/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic / Series: Звукове

Майски симфонии

Иван Вазов


Иван Вазов

Майски симфонии

I

Погледайте, настала е
        пролет на земята,
майска птичка запяла е
        чудно из листата.

Гората се пробудила,
        полето се смее,
зората се зачудила:
        сe хубости грее.

Из въздуха възнесена
        чучулига цвърка…
Ставай, душо, из плесена,
        плесни крила, фъркай!…

Литнах, фръкнах в ефирите —
        след мен мъгли темни…
Как? И тук ли ме дирите,
        о ядове земни?

II

Не ще плача по модата
        зарад мойта младост,
не ща черня природата
        в светлата u радост;

не ща като поетите
        в пролетта да стена…
О небеса, що светите,
        о горо зелена,

о потоци разгалени,
        о вий, пойни птички,
о триндафили алени —
        младейте се всички!

Разцъфтете се, младости,
        души без окови,
вий, надежди, вий, радости,
        вий, блянове нови —

ах, отдавна изчезнахте
        из гърди ми клети! —
Вий, горести, там влезнахте,
        ех — и вий цъфтете!

III

Из улиците димните
        излязох на полето,
да чуя ази химните,
        що пълнеха небето.

Ластвичките и званките
        звучаха в упоенье,
на ангелите сянките
        минуваха над мене.

Но глас екнa нечаени
        на господа във храма:
вий, гнили, зли, отчаени,
        за вас тук място няма!

IV

Звучете, пойни пиленца,
        шумете, гори млади,
играйте, пъстри шиленца,
        по тучните ливади.

Вам силний бог на правдата
        живот и хубост даде;
куршумът, ножът, брадвата
        човекът пък създаде.

Но вашите обятия
        не глождат страховете…
Честити! Без проклятия
        живеете и мрете.

V

Желал бих да съм зрънчице,
        заровено в земята,
над мене топло слънчице
        да пада през листата,

да бъда там разбудено
        и в цвете да изникна,
и весело, зачудено
        главичката да вдигна:

за първи път природата
        прекрасна да здравиша
и радостно в свободата
        да цъфна, да мириша.

VI

Омръзна ми веч врявата
        и грижите несносни,
отидох във дъбравата,
        при цветенцата росни.

— Я вижте ми качулката,
        кат кръв е тя цървена —
казaa камбула-булката —
        в моравата зелена.

— Цъфнaх и аз — лайкучката
        продума; а синчецът:
— И аз развих си бучката,
        разперих си венецът.

— И аз — извика ружката —
        съм весела и нова!
— Аз — клuкна теменужката —
        за китка съм готова!

И радват се под ясното
        небе и си бърборат
за слънцето прекрасното,
        лазурът и просторът,

за бляскът на зорницата,
        за шаровете пресни,
за мая, за росицата,
        за славеите песни.

Поклатих аз главата си —
        туй племе празношумно
пожалих го в душата си —
        и казах остроумно:

— О, беднички създания
        на две-три лучи ясни,
вий нямате съзнание
        доколко сте нещастни!

Вий ден цъфтите в драките
        и мрете непознати:
защо ви са тез накити
        и шароне богати?

Вий зло на ум не туряте
        и радвате се, бедни!
А жегите? А бурите?
        А стъпките зловредни?

На всичко вий игралки сте.
        Проклинайте съдбата:
кат мен и вие жалки сте
        творенья на земята!

Отде ме чуха птичките
        в клоновете зелени,
разцвъркаха се всичките,
        насмяха се над мене.

Гълчат си, чуруликат си,
        поглеждат ме лукаво…
Не удържах язикът си,
        измъмрах ги на здраво:

„Какъв е тоз над моята
        глава шум, бледословия?“
— Ний смеем се над твоята
        глупчайша философия!

VII

Но ето ги пак истите
        фъркачи шеговити,
играят си из листите,
        безгрижни и честити.

Здрависват се, цалуват се
        със човките си мали,
любуват се, милуват се,
        че майски дни настали.

Западна мисъл тягостна
        в душа ми, кат вихрушка…
Във таз природа радостна
        един съм аз без дружка!

И викнах опечалено:
        „Ох, горко ми, линея!
За мило либе галено
        и аз сега копнея;

кат цветето, кат злаците
        и ази май посрещам;
кат пилците в шумаците
        и аз любов усещам;

и чезна до сърцето си
        да стисна нещо младо!
Ела, мой ангел — дето си,
        ела, любовно чадо!…“

А птичките закискаха
        и фръкнаха нагоре:
„Поетът наш, изпискаха,
        със вятъра говори!“

VIII

Зората пукна златата,
        зарумени небето,
и званката крилатата
        писнa из вишинето.

Отде е таз хармония,
        що пълни днес въздуха?
Тез сладки благовония
        въз нази кой ги духа?

Трептят, шумят акацийте
        в градината зелена,
аз гледам декорацийте
        на новата вселена.

Във бряста, във зеленият,
        шуми народ врабчета…
— Ах, днес умрял е геният,
        умрял ви е поета!1

Врабци, той с вас обичаше
        свободата и пейше…
Зефир, кат теб въздишаше;
        природо, ти му лейше

в душата тез съкровища;
        зари! Вий в него гряхте!
Вий, небеса, легловища
        на мислите му бяхте!

Тъжете, днеска геният —
        приятелят ще ровят…
Шуми лесът, зеленият,
        врабците пустословят.

Скръб никой не показува,
        не млъква и зефира
и гаче всичко казва:
        „Безсмъртний не умира!“

X

Накрай небето чистото
        рой облаци изскачат,
над бърдото гористото
        сърдито сенки влачат.

О гости черни, рошави,
        о облаци на мая,
дъжд, вихър, град ли лошави —
        що носите, не зная…

Блеснa из тях светкавица,
        стъмниха се ужасно:
пукнaха: гръм, трескавица!
        Минaха — пак е ясно.

По-весели долините,
        въздуха и гората,
във небесата сините
        усмихва се дъгата.

Мъгли, които плъзнете
        в душа ми кат в провала,
вий няма да се пръснете
        от мълний, ни от хала.

Вий вечно там се мръщите,
        чумерите, пластите,
в сълзи се не обръщате,
        във клетви не бухтите.

И веч луча — небесната —
        тоз мрак не озарява,
дъгата благовестната
        там веч се не явява.

Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Мартин Митов

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8463]

Последна редакция: 2008-07-05 00:00:00