/ / Language: Bulgaria / Genre:sf / Series: Великое Кольцо

Часът на бика

Иван Ефремов


Иван Ефремов

Часът на бика

ПОСВЕЩАВА СЕ

на Т.И.ЕФРЕМОВА

ПРЕДГОВОР ОТ АВТОРА

Третото ми произведение за далечното бъдеще, след «Мъглявината Андромеда» и «Сърцето на Змията», представляваше изненада за самия мен. Бях се наканил да пиша историческа повест и популярна книга по палеонтология, но ми се наложи да посветя повече от три години на един научнофантастичен роман, който, макар и да не е непосредствено продължение на първите ми две творби, също като тях разказва за пътищата, по които ще се развие бъдното комунистическо общество.

«Часът на Бика» възникна като отговор на разпространилите се в нашата научна фантастика (да не говорим за чуждестранната) тенденции бъдещето да се разглежда в мрачните тонове на предстоящи катастрофи, несполуки и изненади, предимно неприятни. Подобни произведения, наречени романи-предупреждения или антиутопии, щяха да бъдат дори необходими, ако успоредно с картините на бедствията показваха как да се избягнат те или поне как да излезе човечеството от страшните капани, които бъдещето му готви.

Като обратен полюс на антиутопиите могат да се считат значителен брой научнофантастични произведения, от малките разкази до големите романи, където щастливото комунистическо бъдеще е постигнато сякаш от само себе си и хората от епохата на всепланетния комунизъм страдат едва ли не от по-лоши недостатъци, отколкото ние, техните несъвършени прадеди; тези неуравновесени, неучтиви, бъбриви и плоско-иронични герои на бъдещето приличат повече на недоучените и лошо възпитани безделници от нашата съвременност.

И двата полюса на представите за бъдещето са единодушни в пренебрегването на марксистко-диалектическото разглеждане на историческите процеси и в липсата на вяра в човека.

С романа си аз исках да възразя на произведенията от този род и същевременно да постъпя съгласно трите извънредно важни твърдения на В.И. Ленин, които, неизвестно защо, се забравят от създателите на модели на бъдещото общество на Земята.

Невъобразимата сложност на света и материята, която ние започваме да осъзнаваме тепърва през втората половина на XX век и за която той предупреждаваше преди три четвърти век, ще изисква от нас исполинска работа, за да направим значителни крачки в познанието.

Преминаването към безкласовото комунистическо общество и пълното осъществяване на мечтата на основоположниците на марксизма за «скок от царството на необходимостта в царството на свободата» не са елементарни и ще изискват от хората извънредно висока дисциплинираност и съзнателна отговорност за всяко действие. И най-сетне днес, както никога досега, е уместно да си спомним препоръката на В.И.Ленин, дадена на писателя-фантаст А.А.Богданов: да се покаже разграбването на естествените ресурси и природата на нашата планета при капиталистическите стопански методи.

В «Часът на Бика» аз описах една планета, на която са се преселили група земляни; те повтарят пионерското завоюване на американския запад, но на много по-висока техническа основа. Неимоверно ускореното нарастване на населението и капиталистическите стопански методи са довели до изтощаване на планетата и до масова смъртност от глад и болести. Естествено, държавният строй на заграбената планета трябваше да бъде олигархически. За да изградя модела на подобна държава, аз продължих в бъдещето онези тенденции на гангстерски фашиствуващия монополизъм, които се зараждат сега в Америка и в някои други страни, опитващи се да запазят «свободата» на частната инициатива върху подчертано националистическа основа.

Ясно е, че целта на моя роман не са науката и техниката на отдалеченото бъдеще или пък странните цивилизации на неизмеримо далечните светове. Хората на бъдещата Земя, култивирани от многовековното съществуване на висшата, комунистическата форма на обществото, и контрастът между тях и също такива земляци, но оформени в условията на потисничеството и тиранията на олигархичния строй на друга планета — ето главната цел и съдържанието на книгата.

Ако съм сполучил поне донякъде да покажа това и по този начин да помогна на строителите на бъдещето — нашата младеж — да вървят по-нататък, към всестранното усъвършенствуване на хората от комунистическото утре, към духовните висини на човечеството, тогава трудът ми няма да е напразен.

Август 1968 г.

ГЛАВНИ ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА

ЕКИПАЖ НА ЗВЕЗДОЛЕТА «ТЪМЕН ПЛАМЪК»

Началничка на експедицията, историчка — Фай Родис Командир на звездолета, инженер по анихилационните инсталации Гриф Рифт

Астронавигатор — I — Вир Норин

Астронавигатор — II — Мента Кор

Инженер-пилот — Див Симбел

Инженер по броневата защита — Ген Атал

Инженер по биологичната защита — Нея Холи

Инженер по изчислителните машини — Сол Саин

Инженер по съобщенията и снимките — Ола Дез

Лекар от Звездния флот — Евиза Танет

Биолог — Тивиса Хенако

Социолог-лингвист — Чеди Даан

Астрофизик и планетолог — Тор Лик

ЖИТЕЛИ НА ПЛАНЕТАТА ТОРМАНС

Председател на Съвета на Четиримата, властелин на планетата — Чойо Чагас

Негови заместници: Ген Ши, Зет Уг, Ка Луф

Жената на Чойо Чагас — Янтре Яхах

Любовницата на Чагас — Ер Во-Биа

Инженер по информацията — Хонтеело Толо Фраел (Таел)

Началник на «лилавите» — Ям Гао-Юар (Янгар)

Момичето от Торманс — Сю Ан-Те (Сю-Те)

Вождът на «кжи» — Гзер Бу-Ям

«ДИ ПХИ ЮЙ ЧХОУ — Земята е родена в часа на Бика

(или Демона, два часа през нощта).»

Старият китайско-руски речник на епископ Инокентий, Пекин, 1909

ПРОЛОГ

В училището от трети цикъл започна последната година от обучението. Накрая под ръководството на вече избрани ментори учениците трябваше да пристъпят към изпълняването на Херкулесовите подвизи.

Докато се готвеха за самостоятелни действия, младежите и девойките с особен интерес слушаха обзорните лекции по историята на човечеството на Земята. За най-важно се смяташе изучаването на идейните грешки и неправилната насока в социалната организация на онези стъпала от общественото развитие, когато науката е дала възможност да се управляват съдбините на народите и страните отначало само в ограничена степен, а след това изцяло. Историята на хората на Земята се сравняваше с многото други цивилизации от далечните светове на Великия пръстен.

Сините рамки с опалесциращи стъкла в горния край са отворени. Зад тях едва се дочува плясъкът на вълните и шумоленето на вятъра в листака — вечната музика на природата, която предразполага към спокойно размишление. В класната стая е тихо, ясните очи са замислени… Учителят току-що е завършил лекцията си.

Той безшумно спуща щорите над големите екрани, с едно натискане на бутона прибира стереопрожекционния апарат на ТВФ[*1] под катедрата, сяда и започва да се любува на съсредоточените лица. Лекцията като че ли излезе сполучлива, макар да е извънредно трудно да съчетаеш дребното и великото, могъщия полет на човечеството и бездната от мъки през миналите времена, трогателните краткотрайни радости на отделните хора и страхотното сгромолясване на цели държави.

Учителят знаеше, че след мълчанието ще последват въпроси, толкова по-любопитни, колкото по-силно е развълнувала младите хора обрисуваната от него историческа картина. И докато ги очакваше, той се стараеше да отгатне кое е заинтересовало най-много учениците му днес, кое е могло да остане неразбрано… Вероятно психологията на хората през трудните епохи на преминаването от низшите обществени форми към висшите, когато вярата в благородството и честността на човека, в неговото светло бъдеще е била разяждана от натрупаната лъжа, безсмислена жестокост и страх. Съмненията обезоръжавали борците за преобразяване на света или правели хората равнодушни към всичко, мързеливи циници. Как могат да се проумеят чудовищните масови психози в края на ЕРС — Ерата на разединения свят, които довеждали до унищожаване на културата и до избиване на най-добрите? Младите хора от ЕСР — Ерата на срещналите се ръце — са безкрайно далеч от всичко, което е свързано с истерично напрегнатата нервност и страховете на миналите времена…

Мислите на учителя бяха прекъснати, когато иззад масичките си в различни редици едновременно станаха едно момиче и едно момче, които си приличаха по навика широко да отварят очи. Това придаваше и на двамата учуден вид. Те се спогледаха и момчето вдигна ръка, обърната с дланта нагоре — въпросителен жест.

— Правилно ли е да се каже, че целият исторически опит потвърждава неизбежната победа на висшите форми над низшите както в развитието на природата, така и в смяната на обществените форми? — започна момчето.

— Правилно е, Ларк, ако изключим особените стечения на обстоятелствата, които са много редки, както и всичко онова, което излиза извън границите на великия диалектически процес на осредняването — отговори учителят.

— Например случаят със Зирда, чиито мъртви развалини са обрасли с черни макове, нали? — попита Пуна, източвайки се в целия си дребничък ръст.

— Или други, открити по-късно планети — добави учителят, — където има всичко необходимо за живот: дълбок свод на могъща атмосфера, прозрачно море и чисти реки, топло светило. Но ветровете разнасят мъртви пясъци и техният шум заедно с шума на морето или бурята са единствените звуци, нарушаващи безмълвието на огромните пустини. Едва опитал мощта на атома и Космоса, мислещият живот, обзет от дива заблуда, е убил в себе си всичко живо.

— Но нали ние вече сме ги заселили?

— О, да! Но какво значение има това за онези, чиито следи са станали на прах преди милиони години, без да запазят нищо, за да можем да разберем как и защо са унищожили себе си и целия живот на своята планета!

По пътеката между масичките се плъзна Айода — мълчаливо момиче, по общото мнение на класа приличащо на древните момичета от Южна Азия, които носели в прическите или на коланите си остри като бръснач ками и смело ги използували, за да защитят честта си.

— Аз скоро четох за мъртвите цивилизации на нашата Галактика — каза тя с ниския си глас, — не убитите, не самоунищожилите се, а именно мъртвите. Ако се е запазило наследството от техните мисли и дела, това понякога може да представлява опасна отрова, способна да погуби едно още незряло общество, което сляпо възприема мнимата мъдрост. А друг път — скъпоценен опит от милиони години борба за освобождаване от оковите на природата. Изследването на загиналите цивилизации е не по-малко опасно от разчистването на древните оръжейни складове, които от време на време се срещат на нашата планета. Аз бих искала да посветя живота си на такива изследвания — тихо добави момичето.

— Ние като че ли се отклоняваме от онова, от което започна Ларк — каза учителят.

— Пуна зададе неправилно въпроса — надигна се едно набито чернокосо момче. То погледна другарите си, повечето от които бяха вдигнали ръце и едва не подскачаха от нетърпение.

— Трябва ли да смятаме, че започналото развитие на обществото е задължително: или преминаване към висшата, комунистическата форма, или всеобща гибел? И нищо друго? — продължи той.

— Формулировката ти не е вярна, Кими — възрази учителят. — Процесът на общественото развитие не бива да се сравнява с двете блюда на везните. Сред познатите ни из Пръстена цивилизации са известни случаи на бързо и леко преминаване към висшето, комунистическото общество. Ние току-що говорихме за самоунищожаването на един разединен свят, достигнал до големи научни и технически познания. Имало е периоди на продължителни смутове, на убийствени войни, които връщали човечеството на някои планети назад, към мизерията и подивяването. Започвал нов възход, нова война — и така няколко пъти, докато производителните сили на планетата не се изтощавали и не деградирали технически. Потомците трябвало да преодоляват с векове тази деградация въпреки безграничното могъщество на висшата обществена форма и помощта на разума на Великия пръстен.

— Но нали и тук идването на тази форма на комунистическото общество е било неизбежно?

— Разбира се!

— Тогава аз неправилно съм поставил въпроса — каза, след като помисли малко, Кими. — Известни ли са случаи, когато човечеството на някоя друга планета е достигало високо равнище на науката, техниката и производителните сили, но не е ставало комунистическо и не е загивало от страшните сили на преждевременното познание? Много ли са тези изключения от общия закон на развитието, които той, щом е общ, трябва да има?

Учителят се позамисли, свел очи към полупрозрачния зелен пулт на катедрата, под която през време на лекцията светваха нужните сведения и цифрови данни.

Удивителната история на планетата Торманс беше сензация в паметта на по-старото поколение. Естествено, знаеха я и неговите млади ученици. Много книги, филми, песни и поеми беше породила епопеята на звездолета «Тъмен пламък». Тринайсетте й герои са увековечени в скулптурна група от сияещ червеникав камък на малкото плато Реват, на същото място, откъдето потеглил звездолетът.

Аудиторията чакаше смълчана. Учениците от горните класове бяха достатъчно тренирани в издръжливостта и самообладанието. Без култивирането на тези необходими качества човек не можеше нито да изпълни Херкулесовите подвизи, нито дори да пристъпи към тях.

— Планетата Торманс ли имахте предвид? — каза най-сетне учителят.

— Ние знаем само нея! — хорово отговориха учениците. — А колко други такива е имало?

— Не мога да ви кажа без подробни справки — усмихна се малко безпомощно учителят, — аз съм историк на Земята и познавам цивилизациите на другите планети само в общи черти. Трябва ли да ви напомням, че за да се разкрие изключително сложният процес на историята на другите светове, е необходимо много дълбоко вникване в същината на чужди за нас икономика и социална психология.

— Дори и за това, да се разбере добра или лоша е дадена цивилизация, радост ли носи, или мъка, разцвет или гибел! — обади се седналото до прозореца момче, което изпъкваше сред другите със сериозността си.

— Дори и за това, Миран — потвърди учителят. — Инак ние няма да се различаваме от нашите прадеди, които са били прибързани в действията и незрели в съжденията си. Аз ви говорих за загиналите от безразсъдство планети, Но е имало и други светове, където никой никого не е убивал, и въпреки това разумният живот на тях се изчерпвал, както казвали едно време, по «естествен» път. Мислещият вид живот на тези планети е измрял, както неизбежно измират всички сменящи се последователно видове животни, включително и човекът, ако той пренебрегне опознаването на биологичните явления в тяхното историческо развитие. Тези уредени и прекрасни планети били предадени от измиращите им обитатели на други, за които била най-подходяща съвкупността от естествените им условия. Всички данни се предавали по Великия пръстен, а заселването им се извършвало едва след като си отивали последните представители на загиващата цивилизация и по Пръстена преминавал сигналът на смъртта.

— Също като Рицарите на щастието — каза стеснителната Кунти, — но ние знаем много малко дори и за Торманс. Разбира се, всеки е чел за тая планета, но сега, когато изучихме нашата история, ние по-правилно ще разберем Торманс.

— И особено поради това, че планетата е населена пак с наши хора, потомци на земяните, и всички процеси от нейното развитие са аналогични с нашите — съгласи се учителят. — Това е добра идея. Аз ще поръчам в Дома на историята една «звездичка» от паметната машина с пълен разказ за експедицията до Торманс. Трябва да се подготвим за прожектирането й. Споразумейте се с разпределителното бюро да ви освободят от други лекции. Нека някой от вас, запален по космофизиката, Кими например, приготви до утре реферат за първите звездолети с прав лъч, за да разберете обстановката и трудностите на екипажа на «Тъмен пламък». След това ще посетим платото Реват и паметника, издигнат в чест на експедицията. Тогава «звездичката» ще ви помогне да разберете напълно всичко станало…

След два дена последният клас на училище СПШЦ401 весело се настаняваше под прозрачния купол на гигантския вагон на Спиралната железница. Щом влакът набра скорост, на централната пътека излезе Кими и съобщи, че е готов да изнесе реферата си. Чуха се енергични протести. Учениците доказваха, че няма да бъдат достатъчно внимателни — прекалено интересно е да се гледа навън. Учителят помири всички, като ги посъветва да изслушат реферата по средата на пътя, докато влакът прекосява овощния пояс, широк близо четиристотин километра, което ще трае около два часа.

Когато се занизаха безкрайните геометрично правилни редици дървета на мястото на бившата пустинна степ Декана, Кими сложи на пътеката един малък прожекционен апарат и насочи към стената на вагона цветните лъчи на илюстрациите.

Младежът разказваше за откриването на спиралното устройство на Вселената, след което станало възможно решаването на задачата за свръхдалечните междузвездни полети. Биполярният строеж на света бил известен на математиците още през ЕРС, но физиците от онова време усложнили въпроса с наивната си представа за антивеществото.

— Представете си само! — възкликна Кими. — Те смятали, че промяната на повърхностния заряд на частицата променя всички свойства на материята и превръща «нормалното» вещество на нашия свят в антивещество, сблъскването с което уж трябвало да доведе до пълна анихилация на материята! Те се взирали в чернотата на нощното небе, без да могат да обяснят нито нея, нито пък да разберат, че истинският антисвят е до тях, наоколо, черен, непроницаем, неосезаем за приборите, годни за разкриване на нашия, светлия свят…

— По-спокойно, Кими — прекъсна младока учителят, — правиш грешка, като се изказваш зле за нашите прадеди. Тъкмо в края на ЕРС, в епохата на отмирането на старите принципи за социален живот, науката започнала да става челна сила на обществото. Тогава били разпространени подобни тесногръди, бих казал дори, несправедливи съждения за предшествениците. Нима е трудно да се разбере, че неправилният или неточен аспект на дадено явление ще представлява грешка само в резултат на недобросъвестно или глупаво насочено изследване? А всички останали «грешки» на предшествениците зависят от общото равнище, на което се е намирала в тяхно време науката. Опитайте се да си представите за миг, че откривайки стотици елементарни частици в микросвета, те още не са знаели, че всичко това са само различни аспекти на движението на различните нива на анизотропната структура на пространството и времето.

— Нима? — Кими се изчерви до ушите. Учителят кимна и смутеният младеж продължи, но вече не толкова разпалено:

— Антисветът, черният свят, бил наречен от един учен Тамас по името на океана на бездейната енергия в древноиндийската философия. Във всички отношения той е полярен за нашия свят и затова е абсолютно невъзприемлив за нашите чувства. Съвсем неотдавна със специални прибори, един вид обърнати откъм «опаката» страна спрямо приборите на нашия свят, условно наречен свят Шакти, започнали да напипват външните контури на Тамас. Ние не знаем дали в Тамас съществуват аналогични на нас формации от звезди и планети, въпреки че според законите на диалектическата философия движение на материята трябва да има и там.

— Трудно е да си го представи човек, но колко интересно звучи — «невидимото слънце на Тамас»! — възкликна Рер.

— И невидима планета, населена със също такива, опитващи се да проникнат в бездната на нашия свят същества като нас! — звънна от задната редица гласът на Ивета.

— И цели звездни системи, галактики с минус-гравитация, с отрицателни свойства на полетата там, където у нас те са положителни, с мъртва неподвижност, където у нас цари движение. И изобщо всичко наопаки! — поде Айода, която беше се облегнала на мекия перваз на страничния прозорец.

— Та по въпроса за галактиките. Техните класически спирални форми били известни още на първите изобретатели на телескопите — продължаваше Кими, — но трябвало да минат няколко столетия, за да се разбере, че те представляват реално отражение на структурата на Вселената — на влакната или, по-точно. пластовете на нашия свят, които се редуват през един с Тамас и заедно с него са навити на безкрайна спирала. И че отделните елементи, от галактиките до атомите, със своите особени качества на всяко стъпало са отражение на всеобщите закони. Оказало се, че светлината и другите излъчвания никога не се разпространяват във Вселената праволинейно, а се навиват на спирала, като същевременно се плъзгат по хеликоида и все повече се разширяват с отдалечаването от наблюдателя. Намерили обяснение свиването и разтягането на светлинните вълни със скъсяването им при навлизането във вътрешността на спиралата и мнимото разбягване на звездите и галактиките в отдалечените намотки. Било разгадано Лоренцовото уравнение с неговото мнимо изчезване на времето и нарастване на масата със скоростта на светлината. Още една крачка — и било разбрано нула-пространството като граница между света и антисвета, между света Шакти и Тамас, където са взаимно уравновесени и неутрализирани полярните точки на пространството, времето и енергията. Нула-пространството също е навито на спирала в съответствие и с двата свята, но… — Младежът се запъна. — Аз не можах да разбера как възниква възможността да се движим в него и да достигаме почти мигновено до която си искаме точка от нашата Вселена. В най-общи черти ми обясниха, че звездолетите с прав лъч вървят не по спиралния път на светлината, а един вид перпендикулярно на него, по надлъжната ос на охлюва, използувайки анизотропията на пространството. Освен това спрямо времето тези звездолети стоят, така да се каже, на едно място, а цялата спирала на света се върти около тях… Кими се изчерви и завъртя глава, а другарите му се разсмяха.

— Не трябваше да се отблагодарите така на Кими — недоволно вдигна ръка учителят, — в новата картина на Вселената и досега много неща са достъпни само за математическо «напипване» на отделните явления. Вие забравяте, че науката се движи в мрака на незнайните дълбини на света като слепец с протегнати ръце, усещайки неясните контури. И едва след огромен труд се създават апарати за изследване, способни да осветлят неизвестното и да го приобщят към опознатото. — Учителят огледа притихналите ученици и завърши: — Кими не ви каза още едно важно нещо. Областите с отрицателна гравитация в Космоса отдавна са били открити умозрително, но едва преди три века те са получили своето обяснение като пропасти от нашия свят към Тамас, или нула-пространството. Понякога в тях безследно изчезвали звездолетите на други цивилизации, защото не били приспособени за движение в нулевото пространство. На още по-голяма опасност се излага звездолетът с прав лъч. При най-малката грешка в уравновесяването на полетата той рискува да се отплесне или в нашето пространство Шакти, или в пространството Тамас. От Тамас връщане няма. Ние просто не знаем какво става там с нашите предмети. Дали настъпва мигновена анихилация, или пък всички активни процеси замират също така мигновено и превръщат звездолета в грамада абсолютно мъртво вещество (това ново понятие за веществото също бе последица от откриването на Тамас). Сега вие можете да си представите опасността, на която са се излагали първите ЗПЛ — Звездолети с прав лъч — и сред тях — «Тъмен пламък». Но хората приемали този чудовищен риск. Възможността мигновено да проникнеш до нужната точка от пространството заслужавала всякакъв риск. А съвсем доскоро овладяването на безкрайността на Космоса изглеждало абсолютно невъзможно, не се виждали никакви пътища за премахването на това проклятие за всички времена и всички цивилизации на Космоса, които били свързани във Великия пръстен, но можели да се виждат едни други само на екраните на външните станции.

От триста години насам човечеството навлиза в ЕСР — новата Ера. Осъществява се смелата мечта на хората и далечните светове се намират на една ръка разстояние от нас — по време.

Естествено, практически движението на ЗПЛ не става мигновено. Необходимо е време за навлизане в нула-пространството, време за много точно пресмятане на точката за излизане и за довличане на звездолета от най-близката точка до целта с обикновените анамезонни мотори и подсветлинна скорост. Но какво са два-три месеца такава работа в сравнение с милионите светлинни години разстояния на обикновения спиралносветлинен път в нашето пространство! Дори разликата в скоростта на костенурката и обикновения звездолет не е нищо в сравнение със ЗПЛ.

Сякаш илюстрирайки думите на учителя, влакът се гмурна в дълъг тунел. Във вагона светна опалова светлина и подчерта непрогледния мрак зад прозорците. Пред тях внезапно грейна и се разстла необятна равнина, обрасла със сребриста трева. Широко се завъртяха и побягнаха настрана вихрите, вдигнати от стремителното движение на вагоните. Яркосинята ивица в далечината загатна стъпаловидните древни планини, сред които по посока към Индийския океан се намираше платото Реват. То беше близо до гарата и за да стигнат до него, младите пътешественици не се нуждаеха от нищо друго освен от собствените си, достатъчно тренирани в ходенето и бягането крака.

Далечният бряг се отгатваше само по нюансите на небето и на клонящото към залез слънце. Тревата шибаше голите крака на пътниците и ги караше да чувствуват парещ сърбеж, вятърът облъхваше гърбовете им със суха жега. Възходящите въздушни струи бяха заградили пръстеновидната верига от плоски хълмове с трепкаща стена. Когато се изкачиха на билото, младежите замряха. Неочаквана горичка от грамадни секвои закриваше центъра на платото. Трийсет и четири широки пътечки — според броя на главните вектори на Великия пръстен — се разпръскваха от горичката към склоновете на околните хълмове от кафяв базалт, които бяха изсечени отвесно и покрити с някакви барелефи. Учениците не се спряха да ги разглеждат, а тръгнаха по белите камъни на главния път към горичката. Само две кръгли колони от черен гранит бележеха входа. Под протегнатите на огромна височина клони на секвоите отслабна заслепяващото слънце и утихна шумоленето на вятъра. Суровата мощ на гигантските дънери накара учениците да забавят стъпки и да понижат гласове, сякаш бяха проникнали в отдалечено от целия свят скривалище на някаква тайна. Те се споглеждаха с вълнение и любопитство, очаквайки нещо необикновено. Но когато излязоха на централната поляна под предишното неумолимо ярко небе, паметникът на звездолета «Тъмен пламък» им се стори прекалено обикновен.

Моделът на кораба — полусферичен купол от тъмнозелен метал — беше разсечен от груба права цепнатина, сякаш направена с колосален меч. Около основата му, под пръстеновидната издатина, бяха разположени статуите на хора. Площадката — подножието на паметника — представляваше стегнато навита спирала от светъл, огледално полиран метал, врязан в черния матов камък.

Броят на скулптурите във всеки полукръг от двете страни на цепнатината не беше еднакъв: пет — от западната, осем — от източната. Учениците бързо отгатнаха простата символика.

— Това е смъртта, която разделила загиналите на планетата Торманс и завърналите се на Земята — тихо каза Айода, леко пребледняла от обзелото я чувство.

Учителят мълком наведе глава.

ГЛАВА ПЪРВА

МИТЪТ ЗА ПЛАНЕТАТА ТОРМАНС

— Позволете ми в заключение да разкажа за произхода на името. През петия период от ЕРС в западната сфера на световната култура нараствало недоволството от цивилизацията, рожба на капиталистическата форма на обществото. Мнозина писатели и учени се опитвали да надникнат в бъдещето. Предчувствието на художниците будело тревога в мислите на най-добрите умове пред наближаващата криза през годините, когато назряващите противоречия завършвали с военни конфликти. Но след изобретяването на ракетите за далечни разстояния и ядреното оръжие опасението за бъдещата съдба на човечеството станало всеобщо и, естествено, се отразило в изкуството. В Дома на изкуствата се пази една картина от онези времена. Късият й надпис е съвсем ясен за нас: «Последната минута». На обширно поле са строени в редици гигантски ракети, подобни на високи кръстове в старинни гробища. Ниско над тях е надвиснало мътното, лишено от слънце небе, застрашително щриховано от острите копия на бойните заряди — ужасните носители на термоядрената смърт. Страхливо озъртайки се, сякаш самите те изплашени от стореното, хората тичат в индийска нишка към черната пещера на дълбокия блиндаж. Художникът е съумял да предаде чувството за страшната беда, вече неотвратима, защото в отговор на гибелта на милиони невинни хора някъде оттам, накъдето са насочени кръгообразните чудовища, ще дойде не по-малко убийствен отговор. Ще загинат не онези, които тичат към блиндажа, а изобразените в другата половина на диптиха мъж и жена, млади и симпатични, коленичили на брега на голяма река. Жената притиска към себе си пеленаче, а по-голямото момченце здраво се е вкопчило в баща си. Мъжът прегръща жената и децата си, той е обърнал глава назад, натам, където от наближаващия облак на атомната експлозия се подава гигантският меч, надвесен над жалките фигурки на хората. Жената не се озърта — тя гледа към зрителя — и безкрайната мъка на обречеността, отпечатана върху лицето й, потиска всекиго, който види тази картина. Не по-малко силно е изразена безпомощността на мъжа — той знае, че всичко е свършено, и му се иска само едно — краят да дойде по-скоро.

Още преди това, след първата световна война от ЕРС, настроения, аналогични с отразените на картината, се били появили сред хората, които изповядвали християнската религия и безусловно вярвали в особени, мистични, както ги наричали тогава, сили, стоящи над природата. Моралистите отдавна били видели неизбежността на разпадането на предишния морал, изхождащ от религиозните догми, едновременно с упадъка на религията, но за разлика от философите-диалектици не виждали изход в преустройството на обществото. Като пример за такова реагиране на действителността ни служи запазената от оня период малка книжка на Артър Линдси за фантастичното пътешествие до някаква планета в системата на звездата Арктур. Естествено, авторът си е представял пътешествието като духовно мистично. Техниката по онова време не можела дори и да помисли за някакви звездолети. На въображаемата планета се извършвало изкупването на греховете на човечеството. Мрачният, изпълнен с мъка живот, обрисуван от автора, ни смайва с богатството на фантазията. Планетата се наричала Торманс, което на забравения език означавало «мъчение». Така се родил митът за планетата на мъчението, който след това бил използуван, доколкото можем да съдим, от художниците и писателите на много поколения. Митът за Торманс много пъти привличал тяхното внимание и това винаги ставало в периоди на кризи, на тежка война, глад и мъгляво бъдеще. За нас планетата Торманс беше само една от многото хиляди приказки, изчезнали в небитието. Но всички знаете, че преди седемдесет и две години ние получихме по Великия пръстен първото известие за една чудновата планета на червеното слънце в съзвездието Рис. Историкът Кин Рух, който изрови от недрата на времето първоизточника на мита, нарече новата планета Торманс — символ на тежкия живот на хората в неуреденото общество.

Дълбокият глас на Фай Родис замлъкна и за известно време в залата на Съвета по звездоплаването настъпи тишина. След това на трибуната се появи слаб човек с непокорно щръкнала червена коса. Той беше добре известен на цялата планета — и като пряк потомък на прочутия Рен Боз, който пръв осъществил експеримента с правия лъч и насмалко не загинал при това, и като теоретик на навигацията със ЗПЛ. Хората, които бяха виждали паметника на Рен Боз, смятаха, че Вел Хег много прилича на прадядо си.

— Изчисленията са привършени и не противоречат на хипотезата на Фай. Независимо от колосалната отдалеченост на Торманс напълно възможно е онези три звездолета, които са напуснали Земята в началото на ЕСО, да са стигнали до тази планета. Нека си представим, че корабите са попаднали в област с отрицателна гравитация, хлътнали са в нула-пространството и оттам неизбежно са се плъзнали назад, прелитайки за един миг стотици парсека. При пълното невежество в астронавигацията гибелта на звездолетите е била неизбежна, но тях ги е спасило чисто случайното съвпадение на точката на излизане с планета, много близка по свойствата си до нашата Земя. Сега е известно, че планетите от наш тип съвсем не са рядко явление и обикновено съществуват във всяка звездна система с по няколко спътника. Затова откриването на такава планета само по себе си не е учудващо, но натъкването. на нея в бедните на звезди ширини на Галактиката представлява изключително събитие. В древността, долавяйки закона за предварителното преодоляване на обстоятелствата, хората казвали, че безумието върви ръка за ръка със сполуката. Така станало и тук — безумното начинание на бегълците от Земята, на фанатиците, които не искали да се покорят на неизбежния ход на историята, се увенчало с успех. Те вървели наслуки към току-що откритата тогава маса тъмни звезди близо до Слънцето, без да подозират, че това петно, заобиколено с пояс от тъмно вещество, съвсем не е сложна система на някаква невидима звезда, а пропаст, място, където се разкъсва надлъжната структура на пространството, заобикаляща ондулацията на Тамас. Аз прегледах още веднъж записите, в които паметните машини отразяват съобщение 886449, ключ сто и пети. от двайсет и първа група на информационен център 26 на Великия пръстен. Описанието на обитателите на Торманс е оскъдно.

Една експедиция от планета в съзвездието Цефей, чието наименование още не е преведено на езика на Пръстена, е успяла да получи само няколко снимки и по тях може да се съди, че тормансианите доста приличат на онези хора, които са направили отчаяния опит преди много векове.

Вече е пресметната биполярната вероятност — тя е равна на нула и четири. Машините на Обществения размисъл по всички окръзи сумираха «да» с висок индекс и Академията на мъката и радостта също се изказа за изпращане на експедиция.

Вел Хег напусна трибуната и мястото му бе заето от председателя на Съвета.

— След такава аргументация Съветът няма какво да решава — ние се подчиняваме на мнението на планетата!

В отговор на думите на председателя цялата зала грейна в зелени светлинки. Той продължи:

— Съветът незабавно пристъпва към формирането на експедицията. Най-главен, най-важен е подборът на астронавтите. «Тъмен пламък» — нашият втори ЗПЛ — е малък и ние не можем да изпратим толкова хора, колкото са нужни. От осемте души, заети с управляването на звездолета, само астронавигаторите се дублират. Пет души свръх това, включително началника — ето максимума, който «Тъмен пламък» може да побере, без да се сгъстяват непоносимо хората. Ние с болка съзнаваме, че засега нашите ЗПЛ не са нищо повече от експериментални машини и че онези, които ги управляват, всъщност са изпитатели на най-опасния вид придвижване в Космоса. Всеки полет, особено в непозната област от света, продължава да крие в себе си гибелен риск…

На една от горните редици в залата три пъти мигна червена светлинка. Стана млад човек с широко бяло наметало.

— Необходимо ли е да подчертаваме опасността? — заяви той. — Известно ви е колко увеличава това притока на желаещи дори при технически опит. Но става дума за Торманс, за възможност да се срещнем с наши хора, частица от човечеството, случайно запратена в неизмеримите далечини на пространството!

Председателят поклати глава.

— Вие скоро пристигнахте от Юпитер и сте изпуснали подробностите на обсъждането. Няма дори капка съмнение, че ние трябва да сторим това. Ако жителите на Торманс са хора от Земята, тогава нашите и техните прадеди са дишали същия въздух, чиито молекули изпълват дробовете ни. И те, и ние имаме общ генетичен фонд, обща кръв, както биха казали те през епохата, когато са излетели от Земята. И ако животът им е толкова тежък, както смятат Кин Рух и неговите сътрудници, толкова повече сме длъжни да побързаме. Ние в Съвета говорихме за опасността като специален мотив при подбора на хората. Аз отново и отново ще ви напомня: ние не можем да прилагаме сила, не можем да отидем при тях нито като наказващи, нито като всеопрощаващи вестители на един висш свят. Безумие ще бъде да ги накараме да променят живота си и затова е нужен съвсем особен такт и подход в тази небивала експедиция.

— Тогава на какво се надявате? — загрижено попита човекът от Юпитер.

— Ако бедата им, както огромното болшинство от всички беди, се дължи на невежеството, тоест на слепотата на познанието, тогава нека прогледнат. И ние ще лекуваме очите им. Ако болестта е причинена от общите трудни условия на планетата, ще им предложим лек за тяхната икономика и техника, във всички случаи наш дълг е да отидем като лекари — отговори председателят и всички членове на Съвета станаха като един, за да изразят пълното си съгласие.

— Ами ако те не поискат? — възрази юпитерианецът.

Председателят неохотно му отговори:

— Попитайте в Академията по предсказване на бъдещето. Тя вече обсъжда различните варианти. А ние, преди членовете на Съвета да се разотидат по работните групи, трябва да решим всички заедно въпроса за началника на експедицията!

Името на Фай Родис, ученичка на Кин Рух и познавачка на историята на ЕРС, предизвика светването на ивици от зелени светлини.

— Струва ми се — добави председателят, като се канеше да напусне трибуната, — че трябва да се подберат колкото може по-млади хора, включително и корабни специалисти. Младежта по психика е по-близо до ЕРС и ЕСО, отколкото зрелите хора, които са отишли много далеч по пътя на самоусъвършенствуването и понякога трудно разбират внезапността и силата на емоциите на младостта.

Председателят се поусмихна лукаво, като си представи какви оспорващи декларации ще получи информационният център на Съвета по звездоплаване от младежките групи.

Мястото, откъдето щеше да потегли ЗПЛ «Тъмен пламък», бе избрано така, че той да може да бъде изпратен от най-голям брой хора. В това отношение степната равнина в пръстена от ниски хълмове на платото Реват в Индия се оказа идеална. Както всички първи звездолети с прав лъч, «Тъмен пламък» излизаше извън пределите на Слънчевата система с обикновени анамезонни мотори и там, в предварително пресметната точка, екранираше своето състояние в нашата система на пространство — времето. Това му позволяваше да застане на границата на Тамас в нула-пространство.

Тромавата форма на звездолета затрудняваше откъсването му от Земята. Налагаше се той да излети не с планетарни, а направо с анамезонните двигатели. Затова първите ЗПЛ не можеха да излитат от обикновените космодруми, а само от отдалечени и пустинни места.

Двурогите активатори на магнитното поле създадоха защита. Надошлите по хълмовете се скриха зад металната мрежа, сложиха си специалните домина, които сигурно закриваха ушите, носа и устата със слой мека пластмаса. На «рогата» на активаторите светнаха сигналите, които едва се забелязваха в светлината на тропическото утро. Зеленият купол на огромния кораб трепна, подскочи десетина метра нагоре и замря за онези няколко секунди, през които магнитните амортизационни шахти вътре в кораба набираха пълна мощност. «Тъмен пламък» увисна, въртейки се бавно около своята вертикална ос. Бледо светещият стълб анамезон се стичаше под него и стигаше до границите на защитната стена. Внезапно звездолетът направи втори вертикален скок към небето и изведнъж изчезна. Неочакваността, простотата, както и неприятното режещо свирене съвсем не приличаха на гърмящото и тържествено потегляне на обикновените звездолети. Гигантските и страшни кораби напущаха Земята величествено, сякаш възгордени от силата си, а този изчезна като беглец.

Изпращачите се разотидоха малко разочаровани. Далеч не всички си представяха опасността, заплашваща ЗПЛ, и трудността на експедицията. Само разпаленото въображение или дълбокото знание, или и едното, и другото заедно накараха част от хората да останат замислени пред опустялата котловина, покрита с белия прах на опечената почва.

Човешкият разум, колкото и да беше се обогатил и развил през последните три хиляди години, все още възприемаше някои явления само откъм външната им страна и отказваше да вярва, че това тромаво съоръжение е способно да прониже пространството почти мигновено, вместо покорно да се върти из него, както и светлинните лъчи, в продължение на хиляди години по разрешените канали на неговата сложна структура.

Използувайки своите магнитни гасители на инерцията, «Тъмен пламък» продължаваше да набира скорост пак със същите убийствени за предишните звездолети скокове и връзката с кораба се прекъсна.

Вътре в «Тъмен пламък», щом приборите за СПШ (скорост в пространството Шакти) се стабилизираха на индекс 0,10129, всички членове на екипажа напуснаха инерционната камера и се разотидоха по своите постове.

В сплескания сфероид на командната кабина, окачен в центъра на купола, бяха само командирът на кораба Гриф Рифт, Фай Родис и Див Симбел. Резултат след резултат се бракуваха вариантите на Шакти — на ориентацията на звездолета, които електронният мозък на курсовия пулт преглеждаше мигновено. С ловки, мълниеносни превключвания на лостчетата Див Симбел нарочно въвеждаше смущения, изопачаваше и прекъсваше кривите на привличането, имитирайки случайностите на Финеган. Най-сетне слаба светлина озари четирите жълти звездички в прозорчето на крайния резултат и вибрацията на звездолета се успокои. «Тъмен пламък» беше тръгнал по курса. Инженерът включи пилотното устройство и замря над циферблата на устойчивостта.

Фай Родис и Гриф Рифт мълчешката стъпиха на диска в пода на кабината, който ги свали във втория отсек на кораба. Тук двамата астронавигатори заедно със Сол Саин се трудеха над пресмятането точката на влизане и точката на излизане — и двете трябваше да бъдат готови едновременно, защото звездолетът се плъзгаше на границата на Тамас в нула-пространството само през краткото време, изразходвано за завоите след влизането и на излизане. За движението в нула-пространството времето на Шакти не съществуваше. Точността на изчислението за навигация от този род надхвърляше всяко въображение и съвсем доскоро се смяташе за недостъпна. Първият ЗПЛ «Нооген» можеше да излиза само в приблизително набелязани области в пространството. Вероятността за грешки беше голяма, което в края на краищата доведе до гибелта на «Нооген».

След изобретяване на каскадния метод на корелациите стана възможно определянето на мястото на излизане с точност до половин милиард километра. Създадените почти едновременно с него прибори за «напипване» на полетата на привличане от нула-пространството изключваха катастрофите от сблъскване със звезда или друго опасно струпване на материя. На тези прибори възлагаха надежди безумно смелите изследователи на Тамас.

А сега Вир Норин и Мента Кор въвеждаха в машините всички предварителни пресмятания, извършени от гигантските институти на Земята, за да ги нагодят към конкретните условия в мястото на анихилацията на звездолета. Работеха, без да бързат, но и не се отвличаха. Те имаха на разположение три дена.

Фай Родис се прости с Рифт с махване на ръка и бавно тръгна по меката пътечка към каютата си, която беше разположена в една редица с другите по периферията на втората палуба. Присъствието й не беше наложително никъде. Екипажът и специалистите, подготвяни месеци наред за експедицията, не се нуждаеха от никакви указания за ежедневната си работа — условия, които от хилядолетия насам съществуваха за хората на Земята. Докато не се случеше нещо, времето на Фай Родис принадлежеше на нея самата, още повече, че голяма част от процесите стояха неизмеримо по-високо от нейната компетенция. Дебелата врата от влакнест силикол автоматично се отвори, пусна Фай Родис и пак се затвори. Тя засили притока на въздух в каютата и му придаде своя любим аромат — свежата, топла миризма на напечените от слънцето африкански степи. Стените на каютата бучаха тихо, сякаш наоколо наистина се простираше обвявана от вятъра савана.

Фай Родис седна на ниското канапе, помисли малко и се свлече на белия твърд килим пред магнитната масичка. Сред полепналите по нейната повърхност предмети се виждаше вградена в златист овал малка диорама. Родис отмести едно незабележимо лостче и апаратчето се превърна в прозорче към необятни простори, към живите и силни цветове на природата. Над снишаващата се към неизвестността синкава равнина летеше крехък безмоторник във вид на неугледна платформа, с грубо стърчащи ъгли, криви подпори и напрашен покрив. Вкопчани в някакъв лост, на него стояха двама млади хора. Младеж, с резки черти на лицето, здраво държеше за талията момиче от монголски тип. Нейните черни плитки се развяваха от вятъра, а едната й ръка беше вдигната нагоре — не можеше да се разбере сигнал ли е това, или прощален жест. Навъсената прашна равнина с келява растителност слизаше към притаената отпред пропаст, покрита от вълна гъсти жълти облаци. Този чудноват предмет беше подарен на Родис от учителя й Кин Рух, който виждаше в него отговаряща на мечтите му символика. За Кин Рух, който беше разкрил окончателно инферналността на отминалите времена, тази диорама бе символ на връзката му с онези отдавна изчезнали хора, наследник на чиито мисли и чувства беше той, помагаше му да оцени и разбере неизмеримата сила на техните подвизи. На онези, които не бяха се примирили с безизходния кръг на страданията, страха, болестите и мъките, оковали Земята от древните геологически епохи чак до времето, когато в ЕСО най-сетне могло да бъде построено истинското висше общество — комунистическото.

Много трудна стана работата на историка, особено откакто учените започнаха да се занимават с най-важното — с историята на духовните ценности, с процеса на преустройване на съзнанието и със структурата на ноосферата — сбора от създадените от човека знания, изкуство и мечти.

Истинските носители на културата по-рано представлявали нищожно малцинство. С изключение на дворцовите предмети на изкуството изчезването на духовните ценности от археологическата документация било съвсем естествено. Често пъти изчезвали в развалините и под праха на хилядолетията цели островчета на висока култура, прекъсвайки нишката на историческото развитие. С увеличаването на земното население и с развитието на монокултурата от европейски тип историците можали да преминат от субективни догадки към истински анализ на историческите процеси. От друга страна, станало по-трудно да се изяснява реалното значение на документацията. Дезинформацията и чудовищната лъжа се превърнали в оръдия на политическата борба за власт. Целият пети период от ЕРС, на чието изучаване беше се посветила Фай Родис, е характерен с колосални купища псевдоисторически произведения от този именно род. В тези камари се губят отделните документи и книги, отразяващи истинското съчетание на причините и следствията.

Фай Родис си спомняше странното чувство на ужас и отвращение, което започна да я спохожда, когато се задълбочи в избраната от нея епоха. В съсредоточените си размисли тя един вид се превъплъщаваше в някакъв среден човек от онези времена, едностранно образован, мизерно информиран, обременен с предразсъдъци и с наивна, идваща от незнанието вяра в чудесата.

Учените от онова време й се струваха емоционално глухи; обогатените с емоции художници — невежи до слепота. И между тези крайности обикновеният човек от ЕРС, предоставен на самия себе си, лишен от дисциплината на възпитанието, болезнен, губещ вяра в себе си и в хората, застанал на границата на нервното прекършване, се мятал от една безсмислица към друга през краткия си, зависещ от безброй случайности живот.

Най-ужасна й се струваше липсата на ясна цел и жажда за опознаване на света у извънредно много хора, които гледали без интерес към тъмното, необещаващо никакви съществени промени бъдеще, с неговия неизбежен край — смъртта.

Начинаещата двайсет и пет годишна изследователка се яви при учителя си с наведена глава. Фай Родис винаги беше се смятала достатъчно способна за трудното поприще на древната моноистория, но сега бе почувствувала емоционалната си слабост. На Фай Родис й се искаше да навлезе в още по-далечната древност, където отделните огнища на цивилизацията не даваха възможност за моноисторически синтез и й се струваха много по-прекрасни. Недостигът на факти даваше простор за предположения, осветлени от представите на Ерата на срещналите се ръце. Запазилите се произведения на изкуството окичваха малкото известно с ореола на голям духовен възход.

Без да скрива усмивката си, Кин Рух предложи на Фай да продължи изучаването на ЕРС още една година. Когато Родис започна да вижда как в неуредения живот на ЕРС са се изковавали духовните морално-етични основи на бъдещия свят, тя беше смаяна и напълно запленена от картината на великата борба за знание, истина и справедливост, за съзнателно завоюване на здравето и красотата. За пръв път тя проумя привидно загадъчната внезапност на прелома в хода на историята на границата на ЕСО, когато човечеството — измъчено от съществуването на ръба на всеизтребителната война, раздробено от класови, национални и езикови различия, изтощило естествените ресурси на планетата — беше осъществило световното социалистическо обединение. Сега, гледана от многовековно разстояние, тази гигантска крачка напред правеше впечатление на неочакван скок. Проследяването на корените на бъдещето, на поразителната увереност в светлото и прекрасно същество на човека стана главна цел в живота на Фай Родис. И днес, петнайсет години по-късно, след като достигна четирийсетгодишната си зрялост, това я направи ръководител на една небивала експедиция до чудовищно отдалечен свят, приличащ на земния период от края на ЕРС — на олигархическия държавен капитализъм, спрян по някакъв начин в смятаното за неотвратимо историческо обществено развитие. Ако това е така, тогава те ще се срещнат там с едно опасно, отровено от лъжливи идеи общество, където цената на отделния човек е нищожна и животът му без колебание се принася в жертва на какво ли не — на държавното устройство, на парите, на производствения процес и най-сетне, на всяка война независимо от нейния повод.

На нея ще й се наложи да застане лице срещу лице с този свят, и то не само като безстрастен изследовател, чиято роля е да гледа, да изучава и да занесе на родната си планета събраните материали. Тя беше избрана, естествено, не заради нищожните й научни постижения, а като пратеничка на Земята, като жена от ЕСР, която с цялата дълбочина на чувствата, такта и нежността си ще може да предаде на потомците на родната си планета радостта от светлия живот на комунистическия свят.

Фай Родис изключи с отстраняващ жест диорамата. Да вземе със себе си частица от мечтата на своя учител — какво беше това, ако не отзвук от нейния някогашен смут при опознаването на ЕРС! Сега, в момента когато звездолетът се носи към неизвестна съдба, тя възприемаше летящото момиче като своя приятелка. Онази стоеше в пълна готовност, вдигнала за сигнал тънката си ръка преди спущането към пропастта. Родис също скоро ще застане пред смъртно опасния за всичко чуждо свят на Торманс и нейните спътници и помощници ще чакат от нея решаващия сигнал. А тя?

Фай Родис натисна лостчето под възглавницата на канапето и една част от стената на каютата се превърна в огледало. Около една минута тя изучаваше в него лицето си, търсеше прилика с трагично напрегнатото лице на момичето. Но твърдото, правилно лице на зряла жена от ЕСР, с идеално моделирана структура на силните кости, изпъкваща под изразителните мускули и безупречната кожа, рязко се различаваше от полудетския израз на момичето от ЕРС дори в много сходните преживявания.

Предчувствието за изпитанията и тревогата за успеха на експедицията бяха задълбочили сериозността на зелените очи на Фай Родис, бяха очертали по-рязко упоритите й, твърдо изрязани устни.

Фай Родис разтвори широко очи и вдигна ръка — с жеста на летящата върху платформата, но в огледалото той се отрази някак си патетичен и забавен. Родис се изсмя късо, после махна огледалото, свали роклята си и легна на канапето. Отпусна тяло и впери поглед в синкавото, едва светещо кълбо над главата си. Тя лежа неподвижно близо три часа, докато в системата от концентрични кръгове на тавана не светна жълта точка и не се раздаде слаб звън. Фай Родис направи няколко гимнастически упражнения. Още няколко минути — и пред огледалото стоеше друга жена, която изглеждаше по-строга и по-сурова в меката прилепнала дреха на астронавт и с късата си, стегната прическа. Тя сложи тежката сигнална гривна на лявата си ръка и излезе от каютата.

В кръглото помещение, също на централната ос на кораба, под пилотския сфероид и изчислителните машини, вече бяха се събрали участниците в експедицията. Оживяха циферблатите на дубльорните прибори и в същия миг през люка на тавана се плъзнаха в залата Мента Кор и Див Симбел. Тихо запя настроената на си-бемол струна на ОЕВ, показвайки, че в работата на охраната на електронните връзки всичко е нормално. Звездолетът не се нуждаеше повече от внимание и вървеше по определения му курс към галактичния полюс.

Изчаквателната тишина накара Фай Родис веднага да пристъпи към най-трудното — да раздели хората на слизащи от кораба и оставащи в неприкосновения му екипаж. Тя започна с демонстрация на снимките, предадени от чуждата експедиция от Цефей по Пръстена. По обикновения път те биха стигнали до Земята след цели две хилядолетия и половина, ако един ЗПЛ от планетите в областта на съзвездието Дракон не беше минал в нашата част от Галактиката и не беше предал съобщението на 26-ия сегмент от Великия пръстен.

Експедицията на цефеяните само два пъти обиколила планетата на Торманс и понеже не получила разрешение за кацане, се оттеглила; като направила обща снимка на планетата и на нейните обитатели по хванатите телевизионни предавания. Червеното слънце на Торманс — една обикновена звезда за земния наблюдател — се намираше в съзвездието Рис — тъмна, бедна на звезди област във високите ширини на Галактиката.

На никого не би му хрумнало, че в тези дълбини на пространството са могли да се настанят жители на Земята. Но предадените по Пръстена снимки не оставяха съмнение — тези хора напълно приличаха на земляните.

Трудно можеше да се съди за цвета на кожата им — те май не се различаваха от по-мургавите земляни. Тесните им и издължени очи изглеждаха непроницаемо тъмни и придаваха на лицата малко трагичен израз. Антрополозите откриваха в профилите на жителите на Торманс черти на монголоидна сплеснатост, а дребният ръст и слабото, в повечето случаи неправилно телосложение също напомняше за хората от края на ЕРС и началото на ЕСО.

Повърхността на планетата, фотографирана през пролуките на облачната покривка, не приличаше на Земята. Тя по-скоро можеше да бъде сравнена с планета на Зеленото слънце по незначителната височина на континентите. Моретата заемаха голямо пространство. Приблизително измереното албедо говореше за соленост. Показателят на лъчевото сондиране подсказваше на набитото око на планетографите, че дълбочината на моретата на Торманс е малка в сравнение с океаните на Земята.

Изглежда, дебелината на атмосферата на Торманс се равняваше на земната. Аленото слънце осветляваше въртящата се «лежешком» планета, чиято ос съвпадаше с линията на орбитата и радиацията равномерно се разпространяваше по нейната повърхност.

— Ако растителността и следователно съставът на атмосферата тук приличат на нашите, ако тук няма някакви особено патогенни организми, тогава на тази планета се живее лесно — наруши мълчанието Тор Лик. — Тук трябва да липсват резки промени на климата, излишък на радиация, земетресения, урагани и други катастрофални явления, които ние толкова е трябвало да смекчаваме.

— Като че ли сте прав — потвърди Гриф Рифт. — Но тогава защо Торманс? Може би състоянието на планетата не е чак толкова лошо и учителят на Фай Родис само е възкресил един миг от миналото? Някои смятат, че той прекалено смело е дал това име на планетата, базирайки се само на предварителните данни. Орбиталните демографски профили на цефеянската експедиция показаха численост на населението от порядъка на петнайсет милиарда души. Кръговратът на водната маса и характерът на релефа подсказват, че е невъзможно биологичното процъфтяване на такъв голям брой хора. Гладът би могъл да се избегне единствено, ако на планетата са били направени или получени по Пръстена научни открития в производството на синтетична храна и е отпаднала зависимостта от висшите организми. Те не поддържат връзка с Великия пръстен, а това, че цялата планета е отказала да приеме чуждия звездолет, говори за съществуването на затворена централизирана власт, за която е неизгодно появяването на гости от Космоса. Следователно тази власт се опасява от високите знания на пришълците, което показва ниското равнище на нейното развитие, неспособно да осигури съответната социално-научна организация на обществото. Никой не е отговорил на зова на цефеянския звездолет. Това означава, че олигархическият строй не разрешава на никого да използува мощни предаватели, дори и в извънредни случаи.

— Тогава на планетата съществува потискане на индивидуалните интереси. Все пак звездолетът е такова събитие, на което би трябвало да реагират милиони хора — каза Фай Родис, — а от историята на планетите е известно, че подобна система винаги съвпада с научна изостаналост и технически регрес.

— Кин Рух е прав! — възкликна Чеди Даан. — Ако липсва ускорен прогрес, огромното население бързо ще изтощи ресурсите на планетата, ще влоши условията за живот, ще отслаби още повече прогреса — с една дума, кръгът се затваря.

— С подобни думи мотивираше и моят учител своето наименование на планетата, защото мъките на хората по формулата на инферналността в подобни условия са неизбежни — потвърди Фай Родис.

— Старата формула ли имате предвид, или нейната нова разработка, дадена от Кин Рух?

— И едната, и другата. Теорията е лансирана и наречена така от един философ и учен от ЕРС.

— Знам — отвърна Чеди Даан, — това е бил Ерф Ром, живял през петия период.

— Теорията ще обсъдим по-късно. Когато станем спътник на Торманс, ние ще можем да наблюдаваме неговия живот — каза Фай Родис. — А сега ще се разделим на две групи. Всеки ще се готви за разностранна просветителска дейност, която чака както оставащите да пазят «Тъмен пламък», така и онези, които ще стъпят на забранената почва на планетата.

— Но ако те пак не поискат? — попита Див Симбел.

— Измислила съм начин, който ще ни осигури достъп до планетата — отговори Фай Родис.

— Кого от екипажа на кораба ще вземете? — попита Сол Саин.

— Освен мен и тримата специалисти на експедицията, тоест Чеди, Тивиса и Тор, са необходими лекар, технолог и изчислител от най-висока категория, владеещ методите на стохастиката. Като технолог с нас ще дойде Ген Атал, чиито задължения по броневата защита на кораба ще поеме Нея Холи, изчислител ще бъде първият астронавигатор Вир Норин, а лекарката ни е само една.

— Благодаря ви, Фай! — Евиза й изпрати въздушна целувка, а Вир Норин кимна зарадван, без да сваля очи от Фай Родис, и лека руменина оцвети бузите му, които бяха побледнели от напрегнатата работа през последните месеци в тесните помещения на кораба.

Ген Атал стисна здраво тънките си устни и дълбока вертикална бръчка се вряза между веждите му.

— Ами аз? — недоволно възкликна Ола Дез. — Аз съм се подготвила за слизане и се намирам в най-добра форма. Аз мислех, че също ще мога да изпълнявам двояката роля на изследовател и демонстратор! Да покажа на Торманс пластичните танци…

— Вие несъмнено ще ги покажете, Ола — възрази й Фай Родис, — чрез екрана на нашия кораб. Вие сте необходима тук — за връзка с личните работи и за снимки от разстояние. Впрочем, ако всичко върви благополучно, всеки от нас ще бъде гост на Торманс.

— А засега да сме готови за най-лошото — намръщи се Ола Дез.

— За лошото, но не за най-лошото — каза Фай Родис.

ГЛАВА ВТОРА

ПО РЪБА НА БЕЗДНАТА

Седмици на бурите опасни
плуват каравелите напук.
Седмици стрелите на компаса
сочат де е север, де е юг.

Тананикайки си тия древни думи по мелодията на «Разорания рай», Чеди Даан се втурна в кръглата зала, видя Фай Родис, която беше се навела над машината за четене, и се смути.

— Навлизам в мисленето на ЕРС — поясни Чеди, — днес стават точно двайсет дена, откакто включихме спирачките и висим неподвижно в пространството.

— А не ви ли се струва — думите на Фай Родис бяха съпроводени от обикновената й мимолетна усмивка, — че «Разораният рай» не подхожда за стихотворенията от ЕРС? Дейра Мир, която неотдавна създаде кантатата, е привърженичка на мелодиите от сумрачния червенооранжев спектър. А на мен ми се струва, че поетите от ЕРС са добри хора, защото са създавали в онези условия хубави творби от синия спектър. Знаете ли, че от онези времена, аз ценя най-много руската поезия! Тя ми се струва най-дълбока, мъжествена и човечна сред поетичното наследство на целия тогавашен свят. Добрите хора винаги са носели в себе си тъгата на неуредения, инфернален живот и мелодиите на песните им не би трябвало да са по-мажорни от зеления спектър.

— Но оцелелите музикални записи — възрази й Чеди — изобилствуват дори с жълти мелодични линии.

— Така е, но недейте забравя, Чеди, когато се превъплъщавате в момиче от ЕРС, че в творчеството от онова време винаги са се разграничавали две страни — външна и вътрешна. Тогава са умеели да изразяват вътрешната само косвено, а външната е била маска в жълтия, оранжевия и дори в инфрачервения спектър на мелодиите, тя била наричана още абстрактна, един вид надемоционална музика.

— А маската е служела на изискванията на обществото или властта?

— Често, но не задължително. Като всяка маска тя е била нужна на художника преди всичко за да прикрива разрива между неговите стремежи и начина на живот, който е трябвало да води.

— Но тогава всички са носили маски! — учуди се Чеди Даан.

— Точно така. Малцината, които са се опитали да живеят без маска, били смятани за безумци, светци или за така наречените глупаци — тогавашният термин за неагресивните хора с дефектно мислене.

— И това доказано ли е?

— Не, разбира се. За вътрешния живот на хората от онази епоха ние знаем малко и винаги е възможна дисторзия на представите, но, извинете, аз ви прекъснах.

— Вие имате много по-големи знания по ЕРС и по-голям избор, изпейте ми нещо. Нещо, което особено ви харесва.

Фай Родис обхвана с пръсти твърдата си брадичка и подпря лакти на масата. Няколко минути тя остана в тази поза, после запя със силен висок глас:

Укор не са, ни предвестие
тези свети часове!
Тихо дойде в равновесие
твоята везна, о сърце.

Чеди сподави възхитената си въздишка.

Свършва студът, иде лято,
свършва денят, иде здрач,
вече не знам аз самата
песен ли съм, или плач.

— В синия спектър ли е? — попита Чеди.

— В зеления. Аз взех мелодията от «Равнодушната богиня».

— «Свършва денят, иде здрач…» — замислено повтори реда Чеди — Прекрасно стихотворение! Ще го запомня за цял живот. И колко подхожда то за нашия предстоящ път по ръба, между звездните простори на Шакти и бездната на Тамас.

— «Свършва денят, иде здрач» — то важи и за нашия «Тъмен пламък». Аз не бях се замисляла за това — каза Родис, — за мен звучеше само вътрешният смисъл на песента, а той ни доведе до истинския. Тези съвпадения са чести, ако чувството е дълбоко! — И Фай Родис пак се замисли, а Чеди Даан се измъкна в кръговия коридор, където насмалко не се сблъска с астронавигаторите.

— Елате с нас, Чеди — покани я Мента Кор, — тръгнали сме да потанцуваме. Днес работата ни вървеше добре! Ние въведохме последната кохлеарна програма, но вътре в нас всичко кипи от напрежението.

— Добре, само че аз ще си повикам партньор — отговори Чеди. — Гриф Рифт. — И тя вдигна пред себе си циферблата на сигналната гривна.

Мента Кор го закри с ръка.

— Недейте! Той се качи на верандата. — Мента се смути, наведе очи. — Защо да безпокоим Рифт? Струва ми се, че той размишлява над изключителни проблеми.

— Именно затова трябва да го развлечем. Изглежда, вие не знаете какво преживява той. Гриф Рифт загуби любимата си жена. Тя загина при разравянето на един древен склад на биологични отрови. Нашите прадеди са се запасили с тях в количество, достатъчно за отравяне на цялата планета. Мъдростта на хората от ЕСР спаси всички ни от ужасна катастрофа с цената на един-единствен живот. Но този живот беше най-скъпоценният за Рифт.

Чеди Даан пристъпи към услужливо отворилата се пред нея вратичка на асансьора. «Веранда» се наричаше пространството под купола около сфероида на пилотската кабина — то се използуваше като площадка за разходки и като гимнастическа зала. Там вече се носеха буйно и стремително Тивиса Хенако и Тор Лик.

Чеди Даан видя Рифт. Той беше се облегнал на перилата на галерията и гледаше втренчено сребристото огледало на басейна за гимнастика. Напълнен с обработен изотоп на талия, неотровен и нелетлив, той се използуваше за сложните упражнения в условията на нормално и повишено притегляне.

Чеди поведе инженера надолу. И навъсеният повелител на звездолета неволно се усмихна, гледайки отгоре надолу поруменялото лице на Чеди. Те танцуваха бавно и мълком. Чеди почувствува как напрегнатите движения на Гриф Рифт станаха по-свободни.

— Още няколко дена и те — Чеди кимна към астронавигаторите — ще получат всички данни. Тогава ще се заловите за работа вие. — Чеди въздъхна. — Казват, че нямало нищо по-страшно от влизането в нула-пространството. Може би…

— Аз ще ви намеря място в пилотската кабина. Там има едно малко кресло зад охладителя на индикатора на скоростите. Един социолог наистина трябва да види корените на вселената, безпощадна и убийствена за живота, който прелита през черните й дълбини като чайка в нощен ураган.

— И все пак прелита!

— Да, именно в това се състои най-голямата загадка на живота и неговата безсмисленост. Материята, пораждаща в самата себе си сили за собственото й разгадаване, натрупваща информация за самата себе си. Змия, захапала опашката си!

— Говорите като древен човек, който е живял тесногръдо, малко и без радостта на познанието.

— Всички ние, както и преди трийсет хиляди години, се оказваме тесногръди и малки, щом застанем лице срещу лице с безпощадността на света.

— Не вярвам в това. Сега ние много повече сме разтворени в хилядите духовно близки хора. Струва ми се, че нищо не е страшно, дори гибелта, безследното изчезване на такава малка капка като мен. Въпреки че… извинете, аз говоря само за себе си.

— Че аз не ви и почувствувах като учителка от втори цикъл. Но знаете ли колко страшна е думата «никога» и колко трудно е да се примириш с нея? Тя е непоносима и аз съм убеден, че винаги е било така! Откакто човекът е започнал да възкресява чрез паметта си миналото и да надниква с въображението си в бъдещето.

— А пък светът е изграден така, че това «никога» се повтаря през всеки миг от живота, то май е единственото неотвратимо повтарящо се. Може би истински е само оня човек, който е намерил в себе си сила да съчетае дълбокото чувство и това безпомощно «никога». По-рано, а и сега мнозина са се опитвали да премахнат това противоречие чрез борба с чувството. Щом ни чака «никога», щом любовта и приятелството са само процес, имащ неизбежен край, тогава клетвите за любов «до гроб» и «вечно» приятелство, на които толкова са държали нашите прадеди, са наивни и нереални. Следователно колкото повече студенина има в отношенията, толкова по-добре — това отговаря на действителната структура на света.

— Нима не виждате колко не съответствува това на човека? Ами че кой в самата си основа е устроен като протест срещу «никога» — отговори Гриф Рифт.

— Никога не съм мислила за това — призна си Чеди.

— В такъв случай приемете борбата на емоциите срещу мигновеността на живота, срещу безмилостната безкрайност на вселената като нещо естествено, като една от координатите на човека. Но ако човек е съчетал в себе си дълбочината на чувствата и въпросното «никога», не се учудвайте на неговата тъга!

Чеди Даан погледна развълнувана приведеното над нея лице на инженера и нежно помилва голямата му ръка.

— Елате! — късо каза Гриф Рифт и я поведе към просторната си каюта на втората палуба.

Инженерът включи сивата светлина, която се употребяваше за разглеждане на цветови съотношения, и отмести лекия панел в стената. Пластичната холограма възкреси облика на онази, която беше останала предишната само в паметта на Гриф Рифт.

Младата жена с широка бяла рокля седеше, събрала голите си ръце на коленете и едва вдигнала лице, оградено от сърповидната рамка на грижливо сресана светла коса. Изпъкналото гладко чело, тънките наклонени вежди и веселите, лукави очи хармонираха с дяволитата усмивка на пълните големи устни. Високата шия беше опасана от няколко реда розови перли, които падаха върху дълбоко деколтираната по модата от преди няколко години гръд. Цялата й фигура излъчваше лека младежка радост. Сякаш в каютата на звездолета беше се озовала феята на Пролетта от неумиращите приказки на човечеството, за да предаде на астронавтите онова особено предчувствие за сбъдващото се щастие, което е присъщо само на много младите в разгара на пролетта, пропита от всички аромати, от слънчевите струи и от свежия вятър на Земята.

С такова чувство Чеди Даан тихо излезе от каютата, когато Гриф Рифт угаси стереопластичния портрет и продължи да стои в сивата светлина, мълчалив и неподвижен. А Чеди се бореше с напиращите сълзи и с нервната бучка в гърлото и се учудваше от това, колко силно беше й подействувала срещата със загиналата възлюбена на известния инженер. «Социоложко от Ерата на срещналите се ръце — казваше си тя, — какво стана с теб? Или ти наистина се превръщаш в жена от ЕРС — несдържано жалостива, податлива на всяко страдание. Помисли си дали ще бъде полезно това в трудните дни, когато ще трябва да се потопим в живота на Торманс!» Тя отдавна беше намислила да слезе на планетата в ролята на обикновена тормансианка. не гостенка, не учителка, а по-скоро ученичка. Да съумее да заприлича на тях, да не се различава, да се изгуби всред тълпите на народа, които беше видяла на снимките на цефеяните. Да преценява не отвън, а отвътре — това е основният принцип на социолога във висшите форми на обществено устройство. Фай Родис одобрява нейния проект, само поставя условието, че окончателно решение ще бъде взето на Торманс…

Гриф Рифт изпълни обещанието си. Чеди се пъхна дълбоко в креслото. Всички места в пилотската кабина бяха заети. В центъра на образувания от пултовете полукръг седеше Гриф Рифт, малко по-назад вдясно — Див Симбел, който приличаше на каменна статуя на борец. Отляво Сол Саин беше устремил присвитите си очи към горния ред екрани. Скулите на сухото му лице бяха рязко изпъкнали, а дълбока бръчка заобикаляше брадичката му от едната буза до другата. Двамата астронавигатори, които с безразличния си вид се стараеха да покажат, че са направили всичко, бяха се настанили зад левия край на пулта. От своята позиция Чеди Даан можеше да вижда в профил Фай Родис, която седеше в креслото за «гости» на два метра зад инженера анихилатор. Външно началничката на експедицията изглеждаше абсолютно спокойна, но не можеше да излъже прозорливата Чеди, която забеляза, че Фай се вълнува.

«И на нея й е за пръв път» — помисли си Чеди, когато се обърна да погледне плътно затворената врата. Целият останал екипаж освен Ген Атал се намираше в камерата за биозащита под управлението на Нея Холи и Евиза Танет. Ген Атал беше се уединил в тясната каюта под самия купол над пилотската кабина, където като на полюс се събираха линиите на силовите напрежения, температурната деформация и на отражателите на кълбовидните структури от сгъстено минус-поле. Разпаленото въображение на Чеди Даан си представи инженера по броневата защита като древен воин, закрил се със щита, готов да парира всички неочаквани удари на врага. Всъщност точно така си беше, само че вместо дръжките на меч и кама пръстите на инженера стискаха лостовете на много по-мощни оръжия.

Тишината се нарушаваше от трите ноти на акорда на ОЕВ. Гриф Рифт се обърна към Сол Саин и му направи някакъв знак. Пеенето на ОЕВ замлъкна, тишината стана толкова дълбока, че лумналите екрани за кръгов обзор сякаш зашумоляха и зазвъняха от шепите ярки звезди отляво, по посока към галактическия център. Заплетените нишки на иглестите светила се проточваха отдясно, по дължината на външния ръкав на нашата вселена.

След втория знак на Гриф Рифт Див Симбел обърна звездолета. Бавно се изгубиха от предните екрани диво разчорлената мъглявина от светещ газ, краят на един облак от тъмна материя, озарен от силния огън на кълбовидно струпване, и дългите нишки разсеяна светлина в Лебед. Мракът на космическата нощ ги обгърна плътно, отхвърляйки към неизмерими далечини мътните светлинки на далечните звезди и галактики. Това означаваше, че «носът» на кораба се е насочил към съзвездието Рис и наближава репагулума — невидимата граница между света и антисвета, между пъхнатите един в друг Шакти и Тамас.

Див Симбел разви малкото червено колело, надянато върху стърчащия от пулта конус. Звездолетът трепна, лекото ускорение притисна Чеди дълбоко в креслото. Долните краища на екраните засвяткаха — отблясъците от действието на неутринната фуния угасиха резките звездни светлини. Гриф Рифт щракна с нещо, из всички помещения на кораба се разнесе пронизителен сигнал и лумналият на екраните син пламък накара Чеди и Фай Родис да трепнат. И двете жени инстинктивно закриха очите си с ръце, докато не свикнаха с промяната на цветовете — лазурен и син, които се виеха и стремително струяха около купола на звездолета. В пилотската кабина стана тъмно, сякаш беше потънала в езеро от мрак, захлупено отгоре с чаша от стремителни струи светлина.

Четири гигантски кръгли ска'ли светнаха една над друга на вертикалната стена, която разделяше двата екрана, на билото на дъгата от пултове. Гриф Рифт кимна на Див Симбел и инженер-пилотът побърза да върне червеното колело назад.

Чеди Даан по-скоро отгатна, отколкото почувствува, че сфероидът на кабината се върти, по циферблатите започнаха да се гонят оранжеви светлини и техните огромни стрелки се отместиха наляво, като трепкаха и се люшкаха безразборно. Гриф Рифт се наведе над пулта и ръцете му, осветени само от отблясъка на циферблатите, затичаха по клавишите на приборите с бързината на първокласен музикант. Стрелките бавно започнаха да се успокояват и една подир друга да прекратяват хаотичното си треперене, а отдясно върху екраните започна да се спуща тъмнина. Това не беше нощният мрак на Земята, изпълнен с въздуха, миризмите и звуците на живота. Нито мракът на космическото пространство, чиято чернота винаги предполага необятен простор. Към звездолета пълзеше нещо, което не се поддаваше на чувствата и разума, не притежаваше нито едно от нормалните за човека свойства, не се поддаваше дори на абстрактно определение. Това не беше вещество, нито пространство, не беше празнота, нито облак. Нещо такова, в което всички усещания на човека едновременно потъваха и се удряха, предизвиквайки необикновен ужас. Чеди Даан се вкопчи в креслото и стисна зъби, обзета от първобитен страх. Цялата разтреперана, Чеди спря погледа си върху продълговатото сурово лице на Гриф Рифт, който беше замрял над приборите си. Четирите циферблата над главата му сега светеха с мътен жълт пламък. Рязко се очертаваха острията на стрелките — две горе, две долу, — които отиваха към вертикалната черта. Щом стрелките докоснаха тази черта, звездолетът се раздруса. За секунда пред очите на Чеди се появи незабравимо грандиозно зрелище — светещи с кинжални лъчи звездни облаци, ивици и кълба дим до самия вертикален стълб с циферблатите, а отляво — запълнилата всичко стена от тъмнина.

И изведнъж всичко угасна. Чувството за хлътване, за рухване в бездна без опора и спасение потисна угасващото съзнание на Чеди. Едно неописуемо мъчително усещане за вътрешна нервна експлозия я накара да вика истерично и малодушно. В действителност Чеди само мърдаше беззвучно устни. Струваше й се, че цялото й същество се изпарява също като капка вода. После леден студ я скова в дълбините на бездната, където падаше без край…

Заедно с чувството за цялост на тялото се върна и съзнанието на Чеди. Струйки тонизираща газова смес тихо облъхваха покритото й с пот лице. Бавно, страхувайки се да не преживее повторно разпадане на съзнанието, Чеди изви очи към десните екрани. На тях не се виждаше нищо освен мътна и сива пустота. Отляво, където доскоро сияеше светлоносната мощ на милионите слънца в центъра на Галактиката, тя видя същото сиво нищо. Чеди срещна погледа на Фай Родис, която се усмихна слабо и когато видя, че Чеди се кани да каже нещо, допря пръст до устните си.

Гриф Рифт, Див Симбел и Сол Саин бяха доближили креслата си. В триъгълника на техните рамене и глави сега светеше една ниска, прозрачна като кристал колона. Вътре в нея по едва забележима спирала течеше подобна на живак течност. И най-малкото забавяне или ускоряване на нейния поток предизвикваше подскачане на една от стрелките на големите циферблати и късо настойчиво изсвирване някъде от подножието на пулта. След всяко изсвирване трите глави трепваха, напрягаха се и пак се вцепеняваха, щом стрелката се върнеше на чертата.

Прозвуча необикновено настойчиво изсвирване, две от стрелките се отместиха едновременно. На десния екран от сивата мъгла се появи петно мрак.

Чеди беше достатъчно запозната с новите представи за устройството на вселената, за да схване това петно мрак като издатина на Тамас. Тя знаеше, че гравитационните полета в нашата вселена имат много разнообразна форма, най-често наподобяваща пумпали, фунии и силно сплескани конуси, проточени във верига по посоките на анизотропията пространство — време. Няма да бъде никак чудно, ако антигравитационните за нас полета на антисвета, тоест гравитацията на Тамас, са изградени аналогично и зад тази вълнообразна издатина се крият маси антиматерия — черните галактики и невидимите слънца на Тамас.

Едно време на хората им се струвало невероятно, че в съседните галактики като например Мъглявината Андромеда могат да съществуват обитаеми светове. А още по-рано на тях им се завивал свят само от представата за жителите на планетите около Арктур или Алтаир. А сега на човека вече не му стига неговата вселена с милиардите й галактики и той се промъква към ужасяващия мрак на антисвета, който се оказа съвсем близо.

Но каква смелост и жажда за знания е трябвало да натрупат хората, за да могат не само безстрашно да застанат пред стената на ужаса, но и да се стремят да проникнат през нея в онова, за което обикновеният човек от рода на Чеди не разполага дори с мислено определение! А тя на всичко отгоре насмалко не беше се осмелила да обяснява какво е животът на самия Гриф Рифт! Не, тя говори с него добре, с приятелско разбиране и единство на чувствата…

«Свършва денят, иде здрач…» — зазвуча в паметта й песента на Родис… Те наистина се намират между деня и здрача. Вертикалната стена с циферблатите олицетворява границата. Достатъчно е да се свлекат от нея и… сега тя знае, че ще се намери в Тамас! Може да се озове и в нашия свят, в светлия Шакти, но той също е убийствен, ако попаднеш прекалено близо до звезда или до кълбовидно натрупване. И те се носят по гребена на вълната с тази разлика само, че твърде голяма мисия имат «Тъмен пламък» и тринайсетте члена на неговия екипаж. Гриф Рифт беше й казал за чайката, която лети в нощния ураган — той ли няма да знае! За него това не е поетично сравнение, а точен образ на ЗПЛ. Но, достатъчно! Корените на вселената са прекалено страшни за нея, отгледаната в грижовното общество на Земята. Интересно какво ли е почувствувала Фай Родис — ето я, все така неподвижна, също като тримата около кристалната колона, вперила поглед в екраните, зад които е сивата пустота, и сигурно също се опитва да си представи Тамас?

Чеди не отгатна мислите на Фай Родис. Преживените от нея усещания бяха още по-мъчителни от тия на Чеди, защото Родис не загуби съзнание. Нейното силно, великолепно тренирано тяло се съпротивляваше на прехода в нула-пространството не по-зле от телата на управляващите ЗПЛ. Тя бързо се върна към нормалното си състояние и започна да мисли за стаята си в института на Кин Рух в Източна Канада, където се готвеше за експедицията.

Просторната стая, със стена, застъклена с огромни силиколови плочи, гледаше към долината на голяма река сред боровите гори на резервата. Фай Родис си спомняше най-незначителни подробности — от бледожълтия цвят на покриващия целия под килим до големите маси и канапета от изкуствено сиво-копринено дърво. Топлият уют благоприятствуваше за работата. Особено когато зад обърнатата към речните далечини прозрачна стена пълзяха ниски облаци и вятърът донасяше студен дъжд. Тогава Фай Родис се настаняваше на канапето в противоположния край на стаята до читалния апарат и купчината възстановени древни филми, четеше, мислеше и гледаше. Щастливото време на «попиването» на информация, за да станеш способна да разбираш древните исторически процеси и пътищата, по които човечеството е вървяло нагоре,

Веднъж й попадна откъслек от филм за войната. Гъбата от вода и пара от ядрената експлозия се издигаше над океана на задоблачна височина, над хълмовете и палмовите горички на стръмния бряг. Няколко кораба бяха преобърнати и разпилени. От бреговото укрепление двама души наблюдаваха какво става. Възрастни и възтромави, те бяха с еднакви фуражки със златни символи — очевидно командири.

Лицата им, осветени от отблясъка на морския пожар, насечени от бръчки, с подпухнали клепачи на изморените очи, не изразяваха уплаха, а само съсредоточено внимание. И двамата имаха едри черти, масивни челюсти и еднаква увереност в благополучния изход от титаничната битка…

Родис си спомни, че тогава, загледана в черната нощ зад прозрачната стена, тя си мислеше за океана от мъжество, който е бил необходим на хората на Земята, за да се изтръгнат от дивашкото състояние и да превърнат планетата си в светла, цъфтяща градина.

Деветдесет милиарда хора са минали под косата на времето, като се започне от паянтовите колиби по клоните на дърветата или тесните цепнатини в отвесните скали, докато с победата на разума и знанието, с настъпването на всепланетното комунистическо общество не свършила нощта на нещастията, която от край време съпътствувала човечеството.

Но сега гордата жена беше потресена и ако трябваше честно да си признае, тя бе уплашена от сблъсъка с реалността на вселената не по-малко, отколкото нейните отдавна преминали по лика на планетата сестри. Страхът пред реалността, който води към разрив с нея, към създаването на илюзии и изопачаване на действителността, винаги бе овладявала незакаления от детинство за борба със силите на природата човек. Сега дори тя, изпълнена със здраве, специално тренирана психически, трепери пред фундаменталните структури на реалния свят… Но твърди и непреклонни са лицата на нейните съратници в борбата с чудовищните сили на антисвета, пред които не само човекът, но дори и цялата Галактика представлява прашинка, изчезваща безследно във враждебния мрак на Тамас — антивремето и антипространството…

Фай Родис разглеждаше тримата седнали пред нея безстрашни пилоти на кораба и се питаше: къде е пределът и съществува ли той? С изобретяването на ЗПЛ настъпи Ерата на срещналите се ръце. а какво ли ще дойде вместо нея след време? Ерата на свързването на Шакти и Тамас? Уравновесяването на корените на двуполюсната вселена? Но как да се избегне долепването, безструктурността, анихилацията? Дори смътните догадки за това не са по силите й.

И изведнъж кристалната колона изгасна, нов звук. нещо като акорд на басова струна, отекна в пода на кабината. Фай Родис инстинктивно разбра, Че «Тъмен пламък» е сигнал целта, по-точно — точката на излизане. Отново стана нещо с тялото й. Падане или излитане? Разтягане или свиване? Фай Родис не можеше да прецени. Бяха изчезнали всички нормални чувства. Тя сякаш плуваше в безтегловност, без да усеща нито студ, нито топлина, нито къде е, горе или долу, нито светлина, нито мрак. Загубил всички ориентири, мозъкът отказваше да възприема каквото и да било. Еднотонни тъпи мисли се завъртяха в кръг, подгониха се в безкрайна верига от повторения. Тя не изпитваше нито страх, нито радост, не разбираше състоянието си, което приличаше на вече роден и още безсмислен живот, както преди милиарди години. Но нещо незнайно нахлу във върволицата на въртящите се мисли, разкъса затворената им верига. Съзнанието пак разтвори обятията си за външния свят. Като се завърна от небитието… Не, това състояние не можеше да се нарече така. Родис живееше, но не съществуваше, или, по-точно, съществуваше, а не живееше.

Тя видя разкошен пожар от звездни светлини. Само че лентите и кълбата горяща материя сега бяха отишли в долния кран на екраните отляво. Отпред, вдясно, в чернотата на Космоса зловещо светеше съзвездието на петте Червени слънца, а отстрани — още две близки бледи звезди.

Гриф Рифт стана и прокара длани по лицето си, сякаш за да измие умората от него. Див Симбел манипулираше с цифровите дискове на пулта. Звездолетът потръпна няколко пъти, като успокояващо се животно и замря. Неопределена и дълбока радост стопли Фай Родис. Така човек, който е блуждал из гибелно подземие, излиза при синьото небе, топлото слънце и живата миризма на тревите и гората. Тя се усмихна на всички: на Гриф Рифт, на Чеди, на двамата астронавигатори, които вървяха покрай пултовете към асансьора за помещението с изчислителните машини. Пред овалната врата отнякъде изникна Ген Атал. Той отмести зеления лост и масивната врата изпълзя надясно. Инженерът на броневата защита се приближи до Чеди едновременно с Гриф Рифт.

— Това е! — каза Рифт. — Оттук нататък всичко зависи от астронавигаторите. Скоро те ще ни кажат колко далеч от целта сме излезли. Вие какво мислите, Див?

Инженер-пилотът показа едно неясно светило, с диаметър четири-пет сантиметра, скрито наполовина от рамката на екрана и незабелязано досега от Фай Родис.

— Ако това е слънцето на Торманс и то е голямо колкото нашето, то до него остават най-много триста-четиристотин милиона километра. Дребна работа.

— Ами ако не е то? Ако е някое от онази петорка? — попита Сол Саин.

— Тогава ще трябва да странствуваме дълго… или пак да влезем в нула-пространството, но вече без предварително подготвената на Земята мрежа. Това ще е беда, но аз вярвам и на пресмятанията на Земята. и на нашите астронавигатори. Те не управляват за пръв път ЗПЛ — спокойно каза Див Симбел.

Чеди Даан предпазливо стъпи на пружиниращия под.

— Как се чувствувате. Чеди? — загрижено я попита Гриф Рифт. — Да повикам ли Евиза? Все пак беше рисковано да ви подлагаме на такова изпитание. Аз разчитах на старателната тренировка на целия наш екипаж.

— И не сте сгрешили — изправи се Чеди, която с все сила се стараеше да превъзмогне слабостта в краката и цветните петна пред очите си.

Тримата мъже, управляващи звездолета, се спогледаха одобрително. Тя отговаряше така, като че ли да загубва на два пъти съзнание за кратък интервал от време за нея беше нещо обикновено. Чеди забеляза подигравателната искрица в тъмните очи на Сол Саин и се изпъчи още по-предизвикателно.

— Защо не се грижите за Фай Родис? Тя също за пръв път попадна в нула-пространство.

— За Фай Родис никой не се тревожеше — Гриф Рифт понижи глас, — тя не само е правила разкопки на далечни планети, но е минала и през десетте стъпала на инферналността.

— За какво? — смая се Чеди Даан.

— Историците го вършат, за да разберат по-дълбоко усещанията на хората от далечното минало.

Чеди порозовя от наплива на смесени чувства. За втори път в този мъничък свят от тринайсет души тя не беше дооценила човек. Наистина е невъзможно да се смяташ за социолог, преди да навършиш петдесет години. Добре, че машинната лингвистика е област, в която тя може да има доверие на себе си. Колко ли още сюрпризи ще й донесе работата с другарите по експедиция? Тя хвърли крадешком поглед на Фай Родис и тръгна към каютата си. Подпряна на облегалката на креслото, Родис гледаше враждебното мъждукане на съзвездието Червени слънца. Чеди изведнъж си спомни една картина от художествена изложба. Тягостен пейзаж: купища от сивокафяв камък, плъзгави и покрити с нагърчени ивици от мръсно-кафява растителност — с дълги, провиснали, приличащи на водорасли влакна. Червено-ръждиви ажурни кули, строени в редици, сякаш подпираха като колони ниското облачно небе. По гредите на най-близките загадъчни постройки висяха същите кафяви кичури, отклонени настрана от настойчивия и равномерен вятър. Отпред в едър план беше изобразена жена със сложен скафандър. Горната част на шлема, повдигнат като забралото на древен рицар, откриваше част от лицето. По характерните очертания на челото, горния край на носа, веждите и очите Чеди сега безпогрешно позна Фай Родис, въпреки че носът, устата и брадичката й бяха закрити от сложния дихателен апарат. Да, тя безспорно е била там, на мокрите планети на инфрачервените слънца! А следователно късият, предпоследен скок на «Нооген» е станал с участието на Фай Родис. И тя е мълчала, за да не би Чеди и нейните другари, които още не бяха влизали в нула-пространството, да се почувствуват зелени новаци в сравнение с нея.

Чеди не знаеше още много неща. Впрочем и самата Фай Родис не подозираше, че в същия този момент сред планините на Предкавказието до исполински телескоп седеше авторът на картината, известен астроном. Ободрявайки се с хапчета, които пропъждаха съня, той дежуреше трета нощ. Пред него, увеличени един милион пъти, на екрана мъждукаха червените точки на петзвездната конфигурация в съзвездието Рис. Някъде там, може би край тази нищожна червена светлинка — над конфигурацията, на хиляди светлинни години разстояние, трябва да изскочи на повърхността «Тъмен пламък». На него е незабравимата Фай Родис, чиито многолики образи ще може да заличи в паметта му само смъртта…

Тъкмо в този момент в сферата на пилотската кабина Фай Родис и Гриф Рифт също гледаха алената звезда. Инженер-пилотът бе познал — мътното светило, което на екрана изглеждаше като мъничък диск, беше слънцето на Торманс.

Вир Норин и Мента Кор вече бяха определили разстоянието — триста и осемдесет милиона километра трябваше да пропътува звездолетът с анамезонните мотори — обикновените космически двигатели. Ако звездолетът не беше спрял напълно, а се движеше макар и само с така наречената «скорост за приближаване» — 0,1Л, — тогава той можеше да стигне до Торманс точно за три часа и половина. Но набирането на инерция и след това спирането на «Тъмен пламък» изискваха още около трийсет часа.

Като победни фанфари зазвучаха сигналите, които изтикаха хората в амортизационните кабини на магнитните шахти.

«Тъмен пламък» се понесе на скокове по новия курс. Още преди появяването на ЗПЛ обикновените звездолети, снабдени с магнитни гасители на инерцията, бяха получили прякора «звездно кенгуру» именно за тази си способност да набират скорост невероятно бързо.

Див Симбел и Сол Саин бяха настроили автоматите за управляване на кораба така, че набирането на скоростта, полетът и забавянето да преминат в един общ цикъл. Целият екипаж, потопен в смекчаващия неудобствата хипнотичен сън, не напусна амортизационните кабини. Никой на кораба освен заетите със заснемането на пътя и с воденето на дневника работи не можеше да наблюдава как растеше аленото слънце и променяше окраската си с все по-червен цвят. Отначало то наедряваше бавно, след това започна да се приближава със заплашителна бързина, изливайки върху звездолета огнената си сила. Когато достигна близо два метра в диаметър, то заприлича вече не на плосък диск, а на кълбо с широко развяна светеща мантия. Щом корабът премина анастерия, то се отдалечи пак толкова бързо и се изравни по размери с видимото от Земята Слънце.

Звездолетът престана да описва гладка крива. Неговата скорост беше стигнала определения минимум. В отделната малка кабинка, където дремеха Див Симбел и Вир Норин, заработиха апаратите за събуждане, които биха събудили дежурните в случай на каквато и да било неизправност в ОЕВ. Скоро тринайсетимата се събраха в пилотския сфероид, гледайки приближаващата се планета. Втора откъм своето светило и малко по-близка до него, отколкото Земята до Слънцето, Тя също имаше само един отдалечен спътник в екваториална орбита. Астронавтите добре познаваха чистия светлосин цвят на родната си планета, който ставаше все по-ярък и по-радостен с приближаването към нея. Торманс се оказа тъмносин, а там, където по-дебелата облачна покривка отразяваше и разсейваше по-слабо лъчите на червеното слънце, той изглеждаше виолетов. В интензивното оцветяване на планетата се съдържаше оттенък на неприветливост. Хора по-нервни от астронавтите може би щяха да открият във външния облик на Торманс нещо зловещо.

Тъмносиньото кълбо висеше в черното небе, а под него, едва забележим, плуваше пепеливият диск на спътника.

— Все пак Торманс сигурно е бил трета планета — високо каза Тор Лик. — Първата отдавна е паднала върху своето светило, както един ден ще стане с нашия Меркурий. Тази звезда е по-стара… — Астрофизикът млъкна и се загледа в приемателния екран на предните локатори, през които преминаваше пунктирна дъга.

Гриф Рифт се хвърли към пулта, но Ола Дез го изпревари и включи връзката. По дългото прозорче под локатора започнаха да се гонят къси вертикални колонки, а преводната машина запя безспир две ноти — ре и сол.

— Езикът на Пръстена! — възкликна Гриф Рифт.

Ола Дез премести индекса на преводната машина. Веднага в приемателното прозорче започнаха да се гонят две цифри: 02, 02, 02, 02… — галактическият сигнал за повикване на станциите от Великия пръстен. Викаха звездолета!

Някакви нечувано чувствителни локатори бяха установили приближаването на «Тъмен пламък» и сега се обръщаха към него на езика, станал общ за милионите планети от Галактиката и извънгалактичните звездни струпвания, обединени в могъщия съюз на Великия пръстен. Дори Галактиката М-31 или Мъглявината Андромеда сега с помощта на звездолетите с прав лъч присъединява колосалната мощ на своя колективен разум, на своя Пръстен към нашия и това е само началото на нова ера от ЕСР. Този условен език, разшифрован от един от синовете на Земята, от незабравимия Кам Аамат, се готвеше да зазвучи в обикновени символи от планетата Торманс.

Но тогава колко неточни са били земните представи за нея! Ако тормансианите влизат в Пръстена, знаят неговия език и общуват с братята си по разум, тогава не съществува никаква планета на мъките. Това е мит, грешка, породена от случайно неразбиране. Вероятно мисленето на цефеяните твърде много се е различавало от мисленето на обитателите от съзвездието Дракон, които бяха изпратили ЗПЛ към двайсет и шестата област на осмия оборот и това не е могло да бъде проверено от станцията на Великия пръстен, откъдето съобщението бе предадено на Земята.

На Чеди Даан й се стори, че в звездолета лъхна ободряващ вятър от далечната Земя. Вместо да тропат на вратата на една негостоприемна, може би враждебна планета, те идват като поканени гости, като равни при равни. Тормансианите всичко ще разбират и са напразни опасенията да не ги обидят поради недоверие или страх.

Другарите на Чеди споделяха нейната радост. Само по острото лице на Ола Дез за миг премина разочарование. От неосъзнато желание да подражава на Фай Родис Чеди Даан погледна преди всичко нея и улови погледа, пълен с весело облекчение, почти с тържество, които тя хвърли на Гриф Рифт. фай Родис се отметна леко назад, за да не изпуща от очи екраните, и подаде на Гриф Рифт ръка с такъв жест, че Чеди изпадна във възторг… Тя никога досега не беше разглеждала началничката на експедицията като жена, особено редом с такива блестящи представителки на своя пол като Ола Дез и Евиза Танет. А сега в Родис сякаш бяха се обединили нежността на майката, добротата на лекаря и радостта да се смята прекрасна.

Препускането на цифровите сигнали зад стъклото на приемателя продължи установен брой минути. След това последва поредица от други знаци. Твърдият, слабо модулиран глас, с какъвто говореха малогабаритните преводни машини на корабите, бавно произнесе: «До всички, до всички, до всички. Предава се пътно съобщение…»

Чеди изстина и се озърна безпомощно. Фай Родис мълниеносно се наведе към приемателя, а Гриф Рифт стисна в юмрук ръката, която току-що беше държала пръстите на тържествуващата Родис. «Предава се пътно съобщение за експедицията от планетата» — машината сякаш се задави и издаде няколко неразбираеми звука, а след това продължи все така бодро и безстрастно: «Ние монтирахме ориентир на галактическите координати и предупреждение на необитаемия спътник на населената планета. Чуйте първо предупреждението: 02, 02, 02, 02, — чуйте предупреждението.»

— О-ох! — въздъхна някой с цялата болка на разочарованието, щом машината млъкна за секунда.

«Предупреждение до кислородния живот. Не кацайте. Планетата е населена от хуманоидна цивилизация с голяма плътност, ИТВ (индекс на техническата висота) към 36, невлизаща във ВП. На молбата ни да приемат звездолета, изпратена на техния език, отговориха с незабавен отказ. Те не искат посетители. Не кацайте на планетата.»

Машината направи втора пауза, а в прозорчето запълзяха знаци и цифри, ненужни на предварително знаещите координатите земляни. Хората стояха смълчани, докато пак не се повториха нотите и цифрите на галактическия сигнал за повикване.

— Всичко е ясно! — Ола Дез изключи приемателя.

— Да — мрачно каза астронавигаторът, — на спътника има бомбен предавател. Работи нормално трети век. Браво на цефеяните!

— Изобщо, ако не бяха те… — започна Ола Дез.

— Ние нямаше да сме тук — обади се Сол Саин и сухо се изсмя от преживяното напрежение.

Хората се размърдаха и заговориха, като се стараеха да скрият един от друг разочарованието си.

— Моля за внимание — прекрати разговорите Гриф Рифт и се обърна към Фай Родис: — Какъв е планът?

— Както досега, без промени — отговори тя. Това беше предишната, спокойна и твърда Родис.

— Трябва ли първо да се приближим до спътника — попита Гриф Рифт, — сега, когато съобщението на цефеяните потвърждава неговата необитаемост?

— Все пак трябва. С нашия опит ние можем да видим онова, което цефеяните не са разбрали, а следователно и не са забелязали. Може би на спътника са останали постройки от предишна цивилизация на Торманс, която едва по-късно е западнала. На планетата е могла да съществува още по-древна цивилизация, измряла или изтребена от съвременните обитатели на Торманс, ако те са пришълци…

Гриф Рнфт кимна, съгласявайки се безмълвно.

«Тъмен пламък» бавно се приближи към спътника, изравни с него орбиталната си скорост и започна да обикаля около безжизненото кълбо с диаметър около шестстотин километра, както Мимас обикаля Сатурн. Мощните стереотелескопи опипваха сивата повърхност, тук-там пресечена от прави пукнатини и от ниски планини. От апаратите лентите на заснетите филми влизаха направо в увеличителите, които бяха толкова силни, че позволяваха да се различат отделните камъни. Кръстосаната обиколка не даде и най-малкото доказателство, че на спътника, когато и да било, са се заселвали разумни същества. Откриха дори бомбения предавател на цефеяните, който удобно беше се настанил в един полуциркус, врязан в стръмен склон от шуплеста светла лава. На това удобно, защитено от метеорити място през втората обиколка се стовари бомбеният предавател на «Тъмен пламък», който съобщаваше на езика на Пръстена, че ЗПЛ е пристигнал тук от Земята със специална мисия и ще кацне на планетата. Ако предавателят продължи да работи повече от пет години от момента на хвърлянето му. това ще означава гибел на звездолета, за което планетата СТ 3388+04ЖФ (Земя) моли да й бъде съобщено по Пръстена при първа възможност.

— Да не забравим да го изключим на връщане — загрижено каза Див Симбел, — някои са го правил с радост, когато са се спасявали от опасни планети.

— Нашият има предпазно устройство — увери го Сол Саин,

— допълнителен контур. Когато започнем да се отдалечаваме от Торманс и спътника му, предавателят ще издава вой, докато не го изключим.

— Тогава всичко е готово! Време е да тръгнем към Торманс — каза, прозявайки се, инженер-пилотът.

— Ще имаме време да си починем. Фай Родис предупреди да се доближим до планетата колкото може по-бавно, откъм дневната й страна, без да използуваме локаторите и да сигнализираме.

— Промъкваме се като древни ловци към диво животно — недоволно се усмихна Сол Саин.

— Не ви ли харесва? — учуди се Див Синбел.

— В това има нещо грозно — да се спотайваш, да се приближаваш скришом!

— Фай Родис каза, че не бива да тревожим обитателите на Торманс. Ако те са враждебно настроени към гостите от Космоса, тогава пристигането на «Тъмен пламък» ще предизвика възмущение, а на нас ще ни се наложи месец-два да се въртим на орбита около планетата, докато усвоим езика и се запознаем с обичаите им. Ако те се научат, че над планетата им лети звездолет, в момента ние дори не ще можем да им обясним какво търсим тук!

— Цефеяните нали са им обяснили?!

— Вероятно като са заучили една-две фрази. И са получили отказ. А ние не бива да го получаваме — прекалено далечен беше пътят и Торманс е нашата цел, а не случайно забелязана планета — каза Див Симбел.

— А не прилича ли това на нескромно надничане иззад ъгъла? — не се предаваше Сол Саин. — Тези методи подхождат на древните хора, а не на общество от висша форма… Ето го и нашия социолог! Вие на какво мнение сте, Чеди? — Инженер-кибернетикът й преразказа разговора.

Тя се замисли, после решително заяви:

— Би било недостойно за хора от Земята и от нашата ера да дойдем, да погледнем скришом, а после тихичко да се върнем обратно. Ние не бихме причинили никаква вреда, но това… да надничаш в стаята на човек, когато той нищо не подозира… Ние ще им обясним, когато кацнем на планетата, и те ще ни разберат.

— Ами ако не ни разберат и не ни приемат? — настояваше Сол Саин и очите му се присвиваха подигравателно.

— Не знам какво бих решила. Аз съм съгласна с Родис.

— И аз мисля по същия начин — каза инженер-пилотът. — Още повече, че вие и двамата изпущате една съществена подробност. От грамадната височина, на която можем да осъществяваме устойчив орбитален полет, ние ще видим само най-общи подробности от живота на планетата. И ще можем да хващаме само онези предавания, които са предназначени за цялата планета. С други думи, ще видим и чуем само явния обществен живот, А за да разберем техните език и норми на поведение, повече не ни е и нужно.

— Правилно, Див! Аз не можах да се сетя веднага за този прост факт. Какво ще кажете, Сол?

Инженер-кибернетикът разпери ръце в знак на съгласие.

— И още нещо — продължи Див Симбел. — Те нямат високи изкуствени спътници и ние няма да нарушим нищо в тяхната съобщителна система.

— А може би изобщо нямат спътници, нито високи, нито ниски? — попита Сол Саин.

— Скоро ще видим — каза Див Симбел.

ГЛАВА ТРЕТА

НАД ТОРМАНС

«Екваториална скорост на планетата гама 1 дроб 16, период на завъртане 22 земни часа…» — докладваше суматорът, произнасяйки думите с нечовешка яснота. Широката лента на записите се поемаше от приемателя на пътния дневник. Автоматите на «Тъмен пламък» грижливо изследваха Торманс, без да пропущат нито една подробност.

— Учудва ме количеството въглероден окис в долните слоеве на атмосферата — каза Тор Лик. — А колко ли още е разтворен в океаните! Това ми прилича на палеозойската геологическа ера на Земята, когато въглеродният окис още не бил свързан частично с процесите на карбонизация.

— Дали не е оранжериен ефект? — осведоми се Сол Саин.

— Тук климатът, общо взето, е мек и постоянен. Екваторът на Торманс стои «вертикално» в сравнение със земния, тоест перпендикулярно към плоскостта на еклиптиката, а оста на въртене е ориентирана по голямата полуос на орбитата…

— Недостигът на вода може да унищожи тези предимства — намеси се Гриф Рифт, който четеше кривите от сондирането на повърхността, — площта на океаните е петдесет и пет на сто, а медианното отклонение на колебанията за дълбочината — един-два километра.

— Само по себе си това още не говори за недостиг на влага — каза Тор Лик, — ние ще изследваме баланса на изпаряването, наситеността с водни пари, разпределението на това изпаряване от въздушните потоци. При такъв климат големи запаси от лед на полюсите не могат да се очакват — ние изобщо и не ги виждаме. Липсват и полярни фронтове, и изобщо силни размествания на въздушните маси.

Хората продължаваха работата си край приборите. От време на време те хвърляха поглед към шахтата за визуален обзор, която беше им отворил Ген Атал. Тази шахта пронизваше дебелите стени на кораба, завършваше с широк прозорец от прозрачна итриева керамика и чрез система от огледала позволяваше да се наблюдава планетата с просто око.

В прозрачния прозорец под звездолета планетата се движеше едва забележимо. «Тъмен пламък» се въртеше малко по-бавно от планетата, на височина двайсет и две хиляди километра; така беше по-удобно да се наблюдава повърхността на Торманс. Облачната покривка, която отначало беше се сторила на земляните загадъчно плътна, на екватора бе значително разкъсана. Под големите пролуки преминаваха оловни морета, кафяви равнини, наподобяващи степи или гори, жълти вериги и масиви на разрушени ниски планини. Наблюдателите постепенно свикваха с изгледа на планетата и все по-голям брой подробности по снимките започнаха да им стават ясни.

Торманс, който беше почти еднакъв по размери със Земята и й приличаше по много общи черти от планетарен характер, рязко се различаваше от нея в подробностите на своята планетография. Моретата заемаха обширна област на екватора, а континентите бяха изместени към полюсите. Разделени от меридиални проливи, по-точно морета, континентите образуваха нещо като два венеца, всеки от четири сегмента, разширяващи се към екватора и стесняващи се към полюсите, подобни на земната Южна Америка. Отдалеч и отгоре повърхността на планетата създаваше впечатление за симетричност, рязко различаваща се от сложните очертания на моретата и сушата на Земята. Големите реки течаха предимно от полюсите към екватора и се вливаха в екваториалния океан или в неговите заливи. Между тях се виждаха обширни клинове ненапоявана суша, очевидно пустини.

— Какво ще каже планетологът — по навик присви очи

Сол Саин, — чудновата планета, а?

— Няма нищо чудновато! — важно му отговори Тор Лик. — По-древна е от нашата Земя, но се върти по-бързо. Следователно полярната ондулация на континентите е протекла по-бързо и е отишла по-далеч, отколкото при нас. Симетрията — по-точно приликата между едното и другото полукълбо — е въпрос на случайност. Вероятно дълбините на Торманс са по-спокойни от земните — не са толкова резки издиганията и спусканията, липсват или са малко действуващите вулкани, по-слаби са земетресенията. Всичко това е закономерно, учудващо е друго…

— Обогатяването с въглероден окис, съчетано с високо съдържание на кислород, нали? — възкликна Гриф Рифт.

— Прекалено много естествено гориво са употребили тормансианите. Тук ще ни бъде трудно да дишаме и ще трябва да избягваме дълбоките вдлъбнатини на релефа. За сметка на това наситеното с въглероден окис море ще е прозрачно като през най-древните геологически епохи на Земята… сигурно с голямо количество варовикова утайка по дъното. Всичко това не съответствува на броя на населението, който са констатирали цефеяните преди двеста и петдесет години.

— Тук съществуват доста противоречия между планетографията и демографията — съгласи се Гриф. — Може би не си струва да правим опити да ги разгадаваме, докато не слезем на ниска орбита. Щом като липсват изкуствени спътници, то освен рискът да бъдем открити нищо не ни пречи да обиколим планетата на каквато си искаме височина.

— Особено след като сме събрали всичко още от първата орбита — разпалено го подкрепи Тор Лик.

— Чеди и Фай още са заети. Нашата лингвистка можа да получи текстове с достатъчна дължина, за да си изясни структурата на езика по метода на Кам Амат. Фай Родис иска, когато наближим планетата и започнем да гледаме телевизионните предавания, вече да разбираме говора на тормансианите.

— Това е разумно! Да се избягнат неточните асоциации, от които се образуват устойчиви шаблони, спъващи разбирането.

— О, вас, планетолозите, добре ви подготвят! Дори и по психология.

— Отдавна е било забелязано несъвършенството на физикокосмолозите, които са се съсредоточавали само върху своята област. Без представа за човека като фактор от планетен мащаб са били допускани опасни грешки. Сега за това се държи сметка — каза Тор Лик, стана и спря ленивото движение на жълтата лента.

— И в същото време вие значително сте напреднали в специалността си. Едва завършили Херкулесовите подвизи, вие сте изобретили хипсоболометъра и сте открили от спътник гигантския медно-живачен пояс, за който геолозите и до ден-днешен спорят като за твърде рядко изключение — добави Гриф Рифт.

Младият планетолог се изчерви от удоволствие и за да прикрие смущението си, добави:

— А това изключение се простира на дълбочина двайсет километра едва ли не под целия Синайски щит!…

Планетологът не трябваше да чака дълго. Само след няколко дена (нощите на такава височина на обиколките бяха много къси) «Тъмен пламък» неусетно се спусна на орбита, висока по-малко от половината диаметър на Торманс, и за да не изразходва много енергия, увеличи относителната си скорост.

Чеди и Фай Родис окачиха по стените на кръглата зала хипнотаблици на езика на Торманс. Щом свършеше пряката си работа, всеки член на екипажа идваше тук и потъваше в съзерцаване на схемите, като същевременно прослушваше и запомняше подсъзнателно звученето и смисъла на думите от чуждия език. На не съвсем чуждия — по семантиката и алдеологията си той много приличаше на древните езици на Земята и представляваше странна смесица на думи от Източна Азия и от разпространения в края на ЕРС английски език. Също като земния, езикът на Торманс беше общопланетен, но с някакви остатъчни диалекти в различните полукълба на планетата. Земляните трябваше да им измислят условни наименования, аналогични със земните. Полукълбото, с което Торманс вървеше напред по орбитата си, те нарекоха Северно, а задното — Южно. Както се изясни по-късно, астрономите на Торманс ги наричаха съответно главно и опашно — полукълба на Живота и Смъртта.

Всеобщността на езика улесняваше задачата на изследователите, но промяната на височината на звука и носовото, ту провлечено, ту ускорено произношение се оказа много по-трудно от земното, с неговия ясен и чист изговор.

— За какво служи това? — ядосваше се Гриф Рифт, най-изоставащият от всички ученици на Чеди. — Нима човек не може да изрази нюанса на мисълта си с една дума в повече, вместо да вие, кряка и мяука? Не представлява ли това връщане към онези наши прадеди, които са скачали по клоните?

— За тях е по-просто да произнесат една и съща дума по различен начин, променяйки смисъла — възрази му Тивиса, която според израза на командира «мяукаше» виртуозно.

— А на мен ми е по-лесно да запомня десет думи, отколкото да вия по средата или в края на вече известната — мръщеше се недоволно Гриф. — Не е ли все едно дали думите ще бъдат сто или сто и петдесет хиляди?

— Не е все едно, когато правописът толкова се различава от произношението, както е при тормансианите — авторитетно заяви Чеди.

— Как е могло да възникне толкова глупаво раздалечаване?

— От недалновиден консерватизъм. То се е наблюдавало и у нас през времената преди световния език и преди рационализацията на разноречието, извършването на която било наложено от появата на преводните машини. С ускореното развитие на обществото езикът започнал да се променя и обогатява, а правописът си оставал на предишното равнище. Дори се вършело нещо още по-лошо: правописът настойчиво бил опростяван, за да се улесни езикът на мързеливите или тъпите хора, докато общественото развитие изисквало все по-голямо усложняване.

— И в резултат на това езикът губел фонетичното си богатство, нали?

— Неизбежно. Всъщност процесът е бил по-сложен. Например всеки народ на Земята едновременно с издигането на своята култура е обогатявал и битовия си език, който изразявал чувствата, описвал видимия свят и вътрешните преживявания. След това, когато се задълбочило разделението на труда, се появил техническият, професионалният език. С развитието на техниката той ставал все по-богат, докато броят на думите в него не надхвърлил общоемоционалния език, който, напротив, обеднявал. И аз подозирам, че общоемоционалният език на Торманс е също толкова беден, колкото нашият в края на ЕРС, и дори още по-беден.

— Означава ли това превес на професионалния живот над свободното време?

— Без всякакво съмнение. При всеки човек времето за самообразование, изкуство, спортуване и дори просто за общуване с другите хора е било малко. Много по-малко, отколкото за неговите задължения към обществото и необходимите за живота му работи. Възможно е и друго — неумението да използува свободното си време за самообразование и самоусъвършенствуване. И едното, и другото са признаци на лоша организация и ниско равнище на общественото съзнание. Фай родис казва, че в прочетените от нас текстове на радиопредаванията на Торманс има толкова малко смисъл, както у нас през древните исторически периоди от ЕРС, когато отпечатаните на листове лошокачествена хартия ежедневни бюлетини с новини, телевизионните и радиопредаванията съдържали не повече от три до пет процента полезна информация. Освен това Родис подозира от наличието на голям брой семантични стереотипи, че писмеността на планетата, кой знае защо, е на ниско равнище на развитие. Но ние още не сме я виждали, тъй като разшифровахме езика по записите на паметните машини.

— И писмеността ли ще учим? — шеговито въздъхна Вир

Норин. — Тогава има много да се въртим над Торманс!

— Няма да е чак толкова много — утеши го Чеди. — Сега работата ще стане по-интересна. Днес Ола Дез започна да засича телевизионните предавания и вероятно най-късно утре ние ще видим живота на Торманс.

Те го видяха. Телевизията на Торманс не беше достигнала твърде прецизната ендопластична техника на Земята, но предаванията се оказаха ясни, с добра цветова гама.

Екипажът на «Тъмен пламък», с изключение на дежурните, се настаняваше пред грамадния стереоекран и с часове наблюдаваше чуждия живот. Хората на Торманс толкова приличаха на земните, че вече никой не се съмняваше в правотата на предположението на историците за съдбата на трите звездолета от ЕСО. Странно чувство завладяваше екипажа, сякаш гледаха собствените си масови представления на исторически теми. Те виждаха гигантски градове, пръснати далеч един от друг по планетата. Като същински въртопи те бяха всмукали в себе си основната маса на населението. Вътре в тях хората на Торманс живееха в теснотията на големите сгради, под които в лабиринтите на подземията се извършваше ежедневната техническа работа. Всеки град, заобиколен от пояс келяви горички, ги разсичаше с широки пътища също като с пипала, проточени към обширните ниви, засети с някакви растения, които приличаха на земните соя и картофи и се отглеждаха, в огромни количества. Най-големите градове се намираха близо до бреговете на екваториалния океан, на онези участъци от делтите на реките, където каменистата почва даваше опора на големите сгради. Отдалечените от реките и от обработените ниви колосални площи суша бяха заети от сухи степи с рядка тревоподобна растителност и безкрайно еднообразни храсталаци.

В поясите от обработена земя поразяваше липсата на постоянни селища. Някакви скучни постройки, дълги и ниски изморяваха окото с повтарянето на еднообразието навсякъде — и в главното, и в опашното полукълбо, край големите градове и около по-малките концентрации на населението. Тежки машини се движеха сред облаци прах; те обработваха почвата или прибираха реколтата; не по-малко тежки каруци с грохот се носеха по гладките и широки пътища.

Земните наблюдатели дълго не можеха да разберат защо вдигат такъв шум тези огромни машини, докато не се сетиха, че чудовищният грохот се дължи просто на лошата конструкция на двигателите и лошото пасване на частите.

Час след час, без да смеят да нарушат мълчанието, за да не пречат на другарите си, обитателите на Земята наблюдаваха живота на далечната планета, замаяни от изобилието на първите впечатления. От време на време ту едни, ту други членове на екипажа на «Тъмен пламък» ставаха и се оттегляха в онази част от кръглата зала, зад тънката преградка, където на дълга маса се сервираше храната. Там хората разменяха впечатления, ядяха и пак се връщаха при екраните. защото ги беше страх да изпуснат дори един час от времето. през което работеше телевизията на Торманс. Фактически не на Торманс, а на планетата Ян-Ях, както се наричаше тя на тормансиански език. Но името Торманс бе заседнало толкова здраво в съзнанието на членовете на експедицията през всичките тези месеци, когато то беше главният ориентир на размислите им, че продължаваха да го използуват.

Разбраха и кой е главният град на планетата, чието име, преведено на езика на Земята, означаваше Средище на Мъдростта.

И преди всичко се потвърди предположението на Фай Родис, че писмеността на Торманс представлява система от сложни знаци — идеограми, за чието усвояване дори на острите умове на земляците щеше да е необходимо много време. За щастие съществуваше опростен комплект от писмени знаци, който се използуваше в ежедневния живот и в банализирания език на печатните новини. Нови таблици украсиха стените на залата в «Тъмен пламък». Украсиха, защото изписването на знаците отговаряше на естетическото чувство на екипажа на звездолета. Техните сложни плетеници приличаха на изящни абстрактни рисунки. Текстовете се пишеха или с черно на яркожълта хартия, или пък с интензивна тъмнозелена боя върху бледосинкав фон.

— Колко е красиво в сравнение с жалката простота на нашата линейна азбука! — възхищаваше се Ола Дез. — Може би след завръщането си трябва да предложим азбуката на Торманс в СВУ — Съвета за всеобщи усъвършенствувания.

— Не мисля така — възрази й Фай Родис, — азбуки от този вид вече са били използувани на Земята, и то векове наред. Консерваторите на всички времена и народи изтъквали тяхното предимство пред чисто фонетичните, подобни на онези, които са дали началото на нашата линейна писменост. Те доказвали, че в качеството си на идеограми тези знаци се четат с общ смисъл от народи, които говорят на различни езици…

— И буквите стават не само абстрактни знаци или символи с конкретен смисъл — поде Ола Дез. — Ето защо те са толкова много!

— И твърде малко за целия обем на експоненциално разширяващата се човешка мисъл — добави Чеди Даан.

— Вие правилно сте забелязали главното противоречие — потвърди Фай Родис, — всяко нещо на този свят се плаща, и предимствата на идеографската писменост започват да стават нищожни с развитието на културата и науката. За сметка на това стократно се засилва недостатъкът й — смисловата вкаменелост, която спомага за изоставането на мисленето, за забавянето на неговото развитие. Сложната красива писменост, изразяваща хиляди нюанси там, където са нужни милиони, се превръща в архаизъм, в подобие на пиктограмите на хората от каменния век, от които тя безспорно е произлязла.

— Аз отдавна се предадох, Фай! — засмя се Ола Дез. — В СВУ сто на сто ще ме обявят за привърженичка на пещерното мислене. Благодаря ви, че ме избавихте от позора.

— Едва ли в СВУ ще се отнесат толкова безпощадно към вас — със същия тон й отговори Фай Родис. — В този Съвет мнозинството са мъже, и при това скептици. Едно съчетание. неустойчиво пред лицата от нашия пол, особено с вашите данни.

— Вие се шегувате — сериозно каза Чеди, — а на мен ми се струва трагично толкова дългото съществуване на идеограмите на Торманс. Това сочи неизбежна изостаналост в мисленето…

— По-точно, забавяне на прогреса и архаика на формите — поправи я Родис, — изостаналостта предполага сравнение. С кого? Ако приемем, че с нас, то на какво историческо равнище? Нашето съвременно е значително по-високо. Отминали са толкова векове на добър, разумен и задружен живот, на жадно опознаване на света, на щастие от обогатяването с красота и радост. Кой от нас би отказал да живее през тези времена?

— Аз — обади се Вир Норин. — Нашите прадеди са знаели толкова малко. Аз не бих могъл…

— И аз — съгласи се Фай Родис, — но пред нас също се простира безграничният океан на познанието, както и пред тях. Емоционална разлика няма. А личното достойнство, мечтите и любовта, приятелството и разбирателството — всичко, което ни отглежда и възпитава? По това ние сме еднакви. Защо тогава да отричаме на Торманс правото на сходно стъпало? Само заради изостаналата писменост ли? Още повече, че главното доказателство за тормансианството очевидно отпада. Нашите демографи не потвърждават колосалната численост на населението, установена от цефеяните. Разликата е десетократна!

— Невероятно! — поклати глава Гриф Рифт. — Във всичко друго цефеяните се представиха като добри планетографи. Грешка ли е това, или…

— Рязко спадане на числеността — довърши Фай Родис. — Може би. Но тогава това е катастрофа, а ние не забелязахме нищо особено.

— Катастрофата не е задължителна — възрази Тивиса Хенако.

— От посещението на цефеяните са се минали повече от два века. Нека вземем средната продължителност на живота, характерна за началото на ЕСО — седемдесет години. През един период, равен на четворна продължителност на живота, населението на Торманс е могло да намалее още по-значително или, напротив, да нарасне по чисто вътрешни причини.

— На мен ми се струва, че вътрешните причини са най-лошият вид катастрофа — каза Чеди, — Засега планетата Ян-Ях не ми харесва по нейните телевизионни предавания!

Сякаш за да оправдае думите на Чеди, от дълбините на стереоекрана се дочу мелодична музика, която само от време на време се прекъсваше от дисонансни удари и вопли. Пред тях се появи площад на една височина, постлан с нещо като сивокафеникаво стъкло. Стъклена пътека пресичаше площада и водеше до една стълба от същия материал. Украсеното с високи вази и масивни стълбове от сив камък стълбище само след няколко стъпала стигаше до една стъклена сграда, която блестеше на червеното слънце. Лекият фронтон се крепеше от ниски колони, свързани с причудливо преплетени пиластри от яркожълт метал. Лек дим се виеше над двете грамадни черни чаши пред входа.

По стъкления път се движеше тълпа от млади хора. Те размахваха къси палки и удряха с тях звънтящи и кънтящи дискове. Някои носеха на преметнати през рамо каиши малки червенозлатни кутийки, настроени на една и съща музика, която земляните бяха причислили към зеленосинкавия спектър.

Досега цялата музика на Торманс, която те бяха чували, принадлежеше само към червеното и жълтото ветрило на тоналностите и мелодиите.

Камерата на телевизионния приемател се приближи към вървящите. Те имаха яркожълти наметала, изпъстрени със зинали сгърчени черни змии.

Всеки от мъжете подаде ръка на спътничката си. Продължавайки да се движат, обърнати в профил към стълбата, те изведнъж запяха, по-точно — пронизително се завайкаха. Виещият напев бе подет от всички, които ги съпровождаха.

Чеди Даан, Фай Родис и Тивиса Хенако, които най-добре от всички бяха овладели езика на Торманс, заслушаха напрегнато. Щракна специалният филтър на звукозаписа, който модулираше ускорения неясен говор.

— Те възпяват ранната смърт, защото я смятат за главно задължение на човека спрямо обществото! — възкликна Тивиса Хенако.

Фай Родис мълчеше, наведена към екрана, както правеше всеки път, когато видяното я смайваше. Чеди Даан затули лицето си с длани и започна да повтаря набързо преведения напев, чиято мелодия отначало беше им се харесала:

— «Висша мъдрост е да прегърнеш смъртта, докато си пълен със здраве и сили, и да избегнеш тъгите на старостта и неизбежните страдания, които ни дава жизненият опит…

Така си отиват хората в топлата нощ, след като са се събрали вечерта с приятели…

Така си отиват в свежата утрин след прекарана с любимите нощ, тихо затваряйки вратата на цъфналата градина на живота.

А могъщите мъже — опора и закрила — излизат, затръшвайки вратата. Последният удар отеква в мрака на подземията на времето, които крият както бъдещето, така и миналото…»

Чеди спря да превежда, погледна учудено Фай Родис и добави:

— Те пеят, че дългът на смъртта идвал на двайсет и шестата година! Сега изпращат онези четиримата до Храма на нежната смърт.

— Как може да съществува подобно общество? — с негодувание извика Ола Дез, забравила добрия тон. — На колкото по-високо стъпало са социалната структура и науката, толкова по-късно узрява човек.

— Тъкмо затова ние, биолозите, още от древността на ЕРС преди всичко сме си поставяли за цел продължаването на живота, по-точно — на младостта — каза Нея Холи, без да откъсва поглед от изкачващата се по стъпалата тормансианска процесия.

— У нас човек поради сложността на живота и огромния обем на информацията се смята за дете, докато не извърши

Херкулесовите подвизи. Още двайсет години продължава младостта, зрелостта настъпва едва към четирийсетата година. След това ние имаме пред себе си седемдесет години или дори цял век зрелост, изпълнена с енергия, могъщ труд и опознаване на живота. Вместо десет-двайсет години — както в древността. Някога човек се е смятал за стар на четирийсет години. Аз щях да съм бабичка — каза Фай Родис.

— И човекът е умирал, без изобщо да научи нещо за многообразието и красотата на света! — възмутено се обади Вир Норин. — Но за онази древност, когато деветдесет процента от хората не са можели дори да четат, това не е учудващо. Дългият живот е бил обременителен, просто ненужен. Умрелите на младини били наричани любимци на боговете. Но на Торманс има доста висока техническа цивилизация. В такъв случай как могат да секат дърветата, които още не са дали плод? Това е безумие и гибел!

— Вир, забравяте, че имаме пред себе си не комунистическо и дори не социалистическо общество, а класова социална структура. Според мен чудовищният обичай на ранната смърт има пряка връзка с пренаселеността и с изтощаването на ресурсите на планетата — възрази Родис.

— Разбирам — каза Чеди, — ранната смърт не е за всички!

— Да. Онези, които движат техническия прогрес, трябва да живеят по-дълго, да не говорим вече за управляващата върхушка. Умират неспособните да дадат на обществото нищо друго освен живота си и елементарен физически труд, тоест негодните за високо равнище на образованието. Във всеки случай на Торманс има две класи: образовани и необразовани, над които стоят управниците, а някъде между тях са хората на изкуството — забавляващите, украсяващите и оправдаващите.

— Те също не умират на двайсет и пет години! — възкликна Ола Дез.

— Естествено. Но като че ли за артистите там, където се изискват младост и красота, пределът на живота не е доста по-висок.

А по ТВФ на звездолета загърмя рязка, диво ритмична музика, прекъсвана от напевите на марша, тоест от съгласувания ритмичен вървеж на човешкото множество. Пискливите звуци на непознати инструменти пресичаха едва доловимата нишка на скокливата и неспокойна мелодия. Започваше филм на историческа тема.

По просторните, обрасли с висока трева степи се точеха тромави каруци, запрегнати с рогати четирикраки, наподобяващи земните преживни — нещо средно между антилопи и волове. Яхнали по-дългокраки, приличащи на елени животни, през степите препускаха почернели от слънцето тормансиани и размахваха брадви или механизми, аналогични с огнестрелното оръжие от древността на Земята. Ездачите смело се бранеха от глутници пълзящи късокраки хищници, от гъмжила ужасни змии с високи, сплескани отстрани глави. В престрелката загиваше или пътуващият през степта керван, или нападателите, или и едните, и другите.

Бързо разбраха, че гледат филм за разселването на тормансианите по планетата. Не им стана ясно само какви са нападащите разбойници. Те не можеха да бъдат сметнати за туземци, защото по нищо не се различаваха от преселниците.

Екипажът на «Тъмен пламък» успя да види голям брой филми, постановки и картини на тема героичното минало и покоряването на новата планета. Яростните побоища, надпрепусквания и убийства се редуваха с удивително плоско елементарно разкриване на духовния живот. Навсякъде и винаги възтържествуваха младите мъже, надарени с качествата, които се смятаха за особено ценни в този въображаем свят на забавните илюзии. Това бяха свадливостта, силата, бързата реакция и умението да стрелят с примитивно оръжие във вид на тънка тръба, от която при силно разширяване на газовете изхвръкваше тежко късче метал.

Подобни теми се разглеждаха в различни вариации и много бързо омръзнаха. Но те все пак продължаваха да ги гледат заради откъслеците автентична хроника на древните времена, често пъти вмъкнати в крайно глупав сюжет. В тези стари откъслеци прозираше лицето на една девствена и богата на живот планета, още недокосната от намесата на човека. Същата, само че с още по-могъщ животински и растителен свят, е била предисторическата Земя. Повтаряше се картината, известна в някогашната земна история по времето на заселването на Америка от бялата раса. В покрайнините — пионери волни, необуздани, зле спазващи законите, а в по-старите центрове — пазители на вярата и обществения ред. След това настъпваше обуздаване на пионерите, което завършваше с пълно смазване на свободното общество. И не случайно столицата на планетата се нарича Средище на Мъдростта. Това име е възникнало през пионерските времена на завладяването на планетата Торманс.

На Торманс степите открай време са преобладавали над горите. Природата на планетата не е създала животни-гиганти като слоновете, носорозите или жирафите на Земята. За най-едри от сухоземните четириноги са се смятали рогатите създания, големи колкото среден земен вол, които вече бяха изчезнали. На времето колосални стада от бикоподобни и антилопообразни същества наводнявали огромните степи. Плитките, стоплени от лъчите на червеното слънце морета, обрасли с гъсталаци от водорасли, гъмжали от риба, поразително приличаща на земните.

Липсата на силни ветрове на планетата се потвърждаваше от това, че по високите части на екваториалното крайбрежие едно време са расли дървета с немислими за Земята размери. В по-близките до полюсите зони някога са съществували обширни блата, покрити с гъсталаци от еднообразни дървета, приличащи на земните таксодии, само че с кафеникави дребни и тесни, подобни на сплескани борови игли листенца.

Всичко това е съществувало на Торманс, както неоспоримо свидетелствуваха заснетите в далечни времена филми. Но сега земляните навсякъде виждаха или обработени ниви, или безкрайни площи с ниски храсталаци, напечени от слънцето и лишени от каквато и да било друга растителност. Дори слабите ветрове на Торманс вдигаха и въртяха над храстите гъсти облаци прах. По-приятна гледка представляваха сухите степи, но и там тревата изглеждаше ниска и рядка, напомняйки по-скоро полупустините, разпространени на времето в областта на пасатните пръстени на Земята.

Може би филмите за миналото на планетата утоляваха естествената носталгия на тормансианите по някогашното разнообразие на родната им природа! Огромното мнозинство от населението живееше в грамадни градове, където, естествено, лесното надпрепускане и стрелбата в степните простори и редовните експедиции във вековните гори под ярките и чисти звезди бяха останали завинаги в невъзвратимото минало.

Трудно се поддаваха на обяснение зрелищата от друг характер, в които красиви жени частично се разголваха, правейки еротични движения и замирайки в прегръдките на мъже в откровени до извратеност пози. В същото време земляните нито веднъж не видяха пълна голота или чистата непринуденост на Ерос, толкова обикновени на родната им планета. Тук непременно нещо оставаше скрито, изопачаваше се, потулваше се, намеквайки за някакви забранени или тайни качества, вероятно с цел да се възбуди слабото въображение или да се придаде пикантност на омръзналите и престанали да будят интерес отношения между половете.

Този специфичен еротизъм се съчетаваше с неизвестна на Земята задължителност на облеклото. Никой не смееше да се появи на обществено място или да се намира у дома си в присъствието на други хора другояче освен с напълно покрито тяло.

Жените най-често носеха свободни къси ризи с широки дълги ръкави и тясна права яка, стегнати с мек, обикновено черен колан и с широки панталони, а понякога с дълги до глезените поли. Приблизително същото беше и облеклото на мъжете, но с по-къси ризи. Само младите се появяваха с къси над колената панталони, много приличащи на земните. За обществени събрания или празненства те се обличаха с дрехи от ярки и пъстри платове и се намятаха с къси плащове или пелерини с великолепно везмо.

Облеклото се стори на земляните удобно и просто за изработка, то отговаряше на топлия климат на планетата и на разнообразните трудови условия. Красивите съчетания на нюансите на червеното и жълтото, изглежда, се харесваха на повечето жени и отиваха на мургавия тен на кожата и на черните им коси. Мъжете предпочитаха сивовиолетовите и пурпурните цветове с контрастни гарнитури по яките и ръкавите. Една част от тормансианите носеха от лявата страна на гърдите си, над сърцето, нашивки във форма на удължен хоризонтален ромб с някакви знаци. Както беше забелязала Чеди, на онези. в чийто ромб блестеше нещо като око, се оказваше особена почит. А, общо взето, уважението един към друг като че ли липсваше. Безцеремонната блъсканица по улиците, неумението на хората да си правят едни на други път или да помогнат на спънал се минувач смайваха астронавтите. Дори нещо повече — дребните нещастия от рода на падане на улицата караха случайните свидетели да се смеят. Достатъчно беше някой да строши чуплив предмет или да разсипе това, което носи, и хората веднага се усмихваха, сякаш се радваха на малката беда.

А ако се случеше голямо нещастие — телевизионните предавания понякога показваха катастрофирали коли или летателни апарати, — то веднага се струпваше голяма тълпа.

Хората наобикаляха пострадалите и стояха мълчаливо, наблюдавайки с жадно любопитство как облечени с жълти дрехи мъже, очевидно лекари и спасители, помагат на ранените. Тълпата се увеличаваше, от всички страни прииждаха нови зрители със същото жадно, животинско любопитство на лицата. Това, че хората тичаха не да помогнат, а само да позяпат, най-много ги учудваше.

Когато предаването се извършваше непосредствено от някой стадион, завод, съобщителна станция, градска улица или дори жилище, гласът на говорителя или музиката неизменно се съпровождаха от еднообразен глух рев, който астронавтите отначало сметнаха за дефект на предаването. Оказа се, че на Торманс никак не се грижат за премахването на шума. Моторите на колите ревяха и бучаха, небето се разтърсваше от шума на летателните апарати. Тормансианите разговаряха и крещяха, без да се стесняват ни най-малко от околните. Хиляди малки радиоапарати вливаха в общия рев нестройна смесица от музика, песни или просто висок и неприятно модулиран говор. Как можеха да издържат жителите на планетата неспиращия нито за минута, утихващ едва късно през нощта отвратителен шум, оставаше тайна за лекаря и биолога на «Тъмен пламък».

Вниквайки постепенно в чуждия живот, екипажът откри една странна особеност в предаванията на общопланетните новини. Тяхната програма толкова се отличаваше по съдържание от общата програма на предаванията на Земята, че заслужаваше да бъде специално изучена.

Нищожно внимание се отделяше на постиженията на науката, на представянето на изкуството, на историческите находки и открития, които заемаха основно място в земните предавания, да не говорим за новините от Великия пръстен, които изобщо липсваха на Торманс. Нямаше общопланетни обсъждания на каквито и да било промени в общественото устройство, на усъвършенствувания или проекти за големи строежи, на организиране на крупни изследвания. Никой не повдигаше никакви въпроси, не ги поставяше, както на Земята, пред съветите или лично пред някои от най-добрите умове на човечеството.

Много малко място заемаше представянето и обсъждането на новите проблемни постановки на театъра, които се опитваха да доловят възникващите промени и поврати в общественото съзнание и в личните достойнства. Големият брой филми за кървавото минало, за покоряването (по-точно, за изтребването) на природата и масовите спортни игри заемаха най-много време. На хората от Земята им се струваше чудно как можеха спортните състезания да събират такова огромно количество неучаствуващи в състезанията зрители, които, неизвестно защо, невероятно се възбуждаха, когато съзерцаваха борбата на спортистите. Едва по-късно земляните проумяха същината на въпроса. В спортните състезания участвуваха грижливо подбрани хора, посветили цялото си време на настойчива и тъпа тренировка в своята спортна дисциплина. За всички останали нямаше място в състезанията. Слабите физически и духовно тормансиани съвсем като малки деца обожаваха своите видни спортисти. Това изглеждаше смешно и дори неприятно. Сходно положение заемаха артистите от стереопластиката и театъра, певците, танцьорите и акробатите. От милионите хора се подбираха единици. На тях се предоставяха по-добри условия за живот, правото да участвуват във всякакви постановки, филми и концерти. Техните имена служеха като примамка за безброй зрители, състезаващи се за места в театрите, а самите тези артисти, които се наричаха «звезди», бяха подложени на същото наивно обожествяване като спортистите. Постигнатото от «звездата» положение я лишаваше от всякаква друга дейност. Тук всеки друг човек, съумял самостоятелно да достигне върховете на изкуството, изглежда, не можеше, както на Земята, да се изявява като артист. Изобщо отпечатъкът на тесния професионализъм личеше върху целия живот на Торманс, обеднявайки чувствата на хората и стеснявайки кръгозора им. Възможно беше това да е само впечатление на астронавтите, възникнало в резултат от подбора на събитията и материалите в информациите. Едва прекият допир с народа на планетата можеше да реши този въпрос.

В телевизионните предавания и в радиоинформацията извънредно голямо внимание се отделяше на една малка група хора, на техните изказвания и пътувания, съвещания и решения. Най-често се споменаваше името на Чойо Чагас, чиито мнения по различни въпроси от обществения живот, и на първо място по икономическите, будеха прекомерен възторг и се възхваляваха като висша държавна мъдрост. Но може би изказванията на Чойо Чагас, нямащи нищо общо с истинската прозорливост на гения, който обхваща цялата дълбочина и широта на проблемата, бяха с нещо много важни за обитателите на Торманс? Как можеха да съдят за това пришълците, които се рееха на височина шест хиляди километра?…

Фай Родис и Гриф Рифт напомняха това на своите разпалени и резки в съжденията си млади другари. Странно беше, че независимо от постоянните съобщения за речите и пътуванията на Чойо Чагас и още трима души, най-близките му помощници, които образуваха Съвета на Четиримата — върховния орган на планетата Ян-Ях — още нито един астронавт не бе успял да ги види. Споменавани най-често, тези хора сякаш присъствуваха навсякъде и никъде.

Само веднъж в едно предаване от град Средище на Мъдростта тълпата, която беше заприщила улиците и площадите, приветствуваше с възторжен рев пет автомобила, промъкващи се през навалицата тежко, като бронираните коли от древните времена на Земята. През тъмните стъкла не се виждаше нищо, но обзетите от масова психоза тормансиани крещяха и жестикулираха като на спортните си състезания.

Земляните разбраха, че тези четиримата начело с Чойо Чагас са истинските господари на всички и всичко. Както при повечето древни народи, у жителите на Торманс преобладаваха еднообразните имена и затова всеки от тях трябваше да притежава по три имена. Понякога се срещаха хора с две имена. Изглежда, двуименните образуваха висшите класи на обществото на планетата. Тормансианските имена звучаха донякъде като земните, но в труден дисонанс на сричките. Чойо Чагас, Гентло Ши, Кандо Лелуф и Зетрино Умрог — така се наричаше четворката от върховните управници. Освен името на Чойо Чагас всички останали можеха да се съкращават. Ген Ши, Ка Луф и Зет Уг се повтаряха с натрапчиво еднообразие в неизменен ред след името на Чойо Чагас, което звучеше като магическо заклинание на дивите ни прадеди.

Ола Дез на шега заяви, че всички земляни, с тяхната система от двойни безкрайно разнообразни имена, на Торманс трябва да спадат към върховната класа.

— Но ти ще поискаш ли, няма ли да те е срам? — попита Чеди Даан.

— Бих получила възможност да видя истинските господари на живота и смъртта на всеки човек. Още в училището от втори цикъл мен ме увличаха историческите фантазии. Най-много ме грабваха книгите за могъщите крале и завоевателите, за пиратите и тираните. С тях са пълни всички приказки на Земята независимо на коя от древните страни са принадлежали.

— Това е несериозно, Ола — каза Чеди, — най-големите страдания на човечеството са причинени тъкмо от тези хора, които почти винаги са били прости и жестоки. Едното е тясно свързано с другото. В зле уреденото общество човек или трябва да развива в себе си здрава, безстрашна психика, служеща за самозащита, или, което се случва значително по-често. да се надява само на външна опора — на бога. Ако нямало бог, възниквала вярата в свръхчовеците, със същата потребност от прекланяне пред слънцеподобните вождове, пред всемогъщите монарси. Онези, които играели тази роля, обикновено били съмнителни политикани, те можели да дадат на човечеството само фашизъм и нищо повече.

— Между тях също е имало мъдреци и герои — не се смути Ола Дез. — Аз бих искала да се срещна с подобни хора. — Тя отметна ръце зад главата си, опря гръб на облегалката на канапето и мечтателно присви очи.

Фай Родис се загледа внимателно в инженера по съобщенията.

— Чеди е права в един аспект — каза тя, — в действията на всички тези владетели освен обусловеността е имало и липса на разбиране на далечните последици. Това е пораждало безотговорност, която водела до трагичен резултат. И аз разбирам Ола Дез…

— Как? — едновременно възкликнаха Чеди, Вир и Тивиса.

— Всеки човек на Земята е толкова предпазлив в постъпките си, че съпоставянето му с властелините от нашата древност не е в негова полза. Той не притежава външни признаци на могъщество, макар в действителност да е като предпазливо стъпващия исполински слон пред летящия направо през гъсталаците наплашен елен.

— Властелин — и наплашен? — разсмя се Ола. — Едното противоречи на другото.

— И следователно образува диалектическо единство — заключи Фай Родис.

Дискусиите от подобен род се повтаряха много пъти, но внезапно дойде краят на спокойното изучаване на планетата.

Нощният дежурен по радиопредаванията — този път беше Ген Атал — вдигна по тревога Родис, Грифт и Чеди. И четиримата се събраха край тъмния екран, прорязан само от светещата индикаторна линия със зъберите на нейните осцилации. Преводната машина беше изключена, тъй като звучащите от обертонната фуния думи вече бяха разбираеми за астронавтите:

«Съобщението на главната обсерватория на Юга е потвърдено от следящите станции. Около нашата планета се върти неизвестно небесно тяло, вероятно космически кораб. Орбитата му е кръгова, ъгъл спрямо екваториалната плоскост 45, височина 200, скорост…

— Те знаят да изчисляват и орбити — промърмори Гриф Рифт.

«Размерите на космическото тяло по предварителни данни са значително по-малки, отколкото на звездолета, които ни е посетил през Века на мъдрия отказ. Вторият доклад на следящите станции ще бъде предаден в осем часа сутринта.»

— Ето че ни откриха — малко тъжно каза Гриф Рнфт на Фай Родис. — Какво ще предприемем?

Родис не успя да му отговори, когато светна големият екран и на него се появи познатият им говорител.

— Спешно съобщение! Всички да слушат! Да слушат град Средище на Мъдростта! — Тормансианинът говореше отсечено, рязко и по средата на изреченията сякаш излайваше: — В десет часа сутринта ще говори съратникът на Великия Чойо Чагас, самият Зет Уг. Всички да слушат град Средище на Мъдростта.

— Какво ще правим? — повтори Гриф Рифт, след като намали звука на повторното съобщение.

— Ще говорим с Торманс! След речта на Зет Уг ще прекъснем предаването и на всички екрани ще се появя аз с молба за кацане. Ола Дез се е подготвила за такава възможност. — По бузите на Фай Родис изби руменина от лекото вълнение.

В определения час целият екипаж на звездолета се събра край екраните. Беше настъпил най-важният момент. Заради него те бяха изпратени от Земята и извършиха целия невероятен полет с прав лъч. Всичко зависи от това, какви отношения ще установят гостите, за съжаление неканени, с тормансианите, по-точно с техните управници. Защото решението на тази малка групичка хора, а може би дори и само на Чойо Чагас, ще определи «волята» на Торманс и успеха на експедицията на земните жители.

Сигналният часовник над крилото на отражателя на стереоекрана беше сверен с времето на главния град на Торманс. фай Родис, която временно беше се отдалечила в каютата си, се появи приблизително четвърт час преди речта на Зет Уг. Вероятно тя предварително си беше приготвила рокля с любимия тормансиански цвят — червен със златистооранжеви примеси — от пухкав, придаващ дълбочина на тона плат. Подчертани от тази рокля, непознатите черти на Фай Родис бяха станали по-непреклонни и по-твърди, почти страшни, а плавните й движения приличаха на лъчи от червеното слънце на Торманс. Тя беше отрязала косата си още по-късо и беше открила напълно гордата си шия. Грижливо сресана. с къдрици черна коса на страните, без нито едно украшение, Фай Родис седна в креслото пред екрана, без да размени нито дума със спътниците си. Тихата привична песен на приборите за ОЕВ не нарушаваше напрегнатата тишина на кораба.

Кънтящи удари с метален тембър, сякаш някой удряше огромен боен щит, възвестиха началото на речта на един от управниците на планетата. За известно време екранът остана празен, след това на него се появи дребен човек с червено наметало, избродирано с причудливо нагърчени златни змии. Неговата кожа изглеждаше по-светла, отколкото на повечето хора на Торманс. Някаква болезнена подпухналост смекчаваше резките гънки около широката му уста с тънки устни, в малките му умни очи светеше решителност, но същевременно те се въртяха неспокойно, сякаш тормансианинът се страхуваше да не би да забрави нещо.

Ола Дез сподави въздишката си на недоумение и разочарование и погледна крадешком към Фай Родис. Тя продължаваше да е безстрастна, сякаш външността на този човек не я изненадваше.

Зетрино Умрог прокара малката си ръка по високото плешиво чело, набраздено от напречни бръчки. Някой услужливо му подаде лист с красиви писмени знаци.

— Нагоре на Ян-Ях! Великият Чойо Чагас ми възложи да те предупредя за опасността. В нашето небе се е появил пришълец от мрака и студа на вселената. Управляем кораб на враждебни сили. Ние обявяваме по цялата планета извънредно положение, за да отблъснем врага. Нека последваме примера на нашите прадеди, нека проявим тяхната мъдрост от времето, когато управлявал Ино Кау, и мъжеството на народа, който прогони неканените пришълци през Века на мъдрия отказ. Да живее Чойо Чагас!

— Може би му стига толкова? Управникът се изказа ясно — прошепна Ола Дез иззад пулта.

Фай Родис кимна в знак на съгласие и Ола завъртя синьото топче докрай, включвайки на пълна мощност предварително настроената апаратура на ТВФ. Изображението на Зет Уг затрептя, разкъса се на цветни зигзаги и изчезна. За част от секундата Фай Родис успя да забележи израза на уплаха върху лицето на управника, стана и отиде в кръга на главния фокус. Тя не откъсваше очи от ромбчето на централния лъч, н със страничното зрение можеше да се вижда на екраните като в огледало.

Вместо разкривеното и разкъсано изображение на Зет Уг, пред изумените тормансиани се появи удивително приличаща на тях прекрасна усмихната жена с нежен и силен глас.

— Хора и управници на Ян-Ях! Ние идваме от Земята, планетата, която е родила и отгледала вашите прадеди. Случайността ви е запратила в доскоро недостъпна за нас дълбочина на пространството. Сега ние сме способни да я преодолеем и идваме при вас като кръвни преки сродници, за да обединим усилията си в постигането на по-добър живот. Ние никога не сме били ничии врагове и сме изпълнени с добри чувства към вас, с които нищо не ни разделя, а можем да постигнем абсолютно разбирателство. Ние молим за разрешение да кацнем на вашата планета, да се запознаем с вас, да ви разкажем за живота на Земята и да ви предадем всичко полезно и добро, което знаем. Екипажът на нашия кораб се състои само от тринайсет души, хора като вас; това е нищо в сравнение с многото жители на Ян-Ях. Ние няма да представляваме никаква опасност за вас, ако ни приемете като гости на вашата планета. Ние изучихме вашия език, за да избегнем грешките и недоразуменията.

Екранът се покри със сива трепкаща мрежа, която го направи плосък и празен. От дълбините му се появи пресеклив виещ звук, с който се надвикваше с все сила познатият вече на земляните глас на говорителя от град Средище на Мъдростта:

— Предаването… прекъсваме предаването… слушането се забранява… забранява!

Фай Родис се спогледа с Гриф Рифт, отстъпи назад и седна на предишното си място. Ола Дез посегна към топчето на изключвателя, но Родис я спря с жест. Тя се наведе над приемника и заговори високо и звънливо, без да обръща внимание на воя и писъка на смущенията:

— Звездолетът «Тъмен пламък» зове Съвета на Четиримата. Зове Съвета на Четиримата! Повтаряме молбата си — разрешете ни да кацнем! Молим това да се доведе до знанието на Чойо Чагас, председателя на Съвета на Четиримата. Чакаме отговор на косвената честота на вашите навигационни предавания. Чакаме отговор!

Ола Дез изключи ТВФ. Грейна синята светлинка на елипсовидната антена. След воя на лаещите викове в кръглата зала настъпи мъртво мълчание. Наруши го самата Родис.

— Не мога да смятам началото за успешно — загрижено каза тя.

— Аз бих казал, че опитът да запознаем Торманс с нас се провали — сдържано се усмихна Гриф Рифт.

— И това ми били управници! — възмутено възкликна Чеди. — Страх ги е.

— От същото, от което са се страхували всички, възпитани при капитализма, пропити от завистта на принудителното неравенство. Страхуват се от конкуренция — тъжно отговори Фай Родис.

— Искате да кажете, че ги е страх да не им отнемем властта ли? — попита Чеди.

— Разбира се!

— Но това е глупаво и безсмислено. За какво ни о власт в един чужд свят?

— Това е ясно на нас, на цялата Земя, на Великия пръстен, но едва ли мнозина хора на Торманс го разбират.

— Тогава защо изобщо да молим за кацане? Очевидно ние няма да се разберем — вдигна рамене Чеди.

— За онези, които могат да разберат. А и ние трябва да ги разберем, дори тия странни управници! — твърдо каза Родис.

— Ще настоявате ли?

— Ще се опитам!

Синьото око светеше час след час, но планетата мълчеше.

Звездолетът вече беше откъм нощната страна, когато Фай Родис стана и покани свободните си от дежурство спътници в столовата.

Всички се нахвърлиха енергично на тъмнокафявите тухлички от хранителна смес, достатъчно вкусна, за да поддържа апетита, и достатъчно еластична, за да създаде работа на зъбите и челюстите, едно наследство от прадедите, които са яли всевъзможни твърди и трудно смилаеми храни. Фай Родис се ограничи с чаша гъсто КМТ — маслиненозелено питие. Гриф Рифт отпи само няколко глътки чиста вода.

Чеди Даан, която беше останала да дежури по засичането на телевизионните предавания, наблюдаваше възобновяването на общопланетните новини. Пред очите на телекамерите се появяваха улици и площади от различни градове на Торманс, зали за събрания и учебни аудитории. Навсякъде възбудени тормансиани жестикулираха, крещяха отдалеч или изригваха потоци от думи в непосредствена близост до приемателните апарати. Задаваше се въпросът: «Какво да правим със звездолета?», и най-често се повтаряха думите: «Долу, вън, няма да допуснем, ще ги унищожим!…» На широката издатина пред една сграда, която приличаше на астрономическа обсерватория, се появи млад човек със синя дреха. Говорителят съобщи, че ще се изкаже един от Стражите на небето, организацията, натоварена да охранява неприкосновеността на планетата Ян-Ях. Човекът със сините дрехи се разкрещя: «Вие чухте долната лъжа на онази непрокопсаница, очевидно главатарка на шайката междузвездни разбойници, която с неописуемо нахалство посмя да се нарече кръвна сестра на нашия велик народ. Опасните пришълци подлежат на наказание дори само за това кощунство. Нашите учени отдавна са установили и доказали, че прадедите на Ян-Ях са се появили от Белите звезди, за да покорят природата на забравената планета и да създадат тук живот, изпълнен с щастие и спокойствие…»

Увлечена от нелепата реч на оратора, произнесена с патос, непривичен за земляните, с ту потреперващ, ту издигащ се до вик глас, Чеди Даан не забеляза как зад гърба й се появи Фай Родис и включи преводната машина. Но дори и тя не можа да намери еквиваленти на думите «долен», «шайка», «разбойници», «непрокопсаница», «кощунство». Родис отиде да направи справки, а Чеди, прибягвайки от време на време до диференциалното увеличение, продължи да се вглежда в тълпата — млади лица, само млади, с оня непроницаем и откъснат от света израз, какъвто имат само фанатиците или тъпите, равнодушни хора.

Внезапно предположение накара Чеди да включи на сигналната си гривна кода на Ола Дез. Тя дотича, зачервена от отблъскването на атаката, извършена срещу нея едновременно от Вир Норин, Тивиса и Нея Холи за романтичното й пристрастие към «властелините». След нея влезе Фай Родис, тя носеше листче, току-що изкопирано от «звездичката» с речника на древните понятия.

— Намерихте ли загадъчните думи? — не се сдържа и попита Чеди, колкото и да й се щеше да изкаже собственото си предположение.

— Ругатни, тоест думи, смятани на ниското равнище на развитие за обидни спрямо онези, до които са адресирани.

— Защо? Нали те нищо не знаят за нас?!

— Те прилагат метода за проникване в психиката на човека чрез подсъзнанието, които на времето са били забранени у нас със закон, но широко са се използували в демагогията на фашистките и лъжесоциалистическите държави от ЕРС. Страшният престъпник Хитлер, който смятал народа си за стадна сбирщина от маймуни, действувал точно като тези тормансиански оратори. Той викал, крещял, почервенявал в яростни припадъци, изригвал ругатни и думи на омраза, заразявайки тълпата с отровата на несдържаните си емоции. «В тълпата инстинктът стои по-горе от всичко, а от него започва вярата» — това са негови думи, използувани по-късно в олигархическия лъжесоциализъм в Китай. С противниците не се спори. На тях трябва да им крещиш, трябва да ги оплюваш, биеш, а в случай на нужда — и да ги унищожаваш физически. Вие сами виждате, че за ораторите на Торманс не съществува нищо друго освен понятията, натъпкани в главите им. Те апелират не към здравия разум, а към животинското безсмислие, затова нека не ви смущават тези ругатни — те са само похват от разработената система за мамене на народа.

Чеди стана и се заразхожда пред стената от екрани и пултове, със свити от нетърпение юмручета.

— А аз като че ли разбрах — бавно заговори тя, — дори извиках Ола, преди вие да дойдете — за експеримент…

Родис и Ола погледнаха Чеди очаквателно.

— Те разполагат с втора мрежа за общопланетни новини. Онази, която ние приемахме ежедневно, се контролира и филтрира също като нашата Световна мрежа. Но ако ние го правим, за да подбираме най-интересното и най-важното, подлежащото на незабавно разгласяване, то тук това се прави със съвсем друга цел.

— Разбирам — кимна Фай Родис, — за да се покаже само онова, което искат управниците на Торманс. Чрез подбирането на новините се създава «определено впечатление». А може би се създават и самите «новини».

— Безспорно е така. На мен това ми хрумна, когато гледах «негодуването» на народа. Групите хора, които се изказват абсолютно еднакво, с престорено настървение. Те са подбрани в различните градове. А истинския обзор на хората и мненията ние не виждаме, както не го вижда и населението на планетата.

— Ако е така… — започна Фай Родис.

— Трябва да съществува и друга мрежа — продължи Чеди. — По нея върви истинската информация. Управниците не гледат фалшификата. Това е не само безполезно, но дори вредно за управлението.

— И вие искате да се настроим на втората мрежа? — попита Ола Дез. — Съществуват ли предположения за нейните параметри?

— Не помните ли, че хванахме нощните рапорти на обсерваториите?

Ола Дез се наклони над апарата за вълнов разрез и стрелките на индикаторите се съживиха, опипвайки каналите на предаванията.

Фай Родис прегърна Чеди през раменете и я притисна леко към себе си. И двете не откъсваха очи от слепия екран. По него плуваха или стремително се мяркаха размити контури или блясваха ясни линии. След няколко минути зазвуча висок говор и едновременно с него на синия екран се появи обширно помещение, запълнено с наредени една до друга маси, върху които бяха разгърнати таблици и чертежи. Хора, съвсем неприличащи на буйствуващите по улиците, с кафяви и тъмносиви дрехи, се бяха събрали в кръг на заден план. Те бяха значително по-възрастни от екзалтираните младежи.

— Не мога да разбера тази паника — каза един от тях, застанал в центъра на събралите се. — Би трябвало да приемем звездолета. Помислете си само колко много можем да научим от тях, хора с явно по-висока култура, които толкова много приличат на нас…

— Там е работата — прекъсна го друг, — че не знаем какво да правим с мита за Белите звезди.

— Че кому е притрябвал той сега? — сърдито се намръщи първият.

— На онези, които твърдяха за непоклатимостта на истината в книгите на най-великия гений Цоам, докарани от Белите звезди. А ако ние сме дошли от планетата на тези пришълци и там толкова се е променило всичко, тогава…

— Стига! Четиримата навсякъде имат очи и уши — прекъсна го първият мъж, — да мълчим.

Също като по сигнал хората се разотидоха по местата си зад масите. Окото на телекамерата се превключи на нещо друго — на една лаборатория с апаратура и стена от замрежени клетки, в които се мърдаше нещо живо. Тук стояха възрастни хора с жълти престилки и разговорът се въртеше пак около звездолета на земляните.

— Необикновеното най-сетне се случи — каза една жена със смешни плитчици, които на Земята биха подхождали на момиченце. — Ние хилядолетия наред отричахме разумния живот с висока култура около нас или го смятахме за изключителна рядкост. Във Века на мъдрия отказ дойде един звездолет. а сега се появи втори, и при това с наши преки сродници. Как може да не го приемем?

— Ш-ш! — съвсем по земному направи знак за мълчание един стар, превит от възрастта тормансианин. — Там — той вдигна пръст нагоре — още нищо не са казали.

И пак по безмълвна команда хората се разотидоха. Камерата се превключи на една висока зала с огромни стълбообразни машини, тръби и котли. И изведнъж всичко угасна. Синьото око на приемника угасна, прозорчето на филтратора се озари от зеленикава светлина и се дочу креслив тормансиански говор. Земляните, които бяха се забавили в столовата, побързаха да се присъединят към наблюдателите.

— Пришълци от чуждата планета. Пришълци от чуждата планета. Съветът на Четиримата ви кани на преговори. Влезте в двустранна видеовръзка по специалния канал. Техникът ще ви обясни начина за включване!

Тъмният стереоекран пак светна. В една тясна кабинка, приличаща на обикновената автоматична апаратура за ТВФ, седеше възрастен тормансианин със сини дрехи. Той започна да говори през малкия рупор пред себе си, опитвайки се да обясни на земляните параметрите на специалната линия. Ола Дез мигновено включи вече настроения ТВФ на «Тъмен пламък». Тормансианинът се отдръпна назад и замръзна от смайване, когато видя на екрана си хората от звездолета.

— Звездолет «Тъмен пламък» е готов за преговори — с едва доловима тържествуваща нотка каза Ола Дез, леко препъвайки се в тормансианското произношение.

Техникът със сините дрехи най-сетне дойде на себе си от изненадата и каза тихо и неясно нещо в кубчето с гъвкаво краче, изслуша отговора и вдигна пребледнялото си лице.

— Пригответе се. Изберете измежду вас човек, който може да говори добре на езика на Ян-Ях и знае да се изразява почтително. Свързвам ви с Обителта на Съвета на Четиримата!

На екрана се появи огромна стая, цялата драпирана с вертикални гънки от тежка тъкан с наситен малахитовозелен цвят. На преден план се виждаше кръгла маса с масивни, украсени с дърворезба крака във формата на ноктести лапи. Върху масата самотно стоеше светлосиньо опалесциращо кълбо. Четири кресла от същия зелен плат бяха сложени върху ярък слънчев жълт килим. На задната стена се забелязваше астрономическа карта, която светеше слабо над един черен шкаф, чиито вратички бяха украсени с пъстри и изящни рисунки. Върху шкафа гореше висока лампа с бледосинкав абажур със зелен кант и хвърляше светлина върху четиримата души, които бяха се разположили в креслата с неприлична важност. Трима се криеха в сянка, отпред седеше възслаб висок човек с бяло наметало, с непокрита глава и щръкнала като четка сивочерна коса. Суровата уста не хармонираше с възтъпия къс нос, а проницателните тесни очи — с високо вдигнатите, сякаш стремящи се да проумеят нещо вежди. Но Ола Дез можеше да бъде доволна. Чойо Чагас правеше впечатление на властелин и безспорно беше такъв.

Фай Родис, пак с червенооранжевата си рокля, стъпи върху кръга на главния фокус. Чойо Чагас се изправи и дълго разглежда жената от Земята.

— Приветствувам ви, макар че се появихте неканени! — каза той най-сетне.

«За да си издействуваме «покана» и да получим отговор биха отишли няколко хиляди години!» Устните на Родис трепнаха в едва забележима усмивка, която предизвика също такава бърза реакция — веждите на властелина се помръднаха леко.

— Нека оня, който е ваш владетел и на когото е възложено да представя управниците на вашата планета, ми обясни целта на пристигането ви — продължи Чойо Чагас.

Фай Родис кратко и точно разказа за експедицията, за източниците на сведенията за планетата Ян-Ях и историята на изчезването на трите звездолета от Земята в самото начало на ЕСО. Чойо Чагас слушаше безстрастно, отпуснат назад и сложил върху мека подставка краката си с бели гети. И колкото по-надменна ставаше позата му, толкова по-ясно четяха земляните объркването, което настъпваше в душата на председателя на Съвета на Четиримата.

— Не ни стана ясно от чие име говорите, пришълци. Всички вие сте прекалено млади! — каза Чойо Чагас, щом Родис привърши съобщението си с молба за приемането на «Тъмен пламък».

— Ние сме хора от Земята и говорим от името на нашата планета — отговори Фай Родис.

— Виждам, че сте хора от Земята, но кой ви е наредил да говорите така, а не иначе?

— Ние не можем да говорим иначе — възрази му Родис, — тук ние сме частица от човечеството. Всеки от хората на Земята би говорил същото, само че може би с други изрази или по-ясно.

— Човечеството? Какво е това?

— Населението на нашата планета.

— Искате да кажете, народ?

— Понятието «народ» е съществувало у нас в древността, докато всички народи на планетата не се слели в едно семейство. Но ако решим да използуваме това понятие, ние говорим от името на единния народ на Земята.

— Как може народът да говори през главата на законните си управници? Как може неорганизираната тълпа и особено простолюдието да изразява единно и полезно мнение?

— А какво разбирате вие под термина «простолюдие»? — попита предпазливо Фай Родис.

— Неспособната за висшата наука част от населението, която се използува за възпроизводство и за най-елементарна работа.

— При нас няма простолюдие, няма тълпа и управници. А за законно ние смятаме само желанието на човечеството, изразено чрез сумиране на мненията. За тази цел съществуват точни машини.

— Не ми стана ясно каква ценност има съждението на отделните неуки и некомпетентни личности.

— При нас няма некомпетентни личности. Всеки голям въпрос открито се изучава от милиони учени в хиляди научни институти. Резултатите се правят достояние на всички. Дребните въпроси и решенията по тях се вземат от съответните институти, дори от отделни хора, а се координират от съветите по главните насоки на икономиката.

— Но нали все пак имате върховен управляващ орган?

— Нямаме. При нужда, в случай на извънредни обстоятелства, властта взема според компетентността си един от съветите. Например по Икономиката, Здравето, Честта и Правото, Звездоплаването. Нарежданията се проверяват от академиите.

— Виждам, че при вас цари опасна анархия, и се съмнявам дали общуването с вас ще бъде от полза за народа на Ян-Ях. Нашият щастлив и спокоен живот може да бъде нарушен… Отказвам да приема звездолета. Върнете се на вашата планета на анархията или продължете да скитате из бездните на вселената!

Чойо Чагас стана, изправи се с цял ръст и насочи показалеца си право към Фай Родис. Останалите трима членове на Съвета на Четиримата скочиха и едновременно вдигнаха ръце с изправени като мечове длани — жест, който на Торманс изразяваше висше одобрение и възторг.

Фай Родис пребледня и също простря напред ръка с успокояващия жест на Земята.

— Моля ви да си помислите само още няколко минути — каза тя звънливо на Чойо Чагас. — Аз съм длъжна да се свържа с нашата планета, преди да започна решителни действия…

— Ето че се разкри истинското лице на пришълците! — живо се извърна към съратниците си Чойо Чагас. — Какви решителни действия? — Той сви заплашително тесните си очи.

— Зависи от това, какво ще ми разреши Земята! Ако…

— Но как можете да се свържете? — нетърпеливо я прекъсна Чойо Чагас. — Нали току-що разказвахте за недостъпността на разстоянието? Или всичко това е лъжа?

— Ние никога никого не сме лъгали досега. В най-крайни случаи, изразходвайки огромна енергия, ние можем да пронижем пространството с прав лъч.

Спътниците на Фай Родис се спогледаха смаяни. Чеди Даан дори се накани да отвори уста, но Гриф Рифт стисна рамото й, заповяда й с поглед да мълчи.

Ола Дез невъзмутимо се приближи до Родис и погледите на четиримата управници се съсредоточиха върху новата представителка на Земята. Ола подаде на Родис един обикновен микрофон за разговори вътре в кораба и насочи рамката на ТВФ към екрана в дъното на залата, където обикновено екипажът на звездолета гледаше взетите от земята стереофилми и ейдопластични представления. За астронавтите беше извън всяко съмнение, че двете жени действуват по предварително съгласуван план.

Фай Родис започна да вика по микрофона Съвета по звездоплаването. Късите и мелодични думи на земния език звучаха за тормансианите като заклинания. Четиримата властелини останаха прави извън светлината на лампата и Фай Родис не можеше да наблюдава израза на тъмните им лица.

На екрана, съвсем реални в триизмерна пластика и естествени цветове, се появиха хората на Земята. В голяма зала се провеждаше заседание на един от съветите, по всяка вероятност откъс от кинопреглед.

Чеди Даан рязко освободи рамото си изпод пръстите на Гриф Рифт.

— Недостойна измама! — произнесе тя с висок глас.

Фай Родис не трепна, а продължи, наведена напред, без да сваля очи от властелините на Торманс.

— Превеждам въпросите си до Земята на езика на Ян-Ях! — И тя започна да говори последователно ту на земен, ту на тормансиански език. — Уважаеми членове на Съвета, принудена съм да моля да ми се разрешат извънредни мерки. Управниците на Торманс, без да се допитват до мнението на народа и в разрез с желанието на много хора от планетата, отказаха да приемат нашия звездолет по погрешни и маловажни мотиви…

— Лъжа! Нима не видяхте от общопланетните предавания как негодува народът и настоява не само да не ви пущаме при нас, а направо да ви унищожим? — повелително я прекъсна Чойо Чагас.

— Ние се включихме във вашата специална мрежа и видяхме и нещо друго — невъзмутимо го парира Родис и продължи: — Затова моля да ни разрешите да изтрием от лицето на планетата главния й град — центъра на една самовластна олигархия — или да извършим общопланетна наркотизация с индивидуален подбор.

Чойо Чагас се отпусна на края на масата, а останалите трима се втурнаха напред и размахаха ръце.

Ола Дез неусетно премести кадрите на ендопластиката. На екрана ТВФ председателят на Съвета заговори енергично, сочейки нагоре към картата. Членовете на Съвета закимаха утвърдително. Обсъждаше се въпросът за построяването на тренировъчна школа за бъдещите изследователи на Тамас. Отстрана можеше да се помисли, че Фай Родис е получила необходимото разрешение.

— Нечувано! Аз не мога повече! — Чеди Даан избяга от залата, втурна се към каютата си и се заключи там, страдайки жестоко.

След нея тръгнаха Ген Атал, Тивиса и Мента Кор, но бяха спрени от повелителния тон на думите на Фай Родис:

— Аз получих разрешение за извънредни действия. Моля ви пак да си помислите. Ще чакам два часа по времето на Ян-Ях. — Фай Родис се обърна, за да излезе от главния фокус.

— Чакайте! — извика Чойо Чагас. — За кое действие получихте разрешение?

— За което и да е от двете.

— И какво решихте?

— Засега нищо. Чакам вашия отговор.

Родис загаси обратната връзка на ТВФ и остави властителите на Торманс пред тъмния екран на тяхната секретна линия. Те не се досетиха да се изключат веднага и земляните можаха да наблюдават няколко минути техния спор и неспокойните им, изплашени жестове.

— Положението е опасно! — каза един тормансианин с изгърбен нос и кръгли изпъкнали очи — както разбраха по-късно земляните, първият помощник на Чойо Чагас Ген Ши. — Могъществото на пришълците е безспорно.

— Колкото и да лъжат, звездолетът притежава огромна сила и без съмнение мощно оръжие. Без него никой не би тръгнал на далечен път към незнайни планети — боботеше Зетрино Умрог, — но кацналият на планетата звездолет…

— Е съвсем друга работа! — каза Чойо Чагас и изкрещя нещо настрана. Екранът се изключи.

Родис се отпусна изморено в креслото и прокара няколко пъти длани по лицето и косата си отдолу нагоре, сякаш се миеше. Гриф Рифт й подаде една чаша с КМТ и тя я пое с благодарна усмивка.

— Представлението мина блестящо! — доволно каза Ола Дез и разкъса бента на негодуващото мълчание.

— Това е недостойно! Срамно! Хората на Земята не бива да разиграват лъжливи сцени и да си служат с измама! Никога не сме очаквали, че ръководителката на нашата експедиция е способна на нечестна постъпка! — заговориха един през друг Тивиса Хенако, Мента Кор, Ген Атал и Тор Лик. Даже непоклатимият Див Симбел гледаше Фай Родис осъдително, докато Нея Холи, Вир Норин, Сол Саин и Евиза Танет не криеха възхищението си от нея.

Фай Родис остави чашата, стана и отиде при другарите си. Погледът на нейните зелени, големи дори за жена от ЕСР очи беше печален и твърд.

— Мненията ви за моята постъпка се разделиха почти поравно — може би това е доказателство за правилността й… Излишно е да се оправдавам, защото самата аз съзнавам вината си. Пред нас, както хиляди пъти досега, отново възниква все същият въпрос: намеса или ненамеса в процесите на развитие или, както са казвали на времето — в съдбите на отделните хора, народи, планети. Престъпни са натрапените насила готови рецепти, но не по-малко престъпно е хладнокръвното наблюдение на това, как страдат милиони живи същества, все едно дали животни, или хора. Фанатиците или обзетите от мания за собственото си величие психопати без колебание и без угризения на съвестта се намесват във всичко. В индивидуалните съдби, в историческите пътища на народите, убивайки наляво и надясно в името на своята идея, които в огромното болшинство от случаите се оказва рожба на ограничения ум и на болната воля на параноик. Нашият свят на тържествуващия комунизъм преди повече от две хилядолетия е сложил край на страданията от психическите грешки и невежеството на властта. Естествено, на всеки от нас му се иска да помогне на онези, които още страдат. Но въпросът е дали няма да се подхлъзнем при прилагането на древните методи за борба — силата, измамата и тайната? Нима не е очевидно, че когато ги прилагаме, ние заставаме на едно равнище с онези, от които искаме да спасяваме хората, А когато стоим на същото равнище, какво право имаме да съдим, щом като загубваме знанието? Така и аз направих една крачка по този път и самите вие ме упреквате, че съм извършила недопустима постъпка.

Фай Родис седна до масата, подпря по навик брадичката си с ръка и огледа въпросително смълчаните хора. Тя не намери сред присъствуващите Чеди Даан, разбра причината и очите й станаха още по-печални.

— Нима е възможно изцяло да се отрича намесата — попита Гриф Рифт, — когато от детските години — и през целия им социален живот — обществото води хората по пътя на дисциплината и самоусъвършенствуването? Без това човек няма да е човек. Една крачка по-горе и стигаме до народа — до усъвършенствуването на неговия социален живот, а след това и до съвкупността от народи, до цялата страна или планета. Какво друго представляват стъпалата към социализма и комунизма, ако не намеса на знанието в организацията на човешките отношения?

— Да, това е вярно, но ако се създава отвътре, а не отвън — възрази му Тор Лик, — а тук ние сме чужди, пришълци от съвсем друг свят.

— Не сме чужди! И ние, и те сме деца на Земята! — възкликна Нея Холи.

— Близо две хилядолетия те са вървели сами, без нас. И ние нямаме нито честта, нито правото да разглеждаме сега тормансианите като свои — рязко възрази Тивиса.

— Бива ли един биолог и антрополог да разсъждават толкова повърхностно? — намръщи се Евиза Танет. — Две хиляди години без нас, а милиони с нас, включително и целият последен, най-труден път от варварството и феодализма до ЕСО. Всички жертви, кръв, сълзи и мъки по великия път — заедно с нас. Как може да са ни чужди? Нима сте забравили, че човекът е кулминацията на три милиарда години естествен подбор, на сляпата игра на оцеляването и инферното, завесата над което пръв вдигна Дарвин. Посредством нашите гени историческата приемственост ни свързва с целия животински живот на нашата планета, а следователно това важи и за тормансианите. Нима ние можем да се отречем от нашите корени, както, по неизвестни за нас причини, са направили прадедите на съвременните обитатели на Ян-Ях? Те отдавна също като нас са знаели, че човекът е потопен в неосезаемия океан на мисълта, на натрупаната информация, който бил наречен от великия учен от ЕРС, Вернадски, ноосфера. В ноосферата са събрани всички мечти, догадки и вдъхновени идеали на онези, които отдавна са изчезнали от лицето на Земята, разработените от науката методи за опознаване, творческото въображение на художниците, писателите и поетите на всички народи и векове. Ние знаем, че човекът на Земята е почерпил в психиката си огромна сила, която се реализирала в построяването на комунистическото общество: възхищението и преклонението пред красотата, уважението, гордостта, творческата вяра в нравствеността, да не говорим за основата на всички основи — любовта. Това, че тормансианите са прекъснали тази приемственост, е ненормално. Не виждаме ли тук нарушение на първия закон на Великия пръстен — за свободата на информацията? Ако е така, вие знаете, че имаме пълномощия за най-сурова намеса…

— Убедително! — каза Сол Саин.

— И все пак това не е оправдание на методите на древността! — каза Тор Лик.

— Аз вече казах, че не е оправдание — отвърна му Фай Родис. — Но нека си представим блюдата на везните. Нека хвърлим на едното възможността да помогнем на цялата планета, а на другото — разиграната от мен лъжлива комедия. Кое ще натежи повече?

— Излишно е да спорим — съгласи се Мента Кор, — но същината на въпроса не е в съотношението между доброто и злото, между мъката и радостта, които, както знаем, са абсолютни само по мяра, а не при сравняване. Доколкото разбирам, зърното на опасността тук се крие в нивото на постъпката, защото, ако тръгнем по пътя на лъжата и сплашването, къде да определим мярката и онази граница, която не можем да прекрачим, без да паднем?

— Мента, вие много точно изразихте общото мнение — каза внезапно появилата се в залата Чеди Даан, — лъжата ще предизвика съответно лъжа, сплашването — опити да бъдем сплашени ние, за чието преодоляване ще са необходими нови лъжи и заплахи, и всичко ще се срути като неудържима лавина от ужас и мъки.

— Убедена съм, че вие правилно формулирате същината на противоречието, но последните споменати стъпала засега са далечна абстракция — каза Фай Родис.

Синьото око угасна. Планетата Ян-Ях викаше «Тъмен пламък». Светнаха екраните на кораба и в Обителта на Съвета на Четиримата.

Чойо Чагас седеше неестествено изправен, със скръстени на гърдите ръце, и гледаше земляните право в очите.

— Разрешавам ви да посетите планетата и ви каня да бъдете мои гости. След едно денонощие ще бъде подготвено и посочено мястото за кацане на кораба.

Фай Родис стана и се поклони, като вложи в това движение едва доловимо кокетство и женска подигравателност.

— Благодаря ви от името на Земята и на моите спътници. Излишно е да бързаме с кацането. Ние трябва да преминем през имунизация, за да не ви донесем такива болестотворни начала, срещу които вие нямате противотела, и да създадем имунитет за себе си. Сега, след като получихме разрешение, ние ще вземем проби от земята, водата и въздуха…

— Без да кацате?

— Да, за тази цел съществуват апарати — ние ги наричаме драскащи ракети. Мисля, че след десетина дена ще бъдем готови да кацнем. Освен това… — Фай Родис се запъна за секунда.

— Освен това? — остро светнаха очите на Чойо Чагас.

— Ще повикам втори звездолет. Той ще се върти на висока орбита около Ян-Ях и ще ни чака — в случай че стане авария с нашия звездолет.

— Нима онези, които управляват корабите на Земята, са толкова неопитни? — ядосано попита Чойо Чагас, докато останалите членове на Съвета на Четиримата си размениха обезкуражени погледи.

— Пътешествениците из космоса, или скитниците по вселената, както ни нарекоха Стражите на небето, трябва да са готови за всякакви случайности — подчерта последната дума Фай Родис.

Владетелят на Торманс кимна неохотно и телеаудиенцията приключи.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

ОТЗВУКЪТ НА ИНФЕРНОТО

Корпусът на «Тъмен пламък» наближи повърхността на планетата. Скоростта на обиколките нарастваше и разреденият на височина стотици километри въздух ревеше оглушително зад неуязвимите стени на кораба, които бяха сигурно защитени и от прегряване, и от всякаква радиация. Този звук с чудовищна сила улавяха звукосондите на Торманс. Оказа се, че и тук са известни приборите, записващи звуковата хроника на небето. Усилвателите пренесоха този еднообразен, рязък като сигнал за опасност вопъл до кабинетите на учените наблюдатели, до високите кули на Стражите на небето и до просторните жилища на управниците, възвестявайки за приближаването на плашещия и привлекателен неканен гост.

Техниците на звездолета се трудеха неуморно, те съставяха програми и ги въвеждаха в тъпомуцунестите триоки драскащи ракети. Скоро пакетите от спирални тръбички, затворени в петметровите рибообразни носители, се откъснаха от кораба, описаха грамадни параболи и се докоснаха до повърхността на планетата на предварително определените места. Една драсна вълните на океана, друга премина през дълбините му, трета разпра гладката повърхност на една река, следващите разораха полята, реките и зелените зони на разрешени от тормансианите места. И когато пак се издигнаха на височината, на която летеше «Тъмен пламък», ракетите полепнаха по бордовете му и донесоха за неговите лаборатории биологични проби от водата, земята и въздуха на чуждата планета.

Нея Холи, Евиза Танет и Тивиса Хенако трето денонощие не затваряха очи. Под унилия съпровод на ултрацентрофугите те не се откъсваха от протонните микроскопи и термостатите с безброй серии бактериални и вирусни култури. Аналитичните компаратори сравняваха токсините на вредните микроби на Земята и Торманс и извеждаха дългите формули на имунологичните реакции, за да бъдат неутрализирани незнайните досега болестотворни начала. Имунизацията беше задължителна както за определените за слизане, така и за оставащите на кораба. Целият екипаж се състоеше от тежко дишащи хора с пламнали лица и трескав блясък в очите. Тор Лик и Мента Кор дори трябваше да бъдат потопени в хипнотичен сън, понеже силата на реакцията на организма наложи да се прекрати всякаква дейност.

И въпреки всичко след няколко дена Евиза Танет заяви, че е недоволна от резултатите и не може да гарантира пълноценна защита.

— Какъв е срокът за постигане на пълноценност? — попита я Фай Родис.

Малко смутена, Евиза се замисли.

— Открити са два необикновени болестотворни вируса. Те са могли да възникнат само в условията на извънредна сгъстеност на хората. Засега ние не наблюдаваме на Торманс нищо такова.

— Това е косвено потвърждение на някогашната пренаселеност на планетата — каза Фай Родис, — но ние трябва да кацнем на Торманс час по-скоро.

— Необходимата пренагласа на нашите защитни реакции ще настъпи в най-добрия случай след два месеца — заяви Евиза Танет с такъв тон, сякаш тя беше виновна за невъзможността да се извърши по-скоро имунизацията.

Родис й се усмихна.

— Какво да правим! Иска ти се да бъдеш пълноправен гостенин на новата земя и това почти никога не ти се удава. Винаги ще се намерят обстоятелства, които те карат да бързаш, не ти дават да чакаш. Мнозина са ми разказвали за незабравимото чувство на срещата с нова и безопасна планета. Излизаш от кораба на изключително чист въздух, под ново слънце, и също като дете тичаш по ласкавата девствена почва. Обзема те буйно желание да хвърлиш дрехите и да се потопиш с цялото си същество в свежестта на кристално чистия свят. Ще ти се да стъпваш бос по мократа трева, вятърът и слънцето да докосват оголената ти кожа и да й предават всички ноти на капризното дишане на природата. И такава малка част от стотиците хиляди пътешественици до други светове са могли да изпитат това!

— Значи скафандри? — попита Нея Холи.

— Да! Колкото и да ми е жал! После, когато имунизацията привърши, ще ги свалим. Без шлемовете, само с биофилтри — и това трябва да ни радва! Но поне ще бъдем готови за три-четири дена.

— Може би това е за добро — каза Нея Холи. — Анализът на водата на Торманс показа някои структурни разлики от земната. На първо време всички ще се чувствуват отпаднали, докато свикнат с новата вода.

— Нима е важно каква е водата? — попита Фай Родис. —

Извинете ме, че знам толкова малко. Но щом водата е чиста и лишена от вредни примеси?

— Нека простим на историчката тази древна заблуда — усмихна се Евиза. — Нашите прадеди дълго са смятали водата просто за вода, за съединение на водорода и кислорода и изобщо не умеели да я анализират. Оказало се, че водата има сложна физико-химическа структура с участието на много елементи. В изворите, рекичките и езерата на Земята се срещат хиляди видове вода, полезна, вредна и неутрална, макар че при прост анализ тя е еднаква и съвсем чиста. Торманс е друга планета, с различен характер на общия кръговрат на водата, на ерозията и минералното насищане. Ние открихме, че тази вода, общо взето, може да ни окаже влияние, изразено в лека потиснатост на нервната система. Срещу нея аз подбрах таблетките ИНГ-102. Само недейте забравя да ги пущате във всяка течност за пиене или ядене.

— И така, скафандри — намеси се мълчалият дотогава Гриф Рифт, — ние ще имаме едно предимство…

— В случай на опасност ли? — Евиза наведе глава и хвърли кос поглед на Чеди Даан.

— Познахте. Скафандърът не може да бъде пробит нито с нож, нито с куршум, нито с пиролъч — потвърди Рифт.

— Но главата, най-ценната част на тялото, без шлем се пробива — весело му възрази Фай Родис.

Чеди Даан изгледа втренчено Родис, сякаш се учудваше на нейното оживление. И наистина сега, в навечерието на изпитанието, сдържаната, малко сурова предводителка на експедицията сякаш се беше променила.

— Но какво ще стане с плана на Чеди? — попита Ген Атал.

— Ще трябва да го осъществим после, след аклиматизацията — отговори Фай Родис.

Чеди само стисна още по-здраво устните си и се обърна към голямата карта на Торманс, опъната над входа на кръглата зала.

— Чеди, сега ми дойде на ум — обади й се Евиза Танет, — вие възприехте тежко разиграната от Фай Родис и Ола Дез комедия. Но не мислите ли, че намерението ви да се слеете с народа на Ян-Ях, маскирана като момиче от Торманс, също съдържа елемент на измама? Да гледате с чужди очи онова, което ви се открива като на тормансианка по рождение? Това не ви ли прилича на надзъртане през ключалка?

— Аз… да… не, аз си представях всичко това от друга страна. Просто да се приближа повече до тях, като живея същия живот, като изпитвам същите трудности и радости, беди и опасности!

— Но разполагайки с възможността всеки момент да се завърнете при своите, нали? Притежавайки могъществото на човек от ЕСР. И щастието да се върнете в прекрасния свят на Земята — настъпваше Евиза.

Чеди се обърна към Родис — беше й станало навик да оценява реакцията на своя идеал, — но зелените очи на Родис я гледаха сериозно и непроницаемо.

— Тук има двойственост — започна Чеди, — и аз мислех за по-важното.

— За кого? — Евиза беше безмилостна като изследовател.

— За нас. А на тях — Чеди посочи картата на Торманс — това изобщо няма да им навреди. Нали го правим, за да не сгрешим, за да знаем как да им помогнем?

— Преди всичко трябва да разберем има ли смисъл да им се помага! — каза Гриф Рифт. — Може да се окаже…

Ослепителен червеникав огън пламна зад прозореца за пряко наблюдение. Звездолетът трепна. Ген Атал мигновено изчезна в асансьора, а Гриф Рифт и Див Симбел се втурнаха към дубльорите на пилотския пулт.

Още едно светване и още едно леко трепване на корпуса на «Тъмен пламък». Включените звукоприемници донесоха чудовищен грохот, който заглуши еднообразния вопъл на разсичаната атмосфера.

Хората се втурнаха към местата си по аварийното разписание и замряха край приборите, без още да си дават сметка какво се е случило. Звездолетът продължаваше да цепи мрака откъм нощната страна на планетата. До терминатора беше останал не повече от половин час. Зазвъняха сребърните камбанки на сигнала «опасност няма». Рифт и Симбел слязоха от пилотската кабина, а Ген Атал — от поста на броневата защита.

— Какво беше това? Нападение ли? — посрещна ги Фай

Родис.

— Очевидно — навъсено каза Гриф Рифт. — Вероятно са стреляли с ракети. Тъй като предвиждахме такава възможност, ние с Ген Атал държахме включено външното отразително поле, макар че то създава ужасен шум в атмосферата. Звездолетът не получи ни най-малка повреда. Как да им отговорим?

— Никак! — твърдо каза Фай Родис. — Ще се престорим, че нищо не сме забелязали. От експлозиите те са разбрали, че са ни улучили и двата пъти, и ще се убедят в пълната несъкрушимост на нашия кораб. Убедена съм, че други опити няма да има.

— Май е така — съгласи се Гриф Рифт, — но ще оставим полето — по-добре нека си вие, отколкото всички да рискуваме при това страхливо вероломство.

— Сега аз още повече държа на скафандрите — каза Евиза.

— И с шлемове за НП — обади се Рифт.

— Шлемове не ни трябват — възрази Фай Родис. — Тогава няма да имаме контакт с жителите на планетата и мисията ни ще донесе нищожна полза. Длъжни сме да поемем този риск.

— Шлемовете едва ли ще представляват сигурна защита — вдигна великолепните си рамене Евиза Танет,

Нови нападения срещу звездолета не последваха. «Тъмен пламък» премина на висока орбита и изключи двигателите си. На кораба нито за миг не преставаха да се готвят за слизането на планетата. Биологичните филтри най-грижливо се наместваха в носовете, устата и ушите на седмината «десантници». Личните роботи-спътници на СДФ се настройваха към индивидуалните биотокове. Както винаги, най-голямо внимание изискваха скафандрите. Те се изработваха в специален институт от извънредно тънки слоеве молекулярно прегрупиран метал с изолиран хастар, който не дразнеше кожата. Независимо от невероятната — дори за техниката на близкото минало — якост и термонепроницаемост, дебелината на скафандъра се измерваше с частици от милиметъра и външно той не се различаваше от извънредно тънък гимнастически костюм с висока яка, плътно прилепнал към тялото. Облечен с такъв костюм, човек заприличваше на метална статуя, само че гъвкава, жива и топла.

Когато подбираше цветовете на скафандрите, Ола Дез се стараеше да представи всеки десантник, и особено жените, най-ефектно.

Фай Родис, без да се замисля, си избра черен със син оттенък, с цвета на гарваново крило, който много подхождаше на черната й коса, твърдите черти на лицето и на зелените й очи, Евиза помоли да придадат на метала сребристозеления цвят на върбовия лист. Тя реши да не променя тъмночервения оттенък на косата си и топазовите си котешки очи. Черният колан и черната гарнитура на якичката още повече подчертаваха пламъка на гъстата й коса.

Чеди Даан си избра пепелявосин, с дълбоки отблясъци на земното небе и сребърна гарнитура, а Тивиса без колебание взе тъмногранатов, с розов колан, който хармонираше на нейната маслинена кожа и малко мрачните й кафяви очи.

Мъжете бяха се наканили да облекат еднакви сиви скафандри, но се подчиниха на настояванията на жените и си избраха метална броня с по-красиви цветови съчетания.

Фай Родис замислено разглеждаше лицата на спътниците си. Те изглеждаха бледи в сравнение с мургавите обитатели на планетата Ян-Ях и тя посъветва всички да глътнат хапчета за придобиване на тен.

— Може би трябва да променим и цвета на очите си, да ги направим непроницаемо черни като на тормансианите? — попита Евиза.

— Не, защо? — възрази Родис. — Нека бъдат такива, каквито са. Само че ще ги направим още по-ярки. Нали това е възможно, Евиза? Преди няколко години бяха на мода звездните очи.

— При условие, че ще разполагам с четири дена за серията химични стимулации!

— Ще имате четири дена, направете на всички ни лъчисти очи, приличащи на звезди, и нека землянинът личи отдалеч, във всяка тълпа!

— Интересно, какви ли очи са обичали най-много нашите далечни прадеди по времето, когато още не са умеели да променят произволно цвета им? — каза Ола Дез. — Фай знае например вкусовете на ЕРС.

— Ако става дума за вкусовете на тази ера, те са били много променливи, неясни и необосновани. Но, кой знае защо, по онова време се изисквало да бъдат красиви предимно жените. Литературните произведения, снимките и филмите изреждат женските достойнства и почти не говорят за мъжките.

— Нима нашите далечни сестри са били толкова позорно невзискателни? — възмути се Ола Дез. — Наследство от хилядолетията на военен патриархат!

— Изобилие на толкова интересуващите ви повелители — усмихна се Родис, — но нека се върнем към очите. На първо място са се намирали моите — чисто зелените. Изобщо винаги са се ценили големите, чисти очи и това е съвсем естествено по биологичните закони на здравето и силата.

— А кой от нас е на второ място?

— Чеди. Сини или виолетови, с ярък цвят. По-нататък по низходяща линия вървели сивите, после кафявите и небесносините. Много редки били и затова високо се ценели топазовите очи като на Евиза, или златистите като на Ола, но те се смятали за зловещи, защото приличали на очите на хищните животни: котките, тигрите, орлите.

— А за мъжете имало ли е някакъв критерий? — попита Евиза.

— Те като че ли не са имали зелени очи, а ако съдим по литературата, и сини — вдигна рамене Родис. — Най-често се споменават сивите като стомана и синкавите като лед — признак за силни, волеви натури, за истински мъже, които карат другите да им се подчиняват и винаги са готови да приведат в действие юмруците или оръжието.

— По този признак трябва да се страхуваме от Гриф Рифт и Вир Норин — разсмя се Евиза.

— Но ако Гриф Рифт наистина е командир, Вир Норин е твърде мек дори за мъж от ЕСР — възрази й Ола Дез.

— Очите са си очи, но ние все пак трябва да облечем този метал — въздъхна Евиза Танет — и задълго да се разделим с усещането за кожата си — и тя прокара длан по рамото и голата си ръка с отколешния жест на човек, който от дете е бил обучен да полага големи грижи за тялото си.

— Да започваме. Кой ще асистира? Сигурно вие, Ола, и Нея?

— Без Нея направо не мога — отвърна Ола Дез.

— Повикайте я тогава — и Фай Родис първа прекрачи прага на камерите за биологичен контрол.

Процесът на обличането беше дълъг и неприятен. Мина доста време, докато и седмината се събраха в кръглата зала. Чеди Даан никога не беше обличала скафандър и постепенно трябваше да свиква с усещането, че има двойна кожа. Тя не можеше да откъсне очи от Фай Родис — такова въплъщение на красотата на силното женско тяло беше тя в черната броня, която подчертаваше бледността на лицето и прозрачността на зелените й очи.

За колана на всеки бе прикрепена овална кутийка за деструкция на продуктите на метаболизма, на рамената им лъщяха лентичките на приборите за видеозапис и триъгълните огледалца за кръгов обзор. На десните си ръце сложиха втора сигнална гривна — за връзка с кораба чрез индивидуалния робот, а във вдлъбнатинката между ключиците монтираха цилиндъра за въздушното продухване. От време на време между тялото и скафандъра от рамената до ходилата преминаваше въздушна вълна и създаваше приятното усещане за лек масаж. Въздухът излизаше през клапите на петите, а отстрани човек можеше да си помисли, че по металното тяло играят могъщи мускули.

Фай Родис оглеждаше другарите си, които така странно се промениха, сякаш бяха станали далечни и недостъпни в студения блясък на обгърналия ги метал…

— В такъв вид ли смятате да се покажете на тормансианите? — раздаде се отзад гласът на Гриф Рифт.

Родис внезапно осъзна какво я е тревожило.

— В никакъв случай! — обърна се тя към Рифт. — Ние, жените, ще облечем обикновени къси поли за тропическата зона, ще се наметнем с пелеринки.

— Не е ли по-добре ризи като на тормансианките? — попита Тивиса, която се стесняваше от външната разголеност на скафандъра.

— Ще се опитаме, може те да се окажат по-удобни — съгласи се Родис.

— А аз мисля, че мъжете трябва да са с тропически костюми — каза Вир Норин.

— Шортите стават, но ризата без ръкави ще привлече вниманието върху «металните» ръце — възрази Гриф Рифт. — Тормансианските ризи са по-удобни и за мъжете.

— Колко странно е, че на Торманс по улиците и в къщи хората се покриват с дрехи. Но на сцените, в грамадните зали за обществени зрелища или в телевизионните предавания те са почти разсъблечени — отбеляза Ола Дез.

— Наистина тук има глупаво противоречие — едно от многото, които ни предстои да разгадаем — каза Родис.

— Може би зрелищата от този род са привлекателни за тях тъкмо защото тормансианите обикновено са облечени от главата до петите — досети се Чеди.

— Това просто и вероятно обяснение сто на сто е погрешно; ако съдим по законите на психиката, всичко е много по-сложно — сложи край на дискусията Родис.

След първия сеанс на магнитна стимулация, проведен от Евиза, «десантниците» се разотидоха, чувствувайки се в бронята непривично сковани и отчуждени. Те трябваше да свикнат с нея през дните, които им оставаха до кацането. Необикновено тънката метална ципа, която фактически ни най-малко не спъваше движенията им, се превърна в невидима стена между тях и оставащите в кораба. Всичко уж си оставаше както преди, но вече липсваше единодушното «ние» в обсъждането на най-близките планове — бяха се появили «те» и «ние».

В отговор на сигнала за готовност на звездолета от главната обсерватория на Стражите на небето бе посочено мястото за кацане. «Тъмен пламък» трябваше да кацне на един широк полегат нос на южния бряг на екваториалното море, приблизително на триста километра от столицата. Увеличените снимки на това място показаха унил, обрасъл с високи тъмни храсти клин, забит в сивозеленото море. И местността, и морето изглеждаха безлюдни, което породи опасения сред оставащите в звездолета.

— Безлюдността беше главното условие за кацането на ЗПЛ. Ние предупредихме за това Съвета на Четиримата — напомни на другарите си Гриф Рифт.

— Те можеха да изберат някое място по-близо до града — каза Ола Дез. — Все едно, те не разрешиха на всички ни да слезем.

— Вие забравяте, Ола — мрачно каза Родис, — че близо до града би било много трудно да се удържат любопитните. А тук ще сложат наоколо охрана и никой жител на Торманс няма да се доближи до нашия кораб.

— Ще се доближат! Аз ще се погрижа за това! — с неочаквано настървение се намеси Гриф Рифт. — Ще пробия храсталаците с екраниращ коридор, който ще се отваря със звукова парола. Ще съобщя мястото на входа на Фай чрез видеолъч. И вие ще можете да ни изпращате гости, желани, разбира се.

— Ще има и нежелани — отбеляза Родис.

— Не се съмнявам. Нея замества Атал. И ние двамата ще отблъснем всеки опит. Трябва да бъдем нащрек. След неуспеха с ракетите те ще опитат нещо друго.

— Но не преди да се убедят, че вторият звездолет, за който им споменах, няма да дойде. Дотогава вие ще бъдете в безопасност — три-четири месеца, а може би и повече. Както и ние — по-тихо добави Родис.

Гриф Рифт сложи ръка върху облеченото с топъл черен метал рамо, надникна в тъжните и безстрашни очи.

— Вие сама определихте срока за завръщането си на кораба, Родис. И е по-добре да го съкратите, отколкото да го удължавате.

— Разбирам тревогата ви, Рифт…

— Представете си, че се натъкнете на стена от безнадеждно, абсолютно неразбиране и че не можете да я пробиете. Нима по-нататъшният престой ще бъде оправдан. Рискът е прекалено голям.

— Не съм в състояние да повярвам, че знанието на Земята може да бъде отхвърлено. През тази врата те могат да излязат от техния къс, мъчителен и, страхувам се да го кажа, мрачен живот — възрази му Родис.

— Чувството за необходимостта от жертва е най-архаичното у човека; то преминава през всички религии в историята на древните общества. Да се умилостиви незнайната сила, да се спечелят симпатиите на божеството, да се придаде трайност на неустойчивата съдба. От принасянето на човешки жертви на олтарите преди бой и тръгване на лов, за берекет или при полагане основите на постройки, от колосалните хекатомби на вождовете, царете и фараоните до невъобразимите кланета в името на налудничави политически и религиозни идеи, на национална вражда. Но нима ние, открилите мярата, творците на великите предпазни механизми на обществото, още не сме се разделили с тази древна психическа черта?

Фай Родис нежно прокара пръсти през косата на Гриф.

— Щом нахлуваме в живота на Торманс. прилагайки древните методи — сблъсъка на сила със сила, щом слизаме до равнището на техните представи за живота и мечтата… — Родис млъкна.

— Значи приемаме и необходимостта от жертва. Така ли?

— Така е, Рифт…

Щом Родис влезе в каютата си, сигналната й гривна светна — Чеди Даан, която от известно време избягваше да се срещне насаме с нея, молеше за разрешение да дойде.

— Сигурно съм много тъпа — заяви Чеди още като прекрачи прага, — аз толкова малко знам за голямата сложност на живота…

Фай Родис стисна горещите ръце на момичето, стегнати в китките от сребърните пръстени на скафандъра, като се любуваше на започналото да мургавее лице, заградено от пепеляворуса коса.

— Не бива да се тормозите, Чеди! Главното винаги и навсякъде е да не извършваш постъпка, продиктувана от погрешно мнение. Кой не се е заплитал в неразрешими на пръв поглед противоречия? Дори боговете на древните религии не са можели да избягнат това. Само природата притежава неограничена жестокост да решава противоречията със сляп експеримент за сметка на всичко живо!

Те седнаха на канапето. Чеди погледна въпросително Родис.

— Разкажете ми за теорията на инферното — помоли тя след известно колебание и побърза да добави: — За мен е много важно да я знам.

Родис се разходи замислена из каютата, спря се пред лавиците на микробиблиотеката, прокара пръсти по зелените пластинки на кодовите означения.

— Теория за инферналността — този термин се употребява отдавна. А всъщност това не е теория, а съвкупност от статистически наблюдения, извършени на нашата Земя над стихийните закони на живота и най-вече на човешкото общество. Инферно идва от латинската дума «долен», «подземен» — тя е означавала ад. До нас е достигнала великолепната поема на Данте, който, макар и да е писал само политическа сатира, е създал с въображението си мрачната картина на едно многостъпално инферно. Пак той обяснил разбираемата преди това само за окултистите страшна същина на наименованието «инферно», неговата безизходност. Надписът «Надежда всяка тука оставете» над вратата на ада отразява главното свойство на измислената от хората обител на мъките. Това интуитивно предчувствие за действителната скрита причина на историческото развитие на човешкото общество — в еволюцията на целия живот на Земята като страшен път на мъките и смъртта — било намерено и взето под внимание след появяването на електронните машини. Прословутият естествен подбор на природата бил осъзнат като най-ярък израз на инферналността, като метод да се постига подобрение слепешката, като в игра на зарове, чрез безброй хвърляния. Но всяко хвърляне коства живота на хиляди, които загивали в страдания и безизходица. Жестокият подбор формирал и тласкал еволюцията по пътя на усъвършенствуването на организма само в една, главна посока — на най-голямата свобода и независимост от околната среда. Но това неизбежно изисквало повишаване на остротата на чувствата — дори просто на нервната дейност — и влечало след себе си задължителното увеличаване на сумата на страданията по жизнения път.

С други думи, този път довеждал до безизходица. Извършвало се умножаване на незрялото, хипертрофия на еднообразието, като пясъка в пустинята, нарушаване на уникалността и неповторимата скъпоценност посредством неизброимото повторение… Преминавайки през трилиони превръщания от незнайните морски гадини до мислещия организъм, животинският живот в продължение на милиардите години геологическа история се намирал в инферното.

На човека като мислещо същество започнало да му се струва, че той се спасява от всички несгоди на живота чрез бягство в природата. Така се създавали приказките за първобитния рай. Когато станал по-ясен строежът на човешката психика, учените определили, че инферно за душата са първобитните инстинкти, затворът, в който човек се хвърля сам, мислейки, че запазва индивидуалността си. Като говорели за съдбовната непреодолимост на инстинктите, някои философи съдействували за тяхното развитие и по такъв начин затруднявали излизането от инферното. Едва създаването на условия за превес не на инстинктивните, а на самоусъвършенствуващите се индивиди спомогнало да се направи великата крачка към издигането на общественото съзнание.

Религиозните хора започнали да проповядват, че природата, която способствува за развитието на инстинктите, идела от въплъщението на злото, отдавна известно под името Сатана. Учените възразявали, защото смятали, че процесът на сляпата природна еволюция е насочен към освобождаване от външната среда и следователно към излизане от инферното.

С развитието на мощни държавни апарати на властта и потисничеството, със засилването на национализма в здраво затворени граници инферно започнало да се създава и в обществото.

Така хората се заплитали и в естествените, и в обществените противоречия, докато Маркс не формулирал простата и ясна теза за скока от царството на необходимостта към царството на свободата по единствения възможен път — по пътя на преустройството на обществото.

Изучавайки фашистките диктатури от ЕРС, философът и историкът от петия период Ерф Ром формулирал принципите на инферналността, които по-късно бяха разработени подробно от моя учител.

Ерф Ром констатирал тенденцията на всяка несъвършена социална система да се самоизолира, да огражда своята структура от контакт с други системи, за да се запази. Естествено, стремеж към запазване на несъвършеното са можели да имат само привилегированите класи на дадената система — потисниците. Затова инферналността неизбежно била тяхна рожба. Така неочаквано се реализирало наивно-религиозното учение на Мани за съществуването на целенасочено зло в света — манихейството. Но в действителност това била чисто материална борба за привилегии в един свят, където нищо не достигало.

Ерф Ром предупреждавал човечеството да не допуща световното господство на олигархията — фашизма или държавния капитализъм. Тогава над нашата планета би се захлопнал ковчежният капак на пълната безизходица на инферналното съществуване под петата на абсолютната власт, въоръжена с цялата мощ на страшното оръжие на онези времена и на не по-малко убийствената наука. Според Кин Рух произведенията на Ерф Ром са спомогнали за изграждането на новия свят при преминаването към Ерата на световното обединяване. Между другото именно Ерф Ром пръв забелязал, че цялата природна еволюция на живота на Земята е инфернална. По-късно тази тема бе разработена толкова ярко от Кин Рух.

Родис сръчно набра шифъра и малкият квадрат на библиотечния екран светна. Познатият образ на Кин Рух се появи в жълтата дълбочина и впери в зрителките поразително острите си и белезникави очи. Ученият вдигна ръка за поздрав и се скри, продължавайки да говори зад кадъра.

А на екрана се появи измореното, печално и вдъхновено лице на един стар мъж с квадратно чело и сресана назад побеляла лека коса. Кин Рух поясни, че това е древният Алдис, който до едно време бил отъждествяван с изобретателя на морския сигнален фенер. Човек трудно се ориентира в имената на народите, при които фонетиката не съвпада с правописа, а произношението било загубено през по-късните векове, което се е отразило най-вече на разпространения през ЕРС английски език.

Доста развълнуван и задъхвайки се от явна сърдечна болест, Алдис каза: «Вземам за пример един млад човек, загубил любимата си жена, която току-що е починала от рак. Той още не е почувствувал, че представлява жертва на особена несправедливост, на всеобщия биологичен закон, който е не по-малко безмилостен, чудовищен и циничен от зверските фашистки «закони». Този непоносим закон гласи, че човекът трябва да страда, да загубва младостта и силите си и да умира. Той е позволил да бъде отнето на този млад човек всичко най-скъпо и не му е осигурил нито безопасност, нито закрила, оставяйки го завинаги изложен на всякакви удари на съдбата от сянката на бъдещето! Човекът винаги е мечтал до полуда да измени този закон, отказвайки се да бъде биологичен несретник в играта на съдбата, по правила, които са били установени преди милиарди години. Защо трябва да приемаме съдбата си без борба?… Хилядите айнщайновци в биологията ще помогнат да бъдем измъкнати от тази игра, ние отказваме да сведем глава пред несправедливостта на природата, да сключим примирие с нея». Кин Рух каза: «Трудно е да се формулира по-ясно понятието инферно за човека. Виждате ли колко отдавна хората са разбрали неговите принципи? А сега…»

На екрана се появи модел на земното кълбо — многослоен прозрачен сфероид, осветен отвътре. Всеки участък от неговата повърхност представляваше мъничка диорама, която изпращаше стереоскопично изображение право към зрителя съвсем като от неизмерима далечина. Отначало светваха долните слоеве на кълбото, оставяйки горните прозрачни и неми. Постепенно проекцията се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре към повърхността. Пред зрителите нагледно преминаваше историята на Земята така, както е записана в геологичните пластове. Този обикновен демонстрационен модел беше наситен със съдържание, каквото Чеди не бе виждала досега. Кин Рух обясни, че е изградил схема на еволюцията на животните по данни на Ерф Ром.

Всеки животински вид беше приспособен към определени условия на живот, екологична ниша, както бяха я нарекли биолозите още в древността. Приспособяването затваряше изхода от нишата, създавайки отделно огнище на инферното, докато видът не се размножаваше дотолкова, че повече не можеше да съществува в пренаселената ниша. Колкото по-съвършено беше приспособяването, колкото повече преуспяваха отделните видове, толкова по-страшна разплата ги чакаше.

На различни участъци от глобуса светваха и угасваха като в калейдоскоп картини на страшната еволюция на животинския свят. Многохилядни стада от крокодилоподобни земноводни, които гъмжаха в лепкавата тиня на блатата и лагуните; езерца, препълнени със саламандри, със змиеподобни и гущероподобни гадини, които измираха с милиони в безсмислена борба за съществуване. Костенурки, исполински динозаври и морски чудовища, които се гърчеха в отровени от разложението заливи, издъхваха на изтощените от недостиг на храна брегове.

По-нагоре по земните слоеве на геологическото време се появяваха милиони птици, след това гигантски животински стада. Неизбежно растеше развитието на мозъка и чувствата, все по-силен ставаше страхът от смъртта, грижата за потомството, все по-осезаеми — страданията на изяжданите тревоядни, в чието мъгливо светоусещане огромните хищници би трябвало да представляват подобие на демоните и дяволите, създадени по-късно от въображението на човека. И царствената мощ, великолепните зъби и нокти, които будеха възхищение с първобитната си красота, имаха едно-единствено предназначение — да късат, да раздират живата плът, да трошат костите.

И никой и нищо не можеше да помогне, не можеше да се излезе от оня затворен кръг на инферналността, от блатото, степта или гората, където животното се е появило на бял свят в слепия инстинкт за размножаване и запазване на вида… А човекът, с неговите силни чувства и памет, с умението му да разбира бъдещето, скоро осъзнал, че също като всички други земни създания, и той е осъден още от раждането си на смърт. Въпросът е само кога ще умре и какво количество страдания ще изтърпи определен индивид. И колкото по-издигнат, по-чист и по-благороден е човекът, с толкова повече страдания ще го дари «щедрата» природа или общественото битие — до времето, когато мъдростта на хората, обединили се в титанични усилия, не ще сложи край на тази игра на слепите стихийни сили, продължаваща вече милиарди години в гигантското общо инферно на планетата…

Ето защо първото осъзнаване на инферналността на живота едно време водело до толкова много психически травми и самоубийства в най-прекрасната възраст — осемнайсет-двайсет години.

— Аз съпоставих два откъса от лекцията на моя учител — каза Фай Родис, — и сега ви е вече ясна прословутата теория за инферналността.

— О, да! — възкликна Чеди. — Но ще може ли да чуя за изпитанията, на които са се подлагали някои историци?

— Вие, изглежда, знаете за мен повече, отколкото предполагах — каза Родис, четейки мислите й, — тогава научете още нещо.

С тези думи тя извади един звездообразен кристал с мнемозапис, наричан в разговорния език «звездичка», и го подаде на Чеди.

— Инферналността засилвала стократно неизбежните страдания на живота — каза тя, — създавала хора със слаба нервна система, които живеели още по-тежко — това е първият порочен кръг. През периодите на относително подобряване на условията страданието отслабвало и пораждало равнодушни егоисти. С преминаването на съзнанието на най-горното обществено стъпало ние престанахме да се затваряме в личното страдание, но за сметка на това безкрайно се разшири страданието за другите, тоест състраданието, грижите за всички, за изкореняването на мъките и бедите в целия свят — онова, което ангажира мислите ни и тревожи всеки от нас. Щом и така и така се намираме в инферно, щом осъзнаваме както него, така и невъзможността за отделния човек да го избегне поради продължителността на процеса, тогава това има смисъл единствено за да помагаме за неговото унищожаване, следователно да помагаме на другите, като правим добро, като създаваме красота и разпространяваме знание. Иначе какъв ще е смисълът на живота?

Проста истина, разбрана така учудващо късно. Затова истинските революционери на духа отначало били такава рядкост през онези древни времена.

За да си представим степента на личното страдание през древните епохи, ние, историците, измислихме система от изпитания, които условно наричаме стъпала на инферналността. Това е серия не само от физически, но и от психически мъчения, имащи за цел да доближат нас, изучаващите историята на ЕРС, до усещанията на прадедите ни. Мотивировката на техните постъпки и предразсъдъци по този начин става по-разбираема за потомците, отдалечени с хилядолетия светъл живот.

Чеди Даан сведе глава съсредоточено.

— И вие мислите ли, че тук, на Торманс, съществува инферно? Че капакът на ковчега на общопланетното потисничество тук се е захлопнал, понеже те не са достигнали…

— При тях общопланетната олигархия е настъпила много бързо поради еднородността на населението и културата — поясни Родис.

Чеди Даан дълго мълча, загледана в неподвижната Фай

Родис, която мислено беше се пренесла някъде — или на неизследваната планета долу под кораба, или на безкрайно далечната Земя.

След два часа Чеди пак дойде с пламнали бузи и наведени очи. Без да каже дума, тя подаде «звездичката», сграбчи протегнатата ръка на Родис, притисна я до челото си и внезапно я целуна. Девойката прошепна: «Простете ми за всичко» и изскочи от каютата, още тромава в скафандъра си. Родис погледна подир нея и едва ли някой от екипажа на звездолета би могъл да си представи, че върху лицето на началничката на експедицията може да се изпише толкова майчинска доброта.

Впечатлението от току-що видяната «звездичка» беше развълнувало Чеди, раздразнило бе някакви древни инстинкти в нея. В паметта й видяното изпъкваше и напираше с болезнена рязкост, колкото и Чеди да искаше да го забрави час по-скоро. Тъй като знаеше безброй подобни истории от древните книги и от филмите за миналото, Чеди си представяше жестокостта на някогашните времена отвлечено.

Съпротивата на героите я въодушевяваше, а самото описание на техните страдания дори оставяше в нея смътното приятно чувство за безопасност, за невъзможността да се случи подобен произвол на съдбата нито на самата Чеди, нито на когото и да било от огромното множество хора на Земята. Учителят по психология в училището беше им обяснил, че в древността, когато имало много гладни и нещастни хора, ситите и заможните обичали да четат книги и да гледат филми за бедните, умиращите от глад, потиснатите и унижените, за да изпитат с още по-голяма дълбочина задоволството от своя сигурен и спокоен живот. Най-много сантиментални книги за непълноценни и нещастни хора и — като тяхна антитеза — за радващи се на невероятен шанс герои и красавици били създадени през неустойчивото, тревожно време на ЕРС. Тогава хората, предчувствувайки неизбежността на страшни трусове в живота на човечеството, се радвали на всяко произведение на изкуството, което можело да им даде скъпоценно чувство за макар и временна безопасност: «Нека това се случи на другите, но не и на мен».

Като всички други, Чеди бе закалявана посредством физически трудности, бе работила в болници за тежки заболявания — рецидиви на разстроена наследственост или много сериозни травми с чести случаи на евтаназия — осъждане на лека смърт, независимо от извънредно високото ниво, на което се намираше обществото.

Но всичко това беше естествена необходимост на живота, на разбираемия, превъзмогнат с помощта на мъдростта и психическата закалка живот, който ежеминутно чувствуваше единството си с общия духовен поток на човечеството и се стремеше към още по-възвишено бъдеще. Не бе нужно да се вярва в него, както през отдавна отминалите времена, толкова реално и зримо се очертаваше то пред погледа на отиващите в миналото. Но онова, което Чеди видя в «звездичката» на Родис, съвсем не приличаше на мъките в живота на ЕРС.

Самотата и безпомощността на човека, насила откъснат от всичко интересно, светло и скъпо, бяха толкова явни, че чувство на безкрайна болка настойчиво нахлуваше в душата на Чеди против волята й. Униженията и мъченията, на които биваше подлагано това самотно, отритнато същество, връщаха човека от ЕРС в състояние на първобитна ярост, смесена с болката на безсилието, което изглеждаше немислимо за земния човек.

Посредством изпитанията на Фай Родис Чеди един вид се потопи в атмосферата на задушната безсмислена жестокост и вражда на отдавна отминалите векове. Гордото, стоманено достойнство на жената от ЕСР не бе сломено от силното психологическо въздействие може би затова, защото пред нея беше Фай Родис — олицетворение на всичко, към което се стремеше самата Чеди.

Младата изследователка на човека и обществото се засрами, като си спомни как на далечната Земя тя неведнъж бе подлагала на съмнение необходимостта от сложните предпазни системи на комунистическото общество. Поколение след поколение хората на Земята изразходваха за тях огромни материални средства и сили. Сега Чеди знаеше, че независимо от неизбежното нарастване на добротата, състраданието и нежността сборът от предишните милиони години на инфернални страдания, натрупани в генната памет, винаги можеше да доведе до появяването на хора с архаично разбиране за доблестта, с див стремеж към власт над хората, към собствено издигане посредством унижаването на другите. Едно бясно куче може да ухапе и да изложи на смъртна опасност стотици хора. По същия начин и човек с деформирана психика е способен да причини в едно добро, нищо неподозиращо обкръжение ужасни бедствия, докато светът, отдавна забравил предишните социални опасности, не съумее да го изолира и трансформира.

Ето защо е толкова сложна организацията на ПНОИ за психологическия надзор, работеща заедно с РТИ — решетчестата трансформация на индивида и непрекъснато усъвършенствувана от Съвета на честта и правото. Пълна аналогия с ОЕВ — охраната на електронните връзки на космическия кораб, само че още по-сложна и още по-богата.

След като за пръв път разбра както трябва ролята на ПНОИ, Чеди се успокои и ободри. Сякаш майчинската постоянна грижа на земното човечество бе протегнала дотук могъщата си ръка, през спиралите на Шакти и Тамас. Момичето въздъхна дълбоко, престана да чувствува металната броня и заспа така спокойно, както не беше спало от момента на приближаването до Торманс.

ГЛАВА ПЕТА

В ГРАДИНИТЕ НА ЦОАМ

Нея Холи, която беше се преселила под купола на звездолета на мястото на Ген Атал, се събуди от глухия вой на приборите за външно прослушване. Тя се досети, че «Тъмен пламък» е преминал на ниска орбита, без да изключва защитното поле. На екрана на вътрешния ТВФ тя видя пилотите на звездолета, които оживено разговаряха с Фай Родис.

Снижаването на «Тъмен пламък» неизбежно щеше да стресне цялата планета. Възможно беше повторно нападение тъкмо в момента, когато земляните щяха да изключат защитното си поле. Фай Родис, която настояваше за изключване на полето надделя. Тя убеди пилотите на кораба, че в една олигархическа държава обратната връзка неминуемо е слаба. Докато съобщението, че полето е премахнато и нападението може да бъде повторено, стигне до главния управник, «Тъмен пламък» ще успее да кацне.

Звездолетът се въртеше над планетата Ян-Ях и се нагаждаше към определеното за кацане място. Този издаден в морето нос беше твърде малък за грамадния, тромав ЗПЛ. Бяха отворени още две наблюдателни шахти и земляните не можеха да се откъснат от тях, защото за пръв път разглеждаха планетата от толкова близко разстояние. «Тъмен пламък» правеше последните обиколки на височина около 250 километра. Атмосферата, която беше малко по-плътна, отколкото на Земята, вече започваше да загрява порещия я кораб. Планетата Ян-Ях не изглеждаше синя като Земята. Преобладаващ цвят беше виолетовият, големите езера сред планините изглеждаха почти черни, със златист оттенък, а океаните мътноаметистови. Там, където през тънкия слой вода прозираха плитчините, морето се зеленееше мрачно.

Земляните с тъжно чувство си спомняха радостния зелен цвят на Тибет, какъвто го бяха видели последния път от същата височина.

Успоредните ребра на разсечените ниски гребени, редиците от пирамиди, наблъскани една до друга, и лабиринтите на сухите долини по безкрайните плата на Ян-Ях изглеждаха светлокафяви с виолетов оттенък. На места тънката растителна покривка хвърляше върху изровената и безплодна почва шоколадово наметало. Колосалните пространства, залети с набръчкани тъмносиви лави, бележеха областите на екваториалните разседи. Около тези мрачни зони почвата бе придобила тухлен цвят, а колкото повече се отдалечаваше от лавовите планини, толкова по-жълта ставаше тя. Симетричните бразди на пясъчните дюни набръчкваха пустинното крайбрежие и планетата приличаше на необитаема.

Едва след като се поогледаха, земляните видяха, че покрай големите реки и в дълбоките котловини, където почвата се синееше от влажните изпарения, големи площи бяха разделени на правилни квадрати. След това започнаха да се очертават пътищата, зелените острови на градовете и огромните кафяви петна на подводните гъсталаци на морските плитчини. Облаците тук не се деляха на пухкави топки, перести ивици или разпокъсани ослепително бели полета, както на Земята, Тук те се напластяваха на люспести, зърнести маси, отрупани над моретата на опашното и главното полукълбо.

Звездолетът бе пронизан от вибрация. Гриф Рифт включи охладителите. Обвит от сребърен облак, корабът се устреми надолу. Този път екипажът посрещна натоварването от забавянето не в магнитните камери, а в амортизационните кресла и по канапетата. Несъзнателно спазвайки и сега невидимата раница, седмината облечени с метална броня се събраха на едно канапе отделно от останалите астронавти.

Както разбраха по-късно земляните, мястото и времето на кацането на «Тъмен пламък» били държани в тайна. Затова съвсем малко обитатели на планетата Ян-Ях видяха как внезапно появилият се от небесните дълбини колос на кораба надвисна над пустинния нос. Горещият стълб на спирачната енергия се блъсна в рохкавата почва и вдигна прашен, димен смерч. Бясно въртящата се колона дълго не се поддаваше на напора на морския вятър. Нейният горещ полъх се разпространи далеч от морето и сушата, срещу бързащите насам дълги трополящи автомобили, натъпкани с тормансиани с еднакви лилави дрехи. Те бяха въоръжени — всеки имаше на гърдите си кутийка с издадена напред къса тръбичка. Когато горещият полъх на вихрушката стигна до тях, автомобилите се спряха на почтително разстояние. Тормансианите се вглеждаха в завесата от прах и се мъчеха да разберат какво е това — благополучно кацане или катастрофа? Постепенно през сивкавокафявата мъгла започна да се очертава тъмният купол на звездолета, който стоеше така изправен, сякаш беше кацнал на предварително подготвен фундамент. За учудване на тормансианите дори високите храсти около кораба се оказаха неповредени. Трябваше да се изсича път, за да могат да минат колите с емблема от четири змии, предназначени за долетелите.

Непосредствено до самия звездолет растителността беше унищожена, а почвата беше се стопила, образувайки гладка пръстеновидна площадка.

Внезапно основата на звездолета потъна в сребърен облак. Тормансианите бяха облъхнати от студ. След няколко минути почвата изстина. На кораба се отвориха два кръгли люка, които приличаха на грамадни раздалечени очи. Изпъкналите полирани повърхности на техните лещи запламтяха със зловещ отблясък в лъчите на червеното светило, които пробиваха облаците от редеещ прах. Тормансианите с лилави дрехи, които се промъкваха в полукръг през храстите, се спряха и започнаха да се обръщат към останалите назад коли. Оттам по веригата предадоха нареждане никой да не се приближава повече. Нечовешки мощна въздишка се разнесе над носа. Спирално движение на въздуха завъртя листата, късчетата овъглени клонки и падналия прах, издигна ги високо към виолетовия небосвод. Веднага след това дебелите плочи на бронята над пръстеновидната издатина в основата на купола на кораба се отместиха настрани. Напред излезе масивна тръба с диаметър, по-голям от човешки ръст. На края й изящно и безшумно се разгъна ветрило от метални подпори, под които на земята се спусна прозрачната кабина на асансьора. Жителите на Торманс гледаха тази блестяща като кристал кутия със затаен дъх.

Фай Родис, която вървеше най-отпред по тръбната галерия, се сбогуваше с поглед с оставащите членове на екипажа. Те бяха се строили в редица и стремейки се да скрият тревогата си, изпращаха излизащите с усмивки и с нежни ръкостискания.

Зад лостовете на асансьора беше застанал Гриф Рифт. Той хвана металния лакът на Родис и й прошепна с непривична за него мекост:

— Фай, помнете, че съм готов да предприема всичко! Аз ще изтрия града им от лицето на планетата и ще го разкопая на дълбочина един километър, за да ви спася!

Фай Родис прегърна командира за яката шия, привлече го към себе си и го целуна.

— Не, Гриф, вие никога няма да сторите това! В това «никога» имаше толкова сила, че суровият астронавт покорно наведе глава…

Пред жителите на планетата Ян-Ях се появи жена с черен костюм, подобен на онези, каквито имаха право да носят само висшите сановници в град Средище на Мъдростта. Металните стойки на яката държаха пред лицето на гостенката прозрачно щитче. На рамената й в такт с крачките потрепваха змиевидни тръбички и ослепително блестяха триъгълни огледалца също като свещени символи на властта. До нея чевръсто ситнеше с деветте си стълбоподобни крачета някакъв механизъм, който неотстъпно следваше жената от Земята. Лакираният му назъбен капак блестеше…

Един след друг излязоха нейните спътници — три жени и трима мъже, всеки съпровождан от също такава механична деветоножка.

Посрещачите бяха поразени най-много от оголените до колената крака на пришълците. Те хвърляха разноцветни метални отблясъци, а на петите им като къси шпори блестяха зъбци. Метал блестеше и под разкопчаните отпред мъжки ризи, и в широките ръкави на женските блузи. Жителите на Ян-Ях с учудване видяха, че гладките, покрити с равен тен лица на земляните фактически по нищо не се различават от лицата на «белозвездните хора», както те самите се наричаха. Те разбраха, че металът по телата на пришълците е само плътно прилепваща, много тънка дреха.

Двама важни тормансиани слязоха от високата дълга кола, която беше се сгърчила в храстите като членестоного. Те застанаха пред Фай Родис и й се поклониха бързо.

Жената от Земята заговори на чист яняхски език. Но нейният звънлив и висок глас с метален тембър зазвуча от един цилиндър на гърба на съпровождащия я механизъм.

— Сродници, които се разделихте с нас за двайсет века, дойде време пак да се срещнем.

Тормансианите й отвърнаха с нестроен шум, като се споглеждаха, безкрайно учудени. Украсените със змийски емблеми сановници побързаха да отидат при гостите и да ги поканят в голямата кола. По-възрастният сановник извади от чантата на гърдите си лист жълта хартия, изписан с красивите знаци на Ян-Ях. Той наведе глава и така се развика, че го чуха и хората в звездолета, и дори тормансианите, които стояха настрани отвъд храстите. При първите думи на сановника тормансианите се изпънаха почитателно и наведоха глави по един и същ начин.

— Говори великият и мъдър Чойо Чагас. Неговите думи към пришълците са: «Вие дойдохте тук, на планетата на щастието, лекия живот и леката смърт. Необикновено добрият народ на Ян-Ях не ви отказва гостоприемството си. Поживейте с нас, поучете се и разкажете за вашата мъдрост, благополучие и справедлива уредба на живота в ония незнайни бездни на небето, от които дойдохте толкова неочаквано!»

Ораторът млъкна. Земляните очакваха продължението на речта, но сановникът прибра хартийката, изправи се и махна с ръка. Тормансианите отговориха със силен рев.

Фай Родис погледна спътниците си и Чеди би могла да се закълне, че зелените очи върху безстрастното лице на ръководителката й се смееха като на палава ученичка.

Вратата на борда на колата се отвори и Родис се качи на спуснатото стъпало. Роботът-деветоножка, който на Земята се наричаше СДФ, се устреми подир нея. Старшият сановник направи протестиращ жест. Веднага иззад гърба му се появи набит, облечен в лилаво човек с нашивка, подобна на око, от лявата страна на гърдите. Фай Родис вече беше се качила в колата, а СДФ се бе вкопчил с предните си крайници в ръба на стъпалото, когато човекът в лилаво енергично ритна робота право по капака от оксидиран метал. Предупредителният вик замръзна на устните на Родис, която се обърна твърде късно. Тормансианинът излетя във въздуха, описа дъга и падна в гъстия бодлив храсталак. Лицата на стражите се изкривиха от ярост. Те бяха готови да се нахвърлят върху СДФ и насочваха към него дулата на нагръдните си апарати. Фай Родис простря ръка над своя робот, свали заграждащия лицето й щит и за пръв път силният глас на жената от Земята се разнесе на планетата Ян-Ях без предаващо устройство.

— По-внимателно! Това е обикновена машина, която се използува като сандъче за вещи, носач, секретар и пазач. Машината е напълно безвредна, но е устроена така, че изстреляният в робота куршум ще отлети назад със същата сила, а ударът може да възбуди поле на отблъскване, както се случи сега. Помогнете на вашия слуга да се измъкне от храстите и не обръщайте внимание на нашите механични слуги!

Запратеният в тръните тормансианин се мяташе и виеше от злоба. Стражите и двамата сановници отстъпиха заднишката. Те повече не се опитаха да пречат на роботите и седемте СДФ се покатериха в колата.

Земляните за последен път хвърлиха поглед към «Тъмен пламък». Уютното и защитено късче от родната им планета стоеше като изоставено сред прашната поляна на ярко осветената от чуждото светило равнина. Хората от Земята знаеха, че шестимата останали в кораба непрекъснато ги наблюдават, но тъмнината в дълбините на люка и галерията изглеждаше непроницаема.

Подчинявайки се на знака на сановника — «змиеносеца», както го кръсти Евиза, — астронавтите се отпуснаха на дълбоките меки седалки и колата, бавно люлеейки се и подскачайки, се понесе по неравния път. Някъде под тях бучаха моторите. Вдигна се кафеникав фин прах, който закри купола на «Тъмен пламък». Фуниите на мощен компресор издухваха праха назад. Земляните се огледаха. Съпровождащите ги, начело с двамата «змиеносци», бяха седнали настрана от тях и не проявяваха нито дружелюбие, нито враждебност, нито дори просто любопитство. Но Родис долови жаден и страхлив интерес в погледите, които те хвърляха крадешком към тях. Така биха могли да се държат малките деца от далечното минало на Земята, които знаели, че в къщи ще ядат бой, ако се въртят край пришълци и се запознават с тях. Кацането на земляните се пазеше в тайна. Лудо препускащата кола отначало не привличаше вниманието на все по-многобройните пешеходци или на хората във високите, опасно люлеещи се при движение коли. Но слуховете за гостите от Земята по някакъв начин се разнесоха из град Средище на Мъдростта. След четири земни часа, когато колите започнаха да наближават столицата на планетата, от двете страни на широкия път вече се тълпяха хора, всички без изключение млади, в работни дрехи с еднообразна кройка, но с различни цветове. Назад останаха кафявите сухи равнини. Много тъмната и плътна зеленина на горичките се редуваше с правилните геометрични форми на обработените ниви, а дългите редици от ниски къщурки — с масивни кубове, очевидно заводски сгради.

Най-сетне под колелата на автомобила непоносимо заблестя огледално-стъклената настилка на улица, подобна на онези, които астронавтите бяха виждали в телевизионните предавания. Вместо да навлязат навътре в града, колите се отбиха по един път, заграден от двете страни с високи дървета с тъмно маслинени прави дънери. Дългите им клони, които приличаха на ветрила, бяха насочени към пътя и кулисообразно затуляха съседните дървета. Пътят се губеше в сянка като в дъното на сцена през безкрайни редици от декори. Внезапно дърветата-кулиси отстъпиха мястото си на троен ред ниски дървета, приличащи на жълти конуси, обърнати с основата нагоре. Между тях в триъгълните отвори на фона на тъмното лилаво небе се виждаше покритото с пъстри цветя било на хълма, който господствуваше над столицата. Една непрекъсната четириметрова синя стена заграждаше овалното пространство, в което се кълбеше, сякаш искаше да прелее навън, гъста гора от сребристозелени, подобни на елхи дървета. Тази градина или парк зад пъстрия килим на поляната изглеждаше прекрасна след сивкавите, кафявите и тъмношоколадовите степи, които се простираха под плътното лилаво небе от двете страни на тристакилометровия път от звездолета до столицата.

— Каква е тази горичка? — за пръв път наруши мълчанието Фай Родис, като се обърна към старшия «змиеносец».

— Градините на Цоам — отговори той с лек поклон, — мястото, където живее лично великият Чойо Чагас и неговите високопоставени помощници — членовете на Съвета на Четиримата.

— Нима не отиваме в града?

— Не. В своята безкрайна доброта и мъдрост великият ще ви приюти в градините на Цоам. Вие ще бъдете негови гости през цялото време, докато не напуснете планетата Ян-Ях. Ето че пристигнахме. Вътре не може да влиза никоя кола. — С изненадваща пъргавина старшият сановник отвори задната вратичка и се измъкна на стъклената плоскост на площадката пред портата. Той вдигна пред лицето си един лъскав диск и се скри в отворилия се отстрани проход. Вторият «змиеносец», който през цялото време беше мълчал, покани с жест гостите да слязат от колата.

Астронавтите се струпаха пред портата и взеха да се разтъпкват и да оправят тръбичките на биофилтрите си. Вир Норин и Чеди Даан се върнаха малко назад, за да обхванат с поглед многоетажната кула с вътрешни издатини и позлатени гребени, която служеше за вход на градините на Цоам.

— И тук змия! — възкликна Чеди. — Забелязахте ли: и на гърдите на сановниците, и на вратите на колите, и сега тук, на портата на двореца на владетеля.

— Няма нищо чудно — възрази астронавигаторът, — нали са от Земята, където този символ толкова често се е срещал в древните цивилизации. Не случайно змията е била избрана за символ на Сатаната и властта. Тя притежава способността да хипнотизира, прониква навсякъде и е отровна…

— Не мога да си представя как се избавят те от праха при такива фини и сложни архитектурни форми — каза, приближавайки се, Евиза Танет.

— Без човешки ръце едва ли минават, но това е опасно занимание — отговори Вир Норин.

— Следователно не се ценят нито ръцете, нито животът — заключи може би твърде прибързано Чеди.

Думите й потънаха в гръмогласния рев, който се разнесе от малката куличка в центъра на арката над портата:

— Приветствувам ви, чужденци. Влезте без страх, защото тук вие се намирате под високата закрила на Съвета на Четиримата, върховните избраници на народа на Ян-Ях, и лично на мен, техния глава…

При последните думи огромните половинки на портата се разтвориха широко. Земляните се усмихнаха: уверенията на владетеля на Торманс бяха излишни — никой от тях не изпитваше дори и сянка от страх. Астронавтите тръгнаха по еластичните плочи, които поглъщаха звука на крачките им. Пътят описваше резки зигзаги, напомнящи знаците на мълнията, които открай време се употребяваха на Земята.

— Не са ли твърде много думите? — полувъпросително каза Чеди с едва доловим оттенък на нетърпение.

— И завоите — добави Евиза.

През гъстите дървета се забелязваха тромавите линии на архитектурата на двореца, проснал се тежко и злобно зад килима от жълти цветя, чиито остри, конически съцветия стърчаха твърдо и не се полюшваха от вятъра.

Грамадните, високи четири човешки боя врати изглеждаха тесни. Тъмните плоскости на вратите бяха покрити с лъскави метални пирамидки. Роботите СДФ, и седемте едновременно, неочаквано избързаха напред, издавайки пресеклив тревожен звън. Те се строиха пред вратите и преградиха пътя на астронавтите, но след няколко секунди млъкнаха и се отдръпнаха.

— По пирамидките на вратите тече ток — отговори на въпросителния поглед на Фай Родис излезлият напред Ген Атал.

— Да, но вече изключиха заряда — потвърди Тор Лик, който стоеше настрана и с явна неприязън изучаваше архитектурата на градините на Цоам.

Внезапно тъмната висока пролука на входа се разтвори безшумно и земляните влязоха в една зала с колосална височина, рязко разграничена на две части. Предната, с под от шестоъгълни огледални плочи, беше с два метра по-ниска от задната, постлана с дебел черножълт килим. Лъчите на високото светило проникваха през червенозлатни стъкла и затова издигнатата част от залата беше пронизана от някакво вълшебно сияние. Там бяха насядали в познатия вече ред неизменните четири фигури: едната отпред в центъра, трите други отляво и малко по-назад. В ниската част на залата цареше мътна светлина, която се процеждаше от тавана между гигантските метални змии, закрепени по издатините и раззинали зъбатите си уста над гостите от Земята. Огледалните плочки хвърляха неясни разливащи се сенки, засилвайки тревожния смут, който обземаше всеки, осмелил се да застане лице срещу лице със Съвета на Четиримата.

Очевидно властниците на Торманс вече бяха осведомени за всичко, засягащо земляните. Те не изразиха учудване, когато видяха забавните деветоножки, които ситнеха край лъщящите от метала крака на астронавтите. Подчинявайки се на знака на Фай Родис, и седемте СДФ се строиха в една линия на тъмния огледален под. Земляните спокойно се изкачиха по страничната стълба до възвишението и се спряха, мълчаливи и сериозни, без да свалят очи от властелина на планетата. Чойо Чагас изчака малко, изправи се и подаде ръка на Фай Родис. Същото, само че малко по-бързо, направиха и останалите трима. Само една секунда беше достатъчна на Родис, за да си спомни забравените на Земята древни форми на приветствие. Тя стисна ръката на властелина, както бяха правили преди хиляди години нейните прадеди, за да покажат, че нямат оръжие и лоши намерения. Впрочем оръжието едва ли наистина липсваше тук. Във всяка ниша в стената между блестящите прозорци се криеше едва видима фигура. Един, двама, трима… осем неподвижни човека наброи Тор Лик. Техните лица не изразяваха нищо друго освен заплашителна готовност. Не можеше да има съмнение, че при един-единствен знак тези вкаменени фигури ще се превърнат в механически изпълнители на всяка заповед. Да, на всяка, това личеше по тъпите им лица с масивни черепни кости, изпъкващи под гладката мургава кожа.

Евиза не се сдържа и закачливо изпрати на стражите най-чаровните погледи, на които беше способна. Понеже не забеляза никаква реакция, тя смени тактиката и изразът на лицето и стана трогнато-възхитен. Това подействува. По лицата на двамата застанали най-близо до нея стражи се плъзна лилава червенина.

Земляните седнаха на креслата с разперени във вид на ноктести лапи крачета. Астронавтите мълчаливо разглеждаха сложните рисунки на килима, а срещу тях, изучавайки с неучтиво втренчени погледи гостите, също мълком седяха членовете на Съвета на Четиримата. Мълчанието се проточи. Вир Норин и Фай Родис, които седяха най-близо до властелините, можеха да долавят шумното им дишане — дишането на хора, които са далеч от спорта, от физическия труд или аскетичното въздържание.

Чойо Чагас се спогледа с тънкия и жилав Гентло Ши, вече известен на гостите под съкратеното име Ген Ши, който отговаряше за мира и спокойствието на планетата Торманс. Той източи врат и каза, леко подсвирквайки:

— Съветът на Четиримата и лично великият Чойо Чагас искат да знаят вашите намерения и желания.

Чеди се взря внимателно във властелина на планетата, защото не разбираше как може един човек, който положително е умен, да слуша това явно ласкателство, но лицето на Чойо Чагас не издаваше никакви чувства.

— Съветът на Четиримата знае всичките ни желания — отговори Фай Родис, — ние нямаме какво да добавим към онова, за което ви помолихме по ТВФ.

— Добре, а намеренията ви? — подпита я Ген Ши.

— Да пристъпим час по-скоро към изучаването на планетата Ян-Ях и нейния народ!

— Как смятате да го направите? Давате ли си сметка за непосилността на задачата да изучите в толкова къс срок една огромна планета?

— Всичко зависи от два фактора — спокойно отговори Родис, — от сътрудничеството на вашите хранилища на знания, паметни машини, академии и библиотеки и от скоростта на вашите превозни средства. Смешно е да се мисли, че ние сами можем да научим всичко онова, което се е натрупало в резултат от хилядолетния труд на вашите учени. Но е по силите ни да отберем главното и да вникнем в същината на живота на народа на Ян-Ях чрез историята, литературата и изкуството му. Много неща можем да запишем с паметните машини на звездолета. Бихме искали да отнесем на Земята колкото може по-голямо количество информация.

— Нима вие поддържате пряка връзка със звездолета? — бързо попита Зет Уг, неотдавнашният опонент на Родис по телевизията.

— Разбира се. И ние разчитаме да ви покажем много от записите на паметните машини на звездолета. За съжаление нашите СДФ не могат да дават прожекция на голям екран. Всеки робот е изчислен за аудитория, не по-голяма от хиляда души. Седемте СДФ ще покажат едновременно филмите на седем хиляди души.

Ген Ши се надигна със зле прикривано безпокойство.

— Мисля, че това ще е излишно!

— Защо?

— Народът на Ян-Ях не е подготвен за такива зрелища.

— Не ви разбирам — усмихна се с едва забележимо смущение Родис.

— В това няма нищо чудно — изведнъж каза мълчаливият през цялото време Чойо Чагас и при звука на неговия рязък, повелителен и нетърпящ възражение глас останалите членове на Съвета трепнаха и се обърнаха към властелина,

— Много неща тук ще ви се сторят необясними. А онова, което вие ще ни съобщите, може да бъде изтълкувано погрешно. Ето защо моят приятел Ген Ши се опасява от прожекциите на вашите филми.

— Но нали всяко недоумение може да се премахне единствено от познанието, следователно особено важно е да ви покажем колкото може повече — възрази Родис.

Чойо Чагас мързеливо вдигна ръка с длан към земляните,

— Нека не обсъждаме стигналото само до прага на разбирането. Аз ще заповядам на институтите, библиотеките и хранилищата на изкуството да подготвят за вас сведения и филми. Ние, изглежда, нямаме такива паметни машини, за каквито говорите вие, но разполагаме с информация, кодирана в най-малки единици по два потока — думи и изображения. Всичко това вие ще получите тук, без да напущате градините на Цоам. При скоростта на нашите газови самолети… — Чойо Чагас се позабави — близо хиляда километра в земен час, вие бързо ще стигнете до което и да е място на нашата планета.

Дойде ред земляните да си разменят учудени погледи: властелинът на Торманс знаеше земните мерки.

— Обаче — продължи Чойо Чагас — вие предварително трябва да ни кажете какви места искате да посетите. Нашите самолети не могат да кацат навсякъде, а и не всички области на планетата Ян-Ях са безопасни.

— Може би първоначално ние ще трябва да се запознаем с общата география на Ян-Ях и после да набележим план на посещенията? — предложи Родис.

— Това е правилно — съгласи се Чойо Чагас, стана и каза неочаквано приветливо: — А сега нека отидем в определените за вас стаи в двореца.

И тръгна напред, стъпвайки безшумно по меките килими през страничния изход по един коридор, чиито стени имаха мътен метален блясък.

— Нима тази маска винаги ще прикрива лицето ви? — Той докосна леко прозрачния щит на Фай Родис.

— Не винаги — усмихна се тя, — щом аз стана безопасна за вас и…

— Ние за вас — властелинът кимна с разбиране. — Затова аз не ви и каня на нашата трапеза. Тук — той посочи с ръце обширната зала с големи прозорци, чиито стъкла бяха затъмнени в долния край — можете да се чувствувате в пълна безопасност. До утре!

Фай Родис се поклони в знак на благодарност. Земляните огледаха стаите — техните врати се намираха срещу прозорците, от лявата страна. После те пак се събраха в залата.

— Странна архитектура, у нас така се строят психолечебниците — каза Евиза.

— Защо върховният властелин толкова натрапчиво ни уверява, че сме в безопасност? — попита Тивиса.

— Следователно тя не съществува — сериозно каза Родис. — Изберете си стаи и нека обсъдим кой къде ще ходи, за да мога да съобщя нашите желания на Чойо Чагас. — Когато забеляза учудването по лицата на спътниците си, тя поясни: — Сигурна съм, че Чойо Чагас ще побърза да разговаря с мен тайно. Според техните представи аз съм вашата владетелка, а владетелите трябва да си говорят насаме.

— Нима? — учуди се Евиза.

— Едно време на Земята това е донасяло неизмерими бедствия. Но нека бъдем учтиви гости и се подчиним на обичаите на нашите домакини. Аз предварително трябва да знам вашите желания и мнения, иначе как ще отговарям на властелина?

— Може би първо Чеди ще сумира наблюденията си от обиколките над Торманс? — каза Вир Норин. — Тогава и на нас ще ни бъде по-лесно да изберем линията на поведение.

— Не мисля, че съм научила повече от вас — смути се Чеди. — Ако Фай ми помогне, ще се опитам… Ние се сблъскахме със своеобразно общество, аналози на което не е имало в историята на Земята или на некомунистическите цивилизации на други планети. Засега не е ясно дали то представлява по-нататъшно развитие на монополистическия държавен капитализъм, или пък на мравешкия лъжесоциализъм. Както ви е известно, в нашата земна история тези две форми са се доближавали по сходното установяване на олигархични диктатури. Една от социалистическите страни в Азия се опитала да създаде на своята територия социалистическата система колкото може по-скоро, принасяйки в жертва всичко възможно, включително и — което било най-лошото — неподлежащите на компенсация човешки ресурси. По същото време в най-мощната капиталистическа страна в ЕРС — Америка, — която била тръгнала по пътя на военната диктатура, се наложило всички най-важни отрасли на промишлеността да се концентрират в ръцете на държавата, за да се избягнат флуктуациите и съпротивата на индустриалците. Това било извършено, преди да се подготви необходимият държавен апарат. Именно в Америка с нейната антисоциалистическа пропаганда гангстерските банди били пуснали корени в цялата промишленост, в държавния апарат, армията и полицията и навсякъде сеели страх и корупция! Започнала се борба с постоянно засилващото се политическо влияние на бандитските обединения, развихрил се политическият терор, който довел до засилване на тайната полиция и в последна сметка до заграбване на властта от олигархия от гангстерски тип.

Мравешкият лъжесоциализъм възникнал в Китай, който тогава току-що тръгвал по пътя на социалистическото развитие, посредством заграбването на властта от една малка групичка. Със съдействието на недоучилата се младеж тя разгромила държавния апарат и издигнала като абсолютно неоспорим авторитета на «великия», «най-велик от великите», «слънцеподобен» вожд. И в единия, и в другия случай краен резултат била безчовечната олигархия с многостъпална йерархична стълба. Подборът по тази стълба се извършвал според лекомислената и безотговорна преданост, подкрепяна с евтини подкупи. Монополистическият държавен капитализъм е невъзможен без олигархията, защото при неизбежното спадане на производителните сили може да бъде добре осигурена само управляващата върхушка. Следователно инферналността се засилвала. Безбройните престъпления срещу народа се оправдавали с интересите на народа, който в действителност бил смятан за груб материал на историческия процес. За всяка олигархия било важно само едно: този материал да е повече, за да съществува винаги невежа маса — опора на единовластието и войната. Между държавите от този род се започнало глупаво надпреварване в увеличаване броя на населението, а то повлякло след себе си безумно разточителство на производителните сили на планетата, което разрушило великото равновесие на биосферата, постигнато през милионите векове природна еволюция. А за «материала» — за народа — безсмислеността на живота достигнала краен предел, обусловила наркоманията във всичките й разновидности и равнодушието към всичко…

Чеди помълча и довърши:

— Струва ми се, че на Торманс ние се срещаме с олигархично общество, възникнало от държавния капитализъм, защото тук има остатъци от религията и възпитателното дело е на много ниско ниво. Капитализмът е заинтересован от техническото образование и поддържа проповядването на религиозния морал. Мравешкият лъжесоциализъм, напротив, старателно изкоренява религията, той е заинтересован не от високото ниво на образованието, а само от оня минимум, необходим, за да могат масите послушно да възприемат «великите» идеи на вождовете — за тази цел се иска хората да не разбират кое е закон и кое — беззаконие, да не си представят последиците от своите постъпки и напълно да загубват индивидуалността си, превръщайки се в частици от добре нагласената машина на потисничеството и произвола.

— Но къде остава моралът? — възкликна Тивиса.

— В зависимост от обстоятелствата моралът се диктува отгоре. Затова единственото постоянно нещо в индивидуалностите може да бъде липсата на инициатива, а може би и страхът пред висшестоящите. Разнообразните страхове, които пронизват едно такова общество, са аналогични на суеверните страхове, възниквали в изолираните останки от архаични култури, където ужасът пред боговете карал хората да се предпазват с помощта на много сложни ритуални обреди вместо със съзнателна отговорност за собствените им постъпки.

— Но това е тълпа! — каза Евиза.

— Тълпа, разбира се. Потискането на индивидуалността превръща хората в човешко стадо, както е било през Тъмните векове на Земята, когато християнската църква фактически изпълнила задачата на Сатаната, като озлобила и направила убийци безброй хора… Но вие ме карате да се отклонявам от икономиката в психологията. Привършвам. На Торманс има класово капиталистическо общество, олигархия, властвуваща над двете основни, еднакво потискани класи: класата на образованите, които по необходимост живеят по-дълго, иначе е неизгодно да ги учат, и класата на необразованите, които умират на двайсет и пет години.

— Родис, вие съгласна ли сте с твърденията на Чеди? — попита Вир Норин.

— Струват ми се съвсем вероятни, само че не е напълно ясна границата между държавния капитализъм и мравешкия лъжесоциализъм. Може би обществото на Торманс е възникнало от втория?

— Може би — съгласи се Чеди. — Но не се наемам да го доказвам.

— Кажете ни, Родис — попита Евиза, — нима у нас, на Земята, някога е съществувало подобно нещо? Аз съм учила история, но недостатъчно, и зле си представям този труден преходен период от историята на човечеството — Ерата на разединения свят. Каква е била неговата същност?

— През този период започнали да се образуват държавно-капиталистически формации с тенденция да се разпространят по цялата планета. Именно във фазата на държавния капитализъм проличала цялата безчовечност на тази система. Щом се премахнала конкуренцията, веднага отпаднала необходимостта от подобряване и поевтиняване на продуктите на производството. Трудно можете да си представите какво настъпило в Америка след установяването на тази форма! В тази страна, разглезена от изобилието на предмети! Олигархията властвува само заради собствените си привилегии. Същината на тази форма се крие в неравенството на разпределението, затова при държавния капитализъм работата не е в собствеността върху средствата за производство, а в «собствеността» върху благата и привилегиите. В същото време в основата на всяко нещо стои частният въпрос за личния успех, заради който хората са готови на всичко, без да се грижат за обществото и за бъдещето. Всичко се продава, работата е само в цената.

Лъжесоциализмът, който заимствува от държавния капитализъм демагогията и неосъществимите обещания, си прилича с него по това, че властта се заграбва от група избрани и че се потискат, по-точно дори физически се унищожават, несъгласните, при воинствуващия национализъм, при терористичното беззаконие, което неизбежно води до фашизъм. Както знаем, без закон няма култура, няма цивилизация. В условията на лъжесоциализма сериозното противоречие между личността и обществото не може да бъде премахнато. Все повече се затяга пружината на сложността на взаимната кооперация между отделните елементи във висшия организъм и висшето общество. Най-страшната опасност за организираното общество се поражда от това, че колкото по-висока е организацията, толкова по-силна става властта на обществото над индивида. И ако борбата за власт се води от най-малко полезните членове на обществото, това именно е обратната страна на организацията.

Колкото по-сложно е обществото, толкова по-голяма трябва да бъде дисциплината в него, става дума за съзнателната дисциплина, следователно необходимо е все по-голямо и по-голямо развитие и многостранност на личността. Ето защо дори при нас образованието и възпитанието са толкова сложни и фактически продължават цял живот. Ето защо е толкова ограничен изразът «аз искам така» и е заменен с «така е необходимо».

— Но кой пръв е тръгнал по този път? Нима пак Русия? — заинтересува се Евиза.

— Пак Русия — първата социалистическа страна. Именно тя тръгнала по великия път, по острието на бръснача между гангстеризиращия се капитализъм, лъжесоциализма и всички техни разновидности. Руснаците решили, че е по-добре да бъдат по-бедни, но да подготвят общество, в което да съществува по-голяма грижа за хората и по-голяма справедливост, да изкоренят условията за капиталистически успех, както и самото това понятие, да изкоренят всички видове господари, големи и малки, в политиката, науката и изкуството. Ето ключа, който довел нашите прадеди до Ерата на световното обединение, Той липсва на Торманс, защото тук, две хиляди години след ЕСО, още съществува инферно, олигархия, която е създала префинена система за потискане. За борба с тази система трябва да се създадат хора с висока психофизиологическа тренировка, които да бъдат безвредни като нас в своето могъщество. И преди всичко те трябва да бъдат научени да се борят с проникналата навсякъде «привилегированост» — системата за противопоставяне на властници и тълпа на всезнаещи — учени и неуки невежи, на звезди и бездарници, на елит и низша работническа класа. В тази система се крие коренът на фашизма и коренът на развращаването на тормансианите.

Седмината земляни седяха на едно широко пурпурночервено канапе. През високия прозорец от някаква дебела пластмаса с розов оттенък се виждаха дърветата в градината, пронизвани от лъчите на светилото на Торманс. За разлика от земното Слънце то не описваше дъги по небето, а се спущаше бавно и величествено почти по отвесна линия. През розовите прозорци лъчите му изглеждаха лилави. Бронзовите лица на астронавтите придобиха мрачен зеленикав оттенък.

— И така, решено ли е? — каза Вир Норин, чийто СДФ изпълняваше секретарските задължения и кодираше резултатите от съвещанието за предаване на «Тъмен пламък».

— Решено — потвърди Родис. — Вие оставате в столицата сред учените и инженерите. Тор Лик и Тивиса ще прекосят планетата от полюс до полюс, ще посетят резерватите и морските станции, Евиза ще обикаля медицинските институти, Чеди и Ген ще изучават обществения живот, а аз ще се заема с историята. Сега трябва да се свържем с кораба, а после — да спим. Нашите домакини рано лягат и рано стават.

Наистина, щом угаснаха последните лъчи на залеза и под високия таван автоматично се включи осветлението, настъпи абсолютна тишина. Понякога в тъмната градина се забелязваха сенките на бавно вървящите стражи и отново всичко застиваше като в мъртвата вода на приказно езеро.

На Евиза й стана задушно, тя пристъпи до прозореца и започна да върти ръчката му. Широкото черчеве се отвори, в стаята полъхна прохладният, особено миришещ въздух на градината на чуждата планета и в същия миг отвратително зави сирена. От всички страни дотичаха хора, те светеха с фенери и вдигаха заплашително черните фунии на своето оръжие.

Вир Норин с един скок се намери до смаяната Евиза и затръшна прозореца. Воят се прекрати. Норин се опита да успокои с жестове струпалите се под прозореца стражи. Фенерите угаснаха, пазачите се разотидоха и земляните дадоха воля на чувствата си, шегувайки се с възмутената Евиза.

— Убеден съм, че нас ни слушат и гледат през цялото време — каза Тор Лик.

— Добре, че езикът на Земята е абсолютно неразбираем за Торманс! — възкликна Евиза. — Те още нямат наши текстове с достатъчна дължина.

— Струва ми се, че лесно ще ги дешифрират — възрази Чеди, — много са сходните думи и понятия. В същност това е един от езиците от петия период от ЕРС, който за двайсет и два века се е променил.

— Както и да е, нашите разговори засега са неразбираеми и няма да безпокоят излишно владетелите на Ян-Ях — каза Фай Родис. — Понякога ще трябва да се екранизираме с помощта на СДФ, за да не ги въвеждаме в интимните страни от нашия живот. Например сега, когато ще говорим със звездолета.

Черносиният СДФ на Родис дойде в центъра на стаята. Под неговия капак забръмча далечният проектор на ТВФ, стаята потъна в мрак. Астронавтите насядаха още по-нагъсто на канапето. От срещуположната страна пламна зелена светлина и зазвучаха мелодичните звуци на песента за върбовата клонка над планинската река. Размазаните, бързо мяркащи се контури на хора изведнъж изпъкнаха ясни и обемни, сякаш останалите на кораба бяха прехвръкнали тук, в градините на Цоам, и бяха седнали до тях в тази висока стая на двореца.

За да се икономисва енергията на батериите на СДФ, чиято сила можеше да потрябва за по-важни работи, всеки предаваше впечатленията си от първия ден на Торманс сбито. Рекорда за краткост спечели Тор Лик, който говори последен:

«Много прах, приказки за величие, щастие и безопасност. В същото време виждаме страх и предпазни устройства, които служат не за сигурност, а за да направят властелините на Торманс недостъпни. Лицата на хората са навъсени, дори и птиците тук не пеят.»

Когато угасна стереоизображението и връзката със звездолета се прекъсна, Родис каза:

— Не знам вие как сте, но мен предпазната ваксина и биофилтрите ме направиха сънлива.

Сънното състояние вместо обикновената жажда за дейност обзе всички. Евиза сметна това за нормално явление и предупреди, че астронавтите ще се чувствуват отпаднали още три-четири дена,

На другата сутрин, едва седмината земляни бяха привършили закуската си, се появи един сановник с черно като въглен одеяние с извезани по него синкавосребърни змии. Той покани Фай Родис на среща «лично с великия Чойо Чагас». На останалите членове на експедицията той предложи да се поразходят из градините на Цоам, докато не настане време да отидат в централния «Кръг за сведения», където ще им предадат информацията «по заповед на великия Чойо Чагас».

Фай Родис изпрати на другарите си въздушна целувка и излезе, съпровождана от един мълчалив страж с лилави дрехи. С почитателно кимване той й сочеше пътя. Пред един от входовете, прикрит с тежък килим, той застина, разперил ръце и превит на две. Фай Родис само отметна килима и веднага се разтвори една тежка врата, която като всички врати на Торманс се въртеше на панти, а не се прибираше в стената, както на Земята. Фай Родис се озова в стая с тъмнозелени драперии и покрити с резба мебели от абанос, които земляните вече бяха виждали от звездолета по поверителния телевизионен канал.

Чойо Чагас стоеше, леко докоснал с пръст едно кристално разноцветно кълбо върху черна подставка. Отблизо великият малко приличаше на образите си от екрана. Чагас се усмихна възхитро и ободряващо, покани я с ръка да седне и Родис му се усмихна в отговор, докато се наместваше удобно в широкото кресло.

Чойо Чагас седна близо до нея, наведе се доверително напред и събра ръце, сякаш се готвеше да изслуша търпеливо гостенката си.

— Сега можем да си поговорим насаме, както подобава на господари на съдбините. Нищо, че звездолетът е само песъчинка в сравнение с планетата, психологически отговорността и пълнотата на властта и на двама ни са еднакви.

Фай Родис поиска да му възрази — подобна формула не можеше да важи за нея, а за човек от Земята тя беше морално обидна, но се сдържа. Би било смешно и безполезно да преподава на един закостенял олигарх основите на земната комунистическа етика.

— Какви са нормите на човешко общуване при вас, на Земята — продължи Чойо Чагас, — в кои случаи вие казвате истината?

— Винаги!

— Това е невъзможно. Абсолютна и неизменна истина не съществува!

— Съществува нейното приближение до идеала, което е толкова по-близо, колкото по-високо е равнището на общественото съзнание на човека.

— Какво общо има то с въпроса?

— Когато болшинството хора си дават сметка, че всяко явление е двустранно, че истината има две лица и зависи от изменящия се живот…

— Значи няма абсолютна истина?

— Стремежът към абсолютното е една от най-големите грешки на човека. Получава се едностранчивост, тоест полуистина, а тя е по-лоша от откровената лъжа, която може да заблуди по-малък брой хора и не е страшна за знаещия човек.

— И вие винаги ли спазвате това правило? Неотклонно?

— Неотклонно! — твърдо отговори Родис и веднага се смути вътрешно, като си спомни разиграната на звездолета инсценировка.

— Тогава кажете ми истината: защо се появихте тук, на планетата Ян-Ях?

— Повтарям ви предишното обяснение. Нашите учени ви смятат за потомци на земляните от петия период на древната епоха, наречена на Земята ЕРС — Ера на разединения свят. Вие трябва да сте наши преки сродници. И нима не е очевидно това? Достатъчно е човек да погледне мене и вас.

— Народът на Ян-Ях е на друго мнение — натъртено изрече Чойо Чагас, — но нека приемем, че казаното от вас е вярно. По-нататък?

— По-нататък би било естествено да започнем да общуваме, Да обменяме постиженията си. да анализираме поуките от грешките си, да си помагаме при затруднения и може би да се слеем в едно семейство.

— Ето какво било! Да се слеем в едно семейство! Така сте решили вие, земляните, от наше име! Да се слеем в едно семейство! Искате да покорите народа на Ян-Ях. Това са тайните ви намерения!

Фай Родис се изправи и застина, гледайки в упор Чойо

Чагас. Зелените й очи потъмняха. Някаква незнайна сила окова волята на председателя на Съвета на Четиримата. Той заглуши мимолетното чувство на уплаха и каза:

— Да речем, че опасенията ни са прекомерни, но нали вие се появихте тук, без да ни питате? Необходимо ли е да изброявам причините, поради които нашата планета отхвърля без изключение всички пришълци от чужди светове?

— А особено от един свят на хора, които толкова приличат на вас — подсказа Родис премълчаната от Чагас мисъл.

Той я изгледа подозрително с тесните си очи: «Да не би да е вещица тая?» — и кимна утвърдително с глава,

— Аз не мога да повярвам, че хората на Ян-Ях биха се отказали да надникнат в океана на безбрежното знание, който им се разкрива чрез нашата планета и Великия пръстен!

— Аз не знам какво е това.

— Още повече! — Родис погледна учудено Чойо Чагас, приведе се още по-близо до него. — Нима за вас не е най-важно да увеличавате красотата, знанието и хармонията както в човека, така и в обществото?

— Това е вашият идеал! А нашият е ограничаването на знанията, защото те разкриват пред човека чудовищната пропаст на Космоса, на ръба на която той осъзнава своето нищожество и губи вяра в себе си. Разрушава се ценността на простите и прекрасни усещания на живота. Щастието на човека се състои в това, да бъде в хармония с условията, в които е роден и ще живее вечно, защото излизането от тялото означава смърт, нищо, угасена от вятъра искра. И ние сме създали тук щастието не за да го разрушат пришълци, дори и когато те претендират за кръвно родство с нас!

— Щастието на молюск, скрит в черупката си, която всеки миг може да бъде смазана от неизбежното стечение на обстоятелствата, едно време наричано на Земята съдба, а у вас и сега се нарича така.

— При нас всичко е предвидено!

— Без знанието? Ами неотдавнашните катастрофални последици от пренаселването? Цялата ви планета е покрита с гробища — десетки милиарди жертви на невежеството и упоритостта — с болка каза Фай Родис. — Това е обикновената цена, която се плаща за лишена от мъдрост цивилизация. Да допуснете обикновено сляпо препълване на екологическата ниша (екологическа ниша — средата, в която се развива един или друг вид) съвсем като неразумен животински вид?! Печален и позорен резултат за хомо сапиенс — разумния човек.

— Така ли?! Значи ви е известна историята на Ян-Ях? Откъде? — злобно присви очи Чойо Чагас.

— Само от един откъслек от съобщението на чужд звездолет, който наблюдавал вашата планета преди двеста и осемдесет години. На него кацането му било отказано от вашите предшественици, които също си въобразявали, че държат в свои ръце съдбата на планетата. — Фай Родис каза това подигравателно и рязко, разбирайки, че само така може да пробие черупката на самоувереното величие на този човек.

Чойо Чагас скочи и измери Родис от главата до петите с такъв поглед, от който неговите подвластни премаляваха и загубваха способността да говорят. Жената от Земята стана и се залови да разглежда властелина бавно и спокойно, като нещо любопитно, подлежащо на изучаване. Хората на Земята отдавна бяха се научили да долавят в тънкости психологическата атмосфера, заобикаляща всеки човек, и по нея да съдят за мислите и чувствата му.

— Унищожаването на несъгласните е древен и остарял метод — каза тя, четейки мислите на властелина. — Един ден вие ще отговаряте не само за пратениците на другите светове, за вестителите на космическото братство на разума, но и за хората от собствения ви народ.

— По какъв начин? — попита Чагас, сдържайки беса си.

— Ако изследователите установят на планетата вредоносна жестокост и преднамерена дезинформация, спънки по пътищата към познанието, които водят до невежество на населението, те могат да апелират към арбитража на Великия пръстен.

— И тогава?

— Ние лекуваме болестите не само на отделните хора, но и на цели общества. И особено внимание обръщаме на профилактиката на социалните бедствия. Вероятно това е трябвало да се извърши на планетата Ян-Ях преди няколко века…

— Вие пристигнахте с поученията си, когато ние сами вече се измъкнахме от извънредно трудното положение — каза, успокоявайки се, председателят на Съвета на Четиримата.

— Знаете, че по-рано земляните не можеха да преодолеят гигантското пространство. Та ние и не подозирахме, че нашите прадеди от Земята са могли да се отдалечат на такова невероятно разстояние. Ако не бяха изследователите от Цефей… Впрочем защо да си губим времето напразно? Опитайте се да изоставите ролята на всесилен властелин. Помогнете ни да ви опознаем и самите вие се постарайте да ни опознаете. А резултатът ще определи по-нататъшните ви решения.

— А вашите?

— Аз сама не мога да решавам ничии съдби — дори на моите спътници, които ми се доверяват. Тъкмо поради това аз не съм владетелка по начина, по който вие разбирате това.

— Ще го имам пред вид — каза Чойо Чагас, който пак стана любезен и накара Родис да седне на старото си място. — Обмислихте ли плановете си за запознаване с нашата планета?

Фай Родис му изложи набелязания предния ден план.

Чойо Чагас я слушаше внимателно и за учудване на Родис, не направи никакви възражения. Той стоеше загледан в кристалното кълбо, и като че ли размишляваше. Родис млъкна и Чойо Чагас, без да откъсва поглед от кълбото, даде съгласието си за всички пътувания на своите гости.

— Само при едно условие — обърна се внезапно той към Фай Родис, — че вие засега ще останете гостенка на градините на Цоам!

— Като заложничка ли? — полу на шега, полусериозно попита Родис.

— О, не, как може! Просто аз пръв трябва да науча всичко за моята «прародина» — иронично отговори той.

— Нима не знаете нищо за нея?

Чойо Чагас трепна и избягна срещата с всичко разбиращите зелени очи.

— Естествено! Ние сме от Белите звезди, както са установили нашите учени. А вие сте съвсем други. Вие не се виждате отстрана и не разбирате колко сте различни от нас. Преди всичко вие притежавате нечувана бързина на движенията и мислите, съчетана с увереност и явно вътрешно спокойствие. Всичко това може да вбеси човек.

— Това не е хубаво. Вие разкривате затаената в дълбините на душата ви непълноценност — майка на всяка жестокост. Когато идват на власт хора с такъв комплекс, те започват да сеят около себе си озлобление и унижение и то се разпространява също като кръговете по водата — вместо примера за доблест и служене на човека.

— Глупости! На вас само ви се струва така, защото имате психика, чужда на нашата…

Фай Родис стана толкова бързо, че Чойо Чагас целият се напрегна от изненада като хищен звяр. Но тя само докосна кристалната топка, която беше я заинтересувала с особеното преливане на цветовете си.

— На Земята такива гадателски кълба за автохипноза са можели да правят само в Япония преди пет хилядолетия. Древните майстори ги струговали от прозрачни естествени кварцови кристали. За гадаене трябват две кълба, едното се слага вертикално с оста, а другото — хоризонтално като вашия Тор… вашата планета. А къде е второто кълбо?

— Останало е при прадедите ни на Белите звезди.

— Може би — равнодушно се съгласи Родис, сякаш загубила интерес към по-нататъшния разговор.

За пръв път през живота си председателят на Съвета на Четиримата почувствува необикновен смут. Той наведе глава. Няколко минути и двамата мълчаха.

— Ще ви запозная с жена си — внезапно каза Чойо Чагас и изчезна безшумно зад гънките на зелената тъкан. Фай Родис продължи да стои, без да откъсва поглед от кълбото, като се усмихваше на мислите си. Внезапно тя посегна към колана си и извади миниатюрна метална тръбичка. Допря я до поставката на гадателското кълбо и една нищожна прашинка от абаноса, напълно достатъчна за анализ, се оказа на нейно разположение.

Фай Родис не се досещаше, че е удостоена с нечувана почест. Личният живот на членовете на Съвета на Четиримата винаги се държеше в тайна. Смяташе се, че тези свръхчовеци изобщо не се унижават с такива житейски работи като женитбата, а в замяна на това моментално могат да получат за любовница която си поискат жена от планетата Ян-Ях. В действителност властелините си избираха жените и любовниците само от много тесен кръг на най-предани хора.

Чойо Чагас влезе безшумно и внезапно. Изглежда, това му беше навик. Той хвърли бърз поглед наляво и надясно и едва след това се взря в неподвижно застаналата гостенка.

— Те са по местата си — тихо каза Родис, — само че…

— Какво само че? — нетърпеливо възкликна Чойо Чагас, прекоси с две крачки стаята и дръпна нагънатата драперия, която по нищо не се различаваше от тапицерията на стените. В нишата зад нея стоеше човек и гледаше господаря си с широко отворени очи. Чойо Чагас изкрещя гневно, но стражът не се помръдна от мястото си. Чойо Чагас се хвърли към срещуположната страна. Родис го спря с жест.

— И вторият нищо не усеща!

— Това ваши фокуси ли са? — попита властелинът извън себе си от яд.

— Страх ме беше да не се натъкна на неразбиране, както стана вчера с прозореца — с донякъде извиняващ се тон си призна Родис.

— С всекиго ли можете да направите това? Дори и с мен?

— Не. Вие се числите към онази пета част от хората, която не се поддава на хипноза. Отначало трябва да сломя подсъзнанието ви. Впрочем това ви е известно… Вие имате концентрирана и тренирана воля, могъщ ум. Вие карате хората да ви се подчиняват не само посредством влиянието на славата, властта и съответната обстановка. Макар че отлично използувате и тези начини. Да вземем вашата приемна зала: вие седите горе, озарени, а долу, в полумрака, са всички други, нищожните служители.

— Не е ли добре измислено? — попита Чойо Чагас с нотка на превъзходство.

— Тези неща отдавна са известни на Земята. И то къде-къде по-величествени!

— Например?

— В древен Китай императорът, или Синът на небето, веднъж годишно отправял молитва за добра реколта. Той стигал от храма до специалната мраморна беседка — олтара — през парка по път, по който имал право да ходи единствено той. Пътят бил издигнат до върховете на дърветата в парка и покрит с грижливо наредени мраморни плочи. Той вървял в пълно уединение и тишина, носейки съда с жертвата. На всеки човек, който случайно се мернел там долу, под дърветата, незабавно му отсичали главата.

— Значи, за да бъде пълно моето величие, вчера аз трябваше да отсека главите на всички ви?… Но да оставим това. Как се справихте с моите стражи?

— Много лесно. Те са тренирани за безотговорно и безразсъдно изпълнение. То води след себе си загуба на разумното възприемане и на волята — главния компонент на устойчивостта. Това вече не е индивидуалност, а биомашина с въведена в нея програма. Няма нищо по-лесно от смяната на програмата…

Иззад драперията също така внезапно като мъжа си се появи една необикновено красива за тормансианка жена. Висока колкото Фай Родис, но значително по-нежна, тя се движеше с особена гъвкавост, явно целяща да прави впечатление. Косата й, черна като на Родис, но матова, а не лъскава, беше сресана над високото гладко чело и падаше по слепоочията и тила й на тежки вълни. На темето й блестяха две преплетени змии със зинали уста, майсторски изковани от светъл метал с възрозов оттенък. Огърлица от същия метал във вид на ажурни квадрати, свързани помежду си с розови камъни с елмазен блясък, обхващаше високата й шия и се спущаше с четири лъскави висулки в трапчинката между едва прикритите от фестоните на изопнатия корсаж гърди. Полегатите тесни рамене, красивите ръце и голяма част от гърба бяха оголени, което представляваше голямо изключение от правилата на ежедневния костюм на Торманс.

Дългите, леко дръпнати очи под извитите вежди гледаха втренчено и властно, а устните на едрата уста с повдигнати ъгълчета бяха стиснати здраво и изразяваха недоволство.

Жената се спря и безцеремонно започна да разглежда гостенката си. Родис първа тръгна към нея.

— Недейте се самозалъгва — тихо каза тя, — вие безспорно сте красива, но не можете да бъдете най-прекрасна от всички, както и никой във вселената. Нюансите на красотата са безкрайно различни — в това се крие богатството на света.

Жената на властелина присви тъмните си кафяви очи и подаде ръка с величествен жест, в който се долавяше нещо престорено, детско. Фай Родис, която вече беше усвоила приветствието на Торманс, стисна предпазливо тясната й длан.

— Как се казвате, гостенко от Земята? — попита другата с висок, възостър глас, отсечено, сякаш заповядваше.

— Фай Родис.

— Звучи добре, макар че ние сме свикнали с други съчетания на звуковете. А аз съм Янтре Яхах, в ежедневния говор — Ян-Ях.

— Нарекли са ви по името на планетата! — възкликна Родис. — Сполучливо име за жена на върховен владетел.

По устните на жената от Торманс премина презрителна усмивка.

— Грешите! Планетата беше наречена с моето име.

— Не може да бъде! Да се преименува планетата с всяка нова владетелка — такъв огромен и излишен труд по преписването на всички означения, такава бъркотия по книгите!

— Грижите по промяната на имената не са нищо! — намеси се Чойо Чагас. — Нашите хора и без това си нямат работа, винаги ще се намерят свободни ръце.

Фай Родис за пръв път се смути и застана мълком пред властелина на планетата и неговата прекрасна жена.

Те и двамата изтълкуваха по своему нейното смущение и решиха, че е настъпил подходящ момент за приключване на аудиенцията…

— Долу в жълтата зала ви чака инженерът, прикрепен към вас, за да ви помогне в получаването на информация. Той винаги ще бъде тук и ще се появява след първото ви повикване.

— Инженер ли казахте? — попита Родис. — Аз се надявах на историк. Фактически аз съм невежа по въпросите на технологията. Освен това у нас, на Земята, историята е най-важният клон на знанията, наука на науките.

— За да борави човек с информацията, му трябва инженер. При нас е така. — Чойо Чагас се усмихна снизходително.

— Благодаря ви. — Родис се поклони.

— О, ние ще се срещаме още много пъти! Кога ще ми покажете филмите за Земята?

— Когато поискате.

— Добре. Аз ще избера подходящо време и ще ви съобщя. А, да — Чойо Чагас кимна към драпериите, — върнете ги в предишното им състояние.

— Можете да им дадете сигнал, те са свободни.

Чойо Чагас щракна с пръсти и в същия миг двамата стражи излязоха от скривалищата си с наведени глави. Единият от тях тръгна пред Фай Родис по коридорите към една зала, драпирана в черно и постлана с черни килими. Оттук двете дъги на черната каменна стълба се спущаха към златистожълтата долна зала. Стражът се спря край балюстрадата и Фай Родис тръгна надолу сама, чувствувайки странно облекчение като че ли зад навъсената чернота горе беше останала тревогата за съдбата на експедицията.

В средата върху жълтия килим стоеше човек, по-бледен от обикновените тормансиани, с гъста и къса черна брада, приличащ на старинен портрет от ЕРС. Могъщо чело, гъсти вежди, Надвиснали над леко изпъкналите очи, тясна дъга на черните мустаци… Човекът също като в транс гледаше как слиза по черната стълба жената от Земята, чиито поразително правилни и твърди черти на лицето бяха полускрити от прозрачен щит. Сиянието на нейните широко отворени зелени очи излъчваше нечовешко. Тя сякаш гледаше през него към безпределни, познати само на нея далнини. Тормансианинът веднага разбра, че тя е дъщеря на свят, който не се ограничава с една планета, а е открит за просторите на вселената. Инженерът превъзмогна минутното си объркване и се приближи към нея.

— Аз съм Хонтеело Толо Фраел — ясно произнесе той съставеното от три думи име, означаващо нисък ранг.

— Аз съм Фай Родис.

— Фай Родис, изпратен съм на ваше разположение. Моето име е сложно, особено за гости от чужда планета. Наричайте ме просто Таел. — Инженерът се усмихна стеснително и добродушно.

Родис разбра, че това е първият наистина добър човек, срещнат от нея на планетата Ян-Ях.

— Тук съществуват ли някакви приставки към имената, означаващи уважение, бележещи ум, труд или геройство, както у нас на Земята?

— Не, нямаме нищо подобно. Всички съкратено се наричат «кжи» — краткожител, жителка; учените, техниците и хората на изкуството, които не подлежат на ранна смърт, «джи» — дългожители, а към управниците се обръщаме с думите «велики», «всемогъщи» или «повелителю».

Фай Родис обмисляше чутото, а инженерът нервно правеше черти по килима с върха на обувката си, твърда и скърцаща, за разлика от безшумните, меки обувки на «змиеносците».

— Бихте ли желали да излезем в градината? — почти плахо предложи той. — Там ние ще можем…

— Да отидем… Таел — каза Родис и се усмихна на инженера.

Той пребледня, обърна се и тръгна напред. През прозореца-врата те слязоха в градината, в тесните алеи, планирани съвсем като на Земята.

Фай Родис се оглеждаше и се мъчеше да си спомни къде е виждала нещо подобно. Да не би в някое от училищата от трети цикъл в Южна Америка?

Безлистните цветя-дискове, яркожълти открая и тъмновиолетови в средата, които се полюшваха на тънките си голи стъбла над изумрудената трева, с нищо не напомняха за Земята. Чужди й изглеждаха и жълтите фуниевидни дървета. През биофилтрите едва проникваше острият мирис на други едни цветя, с ярък син цвят, които висяха на кичури от храстите около овалната полянка. Фай Родис направи крачка към широката пейка с намерение да седне, но инженерът енергично й посочи към другата страна, където едно конусовидно хълмче беше увенчано с беседка във формата на корона с тъпи зъбци.

— Това са цветята на безгрижната почивка — поясни той, — достатъчно е да поседите там няколко минути, за да потънете във вцепенение без мисли, страх и грижи. Тук обичат да седят върховните управници и в уреченото време слугите идват да ги изведат, иначе човек може да се застои тук неопределено дълго!

Тормансианинът и гостенката от Земята се изкачиха в беседката с изглед към градините на Цоам. Далеч долу, отвъд сините стени на градините, в подножието на платото се простираше огромен град. Стъклените му улици блестяха като речни ръкави. Но водата май не достигаше дори и в градините на Цоам.

Под земята в скрити тръби шумяха ручейчета и тук-там се вливаха в скромни басейни. От огромната порта дори дотук се дочуваха нестройна музика, равномерна глъчка, смях и отделни викове.

— Да не би там да става нещо? — попита Родис.

— Нищо. Това са стражите и прислугата на градините.

— Но защо са толкова невъздържани? Нима живеещите тук управници не държат на тишината?

— Не знам. В града шумът е много повече. В двореца не се чува, а удобството на другите им е безразлично. Слугите на властелините не се страхуват от никого, стига да са угодни на своите господари.

— Тогава те много зле ги възпитават!

— Че защо? И какво разбирате вие под тази дума?

— Преди всичко умението да се сдържаш, да не пречиш на другите хора. Това е единствената възможност да се направи съвместният живот добър за всички без изключение.

— И вие постигнали ли сте го на Земята?

— Дори нещо повече. Висшите стъпала на възприемането и самодисциплината, когато мислиш първо за другия и после за себе си.

— Това е невъзможно?

— То е било постигнато още преди хилядолетия.

— Значи и при вас не винаги е било така?

— Разбира се. Човекът е преодолял безброй препятствия. Но най-трудно и най-важно е било преодоляването на самия себе си, и то не от единици, а от цялата маса. А после всичко станало просто. Когато започвали да разбират околните и да им помагат, хората придобивали чувство за собствена значимост, без за това да се изисква нито особен талант, нито изключителна интелигентност, следователно този е именно пътят за мнозинството. Хората почувствували, че стават все по-префинени, по-изкусни, че придобиват широта на мисленето, с грамадно предимство пред тесните интелектуалци, дори и пред най-умните.

Инженерът не каза нищо, заслушан в далечния рев на радиото и в хорската глъчка.

— А сега ми разкажете по какъв начин съхранявате информацията на планетата Ян-Ях. И ми помогнете да я получа.

— Какво ви интересува на първо място?

— Историята на заселването на планетата от момента, когато вашите хора са пристигнали тук, чак до най-ново време. Особено интересни за мен са периодите на максимална заселеност и на последвалото я рязко спадане на населението на Ян-Ях. Естествено, с икономическите показатели и с промените в преобладаващата идеология,

— Всичко, което засяга нашето появяване тук, е забранено. Забранена е освен това и цялата информация за периодите на Голямата беда и Мъдрия отказ.

— Не разбирам.

— Владетелите на Ян-Ях не разрешават на никого да изучава така наречените забранени периоди от историята.

— Невероятно! Струва ми се, че тук има някакво недоразумение. А засега ме запознайте поне с онази история, която е разрешена, само че с точни икономически показатели и статистически данни от изчислителните машини.

— Данните от изчислителните машини не се показват на никого и не са били показвани и по-рано. За всеки период те се обработват от специални хора под пълен секрет. Обнародвало се е само позволеното.

— Тогава какво значение имат тези сведения за науката?

— Почти никакво. Управниците са се стараели да представят всеки период такъв, какъвто те са искали.

— Има ли възможност човек да се добере до реални факти?

— Само по косвен път, в ръкописните мемоари и в литературните произведения, убягнали от цензурата или унищожаване.

Фай Родис стана. Инженер Толо Фраел също се надигна, навел очи. защото се чувствуваше унижен от робското си положение като изследовател. Родис сложи ръка на рамото му.

— Точно така ще постъпим — каза му тя меко. — Отначало общ преглед на историята в разрешения обем, а после се постарайте да ми донесете всичко, което е оцеляло от миналите цензури и корекции, по-точно — от изопачаването и пряката дезинформация. Не се огорчавайте, на Земята е имало подобни периоди. А скоро ще видите какво е станало след това.

Инженерът я изпрати мълком до двореца.

ГЛАВА ШЕСТА

ЦЕНАТА НА РАЯ

— Евиза, къде е Родис?

— Не знам, Вир.

— Три дена не съм я виждал.

Чеди беше я търсила навсякъде, от Кръга за информация до покоите на върховния владетел, но там Не я пуснаха.

— Родис изчезна след демонстрацията На нашите стереофилми, щом Тивиса и Тор отлетяха за опашното полукълбо на Торманс, без да могат да дочакат разрешението да свалят скафандрите си — каза Вир.

— Уви — съгласи се Евиза, — ще трябва да поносим още малко тази броня. Аз вече свикнах с металната кожа, но би било чудесно да се освободим от тръбичките и лицевите щитове. Биофилтрите пречат значително по-малко… Но ето го и Ген Атал! Знаете ли нещо за Родис?

— Родис е в Залата на мрака. Аз се качвах по черната стълба, а тя вървеше до Чойо Чагас, съпровождана от двама стражи, които Чеди толкова не обича.

— Не ми харесва всичко това — каза Вир Норин.

— Защо се тревожите? — невъзмутимо попита Ген Атал, — Фай се уединява с Чойо Чагас. По владетелска линия, както се шегува тя.

— Тия зле възпитани владетели, смятащи, че стоят над дисциплината, ми приличат на тигри. Те са опасни с несдържаните си емоции, които ги тласкат към безотговорни действия. А СДФ на Родис стои тук заключен,

— Сега ще видим. — Инженерът по броневата защита направи с ръка кръгообразен жест.

Кафеникавозлатистият СДФ, оцветен в тон със скафандъра на Ген, веднага дотича при краката му. Няколко секунди и цилиндърът на високо краче, който се подаде от купола на гърба на робота, пламна с лилаворозова светлина. Пред стената на стаята се сгъсти, фокусирайки се, изображението на част от пилотската кабина на «Тъмен пламък», превърната в пост за свръзка и наблюдение.

Милото лице на Нея Холи изглеждаше изморено в отблясъците на зелените, сини и оранжеви светлинки по различните пултове.

Нея поздрави Ген с въздушна целувка, но изведнъж се сепна и попита:

— Защо по никое време?

— Трябва да погледна «таблото на живота» — каза Ген.

Нея Холи премести поглед върху светлокремавия панел, където ярко и спокойно блестяха седем зелени светлини.

— Виждам ги! — възкликна Ген, сбогува се с Нея и изключи робота.

— Научихме всичко! — каза той на Евиза и Вир. — Родис е жива и здрава, и сигналната гривна е на нея, но може би те я държат… как се казваше това…

— В плен! — подсказа му Вир Норин.

— Кой е в плен? — звънна отзад гласът на Чеди.

— Фай Родис! Вир я е видял в Залата на мрака с Чойо Чагас преди четири дена, а ние изобщо не сме я срещали.

— Тогава да тръгваме към Залата на мрака и нека Ген ни покаже къде са отишли те. — Стремителната Чеди тръгна напред.

В края на сърповидно извитата галерия те слязоха до черните килими, заградени от черните колони, балдахини и стени на Залата на мрака, както астронавтите бяха нарекли тази кръгла зала.

Ген Атал отиде при стълбата с балюстрадата. помисли няколко секунди и уверено се насочи към тъмното пространство между две сближени колони. Зад тях имаше заключена врата. След няколко несполучливи опита да я отвори Ген Атал почука силно.

— Кой дръзва да нахълта в покоите на владетеля на Ян-Ях? — изрева отгоре усиленият от електронни приспособления глас на един от стражите.

— Ние, хората от Земята, търсим нашата владетелка! — извика, подражавайки на усилвателя, Вир Норин.

— Не знам нищо. Вървете си и чакайте, докато владетелите не сметнат за нужно да се явят при вас!

Земляните се спогледаха. Чеди прошепна нещо на Вир Норин и по устните на астронавигатора заигра съвсем момчешка усмивка.

— Владетелят на Торманс прави така! — и той щракна с пръсти.

След няколко секунди се дочу лекото трополене на деветоножката и в черната зала се появи тъмновиолетовият СДФ.

— Какво сте намислили, Вир? — разтревожено попита Евиза. — Внимавайте да не създадем неприятности на Родис!

— По-зле няма да стане. Време е да дадем един малък урок на разните там владетели и върховни същества, които тук са в такова изобилие.

Евиза се отдръпна с осъдителен, но все пак заинтригуван вид, а Чеди и Ген Атал възхитени пристъпиха към Вир Норин. По команда на астронавигатора СДФ издаде напред една кръгла, огледално блестяща кутийка на дебел спирален кабел.

— Запушете ушните си филтри — нареди Вир. Невъобразимо пищене преряза безмълвието на двореца.

Кутийката на СДФ описа във въздуха парабола и огромната врата рухна в тъмния коридор, откъдето се дочуха изплашени викове.

Вир Норин вдигна ръка, излъчвателят на ултразвук се скри под СДФ и отстъпи мястото си на обикновената фуния на фонопредавателя.

— Фай Родис! Викаме Фай Родис! — От силния рев на СДФ отгоре се посипаха късчета стъкло, а закаченият между колоните крушовиден светилник се разлюля и угасна.

— Викаме Фай Родис! — още по-високо кресна СДФ и изведнъж земляните почувствуваха, че подът на черната зала се измъква изпод краката им, а те се плъзгат по една наклонена галерия. От изненада, независимо от цялата си мълниеносна реакция на землянин, Вир Норин не успя да изключи своя СДФ. Деветоножката продължаваше да вика Фай Родис и в абсолютния мрак на мазето, където бяха се свлекли и четиримата.

Вир Норин драсна с длан по въздуха и СДФ млъкна. Заслепяващи прожектори кръстосаха лъчите си върху лицата на земляните. Те едва можаха да различат, че са хлътнали в кръгло мазе със стени от неизгладено, грубо занитено желязо. От петте страни зееха ниски галерии и във всяка се появи група стражи с лилава униформа, които насочиха черните фунии на оръжието си към астронавтите.

По команда на Вир Норин деветоножката изкара излъчвателя на защитно поле, който приличаше на гъба със заострена конусовидна качулка. Земляните спокойно се оглеждаха и правеха сметка как да се измъкнат от капана. Безгрижният вид на нарушителите на свещения покой на двореца разяриха стражите. Разтворили широко черните си уста, с вик, който не се чуваше, те се втурнаха към групата земляни, но бяха отхвърлени към железните стени. От левия коридор се появиха хора с нашивки «око в триъгълник».

— Подло приспособление! — негодуващо възкликна Чеди.

— От тяхно гледище — остроумно — каза Ген Атал.

— Аз си мисля как да пробием тавана и да се качим в Жълтата зала — каза със съмнение Вир Норин. — Но за това ще отиде прекалено много енергия.

— Не е ли по-добре да изчакаме развоя на събитията? — посъветва го Евиза.

— Може би! — съгласи се астронавигаторът. Не им се наложи да чакат дълго. Лилавите стражи стреляха няколко пъти с оръжието си. Астронавтите не чуха нищо — защитното поле не пропущаше дори звуците, само забелязаха малиновите светкавици, които излетяха от фуниите. Отразени от защитното поле, куршумите отскочиха и удариха онези, които бяха ги изстреляли. Стрелците се повалиха с разкривени лица на железния под.

Вир Норин погледна загрижено индикатора, защото го безпокоеше изпразването на батериите на СДФ и го беше яд, че още четири могъщи помощника безполезно стоят изключени в стаите им горе. Фай Родис беше ги помолила да изключват роботите, за да не би с някой случаен сигнал да ги накарат да нарушат строгия правилник.

Внезапно — тук, на Торманс, всичко се случваше внезапно, тъй като поради непознаването на характера на тормансианите и на техните обществени отношения за гостите от Земята беше трудно да предвиждат развоя на събитията — бъркотията се прекрати, лилавите стражи изчезнаха в галериите, отнасяйки ранените, а в монотонното бучене на защитното поле се вряза сигналът на Фай Родис.

— Изключете СДФ, Вир!

С въздишка на облекчение астронавигаторът прибра «чадърчето» и чу по усилвателите заповедта на Чоио Чагас: «Прекратете недоразумението, разпръснете се, «очите» да изпратят гостите горе, в техните покои!»

След няколко минути един голям асансьор изкачи четиримата герои до оня завой на коридора, откъдето започваше галерията на Залата на мрака. До разтворения прозорец към градината ясно се очертаваше силуетът на Фай Родис. Течението леко развяваше късата й черна коса. Първа се затича към нея Чеди. Родис сложи ръце на рамената й. Устните й се усмихваха, но очите й бяха печални, по-печални, отколкото през първите дни от престоя им на Торманс.

— Голяма паника предизвикахте, мили мои! — възкликна Родис, но без упрек в гласа. — Аз още не съм пленничка… още не!

— Да се скриете за толкова време! — укори я Евиза.

— Аз наистина постъпих лошо. Но през тези дни видях толкова много неща, че забравих за вашата тревога.

— Все едно трябваше малко да постреснем тия тук — сърдито се намръщи Ген Атал. — Животът ти става неприятен от безсмислените ограничения, от безкрайно глупавото самодоволство и от страха, който се шири наоколо.

— Но Фай трябва да си почине — прекъсна го Чеди.

Наслаждавайки се на животворния душ от отрицателни йони, докато тънките лапички на СДФ с леки докосвания на биологически активизираните ръкавици я масажираха, Фай Родис прехвърляше в паметта си спомените за дните, прекарани в покоите на Чойо Чагас. Това изпитание беше разклатило увереността й в набелязания по-рано план.

Всичко започна с прожекцията на стереофилмите от Земята. Два СДФ създадоха носещия канал, по който «Тъмен пламък» започна да предава жизнените и ярки изображения, наричани на Земята със старовремската дума стереофилми. Жителите на Ян-Ях ги възприемаха като някакво чудо, сякаш истинският живот на далечната планета бе пренесен тук.

Членовете на Съвета на Четиримата, жените им, неколцина висши сановници и инженер Таел със затаен дъх наблюдаваха как пред тях се нижат картини от природата и живота на хората на Земята.

За голямо учудване на тормансианите във всички области от живота на този великолепен дом на човечеството нямаше нищо тайнствено и неразбираемо. Гигантски машини, автоматични заводи и лаборатории в подземни или подводни помещения. Тук при неизменни физически условия неуморно работеха механизмите, които пълнеха с продукти дисковидните сгради на подземните складове, откъдето тръгваха транспортните линии, също скрити под земята. А под синьото небе се откриваше простор за човешки жилища, тормансианите видяха колосални паркове, широки степи, чисти езера и реки, девствено бели планински снегове и ледения калпак в центъра на Антарктида, След дълга икономическа борба градовете окончателно бяха отстъпили пред звездните и спираловидните системи от селища, сред които бяха пръснати центровете за изследвания и информация, музеите и домовете на изкуството, свързани в една хармонична мрежа, покриваща най-удобните за обитаване зони в умерените субтропици на планетата. Другояче бяха планирани градините на училищата от различните цикли. Те бяха разположени меридионално и предоставяха на подрастващите поколения на комунистическия свят разнообразни условия за живот.

Самите земляни отначало се сториха на жителите на Ян-Ях прекалено строги и съсредоточени. За приказливите, нетърпеливи и психически нетренирани тормансиани тяхното немногословие, отрицателното им отношение към вицовете и пълното отхвърляне на всяка палячовщина, постоянната им заетост и сдържаното изразяване на чувствата изглеждаха скучни, лишени от истинско човешко съдържание.

Едва по-късно жителите на Ян-Ях разбраха, че тези хора са пълни с безгрижно веселие, породено не от лекомислието и невежеството, а от съзнанието за собствената им сила и за неотслабващата грижа за всекиго от тях от страна на цялото човечество. Простотата и искреността на земляните се дължаха на извънредно дълбокото им съзнание за отговорност за всяка тяхна постъпка и на фината хармония на индивидуалността, приведена в съответствие с обществото и природата благодарение на усилията на хиляди поколения.

Тук нямаше търсачи на сляпото щастие и затова не съществуваха разочаровани, загубили вяра във всичко хора. Липсваха психологически слаби индивиди, остро чувствуващи своята непълноценност и поради това отровени от завист и садистична злоба. Върху силните и правилни лица не се изписваха нито смут, нито напрежение и страх, нито загриженост за собствената съдба или за съдбата на близките, която изолира човек от неговите събратя.

Тормансианите не видяха нито един смазан от скука човек. Хората там се уединяваха за размисъл, за преживявания и почиваха едва след току-що привършената трудна работа. По тяхната временна неподвижност и дълбок покой бяха готови да се сменят мигновено от мощна активност на мисълта и тялото.

Живите видения на прекрасната Земя събудиха остра, небивала дотогава носталгия в малката групичка земляни, разделени от родината си от невъобразима бездна пространство. Тормансианите полагаха усилия да отхвърлят непреодолимата притегателност на видения свят, да се убедят, че са им показвали специални инсценировки. Но гигантският обсег, общопланетният мащаб на зрелището свидетелствуваше за реалността на стереофилмите. И отстъпвайки пред очевидността, жителите на Ян-Ях като че ли бяха обзети от почти същата нараняваща тъга, от която страдаха и жителите на Земята. Но причината за тази тъга беше друга. Видението на приказния живот беше се появило тук, на върха на хълма, в крепостта на страшните властелини, в обителта на страха и взаимната омраза. Тях сякаш бяха ги завели до широко разтворените порти на някаква градина, в нея нямаше нищо скрито от жадните им очи и в същото време тя беше недостъпна. А долу живееше в теснотия скупченият многомилионен град Средище на Мъдростта, чието наименование звучеше иронично на прашната и бедна планета.

— Може би за начало това е достатъчно? — попита Фай

Родис, когато забеляза умора по лицата на зрителите.

Чойо Чагас се огледа. Жена му Янтре притискаше с все сила ръце към гърдите си. Инженер Таел беше вдигнал глава и се мъчеше да изтрие незабелязано сълзите, които се стичаха по гъстата му брада. Същите сълзи Чойо Чагас видя и по лицето на Зет Уг. Пристъп на необясним яд го накара да повиши глас:

— Да, стига! Изобщо стига!

Фай Родис погледна учудено властелина и прекъсна връзката със звездолета. СДФ угасиха и прибраха под капаците си излъчвателите. Земляните тръгнаха към стаите си и само Фай Родис се приближи до Чойо Чагас, който беше я помолил със знак да остане. Когато в опразнената зала останаха само те, двамата, Чойо Чагас за пръв път хвана Родис за лакътя, понамръщи се и пусна ръката й. Родис се разсмя.

— Аз свикнах с лицето ви без маска и забравих, че всичко останало е метално. Понякога ми се струва, че земляните са просто роботи с глави на живи хора — пошегува се властелинът, докато въвеждаше гостенката си в познатата стая със зелените драперии и кристалната топка,

— А може би ние наистина сме само роботи? — попита Родис, като вложи в погледа и усмивката си известно кокетство и женска предизвикателност.

И Чойо Чагас трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се поддаде на силната привлекателност на земната жена. Той се обърна гърбом към нея, отвори черния шкаф и извади нещо, приличащо на древните лули за пушене. После се настани в креслото срещу Родис и запуши. През остро миришещия дим властелинът на планетата се загледа във Фай Родис и тесните му очи се замрежиха от воала на забравата. Той мълча толкова дълго, че Родис заговори първа:

— Какво означаваше вашият възглас «изобщо стига»?

Не ви ли хареса Земята?

— Технически филмите са великолепни. Ние никога не сме виждали такова нещо!

— Нима работата е в техниката? Аз имам предвид нашата планета.

— Не ме карайте да съдя от приказки. Как мога аз да различа лъжата от истината, без да знам за планетата ви нищо освен тези картинки?

Фай Родис стана, подпря се съвсем леко на ръба на претрупано украсената маса и погледна внимателно Чойо Чагас.

— Сега вие лъжете — каза тя спокойно, избягвайки характерното за тормансианите повишаване и понижаване на тона. — Помогнете ми да ви разбера. Вие сте надарен с голям ум, защо избягвате да говорите прямо, правдиво, да дадете израз на убежденията и целите си? От какво се страхувате?

Чойо Чагас се надигна бавно, студен и надменен. Фай Родис не трепна, когато той се спря пред нея, източил врат и пренесъл тежестта на тялото си върху опрените на масата юмруци. Мълчаливият им двубой продължи, докато властелинът не отстъпи. Той започна да бърше челото си с много тънка жълта кърпа.

— Ние бихме могли да ви унищожим — озъби се той със злобна и неуместна усмивка, — а вместо това съм принуден да ви давам сметка!

— Нима тая жертва ви тежи? — В интонацията на Родис звучеше неприкрита подигравка. — Страх ви е, че ще се яви вторият звездолет и двата кораба ще сринат вашите градове, дворци и заводи, нали? Аз знам, че вие и вашите помощници спокойно ще приемете гибелта на милиони жители на Ян-Ях, разрушаването на хилядолетния труд, изчезването на велики произведения на човешкия гений, стига само вие да останете живи! Не е ли така?! — изведнъж възкликна рязко Родис.

— Да — трепна и си призна Чойо Чагас. — А за какво да ми е жал? За тая измет ли? За нищожните хорица с жалки чувства? За стария боклук на отживялото изкуство, който е отрупан на безполезни камари в прашните хранилища? За вредните фантазьори «джи»?

— Но те са хора! — възкликна Родис.

— Не, още не са!

— А вие помагате ли им да станат хора? Аз не мога да ви разбера. Най-прекрасното в живота е да помагаш на хората, особено когато имаш власт, сила и възможност да го сториш. Съществува ли радост, по-висша от тази? Нима вие не сте се и замисляли над това, нещастни човече?

— Не, вие сте нещастна! — изкрещя властелинът. — Вярна е старата поговорка, че за жената съществуват само настоящето и бъдещето, но не и миналото. Каква историчка сте, щом не разбирате, че морето от празни души се е разляло по планетата, че е изпило, изплюскало и изпотъпкало всички нейни кътчета!

Фай Родис вече беше се успокоила.

— Известно ли ви е, че мозъкът на човека притежава прекрасната способност да коригира деформациите на външния свят, не само визуалните, но и мисловните, възникващи от изопачаването на природните закони в неправилно уредените общества? Мозъкът се бори с дисторзията, връща я към прекрасното, спокойното и доброто. Естествено, аз говоря за нормалните хора, а не за психопатите с комплекс за непълноценност. Нима не знаете, че чуждият живот, видян отстрани, изглежда интересен и значителен? Че една непозната наука ни се струва много важна? Следователно във всеки човек са заложени мечти за прекрасното, които са се формирали през живота на хиляди поколения, и подсъзнанието влече всекиго от нас към доброто по-силно, отколкото самите ние предполагаме. Как може да се говори за хората като за измет на историята?

— Вашата откровеност започва да ми харесва — каза с ядна усмивка Чойо Чагас. — Но продължавайте!

— Знам, че сега вие не се съмнявате в безвредността на нашите намерения. Колко пъти вашите хора се опитваха да доловят поне капка вражда у нас, дори след пробната атака срещу звездолета по ваша заповед! Нали тук нищо не се прави без заповед на Съвета на Четиримата?!

— Да — потвърди отново властелинът, поддавайки се на странната магнетична сила на жената от Земята.

— Щом е така, тогава работата се състои в мнимата заплаха, която уж изхожда от нас. Аз разбрах, че вие искате да ни забраните да показваме живота на Земята на народа на Ян-Ях. Но вие трябва да действувате по някакви подбуди, Продиктувани от вашето виждане на света, от вашата система от възгледи. Ние, земляните, не забелязваме в примитивната ви пропаганда никакви дълбоки грижи за усъвършенствуването на вашето общество и вашите хора. Запазването на съществуващата структура е удобно само за шепа управници. В историята на Земята това е погубило стотици държави и милиони хора. Вие тук не много отдавна сте преживели катастрофално пренаселяване…

Фай Родис млъкна и се загледа смаяна в разкривеното лице на властелина на Торманс. Чойо Чагас за пръв път губеше самообладание.

— Стига! Не искам! Нищо за Земята! Мразя я! Мразя проклетата Земя, планетата на безграничното страдание на моите прадеди!

— На вашите прадеди? — възкликна Фай Родис и нещо стегна гърлото й — нейното предположение беше се потвърдило.

— Да, да, на моите, както и на вашите! Това е тайна, пазена от много векове и разгласяването й се наказва със смърт.

— Защо?

— За да не се пораждат мечти за миналото, за друг свят, подкопаващи устоите на нашия живот. Човек не трябва да знае миналото, не бива да търси сила в него. Това му внушава убеждения и идеи, несъвместими с подчиняването на властта. Историята трябва да се отсече из корен и да се започне от момента, когато дървото на човечеството се е прихванало на Ян-Ях.

Чойо Чагас постоя замислен, след това седна, като посочи на Родис нейното кресло. Той пушеше и гледаше съсредоточено кристалното кълбо, а гостенката от Земята седеше неподвижно като статуя в бездънната тишина на покоите на властелина. Чойо Чагас плъзна поглед по безстрастната и фигура, реши се и стана. От едно потайно място той извади комплект инструменти, приличащи на старинни ключове. С един от тях, къс и дебел, той отвори незабележима вратичка от дебел метал, завъртя нещо вътре и пак я заключи старателно.

— Елате — просто й каза той, отмятайки зелената завеса пред една тясна като процеп врата.

Фай Родис тръгна след него, без да се колебае. Чойо Чагас вървеше с наведена глава, без да се озърта, по дълъг коридор, едва осветен от мижавата светлина на вечни газови лампи. Той се обърна едва пред вратичката на асансьора и пусна Родис да влезе първа в кабината. Раздаде се скърцането на механизъм, който рядко работи. Кабината стремително полетя надолу. Дъхът на Фай Родис, която, неизвестно защо, очакваше, че ще се качват, секна. Те се спуснаха на значителна дълбочина и излязоха в галерия, от едната страна на която се виждаха железни подпори и релси. Чойо Чагас се огледа, въведе спътничката си в един малък тъмен вагон и седна зад командните лостове. Той запали предния фар и с грохот, подхождащ за старинните машини на Земята, вагонът полетя в непрогледния мрак.

Родис се усмихна на явно развълнувания властелин, запя тихо, поддавайки се на хипнотизиращото блещукане на вертикалните разноцветни луминофорни знаци, и забеляза, че Чойо Чагас я слуша внимателно и често се обръща да я погледне в стремително тичащите отблясъци на сигналните луминофори.

— Каква е тази песен? — попита той отривисто и ускори и без това бясното движение на вагона.

— «Да се гмурнеш стремително и непреклонно в дълбоката и застояла вода и да намериш, да спасиш от тинята на дъното…» — започна да му превежда Родис на езика на Ян-Ях.

— Само това ли? — възкликна Чойо Чагас.

— А вие какво очаквахте?

— Нещо войнствено. Много бодра и ритмична мелодия — каза властелинът и рязко удари спирачките пред квадрата на един виолетов луминофор.

Те излязоха в мрака на подземието. Само чертичките на пътепоказателите светеха слабо в пода, сякаш плувайки в тъмнината.

Чойо Чагас хвана предпазливо Родис за ръката. Той се приближи до някаква квадратна колона, намери в нея един малък люк, отвори го и се ослуша.

— Трябва да се убедя, че прекъсвачът в моята стая работи — поясни той на безмълвната Родис, — иначе при опит да отвори сейфа с релето на вратата всеки ще бъде убит на място.

С втория ключ от връзката той отвори друг люк, хвана приличащата на стрела ръчка и я дръпна силно към себе си. Показа се сребърен прът и в същия миг със свистене се разтвори тежката като порта врата на една ярко осветена просторна зала. Щом влязоха, властелинът намери бутона и вратата се затръшна.

Докато Чойо Чагас се наведе над една широка каменна маса, местеше нещо по нея и щракаше с ръкохватките, които приличаха на лостовете на старинни електронни машини, виждани от Родис толкова пъти в историческите филми и музеите, Фай Родис се огледа наоколо. Помещението също приличаше на музей. Остъклените колони на библиотечните шкафове и рафтове се издигаха високо нагоре, редиците от плътно затворени чекмеджета бяха покрити с потъмнели йероглифи, Посивелите от прах стъпала на подвижните стълби пазеха тук-там следи от краката на онези, които бяха се качвали по тях до горните рафтове.

Чойо Чагас се изправи, тържествен и бледен. На гостенката от Земята й мина през ума, че той прилича на древен жрец, пазител на тайни знания, а и наистина беше такъв.

— Знаете ли къде сме дошли? — прегракнало попита властелинът.

— Разбрах. Тук се пази всичко, което вие… вашите прадеди са докарали със звездолетите от Земята. — Фай Родис се напрегна от вълнение. Тя, историчката на ЕРС, беше попаднала в едно хранилище на сведения за може би най-тъмния период от тази ера на велики преобразования в навечерието на ЕСО — Ерата на световното обединение! Родис благоговейно докосна тромавия пулт, очевидно свален от звездолет от онези далечни времена — от един от първите кораби, който безумно беше се гмурнал в незнайните дълбини на вселената, оказали се безкрайно сложни.

Чойо Чагас кимна ободряващо на развълнуваната Фай Родис и й показа редиците твърди столове от метал и пластмаса в центъра на залата.

— Разбирам, че тук всичко е интересно за вас. Но недейте забравя, че продължаваме нашия разговор. И вие ще гледате филмите, донесени от нашите прадеди за спомен от планетата, от която те са избягали. Избягали са със слаба надежда за спасение, но са намерили девствена планета и нов живот, който след време заприличал на стария. Когато съмнението или неяснотата на пътя започнат да надвиват изморените ми нерви, аз идвам тук, за да се наситя на омраза и да почерпя от нея сили.

— Омраза към кое, към кого?

— Към Земята и нейното човечество! — каза Чойо Чагас убедено. — Вижте избраната от мен серия. Тогава ще стане излишно да ви обяснявам мотивите за забраната на вашите стереофилми. След като е видял историята на вашия рай — с ядна мъка каза властелинът, — кой няма да се усъмни в истинността на показаните от вас зрелища? Как е могла тази ограбена, измъчена планета да се превърне в приказна градина, а озлобените, невярващи в нищо хора да станат нежни приятели? Какви оръдия, какви окови на железен страх поддържат сред народите на Земята тази дисциплина? Впрочем нима вие ще ми кажете? Вие умеете да омайвате. Аз лично го изпитах. Помните ли легендата за Цирцея, магьосницата, която превръщала хората в свине? Понякога ми се струва, че вие сте Цирцея…

— Цирцея е великолепен мит от незапомнени времена, възникнал заедно с матриархалните божества, за сексуалната магия на богинята в зависимост от равнището на сексуалния стремеж: или надолу — към свинството, или нагоре — към богинята. Той почти винаги е бил тълкуван неправилно. Красотата и желанието на жените пораждат свинство само в психиката на онези, които в сексуалните си чувства не са се издигнали по-горе от животните. В предишните времена жените само в много редки случаи разбирали пътищата за борба със сексуалната диващина на мъжете и онези, които знаели как да правят това, били смятани за цирцеи. Срещата с Цирцея била пробен камък за всеки мъж, за да се разбере човек ли е той в Ероса. Сексуалната магия действува само върху ниското ниво на възприемане на Красотата и Ероса. Искате ли да опитате? — предложи Родис и преобразявайки се неописуемо, втренчи във властелина широко отворените си повелителни очи, надменно извила царствената си стройна снага.

Една тъмна сила отне волята на Чойо Чагас, някаква могъща пружина започна да се развива в него, стягайки гърлото му, карайки го да стиска зъби и да напряга мускули от безумно желание.

— Не! — кресна той ожесточено.

Родис наведе очи и властелинът се отпусна тежко на ръба на масата и натисна лостчетата.

Светлината угасна, стената на подземието изчезна, прорязана от едно изображение, което по дълбочина дори превъзхождаше обикновените ТВФ. И Фай Родис забрави всичко, пренесе се в далечното минало на родната си планета.

Отначало имаше само инсценировки. Чойо Чагас беше подбрал филмите в историческата последователност на събитията. За най-древните времена липсваше филмова документация. Това беше наложило създаването на реконструкции на най-важните събития. Но тези събития неумолимо разрушаваха прекрасните приказки на Земята за добрите царе, мъдрите кралици и безукорните рицари — защитници на потиснатите и онеправданите. Легендите за доблестните пълководци и борците за вярата се превръщаха в поредица от кървави убийства, жесток фанатизъм и садизъм, в разрушаване на красиви градове, страни и плодородни острови.

Земната история, която била писана и преподавана от далечните прадеди, целяла да скрие истинската цена на завоеванията, на смяната на владетелите и цивилизациите. Но филмите, реконструкции от късната ЕРС си бяха поставили за задача да покажат, че усилията на хората за създаване на красота, за благоустройване на Земята, за мирен труд и опознаване на природата неизменно са се оказвали безплодни, завършвали са с беди и разрушения. Ту озверели людоеди изяждаха по-цивилизованото племе пред неговите грижливо украсени и приготвени за живот пещери. Ту на фона на горящи градове асирийски завоеватели избиваха деца и старци, изнасилваха жени пред тълпа зверски завързани мъже, прикрепени за колесниците с ремъци, промушени през долните им челюсти. Безкрайна беше веригата от опожарени села, ограбени градове, изпотъпкани ниви, преследвани като стадо тълпи от изтощени хора. Не, никой скотовъдец никога не се е отнасял така със своите животни. Съвсем очевидно беше, че човекът се е ценял много по-малко от добитъка. Нещо повече — хората постоянно били подлагани на садистични мъчения. Тях бавно ги разрязвали с трион по площадите на Китай, набивали ги на колове по пътищата на Изтока, разпъвали ги на кръст в Средиземноморието, окачали ги на железни куки като заклан и одран добитък.

Техниката на масовите изтребления непрекъснато се усъвършенствувала, Сеченето на глави, кладите, кръстовете и коловете не можели да унищожат големите човешки маси в превзетите градове. Хората били нареждани като снопи в полята и конните орди препускали по тях. С копия и саби подгонвали обезумелите тълпи към планините и ги хвърляли в пропастите. Принуждавали ги да зидат от живи хора стени и кули, като наслагват върху редиците от тела пластове глина. От тази фантасмагория на масови изтребления, в които най-поразително беше абсолютното покорство на хипнотизираните от силата на победителите човешки маси, Фай Родис запомни най-добре сцената на падането на Рим. Гордите римлянки се опитваха да намерят заедно с децата си убежище на Форума. Беззащитни, лишени от постоянната опора на своите избити в боя бащи, мъже и братя, момиченцата, девойките, жените и стариците гледаха, вцепенени от безизходно отчаяние, приближаващата се тълпа опиянени от победата хуни или германи с окървавени брадви и мечове. Тази незабравима сцена, поставена от изкусен режисьор, стана за Родис олицетворение на едно от стъпалата на инферното.

Бисерът на древната култура — Елада, превърната в козе пасище в началото на Тъмните векове; развалините на още по-древната цивилизация на морските народи на Крит; погребенията на древните вождове по Кубан и Причерноморието, когато над гърбовете им избивали десетки хора и стотици коне, поливайки с кръв и затрупвайки с тела жалките останки; заличената от копитата на азиатските пълчища култура на древна Русия; колосалните кланета на жителите на Южна Африка от нахлулите от север завоевателски племена — всичко това й беше вече познато и не пораждаше нови асоциации. Но Родис никога не беше виждала откъслеците от документални снимки, които бяха вмъкнати в инсценираните филми за последните периоди от ЕРС. В съответствие с увеличаването на населението на планетата и с могъщата техника масовите убийства бяха придобили още по-чудовищен характер. Грамадните концентрационни лагери — фабриките на смъртта, където с глад, с изнурителен труд, с газови камери и специални апарати, изригващи пороища от куршуми, хората се унищожаваха вече със стотици хиляди и с милиони. Купища човешка пепел, камари от трупове и кости — такова нещо не се е присънвало дори на древните унищожители на човешкия род. С атомни бомбардировки за няколко секунди се унищожаваха огромни градове. Около изгорения без остатък център, където стотици хиляди хора, дървета и постройки загиваха мигновено, се простираше кръг от разрушени сгради, сред които пълзяха ослепели и обгорени жертви. Изпод развалините се дочуваше безкрайният вопъл на деца, които викаха родителите си и молеха за вода. И отново се заредиха сцени на масови репресии, прекъсвани от сражения, където хиляди самолети, бронирани оръдия на сушата или кораби със самолети в моретата се сблъскваха сред страшна вихрушка от виещо желязо и гърмящ огън. Десетки хиляди зле въоръжени войници упорито, като заслепени, напираха през плътната завеса на огъня на скорострелно оръжие, докато грамадата от трупове не затулеше укреплението и не лишеше противника от възможността да стреля или пък неговите войници не полудееха. Бомбардировките на градове, където храбрите хора от миналото бяха фотографирали рухващите и пламнали сгради. Обречени на смърт летци-самоубийци профучаваха през завеса от снаряди и се разбиваха върху палубите на гигантски кораби, вдигайки огнени вихрушки; нагоре политаха хора, оръдия, отломки от машини. Подводни кораби неочаквано се появяваха от дълбините на морето, за да стоварят върху враговете ракети с термоядрени заряди…

— Елате на себе си, жителко на Земята — чу Фай Родис гласа на Чойо Чагас.

Тя трепна и той изключи прожекционния апарат.

— Не знаехте ли всичко това? — подигравателно я попита Чойо Чагас.

— При нас не са се запазили толкова пълно филмите от миналите времена — отговори, идвайки на себе си, Фай Родис. — След отпътуването на вашите звездолети е имало още едно гигантско сражение. Нашите прадеди не са се досетили да скрият документите под земята или в морето. Много нещо е загинало.

Чойо Чагас погледна часовника си. Родис стана.

— Аз ви отнех много време. Благодаря ви и моля да ме извините.

Председателят на Съвета на Четиримата се спря замислен.

— Аз наистина не мога да остана повече с вас. Но ако искате…

— Безусловно!

— Ще ви трябват няколко дена!

— Аз мога да издържам без храна дълго време. Имам нужда само от вода.

— Вода ще намерите тук. — Чойо Чагас отвори с трети ключ една малка вратичка. — Виждате ли зеления кран? Това е моята водоснабдителна линия — усмихна се той, — пийте, без да се страхувате. Вие ще бъдете заключена, но аз ще оставя сигналния шкаф отворен. Не се опитвайте да излезете сама. Тук има твърде много капани. Материалът за последния век е много и вие надали ще можете да го прегледате за по-малко от два дена. Ще издържите ли?

Фай Родис кимна мълком с глава.

— Аз лично ще дойда да ви взема. Микроролките, на които са преснети оригиналите, се намират в тези чекмеджета. Дано доживеем! — така казваме ние на раздяла.

Фай Родис подаде на властелина ръка със земния жест за приятелство. И той я задържа, стисна я, взирайки се в дълбочината на сияещите «звездни» очи на своята гостенка, толкова поразително различаващи се от всичко, което той познаваше и на родната си планета, и от древните филми на прокълнатата от неговите прадеди Земя.

Внезапно този странен човек пусна, по-точно отблъсна, ръката на Родис и се скри зад вратата. Огромната бронирана плоча се затръшна с отсечен удар, приличащ на звука на механичен чук.

Родис започна да прави упражнения за дишане и съсредоточаване, за да зареди тялото си с енергия за предстоящия труд. Тя трябваше не само да види, но и да запази в паметта си видяното. Прекалено късно е да мисли за записи с помощта на СДФ, а и едва ли непостоянният властелин на планетата би се съгласил да повтори внезапния си порив.

Когато прегледа ролките, Родис видя, че Чойо Чагас й е показал една група ролки, означени с йероглифи, които тя прочете като «Човек за човека». Второто и третото чекмедже бяха надписани: «Човек за природата» и «Природата за човека».

Филмите «Човек за природата» показваха как са изчезвали от лицето на земята горите и са пресъхвали реките, как са били унищожавани плодородни почви, осолявани или отнесени от ветровете, как са загивали, залети с отпадъци от нефта, езера и морета. Огромни участъци земя, разкопани за открити рудници, затрупани с пляка от мините или заблатени от напразните опити да се удържи сладката вода в нарушения баланс на водообмена на континентите. Филми-обвинения, снемани на едни и същи места с интервали от няколко десетки години. Нищожни храсталаци на мястото на величествени като храмове гори от кедри, секвои, араукарии и евкалипти — гигантите на непроходимите тропически джунгли. Мълчаливи, оголени, оглозгани от насекоми дървета — там, където са били изтребени птиците. Цели поля трупове на диви животни, отровени поради безогледната употреба на химикали. И пак неикономично изгорените милиарди тонове каменни въглища, нефт и газ, трупани през милиардите години от съществуването на Земята, невъобразимото количество унищожено дърво. Планините от строшено стъкло, бутилки, изпоръждясало желязо и вечна пластмаса. Износените обувки се трупали с трилиони чифтове и образували безобразни камари, по-високи от египетските пирамиди.

Чекмеджето «Природата за човека» се оказа най-неприятно. В ужасяващите филми от последните векове, където се сблъскваха съкрушителната сила на техниката и колосални маси хора, независимо от огромното страдание човешката индивидуалност се заличаваше, стапяше се в океана на общия ужас и общата болка. Човекът — интегралната единица в битката или в предназначената за унищожаване тълпа — се приравняваше по значение към нулата или към предназначена за изхвърляне смет. Античовечността и безизходният позор на падението на цивилизацията, неговите мащаби толкова потискаха психиката. че не оставяха място за индивидуално състрадание и за разбиране на болките на човека като близко същество.

Филмите от третото чекмедже разглеждаха отделни лица в едър план, показваха страданията и болестите, възникващи поради неразумния живот, поради откъсването от природата, неразбирането на потребностите на човешкия организъм и хаотичното, недисциплинирано раждане на децата. Мяркаха се гигантски градове, напуснати поради недостига на вода — разпадащи се купища разрушен бетон, желязо и издут асфалт. Огромни електроцентрали, замърсявани от тиня, язовирни стени, разрушени от размествания на земната кора. Гниещи заливи и заливчета на морета, чийто биологичен режим е бил нарушен, а водите им — отровени от натрупването на тежка вода при ускореното изпаряване на изкуствените плитки басейни по преградените реки. Гигантски ивици безжизнена пяна покрай опустелите брегове: черни — от нефтената мръсотия, бели — от милионите тонове миещи химикали, изсипани в моретата и езерата.

След това се заредиха в скръбна верига препълнени болници, психиатрични клиники и приюти за сакати и идиоти. Лекарите водеха отчаяна борба с непрекъснато увеличаващите се заболявания. Санитарно-бактериологичните знания бяха изтребили епидемичните болести, които атакуваха човека отвън. Но липсата на разумно разбиране на биологията в съчетание с премахването на строгия подбор на слабите бяха разклатили здравината на организма, придобита чрез подбор в продължение на милиони години. Неочаквани врагове нападаха човека отвътре. Разнообразните алергии, най-страшен представител на които беше ракът, дефектите на наследствеността и психическата непълноценност се ширеха и бяха станали същинско бедствие. Медицината, която, колкото и странно да е, на времето не била смятана за наука от първостепенна важност, продължавала да разглежда отделния човек като абстрактна числена единица и се оказала неподготвена за новите болестни форми. Още по-големи щети беше добавила грубата фалшификация. Въпреки че човечеството имаше пред очите си печалния опит от маниоката, батата и царевицата — скорбялната храна на най-древните общества от тропическите области, дори и през епохата на ЕРС от него не беше извлечена поука. Хората не искаха да разберат, че това изобилие на храна е привидно; че в действителност тя е непълноценна. След това настъпваше постепенното изтощаване от недостиг на белтъчини. Лошото хранене увеличаваше броя на немощните, отпаднали хора — тежко бреме за обществото.

На Фай Родис едва й достигнаха сили да гледа измъчените от рак болни, жалките, дефектни деца, апатичните възрастни; пълните със сили хора, чиято енергия и жажда за дейност бе довела до износване на сърцето, нещо неизбежно в условията на тежък живот в миналите времена, и до преждевременна смърт.

Най-страшни от всичко се оказаха неустановените психози, които неусетно подкопаваха съзнанието на човека и обезобразяваха неговия живот и бъдещето на близките му. Алкохолизмът, садистичната злоба и жестокост, аморалността и неспособността за съпротива дори на минутните желания превръщаха на пръв поглед нормални хора в отвратителни скотове. И най-лошото беше, че тези случаи се установяваха твърде късно, Не съществуваха закони за предпазване на обществото от техните действия и те успяваха да осакатят морално много хора около себе си, а най-много собствените си деца въпреки изключителната самоотверженост на жените — техните съпруги, възлюбени и майки…

«А по-точно — помисли си Родис — благодарение на тази самоотверженост, на търпението и добрината от плахите филизи на първоначалната несдържаност и безволие са избуявали огромните цветя на злото. Нещо повече, търпението и кротостта на жените са помагали на мъжете да понасят тиранията и несправедливостта на общественото устройство. След като се унижавали и лакействували пред висшестоящите, те изливали позора си върху своето семейство. Най-деспотичните режими са съществували дълго време там, където жените са били най-потиснати и безправни: в мюсюлманските страни за древния свят, в Китай и Африка. Навсякъде, където жените са били превърнати в работен добитък, възпитаните от тях деца са се оказвали невежи и изостанали диваци.»

Тези мисли се сториха интересни на Родис и тя ги продиктува на записващото устройство, скрито в огледалното крилце на дясното й рамо.

Видяното потресе Фай Родис. Тя разбираше, че филмите от древните звездолети са минали през специален подбор. Хората, които мразели своята планета и били загубили вяра в способността на човечеството да се измъкне от ада на неуредения живот, са взели със себе си всичко опорочаващо цивилизацията, историята на народите и страните, за да може следващото поколение да си представя напуснатата Земя като място на неимоверни страдания, където преселниците не бива да се връщат при каквито и да е изпитания, дори при трагичен край на пътуването. Вероятно същото чувство за скъсване с миналото беше накарало прадедите на днешните тормансиани, когато щастието им се усмихнало и те открили напълно годна за живот планета без разумни същества, да се провъзгласят за пришълци от митичните Бели звезди, за издънка на могъща и мъдра цивилизация. Нищо не би им пречило и по-късно да показват филмите за земните ужаси. На техния фон съвременният живот на Торманс би приличал на същински рай. Но вече било опасно да се разрушава вкоренената вяра във въображаемата висша мъдрост на Белите звезди и на нейните пазители — олигарсите. Вероятно са съществували и други подбуди.

Фай Родис се измори. Тя смъкна тънката тъкан на псевдотормансианската си дреха, направи сложна система от упражнения и я завърши с импровизиран танц. Нервното препускане на мислите й се прекрати и Родис отново стана способна да размишлява спокойно. Тя седна на края на огромната маса в класическата поза на древните източни мъдреци и така се съсредоточи, че всичко наоколо изчезна и пред мисления й поглед остана само нейната родна планета.

Дори тя, специалистката по най-критичния и най-страшния период от развитието на земното човечество, не беше си представяла целия обем и цялата дълбочина на инферното, през което е минал светът, за да стигне до разумния и свободен живот.

Древните хора са живеели в такива условия цял живот, за тях друг не е съществувал. И през тия прегради на невежеството и жестокостта от поколение към поколение векове наред са се проточвали златните нишки на чистата любов, съвестта, благодатното състрадание, помощта и самоотверженото търсене на изход от инферното. «Ние сме свикнали да се прекланяме пред титаните на изкуството и научната мисъл — мислеше си Родис, — обаче на тях, облечените с бронята на вглъбеното творчество или познание, им е било по-лесно да се промъкват през трудностите на живота. Колко по-тежко е било за обикновените хора, които не били мислители и художници. Единственото, с което те можели да се защищават от ударите на живота, били разбитите и разколебани в неговите несгоди мечти и фантазии. И въпреки всичко… израствали нови, подобни на тях, скромни и добри хора на незабележимия труд, които по своему били предани на възвишените стремежи. И след Ерата на разединения свят настъпили Ерата на световното обединение и Ерата на общия труд… и Ерата на срещналите се ръце.»

Едва сега не с ума, а със сърцето си Фай Родис разбра цялата неизмеримост на цената, с която човечеството на Земята беше платило за своето комунистическо настояще, за излизането си от инферното на природата. Разбра по нов начин мъдростта на охранителните системи на обществото, остро почувствува, че никога, при никакви условия, в името на каквото и да било не бива да се допуща ни най-малко връщане към миналото. Нито крачка надолу по стълбата, назад към тясната бездна на инферното. Зад всяко стъпало от тази стълба стояха милиони тъгуващи, мечтаещи, страдащи и страшни човешки очи. И море от сълзи. Колко велик и колко прав беше учителят Кин Рух, който беше поставил теорията за инферналността в основата на изучаването на древната история! Едва след него окончателно се изясни извънредно важното психологическо обстоятелство на древните епохи — липсата на избор. По-точно, изборът е бил толкова усложнен от обществената неуреденост, че всеки опит за преодоляване на обстоятелствата е прераствал в морално-психологическа криза или в сериозна физическа опасност.

След мислите за учителя в съзнанието на Фай Родис се появи образът на друг един човек, който също не беше трепнал пред душевното бреме, тежащо върху изследователя на историята на ЕРС.

За Фай Родис организаторката на прочутите разкопки, артистката и певицата Веда Конг беше станала идеал още от детските й години. Тялото на Веда Конг отдавна беше се изпарило в синята експлозия на високотемпературния погребален лъч. Но великолепните стереофилми от Ерата на Великия пръстен продължават да носят през вековете нейния жив обаятелен облик. Много млади хора се увличаха от стремежа да минат по същия път. В общество, където историята се смята за най-важната наука, мнозина избират тази специалност. Обаче историкът, който съпреживява всичките несгоди и трудности на хората от изучаваната епоха, понякога се подлага на непоносимо психологическо натоварване. Болшинството избягва страшните Тъмни векове и ЕРС, проникването в които изисква особена твърдост и духовна тренировка.

Фай Родис почувствува цялата тежест на миналото, която се бе стоварила върху душата й, тежестта на вековете, когато историята е била не наука, а само инструмент на политиката и потисничеството, сбор от лъжи. За хората от новите, комунистическите ери от историята на Земята, които с безстрашие и себеотрицание се задълбаваха в миналото, огромното срещнато там страдание хвърляше черна сянка върху целия им живот.

Родис толкова беше се задълбочила в своите размисли, че не чу дрънкането на бронираната врата, която Чойо Чагас предпазливо отвори. Горното осветление продължаваше да е изключено. Само бледите лъчи на виолетовите газови лампи се кръстосваха в полумрака на подземната зала. Чойо Чагас не можа да разбере веднага, че вижда гостенката си по прилепнал като собствената й кожа скафандър, и започна да я разглежда алчно. Фай Родис се върна към настоящето, леко скочи от масата и под втренчения поглед на Чойо Чагас се запъти към стола, на който беше оставила дрехата си. Чойо Чагас вдигна ръка, за да спре Родис. Тя го изгледа учудено и оправи косата си.

— Нима всички жени на Земята са толкова прекрасни?

— Аз съм най-обикновена — усмихна се Фай Родис и го попита: — Доставя ли ви удоволствие да ме гледате по скафандър?

— Разбира се. Вие сте толкова необикновено красива.

Фай Родис усука тънката си дреха във вид на пухкаво въже и я нави около главата си също като широк тюрбан. Сложен малко накриво, тюрбанът придаваше на правилните и твърди черти на земната жена безгрижен и лукав израз.

Чойо Чагас запали горното осветление и застана неподвижен, гледайки гостенката си с нескривано възхищение.

— Нима в звездолета има жени, по-хубави и от вас?

— Да. Ола Дез например, но тя няма да се появи тук.

— Жалко.

— Аз ще я помоля да ви потанцува.

Те се върнаха в зелената стая, която Родис беше напуснала преди три дена. Чойо Чагас й предложи да си почине, но Родис отказа.

— Аз бързам. Виновна съм пред моите спътници. Приятелите ми сигурно се тревожат. Филмите за земното минало ме накараха да забравя за това. Но аз съм ви толкова признателна за откровеността! Не е трудно да си представите колко важна е за един историк тази среща с документи и произведения на древното изкуство, които у нас, на Земята, са се загубили.

— Вие сте една от малцината, които са ги видели — сурово каза Чойо Чагас.

— Обвързвате ме с обещание да не казвам нищо на жителите на вашата планета?

— Точно така!

Фай Родис му подаде ръка и Чойо Чагас пак се опита да я задържи в своята, но се раздаде лекото изсвирване на съобщителното устройство. Властелинът се обърна към масичката, каза няколко неясни думи. Скоро в стаята влезе развълнуван инженер Таел. Той се спря до вратата в почтителна поза и се поклони на Чойо Чагас, без да забележи веднага Родис, която бе застанала в дъното на стаята.

— Гостите от Земята търсят своята владетелка. Те се явиха в Залата за осъждане и доведоха със себе си един от деветокраките апарати. Какви нареждания ще последват?

— Никакви. Владетелката им е тук, тя сега ще отиде при тях. А вие останете за съвета!

Инженер Таел се обърна и се вцепени. Металната Родис, увенчана със закачливия черен тюрбан, под който грееха необикновените й зелени очи, му заприлича на могъщото създание на някакъв незнаен свят. Тя стоеше независимо и свободно, което беше немислимо за една жена от Ян-Ях, съвсем гола и в същото време толкова далечна и недостъпна, че инженерът почувствува отчайваща болка.

Фай Родис му се усмихна приветливо и се обърна към председателя на Съвета на Четиримата.

— Ще ми позволите ли скоро да ви видя пак?

— Разбира се. Недейте забравя за вашата Ола и танците!

Фай Родис излезе. Сега тя вървеше по пустинните коридори и безлюдните зали без придружител. В първата зала с роговите стени, с клинописа на черните стрели и начупените линии стоеше една жена. Родис позна съпругата на властелина, която беше дала името си на цялата планета. Красивите устни на Янтре-Яхах се изкривиха в надменна усмивка, по-рязка стана злобната чупка на веждите й.

— Аз отгатнах вашата игра, но не очаквах от една учена представителка на пришълците такова безсрамие и нахалство!

Фай Родис мълчеше, защото си спомняше семантиката на забравените на Земята ругатни, с които беше й се наложило да се запознае на Торманс. Това още повече ядоса тормансианката.

— Аз няма да ви позволя да се разхождате тук в такъв вид! — кресна тя.

— В какъв вид? — учудено се погледна Родис. — А, да, мисля, че ви разбирам. Но вашият мъж каза, че този вид му доставял удоволствие.

— Каза! — задушаваше се от гняв Янтре-Яхах. — Вие не разбирате, че сте неприлична! — Тя изгледа Родис с подчертано отвращение.

— При вашите нрави това облекло е неподходящо за улиците — съгласи се Родис. — Но в жилищата? Вашата дреха например ми се струва и по-красива, и по-предизвикателна.

Тормансианката, която беше облечена с рокля с нисък корсаж, разкриващ гърдите й, и къса, разрязана на тесни ленти пола, откриваща бедрата й при всяко движение, наистина изглеждаше по-гола.

— Освен това — по устните на Родис се плъзна едва забележима усмивка — в този метал аз съм напълно недостъпна.

— Вие, земляните, сте или безкрайно наивни, или много хитри. Нима не разбирате, че сте красива като никоя друга жена на моята планета? Красива, необикновена и опасна за нашите мъже… Дори само като ви гледат… — Янтре-Яхах нервно стисна ръце. — Как да ви обясня? Вие сте свикнали със съвършенството на тялото, при вас то е станало норма, а при нас това е толкова рядък дар.

Фай Родис сложи ръка на голото рамо на Янтре-Яхах и тя се отдръпна, млъкна.

— Простете ми — поклони се леко Родис. Тя размота тюрбана си и се облече за един миг.

— Но вие обещахте на мъжа ми някакви танци?

— Да, и ще трябва да го изпълня. Не мисля, че това може да ви бъде неприятно. Впрочем отношенията ми с властелина на планетата са нещо по-особено, засягащо контакта между нашите светове.

— И аз не бива да се бъркам, така ли? — пак избухна тормансианката.

— Да! — потвърди Фай Родис и Янтре-Яхах се скри, просто онемяла от ярост.

Фай Родис постоя малко замислена и тръгна бавно през залата. Силната умора беше притъпила постоянната острота на чувствата й. Тя прекоси втората, жълтокафява зала и едва когато навлезе в последната, слабо осветена галерия, свързваща покоите на властелина с определената за земляните част от двореца, почувствува нечий поглед. Родис мигновено се напрегна в психическо усилие, което се наричаше хватка за отблъсване на злонамереността. Сподавен звук, подобен на вик, изразяваш. учудване и недоумение, се чу от тъмното. Родис напрегна цялата си воля и отмина, а зад нея, ниско приведен, притича един човек, насочвайки се натам, откъдето беше дошла тя.

И в тоя миг долу рухна нещо тежко. Крясъкът на СДФ, който викаше Родис, проникна във всички кътчета на двореца. Край нея минаха тичешком стражи. Това беше точно в момента, когато «спасителната» кампания се провали през пода на Залата на мрака или Залата за осъждане, както я наричаха официално.

Хората от Земята още не разбираха, че на охраната на двореца и низшите началници не бива да се гледа като на нормални, макар и недостатъчно образовани и възпитани, но отговарящи за постъпките си хора. Не, «лилавите» бяха морално увредени, психологически прекършени същества, неспособни да разсъждават и съвсем безотговорни в своите действия, предани без остатък на висшите началници. До такова заключение стигнаха астронавтите, когато обсъдиха случилото се след краткия отчет на Фай Родис.

— Всички направихме много грешки. — Родис огледа другарите си със засмени очи, — Как мога да ви укорявам, когато самата аз изпитвам желание да размърдам, да разкъртя някак си това чугунено упорство, този стремеж към запазване на чудовищните порядки?

— Ние сме съвсем отчаяни от хранилищата на информация — каза Чеди. — Това са старинни храмове и други изоставени помещения, натъпкани с плесенясали, понякога полуизгнили вързопи книги, книжа, карти и документи. За да се проучи едно-единствено такова хранилище, са необходими стотици усърдни работници, а приблизителният брой на хранилищата по цялата планета е около триста хиляди.

— Не е по-добро положението и с произведенията на изкуството — отбеляза Ген Атал. — В домовете на Музиката, Живописта и Скулптурата е изложено само онова, което се харесва на Съвета на Четиримата и на най-близките им хора. Всичко останало, старо и ново, е струпано в заключени, непосещавани от никого здания. Аз надникнах в едно от тях. Там има купища сплъстени платна и хаотични пирамиди от статуи, покрити с дебел слой прах. Сърцето ми се сви, когато видях тези гробища на колосален творчески труд, мечти и надежди, «реализирани» по такъв начин от човечеството на Ян-Ях!

— Общо взето, всичко е ясно — каза Евиза Танет. — Докато стоим тук, ние няма да видим нищо друго освен онова, което искат да ни покажат. И следователно ще отнесем на Земята чудовищно изопачена картина на живота на Торманс и нашата експедиция ще допринесе твърде малка полза!

— И какво предлагате? — попита Вир Норин.

— Да навлезем в кипежа на обикновения живот на планетата — убедено му отговори Евиза. — Тези дни ще можем да свалим скафандрите си и нашият метален облик няма да смущава околните.

— Да свалим скафандрите си? А оръжието на убийците? — възкликна Ген Атал.

— И въпреки всичко това ще се наложи — спокойно каза Родис, — иначе хората на Торманс ще странят от нас. А единствено чрез тях ние ще получим истинска представа за живота тук, за целите и смисъла му. Смешно е да разчитаме, че нашата седморка ще разкопае огромните залежи от изоставена информация и ще може да се ориентира в нея. На нас ни трябват хора от различни места, от различни обществени слоеве и професии. Тук професията е много важна, те не я сменят през целия си живот.

— И независимо от това работят зле — отбеляза Чеди. — Тивиса и Тор разглеждаха биологичните институти на планетата и са поразени от невероятната занемареност на резерватите и парковете: изтощени, измиращи гори и напълно изродена фауна. Час по-скоро ни свалете скафандрите, Евиза!

— Ще трябва да потърпите още пет-шест дена.

Астронавтите започнаха да се разотиват по стаите си, за да подготвят поредното предаване за «Тъмен пламък».

— Нали искахте да видите Веда Конг? Тогава елате — неочаквано се обърна Родис към Чеди.

Дълго мълчалият черен СДФ заситни от ъгъла към канапето. Фай Родис извади от него една «звездичка» за паметна машина с още непокътната обвивка и разгъна станиола. Рубиненочервеният цвят говореше за биография с лирична насока. Няколко манипулации на Родис — и пред високата, драпирана в синьо стена се появи живо видение. Стереофилмите от ЕВП по нищо не отстъпваха на съвременните. От отдавна отминалите векове се появи Веда Конг и седна пред Родис и Чеди на едно изящно изплетено метално кресло от онова време.

— Сложих я на пета писта — каза шепнешком развълнуваната Родис. — Нещо, което и аз самата още не съм виждала — последното десетилетие от живота й. Когато приключила разшифроването на военната история на четвъртия период от ЕРС.

Чеди беше се настанила в отсрещния ъгъл на канапето и виждаше пред себе си едновременно Веда Конг и Фай Родис, съвсем като две седнали една срещу друга жени, жената от Ерата на Великия пръстен и жената от Ерата на срещналите се ръце… Всяка ученичка на Земята знаеше за Веда Конг, изследователка на страшните подземия на ЕРС, героиня от древни приказки, възлюбена на двама прочути хора от своето време — на Ерг Ноор и Дар Ветер, приятелка на легендарния Рен Боз. Чеди сравняваше познатия образ с живата продължителка на нейното дело. На Фай Родис не й се беше наложило да се промъква през дебели каменни стени и през опасностите на предпазните устройства. В бездната на Космоса на разстояние, невъобразимо дори за хората от епохата на Веда Конг, тя бе намерила цяла планета, сякаш оцеляла от онези критични времена на земното човечество. Чеди с детско възхищение разглеждаше финото лице на Веда, нежно, с ласкави сиви очи и мечтателна усмивка. Главата й беше леко приведена под тежестта на огромните плитки. Годините не бяха се отразили върху моминската стройност на нейната фигура, но като я сравняваше с филмите от младините на Веда, Чеди остана с чувството, че скрита тъга пронизва цялото същество на тази жена.

Огромното разнообразие на човешкия облик на Земята, особено през Ерата на общия труд, когато започнали да се сливат най-различни раси и народности, надминаваше всяко въображение. Всевъзможните нюанси на косите, очите, цвета на кожата и особеностите на телосложението се съчетаваха в потомците на кхмероевенко-индусите, испано-русо-японците, англо-полинезо-зулусо-норвежците, баско-итало-арабо-индонезийците и т.н. Изброяването на тези безбройни комбинации заемаше цели ролки с родословни дървета. Широтата на подбора на генетични съчетания гарантираше безкрайност на живота без израждане, тоест безкраен възход на човечеството. Щастието на Земята се състоеше в това, че човечеството бе възникнало от различни отдалечени групи и бе създало през историческия си път безброй културни и физически обособени единици. До Ерата на Великия пръстен човешкият тип на Земята беше станал по-съвършен и беше изместил многоликите типове от Ерата на общия труд. До края на тази ера хората се делели на две главни категории: неандерталоидна — здрава, с масивни кости и грубо телосложение — и кроманьоидна, с по-тънък скелет, с висок ръст, по-крехка психически и по-изтънчена в чувствата. Работата на генетиците беше да вземат от всяка най-хубавото и да ги слеят в едно, което те бяха направили през ЕВП. А до ЕСР чистотата на облика беше станала още по-ясно изразена, както забелязваше Чеди, сравнявайки аскетичната твърдост на сякаш изсеченото от камък лице на Фай Родис и по-мекия лик на Веда Конг.

Фай Родис отразяваше още едно стъпало от повишаването на енергията и универсалността на човека, съзнателно изработвана в едно общество, което избягва гибелната специализация. Фай Родис във всяко отношение изглеждаше по-яка, по-твърда от жената от ЕВП — и по очертанията на силното си тяло със здрав скелет, и по стойката на главата й върху високата, но не тънка шия, и по непреклонния поглед на очите, които бяха по-раздалечени, отколкото на Веда, и по съответно по-голямата ширина на челото и брадичката.

Родис и вътрешно се различаваше от Веда Конг. Ако с Веда всеки би се сприятелил безусловно и доверчиво, то Родис сякаш беше заградена с черта, за чието преодоляване се изискваха увереност и усилие. Ако Веда будеше любов от пръв поглед, то Родис — преклонение и известен страх.

Веда Конг заговори на невидимата аудитория:

— Две песни от военния период от ЕРС, преведени неотдавна от Тир Твист. Мелодиите са оставени без промяна.

Нечии ръце подадоха на Веда лек музикален инструмент с широк плосък резонатор и открити струни, опънати на дълъг гриф. Пръстите й изтръгваха протяжните звънтящи звуци на една проста и тъжна като капещи сълзи мелодия.

— «Молитва за куршума» — каза Веда и нейният нисък силен глас изпълни голямата стая на двореца.

Обръщение към някакъв бог с молба да изпрати на човека гибел в боя, защото в живота му вече нищо не е останало.

— «Куршум смъртоносен прати срещу мене, нали си безкрайно добър» — повтори Чеди. — Как е могло обществото да докара един явно храбър и спокоен човек дотам да се моли за куршум?

Другата песен й се стори още по-невероятна:

Мъртвецът само щастие намери!
Гърмят топове, танкове вървят,
куршуми свирят, живите треперят
и купищата трупове растат…

Веда Конг пееше, приведена над тъжно и страшно кънтящите струни. Една непозната болезнена бръчка загрозяваше създадените й за искрена усмивка устни.

«Вълните на морето под трупове се крият…»

Щом изображението изчезна, Фай Родис стана и каза с болка:

— Веда Конг е чувствувала по-добре от нас цялата тежест на страданието, което са понесли прадедите ни.

— Нима антихуманизмът е бил разпространен толкова широко през ЕРС, нима той е определял хода на целия живот? — попита Чеди.

— За щастие не. И все пак антихуманизмът е пронизвал всичко, дори и изкуството. Най-големите поети от онези времена са си позволявали стихове като тези. — Родис произнесе ниско и гръмко: — «Бягат страхливците — огън, стрелци! Куршум парабелен за вас, бегълци!»

— Невъзможно! — изуми се Чеди. — Какво е парабел?

— Джобно огнестрелно оръжие.

— Но това сериозно ли е? Да се открива огън по бягащите, които се спасяват от опасността? — Чеди стана мрачна.

— Най-сериозно.

— И докъде е довело всичко това?

Вместо да й отговори, Родис отвори страничната стена на СДФ и извади продълговатия ромбоиден калъф на кристаловълновия орган. Издигна го на раздалечените пръсти на лявата си ръка и прекара няколко пъти над него дланта на дясната. Зазвуча музика, могъща и сърдита, разливаща се като вълна, в която потъваха и се задавяха дисонансните акорди на провлечени звуци. Но тези сподавени жалби се засилваха, сливаха се и се сплитаха във вихър от проклятия и насмешки.

Чеди неволно се сви.

Ту понижавайки се, ту повишавайки се, звуците с вой се разливаха в сподавено ръмжене. В този хаос на рязко менящата се, игрива мелодия се включи гласът на Фай Родис:

Земя, кажи най-сетне «да»,
тез дрипи просяшки свали,
стани каквато си — звезда,
сияеща от светлини!

Изведнъж се зачу оглушително свирене и вой като експлозия на атомен пламък и музиката секна.

— Какво беше това? Откъде? — попита задъхана Чеди.

— «Раздяла с планетата на скръбта и гнева», пети период от ЕРС. Стиховете са по-древни и аз подозирам, че на времето поетът е вложил в тях друг, лиричен смисъл. Желанието за пълно унищожаване на живота върху планетата, което обзело неговите потомци, се е реализирало например в бягството на прадедите на тормансианите.

— И независимо от това нашата Земя се е възродила светла и чиста.

— Да, но не цялото човечество. Тук, на Торманс, всичко се повтаря.

Чеди се притисна към Фай Родис като дъщеря, която търси подкрепата на майка си.

ГЛАВА СЕДМА

ОЧИТЕ НА ЗЕМЯТА

«Тъмен пламък» се издигаше като дива скала сред сухата и пустинна крайморска степ. Вятърът вече беше насипал вълнообразен слой от фин пясък и прах върху площадката от опечена почва около звездолета. Ничия жива диря не пресичаше гребенчетата на вълните. От време на време през звуконепроницаемите въздушни филтри до земляните достигаха приличащите на крясъци разговори между патрулиращите наоколо стражи и силният шум на моторите на транспортните машини.

Астронавтите разбираха, че охраната е сложена тук, за да осуети контакта с тормансианите, а не за защита на гостите от митични злосторници. Опитът за нападение срещу «Тъмен пламък», направен една нощ, беше акт на държавата. Той не завари астронавтите неподготвени, а апаратите за нощни снимки фиксираха подробностите на «боя». Бой в същност не беше воден. «Лилавите», които внезапно започнаха да обстрелват галерията и нахлуха в разположената върху земята част от нея, бяха отхвърлени от защитното поле и ранени от собствените си изстрели. Поради липса на опит Нея Холи се престара, като включи полето внезапно и на голяма мощност. Оттогава никой не се приближаваше към «Тъмен пламък». На човек, попаднал тук за пръв път, можеше да му се стори, че звездолетът е изоставен от прастари времена.

Екипажът очакваше пълната аклиматизация, когато щеше да стане възможно монтирането на открита галерия и отварянето на люковете на кораба, за да се икономисва въздухът от Земята. Див Симбел и Ола Дез мечтаеха за екскурзия по морето, а Гриф Рифт и Сол Саин мислеха преди всичко за установяването на контакт с населението на Торманс. Малко по малко те започваха да се ориентират в живота на тази планета, близка по хора, чужда по история, социално устройство, бит и по неизвестните цели. Търпеливото изчакване беше станало едно от основните качества на възпитания землянин и тук то щеше да се понася по-лесно, ако не беше постоянната тревога за седмината им другари, навлезли в потока на живота на чуждата планета и предоставени на волята на нейните неизвестни закони. Всеки момент те трябваше да са готови да помогнат на другарите си.

Всички съобщителни канали се свеждаха до два — сегмент 46 в опашното полукълбо и двойния канал, насочен към град Средище на Мъдростта. Те се издигаха над планетата до отразяващия отвъдатмосферен слой и оттам като водопад падаха надолу, покривайки фуниеобразно широка площ. Излъчвателите на главния канал приличаха на очи в купола на «Тъмен пламък», денем хвърлящи стъклена синевина, а вечер светещи жълто. Тези бдителни очи всяваха страх сред тормансианите. В недрата на кораба в сфероида на пилотската кабина седеше неотлъчно дежурен, който наблюдаваше седемте зелени светлинки на горната ивица на наклонената плоскост на пулта. Нощем обикновено дежуреха мъжете заради древната привичка на този пол да бди през нощта, останала от онези незапомнени времена, когато с настъпващата тъмнина около жилището или катуна на човека бродели опасни хищници.

Седмиците се нижеха една след друга и редовните срещи с другарите по ТВФ смекчаваха остротата на разлъката и опасенията. Див Симбел дори предложи оптическите индикатори да бъдат превключени към звуковата алармена система и да се прекратят дежурствата при пулта. Гриф Рифт отхвърли това мнимо усъвършенствуване.

— Ние нямаме право да лишаваме другарите си от нашата загриженост. Благодарение на нея те чувствуват подкрепа и връзка с това късче от земния свят — командирът на звездолета посочи кораба с широк горд жест. — Там, на Земята, всеки от нас се намираше в психическо поле на доброжелателно внимание и грижа. Тук непрекъснато чувствуваме нещо чуждо, хаотично и зло. Ние никога досега не сме били толкова самотни, а душевната самота е още по-лоша от откъснатостта ни от света, с който сме свикнали. Това е много тягостно при тежки изпитания.

Една вечер Гриф Рифт седеше пред пулта с личните сигнали, сложил лакти на полираната дъска и подпрял с юмруци тежката си глава.

Зад него бавно и безшумно се появи Сол Саин.

— Защо не ви свърта на едно място. Сол? — попита го Рифт, без да се обръща. — Неспокоен ли сте?

— Аз приличам на бегач, който е започнал спринта, но е бил спрян далеч преди финала. Трудно понасям принудителното безделие.

— Че нали се заехте с опаковането на получената информация?

— Това работа ли е? Ние толкова рядко успяваме да се доберем до нещо ценно.

— Бедата е, че тормансианите не сътрудничат с нас, понякога направо ни пречат.

— Почакайте още малко. Ние ще установим връзки с хората, а не с учрежденията на властта.

— Дано това стане по-скоро! Толкова ми се иска да им направим добро. И то колкото може повече. А така просто ми иде да пропуша някой лек наркотик.

— Какво говорите, Сол!

Инженер Сол Саин вдигна глава и зелените светлинки придадоха болезнен цвят на неговото сухо лице с изопната гладка кожа.

— Може би това е неизбежно в нашите условия?

— Какво имате предвид, Сол?

— Безсилието. Невъзможно е да се пробие най-здравата от всички стени — психологическата стена, с която са ни оградили…

— Но защо да не може? Аз на ваше място бих използувал знанията и конструкторския си талант, за да подготвя най-важните инструменти за жителите на Торманс. Те са им много нужни.

— И кое според вас е най-важното?

— Индикатор на враждебността и оръжие. И едното, и другото миниатюризирано до краен предел, с размерите на копче, на малка тока или женска обица.

— И оръжието ли?

— Да! От бомбичките с УБТ до лъчевите пронизвачи.

— УБТ? Как можете да мислите за това и да смятате за аморално моето мимолетно желание да пропуша? Колко хора са загинали от УБТ преди две хиляди години у нас, а и на други планети?

— А колко са се спасили, разгромявайки с него ордите от убийци?

— Не мога да призная правотата ви. Това е било необходимо в древните времена и ние го знаем само от книгите. Аз не мога… — Сол Саин млъкна, като видя колко внезапно се изправи командирът.

Лявата горна зелена светлинка потъмня, мигна един-два пъти и пак засия спокойно. Съсредоточеното лице на Гриф Рифт се оживи, големите му, инстинктивно стиснати юмруци се отпуснаха. Сол Саин въздъхна облекчено. И двамата мълчаха дълго.

— Много ли я обичате, Рифт? — Сол Саин докосна ръката на Гриф Рифт, — Не ви питам от любопитство — твърдо каза той, — защото и аз…

— Кой? — отсечено попита Рифт.

— Чеди! — отговори Сол Саин, долови сянка на учудване, мярнала се в погледа на командира, и добави: — Да, малката Чеди, а съвсем не великолепната Евиза!

Рифт гледаше лявата горна светлинка и предпазливо докосваше с пръсти външния ред бутони по таблото, сякаш се поддаваше на изкушението да поиска връзка със столицата на Торманс.

— Обречеността на Родис я отделя от мен, а зад гърба ми също стои сянката на смъртта — Рифт стана, разходи се няколко пъти из кабинета и се приближи до Сол Саин с едва забележимо смущение.

— Има една древна песенчица: «Не знам какво ме чака в тъмното отпред, но ме е страх да се обърна и назад!»

— И вие, който ме упреквате в слабост, правите такова признание?

— Да, защото упреквам и себе си. И си прощавам.

— Но ако те се осмелят…

— Казах й, че ще разкопая цялата планета на километър дълбочина, за да я намеря.

— И тя ви забрани, нали?

— Разбира се! «Рифт, нима сте способен да направите такова нещо с хората?» — Командирът се стараеше да предаде укоряващите и тъжни интонации в гласа на Фай Родис. — «Вие няма да предприемете дори незначителни насилствени действия…»

— А прякото нападение срещу «Тъмен пламък»? — попита

Сол.

— Това е друга работа. Те вече усвоиха третия закон на Нютон от опит. И жалко, че в това общество той не се осъществява при индивидуалното насилие. Целият им живот би станал много по-щастлив и по-прост…

— Ето за какво ви било оръжието!

— Именно!

— Но ако всички се сдобият с него?

— Нищо. Всеки ще знае, че рискува главата си, и двайсет пъти ще си помисли, преди да приложи насилие. А щом си помисли, едва ли ще го приложи.

Горното ляво око угасна за миг, светна и мигна няколко пъти.

С облекчена усмивка Рифт се хвърли към пулта, включи системата на периферните честоти. Малкият екран на спомагателния ТВФ послушно светна и зачака импулса. Гриф Рифт изключи обратната връзка и се обърна към Сол Саин.

— Разтревожи ме, стори ми се… Но аз си спомних за нашата уговорка с Фай Родис. Когато поиска да се посъветва, да даде сигнал в часовете на моето дежурство.

Сол Саин тръгна към изхода.

— Останете! Аз не очаквам тайни, онези вечни и мили тайни, които все още са оцелели на нашата Земя — тъжно каза Рифт.

Сол Саин се подвоуми.

— Може би с нея ще бъде Чеди — пророни Рифт…

Инженер-изчислителят се върна в креслото.

Не им се наложи да чакат дълго. Екранът пламна с виолетовия цвят на газосветните лампи на планетата Ян-Ях. На фокус беше малката квадратна градина върху една тераса в обърнатата към планините част от двореца. Гриф Рифт знаеше, че тази градина е определена за земните гости и не се учуди, когато видя Фай Родис само по скафандър. До нея вървеше един тормансианин с гъста черна брада — по описанието Рифт позна инженер Таел. Сол Саин подбутна леко командира и му показа двата СДФ, оставени в срещуположните ъгли на градината. «Екранирано за разговор насаме — досети се Рифт, — но тогава за какво съм аз?» Отговорът на този въпрос не дойде веднага. Фай Родис не поглеждаше към звездолета и изобщо се държеше така, като че ли не подозираше за включения от нея предавател на СДФ.

Тя вървеше с наведена глава и слушаше замислено инженера. Тъй като им липсваше практика в говоренето на езика на Ян-Ях, астронавтите разбираха думите му само отчасти. Високата трева шумолеше на вятъра, чудноватите разтворени като ветрила храсти се люлееха и тежките дискове на тъмночервените цветя се навеждаха на гъвкавите си стъбла. Малката градина беше пълна с безпокойството на крехкия живот, което се долавяше особено силно в недостъпната дори за космическите сили пилотска кабина на кораба.

Пръстен от мрак заобикаляше градината. На Торманс нощното осветление се съсредоточаваше в големите градове, на важните транспортни възли и в заводите. По цялото останало пространство на планетата през половината от денонощието цареше тъмнина. Малкият и отдалечен спътник на Торманс едва разпръсваше мрака. Редките звезди откъм галактичния полюс подчертаваха чернотата на небето. По посока към центъра на Галактиката слабо светеше компактното петно звезден прах, което тъжно гаснеше в космическата бездна.

Фай Родис разказваше на тормансианина за Великия пръстен, който помагаше на земното човечество вече близо хиляда и петстотин години, като поддържаше вярата в могъществото на разума и радостта от живота, разкриваше необятността на Космоса и го избавяше от слепите търсения и от задънените разклонения по пътя. А сега онова, което по-рано преминаваше зримо, но безплътно по екраните на външните станции на Земята, беше станало близко — с разкриването на тайната на спиралното пространство и със звездолетите с прав лъч.

— Настъпи Ерата на срещналите се ръце и ето ни тук — завърши Родис. — Ако не беше Великият пръстен, можеха да минат милиони години, преди ние да се намерим, двете планети, заселени с хора от Земята.

— Хора от Земята! — извика смаян инженерът.

— Нима не знаете? — намръщи се Родис. Смятайки Таел за човек на Съвета на Четиримата, тя мислеше, че на него му е известна тайната на трите звездолета и на подземието в двореца. Инженер Хонтеело Тало Фраел беше първият от триименните тормансиани, който научи тайната на Съвета.

Таел беззвучно мърдаше устни.

Родис допря длани до слепоочията му и той въздъхна облекчено.

— Аз наруших обещанието, което дадох на вашия властелин. Но аз не можех да си представя, че завеждащият информацията на цялата планета не знае истинската й история.

— Виждам, че вие не разбирате докрай каква пропаст разделя нас, обикновените хора, от онези, които са горе и които им слугуват.

— Същата както между джи — дългоживеещите и кжи — късоживеещите, онези, които не получават образование и са длъжни да умрат бързо, нали?

— По-голяма. Кжи могат да попълнят знанията си самостоятелно и да се изравняват с нас в разбирането на света, а ние, освен при изключителни обстоятелства, винаги научаваме само това, което ни се разрешава отгоре.

— И вие не знаете ли, че предаванията на Великия пръстен понякога се хващат тук, на планетата Ян-Ях?

— Не може да бъде!

Фай Родис се усмихна леко, защото си спомни посещението в библиотеката на Института по общественото устройство.

Поласкан от интереса на земляните, началникът-«змиеносец» ги преведе през една огромна зала с много колони, издатини, дялан камък и позлатено дърво, покрити с барелефи. Змии, приличащи на цветя, и цветя на змии — този натрапчив мотив се повтаряше по стъпаловидните издатини в горната част на стените, по решетките на галериите, по капителите и подножията на колоните. Тесни прозорци прорязваха масивите на библиотечните шкафове, хвърляйки на каменния под кръстосани ветрилообразни сенки, а прозрачните куполи на тавана осветяваха високо разположените скулптури на животни, мидени черупки и хора с разкривени от безумие или ярост маски. По централната ос на дългата зала върху чудновати медни подставки бяха наредени глобуси, отделени един от друг с маси, върху които имаше цветни карти. На земляните им беше достатъчно да хвърлят един поглед. Изображенията на другите светове с такива подробности и такова приближение не можеха да се получат с никакъв телескоп. Следователно тормансианите хващаха от време на време предаванията на Великия пръстен.

Горкият инженер продължаваше да гледа Родис със смаяни очи.

«Поглед на идеалист» — помисли си Родис, като го сравни с шарещите очи на «змиеносците» или с твърдия, втренчен поглед на лилавите стражи. Тя направи условния знак.

Гриф Рифт включи обратната връзка.

— Запознайте се с вашите събратя в звездолета, Таел — каза Родис, посочвайки стереоизображенията на Рифт и Саин, — само че говорете по-бавно. Те нямат достатъчна практика в езика на Ян-Ях.

Астронавтите харесаха нервния тормансианин, който не криеше никаква зла умисъл.

Фай Родис тръгна бавно покрай цветната леха и остави Таел да говори с нейните приятели сам.

— Можете ли да запълните пропастта на нашето незнание? Можете ли да ни покажете и Земята, и планетите на други звезди, и най-високите постижения на тяхната цивилизация? — възбудено питаше инженерът.

— Всичко, което сме изучили самите ние! — увери го Рифт. — Но във вселената са известни толкова много явления, пред които ние стоим като още незнаещи да четат деца.

— На нас би ни стигнала една десета от вашите знания — усмихна се инженер Таел, — аз казвам «на нас». На планетата Ян-Ях има много хора, които много повече от мен заслужават да бъдат запознати с вас! Как да го осъществим? Тук, в този дворец, те не могат да стъпят.

— Можем да показваме филми и да говорим, ако щете, с хиляда души около звездолета — каза Гриф Рифт.

— И да осигурим защитата им — добави Сол Саин. Те започнаха да обсъждат проекта. Родис не вземаше участие. От време на време Гриф Рифт поглеждаше към черната й фигура, застанала встрани до някаква странно разкривена скулптура на разклонението на две градински пътечки.

— Най-голямата трудност както винаги е не в техниката, а в хората — направи равносметка Гриф Рифт. — Излиза, че вие не умеете да различавате психическата структура на човека по външния му вид.

— Вие предвидихте това, когато споменахте за индикатора на враждебността — напомни му Сол Саин.

— Докато не разполагаме с него, каква е ползата от моето предвиждане!

Фай Родис се приближи и каза:

— Докато не сме измислили психоиндикатор, ще трябва ние да се нагърбим с неговата роля. Евиза, Вир и аз като по-тренирани психически ще подбираме приятелите и познатите на Таел. Така ще се събере първоначалната аудитория.

Когато в кабината на звездолета изчезна изображението на градината, Сол Саин каза:

— Всичко това ми прилича на легендата за Йоланта, само че наопаки.

— Наопаки? — не го разбра Рифт.

— Помните ли легендата за сляпата девойка, която не разбирала, че е сляпа, докато при нея не дошъл рицарят? И тук е същото: има и недостъпна градина, и ослепен от невежество мъж, и рицар от широкия свят, само че в женски облик. И дори в броня…

Гриф Рифт се усмихна сдържано, като почукваше леко с пръсти по пулта.

— Винаги възниква един и същ въпрос: дава ли щастие знанието, или е за предпочитане пълното невежество, стига да е в съгласие с природата, не са ли по-добри елементарният живот и простите песни.

— Рифт, къде сте видели прост живот? Той е прост само в приказките. За мислещия човек от край време единствен изход е било опознаването на необходимостта и победата над нея, разрушаването на инферното. Другият път може да минава само през унищожаването на мисълта, избиването на разумните до пълното превръщане на човека в скот. Изборът е: или надолу — към робството, или нагоре — към неуморния творчески и познавателен труд.

— Имате право, Сол. Но как да им помогнем?

— Със знание. Само знаещите могат да избират пътищата си. Само те могат да изградят охранителните системи на обществото, които позволяват да се избегне деспотизмът на измамата. Резултатът от невежеството е пред нас. Намираме се на разграбена планета, където социалната структура позволява само на една двайсета част от хората да получат образование, а останалите възхваляват красотата на ранната смърт. Но стига приказки, аз ще се скрия за няколко дена и ще помисля над индикатора. Кажете на Мента Кор да поеме опаковането на информацията.

Сол Саин излезе. Дългата нощ на Торманс се влачеше бавно. Гриф Рифт си мислеше: няма ли в тяхното намерение да помогнат, на жителите на Торманс елемент от онази забранена и престъпна намеса в чуждия живот, когато неразбиращите законите му представители на по-висша цивилизация са причинявали ужасна вреда на процеса на нормалното историческо развитие? Човечествата на някои планети са отразили тези намеси в легенди за пратеници на сатаната, за духове на мрака и злото.

Рифт се заразхожда из кабинета, като нервно поглеждаше седемте зелени светлини, сякаш чакаше от тях отговор. Той искаше да се посъветва с Фай Родис, но не успя. Тя сама ги запозна с тормансианина от низшата категория. Родис избра подходящ момент за разговора, от който на земляните веднага им стана ясно престъпното несъответствие в информацията.

Не, правото на всеки човек на знание и красота е неоспоримо. Те няма да нарушат историческото развитие, ако съединят разкъсаните пътеводни нишки! Напротив, ще коригират злонамерено спряното течение на историческия процес, ще го върнат към нормалния му ход. Голямо щастие е да спасиш един човек, а каква ще бъде радостта, ако те сполучат да помогнат на цяла планета!

И в абсолютното безмълвие на нощния кораб на неговия командир се стори, че чува гласа на Фай Родис, който твърдо и ясно му каза: «Да, мили Рифт, да!»

В леки аварийни скафандри Нея Холи, Ола Дез, Гриф

Рифт и Див Симбел стояха на купола на звездолета. Високо над тях един бял балон, слабо бръмчейки с турбинката, която не даваше на вятъра да го отнесе, блестеше с огледалата на електронния перископ. Пред Див Симбел се разкри във всички подробности заобикалящата звездолета местност. Пилотът вдигна ръка и Гриф Рифт обърна широко раздалечените обективи на далекомера-стереотелескоп към означената с лимба посока. Всички земляни подред се долепиха до прозорчето на далекомера и се съгласиха с избора на инженер-пилота.

Сред безплодните стръмнини на кафявата земя, врязани във веригата жълти крайбрежни хълмове, се намираше циркообразна падина, рязко ограничена от издатините на щръкналите слоеве пясъчник. Обърнатата към звездолета страна на крайморската верига беше пресечена от висока стръмнина, която защищаваше падината от вятъра. Оттатъшните склонове на хълмовете чак до морето бяха покрити с гъсти храсталаци.

— Мястото е идеално — каза доволен Див Симбел. — Преграждаме със защитни полета двата края на падината, както и опашно-полярната страна чак до морето. Зрителите ще идват с лодки през нощта, ще слизат в храстите и ще се прехвърлят в долината.

— А фар? — попита Гриф Рифт.

— Не е нужен — отговори Ола Дез. — За защитното поле ще трябва да издигнем куличка, тя ще служи и като предавател на ТВФ на един километър от «Тъмен пламък». Ще издигнем мачта със секторен ултравиолетов излъчвател, а пък тях нека ги снабдят с луминесцентни гониометри.

Наблюдаващите звездолета стражи видяха как се спусна белият балкон и чудовището, което беше дошло от незнайните дълбини на Космоса, зарева. Двете продължителни изсвирвания означаваха, че пришълците викат представител на охраната.

Дошлият офицер разбра, че стоящите на купола земляни имат намерение да правят нещо встрани от кораба. В тази изровена от урви местност нямаше жива душа и офицерът даде сигнал, че разрешава. Откъм звездолета се понесоха вълни от прах и дим, те се превръщаха в отвесна стена, която закри от наблюдателите крайморските хълмове. Когато димът се разпръсна, тормансианите видяха прав път, прокаран през храстите и урвите, който завършваше на едно издигнато равно място, обрасло с редки дървета с бодливи, провиснали клони. Офицерът от охраната реши да съобщи на началниците си за неочакваната активност на земляните. Той още не беше успял да се свърже по радиотелефона с Управлението на очите на съвета, когато от недрата на «Тъмен пламък» изпълзя една машина, приличаща на нисък, вертикално сложен цилиндър, и поклащайки се величествено, потегли по току-що прокарания път. След няколко минути цилиндърът стигна до крайната точка и започна да се върти там, изравнявайки каменистата почва. Той се въртеше все по-бързо и по-бързо и изведнъж започна да расте нагоре, като при всяко завъртане от него се издигаше спирално навита ивица бял метал. Докато офицерът от охраната докладваше, сред дърветата вече се издигна блестяща куличка, приличаща на разтеглена пружина и увенчана с тънък прът с кубче на върха.

От звездолета не излезе никой, куличката стоеше неподвижно. Всичко утихна над сухото и знойно крайбрежие. И тормансианите решиха да не предприемат нищо.

Още същата вечер «Тъмен пламък» предаде на Фай Родис картата на местността и плана на импровизирания театър. Родис предупреди, че властелинът на Торманс й е напомнил за «състезанията» по танцуване. Ола Дез обеща да подготви за едно денонощие своя номер.

Когато включиха големия стереоекран на звездолета, дори Сол Саин излезе от своето уединение.

В двореца на Цоам четири СДФ дадоха разгърнато изображение на просторната кръгла стая на кораба и — чрез обратната връзка — на цялата Бисерна зала на двореца.

Прочутата танцьорка Гае Од Тимфифт имаше за партньор един широкоплещест, не много висок младеж, с мъжествено и съсредоточено лице. Те изпълниха много сложен акробатичен танц, наситен с резки въртеливи движения и кръжене, отразяващ взаимната борба между мъжа и жената. Танцьорката беше с къса дреха от едва съединени с нишки тесни червени ленти. Тежки гривни стягаха като окови лявата й ръка. Високо на шията й блестеше огърлица, която приличаше на кучешки нашийник. Жената падаше, вкопчваше се в партньора си и се просваше на пода пред него. В красива и безсилна поза тя лежеше на една страна, с изпънати като струна ръка и крак, вдигнала нагоре умоляващ поглед. Покорно давайки на партньора си другата ръка, тя подвиваше коляно, готова да стане, ако той пожелае — открито олицетворение на властта на мъжа, на нищожеството и в същото време на опасната сила на жената.

Изкуството и красотата на изпълнителите, безупречната лекота и изящество на рядко трудните пози, страстният, чувствен призив на танцьорката, чието тяло беше едва прикрито от разделящите се ленти, направиха впечатление дори на властелините на Торманс. Чойо Чагас, който беше настанил Фай Родис до себе си, без да обръща внимание на навъсената Янтре-Яхах, се наведе към гостенката със снизходителна усмивка:

— Обитателите на планетата Ян-Ях са красиви и владеят изкуството да изразяват фини усещания.

— Безусловно — съгласи се Родис. — За нас това е особено интересно, защото на Земята нямаме мъже-танцьори.

— Какво? Вие не танцувате ли по двойки?

— Танцуваме, и то много. Аз ви говоря за специалните солови изпълнения на големите артисти. Само жените са способни да предадат с тялото си всичките вълнения, мъки и желания, които обземат търсещия прекрасното човек. Всички драми на съперничеството, уязвеното самолюбие и поробването на жената са останали в миналото.

— Но тогава какво може да се изрази в танца?

— У нас танцът се превръща в чародейство — трепкащо като мираж, тайно, изплъзващо се и осезаемо реално.

Чойо Чагас вдигна рамене.

— Фай напразно се мъчи да подбира понятия, които само донякъде съответствуват на нашите — прошепна седналата зад Див Симбел Мента Кор.

— Ола Дез сигурно няма да им хареса — каза Нея Холи, — след като тази жена тук я въртяха, огъваха и едва ли не я биха.

Потече мелодията. Като плискаща река с буйни водовъртежи. После тя замря и внезапно бе сменена от друга, печална и бавна, ниските звуци сякаш изплуваха от огледално тиха, прозрачна дълбочина.

В отговор на нея в дъното на импровизираната сцена, разделена на две половини — черна и бяла, — се появи голото тяло на Ола Дез. От залата на двореца Цоам се дочу лек шум, заглушен от високите и резки акорди, на които златистото тяло на Ола отговаряше с непрекъснат поток от движения. Мелодията се променяше, тя ставаше почти страшна и танцьорката се озоваваше на черната половина на сцената, а след това продължаваше танца на фона на сребристата бяла тъкан. Поразителната хармоничност, пълното, немислимо съответствие на танца и музиката, на ритъма и играта на светлината и сянката те завладяваше и сякаш те водеше към ръба на пропаст, където трябваше да се прекъсне невъзможно прекрасният сън.

Увлечени от поезията на невиждания танц, жителите на Торманс ту потупваха в такт по облегалките на креслата, ту вдигаха в недоумение рамене, а понякога дори си шепнеха.

Светлината бавно започна да гасне. Ола Дез се стопи в черната половина на сцената.

— Друго не съм и очаквала! — възкликна Янтре-Яхах и събралите се зашумяха одобрително.

Чойо Чагас хвърли на жена си недоволен поглед, отпусна се на облегалката на креслото и каза, без да се обръща към никого:

— Има нещо нечовешко, недопустимо в тази откритост и сила на чувствата. И нещо опасно — защото тази жена е просто грешно хубава.

Фай Родис видя как пламнаха бузите на седналата до нея Чеди. Момичето я погледна с молба, то почти й заповядваше: «Хайде, направете нещо!»

«Тъпотията никога не бива да тържествува — последиците винаги са лоши» — мярна се в главата на Родис фраза от някакъв учебник. Тя решително стана и повика със знак

Евнза Танет.

— Сега ние ще ви потанцуваме — спокойно каза тя, сякаш обявяваше поредния номер от програмата. Чеди плесна радостно с ръце.

— На мен ми стига толкова! — злобно каза Янтре-Яхах и напусна залата.

След нея покорно се надигнаха и другите пет поканени в двореца тормансианки. Но Чойо Чагас само се намести още по-удобно на креслото си и мъжете сметнаха за свой дълг да останат. Впрочем земляните, които гледаха от звездолета, видяха, че жените от Торманс начело със съпругата на властелина се спотаиха зад сребристосивите драперии.

Фай Родис и Евиза Танет изчезнаха за няколко минути и след това се появиха само по скафандри, като всяка носеше прикрепен за дланта си осемстенен кристал със звукозапис. Двете жени: едната с цвета на гарваново крило, другата — сребристозелена като върбов лист, застанаха една до друга, вдигнали високо ръцете с кристалите. Необичаен ритъм, рязък, с редуване на бързи и бавни удари, заехтя в залата. В такт с ритмичния грохот танцът започна с бързи кръгови движения на прострените напред към зрителите ръце и с резки извивки на бедрата.

От ръцете с обърнати надолу длани върху тормансианите се сипеха вълни с вцепеняваща сила. Подчинявайки се на монотонния напев, Евиза и Родис отпуснаха ръце и ги долепиха до хълбоците си с разперени длани. Те започнаха да се въртят бавно със съгласувани движения, гледайки зрителите страшно и повелително изпод навъсените си вежди. Те се въртяха, вдигайки тържествуващо ръце. Посипаха се удари на тайнствени инструменти, съзвучни с нещо скрито дълбоко в сърцата на мъжете на Торманс. Евиза и Фай замряха. Стиснатите устни на двете жени се пооткрехнаха и показаха идеалните им зъби, техните сияещи очи се смееха победоносно. Те тържествено запяха проточения древен ирански химн: «Опиянена, влюбена, под месеца изгрял, без фередже, разбулена и с чаша в ръка… Очите закачливи са, устата страст таят!» Грохотът на инструментите зазвуча бързо и насмешливо, накара зрителите да затаят дъх. Неподвижните тела от черен и зелен метал отново се съживиха. Без да се помръдват от местата си, те отговаряха на музиката с движение на всичките си поразително послушни и силни мускули. Като вода под напора на вятъра оживяваха внезапно и мимолетно ръцете и раменете, коремът и бедрата. Тези къси трептения се сляха в един непрекъснат поток, който превърна телата на Евиза и Родис в нещо неуловимо и мъчително привличащо. Музиката секна.

— Ха! — възкликнаха Евиза и Фай и едновременно отпуснаха ръце.

За ужас на вцепенилите се зад завесата жени под влияние на хипнотичната музика Чойо Чагас и членовете на съвета на Четиримата бяха се навели напред и изпопадаха от креслата си, но веднага скочиха, направиха се, че нищо не е станало, и лудо запляскаха с ръце по широките облегалки, което означаваше най-голяма похвала.

Родис и Евиза избягаха.

— Как е възможно! — с укор каза Ола Дез, която внимателно беше наблюдавала дивия танц.

— Не, това е великолепно! Погледнете, тормансианите като че са получили шок! — извика Див Симбел.

И наистина зрителите в двореца на Цоам изглеждаха смутени, а жените, които се върнаха на местата си, седяха кротко като наказани. Но когато се появиха Фай Родис и Евиза Танет, всички ги приветствуваха с тежки удари по креслата и с одобрителни възгласи.

Родис се обърна към другарите си в звездолета, показвайки им с пръсти, че батериите са се изтощили, и изключи СДф, Ола Дез също прекъсна предаването от «Тъмен пламък» и каза:

— Родис понякога се държи като ученичка от трети цикъл.

— Но те наистина бяха великолепни! — запротестира Гриф Рифт. — Аз не ги сравнявам с вас. Вие сте богиня на танца, само че на Земята.

— Безспорно, тук аз съм победена — съгласи се Ола. — Родис и Евиза умело използуваха въздействието на ритмите върху подсъзнанието. Съвместното ритмично пеене и въртене в древността са били смятани за магия, помагаща да бъдат завладени хората, също като военните маршировки и съвместната гимнастика при йогите. Тантрическите «червени оргии» в будистките манастири, мистериите в чест на боговете на любовта и плодородието в храмовете на Елада, Финикия и Рим, кючеците в Египет и Северна Африка, «омайните» танци от Индия, Индонезия и Полинезия едно време са оказвали върху мъжете не толкова еротично, колкото хипнотично въздействие. Гъвкавостта и музикалността на женското тяло не случайно още от древността са били сравнявани с танца на змиите. Като историк Фай Родис е подбрала всичко хипнотично от древните танци и ефектът беше неоспорим, но кога е успяла да обучи на това Евиза?

— Следователно не бива да обвиняваме Родис в лекомислие и безразсъдност на действията. Очевидно тя отдавна е подготвяла този танц, за да покаже на тормансианите родството им с нас — убедено каза Гриф Рифт.

Отвъд стените на градините на Цоам, на второто стъпало на предпланините растеше малка горичка. Дърветата в нея толкова приличаха на земните криптомерии, че дори отдалеч пораждаха у Родис приливи на носталгия по родната планета. Криптомерии растяха около нейното училище от първи цикъл. Първият цикъл беше най-трудният в детския живот. След свободата и безгрижието на нулевия цикъл настъпваше времето на строга отговорност за собствените постъпки. Малката Фай често бягаше в сянката на криптомериевата горичка, за да си поплаче.

И сега, когато се озова извън границите на двореца на разходка с инженер Таел, Родис се затича към едно дърво и се притисна до дънера му, опитвайки се да долови скъпата за нея миризма на смола и напечена от слънцето кора. Скафандърът не й даде да почувствува живото дърво, а дънерът миришеше само на прах.

Чувство за безизходица, забравено от времето на инферналните изпитания, стегна гръдта на Родис и тя наведе глава, за да не би Евиза и Вир да прочетат носталгията по лицето й. Родното дърво беше я излъгало. Още колко ли пъти й предстоеше да бъде лъгана тук, сред хората, съвсем подобни на земните и толкова различни душевно!

Под различни предлози инженер Таел представи на земляните стотина свои приятели и познати. Въпреки изключителната еднородност на групата гостите от Земята го посъветваха да отхвърли към трийсетина души. Големият брой на отпадналите отначало смая Таел. Земляните му обясниха, че те са посочили не само преките носители на злото или прикриващите своята повредена непълноценна психика завистливци, но и тези, чиито стремежи към знания и духовна свобода не са по-силни от естествените недостатъци на психиката за един нетрениран човек.

След осем дена се събраха достатъчно хора от Торманс, за да могат да започнат сеансите. За учудване на земляните това бяха само джи — дългоживеещи: техническа интелигенция, учени, хора на изкуството. Фай Родис настоя да бъдат поканени и кжи — краткоживеещата младеж. Инженер Таел се смути.

— Те не получават достатъчно образование и ние почти не общуваме с тях. Затова аз не познавам заслужаващи доверие… А най-важното, за какво им е това?

— Напразно съм си губила времето с вас — сурово каза Родис, — ако вие досега не сте разбрали, че бъдещето може да принадлежи или на всички, или на никого.

— Тяхното класово потисничество е по-лошо, отколкото у вас по времето на феодализма! — негодуващо възкликна Чеди. — Намирисва ми на робски строй.

Тормансианинът се изчерви, устните му затрепераха и той устреми фанатичните си очи към Родис с такава кучешка преданост и молба, че на Чеди й стана неудобно.

— Наистина у нас рязко са разграничени заслужаващите образование и необразование. Но нали те се избират според реалните способности от цялата маса на раждащите се деца?! И те, тези кжи, са напълно щастливи!

— Също както и вие, джи. Вие се занимавате с избраната от вас работа, творите, правите открития. Тогава какъв смисъл имат вашите търсения и душевни мъки? Не, аз виждам че сме постигнали съвсем малко. Грешката е моя! Разходките се отменят и ние с вас ще се заловим за историческата диалектика.

Достигащата до отчаяние уплаха дълго не изчезваше от лицето на Таел.

«Той очаква безмилостно наказание за всяка грешка — досети се Чеди. — Вероятно тук това е начинът за третиране на хората.»

Независимо от всички спънки прожектирането на филмите се състоя след шестнайсет дена.

В горещата падина, където полюшваните от слабия вятър стъбла на полуизсъхналата трева бяха единствените признаци на живот, се появи близкият, смайващо реален свят на Земята.

Гриф Рифт и Ола Дез използуваха извивката на защитното поле като вътрешна повърхност на екрана и изменяйки кривината, създадоха под стръмния склон на хълма голяма сцена.

За обитателите на планетата Ян-Ях всичко беше необикновено: плаването — тайно на ниски гумени салове по тъмното море, внезапното появяване на светещи знаци върху гониометъра от невидимия ултравиолетов фар, слизането на сушата под крайбрежните храсти, изкачването на стръмнината, при което се използуваше за ориентир размитото светещо петънце на някакво съзвездие, търсенето на двете ниски дървета, между които се влизаше в забранената сега за всеки друг падина, необикновената, разсеяна и мрачна светлина, която идваше неизвестно откъде и озаряваше набразденото дъно на котловината, в което седяха развълнуваните посетители. Това толкова се различаваше от монотонния живот на Ян-Ях с неговата затъпяващо еднообразна работа и примитивни развлечения, че създаваше непривична атмосфера на нервна възбуда.

Внезапно от непроницаемия мрак на защитното поле се появяваше кръглата зала на звездолета, където шестимата земляни приветствуваха гостите на родния им език.

Отначало всички пришълци от далечния свят се струваха на тормансианите много красиви, но еднакви. Мъжете — високи, с решителни едри лица, сериозни до суровост. Жените — всички със скулптурно правилни черти, с идеално прави носове, твърди брадички, гъстокоси и яки. Едва когато окото им свикваше с тези общи особености, обитателите на Ян-Ях започваха да забелязват индивидуалното разнообразие на земляните.

Някой от астронавтите, най-често Ола Дез, поясняваше накратко темата на стереофилма и звездолетът изчезваше.

Пред тормансианите се ширваше невероятно прозрачно море със синя вода. Чистите плажове с черен, розов и червен пясък мамеха човека да се съедини със слънцето и морето. Но великолепните брегове бяха почти безлюдни за разлика от претъпканите с хора удобни за къпане места на Торманс. През различни часове се появяваха хора, плуваха, гмуркаха се и после бързо изчезваха с откритите вагони на малките влакчета, които се движеха по крайбрежието.

Жителите на Ян-Ях бяха просто поразени от гигантската Спирална железница: снетото от упор приближаване на исполинския влак внушаваше на несвикналия човек първобитен страх.

Тропическите градини, заемащи безкрайни пространства, както и безграничните ниви с приказна пшеница с класове, по-едри от царевични кочани, толкова рязко контрастираха с бедните, засадени с храсти градини и с бобовите ниви на Торманс, че Гриф Рифт реши да не показва повече щедростта на родната си планета, за да не наранява гостите.

Автоматичните заводи за изкуствено месо, мляко, масло, растителен жълтък, хайвер и захар сякаш нямаха никакво отношение към нивите, градините с овощни дървета и стадата домашни животни. Плоските прозрачни чаши на уловителите на радиация за производство на белтъчини представляваха само малка част от огромните подземни съоръжения, в които при постоянни температури и налягания циркулираха потоци от аминокиселини. Широките кули на заводите за захар бучаха тайнствено и глухо като ехото на далечна буря. Този звук идваше от колосалното количество въздух, всмуквано в техните бункери, които го освобождаваха от натрупания през хилядите години на неразумно водено стопанство въглероден окис. Най-красиви бяха снежнобелите колонади на фабриките за синтетичен жълтък, които блестяха в покрайнините на кедровите гори. Едва след като видяха техническия размах на хранителното производство, тормансианите разбраха защо на Земята има малко доен добитък — крави и антилопи-кани — и изобщо няма добитък за клане, както и птицеферми и рибни заводи.

— Чак когато вече не било принудено да убива, за да се снабдява с храна, човечеството направило последната крачка от необходимостта към истинската човешка свобода. Това не е могло да стане, докато не сме се били научили да създаваме от растителни белтъчини животински. Вместо крави — фабрика за изкуствено мляко и месо — поясни Гриф Рифт.

— Но защо ние още не разполагаме с това? — питаха обикновено тормансианите.

— Вашата биология очевидно се е занимавала с нещо друго или е била непълноценна, била е изместена от други науки, не толкова важни за процъфтяването на човека. Такова положение е съществувало и в земната история…

— И вие сте стигнали до заключението, че не може да се достигне до истински висока култура, ако се убиват животните за храна?

— Да!

— Но нали животните са нужни и за научни опити?

— Не! Търсете околен път, но недейте изтезава — непременно ще намерите много други пътища за разкриване на истината.

Лекарите и биолозите от планетата Ян-Ях се споглеждаха недоверчиво. Но пред тях отново и отново се появяваха красивите като храмове научни институти, многокилометровите подземни лабиринти на паметните машини — хранилищата на всепланетната информация. Сбъдваха се думите на древния поет, който пожелавал на човека да бъде «прост като вятъра, неизтощим като морето и наситен с памет като Земята». Сега цялата планета се насищаше с паметта не само на своя живот, но и на хилядите други населени светове от Великия пръстен.

Много инженерни съоръжения слизаха все по-дълбоко в земната кора. Вместо изтощените през древните епохи рудници работеха самообогатяващи се хидротерми, свързани с подкорните течения в мантията там, където изтичаха ювенилни води. Същите хидротермални възходящи потоци се използуваха на повърхността в енергетичните и отоплителните инсталации.

На тормансианите като че ли им се стори най-учудващо изключително широкото разпространение на изкуството. Практически всеки човек владееше някой вид изкуство и го сменяше през различните периоди от живота си. Лекотата в ползуването на информацията съвпадаше с възможността да се види всяка картина, всяка скулптура, да се получат електронни записи на всяко музикално произведение, на всяка книга. Безбройните домове на астрографията, книгата, музиката и танца всъщност представляваха дворци, където всички желаещи можеха спокойно и удобно да се наслаждават на гледката на Космоса, на неговите населени планети и на цялото неизчерпаемо богатство на човешкото творчество през хилядите години документирана история. Наистина невъобразим брой произведения на изкуството бяха създадени през двете хилядолетия, изминали от времето на ЕСО — Ерата на световното обединение.

Тормансианите виждаха училища, пълни със здрави и весели деца, великолепни празници, на които всички изглеждаха еднакво млади и неуморни. Общественото възпитание не зачуди жителите на Ян-Ях. На тях много по-поразителна им се струваше липсата на каквито и да било стражи или облечени със специална власт хора, изолирали се от света в охранявани дворци и градини. По никое от хилядите преминали пред тормансианите лица нито веднъж не се мярна израз на страх и затворено самолюбиво опасение, макар че по лицата на лекарите-възпитатели и на спортните инструктори често се четеше напрегнатост и тревога. Зрителите биваха поразявани от липсата на шум, гръмогласна музика и говор, на бучащи и пушещи автомобили в градовете на Земята, смайваха ги улиците и пътищата, приличащи на тихи алеи, където никой не смееше да тревожи другите.

Музиката, пеенето, танците, веселбите, понякога безумно палавите игри на земята, във водата и въздуха ставаха на специално предназначени за целта места.

Веселите не се смесваха с тъжните, децата — с възрастните. И още една черта на земния живот будеше недоумение. Личните помещения на хората от Земята, обзаведени с пределна простота, правеха на жителите на Ян-Ях впечатление на полупразни, дори бедни.

— За какво ни е още нещо освен най-необходимото — отговаряше на неизбежния въпрос Ола Дез, — когато ние всеки момент можем да използуваме целия разкош на обществените помещения?

И наистина хората на Земята работеха, размишляваха, почиваха и се веселяха в огромни, удобни, заобиколени от градини здания, с красиво обзаведени стаи и зали — в Дворците и Храмовете на изкуствата или науките. Любителите на древността възстановяваха суровите сгради с дебели стени, тесни прозорци и тромави масивни мебели. Други, напротив, строяха просторни, открити за всички ветрове и слънцето висящи градини, които се врязваха в морето или увисваха на главозамайваща височина по планинските склонове.

— А у нас — казваха тормансианите — обществените здания, паркове и дворци са препълнени с хора и са много шумни. Поради многото посетители в тях не може да се поддържа необходимата чистота, да се запази изискаността на украсата им. Затова нашите лични квартири приличат на крепости, където ние се укриваме от външния свят и където крием всичко, което ни е особено скъпо.

— Трудно може да се разбере отведнъж кое поражда тази разлика — каза Ола Дез. — Вероятно вие обичате шума, блъсканицата, сборищата.

— Нищо подобно, ние мразим всичко това като повечето хора на умствения труд. Но неизбежно всяко красиво място, всеки новопостроен дворец за почивка се оказват претъпкани с шумни хора.

— Аз като че ли разбрах каква е работата — каза Сол Саин. — При вас няма съответствие между количеството на населението и ресурсите. В случая не достигат обществените помещения за почивка и развлечения.

— А при вас има ли?

— Това е първата задача на Съвета по икономиката. Единствено съответствието между броя на хората и реалните икономически възможности може да послужи за основа на удобния живот и стабилизирането на ресурсите на планетата за вечни времена.

— Но как го постигате? Чрез регулиране на раждаемостта?

— И чрез това, и чрез предвиждане на случайностите, на флуктуацията на успехите и неуспехите, на космическите цикли. Човек трябва да знае всичко това, иначе какъв човек ще е той? Главната цел на всички науки е обща — щастието на човечеството.

— А от какво се изгражда то, вашето щастие?

— От удобния, спокоен и свободен живот, от една страна. Както и от извънредно строгата самодисциплина, от вечната неудовлетвореност, от стремежа да украсим живота, да увеличим знанието, да разширим границите на света.

— Но всички тези неща взаимно си противоречат!

— Напротив, това е диалектическо единство и следователно в него се крие развитието!

Разговори от подобен род съпровождаха всяка прожекция на стереофилми, а понякога се превръщаха в лекции или възбудени обсъждания. По характера на психологията си тормансианите никак не се различаваха от земляните. Тяхната предистория беше протекла съвместно. Затова и съвременният земен живот, макар и само в общи черти, беше разбираем за тях. Обитателите на Ян-Ях възприемаха с лекота и изкуството на Земята. С науката работата беше по-зле. Прекалено далеч бяха стигнали земляните в разбирането на най-фините структури на света.

Още по-трудно възприемаха те стереофилмите за Великия пръстен. Странни същества, понякога приличащи на земляните, неразбираем говор, обичаи, развлечения, постройки, машини. Мнимата липса на обитатели на планетите около центъра на Галактиката, където под километровите сводове бяха застинали или се въртяха бавно прозрачни дискове, излъчващи синьо сияние. В други светове се срещаха звездовидни форми, заобиколени от хиляди ослепителни виолетови кълба, за разлика от вертикално ориентираните дискове. Тормансианите така и не можаха да разберат какво е това: машини, които са кондензирали някакъв вид енергия, или психически въплъщения на мислещи същества, които са пожелали да останат непознати дори за приемателите на Великия пръстен.

Много зловещи изглеждаха планетите на инфрачервените слънца, населени с висш живот и влизащи в Пръстена. Записите бяха направени преди въвеждането на вълновите инвертори, изобретени на планетата на звездата Бета от Чашата, позволяващи да се вижда вселената на Шакти независимо от условията на осветлението. Едва различимите контури на гигантските сгради, паметници и аркади тайнствено се чернееха под звездите и движението на големите тълпи изглеждаше страшно. Неописуемо прекрасна музика се разнасяше в мрака и едно невидимо море ромолеше със същия хекзаметричен шум. както на Земята и на планетата Ян-Ях.

Ола Дез показа и някои неразшифровани записи, донесени от звездолети с прав лъч от галактиките Андромеда и М-51 в Ловджийски кучета. Лудо въртящи се многоцветни спирали и пулсиращи, кълбовидни хилядостепни призми сякаш пронизваха океана от плътен мрак. Само екипажът на «Тъмен пламък», който беше минал по ръба на бездната, се досещаше, че тези изображения можеха да означават проникване в Тамас, в недостъпния и невидим антисвят, който обгръща нашата вселена.

И все пак предаванията от далечните и странни светове, независимо от необикновеността си, малко интересуваха тормансианите. За сметка на това тях безкрайно ги вълнуваха стереофилмите на земляните на други планети, например на отскоро заселената планета на зеленото слънце в системата на Ахернар. Не можеха да не грабнат въображението им великолепните червени хора от Епсилон и Тукан — с тази планета Земята беше установила редовна връзка.

След като ЗПЛ бяха започнали да извършват рейсове до Епсилон на Тукан и обратно — на разстояние сто и осемдесет парсека — за седемнайсет дена, на Земята, особено сред младежта, беше избухнала епидемия на влюбеност в червените хора.

Но се оказа, че браковете между земляните и червените туканци са обречени на безплодие: това причини доста разочарования. Мощните биологически институти на двете планети съсредоточиха усилията си върху преодоляването на неочакваната пречка. Никой не се съмняваше, че трудната задача скоро ще бъде решена и сливането на двете съвсем сходни, но различни по произход човечества ще стане пълно, а по този начин безкрайно ще се увеличат сроковете на съществуването на земния човек като вид.

Хората, които бяха се преселили на планетата на зеленото слънце, не живееха там от много векове, но от радиацията на светилото кожата им беше станала светлолилава и външно те се различаваха от бронзовомургавите земляни много повече, отколкото последните от жълтите обитатели на Ян-Ях. Но цялото устройство на живота на пионерите на земното човечество на Ахернар по нищо не се различаваше от тяхната родина, което вдъхваше у тормансианите увереност в собствения им съюз с могъщата Земя. Приветливото и внимателно отношение на астронавтите към техните гости укрепваше тази надежда. Макар земляните да им се струваха възхладни и малко отчуждени, тормансианите разбираха много напредналата разлика в интересите и вкусовете. Тези крайно искрени и чисти хора никога нито за миг не мислеха за своето превъзходство и жителите на Ян-Ях се чувствуваха с тях просто и леко като с най-близки хора.

Аудиторията в пустинята се състоеше от образовани и умни джи, които много скоро разбраха, че съюзът между Земята и Ян-Ях означава преди всичко крах на олигархическия им строй, разрушаване на системата джи-кжи и на философията на ранната смърт. Такава структура не можеше да изведе планетата от съвременното й мизерно състояние. В същото време този строй осигуряваше изключително високи привилегии на олигархическата върхушка. Въпреки че сборът от предимствата се оказваше нищожен в сравнение с открития, ясен и здрав живот при комунистическия строй на Земята, естествено, олигарсите на Ян-Ях не можеха да повярват в това и да се откажат от привилегиите си. Затова първото запознаване със стереофилмите от Земята беше предизвикало сред управляващата върхушка чувство на враждебност и страх. Те бяха разбрали, че със самото си съществуване животът на Земята е враждебен спрямо строя на Торманс, защото опровергаваше уж единствено правилния път, избран от властелините, и правеше безсмислено истеричното възхваляване, с което се занимаваха демагозите-пропагандисти на Съвета на Четиримата.

Посещаването на импровизирания театър в пустинята близо до звездолета от Земята, до който на местните хора беше забранено дори да се приближават, от гледище на управниците на Ян-Ях беше държавно престъпление и трябваше да се наказва. Но тормансианите бяха готови на всичко, само и само да присъствуват на предаване на стереофилмите от «Тъмен пламък». Естествено, земляните се намираха в постоянна тревога за своите зрители. Детекторът на биотоковете за разпознаване на хората, наречен вече от Сол Саин ДПА или дисектор на психосъщността, все още не беше доизпипан докрай. Още можеха да се допуснат грешки в случай на изкусна маскировка.

Положението спаси Нея Холи, която помагаше на Сол Саин в конструирането на ДПА. Тя беше забелязала увеличаването на зъбеца К в биотоковете на всички искрено и открито жадуващи за информация тормансиани. Всяко съмнение, недоверие или скрита силна емоция неизбежно и непременно предизвикваше спадане на зъбците К.

В прохода между двете дървета бе създадено допълнително поле, което пропущаше само хората с определено ниво на възбуждане на зъбците К и отхвърляше всички други. Така тормансианите получиха допълнителна гаранция за сигурността си.

За три седмици Ола Дез уреди осемнайсет прожекции за няколко хиляди обитатели на Ян-Ях. На една от последните прожекции някакъв учен тормансианин с титлата «опознал змията» и с невероятното за езика на земляните име Чадмо Сонте Тазтот се усъмни във възможността за общ произход на човечеството на двете планети.

— Човекът на Ян-Ях е лош по самата си същина — заяви ученият. — Тя е наследена от прадедите, които са убивали, ревнували, хитрували и по този начин са си осигурявали съществуването; поради това всички усилия на най-добрите хора са се разбили в стената на душевната диващина, страха и недоверието. Щом човечеството на Земята се е издигнало на такава висота, то очевидно е от друг произход, с по-благородни душевни заложби.

Ола Дез си помисли, посъветва се с Рифт и Саин и извади една «звездичка» с филми за миналото. Не документални записи, а по-скоро сведения за разни исторически периоди, възстановени по архиви, мемоари и музейни колекции.

Смаяните до онемяване тормансиани видяха чудовищните бедствия, глухия и скучен живот на пренаселените градове, обществени «дискусии», където предупредителните и мъдри слова потъваха в рева на заблудените тълпи. По онова време великите постижения на науката и изкуството, на ума и въображението са карали средния човек да чувствува остро непълноценността си. Психологическите комплекси на унизеността и поверието в себе си пораждали агресивния стремеж за самоизтъкване на всяка цена.

Психолозите на Земята предсказали неизбежността на появяването на изсмукани от пръстите, безсмислени и болезнени форми на изкуството с цяла гама от преходи от абстрактните опити на бездарни хора да изразят неизразимото до психопатското раздробяване на образите в изображенията и в словопотоците на литературните произведения. Хората, които в болшинството си били невъзпитани, недисциплинирани и не знаели начините за самоусъвършенствуване, се стараели да избягат от неразбираемите проблеми на обществото и личния живот. Поради това станали неизбежни наркотиците, най-разпространени от които били алкохолът, оглушителната музика, празните, шумни игри и масовите зрелища, безкрайното набавяне на евтини предмети. В епохата на ЕРС размножаването на Земята не се ограничавало от нищо, в името на конкуренцията между народите и на военното надмощие на една нация над друга, докато на Торманс, където вече нямаше военни конфликти, раждаемостта не се регулираше по други съображения — за подбор на онези пет процента способни за учение хора, без които би спряла машината на цивилизацията.

Някои учени на Земята, отчаяни от назряващата опасност от постоянно ускоряващото се изродено капиталистическо развитие, призовавали да се хвърлят всички усилия в технологията на изкуствената храна и синтетичните стоки, смятайки, че всички беди идват от недостига на материални блага. Те свързвали с това глобалното разоряване на Земята, напомняйки, че човекът открай време е бил ловец и берач, а не земеделец.

«За правнуците ни — писал един учен — нашите сегашни грижи и опасения ще изглеждат като кошмарен сън на един невеж ум. Ние трябва да открием на нова сметка собствените си забравени качества и да реставрираме нашата Синя планета до истинската й красота.»

Във всеки случай най-пламенните ескаписти (Ескапизъм — тенденция към бягство от действителността, от реалния живот) започнали да изтрезняват, когато земляните направили първите колосални разходи за излитането в Космоса и разбрали огромните трудности на космическите полети, сложността на завладяването на междузвездното пространство и мъртвите планети от Слънчевата система. Тогава хората пак обърнали погледи към Земята, защото разбрали, че тя още дълго време ще трябва да служи за убежище на земното човечество, сепнали се и успели да я спасят от разрушаване.

— Велика Змийо! — възкликна Чадмо Сонте Тазтот. — Това толкова прилича на положението у нас, но как сте се справили с него?

— По труден и сложен път — отговори му Сол Саин, — който бил по силите само на колективния разум на планетата. За това е нужно не организираното отгоре мнение на неосведомената тълпа, а колективното обмисляне и признаването на правата върху базата на разбирането и правдивата информация. Тъй като хората на Земята били извънредно много, всичко това станало възможно едва след изобретяването на компютрите — сметачните машини. С помощта на тези машини у нас е била осъществена истинската борба за здравето на потомството и чистотата на възприятието започнала, когато учителите и лекарите били поставени над всички други професии на Земята. След въвеждането на диалектическото възпитание. От една страна, строго дисциплинирано, колективно, от друга — меко индивидуално.

Хората разбрали, че каквото и да става, те не бива да слизат с нито едно стъпало по-долу от вече постигнатото равнище на възпитанието, знанието и здравето. Само нагоре, по-нататък, напред, дори с цената на сериозни материални ограничения.

— Но на Ян-Ях също има сметачни машини, и то доста отдавна! Ние ги наричаме «пръстени на дракона» — не се успокояваше «опозналият змията».

— Аз като че ли се досетих каква е работата! — възкликна Сол Саин. — На Земята е имало голям брой народи, няколко големи култури, различни социални системи. В своето взаимопроникване или в пряката борба помежду си те са забавили образуването на монокултура и на световна държава дотогава, докато не се издигнало общественото съзнание и техниката не осигурила на обществото апаратурата, необходима за истинската комунистическа справедливост и колективност. Освен това заплахата от всеунищожаваща война принудила държавите да се отнасят сериозно една към друга в световната политика, така се наричала тогава националната конкуренция между народите.

— А при нас, на планетата Ян-Ях, която е населена фактически от един народ, при монокултурата развитието се оказало еднолинейно.

— И още преди да се опомните, на цялата планета се възцарила олигархическата система на държавния капитализъм! — възкликна Мента Кор и крайната възбуда на тормансианите показа правилността на твърдението й.

След тази беседа инженер Таел помоли Фай Родис за извънредна среща.

Междувременно Евиза Танет беше установила, че създадените противотела в организмите на астронавтите са достатъчни, за да придобият имунитет. Тя им разреши да свалят скафандрите. Ликуващите земляни бяха готови да хвърлят омръзналата им броня още начаса. Фай Родис повика настрана Ген Атал:

— Тивиса и Тор са съобщили на «Тъмен пламък», че са приключили разглеждането на институтите и резерватите. Сега те искат да изследват изоставените градове и оцелелите първобитни гори в зоната на Огледалното море. Властите предупреждават за някаква си опасност, но независимо от това ние трябва да се запознаем със забранените области на планетата.

— Разбирам ви. Ако сме трима, опасността не е толкова страшна. Кога да излетя?

— Утре. Но Тивиса и Тор са решили засега да не свалят скафандрите си.

— А аз ще го сваля.

— Но ако двамата ви спътници бъдат в метал, а вие не, няма ли да наруши това единството на групата? Вие ще представлявате брънката с най-малка здравина.

— Да, ще трябва да походя още малко метален.

Ген Атал погледна Евиза. Тя му отвърна със съчувствено кимване, но инженерът по броневата защита не прочете в топазовите й очи нужния отговор. Той се обърна към Родис и тъжно каза, че отива да приготви своя СДФ.

Щом Ген Атал се скри зад вратата, Родис погледна Евиза с укор, но тя се разсмя, отметна назад тъмночервената си глава и Родис съжали, че Ген Атал не я вижда в този миг.

— Никак не ми се иска да го огорчавам, но какво да правя?! — каза Евиза. — Елате. Аз отвикнах от нормалното усещане на тялото си, сякаш съм пораснала с люспи, като тормансианска змия.

Инженер Хонтеело Толо Фраел, който беше дошъл при Фай Родис, я чакаше в градинката, където за пръв път научи тайната на своята планета.

Фай Родис излезе при него, тананикайки си, с лека и гъвкава крачка, по къса домашна рокля от Земята. Стегнат корсаж с ниско открити рамене и широка поличка, препасана в талията с черна лента и падаща на свободни гънки. Ръцете и откритите до средата бедра бяха покрити с гладък червеникавокафяв загар, който хармонираше с бледозлатистия цвят на роклята. В това облекло предводителката на земляните беше загубила част от величието си, беше се подмладила и според тормансианина беше станала още по-прекрасна. Фай Родис вече беше свикнала с това, че и най-дребните промени във вида или постъпките им правеха неоправдано силно впечатление на жителите на Ян-Ях, и побърза да се притече на помощ на инженера.

— Случило ли се е нещо? — попита тя усмихната и добави: — Превръщам се в същинска жена от Ян-Ях, щом толкова често мисля за опасността.

— Опасност няма. Но трябва да се посъветвам с вас. —

Инженерът се озърна.

Родис натисна копчето на сигналната си гривна. Дочу се ситно трополене и в градината се появи послушната деветоножка, която беше запазила на купола си гарвановочерния цвят на скафандъра на своята господарка, Родис покри себе си и инженера със защитно поле.

— Видях се с моите приятели. Те ме накараха да дойда при вас. След гледането на филмите за вашата… и нашата — поправи се той — история всички мислят само за това, как да направим живота тук като земния. Преди да си заминете от нас за далечната Земя, вие трябва да ни оставите оръжие.

— Без знание оръжието ще донесе само вреда. Ако нямате ясна, обоснована и проверена цел, вие ще създадете само временна анархия, след която винаги се въдворява още по-зла тирания.

— Но какво да правим?

— По диалектическите закони за обратната страна желязната крепост на олигархическия режим е същевременно много слаба. Трябва да се изучават нейните опорни точки и системно да се нанасят удари по тях и тогава цялото здание ще рухне независимо от привидната му монолитност, защото то се крепи само на страха — отдолу догоре. Следователно на вас ви трябват малък брой мъжествени, смели и умни хора, за да съборите олигархията, и твърде много просто добри хора, за да построите истинското общество.

— Затова ли толкова настоявате за подготовката на народа? — попита Таел.

— Диалектическият парадокс се състои в това, че за изграждането на комунистическото общество е необходимо развитие на индивидуалността, но не и на индивидуализма на отделния човек. Нека има място за духовни конфликти, за неудовлетвореност и желание да се подобри светът. Между личното «аз» и обществото трябва да има граница. Ако тя се премахне, ще се получи тълпа, адаптирана маса, която изостава от прогреса толкова повече, колкото по-голяма е нейната адаптация. Винаги помнете, че настоящето фактически не съществува, съществува само процесът на преминаване на бъдещето в миналото. Този процес не може да бъде забавян, а още по-малко — спиран. А вашата олигархия е замразила развитието на обществото на Ян-Ях по неговия неизбежен път към комунизма, и то главно поради факта, че вие сте й помагали да заздравява господството си. Вашите учени не бива да стават убийци независимо от почестите, привилегиите и подкупа. Помнете, че вашата обществена система се опира на потисничеството и терора. Всяко усъвършенствуване на тези методи неминуемо ще се обърне срещу самите вас.

Защото бедата е там, че «кжи» ви наричат убийци и имат право, макар че разпалването на взаимните обиди е изпитан похват на олигарсите.

— Вие не знаете колко далеч е стигнало развращаването на хората — каза Таел. — Имам предвид демагогията, уж всички хора са еднакви и е достатъчно само да се обработят, да се възпитат по съответния начин (също еднакво), за да получим единство на мисленето и способностите. В действителност се получи обратното. Фактическото неравенство породи море от лична завист, завистта породи комплекс за унизеност, в който се загуби класовото съзнание, целта и смисълът на борбата срещу системата. «Кжи» са против нас, ние сме против тях, а системата от векове си остава неприкосновена. Всеобщо отравяне с омраза и дълбоко неразбиране.

— Таел, не мога да ви позная! Да не би да започвате да се изморявате? Ами примерът на Земята? Единствено сериозните и продължителни усилия могат да превърнат безизходните кръгове на инферното в развиваща се безкрайна спирала. Ето че стигнахме до онова, от което започнахме.

— Не, не до него. Вие съгласихте ли се с обвиненията на «кжи» срещу нас?

— Да, Таел. В капиталистическата олигархия колкото по-горе стои една или друга класа, група или прослойка на стълбата на обществената йерархия, толкова повече са в нея убийците, преки и косвени, потенциални и реални. Има различни видове убийци — съзнателни и неволни. Едните постъпват така, защото са оръдия на властелините, другите — от невежество, когато пост с решаващо значение се заема от необразован, неук човек. «Джи», въпреки че сред тях има доста неуки и невежи, в болшинството си са знаещи и изобщо интелигентни хора. Когато те стават убийци, вината им е двойна. Видовете убийство са разнообразни. Убиват чрез несъответствие на изпълняваната работа и условията, в които се провежда тя. Отравят с отпадъци от производството и с миещи химикали реките и почвените води; с несъвършени недообмислени лекарства; с инсектициди, с фалшифицирана поевтинена храна. Убиват чрез разрушаването на природата, без която човекът не може да живее, убиват с построяването на градове и заводи на места, вредни за живеене, в неподходящ климат, посредством шума, който не се ограничава от никого и от нищо. Посредством зле обзаведените училища и болници и най-сетне — с неумелото управление, което поражда безброй лични нещастия, водещи към огромен спектър от нервни болести. И за всичко това са отговорни преди всичко «джи» — учените и технолозите, защото кой друг, ако не те, трябва да изследват причините, пораждащи убийствените последици. А случаите, когато «джи» се превръщат в преки убийци, въоръжавайки полицейските сили, предназначени за изтребване на несъгласните? Когато разработват изтезания и средства за психологическо потискане, когато създават оръжия за масово убийство? Според законите на Великия пръстен такива дейци подлежат на лишаване от възможността да се занимават с наука и дори на физическо отстраняване на диви планети.

Инженер Таел стоеше неподвижно пред Родис. Познатият й израз на объркано дете все по-ясно се изписваше върху лицето му. Фай Родис почувствува, че трябва да подкрепи тормансианина и неговите приятели, като даде опора на нетренираната им психика.

— На вас като че ли ви трябва още един род оръжие, необходим за изкореняване на шпионирането, доносничеството и насилията. Това е ПАП — пулсационният анихилатор на късата памет. На кораба ще изработят няколко десетки ПАП, но вие не бива да ги пущате в действие, преди да ги размножите в стотици хиляди екземпляри.

— На мен не ми е ясно предназначението на ПАП — уморено каза Таел.

— Нали знаете, че има два вида памет? Те се управляват в мозъка от различни системи молекулярни механизми. Ако лишите човек от дългата памет, ще го превърнете в идиот. Но ако заличите късата памет, всичките отскоро получени сведения и внушени психощампи, вие ще обезвредите и най-опасния си враг, без да му отнемете възможността да пристъпи отново към каквато и да е дейност.

— Дори и към предишната ли?

— Дори и към нея. Но ще му се наложи да започне всичко отначало, както и на неговите учители.

— Но това е великолепно! А ако това оръжие бъде малко по размери…

— То е миниатюризирано, малко по-голямо от украшенията, които едно време са се носели на пръстите. Прибавете към него мъничкия дисектор на ДПА за разпознаване на психиката на човека.

Таел сграбчи поривисто ръката на Фай Родис, коленичи и притисна устни до крайчетата на пръстите й. Родис трепна, чувствувайки, че този жест на архаично поклонение не й е толкова неприятен, както би сметнала по-рано.

ГЛАВА ОСМА

ТРИТЕ СЛОЯ НА СМЪРТТА

Стъпилото върху два пурообразни понтона корабче се плъзгаше по гладката повърхност на морето. Дългият залив на Екваториалния океан не случайно носеше името Огледално море. Разположено в пояс със спокойна атмосфера, по-близо до опашния полюс, това море почти не познаваше бури. Липсата на вливащи се в него големи реки запазваше водите му девствено чисти, тъмни в дълбочините и ослепително блестящи под червените лъчи на светилото на Торманс.

Ген Атал се възхищаваше на играта на цветовете зад кърмата, а Тивиса Хенако и Тор Лик се любуваха на необикновената чистота на морето.

В триъгълната издатина на каютата до лостовете за управление седяха двама тормансиани с лилава униформа, които непрекъснато гледаха напред и само от време на време си разменяха едносрични възклицания.

Те се насочваха право към стръмната бъчвоподобна планина. Нейната тъмносива каменна маса беше разсечена от клонестите жили на някаква червена скала също като от кървави артерии.

По-наляво, под планината, брегът беше облицован с каменни плочи. Зад крайбрежната улица се виждаха сгради, които хаотично се отдалечаваха от морето. Изоставеният град Чендин-Тот се намираше близо до превърнатата в резерват гора, последната на планетата Ян-Ях. Тук открай време се намирала областта на «привържениците на природата» — хората, които отхвърляли всеобщата урбанизация и се преселвали в тази зона с нездрав климат. Прекомерното увеличаване на населението на планетата наложило да бъде застроен и районът на резервата.

«Привържениците на при