/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic / Series: Взор през огледалото

Сянка по стъклото

Иън Ървайн

Имало едно време три свята, всеки със своята човешка раса. А после налетяла четвъртата, която бягала през пустотата — кароните. Отчаяни, стигнали до ръба на изтреблението, те променили завинаги равновесието между световете. Каран, притежаваща дарбата на усета и обременена от родово проклятие, е принудена да открадне древна реликва. В ръцете й попада Огледалото на Аакан, лъжовна и коварна вещ, която помни всичко видяно. По същото време Лиан, талантлив летописец, е прогонен от своята школа, защото се натъква на опасна загадка. Събрани от съдбата, Каран и Лиан бягат от преследвачите си в един воюващ свят, защото Огледалото съдържа тайна, обещаваща на всяка раса да оцелее… или да загине.

Иън Ървайн

Сянка по стъклото

На моите многобройни верни читатели, спътници в дългия път, които не се поколебаха, макар че трябваше да чакат завършека девет дълги години.

И преди всичко

на

Нанси и Ерик

Едно зрънце на везните ще определи кой индивид ще живее и кой ще умре — коя разновидност или вид ще се умножи и коя ще намалее или пък накрая ще изчезне.

Чарлз Дарвин

Признателност

Сред мнозината, които четоха варианти на моите текстове през годините и помогнаха на този роман да намери истинския си дом, бих искал да отлича съветите и доброжелателното отношение на Джон Ръмъри, Джон Коен, Ван Айкин и Нанси Мортимър. Благодаря на всички сърдечни хора в „Пенгуин Букс“ и особено на моята издателка Ерика Ървинг за ентусиазма към тази творба и за грижите, чрез които поредицата доби възможно най-добрия си вид. Освен това искам да благодаря на Алекс Сковрон за усърдното четене на коректури, на Бари Фридън-Колинс за оформлението на кориците, на Марк Софилас за прекрасните рисунки на кориците и на моята агентка Селва Антъни.

На моята редакторка Кей Ронай — за мен беше късмет и удоволствие да работя с тебе.

И преди всичко благодаря на Ан Ървайн.

ПЪРВА ЧАСТ

1. Предание за Възбраната

Последната вечер от Сказанията при завършването. Учителите и учениците в Школата на Преданията в Чантед разказваха Великите предания, които бяха средоточието на човешкия живот на Сантенар. Лиан бе удостоен с честта и подложен на опасността да изрече най-великото сказание, Преданието за Възбраната. Сказанието за Шутдар — гения, който сътворил Златната флейта, но не понесъл мисълта, че ще я предаде в чужди ръце. Шутдар, който променил завинаги Трите свята.

А сказанието таеше и опасност, защото Лиан произхождаше от народ на изгнаници — зейните. В древни времена любознателността бе подвела тези хора, отдадени на науката, да сключат коварен съюз. И макар че много столетия бяха изминали след тяхното почти поголовно изтребление и изгнание, зейните още имаха лоша слава. От пет века не бе избиран зейн за Сказанията при завършването. Всъщност нито един от тях не бе допуснат в Школата през последните стотина години… освен Лиан, чието попадане тук само по себе си беше любопитна история.

Затова с разказа си трябваше да надмине всички, не само учениците, но и учителите. Успееше ли, щеше да завърши като майстор-летописец, а това беше рядка чест. Никой не се бе трудил по-прилежно или колебал по-мъчително над своето сказание. Но дори с безупречен разказ щеше да си създаде колкото почитатели, толкова и врагове. Лиан долавяше желанието им да го провалят. Е, нека опитат. Никой друг не знаеше онова, което бе научил той. Никой не бе разказвал така преданието досега.

— Имало някога три свята: Аакан, Талалейм и Сантенар, всеки със своята човешка раса — аакими, фейлеми и ние, коренната раса. И ето че през пустошта между световете дошла четвъртата раса — караните, които се спасявали с бягство. От тях останали само шепа хора, отчаяни и на ръба на гибелта. Открили слабост у аакимите, отнели им света и завинаги променили равновесието на световете.

Всички Велики предания започваха с този увод, защото той беше ключът към Сказанията. Лиан си пое дъх с пълни гърди и започна:

— В прастари времена Шутдар, гениален ковач, бил призован да потегли от Сантенар по заповед на Рулке, могъщия каронски владетел на Аакан. И защо Рулке се впуснал в такова таящо заплаха начинание? Защото желаел да броди свободно между световете и може би великата дарба на Шутдар щяла да отключи пътя за него. И тъй Шутдар се потрудил усърдно и създал забраненото творение — отварящо устройство във вид на златна флейта. Нейната красота и съвършенство надхвърляли дори мечтите на създателя й… и флейтата станала за него по-скъпоценна от всичко, което бил изработил дотогава. Той я взел, отворил проход и избягал на Сантенар. Но допуснал съдбоносна грешка. Заради него останал отворен Пътят между световете…

Всички в залата знаеха това предание, но множеството слушаше мълчаливо и внимателно. Лиан не си позволи да се отпусне дори за миг. Сказанието бе дълго часове и преди да го завърши, щеше да се нуждае от всеки нюанс в своя глас — почти вълшебната способност на великите разказвачи да внушат на публиката всяко чувство, което пожелаят. Изкуство, на което човек не може да се научи, колкото и да се стараеха учителите.

Лиан срещаше поред погледа на всеки слушател, а сказанието продължаваше. И у всеки в залата оставаше увереността, че разказвачът говори само на него.

— Отварянето на Пътя разтърсило до самата му сърцевина Аака, онзи мразовит свят на сняг с цвят на сяра, на мазни блата и черни мъждукащи цветя. Караните се впуснали в преследване на Шутдар и повели със себе си многоброен отряд от аакимите, които били поробили още в зората на времето. Всички преминавали голи и с празни ръце, защото предмет, пренесен от свят в свят, може да се промени коварно, Кароните по неволя оставили своите могъщи машини за преобразувания и унищожение — трябвало да разчитат на по-древни сили.

И Талалейм, чиито подгизнали от дъждове гори и извисяващи се планини са самата противоположност на Аакан, също бил заплашен от отварянето на Пътя. Фейлемите, дребничките намусени хора, за които вселената не е нищо повече от илюзия, сътворена от самите тях, подбрали най-достойните помежду си, за да поправят стореното. И на Фейеламор отредили да ги поведе гордо към Сантенар. Те също не взели никакви оръжия. Могъществото на умовете им било такова, че в своя свят не се нуждаели от нищо друго.

Гонели Шутдар из коя ли не земя век след век, той бягал през портал след портал и където стъпел, започвали сблъсъци. Но накрая бил вкаран в капан…

Най-сетне Лиан стигна до връхната точка в своя дълъг, предълъг разказ, до онази негова част, която щеше да преобърне Преданията с главата надолу. Вдиша дълбоко и потърси в лицата срещу себе си знак, че хората го слушат с увлечение. Копнежът за тяхната похвала го измъчваше като телесна болка. Но пред себе си имаше истински слушатели от Чантед — и сдържани, и придирчиви. Нямаше да издадат чувствата си, докато не отсъдят за всичко чуто.

— В разцвета на силите си и с помощта на откраднатата флейта Шутдар можел да се изплъзне от всеки враг. Но той доживял неимоверна възраст, дори костите му се съсухрили и изкривили, а от сръчните му някога ръце имало полза колкото от животински лапи. Този път се озовал в клопка и знаел — изход няма. Премалял от страх, изпълнен с омраза към себе си, той се свивал под един дънер в някаква мижава гора, изчоплял буболечки и ги лапал. Приличал повече на животно, отколкото на човек. И едва сега отправил мислен взор назад в своя живот, проточил се цяла епоха, и проумял къде е стъпил накриво. Не му стигало, че е най-великият майстор на своето време а и на всяко друго. Не, искал и да се хвали с безценното си съкровище, което единствен той могъл да сътвори и което променило облика на Трите свята. В някои мигове, ако нямало друг наоколо, той се хвалел на глас. Но дори неодушевената земя имала уши за такава тайна и враговете му всеки път го намирали. Половин хилядолетие го преследвали навсякъде из Сантенар. Сега го приклещили отвсякъде и той нямал волята да им се опълчи.

Лиан говореше, погледът му се плъзгаше по безстрастните лица и търсеше поне пукнатинка в тяхната сдържаност, за да намери вдъхновение и да стигне до най-недостижимия връх в изкуството на разказвача. Не се съмняваше, че поне досега одобряват разказа му, но как щяха да приемат новия завършек? И изведнъж намери каквото искаше. Съзря едно бледо лице в дъното — млада жена се взираше толкова напрегнато в него, че очите й сякаш го изгаряха. Все пак бе трогнал поне един човек. Вложи цялото вълшебство на гласа си и заговори само на нея:

— Шутдар се вглеждал с присвити очи между дърветата. Пред него земята се врязвала подобно на пръст в езерото и изгряващото слънце осветявало кула, съградена от жълт камък. По-добро място за край на всичко нямало да намери.

Нахълтал през сводестата порта и хвърлил в ужас някакво семейство, което се хранело около квадратна маса. Шутдар оголил неравните си зъби от желязо — разядени останки, превърнали се в гавра с някогашните му изкусни умения. Ръждива червенина цапала устата му. Изглеждало, че се е заситил с кръв.

Разпищели се деца. Хилав мъж паднал по гръб от стола си. Шутдар се вторачил яростно а тях, уродливото му лице се кривяло от болка. Претичал на кривите си крака като рак. Разхвърчали се столове, блюда, невръстни деца. Дебела жена запратила тенджера по главата му, грабнала бебе от пода и семейството побягнало, като изоставило сакатото момиче, което било скрито високо в кулата.

Шутдар облизал пръски от супа по ръката си, изплюл червена храчка и се затътрил към върха на кулата.

Щом го зърнало, сакатото момиче затиснало устата си с ръце. Жълтеникавата кожа била изопната по скулите на Шутдар като барабан, изтънелите устни показвали проядени зъби и изцапани с ръжда венци — приличал на най-престарелия, грозен и ужасен вампир, който можете да си представите. Съжалете тази окаяна твар, ако можете.

Погледите им се срещнали — едно сакато същество пред друго. Черна коса падала край красиво лице, но краката на девойката били толкова съсухрени, че едва пристъпяла. Някога Шутдар би се разправил с нея безмилостно, но отдавна бил изгубил тази страна от душата си. Някога може би щял да я метне от кулата, за да се наслади на своята сила и нейното страдание, обаче сега дори жестокостта не го радвала.

— Горкичкият — въздъхнала тя. — Толкова се измъчваш. Кой си ти?

Гласът й бил благ, изпълнен със съчувствие.

— Шутдар! — изхриптял той и червена слуз се стекла по брадичката му.

Тя пребледняла и пипнешком потърсила опора в стола зад себе си.

— Шутдар! Нима си дошъл да ме убиеш?

— Не. Но въпреки това ще погинеш с мен. — Той махнал с ръка към гората — тя вече била огнен полукръг, свиващ се към кулата. — Никой няма повече врагове от мен. — Знаел колко жалка е гордостта му. — Виж, те вече дойдоха и изпепеляват всичко. Боиш ли се от смъртта?

— Не. Само че исках да живея, за да се сбъднат мечтите ми.

Смехът му бил вой, преливащ от подигравка.

— Знам какви мечти може да има сакатият — мъка и отчаяние! Дори твоето семейство те е заключило тук, за да не изпитва срам и погнуса от вида ти.

Тя пуснала стола и изопнала рамене; приличала на горда кралица, но сълзи намокрили бузите й. И Шутдар чудовището, този звяр, сам се изумил от състраданието си.

— Каква е мечтата ти? — попитал я с нежност, ново за него чувство. — Бих ти я дарил, преди да умрем, стига да е по силите ми.

— Да танцувам — отвърнала тя. — Копнея да танцувам за любимия от своите мечти.

Без нито дума повече той рязко отворил калъфа и показал златната флейта. Никога не е създаван по-съвършен инструмент от нея.

Вдигнал флейтата към кървавочервените си устни и засвирил. Болката в ръцете му била непоносима, но лицето му не трепнало. И музиката му била толкова завладяваща, толкова прекрасна, че дори предците на девойката затракали с костите си в криптата под кулата.

Сакатата девойка пристъпила напред с поглед, впит в Шутдар, но той сякаш се бил улисал в друг свят. Тя се затътрила напред в жалка пародия на танц, заклатушкала се. И вече си мислела, че той й е изиграл най-безпощадната шега и че ей сега ще рухне — щом чуе подигравателния му смях. Но изведнъж мелодията я поела и понесла, нямало я вече болезнената тежест в краката, тя стъпвала, където си поиска. Пърхала леко с пантофките си като първа хубавица на бал, танцувала неспирно, докато силите й не я изоставили и не се свлякла на пода с развети поли, зачервена и засмяна, твърде изтощена, за да отвори уста. А Шутдар още свирел и тя отлетяла толкова надалеч в мечтите си, че забравила за настоящето.

Музиката полека стихнала. Девойката се опомнила. Шутдар сякаш бил огрян от вътрешно сияние, изгорило докрай грозотата му. Свалил флейтата от устните си и внимателно избърсал рубинените петна от нея. После изсумтял:

— Идват. Слез и развей син флаг от вратата. Има някакъв шанс да те пуснат.

— Няма какво да търся навън. Прави каквото е нужно.

И за миг Шутдар помислил, че все пак не му се умира, но било твърде късно за това…

Слушателите въздъхнаха шумно — поредният знак! Преданията бяха неотменна част от живота на Сантенар и никой, бил той велик или нищожен, не бе равнодушен към тях. Човек не си представяше по-висша чест от споменаването на името му в Преданията. Лиан знаеше за какво мислят учителите и учениците — откъде е изровил тази нова част в сказанието си, частта, която преобръщаше наопаки образа на Шутдар? Великите предания бяха съкровената сърцевина в Сказанията и който опиташе да ги промени, се излагаше на голям риск. Утре щяха да поискат от него да докаже всяка дума. И той щеше да им даде доказателствата.

Взря се в тълпата и сред морето безизразни лица погледът му пак се прикова в същата бледа жена. Беше с наметало с качулка, изпод качулката се подаваше кичур с оттенъка на червена слива. Бе се привела напред в захлас.

Жената се казваше Каран Елиенор Фърн и имаше дарбата на усета, макар че никой в залата не подозираше това. Бе прекосила планините, за да чуе Сказанията. Сега срещна погледа на Лиан и се стресна. Колкото и да беше чудно, за миг се разсея и съзнанията им се докоснаха като при връзка. Лиан се развълнува от невероятната й жажда, но не си позволи да се разсее. Четири години се бе трудил за тази вечер и нищо нямаше да му попречи да довърши разказа си.

Сниши глас и видя как слушателите му помръднаха на седалките в стремежа си да доловят всяка негова дума. Почерпи увереност от тях.

— Враговете на Шутдар се прокрадвали все по-наблизо. Там били великите от Трите свята, от четирите човешки раси. Имало карони, аакими и фейлеми. Там били и най-видните хора от нашия свят. Предвождал ги Рулке в неистовото си желание да вземе флейтата и да изкупи вината си, че изобщо е поискал да бъде сътворена.

Шутдар ги гледал с угасналите си очи. Нямало надежда — най-сетне настъпвал краят на живота му. Скоро флейтата щяла да принадлежи на друг. Смъртта щял да посрещне с радост, отдавна я желаел, но било немислимо флейтата да попадне в чужди ръце.

Затова, щом доближили, той се изправил на покрива на кулата, очертан от призрачно червената луна, а долу зад него било дълбокото езеро. Сакатото момиче надало вик, но Шутдар изкрещял:

— Не мърдай!

Вдигнал флейтата със сгърчената си ръка, проклел враговете си и изтръгнал тръбен звук на отчаяно ликуване.

Флейтата просветнала нажежена. Въздухът заблещукал. От небето западали мъртви птици. Пъстри дъги се стрелнали на вълни във всички посоки и повалили гледащите в несвяст. Кулата се нацепила, Шутдар политнал назад и се забил тежко в тъмната вода далеч долу. Земята се разпукала, водата се надигнала и се стоварила върху развалините.

Някои казват, че златната флейта паднала по-бързо от Шутдар в езерото — блъвнал огромен облак пара и водата кипнала, — но накрая ледените дълбини я охладили и може би тя още си лежи там, заровена от бавно трупащата се тиня. Съхранена завинаги… и изгубена завинаги. Други уверяват, че я видели да се разтапя, да се разтваря като дим във въздуха и да изчезва, погълната от отдавна пленените в нея сили.

Трети пък твърдят, че Шутдар пак ги надхитрил и избягал в далечно кътче на Сантенор, където никой не бил чувал за него, или дори в онази пустош между световете, през която се промъкнали отчаяните корони, за да отнемат света на аакимите в далечната древност. Но е знайно, че те грешат, защото два дни по-късно водата изхвърлила смазания труп в цялата му грозота върху скалите недалеч от кулата.

Добре разказано предание, само че слушателите очакваха повече. Зашаваха и замърмориха. Лиан обаче не бе стигнал до края.

— Шутдар вече го нямало, нямало я и златната флейта. Рухналата кула била същински кошмар от пушеци и пламъци освен запалилото се ъгълче, където момичето лежало невредимо. По светещите стени бродели привидения на нейните безсърдечни предтечи. Сакатата девойка ридаела, защото се била простила с мечтите си. И тогава й хрумнало да разкаже историята, да запази скъпоценен спомен от този ден, да остави бяла точица върху черното петно, заличило доброто име на Шутдар, този най-охулван човек на Сантенар.

Ала тъкмо дописала словата си и светът се обърнал наопаки. Светлина, подобна на остри клинове, пронизали очите й. Небето се разкъсвало. Кулата се разтресла, отломките подскачали като гумени кубчета. И тогава над руините внезапно се отворил портал, засиял като пурпурно слънце. Момичето надникнало в пустошта между световете.

В ослепителната тъма се появили сенки. Зад портала се тълпяла цяла армия от ужасяващи твари… Тази пустош гъмжи от невъобразими същества и животът там е жесток, безнадежден и мимолетен. В пустошта дори най-закалените могат да оцелеят само като се пресътворяват неспирно, и всяко изчадие там изгаря от един-единствен стремеж — да избяга!

И ето че сакатото момиче видяло как съществата от легендите водят битка отвъд портала в напора си да се промъкнат. Целият свят бил заплашен. Никой не можел да устои срещу тези орди.

Болката в краката я измъчвала твърде силно и не можела да ходи. Изпаднала в смъртен страх, тя пропълзяла в развалините и се скрила.

Когато слънцето доближило връхната си точка по пладне, забулена фигура се отделила от гъмжащите над кулата призраци. Отначало момичето помислило, че това е нейният Шутдар, възвърнал си разцвета на младостта, защото закачуленият силует бил висок и тъмен.

Привидението размахало ръце над бълващ дим кратер в каменните основи. И тутакси го поразила наситено червена мълния, изскочила със съскане през портала. Неземен огън откроил наметалото му. Под краката му камъкът изведнъж потекъл като вода и завлякъл призрака а кратера. Развоняло се на сяра, после въздухът сякаш сътворил от себе си просветваща закрила сред бъркотията — сноп бяло сияние покрил портала с паяжина от ледени висулки, с Възбрана! Порталът се затворил с грохот и изчезнал.

Слушателите се изправиха сковано на седалките. Твърде спорен момент — в Преданията се казваше, че Възбраната била възникнала от само себе си. Но ако някой я бе наложил, възникваха какви ли не нови въпроси. Лиан съзнаваше, че има нужда не само от правдиво нарисувани с думи картини, за да убеди слушателите.

Публиката се размърда неспокойно. Сказанието всъщност завърши, но не чуха никакви доказателства. Чувстваха се подведени. Лиан проточи неловкото мълчание.

— А девойката? Намерили и нея, когато станало безопасно да влязат, късно следобед. Младата жена с изключителна хубост лежала свита на камъните и дългите поли покривали жалките й крака. Усмихвала се като на най-великолепния ден в живота си. Странно, след цялата разруха момичето сякаш било невредимо — ала мъртво.

Загрижена да смекчи малко дългия списък от злини на Шутдар, тя написала своята история и я пъхнала в корсажа си, а после се пробола с дълга игла.

Хвърли ги в потрес! Лиан вдигна два листа, единия изцапан с ръждиво петно.

— Тук са доказателствата, подпечатани с кръвта от собственото й сърце. — И добави тихо: — Така завършва Преданието за Възбраната, първото и най-велико сказание.

Хората в цялата зала бяха на крака, но никой не издаваше и звук. Опитваха се да осмислят какво следва. После гъмжилото изпусна обща въздишка — облечените в черни роби учители минаха по двама в прохода насред залата и се качиха по централните стъпала на сцената. Смутената усмивка на Лиан се скова на устните му. Най-силният му копнеж беше да стане летописец и разказвач. Нима се бе изложил толкова зле, че да му отнемат и положението на ученик?

Уистан, наставникът на школата, дребен мъж с грозота почти като на Шутдар, открай време се отнасяше с неприязън към Лиан. Сега жълтите му очи на подобното му на паница лице бяха изцъклени.

— Забележителен разказ — изчегърта гласът му. — Но края го нямаше във варианта, който ми представи за одобрение.

— Задържах тези листове — отвърна Лиан. Беше се вкопчил в своите документи като в спасително въже.

Уистан протегна съсухрена десница и младежът си позволи мъничко надежда.

— Вторият лист потвърждава разказа на момичето — добави той смирено.

Наставникът огледа листовете. Първият беше прегъван и затова прободен на много места от смъртоносната игла. Уистан пребледня.

— Значи е вярно — въздъхна той. — Но дори днес това знание може да се окаже гибелно. Нито дума повече!

Коленете на Лиан трепереха. Разказът беше великолепен, но застрашаваше всичко, в името на което се бе трудил. И изведнъж струпалите се наоколо учители нададоха силен вопъл, втурнаха се напред, вдигнаха Лиан на раменете си и тържествено го свалиха от сцената. Всички в залата се смееха и плачеха, ликуваха и хвърляха плитките си във въздуха. Случило се беше нещо, несравнимо с нищо от миналото.

Докато го носеха над тълпата към изхода, Лиан пак зърна червенокосата жена, вперила поглед в него. Тя се опитваше да мине през навалицата и той отново изпита необичайното чувство, че съзнанията им са свързани. Коя ли беше? На Сказанията при завършването не допускаха външни хора, но тя не принадлежеше към Школата. Виждаше я за пръв път в живота си.

Жената почти успя да стигне до него — добра се толкова наблизо, че той долови ухание на лимонов цвят; после тълпата ги откъсна един от друг. Устните й помръднаха и той чу в главата си: „Кой я е убил?“ След това лицето й се скри в гъмжилото, а Лиан бе изнесен от залата към празненството.

Но много по-късно, когато се шляеше към дома си по калдъръмените улици сред тълпа весели като него приятели, думите й отново смутиха душата му. Привидното самоубийство отдавна го озадачаваше, но как би могъл още някой да се промъкне незабелязано в развалините? Все пак въпросът бе зададен и той нямаше да го пропъди от ума си. Ами ако някой бе открил нещо толкова важно, че е поискал да затвори устата на момичето? Може би напипваше ключа към още по-добро сказание — първото ново Велико предание от столетия. Ако тъкмо на него се паднеше сполуката да го напише, щеше да се нареди до най-видните летописци на всички времена. Погълнат от тези мисли, Лиан изобщо не си спомни за предупреждението на Уистан.

— Виж! — подвикна му високата красавица Тандайи, също ученичка в Школата. От години бяха приятели, понякога и любовници, тя сочеше към хоризонта. — Нова звезда. Какво по-ясно знамение от това? Ти ще се прочуеш, Лиан.

Погледът му проследи посоката. Изобщо не беше звезда, а мъглявина с особена форма. Тъмночервено петънце, което не бе виждал досега. Приличаше на паяче. Изведнъж Лиан се смръзна в топлата лятна нощ.

— Знамение… Що за знамение е това, питам се? Отивам да си легна.

— И аз. При тебе.

Тандайи го прегърна, водопадът на черната й коса покри и двамата.

Преди зазоряване едно ужасно прозрение събуди Лиан толкова рязко, че той направо тупна на пода. Сега му се струваше очевидно и се чудеше, че не се е сетил по-рано. Ако момичето е било убито, послужилият му за разказа летопис може и да беше фалшив. А ако бе така, трябваше завинаги да се прости с призванието си. Нямаше по-почетно занятие от това на летописеца, но и нямаше по-презрян човек от онзи, който опозори най-великите сказания.

Тандайи въздъхна и се зави презглава. Лиан стана от пода и се омота с едно одеяло. Трепереше и зяпаше през прозореца. Мъглявината се виждаше високо в небето, още по-голяма. Сега я различаваше добре и се увери, че изобщо не напомня за паяк, а за по-смъртоносния му сродник — скорпиона.

Слава или забрава? Все едно, искаше да открие истината. Кой беше убил сакатото момиче? И защо? И как бе възможно да научи след толкова време?

2. Несгодите на един летописец

Докато Лиан спеше, Уистан будуваше в кабинета си. По едно време надникна през вратата. Капитанът на охраната — жизнен застаряващ здравеняк с коса като къделя и усмивка колкото отворена врата, седеше в креслото отпред и си свирукаше. Носеше алена поличка и мускулестите му крака препречваха половината коридор. По външност, характер и нрав беше пълната противоположност на наставника.

— Труско, я влез. И затвори вратата.

Капитанът го последва в стаята. Оглавяваше охраната, откакто Уистан беше наставник — над тридесет години. Такава си беше Школата, тук поставяха традицията над всичко. Общо взето нямаше промени през последния век — а защо не и през последните пет?

Уистан се настани зад абаносовото си бюро, голямо колкото спалня, и почна да рови из чекмеджетата. Голото му теме подскачаше, докато струпваше книжа отгоре.

— Тази нощ с теб имаме секретна задача. Предполагал, че ти е ясно за какво говори.

— За разказа на Лиан. — Труско се взираше в дребосъка с дружеска привързаност. — Да ти кажа, накара ме да се зачудя.

— О, изобщо не подозираш цялата истина. Няма съмнение, че историята на момичето е вярна.

Труско не изглеждаше убеден.

— И как тъй не се е разчула още тогава?

— Вече проверих и това. Имало толкова мъртъвци, че минали дни, докато погребат всички, а написаното от момичето не било открито веднага. После пък потвърдилата разказа й летописка се удавила по пътя си към дома в една придошла река. Макар че извадили торбите, книжата й останали забравени в архивите.

— Има и подправени документи — недоверчиво промърмори капитанът.

— Дори твърде често. Но този не е от тях.

Уистан измъкна от бюрото един изцапан лист.

— Погледни! Дори след толкова години тази хартия може да сподели с нас историята си. Тя е качествена и плътна, а не е изтекла много кръв. Повечето е по страната откъм гръдта на момичето. Виж обаче как иглата е избутала разкъсаната хартия около дупката навън, откъм другата страна. Значи върхът е излязъл от тялото, а не е влязъл! Била е прободена в гърба! И ти знаеш какво означава това!

— Призраците не се занимават с убийства — напомни Труско.

— Някой е отишъл там тайно. Може би Възбраната наистина е нечие дело.

Труско се чумереше. Не бе свикнал с толкова оплетени разсъждения.

— И може би златната флейта все пак не е унищожена.

— Изобщо не си позволявай да го казваш на глас! Не знам какво се е случило. Но е доказано, че три хилядолетия сме се заблуждавали за Шутдар. Значи и всичко станало през онзи ден е поставено под съмнение. Пред нас се открива цял свят на гибелни възможности.

— Значи искаш да отнеса вест на Съвета и да оставя всичко това в ръцете на Мендарк? — подкачи го Труско с огромната си усмивка. Имаше зъби с формата и едва ли не размерите на надгробни плочи. — Е, времето е приятно за пътуване до Туркад.

Пътят до разположения на изток най-голям град в Мелдорин отнемаше седмици. Древно, могъщо, богато средище, но препълнено с просяци. Гъмжаща от хора смрадлива клоака. Мендарк, проницателният и лукав Магистър в Съвета на Сантенар, живееше там незнайно откога.

Уистан знаеше, че капитанът го дразни нарочно, но въпреки това не се сдържа.

— Ха, Мендарк! Първо за мен ще настъпи леден ден в най-черната яма на пустошта, преди да направя още някоя услуга на този злодей! И до днес се вбесявам, че ме принуди да приема Лиан.

Взе щипка енфие от една емайлирана кутийка, поднесе я към ноздрите си, зачерви се и кихна оглушително. Труско му подаде една зелена кърпа, за да избърше насълзените си очи, и каза:

— Но Лиан донесе почести на Школата.

— Признавам. Ако бе дошъл при мен по обичайния начин, сигурно пак щях да го приема, нищо че е от недостойните зейни. Само не така. А и защо на Мендарк му е щукнало да направи един зейн летописец? Какво ще поиска в замяна? Предчувствам, че това изобщо няма да е добре за Школата. Ела да отидем в библиотеката.

— Два посред нощ е — вяло се възпротиви Труско. — Дори и Лиан трябва да си е легнал.

Запъна се, колкото да не се съгласи веднага — беше му известно, че Уистан почти не мигва, а и не се оставя да го разубедят.

— Ясно, и то с някоя от ученичките ни — изсумтя наставникът. — Я вземи да ми помогнеш.

Натовари Труско с куп книжа, отключи едно чекмедже, взе една гривна от сребърен филигран и я сложи на китката си.

— Говориш сериозно — промълви капитанът.

Знаеше, че гривната е ключ за хранилището на наставниците. Когато някой сложеше там нещо, то не можеше да бъде извадено до края на живота му.

— Черновите и доказателствата за разказа на Лиан. Четири години труд на един гений… и никой не ще ги види повече, докато съм жив.

Уистан стисна устни и Труско реши да не задава повече въпроси. Наставникът затвори вратата и тръгна след капитана по широкия, настлан с теракота коридор. По стените висяха портрети на знаменити летописци от миналото и настоящето. Труско посочи с палец през рамо последния лик в редицата и попита весело:

— Лиан позира ли вече за портрет?

— Може и да не му се наложи — изсумтя Уистан.

Излязоха през една странична врата. Труско държеше фенер, за да осветява криволичещата пътека, макар че и двамата биха минали по нея и със завързани очи. Вървяха между високи до раменете храсти лавандула и розмарин към Библиотеката на Преданията — истинско архитектурно чудачество от кули и шпилове, зъбери и куполи, с толкова украсени навсякъде повърхности, че беше невъзможно да се различи къде свършва самата сграда и къде започват орнаментите.

Уистан отключи със своя ключ на наставник, отвори тежката двойна врата, покрита с дърворезба, по навик се разписа в дневника и изръмжа:

— Ама че е уродливо това здание. — Гледаше корнизите, изпъстрени с десетки цветове, но доста олющени.

— Но е част от историята на Школата, значи не можеш да го пипнеш с пръст — коварно вметна Труско.

— Предизвикваш ме! Бих заповядал да го срутят още утре, ако имахме пари да построим ново. Приятно простичко като древните храмове.

— Тогава май ще е по-добре да се отнасяш мило с Лиан, защото покровителят му Мендарк гребе златото с кофи.

— Как пък не! Да не се бавим, трябва да слезем в архива.

Капитанът поизви питащо едната си вежда.

— Ще сложим всички доказателства и всички документи за времето на Възбраната там, където никой не може да ги докопа — обясни Уистан. — Тази тайна може да се окаже гибелна. Длъжен съм да опазя Школата.

Труско изсумтя.

— Не си съгласен ли? Е, какво да се прави. Нямам нужда от съгласието ти, стига ми и здравият ти гръб. Дори се питам не е ли по-добре да събера всичките му доказателства и да ги запаля.

Това слиса капитана достатъчно, за да загуби добродушната си сговорчивост.

— Готов си да изгориш Преданията? Но без тях Школата губи предназначението си. Тогава за какво си живял, наставнико?

— Да, за какво ли съм живял? — тежко промълви Уистан. — Някога беше заради Преданията. А сега, за мой срам, само заради Школата. Не мога да я изложа на риск.

Минаха часове, докато пренесат документите от десетките рафтове в недостъпните архиви — подземието, където съхраняваха забранените, опасните или непристойните документи. В ъгъла имаше толкова голям сейф, че в него човек можеше да влиза. Рафтовете в сейфа бяха отрупани със стари книжа и свитъци. Щом приключиха, Уистан опря сребърната гривна до една вдлъбнатина в задната стена на сейфа и под нея се отвори успореден на пода прорез. Наставникът бръкна вътре, пусна доказателствата на Лиан и едва успя да си издърпа ръката, преди нещо да се затвори с трясък.

— Някой ден това нещо ще те изпревари — засмя се Труско.

— Май така ми се пада, след като прехвърлям проблемите си на бъдещето — изсумтя Уистан. — Е, нека за това се тревожи онзи, който ще ме смени.

— Но какво ще кажеш за Лиан? Не можеш да заключиш и него, а той знае всяка дума от доказателствата си.

— И когато я изрече, тя няма да е оригиналът на документ. Само устно изложение. Но и с него ще се разбера за всеки случай.

— Гледай да не си много груб. Момчето ми е симпатично — натърти Труско. — Донесе почести на Школата. И е от редките майстори на гласа.

— Да бе! Пустият му зейн… Притеснява ме. Твърде много е затънал в делото си и е прекалено любопитен. Готов е на всичко, за да възвиси изкуството си, да се добере до ново сказание. Във всичко си е зейн.

— Такъв си е — и за добро, и за лошо. Уистан…

— Няма да му навредя, стига да е послушен! — сопна се наставникът.

— Ами ако не е?

— Ще го посрамя пред всички и ще го лиша от всякакви почести.

Лиан се надигна от леглото чак по обяд. На светло тревогите от изминалата нощ се смалиха до смътно опасение, което можеше да пропъди от мислите си. Свършиха се петнадесетте години на бъхтане в Школата! Най-сетне беше и разказвач, и майстор-летописец. От цяло столетие никой не бе удостояван с тази чест толкова млад. Все още беше само на двадесет и осем, целият чудесен свят лежеше в краката му. Каквото и да поискаше, щеше да е негово, макар че Лиан всъщност не желаеше нищо друго освен да бъде летописец, да запълва празнотите в Преданията, а също и разказвач, който издирва забравени сказания или съставя нови. Фантазираше си как ще събере ново Велико предание, но беше убеден, че ще си остане само с мечтите. За четири хилядолетия, откакто се съхраняваха сказанията, само двадесет и едно бяха признати за Велики предания.

Лиан се чешеше и търсеше в напуканото огледало следите от прекаляването снощи. Кафявите му очи бяха кървясали и мътни, а главата му туптеше тежко. Някои биха казали, че е хубавец, само да не беше твърде широката му уста и леко кривнатата брадичка. Усмихнеше ли се обаче, цялото му лице грейваше. Макар да беше среден на ръст и кльощав, имаше яки рамене. Беше си обаятелен симпатяга, но понякога прекалено се прехласваше по себе си. И неведнъж се престараваше заради произхода си. Гласът му звучеше меко, плътно, галещо, богат на всякакви оттенъци и неустоимо завладяващ. И приятели, и врагове обожаваха този глас. Самият Лиан — също.

Среса кестенявата си коса, оставена дълга по модата, и тръгна да се види с приятелите си. Тъкмо преполовяваше обяда, когато дойде очакваното повикване: цъфна Търлю, противният сенешал на Уистан и неуспял летописец, който мразеше учениците — и най-много от всички Лиан.

— Уистан иска незабавно да се явиш в кабинета му — каза Търлю и облиза меките си влажни устни, подути, сякаш нажилени от пчели.

— Предай му, че ще се позабавя — отвърна Лиан и се оригна.

Всички се разсмяха.

Пълните бузи на сенешала почервеняха.

— Уистан каза „незабавно“!

— Вече не съм ученик, а майстор, наперен паун такъв, но може би е редно да ти простя, че не знаеш, защото не беше поканен на разказите снощи.

Обикновено Лиан избягваше грубостите, но погнусата му от Търлю бе сравнима с неприязънта на сенешала към него.

— Майстор, а? Още се държиш като ученик. И имаш ли пост, който да заемеш? — Търлю сякаш се канеше да плюе отрова. — Без препоръката на Уистан няма да те назначат и за писар.

— Не забравяй кой е покровителят ми — самонадеяно изтърси Лиан. — Самият Мендарк! Какво го интересува препоръката на Уистан?

— Току-виж откриеш, че Мендарк иска повече в отплатя, отколкото си готов да дадеш.

Лиан не измисли какво да отговори на тези думи. Мендарк беше чародей, посветен в Тайното изкуство, могъщ и изкусен. Ненадежден приятел, но страшен враг. И опасен господар, ако се вярваше на мълвата. Удължавал бе живота си многократно над присъщото за хората, както постъпваха чародеите, и пипалата на влиянието му вече се простираха из целия свят. Някой не разбираше защо му е хрумнало да плати обучението на един зейн в Школата. Изведнъж светът извън нея се стори на Лиан изпълнен с твърде много незнайни обрати.

Уистан крачеше нервно из кабинета си и не се усмихна на Лиан, когато той влезе.

— Добър ден, майстор Лиан.

— Добър ден, майстор Уистан — любезно отвърна младежът.

Взря се в наставника и към опасенията му се примеси пренебрежение — погледа му на разказвач превръщаше грозния дребосък в същинска карикатура. Кожата по дългия мършав врат на Уистан провисваше в гънки като завеса на прозорец и потрепваше с всяка изтръгната от гърлото дума. Върху тази тънка колона се мъдреше глава, чийто вид винаги хем развеселяваше, хем ужасяваше младежа. По нея почти нямаше плът, ниското чело се разширяваше в толкова огромна челюст, че човечецът сякаш нямаше нищо друго освен лице. Устните му бяха сиви и безкръвни, носът — нищожна сплескана издатинка със зейнали зеленикави ноздри. Главата се издуваше в тила, очите се кокореха от леко хлътналото лице подобно на две грахчета в лоясала чиния. Няколко снопчета коса с цвят на говежда тор, очевидно припряно сресани върху петнистата плешивина, сега висяха вяли и мазни около едното ухо.

— Повече няма да изричаш тази версия на сказанието — натърти Уистан и сви безжизнените си устни.

— Но… — запъна се Лиан. — Не разбирам…

Нима и наставникът се бе досетил за това, което той вече допускаше?

— Лиан, не ми се преструвай на глупав. Документът е доказателство, че тя е била прободена в гръб. Ти изрови гибелна тайна. Свърши великолепна работа, която обаче не бива да се разгласява. Няма да ти позволя да излагаш на опасност Школата.

Лиан едва се овладя. Значи беше имало убийство! Ето ти материал за Велико предание — и той щеше да го събере, каквото и да си дърдореше Уистан.

— Но снощи ме чуха стотици хора… цялата Школа.

— Ще разговарям с всекиго от тях. И всеки ще ми се закълне под страх от прогонване никога да не споменава сказанието.

„Няма да говориш с всекиго“. Лиан си спомни червенокосата жена, която бе достигнала съзнанието му. Почти не можеше да извика в паметта си чертите й, но впечатлението от духовното й присъствие не чезнеше. Тя не беше от Школата. И нищо не пречеше да е споделила историята поне с десетина души досега.

— Все едно се опитвате да спрете прилива — възрази той. — Няма как да надзиравате повече от двеста души. Сказанието сигурно вече се е разнесло из целия град.

— Град като Чантед е вечно пълен със слухове. Ако ти не потвърдиш мълвата, тя ще секне.

— Как да отрека думи, които вече съм казал?! Пък и съгласно обичая най-доброто сказание при завършването се изрича на празника на Чантед есента. Това е мое право.

— Правата могат и да се отнемат при нужда. Ако желаеш да получиш каквото ти се полага, намери друго сказание или друг начин да разкажеш същото. Имаш от какво да подбираш.

— Държа на правата си! — вбеси се Лиан. — Вече не съм ученик.

Уистан едва потисна гнева си.

— Време е да пораснеш! Можеш много да дадеш, но и много има да учиш. Предстои ти да потърсиш мястото си в света и ще ти трябва добронамерената ми помощ. Нима си въобразяваш, че просто ще си пишеш или разказваш каквото ти скимне? Ако е така, уверявам те, че няма да се застоиш дълго при нас. Е, това е всичко.

Лиан излезе в огромния двор. Качи се на едно ниско хълмче — любимото му място за размисъл, и се просна по гръб в тревата. Оттук виждаше криволичещите улици на Чантед и спускащия се склон. Градът беше чудна гледка, оазис от зелено и златно, сгушен в гънките на покафявели от слънцето възвишения, протягащи се чак до бистрите води на Ганел. Къщите от жълт пясъчник сияеха под следобедното слънце. А калдъръмените улици бяха като сиви ручеи, спускащи се към реката.

Погледнеше ли на другата страна, можеше да види подножията на планинската верига, която се простираше по целия източен дял на огромния остров Мелдорин на повече от триста левги. Отвъд планините бяха плодородните равнини на Сабот и древният крайбрежен град Туркад. Следваше дългото и тясно като канавка Туркадско море, което отделяше острова от континента Лоралин. Голите семи, където бе живял Лиан, се намираха чак в другия край на този континент, на четиристотин, че и повече левги от брега.

Време беше да обмисли бъдещето си. Докато Уистан бе наставник, никога нямаше да получи пост тук. А и не се стремеше към това. След тези петнадесет години се задушаваше в Школата, искаше да излезе в широкия свят. След три месеца издръжката му щеше да бъде спряна, значи дотогава трябваше да е намерил начин да си изкарва прехраната. Изобщо не знаеше как да започне. Всъщност си представяше света прекалено наивно. И отгоре на всичко беше непохватен и неосведомен за всичко извън своето изкуство, сказанията и занятието си — Преданията.

Преданията бяха жизненоважна част от културата на Сантенар и проникваха във всяка частичка от живота. Дори най-бедните семейства поддържаха родовите дневници, предаваха ги устно на децата си ако бяха неграмотни и не можеха да си позволят услугите на някой писар. Но и най-голямата чест, за която можеше да мечтае някой, бе неговия живот да бъде разказан от майстор-летописец и да попадне в Преданията. От този копнеж печелеха цяла глутница шарлатани и мошеници летописци, от него не успяваха да се опазят и най-могъщите и властните. Дори Мендарк, нелепо богатият му покровител, жадуваше да бъде почетен със собствено Велико предание.

— Лиан, търсех те навсякъде.

Лицето на Тандайи бе зачервено от изкачването на бегом. Тя се тръшна на тревата до приятеля си.

— Какво е станало? — попита той.

— Нищо. Просто исках да те видя. Сигурно скоро ще напуснеш Чантед.

— Така се получава.

Дълго седяха, всеки потънал в мислите си.

— Лиан какво ще правиш занапред?

— Тъкмо над същото умувах. Четири години правих каквото ми се искаше — подготвях разказа си. Но това свърши и сега съм уплашен. Как да си намеря господар? Няма ли да се озова при някой тъп простак, който понася само детски приказки?

— Ами твоят покровител?

— Мендарк ли? Е, все някога ще ме повика, ако има нужда от мен. Аз… не ми се ще да отида при него. Не искам да му се натрапвам.

— И аз щях да се плаша, ако не знам какво ще поиска от мен — тихо отвърна Тандайи.

— Права си.

— Как стана твой покровител? Никога не си ми казвал.

— Не съм, защото неговото име не ми печели нищо освен завист и удари в гърба. Мендарк дойде за пръв път в дома ни, когато бях на осем години. Ние бяхме сплотено, макар и бедно семейство. Живеехме в Джеперанд, пустинна област до Сухото море — майка ми, баща ми, двете ми сестри и аз.

— Две сестри… — въздъхна тя. — Аз имам петима братя, все по-големи от мен.

— Лейс, баща ми, е книжник. На външен вид е като мен, но по-висок, а и не му остана много коса по главите. — Лиан се засмя и прокара пръсти през непокорните си кичури. — Зофи, майка ми, е нисичка, пълничка и весела. Тя е илюстраторка, сестрите ми — също. По-голямата ми сестра Калам е висока и сериозна, косата й е черна. Метнала се е на баща ни. А малката ми сестра Ализ… Колко ми липсва! Повече прилича на майка ми и е най-усърдната труженичка от всички нас.

— Как решиха да те пратят толкова далеч от къщи?

— Прекалих със схватливостта — успях да напиша каталог на сказания още осемгодишен. Това сащиса дори нашия учен народ и ми се струва, че така и Мендарк научи за мен. Както и да е, щом навърших дванадесет години, той пак дойде. Наведе се да ме огледа отблизо, все едно се кани да ме купува, после влезе в къщата и затвори вратата. Уплаших се.

— Мендарк! — Тандайи потръпна пресилено. — И аз щях да се уплаша.

— Щом си тръгна, родителите ми веднага ме повикаха вътре. Той предложил да плаща обучението ми в Школата, дори до завършването ми като майстор-летописец, ако успея да напредна чак толкова. Чест, за каквато не бяхме и мечтали. Школата на Преданията е прославена дори в Джеперанд, макар че е в другия край на света.

— Не помисли ли да откажеш?

— Искаше ми се, обаче исках и да се сдобия с тази чест. А и сърце не ми даваше да разочаровам семейството си. Нашият народ нерядко праща умните деца да учат далеч от дома си, но нито едно зейнско чедо не бе идвало в Чантед от много години. И не бих получил втори подобен шанс. Макар че и двамата ми родители бяха учени, бяха бедни. В Джеперанд почти всички са бедняци. Предполагам, че щяха да откажат, ако знаеха, че искрено не желая да тръгна.

— Още си спомням как ме гледаше моята малка сестричка, преди да потегля с кервана съвсем непознати хора — продължи той. — Беше на шест години и не ми се вярваше, че разбира какво става. И аз бях объркан почти колкото нея. Но ние, зейните, сме се научили да понасяме онова, което не е по силите ни да променим. Прехапах устни и стиснах юмруци, за да не треперят ръцете ми. Целунах баща си, майка си и по-голямата си сестра… Ализ се разплака. „Лиан няма да се върне! — захленчи тя. — Никога, никога, никога!“

— Това прекърши всички ни. — Лиан се усмихна криво. — Калам захлипа, майка ми зарида, дори баща ми пророни сълза. После всички се струпаха да ме прегърнат, стана ни още по-тежко. Изплаках си очите, но вече беше време да тръгвам и се примирих… Не е имало по-лоши дни в живота ми от това пътуване. В кервана нямаше други деца, никой изобщо не се опитваше да ме утеши. Половин година жега, прахоляк, мухи и гадна храна, преди да се доберем до Туркадско море. Стигнахме до другия бряг, появи се Мендарк, огледа ме набързо и ме изпрати направо в Чантед. Каза ми само: „Когато дойде времето, спомни си своя дълг“.

— И нищо друго?

— Говореше за мястото си в паметта на поколенията. Стори ми се много загрижен за славата си.

— А Школата оправда ли надеждите ти?

— Отначало не чаках дълго. Всички знаеха, че съм зейн и че са ме допуснали само защото покровителят ми е прекалено могъщ, за да му откажат. Минаха години, преди да се сприятеля с някого, и работата стана всичко на света за мен. Тандайи, ти си първата ми приятелка тук.

— Завиждах ти — призна момичето. — Мислех си, че имаш всичко в този живот. Наглед и работата ти се удаваше прекалено леко. А от твоята илюстрирана книга с Великите предания едва ли има нещо по-хубаво в цялата библиотека.

— Не е така! Но аз съм закърмен с това изкуство. Наблюдавах всеки ден как работи майка ми.

— Освен това друг ти плащаше таксата, пансиона и издръжката. А моето семейство изтърпя такива лишения, за да се задържа в Школата…

Лиан не каза нищо.

— Всички в семейството ти живи и здрави ли са? — попита Тандайи.

— Да. Пишат ми, но получавам писмата със закъснение от половин година, ако изобщо някой ги донесе. И моите отговори се бавят по толкова. Какво ли не бих дал, за да си отида у дома.

— А защо не отидеш?

— Не мога да спестя достатъчно пари от издръжката си и за пет-десет години, а те също няма с какво да си платят дългия път. Копнея да се върна у дома, както мечтаех да бъда летописец и разказвач. Ето че постигнах целта си — и ако Мендарк не ме призове, мога да се кача на някой кораб и да пътувам от пристанище до пристанище, като разказвам за пари. Но не ми стига смелост. Родителите ми вече остаряха, дори малката Ализ стана голяма жена. Ами ако нямаме какво да си кажем?

В далечината звънна камбана и Тандайи побърза да се изправи.

— Трябва да тръгвам. Ще се видим довечера.

Лиан остана на хълмчето. Мислеше какво да предприеме. Накрая къркоренето на червата му го подтикна да стане и той тръгна към близките сергии. Когато обаче бръкна в джоба си, не намери нищо. Реши да отиде в канцеларията на ковчежника за да изтегли месечната си издръжка. Щом се бе издигнал до майстор, парите щяха да са много повече. Пред вратата се натъкна на излизащия ухилен Търлю.

— Лиан от Чантед, майстор-летописец — подхвърли Лиан нехайно на Старата Сал, дребничката чиновничка, която седеше тук от повече време, отколкото Уистан беше наставник.

Никой не знаеше истинското й име. Всичко в Старата Сал напомняше за птица — малка кръгла глава с пера от бяла коса, източена шия, кокалести крака. И носът й беше извит като клюн.

Тя познаваше всеки ученик — и най-добре от всички Лиан, който й беше любимец още от времето, когато постъпи в Школата — стеснително и наплашено момче само на дванадесет години.

— Добре дошли, майстор Лиан — каза тя, но за пръв път без усмивка.

— Дойдох да си взема издръжката. Сигурно е увеличена, щом вече съм майстор.

— Съжалявам. — Тя надникна в канцеларския регистър, голям почти колкото нея, макар да знаеше наизуст всяка дума. Изви глава встрани като любопитна птица. — Нямам нищо за вас. Издръжката ви е прекратена.

— Но тя продължава три месеца след завършването и трябва да е доста по-голяма. Как е възможно да я спрат?

— Преди малко Търлю ми донесе нареждането. Трябва да подадете молба до Уистан. Съжалявам.

— Но аз…

Лиан стисна устни и се обърна. Вече беше хванал дръжката на вратата, когато Старата Сал се обади зад гърба му. На сбръчканото й лице се беше изписало съчувствие.

— Имам малко свои пари, ако…

Лиан се трогна — известно му беше колко получават подчинените на ковчежника.

— Благодаря — отвърна той. — Все още не съм в безизходица.

— Значи ще помолите Уистан да отмени нареждането?

Смехът му отекна кухо.

— Ще го лиша от това удоволствие. Ще успея да се изхраня и с гласа си.

Същата вечер разгласи как са го онеправдали, макар да премълча причината, пусна и две-три пиперливи историйки в едва любима на учениците кръчма до реката. Неправдата спрямо Лиан беше нечувана и пробуди съчувствие у всички освен у най-закоравелите в омразата си към зейните. Накрая той пусна шапката си в тълпата и тя се върна при него ободряващо натежала. Лиан похарчи повечето да черпи новите си приятели, докато мислено проклинаше Уистан. За него Преданията бяха не занятие, а страст и той не би се спрял почти пред нищо, за да я удовлетвори, да издири и най-мъничкото откъсче от сказание. Настъпеха ли дните на есенния празник, щеше да заеме полагащото му се място на сцената в последната вечер, за да разкаже „Преданието за Възбраната“ както снощи. И да напусне Чантед завинаги.

Довлече се до стаята си към полунощ, доста омаян, и завари пред вратата Тандайи — лицето й беше като каменна маска. Постоя пред нея за миг, възхитен от стройното й тяло, златистата кожа и черната коса, от надигащите се в тежко дишане гърди.

— Какво е станало? — изфъфли той и се олюля: съвсем лекичко.

— Ами… забравих си нещо снощи — отвърна момичето, без да го поглежда в очите.

— Какво е станало? — повтори той. — Кажи ми!

— Ох, Лиан… Предупредиха ме да стоя настрана от теб.

— Какво?!

— Току-що прекарах най-отвратителния час от живота си с Уистан и онова негово гнусно червейче — Търлю. Видят ли ме с тебе, ще си загубя мястото в Школата.

— Ами да вървят по дяволите!

— Не, ти върви по дяволите! Не знам какво си направил, но ти вече може да постъпваш както желаеш, а аз — не. Имам шанс да ме допуснат до Сказанията при завършването догодина. Знаеш колко е важно за мен. Ако ме изритат сега, ще ми съсипят живота и всички жертви на семейството ми ще са напразни.

— Съжалявам — промърмори Лиан, колкото и да беше ужасен. — Разбира се, че трябва да ме отбягваш.

— Това не означава, че не държа на тебе. Просто не бива да се виждаме известно време.

Тъмните й очи го умоляваха да я разбере. И той я разбираше. Само че се чувствате изоставен.

— Довиждане — каза й по-студено, отколкото му се искаше.

С мокри от сълзи бузи Тандайи се втурна надолу по стъпалата и изскочи през вратата. Лиан влезе и се тръшна на леглото.

Извади книгата с предания и я прелисти разсеяно — беше първото му значимо дело, с което бе завършил началната фраза на обучението си. Стотиците страници побираха кратки версии на всички Велики предания. В края бе оставил достатъчно празни листове за още едно предание — младежка приумица, към която сега се отнасяше с насмешка. Книгата наистина беше красива, пищно оцветена в лазурносиньо и алено, тук-там украсена и с отмъкнати потайно листчета златен и сребърен варак. За него поне беше скъпоценна, въпреки че съзнаваше всеки неин недостатък.

Прибра книгата и лежа часове, загледан в тъмния таван, докато мъглявината-скорпион не се издигна в небето и червено-черните й лъчи не проникнаха през прозореца. Какво ли щеше да е следващото злощастие?

Научи отговора след няколко дни, когато се подписа в библиотеката и слезе в архива да прегледа пак документите от времето на Възбраната. Сякаш виждаше стари приятели в тези рафтове с оръфани свитъци, пергаменти и сборници, разпадащи се от овехтяване. Четири години къртовски труд тук, за да извлече нишките на своето сказание от лабиринта на Преданията. А сега мисълта за смъртта на сакатото момиче го гризеше отвътре и той искаше да провери не е ли пропуснал нещо.

Мина край наглед нескончаемите рафтове към най-далечния кът на подземието и пак се подписа, за да влезе в помещението, където пазеха най-древните и безценни документи. Свърна зад ъгъла — вдишваше с наслада миризмата на книги и топлия ароматен дъх на палисандър от шкафовете — и изведнъж се закова на място. Цялата редица беше празна — нямаше нито един документ от епохата на Възбраната.

Все едно го пробиха с шиш в сърцето. Хукна обратно към дежурния.

— Нищо не знам — отвърна му мъжът и заразчесва с пръсти дългата си черна брада. По лъснатите му ботуши се посипаха трохи. — Трябва да питате библиотекарката.

Нямаше смисъл да тича, но Лиан не можа да спре чак до последния етаж, където библиотекарката седеше в усамотената си стаичка, натъпкана с каталози, но без нито една книга. Жената щеше да е надарена с приказна хубост, само да не беше превзето свитата й устица. Обличаше се като принцеса — пурпурна копринена блуза със златни пискюли по раменете и дълга широка пола от зелен сатен със златни нишки.

— Не можем да си позволим толкова скъпоценни старини да се въргалят на място, където всеки може да злоупотреби с тях или дори да ги открадне — отвърна тя и почна да подрежда моливите по бюрото си. — Вече се повреждаха, затова ги прибрахме я ги заключихме.

— Библиотеките са за хората — ехидно напомни младежът.

— Не, библиотеките са за книгите и колкото по-малко хора идват в тях, толкова по-добре за книгите.

— Както и да е, искам да ги прегледам — натърти той. — Може ли ключа?

Тя надникна в един каталог, все така сбърчила устни. Пурпурното червило бе нанесено и около устата й в напразен суетен опит да я уголеми.

— За достъпа до тези документи трябва да получите разрешение.

— И как да го получа?

Но вече знаеше отговора.

— Само Уистан може да ви разреши!

След време Лиан свикна с новото си всекидневие. Надигаше се от леглото късно, понякога все още с изцедени сили, и след най-добрата закуска, която можеше да си позволи в момента, отиваше в библиотеката да продължи диренето си. Вбесяващо, почти безплодно начинание, защото му бе забранено да работи тъкмо с документите, от които всъщност имаше нужда, но той упорстваше, докато от четенето не го заболяха очите. После се завличаше в някоя кръчма, пускаше неприлични историйки, често въртящи се около Уистан — хем да позабавлява клиентите, хем и той да се облажи. Успееше ли да изкопчи пари, колкото да избута следващия ден (веднъж-дваж не стигнаха), се прибираше на зигзаг. Понякога мяркаше Тандайи, но ако имаше и други хора наблизо, тя се извръщаше, и скоро му стана по-леко да я заобикаля отдалече.

Една сутрин го стресна тропане по вратата. Навън още беше тъмно. На прага стоеше начумерен пристав.

— Какво има? — попита Лиан.

— Веднага в кабинета на Уистан!

И го сграбчи за лакътя.

В кабинета беше студено. Единствената запалена свещ хвърляше зловещи сенки по лицето на наставника. Той се вторачи в Лиан и провисналите му бузи потрепнаха враждебно.

— Чантед съществува заради Школата — започна той с глас като твърда четка, прокарана по зебло. — Моята Школа! Една думичка да кажа и ще останеш без подслон, без достъп до библиотеката и дори най-окаяният водоносец не ще ти позволи да буташ количката му.

Лиан мигаше сънено.

— Търлю ми разказа за проявите ти из кръчмите снощи, както и предишни вечери — продължи Уистан. — Няма да търпя подигравки с поста на наставника.

Сенешалът се подхилваше в дъното на стаята.

— Снощи и той се кикотеше заедно с всички — ухили се злобно и Лиан. — Но нямаше да му е толкова весело, ако бе останал да чуе продължението.

— Млък! Не смей да използваш този глас и срещу мен! Какво си намислил? Няма нужда да отговаряш, не ми слушат още лъжи! Стремиш се към моя пост, искаш така да ме охулиш, че Школата да ми го отнеме и да издигне тебе по настояване на тълпата.

Лиан се засмя горчиво.

— Зейн да бъде наставник в Школата на Преданията? Няма да го доживея.

И сега, както безброй пъти преди, Лиан прокле прадедите си за тяхното безразсъдство. Макар че вече никой не подлагаше зейните на гонения, другите още се отнасяха към тях с неприязън и недоверие. А заради страданията си зейните пък презираха всякаква власт, макар че им стигаше благоразумието да не се издават.

— Така си е! — сопна се Уистан. — Още една постъпка и ще заповядам да те изпъдят гол и бос от Чантед. А сега се махай от очите ми!

„Няма да склоня глава пред заплахите ти. Не съм останал без приятели“. Но Лиан нямаше пари и препоръки, нито знаеше накъде да се отправи. Запъти се по улицата към една пивница, която отваряше призори, но се спря на половината път.

„Не бива да продължавам така. Тази седмица се напивах всеки ден“.

Седна на бордюра и провеси крака в канавката. Джобовете му бяха празни, ако не се брояха два медни грайнта. В този ранен час никой не би платил да слуша разказвач. Влезеше ли, трябваше да си плаща сам, но макар пиенето да беше евтино, двете медни монети скоро щяха да се изпарят по-бързо от камфор върху сгорещена печка.

Пое нагоре по склона към библиотеката, но вратите бяха заключени, разбира се. Можеше да събуди портиера, който обаче щеше да му откаже. Напоследък влиянието на Лиан тук също се бе изпарило.

Изпсува. Какво му оставаше, освен пак да се свлече в леглото? Но малко по-нататък на улицата се клатушкаха двама студенти. Явно се прибираха след юнашки запой. Познаваше момичето, но за момъка не се сещаше. И какво толкова? Щом си бяха позволили да къркат цяла нощ, защо да не почерпят и него две-три чаши?

Лепна на лицето си усмивка на блудница и отиде да удави мъката.

3. Преследвана от миналото

Вълшебния разказ завърши. Каран — червенокосата жена, която толкова смути Лиан — се измъкна от залата в напора на излизащото гъмжило. Изпитваше страстно влечение към Великите предания, а да ги чуе в Школата беше един от най-светлите моменти в живота й. Сказанието още кипеше бурно в съзнанието й. Дарбата на усета й позволяваше да се пренесе в кулата при Шутдар и сакатото момиче.

Полека пламъците на опожарената кула избледняха във въображението й и Каран се намери сама насред морава, заобиколена с жив плет от розмарин и лавандула. За миг не можа да проумее какво търси тук.

Огледа се. Лиан и съпровождащата тълпа ги нямаше, последните слушатели се отдалечаваха по алеята. И тя трябваше да си отиде, преди стражата да схване, че не й е мястото тук. На Сказанията при завършването не се допускаха външни хора и можеше да попадне в тъмницата на стражниците, ако я спипат. А главата вече я болеше — неизбежната разплата за скорошната случка. Бе направила невероятна глупост — но реши да не мисли за това. Покри главата си с качулка и се отправи към странноприемницата, най-евтината в цял Чантед.

Каран беше нисичка, с бледо овално лице, открито и дружелюбно сред буйните оплетени къдрици на косата — наситено червена като залез в задимено небе. Зелените й очи имаха отенъка на малахит. Беше на двадесет и три години и изглеждаше доста по-млада. Във времена на охолство фигурата й понякога се закръгляше, но след дългия път пеш до Чантед и оскъдната суха храна се беше изфинила.

По зазоряване стана обу торбест зелен панталон и облече широка блуза от хубав, но позахабен плат, наплиска лицето си със студена вода и насила прокара костения гребен през косата си — което не промени много вида й. Изтръска на пръстите си няколко капки парфюм с уханието на зелен лимон, разтри го по косата си и приключи с разкрасяването.

Закуси с къшей сух хляб и две ябълки, защото парите така не достигаха, че й се свидеше дори медният грайнт, който щяха да поискат в трапезарията. Докато додъвкваше втората ябълка, нарами торбата си и тръгна към дома си. Живееше в Готрайм, малко имение в бедната планинска област Банадор. Предстоеше й да върви цяла седмица на изток (и то при хубаво време), но тя често бе изминавала този път — приятен сега, в края на лятото, но мъчителен и опасен през зимата. Не се плашеше от самотните пътешествия. Макар и дребна на ръст, можеше да се опази при нужда.

Щом излезе през градската порта, пак потъна в прекрасния разказ и започна да си го повтаря отначало. През първите часове пътят се изкачваше по стръмнини и историята й помагаше да ги преодолява по-леко. Към средата на утрото стигна до онзи миг преди края на сказанието, когато Лиан помълча и се загледа втренчено в нея. Мига, когато глупостта я подтикна да установи връзка между своето и неговото съзнание и да го обърка за малко. Досега отбягваше мисълта тъкмо за тази необичайна глупост. Обикновено се уповаваше на здравия си разум.

Седна на една издатина в пясъчника и се загледа в долината, виещия се път и — далеч долу — сивкавите покриви на Чантед, грейнали под слънчевите лъчи. Защо бе рискувала да разкрие дарбата на усета си пред непознат, който би могъл да злоупотреби с тайната й и дори да я издаде? Хора с талант като нейния се срещаха рядко и си затваряха устите по твърде основателна причина — способностите им бяха безценни за онези, които искаха да шпионират или да властват. При война купуваха и продаваха хората с усет, но за щастие войните бяха останали в далечното минало. В тази част на Мелдорин имаше мир, откакто Каран се помнеше.

За щастие дарбата й не се разпознаваше лесно, стига самата тя да внимаваше. Можеше да я разкрие друг човек с усет или някой от най-посветените в Тайното изкуство.

Откъде се бе сдобила с този талант? Каран беше мелез — майка й бе принадлежала към коренната човешка раса, поначало населяваща Сантенар, но баща й бе наполовина ааким.

Преди четири хилядолетия на Сантенар се бяха появили още три човешки раси, стремящи се да притежават златната флейта. Аакимите, повечето високи и мургави като баща й, произхождаха от света Аакан. Кароните също едри и тъмни, бяха малцина, затова пък неимоверно могъщи със знанията си в Тайното изкуство и с машините си. Третият чужд вид бяха фейлемите, ниски, с розов оттенък на кожата и златисти очи. Техен дом беше последният от трите свята — Талалейм. Не се отличаваха с телесна сила, но умело си служеха със заблуди и илюзии. И трите чужди раси бяха много по-дълголетни от местните хора. В онези прастари времена бяха причинили пълен хаос на Сантенар. Сега само коренното население на този свят беше многобройно. Кароните ги нямаше по една или друга причина, а оцелелите аакими и фейлеми отдавна се криеха и се стремяха външността им да не се набива на очи.

От сношенията между хора от различни раси рядко се раждаха деца, а и малкото мелези често полудяваха. Но смахнати или не, не беше изключено да имат необикновени способности.

Каран обаче не виждаше някаква полза от своята дарба, защото на нея не можеше да се разчита винаги. Неведнъж усещаше присъствието на хора, преди да ги види, дори долавяше предварително постъпките и думите им, особено ако я застрашаваха. От време на време успяваше и да прати послание на друг човек в бъркотия от чувства и образи, но рядко когато го искаше съзнателно. Случваше се и да постигне истинска връзка с друго съзнание — само няколко пъти досега. Затова се смая така от свързването с Лиан: изобщо нямаше намерение да го прави. Чудеше се на какви ли спотаени копнежи се е поддала.

Дарбата й си имаше и лоша страна — чувстваше всичко по-остро от обикновените хора, понякога толкова силно, че емоциите я обсебваха и вцепеняваха. Използваше ли способностите си, винаги следваше прилошаване. В най-добрия случай смътно гадене, в най-лошия — опустошителен главобол, който можеше да трае и цял ден. Затова Каран обикновено беше предпазлива.

Но тогава защо ли в края на разказа извика право в ума на Лиан: „Кой я е убил?“… Каран знаеше отговора. И разказът, и разказвачът я завладяха изцяло.

И преди бе чувала негови сказания. От цял Мелдорин се стичаха хора да слушат на Празника на Чантед. Лиан се прочу преди четири години още с първата си проява на разказвач, която Каран нямаше да забрави никога. Отчасти и затова се промъкна на Сказанията при завършването с пропуска на една далечна братовчедка, която учеше в Школата. И вече обмисляше да дойде отново за есенния празник. Най-хубавите дни в нейната година — цели две седмици на велики и малки предания.

„Е, време е да си ходиш. Я прогони тези глупави мечти. За какво ти е разказвач? Няма какво да прави в Готрайм“. Каран отпи от манерката си, нахлупи по-ниско широкополата си шапка и се изправи със скок. Сега пък я обзе нетърпение да се прибере в дома си, където си имаше предостатъчно затруднения. Ако вървеше по-упорито, можеше да стигне с цял ден по-рано. За неин късмет огромната луна на Сантенар светеше с почти пълния си блясък и сияйното жълтеникаво кълбо й показваше пътя, значи можеше да ходи до късно през нощта.

Но със смяната на дните постепенно се показваше другата, по-тъмна половина на луната, където жълтото бе белязано с „морета“ и кратери в червено, пурпурно и черно. Виждаше ли се тъмният лик на луната, повечето хора се пазеха от лош късмет, отлагаха решенията и пътуванията си. Но на Каран й провървя, щеше да се върне в дома си, преди луната да потъмнее напълно.

На четвъртата сутрин мина през планинската махала Тулин. Просто скупчени къщурки и странноприемница, единствената между Чантед и нейното имение. Каран утоли жаждата си на кладенеца и продължи нататък. Лагеруването под открито небе беше безплатно, а и приятно през този сезон. Зърна зад странноприемницата старец, който бодро цепеше дърва за огрев. Вдигна ръка за поздрав, тя също му махна. Подире й се помъкна тайфа дечурлига чак до върха на хълма. Тя им се усмихна и се скри зад билото.

Още малко! Каран въздъхна, отмахна червените кичури от очите си и тръгна надолу по пътеката към древната и занемарена голяма къща в Готрайм. Сгрялото душата сказание й помогна да стигне бързо. Толкова припираше, че подмина град Толрайм, пръснат край попресъхналата река Райм половин левга нагоре по течението, и мина напряко през ливадите. Зелените плочи на покрива се подадоха над хълма, показаха се и стените от розов гранит, леко потъмнели в лъчите на следобедното слънце. А зад къщата беше отвесната стена на високата гранитна канара, която, видяна отдолу, закриваше планините освен белите им върхове.

Готрайм се състоеше от тумбесто укрепление със заоблени стени, очукани от времето, а и от нередките размирици, разтърсващи Банадор, и две малко по-нови крила — на по два етажа, с широки веранди отзад. По-нататък се простираха различни пристойки също само от гранит и шистени плочи. Яки постройки, макар и с много селяндурски вид.

В сухата жега под краката й шумолеше прежълтяла трева. Не личеше да е валяло през трите седмици, откакто бе тръгнала. И всички трудности на живота в това затънтено място я налегнаха отведнъж. Безмилостната хватка на сушата бавно опустошаваше Готрайм и съсипваше Каран. Дори краткото пътуване беше прекалена глезотия. Ако не паднеше дъжд скоро, изобщо не би могла да си позволи посещението на есенния празник.

Спря за малко да огледа имота си. Макар че на пръв поглед бе наследила обширни владения — къщата, полята и гората — земята беше бедна, камениста и налегната от суша, а до гората се стигаше твърде трудно заради зъберите. Имението осигуряваше оскъдна прехрана за нея и работещите в него хора, но не оставаше нищо за да си позволяват разкош. И все пак си беше нейно и след годините на скиталчество и смут в живота й тя искаше единствено да се грижи за имота и (когато може) да слуша разказвачите в Чантед.

Докато се катереше по стръмнината, къщата се скри от погледа й. Свърна встрани от пътеката и мина отзад. Мъчеше я умора, искаше да се добере до вратата, без хората да вдигат излишна врява около нея. Мина покрай езерце, обрасло с тръстики, където се бе настанило цяло семейство сиви патици. Каран им махна. Къде ли беше Кар, старият черен лебед?

Тъкмо се зачуди и от далечния край на езерцето се разнесе могъщо съскане и крякане. Зашумяха черните криле на лебеда, водата се разпени. Тънка загоряла ръка пусна единия крак на птицата, уплашено момче изпълзя припряно по скосения бряг и хукна покрай водата, като се хлъзгаше в калта. Най-малкият син на готвачката, добродушен палавник.

— Бени, какви ги вършиш? — с престорена строгост му викна Каран.

Хлапето спря рязко. Дори косата му беше сплъстена от кал.

— Ловях риба — излъга с наведена глава.

— Следващия път търси риба в реката — сгълча го Каран. — Изчезвай и измий тази кал, преди да влезнеш вътре.

Той хукна и закрещя колкото сила имаше:

— Каран се върна, мамо! Каран се върна!

Тя се загледа усмихната след него. Ама че кротко завръщане.

— Каран! — извиси глас и Рейчис, нейният иконом, щом я видя в къщата. — Добре дошла.

През целия си живот го бе познавала. Рейчис беше висок, кльощав, оредялата бяла коса обрамчваше плешивия кръг на темето му. Когато се прегърнаха, Каран усети, че по костите му сякаш няма плът — той вече старец. Управляваше имението от много години, след като майка й умря и Каран я наследи. Но сега здравето му беше твърде крехко и тя се почувства гузна, че бе оставила всичко на него дори за тези броени седмици.

След посрещането размениха новини за имението и света, Каран си сипа паница яхния от котлето в огнището, отряза къшей хляб и седна на верандата да се наслади на вечерта. Приятно е да си вкъщи, да похапваш простите домашни гозби и всичко наоколо да ти е познато. Облегна се на гранитната стена и смъкна ботушите си. Утре поне сто грижи щяха да се борят за вниманието й. Днес обаче можеше да поседи и да се отпусне.

Легна си, щом се спусна мрак. Постелята й се побираше в огромна рамка от лакирано черно дърво и заемаше половината стая. Каран се сви на кълбо в удобно хлътналия дюшек, но когато мъглявината-скорпион се издигна в небето и освети прозореца на спалнята, се събуди от толкова силно предчувствие, че настръхна. Нещо в света току-що се бе променило. Нямаше представа какво е, но макар да остана още часове в леглото, накрая проумя, че сънят няма да я споходи. Стана, зърна тъмната смалена луна и потрепери. Свари си чай и преди да настъпи утрото, вече бе преполовила тъжната история в счетоводната си книга.

Погледна през прозореца пътеката, която водеше към Толрайм, и пак се смръзна. Някой идваше в мъглата, яхнал едър черен кон и повел друг след себе си. Жена. Нищо необичайно, само че тази странница светеше в съзнанието й като пламък. Каран остави перото и отиде до вратата.

„Мейгрейт!“ Това бе жената, която бе отървала Каран от почти робско положение, когато я ограбиха в Алмадин преди две години. Оттогава не се бяха срещали, но Каран знаеше защо идва. Дългът трябваше да бъде върнат.

Колкото и усърдно да потискаше ужасните спомени от пленничеството си, те нахлуваха обратно ярки, както само човек с усет може да ги преживее. За миг отново се озова там, окована при казаните за щавене на кожи денем и нощем, бита колчем станеше малко по-мудна в бъхтенето. И дори споменът за вонята я задави…

— Ей, повлекано, кой е пътят за Кадори?

Каран се напъна да извади поредната кожа от казана. Трябваше да кисне вътре, докато не изгние и последното късче плът, а козината да бъде махната с търкане. И след цял месец робски труд не можеше да понася тази смрад. Усещаше и наближаващия пристъп на треската, по-лош от предишния. Знаеше, че ще умре от болестта. Върху нея падна сянка и за малко й донесе блажена почивка от слънцето. Тя вяло вдигна глава.

— Да, на тебе говоря — продължи жената с поразителна външност, яхнала висок черен кон. — Името ми е Мейгрейт. Накъде да…

Надменното й уверено държане беше нетърпимо.

— Аз съм Каран, свободна жена от Банадор — озъби се Каран ядно и пряко сили метна кожата върху масата за стъргане.

Изтри си лицето с опакото на дланта, като само размаза по него зелена слуз и събори шапката си на земята. Червената й коса се разпиля.

— Свободна жена! — повтори Мейгрейт без дори помен от усмивка.

— Ограбиха ми и последния грайнт. Само тази работа успях да си намеря, но за яхнията и водата ми вземат повече, отколкото припечелвам. И с всеки ден задлъжнявам повече.

Тя се наведе за шапката си. Ръждясал обръч бе заключен на кръста й, с казана го свързваше верига. В този миг една жилава жена изкуцука от близката барака и я заудря по главата със снопчето пръчки, което носеше. Каран се свлече в калта, вдигна ръце да опази лицето си.

— Работи ма, мързелива рижа краво! — пищеше жената и с всяка дума замахваше.

Едната половина на лицето й бе проядена от неизлечими струпеи.

След малко се задъха и се отдалечи с тътрене. Каран се подпря на казана, за да стане. От носа й по кожите капеше кръв.

— Пътувам на запад, ще прекося морето и ще стигна недалеч от Банадор — обади се Мейгрейт. — Ако искаш, да пратя вест на семейството ти.

— Преди да я получат, ще съм мъртва. — Каран отново седна в калта и потрепери от треската. — Моля ви, помогнете ми. Имам имоти в Банадор. Ще ви се изплатя, както поискате.

Светът беше пълен с несретници, но Мейгрейт не остана безучастна към изражението на момичето. И тя бе търпяла безмълвно жестокост в миналото си.

— Колко дължиш?

— Десет сребърни тара.

Мейгрейт мълча толкова дълго, че Каран се зачуди дали не съжалява за порива на щедрост, или дори дали ще й стигнат парите.

— За малко помия? — промърмори накрая жената. — В златна паница да ти я поднасят, пак е прекалено. Така да бъде, ще им дам парите. А в замяна потрябва ли ми някога твоята помощ, ти ще ми се отплатиш.

— Ще направя каквото поискате — повтори Каран.

Същата вечер треската я повали на легло, дни наред беше на косъм от смъртта. Мейгрейт се грижеше неуморно за нея, но накрая се убеди, че момичето губи сили. Откара я при господарката си Фейчанд, дребна жена с прозирна кожа и очи, недокоснати от времето. Каран имаше само смътни спомени от болестта, знаеше обаче, че Мейгрейт се караше с Фейчанд заради нея. Щом се възстанови достатъчно, спасителката й я върна в Туркад. Пътят им отне цял месец. Намери й и сигурни спътници, които да я придружат до Готрайм…

Каран се завърна у дома, но научи, че колкото и усърдно да се бе трудил Рейчис, Готрайм затъва под бремето на дългата суша и оскъдните реколти, а нейното проточило се четири години скиталчество е изчерпило всички спестявания. Въпреки земите и къщата си тя откри, че е бедна. И само с най-сурови лишения можа да си позволи пътуването до Чантед, единствената волност през последните две години. Ако не се случеше някое чудо, за есенния празник не биваше и да помисля. А сега дойде и Мейгрейт. Какво ли искаше? Десетте сребърника отдавна й бяха пратени, но дългът на Каран още беше огромен и неоспорим.

— Мейгрейт! — извика тя, пропъждайки спомените. — Добре си дошла! Слизай, слизай.

Хвана оглавника на коня, за да скочи спокойно гостенката.

Огледа загадъчната си спасителка. Беше средна на ръст, със стройна фигура, копринено гладката й кестенява коса стигаше до раменете й. Овалното й лице беше смайващо хубаво, само напрегнато стиснатите челюсти и недоволно извитите устни нарушаваха съвършенството. В странната синева на очите й като че ли се спотайваше нещо. Тъмните дрехи скриваха очертанията на тялото. Единственото й украшение беше една абаносова гривна, съвсем обикновена, но чудесно издялана. Всяко движение на Мейгрейт беше овладяно и пестеливо.

— Доста се измъчих, докато те открия — каза Мейгрейт с безупречно произношение, толкова безупречно, че я издаваше — този език не й е роден.

— Семейството ми живее тук от хилядолетие — отвърна Каран, сякаш се оправдаваше за затънтеното си имение. — Влизай, ще ти налея ябълково вино.

— И с вода ще се задоволя. Предпочитам главата ми да е ясна.

Каран си спомни, че Мейгрейт е въздържана във всичките си навици, и донесе кана вода и две чаши.

— Ще останеш ли по-дълго при нас? — попита, щом я заведе в задния двор, заобиколен от три страни с веранди.

По стълбовете се виеха стари лози, но в толкова ранен за тях сезон гроздовите зърна приличаха на твърди грахчета. Каран предложи на Мейгрейт най-удобния плетен стол, който заскърца смущаващо дори под леката гостенка.

Мейгрейт се настани с изправен гръб и събрани колене, отпуснала ръце в скута си; Каран не се реши да се отпусне небрежно както винаги.

— Няма да остана. Дойдох да те помоля да ми се отплатиш. Още ли държиш на думата си?

— Разбира се. Ще направя всичко, което ми е по силите.

— Ти имаш усета!

— Как узна? — сепна се Каран.

Щом Мейгрейт бе доловила дарбата й, може би и други бяха научили.

— Не се плаши. Няма да издам тайната ти.

— Но как?! — възкликна Каран. — Трябва да знам.

— Когато те мъчеше треската преди две години, ти неволно установи връзка с мен.

„Първата ми голяма грешка — помисли Каран. — И аз вече научих нещо за теб. Коя си ти, че разбираш тези неща?“

— Можеш ли да го контролираш? — продължи да разпитва гостенката.

— Моля?

— Можеш ли съзнателно да свържеш ума си с друг, да изпратиш и да получиш съобщения?

— Правила съм и това — унило призна Каран и добави: — Но на дарбата ми рядко може да се разчита.

— Това е добре — промълви Мейгрейт, без да обръща внимание на добавката. — Възложена ми е задача и имам нужда от твоята подкрепа, за да я изпълня. Ето как ще върнеш дълга си.

Ще върнеш! Поне можеше да е по-любезна, за да прозвучи като молба“. Каран вече се чувстваше потисната и използвана.

— Какво искаш да направя?

— Моята господарка Фейчанд ми заръча да й занеса нещо, което е изгубила много отдавна. Не мога да изпълня задачата, без да си помагам с връзка. Затова се нуждая от тебе.

— Е, това ми се струва достатъчно лесно. — Щом вече се съгласи, Каран бе обзета от нетърпение с това да се свърши по-бързо. — Ако желаеш, можем да започнем веднага след закуска. Къде предпочиташ да работим?

Мейгрейт се засмя невесело.

— Не, не е толкова просто. А и не можем да го направим тук.

— Както кажеш. Ще отидем, където поискаш.

Едва ли щеше да отнеме повече от няколко дни, най-много седмица до Туркад и обратно.

— Трябва да стигнем до Физ Горго.

— Физ Горго!? Но това е чак в другия край на Мелдорин… поне сто и петдесет левги!

— Поне толкова са — съгласи се гостенката.

— Немислимо е да напусна Готрайм за месеци по това време на годината! А Физ Горго не беше ли твърдина на Игър? Само с цяла армия можем да надделеем над стражата му.

Мейгрейт не продума минута-две. Улисана в мислите си, тя прехвърляше в паметта си скорошните случки и подбираше кое е безопасно да сподели с Каран, ако изобщо можеше да й каже нещо.

Само преди седмица страшно разтревожената Фейчанд й заповяда да се запъти право към Физ Горго, за да вземе една древна реликва, от която имала неотложна нужда. Мейгрейт се вледени. Знаеше достатъчно и за Физ Горго, и за Игър, за да проумее, че без помощ няма да се справи. Но Фейчанд не приемаше оправдания — щом се налага нещо да бъде направено, значи така трябва. Дори когато беше в най-доброто си настроение, не можеше да й се угоди.

Мейгрейт съзнаваше, че е необходимо да има до себе си човек с дарбата на усета, за да се промъкне в толкова старателно пазено място и да излезе оттам. Спомена името на Каран, но господарката й изпадна в буен гняв. „Отиди сама! Нима има човек с усет, на когото можеш да се опреш?“ Мейгрейт много добре знаеше, че такива хора се плашат и от сянката си, а всички наоколо долавят страховете им.

Поддаваше се на отчаянието. Нямаше време да крои планове, да разузнае предпазните мерки там, значи нямаше как да изпълни задачата. Да разчита на човек с усет беше рисковано, но имаше ли избор? А само Каран й беше подръка. И й беше задължена.

Домакинята се прокашля и я изтръгна от унеса. Мейгрейт се вторачи в очите й. Каран не биваше да научава тези подробности.

— Трябва да взема реликва, с която разполага Игър. Принадлежи на моята господарка и тя си я иска незабавно. Щом стигнем до Физ Горго, ти ще поддържаш връзка и ще ми даваш сили, за да се прокрадна в крепостта и да намеря обратния път навън.

Каран не вярваше на ушите си.

— Но Игър е сред най-могъщите военачалници в Мелдорин, пък и чародей!

— Моята господарка е още по-силна, а и аз съм овладяла донякъде Тайното изкуство. За мен ще е трудно, за тебе обаче изобщо не е опасно. Няма нужда да доближаваш Физ Горго на по-малко от левга. — Тя я погледна неспокойно. — Моля те, дори не подозираш колко е важно за мен. Каквото и да направя, Фейчанд все е недоволна. За нищо на света не бива да се проваля.

За разлика от самонадеяността, тази молба проникна в отстъпчивата душа на Каран, но тя все още се инатеше. Самата идея за такова начинание беше кошмарна.

— Не съм толкова корава, че да се захвана с шпиониране и кражби, нямам подобни умения. Трябва да си намериш някой друг.

— Виж ти! — студено отвърна Мейгрейт. — Честта и дългът са нищо за теб. Не очаквах това. Е, не можеш да откажеш. Не познавам друг наблизо.

— Искаш от мен нещо много над помощта, която ми оказа — запъна се Каран. — Нека е друга услуга и ще ти помогна от все сърце, каквото и да ми струва.

— Вече чух същото от тебе преди време, струва ми се.

— Но ти само похарчи за мен малко сребро, което отдавна ти върнах. Сега настояваш да рискувам живота си.

— „Малко сребро?!“ Спасих ти живота. Върнах те от гроба, макар че и аз можех да се заразя от треската. Пренесох те чак в Туркад. Дадох ти пари и се погрижих да те придружат до дома ти. Върна ми най-дребната част от дълга си.

Каран се почувства натикана в клопка. Никога не бе предполагала, че обещанието й ще бъде обърнато така срещу нея.

— Трябва да отида в Чантед през есента — опита първото, за което се сети.

— Нима поставяш удоволствието над дълга? Ама че особняци сте хората в Банадор. Пък и ние ще сме се върнали дотогава.

— Не мога. Дългът ме принуждава да остана тук.

Мейгрейт не се канеше да отстъпи.

— Имаш си иконом… а и пътуваше от години, когато те срещнах.

— Той вече е старец. Освен това нямам пари. След четири години суша всеки грайнт е скъпоценен.

— Но можеш да си позволиш разходки до Чантед! Разбира се, аз ще поема всички твои разноски наред с добро заплащане — двойно по-високо от обичайното за услугите на човек с усет.

— Заплащане ли? — повтори Каран, лишила се от последната причина да откаже.

— По четири сребърни тара дневно за шестдесет дни, които ще ти бъдат изплатени в Сит на връщане. Пак те питам — държиш ли на дадената дума?

Смаяната Каран се смълча. Цял живот не й стигаха парите. А току-що чутата сума беше същинско богатство, с което да отърве имението си от всякакви несгоди, макар че предпочиташе да не взема тези пари и да си седи у дома.

Годините на скиталчество я бяха накарали да оцени домашния покой и усамотението, което намираше в планините само на крачка от задния двор, както и увереността, че не е подчинена на никого. Мейгрейт беше себична и безчувствена жена. Дори да ги нямаше опасностите във Физ Горго, месеците в нейната компания щяха да са почти непоносими. Каран обаче знаеше, че гостенката няма да я остави на мира, а дори без обещаното заплащане нямаше как да й откаже. Дългът е свещен.

— Ще направя каквото искаш — промърмори тя против волята си, обзета от тежки опасения.

— Тогава се закълни в най-святото за тебе, че ще ми служиш вярно, докато не изпълним задачата.

Когато Кари беше на осем гадини, убиха в планината обичния й баща Галиад за няколко монети. Той беше най-свещеният образ в душата й.

— Кълна се в паметта на баща си, че ще направя това за тебе — изрече с чувството, че е смазана.

Нямаше връщане назад. Каран си поговори надълго и нашироко с Рейчис, който изобщо не се зарадва, уреди каквото можа от делата си и щом се зазори на другия ден, двете потеглиха от Готрайм.

4. Зловещо разкритие

Долината на Райм беше виеща се мъглива ивица. Мейгрейт не пожела да минат през град Толрайм, а се насочи на югоизток към Сит. Каран я следваше навъсено. Обикновено не й липсваше добро настроение, но с такава спътничка се чувстваше неловко. Яздеха в мълчание по прашните пътища на Банадор между живи плетове. Понякога зърваха през тях каменисти ливади, където и бурените линееха от сушата.

По пладне слънцето напече главата на Каран дори през плъстената шапка. Спряха за малко при плитък чакълест ручей да пийнат вода и да изядат по къшей хляб. Каран тръгна към водата и понечи да свали ботушите си, за да натопи сгорещените си крака.

— Нямаме време за това — троснато я спря Мейгрейт. — Трябва да сме се върнали в Сит след шестдесет дни.

— Шестдесет дни!? Невъзможно!

Мейгрейт извади малка карта, начертана върху пергамент.

— Пътищата почти навсякъде са добри. Кралски вестоносец може да измине това разстояние за тридесет дни. Ние имаме двойно повече време.

— Вестоносецът сменя коня си всеки ден.

— И ние ще сменим нашите, ако се наложи, но в Туркад нямаше по-свестни животни от тези. Да тръгваме.

Каран вече се питаше колко ли злато носи нейната водачка в кесията си. Явно беше повече, отколкото бе виждала през живота си.

Отдавна не бе яздила и към края на деня беше толкова натъртена и схваната, че едва можеше да ходи. Седна до огъня да намаже с мехлем протритите си бедра, а Мейгрейт се зае да приготвя вечерята.

След малко й подаде паница с нещо като пъстра каша.

— Какво е това? — засмя се Каран. — Лепило, за да не падам от седлото утре ли?

Мейгрейт се смръщи. Изобщо не й личеше да има чувство за хумор.

— Вечерята ти.

Същински бълвоч — счукано зърно и корави късчета пушено месо, забъркани с жилав сушен зарзават. От варенето всичко се бе сгъстило в пружиниращо месиво. Каран си изяде порцията безмълвно, изкуцука до спалния си чувал и се напъха цялата в него. Потръгваше по-зле от най-лошите й страхове, а бе отминал само първия ден.

Прекосиха в неспирен устрем тучните поля на Ягадор и излязоха на Големия път, свързваш Севера и Юга. Продължиха по него към Сит. Мейгрейт не заговаряше никого и никой не им досаждаше, защото около нея витаеше такъв дух на гибелни умения, че и най-бездушните злодеи я заобикаляха отдалеч.

Градът-държава Сит преживяваше от търговия и заемаше остров насред могъщата река Гар. Чисто, подредено място, където законите се спазваха, а животът беше посветен на деловите начинания. Красив град с постройки от жълт камък, покрили изцяло склоновете. Тук Мейгрейт купи припаси за дългия преход на юг — съвсем същата храна като досегашната. Каран се умърлуши още повече. Пътуваха от шест дни и гозбите на водачката й бяха отвратително неразличими една от друга, лишени от всякакви подправки. Само Мейгрейт готвеше.

— Не може ли поне да си купим малко вино? — примоли се Каран на минаване край една питиепродавница, явно преуспяваща, щом фасадата й бе облицована с обсидиан.

— Не се нуждая от вино — отвърна Мейгрейт.

Каран обаче нямаше намерение да се предава лесно.

— И аз не се нуждая от него, но ще ми бъде приятно да си пийвам по малко. — Спря коня пред вратата и порови в кесийката си за малкото монети, които носеше. — Ще купя със свои пари, щом не можеш да си го позволиш.

Мейгрейт направи гримаса.

— Щом така ще си по-доволна… Почакай ме тук!

Каран с наслада подбираше и опитваше вината, но нейната спътница й отне и тази радост. Девойката седна кипнала от яд на стъпалото, а Мейгрейт излезе почти незабавно с мях колкото диня, без да продума, върза го на седлото й и пак се метна на коня си.

Преди на напуснат Сит, Мейгрейт я заведе на една уличка, която с нищо не се отличаваше сред останалите, и показа един вход, сбутан между съседните.

— Ако нещо се обърка, ще донесеш тук реликвата за Фейчанд.

Скоро минаха над южния ръкав на Гар по мост с дванадесет каменни арки; средната, най-високата, беше от желязо, покрито с червена боя.

Стъпиха на другия бряг и се отправиха на югоизток по Големия път. Той водеше първо към Виликшатур, западнал градец на брега на Туркадско море (не се отбиха там), после кривна на юг през над двадесет левги гора, за да стигне до прохода Зарка. Тук прекосиха далеч по-ниските планини и свърнаха на запад през безкрайните тревисти равнини към горите на Орист.

Каран вече с мъка сдържаше воплите на безсилна ярост, защото Мейгрейт отказваше да отговаря на всички въпроси за общата им задача или за реликвата, която трябваше да вземат толкова отдалеч, дори за плановете си как ще се вмъкнат във Физ Горго под носовете на вечно бдителните стражи, пазещи Игър.

— Но аз вече трябва да знам някои неща — изфуча Каран една вечер в края на втората седмица.

Подритна един клон към пламъците и от другата страна на огъня се разпиля жарава. Мейгрейт изтръска с пръст едно въгленче от паницата си. Оставаше си невъзмутима.

— Ако е нужно да знаеш нещо, ще ги го кажа в подходящото време.

— Досега нищичко не си ми казала.

— Значи е ясно, че засега не се налага да знаеш нищо.

Вбесяваща логика. Каран се чувстваше като с нахлузен оглавник, но нямаше какво да направи. Взетите от къщи пари нямаше да й стигнат и за една четвърт от обратния път.

Каран се потапяше все по-дълбоко в унинието си. Струваше й се, че непролетите сълзи я разяждат отвътре.

Накрая дори Мейгрейт осъзна, че тази печал на спътничката й се превръща в спънка и за двете.

— Какво ти става? — попита на следващата вечер, след като погълнаха неприятната гозба.

— Страх ме е, самотна съм, нещастна съм.

— Щастието е в изпълнения дълг — заяви Мейгрейт, като че ли повтаряше заучени думи.

Каран не удостои с отговор тази нелепост. Дългът си е дълг, една от рамките, задържащи битието да не се разпадне. Съсипал е не по-малко хора, отколкото е възвисил. Обърна гръб на Мейгрейт, обви коленете си с ръце и зарея взор към тъмната гора, унесена в мрачно умувана над своя живот, над който нямаше власт. Какво да прави с Готрайм? Ами със себе си?

Още неполученото заплащане би стигнало да върне дълговете си, но не и да постегне къщата или да облагороди измъчените от сушата земи. Макар че Каран се смяташе за умна, способна и трудолюбива, това не стигаше. Ако сушата се проточеше до зимата, тя щеше да е принудена да разпродаде покъщнината си просто за да оцелее. И какво да чака от идната година? Да загуби Готрайм, обитаван вече хилядолетие от нейния род, беше все едно да й отрежат крак. „Няма спасение!“

Мейгрейт внезапно подскочи, вторачи се в Каран и викна:

— Какво?!

— Нищо не съм казала. Остави ме на мира!

Спътничката й прескочи огъня и я изправи насила.

— Ти излъчваше!

— Какви ги дрънкаш? — промърмори Каран, докато напразно се мъчеше да се отскубне.

— Разпращаше чувствата си във всички посоки. Това е прекалено опасно. Не знам как още си жива.

— Ох…

Каран се опитваше да проумее какво е направила преди малко.

— Трябва да си по-предпазлива.

— Такава съм си! Научих се да крия каква съм още преди да проходя. Не знам как се изтървах сега. Може би защото се чувствам толкова нещастна заради тебе.

От тези думи Каран се обезсърчи още повече. Отиде при дисагите си и взе меха, купен в Сит и останал досега недокоснат. Надяваше се Мейгрейт да не е купила някаква помия.

Още с първата глътка се убеди, че не е така. Великолепно вино, почти черно на цвят. Наля си пълна чаша, защото мехът беше твърде тежък да пие от него. Облегна се на близкото дърво и почна да пие на бавни глътки.

— Заради мен ли си нещастна? — смаяно попита Мейгрейт.

— Това пътуване е сред най-окаяните дни в целия ми живот. Ти само се заяждаш и заповядваш, държиш се с мен, все едно съм малоумна.

— Съжалявам — промълви другата жена. — Така съм свикнала.

Мейгрейт също напълни чашата си — до ръба, — окачи меха на дървото и седна до Каран. Разбираше, че е време да измъкне някак спътничката си от унинието, застрашаващо и двете.

Седяха, без да разговарят, само пиеха. Каран обаче скоро се замая и остави чашата на земята. Не забеляза виното да разклаща желязното самообладание на Мейгрейт.

Изведнъж си възвърна присъщото добро настроение и помоли:

— Разкажи ми за живота си.

Всъщност и след толкова години не знаеше нищо за спътничката си.

— Че какво да ти разказвам? Нямам майка и баща. Не знам коя съм и откъде съм.

— И аз осиротях рано — сподели Каран. — Убиха баща ми, когато бях на осем години. Все се питам защо се случи. Скоро след това майка ми полудя и сама отне живота си.

— Поне си имала тези осем години — горчиво отрони Мейгрейт. — Поне ги помниш! А аз де да знам не съм ли се пръкнала в някое блато.

Напълни си отново чашата, изгълта я на един дъх и пак я наля. Каран бе притихнала и Мейгрейт проумя, че се е отнесла към трагедията й с грубо пренебрежение.

— Какви бяха те? — попита колкото можа по-мило.

— Майка ми беше от рода Фърн, живял в Готрайм от хиляда години. Името и владението наследих от нея. А баща ми беше ааким!

Мейгрейт трепна.

— Ааким! — каза го, сякаш надушваше неприятности.

— Е, наполовина ааким. Неговата майка била от аакимите, а баща му — от коренната раса.

— Значи си мелез?!

— Не се дърпай така от мен, не съм чудовище.

— Просто се изненадах — промърмори по-възрастната жена.

— А според тебе откъде се е взела тази моя дарба?

— Дарбите идват по какви ли не пътища.

Мейгрейт протегна ръка да си налее поредната чаша. „Значи от това се е бояла Фейчанд — от непредвидимите дарби на мелеза. Дали Каран изобщо подозира на какво е способна?“

— Аакан винаги ме е очаровал, откакто за пръв път чух преданията от баща си — замечтано промълви Каран и наподоби гласа на печалния разказвач: — „Наш свят е бил Аакан, тъмен, студен и пуст, но само него сме имали и сме го обичали. Няма друг народ, който да се е трудил по-прилежно или да е творил по-хитроумно, и след време светът разцъфтял под грижите ни. Всеки град, постройка, градина или устройство, създадени от нас, са били въплътена красота. В нашето изкуство и занаяти била същината на живота ни. После кароните ни отнели света. Продължавали сме да творим, но не за себе си. Никога не сме се изтръгнали от това робство. Само онези от нас, които дошли на Сантенар, си възвърнали свободата. Тук настъпило нашето възраждане — построили сме прекрасните си градове навсякъде из този свят, а изкуството ни било ненадминато. Но ние сме обречени да страдаме. Отново сме били предадени от кароните, а нашите градове и творения — унищожени. Сега живеем в миналото и заради миналото и не се намесваме в делата на Сантенар“.

— Колко печален е бил животът им и на техния свят, и тук — добави Каран. — Те вярват, че собствената им съдба не зависи от тях.

— И аз вярвам в това — промърмори Мейгрейт, докато си наливаше пак, в заговори за друго: — Да ти кажа за твоето излъчване — подхвана меко. — Искам да обмисляш постъпките си. Трябва да се владееш. Превъзходна дарба е, но ако се научиш да я използваш правилно.

— Страх ме е — смънка Каран. — Кой ли още знае, че имам усета?

За поне един бе убедена. Летописецът Лиан. На колко ли хора вече беше разказал за нея?

— Може би никой. По случайност попадна на мен, а аз просто различавам хора със способности като твоите.

Каран подскочи и стисна ръката й.

— Как тъй? И ти ли имаш усета?

Не познаваше друга като себе си. Толкова се развълнува, че може да е срещнала сродна душа, ако ще и да е Мейгрейт.

Тя обаче прихна.

— По-правилно е да се каже, че съм напълно лишена от усет.

За миг като че ли се изненада на опита си за шега. Допи чашата и стана да си налее. По брадичката й се стече струйка вино с цвят на кръв, но тя не забеляза.

— Щеше да ми разказваш за живота си — напомни Каран.

— Родителите ми умрели веднага след раждането ми и дори не знам имената им. Известно ми е само, че съм била страшен позор за тях.

Гласът й секна и тя се олюля и изтърва меха. Плисна вино в бляскава дъга, осветена от пламъците, после изцвърча на нажежения камък. Мейгрейт се изкикоти и се свлече от дънера. Каран й помогна да се надигне. Виното изведнъж надви Мейгрейт, тя метна ръце около шията на спътничката си и по бузите й потекоха сълзи.

— О, Каран не можеш да си представиш как копнея да знам коя и откъде произхождам. Научих само, че след смъртта им Фейеламор ме взела, а никой друг не ме искал.

Каран настръхна. Мейгрейт изобщо не осъзнаваше какво е изтървала.

— А аз дори не съм от нейната раса. Никой освен нея не го било грижа за мен. Какъвто и срам да е била появата ми на света, тя ме отгледа, даде ми най-доброто обучение. Никога не бих могла да я обикна, защото е твърде сурова, непреклонна, отчуждена. Фейеламор е невъобразимо строга господарка. Никога от нищо не е доволна. Но как да не се старая? Никога не ще мога да й се отплатя.

Каран беше толкова потресена от пиянските откровения на водачката си, че дори не чу останалото. Значи Фейчанд бе Фейеламор, митичната предводителка на фейлемите! Споменаваха я във всички предания, но от столетия нямаше никаква вест за нея.

След малко Мейгрейт се отпусна кротко на земята, затвори очи и заспа. Каран я зави с едно одеяло и се пъхна в спалния чувал, но дълго не мигна. Беше се забъркала в делата на могъщите, на Фейеламор и Игър, за които обикновените хорица не бяха нищо повече от цифри в кръчмарски тефтер. Как да се опази? Както и да умуваше, положението й се струваше все по-черно.

Мейгрейт се събуди от ярките слънчеви лъчи. Изправи се непохватно и такава болка прониза слепоочията й, че извика.

— Какво има? — сънено се обади Каран.

— Зле ми е — изграчи спътничката й. — Ох, главата ми ще се пръсне…

— Ти направо се отряза снощи — развеселено обясни Каран.

— А ти добре ли си?

— Пийнах малко и после изгълтах доста вода.

— О-о-оох! Трябваше да си спомня нещо, обаче…

Каран се надигна и седна, но не отвори уста.

— Спомних си! Имаш кръв от аакимите.

Мейгрейт изведнъж изтрезня. Аакимите бяха неразделни свързани с реликвата, която се канеха да откраднат от Физ Горго. Не бе обяснила на Каран какъв е този предмет и сега разбра, че ще си има разправии, когато го направи. Но вече беше късно да промени нещо.

Значи задачата е била обречена на неуспех още преди да започне. Каквито и да бяха дарбите на Каран, колкото и да бе находчива и умела, не биваше да избира нея за тази работа. По-добре беше да я зареже и да продължи сама. „Ех, да можех… Но дългът ни обвързва и двете“.

— Какво има? — обадя се Каран. — Изглеждаш ми разтревожена.

— Само разтревожена ли? — изсумтя Мейгрейт. — Животът ми, делото ми, невъзможната задача, коя съм аз, защо съм тук… пълен крах!

— Искам да ти помогна, стига да е по силите ми — промълви Каран: опасяваше се Мейгрейт да не й се сопне грубо. — Можем… дори да станем приятелки, ако престанеш да ме отблъскваш непрекъснато.

— Никога не съм имала приятели — отвърна другата жена. — Фейчанд не позволяваше, за да не ми пречат да й служа.

— Но как е възможно да не ти позволява?

— Дългът не ми позволява. Дължа й всичко. Толкова огромен дълг, че никога няма да го изплатя. И тя ми повтаря това неуморно.

Ето че Каран надникна по-дълбоко в причините нейната спътничка да е толкова непреклонна. Вече не се чувстваше чак смазана от присъствието на Мейгрейт. Съжаляваше я, искрено желаеше да облекчи товара й с нещо.

— Сигурно си много самотна. Ще се радвам да съм твоя приятелка.

Мейгрейт постоя с поглед, забит в земята, после вдигна глава да я погледне. Изглеждаше малко уплашена от това предложение.

— Благодаря ти. Ти си добра и щедра, с горещо сърце. Какво повече да търся у една приятелка? Ти си всичко, което аз не съм. Но е безполезно да се стремя към онова, което не мога да имам, пък и е опасно и за мен, и за тебе.

Надигна се и тръгна към гората.

— Мейгрейт! — подвикна след нея Каран.

Водачката се обърна рязко.

— Да?

— Трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

Каран сви устни, после каза:

— Снощи се напи… и назова господарката си с друго име.

Златистата кожа на Мейгрейт придоби цвета на гипс.

— С кое име? — прошепна тя.

— Нарече я Фейеламор! Същата ли е?

Мейгрейт се олюля, все едно ще падне. Лицето й се сгърчи, тя притисна длани към слепоочията си и след миг се овладя.

— Не изричай повече това име — нареди с глас, който би вледенил и разтопено олово. — Моята господарка е Фейчанд. Фейеламор е отдавна мъртва.

Каран се пулеше онемяла насреща й.

— Фейчанд! — кресна в очите й Мейгрейт и я стисна за страните. — Фейчанд! Наби ли си го в главата? Няма никаква Фейеламор!

По-младата жена закима. Мейгрейт се отдръпна конвулсивно и затътри крака към гората. Вървя между дърветата около час и на всяка крачка й призляваше. Погнусата от себе си, че е издала тайната на Фейеламор, я тормозеше много по-лошо от махмурлука. Налетя на едно раздвоено дърво, провеси се през чатала и повърна. Вкопчи се в дървото, сякаш бе намерила майка си, която някога не бе познавала; грапавата кора притискаше гърдите й и тя сякаш се напъваше нескончаемо. Но нямаше как да изхвърли от себе си заседналата буца ужас. Бе издала Фейеламор, и то на човек с усет, и това тепърва щеше да навлича големи беди.

След тази случка Мейгрейт се държеше още по-отчуждено. Повече не споменаха Фейеламор и плахите опити на Каран за сближаване срещаха такъв отпор, че и тя скоро се затвори в себе си. Яздеха през ширнали се равнини с щръкнали на туфи трева и Каран имаше предостатъчно време да се чуди неспокойно как се бе развързал езикът на Мейгрейт и какво означаваше това за нея. Щом беше чак такава тайна, че Фейеламор още е жива, значи сега и тя беше изложена на нова опасност, след като я научи. Виждаше само две възможности: да се примоли на Мейгрейт да не казва на Фейеламор или да се постарае целия свят да узнае. Никоя от двете не й харесваше.

В други моменти от проточилото се пътешествие разсъждаваше мрачно за несгодите на Готрайм или се унасяше в мечти за празника на Чантед. И всеки ден се питаше що за реликва търси Мейгрейт толкова далеч. Какво ли можеше да представлява? Под тъмния лик на луната, надвиснала зловещо над нея, си казваше, че сигурно е по-добре да не научава.

Стигнаха до огромната река Хиндирин, твърде широка и буйна, за да я преплуват. Но надолу по течението над нея се издигаше каменен мост, почти равен по дължина на онзи край Сит. Нататък по пътя им имаше и други реки, но мостовете се поддържаха усърдно и двете напредваха бързо. После минаха през още равнини и гори по стар път, който тук-там дори не личеше.

Към края на третата седмица, след нощи под тежкото сияние на мъглявината-скорпион в пустото небе, лошите предчувствия на Каран крепнеха непрекъснато. Три пъти смениха конете и изминаха над сто и петдесет левги. Вече яздеха между високи дървета, зад които започваха непроходими блата и мочурливите гори на Орист — чак до стените на Физ Горго и отвъд тях.

В някакво безименно градче оставиха конете и Мейгрейт нае човек да ги преведе през заблатената гора. Мъжът беше опърпан, беззъб и вечно ухилен, контрабандист и изпечен мошеник, чийто поглед не се откъсваше от Каран, където и да отидеше тя. Той обаче познаваше всяка локвичка и тресавище, вечер хапваха прясно уловена риба — приятно разнообразие след безвкусните гозби на Мейгрейт. А и присъствието му малко облекчаваше тягостните отношения между двете.

За Каран през всички тези дни имаше само един хубав момент. Добраха се до езерото Нийд, студено и бистро, дълго цяла левга. Спряха за нощувка на северния бряг сред полупотопените руини на древен град. След около седмица, прекарана в блатата, Каран се наслаждаваше на чистата вода, но я прободе силна болка в дясната пета.

Отскочи назад и нещо черно падна в езерото. Тя стигна с подскоци до брега и седна на една мраморна плоча да огледа раната.

Водачът, който им се представи като Уолф, се примъкна до нея.

— Нещо те ухапа ли?

Хвана малкото й стъпало с ръка, грапава като корен на воден храст.

— Тук боли ли? — мушна петата с мазолестия си показалец.

В петата си виждаше триъгълна дупка, от която прокапваше кръв, а ръбовете посиняваха.

— Нищо не усещам.

— Ще усетиш.

Уолф не пускаше крака й и Каран го дръпна. Мейгрейт дойде да провери какво е станало.

— Пирамидна раковина — обясни водачът. — Днес не може да стъпва на този крак.

— Нехайство — подразни се Мейгрейт. — Ами утре?

— Дотогава трябва да й олекне, ако не се възпали.

Уолф пак седна до огъня.

— Не можем да прахосаме цял ден — заяви Мейгрейт. — Защо не ми покажеш пътя до Физ Горго? Дотам има само два дни ходене, нали?

— По-малко.

— Още по-добре! Днес ще вървим, докъдето можем, и ще се върнем по тъмно. Каран, стой тук и се погрижи за крака си. Очаквай ни към полунощ.

Цял ден остана сама — неочакван разкош. Скоро ходилото смъдеше така, че не смееше да стъпи, но не я мъчеше, ако му дадеше почивка. Седеше на слънце сред развалините, гледаше как птиците кръжат и се гмуркат във водата, зяпаше рибките в прозрачните вирчета между парчета мрамор и натрошени колони. Навремето Нийд сигурно е бил прекрасен град.

На обяд се засити с половината от една много вкусна жълта риба, подправена с див лук, и се наля до подуване с противно сладък чай — не можеше да устои на нищо сладко. Прекара следобеда в мечтания, мислеше си за сказания и разказвачи. Вечерта също й хареса, беше спокойна — луната я нямаше, а рехави облаци забулваха мъглявината и премахваха заплашителния й вид. Искаше й се да запали огън, но не смееше да рискува по тъмно толкова близо до Физ Горго. Иначе не мислеше за целта на пътешествието. Прогони всякакви тревоги за предстоящото, поне през този ден.

Оставиха Уолф да чака при езерото, за да ги изведе от блатата. Щом се отдалечиха толкова, че да не ги вижда, скриха и тежките си раници, за да се прокраднат към Физ Горго. И чак сега Мейгрейт прекъсна мълчанието си.

— До днес не исках да говоря за това, но вече съм длъжна. Не е изключено да ме заловят. Ако се случи, но ти им се изплъзнеш някак, върни се при езерото. Водачът ще те съпроводи до края на блатата. После ще се отправиш към Сит и ще предадеш реликвата за Фейчанд на мястото, което ти показах.

На Каран не й се искаше да допусне такава възможност.

— Няма да ми стигнат парите — каза тя вяло.

Мейгрейт й подаде кесия, натъпкана със сребро.

— Това е за разноските. Ако похарчиш повече, ще ти върнат парите в Сит. Там ще си получиш и заплащането.

Тежестта на кесията вдъхваше увереност. Каран я прибра грижливо.

Накрая стигнаха до голям поток, от който се носеше миризма на море. Мейгрейт опита водата на вкус, изкриви устни и я изплю.

— Сол! Физ Горго е до устие при брега. Трябва да сме много бдителни — стражите на Игър може би обикалят чак дотук в блатата.

Предпазливо се примъкнаха към края на блатото и видяха обширен разчистен терен, път от другата му страна, а в далечината — крепост или укрепен град. Физ Горго. Само ден по-късно, отколкото се надяваха. От мястото, където се бяха сврели, виждаха ясно патрулите по пътя и часовите на крепостните стени.

Физ Горго беше грамаден укрепен град, който бавно се рушеше сред блатата, докато не го възстанови частично Игър, военачалник и маг, изскочил сякаш от нищото и завладял цялата южна половина на остров Мелдорин. Градът беше древен, построен преди три хилядолетия, вероятно от аакимите. В по-късни времена областта бе потънала във варварство, а Физ Горго бе изоставен. Река Нийд промени руслото си и някогашните плодородни земи се заблатиха. Наоколо се издигнаха мочурливи гори и всички забравиха за града.

После се появи Игър — преди петдесетина години или може би столетие. Укрепи стените, пресуши околността, съгради пак някои от кулите. Но дори той не преустрои цялата гигантска твърдина, а тунелите и лабиринтите под нея остави каквито са…

Нощта отмина, изниза се и денят. Навсякъде имаше стражи и те бдяха във всеки миг. Нищо не се случи, но Каран беше неспокойна, в корема й се свиваше стегнат възел. Поредното неудобство да имаш усета — преживяваше всичко по-тежко от обикновените хора. Тя знаеше, че нещо ще потръгне зле.

— Какво има? — неведнъж попита тя Мейгрейт, чието държане не издаваше никакви чувства: само стойката й изглеждаше малко по-скована.

— Нищо, млъкни!… Аха, ето го и него.

В стената се отвори порта и излезе много висок мъж на кон, придружен от шестима стражници. Тръгнаха по пътя към устието.

— Това е Игър! Казаха ми, че често ходел в Капстейн. Дотам не е близо. Няма да се върне до сутринта.

Гледаха малкия отряд, докато не се скри зад първия завой и зачакаха в мълчание да притъмнее. Навсякъде по стената грейнаха фенери. Каран трепереше. Есента беше в началото си, но толкова далеч на юг нощите ставаха мразовити.

— Връзката! — нареди Мейгрейт. — Бързо!

Каран тъй и не си изясни как създава връзката — просто можеше да го прави. С мнозина не успяваше, но знаеше, че с Мейгрейт ще се свърже. Представи си как й говори с ума си и изведнъж сякаш се появи съединяващ ги коридор. Разбира се, не четеше мислите на другата жена, а долавяше само каквото тя й позволи.

Мейгрейт беше силна и умела, но Каран се докосна и до уязвимостта й от терзанията в детството. Измъчваха я съмнения, дори увереността, че нищо сторено от нея няма да получи одобрението на господарката й. Постигаше майсторство в каквото поискаше, само болката не можеше да потисне, затова затваряше в себе си всичко човешко. Отказваше да си позволи чувства. Още по-изненадващо бе, че беше съжалила Каран преди две години, дори бе слязла от коня си и я бе избавила. Каран си напомни с непривичен за нея цинизъм, че Мейгрейт сигурно още тогава е разпознала дарбата й.

Не, не беше справедлива. Мейгрейт толкова настървено искаше да открие коя е, че целият й живот се въртеше около това. Силата на чувствата, с които влизаше в досег, сближаваше Каран със спътничката й повече, отколкото онази вечер, когато пиха. Благата й душа не остана равнодушна. Искаше да помогне на Мейгрейт, да я защити. И почти забрави собствените си тревоги.

Другата жена я достигна по връзката. „Аха! Така е добре. За пръв път съм в толкова ясна връзка“.

— Какво трябва да правя аз? — попита Каран на глас.

Не й допадаше да чува мислите на Мейгрейт в ума си, най-личното кътче от всички.

— Просто поддържай връзката. Каквото ще да става, не я прекъсвай, докато съм вътре, иначе едва ли ще успея да изляза. Но ако не ми провърви, може би ще се наложи да почерпя малко от силите ти. Няма да ти навредя, обаче е вероятно да се почувстваш… отмаляла. Готова ли си?

— Да.

Не че Каран беше готова, но искаше всичко да свършва по-скоро.

„Поддържай връзката“ — повтори Мейгрейт и направо изчезна. Под краката й шумоляха листа, но звуците се отдалечавала и след броени мигове настъпи тишина. Каран вдигна глава към мъглявината-скорпион и потръпна.

И тогава усети разкъсващо дърпане в съзнанието си, сякаш някой изтръгна връзката с корените. Поне минута беше сляпа и глуха, загубила власт над сетивата си. Струваше й се, че е приклещена някъде. За малко да се поддаде на паниката, после си възвърна слуха, изпукаха листа и Мейгрейт застана над нея.

— Какво беше това? — попита тя намусено.

— Нямам представа — отвърна Каран, стиснала главата си. Зрението й се проясняваше. — Връзката се разкъса ей така. Дори ослепях за миг.

— Но какво ти е сега?

— Винаги ми призлява, след като използвам дарбата си. Ще се оправя скоро, този път не е особено зле.

— И с мен се случва, когато прибягна до Тайното изкуство — троснато си призна Мейгрейт. — Но не и след такава дреболия!

Щом Каран се поопомни, опитаха отново. Този път връзката трепкаше неустойчиво и засили неприятното туптене в главата на Каран.

— Съжалявам… Правя каквото мога. Казах ти, че на дарбата ми не бива да се разчита. Не се подчинява насила.

— Сега трябва да се подчини — отсече водачката. — Задръж я!

Скри се от поглед като угасена свещ, но Каран вече разбираше, че това е илюзия. Измина минута и връзката беше буквално разпарчетосана, само че откъм Мейгрейт. Тя скоро се върна.

Изглеждаше стресната.

— Игър сигурно е наложил някаква защита, която пречи, ако се раздалечим. Няма как, ще дойдеш с мен. Не виждам начин да се вмъкна без помощта на връзката.

— Не — извика Каран — Не, не, не!

Струваше й се, че изпепеляващата болка напира да разсече полукълбата на мозъка й. От това се боеше, откакто преди месец зърна Мейгрейт да язди по стръмната пътека към дома й. Прилошаването стана толкова силно, че я повали на колене.

— Да не мислиш, че искам да те мъкна натам в това състояние? — изсумтя Мейгрейт. — Но нямам избор. — Даде й някакво пакетче от оризова хартия. — Глътни това. Ще ти олекне. Не го разкъсвай.

Каран сложи хартийката в устата си и тя веднага залепна за небцето й. Щом се опита да я помести с език, пакетчето се разкъса и пръсна в устата й гадно горчив вкус Разтреса се от напън за повръщане. Мейгрейт поднесе към устните й манерка с вода, но нищо не можеше да отмие горчилката.

— Няма да се измъкнем — смънка Каран, макар да знаеше, че няма смисъл да спори.

Усещаше, че ще ги сполети страшна беда, но с нищо не можеше да я отклони.

5. Лицето в огледалото

Каран се свлече, опряла гръб до външната стена на Физ Горго. Струваше й се, че е съвсем сама, макар Мейгрейт да стоеше на няколко крачки от нея. А и беше твърде уплашена. Отекващите стъпки на часовите горе сякаш повтаряха ударите на сърцето й. Навсякъде имаше стража. Меланхоличните звуци на нощта само засилваха отчаянието й.

„Защо й позволих да ме натика насила в това безумие? Защо дойдох?“

В ребрата й се заби лакът и Каран подскочи. Странните очи на Мейгрейт проблясваха в мъждивата светлина. Тя впи пръсти до болка в ръката на Каран. Гласът й бе по-мразовит и от нощния студ.

— Проклета да си — пак предаваш чувствата си на цялата крепост. — И замърмори на себе си: — В нищо не можеш да се довериш на човек с усет. Защо ли я доведох?

Гневът й опари Каран, а обидата я потисна, макар да разбираше правотата на Мейгрейт — пак го бе направила: разпръскваше във всички посоки тягостните си страхове и увеличаваше опасността. Вдиша дълбоко, потрепери, докосна древната влажна, но някак вдъхваща увереност стена и погледна нагоре.

По небето се носеше облак, ту скриваше, ту открояваше мъглявината с форма на скорпион, просветваща в бяло и черно. Зловещо и тревожно. Колко се бе раздула, откакто потеглиха преди месец… Двете я гледаха, уединени в мълчанието си, и чакаха смяната на постовете. Най-сетне някъде отвътре долетя удар на камбанка, по стената изхрущя чакъл и пак настъпи тишина.

Внезапно Каран усети някакво боцкане между плешките си. Някой ги следеше! Отметна глава назад в очакване да срещне свирепия поглед на страж, но ничия сянка не нарушаваше тъмния силует на стената. А и как някой можеше да я зърне тук, в мрака, под метнатото от Мейгрейт було на илюзията? Каран наруга въображението си и престана да мисли за това.

— Сега! — натърти другата жена.

И катеренето беше сред многото умения на Каран. Дори в тъмата тази прастара стена, с поразхлабени камъни и изронен хоросан, не я затрудняваше повече от обикновена стълба. Тя бързо запълзя нагоре. Някъде по средата върхът на ботуша й се заклещи в процеп. Задърпа, но не успя да го извади. Посегна надолу да си помогне с ръка.

И тогава чу ритмичен тропот. Вцепени се. Нали уж още не беше време да мине патрулът? Зад един ъгъл се появи светлина. Външната пътека минаваше до стената — толкова отблизо илюзиите на Мейгрейт не можеха да ги опазят. Вече виждаше стражниците, двамина едри мъжаги с ветроупорни фенери — насочваха лъчите им поред във всички посоки. Единият лъч се плъзгаше по стената от върха до основата. Другият осветяваше разчистената ивица земя чак до блатото. Колко усърдно претърсваха! Каран се помъчи да се слее със стената, да скрие някак светлата си кожа от лъчите.

Към тежките стъпки се прибави и топуркане. Кой ли пък бдеше над самите стражници? Малко по-назад имаше трета фигура — ъгловата, едва ли не слепена от пръчки, с тромава отривиста походка. На Каран й се стори, че по кожата й плъзнаха буболечки. Светлите петна шареха по стената недалеч от тях двете. Лъчите сякаш се мъчеха да ги прободат. Обзе я неудържимо желание да писне, да скочи към светлината. Чрез връзката долавяше и страховете на Мейгрейт от принудата да се опре на човек, чиито емоции все едно се разнасяха с всеки полъх на вятъра, и от невъзможността да задържи илюзията.

— Хей!

Клечестият човек подрипна във въздуха и протегна напред несъразмерно дълга ръка. Каран се стресна, кракът й се измъкна от процепа и тя едва не падна. Стражниците веднага се завъртяха и насочиха лъчите на фенера към гората. Каран мимолетно почувства нечия тревога, чу цамбуркане и крякане на жаби, после усещането, че я наблюдават, отслабна. Стражниците се втурнаха шумно през храсталаците, размахали копията си, а кльощавият човек ги напътстваше с вопли, които не се различаваха много от жабешките.

Каран се закатери припряно, доколкото смееше, за да не вдига шум и скоро надникна над ръба. Горе стената беше широка колкото път, настлан с чакъл, и имаше каменни парапети, защитаващи стражниците до кръста. Трийсетина крачки вляво от нея през отворената врата на стражева будка се виждаше жарава в мангалче. Стражниците стояха малко по-нататък, надвесени през парапета, и подвикваха на другите в гората. Вдясно нямаше никого. Тя се прехвърли над парапета. Гората чернееше в нощта, само две ярки точки се местеха навътре и наляво. Но кой ли беше онзи съгледвач, проникнал толкова лесно през изтъканата от Мейгрейт паяжина на илюзията?

Усети нетърпението на водачката си, пусна въжето и Мейгрейт бързо се изкатери. Пропълзяха и се скриха зад първия ъгъл.

— Каква беше тази… твар със стражниците? — попита Каран.

— Чакай малко…

Мейгрейт явно търсеше някакъв ориентир сред хаоса от стени, сгради и дворове във Физ Горго. Около вътрешното укрепление, тумбесто, яко и грозно, също имаше стена. По нея не можеха да се изкатерят, стражата беше прекалено многобройна дори за способностите на Мейгрейт. Имаше обаче и друг път. Тя посочи и двете се спуснаха по каменни стъпала към плътните сенки.

— Игър си има лична охрана… Наричат се уелми. Жестоки и непреклонни особняци. Това беше един от тях. Понеже имаш усета, трябва да се пазиш най-много от уелмите. Но защо ли беше със стражниците? Може да те е надушил.

— Някой ни видя. Наблюдаваше ни от гората — каза Каран. — Уелмът сигурно е усетил съгледвача.

Мейгрейт надникна в мрака, поклати глава и впи поглед в смътно белеещото се лице на спътничката си.

— Глупости. Моята илюзия остана ненарушена. Било е някакво горско животно. Да вървим!

Каран ядосано преметна навитото въже през рамо. Мейгрейт не искаше да се вслуша в думите й — както винаги.

Зад крепостните стени се натъкнаха на признаци за усилена работа — дървени скелета, купчина камъни и други материали образуваха хаотичен лабиринт. Навсякъде нови препятствия и бавене. И дори и тук имаше по някой страж, бдителен почти колкото онези на стените.

Най-после, много по-късно от предвиденото, Мейгрейт намери в дъното на един безлюден двор три големи кръгли отвора и каменни резервоари, където се събираше водата от улиците. Покриваха ги гниещи дъски. Мейгрейт разбута капака на първия резервоар.

— Откъде знаеш, че ни е нужен точно този? — прошепна Каран.

Водачката се загледа за миг в звездите.

— Ако се вярва на моята карта, от най-северния една тръба води към подземните цистерни на вътрешното укрепление. Така ще се вмъкнем там. Колко дълго издържаш без въздух?

Каран не отговори. Знаеше, че плува по-добре от водачката си. Стената на укреплението се извисяваше над тях и островърхите кули закриваха небето. „Не исках да попадна тук…“

— Къде е въжето?

Каран й го подаде. Мейгрейт опипа възлите, закачи куката на ръба и се спусна. Водата беше дълбоко долу. Чу се съвсем лек плисък. Каран чакаше и броеше наум.

Щом стигна до двадесет, водата пак заплиска тихо и Мейгрейт съобщи задъхано:

— Не е този. Издърпай ме.

Каран теглеше с все сила, дланите й се прежулиха, мускулите по раменете я заболяха — Мейгрейт беше доста по-едра от нея. Най-после тя се показа над резервоара и Каран опря длани в хладните камъни, за да облекчи болката.

— Намерих тръба, но тя продължава само няколко метри. Ех, че студ!

Мейгрейт трепереше.

— Защо не оставиш мен да сляза?

— Аз ще се спусна. Хайде, по-бързо!

Тя се втурна към втория резервоар, а Каран се зае да подреди дъските върху първия. Когато свърши, Мейгрейт вече стоеше до края на въжето и се потапяше във водата.

Изглеждаше, че се бави под повърхността цяла вечност. Каран не виждаше нищо, дори отразени звезди. Изведнъж Мейгрейт изскочи, плесна с длан по водата и избълва гнусно сквернословие — Каран за пръв път чуваше от устата й такива думи.

— Нагоре! Тегли ме, по дяволите, по-бързо!

Каран задърпа. Грубото въже раздра пламналите й длани, беше готова да заплаче от болка. Мейгрейт застина върху ръба за миг.

— И този не е. Пак не налучкахме! Кой глупак е чертал картата?

И тогава надалеч излая куче, другото му отвърна с ръмжене. Мейгрейт едва не падна обратно. Каран я хвана и двете се спогледаха.

— Не мога да заблудя куче

Побягнаха към третия резервоар. Мейгрейт разхвърля дъските с яростна мощ и закрепи куката. Една дъска се строши и пльосна шумно във водата. Още кучета се присъединиха към врявата. Мейгрейт изпъшка, пусна въжето и цопна във водата. Каран се прехвърли през ръба и се вкопчи във въжето, само главата и се подаваше. Лаят се засилваше. А отдолу — нито звук. Какво ли правеше Мейгрейт?

Цяла сюрия кучета изскочи иззад ъгъла с гръмка гълчава и се устреми към първия резервоар. После кучетата внезапно спряха и бавно се разделиха на две глутници. Каран настръхна. Между глутниците се провря по-едър пес — мършав, затова пък с размерите на теле. Пристъпваше с неравни крачки като уелма със стражниците. Спря да подуши въздуха, заклати наляво-надясно дългата си муцуна — и се обърна право към Каран. „Мейгрейт, побързай!“

Кучето се напрегна, доближи с нехаен скок и се присви. Каран го зяпна в очите. Водата избълбука.

— Намерих я — изгъгна през тракащите си зъби Мейгрейт — Много е надълбоко. Преброй единадесет камъка. Тръбата криволичи и се издига. Не забравяй въжето.

Вдиша набързо три пъти и се гмурна.

Каран погледна към водата и в същия миг кучето скочи. На звездната светлина изглеждаше, че е само очи и зъби. Каран ту се хлъзгаше, ту пропадаше покрай въжето. Дланите й пламнаха, в следващия миг потъна. Над главата й се сключи черна вода, ледена и вмирисана.

Изплува на повърхността и изплющя с края на въжето. То се потопи със съскане до нея, куката я прасна по кокалчетата. Тя вдигна глава към звездите и успя да зърне летящия към нея силует на кучето. След миг то пльосна до нея. Каран не го виждаше, чуваше само неспирното гърлено ръмжене. Тромавият във водата пес се опита да я захапе и тя отплува трескаво назад. Това беше по-страшно и от кошмар.

Нещо се омота около краката й. Каран понечи да писне, но се сети, че е въжето. Кучето пак напираше към нея, смрадливият му дъх лъхна лицето й. Тя придърпа куката към себе си и я стовари в муцуната му. Песът заквича, тя вдиша колкото можа, изпусна въздуха и се гмурна. Дори под водата чуваше лай.

От студа я заболяха ушите, а тъмата отприщи страха от безименни твари. Дяланите камъни бяха хлъзгави, изтръпналите и пръсти напипваха линиите, където се съединяваха. Четири, пет, шест… Вече я боляха и пръстите на краката. Десет, единадесет, дванадесет… Не й стигаше въздух. Болката в едното ухо стана пронизваща. Каран преглътна и й олекна малко. Къде ли беше отворът? Трябваше да е някъде тук.

Плъзгаше се покрай камъните и накрая го напипа. Въжето пак се оплете около ботушите й. Освободи се с ритници и се промуши в тръбата — тесните й рамене докосваха стените. Уплаши се, че ще се заклещи. Мускулите на единия й прасец се сгърчиха, но нямаше как да ги достигне с ръце. Белите й дробове се свиваха. Нещо слузесто се лепна на лицето й и Каран го отблъсна панически. Замята се, ожули си юмруците в камъните и издърпа нагоре по стръмно издигащата се тръба. Главата и раменете й се показаха над водата.

Въздух! Поглъщаше го, сякаш щяха ей сега пак да я лишат от него. След няколко загребвания ръката й се блъсна в ръб — имаше ниска каменна стена. Май се бе озовала в друг резервоар, подземен, много по-вместителен от първия. Изкатери се на сухо и легна задъхана и разтреперена, захапала окървавената си ръка. Прасецът й беше като болезнен камък.

Непрогледен мрак; чуваше се само накъсаното й дишане.

— Мейгрейт? — прошепна хрипливо, докато разтриваше вкоченения си крак.

Нямаше отговор. Опипа наоколо. Подът беше от еднакви каменни плочи, наредени плътно. И стените се оказаха от дялан камък. Студеният въздух не помръдваше. Подвикна по-силно. Ехото сякаш искаше да я подразни.

Зад нея кожа изчегърта по камък. Тя се обърна, напрегна очите си да различи нещо в мрака.

— Мейгрейт?

Появи се мъждукане, открои извита стена и тръби, закрепени над пода. Погледът й се плъзна по тях — май имаше повече дупки, отколкото метал — и спря на тъмнеещо приспособление в другия край на цистерната, може би помпа. Зад нея се показа тъмна фигура — пристъпваше бавно. Каран се притисна до стената.

— Спокойно. Исках да проверя къде сме. Тунелите са много. Почини си малко — сигурно си останала без сили.

Светлината се излъчваше от мъничко кълбо в протегнатата ръка на Мейгрейт и хвърляше отблясъци в бледосините й очи.

Тя обви раменете на по-младата жена и я прегърна за миг. Каран се ободри от тази непривична нежност. Най-сетне може би ставаха приятелки.

Мейгрейт седна до нея и внимателно остави кълбото на пода. Всеки неин жест беше пестелив, овладян. С две-три ловки движения тя приглади косата си назад — дори водата в резервоара май не можеше да отнеме блясъка й.

Слабата светлина измъкваше от тъмата бледото лице и червената коса на Каран. Великолепна коса, но си искаше грижите, а тя си бе загубила гребена още преди седмици. Цялата беше мърлява. Преди време ризата и панталонът подхождаха по цвят на зелените й очи, но качествената вълна вече беше износена и мръсна от пътуването, а сега по краката, ръцете и раменете й имаше кафеникава слуз от остъргването по стените. Ръцете и краката й бяха посинели от студ.

— Какво е това? — попита тя и посочи кълбото.

— Светлик. Вземи го, може и да имаш нужда от него. Имам още един.

Каран огледа кълбото. Приличаше на полиран млечен кварц с пет сребърни листенца в основата. На пипане беше хладно, но нейното докосване го беляза с по-тъмни петънца, които избледняха чак след минута-две.

— И аакимите имат подобни неща. Откъде си го взела?

— Направих го.

— Направила си го! — учуди се Каран. — Как?

— Сега не е време да ти обяснявам.

Каран прибра въжето в торбата си.

— Дано онзи не се върне, преди да сме се махнали оттук.

После прилежно почна да бърше глезените си с единия си мокър чорап.

— И аз се надявам… — започна Мейгрейт, макар че беше ясно и без дума. Помълча и попита със съмнение: — Защо го казваш?

— Не сме облечени подобаващо да посетим видна особа като военачалника на Физ Горго — отвърна Каран почти безизразно, но хвърли кос лукав поглед на спътничката си. — Нима можем да се покажем пред очите му в такъв вид? Ще е срамота.

— Изсуши се! И се приготви — сопна се Мейгрейт и се изправи. — Как пък ти хрумват и шегички?!

Облегна се на стената, смъкна ботушите си и изплиска водата на пода.

Очите на Каран издадоха тайното й злорадство, но и то я напусна скоро.

— Шегувам се, защото много ме е страх — смънка тя тихичко. — Знам, че Игър ще се върне.

Хрумна й втора шега, по-глупава и от първата, но не си позволи да я каже. Мейгрейт разделяше косата си на дебели кичури и ги изцеждаше през пръстите си. Това явно я успокои и тя сведе поглед към Каран, чиито черти отново се отпуснаха в присъщото й слънчево настроение. Ъгълчетата на устните й трепкаха, докато изстискваше чорапите си. Суровото печално лице на Мейгрейт за миг се изглади. Още малко и тя също щеше да се засмее. После отново я налегнаха грижите.

— Готова ли си вече? Нямаме време.

За Каран всяка отлитаща минута беше като удар на гонг, но си замълча. „Щом влизането е толкова трудно, как ли ще се измъкнем?“

Тръгнаха през каменния лабиринт. Няколко пъти Мейгрейт вадеше от джоба си листче с указания. Накрая влязоха през прикрита врата в толкова висок, прашасал и тесен коридор, че веднага познаха — прокаран е в някаква дебела стена.

И отново опасенията на Каран се раздухаха в тревога. Не можеше да мисли за друго освен за увереността, че ще ги хванат. И как да се опази от виденията какво биха могли да им сторят в това недостъпно за външния свят място?

Мейгрейт спря рязко и се извъртя, без да сдържа гнева си. Този път Каран не излъчваше, но паниката й протичаше лесно по връзката, подхранваше съмненията на самата Мейгрейт, подкопаваше волята й.

— Как ми щукна да те доведа? — изсъска тя. — Ще стреснеш часовите. Стегни се!

Каран вдиша на пресекулки и напомни отмаляла:

— Ти ме принуди. Аз не…

— Не си представях, че си толкова мекушава, толкова слаба — безмилостно я сряза Мейгрейт.

И нейната глава се цепеше от болка заради връзката, и тя вече предчувстваше, че ще се напъхат в капан.

— Не разбираш ли какво означава да имаш усет? — сприхаво попита Каран. — Преживяното от тебе у мен е удвоено!

— Стига си писукала, постарай се да има никаква полза от тебе. Къде е Игър сега? Знаеш ли мислите му в момента?

— Аз не чета мисли.

— И за какво си ми тогава? Как ми се иска да не те бях взела с мен…

Каран се разяри и сграбчи Мейгрейт за ризата.

— Я ме чуй — познавам своите недостатъци. Но не ме обвинявай за твоите. Дори нямаше да изкачиш стената без мен!

— Извинявай. Толкова се страхувам от провал, че… — За кой ли път разтърка с длани слепоочията си. — Ох, главата ми!

Щом усети страданията й, Каран мигом забрава собствения си гняв.

— Но защо, да му се не види, те е изпратила тук?

— Още от малка ме подготвя за много важно дело, както не й омръзва да ми повтаря. И това е едно от изпитанията. — Мейгрейт пак се изнерви. — Виж какво, спипат ли ни, остави всичко на мен. Не се опитвай да ме защитиш. Ти си длъжна да избягаш.

— Но как ще се измъква сама?

— Все ще намериш изход. Ако се случи най-лошото, не чакай повече от три нощи при развалините до езеро Нийд. Не дойда ли, все ще стигнеш някак до Сит.

Каран кимна умърлушено. Знаеше наизуст нарежданията на Мейгрейт, толкова често ги чуваше. Но я безпокоеше още нещо…

— Слушай… непременно ли трябва да кажеш на Фейчанд какво съм научила от теб, когато се напи?

Мейгрейт така стисна светилника, че пръстите й побеляха.

— Трябва — прошепна тя. — Не споменавай повече за това.

Продължиха нагоре по стръмни тесни стъпала, по още един коридор, пак нагоре, но по спирална каменна стълба без перила, и накрая се озоваха на площадка пред гладка стена. Мейгрейт вдигна кълбото високо и огледа. Докосна сивия пясъчник, затвори очи, като че ли налучкваше какво крие камъкът. Въздъхна и натисна лекичко. Появи се врата — черна и осеяна с бронзови гвоздеи.

Тя се засмя облекчено.

— Най-после, Каран, това е! Сега мога да ти кажа. — Дръпна ръката си от вратата. — Дойдохме да намерим огледалото на Аакан, древен апарат, който сега е в ръцете Игър.

— Огледалото на Аакан! — прошепна Каран и пребледня. — Но… но ти знаеш, че баща ми беше наполовина ааким.

— Не знаех, когато тръгвахме. Пък и ти се обвърза с клетва.

— Нямаше да се закълна, ако ми бе казала! Аакимите ме отгледаха след смъртта на моите родители. Те никога не се разделят с подобни вещи. Затова ли си мълча до днес?

Мейгрейт понечи да се оправдае.

— Огледалото е изгубено преди векове. Принадлежи на онзи, който го намери.

— Аакимите изобщо няма да се съгласят с тебе. Огледалото е част от наследството им, донесено е тайно от Аакан. Напомняло им е за техния свят, когато не са имали нищо друго. Нима Фейчанд не ти е разказала как са го изгубили?

— Откраднала им го е Ялкара, Майсторката на заблудата!

— Да, една от кароните, които се превърнали в тяхна прокоба. Аакимите не прощават. Щом научат, че Огледалото е намерено, ще преобърнат земята и небето, но ще си го върнат. И понеже отчасти принадлежа към аакимите, това е и мой дълг. Моля те да ма освободиш от дадената клетва.

Мейгрейт пак се стисна за главата и измърмори нещастно:

— Ти се закле!

— Но ти стигаш твърде далеч в злоупотребата с дълга ми — озъби се Каран — Древните изделия на аакимите са им скъпи като тяхното изкуство, книжнината и Преданията.

— И сега ще нарушиш свещената си клетва пред мен? Тук, където нямам друга подкрепа? В това място е гибелно да стигаме до раздори.

Каран блъсна чело в стената. Каквото и да избереше, пропадаше. Не можеше да наруши клетвата си, защото щеше да измени на всичко, което беше важно за баща й. Но ако вземеше Огледалото и не го върнеше на аакимите, щеше да предаде расата, от която произхождаше баща й. А след като бе научила за истинската цел на идването им, не можеше да остави Огледалото тук.

— Ще спазя уреченото помежду ни, но никога не искай нищо друго от мен. Дългът е изплатен! И не рискувай, за да мога поне да кажа с чисто сърце, че не съм го докосвала. Моля се изобщо да не го пипна.

Още докато говореше, видя с мисления си взор господарката на Мейгрейт. Фейчанд беше дребничка жена с дълбоки котешки очи и гладка прозирна кожа — повече приличаше на оживяло изваяние, отколкото на човек. А впиеше ли в тебе неостаряващите си очи, ти смразяваше душата.

— Хайде! — натърти спътничката й.

Опря длани и бутна. Вратата се отвори. Влязоха в помещението — библиотека, едва осветена от лампа вдясно от вратата. Две стени бяха покрити с книги от пода до тавана. Каран за пръв път виждаше толкова книги. До третата стена бе опряно огромно бюро с нахвърляни по него документи, а над него се подаваше шкаф с множество отвори, в които бяха напъхани карти и свитъци. Дълга работна маса заемаше средата на стаята. До вратата, през която влязоха, имаше съвсем същата, само че заключена. Не се виждаха гоблени, картини или друга украса, каменният под беше гол. На четвъртата стена бяха окачени две големи карти. Едната изобразяваше земите около Физ Горго, другата — централните и южните области на Мелдорин, наскоро прегазени от армиите на Игър.

Мейгрейт дори не погледна картите — бе дошла да търся друго. Вдигна очи към високия прозорец, зад който мигаха бледи звезди.

— Да побързаме. Губим време.

Каран нямаше нужда от подканяне. Захванаха се да търсят. Някои от свитъците в шкафа бяха сложени в метални калъфи. Мейгрейт ги разглеждаше внимателно един по един.

Каран пък вадеше книгите. Много езици, различна писменост които не можеше да прочете. Книгите тежаха, налягаше я досада от еднообразното занимание. Натъкна се на подвързани медни листове — буквите бяха вдълбани с преса. Плъзна пръсти по издатините отзад и се зачуди кой ли е направил тази книга и преди колко векове. Нищо не й хрумна, а и Мейгрейт я изгледа сърдито. Каран върна книгата на мястото й и извади следващата, като не забрави да опипа и зад нея.

Накрая приключи с рафтовете. Пъхна последния том и избърса прашните си пръсти в крачолите на панталона. Мейгрейт ровеше в чекмеджетата на бюрото. Беше свъсила вежди.

— Може и да го носи със себе си — промърмори Каран. Изпитваше известно облекчение, че не намериха нищо.

— Не ми се вярва. — Мейгрейт пак се взря в звездното небе. — Трудно би се престрашил да го изнесе от твърдината си. Виж какво има на масата. Ако не е там, значи няма да успеем. Времето ни изтича.

Каран почна да прехвърля книжата и картите върху масата. Нищо. Имаше тежък свитък, увит в платно, и три калъфа за свитъци. Разгъна платното и видя, че свитъкът е от меден лист, целият позеленял. Окисляването бе слепило навивките и когато се опита да отдели края, ъгълчето се отчупи — зелена люспа само с нишка мед в средата. Побърза да сложи парченцето, уви свитъка и се вторачи в калъфите. Те бяха излети от олово — два празни и един с пергамент вътре. Обърна се към Мейгрейт.

— Тук нещо не е наред.

— Какво имаш предвид?

— Ами… — Каран взе единия калъф и го огледа отблизо — този наглед е изработен от олово, но е съвсем лек. И макар че отвън е гладък, напипвам някакви форми. Виж!

Мейгрейт го грабна от ръката й и се завъртя към светилника. Каран не даде воля на яда си, а се надигна на пръсти, за да надзърне над рамото й. Водачката подметна калъфа на дланта си, после плъзна пръсти по него.

— Ясно ми е какво е направил — простичка измама. Не се е престарал.

Под силата на погледа й калъфът бавно се промени — мътното олово преля в лъскав черен метал със сложни фигури по краищата. Мейгрейт го тръсна и калъфът се разгъна мудно в цял блестящ лист.

Обърна го и забеляза, че от другата страна ръбът е изпъкнал като рамка. А в нея се побираше прозрачно, но не и крехко като стъкло — сияйна отразяваща повърхност като пихтиест живак. Преливаше се и трепкаше, хвърляше отблясъци, сякаш светлината играеше в него на вълнички и кръгове. По рамката с най-тънички сребристи линии бяха нанесени знаци на непознат език. Нямаше друго по ръба на Огледалото освен сребърно-ален символ в горния десен ъгъл. Три златни полукълба бяха враснали едно в друго, заобиколени от допиращи се лунни сърпове в алено, обхванати от платинен кръг, запълнен с преплетени сребърни линии.

Мейгрейт нерешително опря пръст в символа. Цялата й ръка настръхна. Главата й се наведе и накрая челото й опря метала. Ръката й се разтресе. Тя сложи Огледалото на масата и зашепна нещо. Повърхността пред нея потъмня, после се появи ред сребърни букви — светеха ярко на черния фон. Каран се опита да погледне, но Мейгрейт й пречеше. Устните й шаваха. Писмената се меняха.

Ледената буца в корема на Каран натежа.

— Той идва!

Мейгрейт не й обърна внимание, прехласната напълно по Огледалото. Изниза се минута.

— Мейгрейт! — Каран я дръпна за ръката.

Другата жена я отблъсна, без да се озърне. Минутите се точеха.

— Мейгрейт! — изкрещя Каран. — Да не си омагьосана? Това клопка ли е?

Мейгрейт сякаш цяла вечност избистряше погледа си към сгърченото от уплаха лице на младата жена. Заговори безчувствено:

— Не. Поне не и за мен. Просто… ме зове, сякаш е мое. Все едно… все едно вътре има изгубен свят.

Очите й станаха слепи за Каран и тутакси пак се приковаха в Огледалото.

Главата на Каран се замая — Мейгрейт черпеше от силата й чрез връзката. Какво правеше?! Толкова необичайно за нея… Тя пребледня.

— Мейгрейт… Трябва да бягаме. Усещам го как идва.

Водачката се откъсва насила.

— Тогава да вървим — промълви неохотно.

Но беше късно.

Зад вратата прозвучаха стъпки — отекнаха в изострените сетива на Каран като гръмотевици.

Мейгрейт тикна Огледалото в ръцете й и я натисна да клекне зад бюрото. На Каран й идеше да запрати Огледалото през прозореца. Металът се стопли в ръцете й… и нейният поглед бе привлечен надолу.

В този миг животът й се промени безвъзвратно.

Писмената се преляха и застинаха… Ето какво видяха очите й: „Щом си прочела това, имам за тебе послание, предупреждение и задача“. Буквите угаснаха, смени ги лицето на жена, която като че ли се опитваше да задейства някакво устройство с ръце. Изумително приличаше на Мейгрейт, но лицето беше по-старо, тъмната коса — прошарена, а очите й тъмнееха като индиго. Жената вдигна глава, устните й помръднаха. Може би каза: „Вземи го“.

Вратата се отвори. Каран докосна образа. Огледалото се опразни. Тя надникна иззад бюрото. На прага стоеше мъж. Нямаше съмнение кой е, защото беше същинско въплъщение на маговете от приказките. Каран се зачуди дали не си служи с илюзия, за да изглежда толкова величествен. Беше необичайно висок, с помръкнали очи, а падащата над челото му коса чернееща като крилото на гарван. Нямаше вид на старец, но подобно на всички останали чародеи бе удължавал живота си неведнъж.

Игър — военачалникът, завзел югозападната част на остров Мелдорин. Игър, чието могъщество и лукавство се бяха превърнали в легенда.

Мъжът отметна косата си назад и светлината открои тънките му черти, гъстите черни вежди и тъмните кръгове около светлите, почти бели очи. Прекрачи в стаята като всемогъщ, всезнаещ човек, уверен в страховитата си сила. Гръдният му кош беше по-широк от раменете на Мейгрейт. Тя на мига осъзна, че изход няма.

— Крадци! — отрони той с глас, мек като стопено масло. — В моята библиотека!

Тя събра цялата си мощ, за да му се опълчи. Имаше някаква илюзия и успя да я прогони. Мъжът си беше все същият, но сега Мейгрейт виждаше, че десният му крак се движи сковано, а бузата му потръпва като от болка. Поредната изненада. Ако ще да беше чародей като нея, си оставаше човек — да, извънредно силен, но нищо повече. Тя застана между него и скривалището на Каран.

— Коя си ти? — попита Игър. Вече изтръгваше пресекливо по няколко думи от гърлото си: дори това като че изискваше усилия. — Кой от прастарите ми врагове те изпрати? — Челото му се набръчка, ъгълчето на устата му подскочи. — Да не идваш от Туркад, да не те е изпратил Мендарк?

В гласа му имаше ярост, но и безпокойство.

— Името ми е Мейгрейт — изрече тя дръзко, макар и обзета от смъртен страх — и моите дела не са твоя работа. Нищо няма да ти кажа.

Игър пак пристъпи към нея и Мейгрейт се стъписа. Присъствието му беше смазващо. Мъчителните движения, заекването, впечатлението, че трудно преодолява някаква пречка, само подчертаваха мощта му. Тя се обърка и поколеба, защото й се стори, че Игър познава слабостите й не по-зле от самата нея. Фейеламор бе пренебрегнала — може би нарочно — онази част от обучението й, която позволяваше на волята да се опре на друга воля. Сега лъхащата от този мъж сила я потресе. Мейгрейт бе научена да се подчинява, бягаше от сблъсъци. Оказа се, че Каран е права — не можеше да се справи с тази задача.

Игър трепереше, едва подчиняваше тялото си. И изведнъж сякаш се отвори прозорец и тя проникна правов съзнанието му, долови страданието му. Изобщо не й бе присъщо да се отъждествява с някого, но вече нямаше желание да надделее над този човек. Сърце й блъскаше зад ребрата. Мейгрейт впи пръсти в слънчевия си сплит.

Той вдигна ръка. Очите му я боцкаха и пронизваха като ледени игли. Устата й пресъхна, все едно бе нагълтала пясък, Отстъпи присвита, като че ли очакваше да я зашлеви. Погледът му се изпълни с презрение, по-лошо от всеки удар. Тя се отдръпна още малко. Игър още не бе направил нищо, а Мейгрейт се почувства сразена.

— Говори — прошепна той.

Устните й шавнаха, за да оформят първите думи.

Клекналата зад бюрото Каран освирепя и я срита в глезена с надеждата да я отрезви. Мейгрейт изохка. „Но аз имам сила… — напомни си. — И тук ме доведе дългът“. Мъглата пред очите й се разсея.

— Не! — викна тя и изопна рамене.

Погледите им се срещнаха и потресът накара Игър да замре. Мейгрейт неочаквано прояви силата си, може би равна на неговата, само волята й да беше по-неподатлива. Нещо в очите й го смути за миг. Наведе се да я погледне по-отблизо, подтикнат от учудване и любопитство. Дълго се взира изпитателно в нея и накрая се извърна замислен.

— Може пък да извлека полза от по-слабата — каза той и хвърли поглед към скривалището на Каран. — Излез оттам. Погледни ме.

Натискът на наложената й принуда беше вцепеняващ. Каран се прегърби като под тежестта на дърво, стоварило се върху й, не й остана никаква защита освен вродения инат. Измъкна се иззад бюрото и се олюля. Ръката й се сгърчи и почти изпусна Огледалото. Игър погледна първо него, после нея, накрая и Мейгрейт.

— Аха… Разбрах. Донеси ми го.

Каран взе Огледалото и отстъпи заднешком.

— Няма — отказа дрезгаво.

— Тръгвай — процеди Мейгрейт. — Не ме чакай. Направи каквото ти заръчах.

Игър протегна ръка.

— Стой! — Момичето се смръзна, прекалено ужасено да помръдне, и той се обърна към Мейгрейт. — Ти се осмеляваш да ми противоречиш!

Тя го доближи.

— Ще наложа волята си, Игър, дори и над тебе. Не мърдай!

Думите бяха изречени тихо, но силата им го разтърси от главата до петите. Колкото и да се бореше, не успя да шавне. Без да извие глава. Мейгрейт прошепна:

— Бягай! Аз не мога да се измъкна.

Каран стоеше смразена. Мейгрейт продължаваше да изцежда енергията й по връзката. „Отнемаш ми всички сили“ — понечи да каже, но нищо не се чу. Игър напрягаше докрай волята си. Мейгрейт изпищя и той усети, че отново има власт над тялото си. С мъка направи крачка към Каран и надвисна над нея.

Каран се взираше умоляващо в Мейгрейт — но тя не можеше да я отърве. Грамадните ръце на Игър стиснаха раменете й, но тя отказваше да го погледне. Гърбът й се изви назад под тежестта му. Той грубо вдигна лицето й нагоре. Очите му, сякаш забулени от пушек, я приковаха. Каран отвърна гневно на погледа му — ужасът не й отне нито достойнството, нито вироглавството.

— Помогни ми! — извика задавено, но Мейгрейт оставаше безсилна.

— Заповядвам ти! — притисна я гласът на Игър. — Кому служиш?

Каран се съпротивляваше, въпреки че мощта в очите му я изгаряше. Чувстваше се отмаляла; ту се сгорещяваше, ту се вледеняваше, виеше й се свят, прилоша й. А Мейгрейт все още сякаш й изсмукваше живота по връзката. В главата й ехтеше непоносим звън и всеки екот повтаряше името, което не смееше да произнесе. Кое щеше да е по-опасно — да запази тайната на Фейеламор или да я издаде?

Накрая престана да упорства. Разтресе се от темето до ходилата.

— Мълчи! — нададе вопъл Мейгрейт.

Игър я раздруса толкова безжалостно, че зъбите й изтракаха.

— Мендарк ли ви изпрати?

Изрече името с ярост, която преливаше от омраза.

— Да! — извика Мейгрейт. — Мендарк! Мендарк ни изпрати…

Но закъсня. Лицето на Каран се разкриви. На устата й изби светлочервена кръв. Тя се помъчи да запуши устата си с юмрук, но ръката й й изневери. Прошепна една-единствена дума против волята си.

— Фейеламор!

Игър я пусна и тя тупна на колене, без да изтърве Огледалото.

— Фейеламор!?

— Каран, ти ме съсипа! — кресна Мейгрейт.

По-младата жена я погледна съкрушено, извърна се рязко и най-сетне прекъсна връзката. Мейгрейт залитна. Каран полека се изправи и заотстъпва към вратата. Игър бързо посегна с дългата си ръка, но тя отскочи и дори го смая с пъргавината си. У Мейгрейт припламна искрица надежда — все пак Каран имаше собствена воля. Преодоля отчаянието, почерпи сила от последните си запаси и заповяда:

— Остави я! — Послужи си с Тайното изкуство както никога досега.

Все едно му стовари тежък удар и той вдигна сгърчена ръка пред себе си като птица, опитваща да се заслони с крило. Сянка на изумление мина по лицето му.

— Не мога да се мръдна — промълви удивен.

Мускулите по челюстите му изпъкнаха като възли от гранит.

— Тръгвай! — кресна Мейгрейт. — Направи каквото ми обеща. Няма да го удържа дълго.

Каран изглеждаше смалена, лицето й бе още по-кръгло и по-близо; но личеше гневната решимост да поправи стореното.

— Ще го отнеса. — Обърна се към Игър с простодушна гордост. — И нищо няма да ме спре!

Той се изсмя задъхано.

— Нищо ли? Нека ти кажа нещо за уелмите, моите страшни пазители. Блуждаеха изгубени в южната пустош половин хилядолетие. Аз станах техен господар, изведох ги от земите на леда и огъня и те правят всичко, което им наредя. О, как ме умоляват да ги насъскам срещу враговете ми! Уелмите ще се разправят с тебе!

И направи чудат жест с едната си ръка.

От глезените на Каран се вдигна треперене, плъзна нагоре и тя цялата настръхна — дори косата й се изправи. Пред очите й се появи смътния силует на направената сякаш от клечки фигура на човека до стената. Едва овладя гаденето от погнуса; сякаш мъртво псе изплези гниещия си език, плъзна го по шията й и остави слузеста следа чак до ухото.

Игър прихна враждебно.

— Така значи! Фейеламор е жива и иска да вземе моето Огледало. Аз ще я изпреваря. Войските ми могат да настъпят на изток само след седмица.

Каран като че ли щеше да падне в несвяст всеки миг. Слабостта й вече променяше света. Мейгрейт вдигна юмрук, стисна пръсти и Игър млъкна.

Каран побягна и вратата се затвори с трясък зад нея — сама.

Игър мудно и тежко се обърна да погледне Мейгрейт. Дясната половина на лицето му бе застинала неподвижно.

— Вярно е, че няма да ме удържиш. Ще започнеш да слабееш. И тогава ще те прекърша.

Тя изпъчи гърди и се вторачи в него.

— Ами да видим. Ще те удържа, докато тя се измъкне. Все едно ми е какво ще направиш с мен след това.

6. Провалът на един летописец

Лиан тънеше в най-чудесния сън, който може да споходи един летописец. След дългогодишно дирене изрови доказателства за страховито, спиращо дъха злодеяние — толкова дръзко и с такъв размах, че престъпникът почти заслужаваше възхищение. И сега събираше ведно откъсите, за да състави ново Велико предание, първото от двеста и петдесет години. Неговото име щеше да остане завинаги свързано с историята — „Сказанието на Лиан“. Това дело щеше да го нареди сред най-изтъкнатите летописци.

Някой в съседната стая се разкрещя. Разнеса се и друг глас, после и трети се включи в буйната разпра. Лиан изпъшка и отметна завивките. Главата го болеше отвратително, напомняше му за предишната вечер и вече заличаваше великолепните видения.

Не си струваше да се буди, за да се озове в действителността. През месеца, отминал след неговия прочул се разказ, търсенето на отговора кой е убил сакатото момиче обсеби целия му живот. Той прерови цялата библиотека, четеше до пълно помътняване на зрението, когато и от един поглед към страницата му се виеше свят, но не намери нищичко.

Заряза всичко друго. Още разказваше истории, но колкото и да го молеха, не повтори „Предание за Възбраната“. Не смееше, за да не стигне мълвата до ушите на Уистан. А през цялото време не го напусна страхът, че неговата версия на това Велико предание ще се окаже лъжлива и че ще го лишат от призванието му. Съперниците му подхвърляха, че се бил изчерпал, че бил чудо за един ден. А за човек, чийто най-силен копнеж е да бъде летописец, нямаше по-голямо унижение.

Не разполагаше с пари, защото тъй и не подновиха издръжката му. Никой не познаваше Преданията по-добре от него, но ето че тук не можеше да си изкарва прехраната с тях. Креташе някак, като пробутваше скандални измишльотини в най-долните пивници на Чантед и понякога пишеше вместо ученици, прекалено лениви или тъпи, за да се справят сами.

Неосъществимата приумица да научи какво всъщност се е случило в дните на Възбраната и да разкаже собствено Велико предание мъждукаше вече само в сънищата му.

Няколко дни по-късно се прибра доста след полунощ. Тази вечер не бе припечелил дори колкото да си плати пиенето. Завари вратата широко отворена. Хвърли торбата си към масата — и тя се стовари на пода. Вдигна свещта високо и установи, че няма маса, стол, дрехи на закачалката, нито пък книги на лавицата. Стаята беше опразнена, ако не се броеше сламеникът на леглото. Липсваше всичко, дори протърканите дрехи и ботушите с изтъркани токове. По стените биха надраскани гнусни хули срещу зейните.

Да се прости с дрехите и вещите си нямаше да е чак толкова лошо, лесно щеше да си набавил нови — ако имаше пари, разбира се. Но ги нямаше и всичките му книги с предания, усърдно преписвани на ръка от петнадесет години, личните му дневници, скъпоценните семейни истории и всички бележки за неговата версия на „Преданието за Възбраната“. Бе изгубил всичко освен илюстрирания сборник с Великите предания и новия си дневник — понеже бяха в торбата му. Беше опропастен.

После плъзнаха слуховете. Отначало само пиянски шепот в кръчмите и неподписани драскулки по стените на клозетите — имало нещо нередно в издигането му за майстор, сказанието му бяло невярно или зле скалъпено. Не можеха да му отнемат почестите от единодушния възторг на другите майстори, но се стараеха да опетнят името му безвъзвратно.

По-слабодушните му приятели се отдръпваха един по едни. Но опитите да бъде отлъчен предизвикаха точно обратния отклик у Тандайи. Тя не се престрашаваше да го заговори пред хората, обаче му се усмихваше и няколко пъти се срещаха потайно. Душата му се сгряваше, че все пак има една вярна приятелка. Знаеше обаче, че я излага на опасност, и скоро престана да се вижда и с нея. И все пак по-тежко от всичко, дори от загубеното уважение сред себеподобните, беше да му отнемат Преданията, превърнали се в смисъл на неговия живот. Накрая осъзна, че трябва да признае поражението си, и помоли за разговор с Уистан.

— Загубих, — каза на наставника. — Какво искате от мен?

— Само да ми дадеш думата си като майстор летописец, че повече няма да разказваш това предание, нито дори да говориш за него.

— Добре, ще дам дума. Аз пък моля само да ми разрешите отново достъп до архивите.

Колкото и да си придаваше смирен вид, не беше много убедителен.

— Разбира се.

Уистан взе едно пъстро перо, чийто пухкав край опираше чак в рамото му и подскачаше от всяко помръдване на китката, топна го в мастилницата и придърпа един лист.

— Също и доказателствата. Трябва да са у мен.

Върхът на перото застина във въздуха.

— Ти ги предаде, за да кандидатстваш за майстор. Не мога да ти ги върна. Освен това истинският летописец е способен да прочете нещо само веднъж, но да го съхрани в паметта си завинаги.

— И аз мога, но тези книжа са нещо повече от думи. Трябва да имам документите пред очите си.

— Защо?

— Не е ли немислимо да не търся истината? В това е същността на всичко, на което съм научен. Нима не виждате, че тук може би е скрито ново Велико предание? Никой в Школата не е съставял Велико предание от хилядолетие. Помислете каква чест ще е за Школата, не само за мен.

И двамата съзнаваха, че Лиан е напипал слабото място на Уистан. Наставникът се поклащаше в креслото си. Младежът си пое дъх и продължи:

— Убеден съм, че момичето в кулата е било убито, за да бъде потулено нещо.

Уистан така се стресна, че изтърва перото и по хартията се пръснаха капки мастило.

— Още по-зле… — промърмори той. — Впрочем бездруго няма как да си получиш доказателствата. Заключени са и аз не мога да ги взема. — Докосна гривната от сребърен филигран на мършавата си китка. — И никой друг не може освен наставника, когото ще изберат след моята смърт.

— Току виж, това се случи по-скоро, отколкото си мислите! — бясно изръмжа Лиан: мислеше, че наставникът увърта. — Тези документи са мои, вложих в тях четири години от живота си. Как си позволявате да ми ги отнемате!?

С ледено спокойствие Уистан попи мастилото от бюрото си.

— Единствената част от тях, която ти принадлежи, е онази в главата ти. Повече няма да ги видиш.

— Проклет да сте! Тогава ми дайте препоръката, изплатете ми остатъка от издръжката и ще се махна от Чантед завинаги.

Усмивката на наставника беше грозна гледка.

— Не съм против. Стига да обещаеш повече да не споменаваш тази история.

— Не мога! Ако ми откажете, ще отида при Мендарк!

Празна заплаха. Лиан знаеше това.

Изражението на Уистан беше толкова мразовито, че младежът усети как го побиват тръпки.

— И двамата с Мендарк сме членове на Съвета. Щом си настроен така, би се наложило и аз да го уведомя колко безразсъдно застрашаваш Школата и Съвета.

— Школата открай време се е посветила на истината в Преданията. Вие сте страхливец и лицемер.

Търпението на наставника се изчерпи.

— Забранява ти се да влизаш в библиотеката до празника. Ако пак ми досадиш, ще те лиша и от правото на сказание по време на празника. Махай се!

Лиан излезе.

Изниза се още една седмица. Настъпиха дните на празника. В Чантед се стичаха хора от целия грамаден остров Мелдорин, дори и от земите отвъд Туркадско море. На много от леглата в странноприемниците се сместваха по двама гости, а в парка и по общинските терени взеха да никнат палатки.

Съгласно обичая празникът започваше с по-незначителните предания, разказани от ученици в Школата, за да се стигне постепенно и до Великите предания, които по право се падаха на майсторите през последните три вечери от втората седмица. За всеки празник се избираха само три такива сказания. Но празникът се радваше на такъв успех, че из целия град имаше и други разказвачи, които не пренебрегваха не толкова почитаните истории — било романтични, било неприлични. Имаше и апокрифи — непотвърдени предания от древността, от незнайни страни или от другите два свята. Някои дори разказваха страшните предания за Пустошта. В последната вечер обаче всички се стичаха само на едно място. Тя беше отредена за майстора, разказал най-добре Велико предание на предишните Сказания при завършването. Това право се падаше на Лиан.

Но празникът не го радваше. Бе изгубил всичко освен доброто си име, което също висеше на косъм. Тук беше невъзможно да продължи, а нямаше къде да отиде. Нямаше пари, нямаше препоръки, нямаше приятели. Е, щом щеше да пропада, нека поне да е заради тежко престъпление, вместо без причина.

Празникът навлезе във втората си седмица. Лиан реши да се промъкне в архива на библиотеката и да си вземе доказателствата, ако успее да ги намери. След това щеше да разкаже преданието и завинаги да изчезне от Чантед. Без препоръки не можеше да остане летописец, но кой би му попречил да е разказвач? Знаеше, че и го бива. Дори ако се принудеше да припечелва насъщния като окаян бард (ама че падение!), значи така му било писано.

Уистан съвсем скоро щеше да излезе, за да присъства на сказанието. Лиан се размотаваше в коридора пред канцеларията на наставника и когато моментът наближи, подпъхна парченце картон в жлеба за езичето на бравата. Вратата се затваряше с пружина.

Уистан беше роб на навиците си. Точно в седем без десет излезе от стаята и се загърна с наметалото си. За да му отвлече вниманието, Лиан изтърва тромаво цяла купчина книги. Наставникът се обърна, озъби му се, затръшна вратата и мина надменно край него с развято наметало.

— Няма ли да слушаш разказа? Време е да тръгваш.

— Ей сега ще дойда — излъга Лиан.

Престори се на много зает с разпилените книги и когато коридорът опустя, бутна вратата — тя се отвори и картончето падна на пода. Младежът не забрави да го пъхне в джоба си и затвори с трепереща ръка.

От какво се боеше? Още какво можеше да му направи Уистан? Почти нищо. И все пак сърцето му туптеше, когато пристъпваше по лъскавите дъски на пода към шкафа с ключовете. Беше заключено.

Точно това очакваше. Извади от джоба си длето и го пъхна между рамката и вратичката. Насили я със стенещо пращане и една треска се отчупи. Той наруга — веднага щяха да забележат повредената врата. Намери гърненце с лепило в друг шкаф и залепи парчето, но все пак си личеше. Е, значи трябваше да се надява, че Уистан няма да се върне в кабинета веднага след сказанието.

Взе ключовете за библиотеката, архива и кабинета и ги пусна в джоба си. „Сега наистина съм престъпник“. Отвори личния кабинет на наставника и се вмъкна вътре.

Претърси цялата стая, но но откри документите. Нямаше къде другаде да са освен в архива.

В архива беше задушно и Лиан подпря отворените врати в двата края, но не си помогна много, защото библиотеката беше заключена. Прекара вътре половината нощ, само че не намери нищо, което да му е от полза.

Накрая реши да отмори смъдящите си очи и извади албумите с гравюри от времето на Възбраната, взе и картините от рафтовете, посветени на това събитие. Имаше стотици рисунки, защото преследването на Шутдар бе сред най-важните през онази епоха. Всяка раса и по-голям народ се включили, десетки пълководци и владетели водели свитите и официалните си художници с желанието всяка подробност да бъде отбелязана, особено собственият им принос за крайната победа. Имаше картини с акварел, маслени бои, пастели, повечето толкова избледнели и пострадали от столетията, че трудно се различаваше нещо. Имаше обаче и много гравюри в доста по-добро състояние.

Бе ги разглеждал безчет пъти, но не му омръзваше да се взира в тях. Ето една рисунка на самото унищожаване на флейтата. Обезумелият Шутдар подскачаше върху кулата, а отзад го връхлиташе буря като приливна вълна. Виждаше се всяка черта на уродливото му лице — явна волност на художника, защото никой не се осмелил да припари на по-малко от половин левга до кулата, докато Шутдар бил жив.

Имаше поредица картини с маслени бои, които изобразяваха последиците и мнозината глупаци, навлезли в светещите руини, всеки с надеждата да си присвои флейтата. Нищо не спечелили — и повечето умирали от изсмукала силите им болест.

Тук бяха най-видните фигури на епохата. Каронът Рулке, пожелал флейтата да бъде сътворена и причинил последвалите беди в Трите свята. Възправяше се висок сред други, напиращи да влязат в развалините. По-настрани стоеше тайнствената Ялкара, Господарката на заблудите, една от тримата карони, прехвърлили се на Сантенар, и единствената успяла да избяга след Възбраната. Нейната сполука беше сред най-големите загадки в Преданията, но през много по-късен период от въпросите, които измъчваха Лиан. Тази картина се бе съхранила доста добре, личаха подробностите, дори златото по китките, шията и челото на Ялкара.

На друга рисунка тя излизаше от руините с празни ръце, димящи дрехи и обгорени длани. От третата не бе останало почти нищо, но показваше как съблекли Ялкара, за да я претърсят пред останалите, както постъпвали с всички, които отишли да търсят в онзи ден. Не намерили флейтата. Тя била унищожена, изгубена завинаги.

Колкото и добре да познаваше тези сцени, не го напускаше чувството, че могат да му подскажат още нещо… ако успее да го открие. Но времето свършваше, а му предстоеше работа. Грижливо върна албумите и картините по местата им и развърза следващия пакет.

И него бе разглеждал, макар и само веднъж. Пакетът съдържаше стотиците първоначални скици, които различните художници рисували на мястото, прилежно подредени по номера. Вярно, сега мастилото беше бледокафяво, а хартията — жълта и крехка, но почти всяка дреболия изпъкваше ясно. Всички картини и гравюри бяха създадени по тези скици — освен няколко акварела, които обаче не го интересуваха.

Прехвърли скиците поред. Ето тази поредица несъмнено бе послужила за картината, на която хората нетърпеливо нахлуваха сред развалините. Имаше още една поредица, в която пък излизаха еин по един.

Докато прелистваше скиците ту напред, ту назад, го осени прозрението, че нещо не съвпада, но не го налучкваше. Налягаше го преумората — минаваше три сутринта. Или пък имаше разминаване между скиците и картините? Доближи поредната скица към фенера в стремежа си да извлече истината от избледнялото мастило. Нима се виждаше друг номер? Вгледа се напрегнато. Да, номерът бе променен изкусно, почти без следа. Но кой е първоначалният?

В същия миг чу изщракване на брава някъде из библиотеката. Уистан! Напъха скиците в кутията им и я сложи на рафта. Угаси фенера и се премести два-три шкафа по нататък, в случай че са забелязали светлината. Без фенера тънеше в непрогледен мрак, но лесно можеше да се изсули навън.

Нещо изтропа. Чу се тихо проклятие и там, където бе седял, се появи запален фенер.

— Няма го! — отекна плътния глас на Труско. — Разпръснете се… и пазете вратата!

Колцина бяха дошли? Лиан подаде глава между рафтовете и зърна два фенера, после и трети. Затича безшумно към изхода и усети, че до вратата стои четвърти човек. Опита да се измъкне, но пазачът беше пъргав, докопа ръкава му и го придърпа с лекота към себе.

— Спипах го! — ревна мъжът.

Лиан отчаяно се задърпа, после го фрасна с теме в брадичката. Пазачът кресна задавено и го пусна за секунда, от прехапания му език шурна кръв.

Това стигна на Лиан да се изплъзне като змиорка от ръцете му и той хукна покрай редиците рафтове към задната врата.

— Уистан, идва към вас! — изгъгна пазачът.

Лиан се сблъска с някакъв дребен мъж, който държеше фенер — Уистан. Фенерът падна, строши се и по пода плъзна струйка горящо масло.

— Пожар! — викна наставникът и започна да тъпче пламъчетата.

Така Лиан получи втория си шанс. С миг-два изпревари Труско и в движение изрита трупчето, с което бе подпрял вратата. Тя се затръшна и затисна крайчеца на наметалото му. Лиан го издърпа, бутна резето и затича покрай стената на архива към главния вход на библиотеката.

И тогава му хрумна страшна мисъл. Ами ако не можеха да угасят пожара? Каквото и да станеше с него, не можеше да позволи библиотеката да изгори. Надзърна през другата врата и видя, че Труско гаси последните пламъци. Нямаше нищо подпалено. Лиан хвърли ненужните му ключове на пода и забърза към квартирата си. След десетина минути вече се бе увил в завивките, макар че нямаше да мигне. Замисълът му бе завършил с пълен неуспех и той знаеше че ще дойдат да му поискат сметка още преди да е изтекла нощта.

7. Клоаката на Физ Горго

Дребосъчката беше хитра и уелмите неволно започваха да се отнасят с уважение към нея: принуждаваше ги да я гонят наистина усърдно. Но не й оставаше много и щеше да си плати, когато я хванат.

— Намерете я! Заловете я — жива или бездиханна! И не се връщайте без Огледалото! — кресна Игър, когато най-после пречупи Мейгрейт и се освободи.

Часовете минаваха, а Каран се бе свряла някъде из лабиринта под Физ Горго.

— Наводнете тунелите!

И слугите на Игър отвориха шлюзовете, макар че по-дълбоките проходи бездруго бяха отчасти залети през последните векове. Изчакаха достатъчно и изпуснаха водата. После претърсиха всички сифони и прогнили решетки за малка бледа твар, стоварена от потопа върху желязото, с хлътнала в отворите плът, с потъмняла провиснала коса, цялата изцапана с ръжда и тиня. Не я намериха.

Каран се просна на площадката пред библиотеката на Игър. Раменете й пулсираха болезнено, още усещаше впитите в плътта й пръсти. За пръв път се натъкваше на такава несъкрушима воля. Съзнанието й беше толкова препълнено с образа на Игър, че нямаше място за други мисли освен опасността от уелмите. Но кои ли бяха те, защо името им я разтърси така?

Лежеше безчувствена в мрака. Да имаш усета можеше да бъде и благо, и проклятие. Пищенето в главата й постепенно отслабна и Каран си припомни от каква заплаха я дели само една стена. Слепешком напипа скъпоценния светлик, който й беше дала Мейгрейт. Щом го докосна, от него бликна млечнобяло сияние.

Огледа несигурното си убежище. Бе забравила, че край малката площадка няма перила: можеше всеки момент да падне. Беше израснала в планините и не се боеше от високото — стъписа я само представата как ще се премята в тъмата.

Изправи се. Стискаше Огледалото, отново навито на руло. За миг се изкуши да го пусне през ръба — но това не решаваше нищо. Пак щеше да стигне до него, щом слезеше по стълбата. Свитъкът се намести лесно в скрития вътрешен джоб на ризата й, точно под мишницата. Тя закопча грижливо джоба и се насили да не мисли повече за Огледалото.

Слезе по виещите се стъпала и тръгна по коридорите. Олекна й малко, може би от ходенето. Най-сетне излезе от прашния таен проход в главния тунел. Спря. Главата й пак туптеше, противна болка усукваше и корема й. Отново идваше разплатата за това, че бе използвала дарбата си. Беше ужасно. Но дори да беше съвсем здрава, как щеше да намери резервоара в тази плетеница от тунели? Пък и да успееше някак, там я чакаха кучетата — и стражниците. Беше в капан.

Дори остатъците от увереността й се изпариха и тя едва се влачеше. Колко нелепо й се струваше сега скорошното самохвалство. Дори за него не биваше да мисли. Единствено важното беше да избяга оттук. Но прилошаването се развихри, главата й сякаш кипна, коремът й се издуваше като от нажежена пяна, напираща да нахлуе в гърлото, и всичко изгуби смисъл.

Боеше се да си помага със светлика и плъзгаше пръсти по стената. Стигна до кръстовище и се присви безмълвно в мрака, хвана се за корема. Не долавяше в никоя посока по-големи шансове. В далечината проблесна фенер и я сащиса с яркостта на внезапното си припламване. Каран за малко не писна.

Не знаеше къде да се свре, наоколо нямаше пролука, която да побере дори плъх. По-нататък друг коридор се отклоняваше наляво. Без да се замисли, Каран забърза по него, за да избяга от светлината. Болката се засили, главата й туптеше в ритъм с трескаво блъскащото сърце. Както пълзеше в тъмата, тя си удари главата в някакъв камък, захапа китката си, за да не извие, и се просна на пода ослепяла, напълно безпомощна.

След време й олекна, макар че главата и коремът щяха да я тормозят още дълги часове. Насили се да седне, изумена, че още не са я заловили. Тогава някъде далеч в тунела като че се раздрънчаха големи вериги. Тя не се замисли какво става, а повлече крака в тъмата, протегнала ръце напред.

Страхът от светлините я подтикваше да се отдалечава все повече от познатия проход, съвсем наслуки: нагоре по стъпала, по други тунели, надолу по тесни шахти, пак нагоре и пак надолу. Залута се безнадеждно.

А много от най-долните галерии бяха наводнени. След първото разминаване с преследвачите остави светлика в джоба си, но и да се движи опипом също беше опасно заради множеството отвори в пода. Веднъж, както си джапаше, потъна цялата в ледена вода. Скоро след това мина над черната паст на поредната шахта, от която блъвна застоял въздух, водата се надигна светкавично и преля над ръба в черно петно по пода.

Това принуди Каран да си спомни всичките си несгоди. Тръшна се на камъните и захлипа. Плачеше заради мрака и чезнещите шансове да се спаси. Плачеше заради глупостта си да отстъпи и да помогне на Мейгрейт. Мислено се връщаше в детството си и заплака заради баща си Галиад, който идваше да държи ръката й нощем и да прогонва лошите й сънища. Стори й се, че отново е на дванадесет, четири години след смъртта му (и останала без майка, когато Вуула се самоуби от лудост и скръб). Живееше нещастна с роднините на майка си. Денем се трудеше до изнемога и търпеше обиди, нощем самотна се обливаше в сълзи. Веднъж, както си лежеше ококорена в стаичката под покрива и зяпаше луната и звездите, Каран си спомни за расата на своя баща — аакимите, и се зарече да отиде при тях.

Може би Галиад бе прозрял какви нещастия ще я сполетят, защото още от малка й разкри тайната на своите сънародници и я научи къде да ги открие при нужда. Каран нямаше пари, а вещите й бяха съвсем оскъдни, защото наследството й беше под попечителство. Но тя продаде гривната, останала от майка й, купи си необходимото за дълго пътешествие и една нощ, щом луната се скри, уви във вързопче дрехите и дребните съкровища, спусна се по каменната стена и тръгна да дири аакимите в далечината им планинска твърдина Шазмак. Вървя цяла нощ — хем я беше страх от пътя, хем я измъчваше ужас от мисълта да кривне встрани. Преди зазоряване се скри и изчака хората, излезли да я върнат, да отминат.

Минаха три седмици, преди да стигне до Шазмак. Вървя по планински проходи, където имаше сняг и в разгара на лятото, преживя не малко страхотии. Колкото и да беше невероятно, Бдящите не вдигнаха шум, когато се показаха от прохода, нито когато се мъкнеше по безкрайните тесни пътеки над урвата: Гар буйно връхлиташе камънаците по дъното далеч долу, а зъберите стърчаха неприветливо високо над главата й. Излезе от поредния тунел и слънцето огря в злато и сребро източените кули и сякаш сплетените от паяжина висящи мостове на Шазмак. Чак когато последният мост остана зад гърба й и тя спря в оградения двор при портата, Бдящите издадоха един-единствен мелодичен звън.

Сега си представяше каква са я видели аакимите пред прага на своя град — мъничка и мърлява, наглед още по-дребна в дебелите планински дрехи, прегладняла, изтощена, с факела на пламтящо червената коса около кръглото личице. Неописуемо стеснителна, но и с мълчаливо достойнство далеч над годините си. Изведнъж се уплаши от тези сурови хора. Ужасно беше и да я приютят, и да я прогонят. Чак тогава забеляза, че сред тези едри тъмнокоси фигури има двама-трима по-ниски, бледи и рижи като нея.

— Аз съм Каран Елиенор Мелуселда Фърн от Банадор. — Изреди имената си старателно и гордо.

Фърн беше родовото име на майка й, Елиенор — отдавна мъртва героиня на аакимите, на която Каран приличаше смайващо, Мелузелда — другото й фамилно име.

— Баща ми, Галиад, е мъртъв. Дойдох си у дома.

Толкова приличаше на баба си Мантил, също отишла си трагично от света, че аакимите пророниха сълзи, щом я огледаха. Но беше и различна. Обикнаха я, защото напомняше за предшествениците си, и още повече заради самата нея, намериха й място в Шазмак и в сърцата си. И макар че бяха тъжен народ, свързал с култура и история, в които тя никога нямаше да вникне докрай, Каран беше щастлива при тях първите пет години. По-щастлива от когато и да било след смъртта на баща си. Но през шестата година всичко се промени. Изтормозена непоносимо от полуаакима Емант, тя се почувства онеправдана от другите и избяга от града. Беше на осемнадесет.

Спомените я насърчаваха да потърси път към избавлението. В такъв хаос от тунели, граден и преустройван векове, може би имаше много изходи. Насили паметта си да извлече каквото знаеше за Физ Горго и от чутото от Мейгрейт, но спътницата й споделяше твърде пестеливо дори онова, което Каран би трябвало непременно да научи.

Размишляваше упорито. Аакимите бяха несравними създатели и градежите им устояваха на времето. Шазмак малко приличаше на това място, а тя познаваше всяко кътче там. Долу сигурно имаше гигантски помпи, пещи за загряване на водата и отходни канали за изхвърлянето й от крепостта. Явно помпите бяха овехтели, а никой нямаше знанията и уменията да ги поправи. И в пещерите отдавна нямаше огън. Но отходните канали, огромната клоака на Физ Горго, още си съществуваше и от Каран се искаше само да я открие.

Продължи още малко по тунела, но той свършваше със зидана от камък стена. Изглежда, тази част от лабиринта бе преградена в прастари времена. Накрая тя стигна до разклонение и коридор в посоката, накъдето й се струваше, че е най-добре да върви. И само след двадесет-тридесет крачки застина. По прохода се носеше шепот. Два силуета, единия висок и мършав, другия тантурест, вървяха бавно по централния тунел. Стори й се, че по-високият извърна глава, и тя се сви в плътната тъма.

Отминаха. Надяваше се да не са уелми. Стрелна се в обратната посока на тяхната. Надолу, трябваше да продължи надолу.

Пак далечно дрънчене. Студът, умората, гладът и страхът се съчетаха да пропъдят всякакви мисли от главата й. Препъваше се в мрака, без да я е грижа накъде отива, стига само да върви. Попаднеше ли на кръстопът, поемаше по някое разклонение, без да избира съзнателно — позволяваше на усета си да я водя. Часове по-късно, дълго след зазоряване (макар в тунелите да не надничаше слънце), в един далечен ъгъл на лабиринта най-сетне намери път надолу — обикновена дупка в пода. От някогашния метален капак се бяха запазили само пантите.

За миг си светна с малкото кълбо и видя спускащи се стъпала от метални пръти. Личеше колко ги е разяла ръждата. Поколеба се, но мъждукането в дъното на тунела я накара да се реши. Опря крак на първото стъпала. Ръждата се лющеше на дебели парченца. Каран припряно се спусна и тупна от два-три разкрача височина върху хлъзгав под. Завъртя светлика и видя още една шахта. Смъкна се по стъпалата, колкото очите й да са над ръба. Появи се кръгло ярко петно — някой осветяваше горната шахта с фенер. Но нали не можеше да са я зърнали. Ако не шаваше…

За миг се заблуди, че ще й се размине. После отгоре долетя мърморене, по металните пръти затропаха крака, тя зърна ръка, стиснала фенер, разнесе се рязък вик. Следите й личаха съвсем ясно в калта, но никой не скочи към нея. Чу се кухо чегъртане и светлината изчезна. Каран пропълзя обратно и вдигна светлика. Отворът бе запушен с тежък камък, за да я приклещят долу.

Болката в крака на Игър туптеше нетърпимо, щракаше го и гърбът. Мейгрейт му бе навредила толкова, че старите рани се подлютиха. Жадуваше да си полегне, за да му олекне поне малко, но не се отказваше, пришпорваше дори уелмите, чието настървение не беше нужно да подклажда. Не биваше да си позволи проява на слабост пред тях.

От страданията речта му пресекваше още по-често.

— Изгуби ти се? Как тъй ти се изгуби, глупако?

Това промъкване на крадлите, това оскърбление го застигна в най-неподходящия момент. Тъкмо завършваше подготовката за следващото си настъпление към богатите източни държави. Как бяха успели? И как би могъл да остави дребната жена да му се изплъзне с Огледалото — то беше жизненоважно за стремежа му да научи силните и слабите страни на противниците си.

— Вие сте двайсетима! — кипна той. — А тя е едно нищо, някакво си момиченце!

Не… Гибелно бе да подценява дори най-незначителния сред враговете си.

Застаналият до него уелм, казваше се Идлис, не се оправдаваше. Не напомни и че дребосъчката се е измъкнала от лапите на самия Игър. Но скованата му поза показваше, че не е равнодушен към обидите.

— Не знаем къде е. — Гласът му беше дразнещо лепкав, думите се редяха като мехури, надигащи се в казан със сироп. — Знаем добре обаче къде не е — почти в целия лабиринт. Притиснахме я в Скурианските тунели. Запречили сме всички изходи освен главния. Но издирването напредва бавно. Водата ни пречи повече, отколкото на нея. Тече накъдето може, няма начин да я насочваме. Не знаем как да управляваме потоците.

Игър се подсмихна.

— Какво друго има там?

— Празни складове и килии. Отдолу е древен отходен канал.

Игър пак се ухили.

— И той е затворен.

— Да. Проверяваме външните шлюзове всеки месец. Здрави са.

След миг при тях дотича вестоноската — млада жена в бозави дрехи, една от работничките. Игър видя изпитото лице под тъмната качулка, твърде големите й сандали шляпаха на всяка крачка. Тя спря внезапно и заобиколи, за да не доближи уелма.

— Какви новини носиш, Долода?

Жената поздрави с почтителен поклон и отговори:

— Тя се спусна в клоаката по шахта в края на тунела Хорти.

— Ха! Запушете шахтата тогава.

— Направихме го незабавно.

— А спряхте ли притока на вода?

Долода се подвоуми. Игър забеляза, че наблюдава Идлис с крайчеца на окото.

— Механизмът се повреди. Шлюзът се заклини отворен и не можем да го освободим.

— Колко време мина оттогава?

Отговорът пак се забави.

— Цял час ви търсих.

Игър изпсува и се извърна към Идлис.

— Отведи долу всички уелми и я намерете. Тебе ще държа отговорен.

— Аз съм най-нищожният сред уелмите — отвърна Идлис и смущението за пръв път промени лицето му. — По-добре да изберете Вартила. Или пък Джарк-ун.

— Избрах тебе — натърти Игър. — Не ми се мяркай пред очите, докато не я намерите. Дори най-нищожния сред уелмите би трябвало да се справи с нея. Но я искам жива.

— Преди малко казахте…

— Мейгрейт беше свързана с нея. Тя явно има дарбата на усета. Ще ми послужи. Побързай. И аз ще дойда.

Каран се върна при отвора на долната шахта, седна и провеси крака през ръба. Въздухът отдолу беше наситен с кисела миризма. Бръкна в торбата си и напипа малка сбръчкана дюля. Изяде я бавно, на малки хапки, наслаждаваше се на всяко стипчиво парченце, и макар че изобщо не утоли глада си, самото дъвчене я поободри.

Нямаше накъде да отиде освен надолу. Пъхна се в шахтата. Едно, две, три стъпала… Четвъртото се счупи под тежестта й и тя политна в тъмата, потъна в дълбока неподвижна студена вода. Така се вцепени, че изтърва светлика, водата се сключи над главата й и тя се замята в чернилката на косъм от неудържимата паника. Ботушите я теглеха надолу, сякаш бяха от камък, но накрая тя изскочи на повърхността, като плюеше вода и изтриваше тинята от очите си. Когато водата се успокои, зърна мъждукането на светлика далеч долу.

Оказа е, че не е толкова надълбоко, но водата щипеше очите й, а сияйното кълбо не се отделяше лесно от гъстата тиня. Чак на петото гмуркане успя да го стисне — колкото и добре да плуваше, с дрехите и торбичката на гръб едва се задържаше да не потъне. Беше изтощена.

Вдигна светлика и видя гладко иззидани стени на тунел с овално сечение — водата го запълваше до половината. Шахтата над нея бе само черно кръгче — нямаше начин да се добере до нея. По-напред имаше тясна площадка. Каран отплува до нея и се покатери на сухо. Подуши пръстите си. Воняха.

Облегна се на стената и затвори очи. Каквото ще да става, трябваше да си почине. Потърси с какво да се разсее и веднага си спомни историята, която бе чула на Сказанията при завършването и оттогава неведнъж обмисляше. Нишките на случките се сплетоха отново, сякаш Лиан стоеше пред очите й и говореше само на нея. Великолепен разказвач. Помнеше всяка дума от сказанието му и всяка чертичка от милото му, леко грубовато лице. Усмихна се.

Камъкът зад гърба й потрепери и тя осъзна, че си е позволила прекалено дълга почивка. Съблече се по риза, влезе във водата и заплува по течението, накъдето я насочваше интуицията. На равни разстояния по стените имаше бронзови пръстени, а много по-нататък — още една площадка, явно за удобство на някогашните работници, изгребвали тинята. Каран се покатери на нея, отдъхна, колкото й позволяваше студът, и продължи. На третата почивка отново чу звуците и този път нямаше с какво да ги сбърка. Слабо ехо от дрънчене на огромни вериги и разтърсващ грохот като от спускането на тежка врата. Изведнъж тъпанчетата й изпукаха, по повърхността на водата мина вълничка.

Наводняваха тунелите един по едни! Тя подскочи и размаха светлика, за да види по-добре какво става. Отточният отвори на клоаката сигурно беше запушен, защото водата не помръдваше. Какво да направи? Скочи във водата, която вече видимо се надигаше, и пак заплува.

Беше познала — след няколко минути стигна до наполовина вдигната решетка, а зад нея тунелът беше преграден със зидана от пясъчник стена. Имаше вградена метална врата, достатъчно широка да минат шестима мъже наведнъж. По нескопосаната изработка личеше, че шлюзът е поставен сравнително скоро. Аакимите не биха и помислили да направят нещо толкова просто и очебийно различаващо се от древния стил във Физ Горго. Металната преграда обаче беше здрава, а желязното резе се оказа непосилна тежест за Каран. Явно трябваше да възпира натрапници отвън — беше укрепена с клинове, набити в дупки на вратата.

Водата се надигаше неотклонно. Каран стъпи върху резето и се замисли. Успееше ли да извади клиновете, може би щеше да отвори шлюза — сто на сто понякога го отваряха, за да изпуснат водата от речни разливи, протекли тръби или прекалено силни приливи. Иначе биха направили преградата непоклатима. Колко ли време имаше? Най-много два-три часа.

Закачи куката над вратата, направи от въжето дълга примка и върза другия край също горе. Стъпи в примката и прокара въжето под мишниците си — така можеше да работи и с двете ръце. Започна да човърка с ножа си първия клин, но не влагаше прекомерна сила от страх да не счупи острието. Нямаше ли друг начин? Огледа вратата по-внимателно. Скобите, които задържаха резето, бяха заковани, нямаше да може да ги изтръгне. Пантите бяха от здрав бронз, непомръднал от времето. Виж, рамката, през която клиновете бяха набити в скалата, бе разядена от ръжда, а пясъчникът се ронеше по ръбовете Ако имаше по-як лост, може би щеше да успее да ги изкърти.

Водата вече заливаше резето. Каран си спомни, че на последната площадка имаше нападали от тавана каменни отломки. Изплува дотам, взе една и заудря клиновете поред, после се съсредоточи върху първия. Зарадва се, когато той помръдна. Продължи да го удря и най-после го извади — кръгъл, дълъг колкото ръката й до лакътя, стесняващ се и заточен като длето. Със следващия се справи бързо, след това и с третия, но четвъртият и петият я затрудниха колкото първия. Докато махне и последния, стоеше във вода до кръста.

Мислите й все се отплесваха към нейния дом Готрайм. Бедна земя с оскъдна реколта, но друго не искаше. Сега й се струваше, че е безмерно далеч. Как бе стигнала дотук — в края на тази гнусна клоака, а и все още неизплатила дълга си въпреки думите, които бе изтърсила пред Мейгрейт в яда си?

Вече беше по-трудно, защото трябваше да бърка под водата, но накрая издърпа резето с примката и то падна.

Каран подскочи и стисна здраво въжето — очакваше шлюзът да изхвръкне от рамката под напора на водата. Двете му половини се затресоха и заскърцаха, но нищо друго не се случи. Каран яростно блъсна с юмрук металната врата. Сега пък какво пречеше? Взря се в горния край, докъдето водата още не бе стигнала, и видя редица малки нитове, съединяващи двете крила. Нитове! Нищо не можеше да измисли срещу тях.

Обзе я пълна безнадеждност. Стискаше въжето и гледаше изкачващата се вода. Е, удавянето не беше по-лоша смърт от всяка друга. Водата вече пълнеше тунела по-бързо.

Но още не беше готова да умре. Реши да направи всичко по силите си, за да отложи края, ако ще и само с час. Пак зашляпа във водата и се заозърта. Тук-там в тавана имаше тесни шахти за оглед с метални стъпала, но всички бяха запушени. Последната се намираше до решетката, само на няколко разкрача. Каран се покатери в нея и се вкопчи в железните пръти. Трепереше. Отточният канал почти се бе напълнил.

И тогава чу далечни удари на метал по метал. Мина още малко време. Водата се надигаше. Тропането се чу пак, този път по-наблизо.

Водата вече проникваше и в малкото й убежище. Тъпанчетата й пак изпукаха. Оставаха й броени минути. Но съзнанието не желаеше да се примири. Трябваше й само инструмент с остър край, за да насили ръждясалата рамка…

Нещо тресна точно над главата й толкова гръмко и ехтящо, че Каран се пусна и цопна във водата. Със смразяващ ужас осъзна, че уелмите отварят шахтата. Свършено беше с нея.

8. Съгледвач в гората

Изведнъж отговорът изскочи в ума й самичък — куката на въжето беше изкована от най-качествена туркадска стомана. Само че въздухът й привършваше. Тя вдиша трескаво няколко пъти, после се гмурна към двойната врата на шлюза. В кухината над нея бе останал въздушен мехур. Каран бавно се издигна към него и откри, че отдолу образува съвършено огледало с гладка и отразяваща повърхност като живак.

Нагълта въздух и пак се гмурна. Крилата на вратата видимо поддаваха, където бяха занитени, но още се крепяха.

Каран пъхна куката под разядената рамка при най-горната панта, запъна крак във вратата и задърпа. Металът се отпра малко. Тя напъна по-силно и пролуката се разшири. Дробовете я заболяха.

Изплува, вдиша глътка скъпоценен въздух и се гмурна пак. Натика куката под пантата и завъртя насам-натам; стискаше светлика със зъби. Един клин, задържал досега пантата в мекия пясъчник, се измъкна с малко облаче ръжда. Каран натискаше с всички сили. Втори клин излезе, после останалите се изтръгнаха едновременно. Пантата се отплесна от силата и шлюзът заскърца. Другите панти обаче го задържаха.

Каран чу приглушен удар горе, вдигна глава и зърна жълто петно през мътната вода. Светлината ту се засилваше, ту избледняваше. За миг-два я закри движеща се сянка. Каран яростно се захвана с втората панта. Този път беше по-трудно заради изкривената рамка, но накрая измъкна и тези клинове от пясъчника. Изтласка се към мехура да вдиша и пак се гмурна. Последната панта се разглоби, крилото на вратата стенеше от напрежение, но не поддаваше.

Каран огледа вратата. Светликът мъждукаше, но вече нямаше нужда от него в почти яркото жълтеникаво сияние. Главата я цепеше, но поне се увери, че вратата се е издула навън по средата. Някои от нитовете се късаха, мънички върволици мехурчета се просмукваха в процепа. Тя ги засмука жадно. Въздухът миришеше на море.

Сянката доближи над нея с лениви движения, дългите ръце се пресегнаха. Каран побесня. Сграбчи дясната скоба и запъна крака в другото крило на вратата.

Плоски пръсти я докопаха за врата и стиснаха. Каран се отскубна и, без да пуска скобата, изви тялото си и ритна яростно. Улучи нещо меко, уелмът се преви и се хвана за корема. Лицето му почти докосна нейното: клепачите бяха стиснати страдалчески, между острите зъби в зейналата уста се изнизваха мехурчета.

С пронизително скрибуцане, от което я заболяха ушите, шлюзът поддаде и огромният напор на водата откъсна лявото крило. Лицето изчезна нанякъде. Пръстите на Каран изтърваха скобата и тя излетя през вратата в буйстваща стихия от вода, тиня и трупана столетия мръсотия.

Отвън имаше още една решетка, в която щеше да се блъсне и без съмнение да загине, но тежката врата я помете, запремята я по канала и след миг тя потъна.

Каран плуваше. Дробове й изгаряха, в главата й имаше само рев и мешавица от бяло, черно и червено. Водата я подхвърляше и въртеше, блъскаше и дърпаше, караше я да се бори за всяка глътка въздух. Но тя някак оцеля, не се удави, не си счупи нищо и тайничко тържествуваше свирепо, че бе надделяла и над Игър, и над Физ Горго.

Потокът най-после отслабна и Каран се огледа. Беше в морето, на поне сто разтега от брега. Едва събра сили да стигне до сушата в мрака. Изджапа по едно поточе към мочурливата гора и за миг отново долови съгледвача, когото бе усетила под стената на крепостта.

Бе прекарала под земята целия ден. Мъглата превръщаше мъглявината-скорпион в небето в размито червено петно. Каран газеше в блата, плуваше по толкова плитки потоци, че коремът й остръргваше тинята, и чак след полунощ, убедена, че е заличила следите си, пропълзя в тръстиките.

Уелмите вече тичаха от десетина тайни прохода, самият Игър докуцука до отточния канал на клоаката — но Каран се уви в мокрото си наметало, заспа и сънува празник в далечна земя.

Тя не се бе заблудила за съгледвача, който бе проникнал през илюзията на Мейгрейт. По точно съгледвачка — казваше се Талия и бе старшата помощничка на Мендарк, когото Игър мразеше и от когото Лиан се плашеше. Талия бе дошла да проучи какви предпазни мерки е взел Игър, но не се натъкна на Каран и Мейгрейт по случайност — научи за тях от контрабандистите.

Талия беше висока и привлекателна, но в момента бе цялата в кал, в черната й коса се бяха заплели клечки и водорасли. От три дни лежеше в скривалището си. Видя тръгването на Игър, проникването на Каран и Мейгрейт в крепостта и гневното завръщане на владетеля на Физ Горго. Дори извън крепостта почувства трептенията от енергията, която Мейгрейт насочи срещу противника си толкова безогледно. Това я накара да умува дълго.

Тъкмо се накани да тръгне и от обърнатата към морето страна на твърдината, недалеч от скривалището й, долетя грохот. Талия забърза натам и завари мощния порой все още да се излива от разбития шлюз. Повървя край брега и се притаи навреме, когато Каран се измъкна от водата и се изгуби от погледа й в гората.

Скоро след това чу немощно пляскане, пропълзя надолу и видя един уелм да се бори с вълните в плитчините. Не се боеше от него — беше изкусна в боя и с оръжие, и с голи ръце, а можеше да си послужи и с други сили. Не се наложи да ги употреби обаче, защото съществото беше зашеметено и кървеше от поне десетина порязвания. Замъкна го в шубраците и изръмжа:

— Уелм, кого си подгонил?

Той напираше да се отскубне и не отговаряше. И без това не очакваше сговорчивост от него. Всеки уелм би предпочел да умре, вместо да предаде господаря си. Тя можеше да прибегне и до други похвати, не винаги успешни, особено срещу подобни твари, този пред нея обаче беше полумъртъв. Току-виж можеше да сполучи и с най-простичка хитрина.

— Кой ти е господар? — зададе му нов въпрос.

— Ние служим на Игър — изгъргори уелмът.

Тя го потопи в унес с гласа и пръстите си, закри очите му с длан. Допирът до кожата му я отврати.

— Аз съм Игър — опита се тя да наподоби гласа на господаря му.

Бяха минали месеци от единствената й среща с Игър.

— Ти не си моят господар.

Вторият й опит беше безупречен.

— Аз съм Игър. Какво правиш тук?

— Жената избяга от клоаката. Аз — Идлис, я преследвам. Трябва да я хвана и да върна Огледалото.

— Помниш ли името й, както и името на другата крадла?

Уелмът каза имената. Следващите му отговори разкриха малкото, което знаеше: Мейгрейт била пленена, а реликвата била Огледалото на Аакан. Твърде любопитно, но незадоволително.

— А сега спи. Забрави, че сме се срещали.

Той се отпусна по лице в калта. Талия се постара да издири Каран, но не забеляза и следа от нея в блатата. Трябваше непременно да предаде тези сведения на Мендарк.

На две левги от Физ Горго стигна до ручей, стичащ се по каменистото си русло към устието. Изми се, облече чисти дрехи и дремна неспокойно до здрач в удобния чатал на едно дърво. В будните мигове размишляваше усилено над проблема с двете крадли. Проявената от тях мощ подсказваше за появата на важна нова сила или пък за завръщането на някоя от старите, но уелмът не можа да каже нищо полезно за тях или за Огледалото, каквото и да представляваше то.

А откъде ли Игър се бе сдобил с него? Беше се настанил във Физ Горго преди много години, но едва наскоро бе започнал нападенията си в южните области. Талия си спомни как реагира Мендарк на последната му победа.

— Как го постига? — разтревожено мърмореше той, докато усукваше брадата си на тънки масурчета. — Сякаш познава враговете си по-добре от самите тях.

Толкова властният доскоро Мендарк май беше сериозно угрижен заради някогашния си съратник, върнал се като враг.

По здрач в гората оттатък потока се разлаяха кучета. Талия се стъписа — смяташе, че е заличила следите си по-добре. Явно я доближаваше цяла сюрия, не би се справила с всички гадини наведнъж. Нагази във водата и леко като призрак тръгна из плетеницата от ручеи към морето. Половин левга навътре в залива имаше островчета. Щеше да плува дълго в студената вода, но нямаше друг изход. Загреба към най-близкото островче. Докато кучетата подскачаха с лай около дървото, където беше спала, се стъмни дотолкова, че островчетата станаха невидими от брега.

Талия трепери цяла нощ в мокрите си дрехи и почти не мигна. Мъглявината-скорпион се показваше и пак чезнеше във влажната мътилка. В нейната родина, Крандор, появата на мъглявината беше лоша поличба. А по-страшно знамение от този скорпион в небето не би могла и да си въобрази.

След няколко дни с една лодка на контрабандисти се изкачи нагоре по река Ор и щом се добра до скритата в гората голяма къща, написа съобщение, което прати с птица-вестоносец — скийт — североизток чак до Туркад.

3-ти Пулин

Мендарк,

Оказа се, че си прав — Игър наистина е намерил нещо. Много древна реликва, която наричат Огледалото на Аакан. Но вече е откраднато. Една от крадлите бе заловена, казва се Мейгрейт. Другата избяга — Каран от Банадор. Има някаква нова и опасна сила. Ще се постарая да науча повече. Изпрати нарежданията за мен в Предъл.

Талия

— Няма я! — Гласът на Игър стана заплашително тях. — Нали затворихте клоаката и претърсихте долу. Уверихте ме, че ви е в ръцете. Как тъй я няма?

Бе чакал до отвора на шахтата, след като Идлис се спусна да му доведе Каран. После водата изтече с рев, а Идлис не се върна.

— Клоаката е пробита — отвърна един уелм. — Тя е свалила резето от вратите и водата ги е изкъртила. Няма съмнение, че се е удавила.

— Не. Тази жена е страшен противник. Намерете я! Ами онзи нещастник Идлис?

— Той… не е способен като други сред нас. Сигурно също е мъртъв.

— Глупец сред глупците! Намерете и него. Ако е оцелял, ще му дам още работа.

Донесоха стълба и Игър слезе долу да се уверя с очите си. В клоаката почти не бе останала вода. Тежкото резе лежеше в мръсотията. Около изтръгнатите панти имаше пресни следи от чегъртане.

Не бе спал, кракът го мъчеше така, че по принуда се държеше за стълбата. Всеки друг на негово място би излял яда си в порой от думи. Но той изуми уелмите с подсмиването си.

— Ама че жена! Не носи оръжие, няма никакви сили, просто мъждукаща дарба, обаче се измъква. Когато всичко това приключи, може би ще ми е приятно да…

Забеляза израженията на копоите си и не довърши. Те не бяха способни да се отнесат великодушно към враг — искаше им се да изтезават, да размажат Каран, за да изкупят поражението си. Личеше, че са близо до презрението към него. Колко дълго можеше да разчита на тях след този случай?

— Действайте — заповяда той. — И докарайте лодката ми.

Навън бе паднал мрак. И с лодки, и пеша по брега претърсиха устието половин левга наляво и надясно. Нямаше и помен от Каран. Някоя се върнаха в тунелите, други се запътиха към крайбрежните селца или пък спираха и проверяваха гемиите на рибари и контрабандисти.

Ставаше късно, а тепърва трябваше да разпита Мейгрейт. Игър даде знак да насочат лодката към крепостта и уелмите загребаха към една рекичка близо до патрулната пътека.

— Спрете! Какво е това? — Той посочи нещо като сивкав дънер в тинята. — Я вдигнете малко фенера.

Двама уелми скочиха на брега. Игър се затътри подире им. Намериха не дънер, а Идлис, само по набедрена превръзка.

Игър сведе поглед към него. Разсъблеченият уелм беше противна гледка — мършави крайници с дебели стави, изпъкнали ребра, приплеснати пръсти на ръцете и краката, кожа като рибешки корем, която изгаряше дори под немощното утринно слънце. Черните очи също трябваше да бъдат пазени от светлината. Понякога се мразеше, че още ги държи около себе си. Само да не бяха толкова покорни, неумолими и страховити…

Някой обърна Идлис по гръб. Той застена, от устата му потече тиня и слуз. По тялото и единия му крак имаше рани, гърбавият му нос беше разкървавен. Сигурно се бе блъснал в решетката след шлюза.

Напълниха едни шапка с вода и я лиснаха в лицето му. Той изпъшка и се опита да стане.

— Какво стана с Каран? — студено попита Игър.

— Проследих я, докъдето можах… — Уелмът се закашля. — Вече ви казах…

Очите му се подбелиха, езикът му залепна за небцето и той пак се просна.

— Аз не съм… — запъна се и Игър. Поумува припряно. — Принуда! Претърсете наоколо. Вартила, искам да научиш какво е станало тук.

Една костелива жена с падаща до раменете побеляла коса коленичи в калта и стисна главата на Идлис с ръце.

— Господарю! — провикна се друг уелм откъм ручея.

Игър изкуцука при него.

— Вижте — стъпки. Някой е издърпал Идлис от водата. Говорил е с него, после е тръгнал ей натам. А Идлис е пропълзял по-нагоре.

Скоро Игър знаеше какви въпроси са били зададени на Идлис и как е отговорил той. Първо допусна, че двете жени са имали съучастничка отвън, но тя нямаше да разпитва така. Нещо го подсети за Мендарк.

Уелмът вече се опомняше.

— Погрижете се за раните му — заповяда Игър. — Донесете му някаква роба и тръгвайте след Каран. А вие тримата — след съгледвачката. Ще дойда с вас донякъде. Вартила, ти се захващай с Мейгрейт. — И подтикнат от приумица, на която сам се зачуди, добави: — Не искам обаче да пострада.

Дали бе съвпадение, че крадлите и съгледвачката бяха дошли едновременно? И че вниманието на стражниците е било отклонено тъкмо навреме, за да се покатерят онези двете по стената? И това бе възможно, но едва ли. Нима Фейеламор и Мендарк се бяха обединили? И това не изглеждаше вероятно, само че Преданията разказваха за още по-чудати съюзи. А с тяхната събрана мощ трудно би се преборил.

Тази съгледвачка хем дразнеше любопитството му, хем го безпокоеше. Сигурно беше Талия, най-кадърната помощничка на Мендарк и единствената, която познаваше гласа му. Какъв удар щеше да нанесе на Мендарк, ако успееше да я залови! Прати един от стражниците да изтича за кучетата.

Повървя по следите, но не узна нищо особено. Накрая свърна обратно към устието при уелмите, които търсеха Каран. И те не бяха открили нищо съществено. Там, където ручеят се вливаше в по-широк поток на някакви си хиляда крачки от шлюза, се бяха натъкнали на малък отпечатък от бос крак в калта. Олюляващата се от изтощение жена бе стъпила накриво, а мудният прилив не бе стигнал до следата, за да я заличи.

Игър огледа отпечатъка — съвсем ясни очертания на малко ходило на нисичка жена или на дете. Не че беше задължително да е на Каран, но нямаше от кой друг да е. Жителите на рибарските селца имаха широки стъпала с по-плоски пръсти. Дори децата им имаха по-груби крака от тези, пък и по това време на годината рибарите не ходеха боси.

— Каран е — каза той. — Влязла е в гората.

Даде нарежданията си на преследвачите и тръгна към Физ Горго, за да се заеме с Мейгрейт. Още една загадка… и предизвикателство.

Облаците ту се събираха, ту се разкъсваха. Слънцето се показа в небето. За да се опазят от заслепяващите му лъчи, уелмите извадиха костените си предпазни маски, нагласиха процепите пред очите си, нахлупиха ниско качулките и тръгнаха да търсят жертвата си.

9. Изгубена в блатото

Каран се събуди. За пръв път от много дни й беше топло. Протегна се и помисли за закуска, но в торбичката си имаше само мокър хляб и изкаляно плесенясало сирене. Хлябът приличаше на гадна каша. Отряза парче сирене, остърга мръсотията с ножа и го разгледа недоверчиво. Миришеше странно на смачкани мравки, долавяше се воня и на мокри от пот ботуши. Дора преди да стигне до Физ Горго го ядеше с голямо нежелание, но в Орист не намериха друго.

Дъвчеше неприятната мешавица и преценяваше положението си. Повечето храна беше в торбата на Мейгрейт. В теза мочурища не живееше никой и нямаше откъде да си набави още припаси. В края на есента навсякъде беше трудно да намери диви плодове и корени. Може би само ядки, но в заблатената гора нямаше такива дървета и храсти. Естествено трябваше да има ядивни растения, обаче и земите, и зеленината тук й бяха чужди. По пътя насам само веднъж бе опитала да хапне нещо и езикът и устата й изтръпнаха за половин ден. Не искаше да рискува отново. Не носеше и никакви пособия за риболов. Остатъците в торбичката й щяха да стигнат да се засища оскъдно два дни, а до Нийд имаше поне три дни път. Там бяха оставили тежките раници със запасите си — не че те бяха много по-вкусни. Ами ако Игър бе научил за бивака им при езерото? Тя потръпна.

Черните очи се взираха свирепо през прорезите в костта. Слънцето хвърляше неприятно ярки отблясъци по водата и очите на Идлис смъдяха въпреки маската. Мъчеше го и натъртеното тяло. Но по-тежко понасяше срама, че се бе провалил. Загреба с веслото и лодката от промазано платно се промуши между тръстиките към съседния проток само с леко шумолене. Да, на дребосъчката не й липсваше хитрост, но хитростта не стигаше. Имаше следи. Опряна в брега длан. Разбутани и огънати тръстики. Той скоро щеше да поправи грешката си.

Каран стегна връзките на торбичката. Каквито и трудности да й предстояха, днес беше бодра. Предишният ден я бе насърчил много. Радваше се, че е жива и е победила такъв могъщ противник; слънчевата топлина я развеселяваше. Не се умърлушваше нито от тежките дни на глад, които я очакваха, нито я потискаше неизбежната мръсотия в тресавището.

Огледа се и се подсмихна криво. По панталона й се спичаше кал и падаше на люспици при всяко движение. Ходилата й също сивееха от калта, кал се бе набила и под ноктите й, в косата, в носа. Смърдеше със серния дъх на блатото и гнусната вода на клоаката. И не бе сменяла дрехите си от цяла седмица. Ама че отвратително!

За миг погледна лицето си в Огледалото, но побърза да го прибере във вътрешния си джоб и да го закопчае. Още не бе събрала смелост да се захване с този проблем. Затананика си тихичко, намести торбата на раменете си и тръгна.

След няколко крачки по гръбнака й плъзна студ, въпреки че слънцето напичаше. Каран спря, но дарбата не й подсказа нищо. Може би нямаше заплаха. Усетът й неведнъж я подвеждаше, както често се бе случвало с вродените заложби на хората от майчиния й род.

„Таланти или безумци са родените с името Фърб.“ Колко пъти бе чувала тези думи в детството си? Особено за майка си Вуула, гениална музикантка, която заряза лирата си заради опозорилата я връзка със съпруга й. А след смъртта на Галиад окончателно се простила с разума си. Ами Басунез, прародител на Каран отпреди двадесет и няколко столетия? И той бил надарен, но и смахнат. Отначало натрупвал богатството на рода си, но после започнал да го пилее за какви ли не прищявки, най-вече за нелепия Каркарон — чудатата постройка, наполовина крепост, наполовина глупост. Стърчеше върху най-високата точка на голото, мразовито и брулено от ветровете планинско било над Готрайм. Слугите трябвало да носят на гръб всичко необходимо. Там живял и умрял — луд и самотен.

Когато мина между дърветата към тръстиките и стъпи на по-твърда земя оттатък, слънцето отново намери лицето й. Но какво беше това? Мелодията замря на устните й. Каран се вцепени.

Тясната глава се обърна бавно. В стесненото му полезрение се разлюляха тръстики и тя се появи пред очите му като петно върху белотата на мъртво дърво. За миг се изненада — тази ли изцапана нещастница беше крадлата, която преследваше толкова дълго? Едва му стигаше до рамото. И трепереше, сякаш омагьосана от него. Вятърът разпиля къдравата й червена коса, светла като пламък. Неприятна гледка. Коленете й бяха малки, глезените — източени, пръстите — дълги и с тесни върхове. Костите й изобщо не личаха по кожата. Що за грозна твар!

Идлис прекрачи от лодката, без да отделя поглед от нея, все едно волята му беше достатъчна да я прикове на място. Стъпи предпазливо на брега — крайниците му се огъваха и разгъваха в неравномерни тласъци. Под колана си бе затъкнал бойна брадва с дълга дръжка, широки извити остриета и остър шип над тях.

— Кой си ти? — измънка тя.

— Аз съм уелм. Името ми е Идлис.

Думите му все едно се процеждаха през уста, пълна с катран. А лицето му приличаше на брадвата — извит остър нос, тясна брадичка, уста като цепка, черни очи.

Каран трепереше. Идлис си каза, че ужасът е прогонил храбростта й. Дългите му ръце се протегнаха, костеливите пръсти се разпериха да сграбчат жалкото същество.

Но тя вече не беше на мястото си. Стрелна се твърде ловко, за да я проследят очите му зад маската, изплъзна се от шарещите му пръсти, изрита го в глезена и го повали. И за пръв път в живота си Идлис се поддаде на страха — тя можеше да натисне лицето му в калта, докато той се задуши. Но момичето не го нападна: докато той се надигаше, подпрял ръка на носа на лодката, и бършеше тинята от очите си, тя вече плуваше в протока с неистови загребвания и след миг се скри от погледа му.

Идлис нагази във водата, изми маската си и се развика да привлече другите. Плоското му ръбесто лице не издаваше чувствата му, но всеки познавач на уелмите би забелязал по-плавните му движения, сякаш яростта беше смазка за грубите стави. Устремът му лъхаше на бяс, унижение и злоба.

Така започна нейният кошмар. Газеше в тиня и всяко докосване напомняше за допира до кожата му, еластична като нещо неживо. А дарбата й отново и отново превърташе в съзнанието й представата, с която я заплаши Игър — как език на мъртво куче се плъзга по гръбнака й. Надеждите се оказаха самонадеяност, скорошните успехи — сляпа сполука. Късметът й се обърна. Денят се влачеше и с всеки час тя се чувстваше по-отегчена, непохватна и окаяна.

Бягаше и бягаше, но мочурливата гора нямаше край, еднаква във всички посоки. Тук растяха само сардови дървета, великани с издута основа, от която никнеха множество стволове. Бледата напластена кора, мека като бебешка кожа, висеше на гънки с ширината на писарски свитък. Каран си спомни, че и в библиотеката на Игър бе зърнала няколко свитъка от дървесна кора. Далеч горе тесните листа процеждаха в сребърен отенък лъчите на слънцето.

Стигнеше ли до езерото Нийд, щеше да намери храна, чисти дрехи и водач. В представите й вмирисаното сирене и коравия хляб бяха истинско пиршество, а пропадналия контрабандист — спасител. А може би, колкото и да бе немислимо, щеше да завари и Мейгрейт там. Стига да я чакаше, щеше да й прости коварството, с което й бе навлякла тези беди.

На Каран още не й се вярваше, че нейната спътница бе позволила да я заловят. Нали винаги излъчваше такава сила и решителност. Но когато надникна в Огледалото, бе запленена от него, като че ли видяното имаше по-голяма тежест от дълга към господарката й или от собствената й безопасност. Още по-смайващо беше държанието й с Игър. Каран не се сещаше Мейгрейт да е поглеждала мъж, но с него, изглежда, намери някакво сродство.

Три дни път до Нийд, но ако вървеше направо от Физ Горго. Уелмите обаче я изтласкваха в друга посока, по-надълбоко в познатите им земи. Краката й сигурно вече гъбясваха в ботушите.

Понякога преследвачите доближаваха, друг път изоставаха, но не изчезваха. Не можеше да се отърве от тях, каквото и да опитваше.

Свали ботушите и панталоните, за да плува по-леко. Плуваше в потоци и в бездънни езера, прекосяваше тихи вирове с цвят на чай, без да остави следи. Уелмите обаче скоро я намираха.

Пълзеше през тресавища, отместваше предпазливо всяко стръкче тръстика и после грижливо го изправяше. Стоеше в лепнеща кал неподвижно като сърна, преместваше се на няколко разтега и пак застиваше. Калта беше гъста, лепнеше по ботушите й на буци и тя едва ходеше. На няколко пъти стъпи ненадейно в меки и податливи като мармалад мочурища и на секундата затъваше до кръста. Засмукваха я толкова силно, че се измъкваше по десетина минути. Веднъж ботушите й останаха в блатото и загуби половин час да ги извади. По цял ден гледаше как змиите се плъзгат по повърхността на тресавището, възхищаваше се на пестеливо изящните им движения и им завиждаше за отровата.

Пак се размърда. Гъстата тиня се вкопчи в ходилата й. Щом шавнеше, по краката й плъзваха гъделичкащи мехурчета, пукаха се и разнасяха вонята на развалени яйца.

Изведнъж й прималя, главата й олекна. Нещо не бе наред — водата се местеше странно около краката й, ходилата й изтръпнаха. Подхлъзна се и падна, по лицето й плиснаха кафяви струйки. Само с усилие на волята се изправи отново, сърцето й заблъска. Извлече се от водата върху островче от кал, погледна надолу и едва не повърна от отвращение.

По краката й нагъсто се трупаха пиявици. Вече бяха пурпурни и надути, някои бяха дори колкото палците й. От безброй рани по кожата й се стичаха кървави нишки. Тя стисна най-едрата, погнусена от лигавото телце, и се опита да я откъсне. Пиявицата не поддаваше, оказа се учудващо здрава, но накрая се пръсна в облаче кръв и увисна като спукан балон.

Със сол или огън можеше да ги накара да я пуснат. Но сол нямаше, а не смееше да пали огън. Толкова ранички непременно щяха да се възпалят. И изостреното въображение веднага й поднесе картината как се мъкне на гангренясалите си крака, черни и подпухнали.

От другата страна на протока някой кресна, по-надалеч отвърнаха с вик. Каран пак нагази. Блатото се въртеше пред очите й, дори в студената вода кожата й пареше. Пиявиците се кандилкаха на всяка крачка, подръпваха полека кожата й. Каран навлезе сред гъстите тръстики и се обърна назад. На брега личаха стъпките й, имаше и кръв.

По-черен ден от този не би могла дори да си представи. Уелмите я обграждаха и неспирно си подвикваха. Твърде замаяна, за да стои права, Каран се вкопчваше в тръстиките, а пиявиците й изсмукваха живота. Кръвта във водата привличаше още. Тя плъзна длан по бедрото си и напипа десетки. Догади й се.

Въздухът гъмжеше от зеленикави блатни мушици, ухапванията им боляха като парвания с нажежена тел, а пъпките смъдяха. Напъхваха се в ушите, в носа, под стегнато закопчаните ръкави, дори в слепналата се от мръсотия коса. Подлудена, Каран намаза лицето и шията си с миризлива кал, но мушиците пак се завираха в косата и под дрехите й. По нея вече нямаше здраво място.

А уелмите пак я доближиха. Мяркаха се отвъд водните ивици, претърсваха калните островчета едно по едно. Докато ги следеше с очи, с неописуем ужас усети, че нещо голямо и хлъзгаво се отърква под глезена й, после се уви и мина по пръстите на другия крак. Стори й се, че е дебело колкото прасеца й — и е безкрайно дълго.

Идлис беше само на няколко разтега от нея и тя не смееше да гъкне. Дали беше змиорка, или отровна змия? Докосваше ходилата й, търкаше се в кожата й. Мина между глезените й, плъзна се по прасците, после по коленете. В едни миг плесна с опашка — сгъвката на коляното я парна — и се махна.

Слънцето клонеше към залез. Мушиците се махнаха, а уелмите като по чудо се отдалечаваха. Или просто я чакаха да тръгне нанякъде? И как изобщо я намираха? Спомни си предупреждението на Мейгрейт, че заради дарбата си трябвало най-много да се пази от уелмите. Не бе имала време да я попита какво иска да каже. Чрез нейният усет ли я надушваха? Ако знаеше как, би потиснала тази способност, но пък така би се лишила от единственото си предимство, с което им се изплъзваше. Зарече се да прогони от главата си всякакви чувства, да не я е грижа за нищо освен да се добере до езерото Нийд. Да видим тогава как ще я преследват!

Или пък ги привличаше Огледалото? Изкушението да го захвърли в тинята бе твърде силно. Не, нямаше как да е омагьосано, иначе нямаше да изгубят дирите й. Пък и да го хвърли щеше да е проява на слабост.

Спусна се здрач и излязоха комарите. Не бяха непоносими като мушиците, но засилваха мъката й. Каран клечеше във водата и търпеше. Нещо я боцна като игла по клепачите. Заповяда си да не прави нищо — клепачът й отичаше — и да понесе болката.

Щом притъмня, предпазливо се измъкна от блатото и огледа тялото си. Пиявиците ги нямаше, повечето ранички не кървяха. Реши да приеме като добър знак появата на змиорката — не всичко на този свят беше срещу нея. Но не биваше де се увлича и в това чувство.

Бяха се изнизали два дни след бягството от библиотеката на Игър. И сега езеро Нийд беше по-далеч, отколкото сутринта. Немислимо бе да успее за срещата с Мейгрейт, дори тя да се беше спасила някак.

За малко я обзеха угризения, че изобщо не бе помислила за спътницата си досега. От такова разстояние не можеше да възстанови връзката, за да научи дали е на свобода, но някакво кътче на душата й знаеше, че Мейгрейт е в плен.

В торбичката си имаше мехлем в каменна кутийка, носеше го от Готрайм. С него облекчи болката в нахапаната си кожа, но раничките все пак се възпалиха и през цялата безкрайна нощ Каран се свиваше в тръстиките, изгаряше от треска, после мръзнеше и пак пламваше. Усещаше потока разредена кръв във вените си и дори го чуваше — като бучене на водопад.

Утрото настъпи, но донесе само нови мъчения. Вълнението от бягството изчезна напълно. Каран вече плуваше с чорапи и ботуши, стегнала крачолите на глезените — пиявиците обаче намираха начин да се промъкнат.

Уелмите я изтласкваха на изток към дълбоки мочурища, където пътят беше по-труден и опасен от онзи, по който бяха стигнали до Физ Горго. Уелмите познаваха тези земи и нито студът, нито пиявиците им пречеха. Само опитът на Каран с диви местности, хитростта и дарбата й й позволяваха да ги изпреварва.

И следващият ден беше като този, и вторият, и третият. Ако не я тормозеха студът или вонята, значи беше ред на мушиците, пиявиците, комарите или други хапещи, смучещи и пълзящи твари. Понякога й се стоварваше всичко наведнъж. В кратките мигове, когато се отърваваше от тези мъки, страдаше от безмерната си умора, глада, мръсотията и вечно мокрите дрехи.

От възпалените ранички от пиявиците плъзна някаква бавна отрова и когато се събуди на третата сутрин, краката й бяха подути и безформени като наденици. Всяко движение беше тежка борба, но трябваше да върни (по-точно — да гази или да плува). Измина почти цяла левга този ден, а съзнанието й се укри от болката и гонитбата в светла точица в някакво дълбоко скрито кътче в главата й. Храната свърши, затова тя дълбаеше кората на сардовите дървета и събираше сладкия сок в чашата си. Не уталожи глада си, обаче имаше сили да продължи въпреки лекото замайване и шемет от сока.

Не смееше да спи. Няколко пътя подремна — намери по-сигурно скривалище, а веднъж дори се унесе права. От изтощение не различаваше границата между сънищата и будуването, но виденията май бяха по-пъстри и истински. Веднъж й се присъниха четирима уелми, седнали на паднал дънер. Не виждаше лицата им, а само ръбестите глави под качулките, но всички уелми като че ли се бяха заслушали в нещо. Втресе я и се сепна. За нея ли се ослушваха? Нима я усещаха по освободените в съня чувства?

Преследването се превърна в проточено видение без начало и само с едни възможен завършек. Налягаше я такъв ужас, че вече не беше способна да плаче. Цялото й аз се смали до един-единствен стремеж — да се добере до Нийд (макар и да помнеше съвсем смътно причината), и един-единствен страх, още по-натрапчив от уплахата, която й вдъхваха уелмите — че лудостта я обсебва, както бе сломила майка й.

Но незнайно как навиците от живота сред природата или предпазливо използваната дарба й стигнаха. Най-сетне се измъкна от блатата в гъста гора. И оттогава не забелязваше уелмите, защото напредваше по-бързо. Но знаеше, че още са по дирите й.

Четири нощи след премеждието с пиявиците се дотътри до края на гората — мръсна парцалива твар, покрита с пъпки и рани. Мина по сивкавата трева и нагази в чистата вода на езеро Нийд. Ромолеше кротък дъждец. Половината нощ вървя на изток край брега, джапаше до коленете в плиткото, водни растения се омотаваха около глезените й.

Посред нощ нещо внезапно закачи наметалото й, тя се замята, спъна се и пльосна, торбата я халоса по тила. Опита се да стане, но незнайният противник я задържаше. Как бяха успели да я издебнат в мрака? Колкото и да се напрягаше, не виждаше нищо. Под клепачите й подскачаха червени искрици. Водата дразнеше носа и гърлото й. Останала без сили, тя замря.

Не… Дори уелмите не биха могли да я проследят дотук. Нали и те трябваше да спят? Ръката й се блъсна в обрасъл клон. Значи се бе омотала в паднало дърво. Пропълзя под него, промъкна се през гъстия клонак. Стъпалата й не докосваха дъното. Студът и умората правеха плуването немислимо, така че тя просто се обърна по гръб отмаляла и водата полека я изнесе на чакълестия бряг.

След няколко минути събра сили да се обърне по корем, изкашля водата и се надигна. Главата й са удари в ствола на дървото. Изкатери се на него и реши да полегне за малко в дупката от корени, докато се опомни.

Какъв уют и топлина… Топлина ли?! Каран отвори очи и я заслепи слънцето, увиснало високо в небето. Огледа се стреснато. Брегът беше безлюден, но всеки би я видял, ако се вгледа. Надникна над дънера и видя порутена стена, а по-нататък — две колони. Развалините на град Нийд, където двете с Мейгрейт бяха скрили раниците с дрехите за преобличане и храната.

При мисълта за храна гладът й сякаш се разврещя, но силният страх я спря. Уелмите бяха имали предостатъчно време да я настигнат — а и бездруго сигурно знаеха накъде е тръгнала.

Плитката дупка на мястото на корените бе доста жалко и набиващо се на очи убежище, но тя лежа в него до края на деня, измъчвана от глада. Утешаваше я само слънцето, което изсуши изпоцапаните й дрехи и я сгряваше.

Щом се стъмни, Каран доплува до най-близката част на руините — малък каменен кей и порутените стени на ниска постройка зад него. Тук бяха скрили раниците, на половин час път от самия град.

Каран се сви между камъните; наяде се, после яде пак, после се изкъпа в студената вода — наслаждаваше се на удоволствието от сапуна. Заедно с блатната мръсотия изми от себе са и спомена за последните дни. Сложи си на косата есенция от зелен лимон, която толкова й напомняше за майка й, и тутакси се почувства предишната Каран.

Рано сутринта на другия ден се промъкна през гората до мястото, където бе уречено да ги чака Уолф. Не се надяваше да завари нито него, нито Мейгрейт, защото бе закъсняла с четири дни, но когато се покатери върху билото на едно хълмче и погледна на изток към развалините, видя до брега тънка струя дим. Огън тук!? Ама че безгрижие… или знак за присъствието на човек, комуто е широко около врата. Например контрабандист, който няма какво да крие в момента.

Уолф не се отличаваше много от животно, опасно животно обаче, и надарено с лукавство. Но как копнееше Каран да отиде при огъня, да се стопли до пламъците, да хапне нещо прясно сготвено и да пийне сладък чай. След тези дни щеше да й е приятно дори в компанията на такъв звяр.

Доближи се предпазливо. Огънят бе накладен между две стени, закътан от хладния ветрец откъм езерото. От съседното здание се бяха съхранили само изправени колони. Водачът седеше на камък до огъня, загърнат в торбестото си палто. В тигана се пържеха риби, нещо къркореше в едни гърне. Уолф като че долови идването й — Каран тръгна към него по тревата, а той вече вадеше с вилица риба върху метална чиния, добави и нарязан лук от тигана, после наля чай.

При вида на храната стомахът й се сви. Сега Уолф не й се струваше чак такова животно — грозното му лице беше приветливо и тя му се зарадва. Той й се усмихна с беззъбата си уста и й подаде чинията. Как жадуваше тази храна!

— Благодаря ти, Уолф — изграчи Каран.

— Къде е червенокосата?

Говореше завалено, устните му почти не помръдваха. Изобщо не я поглеждаше и в нея се пробуди неясно опасение.

— Плениха я.

Остави на земята тежката раница, но за всеки случай не смъкна торбата от гърба си.

Отпи глътка от великолепния чай — горещ и сладък, за какъвто си бе мечтала. Натъпка си устата с риба. Мазничка, прекрасно твърда и розова, истинска вкусотия. От признателност, от сбъднатото желание за добра храна в очите й избиха сълзи. Преглътна и набоде едно парче с ножа си. Погледите им се срещнаха над огъна. Уолф се извърна и Каран застина, преди да поднесе хапката към устата си. Той се взря към нещо зад гърба й и очите му зашариха.

„Не!“ — кресна дарбата й. Каран отскочи встрани и със същото движение плисна горещия чай в очите му. Двуостра брадва изсвистя там, където беше седяла допреди миг, и се заби дълбоко в меката пръст. Контрабандистът стискаше очите си с ръце, Каран профуча покрай него, зави покрай стената и хукна през камънаците и нацепените колони.

Идлис бе стъпил върху изтърваната чиния и вадеше брадвата си от земята. Други двама уелми дотичаха с тромави крачки, и те стиснали брадви. Идлис вдигна оръжието си и го запрати към нея. Каран отскочи и острието се стовари върху колоната зад нея и издрънча. По бузата я жилнаха откъртени парченца. Тя хукна лудешки по брега и се шмугна между дърветата. Уелмите я подгониха. Коварният водач офейка нанякъде.

Дребничката Каран беше ловка и много пъргава и в гората скоро се откъсна от преследвачите. За миг й дожаля, че вкусната риба е стъпкана в калта, но безмилостното нападение не й оставяше време за такива глупости. Представяше си, както само нейното въображение можеше да покаже, че брадвата я разсича в гръб, представяше си изблика на смъртно страдание, безсилния опит да извади врязалото се острие, бликналата по тревата кръв, чезнещата светлина, болката и накрая смъртта…

До края на следобеда уелмите неведнъж почти я приклещваха, защото гората беше твърде рядка. Разпръскваха се, подвикваха си с хрипливите си гласове. Щом тя кривнеше в друга посока, най-близкият преследвач се втурваше да я засече. Уелмите не познаваха умора, гонеха я като хрътки — ту един, ту друг водеше — и не й оставяха и миг отдих.

Тя хлипаше от умора, торбата я удряше по гърба на всяка крачка, волята й гаснеше. А до здрачаване имаше още часове, макар че тъмнината трудно би я укрила от уелмите, които носеха костните маски на лицата си дори в този облачен ден.

Няколко пъти я доближиха толкова, че хвърляха по нея брадви. Накрая я избави стихия, каквито често връхлитаха в Орист през този сезон. Налетя ненадейно откъм морето към края на следобеда. На запад се струпаха чернеещи облаци, с тях напираше бурен вятър и се изля проливен дъжд. Притъмня, въздухът се насити с размиваща очертанията мъгла. Каран реагира незабавно — хукна косо нагоре по хълма, мина отвъд билото и се спусна в по-гъстата гора на изток. Тичаше неспирно под дъждовните струи, докато не падна мрак и не се увери, че уелмите са изостанали. Цяла нощ продължи да върви на север. На разсъмване се напъха в някакви шубраци и спа на пресекулки чак до вечерта.

Нощите бяха облачни и Каран бързаше. От преследвачите й нямаше и следа. Най-злият й враг беше гладът — бе зарязала тежката раница. Допълваше оскъдните дажби само с нападали лешници — остарели и почти всичките мухлясали. На третия ден се натъкна на селце в гората и за няколко медни монети си напълни торбата с храна.

Сит беше на североизток — трябваше да прекоси река Хиндирин, да продължи на изток през пролома Заркам, тесния процеп в планините в източната половина на Мелдорин, и накрая да тръгне по гористия източен бряг на Ягадор към града. За да стигне до мястото, където бяха оставили конете, щеше да й трябва поне месец. Всички пътища бяха под надзора на войски с униформите на Игър; пазеха и мостовете. Нямаше откъде да мине, защото Хиндирин и останалите широки реки трябваше да бъдат прекосени по мост или с лодка.

Седя цял ден между дърветата: наблюдаваше пътя и обмисляше какво да прави. Бе дала дума да занесе Огледалото в Сит, за да го получи Фейеламор. Но не виждаше как да стигне до Сит — целият юг бдеше. Значи Игър беше пречупил Мейгрейт.

Единственият й шанс бе да тръгне на север, като се отдалечи от Сит, но така пътят се удвояваше. На север обаче щеше да намери подкрепа, защото познаваше онези области. Там беше и Чантед с Школата на преданията. А наближаваше и есенният празник.

В Преданията беше ключът към изхода от колебанията й — легендите за Фейеламор и нейния народ. Преданията на аакимите, Преданието за Възбраната. Най-значимите събития от миналото бяха свързани с Огледалото, а нейният избор може би щеше да определи посоката на бъдещето. Как да реши кому принадлежи то, коя клетва да погази, на кого да измени?

До Чантед имаше много дни, но можеше да отиде там навреме, ако си купеше кон. Значи това щеше да е следващата й цел. После щеше да се прибере през планините в Банадор. Оттам лесно щеше да се добере до Сит.

Тръгна на север и излезе на Широкия път към укрепения град Предъл. Там я посрещнаха с весело гостоприемство и вкусни топли гозби за пръв път от безброй седмици. Все пак най-великолепни й се сториха горещата вода в банята и чистото легло.

Сутринта на другия ден обикаляше пазарния площад и два пъти за около час забеляза, че някакъв висок мъж я наблюдава. Дарбата не й подсказваше опасност, значи може да не беше уелм. Съвсем невинно съвпадение, разбира се, но не биваше да рискува, защото се бе случвало усетът да я подведе. Мушна се небрежно между някакви сергии и се шмугна под дългата дървена рамка със зебло, върху която бе изложил стоката си търговец на килими: пъстри черги от груба вълна на традиционните шарки на различни племена, покривала за коне в червено и жълто, кърпи, сиви одеяла, а към края, под бдителния взор на стопанина, ръчно тъкани килими за под и стена, изработени от овча вълна и коприна. Те висяха и от двете стени чак до калдъръма.

Каран седна на торбата си и зачака. Покрай нея отминаваха хора — виждаше краката им. Внезапно единият край на зеблото се отметна и само на педя от нея се подаде загоряло лице с хлътнали бузи и орлов нос; надуши дъх на кардамон.

— Я да се махаш — заповяда мъжът, врътна глава и лъснаха жълтеникави зъби. — И следващия път, когато вие — хлапетата…

Тя изви глава към него.

— Ама ти… — запъна се мъжът.

— Моля ви, следят ме. Онзи високият с качулката. Ужасно ме е страх.

Търговецът се вторачи в нея.

— Не е моя работа — отсече, после изведнъж се изправи и пусна платнището.

След минута обаче жилава кафява ръка се провря под зеблото с чаша студен сладък сок. Каран я взе, благодари шепнешком и изгълта сока. След малко орловият нос пак цъфна пред нея.

— Вече си в безопасност.

Тя покри раменете си с наметалото и прибра косата си под шапката. Засега нямаше с какво друго да се прикрие. Край на меките постели и баните, нямаше да се бави тук и миг повече от необходимото. Измъкна се, огледа пазара и се поклони на търговеца.

— Имам дъщери — каза той — зъбите му лъснаха, — после се обърна към някакъв клиент.

На една мърлява уличка близо до източната порта Каран намери конюшня и влезе въпреки опасенията си от това западнало място. Сламата по пода беше изгнила, навсякъде имаше конски фъшкии. Двама мъже и една старица играеха домино на мръсна маса. Каран веднага долови, че е сбъркала. Прииска й се незабавно да изхвърчи през вратата, но не бе видяла други конюшни, а нямаше време да търси тепърва.

— К’во има? — подхвърли старата жена.

В устата й не се виждаше дори един зъб. Мръсната й бяла коса падаше на сплъстени кичури до кръста й. Роклята с дълбоко изрязано деколте разкриваше гледка, която Каран би предпочела да си спести.

— Искам да купя кон. — Тя пристъпи към масата.

Старицата се изкикоти.

— Не ми се виждаш толкоз голяма, че да яздиш!

Поизви се към мъжагата отляво, обезобразен от изгаряне, което бе набръчкало и свило кожата му от устата до ухото. Цялата половина от главата му беше в белези и нямаше коса — само няколко щръкнали бели снопчета. Лицето му тъмнееше от набола се в порите ду отдавнашна мръсотия.

— Куелт — продължи старицата, — като я гледаш, стигат ли й годинките, а?

Устата на изрода се отвори в толкова гадна усмивка, че у Каран напираше желанието да избяга с писък. Оказа се, че има и някаква гнусна болест в устата — гноясалите му венци чернееха и жълтите зъби стърчаха на всички страни като камъни в древно гробище.

— Стигат й годинките, тъй ми се чини — издудна той дълбоко като мучаща крава.

Каран се отврати. „Трябва ми кон!“ А и след Физ Горго, след уелмите какво можеха да й направят тези хора посред бял ден?

Очите на старицата трепнаха. Каран понечи да побегне. Вратата на конюшнята се затвори с трясък и трети грамаден мъж, истински великан в сравнение с нея, я залости шумно.

— Дайте ми кесията — изфъфли старицата през голите си венци. — Момето си е за вас.

10. Портата на Хечет

Тръгнаха към нея с разперени ръце. Приличаха си като братя. Ножът блесна в ръката на Каран и грамадният мъж до вратата тутакси докопа една лопата. Каран проумя, че не веднъж са вършили същото — размахваше ножа, въртеше се, дебнеше ги да доближат. Дарбата й рядко грешеше в безизходица. Великанът се готвеше да я удари… сега! Лопатата полетя безмилостно към главата й, тя приклекна светкавично и острието се заби с хрущене под сърцето на втория мъж на масата. Той се свлече без звук.

Каран изщъка като рак под масата, клекна, изправи се рязко и я прекатури. Ръбът халоса старицата и тя се просна във фъшкиите.

— Мамичко! — изрева мъжът.

Каран блъсна масата към него, прескочи старицата и побягна към дъното на конюшнята. Великанът с лопатата трополеше тежко след нея. Имаше и заден изход, но и той беше залостен. Тя се завъртя тъкмо когато великанът метна лопатата по нея като копие, тупна на колене, претърколи се, покатери се ловко, подскочи, улови се за една греда, прехвърли се на съседната и се качи на открития от едната страна плевник над средата на конюшнята.

В другия край имаше стълба. Каран се напъна да я събори, но беше закована. Имаше разхвърляно сено, бали слама и чували с мухлясало зърно, а също разкъсани кесии, гърнета с маслини, провесени пушени бутове и друга храна. Каза си, че е чудато да ги съхраняват над мръсната вмирисана конюшня, още повече че сламеният покрив явно течеше.

Стълбата заскърца и Каран надникна надолу. Куелт беше на третото стъпало и й се хилеше, другият стоеше под него.

Каран надигна един чувал и го блъсна през ръба. Зеблото се разкъса и зърното се изсипе като водопад. Куелт изпсува, хвана се за очите, стовари се върху великана и двамата се катурнаха на пода. Каран замята по тях гърнета и кутии и накрая Куелт офейка. Другият лежеше неподвижно. Развоня се на оцет и маринован лук.

Каран стъпи върху балите и започна да сече покрива там, където сламата беше почерняла. От прахоляка я засърбя носът. Мъчна работа, но скоро проби малка дупка и през нея проникна благословена светлина. Стълбата заскърца повторно, тя обаче не чу. Грозната глава пак надникна на ръба. Каран кълцаше, колкото сили имаше, но още не можеше да отвори достатъчно широка дупка.

Куелт се качи, насочил към нея страшна тризъба вила; очите му бяха изцъклени смахнато. Каран се стъписа и падна от балите. Изродът удари с вилата, Каран се извъртя и зъбците се забиха в една греда на тавана. Цялата постройка се разтресе. Докато Куелт се опитваше да измъкне вилата, Каран строши в главата му гърне с маслини.

Скочи към стълбата и щом главата на великана се показа, го цапардоса с един пушен бут. Разкапаното месо се пръсна с непоносима смрад. Великанът залитна, стъпалото се счупи и той за миг увисна на брадичката си, после рухна на пода. Каран запрати по него смрадливите останки от бута, метна още едно гърне по Куелт и се хвърли към дупката. Най-сетне я разшири толкова, че да се провре. Прибра ножа в канията и подскоча нагоре, но балите се разпиляха и лъсна скривалище с кутии, в които бяха нахвърляни златни и сребърни съдове и какви ли не скъпоценности. Нищо чудно, че тук не продаваха коне.

Каран трескаво нареди балите, за да стигне до дупката. Изродът вече мърдаше. Тя измъкна главата и раменете си, но нещо й пречеше. Торбата, за която съвсем бе забравила, се бе закачила в сламата.

А после някой стисна единия й крак и я дръпна надолу. Каран кресна, ритна и усети как улучи нещо. Задърпа отново с ръце, ботушът се изхлузи от крака й и тя запълзя по сламения покрив.

Куелт изрева и хвърли вилата през дупката — толкова близо до нея, че й проби панталона. Каран се спъна, падна и я хвана. Куелт изскочи на покрива. Тя се опита да замахне с вилата към него, но грозникът я изтръгна от ръцете й — оказа се изумително бърз за туловището и шкембето си. Каран бързо извади ножа си, но осъзна колко е безполезен срещу вилата, метна се настрана, тупна на сламата и се плъзна надолу.

Стрехата провисваше ниско и падането не беше чак толкова лошо. Тя се тръшна по задник, изохка и закуцука по уличката с ножа в ръка.

На ъгъла налетя с главата напред във висока фигура, скрита от широка роба и качулка. Кафяви пръсти стиснаха китката й толкова здраво, че нямаше надежда да се откопчи. Каран стъписано вдигна глава.

— Ти ще да си Каран от Банадор — изрече бодър глас с крандорски акцент. — Аз съм Талия бел Сун. Търсих те. Дай ми този нож, няма да ти трябва повече днес.

Талия отметна качулката. Беше висока, с хубава кожа и ослепителна усмивка. Каран долови нещо познато. Какво ли?… Физ Горго! Съгледвачът! Напрегна се да отхвърли ръцете на Талия, но усилията й бяха спрени с лекота.

— Стига де! Не ти мисля злото. Искам да поговорим. Ела с мен, наблизо има една странноприемница, където правят поносим чай.

Каран се боричкаше в ръцете й, мъчеше се да погледне назад към уличката. Очакваше всеки миг Куелт да прободе и двете с вилата. Талия също се взря над рамото й и каза:

— От когото и да си бягала, вече го няма.

Каран не успяваше да пропъди преживяното от ума си. Разтрепери се и за пръв път от седмици чувствата й се отприщиха. Талия я остави да се наплаче, после я поведе по улицата към странноприемницата с шарена фасада. Каран се заинати пред вратата — не искаше да влезе.

— Както желаеш — отстъпи новата й позната. — Да седнем тук.

Поръча горещи напитки, каквито в менюто имаше над петдесет — за себе си отвара от женско биле, а за треперещата Каран сладък чай с малко мускатово орехче за вкус.

Каран опря гръб в стената и отпусна глава върху ръцете си. Примири се; нямаше откъде да изцеди още жизненост.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита Талия.

Каран кимна, без да я погледне. Беше прегладняла. Талия пак махна с ръка на сервитьорката и попита:

— Какво се случи в онази дупка?

Каран поседя мълчаливо, после цялата отвратителна история се изля от устата й.

— А аз само исках да си намеря кон — изхлипа накрая и пак зарида.

Талия изглеждаше потресена от чутото.

— Ще поправим това зло.

С настойчив жест повика някакво момче от улицата и то дотича веднага, за да припечели някоя медна монетка.

— Иди на улицата на златарите и кажи на Йехудит да дойде при мен тук. Дай му този знак. — Извади парче сардова кора от джоба си и надраска нещо на него. Момчето се втурна да изпълни задачата. — Трябва да знаеш, че нямам власт по тези места, но пък познавам хора, които я имат. Онези твари ще си получат заслуженото.

Каран внезапно се свлече от скамейката. Талия й помогна да седне отново. Кожата на младата жена беше студена и влажна, главата й се люшкаше. Талия напипа в джоба си плочка, увита в хартия, разчупи я на две, отдели едно кафяво ъгълче и го пъхна в устата й. Каран се сепна, изплю парчето в дланта си и го огледа с подозрение.

— Какво е това?

Талия отчупи парченце и за себе си и го сдъвка с наслада.

— В моята родина Крандор, която е от другата страна на света, го наричаме шоколад. Изяж го. Ще се почувстваш по-добре.

Каран близна мъничко.

— Охо! — Лицето й грейна. — Прекрасно! Не съм опитвала нищо по-вкусно.

Излапа цялото парче и наистина й олекна.

Талия грижливо уви остатъка във восъчната хартия и го пусна в един джоб на Каран.

— За по-късно.

Скоро на масата се появи чиния, отрупана с месо, сирене и зеленчуци. Каран омете всичко, без да поглежда Талия.

— И какво искаш от мен? — попита накрая с пълна уста.

Високата жени се облегна и я огледа изпитателно. Накрая като че ли остана доволна и подхвърли:

— Аз лъжа само когато се налага.

Ами че странно го каза… Каран се взря в събеседничката си със събудено любопитство.

— Явно ти също си откровена и почтена въпреки онова, което направи наскоро. Няма да те лъжа — обеща Талия. — Аз съм старшата помощничка на Мендарк, макар че тук ме познават под друго име.

Каран видимо се стъписа.

— На Мендарк!? Усетих те при Физ Горго…

— И аз те видях. Защо открадна Огледалото на Аакан?

Каран се слиса до онемяване. Тайната разчула ли се беше вече? Пред мисления й взор се редяха видения от бъдещето. Жената отсреща беше дяволски схватлива и способна, колкото и се преструваше на милосърдна. Талия като нищо би я откарала окована в Туркад, а още по-вероятно бе да й отнеме Огледалото и да я зареже мъртва в някоя канавка.

— Видях те, когато се измъкна от водата — добави високата жена. — За кого открадна Огледалото?

— Взех го за себе си — неохотно процеди Каран.

Талия се засмя искрено.

— Да, не е зле да се огледаш! — Каран се почувства уязвена от закачката на тази хубавица. — И за какво ти е?

— Ще го върна на онези, на които принадлежи по право.

Не беше чак лъжа: може би тъкмо това щеше да направи.

— И кои са те?

— Научи сама! Как ще постъпиш с мен?

— Ами никак. Докато не застрашиш Мендарк, ще спазвам законите. Свободна си да тръгнеш накъдето ти видят очите, щом си свършим разговора.

— Аз го свърших — отсече Каран и допи чая. — Това не засяга Мендарк. И изобщо нямам какво да ти кажа. Ще ми върнеш ли ножа? — Изуми се, когато Талия го пусна на масата пред нея. — Е, да си вървя ли?

Талия бе отседнала в Предъл преди седмица, защото Мендарк имаше тук свой посредник, с когото тя трябваше да върши друга работа. Дебненето на Каран не беше главната, но тя не се изненада, когато я зърна — в тези рядко населени земи Предъл беше единственият по-голям град.

Прецени шансовете да узнае още подробности от Каран и сметна че ще се наложи да ги изтръгва с принуда. Още нямаше отговор на предишното съобщение, което бе пратила на Мендарк. Току-виж Огледалото се окаже безполезна дреболия като повечето древни вещи, от които хората възнамеряваха да извлекат облага. Ако и тук вече се бе разгоряла война, щеше да постъпи иначе. Не й се искаше обаче да отнеме Огледалото насила, а и не знаеше дали то още е у Каран.

Трябваше да се заеме с другите си задачи — една от тях не търпеше отлагане. Махна с ръка към улицата и каза:

— Ами тръгвай.

Каран се изправи, настръхнала от недоверие, рязко пъхна ножа в канията на колана си, отстъпи заднешком и когато се отдалечи на две-три крачки, промълви:

— Благодаря за обяда.

След миг се скри в тълпата.

В другия край на града намери конюшня с почтен собственик. Купи най-добрия кон, който можеше да си позволи — костеливо животно с белези от шпори. От близкия пазар се снабди с нови ботуши, храна, сапун и топли дрехи за планината, макар че й беше неприятно да отброява монетите от кесията. Бездруго половината пари отидоха за покупката на коня. По здрач изведе неугледното животно, купи голяма торба овес срещу дадена с нежелание поредна монета и тихомълком напусна града през Портата на залеза.

На градската стена пламтяха четири факли и светлината привлече погледа й. До всяка факла се поклащаше труп — трима едри мъже и жена с разрошена от ветреца бяла коса. Правосъдието в Предъл не се помайваше. Каран смуши коня и потегли на север по Широкия път.

След четири дни обученият скийт се върна при Талия окървавен, отдясно по гърдите му липсваха пера.

Талия,

Непременно трябва да се сдобия с Огледалото. Забрави всичко друго и я намери. Ако не дойде по своя воля, я плени и я доведи при мен. Пази се от уелмите.

М.

Помощничката на Мендарк се вбеси от глупостта си. Тръгна с два коня (по-добри нямаше в целия град), яздеше денем и нощем, но знаеше, че няма да догони Каран. Носеше и скийта в кошница. Предположи, че Каран се е насочила към Хечет, село в подножието на планините далеч на север.

От западната махала Флумен към средата на пътя — страноприемницата беше вдигната от трупи и през пролуките духаше студен вятър — изпрати още едно съобщение на Мендарк. Съветваше го да се свърже със своите хора в Хачет, Чантед и други вероятни места, където би отишла Каран, за да я търси. По-късно се натъкна на коня на Каран, но той беше мъртъв от дни, и в каменистите хълмове напълно изгуби следата й.

Каран язди цяла нощ; отби се от пътя преди зазоряване, за да отдъхне час-два. Повече не смееше да си позволи в тази открита местност. Почина си пак следобеда до един почти пресъхнал поток, по чието чакълесто русло имаше няколко вирчета.

Гърлото на коня, който нарече Трикс, беше вечно задръстено със слуз и той непрекъснато кашляше и хъркаше. „Ако трябва да се движим потайно, каква полза от тебе…“ Задряма, а спънатият Трикс почна да пасе пожълтялата трева.

По здрач Каран се събуди, напои коня, възнагради го с прегръдка и две шепи овес — пръхтенето му я поръси със зрънца — после се метна на коравото седло и пътува до среднощ. Преди да спре под клонящата към хоризонта ярка мъглявина, така се беше натъртила, че едва се държеше на крака. Общо взето, през нощта будува: изчопляше овес от косата си, броеше си синините, зяпаше звездите и силуета на Трикс, който пръхтеше дори насън.

Утрото не бе настъпило, когато изведнъж се събуди от тревожни сънища — виждаше лица в Огледалото: взираха се гневно в нея, обвиняваха я и настояваха да изпълни дълга си. Виденията се разпръснаха още преди да си спомни чии са тези лица. Мейгрейт ли й се мярна, или онази възрастна жена, която бе видяла в Огледалото във Физ Горго?

А се появи още едно затруднение. Мендарк щеше да научи за нея от Талия. Това Огледало привличаше всички силни на деня, засмукваше цял Сантенар във въртопа си. Не бе чувала кой знае какво за Магистъра, но ако трябваше да вярва на слуховете, не беше благ човек. Изобщо не й се искаше да си има работа и с него.

Потегли все още смутена от съня. Дни наред се опитваше да обмисли дълга си към аакимите. На тях дължеше несравнимо повече, отколкото на Мейгрейт. Сега й се струваше, че е по-малко прегрешение да се отметне от дадената дума. В края на краищата аакимите бяха притежавали Огледалото хилядолетия, без да навредят никому с него. Каран знаеше и сред какви смутове е била наложена Възбраната. Какво щеше да се случи, ако Фейеламор решеше да я премахне?

Все още имаше приятели сред аакимите в Шазмак. Един от тях — червенокосият Реал с печалната усмивка, някога можеше да й бъде и повече от приятел. Унесе се в спомени за съзряването си в Шазмак сред извисяващите се планини, за тътена на буйната Гар, който никога на заглъхваше в ушите й. Тъкмо Раел я научи да се катери. Още й липсваше… Ако Тенсор не бе…

Да, Тенсор. Предводителят на аакимите, ако изобщо можеше да се каже, че го имат. Могъщ мъж с властно присъствие. Герой в борбата на аакимите срещу техните врагове кароните още в древността. Един от онези, които Рулке довел на Сант от Аакан. Суров горд човек, който тъй и не се отказваше от тази борба, преливаше от злоба заради разгрома и не му омръзваше да говори за новото въздигане на своя народ. Безмерна беше омразата му към древния враг Рулке — карона, навлякъл им всички беди.

Лесно си представи Тенсор — размятани черни кичури, настръхнала брада, размахан огромен юмрук: „Само ми дайте силата!“

Уважението й към Тенсор се смесваше със страхопочитание, каквото той заслужаваше, но никак не се чувстваше спокойна близо до него. От самото начало си знаеше, че е настроен срещу нея, сякаш я е преценил и е открил колко е недостойна. Може би защото баща й бе пожелал да излезе в света. През първите й дни в Шазмак Тенсор я наставляваше как да овладее дарбата си, но спомените си оставаха неприятни и й се струваше, че неговите уроци са отнели нещо. По-късно той изпрати Раел в източните градове на аакимите и Каран се досети, че е постъпил така заради нея.

„Дали не е редно да дам Огледалото на Тенсор? Та нали дългът ми към аакимите не може да бъде изплатен никога? Но те не застанаха на моя страна, когато Емант ме тормозеше. Това май заличава немалко от дълга. Пък и как би си послужил Тенсор с Огледалото? Може би само ще подхранва ненавистта си“.

Фейеламор или Тенсор? Фейлемите или аакимите? Единият избор по-добър ли бе от другия? С какво превъзхождаха Игър, за когото въпреки амбициите му да властва се говореше, че е справедлив и въвежда законност и ред?

„Е, вече взех Огледалото. Всичко се размести зареди мен и сега съм длъжна да направя верния избор“.

Измъчена от двоуменето си, Каран продължи на север към Флумен през все по-безлюдни земи, после пое към Сундорските възвишения. Измина сто левги за осем дни. През цялото време не зърна преследвачите си и малко й олекна. И тогава всичко отново потръгна зле.

При изкачването на сухите безлюдни хълмове на Сандор прекали с бързането, Трикс се пързулна на неравната земя, строполи се и си счупи левия преден крак. Беше й жал за животното, проснало се на пътя — то я гледаше с влажните си кафяви очи, — но не можеше да се колебае. Обви за последен път с ръце потната му шия — пръстите й не се срещаха, — закри окото откъм себе си с длан и преряза гърлото с едно дълбоко забиване на ножа. Горещата кръв плисна по цялата й ръка и дрехите й, голямата глава бавно се отпусна на пътя.

Тя се извърна, сълзи намокриха прашното й лице. Нямаше да забрави никога как уби коня си. А миризмата на кръвта му не отслабна дълги дни. В покрусата си Каран разхлаби властта над чувствата и дарбата си, която бе наложила от блатата дотук.

След възвишенията трескавите видения я споходиха отново. Пак засънува покритите с качулки уелми, които се ослушваха да разберат къде е. Но този път сънят беше по-злокобен, защото до тях клечеше голяма мършава хрътка и звездите се отразяваха във втренчените й очи. Две нощи поред сънят се повтори, а на третата сутрин Каран се събуди с ужас и видя уелмите далеч под себе си. Бяха я намерили. Побягна и скоро преследването се сля в съзнанието й с гонитбата в блатата, макар оттогава да бяха минали седмици.

През нощта подремна, подпряна на една скала, и вятърът донесе вой — безкрайно проточен, хриплив и нисък. Тя подскочи. Воят секна внезапно и не се повтори, но тя знаеше кой вие. Хрътката от резервоара или друга като нея. Усещаше я, мислено виждаше съвсем отчетливо костеливата твар, когато затвореше очи. Боеше се от Псето (колко му подхождаше названието) дори повече от уелмите.

Огледа бивака си. Нищо не я пазеше. Малко петно остра трева с щръкнали камънаци под и над него посред каменист склон и няколко проскубани иглолистни дръвчета вдясно. Чувстваше се защитена само отгоре. Изкушаваше се да накладе огън, макар че пламъците биха привлекли уелмите. Бездруго щаха да я намерят скоро в тези земи, щом водеха кучета. Не би имала надежда дори след нея да вървяха само един уелм и една хрътка. Паниката напираше, желанието й да изпищи стана неудържимо. Тя напъха пръсти в устата си и ги захапа, болката я отрезви.

Съзнаваше, че развихрилият се страх пак ги насочва към нея. Насили се да диша бавно, да успокои ударите на сърцето си, да се подготви някак за отбрана.

Огънят беше неуместно хрумване. Не можа да измисли нищо по-добро от това да се свре между скалите малко по-нагоре под една издатина. Нямаше друго оръжие освен малкия нож. Не стигаше. Струпа купчина камъни, просто за да не стои бездейно. Ама че глупост — как щеше да ги мята на тъмно? Откърти един клон. Не беше толкова тежък, че да нанесе голяма рана с него, но се почувства по-добре, като го стисна. Зачака. Спеше й се, но не се поддаваше на съня дори за миг; взираше се в мрака и накрая въображението й започна да вае клечести фигури на уелми от сенките.

Нощта се довлече до края си. Оттенъците на сивото отстъпиха пред бледи цветове. Розовата зора се разпростря на изток. Вятърът стихна за малко. Каран бе преживяла още една нощ. Вратът й се схващаше. Време беше да тръгва. Не, щеше да поседи тук още съвсем мъничко. Клепачите й се отпуснаха.

Слънцето се надигна иззад хоризонта. Каран спеше, намерила за кратко блажен покой. Гърдите й се надигаха и спускаха. Слънчевите лъчи пълзяха по отметнатата й встрани ръка, по стройната шия, пускаха златисти искрици в миглите и веждите й, оцветяваха косата й в бронз.

Хрътката се прокрадна, възползваше се от всяка сянка и неравност, за да доближи Каран на един скок. Пълзеше по корем, изтласкваше мършавото си тяло напред и нагоре и пак се присвиваше. Остана последният скок. Дългата муцуна зейна, сякаш кучето се хилеше или се прозяваше.

Каран сънуваше, че е чиста в сгрята в сапунената пяна на вана. Изведнъж тапата на дъното изчезна и тя остана гола и беззащитна. Вятърът вееше студ на гърлото й, събуди я с тръпка и тя осъзна вцепенена, че е заспала, когато е трябвало да бъде нащрек.

Но слънцето тепърва се издигаше. Не се бе унесла задълго, а и нали бе оцеляла тази нощ. Мярна й се откъслечен спомен за друг сън — празненство за рождения й ден в детството й. „Рожденият ми ден!“ Не че имаше какво да празнува точно сега. Все пак малко се развесели. Разтърка натежалите си клепачи, разтри си слепоочията, разреса оплетената си коса с пръста и по навик се огледа.

Най-грамадното и мършаво куче, което бе виждала, се присвиваше за скок на три крачки под нея. Клатеше муцуна наляво-надясно, но жълтите му очи зорко я наблюдаваха. Каран докопа опипом ножа и стисна тоягата. Надигна се и опря гръб в скалата, за да му остави възможност да я нападне само отпред. Погледът й шареше. Не се виждаше никой. Кучето щеше ли да я връхлети, или просто я задържаше тук, докато не дойде господарят му?

Стисна тоягата с две ръце. Звярът се напрегна.

— Махай се!

Гласът й не прозвуча заповеднически и хрътката се хвърли озъбена към нея.

Каран замахна, цапардоса псето по плешката и то отхвръкна. Зъбите се плъзнаха по бедрото й. Тя понечи да удари повторно, но върхът на тоягата се закачи в една каменна издатина и тоягата се изплъзна от пръстите й. Каран на мига извади ножа.

Кучето се стовари върху корема й и я повали, зъбите му стиснаха ръката с ножа между китката и лакътя. Вторачи се в очите й, заби зъби по-надълбоко и я притисна с костеливото си туловище.

По ръката й плъзнаха струйки кръв, от огромните челюсти по гърдите й капеше слюнка. Ръката й омекна, ножът изтрака на камъните. Тя се взираше в псето, мъчеше се да открие някакво слабо място. Кучето имаше обкован с железни нитове нашийник. Вместо предни зъби стърчаха само изгнили корени, но кътниците, с които можеше да прегризе кост, си бяха здрави.

Каран изстена. Ушите на гадината шавнаха. Тя пак изтръгна стон от гърлото си, вложи в гласа си цялата си болка, умора и страх. Опитваше се да достигне звяра с дарбата си, да му внуши, че е безобидна, да го накара да я пусне за малко. Но дори да го разсееше за секунда-две, какво можеше да направи? Беше бърза и ловка, но чак да се мери по пъргавина с куче? Освен ако не е мудно и тромаво като господаря си…

Тя изпъшка тихичко, подбели очи и притвори клепачи, гледаше изпод мигли. Тялото й се отпусна вяло. Кучето я бе приковало към земята и чакаше търпеливо. Тя изхленчи, изхлипа и цялото й тяло се разтресе.

Хрътката наведе глава и подуши лицето й. Каран пак изхлипа. Животното разтвори челюсти — и лявата й ръка се стрелна светкавично, сграбчи нашийника и го усука яростно. Кучето се дръпна назад, задушаваше се. Каран сви дясната си ръка в юмрук и го заби с все сила между челюстите, дълбоко в гърлото, а с лявата продължаваше да тегли звяра към себе си.

Кучето се гърчеше, въртеше глава, накрая падна на хълбок и едва не се изтръгна от хватката й. Гнилите зъби раздраха кожата й. Убедена, че вече се е простила с дясната си ръка, Каран я пъхаше безмилостно навътре в гърлото; ноктите на хрътката драскаха трескаво по скалата.

Изведнъж някой отдолу подсвирна. Кучето отметна глава, за да излае, и китката на Каран се счупи. Тя се смрази от болка. Идеше й да се разкрещи, но въпреки това продължи да натиска навътре, дори след като кучето изрита за последно и замря.

Тя измъкна ръката си — до лакътя беше разръфана и надупчена от зъбите. Кръв заливаше китката й. Каран се тръшна на земята, струваше и се, че ей сега ще се килне до мъртвото куче.

Този път чу подсвиркването по-близо и се стресна. Избърса студената пот от челото си, намери ножа и непохватно се закатери между камънаците. При всяко движение болката я пронизваше.

Седна на една плоска скала да прегледа раните си и да ги намаже с мехлем. Несръчността й с лявата ръка щеше да е комична, ако положението не беше толкова безнадеждно. Събра няколко пръчки, за да сложи шина на китката си, но все не успяваше да ги закрепи и накрая се отказа. Просто превърза ръката си по-стегнато, но си знаеше, че няма полза и още днес трябва да се погрижи за счупената кост, иначе щеше да зарасне накриво. „Честит рожден ден!“

— Дройк! Дройк! — викаше Идлис с бълбукащия си глас; приближаваше се.

Значи беше неговото куче! От скалата Каран виждаше мъртвата твар с провиснал сивеещ език. Пак се запромъква нагоре. Не искаше Идлис да я види, когато намери хрътката.

— Дройк! — Вопъл на неописуемо отчаяние. — Дройк, кученцето ми…

„Не поглеждай!“ Все пак погледна — Идлис прегръщаше огромния пес и плачеше като над умряло дете. Случайно вдигна глава и я видя как го зяпа. Не личеше да я е познал. Трогна се от скръбта му, но искаше да е по-далеч от него, когато престане да жали за псето. Мушна се в някакъв процеп между скалите и затича.

Чак малко преди пладне на другия ден го зърни отново. Неуморният Идлис. Сякаш се гонеха не от седмици, а цял живот, свързани с нишката на някаква обща цел. Каран се чувстваше опустошена, изстискана, с изцеден дух. Счупената й ръка гореше от болка. Защо бягаше? Вече нямаше представа. А той защо я преследваше? Дори не понечи да налучка какви са подбудите му.

Настигаше я, тя вече чуваше скърцането на камъчетата под ботушите му. Денят беше твърде горещ за късната есен, духаше сух вятър, небето беше безоблачно. Каран се спъна и си удари коляното, бързо се изправи. Напразно — Идлис вече я беше докопал. Ама че гнусно създание! Каран се вбеси и събра последните си сили. Заудря го по лицето, задърпа широката му роба и отскочи. Платът се омота около здравата й ръка. Излинял от слънцето, потта и дългото носене, платът се съдра и дрехата падна от гърба на уелма.

Той извика задавено и посегна да си я вземе. Каран се метна встрани, залитна, но не я пусна. Идлис остана само по набедрена превръзка. Имаше сивкаво белезникава плът като риба, костеливи крайници с удебелени стави, ребрата му се надигаха на широки дъги под кожата.

Каран се затътри напред. Счупената кост се беше разместила и болката беше непоносима. Защо уелмът бе толкова вцепенен? Изобщо не й обръщаше внимание, пулеше очи само към дрехата си и закриваше с длан изпитото си лице от светлината на слънцето. Каран закуцука по-упорито.

Гонитбата се проточи над два часа по голата равнина. Уелмът се влачеше все по-бавно и сковано, накрая се изгуби от погледа й. Що за уловка? Объркана, Каран внимателно се промъкна назад. Намери го свлечен на червеникавата пръст. Отдалеч забеляза, че ръцете и краката му се сгърчени, а голата кожа е изгоряла до бледооранжево.

Промъкна се към него в недоумение. Нима уелмите бяха уязвими? И костената маска бе паднала от лицето му. Устните му се свиха безсилно. Каран впи поглед в очите му — възпалени и сълзящи.

Не намери у себе си жалост към него. Не и след езерото Нийд. Но нещо я възпря, защото сякаш се взираше в очите на падналия на пътя кон.

— Какво ти е?

Уелмът едва помръдна рамене.

— Прави каквото искаш — отвърна и примигна, за да махне гъстите капки от клепачите си. — Не очаквам милост, защото и аз няма да я проявя към тебе.

— Защо ме преследваш толкова ожесточено? Какво съм ти направила?

— Срамът на господаря е и наш. Няма да намерим покой, докато не те заловим.

Каран недоумяваше.

— Що за зли твари сте вие?

Негов ред беше да се озадачи.

— Ти открадна Огледалото от моя господар, уби любимото ми кученце… и наричаш нас зли? Ако служехме на тебе, щеше да знаеш колко сме предани.

Тя не можа да сдържи любопитството си. Пристъпи към него, но все пак внимаваше да не го доближи прекалено. Не бе срещала подобно същество.

— Кой си ти?

— Идлис Лечителя.

— Лечител ли?!

— Защо пък не? И ние се разболяваме, страдаме и умираме.

Думите му събудиха в душата й странен отклик. Досега не го бе мислила за човешко същество.

— Но какви сте вие — уелмите?

— Просто уелми. Дошли сме от ледената пустош. А преди това… — Идлис се смути за миг. — Било е отдавна. Загубили сме каквото сме имали някога — съвършената връзка между служители и господар. Дори вече не помним истинския си повелител, толкова време е минало. — Той като че се натъжи мъничко, после лицето му се промени, гласът му се вледени от едва сдържан гняв и погнуса. — Затова Игър ни е господар сега, колкото и да ни мрази. Нарича ни „презрените уелми“. А ние му служим за наш срам.

— Но защо?

— Ние сме уелми! — възкликна той разпалено, все едно нямаше нужда от друго обяснение. — Без господар и цел сме нищо. Не можем да потънем в забрава, затова служим на Игър. Е, ще ме убиеш ли?

— Не.

Той се напъна да помръдне. Каран отстъпи припряно, но се сети, че е искал да я закрива сянката му. Кожата на лицето му се подуваше и се пукаше. Идлис обгърна гърдите си с ръце.

— Как ме изгаря слънцето…

Каран безмълвно гледаше мехурите по лицето му. От очите му течаха гъсти жълти сълзи — но уелмът нямаше да се примири.

— Жал ми е за тебе, макар да е слабост — каза тя.

Маската се въргаляше на двайсетина крачки от него. Каран отиде и я вдигна — бе издялана от цяло парче гъвкава кост. Идлис безизразно я следеше с очи. Би трябвало да му отреди същата участ като на коня си. Но той се мъчеше. Колкото и да се боеше от уелма, тя забрави омразата си.

Върна се и пусна костената маска на земята до него. Той прояви учудващо достойнство — протегна ръка, докосна маската, после с мъка се изправи и й се поклони. Каран го зяпаше смаяно. Идлис се наведе, взе маската и я нагласи на лицето си.

— Слабостта ти е сила — каза уелмът. — Твоето състрадание е унизително за мен, на по-страшно изтезание не би могла да ме подложиш. Никой никога не ми е правил добрина. — Той се напрегна при произнасянето на последната дума, сякаш беше обидна, горната му устна се отдръпна над сивите венци и острите зъби. — Как да постъпя? Пусна ли те, ставам изменник. Но честта повелява да се отблагодаря дори на враг за дара му. Позволи ми да се погрижа за ръката ти. Нищо не те заплашва. Днес няма да мъстя за кучето си.

Каран стисна подутата си китка. Тя също се подчиняваше на законите на честта и дълга, но представата на уелма за тях си оставаше загадка. Мислимо ли бе един ден да предлага помощта си, а на другия пак да я гони до смърт? Изобщо не би се доверила на този чужд за нея разум. А щом помисли, че пружиниращата студена кожа на пръстите му ще опипва ръката й, предпочете да страда.

— Не!

— Тогава тръгвай. Давам ти половия ден, колкото и да е тежко за мен.

Каран отстъпи крачка назад. Докато говореха, кожата му продължаваше да почервенява, по раменете и гърдите му се вдигаха големи мехури. Тя усещаше как се мъчи — но го издаваше само треперенето.

Бръкна в джоба си и напипа нещо отдавна забравено — парчето шоколад, което Талия й бе дала в Предъл. Устата й се напълни със слюнка. Разгъна хартията и вторачена в Идлис, разчупя парчето на две.

— Днес е рожденият ми ден — каза и му даде едната половина.

Лицето му се разкриви, жълта сълза прокапа от едното му око.

— Още съм твой враг. — Уелмът сведе глава. — Но в този ден ти желая радост.

Изядоха шоколада в мълчание. За втори път в живота си Каран вкусваше толкова възхитителна сладост. И беше доволна, че я сподели с него.

— Моите братя и сестри — продължи Идлис. — Страданията ми са срам за тях и е техен дълг да се освободят от бремето му. Тръгвай, не се бави.

Очите му примигваха зад костената маска и онова, което Каран съзря в тях, я смрази от страх. Огледа се. Само на половин левга от тях в каменистото поле се кълбеше облаче прах. Закрачи, без да поглежда назад, макар и не твърде припряно, за да опази собственото се достойнство. Но щом се отдалечи достатъчно, побягна.

Още много часове преследвачите не се мяркаха, но от този момент тяхното присъствие и лицето на Идлис не изчезнаха от ума й. Намести костите на китката си: неумело — болката не секваше и много трудно си служеше с тази ръка. Няколко пъти прекоси на зигзаг Сундорските възвишения, но упорито вървеше на изток към Хечет и отвъдните планини. Беше почти сигурна, че уелмите я изтикват натам, за да я сгащят в капан.

Сега бяха петима и яздеха. Често ги виждаше — съвсем дребнички в далечината — въпреки старанието си да не позволи да я настигнат, не можеше да се отскубне от тях. Нямаше друг път освен онзи, по който те й позволяваха да върви. Най-сетне в края на пътя се показа Портата на Хечет пред някога величавия град със същото име.

Изминалият месец бе вкоравил душата й, бе изцедил и последната капка радост от нея. Чувстваше се студена, измръзнала. Точно това я измъчваше най-силно. Уелмите не изоставаха. Сега накъде?

Копнееше да отиде в Чантед, да потърси човек, който да й разкаже Преданията, за да реши правилно участта на Огледалото. Познатите й в града не бяха летописци. Веднъж, още като малка, бе отишла с баща си на среща с наставника Уистан, съсухрен дребосък: той още беше на поста си, поне допреди няколко месеца. Несъмнено би могъл да й каже каквото искаше да научи. Ако й стигнеше дързостта да отиде при него.

Уелмите обаче бяха съвсем близо, може би препречваха пътя към Чантед. Каквито и тълпи да се бяха събрали за празника, градчето беше прекалено малко да се скрие там, освен ако не се свреше в някое мазе за седмица. Значи не биваше да тръгва към Чантед. Но толкова й се искаше отново да слуша Великите предания. И съжаляваше, че не отказа на Мейгрейт, че изобщо я бе срещнала през живота си. Мейгрейт обаче беше в тъмниците на Игър, а тя — тук.

Огорчена, Каран пое на изток към Тулин и Банадор — умърлушена, с изтощено тяло и отпаднала душа, в пълна безизходица. Луната беше в първа четвърт и тъмнееше — най-нежеланата поличба. Ужасните сънища се връщаха. Загледаше ли се в планините, виждаше поръсилия ги сняг. Дори да пращеше от здраве, преходът нямаше да е лек. Не помнеше някога да е била толкова уморена. Да можеше всичко да се свърши някак…

Уелмите дойдоха в Хечет съвсем скоро след нея. Вместо някогашния град имаше западнало селище, но на всяка крачка се виждаха следите от минало великолепие — широки улици, настлани с плоски камъни, равни и плътно наредени като в първия ден, канавки и тротоари покрай тях, внушителни храмове и колонади, опустели големи къщи в покрайнините. Жителите на Хечет като че ли още носеха този дух в себе си — самочувствие, древност, достолепие.

— Те са най-гордите козари в цял Мелдорин — презрително подхвърли старшият сред уелмите. Различаваше се от останалите с ниския си ръст и якото си тяло.

Подкараха конете си към грамадната порта. Десетима ездачи можеха да минат в редица между стените от резбован камък.

— Търсим млада жена с червена коса — каза един висок уелм с остър нос.

Сивата му кожа се лющеше като от изгаряне. Очите около черните зеници жълтееха.

— Мина една такава наскоро — отвърна пазачът.

— И къде е сега?

Уелмите се наведоха нетърпеливо на седлата си.

Пазачът си бе приказвал неведнъж с Каран, момичето му беше симпатично. Искаше да й помогне, без да се излага на опасност.

— Попита за пътя към Чантед и тръгна натам — излъга и отстъпи в караулната будка.

— За Чантед? Сигурен ли си, пазачо?

Безжалостните им погледи се впиваха в него. Той се извърна.

— Всеки ден идват и си отиват хора, не ги помня всичките. Тя спомена Чантед. Друго ме знам.

Уелмите потеглиха.

— Защо й е да ходи в Чантед? — попита една жена, която доста приличаше на Идлис. — Какво има там освен Школата? Пазачът май ни излъга.

— Няма съмнение в това, Гайш — отвърна ниският. — Но не бива да се осланяме в нищо на късмета. В Чантед има хора, за които Огледалото ще е ценно, макар че втората крадла ни насочи към Сит. Двама ще отидат в Чантед. Другите двама идват с мен: ти, Идлис, за да си ми пред очите, и ти, Гайш. Мисля, че тя ще тръгне към Банадор, където е домът й, но няма да намери подслон в планините през зимата. Да свърне от главния път е неизбежна гибел. Ако я намерите в Чантед, доведете я тук. Хайде!

Каран се бе изкачила високо в планините. Една нощ, след безплодно премисляне на несгодите си в някаква пещера, вмирисана на прилепи, се унесе. Този път сънят беше различен. Отново се озова в Чантед, вървеше по облените от слънчеви лъчи улици край спретнати къщи от жълт пясъчник, нагоре към Школата на хълма. Баща й я водеше за ръка, отиваше да говори с наставника. И ето че бяха в кабинета на Уистан и Галиад вече обсъждаше с плешивия нисичък мъж неща, които тя не схващаше. Сцената се промени — баща й го нямаше, а Каран забързано редеше историята си пред Уистан. Той изглеждаше нелепо по нощница и с шапчица на главата, същинско джудже в легло, правено за великан. В съня й Уистан внезапно се подпря да седне, сякаш току-що го е осенило решението на отдавнашно затруднение. Не отговори обаче на молбите й, а се вторачи през нея и избледня.

Върна се споменът за прекрасното сказание и по-младия летописец — Лиан, вдъхновил всички в залата да го приветстват. Тя отново преживя краткото докосване на съзнанията им. Обикновено го усещаше като блуждаене в лабиринт, само че пътят към Лиан бе белязан на всяка крачка. За малко го виждаше подобен на герой от неговите Велики предания — и в отчаянието си го потърси.

11. Втори шанс

Чудесните съновидения на Лиан отново бяха прекъснати от грубо тропане. Някой блъскаше така, сякаш искаше да изкърти вратата. Младежът усети, че този път няма да се отърве леко, и викна:

— Добре де!

Отвън заудряха още по-гръмко, резето тракаше. Лиан зашари с ръка по пода, намери наметалото си, уви се в него и се запрепъва към вратата.

— Идвам! — изкрещя, за да надвика тропането. Дръпна резето и отвори със замах. — Какво искате… — започна сърдито, но млъкна, щом видя натрапника. — Търлю! — запъна се. — Какво е станало?

Знаеше обаче какво го чака. Бяха открили, че тъкмо той е тършувал в библиотеката в потайна доба.

Сенешалът на наставника държеше фенера високо и оглеждаше неприязнено младежа. Жълтото сияние огряваше симпатичното, малко мургаво лице на Лиан, сплъстената кестенява коса и светлокафявите му очи.

— Стига си се преструвал! — изплъзна се пресипналият глас на Търлю между дебелите влажни устни. — Облечи се. Тази нощ сам се довърши. Уистан има да ти каже нещо, преди да заминеш.

— Да замина? — Лиан се загърна по-плътно с наметалото. — Никъде няма да ходя. Трябва да разкажа преданието.

— Ха! — изфуча Търлю. — Изтърва си шанса. — Погледът му се плъзна по стаята. — В каква гнусна бърлога се свираш…

— Нищо друго не мога да си позволя, след като ми спряхте издръжката. Пък и моите приятели не се мръщят.

Сенешалът се ухили.

— Не съм изненадан. Събирай си багажа. Имаш един час.

— Къде иска да ме прати?

Търлю се ухили злобно.

— Прогонен си от Чантед. Завинаги.

Сенешалът почука на вратата към канцеларията и Уистан подвикна пискливо:

— Влез!

Търлю влезе и дръпна примигващия Лиан в осветената стая.

Наставникът беше по чехли и нощница, заметнат с наметало. Говореше с Труско, който размахваше косматите си юмруци, всеки колкото главата на събеседника му.

Лиан се помайваше на прага и чакаше Уистан да го покани да влезе. Прогонен! Какво щеше да прави сега?

— Майстор Уистан — обади се накрая. — Викали сте ме?

— Разбира се, глупако. Затвори тая проклета врата!

— Какво лошо съм направил пък сега?

— Влизане с взлом, кражба, проникване в библиотеката и архива въпреки забраната, съпротива срещу законно овластената стража на Школата, телесни повреди… Цял куп престъпления, макар че ако се бе държал прилично, сигурно щях да си затворя очите заради досегашния ти принос.

— Но…

— Не ми губи времето с увъртания. Труско!

Капитанът показа парченце червен плат, поръбено с черно, после повдигна края на наметалото на Лиан и посочи разръфаното място, затиснато от вратата. Раменете на младежа се превиха. Свършено бе с него.

— Но едно престъпление не мога да пренебрегна — ти събори моя фенер в раздела с най-ценните ни документи и не остана да гасиш пожара. Равнодушие, което няма да простя.

— Надникнах само след минута — оправда се Лиан. — Вече нямаше пламъци.

— А можеше и да има! Цяла минута е твърде много време в една подпалена библиотека.

Наставникът помълча; Лиан имаше време да се гризе отвътре за предстоящото наказание. Стискаше устни, сигурен, че ще му отнемат почетното звание майстор. Уистан заговори по-сдържано:

— Приключих с тебе! Десетки са желаещите да заемат мястото ти. Повече няма да ми прахосваш времето. Но тази нощ узнах нещо, за което трябва незабавно да намеря решение. Имам предложение за тебе — спешна мисия в Туркад. Заемеш ли се, ще ти дам достатъчно пари и препоръки, за да си уредиш живота другаде.

— Какво?! — писна Търлю от ъгъла. — Нима ще го възнаградите?

— Затваряй си устата! — скастри го наставникът. — И от тебе ми дойде до гуша.

Сенешалът се втрещи.

— Предложение, Лиан — натъртено повтори Уистан. — Втори шанс. Още много можеш да постигнеш, ако най-после възмъжееш. Откажеш ли, ще те изпъдя оттук с празни ръце.

Не поглеждаше към размирника, а се взираше в пепелта на угасналото огнище.

Есента отминаваше и Лиан се питаше какво ли толкова спешно има, че да пътува в планините по това време на годината.

— Ами моето сказание?! Хората ще се чудят защо…

— Загуби правото си! И без това тази нощ долетя скийт със съобщение. Мендарк ни моли да му направим услуга от името на Съвета и не мога да откажа. Познаваш Мендарк и си му длъжник. — Магистърът за нищо на света не би възложил точно на Лиан тази задача, но премълча това. — Ще се заемеш ли?

— Какво трябва да направя?

Очите на Уистан привидно се изцъклиха още повече, като че ли нахалният въпрос го възмути. Той се надигна сковано от стола си и повлече крак към прозореца. Отвори го, опря лакти на перваза и се загледа навън. От студения повей пламъчетата на свещите се замятаха. Зората открояваше хълмовете на изток, на улицата долу първият продавач вече разполагаше сергията си до алеята, палеше мангалчето и забъркваше тесто. Тишината се проточи. Накрая Уистан се обърна.

— Някой откраднал една реликва от Игър. Подгонили крадлата от Орист чак дотук, тя ще се опита да се прехвърли от Хачет в Банадор през прехода Тулин. Казва се Каран. Трябва да я намериш и да я заведеш при Мендарк.

Искрица на спомен просветна в ума на Лиан и отново разпали величавите му мечти. Внезапно той се заслуша с буден интерес в думите на наставника.

— Каква реликва?

— Казва се Огледалото на Аакан. Не бива да разкривам други подробности, освен че съдържа записи или памет за древни епохи. Ние не се отнасяме лекомислено към тайните.

„Надут дърт глупак“ — рече си Лиан.

— А за жената не ми е известно нищо. Затова пращам тебе. Не ти липсват умения да се вмъкваш под кожата на хората. — Уистан се подсмихна начумерено. — Но напоследък злоупотребяваш с тях, както се вижда.

Младежът не побърза да отговори. Наставникът винаги изпълняваше заплахите си. Ето защо толкова дълго се бе задържал на поста си, макар да му липсваха други достойнства. На Лиан му се гадеше от принудата да се подчини на омразния дребосък, но след като нямаше избор… А и се надяваше, че тази задача таи семената поне на малко сказание. Нима останалото имаше значение? Ако разполагаше с пари и препоръки, бездруго отдавна щеше да се е махнал от Чантед.

— Как да я открия?

— Напуснала е Хечет преди повече от седмица и се е отправила към Тулин. Тя е млада и червенокоса, не вярвам, че ще ти е трудно да я намериш. Ако искаш да я настигнеш, трябва да тръгнеш незабавно. Е?…

— Съгласен съм — каза Лиан, но не се сдържа и добави неубедително: — Само че не заради вашите заплахи.

— Подбудите за решението ти изобщо не ме засягат. Тръгвай, преди хората да са излезли по улиците.

— Имам нужда от снаряжение за планините.

— Всичко е готово — уверя го Уистан и щракна с пръсти.

Търлю изнесе в средата на стаята голяма издути раница.

Наставникът връчи на Лиан малка кесии със стегната връв.

— Мисля, че това ще ти стигне по пътя. Ето ти и препоръките. — Тикна в ръката му кутия за свитъци.

Лиан претегли кесията в шепа. Задоволително тежка. Мислите му се отплеснаха. Представеше ли се добре, щяха да са му признателни… но още не знаеше дали е готов да тръгне по света. А и какво щеше да поиска от него Мендарк, когато стигнеше до Туркад? Очите на Търлю следяха зорко кесията. Лиан я пусна в джоба си.

— Още нещо — подвикна след него Уистан, когато младежът хвана дръжката на вратата. — Никога не се връщай в Чантед.

Щом младежът излезе, Труско попита:

— Защо се спряхте на него? Мнозина от моите стражници щяха да се справят по-добре. Лиан е мечтател, а в този сезон планините не са за слабаци.

— И той се радва, че няма да е тук, както и аз съм доволен, че ми се маха от главата — отсече Уистан. — Дадохме му всичко необходимо — най-дебелата подплатена куртка и най-топлия спален чувал, здрави ботуши, непромокаемо наметало, да не говорим пък за парите. Никой не може да ме обвини в скъперничество.

— Не е за вярване, че го възнаградихте така след престъпленията му — свадливо се обади Търлю.

— Каквото и да казах, това са си обикновени младежки щуротии — възрази наставникът.

„Колко ниско паднах — заклеймявам един летописец за постъпки, каквито би трябвало да очакваме от него. Но някои тайни не бива да излизат наяве. Той застрашава всичко, за което съм се трудил, но как да споделя това с тъпанарите около мен?“

— Зейните са си извор на неприятности — добави той. — След приказките му в кръчмите цял Чантед осмива наставника и Школата. Търпях прекалено дълго.

— Всеизвестно е колко сте снизходителен и отстъпчив — измърмори сенешалът.

— Той обаче прекали. Не бих допуснал да се яви на празника и да тържествува отново. Другите майстори и без това говорят само за неговото сказание. А тълпата е способна на странни деяния — преди се е случвало да използват празника, за да издигнат нов наставник.

— Ще злословят за вас, ако научат какво стана.

— Ще се примиря. Времето ми като наставник изтича, но не бих понесъл мисълта да ме замени точно той. Сляп е за всичко освен за своите Предания и нищо не би го възпряло, ако може някак да извиси занятието си или да обогати знанията си. И ме смята за нищожен стар глупак, какъвто може би съм и в твоите очи.

Търлю отвори уста да го разубеждава лицемерно, но на наставника не му се слушаше.

— Нищо чудно да съм такъв. Аз обаче обичам Школата, а той ще я съсипе. По-добро да не е тук. Гениалната дарба без ограниченията на морала е гибелно оръжие.

Постояха смълчани в стаята, всеки потънал в мислите си. По едно време Уистан заговори и гневът отново зазвуча в гласа му:

— Не, предпочитам да се избавя от него и така всичко се подрежда добре. Това Огледало ми се присъни и тутакси се сетих за Лиан. Нека отиде там, където могат да се възползват от таланта му. Мендарк ме принуди да го взема преди много години — сега му го връщам. Забавна ирония…

— Той не е по-голям размирник от другите, но пък е доста по-умен от повечето — каза Труско. — Какво като залита по мечтите си? Лиан е чест за Чантед.

Наставникът махна с ръка.

— Стига! Изпрати го до портата.

— Аз ще отида — предложи Търлю и си облиза устните. — Тези млади летописци се мислят за нещо повече от останалите. За мен ще е удоволствие да го видя как си тръгва от Чантед.

Уистан го изгледа преценяващо.

— Каквито ще да са прегрешенията им, в тях е и миналото, и бъдещето ни. Труско, иди да го изпроводиш.

Лиан направи първите крачки от изгнанието си в потрес, объркване и покруса. През повече от половината му живот Чантед беше дом за него и други се грижеха за нуждите му. Сега трябваше сам да се справя с всичко. Какво щеше да стане, когато парите в кесията свършеха? А на друг въпрос се налагаше да намери по-скорошен отговор — къде ще спи довечера? Нямаше странноприемници оттук до Тулин, значи четири дни пеша. Никога не бе вървял сам в планините. Дори не му беше много ясно как да си накладе огън. Бяха му отнели любимите Предания и книги. Носеше си само дневника и саморъчно изписания и изрисуван сборник с Великите предания.

Преди обяд мъглата се вдигна, но вече не можеше да види Чантед. Прекрасен слънчев ден, толкова приятен за ходене с лекия ветрец, въпреки усещането за изчакваща реда си зима. От раменете на Лиан сякаш падна огромен товар. Каза си, че щеше да е по-добре, ако бе напуснал Чантед още преди години, за да намери свое място в света. В сегашното му настроение дори вълшебните видения от снощи изглеждаха осъществими.

Веднъж-дваж му се причу потракване на копита отзад, но не се появи друг пътник. Не му се умуваше за това в тези ведри мигове.

Отначало пътят беше добре поддържан и широк, но късно следобед се превърна в осеяна с дупки пътека. И все пак той добре познаваше тази област. Всяка порутена стена, паднал мост или все още изправена колона му говореха без думи и той можеше да разкаже историята им.

Пусна раницата си на пътеката и навлезе между гъсто пораслите гелонови дървета. Презрели плодове бяха покрили земята и изкусителният им аромат насищаше въздуха. Лиан седна под следобедното слънце: похапваше гелони и отново мечтаеше. Между стволовете виждаше гладкия кафяв склон на планината, Чантед беше петънце далеч долу, а нататък равнините на Фолк се губеха в омарата.

Повървя още малко, но го заболяха краката, а и гърбът, и се огледа за място, където да нощува. И това се оказа по-лесно, отколкото очакваше. Намери предостатъчно нападали клони за огън, дълго избива искри от огнивото, за да го запали, но накрая пламъците се издигнаха. Наряза хляб, сирене и ивици тлъст бекон в тигана и го сложи над огъня. Не че беше новак в готвенето, но днес се бе уморил повечко и не му се занимаваше. Набързо омете мазната смес и откри, че му е свършила водата и че безупречното кътче за бивак е доста далеч от околните ручеи. Изруга, изсмука последните капки от празния мях, пусна го на земята и се напъха в спалния си чувал.

Заспа почти мигновено, но скоро се събуди премръзнал — бе се измъкнал до кръста от постелята си. Отново чу чаткането на копита — май беше същият кон. Надникна неспокойно между дърветата. До първия завой пътят беше пуст. Не можа да заспя отново на каменистата земя, рееше поглед към звездите и играта на оттенъци в жаравата. Ожадня истински. Намеря меха и ботушите си и неохотно се повлече по надолнището през гората. През клоните едва проникваше светлина от луната, колкото да не се пребие някъде.

На връщане се залута два пъти. Накрая седна на един паднал дънер и се зачуди дали да не изчака зората. След малко обаче надуши дим, продължи напред и излезе на пътя близо до огъня.

Не много далеч от него изпръхтя кон. Брей… Какво ли търсеше пътник тук в толкова късен час? Наоколо нямаше нито къщи, нито стопанства, дори дърварите не се катереха да секат по тези чукари. И само човек с неотложна работа би рискувал да поеме по този път в тъмнината. Или… Лиан се прокле за недосетливостта си. Или човек, тръгнал да се разправи с него.

Нямаше оръжие освен тъпия нож, с който едва си бе накълцал храната за вечеря. А и не бе обучен да се бие. Кой с неговия занаят имаше нужда да борави умело с оръжия? Не можеше да се отърси от мисълта, че някой го дебне. Граба меха с водата и се запровира към огъня.

Зад него прошумоляха листа. Сепна се, но май нямаше нищо по-тревожно от повей. Затова пък от другата страна на огъня изтракаха разместени камъчета, нечия сянка затъмни осветените стволове. Сянката се появи отново до спалния чувал, удари свирепо по постелята, после изруга и я ритна настрана.

Лиан се прокрадна към пътя и излезе до някакъв кон, вързан за едно дръвче. Щом пристъпи към животното, то изцвили, разтърси глава, издърпа поводите от клона и бързо закрачи през гората. Някой кресна… и Лиан позна гласа. Търлю! Припряно откърши един клон и тръгна предпазливо след коня. Недалеч от огъня животното подрипваше и хапеше въздуха, а сенешалът висеше на юздата и се опитваше да го укроти.

Под крака на Лиан изпращя съчка, Търлю се извъртя, зърна го и скочи към него с нож в ръка. Лиан замахна с меха, залитна и преди да се опомни, лицето му се зарови в нападалите листа. Ръката на сенешала се стегна около шията му, острието на ножа опря в гръкляна му.

— Защо? — изхленчи Лиан.

Търлю грубо го обърна по гръб и блъсна главата му в земята.

— Мразя те, изчадие на предателската зейнска сган! — Съскаше толкова злобно, че поръси лицето на младежа със слюнка. — Все се фукаш със сладкото си гласче и се перчиш с почестите. От години си мисля как да те стъпча. Падна ми най-после!

Лиан се заизвива. Върхът на ножа се премести над сърцето му.

— Пък аз набеждавах Уистан!

— Онзи стар глупак ли? Тъкмо се зарадвах, че го убедих, а той ти даде цяла кесия злато и те отпрати не къде да е, а при Мендарк! Всеки летописец в Чантед ще се съгласи да му отсекат дясната ръка, стига Мендарк да го вземе при себе си!

— Но… аз нищо не съм ти направил. Почти не те познавам.

— Тъй ли било? Твърде добре си спомням как те доведоха в Чантед — циврещ сополив дребосък. Натресоха те в моя клас, а аз бях първенец преди да дойдеш. Измести ме някакъв си долен зейн…

— Изобщо не помня — възрази Лиан, жегнат от желанието да го уязви още по-силно. Не бе забравил обаче подмазващото се червейче от първите си години в Школата. Търлю си беше все същият. — Първенец, а? Ти си чиновник, а не летописец.

— Провалих се заради тебе. Ти ме съсипа. И сега ще ти го върна тъпкано.

— Бездруго с този твой глас нямаше да те изтърпят като разказвач.

Търлю го зашлеви и се изкикоти гадно.

— Аа, даде ми идея. Много по-приятна, отколкото просто да те заколя. Я да видим колко ще си хубав без нос, как ще разказваш без език и що за мъж ще си като ти пръжна оная работи в тигана. — Опита се да разтвори зъбите му с ножа. — Хайде, оплези се…

12. Странноприемницата в Тулин

Лиан никога не бе изпадал в такъв смъртен ужас. Пръстите му — шареха безцелно по земята — напипаха гърлото на меха с вода и той замахна с все сила, Търлю се обърна неволно, мехът го плесна по носа, спука се и заля и двамата. Сенешалът се закашля. Лиан изби с юмрук ножа, събори го и затисна гърдите му с един сух дънер. Търлю хъхреше и едва си поемаше въздух. Лиан върза ръцете му с каишката на меха.

— Махни това от мен! — изпищя Търлю.

Младежът затисна дънера с крак, за да не се търкулне, хвърли още клони в огъня и каза:

— Какво пък толкова? — Говореше на пленника си с нехайното любопитство на разказвач, който търси нова тема за сказание.

В играещата светлина на пламъците видя огромен мъхнат паяк: беше излязъл от пукнатина в сухото дърво в пълзеше към брадичката на сенешала.

— Ама защо е тази паника? — добави Лиан. — Най-обикновен черен паяк.

Паякът спря до дебелите влажни бърни на Търлю, той завъртя глава и изкрещя:

— Убий го веднага!

— Допреди малко ти се канеше да убиеш мен — напомни злорадо Лиан. — На твое място щях да мирувам. Стига ти и едно ухапване…

Сенешалът замря. Младежът издърпа една главня от огъня и видя, че паякът не е мъхнат, а стотици дребни паячета са се вкопчили в тялото на майка си. Потръпна. И той не беше любител на подобни твари.

Паякът пробяга по челото на Търлю и Лиан го смачка с един удар на спукания мях. Мъничките паячета се разхвърчаха на всички страни, потърсиха убежище в косата, ушите и носа на сенешала. Писъците на нещастника не секнаха, докато Лиан не изля малкото останала вода върху главата му.

Не беше жесток по природа и изгуби желание да изтезава врага си. Завлече го до коня, провеси го по корем на седлото и го върза. Въпреки стегнатите ремъци Търлю се гърчеше и опитваше да стигне с ръце до ухото си, защото паячетата гъделичкаха непоносимо. Лиан ядосано плесна коня, който хвърли къч — само педя не стигна да му сцепи главата — и после пое в мързелив тръс по пътеката. Виковете на Търлю се чуваха дълго.

Лиан седна до огъня. Още беше сащисан от победата си, произшествието вече изглеждаше немислимо и някак съчинено. Бе се счепквал с други младежи само в двора на Школата, но рядко излизаше победител.

Стъпка огъня, премести се по-далеч от пътя и ядно се свря в чувала да поспи. Въртеше се на каменистата земя и си спомняше топлото легло в Чантед.

Накрая засънува — чудата смесица от схватката, откъси от Преданията и собствените си романтични приумици. Той беше герой, защитник, смелчага и хитрец, неспирно изненадваше врага и се справяше с невъобразими опасности. И когато накрая влезе в Туркад, хората крещяха името му по улиците.

Бе толкова погълнат от сънищата си, че когато се събуди на разсъмване, развеселен, но и леко натъжен, не се сети веднага да обмисли новата си задача. Отиде до близкото поточе да напълни котлето и седна да попълни дневника си и да пие чай, както бе свикнал да започва всеки ден. Чак когато записа случките от предишният ден, се замисли сериозно за думите на Уистан.

Дори не знаеше трябва ли всъщност да се престарава с това издирване. А и защо биха избрали него? Не беше заслепен от самочувствие и можеше сам да изброи недостатъците си. Признаваше, че извън собствения си малък свят на сказанията и летописите е твърде невеж и неумел. Каквито и скрити намерения да бяха вложени в мисията му, дължеше всичко на злобата на наставника. Нищо чудно да нямаше никаква крадла, нито Огледало. Не помнеше да е срещал дори едно споменаване на такава реликва в Преданията.

Смръзна се от внезапно подозрение, извади кесията и я изсипа на земята. Всичко беше наред. Истинско злато и сребро, за бедняк като него — цяло богатство. Откри също, че в препоръките на Уистан качествата и постиженията му са изброени справедливо, макар и без топлота. Каквото ще да приписваше мислено на наставника, не можеше да го обвини в подлост.

Значи задачата от Уистан не бе коварна шегичка. Защо обаче жена, на която е стигнало хитроумие да измине толкова път, без да й отнемат Огледалото, ще се нуждае от спътник като него? Това го озадачаваше. Дори не му се мярна догадката, че Каран е откраднала Огледалото не за Мендарк, а за друг.

Както и да е, за всеки млад летописец бе задължително да си намери богат и влиятелен покровител, иначе щеше да свърши като презрян бродещ разказвач. Мендарк беше прастар, извънредно богат и още по-могъщ. Кой по-добре от него би подпомогнал Лиан в диренето на истината? А и несъмнено би предложил интересна работа на летописец. За един зейн, прогонен да се оправя сам в изпълнения с незнайни обрати свят, си струваше да се примири с какво ли не, за да получи такава работа.

В сегашната бъркотия интереса му будеше единствено Огледалото. Древна реликва, подтикнала някого към толкова нагла кражба… И това стигаше. Но още по-занимателно беше, че нямаше нито дума за нея в Преданията. Охотно би избродил от край до край Сантенар, за да научи тази история и да я разкаже.

Внезапно се усети, че слънцето е високо в небето, а той си позволява да блуждае във видения. Ако Търлю се бе освободил и бе яздил цяла нощ, може би сега събираше в Чантед цяла банда главорези. Имаше и по-важен за близкото бъдеще на Лиан въпрос — ами ако отидеше в Тулин и научеше, че Каран отдавна е минала оттам? Забърза нагоре по пътеката и вървя чак до свечеряване и спря само два-три пъти да си поеме дъх.

Двамата уелми, които тръгваха към Чантед да търсят Каран, бяха капнали от умора, колкото и несекваща да беше издържливостта им. Яздеха неспирно дни наред, подпитваха всеки срещнат, но от момичето нямаше и следа. Прахосаха още дни в самия град, където напразно задаваха еднообразните си въпроси.

— Изобщо не е идвала насам — каза жената.

Тя беше едва ли не красавица сред уелмите, макар и кльощава и начумерена, с черна коса и черни очи. Тънката безкръвна линия на устните й почти не личеше.

— Да, не е идвала — съгласи се мъжът. — Пазачът излъга, за да й помогне. Ще го науча аз него, ако някога пак го срещна.

— Тогава да тръгваме към Тулин. Може би на Джарк-ун му е провървяло повече.

Следобед продадоха конете, защото по стръмнините оттук до Тулин можеха да вървят само пеша. На следващото утро се натъкна на любопитно зрелище — мъж с вързани ръце и крака, проснат на калната пътека. Жената подпъхна крак и го обърна по гръб. Търлю се бе натъртил лошо от падането, но щом му дадоха да пие вода, изохка и се напъна да седне.

— Чувал ли си за Каран от Банадор? — попита жената, както десетки пъти досега.

— Да, знам за нея — изстена Търлю и яростно се зачеса с вързаните си ръце по ухото. — Колко ще ми платите?

— Един златен тел — обеща мъжът, като потисна нетърпението си. — Стига да имаме полза от сведенията ти. Къде е тя?

— Първо ми дайте месо и още вода.

— Да чуем вестите ти, отплатата ще почака.

Търлю изграчи каквото знаеше за посланието от Мендарк.

— Мендарк… — процеди жената.

Мъжът я прихвана под ръка като любовник, дръпна я встрани и зашепна:

— Мендарк е враг на нашия господар! Лоша новина.

— Вярно казваш. Ако се сдобие с Огледалото, ще разкрие всички замисли на господаря. А Магистърът е неумолим враг.

— Значи е още по-важно да върнем Огледалото.

Отново застанаха над Търлю.

— Имаш ли други сведения за тези събития?

Той им обясни, че Лиан е изпратен да придружи Каран.

— Кой е този Лиан? — Мъжът докосна нежно ръката на жената преди тя да е отворила уста. — Чухме това име в Чантед. Нали, Йеча?

Тя сви вежди.

— Да, някакъв летописец, който изчезнал.

— Той е зейн, глупак и злосторник — враждебно изсъска Търлю.

— А, значи той те е подредил така — позна Йеча. — Явно не е чак толкова глупав, колкото искаш да го изкараш.

Даде му да пие пак от манерката си, после не забрави да избърше гърлото с ръкав.

Мъжът отряза парче от незнайно зеленикаво вещество, пъхна го в ръката на Търлю и отброи двадесет сребърни тара, равни на един тел. После двамата уелми загърбиха сенешала и продължиха с широки крачки по пътеката.

— Ей, ами въжетата? — викна Търлю стъписано.

— Нямаме такава уговорка — подхвърли жената през рамо и уелмите се скриха зад завоя.

— Твърде особена история — промърмори мъжът.

— Не е за вярване — съгласи се тя, — но аз не се усъмних. Защо не следваме този Лиан, докато я намери? Нека сам ни отведе при нея. Предчувствам, че ще успее.

— Добре. Ще бъдем потайни.

— Дори за Джарк-ун и Идлис ли?

Той са изплю на пътя.

— Много шансове изтърваха. Време е ние да покажем какво можем.

Следобеда на третия ден Лиан подмина развалините на Бенбоу. Дори белезите от необуздания пожар бяха скрити под тревата, а по овъглените греди на кметството висяха бледосиви лишеи. Порутените стени може би стърчаха така от хилядолетие, ако се съдеше по увивните растения, които ги разяждаха и закриваха. Лиан бе разказвал „Сказание за Бенбоу“, една от по-малко популярните трагедии, само преди месеци. Нямаше желание да се застоява тук. Всичко толкова нагледно потвърждаваше сказанието, че му се привиждаха пламъци и му се причуваха писъци. Не бе имало кой да спаси обречените.

Към края на четвъртия ден изгази калта около висока скала и зърна старото селище Тулин. Оттук се виждаше главният път от Хечет към Банадор — криволичеше по стъмните склонове. През нощта бяха поръсили снежинки и най-дълбоките сенки белееха, а на запад снегът покриваше плътно планините и отново се трупаха тъмни облаци, които вещаеха още сняг.

Стигна до селището, сгушило се в падината до билото на продълговато възвишение. Състоеше се от разхвърляни нарядко стари каменни къщурки. Над всички се издигаше странноприемницата, яка сграда от сив камък с покрив от цепени плочи и малки прозорци, защитени от дебели дървени кепенци. Предната врата бе боядисана в тъмносиньо и заздравена с железни ивици. Отгоре стърчеше прът, но на него не се развяваше никакъв флаг. От комините на странноприемницата и няколко къщи се виеше дим. Не се мяркаше никой.

Лиан бутна вратата и влезе в дълъг коридор с врати от двете страни. Първата отляво беше отворена и през нея видя голямо помещение с висок таван, открито огнище заемаше половината от отсрещната стена. Там мъждукаше малко жарава. Иначе залата беше безлюдна и студена. Той подмина тясна стълба, която се виеше нагоре. Рече си, че е твърде малка и крехка на вид за толкова масивно здание. В дъното намери кухня с огромна нажежена печка. И задната врата беше отворена, чуваха се удари на брадва.

— Ей, има ли някой? — извика Лиан.

Шумът спря. Иззад голяма купчина насечени дърва се подаде побеляла глава.

— Помогни ми да ги внеса — помоли старецът.

После пак размаха брадвата. Лиан приседна на един пън до купчината и прекалено показно смъкна единия си ботуш.

— Ще се радвам да ти помогна — промърмори и опипа пришките по ходилото си. — Само първо да се превържа.

— Не ме занасяй, Лиан — засмя се старецът. — Предишния път ми пробута същия номер. Сега няма да се хвана.

Тъмнозелени очи искряха на лице със загар на планинец. Старецът приглади с мазолестите си длани сивата си коса, оредяла отпред, но падаща до раменете му. Беше по-нисък от Лиан, но здравеняк въпреки годините си. Още личеше какъв красавец е бил на младини.

— Здрасти, Шанд! — Лиан се ухили. — Изненадан съм да те заваря жив. Минаха пет години, откакто идвах в Тулин.

Огледа са весело и се намести по-удобно на пъна.

— Живичък съм си — изсумтя Шанд. — Как да пукна, като има толкова дърва за носене?

— Къде са другите?

— Тулин запада. А колкото жители има, тръгнаха по пътя за Хачет, търсят някаква залутала се пътничка. Ще се върнат скоро и ще искат пламтящо огнище и топла вечеря.

Старецът погледна към пътя на запад, който се виеше надолу по склона.

Лиан се примири, приклекна и взе един наръч дърва.

— Пътничка ли каза?

— Голяма глупост — да се мотае сама из тези места малко преди зимата. Пък и пострадала — счупила си ръката или нещо подобно. Цяла вечер ли ще клечиш?

Лиан се затътри вътре и изсипа товара си в преградената ниша до печката. Върна се навън и видя първите прехвърчащи снежинки.

— Как научи за нея? — попита, докато вземаше още цепеници.

— Ами ей това е най-чудатото — подхвана Шанд, опря брадвата на дръвника и премести един пън, който Лиан не би и помръднал. — Дойдоха да я търсят други странници — трима чужденци чак от Орист. Били се запътили на изток. И много бързали. Само дето нещо не се връзва, щото хич не бързаха тази сутрин. Тръгнаха да я дирят из планините.

Старецът награби куп цепеници и тръгна нагоре по пътеката. Лиан се тръшна до купчината. Побиха го тръпки. Нали и Уистан бе споменал, че някой преследвал Каран…

Шанд се върна и се вторачи в него хем добродушно, хем с досада.

— Лиан, заваля…

Младежът скочи, взе няколко цепеници и ги отнесе в кухнята.

— Случайно споменаха ли името й? — попита, докато се разминаваше със стареца по пътеката.

— Каран от Банадор — отвърна Шанд.

Докато внесат дървата и напалят огъня, притъмня съвсем. Лиан седна до огъня с чаша греяно вино в ръка, а Шанд шеташе — палеше фенера, носеше чаши, чинии и прибори от кухнята.

Излезлите да търсят пътничката се върнаха с гръмогласна врява малко след свечеряване, изтръскаха ситния сняг от наметалата си пред огнището и настойчиво се запровикваха към Шанд за храна и питиета. Лиан си кротуваше — засега му стигаше да ги опознава. Собственикът на странноприемницата, едър мъж с яки кости, пясъчно руса коса и сплескан нос, видя смълчания непознат и го доближи.

— Аз съм Торген, съдържателят, а това е жена ми Мая.

Мая беше ниска и закръглена, изненадващо симпатична, на средна възраст, с черни очи, розови бузки и сияеща усмивка. По тънките й китки звънтяха множество сребърни гривни.

Торген му представи и другите. Възрастен мъж с войнишка шапка се връщаше на запад от Туркад. Двама вестоносци пък пътуваха на изток. Имаше и младоженци, ако са съдеше по взаимното им прехласване, макар да си приличаха като брат и сестра. Те пък се бяха запътили към Хечет. И един жрец с воднисти очи. Плюс петима-шестима от тукашните селяни, но те побързаха да се отделят на една маса в ъгъла и забравиха всичко освен играта на зарове.

— Направо навалица за този сезон — подхвърли съдържателят. — Виждам, че вече познавате Шанд. Имаме и трима от Орист… ма те не приказват много с другите. Още не са дошли. Моля ви да ни извините, но бездруго закъсняхме с вечерята. Денят беше тежичък. — Той продължи през рамо в отговор на въпроса, зададен му от Шанд: — Не я намерихме. Сигурно е в някоя пряспа — доста е наваляло горе.

Войникът Джаред и жрецът седнаха при Лиан. Младежът поръча за себе си и жреца кана греяно вино, а Джаред поиска чай.

— Каква е тази залутала се пътничка? — невинно попита Лиан.

Жрецът и войникът се спогледаха. Джаред си свали шапката, разтърка петнистото си теме, намести шапката и безмълвно преви рамене над чая си. Жрецът също мълча дълго.

— Е, казват, че се залутала. Но за мен цялата тази история е съшита с бели конци…

— Как тъй?

Жрецът примижа насреща му.

— Защо нещастното момиче ще тръгне нанякъде дни преди зимата? И защо толкова напират да я намерят тримата мършави грозници от Орист? Че и нас накараха да си рискуваме живота в такива времена… — добави сприхаво.

Алчно си сипа още вино от каната, изгълта го с мляскане, бутна стола назад, сякаш щеше да се махне, но само се загледа намръщено в огъня.

— Май не разбрах това за времената… — промърмори Лиан.

— Нима не усещате? Миналото ни връхлита, отново завладява настоящето. Толкова е неизбежно, че чак костите ме болят нощем от предчувствия. Иде цикълът на смъртта, на разрухата.

Жрецът потрепери, очите му са насълзиха още повече и той ги попи с ръкава на наметалото.

— Жрецо — гърлено се обади войникът, — моето и твоето верую са много различни. Аз съм практичен човек, но също виждам предостатъчно знамения. Задава се нещо, каквото не е имало в Сантенар от цели епохи. И кой има волята да му се опълчи? Аз — не.

От думите им и настроението на Лиан се помрачи. Какво ли виждаха, за което той още беше сляп?

Входната врата се тресна, той се извъртя на стола си и видя трима новодошли сред облак от снежинки. За да ги огледа по-добре, се изправи и опря лакът на лавицата над огнището.

Носеха еднакви дрехи — роби от тъмнозелена вълна, стегнати на кръста с връв. Първите двама бяха високи, с ъгловати сивкави лица. Мъжът имаше белези по бузите, а жената — тежки гърди въпреки кльощавата си фигура. Държаха къси тояги, друго оръжие не се виждаше. Третият беше набит и мускулест, с гъста прошарена коса. Кожата му сивееше като стомана.

Очевидно беше старши, защото подхвана разговор със съдържателя, чиито шарещи очи издадоха притеснението му, после огледа властно залата. За миг се вторачи в Лиан, който си придаде флегматичното изражение на селяндур, даде знак на спътниците си и те тръгнаха към стълбата.

Нещо познато в тях прикова вниманието на Лиан… образ от прастаро сказание, но не го налучкваше. Върна се до масата, но жрецът бе предпочел да седи сам на съседната, а войникът бе излязъл. Младежът си поръча вечеря и още една кана греяно вино. Вече му се струваше, че облагите от тази задача не могат да се мерят с опасностите.

Шанд му донесе вечерята — къшей черен хляб и голяма паница гъста гореща супа със зеленчуци и пушено месо. Лиан не искаше да си пари устата, топна един залък и го задъвка, улисан в мислите си.

Дали Каран се бе изплъзнала покрай преследвачите си, или се беше скрила и ги бе оставила да я подминат? Или лежеше ранена, а може би и мъртва далеч от пътя?

Шанд се върна с вдигаща пара паница и чаша за себе си и младежът го покани с жест да седне при него. Старецът извади нож от единия си джоб, дебел комат от другия, наряза хляба на кубчета, пусна ги в супата и ги натопи с лъжицата.

— Кои са тези? — попита Лиан.

Шанд снижи глас.

— Доверените слуга на Игър. Наричат ги уелми. Онзи плещестият им е началникът — Джарк-ун. Жената се казва Гайш. Дойдоха снощи. И поискаха да вечерят в стаята си. Викаха ме няколко пъти горе за още одеяла, още дърва, такива работи. Кой да знае, че ще им е студено, като идват от Орист? А последния път онзи с белезите — Идлис ме привика да пита кога си е тръгнала червенокосата. Ама не потайно, а направо, стресна ме. „От седмици никой не е пътувал сам — отвърнах му — и не ми се вярва някои да посмее цяла зима. Чудя се, че вчера отседнаха двама, щото обикновено или мнозина тръгват заедно, или няма никого“. И той, и останалите ме зяпаха, все едно съм скрил някъде жената. Само че им казах истината.

— Ама стига сме говорили за тях — изсумтя Шанд. — Ти какво търсиш тук? Чух, че вече си се издигнал до майстор. Не ти ли отредиха сказание на празника?

— Да, падаше ми се по право — промърмори Лиан, вторачен в паницата. Не знаеше колко откровен да бъде. — Честно казано, малко загазих в Чантед. От месеци се присмивах на дъртия Уистан по кръчмите. На пиячите им беше смешно, а и кръчмарите не бяха против, но наставникът взе, че ме прокуди.

— Хм… — Старецът го изгледа косо. — Май не си признаваш всичко.

Или беше добре осведомен, или плашещо проницателен. Лиан заговори за друго, поръча още една кана греяно вино и с всяка чаша редеше още по-пиперлива историйка. Шанд го слушаше смълчан, макар че се засмя веднъж-дваж.

Лиан не можеше да разбере дали старецът се забавлява от бръщолевенето му, или просто го търпи, или пък тайничко му се подиграва. Шанд отскоча до тезгяха за поредната кана и на младежа изведнъж му стана безразлично. Подаде чашата си непохватно и както гледаше изливащата се червена течност, в съзнанието му изплува неговият съкровен и плашещ копнеж. Посмути се за миг — нали имаше някаква важна причина да не отваря приказка за преданието?… Не я помнеше. А и как щеше да научи нещо, ако се боеше да попита?

— Шанд… ти чу ли за моето Велико предание?

Заваляше думите и най-сетне разбра колко е пиян.

— Кое? Дето го разказа преди четири години ли? „Самотата на Фейеламор“?

— Не, „Предание за Възбраната“, което съставих за Сказанията при завършването през лятото.

— А, да… Доста необичайно си го извъртял. Един пътник ми разказа.

— Ами… — Младежът пак се подвоуми. — Нещо ме тревожи в края му.

— Тъй ли?

— Една подробност. Едва ли си я запомнил.

— Като ще питаш — питай — сопна му се старецът. — Помня цялото сказание.

— Е, добре. Значи помниш и че сакатото момиче като че не пострадало от Възбраната. Намерили го обаче мъртво. Това някак не пасва.

— Тя не се ли е самоубила?

— Намушкала се е в гърба ли?

— За какво говориш?

— Мисля си, че там е била открита голяма тайна и са убили момичето, за да му запушат устата.

— Нима е толкова важно след цели епохи?

— Моето сказание вярно ли е, или лъжливо? Има ли скрито още по-велико предание? Ако съм изопачил фактите, свършено е с мен.

Старецът присви устни, сякаш в чашата си виждаше нещо противно.

— Че защо питаш мен? Цепя дърва, за да се прехранвам. Но ако там са научили нещо и оттогава го крият, плещенето в кръчми след няколко чаши вино не е ли твърде опасно?

— Просто исках да споделя с някого.

— Не знам с какво да ти помогна. Най-добре не ровичкай. Впрочем накъде си се отправил?

— Към Туркад. Може и да се срещна с Мендарк там.

— С Магистъра! Още по-зле… Лиан, изсилваш се. Каква работа има някакъв си летописец с Мендарк?

— Той ми беше… — Младежът си прехапа езика. — Познавам го — смънка. — Веднъж пътувахме заедно към Зайл.

Шанд явно не му повярва.

— Ако човек не го гони нуждата, няма да мине по този път към Туркад, когато идва зимата. Стига да няма друга причина да дойде в Тулин. Да речем, за да се види с някого. Внимавай на чия страна заставаш. Вие, зейните, няма ли най-после да си извлечете поука? Мендарк е твърде несигурен приятел.

Старецът се надигна тежко и го остави да предъвква сам тревогите си.

Събуди се в тъмната студена стая. Спомни си, че бе поседял пред огнището. Сигурно беше задрямал. Лампата не гореше, просветваше само жаравата. Олюля се към прозореца и отвори кепенците. Навън цареше непрогледната чернилка на гробница, едри снежинки полепнаха по ръцете му, щом ги опря на перваза. И как да подреди живота си от днес нататък?

За кой ли път премисли възможностите. Най-разумно щеше да е, ако забрави за сакатото момиче. Колкото и да диреше отговор, след толкова хилядолетия не беше много вероятно да го намери, нито пък да състави свое Велико предание. А и вече не вярваше, че някой някога ще поиска да докаже грешката му. Да, здравият разум му казваше да загърби всичко това и да се заеме с нещо по-практично.

Опря до несравнимо по-оплетената главоблъсканица около Каран и Огледалото. Нейният живот беше застрашен, а той бе дал дума… Тръгнеше ли обаче да я търси и да се прокрадва след уелмите, всеки миг можеше да си докара белята. Не искаше дори да си спомни краткия поглед, който му хвърлиха в кръчмата.

А пък Мендарк… може и да беше несигурен приятел, затова пък бе щедър покровител. Лиан нямаше да получи по-добър шанс от това. Знаеше обаче колко придирчив господар е Магистърът. За да спечели благоволението му обаче, трябваше да отиде с Каран и Огледалото в Туркад. Всеки друг завършек щеше да се смята за пълен провал. Как да стигне до нея в толкова лошо време? Как да я отведе и да я опази от такива силни врагове?

Силният напор на вятъра напълни очите му със сняг и той се опомни. Пръстите му бяха изтръпнали от студ. Затвори кепенците, сгря ръцете си над жаравата, разпали отново огъня, залости вратата, свали само ботушите и се пъхна в студената постеля.

Сякаш цяла вечност ту потъваше, ту изплуваше от сънищата, безпокоеше се за Каран и си задаваше безброй въпроси за Огледалото, но отговори нямаше. Вятърът се разбесня, намери някъде разхлабен кепенец и от време на време го тряскаше в стената на странноприемницата, после го отпускаше да скърца на пантите си. Лиан прехвърляше наум какви ли не смахнати планове, но в нито един не виждаше и помен от надежда. Кой би го обвинил, ако изобщо не намереше жената в тази вилнееща стихия?!

Накрая почти окончателно реши да зареже това начинание, да забрави мечтите си и да се задоволи с участта на презрян пътуващ разказвач или дори на тъп писар.

През нощта снегът обърна на дъжд, тежките капки трополяха по плочите на покрива и се стичаха да бълбукат в улуците. Пороят намери пролука и Лиан се събуди от тупкане и съскане в огнището. Разтърка очи. В следващия миг беше буден и нащрек от нечие присъствие. Това пък какво беше? Толкова слабичък отглас в главата му, че дори не схващаше дали е дружелюбен, или злонамерен. Може би Каран, свряла се в пещера или заслон недалеч оттук? Или уелмите опипваха беззащитния в съня свят с някаква незнайна сила?

Покрай тупванията на капките, срещащи жаравата, долови и ритмично туптене в съзнанието си. Ту ставаше отчетливо, ту замираше. Затвори очи и легна по-удобно, опитваше се да вникне в смисъла, защото май имаше смисъл. Но тъкмо налучка някакво послание и то се отдалечи в сляпо бръмчене и заглъхна.

Опипом намери малко трески, разрови с тях пепелта и търпеливо разпали огъня. Зазяпа се в пламъците и пак се пренесе духом към Чантед и празника. Там бе отминала последната вечер, през която трябваше да разкаже най-величавото от всички сказания — Преданието за Възбраната. Ех, защо не можа!…

И както винаги поредицата събития се разгърна в ума му и стигна до неразрешимата си загадка. Захласнат в бляновете за върха в своето изкуство, той не почувства веднага, че посланието се е върнало. Смая се — някой като че ли слушаше мисления му разказ…

Внезапно до него стигна кристално ясен копнеж, разгорял се с паническа настойчивост. Не беше ли вик за помощ? С духовния си взор най-сетне я видя — не можеше да е друга освен Каран, свита в снега, мръзнеща и с нетърпима болка в китката. Накрая не остана нищо друго освен бремето на решението, от което тя не можеше да се освободи.

Образът бе толкова натрапчив, че Лиан сякаш вече я познаваше по-добре от всекиго досега. Неволно кимна:

— Къде си?

Но тя не го чуваше, само в главата му проехтя: „Помогни ми!“

„Къде, къде?…“ — Мислено се опитваше да стигне до нея.

Всичко спря за миг, сякаш Каран не бе очаквала отговор, Всякакви мисли изчезнаха от ума му, чу въздишка и думи: „Побързай, аз съм…“

Картините се смениха по-бързо, отколкото можеше да ги осмисли. Стръмен заснежен склон със скалиста корона, някой се гърби до малък огън. Сумрачен тунел, дребна фигурка гази във вода до коленете. Висок мъж в широки одежди, вдигнал едната си ръка. И после лицето на уелма Идлис, сгърчено от ярост. То се задържа твърде дълго.

Но друг образ го изтри, разгърна се мудно — Нощната пустош с реещи се в нея ивици, подобни на мъгла, сенчеста твърдина, мрачна зала с обсидианови колони. Грамаден силует в каменно кресло, към което го задържат окови от най-яка стомана. Фигурата бавно се надигна в целия си великански ръст и с лекота се отърси от веригите. Крачка напред, втора, после протегна могъща десница. Завихри се мъгла и разми силуета, виждаха се само очите — тъмночервени въртопи, които го поглъщаха… Съзнанието на Лиан се сви и от всякъде го притисна мрак.

Свести го нечий вик в коридора. Отвърна вопъл, пронизал нощта като лъч на фар върху канара. Врати се удряха в стени, разнесоха се още крясъци, после някой блъсна вратата и на неговата стая и нахълтаха Идлис и Гайш. Уелмът го вдигна във въздуха и го разтръска, както куче разтърсва плъх, и също толкова неочаквано го хвърли на леглото. Гайш доближи лицето си на педя от неговото. Заговори с глас като желязо, стържещо по стъкло.

— Къде е тя, летописецо?

Все едно се озова в някое от най-страшните си сказания. Колкото и да му са виеше свят, в едно се увери веднага — тези бяха смъртни врагове на Каран. На неговата Каран! Краткото свързване на съзнанията им го бе сближило с нея, както не му се бе случвало никога. Задърдори щуротии — откъс от някаква историйка, за да им отвлече вниманието, докато умът му се избистри. Гайш вдигна пред очите му грамаден нож, после го притисна в гръкляна му и изсъска:

— Щом не можеш да говориш разумно, що за разказвач си?

— Нищо не знам — изхъмка той.

— Ти я сънуваше, летописецо. Разкажи ни съня си.

— Няма какво да разказвам. Просто… Ох!

Тя го цапна по гърлото с ръба на дланта си и очите му почти изскочиха.

— Хайде, решавай — изръмжа Гайш и пак опря ножа в шията му.

Изведнъж стаята се освети по-ярко и на вратата застана Шанд.

— Пуснете го — тихо заповяда старецът.

Уелмите се обърнаха към него и го изгледаха презрително. От тона на Идлис по кожата на Лиан полазиха мравки.

— Махни се, старче, да не се захванем и с тебе.

— Пуснете го, казах! — Гласът на Шанд изплющя като камшик.

Фенерът блъвна сияние, ушите на Лиан забучаха. За миг му се стори, че цялата странноприемница се разклати.

Двамата уелми се изнизаха през вратата. Стъпките им изтрополиха по стълбата и по камъните отвън зачаткаха копита.

Шанд хвана ръката на Лиан и му помогна да седне. След това отвори кепенците и се загледа след препускащите уелми.

— Ела да поговорим, щом съмне — нареди Шанд. — Навън!

Излезе и затвори вратата. Явно не беше само старецът, за какъвто искаше да го мислят, но на прекалено объркания и уплашен Лиан не му се мислеше за това. Вече втори път само за три дни едва не го заклаха. С каквито и блага да го обсипеше Мендарк, не си струваше да продължава в същия дух.

13. Пътят към развалините

По някое време Лиан се надигна от пода, довлече се до прозореца, бутна кепенците, провеси се и повърна на снега долу. Слънцето изгряваше. Избърса се с ръкав, заклатушка се обратно към леглото и се тръшна на него. По тялото му се плъзгаха горещи и ледени вълни, в слепоочията му сякаш бяха забити шишове. За пръв път изпитваше такъв страх — но вече не искаше да се откаже, след странно привичния досег със съзнанието на Каран.

„Ела да поговорим, щом съмне“… А слънчевите лъчи вече нахлуваха в стаята. В този ранен час странноприемницата пустееше. Лиан обаче завари Шанд да седи на една възглавница на каменните стъпала пред кухнята. Държеше в едната си ръка гелон. А в другата — чаша чард. Взираше се през долината към още тъмния планински склон и издигащото се светило. Лиан си наля чард от чайника на печката, взе си къшей черен хляб и седна до стареца. Главата още го цепеше.

— Някакви новини от уелмите?

— Няма. Другите обаче се размърдаха. Двамата вестоносци отпътуваха още в зори. А до днес не се държаха като хора с поръчения, за никъде не бързаха. Дори жрецът вече е на крак, онези двамата влюбени също. Джаред излезе да се поразтъпче. — Старецът отхапа от плода и каза доволно: — Гелоните са сладки тази година. Вярно, повечето ги очука градушката, но тук винаги си е така.

— Уелмите ще се върнат ли?

— Ами май зависи какво ще намерят из пущинаците, не мислиш ли?

— Снощи се заприказвахме за Мендарк… — уклончиво почна Лиан. Шанд се вторачи в него, без да мига. — Ти каза, че е твърде несигурен приятел.

— Момко, могъщите хора са опасни във всеки миг. Подбудите им си по-сложни, кръгозорът им — по-всеобхватен. И наложи ли се, употребяват за своите цели дори най-близките си приятели. Мендарк е Магистър от прастари времена, но светът се променя. Не се ли приспособи, този повратен момент ще е гибелен за него. Някога го познавах добре. Внимавай с него, това ти казвам.

Шанд остави огризката на стъпалото и избърса ръце в крачолите си. Погледът му беше пронизващ.

— Я да си поприказваме за снощната неразбория. Обикновено няма никой по пътищата наоколо в началото на зимата, но не щеш ли, събра се цял панаир. Как да не се чудя дали всички не сте се стекли тук с една и съща цел? Ако имаш намерение да направиш нещо за нея, по-добре се размърдай — добави той и зелените му очи блеснаха.

Лиан въздъхна.

— Не знам нито къде да търся, нито какво да правя.

— Ами тогава тръгвай след уелмите — те не се помайват.

— Не съм тъп войник. Как да се изправя срещу тях?

— Тъп си, но за войник не ставаш, вярно е. Защо не попиташ нея? Щом е извървяла толкова път с вещ, която Игър иска да си върне на всяка цена, сигурно находчивостта й ще допълни твоите видимо ограничени умения.

— Накъде тръгнаха? — промърмори Лиан.

— На изток по пътя към прохода и Банадор. Наблюдавах ги. Но от билото свърнаха на юг по старата пътека към връх Тинтинуин. Най-високият по тези земи, ако не броим двата върха близнаци. Ей там — посочи старецът. — Виж къде стърчи. На четири часа път нагоре има развалини. Останки от древна крепост. Там трябва да е момичето.

— Как… как научи?

— И аз имах особени сънища.

— Но те вече са преполовили пътя… немислимо е да ги догоня пеша. Освен това ще се изгубя, знам си.

Шанд изпухтя, погледът му беше недвусмислен: „Как можаха да пратят тъкмо тебе?“

— Ела с мен горе.

Лиан го последва в стаята му. Навсякъде по стените имаше карти.

— Ама че са много… — Младежът зяпна.

— Любимо занимание. — Шанд сми рамене. — Цял живот събирам карти, а и сам ги чертая. Погледни тук. — Посочи малък лист вдясно от прозореца. — Ето го Тулин. Старият мост към крепостта рухна преди петнайсетина години. Ще им се наложи да слязат в дефилето и пак да се катерят. Няма да доближат развалините преди мръкване. Ако тръгнеш по обраслата пътека от тази страна на хребета и след час поемеш по дясното разклонение — те минаха по лявото, — ще стигнеш до място, където ще пресечеш лесно. Е, може и да не е лесно, но е възможно. Страх ли те е от височини? Така ще стигнеш до развалините от другата страна, и то още следобед. Те няма да изберат този път, защото от изток изглежда непристъпен. Тръгвай веднага, задава се буря.

Лиан обаче не беше уверен в себе си, а и от височини му се виеше свят. Грубата действителност никак не приличаше на неговите сказания.

— Шанд, ще дойдеш ли с мен? — ненадейно попита той.

Старецът се слиса.

— Аз съм един нищо и никакъв грохнал дъртак.

— Уелмите бяха на друго мнение.

— Само ги подплаших, момко. Каквито и сили да имах, отдавна ги изгубих.

— Но ти познаваш и планините, и уелмите. Как да успея сам?

Шанд не каза нищо и Лиан вече очакваше да се съгласи, но по лицето му мина сянка и той заговори, сякаш отдавна му бе омръзнало да повтаря тези думи.

— Няма да тръгна с тебе. Делата на света сега се падат на друго поколение и каквото се случи, така ще бъде. Някога бродех навсякъде из Сант, набърквах се в какво ли не, въобразявах си, че върша добрини. Неведнъж съм проклинал съдбата. Беснеех, ругаех, заричах се да спра самото време, та дори и да го запратя назад. Но то не пропусна да ме прекърши и да ми отнеме всичко, за което милеех. Ех, Аелиор…

Гледаше Лиан, но погледът му се губеше в невъобразимо далечен печален спомен.

— Ако зависим само от случайности, за какво са ни стремежите? — възрази младежът. — Възпитаха ме да вярвам, че винаги има път към успеха, но трябва да го търсим. И че участта ни не е предопределена. Няма как да възпрем съдбата или да отменим онова, което се е случило. Но ако напрегнем силите си докрай, понякога е възможно да я насочим накъдето ние искаме, дори да не знаем къде ще ни отведе накрая. Ако за тебе не е така, защо ми се притече на помощ преди малко?

— Някога вярвах в същото — промърмори Шанд по-скоро на себе си. — И трудът ми даде богат плод, но аз го разпилях. Не съдбата ми отне постигнатото, а времето и собствената ми глупост. Няма да дойда с тебе. Моята намеса рядко води до добро. Върви и не забравяй честта си.

— Коя е Аелиор? — тихо попита Лиан.

Очите на стареца се напълниха със сълзи.

— Загубих я преди много години…

Стисна рамото на Лиан и тромаво се прибра в странноприемницата.

Главата на Лиан направо бръмчеше от въпроси, чиито отговори не знаеше. Отиде да остави бележка и сребърна монета зад тезгяха, нагласи раницата на гърба си и тръгна по пътя.

Към средата на склона мина недалеч от двама криещи се уелми — същите бяха разпитвали Търлю преди няколко дни. Те се бяха добрали до Тулин преди разсъмване, не можаха да се срещнат с останалите трима и си намериха скривалище, откъдето да наблюдават странноприемницата и да дебнат Лиан. Чак когато той влезе в гората под билото, тръгнаха подире му бавно и безшумно.

Вечерта на следващия ден Шанд пак цепеше дърва. Видя още една пътничка да идва бавно по пътя от Хачет — висока чернокоса жена. Водеше коня си, който стъпваше тромаво с един заден крак. Докато доближаваше странноприемницата, съвсем притъмня. Тя настани животното в конюшнята, влезе да се измие, после седна до огъня. Този път залата пустееше. Старецът отиде при новодошлата и каза:

— Аз съм Шанд. Какво ще поръчате?

Жената се изправи и се оказа с почти цяла глава над него. Протегна му ръка с тънки пръсти. Кожата й имаше наситения цвят и гладкостта на любимия й шоколад.

— Аз съм Талия. Ще бъда откровена с теб. Изпраща ме Мендарк. Търся Каран от Банадор. Чувал ли си нещо за нея?

Шанд я огледа засмян, веднага му стана симпатична. „Ето ти човек, заслужаващ доверие. За разлика от нейния господар“. Да й каже ли каквото знаеше? Защо пък не? Все пак по-добре е Мендарк да притежава тайната на Каран, каквато ще да е тя, вместо уелмите. Въпреки всичките си недостатъци Магистърът искрено мислеше за доброто на Мелдорин.

— Познавам Мендарк — подхвърли старецът.

— Да, говорил ми е за тебе.

— Не се и съмнявам, че ме е описвал като глупака, който пренебрегна дълга си. Но не си дошла тук, за да слушаш празни приказки. Да, знам нещо за Каран, но историята е стъкмена от няколко късчета и ще отнеме време. Нека първо ти донеса нещо за ядене и пиене.

Талия се нахрани мълчаливо, Шанд донесе чай и зелено вино. Тя охотно изпи първата чаша вино и си наля втора.

— Слушам те.

— Като гледам, Лиан го чака неприятна изненада при срещата с нея — засмя се накрая старецът.

Талия поизви вежди.

— Познавах добра баща й — добави Шанд. — Каран още беше малка, когато той умря, скоро след това се самоуби и майка й. За последен път я видях на погребалната церемония. Мъничко свито хитро момиче с непреклонен инат. Науми ли си нещо, няма спиране.

— Доказа го и наскоро. Но не ти ли се прииска да й помогнеш?

Шанд се смути.

— Каквото можах, направих. Ако питаш защо не са кача в планината да я браня от уелмите и да се забъркам в разправиите й с Игър… Това няма да го бъде!

Талия упорстваше.

— Но нали сте били приятели с баща й?

— Мислиш си, че не държа на дружбата. Но Каран вече е зряла и способна жена, а аз… аз съм вече стар. Повече от това не мога да направя.

Млъкнаха задълго. Накрая пак Шанд отвори уста.

— Питам се какво ли ще си помисли Каран за него…

— Чувам, че е великолепен разказвач.

— Вярно. Сладкодумен е, пък и много усърден летописец. Рядко съчетание. Обаятелен, щедър, добродушен. Но прекалено обсебен от Преданията. И излишно любопитен. Опасна склонност. Нещо у него винаги ме е притеснявало. Може би защото е зейн.

Очите на Талия издадоха колко е изненадана от предубедеността му, но тя не каза нищо. Старецът тръсна глава.

— Да, обаятелен младеж. Освен това е наперен, суетен, нахален самохвалко. И почти безпомощен извън малкия си свят на сказанията. — Той отново прихна. — Ех, защо не мога да присъствам на първата им среща…

— Ще потегля призори — сподели Талия. — Ще ми покажеш ли накъде да тръгна?

Шанд кимна.

— Но не вярвам да ги намериш в този сняг. Каран познава планината, ще измисли как да се скрие.

Дъждът в ранната утрин бе разтопил повечето преспи, но във въздуха не се усещаше топлина, а ниското слънце едва грееше. Щом изкатери склона, Лиан се залута из шубраците. Накрая намери трудно различимата пътека по западната страна на хребета.

Навлизаше във се по-диви места, често се натъкваше на каменисти падини. Някога над тях бе имало превъзходно иззидани мостчета, но сега повечето се рушаха. Тук-там покрай пътеката стърчеше назъбен остатък от стена или в тревата тъмнееше съборен каменен идол.

Слънцето полека стопляше гърба му и той се отърси от досегашните си съмнения. Отново се залиса с романтични мечтания. Една част от съзнанието му вече съчиняваше сказание за Лиан и Огледалото — то щеше да се слуша на бъдещите празници, а друга наблюдаваше с присмех поредната приумица.

Стигна до разклонението и тръгна надясно, както го бе посъветвал Шанд. И не след дълго се озова върху скален гребен, по който трудно биха се разминали трима души. Отляво — стръмнина, отдясно — пропаст. Подвоуми се изтръпнал, но нямаше връщане назад. Тук-там стърчаха ръбати шистени издатини, по които трябваше да пълзи или да заобиколи, вкопчен страхливо в скалата.

Хребетът продължаваше на запад, после плавно извиваше на юг. На запад се откриваше изглед към стръмни възвишения и дълбоки клисури. По-нататък пътеката се изкачваше към обримчено със зъбери плато, където скалите ставаха тъмночервени. Лиан зърна развалините върху широка издатина. Недалеч от тях буен поток се хвърляше през ръба и много по-надолу руслото му продължаваше на изток.

Погледът на Лиан се плъзна по водопада. Долу имаше котловина с отвесни склонове, широка няколко левги. Вторият хребет, по който сигурно бяха тръгнали уелмите, я затваряше отсреща и се сливаше с платото от другата страна на руините. Различаваше добре улея, изрязан от потока в ръба на котловината, и останките от срутения мост.

Хапещият вятър влачеше тъмни, натежали от сняг облаци. Малко след пладне въздухът почна да изстива стремително. А Лиан виждаше, че ще ходи доста по-дълго, отколкото бе казал Шанд. Около всеки голям камък имаше заледени снежни петна. Жилава трева драскаше пръстите му и жулеше прасците му дори през панталона.

Спря да подкрепи силите си с две-три глътки вода и парче твърд хляб. Приклекна зад един голям камък, за да се скрие от вятъра, и се загледа надолу. Не забелязваше никъде уелмите.

Или грешеше? Онези точици на снега в подножието на канарата… Хора ли бяха? Взираше се, докато очите му не се насълзиха. Увери се, че вижда поне двама. Небето зад него вече чернееше, бурята връхлиташе толкова бързо, че Лиан се уплаши. Нарами раницата и продължи.

Доближи платото и разбра защо не са прокарали пътя оттук. Хребетът се стесняваше и толкова стръмно се извиваше нагоре, че Лиан трябваше да лази последните петстотин крачки. Би се върнал, ако не се страхуваше да падне. Тук камънаците бяха остри, ронливи и заледени, а западният склон приличаше на отсечен с нож, по него нямаше нито пръст, нито стръкче. Източният се смъкваше към котловината в поредица от тераси, назъбени подобно на трион.

Суграшицата жилна бузите му, щом припълзя към платото, после вятърът за малко не го издуха. Пръстите му се впиваха в скалата, очите му примижаваха надолу към дъното на котловината, но влажната мътилка го скриваше. Не вярваше да му остава голямо разстояние до развалините, само че не ги виждаше. Рече си, че наистина може да стигне до там преди здрач.

Издрапа последните разкрачи и се изправи на платото. За миг вятърът стихна и пак задуха бясно, мяташе ледени капки в лицето му. Лиан залитна, тупна на колене и слепешком запълзя по-надалеч от ръба. Скоро стихията се поукроти и дъждът отслабна. Краката на Лиан жвакаха по подгизналите туфи треви; надяваше се, че върви точно към развалините.

Имаше поне една утеха въпреки мразовитите струйки, които се стичаха под яката му. В такова време уелмите не можеха да изкачат канарата, а след залез водата навсякъде щеше да замръзне. Разчиташе да е в безопасност до сутринта.

Руслото преди водопада се бе врязало дълбоко в платото. Макар че на ширина не надвишаваше десетина разкрача, водата се надигаше видимо и скоро преминаването щеше да е невъзможно. По-нагоре тясната река ревеше между две скални ребра, но по няколко големи камъка, подаващи се над нея, можеше да се стъпва. Лиан спря нерешително. От брега първите три камъка му се струваха устойчиви, но последните два бяха по-ниски и водата ги заливаше. Паднеше ли, потокът като нищо щеше да го изхвърли през ръба. Друг брод обаче нямаше.

Напъна се за по-дългия скок до първата опора, прекрачи широко върху втората, после и върху третата. И щом краката му се отделиха за скока към четвъртия камък, осъзна колко се е изсилил — кракът му се хлъзна по далечния край. Размаха напразно ръце и цопна във водата. Течението го запремята.

Въртеше се безразборно, бързеят го блъсна в една скала и му изкара въздуха от дробовете. Стори му се, че остана без ребра. Полежа малко, реката го дърпаше, раницата го теглеше надолу. Издърпа се мъчително с пъшкане и охкане. Дори не усети как си счупи един нокът. От рана на челото му се процеждаше кръв, отляво всичко го болеше при всяко вдишване и издишване.

Откъсна парче от ръкава си и се опита да си превърже главата. Трудно свиваше изподраните си пръсти. Захапа счупения нокът, дръпна и изплю. Сгря пръсти в устата си и продължи нататък на пресекулки. Превръзката все се смъкваше на очите му, но да я стегне наново беше прекалено трудно. Как му се искаше да си е в Чантед… Сега и Уистан вече не му изглеждаше толкова противен.

Спомни си обаче връзката със съзнанието на Каран снощи. Искрено бе откликнал на зова за помощ, на самотата, на страданието… Тя не беше безлика непозната. Непременно щеше да я намери, да чуе историята й. Нали беше летописец преди всичко?

Мислите му се стрелкаха накъде ли не. Огледалото, уелмите, загадката на Шанд и тайната на Каран се сливаха и преплитаха като в кошмар. Стигаше му обаче искрицата здрав разум да е наясно, че не намери ли подслон тази нощ, студът ще го довърши. Клатушкаше се, падаше през няколко крачки, но се надигаше и тътреше крака още малко.

Цяла вечност студ, вятър и болка; накрая безформеният силует на развалините се изпречи пред него. И те напомняха някакво мрачно сказание, но от изтощение му беше все едно. Изпълзя по купчина отломки и се свлече в основата на някаква стена. Поседя там, докато главата му се избистри малко. Надушваше слаба миризма на дим, но само виелицата шумолеше, нямаше нито светлина, нито други звуци.

Пред него се разстилаха руините на много постройки — тук ъглова стена, там стърчащ комин. Вдясно имаше високо укрепление, вляво — изтърбушеното туловище на кула. На това място дъждът май не бе валял толкова упорито, защото още имаше заледени преспи. В късния следобед светлината бледнееше. Мокрият до кости Лиан замръзваше, волята му отпадаше. Тръшна се за малко в снега; дори вече не трепереше. Кръвта пак се стичаше в окото му, превръзката бе паднала някъде. Затисна раната с длан и се повлече към кулата.

Към нея бе долепена зала със запазен отчасти покрив; вятърът обаче проникваше през всевъзможни дупки и пролуки. Тук димът се усещаше по-силно. Зърна преддверие по-надясно в дъното. По стените мъждукаха отблясъци, вече надушваше и изкусителния аромат на яхния. Добра се до празната рамка на вратата и видя, че вътре има друга, запазена врата на бронзови панти. Избърса кръвта от окото си и я натисна. Пантите изчегъртаха. Седнала до огъня ниска жена се изправи със скок, ръката й опипа канията на кръста. Хвърли се встрани, грабна ножа си от лавицата над огнището и го вдигна пред себе си.

— Аз съм Лиан — смънка той.

Очите й се ококориха невярващо, ръката с ножа увисна.

— Дойдох да те спася — добави Лиан.

Краката му се хлъзнаха на изтърканото стъпало, той залитна и се просна на пода в краката й. Удари си главата в камъните и всичко пред погледа му угасна.

ВТОРА ЧАСТ

14. Тъмниците на Физ Горго

Стражниците хвърлиха Мейгрейт в килията. Тя се хлъзна по слузестата мръсотия на пода и си удари коляното в каменната скамейка. Вратата се хлопна. Тя се подпря на камъка, опитваше се да прогони болката и страха. Ето че беше пленница на Игър, затворничка във Физ Горго. Каран бе избягала с Огледалото преди часове и Мейгрейт можеше да разчита само на себе си.

В живота й не бе имало по-опустошително усилие от борбата с волята на Игър. Все още недоумяваше как успя да го удържи толкова време. И сега си плащаше прескъпо. Идеше й да вие от болките в главата, да я блъска в камъните. Изтезаваше я илюзията, че зад очите й растат дълги и остри като игли кристалчета.

Изведнъж се замая, игличките се нажежиха като от пламъче на свещ. Просна се до скамейката в напразни опити да повърне.

Не знаеше кога събра сили да стане. Вече усещаше и жаждата, и студа. Бяха й взели раницата, но й бяха оставили манерката. Ръката й подскачаше, тя разливаше струйки по гърлото си и все пак успя да пийне малко, остана й вода колкото да си избърше лицето.

Опипа скамейката — дълга и тясна, грапава отстрани, затова пък гладка отгоре, сякаш е лакирана. Споходи я невеселата мисъл: колко ли затворници са се присвивали на този камък, за да го излъскат така? Умът й отказа да се занимава с такива догадки. Надигна се от пода и седна. Очите й откриха оскъдните подробности в килията — четири стени, вътрешната леко изпъкнала, скамейката и тесен процеп вместо прозорец. Зазоряваше се.

Изтегна се разтреперена по гръб, внушаваше си, че съзнанието й трябва да остане празно, както бе научена. Но една сцена се повтаряше натрапчиво. Игър се навеждаше над вцепенената Каран, Мейгрейт се мъчи да й помогне, но е безсилна. И после… заповедта на Игър и ужасеният шепот на Каран — „Фейеламор“. Накрая младата й спътничка прекъсва връзката и побягва.

Против желанието си виждаше страданието, сковало лицето на Каран, могъществото на Игър, подхранвано от яростта му, с което прекърши съпротивата й, сякаш буря цепеше на трески прогнило дърво. Но и нещо твърде смущаващо — как той се взираше в Каран напълно озадачен. Мейгрейт пришпорваше ума си в търсене на обяснение, обаче не го намираше.

Зарея поглед в тъмния мръсен таван, смазана от осъзнатия си провал и от опасенията си за Каран. Колко гнусно се държа с нея… Как ще се справи сама? Може вече да я бяха заловили, а можеше и да е мъртва.

Паметта я пренесе към последната й среща с Фейеламор, малко преди дългото пътешествие до Физ Горго.

— Тръгни сама — бе заповядала господарката й. — И не споменавай за мен пред никого!

Но сега Игър знаеше тайната и армиите му щяха да настъпят на изток. Още какви злощастия щяха да последват? Как би могла да признае пред Фейеламор неволната си измама?

Защо трябваше да се бави толкова? Защо Огледалото я обсеби за толкова дълго? Зовът беше неустоим, всичко друго бе загубило смисъл. Щом го взе, Мейгрейт прозря, че то ще преобрази живота й. Но защо точно нейния? Все едно — Огледалото вече не беше тук.

Процепът хвърляше повечко светлина върху отсрещната стена и показваше тясна килия с голи стени и под. Вратата от дебели дъски беше обкована с желязо. Нямаше нищо друго — нито съд за вода, нито кофа да се облекчава в нея затворникът, нито одеяло. От влагата навсякъде се въдеше плесен освен около прозореца, където вирееше някакъв мъх.

Тя смъкна подгизналите си ботуши и пак легна. Замръзваше. Макар че бяха минали поне десетина часа, откакто с Каран се бяха гмурнали в резервоарите, дрехите й бяха мокри. Не бе хапвала от цяло денонощие, не бе мигвала от две. Измъчваше я обаче единствено влудяващата мисъл за провала. Не само че всичко потръгна накриво със задачата, но и не бе опазила тайната на Фейеламор, крита грижливо столетия наред. Представяше си студеното, подобно на маска лице и очите, чийто поглед беше по-унищожителен от гнева. Неоспоримото, безмерно презрение към негодната за нищо слугиня.

„Права беше — не съм достойна да й служа. Дори ако нарочно бях поискала да попреча на всичките й отдавна подготвяни планове, едва ли щях да навредя толкова…“

Денят отмина, свечери се, никой не идваше. А тя очакваше всеки миг вратата да тресне и Игър да влезе, за да я разпитва. Дали протакаше, за да отслаби волята й?

Мейгрейт не можеше да заспи. Колкото и да беше изтощена, не се унасяше. Кръстосваше из килията — четири крачки в едната посока, четири в обратната. Щом престана да трепери, легна пак, но ходилата й още бяха ледени и студът скоро се просмука нагоре в краката й. Не чувстваше нищо освен безмерно опустошение.

Посред нощ вратата се блъсна в стената, без други шумове да подготвят Мейгрейт за това. Влезе извънредно мършав мъж с ъгловато лице и дълга сивкава коса. Уелм. Махна й да тръгва с него.

Мейгрейт се изправи мудно, като заслони очи от светлината на факлата.

— Аз съм Джафит — каза той със стържещ глас. — Хайде, идвай!

Тя посегна към ботушите си.

— Нямаш нужда от тях! — изграчи той и стисна ръката й над лакътя.

Костеливите му пръсти бяха корави и студени. Отведе я по много стълби надолу към голямо помещение без прозорци, но с ярки фенери по стените. И тук беше мразовито като в килията, миришеше на мухъл. В голямото огнище бяха наредени незапалени дърва.

Вътре чакаха още двама уелми, мъж и жена с остри черти като на Джафит. В средата на стаята три къси пейки бяха подредени като квадрат, отворен от едната страна. Жената бутна Мейгрейт между тях.

— Седни!

Мейгрейт се отпусна на влажния под. Тримата уелми се настаниха на пейките и се загледаха отгоре надолу в нея. Носът на слабата кокалеста жена се извиваше като острието на брадва. Въпреки студа носеше сандали на бос крак, костите на тесните грозни стъпала изпъкваха под кожата и вените. Мейгрейт настръхваше от вида й — нещо не беше наред в нея, във всички уелми…

Накрая погледите им станаха непоносими и тя сведе глава. Жената отвори уста.

— Значи се казваш Мейгрейт?

И нейният глас чегърташе, лицето й беше непреклонно.

— Защо дойде тук?

Мейгрейт не продума. Въпросът прозвуча повторно. Та пак не каза нищо. Тримата уелми се поклащаха на скамейките си, слятата им воля я обгръщаше, лишаваше я от сетивата й, притискаше я. Сърцето й биеше все по-трудно. Устата й пресъхна.

— Дайте ми вода, моля ви — дрезгаво помоли Мейгрейт.

— Ще пиеш, когато отговориш на въпросите ни — отсече жената.

— Коя беше помощничката ти? — попита Джафит. — Накъде тръгна?

Мейгрейт мълчеше. Знаеше си, че отвори ли уста, няма да може да спре.

— Как се промъкнахте във Физ Горго?

— Кой те изпрати?

— Защо твоят господар или господарка иска Стъклото?

— Стъклото ли? — неволно се учуди тя.

— Огледалото на Аакан! — сопна се жената. — Защо го иска?

Мейгрейт седеше безмълвна; въпросите се сипеха като удари. Сега уелмите я плашеха повече и от Игър. У него поне се долавяше нещо човешко, у тях — не.

— Кои сте вие? Защо ме измъчвате? — изпъшка задавено накрая.

— Ние сме уелми. Аз съм Вартила — отвърна жената. — Игър е наш господар. Във всичко му се подчиняваме.

Задушаващото покривало на волята им я обви още по-силно и породи подозрението, че проникват в ума й и че зададените на глас въпроси са по-маловажната част от разпита. Усещаше ледено боцкане в слепоочията.

Това се проточи дълго и макар че не се покоряваше, Мейгрейт сякаш се смали на пода, а уелмите се извисиха великански. Нямаха умора. От жажда губеше гласа си. И мисълта й се изтощаваше, защото я изпълваха видения как уелмите с радост биха я изтезавали. Не… не с радост, а с удовлетворение. Не ги разбираше. Струваше й се, че не различават добро и зло, увлечени от желанието да изпълнят заповедите на господаря си. И затова щяха да са доволни, ако с изтезания постигнат целта си.

Часовете се изнизаха и цялата й глава се замрежи от гъстата паяжина на болката. А още никой не я бе докоснал.

Може би около пладне на втория ден след залавянето й в стаята й влезе още един уелм. Всички се скупчиха в ъгъла за малко. Мейгрейт не схвана новината, но явно беше лоша за тях, защото щом вестоносецът излезе, чу другите трима да си говорят:

— Над нас властва опасно слаб господар — промълви Джафит, сякаш станал още по-мършав и стар.

— Така е, но що да сторим? Без господар сме нищо.

— Длъжни сме да бъдем силни — натърти Вартила. — Не бива да губим повече време с тази.

Върнаха се по местата си на скамейките.

Джафит протегна ръка и дланта му опря в гърлото й. Пръстите бавно се плъзваха надолу. Студени и горещи нишки плъзнаха навсякъде в плътта на Мейгрейт. Натискът отново я прикова към пода, в гърдите й се надигаше отвратителен, смахнат кикот. Кожата й настръхна, все едно някакъв паразит я гризеше и пихтиестото му тяло се издуваше в нея.

В някакво притаено кътче на душата й замъждука гняв от посегателството, разгоря се мудно, но накрая избухна неудържимо.

Самата тя дори не долови точния миг, когато вдигна към Джафит ръка с разперени пръсти, забрави всички предупреждения и наставления от дългогодишната си подготовка и стовари върху него цялата мощ на своето побесняло от болка съзнание.

Уелмът млъкна насред думата, която изричаше, застина като изваяние, на цялото му лице се избиха червени петна и той тупна по гръб на пода. Лицето му се гърчеше, ръцете му се увиваха конвулсивно около тялото.

„Прекалих, а пък и закъснях — сгълча се Мейгрейт. — Още един от присъщите ми недостатъци“.

Другите двама не шавнаха. Мъжът бледнееше, пръстите му се впиваха в ръба на скамейката. А Вартила се усмихна като привидение и Мейгрейт се стъписа.

— Джарк-ун трябва да научи за това — обади се Вартила към мъжа. — Помоли го да дойде.

— Още не се е върнал.

— Значи ще го потърсиш, щом се върне. Тази тук ме безпокои. Много сила има в нея. Длъжни сме да научим кой я е изпратил. Може би ще е по-лесно да пречупим другата.

Вратата се отвори. Игър надвисна над всички. Носеше дебело наметало, по шапката му още искряха капки, по ботушите му лепнеше черна кал.

— Аз ще се заема с нея — каза той тихо. — Доведете я в работната ми стая.

— Но, господарю…

Вартила не продължи и се извърна.

Мейгрейт едва прекрачи прага, изтощена от дългото изкачване по стълби, пък и отново я налегна слабост, след като си послужи с Тайното изкуство. Игър говореше, но звуците се сливаха в ушите й, дори не го виждаше, ако не застанеше точно пред нея. Тръшна се на пода и присви колене към гърдите си. Той стърчеше над нея като сиво петно. Мейгрейт не съзнаваше нищо освен жаждата и непоносимото напрежение в главата си.

— Вода… — изхъхри тя. — Моля те, дай ми вода.

Игър приклекна неловко и се взря в лицето й. Зачерви се и тя отметна глава немощно, защото се уплаши да не я зашлеви. Той обаче се надигна с охкане, провлачи крак към вратата и дръпна шнура, увиснал до рамката.

Тутакси влезе една прислужница. Игър й каза нещо и пак дръпна шнура. Дойде и втора жена и двете отнесоха Мейгрейт в съседните покои. Там я изкъпаха в неописуемо приятна топла вода и я облякоха в чисти дрехи.

След това я заведоха в просторна стая и поднесоха храна и вода на масичка с извити черни крачета до огнището. Гозбите бяха съвсем обикновени — маринована риба, задушени зеленчуци, черен хляб с кана ласий — слаба светла напитка, която винаги присъстваше на трапезата в Орист. Тя веднага изгълта две големи чаши. И през цялото време двете слугини я наблюдаваха неотлъчно. Щом се засити, я върнаха в покоите на Игър и я настаниха на дивана до току-що запаленото огнище с още една пълна чаша на масата. Мейгрейт се почувства чиста и стоплена за пръв път, откакто бяха нагазили в блатата на Орист… и по-уплашена от всякога. Колкото и слабо да беше питието, я потапяше в дрямка, затова тя веднага седна, сковано и изпънато.

Скоро влезе и Игър. Носеше дълга вълнена блуза, дебел панталон и сиви ботуши. Слугините си отидоха. Яростта му не бушуваше и продълговатото му лице беше невъзмутимо, едва ли не приветливо. Мейгрейт не знаеше какво да си мисли. Каквито и способности да бе развила у себе си, не умееше да разгадава чуждата душа.

— Е, сега малко по-добре ли си?

— Благодаря — отвърна Мейгрейт, още по-смутена от любезността му.

— Уелмите се престарават, а аз се забавих заради преследването.

Не и се вярваше, че чува тези думи. Нима се оправдаваше пред нея?!

— Какво направихте на Каран?

Игър придърпа стола си към нея и се вторачи в очите й. Май търсеше нещо, но отново изглеждаше озадачен. Мейгрейт потръпна и притисна гръб в облегалката.

Той заговори бързо, без да се запъва:

— Вече нямам време за губене. Коя е Каран и накъде понесе Огледалото?

Възможно ли беше Каран да се е изплъзнала? Направо изумително. Мейгрейт сведе поглед. Игър се славеше с лукавството си, а в нито един слух не го хвалеха за състрадание или благост. Би си послужил с какви ли не хитрини и беше най-добре тя изобщо да не отваря уста.

— Нищо няма да ти кажа…

Той обаче упорито повтаряше въпросите си, дори се опита отново да прекърши волята й както предишния път, но тя не продумваше. Игър се разгневи само веднъж, с един замах помете чашата й от масата и вдигна юмрук, но нейният поглед пак не трепна. Тя долавяше, че той се преструва най-хладнокръвно, нямаше и помен от онзи сляп бяс. Защо се бе променил така?

Накрая от умора не можеше и да седи. Игър отново повика прислужниците и те я отнесоха в малка стая с легло. Съблякоха я, както стоеше със затворени очи, и я сложиха в студената постеля.

Вратата се отвори безшумно и Игър влезе. Носеше фенер. Мейгрейт беше права да не разчита на дружелюбието му. Яростта отново бушуваше в него, докато крачеше по коридора, макар че засега не я заплашваше. Вбесяваше го загубата на Огледалото, толкова важно за отдавна обмислените му планове. Надяваше се, че щом Мейгрейт е с изцедени сили, ще намери начин да изкопчи истината от нея.

Защото Игър не само използваше Огледалото да разкрива защитните мерки на противниците си. Знаеше, че в прастарото изделие е скрита несравнимо по-важна тайна — път отвъд ограниченията, наложени от разстоянията, задържащи повелителите на Сантенар в дребните им владения. Път към премахване на отдавнашната неправда, на която той бе станал жертва. Тласкаше го не само жаждата за мъст, но и една мечта — да обедини Мелдорин, а защо не и цял Сантенар. Изобщо не се съмняваше, че той е най-подходящият човек да постигне това. Дребното отмъщение беше само стъпало към целта. Успееше ли да постави Сантенар под своя власт, щеше да впрегне всичките му сили, за да сбъдне и желанието си за истинското възмездие.

Но сега дойде в стаята на Мейгрейт, за да удовлетвори любопитство си и да разсее недоумението си. През онези тежки часове на борба за надмощие двамата взаимно надникнаха в съзнанията си. Може би самотата и тъгата на тази жена му напомняха за неговата душа. Или вече налучкваща какво всъщност представлява Мейгрейт… и в какво може да се превърне?

Сложи фенера на пода до леглото, седна на един стол и се загледа в спящата жена. В тези мигове беше толкова безметежна…

Тя се обърна и насила отворя очи, сепната от светлината на фенера. От преумора не можа цяла минута да осъзнае къде се намира, а после в миг привичното напрежение и унижение изопнаха лицето й.

„Какво ти е причинила Фейеламор? — чудеше се Игър. — Защо те е тормозила така?“ Мейгрейт събуждаше у него твърде особени чувства, каквито не бе изпитвал през целия си дълъг живот. Коя всъщност беше тя? С какво коварство си служеше?

Мейгрейт седна в леглото и се уви плътно със завивката. Застави се да срещне погледа му, въпреки че сънят още тегнеше в мислите й. Пламъчето на фенера потрепваше и хвърляше по лицето на Игър заплашителни сенки. Хлътналите му очи тъмнееха и хвърляха редки проблясъци.

Гласът му прозвуча с прекомерна сила в притихналата нощ и отекна от стените.

— За какво й е Огледалото на Фейеламор?

— Прочети Преданията! — озъби му се Мейгрейт.

— О, чета ги — кротко я увери Игър. — Но през последните столетия се смяташе, че Фейеламор е мъртва, а фейлемите са изчезнали. Откъде се взе тя? И защо точно сега? А ти откъде изскочи с цялата тази сила и незнайни цели?

— Аз само й служа. Нямам свои цели, изпълнявам дълга си.

Той я изгледа косо.

— Нещо не ми се вярва. Твоят път не съвпада с нейния — ти не принадлежиш към фейлемите.

Думите му я притесниха, засегнаха онова, за което си бе забранила да мисли.

— Няма да говоря с тебе за нея.

— Ами за приятелката си? Името й е Каран, нали?

„Значи не сте я намерили“. Мейгрейт си позволи отпаднала усмивка.

— Тя е от рода Фърн в Банадор.

— Ааа… Фърн, тъй ли? Хора с крехко душевно здраве. Безумието е същинско проклятие за този род. Тя е толкова млада. Товарът може да я смаже. Нима не се тревожиш за приятелката си?

Мейгрейт се извърна; боеше се да каже каквото и да било. Но откъде бе научил толкова много?

— Не я познаваш — отрони печално накрая. — Вярно, наглед е съвсем млада и се шегува с онова, на което държи, но в нея се крие желязно упорство. Тя познава и грозното лице на света. Никога няма да я хванете.

И себе си не можа да убеди. Защо говореше така с врага си? Как успял да я обезоръжи?

Игър се взираше настойчиво в нея.

— Накъде е тръгнала? Към морето ли? Или на изток — към езеро Нийд? Аха, виждам отговора в очите ти. Отива към Нийд. И може би ще се срещне с някого там?

Очите на Мейгрейт за кой ли път я предадоха. Нищо ли не можеше да скрие от него? Умората надделяваше. Тя зарови лице в ръцете си, очакваше със страх следващия въпрос.

— Накрая да те попитам къде Каран ще се види с Фейеламор?

Тя не си позволяваше дори да мисли за Сит. Но Игър изведнъж се озова за нея, дългите му пръсти покриха цялото й лице.

— Къде? — прошепна той и напорът на волята му отново я приклещи.

Стори й се, че ще припадне. Пръстите на Игър не притискаха кожата й; силата му обаче беше по-непоносима от паднал върху нея каменен блок.

— Нека позная. — Трудно го чуваше, макар тънките устни да шептяха до ухото й. — Фейлемите са живели далеч на югоизток. Само че е прекалено рисковано да го носи чак дотам. Значи Фейеламор е някъде в Мелдорин, и то близо до морето. В Туркад, да речем?

Мускулите на лицето й се отпуснаха за миг, колкото и да не й се искаше.

— Не е в Туркад. Да не е Виликшатур? Или Алсифър? Не. Гнулш? Много път има дотам. Ами да — не е на морския бряг, но е наблизо, и то на голямата река Гар! — Клепачите й трепнаха. — Оо… Сит! Вече можеш да заспиваш. Това исках да науча.

Игър погледа още миг голите й рамене и тъмната коса, паднала на красивото печално лице, изправи се рязко, взе фенера и излезе. Вратата се затвори с тихо щракане.

Мейгрейт бавно се свлече в леглото. Нямаше да мигне повече тази нощ. Толкова години обучение, толкова усилия… за нищо. Достатъчно беше да не се наспи и той я прекърши.

Намери само една утеха — бяха минали два дни, откакто Каран бе избягала в тунелите. Но вечерта ботушите на Игър бяха изцапани с кал от устието, влажните му дрехи носеха дъх на море. Каран се бе измъкнала от крепостта. Трябваше да й помогне някак, да им отвлече вниманието, ако ще и за съвсем малко.

Облече се безшумно в мрака, открехна вратата и надникна. В рамката на отсрещната врата се мяркаше силует. Прокрадна се по-наблизо, молеше се да не е уелм. Оказа се обикновен прислужник, обърнат с гръб към нея. Босите й крака стъпваха безшумно. Тя го цапардоса с ръба на дланта си по тила и го издърпа в ъгъла на стаята. Дали имаше още някой? Тук — не, но навън? Допря ухо до вратата. Не се чуваше нищо. Напрегна се, дръпна рязко, готова да повали стража, но не видя никого.

Поколеба се. Знаеше, че засега не й стига жизненост да избяга. Влезе в покоите на Игър. Осветяваше ги само гаснещата жарава в огнището. Мейгрейт се вмъкна и огледа помещението, Стопанинът не беше тук, но присъствието му се долавяше. Дългата маса, отрупана с карти и книжа, привлече вниманието й. Тя взе оставената най-отгоре карта, показваща източните области на Мелдорин от планините до Туркадско море. Имаше много знаци, нанесени на ръка. Обърна листа към огнището, за да вижда по-добре. Студена ръка стисна китката й изотзад. Пак я побиха тръпки, за малко не изпищя от уплаха и погнуса.

— Този път ще си довършим разговора — обеща Вартила.

15. Не каквото очакваш

Оръфаният нещастник в краката й наистина беше Лиан, но за жалост много се различаваше от великият разказвач, на когото се възхищаваше във въображението си. И все пак макар да изрече нелепи думи, гласът му галеше слуха. Как бе успял да дойде тук, без дарбата й да я предупреди? Как изобщо се бе домъкнал в планината? Нима безцелно блуждаещите й сънища и копнежи го бяха откъснали по някакъв начин от уютното сигурно съществуване? Това вече беше немислимо — та тя не разполагаше с подобни сили. Трябваше да е някакво съвпадение… Но какво ли съвпадение бе необходимо, за да се катери Лиан из тези чукари? Ама че чест за нея!

Той изохка и се сгърчи. По челото му се стичаше кръв. Каран го обърна по гръб с една ръка — другата бе негодна и за най-нищожното усилие. Кожата му беше леденостудена, целият бе подгизнал. Можеше да умре от премръзване и тя щеше да е виновна за гибелта му.

Тя разпали огъня така, че пламъците забучаха, после съблече Лиан. С изненада видя, че кожата му е гладка и бледа почти като нейната, въпреки че беше насинена и одрана от раменете до кръста. Изсуши го с ризата си за преобличане, разтри ръцете и краката му, за да ги стопли, накрая го зави с одеялото си до огъня. Лицето му вече не беше толкова бяло.

Порови в раницата му за сухи дрехи, но от всичко капеше вода. Каран опъна едно въже и окачи дрехите му толкова близо до огъня, че веднага взеха да изпускат пара, а и да димят. Но пък иначе как да изсъхнат за една нощ?

Опитваше се да проумее как се бе стигнало до този нов обрат. Последната седмица беше от най-лошите — неспирно катерене по заснежените стръмнини. Счупената й китка зарастваше накриво и я болеше. Ободряваше се с фантазии за великия летописец в редките моменти, когато мисълта й беше ясна. Без романтични глупости, разбира се — просто копнееше да поговори с човек, който ще разбере колебанията й, ще й разкаже преданията за Фейеламор и Игър, за Мендарк, а и за Тенсор. Нуждаеше се от помощ, за да стигне до правилното решение за Огледалото. Предстоящият избор тегнеше над съзнанието й. Не искаше да сбърка и това се оказа по-важно от дълга към Мейгрейт, дори към аакимите.

Снощи, когато бе призовала Лиан от Тулин, тя го помоли да побърза… и той й се изтърси. Какво да го прави сега? Колкото и да беше безмерен талантът му, очевидно не знаеше как да се грижи за себе си. „Дойдох да те спася“. Как пък не!

Лиан изстена и отвори очи. Лежеше на пода до огън. Червенокосата жена се бе подпряла на коляно до него с парцал и канче топла вода: почистваше раната над окото му. Той трепна. Главата му сякаш щеше да се пръсне. С всяко вдишване нещо го пробождаше отляво. Жената стана, порови в раницата си и извади малка каменна кутийка. Отвори я непохватно, намаза раната с кафяв мехлем и наново превърза главата му, като стегна възела с една ръка и със зъби. Изобщо не се стараеше да не му причини болка.

Кънтенето в главата и смъденето в очите му превръщаха лицето и в размита скица — червени завъртулки вместо къдрави кичури, нефритенозелени кръгчета за очи. Не, цветът им беше по-тъмен, като на малахитовите колони в залата на Школата. Той напрегна мускули да седне. Не беше лесно. Стисна клепачи, за да махне сълзите.

Лицето й беше с толкова чисти очертания, сякаш го е изваял резец. От косата й се носеше смътно познато ухание. Лиан я огледа — сиво-зелени панталони в куртка, превръзка на дясната китка. Общо взето, отговаряше на описанието, но му се стори прекалено млада. Долавяше още нещо у нея, което вече бе срещал, но…

Каза си, че е очарователна, макар и по доста забавен начин. Ако беше малко по-зряла и по-висока, а и не с такава ужасно червена коса, сигурно би му се сторили привлекателна. Каква прищявка на съдбата я бе оплела в тази история? С този неин момичешки вид човек не можеше да я възприема сериозно.

— Ти ли си Каран? — попита Лиан недоверчиво.

Тя се взря за миг в лицето му. Само няколко думи, а магията на гласа му подейства. Изви очи към тавана.

— И сега какво да го правя? — Говореше меко и ниско, с снизхождението в гласа й го смути. — Ако това е откликът на молбата ми за помощ, нямаше нужда да си губя времето…

Засмя се кратко. Много седмици на бягство, гонитба, сънища и кошмари я бяха променили в по-жилава Каран от онази, която плашливо се вмъкна във Физ Горго. Беше преуморена, но все пак не бе загубила докрай чувството си за хумор.

Лиан се почувства уязвен от неблагодарността и присмеха й.

— Наистина ли си Каран? Очаквах… предполагах, че си по-голяма.

Усмивката й се стопи. Тя също го погледна с обида — човекът, от когото се възхищаваше, се отнасяше към нея несериозно.

— На двадесет и четири съм. — Каза го, сякаш се оправдаваше, и незабавно съжали за това.

— Срещали ли сме се?

— Е, не сме се запознавали.

Не че се надяваше, че Лиан я е запомнил сред хилядите си слушатели, но мъничко се натъжи.

— Ами… аз дойдох да те отведа в Туркад…

Каран се слиса. Той се надигна и все едно някой заби клин в хълбока му — щеше да падне, ако тя не го бе подпряла с рамо. Презрението тутакси изчезна от лицето й — виждаше, че Лиан е по-зле и от нея. Дали не плещеше глупости от болка?

Той изведнъж посивя като пергамент и притисна длан към ребрата си. Каран се олюля под тежестта му и го побутна да седне.

— Я пак да погледна какво ти е…

Разгърна одеялото и с върховете на пръстите си махна няколко остри камъчета, набили се в кожата.

— Имаш счупени ребра. Ще се опитам да ги наместя, но ще трябва да стискаш зъби — не съм лечителка.

Наистина беше болезнено. После Каран почисти раната от нишките плат, пясъка и мръсотията. Лиан се се присвиваше при всяко докосване и накрая съчувствието й взе да отстъпва пред досадата. Навън съвсем притъмня. Тя затвори плътно вратата и я заклини, след това събра клоните в огъня накуп. Напълни две канчета от малкото почерняло котле и подаде едното на Лиан.

— Супата поне е гореща, ако не друго.

Седна и се загледа в него — с мъничко съжаление и присмех, но и гузна, че волю-неволю го бе придърпала да сподели тегобите й.

Колкото и да бе прегладнял, той се вторачи придирчиво в зеленикавото вариво с мътни мазни петна по повърхността. Още първата предпазлива глътка потвърди подозренията му. Супата като че ли се състоеше от сушен грах, гранясала мас и нагарчащи билка.

— Чудесна е! — промърмори Лиан, докато се мъчеше да не повърне.

Все пак беше вярно, че е гореща, а другото не го интересуваше в момента.

— Само това ми остана — промърмори Каран.

Той посочи раницата си.

— Донесох храна за из път.

Погледът й отново издаде колко нелепи са думите му според нея. Той най-сетне си припомни какво го бе довело тук.

— Долу в клисурата има уелми. Видях ги малко преди да започне бурята.

— Знам. Вече ги усещам, щом ме доближат. Няма да се качат тук през нощта, пътеката е заледена. Аз обаче трябва да се махна преди разсъмване. Но къде да отида? — Тя се извърна, за да не проличи колко е разколебана. — А и умът ми не побира какво да правя с тебе. — Изведнъж се озъби. — Какво умееш?

Той се смути. Срещата им изобщо не потръгна, както я бе рисувало въображението му.

— Познавам добре Преданията — изтърси глупаво.

Каран се разкикоти. В гласа му имаше магия въпреки празнодумството и само като напрягаше волята си, можеше да й устои.

— И какво ще правиш, когато ни нападнат уелмите? — отново прихна тя. — Ще ги залъжеш с някое сказание ли?

Лиан се поизпъчи и заговори по-самонадеяно, отколкото се чувстваше.

— Сега не е толкова опасно за тебе. — Говореше й като на дете. — Ще те преведа през прохода до Банадор, а оттам ще отидем при Магистъра.

Зелените й очи се присвиха неприветливо. Дали само се правеше на глупак, или главата му наистина беше чак толкова куха? Всякаква топлота изчезна от гласа й.

— Няма да ходя в Туркад. Уелмите бездруго са между нас и прохода. Как мислиш, че можем да стигнем дотам?

А може би той знаеше път, който тя още не бе научила? Тутакси обаче се прости с напразната надежда.

— Ами на юг през планините, после на изток…

— Бродил ли си и преди по тези стръмнини?

— Не съм се качвал толкова нависоко, но…

— Зимата настъпва. Още не е валяло обилно, но снегът ще започне да трупа съвсем скоро. Най-близкият друг проход е на тридесет левги оттук, както криволичат пътеките. По сняг и лед дотам се стига за петнайсетина дни… а може би и петдесет. Няма начин храната да стигне.

— Ами ако се върнем в Чантед?

— И какво ще правят уелмите през това време?

— Защо да не се крием, докато не се махнат?

— А ти защо не ме научиш как да си направя криле и да отлетя към някое безопасно място?

— Само се опитвам да помогна.

— Не ми стигат силите да търпя и това! — избухна Каран. — Я си върви, откъдето си дошъл.

Скочи и застана до огъня с гръб към него. Лиан дори не я погледна, а промълви замислено:

— Според мен е най-добре да…

Не само беше глупак, ами и не слушаше! Горчиво разочарованата Каран се извърна и го погледна. Срамуваше се от доскорошните си мечтания за него.

— Ти живееш в измислен свят — каза му троснато. — Твоите Предания са били съчинени, за да развличат беззъби дъртаци, докато сърбат попарката. Не са нищо друго освен романтични разказчета. И от твоята помощ има полза колкото от тях.

Лиан изпадна в пълно недоумение. Не бе свикнал да чува подобни думи.

— Преданията са самата истина! Или поне най-доброто приближение до нея, което можем да извлечем от миналото. Те са основата на нашата култура.

— Махай се! — кресна тя. — Не ми трябваш. За нищо не те бива.

Най-после го принуди да го чуе. Той ахна, преви рамене, после се надигна и повлече крака към вратата, както беше увит в одеялото. Каран не знаеше дали да вярва на очите си.

— Не сега бе, малоумнико! Утре или вдругиден, когато се пооправиш.

Той се обърна послушно и със същите немощни крачки се върна на мястото си. Не й се гледаше това тътрене. Тя излезе навън да се успокои, разкъсвана между смеха и отчаянието. Как да се държи с това същество? След няколко минути надникна през открехнатата врата — Лиан седеше, забил поглед в пода. Изглеждаше толкова умърлушен, че Каран омекна. Не биваше да му говори толкова грубо. В края на краищата тя бе причината той да попадне тук. Влезе и каза решително:

— Ти се връщаш в Тулин, аз продължавам сама. Сега събирай сили. — Свали котлето от огъня и го изплакна, като се мръщеше от болката в китката. Наля вода от напуканата каменна делва до огнището и я сложа да кипне.

После обърна дрехите му, за да не се опърлят, пусна във водата щипка билки, чукна с юмрук по котлето да се утаят на дъното и скоро наля от зелената течност в канчетата. Лиан с облекчение притисна длани към топлия метал. Може би си помисли, че предложеният чай е знак за помирение, и сподели каквото му хрумна:

— Снощи ми се стори, че си загубила надежда, съчувствах ти искрено. Но днес…

Каран се настрои по-сговорчиво.

— Минаха почти два месеца, откакто избягах от Физ Горго, и през цялото време ме преследват. Щом се отърва от тях и нещо пак ги насочва по следите ми. Вчера са крих в преспите, без да паля огън, и враговете ми се навъртаха толкова наблизо, че лесно ги усещах. Накрая се отказаха до зазоряване, но нощта беше страшна, една от най-лошите досега. Зовът ми беше фантазия, сън. И за миг не допусках, че си някъде наоколо и ще дойдеш.

Лиан се загледа в нея през струйките пара над канчето. В това сънно послание на Каран бе имало още нещо, по-опасно и от уелмите. Каква беше онази великанска фигура? Игър, стремящ се да си върне Огледалото?

Тя седеше с кръстосани крака, зяпаше пламъците и драскаше разсеяно по камъните с обгорената пръчка в лявата си ръка.

— Какво се случи във Физ Горго? — престраши се да попита той.

— Игър се върна по-рано. Мейгрейт намери сили да го задържи, но не и да избяга с мен. Направих каквото тя поиска от мен — изплъзнах се.

— Не знаех, че сте били две. На кого служиш?

— Прекаляваш с любопитството. Изтърси ми се ненадейно и очакваш да ти се доверя. Няма да го бъде. Не ти искам помощта. Самонадеян си и май не те харесвам много. Ще продължа сама. Водата ще спадне след ден-два и ще можеш да се върнеш в Тулин.

Лиан се изчерви от унижение и Каран за миг го съжали.

— Какво друго ми остава? — Опита се да говори по-благо. — Пострадал си по зле и от мен, а и не познаваш планините. Ти си добър и отстъпчив човек. И аз бях такава. Не ти е мястото тук.

— Но ти нямаш храна, а ръката ти е зле. Сама помоли за помощ.

— Да, но не от тебе. Ще ти платя за храната, която можеш да отделиш. Ще имаш нужда от запас само за утре. Сега отдъхни. Най-добре ще ми помогнеш, като ги забавиш: дори час няма да ми е излишен.

Тя се смълча до огъня. Лиан се обърна на здравия си хълбок върху каменната плоча и поумува над положението си. Не можеше да й се натрапи против волята й, нито пък искаше. Явно се налагаше да изплати дълга си към Мендарк другояче. Само че изгаряше от желание да види Огледалото, да научи историята му заедно с историята на самата Каран.

Потънал в мислите си, не забеляза, че тя е излязла. Заслуша се във вятъра, свирещ из пролуките на порутения покрив. Понякога въздушните течения се завихряха, караха пламъците да подскачат и пръскаха искри из стаята. Той се огледа. Малката раница на Каран бе оставена в ъгъла. Дали не държеше Огледалото там? Изкушението пак го загриза. Седна обаче твърде припряно и го прониза толкова остра болка, че извика. Налагаше се да почака.

Предпазливостта му послужи добре, защото само минута по-късно тя отвори вратата с ритник и довлече вътре голям клон.

Насече клонки с едно сатърче, натроши ги и ги хвърли в огъня. Навря в пламъците и дебелия край на големия клон, който се простираше чак до средата на помещението.

Лиан скоро се унесе в тежкия сън на пълното безсилие със сгъната под главата му дреха на Каран за възглавница. Тя пак седна на раницата си и загледа играта на светлини и сенки по стената. Понякога се надигаше и пробутваше клона още малко в огъня.

Ако успееше да мине през прохода и да стигне до Банадор, щеше да намери по-голяма безопасност в родните си земи, но на единия път нататък я причакваха уелмите, на другия пречеше придошлата река. Как можа точно накрая да им позволи да я натикат в такъв капан? И какво ли замисляха сега? Щяха ли да се опитат да я сварят неподготвена в ранни зори, или щяха да дебнат да тръгне към прохода? Имаше ли начин да се възползва от неочаквания „подарък“, който й бе натресла съдбата?

Лиан се въртеше и пъшкаше. Дори в съня си изглеждаше окаян и безпомощен. Защо човек с толкова оскъдни умения бе положил толкова усилия да я намери? И това ли беше капан? Какво щеше да направи, ако я бе сварил заспала?

Тя се изсули през вратата и закрачи през разрушената зала. След бурята небето се бе прояснило, но от запад напираха още плътни облаци. Сред развалините вятърът бе струпал преспи с фантастични форми. Каран отиде при ниската стена до ръба на платото.

Опря гръб в зида, за да се скрие от вятъра, но въпреки това мръзнеше. Лиан от Чантед… Лиан зейнът… Казваха, че гласът му е като ангелска песен. И тя се убеди колко верни са тези думи, когато чу сказанието му. Вярно, че се отнесе с него ненужно жестоко, но как да се държи другояче? Неговият глас нямаше да я отведе у дома.

По звездите определи, че е настъпил десетият час. Чуваше се само съскането на повеите и шумоленето на изсъхнали листа по храстите над пропастта.

„Ако го зарежа, може би ще спечеля половин ден, докато се разправят с него. Проклет да е! Не съм го молила да идва. Не, лъжа сама себе си… И онзи ден, и вчера го призовах. Но уелмите би трябвало да проумеят веднага, че той няма нищо общо… О, не. Ще го разкъсат, за да изтръгнат от него какво знае за мен. Може и да го погубят ей така, от злоба, защото ще го помислят за мой приятел. Значи съм длъжна да го закрилям“.

Прихна. Тази иронична промяна на ролите им би трябвало да е забавна и за разказвач като него.

„Що за глупачка съм, та бих влачила и такъв безполезен товар! Но как да го оставя в ръцете им?“

Далеч под нея в огромната плоска паница на долината звездната светлина блещукаше по реката — извита сребърна ивица. Лъщяха бели петна сняг и лед, тук-там тъмнееха горички. Платото се губеше от погледа й на изток и на запад. Над него се издигаше тромавото туловище на връх Тинтинуин.

Пак се загледа в долината. Мъчеше се да подреди мислите си. Заздравяващите костици в китката й боляха от студа. И както рееше поглед по стръмния склон, тя осъзна, че там нещо се движи. Кой би дръзнал да пълзи нагоре в тъмата по коварния лед?

Да, нямаше грешка. Дотам имаше петдесетина разтега, дори по-малко. Някой упорито се катереше по почти отвесната канара. Къде ли бяха другите? Огледа се навсякъде, но виждаше една-единствена фигура. Щом преследвачът се добереше до платото, веднага щеше да ги открие по дима от огъня. Нямаше време за бягство — Лиан дори не беше облечен. Нямаше обаче и добро скривалище в развалините.

Понечи да се втурне съм Лиан, но спря, надигна се на колене и пак надзърна над ръба. Силуетът се промуши под един гладък скален навес и колебливо опита да пропълзи първо наляво, после надясно. Накрая явно намери къде да се хване и продължи нагоре. От време на време Каран виждаше блясъка на вдигнати към платото очи. И тя се катереше изкусно, само че не би се престрашила на такова изкачване без въже и клинове. Кокореше се втрещена от майсторството на противника си. Вече беше само на някакви си десетина разтега под нея, вече можеше да различи бледите му черти и оголените зъби. Идлис!

Отдръпна се рязко и неволно пренесе цялата си тежест върху счупената китка. Подскочи, опомни се и трескаво се заозърта за оръжие. Наоколо нямаше клони или дънери. Затова пък камъни се намираха в изобилие. Напъна се да помръдне един, втори, но се оказаха прекалено тежки. А, ето и откъртен къс. Вдигна го и се изтътри до ръба.

Идлис беше само на три разтега под платото. Тя си спомни как по тялото му изскачаха мехури от лъчите на слънцето и се смути. Колкото и страшен да й се струваше, все пак беше човешко подобие. Не знаеше какво да направи… но той пълзеше към нея. Очите му отразяваха студената светлина.

Той я видя и се ухили като вълк. Каран се сепна. Идлис може и да приличаше на човек, но си оставаше враг. Надигна се и пусна камъка върху него. Прицели се точно — но той се отдръпна в последната частица от секундата. Камъкът забърса слепоочието му, отскочи от рамото му и пропадна в мрака. Идлис се олюля, задържа се с една ръка. Лицето му се кривеше.

Каран го чакаше да падне, не искаше да повярва, че още може да се е вкопчил в скалата след такъв удар. Но той се напрегна, прокара длан по очите си, сякаш махаше нещо от тях, и пак се закатери. Тя беше потресена — и от постъпката си, и от неуспеха. В следващия миг побягна.

Вратата зееше, както я бе оставяла, и все пак от жаравата вътре беше по-топло. Дългият клон бе изгорял, беше останала само ивица пепел и въгленчета по пода. Раницата й беше недокосната, Лиан си лежеше на камъните. Каран пипна челото му — пареше. Той отметна ръка и смънка неразбираеми думи.

Тя залости вратата и сложи дърва в огъня. Взе сатърчето, притисна се в една плитка ниша зад вратата и замря. Пращенето на клоните в пламъците постепенно стихна. Нощта отминаваше.

16. Страх от високото

Лиан се замята в съня си със странни приглушени вопли и тя сложи хладната си длан на челото му. Той млъкна. Вятърът също стихна до шепот, после се възцари пълна тишина.

Отвън долетя издайнически звук — хрущене на камъче под подметка. След малко нещо пак изчегърта. Идлис беше пред вратата. Напъна я и тя поддаде един пръст навътре. Каран настръхна.

Идлис се засили, връхлетя с цялото си тяло и вратата отлетя към стената. Той залитна напред в слабо осветеното помещение, едва се задържа на крака.

Лиан подскочи, извика от ужас, оплете се в одеялото и падна. Уелмът се хвърли върху него, затъркаляха се по пода, удряха се слепешком. Лиан кресна от болка.

Каран изскочи от нишата, халоса Идлис зад ухото с тъпото на сатърчето и той се просна безмълвно върху Лиан. Тя го смъкна от полуудушения разказвач, сложи дърва в о