/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic

Рокаджии по пътя

Иван Петров


Иван Миланов Петров

Рокаджии по пътя

Километрите неусетно отминаваха. От прозореца на буса се виждаше безкрайната върволица от телеграфни стълбове, които отмерваха километрите. Пътят се променяше — ту ставаше неравен, ту гладък, като стъкло. Преминавахме покрай селца и градове, черни пътища и изоставени къщи, реки и пущинаци, гори и полета. Виждахме запотени селяни, прекалено заети с обработването на земята си, за да ни обърнат внимание, мудните мулета, диви зайци, ята от гарвани, чудни птици, целият път на слънцето по небето, изгреви и залези, появата на първата звезда, появата на месечината, звездното небе — все чудеса, на които или не бяхме обръщали внимание, или никога не си бяхме представяли, че могат да съществуват. Всичко това се сливаше в приказна феерия от цветове, които оставяха своя забележим отпечатък върху съзнанието на всеки от нас. Шареният бус срещаше по пътя си и други бусове, тръгнали отникъде-за никъде, пътуващи просто, защото пътниците искаха да чуят хубав рок и да се насладят на живота и да видят Нейно Величество Природата. Парчетата, които се пускаха по касетофона припомняха старите времена, когато думата рок препращаше към думата свобода — вечните Бийтълс, кралят Елвис, баладичните Тото, яките Туистед систърс, бруталният Алис Куупър, невероятният Ози Озбърн, нежните Дъ Алън Парсънс Проджект, класиците от Деф Лепард, интелектуалците Дрийм Тиътър — един калейдоскоп от музика, който ни караше да забравим всичко останало. Като прибавим и природата — чувството за свобода беше неописуемо. Всички се чудеха на явлението на рок-бусовете. Имаше много теории на тази тема. Някои твърдяха, че това е опит за бягство от реалността, от все по-депресиращите градове, изпълнени със смог и същевременно пренаселени. Други смятаха, че това е начин за достигане до себе си, като не пропътуваните от буса километри, а пътя, който изминаваха пътниците в мозъка си беше най-важният. Всеки бус возеше различни хора. Всеки научаваше повече неща за себе си, както и виждаше останалите под друг ъгъл — така както можеше да видиш човек с който си живял цял живот, но в един момент с огромно удивление си разбрал, че изобщо не го познаваш и съвместният ви живот едва сега започва, като всеки негов жест, който в миналото е бил нещо съвсем обикновено, придобива съвсем друг смисъл. А не пътувахме ли и ние така през живота, както този бус — километрите отговаряха на натрупаният опит, а различните пейзажи на различните начини на визия към света. Понякога отпрашвахме накъдето ни видят очите, а понякога спирахме, само за да си поговорим с местните или с някой от другите бусове. Така стана и сега. Срещу нас се зададе яркосин бус, който весело бибитна. Нашият му отговори подобаващо. И двата буса отбиха от пътя и пасажерите им веднага се изтърсиха на земята. Миришеше на лято. Тревата беше мека. Усещахме, както вероятно и другите, че тази непредвидима среща ще ни научи на нещо ново и осъзнавахме величието на момента, в който от яркосиния бус слезе шишко с черно кожено яке и червена брада. От яркосиния бус гърмеше Миднайт Ойл и вечното „Бедс Ар Бърнин“, а от нашия неподражаемите Кис и тяхното „Форевър“. Червенобрадият шишко веднага ни запита:

— Какво става, братя? — и веднага радушно се прегърна с нашият водач Евгени.

— Пътуваме, братко — отговори Евгени обхванал в мечешка прегръдка червенобрадия рокер. — Какво друго ни остава освен да пътуваме. Опитваме се да избягаме от задушаващите ни синтетични градове, изпълнени със синтетична музика.

— Изкуствената музика стана толкова популярна, защото животът стана изкуствен, братко — с болка промълви червенобрадият. — Вече все по трудно се намира място, където можеш да видиш природата в автентичният й вид, без човек да се е намесил.

— Да, и когато я намерим, всеки път се изненадваме колко малко всъщност знаем не само за нея, но и за себе си. Умът ми не го побира, братко, как досега сме били толкова слепи и не сме виждали очевидните неща — всички тези малки радости, от които сме били лишени. Как сме могли да оцелеем сами в този изкуствен свят, с изкуствена музика, изкуствени храни и изкуствени хора, които живеят изкуствен живот със своите изкуствени правила.

— Прав си, братко, животът много се промени и най-вече нас успя да промени. Свободата става все по-трудно достижима, а несвободата повсеместна. Под натиска на проблемите си хората се обградиха с различни уреди и устройства, които ни поставиха в своя зависимост, а синтетиката напълно ни пороби.

И двамата рокаджии се замислиха. Тежки думи бяха изказани и душите им тежаха. И на мен ми беше тежко. Трудно беше да се държим, но щяхме да оцелеем. Сигурен бях. Евгени беше на същото мнение:

— Ще победим синтетиката, братко. Хората отново ще бъдат свободни и природата може да се пребори със обградилата я синтетика.

— Бог да те благослови за добрите думи, братко — червенобрадият просълзен прегърна Евгени.

Сбогувахме се и всеки се качи на своя бус и отпраши в своята посока. Синтетиката — тези неуморни хапчета, можеха да заместят всичко — и чувството за глад, и слушането на музика, и секса, и всички малки радости от живота. Синтетиката беше заместител на всичко. Тя вече беше успяла да стане заместител на живота. В нашата епоха синтетиката беше еманация на щастието. Всички бяха натъжени. Естествено аз също. Знаехме, че дишаме последните глътки свободен въздух. Изминаваше четиринадесетия — последен ден на екскурзията и днес щеше да завърши годишната почивка. А след като завършеше щяхме да се върнем в гадните корпорации, в скучните градове, с изкуствена храна и изкуствена музика. Добре беше, че успяхме да се доберем до последните места на този туроператор и да обиколим резервата. Беше добре, че ни дадоха синтетичен наркотик, който да създава впечатление, че широкият едва 200 на 300 метра резерват е дълъг стотици километри и в него все още има диви животни. Беше добре и че изпихме хапчета, които създаваха впечатление, че десетте минути прекарани в резервата се превръщат в двуседмична екскурзия. Все пак повече не можехме да останем по-дълго — желаещите бяха твърде много. А те щяха да използват резервата за свои цели — или за да се насладят на изключителната мъдрост скрита в тишината, или на песента на ручея или славея, или на величието на звездите. Естествено всичко това се постигаше като използвахме за основа резервата, но с голямата помощ на синтетиката. Слава Богу, че я имаше синтетиката. Не зная какво щяхме да правим без нея.

Информация за текста

© Иван Миланов Петров

Източник: http://bezmonitor.com

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1971]

Последна редакция: 2006-08-05 13:53:29