се скрие и като че ли най безопасно място изглеждаше банята. Той се затича към нея и уплашената му дълга физиономия лъсна в огледалото пред него. „Отдавна се каня да коригирам зрението си, защо ли не съм го направил досега? — премина през главата му съвсем неуместна за случая мисъл, после примигна над контактните си лещи и веднага се сети за отговора. — Защото все нямам достатъчно пари.“

Алекс продължаваше да се вглежда в собствената си физиономия, която изобщо не му харесваше. Дебели черни вежди, изпъкнали очи, които от лещите изглеждаха още по-ококорени, подобен на клюн нос и тънки устни. Но това действие сякаш го успокояваше. „Какво правя? — попита се той по някое време. — Светът се е побъркал, а аз се вглеждам в някакво огледало! Не е ли време да разбера има ли някаква промяна?“

Обратният път до „работния кабинет“, където с помощта на компютърната приставка изкарваше прехраната си, беше дълъг, бавен и мъчителен. Той все пак се добра до прозореца и страхливо погледна навън. Обстановката бе сменена. Сега тежки парцали от сняг падаха като матово-бяла завеса и закриваха всичко от погледа. Натрупаната върху перваза покривка беше дебела около двайсетина сантиметра и видимо нарастваше. „Какво става, по дяволите? — изруга Алекс вътрешно и се опита да намери някакво обяснение. — Само Додо може да помогне в случая, той знае всичко — мина през главата му спасителна мисъл.“

Приятелят му Давид живееше на горния етаж, бяха израсли заедно, завършили едно и също училище и доста дълго време имаха общи интереси. Разликата между тях беше, че Додо наистина знаеше много. Мозъкът му бе като жива енциклопедия. В света изглежда не съществуваше кръстословица, която би могла да му се опъне. Той знаеше дори латинското наименование на семейство попчета, височините на всички върхове по света, дължините на по-големите реки, размножителният период на змиорките, световните спортни рекорди, филмовите артисти и дори будистките мантри. Додо наистина знаеше всичко, което бе станало причина да не го допускат до телевизионните състезания, защото обираше всички награди. Иначе беше физик, останал без работа. Енциклопедичният му мозък не беше папагалски, той можеше да изследва явленията. И Алекс го потърси по видеофона.

— Аз съм — рече той фамилиарно, след като чу познатия глас и видя кръглото му лице в екранчето — Видя ли какво става навън?

— Любопитно — отвърна Додо.

— Не ти ли изглежда страшно?

— Зависи от гледната точка.

— Защо не слезеш при мен, за да я обсъдим?

— Добре — съгласи се приятелят му след кратък размисъл. — Идвам след пет минути.

Давид Бедров пристигна на четвъртата. Алекс му отвори входната врата и масивната фигура на приятеля му с привична, полюляваща се походка, се запъти към „кабинета“.

Докато Додо сядаше пред бюрото с компютърната приставка, той отново погледна навън. Пелената на снега се бе заменила с друга, много по-тъмна. Падаше сив прах, който вече покриваше снежния пласт върху перваза на прозореца и го караше да изглежда мръсен.

— Вввиждаш ли? — заекна Алекс.

— Много интересно.

— Какво му е интересното?

— Необясним физически феномен — изрече тежко Додо и подсмръкна. — Нещо се е объркало — каза доста небрежно и се взря в компютърния лист, който лежеше върху приставката. — Каква е тази глупост накрая? Такава гръцка дума просто не може да съществува.

— Неволно смених шрифта. Един от пръстите ми докосна оня сензор и тъкмо щях да поправя грешката, когато врабчето се удари в стъклото на прозореца и бурята започна.

— Чакай, чакай — събуди се сякаш Додо и в очите му пламна любопитство. — Разкажи ми как точно стана.

— Нали ти казах? Какво мога да добавя?

Алекс забеляза, че погледа на приятеля му отразява някакви особени мисловни процеси, които протичаха в главата му. Той отново се взря в текста пред него и попита:

— Какво всъщност си искал да напишеш?

— „С уважение“, така завършва почти всяко служебно писмо, а до него стои електронния подпис на подателя. Занимавам се с преводите на кореспонденцията на една фирма. Е, не ми плащат много, ала все пак е нещо.

— Слушай сега, важно е. Може да си объркал нещата в земната физика. Възможно е да си разместил причинността на явленията на квантова основа. Кога се удари врабчето?

— Вече ти казах. След като случайно смених шрифта и се появи тази безсмислица. После навън се разхвърчаха разни неща, сетне заваля сняг на огромни парцали, а сега както виждаш се сипе прах. Както е тръгнало може и атмосферата да изчезна.

— Възможно е — потвърди Додо дълбокомислено. — След като явленията веднъж са се объркали, по-нататък всичко може да се случи. Макар че хаосът се стреми към порядък, процесът е напълно обратим. Мисля, че си създал семантичен алогизъм, който е послужил като пусков механизъм на засега неизвестни за мен явления, които са довели до нарушаването на установения ред в природата.

— Кой, аз ли? — облещи се Алекс.

— Че кой друг? Съвпадението е прекалено голямо, за да го третирам като случайно, макар вероятността му да е нищожна.

— Говори на човешки език — озъби се приятелят му. — Ако е така, може ли нещо да се оправи?

— Ще се ОПИТАМЕ — изрече пророчески Додо и на перваза на прозореца, върху пласта от сняг и прах, пльосна първата жаба. Незабавно я последваха още няколко.

Сега от небето ВАЛЯХА тези създания.

— Действувай бързо, може да стане по-страшно — внезапно извика иначе винаги спокойния Давид. — Сядай бързо на моето място и напиши думите със същия шрифт, но в обратен ред.

Съвсем стреснат, Алекс изпълни заповедта и написа „ερκεγδλς Ι“, след което уплашено погледна навън.

Жабите спряха да се сипят. Атмосферата бързо се изчисти и грейна ярко зимно слънце, което не винаги се случваше през януари. Ако не бяха купчините земноводни и покритите с мръсотия спрели коли по улицата, едва ли някой би предположил за случилото се. Дългокраките създания по перваза помръднаха няколко пъти с лапички и замръзнаха в летаргия. Сигурно въздухът навън отново бе станал леден.

— Как ти дойде наум?! — извика възторжено Алекс. — Ти си гений!

— Да ти призная, тръгнах по пътя на асоциациите. Отначало се сетих за числото на Рейнолдс, което определя естеството на даден поток. До определена негова стойност имаме ламинарено течение, след това то става турболентно. Тоест порядъкът се превръща в хаос, но става и обратното — зависи от посоката на събитието. Няма голяма връзка с това, което те накарах да направиш, но както виждаш то имаше асоциативен ефект. Вероятно семантичният алогизъм се превърна в силогизъм. Кой знае? Може да сме спасили и вселената. Хайде, стига на тази тема. Оставям те да си вършиш работата.

На Алекс му се искаше да го разцелува, но вместо това объркано го изпрати до изхода на жилището си и първото нещо, което направи след като се върна, бе да изтрие гръцките безсмислици, после да смъкне компютърния лист от приставката, да го навие на руло и да го пъхна в зелената тръбичка на фирмата, предназначена за преводи на текущата й кореспонденция. Той извади следващият лист от папката, определена за предстояща работа и го разстла върху компютърната поставка. Задачата беше доста голяма, но бе и добре платена. Трябваше да преведе от друг език цял сценарий, което естествено щеше да стане между другите, по-дребни ангажименти, но крайният срок трябваше да се спази.

След около месец, Алекс най-сетне се оказа на финала на тази трудоемка дейност. За да привърши окончателно с възложената работа, оставаше само да напише последната дума от текста. Тогава кутрето му отново неволно докосна проклетия сензор, който смени шрифта. Пак беше гръцки и върху екрана се изписа „Θ,δχ“. Още не беше осъзнал, какво бе направил, когато навън започна да притъмнява, а после стана съвсем тъмно. Той плахо погледна през прозореца и замря от ужас.

Навън нямаше звезди. Нямаше светлини. Нямаше нищо друго, освен мастилена чернота. Нямаше и време да се обади по видеофона на Додо, защото последната дума от сценария на филма, който преведе, беше

Информация за текста

© 2004 Христо Пощаков

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1921]

Последна редакция: 2006-08-11 11:48:36