/ / Language: Bulgaria / Genre:adventure

Край Бизоновото езеро

Карл Май

Разказ от «Дивия Запад». През 1879г. Карл Май преработва тази известна «индианска книга» на французина Габриел Фери като четиво за юноши в изцяло променен вид. Много идеи и образи черпи Май от тази книга за по-късните си трудове. Като например команча «Соколово око» е точен първообраз на Винету.

Карл Май

Край Бизоновото езеро

1. Пепе Сънливеца

Там, където известният на всеки мореплавател като «Моряшкото гробище» Бискайски залив се вдава между Франция и Пиренейския полуостров, е разположено на испанския северен бряг малкото пристанище Еланчове. Живописно и внушително сушата се възкачва терасовидно нагоре. От защитната преградна стена човек се изкачва по стъпаловидно извисяващите се канари, за да достигне единствената улица, която наподобява огромно стълбище, оформяйки по този начин селцето Еланчове.

На най-високия връх на скалния пояс се възвисява порутен замък, принадлежащ на стария богат род Медиана.

От дълго време графовете Де Медиана вече не обитаваха усамотения замък, а живееха в Мадрид, за да изпълняват воинските си задължения в близост до краля. По времето, когато войските на Наполеон заливаха Испания, Хуан де Медиана — по-големият от двамата братя — служеше като висш офицер в армията. Дон Антонио — по-малкият брат — заемаше пост в марината, ала при една експедиция до испанските владения в Централна Америка беше изчезнал безследно. Понеже и за кораба му нищичко не се чу, скоро се разпространи слухът за неговата смърт, без обаче да е потвърден от достоверна вест.

Победоносните легиони на френския император нахлуваха от провинция в провинция и испанското правителство полагаше най-големи усилия да спре дръзките нашественици. Граф Хуан де Медиана също получи нареждане да вземе участие със своята команда в отбранителната борба. Преди да замине за армията, той доведе съпругата си доня Луиса и малкия Фабиан — единственото си дете, в замъка Еланчове. Смяташе, че двамата ще бъдат в безопасност в уединението на тази затънтена местност, и ги повери на специалната закрила на своя кастелан дон Хуан де Диас… до неговото завръщане, както каза. Но той не се върна да прибере двете любими същества, защото френски куршум го просна на земята в една от битките, предшестващи сражението за Бургос.

От този момент доня Луиса заживя съвсем сама със своя любимец в замъка Еланчове. С майчина грижовност тя бдеше над щастието на малкия Фабиан, последния от рода Медиана.

Повечето жители на селото са рибари и през ден не са си у дома. Ето защо Еланчове изглежда необитаемо и изоставено. Само от време на време от безкоминните покриви на къщите се издига дим — стопанките приготвят храна за съпрузи и синове, а после все по-често се появява някое лице на малкото прозорче или женска фигура в ярко оцветена фуста и с дълги спуснати плитки излиза през вратата, за да потърси с очи насочили се към брега лодки.

Пристанището на Еланчове имаше многоброен гарнизон, състоящ се от мигелети [1]. Тези войници от милицията не се намираха в най-приятното положение. Испанското правителство не им отказваше заплата, само дето непрекъснато забравяше да им я изплати. Ето защо по-добрите от мигелетите удвояваха вниманието си, та да припечелват по някоя премия от конфискация на контрабандни стоки. По-малко съвестните сред митничарите обаче правеха обща далавера с контрабандистите. Всички — от капитана на карабинеросите до най-незначителния мигелет — развиваха неуморна дейност, при която естествено тайните им интереси си противостояха, така че те биваха принудени да прилагат цялата си хитрост и лукавство, за да изтръгват един на друг печалбата.

Сред бреговите пазачи имаше един, комуто непозволената търговия беше напълно безразлична. Той дори твърдеше, че контрабанда в Еланчове е абсолютно невъзможна. Хората знаеха, че той постоянно заспива на поста си и го наричаха Сънливеца.

Казваше се Пепе и беше двадесет и пет годишен дангалак, висок, слаб, жилав и неимоверно силен. Неговите черни, дълбоко скрити под гъстите вежди очи гледаха на света изключително безучастно, но можеха — когато знаеше, че никой не го наблюдава — да мятат и светкавици. Чертите му имаха дремлив израз, а походката, цялото му държане беше на човек, който равнодушно оставя Божията вода да си тече по Божията земя. Въпреки жизненото тяло и пламенната душа Пепе имаше вида на най-ленивия и вял човек на земята. Изтегнат в хамака си, спеше ден подир ден до двадесет часа. Когато се събудеше и запалеше цигара, си мислеше как скоро отново ще заспи.

Човек би си помислил, че неговият началник — капитан дон Лукас Деспиерто, сигурно много се гневи на този му недостатък, ала това не отговаряше на истината и навярно си имаше своите причини. Вярно, в указа за назначаване на дон Лукас беше вписана доста голяма заплата, но от нея той — точно както и неговите подчинени — от няколко години не беше забелязал и следа в джоба си. Финансите на кралството се намираха в критично състояние и нямаше надежда някога нещо да му бъде изплатено. Ето защо капитанът философстваше по следния начин: «Щом като кралят не го гризе съвестта, че въпреки службата си трябва да умра от глад, то мен ли да ме гризе моята, ако въпреки тази служба се опитвам да живея. Аз съм длъжен да бдя на брега и да мизерствам… добре, ще си държа очите отворени и същевременно ще печеля пари. Моите карабинероси, разбира се, не бива нищичко да усетят, иначе ще се простя с хубавата длъжност, а една служба без заплата си е по-добре, отколкото нищо. Най-разумният от всички мигелети е тоя доблестен Пепе. Хърка си от глад и изобщо не го е еня, че началникът му си върти частни далавери. Мога напълно да разчитам на него и на неговата патологична сънливост. Винаги ще го поставям там, където не се нуждая от очи!»… Пепе беше изцяло съгласен с тази постановка и не се стремеше да покаже професионалната си годност в по-ярка светлина. Това може би също си имаше своите основателни причини.

Една вечер той се бе облегнал на вратата и се вслушваше в никога не стихващите гласове на природата. Гъста ноемврийска мъгла се стелеше над полето. На здрачаване Пепе беше забелязал досами хоризонта някакво платно, което кръстосваше и очевидно изчакваше нощта, за да пристане незабелязано до брега.

Прозвучаха стъпки и очите на Пепе мигновено се затвориха, главата му клюмна на гърдите, а полуотворената уста се превърна в извор на онези красиви звуци, които музикалният лаик окачествява с грозната дума «хъркане». Приближаващият беше негов боен другар.

— Пепе! — повика той, различавайки Сънливеца. Последва късо грухтене.

— Пепе, събуди се, стари мармоте!

— Къде… как… ка… кво? — попита мигелетът, като че се пробуждаше от най-дълбок сън.

— Por Dios [2], нанка си човекът, дори стоешком, като някой катър! Разтъркай си очите и се размърдай! Капитанът иска незабавно да говори с теб!

— Капитанът? — прозвуча посред ужасяваща прозявка.

— Да, капитан дон Лукас Деспиерто.

— Тъй, капитанът. Колко хубавичко щеше да е, да можеше човек да си поспи, без да се налага толкова често да се събужда! Върви, ще видя дали мога да дойда!

— Можеш да дойдеш? Можеш? Ти си длъжен, казвам ти. Службата те зове, а тя стои над твоя сън!

— Добре че ми напомни. Ще дойда значи.

Той влезе в колибата да си вземе фуражката, а другарят му бързо се отдалечи. Като се намери отново сам, сънливо отпуснатата му фигура се изпъна, а премрежените му очи придобиха онзи блясък, какъвто се забелязва само при темпераментните и решителни натури.

— Тоя наистина си помисли, че спя прав. Санта Лаурета, ама са лековерни тези хора! Какво ли му е скимнало на капитана, та е наредил да ме повикат? Да не би кесията му да е отново в отлив и той да чака заедно с онова платно да дойде и приливът? Скоро ще узная.

Пепе се отправи към жилището на началника си. Нещо се въртеше из главата на капитана, защото беше така потънал в мисли, че изобщо не усети влизането на Сънливеца.

Пепе се облегна на стената и затвори очи, но много добре забеляза сгънат лист хартия, който лежеше на пода и вероятно вече е бил разнасян насам-натам в нечий джоб. Един остър поглед изпод спуснатите клепачи към обърнатия с гръб към него капитан му показа, че може да рискува. Със светкавично движение Пепе вдигна хартията и я скри под плаща си. После изпадна отново в привидното си безразличие. Тайно си каза, че е жалко да остави да се подмята хартия, която навярно е ценна, щом като досега е била съхранявана.

В този момент капитанът се обърна и го забеляза.

— Ей, Пепе, спиш ли?

Мигелетът изпусна дълбока въздишка и отвори очи.

— Тук съм, сеньор капитан — отговори, отдавайки почитателно чест. — Наредили сте да ме повикат?

— Правилно! — каза дон Лукас. — Лоши времена, а, Пепе?

— Струва ми се, май съм чувал да се говори за това.

— Струва ти се? Е, да, да, мизерията на сегашните времена има над теб само наполовина власт — ти постоянно спиш.

Пепе сподави една прозявка.

— Когато спя, не гладувам. А и сегиз-тогиз ми се присънва, че правителството ми изплаща заплатата.

— По този начин ти за щастие си само за една кратка част от деня негов кредитор. Но знаеш ли също, че непрестанният ти сън всъщност лошо хармонира със задълженията ти на мигелет?

— А-а! Как тъй?

— Един брегови пазач трябва преди всичко да е нащрек. Хората с всеки изминал ден все повече говорят за твоята леност, а това лесно може да доведе дотам, че да бъдеш натирен от службата като непригоден служител. А ще е твърде тъжно да си съвсем без работа!

— Направо ужасно, сеньор капитан! — съгласи се Пепе с изключително добродушие.

— Аз и на службата вече умирам от глад, а каква ли ще стане тя, ако хич нямам никаква!

— Ще е по-ужасно и от служебната смърт. Но аз искам да те предпазя от такава беда и днес ще ти дам доказателство за доверието ми към теб, което ще възстанови репутацията ти.

— Сторете го, сеньор капитан — рече Пепе, като извади хартия и тютюн и започна безгрижно да си свива цигара.

— Тази нощ ще застанеш на пост, който мога да поверя само на най-благонадеждните от моите хора. Досега никога не си бил командирован там и аз се надявам, че ти ще изпълниш с цялото си усърдие своя дълг!

— Санта Лаурета! Като че ли това не се разбира изцяло от само себе си! И къде тая работа?

— В енсенадата [3].

— В залива? Хубаво! Какво трябва да правя там?

— Преди всичко да не заспиваш на поста си!

— Всячески ще опитам, макар вече от три часа да не съм затворил око, сеньор капитан! И после?

Дон Лукас даде заповедите си по такъв мъгляв начин, че и най-проницателният ум не би съумял да схване нещо от тях, което не му попречи в заключение да попита:

— Нали разбра всичко точно, Пепе?

— Съвсем точно! — увери мигелетът, ала му костваше доста труд да държи очите си отворени.

— И вземи фенера със себе си, за да те намеря в тъмното, когато дойда на инспекция. Сега можеш да си вървиш!

Въпреки заповедта Пепе не се помръдна от мястото си — клепачите му в крайна сметка все пак бяха клепнали. Капитанът го разтърси за ръката.

— Не чу ли? Можеш да си вървиш!

Мигелетът се окопити.

— Хубаво, сеньор капитан!

Той се измъкна през вратата с тътрещи се стъпки, а дон Лукас потри ръце с доволна физиономия.

— Тоя мъжага е по-ценен и от злато. Специално да го бях създал за моите потребности, пак нямаше да ми се удаде толкова сполучливо. Той ще спи и хърка като носорог, а аз ще прибера в джоба си няколко пълни шепи дублони!

Напуснал жилището на капитана, Пепе също поде свой монолог.

— Санта Лаурета, работата е точно такава, каквато си я мислех! Дон Лукас има нещо да върши в бухтата, най-вероятно някаква доходоносна тайна, и тъй като някой друг би будувал и би му попречил, той дава поста на мен. Хубаво, добри ми дон Лукас, аз ще спя, но само докогато на мен ми се струва уместно. А сега ще хвърля един поглед и на писмото. Нищо не е така изгодно, както да спиш, когато трябва всъщност служебно да бодърстваш!

С бърза, еластична походка той се върна в колибата си, където запали лампата и извади хартията. Беше научил четмото, с което никой от неговите другари не можеше да се похвали, ала държеше умението си в тайна. Писмото напълно съответстваше на неговото очакване.

— Правилно! Корабът е бригът «Есмералда», чийто капитан не се споменава. Той иска разрешение да пристане с неколцина от хората си в десет часа с лодка в енсенадата, плаща с четирийсет златни монети и моли за светлина, която да му служи като пътеводен знак. Затова значи капитанът заповяда да съм вземел фенера! Писмото му е било доставено най-вероятно чрез някой матрос на «Есмералда» и не би могло да попадне в по-добри ръце! Сеньор морски капитан, правителството не ми изплаща заплатата, значи вие ще предоставите кесията си на разположение на краля!

Малката бухта, наричана «енсенада» и току-що поверена на бдителността на Пепе, беше разположена така закътано между скалите, сякаш бе специално създадена да поощрява незаконната търговия. Поради усамотеното си разположение постът не беше безопасен. Морските изпарения тегнеха в мъгливата ноемврийска нощ като някое плътно покривало, като отнемаха възможността на обикновеното око да види нещо и приглушаваха звука на гласа, който би имал повод да вика за помощ.

Пепе зареди карабината, тикна ножа в пояса си, запали снабдения с бленди фенер и тръгна към своя пост. Който видеше сега сънливия, постоянно отпуснат мигелет, надали щеше да го познае — толкова твърди и уверени бяха неговите иначе тромави крачки, толкова гъвкави и ловки бяха движенията му и толкова изправена и стегната бе неговата обикновено дремливо сгърбена фигура.

Може би минаваше девет часът. Нощта беше тиха, тъмна и студена. Откъм селото не се долавяше и най-малкият шум и само глухият прибой на океана смущаваше мълчанието на природата. Нито една звезда не се виждаше на небосвода. Единствената светлина идваше от фенера на мигелета, който бе стигнал до бухтата и с предпазливо осветяване наоколо се увери, че е сам.

Пепе постави фенера така, че лъчът му да пада към морето и към водещия за селото дълбок път, и се излегна на няколко крачки от него на земята, при което имаше възможност да обгръща с поглед пътя и бухтата.

— Сеньор капитан — промърмори доволен той, — вие май наистина се доверявате твърде много на хората, които постоянно спят. За вас, изглежда, е много важно да му ударя едно сънче. Добре, убедете се, че съм послушен!

Може би около половин час Пепе остана сам — отдаден на мислите си, наблюдаващ с най-голяма акуратност бухтата и врязания път. Имаше очи, каквито рядко се срещат, и знаеше, че няма да му се изплъзне и най-малката дреболия.

Чу пясъка по пешеходния път леко да хрущи и на излизащия от фенера сноп светлина се появи фигура, в която Пепе разпозна достопочтения дон Лукас. Тутакси затвори очи, отвори уста и остави да се доловят онези звуци, които са последица от неудобно положение по време на сън.

Капитанът приближи и се наведе към него.

— Пепе! — подвикна полугласно.

На мигелета не му и хрумваше да отговори.

— Пепе! — повика за втори път капитанът малко по-силно. Сънливеца продължаваше спокойно да похърква. Дон Лукас постоя известно време нерешително и очаквателно, но, изглежда, все пак се задоволи и скоро шумът от крачките му се изгуби в далечината.

— Разкара се! — рече Пепе, докато се надигаше. — Би трябвало наистина да се държа много непохватно, за да не ми се удаде да уловя риба там, където и капитанът е хвърлил мрежата си!

Той запълзя предпазливо към ръба на стръмния откос, в чието подножие лежеше тесният плаж, и залегна в засада сред гъстите треволяци. Вместо да напряга напразно очите си, той концентрира цялата сила и острота на сетивата си в слуха.

В един момент откъм повърхността на водата се чу слаб шум, а няколко мига по-късно Пепе ясно различи тихото плискане на обвитите гребла и намаленото скрибуцане на ключовете, в които се триеха прътите им. Една по-тъмна точка се открои на сивкавата мъгла и ставаше все по-голяма, накрая се превърна в лодка, следвана от бяла пенеста бразда. Лодката приближи до брега на бухтата и пристана.

— Сеньор Деспиерто! — подвикна приглушен глас.

— Тук!

Фигурата на капитана се изправи до плавателния съд от земята, където до този момент не беше различима.

— Подсигурено ли е всичко?

— Подсигурено.

— Сам ли сте?

— Там горе при фенера лежи един от моите карабинери — спи като мъртвец. Ако не искам да бъда изненадан, трябва да заема енсенадата и аз го сторих с един мъж, страдащ от сънна болест.

— Добре, ето ви четирийсетте златни монети! Но сега се погрижете никой да не ме обезпокои. Върнете се обратно в селото, като ми дадете преди това знак, че човекът наистина спи.

— Както желаете, сеньор капитан. Ще имитирам крясъка на чайка, сетне ще бъдете напълно сигурен!

Пепе чу звънтенето на златото, но побърза да се върне незабавно на мястото, където преди малко беше лежал. Не мина и минута и капитанът отново застана пред него.

— Пепе!

Той изхърка, но не се помръдна. Дон Лукас го докосна по ръката.

— Пепе, стани!

Мигелетът не се подведе да направи и най-малкото движение и началникът му се отдалечи. Когато уговореният крясък прозвуча, бреговият пазач вече лежеше отново до откоса и наблюдаваше лодката. В нея се намираха само трима души, от които никой още не беше слязъл. Дрехите им не приличаха на онези, носени обикновено от контрабандистите.

— Оо — прошушна учудено Пепе, — няма нито една бала стока в лодката! Да не би да не са контрабандисти? Но тогава пък какви ще са намеренията им?

— Слизайте, сега е сигурно! — каза един от тримата с глас, по който си личеше, че е свикнал да заповядва. — Тръгнете тук покрай водата и се изкачете по цепнатината, която води до балкона. Трябва да знам дали хората са още будни!

Двамата мъже се отдалечиха. Пепе видя, че облеклото им прилича на това на корсарите, ала не различи чертите на лицата им под баскските барети. Останалият в лодката мъж беше плътно загърнат в плаща си и гледаше навътре в морето, така че не забеляза фигурата на Пепе, който се изправи бавно и измери с очи разстоянието, делящо го от равния бряг. Непознатият направи движение да се обърне към сушата и в същия миг ловкият мигелет се намери с един тигърски скок при него. Преди изненаданият човек да е съумял да издаде и един звук, той опря дулото на карабината в гърдите му.

— Нито гък или движение, сеньор, за да не ви осинови смъртта!

— Кой си ти? — попита нападнатият, измервайки с искрящи очи заплашителната стойка на врага си.

— Кой съм? Че кой друг освен Пепе, който лежал там горе и къртел като мъртвец. Чайката не е птица, на която човек може да разчита!

— Значи дон Лукас Деспиерто ме е измамил? Горко му!

— Да ви е измамил? Хич и през ум не му е минавало! Аз действам по свое собствено усмотрение. Той е напълно неспособен да ви заблуди, както доказват четирийсетте унции, които отнесе със себе си вкъщи.

— Значи ти ни вземаш за контрабандисти?

— Не. Та нали нямате никаква стока при себе си и човек би трябвало всъщност да гледа на въжената стълба, която лежи тук, като на мострен модел. По-скоро ви смятам за сеньор, който е решил да се поразтъпче, и тъй като аз в действителност не бива да го допусна, то ми се иска да вярвам, че в джоба ви се намират още няколко унции.

— Аа, ето каква била работата! Колко искаш?

— Вие дадохте на капитана четирийсет унции!

— Двайсет!

— На ваше място бих предпочел да кажа четирийсет, защото това е истинската сума и…

— Двайсет, казвам ти!

— Добре де, аз съм тактичен човек и няма да споря повече с вас. Двайсет е получил значи капитанът! Не ми се ще да проявявам нескромност — той е офицер, а аз съм само войник. Ако му бяхте дали четирийсет, щях да се задоволя с двайсет. Но тъй като той е получил само двайсет, то се виждам принуден да поискам четирийсетте!

— Мошеник!

Непознатият беше млад мъж на около двадесет и пет години. Имаше възкафеникавия тен на моряк; гъсти тъмни вежди подчертаваха кокалестото чело; мрачно горящите очи издаваха непримирима страст; изкривената надолу уста — цинично-надменен нрав, а силно врязаните въпреки младата възраст бръчки в страните придаваха на лицето му високомерен, презрителен израз. Отмъстителността и честолюбието изглежда бяха господстващите наклонности на този мъж. Само тъмните къдрави коси смекчаваха донякъде студенината и строгостта на чертите му. Облеклото му беше униформата на офицер от испанската марина. При последното възклицание очите му метнаха заплашителни светкавици и той направи движение да скочи.

— Останете си седнал, сеньор, инак ще отнесете куршума! «Мошеникът» ще се направи, че не е чул, но не изричайте думата повторно, защото и мен не ме е грижа към кой род човеци вие принадлежите! И тъй, четирийсет унции, сеньор!

— Нямам ги у себе си!

— В такъв случай ми е жал за вас, защото ще трябва да ви арестувам като подозрителен!

— Чакай, докато се върнат хората ми, с чиято помощ може би ще събера сумата!

— Нямам ни най-малко желание да се счепквам с двамата типове. Слизайте и ме следвайте! Аз съм тук на пост и съм длъжен да предавам всяко лице, което ми се е сторило подозрително.

— Значи, ако платя, ще мога да правя каквото ми е по угодата?

— Четирийсет унции!

— Наистина ги нямам у себе си, но ето един пръстен, който е петкратно по-ценен!

Той изхлузи от пръста си един пръстен и го подаде на мигелета, който го взе и прегледа. Изглеждаше нерешителен.

— Вземай го и да те няма! — викна капитанът гневно.

— Ще рискувам, приемайки го за четирийсет унции.

— И сега си глух, сляп и ням?

— Да, при условие че уредите вашата работа по такъв начин, че да не ми се налага да чувам, виждам и говоря!

Без повече думи Пепе се отправи обратно към фенера си, на чиято светлина остави брилянта да заискри.

— Не съм познавач на такива неща, но мисля, че направих по-добър гешефт от почтения дон Лукас Деспиерто. Ако този камък е истински, то на драго сърце ще опростя неизплатените заплати на правителството на всехристиянското кралство, макар да съм принуден още на заранта да зарева толкова високо за неиздължените възнаграждения, та всеки да помисли, че наближавам гладната си смърт.

Пепе се изтегна на земята и като че заспа. Но в лявата си ръка държеше ножа, а с дясната обхващаше здраво карабината — сигурно доказателство, че няма основание да дарява с прекалено доверие капитана и двамината му спътници.

Капитанът все още седеше в лодката и очакваше доклада на хората си, за да потегли. По едно време долови тихи, прокрадващи се стъпки, които приближаваха към него.

— Хосе?

— Капитане!

— Ти си бил! Е?

— Всичко според очакванията. Донята още будува, а момчето спи в люлката.

— Вземи тогава въжената стълба и ела!

Капитанът слезе от лодката, хвърли на човека стълбата и закрачи напред — все покрай водата, докато стигна до един скален процеп. Изкатери се по скалите до замъка. Застана точно до балкона, подпрян от масивни каменни трегери. Погледна нагоре и съзря втория си помощник, който го очакваше.

— Хвани стълбата, Хуан, и я закрепи здраво за балюстрадата! Заповедта беше изпълнена мълчешком. Капитанът се изкачи до балкона и надникна през широката стъклена врата към една стая, която беше толкова голяма, че единствената лампа едва я осветяваше.

Край една люлка седеше млада, приказно красива жена и гледаше с любвеобилни очи спящото в нея момченце. Един юмручен удар разби стъклото и в следния миг капитанът стоеше в стаята. Младата жена скочи уплашено и се вторачи в него като в някой призрак.

— Боже мой, кой сте вие, какво искате?

— Кой съм? Не позна ли доня Луиса своя девер?

— Моя…! Света майко Божия, да, той е, вие сте дон Антонио, когото всички смятахме за мъртъв!

Вълнението на графинята не можеше да се опише. Графът гледаше със спокойна, подигравателна усмивка бледото й лице.

— Да, сеньора снахичке, смятали сте ме за мъртъв, ала съдбата нямаше чак толкова лоши намерения към мен, както сте си мислили. Аз съм все още жив и ще трябва да ви помоля за прошка, задето се осмелих да ви убедя в моето съществуване.

— В такъв случай благодаря заедно с вас на Бога, който милостиво ви е закрилял и върнал благополучно! Но кажете къде се намирахте досега, понеже нямахме и най-малката вест за вас!

— Бях изпратен за Куба, но една френска флотилия ни настигна и взе на абордаж. Съпротивата беше напразна. Отведоха ме в Мартиника, където по-късно с куп опасности за живота успях да завладея един бриг, чийто екипаж избихме, за да се отправим в открито море. Кръстосвах водите на Централна и Южна Америка, като направих някой и друг хубав улов, и сега се връщам, за да се насладя на плодовете на моето морско щастие.

— Казвам ви сърдечно добре дошли в родината, дон Антонио! Но защо идвате в толкова необичаен час и по толкова странен път в замъка Еланчове?

— Не отгатвате ли, вярно, моя доня?

Тя се вгледа в лицето му и неволно потрепери, откривайки изписани на него единствено ненавист и коварство.

— Какво да отгатна, дон Антонио?

— Че ми се пречкате на пътя — вие и момчето, отнело ми наследството, което щеше да ме направи най-богатия човек в кралството, ако моят брат не се бе оставил да бъде оплетен от вашия глас. Аз съм свикнал да гледам на владенията на Медиана като на свои и няма да се откажа и за миг от тази си привичка.

— Правилно ли чувам! Възможно ли е…

— Съвсем правилно чувате — прекъсна я той — и всичко е възможно, щом аз го искам. А идвам в толкова късен час и по този необичаен път при вас, за да мога да вляза тържествено през деня в замъка Еланчове като единствения Медиана. Онова, което ми се пречка по пътя, аз стъпквам, а на пътя ми сте вие, вие и вашето дете!

С широко разтворени от ужас очи младата жена се вторачи в него. Трудно й беше да проумее какви намерения го водеха при нея — него, брата на загиналия й съпруг. Като светкавица й проблесна мисълта, че трябва да защити себе си и своя малък Фабиан. С няколко бързи крачки графинята се впусна към звънеца. Но преди да успее да дръпне шнура, злокобният посетител вече стоеше до нея и с един ненадеен удар я просна на пода, където тя остана да лежи в безсъзнание.

— Хосе! Хуан!

Двамата мъже влязоха от балкона. По лицата им беше отпечатан истински корсарски дух.

— С жената лесно се оправих. Отстранете я… но добре и сигурно!

Без колебание бруталните типове уловиха графинята и я повлякоха. А графът се наведе над спящото дете и разгледа лицето му.

— Той има чертите на Медиана и е син на моя брат. Тази жена ми беше чужда; за нейната смърт мога спокойно да мисля, ала него ще оставя жив. Ако никога не узнае къде е бил роден, никога няма да може да ми навреди.

Хуан и Хосе влязоха отново. С безстрастно лице капитанът видя как избърсаха кървавата кама в бялата копринена завивка на люлката.

— Вземайте каквото ви харесва, но действайте по-бързо и подбирайте полезни неща. Лодката е малка и не може да побира много!

— А детето?

— Ще го взема с нас. Ще го облечем в други дрехи и на ширината на Байона [4] ще го спуснем в една лодка!…

През това време Пепе Сънливеца лежеше край фенера си и мислеше за многото унции, които щеше да получи срещу толкова лесно придобития пръстен. Той имаше доблестен и честен характер, но все пак бе човек, който трябва да си изкарва насъщния, ако не иска да умре от глад. А пък и държавата спокойно го бе предоставила на гладната смърт. Мигелетът не чувстваше съвестта си особено обременена от съзнанието, че си е извоювал потребното по потаен път. Но колкото по-бляскаво искреше пръстенът, толкова по-замислен ставаше неговият поглед. Да остави да се промъкнат няколко бали стока, той не смяташе за смъртен грях, само че лодката не съдържаше нищо контрабандно, а въжената стълба намекваше за начинание, което би могло да тегне по-тежко на душата му, отколкото някоя малка незначителна контрабанда.

— Санта Лаурета, ами ако съм предложил ръката си за някое наказуемо със смърт престъпление! Пепе, там горе в небето има един и той вижда всичко, което вършиш! Какво ли ще си помисли за теб, ако… хъмм, те тръгнаха към замъка. Какво ли се канят да правят там?

Изпълнен с безпокойство, Пепе се въртеше насам-натам, оглеждаше пръстена, който щеше да му донесе хляб, после се загледа замислено в гъстата мъгла и към облаците нагоре и накрая не можа да издържи на гнетящото го предчувствие.

— Тръгвам! Трябва да видя с какво се занимават!

Той се надигна, остави фенера да си стои, скочи от откоса долу и се запромъква с нечути стъпки към скалната цепнатина. Стори му се, че долавя приближаващи стъпки и приглушено детско хлипане. Бързо се хвърли на земята.

Зададоха се трима мъже. Предният от тях носеше в ръцете си малко момченце и опитваше с тихи заплахи да го накара да мълчи. Другите двама мъкнеха на гръб обемисти бохчи. Явно беше извършено престъпление, може би дори отвличане на дете, и мигелетът вече се канеше да се изправи и да заповяда на мъжете да спрат, когато крачещият начело спря и се обърна назад.

— Свалете нещата си и се промъкнете там горе до светлината. Бреговият пазач, който лежи там, ни видя и може по-късно да ни издаде. Знаете какво трябва да се направи при това положение!

Хуан и Хосе оставиха плячката на земята и се гласяха да се подчинят на заповедта, ала Пепе вече стоеше пред тях с насочена карабина.

— Стойте, сеньорес! Нито крачка повече!

— Напред! — повели капитанът.

Отекна изстрел и прострелян в главата, Хосе се срина на земята. Мигелетът измъкна ножа си и скочи към капитана, който рязко се извъртя и… лезвието се плъзна по бузката на детето. То нададе висок болезнен писък, който стъписа за миг добряка Пепе. Той скочи бързо след двамата бегълци, ала твърде късно, защото, когато достигна мястото, където бе лежала лодката, тя вече се намираше на няколко удара с весла навътре в морето. След няколко секунди лодката изчезна в гъстата мантия на мъглата, виснала с оловна тежест върху водата.

— Санта Лаурета, престъпниците отплаваха! Да имах някоя лодка или нещо подобно, сигурно нямаше да ми се изплъзнат, ама сега трябва да ги оставя да офейкат! Скъпи ми дон Лукас Деспиерто, от тая работа може да се забърка дяволска попара, която ние с теб ще трябва да изсърбаме. Я да хвърля едно око на типа, по когото стрелях.

Той отиде да вземе фенера и закрачи към брега. Хосе беше мъртъв. Двете бохчи лежаха до него.

— Не бива да ги отварям, а ще изчакам, като дойде смяната или капитанът на проверка!

Поклати замислено глава, зареди карабината и се отправи обратно към поста си. Не след дълго пясъкът захрущя.

— Пепе!

— Сеньор капитан!

— Ти ли стреля?

— Да.

— По дяволите! Надявах се да си се добрал в съня си до пушката и тя да е изгърмяла. По кого се цели?

— Елате и вижте сам!

Той взе фенера и поведе изплашения дон Лукас към убития.

— Кой е човекът?

— Не зная, сеньор капитан!

— Защо стреля по него?

Вместо отговор Пепе посочи бохчите.

— Аа, някой контрабандист!

— Бяха трима!

— Трима? — попита капитанът угрижено. — Къде са другите?

— Офейкаха с лодката.

— С лодката?

Дон Лукас тропна с крак — не можа да се разбере дали от яд, че са се изплъзнали, или от ярост, че Пепе се е намесил в тази щекотлива работа.

— Откъде се взе лодката?

— Хмм… когато се събудих, тя си беше там. Слязох и я намерих празна. После тръгнах покрай водата и срещнах ония. Единият носеше някакво дете, а другите се бяха натоварили с тези неща. Поискаха да се нахвърлят върху мен и да ме пречукат, а аз им викнах да спрат. И понеже не го сториха, открих огън. Останалото знаете, сеньор капитан.

— Por Dios, странна история! Я да видя какво има в бохчите!

Той развърза възлите и отскочи стъписано.

— Санта Мадона, те са нахълтали с взлом в замъка! Кое ли е било детето? Ама да не би пък малкият дон Фабиан?

Капитанът зашари безпомощно с големи крачки напред-назад, сетне спря внезапно пред мигелета.

— Пепе, когато си се събудил, казваш, лодката била тук?

— Да.

— В такъв случай значи си спал?

— Хмм! — покашля се карабинерото.

— Добре! Помниш ли какво ти казах тази вечер?

— Че може да бъда изгонен от служба, ако спя.

— Да, и че искам да ти дам едно свидетелство за моето доверие, като те пратя в енсенадата. Въпреки всичко ти си заспал! Това ще ти коства главата ведно с врата, ако горе при графинята се е случило някакво нещастие!

Пепе не показа ни най-малка следа от страх или разтревоженост — просто се прозя.

— Ее?

— За главата си не се боя, сеньор капитан.

— Как тъй?

— Аз имах право на сън.

— Какво право?

— В действителност аз видях лодката да пристава. Капитанът на брига «Есмералда» седеше при кормилото.

— Ааа! Откъде го знаеш?

— От едно писмо, което някой беше изгубил. Този Някой дойде в енсенадата и получи четирийсет унции, в замяна на които нададе само един крясък на чайка. Нямах ли право за спането, сеньор Лукас Деспиерто?

— Diablo [5]! Писмото в теб ли е?

— Да.

— Къде?

— В моето жилище.

— Трябва да го видя!

— Хубаво, сеньор капитан! Ама не трябва ли да го покажа по-напред на алкалда [6] дон Рамон Кохечо?

Капитанът приглуши гневния си допреди малко глас до тихо доверително шептене.

— Пепе, знаеш, че винаги съм те ценил!

Мигелетът се прозя.

— И знаеш също така добре, че съм твой началник, от когото не бива нищо да криеш. Та ако в замъка се е случила някаква беда, то…

— То това ще ми коства главата ведно с врата!

— Всъщност да, но аз ще пусна в ход протекциите си и ще сторя за теб всичко, което е по силите ми!… Покажи ми писмото!

— Ще го получите!

— Но преди алкалда?

На Пепе като че ли много му се спеше. Той се прозя отново, и то толкова изразително, че капитанът видимо се изплаши.

— Ее?

— Сеньор капитан, аз имам двама началници — вие и алкалдът. Според мен писмото принадлежи на последния. Само че аз трябва да остана в енсенадата до сутрешната смяна и ако драсканицата изчезне дотогава от колибата ми, няма как да спомена повече за нея.

— Добре, скъпи ми Пепе. Тя къде се намира? Сигурно все пак си я скътал, а?

— Трябва да е в джоба на панталона ми.

— Това действително не е най-подходящото място за толкова важна вещ! Ти прочете ли я?

— Да.

— Значи можеш да четеш? — прозвуча извънредно учудено въпросът.

— Малко, сеньор капитан.

— Къде си се научил?

Бреговият пазач бе уморен, изглежда, до рухване — той се прозя с такава продължителност, сякаш е бил заставен месеци наред да будува, като междувременно от широко разчекнатата уста прозвуча:

— На…сън… сеньор… капи…тан!

— Насън? — попита другият с мъчително потиснат гняв.

— Да. Присъни ми се, че съм в някакъв манастир, където трябваше да уча, защото щях да ставам приор [7] и сетне главен инквизитор.

— Тогава продължавай да спиш, Пепе, може пък наистина да станеш такъв! А сега трябва да си вървя и да направя донесение, за да бъдат записани фактите. Имай грижата никой да не докосва трупа и двете бохчи.

Той се изгуби в мрака, а Пепе остана заслушан в стъпките му, докато отзвучаха в далечината.

— Санта Лаурета, как ще се рови капитанът в старите ми панталони! И все пак аз му казах чистата истина, защото писмото наистина е пъхнато вътре, ама не в онези, дето висят на пирона, а в тези, които съм нахлузил на краката си. А що се отнася до главата ми, смятам, че тя си стои по-здраво на мястото си, отколкото тази на достопочтения дон Лукас, който не е научил четмото насън. А сега трябва да се погрижа пръстенът да не бъде намерен от някой любител колекционер, който може да ме пипне за яката.

Той пристъпи до един лежащ в пясъка скален блок, тежък няколко центнера. Сам човек едва ли би могъл да го помръдне. Но Пепе го повдигна без голямо усилие, сложи пръстена под него и остави камъкът да се върне в предишното си положение. Мигелетът очевидно притежаваше физическа сила, която го правеше равностоен противник и на най-силния мъж. Той си легна отново, уви се в наметалото и зачака развитието на нещата…

По същото време една възрастна жена прекоси тичешком Еланчове и зачука по кепенка на една мизерна барака, разположена в края на селото.

— Дон Грегорио, сеньор ескрибано [8], ставайте, ставайте, случиха се ужасни неща!

От вътрешността на колибата се чу негодуващо сумтене и пъшкане и след това един ядовит глас.

— Кой е?

— Аз съм, Николаса, икономката на дон Рамон, алкалда!

Прозорецът се отвори и се появи една сънена глава.

— Вие ли сте наистина, доня Николаса? — попита внезапно смутеният в съня си човек с онази испанска вежливост, с която двама ваксаджии се обръщат един към друг досущ като първостепенни грандове. — Какво се е случило?

— Ах, скъпи дон Грегорио, случи се ужасно нещо! Току-що ни събуди капитан дон Лукас Деспиерто и съобщи, че долу край водата лежал някакъв мъртвец, застрелян от Пепе Сънливеца. Редом с него се намирали две бохчи, пълни със скъпоценности от замъка. Били трима мъже, но двама се изплъзнали в морето. Единият носел в ръцете си дете. Предполага се, че те са нахлули с взлом в замъка и са извършили ужасяващи злодеяния. Дон Рамон, моят господар, иска да отиде веднага с капитана горе, за да разследва, и тъй като вие сте ескрибаното, то трябваше да дойда да ви взема. Действайте бързо, сеньор, няма време за губене! Аз ще избързам напред и ще се помоля на свети Бартоломео да вземе Еланчове под своя закрила.

— Вървете, вървете и се молете, аз идвам веднага! — отговори писарят, като отдръпна главата си и затвори прозореца.

Само след броени мигове се измъкна от вратата и хукна към къщата на началника си, при когото се намираше капитанът. Алкалдът посрещна писаря със сериозност, подобаваща за важността на събитията.

— Сеньор ескрибано, наредих да ви повикат, за да проследим съвместно хода на едно престъпление, което вероятно ще бъде наречено изключителен криминален случай, ако въобще се е случило. Носите ли мастило със себе си?

— Por Dios, дон Рамон, забравих го в бързината.

— Вземете тогава моето!

— То е напълно засъхнало, защото от три тримесечия не ни се е налагало и една буквичка да изпишем.

— Нищо. В замъка навярно имат мастило! Как стоят нещата с хартията?

— Трите листа, които купихме за Адвента [9], употребихме още преди месеци.

— В замъка ще намерим достатъчно! Запалете фенера и ни осветявайте отпред. Мога ли да ви помоля, дон Лукас, да се присъедините към нас?

— С удоволствие, сеньор алкалд!

Тримата мъже напуснаха къщата и закрачиха към замъка. Намериха портата заключена и почукаха с тежкото желязно чукало.

Едва след дълго време доловиха тътрещи се по двора стъпки и един недоволен глас попита:

— Кой желае достъп в толкова късен час?

— В името на закона отворете веднага! В замъка е бил извършен изключително сериозен кримен [10]!

— Кримен? Какво е това? — запита мъжът, докато избутваше резето.

Когато портата се отвори, влизащите разпознаха кастелана на графинята.

— Кримен е отвличането на дете, свързано с утежняващи обстоятелства под формата на два вързопа, дон Хуан де Диас — отговори с достойнство алкалдът. — Къде е нейно превъзходителство, високоуважаемата сеньора графиня Де Медиана?

— Спи в стаята си.

— Ще ви помоля да я събудите и веднага да ни въведете при нея!

— По това време? Какво искате да кажете с момчето и двата вързопа?

— Това е вече работа на нашата юридическа дискретност. Значи напред, в името на закона!

Добрият алкалд рядко бе имал възможност да привлече вниманието върху достойнството на своята длъжност, ето защо го правеше с такава демонстративност.

С тежки, важни крачки тримата мъже минаха по двора и изкачиха стълбището. Хуан изчезна в покоите на графинята, ала скоро се върна ужасен.

— Дон Рамон, дон Лукас, сеньор ескрибано, ох, оох, какво видях, какво… ох, ох…!

Той се бореше за глътка въздух, като кършеше ръце и мяташе наоколо безпомощни погледи.

— Какво сте видели, дон Хуан?

— Нещо страшно, нещо ужасно, нещо, изправящо косите, нещо…

— Какво нещо? В името на закона, изисквам с цялата си сериозност веднага да ми кажете какво сте видели!

— Графинята…

— Е, да де, сигурно сте я видели, след като ви пратих при нея. Ама откога пък донята е станала толкова ужасна и изправяща косите дама?

— Откакто… е била намушкана! — изтръгна се от треперещите устни.

— Намушкана? Света Дево! Точно ли видяхте?

— Съвсем точно, толкова точно и ясно, че от страх едва успях да се върна при вас. Елате и се убедете сами!

Той поведе тримата към стаята с балкона, в която лампата още гореше. В съседното помещение графинята лежеше в кърви върху леглото. Гледката скова за дълго време езиците на мъжете. Алкалдът се съвзе пръв от вцепенението.

— Дон Хуан де Диас, имате ли перо и хартия? — попита с твърд глас.

— Там, на писалищния пулт лежи каквото търсите.

— Сеньор ескрибано, застанете до пулта и записвайте всичко, което чувате! Започвам разследването.

Разпитът установи, че прислугата не знае за извършеното престъпление и че никой не е бил смутен в съня си от някакъв звук или необичаен шум. Малкият Фабиан липсваше. Строшеният балконски прозорец показваше пътя, по който бяха проникнали извършителите. Всичко ценно беше задигнато, а все още висящата въжена стълба допълваше картината, която човек можеше да си състави за хода на отвратителните събития.

Ескрибаното дон Грегорио пишеше ли пишеше, та чак перото проскърцваше. Едри капки пот се отделяха от челото му, защото той през целия си живот не беше изразходвал толкова мастило, колкото през този половин час. Наложи се да подостри и перото. Накрая алкалдът заяви, че е приключил с разследването си в замъка.

— Заповядвам в името на закона всичко тук да си остане така, както си е, до идването на прокурадора [11], на когото ще докладвам, след като посетя и брега!

Той подкани присъстващите да излязат от стаята, заключи и пъхна ключа в джоба си. С капитана и писаря се отправиха към трупа на застреляния.

— Няма ли да вземете алгасила [12], дон Рамон? — попита писарят. — В такива случаи присъствието на полицията е наложително.

— Аз самият съм полиция, а алгасила не бива да безпокоим, защото до обяд трябва да ми приготви новото палто. Ако не беше изучил благородното шивашко изкуство, досега да е умрял от глад, понеже няма как да получи заплата — общинската каса не е устроена за такива неща.

Когато тримата мъже стигнаха до брега, капитанът се качи горе при Пепе, който все още лежеше до фенера си.

— Пепе!

Бреговият пазач спеше.

— Пепе!

Дон Лукас сграбчи ръката на поспаливия пазач и здравата го разтърси.

— Пепе, събуди се, алкалдът иска да те чуе.

Мигелетът се пробуди.

— Да ме чуе? Аа, сеньор капитан, вие сте били! Къде е алкалдът?

— Долу при трупа. Но кажи ми бързо, Пепе, къде си тикнал писмото?

— В панталоните, мисля.

— Мислиш? Значи не знаеш със сигурност?

— Съвсем сигурно, защото което знам със сигурност, мога и да го мисля.

— Но то не е в тях!

— Не? Откъде знаете, дон Лукас?

От този въпрос капитанът се смути, ала сметна за най-добре да каже истината.

— Помислих, че докато те няма, скъпоценната хартийка може да се изгуби, и влязох, за да я прибера на сигурно място. Само че джобовете на панталона бяха празни. Сещаш ли се къде е писмото?

— Беше си в панталона, сеньор капитан. А щом вече не е в него, то нищо друго не мога да си помисля, освен че сега се намира на сигурното място, за което говорехте.

— Мислиш, че аз съм го взел?

Пепе се прозя.

— Няма ли да вървим при алкалда?

— Да. Та писмото…?

— Се намира в панталона!

Пепе взе фенера, предоставяйки на капитана да реши да го следва или не.

Когато пристигнаха при трупа, завариха дон Рамон Кохечо да прави опис на откраднатите неща. С прегледа на мъртвеца той беше приключил.

— Я елате насам, сеньор Пепе — рече той. — Имам да ви задам в името на закона няколко въпроса. Вие сте били днес на енсенада-поста?

— Да.

— Кога застъпихте?

— Към девет.

— Какво сторихте, когато дойдохте на самото място?

— Аз… хмм, седнах на земята.

— А после?

— А после… после пак станах.

— Но между това навярно мъничко сте подремнали, а?

Последните думи предизвикаха особен ефект у мигелета — той отвори уста и се прозина.

— Нима вие днес не сте спали, дон Рамон?

— Да, но не се намирах на пост. Та станахте значи и после…?

— …слязох на брега и прострелях този човек в главата.

— Как стана цялата работа?

Пепе заразправя хода на събитията. Ескрибаното клечеше между двата фенера с хартия на коляното и записваше показанията.

— Ще вземем с нас бохчите, но трупа ще оставим да лежи тук — постанови алкалдът. — Той остава под ваша опека, Пепе, и аз се надявам, че ни е гарантиран.

— Гарантиран като в лоното Авраамово, понеже не очаквам негодяят из един път да оживее и да хукне към замъка, иначе пак ще трябва да му тегля един куршум!

— Хайде, дон Лукас! Нашата задача тук приключи! Тримата мъже се отдалечиха, а Пепе се изтегна отново на земята. До смяната вече никой не го обезпокои. Той се върна в селото, за да си отспи истински — не само привидно.

Убийството с цел грабеж в замъка Еланчове беше голяма сензация. Правосъдието в страната никога не е заслужавало похвала, а в онези времена още по-малко. Правеше се всичко възможно — или поне се твърдеше, че се прави, за да се открият извършителите и да се узнае съдбата на малкия Фабиан, но… напразно. Единствените двама, които можеха да внесат известна яснота, Пепе и капитанът, мълчаха. Но честният Пепе чувстваше угризения на съвестта. Той не можеше да се освободи от мисълта, че носи част от вината, която убийците бяха отнесли със себе си от Еланчове. Пръстенът остана скрит под камъка. Пепе предпочиташе по-скоро да гладува, отколкото да се храни до насита от кървавите пари.

Седмица след онази нощ в енсенадата мигелетът бе застъпил на дневно дежурство. Един тримачтов кораб бе изчаквал в открито море прилива и сега влезе в пристанището. Той явно искаше да вземе само вода и единственият пасажер, веднага щом котвата падна, нареди да го откарат на сушата.

Пепе стоеше редом с кастелана Хуан де Диас, който неволно нададе вик на изненада.

— Какво има, дон Хуан де Диас?

— Виждате ли мъжа в лодката?

— Да.

— Знаете ли кой е?

— Не. Той е закрил лице с края на плаща си, за да се предпази от слънцето.

— И въпреки това аз го познах! Ох, това е свято чудо! Мъртвите стават и отново оживяват.

— Санта Лаурета, почти ме карате да се страхувам! Този мъж мъртъв ли е бил?

— Никога ли не сте чували, че граф Антонио де Медиана е мъртъв?

— Мъртъв или безследно изчезнал! Какво общо има този сеньор с граф Антонио?

— Какво общо има с него? Por Dios, страшно много, ами че нали това е самият той? Аз го познавам и веднага ще го поздравя!

Старият майордомо [13] се завтече към мястото, където пасажерът от лодката тъкмо бе скочил на сушата като човек, свикнал на такива скокове. Лицето му сега не беше закрито и… Пепе нададе възглас, в който прозвуча повече ужас, отколкото изненада.

— Света майко от Сеговия, това не е никой друг, а капитанът, от когото получих пръстена! Наистина трябва да е графът, защото подава ръка на Диас, както господарят поздравява слуга!

Двамата поеха по пътя към замъка и трябваше да минат край Пепе, който, почти треперещ от възбуда, измерваше пристигналия със святкащи очи. Графът прониза с тъмните си очи фигурата на мигелета и внезапно пребледня. Пепе пристъпи крачка напред.

— Позволете, дон Хуан де Диас! Този сеньор наистина ли е ексцеленсия [14] Де Медиана?

— Да, Пепе, имах право. Той е моят височайш господар и повелител. Завръща се в Еланчове от дълго и далечно пътуване!

Пепе се обърна към графа.

— В такъв случай моля за един разговор, дон Антонио!

— По какъв повод?

— По много важен въпрос.

— Изречете го!

— Мога да го сторя само на четири очи.

— Тогава елате горе в замъка.

— Смяната е в шест часа. Ще дойда след нея!

В тона на мигелета липсваше онова традиционно смирение, с което един нископоставен говори с по-знатен. Неговите последни думи прозвучаха едва ли не заплашително. Очите на графа проблеснаха, ала той се овладя и на устата му трепна презрителна усмивка.

— Ами ела! — прозвуча студено и сурово, почти като предизвикателство.

Двамата продължиха пътя си.

Пепе ги проследи с очи, докато се изгубиха зад скалите.

— Санта Лаурета, той е наистина, и по гласа го разпознах! Убил е графинята и е отвлякъл малкия дон Фабиан, за да се сдобие с имота им. Сега ще се освободя от терзанията, които съвестта ми причиняваше. Ще го обвиня пред съда. Да, да, ще го сторя, макар той да е граф, а аз само Пепе Сънливеца!

Той едва изтрая да стане шест часът и след като се освободи от наряда, се изкачи с припрени крачки до замъка.

Там беше въведен в същата стая с балкона, в която бе нападната графинята. Графът стоеше до прозореца и зяпаше морето. При влизането на бреговия пазач рязко се обърна.

— Защо не си остави вън карабината?

— Защото не съм убеден, че мога да се лиша тук от нея — отговори Пепе спокойно.

— Виж ти! Какво искаш?

— Искам да попитам дали ще пожелаете да си вземете обратно пръстена.

— Какъв пръстен?

— Онзи, който получих в есенадата от капитана на «Есмералда».

— Върви си! Нямам нито време, нито охота да слушам загадките ти!

— За вас те не са загадки. Къде е дон Фабиан, момчето, с което ми се измъкнахте?

Графът приближи с няколко бързи крачки. Стисна юмруци, ала бе принуден да ги отпусне, когато Пепе вдигна карабината.

— Да не си превъртял?

— Не — ухили се мигелетът. — Мислите и умът ми са си толкова здрави и наред, че не бих ги разменил срещу никоя титла. Върнете момчето!

— Ще наредя да те арестуват и пратят в лудницата!

— Аз ще наредя да ви арестуват и пратят на ешафода или на галерите!… Къде е момчето?

Дон Антонио пристъпи плътно до него. Лицето му излъчваше подигравка, ненавист и презрение.

— Човече, ти наистина ли си въобразяваш, че ще се уплаша от теб? Да, аз съм капитанът на «Есмералда», аз наредих да убият с кама графинята и аз отвлякох момчето. Спуснах го в една малка лодка. Сега то е умряло от глад и жажда или е станало плячка на морето. Хайде, върви и донеси за мен, червей с червей такъв!

Пепе го загледа твърдо и спокойно в очите.

— Дон Антонио де Медиана, нека бъде волята ви. И дори да устоите на човешкото правосъдие, има един по-висш съдия, комуто със сигурност няма да се изплъзнете. Той ще ви намери дори да избягате от него и в най-затънтения пущинак. Отбележете си това! А когато пестникът му се стовари изневиделица върху вас, спомнете си за Пепе, който е молил Бога да не остави убийството ненаказано!

Мигелетът си тръгна, но не към своето жилище, а към алкалда. Завари при него капитана. Дон Рамон пристъпи към Пепе с необичайна живост.

— Идвате в добър час да чуете една новина, Пепе! Дон Фабиан е жив!

— Санта Лаурета! Вярно ли?

— Уверявам ви в името на закона, което означава, че е вярно!

— И къде е?

— Това не знам.

— Тогава аз ви казвам в името на закона, че той наистина вече не е жив.

— Вие не можете нито нещо да казвате в името на закона, нито да уверявате! А що се отнася до моите думи, то мога да ви докажа, че те са чиста истина.

— Ще ви бъда благодарен, ако имате добрината да го сторите!

— Слушайте тогава! Мулетарят Карлос Палхенсо от Герника беше днес при мен и каза, че брат му Манфредо пристигнал с един френски кораб, който се натъкнал на ширината на Байона на една лодка. В нея лежало момче, на чиято бузка имало лека рана от порязване. Цялото описание отговаря напълно на дон Фабиан де Медиана.

— Как се казва корабът?

— Палхенсо не знаеше. Корабът веднага отплавал в морето. Но аз ще предприема най-обширни издирвания и наредих да повикат дон Лукас Деспиерто, за да чуя неговото мнение.

— Което гласи — намеси се капитанът, — че откритието трябва незабавно да бъде докладвано на завърналия се днес дон Антонио де Медиана.

— Той няма да ви бъде благодарен за този доклад — рече Пепе.

— Защо?

— Защото тъкмо той и никой друг уби графинята и отвлече момчето.

— Кой? Дон Антонио?

Алкалдът скочи, капитанът също. Изявлението беше за тях толкова невероятно и чудовищно, че те се вторачиха в Пепе с широко разтворени очи.

— Да! Дон Антонио! Аз го разпознах и сега идвам от него. Той си призна пред мен деянието.

— Ти бълнуваш!

— Изслушайте ме и после съдете!

Мигелетът разказа събитията и завърши доклада си със заявлението, че желае да се гледа на него като на официално донесение. Алкалдът се видя напълно безпомощен срещу това настояване, ала трябваше да признае невъзможността да опровергае доводите на Пепе.

— А осъзнавате ли добре какво вършите? — попита той предупредително.

— Осъзнавам го много добре, сеньор Кохечо. От вас искам да арестувате графа. А ако се чувствате твърде слаб за тая цел, то изпратете обвинението ми до по-висока инстанция.

— Дайте ми време да помисля! А и вие също помислете — графът е достатъчно могъщ да ви погуби.

— Не се страхувам от него, защото изпълнявам своя дълг!

Пепе напусна двамата слисани мъже и се запъти към колибата си. Но едва се беше излегнал в хамака си, и капитанът влезе при него.

— Пепе, алкалдът ме праща да те питам дали донесението ти е наистина сериозно.

— Такова е, сеньор капитан.

— В такъв случай той ще докладва по-нависоко, тъй като работата е прекалено отговорна за него. Но чуй, Пепе, къде държиш писмото?

— Тук в панталона!

Той бръкна в джоба и извади листа.

— Я го покажи!

— Сега не, дон Лукас Деспиерто. Това писмо е много ценно за мен.

— Защо?

— Граф Антонио ще разгърне всички сили, за да ме погуби. Удаде ли му се, то това писмо ще бъде моят спасител, защото — Санта Лаурета! — заклевам се, че ще го покажа, ако ме зарежете. Ще го скрия така, че никой да не може да го намери. Помогнете ли ми — ще го получите обратно, но изоставите ли ме — и вие сте изгубен!

Сънливият Пепе внезапно се бе преобразил в разсъдлив решителен момък, който не се остави нито с молби, нито със заплахи от страна на капитана да бъде отклонен от своето решение. Дон Лукас бе принуден да си тръгне.

Няколко Дни по-късно плъзна вестта, че Пепе Сънливеца бил арестуван заради фалшиво обвинение срещу граф Антонио.

След време се разчу, че щял да отиде на галерата за Пресидио Сеута, за да лови риба тон. Но стана другояче. Преди да го приковат към веригите, той бе посетен от капитан дон Лукас Деспиерто. На другото утро беше изчезнал.

2. Бонансата

Сонора е един от най-богатите щатове на конфедерация Мексико в Централна Америка. Природата е била щедра към тази страна: две изключително обилни реколти годишно, ценна дървесина, дивеч, стада коне и говеда, рудни залежи.

Но в щата Сонора има и опасности… Огромни пущинаци, достъпни само за сърцат мъж, изпълват страната; в горите дебнат хищници, а из необятните равнини разиграва коня си непримиримият апач, чието най-голямо богатство са скалповете на белите.

От време на време в тези пущинаци дръзват да навлязат хора, които изчукват набързо някоя лежаща наяве сребърна жила или се захващат с промиване на златоносен пясък. После се връщат, прогонвани и преследвани от индианците, в обитаемите райони и разказват за съкровища, които мимолетно били видели на недостъпни места, за страшно богати мини или неизчерпаеми златни залежи. Със своите приказки, в които преувеличението винаги играе по-голяма роля от правдивостта, те поддържат постоянна жажда за злато.

От време на време се появява някой авантюрист, който се впуска в примамливи описания. Към него се присъединяват други авантюристи: млади хора от добри семейства, загубили всичко свое на комар, мъже, скарали се с правосъдието, ловци и трапери, непропускащи да се възползват от всяка възможност… и ето как възниква една експедиция. Ала тя — или лекомислено организирана, или зле ръководена — претърпява злополука и от мнозина потеглили се връщат малцина. След време някъде бива направено голямо откритие, треската започва наново, сформира се нова експедиция и… тя загива при съвсем същите условия.

Най-големият враг на всички тези начинания не е гладът или жаждата, не е огромната мечка, нито силният, бърз като светкавица ягуар или дебнещият в блатата кайман, а индианецът. Местният човек вижда в лицето на белия само грабител, който противозаконно го прокужда от земята, където се издигат надгробните могили на неговите деди и вигвамите на племенните му другари. Съчетали силата на мечката с хитростта на пантерата, отлични ездачи, добре обучени да боравят с всякакъв вид оръжие, индианците са противници, по-страшни от които човек изобщо не би могъл да си представи.

През 1830 година сред населението на Ариспе, столицата на мексиканската провинция Сонора, се говореше за експедиция, която предлагала такива изгледи за успех, както никоя от предшестващите. Предприемачът беше чужденец, испанец. Дон Естебан де Аречиса беше пристигнал едва преди два месеца. Този мъж, изглежда, беше живял вече в страната, ала по-рано никой не го бе виждал. Беше дошъл от Европа с добре обмислен план. Живееше на необикновено широка нога, държеше къщата си отворена, правеше големи залози в игрите, заемаше на познатите си пари, без някога да си ги иска обратно, и никой не можеше да каже откъде взема пари, за да покрива подобно разточителство.

От време на време предприемаше някое малко пътуване за около седмица, после се появяваше, без някой да знае къде е бил, защото неговата прислуга, заплащана сигурно добре, не продумваше за работите на своя господар. Знатните маниери, великодушието и щедростта му извоюваха в Ариспе необикновено влияние. За него не беше трудно да екипира експедиция, за чиято същинска цел той още не беше се произнесъл. Даде да се разбере само, че щяла да отиде до място, където бял човек още не бил прониквал.

От всички краища на страната се стичаха хора, които искаха да участват. Говореше се, че осемдесет решителни мъже вече били на път за Пресидио Тубак, където Аречиса им бил определил сборното място. Наближаваше и денят, в който дон Естебан щеше да отпътува от Ариспе, за да застане начело на експедицията.

Такава беше ситуацията, когато един ездач бавно навлезе по улиците на града, осведоми се за жилището на дон Естебан и пристигнал пред него, слезе от коня.

Облеклото му се състоеше от вамс без копчета — къса горна дреха, носена като риза — и широк панталон, двете неща от щавена кожа в тухлен цвят. Крачолите на панталона бяха цепнати от коленете надолу и позволяваха да се види покритото с фигури шевро, обгръщащо краката. Безформените ботуши бяха придържани от яркочервени наколенни връзки, в една от които бе втъкнат дълъг нож. Голяма кърпа от червен китайски креп, сомбреро, обкръжено от шнур с венециански перли, допълваха живописното одеяние, чиито цветове хармонираха с цветовете на одеялото, което носеше на плещите си.

Един слуга попита за желанието му.

— Дон Естебан де Аречиса приема ли?

— Ще видя! За кого да доложа?

— Педро Кучильо.

Слугата заведе посетителя до покоите.

Дон Естебан, мъж с ръст малко над средния, беше облечен за езда. На ботушите от бляскав марокен бяха закрепени с по един здрав, украсен със златни и сребърни орнаменти ремък, железни шпори с пет дълги върха и звънко подрънкващи верижки. Неговата манга [15], богато обшита със златисти галони, покриваше широките панталони, които бяха гарнирани по цялата дължина на крака с копчета от сребърна тел.

Черната му коса беше прошарена от многобройни бели нишки. Загорялото до тъмнокафяво лице говореше за мъж, живял дълго под тропическото небе, а подвижността, с която очевидно бе надарен, издаваше бурни и необуздани страсти. Черните, живи и малко занесени очи блестяха под широко, кокалесто чело, преждевременно набраздено от бръчки.

— Какво искате от мен? — попита той пришелеца, който приличаше на бандит по пътищата между мексиканските селища. Метна му един изпитателен, пронизващ поглед и не съумя да скрие изненадата си.

— Да целуна ръцете на ваше превъзходителство и съм… Кучильо, спря по средата на думите си — въпреки годините, през които не бяха се виждали, той позна мъжа пред себе си.

— Какво искате от мен, попитах! — повтори рязко и грубо Аречиса.

— Сеньор капитан, аз съм колкото удивен, толкова и зарадван да ви…

— Моето име е Аречиса, отбележете си го!

— Сеньор, името прилича на боен кон. Застрелят ли единия под мен, аз възсядам друг. Не е ли и при вас така?

Дон Естебан с голямо усилие сдържаше нарастващия си гняв, ала гласът му прозвуча по-меко отпреди, когато попита за трети път:

— Какво искате от мен, дон Педро Кучильо?

— Нищо. Аз ви нося нещо!

— Какво?

— Една голяма, ценна тайна.

— Ако тя имаше ценност, щяхте да я задържите за себе си!

— Аз не мога да се възползвам от нея и бих желал да ви помоля за помощ.

— Тъй! И в какво се състои нейната стойност?

— В една бонанса [16] с невъобразими богатства.

— Къде се намира тази бонанса? Най-вероятно във въображението ви.

— Ако се намираше там, то отдавна да съм я оплячкосал, можете да бъдете уверен в това, сеньор капит… дон Естебан, исках да кажа. Но тъй като тя е истинска бонанса, разположена на територията на апачите, то може да бъде измъкната само с експедиция, достатъчно многобройна да излезе насреща на индианците.

— Брей! И вие мислите, че аз съм мъжът, който ще ви повярва?

Кучильо понечи да посегне към ножа си.

— Вярвате или не, сеньор, за мен е безразлично, но се пазете да ми отправяте оскърбления! Има разлика между палубата на един морски кораб, където капитанът означава всичко, и свободната Сонора, където всяка непредпазлива дума може да коства наръгване с нож или куршум.

— Палуба или Сонора, аз си казвам мнението. Впрочем, за да сме наясно, за вас е по-добре да ви познавам само като Кучильо, както сега се наричате. Подобна претенция естествено повдигам и за себе си. А сега кажете откровено и без задни мисли какво ви води при мен! Познавате ме достатъчно добре, за да знаете, че екзалтациите при мен не вървят.

— Аз говоря чистата истина. Известна ми е бонанса с неизчерпаеми богатства за човека, който е в състояние да я експлоатира.

— Къде се намира?

— Това не съм задължен да кажа. Само една многобройна група може да се надява да прибере златото. Аз как ли не се старах да събера хора, но напразно. По едно време чух, че някой си дон Естебан де Аречиса сформирал в Ариспе мащабна експедиция, и аз пожертвах последните си средства, за да дойда дотук и да ви предложа тайната.

— А историята на тази бонанса?

— Трябва да знаете, че след завръщането си от Европа започнах да практикувам занаята на гамбусино [17]. Много земи под небето съм претърсил и съм виждал златни залежи, несъзирани от човешко око.

— Видели сте златото и въпреки това сте го оставили да си лежи?

— Не се подигравайте, дон Естебан! Видях такова златно находище, че онзи, който го притежава, не се нуждае от нищо повече за щастието си; то може да задоволи и най-ненаситната амбиция, защото е напълно достатъчно с него да се закупи цяло кралство. Аз нито за миг не бих се поколебал да продам за него душата си на дявола!

— Сеньор Кучильо, дяволът не е толкова глупав да плати толкова скъпо за душа, която всеки миг може да има безвъзмездно. Но я кажете, как открихте този плейсър [18]?

— Чували ли сте някога името Марко Ареляно?

— Да, бил най-прочутият гамбусино на Мексико.

— Е, добре. Той открил тази бонанса заедно с още един гамбусино. Само че, когато поискали да обсебят част от златото, били надушени и нападнати от индианци. Спътникът му заплатил за златната гледка с живота си, а самият Марко се изплъзнал с големи мъки. В Тубак случайността ме събра с него. Той ми предложи да направим заедно втори опит. Аз приех предложението му и се отправихме на път. Стигнахме благополучно до Златната долина, както той нарече мястото. О, сили небесни! Да бяхте видели как блестят златните блокове на слънцето! За нещастие и ние можахме да заситим само очите си. Мястото е свещено за апачите, те са издигнали там надгробната могила на един от най-прочутите си вождове. Трябваше да бягаме. Аз се върнах сам… клетият Ареляно, толкова съжалявам за него! И тъй, искам да ви продам тайната на Златната долина.

— Кой ми гарантира достоверността на казаното, вашата почтеност?

— Моят собствен интерес!

— Как тъй?

— Аз ви продавам тайната, но не се отказвам от правата си върху плейсъра. На вас като глава на експедицията се полага една пета от печалбата. Това наистина е значителна част от съкровището, но като отчетете, че само малцина от вашите осемдесет човека ще се върнат, то на всеки от оживелите ще остане толкова много, че ще прекара остатъка от дните си в разкош. Та освен една подобаваща сума като награда за тайната, аз искам и една десета от плячката в качеството си на водач на експедицията, защото аз ще ви бъда едновременно и водач, и заложник.

— Аз естествено схващам по същия начин нещата. Колко високо оценявате вашата тайна?

— За нея искам само една дреболия. Едната десета, за която дадохте съгласието си, ми е напълно достатъчна, тъй като сам не мога да завладея тези недостъпни съкровища. Ще ми заплатите разноските по екипировката, които аз преценявам на петстотин пиастри.

— Петстотин пиастри? Вие наистина сте по-разумен, отколкото си мислех, Кучильо, което ме кара да се доверя на думите ви. Имате петстотинте пиастри, както и една десета част от плячката!

— Колкото и голяма да е тя?

— Колкото и голяма да е тя. Имате думата ми! Та къде се намира Златната долина?

— Оттатък Пресидио Тубак. Вашата експедиция ще тръгне от Тубак, значи не е необходимо да променяте маршрута си.

— Добре! И вие сте видели златото със собствените си очи?

— Видях го, без да мога да го докосна; видях го, както прокълнатият вижда през пламъците на пъкъла някое кътче от рая; видях тежки цели центнери блокове от самородния метал и ги виждам и до днес във всеки свой сън!

Тези думи бяха изречени с цялата ярост на една измамена алчност. Аречиса повече не се съмняваше в истинността на казаното. Той извади от една малка тежка касета торбичка от еленова кожа и отброи на Кучильо тридесет и две златни монети — малко повече от петстотин пиастри. Кучильо пъхна златото в джоба си и вдигна ръка за клетва.

— Заклевам се в кръста на Спасителя, че ще кажа чистата истина! След десет дни път в северозападна посока зад Тубак се стига до подножието на планинска верига, която не е трудно да се разпознае, защото гъсти мъгли забулват ден и нощ нейните хребети. Покрай тази редица от възвишения протича малка рекичка, в която се влива друга. При техния водослив се издига стръмен хълм, на чийто връх се намира гробът на вожда. В подножието на хълма има езеро и до него тясна долина. Това е Златната долина, в която дъждовете са промили несметни съкровища.

— Пътният маршрут е лесен за разбиране.

— Но толкова по-труден за следване. Безводните пустини, през които се минава, са най-малкото препятствие. Индиански орди се скитат из степите по всяко време. За тях гробът на вожда е предмет на суеверен култ и постоянна цел на странстванията им. При едно такова пилигримско пътуване ни изненадаха с Ареляно.

— И този Ареляно е открил тайната само на вас?

— Да.

— Никакви роднини ли е нямал? Може би жена?

— По време на пътуването узнах, че съпругата му била починала.

— Дете?

— Имал един син.

— Син? Той като нищо ще знае тайната!

— Не вярвам, той не си е бил у дома, когато Ареляно си дошъл от пътуването. Впрочем той е само хранениче, което не познава нито баща си, нито майка си.

— Най-вероятно е отрочето на някой беден дявол от тази провинция!

— Съвсем не. Родом е от Европа, най-вероятно от Испания.

— Виж ти!

Дон Естебан наостри слух.

— Така поне казал комендантът на английски боен бриг, дошъл през 1811 година в Гуаймас. Това дете, което говорело едновременно испански и френски, било пленено след кървав сблъсък с френски кутер@. Матросът, който несъмнено бил негов баща и когото детето постоянно оплаквало, бил убит или успял да избяга. Комендантът не знаел какво да прави с момчето. Тогава Ареляно го взел при себе си и направил от него истински мъж. Макар и млад, той има репутацията на растреадор [19], който никога не бърка пътя, и на конеукротител, на когото и най-необузданите животни са принудени да се подчиняват.

— Как е името му?

— Тибурсио Ареляно.

— Вие виждали ли сте го?

— Не, но съм слушал много за него.

— А не мислите ли, че този растреадор, който никога не бърка пътя, този дързък конеукротител може да бъде опасен за нас, ако знае тайната на своя осиновител?

— Какво може да стори един-единствен човек срещу осемдесет?

— Правилно! Иначе ние с нашата сделка сме наясно и можем да предоставим всичко останало на бъдещето. Бях решил да тръгна за Тубак след три дена, но при променените условия го определям за утре. Вие ще се присъедините към ескорта ми, като дотогава ще ви намерим място в къщата ми. Погрижете се да се оправите с екипировката си до сутринта, после ще е твърде късно!

На другото утро цялото население на Ариспе се събра, за да присъства на заминаването на дон Естебан де Аречиса. Групата — без него — се състоеше само от шестима души и въпреки това те бяха сметнали за необходимо да вземат една кавалкада от над трийсет коня, за да изминат възможно най-бързо голямото разстояние между Ариспе и Тубак.

Тези коне бяха от порода, свикнала волно да се скита по безпределни пасища. След като са оставили двайсетчасов път зад себе си без ездач, те са все още толкова бодри, сякаш току-що пристигат от конюшнята. Когато разстоянията са големи, хората ги оседлават с редуване, пътувайки по този начин също така бързо, както в Европа с пощата, където на всяка станция се вземат отпочинали коне.

Пътят минаваше през отдалеченото на три дни път селце Хуерфано. Там неотдавна се бе разиграло нерадостно събитие между двама души, споменати в разговора на дон Естебан и Кучильо…

Под покрива на малка, но чисто поддържана колиба лежеше на смъртен одър възрастна жена. Пред нея коленичеше красив като картина младеж в кожените дрехи на гамбусино, на чиято дясна буза се виждаше тънък белег от порязване. Жената беше поставила ръце върху гъстите му къдри и говореше с тих, напрегнат глас:

— Това е тайната, която баща ти ми повери, преди да се отправи в своето последно пътуване. Съобщих ти я, защото той вече няма да се върне, а при твоята сиромашия златото може да ти бъде много полезно.

— И ти не знаеш името на мъжа, с когото той се е сдружил в Тубак?

— Не.

— Аз го издирвах, ала не можах да узная нищо друго, освен че малко накуцвал и яздел кон, който често се препъвал.

— Но ти ще го намериш, Тибурсио! Ти си най-добрият следотърсач нашир и длъж и поискаш ли да го заловиш, той няма да може да ти се изплъзне. Знаеш какво е казано в Писанието: «Око за око, зъб за зъб, кръв за кръв!» Тибурсио, аз отивам в един друг живот, но не мога да се сбогувам, преди да ми обещаеш, че убиецът ще си получи наказанието. Сложи ръката си в моята и се закълни, че няма да се спреш и отдъхнеш, докато не го издириш и срещнеш!

— Заклевам се!

— Благодаря ти, зная, че ще удържиш клетвата си!

Тя се облегна назад, уморена от говоренето, и затвори очи. Момчето я гледаше с любвеобилен поглед. В очите му проблеснаха сълзи, когато се наведе да целуне измършавялата й ръка.

— Майко!

— Какво друго желаеш, Тибурсио мой?

— Искам да ти благодаря за цялата голяма и искрена любов, която намерих при вас.

Щастлива усмивка плъзна по лицето й.

— За която ти богато ни възнагради. Да беше пожелал Бог, аз да можех да се нарека твоя истинска майка!

— Всичко ли сте ми казали, което сте знаели за мен?

— Всичко.

Той замълча.

Въпреки близостта на смъртта спомените нахлуха в душата на младежа, връщайки го в миналото. Спомените бяха единственото притежание, което беше донесъл в колибата на гамбусиното, и той ги съхраняваше с цялата си грижовност. Едно чудно красиво женско лице, прелестно и мило като на ангел, бе надвесено над него. После се видя в ръцете на някакъв необуздан мъж и чу да проехтява изстрел; струваше му се още, че усети по бузата му да преминава острието на нож. Сетне видя много, много вода и прекара дълго време на един кораб. Огромен мъж го бе отвел там и този мъж беше толкова мил и добър, че се бяха наричали баща и син. И до днес виждаше очите му да го гледат с любов и нежност. Веднъж мъжът дойде с окървавени ръце и див поглед при него и извика: «Моли се, сине мой, смъртта е тук!» Ужасяващият му крясък процепваше и до ден-днешен ушите на младежа и сега спомените го напуснаха, за да се намери отново в колибата на своя осиновител Марко Ареляно.

— Тибурсио!

Той надигна сведената глава и видя, че последната борба е започнала.

— Майчице!

Притисна устни към оросеното й с пот чело и улови студените ръце.

— Бог да те благослови сега и во веки. Не забравяй клетвата!

Думите се отронваха тихо. Тялото й потрепери, потръпна страдалчески… едно последно, насилствено движение… тя беше мъртва.

Тибурсио дълго коленичи в молитва край смъртния одър, после се изправи, за да повика съседите. В онзи район живият е принуден възможно най-бързо да се раздели със своя мъртвец. Гробът беше изкопан още вечерта и на следното утро пръстта покри любимото му същество.

Тибурсио се огледа в бедната бамбукова колиба, която бе обитавал заедно с покойните си родители: постеля от кожи, мизерен хамак, конски череп, служещ за кресло — това бе всичко. Колибата се беше оказала твърде малка, твърде тясна за неговия жаден за дела дух. Тя вече не му предлагаше абсолютно нищо, което да го задържи. Той излезе навън, където се намираше неговото богатство — един кон, нямащ равен на себе си надлъж и шир. Животното изцвили радостно. Тибурсио го потупа по закръгления, нежен, дръзко извит врат и после му сложи седлото. Пръхтейки, конят потърка малката си глава в рамото му.

— Търпение, търпение, храбрецо, единствено останало ми същество! Тръгваме за гората, за саваната. Аз трябва да отнеса мъката си в дивата пустош и да я погреба там, където никой няма да я намери. Трябва да подиря опасността, която да укрепи душата ми, опасността и… накуцващия мъж, чийто кон се препъва. И когато го намеря, ще удържа клетвата, която дадох на мама!

Тибурсио напълни водния си мех, взе оръжията и яхна коня. За кратко време селото лежеше далеч зад него. Сега беше сам със себе си и мислите си и можеше да обсъди положението и бъдещето си.

Майка му беше оставила като наследство сведението за несметните златни съкровища. Само че тези богатства се намираха на територията на апачите и той не бе в състояние самичък да ги прибере. Дали да не се довереше на някого? Ако това беше единственият път, водещ към целта, то трябваше скоро да поеме по него, защото убиецът на Марко Ареляно сигурно правеше всичко възможно да оплячкоса час по-бързо Златната долина. Един след друг се въртяха планове в главата на растреадора, но нито един не беше практически изпълним. Тибурсио трябваше да има златото, но не заради самото злато, а за да може с помощта на ценния метал да хвърли светлина върху своето минало и произход.

Денят премина в безплодни размишления и мисли.

Слънцето се бе спуснало зад западния хоризонт. Дневната светлина отстъпваше на вечерния здрач. Младежът спря коня и се огледа за някое място, подходящо за нощен бивак. Стори му се, че вижда в далечината няколко тъмни точки, които се движеха напреко на неговата посока. Различи четирима конници, яздещи в бавен ход през високата до коляно трева. Тибурсио познаваше добре дивата степ и знаеше, че за да се чувства в безопасност, трябва да последва непознатите и да добие яснота за тях и целта на ездата им. Изчака, докато конниците изчезнаха зад вълнообразните възвишения на прерията, и подкара коня си в галоп.

След четвърт час достигна следата им и слезе да я разгледа.

— Трима мъже и една дама! — рече учуден. — Няма място за съмнение — трите коня са оставили обичайните кръстосани следи, докато четвъртият е вървял по маниера на дамски кон, с мечешка походка — вдига едновременно двата крака от една и съща страна. Кои може да са тези хора? Дали…

Той не довърши изречението, но след кратък размисъл се реши.

— Трябва да тръгна след тях!

Беше достатъчно светло, за да може да различава от гърба на коня отпечатъците от копитата. Последва ги бавно, тъй като искаше да огледа хората при лагерния огън. След като измина една английска миля, внезапно спря изненадан коня и скочи на земята да проучи още веднъж внимателно дирите. Върна се няколко крачки назад и се отклони на късо разстояние встрани с постоянно прикован към земята поглед.

— Няма съмнение. Тук двама пеши мъже са се натъкнали на следата и незабавно са я последвали. Носят индиански мокасини, но вървят като бели — с обърнати навън крака; въоръжени са с хубави кентъкийски мечкоубийци, както се вижда от прикладните отпечатъци тук, където са се облягали на пушките си. Ако четиримата са сеньор Агустин Пена от хасиендата Дел Венадо с дъщеря си Росарита и двама вакероси, както предполагам, то може би ги заплашва опасност.

Тибурсио възседна отново коня и продължи, докато все по-сгъстяващата се тъмнина не му попречи да различава отпечатъците от седлото. Продължи проследяването пеша, водейки животното за юздите.

Отдавна се бяха появили няколко вида от онези груби треви, които се срещат само в близост до храсталак, гора или вода. Показаха се отделни, пръснати мескити [20]. Храстите се скупчваха все по-нагъсто и само острото, обучено око на растреадор и отличните умения на Тибурсио му позволяваха да следва губещата се диря. Забеляза, че отпечатъците стават все по-ясни. Сочната трева не се беше изправила още и на една линия [21] — признак, че проследяваните се намираха на не повече от неколкостотин крачки. Младежът завърза коня и се запромъква с нечути стъпки.

Внезапно пред него затрептя светлина. Беше лагерният огън на четиримата на малка полянка до тесен поток.

Висок красив мъж в носията на богат хасиендеро стоеше до огъня. Върху проснато пончо почиваше младо момиче, чието необикновено красиво лице просветваше от пламъците като розово зарево. Двама вакероси разседлаваха конете.

— Това е дон Агустин със сеньорита Росарита — прошепна Тибурсио и сърцето му заби учестено. — Но кои са двамата мъже?

Трябваше да обходи околността, ако искаше да намери отговор на въпроса си. Той се запридвижва бавно и безшумно и скоро забеляза двамата търсени. И те като него бяха залегнали на земята с отправени към огъня пламтящи очи. Един-единствен храст го делеше от тях, така че можеше да чуе по-голямата част от водения помежду им разговор. Бяха облечени като мансас [22]. По-възрастният не можеше да има индианска кръв в жилите си, докато по-младият — несъмнено негов син — притежаваше резките черти и тъмния тен, в случая още по-наситен от слънчевите лъчи, характерни за дете на бял баща и меднокожа майка.

При техния вид Тибурсио трябваше да положи всички усилия да потисне един вик на ужас. Прекалено добре познаваше той тези двама мъже. Бяха известни от Канада до Мексико и Окатан с мрачната си, ужасна слава, говореха всички езици и на всеки език си имаха своите специални имена. Възрастният се казваше на френски Мен руж, при американците Ред хенд, а при испански говорещите Мано Сангриенто [23]. Младият, чиято майка беше индианка, беше наричан в Съединените щати Халф брайд, от френските канадци — Сан меле, а в Мексико и при апачите — Ел Местисо [24].

Имаше бели, които възприемаха дивия живот на индианците. Те сключваха с индиански жени незаконен брак и ето как даваха живот на мелези, наричани метиси, които най-често наследяваха пороците на белите и червените хора, но не и техните добродетели.

Неуморими в грабежите като диваците, страшни в употребата на огнестрелни оръжия като своите бащи, цивилизовани и първобитни едновременно, говорещи езиците на своите бащи и майки и винаги готови да пуснат в ход тези познания и умения, за да измамят както индианци, така и бели, тези метиси бяха ужасът на пущинака и най-страшните врагове, които човек можеше да срещне. Способни на всяко злодеяние, Мен руж и Сан меле бяха най-страховитите сред тях. Ненадминати по физическа сила и ловкост, те се държаха като безцеремонни господари, където се появяха. Горко на този, който дръзнеше да им окаже съпротива — той беше изгубен, все едно дали бе бял или индианец. Бащата и синът живееха и помежду си в странни отношения: хората разправяха за сцени между тях, които изправяха косите.

— Познаваш ли ги, старо? — попита Сан меле.

— Богатият дон Агустин! — отговори Мен руж късо.

— Искаш ли пари, много пари?

Прерийният разбойник кимна с усмивка, която разкри цялата свирепост на неговата морално пропаднала душа.

— Добре. Вакеросите ще очистим, хасиендерото ще бъде принуден да обещае откуп, а момичето ще остане при нас като заложница.

— Дори и когато оня даде парите?

— И тогава — ухили се Ел Местисо. — Или мислиш, че не съм достоен да имам жена?

— Ами не ти е нужна. Какво ще стане, ако запълзиш в тревата пред някое хубавичко личице? Ще те очистя с първия попаднал ми куршум, можеш да бъдеш сигурен в това!

— После аз ще те очистя с втория, и ти не се съмнявай, дърти мошенико!

— Да си вземе жена, е най-откаченият номер, който може да си погоди един ловец.

— Че не си ли имал и ти скуав, а? И то такава, от която и до ден-днешен трябва да се срамуваш!

— Мълчи, хлапак, да не те ръгне ножът ми! Аз я взех, защото бях пленен и само по този начин можех да се спася. Става дума за майка ти!

— Тя може да е само радостна, че вече не е жива, иначе щях да й смъкна кожата над ушите заради щуротията да ми даде един такъв баща! Хайде, вземай си пушкалото и действай, че да свършваме. Аз се заемам с десния, а ти — с левия!

— Well! Сметката за «един такъв баща» можем и после да уредим!

Те промушиха бавно цевите на пушките си през клонака.

Тибурсио се надигна и пристъпи тихо зад тях. Някакво чувство го възпираше да ги убие, макар че нямаше да си получат незаслужено куршума. Един прикладен удар просна Сан меле, втори — Мен руж. Старият беше държал пръста си на спусъка; изстрелът отекна, но не улучи никого. Хасиендерото и двамата вакероси грабнаха пушките и насочиха очи към мястото, където се издигаше лекият барутен дим. Тибурсио излезе от храстите.

— Бързо, дон Агустин, елате насам, нуждая се от помощта ви!

— Тибурсио Ареляно! — извика, разпознавайки го, хасиендерото. — Където е той, няма опасност за нас. Каква помощ ти е необходима от моя страна?

— Помогнете ми да вържа двама разбойници, които искаха да ви нападнат!

— Ах, възможно ли е? Бързо, хора, напред!

Те притичаха и омотаха ласата си около ръцете и краката на двамата лежащи в безсъзнание мъже.

— Кои са? — попита дон Агустин.

— Нищо ли не сте чували за Ел Местисо и Мано Сангриенто?

— За «Дяволите на саваната»? Чувал съм достатъчно, но, слава богу, все още не съм ги виждал!

— Погледнете тогава тези тук, това са те!

— Санта Мадре! Истината ли казвате, Тибурсио?

Младежът кимна.

— Аз съм ги срещал само веднъж — беше там горе край Рио Гранде. Вярно, не се наложи да си имам работа с тях, но запомних добре физиономиите им. Аз следвах вашата диря, която открих в саваната, и видях към нея да се присъединява тяхната. Те бяха залегнали в засада с намерението да опушкат придружителите ви и да вземат доня Росарита в плен, за да изтръгнат откуп. Но дори и да го изплатяхте, Сан меле се канеше да я задържи като своя жена. В мига, когато понечиха да стрелят, аз ги повалих.

— Тибурсио! — извика момичето, което беше приближило и чуло думите им. — Какво щастие, че сте ни последвали!

Той я погледна пребледнял и потрепери при мисълта, че девойката можеше да попадне в ръцете на Дяволите на саваната.

— Росарита има право — съгласи се дон Агустин, като подаде ръка на младежа. — Дължим ви голяма благодарност. Хасиендата Дел Венадо е отворена за вас по всяко време и във всяко отношение. Запомнете го, Тибурсио Ареляно!

— Аз изпълних своя дълг, сеньор Пена, нищо повече. Но ако искате да ми окажете една услуга, позволете тази нощ да остана край вашия лагерен огън!

— Не само позволяваме, но ви и молим да го сторите — намеси се Росарита. — Аз ще почивам без страх под вашата закрила!

— Какво ще правим с разбойниците? — попита Пена.

— Довлечете ги до огъня — нареди Тибурсио на вакеросите. — Не бива да ги изпускаме от очи!

Едва когато телата на пленниците бяха осветени от пламъците на огъня, дон Агустин видя каква заплаха ги е грозяла. Старият Ред хенд, който произхождаше от Севера на Съединените щати, още в своята младост беше станал един от най-прочутите трапери и стрелци. Дивият живот беше закалил костите му до желязо, а сухожилията — до стомана, и го бе превърнал в един непобеждаван досега противник. Неговият равностоен по телесна сила и ловкост син вероятно го превъзхождаше по хитрост и лукавство. Четиримата спасени стояха и разглеждаха вързаните разбойници с онези чувства, с които човек гледа победения лъв, за когото е достатъчно едно-единствено мръдване на лапите, за да разкъса врага на парчета.

— Тибурсио, вие сте най-добрият растреадор и ездач на Сонора, ала тук свършихте майсторска работа — рече дон Агустин с въздишка на облекчение. — Тези Дяволи още не са побеждавани от никого!

— Ако ме бяха забелязали, щях да бъда изгубен като всеки друг, сеньор. Да удряш изотзад не е майсторлък.

— Ама вие сте ги ударили отлично! Те са все още като мъртви.

— Мислите ли? — усмихна се Тибурсио. — Живота си залагам, че от пет минути са в пълно съзнание и чуват всяка наша дума. Този вид паразити са жилави. Ако ремъците не бяха толкова остро впити и здрави, Дяволите отдавна да са пак свободни. Но тъй като не виждат никаква възможност да се отърват, предпочитат да се преструват на мъртви.

Той се наведе и взе дългата, необикновено тежка пушка на Ел Местисо.

— Тази пушка, с изключение на още една, е най-добрата между Канада и Хондурас. Тя има стойност, която само ловецът умее да оцени, и отсега ще ми принадлежи.

— Куче! — прецеди през зъби Сан меле. Тибурсио се усмихна доволен.

— Виждате, сеньор Пена, че са живи! Той не би продал пушката и за десет хиляди унции, а сега е принуден да я даде безвъзмездно. Това му помогна да си възвърне езика. Съществува една-единствена пушка, сравнима с тази, и тя се намира в Роки Маунтийнс [25]. Принадлежи на един канадски ловец на мечки, носещ името Боа роз. Бил исполин, който повалял женски бизон с юмрука си и на когото никои не може да излезе насреща. Той никога не е стрелял нахалост. Червените мъже го наричат Големия орел, а спътника му — Падащата светкавица. Край всеки лагерен огън отвъд Рио Гранде дел Норте се разказва за неговите подвизи, а когато изстрелът му отекне в гората, всяко ухо разпознава непогрешимия звук на неговата пушка. Индианецът трепери от него, но честният бял, който има чиста съвест, се радва да се озове под могъщата му закрила.

— Знаете ли някои от делата му? — попита момичето.

— Много. Не съм го виждал още, но затова пък толкова съм слушал за него.

— Разкажете ни тогава за него след вечеря, Тибурсио!

— С удоволствие, доня Росарита!

Тибурсио се убеди още веднъж в здравината на ласата, с които бяха вързани пленниците, и се загледа как дъщерята на хасиендерото приготвя апетитна и необичайна за пущинака вечеря с хранителни продукти, извадени от кобурите на седлата. Облегнат на пушката, с цялата младежка сила и мъжка красота, в живописното облекло на конеукротител, той привличаше погледа на девойката по-често и по-дълго, отколкото тя самата искаше.

Тибурсио също трудно откъсваше очи от прелестното същество, което шеташе с грация и непринуденост, сякаш се намираше в обичайната, сигурна домашна среда. Той вече беше отсядал в хасиендата Дел Венадо, тъй като дон Агустин проявяваше едно рядко дори и за тези местности гостоприемство. Знаеше, че цялата Сонора й се възхищава, чувстваше се щастлив, че му се е удала възможност да й окаже една съвсем необичайна услуга, и забелязваше в непознат досега унес как очите й се стрелкат често-често към него.

— Елате, Тибурсио, и споделете вечерята ни! — покани го хасиендерото. — Без вас тя положително нямаше да се състои.

— Защо, сеньор Пена, не сте се отказали заради донята от това опасно пътуване?

— Трябваше да отида до хасиендата Дел Еменда и тъй като Росарита има приятелка там, не отстъпи, додето не й разреших да тръгне с мен. Много често сме изминавали този път и никога не сме попадали в беда.

— Тогава позволете да ви дам за такива случаи един съвет.

— Какъв?

— Когато преди малко изстрелът отекна, вие останахте по средата на поляната и край огъня. Ярко осветените ви фигури бяха удобна цел за всяка вражеска пушка. Трябваше незабавно да се хвърлите с бърз скок зад храстите.

— Имате право, Тибурсио. Един хасиендеро е твърде малко скаут, за да вземе в такива мигове правилното решение.

Когато яденето приключи, мъжете си запалиха неизбежните сигарильос [26] и младият растреадор започна да разказва за Големия орел и Падащата светкавица. Росарита слушаше с внимание благозвучния му глас и когато той свърши, не се стърпя да възкликне:

— Ако не бях момиче, нямаше да имам друго желание, освен и аз да стана такъв ловец, чието име зазвучава край всеки лагерен огън. За вас хората сигурно също ще разказват, Тибурсио!

Той я погледна в очите със светнал поглед.

— Надявам се. Пушката на метиса ще ми създаде име!

— Наистина ли е толкова съвършена?

— Внимавайте!

Той взе заредената пушка, издърпа от огъня един тънък клон от тсуга [27] и се обърна към единия от вакеросите.

— Отдалечете се на сто крачки и забучете клона в земята. Ще го разделя на две точно под горящата част!

— Това е невъзможно! — извика хасиендерото.

Тибурсио не отговори, но след изстрела клонът бе прерязан на посоченото място.

— Човек не би могъл да направи това с всяка пушка. А сега си лягайте, аз ще поема първата стража.

— А аз втората, всяка с продължителност един час — подметна дон Агустин.

Тибурсио приготви на момичето мека и удобна постеля от свежи сасафрасови [28] клонки и когато другите се увиха в завивките си, обиколи наоколо. После се върна при огъня и седна край пленниците.

Те лежаха на земята все още напълно неподвижни, но будни. Особени чувства напираха в младата му душа — за спокойствието и безопасността на Росарита Тибурсио би могъл да се бие с хиляди врагове. А когато изтече определеният час, той умишлено пропусна да събуди баща и. Никой от спящите не се пробуди през нощта и едва когато утрото настъпи, хасиендерото отвори очи. Съзирайки дневната светлина, той скочи.

— Защо не ме събудихте?

— Сметнах, че не ви застрашава опасност.

Росарита и вакеросите се събудиха и също му отправиха приятелски упреци. Закусиха и се стегнаха за път.

— Какво ще правим с Дяволите? — попита дон Агустин.

— Това ще решите само вие.

— Те са си заслужили смъртта.

— Несъмнено и не само заради вас, но и сто пъти заради по-ранните си прегрешения.

Вакеросите изразиха същото мнение, ала Росарита се възпротиви и в крайна сметка мъжете, които може би не мислеха сериозно да изпълнят толкова строга присъда, решиха да освободят пленниците.

— И за да не ни заплашва нова опасност, няма да им оставим никакво оръжие — продължи хасиендерото.

— Прощавайте, сеньор — възрази Тибурсио, — това в саваната означава да ги осъдим на смърт.

— Как тъй?

— Те се нуждаят от своите оръжия за прехраната си. Оставете на мен да се погрижа как да избегнем всяка опасност. Вие можете да стигнете до хасиендата Дел Венадо до вечерта, след което ще бъдете в пълна безопасност. Аз ще остана тук и ще ги освободя по такова време, че да не могат да ви настигнат.

— Не, не съм съгласна — оспори Росарита, — защото по този начин ще поемете опасността единствено върху себе си.

Тази проява на загриженост подейства безкрайно благотворно на Тибурсио. Страните му поруменяха, когато отговори:

— Не се безпокойте за мен, доня Росарита! Аз ще уредя нещата така, че нищо няма да ми се случи.

— Обещавате ли ни го с пълна сигурност?

— С пълна сигурност!

— Тогава нека бъде волята ви, но само при условие че ще ни навестите възможно най-скоро в хасиендата Дел Венадо, за да ни дадете възможност да изразим по-добре благодарността си.

Хасиендерото изяви същото желание.

— Ще дойда — увери растреадорът, докато помагаше на своята красива приятелка да се качи на седлото.

— И то скоро? — попита дон Агустин.

— Скоро!

Малката кавалкада потегли и не след дълго се изгуби от очите на Тибурсио.

Той се обърна към пленниците. От вчера те не бяха направили и най-лекото движение, не бяха яли нищо и освен възгласа «куче» не бяха отронили и дума. Но физиономиите им изразяваха ярост, чиито последици сигурно щяха да бъдат ужасни при първа възможност за отмъщение.

— Искате ли да пиете? — попита той. Никой не отговори.

— Или да сложите в уста няколко хапки месо?

Въпросът има съвсем същия неуспех.

— Добре, както желаете! Възнамерявах да поразхлабя ремъците ви, но сега това няма да стане.

Тибурсио още снощи беше довел коня си и го бе вързал наблизо. Сега го освободи, за да си потърси по-обилна паша. Самият той се изтегна на земята да премисли още веднъж преживяното приключение. Предиобедът мина в непрекъснато мълчание и едва когато слънцето достигна зенита си, се надигна и изсвири на коня си. Оседла го и се обърна към пленниците.

— Зная какво мога да очаквам от вас, затова ще бъда по-предпазлив. Пушката отсега нататък става моя собственост. Това ще ви е единственото наказание, но ще ви оставя моята. Всичко ваше ще сложа под онзи смрадликов храст. Няма да ви е трудно да стигнете дотам и с помощта на ножовете да се освободите от ремъците.

След като изпълни казаното, той възседна коня и напусна мястото, което без неговата намеса, щеше да стане съдбоносно за четиримата пътници от хасиендата Дел Венадо. Нито звук, нито поглед не го съпроводи от страна на разбойниците, но той знаеше, че в тяхно лице си е спечелил двама страшни, непримирими врагове.

Оттук до хасиендата Дел Венадо имаше един немалък дневен преход. Пътят минаваше през гъсти гори. Зад хасиендата лежаха принадлежащите й обработваеми участъци. Дон Агустин Пена беше един от най-богатите земевладелци в страната: необозрими царевични поля и огромни насаждения маслини се простираха надалеч.

Самата хасиенда — като всички подобни постройки, разположени в близост до територията на индианците и следователно често нападани от скитащите се орди — беше нещо средно между чифлик и крепост. Изградена от тухли и дялани камъни, обкръжена от тераса с бойници и съоръжена с яки порти, тя можеше да издържи обсадата на неприятелите. На един от ъглите й се издигаше триетажна кула. В случай че главната постройка бъдеше завзета от врага, тя можеше да предложи още едно убежище. Палмови дървета обграждаха цялата постройка и жилищата на принадлежащите към хасиендата пеони и вакероси. Извън този район тридесетина колиби образуваха малко селце, обитавано от надничари и техните зависими от хасиендата семейства. В дни на опасност тези хора можеха да намерят закрила в хасиендата крепост и да подсилят «гарнизона».

Към хасиендата принадлежаха разположена наблизо и богата златна мина, както и неизброими стада от крави, бикове, коне и мулета, които се движеха свободно по големите савани и из гъстите гори.

Хасиендата Дел Венадо беше често посещавано място, разположено по пътя, свързващ Ариспе и Тубак. Думата «път» в случая означава само един мислен път, тъй като всеки пътник си избираше желаната от него посока.

На един ден път преди Венадо се намираше Ла Поса [29] — местност, носеща името си от разположения в нея водоем — една голяма рядкост в онези райони. Пътниците построяваха тук нощния си бивак, макар наблизо да нямаше нито една обитаема колиба, заради живителната течност, без която те и животните им биха загинали.

Край Ла Поса гореше ярък огън и осветяваше лагеруващите шестима души. Седмият — дон Естебан де Аречиса, седеше малко встрани върху сваленото от коня седло и издухваше във въздуха изкусни пръстени, които оформяше от дима на своето сигарильо.

Мъжете говореха за богатството, към което отиваха, и беседата беше толкова оживена, че не забелязаха възбудата, обхванала намиращите се в близост до огъня трийсетина коня.

— Бенито — заповяда по едно време дон Естебан, — я виж какво им има на животните!

Слугата на Аречиса се понадигна и хвърли изпитателен поглед към конете.

— Санта Виржен! Виждате ли изправените им гриви и страхливо пробляскващите очи? Трябва да има опасен звяр наблизо!

Като потвърждение на думите му прозвуча дълбоко, гърлено ръмжене, което бързо се превърна в ужасяващ рев.

— Ягуар!

Тази дума предизвика суматоха сред хората. Вярно, Аречиса спокойно си седеше на седлото и продължаваше да пуши равнодушно, сякаш бе доловил мяукането на домашна котка, ала другите се сместиха неволно и безмълвно се заслушаха.

— Ха — прекъсна най-сетне един тишината, — не трябва да се страхуваме! Ягуарът не напада човек, освен ако е ранен. Нито дори се осмелява да посегне на кон, най-много да връхлети някое малко конче, което не умее да се брани с копита.

Приказливецът искаше да вдъхне кураж повече на себе си, отколкото на другите.

— Познаваш ли ягуара, Бараха? — попита Бенито.

— В действителност още не съм виждал такъв.

— Тогава да мълчиш! Казвам ти, ягуарът скача върху най-силния кон, язди го до изнемога и после му прегризва гърлото. Аз често съм го виждал и когато бях вакеро, загубих благодарение на него най-добрите си коне.

Ревът отново се зачу по-високо и по-близо.

— Вземете оръжията в ръка! — повели дон Естебан.

— Безполезно е, сеньор — отвърна Бенито. — Нека по-добре увеличим огъня, това е най-доброто средство да се държи ягуарът надалеч. И вижте дали конете са здраво вързани, инак ще се отскубнат и ще побегнат уплашени.

Той хвърли няколко клона в пламъците, докато Бараха завърза по-грижливо конете. Животните усещаха опасността и трепереха с цялото си тяло.

— Тъй, сега е светло почти като през деня и звярът няма да дръзне да прекрачи осветения кръг. Ама пък ако го мъчи жажда, трябва да кажа…

— Какво, какво? — обади се Бараха страхливо.

— Тогава той не се бои и от огън. Най-разумното е да му се махнем от пътя. Тези животни ги мъчи много повече жаждата, отколкото гладът.

— И след като се напият?

— Хмм, тогава обикновено им се явява и апетит. Та то си е съвсем естествено, струва ми се.

— Наистина. Ама какво ядат после?

— Хм, каквото им попадне — коне, друго месо, може би и хора, ако…

— Ако…? — запита плашливият Бараха.

— Ако веднъж вече са вкусили човешко месо. Трябва да ви кажа, че ягуарите са големи гастрономи и предпочитат човека пред всяко друго блюдо, след като веднъж са забелязали колко е вкусен.

— Не звучи много успокоително! — увери Кучильо.

— Защо? — попита Бенито, който сякаш си бе наумил да наплаши колкото се може повече своите компанерос [30].

— Ее, и кого тогава ще измъкне от нас?

— Не знам! Ние сме седем човека; един от нас сигурно ще му е достатъчен и другите шестима ще са спасени, стига само…

— Стига само…? — настоя Бараха. — Ама кажи най-сетне всичко, де!

— Исках да кажа, стига само да няма женска при себе си, тогава… ама защо ли да ви измъчвам!

— Хайде говори! — заповяда Кучильо. — Човек поне трябва да знае къде е.

— В такъв случай той би се почувствал задължен да прояви галантност и ще избере още един от нас за нея.

— Санта Мария, тогава ми се ще тоя тигър да е още ерген!

Разнесе се гнетящо ръмжене и ето че… наистина, от другата страна отговори втори рев.

— Той е женен! — извика Кучильо. — Само петима ще останат от нас!

— Сред които съвсем сигурно ще бъда аз — рече Бенито. — Аз съм стар, а ягуарът не е любител на мършавото и жилесто месо. Но, чуйте!

Далеч от тях прозвуча късо, мощно изреваване, което Бенито също така добре познаваше, както гласа на ягуара.

— Какво беше това?

— Сребърен лъв, пума!

— По дяволите, та тук целият пъкъл е пощръклял срещу нас! — прокле Бараха. — Иска ми се да съм къде ли не, но не и в тая дяволска Ла Поса! Какво да правим, добри ми Бенито?

— Направи се на колкото може по-слаб, та звярът да те сметне за достатъчно мършав!

И дон Естебан, изглежда, се бе угрижил, защото се примъкна по-близо до пламъците и взе пушката в ръка.

Чуха се бързи стъпки и като изникнали от земята, до огъня застанаха двама мъже, които наподобяваха потомците на някой измрял род великани. Единият от тях беше исполин и въпреки това другият стърчеше цяла глава над него.

— Good evening, mesch’schurs! [31] — поздрави той. — Няма ли да бъдете така добри да позагасите огъня?

— Огъня…? загасим…? — попита Бараха съвсем шокиран. — Да не сте мръднали, сеньор?

— Мръднал? Защо?

— Защото тогава пумата и ягуарът ще ни изхрускат!

— Точно за да не ви изхрускат, трябва да изгасите огъня.

— Кои сте вие и какво правите тук при Ла Поса? — поиска да знае дон Естебан.

— Наричат ме Боа роз.

— Боа роз! — извика Бенито, скачайки. — Значи вие сте Големия орел?

— Да, ако ви е угодно.

— А този тук е Падащата светкавица?

— Санта Лаурета, правилно отгатнахте! — рече спътникът на Боа роз.

— Можем да угасим огъня, дон Естебан — викна Бенито. — Зная какво искат тези двама мъже.

— Какво?

— Ние трябва да се отдръпнем от водоема, за да се напият зверовете и междувременно…

— Междувременно ще опитат куршумите ни! — потвърди Боа роз.

— Това е твърде опасно!

— Страхувате ли се? — попита гордо Падащата светкавица, при което изгледа дон Естебан с презрителен поглед.

— Гасете! — заповяда онзи вместо отговор.

— Добре! Изтеглете се заедно с конете на двеста крачки и ви давам дума, че след десет минути ще можете да запалите отново огъня.

— Ами как се озовахте насам? Толкова късно, пеша и сами?

— Досега ловувахме мечки в Скалистите планини и ето че решихме да се запознаем и с ягуара. Хайде, размърдайте се, иначе зверовете ще довтасат, преди да сте се усетили, а при тази трепкаща светлина човек не може да даде сигурен изстрел!

Само след минута двамата пришелци останаха сами край водоема.

— Два са — един отсам и друг оттатък.

— Така е. Ела!

Беше съвсем тъмно. Те коленичиха и опряха гърбове, за да владеят напълно терена и в случай на нужда да имат някаква закрила. С двуострите ножове между зъбите и тежките пушки в ръка чакаха идването на животните.

Не бяха минали и две минути и се чу тихо промъкване.

— Моят е тук, Пепе. Как стоят нещата с твоя?

— Санта Лаурета, добичето клечи отпред и се пули в мен. Тукашните ягуари хич не са наясно какво трябва да правят с нас.

— Значи можеш да дадеш изстрел?

— Добър.

— Тогава стреляй!

Двата изстрела отекнаха като един и в следващия миг стрелците захвърлиха пушките и сграбчиха ножовете. Прозвуча късо изхъркване, след което настана тишина.

— Добре улучени! Мъртви на място!

От далечината се разнесе ревът на пумата.

— Нея ще пипнем по-късно, защото тя отива на водопой едва на зазоряване. Хей, люде, разпалете си огъня, ние сме готови!

— Вярно ли? — попита Бараха боязливо отдалеч.

— Елате и хвърлете едно око на котките!

След минута-две огънят припламна и телата на двата звяра бяха довлечени до него. Мексиканците гледаха с удивление могъщите животни и двамата мъже, които толкова хладнокръвно бяха дръзнали да поведат битка с тях.

— И къде сте ги уцелили? — попита Бараха. — Та по тях не се вижда и най-малка следа от нараняване!

— Ти май никога не си държал пушка в ръка, човече. Санта Лаурета, пита къде сме ги уцелили. Естествено там, където трябва да се улучи един тигър. Че не виждаш ли как са те зяпнали зверовете?

— Вярно, всеки изстрел в дясното око! — провикна се дон Естебан. — Вашата репутация отговаря на истината. Вие сте най-добрите стрелци, които съм виждал!

— Хмм — изсумтя канадецът, — когато човек има пушка като моята, сигурно ще улучи онова, в което се цели. Има само още една от този вид и тя…

Той спря по средата. Откъм мястото, където бе прозвучал ревът на пумата, отекна изстрел.

— По дяволите! — извика «по-добрият» от ловците. — Познаваш ли тази пушка?

— Познавам я като моята собствена — отговори другият. — Тя е същата, за която току-що се канех да говоря. Внимавайте, хора. Дяволите на саваната са наблизо, защото изстрелът дойде не от коя да е друга пушка, а от тази на Ел Местисо!

Той измъкна ножа си и се наведе над ягуара да му свали кожата. Неговият другар последва примера му.

Още не бяха свършили с работата си, когато се разнесе галопът на кон и един ездач спря пред огъня. Беше закрепил ласото си за задния край на седлото, а на другия бе вързана пумата.

— Може ли човек да се настани край огъня ви, сеньорес? — попита той.

— Ареляно, Тибурсио Ареляно, растреадорът! — извика Бенито. — Добре дошъл, добре дошъл при Ла Поса!

При споменаването на това име дон Естебан и Кучильо погледнаха изненадано нагоре.

— Бенито, наистина, старият Бенито е тук. Тогава слизам, без повече да питам!

Тибурсио скочи от коня, върза го за едно колче и замъкна пумата до ягуарите.

— Санта Виржен, добра жътва сте прибрали, сеньорес! Кой всъщност е дал тези майсторски изстрели?

Боа роз се изправи бавно и попита, вместо да отговори:

— Вие ли застреляхте пумата?

— Да.

— Мътните го взели, толкова много никога не съм се заблуждавал досега в живота си! Бях готов да се закълна, че пушката, която чухме преди малко, беше на Ел Местисо!

— Не сте се излъгали, тя е.

— Какво? Наистина? Това е невъзможно! Само смъртта би разделила Сан меле от пушката му!

— Или ако е бил пленен.

— Пленен? Да не би да се каните да ми се присмивате?

— Не ми и хрумва, сеньор! Той беше пленен и трябваше да се прости с пушката си.

— Тогава трябва да е попаднал в ръцете на врагове със страшно надмощие в силите!

— И това не. Един-единствен го победи, него и неговия баща.

— Него и Мен руж? Тогава той трябва да е или ангел, или дявол.

— Нито едно от двете. Желаете ли да го видите?

— Естествено, стига да е възможно!

— Погледнете към мен, сеньорес!

В тези думи не се криеше гордост, макар и ясно да си личеше определено удовлетворение.

— Вие ли сте били? Разкажете!

— По-късно, смъкнал съм кожата на пумата, не бива да я оставя да изстине. Но, сеньорес, моето име вие чухте, а аз как да ви наричам?

— Този е Големия орел, а другия — Падащата светкавица, Тибурсио — отговори Бенито вместо запитаните.

— Или Боа роз и Пепе Дормилон, както ни наричат белите — допълни по-големият голиат.

— Наистина ли? — попита Тибурсио, отстъпвайки изненадано.

— Наистина! — потвърди Боа роз.

— Приемете в такъв случай ръката ми, мешърз! С удоволствие я подавам на такива прославени мъже.

Съглеждайки младия растреадор, дон Естебан де Аречиса бе побледнял. А когато чу името Пепе Дормилон [32], стрелна с изпитателен поглед ловеца и се изтегли бързо в сянката. Остана там и когато трите животни бяха одрани и всички присъстващи се настаниха край огъня, за да чуят как се е удало на Тибурсио да плени Дяволите на саваната.

Растреадорът започна. Когато спомена името на хасиендерото, Кучильо попита:

— Дон Агустин Пена ли е бил? Ние възнамеряваме да отидем при него и да починем няколко дни в хасиендата Дел Венадо!

— Тогава ще яздя с вас. И аз смятам да отида при него!

Когато свърши, Боа роз и Дормилон му подадоха ръка.

— Чухме името ви да се споменава по тези краища, млади човече. Ако продължавате така, хората още повече ще заговорят за вас! Само че сте извършили изключително голяма грешка.

— Каква?

— Трябвало е непременно да угостите Дяволите с куршума или острието си, като по този начин щяхте да възмездите много злини и да предотвратите бъдещи беди. Вярно е, че човешката кръв е скъпоценна течност, но кръвта на тези двама мъже е драконова и не бива да бъде щадена. За пушката пък направо бих ви завидял, ако моята не беше също толкова добра. Само я дръжте здраво, защото съм твърдо убеден, че Ел Местисо ще дойде да си я вземе, а и още нещо заедно с нея — вашия скалп.

Кучильо се обърна към младия растреадор.

— Я кажете, Тибурсио, жив ли е още баща ви Марко Ареляно?

— Не. Вие познавахте ли го?

— Само съм слушал за него. Бил е изключителен гамбусино и сигурно ви е оставил добро наследство.

— Нищо повече от една малка бамбукова колиба.

— А майка ви?

— Тя също се спомина. Преди няколко дни я погребах.

— Как умря баща ви?

— Не зная.

— Наистина ли? Аз пък си мисля, че синът трябва да знае мястото, където е изгубил баща си.

Тибурсио хвърли един поглед към Кучильо. Въпросите му се сториха подозрителни и той реши да наблюдава този мъж.

— Баща ми беше гамбусино. Тръгваше натам, където се надяваше да намери злато, и се връщаше само за малко вкъщи. При поредното излизане изчезна безследно. Може би е станал жертва на индианци или на някое диво животно.

— Неговите пътувания никога ли не се увенчаха с успех?

— Ако беше успял, моето наследство сигурно щеше да е нещо повече от една бамбукова колиба.

— И вие избрахте неговия занаят?

— Да.

— Вие може би ще намерите също толкова малко като него. Присъединете се към нашата експедиция!

— Каква експедиция? Нищо не зная за нея.

— Този сеньор, дон Естебан де Аречиса, е организирал едно пътуване с изходен пункт Тубак и цел — територията на апачите. На него му е известен някакъв неизчерпаем плейсър, бонанса, каквито никой не е откривал досега, и тръгва с осемдесет мъже да я експлоатира. Вие сте златотърсач, ловец и растреадор и можете да свършите добра работа. Няма съмнение, че експедицията ще бъде успешна, а вие с един удар ще станете богат мъж.

Кръвта зашумя във вените на Тибурсио, но той с нищо не издаде мислите си.

— Аз се канех да отида при дон Агустин и да се предложа за вакеро, но кажете, наистина ли вярвате, че вашата експедиция ще има успех?

— Толкова е сигурно, както че седя тук до вас!

— Ще помисля. Давате ли ми време за размисъл до отпътуването ви от хасиендата?

— На драго сърце. И бездруго ще бъдем там заедно и скоро ще се опознаем.

Кучильо се надигна, за да събере дърва за огъня. Дон Естебан също се измъкна в мрака. На известно разстояние от огъня те се срещнаха.

— Каква странна и изненадваща среща, а, сеньор?

— Много изненадваща. Вие наистина добре го разпитахте. Убеден съм, че не знае нищо за бонансата. Марко Ареляно е умрял, без да остави информация на жена си и сина си. Вашият нож добре и навреме му е видял сметката!

— Моят нож? Да не би ваша милост да иска да каже, че аз…

— Я стига, разказвайте басните си другиму, само не на мен! Убеден съм, че още боравите добре с острието, както навремето в замъка Еланчове.

— Дон Естебан! Нали щяхме да се познаваме едва от Ариспе?

— Вярно, но се появи причина, която може да ни принуди да се върнем към миналото.

— Каква би могла да бъде тя?

— Разгледахте ли внимателно този Тибурсио Ареляно?

— Струва ми се, да..

— Не намерихте ли някаква прилика?

— Хм, по дяволите, за това не помислих! Той наистина има почти същите черти като вашите, когато бяхте на неговата възраст или най-много няколко години отгоре.

— Аз веднага забелязах. Сравнете възрастта му с годините, които изминаха от онази нощ.

— Съвпада. Но възрастта и приликата не са непогрешимо доказателство, може да са просто случайност.

— Ами резката на бузата?

— Има ли я той?

— Има я, макар и едва забележима. Времето почти напълно е заличило белега от леката рана.

— Аз бях седнал така, че не можах хубаво да го огледам. Но щом наистина има белег, то няма съмнение. Какво ще предприемете?

— Той трябва да умре.

Надменният мъж изговори тези думи толкова спокойно, сякаш се касаеше за смъртта на някое вредно, досадно насекомо. — Да умре? Как?

— Това си е ваша работа — досущ като навремето, когато възложих на Хуан да оцвети острието си в червено.

— Да, бедният Хосе твърде дълго се колеба дали да го стори. И за жалост трябваше да си плати, защото оня проклет мигелет му тегли куршума.

— Вие бихте ли познали мигелета?

— Не. Та нали го видях в тъмното и само за кратко.

— Той седи там до огъня.

— Там… до огъня? — запита Кучильо, предишният Хуан, като от изумление разтвори широко очи.

— Да.

— Кой е?

— Пепе Дормилон, Падащата светкавица. Той и в Еланчове се казваше Пепе Сънливеца, а и външността му не може да ме измами. Той е мъжагата, осъден на каторга в Сеута, който по необясним начин успя да избяга.

— И вие не се лъжете?

— Абсолютно невъзможно.

— Каква знаменателна среща! Какво ще правим?

— Трябва непременно да се отървем от него.

— Трудничко ще стане тая работа. Двамата исполини са опасни мъже. С човек, който търчи подир ягуар посред нощ, за да го уцели в дясното око, не е лесно да се справиш.

— Хитростта често е много по-ценна и от най-голямата физическа сила. Аз ще обмисля нещата, а сега да се връщаме, защото едновременното ни отсъствие лесно може да събуди подозрения.

Дон Естебан се върна при лагерния огън и се намести на място, където светлината от пламъците не можеше да достига лицето му.

Двамата ловци, по-калени от мексиканците, лежаха един до друг встрани от огъня. Когато другите заспаха, те все още бяха будни.

— Защо искаш да потеглим толкова бързо, Пепе?

— Санта Лаурета, това е необикновена история! Знаеш ли кой е тоя дон Естебан де Аречиса?

— Да.

— Е, кой?

— Дон Естебан де Аречиса.

— Това не е истинското му име.

— Какво?

— Това е онзи дон Антонио де Медиана, който отвлече твоя малък Фабиан, уби майка му, а мен искаше да прати на лов за риба тон.

Боа роз щеше да скочи от изумление, ако Пепе не му бе дал знак с ръка да се овладее. Той дълго мълча. Чутото беше толкова необикновено, че трябваше да го проумее, преди да каже нещо.

— Можеш ли да се закълнеш в това, Пепе? — попита накрая.

— С хиляди свещени клетви.

— Съществуват прилики.

— Но не и толкова големи като тези. Пепе Сънливеца има отлични очи, а и физиономия, видяна при такива обстоятелства, той никога не забравя.

— Добре, вярвам ти, но какво ще търси граф Де Медиана тук, в Сонора?

— Това не знам, но ще научим. Мога ли да те попитам нещо?

— Моля.

— Ние сме заедно от толкова години.

— И никога не сме се разделяли.

— Правилно! Никога — нито в опасност, нито в беда и тревоги или в каквото и да е друго отношение. Но сега имаме работа…

— …в която също няма да те изоставя.

— Вярно ли?

— Щом аз го казвам, значи е вярно! Кога съм те лъгал?

— Никога. Но сегашната работа е много трудна. Аз трябва да знам какво си е наумил графът.

— Правилно.

— Трябва да го накажа за убийството, за отвличането на детето и за фалшивото обвинение срещу мен.

— Така е.

— И ти знаеш, че този пръстен на пръста ми всъщност е виновен за извършеното престъпление. Аз го запазих като предзнаменование, че имам да поправям тежък грях. Искаш ли да ми помогнеш?

— Разбира се, стари ми, верни Пепе!

— Дори ако се наложи да преследвам с години в битки и опасности златната експедиция?

— И тогава, при това не само заради теб, а и заради моя малък Фабиан, когото извадих от лодката и взех на кораба си и след три години изгубих. Пепе, никого не съм обичал така, както момчето, и бих оставил десницата да ми отсекат, да можех само да го намеря. Графът е убил майка му, а него е обрекъл на гибел в морето. И аз имам малка сметка за уреждане с тоя дон Естебан де Аречиса!

Разговорът приключи. Двамата мъже се увиха по-плътно със завивките си и опитаха да поспят. На другото утро Боа роз и Пепе Дормилон бяха изчезнали. Това никого не учуди.

Конете бяха напоени, необходимият брой от тях — оседлани и мъжете полетяха като вихър към хасиендата Дел Венадо. Дон Естебан яздеше начело. Той не обичаше да общува с хората си повече, отколкото беше необходимо. Кучильо се придържаше до Тибурсио, комуто се опитваше да засвидетелства биещо на очи приятелство и симпатия. Растреадорът го приемаше външно с дружелюбие, ала проявяваше удвоена предпазливост в компанията на този подозрителен човек.

Преди да напуснат Ла Поса, той беше направил откритието, че Кучильо накуцва, а по време на езда конят му от време на време се препъва. Тези наблюдения отхвърляха всяко съмнение, че Кучильо е убиецът на неговия осиновител. Тибурсио беше убеден, че целта на експедицията е Златната долина, пътя до която беше описала умиращата му майка. Тайно в себе си реши да се присъедини към експедицията, за да разобличи убиеца и да предяви правото си относно откритата от Марко Ареляно бонанса.

Но сега се вълнуваше от предстоящата среща с Росарита, чието благоразположение ясно бе почувствал и която оттогава непрестанно занимаваше мислите му.

3. Последният Медиана

Беше привечер. От ветреца белите цветове на маслиновите дървета се сипеха меко като снежинки. Пеоните се връщаха по колибите си след свършената работа — едни натоварени със земеделски сечива, други подбутваха с остена мудните волове.

По бреговете на потока, който протича през нивите на хасиендата Дел Венадо, се събираха хиляди животни да утолят жаждата си. Бикове и крави мучаха от радост при вида на «напитката» си, волни коне препускаха на големи хергелета към водата или се гонеха помежду си. Земята трепереше под галопа на тези благородни животни. Макар и свикнали с човека, те все още притежаваха боязливата гордост на дивите мустанги с блестящи очи, разтворени, отделящи пара ноздри и развети гриви. След като утолиха жаждата си, конете се понесоха с бързината на светкавица, като хвърляха немирно къчове със задните копита, докато изчезнаха в облаци прах.

Двама мъже се зададоха откъм гората и се насочиха към хасиендата. Единият яздеше на кон, а другият — муле. Ездачът на коня беше дон Агустин Пена. Той носеше сламена шапка, риза от фина бяла батиста — вамс нямаше — и плътно прилепнал около кръста кадифен панталон със златни копчета. Другият беше капеланът на хасиендата — достопочтен францискански монах, чието препасано с копринен кардон синьо расо бе високо запретнато над дългите ботуши със звънтящи шпори. Голяма сива филцова шапка, килната дръзко настрани, му придаваше повече воински, отколкото монашески вид. Двамата се бяха срещнали недалеч от хасиендата и сега се връщаха заедно.

— Но кажете, преподобни отче, защо отсъствахте толкова дълго? Още преди три дни ви очаквах и понеже не дойдохте, едва ли не си помислих, че свети Хулиан — вашият светец закрилник според собственото ви уверение, ви е изоставил и ви е сполетяло нещастие.

— Човек навсякъде се намира в Божиите ръце, сеньор Пена, а се връщам толкова късно, защото по време на пътуването си използвах всяка възможност да служа с думи и дела на Бога. Гладуващи нахраних, жадни напоих, опечалени утеших, болни посетих, на умиращи светото причастие дадох…

— Умиращи? Да не би наблизо да е починал някой?

— Не наблизо. На два дни оттук бях повикан при майката на растреадора Тибурсио Ареляно. Тя очакваше смъртта като жена на истински храбър гамбусино — с благочестиво сърце и неустрашима душа.

— На Тибурсио? Да, зная, че е мъртва. Той ми разказа.

— Къде и кога?

— По-късно ще ви информирам, за тая работа се иска поне един свободен час. Присъствахте ли на смъртта й?

— Не, времето ми беше така оскъдно, че скоро трябваше да си тръгна. Но изслушах нейната изповед и й дадох последното причастие.

— Май не се знае със сигурност дали мъжът й, Марко Ареляно, е мъртъв или само безследно изчезнал?

— Той е мъртъв.

— Точни ли са сведенията ви?

— Точни.

— Къде е починал?

— Край Рио Хила, но не е починал, а е бил убит от безбожната ръка на един мъж, комуто оказал цялото си доверие.

— Гледай ти! И убиецът е открит? Признал си е деянието?

— Не.

— Ами как тогава може да се знае толкова конкретно, че е умрял от насилствена смърт, както и мястото на престъплението?

— Нито вие, нито аз имаме представа за удивителната проницателност, с която тези ловци и златотърсачи сглобяват достоверно и от най-незначителните белези, които друго око изобщо не би забелязало, цяла една заплетена история.

— Аз обичам Тибурсио Ареляно, дължа му голяма благодарност и много бих желал да чуя историята.

— Мога да ви я разкажа. Тя не е част от изповедта, макар да ми бе поверена под печата на мълчанието. Марко Ареляно открил отвъд Пресидио Тубак изключително богато златно находище, но бил принуден да отстъпи пред апачите и се върнал при съпругата си, за да се подготви за нова визита на бонансата. Доверил й всичко и дори й оставил рисувана карта, на която пътят и местоположението на Златната долина били точно нанесени.

— Защо го е сторил? Такива важни неща на жени не се доверяват.

— Съпругата на Марко беше жена, при която тайната е била добре съхранена. А той я споделил с нея, за да не бъде изгубена, ако на него му се случи нещо.

— Вие видяхте ли картата?

— Не.

— Кой я притежава?

— Тибурсио. Ако той си е бил вкъщи, Ареляно сигурно е щял да довери на него нещата, а не на жената. Та значи Марко заминал отново и стигнал в Тубак. Тук го виждали всеки ден да общува с един гамбусино, с когото впоследствие напуснал града. Сигурно е, че този човек го е придружил до бонансата.

— И е неговият убиец?

— Най-вероятно. Те трябва да са били отново прогонени от индианците, защото един вакеро ги видял на два дни път отвъд Хила. Той проследи дирите им — водели към реката, — стигнал до две места, където били нощували, а сетне и до друго, откъдето продължавала следата само на един мъж. Липсващата била на Ареляно. Утъпканата и окървавена земя свидетелствала, че се е състояла борба и е било извършено убийство.

— Убиецът сигурно е искал да запази тайната само за себе си.

— Така е. Вакерото се върнал благополучно. Бил изгубил следата на убиеца, но сметнал за свой дълг да отнесе вестта на жената на убития.

— Това е проклятието на златото. Моите засмени поля ми се струват хиляди пъти по-ценни от всичките златни кюлчета в раклите ми.

— И все пак одобрявате експедицията, която дон Естебан де Аречиса възнамерява да предприеме?

— Длъжен съм да я одобря. Дон Естебан преследва възвишена според мен цел, нямаща нищо общо с обичайната мания към бляскавия метал. А и знаете онова, което не е известно никому, че хасиендата Дел Венадо не е моя собственост, а негова, и аз съм само един пожизнен арендатор.

Двамата мъже влязоха в двора и слязоха от животните пред външното стълбище, което водеше до голямо преддверие, откъдето пък се стигаше до приемната на хасиендата.

Тя представляваше голям салон, в който — според обичая в онези горещи страни — непрестанно въздушно течение създаваше хладина. Фини и красиво изработени китайски рогозки покриваха каменния под, а други, по-богато украсени, служеха като щори на прозорците. По варосаните стени бяха окачени ценни медни гравюри, а мебелировката се състоеше от кожени люлеещи се столове, наричани бутакас, сребърни мрасерос — малки мангали, от чиято жарава пушачът пали своята сигарильо, една софа от ротанг [33] и тапицирани столове от същия материал.

Големи резени диня — на езика на страната пастекес — показваха от сребърен поднос розовото си месо, чийто апетитен сок проблясваше на перлени капки. Редом с полуразпуканите нарове питаляс — плодове от разновидност на свещениковия кактус — разкриваха тъмния пурпур на своите зърна, а портокали, гренадийе [34], сладки лимони, с една дума, всички видове южни плодове, предизвикващи и утоляващи жаждата, показваха гостоприемната същност на дон Агустин.

Той и францисканецът се разположиха край масата, за да вкусят деликатесите, но едва бяха започнали, влезе един слуга и доложи:

— Сеньор, отвън стоят двама пътници и молят за вашето гостоприемство. Единият от тях твърди, че ви познава.

— Те са добре дошли при мен — гласеше радушният отговор. Скоро след това двамата мъже влязоха. По-младият от тях имаше открито, будещо доверие лице, интелигентно и дръзко. Беше със стройно телосложение; облеклото му въпреки своята простота показваше определена елегантност.

— Аа, това сте вие, Педро Диас! — възкликна дон Агустин. — Да не би да има наблизо някой и друг индианец, та сте довтасали в този пущинак?

Педро Диас беше прочут със своята неугасима ненавист към индианците, с дързостта, с която воюваше срещу тях, и с умението си да излиза и от най-затрудненото положение.

— Позволете, преди да отговоря — поде той усмихнато, — да ви представя краля на гамбусиносите и княза на музикантите, сеньор Диего Ороче! Той надушва златото, както кучето дивеча и свири на мандолина, както никой друг.

Ороче поздрави с необикновена сериозност. Впрочем той май от дълго време не бе имал възможност да прояви префиненото си обоняние, за което спомена Педро Диас, защото външният му вид дори и не намекваше за голямо богатство. За да посегне към допотопната си филцова шапка, не беше необходимо да нарушава порядъка на художествено надипленото си наметало, а трябваше просто да избере една измежду многото дупки по него и да провре удобно ръка. Големите му загрубели ръце имаха нокти на хищник — несъмнено доказателство, че той владее изкуството да изтръгва особени тонове от мандолината, която висеше на врата му. Докато се покланяше дълбоко пред дон Агустин, дългите гъсти фъндъци на невчесаната му коса паднаха в лицето му.

Когато двамата седнаха, Диас взе думата.

— Чухме, че в Ариспе се подготвя експедиция към вътрешността на Апачерията. Познавате ли водача й, сеньор Пена?

— Той се казва дон Естебан де Аречиса.

— Дали е мъж, на когото можеш да се довериш?

— Да.

— Подочух, че често ви спохождал, и бих искал да питам по какъв начин мога да се включа в експедицията.

— Останете тук, докато дойде! Очаквам го тези дни, така ще имате възможност да разговаряте лично с него.

— Значи подробности не са ви известни?

— Детайлите той държи в тайна… Златната треска най-сетне и вас завладя, драги ми Диас!

— Боже опази! Търсенето на злато предоставям на такъв опитен гамбусино, какъвто е сеньор Ороче. Що се отнася до мен, то гледам на експедицията само като на отлична възможност да подиря сметка на диваците за многото злини, които са ми причинили.

След разговора на двамата гости бе посочено подходящо помещение. Прислугата тъкмо се занимаваше с приготвянето на вечерята под ръководството на Росарита, когато отвън се чу конски тропот и през прозорците проникна светлината на няколко факли.

— Дон Естебан де Аречиса е пристигнал! — извика един от слугите. Пена побърза да излезе да посрещне нечакания все още гост.

Никой от неговия ескорт не се осмели да прекрачи прага на приемната. Влезе само Тибурсио, сякаш се разбираше от само себе си, че той не се числи към прислугата.

Росарита тутакси се завтече към него и му подаде ръка.

— Добре дошли, сеньор Тибурсио! Хубаво е, че идвате, отдавна ви чаках!

После поздрави с почтителен поклон дон Естебан, който метна ненавистен поглед на младежа, понеже беше предпочетен пред него.

— Какво щастие — рече той, — че ви остана и една думица за мен! Вече си мислех, че обяздвачът на коне изцяло ви е обсебил.

Тя се изчерви от този неделикатен укор, а и хасиендерото смръщи леко чело.

— Не се сърдете на детето, дон Естебан! Ние сме толкова задължени на Тибурсио Ареляно, така че позволете да му го доказваме без задръжки. Впрочем вие ни заварвате неподготвени, тъй като очаквах пристигането ви след няколко дни.

— Извинен сте, сеньор! Престоят ми няма да продължи дълго. Трябва да стигна час по-скоро в Тубак. По този въпрос ще поговорим по-подробно.

След вечерята дон Естебан се оттегли с хасиендерото в работната му стая.

— Знаете, че първоначалният ми план беше да стигна близо до Рио Гранде дел Норте?

— Така си мислех.

— Аз го промених. При мен се яви един мъж, който открил край Рио Хила невероятна бонанса и ми продаде тайната си. Ще поведа експедицията най-напред натам и после ще видя дали да осъществя и първото си намерение.

— Този мъж при вас ли е?

— Да.

— Как се казва?

— Кучильо!

— Накуцва ли?

— Да. Как ви хрумна този въпрос?

— А конят му от време на време се препъва?

— И това е така. Познавате ли го?

— Много добре, макар и още да не съм го виждал — отговори Пена, намерил толкова бързо потвърждение на неволното си предположение. — Внимавайте с него, той е убиец!

— Убиец? Какво ви прихваща?

— Бонансата принадлежи на Тибурсио Ареляно. Неговият баща я е открил и е бил убит от този Кучильо.

— Откъде го знаете?

— Чух го от сигурна уста.

— И въпреки това сте погрешно осведомен. Кучильо никога не е виждал този Марко Ареляно.

— Той е бил с него в Апачерията, намушкал го е с камата си и после го е хвърлил в реката. Нека се пази от куршума на Тибурсио!

— Знае ли той нещо за тая работа? — попита Аречиса напрегнато.

— Знае всичко!

— И местоположението на бонансата?

— И това. Той носи в джоба си точна карта.

— По дяволите! Виж ти… и все пак нещата стоят другояче. Аз ще проуча внимателно вашите твърдения, но съм убеден, че Кучильо и убиецът не са едно и също лице. Имате ли уговорената сума в наличност?

— Да, но си позволявам да отбележа, че тя погасява плащания от мен наем за арендата за години напред.

— Няма значение. Ставам ви длъжник, но скоро ще бъда в състояние да си изплатя дълга. Или вече не давате кредит на господаря си?

— Колкото искате! Именията ви в родната страна отвъд океана бездруго са неизмерими, поне според постъпленията, които получавате от тях. На вас бонанса не ви е необходима.

— На мен лично не, но за целта, чието постигане сега е моя задача. Мексико не трябва да остава по-дълго република. Добри условия на живот се постигат само при монархична конституция. Аз ще намеря необходимите милиони от бонансата и после ще дам на страната крал, който е роден за трона, но за съжаление бе изгонен от него от една достойна за окайване политика.

— Ще приеме ли дон Карлос короната на Мексико?

— Аз действам по негова заръка, повече не е необходимо да знаете. Всичко до най-дребната подробност е пресметнато и подготвено. Веднага щом се сдобием със златото, мечът ще тръгне по страната и ще съгради портата, през която аз ще въведа монарха.

— А ако бонансата принадлежи на друг?

— Ще проуча въпроса, както вече ви казах. Впрочем на отделния индивид тя би могла да донесе само гибел. Обкръжена е от пояс диви орди, който може да бъде разкъсан само от обединената мощ на силни и дръзки мъже. Стаите ми подредени ли са?

— Те се поддържат в постоянна готовност. Позволете да ви водя!

Дон Агустин придружи госта си до разкошно обзаведените помещения, предназначени специално за собственика на хасиендата, и се сбогува с него.

Хасиендата Дел Венадо беше източник, от който дон Естебан се снабдяваше с необходимите средства. Някогашните пиратски плавания му бяха донесли добра печалба и той бе вложил парите в покупката на това имение, за което знаеше, че под управлението на Пена се намира в сигурни и верни ръце. Това бе прелюдията към делото, за чието цялостно завършване бе дошъл сега от Испания.

Останал сам, Аречиса нареди Кучильо да дойде при него.

— Какво прави Тибурсио?

— Не знам.

— Спомняте ли си какво ви казах вчера за него?

— Той трябва да умре.

— Е, добре! На колко високо го оценявате?

— Хмм, десет квадрупли [35] няма да са прекалено много — пет сега, а другата половина, когато си свърша работата.

— Ето петте.

— Благодаря, сеньор. Кога трябва да се уреди въпросът?

— Още днес.

— Я гледай, толкова скоро?

— Така трябва. Той не само знае за нашата бонанса, ами има в джоба си и подробна карта.

— Сигурен ли сте в това, дон Естебан?

— Толкова сигурен, че ще получите допълнително още десет монети, веднага щом картата се намери в ръцете ми.

— В такъв случай тръгвам на часа. Но може би ще се нуждая от помощ.

— Вземете някого от нашите хора — кого, сам решете.

— Вече е решено. Бараха и Ороче тутакси ще помогнат, ако им дам ясно да разберат, че това е в тяхна изгода.

— Наистина ли сте сигурен в тях?

— Бараха е бандит, чиято кама вече е вкусила някоя и друга червена капка, а Ороче се нарича гамбусино наистина, но преживява единствено от комар и за една жълтица ще наръга и собствения си баща.

— Тогава върви! Ще чакам резултата тук.

Кучильо се отправи към помещението, отредено за ескорта на неговия господар. Бараха и Ороче играеха карти. Диас беше легнал с другите в съседна стая. На масата се мъдреше голяма, наполовина изпразнена стомна с мескал [36], а погледите на двамата мъже говореха, че отдавна бяха минали онази граница, след която човек престава да бъде разумно, мислещо същество.

— Елате, Кучильо, пийте и ни разкажете за бонансата! — изфъфли Бараха.

— За бонансата? С нея е свършено.

— Свършено? — провикнаха се двамата, като че из един път изтрезнели от тази шокираща вест.

— Да, свършено!

— Защо? По какъв начин?

— Защото има един, който ще ни я оспори.

— Кой пък е тоя? Ще го пречукам на място! — увери Ороче, като сграбчи мандолината си и направи движение, сякаш се канеше да бухне с нея някого по главата.

— А аз ще го пронижа тихо и кротичко с ножа си между ребрата — врече се Бараха, чиято пъзлива натура, беше подходяща за подобно коварно дело.

— Тибурсио!

— Тибурсио? Какво общо има той с нашата бонанса?

— Твърде много! Той е бил вече там, иска да предяви правото си за собственост и се е присъединил към дон Естебан само за да ни подпита.

— Той трябва да умре!

— Да, той трябва да умре!

— Хубаво го казвате, но ще го направите ли?

— Колко давате, Кучильо, ако му дам да се разбере?

— На какво играхте?

— На нищо. Джобовете ни са толкова празни, че да му се дореве на човек.

— Налага се да ви помогна! Виждате ли тази златна монета, Бараха?

— Естествено! Дайте я насам!

— А вие тази, Ороче?

— Давай, казвам!

— Веднага щом в телесата на Тибурсио се озоват няколко цола студено желязо, получавате ги и двете!

— Все едно че са спечелени. Ще отучим ние нехранимайкото как се оспорва нашата бонанса. Къде е той, Кучильо? Отивам при него!

— Изчакайте няколко минути! Ще видя къде се е дянал.

Кучильо излезе на двора и започна да се прокрадва около постройката. Една стая на приземния етаж беше ярко осветена. На отворения прозорец се бе облакътила Росарита и вдъхваше уханието на цветята. Той продължи нататък. От другата страна на къщата само един прозорец хвърляше светлина и той забеляза сянката на мъж, който вървеше напред-назад в стаята.

— Ареляно е!

Тъкмо обмисляше как най-добре би могъл човек да се добере догоре, и светлината угасна.

— Отива да спи. Вратата на външното стълбище е отворена и той сигурно няма да заключи стаята си. Ето как ще може да стане.

Кучильо се върна обратно в съседната постройка, където се намираха другарите му. За обиколката му трябваше малко повече време, отколкото бе предполагал, и когато влезе, от пръв поглед разбра, че вече не може да разчита на двамата бандити. Те бяха изпразнили стомната до дъно. Бараха лежеше под масата, а Ороче се бе строполил наполовина върху него и никой от тях не владееше сетивата си. Не му оставаше нищо друго, освен да навести пак Аречиса.

Докато се промъкваше по двора, една фигура се спусна тихо по стълбището и се запъти към осветения прозорец на Росарита.

— Пак е оня! И той се кани да се наслади на мириса на цветята, но това ще му е последната наслада в живота!

В следващата минута той стоеше отново пред дон Естебан.

— Е?

— Нищо не можах да направя.

— И защо?

— Бараха и Ороче са се натряскали до козирката и не са в състояние да сторят и крачка.

— А Ареляно?

— Разхожда се долу. Да имах само един помощник, работата щеше да стане на бърза ръка!

— Толкова ли ти е нужен?

— За всеки случай.

Дон Естебан вече се бе облякъл. Взе си отново камата и отвърна:

— Аз ще дойда!…

Тибурсио се намираше под един покрив с Росарита! Тази мисъл не му даваше покой. Тя го караше да шари напред-назад из стаята и тя го подтикна да излезе навън в прохладната нощ. Видя пламъчето на свещта и разпозна Росарита.

Дали ще се разсърди, ако го забележи? Да я заговори ли? Краката му се колебаеха, но го носеха напред и Тибурсио се озова близо до прозореца. Светлината обля фигурата му и Росарита го позна.

— Тибурсио!

— Сеньорита!

— Ароматът на виолетките май ви се струва по-сладък от съня?

— Аз и без него не намирам покой!

— Защо?

— Не зная точно, доня Росарита.

— Потиска ви някаква мъка. Елате, доверете ми се!

Младежът пристъпи съвсем близо до нея.

— Смъртта на майка ви ли ви натъжава толкова, Тибурсио?

— Тя ми причини много мъка, ала аз скоро ще я превъзмогна. Човек трябва да заключи в сърцето си най-голямото страдание, защото къде има душа, която ще поиска да го облекчи, на която да може да се довери?

Тя се надвеси още повече към него.

— Вие се бихте за мен, вие бдяхте над мен, вие сте толкова добър и храбър. Нека си побъбрим!

Тя говореше така мило и приятелски и скоро двамата бъбреха като две невинни деца за всичко, което им хрумваше. Те не забелязаха как две фигури се промъкнаха и се стаиха под няколкото растящи наблизо лимонови дървета. Тибурсио беше уловил ръката на Росита, обърнат с гръб към дърветата.

— Напред, Кучильо, сега е моментът! — прошепна Аречиса. Бандитът измъкна ножа си и се метна с два скока към растреадора. Един писък на Росарита избави Тибурсио от сигурна смърт. Той се извъртя рязко и насоченият към сърцето удар попадна само в ръката му. В следващия миг Кучильо лежеше под него и пъшкаше под натиска на сключените около гърлото му ръце.

— Сеньор Кучильо, изречете си последното «Отче наш», свършено е с вас!

— Тибурсио! — извика Росарита с неимоверен страх.

Той погледна нагоре. Втора забулена фигура бе вдигнала пестник, в който блестеше острие. Тибурсио се изви назад, изстреля се като пружина нагоре, сграбчи новия нападател и го запрати обратно сред дърветата. После с бърз като мисълта скок се намери в стаята при момичето.

— Прощавайте, сеньорита, но само тук съм в безопасност.

— Да, да, елате при мен! Останете, останете и не си тръгвайте, иначе ще ви убият! — помоли тя смъртно бледа и трепереща от ужас, като се свлече в креслото и простря умолително ръце към него.

Той затвори прозореца и отстъпи в дъното на стаята.

— Познахте ли ги, сеньорита?

— Не, видях само фигурите им.

— Бяха Кучильо и дон Естебан.

— Дон Естебан, херцогът?

— Херцогът? — повтори Тибурсио удивено.

— А, да де, вие не го знаете! Това е тайна, ала на вас мога да я кажа. Дон Естебан в действителност се казва граф Антонио де Медиана, или херцог Де Медиана. Той е собственикът на тази хасиенда и не е възможно той да ви е нападнал.

— Той беше, а сега знам и причината, поради която се опита да ме убие.

— Каква е?

— Позволете да я премълча! И хасиендата е негова собственост? В такъв случай тук не мога повече нито миг да бъда сигурен. С ваше разрешение ще си вървя!

Преди да се опита да му попречи, той беше изчезнал в мрака на коридора. Едва сега Росарита забеляза на пода кръвта, която се бе стекла от раната му.

— Той е ранен! Той ще умре!

Взе свещта и побърза след него. Горе се чуха стъпки. Тибурсио вече се спускаше по стълбите, наметнал серапето, с пушка в ръка.

— Не можете да си тръгнете, Тибурсио, ранен сте!

— Лека драскотина, която нищо не значи, сеньорита!

— О, влезте, трябва да ви превържа!

Погледът му просветна и се спря успокоително на изплашеното й лице.

— Благодаря, сеньорита! Но вън ще намеря една билка, която е по-добра от всяка превръзка. Останете със здраве!

Тя го улови за ръката и здраво го задържа.

— Не бива да го допусна! Вие ни спасихте и закриляхте, а в замяна на това бяхте нападнат в дома ни. Татко ще трябва да ви издейства удовлетворение!

— Няма как да го стори. Полагащото ми се удовлетворение единствено аз мога да получа, а вашата къща не бива да се превръща в арена на борба, чието място е само навън в саваната.

— Тибурсио!

— Росарита!

Той поднесе ръцете й до устните си.

— Сбогом… за днес!

После се спусна бързо по стълбището, прекоси двора и излезе през портата.

Конете пасяха навън. Неговият се намираше сред тях. Тибурсио потърси седлото, сложи юздите, метна се и препусна. Отсреща в гората, полускрит от храсти, проблясваше лагерен огън. Там можеха да се намират само ловци или вакероси, предпочели квартирата на леса пред мекото легло, и при тях той сигурно щеше да намери радушен прием. Насочи коня нататък.

Онази част от равнината, която лежеше зад хасиендата, беше все още неразработена и дива. На разстояние един пушечен изстрел се извисяваха първите дървета на огромна гора. Тя се простираше далеч на север до границите на пустинята, зад която бе разположен Пресидио Тубак.

Лошо прокараният път през гората беше единственият, по който човек можеше да стигне до пресидиото [37]. Пресичаше го бърза река, шумяща между високи, стръмни брегове. Тя събираше в своя бяг още няколко притока, един от които протичаше край хасиендата. Груб мост, направен от два поставени един до друг дървени ствола, свързваше двата бряга и спестяваше на пътника дълго заобикаляне.

В близост до този път и на приблизително еднаква отдалеченост от хасиендата и споменатия мост гореше огънят, който Тибурсио беше видял.

Край огъня бивакуваха Боа роз и Дормилон.

В местност, където няма човешки жилища, обикновен факт като лагерен огън посред гората в никакъв случай не би бил от значение, но тук, в близост до хасиендата, в която на морния друмник с удоволствие и готовност предлагат гостоприемство, особени причини биха накарали двамата ловци да предпочетат гората пред комфорта.

Голям куп сухи клони и съчки, нахвърляни край огъня, подсказваше, че те са решили да прекарат цялата нощ на това място. Два чаталести клона бяха забучени от двете страни на огъня и Пепе Дормилон въртеше на тях овнешки бут, чиято мазнина падаше на големи капки в жаравата.

Боа роз носеше облекло — нещо средно между това на индианец и бял. На главата му се мъдреше шапка от лисича кожа с формата на конус. Памучна риза на сини райета покриваше широките му плещи, а на земята до него лежеше измайсторено от вълнено одеяло наметало. Беше обут с индиански кожени панталони, а на краката му се виждаха тежки обковани обуща.

Грижливо полиран биволски рог с барут висеше през едното му рамо, а през другото — кожена торба с голям запас куршуми. До него лежеше тежка дългоцевна пушка — единствено равностойната на трофея на Тибурсио, — а в пъстрия вълнен пояс бе затъкнал ловджийски нож със здраво двуостро лезвие.

Косите му бяха започнали да се прошарват, а един дълъг белег пресичаше челото му от едното слепоочие до другото — Боа роз най-вероятно е бил застрашен от скалпиране.

Израз на доброта дружески хармонираше с херкулесовата сила на неговото тяло. Природата често дарява такива колоси с толкова благост, колкото и с телесна сила.

Макар и с една глава по-нисък, спътникът му не можеше да бъде наречен пигмей. Черните му очи и очертанието на лицето говореха както за пъргав ум, така и за неустрашимост. Облеклото и екипировката му бяха подобни на тези на Боа роз.

Съюзяването на тези двама мъже предупреждаваше всеки враг да проявява предпазливост без страх и колебание да се изправят и пред по-могъщ противник.

Канадецът наблюдаваше ухаещото печено с видимо добро настроение.

— Този дон Агустин Пена е чудесен тип, ако се съди по овните, които има в стадата си. Бутът наистина е деликатес, от който сигурно ще си отрежа няколко допълнителни мръвки.

— Аз пък мисля — отговори Пепе, — че в хасиендата ще се ядат и по-големи деликатеси. Тоя дон Естебан де Аречиса се държи по такъв начин, че сигурно в никоя хасиенда няма да му стъкмят мизерно посрещане.

— Значи ти си сигурен, че той е граф Антонио де Медиана?

— Точно толкова сигурен, както знам, че ти си спасил малкия Фабиан, когото той искаше да погуби.

Добродушното лице на исполина се преобрази.

— Пепе, до мига, в който намерих детето в дрейфуващата лодка, аз бях един самотник. Не познавах ни баща, ни майка, нямах братя и сестри, нито приятел и жена. Момчето заобичах с цялата си душа. То беше всичко за мен и откак онези англичани ме разделиха с него, нямам друго желание, освен да науча дали е живо. Разбира се, това надали е възможно, тъй като съдбата ме отведе от морето в горите и саваните, където да се получи някаква информация, е немислимо.

— Това все още не е повод да изоставяш всяка надежда. Помисли за граф Антонио. Аз трябваше да бягам, защото откак се помня, не съм любител на лова на тон и навярно никога няма да имам правото да се завърна в Испания. Санта Лаурета, почти бях забравил клетвата си да разчистя някой ден сметките си с него, когато го разпознах при водоема! Защо и при теб да не е възможна подобна среща?

— Възможна, но нищо неподсказваща! Как да позная младежа, дори ако го срещна?

— По белега, останал от ножа ми. Той не ни ли послужи вече като доказателство, че намереното от теб момче е било тъкмо онова, което съм ранил?

— Порязването не е било дълбоко, времето навярно е заличило следата, а чертите на едно момче се променят много за толкова дълъг срок, така че разпознаването изобщо не е възможно. При дон Антонио нещата са други. Когато си се запознал с него, той е имал вече напълно оформено лице, което се е състарило наистина, но основните черти не са се променили.

— Тогава и при мен случаят е такъв и трябва да се очаква, че той също ме е познал, още повече че чу името ми — Пепе Дормилон.

— Той и теб, и мен още по-добре ще опознае!

— Това исках да кажа! В Еланчове бях известен като Сънливеца, защото бях принуден да се браня със сън срещу глада — единствената заплата за великолепния ми служебен пост. Оттогава насам си държа очите отворени и не бих допуснал един такъв улов да ми се изплъзне. Ако законите на Щатите вземат страната на престъпника, то…

Той не довърши изреченото, а бързо грабна пушката си и застана зад храстите. Беше забелязал една фигура, която предпазливо се приближаваше към лагерното място. Големия орел седеше с гръб към хасиендата и нямаше как да види нещо, ала въпреки това мигновено се озова до своя приятел.

— Стой! Кой е? — извика Пепе, насочвайки пушката.

— Един, който би желал да лагерува при вас.

— Тогава пристъпете по-близо до огъня, та да може човек да ви огледа!

Заповедта беше изпълнена и двамата горски скитници тутакси смъкнаха пушките си.

— Тибурсио Ареляно! Бъдете добре дошли!

Те излязоха напред и му протегнаха ръце. Той позна двамата дръзки ловци.

— Аа, вие ли сте? Не предполагах, че се намирате по тези места.

— Но ще останете въпреки това при нас! — рече канадецът. — Ако не се лъжа, възнамерявахте да отидете с дон Естебан де Аречиса в хасиендата Дел Венадо?

— Действително.

— Защо не останахте там?

— Защото се опитаха да ме убият.

— Гръм и мълния! Кой е дръзнал да го стори?

— Самият дон Аречиса.

— Той самият? — прозвуча удивеният възклик. — Каква причина е имал?

— На драго сърце ще ви кажа, но позволете преди това да доведа коня си, който трябваше да оставя, за да стигна незабелязано до вас. Това наистина зле ми се удаде.

Пепе се ухили.

— Защото хората от Скалистите планини имат съвсем други очи от вас, тукашните.

Тибурсио доведе коня си и го върза за едно колче. Печеното бе станало и Големия орел покани растреадора да се настани край огъня. Едва сега светлината падна върху лицето на младия мъж. Пепе му хвърли един изучаващ поглед и не можа да скрие изненадата си. Предишната вечер при водоема беше седял на място, което не му бе позволило да огледа внимателно растреадора.

— Какво е това? Вие сте ранен? — извика канадецът.

— Малко.

— Я покажете!

Тибурсио поднесе ръката си и канадецът прегледа раната.

— По дяволите! Имали сте си работа с негодяй, който притежава нелош опит. Мисля, че само едно бързо извъртане ви е спасило от проникването на острието в сърцето. Не се бойте, момчето ми, няма да има лоши последствия! Ще направя една превръзка със счукани треви. Пепе, събери една стиска орегано, която расте навсякъде между храстите, и я начукайте между два камъка, докато аз почистя раната!

Боа роз наложи билката върху раната и след това я привърза с тънката прозрачна тъкан, служеща на Тибурсио за пояс.

— Тъй! Трябва да чувствате вече облекчение, защото нищо не предотвратява така добре възпалението, както тревата орегано. Няма да усетите и най-малка следа от треска. А сега този сочен къс овнешко е ваш, стига да имате апетит.

— Вече се нахраних.

— Ваша воля! Ние ще се захванем с бута, а вие ни разкажете какво е накарало достопочтения дон Аречиса да се отнесе по такъв начин с вас.

— Не той, един от хората му нанесе удара, ала той присъстваше.

— Двама срещу един, и то вероломно! Това не говори добре за този уважаван господин. И той се осмелява да ръководи експедиция до Апачерията?

— Тази експедиция е причината да ме намушкат.

— Ще ни обясните ли?

— Разбира се. Баща ми открил изключително богата бонанса и споделил откритието си с някой си Кучильо. Оня го убил, както предполагам, и продал тайната на дон Естебан. Не ми е известно как, но те са научили, че аз зная за плейсъра, и днес поискаха да ме разкарат от пътя си.

— Ама че история! Не можете ли да ни я разкажете по-подробно?

Тибурсио откликна на подканата. Докато той говореше, очите на Дормилон бяха зорко приковани към него, а после по лицето на ловеца плъзна доволната усмивка на човек, изяснил си нещо.

— Какво ще правите сега? — попита Пепе, когато растреадорът свърши.

— Ще тръгна след тях и ще изпълня клетвата, която дадох на мама.

— Наистина ли бонансата е толкова богата?

— Когато татко го споделял с майка, не можел да намери думи да опише съкровищата, които видял.

— Той истински баща ли ви беше?

— Не. Бях осиновено дете.

— Аха! Мога ли да ви попитам кои са били същинските ви родители?

— Никога не съм ги познавал.

— Но знаете къде са живели?

— Не, Дошъл съм тригодишен с английски военен бриг в Гуаймас, където Марко Ареляно ме приел при себе си.

— С английски военен бриг казвате? — попита канадецът с внезапно пробудено внимание.

— Я се обърнете!

Той седеше от лявата страна на Тибурсио и не можеше да види дясната му буза. Учуден от това настояване, растреадорът обърна към него дясната страна на лицето си. Големия орел забеляза тънката резка, която минаваше напреко през нея, и попита с боязлив глас, примесен с очаквано ликуване:

— Откъде имате този белег?

— Това не зная.

— Нищо конкретно ли не можете да си спомните от детството си?

Тибурсио бе объркан от настойчивия тон на думите.

— Защо питате?

— Защото… по дяволите, Пепе, ти какво мислиш? Всичко съвпада — белегът, английският кораб, възрастта е същата. Дали добрият Господ Бог наистина е решил да зарадва мен, стария тип? Каква е… що за физиономия правиш?

— Хмм, моята физиономия отдавна си е направена и завършена, но ако беше видял навремето граф Антонио де Медиана, то…

— Граф Антонио де Медиана? — прекъсна го Тибурсио. — Познавате ли го? И вие ли познавате този дон Естебан?

— Кажете първо дали вие познавате двамата! — повели бързо Боа роз.

— За пръв път видях Естебан де Аречиса при Ла Поса, а преди малко в хасиендата научих, че той бил граф Де Медиана.

— Кой ви го каза?

— Доня Росарита, дъщерята на дон Агустин.

— Тя откъде знае? В хасиендата Дел Венадо познават ли графа?

— Той е собственикът. Агустин Пена е само арендатор.

Пепе скочи.

— Сега всичко ми е ясно! «Есмералда» е бил капер [38], дон Антонио го е командвал и е инвестирал грабежа тук. Ето защо го познават толкова добре, а при предишните си скитания сигурно е открил някой плейсър, към който е била насочена първоначално експедицията му, преди тоя Кучильо да му продаде тайната си.

— Може би си прав, Пепе! — съгласи се Боа роз. — Но какво искаше да кажеш преди малко с «ако беше видял навремето граф Антонио де Медиана, то…»?

— То щеше да ти направи впечатление приликата между него и Тибурсио.

— Вярно ли?

— Не се заблуждавам. Ти огледа ли внимателно тоя дон Естебан?

— Той беше предпазлив, седеше в сянката. Но, за Бога, имаш право, лицата им са като на баща и син или като на чичо и племенник! Тибурсио Ареляно, питам ви още веднъж, нищо ли не си спомняте от вашата най-ранна възраст?

Младият растреадор бе обхванат от голямо вълнение. Дали тези непознати ловци от далечния Север можеха да му дадат разяснението, което не бяха съумели да направят дори неговите осиновители?

— Ще помисля. Само ми дайте време!

Той подпря глава с ръка и опита да се върне обратно във времето.

— Виждам една голяма, светла стая… и… и красивия лик на жена, надвесена над мен. Тя има големи тъмни очи и ми говори думи, от които струи щастие и любов.

От вълнение или поради друга причина се занизаха картини, непознати и заключени досега за Тибурсио.

— Аз обвивам ръце около шията й, тя ме целува и ме нарича с име, което… не мога да различа отделните звуци.

— Фабиан! — подхвърли рязко Пепе.

— Фа…би…ан…? — изговори Тибурсио, заслушан при всяка сричка в собствения си глас. — Фа…би…ан… да, то е, то е! Виждам как устните й се отварят, за да го произнесат, и сега го чувам толкова ясно, сякаш тя стои пред мен и ме вика.

Големия орел седеше в приведена напред поза, като човек в очакване край него да прелети нещо, което иска да сграбчи и задържи. Очите му бяха впити в лицето на Тибурсио, а ушите му попиваха всяка дума от неговата уста.

— По-нататък, по-нататък! — викна той нетърпеливо.

— Стаята е отворена. Тя ме взема на ръце и изнася навън. Стоим високо, високо, а дълбоко под нас лежи морето…

— Балконската стая, балконската стая! — провикна се ликуващо Пепе.

— После един мъж ме взема на ръце и ме отнася. Тъмно е и мъжът ме заплашва да мълча. Отеква изстрел и… а, да, сега зная откъде се е взел белегът — един нож се плъзва по лицето ми. Мъжът побягва с мен.

— Накъде? — попита Пепе със затаен дъх.

— Виждам вода, много вода… усещам глад… жаден съм и плача, а при мен няма никого. Ето че един мъж се навежда през планшира на лодката и ме вдига при себе си.

— Как изглежда той, Тибурсио, как изглежда? — прозвуча напрегнато от устата на канадеца.

— Той е застрашително едър, но явно ме обича и аз му казвам татко.

— Боже мой, разказвай по-нататък! — настоя Боа роз и широко отворените му очи излъчваха безкрайна любов към младия растреадор.

— Дълго време съм на голям кораб и безкрайно много обичам татко.

— Наистина ли го обичаш, Тибурсио, наистина?

— Да, той е толкова добър с мен, толкова благ, неочаквано за неговата исполинска външност. Изведнъж на кораба се вдига ужасна шумотевица. Гърмят оръдия, пропукват пушки, крясъци. Татко слиза при мен с почерняло от барута лице и изпръскан с кръв.

— Какво прави той, какво прави? — запита Големия орел силно напрегнат.

— Казва да коленича и да се моля.

— Думите, които ти казва, думите? Забравил ли си ги?

— Не. Той сключва ръце и казва: «Моли се, сине мой, смъртта е тук!» После изтичва отново нагоре и скача…

— Моли се, сине мой, смъртта е тук! Чуваш ли, Пепе? Чу ли думите, които хиляди пъти съм изричал и споменавал? Той е, той е, Дормилон!

И Боа роз сграбчи растреадора в обятията си, притискайки го към себе си с такава мощ, сякаш се канеше да го задуши. После продължи:

— Мъжът — онзи великан, съм аз, а ти си Фабиан, сине мой, когото обичах и за когото съм пролял единствените сълзи в живота си!

— Вярно ли е, възможно ли е? Вие сте моят татко? — потрепери от радост Тибурсио.

— Да, вярно е, аз съм твоят татко, твоят втори татко, защото истинският ти баща отдавна е мъртъв, а майка ти е била убита.

— Убита?

— Да, намушкана от дон Естебан де Аречиса или по-точно от граф Антонио де Медиана!

— А кои са били родителите ми?

— Кажи му, Пепе, ти си ги познавал!

— Вашият баща беше граф Хуан де Медиана, а майка ви доня Луиса, най-красивата жена на Биская и Астурия.

— Баща ми… граф, испански гранд?

— Да, и то един от най-богатите и знатни грандове на кралството.

— Дон Хуан де Медиана! И убиецът на майка се нарича също Де Медиана?

— Те бяха братя, убиецът е собственият ви чичо!

— Боже мой, свят ми се вие от тези разкрития.

— Той ви е разпознал при водоема — това е сигурно, и по тази причина, а не заради бонансата, е поискал да ви убие. Но Бог ви доведе на подходящото място. Пепе Сънливеца има да урежда с него една дребна работица и ако искате, можете да му помогнете!…

По време на този разговор в стаята на дон Естебан течеше друг. Кучильо стоеше пред него.

— Аз нямам вина, сеньор! Ако не беше се извъртял, острието ми щеше да го прониже в сърцето.

— Нямате вина? Тъй! Аз пък ви казвам, че сте един слабак, който си заслужава тоягата, защото…

— Тоягата? — прекъсна го Кучильо с пламтящи очи. — Дон Естебан де Аречиса, не забравяйте, че каперският матрос Хуан е заслужил нещо по-различно от подобно оскърбление! Ами какво пък заслужавате вие, задето се оставихте да ви пипне младокът и да ви запрати на кажи-речи двайсет метра?

Челото на дон Естебан силно почервеня; вените му се издуха, ала той имаше основателна причина да се овладее.

— Кучильо, откажете се за в бъдеще от този тон, ако не искате да научите начина, по който съм свикнал да се оправям с подобни типове. Вашият несполучлив удар ни поставя в най-калпавата ситуация, каквато въобще може да има. Дон Агустин е на различно мнение, що се отнася до правата върху бонансата — той ги присъжда на растреадора. Покушението върху последния, който е негов гост, ще бъде сметнато от него за най-голямо оскърбление, а той ще научи, че то е наше дело. Престоят ни тук вече не е желателен. Тибурсио си е дигнал чукалата, както ми казаха. Той незабавно ще се отправи към Тубак, за да хвърли подозрение върху нас и да предяви правата си като първи. Отчитайки присъствието на тоя Пепе Дормилон, който е станал толкова прочут ловец, осъзнавам необходимостта от незабавното ни потегляне. А те може да се срещнат! Непредвиденото обстоятелство може да доведе дотам, че Тибурсио да узнае произхода си и кой е убиецът на неговата майка. А кой ви гарантира, че убиецът на неговия осиновител Марко Ареляно е подсигурен срещу отмъщението му?

— Тая работа хич не ме засяга. Марко Ареляно не е паднал от ръката на убиец!

— Не, а от същата кама, която прониза доня Луиса де Медиана — рече Аречиса злостно. — Но нека не спорим! Тибурсио трябва да умре, и то на всяка цена. Ще потеглим още в ранни зори. Кажете го на другите и се пригответе. Погрижете се Бараха и Ороче да ви помогнат, та ударът ви да бъде по-успешен от последния! Бонансата е заложена на карта, отбележете си това, Кучильо!

— Той няма да ми се изплъзне, сеньор! Утре ще открия дирята му и знам как да действаме.

На утрото отрядът потегли, без да се сбогува с дон Агустин. Аречиса нареди да му кажат, че се е явила важна причина да отпътува без бавене за Тубак. Кучильо насочи коня си към челото на шествието, където яздеше дон Естебан.

— Прегледах вече следата.

— И?

— Води в гората.

— Аа! Значи не е потеглил веднага за Тубак? Колко надалеч я проследи?

— Докато го видях.

— Къде?

— Немного далеч оттук, край един лагерен огън.

— Колко непредпазливо от негова страна! Знае, че се намира в опасност, а не се разкарва оттук.

— Той стои под най-добрата закрила, която би могъл да има. Големия орел и Падащата светкавица са при него.

— Пепе Дормилон? По дяволите, няма време за губене, в противен случай те ще се заемат с нас!

— Аз щях да се промъкна и да поправя пропуска си, ала испанецът стоеше на пост, а да подхвана бой с него, означаваше да хукна направо за пъкъла.

— Бараха и Ороче осигурени ли са?

— Да. Те не искат да се разделят с бонансата и са готови да отправят Тибурсио в една различна от Тубак посока. Впрочем аз не разделих париците с тях — обстоятелство, което би трябвало съвсем да ви легне на сърце.

— Свършете си добре работата и за мен една златна монета повече няма да е от значение!

— Какво ще заповядате?

— Яздете с Бараха и Ороче близо до тях. Двамата остават като прикритие за оттеглянето, а вие се промъквате и му теглите куршума. Но се целете добре! Аз ще яздя с останалите към моста и ще ви чакам там. Ще трябва да разрушим моста, за да не ни последват.

Когато стигнаха до мястото, където Тибурсио бе свърнал към гората, Кучильо се отклони с двамата бандити, а дон Естебан с Диас и другите продължи към моста.

Тримата мъже край лагерния огън бяха потърсили съня след дълъг и оживен разговор. На Пепе се бе паднала последната стража и когато утринният хлад започна да отстъпва, той събуди другите двама. Огънят бе по-висок и нов овнешки къс бе сложен над него. Канадецът се обръщаше с изключителна любов към Тибурсио.

— Синко — каза той, — няма да те наричам вече Тибурсио, а Фабиан, защото това е истинското ти име.

— Добре, татко!

— Кажи сега какво възнамеряваш да правиш. Аз и Пепе ще те следваме до края на света.

— Санта Лаурета, това е вярно! — потвърди Сънливеца. — Особено ако решите да полазите малко по кожата на тоя Естебан де Аречиса. Погледнете този пръстен! Той ми го даде навремето, за да си трая. И аз го сторих, защото мислех, че се касае за някаква работа, съвместима с моята съвест. Но когато узнах истината — че съм подпомогнал извършването на убийство и отвличането на дете, вече не знаех мира и покой. Длъжен бях да се заема с нещата, да открия престъпника и да го предам за наказание. Но вместо това трябваше да отида на галерата и да бъда откаран за Сеута, за да ловя риба тон. Но доблестният дон Лукас Деспиерто ми помогна да се измъкна от батака, защото искаше да си върне писмото, което наистина получи. Трябваше да бягам, ала дадох клетва да предам все пак убиеца на правосъдието и да открия отвлеченото момче. Дойдох в Съединените щати и срещнах в Монтана един ловец на мечки, който ми позволи да се присъединя към него и…

— И той те научи да държиш правилно в ръцете си добрата пушка — прибави Боа роз. — С други думи, добрякът Пепе вярваше, че е изключителен стрелец, ала улучваше гризли по-често в опашката, вместо между ребрата. Само че той беше добър ученик. След няколко месеца най-много да сбъркаше окото на някоя видра с ухото. Но след една година бях напълно доволен от него. Макар и да няма пушка като моята, той винаги улучва онова, което иска да уцели. Всичко, което може да се стигне с един добър изстрел, е наше. Ти също си разбираш от работата, както видях по пумата, която довлече до водоема, а когато трима такива мъже с шест сигурни очи и силни ръце се сплотят, съм сигурен, че на тоя граф Антонио няма да му се удаде повторно да прати моя Пепе да лови тон.

— Той ми е чичо, татко!

— Да, такъв ти е, момчето ми, но това не бива да бъде причина за снизхождение. Напротив, тъкмо защото беше девер на майка ти, убийството й е дваж по-безбожно и трябва двукратно да бъде отмъстено. Моят стремеж не е да спечеля злато и сребро, повече радост ми доставя един удачен изстрел. Но тази Златна долина е твоя собственост. Ако искаш да я имаш, то аз и Пепе сме на линия, а дон Естебан с всичките си осемдесет човека няма да може да ти я отнеме. Само остави коня си, защото…

— Да оставя коня си? Та това означава предварително да се откажа от всичко!

— Ще си позволя да ти кажа, че един посредствен ловец без кон наистина не е в състояние да свърши много нещо, но хора с по-добра закваска напредват на нозете си по-леко, отколкото върху гърба на едно животно, което изисква много време и грижи и често става издайник със следите от своите копита. Решим ли да следваме експедицията в Апачерията, ще си имаме работа с два вида врагове, на които много по-лесно можем да излезем насреща пеша, отколкото на коне. Вярно, има участъци, които човек може да измине само с кон, но пък и ние сме достатъчно способни да си намерим животни, когато това се наложи. Но сега съм на мнение, че трябва…

Той скочи по средата на думите си. Беше отекнал изстрел и куршумът закачи косата на Фабиан.

В следващата секунда те вече стояха в близкия гъсталак, загледани и заслушани в посоката, от която дойде изстрелът. Доловиха бързо отдалечаващи се удари от копита на кон.

— Това се отнасяше за вас, Фабиан — отбеляза Пепе.

— Сигурно е бил оня Кучильо, когото Естебан е пратил да проследи дирята ми! — викна растреадорът вбесен. — Аз ще…

— Стой! — извика канадецът. — Първо да помислим и после да действаме! Мъжът беше на кон — това е сигурен знак, че те са потеглили. Само мостът води през реката. Дон Естебан вероятно ще чака там убиеца, та после да разруши моста. Пепе, ние ще ударим направо през шубраците, а ти, Фабиан, проследи човека с коня. Имаш да заобикаляш и сигурно ще пристигнем едновременно. Напред!

Фабиан възседна коня си и препусна. Смачкани листа, прясно пречупени и скършени клонки и отпечатъци от копитата по земята показваха на обучените му очи, че преследваният е пред него. На песъчливия път, който с многобройни извивки водеше към моста, той забеляза, че ездачът не беше сам. Отпусна юздите, смушка коня в слабините със зъбците на шпорите и полетя по трудния терен. И все пак минаха минути, преди да стигне до моста.

Кучильо беше останал с убеждението, че куршумът му е улучил целта си, и от страх пред двамата страховити ловци се бе изтеглил по най-бързия начин. Преднината му беше твърде голяма и Фабиан въпреки бързината на коня си не успя да го настигне. Но дочу бученето на горската река и скоро на фона му долови и човешки гласове.

Кръвта на Фабиан кипеше. Подновеният опит за убийство беше потиснал всеки милостив порив на неговото сърце и той се ръководеше от едничката мисъл, да настигне враговете си и да ги смаже. За тяхното числено превъзходство беше забравил.

Когато остави последния храст зад себе си и полетя към реката, пред очите му се разкри гледка, която го разгневи.

Мост от два грубо издялани дървесни ствола свързваше бреговете, между които се носеше с грохот буйната река. Краищата на тези трупи, чиято обща ширина бе колкото да мине един кон, просто се опираха на голата скала, без с нещо да са закрепени към нея. Ето защо за неколцина здрави мъже нямаше да е трудно да разрушат моста и да направят прехвърлянето на това място невъзможно.

Четири коня, подтиквани от своите ездачи, теглеха с всички сили моста, вързан чрез силно опънати ласа със седлата. Гредите се раздвижиха, отделиха се и бухнаха в реката, пръскайки нависоко вода, а бързо освободените ремъци ги последваха със свистене.

Фабиан нададе яростен вик. Аречиса го видя. Той се вбеси, защото растреадорът за втори път му се е изплъзнал.

— Кучильо, вие сте един хлапак!

— Сеньор, самият дявол закриля този човек, защото ясно видях, че куршумът ми…

Той спря по средата. Не беше необходимо другите да знаят какви ги е вършил преди малко с Бараха и Ороче.

— Елате отсам, сеньор Тибурсио — подигра се Аречиса. — Ние смятаме да навестим бонансата!

Пред разрушения мост Фабиан бе обърнал рязко коня си. Животното стоеше с тупкащи хълбоци под него, а и той трепереше от бяс и възбуда.

— Добре, идвам — отвърна.

Остави пушката да се плъзне на земята, измъкна ножа, извъртя коня и препусна обратно до храстите, за да се засили. После хвана юздите извисоко, изправи се на стремената, натисна шпорите и полетя като стрела към реката.

Ужасяващото по своята рискованост начинание не можеше да успее. Конят се изплаши от разпенената бездна, изправи се на задните си крака и се метна назад.

— Страх го е, момче. Колкото и да го заплашваш, няма да скочи! — извика дон Естебан.

— Сеньор Аречиса, каква разправия имате с Тибурсио? — запита честният Диас, който нищо не можеше да проумее от целия ход на събитията.

— Само една малка частна работа, която не ви засяга!

— Тогава спокойно го оставете да си тръгне. Невъзможно е да премине отсам, а с вашите подигравки го тласкате към сигурна смърт.

— Нека се дави, щом не иска да се откаже.

Фабиан бе обърнал за втори път коня, за да поднови засилването. Аречиса видя в младежките му черти решителност и презрение към смъртта, забеляза как вдигна високо ножа, за да го забие в шията на коня и да го подтикне чрез болката да се напрегне до краен предел.

— Той взема нещата на сериозно. По дяволите, идва! Кучильо, Бараха, Ороче, застреляйте го!

Тримата мъже веднага насочиха пушки към Фабиан.

— Стой! Който стреля, ще умре! — прогърмя един мощен глас, който надвика бученето на реката.

Боа роз и Дормилон бяха пристигнали на мястото и стояха с вдигнати към отсрещния бряг пушки. Тримата бандити тутакси сведоха своите. Знаеха, че Големия орел като нищо ще изпълни заканата си.

— Назад, Фабиан! — извика канадецът. — Иначе си изгубен!

«Фабиан! — отекна в душата на Аречиса. — Те са се разпознали. Фабиан и Пепе»!

Предупреждението на Боа роз дойде твърде късно. Напрегнал всички мускули, конят летеше към реката… един ужасяващ скок… и той достигна и с четирите си копита отвъдния бряг. Ала разядената от времето скала поддаде… вик на ужас от устата на двамата ловци, ликуващ вик от страна на дон Естебан… и кон, и ездач изчезнаха с шумен ехтеж във водните талази, от чийто ревящ и вихрено въртящ се хаос нямаше измъкване…

4. Островът сред Рио Хила

Отвъд Пресидио Тубак лежат огромни равнини, които делят Мексико от Съединените щати и са известни само от странните сведения на ловците и гамбусиносите.

През равнините се вие Рио Хила със своите притоци. Тя извира от далечните планини на североизток и преброжда безмерни разстояния през песъчливи земи, в които надлъж и шир не се мярка никакво дърво.

Камениста земя, стръмни пропасти и пресъхнали речни корита са препятствия за пътника и не предлагат на него или коня му някаква храна. Бизонът и еленът рогач избягват тези равнини, където расте единствено рядка трева. Дори индианецът се появява там едва когато престане изпепеляващият вятър, който духа и пърли пустошта през голяма част от годината. Само край реката има на места оскъдна, на места непроходима растителност.

Към четири часа следобед клонящото на запад слънце вече хвърляше коси лъчи, а по небето се влачеха рехави бели облаци, пронизвани от розови проблясъци. Високо горе във въздуха се рееше самотен орел. От висините неговите остри, пронизващи очи можеха да съгледат многобройни човешки създания, пръснати из пустинята.

Сред образувана от растителност окръжност беше отседнал отряд от около шестдесет ездачи. Хълбоците на конете бяха потни като след бърз преход. Долавяше се шум от човешки гласове, цвилене на коне и звънтене и подрънкване на оръжия. Пики с развяващи се знаменца, мускети, карабини, двуцевки бяха все още закрепени за седлата. Неколцина от ездачите се грижеха за конете си, други бяха налягали в пясъка наоколо под оскъдните сенки на кактусите и мислеха преди всичко за отдих след уморителния дневен поход, по време на който знойното слънце на горещата зона бе вдървило крайниците им, досущ като студа на Севера.

Към мястото за почивка идваха товарни животни, след тях се придвижваха натоварени фургони — двайсетина на брой, теглени от мулета.

Когато мулетата с колите пристигнаха на мястото за отмора, настъпи кратка бъркотия. Скоро колите бяха разтоварени, мулетата разпрегнати и конете разседлани. Колите бяха подредени в четириъгълник и свързани една с друга — ок срещу ок — с железни вериги. Самарите и седлата бяха струпани едно върху друго и заедно с кактусите запълниха празните пространства между колелата, така че ограждението се превърна в здрава и почти непревземаема барикада.

Беше монтирана походната ковачница и наковалнята зазвънтя под ударите на чука, заел се да оформя подкови и шини за колелата.

Един богато облечен ездач, чийто костюм бе доста пострадал от праха и слънцето, стоеше посред лагера на благородния си дорест кон и очите му с голямо внимание пробягваха на всички страни. Това беше дон Естебан де Аречиса, граф Де Медиана.

Няколко мъже се бяха захванали да издигат палатка на билото на могила над лагера. Когато палатката бе готова, ездачът слезе от коня и се вмъкна под лененото покривало.

На изток от този лагер, далеч от степните хълмове се извисяваше гъста дъбрава от каучукови и железни дървета. В нейната сянка бе спрял втори конен отряд. Нямаше нито укрепления, нито коли, нито товарни животни. Това бе орда индианци, наброяващи сто и двайсет мъже. Едни бяха почти голи, други — с леки кожени дрехи; лицата им бяха изрисувани с цинобър и охра, а по дивата оригинална украса на техните коне човек лесно можеше да познае, че се намират на бойната пътека.

Петима от тези синове на пущинака, без съмнение вождовете, седяха сериозно около лагерен огън, подклаждан по индиански маниер, така че отдалеч не можеше да се забележи нито пушек, нито пламък. Кръга обхождаше дълга лула. Кожен щит, чиято периферия бе нагъсто обточена с пера, дълго копие, една ача [39] и нож — такова беше въоръжението на всеки от вождовете.

На разстояние петима войни държаха конете им — красиви, огнени животни, които бойците едва обуздаваха.

Подавайки лулата, един от вождовете посочи безмълвно с пръст една точка на западния хоризонт.

Очите на европееца биха забелязали само едно нищожно сиво облаче, ала острият поглед на индианеца виждаше добре димния стълб, който се издигаше от лагера на белите и образуваше това облаче.

В този миг един пратеник донесе несъмнено важна вест, защото всички воини веднага образуваха около него оживена група.

Пратеникът пристъпи към вождовете.

— Най-възрастният от нашите бащи ме изпрати да проуча пътя на белите мъже, дошли в страната на червените воини по все още неизвестна за нас причина. Там — той посочи облачето — те са се установили на бивак, на брой пет пъти повече от месеците на годината, с коли, коне и мулета. А там, където не гори огън — той посочи към реката, — на зеления остров са отседнали трима бледолики, големи по фигура като прадедите на червените мъже.

Най-възрастният от вождовете издуха спокойно дима през носа си, даде лулата на съседа си и заповяда на пратеника да опише по-подробно тримата мъже.

— Видях един мъж, голям и плещест, какъвто още не съм виждал — две глави по-висок от мен самия. Той има очите на дете, но фигурата на мечка, и десет воини не могат да го надвият.

Скептично мърморене се чу откъм слушателите. Вождът даде знак с ръка.

— Има само един бледолик, когото десет воини не могат да съборят на земята. Неговият куршум улучва бързата лястовица, пестникът му поваля бизона в несвяст, а гласът му е като гръмотевица в полунощ. Той живее далеч на север, никога още не се е появявал на територията на апачите и е наричан от червените мъже Големия орел. Нека моят син опише втория!

— Другият бледолик не е толкова висок и силен, но въпреки това е по-висок и силен от мъжете на апачите. В неговото око живее огънят, в краката му — бързината на елена, а ръката му е стремителна като езика на змия, който не знае почивка.

— От кой край идват тези бледолики?

— Те имат черти на хората, живеещи на север.

— Нека моят син опише третия.

— Той има лика на южняк, още е млад като лъчите на утринното слънце и красив като скуав от новия вигвам на някой воин. Главата му е по-висока от моята, а силата и пъргавината му са като тези на пантерата във вековната гора. Аз казах!

Пратеникът отстъпи назад.

Последва минута мълчание, през което лулата бе подавана по-бързо из кръга. Най-възрастният подкани четиримата си подглаватари да изкажат мнението си. Вторият се надигна незабавно. Беше мъж с висок ръст и фрапиращо по-тъмен цвят на лицето, поради което го наричаха Черната птица.

— Шейсет лета са освежавали моето око и шейсет зими са набръчквали челото ми, ала аз никога не съм виждал да цари приятелство между белите на Севера и бледоликите на Юга. Тримата мъже не принадлежат към воините, които са запалили на запад голям огън. Те са вражески настроени спрямо тях и червените мъже на прерията могат да пратят един воин да ги повика, за да се бият заедно с нас срещу хората при колите. Черната птица, вождът на апачите, каза!

Другите също се изказаха по реда си, ала никой не се присъедини към мнението на Черната птица. Неговото предложение беше отхвърлено и се реши да бъде изпратено едно по-голямо отделение срещу лагера и едно малко на острова.

Половин час по-късно сто мъже поеха безшумно по посока на лагера, докато двайсетте най-изпитани бойци — към острова, изгарящи от желание да пролеят кръвта на тримата мъже.

На север от двата бивака сред Рио Хила лежеше малко островче, затулено от рехава мъгла. Тук Хила течеше устремно от изток на запад, разделяше се на около един час път по-надолу от острова на два ръкава и образуваше голяма делта, на която една планинска верига служеше за граница.

В тази делта, по площ приблизително две квадратни мили, се намираше и разклонението на реката на почти еднакво разстояние от планинската верига — Златната долина, както Марко Ареляно бе кръстил мястото.

Големи трепетлики и върби растяха по бреговете на реката, отдалечени на по-малко от пушечен изстрел от островчето. Дърветата растяха толкова близо до водата, че корените им излизаха от почвата и се потапяха направо в нея. Пространството между дърветата беше обрасло с върбалак и други вплитащи се едно в друго растения. Срещу островчето се намираше една доста голяма, напълно оголена площ.

Мястото бе утъпкано от бизоновите стада и хергелетата диви коне, които идваха на водопой. От островчето човек можеше да хвърли един поглед към равнината.

Островът се бе образувал от дървесни стволове, които се бяха вкопчили със своите корени или клони за речното корито. Други дървета са били довлечени и задържани от тях и образуваха един вид груб сал. Изсъхналата трева, изскубната от двата бряга и напластена от талазите, отдавна беше запълнила междините и празните пространства, а прахта, вдигана и разнасяна от вятъра, беше покривала малко по малко треволяка и по този начин върху плаващия остров се бе образувала почва, от която по бреговете му бе избуяла водна растителност.

Зад образуваната от млади дръвчета и върбови клони завеса лежаха трима мъже, двама от които спяха, а най-възрастният бдеше с готова за стрелба пушка.

Според описанието, което индианският съгледвач бе направил, те не можеха да бъдат никои други освен Боа роз, Пепе Дормилон и Фабиан де Медиана.

Въпреки падането в бързеите на реката младият граф не беше пострадал. Сгромолясването сред талазите се бе оказало гибелно само за коня. Фабиан беше отличен плувец, пък и двамата приятели мигновено му се бяха притекли на помощ.

От страх пред куршумите на двамата ягуароубийци дон Естебан де Аречиса бе напуснал веднага мястото и смяташе младия растреадор за обречен, без възможност за спасение.

Тримата съюзници бяха принудени да направят голям обход, за да се доберат по някакъв брод до отвъдния бряг. Те изгубиха много време и когато пристигнаха в Тубак, експедицията вече беше от един ден на път.

Продадоха ягуаровите кожи и тази на пумата, снабдиха се с всичко необходимо за из път и последваха златотърсачите.

Фабиан отведнъж се превърна от беден обяздвач на коне и скаут в мъж с претенции за богатство, добро име и титла. Но неговият разум бе достатъчно здрав, за да се остави да бъде заслепен от примамливата перспектива. Той имаше да изпълнява две задачи: да отмъсти за смъртта на своя осиновител и да се представи на граф Де Медиана в качеството си на негов племенник, за да му припомни смъртта на своята майка. Да го убие, не му се искаше — беше го решил тайно в себе си, — макар от най-ранна възраст да му бе внушавано да гледа на кръвното отмъщение и неизбежната самоотбрана като на повеля.

А какво щеше да прави по отношение на бонансата, още не беше наясно със себе си.

Съвсем другояче мислеше Пепе. Той никога не беше мразил човек така, както тоя граф Антонио де Медиана. Беше твърдо решил, падне ли му в ръцете, да не го оставя жив. Графът щеше да му заплати за угризенията на съвестта, преследвали го дълги години. Смъртта на графинята все още тегнеше на душата му.

Що се отнася до Боа роз, той не можеше да има друго желание, освен да бъде максимално полезен на своя верен Дормилон и обичния си доведен син. Въпреки грубоватата си външност той имаше правдива и благочестива душа. Прекарал по-голямата част от живота си в условия, при които бе разчитал единствено на себе си, той не потръпваше при мисълта, че трябва да въздаде заслуженото наказание под формата на оловен куршум.

От Тубак тримата не бяха следвали ясните следи на кервана, а се бяха придържали странично на тях, но всяко лагерно място на експедицията бяха държали зорко под око.

Многобройната компания благодарение на лишенията и индианските нападения беше изгубила двайсет свои членове още преди да е стигнала Златната долина. А тримата ловци досега благополучно бяха избягвали всяка опасност, понеже техният кураж и остър поглед, опит и дързост превъзхождаха тези на цялата експедиция.

Те знаеха къде керванът е установил бивака си, подозираха опасната близост на индианците и ето защо бяха решили да почиват през нощта на малкото островче, където бяха подсигурени срещу всяко ненадейно нападение.

Не бяха забелязали обаче, че още когато се освобождаваха от дрехите си, за да поплуват, съгледвачът на апачите внимателно наблюдаваше всяко тяхно движение.

Пепе и Фабиан дълго почиваха. Някогашният «сънливец» се събуди едва когато слънцето беше вече близо до хоризонта.

— Сега спи ти, Боа роз. Аз ще пазя. Големия орел поклати глава.

— Остави ме да пазя с теб! Я виж младежа как спокойно спи — така спокойно, сякаш е в някоя градска къща на Мансанарес, а не на остров сред Рио Хила! Мога ли да не бдя над моето скъпо дете?

Пепе се подсмихна.

— Добре, ще пазим заедно! Погледни как се усмихва! Санта Лаурета, кой знае каква красавица сънува!

По загорялото лице на Фабиан премина трепет на вътрешно щастие; устните му се разтвориха и прошепнаха едно име:

— Росарита!

— По дяволите, Пепе, имаш право! Значи той сънува Росарита. Коя ли пък ще е Росарита?

— Забрави ли вече, че Росарита му е казала, че дон Естебан де Аречиса бил граф Де Медиана? Росарита е дъщерята на дон Агустин Пена.

— Правилно! Я гледай, драги ми Фабиан, значи излиза, че Боа роз и Пепе не са единствените, които обичаш!

— Не викай! Ще го събудиш с твоя глас, който понякога наистина заглушава бумтежа на водопад!

— Вярно! Но кой носи вина за дробовете си! — оправда се канадецът с по-тих глас. — Я виж облака прах, дето се издига там! Това е стадо мустанги, които искат да се напоят тук, преди да потърсят далечните пасища, където ще прекарат нощта. Ето ги, идват с цялата горда красота, която Бог дава на волните животни. Очите им пламтят, ноздрите са червени и разтворени, гривите им се веят на вятъра. Ех, ще ми се да събудя Фабиан, за да ги види и да им се полюбува!

— Остави го да спи, Боа роз! Мисля, че по-късно ще му се наложи да държи очите си отворени, защото виж как се отдръпват сега конете като облаче, подгонено от вятъра.

— По дяволите! Забелязали са нещо обезпокоително! Ха, там картината се промени, погледни елена с големите блестящи очи и черна муцуна. Трябва да е подушил нещо — ослушва се. Аха, приближава и той да се напие. Чул е някакъв шум, изправя глава… Какво е това?

— Вълци, Боа роз, вълци са, които така вият, защото ловуващите вълци…

Пепе млъкна и се загледа омагьосан към равнината. С издути жили на врата и отметната назад глава, еленът побягна бърз като стрела. Зад него се забелязваше хайка изгладнели вълци — няколко бели, повечето черни.

— Дали все пак да не събудя Фабиан, а, Пепе?

— Да, събуди го, защото ще види една заслужаваща внимание сцена, а по-късно вероятно и нещо повече, както си мисля.

Боа роз разтърси нежно младежа и му показа елена.

Животното имаше значителна преднина пред вълчата глутница, ала по пясъчните дюни острите очи на ловците съгледаха други вълци, които наблюдаваха усилията на другарите си да подкарат елена към тях.

Благородното животно, изглежда, не ги забелязваше, защото продължаваше да бяга в тяхната посока. Стигнало почти до тях, спря за миг — видя се обградено от врагове, които стесняваха кръга.

Внезапно еленът се обърна към преследващите го вълци и направи опит да се измъкне през тяхната група. Не успя да прескочи множеството от виещи глави и падна сред преследвачите си. Няколко вълка се сринаха под краката му, два-три бяха отхвърлени и изкормени от рогата му. Клетото животно се понесе с един вкопчил се здраво в крака му вълк, с кървящи хълбоци и провесен език към реката — право към зрителите на този необикновен лов. Там с последно усилие се освободи от врага си и скочи във водата.

— Красиво, великолепно! — извика Фабиан. — Благородството се спаси!

Преследващите вълци се канеха да скочат след дивеча, когато, внезапно завладени от панически ужас, се обърнаха и побягнаха.

— Какво става? — викна Фабиан. — Защо бягат?

— Наведи се, наведи се, сине мой! — отговори Боа роз. — Скрий се зад шубрака!

Тримата мъже се прилепиха плътно към земята. На голямата бойна арена, открита за всекиго в тази пустош, се появиха други, по-страшни ловци.

Около двайсетина от мустангите, които канадецът и Пепе бяха наблюдавали преди малко, галопираха като пощръклели из равнината. Възседнали неоседлани коне, за да бъдат по-леки и повратливи, зад изплашените животни препускаха индианци. Ездачите така се бяха присвили върху конете, че коленете им почти достигаха брадичката им, при което на животните се предоставяше почти пълна свобода на движенията.

В началото се различаваха само трима индианци, но постепенно на хоризонта се появиха още двайсетина. Едни бяха въоръжени с копия, други размахваха сплетени от отделни ремъци ласа и всички надаваха онзи вик, с който изразяваха и радост, и гняв.

Пепе хвърли въпросителен поглед към канадеца. Отговорът бе ясно разбираемо кимване.

— Това сериозен лов ли е или само хитра игра, Боа роз?

— Хмм! Трябва да изчакаме, Пепе. Нямам представа откъде червенокожите биха могли да знаят, че се намираме тук.

Дивите ездачи преследваха бягащите насам коне. Безбройните препятствия, с които гладките наглед равнини са осеяни — оврази, могили, кактуси, не бяха в състояние да ги задържат.

Сам безразсъдно дързък ездач, Тибурсио наблюдаваше с истинско въодушевление уменията на тези неустрашими ловци. Но предохранителните мерки, които тримата приятели трябваше да вземат, ги лишиха от една голяма част от величественото и същевременно страховито зрелище на индианския лов.

Саваната, толкова пуста преди малко, изведнъж се бе превърнала в арена на смут и бъркотия. Поставеният натясно елен бе заставен да потърси отново твърда земя. Той побягна настрани, ала там се натъкна отново на вълците, които го последваха с виене. Мустангите галопираха пред индианците, чийто вой по нищо не отстъпваше на този на хищниците, и описваха големи кръгове, за да избягват копията и ласата.

Но ето че в драмата настъпи нов поврат.

Между две вълнообразни възвишения се зададе, без да забелязва индианците, ездач, когото тримата съюзници въпреки разстоянието веднага разпознаха като бял.

— Санта Лаурета, някакъв бледолик! — възкликна Пепе. — Най-вероятно някой съгледвач на Аречиса, който иска да поогледа околността. Вятърът духа в гърба му и няма как да чуе индианците. Внимавайте, Фабиан, той е изгубен!

Мъжът идваше, без да подозира нищо, а диваците вече бяха описали дъга зад него, за да го обкръжат. Конете и вълците се бяха изгубили в далечната мъгла и бяха останали само двайсетте индианци, разпръснали се в огромен полукръг, в чийто център беше белият ездач.

Сега той ги забеляза. Трепна от страх и огледа хоризонта, дирейки изход. Установи, че враговете са навсякъде, с изключение на реката, и се насочи в галоп към нея. Само че или конят му беше лош, или много уморен — той се придвижваше твърде бавно, докато полукръгът зад него бързо се стесняваше. На трийсет крачки от брега предният от червенокожите го настигна, метна ласото около гърдите и мишниците му и го смъкна от коня.

Индианецът имаше по-тъмен цвят от другите, а украсата на главата му подсказваше, че е вожд. Беше Черната птица.

Тримата ловци все още лежаха скрити зад зелената завеса на острова.

— Какво да правим, Боа роз? — попита Пепе. Канадецът обърна лице към Фабиан.

— Фабиан, сине мой, ще ми отговориш ли искрено?

— Питай, татко!

— Ти никога през живота си не си се намирал в толкова голяма опасност. Мъжът е бял. Оставим ли го на съдбата, той е изгубен, но ние може би ще се спасим, защото индианците надали знаят за нашето присъствие. Вземем ли го под закрила, ще се издадем самите. Аз и Пепе ще сторим това, което сметнеш за най-доброто. Решавай бързо!

— Ще го спасим!

— Добре! Вземете пушките си и не стреляйте, преди да съм казал!

Индианците бяха стигнали до белия и без да слизат от конете, го освободиха от ласото. Вождът даде знак. Петима от хората му слязоха да държат пленника. Черната птица измъкна ножа си, докато конят му стоеше като статуя.

— Мътните го взели — прошепна възбудено Боа роз, — искат да го скалпират жив, както мен навремето, когато ти се появи в последния миг! Пусни един куршум покрай ухото на вожда, Пепе!

— Защо не в главата?

— Той е човек и не бива…

Изстрелът се разнесе точно в мига преди скалпирането. Куршумът прелетя покрай главата на Черната птица, ала вождът не показа и следа от страх или изненада. Той приближи коня си до водата и хвърли остър, изпитателен поглед към острова.

— Санта Лаурета, нехранимайкото е знаел, че сме тук! — каза Пепе, докато зареждаше пушката си.

— Не само това — добави Боа роз, — той знае също, че не сме някои безчестни обесници, иначе нямаше да се изложи така непредпазливо на нашите куршуми. Вероятно сме били забелязани от някой съгледвач!

Дивакът сложи длани като рупор около устата си и извика към тях:

— Нека белите мъже се надигнат, за да може Черната птица, великият вожд на апачите, да говори с тях!

Боа роз се изправи в целия си ръст и около устните му заигра доволна усмивка, като видя как индианецът дръпна коня няколко крачки назад от изумление пред исполинската му фигура.

— Какво има да ми каже червеният мъж! — прогърмя той със своя глас.

— Белият мъж вожд ли е, за да мога да говоря с него, или той трябва да приказва с някой от моите хора?

— Белият мъж е вожд в гората и господар в саваната, той няма да разговаря с обикновен воин, но разрешава на вожда на апачите да издигне гласа си!

Боа роз познаваше индианците и възнамеряваше да им вдъхне почит към себе си.

— Защо стреля брат ми по моите червени синове?

— Защо пречи брат ми на моя бял син да върви накъдето си иска?

— Този бледолик не е нито брат, нито син на големия вожд от гората. Господарят на саваната идва от север, бледоликият — от юг. Вярно ли говори Черната птица, вождът на апачите?

— Той говори вярно, но забравя, че всички бледолики са братя. Нека освободи пленника, за да не заговори отново моята пушка!

— Апачът не се страхува от този глас, но воините на Юга бягат от него. Нека моят велик бял брат дойде в нашия бивак и да се бие заедно с нас срещу бивака на бледоликите. Ние ще изпушим калюмета с него и храбрите му спътници.

— Иска ли червеният ми брат да чуе моето име?

— Нека господарят на саваната го назове!

— Докъдето стигат прериите и планините, червените мъже го наричат Големия орел. Чувал ли е вече моят брат това име?

— Той го е чувал — отговори индианецът и не можа да потисне един жест на уважение.

— Тогава моят червен брат сигурно знае също, че Големия орел е справедлив и милостив. Той няма да причини зло на червените воини, но и няма да се съюзи с тях срещу своите бели братя!

— Тогава този бледолик ще трябва да ни даде скалпа си!

— И много деца на апачите ще изгубят живота си!

— Децата на апачите са като песъчинките в саваната. А Големия орел има само двама мъже при себе си. Той ще изпуши калюмета с нас или ще отиде при своите бащи!

— Значи вождът на апачите не иска да освободи своя пленник?

— Не.

— Тогава който сложи ръка на белия мъж, ще умре!

— Нека Големия орел наблюдава какво ще направим!

Той даде знак с ръка и отстъпи назад, за да излезе извън обсега на куршумите. Ножът на един от индианците проблесна над главата на пленника. Но канадецът беше вдигнал вече пушката си; дивакът рухна с раздробен череп. Десет остриета светнаха по същото време. Пушките на Пепе и Фабиан избълваха огън и двама индианци се строполиха.

Боа роз вече беше заредил.

— Бягай! — заповяда той със силен глас на белия, който, макар и да не бе вързан, продължаваше да стърчи и да трепери от страх. Веднага след това застреля четвърти в окото, така че белият получи пространство да бяга към водата, където под закрилата на трите пушки щеше да стигне безопасно до острова.

Но в объркването си онзи търти да бяга към коня си. С тази фатална грешка извади и себе си, и индианците от огневия обсег на тримата и след броени минути лежеше на земята, задушен от ласото и скалпиран.

Диваците нададоха разтърсващ нервите рев.

— Санта Лаурета, човекът беше глупав! Напразно се подложихме на опасност.

— Не, Пепе. Те и бездруго щяха да ни навестят. Но я ги виж какво правят!

Шестима от апачите останаха, другите препуснаха.

— Отиват да си вземат огнестрелните оръжия, които са свалили, когато са започнали лова на мустангите.

— Мисля, че ще трябва да издържим една истинска обсада — рече Фабиан.

— Сигурно, момчето ми, ако не проявим желание да доплуваме до другия бряг и да им се махнем от пътя.

Пепе го погледна слисан.

— Двайсет бяха, Боа роз, сега са едва шестнайсет. Откога Големия орел показва току-тъй гърба си на червените мошеници?

— Какво ще кажеш по въпроса, Фабиан?

— Оставаме!

Канадецът притисна дръзкия растреадор до сърцето си.

— Ха така, синко! Аз исках само да видя дали можем да разчитаме на теб, защото бягството не ми е привичка. А сега трябва да си издигнем укрепление, което да оказва по-голяма съпротива на куршумите от тази рехава дантела от листа. Те сигурно ще преминат реката, за да ни нападнат и от двете страни. Да се залавяме за работа!

Отвъдната страна на острова — не откъм брега, където се бяха появили индианците — беше закрита от грамадни коренища. Но страната, от която се очакваше да се поднови нападението, за съжаление беше покрита само от тръстика и млади върби.

Благодарение на изключителната сила на своите мишци и подпомаган от спътниците си, канадецът изтръгна няколко големи сухи клона, както и довлечени от реката дървесни стволове. За няколко минути сръчните ловци защитиха слабата и най-застрашена страна на острова с едно грубовато, но здраво укрепление, което бе в състояние да спести на бранителите на островчето и нещо повече от една смъртоносна рана.

— Виж, Фабиан — каза Боа роз удовлетворен, — зад тези стволове сега си защитен като в някоя каменна крепост. Ще бъдеш изложен единствено на куршумите, които биха могли да ни пращат от растящите по брега дървета. Но ние ще внимаваме червените дяволи да не стигнат до върхарите.

Канадецът изобщо не го бе грижа за себе си, а само за неговия доведен син. Той му посочи поста зад най-здраво укрепената точка.

Върнаха се десетина индианци — бяха въоръжени с пушки, лъкове и стрели. Шестимата, пазили до момента острова, препуснаха, за да вземат и те оръжията си.

— Внимавайте, танцът вероятно скоро ще започне! — обади се Пепе.

— Само да не се изложите! При зареждането не се изправяйте, а лягайте по гръб. Фабиан, отбележи си го!

Индианците бяха изчезнали от откритото пространство. Сега трябваше да си отварят добре очите.

Мръкваше се и растящият по брега храсталак започна да приема онези фантастични форми, които несигурната светлина на здрача умее да създава.

— Пепе — попита Боа роз с тих глас, — не ти ли се струва, че храстът там — той посочи с пръст през тръстиката към един върбалак — възприе друга форма и се уголеми?

— Да — отговори някогашният мигелет, — формата е друга. Ами я кажи, не забелязваш ли, че третият храст някак си провисна листа?

— А виждате ли — попита и Фабиан — между онази върба и трепетликата един храст, който преди десет минути със сигурност не беше там?

— Наистина! Те са се прикрили с отсечени клони. Как искат да ни измамят — разгневи се канадецът. — Зад всеки храст се крие по един индианец. Хайде да ги засипем с куршуми! Всеки да се заеме с неговия храст!

Отекнаха три изстрела, последваха три смъртни вика и многогласен яростен вой. Изкуственият храст изчезна, а другите два шубрака възприеха отново първоначалната си форма.

Съюзниците се бяха обърнали по гръб, за да заредят. В отговор на трите майсторски изстрела над главите им просвириха куршуми и стрели, които поръсиха наоколо само листа и вейки.

— Ако не се заблуждавам, сега те са само тринайсет, ако са се върнали онези шестимата, без да сме ги забелязали. Внимавайте, деца! Виждам там листата на трепетликата да мърдат, а вятърът определено няма вина за тая работа. Явно някой от тези нехранимайковци се катери или пък вече се е покатерил.

Една светкавица, проблеснала от споменатото дърво, и един куршум, забил се в един от образуващите острова стволове, доказаха, че предположението на Боа роз е правилно.

— Санта Лаурета, типът стреля твърде встрани! — обади се Пепе, промушвайки пушката си през тръстиката. — Човек не може да го види, но веднага щом стреля пак, е изгубен!

Минаха няколко минути, докато индианецът зареди, но когато отсреща просветна, гръмна и пушката на Дормилон. За частица от секундата врагът се бе оголил, но този миг бе достатъчен за Пепе. Индианецът падаше от клон на клон като плод, ударен от градушка.

Прозвуча яростен вой, толкова ужасен, че човек трябваше да има железни нерви, за да не потрепери от ужас.

— Санта Лаурета, смили се над мен! Нямате ли усещането, като че цяла сюрия ягуари реве в тъмнината?

Фабиан рязко се извърна и подпря цевта на пушката си на чатала на един сух клон.

— Внимавайте, ще науча един да плува!

Фабиан беше забелязал, че един индианец се бе спуснал от брега и се бе стаил зад камък, който стърчеше два фута над водата.

От тази позиция един добър стрелец можеше да причини големи поразии, тъй като плаващият остров в горния си край беше по-зле защитен.

Фабиан лежеше тихо, без да помръдва. Чакаше да се появи макар и най-малката цел. Пръстът му натисна спусъка и това движение коства живота на дивака. Беше улучен в средата на челото. Реката го подхвана и понесе край острова.

Отново последваха неописуеми крясъци. Индианците бяха понесли чувствителни загуби, без да са си извоювали и най-малкото предимство.

— Да не би да си мислят, че ще ни измамят с крясъците си? — изгълча канадецът. — Правят като койотите през нощта — вият и си отговарят един на друг, сякаш са стотина, пък са само три-четири. Та и тези червени негодяи крещят, като че са две дузини, а наброяват само още единайсет човека. Еех, да можеше да дойдат насам по водата, тогава нямаше да остане и един, който да занесе вестта за поражението им в селото си!

Боа роз се замисли.

— Стоп, имам го! — извика.

— Кое? — полюбопитства Пепе.

— Не бихме ли могли да ги накараме да повярват, че са ни уцелили, та да се домъкнат за скалповете ни?

— Вярно бе!

— Но съществува дяволски голям риск.

— Не чак толкова, колкото си мислиш, Боа роз. Червените обесници наистина ще поискат да проверят дали сме мъртви, а те не стрелят толкова добре, както аз навремето, когато смятах задницата на някоя мечка за ребрата й.

— Е добре, деца, нека първи да бъде моят калпак. Една дупка в повече няма да му навреди! Издайте един къс звук, когато полети към земята.

Той закрепи калпака между два клона. Забелязаха го. Един точен изстрел прекърши клона, а на късия, задавен вик на Пепе от брега откликна смайваща олелия.

— Те си мислят, че са пратили Големия орел при дедите му. Почакайте само, орелът ще разкъса всички ви, врабчета такива!

— Там един се качва по трепетликата! — извести Фабиан.

— Ха така, тъкмо това исках! — отговори канадецът. — Ако се прилепим плътно до барикадата, той няма да може да ни види. Трябва така да направим, като че един от нас търси нещо в средата на острова. Вече е толкова тъмно, че тоя от дървото ще види само силует. Дай си вамса и шапката, Пепе!

Боа роз измъкна един чаталест клон от барикадата, облече го с вамса, нахлупи шапката отгоре и избута напред тази фигура. От трепетликата веднага стреляха. Куршумът удари встрани от чучелото, ала Боа роз го бутна да падне.

Триумфиращ крясък прозвуча от трепетликата.

— Добре де, червени ми братко! Двама от нас вече са във вечните ловни полета, прати сега и третия!

Ако типът беше по-добър стрелец и сумракът не се бе сгъстил толкова, човек изобщо не би се осмелил на такова нещо, но така… Фабиан, я ми дай сомбрерото си!

Ако другите двама бяха заподозрели намерението му, сигурно щяха да опитат да му попречат. Подсмихвайки се тайно на себе си, Боа роз наложи на главата си шапката — беше му твърде малка, ала широката периферия не позволяваше това да се забележи — и се подаде малко над барикадата, като предполагаше, че мъжът на трепетликата вече е заредил.

Пепе нададе вик на ужас, който съвпадна с два гърмежа — единият се разнесе откъм трепетликата, а другият — от брега.

— Санта Лаурета, какво ти хрумна?!

— Какво ли? Вече нищо, защото сега сме очистени и тримата. Чуваш ли как ликуват и се дерат сатаните? Вярно, целеха се малко по-добре, отколкото мислех — единият куршум мина през ръкава, а другият, а, да, има дупка в периферията!

Фабиан беше пребледнял, ала не укори безогледно дръзкия мъж. Канадецът се отърси и рече:

— Сега внимавайте, ще последва истински град от стрели и куршуми! Познавам си аз хората, те ще се заемат с любимото си занимание да направят труповете ни още по-мъртви.

Предположението му се оказа вярно, защото след броени мигове островът бе подложен на минутен барабанен огън. Свиреха стрели и куршуми, ала никой от тримата мъже не бе улучен.

— Виждате ли? Сега ще настъпи затишие, докато луната се покаже над короните на дърветата. Това ще стане след три четвърти час, а дотогава можем да им предоставим онова, от което се нуждаят.

По реката беше станало толкова тъмно, че червенокожите не можеха да видят нищо по острова, докато изгрялата и вече издигаща се зад дърветата луна озаряваше брега със своята ставаща все по-ярка светлина и позволяваше на ловците да правят наблюденията си.

Те нарязаха суха тръстика, сплетоха три топки, наподобяващи глави, направиха с помощта на дрехите си тела и ги наслагаха по тревата като мъртъвци.

Луната се издигаше все по-високо. Погледнати от дърветата, чучелата трябваше да минат за човешки фигури. Ловците лежаха зад укреплението си и очакваха развитието на нещата.

— Не се ли качва някой на върбата? — попита Пепе.

— Да — отвърна Фабиан. — Човек би могъл чудесно да го вземе на мушка, ако нямахме други намерения.

— Оставете ги да се катерят. Сами ще си слязат после.

Индианецът се катереше с изключителна предпазливост от клон на клон, докато стигна височината, от която можеше да вижда вътрешността на плаващия остров. Клекна на един дебел клон и подаде предпазливо глава. Гледката на лежащите по земята «мъртъвци» като че не го изненада. Все пак предположи някаква хитрост, показа цялото си тяло и насочи пушка. После спусна цевта на оръжието и се прицели отново. Повтори опита няколко пъти, убеди се, че на острова има само мъртъвци и нададе триумфиращ вик.

— Аха, рибата клъвна! — ухили се Големия орел. — Това е Черната птица, който сега ще посети своите бели братя.

— Слиза от дървото — отбеляза Фабиан.

Индианците все още се съмняваха, защото последва дълга тишина.

— Какво ли не биха дали да имат скалповете ни, но не се осмеляват — обади се Пепе, при което сподави една прозявка от скука. — Санта Лаурета, започва да ми се спи както в Еланчове, където изгубих великолепното си служебно положение по такъв нелеп начин!

— Търпение! — прошепна канадецът. — Ще дойдат! Кой знае какво ги кара да се колебаят!

Той излезе прав. На брега се показа един индианец, последван от втори, и скоро десетина фигури навлязоха бавно в реката.

— Ако ги познавам добре, ще газят един след друг във водата — прошепна Боа роз. — Ти, Фабиан, взимаш втория на мушка! Пепе се прицелва в средата, а аз ще дам на предпоследния неговия дял. По този начин няма да могат да ни вземат на абордаж, защото ще са разделени с пролуки, и лесно ще се справим с тях. Фабиан, сине, ти няма да участваш в боя! Достатъчно е само да зареждаш пушките ни, докато Пепе и аз ги очакваме с ножове!

Черната птица вървеше начело. Другите го следваха с такава предпазливост, че движенията им не причиняваха ни най-малък шум.

Вождът достигна дълбочина, която го принуди да заплува. С три загребвания щеше да се добере до острова.

— Огън! — прогърмя гласът на канадеца.

Ловците се изправиха. Три изстрела проехтяха като един и трима индианци потънаха под повърхността на водата.

Пепе и канадецът хвърлиха бързо пушките зад себе си и зачакаха с изнесен напред крак и нож в ръка ръкопашния бой. Само че след изстрелите Черната птица се потопи, а хората му се втурнаха обратно към брега.

— Апачите все още наброяват осем храбри воини — викна подире им Боа роз с гръмовен глас. — Ще се осмелят ли те да дойдат и да вземат косата на Големия орел?

— Апачите са страхливи койоти — подигра се Пепе. — Седем от тях бягат от трима бели мъже. Кой ще поиска да вземе скалпа на Падащата светкавица?

Не последва отговор.

Но Пепе забеляза да плава по гръб едно черно неподвижно тяло, което се бе оставило напълно неподвижно на течението да го тласка към брега.

— Дон Фабиан, пушката ми, за бога! Това е Черната птица, който се прави на умрял и се е оставил течението да го носи!

Той издърпа карабината от ръцете на младежа и се прицели.

— Сега червеният вожд ще заплати за скалпа на нашия бял брат! — извика с мощен глас Пепе. — Падащата светкавица няма да убие пъзливия апач, а само ще отнеме силата на ръката му, която той вдигна срещу Господарите на саваната!

Тялото на вожда тутакси се потопи, ала когато подаде глава на повърхността, за да поеме въздух, тежкият куршум на мечкоубиеца раздроби дясното му рамо.

Боа роз също бе посегнал към пушката си. Той видя, че един от бегълците се приближава през крайбрежния храсталак, за да посрещне ранения вожд, и натисна спусъка. Дивакът заплати непредпазливостта със смъртта си.

Планът на канадеца не успя напълно, защото апачите избягаха, вместо да дебаркират на острова. Но от десет четирима се бяха простили с живота, а вождът беше белязан завинаги. От двайсет нападатели тринайсет бяха простреляни, без и косъм да е паднал от главите на нападнатите. Такъв успех можеха да постигнат само прочути мъже като Падащата светкавица и Големия орел, застанали с все още димящи пушки в ръка като застрашителни богове на отмъщението.

— А сега, Пепе? — попита канадецът.

— Първо зареждаме и после отсреща!

— Бяха единайсет живи, а във водата влязоха десет — подхвърли Фабиан. — Къде е липсващият?

— Правилно, детето ми! Пазел е на брега или… аха, чувате ли конски тропот? Станало е тъкмо това, което исках да кажа: той е бил изпратен да доведе помощ. Сега вече няма защо да ходим отсреща, Пепе. Елате да хапнем — това е най-доброто, което можем да сторим в момента!

Те насядаха и започнаха да ядат, държейки околността под око. Скромната им храна се състоеше от сушено на слънце месо и грубо смляно царевично брашно.

Безмълвна тишина цареше наоколо, но тримата мъже знаеха, че това е затишие пред буря. Луната се издигаше по-високо; времето минаваше, а все още никакъв шум не нарушаваше тишината, никакъв признак не подсказваше близостта на вражеско човешко същество.

По едно време водата се разклати неспокойно под острова и Пепе се ослуша.

— Какво е това? Движението не е породено от течението или въртопите на реката. В този час на нощта не идват нито коне, нито бизони на водопой.

Той се изправи и се надвеси да огледа реката нагоре и надолу. Но от горната и долната страна на острова се кълбеше гъста, непроницаема мъгла.

— Не виждам нищо освен мъгла — осведоми той ядосано.

— Движението на водата е лесно обяснимо — заяви Боа роз. — Конският тропот, който чухме преди малко, е от доведените диваци. Те са се разделили и са изпратили един отряд да мине реката горе. Ето откъде са и тези вълни.

Мъглата се спускаше все по-гъста, докато се спусна и над острова сал. Виждаше се едва на няколко крачки разстояние. Ловците се увиха по-плътно в наметалата и завивките си.

Внезапно и тримата подскочиха.

От двата бряга едновременно и съвсем неочаквано прокънтя толкова мощен, пронизителен и продължителен вой, че ехото дълго продължи да звучи по бреговете.

— Санта Лаурета, ама че концерт! Толкова прекрасен и хармоничен не можеш да чуеш и на Пеурта дел Сол в Мадрид. А сега можем да разхлабим скалповете си, приятели, и да научим погребалното песнопение, което скоро ще се наложи да изпеем!

— Какво ще кажеш по въпроса, Фабиан, синко? — попита канадецът с изключително мек глас.

— Че Бог е винаги близо до чедата си, татко!

— Ха така, момче! Вярно, че сме обградени от две страни, но когато луната залезе напълно, ще се измъкнем от този миши капан.

В далечината се разнесоха изстрели. Човек ясно можеше да отличи различните калибри на пушките.

— Мисля, че апачите са нападнали лагера на Аречиса! — прошепна Боа роз.

— Ще ми се да не му провърви повече, отколкото на нас! — произнесе ядно Пепе. — Едва ли е за вярване, че ще се отбранява така храбро, както го сторихме ние!

От брега ненадейно се обади глас:

— Нека белите мъже отворят ушите си!

— Това е Черната птица! — забеляза Пепе. — Вождът трябва да притежава огромна сила, за да превъзмогне болката от раната си и да ни разправя историйки!

Наистина беше Черната птица. Беше наредил да го превържат и двама воини го подкрепяха.

— За какво трябва да си отворим ушите? — попита Пепе.

— Мъжете от Севера са храбри и ще се нуждаят от целия си кураж. Храбрите синове на апачите нападат в този миг белите от Юга. Защо не сторят същото и мъжете от Севера?

— Защото един орел не се бие редом с някаква си черна птица; защото лъвовете не ловуват заедно с чакалите; защото чакалите само вият и джафкат, докато лъвът разкъсва и поглъща плячката си.

— Вождът на апачите не иска да говори повече с Падащата светкавица, а с Големия орел от Снежните планини, със своя бял брат, който има силата на мечка и гласа на гръмотевица.

— Какво иска Черната птица от Орела? — попита канадецът.

— Черната птица иска да чуе как Орела го моли за живота си, защото настъпи часът, в който той ще се сгромоляса от висините върху земята.

— Кой се кани да го свали на земята?

— Ръката на апача.

— Ръката на апача не стига горе до облаците; тя е ръка на дете, което се крие от мишката; тя е ръка на стара жена, която се бои от краставата жаба.

— Тя ще смаже вожда на гората и саваната! Главатарят на апачите иска да говори и с Пантерата от Юга!

— Той има предвид теб, Фабиан! — поясни Боа роз. — Виждаш, и ти вече си имаш име!

— Какво иска апачът от Пантерата, която ще го разкъса? — извика Фабиан.

— Пантерата е млад и красив; в неговото сърце живеят кураж и сила, но смъртта ще го сграбчи в лапите си и той може да й се изплъзне само ако се вслуша в гласа, който сега му говори.

— Пантерата не вижда смъртта край себе си, а там, при червените котки, които дебнат край реката и мяукат от страх. Какво иска да му каже гласът?

— Нека младата пантера дойде при своите червени приятели. Ще си потърси някоя скуав сред дъщерите на апачите и ще стане вожд и велик воин, чийто глас ще звучи във всички вигвами.

— Санта Лаурета, типът се кани да ви намери жена, дон Фабиан — ухили се Пепе. — Нашарете се със сажди и охра и действайте бързо, защото такъв шанс не всеки ден се предлага на един граф Де Медиана!

Въпреки опасното положение, в което се намираха, Фабиан се засмя.

— Оставете ме да задам още един въпрос — помоли той и викна през водата. — Ако Пантерата обещае да си потърси една червена скуав, как ще постъпи вождът на апачите с Големия орел и Падащата светкавица?

— Те ще умрат. Черната птица ще разтвори вътрешностите им, за да видят страха, който се крие в тях. Но ако Пантерата не пожелае да дойде, той ще го удуши с двата си пръста, ще направи от кожата му седло на бойния си кон, а скалпа му ще даде на мишките от полето за жилище.

— Тогава нека Черната птица дойде насам и да не забравя двата си пръста. Само че той ще се уплаши от тримата бели вождове и ще им покаже гърба си със своите пъзливи бойци, както преди малко. Тримата бледолики видяха сметката на тринайсет негови синове, а Черната птица е парализиран, без и един косъм да им е взел от главите. Ако той дойде, те ще го смажат, но ще му оставят кожата, защото скалпът на един апач е като кожата на заек — храбрият воин предпочита да умре, отколкото да се накичи с него!

— Браво, дон Фабиан! — извика Пепе. — Беше речено от душа, макар и да бяхте твърде учтив. Но я да видим дали ще получат косите ни. При подобни обстоятелства едно бягство не е проява на страхливост, а геройство. Орелът се извисява във въздуха, светкавицата никой смъртен не може да задържи, а пантерата плува като рибата в морето. Нека поразмислим дали можем да се изплъзнем, плувайки!

— Всеки от нас се е научил да пори водата, но преди това трябва да разберем дали и те са помислили за тази възможност — рече Боа роз.

Луната се беше скрила; далечните гърмежи бяха престанали и наоколо владееше дълбока тишина и мрак. Канадецът изтръгна един върбов ствол от сала — чепатият му край приличаше на човешка глава. Спусна го внимателно във водата и черната маса бавно отплува по реката.

Със затаен дъх тримата се ослушваха и за най-малкия шум, който би им известил, че опитът е разкрит от индианците, ала минаха много минути, без нещо да се чуе.

— Ще стане, ако плуваме предпазливо и се разкараме оттук през дълги паузи. Пушките и мунициите…

Пепе спря посред предложението си. На брега лумна огън, още един… по-нататък трети, четвърти… от другата страна също се разгоряха четири-пет, хвърляйки през гъстата мъгла трепкаща светлина със златисти и пурпурни оттенъци върху реката.

— Чумата да ги отнесе, това е лошо! — изруга Боа роз. — Как да тръгнем при това положение?

— Мъглата ще стане по-гъста, татко, а сухият горивен материал скоро ще свърши. Пламъците ще изгубят силата и осветителната си мощ. Ама… стой, чакай, аз ще ги накарам сами да намалят огньовете!

През една тясна пролука във валмата мъгла беше мярнал главата на един индианец, който клечеше на земята и подклаждаше огъня точно срещу острова. Един лек повей поднови пролуката, изстрелът отекна и викове доказаха, че целта е улучена.

За кратко време всички пламъци изгубиха първоначалната си сила.

— Помогна! — рече Боа роз. — Фабиан, момчето ми, при Марко Ареляно ти си се учил в нелошо училище — с чиста съвест го засвидетелствам и за двама ви. Въпреки огньовете ще ни се удаде да стигнем с плуване до безопасно място на сушата. Не мислиш ли и ти така, Пепе?

— Ако мъглата се сгъсти, както се очаква, да! Страхувам се само за барута и пушките. Все пак ще се наложи да се потапяме.

— Хмм — изсумтя Фабиан замислено, — може би няма да има нужда нито да плуваме, нито да се потапяме!

— Че как другояче?

— Само малко да кормуваме и гребем.

— Какво имаш предвид, детето ми?

— Не ви ли направи впечатление, че островът периодично се надигаше и спускаше, когато червенокожите минаваха по реката?

— Естествено.

— И че вибрираше и се клатушкаше, когато изскубнахме няколко клона и ствола за барикадата?

— Това също.

— Е, ако ни се удаде да го освободим…

— Санта Лаурета — прекъсна го Пепе, — ама че загубеняци сме били, Боа роз! Не си ли и ти на това мнение?

— Напълно съм съгласен с теб, защото идеята на Фабиан ще ни донесе спасение. Островът може би се държи за дъното само с някой корен или дебел ствол. Трябва да са минали много години, откак е заседнал, съдейки по образувалата се почва. Долният клонак отдавна трябва да е прогнил във водата и искам да се убедя в това.

Боа роз пристъпи към края на острова и с голяма предпазливост се плъзна във водата. Другите двама го следяха неспокойно. От време на време той изчезваше под повърхността на реката като водолаз, търсещ в обшивката на кораба пробойна. Най-сетне застана отново при тях.

— Ее — попита Пепе, — колко котви ни държат?

— По моему всичко се нарежда добре. Засега видях само една да задържа острова ни — резервната котва.

— Трябва ли пак да слизаш долу? — попита Фабиан угрижено.

— Да, ако искаме да отплаваме.

— Тогава се пази! Много лесно можеш да се заплетеш в мрежата от клони и коренища и да се удавиш!

— Не се безпокой, момчето ми — отговори исполинът. — Ще действам предпазливо, за да не се разпадне островът ни, иначе ще попаднем от трън та на глог. А ни трябва кормило. Реката има много противоположни течения и макар да не можем да управляваме напълно сала, защото не бива да гребем, то трябва да сме колкото може по-независими от него…

Вождът Черната птица седеше в подножието на едно дърво. Раздробеното му рамо бе здраво стегнато от ремъчна превръзка. Пламтящите му очи непрекъснато фиксираха тъмната маса на острова, където бяха тримата мъже, за чиято кръв жадуваше.

Колкото по-гъста ставаше мъглата около островчето, толкова повече се смаляваше светлинният пояс, хвърлян от огньовете върху реката. Скоро бдящите вече не можеха да различат отсрещния бряг и накрая дори островчето се изгуби в нея.

Вождът знаеше, че сега вниманието трябва да се удвои. Ето защо повика двама воини, за да ги изпрати до постовете по двата бряга.

— Вървете и кажете на стражите, че всеки трябва да си наостри ушите, за да замени очите, заслепявани от мъглата. Кажете им, че благодарността на Черната птица е голяма, но и наказанието му е строго. Който затвори очи и заспи, него ловният боздуган на вожда ще прати не във вечните ловни полета, а в Страната на сенките.

Няма нощен шум, който би могъл да убегне от ухото на индианеца, а от пронизващите му очи не се изплъзва току-тъй лесно предметът, който той се стреми да открие. Само че мъглата покриваше и най-близката околност, така че единствено напрегнатото внимание можеше донякъде да компенсира ощетените сетива. Със затворени очи и отворени уши индианските воини стояха неподвижно край своите огньове и се стараеха да останат будни, докато цялата природа бе потънала в сън. От време на време някой хвърляше клон в огъня.

Изтече доста време, през което не се чуваше нищо друго, освен приглушеното бучене на един намиращ се по-нагоре водопад и тихото, шепнещо шумолене на раздвижваната от вълните тръстика. Студеният нощен въздух удвояваше болките на вожда и вследствие на това — неговия гняв. Светлината на огъня осветяваше остро изрязаните му черти и побледнялата от загубата на кръв кожа. Лицето му бе покрито с отблъскваща живопис, а дивашките зловещи и жадни за мъст очи му придаваха облика на онези кръвожадни идоли, на които хората във варварските времена са се кланяли.

В близкия храст нещо прошумоля и един млад индианец застана пред него. Беше покрит с кръв, гърдите му се повдигаха, а ноздрите трепереха — знак, че дълго и бързо е тичал.

— Какво има? Изпратил те е Леопарда, вождът! Трябва да се е случило нещо важно, за да изпрати най-бързия бегач.

— Леопарда вече не може да праща бегачи. Ножът на един бял прониза сърцето му и той се отзова на вика на Великия дух във вечните ловни полета.

— Там ще бъде щастлив, защото е умрял като победител — отговори вождът просто, овладявайки любопитството си.

— Той падна на земята като победен. Мъжете на апачите побягнаха; техните предводители и петдесет изтъкнати воини лежат на бойното поле.

Малко остана вождът — въпреки парещите болки от раната и повеляваната от ранга му сдържаност — да скочи при тази новина. Трябваха му няколко секунди, докато стане отново спокоен и хладнокръвен.

— Кой те праща?

— Воини, които се нуждаят от предводител, за да си отмъстят. Досега Черната птица беше глава на едно племе, но сега е глава на цял народ.

В очите на ранения блеснаха гордост и задоволство. От една страна, неговата власт се увеличаваше, а, от друга, претърпяното от другите четирима вождове поражение доказваше разумността на дадения от него съвет.

— Ако пушките на мъжете от Севера се бяха обединили с нашите, нито един мъж от Юга нямаше да има скалп на черепа си. Големия орел, Падащата светкавица и Пантерата от Юга чакат сега макана [40] на апача. Който има бледо лице, трябва да умре. Но какво може да стори един ранен вожд? Половината от неговата кръв е изтекла, краката му не го държат, той дори от коня би се свлякъл.

— Мъжете ще го вържат здраво — отговори бегачът, който бе погледнал изплашено, като чу прочутите имена. — Но защо не стовари Черната птица своя як пестник върху главите на тримата ловци?

— Антилопата, бегачът, има краката на елена и мисълта на лисицата. Нека той чуе разказа за битката срещу вождовете на гората и саваната!

Бегачът застина ням и горд от тази рядка благосклонност. Когато вождът свърши, Антилопата заби поглед в земята. Размишляваше. След известно време дигна глава.

— Тишината на нощта говори с мен. Преди Черната птица да е съгледал сивотата на утрото, бледоликите ще бъдат в негова власт.

— Могат ли воините ми да вървят по водата, както по бойната пътека?

— Не, но могат да пратят огън на острова, за да го погълне, и тогава белите мъже ще бъдат принудени да излязат на брега.

Вождът погледна изненадано съветника.

— Аз казах: Антилопата, бегачът, има мислите на лисица. Нека той действа, както каза!

Индианецът се обърна и изчезна безмълвно в мъглата. Тя беше станала толкова гъста, че човек можеше да вижда на не повече от две крачки разстояние. Колкото и малък да бе островът, неговите обитатели не можеха да го обхванат с поглед. С голямо усилие канадецът бе освободил едно дълго младо стъбло от хаоса дървеса и с помощта на Фабиановото ласо омотаваше наметалото си по оставените клони.

— Така, сега си имаме безшумно кормило. Нужни са ни само още две дървета за ключ и сме готови за отпътуване!

Отсреща за втори път прозвуча гласът на вожда.

— Отворено ли е ухото на белите мъже да чуе думите на Черната птица, големия вожд на апачите?

— Ще разменим ли още няколко думи с обесника, приятели? — попита Пепе.

— Стори го ти, аз нямам време за такива работи — отвърна канадецът.

— Какво иска вождът от ловците на Снежните планини?

— Нека тримата бледолики подхванат своята погребална песен, защото още преди да я свършат, те ще бъдат в ръцете на моите воини!

— Мътните го взели! — прошепна Боа роз. — Типовете са наумили нещо.

— Вождовете на горите не пеят по друг начин освен със своите пушки — отговори Сънливеца високо. — Апачите вече се запознаха с тяхната песен.

— Тя никога повече няма да прозвучи. Нека белите дойдат отсам, преди да сме ги принудили.

— Господарите на саваната не общуват с мъже, чиито гърбове са видели в битката. Всеки от тях струва повече от хиляди апачи. Ако червените мъже искат да молят за милост, то нека те дойдат при нас!

— Езикът на Падащата светкавица е остър, ала апачът ще го изреже с ножа си от голямата му уста.

— А езикът на Черната птица е като на някой скункс, когато се почиства. Вождовете на белите си запушват носа, когато заговори.

— Ножът на апача ще вземе носа на Падащата светкавица, за да може да чува какво му се говори. Ръката на червения воин е силна, тя ще го смаже.

— Апачът ще седи във вигвама на своята скуав и ще разказва на старите жени как вождовете на саваната са го направили за посмешище. Светкавицата е бърза като мисълта и унищожава всичко, което докосне! Никой не може да я улови!

— Апачът ще я улови! Аз казах!

— Аа, ето какво било! — подскочи Боа роз, като показа срещу течението. — Искат да изгорят острова ни.

Мъглата сега бе толкова осезаема, че вече не се виждаха горящите по двата бряга огньове. По средата на реката една малка светлинка ставаше все по-голяма и все повече се приближаваше към сала.

— Спуснали са брандер [41] по реката и знаят, че той непременно ще стигне до острова. Мошениците! Хич не е лоша идеята им да ни прогонят с огън от водата на брега! — рече Пепе.

— Направили са си кроежите, без да знаят за нашето кормило.

— В какъв смисъл? — поиска да знае Фабиан.

— Щом брандерът доближи острова, ще го освети ярко. Това ще даде възможност на типовете да ни държат в шах с лъковете и пушките си, а ние ще бъдем принудени да се крием. Само че кормилното весло е дълго и ще ни послужи като спасител.

— Ще можеш ли сам да се оправиш, Боа роз?

— Да — отговори канадецът, докато измъкваше няколко клона от долния край на острова, за да си издигне малка барикада.

— Тогава си дай пушката! Елате, дон Фабиан, ще имаме възможност да дадем няколко хубави изстрела. Стреляйте само веднъж. За другото ще се грижа аз, докато вие зареждате бързо!

Те се приготвиха за стрелба.

Брандерът идваше бавно, но сигурно все по-близо и по-близо. Беше направен от смолисти дървета, чието пращене ясно можеше да се долови. Беше с големи размери и създаваше пламък, който въпреки мъглата осветяваше ярко двата бряга, така че силуетите на застаналите там индианци ясно се различаваха. Те бяха толкова уверени в успеха си и смятаха тримата ловци за обречени, че изобщо не мислеха за себе си и не се криеха.

Боа роз лежеше зад своите клони, през които бе проврял кормилото, и очакваше с напрегнати мускули първия сблъсък с брандера. Той ясно можеше да разгледа конструкцията му. Две скрепени една за друга дървесни корони носеха подложка от зелена трева, върху която бяха струпани и запалени сухи смолисти цепеници и клони. При сблъсъка с острова тази горяща маса трябваше да изгуби равновесие и да се изсипе от инерцията върху сала, където имаше в наличност толкова много сух вършинак, че би трябвало за няколко мига да бъде погълнат от пламъците.

— Сега отсреща е достатъчно светло. Хайде! — изкомандва Пепе. Изтрещяха два изстрела.

— Улучихме! Двамина!

Фабиан се хвърли по гръб, а Пепе изстреля третата пушка.

— Трима! — оповести хладнокръвно, броейки новата жертва. При това неочаквано нападение индианците се изтеглиха възможно най-далече, ала брандерът и собствените им стражеви огньове осветяваха и най-дребния предмет така ясно, че всеки противник се виждаше по-добре, отколкото и посред обяд. Тъмните фигури на индианците се виждаха дори през храстите, зад които се бяха скрили, но Фабиан не смогваше да зарежда достатъчно бързо.

— Четирима! По-бързо, дон Фабиан! Само за пет минути две дузини червенокожи ще идат по дявола. Петима!

Внезапно островът бе разтърсен от удар. Брандерът се бе натъкнал на кормилото, разлюля се, но запази равновесие. Ловецът го отби с помощта на пръта и брандерът се понесе край острова и продължи да плава бавно надолу по течението.

Град от стрели и куршуми се изсипа върху сала, докато бе ярко осветен, ала не причини никакви щети.

— Шест! — отброи Пепе.

Той бе принуден да направи пауза, докато брандерът преминаваше край тях, но после се прицелваше с още по-голямо усърдие. Кратката светлина трябваше да бъде използвана. Обърна се и провря току-що заредената пушка през укритието.

— Седем! — провикна се ликуващо.

— Осем! — допълни растреадорът.

— Санта Лаурета, всичко свърши! Не можеше ли тази красива заря да се задържи още няколко минути? Тези апачи и след петстотин лета ще помнят «господарите на саваната», които бяха трима, а изпратиха такъв голям брой нашарени физиономии във вечните ловни полета! Ще тръгваме ли след брандера?

— Не. Трябва да изчакаме. Може да ни освети, ако го последваме веднага.

— Или — рече Фабиан — той може да се натъкне на брега, да го подпали и така да издаде пътя ни.

— От това надали трябва да се страхуваме. Червенокожите незабавно ще угасят огъня, за да не се излагат самите на опасност.

Този път диваците не бяха надали обичайния си вик. Яростта им беше мълчалива, но гибелна. Сега, след като бе станало отново тъмно, бдителността им се утрои.

След четвърт час Големия орел се приготви да влезе във водата.

— Време е. Тъй като не бива да гребем, ще напредваме с малката скорост на течението. Ако чакаме по-дълго, при пукването на зората ще сме в обсега на диваците.

Той се спусна. По образуващото се около острова завихряне можеше да се познае как работи. Салът потрепери. В продължение на няколко мига Фабиан бе обхванат от страх при мисълта, че Боа роз може би се бори със смъртта… изведнъж под краката му се чу глух трясък.

В следващия миг канадецът се появи отново над повърхността на водата. С един скок стъпи здраво на острова, който започна да се върти бавно около себе си, после се плъзна полека по течението. Силните ръце на титана бяха прерязали с ножа грамаден корен, забил се дълбоко в коритото на реката.

— Слава богу — извика той, — беше страхотно напрежение! Но ние плаваме!

— Далеч от вечните ловни полета на тези червенокожи нехранимайковци! — допълни Пепе.

Водата се разбиваше без шум, салът се подчиняваше и те бавно напредваха.

Тримата мъже бяха спокойни, а наоколо цареше дълбока тишина. Измина доста време. Внезапно пред тях се появи светлина, която ставаше все по-голяма и като че гореше точно по средата на реката.

— Санта Лаурета, какво е това? — изплаши се Пепе. — Не е възможно все пак да е брандерът!

Големия орел не отговори. Той бе впил очи в огъня, като направляваше с кормилото сала.

— Това е стражеви огън на брега — определи после.

— Ама той гори насред реката — възрази Фабиан.

— Тя прави завой.

— Карай по течението! — настоя Пепе. — В противен случай отиваме право към брега и огъня!

— Течението е толкова силно, че съм принуден да го следвам, ако не искам да строша кормилото или да оставя сала да се разпадне.

Огънят, който преди малко се бе появил в мъглата, сега се увеличи и освети един индиански страж, изправен и неподвижен.

Дълга бизонова грива покриваше главата на индианеца, над която имаше украса от пера.

За щастие мъглата бе твърде гъста, за да забележи апачът тъмната маса на острова, плаващ кротко по реката.

Изведнъж дивакът изправи наведената си глава, сякаш нещо му подсказа, че дързостта и уменията на враговете ще измамят неговата бдителност.

— Дали типът храни някакво подозрение? — промърмори канадецът.

— Еех, пушката е твърде шумна, но ако имах лък и стрела, щях да изпратя на оня свят тоя човекобизон, където ще може да си стои на вахта колкото си ще.

Индианецът забучи копието в земята, наклони се напред и сложи длани над очите си, за да ги заслони от пламъците.

Сърцата на тримата затупкаха, едва се осмеляваха да дишат. Видеше ли ги дивакът, бяха изгубени.

Индианецът беше страховита и грозна гледка.

— Дали дяволският синковец ни забеляза? — попита Пепе.

— Не. Но ще ни забележи, ако… ох, слава богу, извъртаме се. Ако искаш да запомниш тая муцуна, Пепе, то погледни я още един път, защото мъглата ей сега ще погълне нехранимайкото.

И действително, светлината скоро изчезна така бързо, както бе изплувала пред тях и от този момент те заплаваха, без да им се мерне нещо особено пред очите.

— Това е бил последният лагерен огън — рече Боа роз. — Пепе, издърпай два-три здрави клона — сега двамата можете да удвоите с гребане скоростта ни.

Салът се подчини на усилията на тримата мъже с изненадваща бързина.

Развидели се.

— Сега трябва да пристанем — реши канадецът.

— Тогава спирай, където ти е удобно — отвърна Пепе. — Оттам ще следваме пеша руслото на реката, за да скрием следите си от индианците. Мислите ли, дон Фабиан, че сме още далеч от Златната долина?

— Вие видяхте слънцето да залязва зад Мъгливите планини, които затварят долината. Трябва да сме се отдалечили най-много на няколко часа път според картата, която моят осиновител е изготвил.

С помощта на другите двама Боа роз насочи сала към брега, където тримата скочиха.

Канадецът сне лисичия калпак от главата си.

— Мили Боже, благодаря ти, спасени са единствените същества, които имам на тоя свят: моя Фабиан и моя стар спътник в битки и опасности!

— Санта Лаурета, ти си прав, старо, на Бога дължим това чудесно избавление! — отговори Пепе затрогнат. — Никога не сме били толкова натясно, както днес, и ако имам щастието да срещна пак дон Черната птица и хората му, ще им засвидетелствам признателността си!

— Хайде да се махаме! — настоя Фабиан.

— Почакай, детето ми! Трябва да вземем още няколко предохранителни мерки. Сега ще разделим този сал, който ни беше толкова полезен, на съставните му части и ще го пуснем по реката, за да не могат индианците да намерят от него и най-малката следа.

Дървесните стволове бяха разделени и тикнати в реката, която ги повлече; клоните ги последваха; пръстта падна на дъното и за кратко време от сала, създаван с години от природата, не остана и помен.

Ловците се постараха да заличат грижливо следите си и да изправят отново всеки стъпкан стрък трева.

— Тъй! — отсече Пепе. — Сега сме окончателно готови и можем да вървим. Но много бих искал да видя физиономиите на червенокожите, когато забележат, че островът е изчезнал, а Падащата светкавица е офейкал зад всички планини!…

5. Лагерът

Експедицията на дон Естебан де Аречиса беше построила лагера си недалеч от Рио Хила, след като през десетдневния си поход бе изгубила в битки с индианците двайсет мъже. Но въпреки отслабналата й мощ силите на белите авантюристи и винаги готовите да отбраняват своята територия индианци бяха горе-долу равни.

Но въодушевлението на шейсетимата мъже вече не беше толкова голямо, както в деня, когато потеглиха от Тубак, изпълнени с надежди за победа.

Дон Естебан, който сякаш с непонятен инстинкт предвиждаше всичко, не беше изпускал необходимите превантивни мерки. Досега в подобни експедиции всеки бе действал на собствена глава и в отбраната бе разчитал единствено на себе си, на своите оръжия и коня си. Испанецът, напротив, бе обучил и принудил на подчинение тези своеволни мъже.

Фургоните, които беше закупил, служеха както за транспорт, така и за отбрана. Дон Естебан беше възприел тази тактика от Съединените щати, чиито жители са предопределени, изглежда, да населят Запада на североамериканския континент и да го направят подвластен на цивилизацията. И ето как под неговото умело и енергично ръководство експедицията проникна по-навътре в територията на апачите от коя и да е друга преди това.

Определяйки днес с Кучильо лагерното място, дон Естебан бе изразил надеждата, че Златната долина не е далеч.

— Ако не се заблуждавам, ние действително сме близо. Може би ще ми разрешите да поогледам местността, докато вие надзиравате построяването на бивака?

— Вървете! Но не се губете и се пазете да не паднете в ръцете на индианците.

По лицето на Кучильо плъзна особена усмивка.

— Не се страхувайте за мен, дон Естебан. Вярно, че срещу някой бял сегиз-тогиз проявявам непохватност, ала когато си имам работа с червените дяволи, нито един удар, нито един изстрел не отива нахалост.

— Както там в хасиендата, а?

— Да, но оня Тибурсио сам поправи пропуска ми, така че можете да бъдете доволен. В тази местност много е лесно да се изгубя. Не бихте ли се погрижили за един пътеуказател?

— Какъв?

— Наредете да запалят огньовете така, че пушекът им ясно да се вижда.

— Това може да привлече диваците.

— Днес със сигурност не. Тоя Педро Диас наистина си го бива. С няколко добре пресметнати обхода така преметна червенокожите, че въобще няма да им хрумне да ни търсят тук.

— Тогава ще изпълня желанието ви, което всъщност е голяма непредпазливост от моя страна.

Кучильо се метна на белия си кон със сивкави петна и препусна.

— Да, драги ми дон Естебан, или дон Антонио де Медиана, голяма непредпазливост е да запалиш такъв огън — ухили се той злорадо на себе си. — Но аз желая тъкмо това, от което вие се страхувате! Диваците трябва да видят лагера и да го нападнат!

Той насочи коня си на изток.

— Шейсет човека! Това е твърде, твърде много. Бонансата ще се раздели на прекалено малки дялове. Но аз ще се погрижа по-голямата част от тези алчни хора да се разкара от пътя ми. Колкото повече от тях опитат индианските куршуми, толкова по-голям ще е паят ми. И ако диваците не са внимателни, аз ще ги накарам да станат такива!

Не беше яздил и половин час из равнината, когато забеляза многобройни конски следи.

— Това са апачите. Вижда се от отпечатъците на неподкованите им коне.

Той прегледа внимателно дирите.

— Изкачили са се от оная страна там и наброяват над сто души. Това е гибел за кервана, а и за мен. Ще изчакам, докато укрепят лагера, след което експедицията поне няма да бъде напълно смляна.

Кучильо слезе от коня и се просна на земята. От възвишението, на което лежеше, виждаше цялата околност, така че нямаше защо да се опасява от изненадващо нападение.

— Ще има обсада и битки, в които няма да участвам, защото аз единствено знам къде се намира бонансата и ще трябва да бъда пазен. По време на тази обсада вероятно ще ми се удаде възможност да отскоча сам до Златната долина и да предприема нещо в своя полза. Плейсърът всъщност си е все още мой — заплатил съм го с едно хубаво ръгване на ножа си.

Кучильо извади цигара и я запали.

— Ужасна борба беше — живот за живот, смърт за смърт — продължи да си мърмори. — Тоя Ареляно беше здрав мъжага и ме превъзхождаше. Ако не му бях причинил по време на сън оная рана по главата, то не знам в крайна сметка кой щеше да изчезне във водите на Хила. Най-сигурното ръгване, което съм правил, наистина, беше онова навремето в Еланчове. То ми донесе неколкостотин унции, макар и да бях принуден да зарежа скъпоценния вързоп, защото оня мигелет междувременно довтаса. Поразително! Сега той е ловец на мечки и било писано да се срещнем тук, в Мексико. Ама мярна ли го още веднъж, ще си разчистя сметките с него. Ще ми плати той за изгубената бохча, както е вярно, че се казвам Кучильо — поне засега, защото кой ще ми попречи да се окича с някое знатно име, когато оплячкосам бонансата?

Кучильо почака още един час, после яхна коня и го подкара бавно и предпазливо по намерените следи.

Към лагера се издигна висок бял пушек.

— Аха, захванали са се с ковачницата и готвенето! Укреплението е готово и сега мога да отида и да доведа червенокожите.

Пришпори коня си и скоро стигна до един хълм, от който видя индианците пред себе си, но и те го забелязаха и нададоха викове.

Други двайсет яздеха през равнината по реката. Това бе отделението, изпратено срещу тримата ловци от острова. Останалите се понесоха, размахвайки копия, към него.

Кучильо обърна рязко коня и пое обратно, но не бързаше особено, а внимаваше да поддържа една сигурна преднина пред диваците. Ни най-малко не го беше грижа да предупреди час по-скоро дон Естебан за заплашващата го атака. Знаеше също, че индианците предпочитат да нападат през нощта, и ето защо не се учуди, че те яздеха с бавен ход след него.

Не беше изминал половината път до лагера, когато чу откъм реката изстрел, последван от няколко други. Битката между апачите и «гарнизона» на острова беше започнала.

Спря стъписан. Можеше да го стори, защото индианците зад него също бяха спрели. Кои ли можеха да стрелят там? Реши да не продължава пътя си, преди раздвижване на апачите да го принуди.

В лагера също бяха чули изстрелите и се впуснаха в какви ли не предположения.

Дон Естебан дълго и напразно бе чакал завръщането на Кучильо и затова изпрати човек след него, който попадна в ръцете на диваците и бе удушен и скалпиран пред очите на Боа роз, Пепе и Фабиан.

Водачът на експедицията нямаше ни най-малко основание да вярва на някогашния си моряк повече, отколкото на всеки друг. След кратък размисъл той стигна до извода, че онзи всъщност няма основателна причина да се отдалечи сам от бивака. Кучильо би трябвало да знае достатъчно добре местоположението на бонансата и да не му се налага да я търси. А като си спомни и за искането да бъде запален високо пушещ огън, Дон Естебан не можеше да се отърве от споходилото го опасение.

Земята започна да се охлажда от свежестта на нощта и колкото повече гаснеха на запад последните зари, толкова по-светъл ставаше сърпът на луната, на чиято светлина лагерът предлагаше призрачна гледка.

На хълма се издигаше палатката на графа. Слаба светлина, която мъждееше през ленената стена, известяваше, че предводителят бди за всички. Огънят, за чието огнище бе изкопана дупка в земята, пръскаше по пода червеникаво сияние.

В случай на нощна атака можеха незабавно да бъдат запалени купчините от снопове съчки, които щяха да дадат светлина, способна да замени дневната.

Едни от авантюристите се търкаляха безгрижно по земята, а други бяха заети с приготвяне на вечерята. Тези мъже изцяло разчитаха на бдителността на своя предводител.

Извън укреплението лъчите на луната посребряваха равнината. Нощното светило караше да проблясва мъглата, покриваща върховете на една планинска верига, западно от лагера, и осветяваше стражите, които вървяха нагоре-надолу с карабина в ръка.

Сред лежащите до колите мъже се намираха Бенито — старият слуга на Аречиса, Бараха и Педро Диас.

— Сеньор Бенито — поде Бараха, — вие познавате всички видове шумове в пустинята и горите. Бихте ли могли да ни кажете какво означаваха пушечните изстрели, които слушахме целия следобед?

— Аз познавам твърде малко обичаите на тези индианци, но все пак…

— Но все пак…? Хайде казвайте, каквото искате да кажете, само не ни плашете толкова, както през онази ужасна ягуарска нощ!

— В моята младост бях пленник на индианците и съм на мнение, че не мога да си обясня пушечния им огън, стига случайно…

— Ее? Стига случайно…?

— …стига случайно да не изтезават някой пленник, който им е попаднал в ръцете.

— Искате да кажете, че тези диваци се отнасят зле със своите пленници?

— Те си разбират от занаята да ги измъчват до смърт.

— И що за мъчения са това?

— Какви ли не и често толкова ужасни, че смъкването на скалпа, изтръгването на части от тялото и бавното изгаряне са просто една шега.

— Чумата да ги тръшне! Да се надяваме, че диваците измъчват някого само когато имат причина да са озлобени.

— Така ли мислите? Напротив, те най-обичат да го правят тъкмо когато са в добро настроение. А те винаги са в такова, когато имат пленници. Ако нещастието пожелае някой път да им налетите в ръцете, сеньор Бараха, то молете Бога точно тогава апачите да са в лошо настроение, защото ще се отървете с едно наистина страшно, но кратко измъчване.

— И колко дълго продължава краткото измъчване?

— Ха отгатнете, де!

— Ее, вероятно пет-шест минути! Или това е вече множко?

— По-добре кажете пет-шест часа! Понякога трае и малко по-дълго, обаче…

— …по-дълго, обаче…!

— …обаче никога по-кратко! Впрочем вие най-добре ще прецените дали едно шестчасово измъчване не е за предпочитане пред някое двайсет и четири часово. Защото от всички видове смърт най-ужасната е онази, при която карат човека да умре от страх.

— Вървете по дявола с вашите истории! — викна Бараха гневно. — Не знам защо съм такъв глупак да ви разпитвам!

— Това, което казвам, не е приятно наистина, но е назидателно. И тъй като вие всеки миг можете да попаднете в ръцете на диваците, то все пак е добре да знаете какво ви очаква. Все е някакво утешение.

— Щом вие не знаете по-добро, то занаятът на златотърсача е най-отвратителният, който може да съществува! Значи сте били в индиански плен?

— В моята младост, както вече казах.

— И вас също са ви измъчвали?

— Измъчвали точно не. Зависи как го възприема човек!

— Добре де, какво направиха? В какво настроение се намираха?

— В много лошо. Бяхме убили мнозина от хората им. Само аз бях пленен и цялото им отмъщение се стовари единствено върху мен.

— Били сте скалпиран?

— Нее, защото нали виждате, че още си имам косата. Те се съвещаваха дали да бъда скалпиран, жив одран, накълцан на парчета или бавно изпечен, но накрая решиха, че всичко това ще стане по-късно, след като…

— След като…? Ама престанете с тия паузи, де. Човек остава с усещането, че самият той ще бъде дран!

— …след като съм послужел за цел на техните стрелкови упражнения.

— Как я започнаха тая работа?

— Много просто! Вързаха ме за едно дърво и от изгрев та до залез слънце бях мишена за техните карабини. Всеки воин приближаваше, прицелваше се в главата ми и гърмеше.

— В главата?

— Нее, нали нямаше да съм жив — увери с невъзмутима сериозност Бенито. — Те преднамерено стреляха встрани, за да удължат възможно най-много смъртния ми страх. По този начин стреляха двеста осемдесет и четири пъти. Броях ги, понеже страшно се отегчавах.

— Двеста осемдесет и четири! Ама, сеньор Бенито, истина ли е? Да не би пък да са с някой и друг изстрел в повече, а?

— С нито един-едничък по-малко!

— И вие мислите, че днес те са измъчвали някого?

— Това е твърде възможно.

— Кой ли може да е бил?

— Вероятно пратеникът, когото дон Естебан изпрати след Кучильо. Двамата още не са се върнали. Възможно е да са били заловени. Дано само не издадат мястото, където се намираме!

— Страхувате ли се от това?

— Защо не?

— И какво ще стане после?

— Червенокожите ще дойдат и ще нападнат лагера ни. Само че зле ще си изпатят… Но какво е това? Мулетата престанаха да хрупат царевицата си и се ослушват!

Бараха подскочи.

— Сигурно надушват някаква опасност. Все пак това още нищо не значи. Но когато тези животни не само зарежат фуража, ами разширяват ноздри и сподавено започнат да пръхтят и треперят, тогава…

— Тогава…? Че хайде говорете, де!

— Тогава индианецът е наблизо. Те го подушват точно както преди време надушиха при водоема ягуарите и пумата.

— По дяволите! Нещо не ми харесва тук на апаческата земя. Ще ми се да си съм при водоема.

— Желанието ви е позакъсняло. Но аз ще взема да хвърля едно око дали не се мъти нещо около лагера!

Той се надигна. Бараха, когото разказите на стария вакеро едновременно и плашеха, и омайваха, го последва. Те пропълзяха под колите и стъпиха пред укреплението.

Наблизо нищо не подсказваше за опасност. Зададе се един поставен на караул ездач.

— Нещо подозрително да сте забелязали? — попита Бенито.

— Не. Преди малко ми се стори, че чувам конско цвилене, което идваше сякаш откъм някоя от долините отсреща, но всичко си остана спокойно, без съмнение съм се заблудил.

Двамата мъже се върнаха на мястото си, за да продължат разговора. Но Бенито наблюдаваше внимателно животните и скоро отново се видя принуден да извика:

— Я вижте добичетата! Пак престанаха да ядат и се ослушват.

— Дано само не почнат да треперят и сподавено да пръхтят — рече Бараха.

— Може би и това ще сторят. Но сега позволете ми да се завия със серапето си и да дремна малко. В пущинака, където човек нито миг не е сигурен дали няма да бъде събуден, не бива да пропуска съня!

Той се уви и се изтегна.

Бараха стори същото и опита да заспи. Не му се удаде. Неговата фантазия рисуваше ужасяващи картини и не го оставяше да се унесе.

Изведнъж в тихата нощ откъм реката прозвучаха пушечни изстрели. Бараха сръчка Бенито.

— Още се стреля. Чувате ли?

— Да. Не се отнася за нас, така че няма защо да ни пука кого се тъкмят да заколят там!

Той тъкмо се канеше да дръпне пак наметалото над очите си, когато едно от товарните животни стана неспокойно. Вакерото надигна глава и се ослуша.

— Чухте ли, сеньор Бараха?

— Съвсем ясно. То пръхти сподавено и ако не се лъжа и трепери.

— Червените дяволи се скитат в близката околност.

В същия миг вън прозвуча вик за тревога. Един ездач се носеше в бесен галоп насам, а от далечината се зачу цвилене и конски тропот.

— Това е Кучильо! — извика вакерото.

— На оръжие! На оръжие! — изкряска Кучильо и полетя с коня си в укреплението през прохода, оставен от стражите.

За миг целият лагер беше на крак. Бъркотията, която викът на Кучильо бе предизвикал, трая няколко минути. Пирамидите от подредени карабини изчезнаха. Конете и мулетата трепереха и потръпваха; дърпаха ремъците и въжетата, с които бяха вързани.

Всеки зае поста, посочен му от предводителя при случай на нападение.

Бенито и Бараха бяха първите, които зададоха въпроси на Кучильо.

— Как ни откриха индианците, ако вие не сте им помогнали да намерят следата? — каза старият вакеро и метна на бандита един мнителен поглед.

— Аз действително ги примамих насам — призна Кучильо, докато слизаше. — Ако и вас ви преследват сто такива дявола, то и вие ще препуснете в галоп към лагера да подирите защита!

— В такива случаи — отговори Бенито сериозно — човек трябва да мисли преди всичко как да спаси спътниците си. Не само не бяга, ами се оставя да му смъкнат кожата от черепа само и само да не ги издаде. Аз поне бих го сторил! — прибави той простичко.

— Всеки постъпва, както намери за добре. Аз впрочем съм задължен да давам отчет за действията си на своя предводител, а не на неговия слуга.

— Многобройни ли са апачите? — попита Бараха. Той не беше участвал в битка и изпитваше неимоверен ужас от сблъсъка с хора, измъчващи пленниците си повече от пет-шест минути.

— Нямах време да ги броя — отряза го Кучильо. — Мога само да кажа, че те вече не са далеч оттук.

Той прекоси лагера и се изкачи при дон Естебан, който стоеше на входа на палатката си.

Кучильо междувременно си бе окачил паникьосана физиономия. Отметна дългите си коси назад, разчорлени около главата му от вятъра като след дива гонитба, после влезе в палатката, давайки вид, че едва сега си поема отново дъх, и подсуши несъществуващата пот от челото си.

Докладът му беше сбит: натъкнал се на индианска орда, от която бил преследван и на която се изплъзнал само благодарение на своя кон.

— Защо не ги отведохте в погрешна посока? — запита Аречиса студено.

— Трябваше да мисля единствено за собствената си безопасност, тъй като без мен няма как да намерите бонансата.

Графът се усмихна особено.

— Означава ли това, че трябва да бъдете освободен от предстоящата битка?

— Ще зависи от вашето виждане!

— Кучильо, вие ще се биете, ясно? И без вас ще намерим плейсъра, мога да ви уверя в това, така че отпуснете юздите на вашата всеизвестна храброст. Впрочем аз ви презирам. Давам ви дума, че ще си получите вашия дял от бонансата, както ви обещах, но… отчитано при осемдесет гамбусиноси! Ако не ви поставя такава бариера, то от експедицията няма да остане никой освен вас. Сега навън!

Кучильо тръгна със скърцане на зъби към своя пост, а Аречиса остана на хълма, за да хвърли един поглед върху осветяваната от луната равнина.

Един от ловците взе главня от огъня, за да запали наръча съчки.

— Още не! — викна графът. — Може би е само фалшива тревога. Докато не сме сигурни, че наистина ще бъдем нападнати, не бива да осветяваме полето. Но нека всеки да оседлае коня си и да бъде готов!

— Бараха, амиго, това означава — подхвърли Бенито, — че ние със сигурност може да очакваме атака, щом бъде дадена заповед за запалване на огньовете. Точно през нощта това е нещо ужасно!

— Надали някой го знае по-добре от мен! — завайка се Бараха.

— Нима вече сте участвали в такова нощно приключение?

— Никога и тъкмо затова най-добре зная какво му е на човек!

— Ще ви дам един добър съвет: стреляйте, мушкайте и удряйте само натам, където стои някой индианец, ама не пък покрай него, защото колкото повече избиете, толкоз по-малко ще ви измъчват, когато ви заловят!

— Защо пък точно мен ще заловят?

— За да ви бъде за в бъдеще един добър урок, сеньор.

— Благодаря за бъдещето, ако ще трябва да бъда жив опечен!

Бараха се намираше в такова душевно състояние, че му идеше да застреля Бенито вместо някой индианец. Погледна свъсено бялата повърхност на пустинята, където сега се забелязваха фигурите на ездачи, приближаващи лагера.

— Запалете всички огньове! Идат! — извика дон Естебан. Няколко мига по-късно червено зарево заля целия лагер и освети авантюристите на техните постове, с карабини в ръце и стъкмени коне край себе си. Наоколо владееше тишина, в която имаше нещо ужасяващо.

— Ето ти го на — каза Бенито на Бараха. — След няколко минути в ушите ви ще прокънти ревът на червените дяволи като тръбите на Страшния съд. Казвам ви го, макар да познавам слабо обичаите на индианците.

— Я стига! — рече Бараха. — Вие сте най-добрият тигърски и индиански познавач, когото съм виждал през живота си, ама защо тровите с познанията си живота на другите хора.

— Имате ли някакво желание или последна воля, сеньор Бараха?

— Защо?

— Защото сега всеки от нас трябва да очаква, че ще бъде скалпиран и удушен. А после — вярвайте на думите ми — ще е твърде късно за последно желание.

— Е добре, моето последно желание е: Дано дяволът препусне с цялата тая индианска пасмина към пъкъла макар!

— В такъв случай сатаната ще трябва да е добър ездач, защото, казвам ви, никой не умее да язди така, както тези червенокожи, най-много Тибурсио Ареляно да прави изключение, от него вероятно и те биха могли да научат едно-друго. Те яздят като духовете, които в полунощ… Те идват и вие сам ще видите как яздят!

Стогласен рев прозвуча пред укреплението.

Който е срещал само «мансас», той не може да си представи техните диви сродници. Нищо не прилича по-малко на дегенериралия род червенокожи, живеещи по градовете, както дивият, необуздан син на прерията, пред когото човек и животно треперят.

Апачите се бяха отказали от обичайната си тактика — внезапното, бързо като стрела нощно нападение. Те разхождаха с неописуем вой конете си нагоре-надолу пред лагера. Огньовете хвърляха трепкаща светлина върху нацапотените им с крещящи бои лица. Дългите им коси се развяваха на вятъра, ремъците по дрехите им просвирваха като змии около тях при препускането. Те приличаха на демони.

Сред членовете на експедицията имаше само неколцина мъже, които нямаха причина да отмъщават на индианците заради някаква неправда. Никой от тях обаче не бе изпълнен с такава пламтяща омраза към диваците, както Педро Диас. Видът на неговите смъртни врагове му действаше така, както аленочервеният цвят на бика и той само с мъка устояваше на изкушението да изскочи навън и да извърши едно от онези геройства, направили името му толкова страховито за червенокожите. Но сега се налагаше да обуздава своето палещо нетърпение.

Дон Естебан беше разставил най-добрите стрелци на хълма край палатката си. Огньовете осветяваха добре и стрелците можеха да вземат враговете си на сигурна мушка. Графът се надяваше, че благоприятното положение ще компенсира предполагаемото числено превъзходство на индианците.

Апачите се бяха убедили в неуязвимостта на лагера. След първия рев сред тях се забеляза известна нерешителност, но тя не продължи дълго.

Воят се повтори. Земята потрепери под лавина от конски копита. Безредна тълпа воини с развети коси атакува лагера от три страни — посипа се град от куршуми, стрели и камъни.

От хълма незабавно отговори силен огън. Дълги смъртоносни светкавици проблясваха надолу към вражеския отряд.

Под убийствения огън из равнината хукнаха безстопанствени коне; ездачи се освобождаваха от рухналите си животни. Апачите опитаха да се качат по колите, да пропълзят под тях и започна ожесточена битка.

Педро Диас, Бенито, Бараха и Ороче стояха непосредствено един до друг. Ту се отдръпваха, за да избегнат острите копия на своите врагове, ту отново се придвижваха напред, за да мушкат и нанасят удари. Те се ободряваха един друг и от време на време хвърляха по някой поглед към предводителя си.

Бенито се биеше като някой витяз от старите времена — безмълвно вилнееше сред нападателите.

При Ороче и Бараха златната мания действаше почти толкова силно, както при другите мъже вдъхновението на боя.

— Caramba [42] — извика Бараха, — аз си браня кожата! Не разбирам защо трябва да се оставя да ме пречукат, преди още да съм проиграл и изпил моя дял от бонансата!

— Вярно — присъедини се Ороче, — който си има бонанса, е неуязвим, дори безсмъртен, защото…

Удар от боздуган, улучил черепа му, го накара да замлъкне. Той се свлече на земята.

Индианецът, нанесъл удара, бе увлечен от силата на инерцията и падна от коня си. Но още не бе докоснал земята, и главата му бе почти отделена от трупа от острата кама на мексиканеца.

Поставените на котата стрелци станаха вече безполезни, тъй като куршумите им можеха с еднакъв успех да улучат и враговете, и собствените им компанерос в блъсканицата, и те слязоха да се смесят в редиците на биещите се.

— Хора, ето че идва нова сила — провикна се Бенито. — Стой, сеньор Бараха, тук някакъв се е заел нещо с гърлото ви!

Един индианец беше сграбчил Бараха и се канеше да му тегли ножа през гръкляна, ала получи от стария вакеро прикладен удар, който го просна на земята.

— Довършете го, Бараха, аз исках само временно… я гледай, вие сте отново бодър, сеньор Ороче? Е, да, да, който има такива къдрици на масури и такава дебела шапка, в която се е набивал прахът на трийсет лета, той като нищо може да превъзмогне удар от макана.

В този миг Диас му запрати един вече ранен индианец, докато забиваше камата си до дръжката в гърдите на другия, който бе пропълзял под колите, и се изправи до него.

— Ето, Бенито!

— Благодаря, сеньор Диас! Имате нещо в излишък? Помагам с удоволствие!

Той тикна с такава сила цевта на пушката си в стомаха на дивака, че оня отлетя мъртъв назад с бликнал от устата му поток кръв.

Дон Естебан и Кучильо бяха застанали в един ъгъл на укреплението и удържаха друга не по-малко яростна атака.

Докато мислеше за личната си отбрана — в подобна битка предводителят е длъжен да се бие като всеки обикновен войник, — графът хвърли един поглед по цялата укрепена линия. Ала в шумотевицата на боя заповедите не можеха да бъдат чути.

Зад него стоеше Кучильо, и то — с повече благоразумие, отколкото с храброст — възможно по-надалеч от ръкопашния бой. Той следеше със загрижени очи променливостта на битката. В един момент внезапно се олюля, отстъпи назад, давайки вид на тежко улучен, и рухна като смъртно ранен.

Този инцидент едва ли бе забелязан в бъркотията на кървавата битка. Само дон Естебан, наблюдавал преди туй как изкусно се щади, отбеляза хладно:

— Имаме един страхливец по-малко!

Минута-две Кучильо остана неподвижен, после бавно надигна глава и се огледа предпазливо. Секунда по-късно лежеше по-далеч от мястото, където бе паднал. Конят му го последва и подуши предпазливо. Ако всички мъже на експедицията не бяха притискани яростно от враговете, щяха да видят как Кучильо се претърколи

към една точка на укреплението, оставена свободна от индианците. Там той се измуши измежду колелата на фургона извън лагера. Изправи се и застана твърдо на земята. По устните му пробягна подигравателна и злорада усмивка. Суматохата и тъмнината благоприятстваха неговото начинание.

С безкрайна предпазливост Кучильо освободи железните вериги на две коли и отвори по този начин проход за коня си. Без да докосва стремената, той се метна на седлото, смушка животното с шпорите и изчезна в далечината.

Недалеч от бойния плац беше спряла група от трийсет индианци. Червенокожите спазваха тактиката да оставят резервен отряд под командата на възрастен индианец.

Те слушаха гласовете на битката с онова външно спокойствие, което не напуска индианеца дори в най-напрегнатите мигове, ала в душите им гореше страстното желание да се включат в боя.

Конете им също бяха възбудени. Най-храбрите животни наостряха уши при всеки боен вик, долетял откъм лагера, извиваха нагоре разкошните си опашки, изправяха се на задните крака и само с усилие биваха удържани.

Откъм реката се зададе в галоп ездач. С присвити нагоре крака — сигурен признак, че е бързал много. Жребецът спря посред бесния си галоп и сякаш се врасна в земята.

— Кой предвожда моите братя? — попита ездачът.

— Дебнещия вълк — отговори възрастният индианец.

— Защо те стоят тук и не вземат участие в битката, която чувам да бушува в лагера?

— Вождовете наредиха на Дебнещия вълк да остане и да чака.

— Идеята за засадата е добра, но не е храбра. Моите братя ще получат възможност да накарат своите пушки и стрели да заговорят. Нека дойдат при реката — така заповяда вождът Черната птица.

— Дебнещия вълк не бива да напуска мястото, на което са го оставили вождовете. Толкова ли са нужни воините ни на Черната птица.

— Островът във водата носи тримата най-прочути бледолики. Те избиха с куршумите си червените мъже, с които се биха, и ще ни се изплъзнат, ако Дебнещия вълк не дойде с мен.

— Кои са белите?

— Големия орел, Падащата светкавица и Пантерата от Юга. Пушките им сеят сигурна смърт.

Изненадани до немай-къде при споменаването на трите имена, диваците сключиха кръг около пратеника.

— Дебнещия вълк много би желал да види с воините си великите ловци от Снежните планини, само че той няма право да напуска мястото си. Нека моят брат язди до лагера на бледоликите и да попита вожда Леопарда.

— Леопарда е голям воин, той ще бъде сред измиращите бледолики.

Пратеникът препусна към бойната арена. Както правилно бе предположил, Леопарда се намираше сред лагера. Диваците бяха забелязали направената от Кучильо пролука и бяха проникнали през нея с един победен вик, прозвучал ужасяващо надалеч в степта. Беше се разразила страшна битка и белите като че търпяха поражение. Силен вик доведе Леопарда при пратеника.

— Моят син идва да ми каже, че Черната птица е убил своите врагове от острова?

— Великия дух закри за апачите своя лик. Четиринайсет от тях преминаха в Царството на сенките, а Черната птица седи тъгуващ на земята, която се пои с неговата кръв.

Очите на вожда проблеснаха гневно.

— Синовете на апачите наброяваха двайсет, а бледоликите бяха само трима. Червените мъже на жени ли са се превърнали?

— Имената на бледоликите са по-велики от всички имена на земята — простичко отвърна пратеникът.

— Как гласят те?

Пратеникът ги назова и по физиономията на вожда веднага пролича, че Черната птица е извинен пред него.

— Какво трябва да ми каже моят син?

— Нека Леопарда ми даде воини, които да отмъстят за смъртта на своите братя!

Вождът хвърли един поглед наоколо и видя, че белите навсякъде се намират в неизгодно положение.

— Нека Дебнещия вълк тръгне с брат ми. Синовете на апачите ще унищожат бледоликите и повече не се нуждаят от засадата!

Пратеникът обърна мигновено коня си и препусна. Вождът отново се озова в разгара на битката.

Наполовина изгорелите снопове вършини хвърляха червеникава светлина върху кървавата сцена. Ревът на разярените врагове, свистенето на стрелите и трясъкът на изстрелите се редуваха непрекъснато, а тежки боздугани безмълвно се размахваха и ножове проблясваха един срещу друг. Изрисуваните лица на дивите ездачи бяха още по-страховити при светлината на пламъците; белите сякаш се биеха с разбеснели се животни, а не с хора.

Пред укреплението битката се водеше на отделни групи, но във вътрешността цареше страшна бъркотия. Само там, където се биеха Диас, Бенито, Бараха и Ороче, златотърсачите имаха предимство.

На тези четирима мъже се бе удало да прочистят обкръжението си от червенокожи. Сега можеха да насочат вниманието си към останалите бойни площадки.

— Caramba, нещата стоят зле! — извика Диас уплашено. — След десетина минути лагерът ще бъде превзет от червените негодници. Там… по дяволите, оня там е Леопарда! Познавам го от доста време и той мен също. Ще ида да си кажа една думица с него!

Страшният убиец на индианци досега като че само си бе играл, защото по челото му не се виждаше и капчица пот, която обливаше лицата на всички около него. Той вдигна от земята боздугана на един повален дивак.

— Напред, Бенито, напред, иначе всички сме загубени! Завъртя макана над главата си и се втурна към навалицата.

Проникваше неудържимо, като събаряше враговете и си проправяше кървав път към вожда. Леопарда го видя и позна.

— Диас, Пумата! — извика той, отстъпвайки неволно.

— Да, Диас, Пумата, която ще разкъса Леопарда! — изрева Диас със страшен глас.

Индианецът смушка коня си, за да се доближи и замахна за смъртоносен удар. Но пропусна, защото Диас се наведе и в следващия миг се появи зад коня на дивака. С един дързък скок се метна върху животното на вожда, сграбчи за косите почти падналия от седлото враг, дръпна го назад и му заби ножа в гърдите.

Изхвърляйки мъртвеца от коня, Диас улови юздите, изправи животното на задните крака и с висок, пронизителен вик го вряза всред диваците.

— Сеньор Бараха, сега знаете ли как викат? — попита Бенито, който също бе грабнал един боздуган и докато говореше, повали един индианец. — Потърсете си и вие макана. В близък бой тя е най-доброто оръжие.

— Дайте ми вашата, дон Бенито, аз нямам време за себе си!

Плашливият Бараха, чийто житейски път досега бе осеян само с дела, извършени с коварен нож в гърба, бе обладан от бойната треска. Той се хвърли с боздугана срещу враговете.

Ороче, свирачът на мандолина, също изпълняваше своя дълг. Остатъци от наметалото се крепяха на раменете му, старата шапка отдавна лежеше на земята и дългите коси се вееха на вятъра, докато удряше с приклада на пушката около себе си, сякаш бе решил сам да унищожи всички врагове.

Въпреки лошото положение на нещата дон Естебан бе запазил цялото си хладнокръвие. Пушката му трещеше от минута на минута и всеки изстрел костваше живота на един индианец.

Диас още на мига бе разбрал какъв отличен кон има под себе си и повече не слезе от него. Газейки диваците по пътя си, той препусна през тях към колите, до мястото на първоначалната му позиция и откачи от един дървен клин сабята си — отлично толедско острие. Диас се засили и връхлетя диваците. Останалите двама вождове, познаващи се по бойната украса, паднаха под поривистите му удари и панически страх завладя индианците. Те го обърнаха на бяг и се втурнаха през пробива навън — Диас подире им.

— На конете, след тях! — извика Естебан.

Който не беше ранен, скочи на първия попаднал му кон и препусна след бягащите диваци. Обстоятелството, че Леопарда бе отпратил резерва, беше пагубно за индианците и златотърсачите извоюваха блестящ успех. Антилопата, бързоходецът, докладва това на вожда Черната птица при Рио Хила.

Белите бяха загубили около трийсет мъже. Повечето от останалите бяха ранени. Хората се превързаха, възстановиха пострадалото укрепление и налягаха на пропитата с кръв земя, за да се възстановят от страхотното напрежение.

Денят посивя.

Силният вятър, предхождащ обикновено изгрева на слънцето, разкъса на няколко места полегналата върху реката пелена на мъглата, ала бдящите по брега индианци все още не можеха да различат острова.

Скоро първата дрезгавина стана по-определена. Мъгливите маси се кълбяха като облаци прах, извиващи се под копитата на бизонско стадо. Слънцето се издигна и всеки повей на утринния вятър отнасяше къс от булото на мъглата със себе си.

Черната птица нададе вик на ярост и разочарование, защото островчето беше изчезнало — мястото, което бе заемало миналата вечер, беше гладко като огледало.

Чувствата, изпълнили в този миг сърцето на вожда, бяха толкова могъщи, че той се изправи въпреки раната си — сам и без странична помощ. Очите му бяха широко разтворени, а лицето — пребледняло под нанесените пластове охра.

Заклатушка се към най-близкия пост и вдигна бойната секира. Но застрашеният воин не помръдна. Остана с протегната напред глава в позата на напрегнато заслушан човек, сякаш искаше да подчертае, че до този нещастен миг той не е преставал вярно да пази.

Индианецът не се страхува от смъртта; той я посреща от ръката на своя вожд, без да трепне.

В следващия миг томахавката щеше да се стовари върху главата на поста… но Антилопата улови ръката на Черната птица.

— Нека великият предводител на апачите не се вслушва в гласа на своя гняв. Злия дух, чиито деца са белите, е махнал острова, но апачите не са виновни за това!

От гняв и ярост Черната птица не можеше да отговори. Раната му се отвори наново и изпод ремъците на здраво стегнатата превръзка рукна кръв. Той потрепери, коленете му се подкосиха и бегачът трябваше да го сложи да седне на тревата, където вождът изгуби съзнание.

Когато дойде отново на себе си, превръзката беше подновена и половината воини се бяха събрали около него, докато другата половина стоеше на отвъдния бряг в очакване на заповедите му.

— Накъде са изчезнали бледоликите? — попита Черната птица.

— Великият дух просветли моите мисли — отговори Антилопата. — Островът не стоеше здраво на дъното на реката; белите са го освободили и са отплавали по течението.

Черната птица кимна в знак на съгласие. Така трябва да е било, както казваше бегачът, друга възможност нямаше.

— Те нямат нито гребла, нито кормило. Островът се е ударил с тях в брега. Търсете следите им от двете страни!

Хората се подчиниха на заповедта, а раненият остана под закрилата на неколцина пазачи, които се заеха да издирят своите мъртъвци, за да ги погребат по индиански.

През това време дойде втори пратеник от страна на сразените от златотърсачите апачи, които настойчиво молеха вождът да отиде при тях. Черната птица не отговори, а мълчаливо зачака връщането на разпратените мъже.

Те дойдоха едва по пладне. Въпреки предпазливостта на тримата ловци индианците бяха открили мястото, където белите бяха слезли на сушата. Но тъй като не намериха никаква следа от сала, предположиха, че ловците са продължили да плават с него по течението.

Чак сега Черната птица взе решението си. Той нареди да го вържат на един кон и пое, придружаван от всички воини, към мястото, където според доклада на пратеника го чакаха апачите.

Слънцето заливаше с потоци зной пустинята, когато Черната птица пристигна с отряда си при каучуковите дървета, където предния ден бе седял с другите вождове край огъня на съвета. След претърпяното поражение и нощното преследване индианците се бяха събрали отново на същото място.

При появата на вожда, чието завръщане всички бяха очаквали с нетърпение, диваците избухнаха в радостни викове. Черната птица прие възгласите с достойнство и разпореди да го свалят от коня. При вида на раненото му рамо се чу общ вопъл. Вождът беше отнесен до огъня, където го настаниха да седне на земята…

През това време лагерът на златотърсачите беше без водач. Когато битката свърши и всеки легна да почива, дон Естебан повика Диас при себе си и се оттегли с него в палатката.

— Сеньор Диас, вие сте мъж, на когото мога да се доверя, нали? Запитаният се поклони в знак на съгласие.

— Така мисля, дон Естебан.

— Какво ви е мнението за Кучильо?

— Той, изглежда, е ваш довереник — отвърна уклончиво Диас.

— Не е такъв. Дайте ми, без да се безпокоите, открит отговор!

— Той е страхливец и мерзавец!

— Ние сме единодушни, както виждам! А какво мислите за неговото отношение към нападението?

— Той заслужава куршум, сеньор, ако трябва да кажа накратко мнението си.

— Вече си го получи, защото лежи там долу сред убитите.

— Кучильо? Не, сеньор, той не е сред тях.

— Не е? — попита Аречиса шокиран. — Но аз го видях как пада! Без съмнение… а, да, сега се сещам… после го нямаше на мястото, където се строполи.

— Видяхте ли коня му?

— Не.

— Сред преследвачите не може да е бил.

— Не беше с тях. Вероятно знаете как се вмъкнаха индианците в нашето укрепление?

— През пробива. По дяволите, сега разбирам какво искате да кажете! Той е офейкал.

— Веригите на колите бяха откачени. Това може… ах, само той може да го е сторил!

— Нека го потърсим, дали наистина не е тук някъде!

Те излязоха от палатката и започнаха усърдно да търсят липсващия, но напразно.

— Нещата се потвърждават, той е изчезнал — отсече Диас.

— И аз зная накъде — отговори Аречиса.

— Аз също.

— Откъде пък ще знаете вие, Диас? — попита дон Естебан учудено.

— Разсъждавам, а толкова е близо до ума, че всеки би се досетил.

— Споделете с мен!

— Вчера той тръгна с коня си, за да доведе диваците при нас, за да останат по-малко участници в делбата на бонансата. Това е лесно за проумяване. А днес се е отправил към Златната долина, която е някъде наблизо, с намерението да извлече някаква изгода.

— Вашето предположение е като моето. Ако е така, той зле ще си изпати.

— Известно ли ви е местонахождението на плейсъра, сеньор?

— Не точно. Вярно, той ми описа местността, но да се намери самото място, все пак ще е трудно. Трябва да тръгна след него, и то час по-скоро.

— Преди разсъмване тая работа няма да стане, тъй като трябва да следвате дирята му, а в тъмнината няма как да го сторите.

— Вие ще ме придружите, сеньор Диас, вие, Бараха и Ороче. Но пред другите си трайте за намеренията ни. Ако потеглим в зори, привечер може да сме отново в лагера.

— Където през деня несъмнено няма от какво да се опасяват — добави Диас и се отдалечи да уведоми двамата спътници.

Рано сутринта четиримата мъже потеглиха, след като Аречиса бе заповядал да се погребат труповете и никой да не напуска лагера.

След като обиколиха няколко пъти района във все по-разширяващи се окръжности, те намериха отпечатъци от копитата на кон, който би трябвало да принадлежи на Кучильо. Последваха дирята и скоро се изгубиха на хоризонта.

Останалите изхвърлиха труповете на индианците през укреплението и приготвиха за своите общ гроб. Предиобедът мина и жажда започна да мъчи златотърсачите. Провизиите също привършиха, но тъй като мъжете не биваше да напускат лагера, не можеха да ударят дивеч.

Привечер постовете съгледаха в далечината облак прах, който се приближаваше към лагера. Веднага вдигнаха тревога и всичко живо се отправи към тази страна с надеждата, че ще види завръщащия се дон Естебан.

Но посред облака прахоляк започнаха да се мяркат индиански снопчета пера и наконечници на копия, украсени с човешки коси.

— На оръжие! Индианците идват! — прозвуча ужасен вик. Суматохата, настъпила вчера при пристигането на индианците, беше нищо в сравнение с тази, която сега овладя белите. Кой трябваше да поеме командването, кой на кого трябваше да се подчинява? Всеки реши да застане на поста, който вчера бе заемал.

— Не са само шестима! — извика един караул отвън. Вместо да галопират насам, надавайки бойните си викове, индианците идваха бавно и спокойно. Един от тях размахваше копие, на което висеше бял парцал. Очевидно идваха с миролюбиви намерения.

На разстояние около два пушечни изстрела от лагера те спряха, като продължи само носителят на мирния знак.

Сред златотърсачите се намираше един мъж, родом от Пресидио Тубак. Той бе контактувал по-рано като търговец с племената на апачите и знаеше достатъчно езика им, за да разбира и говори употребявания по границата испански диалект.

Бенито пристъпи към него.

— Сеньор Гомес, виждате ли индианеца там?

— Естествено.

— А знаете ли какво иска?

— Във всеки случай идва като парламентьор.

— Е, добре! Вие сте единственият сред нас, който може да говори с него. Тръгнете към него!

— Много бих се пазил, дон Бенито!

— Защо?

— Хмм, типът ми изглежда подозрителен.

— Толкова ли ви е страх?

— Дон Бенито, моля да не ме оскърбявате, иначе ще ви ръгна с камата си между ребрата!

Старият храбър вакеро хвърли подигравателен поглед върху дребната фигура на Гомес, стигаща едва до рамото му.

— Сеньор Гомес, тая работа лесно няма да ви се удаде, защото още преди да замахнете за удар, аз ще съм ви сплескал и строшил между пръстите си. Вие изпитвате страх — това ясно се вижда!

— Страх? Не е вярно! Но я огледайте добре типа! Той изглежда като някой дявол или човекоядец.

— Да, на такъв прилича. Той е вожд и затова се е нагиздил. Но я се вгледайте по-внимателно в него. Не забелязвате ли, че е ранен?

— Вярно бе! Цялото му рамо е омотано с ремъци. Трябва да е отнесъл някой куршум и е за чудене как понася такава болка.

— Тези неща ги може всеки индианец. Но той не е опасен за нас. Хайде отивайте при него!

Всички гамбусиноси се бяха насъбрали около двамата. Те също бяха на мнение, че Гомес трябва да напусне крепостта от фургони, за да преговаря с дивака. Боязливият мъж се съгласи след дълго опъване. Беше изнамерена една дрипа, била някога бяла носна кърпа, която трябваше да бъде парламентьорският флаг. Гомес закрачи към индианеца, който беше Черната птица.

Всички диваци са големи ценители на външната красота. Когато вождът на апачите видя идващия към него дребен, сух мексиканец, по устните му заигра презрителен израз, но само за кратко. Той беше и хитър дипломат и умееше да овладява всяко чувство в интересите на своята цел.

Двамата мъже се поздравиха и Черната птица пръв взе думата.

— Нека моят бял брат ми каже дали е вожд. Бащата на апачите няма да говори с един обикновен воин на бледоликите.

Гомес се смути, но все пак отговори.

— Аз съм вождът на белите мъже. Моят червен брат може спокойно да говори с мен.

Черните очи на апача проблеснаха.

— Понякога се случва голяма душа да обитава мизерно тяло. Моят брат трябва да е прочут вожд. Но защо е дошъл той с воините си в ловната територия на апачите?

Гомес нямаше намерение да издава същинската цел на експедицията, ала от страх и обърканост не измисли нищо друго. Индианецът видимо се наслаждаваше на вида на борческия, според собствените му думи, бял.

— Може би в лагера на бледоликите има неколцина такива мъдри и храбри вождове като моя брат?

— Аз съм единственият вожд.

— И всички бойци се подчиняват на брат ми?

— Всички.

— Те няма да изпълняват дълго неговите заповеди, защото синовете на апачите са многобройни като листата на гората и непреодолими като огъня в саваната. Утре моят брат и хората му няма да са вече живи.

Очите на Черната птица запламтяха зловещо, когато забеляза въздействието на думите си върху страхливия Гомес. Гомес беше пребледнял и инстинктът за самосъхранение му внушаваше най-погрешните мисли, които можеше да има в неговото положение.

— Защо всъщност идва моят червен брат със знака на мира? Белите мъже не жадуват кръвта на неговите воини!

— Вождът на апачите идва, за да говори с бледоликите думите на мира. Но той знае, че те няма да го убият, и поради това казва, че трябва да отидат в Страната на смъртта.

— Какви думи имаме да чуем?

Апачът се изправи високо и гордо.

— Моят брат наистина ли е вожд? В такъв случай би трябвало да знае, че речта на един воин с орлови пера звучи само край лагерния огън. Защо изисква отговор от мен на това място тук като от някой презрян туземец, който рови корени и яде вътрешностите на кукумявката?

При вида на разгневения индианец Гомес отстъпи неволно крачка назад.

— Моят червен брат иска да влезе в нашия лагер?

— Ако белият вожд беше дошъл с някоя вест при апачите, те щяха да го посрещнат край огъня на съвета, защото в техните души няма нито страх, нито боязън. Черната птица ще говори само когато се отнесат с него като с вожд, имащ право да седне край огъня.

Объркаността на мексиканеца се увеличи. Можеше ли да отведе предводителя на индианците в лагера? Можеше ли да го отпрати, след като едно мирно уреждане на нещата бе навярно най-доброто?

— Колко воини биха придружавали брат ми?

— Един-единствен.

— Тогава той може да дойде!

Без да се обръща назад, дивакът нададе пронизителен гърлен звук и един от петимата индианци се приближи. Беше Антилопата, бегачът.

Гомес закрачи напред и двамата апачи го последваха, разменяйки си доволен поглед.

През деня индианците се бяха натъкнали на следите на дон Естебан и придружителите му. Черната птица следователно знаеше, че лагерът е с четирима бранители по-малко, и бе взел решение да проникне в него като парламентьор и да го огледа. Обстоятелството, че дребосъкът Гомес се бе представил за вожд, го наведе на мисълта, че истинският предводител е един от четиримата мъже, и понеже Антилопата бе видял вчера дон Естебан по време на битката, той го повика, за да се увери.

Двамата индианци слязоха от конете и преминаха във вътрешността на укреплението. Техните глави не се помръднаха настрани, а очите им останаха полузатворени, сякаш околната среда бе за тях най-безразличното нещо на света. Въпреки това те видяха всичко, което искаха да знаят.

Черната птица се насочи към палатката на дон Естебан. Гомес се опита да го задържи.

— Нека брат ми остане тук в кръга на моите воини!

Черната птица спря и хвърли искрящ поглед на дребния мъж.

— Трябва ли вождът на апачите, ранен почти до смърт, да се пърли тук, в страната на слънцето? Не умеят ли белите мъже да посрещат гости и вождове?

Въпреки тежката си рана силният мъж се бе държал на коня си, без да е вързан, и сега стоеше като бронзовата статуя на някой бог, изпълваща съзерцателя с възхищение. Той изобщо не дочака отговора на мексиканеца, а влезе с Антилопата в палатката, където двамата се настаниха на земята.

Гомес остана за няколко мига, за да уговори с другите поведението си. Индианците си размениха няколко думи.

— Вождът на бледоликите тук ли е?

— Не — отговори Антилопата.

През отворения вход те можаха да обходят с поглед целия лагер.

— Кой от тези мъже е страшният убиец на индианци, когото белите наричат Педро Диас и който е победил вчера Леопарда?

— Антилопата го видя, когато отне живота на Леопарда; той не е тук.

Черната птица не съумя да потисне тих възглас на радост.

— Големите воини на бледоликите са заминали и са оставили страхливите мъже без закрила. Мишките ще умрат. Това джудже поиска да измами вожда на апачите, ала окото на Черната птица проникна под кожата му. Бледоликите са изгубени, а после червените воини ще имат време да преследват Големия орел, Падащата светкавица и Пантерата от Юга.

Гомес влезе. Той направи напразен опит да си придаде достолепното държане на вожд. Думите, с които го посрещна Черната птица, смалиха фигурата му още повече.

— Белият мъж твърди, че бил вожд, пък не знае, че човек не бива да оставя госта си сам. Със скалпа си ли иска да заплати той това оскърбление?

— Трябваше първо да кажа на моите хора какви гости са дошли — опита да се оправдае Гомес.

— Нямат ли белите воини очи, за да видят сами? Обичай ли е при бледоликите вождът да пита какво да прави и говори? Белият мъж няма право да върши нещо без разрешение на своите братя, той не е вожд!

— Аз съм единственият вожд на този лагер — заяви Гомес. Черната птица му метна унищожителен поглед и прогърмя:

— Ухото на вожда на апачите долови една голяма лъжа! Той ще затвори устата си, защото неговият език не говори с лъжливи крастави жаби. Нека говори моят червен брат!

До момента Антилопата бе седял със затворени очи. Сега отвори клепачи и устни.

— Аз видях вожда на бледоликите в битката. Неговата двуцевна пушка брулеше червените мъже на земята, както бурята — плодовете на ореховото дърво. Косите му бяха черни, с бели нишки, раменете широки, а очите остри като на орела. Той напусна лагера, когато денят се възкачи на изток. Нека белият мъж каже дали и аз лъжа като него!

Гомес не отговори. Той беше така сплашен, че не се осмели да каже нито да, нито не.

— И аз видях един друг вожд, който уби Леопарда. Фигурата му беше здрава и твърда като желязно дърво, а пестникът му като лапата на мечка. Бледоликите го наричат Педро Диас. Той замина с коня си заедно с първия вожд. Право ли казах?

— Моят червен брат каза право — отвърна Гомес. — Двамата вождове заминаха и сега аз съм единственият предводител.

— Нека белият мъж не нарича Антилопата свой брат. Апачът не е брат на един лъжец! Белият мъж не е никакъв вожд.

— Такъв съм.

— Ако той наистина е това, нека назове името си!

— Гомес.

— Гомес? Това името на чакал ли е или на заек? Така някаква муха ли се нарича или червеят, който птицата поглъща? Синовете на апачите никога не са го чували. Никоя стара жена не познава мъжа Гомес. Неговата фигура е като на дете, смелостта му като на жаба, а езикът като на змия, която бълва само лъжи. Накъде заминаха двамата вождове?

— Отидоха на лов за бизони, за да ни снабдят с храна.

— Антилопата ще чака, докато се върнат, и на тях ще каже думите, които трябва да чуят. Но моят велик червен брат ще се върне в лагера на апачите, за да ги уведоми, че Антилопата остава тук!

Само един къс, светкавичен поглед от очите на Черната птица беше достатъчен Антилопата да разбере. Той трябваше да остане като заложник, за да вдъхва увереност на мексиканците, докато Черната птица подготви нападението. Острите му очи добре забелязаха, че в лагера няма запас от дърва за запалване на огньове като вчерашните, и ловко обърна внимание на Черната птица върху това с думите си.

— Антилопата пожелава двамата вождове на бледоликите да се върнат, преди да е настъпила нощта, иначе няма да може да говори с тях, тъй като те не са в състояние да запалят огън. Нека Черната птица, вождът на апачите, заповяда на своите воини да оставят двамата бледолики мирно да се върнат, защото Антилопата иска да сключи мир с белите за много лета и земи!

Черната птица се надигна. Неговият стиснат юмрук и втори бърз поглед осведомиха Антилопата, че вождът ще постави засада на дон Естебан, за да направи завръщането му невъзможно.

— Моят червен брат говори добре — отвърна вождът, изпълнен с достойнство. — Ще стане, както той каза!

Той излезе от палатката, без да удостои Гомес с поглед, закрачи надолу по възвишението. Метна се въпреки болките на седлото, взе и животното на Антилопата за юздите и препусна.

Гомес огледа останалия индианец с неуверен поглед. Антилопата беше затворил очи и отметнал назад глава в знак, че сега не съществува за никого.

— Има ли червеният мъж още нещо да каже?

Без да отваря очи, дивакът вдигна ръка.

— Махай се!

Гомес напусна палатката и се върна при спътниците си. Беше наплашен както никога през живота си. Бенито пристъпи към него.

— Е, сеньор Гомес, защо единият си тръгна, а другият остана?

— Дявол да ги вземе и двамата! Типовете се държат така, сякаш те са господари на нашия лагер. Разбраха, че аз не съм предводителят, и се отнасяха с мен като с хлапе, което не може да отличи три от четири.

— Което напълно сте си заслужили, щом толкова спокойно сте го допуснали да се случи, дон Гомес. Какви предложения ви направиха всъщност?

— Никакви — озъби се вбесеният дребосък. — Те много добре знаеха, че дон Естебан е напуснал с Педро Диас и другите лагера, и искат само на тях да кажат какво ги води насам. Оня обесник, дето се нарича Антилопата, ме изпъди от палатката като куче.

— И вие си тръгнахте? Това е много благоразумно от ваша страна наистина, но не е много храбро. Ами другият? Защо не остана и той да чака, а пое обратния си път?

— Защото иска да каже на апачите да оставят Аречиса да мине необезпокоявано.

— Хубава работа, сеньор Гомес! И вие повярвахте?

— Защо не?

— Защото човек може да вярва и да се довери на един червенокож едва след като е изпушил с него петдесет центнера тютюн и двайсет талиги листа от смрадлика. Това едно и второ, защото…

— Ее, защото…?

— Защото ми се струва, че днес имаме особена причина да бъдем предпазливи.

— Каква причина имате предвид, сеньор?

— Дон Естебан отстъпва и ние приличаме на стадо без пастир, което тези вълци могат лесно да издавят. Нямаме и дърва, за да осветим в случай на нападение лагера.

— Да отидем тогава да си набавим.

— Не става! Дон Естебан ни забрани да напускаме лагера в негово отсъствие, а дори и да не пожелаем да му се подчиним, всеки, който поиска да събере, веднага ще падне в ръцете на диваците.

Никой не изяви готовност да донесе горивен материал. Бенито продължи:

— Вие сигурно сте сметнали Антилопата за някой главатар, а, сеньор Гомес?

— Действително. И той си е такъв.

— Точно колкото и вие! Той е индиански бегач, това веднага се познава по името му. Забелязахте ли нещо по труфилата му, което да подсказва, че е вожд?

— Не.

— Ето ти на! И защо тъкмо вождът си тръгна, а при нас остави един обикновен воин?

Другите го погледнаха очаквателно, без да могат да отговорят на въпроса му.

— Аз не съм познавач на индианците наистина, но…

— Но…? Хайде, продължавайте де, сеньор Бенито! Не ни разпъвайте на кръст! Вие сте най-добрият тигърски и индиански познавач в Мексико. Доказали сте го и следователно знаете защо вождът си обра крушите, а оня тип там — не.

— Ако апачите действително трябваше да бъдат известени, че на дон Естебан и сеньор Диас нищо не бива да се случи, то бегачът можеше да отнесе посланието. Но фактът, че вождът иска сам да го предаде, ми дава основание да мисля, че…

— Че…? Та говорете най-сетне, де!

— Че те нещо кроят.

— И какво например, дон Бенито?

— Те знаят, че сега сме без предводител. Обстоятелството, че вождът се върна при хората си, ми подсказва, че той има да им съобщи някакъв план. Те ще отрежат Аречиса от нас и ще ни нападнат веднага щом се стъмни.

— Предположенията ви са погрешни, дон Бенито — отвърна Гомес, за когото бе много важно да представи поведението си в по-добра светлина. — Те дойдоха с миролюбиви намерения, за което си имат всички основания, понеже вчера претърпяха големи загуби. И тези намерения ги имат и сега, в противен случай Антилопата нямаше да остане.

— Хмм, звучи правдоподобно, ама…

— Ама…? Хайде продължавайте, за Бога!

— Аз не съм индиански познавач, ама в дните на моята младост попаднах веднъж при тях като пленник и подозирам, че не са наумили нищо добро.

— А заложникът, дето седи там в палатката?

— Въоръжен ли е нехранимайкото?

— Не. Двамата червенокожи оставиха оръжията си при конете.

— Тъй! Хм! Де да си дойдеше все пак по-скоро дон Естебан! Но колко лесно може да му… хм, се случи някакво нещастие, така че изобщо да не се върне. Предлагам за всеки случай да си изберем един предводител, за да знаем поне кого трябва да слушаме, ако ни нападат.

— А аз предлагам — възрази Гомес, — въобще да не предприемаме нищо. Дон Естебан ще бъде недоволен, а и трябва преди всичко да се пазим да не предизвикаме недоверието на индианеца.

Предложението намери всеобща подкрепа. Повторното предупреждение на Бенито се провали, така че в крайна сметка той се оттегли ядосан, но не без да произнесе преди туй решението.

— Добре, както искате, сеньорес! Но ви заявявам, че ще седна до палатката и ще наръгам червения мошеник веднага щом забележа и най-малкото, което ми прилича на нападение!

И той начаса изпълни намерението си, като се изкачи на могилата и се просна на земята до палатката. Оттук можеше да обхваща с поглед местността, но колкото остри и бдителни да му бяха очите, не забеляза нищо подозрително.

Денят преваляше. Слънцето се спусна на запад.

Бенито се изправи на височината. Наблюдавайки скришом индианеца, той беше забелязал, че затворените му очи се бяха отворили, за да хвърлят един къс, но пронизващ поглед навън по равнината. Клепките веднага се бяха спуснали, ала по тъмното лице като че бе преминало доволство. Вакерото огледа степта. По нея нищо не се забелязваше, освен стадо мустанги, които, гонени от трима-четирима индианци, галопираха насам-натам с развяващи се гриви и опашки.

Кабалядата [43] изчезваше често зад някое земно образувание, показваше се след минута, препускаше към лагера, отдалечаваше се наново, гонена от своите преследвачи, докато се спусна краткият сумрак, няколко минути след който следваше дълбока тъма.

Стадото сега се различаваше само като тъмна точка, която постепенно ставаше по-ясна. Търсейки изход от преследвачите си, конете се втурнаха към лагера. Четиримата диваци ги следваха и сега.

Зрелището не беше нещо обичайно из тези местности. Малкото диваци, носещи се с високо размахвани ласа, не можеха да бъдат опасни. Напротив, обстоятелството, че се осмеляваха да се доближат до лагера, беше показателно за миролюбивите им замисли. А и заложникът правеше златотърсачите толкова сигурни, че те се покатериха по колите, за да видят по-добре как стадото ще профучи край тях.

Бенито също се бе изправил, обърнал гръб на палатката, той не забеляза как Антилопата разкопча изработеното от щавена бизонова кожа бойно наметало и извади томахавката, като остана в същата поза.

Стадото идваше все по-близо. Наистина бяха диви коне, защото не се виждаше никакъв ездач, никакво седло или стремена, нито пък връв. Само на петдесет крачки от укреплението кънтеше тропотът от копитата и вече изглеждаше, че дивата гонитба ще се отдалечи, когато… най-предният кон изви право към пролуката, оставена за проход, прозвуча боен вик, на гърба на всеки кон израсна като по чудо ездач и безогледно дръзките нападатели профучаха като хала един след друг през непредпазливо оставения вход вътре в лагера.

Горе до палатката се разнесе крясък. Антилопата беше скочил, оставяйки наметалото да падне, с издигната секира. В мига, когато Бенито се обърна, измъквайки ножа си, за да забие острието в гърдите на индианеца, брадвата разцепи главата му.

Апачите използваха срещу мексиканците хитрост, с каквато само дръзки ездачи като тях можеха да си послужат. С единия крак, пъхнат във вързаното около тялото на коня ласо, и прикрити зад трупа на животното, те са обучени да изминават дори и по-големи разстояния. Здрачът, а сега и настъпилият мрак бяха облекчили осъществяването на тази бойна хитрост, така че златотърсачите, включително и опитният Бенито, бяха измамени.

За миг мексиканците бяха напълно лишени от разсъдък. Те наскачаха от колите, ала вече не можеха да се доберат до подредените на пирамиди пушки. Диваците имаха лесна плячка; за хората от лагера часът на смъртта беше настъпил.

Няколко минути бойната секира, боздуганът, ножът и копието вилняха ужасно. Труповете се търкаляха наоколо. Неколцина мексиканци се биеха все още с куража на отчаянието, ала и те щяха да бъдат сразени. Само малцина се изплъзнаха изпод колите на открито, опитвайки се да избягат. Но и те бяха изгубени, защото бързите ездачи скоро ги настигнаха. Ако някой все пак се бе изплъзнал през нощта, то той нямаше никакъв шанс да преживее деня.

Един час по-късно огънят на събраните в клада фургони освети надалеч покритата с мъртъвци и умиращи равнина. Индианците си деляха грабежа и скалповете на тези, които жаждата за злато бе довела в пустинята и при смъртта.

Черната птица стоеше редом с Антилопата.

— Великият дух даде на своите червени синове победа, ала вождът на апачите трябва да види скалповете на тримата ловци от изчезналия остров. Той не може да препусне след тях, но моят син ще донесе косите им.

— Утре Антилопата ще вземе трийсет мъже и ще проследи дирята им — отговори бегачът. — Ловците от Севера ще запеят своята смъртна песен, хоуг!…

6. В Златната долина

Мракът на нощта преминаваше в дрезгавината на утрото. На небето острите ридове на сиерата [44] изглеждаха като кули и фантастични зъбери, чиито островърхи зигзаги увенчаваше сива мъгла.

По полегатите скатове на сиерата дълбоки пропасти чертаеха плътни сенки. Напълно отделена от масива на планината се издигаше самотна канара. Иззад площадката на нейния връх един водопад се стоварваше с грандиозен ехтеж в бездънна пропаст.

Образуваната от Рио Хила делта се изминаваше от върха до основата за малко повече от час, но пък основата беше три пъти по-голяма.

Тъмнината отстъпи на деня. Един след друг се появяваха върховете на планините от навъсеното мастило на утринния здрач.

В клисурите на стъпаловидно струпаните един връз друг планински колоси постепенно проникваше смътна светлина. От горната повърхност на изолираната скала два смърча като два огромни призрака простираха и надвесваха над бездната могъщите си клони. В основата на тези дървета лежеше скелетът на кон и по неговите избелели кости още се виждаха украшенията, които някога е носил. Прогнили остатъци от седло обгръщаха лишените от месо, прозирни хълбоци.

Върху побитите на известни разстояния стълбове се повяваха на лекия вятър човешки коси, човешки черепи лежаха на купчини, по земята бяха разхвърляни отломките от какви ли не оръжия. Всички тези трофеи показваха, че на върха на тази естествена пирамида е намерил вечното си жилище някой прославил се със своите геройски дела вожд.

Дори в смъртта си вождът господстваше над равнините, където толкова често бе прозвучавал неговият боен вик, по които го бе носил бойният му кон, чиито кости бяха избелени от росата на нощта и пламтящата жарава на деня. Грабливи птици се рееха над самотния гроб, сякаш грозните им крясъци трябваше да възкресят този, който бе заспал завинаги, и чиято ръка никога вече нямаше да размаха боздугана, да замахне с ножа и да им предостави техния кървав пир.

Хоризонтът просветля срещу мъгливите планини. Розови облачета се изкачваха към зенита. Първият слънчев лъч нацелваше като златна стрела мъглите на сиерата и постепенно светлинни потоци заляха дълбините на долините.

Денят беше настъпил, ала хълмистият масив оставаше забулен от непроницаемо мъгливо наметало. Но и тази мъгла полека-лека се разнасяше и утринният вятър я издигаше нагоре като надиплена на вълни завеса.

Водопадът издигаше воден прах над индианския гроб и зад костите на бойния кон се образуваше мимолетна дъга.

В подножието на скалния конус се различаваше малко езеро, обрасло с буйна водна растителност. Между него и стръмно спускащите се отсреща скали се простираше тесен, дълбок дол, който не се забелязваше, защото бе гъсто обрамчен с бледолистни върби и сребристо проблясващи трепетлики. Но естеството на песъчинките и почвата, особеният блясък на разхвърляните наоколо камъни не можеха да не приковат вниманието на един опитен гамбусино. Тази падина беше Златната долина, както Марко Ареляно бе кръстил мястото.

Кучильо беше стигнал още през нощта близо до бонансата, ала опасявайки се да не се обърка в тъмнината, бе спрял, за да изчака с нетърпение сипването на зората. Той не беше забравил точния облик на местността, но трескаво тупкащото му от алчност сърце тласкаше шумяща кръв към ушите и очите и отнемаше на сетивата непогрешимата им острота.

Глухият бумтеж на водопада, за който той много добре си спомняше, бе за него белегът, че е достигнал бонансата.

Кучильо беше почти сигурен, че никой не е забелязал бягството му от лагера, и не вярваше, че някой ще го последва при тази застрашителна позиция на диваците. Но реши все пак да се изкачи на пирамидата, за да види дали не се мярка някое живо същество. Преди това трябваше да се убеди дали плейсърът се намира в същото състояние, както преди две години, когато бе принуден да го остави недокоснат. Той разедини с две ръце зелената завеса и погледна към дола. Безчет заоблени дребни камъни лежаха в падината. Всеки друг, но не и някой златотърсач, би се заблудил при вида на свлечените камъни, които приличаха на стъклените образувания, намирани обикновено в подножието на вулкани. Но един гамбусино винаги ще различи под незначителната глинена обвивка самородния метал — чисто злато.

Утринните лъчи проникнаха през отворената от Кучильо растителна завеса и камъните заискряха с безброй тайнствени отблясъци. Пред очите на треперещия от алчност бандит лежеше разстлано най-богатото съкровище, съглеждано някога от човек в пущинака, и той се убеди, че ничия ръка не е докосвала това богатство. Гамбусиното остави увивните растения да се спуснат пак на мястото си и закрачи към скалния конус.

Когато чезнещият арабин се влачи по знойната пустош на Сахара, без да има в изсъхналия мех капка живителна влага; когато самумът го повали на земята и арабинът, вече борейки се със смъртта, забележи на хоризонта зелените палмови ветрила и прохладата на оазиса… тогава радостта и ликуването са съпоставими с безумието. Подобно нещо се случи с Кучильо при вида на златното съкровище. Той изкатери пирамидата като в треска. Крайниците му трепереха, а пред очите му се стелеше мъгла, която притъпяваше сетивата му. Седна така, че да държи непрекъснато под око Златната долина.

— И това богатство да съм отстъпел на други! — изръмжа на себе си. — Не, и хиляди пъти не! Марко Ареляно трябваше да умре, защо е нужно другите да живеят? Техният конвой ме доведе по живо по здраво до самото място. Вече не се нуждая от тях и ще предоставя на индианците възможност да ги унищожат до един!

Той сложи ръце над очите си, които се пълнеха с кръв. Доста време мина, преди погледът му да придобие предишната си яснота.

— Аз съм напълно сам и мога…

Спря по средата на изречението, защото очите му се натъкнаха на предмет, който след по-внимателно вглеждане изтръгна от него вик на изненада.

Сгромолясващата се зад скалистия конус вода като че протягаше мост от течно сребро към пропастта. Златен блок, чисто отмит от столетното въздействие на дъждовете, излъчваше ярко златисто сияние.

Той беше голям колкото два кокосови ореха и като че бе готов всеки миг да напусне кварцовата си обвивка, за да изчезне в дълбините.

На Кучильо се струваше, че с едно просто протягане на ръката може да достигне блока. Надвесен с алчен поглед над пропастта, той протегна ръце към богатството, без да може, разбира се, да го докосне. Гърдите му се издуха до пръсване и той щеше да стане жертва на могъщото душевно вълнение, ако един втори, още по-безумен вик не даде простор на заприщения въздух.

Както очите на тигъра заплашват да погълнат нищо неподозиращата плячка, така мяташе искри погледът на Кучильо към златния къс, над който на височината на скалата се бе вкоренило в една цепнатина стеблото на младо зелено дъбче.

— Той трябва да стане мой! Оттук това е невъзможно. Трябва да видя дали мога да достигна дъба. Ще вържа за него ласото и после ще се спусна да изкъртя златото. Напред, никой смъртен не е притежавал някога такъв къс!

Кучильо започна да се спуска по пирамидата. Във възбудата си не долови звука от забързани конски копита и не видя четиримата ездачи, които заобиколиха близкия скален ъгъл.

Дон Естебан, Диас, Бараха и Ороче бяха проследили дирята на Кучильо благодарение най-вече на Диас, вдъхващия страх индиански убиец, който развиваше такава проницателност, че предизвикваше у другите трима справедливо удивление.

Диас яздеше с Аречиса начело, докато Бараха и Ороче ги следваха на разстояние.

— Какво мислите, сеньор Диас — попита дон Естебан, — ще го настигнем ли, преди да се е добрал до бонансата?

— Не мога да кажа, тъй като не ми е известно местоположението й. Но знам, че преднината му вече е незначителна. Погледнете тук! Копитото на коня му е стрило парченце глинеста шиста и прахът си е останал на мястото. Преди половин час духаше утринният вятър. Ако е лежал от по-рано на това течение тук, вятърът щеше да го издуха. Следователно са минали най-много трийсет минути, откак нашият човек е минал оттук.

— Вие сте способен следотърсач, сеньор Диас, а и иначе оказахте много и значителни услуги на експедицията. Сдобием ли се с плейсъра, спрямо вас ще бъда по-щедър.

Диас поклати глава.

— Аз не се присъединих към вас заради бонансата, а заради възможността да кажа някоя и друга думичка на червените. Вашето злато не ме блазни, То може единствено да разглези човека, да го погуби и да го тласне във властта на порока и лапите на дявола. Аз се отказвам от моя дял. Вземете го за себе си или го дайте на другите!

Същото това злато бе предмет на разговори между негодяите Бараха и Ороче.

— Та какво мислите, сеньор Бараха — рече мандолинаджията, — защо дон Естебан язди след Кучильо, макар присъствието ни в лагера да е толкова необходимо?

— Хмм, действително си имам мнение по въпроса. Преди да потеглим, аз се допитах до стария Бенито, а нали знаете, дон Диего, че тоя вакеро обикновено има правилно виждане за нещата.

— И какво казва той?

— Той смята Кучильо за мошеник, който не е достоен за доверието на такива почтени и честни мъже като нас.

— Тук наистина съм напълно съгласен с него!

— Кучильо се е възползвал от бъркотията на битката, която пак самият той ни докара на главата, за да си плюе на петите. И накъде ще се е запътил, а?

— Към бонансата, мисля аз.

— Естествено! Или иска да се отдели от нас, за да запази златото само за себе си, или възнамерява да измъкне нанякъде част от плейсъра, преди да ни го е предал.

— Чумата да го отнесе!

— Чумата не, ами ние, сеньор Ороче, защото само това и нищо друго не е намерението на дон Естебан. Тоя Диас е славен мочачо, който дори по скалистата земя чете следите, сякаш са издълбани с най-ясните печатни букви.

— Това си му е занаят — подхвърли Ороче, като заметна възможно най-живописно парцаливото си наметало на плещите. — Всеки трябва да си разбира професията и смятам, че аз също не съм аджамия в моята.

Бараха наостри слух. Ороче твърдеше, че бил отличен гамбусино. Дали пък сега не беше моментът да потвърди хвалбите на дело?

— Вие сте, както всеки знае, един от най-печените златотърсачи, сеньор Ороче, и аз действително бих се радвал, ако сега затвърдите това добро мнение.

— Наистина съм в състояние да го сторя, дон Бараха — отговори предизвиканият, разлюлявайки гордо дълги къдри. — Вгледате ли се по-внимателно във вида и структурата на скалите тук, то твърде скоро ще забележите нещо много важно.

Бараха погледна изучаващо наоколо.

— За съжаление не забелязвам нищо.

— И не е за чудене, понеже не сте гамбусино, чиито очи са обучени за подобни външни белези. Ако не се заблуждавам, то ние се намираме в изключително богат златоносен район, и който има време да търси, ще намери много, твърде много.

— Може би бонансата е наблизо!

— Много вероятно. Виждате ли колко внимателен стана Диас? Очите му са все в следата и язди по-бавно и предпазливо отпреди.

В този миг прозвуча първият вик на Кучильо. Четиримата ездачи спряха.

— Какво беше това? — попита дон Естебан.

— Човешки глас ли ще да е? — запита и Диас.

— Не познавам животно, което да издава подобни звуци. Викът се повтори.

— Човек е — заяви Аречиса, — но човек в страхотна възбуда, в екстаз. Ехото се чу, преди да разберем къде се намира.

— Във всеки случай наблизо. Останете тук, дон Естебан, и позволете първо да разузная местността. Човек винаги трябва да бъде предпазлив.

Диас зави внимателно с коня зад близката скална чупка, откъдето можеше да обхване с поглед скалния конус и видя белия петнист кон на Кучильо. Животното стоеше между пирамидата и Златната долина; не беше вързано за колче, следователно господарят му трябваше да е наблизо.

С няколко бързи скока на коня си Диас стигна до животното, хвана юздите и го отведе зад скалния ъгъл.

— Ето, дон Естебан, може да се досетите кой е надал вика!

— Кучильо!

— Да. Това беше вик на възторг. Той е намерил бонансата и в буйната си радост е забравил предпазливостта.

— Къде е?

— Не го видях.

— Тогава трябва да го потърсим. Да слезем и да заобиколим онази канара и сигурно ще се натъкнем на него.

— Не е нужно да обикаляме. Имаме дирята му и ще я следваме. Това е достатъчно.

Те спънаха животните и последваха Диас, който тръгна по напълно невидимите за друго око стъпки на Кучильо. Когато минаваха край плейсъра, Ороче спря неволно и впи поглед в земята.

— Какво има, сеньор Ороче? — попита Бараха.

— Нещо безкрайно важно. Я хвърлете едно око на тази скална пукнатина!

— Защо?

— Нищо очебийно ли не забелязвате?

— Не. Виждам само пясък, който водата е смила в нея.

— Е добре, сеньор Бараха, аз съм гамбусино и залагам главата си срещу някоя кактусова топка, че този пясък съдържа най-малко петнайсет процента злато.

— Ах! Трябва да обърнем внимание на дон Естебан!

— Какво ви скимна! Пукнатината е дълбока. Кой знае колко фунта златен прах съдържа. Искате да подарите една такава находка?

— Имате право, сеньор Ороче, би било глупост!

— Това, че споделих откритието с вас, е доказателство за приятелското ми отношение. Но никой друг не бива да узнае. Когато делят двама, те получават повече, отколкото ако четирима или пък още повече поискат своя дял.

Те последваха другите двама. С намерението си да съобщи откритието на Аречиса, Бараха бе искал само да изпита своя компанеро, но пък се ядоса на себе си, дето не е премълчал находката. Двамата мъже бяха съвършено достойни един за друг.

— Стой! — прокънтя в този миг гласът на Диас.

Беше видял Кучильо, който бе слязъл от пирамидата и тъкмо се канеше да тръгне към коня си.

Кучильо спря за миг, стреснат при вида на своите преследвачи, но се обърна и хукна да бяга. Единствено изненадата беше причина да се реши на тази неразумна постъпка, с която издаде изцяло мотива на отдалечаването си от лагера.

Дон Естебан и Диас бяха вдигнали пушките си за изстрел.

— Спрете, Кучильо, иначе сте изгубен! — повели графът. Предателският водач на експедицията се обърна. Очите му горяха — или от ненавист и жажда за мъст, или от ярост, задето е спипан така неочаквано.

— Какво търсите?

— Вас. Приближете се!

— С вас нямам вече никаква работа!

— Но ние имаме! Приближете се, казвам ви за последен път! Ако мислите, че се шегувам, веднага ще ви убедя, че говоря сериозно.

Кучильо запристъпя бавно и колебливо.

— Защо офейкахте вчера от лагера?

— Офейкал съм? Това и през ум не ми е минавало, дон Естебан. Аз го напуснах открито и свободно и ако вие не сте го забелязали, то вината не е моя, а ваша.

— Аз няма да споря с вас, Кучильо, но едно е сигурно: който напуска без мое разрешение лагера — било то открито или тайно, — той е изменник и ще бъде третиран като такъв!

— Тъкмо защото бях смятан за изменник, си тръгнах. Аз съм човекът, благодарение на когото експедицията би могла да притежава милиони, и нямам никакво желание да слушам приказки, че аз съм довел индианците по вашата следа.

— Добре! Вие сте човекът, който ни обеща милиони. Къде е бонансата?

— Все още не съм я преоткрил.

— Намерили сте я!

— Не!

— Спомнете си, Кучильо! Когато ви наех, дадох да се разбере, че ще накажа строго всяка, дори най-малката измяна. Припомням ви го, защото в този миг вашият живот виси на косъм! Къде е бонансата?

— Трябва първо да я потърся!

— Е добре! Давам ви точно пет минути време, за да я намерите. Изтече ли този срок, без да сте ни показали плейсъра, получавате четири куршума.

— Това няма да ви помогне, без мен никога няма да откриете Златната долина.

— Мислите ли? — ухили се дон Естебан подигравателно. — Вие имахте неблагоразумието да ми опишете съвсем точно местността и аз сега я виждам да лежи пред мен с всичките й подробности. Бонансата е тук, и се обзалагам, в една окръжност от най-много сто стъпки. Веднага щом си получите куршумите, ще подирим и открием златото.

Кучильо изскърца със зъби.

— Нищо няма да намерите!

— Спестете си безполезните твърдения! Имате още само три минути. Вижте как добре са се прицелили тези хора!

Диас, Бараха и Ороче държаха пушките си насочени към предателя, готови при една дума на дон Естебан да натиснат спусъка. Кучильо опита с последен коз.

— Искате да станете убиец, точно както навремето в Еланчове, когато собствената си снаха, графиня Луиса де Ме…

— Да — прекъсна го гръмовно Аречиса, — искам да стана ваш убиец, както вие за клетия Марко Ареляно, на когото сте отнели живота заради бонансата!

Пестниците на Кучильо се свиха; устните му затрепериха; видът му бе на диво животно, което се кани да се хвърли върху смъртния си враг, а яростта го бе обладала по такъв начин, че той напълно забрави обичайната си предпазливост.

— Пред вас няма защо да отричам. Ареляно се показа достатъчно тъп да ми издаде бонансата и трябваше да хвърли петалата. Всеки друг би постъпил като мен. Той ми беше чужд, докато доня Луиса де Медиана обаче беше ваша снаха и…

— Мълчете!

— Не, няма да мълча. Тук се намираме в свободната степ, а не на пиратския кораб, където зад вашата заповед стоеше смъртта. Сега вече се казвам Кучильо, а не Хуан, и спрямо вас нямам повече никакви задължения, както навремето, когато ми заповядахте да намушкам графинята. Казвам ви, Диас, Бараха и Ороче, че този…

— Мълчете! — повели Аречиса, треперейки от възбуда. — В противен случай…

— Че този мъж — продължи невъзмутимо Кучильо — е граф Антонио де Медиана, който нареди да убият собствената му снаха и спусна в морето нейния син, малкия Фабиан де Медиана, за да…

Изстрелът на Дон Естебан прогърмя. Докато говореше, Кучильо държеше зорко под око показалеца на графа и щом той докосна спусъка, се хвърли настрани. Куршумът прелетя непосредствено край главата му.

— Стреляйте, стреляйте, де! — заповяда Аречиса на другите трима. Бараха и Ороче понечиха да се подчинят на заповедта, ала Диас им попречи. Той удари цевите на пушките им надолу и скочи между дон Естебан и Кучильо, за да предотврати евентуалното стълкновение.

— Стой, никаква стрелба! — извика той.

— Проснете го тогава с някой приклад!

— Това можете да сторите вие, щом другояче не ви е угодно, но преди това сеньор Кучильо ще ми отговори на няколко въпроса!

— Как, искате да ми окажете съпротива, Диас?

— Не. Минали неща и всичко, което имате помежду си с Кучильо, не ме интересува, но по отношение на бонансата трябва да получа информация.

— Питайте го тогава! — каза успокоен Аречиса, тъй като не подозираше какви са намеренията на индианския убиец.

Диас опря приклада на пушката си о земята, сложи ръце върху дулото и застана твърдо и широко разкрачен срещу Кучильо. В своето живописно облекло и тази поза той имаше вида на мъж, който много добре знае какво иска.

— Сеньор Кучильо, мисля, че ви познавам малко!

Кучильо предпочете да замълчи и първо да се запознае с намеренията на Диас.

— Аз съм мъж — продължи Диас, — който има куршум за всеки червенокож, но никога не съм съдия на някой бял, стига той да ме оставя да върша каквото ми харесва. Това искам да ви кажа за ваше успокоение. Не се каня също така да диря бонансата, защото мисля, че нямам право да притежавам и най-малката част от нея. Но сигурно бихте могли да ми кажете, известна ли бе тя на Марко Ареляно преди вас?

— Да.

— Защо не я е изчерпил той?

— Индианците му попречили.

— После е споделил с вас тайната си?

— Да.

— И ви взе със себе си, за да я експлоатира с ваша помощ?

— Така е. Наложи се отново да бягаме и… и той умря по пътя.

— Умрял! Това означава и малко, и много. Вероятно знаете, че той има син?

— Имате предвид Тибурсио Ареляно? Нали знаете, че го познавам!

— Действително, сеньор Кучильо. Сигурно не задавам въпросите си като другите хора, но това не вреди на нещата. Вие, струва ми се, доста сте обиколили света. Може би са ви известни законите на планините, саваната и негласното споразумение на всички почтени и честни гамбусиноси?

— Да!

— Добре! Тогава знаете също, че всяка бонанса принадлежи неоспоримо на този, който я е открил, освен ако бъде възпрепятстван да я изчерпи и се отдалечи и дойде някой друг и на свой ред я открие — разберете добре, открие!

— Какво искате да кажете с това, сеньор Диас?

— Че ние не сме тръгнали да откриваме бонансата, ами да я навестим, а в това има голяма разлика. Вие не сте имали никакво право да споделяте с дон Естебан тайната, защото тя не принадлежи на вас, а на наследника на Марко Ареляно.

— На Тибурсио? — попита слисан Кучильо.

— На Тибурсио! — потвърди Диас.

— С ума ли сте си, сеньор?

— Аз съм си толкова с ума, че дори всичките ви милиони не могат да ми го отнемат.

— Марко Ареляно ме направи собственик на тайната и аз следователно мога да правя с нея каквото искам.

— Лъжете се — отговори спокойно Диас. — Марко Ареляно не ви е подарил, а само е доверил тайната — разберете добре, доверил!

Ако сте се окажели достоен за това доверие, то сте щели да получите злато, но не като ваш законен дял, а като много висока наистина, работна заплата. С очистването на Марко Ареляно вие сте станали неправомерен притежател на тайната. От бонансата ви принадлежи най-много толкова, колкото би ви предложил Тибурсио за съобщаването на тази тайна. С това пояснявам, че плейсърът принадлежи единствено на него. Ако бяхте верен на дълга си мъж, сеньор Кучильо, нямаше да помисляте за експедиция, преди да сте говорили с него!

— Вие действително не сте с всичкия си! — присмя се Кучильо въпреки критичното положение, в което се намираше.

— На ваше място бих постъпил точно така, както казах — отвърна Диас хладно. — Вярно, вие можете да си вършите каквото си щете, но сега аз знам, че Марко Ареляно е бил първият откривател на бонансата и е паднал от вашата ръка. Бонансата е собственост на неговия син Тибурсио и аз няма да взема и най-малкото зрънце злато!

— Значи вие се отказвате от нас и вероятно се каните дори да браните тези мними права на Тибурсио Ареляно? — попита Аречиса, който бе следил напрегнато страшния диалог.

— Ареляно не са ми роднина. Нямам намерение да отмъщавам за смъртта на Марко, нито да се бия за правата на неговия син и следователно оставам при вас, ако няма да настоявате да сторя нещо, което води до добиване на златото. Моята пушка няма да принуди Кучильо да издаде бонансата!

Кучильо въздъхна облекчено; Бараха и Ороче погледнаха с удивление мъжа, който бе изкарал на бял свят толкова непонятни възгледи; дон Естебан обаче отвърна, раздвоен между подигравката и гнева:

— Позволете да ви се възхитя, сеньор Диас! Но вашето положение, Кучильо, не е по-добро отпреди. Къде е бонансата? Вашите пет минути изтекоха!

По знак от негова страна Бараха и Ороче вдигнаха отново пушките си. Диас отстъпи назад и огледа привидно безучастно околността. Беше му сякаш все едно дали убиецът ще получи куршум, или не.

Един от намиращите се зад скалния ъгъл коне изцвили. Кучильо разбра къде се намира неговото животно. Той измери с очи разстоянието, което се налагаше да пробяга. Но Аречиса беше проницателен противник. Той също чу цвиленето и щом забеляза погледа на Кучильо, веднага предугади какво е намислил и му препречи пътя, държейки пушката, готова за стрелба.

— Хич не си мислете, че ще ни се изплъзнете! Къде е бонансата?

— Не зная! — заяви през зъби Кучильо.

Беше оставил карабината си и се виждаше безпомощен само с камата срещу отправените към него пушки.

— И все пак — заяви Аречиса — до няколко секунди плейсърът ще ни е известен или вие ще сте мъртъв. Броя до три — при три гърмим.

Кучильо напразно напрягаше мозъка си за някакъв изход.

— Едно!

Пот изби по челото му, но той мълчеше.

— Две!

Кучильо трябваше да избере едно — живота или златото, а за него и двете неща имаха еднаква стойност.

— Тр…!

— Стойте! — изпъшка той. — Ще го узнаете!

— Трябва да е някой изключителен плейсър, за да допуснете заради него тъй близко смъртта до себе си — ухили се дон Естебан.

Кучильо не отговори. Като в сън той пристъпи към зелената завеса, закриваща Златната долина, и разедини увивните растения.

— Тук… толкова близо? — запита Аречиса изненадан и се вмъкна през отвора.

Бараха и Ороче се озоваха до него. При вида на безподобното богатство и тримата нададоха викове на възторг. Дон Естебан стоеше мъртвешки блед до другите двама, които се хвърлиха на земята. Описанията на Кучильо бяха събудили у него големи надежди, но такова изненадващо количество от най-чист самороден метал той не беше очаквал. Дишането му секна, пулсът стана трескав и трябваше да се улови здраво за клоните, за да стои стабилно.

Но забеляза, че Бараха и Ороче бяха започнали да си тъпчат джобовете.

— Стойте! Съкровището не принадлежи само на вас. Оставете късовете обратно!

Ороче се надигна. Наметалото и шапката му бяха паднали. Дългата му мършава фигура с разкривени от възбуда черти стоеше като някой призрак пред Аречиса.

— Дон Естебан, за всеки един от тези камъни ви давам глътка от кръвта си. Изсмучете ме до смърт, но ми позволете райското блаженство да видя и аз веднъж джобовете си пълни!

Бараха също се изправи.

— Сеньор, пресметнете колко ми се полага! Няма да отстъпя и крачка от това място, преди да съм си взел моя дял.

В очите на двамата мъже се таеше мрачен огън — предвестник на безумието. Те бяха обладани от тъмния дух, който се крие според североамериканските саги зад «deadly dust» (смъртоносния прах), за да похити живата душа на човешкото тяло. Дон Естебан схвана опасността, на която се излагаше с тези двамата. Той се съвзе и извади пистолета си.

— Който не остави на секундата златото, ще го застрелям!

Те познаваха строгостта му, ала страхът от него не бе по-голям от ламтежа им по изкусителния метал.

— Стреляйте. Ние също имаме куршуми!

Двамата вдигнаха пушките си.

Аречиса не беше в завидно положение, но сега, когато бе необходимо цялото му присъствие на духа, хладнокръвието му се възвърна.

— Който иска да се бие тук, се отказва от щастието да притежава богатството, за което би му завидял и крал. Свалете оръжията си и върнете златото. Ще натоварим на конете си толкова злато, колкото са в състояние да носят. Утре ще дойдем да вземем останалото и всеки ще получи колкото му се пада.

Думите успокоиха двамата мъже, които, иначе способни само на страхливи, коварни дела, бяха почерпили кураж от златната треска. Те върнаха с голяма неохота късовете, преди да се измушат през зелената завеса.

Оглеждайки се, Аречиса забеляза само Диас, който седеше на скалата и спокойно почистваше цевта на пушката си, сякаш се намираше в някоя благонадеждна вента [45], а не в опасната близост на едно такова съкровище.

— Къде е Кучильо?

— Quien sabe! (Кой знае!) — отговори Диас равнодушно. Очите на дон Естебан проблеснаха гневно.

— Не знаете? Как можахте да допуснете той да се отдалечи?

Диас се изправи и погледна графа право в лицето.

— Той мой пленник ли беше, дон Естебан?

— Наш, следователно и ваш!

— Заблуждавате се, сеньор. Откакто знам, че бонансата не ни принадлежи, не признавам никакви задължения, отнасящи се до златото. Вече ви го казах и ще се съгласите, че е безполезно да продължаваме да повтаряме едни и същи неща. На мен ми е все едно какво ще правите, само ще ви помоля да не ме ангажирате по какъвто и да е начин с прибирането на това съкровище!

— Той говори ли с вас?

— Не. Отиде, качи се на коня си и препусна. Това е всичко, което знам.

Новото бягство на Кучильо ядоса Аречиса, но той си наложи да се овладее. Въпреки волята си изпита уважение към спокойното, изпълнено с достойнство държане на неподкупния Диас.

— Тогава сигурно не знаете и в каква посока е поел?

— Към лагера.

— Значи има нови предателски намерения. Ако се беше насочил към планините, щях да предположа, че се кани да се обогати от бонансата след тръгването ни. Но той се е отправил към равнината, следователно иска да ни прати индианците. Трябва незабавно да го последваме. Идете бързо да доведете конете!

Бараха и Ороче се подчиниха на разпореждането. Проснаха завивките и върху тях струпаха толкова злато, колкото сметнаха, че ще е по силите на конете.

— Сеньор Диас, бихте ли ни заели серапето [46] си? — попита Аречиса.

— За тази цел, не — отговори Диас. — Можете да ми заповядвате и да разполагате с мен във всяко друго отношение само не и в това!

Водачът на експедицията не можеше да изпита истински гняв към убиеца на индианци. Диас беше най-забележителната личност в целия отряд и строгостта в случая щеше да бъде неуместна.

Златото беше натоварено и дон Естебан се приготви да възседне коня си, когато прозвуча вик.

— Стой! — прокънтя глас, наподобяващ гръмотевица. Четиримата мъже вдигнаха погледи.

Там горе, до ръба на пирамидата, стоеше великанска фигура с готова за стрелба тежка пушка.

— Убиецът на ягуари! — извика уплашено Бараха. — Какво прави тук? Той ни е наблюдавал и ще ни вземе златото?

Вдясно и вляво от краката на исполинския ловец се показваха други две пушечни цеви.

— Който мръдне от мястото си, е изгубен! — прозвуча наново гласът му.

— Какво искате от нас? — попита Диас, който бе изненадан наистина, ала не бе изгубил самообладание.

— Две неща: мъжа, когото наричате Естебан де Аречиса, и плейсъра, от който не ви принадлежи и едно зрънце!

— С какво право предявявате тези претенции?

— Над Естебан Аречиса ние ще проведем саванен съд, а Златната долина принадлежи на Тибурсио Ареляно, сина на нейния откривател.

— Самият Тибурсио при вас ли е?

— Да.

— Нека се покаже!

Фабиан де Медиана се надигна.

Звук на ужас се изплъзна от Аречиса, Бараха и Ороче. Те бяха останали с убеждението, че Тибурсио се е удавил сред талазите на буйната река, а ето че го виждаха високо изправен на скалния конус с все същата бодрост и здраве.

— Бонансата принадлежи на мен! Кой иска да ми я оспори? — викна той надолу.

— Имате право, тя принадлежи единствено и само на вас — отговори Диас. — Ето защо, преди още да зная, че сте тук, не пожелах да взема и една прашинка от нея. А останалото можете да уредите с тези сеньорес.

— Добре, така сме трима на трима! — чу се отново гласът на канадеца. — Сваляйте златото от конете!

До този момент Аречиса бе мълчал. Силно изплашен от появата на смятания за мъртъв Тибурсио, той напрягаше ума си за някакъв изход от трудното положение, в което се беше насадил. Беше му ясно, че тримата мъже са го последвали от хасиендата, за да си отмъстят; известна му беше репутацията, с която се ползваше Тибурсио; при Локвата бе видял убедителен пример за куража, калеността и умението на другите двама. Освен това повече не можеше да разчита на Диас. Напълно безпомощен, той бе оставил индианския убиец да води разговора. Но сега сметна за необходимо лично да вземе думата.

— Нямате право на подобно искане. В саваната важи правото на първия, а ние сме тук преди вас.

— Но пък Марко Ареляно беше преди вас.

— Той вече не е жив; след смъртта претенциите му изгубиха своята валидност.

— Вие открихте бонансата или бяхте доведени при нея?

— Доведени бяхме.

— От кого?

— От Кучильо.

— Той къде е?

— Избяга.

— Ако бяхте открили плейсъра, щяхме да обсъдим претенциите ви към него, но тъй като не е така, заповедта ми си остава. Долу златото от конете!

Никой от тримата не понечи да се отзове на тази заповед.

— За последен път, долу!

Дон Естебан се приготви да отвърне нещо, но твърде късно. Два изстрела прогърмяха, последвани няколко мига по-късно от трети, и натоварените с благородния метал коне рухнаха, улучени в окото.

Аречиса вдигна машинално пушката си.

— Долу пушкалото! — прогърмя Големия орел.

Дон Естебан тутакси свали пушката. Стоеше срещу трима мъже, за които не бе дорасъл. Изправи се и Пепе от своята защитна позиция. За някогашния мигелет преговорите продължиха твърде дълго.

— Санта Лаурета, нещата нещо много се замотаха. Остави ме аз да продължа, Боа роз!

И обръщайки лице надолу, поде:

— Тъй, тая работа е уредена! А сега имаме да си кажем нещичко с вас, господин граф Антонио де Медиана. Ние ви обвиняваме в отвличането на дете и убийството на снаха ви графиня Луиса. Над вас ще проведем съд, а другите могат да си вървят, откъдето са дошли!

Бараха и Ороче незабавно изчезнаха зад пирамидата. Видът на двамата ловци и особено на Фабиан, срещу когото се бяха провинили в опит за убийство, им бе оказал толкова отрезвяващо въздействие, че животът веднага възвърна предишната си стойност за тях. Те побързаха да се възползват от неочакваната възможност. Та нали не всичко бе изгубено и ако се отдалечаха само малко от бонансата, щяха да наблюдават събитията и може би ще успеят да приберат нещо от златото.

Диас се бореше с противоречиви чувства.

Откровенията на Кучильо му разкриха едно тъмно деяние от живота на дон Естебан. Осъзнаваше, че обвиненията на Пепе почиваха на категорична истина, и все пак един вътрешен глас говореше в полза на неговия досегашен водач и повелител. Аречиса не беше обикновен мъж, винаги го беше предпочитал пред другите и при всички случаи разчиташе на неговата подкрепа. Трябваше ли да измами това доверие?

Още нищо не беше доказано… Реши се да му помогне да избяга.

— Аз също ли мога да си вървя? — попита той към височината.

— Също.

— С коня си?

— Да, той не носи злато. Възсядайте го!

Трите пушки все още бяха насочени надолу, но Диас знаеше, че мъжете искат да го пощадят. Метна се на коня и го смушка така яко с шпорите, че той се изстреля с един-едничък скок точно пред дон Естебан. В следващия миг графът седеше пред Диас, прикрит от неговата широка фигура, и конят се понесе със своя двоен товар.

* * *

След като се изплъзнаха благополучно от индианците на плаващия си остров, първата задача на Боа роз, Пепе Дормилон и Фабиан бе да открият час по-скоро бонансата. Та нали тя беше мястото, към което бяха на път убийците на графиня Де Медиана и Марко Ареляно.

— Кажи, сине мой, ще откриеш ли плейсъра? — попита Боа роз.

— Сигурно, татко! Картата, която майка ми предаде, е у мен. Тя е много точна и пълна, така че изобщо не бих могъл да се заблудя.

— Би ли ни я показал?

Фабиан измъкна грижливо скрития в ловните дрехи лист. Тримата ловци седнаха на земята и младият мъж започна да обяснява:

— Тази линия означава Рио Хила, която тече от изток на запад. На това място тя образува два ръкава, от които левият запазва първоначалната си посока, докато десният се отклонява на северозапад, пресича намиращите се там планини и после се връща на югозапад към другия ръкав. Така се образува един триъгълник, в чийто горен връх са разположени Мъгливите планини. Днес ние отминахме с острова мястото, където Хила се разделя, и сега се намираме край левия ръкав, близо до точката, където той отново приема десния. Тръгнем ли срещу течението на десния ръкав, ще стигнем до планините от срещуположната на лагера страна. Във вътрешността на ъгъла, около който десният ръкав завива на югозапад, лежат един до друг пет хълма, както е обозначено тук. Средният от тях се спуска стръмно на юг и образува скална стена, по която се срива в бездната водопад. Срещу водопада е гробницата на някакъв индиански вожд и най-много на трийсет крачки оттам на изток лежи Златната долина, прикрита от гъста стена върби и трепетлика. Недалеч от нея се намира малко езеро, чиято повърхност е така покрита с водна растителност, че човек не може да зърне водата му. Ето как приемният ми баща е описал на втората ми майка плейсъра, преди да тръгне за Тубак, за да навести повторно апаческата земя. Тази карта е точна и ние ще намерим бонансата със същата сигурност, както напипваме ножа си, когато посегнем към пояса.

Боа роз се загледа замислено пред себе си.

— Ние се намираме значи — каза на глас той — югозападно от плейсъра, а лагерът на мексиканците — югозападно от него. Ако не се заблуждавам, златотърсачите са точно толкова отдалечени от Златната долина, колкото и ние. Те снощи разбиха червенокожите и е възможно да са потеглили още заранта, или поне неколцина от тях, за да потърсят бонансата. При тези обстоятелства не бива да губим време, ако искаме да ги изпреварим.

— Такова е и моето мнение — съгласи се Пепе. — Хайде да се поразмърдаме!

Засега нямаше защо да се опасяват нито от мексиканците, нито от диваците, чийто бивак се намираше все още на изток зад експедицията. Ето защо закрачиха напред само с обичайните предпазни мерки и скоро стигнаха до първия от петте хълма, споменати от Фабиан.

Петте възвишения бяха тясно свързани и се отделяха едно от друго само със своите върхове. Слънцето огряваше местността с ярката си бистра светлина и човек можеше да вижда надалеч.

Тримата ловци вървяха безмълвно и бързо. Първият хълм остана зад тях, скоро и вторият… и тогава Фабиан спря, посочвайки странично напред и нагоре.

— Вижте водопада!

Слънцето хвърляше лъчистата си светлина върху сгромолясващата се водна маса и се образуваше великолепна дъга.

Минута-две мъжете стояха мълчаливо, съзерцавайки великолепното зрелище. Фабиан повторно вдигна ръка.

— А там е гробът на вожда. Виждате ли конския скелет и трофеите, с които е украсен?

В този миг откъм пирамидата долетя звук, който ги накара да се ослушат. Разстоянието беше прекалено голямо, за да чуят вика на Кучильо и да разпознаят тембъра му.

Никой от тях не наруши тишината. Чакаха с напрегнат слух.

Вторият вик на Кучильо прозвуча, после стана мирно и тихо.

— Беше човек — отбеляза Пепе.

— Не беше животно, наистина — отговори канадецът. — Ти на какво мнение си, Фабиан? Твоите уши са по-млади от нашите и по-чувствителни към звука.

— Човек беше, но това не бе вик, който се отнася до някого, а вопъл на голяма болка или изключителна радост. Кое от двете е вярно, не можах да разбера, не сме достатъчно близо.

— Човекът сигурно е при бонансата и се е прехласнал — предположи Пепе Дормилон.

Боа роз поклати глава.

— Сине мой, къде според теб се намира този, който нададе двата вика?

Старият добродушен канадец не пропускаше възможността да се убеди, че приемният му син си заслужава славата на растреадор, с която се ползваше.

Фабиан разбра и се усмихна.

— Не е при бонансата — отговори той, — а горе при индианския гроб, иначе едва ли щяхме да доловим звуците.

Беше прав. Между тях и скалния конус се издигаше малко, изтеглено възвишение, над което надничаше само горната част от гробницата. Пирамидата и хълмчето биха отклонили звуковите вълни, ако Кучильо се намираше долу при бонансата.

— Добре! И какво следва от това за нас, сине мой?

— Че той може да ни види, ако има добри очи, а ние не.

— Правилно. Ако погледне към нас, ще ни види като три приближаващи се точки. Наоколо няма никакво укритие и не ни остава нищо друго, освен да се опитаме да стигнем колкото може по-бързо и съвсем плътно един зад друг височинката. За няколко секунди той ще ни вижда само като една точка… после ще сме изчезнали зад хълма.

Ако знаеха, че Кучильо беше зает със съвсем други неща, щяха да сметнат предпазната мярка за излишна. Но като опитни ловци не можеха да постъпят по друг начин.

Те се изкачиха по височината и скрити зад една скала, внимателно огледаха скалистия връх.

Кучильо бързаше надолу. Фигурата му се виждаше ясно и Фабиан веднага го позна.

— Кучильо!

— Убиецът? — извика Пепе. — Санта Лаурета, та ние веднага можем да спипаме негодяя, ако хукнем нататък. Напред, приятели!

— По-полека, Пепе! Или може би знаеш още кой се намира зад гробницата?

— Веднага ще разберем, ако отидем там — рече някогашният брегови пазач, който като испанец имаше по-огнен темперамент от предпазливия канадец.

— За тая работа има време. Нека почакаме дали няма да се покаже някой друг!

Те замряха неподвижни. Дълго не можаха да забележат нещо особено и Пепе се канеше да даде воля на нетърпението си, когато внезапно Кучильо се зададе на кон иззад долния край на скалния конус и препусна в бърз галоп между тях и гробницата.

— Да го застрелям ли, Боа роз? — попита Пепе, вдигайки пушката.

— Не. Трябва да поговорим с него, преди да умре. Остави го, следата му бездруго ще ни отведе при него!

Дормилон смъкна оръжието. Кучильо изчезна в една клисура, която се източваше нагоре между хълмовете.

Почакаха още малко, но Пепе не се сдържаше повече.

— Тръгвате ли с мен, или сам да отида отсреща?

Боа роз плъзна изпитателен поглед наоколо и отговори:

— Ние ще държим под обстрел с пушките си цялото пространство между нас и гробницата, а ти се качвай горе, Пепе. Ще видиш дали има някой зад индианския монумент и ще ни дадеш знак какво да правим. Ние оставаме временно тук, за да ти се притечем на помощ, ако се наложи.

Пепе се спусна по отвъдния склон, стигна тичешком до пирамидата и я изкатери. Като стигна с глава до горния ръб, първо погледна предпазливо, за да се убеди, че на площадката няма никого. Видя, че теренът е празен и се метна горе.

Приведе се и се промъкна до срещуположната страна, откъдето можеше да се погледне към Златната долина. Видя Диас, който седеше съвсем сам на камъка и се занимаваше с пушката си. Освен индианския убиец друг не се мяркаше. Пепе махна назад към възвишението, за да разберат спътниците му, че трябва да го последват. След минута-две те бяха при него.

— Познавате ли този мъж, сеньор Фабиан? — попита Дормилон.

— Диас! — отговори Тибурсио учуден. — Диас и Кучильо! Как са се съчетали честността и проклетията?

— Честност? Един мексиканец честен? — подметна Пепе.

— Да. Слънцето още не е осветявало по-дързък и честен мъж от този Диас. Каквото ще да става, но аз няма да се съглася от главата му и косъм да падне. Но той е ездач. Къде ли е оставил коня си?

Големия орел пристъпи към другия ръб на скалната площадка.

— Ела насам, сине мой, ако искаш да го видиш!

Фабиан го последва и Пепе също се приближи.

— Четири коня, следователно и четирима ездачи!

— Да, сине мой. И ако не се заблуждавам, тук виждам враната кобила, която носеше при Салто де Ага мъжа, кръстил се дон Естебан де Аречиса.

— Вярно! Той трябва да е наблизо, а с него още двама. Но къде ли са?

— Най-вероятно там, накъдето Диас е обърнал лице, защото който чака някого, не се обръща с гръб към посоката, от която онзи трябва да дойде — отвърна проницателният канадец.

— Значи тримата се намират зад онази стена от върби и трепетлики, която ние там… ах, татко, Пепе, сега разпознах мястото! Зад онази зелена завеса се намира Златната долина — това е толкова сигурно, както че ние стоим на индианския гроб!

— Те са я открили и сега я проучват.

— И оплячкосват.

— Не, сине мой. Те нямат нищо, в което да сложат златото… само завивките си, а те са още на конете им. А не знаем дали се намират зад растителната стена и ако е така, наистина ли бонансата лежи там.

— Защо? Аз съм убеден, че Златната долина е точно тук.

— Кажи самият ти, сине мой, дали тогава Диас би седял тук долу и би чистил така спокойно карабината си.

— Ти не го познаваш, татко. За него нищо друго няма стойност освен скалпа на някой индианец. Диваците убили някога жената и детето му и оттогава единствената му цел е ловът на червенокожи. Но неговото равнодушие може да си има и друга причина.