/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic / Series: Взор през огледалото

Тъмна е луната

Иън Ървайн

Рулке — Великия предател, най-сетне се е изтръгнал на свобода, за да използва смъртоносната си машина, чийто замисъл е усъвършенствал цяло хилядолетие. Но има едно задължително условие — да си послужи с единствената по рода си дарба на Каран. Каран и нейният любим Лиан са се пренесли в Нощната пустош и попадат в чужд за тях палат, който се руши пред очите им. Единствено Рулке може да отвори портал и да ги върне на Сантенар, но Каран се бои, че той може да тласне Лиан към поквара. Старите врагове Игър и Мендарк се борят да овладеят мощта на разлома. Те трябва да затворят портала, преди Рулке да създаде своята машина. Провалят ли се, той ще опустоши света. А успеят ли, Каран и Лиан завинаги ще останат в капана на Нощната пустош. За автора Йън Ървайн е роден в Батхърст през 1950 г. Завършва образованието си в колежа „Шевалие“ и университета на Сидни, където получава бакалавърска степен по естествени науки и докторска степен по океанология. След като ръководи проекти, свързани с околната среда, Йън основава своя консултантска фирма през 1986 г., която извършва проучвания за клиенти от Австралия и други държави. Работил е в много страни от Азиатско-тихоокеанския регион. Като експерт по замърсяването на моретата Йън е разработил някои от приетите в Австралия разпоредби, свързани с опазването на морската екология. Йън Ървайн живее със семейството си в северната планинска част на Нов Южен Уелс. Книгите му се издават в САЩ и Великобритания, преведени са на много европейски и азиатски езици.

Иън Ървайн

Тъмна е луната

„Грешиш, ако си мислиш, че съдбата е променила отношението си към тебе. Непостоянството е в самата ми природа.“

Боеций, „Утехата на философията“

ПЪРВА ЧАСТ

1.

Бурята

Боен рог изстена дрезгаво в нощта. Мейгрейт се мяташе в леглото, сякаш бълващо пара, иглички боцкаха кожата й от задуха. По всяка повърхност лъщяха капчици. Два непоносимо жежки дни, две горещи и лепкави нощи изминаха в Туркад, откакто Фейеламор, наподобила външността на Вартила, проникна през портала. И една нощ, откакто Игър я последва. Никой от двамата не се върна.

Бурята налетя с внезапен виещ напор на вятъра, който разтресе прозорците из твърдината — прастар градеж, чиито черни зидове стърчаха мрачно над града. Вятърът стихна и за миг всичко се смълча. Ненадейно стаята на Мейгрейт се освети до бяло от мълния, все едно изведнъж стана пладне. Последва съкрушителният грохот на гръмотевица.

Мейгрейт изскочи от постелята и се втурна към прозореца. Наближаваше буря, каквато тя виждаше за пръв път. Мълниите се забиваха една след друга на зигзаг, проблясъците им напредваха по хълмовете от западния хоризонт чак до източния. Тътенът им разтърсваше древната крепост. „Виж какво очаква Туркад — сякаш й говореха могъщите тътени. — И се страхувай!

Тя вече не издържаше в тази задушна стая с прозорци като на килия. Бурята я зовеше навън. Мейгрейт наметна един халат, намести на носа си очилата, за да скрие цвета на очите си, и хукна нагоре по стълбите към кулата в източния край на твърдината. Там се приюти под купол, издигащ се над шест дебели колони от опушен камък, облегна се на мраморния парапет и надникна навън.

Луната ту се показваше, ту изчезваше през изтерзаните от стихията облаци, издигнали се в кули от черно и розово, огрени отвътре от мълнии, които разкриваха пред погледа целия град. А щом облаците се натрупваха, вятърът ги разкъсваше. Изглеждаше, че прииждат отвсякъде и отникъде. По кожата й плъзнаха тръпки. Бурята явно напираше към едно-единствено място — центъра на Туркад и крепостта на Игър, към кулата, в която бе самата тя.

Наложи се да вкопчи пръсти в кованото желязо под парапета, за да не бъде отнесена в мрака. Вихрушките подмятаха керемидите като хартийки. Падаха комини, плоските им тухли рухваха върху скупчените нагъсто стрехи. Скоро бесният вятър започна да изтръгва цели покриви и да ги запраща във водите на залива.

Облаците закриха луната. Спусна се плътна тъма, пронизвана през две-три секунди от разсеяно сияние. Но грохотът беше странно приглушен, все едно криеше нещо.

Откъснат лист се понесе по спирала нагоре към купола, макар вятърът да бе стихнал. Мейгрейт усети как косата й се изправя, засиява и започва да пращи.

От буреносните облаци над нея бликна пулсираща светлина — толкова близо, че се усещаше горещият полъх. Два пъти, три пъти… заслепяваха, сливаха се, очертаваха града в бяло и черно и създаваха илюзията, че е построен само от олово и мазилка. Мълнии се кривяха навсякъде, обгърнаха със сияние върха на кулата. Бурята отново нададе вой, откъсна парче медна обшивка от купола и го заусуква из въздуха незнайно накъде. Могъщ ослепителен клин се заби в покрива, разхвърчаха се искри и капки стопена мед. Гръмотевиците се превърнаха в нетърпим смазващ хаос. Мейгрейт се озова просната на каменните плочи и удари едното си коляно. Остана дълго така, без да смее да погледне нагоре.

Миризма на нажежен метал опари лицето й. Тя отвори очи — ручейче разтопена мед течеше по покрива на крепостта и се разделяше пред нея, за да я заобиколи. Тя се надигна припряно, коляното й се подгъна и закуцука, за да се спаси. Малко по-нататък тлееше изкъртена греда.

До стълбата се бе скупчила тълпа. Още преди следващата мълния Мейгрейт долови, че са уелми. Не всички бяха погазили клетвата си за вярност към Игър. Половината от тях, преобразени отново в гашади, бяха потопили в кръв Шазмак, но другите бяха останали тук. Но защо не се отказваха от господаря, когото презираха? Тя не знаеше. И защо Игър още ги държеше на служба, след като събратята им го бяха предали? И за това нямаше представа. Изведнъж всички те коленичиха и протегнаха костеливите си ръце нагоре. Към кого или какво?

Първите капки тупнаха тежко, после рукна пороен дъжд и само за минута водата се надигна по пода — падналите парчета дървения пред изхода й пречеха да се оттече. Мълниите зад Мейгрейт не секваха, в сиянието им се примесваха всички цветове на дъгата.

Тя беше мокра до кости, капките плющяха болезнено по главата, ръцете и босите й стъпала. Премръзваше — под халата носеше само прозирна къса нощница. Кожата й настръхна от вледеняващ страх. Разтърка очи и ги отвори.

Зрението й полека се възстанови. Пред нея стоеше мъж — могъщ и вдъхващ ужас. Дъждът не се сипеше по него, макар и капките да се изпаряваха около разкрачените му крака, обути в черни ботуши. Дългата черна коса се стелеше по гърба му, ръцете бяха скръстени на гърдите, в индиговите му очи мъждукаха червени искрици. Лицето му излъчваше безграничен възторг. Позна го веднага. Рулке…

Скова се едновременно от страх и копнеж. Той е свободен! Мигът, от който цял Сантенар се боеше вече цяло хилядолетие. Тенсор се бе провалил, а и Игър заедно с него. Рулке беше тук, гордо изпъчен. Уплахата й от него преливаше в черна омраза, втълпявана й, откакто се помнеше. Но Рулке я привличаше. Мейгрейт беше уверена, че той не се измъчва от съмнения, каквито неспирно гризяха душата й. Какво ли означаваше появата му? Дали вече бе съкрушил враговете си? Тогава какъв беше нейният дълг? Свикнала да се подчинява, тя трудно се справяше с подобни въпроси.

Уелмите изстенаха ликуващо, една млада жена изскочи напред. Пльосна на колене във водата и изпъна ръце към Рулке. Мейгрейт долови още някакво движение от другата страна. Там се прикриваше кльощава фигура. Вартила зяпаше Рулке, но не с обожание като другите, а някак озадачено. Сякаш не успяваше да проумее защо останалите са се прехласнали толкова по него.

От уелмите се изтръгна гърлен, пресеклив вик. Мейгрейт предчувстваше какво ще се случи — щяха да му се закълнат във вярност и да се преобразят в неговите гашади също като другите уелми миналата зима.

Рулке се взря в тях и заговори властно и величаво. Мълниите зад гърба му сливаха очертанията на тялото му с огромната сянка, която то хвърляше.

— Верни мои слуги! — гръмна гласът му, надделяващ тътена на стихията. — Знайте, че ценя предаността над всички добродетели. Скоро ще бъдете възнаградени. Никой не е по-заслужил от вас, с неуморното ви усърдие.

„Лъжа — трепереше Мейгрейт. — Светът те нарича Великият предател. Най-коварното същество, стъпвало по земята на Сантенар.“ Но всичко у него будеше възхищение — могъщото тяло, умните очи, чувствените устни, непоклатимата увереност. Тя не можеше да повярва, че е толкова порочен.

Той протегна ръце като баща, закрилящ децата си, гласът му галеше.

— Елате при мен, гашади мои. Бях затворник хиляда години. Толкова много трябва да науча, а нямаме време. Разкажете ми за моите врагове.

Събраха се около него като венчелистчета на цвете, говореха поред, без да се прекъсват. Мейгрейт виждаше как тъмните им очи сияят, а зениците им се свиват в отвесни черни линии. Най-сетне кръгът около Рулке се отдръпна малко.

— Трябва да направите още нещо за мен.

Сега гласът му беше хрипкав и издаваше напрежение. Мейгрейт откри в това белег за човешка слабост.

— Назови го, господарю! — възкликна извънредно мършав уелм с мазносиви, шарещи очи. Едното му рамо бе по-ниско от другото. — Името ми е Джафит. На твоите заповеди!

— Развилнейте се, Джафит, покажете моята сила. Нека цял Мелдорин научи за мощта на Рулке. Нека никой не се съмнява кой ще бъде владетел отсега нататък.

— Ще го сторим! — изстърга като трион по пясък гласът на Джафит. — Ами Туркад?

— Какво за Туркад? — сви вежди Рулке.

— Игър изчезна, хората се бунтуват.

— Тогава възстановете реда! — викна пресекливо Рулке. — И доведете гашадите от Шазмак. Следвайте моята воля и ничия друга. Не ме проваляйте!

Джафит сякаш светеше отвътре.

— Няма да се проваля, господарю. Ти ми оказваш чест.

Рулке вече избледняваше.

— Господарю! — кресна младата жена, която Мейгрейт бе забелязала преди малко.

Тя се тресеше от неудържими чувства. Черната й коса бе окълцана на неравни къси кичури, но въпреки това изпъкваше със привлекателността си сред уелмите.

Рулке не я поглеждаше, мъждукащите му очертания едва личаха.

— Господарю! — писна жената.

В отчаяния си стремеж да привлече вниманието му тя изпъчи гърди към него. От сивите й устни се откъсна гърлен стон. „Точно тебе ли ще пожелае?“ — подсмихна се Мейгрейт и сама се учуди на тази зла, но правдива мисъл.

Рулке отново изглеждаше плътен, но екзалтацията я нямаше. Сега беше просто отегчен и властен повелител. Вторачи се в жената.

— Защо ме призоваваш пак? Нося огромен товар, а времето не ми стига. Правете каквото ви заповядах!

— Господарю, името ми е Йеча — избълва тя и закърши тънките си ръце. Озърна се трескаво и погледът й се спря на Мейгрейт. — Владетелю наш, у онази там има сила. Как да постъпим с нея?

Рулке се взря през мъгливия мрак към укритието на Мейгрейт. Видя стройна жена с лъскава кестенява коса, гладка матова кожа, с издължено, прекрасно, макар и посърнало, лице и най-необикновените очи на света. Можеха да бъдат ту индигови, ту алени или пък да блестят и в двата цвята според настроението й и светлината.

Мейгрейт се присвиваше под дъжда, по лицето й се стичаха струйки. Не искаше Рулке да я съзре такава. Подгизнала и унила, тя знаеше, че прилича на неодушевен отломък. А свенливостта й напомняше, че прилепналите към кожата й халат и нощница не скриват нищо от тялото й.

Рулке прекрачи към нея и от всяка негова следа се надигнаха студени изпарения. Огледа я от главата до петите, пъхна пръсти под брадичката й и я накара да се изправи. Ръката му беше гореща, но докосването — леко като паяжина. И Мейгрейт осъзна, че той почти не присъства телесно на това място. Вятърът притисна още по-плътно нощницата към гърдите и корема й. Изпитателният му поглед трудно се издържаше, но тя нямаше да му позволи да й наложи волята си. Изопна рамене, отметна глава и отвърна втренчено на погледа му.

Рулке като че се стъписа от смелостта й. После по неговото мъчително красиво лице плъзна усмивка.

— Коя си ти? — избоботи гласът му.

— Мейгрейт. Доскоро бях помощничка на Фейеламор.

— Ниско си паднала — загадъчно отбеляза той. — Има нещо у тебе… — Наведе се да смъкне очилата и да надзърне в очите й. Пръстите и дланите му бяха силно обгорени, навсякъде имаше мехури. Тя усещаше болката му. Щом докосна очилата й, ръката му трепна и той стана полупрозрачен.

— Заклинанието отслабва — промърмори Рулке на себе си и възстанови образа си с видимо усилие. Засмя се смразяващо — Нямам време! Не искам да й сторите зло — обърна се към Джафит. — Пазете я, докато се върна. Ако е нужно, защитете я с цената на живота си.

— Така ще бъде, господарю! — възкликнаха всички те, дори зачервената Йеча, макар че Мейгрейт никак не хареса погледа, с който я прониза.

Рулке вдигна ръце, озърна се повторно към Мейгрейт, сякаш се подвоуми, но след миг изчезна с гръм и дъждът пак заплющя по покрива.

Уелмите се бяха втренчили в Мейгрейт. Тя не помръдваше. У нея бушуваха такива чувства, че точно сега изобщо не се притесняваше дали я виждат почти гола. Ужасът от Рулке и копнежът по него се бяха засилили хилядократно.

Джафит зяпаше омаян към мястото, където бе стоял Рулке, все едно току-що бе прозрял велика истина. Накрая се размърда, но сега като че я нямаше тромавата, неравна походка.

— Господарят ни заповяда да покажем силата му — изхриптя гласът му. — Вървете да изпълните заповедта. Прогонете войниците на Игър от тази крепост! Насъскайте армиите му една срещу друга. Сейте безредици. Пратете вест и на нашите събратя в Шазмак. И помнете, че вече не сме уелми. Връщаме си древното име — гашади! Не забравяйте и че… — Мейгрейт полека го заобиколи, но той докопа едната й китка. — Рулке беляза със своя знак Мейгрейт. Отнасяйте се почтително с нея, пазете я и бранете, дори ако трябва да се пожертвате. Нека прави каквото иска, но да не напуска крепостта.

Вартила отведе Мейгрейт в покоите на Игър. Когато влязоха, тя се застоя вътре, вземаше някой предмет, оставяше го — сякаш искаше да каже нещо, но не намираше подходящите думи. Накрая не издържа.

— Не го помня!

— Моля? — промълви Мейгрейт учтиво, но безучастно.

— Нали и ти чу с какви викове го приветстваха като свой господар? Нима той е бил наш повелител някога? Колко е величав! В служба на такъв господар най-сетне ще се почувствам пълноценна.

— Ами служи му! — с досада отвърна Мейгрейт, която жадуваше да бъде сама и не разбираше защо Вартила се натрапва в това единствено нейно убежище насред безжалостния свят.

— Ти не знаеш какво означава да си уелм — разпалено забърбори Вартила. Явно нещо много я мъчеше, щом разкриваше душата си пред свой враг. Нито тя, нито Мейгрейт бяха забравили онази нощ във Физ Горго. — Да служим е единствено важното за нас, то е всичко — живот, смърт, любов, плът и кръв. Има само един начин да наруша клетвата си пред Игър — да се уверя, че предишната клетва, дадена на Рулке, още е в сила. — От хлътналите й очи капеха сълзи, но тя дори не съзнаваше как се посрамва. — И аз знам, че е така. В душата си вярвам, че той е господарят. — Гласът й изтъня до хленч. — Но аз не го помня! Сляпа съм за своя повелител.

— Толкова ли си стара, че да го помниш? — слиса се Мейгрейт.

— На тридесет и седем години съм, но това няма значение. Нашата клетва запазва силата си през хилядолетията. И костите в тялото ми би трябвало да помнят клетвата, която са дали моите прадеди… А как те гледаше! — продължи Вартила. — Тъкмо тебе! Това ме изгаря отвътре. Той никога не може да ти бъде господар.

— Никой мъж не може да бъде мой господар — отсече Мейгрейт, но краката изведнъж отказаха да я държат и тя неволно седна. — И никоя жена… оттук насетне.

— Тогава се пази добре — посъветва я Вартила, — защото аз оставам една от уелмите и служа на Игър, но повечето ми събратя сега са гашади. Рулке те беляза, значи няма да те изпуснат от ръцете си за нищо на света!

Тя изтри очите си и излезе забързано.

Толкова самотна беше — пленница в твърдината сред пазещите я гашади, страшните врагове на аакимите… и нейни врагове.

В стаята си се чувстваше като в килия, но понечеше ли да излезе някъде, озъбената Йеча се отделяше от стената и тръгваше подире й. „Такъв ли ще е животът ми? — питаше се Мейгрейт. — Да ме следят на всяка крачка, да ме съхраняват като скъпоценен предмет, принадлежащ на господаря им? Няма да го понеса.“ Притисна нос към едно от малките стъкла на прозореца и зарея поглед към луната, която тази нощ беше пълна, но се показваше само жълтата й половина. Стръмните зъбери и клисури от другата страна на луната бяха в червено и черно, а тук-там се открояваха равнини в наситенолилаво. Заради удължената орбита на спътника тъмната му страна се показваше веднъж на няколко лунни месеца, но за щастие това твърде рядко съвпадаше с пълнолунието. Тъмната страна се смяташе за лош знак, а при пълнолуние — за предвестие на голяма беда.

Всеки ден и всеки час се проточваха безмерно, и то не само за Мейгрейт, а и за малцината, които останаха уелми в неловкото им съжителство с гашадите. Уелмите, съхранили верността си към Игър, се прокрадваха по коридорите на твърдината като хиени, вечно напрегнати, сякаш твърде далечни от тях събития щяха да определят съдбата им. А Вартила беше най-настръхнала, на всяка крачка сандалите й хлопаха гръмко по плочите. И кожата й сивееше повече от всякога, кучешките й зъби сякаш се изостриха още малко, лицето й изглеждаше изсечено от ахат.

Дебнещите отвън гашади напомняха на Мейгрейт за предишното й пленничество във Физ Горго, за Фейеламор и досегашния живот. Голям затвор — ето какво беше животът. Все едно дали на тялото, или на духа. Нямаше нито един приятел. Често си мислеше за Каран, за отвратителното си поведение към нея, за страданията й. Какво ли я е сполетяло? „Принудих я да ми се подчинява заради стар дълг и обещах да й се отплатя с някаква си шепа сребро.“

В този миг Мейгрейт се смръзна — дори не бе платила на Каран! Ярка червенина плъзна по лицето, шията и гърдите й. Бе обсипвала Каран с поучения за дълга и честта, а се беше отнесла толкова грозно с нея… „Накъдето и да се обърна, виждам следите от грешките си. Трябва да поправя стореното. Така ще бъде!“

2.

Уроци по водачество

Нещо блъсна тежко по вратата. Мейгрейт подскочи от уплаха, че гашадите идват да я отведат. Броени дни след призрачната поява на Рулке през морето доплава армия, предвождана от Тилан, който бе свалил от поста Мендарк преди Големия събор и сега възнамеряваше да си върне града и властта на Магистър. Оттогава минаха две седмици. Туркад беше обсаден и изглеждаше, че ще бъде превзет. Гашадите, изпълнили задачата си да сеят раздори и да подготвят провали, припираха да избягат преди това. Успееха ли да я завлекат в Шазмак, никога нямаше да им се изплъзне.

А как я гледаше Рулке… „Пазете я, докато се върна. Ако е нужно, защитете я с цената на живота си.“ Какво ли искаше от нея? Не можеше да си обясни и собственото си влечение към него, защото от всичко научено знаеше, че той е чудовище — жестоко, безогледно, лукаво. Само че хулите никак не пасваха на онова, което бе открила в очите му.

Мейгрейт надникна през шпионката. Някой местеше сандък. Тя пак закрачи напред-назад из стаята. Империята на Игър се разпадаше. Нима беше възможно да се случи толкова бързо?

В двете кървави битки пред градските порти миналата седмица бяха убити всичките му пълководци и половината старши офицери. И сега войските в Туркад бяха под командването на Ванхе, доскоро най-младшия сред маршалите на Игър. Този флегматичен и лишен от въображение човек очевидно не знаеше какво да стори. Не можеше да опази армията си дори от съблазните на порочния Туркад, камо ли от прокламациите на Тилан или диверсиите на гашадите.

Мейгрейт не се съмняваше какво предстои — кървави схватки за всяка улица в града. Мъртъвците щяха да се трупат на камари чак до покривите. Твърде добре помнеше войната миналата зима, когато се свираше в мразовитата барака и имаше за ядене само няколко проядени от червеи репи. Не можеше да забрави и младежа, който пренесе нея и Фейеламор в дома си, а скоро след това подпали къщата, за да умре до телата на своите убити майка и братя. От спомена й се късаше сърцето. Още колко сираци с окаян живот като нейния щяха да останат след новата война?

— Няма да го допусна! — зарече се тя на глас.

Откакто се помнеше, робуваше на Фейеламор, изпълняваше заповедите й по вкоренен навик, без да забелязва чуждите несгоди. И винаги се запъваше, щом трябваше да вземе решение, защото все не успяваше да повярва в себе си. Но Фейеламор се бе прехвърлила през портала в Катаза, а Игър я беше последвал. Сега Мейгрейт се учеше да мисли със собствената си глава.

Първо трябваше да избяга. Като майсторка на Тайното изкуство имаше достатъчно сила да се справи с бравата или дори да разбие вратата при нужда. Но старата твърдина, където Игър бе разположил щаба си, сега гъмжеше от гашади. Нямаше да може да победи всички наведнъж.

Как би се измъкнала Фейеламор? Господарката й си бе послужила с илюзия, за да излязат от Физ Горго, но едва ли някой в Трите свята можеше да се мери с Фейеламор в това изкуство. И на Мейгрейт не липсваха умения, тук обаче нямаше да й помогнат.

Няма как, трябваше да използва нещо далеч по-силно. Може би заклинание за преобразяване?… Така обаче щеше да навлезе в непозната за нея област. Знаеше само заклинание за частична промяна на облика. То би й дало различна външност, но нямаше да я преобрази истински. Нямаше по-трудно заклинание от това за пълно телесно превъплъщаване. Доколкото й беше известно, никой не бе успял, макар мнозина да умираха в страшни мъки, докато се опитваха да го овладеят. А и дори частичното преобразяване щеше да й е за пръв път.

Имаше и друго затруднение — кого да наподоби? В твърдината всеки непознат би се изложил на мигновено нападение. А Мейгрейт не би посмяла да се престори на някой от гашадите, защото не ги познаваше достатъчно добре. Всъщност познаваше добре единствено Игър.

Надигна се рязко да седне и си удари главата в скосения таван. Тя все пак му беше любовница за малко, значи нямаше да е чак толкова невероятно той да дойде при нея. Игър обаче беше висок и мускулест мъж, тежеше двойно повече от нея. Как да преодолее такава кошмарна разлика?

Пак крясъци, последвани от непохватното шляпане от ходилата на подтичващи гашади. Щяха да дойдат скоро и при нея. Тя се зае да очертава образа на Игър в съзнанието си, като започна от душата му. Спря се на онова, което поначало я бе привлякло у него — хладния разум, който претегляше внимателно всяка дреболия преди всяко решение, и нестихващата болка, намерила отзвук в собствената й самота и вътрешна пустота. Припомни си и суровата, но безпристрастна справедливост, макар че това негово достойнство поизбледня, щом окупираният Туркад започна да се съпротивява на волята му. Игър се оказа слаб пред трудностите, озлоби се, дори към своите се отнасяше едва ли не жестоко.

Опитваше се да го разбере по-добре поне сега, иначе нямаше да сполучи в преобразяването. Неговите терзания от неспособността да сподели чувствата си първо я трогнаха, но постепенно тя прозря, че Игър просто се е вледенил. Неописуемият ужас, че Рулке може отново да овладее съзнанието му, също събуди нейното съчувствие, само че накрая бе принудена да признае, че той се наслаждава на страховете си, вместо да се опита да ги преодолее.

При неловките им опити да потърсят близост в леглото (първите в целия живот на Мейгрейт) тя почти си въобрази, че го обича. А Игър започна да се плаши от нейните каронски очи. Дори легнал до нея беше способен да мисли само за своя враг. Нейната сила нарастваше и той й се струваше все по-дребен, а накрая вече губеше уважението си към него. И настъпи мигът, когато Игър, в прилив на отчаяна храброст или върховна саможертва, се хвърли през прохода, отворен от Тенсор, и не се завърна.

Каква бъркотия! Не беше лесно човек да го понася, а да го опознае беше почти невъзможно. Мейгрейт още бе настроена доброжелателно към него, но й беше ясно, че никога няма да го обикне. Все пак прецени, че е вникнала достатъчно в душата му, за да си опита късмета със заклинанието. Такова начинание обикновено изискваше седмици подготовка. Съдейки обаче по звуците навън, не й се вярваше да разполага и с един час.

Мейгрейт затвори очи и извика в паметта си неговото дълго, осеяно с белези тяло, усещането от допира на кожата му. Съсредоточи се единствено в заклинанието, вложи цялата сила на ума си и около нея полека възникна подобие на Игър. Процесът й причиняваше тежки страдания, сякаш плътта и костите й се разпъваха, за да образуват по-едрите форми.

Щом завърши заклинанието, тя се изправи. Но тутакси тупна на пода — не можа да запази равновесие в мъжкото тяло, доста по-тежко в горната си половина. Опита отново, но по-предпазливо, този път опря ръка на леглото. Болка прониза десния й крак. Не трябваше да се опира на него. Твърде добре си бе свършила работата и се бе осакатила точно като Игър. Нямаше кога да поправя стореното.

В това тяло й беше неудобно, веднага изпита неприязън към него. Толкова тежко, голямо и тромаво. Прииска й се веднага да си върне стройната фигура, да се отърве от тези яки мускули, които не умееше да използва.

Упражнява се дълго, куцукаше из стаята и подражаваше на походката на Игър — накъсаните крачки, слабото дясно коляно. Не постигаше съвършенство.

Някой затрополи по коридора и се развика. Мейгрейт чуваше гърлените вопли на гашадите, отекваха трясъци. Времето й изтичаше. Тя загуби самообладание, докосна вратата и с усилие на волята разби ключалката. Опита да се успокои. Надникна — двама бързаха по коридора и след миг се скриха зад ъгъла.

Тя тръгна напред със самочувствието на Игър. На всяка крачка болката в десния крак напомняше за себе си като огън в нервите. Точно на ъгъла Мейгрейт се сблъска с жена от гашадите. Малко оставаше да бъде разкрита, защото челото на жената се блъсна там, където трябваше да са някои части от тялото на Игър, които обаче не съществуваха веществено.

— Махни се от пътя ми! — сопна се Мейгрейт.

Задължително беше да се отнася с тях, както бе постъпвал Игър с уелмите си.

— Какво търсиш тук? — изръмжа враждебно Йеча.

— Дойдох да взема жената, която ми принадлежи — невъзмутимо отсече Мейгрейт.

Плътният силен глас на Игър вече я затрудняваше, бе почти непосилен за нейното гърло. По неволя прибягна до допълнителна звукова илюзия, а от нея нямаше голяма полза.

— Къде е Мейгрейт? — попита тя властно.

Йеча нададе зов не толкова с глас, колкото с мисъл, и между слепоочията на Мейгрейт за миг се появи бодлива топка болка. Тутакси още половин дузина гашади дотичаха иззад ъгъла. Повечето носеха къси копия.

Мейгрейт посърна. Нямаше надежда да поддържа илюзията пред толкова хора. Десният й крак се вцепени от поредния спазъм. Понечи да заговори, но парализата скова и дясната половина на лицето й. „Горкичкият ми Игър, май тепърва разбирам що за мъка е животът ти.“

Но тъкмо затрудненията й май убедиха гашадите, че пред тях наистина стои бившият им господар. Само Йеча се взираше с подозрение в нея.

— Как смееш да нахълтваш тук! — озъби се друга жена, която Мейгрейт не бе срещала досега, а и беше първата бременна сред гашадите, която виждаше.

— Вън! — притича и Джафит.

Гласовете им се смесиха в неясна гълчава. Всички копия се насочиха към гърдите й и тя настръхна.

— Не ми се пречкайте, неверни псета! — изрева тя с презрението, което Игър винаги бе проявявал към преданите си слуги. Тъкмо това беше първото нещо у него, което я бе подразнило. — Дошъл съм да взема това, което ми принадлежи. И да се съберете всички накуп, не можете да ме възпрете!

— Ако забия копие в сърцето ти, ще те спра — дрезгаво изръмжа Джафит, но не успя да прикрие страха в очите си. — Назад!

Мейгрейт не смееше да се обърне с гръб към тях, нямаше как и да продължи напред срещу копията. А отгоре на всичко й бе много трудно да поддържа измамния си облик.

— Къде е Мейгрейт?

— Няма я! — излъга Джафит. Явно и той не се стремеше към сблъсък. — Пратихме я в Шазмак.

Мейгрейт преви широките си рамене.

— В Шазмак! — накара гласа си да се вледени. — Защо ли не стоваря тази крепост върху главите ви…

Гашадите безмълвно впиваха погледи в нея. Тя се извъртя на една пета и се помъкна по дългия коридор към изхода от твърдината.

Не се озърташе, за да не издаде безмерния си страх. Усещаше обаче, че те не я изпускат от очи, питат се как е могъл Игър да проникне незабелязано в крепостта, мъчат се да проумеят какво не е съвсем наред в него.

— Та това не е Игър! — кресна накрая Йеча.

Заклинанието отслабваше, Мейгрейт мъчително възвръщаше истинския си вид. За миг пред очите й притъмня, щеше да припадне. Но с върховно усилие се овладя точно преди да се свлече.

— Мейгрейт! — виеше Йеча. — Спрете я!

Мейгрейт се олюляваше на всяка припряна крачка, докато отново свикне със собственото си тяло. На вратата пазеха още двама гашади, въоръжени с копия. Други идваха на бегом отдясно. Дори онези зад нея щяха да я догонят скоро.

Ако разполагаше с цялата си сила, може би щеше да прибегне до Тайното изкуство, за да ги повали, но в момента не можеше да убие и комар. Вляво видя редица тесни прозорци. Покатери се изнемощяла върху перваза, изрита множеството малки стъкла заедно с оловните им рамки и се метна надолу, без да знае дали пада от един разтег, или от десет.

Оказа се, че е достатъчно високо, за да се разтресе цялото й тяло. И Джафит се показа на прозореца, но беше прекалено едър, за да се промъкне. Мейгрейт се затътри по улицата към безопасността на армейския щаб.

Дотам й оставаха само няколко пресечки, но се чувстваше полумъртва, а цял отряд разгневени гашади тичаха след нея.

— Помощ! — изграчи тя отдалеч.

Никой от часовите не се обърна, чуваше ги как обсъждат залозите за надбягванията с плъхове тази седмица.

— Помогнете ми! — изхърка тя отчаяно.

Те не й обърнаха внимание. Но като по чудо тя зърна в двора познат офицер с набита фигура, който стоеше пред строени войници.

— Ванхе! — изпищя Мейгрейт.

Опитният военачалник реагира мигновено. Хвърли се през отворената порта, грабна Мейгрейт изпод носа на Джафит и я метна на рамо като навит на руло килим.

Войниците му пъргаво образуваха защитен строй пред портата, още мнозина идваха да ги подкрепят. Гашадите се заковаха на място. Мейгрейт усещаше пронизващите им погледи. Рулке им бе заповядал да я държат в плен, а те го бяха подвели. За миг като че понечиха да се хвърлят срещу гората от насочени копия. Един от тях наистина го направи, друг обаче го повали навреме на калдъръма. Тя усещаше как се напрягат да я призоват, да я покорят, за да я върнат.

Задъханата Йеча стоеше отпред и тъмните й очи блестяха от омраза. Ако можеше да се добере до Мейгрейт, изобщо нямаше да си спомни заповедите на Рулке.

Джафит дръпна Йеча за ръката.

— Да вървим. Все някой път ще успеем.

Гашадите преживяваха тежко срама и унижението си. Мейгрейт знаеше, че ще сторят и невъзможното, за да я заловят отново, да заличат позора си.

Болката в краката й не стихна дни наред, а кошмарното бягство застави Мейгрейт да прецени трезво колко е немощна и душевно, и телесно. Откакто се бе събрала с Игър, пропиляваше безцелно ден след ден. А през целия си живот бе свикнала със сурова дисциплина и нескончаем труд. Зае се с предишните похвати в подготовката си, за да влезе отново във форма.

Редуваше изтощителните упражнения с медитация. Едновременно с това се зае да намери решението на абстрактен проблем, за което бяха необходими и безупречна логика, и интуитивни скокове на мисълта. В младостта си бе намирала убежище в тези ритуали, тренировки и главоблъсканици. Помагаха й и сега.

Около седмица след бягството й от гашадите някой почука кротко на вратата. Знаеше кой е — невръстен вестоносец на име Бинди, с кръгло лице, обрамчено от черни къдрици. Идваше всеки ден с един и същ въпрос.

— Какво има, Бинди? — подвикна тя.

Той й се усмихна невинно.

— Праща ме маршал Ванхе. Интересува го дали днес имате някакви вести от господаря Игър?

Тревогите на Ванхе нарастваха и Мейгрейт се досещаше, че нямат успехи в сраженията.

— Уви, нямам — отвърна тя.

Лицето на момчето се изопна.

— Ама маршалът ще…

— Какво? — наведе се Мейгрейт да го погледне в очите. — Ще те нахока ли?

— О, не. Но вчера, когато нямаше никого при него, направо си скубеше косите. Страх ме е, че ще ни победят. Мама заспива с плач нощем. Откакто убиха татко…

— Как се случи? — благо попита Мейгрейт.

— През първата война миналата зима. Имам и три малки сестрички, мама не печели достатъчно, за да ни изхрани. Без парите, които ми дават тук, щяхме да гладуваме.

— И колко плащат на един вестоносец?

— Цели два грайнта седмично! — гордо я осведоми момчето. — Хранят ме, имам си и униформа. А като порасна, ще стана офицер в армията. Сега трябва да докладвам на маршал Ванхе.

Той изпъчи хилавите си гърди и хукна.

Мейгрейт подхвана отново упражненията си. След около час бе стигнала до завършващата част — них, с похвати от ръкопашния бой, ту недоловими за окото, ту мудни като в сън наяве, сякаш присмехулно наподобяваше някакъв танц. Изведнъж усети нечий поглед. Усилията й да реши задачата, която прехвърляше в ума си, се провалиха. Прекъсна них, без да постигне хармония.

Отвори очи задъхана и видя Ванхе — нисък, на ръст колкото нея, с тантуреста тяло и ъгловати челюсти. Ако се вярваше на мълвата, не беше добродушен човек, но не беше и безжалостен. Заради подмолния саботаж на гашадите другите армии направо се разпадаха, но неговите войски му оставаха верни. Стреснатата Мейгрейт го покани да седне и му предложи чай.

— Благодаря — отвърна маршалът, макар изражението му да показваше, че иска да минат без празни приказки.

Товарът на несгодите му ставаше непосилен. Война пред портите на Туркад, никакви вести от Игър, безогледни гашади — нямаше никаква власт над събитията. Игър бе ръководил всичко. Сега Ванхе се мяташе безцелно и страхът му растеше.

— Твоите упражнения изглеждат… твърде трудни.

— Така си е! Започнах да се усъвършенствам преди много години и тогава реших, че ще намеря решението на Четиридесет и деветте кригми на Калиат. Докато изпълнявам упражненията си, умът ми е зает с тези загадки и парадокси.

Ванхе мълча дълго, накрая гласът му прозвуча почтително.

— И докъде напредна? Има ли изобщо решения?

Тя заговори без следа от гордост или самодоволство.

— Вече имам решенията на двадесет и седем от тях. Отложила съм още шест — за тях няма отговор, докато не разгадая онези, на които се опират. Седмата пък зависи от всички други, значи ще е последна. Две са съставени неправилно или от Калиат, или от нейните ученици, условията им трябва да бъдат променени. Още не съм се заела с това. Една е безсмислица и не мога да вникна в нея. До останалите не съм стигнала засега.

Ванхе се опули. Току-що бе чул немислимото. Само за една от Четиридесет и деветте кригми бе известно решение. То бе отнело цяла година на мнозина, обединили усилията си, учени, но и до ден-днешен други го оспорваха. Той обаче не се усъмни в думите на Мейгрейт.

Изведнъж стана рязко от стола и се вторачи в нея с погледа на човек, в миг открил изхода от задънена улица.

— Какво има?

Тя също се изправи.

— Май разбрах как да се справя с проблемите си. Научи ли нещо за Игър?

— Нищо. — Тя попи влагата по челото си с парче коприна. — За кой проблем говориш? Войната?

— Да! Армията на Тилан ни превъзхожда…

Той млъкна и пак я изгледа напрегнато. Мейгрейт се подразни. Какво ли искаше от нея този закоравял войник с ъгловато и червено като тухла лице?

Изражението му леко се смекчи.

— Понякога съжалявам, че отдадох целия си живот на армията. Има ли нещо по-жалко от престарял боец? Но такъв е изборът ми и през годините се нагледах на какво ли не… Да говорим по същество! — Той й описа набързо мрачното им положение. — Губим войната. Всъщност вече я загубихме. От петте ни армии само моята, Първа, не е разложена отвътре от гашадите. Не ми достигат хора, за да браня успешно града.

— И аз какво мога да направя, маршал Ванхе?

Той преглътна тежко, поддал се на смущението. Наистина бе изплашен.

— Мейгрейт…

— Е? — неспокойно го подкани тя. — Какво искаш?

— Не мога да се опълча на Тилан. И аз, и той, и войниците ми знаем това. Опитам ли се, бойните ми отряди ще бъдат изтребени, а Туркад — прегазен! Ще поемеш ли командването, докато Игър се завърне… ако някога го видим отново?

Мейгрейт се стъписа.

— Що за шега?!

— Не се шегувам — сдържано я увери маршалът.

— Нищо не разбирам нито от командване, нито от армии.

— Не говоря за войната. Нуждаем се от силен водач, за да договорим капитулацията си.

Изведнъж и тя се уплаши. Капитулация!

— Това не е по силите нито на мен, нито на моите офицери — продължи Ванхе. — Ако армията на Тилан нахлуе в града, ще се пролее много кръв. Ти си умна, умееш да мислиш. Имаш и сила, а ти и Игър…

„Само не подхвърляй някоя грозна войнишка думичка, иначе край на този разговор“ — помисли си Мейгрейт.

— …сте партньори, равни — довърши маршалът.

— Но аз не знам как да командвам войски, стряска ме самата мисъл да налагам волята си.

— Имам си шпиони и съветници в изобилие. Необходим ми е човек, в когото да виждат предводител.

— А-а, нужна ти е кукла на конци — нерадостно промълви тя.

И този мъж се държеше с нея като Фейеламор.

— Мейгрейт, в безизходица съм. Градът ще бъде превзет след броени дни.

— И как аз да направя нещо, на което ти не си способен?

— Тилан е чародей с немалка мощ, но и ти си такава. Аз съм войник, нищо повече. Не мога да се меря с него, а ти можеш. Накарай го да реши, че още сме силни, и изтръгни от него по-приемливи условия за капитулацията ни.

— Не мога… — отпаднало възрази Мейгрейт.

— Ти направи Игър безпомощен за много часове във Физ Горго. Никой друг не го е постигал. — Ванхе хвана ръката й. — Умолявам те. Ще се заемеш ли?

Мейгрейт се засмя нервно и взе чайничето, но то беше празно. Щастлива, че има повод да излезе за малко, тя отиде припряно в кухнята, за да налее вряла вода. Открай време се съмняваше в способностите си, бе пораснала с мисълта, че ценността й е нищожна и каквото подхване, го прави калпаво. Фейеламор никога не беше доволна от нея. И сега Мейгрейт недоумяваше защо й правят такова предложение.

Върна се в стаята — маршалът още чакаше. Осъзна, че се бе изсмяла на думите му. Дали не го бе оскърбила? Все не успяваше да разбере как да се държи, нито да вникне в обноските на околните. Погледът му я притесни.

— Не исках да… — Той прекъсна извинението й, като завъртя глава. Тя опита отново: — Не мога да се справя дори със себе си. Как е възможно да искаш подобно нещо от мен?

— Ти не се стремиш към власт — отбеляза Ванхе. — А това е чудесно начало. — Зае се да повтаря доводите си: — Нуждаем се от сила… а ти я имаш! Нуждаем се от хитроумие… и то не ти липсва. И как избяга от онази тълпа гашади… Цялата ми армия се отнася със страхопочитание към тебе.

Мейгрейт се боеше и от желанието да се престраши, и от опасността да се провали.

— Тъкмо от мен ли се нуждаеш? — смънка тя.

— Само ти ще успееш — натърти маршалът. — Не се ли осмелиш, империята на Игър ще рухне. Разгромът вече е в ход въпреки всичко, което правим. Нима ще го допуснеш?

— Не ме интересуват никакви империи — тихо отсече Мейгрейт.

— Ами хората? Започнат ли сражения в самия град, ще има касапница, каквато в Туркад не са виждали от хилядолетие. Това ли искаш?

— Не — почти беззвучно призна Мейгрейт. — Но аз съм непълноценна и неспособна.

— Не съм казвал, че си всичко, на което се надяваме — с груба прямота отвърна Ванхе. — Очевидно е! Но нищо по-добро нямаме. — Най-сетне откри как да я убеди. — Нима не съзираш дълга си? Щом се обвърза с Игър, трябва да приемеш и задълженията, произтичащи от това. Няма ли да ги изпълниш?

Дълг! Мейгрейт почти не чу останалото. Колко пъти й бяха натрапвали тази дума. Самото й произнасяне я караше да се откаже от всякакви съмнения и въпроси. Защо беше неин дълг да служи на Фейеламор, да й се подчинява? Нямаше представа. Само знаеше, че е така. Когато се сближи с Игър, погази дълга си към Фейеламор. Но ето че й натрапваха нов. Какъв безрадостен ден…

— Ще изпълня дълга си — промълви Мейгрейт. — Какво трябва да правя?

Мейгрейт седеше в челото на дългата маса за преговори и стомахът й се свиваше от очакването на първото изпитание. Тилан дойде в Туркад да преговаря, но не и да се пазари. Надмощието му беше непреодолимо.

Ванхе се бе настанил вдясно от нея, другите старши офицери — отляво. Тук се бяха събрали и остатъците от Съвета и Събранието. Жалка пасмина. Минутите се изнизваха. Тилан закъсняваше.

— Бинди — обърна се маршалът към малкия вестоносец, — изтичай до края на улицата и огледай за Тилан. И си дръж очите отворени за подли номера.

Бинди грейна и изхвърча навън.

— На момчето му харесва да е от полза — изсумтя Ванхе. — От него ще излезе добър войник. Мейгрейт, не забравяй какво ти казах. Трябва да си изиграеш ролята добре. Събери волята си в едно, за да се покажеш властна и уверена.

— Никога не съм имала власт. Не знам как да я наложа.

— Опитай се! Не бива да приличаш на марионетка.

— Но аз съм си марионетка… рупор за твоите заповеди.

Маршалът се престори, че не я е чул.

— Научи се да господстваш или поне се преструвай. Никой от войниците ми няма нито дисциплината, нито дарбите за онова, което те видях да правиш вчера. Смятай тази роля за петдесетата си загадка, чието решение трябва да откриеш. Слушай, питай, мисли и решавай! А когато решиш, повярвай, че си права. Нека волята пламти у тебе като огън. Налагай волята си!

Тя седеше с царствен вид. Имаше на какво да разчита — своята поразителна, макар и студена красота, привичното строго изражение и на славата си, която се разнасяше. Малцина я познаваха, затова пък за нея имаше безброй слухове още от първата й поява на Големия събор и последвалите месеци като партньорка на Игър. Според мълвата тя притежаваше страховито могъщество.

Офицерите на Ванхе бяха намусени, уплашени, един дори на ръба на неподчинението. Но докажеше ли Мейгрейт силата си пред тях, щяха да я следват. Събранието, уж управляващо града, открай време си беше куха фасада. Същото важеше и за Съвета, с изключение на престарялата зейнка Хения, която се бе отлъчила от избягалата при нападението над Туркад групичка на Мендарк.

— Тилан е находчив, дързък, неустрашим, нападателен — говореше Ванхе. — Всеизвестно е, че не пропуска сгоден случай. За нищичко не му вярвай, ако ще и да сме сключили примирие. Ако подозираше колко сме слаби, нямаше да стъпи тук. Можем само да се надяваме на някакви малки отстъпки при капитулацията.

— Все още не ми е ясно точно какво се иска от мен.

— Придай си уверено изражение, а при преговорите се допитвай до съветниците си и давай съгласието си неохотно. Все още има шанс да останем живи и да спасим от опустошение Туркад. Ех, този Бинди… защо се мотае толкова?

В този миг се отвори обкованата с желязо двукрила врата. Влезе знаменосец, вдигнал високо синьото знаме на примирието. Прекоси залата с тежки стъпки и натика дръжката на знамето в гнездото до ръба на масата. Парчето плат провисна, сякаш засрамено.

— Всички да станат, влиза господарят Тилан! — гръмогласно заповяда знаменосецът.

На прага стоеше висок, червендалест, покрит с белези мъж — чакаше всички да обърнат глави към него. Отметна пелерината си и се отправи към определеното му кресло. Зад него вървеше по-дребен човек, който сякаш се плъзгаше на колелца. Носеше великолепни дрехи, късата му черна коса лъщеше, дългите му мустаци бяха намазани с восък и засукани в краищата.

— Този е Беренет — прошепна Ванхе на ухото й. — Преди е бил помощник на Мендарк, който дори го подготвял за свой заместник, но се спречкали при бягството на Мендарк от Туркад. Не го пренебрегвай — по-умен е от Тилан, а едва ли му отстъпва по лукавство.

Беренет седна вдясно от Тилан, който се изправи и приглади робата на чародей, с която се бе накиприл. А Хения се въртеше тромаво на креслото си и очите й шареха между противниците. Мейгрейт се бе наслушала за тази извънредно надарена жена, на чиято подкрепа човек можеше да разчита само тогава, когато изобщо не му е необходима.

— Всички да ме чуят! — избумтя гласът на Тилан. Охотно се залъгваше, че е умел оратор, макар да му липсваше изтънченост. — Говоря като Магистър, упълномощен от Съвета и Събранието. Стария глупак Мендарк го няма, онзи нагъл узурпатор също избяга в ужас от гашадите, които пусна на воля, но не можа да подчини. Сега има само една власт — моята!

Тръгна покрай масата, като се взираше в очите на всекиго. Мейгрейт се изуми от арогантността му. Преди броени месеци войниците му бяха падали като житни класове пред настъпващата армия на Игър. Е, да — Игър вече не беше тук.

— Ванхе — ревна Тилан пред лицето на маршала, — твоите войски са долна сбирщина! Предай ми града, и ще ви пощадя. Никой от нас не иска тази война.

Той пак закрачи покрай седящите. „Ама че нагъл лъжец“ — рече си Мейгрейт.

— Дали е искрен? — все пак попита шепнешком, без да поглежда маршала.

— Съмнявам се! Взема само пленници, за които може да получи богат откуп.

Косъмчетата по тила й настръхнаха. Щом не би запазил живота на обикновения войник, какъв шанс имаха те?

— Тилан, ние не сме останали без водач — сопна се Ванхе с цялата твърдост, на която беше способен. — Игър определи Мейгрейт за своя заместничка, преди да… замине. Очакваме го скоро. А дотогава изпълняваме нейните заповеди.

Тилан бе изненадан. Изгледа преценяващо Мейгрейт, после резкият му кикот отекна в залата. Тя потръпна. Обяснението беше зле скалъпено — защо не бе поела властта преди седмици, когато започнаха битките?

— Не се бояхме от Игър и когато беше на върха на могъществото си — похвали се Тилан. — Тогава защо да слушаме приказките на някаква блудница, която той заряза при бягството си? Престанеш ли да й дърпаш конците, Ванхе, ще си проличи що за парцалена кукла е тя.

Ако бе опитал да я обезсърчи по друг начин, Мейгрейт може би щеше да се поддаде, но обидите нямаше да свършат работа. През целия си живот бе чувала от Фейеламор далеч по-нетърпими оскърбления.

— Е, какъв е вашият отговор? — кресна Тилан и измъкна със съсък меча си от ножницата. Никой не продума. — Ако ви дам пример за назидание, ще ви помогна ли да си напънете малко мозъците?

Ванхе трескаво шаваше с пръсти към Мейгрейт, тя обаче не знаеше как да постъпи. Възможно ли беше да преговаря с подобно чудовище? Докато се колебаеше мъчително, Бинди нахълта в залата.

— Маршале! — развика се момчето, шмугна се между стражниците и се опита да стигне до Ванхе. — Коварство! Враговете са…

Тилан му препречи пътя. Мейгрейт се надигна припряно, но беше прекалено далеч от тях.

— Бинди! — изпищя тя. — Излез навън!

Малкият вестоносец се смръзна, отметнал глава да погледне мъжа пред себе си и понечи да повтори:

— Враговете…

Тилан се приближи още към момчето и то се разтрепери, но бе така паникьосано, че не успя да избяга. Тилан най-спокойно го промуши с меча си и с нечута въздишка Бинди се свлече на пода.

Убиецът се обърна към присъстващите в залата и изкрещя:

— Е?

Мейгрейт притича и прегърна момчето, което страдаше ужасно. Не плачеше, но лицето му бе сгърчено от мъка.

— Горката ми майка…

— Ще се погрижа за нея — обеща Мейгрейт.

Бинди й се усмихна и умря.

Тя отпусна присвитото му телце на пода. Какви надежди бе имал, а колко малко беше нужно, за да загуби живота си. Очите й се напълниха със сълзи. Тя не се опита да ги скрие. У нея се разгаряше пожар, който подхрани яростта й.

Не й беше леко да възприеме Тилан просто като поредния проблем за решаване, но успя. В края на краищата, откакто се помнеше, Фейеламор я бе учила на дисциплина. Човекът пред нея беше касапин. Предадяха ли му се, щеше да ги изколи хладнокръвно, както бе постъпил с този малък нещастник. Нямаше друг избор, освен да го смачка още тук, незабавно.

Овладя се и потиснатият бяс направи хубостта й вледеняваща.

— Това момче ми беше приятел — тихо изрече тя. — Тилан, арестувам те за убийство. Предай ми символите на ранга си. Ще бъдеш съден справедливо.

— Убийство?! — изуми се той. — По време на война няма убийства!

— Предай оръжието си.

— Отхвърляш предложението ми за мир? — ухили се мрачно Тилан и вдигна нагоре окървавения меч. — Тогава ще воювам с вас, докато кръвта не залее улиците!

— Ти можеш да воюваш само с деца! — изплющя гласът на Мейгрейт.

В залата се надигна гълчава.

— Мейгрейт! — изсъска Ванхе. — Какви ги вършиш?!

— Върша това, за което ме доведе тук — озъби се тя. — Момчето умря. Подкрепи ме, иначе неговата участ ще сполети всички ни!

Тилан свирна с уста. Двойните врати се отвориха с трясък. Нахълтаха двайсетина мъже, които още на прага захвърляха опърпаните си наметала. По униформите им личеше, че са бойци от елитните части на Тилан.

— Измама! — ревна Ванхе и скочи на крака.

Но бе твърде късно. Гвардейците вече разоръжаваха поставената от него стража.

— Как смееш да погазваш синия флаг?!

— Убеди ли се? — тъжно промълви Мейгрейт. — Бинди искаше да ни предупреди. Тилан изобщо не е имал намерение да преговаря.

На маршала дори не му хрумваше, че тя би могла да направи нещо. Хения се понадигна, сякаш се колебаеше на чия страна да застане, но после седна отново. Всички в залата се взираха във вражеските войници и в трупа на вестоносеца. Като че ли в пръските кръв около него прочитаха съдбата си.

3.

Сблъсък на умове

Неистов гняв бушуваше у Мейгрейт, задушаваше я ярост заради смъртта на Бинди, свит в краката й, заради всички невинни, които щяха да станат жертва на болните амбиции на Тилан. Трябваше да стъпче това чудовище, дори и с цената на живота си. Но как? Нямаше дори нож, а той бе вкарал двадесет свои войници в залата.

Докато умуваше, в залата влязоха и половин дузина от старшите му офицери, за да се насладят на победата. Значи се налагаше да се отърве някак и от тях.

Бойците на Тилан вече отнемаха оръжието на седящите около масата. Изведнъж тя осъзна, че само Ванхе пречи на врага да стигне до нея. Всичките му замисли бяха рухнали, той извади меча си, готов да загине.

Пръстите на Мейгрейт се впиха в рамото му.

— Отстъпи назад! — тонът й не допускаше неподчинение.

— Мой дълг е да браня командира си — възрази маршалът. — Няма да се крия зад гърба ти.

След миг обаче войниците го обезоръжиха.

— Хванете я! — изръмжа Тилан.

Мейгрейт си придаде най-нагло изражение.

— Предизвиквам те, Тилан. Ще ти стигне ли храбростта? Ще си премериш ли силите с една крехка жена, или твоите псета вършат всичко вместо тебе?

Лицето му поаленя. Озърна се крадешком към чакащите наоколо офицери. Не смееше да се изложи така пред очите им.

Без да продума, той се хвърли към нея. В светлината на фенерите острието на меча му очерта блестяща дъга. Мейгрейт протегна тънката си ръка към него и разпери пръсти в презрителен жест, който изглеждаше някак неуместен за елегантна дама като нея. Но изведнъж краката на противника й се оплетоха и той се стовари по лице на пода.

Възцари се тишина, после някой прихна и повечето хора в залата се разсмяха. Бойците на Тилан бяха сковани от гняв, макар че двама от офицерите му се подхилваха. Те го мразеха! Подчиняваха му се само защото беше по-силен от останалите.

Тилан побърза да се изправи. Устата му беше изцапана с кръв, при всяко издишване от едната му ноздра изскачаха червени мехурчета. Поколеба се. Объркващото заклинание на Мейгрейт беше толкова недоловимо, че той още не беше сигурен дали тя му бе показала силата си, или се бе препънал случайно. Но не можеше да си позволи да отстъпи. Грабна меча си от пода и се опита да я промуши, но този път си послужи и с Тайното изкуство, за да я отслаби и да и вдъхне страх.

Макар и не особено изкусна, магията му бе мощна. Силата й разтърси Мейгрейт, но не пося страх в душата й. Яростта й надделя, а и бе изтърпяла часове наред много по-страшна атака от Игър във Физ Горго. Тя отвърна с небрежно присвиване на другата китка и Тилан се просна повторно. Той отново се зачуди какво го бе сполетяло — дори не знаеше дали тя притежава такава сила, камо ли колко се е усъвършенствала.

Беренет му извика нещо на непознат за Мейгрейт език. Тилан отстъпи на безопасно разстояние и изрече словата на друго заклинание. Нападна нейната увереност, която всъщност винаги й бе липсвала.

Мейгрейт се вцепени нерешително. Тилан беше велик предводител и чародей, надделял над самия Мендарк. В сравнение с него тя беше нищожество. Немислимо беше да го победи. Цялата зала се смълча. Усещаше погледите им, знаеше, че виждат колко незначителна и слаба е. Надеждата се изцеждаше от душата й капка по капка.

А Тилан си бе научил урока. Стоеше с вдигнат меч и я дебнеше. Стичащата се по дръжката кръв петнеше ръката му. Кръвта на Бинди! Изведнъж гневът й се разпали отново и тя се изсмя в лицето му. Тилан се наежи и Мейгрейт в миг прозря колко е уязвим. Не му достигаше търпение, затова трябваше да го подлуди така, че да го лиши от самообладание.

— Ти си убиец, лъжец и мошеник — започна тя. — Жалките ти опити в Изкуството нямаше да ме смутят и в моето детство.

Подсилваше всяка дума със собствените си умения. Обърна се към офицерите му.

— Знаете ли как Мендарк го е унижил в пристанищния град? И как е побягнал като паленце?

Успя да го вбеси.

— Ти ще умреш като паленце! — кресна той и се нахвърли.

Остана неподвижна още миг, после тялото й сякаш трепна и тя се озова встрани от него. Тилан залитна покрай нея, върхът на меча му откърти дълга треска от масата, а Мейгрейт го цапардоса пренебрежително по гърба.

Този път се чу смехът не само на един от офицерите му.

Дори най-тъпите му войници започваха да схващат, че нещо не е наред. Тилан налетя отново, но бе изчерпал силата си. Мейгрейт го отблъсна с лекота, само с присвиване на устните. Той стоеше задъхан пред нея, страхът го обземаше.

Тя се усмихна насила и пристъпи към Тилан, който се отърси от замайването и отскочи назад с вик:

— Убийте я! Убийте я със стрели!

Единият от двамата войници до вратата опъна късия си лък. Алено-индиговите очи на Мейгрейт се вторачиха в неговите и стрелата литна към тавана. Другият — нисък хубавец с къдрава кестенява коса, пусна лъка си на пода и го настъпи. Тилан не постигна каквото искаше, но успя да отвлече вниманието й. В лявата му ръка се появи нож и той го метна към гърлото й.

Мейгрейт се изви, но бързината не я спаси напълно. Острието потъна в рамото й, върхът опря в кост. Болката прониза цялото й тяло, секна дъха й. Тя изгуби концентрация.

Тилан замахна да я изкорми с меча. Мейгрейт се метна наляво. Дългото острие се плъзна по хълбока й. Противникът й се блъсна в нея с цялата си тежест и я запрати по гръб на пода. Засмян до ушите, той стисна дръжката на оръжието си с две ръце, за да я прикове.

Тялото й сякаш виеше от болка, лявата й ръка беше безполезна. Но нали за това бяха изтощителните упражнения, в които упорстваше от толкова години? Разполагаше и с обученото си съзнание, контролираше всички останали мускули. Шепотът й се прокрадна в главата на Тилан: „Не бързай с удара. Тя е лукава. Първо се увери, че е безпомощна.“ Коленете й се опряха в корема. „Хайде, враг мой, по-наблизо…“

Мечът се забави с частица от секундата. Мейгрейт се търкулна назад, опря рамене в пода и когато Тилан се надвеси да я довърши, петите й се забиха светкавично между краката му и нещо изхрущя. Тилан се стовари с такъв вой, че ушите й звъннаха.

Мейгрейт се оттласна от пода. Раненото рамо беше същинско изтезание, но волята й надделя. Тя отново се усмихна, без да издава болката си, и тръгна към Тилан. Яростта така умножаваше силата й, че той се отчая. Вече не се съмняваше, че тя може да го смаже.

Присвиваше се, притиснал с ръце натъртените си слабини.

— Беренет! — изхриптя той.

В ума на Мейгрейт се мярна предупреждението на Ванхе и тя забеляза, че любителят на труфилата не е в креслото си. Но къде ли беше?

Беренет се провря под масата зад нея и опря нож в шията й. Мейгрейт се задави. Въпреки всичко се бе провалила и Туркад бе обречен.

— Да я довърша ли? — обля я ароматът, с който Беренет бе освежил дъха си.

— Дръж я — изграчи Тилан. Озърна се към офицерите си и срещна откровения присмех в погледите им. — Трябва да я погубя със собствения си нож.

Олюля се, но стана, провлачи крака към Мейгрейт и се смръзна.

Нещо хрясна като сатърче на месар. Ножът излетя от ръката на Беренет и кръв полепна по шията на Мейгрейт. Беренет се опули към ръката си. Палеца му го нямаше. Стрела, долетяла незнайно откъде, го бе отсякла като бръснач. Не можеше да проумее как е бил осакатен.

Тя също нямаше време да се чуди кой й бе помогнал и защо. Взря се в очите на Тилан и му прошепна:

— Вземи си ножа.

Той се сгърчи от злоба, но нямаше изход. Ръката му посегна и с конвулсивно движение издърпа ножа от рамото й, разкъсвайки още плътта. Кръв обагри ръкава на розовата й блуза чак до маншета. Друга струя се стичаше по ребрата й. Ножът се тресеше в ръката му. Зад гърба й Ванхе ахна, убеден, че обезумелият Тилан ще пререже гърлото й. За миг и на Мейгрейт й се стори, че той може да разкъса наложените му невидими окови, затова го притисна още по-неумолимо. Ръката се отпусна и ножът издрънча.

Тя бе силно пребледняла, но трябваше да стигне докрай. С окървавени пръсти откъсна медалите и извезания знак на пълководец от гърдите му и ги стъпка. От мъка и унижение лицето му пребледня като нейното.

— Вдигни меча си и го счупи. И ми се предай — на колене.

Гласът й бе дрезгав от напрежение. Дори сега Тилан още се бореше, но внезапно се прекърши. Затътри се към падналия меч замахна с все сила и го удари странично в близката колона. Острието се счупи при дръжката. Щом Мейгрейт го подкани с жест, Тилан опря коляно в пода и й поднесе парчетата. Държеше ги като щит над главата си от страх, че тя отново ще го порази. За него това беше неописуемо мъчение. Успееше ли пак да се издигне, щеше да бъде най-страшният й враг. Тя не намираше никакво удоволствие в победата, искаше само всичко да приключи по-скоро.

Огледа залата. Презрението, изписано по лицата на неговите офицери, беше очевидно.

— Кой от вас ще се осмели да заеме неговото място?

Никой не отвори уста. Колкото и високи чинове да имаха, те си оставаха обикновени войници и никому не би хрумнало да се изправи срещу нея в този сблъсък на умове.

— Върви си! — рече тя спокойно на Тилан. — И никога не се завръщай в Туркад, за да не се простиш с живота си.

Той изкуцука през зейналата врата. Втрещените офицери и гвардейци понечиха да тръгнат след него, но гласът й изкънтя в каменната зала:

— Хвърлете оръжията си! Войната свърши. Тилан е прогонен, не е вече предводител, нито Магистър. Който иска да му служи, ще бъде обявен извън закона. Закълнете се да служите на мен, а ако предпочитате да останете с него, ще си тръгнете без оръжие.

Повечето коленичиха и се заклеха — някои с желание и почит, други от страх или в търсене на нова изгода. Но двама захвърлиха оръжията си и невъзмутимо излязоха от залата. С тях си тръгна и останалият без палец Беренет. Мейгрейт изстискваше всичко от волята си, за да се задържи на крака, макар това вече да нямаше значение. Направи каквото трябваше. Дори да паднеше в несвяст, никой не би я упрекнал.

— Ела насам — нареди тя на къдравия стрелец, който я бе спасил. — Кой си ти и защо предаде своя командир?

— Аз съм Торгстед — представи й се мъжът с блага усмивка. — Изпълнявам тайна задача. И никога не съм се клел във вярност на Тилан.

— А ще се закълнеш ли на мен, Торгстед?

Тя изохка от болка и той притича да я хване.

— Бих искал, но не мога, госпожо — аз съм от хората на Мендарк.

— Тогава продължавай да правиш каквото ти е заповядал. Макар да сме в раздор с него, давам ти закрилата си, докато той се върне.

Торгстед се поклони и излезе, Мейгрейт бавно се върна на мястото си в челото на масата. Ванхе не се опита да й помогне. Зейнката Хения, която бе подскачала нагоре-надолу като на пружина по време на битката, пак се гърбеше в креслото си. И останалите в залата още не можеха да се опомнят след невъобразимия обрат.

— Май твоята марионетка може да ходи и сама — подхвърли Мейгрейт на маршала.

Той се изпъна пред нея.

— Офицерите заклеват ли се във вярност? — изрева той на залата. — Съветът дава ли подкрепата си? Събранието подчинява ли се?

Всички се изправиха и извикаха: „Мейгрейт!“.

— Ще проведем избор на Магистър. Аз предлагам Мейгрейт. Някой ще възрази ли?

Тя завъртя глава.

— Недей да ме предлагаш. Постът е зает, каквито и да бяха претенциите на Тилан. Тази чест все още се пада на Мендарк и единствено смъртта може да му я отнеме. Е, Съветът съгласен ли е с това? Хения, какво ще кажеш? Ще ми обещаеш ли своята преданост, сега, когато изходът е ясен?

Хения се подчини, макар и да личеше колко противна й е принудата. Смутните времена бяха разнебитили духа й. Неспособността й да заеме нечия страна беше като болест, а неспирните промени я подлудяваха.

Всички дадоха съгласието си, подписаха документите и разпратиха копия от тях за всеобщо оповестяване.

— Не предлагайте и да оглавя Събранието — предупреди ги Мейгрейт. — Не се стремя към никаква власт, но ще заема поста на Игър, докато се върне… или се случи нещо друго.

Изпратиха я с овации, когато Ванхе повика почетна стража и я съпроводи до покоите й. Той лично се погрижи за раните й, а неговите слугини я изкъпаха и облякоха. И тогава Мейгрейт се тръшна в леглото, простила се с мимолетната увереност. Да беше измислила нещо по-добро… и по-навреме.

— Защо не успях да спася Бинди?…

— Той умря като доблестен малък войник — отвърна Ванхе. — Така му било писано.

— Що за времена са нашите, щом и децата трябва да бъдат войници? — изфуча тя, но знаеше, че маршалът не би я разбрал.

Ванхе се опияняваше от радостта си. Техният ход на отчаянието бе донесъл успех отвъд всякакви надежди. И в момента хората му разнасяха вестта из града, а куриери препускаха към всички краища на империята.

— Нищо повече не би могла да сториш, освен да ни отървеш веднъж завинаги от Тилан. Той ще си остане наш враг, защото не му е по нрава да служи, стреми се само да е на върха, ако ще и да е жалък некадърник.

Маршалът тръгна към вратата.

— Ванхе, ще отидеш ли при майката на Бинди? — извика припряно тя подире му.

— И това е мой дълг, макар и печален.

— Осигури й някаква пенсия или й намерете работа.

— Разбира се. Няма да я изоставим.

Мейгрейт затвори очи. Прилошаваше й, както след всяка злоупотреба с нейните дарби. А този път щеше да е по-зле от всякога.

Два дни се мяташе в леглото и бълнуваше, жертва на побъркващи кошмари и чести пристъпи на призляване. Но сутринта на третия ден тя се събуди възстановена, макар и още слаба. Раната в рамото й смъдеше силно. Не бе спала толкова дълго, откакто Фейеламор я измъкна от Физ Горго.

Ванхе дойде, щом научи, че е в съзнание.

— Беше великолепна! — Усмивката почти разделяше лицето му на две. — Моля те да ме извиниш, че се съмнявах в тебе. Историята се разчу тутакси из целия град и вече имаш един милион приятели, ако ще да си ганджия — чужденка. Тук никой не харесваше Тилан освен безсъвестните наемници и използвачи.

Мейгрейт се усмихна отпаднало.

— Значи си свърших работата.

— Тепърва започваш! Моята армия ти е вярна безогледно, Четвърта армия също ще ти се закълне във вярност утре, ако имаш сили да излезеш пред строя им. Войските на Тилан вече се разбягват, няма да ни тормозят. Но извън Туркад едва ли нещо се е променило, а няма да е чудно, ако гашадите ни се нахвърлят още по-свирепо, за да те отстранят, преди мнозина да са се събрали под твоите знамена.

— Те не искат да ме отстранят — поправи го Мейгрейт. — Опитват се да ме замъкнат в Шазмак, за да поправят предишната си несполука.

— Трудничко ще им бъде да пробият през моята стража! — закани се Ванхе и разгъна донесената карта. — Мейгрейт, време е да помислим за империята. Каквито и чудеса да ти приписват слуховете, за другите земи в Ягадор ти си оставаш далечен лъч надежда. В Банадор се вършат големи жестокости.

— Горката Каран — изрече Мейгрейт. — Толкова обичаше родния си край. Често се питам каква е участта й. Е, ти ми даде власт и аз ще се възползвам. Нека из Банадор се разчуе, че Каран Фърн е моя близка приятелка и ако е необходимо, ще поведа армия, за да освободя нейната страна.

Маршалът изглеждаше стъписан.

— Аха… интересна стратегия. — Гласът му охладня. — Естествено подобни военни кампании изискват внимателно обмисляне, не моментни прищевки.

„Напомня ми да си знам мястото — помисли Мейгрейт. — Все пак ще бъда кукла на конци.“

Нямаше сили да се противопостави и се отпусна на възглавниците.

— Друго иска ли се от мен? — прошепна тя.

— Засега само да почиваш, да трупаш сили, да учиш изкуството на предводителя и да изслушваш нашите шпиони и съветници. Предстои ни упорит труд: да отблъснем гашадите, да разобличим лъжите им, да премахнем техните шпиони между нас и да внедрим повече свои шпиони. Всичко това го умеем. Не знаем обаче следващия им ход. Какви са замислите им? Как да им се противопоставим? Тези главоблъсканици се падат на тебе.

— Ами Тилан?

— Той избяга с шепа привърженици. И с онзи с отрязания палец. Тилан преживя голям позор, но умее да убеждава. Жалко, че го пощади.

„Нищо, направено от мен, не е достатъчно добро — отбеляза безмълвно Мейгрейт. — Същото както докато бях с Фейеламор.“

— Смъртта е твой занаят, не мой — остро отвърна тя.

— Така е и съм усърден в него. И ти трябва много да поработиш, ако ще водим война в Банадор или другаде.

Мейгрейт не отвърна. И на война би тръгнала, ако се наложеше, но имаше ли нещо по-плашещо от убеждението, че животът на стотици, дори хиляди ще зависи от капризите на нейния ум? И всяка грешка ще се заплаща с гибел. Нямаше сили дори да мисли за това.

4.

Безпределната бездна

Прекрасен пролетен ден в Катаза, острова-планина, който някога бе господствал над Перионско море. Кандор бе превърнал морето в свой заден двор и беше властвал над околните земи със сила и чрез търговията. Но тази скъпоценност, морето, бе пресъхнала отдавна, от нея бе останала безмерна пропаст, осеяна с хълмове и плочи от сол, с назъбени късове изстинала лава и врящи серни гейзери. Сухото море. Около него земите пустееха. Империята на Кандор се превърна в прах. Неговата несравнима крепост се бе обезлюдила за цяло хилядолетие, но смайващите кули, съградени от сплетени каменни спирали и облицовани с бели и лазурни плочи, се извисяваха същите, както някога. Сухото море беше най-бдителният им пазач.

Оранжевите лъчи на слънцето струяха през откритите прозорци и превръщаха всяка прашинка в искрица чисто злато. Приятен ветрец подмяташе прашинките в игрив танц на безгрижно блаженство. Но хората в най-високо разположената зала на Голямата кула нямаха сили да им се радват. Стълкновението с Рулке ги бе съсипало, въпреки привидната ми победа. Избликът на възторг от съвместния им отпор и надмощието се бе изпарил. Предсказанието на Рулке и наглата самоувереност, с която им бе избягал, ги лиши дори от помен на въодушевление.

А и крайното отчаяние, с което прибягнаха до всичко достъпно им в Тайното изкуство, започваше да иска своята разплата. Само у Шанд мъждукаше следа от жизненост, но и на него му идеше да се хвърли през прозореца. „Рулке е на свобода!“ Каква полза да се напъват отсега нататък?

Каран и Лиан бяха изчезнали незнайно накъде през портала, който пък мъртвееше, по-инертен и от каменен отломък. Единствен Тенсор можеше да го възстанови, но сега доблестният ааким лежеше сгърчен и смазан на носилката. Очите му бяха като цепки в подутото лице и зяпаха немигащо в тавана. От време на време гърч раздрусваше тялото му.

„И пак не защитих Каран“ — упрекваше се Шанд. Огледа другите, пръснати из залата. Твърде зле бяха пострадали. Значи му предстоеше много работа. Може би така щеше да се залиса и да пропъди за малко отчаянието.

Игър се бе проснал на пода, дълъг като върлина. Черни кичури лепнеха по лицето му. Бе облян в пот, гърдите му свиреха от усилието да поемат повече въздух.

— Селиал се нуждае повече от помощта ти — изгъгна той, щом Шанд хвана ръката му.

Тя се присвиваше на стъпалата пред натрошената врата и сякаш искаше да се отърве от живота, в който не бе постигнала нищо достойно. Шанд понечи да я вдигне, тя обаче изстена жално, сви се на кълбо в нишата и обгърна с ръце главата си. Духът й бе сломен — не бе събрала смелост да се опълчи навреме на Тенсор и сега навсякъде виждаше последствията от това. Едва ли щеше да се опомни някога.

Шанд припряно се премести при следващия пострадал, за да приключи по-скоро тук. Хиляда стъпала по-надолу лежаха Малиен и Талия. Какви ли мъки търпяха?

Огромният чернокож воин Осейон наглед беше невредим. Не владееше магии и не бе опустошен от участие в битката на чародеите, но май беше зашеметен и не желаеше друго освен дълъг сън.

Шанд се наведе над Мендарк. Магистърът го отблъсна и се изправи без помощта му. И той страдаше като останалите, но се владееше толкова добре, че Шанд трудно долови болката му. Магистърът не бе загубил волята си.

— Селиал! — прогърмя гласът му. — Доведи лечителите си, погрижете се за Тенсор. Другите да си събират багажа! Подгответе се да тръгнем утре сутринта. Осейон, ти се заеми с нашето снаряжение. — После добави с по-мек тон: — Игър, ставай. Необходим си ни!

Игър трепна силно. Провалът беше оглозгал самочувствието му и отново го бе обладал неизразимият с думи ужас, че Рулке ще се завърне, по-силен от всякога, и ще покори повторно съзнанието му. Игър би сторил какво ли не, за да се отърве от тази участ. Той се надигна немощно като старец, потресен и сякаш смален. Липсваха част от спомените му — от влизането му в портала до мига, когато Мендарк бе проникнал в ума му и направи… нещо.

— Какво става с мен?

Напразно тръскаше глава в опит да избистри мислите си.

— Когато Рулке е завладял съзнанието ти преди векове, сигурно е оставил отпечатък, подобен на гноясващ цирей, за да те отслаби и да ти внуши страх.

— Спохождаха ме страшни кошмари — призна Игър, все още разтреперен.

— Свършено е с тях — успокои го Мендарк. — Заличих отпечатъка.

Игър го зяпна озадачен.

Шанд пък ги наблюдаваше отстрани и се чудеше. Струваше му се, че двамата са разменили ролите си. Игър тънеше в малодушие, а Мендарк ликуваше. Схватката с Рулке явно го бе прочистила от всички съмнения в собствената му мощ, породени от неуспехите през последната година.

Шанд обаче се бореше с прекалено силна умора, за да се тревожи за това. А и с никаква работа не можеше да прогони тягостните си угризения спрямо Каран.

— Ще ида да видя Малиен и Талия — промърмори той.

И други тръгнаха с него. Няколко етажа по-долу срещнаха Талия с широка превръзка на челото. Мургавата й кожа беше като избелена.

— Какво се случи? — попита ги.

— Когато аакимите взривиха вратата, парче от нея те просна на пода.

— Не, горе.

Шанд й обясни набързо.

— Как е Малиен?

— Доста зле, но ме смайва с бодрия си дух.

Слизаха още дълго до порутената зала, превърната от Тенсор в работилница. Помещението имаше странната форма на детелина с девет листа, с огнище в дъното на всяка ниша. Сега вместо едно от огнищата се виждаше отвор на шахта, спускаща се в мрака. Може би водеше чак до разлома, над който бе издигната Голямата кула. Този разлом беше сред най-забележителните средоточия на сила, подпомагаща Тайното изкуство, в цял Сантенар. Павилионът, сътворен от Тенсор — входът към неговия портал, сега представляваше купчина отломки. Сложиха носилката с Тенсор наблизо.

Шанд намери Малиен на площадката пред залата, на няколко крачки от одеялата, където я бе настанил. Щом чу стъпките му, зелените й очи се отвориха. Рижата й коса бе посипана с прахоляк.

— Какво те прихваща? — скастри я Шанд и напрегна изтощените си мускули, за да я изправи. — Пълзиш си насам-натам, а рамото ти е счупено. Ако някой болник, когото ти лекуваш, си позволи това…

— Исках да знам какво става.

Колкото и бледа да беше усмивката й, непреклонността й сгря сърцето на Шанд.

— Не победихме, но и не сме разгромени. Рулке избяга и предполагаме, че отново е в Нощната пустош. Порталът погълна Каран и Лиан още преди това. Не знаем къде са.

Малиен се олюля в ръцете му.

— Никой ли не понечи да ги спре?

— Че кой е успял да възпре Каран, когато си е наумила нещо? Освен това… май не ни достигна храброст. Всичко свърши прекалено бързо. Аз се опитах, но не сполучих. Тенсор нападна Рулке. Опасявам се, че няма да може вече да ходи.

— Заведи ме при него! — възкликна Малиен.

Шанд я внесе в залата с помощта на Осейон и я настаниха до Тенсор. Видът му я потресе. Изпепеляващата й ярост към него изчезна на мига.

— Горкият глупак — промълви тя и сложи длан на челото му. — Я се виж сега… А когато те срещнах, каквато си бях празноглава и недорасла, не вярвах да е имало по-величав сред аакимите в цялата ни история. Уви, Тенсор, имаш гибелни недостатъци.

Той не показа с нищо, че я чува. Малиен въздъхна. Може би точно нейното съжаление го гнетеше повече от всичко.

— Шанд, а какво става със Селиал? — попита тя.

Той й отвърна само с поглед.

— Значи се е пречупила?

— Боя се, че е така.

Малиен изкриви лице от болка, когато опита да се надигне.

— Шанд, помогни ми да оздравея. Сега на мен се пада да водя аакимите, за да се избавим от най-голямата заплаха след падането на Тар Гаарн.

— Ще правиш каквото искам от тебе! — Той й нагласи постеля до Тенсор. — Няма да мърдаш нито днес, нито утре. — После се отдалечи, като поклащаше глава. — Умът ми не побира как ще отнесем двама ви оттук.

Сега, когато Малиен бе ранена, Аспър остана единственият лечител в групата аакими, който беше в състояние да помогне някому. Той се зае първо с Тенсор, скоро Шанд се освободи и дойде да помага. Свалиха дрехите, избърсаха го с мокри кърпи и го прегледаха. По грамадното тяло се издуваха мускули на борец, но гръдният му кош беше хлътнал от едната страна, лявата му ръка висеше безжизнено, а целият му скелет като че беше разкривен.

— Аспър, нещо ме озадачава… — промърмори Шанд, докато се занимаваше със счупените ребра.

— Какво?

Лечителят отметна падналия пред очите му кичур с окървавената си длан. Имаше красиви ръце, чиито пръсти — типично за аакимите — бяха двойно по-дълги от дланта.

— Като гледам, нито формата, нито броят на костите му са каквито трябва.

Аспър се засмя.

— Нима не знаеш, че строежът на телата ни не е точно като вашия? Ние, аакимите, сме отделна… — запъна се в търсене на дума — … раса… племе… Не, не, ние сме отделен вид. Много близък до вашия и все пак различен.

— Знаех, но не предполагах, че разликите са толкова големи.

Щом направиха за ранените каквото можаха, Шанд отново бе връхлетян от тревогите за Каран и Лиан. Какво бе казал Рулке? „Ако знаеха къде ще ги пренесе порталът, нямаше да се напъхат с такова желание в него.“

— Къде ли са попаднали? — обади се и Малиен. — Дали Рулке ги е запратил право в Нощната пустош?

— Не знам — отвърна Мендарк, — а и това не е най-важното.

— Кое тогава е по-важно? — кресна Шанд.

Толкова се страхуваше за Каран, че му идеше да вие. Но така изобщо не би разколебал Мендарк — човек, нелишен от благост, но закоравял интригант, който и в тази беда съзираше някакви шансове за себе си.

— По-важна е целта, за която са му необходими — невъзмутимо напомни Мендарк. — Е, какво ще правим с Рулке?

— Нека първо налучкаме къде са те сега — предложи Талия, — после ще се опитаме да ги върнем.

— Не! — отсече Игър и макар че се опитваше да бъде спокоен, едно мускулче на лицето му заподскача.

— Какво ти става! — скастри го Мендарк. — Нали ти върнах свободата.

— И имам намерение да я запазя — дрезгаво изръмжа Игър. — Няма да му дам втори шанс.

— Ако знаех, че ще се превърнеш в мишле — прихна Мендарк, — не бих си направил труда да ти помагам.

— Никога няма да разбереш какво преживях… — прошепна Игър.

— Пфу! — Мендарк пак се обърна към Шанд с наглед искрена усмивка. — Как мислиш, стар мой противнико в споровете? Ами ако Каран и Лиан наистина са в онзи капан? Правилно ли е дори да го опитваме да ги измъкнем, или рискът ще е прекомерен?

— Да затворим Нощната пустош! — с неумолимо упорство изрече Игър.

— Трябва да ги избавим, разбира се — възрази Шанд.

— Съгласен съм — подкрепи го Мендарк. — Както и да сме настроени към Каран и Лиан — на мен не са ми безразлични, — да не забравяме, че Рулке е нашият враг. Щом той иска да са в неговите ръце, длъжни сме да му попречим.

— Не е ли клопка това? — Бузата на Игър пак трепкаше. — Може би те са само примамка, за да привлече и нас там.

— Или е така — сви рамене Мендарк, — или наистина са му необходими. Вие какво ще кажете? — Той огледа кръга от лица. — Ще се опитаме ли да върнем Каран и Лиан, или ще бягаме и ще се крием? Предпочетем ли второто, ще се наложи да бягаме бързо и да се крием надълбоко.

— Да се опитаме — промълви Малиен, а останалите един по един повториха думите й.

Мендарк погледна питащо стария си неприятел.

— Проклет да си! — изсъска Игър. — Разбира се, че ще ви помогна — без мен нещо няма да постигнете. Но всичко ще е напразно.

— Да речем, че успеем. Или пък не. После какво? — попита Шанд.

— Ще отворим портал, който да ни пренесе в Туркад — реши Мендарк.

— Можем ли? — усъмни се Малиен.

— Възможно е! Малиен, погребете своите покойници, след това ще поискам от майсторите сред вас да изградят наново портала на Тенсор и да поправят медното огледало. Да се захващаме!

Аакимите изпълниха скръбните си задължения. Трима бяха погубени — сред тях и високият Хинтис, който толкова мразеше Лиан. Смъртта бе заличила свирепия гняв, изпълвал последните му мигове.

Подобната му на вълна коса бе покрита с прах, чертите му бяха застинали в неестествено спокойствие. Само езикът му се подаваше от ъгълчето на устата. Приличаше на огромно дете. Неговият приятел Баситор внимателно изчисти косата му и заедно с още един ааким положи трупа на носилка. Изнесоха телата от Голямата кула по западния мост, към крепостта.

Шанд вървеше улисан подир аакимите. Внесоха телата в стая, от която бяха почистили и последната прашинка. Тук също се виждаха прелестните, чувствени творби, с които бе украсена Катаза. Всички аакими влязоха и затвориха вратата. Шанд само чуваше по някой откъслечен звук от печална мелодия, но не можеше дори да гадае какво правят вътре.

Минаха часове, преди да излязат. Мъртъвците бяха измити и намазани с благоухания, вчесани и пременени в най-хубавите им дрехи. Изнесоха ги от огромната твърдина в тържествено шествие. Носачите слязоха внимателно по каменните стъпала, минаха по равните плочи на широката площадка и поеха по пътека, спускаща се отвъд ръба на платото. Тя се виеше между стърчащи камъни и корени на дървета към малкия павилион, който Малиен толкова харесваше и където между дебелите стволове се откриваше изглед към Сухото море. Тук бяха и Тенсор и Малиен, макар и на носилки. Аспър вървеше последен. Той носеше най-скъпите за всеки от покойниците вещи.

По залез положиха телата между кривите корени на гигантска смокиня. Окичиха дървото с фенери и бдението продължи цяла нощ. Разнасяше се печалната музика на техните инструменти, отблясъците на фенерите придаваха бронзов оттенък на лицата. Всеки съчини и изпя погребална песен. Ниско долу малки конуси проблясваха по периферията на острова, после изригваха и блестящи фонтани от лава озаряваха сухото морско дъно.

В края на нощта сложиха любимите предмети до мъртвите им притежатели, засипаха гробовете и белязаха всеки с малък обелиск. Щом слънцето прати към тях първия си лъч над хоризонта, отекна трикратен зов на рог и те тръгнаха обратно.

Селиал се подпираше на рамото на Шанд.

— Не знаеш какво е да погребваш своите в чужд свят — долови той задавения й шепот.

— Не знам — съгласи се Шанд мрачно. — Знам обаче какво е да не научиш никога къде са погребани близките ти.

Тя не намери думи за отговор. Върнаха се смълчани към кулите, за да започнат опасните си опити за досег с Нощната пустош.

Аакимите продължиха приготовленията си за пътешествието, в случай че начинанието им претърпи провал и бъдат принудени да избягат незабавно. Пълнеха мехове с вода, опаковаха палатки, сглобяваха шейни с плъзгачи за багажа и припасите, провериха тразпарите — опреснителите за солена вода — и цялото снаряжение. Имаха достатъчно храна от подготовката си по-рано, когато се бяха разбунтували срещу Тенсор.

Мендарк, Талия и Осейон също се занимаваха със задачите си. Талия свали доста светещи кълба от скобите по стените, за да имат светлина нощем в пустинята. Само Шанд наглед лентяйстваше, защото бе привършил набързо с подготовката си. Или седеше при Малиен, или се усамотяваше на върха на кулата, облягаше се на каменните первази и се взираше в Сухото море. Тормозеха го мислите за Каран, а и за Лиан. Въпреки всеизвестните предразсъдъци на Шанд срещу народа на зейните, Лиан му беше симпатичен.

— Да започваме — настоя Мендарк на следващата сутрин.

— Но как? — попита Малиен. — Не знаем къде ги е пренесъл порталът.

— И аз дойдох през него — напомни Игър. Беше се подпрял на тезгяха на Тенсор, защото още се чувстваше слаб. — Ако ги бе върнал в Туркад, щях да знам. Те са другаде.

— Същото си помислих и аз — каза Шанд. — Тенсор, ти какво предполагаш?

Аакимът бе впил мътен поглед право пред себе си и мълчеше.

— Аз пък усещам, че са в Нощната пустош! — натърти Малиен. — Не знам обаче за какво са притрябвали на Рулке.

— Нима? — заяде се Шанд. — Дори не смея да умувам как би могъл да употреби Каран.

— Да не се размотаваме! — троснато напомни Мендарк. — Вярно, понесохме удар, но и на него не му е по-леко. И той е слаб като нас! Ако изобщо има подходящо време да го нападнем, то е сега.

— Аз пък все още смятам, че е най-добре да затворим Нощната пустош — заинати се Игър. — Рулке е разполагал с премного години, за да заложи клопки, а там няма как да ги усетим.

— Готов си да зарежеш Каран и Лиан в негова власт? — неприязнено подхвърли Талия.

Игър сведе глава.

— Да, жестоко е, но във всяка война падат жертви и често сред тях са най-великите, благородните и прозорливите. С проникването в Нощната пустош рискуваме всичко. Това е негов свят, за който не знаем нищо. А нима някой може да си представи по-добре от мен последствията от нахлуването в непознатото?

— Тенсор може! — поправи го Талия.

Тя седеше на виещата се стълба малко над залата и наблюдаваше Мендарк. Майсторите бяха възстановили павилиона на Тенсор, доколкото им беше по силите. Закрепиха счупените колони с метални скоби, изчукаха вдлъбнатините по медния купол и накрая го разположиха върху седемте колони.

Мендарк обикаляше подиума и проверяваше здравината на конструкцията. Имаше много пукнатини, липсваха парченца.

— Прилича на счупено гърне, залепено от неук чирак — поклати глава той.

— Да, жалка работа свършихме — не възрази Тел, старшата сред механиците. Тя беше тантуреста жена, която начесто стискаше зъби, докато се трудеше. — Но при такова бързане…

Медното огледало, с което Тенсор бе направлявал портала, след като Огледалото на Аакан го подведе коварно, също не беше в безупречно състояние. Бяха изгладили гънката, минаваща по диагонала, но и след повторното полиране следата от нея личеше. Мендарк подръпваше неспокойно брадата си.

— Ще се задоволим и с това, няма как. — Той извади камъче от джоба си. — Повдигнете ме!

Аспър сплете пръсти пред него, за да стъпи. Мендарк старателно постави камъчето върху най-високата точка на купола и слезе. През това време сложиха параван пред стълбата, а четирима аакими внесоха нажежена топилня със закрепени отгоре навити тръби.

— Започваме! — обяви Мендарк.

Тел сипа вода в отвора на една фуния и незабавно от широките краища на седем тръби блъвна нажежена пара. За броени минути въздухът в залата се замъгли.

Мендарк вдигна огледалото пред себе си и занарежда. Лъскавата повърхност помътня, по нея пробягаха образи. Изведнъж павилионът се озари в алено. С остър пукот камъчето върху купола се пръсна на частички, които прокараха ярки дъги в мъглата.

— Игър, задръж го! — кресна Мендарк.

Игър вдигна ръце. В едната стискаше сияещ рубин. Изпъшка. Дъгите застинаха във въздуха — седем заслепяващи и безброй по-бледи, някои едва се различаваха.

— Две са долепени — посочи Мендарк. — Те са от тебе и от Фейеламор, когато се пренесохте от Туркад. — Игър кимна. — А третата, по-късата, е от бягството на Фейеламор. Не се е върнала в Туркад.

— Но може би там е искала да попадне — вметна Малиен.

Други две следи започваха заедно, но по средата на залата се раздалечаваха в лудешки спирали и прекъсваха внезапно. Трета, далеч по-ярка, поемаше в същата посока, но на две трети от разстоянието изчезваше.

— Двамата би трябвало да са Каран и Лиан — предположи Шанд, — а третата бележи идването на Рулке от Нощната пустош.

— Значи наистина са се пренесли там! — възкликна Малиен.

— Не прибързвай — успокои я Мендарк.

Седмата следа започваше малко встрани, криволичеше из залата, от нея във всички посоки се проточваха примки, но накрая също се губеше от погледите им.

— А тази е от прехвърлянето на Рулке — отбеляза Мендарк, който ходеше под нея и я разглеждаше. — Не ми харесва как завършва. Нещо не е наред.

— Предназначена е да ни обърка или подмами — подсети го Шанд.

— Не се е върнал в Нощната пустош — обади се Талия.

— Това никак не ме утешава — процеди Игър.

— И мен. Какво ли е намислил? — мърмореше си Мендарк.

— Ще налучкаме ли къде е отишъл? — поколеба се Талия.

— Не! Виждаме само следите, които започват или свършват тук. Няма начин да проследим други портали.

— Тоест няма да научим нищо повече — унило промълви Малиен. — Ами да влизаме, щом се налага.

— Не, свършиха ми силите — прошепна Мендарк и се тръшна на стъпалата пред павилиона.

— Моите също — задъха се Игър. Размаха ръка и светещите линии в мъглата изчезнаха.

— Дали аз да не проследя портала до Нощната пустош? — престраши се Талия.

— Стига да искаш, но не го отваряй.

— Няма, бъди сигурен!

— И как би го направила? — възпря я Малиен.

— Може да е имало два портала — подхвана Талия, която лазеше по пода сред парчетиите около павилиона.

— Два ли?

— Струва ми се, че Рулке мина през различен портал от онзи, който Тенсор отвори. Опитвам се да открия следи от тях.

— Обясни ми хода на мислите си — помоли Малиен, — после и аз ще ти обясня моите. Вероятно гледаме на проблема по различен начин.

Талия се взря в нея по-дружелюбно.

— Порталът, през който дойде Игър, е бездеен, но отвореният от Рулке май е проходим.

— Защо?

— Нощната пустош е непокътната, защитата около нея е цяла. Тенсор се е възползвал от пролука, която винаги е съществувала, само че е достъпна единствено отвън.

— Следователно…

— Рулке е принуден да поддържа портала отворен. Нека се опитаме да възстановим този тук. Но много предпазливо, вероятно той ще се помъчи да го овладее отново.

Подновиха усилията си. Шанд си седеше на скамейка до павилиона и ги гледаше, но рядко продумваше, и то само за дреболии. Талия се мъчи часове наред, внимаваше много и следваше съветите на Малиен. Изграждаше усърдно безтелесната рамка на портала — проходът, който можеше да подчини и самата структура на пространството.

Изведнъж се изопна по гръб.

— Не мога! — смънка тя и опря буза в прашния под.

— Кажи ми в какво не успяваш — помоли Малиен.

Тя измъкна ръката си от превръзката и стана от табуретката, за да обиколи павилиона, като докосваше всяка колона с върховете на пръстите си.

— Все едно се опитвам да хвана края на намазан с масло конец, пуснат в бъчва с желе — оплака се Талия. — Нито го виждам, нито го усещам. А дори да го напипам, не съм способна да го уловя.

— Дори да го бе уловила — отвърна Малиен, — не би имала къде да го закрепиш. Такива са си порталите — нужно е да усетиш недоловимото и да докоснеш невещественото. Опитай се да потиснеш здравия си разум.

„Как ли ще стане? — зачуди се Талия. — Цялото ми обучение се състоеше в упоритото му развитие.“ Въпреки това продължи да се опитва. След около час спря отново.

— Направих каквото можах — избухна тя, — нищо не се получава.

Безсилието и разочарованието я гризяха отвътре.

— Просто почакай! — укроти я Малиен.

Слънцето залязваше и съживяваше искрици в ожулените от пясъчните бури стъкла на прозорците от югоизточната страна. Светлината отслабваше, а Малиен, подкрепяна от Аспър, стоеше недалеч от павилиона и наблюдаваше.

— Май има нещо — обади се Талия след малко.

Тя седеше в сенките, опряла чело в каменната стена и затворила очи. Притискаше длани към пода.

— Ама че странно! — добави тя и се озърна в недоумение. Тялото й се разклати, главата й се завъртя, ръцете й също се разтресоха. Гърбът й се изви в дъга и тя бе изправена на крака, сякаш някой я дърпаше с примка.

— Помогнете! — кресна, щом не успя да се вкопчи в пода.

После се издигна във въздуха, а през главата й като че мина вълна и разкриви очертанията й.

Шанд притича, изправи се на пръсти и я хвана за глезените.

— Мендарк!

Талия се задушаваше.

— По-леко! — втурна се Мендарк през залата. — Не дърпай с все сила, че ще й счупиш врата.

Внезапно и Шанд загуби опора. Той също се издигаше, само че с главата надолу.

— Игър! Аспър!

Аакимът се хвърли към него, подскочи нагоре, впи пръсти в куртката му… и се понесе нагоре с първите двама.

— Помагайте де! — изрева гърлено той.

— Мендарк, какво е това?! — изпищя Малиен.

Отвсякъде притичваха аакими, но гледаха смутено и безпомощно.

— Капан! — извика Игър. — Затворете портала!

— Не знам как. Мендарк, направи нещо!

Мендарк избълва някаква дума. Краката на Талия се разлюляха като под бесилка. Павилионът се заклати, една колона се пръсна на парчета с оглушителен грохот.

От другата страна Игър бе разперил ръце като начинаещ чирак в магията и май напипваше невидими за окото форми. Нададе яростен вой и разтръска ръцете си. От пръстите му се виеше пара.

Дъхът на Мендарк секна, когато главата на Талия се заби в купола на павилиона и леко го повдигна, после като че мина през метала, но без да се покаже от другата страна.

— Той я отмъква! — изврещя Мендарк и изстреля слята поредица от думи, но напразно.

Куполът в миг се превърна в прозрачен пръстен, погълнал до половината тялото на Талия. Шанд и Аспър вече също навлизаха в него. Игър се засили, метна се нагоре и с две ръце избута купола от колоните. Но пръстенът си висеше невъзмутимо. Игър събори и останалите колони, като ги трошеше с ритници. Проходът към пустотата не се затваряше.

Отдолу стърчаха само прасците на Талия, а Шанд и Аспър потънаха до половината. Игър изпръхтя ядно, извади своя рубин и го вдигна. Напрежението го раздруса, лицето му се зачерви, после куполът звънна като гонг и падна на пода. Игър промърмори нещо, пъхна пръсти под ръба му и го запрати встрани. Тримата лежаха отдолу, сякаш ги бе скрил фокусник.

Талия вдигна глава и пак я отпусна на пода.

— Все едно ме обърнаха наопаки — изграчи тя. — Порталът е преобразен. Долових присъствие, а миг по-късно започна да ме придърпва. Ама че ужас!

— Той беше — с неочаквано спокойствие промълви Игър. — Рулке ни дебне!

Шанд изпълзя и блъсна главата си в повалена колона. Талия за пръв път го виждаше толкова изнемощял.

— О, Каран! — прошепна той. — Съжалявам!

— Да не прибързваме — помоли Мендарк. — И да бъдем нащрек.

С падането на нощта забелязаха слабо мъждукане сред отломките. От тях се процеждаше светещ газ, който сякаш се бореше с невидими окови.

— О! — стресна се Малиен. — Това изобщо не ми харесва. — Тя разтърка челото си и остави прашна следа по него. — Просмукал се е от Нощната пустош. Порталът още е отворен.

— А Рулке е от другата страна! — натърти Игър. — Не можем да минем!

— Нищо ли няма да направим? — умоляващо се намеси Шанд.

— Ще затворим Нощната пустош! — рязко отвърна Игър.

— Но как? Та той задържа прохода.

— Колкото и да ми е противно да го кажа — подхвана Мендарк, — Игър е прав. В портала е заложен капан. Нямаме друг избор, освен да го затворим. — Той погледна Шанд със състрадание.

Талия потръпна. Оглеждаше залата, сякаш претегляше наум силата на врага, и хапеше устните си.

— Аз… аз просто съм длъжна да опитам отново — смънка тя.

— След това, което се случи?! — възрази Мендарк. — Нищо няма да опитваш!

— Не можем да ги изоставим там! — Веднъж не бе помогнала на Каран в беда и не си представяше да постъпи така отново. — Готова съм да рискувам живота си.

— А аз — не! Няма начин да успеем.

— Мендарк…

Той удари с юмрук по купола.

— Целият свят е заложен на карта!

— А защо ли си мисля, че ти искаш да го спечелиш за себе си? — изведнъж се вбеси Талия.

— Делата ми говорят сами, още откакто затворихме Рулке.

— И ти не пропускаш да се похвалиш с тях — сопна му се тя. — Да оставим на идните поколения да отсъдят. Сърце не ми дава да пожертвам Каран и Лиан!

— Брей… Явно няма да ме наследиш като Магистър.

— Не се и стремя към това, щом ще трябва да се превърна в твое подобие!

— Значи ми се противопоставяш?

Мендарк се изправи, Талия също, и му се наложи да я гледа отдолу нагоре.

— Слушай — започна той, — от всички тук аз съм най-загрижен за Лиан. И Каран… — понамръщи се — …ми е симпатична. Но нищо не можем да направим за тях. Нима не проумяваш? Има ли още някой несъгласен? — Мълчание. — Е, Шанд — подкани го Мендарк, — ти си най-пристрастен в това решение…

Шанд не помръдна. По едната му буза се стече сълза.

— И аз не виждам как да им помогнем! — рече той и рязко се извърна.

— Изглежда си прав — отрони Талия печално. — Направи каквото е необходимо.

— Игър… — обърна се Мендарк към доскорошния си противник. — Все пак ще те послушаме. Как да затворим Нощната пустош?

— Вече не знам. Не съм и подозирал, че той ще се окаже толкова могъщ.

— Не ни достигат сили да я затворим — увери ги Малиен. — Освен ако…

Погледът й неволно се стрелна към отвора на шахтата.

— Ами да! — изрева Мендарк. — Великолепна идея! Досега се проваляхме, защото ни липсваше мощ. Но ако сме всички заедно и черпим от огромен източник…

— Нали опитах! — задави се Игър.

— Принудени сме — кротко напомни Мендарк. — Ще се спуснем там, където е намирал могъществото си Кандор. В самия разлом.

— Не! — изпищя Селиал, проговаряйки за първи път този ден.

5.

Картографът

Талия седеше със сведена глава. Отново се бе провалила.

— Ние ударихме болезнено Рулке — изрече Мендарк. — А и той е отвикнал от притеглянето на нашия свят. Видяхте ли как трополеше тежко нагоре по стъпалата? Трябва да действаме незабавно, преди да се е възстановил.

— Ха! — безнадеждно отрони Тенсор. — Той ни победи. Оставете го да прави каквото иска.

Малиен се надигна, като притискаше с ръка пострадалото си рамо.

— Мендарк, какво си намислил?

— Ние тримата — аз, Тенсор и Игър, участвахме в сътворяването на Нощната пустош…

— И когато Рулке облада съзнанието ми, ти ме изостави! — изръмжа Игър. — А Тенсор… — Яростта му попречи да продължи веднага. Стоеше с наведена глава, стиснати юмруци, дишаше тежко. След малко добави: — Тенсор предаде всички ни! Оставил е пролука, за да пусне на свобода Рулке, когато реши. И вие си въобразявате, че някога ще ви се доверя отново? Как пък не!

Мендарк остана невъзмутим и му отвърна кротко:

— Както казах, ние участвахме в създаването на Нощната пустош. Познаваме я и можем да я затворим. После ще извлечем сила от разлома, за да отворим свой портал и да се пренесем право в Туркад.

— Онзи ден се убедих, че не мога да разчитам на разлома — възпротиви се Игър.

— Но ти нямаше време да го опознаеш, да се подготвиш — меко му напомни Мендарк. — А сега имаме време.

— Ще минат години, докато го овладеем.

— Тогава ще се заема сам или с онези, които имат смелостта да ме подкрепят.

— Ама че проклет мръсник! — подхвърли Игър на Шанд.

— И аз не го харесвам — отвърна Шанд, — но е прав. — Той дръпна Игър настрана. — Ела да пийнем по чаша чард.

Облегнаха се на стената, купичките с чард сгряваха дланите им. Толкова високо в планината беше студено.

— И ти не можеш да си представиш какво се случи след неуспеха на Забранените опити — мърмореше Игър. — Рулке си проправи насила път в главата ми. Това беше… не, нямам думи да опиша как беснееше в ума ми.

Шанд мълчеше, остави го да си излее мъката.

— Откакто си възвърнах разума — продължи Игър, — само мисълта за отмъщението ме крепеше. Но сега узнах, че не мога да се меря с него. Боя се от всякакъв избор, за да не ме обсеби отново. Мендарк ме изнудва нечестно — завърши той свадливо.

— Иска прекалено много от всички ни — каза му Шанд, — но не повече, отколкото от самия себе си. Той вижда ясно шанса, който няма да се повтори. Ако успее, всички ще сме свободни!

— Как е възможно някой да победи Рулке?

— Нека поне направим всичко по силите си — настоя Шанд.

Талия надникна в кръглата шахта. Сиянието долу, толкова ярко при появата на Рулке, бе угаснало. Надолу се спускаше стълба от дебели здрави пръти, по които висяха жълти и кафяви сталактити от сяра. Талия различаваше само първите десетина стъпала в мрака.

— Какво ли има долу?

Никой не отговори.

Мендарк се покатери върху тезгяха да събере светлици от стената.

— Вземете си по няколко — нареди той и пусна два в джоба си. — Е, кой идва с мен?

— Аз — веднага се обади Талия, макар че се страхуваше от подземия.

— И аз — добави Шанд след дълго мълчание.

Той сякаш подсказваше с поглед на Малиен, че не е готова за такова изпитание.

— Редно е да има и аакими — реши тя. — Ще изпратя с вас Зара и Лепър. — Млъкна и зарея поглед нанякъде. — Не, трябва да сторим нещо, за да заличим грешките на Селиал. Ще дойда.

— Още един — настоя Мендарк, вторачен в Игър, който нервно ровеше в струпаните пакети храна.

Дясната половина от лицето на Игър бе застинала.

— И аз ще бъда там, но нека се запомни, че се възпротивих на това безразсъдство.

— Както желаеш. — Мендарк нарами торба. — Хайде да се спускаме.

Кората от сяра се ронеше под краката и ръцете на Талия, а металните пръти като че придърпваха косата й.

Етажът под залата с портала се оказа съвсем празен, но петна по пода разкриваха, че тук са били извършвани някакви опити. На следващия етаж, третия в кулата, също нямаше нищо. По тавана и стените бяха полепнали жълти, кафяви и черни кристали.

— Жега… — промълви Аспър и си избърса челото.

— Но не е като онази в Сухото море, ако ни се наложи да го прекосим през този сезон — неприветливо отвърна Мендарк.

Парлив полъх отдолу ги накара да се разкашлят.

— Дере ми гърлото — изгъгна Зара.

— Това място е опасно — отбеляза Аспър, сега необичайно пестелив на думи. — Въздухът гори в дробовете ми.

— Върнете се горе, щом сте толкова плашливи! — изчерпа се търпението на Мендарк. — Каквото и да изберем, все ще е опасно.

Лицето на аакима се сви, чутото бе уязвило честта му.

Починаха си на първия етаж. Тук вонеше на сяра и беше още по-задушно.

Спуснаха се в огромна кухина, натъпкана с безброй тръби, извити между сложните основи на кулата. Девет огромни метални въжета криволичеха като навити пружини от пода към тавана и се кръстосваха над своите проядени и изцапани закотвящи гнезда. Всяко от въжетата минаваше през средата на спирални каменни намотки, от които се състоеше кулата. От големите въжета се отделяха по-малки, които ги придържаха и изпъваха.

— А-а, ето как го е направил! — учуди се Аспър.

— Кое? — не разбра Шанд.

— Не ни беше ясно как кулата е удържала толкова дълго. Построена е над разлома и всеки трус, разместващ неравномерно земята от двете му страни, би трябвало да я събори.

— А тя си е цяла от две хилядолетия — вметна Мендарк, който искаше по-скоро да продължат надолу.

Аспър не му обърна внимание.

— Вижте как тези грамадни пружини поемат натоварването, а отделните части на основите могат да се движат една спрямо друга. Какъв гений!… Малиен, Тел, елате веднага!

— Какво намери?

Шанд се провря към него през паяжината от по-тънки въжета.

— Тази част няма накъде да мърда повече — показа Аспър.

— Какво означава това? — попита Зара.

— Означава — отговори й Тел, — че при следващия силен трус основите ще се изместят и кулата със сигурност ще падне.

— Май ще е достатъчен и не чак толкова силен трус — поклати глава Шанд. — Я погледнете!

Около него се струпаха всички освен Мендарк, който се провря надолу в шахтата. Малко над гнездото една от великанските пружини, по-широка от гръдния кош на Шанд, беше сериозно проядена от натрупалата се по нея сяра. Той отчупи парче от кората.

— Целият градеж е под такова напрежение, че ако това въже се скъса, другите ще срутят кулата.

— Може би да, може би не — усъмни се Малиен. При спускането можеше да се държи само с една ръка и сега лицето й белееше от умора и болка. — Дано да не станем свидетели на това.

— Мендарк — провикна се Талия, — върни се!

Той се появи от шахтата и огледа внимателно въжето, доближил светлик към него.

— Хъм… Горе кулата изглежда толкова яка, а тази язва я е отслабвала през цялото време. Е, няма какво да направим. Да слизаме.

— Може да падне всеки момент — каза Талия, като хапеше устните си. Не би се поколебала пред лицето на познат враг, но тази ужасна несигурност я обезсърчаваше.

— Може. И Рулке може да ни навести всеки момент. Или пък някой от нас може да падне, докато слиза — презрително й напомни Мендарк. — Постоянно сме застрашени от стотици опасности.

Талия се насили да продължи. Всеки ден усещаха разместването на земята под краката си и трусовете се засилваха. Нещо назряваше в дълбините под разлома. Сега й се струваше, че Голямата кула се крепи върху яйчени черупки и мъчително потискаше опасенията си, че ще бъде затрупана под развалините.

Този път се спускаха дълго в шахтата през ясно различими слоеве базалт. Накрая стъпиха на дъното в една кухина в плътната скала. По форма тя наподобяваше преобърната гъба. Огромното помещение беше празно, имаше само няколко скамейки, издялани в камъка. Точно под шахтата закрит с капаци процеп пресичаше пода на изкуствената пещера, а около него се бяха надигнали подобни на гейзери издатини в червено, кафяво и черно.

— Проломът… — въздъхна Талия.

— Точно така — спокойно потвърди Мендарк.

Тя усещаше повей от отвори за проветряване да облъхва лицето й, макар че през никой от тях не проникваше дневна светлина.

— Как ще го направите? — обади се плахо Зара.

Мендарк зяпаше навъсен близката скамейка.

— Ех, ако знаех…

След много часове отново бяха под шахтата, липсваше само Тенсор, а и Мендарк бездруго не искаше той да припарва тук. Събраха всички предмети с концентрирана в тях сила, които успяха да намерят. Взеха и парче от портала, през който бе минал Рулке, и възстановеното метално огледало. Игър пак носеше най-скъпоценното си творение — големия рубин. Аакимите се бяха трудили цяла нощ, за да му придадат формата на жезъл с идеално успоредни стени. Намалиха огледалото и с ивиците от него направиха миниатюрни полукълба в двата края на рубина, с обърнати навътре отразяващи повърхности. Целият жезъл бе обвит в метални ленти с инкрустирани в тях късчета от портала.

— Какво представлява всъщност? — даде воля Талия на любопитството си.

— Няма име — сви рамене Мендарк. — Измислих го според нуждите ни. Ако щеш, наричай го увеличител. Готов ли си, Игър?

— Не! — изхриптя Игър, разкрачен над процепа и стиснал в ръце увеличителя.

После го протегна напред и кимна отсечено.

Мендарк затвори очи и вдигна пред себе си грижливо подбран зеленикав светлик от минерала хелиотроп. Вътрешността на кристала беше нашарена с червени петна като капки кръв.

— Призови сила, Игър. И я насочи точно, иначе ще изгориш ръката ми. — Той изви глава към останалите: — Загасете другата светлина — сега!

Аакимите угасиха светлиците си. От разлома се надигнаха изпарения. Подът под краката им се разклати леко и тръпки залазиха по кожата на Талия. Тя погледна с боязън нагоре — основите още си бяха здрави.

— Игър, нали си спомняш градежа на Нощната пустош? — тихо попита Мендарк.

— Все едно е запечатан във всяка клетка на тялото ми — озъби му се Игър.

— Чудесно, защото трябва да го нанесеш по сферата, която ще създам. Насочвай силата!

Изпънатите ръце на Игър трепереха.

— Хайде! — прошепна той.

Мъничък розов проблясък изскочи между палеца и показалеца му. Краят на увеличителя трепна, но продължи да сочи право към кристала в ръката на Мендарк.

Талия долавяше напрежението, сякаш всеки атом наоколо се зареждаше с енергия. Слабичкото бръмчене на устройството премина в скимтене, после във вой, в писък и накрая се издигна до оглушаващ болезнен за ушите им шум. За частица от секундата рубинен лъч премина през огледалната повърхност и се заби в кристала. Глобусът засия като облак от кървави пръски.

Мендарк изпъшка, после светлината се разду колкото голям камък и застина във въздуха, студена като лед.

— Умален образ на Нощната пустош, каквато я сътворихме — обясни той.

— Не съм си представяла, че е толкова лесно — ахна Зара, вкопчила се в ръката на сестра си.

— Ха, лесно било… Това е само началото, а и тепърва напипваме пътя. Сега трябва да определим границите на Нощната пустош, да ги нанесем върху сферата и да им придадем действителните очертания. Чак тогава имат смисъл опитите да затворим пролуката под носа на Рулке.

— Продължавай! — изръмжа му Игър. — Така се напъвам, сякаш държа кон над главата си. Няма да издържа цял ден.

Мендарк извади от джоба си парче кехлибар, издялано във формата на тризъбец и прикрепено към лента, която той нагласи на главата си.

— Тук само аз притежавам дарбата за усета, нали? — Той огледа всички поред, но никой не възрази. — Значи тази роля се пада на мен, а ти, Селиал, вземи тризъбеца и очертавай границите по сферата. Малиен, не бих те молил, но няма кой… ще заемеш ли моето място?

Тя освободи ръката си от превръзката, намръщи се и отвърна:

— Ще направлявам силата, доколкото мога. Да започваме.

Тя протегна на Мендарк свободната си ръка, той затвори очи и устните му зашаваха. Селиал поднесе тризъбеца към кълбото от замръзнала светлина и там се появиха три тънки линии. Тя плъзна плавно зъбците по сферата и линиите постепенно очертаха троен пръстен.

— Трудничко е — промърмори Мендарк и попи потта от челото си.

— А не е дори и една стотна от работата — дрезгаво добави Игър.

— Знам!

В началото на третия кръг се появи лек зигзаг в линиите. Селиал се овладя, но скоро ръката й се размърда неволно и описа криволици по сферата. Тя изтърва тризъбеца, ръцете й се отпуснаха безволно и изпитото й лице помръкна.

— Не мога! — призна, останала без дъх. — Усещам го от другата страна как чака… и злорадства.

Игър изстена и болното му коляно се подви. Щеше да падне, но Талия се хвърли към него и го задържа прав. Светлинното кълбо започна да гасне.

— Поддържай го! — кресна Мендарк. — Искам още сила, Игър. Спреш ли сега, може би няма да успея да възстановя всичко.

Мускулчето на скулата на Игър пак заподскача. Погледът му се стрелкаше във всички посоки. Сферата отново леко засия.

— Добре ли си? — попита рязко Мендарк.

— Аз… аз мисля, че ще успея да го превъзмогна. Мендарк, нямаш представа към какви ужасяващи спомени ме връща всичко това.

— Сега имаш подкрепата ми.

— Да, но предишния път я нямах — студено отвърна Игър. — Какво ще правим?

Мендарк изви очи към Селиал, отмаляла на пода. Волята отново й бе изменила. Той поклати глава.

— Аз ще опитам, макар да ми е за пръв път — предложи Талия.

Тя се наведе и взе тризъбеца от сгърчените ръце на Селиал.

Но и нейните пръсти започнаха леко да треперят.

— Не мисли за нищо — заръча й Мендарк. — Освободи съзнанието си за връзката с мен.

Задачата се стори почти непосилна на Талия. Тя започна да очертава сферата с тризъбеца. Но трите жълти линии се разкривяваха почти както под ръката на Селиал.

— Не, не! — развика се Мендарк. — Не следваш посланията ми. Съсредоточи се!

Линиите полека започнаха да се изравняват, явно Талия постигаше напредък. Бяха оградили половината от повърхността на сферата, когато Мендарк се свлече на пода. Дишаше учестено.

— Трябва да си почина. Игър, ще издържиш ли?

— Какво друго ми остава? Но побързай!

— Само минутка-две — отвърна Мендарк и склони глава между коленете си.

И Талия се отпусна. Призляваше й, а стиснеше ли клепачи, виждаше светещите линии. Изведнъж подът се разтресе. От пукнатината блъвна газ и пламна във въздуха. Белият пушек я задави, опърли носа, гърлото и дробовете й. Тя изхриптя:

— Веднага се качвайте по стълбата!

Червената сфера, наполовина опасана с тройни линии, изчезна. Дълго потисканата слабост от досега с магията сякаш избухна у Талия, но тя метна Малиен на рамо и се затича към стълбата. Повечето аакими вече се бяха скупчили там.

— Дръпнете се! — изрева Аспър, понесъл безпомощната Селиал.

— Не, глупако! — хвана го за рамото Малиен. — Нека се качат първо силните, иначе всички ще измрат заради слабите.

Накрая в подножието останаха неколцина. Аспър запълзя по стъпалата, обременен от товара си. Талия го следваше и едва потискаше гаденето. Под нея бяха Баситор и високият Блейз. Белият дим се кълбеше около тях като вълните на бурно море и напираше нагоре.

Блейз изохка и Талия зърна под краката си как пръстите му се разтварят. Той падна в мътилката и секунди по-късно до ушите й стигна глухо тупване. Баситор понечи да се спусне.

— Недей! — изхърка тя. — Това е сигурна смърт!

Баситор се вторачи в нея с кръвясалите си очи.

— Смъртта винаги е сигурна! — Но все пак продължи нагоре.

Добраха се до подземието при основите. Няколко бели облачета изригнаха от шахтата и се разсеяха из въздуха, после всичко замря. След няколко минути Талия надникна, провряла един светлик в шахтата. Успя да види мъртвото тяло долу.

— Да опитаме ли пак? — попита Малиен.

— Първо трябва да поправя увеличителя — възрази Мендарк. Единият отражател беше прогорен от светлинния поток. По полирания край на рубина бе полепнала метална стопилка. — Кажи на хората си да направят колкото се може повече отражатели.

Минаха часове, докато възстановят устройството. През това време основите два пъти се разлюляха така, че металните въжета скрибуцаха, но не се разместиха. Кулата не се срути.

Изморени, всички отново слязоха при разлома, макар да знаеха, че не са им останали много сили. Аакимите прибраха трупа на Блейз, за да му отдадат последни почести. После половината от тях се заеха да довършат подготовката за пътуването. Нямаше смисъл всички да рискуват живота си в кухината долу.

Мендарк вдигна светлика, Игър застана над разлома, от който Малиен черпеше силата. Игър я преобразуваше в себе си и я насочваше чрез рубинения жезъл. Ярката сфера се появи, а от накрайника на рубинения жезъл пръснаха капчици разтопен метал.

Мендарк нададе вой, на ръката му се издуваше огромен мехур от зле насочения лъч. Не си позволи да падне, светликът в ръцете му не трепна.

— Извинявай — каза му Игър без помен от съчувствие.

— Хайде, по-чевръсто! — изскърца със зъби Мендарк.

И самата Талия се чувстваше прекалено мудна. Волята на Мендарк нахлу като таран в съзнанието й.

— Съсредоточи се по-силно от когато и да било! — извика й той. Тя все по-уверено прокарваше тризъбеца по сферата. Досега не се бе случвало да постигне толкова пълно взаимодействие с Мендарк. Не знаеше точно кога успя да покрие изцяло сферата с жълтите линии. Въздъхна и с голямо усилие отпусна схванатата си ръка.

— Не още! — креснаха й в един глас Мендарк и Игър. — Започни в другата посока!

Малко оставаше да се предаде. Значи бе свършила само половината от работата! И по едрото тяло на Игър плътта като че натежаваше, придърпвана от разлома. Той забеляза погледа на Талия, изпъчи гърди и промълви немощно:

— Няма да се откажа на средата.

Талия се зае да очертава сферата с нови линии, под прав ъгъл спрямо предишните. Когато привърши, кървавите точки в светлинното кълбо сияеха ярко, но и това не беше краят.

— Ръката ми!… — изстена тя.

Аспър веднага се зае да масажира схванатите й мускули. Предстоеше й да нанесе линии по диагонал спрямо досегашните. И когато Мендарк най-сетне остана доволен, Талия рухна на пода.

Мендарк се взря в Игър, после и в Малиен. Двамата изглеждаха полумъртви от изтощение.

— Още много ни предстои — промълви Малиен.

— Доста нескопосан модел на Нощната пустош, каквато я усещам в момента — осведоми ги Мендарк. — Е, майсторе на картите, покажи ни сега изкуството си.

Шанд излезе от сенките и взе тризъбеца. Подхващаше по някоя жълта нишка, понякога и цял сноп от тях, и бавно ги наместваше. И постепенно сферата се превърна в тяло с формата на картоф — разкривено, буцесто и цялото в ямички.

— Да, така е по-близо и до моята представа — въздъхна Игър.

— И аз усещам същото — потвърди Мендарк.

— Има далеч повече измерения от тези три — напомни Шанд, — но за да ги проследим, нужен е по-добър модел. Но май и този ще ни свърши работа. Хайде да намерим пролуката.

6.

Нощната пустош

Лиан се премяташе в пустотата.

— Каран! — изпищя, ослепен от светлина.

Заби нос в нещо твърдо и мигом протегна ръце. Усети нейната топла гладка кожа и успя да я хване за глезените. Зърна и лицето й до краката си, обгърнато от бяло-синкав ореол.

Тя направи опит да се усмихне. Двамата се държаха с огромни усилия, сякаш бяха отблъскващи се магнити — някаква невидима сила ги дърпаше в различни посоки. Летежът беше безкраен, времето като че нямаше никакво значение тук. Дори и в затворените им очи проникваше неестествена пъстрота.

— Накъде сме се понесли така? — прошепна Лиан.

— Не знам. Надявах се порталът да ни прехвърли обратно в Туркад. Нали оттам дойдоха Игър и Фейеламор.

— Щяхме вече да сме в града. Когато Тенсор ме натика в своя портал, веднага изхвърчах от другия му край.

Страшно прозрение осени Каран.

— Може порталът да е друг, да го е отворил Рулке?

В този миг нещо се разтърси между тях. Лиан се ококори, обзе го паника. Каран зяпаше в него с толкова разширени зеници, че зеленото в очите й почти не се виждаше. Червените й кичури се развяваха.

— Май сме загазили, нали? — изстена Лиан.

— Да — прошепна тя. — Прегърни ме силно. Боя се, че наближава краят.

Той я притисна така, че секна дъха й. После прошепна в ухото й:

— Поне сме заедно…

В този миг ефирът се усука на видима лента между тях. Имаше цвят и форма, но беше недостъпен за осезанието. В него се появи мехурче като бобче, забило се в гърдите на Лиан. То бързо се изду, подобно на балон, и ги раздели. Лиан се напъваше да го отстрани, но ръцете му минаваха през мехура.

— Не ме пускай! — извика Каран.

Пръстите им се плъзгаха по китките на другия. Колкото и да стискаха, не успяха да се задържат. Балонът се пръсна беззвучно и ги отблъсна силно един от друг.

Лиан трескаво търсеше с поглед Каран, но зърна само силуета й, който се смаляваше в сиянието. Безумно променящите се светлини потискаха сетивата му, а когато отвори уста да повика Каран, не се чу нищо. Губеше зрението, слуха и осезанието си. Залута се в пространство без посоки. Не можеше да определи и колко бе време изминало, преди да нахълта през кристален прозорец и да се плъзне по под, гладък и студен като лед.

Лежеше сляп и безчувствен. Първо се завърна болката — тя избухна поне на десетина места из тялото му. Още когато Тенсор го бе вдигнал пред себе си, за да се предпази от Рулке, си бе прехапал дълбоко езика. Сега му се струваше, че старателно е близал трион.

„Студ… лед… под? — пълзяха мислите в главата му. — Жив или мъртъв, но вече не съм в портала, а в нещо истинско!“

Отвори очи. Лудешкото премятане на прехвърлянето бе оставило траен пъстър отпечатък и сега виждаше само цветни петна. Те потъмняваха до черно. Плътна чернилка и смътно впечатление за огромно студено пространство. Това в никакъв случай не беше Туркад! Примига. Подът имаше твърдостта на метал. Подпря се и седна върху него. Мокрото му лице мръзнеше от въздушните течения. Мокро ли? Лиан плъзна невидимата си длан по челото и трепна, щом стигна до лепкавата влага — на слепоочието си имаше рана. Затисна подутите й краища с пръсти и се изправи. Единият му глезен се подгъна. Лиан бавно се отдели от пода и чак след това стъпи отново. Глезенът не го заболя много, поне не беше счупен.

Сега мракът не беше толкова непрогледен и той се увери, че стои в зала с гигантски размери. Пред него се простираше черен под. Макар да му се струваше, че далеч над главата му се извисява черен купол, все не успяваше да го зърне. Над пода се стелеше мъгла. Щом Лиан се размърда, тя се изви в мудни, мъждукащи лентички. Той бе чел за топлите морета, които светят, щом потопиш ръка в тях нощем. Тук обаче беше друго — ледено безжизнено сияние.

Къде ли бе попаднал? В никоя от познатите му книги нямаше описание на подобно място. Каза си, че палат, издълбан в ледовете на южния полюс, сигурно би изглеждал така.

Студът проникваше през изтънелите от дълго ходене подметки на ботушите му. Трябваше да се движи, за да не замръзне. Глезенът му пък се подуваше, вече обтягаше ботуша и на всяка крачка го тормозеше все по-неприятно. Главата му тежеше, стомахът му къркореше.

— Каран… — отрони той, притеснен от толкова чуждия вид на странното място. — Каран! — повтори по-гръмко и от устата му изскочи облаче пара.

Нямаше дори ехо, което да го подлъже с призрак на надежда. Както и да крещеше името й, гласът му звучеше самотен и плах като блеенето на изгубило се агне. Тази представа му напомни и каква участ очаква подобни безпомощни същества: да станат жертва на някой рис или диво куче. Дали и тук не се спотайваха някакви зверове, които охотно биха погълнали жалка твар като него?

Къде ли може да е Каран? Попаднала ли е изобщо тук? Или се е зареяла в някой промеждутък на пустотата, от който няма връщане? Дали е мъртва? На порталите не биваше да се разчита.

Уж се влачеше окаяно, а пружинираше на всяка крачка, все едно отскачаше с все сила. Поредната чудатост, като всичко наоколо. А студът така се просмукваше в костите му…

Накрая проумя, че не може да куцука повече, ако ще и да замръзне. Отпусна се на пода, порови в джобовете си и напипа комат черен хляб, останал от предишни дни. Задъвка го бавно с пресъхналата си уста, но скоро го изяде, без да се засити.

Студът го принуди да се изправи. Тътреше крака и се кореше, че дотолкова е свикнал да разчита на Каран. Спомняше си с отвращение и присмех романтичните илюзии, които се въртяха из главата му по пътя към Тулин, преди да я е срещнал. Що за глупак беше, мислеше само за щуротиите в Преданията и копнееше за слава и велики дела. Несъмнено не беше роден за герой. Никога нямаше да бъде нещо повече от обикновен летописец.

Сети за отдавнашното си желание, позабравено през последните твърде напрегнати дни — да научи какво всъщност се е случило по времето, когато е възникнала Възбраната, и кой е убил сакатото момиче. Лиан се досещаше, че е бил на крачка от поне частичен отговор — имало е някаква особено важна следа, която е пропуснал. Може би Рулке знае всичко или пък му е известно къде са архивите на Кандор.

Най-скъпоценната му цел си оставаше съставянето на „Предание за Огледалото“. Не можеше да има никакво съмнение, че то ще се нареди до другите Велики предания. Лиан чувстваше, че е негов дълг да го завърши, каквото ще да става.

Увлечен в тези мисли, той измина немалко разстояние. Изведнъж се сепна — стоеше на входа на поредното огромно помещение. А и то му се стори някак познато, защото тук имаше подобие на мъждива светлина. Ами да! Призрачното сияние открояваше обсидианови колони, дебели колкото вековни дървета, а зад тях беше тронът, сякаш издялан от абанос…

Нима бе попаднал в собствените си кошмари? Тъкмо тази зала се бе повтаряла в сънищата му, които бе споделял с Каран преди месеци. Припомни си и свързания с тях ужас. Знаеше, че е в Нощната пустош, този извлечен от нищото мехур пространство в непроницаема обвивка. Те трябвало да се превърнат в затвор за Рулке. Тъмно, студено, безжизнено място, което да изсмуче волята на пленника, да го отслаби.

Е, той обаче си бе сътворил леден дворец от нищото. Лиан се обнадежди, че ще намери и всичко необходимо за поддържане на живота. В края на краищата Рулке също беше от плът и кръв — ядеше, пиеше, спеше. Продължи търсенето, увлечен в догадки за Нощната пустош. От какво ли е изградена и как Рулке й е придал тези форми? Задължително беше да научи и това, за да няма пропуски в „Предание за Огледалото“. Никой никога не бе описвал невеществения затвор, защото никой не бе влизал… Но защо да се подлъгва с глупави мечти? Не намери ли портала, ще остане тук до края на живота си.

Лиан се отдаде на горчиво отчаяние, безнадеждност, по-черна от мрака край него. Може би Рулке също я е преживял в началото. Той обаче не се е примирил, а неуморно е кроил планове.

Само и Каран да беше тук… Но как и тя би намерила спасителния изход, щом за цяло хилядолетие Рулке не е успял въпреки гения и могъществото си?

„Не е чудно, че е изпълнен с такава враждебност и злоба към нас…“

Какво ли правеше Рулке сега? Разгромил ли беше всички в Катаза, подготвяше ли се да завладее Сантенар?

Изведнъж Лиан се почувства съвсем дребен, самотен и уплашен. Осъзна, че стои пред грамадния трон и се отдалечи от него забързано, викайки името на Каран. Ехото сякаш го преследваше из залата.

Отсреща полека се проясниха очертанията на друга врата. Лиан я бутна и влезе в по-малка стая, облята от същата разсеяна светлина. По средата й се издигаше внушителна и сложна машина, но той долавяше само общите й очертания. Дори това смътно впечатление го объркваше, докато я оглеждаше от всички страни. Все му се привиждаше, че формите й се менят. Настръхна. Каквото и да представляваше, не искаше да припарва до нея.

— Каран! — изкрещя той и се върна към вратата.

Ехото изстена, но отговор не се чу.

7.

Черният басейн

Насред портала ръцете на Лиан я пуснаха по принуда и той отлетя нанякъде, после се скри от погледа й. Каран също не виждаше и не чуваше, затова пък знаеше точно накъде се е понесла, защото подобно на Мендарк притежаваше дарбата на усета. С мисления си взор откриваше направлението толкова отчетливо, сякаш гледаше павиран път в небето. Нямаше представа обаче къде се е запилял Лиан. За нея той просто изчезна.

Тя хлътна в черна яма, криволичеща като тирбушон, която накрая я изплю в мастилено черен басейн. Каран изскочи на повърхността и се помъчи да доплува до ръба. Още първият замах с ръка повдигна цялото й тяло, а след нея се проточи ивица от черни капки, приличащи на сапунени мехурчета. Цопна отново, опря крака в дъното и се изправи. Тук течността й стигаше до кръста, Каран заджапа към сухото. Главата й туптеше тежко след полета през портала.

Незнайното вещество в басейна беше студено, обаче не я намокри. Стичаше се устремно по дрехите й на малки кълба и се пръскаше на локвички и зрънца по пода. Напомняше за живак, но беше леко. Тя се отръска, потрепери, изля остатъка от веществото от джобовете и ботушите си и затърси с поглед портала, за да се измъкне. Но нямаше портал, освен ако не беше под басейна. По-неотложно беше да открие Лиан. Тръгна накъдето се бе обърнала, защото тук всички посоки бяха еднакви — черна основа под краката, черен небосвод отгоре. Дали Лиан също се бе озовал тук? Нямаше как да разбере, ако не се размърдаше.

Крачи или по-скоро подскача цял ден и цяла нощ, както й се стори, но нямаше промени в сумрака и трудно налучкваше колко време е минало. Броди през безброй стаи, всички до една пусти, безмълвни и студени.

Прекоси нехайно тронна зала, извървя величествен коридор. Надничаше навсякъде и често викаше Лиан. В края на коридора попадна в спалня, достойна за император, макар и мрачна и потискаща. Под от червен мрамор, драперии от коприна и кадифе по стените, а леглото стърчеше върху висок подиум. Балдахинът върху шест опори от гравиран абанос беше толкова дълъг, че се губеше в тъмата под тавана. Пламъци бучаха в камината от едната страна, но и тук въздухът смразяваше.

Каран постоя пред огъня, протегнала ръце, и се сгря колкото от свещичка. Дали този огън бе само украса или заблуда… Или пък Рулке не се нуждаеше от топлина. А може би Нощната пустош беше прекалено невеществена, за да гори огънят по-силно.

Угнетена от умората и студа, тя дори не се плашеше от мисълта за Рулке. Издърпа килим пред камината, нагъна го и седна колкото се може по-близо до пламъците. Накрая свали ботушите и чорапите, за да опре премръзналите си ходила върху самата решетка на камината.

Остана така часове наред — малка покрусена фигурка, опряла брадичка върху юмруците си. Къдриците й, червени като залез, стърчаха оплетени. От време на време тя прокарваше пръсти по решетката и тогава от тях се отделяха мънички, изкрящи черни сферички, които политаха нагоре като сапунени мехури.

Накрая все пак се сгря. Изведнъж й се доспа като от сънотворна отвара. Дори права трудно задържаше очите си отворени. Не бе спала от цяла вечност. Покатери се на леглото, смъкна мърлявите си дрехи, в които се бе катерила по кулата преди няколко дни, и се тръшна между ледените копринени чаршафи. Заспа дълбоко, без сънища. Нощната пустош бездруго беше като сън наяве.

— Каран!

Печалният вопъл я събуди неочаквано. Чувстваше се освежена като след дълъг отдих. Името й бе прозвучало така, сякаш човекът, които го бе извикал, отдавна е загубил надеждата да чуе отговор.

— Тук съм! — кресна тя.

Дълго мълчание. Когато зрението й се проясни, познатият силует на Лиан се очертаваше на входа. Той влезе, накуцвайки. Изглеждаше на ръба на лудостта. Дългата кестенява коса стърчеше разрошена, по челото и бузите му имаше засъхнала кръв, единият крачол на панталона му се развяваше на парцали. Той огледа стаята и понечи да се затътри навън.

— Лиан… — тихо го повика Каран. Той обиколи леглото и пак не я откри. — Горе съм, празноглавецо!

Тя се наведе над края на леглото и прекрасните й гърди се люшнаха над лицето му. Лиан отметна глава и видя разперените й за прегръдка ръце. Лицето му се менеше от такава смесица на облекчение, яд и похот, че тя прихна. Помогна му да се покатери и той потъна в обятията й.

— Собственото легло на Рулке! — промърмори, проснал се по гръб. — Ама че си нахална.

— А ти къде си се излегнал? — сопна се Каран с не съвсем престорено възмущение. — Що за комплименти ръсиш!

— Толкова съм изтощен, че ми е все тая къде лежа. Искам да спя и толкова.

— Ще почакаш малко. — Тя трескаво разкопчаваше ризата му, за да изпревари натежаващите му клепачи. — Намислила съм нещо още по-нахално, но не мога да го направя сама.

Когато до насита се погавриха с Рулке, двамата се отпуснаха задъхани, с долепени тела.

— Никой никога не го е правил тук — измърка Каран и го погали по бузата, — освен ако Рулке не сътворява призраци за собствено удоволствие.

Лиан не отговори. Спеше непробудно. Скоро и тя се унесе. Сънуваше дома си.

Лиан се събуди и не откри Каран. Дали не е било видение, внушено му от Нощната пустош? Облече се и по навик посегна към торбата с дневника и безценните записки за сказанието. Нямаше я. Сърцето му за малко не спря — едва сега се сети, че не я е виждал след изчезването си от Катаза. В портала ли се бе загубила?

— Каран… — В паника се спусна от леглото, отскочи нагоре и се хвана за глезена. — Каран!

— Чух те и първия път.

Спокойният й глас долетя откъм входа. Тя претича боса през стаята и се хвърли на шията му. Болният глезен не издържа и двамата тупнаха на пода.

— Какво има?

Каран погали лицето му, покрито със съсиреци. И кафявите му очи бяха кръвясали.

— Вчера си изкълчих глезена. Ти къде си ходила?

— Потърсих нещо за пиене. Жадна съм.

Тя опипа предпазливо глезена му и той изохка, без да се преструва.

— Толкова се радвам, че се намерихме, макар да сме тук.

Пак го прегърна и го целуна по челото. А за Лиан невидимото присъствие на Рулке беше като буреносен облак, закрил слънцето.

— Ние сме в Нощната пустош.

— Че къде другаде да сме?

— И какво ще ни направи той, когато се върне?

— Не знам. — Тя подръпна крака му по-предпазливо. — Не е счупен. Обуй си ботуша, за да го крепи, докато е подут.

— Хъм…

— Добре ли си?

— Загубих си торбата с дневника, записките… всичко. И сега какво ще правя?

— Още си е в Катаза, глупчо, виси на стената в залата на последния етаж.

На Лиан му прималя от облекчение.

— И аз много ожаднях… Намери ли някаква вода?

— Още не. Върнах се за ботушите си.

— Е, натресохме се тук заради тебе. Казвай как ще се измъкнем.

— Де да знам. Очаквах порталът да ни прехвърли в Туркад, да последваме Фейеламор.

— Та ние дори не знаем дали е попаднала в града. Може пък Рулке да ни е пратил тук.

— Докато обикаляше, натъкна ли се на нещо, което да прилича на портал?

— Нищо не видях. Стоварих се насред огромна зала.

— А аз — в басейн. Не знам дали това е порталът. Но как е възможно да съществуват два входа?

— Не ми е ясно, а и главата ми не я бива в момента. Нали чу какво каза Рулке? Имал нужда от нас. Ще се върне.

— Ако успее — промърмори Каран.

— Значи най-добре да намерим портала преди това.

— Ще можеш ли да се върнеш в залата, където си се озовал?

Но тя не се надяваше много на това. Лиан изобщо не беше способен да се ориентира в посоките.

— Вероятно не.

— Тогава да отидем там, където цопнах аз.

Повлякоха се в сумрака, а той се чудеше как Каран намира пътя в толкова лишено от отличителни белези място. И все пак накрая стигнаха до басейна. Тя нагази в блестящата течност, която не мокреше.

— Усещаш ли нещо? — подвикна Лиан.

— Не…

Каран кръстосваше из басейна, по средата се потопи цялата. Излезе и лъскавите черни топчици още дълго се стичаха от нея.

— Значи сме в капан. Върне ли се Рулке, трябва да му покажем колко се страхуваме и да сме сговорчиви.

— Първото условие хич няма да ме затрудни — изсумтя Каран на връщане.

— Ами ако се е разправил с всички в Катаза?

— Хайде да съхраним здравия си разум и да чакаме сгоден случай.

— Аз не…

— Лиан, той е омаломощен. Не видя ли колко мудно реагира срещу мен?

Лиан не бе забелязал нищо подобно. Предположи, че Каран преувеличава, за го ободри, но той само посърна повече. Как дръзваше тя да се мери по ум с Рулке? Това го озадачаваше и плашеше.

— Той не разполага с пълната си сила — продължи Каран, — но май още не го е проумял. Непременно ще имаме своя шанс и тогава ще му отвлека вниманието, за да влезеш в портала. После и аз ще скоча след тебе.

— Накрая и той ще ни последва. Просто ще се върнем, където бяхме, или ще се напъхаме в още по-гадна дупка, а Рулке ще ни гони по петите.

— Слушай, преминаването през портала изцежда, не се ли убеди?

— О, да, главата още ме наболява.

— Насочването на портала пък съсипва още повече — ти видя с очите си колко изтерзан беше Тенсор. Рулке го поддържа отворен толкова дълго, което дори за него е тежко бреме. Няма как да не е пострадал и от борбата с неколцина корави противници. Ако изобщо се върне, ще е изтощен. И защо да ни гони, като знае, че може да се пренася насам-натам, когато си пожелае?

— Добре де, ако имаме шанс, да се пренесем с портала другаде… да речем, в Готрайм.

— Не знам как да насочвам портали. А ти?

— Не…

Лиан се почувства неловко. Какво ли знаеше за порталите? От Преданията и от Тенсор научи колко е трудно да ги овладееш, а и твърде малко места бяха подходящи за отварянето им. Всеки портал можеше да бъде прехвърлен към повечето останали портали, както и към доста оскъдни на брой други точки по света, но това беше почти неосъществимо и неимоверно опасно. Когато порталът се отплесне или изчезне, човекът в него умира. Откакто била наложена Възбраната, никой преди Тенсор не успявал да отвори портал. Старите ограничения не важаха ли вече?…

Каран бутна вратата към спалнята на Рулке.

— Всичко, свързано с порталите, е риск… Ох, умирам от глад. Отивам да търся вода и нещо за ядене. Идваш ли с мен?

— Не мога да стъпя на изкълчения крак. Май предпочитам да остана.

— Ами добре.

Когато болката отслабна, Лиан закуцука из съседните помещения, стараеше се да запомни всичко, за да го предаде в своето сказание. На входа на поредната зала замря — пред него беше стряскащата машина, но осветена по-ярко… и неприятно позната. Чудатите извивки на тъмния метал, зловещите издутини, странните лостове и остри шипове… Това беше творение! Същото неразбираемо нещо, което бе зърнал в съня на Каран, докато бягаха от Сит с лодката на Пендер. Въпреки че нямаше представа за предназначението на устройството, Лиан долавяше в очертанията му грозна практичност.

Протегна ръка към объркващата сетивата му синкавочерна повърхност, но пръстите му проникнаха в нея и той отскочи. Машината не беше тук! Съзнанието на Рулке я бе сътворило в завършен вид, но й липсваше вещественост. А може би подобно начинание беше неосъществимо в Нощната пустош.

Отново се опита да докосне устройството и ръката му потъна, без срещне никаква съпротива. Любопитството надделя, той напъха главата и раменете си вътре. В миг загуби досег със сетивата си, после вътрешността на машината се открои в неприятна тъмночервена светлина. Всичко се размиваше начесто пред очите му и щом мръднеше глава, му се завиваше свят. Различи две седалки с непривична форма, какви ли не ръчки, бутони и множество наглед стъклени плочи, по които пробягваха пъстри линии. Вътре съставните части бяха още по-сложни и невероятни, отколкото тези отвън.

Усети повей, после нечие присъствие. Каран се бе върнала по-скоро, отколкото очакваше. Той подхвърли през рамо:

— Натъквала ли си се на нещо подобно в Шазмак?

Смехът зад гърба му беше толкова басов и звучен, че и залата сякаш затрептя в хармония, а очертанията на машината се замъглиха. Цялото тяло на Лиан потрепери, косъмчетата по ръцете му щръкнаха. Той измъкна припряно главата си, зави му се свят, протегна инстинктивно ръце да се подпре на творението, и падна в него.

8.

Творението

— Майсторът летописец! — избоботи Рулке сдържано, но някак развеселено. — Нима досега не си попадал на творение? На какво ви учат в онази ваша нищожна школа?

— Че ти си чудовище! — изкряка Лиан, макар че му идеше да се превърне в сянка.

Рулке потискаше със самото си присъствие. Лиан не вярваше някога да е виждал по-грамаден мъж — плещест, с внушителен гръден кош, с дълги мускулести крайници. А и не беше човек в строгия смисъл на думата, а карон. От страх устата на младежа пресъхна.

— Може и да съм — ухили му се Рулке.

Лиан заотстъпва със зинала уста и вдигнати нагоре ръце. Макар и да не го съзнаваше, това бе единствената поза, с която можеше да убеди Рулке, че не представлява заплаха. Тази комбинация от ужас и глуповато изумление бе реакция, която Рулке бе виждал неведнъж.

— Озадачава те моето творение, така ли? То вече не е тайна, искам да научиш всичко за него. Нима някой е по-подходящ от един надарен летописец да разнесе из Сантенар мълвата за моята страховита сила? Научих как копнееш за знания. Моите гашади ми подшушнаха това-онова за тебе. Питай. С тебе можем да бъдем близки съратници.

Въпреки че Лиан бе очаквал завръщането на Рулке, внезапната му поява го беше уплашила, а това… Сащиса се. „В истинския живот може да се случи. Най-обикновено лукавство, нищо повече. Не го слушай, усмихвай се, кимай на всяка негова дума, но не забравяй, че всичко, изречено от него, е лъжа. Великият предател. Носителят на поквара. Аз обаче съм велик летописец — възрази си сам Лиан без помен от скромност. — Ако ще той да не заслужава доверие, какви ли тайни крие в паметта си!“

Трудно би устоял на изкушението да опознае по-подробно древността, да получи ключа към съставянето на сказания, които никой още не е чувал.

Подът се люшна, стените се разкривиха, а в мъглата светнаха малки сфери, които бавно се разпръснаха. Само творението остана непроменено.

Рулке изви глава, наблюдаваше и се ослушваше.

— Това не се е случвало досега — кротко сподели той. — Питам се дали твоите приятели не изпробват здравината на защитата ми. Ако упорстват, очаква ги много неприятна изненада.

Лиан обаче долови и сянка на опасение в самохвалството му. Взираше се в него с острия взор на летописец, за да го опише колкото се може по-добре в своето Велико предание. Откри, че догадката на Каран е вярна — устните на Рулке се свиваха в тънка линия, той стискаше челюсти и движенията му подсказваха изтощение, което не можеше да прикрие. Вероятно не намираше нищо опасно у Лиан, щом се издаваше така пред него.

— Ела да ти покажа моето творение — покани го Рулке. — То е машина, подобно на златната флейта, която Шутдар създаде за мен, а после я открадна и навлече опустошение на всички ни.

Протегна издраскана и подута ръка, с която без усилия го придърпа. Лиан се разтрепери.

— Замисълът за флейтата беше мой — продължи Рулке, — това обаче далеч я надминава. Нима има нещо, което не бих могъл да постигна чрез него?

Лиан си мълчеше. Сърцето му уж тласкаше сгорещена кръв из тялото, но краката му сякаш бяха от глина.

Рулке го хвана под ръка, все едно бяха побратими, и го поведе около творението, като се впусна в изчерпателни обяснения. Лиан схвана, че устройството може да отваря портали от едно място към друго, и служи за други, още по-важни, но неясни цели. Великолепна, хитроумно измайсторена машина. Но и твърде сложна, със заплетени принципи на действие. Освен това близостта до Рулке го гнетеше и не успя да проумее всичко.

Рулке не го изпускаше от преценяващия си поглед. „Прекалено могъщ е спрямо мен — каза си Лиан. — Знае, че не мога да преодолея страха си, а предложението му ме изкушава. Така си е, а не би трябвало. Всичко, което научих до този ден, цялата история на зейните е предупреждение: «Пази се! Не се забърквай! Краят е ясен!» Но каква съблазън… Ами ако е искрен?“

Лиан неусетно се поддаваше на лукавството на Рулке.

Изведнъж очите му откриха в далечния край на залата шестоъгълник като плоча от каменна настилка. Мъждукаше, а светещата мъгла над него трепкаше. Дали беше порталът, през който се бе върнал Рулке? Порталът на Тенсор беше далеч по-голям, а и след отварянето му през него духаше мощно въздушно течение. Този може би беше достъпен само за Рулке. В такъв случай техните кроежи за непокорство бяха обречени. Лиан си призна, че от тази мисъл мъничко му олекна. Е, да, длъжен е да се измъкне оттук, но защо веднага? Колко ли би успял да узнае дори през един-единствен час?

И тогава забеляза Каран, която бе дошла да го търси. Вече прекосяваше залата, когато Рулке се показа иззад своето творение.

— Добре дошла в моя затвор, малката — каза той и я дари с тънка усмивка. — Радвам се да те видя. Имам интересни планове за тебе.

Протегна напред едната си ръка, която сякаш леко потрепваше. Каран замря, вдиша шумно и заотстъпва.

— Лиан!

Неочаквано въздухът над шестоъгълника кипна като заврял чайник. Рулке се извъртя на пети.

— Не!

С един замах на ръката му между него и тях двамата изникна ледена плоча. Тя разделяше залата на две и беше прозрачна като чист лед, но дебела, висока и хлъзгава — нито да я прескочиш, нито да се покатериш. Рулке скочи отгоре й и разпери ръце. Замърмори непознати за тях думи. Скоро шестоъгълникът потъмня и се сля с пода, а струите мъгла пак се виеха хаотично.

Рулке въздъхна тежко и се върна обратно. С още един жест отвори пролука в преградата.

— Какво беше това? — попита го Лиан.

Рулке се облегна в отвора, широките му гърди се издуваха и свиваха. Вторачи се в своите пленници.

— Вашите приятели се мъчат да ме затворят тук.

Лиан неволно стисна ръката на Каран.

— Тоест пак да затворят Нощната пустош ли? — накъса се гласът му. — И нас заедно с тебе?

Такава участ не бе предвидил. „Нима са способни да ни сторят това?“ — чудеше се изтръпнал.

Зъбите на Рулке лъснаха.

— По-кротко. Ако наистина съм чудовището, описано в твоите сказания, може и да се засегна.

Лиан заотстъпва заднешком, като дръпна със себе си и Каран. Тя се запъна.

— Те успяха ли?

Виждаше как всичките й мечти за Готрайм рухват.

— Не и този път! Драги мои, май сте пред неприятен избор. Тях ли подкрепяте, или мен?

Каран на свой ред стисна ръката на Лиан.

— Не искаме нито да умрем, нито да предадем приятелите си.

— Въпреки че те ви изоставиха? Може би ще прекарате много време с мен, доколкото има смисъл да мерим времето тук, защото ходът му е необичаен…

В ъгъла мъглата кипна отново. Рулке реагира мигновено. Пролуката се заледи, а той се хвърли към плочата със скокове по пет-шест разтега.

Движението на мътилката беше още по-бурно от първия път, в нея просветваха ярки ивици. Рулке едва се различаваше, вдигнал ръце в трескав опит да отблъсне незнайната сила, която нападаше портала от другата страна.

Лиан и Каран гледаха прегърнати.

— Надявам се… — прошепна тя.

— Какво? — тихо я подкани Лиан.

— Толкова съм гузна, но… се надявам Рулке да победи.

— И аз. Не искам да останем тук до края на живота си.

Мина време, преди ярък проблясък да покаже и високия таван. От глухия тътен преградата се нагъна. Рулке се появи с вой от мъглата, клатушкаше се сляпо към тях и накрая опря буза в прозрачната стена. Облещените му очи зяпаха право в Каран.

„Побеждават го и се бои! — рече си тя. — Уплашен е, че никога няма да се измъкне. Поне в това му съчувствам.“

Каронът се преви, сгърчените му пръсти изскърцаха по преградата. В ъгъла подът стана оранжев и се изду като стопено стъкло. От мехура се проточиха оранжеви лъчи. Един докосна лицето на Рулке и от брадата му изскочи струйка дим. Друг проби дупка в стената. Рулке изруга немощно и се насили да отиде пак при плочата. Битката се проточи, а Каран и Лиан гледаха втрещени. Веднъж им се стори, че дори времето замръзна. Накрая и таванът се сниши видимо, стените пък изтъняха и Каран надничаше през тях в съседните стаи. Все пак порталът угасна отново и Рулке се застави да пропълзи до преградата.

— Надделяват… — призна дрезгаво, щом отвори пролуката.

— Какво не е наред? — попита Каран.

— Какво не било наред?! Черпих от самата Нощна пустош, за да поддържам целостта на границите, но вложената в тях енергия трябва да бъде взета отнякъде.

— Не разбирам… — промълви тя.

— Каран, Нощната пустош не е истински свят, тя е мъничка — оскъдно вещество, още по-недостигаща енергия. И досега се свиваше непрекъснато, изпускаше енергията си в празното пространство. Още преди края на един човешки живот щеше да замръзне… и аз заедно с нея. Враговете ми само трябваше да почакат търпеливо. Убеден съм, че един ден ще оценят иронията на съдбата.

— И какво става? — подхвърли Лиан.

— Накрая всичко ще изчезне — посочи Рулке стените. — Аз съградих това място. Ако си върна енергията, която го крепи, моят дворец неизбежно ще се свие до размерите на градински клозет. Ако дори него не успея да поддържам, ще умрем от задушаване. Когато съм тук, онези са прекалено силни за мен.

— Защо само тук? — не разбра Лиан.

— Помагат си с прекалено мощен източник… вероятно разлома. Макар че не им е много ясно как да го използват, за мен става непосилно. Нощната пустош е черупка с енергия колкото да се запази и нищо повече.

— Затова е толкова студено — досети се Каран.

— Умна си! Мога да създам и огън тук, но гори без топлина, защото няма енергия да го подхранва. Ако не ги объркам или надхитря някак, скоро ще умрем.

Моделът още се въртеше полека, а Игър и Мендарк го изучаваха с неуморно старание. Търсеха белези за пролуката в Нощната пустош. Минаха няколко часа, преди Игър да поклати глава.

— Не мога да намеря никаква следа.

— Може би мрежата не е достатъчно плътна. Налага се да я очертаем отново.

— Занимаваме се с това повече от ден — напомни Игър. — Ние се изтощаваме, а Рулке набира сили. Аз не мога да продължа!

— Трябва — настоя Мендарк, но Талия виждаше, че малко му остава да припадне.

Тя обикаляше формата от светлина и се опитваше да създаде пълно нейно подобие в ума си. Разкривеното кълбо обаче се менеше неспирно. Талия прозря, че и Нощната пустош сигурно не е устойчива. Погледът й тъкмо се спря на мъничко възелче от пресичащи се линии, но те се поразместиха и след миг там нямаше нищо.

Тя разтърка смъдящите си очи. Май си бе въобразила. Вместо възелчето имаше кървавочервено петно, чиято светлина пулсираше. Зад нея спорът между Мендарк и Игър не секваше.

— Нека се откажем, преди да е станало късно — примоли се Игър.

— Твърде далеч стигнахме, за да се откажем.

Не можеше да се съсредоточи заради тези препирни. Под краката им подът подскочи по-силно.

— Млъкнете! — кресна Талия, обикаляща около модела. — Нещо не е както трябва…

— Какво?! — веднага се обърна Мендарк.

— Ей тук имаше възелче. Щом го забелязах, линиите се разделиха. Възможно ли е Рулке да променя модела от Нощната пустош?

— Само като променя съответните части от Нощната пустош. Не е изключено през цялото време да е знаел с какво сме се захванали.

— Какво ви казвах?! — стъписа се Игър. — Знае всичко. Разиграва ни!

— Не може да ни види оттам — сопна му се Малиен. — Но доколкото моделът е точно копие на Нощната пустош, Рулке вероятно е в състояние да открие какво вършим.

— Сигурно има и друг начин да открием пролуката — промърмори Талия.

— Разполагаме ли с вещ, която Рулке е докоснал след излизането от портала? — сепна се Мендарк. — Тогава ще можем да използваме един от принципите на Тайното изкуство, за да проследим преминаването му.

— Пипна Огледалото на Аакан — обади се Шанд, — но ще е прекомерна дързост да го използваме.

— А изумруда? — спомни си Аспър.

Игър го бе наситил с мощ при разлома и после го беше метнал, за да унищожи Рулке, който обаче разпръсна заклинанието и смля кристала.

— Останаха и капки от кръвта му по пода — допълни Шанд.

— Превъзходно! — възкликна Мендарк.

Малиен се обърна към Аспър.

— Съберете зрънцата от изумруда и изстържете кръвта. Всичко, до последната прашинка!

Аспър и Зара се покатериха устремно по стълбата. Подът се разтресе за кой ли път. Талия се взираше в тавана, долавяше и с тялото си тежестта на скалите и кулата отгоре, които се крепяха на толкова податливи опори. Задушаваше се…

Игър се бореше все по-неуспешно с поддържането на модела — той ту избледняваше, ту просветваше. Чакането се проточи в жегата, но накрая Аспър се върна с изумрудените трошици в кесия, Зара пък донесе паничка с малко остъргани съсиреци на дъното.

— Стрийте песъчинките от кристала на прах — нареди Мендарк.

Още чакане заради твърдите останки от изумруда. По някое време блещукащият прах беше готов и смесиха кръвта с малка част от него. Отново наситиха разкривената сфера с енергия през рубиновия жезъл, Игър промърмори думите на сигнала и Зара издуха сместа през тръбичка към върха на модела.

Сферата засия, после кървавите петънца по нея угаснаха заедно със зеления фон. За миг мрежата от жълти линии изпъкна освен в една точка при южния „полюс“. Там мрежата беше извита във фуния с възел в тесния край, а отгоре се виждаше зеленикаво покритие. Това беше пролуката в Нощната пустош.

— Задръж така! — изрева Мендарк, Игър извлече сила от разлома и моделът застина.

Всички вкупом си отдъхнаха.

— Готово ли е? — чу се младежкият глас на Зара откъм покритата със сяра скамейка.

— Де да беше готово… — почеса се по брадичката Игър. — Само успяхме да открием портала.

— Най-трудното тепърва предстои — съгласи се Мендарк. — И най-опасното. Ще го затворим, за да е непроходим.

С рязък грохот цепнатината в пода се разшири забележимо. От тавана се посипаха късчета камък. Стоящите в залата не само чуха, но и усетиха как основите над тях застенаха, отърквайки се. Талия знаеше, че ужасът в очите на Мендарк и Аспър се чете и в нейния поглед.

— Как ще успеете да го затворите? — попита тя прегракнала.

— Както поначало затворихме Нощната пустош. Заклинанието обаче изисква огромна мощ. Не съм убеден, че запазих достатъчно сили за него. Цялото ми тяло крещи за почивка.

По лицето на Малиен избиваха обилни капки пот.

— И моето — изпъшка тя. — Това е по-лошо и от болката в рамото.

— Не е късно да се откажем — със същия хрипкав глас напомни Игър.

— Няма да стане — сопна се Мендарк. — Като сме се захванали, да стигнем до края.

Тук-там по дължината на процепа нагоре се извиваха струйки изпарения. Подът не се укротяваше. А частичната парализа пак скова Игър заради страха от смъртния му враг.

— Мендарк — обади се Шанд настойчиво, — опитваш се да тласнеш Игър отвъд предела на възможностите му.

— Не повече, отколкото пришпорвам и себе си — отвърна Мендарк с пренебрежение.

Щом го чу, Игър отметна глава назад.

— Трябва… да го направим! — изфъфли той с половин уста. — Аз ще се… подготвя. — Наистина успя да се овладее. — В знанията за Забранените опити надминавам всички ви. Разпределете си зеления прах. Щом кажа, издухайте го едновременно към портала и по целия модел. Мендарк… Ти, Талия и Малиен ще го закрепите там, докато свърша моята част от работата. Ще почерпя сила от разлома за последен път, ще насоча енергията с жезъла и ще слея изумрудения прах с модела… С такава непроницаема обвивка — и ако сме късметлии — Нощната пустош ще бъде затворена окончателно.

— Не ми харесва — завъртя глава Малиен. — И без това… — Прекъсна я мощно изхвърляне на пара от пукнатината. — Разломът е все по-неустойчив. Извлякохте твърде много енергия от него.

Подът се тресеше, заради изпаренията въздухът в кухината помътняваше.

— Май нещо се размести току-що под нас — прошепна Талия.

— Нямаме избор — отсече Мендарк. — Просто направете необходимото!

Докато останалите подготвяха праха, той обсъди с Игър ограниченията, наложени от Тайното изкуство, и подробностите от градежа на Нощната пустош.

Талия приклекна до Малиен.

— Най-добре е да се махнат всички, които няма защо да стоят тук. Ако се случи най-лошото, поне някои ще се спасят.

— И какво ще ги сполети после? — изръмжа Игър.

9.

Затварянето на портала

— Представям си как ни се присмива — изхленчи Игър и си избърса челото.

Талия също се боеше, но малко оставаше да го зашлеви.

— Глупости! — скастри го Мендарк. — Я се стегни.

Игър застана над разлома, чиято цепнатина вече беше широка два пръста и минаваше през пода, стените и тавана. От дълбините се чуваше бълбукане и съскане. Той се напрегна, за да запечата в съзнанието си измеренията на Нощната пустош, а след това да вземе енергия от разлома.

— Готови ли сме? — по-сдържано попита Мендарк.

— Да! — увери го Талия и поднесе към устните си тръбичка, пълна с изумруден прах.

Около модела стояха още Аспър, Зара и Баситор. Малиен щеше да помага на Мендарк в насочването на енергията. Другите се бяха качили по стълбата.

— Броя до три. — Мендарк се вторачи в Игър. — А щом всеки от вас направи каквото се иска от него, наведете глави и закрийте очите си. — Едно… Две…

Той зажумя, за да избистри образа на Нощната пустош в ума си.

— Той е твърде могъщ — зашепна Игър. — Чувствам как възпрепятства усилията ни и пази силата си за мига, в който сбъркаме. А това е неизбежно. Нима знаем какво вършим?

— Той е немощен! — изсумтя Мендарк. — Опитва се да ни подлъже защото няма друг изход. Помни, че за този процес е необходима точност. Не прекалявай със силата. Игър, чуваш ли ме?! На крачка сме от ръба на бездната. Опомни се най-сетне! Ще се справиш ли? Ако не, разкарай се оттук, за да те замести друг!

Не си направи труда да не допусне надменност в гласа си и всички го разбраха добре. Настъпи дълго мълчание.

— Ще мога… — потръпна Игър и избърса потта от очите си.

Талия въздъхна с облекчение. Мендарк вдигна ръка и замахна надолу.

— Три! — изплющя думата като камшик.

Като един те издухаха праха към модела и се хвърлиха по очи на пода. В миг зеленият облак заискри по цялата сфера, после Игър изрева неистово, вдиша с пълни гърди и краят на рубиновия жезъл блъвна истински фонтан от светлина.

— Много е! — изкънтя викът на Мендарк.

Ослепително сияние избухна в модела, проникваше през дланите им, през клепачите и за кратко блокира всичките им сетива. След това се спусна мрак.

Засега не се случваше нищо. Рулке беше изцеден, седеше облегнат на ледената преграда и дремеше, но през няколко минути се будеше да провери портала. Каран донесе завивка от спалнята и двамата с Лиан се увиха. Можеха само да чакат. Непривично беше да разчитат на своя враг във всичко, да споделят с него надежди и опасения. Каран обаче помнеше всичко чуто за неговата хитрост и коварство и не можеше да потисне страха си.

Палатът се разкриви, стените изтъняха още повече. През тях се виждаха стая след стая, като през стъкло. Загуба на още енергия… Само творението на Рулке изглеждаше плътно.

— Уф! — стъписа се Лиан, който бе започнал да потъва в пода.

Тя му помогна да се измъкне и той изграчи:

— Умирам от глад.

Рулке го погледна с помътнели очи.

— В спалнята ми, от която вече се възползвахте, ще намерите съд с вода и малко храна. Донесете ги.

Каран изтича и се върна. Храната беше във вид на пресовани кубчета печено тесто. Тя ги подаде през отвора и Рулке ги раздели по равно. Преглътнаха кубчетата с по няколко глътки вода. Безвкусна храна, но като нямаше друга…

— Размишлявах над казаното от тебе — подхвана Лиан.

— Ами! — отрони Рулке равнодушно.

— За стремежа ти да ги надхитриш. Наблюдавах и как им се опълчваш. Може и да си позволявам твърде много, но…

— Така е, но изплюй камъчето най-после! Проклети летописци, все гледате да наредите стотина думи, когато е достатъчна и една.

— Ти хвърляш срещу тях цялата си сила — натърти Лиан. — Струва ми се, че тук стратегията ти е несполучлива.

— Досега не ме е проваляла — с безжизнен глас възрази Рулке.

— Но ти ги нападаш така, сякаш си по-силен от тях. Знам, че някога е било така, но не и тук и сега…

Лиан се запъна.

— Имаш ли други съвети за мен, дребно човече?

— Нямам много умения извън боравенето с думите, освен едно…

— Две — измърка Каран и плъзна длан по бедрото му.

Жестът й не убягна от отвратения поглед на Рулке.

— Вие двамата сте като зайци!

— В школата нямаше по-добър от мен в премерването на силите с лакти, опрени в масата. Често побеждавах далеч по-яки мъже. Те се заблуждават, че всичко опира до грубия натиск, но това е само борба на воля.

— Слушам те — насърчи го Рулке. — Може някой ден да си опиташ силите срещу мен. — Той изду мускулите на ръката си, по-едра от крака на Лиан. — Каква тактика прилагаш?

— Необходимо е по-голямо усилие за натиска, отколкото за удържането на противника. Аз… само му преча, докато той се мъчи да притисне ръката ми към масата. Минават няколко минути, ръцете ни се преуморяват и аз лекичко поддавам. Той натиска с всичко, което му е останало, защото очаква да ме довърши, но аз пак го задържам. Накрая започвам да гледам унило и щом той се напъне докрай и няма никаква сила, просто залепвам ръката му за масата.

— Летописецо, у тебе се криело повече, отколкото си мислех — промърмори Рулке. — Да, обаче…

Ледената преграда подскочи и той се хвърли немощно към портала.

Борбата се поднови, но скоро стана ясно, че Рулке я губи. Плочата грееше като слънце по пладне, светлинни копия се забиваха във всички посоки и дупчеха преградата като решето. Мъглата заприлича на пушеци над вулкан.

Задъхан и облещен, Рулке се свлече на колене, изпружил ръцете си със свити юмруци. Цялото му тяло се сгърчи. Скоро опря чело в пода. Нищо не нарушаваше тишината.

— Какво прави? — прошепна Каран.

— Не знам — също шепнешком отвърна Лиан. — Усещам да се натрупва напрежение…

Стените и преградата трептяха с нисък звън като от гонг, Каран и Лиан усещаха вибрациите дори в черепите си. Плочата се обля в толкова силна светлина, че бяха принудени да закрият очи. Ледената стена пред тях се изпари светкавично. Рулке нададе изтерзан вопъл, чиито отгласи не стихваха из огромната зала. После рухна по корем и замря.

— Е, това беше — промърмори Лиан с пресъхнало гърло.

— Ох, какъв си глупак — беснееше Мендарк. — Проклет, трижди проклет глупак!

Талия отвори очи. Отначало й се привидя, че Игър е успял въпреки всичко. Моделът още висеше във въздуха, линиите му бяха слети в жълта мътилка. На едно място личеше бледозелено петно — мястото на портала.

— Направихте го! — провикна се тя.

— Не — отрече Мендарк смазан, сякаш кулата бе налегнала плещите му с цялата си тежест.

Другаде по сферата нямаше зелена обвивка. Неовладяният изблик на енергия бе изпарил изумрудения прах.

Игър се олюляваше, гледаше изцъклено, а долната му челюст висеше.

Пред очите им светлинното кълбо избледня, но преди да угасне, от него падна зелен стъкловиден конус и се сцепи на пода. Скалите под краката им подскачаха, изпарения изригваха от десетина места.

— Идиот! — бълваше Мендарк в такава дива ярост, че думите трудно се различаваха. — Прекали поне стократно с тази мощ.

— И ти го притисна прекалено — озъби му се Шанд. — Предупредих те.

— Не виждам — смънка Игър, от очите му се стичаше обилна слуз. — Нищичко не виждам. — Още стискаше вече безполезния рубинов жезъл, чийто край бе провиснал разкривен. — Толкова се страхувам…

— Това ли е краят? — намеси се Талия. — Нищо друго ли не можем да направим?

— Свършено е с нас — отсече Мендарк. — Вече няма да затворим портала.

— Страхувам се — монотонно хленчеше Игър.

— Ти пропиля единствения ни шанс. Знаех си, че не бива да разчитам на тебе.

— Тогава защо го изтормози до полуда? — кипна Талия.

— Защото нямах избор!

— Безсмислено е да си разменяме обвинения — укроти ги Малиен. — Да се качваме по стълбата, докато още можем да се измъкнем.

Талия се наведе да прибере двете парчета от изумрудената стопилка. Поредният трус я разклати, земята долу затътна скрибуцащо. Целият процеп бълваше пара. Игър отлетя настрана.

— Светлина! — изкрещя Мендарк.

Всички извадиха светлиците от джобовете си. В разлома вече можеше да се напъха крак, а въздухът над него лъхаше на пещ.

— Няма да се спасим! — завайка се Зара.

Над тях скърцането на основите преминаваше в писък.

— Талия, помогни ми! — извика Шанд.

Двамата подкрепяха почти безпомощните Игър и Малиен да стигнат до стълбата и да запълзят нагоре. Другите се катереха пред тях. Талия се мъкнеше вяло. Не помнеше такова прилошаване след употребата на магия. Стоеше бездейно в подножието до Шанд. Мендарк се скри от погледа им в шахтата, Игър въпреки слепотата си щъкаше бързо подире му.

— Хайде — настоя Малиен, впила пръсти в рамото си. — Аз съм бавна и трябва да се кача последна.

— Не, ще се нуждаеш от помощта ми — заинати се Талия. — Шанд, тръгни пръв.

Той скръсти ръце и се усмихна.

— Живях твърде дълго. Аз съм след тебе, Талия.

Тя кимна с благодарност и се хвана за прътите. Малиен се придърпваше трудно с една ръка. Талия я следваше, без да поглежда нагоре — от тавана се сипеха остри парченца и прах. Стълбата се тресеше непрекъснато, Малиен се изтърва веднъж и щеше да падне, но Талия я задържа с тялото си.

— Как е рамото ти?

— Откакто ме има на този свят, не съм била по-зле. И май тук ще е краят ми.

— И аз се боя от същото.

При по-резките трусове от основите на кулата се изтръгваше вой като писъци на изтезавани демони. Талия сведе поглед. Шанд се катереше устойчиво под нея.

— Ти как си?

— Добре — отвърна старецът, — макар че е горещо, а и пак надушвам пушеците.

И тя усещаше сърбеж в носа, очите й се насълзиха от горещата сяра.

— Малиен, ако можеш по-бързичко… Възможно ли е да устои? — промърмори на себе си Талия.

— Кулата ли? — изсумтя Шанд. — Ако това продължава — изключено. Признавам обаче, че е направена добре.

— Стигнахме до залата при основите — обади се Малиен. — На половината път сме. Трябва да си отдъхна минутка-две.

Стъпиха от стълбата на уж плътния камък, който обаче се люшкаше като морски вълни. И останалите още събираха сили тук въпреки опасността. Двама аакими се бяха вторачили в подвижните основи, прехласнати от майсторския градеж.

— Защо не е паднала? — дивеше се дрезгаво Баситор. — Това е пределът на якостта й…

— Разломът се измести натам — посочи Аспър. — Ако земята се плъзне още малко в същата посока или трусът е насочен право нагоре, кулата ще рухне тутакси!

— Погледни това опорно въже. Външните жици са се разръфали. Скоро ще се скъса.

Отгоре кухо изкънтя вик:

— Зара, Зара!

Шала се спусна вихрено по стълбата и Талия се усмихна неволно. Близначките наистина бяха неразделни.

— Тук съм, Шала! — обади се Зара. — Нищо ми няма.

В мига, когато Зара скочи от стълбата, скалата се раздруса мощно и едно от помощните въжета не издържа. Свободният край профуча през залата на една педя от лицето на Шанд и халоса Шала в гърдите с неумолимия напор на дънер, затъркалял се по планинска стръмнина. Тя се заби в стената, плъзна се надолу и застина на пода с опряна в камъка глава.

— Шала! — втурна се сестра й. — Как си?

Притича и Талия. Очите на Шала бяха отворени. Тя се усмихна немощно на близначката си и погледът й се изцъкли.

— Шала! — пищеше Зара. — Кажи нещо!

Аспър избута Талия и се наведе, но бездруго беше ясно, че Шала е мъртва. Тялото й беше премазано, шията — счупена. Той сложи трупа по гръб и затвори очите. Талия наведе глава.

— Размърдайте се! — разкрещя се Мендарк. — Това въже ще се изтръгне.

Всички запъплиха по стълбата. Избутваха Зара насила, тя се боричкаше и вряскаше. Дори сега не искаше да изостави сестра си. Най-сетне се добраха до първия етаж на кулата и аакимите се пръснаха да търсят път към спасението. Предполагаха, че има таен изход, но колкото и да тропаха по стените, не го откриха.

Земята се люшна в друга посока и скрибуцането отдолу ги извести, че подвижните основи са се изместили отвъд пределите на издръжливостта си. Подът се килна.

— Нагоре, безумци! — ревна Мендарк и те пак се устремиха по стълбата.

— Четири етажа — пресмяташе Талия на глас, — после два надолу, излизаме от кулата и минаваме по моста. Успеем ли, има някаква надежда.

— Ако кулата не падне към нас.

Глухо свистене от едната страна.

— Въжето беше дотук — промърмори Шанд.

Кулата се изкриви още повече, а заедно с нея и стълбата. Горе по стената на втория етаж плъзнаха пукнатини над мястото на скъсаното въже. Разширяваха се бързо и върху главите на бягащите падаха отломки от мазилката. Докато минаваха през четвъртия етаж, от зида в една ниша изскочи дялан блок и се стовари пред краката им. Изтрещяха падащи камъни и в стената зейна дупка — през нея се виждаха шпиловете и куполите на крепостта.

— Да скочим оттук! — посочи Талия.

— Недей! — възпря я Шанд. — Кулата ще рухне натам.

Нажежен въздух напираше отдолу и носеше задавящи пушеци. Талия погледна за миг — далеч под нея от разлома се изливаше червена ивица.

Доближаваха петия етаж, където Тенсор бе създал портала.

— Не мога… повече — оплака се Малиен.

— Още мъничко — насърчи я Талия, а с ъгълчето на окото си виждаше все по-широките пукнатини в стените.

— Ти върви. Схванаха ми се краката и ръцете. Не мога да мръдна!

10.

Падането на кулите

— Мъртъв ли е? — прошепна Каран, щом зрението й се възстанови.

Притичаха по пода, покрит с локви и буци разкашкан лед. По лицето на Рулке, там, където го бе опарила избухналата енергия, се издуваха мехури.

— Не е — отвърна Лиан, напипал пулс на шията му. — Но умре ли той, същото ще сполети и нас. Виж дали ще намериш още малко вода, и то бързо!

Каран хукна. Лиан чакаше до поваления великан — страшният враг, който непременно би го употребил за своите цели, ако се възстанови. Но загубеше ли Рулке живота си, двамата с Каран оставаха заклещени в Нощната пустош до последния си ден.

След няколко минути Рулке изохка и отвори очи. Имаше мехур и на единия клепач, трудно фокусираше погледа си.

— Ти ли си, летописецо?

Лиан хвана ръката му, едва привдигнала се от пода. Каронът още дишаше тежко, но погледът му се избистри. Зъбите му лъснаха в усмивка, която необяснимо сгря душата на Лиан въпреки всички струпали се накуп заплахи.

— Победихме ги… — промълви Рулке. — Надделяхме! Бива си я стратегията ти, летописецо.

— Значи не затвориха портала?

— Няма никакво препятствие.

— Тоест и сега има възможност те… да нахлуят тук?

— Да, възможно е. Аз пък не смея да го затворя, защото после може и да не успея да го отворя.

— Аха… — Лиан се насилваше да не показва чувствата си. Оставаше шанс за бягство. Взря се в нараненото лице на карона и се запита какво ли предстои. — Ти… добре ли си?

Рулке се оттласна от пода, но се подпря на рамото му.

— От прастари времена не ми е било толкова зле.

Разгледа отражението си в своята странна машина — мехурите по лицето и кръвясалите очи. Пръстите и дланите му бяха обгорени от сблъсъка с енергията в изумруда на Игър, а и имаше рана от ножа на Каран.

Произнесе напевно слова, с които май пребори за малко изтощението. Напрегна мускулите си и се задържа на крака.

— Не бива да си позволявам отдих засега. Тепърва имам да правя и да научавам много неща. И ти можеш да ми помогнеш! — добави той властно.

Разтревоженият Лиан се отдръпна. Подът отново беше твърд под ботушите му. Рулке го догони с лекота. Как успя да се опомни за толкова кратко време?

— Е, ще имам ли подкрепата ти? — благо попита каронът и го хвана под ръка. — Ще бъдеш възнаграден щедро. Но ако не се съгласиш…

— Дръж се — нареди Талия.

Изпълзя нагоре покрай Малиен, като внимаваше да не закачи рамото й, и хвана здравата й ръка.

— Шанд, можеш ли да я буташ?

Старецът просто се надигна, докато краката на Малиен опрат в раменете му, издърпа се яростно по стъпалата и тримата се търкулнаха на кълбо в залата с портала.

Стените се разделяха. Подът се накланяше все повече, част от тавана падна и внезапен грохот оповести рухването на една от деветте каменни спирали. Талия метна Малиен на рамо и се учуди, че дребничката жена тежи толкова. Заедно с Шанд запристъпя през парчетиите и разкривените останки от металната врата.

Щом излязоха на площадката, се спънаха в труп на жена — Тел, яката майсторка на механизми, смазана от паднал камък. Стълбата беше осеяна с отломки, които се трупаха непрекъснато. Спиралите на кулата продължаваха да се разместват. Изведнъж кулата се люшна в обратната посока и процепите изчезнаха.

— Продължавай! — изхърка Шанд. — Малко остана!

Каменни отломки се търкаляха с тропот по стълбите. Един голям къс удари Шанд в гърба и той се присви. Но за радост на Талия след миг отново се изправи. Носът му бе разбит и кървеше.

След малко пред тях беше западният мост от Голямата кула към крепостта. Изтръгнаха от себе си сили за последен тромав бяг, щом видяха как кулата се накланя повторно. В началото на моста зееше дупка. Навсякъде около тях се срутваха камъни.

Талия очакваше да й се пръсне сърцето, когато прескочи дупката с Малиен на раменете си и двете се хързулнаха по моста. Малиен изпищя. Талия се надигна на колене и осъзна, че е немислимо да носи другата жена нататък. От одраните й колене потече кръв. И Шанд не беше по-добре. Запълзяха по плитката дъга на моста уверени в скорошния си край, защото целият свят наоколо сякаш се разпадаше.

Талия се канеше да легне в очакване на смъртта, но дотичаха Осейон и неколцина аакими. Грабнаха тримата за раменете и краката и препуснаха по моста, тъкмо когато каменната му настилка започна да се изронва от металния скелет.

Късовете камък се удряха един в друг и се разделяха. Ту се отваряха широки цепнатини, ту пак се скриваха. Пришпорени от паниката, носачите скачаха с пъргавината на планински кози. Миг преди мостът да пропадне под краката му, Осейон хвърли Талия на площадката и се метна до нея. Талия се обърна и гледката се вряза завинаги в паметта й.

Голямата кула се наклони още малко. От средата до върха й изскачаха облачета прах, после въжетата се изтръгнаха и навивките на каменните спирали се разделиха. За миг-два изглеждаше, че ще паднат всяка в своя посока, но с рухването си кулата започна да се рони от върха надолу. Горната й половина се срути с неописуем тътен вдясно, върху куполите и шпиловете на твърдината, като събори повечето от тях. Късчета лазурит свиреха във въздуха, едно сцепи бузата на Шанд. Дебело крепежно въже прелетя със свистене и помете най-широкия купол на крепостта.

Последен падна платиненият връх, закачи края на твърдината с оглушителен звън, смачка се и увисна. По-ниските етажи на кулата също се срутиха и всичко се скри в непрогледна пушилка.

Когато тътенът стихна и прахолякът се слегна, всички се вгледаха безмълвно в останките. Пет каменни спирали се бяха прекършили на равнището на моста, остатъци от другите четири стърчаха скупчени и назъбени, крепеше ги полукръг от злато и лазурит. Две разръфани въжета още се люлееха от краищата. Отляво и зад тях крепостта беше почти невредима, отдясно имаше само развалини.

— Сега вече ни е спукана работата — изръмжа Мендарк. — Няма да отворим портал, за да се приберем. Волю-неволю ще прекосяваме Сухото море през лятото! Никой не е успявал. Благодаря ти, Игър! Ти превърна вероятната победа в пълен разгром.

— Не биваше да използвате праха от изумруда — прошепна Тенсор. — След като Рулке толкова лесно отблъсна нападението на Игър с енергията на кристала, как очаквахте да му се наложите точно с останките от изумруда?

— Тенсор, ти ни навлече всичко това и отказа да помогнеш — процеди Мендарк. — Не си губи времето да ни укоряваш.

Игър зяпаше невиждащо към руините на Катаза.

— Бях прекалено уплашен… Прекалено.

Започваха да осъзнават в какво положение са изпаднали. Онези, които бяха стояли при разлома до края, бяха с обгорени лица и ръце от мощния изблик. Раната на Малиен се бе разкъсала при падането върху моста и трябваше да бъде зашита веднага. Тенсор беше осакатен, Игър — ослепен, а Зара седеше встрани вцепенена и дори не плачеше за сестра си.

— Никаква надежда ли няма да отворим пак портала? — попита Талия.

Походът през Сухото море по това време й изглеждаше като сбъднат кошмар, за който никой от тях не беше готов.

Поредният трус изхвърли на двадесет разтега във въздуха фонтан от лава и пепел.

— Ето ти нагледно доказателство за участта на Катаза — сви рамене Мендарк. — Ще се осмелиш ли да влезеш пак? — Не очакваше отговор.

Аакимите бяха изнесли снаряжението и припасите си навън. Провериха ги, нарамиха раниците и с последен поглед към руините на величавата Катаза поеха към канарите, от които започваше спускането към Сухото море.

Тръгнаха по виещата се западна пътека. Шанд водеше за ръка високия Игър. След тях вървяха Мендарк и Осейон, чието внушително туловище сякаш се смаляваше под тежестта на раницата. Отзад беше Талия, изпълнена със страх от Сухото море, макар че беше по-закалена за такива изпитания от повечето други. Деветима аакими вървяха в колона, двама носеха Малиен, още двама — Тенсор.

Спускаха се пет дни до някогашния бряг, за да слязат оттам към дъното. С всяка крачка въздухът беше по-горещ, сух и солен.

В подножието на последната стръмна скала стъпиха върху полегат чакълест склон с полепнала по него кора от сол. Струваше им се, че гъстият въздух засяда в гърлото. Почти нестихващият вятър засипваше с разпрашена сол възпалените очи, уши и усти. Жегата лъхаше на отворена пещ.

— Това е непоносимо — смънка Шанд, закри главата си с края на наметалото и се устреми обратно към сянката.

Минутите се изнизваха, никой не помръдваше и не продумваше. Талия съзираше в очите им, че Сухото море вече ги е победило.

— Никой никога не го е прекосявал през лятото — повтори Игър думите на Мендарк. Само той от всички не бе минал по соленото дъно на идване. — Същинско безумие. Няма да издържа.

— До началото на лятото остават седем дни — промърмори Шанд. — Горещините тепърва започват.

Цял ден се свираха в една пещера, а при падането на нощта не събраха сили да потеглят. Сутринта спориха часове наред има ли изобщо смисъл да насилват късмета си. Дори аакимите настояваха да се върнат в Катаза до началото на есента, макар че съзнаваха колко безнадежден и рискован щеше да е престоят им там. Талия си вееше с шапката и не се намесваше в спора. Знаеше, че нямат избор.

— Колко имаме да вървим оттук до езерата? — обърна се Малиен към Осейон.

— Десет нощи. Само че през пролетта нощите бяха по-дълги.

— И по-хладни — лениво се обади Талия. — А ние бяхме здрави и издръжливи. Този път ще се влачим двойно по-дълго.

Малиен понамести ръката си в превръзката. Рамото й заздравяваше, но болката още бе силна.

— Върнем ли се горе, ще измрем.

— Или ще ни се прииска да сме умрели — добави Мендарк. — Дадем ли на Рулке още половин година да се подготви, вече нищо няма да може да го възпре. Аз ще тръгна, дори и сам.

Осейон се засмя непочтително.

— Сам ли, господарю? Няма ли поне на мен да заповядаш да те придружа?

Мендарк почервеня.

— Да де… аз, ти и Талия.

— Всички или никой — натърти Малиен.

През нощта те се затътриха по пътя. Най-безкрайната нощ в живота им. Само една случка ги поразведри малко.

— Виждам! — изрева Игър, щом слънцето се показа. — Виждам!

Оказа се, че зрението му не се бе възвърнало съвсем, просто различаваше светлината от мрака. Но все пак имаше надежда, че ще се възстанови, и това посмекчи озлоблението му.

Вървяха през кратките нощи, докато не се преуморят най-слабите — Игър и Селиал, тоест по няколко часа. Мъкнеха се непоносимо мудно из неравния терен от застинала лава. През дългите дни не се подаваха от палатките.

Всеки ден връхлитаха бури, носещи облаци разпрашена сол или кристалчета. Пътниците уплътняваха всяка пролука в палатките, покриваха носовете и устите си с парчета плат и дишаха през тях. Отмерваха толкова оскъдни дажби вода, че жаждата беше постоянно мъчение. И винаги усещаха вкус на сол.

На десетото утро Шанд изведнъж усети, че въздухът е замрял. Игър стоеше до палатката в очакване на единственото нещо, което виждаше по-ясно — светилото. Шанд обаче се изненада от друга гледка — сигнален огън, запламтял ярко в далечината.

— Ама че странно! — сподели той с Игър. — На планината има светлина.

Игър му позволи да го обърне в тази посока. Примижаваше напрегнато и накрая от очите му потекоха сълзи.

— Рулке… — изхриптя в безпомощен ужас.

11.

Клаустрофобия

Каран се върна запъхтяна, понесла съд с формата на пясъчен часовник, от който плискаше вода. Изуми се, че заварва Рулке изправен и наглед освежен. В душата й отново се прокрадна страх. Загриза я желанието да хукне накъдето й видят очите.

Но какво правеха той и Лиан? Стояха с гръб към нея, вторачени в творението. Лиан вдигна глава към великана, стори й се, че го поглежда съзаклятнически. Дори отдалеч личеше нетърпението на Лиан, възбудата, в която го бяха хвърлили думите на Рулке. Стъписващата машина трепкаше във въздуха подобно на мираж. „Ох… Знам, че по воля не можеш да се мериш с Рулке, но защо поне не опиташ да устоиш?“

Лиан я зърна и Рулке усети присъствието й.

— Каран — подхвана с глас, сладък като течен шоколад. — Ела при нас.

Думите „при нас“ я поразиха в сърцето. Толкова бързо ли бе омекнал Лиан? Спомни си предупреждението на Шанд, че зейните не заслужават доверие заради гибелната си любознателност.

— Каран, успяхме! — провикна се Лиан. — Порталът остана отворен.

— А ако и ти си сговорчива — вметна Рулке, — може дори да те върна през портала.

„И ти“? Какво й внушаваше? Паниката се надигна, усети преобръщане в гърдите.

За да се овладее, тя се озърна към плочата, която още блещукаше — чудо, на което вече не се надяваше. Трябваше да замъкне някак Лиан към портала. Не можеше обаче да се свърже мислено с него, без Рулке да научи.

— Донесох малко вода — отрони тя с равен глас. — Искаш ли да се погрижа за раните ти?

Погледът на Рулке я пронизваше. Тя се извърна, защото не се съмняваше, че е разгадала какво се върти из ума му. Преценяваше я по опърпаните дрехи и рошавата коса, по ниския ръст и младостта й, по простодушието в зелените очи. Може би нямаше да открие заплаха в нея и щеше да сметне раната от ножа, която му беше нанесла в Катаза, за обикновена случайност.

Още първите му думи я лишиха от илюзиите.

— Ясно е, че си мой враг и никога няма да те привлека на своя страна, колкото и незначителна да изглеждаш. Няма да те подценя повторно, особено при тази прилика със страшната за мен Елиенор. Особено при смелостта ти, по която надмина всички могъщи люде, събрали се в Катаза. Опасна си, и то много, но въпреки това ще те покоря. Нуждая се от другата ти дарба, за която ти едва си започнала да подозираш. Толкова често съм достигал съзнанието ти, когато спиш, че май те познавам по-добре, отколкото ти самата.

Усмихна й се хищно и пристъпи към нея, а тя си спомни за кошмарите по пътя от Физ Горго и ужасната нощ недалеч от Нарн. Нейното малодушие я бе подтикнало да призове за помощ, а той бе използвал връзката, за да пробуди верните си гашади. Ако не беше тя, нямаше да потопят в кръв Шазмак.

Каран се дръпна рязко и съдът с водата изтрака на пода. Тя се наведе да го вдигне, но част от съдържанието му вече се бе разляла и бързо се превръщаше в лед.

Паниката й се развихряше неудържимо. Не направеше ли нещо незабавно, двамата с Лиан бяха обречени. В ума й се появи зачатък на план.

— Достигал си го, казваш… Може и мъничко да си ми повлиял. Но да се възползваш от дарбата?! Никога!

Тя се изплю върху черния му ботуш.

Рулке стисна юмрук и ръката му се разтрепери. Пак опита да я доближи и кракът му се подгъна. Разтръска схванатите си пръсти и се взря в нея по-внимателно.

— Лесно прониквам в скритите ти мисли. Подчини ми се и ще пусна Лиан. Ако откажеш…

— Великият предател! — прихна тя. — Много ли си доволен, че всички те мразят и презират?

— Това се дължи единствено на лъжите, разпространявани от летописците — усмихна й се Рулке заплашително.

— Не бих очаквала друг отговор.

— Я не ми говори за предателство! — изведнъж застърга гласът му. — Някога бях близък с една жена. Попитай твоите приятели Мендарк, Игър и Тенсор как постъпиха с нея!

Каран се смути. Изглеждаше искрен в гнева си, но пък беше прочут с хитрините си… Продължи да го дразни, за да го ядоса дотам, че да допусне грешка.

— Ясен си ми като карта, окачена на стената. А Лиан, когото се опитваш да поквариш с ласкателства и обещания, по нищо не се различава от блудница — ще се продаде всекиму, само за да добави още някоя и друга страничка в Преданията.

„Прости ми, Лиан… Не те обвинявам. Но ако не се измъкнем, той пак ще ме докара до лудост. Предчувствам го. Ще сторя всичко, за да се избавя, а после ще те помоля за прошка.“

Тя се дърпаше, Рулке настъпваше досущ както в Катаза. Той вдигна ръка.

— Не се опитвай да ме ядосаш. Понесох хиляди оскърбления, наричаха ме с хиляди обидни имена.

— Минаха хиляда години и от тях остана само едно — уязви го тя. Искаше да го отдалечи от Лиан. — Великият предател! Нищо друго не се помни за тебе, измамнико. Защото няма друго.

— Всяка история си има две страни, както монетите! — разбесня се Рулке. — Дали пък не се нуждая от свой разказвач, който да разпространи моята? — Стрелна Лиан с многозначителен поглед. — Или май вече си го имам…

— Лъжите ти ще си бъдат лъжи, ако ще и най-великият разказвач в Сантенар да ги подкрепи! — сопна му се Каран.

Рулке се навъси. Протегната му ръка се тресеше. За него Каран беше нищожество, но той бе на края на силите си и думите й го жилеха.

— Разяряваш ме, дребосъчке — изсъска дрезгаво.

Тя усети натиска на съзнанието му, който сякаш избиваше опората изпод краката й. В някакво кътче на ума й отново се спотайваше безумието, овладяло я по пътя към Туркад. Още не се бе надигнало, но Рулке лесно можеше да я потопи в него. Нямаше да изтърпи същото втори път. Обхвана я сляпа уплаха.

— Лиан! — извика тя. Как да го прати към портала, без Рулке да узнае? — Спомни си за какво говорихме! Стой далеч от него!

— Обмисли и моето предложение, Лиан. — Рулке го сграбчи за ризата. — Има какво да спечелиш. Ти също, Каран. Мога да ви дам всичко, за което копнеете, а от вас се иска само да ми направите дребна услуга.

Каран замахна, сякаш да го удари с кофата. Рулке отскочи, загуби равновесие и се подхлъзна на заледената разлята вода. Размаха ръце и тогава Каран метна тежкия съд. Ръбът на металното дъно го удари по очите и носа, той се стовари на пода с тътен, пръскайки светещи вълни в мъглата.

— Бягай! — викаше Каран, втурнала се към портала. — Лиан, побързай!

Само че забрави за изкълчения му глезен. Лиан куцукаше мъчително. Още при третата му крачка Рулке се надигна с огромно усилие. Дълъг разрез минаваше през веждите му, от носа му капеше кръв по леда. Разкрачи се и опита да избърше очите си с едната ръка, а от юмрука на другата бликнаха ослепителни лъчи и оставиха белези по стените и тавана. Лиан се уплаши, че ще погуби Каран в яростта си, и му налетя. Двамата отново се стовариха на леда.

Каран се обърна. Видя само смътния силует на Лиан в мъглата, коленичил до Рулке, сякаш му се кълнеше във вярност.

— На всичко ли си готов заради скъпоценните си Предания?! — изпищя тя, загубила власт над себе си.

Въпреки стичащата се в очите му кръв Рулке изпъна ръка към плочата. Стената зад Каран се разтвори в назъбена дупка, после целият дворец стана прозрачен.

Волята му я връхлиташе като потоп от разкъсан бент, прогонваше мислите от главата й. Лудостта също прииждаше като вълна и се извисяваше над нея. Не можеше да се справи с паниката. Залитна заднешком към портала, който се отвори в нагънат тунел.

И започна да я придърпва. Рулке най-сетне изчисти очите си и запрати Лиан настрана. Чак тогава Каран проумя, че Лиан се е хвърлил да я защити. Успокоена, че се е добрала до портала, тя проумя огромната си грешка. Рулке я бе победил с лекота, защото я беше преценил правилно.

Тя извика и се опита да изскочи. Твърде късно — порталът я отнасяше. Каран размаха ръце като удавник, но сякаш бе попаднала в пълна с масло фуния. Падаше, смаляваше се, потъваше в пустотата на портала.

Лиан затича към нея, стъпи на омекнала част от пода и затъна до коленете. Рулке отново обля портала в светлина. Огнена линия плъзна по тавана, издълба стената и закачи ръба на плочата. Засъска излитащ през тавана въздух.

— Я се върни! — изрева Рулке.

Последният й спомен от Нощната пустош беше лазещият на длани и колене Лиан и Рулке, надвесен като вампир над него.

Проходът подмяташе, въртеше и усукваше Каран безмилостно, а под клепачите й избухваха бели фойерверки. Тунелът се сви рязко. Насрещният въздушен поток изопна косата й в посока на Нощната пустош. Каран се напрягаше да не забрави целта си — залата в Голямата кула, където Тенсор бе изградил своя портал. Очите й смъдяха, усещаше вкус на кръв.

Отвори уста да закрещи и целият въздух изскочи от дробовете й. Тунелът се обтегна по тялото й като тесен чорап. Така притискаше гърдите й, че не можеше да си поеме дъх. Полека изпадаше в безсъзнание. Изтръгна всичко възможно от дарбата си, за да съсредоточи съзнанието си към Катаза.

Но образът не искаше да се съхрани, колкото и да се насилваше тя, сякаш залата вече не съществуваше. Щеше да умре.

Но все пак представата й бе успяла да съживи портала, защото тунелът се пресече и образува обла обвивка, после я изплю шеметно и изчезна. Каран се удари в нещо, което изкара въздуха от гърдите й.

Опита се да седне и главата й опря в неподатливо препятствие. Дишаше накъсано и стискаше клепачи да махне гъстата влага от очите си. Накрая възвърна зрението си, но наоколо нямаше нищо познато. Понечи да избърше кръвта под носа си и откри, че не може да си мръдне ръката. Изви глава и в полумрака различи металния купол на павилиона, под който я бе заврял порталът.

„Колко ли тежи… Дано успея да го повдигна.“ Заопипва със свободната си ръка и някак освободи другата. Лежеше в тясна кухина под четвъртина от купола, останалото беше сплескано. Напъна се, но металът не шавна. Не можеше и да пропълзи под него. Значи все пак ще умре тук. И никога няма да види Лиан.

Лиан лежеше вцепенен и чакаше невъобразимият гняв на Рулке да се стовари върху него. След миг обаче свистенето се засили до писък. Рулке се заклатушка към вратата, изтръгна я и започна да я оформя с пръсти. Скоро разполагаше с наглед метална плоскост, равна по площ на машината. Вдигна я непохватно, завъртя я на показалеца си и щом тя се превърна в диск, я запрати нагоре. Дискът залепна за тавана и шумът спря.

Рулке провеси глава, подхлъзна се и целият се разтресе. Опря коляно в пода, опомни се, но пристъпът се повтори. Каронът се заклатушка нанякъде. Набегът в Сантенар и всичко, което го бе сполетяло после, бяха изчерпали запасите му от жизненост. Погледът на Лиан го проследи през прозрачните стени, накрая фигурата му се скри в сгъстяващата се мъгла.

Лиан пак остана сам и уплашен. Всичко се бе случило твърде бързо. Каран бе изчезнала, преди той да проумее нещо. Защо му се бе разсърдила толкова? Повтори сцената в паметта си, опита се да я види през нейните очи. Тя пищеше потресена, обвиняваше го, че се е покорил на Рулке. Това го жегна — той не бе отстъпил пред изкушението, колкото и да му се искаше. Защо го бе лишила от доверието си?

Щом се избави от присъствието на Рулке, не можеше дори да разбере какво го бе изкушило. Зейните вече бяха встъпили веднъж в сговор с него и заради това ги изтребваха и лишаваха от всичко, прогониха ги от любимия им Зайл, тормозеха ги цяло хилядолетие. И още носеха Клеймото на Рулке, срамния белег. Никой в Сантенар не знаеше това по-добре от Лиан. Нима би се продал за толкова съмнителна отплата? Надяваше се повече да не изпита тази съблазън.

И какво да прави сега? Да бяга и да се крие? Безсмислено, щом се намираше във владенията на Рулке. Отиде при плочата, но тя по нищо не се различаваше от пода наоколо. Порталът бе недостъпен за него.

Стените пък бяха толкова прозирни, че вероятно би могъл да минава направо през тях. Престраши се и най-близката се оказа не по-здрава от сапунен мехур. Върна се при машината. Пак понечи да я докосне и пръстите му потънаха във вътрешността й. Този загадъчен, заоблен механизъм дори не докосваше пода. За какво ли бе създаден? Или бе обикновена прищявка, нещо като ваяние, с което Рулке е запълвал нескончаемите часове? Повод за празни хвалби?

Тръгна да потърси храна и вода, но попадна в част от Нощната пустош, която се бе разкривила кошмарно. Макар че виждаше през стените, не намираше вход. Върна се в относителната безопасност на залата с машината.

И там остана да търпи глада и жаждата. Би облизал дори леда от пода, само че по него имаше втвърдена кръв. Накрая намери чисто петънце, натроши го с ботуша си и държа парчетата в устата си, докато се стопиха. Водата имаше вкус на метал.

Доспа му се, но не смееше да припари до спалнята на Рулке. В друга стая намери ниша с вратичка и се напъха в нея. Беше по-топло, отколкото на пода. Там прекара още много часове в неудобна поза, но накрая се увери, че страхът и гладът са прогонили окончателно съня. Заброди из Нощната пустош, надничаше навсякъде и запомняше всичко, за да го опише в сказанието си. Но не откри вода, нито нещо за ядене.

Накрая Рулке се върна с покрит поднос. Не можеше да се каже, че Лиан му се зарадва, но появата на карона поне придаваше някаква определеност на затворничеството му. Рулке бе облякъл роба от лъскава черна коприна и поне привидно бе посъбрал сили, но дългата рана през веждите му тъмнееше подута. Остави подноса на мраморен пиедестал. Погледът на Лиан се прикова в него, малко оставаше от устата му да потекат лиги.

Рулке се засмя.

— Огладня ли? Добре, дай ми каквото искам и ще се нахраниш. Ах, как подцених отново малката ти приятелка. Времето, прекарано тук, явно ме е изцедило повече, отколкото си представях. Минаха хиляда години, откакто ми нанесоха рана, а не се бе случвало някой да успее втори път.

Лиан преглътна и се застави да не гледа в подноса.

— Впрочем ти си безполезен за мен тук. — Рулке крачеше напред-назад и размишляваше на глас с очевидното желание и Лиан да слуша. — Но ако се върнеш при своите приятели, можеш да ми бъдеш ценен помощник. Те ти се доверяват.

— Какво сполетя Каран?

— Това произшествие може да се окаже най-големият ми гаф — сериозно изрече Рулке. — Имам отчаяна нужда от нея.

— Какво се обърка?! — извика Лиан, втрещен от тона му.

— Не знам къде е тя. Щях да я предупредя за портала, но тя ме изпревари.

— Защо е трябвало да я предупреждаваш? Какво й се случи?

— Нощната пустош отслабва и затова порталът е малко… ненадежден. А и твоите приятели в Катаза никак не я улесниха. Погледни.

Рулке махна с ръка и над мъглата изникна картина на опустошение, над което стърчаха прекършените останки на Голямата кула.

— Порталът я е запратил там?! — изтъня гласът на Лиан. — Трябва да се върна!

Рулке го задържа без никакво усилие.

— Може да е попаднала там. С порталите човек никога не е сигурен.

— Върни ме! — кресна Лиан и го заудря с юмруци.

Каронът стисна ръцете му и го обездвижи.

— И това ще стане, щом изпълниш желанието ми. В момента не ми достигат сили.

— Защо всичко е… такова? — вяло попита Лиан.

— В Катаза ли? Струва ми се, че твоите приятели са прекалили с енергията от разлома и са съборили кулата.

— Значи всички са мъртви!

— Не прибързвай, летописецо. Враговете ми са изобретателни и жилави. Видях това, което и ти, а без да отворя портала и да се пренеса там, не мога да узная повече.

Каронът направи друг жест.

— Това заклинание ще те принуди да отговаряш искрено. А сега, Лиан, разкажи ми своята история.

Колкото и да се питаше дали не предава приятелите си, Лиан не успя да спре потока от отговори, който устата му изливаше. Разказа на Рулке всичко за живота си още от детството в безводния Джеперанд, където толкова се отличаваше от останалите деца. Сподели и колко е бил потиснат, че го пращат едва дванадесетгодишен през половината свят да учи в Школата на преданията. Описа постепенното си издигане въпреки неприязънта на околните към един зейн, похвали се с внезапния разцвет на дарбата си, довела до превъзходното му сказание преди четири години, после и до смайващата му версия на „Предание за Възбраната“, след която бе обявен за майстор-летописец.

И през цялото време каронът го наблюдаваше с чудатите си очи, все едно се опитваше да надникне в главата му.

Лиан не пропусна нито една подробност от своето сказание, спря се и на догадките и подозренията си за убийството на сакатото момиче. Някой се е промъкнал незабелязано в кулата, където е бил приклещен Шутдар, и е извършил гнусно злодеяние. Каква е била подбудата му, ако не стремеж да прикрие нещо?

— Аха! — промълви Рулке и очите му сякаш се взираха през младежа към отдавна отминалото време. — Добър разказ, летописецо. Помня, че видях трупа на горкото момиче, но не знаех, че е убита. Продължавай.

Лиан по-накратко описа случилото се след прогонването му от Школата и стигна до срамната за него помощ, която бе оказал на Тенсор. „Колко съм слаб. Емант имаше власт над мен, Тенсор — още по-голяма. А сега Рулке прави с мен каквото му скимне.“ Лиан обаче знаеше, че отговаря охотно, искаше и да зададе своите въпроси на карона. Толкова много му предстоеше да научи.

— Рулке…

— Стига! — прекъсна го каронът. — Трябва да узная какво представляваш всъщност.

Хвана го за рамото, а с другата ръка повдигна брадичката му. Погледите им се срещнаха. Главата на Лиан се замая, съзнанието му се размъти. Почувства се лишен от тяло, като дух, зареял се високо над мъглата.

Вторачи се надолу към омекналата си плът и видя как ръцете на Рулке притискат лицето му. Дебелите пръсти наглед проникваха през черепа, както ръцете на Лиан бяха потънали в творението. Немислимо. Сигурно се заблуждаваше. Гласът на карона изричаше заповеди, вероятно на чужд език, защото Лиан не разбра нито дума. Накрая пръстите се измъкнаха от главата му със същата мудност.

Халюцинацията свърши и летописецът се върна в тялото си. Усещаше мозъка си като мравуняк, но безбройните крачета на мравките сякаш бяха потопени в киселина. Зърна Рулке, който се отдръпна изтощен. После Лиан се свлече в несвяст.

12.

Под развалините

Каран се събуди в мрак. Викаше, докато прегракна, блъскаше по купола часове наред с надеждата останалите още да са наблизо. Дори, колкото и горчива да беше иронията, се надяваше, че Тенсор би могъл да отвори отново портала заради нея. Но когато разкървави и натърти юмруците си, се наложи да спре.

Чу далечен грохот, после по отломките наоколо затропаха камъчета. Долови полъх на лютив газ. Каква жега! Щом се опря в метала, усети колко е подгизнала ризата й. Странно… По високото плато на превърналата се в планина Катаза беше прохладно. Следващият трус отново посипа с чакъл купола над главата й. Отдолу нещо се размести и камъните леко се раздалечиха. Изведнъж клаустрофобията я налегна и тя заблъска глава в купола, докато не я заболя толкова, че се опомни.

През цепнатините се процеждаше воня на сяра. Наоколо просветляваше — започна нов ден. Каран се зае да опипва парчетиите. Може би някои щяха да помръднат.

Вадеше дребните камъни един по един и ги трупаше в кухината на своя неочакван затвор, накрая почти я запълни. Така оголи по-внушителен къс, легнал над пролука между две плочи. Успееше ли да го повдигне, имаше вероятност да се измъкне. Камъкът се плъзна, но не достатъчно. Каран се взираше в разположението на отломките. Махнеше ли това парче, би успяла да напъха главата и раменете си. А трябваше ли? Ако парчетата се раздвижат от нов трус? Каква окаяна смърт — главата й затисната… Останеше ли тук обаче, непременно щеше да умре.

Промуши навън пръстите си, въпреки че се издраскаха до кръв, и бутна камъка. Той помръдна и пак заседна. Каран го разклати, усещаше как се чупят ноктите й. Кулата се разтресе и този път тя се възползва да изтласка парчето зад другите.

Пое си дъх и надникна надолу в открилото се пространство. Имаше кухини и пролуки с най-различна форма, но не знаеше ще стигне ли донякъде по тях. Провря главата и раменете си и погледна през ръба. Дълбоко долу земята се тресеше.

Обърна се на другата страна и видя пространство между две плочки, дълги няколко разтега, а по-нататък зърна и нещо като стъпала. Успееше ли да допълзи, сигурно щеше да намери път навън. Върна се в теснотията, облиза разкървавените си пръсти и се накара да диша дълбоко, за да преодолее клаустрофобията. Долу щеше да е по-зле. Дали да рискува?

Началото на измъкването почти я довърши — пролуката между двете плочи беше достатъчно широка, но Каран все не успяваше да се прегъне покрай ъгъла, за да влезе в нея. Дрехите й постоянно се закачаха в грапави издатини. Крясък напираше в гърлото й.

Тя се избута обратно под купола. В този задух беше готова да убие за глътка вода. Нямаше какво да стори, освен да опита отново… или да умре, защото й липсва храброст. А наистина не виждаше причина да упорства. Реши, че е най-добре да си я измисли веднага. Въобрази си, че Лиан лежи на прага на смъртта недалеч от нея и я призовава с последния си дъх. Образът беше толкова ярък, че внезапно в съзнанието й се мярна разкривеното му лице и Рулке, който като че бъркаше с пръсти в главата му.

Това й стигаше. Смъкна дрехите си, омота ги на вързоп и го стегна с колана. Пак пропълзя надолу, бутайки вързопа пред себе си.

Така успя да се провре на косъм. Одра гърдите и раменете си, ожули бедрата и задника си, но се промуши край ъгъла в пролуката между двете плочи. Колкото и да я плашеше тясното пространство, тя си позволи кратък отдих. Кожата й опираше в камъка и се сгорещяваше още повече. Каран мина над купчина чакъл и се озова в по-широката кухина на стълбата. Тук можеше да се изправи. След дупката под купола все едно попадна в дворец, но скоро се убеди, че и оттук няма изход.

От едната й страна се извиваше стената, отгоре огромни каменни блокове се крепяха несигурно един друг. Сега разбра, че голяма част от кулата е рухнала. Стената пък беше нацепена. Каран зърна през нея покривите на крепостта — смазани и разбити, но встрани много куполи и шпилове още стърчаха.

Мащабите на разрухата я смаяха. Чудеше се каква ли е участта на нейните приятели, но чувствата й бяха замрели и нямаше сили да се тревожи. Облече се припряно, поседна да намъкне ботушите и с изненада забеляза до крака си дупка в стената, засипана с отломки.

Отмести няколко парчета със счупен метален прът, който намери на стълбата. В стената се откри вертикална кухина — Каран не знаеше, че тя бе побирала едно от дебелите крепежни въжета във вътрешността на спиралата. При рухването на кулата опъването го бе скъсало и изхвърлило нагоре. Между вътрешните стени имаше разстояние, малко по-голямо от ширината на раменете й. Надолу тунелът беше задръстен, но докъдето стигаше погледът й, пътят за катерене беше открит.

Стените бяха гладки и я затрудняваха, само че извивката на спиралата й даваше възможност да запъва с длани и колене. Два пъти засядаше, преди да види дневната светлина. Главата й се подаде навън. Бе високо горе, от подножието на кулата я деляха седемдесет-осемдесет разтега. Намираше се върху скупчени прекършени останки от каменните спирали, които още стърчаха въпреки силния си наклон. Доста по-надолу имаше други развалини от кулата, а по тях висяха извивки от стълбата. От вътрешността на кулата бяха останали само огромни купчини отломки. А при западния край на платото разломът изстискваше от себе си червенееща омекнала скала.

Дори за опитен катерач като нея спускането беше смразяващо, защото нямаше никакви помощни средства. Но не беше толкова зле — при срутването на кулата повечето плочи от облицовката се бяха изпокъртили и сега Каран можеше да се захваща сравнително здраво по грапавата, ръбеста повърхност.

Започна да притъмнява, когато тя най-после стъпи на земята, завлече се по осеяната с отломки площадка и стигна до полуразрушената крепост. По коридорите се добра до помещенията, където бяха живели аакимите. Намери вода и само няколко пакета храна, останали от огромните запаси. Явно все някой бе оцелял след падането на кулата и бе решил да прекоси Сухото море. „Дано са Шанд и Малиен!“ Тя се нахвърли на храната като изгладнял вълк.

После отиде да се види в огледалото на банята. Пред нея стоеше окаяница, покрита с кръв и мръсотия, които потта бе спекла на кора. Очите й червенееха от спуканите капиляри при преминаването на портала. Панталонът й бе скъсан на едното коляно.

Малко по-късно с огромна радост намери раницата си там, където я бе оставила преди изкачването по кулата. Извади чисти дрехи, отиде при резервоарите, изкъпа се, изпра старите дрехи и се приведе в по-приличен вид. После тръгна да претърсва Катаза, дори пак пълзя по развалините на кулата, за да дири Лиан.

Не го намери, пък и всъщност не вярваше, че има надежда. Нали го бе зарязала в Нощната пустош? А Нощната пустош се свиваше. Може и да бе вече мъртъв.

Въпреки всичко продължи диренето си и на другия ден. Преброди безбройните помещения в Катаза. Обиколи платото, в случай че порталът се е преместил и е изхвърлил Лиан някъде наоколо. Не намери нищичко. И тогава наистина потъна в отчаяние.

„Няма го и това ще ми тежи винаги. Трябваше да го опазя. Или е мъртъв, или е в Нощната пустош, където Рулке рано или късно ще го подмами, за да го употреби за своите цели. Как би могъл Лиан да му се възпротиви? Аз самата не бих могла да издържа.“

Твърде силен беше страхът й за самата нея, ужасът от нов пристъп на безумие. Рулке бе събудил спомени, които тя се опитваше да забрави вече цяла година — Емант, полудяването, Големият събор…

Твърде лесно си бе позволила да повярва в покварата на Лиан, беше го обвинила без никаква причина. И колко ловко я беше надхитрил Рулке, като вся раздор между нея и Лиан. Той бе много изкусен във всяването на раздори.

Тя седна на стъпалата пред рухналата кула. Нямаше как да научи колко време е минало след тръгването на оцелелите от Катаза. Дали и ходът на времето в Нощната пустош не беше различен? Струваше й се, че е била там само няколко дни. Но по платото не откри следи от приятелите си дори там, където пръстта беше мека. Може би ги нямаше от седмици, но не и месеци, защото слънцето достигаше най-високата си точка в небето почти на същото място.

Лек ветрец разпиля книжа по настилката. Каран нехайно улови един лист и позна почерка — свитък на Тенсор, върху който бе писал и Лиан. Скочи и се втурна да събира останалото. Накрая откри и откъде ги бе изтръгнал вятърът — торбата на Лиан, увиснала по ръба на платинения купол. Отряза вървите, за да я вземе. Вътре беше и безценният му дневник, в който бе започнал съставянето на „Предание за Огледалото“. Прелистваше и се връщаше в дните, когато бяха заедно, докато спомените не й натежаха непоносимо.

Следващите два дни изминаха бавно и тягостно. От детството си Каран не помнеше такава самота. Да тръгне или да остане? Всеки избор криеше рискове. Сухото море вече се бе превърнало в безпределна фурна. Нямаше да извърви сама дори късия маршрут, избран от Мендарк. Щом не можеше да настигне другите, трябваше да чака в Катаза до зимата. Още двеста дни, а Рулке можеше да я докопа тук всеки миг.

Ако искаше да догони групата, задължително беше да потегли още сега. Но не й се тръгваше. Мотаеше се при платинения купол, провиснал накриво на ръба на крепостта. Под него двамата с Лиан се любиха за пръв път, а този миг беше важен като мистично тайнство за нея. Но спомените само я натъжаваха. Нямаше сили да се откъсне. Уви се в наметалото, притисна дневника към гърдите си и накрая заспа.

13.

„Само препатил плъх…“

Рулке се бе възстановил по-бързо от Лиан. Стоеше вторачен в летописеца, наглед толкова млад и беззащитен… но и Каран го бе подлъгала с външността си. Дали прочитането на мислите му, което бе извършил току-що, бе показало всичко у Лиан, след като зейните бяха прословути с наследствената си устойчивост към разгадаване на умовете им? Каронът предпочиташе да не рискува. Наведе се и огледа младежа по-внимателно. Нещо странно и рядко срещано в този зейн го озадачаваше.

Искаше му се да знае повече, но тъкмо в оскъдните знания беше уязвимостта му. Преди да го затворят в Нощната пустош, той бе опирал силата си на натрупаните сведения. Сега разчиташе единствено на кратките си срещи с гашадите в Туркад, а тогава Лиан не бе имал значение за него.

Отчаяно се нуждаеше от свои съгледвачи. След натикването му тук само гашадите бяха съхранили верността си към него, но с времето и тяхната служба се бе превърнала в доста безполезен ритуал, докато накрая не го забравиха съвсем. Вярно, беше ги пробудил, но сега те бяха само бледа сянка на предишните му способни слуги. Колко дълго щяха да развиват уменията си отново? Изобщо не разполагаше с толкова време. За хиляда години светът се бе променил неузнаваемо, а за него целият този период беше като книга с празни страници. И враговете му, каквито бяха сега, бяха същинска загадка.

Но Лиан можеше да му помогне да излезе от затруднението. Познаваше мнозина от враговете му, а като летописец никой не оспорваше правото му да говори с когото пожелае. Е, не беше съвършеният шпионин, но се оказа съвсем подходящ за ролята. Освен това знаеше Преданията. Рулке щеше да научи първо тях от него.

Тази необичайна черта в младежа не му даваше мира, въпреки че имаше още безброй неща, над които да умува. С какво би могъл да го застраши Лиан?… Не биваше да си позволява небрежност. Отново опря пръсти в слепоочията му и проникна в неговото съзнание. Ами да! Лиан притежаваше извънредно рядка разновидност на онзи Дар, който самият Рулке бе вложил у зейните — устойчивостта към заклинанията на аакимите. Как да го използва? Поне се увери, че наложеното внушение ще подейства.

Толкова важен шпионин щеше да се нуждае от закрила, доколкото Рулке можеше да му я предложи. Пътят от Катаза до Туркад беше наситен с опасности. Нищо от невеществения градеж на Нощната пустош нямаше да мине през портала. Аха… Долови излъчването на талисман. Лиан носеше на врата си верижка с малък амулет от нефрит. Рулке го свали и захвърли. Плю на дланта си и оформи друг амулет, външно неразличим от първия. Сложи го на верижката, която пъхна под ризата на Лиан.

— Е, момчето ми, това мога да направя. Няма да те спаси, ако някой ти забие нож в гърба, но поне ще ти даде повечко късмет. Все пак не те съветвам да прекаляваш в комарджийските залози. Е… Ще дойдеш ли, когато те призова? — тихо натърти Рулке.

Лиан не помръдваше, но очите му се въртяха под спуснатите клепачи. Гърлото му заклокочи и той завъртя глава.

— Подкрепиш ли ме, ще ти дам всичко, за което мечтаеш — кротко продължи каронът. — Нечувано богатство, любовта на прекрасни жени…

— Всичко това ми е безразлично — задавено отвърна Лиан, макар и да не беше съвсем искрен.

Главата му се люшкаше, но накрая успя да се взре право в очите на Рулке, който му се ухили до ушите. Смелостта и дързостта го радваха. Да, и Лиан, и жената бяха по-особени същества. Ама че двойка!

— Събуди се! — Младежът се опомни веднага. — Какви са желанията ти? Кажи ми и ще ги изпълня.

— Искам Каран!

— И аз я искам, летописецо!

Лиан се наежи от безсилна ревност. Кой ли би могъл да съперничи на Рулке?

— Тя е моя! — свирепо отсече той. — Моя, а не твоя.

— Каран не е предмет, който притежаваш — поправи го Рулке. — И може да се отдаде на когото поиска. Пък и тя те изостави.

— Беше ужасно недоразумение — заинати се Лиан. — Порталът я засмука.

— Тя те обвини, че си я предал. И после те заряза тук. Нарочно!

Вярата му в Каран започна да отслабва.

— Може и така да е. Въпреки това не искам да й се случи нищо лошо.

— Аз също, летописецо. Повярвай ми — Каран е извънредно ценна за мен. Ако имах шанс да я върна, щях да го направя.

— Защо не се пренесеш след нея през портала?

— Дори да успея да насоча портала, толкова съм зле, че прехвърлянето сигурно ще ме убие.

— Тогава прехвърли мен! — извика Лиан.

Рулке се засмя начумерено.

— Хитър опит, летописецо! Подчинявай се и може да си помисля. — Погледна нагоре, Лиан стори същото. През прозрачния таван се виждаха непознати съзвездия в синьо-черно небе. — Иначе ще си стоиш с мен, докато се превърнеш в ледена буца. По-добре ще е да поискаш това, което мога да ти дам.

Лиан вече не издържаше на изкушението. „Само не по този път! Нито крачка дори!“

— Жаждата за знания те измъчва, а?

Този копнеж беше най-неутолим у Лиан. Изоставен, заплашен да не напусне никога Нощната пустош, той се поддаде на изгарящото желание да научи от Рулке всичко възможно.

— Само кажи — прошепна каронът, за да подсили съблазънта. — Кому ще навредиш?

— Искам три неща — престраши се Лиан и облиза пресъхналите си устни. — Но няма да се пазаря с тебе. Аз съм зейн. Заветът да не ти вярвам е запечатан във всяка клетка и атом от тялото ми.

— Да чуя — подкани Рулке. — Може да ги получиш и без отплата.

Лиан се двоумеше. Нямаше ли да е някаква измяна, ако дори само изрази желанията си пред този страшен враг? Но нали нито му обещаваше нещо, нито щеше да го прави занапред… Нямаше да се обвърже, но дали каронът щеше да говори правдиво?

Зад Рулке една стена се пръсна с пукот на мехур.

— Побързай…

— Искам да знам истината за случилото се в кулата Хулинг, след като флейтата е била унищожена — избълва Лиан. — Кой и защо е убил момичето в кулата.

— И аз не успях да разбера.

— Тогава искам… — запъна се Лиан, обзет от угризения. — Искам да знам какво е споделил с тебе Кандор. Писал ти е за тази тайна малко преди смъртта си.

— О, ровил си усърдно! — подхвърли каронът. — Но ние тъй и не се срещнахме, защото го убиха по пътя. Подозирам, че убиецът се е стремял да предотврати тази наша среща. Досещам се обаче, че книжата на Кандор са в Катаза.

— Убили са го заради това?! — облещи се Лиан. — Кой?

— Затвориха ме тук, преди да науча. Предполагах, че е Мендарк, Игър или някой ааким. Тоест някой от моите врагове, не неговите… Кандор е мъртъв отдавна, аз имам своята машина, несравнимо по-съвършена от флейтата и всяко друго устройство, създавано досега. Кому е притрябвала нищожната тайна, разкрита от него? Той все се занимаваше с дреболии. Липсваше му размах. Дори да е изровил отнякъде златната флейта, нима ще се намери безумец, който да си послужи с нея? Днес тя несъмнено е гибелно творение… досущ като Огледалото, което според твоите приятели е истинско съкровище. Опитат ли се пак да прибягнат до него, ще се убедят какви заплахи крие!

— Но точно къде в Катаза? — не сдържа досадата си Лиан. — Претърсвах там и може цял живот да не ми стигне, за да ги намеря.

Рулке се подсмихваше.

— Всичко ли да ти поднеса на тепсия? Още в младостта си проумях, че за да постигна нещо, трябва да вложа и собствените си усилия. Но убийството на карон ме засяга лично. Доволен съм, че го спомена. Тъй… Къде ли Кандор би съхранявал онова, което е най-ценно за него? Ще ти подскажа — такова място има всеки и се набива на очи. За останалото ще се досетиш сам, защото съм убеден, че тази част от Катаза е непокътната и в момента. Какъв е следващият ти въпрос?

— Ключът за Огледалото на Аакан.

— Не те разбирам.

— Фейеламор твърди, че Ялкара го е заключила, но тя — Фейеламор, имала свой ключ в Туркад.

— Нищо не знам и за това. Нямам представа как е боравила Ялкара с Огледалото. Я ми кажи — с какво се е захващала тя напоследък?

— Напоследък ли?! — смаяно промълви Лиан. — Ялкара отдавна я няма.

— Как тъй я няма?! — вкопчи се в ризата му каронът.

Дали пак предаваше приятелите си?… Как пък не. Всички знаеха за бягството на Ялкара.

— Според Преданията тя си е послужила с Огледалото, за да открие пролука във Възбраната. Отворила портал и се прехвърлила обратно на Аакан преди повече от три столетия. Ти не знаеше ли?

Рулке се тръшна на стола си и зяпна звездите.

— По-ценен си, отколкото си мислех. Тук бях… откъснат от света. Най-значимото събитие за хиляда години, а аз нищичко да не науча… Вярно е, че имам много да наваксвам. Значи Възбраната може да бъде преодоляна. Май и моят кръгозор е бил твърде ограничен. Какъв е последният ти въпрос? Кое е най-съкровеното ти желание?

Лиан забрави чувството си за вина.

— Тайната писменост на кароните. Искам Тълкувателната плоча — камъка с ключа към вашите писмена.

Рулке се навъси.

— Прекаляваш. Тълкувателната плоча е унищожена. Лично аз я натроших, хвърлих парчетата в пещ, а после пръснах праха в океана. Нашият език е единственото, което успяхме да пренесем от пустотата. Никой освен кароните не бива да го научи. Това няма да получиш.

После обаче размисли. „Защо да не му обещая? Дори да му дам след време тези знания, вече не би имало значение.“

— Всъщност защо не? — изрече на глас. — Щом завърша делото си, писмеността няма да е толкова важна, ще бъде интересна единствено за летописците. И защо най-великият летописец на епохата да не разкаже „Предания на кароните“? — Не разбра дали е успял да повлияе на Лиан с ласкателството. — Добре, майстор-летописецо, ще си помисля. А дотогава разкажи моята история на мен. Поне онази мъничка част от нея, когато ме победиха с подлост и ме запратиха в Нощната пустош.

Никому няма да навредя, като разкажа сказание, каза си Лиан. Рулке се облегна удобно, усмивката му като че издаваше нетърпението му да чуе нещо за себе си. Лиан се развесели от това честолюбие.

— Сказанието, както е съставено, започва с падането на Тар Гаарн и смъртта на Питлис, твореца на онзи великолепен град, както и на твоя — славния Алсифър.

— Ах, Алсифър — въздъхна Рулке. — Как го обичах…

— „Алсифър — въплъщение на всичко присъщо за кароните, така го създал Питлис. Но градът бил и творение, а всички алхимици и механици, книжници и труженици, както и самият Рулке съставлявали жива машина, предназначена за една-единствена цел — премахването на Възбраната.“

— Не ми се вярва Съветът да представя събитията така — поклати глава Рулке.

— Аз разказвам Преданията — остро отвърна Лиан, — без да угоднича пред Съвет или Магистър.

— Ще видим.

— Не угоднича и пред тебе! „Историята на Алсифър е трагична, защото се корени в едно от най-лукавите предателства — падането на Тар Гаарн.“ Ето защо си станал прочут като Великия предател — взря се Лиан в безстрастното лице на карона.

— Не се разсейвай, летописецо. Досега си близо до истината, колкото и да упорстваш в хулите срещу мен. Как всъщност започва сказанието?

— „Представете си свят, потънал в отчаяние, опустошен от Прочистването, което се проточило столетия и заляло Сантенар с кървища. Пътищата гъмжали от просяци, но от кого ли можели да измолят нещо? Цялото богатство на един свят било прахосано във войната. Заможен бил имащият храна и маса, на която да я поднесе.

Започнал страшен мор. Обезумелите жители на градовете ги напускали на тълпи, но където и да отидели, разнасяли заразата. Тя връхлитала на вълни още стотина години. А после Тар Гаарн, последната свободна твърдина, бил превзет чрез предателството на Рулке. Оскъдните припаси на света били вложени в още по-невъобразимо начинание — Алсифър.

Рулке властвал, останалите в Сантенар тънели в безнадеждност. Войната, заразите и гладът погубили половината население. След последната епидемия оцелелите трудно намирали с какво да се изхранват. Но загубите били даже още по-тежки. От всички големи библиотеки се съхранила само онази в Зайл. Опустошението засегнало изкуството и архитектурата, музиката и книжнината, дори Преданията. Малцината оцелели имали по-неотложни нужди.

Участниците в остатъка от Съвета се обезсърчили. Рулке дошъл при тях с ултиматум.

— Ще ми предадете всички устройства и пособия, работилници, архиви и други тайни. Ако се подчините, ще запазите постовете си и занапред ще ползвате всички привилегии. Ако откажете…

Нямало смисъл да пояснява заплахата.

Рула, най-велика сред Магистрите, умирала, а Съветът представлявал сбирщина, в която надарените били малцина — Игър, Мендарк и Тенсор…“

— Прав си, жалка сбирщина — прекъсна го Рулке, — а те тримата не бяха изключение! Я се замисли! Мендарк беше по-скоро хитър, отколкото талантлив, и все се озърташе за заплахи. Игър имаше безмерна дарба, но беше малодушен. Виреше нос пред всекиго, а беше толкова лесно да го изиграеш. Тенсор пък сякаш беше втори Питлис — горделив глупак, влюбен в безразсъдството си, обезумял от омразата си.

— Такива са си и сега — съгласи се Лиан — и все пак са успели да те затворят тук.

— С безчестие! Разказвай…

— „Рула напътствала Мендарк в последните си мигове…“

— Помня Рула — отново го прекъсна каронът. — Това се казва Магистър! И какъв противник… Възхищавах й се!

Лиан започна да се дразни от постоянните прекъсвания на сказанието:

— Искаш ли да чуеш историята, или не?

— Твоето държание, когато те раздразня, ми дава не по-малко информация — засмя се Рулке.

— Да продължавам ли?

Рулке се ухили и се облегна назад.

— „Ти ще поемеш Съвета — заръчала Рула. — Само ти си способен, Мендарк. Истината за Алсифър е, че го съградиха като гигантска машина, която да даде на Рулке власт над целия свят. Нямаме защита срещу него. Дори усилията да го опознаем ни съсипаха.

— Какво да правим? — завайкал се коленичилият пред нея Мендарк.

— Намерете друг път. Открийте слабо място в Алсифър. Не може да няма.

— Тенсор вече се е заел с това.

— Тенсор е другият ни шанс. Извлечете изгода от съперничеството между Рулке и Кандор, който е потеглил към Алсифър. Възползвайте се от него…

Това били последните думи на Рула, преди да издъхне.“

Усмивката бе изчезнала от лицето на карона.

— Няма да повярвам, че и Кандор е замесен!

— Не ми е известно — сви рамене Лиан и подхвана отново сказанието:

„— Не виждам изход — заявил Мендарк, обхванат от униние.

Игър мълчал.

— Да се предадем ли? — попитал Мендарк. — Дали мизерният живот под гнета на тирана е по-лош от гладната смърт и окончателното опустошение на Сантенар?

Игър обаче не отварял уста.

— За нас може и да е по-лошо — размишлявал Мендарк, — но за народите на Сант сигурно би било облекчение…

— Млъкни, празнодумецо! — креснал му накрая Игър. — Изборът не е толкова прост.

— До гуша ми дойде от тази война — троснато отвърнал Мендарк. — Предпочитам мира.

— Нима искаш да останеш в Преданията като човека, продал цял свят в робство?

Тези думи жигосвали, защото Игър познавал честолюбието на Мендарк.

— Бих опитал всичко… — понечил да каже Мендарк.

Игър го прекъснал:

— Дори Забранените опити ли? Готов ли си да позволиш и тях?

— Ето как дързостта преминава в глупост.

— О, смелостта не ти е присъща ли? — подиграл му се Игър. — Значи не си готов да сториш всичко за страната си и света.

— Не знам как.

— Аз пък знам.

Тогава нахълтал Тенсор, който месеци наред разглеждал плановете и записките на Питлис за построяването на Алсифър.

— Градът наистина е уязвим! — възкликнал той. — Питлис е внасял мънички промени в плановете на Рулке, които останали скрити.

— И какво ще се случи, когато Рулке поиска да употреби своята машина? — попитал Игър.

— Не можем да предвидим. Вероятно нищо, освен ако…

— Какво? — не се стърпял Мендарк.

— Освен ако и ние не помогнем някак.“

Рулке слушаше напрегнато, а Лиан се чудеше какво ли се надява да научи.

„— Как? — недоумявал Мендарк. — Това означава да сме в самия град и…

В този миг погледът му застинал.

— Да — потвърдил Тенсор. — Налага се да прибегнем до Забранените опити.

— Не! — разфучал се Мендарк. — Не е имало по-велик Магистър от Рула, но това погуби и нея. Аз нямам такива сили.

— Нито пък аз — признал Тенсор. — Нито друг от Съвета освен…

И двамата се озърнали към Игър, който изрекъл надменно:

— Бих се съгласил, ако сме в пълна безизходица. Но опасността за мен ще е неизмерима. Не бих посмял да опитам без подкрепа.

— Имаш я — уверил го Мендарк.

— Пълна подкрепа — властно подчертал Игър.

Накрая изяснили замисъла си и подготвили примамката, като разчитали на единствената слабост, която Рулке си позволявал — гордостта, проличала и във величието на Алсифър. За него градът бил най-важен. Членовете на Съвета се преобразили и се устремили към Алсифър. Още по пътя доловили как самият строеж на света се разкривява, защото Рулке започнал изпитанията на своя град-машина.

Той хванал лостовете, подчинявайки всеки и всичко в Алсифър на волята си. Насочил цялата тази мощ срещу преливащата се стена на Възбраната. Тя светкавично се издула навън като огромен тумор, притиснал пустотата. И ако не били уж нищожните промени, вмъкнати от Питлис, Рулке щял да я пробие. В последния миг обаче израстъкът се обърнал наопаки и затворил част от пустотата.“

Рулке се мръщеше, погледът му пареше Лиан. После заповяда грубо:

— Продължавай!

— „Игър започнал Забранените опити с първата, не толкова опасна стъпка — призоваването. Рулке захапал примамката, без да подозира замисъла. Натискът върху всички бил огромен. Той го засилил. Усетил тръпка на безпокойство и потърсил причината. А натискът се увеличавал. Игър се заел с втората, най-рискованата фаза — улавянето.

Внезапно един от Съвета се прекършил, после и втори. Старателно градената структура губела устойчивост. Игър чувствал ужаса, който забивал нокти в съзнанието му. Забранените опити отивали към провал.

— Откажете се! — надал вопъл той.

Съветът се разпръснал, всеки искал да спаси само себе си.

Тогава се впило жилото на скорпиона. Рулке се мъчел да разкъса душата му. Съзнанието на Игър се опълчило срещу неизразимия с думи кошмар на обладаването и той пропаднал в бясното бълнуване на лудостта.

Мендарк не се поколебал. Виждал един-единствен изход, немислимо опасен, но се осмелил. Проникнал в ума на Игър и хванал там Рулке като в капан. Борели се много часове, но безумието на Игър обърквало Рулке и той отстъпил пръв.

Мендарк с мъка събрал последни сили за заклинание, с което го избутал в израстъка от пустота и му отнел властта над Алсифър. Неосезаемият тумор се затворил като балон, Нощната пустош, която има досег и с всичко, и с нищо. Така Питлис получил закъснялото си възмездие.

Ето къде е коренът на неутолимата омраза, която Игър изпитва към Мендарк. Но такова сказание не е съставено, поне не е пълно.“

Лицето на Рулке потъмня като буреносен облак.

— Що за лъжи! — избоботи той, стовари юмрук върху масата и я събори. — Гнусна заблуда!

Лиан отскочи по-надалеч от него.

— Не аз съм съставял това сказание — изписука той. — Разказвам ти го, както е познато от хилядолетие.

— Чумата да отнесе всичките ти Предания! — изръмжа Рулке, в очите му се появиха алени искрици. — Как да вярвам дори на една дума, изречена от тебе, щом това сказание е пълно с лъжи? Поругали са името ми…

— В какво се състои лъжата? Обясни ми поне това.

— Проклет да съм, ако ти обясня! Но ето какво ще ти кажа — не бях победен. Подлъгаха с коварство и мен, и жената, с която исках да се събера. Отнеха живота на една невинна. Не вярвам в този ваш свят да е извършвана по-голяма низост. Плениха ме, защото се опитах да я защитя.

Лиан разбираше добре безмерното лукавство на самия Рулке, но този път май се бе разярил наистина. И ако говореше искрено, в Преданията бе вплетена непростима лъжа. Кой би сторил такова зло?

За миг-два общото им негодувание ги свързваше. Лиан вече се сещаше и за други съмнителни или необясними моменти в Преданията.

— Ако е така, ще посветя живота си на разобличаването й — тихо се зарече той. — Но не заради тебе, защото е вярно, че си Великият предател.

— Хулиш ме напразно, летописецо — укори го Рулке със спокойно достойнство. — Всичко, което сторих, беше заради оцеляването на моята раса. Нима е възможно да има по-благородна цел?

Лиан мълчеше. Всяка постъпка на Рулке, откакто го бе срещнал, беше вид самозащита. И въпреки всичко долавяше у него благородство. Още една причина да се усъмни в Преданията.

— Ще разкрия лъжата заради самия себе си и заради красотата на Преданията, каквито винаги съм ги познавал — заради чистата, неподправена истина.

— Да, май ще открия у тебе повече, отколкото очаквах — промърмори каронът, уталожил гнева си. — Нима се натъкнах на единствения честен летописец в цял Сантенар?

Взря се замислено в Лиан. Ами ако изобщо не се налагаше да го покварява? Още по-добре, ако доброволно направеше онова, което Рулке искаше от него. Така щеше да бъде искрен пред Игър и Мендарк, когато го разпитват. Превъзходна шега!

— И аз имам документи, свързани с това — призна каронът, увлечен в новата си завладяваща идея. — Склонен съм да ти ги дам, за да напишеш правдиво сказание. Изпълниш ли с чест задачата си, нищо чудно след това да ти предложа цялата история на кароните след изтръгването ни от пустотата. Как ти звучи, летописецо?

Лиан затаи дъх. Все едно го бяха вдигнали от маса за изтезания, за да му предложат цяло кралство. Отвори уста, но не пророни и звук. „Помни, че са го нарекли Великия предател. Каква ли ще бъде цената?“

— Не мога да ти дам отплатата, докато съм тук. Ще почакаме до завръщането ми на Сантенар. Но дали да не получиш малка част предварително? — прошепна Рулке. — За да се убедиш в моята почтеност?

Лиан не беше способен да потисне нетърпението си. Вдигна длан към устата си от страх, че са му потекли лиги. Кимна рязко.

— Ето ти нещо, което няма как да си научил.

Рулке доближи устните си към ухото му. Говори цяла минута и Лиан се тресеше от вълнение. Накрая се облещи. Какво невъобразимо познание щеше да получи!…

— Това е само нищожна частичка — подчерта Рулке. — Е, какво решаваш?

Как да издържи на такова изкушение? Дали би могъл да получи знанието, без да плати цената? Каран, общите стремежи, дългът към Мендарк… Всичко потъна в жаждата да узнае.

— Мисля… че може и да се споразумеем — смънка той.

Каква чувствена, едва ли не похотлива тръпка! Направи крачката. Нямаше връщане назад.

Рулке се усмихна.

— Чудесно. Запомни наученото току-що. Нито твърденията, нито назованите имена не са истина сами по себе си. Трябва сам да се увериш.

— Непременно. За мен Преданията са въплътената истина.

— Толкова по-добре за тебе — лъжци не са ми нужни. Сега яж и пий.

Рулке свали покривалото от подноса.

Храната беше напълно непозната за Лиан — макар че приличаше на късчета месо или риба, не усещаше тежест при забождането с вилицата, а в устата му хапката се разпадаше, сякаш изплетена от паяжина. Имаше и някакви резенчета, може би от зеленчуци, тънки до прозрачност. Недоловимият вкус му напомняше за ароматната пара на богатите на подправки аакимски гозби, с които бе свикнал. Между хапките отпиваше от блестящата черна течност — студена, но лека и трудна за преглъщане. Изпаренията го удряха право в главата като силно вино.

— Единственото от нашата култура, което пренесохме през пустотата — подхвърли Рулке, който го гледаше. — Разбира се, тук не могат да бъдат нищо повече от сенки.

Щом Лиан омете подноса, каронът му каза:

— Сега ще те потопя в транс. Ще останеш в този унес, докато ми разказваш Преданията, съставени по време на моето затворничество в Нощната пустош. Прерови паметта си и подбери всичко съществено. Не пропускай и твоето „Предание за Огледалото“.

Той раздвижи ръце и погледът на Лиан се изцъкли. Въздишката на карона носеше цялото бреме на хилядолетния плен.

— „Само препатил плъх не налита на сиренцето.“ Като му дойде времето, ще се отзовеш и на принудата, която ще заложа в съзнанието ти. Ако не бе отстъпил доброволно, не бих могъл да постигна това. Но в скритите си мисли сам знаеше колко силен е копнежът ти.

Лиан послушно изреждаше сказанията и щом свършеше едно, въпросите на Рулке го пренасяха към друго. Понякога каронът му донасяше храна или поднасяше чаша към устните му. В края на деня гласът на разказвача задра в гърлото. Рулке го пренесе на диван, докосна челото му и го приспа. Тялото на младежа обаче започна да потъва в дивана. Каронът го измъкна с кисела ругатня и втвърди дивана за сметка на съседната стена. Прозрачният таван също провисна като хлабава гума.

„Времето ми изтича. Дано успея!“

Съвсем скоро поиска от Лиан да продължи. Така изминаха няколко дни. Но преди да събуди летописеца от транса, Рулке трябваше да направи още нещо. Наведе се и заговори в ухото му:

— Ела при мен, когато се върна на Сантенар, и ще бъдеш възнаграден. Цената, която искам, е нищожна. Някой ден ще те призова и ти ще дойдеш да ми кажеш каквото знаеш. Ако Каран е оцеляла, ще доведеш и нея, защото тя ми е по-необходима от тебе. Ако не поискаш да платиш дълга си, заложих в тебе принуда. Не дойдеш ли, ето какво ще усетиш. Разбери, че не се наслаждавам на страданията ти. Принуден съм да го направя.

Чукна с пръст слепоочието на Лиан и младежът тутакси се сгърчи. Ту обвиваше тялото си с ръце, ту ги размахваше. Очите му се изцъклиха. После каронът го докосна по челото и Лиан замря.

— Колко е слаб пред болката — каза си Рулке. — Да, тази недостойна раса е в упадък. Ще дойдеш ли? — изрече по-силно.

Лиан отвори очи и отговори с изненадващо ясен глас:

— Ще дойда.

Клепачите му се спуснаха.

— Събуди се!

Лиан се размърда и стана замаян.

— Какво ми стори?

— Нищо, което трябва да те плаши. Потопих те в транс и ти ми разказа Преданията. Те ми стигат, за да продължа с плановете си. Ако искам още сведения и няма от кого да ги получа, пак ще те потърся.

— Какво?! — изхриптя Лиан, който се клатушкаше.

Рулке го хвана за рамото.

— Тук времето не означава почти нищо, но в света отвън са минали три-четири дни, откакто започна разказа си. Вече не си ми нужен.

— Мога да си отида ли?

— Да. Кажи на своите приятели, че си избягал. Как ще обясниш спасението си… твоя работа, нали си разказвач. Постарай се обаче да ги убедиш, иначе ще станеш безполезен за мен и никой от двама ни няма да получи каквото иска. Няма никакъв смисъл веднага да те хванат в лъжа. Поспи още минутка… — Лиан отново изпадна в унес. — Забрави какво ти казах. Забрави и за измяната си. Отиди при портала. Когато те събудя, скочи и повярвай, че си избягал.

— Боя се от портала — смънка Лиан със затворени очи.

— Има защо да се боиш. По-ненадежден от този не съм виждал. Но и за мен, и за тебе няма друг изход оттук. Представяш ли си, ако погуби мен, докато се измъквам. Що за жестока шега ще бъде! Хайде, върви. Ще те прехвърля на място извън крепостта в Катаза, за да не пострадаш.

Лиан се надигна неуверено и се повлече към дъното на залата. Застана там смутен, а Рулке го доближи и направи някакъв жест. Плочата се освети бавно, в сияещия въздух над нея се появиха ивици като пара над котле. Лиан се пулеше към портала, все едно не разбираше какво вижда.

— Събуди се! — заповяда каронът и в същия миг се хвърли към него.

Лиан отскочи назад върху плочата, за да избегне удара. Тунелът се изду и Лиан хлътна заднешком в него. Порталът бавно се сви, избледня и угасна.

Нощната пустош се разтърси с пронизително стържене и се смали вихрено. Рулке се затътри към творението си и се хвърли вътре. За малко да не успее. Неговият затвор се сви до размерите на залата и накрая се обтегна около машината.

Рулке лежеше и дишаше тежко. Ръката му се сгърчи — първият пристъп на призляването, което досега бе потискал с волята си. Възстановяването щеше да му отнеме безценна седмица. Дали Нощната пустош щеше да издържи толкова?

Изпъна се на пода. Предстоеше му много работа, преди да се впусне в огромното предизвикателство да покори Сантенар. Добре, че онези там не подозираха.

14.

Гатанката

Малко под южния край на платото един малък павилион от жълто-зелен камък беше сгушен в горичка, вкопчила се в стръмния склон. Там често бе седяла Малиен. Сега и Каран свикна да прекарва времето си на това място. Взираше се в пресъхналото море или разглеждаше каменистите езерца и мочурища сред дърветата по-надолу. Усещаше, че и тук е скрита сила, но различна от онази в разлома. Сигурно затова мястото бе допаднало и на Малиен.

Мразеше крепостта — тази чужда развалина. Спеше в палатката си до павилиона, къпеше се в едно от вирчетата и се засищаше с фурми и други плодове, които тепърва узряваха по клоните на дърветата.

Бе прекарала пет самотни дни в Катаза. Следобед тръгна край ръба на платото в търсене на диви растения, с които да разнообрази храната си. Зърна полянка с див лук — стотици скупчени нагъсто луковици. Тъкмо се наведе да откъсне по-дебело снопче и всичко се разми пред очите й, досущ като при пропадането в портала. Подобно на торнадо завихряне шареше из въздуха зад крепостта, отхапа камъни от покрита с мъх стена, разпиля ги като бисквити и хлътна зад ръба към павилиона. Вятърът донесе стипчива миризма. Чу се силен пляскащ звук. Заскърцаха падащи дървета и земята се разтресе.

Тя се втурна по пътеката, но още не смееше да се надява. Порталът ли беше? Тичаше през гората, а бодливите клони я дращеха. Стигна до павилиона, спря и се загледа надолу. Заради повалените стволове изобщо не виждаше езерцето, което й служеше за вана.

— Лиан? — извика тя плахо.

Провря се между клоните. Нямаше и следа от портал. Отмести гъста папрат и пред нея се откри дъното на езерцето. Вместо вода имаше полуизгнили дънери. Скалите наоколо бяха опръскани с черна кал.

— Лиан!

Газеше през мокрите останки и изритваше от пътя си треските.

— Лиан?

Може би го е затиснало дърво… Тя заобиколи тичешком повален на земята дървесен ствол. Очакваше да види от другата страна смазаното тяло на Лиан. Нищо! Надеждата и вълнението й гаснеха. Седна на дървото и впери празен поглед пред себе си. „Сигурно е заседнал в промеждутъка, където го е натикал неустойчивият портал“, разсъждаваше унило тя.

Зад нея се чу тихо жвакане. Извъртя се, но не видя никого.

— Лиан? — прошепна Каран и отново затършува из сумрачния хаос на опустошението.

Пак жвакане… Тя притича към опразненото вирче. Само воняща черна кал и гниеща дървесина. Изведнъж сякаш един от дънерите повдигна ръка и я отпусна да цопне безволно.

— Лиан! — изпищя Каран и скочи до него.

Толкова беше оплескан, че по него не се виждаше нищо. Той пак се напъна да извади ръката си, но калта го придърпваше твърде силно. Каран повдигна главата му. Разплака се, докато изгребваше с пръст калта от устата му. Лиан вдиша пресекливо и се отпусна в ръцете й, прекалено слаб дори да отвори очи. Тя изчовърка калта от ноздрите му с тънка клечка. Избърса клепачите му и поизплакна лицето му с кална вода, която отново бе започнала да се събира на дъното. После Каран седна, зашеметена от чудото на появяването на нейния любим. А и какво друго можеше да направи? Лиан бе твърде тежък, за да го издърпа от миниатюрното тресавище.

Как ли си бе върнал свободата? Как бе успял да избяга от Рулке? Въпреки че седеше в студена кал, Каран изведнъж се препоти.

Накрая Лиан се размърда.

— Не се съмнявах, че си мъртва — изхриптя той, от прекрасния му глас нямаше и помен. — Видях Катаза в руини.

— Лиан… — изхлипа тя и го притисна към себе си. — Как избяга?

— Ти беше права — изграчи Лиан. — Той е твърде изтощен и бавен.

Очите му срещнаха за миг нейните, но незабавно се извърнаха встрани. Хлад скова тялото й. Клепачите му се затвориха.

— Порталът ме изцеди ужасно — смънка Лиан и заспа от преумора.

Подозренията й се пробудиха отново. „Какво ли е правил през тези пет дни? Но вината за това е моя. Ще му бъда предана и няма да се съмнявам.“

След минути Лиан се сепна.

— Под леглото! — кресна той.

— Какви ги плещиш?

Той се вторачи замаяно в нея.

— Каран… — Дари я с чудна, сгряваща усмивка и се озадачи: — Аз ли казах това? Не знам…

Понечи да стане, краката му не издържаха и той пак се хлъзна в локвата.

— Ох, главата ми!

Каран стисна ръката му и двамата изпълзяха от тресавището. Измиха се при съседното вирче.

— Какво стана? — попита тя, щом се почистиха. — Стори ми се, че ще те убие.

Е, поне това Лиан не бе забравил.

— Ти ме изостави при Рулке! — кипна той на мига. — Как можа?!

„Не съм! — изписука гласче в главата й. — Нали имахме план? Но ти не направи нищо, а порталът ме погълна.“ Каран обаче знаеше, че не е оправдала доверието му, и сърце не й даваше да се оправдава.

— Съжалявам, трябваше да бъда по-разумна. — Улови ръката му. — Просто…

Лиан си издърпа ръката.

— И аз помислих, че ще ме убие. После обаче го налегна някакъв пристъп и се помъкна нанякъде. Не го зърнах цяла вечност. Още малко и щях да захапя собственото си тяло от глад.

— Какво ти направи? Кажи ми!

— Задаваше ми безброй въпроси. Не знаеше дори, че Ялкара се е върнала на Аакан. Потопи ме в транс. Беше като особен тежък сън. Не знам какво е правил след това. Каза, че е чул от мен всички Предания за последните хиляда години. Може и така да е, но не помня.

— Доста си прегракнал…

— Боли ме гърлото. Опита се да ме привлече на своя страна. Изкушавах се. Накрая ме събуди и…

Лиан стисна устни. И той се досещаше, че нещо не пасва. Каквото и да кажеше, щеше да прозвучи подозрително. Но нали тя го бе зарязала? Защо трябваше да се чувства гузен? Взря се в очите й и си послужи с особения глас, чрез който разказвачите добиваха власт над чувствата над множество слушатели.

— Избягах, както и ти, когато ме изостави там.

Каран почервеня като роза. Лиан хем злорадстваше, хем се засрами от себе си.

— Каквото и да е правил Рулке, то явно доста го е изтощило. Изглеждаше изнемощял. Имаше толкова болнав вид. Някак се промъкнах до портала. Опита се да ми попречи, но порталът вече ме отнасяше.

Каран се бореше със собствените си страхове. Лиан не бе опитвал да й въздейства с гласа си още от първата им среща. Какво ли прикриваше? Лъкатушещите й мисли не стигаха доникъде.

Дълго се влачиха нагоре по запречената тук-там пътека към платото, защото Лиан беше много отпаднал. Когато се изкачиха, той се вцепени, поразен от разрухата, от падналите кули и полуразрушената крепост. Единият ръб на пролома сега стърчеше с цял човешки ръст по-високо от другия. Вулканът на север изхвърляше облаци пепел. Земята се разтресе и от пукнатината пред тях изригна пара. Развалините на Голямата кула се слегнаха още малко.

— Как си се измъкнала оттам? — ахна Лиан, забравил за яда си.

Тя му разказа.

— Тук не е безопасно — увери го накрая. — Хайде да си взимаме багажа и да потегляме.

Лиан се наведе да вдигне парче лазурит, голямо колкото дланта му.

— Колко е хубаво… Как ли е стигнало дотук?

— Аз отчупих голям къс, когато се катерих по кулата. Ако искаш, вземи го.

— Ще го взема. — Лиан пъхна парчето в кесията си. — За спомен от Катаза… Хей! Знаеш ли, Рулке ми каза гатанка. Според него Кандор е скрил най-ценните си книжа на място, каквото има всеки. Под леглото! Как не се сетих по-рано…

— Изобщо не знам къде е била спалнята му — неуверено промълви Каран.

— Аз знам. Тършувах във всяка стая на крепостта.

Можеха да пострадат, докато се провираха през затрупаните от струтванията коридори под един от рухналите шпилове на твърдината. Озоваха се в покои, още по-необикновени от спалнята на Рулке. Подпорите на леглото бяха от благоуханен кедър с изящна резба, двете табли — инкрустирани с десетки видове скъпа дървесина, по която сребърни нишки очертаваха фигурки на двойки, слети в неудържима страст.

Лиан се пъхна отдолу. Каран позяпа изумена изображенията, после изсумтя и се мушна до Лиан.

— Не те изоставих там нарочно. Толкова ме е срам. Ще ми простиш ли?

— Остави това сега!

Той тропаше по плочките и плъзгаше пръсти по подпорите.

— Няма нищо — промърмори с досада. — Не било толкова просто.

— Какво търсиш?

Любопитството й се събуди, докато го гледаше да бута и дърпа леглото отдолу.

— Скривалище за документи.

— Плътно е… — каза тя, опипвайки горния ръб на рамката. — О… Какво е това?

Натисна скрит в рамката бутон и нещо щракна над главата й. Пак чукна с юмрук по дъската, но сега усети кухина. Зашари с пръсти вътре, измъкна дълга метална кутия и вдигна капака. Кутията беше пълна догоре с книжа, а под тях имаше тънка книга.

Лиан грейна и побърза да изнесе кутията на светло.

— Каран, това е!

Не успяха да намерят други скривалища. Седнаха на леглото да хапнат скаг — питки като тухлички, изпечени от стрити корени, смесени със сушени плодове, ядки и семена.

Лиан прегледа документите. Листове, плътно навити на руло, съдържаха записки за проучването около гибелта на Шутдар и унищожаването на флейтата. Датите на повечето бяха скоро след появата на Възбраната. Сложените отдолу книжа бяха написани столетия по-късно, малко преди смъртта на самия Кандор.

А на дъното под книгата намериха потъмняла верижка, сплетена от сребърен филигран.

— Колко е приятна на пипане. — Каран плъзна почернелия метал по бузата си. — Топли, успокоява и закриля…

Лиан изсумтя:

— Сребърен накит, нищо повече.

— Гледай си своите дарби и не оспорвай моите! — подразни се тя. — Каквото и да е това, изработката е прекрасна, изплетена е по подобие на спиралите в Голямата кула. Може би Кандор е искал да му напомня за кулата. Усещам, че е древна.

Лиан я взе от ръката й.

— Такава си е. И понеже аз я намерих, вече е моя.

Каран се обиди, но Лиан коленичи и я сложи на шията й.

— Хайде да започнем на чисто, бива ли?

Целуна я по носа.

— Ох, Лиан… — целуна го и тя.

Минаха часове, докато той прочете всичко, но в документите се описваха само неуспехи в безплодните търсения. Уморен, Лиан пусна поредния лист.

— Не е тук. Кандор сигурно е носил доказателствата със себе си.

Книжката, подвързана с тънка фина кожа, беше запълнена с неразгадаемите каронски писмена. Лиан я остави и взе последния документ.

— Я, това е писмо до Рулке.

След миг изпсува.

— Сега пък какво? — Каран, която се бе загледала в книгата, вдигна глава. — Не можеш да го прочетеш ли?

— Вече съм го чел. Копие на онова писмо, което присвоих от архивите на Магистъра в Туркад.

Подхвърли й свитъка, Каран изтърва книгата и от нея се изсули сгънат лист.

— Как съм го пропуснал? — слиса се Лиан. — Датата на този е с няколко месеца по-късна от останалите.

Зачете на глас:

„Скъпа Ялкара,

Пиша ти, за да променя датата и часа на нашата среща. Ще дойда в Хависард по-рано от уговореното, и то тайно. Подгонили са ме. Може би онези от Съвета, но според мен е Рулке. Иска моята тайна за себе си. Не е изключено и ти да си застрашена, защото му казах, че съм споделил опасенията си с тебе.

Рулке се стреми единствено към собственото си възвеличаване. Открай време ми завижда. Ще донеса всичко при тебе и скоро след това ще потегля към Алсифър за срещата с Рулке.

Приветствам те Кандор“

— А Рулке ми каза, че Кандор е бил убит! — добави Лиан. — Може би заради опазването на същата тайна, заради която е било убито и сакатото момиче. Рулке ли е убиецът? Ама че бъркотия…

— Е, сега имаш и улики, и заподозрени.

— Но къде е убит Кандор? И това трябва да науча.

Каран сви рамене, но й хрумна нещо.

— Лиан! Ами ако е дело на Мендарк или на Игър? Или пък на Фейеламор? Започнеш ли да разпитваш, вероятно ще те сполети същата участ.

— Никой от тях дори не е бил роден, когато е унищожена флейтата.

— Не е вярно. Ами Фейеламор, Рулке и Тенсор… — Каран се уплаши. — Не разбираш ли?! Който и да е бил, ако е жив и днес, ще убие всеки, задал му неудобни въпроси. Значи тебе. А и мен!

Лиан седна и се хвана за главата.

— Длъжен съм да завърша сказанието. Тези писма са изключително важни.

— Ще ги нося тайно — реши Каран. — Не споменавай нито тях, нито за догадките си, ако успеем да догоним другите. Покажи им книгата, бездруго никой няма да може я прочете. И да не се изтървеш как Рулке ти е помогнал да я намериш! Хайде да се приготвим. Ще тръгнем сутринта.

Доядоха си вечерята в неловко мълчание. Наруши го Лиан.

— Как можа да избягаш без мен?

— И ти трябваше да се втурнеш към портала.

— Опитвах се да те защитя. Рулке май се канеше да те убие.

— Тъй ли… — Тя притисна длан към устните си. — Толкова съжалявам! Ти беше на колене и… ми се стори, че се заклеваш пред Рулке.

— Как можа да си го помислиш?!

Лиан се смълча и се замисли нерадостно за събитията, довели го тук. Ако не се бе съгласил да помага на Тенсор, щеше ли да се случи всичко това?

Той самият носеше не по-малка вина от всеки друг за нещастията. Набъркваше се в чужди дела, за които нямаше представа, само от желанието да види как всичко ще потръгне, за да продължи своето Велико предание. Но вече край!

Той въздъхна тежко, отърси се от мислите си и каза:

— Каран, държах се глупаво. Изкушението да узная продължението на историята надделя.

— И аз нямам оправдание. Рулке лесно ме настрои срещу тебе. Почувствах пробуждането на безумието толкова силно, че не можах да се сдържа. И щом стъпих на плочата, порталът ме засмука. Оттогава ми е криво през цялото време. — Тя се подпря на лакът. — Лиан, закълни се… че не си се продал на Рулке.

— Изкуших се, но няма от какво да се срамувам. — Той посърна. — Освен ако съм направил нещо, докато бях в транс.

Лиан будува дълго, залисан в мисли за времето, което бе прекарал с Рулке. То му изглеждаше някак смътно, като сън. Той самият вече се тормозеше от съжаление относно бягството си, струваше му се нагласено. Спомни си старата поговорка за онзи, който дръзва да седне на трапеза с дявола. Кога ли Рулке щеше да му представи сметката за плащане? Можеше ли да направи нещо, за да се отърве? През вековете на гонения зейните се бяха научили как да се защитават, а и за да стане майстор-летописец, Лиан поначало бе развил разнообразни способности на ума си. Как да ги приложи най-добре? И какво ли бе му сторил каронът в Нощната пустош? Дали бе сключил сделка с Рулке в унеса си, без сам да знае?

Опасяваше се, че спомените му от Нощната пустош ще се заличат, затова записа всичко в дневника си… като пропусна, разбира се, всичко неудобно и уличаващо. Обиколи спалнята на Кандор, обзет от желанието да научи още нещо за културата на кароните. Какво изобилие от чувствени, превъзходни творби — другаде щяха да са безумно скъпи, но нямаше как да ги пренесе през Сухото море. Дори топките върху подпорите на леглото бяха от гравирано сребро. Лиан си спомни, че в кесията му е почти празна. Покатери се и отвинти една топка. Тежеше колкото пълна шепа сребърни тарове. Пусна я в кесията си.

Пак се отплесна в мисли за Кандор, а оттам и за Рулке. Поне едно нещо се бе съхранило в паметта му — как го изкушаваше каронът. В главата му до среднощ пламтяха мисли за обещанията на Рулке — тайните, неизвестни на никого сред летописците.

Спускането към Сухото море бе много дълго. Лиан мълчеше и не се оплакваше, въпреки че се страхуваше от високото. Това изненада Каран. Помисли си, че още й е сърдит или че изтощението е прогонило страха му.

След четири ужасно дълги дни те спряха за нощувка малко преди да стигнат подножието на планината, върху последната канара преди полегатия безплоден скат към Сухото море. Хапнаха оскъдно въпреки глада. Усещаха преумората от припряното слизане по планината, а сутринта трябваше да започнат истински трудния поход.

— Скат и див лук! — промърмори Каран. — Още отсега ми писна.

Лиан не отговори. Задухът потискаше въпреки редките хладни повеи по склона.

— От утре водата пак ще е по-ценна от диаманти — продължи тя. Бледото й лице лъщеше от пот, непокорната й коса бе провиснала. — Лиан, не ми се вярва, че ще издържа.

Стана и отиде при струйката, стичаща се по улей в скалата, за да наплиска лицето си. Лиан се загледа в нея. Той понасяше жегата много по-леко. Родината му Джеперанд се намираше до източните предели на Сухото море и през лятото там наставаше адски пек.

Каран седна и се вторачи на запад. Слънцето залязваше в толкова кристално ясно небе, че се виждаха очертанията на високия полуостров Фаранда, отдалечен на шейсет-седемдесет левги. Тя си спомни пътешествието с Шанд и се притесни още повече от по-късия, но по-мъчителен поход, който им предстоеше.

Тревожеше се и за Шанд. Дори през пролетта жежкото слънце го омаломощаваше. Как ли го понасяше сега? Представяше си как той отслабва все повече и другите накрая са принудени да го зарежат в пустинята.

Ръката на Лиан леко разтърси рамото й. С падането на здрача бе станало малко по-хладно. Той й подаде чаша с гореща отвара от горчива билка, която бе набрал на платото. Тя отпи, смръщи се, и отново отпи.

— Лиан…

Той се бе вторачил в пустинята.

— Видях светлина — промълви бавно.

Каран се изправи на пръсти, хваната за рамото му. Далеч в солената равнина мъждукаше искрица.

— Те са! — Лицето й засия. — Изпреварили са ни само с няколко дни. Побързай, да разпалим сигнален огън!

Заеха се да трупат дърва до ръба на канарата. Наоколо имаше предостатъчно сухи клони. Но преди да запалят огъня, светлинката угасна.

— Тръгнаха без нас… — отрони Каран.

— Все някога ще се огледат. Ще поддържаме огъня цяла нощ.

В последните часове на нощта обаче стана трудно да намират съчки наблизо.

— Слънцето скоро ще изгрее. — Каран се тръшна, изтощена и отчаяна. Очите й се бяха зачервили от дима. — Никога няма да ги настигнем.

Миг по-късно искрицата се появи. Светеше равномерно няколко минути, после примигна веднъж, втори път, трети…

— Дават ни знак!

— По-добре да сме предпазливи, докато не се уверим, че са те — напомни Лиан.

Облякоха широките пустинни наметала. Кожата на Каран изгаряше твърде лесно, затова се омота цялата, само очите й се виждаха през цепките в предпазните очила.

Така се бе настървила, че щеше да продължи да върви в най-горещите часове на деня, но Лиан я възпря. Вървяха бързо през следващата нощ, макар че той все изоставаше. Целият бе облян в студена пот.

На другия ден потеглиха още в ранния следобед и преди смрачаване Каран, която се бе качила на една стърчаща скала, извика:

— Виждам ги!

Скочи и закрачи припряно. Лиан се мъкнеше начумерен подире й. Тъмнината се сгъстяваше. От другата страна на широко равно петно сол се очертаха три силуета. Той съзираше в тях само враждебност и заплаха.

— Внимавай! — подвикна след Каран. — Не знаеш кой е там!

Тя не спря. Изведнъж се втурна напред в захлас.

— Малиен! — изкрещя оглушително и се хвърли към най-дребната от фигурите.

Малиен залитна назад и присви очи от болка.

— Извинявай! — завайка се Каран и й помогна да стане. — Забравих…

— Рамото ми скоро ще е напълно здраво. — Малиен я прегърна. — А ти как?…

— Къде е Шанд? — прекъсна я Каран. — Добре ли е?

— Добре е.

Талия и Осейон стояха безмълвни отстрани.

— Имате късмет, че изобщо се върнахме — подхвърли Малиен. — Някои от нас се бояха, че ни е подгонил Рулке.

Изчакаха в мълчание Лиан да дойде при тях. Той реши, че може би се питат как ли е избягал. Те обаче го посрещнаха със същата сърдечност. Дори Осейон го потупа по гърба.

— Добра среща! Отдавна загубихме надежда.

По пътя Каран започна да разказва случилото се в Нощната пустош, но щом разкри, че Лиан е избягал отделно, няколко дни по-късно от нея, Малиен спря като закована и се обърна към него.

— Лиан… — Той бе срещал неведнъж този неин поглед, докато помагаше на Тенсор. — За твое добро ще е да казваш само истината, защото трябва да убедиш не само мен, а и Мендарк и Игър.

Каран сгуши глава в раменете си и стисна по-силно ръката му.

— Бихте могли поне да ме изслушате, преди да ме съдите — изръмжа Лиан.

— Когато настигнем другите, ни чака тежка нощ — смънка Малиен под носа си.

А Лиан вече се питаше имало ли е смисъл да бяга от Нощната пустош.

15.

„Стъпчи скорпиона!“

Лиан не продума по целия път към бивака. Поведението на Малиен го бе стъписало. Смяташе, че й е симпатичен. Как ли щяха да реагират враговете му? Как би постъпил Баситор?

Разстоянието не беше голямо, но вървяха цялата нощ и част от следващия ден, докато стигнат бивака. Местността беше твърде неравна — потоци черна лава, застинали един върху друг, с толкова дълбоки пукнатини, че паднал в тях човек за нищо на света не би могъл да се измъкне сам. Трябваше да преодолеят и няколко остри хребета, коварно хлъзгави и опасно високи. Навсякъде се виждаха ями с гореща пепел и димящи гейзери или падини с миризлива кал. Въздухът разлютяваше очите му.

Бивакът беше разположен на малко поле от черна пепел, заобиколено от скали, високи по няколко разтега. Палатките и шейните бяха закътани до самата южна стена в мечтаната оскъдна сянка. Посрещнаха ги с пиршество — глътка-две вода в повече, още по един резен скаг.

Четиринадесет аакима стояха в полукръг пред палатките. Някои като че им се зарадваха — Аспър, Селиал и Зара, която едва сега бе започнала да пъпли нагоре от душевната бездна, в която се бе сринала след смъртта на сестра си. Изражението на повечето от аакимите обаче беше неразгадаемо. Или не прибързваха с изводите, или потискаха истинските си чувства. Но от Баситор направо лъхаше на недоверие.

Тенсор беше облегнат на скалата и не отвори очи. С нищо не показа, че е забелязал пристигането им. Мендарк изглеждаше по-дребен и съсухрен, но и по-самоуверен, откакто Лиан го бе видял за последен път. Усмихваше се — не дружелюбно, но не и кисело. Лиан знаеше, че той ще слуша внимателно и не би се оставил някой друг да му повлияе.

Игър се бе отделил от останалите. Дори позата му издаваше колко е настръхнал.

— Какво му има пък сега? — прошепна Каран на Малиен.

— Нападението на Рулке беше страховит удар за него. Провали се в Катаза и това беляза ума му. Опитахме се да ви върнем, а трябваше да спасяваме на косъм Шанд, Талия и Аспър. Нямахме друг избор, освен да затворим Нощната пустош… — запъна се Малиен. — Съжалявам.

— Позволявам си да кажа, че просто сте направили необходимото — промърмори Каран.

— Слязохме при разлома и се опитахме, но поискахме прекалено много от Игър и последствията бяха твърде лоши. За него също… сега е почти слепец. Внимавай.

— Каран! — разнесе се познат вик и Шанд изтича от тесен пролом в скалите. — Не вярвах, че ще те видя отново!

— По-корава съм и от ботушите ти — увери го тя, когато се прегърнаха.

— Ти си същинско чудо — увери я старецът. Сълзите капеха по брадата му. — Как успя да избягаш?

— Да, как? — рязко повтори Игър.

Лиан го стрелна с изплашен поглед и се захвана да разказва.

— Хайде да ядем — предложи Мендарк.

Погълнаха скромните дажби много преди края на историята. Щом Лиан спомена за странната машина на Рулке, Мендарк го прекъсна:

— Творение! Как изглеждаше?

— Голямо. По-голямо от всяка колесница и наглед беше изработено от най-черния метал, с много извивки и издатини… — Лиан поспря в търсене на думи. Започна наново: — Май беше дълго към четири разтега, над два разтега широко и толкова високо. Отгоре имаше нещо като седалка, видях множество ръчки. Но най-необичайното беше, че не се опираше в нищо и висеше над пода. А вътре…

— И вътре ли си бил? — остро се намеси Игър.

Присвиваше очи, за да вижда силуета на Лиан. За неговото зрение хората бяха само мърдащи сенки.

— Ръката ми потъна в машината, затова си напъхах и главата.

— Какво видя? — с внезапно прегракнал глас попита Игър. Лиан вложи в описанието всичко, останало в паметта му — тъмно червеното осветление, седалките, уредите и светещите плочи.

— Всичко беше… размито. Не можах да разгледам подробно.

— Не ми харесва тази машина — обади се Малиен, — ако ще и да не съществува наистина.

— Как тъй? — учуди се Талия.

— Нищо истинско не може да бъде сътворено в Нощната пустош, защото самата й тъкан и градеж са невеществени — обясни Мендарк. — Е, там може да изглежда реална, но в света отвън няма да е по-истинска от образ в огледало. Творението е само схема, най-вероятно за нещо, което той се надява да създаде, щом се върне на Сантенар.

— Уви, схемата явно е завършена! — натърти Малиен. — Достатъчно е да я пренесе и да сглоби самата машина. Как ще й се противопоставим?

— За какво ли е предназначена? — прошепна Каран.

— Кой знае? — вдигна рамене Шанд. — Но е безспорно, че надминава всички предишни устройства, които е измислял.

— Или точно това се стреми да ни внуши — възрази Мендарк, — щом толкова се е постарал да я покаже на Лиан. Тепърва ще видим дали ще му свърши работа. Схема в Нощната пустош, дори напълно завършена, не е същото като устройство, което действа в условията на Сантенар. Нали за да го направи тук, трябва да намери, добие, пречисти и оформи съвсем точно всички материали — метал, стъкло, керамика или каквито ще да са. Въпреки че Шазмак и гашадите са на негово разположение, това ще му отнеме месеци. Спомнете си, че Шутдар и незнайно колко аакими са се трудили едва ли не цяла епоха, за да създадат една малка флейта.

— Дано да си прав! — неприязнено му отвърна Игър. — Защото и ние сме на месеци път от Туркад или всяко друго място, откъдето можем да му се опълчим. Лиан, довърши разказа си. Нека чуем какво си научил за Рулке и как си избягал оттам.

Малиен обгърна със здравата си ръка раменете на Каран и двете седнаха една до друга. Жегата обаче скоро направи прегръдката им непоносима.

— Колко ли време остава?… — промълви Каран в краткото мълчание.

— Докато дойде Рулке ли? Малко! — натърти Мендарк.

Лиан заговори отново. За Мендарк беше особено интересно как Рулке е бранил портала.

— Колко близо бяхме до успеха! Ако Игър бе налучкал степента на силата, ако не беше паниката му, нищо чудно да бяхме постигнали целта.

— И ако този подъл летописец не му бе подсказал стратегията, с която да надделее! — изкрещя Игър. — Зейните се раждат предатели, както и ти сам се убеди с Хения.

— Премерване на силите на кръчмарска маса! — разкикоти се Мендарк. — Стига де, Игър, какво ново би научил Рулке за стратегията тъкмо от Лиан?

— Той е изменник! — злобно настояваше Игър.

— А защо и Лиан да не каже същото за нас, нали направихме всичко възможно да го затворим при Рулке? Но още не го е казал. Игър, никога няма да признаеш собствените си грешки, нали? Хайде, Лиан, слушаме те.

Той им описа как Каран бе избягала и отново всички притихнаха. Мнозина в бивака поглеждаха и двамата със съмнение, макар че сметнаха версията на Каран за по-убедителна. Мендарк се оживи, когато научи за неустойчивостта на Нощната пустош.

— Не съм и помислял, че ще се случи. Дали Нощната пустош няма да го довърши в края на краищата? Ех, ако е така…

— Не бих разчитал на това — излая Игър. — Да чуем всичко, летописецо.

Разказът за собственото му бягство срещна незабавен отклик. Игър се изправи със скок.

— От мен да знаете, продал се е на врага! Стъпчи малкия скорпион, докато е време, или неизбежно ще ни ужили и големият!

И Лиан се изправи мигновено. Всички млъкнаха сащисани. Ръката на Каран посегна към ножа на колана й, но пръстите на Талия стиснаха китката й като менгеме.

— Позволяваш си твърде много, Игър — студено изрече Талия. — Законът е в сила и тук, не само във владенията на Мендарк. Ще го разпитаме както се полага. И ако решим, че наистина ни е предал, ще отсъдим с общо съгласие какво да бъде наказанието. Не съм ли права, Мендарк?

Каквото и да бе мнението му, Мендарк нямаше да позволи на Игър да му заповядва.

— Така е! Оставете го да довърши каквото има за казване. Лиан, трябва да знаеш, че ще претегляме всяка твоя дума.

Лиан продължи със заекване и запъване — съзнаваше, че се бори за живота си. Този разпит беше по-тягостен от всяко унижение, което бе изтърпял заради произхода си. Не научиха нищо повече от него, нито прозряха принудата на Рулке, заложена дълбоко в съзнанието му и за която Лиан дори не подозираше.

— Сега ми обясни отново как избяга — троснато нареди Игър. Заяждаше се за всяка дреболия и накрая отсече: — Не съм удовлетворен.

— Десет пъти ви разказах все същото! — избухна и Лиан.

— Достатъчно, Игър! — намеси се Мендарк. — Каран, Лиан… отдръпнете се за малко. Лиан, дай ни всичките си книжа и дневника.

Прочетоха ги дума по дума, особено бележките за портала на Тенсор.

— Още има да обсъждаме — заяви Мендарк. — Знам, че Рулке е изтощен, но въпреки това възможно ли е било дори един от тях да избяга? А двамата по отделно… това е извън пределите на достоверното. Не откривам обаче никакви противоречия в отговорите му.

— И аз — съгласи се Шанд. — Но зейните са изпечени лъжци, всеизвестно е. Как някой би устоял на Рулке, камо ли пък Лиан? Нали се е съгласил да помага на Тенсор?

— Рулке може да ги е пуснал — наблегна на думата Малиен.

— Разбира се, че ги е пуснал! — изфуча Игър. — За да ни шпионират! Да убием и двамата и да се свърши с това.

Отново тишина, наситена с потрес. Мендарк се изопна.

— Не сме ги съдили!

Игър се отдръпна по-далеч от него.

— Справедливостта е слабост, която не можем да си позволим, щом Рулке прави каквото си поиска.

— Опомни се! Нали уж заради това беше войната ти срещу мен и Туркад — справедливостта! Ще кажа същото като Малиен. Дори Лиан да се е продал, нима му е по силите друго, освен да шпионира? Дори в това се съмнявам, но шпионинът ще разкрие и на нас много неща за своя господар. Аз обаче вярвам на Лиан и ще се възползвам от немалките му способности. Нуждаем се от ума и паметта му.

Разпитаха и Каран със същата придирчивост. За нея поне беше ясно, че говори правдиво. Не наложиха на двамата никакви ограничения и условия.

Побързаха да изминат още малко път през остатъка от нощта. След няколко часа изгревът пламна като факел на изток и щом слънцето се отдели от хоризонта, жегата ги принуди да спрат и да опънат палатките.

Мендарк се озова до Лиан.

— Има нещо, което не споменах снощи. Длъжник си ми за петнадесетте години, през които ти плащах издръжката в школата.

— Много добре го зная. Какво ще поискаш от мен?

— Просто не забравяй и занапред кой е господарят ти — изрече Мендарк заплашително.

Каран беше нервна през цялата следваща нощ. Щом спряха призори, тя мълчаливо изяде своя резен скаг и веднага се провря в палатката, която Лиан бе разпънал в сянката на нисък рид. Смъкна дрехите си и заспа на мига.

Денят се точеше мудно в ужасната жега, рядка дори за Сухото море. Всички спяха — тук нямаха нужда от стражи.

Каран въздъхна и се обърна насън. Очите й зашариха под клепачите. Задъха се, после изстена. Лиан се отърси от неспокойната дрямка и я видя да се надига. Тя сви ръце към гърдите си, вдиша дълбоко три пъти, разкрачи се като за вдигане на голяма тежест, изпъшка тихо и протяжно, накрая изпъна ръце над главата си, сякаш крепеше товар.

Пръстите й закачиха пръта и събориха платнището. Лиан я измъкна от гънките. Каран го гледаше със съвсем бистър поглед, преливащ от отчаяние.

— Страх ме е…

Останалите вече се събираха около палатката, нетърпеливи да разберат какво става.

— Каран сънува нещо неприятно — подаде глава Лиан и се шмугна вътре. — Какво ти се присъни? — попита той, щом нагласи палатката.

— Рулке. Стоеше върху творението си като победоносен завоевател. Отпред машината излъчваше светлина, която изгаряше всичко. Лиан, той идва!

— Да! — шепнешком отвърна Лиан. — Той идва!

Тя се отпусна по гръб. Знаеше, че няма да заспи. Бе премълчала, че в съня й Лиан стоеше до дясното рамо на Рулке като най-верния му служител.

Лиан и Каран се мъкнеха последни през местност, осеяна с хиляди огромни каменни буци, остри зъбери и криволичещи като лабиринт падинки. Другите се отдалечаваха постепенно. Зад поредния завой стоеше Игър. Лиан се озърна и се вцепени — огромният Баситор ги бе издебнал отзад.

— Какво има? — разсеяно попита Каран, улисана в своите тревоги.

— Шпиони! — избълва Баситор. — Изменници!

— Лъжци! — добави Игър. — Я седнете да си поприказваме.

Какво друго можеха да направят, никой от вървящите отпред нямаше да ги чуе? Седнаха на проядена от вятъра жълтеникавокафява гънка в соленото дъно. Баситор извади дълъг нож.

— А сега, Лиан — подхвана Игър, — ще ми обясниш какво се случи вчера, иначе…

Кимна към аакима, който приклекна пред Каран.

— …иначе ще й избода очите — довърши Баситор.

— Няма нищо за обясняване — невъзмутимо отрече Каран. Не би им показала колко се бои. — Сънувах Рулке. Стоеше върху творението си, от което бликаха мощни лъчи.

Игър почти долепи носа си в нейния.

— Това ли било?

Тя надуши киселия му дъх. Жълта пелена покриваше зениците му.

— Да…

Очите й обаче кривнаха. Не можа да се възпре.

— Лъже! — изрева Баситор и върхът на ножа му опря в долния й клепач. — Отговаряй правдиво. Кълна се, ще провеся очите ти на бузите.

— Каран — смотолеви Лиан, — ако има още нещо, кажи им го!

Тя плачеше от ужас, но въртеше глава.

— Щом е тъй, заеми се с него! — изхриптя Игър и кимна отсечено към Лиан.

Баситор го хвана за брадичката и поднесе острието към очите му. Лиан се смръзна и се опули към върха на ножа, без да мига.

— Е, Каран? — злорадо подкани Игър. — Какво предпочиташ? Да извадим очите на твоя любим или…

Баситор опря ножа в слабините на Лиан.

— Сънувах, че и Лиан стои там до Рулке — запелтечи тя. — Но това е само сън!

— Който доказва падението му. Друго няма ли да си признаеш? — троснато попита Баситор и пак вдигна ножа към лицето на жертвата си.

— Не. Няма друго — отвърна тя безсилно.

— Изобщо не сме приключили с вас — увери я Игър. — Лиан, разкажи ни пак за Нощната пустош. Искаме да знаем какво си правил през петте дни, когато останахте само ти и Рулке.

Лиан започна да говори, но Игър го прекъсна още на първото изречение:

— Това го чухме. Сега кажи истината.

Лиан поклати глава. Щяха да го осакатят, защото нищо повече не можеше да им разкаже. Каран съзря единствения си шанс. Игър беше непохватен в слепотата си. Лесно би му се изплъзнала. Но пъргавият Баситор… Тя щеше да се спаси, Лиан — не.

Едната й длан опираше в земята. Стисна шепа зърнест прахоляк и когато Баситор се обърна с ножа към нея, привлечен от движението й, тя запрати всичко в очите му.

Заслепи го, но не го разколеба. Той се хвърли с ножа напред към мястото, където знаеше, че ще я намери, а другата ръка разпери, за да я улови, ако понечи да избяга.

Лиан подложи крак и аакимът се просна по корем. Острието полетя към Каран под напора на огромната тежест на Баситор. Тя трескаво се извъртя, ножът потъна в спечената сол до гърлото й, а Баситор се стовари върху нея. Главите им се удариха с пукот.

Това обърка аакима за миг, в който обикновено тромавият Лиан успя да грабне ножа.

— Помощ! — развика се Лиан с цялата мощ на гласа си. — Игър, не мърдай! Помощ!

Усукваше робата на Баситор под врата му и притискаше върха на ножа в основата на черепа му.

— Махни се от Каран, ама много бавно. Опиташ ли се да ме изненадаш, ще ти прекъсна гръбнака.

Мускулите на аакима се напрегнаха. Лиан се страхуваше от врага си, натисна още по-силно и изсъска:

— Ще го направя! — Така стегна робата, че Баситор не можеше да си поеме дъх.

Игър понечи да се прокрадне към тях.

— Стой си на мястото — троснато заповяда Лиан, — иначе ще убия единственото ти приятелче, слепецо!

Аакимът се отпусна изведнъж и се търкулна встрани, за да освободи Каран. Тя имаше огромна цицина на челото и друга на тила. Гледаше зашеметено.

Лиан й подаде ръка.

— Да вървим. А ти се махни от пътя ни!

Замахна с ножа така, че дори болните очи на Игър да го видят.

Игър се притисна към стената на долчинката.

— Аз не забравям! Ще живеете в страх от мен до края на дните си. Заклевам се, че ще ви смажа, колкото и време да мине.

16.

Бурята

Каран седеше на ръбеста издатина в солта и бършеше челото си. Вонеше като всички останали, защото не можеха да отделят и капчица вода за миене. Нямаше смисъл и да сменят едни потни, пропити със сол дрехи с други, също толкова мръсни. Седмица на изнурителни усилия и нищожно изминато разстояние. Всеки следобед започваше буря, носеща вихрушки от сол, която продължаваше до среднощ, като им отнемаше безценни часове за ходене. А и заради новолунието нощите бяха още по-тъмни. Все още не бяха излезли от лавовите полета, където в мрака рисковете нарастваха прекалено. Всеки ден тръгваха, щом се развидели, и вървяха, докато жегата не станеше непоносима.

Седем дни след присъединяването на Каран и Лиан към групата излязоха от базалтовата равнина в район, където солта бе образувала наноси с височината на кули или се бе нацепила на проломи. Вятърът извайваше фантастични форми от стърчащите грамадни парчета.

Сега минаваха по дъното на прокарано от бурите ждрело, дълбоко осем до десет разтега. Едрите зрънца на солта хрущяха и скърцаха под краката им. Ходенето изморяваше бързо, затова пък имаха сянка и печелеха по някой и друг час през деня.

Каран и Лиан пак останаха последни и дишаха праха, вдигнат от подметките на другите. Лиан обаче държеше да вървят накрая, защото така всеки му беше пред очите. Дори да искаха, не можеха да говорят със сухите си напукани усти. Пък и отдавна бяха изчерпили желанието си за общуване заради честите спречквания.

В средата на следобеда потеглиха, за да наваксат още малко по равното, преди вятърът да ги спре по неволя. В далечната мътилка висеше жълтеникав облак.

— Този изглежда по-зле от предишните — промърмори Осейон.

Облакът беше несравнимо по-голям от другите, предшествали бурите, които носеха солени вихрушки.

— Ей! — извика Осейон, свил шепи около устата си.

Вървящите отпред аакими се бяха откъснали от групата и се тътреха с наведени глави. Той побърза да измъкне брадвичката от раницата си и заудря с нея по металната основа на шейната за съдовете с вода. Скоро всички разбраха за опасността и се домъкнаха обратно. А бурята обхващаше половината небе.

— Палатките няма да ни опазят от това — изкрещя Аспър.

— Малко по-назад имаше пещери — отвърна с вик Каран.

Затичаха в цепнатината, разделила на две солена канара. Нататък тя се превръщаше в пещера, издълбана от прастари стихии.

— Не става за нищо! — отсече Шанд. — Вятърът ще нахлува вътре.

— Нямаме време да търсим по-подходяща — насилваше гърлото си Аспър в шума на бурята. — Ако я запречим с платнищата и шейните…

— Няма да издържат при такъв вятър.

— Не издържат ли, ще измрем!

Напъхаха се в пещерата. Беше дълга трийсетина крачки и имаше множество разклонения. Стените и таванът бяха образувани от нашарени в червено, кафяво и жълто слоеве сол, подът беше осеян с твърди парченца от същото вещество. Аакимите шетаха припряно — едни разшиваха палатките, други разглобяваха шейните и правеха от тях рамка с големината и очертанията на отвора. На нея щяха да закрепят съединените платнища, за да образуват врата.

— Побързайте! — пришпорваше ги Мендарк, но нямаше как да свършат работата по-скоро.

Порив на урагана обсипа с бяло убежището им. Каран се свря в малка вдлъбнатина с гръб към вятъра. Закри лицето си с наметалото, но прахолякът проникваше в ноздрите й. Чу как Лиан се задави до нея.

Тъкмо поставиха вратата и стихията връхлетя с цялата си свирепост. Платнището заплющя. Осейон и аакимите, които я държаха, бяха залепени за стената. Някой изохка, после рамката се изтръгна от ръцете им и прелетя през пещерата право към Лиан.

Баситор тъкмо прекрачваше натам. Метна се надясно и улови рамката с една ръка. Тя го хвърли във въздуха и единият й край се заби в стената до Лиан. Баситор се стовари миг по-късно.

Лиан се изправи.

— Ти ми спаси живота! — смънка невярващо.

Аакимът се обърна по корем, подпря се на колене и изплю кървава крачка със счупен зъб в нея. Усмихна се толкова сърдечно, че Лиан веднага разбра какъв приятел би имал, ако всичко бе потръгнало другояче.

Лицето на Баситор се изопна полека.

— Да, но какъв ли ще бъде този живот? — Обърна се и едната му ръка провисна. — Аспър, май си изкълчих рамото.

Лечителят го прегледа.

— Не мърдай.

С рязко дърпане, от което в очите на Баситор изскочиха сълзи, той намести рамото.

Платнището се издуваше, още малко и рамката щеше да полети отново. Вятърът фучеше мощно през отвора и пещерата побеляваше. Каран се тръшна върху рамката, стисна краищата на качулката си и зачака.

Напорът на бурята отслабна. Аакимите се събраха наоколо, за да решат как да поправят разкривената рамка. След половин час я издигнаха повторно. Натегнатото платнище бумтеше като огромен барабан. Щом вятърът се засилеше, през пролуките се вмъкваха прашни струйки.

През цялата нощ ураганът виеше в малкия каньон, стенеше жаловито както в Шазмак и изнервяше всички. От неспирния шум на платнището дори аакимите губеха невъзмутимостта си.

Дочакаха така зората на следващия ден. Празните мехове за вода бяха повече от пълните. В пещерата проникна мъждива, бледожълта светлина. Нощем използваха светлиците, взети от Катаза. За кой ли път обсъждаха положението си. Вестта за творението, която бяха чули от Лиан, им отнемаше последните надежди. Рулке щеше да разполага с могъщо ново оръжие, а сред тях цареше несъгласие, пък и им трябваха месеци да се доберат до Туркад. И какво ли щяха да заварят там?

Тенсор седеше безучастно с наведена глава. Но когато Лиан говореше или дори се уединяваше мълчаливо, долавяше как аакимът се вторачва в него толкова безстрастно, че неумолимо прониква в дребничките му тайни и илюзии. Струваше му се, че душата на Тенсор се е отърсила от всички заблуди, затова и околните нищо не можеха да скрият от него. И тогава Лиан си спомняше каква награда му бе предложил Рулке — знание, за което летописецът може само да мечтае. Копнежът го изгаряше и той не се съмняваше, че е изписан на лицето му. Тенсор също разгадаваше предателството, което Лиан може и да бе извършил, но не бе съхранил в паметта си. Или не бе направил това? А и защо Тенсор не го издаваше?

Лиан спеше в закътано ъгълче на пещерата, но усети пронизваща болка в слепоочието. Странна, бодлива болка, каквато изпитваше за пръв път. Седна със зейнала уста и зърна крайчеца на тъмно наметало да се скрива зад ъгъла. Изпъпли на длани и колене, защото страданията му се засилваха, но не видя никого.

— Случи ли се нещо? — сънено попита Каран.

— Боли ме главата. Все едно някой се опита да отвори черепа ми.

Тя веднага се хвърли да погледне зад ръба на стената и се върна.

— Няма нищо. Заради пещерата е — и моята глава тежи от жегата. Опитай се да поспиш.

Тя задряма и се събуди пак. Отиде при вратата да се разтъпче. Платнището все така бумтеше от вятъра. Някой бе запушил повечето пролуки около вратата, но прахът проникваше вътре.

Осейон и Шанд играеха на зарове, издялкани от сол. Мендарк сумтеше насън в един ъгъл. Игър и Баситор прекарваха повечето време в разговори, сврени в дъното на пещерата. Встрани Аспър се занимаваше с гърба на Тенсор, както всеки ден, но нямаше голямо подобрение въпреки грижите му.

Каран се прокрадна да види какво прави Игър. По-навътре пещерата се разделяше на множество ниши. Игър и Баситор бяха избрали най-усамотената. Каран се плъзгаше с гръб, долепен в стената, и успя да ги доближи.

Баситор седеше с гръб към нея, но лицето на Игър се виждаше. На неравния под между тях бе сложен гаснещ полека светлик от Катаза, а върху него — необикновено устройство от тел и късчета кристал. Приличаше на кръгла кошница. По-голям кристал по средата проблесна в рубинено червено, когато тя наклони глава. Предположи, че е изрязан от остатъците на вече безполезния увеличител.

Дарбата й я предупреди с внезапна тревога. Премести тежестта си на другия крак и бучка сол изхрущя. Баситор закри с месестата си длан светлика, обърна се и и викна грубо:

— Махни се, дребна натрапнице!

Каран се върна още по-неспокойна в осветената част на пещерата.

Много по-късно сънят й бе прекъснат от смразяващ стържещ писък. Подскочи и се огледа трескаво, защото знаеше, че звукът излиза от гърлото на Лиан. Пещерата тъмнееше, малко оставаше до изгрева. Никой друг не беше буден, нито пък показваше да е чул шума.

Напипа собствения си светлик, който Мейгрейт й бе дала още във Физ Горго. Талия го бе донесла чак от Туркад. Видя, че Лиан спи. Реши, че просто му се е присънило нещо гадно, и пак легна.

Но след малко я стресна свистящо съскане като от прегрят чайник. Лиан лежеше на хълбок и наглед още спеше, само че тялото му беше вдървено като прът. Въздухът, излизащ през стиснатите му зъби, пораждаше този звук. Очите му се блещеха, пръстите му се впиваха в дланите.

— Лиан, какво ти е? — прошепна тя.

Той стисна ръцете й в такъв гърч, че очите й се насълзиха. И изведнъж тя проумя всичко. Издърпа насила ръцете си и се развика:

— Малиен! Шанд! Станете веднага!

После налетя към дъното на пещерата. Зад нея замъждукаха светлици, всички се измъкваха припряно от постелите.

Баситор й се изпречи, двойно по-едър от нея. Без да се замисли, Каран наведе глава и я заби в корема му. Аакимът изхърка и се преви.

Заобиколи го тичешком. Приклекналият Игър вече се изправяше. Кошницата от тел и кристал бе сложена на главата му, но сега искреше призрачно. А рубинът по средата сияеше подобно на мъглявината-скорпион в небето.

Игър не прекъсна потока от думи, които мърмореше. Зад нея Лиан изврещя по-силно. Каран грабна бастуна, с който Игър се подпираше при ходене, и цапардоса кошницата. Тя се огъна за миг, но после формата й се възстанови.

Игър изпружи ръката си със свит юмрук. От стената до нея се разхвърчаха парчета сол. Каран знаеше, че такъв майстор на Тайното изкуство може да я убие с един изблик на насочена енергия, успееше ли да налучка къде е застанала.

Метна се настрана и заби края на бастуна в корема му. Игър се сви на кълбо и тя пак стовари бастуна върху кошницата, за да я събори от главата му. Успя да нанесе два точни удара, после някой я награби отзад и стегна ръце около тялото й.

Тя се мяташе и риташе, но не можеше да се отскубне от якия Баситор. Бастунът падна на пода. От натиска ребрата й изпукаха.

Игър се пресягаше към нея, устройството на главата му грейна още по-ярко. Зад очите й избухна болка. Каран отчаяно се опитваше да си поеме дъх. Реши да попречи на Игър, като насочи дарбата си към устройството, но съзнанието й помръкваше.

Едното й стъпало случайно се опря в стената и Каран се отблъсна с последни сили. Баситор залитна назад и повторният опит на Игър да я порази само пръсна сол навсякъде.

— Задръж я да не мърда! — дрезгаво заповяда Игър.

Ръцете му шареха, накрая той напипа бастуна и го вдигна над главата си.

Изведнъж Баситор изгрухтя и се свлече.

Зад него стояха Шанд и Осейон, който разтриваше юмрука си. Шанд смъкна кошницата от главата на Игър и захвърли бастуна надалеч.

17.

Храбростта на отчаянието

Не научиха какво бе искал да постигне Игър — да изтръгне истината от Лиан против волята му, да обладае съзнанието му или направо да го заличи. Той отказваше да признае въпреки заплахите на Мендарк. Предупредиха го да стои настрана от Лиан, а Малиен скастри Баситор, но нищо друго не можеха да сторят.

Лиан помнеше само заслепяваща болка, която сякаш го бе връхлетяла от всички страни. Посегателството го бе разтърсило така, че не искаше да говори за това дори с Каран. Натрошиха примитивното устройство за засилване на усета и изхвърлиха частите му в дълбоки пукнатини.

— Ако Игър пак се добере до човек с тази дарба, пази се! — каза Малиен на Каран.

Каран знаеше, че Игър няма да се откаже. Единствено нейната бдителност можеше да опази Лиан. Но и тя губеше по малко доверието си към него. Какво ли бе правил все пак през онези пет дни при Рулке?

Поредният нерадостен ден отминаваше. Навън бурята виеше неудържимо. Всички се умърлушиха, затворени насред огромната пустиня, безпомощни. А техният враг можеше да вилнее из света на воля. Храната и водата бяха на привършване.

— Колко ни остана? — обади се Мендарк.

Аспър за кой ли път броеше меховете с вода.

— Най-много за осем дни.

— Талия, колко път има до езерата?

— Десет пъти ме питаш, а отговорът си е все същият! — озъби се тя. — Осем-девет дни!

Малиен заговори на висок глас, за да я чуят всички:

— Все още може да стигнат, ако тръгнем веднага.

— Как да излезем в тази буря? — възпротиви се Шанд. — Няма да оцелеем и един ден.

— Бавим ли се тук, пак няма да ни бъде.

Никой не продумваше.

— Ако не бяхме обременени… — накрая подхвърли Игър.

— Брей? — изгледа го Мендарк. — И какво предлагаш? Да захвърлим Тенсор или Селиал?

— Или пък Лиан! — сопна се Игър. — Слабаците бездруго може да умрат. Защо да не помогнат със смъртта си на силните?

— Аз пък бих казал, че е добра идея да се отървем и от слепците — зловещо натърти Мендарк.

— Никого няма да изоставяме — прекъсна ги Малиен.

— Губим си времето — сопна се Мендарк. — Щом и без това се налага да се свираме тук, хайде поне да помислим как да се борим с Рулке. Не е изключено все пак да оцелеем, а в такъв случай ще се нуждаем от оръжие, което да противопоставим на неговото творение. Шанд, извади Огледалото, да видим ще ни покаже ли нещо.

Шанд явно не гореше от желание, но измъкна Огледалото на Аакан от калъфа. То се разгъна със силен звук. Каран надникна над рамото на Мендарк, но зърна само отражението на лицето си.

Мендарк го сложи на пода и го задейства с докосване на показалеца си. Каран и преди бе виждала тези образи. Мрачни пейзажи от Аакан и нищо повече. Аакимите обаче се избутваха един друг в стремежа си да разгледат по-добре родния свят на своята раса, на който съвсем малко от тях бяха стъпвали. Не само в очите на Малиен заблестяха сълзи.

— Някой от нас може ли да борави с него? — тихо попита Мендарк.

— Уви, не — въздъхна Малиен.

Никой не се пресегна към Огледалото.

— Ама че полза имаме от него! — язвително промълви Каран. — И от вашето Тайно изкуство! Защо си го оспорвахте толкова време, ако никой от вас дори не знае за какво е предназначено?

Игър се взря враждебно в нея, протегна дългата си ръка, вдигна Огледалото от солта и каза:

— Така шпионирах враговете си. — Мендарк го изгледа свирепо. — Но на него не може да се разчита винаги.

Игър примижа и доближи Огледалото към очите си. Опипа ръба и натисна символа в ъгъла. Металният лист се опразни, после се появиха солените равнини и изваяните от вятъра възвишения в околността. Изображенията се сменяха, но макар че половината лице на Игър се вцепени от напрежение, той не изтръгна от Огледалото нищо освен сцени от Сухото море.

Мендарк увещаваше Тенсор да сподели с останалите какво знае за Огледалото. Аакимът, прегърбен в една ниша на пещерата, се преструваше на глух.

— Летописецо, ето ти възможност да изкупиш вината си — обърна се Мендарк към Лиан. — Ти какво узна от Тенсор, докато му помагаше толкова охотно?

Лиан излезе напред неловко, искаше му се само да се пъхне някъде в сенките.

— Научих, че е изработено на Аакан в древността и е помагало за виждане надалеч. Лично Тенсор го е пренесъл тайно на Сантенар, рискувайки живота си. — Поколеба се, май за пръв път в живота си се смущаваше пред своите слушатели. — Открай време се смята, че то съдържа сила, но не е вярно…

— Ха, заблудили са те! — вметна пренебрежително Игър.

— …то обаче е съхранило безброй тайни — продължи Лиан, — стига някой да намери ключа към тях. Повечето са скрити, дори Тенсор не успя да ги намери. — Пак се запъна, опитваше се да си припомни нещо. — Почакайте! Фейеламор каза, че разполага с ключ и той е в Туркад!

— В Туркад?! — смаяно повтори Мендарк.

— Истински ключ ли? — с недоумение попита Талия.

— Само това каза.

— Друго научи ли? — подкани го Мендарк.

— Ами знаем — все по-уверено подхвана Лиан, — че Ялкара е откраднала Огледалото от аакимите при превземането на Тар Гаарн и го е отнесла със себе си в построения от нея Хависард. Тя е добавила тези знаци по рамката, но никой от аакимите не е наясно със смисъла им. Прав ли съм, Малиен?

— Така е. Сигурно тя е добавила и грозния символ с полумесеците — потръпна Малиен.

— Фейеламор е убедена, че Ялкара някак го е променила, за да постигне собствените си цели. Предполагам, че тъкмо затова Фейеламор толкова настървено се стараеше да се сдобие с Огледалото.

— Шанд — каза Мендарк, — ти много чевръсто грабна Огледалото, след като Рулке изчезна от погледите ни, а и набързо избълва някакви оплетени пророчества. Какво не си споделил с нас?

— Знам, че аз не мога да го използвам! — разгорещи се Шанд и закрачи из пещерата. — Огледалото е като книга с летописи. Може да разкаже много истории, сред тях и неимоверно значими, ако някой успее да ги състави от откъсите, които то показва. Но това Огледало на Аакан е хитроумна, лукава вещ, не ми е присъща силата, достатъчна да изтръгна истината от него. И никой от нас няма тази сила — дори ти, Мендарк.

Пак се смълчаха в още по-потискащата жега. Тенсор се бе превил със затворени очи в своето ъгълче. „Няма да дочакаме помощ от него“ — рече си Каран, взряна в сломения ааким с жалост, в която не липсваше презрение.

— Толкова мъки за нищо! — ненадейно избухна тя. — Всичко, което и аз, и Лиан изтърпяхме! Съсипията, сполетяла Шазмак. Глупашката война на Игър! Неизброимите мъртъвци. Горкият Раел… Колко обичаше Шазмак!…

— И всичко това за нищо — процеди Талия с покруса.

— Да го бях оставила във Физ Горго, нямаше да се случат тези беди — добави Каран окаяно.

— Кой знае — обади се Мендарк. — Може би просто си помогнала мъничко на Рулке да напредне в замислите си.

— Рулке не е бил в съзнанието ти, не знаеш що е страх — сгуши глава Игър.

— Познавам страха, и още как! — троснато отвърна Каран.

— И пак ще го изпиташ! Не забравям оскърбленията!

Каран се вторачи в него и срещна злия му поглед.

— Тъй, значи! — изфуча тя. — А ти колко хора уби, докато се опитваше да си го върнеш? Десет хиляди? Двайсет хиляди? Никой не може да каже колко са жертвите ти. Ако ей сега взема, че ти прережа гърлото, ще направя голяма услуга на цялата вселена.

Игър все така гледаше право през нея.

— Няма да го сториш — изстърга гласът му. — Мекушава си.

Тя се разтресе и извърна глава към Лиан.

— Като претеглим всичко — добави невъзмутимо Игър, — ти изигра дребна роля. Но безразсъдството на Тенсор е престъпно.

Аакимът бавно вдигна глава и се взря в Каран. На тази светлина огромните му очи изглеждаха виолетови, но в тях нямаше живец. След малко той отмаля и за облекчение на Каран пак се загледа в пода. Тя наруши първа тягостното мълчание:

— И все пак какво ще предприемете вие, които имате могъществото да повелявате на целия свят? — изрече Каран със свирепа студенина и изгледа поред Мендарк, Игър, Тенсор, Малиен и дори Шанд, който пак стоеше с гръб към нея при вратата. Никой не отвърна на предизвикателството. — Ще молим покорно да станем негови роби ли? Или ще се скрием в някоя тъмна бърлога и ще чакаме той да върши с нашия свят каквото му скимне?

Шанд се обърна към тях и напуканите му устни се извиха в намек за усмивка.

— Има нещо, което можете да направите, въпреки че не си представям как ще бъде осъществено.

Всички извиха глави към него, само Тенсор не шавна.

— Казвай де — подразни се Мендарк накрая. — Крайно време беше и ти да поемеш някаква отговорност за бъркотията.

— Възбраната се е появила, след като Шутдар унищожил флейтата. И нищо не може да се прехвърли между Трите свята.

— Познато до втръсване! Няма ли да чуем от тебе нещо, което не ни е известно?

— Рулке непрестанно ще търси начин да преодолее Възбраната — невъзмутимо продължи Шанд. — И за да успее, трябва да създаде втора златна флейта или подобно устройство… може би такова е новото му творение. Как да му попречим? Има само един начин — да направим свое устройство, да прогоним Рулке обратно на Аакан и завинаги да направим Сантенар недостъпен за другите светове.

— Това ли предлагаш?! — изуми се Игър.

— И то най-смирено — ухили му се Шанд, — както се полага на прислужник в селска страноприемница.

Игър му обърна гръб с досада.

— Стар глупак. Ако беше възможно, щеше да бъде направено отдавна.

Несъгласието му като че подтикна Мендарк да се заинати.

— Нима? Шанд, това е много интересно. Слушаме те.

— Гениалността на Шутдар се е проявила не само във факта, че сътворил златната флейта, но и в умението му да я използва. Изглежда за това е необходима твърде необичайна дарба. И тя се среща рядко сред силните на деня. Защото е несъвместима с привързаността към механизмите, а и с изтънченото умуване. Един вид… — той помисли миг-два — …съпричастие. Проходите между Трите свята са невеществени, сложни, променливи. Затова онзи, който борави с тях, трябва да ги достигне със съзнанието си, да се настрои в тон с крайната точка на прехвърлянето, да създаде мелодия, която е в хармония точно с този Път и никой друг.

Останалите го зяпаха втрещени. Каран се питаше слисано откъде старецът знае всичко това.

— Да, Рулке е измислил флейтата и е помагал на Шутдар в направата й — казваше им Шанд. — Така се твърди в „Предание за Златната флейта“. Но Рулке изобщо не се научил да си служи с нея, защото Шутдар я откраднал. Мен ако питате, нямаше и да се научи.

— Не разбирам… — проточи Каран. — Нали Рулке първо пренесъл Шутдар от нашия свят, за да изработи флейтата. Щом му е било по силите, за какво му е притрябвала златната флейта?

— Прибягнал е до призоваване — обясни Мендарк. — Най-опасния похват в Тайното изкуство. В половината случаи погубва или призовалия, или призования.

— Или и двамата! — уточни намръщено Игър.

— Пък и никой не може да призове себе си — уточни Малиен. — Рулке обаче искал да се прехвърля безпрепятствено между световете. Ето ти причината за създаването на златната флейта. Не знаем само каква е крайната му цел.

— И с какво ни помага този куп думи? — свадливо попита Игър, който подозираше, че Шанд си прави някаква заплетена шега с него. — Изобщо не ни е ясно как да създадем такова устройство.

— Нито как да го използваме. Знанието се е изгубило с гибелта на Шутдар. — Шанд седна на пода. — Значи е възможно и Рулке да не знае как да работи със своето творение.

— Няма как да се е научил! — натърти Мендарк. — В бедната на вещество и енергия Нощна пустош не може да създаде нищо, което би издържало във външния свят. Ще му се наложи да се труди над него на Сантенар. И сме длъжни да научим, когато започне. — Той потърка брадичката си. — Е, Шанд, твоето предложение се оказа интересно, но е разбираемо да се питам защо каза всичко това. Ти към какво се стремиш?

— Към нищо — кротко отвърна Шанд. — Искам само да се прибера у дома в Тулин.

— Не ти вярвам. Прекалено старателно си изпипваш играта. Уверявам те, че ще се радваме отново да си един от нас, колкото и време да е минало.

— Благодаря, но отказвам. Оттеглих се.

— Не очаквах да чуя друго — невъзмутимо призна Мендарк. — Да говорим по същество — можем ли да научим как се борави с флейтата?

— Често съм си задавала въпроса защо Ялкара присвои Огледалото и го задържа толкова дълго — замислено вметна Малиен.

— Мнозина повтарят, че с него е шпионирала и внушавала лъжи, но това никога не ми е звучало правдиво — отговори й Шанд. — Ако го кажат за Рулке или Кандор, или за някого от нас — коренната раса, нямаше да се усъмня. Но Ялкара!… Тя беше горда, властна, безмилостна… — изреждаше той с възхищение. — Нито би надничала през Огледалото, нито би подлъгвала. Тази мълва се разнесе, след като тя изчезна от нашия свят, и бе предназначена да прикрие нещо.

— Ще стигнеш ли до същината? — подкачи го Мендарк. — Нямаме толкова време за губене.

— Имаме. Слънцето ще изгрее още поне петдесетина пъти, преди да се доберем до мястото, където ни чака Пендер с кораба си… да се надяваме. Ще разказвам както аз си знам. Дълго проучвах Преданията, за да стигна до истината. Рових в древни библиотеки, претърсих пустинните пещери на Парнги, за да взема съхранените там глинени плочки с надписи. Прекосих и дивата пустош от Тар Гаарн в Крандор до Кара Агел, замръзналото море в околностите на южния полюс, от горите Гаспе на изток до тресавищата по бреговете на Ларн. Заклевам се, че прочетох всеки надпис на всяка стена и обелиск по пътя.

„Как преувеличаваш!“ — подсмихна се Каран със симпатия.

— И въпреки усилията си едва наскоро, и то съвсем случайно, стигнах до отговора, който ме задоволява. Случи се преди седем-осем години в Чантед, както си седях в една кръчма. — Лиан наостри слух. — Млади разказвачи от школата упражняваха занаята си. Бях пътувал дълго насаме с мислите си и дори това простичко развлечение ме зарадва. Чувах все познати истории и вниманието ми скоро се отклони. Изведнъж обаче го прикова необикновена песен, вмъкната в сказание и изпълнена в старинен стил. Не я знаех, а според мен и вие не я знаете. Нескопосани стихчета, изтъркана мелодия, само че завършваше с необикновени строфи. Моят превод предава точно смисъла, макар да пропуснах римите:

Тъй в ден, тъмен като демонска душа,
на Шутдар скръбният зов
разтърси пространство и време в Тара-Лаксус.

Той се скри през портала,
както бе сторил сто пъти преди,
и ги с присмех поведе към гибел.

Ала флейтата знаеше що предстои,
тя предаде свирача-творец
и разпра тъканта на света.

Пълчища погиваха, ала късно — спусна се преградата,
А Лъжовното огледало от стената си гледаше.

— Що за бездарно стихоплетство! — прихна Мендарк. — Поредното падение на разказвачите.

— Тара-Лаксус?… — смънка Игър смутен.

— Това име ме порази като мълния — Тара-Лаксус е древен град в Довалдо, близо до Бурия Нгурле — обясни Шанд. — Оттам е избягал Шутдар малко преди гибелта си.

— И Лъжовното огледало?… — ахна Игър.

— „Преградата“ е друга дума за Възбраната, нали? — намеси се Лиан, за миг оживил се от този нов поглед към Преданията.

— Да, струва ми се — потвърди Шанд. — Но едва ли и Огледалото е съхранило налагането на Възбраната, защото това се е случило няколко дни по-късно при кулата Хулинг, а не в Тара-Лаксус.

— И ако Огледалото е било в Тара-Лаксус, когато Шутдар е избягал с помощта на флейтата — изстреля думите Мендарк, — може би запазило начина, по който си е послужил с нея. Тенсор!

Аакимът се обърна към него, без да бърза.

— Защо не започнеш и ти своето изкупление? Откриваш ли някакъв смисъл в тази песничка? Как е възможно и Шутдар да е притежавал Огледалото?

— Изкупление… — кухо повтори Тенсор. — Да, ще изкупя вината си. Следите от престъпленията ми трябва да бъдат изтрити от лицето на земята. — Очите му намериха Лиан, който пак се потули зад гърбовете на другите. — За всички злодеяния трябва да има разплата!

— Тенсор! — Мендарк не търпеше да го пренебрегват.

— Тара-Лаксус ли? Ние го наричахме Снизърлийс. Доколкото знам, моят предшественик Куинлис е живял за малко там. Тогава Огледалото бе поверено на него и го носеше навсякъде, където отиваше.

— Твърде вероятно е Куинлис да е срещал Шутдар — каза Малиен.

— Очевидно това е причината Ялкара да открадне Огледалото — заяви Игър. — Както и Фейеламор да жадува за него. Може би именно то е дало възможност на Ялкара да открие пролука във Възбраната.

— Впрочем и аз съм убеден — потвърди Шанд, — че Ялкара е взела Огледалото с тази цел. Някъде из безбройните съхранени спомени, сред древните му тайни, току-виж, е показано и как Шутдар си е служил с флейтата. Вероятно така е намерила пролуката във Възбраната.

— Но за да направите флейтата… — изграчи Тенсор от нишата — …трябва да разполагате със златото! А само злато от Аакан подхожда за такова творение. — Той опря брадичка в гърдите си. — Няма обаче откъде да вземете. Особеностите му го правеха несъвместимо с порталите. Не можеше да бъде пренесено между световете. Някои от нас загубиха живота си, преди да се досетим…

— Да разбирам ли — прекъсна го Мендарк, — че никъде няма злато от Аакан?

Тенсор губеше интерес към разговора. Клепачите му се спуснаха.

— Не може да си мълчиш така — укори го Каран.

Той заговори сподавено:

— Знаех само за флейтата, но тя е унищожена. Може и да има още злато, ако по-късно някой е открил начин да го пренася. На Аакан то беше скъпоценно и несравнимо по-рядко, отколкото е златото тук. А след злощастията с флейтата не исках и да поглеждам злато. Не биваше да си пъхаме носовете в забранените знания. Длъжен бях да откажа. Любопитството открай време ни е въвличало в беди. — Пресекливият му глас спадна до шепот, после се изпълни със студена сила, която смразяваше. — Тъкмо то доведе до нашествието на кароните. Аакан не ни стигаше. Вярвахме, че сме единствени във вселената, и се чувствахме самотни. И търсехме навън, увлечени в мечтите да намерим друга разумна раса, макар да познавахме добре правилата на живота в своя свят: „Изяж или ще бъдеш изяден. Само най-приспособените оцеляват.“

Зеспър… проклето да е името му навеки!… откри как да надзъртаме и в пространството между световете. Но дори търсенето беше достатъчно да промени пустотата, да остави следа в нея. Нашият свят вече не беше тайна за никого. И накрая се уверихме, че нито сме сами, нито сме най-приспособените! Кароните ни се стовариха на главите. Как ми се иска да не бе станало така…

Няколко минути никой не посмя да се обади. Лиан отвори уста, но не се престраши. Каран предположи какво го човърка отвътре. Никой не знаеше историята на кароните, преди да отнемат Аакан от аакимите. Тенсор беше споделил невероятно важно късче от нея и Лиан изгаряше от желание да научи останалото.

Но не и Каран. Пустотата кипеше от кошмарна жестокост, не можеше да има нищо по-чуждо на нейния беден, но безметежен живот в Готрайм. Бездруго я спохождаха страшни сънища.

— Световете ни бяха сполетени от всички тези беди, защото се набърквахме там, където не биваше — завърши Тенсор. — Два пъти и аз се замесих в това. Не можете и да си представите какво зло ще си навлечете.

Отметна глава, напрегна ръце и мургавото му лице потъмня още повече от усилието. Но само волята не можеше да го изправи. Притичаха двама аакими и той ги отпрати с яростен жест, от който едва не тупна на пода.

— Ей, ти, момиче! — той посочи Каран. — И двамата сме затънали в тази история. Ела с мен. Трябва да ти призная нещо.

Уплашена, но и учудена, Каран го хвана за ръка и двамата излязоха в бурята.

18.

Скъпоценното зло

Лиан понечи да тръгне след тях, защото не знаеше как ще постъпи Тенсор с Каран в отчаянието си, но Шанд притисна рамото му с длан.

— Стой си тук! Не те засяга.

— Безпокоя се…

— Много пречки има пред помирението им, но Тенсор няма да й посегне. А и ти си ни нужен.

— Защо?

— За да обмислим новото предложение — подсети го Мендарк. — Ела с нас в дъното на пещерата.

— Ще обсъждате това пред един шпионин? — не можа да повярва Игър. — За нищо не му вярвам!

— Както и аз на тебе — напомни Мендарк. — Знанията на Лиан са ни необходими.

Мендарк, Игър, Талия, Малиен и Лиан отидоха в другия край на пещерата. Селиал ги изгледа като белокос призрак и не пожела да се присъедини.

— Този замисъл е налудничав! — започна Игър. — Липсват ни и уменията, и находчивостта на Шутдар. Вероятно има и тайни на майсторството му, които няма да научим никога. Да речем и че е невъзможно флейтата да бъде сътворена тук. Спомнете си, че първата е направена на Аакан.

— Дори да я направим, може да не ни достигне изтънченият усет, за да я употребим — вметна Талия. — Както не достига на Рулке.

— Тези неща често са недостъпни за силните и мъдрите — възрази Малиен. — Понякога е задължително боравещият с такъв предмет да е неук, да разчита единствено на интуицията или вродената си дарба… но и тогава се изисква поне някаква подготовка.

— Тъй… Начинанието може да се окаже неосъществимо — обобщи Мендарк. — Ще се опитаме ли, като рискуваме да пропилеем цялата си сила, въпреки че може би е по-разумно да я вложим в по-обикновени средства за защита?

— Не ви препоръчвам — подчерта Игър. — Флейтата е минало. Няма да го върнем. Колелото се завъртя прекалено, но не към началната си точка.

— Но нали ни е потребно оръжие срещу Рулке?

— Да си направим друго! — кипна Игър. — Флейтата е творение на Аакан, не на Сантенар.

— Тя е принадлежала и на Аакан, и на Сантенар — поправи го Мендарк, — защото Шутдар се е усъвършенствал тук. Той е бил човек! Един от нас.

— Не, не и не! — упорстваше Игър. — Как ще воюваме срещу Рулке със собственото му оръжие?

— А ти какво ще предложиш? — заяде се Мендарк. — Все се опираш на миналото в търсене на сигурност, предпочиташ остарялото, вместо да изучаваш новото.

— В това се коренеше първият раздор между нас — в прилив на враждебност изсъска Игър. — И тепърва ще търся възмездие за него.

— Съмнявам се! — Усмивчицата на Мендарк беше ясен знак колко малко го безпокои Игър. — Ти вече не си господар дори на себе си.

Игър сви юмруци. Лиан поглеждаше ту единия, ту другия. С всеки ден Игър се отчуждаваше и озлобяваше, до голяма степен и заради откровеното презрение на Мендарк. Игър се боеше до полуда от Рулке, Лиан пък се боеше до полуда от Игър.

— Миналото ни подведе! — продължи разпалено Мендарк. — Сега разкрихме, че Нощната пустош още в самото начало е била уязвима. Нека се обърнем с лице към бъдещето, за да сътворим нова флейта по нов замисъл.

Талия обаче мислеше повече как да постигне съгласие между тях.

— Чуйте ме и двамата. Не е толкова важно кой от вас е прав. За мен е очевидно, че трябва да преценим всички възможности и да изберем онзи път, който приляга най-добре на нашите нужди и предимства. Ако изходът е да направим флейтата, по стар или нов замисъл, нека се заемем с нея и да отложим края на спора за времето, когато извоюваме Сантенар… или го загубим завинаги.

Шанд кимна.

— Добре, отказвам се от възраженията си — промърмори Игър, макар и да бе ясно, че няма да го направи. — Но как ще се сдобиете със златото?

Малиен се обади от нишата си:

— И ние — аакимите, не можем да се крием от отговорностите си. И ние все търсехме убежище в миналото, за да отложим някак бъдещето. Досущ като тебе, Игър. Прекалено дълго бягахме от дълга си, като го прехвърляхме на Тенсор, вместо той да изпълнява волята ни. И нашето минало си отиде безвъзвратно. Трябва да си намерим ново място в света. Дори и да се провалим… Какво можем да загубим? Ще ти помагаме, Мендарк.

— Как?

— На Сантенар е било донесено злато в малки количества. А ние знаем как да го обработваме.

— Виж ти! — шумно въздъхна Мендарк. — И как така Тенсор не е научил?

— Знае, разбира се! — с натежал от присмех глас каза тя. — Питлис е имал диадема от това злато и я е носил през цялото време, докато е бил начело на Тар Гаарн, но не и в изгнанието си.

— Какво се е случило после с диадемата?

— Питлис сигурно е внимавал с нея. Има още една причина в този свят да е пренесено толкова малко от нашето злато. При прехода всяко вещество или предмет може да се преобразува и да стане опасно. Това важи както за Огледалото, така и за златото. В нашите архиви не е записано да е предавал диадемата другиму. Още оттогава подозираме, че Рулке я е прибрал, когато е убил Питлис пред портите на Алсифър.

— И да я е взел, не е намерена след поражението му — каза Лиан с увереност, която отдавна не си бе позволявал. — Познавам подробно тези Предания, мога да ви изредя наизуст списъка на вещите му.

— Не се съмнявам, че я е скрил предварително — промърмори Мендарк. — Още тогава това злато беше сред ценностите, които търсехме. Лесно е обаче да му придадеш всякаква форма и да го потулиш някъде. Пък и в една диадема няма злато, достатъчно за направата на такава флейта.

— Но не е зле за начало — навъсено отбеляза Игър. — Рулке вероятно е събрал още запаси, защото от самото начало е знаел колко е ценно. Малиен, известно ли ти е още нещо?

Тя се поколеба.

— Има още… малък златен идол, донесен от втората група аакими, които са дошли на Сантенар — доброволно, не като роби на Рулке. Статуетката е древна и безценна, защото е реликва на аакимите от Настор, една от северните земи на Аакан. Съхраняваха я в библиотеката на Стасор, която е далеч на изток. Вярвам, че до днес е там, но дори мисълта да им я отнемете ще е тежко светотатство за тях.

— Друго знаеш ли?

— И да има друго злато, не сме научили.

— Кароните не са ли донесли?

— Рулке и Кандор са дошли с първата група. Никой не е носил нищо.

— Защо?

— Защото първия път не е било възможно — отговори му Лиан. — Само флейтата, разбира се, но нали тя си е проправила прохода в известен смисъл. В няколко източника е записано, че са се прехвърлили голи на Сантенар.

— А втората група?…

— Кароните прекарали петдесетина години на Сантенар, преди да осъзнаят колко може да се проточи тази гонитба заради флейтата. И поискали подкрепление от Аакан — обясни Малиен. — Тогава тук дошли мнозина от нас, както и мелези между карони и аакими. Те обаче нямали дългия живот на двете раси, а и повечето не били способни да оставят потомство… също като мулетата.

Прехвърлили се и цял отряд аакими по свое желание. Именно те измислили как да пренесат малки предмети — скъпи на сърцата им дреболии или полезни приспособления. Така и Тенсор е успял да донесе Огледалото, струва ми се. Но за моите прадеди знам, че не са имали злато.

— Няма да стигне — завъртя глава Игър.

Лиан се мръщеше и внезапно забърбори:

— Може да има още! Ялкара е притежавала златни накити — тежка верижка, гривна и огърлица. Виждал съм неин портрет с тези накити… но къде?

Шанд изпусна протяжна въздишка. Лиан го погледна с любопитство, но добави:

— Дали обаче златото е било от Аакан? Взела ли ги е, оставила ли ги е, както е постъпила с Огледалото? Няма нищо в архивите за това.

— Че защо ще ги зарязва, ако са й били толкова скъпи? — усъмни се Игър.

— Де да знам. А защо е оставила Огледалото? Нищо чудно да е нямала сили за пренасянето им през портала, защото се знае, че борбата с Фейеламор я е изтощила. Или пък вече не са й били необходими.

— Нямаме отговори на тези въпроси — призна Малиен. — Бих искала да ви разубедя за флейтата, но ако решите да си опитате късмета, трябва да отидете в Хависард, откъдето е избягала Ялкара. Никой никога не е разграбвал крепостта й.

— Две надежди… — смънка Мендарк. — Едната от тях нищожна. Алсифър беше опустошен след пленяването на Рулке и оттогава е безлюден. За да е останала някаква ценност, трябва да е била скрита с невъобразима хитрост. Освен това диадемата на Питлис не е достатъчна. Питам се… не може ли да се задоволим със сплав, в която е примесено обикновено злато?

— Не — твърдо отговори Малиен.

— Значи умуваме напразно — сприхаво установи Игър. — Хависард е непристъпен.

— Върху него е наложена закрила — уточни Шанд. — Не може да бъде превзет със сила, освен чрез разрушаване на основите му, впити надълбоко в скалите. Единственият шанс е да минеш отдолу през мините.

— Според Преданията тя подновила работата в мините за сребро близо до Тар Гаарн — промълви Лиан — и забогатяла от тях, както и аакимите преди нея.

— Мините са изоставени след нейното бягство — напомни Шанд — и вече няма да бъдат възстановени. Помпите се повредили, не е останал кой да ги поправи. Водата е заляла тунелите на дълбочина стотина разтега.

— Правете каквото искате! — рече им Игър, видимо по-оживен. — Аз се връщам в Туркад. Що за непокорни хора има в този град! Длъжен съм и да възпра гашадите или поне да ги затрудня в разчистването на пътя пред Рулке. Но как да го постигна, щом разполагат с Шазмак… От Туркад ще изпратя свои хора в Алсифър. — „В Стасор също — добави наум, — за да прибера онази безценна статуетка, ако се стигне и до това. Аакимите клонят към упадък, накрая и Стасор ще бъде разрушен. По-добре златото да е в моите ръце.“ — Но Тар Гаарн и Хависард… — добави гласно той — не са ми по силите.

— Отдавна предвидих, че може да стигна до Хависард — сподели Мендарк, — затова прегледах някои стари карти в Зайл. Няма какво да правя в Туркад. — Незабелязано отправи към Игър яростен поглед, който сякаш казваше „засега“. — Но ако някой познава по-добре Тар Гаарн и иска да дойде с мен…

— Защо трябва да питаш? — поклати глава Шанд. — Връщам се в Мелдорин с Каран и Лиан и си отивам право у дома в Тулин. Гелоните ще са узрели, докато се прибера. Нямаме какво да си кажем с тебе, изясних ти го още преди дванадесет години…

Мендарк се извърна и рече високомерно:

— Не очаквах, че си страхливец.

Шанд само сви рамене и добави:

— Ако не ме беше прекъснал, щях да допълня, че ще ти начертая карта. Не, имам по-добра идея — ще я начертаем заедно с Игър.

За изненада на всички Игър се надигна и отиде при Шанд. Скоро си бъбреха, сякаш са стари приятели. Шанд май се погаждаше с всекиго… освен с Мендарк. Обясняваше на Игър какво чертае по парче овехтял пергамент, а той го поправяше от време на време.

Чак сега се сетиха, че Каран и Тенсор са навън, а бяха минали часове, откакто излязоха. Кафеникавата светлина на деня отдавна гаснеше в пролуките около платнището. Нямаше вятър, всичко бе замряло. И тогава вопъл на безкрайно страдание разцепи тишината.

19.

Признание

Каран и Тенсор излязоха във враждебен, отровен свят — виещ вятър, задушаващ прах и гъст въздух, които обгаряше носа, гърлото и белите дробове. Каран му позволи да се опре на рамото й и те закрачиха през каньона и нагоре по склона на нисък рид.

Помъкнаха се сред причудливи колони и пещери, издатини и ями, издълбани в солта. Тук слоеста грамада напомняше за листовете на книга, там стърчащ край приличаше на стесняващата се муцуна на гризач. Каран имаше време да ги разгледа, толкова тежко се влачеше Тенсор. Тялото му бе невъобразимо разкривено от атаката на Рулке. Гърбът и левият му хълбок бяха някак усукани, цялата лява половина на тялото му бе скована, а едната му ръка висеше безжизнено. Остатъците от несломимата доскоро воля го тласкаха напред и потискаха болките в разместените кости и скъсаните сухожилия. Той мълчеше.

Най-зле беше в края на изкачването, когато се напъхаха в зейналата паст на вятъра. Очите на Каран се възпалиха. Двамата излязоха с несигурни крачки върху плоския връх на възвишение, стърчащо над другите в околността. Могъщ повей изду нейното наметало и щеше да я вдигне във въздуха, но ръката на Тенсор притисна рамото й и я задържа.

— Няма ли да седнеш? — изкрещя тя.

Извит ръб от вкаменена сол наблизо предлагаше завет. Гласът на Тенсор стигна до ушите й сух и стържещ:

— Ако седна, може и да не стана повече. — Той се загледа унесено на изток, докато очите му не гурелясаха. — Потърпи.

Каран не намери какво да каже.

— Сега ти си единствената надежда — говореше той сякаш на себе си. — Те не знаят накъде са водени, нито пък ще им бъде казано. Единствена ти си способна да прозреш всичко в целостта му. Потърпи!

Напорът на бурята спадна, във въздуха блещукаха кристалчета сол. Изведнъж гледката пред тях се проясни и се очерта планината Катаза, върховете й бяха обагрени от залязващото слънце изглеждаха близо, само на ден път. Могъщи, непристъпни… и победени.

Каран обърса прахоляка от бузите си и кихна.

— Но какви ги говориш…

Тенсор се обърна към нея с изпепеляващия поглед, който тя толкова добре помнеше от детството си.

— Казвам ти, Каран, ти ни навлече всичко това. — Вдигна ръка в знак за мълчание. — Остави ме да довърша! Ти ни стори зло, като донесе Огледалото в Шазмак, като подлуди отново Емант, като ни излъга и пак отнесе Огледалото. Знам, била си принудена да направиш горчив избор, но ти избра сама. Ти изгради моста, по който да мине Рулке, за да пробуди своите гашади. Каквито и добри намерения да си имала, колкото и да те оправдава невежеството, ти беше ключът към тези събития. Не са твое дело, но ти стана свързващата брънка. Без тебе щяха ли гашадите да проникнат в Шазмак? Щеше ли да ни предаде Емант? Нищо подобно нямаше да се случи. Сега не те обвинявам. Как бих могъл да посоча нечия вина? Твоите престъпления са нищо в сравнение с моите. Но и ти си замесена, значи ще си носиш бремето.

Каран не забравяше пред какъв немислим избор бе изправена, нито последствията от решението си. „Прав си. Не мога да загърбя своята роля.“

Изведнъж думите потекоха от устата му, все едно бързаха да избягат.

— И двамата имаме своя вина. Още на Аакан, в онази забравена древност, аз избрах да помогна на Рулке и Шутдар в сътворяването на флейтата. Трудих се наравно с тях, ако ще и да знаех, че посягат към забраненото. Аз оставих пролуката в Нощната пустош, за да се възползвам от нея по-късно. Аз реших да те приютя в Шазмак, за да те отгледам според желанията си. Аз насъсках Емант да души и подслушва около тебе, въпреки че знаех колко негоден инструмент е той. Аз изпратих Фейеламор като пленница в Шазмак, без да се вслушам в нейните предупреждения и заплахи. Аз насочих силата си срещу беззащитната Нелиса и поругах Големия събор… — Той вдиша с дрезгаво хриптене и продължи припряно: — Аз си послужих с Лъжовното огледало, за да открия отново пролуката, като пренебрегнах възможността, че то може да ме заблуди. Точно това и направи. Аз отворих портала, но се провалих в защитата му, пък и прибързах, без да чувам твоите молби и увещанията на Синдиците. Откакто има Предания, никой не е бил по-прословут с глупостта си, по-всеотдаен и по-настойчив в нея. Може Питлис в края на живота си да ме е превъзхождал по самонадеяност, но пък аз упорствах през цялото време…

— Ти каза, че искаш да ми признаеш нещо. Това ли било? Досега чух само всеизвестното.

— Не… Съвсем не е това. Извърших страшна подлост спрямо тебе. Помня как дойде при мен в Шазмак. Колко дребничка и опърпана беше, но с каква сила и достойнство! Ти ме трогна. Тъкмо каквато бих очаквал да е дъщерята на твоя баща с неговото вироглавство и склонност да си търси белята. Но независимо от това бях готов да те отпратя, ако ще и към скорошната ти смърт.

Каран сви рамене.

— Да, щях да те прогоня, макар че за такава дъщеря бих могъл да мечтая. Ти нямаше право да идваш в Шазмак, баща ти наруши клетвите си. И ги бе погазил отново, като ти е разказал за нашия град. Съзрях огромна заплаха в тебе. Вярно, всички мелези са опасни, но ти се отличаваше от другите. Знаех, че си дошла не за да останеш при нас. Щеше да се върнеш в света и да го хвърлиш срещу нас. Да бях те прогонил…

Никой от аакимите не ми позволи. Рядко пренебрегваха съветите ми, но този път останаха непреклонни. От мига, в който те зърнаха, те се прехласнаха. Въобразяваха си, че знаят коя си ти. Ха! Нищичко не знаеха! Ти ме трогна и те обикнах. Дори обичта на Раел към тебе не беше по-силна. Но се боях от онова, което ще ни донесеш — ти, трикръвната, хилядократно по-голямо зло от всеки друг мелез!

Все едно заби ледено копие в гърдите й.

— Трикръвна? Що за приказки?

— Ти — Каран, си двоен мелез, тоест трикръвна, защото имаш в себе си кръв и от Трите свята. Произхождаш от три различни човешки раси — коренната, аакимите и фейлемите!

— Фейлемите… — смотолеви тя потресена.

— Не знаеше, че има и фейлем сред прадедите ти, нали? Пред никого не изтървах и думичка. Никому не бих могъл да доверя такава тайна. В нашите Предания е предсказано как ще се появи трикръвната сякаш от нищото и ще разтресе дори пространството и времето. Колко ми се искаше да те видя как си отиваш през онази порта…

Тенсор я прегърна леко. Каран вдигна глава към него, неспособна да проумее. Всичко се променяше. Тя изобщо не бе онази, за която се мислеше.

— Но останалите те приеха. Нямаше какво друго да сторя, освен да те скроя според своите мерки. Заех се с отглеждането ти, за да не допусна разцвета на онези дарби, които според мен бяха най-голямата заплаха за нас. Успях ли, провалих ли се? Направих ли те непълноценна? Да, можеше да бъдеш друга. Сега си прекалено съзряла и закостеняла, за да си върнеш загубеното. Понякога оформянето на дарбите е сполучливо, а друг път мощта на съдбата, както би казал народът на твоята майка, не допуска отклонение. Ти не се разви много в насоки, за които имаше огромни заложби, затова пък бурно прояви неочаквани способности. Може би тези дарби накрая ще се окажат още по-голяма заплаха. Не исках дори да научиш, че си потомка на великата Елиенор, но Малиен ми попречи. Тя ме препъваше на всяка крачка.

Каран бе изумена от истината за потеклото си. Трикръвна… това беше проклятие, страховито клеймо на лудост и непредвидимост. Сащиса се и от злото, сторено й от Тенсор. Ето защо я преследваха толкова настървено. Затова всички искаха нещо от нея, разпознаеха ли необичайното, рядкото, заложеното по рождение. Как е дръзнал да се намеси така в съдбата й, без да спомене и думичка? Никога нямаше да му прости.

— Това е — промълви Тенсор. — Върни се при тях. Бъдещето ти принадлежи, ако успееш да спасиш поне нещо от съсипията, която причиних с безразсъдството си.

Каран му обърна гръб, обзета от омраза и погнуса. Проклет да е! Защо не свърши със себе си още тук, щом толкова му се иска? Слизаше по пътеката, а зрънца сол драскаха бузите й. Долу се озърна. Тенсор стърчеше като изваян от вятъра стълб. Повеите запращаха към нея откъси от напевно слово.

— Аз съм нищо… И онова, за което милеех, е нищо!…

Налетя задушаващ облак прах. Каран приклекна и уви главата си с наметалото, докато отмине. Бурята мяташе нови вълни солена мътилка към нея. Денят бе свършил, вече сияеха няколко по-ярки звезди, а тъмночервената мъглявина-скорпион надвисваше мрачно. Този път не различи високия силует върху хълма. Тенсор го нямаше. Гневът й се изпари. Каквито и грехове да е извършил, някога той й беше като баща. Как да го остави да умре в самота?

Изкачи се тичешком, препъваше се начесто в мрака. Тенсор лежеше като захвърлен парцал. Приличаше на труп, но щом тя отгърна плата от лицето му, клепачите му трепнаха. Каран повдигна главата му и избърса солта.

— Остави ме! — примоли се той. — Подобаващо място за подобаващ край.

Отпускаше се, чезнеше, допуснал в душата си самосъжалението и отчаянието. И тя се вбеси. Пак говореше гордостта му. Както винаги. Каран забрави съчувствието си, толкова ниско бе паднал Тенсор. Нека поне се опита да поправи стореното.

— Признавам и своите злини, но не направих нищо за самата себе си. А ти напакости и на мен, и на цял Сантенар с безмерната си гордост. Но имат ли с какво да се гордеят аакимите освен с миналото? А дори и в него изобилстват славните поражения, а не великите дела или трайните творби. Я ставай! Ще настъпи миг, когато дори твоята помощ ще бъде необходима! Ставай! И отчаянието ти е противно като гордостта, коренът им е един и същ.

— Остави ме — хриптеше Тенсор. — Нямам какво да дам. Подхожда ми да умра в тази безплодна, безполезна дупка. Така си отиваме всички.

Очите му губеха блясъка си. Волята отслабваше властта си над осакатеното тяло.

— Не смей да умираш, жалък страхливецо! — разкрещя се тя в лицето му. — Захвърли ни в ужас и разруха, а сега се въргаляш в самосъжаление като онова изчадие Питлис, изоставяш народа си без надежда. Този път няма да стане. Аз няма да ти позволя.

Погледът му се изцъкляше. Що за долен бъзльо! Разярената Каран скочи и го изрита колкото сила имаше точно в разместения хълбок. В миг се ужаси и отврати от себе си.

Тенсор се замята. Ококори се и нададе оглушителен страдалчески вопъл. Пръстите му се вкопчиха в пострадалия крак, по лицето му изби пот, която заискри на звездната светлина. От него не се чу друг звук въпреки болката, кънтяща из тялото му като камбана.

— Защо ме върна към живота, омразно детенце?! Времето ми изтече.

По нейните бузи се стичаха солени сълзи.

— Ти ме отгледа и аз ти го връщам тъпкано — натърти Каран безжалостно. — Що за презрение си изпитвал към мен, щом си ме дресирал като животно и си ограбил бъдещето ми. Това ще получиш от мен сега — презрение! Ти не създаде нищо. Ти покваряваше и разрушаваше, а когато съсипа докрай доброто начало у себе си, избяга, защото не ти стигна смелост да събереш парчетата и да залепиш счупеното. — Тя надвикваше с лекота вятъра. — Гордостта ти нашепва да умреш в пустинята. Щях да те уважавам повече, ако бе излязъл сам, вместо да ме доведеш, за да слушам излиянията ти и да бъда свидетелка на твоето „благородство“. Това не е доблест, не е чест, а надменност! Тенсор е име на страхливец, делата ти са постъпки на суетен горделивец, носещ само беди. Стани от ложето на страха си, Тенсор, иначе ще те проклинам и отвъд гроба.

В това време всички бяха изтичали от пещерата. Аакимите напираха да помогнат на Тенсор, но Шанд изпъна ръка и ги възпря. Скупчиха се зад него и гледаха сцената застинали, вбесени и смаяни.

— Стани и спаси името си!

Тенсор се напъна да се надигне, но се отказа. Надникна в смразяващите очи на Каран, опита отново и застана на колене. Кожата му имаше неприятен, сивкаво-жълт оттенък, от челото му падаха капки.

— Не мога. Боли…

— Боли?! Че какво е болката пред гордостта на аакимите? Какво е тя пред честта? Да върви по дяволите твоята болка. Тенсор, когото познавах, не би допуснал тя да му се наложи. Ако ти е останала смелост — изправи се.

Тенсор клекна и се подпря на дланите си. Насили се и тупна на колене. Напрегна се. Падна. И отново. Слабостта надделяваше. Каран не можеше да направи друго, освен да го пронизва с поглед, макар че се мразеше. Нямаше смисъл да го изтезава, ако наистина не можеше да се изправи.

— Ако ти е останала смелост… — прошепна тя пребледняла.

Аакимите се размърдаха зад нея, но Шанд пак ги накара да спрат. Тенсор направи върховно усилие, преодоля болката и изтощението до пределите на своята жизненост и далеч над тях. И падна. Взря се в нея от земята — стар и обезверен.

— Ще… ще ми помогнеш ли?

Това беше мигът. Каран се наведе, прегърна го през кръста и се помъчи да го вдигне колкото се може по-внимателно. Той залиташе, но се изправи и опря длани на раменете й. Още на първата крачка щеше да се препъне, но тя го задържа. Постояха така, да събере сили, после се смъкнаха бавно покрай останалите и се отправиха към пещерата.

Тенсор постоя до носилката си, облегнат на рамото й.

— И как би искала да спася името си? — попита благо, макар и грачещо.

— Още не знам, но ще дойде ден, когато ще бъдеш призован.

— Ще се отзова — рече й Тенсор.

Помогна му да легне и той заспа дълбоко.

Но до края на нощта и през остатъка от похода в солената пустиня Каран все умуваше какво й е направил, каква е могла да бъде и какво представлява сега. Трикръвна — безумно, срамно създание. И у нея избуя недоволството от себе си, заради онова, което бе загубила завинаги. Усещаше в душата си празнота, която не можеше да запълни.

В другия край на пещерата споровете не стихнаха и с изгрева. Лиан слушаше, омаян от драмата, и трупаше всичко в безупречната си памет за своето „Предание за Огледалото“. Това го ободряваше. Щеше да състави двадесет и третото Велико предание. И то щеше да носи неговото име.

— Но с какво си помогнахме досега? — казваше Талия. — Не знаем как да създадем флейтата, нито как да я използваме.

— С втория проблем ще се занимаваме после — успокои я Мендарк. — Нека първо я направим.

Млъкнаха за кой ли път. По платнището съскаха кристалчета, запратени от утринния вятър.

От ъгъла се обади скърцащият, неуверен глас на Тенсор:

— Аз знам точно как бе сътворена флейтата. И мога да ви науча, но в края на краищата нищо добро няма да излезе от това.

— Ти! — слиса се Мендарк, но дали от готовността му да помогне, или от знанията му, не стана ясно.

— Когато кароните завладяха нашия свят — продължи немощно аакимът, — ние се превърнахме в низшата раса, прислугата. На нас се падаше черната, неприятната работа. Имаше много досадни дреболии за вършене при създаването на флейтата и на Шутдар му дотягаше. Аз бях неговият помощник. Нима бих могъл да забравя?

— Как тъй не направи и една за себе си, щом си знаел как? — недоверчиво попита Мендарк.

— На Аакан нямах възможност. А щом дойдохме на Сантенар, нямаше за какво да ми послужи. Отначало бяхме щастливи тук. Никога не сме се домогвали до власт, искахме свобода. А след появата на Възбраната вече нямаше смисъл. Пък и не можех да си набавя ааканско злато. Другото не върши работа.

Той затвори очи и заспа.

Впуснаха се в дълго обсъждане.

— Може ли да се разчита на него, как мислите? — чудеше се Шанд. — Ако не, за нищо на света не бива да прибягваме до неговата помощ.

— Винаги е бил почтен по своему — увери го Мендарк. — Доколкото един велик предводител може да остане почтен. Естествено, ще гони своите цели. Но дори паметта да не го подведе, ще успее ли в направата на самата флейта? Кои са четирите неща, които трябва да намерим или научим? — Той започна да отброява на пръсти. — Първо, достатъчно количество злато от подходящия вид. Второ, похватите за създаването на флейтата. Трето, как да я употребим. Четвърто, човекът, който може да я използва. Имаме някакви следи и надежди за първото и второто. Да видим как ще се справим. Намерим ли злато и сдобием ли се с флейтата, ще имаме време да се тревожим дали сме способни да извлечем полза от нея. Може би това е една от тайните на Огледалото.

Лиан виждаше у всички не вълнение от открилия им се шанс, а страх, че ще прахосат усилията си в безплодно начинание. Само Мендарк не беше уплашен.

— Малиен, трябва да знам повече за Огледалото. Какво е написано за него?

— Не ми е познато нищо. Отбелязано е съществуването му и скритите в него опасности.

— Но защо? — начумери се той.

— Кому е било нужно? Малцината, способни да боравят с Огледалото, са знаели всичко за него. После е станало ненадеждно, прибрали го и забравили. Ялкара го откраднала и подчинила на волята си, променила го. Нашите знания за Огледалото са остарели.

— Не ми се вярва съвсем нищо да не е било записано.

— Всичко това се е случило много преди да се родя. Щом е нужно, питай Тенсор или Селиал. Но дори Тенсор не може да ти каже какво е сторила Ялкара.

— И тогава ще се заема с третия проблем. Как да се използва флейтата. Шанд, отсега нататък Огледалото ще бъде с мен — каза Мендарк.

— Няма! — разлюти се Шанд. — Върна се на съхранение при мен и само аз ще реша кому да го поверя. Чуй какво е предсказано преди много години: „Огледалото е заключено и за никого няма да е достъпно освен за Единствения, който може да го отключи. А ключът е в самото Огледало.“ Е, способен ли си да ни изтълкуваш този парадокс?

Мендарк дълго прехвърляше идеи в ума си, накрая призна:

— Не.

— Значи за тебе то ще остане недостъпно.

И Лиан се изяждаше отвътре, че не може да разгадае противоречието, но Шанд не изтърва нито дума повече.

20.

Бой с кал

През деня бурята изчерпи мощта си. Преди здрач пътешествениците събраха снаряжението си и потеглиха, издърпаха шейните с олекналите мехове по зърнестото дъно на каньона и излязоха на полето с кристална сол, която пак захрущя и заскърца под плъзгачите. Три седмици, откакто напуснаха Катаза, и дванадесет дни след последното пълнене на меховете в подножието на планината. Имаха вода за около седем дни, а до езерата щяха да се мъкнат осем-девет дни.

В благоприятни условия те напредваха по-успешно, особено в последните часове на нощта, когато изгряваше сърпът на луната, въпреки че по пълнолуние щеше да се вижда злокобната й тъмна страна.

Дните ставаха непоносимо горещи и трудни. Избухваха свади с повод и без повод. С потъмняването на луната, което сякаш отразяваше нарастващия мрачен страх в душите им, караниците се ожесточаваха. От ударите на Каран по главата на Игър зрението му отново се влоши и той изпадна в студен неистов гняв към нея, Лиан и целия свят.

Тя обаче не му обръщаше особено внимание, толкова се бе улисала в признанието на Тенсор и онова, което й бе причинил.

Един ден обаче забеляза, че Селиал се е състарила плашещо. Сребристата й коса добиваше мътнобял оттенък, дрехите й провисваха по тялото.

— Какво й е на Селиал? — подхвърли Каран на Малиен, докато се тътреха по безкрайната солена равнина.

— Ще умре скоро. Пречупи се.

— Нищо ли не може да се направи за нея?

— Нима би я заставила да страда още?

Каран се озърна. Селиал се тътреше отделно от другите, навела глава, с безволно отпуснати ръце.

— Тя беше толкова добра с мен в Шазмак…

— Отвърни й със същото. Намери думи на утеха и благодарност, най-милите, които ти идват на ум, или я остави на мира.

Вечерта преди тръгване Селиал свика аакимите, покани и Каран.

— Времето ми свършва — изрече тя с присъщото си достойнство. — Но мястото, където ще намеря покой, е далеч оттук, затова напрягам силите си. Избрах да легна в земята при Железните порти на Бясната вода, в самия край на Фошорн. Мостът на небесната дъга беше най-величавото ни дело, извършено на Сантенар. Искам да споделя вечния си сън с моята прабаба, която е била начело в изграждането на моста. Погребана е от другата страна на канала. Дано се срещнем, когато Фаранда и Лоралин отново се слеят.

— Ще дойда с тебе да те изпратя — промълви Каран със сълзи на очи.

Нямаше много за описване в този поход — жега, солен прах, жажда и преумора. Миражи обещаваха вода всеки ден, но пътниците не намираха друго освен спечена от слънцето сол. Имаше поне една промяна към добро — след сблъсъка на волята между Каран и Тенсор май желанието на Баситор да тормози Лиан бе изчезнало.

На седмата вечер водата свърши.

— На какво разстояние сме? — попита Игър, докато изстискваха последните капки от меховете.

— Поне един ден — пресметна Осейон.

Напрягаха се да продължат през нощта и в края й вече страдаха от сериозно обезводняване.

— Невъзможно е да сме далеч от езерата — изпъшка Мендарк, щом небето просветля на изток. Слънцето се показа и откри пред погледите им плоско поле от сол във всички посоки. — Сега е моментът да решим. Оставаме тук да умрем или продължаваме, докато умрем. И в двата случая няма да чакаме дълго.

— Можем да повървим още малко — промърмори Шанд, излющвайки суха кожа от устните си.

Каран се закова на място и започна да се озърта. Останалите, дори Лиан, крачеха и тя изостана.

— Какво е това?!

Душеше усърдно въздуха. Или с дарбата си за усета, или с изострената от месеците в пустинята чувствителност долавяше вода.

Никой не отговори, просто местеха крака напред. Прекалено често се бяха лъгали през тези дни.

— Сбъркали сме посоката — извика тя прегракнало. — Усещам вода. Ами да, натам е — по̀ на юг.

Не възразиха, дори не продумаха. Не си струваше. Тръгнаха подире й.

Каран ги води няколко часа. Всяка крачка се превръщаше в тежък труд. Мускулите й сякаш се слепваха, цялата кожа я сърбеше. Познаваше признаците — обезводняването щеше да я убие до края на деня.

С издигането на слънцето над солта се преливаха миражи, все по-изкусителни.

— Накъде? — изхриптя Мендарк.

— Ами… не мога да позная.

Дарбата й измени за кой ли път.

— Някой да ме вдигне — помоли Лиан.

Баситор и Осейон бяха най-високи и едри. Аакимът изгледа летописеца многозначително, но застана до Осейон. Лиан стъпи на раменете им и огледа хоризонта във всички посоки.

— Какво виждаш? — подвикваха му другите.

— Нищо! Трябва да съм по-нависоко.

Осейон и Баситор стиснаха глезените му и го вдигнаха над главите си.

— Виждам вода… — изкряка Лиан с нацепени устни. Сочеше на юг. — Там са езерата!

— Поредният мираж! — сопна се Игър.

— Да, ама този е с дървета.

Не след дълго всички съзряха купчинката мангрови дървета с тъмни листа и зелената ивица, проточила се по калния бряг.

— Вода! — развика се Каран, сякаш не бе вярвала досега. — Да видим кой ще стигне пръв.

Двете с Талия заподтичваха към езерото. Лиан ги следваше мудно. Според него беше твърде горещо за такива глупости.

Каран доближи водата и скочи от ниска бабуна, за да не стъпи в петно кал. Краката й пробиха втвърдената кора и тя затъна до бедрата в гъстата солена тиня. Разкикоти се.

— Ухаа! Ама че е топло!

Опита да се измъкне, но кората се чупеше навсякъде около нея.

— Помощ! — писна, макар че още се смееше. Хлъзна се по-навътре и изведнъж проумя, че е загазила. — Талия! Засмуква ме…

Талия бе спряла при първия й вопъл. Изведнъж водата се надигна и около нейните крака, кората поддаде ненадейно.

— Лиан! — кресна тя. — Върни се и доведи другите да ни извадят.

Внезапно Каран хлътна до гърдите. Изпадна в паника и се замята диво.

— Не мърдай — посъветва я Талия, която също залитна и пльосна на хълбок. Изплю малко кал и добави: — Никакви движения, само разпери ръце.

Каран я послуша и засега престана да потъва. Лиан се домъкна при тях с Шанд, Осейон и неколцина аакими, дърпащи шейни.

— Помощ! — примоли се Каран.

Калта започваше да покрива и раменете й. Шанд се разсмя от душа.

— Стига си шавала! Няма да потънеш повече.

— Засмуква ме — хлипаше тя.

— Глупости! Калта е по-тежка от водата, а твоето тяло остава на повърхността.

— Измъкни ме! Когато искам уроци, ще си кажа.

Шанд преобърна една шейна с гладката ламарина надолу и я избута пред себе си към ямата, в която беше Каран. Лиан го последва с втора шейна. С много дърпане, ругатни и противно жвакане извадиха Каран. Дотогава Талия се бе извлякла навън сама — дългите й крака бяха намерили опора под гъстата тиня.

Щом се озоваха на твърдия бряг, другите се забавляваха до насита с вида им. Каран приличаше на кално духче, а и мацаницата по нея вонеше на развалени яйца.

— Вониш отвратително! — кискаше се Лиан.

— Я си гледай работата! — изписка Каран, почти разплакана от яд.

— И ти ли си мислиш това, което си мисля и аз — ухили й се Талия.

— Май че да! — отвърна Каран и впила гневен поглед в присмехулниците, остърга топка кал от дрехите си и я запрати по кискащия се Лиан. Зарадва се, че го оплеска по гърдите.

В същия миг Талия улучи Шанд по ухото. Скоро навсякъде хвърчеше и пръскаше кал сред смях и викове. Мендарк притича да види какво става и го уцелиха в окото. Каран потръпна от удоволствие, най-вече защото видя, че го бе замерила Талия. На Мендарк обаче не му беше весело и скоро другите мирясаха. В този задух бездруго нямаше да издържат дълго. Потърсиха безопасни места, където да се изкъпят. Каран и Талия се отдалечиха заедно, като още се подхилваха.

От тази страна нямаше риба заради възтоплите плитчини, затова пък аакимите можеха да напълнят веднага своите тразпари. Първата чаша блудкава вода бе поднесена на Селиал церемониално, сякаш бе отлежало вино. Вялата белокоса жена изпъна рамене, отпи и примлясна с устни, за да покаже колко цени този дар. Щом получиха първата порция от опреснителите, те започнаха да се наливат с вода до пръсване.

В отсрещния край на езерото гъмжеше от риба. И едно хвърляне на мрежа стигаше да се нахранят. Там завариха и огромни птичи ята, които се гмуркаха неуморно, за да се заситят преди дългия път за презимуването на север.

Осейон изплете мрежа, като разнищи ивици плат и усука върви. Дебелите му пръсти сръчно връзваха възлите.

— По-лесно ми беше с десет пръста — сподели той с Лиан.

По залез разполагаха с грубо стъкмена мрежа, дълга пет-шест разтега.

— Хвани този край — каза Осейон на летописеца.

— Не ми изглежда много здрава — огледа я придирчиво Лиан.

— Ами не се и налага. Ще ни е нужна два-три пъти.

В светлата нощ по пълната луна се открояваше само тъничка жълта ивица. Отнесоха мрежата там, където солената кора изглеждаше достатъчно здрава.

— Хвани тук и тук. Лиан, ама ти нищо ли не знаеш за риболова? — избоботи Осейон.

Младежът се засмя.

— Нито веднъж не съм замятал въдица. Но след цял месец само на скаг ще се издигна до най-добрия летописец сред риболовците.

Осейон се засмя и го тупна по рамото, а Лиан тутакси затъна до коленете.

— Радвам се да видя, че си научил първия урок — подхвърли Осейон, щом го издърпа да стъпи на кората. — Той гласи: „Никога не изпускай мрежата.“ Сега я дръж по-надолу, иначе ще се измъкват под нея.

Лиан крепеше единия край на мрежата, а Осейон нагази до кръста и обиколи в кръг обратно към брега. Скоро вече се напъваха да извадят петдесетина големи риби, няколко рака и златисто-червена водна змия. Осейон взе за малко тоягата на Мендарк и метна влечугото обратно във водата.

Останаха при езерото три дни, за да се запасят със сушена на слънце риба. Продължиха, пълни с нови сили, и след още няколко дни излязоха от солената равнина на ската, издигащ се към високото плато. Над първите канари попаднаха на мънички езерца в скалите, преливащи от приказно хладна, чиста вода. В най-голямото се изкъпаха и изпраха вмирисаните парцали, в които се бяха превърнали дрехите им. И там се задържаха два дни, тъпчеха се с риба и пресни плодове.

Лиан предпочиташе да си седи на сянка в усамотение. Подреждаше в ума си „Предание за Огледалото“ и всеки събеседник би го разсейвал. Каран не се притесни от това — намери приятелка в Талия и двете често си плацикаха краката в сенчестия край на някое вирче и си приказваха.

— Ела при нас! — повика Каран една сутрин минаващия наблизо Шанд.

Той се огледа унесено, махна им с ръка и продължи нанякъде.

— Какво го прихваща? — зачуди се Каран.

— Не знам — сви рамене Талия. — Напоследък си мълчи.

— А ти какво ще правиш сега?

— Знам ли… — въздъхна другата жена. — Животът ми стигна до кръстопът.

— Двамата с Мендарк не сте ли?… — запъна се Каран нерешително.

Талия се засмя.

— О, за малко, и то преди години. Той ми е скъп и сега, целите ни са общи. Каквото и да мислиш за него, Мендарк направи много добрини на Сантенар. Но срокът на службата ми изтече и съм настроена да поема по собствен път, щом тази история приключи. Ами ти?

— Толкова съм объркана! Единственото ми желание е да се прибера у дома в Готрайм. Изобщо не разбирам защо се озовах тук. Всичко е като безкраен кошмар.

Вдигна поглед. Шанд седеше на уединена скала и се взираше в пустинята. Гледана отдалеч, солта притежаваше призрачна красота, създаваше илюзия за прохлада и покой.

— Сухото море е голям изкусител — подсмихна се Талия.

На следващия ден пак се подложиха на безмилостния пек и продължиха дългото изкачване. Завариха платото изсъхнало, пролетната трева бе отдавна пожълтяла. Всички реки освен най-пълноводните се бяха накъсали на локви, разделени от дълги ивици пясък и чакъл. Но имаше дивеч в изобилие, по бреговете зрееха плодове и ядки, а до водата винаги оставаше по-малко от ден път. В сравнение със Сухото море преходите сега приличаха на разходка за отмора.

Щом стигнаха до река, течаща на запад, изкусните в лодкарството аакими обелиха огромни платна кора от близките дървета, втвърдиха ги над огъня и ги съединиха в дълги тесни лодки. След това им оставаше само да гребат лениво през деня и да се носят по течението до късно през нощта. Денем беше приятно топло, а нощем намираха свежест в прохладата. С приближаването към западния край на платото заваля — първите дъждовни капки, които Каран усети на лицето си от половин година. Пътуването щеше да е чудесно, само Игър да не хвърляше мрачната си сянка от последната лодка.

След около седмица криволичене из източните планини се добраха до пътя, който водеше на юг. Игър веднага се примъкна до Мендарк.

— Какво искаш? — посрещна го Мендарк с неприязън.

— Безпокоя се какво ли върши Рулке.

— Жалко, че не помисли за това, когато имахме шанс да го затворим завинаги!

— Това е минало, което няма да се върне — остро отвърна Игър. — Но още не е прекалено късно.

— Първо се нуждаем от оръжие — флейтата, ако не си забравил.

— Ти следвай този път. Все пак Рулке е само един, а аз имам цели армии в Туркад.

— Един, ама е карон! И разполага с пълчища гашади.

— Моите войски пък наброяват стотина хиляди бойци, закалени в битки. Ще му създам предостатъчно грижи.

— В такъв случай не се нуждаеш от мен — отбеляза Мендарк с тънка усмивчица.

Игър изкриви устни в погнуса от молбата, която се канеше да изрече.

— Мендарк, аз… аз нямам пари. Умолявам те, дай ми назаем злато, за да се върна с Туркад, и ще ти го изплатя в десеторен размер.

Мендарк изсумтя.

— За да си върнеш богатствата и империята за моя сметка, а после да се разплатиш с пари, които всъщност ми принадлежат?

— Не отричам, че те мразя и ще направя всичко възможно да те погубя — хладно заяви Игър. — Да ти напомня обаче, че в Катаза сключихме примирие, което спазвам. Знам, че и ти като мен поставяш добруването на Сантенар над собственото си благоденствие.

— Какво ще правиш?

— Ще отида в Туркад колкото се може по-скоро.

— Сам ли? Ти, слепецът?

— Виждам по малко. Стига разправии! Ще ми дадеш ли пари?

Мендарк бръкна в раницата на Осейон и извади кесия, не по-голяма от яйце.

— Така да бъде. Вътре има сто златни тела. Погрижи се да ми върнеш хиляда, щом се прибереш в Туркад. А когато победим общия си враг, прекратяваме примирието.

Игър взе златото.

— Съгласен съм!

Стиснаха си ръцете, макар и доста небрежно.

Скоро пристигнаха в немалък град, където Игър нае коне и помощници. Макар че беше полусляп, изгледа заплашително Лиан, преди да тръгне.

— Пази се, летописецо. Няма да те забравя. — Младежът не го удостои с отговор. — Пращайте ми вестите в Туркад — извика на всички Игър и препусна бясно към Флуд, за да потърси кораб, който да го превози до града му.

Погледаха смаляващия се облак прах и отидоха да седнат пред някоя гостилница на крайбрежната улица.

— Ще потеглим към Флуд сутринта — реши Мендарк — и ако Пендер е спазил обещанието си, ще отплаваме с кораба му към Крандор, а оттам — пеша към Тар Гаарн и Хависард.

— Крандор сигурно е прекрасна страна — с копнеж промълви Каран. — Как бих се радвала да я видя!

— Прекрасна е — потвърди Талия, — но такава е и родината ти. Миналата година прекосих Банадор на връщане от Тулин. Ще те навестя през зимата, ако мога, и тогава ще ми покажеш всичко.

— Винаги си добре дошла, но не очаквай кой знае какво. Земята ми е бедна и сушава, не като вашата. Чувала съм, че при вас вали през всички месеци в годината, почвата е дълбока десет разтега, а ябълките наедряват колкото тикви.

— Май за Крандор се носят доста преувеличени слухове — ухили се Талия. — Да, връщам се у дома за пръв път от единадесет години. И аз бих се радвала да ти покажа моята страна.

— Може и това да стане някой ден.

— Каран, погледни — ето го „Хлапето“! — възкликна Талия.

Двете се клатушкаха по кея във Флуд, отвикнали от ходенето след няколко дни езда.

„Най-после!“ — каза си Каран. Дотегна й от месеци, прекарани на път, омръзнаха и всички, дори Талия и Лиан, а от факта, че до дома имаше още двеста левги, изпадаше в униние. Копнееше да остане сама.

В края на редица от шест кораба се виждаше прясно боядисаният и излъскан кораб на Пендер. Само избелелите и пооръфани платна подсказваха колко надалеч е плавал през тези месеци.

На Каран й беше трудничко да познае начумерения, нелюбезен Пендер в стопанина на този великолепен кораб, но пък можеше ли да сбърка това внушително шкембе и патешката походка?

— Пендер! — развика се весело тя, хукна и прескочи от кея направо на борда.

И той се ухили до ушите. Май беше още по-дебел и мърляв. Каран не можа да събере ръцете си около туловището му, когато го прегърна.

— Каран! Не съм си и мечтал да те срещна тук.

Не се бяха виждали от средзимната седмица, а средлетният ден вече бе отминал.

— Какво прави през това време? Погледни само кораба ми! Виждала ли си такова прелестно създание?

— О, не. — Тя напълно споделяше удоволствието му. — Талия ми го описа, но е по-хубав, отколкото си представях. Тя ми спомена и че е твоя съдружничка…

— Притежава една пета — веднага се навъси Пендер.

Не би искал за партньор никого освен Талия, предпочиташе обаче да не дели „Хлапето“ с друг.

Талия се качи на кораба и се здрависа с Пендер. Той гледаше неловко, като че нещо го смущаваше. Тя пусна ръката му и Пендер заговори тутакси:

— Всичко е описано в счетоводните книги, ако желаеш да провериш сметките. Уви, имахме големи непредвидени разходи…

— Загубихме пари ли?! — престори се на потресена Талия. — Не съм очаквала това…

Пендер я погледна надменно.

— Никакви загуби, разбира се! Тарифите за товарите скочиха колкото мачтата на кораба ни заради тази война. Не съм някакъв си глупак или мошеник, нали така? Имаме печалби, но едва достигат жалките триста процента. Почти не си струват рисковете. Обещавам ти, че следващото плаване ще ни донесе по-големи приходи.

— Да, почти не си струват рисковете — жизнерадостно се съгласи Талия. — Е, ние пък искаме да отидем до Крандор и обратно, щом успееш да подготвиш „Хлапето“ за това пътуване.

— Крандор! — Очите му засияха от алчност. — Миналата седмица ме питаха колко ще струва превозът дотам. Човекът за малко да падне от стола, когато му казах. След такова плаване ще си мерим парите с ръчна количка.

— Кога ще си готов?

— Корабът си има всичко освен вода и прясна храна. Ако желаете, ще отплаваме още утре. Доставчиците във Флуд обслужват клиентите си чевръсто, за разлика от някои други места, които не искам да споменавам…