/ / Language: Bulgaria / Genre:adventure / Series: В царството на сребърния лъв

Край развалините на Вавилон

Карл Май

Уважаеми читатели, С романа «Край развалините на Вавилон» вие отново може да изживеете напрежението, изпълващо бурния живот на героите на Карл Май. Ще узнаете как едно събитие, случило се много години назад, за което сте чели в първата книга «Лъвът на кръвното отмъщение», проявява най-неочаквано своите решаващи последици и става извор на нови, още по-вълнуващи приключения. Мъжеството и безстрашието на Олд Шетърхенд и Хаджи Халеф Омар, тяхната взаимна привързаност са поставени на изпитание. Хора с гореща кръв, те постоянно ни карат да тръпнем в очакване да разберем как ще се справят с поредната опасност. Нетърпението, с което отгръщаме страниците, е оправдано, защото, както обикновено става при истински смели мъже, щастието неотлъчно ги покровителства. То самото сякаш е възхитено от дързостта и предизвикателството, което най-добрите герои на Карл Май отправят към всеки риск. «Край развалините на Вавилон» е 2-ри том на блестящата четирилогия «В царството на сребърния лъв». Останалите томове са: «Лъвът на кръвното отмъщение» (Band 26), «В царството на сребърния лъв» (Band 28), «Вкаменената молитва» (Band 29).

Карл Май

Край развалините на Вавилон

1. При хаддедихните

Колко често в хода на моите разкази съм подчертавал и сега отново ще го сторя, че не съм привърженик на теорията за случайността. Аз храня по-скоро непоклатимото убеждение, че ние хората сме ръководени от ръката на Всемогъщия, Всезнаещия и Вселюбещия, без чиято воля — според Светото писание — и един косъм от главите ни не пада. Които са се откъснали от тази ръка, странстват по свои собствени пътища и отричат съществуването на един по-висш промисъл, не могат да ме забъркат в моето убеждение. Моят опит за мен стои по-високо от твърденията на тези «преучени» люде, които не забелязват влиянието на небесното провидение само защото са се отрекли от него.

Много често ми се е случвало някое станало преди много години, само по себе си незначително събитие, за което отдавна вече не си спомням, да прояви неочаквано своите последици и така решаващо да се намеси в моите действия, че само като духовен слепец бих могъл да твърдя — тогавашните ми мисли и решения са били вдъхновени от някаква случайност.

Така бе също със срещата ми с персиеца Джафар в Дивия Запад, заемаща в моя бурен живот само част от мимолетно събитие, за което твърде рядко се сещах.

Откровено ще призная, ханджарът постепенно за мен бе изгубил качеството си на «спомен». Аз го вземах в ръка, без да ми припомня за по-раншния си притежател, и от време на време го носех със себе си при моите пътешествия, без да мисля за възможността, че някога би могъл да има за мен по-голямо значение освен като оръжие. И все пак този позабравен случай щеше след години да разкрие своите последици. Събитията, за които сега ще разкажа, ще го докажат…[1]

Моите читатели знаят от томчето «От Багдад до Стамбул», че по това време аз и моят верен Хаджи Халеф Омар бяхме сграбчени от чумата по пътя на Кервана на смъртта от Багдад за Кербела. Беше чудо, че се изплъзнахме от смъртта, толкова повече че тежкото заболяване бе предхождано от събития, които бяха изразходвали нашите сили. Тези дни на страдания, когато ние двамата, съвсем безпомощни, бяхме разчитали единствено на себе си, заемаха в нашите спомени изтъкнато място, а и местността, в която седмици наред бяхме витали между живота и смъртта, се бе запечатала дълбоко в паметта ни. Ето защо е лесно разбираемо, че бяхме решили при някое наше сетнешно присъствие в Багдад да използваме възможността за посещение на местата, станали толкова фатални за нас.

Моят храбър Халеф междувременно беше станал шейх на хаддедихн-арабите. Уважението, което си беше извоювал, се намираше в обратна пропорционалност с неговия ръст. Той имаше, както е известно, много дребна и суха фигура и извънредно много се гордееше със своите мустаци, за които в мигове на откровение признаваше действително съобразно истината, че тази «украса на лика» се състои от тринайсет косъма, а именно шест отдясно и седем отляво. Но неговото мъжество и безстрашие се извисяваха над всяко съмнение, а по отношение привързаността му към мен често не можех да кажа кого повече обичаше, мен или своята жена Ханнех, която най-често наричаше «най-прелестното цвете сред всички рози на жените и дъщерите».

Ако хаджията имаше вече един своеобразен, пищно цветист начин на устно изразяване, то неговите писма, които получавах по време на раздялата ни, бяха къде по-възхитителни. Аз адресирах писмата си до Мосул, докъдето Халеф пращаше сегиз-тогиз някой от своите бедуини, за да се осведоми дали е пристигнала някоя писаница от мен. След месечен или даже годишен срок той изпращаше после отговора си пак натам — трябваше все пак да чака, докато племето му се озове отново в близост на този град. Ставаше така, че нашата кореспонденция не страдаше от голяма прибързаност. Затова пък толкова по-самобитно бе съдържанието на неговите писма и аз бих могъл навярно да кажа, че последното, което получих по онова време от него, бе най-възхитителното. Бях му известил преди три четвърти година, че се каня да «отскоча» до Персия и пътем да навестя пасищата на неговото племе. Той ми отговори, служейки си с една чудата смесица от арабски и турски, която предавам в превод:

«Хаджи Халеф Омар, шейх на хаддедихните от голямото племе шаммар, до Кара Бен Немзи ефенди, неговия приятел.

Поздрав! Обичам те! Още веднъж привет!

Твоето писмо, о, сихди, дойде точно по време на молитвата Аср. Благодарност! Милост! Привързаност! Слънце изгря за мен, задето си имал достатъчно мастило да ми пишеш. Радост навсякъде, хамдулиллах! Не губи кураж, аз веднага ти пиша! О, перо! О, мастило! То е изсъхнало. Пращам за вода и сипвам вътре! То отново омеква и се разрежда! Машаллах! Шрифтът е бледен, ама ти въпреки туй ще можеш да го четеш, защото си най-ученият от всички учени от страните на Изтока и Запада. Аз го подкрепям с клетва!

Ханнех, най-красивата от цветята сред всички жени, все още си ухае както преди толкова много години. Ти си нямаш никаква. Аллах да се смили над теб. Кара, моят син, който носи твоето име, е вече кажи-речи по-умен от баща си. Той навярно ще ме надмине. Душата ми се радва. Въпреки това викам: о, горко, о, горко! Стадата ми растат, а шатрата се уголемява. О, пари, о, имане, о, камили, коне, овце, кози и агнета! При теб същото ли е? Млякото ти мазно и гъсто ли е? Или плодовете на твоите фурми са проядени от червеи? Тогава те стават само за фураж на добитъка. О, сиромашия, о, кахъри и погибел! Как расте тревата в Алмания? Шатрите ти плътни ли са? Ако не, то ги закърпи! Една малка дупка много бърже става голяма дупка. О, вятър, о, дъжд, вие хич нямате работа вътре! Ние сме в пълнолуние, при теб как е? Избягвай пороците, защото те се множат като мравките в степта! Не давай прекалено фураж на камилите си, а ги приучвай на търпение! Оставяй конете да спят на открито, ама любимата кобила вземай в шатрата! О, нощ, о, роса, вие й вредите! Пази се от настинка и грехове! Двете убиват, едното — тялото, другото — душата, и в двата случая ще бъде много жалко за теб. Вярвай ми в това, защото аз винаги съм бил твой искрен приятел и закрилник!

Твоите мисли са в Персия, моите — също, защото аз ще яздя с теб. Как бих могъл да те пусна да яздиш сам, о, сихди! Аз искам с теб отново да живея и отново с теб да умра. Ела! Бен Рих, най-великолепният от конете, пита за теб. Неговият баща беше твоя собственост. Ти ми го подари. Вземи сега сина в замяна, а после си ми го върни!

Виж как те обичам и почитам: започнах това писмо в третия ден от месеца по твоето отчитане тишрин илау’вал и го завършвам днес в деветия ден на месец канун ет тани. Това е повече от три месеца, толкова големи части от моето сърце са твое притежание! Ако беше дошъл, нямаше да пиша, а щях повече да ти кажа. Имай търпение с твоето племе, но бъди строг с устата на стара жена, тогава ще управляваш мъдро и ще пожънеш слава и почести. Не се влюбвай в грешките си, инак те ще порастат колкото лъвове и ще те разкъсат! Все още ли пиеш вино? О, Мохамед! Та нали той го е забранил! Само че ти си християнин, а аз трябва да се подчинявам на Корана, но когато носиш такъв, не пий! О, наслада, о, блаженство! От утре вече те очакваме. Овцата с най-тлъста опашка е готова да бъде заклана за теб веднага щом се явиш при нас. Тя се радва на тази чест. Никога не закопчавай каишите на седлото халтаво, ще се хързулне заедно с теб! О, строшаване на ръцете, краката и ребрата! Ханнех, най-велелената от жените сред съпругите, няма нищо против да яздя с теб. Тя става все по-красива. О, щастие, о, благословия, о, съпружество! Хем не се разболявай! Аз те уверявам и ти се кълна, че това вреди на здравето, защото съм твой истински приятел! Не се събирай с неверници и хулници, а вземай пример от тези, които са били поведени от теб по правия път.

Днес е четвъртият ден от месец нисан. Писмото значи се удължи с още три месеца. О, дългота на времето, о, многобройни дни! Мий се пет пъти на ден, при всяка молитва веднъж, а ако нямаш вода, ползвай временно пясък! О, чистота на тялото, о, чистота на душата! Ние бивакуваме в близост на Карлат Шергат и скоро ще се изтеглим на запад, заради което изпращам пратеник до Мосул. Бъди по ранина на крак, защото Утринната молитва е по-добра от съня! Вземи прочутите си пушки и ела колкото се може по-скоро! Поздрав, почит, любов, уважение и назидание от твоя приятел и закрилник

Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Давуд ал Госарах.»

Моето писмо, на което последва този отговор, бе лежало в продължение на месеци в Мосул, преди да бъде взето, и докато после Халеф се бе нуждаел от шест месеца, за да доведе с пот на лицето горното писание докрай, аз вече бях пристигнал при Тигър. След като дълго бях разпитвал напразно, узнах най-сетне, че сега хаддедихните трябва да се търсят в близост на Джебел Кхануке, и се отправих за там. Начинанието не беше безопасно, тъй като точно в тази посока можех да срещна враговете на това племе, и ако те ме разпознаеха, което можех да очаквам, трябваше да браня живота си. Бях сам, а конят, който яздех, не струваше много, понеже не бях купил по-скъп, знаейки, че за Халеф щеше да е чест да ме снабди с добро животно.

Щастието ме покровителстваше. Не срещнах никакъв човек, докато на юг пред мен се появиха възвишенията на Джебел Кхануке. Тогава видях да се задава един ездач, който, като ме съгледа, спря коня си и мнително посегна към кремъклийката. Аз проявих повече доверие, като се насочих към него и го поздравих приятелски. Той се позабави да отговори, измери ме с мрачен поглед и ме попита после, без да отвърне на поздрава ми:

— Ти си турчин, пратеник на пашата от Мосул?

— Не — отвърнах.

— Не отричай! То ти личи. Лицето ти има светлата боя на градския жител.

Аз действително бях от твърде късо време на път, за да съм почернял от слънцето, а добре знаех колко са омразни служителите на пашата при бедуините, които никога не искат да признаят правото на правителството да събира данъци. Ето защо казах:

— Какво ме интересува пашата! Аз съм свободен мъж, а не негов подчинен.

— Как може един турчин да се нарече свободен мъж? — подигра се оня. — Само бедави[2] е свободен.

— Аз не съм турчин.

— А какъв? Кюрд също не си, това виждам. Към кой народ значи би могъл да принадлежиш?

— Франк съм.

— Франк? — изсмя се той. — Каква лъжа! Никой франк няма да се осмели да броди ей така сам като теб из тоя край.

— Мислиш, че само бедуините притежават кураж?

— Да.

— И въпреки това спря, като ме съгледа? Аз обаче спокойно яздих към теб. Кой следователно притежаваше кураж?

— Мълчи! Да идеш насреща на един отделен човек, не се изисква никакъв кураж. Аз искам да знам към кой народ или племе принадлежиш.

Гласът му звучеше почти заплашително и същевременно той си играеше с петлето на кремъклийката. Неговото лице ми беше непознато. Значи не можеше да бъде хаддедихн. Поради това отвърнах по същия начин:

— Кой от двама ни има правото да разпитва другия? Кой е по-знатният, аз или ти?

— Аз!

— Защо?

— Стадата на моето племе пасат тук.

— Кое племе?

— На хаддедихните.

— Ти не си хаддедихн!

— Как можеш да го твърдиш? — сопна ми се той.

— Ако беше хаддедихн, щях да те познавам.

— Познаваш ли всички мъже на това племе? — попита учудено.

— Поне тези на твоята възраст.

— Аллах! Приятел или враг си на хаддедихните?

— Приятел.

— Докажи го!

Тогава аз му се изсмях в лицето и казах:

— Чуй, ако тук има нещо за доказване, то това е дали ти си хаддедихн!

Той издърпа петлето и викна гневно:

— Ако искаш да ме оскърбиш, ще ти тегля куршума! Аз сега съм хаддедихн, а по-рано принадлежах към прочутото племе на атеибехите!

— Това е нещо друго, ала аз въпреки всичко имах право. Познаваше ли шейха на атеибехите Малек?

— Да. Той е мъртъв.

— Вярно е. Той беше дядото на Ханнех, жената на моя приятел хаджи Халеф.

— На твоя… приятел…? — попита усъмнено.

— Да, защото аз съм Кара Бен Немзи ефенди и ти сигурно си чувал за мен.

Видях по лицето му първо изписано удивление, после отново съмнение и накрая пренебрежение.

— Не лъжи! — отговори. — Ако мислиш, че ще ти повярвам, нямаш капчица мозък в главата. Ти да имаш ловкостта да си тоя Кара Бен Немзи!

— Аз съм!

— Ако ти си това, то ще е възможно и ел асфур[3] да бъде сметнат за ел ниср[4]!

— Познаваш ли Кара Бен Немзи?

— Не, защото съм едва от година при хаддедихните. Ама съм слушал толкова много за него, че не е необходимо да съм го виждал, за да знам, че си лъжец. Този дързък аламан е единственият франк, който дръзва да се появи сам по тези места. Затова ти не може да си франк, а трябва да си слуга на пашата.

— Машаллах! Твоите мисли са наистина странни! Тъкмо защото съм сам тук, трябва да съм Кара Бен Немзи.

Това е единствено правилното заключение от твърдението, което изрече.

— Ти май желаеш да те осмея. Аз мога да ти докажа, че не си този, за когото се представяш.

— Наистина ли?

— Тогава чуй и сетне се засрами! Аз нося едно писмо в Мосул, което да иде в Алмания до Кара Бен Немзи. Може ли той да е тук, ако трябва да получи едно писмо в отечеството си?

— Защо не? Преди девет месеца аз писах на Хаджи Халеф Омар, шейха на хаддедихните, че възнамерявам да тръгна към Персия и ще го навестя. Да не би да съм длъжен да чакам с това пътешествие, додето той едвам след години ми прати отговор? Аз пристигнах тук по-рано, отколкото ме е очаквал, такава е работата. Впрочем аз дадох на Хаджи Халеф пликовете за писмата, които щеше да ми пише. Щом имаш такова у себе си, то трябва да изглежда по следния начин.

Извадих бележника си от джоба, написах на един лист адреса си, както го бях дал на Халеф, и му го показах. Той бръкна в пояса, измъкна писмото, сравнява дълго и старателно двете неща и накрая извика:

— Аллах акбар! Аз не разбирам това четмо и тези думи, но знаците са същите. Нима наистина си Кара Бен Немзи ефенди? Тогава трябва да имаш две пушки, една голяма и една малка, за които всеки знае, че…

Той спря посред приказката си, защото аз снех висящите на гърба ми пушки и му ги показах. Сега бе крайно забавно да се види физиономията му. За съжаление имах тази наслада само няколко мига, защото той ми тикна чевръсто писмото и бележника в ръката и се разкрещя:

— Иа сурухр, иа сурухр! Хамдулиллах! (О, радост, о, радост! Слава на Аллах!) Кара Бен Немзи е тук! Трябва мигом да се върна, да осведомя!

Той обърна коня си, смушка го с пети в слабините и се понесе в посоката, от която беше дошъл. С двете пушки, писмото и бележника в ръце аз се ухилих след него. Странен начин да ме посрещне този мъж на пасището на племето, към което сега принадлежеше! Колко далеч бях от хаддедихните, не знаех. Той можеше поне това да ми каже. Но неговата следа бе за мен един сигурен пътеуказател към целта и ето защо аз седнах във високата сега през пролетта трева, за да се насладя с подобаваща съсредоточеност на писмото на моя Хаджи Халеф.

Познавах стила на дребосъка и още преди да отворя писмото, знаех, че ще съдържа множество назидания, за които нямаше никакво основание. И правилно, не бях се измамил! Трябвало да изкърпя шатрата си, да избягвам пороците, да не прехранвам камилите, да се пазя от грехове и простуда, да не закопчавам халтаво седлото и тъй нататък! Такъв си бе неговият маниер и начин да ми разкрие любовта си. Това не можеше да ме обиди, а само ми доставяше удоволствие. Преди три месеца беше писал: «От утре вече те очакваме» и въпреки това аз бях тук по-рано, отколкото можех да подозирам. Какво въздействие щеше да предизвика в бивака новината за идването ми, знаех. Сигурно нито едно дете, което се бе научило да тича, нямаше да остане да си седи в шатрата и всеки, който бе в състояние да се качи на кон, щеше да препусне насреща ми.

След като прочетох с истинска наслада писмото, аз се метнах отново на седлото и последвах дирята на толкова бързо повярвалия атеибех. Тя водеше на юг, към хълмовете на Джеоел Кхануке.

Казах си, че не може да съм много отдалечен от бивака на хаддедихните. Ширналата се степ образуваше едно-единствено, непрекъснато море от първите пролетни цветя. Конят ми беше обагрен чак до мен от цветен прашец, какъвто не бе случаят при жребеца на куриера. От това можех да заключа, че когато ме срещна, този мъж не е бил изминал дълъг път. Той бе имал щастието още в началото на своята езда към Мосул да срещне адресанта на писмото.

Беше минал едва четвърт час, когато видях, че предположението ми е вярно: първо се появиха двама ездачи, които летяха към мен в кариер. Единият яздеше вран, а другият — бял кон. Още преди да различа лицата им, знаех кои бяха: Хаджи Халеф Омар на бялата, несравнима кобила, която някога бе принадлежала на Мохамед Емин и после на неговия син Амад ел Гхандур, и Кара Бен Халеф на врания жребец Асил Бен Рих, потомъкът на моя незабравим Рих. На известно разстояние зад тези двамата някой яздеше един пъстър кон. Това беше Омар Бен Садек върху коня, който бях плячкосал навремето от аладжите. А още по-назад идеше един голям и широк облак от ездачи, всеки от които се стараеше да надпрепуска другите.

Халеф и неговият син имаха най-добрите коне, те ме достигнаха първи. Аз бях слязъл, за да ги посрещна стоешком. Те скочиха кажи-речи още в бяг. Халеф се втурна към мен с разтворени обятия.

— Сихди, добри, скъпи сихди! — извика той. — Моето блаженство няма глас и запленението ми няма думи! Освободи ме от словото, аз не мога да говоря от радост!

Обви ръце около мен, сложи глава на гърдите ми и заплака високо. Аз го целунах по страните и казах:

— И в мен мълчи гласът на копнежа, който ме тласкаше към теб. Той намери изслушване и аз възславям Аллах, задето ме дари с тази радостна среща.

Тогава той притисна още по-здраво ръце около мен, пусна ме после бързо, обърна се към своето момче и каза:

— Видя ли, сине мой? Кара Бен Немзи, когото ние почитаме и когото аз обичам, ме целуна! Това е повече, хиляди пъти повече, отколкото някога моето приятелство и любов биха могли да измолят. Никога не забравяй в твоя живот, че неговите устни докоснаха лика на твоя баща! Това и за теб е слава, която никоя друга почест не може да достигне.

Халеф притегли Кара към мен да ми подаде ръка. Аз се наведох към момчето, целунах и него по челото и рекох:

— Ти си синът на моя приятел Халеф, наречен по негово и мое име Кара Бен Халеф. Имай предвид, че и аз те обичам като баща. Бих желал един ден като мъж да можеш да приличаш на него.

Дребният хаджи Халеф изпъна гордо снага и извика все още с радостни сълзи в очите:

— Добре ли чу думите на най-големия герой, когото познавам? Да си станел мъж, какъвто съм аз, твоят баща! Ние сме убивали лъва и сме надвивали черната пантера; ние винаги сме побеждавали и нивга не сме показвали на някой враг гърба си. В твоите жили тече моята кръв, а зад челото ти живеят достойнствата на моя дух. Аллах да даде с делата си един ден да достигнеш прославата на твоя храбър баща!

Правилно! Такъв си беше той! Още в първия миг на нашата среща му беше невъзможно да противостои на привичката си да преувеличава. Това си му беше станало, без да е осъдителна мания, втора природа. Той успяваше, без всъщност да го иска, дори в миг на най-дълбоко вълнение и затрогнатост да придаде със своето безобидно самохвалство един ведър привкус на сериозността. Който го познаваше, това вече не му правеше впечатление.

Междувременно Омар Бен Садек също бе приближил и слязъл от своя аладжи. Той ми подаде двете си ръце и каза:

— Сихди, аз не съм така отрупан с чест и слава като Хаджи Халеф Омар, нашия шейх. Но аз те обичам също както той и благодарността за това, което ти дължа, никога няма да отмре в моето сърце. Бъди ни добре дошъл! Заедно с теб при нас ще отседнат всички добри духове.

И сега с гръм и трясък пристигна гъстият, многоброен облак конници! С юздите в левите ръце и кремъклиите в десните, те се носеха с ликуващ крясък към нас, сякаш се канеха да ни стъпчат в земята. Спряха посред вихрен галоп на три крачки от нас, издигнаха рязко конете на задните крака, разпиляха се назад, обърнаха отново, формирайки какви ли не фигури, препуснаха, все стреляйки и отново зареждайки, привидно разбъркано един през друг и запрофучаваха толкова близо край нас, че човек, за да не се изложи с някое страхливо отдръпване, трябваше да е запознат с този обичай и тяхното ездаческо умение. Зад тях се придържаха момчурляците до четири-пет годинки също на коне, зяпайки тази «фантазия», в която нямаха право да участват. После ние възседнахме, бяхме взети по средата и поехме в галоп към бивака, пред който стояха старците, жените и момичетата, за да ни посрещнат във всички регистри с «Алан васах’лан!» «Мархаба!» и «Хаба-кек!»[5]

Слязохме пред една красива шатра, в която щях да живея. Хаддедихните притежаваха специална шатра за почетни гости, а това бе знак, че племето се радва на изключително благоденствие. По-късно, когато Халеф ме поведе с очевидна гордост около дуара[6], за да ми покаже стадата, забелязах за своя радост, че тези толкова сприятелени с мен хора сега бяха значително по-имотни отколкото по времето, когато се запознах с тях. Не можех да не споделя тази констатация с хаджията и той веднага използва благоприятната възможност да се представи в добра светлина, като попита:

— Знаеш ли, сихди, на кого племето дължи всичко?

— На теб сигурно! Или не?

Тогава той сложи ръце на сърцето, вирна глава, извиси важно вежди и заговори:

— Да, на мен! Аз съм шейхът, а ти знаеш какво означава доброто управление. Аз съм този, комуто всички тези подчинени са поверени със своите тела и душите, които обитават тези тела. Аз съм бащата и майката, дядото и бабата, та дори прадядото, прародителят и праотецът на тоя мой народ. Аз храня и обличам моите подчинени; аз ги мия и реша; аз ги гълча и съдя, вардя и закрилям. Аз ги направих богати и щастливи. Можеш ли да отгатнеш как? Отговорът е една-единствена, малка дума.

— Сигурно имаш предвид думичката мир.

— Да, тя е, мир. Мохамед Емин и Амад ел Гхандур бяха войнствено настроени, ала нямаха щастие. Ако ние двамата, аз и ти, не бяхме дошли навремето при хаддедихните, те щяха да бъдат сразявани във всяка битка. Мохамед Емин падна в крамолата, а Амад ел Гхандур трябваше заради грешките, които извърши, да се откаже от сана шейх. Сетне бе избран Малек, дядото на моята жена Ханнех, най-чаровната сред красивите жени на всички страни и народи. Той беше стар, наистина, но като атеибех също обичаше войната, а също нема късмет. Когато умря, бях избран аз. Това май беше най-умното, което хаддедихните можеха да сторят. Ти знаеш, че аз съм храбър воин и никога не съм се плашел от някой враг. Аз също обичах ятагана и не исках да го оставя да заръждавее в ножницата, ала ето че междувременно ме споходи ти, сихди! Твоят глас прозвуча от устата на моята жена Ханнех, най-красивата роза сред всички цветя на женските шатри. Ти толкова често си говорил за Божията любов, милост, състрадание и доброта; толкова често си казвал, че човекът е Божие подобие. Ти си учил, че любовта е най-голямата сила на небето и земята, на която нищо не може да противостои. Такива бяха твоите думи. Но твоите дела въздействаха още по-могъщо от думите ти. Ти щадеше дори най-лютите си врагове колкото се може по-дълго. Ти предпочиташе с благост или хитрост да постигнеш онова, което чрез строгост или с бич можеше да постигнеш много по-бързо. Ти десетки пъти си рискувал живота си, за да запазиш този на някой враг. Тези твои дела са говорели много по-силно от словата ти на сърцето на моята Ханнех. Когато ти отдавна си беше отишъл от нас, тя седеше кротко в шатрата си и слушаше какво разказваме за теб. Тя те избра за свой образец и не търпеше да вадя ятагана от ножницата. Ти знаеш, че ние двамата, аз и ти, навремето победихме враговете на хаддедихните и за дълго ги направихме неспособни да се надигнат отново. Когато аз станах шейх, те се съединиха за бунт срещу нас. Аз поисках да ги поразя с острото на меча, ала Ханнех каза, че ти на мое място си щял да избереш разумието наместо силата. Тя ми даде съвет да смразя враговете помежду им, каза ми също по кой начин ще ми се удаде това лесно и ето как аз избегнах битката и въпреки туй удвоих нашата мощ.

— Хмм! — изсумтях аз ухилено на себе си. — Мислиш ли, драги Халеф, че Ханнех с този съвет е улучила вярното?

— Хмм! — изсумтя и той, но не ухилено, а замислено. — Бива ли да ти поверя нещо?

— Всичко, което поискаш!

Той приближи уста до ухото ми и продължи шепнешком:

— Ханнех е именно не само най-прелестното сред всички харемски цветя, но и също изключително умна. Сихди, казвам ти, тя винаги има право!

Едва се сдържах да не се изсмея високо на гордото убеждение, с което каза това. Значи моят храбър герой стоеше под чехъл! Не той, а неговото «най-прелестно от цветята» бе шейхът на хаддедихните! Но това можеше само да ме радва и през ум не ми мина да го почитам заради тая работа по-малко. Всеки устроен с гореща кръв мъж може да бъде щастлив и за възхваляване, ако притежава предпазлива жена, която умее по дружелюбен начин да го предвардва от безразсъдства. И двойно по-щастлив и за възхваляване е той, ако въпреки своята лесно възбудима натура проявява достатъчно благоразумие да позволява да бъде съветван и насочван от нея. От това няма да се загуби и частица от мъжкото му достойнство. Аз познавам немалко брачни двойки, чието щастие се дължи единствено на любвеобилното, внимателно водителство на жената. Това са перли, чиято стойност изобщо не може да се оцени достатъчно високо.

Халеф винаги ми е бил един безкрайно верен, жертвоготовен и в обикновено положение неимоверно благонадежден слуга и придружител. Неговият кураж и неустрашимост никога не са му отказвали, а за да ме спаси, по всяко време би заложил живота си на карта. Но тъкмо в опасностите неговата благонадеждност не всякога бе за вярване, понеже неговото безстрашие сегиз-тогиз вземаше връх и действайки извън указанията, често ме поставяше в неприятни положения. Ето защо се зарадвах сърдечно, като чух, че неговата жена бе една от предпазливите жени, за които в Песента на сангвиника се казва:

«А поиска ли той в небесата прекалено да хвърчи,

то дръпва го тя за пеша на фрака пак долу по очи.»

Аз му се усмихнах радушно и попитах:

— Ако тя винаги е права, ти навярно винаги си неправ?

— О, не! Как можеш да си помислиш такова нещо за мен, сихди! Как може твоят Халеф някога да е неправ? Та аз всякогаж съм съгласен с нея! Значи и аз винаги имам право като нея!

— Това е много умно от твоя страна, драги ми Халеф. Един мъж, който охотно се вслушва в разумните съвети на своята жена, прилича на мюсюлманин, който винаги се ръководи по Корана!

— Как ме радва, че си на това мнение! Защото на мен ми се струва, че човек понякога трябва и да възрази. А пък като погледна най-миловидната сред жените в лика, то тя несъмнено има право. Как бих могъл да натъжа една такава любезност и да превърна една такава усмивка в меланхолия? Трябва да ти кажа, че нейната усмивка бърже-бърже се отразява по моето лице, а после… после, после преминава… преминава…

Той запъна и тогава аз продължих ухилено:

— После навярно преминава и по твоите хаддедихни и накрая се усмихва цялото племе?

— Да, сихди, почти е така. От Ханнех, короната на всички жени, тръгва една благост, която се споделя първо от мени после от всички, с които общувам. Моите хаддедихни сега не са толкоз серт, както бяха по-рано. Да, представи си само, случва се даже да са учтиви с мен, тяхното най-горно началство. Тая работа води произхода си от теб и твоето учение и дела. И понеже сега никой не ме чува, ще бъда искрен и ще ти кажа: в Светата книга на християните се съдържа, в името на Аллах и Пророка, много, много по-голяма мъдрост отколкото в Корана, който аз по-рано смятах за въплъщение на всичкото небесно и земно знание. Аз исках навремето да те обърна към исляма и се косях от твоя инатлък. Сега обаче съзнавам, че в една-единствена радушна усмивка на моята Ханнех лежи повече религия и мъдрост отколкото във всичките сто и четиринайсет сувар[7] на Свещената книга на Мохамед. И после… чуй, сихди, още една тайна!

Той отново доведе устата си в близост на моето ухо и прошушна:

— Също Ханнех, единствената роза сред цветята и цветовете на женския свят, хич и не ще да знае за Корана.

— Защо?

— Защото тълкувателите на Корана твърдят, че жените нямат душа.

— И с това тя не иска да се примири?

— Не, в никакъв случай! Позволи, скъпи сихди, да споделя под секрет: тя твърди, че има такава… и то само каква!

— Хмм! Кой би го помислил?

— Да го помисля? Тя изобщо не ми разрешава да кажа какво мисля по въпроса и когато аз на нея ей тъй съвсем излеко и любвеобилно намекнах, че Мохамед все пак трябва да е знаел какво учи, тя настоя, че нейната душа, хич да не сме говорели за тялото, сама по себе си била десет пъти по-ценна от целия Пророк, тяло и душа взети ведно.

— Ти съгласен ли си с нея?

— Та тя винаги има право, а когато човек се ръководи по жена си, то все едно се води по Корана, ти нали преди малко сам го каза. Аз сиреч действам точно според Корана, когато мисля каквото мисли Ханнех, най-добрата от всички жени.

Каква логика! Дребният храбър хаджи вярваше, че се ръководи по Корана, като го отхвърля. На мен не ми и хрумна да го опровергавам и ние се върнахме след обиколката в дуара, за да изядем овена, за когото според думите на Халеф било «радост и чест да позволи да го заколят за мен».

Аз останах цяла седмица гост на хаддедихните. През това време нямаше друга тема на разговор освен събитията от по-раншното ми присъствие при племето, към които хората и до днес още поглеждаха назад с гордо доволство. Халеф беше главният говорител. Той държеше множество речи, в които ме описваше като най-големия герой под слънцето и същевременно се представяше за мой приятел, закрилник и крепител. Аз обикновено се отдалечавах веднага щом се наканеше да се впусне в един такъв панегирик за моята и собствената си особа. Не можех с присъствието си да одобря прекалените му ориентализми и същевременно съзнавах пълната невъзможност по някакъв начин да им попреча. Когато веднъж му направих забележка по въпроса, послужвайки си с думата ифтихар[8], той отскочи назад като пред някой смок и се провикна гневно:

— Какво? Как, сихди? Аз да съм мюфтехир[9]? Как можеш да ме оскърбяваш по този начин и да караш да се изчервяват от срам страните на един мъж, който ти е дарил цялото си сърце и по всяко време е готов да даде петдесет пъти едно подир друго живота си за теб? Защо извършва човек такива геройски дела, каквито сме ги вършили ние? Та нали само за да може да разказва за тях?

— Не! Онова, което сме правили, е ставало по други, по-добри причини. Аз…

— Причини? — пресече ме той. — Сега думата не е за причините, защото причините вървят отпред, а говоренето идва подир. Ако аз не бива да приказвам за това, което съм сторил и преживял, то е по-добре хич да не съм го сторвал и преживявал.

— Кой ти е забранил приказването? Ти трябва да се пазиш само от преувеличения.

— Преувеличения? О, сихди, как може при твоята опитност и познания тая работа да стои толкоз зле! Човекът е единственото невярващо създание, което живее на света, защото животните, растенията и камъните никога не могат да бъдат невярващи, ама това ти май хич не знаеш. И понеже само човекът притежава неверието, то той го има в такова голямо количество, че изобщо не може да бъде пресметнато. Кажеш ли думата сто, ще ти повярват само двайсет. Имаш ли пет деца, ще те сметнат способен само на две, а ти твърдиш ли, че притежаваш всичките си трийсет и два зъба, то хората ще ти оставят само десет или единайсет, между които ще се намират двайсет и една празнини. Ето защо един умен човек трябва да казва винаги повече, отколкото всъщност е вярното. Аз, притежателят на едно-единствено дете, казвам, че имам десет момчета и двайсет момичета. Аз твърдя, че притежавам деветдесет и шест зъба, и това е една малка лъжа, защото нали си знам, че хората ще ми извадят от тях барем три четвърти. Аз не казвам неистина и не преувеличавам, защото ако река, че притежавам два крака, то ще ми хванат вяра само за един, а трябва значи, ако искам да нацелят истината, да приказвам поне за четири. Дано Аллах просветли твоя дух, че да съумееш полека-лека да вденеш това, което сега ти казах, и да не ме прекъсваш винаги, когато разправям нашите геройски дела. Ако си застрелял някоя пустинна лисица, трябва непременно да направиш от нея лъв, защото хората ще приемат, че това е било само мишка, а ако в реката е загинал някой човек, аз съм длъжен да разправя, че са се издавили десет души, защото хората иначе ще твърдят, че изобщо не е имало хич никаква вода за давене. Вземи думите ми присърце, сихди! Ако искаш да идеш до Персия и да се върнеш с читава кожа, то винаги казвай повече, отколкото в действителност имаш да кажеш. Аллах йисаллимак! (Аллах да те пази!)

След това назидание той се обърна и се отдалечи със самоуверената стойка на мъж, който е спасил някого от банкрут, предоставяйки му цялото си състояние. В самохвалебствията той си беше неповторим, ала за негово извинение трябва да прибавя, че на него като ориенталец това не бива да му се прихваща особено високо. Ако той се държеше по европейски маниер, нямаше да е милият, храбър и самобитен чешит, какъвто винаги толкова много ми е допадал.

В хода на посоченото време от една седмица разговорът често стигаше до възнамеряваното от мен пътешествие до Персия и тогава узнах, че Халеф планираше да предприеме преди туй една езда, която действително бе по-належаща от моето пътешествие. Кабила[10] на хаддедихните се числи, както се знае, към ша’б[11] на шаммарите и ето защо дребният хаджи отдавна бе искал да навести Джебел Шаммар и Хаил, главното селище на тази област, за да завърже отново за дълго прекъснатите отношения със съплеменниците. Халеф се бе канел да предприеме ездата с един голям съпровод, ала впоследствие се отказа.

Стана така, че трима пристъпихме към това дипломатическо пътуване — Халеф, неговият син и аз. Каквото по път преживяхме, е разказано на друго място.[12]

Излетът до планините Шаммар поради своето второстепенно значение е само накратко нахвърлян от мен, защото за пустините на Арабия ще пиша по-изчерпателно в отделен том[13], а тук искам да осведомя само за преживелиците ни по време на ездата към Персия. Предоставих работата на Халеф — да даде на своята Ханнех и хаддедихните едно често повтаряно описание на големи геройски дела, убеден, че съм сложил тази задача в подходящи ръце.

Когато след три дни този материал бе изчерпан, той намери време да заговори и за Персия. Милият дребосък в никой случай нямаше да ме пусне да предприема това пътешествие без негово придружителство. Той отново искаше да вземе Кара Бен Халеф, но аз го разубедих само чрез нееднократното ми разяснение, че той е още твърде млад за едно толкова продължително напрежение и ще ни допринесе по-скоро вреда отколкото полза. Омар Бен Садек също пожела да тръгне с нас, както и други хаддедихни. Аз се постарах да им докажа, че при едно такова пътуване двама отделни мъже ще могат да се придвижват много по-лесно и сигурно отколкото един многоброен конен отряд, който навсякъде ще привлича вниманието.

И тъй, бе решено, че ще яздя само с Халеф. Аз щях да получа Асил Бен Рих, който притежаваше същата тайна като своя баща Рих, а Халеф искаше да вземе кобилата на Мохамед Емин. Аз го разубедих, защото един бял кон лесно можеше да стане опасен със своя биещ на очи цвят. Той може да се различи от голямо разстояние, а аз от опит знаех от какво предимство е да откриеш врага, преди той да те е видял. Когато споменах и възрастта на коня, Халеф каза:

— Оо, кобилата си е все още съвсем същата, каквато си беше, когато я видяхме за пръв път. Но ти имаш право, сихди, ние не можем да използваме светъл кон. Аз също трябва да имам един марап и… аз го имам.

В последните три думи той вложи такава интонация, че го попитах:

— И какъв е той, драги Халеф?

— Мда. Ти още не си го виждал, аз исках да те изненадам. Това е един истински недж-жребец, чието родословно дърво за съжаление не притежавам.

— Невъзможно! Един толкова скъпоценен кон… без родословно дърво…?!

— Така е! Когато абу хаммед се надигнаха последния път срещу нас, трябваше да заплатят мира с коне и камили, чийто избор направих аз самият. Най-добрият им кон беше враният жребец, за който ти казвам. Аз го взех за себе си, което беше най-голямото наказание, дето можеше да ги сполети, и знам, че те и до ден-днешен не са превъзмогнали загубата. Жребецът е бил отмъкнат при някой разбойнически набег и никой не узнал кой е бил по-раншният притежател на това животно. Стана така, че аз притежавам един чистокръвен недж-жребец, но не и неговото родословно дърво.

— Но той все пак си има име?

— Как се е казвал по-рано, не знам. При абу хаммед той е наричан Ел Атим[14], заради неговия цвят. Това за мен не бе достатъчно, защото той заслужаваше едно по-благородно име. Тогава се сетих за врания жребец, дето ти го подарил, както си ми разказвал, твоят приятел Винету, червеният шейх. Кажи, как му беше името на този кон?

— Хататитла.

— Не означава ли това Баркх[15] на моя език?

— Да.

— Аз го знаех, ти си ми го казвал и затова нарекох коня Ел Баркх, понеже жребецът на твоя мъртъв приятел винаги ти е бил толкова верен. Ела и виж неговия адаш!

Халеф ме отведе на едно голямо разстояние навътре в степта до мястото, където камиларите надзираваха своите животни. Там се намираше само един-единствен кон — неджди, когото трябваше да видя. Като ни забеляза, той тръгна към нас и се остави да бъде помилван от Халеф.

— Е, сихди, как ти харесва? — попита този. Враният имаше един малък, тесен фенер[16] на широкото чело. Красиво извитата шия носеше малка глава с остри, изправени уши. Носът беше меко източен, очите бяха изпъкнали и огнени, гърдите — широки, холката — остра, торсът — къс, кракът — жилест, а копитото — малко, окръглено и твърдо. Достойна за похвала бе красивата опашка, но не по-малко дългата и гъста грива. Без веднага да отговоря на въпроса на хаджията, аз подложих коня на щателна проверка, започвайки с прегледа на очите и завършвайки с проучването на копитата. После Халеф трябваше да го язди пред мен във всички видове ход. Когато слезе, той повтори въпроса си:

— Е, как ти харесва? Откри ли недостатъци?

— По-напред кажи дали самият си преглеждал вече Баркх за недостатъци!

— Да. Той е безупречен.

— Драги Халеф, мислиш ли, че изобщо може да има безупречен кон?

— Тези неща ти ги разбираш по-добре от мен.

— Ти като бедави всъщност би трябвало по-добре да ги разбираш от мен, чиято професия е да употребявам възможно повече пера и мастило.

— Аллах! Кажи искрено: има ли тоя жребец недостатъци?

— Да.

— Ако това е вярно, аз трябва да съм кьорав!

— О, не! Касае се само за дреболии, които не намаляват стойността на коня. Най-напред задните копита са нееднакво големи, ала разликата е толкова незначителна, че ти изобщо не си я забелязал. После предницата е малко по-нисичка и накрая челото е широко, наистина, но твърде плоско между очите — там то би трябвало да е изпъкнало.

— Аллах керим! — въздъхна той. — Толкова много недостатъци! Но все пак ще признаеш, че въпреки това той може да бъде наречен «хьорр»?

«Хьорр» означава високоблагороден и се употребява при коне, чиито родители са били без недостатъци.

— Не, той не е «хьорр», а само един «мекуереф», драги Халеф.

«Мекуереф» окачествява кон, чиято майка е била благородна, но бащата — не.

— Докажи го! — подкани ме Халеф.

— Ушите са твърде изправени. При един високоблагороден кон те би трябвало почти да се докосват. И после една толкова гъста грива винаги е признак за смесена кръв.

Аз не мога да ти спестя тази присъда, но ти нямаш причина да тъжиш. Асил Бен Рих е по-благороден от този жребец. Цената на двамата обаче много вероятно е еднаква. Има ли си и Баркх тайна?

— Дали неговият пръв притежател му е дал някаква, не мога да кажа. Никой не съобщава на крадеца на коня си неговата тайна. Но аз обучих арапа на един таен знак. Аз съм единственият, който го знае. Дори моят син и Ханнех не знаят нищо по въпроса. Ама на теб, сихди, ще ти го кажа. Щом като ще яздим заедно, лесно може да възникне случай, че за нашето спасение да ти е потребно да знаеш тайната. Тя се състои именно в това, че аз се надигам на стремената и три пъти кихам яката едно подир друго.

— Скъпи Халеф — засмях се аз, — ти си оставаш все същият!

— Какво имаш предвид? На какво се хилиш толкоз?

— На това, че ти дори на най-сериозната работа съумяваш да придадеш весела страна.

— Сериозна? Весела?

— Да. Тайната на един кон си е все пак една много сериозна работа, защото човек я прилага само когато се намира в голяма опасност или даже в смъртна беда. Сега си те представям обграден или преследван от врагове. Куршуми свирят, стрели свистят, ножове бляскат, а ти захващаш да кихаш и…

— Мълчи, сихди! — пресече ме той. — Все едно е какво върши човек в такава опасност за своето спасение, стига само то да му донесе помощ. Ако аз чрез трикратно кихане се изплъзна от смъртта, то това определено ще е по-добре за мен, отколкото ако чрез десетократно кашляне си изгубя живота. Как можеш да се хилиш на това, не разбирам.

— В такъв случай ще се постарая да бъда сериозен и ще те попитам привикнал ли си неджията към някоя сура от Корана, която да му шушнеш вечер в ухото?

— О, сихди, не искай прекалено много от мен! Който трябва да управлява цяло едно бедуинско племе, не намира време да си впечатли някоя дълга сура от Корана.

— Колко жалко! Моят Рих беше свикнал да спя при него. Вратът му ми служеше за възглавница и преди да заспя, аз му казвах неговата сура тихо в ухото. Той беше приучен да се подчинява само на този, който стореше това. Сега навярно и Асил Бен Рих си няма сура?

— Сихди, как може да питаш! Потомъкът на твоя великолепен Рих трябваше непременно да има такава. Знаеш ли сурата Абу Лахеб?

— Да. Тя е сто и единадесета.

— Кажи я!

— Тя гласи: «На Абу Лахеб да му изсъхнат ръцете и изсъхнаха.

Всичките му имоти и печалби не могат да го спасят.

Ще влезе в пламъците на огъня.

А жена му ще бъде носач на дърва.

На шията си ще има въже от палмови влакна.»[17]

— Да, това е сурата Абу Лахеб, която ти трябва вечер да шепнеш на коня си в ухото.

— Защо точно тази?

— Защото е толкова къса. Аз трябваше да я науча наизуст, за да я казвам на арапа. Днес ти ще спиш при Асил Бен Рих, както спеше при неговия баща. Да ти кажа ли и неговата тайна за хвърлянето?

— Има ли той такава? Тя ще ми е добре дошла.

— Асил и Баркх, двамата си имат. Аз ги привикнах. Тя е еднаква за двата коня, защото това опростяваше дресировката. Ако извикаш два пъти думата «Литахт!»[18] и в промеждутъка дадеш да се чуе едно остро изсвирване, мигом ще бъде хвърлен всеки ездач, комуто не искаш да разрешиш да остане на седлото. Отбележи си това, сихди, защото е лесно възможно по този начин да добиеш предимство над някой враг!

От само себе си се разбира, че сметнах това предимство за вероятно, защото не само Рих, но и двата жребеца на Винету бяха обучени да хвърлят при даден знак всеки непознат ездач, а аз неколкократно бях изпитвал ползата от тази дресировка.

Нашият път щеше да мине през Багдад и ние решихме, за да не напрягаме конете още в самото начало, да стигнем до града по Тигър. За пренасянето на нас и конете се налагаше да се стъкми един доста голям келлек — сал от надути кози кожи, обичаен за споменатата река. Хората искаха да ни уговорят да вземем известен брой хаддедихни за управляването на келлека и за закрила срещу евентуално пребиваващи край реката вражески бедуини, ала аз не допуснах да ме склонят. Въпросният участък на Тигър ни бе познат от по-рано. Колкото повече хора вземехме, толкова по-голям трябваше да бъде салът. Едно малко плавателно средство привлича по-малко внимание отколкото някое голямо, а двамата сами при всички случаи щяхме да бъдем по-сигурни отколкото под съмнителната закрила на хора, чието присъствие вероятно толкова повече щеше да привлече опасностите, които искахме да избегнем.

Вечерта преди потеглянето ни стояхме много дълго в Джемма, Съвета на старейшините, за да изберем заместничество на Халеф по време на неговото отсъствие. Беше след полунощ, когато отидох в шатрата да си легна. Тъкмо се канех да угася лампата със сусамово масло и ето че входната завеса се отметна и хаджията подаде глава, за да ме попита:

— Сихди, може ли да вляза?

— Разбира се!

Тогава той пристъпи в шатрата, дойде близо до мен, направи тайнствена физиономия и прошепна:

— О, сихди, трябва да ти кажа нещо, на което от удивление до други ден ще клатиш глава!

— С тая работа сигурно ще свърша и по-бързо. Какво имаш да ми кажеш?

— Едвам го нося на устните си, защото е толкова необикновено, че може би ще ме изхвърлиш!

— Не мисля! Моя Халеф не бих изхвърлил.

— Ама то върви против Корана… ох, то върви изобщо против всички обичаи и закони! Аз се уплаших, като го чух. Но можех ли да смажа от бой Ханнех, блаженството на моя живот?

— Не, не е трябвало да го правиш.

— Благодаря ти, сихди! Твоите думи ми дават кураж да ти кажа, че тя има желание още сега да приказва с теб.

— И това те доведе до такава обърканост? През тези седмици аз толкова често разговарях с нея, без при това твоята душа да си е изгубила равновесието. При вас бедуините жената не е такава робиня както в харемите на градските жители.

— Това е вярно, но ти още не познаваш цялата пълнота на нейното желание, което ще разтърси дълбоко обхвата на твоя дух. Ти именно си говорил с нея само през деня и в присъствието на други, а сега тя иска да те има сам… без мен… хамен два часа след полунощ…!!!

Халеф изтръгна думите си на пресекулки и унило.

— И ти й разреши?

— Разбира се! Защо да не й разреша? Не ми е на мен за нея, ами само за теб! Ти ще се почувстваш тежко оскърбен, дето една жена се осмелява да поиска такъв разговор с теб. Ама аз те моля, сихди, събери заради мен всичката си благост и доброта и бъди убеден, че на моята Ханнех и през ум няма да й дойде да добие някое от чувствата ти, които трябва да съхраняваш за твоя бъден харем. Заклевам се в Пророка и неговата брада, че спокойно и безстрашно можеш да идеш при нея. Ти си герой, дързък мъж и често си рискувал своя живот. Искаш ли сега да бъдеш по-малко сербез?

Трябваше да положа най-големи усилия да остана сериозен. Хаджията поставяше необичайната работа направо с главата надолу, като искаше да ми вдъхне кураж за разговор на четири очи с Ханнех, тайната повелителка на племето на хаддедихните.

— Не си прави труд — отвърнах. — Аз и без него съм готов да изпълня твоето и ханнехово желание. Къде е тя? В нейната шатра?

— Не. Хората биха могли да те забележат на път за там или даже да те видят да влизаш. Ханнех, утринната заря в катадневния изток на моята разположеност, напусна дуара вдясно, а ти трябва да тръгнеш наляво. Вие ще вървите там вън пред дуара един към друг и скоро ще се срещнете, без някой от пазачите да забележи. Аз ще се погрижа да не дойдат дотам, където ще се намирате.

Не беше ли тая работа повече от странна? Тук, в дълбокия Ориент, един мюсюлманин ме молеше за таен разговор с жена си и даже обещаваше да ни предпазва от смущения.

Аз духнах, без дума да кажа, свещта, напуснах заедно с него шатрата и продължих после сам, наляво между шатрите, додето оставих бивака зад себе си. После се насочих надясно. Беше времето на новата луна, ала звездите светеха ярко почти колкото лунна светлина. Не мина много и видях Ханнех да се задава. Когато се срещнахме, тя ме погледна от покривалото с големи, сериозни очи и каза:

— Знаех, че ще дойдеш, сихди, и ти благодаря.

— Откликнах на желанието ти с удоволствие.

— Ти си християнин и почиташ също и жената. Аз бих предпочела по-добре да съм мъртва, отколкото да съм заедно с мюсюлманин, който не се казва хаджи Халеф. Но под твоята закрила съм по-сигурна отколкото край мимбара[19] на някоя джамия. Сещаш ли се за какво желая да говоря с теб?

— Подозирам го.

— И защо Халеф не бива да присъства?

— Това също отгатвам.

— Знаех го и ето защо се осмелих да сторя това, което иначе никоя жена някога не бива да предприеме. Аз стоя тук пред Аллах и пред теб. Едно широко и дълбоко море се вълнува в моята душа. Неговите вълни са мислите, които ту искат да ме убият, ту да ме отнесат на твърд бряг. В моето сърце има едно небе, от което греят хиляди звезди И което скоро отново покриват облаци. Звездите искат да ми осветлят истините на Аллах, облаците са съмненията, които не ми позволяват да намеря правия път. В моята вътрешност живее един глас на жалък страх, дето никога не се успокоява. Аз го чувам ден и нощ, наяве и насъне. То крещи за избавление от ужасната мисъл, че жената е само плът от плътта, прах от прахта, една бродеща фигура без дъх и без душа.

Тя си пое дълбоко дъх, издигна ръце и продължи: — О, Аллах, бъди милостив към мен, позволи ми да зная, че в тази бродеща фигура също живее нещо, което има право на твоята любов и милост! Защо само мъжът бива да живее през вечността? Какво е сторила жената, че смъртта трябва да я унищожава изцяло? Толкова често съм се питала за това и така и не съм чула утешителна дума. Сихди, кажи ми истината! Не само аз те питам. В името на всички жени, чийто дух краде ислямът, искам да знам дали действително нямаме душа!

Бях изненадан, защото бях очаквал; наистина, въпроси от тоя характер, но не с такъв душевен изблик. Приличах на човек, пред когото подземните сили неочаквано са изригнали гейзер. Какви ли страхове, надежди и ужаси бяха прорязвали най-дълбокия вътрешен мир на тази жена, че да достигнат крясъците им сега и до моите уши! Аз исках да отговоря другояче, ала на езика ми дойде въпросът:

— Защо се обръщаш към мен, а не към някой друг?

— Защото си християнин, а не мюсюлманин.

— Тогава всъщност не е необходимо да ти казвам нещо, защото ти самата си даде отговора. Ти питаш християнина, понеже мислиш, че не ислямът, а християнството учи истината. С това ти отхвърляш Мохамед и се обръщаш към Иса Бен Мариам[20].

— Това ли правя? Това ли правя наистина, сихди?

— Да.

— В такъв случай ми кажи има ли християнката душа?

— Не само християнката, а всяка жена има душа!

— Хамдулиллах! Говори по-нататък!

— Нашата Свещена книга казва: «Бог създаде човека по образ свой и ги създаде той, един мъж и една жена.» Бог е всемогъщ, всезнаещ и всеведущ. Той е също милостив, състрадателен и извечна доброта. Мъжът трябва да бъде подобие на Божието всемогъщество, жената — подобие на Божията доброта и любов. Ако те двамата са това, тогава те са хора в истинския смисъл, иначе не. Може ли едно същество, което е подобие на Божията любов, да бъде без душа?

— Не, защото тъкмо любовта изисква повече душа от всичко друго на земята.

— Има ли следователно жената душа, или не?

Ханнех ме гледа известно време в лицето, после се свлече бавно на колене, пое си дълбоко дъх и каза задавено:

— Има! О, Аллах, аз имам душа! И ти ме убеди в това с толкова малко думи. Аз се съмнявах и борих през толкова много години, а сега щастието се спусна така внезапно и така сияйно над мен! Аз не съм родена само за мъжа, за да бъда сетне отново нищо. Нали е така, сихди?

Ханнех плачеше от върховно блаженство, когато ми отправи този въпрос.

— Да, така е — поясних. — Както Мария, най-святата от жените, тронува в небето, така също за теб и всички жени, които я следват, стои отворена портата за всички блаженства. Така учи християнството. То учи също, че Христос е дошъл на света, за да не се загубят всички онези, мъже и жени, които вярват в него, а да добият вечния живот.

Ханнех стана, сложи ръка като за клетва на сърцето си и заговори:

— Сихди, вярвам, че и аз имам душа! Днес най-сетне я намерих и никога няма да позволя да ми я отнемат! Ако ислямът поиска да ми я ограби, то ще го отхвърля от себе си и ще отида при Иса Бен Мариам, при когото тя ще е защитена от всички опасности. Вярваш ли, че ще го сторя?

— Вярвам, защото ти вече се намираш при него.

— Да, аз го почитам, защото той е донесъл, както ти често си казвал, на хората любовта от небето. У мене е ясно и светло. Как благодаря на Аллах, задето ми внуши мисълта още днес да говоря с теб! Трябваше да бъда с теб сама, защото в присъствието на други не можех да кажа каквото исках. Сега имам само още едно желание към теб… Халеф, мъжът на моето сърце, също не искаше да вярва, че ние жените имаме души. Дали можеш да отгатнеш защо?

— Струва ми се, че той понякога се плаши от твоята.

— Машаллах! Ти позна! Хаджи Халеф е най-добрият мъж на цялата земя. Той е умен и храбър, ала понякога се нуждае от добър съвет и от глава, която да го принуждава да се вслушва в този съвет. Тъкмо защото аз станах негова съветница и помощница, той започна да подозира, че ние жените също не сме без дух и душа, понеже ако жената съумява да господства над духа на мъжа, то тя не може все пак да е само едно тяло без съдържание. Сега те моля внимателно да му внушиш, че аз съм намерила своята душа, но той няма защо да се бои от нея. Колкото пъти се опитваше да ми я оспори, аз трябваше да я браня от него и тогава той я опознаваше не в нейната голяма доброта и дружелюбие. Мен той ме обича, ала душата ми — не. Сега, когато аз я притежавам с пълно убеждение, тя вече не може да бъде предмет на съмнение. Тя значи винаги ще му показва своя най-чаровен лик, защото аз желая той истински да я обикне. Искаш ли да му кажа това?

— Оо, с най-голямо удоволствие, Ханнех, любима дъще на атеибехите!

— И не говори много за Мохамед с него! Защото тоя фалшив пророк е виновен за вярата на моя Халеф, че само мъжете имат души. Приказвай по-добре с него за Иса Бен Мариам и за Свещената книга на християните! Това ще укрепи неговата памет и неговата любов и няма да го навежда на мисли, които натъжават жената на неговото сърце. Искаш ли да сториш и това?

— Обещавам ти.

— И по-нататък, ти знаеш, че Халеф понякога е по-дързък, отколкото предпазливостта изисква. Не го допускай! Моля те. Жената на един безстрашен мъж е горда с него. Но когато той превърне куража в безразсъдна дързост, гордостта лесно може да бъде последвана от траура. Аз искам да бъда негова жена, а не негова вдовица. Ти нали си убеден, сихди, че ще ми го върнеш?

— Доколкото зависи от мен, той няма да намери причина да заложи ненужно живота си на карта.

— Благодаря ти! Моята благодарност ти принадлежи също и за това, че този път отхвърли молбата му да вземе със себе си Кара Бен Халеф. Моето сърце щеше да се поболее от копнеж по него. Халеф си мислеше, че след като Кара ви придружи навремето срещу беббех-кюрдите, а сега застреля един лъв, ти ще му разрешиш и сега да язди с вас.

— Онези езди бяха много по-кратки от тази, която сега възнамеряваме. Тук вероятно ще има напрежения и лишения, за които младото тяло на твоя син още не е дорасло. Неговото придружителство ще ни бъде повече в пречка, отколкото в подкрепа. Моят отказ следователно си имаше само разумна причина, не ми дължиш благодарност.

— О, сихди, ти изобщо никога не искаш да ти благодарят. Що за различни хора сте вие християните! Кажи, при вас и жените ли са по-добри отколкото при нас?

— Хмм! Навсякъде има добри и зли хора.

— Тогава аз ще се стремя да бъда причислявана от теб към добрите. Сега трябва да тръгвам, защото Халеф, повелителят на моето сърце, може да стане нетърпелив. Още веднъж ти казвам благодаря. Ти ми даде нов, по-прекрасен живот, никога няма да забравя това. Леилтак са’иде! (Лека нощ!)

— Аллах да те пази и съхранява!… Леилтик мубараке. (Лека нощ.)

Ханнех тръгна. Аз гледах след нея, докато изчезна зад шатрите, и мога да кажа, че сега съжалявах, задето бях дошъл и за толкова дълго я бях лишил от нейния Халеф. Каква дълбочина на чувството и същевременно какви детински възприятия! Колко тежко бе лежала върху нея отрицателната присъда на исляма и как се бе борила тя да отхвърли този товар! Колко далеч се намираше тя от безразличието на онези безбройни ориенталки, които търсят съдържанието на своя живот единствено в това да станат физически възможно по-окръглени и тежки в духовната пустота на харема! И каква умна и решителна жена бе станала тая Ханнех! Вярвам, на някои умни европейци нищо не би могло да навреди, ако си имаха за господарка на своето домашно огнище една такава Ханнех.

Такива или подобни бяха размишленията ми, когато се връщах с бавни крачки в дуара. Случи се това, което очаквах: Халеф стоеше при моята шатра. Той ме притегли за ръката към себе си и каза тихо и важно:

— Сихди, чаровната опора на дните от моя живот се върна. Нейните очи сияеха, а гласът й звучеше като песента на бюлбюл[21], когато ме нарече своя добър, обичан Халеф. Тези сладки трели изпълниха сърцето ми с блаженство, защото, откровено ще ти кажа, че тук в дуара има и по-инакви трели. В коя шатра, не е нужно да знаеш. Мисля, че си говорил с Ханнех за мен. Имам ли право?

— Даа, ти също беше споменат веднъж.

— Само един-единствен път?

— Ти единственият човек ли си, за когото може да се говори?

— Не, ама не бих желал моята Ханнех, която е гласът на всички женски достойнства, да приказва за други мъже! Много ми се ще наистина да знам за какво сте беседвали.

— Питай Ханнех!

— Сторих го. Тя каза, че по-късно съм щял да го узная от теб.

— По-късно? Добре! Ще ти го кажа по-късно.

— Защо не сега?

— Ти самият ме уверяваше, че Ханнех винаги има право, значи и този път ще се водим по нейното желание. Искам само да ти кажа, че ти можеш да се гордееш с чаровната господарка на твоята женска шатра. Сега нека спим, защото с утринните зари трябва да сме отново будни.

— О, сихди, защо си толкова мълчалив? Ти не знаеш какво чудовище е само любопитството! Неговото най-голямо блаженство се състои в това така да измъчва своите приятели, че денем да нямат апетит за ядене, а нощем да не намират ни сън, ни спокойствие. Трябва ли наистина да чакам, докато ти решиш да говориш?

— Да.

— Тогава си затвори очите и спи добре! Аз обаче няма да се насладя на благотворността на дрямката, а ще се гърча по постелята като някой дъждовен червей, сграбчен от човката на птица. Лека нощ, сихди!

— Лека нощ, драги Халеф!

Той се отдалечи, а аз отидох в шатрата да си легна.

2. По Тигър

Денят едва-що бе настъпил, когато ме разбуди оживлението в бивака. Хората искаха да ни придружат до реката, за което бяха започнали да правят приготовленията си още отсега. Тъй като този съпровод трябваше да бъде възможно най-тържествен, всички обитатели на бивака се намираха в такава възбуда, че ми бе невъзможно да заспя отново. Затова станах, макар до потеглянето ни да имаше пълни три часа.

Нашето отпътуване още в предобеда беше едно изключение, на което хаддедихните се съгласяваха само заради мен. При мохамеданите времето за потегляне е винаги малко след молитвата на аср, т.е. приблизително три часа подир пладне. На никого не хрумва да вземе под внимание, че тази привичка повече пречи. След Аср винаги минава още дълго време, преди действително да се пристъпи към пътуването. Хората трябва да си вземат още сбогом, още сто неща да си кажат и свършат, биват придружавани на известно разстояние, после отново се сбогуват и когато след това се стъмни, са напреднали само толкова, че щеше да е по-добре да са изчакали до заранта. Сетне правят бивак и ето как мястото на потеглянето и бивакуването са толкова близо едно до друго, че помежду двете има движение още до късно през нощта. Следствие на това хората се събуждат на следното утро късно и до обяд са стигнали толкова далеч, че все едно са пристъпили към пътуването едвам същата утрин. Аз никога не съм се подчинявал на този обичай, станал свещен от привичката и тълковника на Корана, и ето защо често съм изпадал в противоречие с мнението на моите спътници. Халеф сега вече не възразяваше срещу това. А що се отнася до хаддедихните, при тях се радвах на такова уважение, че никой не смееше да ми възрази. Те много вероятно успокояваха мохамеданската си съвест с мисълта, че аз като християнин не съм свързан с техните навици и следователно и на техния шейх, в качеството си на мой придружител, грешката няма да бъде зачетена от Аллах.

Тъй като жените и децата трябваше да останат в бивака, Ханнех беше първата, с която си взех сбогом. Тя имаше сълзи в очите и каза:

— Сихди, знам, че ти не се боиш от никаква опасност и от никой човек. Знам също така, че си най-предпазливият воин. Халеф, напротив, често проявява прибързана дързост. Обещай ми да бъдеш дваж по-предпазлив, когато Халеф се остави да бъде увлечен от своята неустрашимост!

— Обещавам ти — уверих тържествено аз. — Доколкото мога да предвидя, ти няма защо да се страхуваш за него. Ние ще се върнем отново здрави и читави. Аллах йихса-фак! (Аллах да те пази!)

— Твоето завръщане при нас ще бъде като посещение на Пророка. Аллах йефтах ’алек! (Аллах да отвори сърцата на хората!)

Сега казах сбогом на Кара Бен Халеф и Омар Бен Садек. После се сбогувах с болните и всички старци, които не можеха да ни съпроводят, след което бях връхлетян от една тълпа женоря и дечурлига. С Халеф се случи същото. Всеки искаше да чуе някоя приятелска дума от нас. Ние бяхме обсипани по ориенталски обичай с пожелания, напътствия и предупреждения, на които съвсем не им бе тук мястото, а при прекомерно оживеният маниер на тези хора това създаваше такава олелия, та един спокоен немски гражданин като едното нищо можеше да бъде наведен на мисълта, че тук ще избухне метеж и кръв ще се лее.

При това времето си минаваше като в полет и трите часа бяха изтекли като един-единствен, когато най-накрая всички мъже и младежи се събраха на коне вън пред дуара. Ние също възседнахме, застанахме начело и се понесохме после като вихрушка към реката.

Някой да не си помисли, че при тази езда се спазваше права посока, че при това шествие е имало някакъв ред! Множеството от ездачи приличаше по-скоро на някой голям рояк комари, носен от вятъра ту насам, ту натам. Всеки искаше да покаже ездаческото си умение и да надмине другия. Това създаваше бъркотия и сблъсъци, които се предаваха от съсед на съсед и пораждаха преднамерена неразбория. Понякога тя намираше толкова изненадваща развръзка, че дори непознавачът би бил запленен. Същевременно се стреляше и кряскаше колкото шумно бе възможно барутът да гърми и колкото гласовете можеха да кънтят. Че при това конете често напрягаха рязко коленните си стави, че безусловно страдаха, се разбира от само себе си и тази е причината да съм против Ал’аб ел Баруд[22].

При нея често се съсипват най-добрите коне. Те повреждат не само осакатените си стави, но и други части на тялото.

Последицата от това ездаческо изкуство бе, че ни трябваше три пъти повече време от необходимото да достигнем реката. На бедуина обаче, както изобщо на ориенталеца, американското «time is money»[23] е непознато. На брега ни чакаха няколко хаддедихни, които бяха избързали напред с провизиите ни и козите кожи и бяха стъкмили сала. Аз го прегледах и намерих за безпогрешен, така че спокойно можехме да му се поверим заедно с конете. Сега сбогуването се започна отново. Трябваше да се примиря с неотвратимото и се оставих да бъда теглен, бутан, притискан и разтърсван, че чак страх можеше да ме хване за моите здрави крайници. Но както нищо не продължава вечно на тая земя, така и тази проява на любов стигна своя край. Трябваше само на Кара Бен Халеф да кажем още веднъж сбогом. Аз го сторих по спокоен, макар и сърдечен начин. Неговият баща също се постара да не допусне да покаже колко дълбоко го вълнува това сбогуване. Той заля Кара с напътствия, натовари го с хиляди поздрави до Ханнех, «най-нежната майка сред всички майки на бедуински синове», и после можехме най-сетне да се качим на сала и да се заловим за греблата. Конете ни бяха вързани на него още преди туй.

Когато се отблъснахме от брега и последвахме първо бавно, после по-бързо течението, хаддедихните скочиха отново на конете и ни сподириха с изстрели и надалеч отекващи крясъци още на доста голямо разстояние, докато една редица хълмове съвсем близо до водата ги скри от нашите погледи.

— Остани със здраве, Ханнех, най-сияйната светлина от всички светлини на мъжкото щастие! — извика Халеф, като простря ръце назад. — Остани със здраве, Кара Бен Халеф, най-добрият син на всички бащи помежду двете реки! Останете със здраве, хаддедихни, най-храбрите бранници от пустинята Ел Араб до планините на кюрдската страна! О, сихди, аз тръгвам на драга воля с теб, с такова удоволствие, но сбогуването прилича на две дъски, между които са ми пристегнати с бурми гърдите. Трудно е да се издържи.

— Болката скоро ще изчезне, скъпи Халеф, защото ти си мъж — утеших го аз.

— Това е вярно, сихди. Аз съм мъж, ала защото съм мъж, имам жена и син и тъкмо те двамата са дъските, дето ме стискат и ми причиняват болка. Ще ми се нашият сал ей сега да бъде нападнат от вражески воини! Тогава щяхме да бъдем принудени да се отбраняваме и моите мисли бърже-бърже щяха да се върнат при мен от онези, които напуснах. О, сихди, де да можеше да присъстваш, когато заранта след Утринната молитва Ханнех, сравнимата с най-възхитителното от всички ухания на източните и западните страни, дойде при мен, за да си вземе сбогом! Тя ми каза тогава всичко, което имаше да ми съобщи!

— А ти?

— Ами и аз си й казах всичко, защото ти знаеш, че тя всякога има право. Сихди, повярвай ми, ако беше присъствал, то щеше да научиш от мен как да се държиш по-късно, когато притежаваш жена, с която трябва да се разделиш за дълго време. Ама твоето сърце е разпределено по всички страни на земята и нивга няма да закопнее за съжителка на твоята шатра.

Аз не казах нищо срещу това погрешно мнение, толкова повече че реката сега правеше остър завой, при което буйното течение ангажира цялото ни внимание.

През останалото време от днешното плаване забелязах, че Халеф изпитва носталгия. Необичайно за него, той бе мълчалив и вглъбен. Веднъж, когато даваше фураж на конете, той обви ръце около шията на Асил и каза:

— О, арап, о, арап! Ти беше любимецът на моя син и го носеше на гърба си. Де да беше поне Кара тук при нас!

За да разсея Халеф, аз насочих вниманието му към наши по-раншни преживелици, защото минавахме през местности, които навремето бяха станали важни за нас. Той прояви интерес, наистина, към този предмет на разговора, ала не с живостта, която иначе му бе присъща. С какво удоволствие бих видял някое събитие да го наведе на други мисли, но не се случваше нищо. Целият ден не забелязахме никакъв човек освен при Текрит и когато се стъмни, установихме сала до брега недалеч и южно от Имам Дур. Тук имаше едно място, чието естество ни предлагаше сигурност срещу нападение. Конете имаха трева и шума за ядене, а ние се нахвърлихме върху вкусотиите, които Ханнех ни бе опаковала. Като казвам «ние», имам предвид, че Халеф наслага тези неща и аз ядох от тях, а той едва ги докосна. Когато при светлината на огъня, който бяхме запалили, видя как хубаво ми се услажда всичко, той каза:

— Един мъж, който има жена, е съвсем различен от оня, дето си няма. Аз не бих могъл да вкуся и хапка дори да ме гонеше най-голям глад.

— Така ли мислиш? Ако те гонеше глад, навярно щеше да ядеш.

— Не го вярвай, сихди! Когато човек копнее по тези, които е напуснал, даже гладът не му създава апетит. А ако…

Халеф се прекъсна посред изречението, направи физиономия, сякаш се е сетил нещо важно, и после живо додаде:

— Сихди, дойде времето да ми кажеш какво говори с Ханнех, цветето на всички жени.

— Хмм! Аз всъщност исках по-дълго да изчакам.

— Още по-дълго? Как можеш да мислиш така? Искаш да разтеглиш душата ми в такава дължина, че да заприлича на някой размотан канап, който достига от Мосул до Басра? Можеш ли да бъдеш толкова лош, че да преобразиш копнежа ми, приличаш сега на някоя сладкопойна куббара[24], на каркаданн[25], който да ме смаже със своите нозе? Аз те моля да вземеш сърцето си на върха на езика и да го накараш да изрече думите, които искам да чуя!

— Всъщност не му беше още времето на това споделяне, ама понеже не съм от камък, твоят канап ме покърти, а носорогът ти накара душата ми да омекне. Та слушай значи! Най-напред Ханнех ми каза, че ти си най-добрият мъж, додето земята достига.

Той подскочи високо като някоя гумена топка и извика:

— Хамдулиллах! Това се услади на душата ми, както младата трева освежава някоя камила! Додето земята достига, съм най-добрият мъж! Каква дълбочина на разбиране на всичките ми отлични заложби! Сихди, който изрича една такава съответстваща преценка, трябва да има душа!

— Определено! И това е то, което по-нататък трябва да ти кажа. Ханнех заръча да те помоля да не се съмняваш повече в съществуването на нейната душа.

— О, сихди, щом ме счита за най-добрия мъж на земята, нямам нищо против тя да притежава душа. Вярно е… хм, сихди, нали душата е нещо вътрешно? Тя е напъхана в тялото?

— Да.

— Тогава нека си остане затъкната вътре! Има обаче души, които допускат и външно да се видят и чуят, а такива неща аз не обичам!

— Ханнех, изглежда, също го знае, защото ми възложи още едно поръчение.

— Какво?

— Ако повярваш, че има душа, тя щяла да си остане затворена във вътрешността.

— Машаллах! Как се радвам, задето пожела да говори с теб! Ти знаеш, сихди… ама ти не може да го знаеш, защото още не си притежател на женска шатра, но аз ще ти кажа, че когато душата на една жена напусне вътрешността й, то нейното лице приема много опърничави черти, а гласът й става повелителен. И тогава, тъкмо тогава твърди, че все има право! След като ти обаче сега ми носиш тая хубава вест, съм убеден, че при завръщането си и аз също ще имам тук-таме право, а не все двамата. Натовари ли те тя с още нещо?

— Да.

— Кажи ми го! Твоите думи са като слънчеви лъчи, които стоплят даже гърба на крокодил. Готов съм да чуя всичко.

— За мен то не е достатъчно. Това, което имам още да ти кажа, е толкова полезно за теб, че трябва да ми дадеш също думата си винаги да го съблюдаваш.

— Чуй, сихди, настроението на моето сърце в този миг е изпълнено с благодат за теб. Давам ти обещанието, което искаш от мен.

— Добре. Вярвам ти. Ханнех иска винаги да действаш предпазливо.

— Че аз постоянно си го правя! — врече се хаджията.

— Не е вярно.

— Не? Що за твърдение е това! Не беше ли умно от моя страна, че се оставих да бъда избран от теб за приятел и закрилник? И не беше ли много предпазливо от моя страна, дето си подбрах точно жената, която е най-великолепната пъпка по цъфтящото дърво на жените? Мога ли да имам по-добра съпруга от тази най-отлична сред всички майки, притежаващи синове?

— Не. И тъй като ти в тези два избора доказа една толкова голяма предпазливост, то се надявам, че и при други случаи ще проявиш същото внимание. Ако ли не, ще ти припомня думата, която днес ми даде. Понякога ти си малко по-разпален, отколкото се налага.

— Аз? Сихди, ти не ме познаваш! На мен ми се струва, обратно, че много често съм бил твърде студен и муден.

— Тогава ще ти напомня многобройните случаи, когато е трябвало да те смъмрям!

— За което си нямал никаква причина. Трябва ли да обърна страхливо гръб на някоя опасност? Не трябва ли при оскърбление да посегна към силяха и… оо, тук се сещам нещо, аз го взех със себе си.

— Го? Кого или какво имаш предвид?

— При нашите по-раншни пътешествия аз винаги го носех окачен на пояса си. Ще ти го покажа.

Знаех какво имаше предвид Халеф, а именно камшика от хипопотамска кожа, за който винаги толкова бързо се залавяше — от време на време за моя радост, но и също в наш ущърб. Той разгъна един навит на руло каик, измъкна камшика, размаха го във въздуха и продължи:

— Да, това е той, водачът на уважението, бащата на послушанието, дарителят на ударите! Него трябваше аз непременно да взема. Когато нито думи, нито знаци помагат, той е посредникът между моето доброжелателство и гърба на зложелателя. Онова, което никаква молба и никаква заповед не постига, е свършвано от сладкото съзнание за притежаването на кожа, която се разпуква под милувките на тоя курбач.

— Увий си го пак, Халеф! Ще го употребяваш само тогава, когато ти дам заповед за това!

— Сихди, по тоя въпрос още ще говорим.

— Не! И Ханнех е на същото мнение.

— И мнения ли е имала тя, когато е приказвала с теб? Виж, сихди, когато жените още са нямали души…

— Стига! Те винаги са имали такива.

— Чуй, това ти все пак не можеш да знаеш. Едва когато и ти се сдобиеш с някоя прелестна господарка на твоето сърце, ще ти разреша…

— Драги Халеф, та аз си имам! — уверих аз, прекъсвайки го.

Той отстъпи две крачки назад, поприведе се, погледна ме — аз седях до огъня — смаяно в лицето и попита:

— Какво… какво… имаш… ти?

— Една притежателка на моето сърце.

Тогава дребосъкът изтърва от объркване камшика и извика:

— Не може да бъде! Ти да имаш… да имаш умението да притежаваш водителка на твоя живот?

— Че защо не?

— Сихди, позволи да седна! Вестта за твоята така съвсем неочаквана жена ми подкоси коленете, чувствам ги да треперят.

Той седна, заоглежда ме удивено от главата до краката, стъкми най-сериозната от своите физиономии, после се изкикоти гръмко и каза:

— Аллах да ме пази! Това е само шега!

— Сериозно е, драги Халеф. Виж този пръстен без камък! Такива халки носят само онези християни, които имат жени.

— В името на Аллах! Това е вярно, сещам се. Та нали често съм виждал франкове с такива Хаватим ес сидже[26]. Ти… значи имаш жена, наистина жена, истинска жена?

— Да.

— Която е при теб в твоята шатра?

— Да.

— Сихди, нека си взема сулука! Кажи ми, спя ли аз… сънувам ли! Иде ми горчиво да се разрева!

— Защо? Аз мисля, че по-скоро би трябвало да се радваш.

— Да се радвам? Кажи, обичаш ли я?

— С цялото си сърце.

— Ами как можеш, след като цялото ти сърце принадлежи на тая ненадейна, неподозирана жена, да обичаш също и мен, твоя Халеф, най-добрия и верния от твоите спътници?

— Аз те обичам все още точно така както преди.

— Това не е вярно! Твоето сърце вече не съществува. Та нали ти самият каза, че принадлежало на тая съвсем нежелана душа! Аз не искам нищо да чуя за нея! Тя ме лиши от твоето сърце, от твоето приятелство, от теб самия. Аз и за теб повече хич нищо не искам да зная.

Халеф стана и се отдалечи. При реката спря и се вторачи къде разгневено, къде с тъга във водата. Добрият Халеф изпитваше ревност. Аз не казах нито дума, защото го познавах. И правилно, след известно време той се върна бавно, въздъхна дълбоко и проплака:

— По този начин да бъда напуснат от теб, от теб, за когото бих дал живота си, без да се замисля! С тая жена ти нанесе смъртоносен удар на най-вярното приятелство. Аз исках да яздя с теб към Персия, ама сега се връщам!

Бях заставен да се усмихна, а бях все пак дълбоко затрогнат.

— Скъпи Халеф — казах, — ти беше ли ми приятел, когато навремето взе Ханнех за жена?

— Да — въздъхна той.

— Остана ли ми приятел?

— Да.

— Така е и при мен.

— Не. При теб сега е другояче, сихди. Ти познаваше Ханнех, отблясъка на всички утринни и вечерни зари, която стана моя жена. Какво обаче знам аз за господарката на твоето блаженство? Виждал ли съм я? Прекарвала ли е тя пред мен вашите стада? Бил ли съм неин гост, за да ям кускусу от ръката й? Къде съм видял нейната снага, къде съм чул стъпките й или ми е било позволено да водя за повода камилата, на която тя седи? Аз дори и не съм подозирал и сега ме сграбчи такъв ужас, сякаш тя е станала не твоя, а моя жена.

— За толкова зла и омразна ли я считаш?

— Може ли тя да бъде по-добра и по-красива от Ханнех?

— Не. Но е подобно на нея.

— Това искам да ти пожелая.

— Или мислиш, че трябваше да те повикам в Алмания, за да ми избереш булка измежду дъщерите на страната?

— Не. Това не мога да изисквам от теб. Остави ме да ям и да поразмисля! Моята мъка по домашното огнище, дето ми беше отнела глада, се свърши. Искам да ям кебаб[27], кебаб, приготвен от Ханнех, която също ще се уплаши, като чуе, че по толкова неочакван начин си станал притежател на харем.

Халеф се хранеше неспокойно, с маниера на човек, чиито мисли са заети някъде другаде. След известно време той каза:

— Признай, че заради тази жена си имал нечиста съвест!

— Не знам нищо такова.

— Напротив! Защо досега мълча за нея? Защо едвам сега заговори за тая работа? Това си е все пак тайно задомената нечиста съвест!

— Тайно ли е всичко, което твоите хаддедихни не знаят? Мъжът не бива нито за своя, нито за някой друг харем да говори. Това ти добре знаеш, драги Халеф.

— Зная го. Прощавай, сихди, имаш право.

Той продължи да яде и след малко се осведоми:

— Ти доволен ли си от нея?

— Много! — възхвалих аз.

Следващите въпроси също бяха зададени през кратки паузи.

— Като Моята Ханнех ли е млада и красива?

— Да.

— Хамдулиллах! Това ме успокоява. Аз бих гледал със задоволство всяка грозна, стара жена, на когото и да е тя, но само не на мен и на теб. А виждал ли си я, преди да стане твоя жена?

— Да. В Запада сгледата не е забранена. Така хората се опознават добре, преди да се вземат.

— Аллах керим! Това ми харесва. Тя дребна ли е на височина?

— Не.

— А има ли големи стъпала и силни юмруци?

— Халеф! Какъв вкус очакваш от мен?

— Ако само питам, не е нужно в действителност тя да го има. А очите й?

— Са като мухмал[28], тъмнокафяви.

— Тя обича ли те, сихди?

— Не по-малко отколкото аз нея.

— Това бих я и посъветвал! Иначе щях да й забраня да пристъпи в моя дуар! И кажи, сихди, има ли душа?

— Нейната душа прилича на тази на твоята Ханнех.

— О, горко! Клетият сихди! И тогава сигурно има също и… мнения?

— Дори задължително трябва да ги има.

— И тогава… тогава и ти навярно имаш право все когато тя има право?

— Не.

— Аллах да се смили над вас! В такъв случай двамата сте постоянно неправи?

— О, не. Още никой от двама ни не е бил някога сам неправ или сам прав.

— Това е невъзможно, сихди. Вярно, откак жените също имат души, искат те…

— Зарежи това, Халеф! — прекъснах го аз. — Ако някоя жена не притежава душа, то за нейния мъж щеше да е по-добре никога да не се бе запознавал с нея. Повярвай ми!

— Ами ако пък душата на жената е толкова неспокойна, че…

— Тогава мъжът трябва да е толкова по-спокоен. Това създава уважение и благоговение у жената.

Тук дребосъкът бързо вметна:

— Това е много вярно, сихди! Аз също съм винаги спокоен. Ето, затова си забелязал сигурно благоговението, което Ханнех посвещава на своя повелител. Как се нарича изворът на твоето земно блаженство?

— Според вашия начин на изразяване се нарича Еммех[29].

— Че то няма никакъв смисъл!

— В нашия език това име означава същото, каквото при вас би говорило името Шатирех[30].

— Това ме радва извънредно много, сихди! Така благосъстоянието на твоята шатра ще се увеличава дори когато ти отсъстваш от племето си. Твоята Еммех ще прави от млякото на камилите масло, ще суче въжета от палмови влакна и ще сплита хасъри. Ще обмазва ласкат[31] за болните кончета и ще стрива дурра[32] в каменни хромели. Бих желал също още да знам дали говори само арабски, или може също и турски.

— Нито един от двата.

— Аллах! Какво говори тя всъщност?

— Езика на моето отечество.

— Ами когато отиде, да речем, на посещение в друг харем?

— Всички тамошни жени говорят езика на моята страна.

— Но не персийски, кюрдски?

— Не.

— О, горко! Колко много по-умни са тогава нашите жени! Те разбират от всичките тия езици много думи! И особено моята Ханнех, когато трябва да се говори, успява да постигне удивителни неща.

— Драги Халеф! Нашите жени въпреки това умеят малко повече от вашите. Ще ти го разясня при подходящ случай. Сега, мисля, достатъчно говорихме за моя харем.

— Тогава ми разреши бърже само още едно. Може ли тя да щави кожи и да точи ножове?

— Не.

— Тогава това ми е предостатъчно, моята Ханнех може повече, много повече! А и то си е съвсем естествено, защото твоята Еммех си няма Халеф, от когото да учи всичко. Откога всъщност ти е тя жена?

— От почти четири години.

— Машаллах! И не беше ли тя на друго мнение, когато й каза, че искаш да идеш до Персия?

— Тя ме помоли действително да остана при нея, но когато й изтъкнах с любвеобилно спокойствие причините си…

— Тогава при нея са се появили уважението и благоговението, за които преди малко говорихме, и които ми посвещава и моята Ханнех, най-разбраната от всички разбрани жени, нали? Сихди, дето Еммех ти е дала разрешение да яздиш до мен, ме помирява с твоя харем. С тия думи аз ти давам одобрението си и даже съм готов, когато дойде времето на моя син и ти имаш тогава една дъщеря, да му я дадеш за жена. Така тя ще стане истинска хаддедихнка и ще може да живее по-щастливо и волно отколкото сред вашите шатри, които са съградени от камъни. Ти виждаш значи, че вече не ти се гневя. Нека отново бъдем приятели, каквито си бяхме преди туй!

Милият дребосък беше сериозно убеден, че с предложението си ми бе дал едно блестящо доказателство за своята благосклонност. На мен неми и хрумна да осветля това предложение и от моя гледна точка, защото той принадлежеше към хората, с които заради тяхното прекалено живо чувство за чест трябва да се отнасяш предпазливо. Той сега даже ми беше дал категорично ясното си съгласие за моя брак. Повече скромният писач на пътеписи май не можеше да изисква от шейха на хаддедихните.

3. Бащата на подправките

На другото утро спуснахме своевременно сала по вода, за да продължим пътуването. То протичаше без опасности. Враждебните на хаддедихните племена сега през пролетта се бяха изтеглили във вътрешността на Джезирех[33].

Това бе причината да стигнем без някое заслужаващо споменаване събитие до областта, където Шатт ил Адхем се влива в Тигър.

Голямата река бе издълбала в брега срещу устието на своя приток една дълга, все повече стесняваща се бухта, обрамчена по периферията с гъст храсталак — обстоятелство, което ни даде основание да вкараме сала в това врязване, макар да не беше още тъмно, за да пренощуваме там. С гребла и пръти закарахме келлека до най-отзад, закрепихме го здраво към брега, отведохме конете на сушата, а после пренесохме и всичко друго, което се намираше на сала. Понеже видяхме, че наблизо не пребивава никакво човешко същество, яхнахме животните и галопирахме едно порядъчно разстояние навътре в страната. Те имаха нужда от такова движение. Като се върнахме отново при реката, ние ги пуснахме да пасат и насъбрахме сухи дърва за огъня през нощта. После се заехме с вечерята.

До вечерта имаше може би още четвърт час, понеже слънцето беше вече залязло, а здрачът по онези райони е с кратка продължителност. Тогава видяхме от другата страна на Тигър да се появява един сал, който бе отнесен от талазите на Адхем в главната река. На келлека — беше по-малък от нашия — се намираха трима мъже. Двамата движеха веслата. Третият седеше без занимание в средата на сала. Агнешките гугли, покриващи главите им, даваха да се предположи, че тези хора са персийци.

— Гледай, сихди — каза Халеф, — тези хора са ирански шиити, които са дошли през планините, и в Тазе Кхурматлъ са си построили сал. Аллах! Виждаш ли, че се насочват насам към нас?

— За съжаление! Те са на същото мнение като нас, че този залив отлично подхожда за нощен бивак.

— Ще изтърпим ли тези птици да се загнездят тук?

— Това място наша собственост ли е?

— Не, но ние дойдохме тук преди тях, а който пръв пристъпи шатрата, пръв получава ядене, гласи поговорката.

— Тая поговорка тук не важи. Ние се намираме под открито небе и даже имаме задължението, ако дойдат при нас, да проявим гостоприемство към тях.

— Това не ми е приятно, тъй като аз не им се доверявам, сихди!

— Защо?

— Защото тези хора са поели от Билад ел Аджам[34] насам по един толкова необичаен път. Защо не са следвали керванския път? Защо са избрали посока, при която се нуждаят първо от коне, след това от сал и после отново от коне? Къде са животните, с които са дошли през планините? Те сигурно са ги оставили горе край реката и ще трябва по-късно да си купят други. Това е загуба, на която човек може да се реши по причини, които възбуждат моето подозрение. Когато един персиец избира Адхем, за да дойде в Джезирех, то той със сигурност крои нещо, което не всички бива да знаят, или пък е извършил нещо в неговата страна, което го принуждава да избере пътя на скритостта. Нямам ли право?

— Съгласен съм с теб. Но това не е повод да ги отпратим неприятелски, ако поискат да се присъединят към нас. Впрочем скоро ще се стъмни и дори те да пристъпят тук, в залива, се пита дали ще ни забележат.

Персийците се намираха сега по средата на голямата река и напрежението, с което работеха срещу нейния пад, показваше, че искат да пристанат отсам. Нашето бивачно място бе скрито за тях от шубрака. Бухтата беше може би двеста крачки дълга и тъй като сенките на вечерта вече започваха да полягат върху нас, то сметнах за вероятно, че новите пришълци ще спрат в предната част на нашия удобен пристан, а не отзад, където се намирахме ние. Навлизането им беше по-трудно отколкото за нас, защото трябваше да гребат напреки силното течение, а когато стигнаха накрая спокойните води, вече се беше стъмнило толкова, че не можехме да ги различаваме.

Ослушвахме се, но не чувахме нищо. Когато мина четвърт час, можехме да бъдем убедени, че моето предположение се е потвърдило — персите бяха спрели по-навън от брега.

— Сихди — каза Халеф, — кой ти е мислил, че още днес ще започне за нас животът на пущинака? Аз ще ти покажа, че все още не съм забравил това, което съм научил от теб. Ще се отправя към тези мъже, за да видя какво правят.

— Това ще сторя аз. В промъкването съм по-обигран от теб.

— Сихди, да ме посрамиш ли искаш?

— Стига! Спомни си какво те посъветва Ханнех: не бъди прибързан! Преди да предприемеш нещо такова, трябва първо отново да те обуча. Мисля, че би имал неблагоразумието да потеглиш още сега.

— По каква причина би могло да се нарече това неблагоразумно?

— Големината на залива ти е известна. От колко време се нуждаеш да го обследваш при тоя гъст храсталак? До заранта! Преди да се захванеш с тая работа, трябва поне приблизително да знаеш къде се намират персийците.

— Че как бих могъл предварително да го знам?

— Драги Халеф, ето че виждаш колко много можеш да разчиташ на острия си ум. Персийците нали са мохамедани?

— Да, макар само шиити, за които синовете на Али стоят кажи-речи по-високо от Мохамед, Пророка.

— Те трябва да изрекат сега две молитви, а именно Могреб, Молитвата на смрачаването, и после Аша, когато е станало напълно тъмно. Те приемат, че тук са сами, и следователно ще се молят високо, което ние ще чуем.

— Сихди, вярно е, за това не помислих!

— Слушай!

— Те започнаха Могреб.

— И преди да я свършат, аз ще съм зад тях. Ти ще останеш тук и ще наглеждаш конете!

Тръгнах. Храстите образуваха една немного широка ивица, която опасваше брега. Като се придвижвах покрай външната й страна, аз напредвах по-бързо, отколкото ако бях пълзял през храсталака. Приближавах бързо към гласовете и се намерих в гръб на богомолците, когато прозвучаха последните възгласи:

— Слава на Аллах! Възхвала на неговото достойнство! Няма друг бог освен него! Аллах е превелик! Аллах е превелик и възслава на Аллах в обилие!

След това чух един глас да казва:

— Сега запалете огъня! После ще измолим Аша и след нея ще ядем.

Могреб трябва всъщност да се изрича веднага щом слънцето изчезне. Персийците бяха закъснели, защото бяха използвали последния дневен светлик за събиране на дърва. Това е позволено. Докато човек не бива да започне никоя молитва преди предписаното време, не е забранено да се отложи богослужението за късо време, в случай че са налице уважителни причини.

През храстите, зад които стоях, видях близо до водата да пламва огън, а после — бяха минали няколко минути — чух Нощната молитва. Това ми даде възможност да залегна и да се заприбутвам напред между храстите. Шумът, който причинявах, бе заглушаван от високите гласове на тримата. Там, където върху земята падаше последната сянка, спрях.

Видях сала да лежи до брега. На него не се намираше нищо, защото персите бяха без всякакъв багаж. Те бяха седнали при огъня. Двамата от тях бяха във всеки случай обикновени хора, които очите ми можеха бързо да отминат. Третият обаче прикова моето внимание. Не че се различаваше от другите с по-добро облекло, не, защото единственото преимущество, което имаше пред тях в това отношение, се състоеше във факта, че те носеха обикновени керман-пояси, докато той бе увил около кръста си кашмирено сукно. Но неговата персона много се отличаваше от техните.

Това набраздено, до тъмно загоряло лице с ниско чело, дълъг, остър и тънък нос, чиито ноздри непрестанно потрепваха, обърнати нагоре, нашироко изтеглени устни, мощно развита брадичка, малки, остри очи, замрежени с червени капиляри, неспокойни, създаваха у мен впечатление за безогледност, съчетана с голямо лукавство. Това впечатление само се подсилваше от гъстия, тънък мустак, чиито краища висяха вкоравено надолу като оцветени в черно ледени висулки. Неговите черти говореха за животински инстинкти и ако е истина, че само откритият поглед на мъжа издава смелост, то този персиец трябваше да е страхливец. Един опасен човек, безогледен и страхлив, така си помислих, а когато на очи ми се набиха неговите ръце, дълги, кокалести, с кукести нокти, чиито показалци кажи-речи стърчаха над средните пръсти, бях убеден, че с тази преценка съм нацелил вярното. Лицето, гласът, походката, стойката, държането на един човек могат да измамят, ала ръката — никога. Аз бях развил в това отношение, опирайки се на дълъг опит и грижливи съпоставки, една интуиция, на която можех да се осланям. Ръката на човек е най-точното отражение на неговата душевност. На нея й е невъзможно да прикрие и най-малко неговите мисли и чувства. Тя е инструментът на духа и душата, а всеки инструмент позволява без заблуда да се извлекат заключения за майстора.

Тримата мъже бяха въоръжени с дълги пушки, ножове и пищови. Сега се хранеха. Оскъдната им вечеря се състоеше от спитена дугх[35] и познатия лепен хляб, който води името си от това, че неговото палачинкоподобно тесто се залепва здраво по страничните стени на малката, своеобразно оформена пещ и после тя се затваря. Веднага щом падне от стената, се вади.

По време на яденето не бе изговорена нито дума. Сетне злокобният извади някакъв пергамент от джоба, приближи го до огъня, за да го прочете, прибра го пак и каза:

— Ако пристигнем в удобно време, вашият дял ще възлиза на сто тумана[36]. Пресметнах го преди малко по време на пътуването. Достатъчно ли ви е?

Малките му очички се отправиха към двамата с особен, пронизващо дебнещ поглед. Те помълчаха известно време, после единият отговори, връщайки му подобен поглед:

— В името на Хюсеин, който бе заклан при Куфа от сунитски ръце, ние щяхме да сме навярно доволни, ако сумата не беше все пак твърде малка. Откак ти стана Педер-и-Бахарат[37], печелим десет пъти повече от по-рано. Ама ти ни изчисли, че някой си друг печели хиляда пъти повече.

— Да. И каквото съм изчислил, си отговаря. Ти казваш, о, Афтаб, че съм бил станал Педер-и-Бахарат. Е, да, титла получих, ама не и същината. Вие бихте могли всъщност да ме наричате само Силл-и-Сеферан[38] и макар в действителност да съм само този, можете при мен да съберете богатства, докато по-рано припечелвахте колкото едва-едва да утолите глада си. Аз съм този, който изнамери идеята покрай сеферана да се употребява и осфур[39]. До днес това ни докара вече хиляди тумани и ще ни донесе още много хиляди. Защо бях определен за всички бахарат, а получавам все пак само сеферан? Трябва ли да търпя това? И трябва ли да го допускате вие, които сте мои подчинени и ще получавате повече, ако аз печеля повече? Знаете ли за кого работим и за кого рискуваме живота си? Дето нищо не върши и все пак си живее изискано като Кимбле-и-Алем[40]?

— Знаем — заяви Афтаб.

— Виждал ли си го някога?

— Не — изръмжа Афтаб.

— Защо залагате тогава всеки ден живота си на карта? От Фелек ул ефлак[41] ли произхожда, че е твърде горд да ви се покаже? Не съм ли аз постоянно при вас? Не деля ли всички опасности с моите подчинени? Кого трябва в такъв случай да обичате и уважавате повече, мен или него? Кого трябва да дарявате с повече доверие? Казвам ви, вие щяхте всяка година да прибирате повече хиляди туман от стотиците сега, ако аз бях на мястото на вашия Емир-и-Силлан[42]!

— Това ти вече често си ни обяснявал и ние го вярваме.

— Аз и на много други вече съм го обяснявал и всички те го вярват. Неговото време дойде. Над главата му вече е надвиснал шемширът[43]. Аз говорих с неколцина други педеран[44] и съм сигурен, че в подходящия миг няма да се отдръпнат. Ние знаем, че под дрехата си той винаги носи сире[45], ама моят гулухле[46] със сигурност ще мине през нея!

Настъпи пауза. Педер-и-Бахарат потъна в мрачни мисли, а и другите двама бяха приковали замислени погледи в земята. Аз често съм се промъквал до хора, но рядко съм подслушвал толкова тайнствен разговор.

Педер-и-Бахарат — Баща на подправките… Силл-и-Сеферан — Сянка на шафрана… Емир-и-Силлан — Княз на Сенките! Това бяха във всеки случай имена, които си имаха определено значение. Но какво ли? Княз на Сенките! Кои бяха Сенките? Много вероятно хора, както заключих от окончанието за множествено число «ан», което се употребява почти само за лица, докато иначе се следва окончанието «ха». Но що за хора бяха те и защо биваха наричани Силлан — Сенки? Някакъв ранг ли означаваше изразът «Княз на Сенките»? Ако ли да, тогава и «Сянка на шафрана» и «Баща на подправките» навярно бяха степенни чинове. Изглежда, се касаеше за началници и подчинени и както за мен всичко това бе една тайна, така тук вероятно ставаше въпрос изобщо за някаква тайна корпорация, която трябва да се боеше от светлината на деня.

Реката, край която сега се намирах, е била владяна някога от древните вавилонци и асирийци, докато мидийци и перси сложили край на тяхното господство. Ако старият деен Хамурапи, храбрият Тукулти-Адар I, мидийският Киаксарес и Ахеменде Кир станеха от гробовете си и седнеха сега при мен да си споделят дипломатическите тайни, техният разговор вероятно щеше да ми е по-разбираем от това, което бях чул от тримата новоперсийци. Но щеше да стане и още по-заплетено, защото предводителят започна отново:

— Над какво размишлявате? Навярно над това, което ви казах?

— Да — отговори Афтаб. — Ние сме готови да застанем до теб. Сербасът[47] не може да спечели сражение, ако не вижда сахиб менсеба[48], комуто е длъжен да се подчинява. Така също и нашият повелител не бива да бъде някакво невидимо същество, на което нашият живот принадлежи, макар да не ни се показва. Ние сме разговаряли с другите Силлан по тоя въпрос и те са на същото мнение. Кажи ни само какво трябва да сторим!

— Значи мога да разчитам на вас?

— Да. Ти подхвърли, че сабята вече е надвиснала над главата на Емир-и-Силлан. Известно ли ти е времето и мястото?

— Да.

— Ние може ли да го узнаем?

— Ще ви го кажа, защото ви познавам като мълчаливи мъже. Нали знаете, че на всеки Дюшембе-и-Меваджиб[49] всички педераи се събират в руините на Меджме-и-Йехуди[50], за да получат неговите заповеди и му дадат отчет. В нея нощ, ако ми се удаде, аз ще другите…

Той спря по средата, защото отекна изстрел, и то от посоката, където знаех, че се намира Халеф. Уплаших се, защото той можеше да е в опасност, иначе нямаше да стреля. Налагаше се бързо да му се притека на помощ. И тогава ми помогна страхът на персийците. Като чуха изстрела, те скочиха, грабнаха кремъклийките си и се втурнаха в храсталака, за да се скрият от стрелящия враг. Неизбежното при това пукане на храстите ми даде възможност незабелязано да напусна моето скривалище. Хукнах зад шубраците към бивачното ни място. Там видях Халеф да стои с вдигната пушка, която насочи към мен, когато ме забеляза.

— Внимавай, Халеф! — предупредих полугласно. — Аз съм. Ти ли стреля?

— Да.

— Защо? По кого?

— По един лъв, сихди. Промъкваше се дебнешката, за да излапа твоя Асил бен Рих.

— Глупости!

— Не са глупости. Ясно го видях. Лъв беше, истински лъв.

Бе възможно Халеф да не се е измамил, персийският лъв понякога сбърква пътя си към Джезирех. Извадих кибрита от джоба, за да запаля бързо огъня, за който бяхме приготвили изсъхнала трева. Огънят трябваше да развали желанието на лъва за връщане. Щяхме да насочим вниманието на персийците към нас, но това ми беше безразлично.

Когато високо лумналите пламъци осветиха мястото, накарах Халеф да ми каже къде е видял животното. Той ми посочи и рече важно:

— Ей там се прокрадваше. Като ме съгледа, спря. Беше голям, мощен Абу ер Рад[51]. Дадох му аз куршума и той повече не се мярна. Улучих го, знам си точно. Той отпътува със страх и ужас от тоя свят, защото там, където стои Хаджи Халеф Омар, и най-силният лъв не устоява.

Аз взех тежкия мечкоубиец готов за стрелба и се отдалечих предпазливо в същата посока. След приблизително четирийсет крачки можах да се убедя, че Халеф не се е заблудил. Той действително беше улучил… ама какво! Повиках го. Той тръгна насам и попита още отдалеч:

— За какво съм ти, сихди? Виждаш ли нещо?

— Да. Тук лежи добичето.

— Значи съм уцелил?

— То е съвсем безжизнено!

— Хамдулиллах! Аз поразих Джедд ел Исман[52], ужасния удушвач на стадата. Моята слава ще се разнесе из всички шатри и по всички биваци ще се възпяват моите почести!

— Не ликувай преждевременно! Това не е Той, а Тя.

— Лъвица?

— Не. Това, което си застрелял, не е Абу ер Рад, а Омм ерс Санне[53]. Тя е била гладна и е дошла да проси, ама ти си проявил безсърдечието да й дадеш куршум вместо месо.

Халеф стигна до мен и видя лежащото животно.

— Хиена! — извика засрамен. — Дано Аллах забрави този ден! Как е могло това животно да се представи за лъв? Нека Мохамед, Пророка на пророците, сграбчи душата на тая хиена и да обрече лъжкинята на онова кьоше от пъкъла, където вонята е най-отвратителна!

— Не тя, а очите ти са те измамили. През нощта всичко изглежда по-голямо.

— Харам! (Много жалко!) Сега гласовете, на които се възрадвах, ще мълчат във всички шатри и биваци.

— Не. Те няма да мълчат, а ще разнесат възхвалата на големия герой, който не си плюе на петите, когато сметне някоя хиена за лъв.

— И да ми се подиграваш още ли искаш, сихди? Това увеличава дълбочината на моята душевна мъка. Аз исках да бъда герой, а се превърнах в седло, на което твоят присмех тръгна на езда. Моите синове ще ме окайват, а дъщерите ми ще ме оплакват. Внуците ми ще клатят удивено глава, а потомците на моите внуци ще забулват пред мен лица! Аз щях като едното нищо да се застрелям, ако това не си беше самоубийство! Ама ти зарежи хапливата си реч и помисли, че и на теб може да се случи да застреляш някой лъв, който само за да те ядоса, се е преобразил в Майка на вонята!

— Не, такова нещо не си мисля, драги Халеф, защото знам това, което ти май не знаеш, че тъмнилото на нощта уголемява всички предмети. Ако ти и по-нататък забравяш да вземаш под внимание този факт, очите ти накрая ще вземат някой гущер колкото пръст за крокодил!

— Как можеш да ми замеряш главата с крокодили? Толкова тежко ли те оскърби заблудата на моите очи, та не си в състояние да ми простиш?

— За оскърбление не може и дума да става. Но ти извърши грешка, която ме върна при теб тъкмо когато разговорът на персийците беше възбудил във висша степен моето внимание.

— Аллах! Съжалявам! Кои и какви бяха те? За какво говореха?

— За да го чуеш, не трябваше да прекъсваш разговора им с нещастния си изстрел. Ще изключа обстоятелството, че сега вниманието им е привлечено към нас. Но със своята прибързаност, която Ханнех ти забрани, ти ми попречи да проникна в една тайна, чието познаване вероятно щеше да бъде от важност при пътуването ни из Персия. А сега да се връщаме при огъня. Трябва да сложим дърва, иначе ще угасне!

— Няма ли да е по-добре заради персийците да го загасим, че да не ни намерят?

— Не. Сега те знаят, че тук има някой, и трябва също да узнаят, че това са хора, от които няма защо да се страхуват. Нека им го покажем.

— И ти мислиш, че те ще дойдат при нас?

— При всички случаи. Хората даже ще употребят най-голяма предпазливост и първо тайно ще ни наблюдават, ала като забележат, че сме само двама души, безгрижно ще ни се покажат. Според тяхното държание ще съобразим нашето. Сега нека говорим за нещо безразлично, защото е възможно вече да са наблизо. Когато ги усетя, ще ти дам знак, като събера ръце.

Седнахме при огъня — аз с гръб към храсталака, Халеф срещу мен. Не мина много и аз му дадох знака. Знаех, че някой се намира в храсталака зад мен. Не бях го видял, нито го бях чул. Беше онова странно чувство, онова неопределимо шесто чувство, което при уестмана е развито до острота, сравнима със зрението и слуха. То е по-скоро предчувствие, отколкото възприятие и все пак си е своего рода чувство, защото от стоящия отзад перс към мен сякаш преминаваше някакъв флуид, подобен на този, свързващ даден миризлив предмет с обонятелните органи на човека.

Ние си бъбрехме непринудено, като че не подозирахме близостта на подслушвача, ала аз бях избрал тема на разговор, недопускаща да се отгатне нещо за нашите личности и намерения. Ето защо мъжът слуша известно време, без нищо да узнае. Това го направи нетърпелив и го измъкна от неговото скривалище. Той излезе от храсталака, изправи се пред нас и ни запита по начин, сякаш беше повелителят на това място:

— Кои сте вие и какво дирите тук?

Очаквайки, че ще се изненадаме, той приглади самодоволно вкоравените мустакови висулки и ни загледа. Понеже мълчахме, оня ни се сопна:

— Защо не отговаряте? Да не сте слепи и глухи?

Тогава аз отвърнах:

— Ние действително сме слепи и глухи, но само за хора, които ни дават повод да не им обръщаме внимание.

— Да не би да имаш предвид мен?

— Да. Твоето държане не е на човек, когото да почетеш.

— Ефсус! (Аха, колко жалко!) За вас аз значи съм мъж, който не съществува?

— Не би трябвало да съществува — поправих го. — Ако аз въпреки всичко благоволявам да говоря с теб, то с това ти давам доказателство, че съм забелязал присъствието ти.

— Каква любезност и доброта! Колко съм ти благодарен, задето си толкова милостив изобщо да забележиш присъствието ми! А досега аз се смятах за мъж, който от всекиго, колкото и високо да стои, бива не само забелязван, но и вежливо зачитан!

Той се изсмя развеселено и попита:

— Навярно имаш предвид, че трябваше да ви поздравя?

— Като питаш за поздравяването, доказваш, че са ти непознати и най-елементарните правила на добрите маниери.

Тогава оня кръстоса ръце на гърдите, направи ми един дълбок поклон и каза присмехулно:

— Понеже ти, види се, си много знатен господар, искам незабавно да наваксам каквото съм пропуснал. Та значи, Есселям ’алейкум!

Аз само кимнах, и то с физиономия, сякаш не съм забелязал неговата ирония. Той продължи:

— Това, изглежда, все още не ти е достатъчно. Така че аз те моля за милостивото разрешение да прибавя: Ехвал-и-шериф? (Как е светлейшето ти здравословно състояние?)

Тогава аз възприех тона на училищен наставник, даващ похвала на някой ученик, и казах:

— Това поне донякъде беше добре. Ако имаш щастието по-честичко да влизаш в досег с възпитани хора, не считам за невъзможно поне спрямо обикновените хора да се научиш да се държиш както трябва. Вярно, маниерите спрямо високопоставени особи ти никога няма да можеш да усвоиш.

— Би джанем (В името на душата ми), такова нещо още никой не ми е казвал! — кипна оня.

— Бъди радостен тогава, че аз ти го казвам! Човек, който съзнава своите грешки, вече е сторил първата крачка към подобрението, а ти, изглежда, си мъж, който по отношение общуването с други има още много да учи.

— Машаллах! В такъв случай излиза, че някое добро чудо ме е докарало тук от Персия и срещнало с теб, за да получа възможност да попълня с твоя помощ недостатъчното си възпитание. Аз се улавям с голяма радост за тази възможност и ето защо ще седна при тебе.

Той вече подгъваше колене, за да седне по турски до нас. Тогава аз бързо го отклоних:

— Стой! Това ще е нова грешка спрямо учтивостта. Аз поканих ли те да ни правиш компания?

— Не. Но се надявам, че нямаш нищо против, защото инак ти ще си този, на когото липсва учтивостта, дето трябвало да я уча от теб.

— Напълно вярно. Само че човек не кани хора, които не познава. Ние бяхме по-напред от теб тук и ето защо ти си задължен да ни кажеш кой и какъв си. Тогава ще реша дали твоето присъствие ще е приятно за нас.

— Беда! Ти трябва да си някой много високопоставен господар, свикнал да говори само в заповедна форма. Аз те моля за голямото милосърдие да бъда облъхнат от духа на твоята уста. Чувал ли си някога името Касим мирза?

— Не.

— Значи обществените условия в моята страна са ти непознати. Аз съм този именит Касим мирза и пътувам за Багдад като Мутемед ел Мулк[54].

— Тогава ти си навярно шахзахде?

— Да.

Думата шахзахде означава син или потомък, понякога и роднина на шаха. Мъжът лъжеше, той не беше нито сродник на шаха, нито негов пратеник. Аз запазих това мнение за себе си и направих само забележката:

— Тогава трябва да имаш многобройна свита при себе си. Къде се намират воините, които те закрилят?

— Аз самият съм воин и не се нуждая от закрила. Моето пътуване трябва да бъде извършено под балдахина на секретността, тъй като са ми поверени важни работи, за които никой не бива понятие да си има. Ето защо взех само двама придружници и избрах път, по който избягвам опасността да бъда разпознат като шахзахде.

— Аллах акбар! В такъв случай моята душа би трябвало да се преклони с благоговейна благодарност пред теб!

— Съзнаваш ли го? Е, аз обичам да бъда добър. Не е нужно да се оставиш да те смаже величавостта на моя произход.

— И през ум не ми минава. Дали си син на цар, или просяк, ми е все едно. Ако говоря за благодарност, то това не става от благоговение пред твоя произход, а от съображение за откровеността, с която ме възрадва.

— Откровеност?

— Да. Ти си принц и същевременно пратеник на владетеля на Персия. Това не бива никой да знае, защото пътуването ти било тайна. Ти въпреки това ми откри тази тайна. Това би могло да стане единствено ако си Баща на бъбривостта или си почувствал такова благоразположение към мен, че е нямало как другояче да постъпиш, освен да ми разкриеш своето мълчаливо сърце. И понеже носителят на толкова важни тайни сигурно е много дискретен, то приемам, че съм озарен от твоето благоволение и само по тази причина ти изказах благодарността си.

Той се усети, че е допуснал голяма грешка — пролича му по стремежа да прикрие смущението си, като потвърди покровителствено:

— Да, ти ми хареса още веднага щом те зърнах и единствено по тази причина чу това, което всъщност никой не бива да знае. Но същевременно се надявам, че осъзнавайки моята любезност, ще оцениш честта, с която моето присъствие изпълва дълбочината на твоята душевност. Та сега значи аз ще седна при вас.

— Нямам нищо против. Но мога ли да узная къде си оставил твоите придружници?

— Те са недалеч оттук и веднага ще се появят. Ние чухме изстрела ви и побързахме да дойдем и ви помогнем, защото си казахме, че който стреля, трябва да се намира в опасност.

Той плесна с ръце и когато двамата му ахпапи се появиха, ги накара да седнат с думите:

— Тези непознати мъже ме помолиха да разхубавим вечерта им с нашата компания и аз, Касим мирза, шахзаде, не искам да ги натъжа, отблъсквайки молбата им. Можете да седнете от двете им страни!

Те откликнаха на подканата. Че той им каза името и титлата, бе отново непредпазливост от негова страна, защото това обстоятелство — дори и да не знаех още преди туй къде съм — нямаше как да не събуди моето недоверие. Той ги осведомяваше за кого се е представил, за да не би да го назоват с истинското му име. До момента моят дребен Халеф дума не беше обелил. Виждах, че се ядосваше, и бях убеден, че ще се улови за първата възможност да даде воля на вкиснатото си настроение. Не се наложи дълго да чака — мнимият Касим мирза му услужи със забележката:

— Вие узнахте кои сме и не е трудно да се досетите, че и ние сега желаем да чуем вашите имена.

И хаджията отвърна, без да ме допусне да се добера до думата:

— Понеже си синът на най-прочутия владетел, приемам, че са ти известни всички царства и страни на земята?

— Известни ми са — заяви запитаният.

— Също Устрали[55]?

— Да.

— И Йени дуния[56]?

— И тя.

— Тогава знай, че аз съм шахът на Устрали, а този светлейш владетел, който седи тук до страната ми, е великият султан на Йени дуния.

Дребосъкът направи същевременно важна физиономия. Персиецът ококори очи. Очевидно не знаеше какво да мисли за хаджията. Той продължи:

— Ние също имаме тайни за Багдад, тайни от такава грандиозна важност, че не можехме да ги поверим на никой пратеник, нито даже на някой шахзахде. Поради това слязохме за късо време от нашите златни тронове и пропътувахме с Рех-и-ахен[57] големите морета, за да връчим писмата си лично.

— Рех-и-ахен? — попита персиецът, който все още не знаеше къде беше с Халеф. — Ами че такава изобщо няма по морето!

— Защо не? Нашата монаршеска власт е толкова голяма, че не е нужно да му берем кахъра дали има такава, или не. Гарха[58], от които от време на време се нуждаехме, бяхме натоварили на Келеске-и-Бухар[59] и взели с нас. Колчем искахме да спрем и слезем, бързо ни бе курдисвана една.

— Върху водата на морето…?

— Да.

Тогава персиецът се обърна състрадателно към мен:

— Позволи да не мога да те разбера! Човек все пак не прави пътувания в компанията на мъж, чиято глава е пълна с измислици!

— Ти се лъжеш. Умът на моя приятел е може би поздрав от твоя. Той винаги знае какво говори.

— Аллах да се смили! Вие май и двамата сте съвсем смахнати!

Очите му се местеха изпитателно между мен и Халеф, но само за късо време, защото вниманието му бе отклонено. Конете ни, пощипвайки от храст на храст младите клонки, бяха дошли в обсега на светлината от огъня. Персиецът ги видя. Явно беше познавач, защото едва погледът му бе паднал върху тях, той скочи и тръгна да огледа животните.

— Какво виждам? — извика. — Двама побъркани мъже имат такива коне! Елате насам! Погледнете ги! Дори в конюшнята на шах-ин-шаха няма по-благородни!

Подканата се отнасяше до неговите придружители. Конете бяха огледани от всички страни. При това тримата мъже говореха тихо помежду си. Ние се направихме, че не забелязваме особените погледи, които ни хвърляха. После те се върнаха и отново седнаха.

— Тези коне ваша собственост ли са? — попита оня с висулковите мустаци.

— Да — заяви Халеф. — Мислиш ли, че царе ще ти яздят чужди коне?

— От кого ги имате?

— Сами си ги отгледахме. Нашите дворцови конюшни са пълни с такива благородни животни.

— Виждам тук до брега да лежи един сал. Ваш ли е?

— Да.

— Значи не сте дошли тук на коне?

— О, напротив.

— Ама когато човек използва сал, все пак не язди.

— Така си мислиш само ти. Ние запрегнахме конете към сала, седнахме на седлата и яздихме после надолу по Тигър.

— На теб май наистина са ти мръднали чивиите!

— Тогава и на теб са мръднали колкото на мен.

— Как тъй?

— Защото си въобразяваш, че си шахзахде и се казваш Касим мирза.

— Това е истината.

Тук Халеф се обърна към мен:

— Сихди, считал ли си такова нещо за възможно? Тоя мъж ни смята за побъркани и все пак трябва самият да е във висша степен такъв, иначе отдавна щеше да разбере защо представих двама ни като царе. Ако той е шахзахде, ние трябва да сме поне владетели на цял континент.

Едва сега персиецът започна да подозира, че е взел една подигравка на сериозно. Той стрелна дребосъка с гневни очи и каза:

— Значи ти си имал само намерението да ме подиграеш?

— Да — гласеше неустрашимият отговор.

Ръката на Бащата на подправките се спусна към пояса, ала той я дръпна пак и рече спокойно:

— Всъщност би трябвало да те накажа с бой, но ти не знаеш с кого говориш. Знаеш ли разликата между Касим мирза и мирза Касим?

— Знам я — отговори Халеф.

— Аз се казвам не мирза Касим, а Касим мирза. Следователно ти имаш принц пред себе си!

— Ти не се казваш нито мирза Касим, нито Касим мирза и аз значи нямам пред себе си нито принц, нито мъж, който има правото да сложи думата мирза пред името си!

— Аллах! Какво оскърбление! Трябва ли да ти отговоря с остро наточеното си лезвие?

Сега той действително изтегли ножа от пояса. Халеф рече равнодушно:

— Остави си го затъкнато, защото, преди да си съумял да ме докоснеш, ще бъдеш труп!

— Аллах! Вярваш ли го наистина?

— Да. Нима не виждаш какво държи моят спътник там в ръката си? Ти няма да си дигнал още ножа, когато неговият куршум вече ще се е нагнездил в главата ти!

Когато персиецът измъкна ножа, аз бях взел револвера в ръка. Той го тикна обратно в канията и каза надменно:

— Е, щяхме да видим кой щеше да е по-бърз, той или аз! Но аз съм готов да ти простя, ако ме помолиш за прошка.

— Прошка? — изхили се Халеф. — Чу ли го, сихди, трябвало да го помоля за прошка, аз, Хаджи Халеф Омар! Имало ли е някога човек, който да се осмели безнаказано да ми отправи едно такова искане?

— Безнаказано? — присмя се персиецът. — Кой си ти всъщност, че говориш по този начин за себе си?

— Кой съм? Ти ще го чуеш и ще се учудиш! Аз съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Давуд ал Госарах!

— Това име е дълго като някоя змия, която човек стъпква с крак. Нищо повече ли не си?

— Ти претендираш да си перс, без дори да знаеш, че Хаджи Халеф Омар е шейхът на прочутите хаддедихни?

— Тъй! Ти значи си хаддедихн, от мен да мине, също шейх на това племе. Нямам нищо против. А кой е спътникът ти?

— Той е още хиляда пъти по-прочут от мен. Той е непобедимият Кара Бен Немзи ефенди, от когото всичките му врагове се боят.

— Боят? — попита Педер-и-Бахарат, като плъзна недоверчиво изпитателен поглед по мен. — Ти го назова Бен Немзи? Тогава той навярно произхожда от Запада?

— Да.

— Значи е исеви[60]?

— Да.

Шиитът скочи рязко от земята, изплю се пред мен и извика:

— Би хатър-и Гхуда! (За бога!) Какво сторихме! Седнахме до една воняща мърша, до един неверник, който почита жената Мирием[61] и смята Иса[62], лъжеца, за бог! Аллах да ви прокълне! Ние се омърсихме при вас и трябва…

По-нататък не стигна. Аз бях останал спокойно да си седя, защото знаех, че Халеф ще действа вместо мен, и му доставих тази радост. И хаджията скочи, сложи ръка на пояса, за да разхлаби камшика, и прогърмя към оскърбителя така, че онзи спря посред приказките си:

— Мълчи, безсрамнико! Какво ти скимна? Ти лесно можеш да заплатиш с живота наглостта на думите си! Необходимо е ефендито само леко да те докосне с ръка и ще лежиш като труп на земята! Ама това не е нужно, той не трябва пръст да помръдне, защото ако ти речеш още една-едничка погрешна дума, ще си имаш работа с мен!

Бащата на подправките отстъпи една крачка назад, остави очите си да се плъзнат презрително по снагата на неговия противник, изсмя се гръмко и отговори:

— Какво казваш? Каниш се да ме накараш да млъкна, ти? Ефендито щял да ме тръшне на земята? Аз и от двайсет келеши като вас не бих се уплашил! Едно такова джудже като теб може с подобна закана само да ме разсмее, защото…

И този път не можа да продължи, и то по една много по-съкрушителна причина от тази преди малко. Халеф, който никога не оставяше някое оскърбление напразно да го чака, не можеше да бъде доведен до по-голям гняв, както ако някой се подиграеше над дребната му фигура. В такива случаи обикновено наказанието последваше като светкавица. Така стана и сега. Едва бе изговорена думата джудже, хаджията замахна и перна с камшика от хипопотамова кожа персиеца напреко през лицето по такъв начин, че той залитна с висок крясък назад, опитвайки с усилие да не падне. Закрил лицето си с ръце, той се олюляваше в полусъзнание напред-назад. Двамата му спътници се изстреляха като пружини от местата си и измъкнаха ножовете. Халеф стоеше с пламтящи очи и високо вдигнат камшик, а и аз бях скочил, за да подкрепя храбрия дребосък.

Така се измервахме известно време безмълвно, докато предводителят на противниците смъкна ръце. Над камшичната дамга, прекосяваща лицето, можеха да се видят две втренчени със слабоумна ярост очи. Ръцете се вдигнаха, пестниците се свиха и неудържимият вече от бяс мъж направи скок да сграбчи Халеф. Този обаче се отклони ловко встрани, угости персиеца с втори удар, който засегна напреко горната устна, и стовари тежкото топче на дръжката по тила му, от което оня се срина на земята. Халеф веднага се намери върху него и сключи здраво ръце около гърлото му.

Това се бе случило много по-бързо, отколкото може да бъде разказано, толкова бързо, че двамата подчинени на персиеца не бяха намерили време да се притекат на помощ на своя господар. Сега понечиха да го сторят и да хванат Халеф изотзад. Аз проснах с ловкия си удар единия в безсъзнание и така пипнах другия за гърлото, че успя да издаде само едно стенещо хъхрене. Изтръгнах му ножа и също пищова от пояса, запратих ги във водата и го стоварих после на земята, където остана да лежи. Тогава Халеф ми викна:

— Сихди, ела насам! Ти се оправи с ония, ама мен тоя още ме мъчи. Иска да се изправи.

— Иди донеси ремъци от сала, ще ги вържем! — отвърнах аз.

Докато държах шиита, Халеф изпълни разпореждането ми и скоро тримата бяха вързани.

— Какво ще правим сега? — попита Халеф. — Необходимо ли беше да ги връзваме?

— Да.

— Няма ли да е по-добре да потърсим друго място за бивак?

— В качеството си на победители? През ум не ми минава! Ние се нуждаем също от сън и аз нямам намерение заради тези хора да жертвам от него макар и само пет минути. Нека видим какво имат по джобовете си!

— Плячка ли искаш да правиш, сихди?

— Не. Но по този начин може би ще узнаем какъв е в действителност този мним шахзахде.

Имах и друга причина, но не я казах на хаджията, за да не чуе Бащата на подправките, който не беше в безсъзнание. Претърсихме го, ала на първо време не намерихме нищо друго освен парите му и споменатата вече сметка, от която обаче нищо не можеше да се разбере. Той си бе надянал няколко пръстена, сред които един златен с осмоъгълна плочка и арабски букви по нея. Той най-напред не ми направи впечатление. При неговите спътници също нямаше какво да се намери, докато накрая погледнах пръстите им. Те имаха същите пръстени, само че техните бяха от сребро. Снех им ги и ги приближих до огъня, за да разчета шрифта. Видях едно «са», свързано с «лам», над които стоеше знак за удвояване. Това даваше думата силл = сянка.

Сега бях убеден, че съм намерил търсеното. Тези пръстени бяха без всяко съмнение разпознавателни знаци, сиреч доказателство за членство в някакъв таен съюз. Трябваше да ги имам и трите, но без персийците да знаят, че съм ги съхранил. Та вдигнах значи незабелязано от Бащата на подправките три камъчета от земята, прикрих ги в шепата и казах високо на Халеф:

— Това са два странни пръстена. Иска ми се да видя дали третият е подобен.

След това взех и златния, като го измъкнах със сила от ръката на съпротивяващия се Педер-и-Бахарат. Огледах го бегло, все едно не възнамерявах да прочета думата, и обясних после на хаджията:

— Драги Халеф, това са магически пръстени, произхождащи още от времето на Харун ал Ражшид. Магьосничеството е забранено, така че ще ми бъде присъдена голяма заслуга, ако хвърля пръстените във водата.

Тогава персиецът извика гневно:

— Тези пръстени принадлежат на нас, не на теб! Вие разбойници ли сте? Дай ги тук!

— Напразно ги искаш — отговорих. — Мой дълг е да ви държа настрана от магиите, които ви водят към гибел. Тези пръстени принадлежат на водата, където никога няма да бъдат намерени. Внимавай! Един… два… три…!

При всяка от тези думи хвърлях по едно камъче във водата. Персиецът ги чуваше да падат и беше убеден, че това са пръстените, защото след последното хвърляне каза оскърбително-подигравателно:

— Не вярвай, че с тази кражба си си спечелил някаква заслуга! Такива пръстени има повече, отколкото си мислиш, и ние скоро отново ще си имаме такива. А с вас ще си разчистим сметките. Заклевам ти се в Али, най-великия от халифите!

Докато пъхах незабелязано пръстените в джоба, Халеф, който като по-раншен привърженик на Суна не ценеше високо Али, му отвърна:

— Оо, я замълчи за тоя най-велик от халифите! Той е имал келява глава, брадата му е приличала на бяла памучна бърсалка, а търбухът му висял до коленете, защото бил лакомник, какъвто втори нямало по цялата земя. И когато вие шиитите казвате, че свещеният му владетелски сан произлизал от неговата любов и вярност към дъщерята на Пророка, то ние сунитите сме по-добре осведомени и знаем, че Фатима ханъм щяла да живее много по-дълго, ако не се косяла до смърт заради още осем други жени и двайсет робини.

— Аллах да затрие злия ти език! Ако паднеш в ръцете ми, ще ти го отрежа!

Междувременно съзнанието на неговите подчинени се бе върнало, но те се държаха спокойно. За да можем да спим без всяка грижа, трябваше да си подсигурим пленниците. Та вързахме ги значи поотделно за три храста така здраво, че бе невъзможно да се освободят. Оръжията им прибрахме. Сега си легнахме при конете. След като бях казал на моя жребец сурата в ухото, Халеф ме запита:

— Сихди, когато хвърли пръстените във водата, ти скришом пъхна нещо в джоба. Какво беше?

— Трите пръстена. Аз не ги хвърлих.

— Не? Ама аз ги чух да падат.

— Това бяха три камъчета.

— Аллах! Защо си послужи с измама?

— Тя не касаеше теб, а персиеца. Той се числи заедно със своите придружители към някакъв таен съюз. Пръстените вероятно са знак за членство. Кой знае колко нашироко се разпростира този съюз, може би над цяла Персия. А ние отиваме в тази страна. Разбираш ли ме?

— Досещам се какво имаш наум. Ние познаваме знаците на тоя съюз, това при дадени обстоятелства може да бъде от голямо предимство за нас.

— Може би ще се яви случай с помощта на тези пръстени да се представим за Силлан.

— Силлан? Какво е това?

— Така се наричат членовете. Всеки отделен бива наричан Силл. Тази дума, сянка, намеква за някаква тайна дейност, която при всички случаи е незаконна, понеже се бои от дневната светлина. Обикновените членове имат сребърни, а началниците златни пръстени. Оглавяващият този таен съюз бива наричан Емир-и-Силлан.

— Сихди, сещам се нещо. Дали не се касае за сектата Баби?

— Възможно е. Вярно, аз не мога да приема равнозначно Баби и Силлан, ала не е невероятно да спадат към едно цяло. Знаеш ли какви са бабите и какво искат?

— Не точно. Само съм чувал, че са врагове на шаха и са неумолимо преследвани от него, ама защо, не ми е известно. Ти можеш ли да кажеш, сихди?

— Да. Основател на сектата бе младият Али Мохамед от Шираз, нарекъл се Баб[63], защото учи, че хората могат да достигнат Бога чрез него. Неговите последователи вярват, че Баб стои по-високо от Мохамед, че в света няма зло, следователно няма и прегрешение, и че молитвата не е безусловно необходима. Те забраняват на жените да се забулват с фереджета, изискват на мъжа да бъде разрешена само една жена. Това е противно на ученията на Суна и Шиа. Те превърнаха мирското правителство в свой враг, искайки да имат деветнайсет духовника, които да стоят над владетеля.

— Това шахът никога няма да допусне.

— Правилно! Насир-ед-Дин взе срещу тях много строги мерки, които се превърнаха в свирепи преследвания, когато няколко бабити извършиха покушение срещу шаха. Всички, които биваха разпознавани и залавяни като членове на тази секта, умираха от мъчителна смърт. Други бяха принудени да се откажат привидно от вярата си или да избягат в странство. Но тайно сектата Наброява още много хиляди съмишленици, които се държат здраво един за друг, подпомагат се взаимно, не се боят от никаква жертва и също не се стъписват пред никакво престъпление, когато се касае за вярата им. Хора, които твърдят, че нямат грях, не познават и понятието престъпление.

— Точно както ми се видя оня от персите, комуто въздадох камшика.

— На мен също. Убеден съм, че тоя, когото наби, ще ни отвори много работа, ако пътищата ни отново се кръстосат..

— Мислиш, че щеше да е по-добре, ако не бях го набил?

— Нека засега не се безпокоим по този въпрос. Станалото не може да се промени. Но те умолявам друг път да ме питаш за разрешение, преди да посегнеш към камшика! .

— Сихди, това не е възможно. Какво ще си помислят за мен тези, които трябва да бъдат наказани, ако те помоля за позволение? Аз бих оскърбил дълбокото уважение, което всички хора трябва да отдават на мен, прославения Хаджи Халеф Омар.

— Не е нужно да питаш така, че да те чуят. Достатъчно е един поглед към мен, на който аз също ще отговоря с поглед.

— Ама пък ще го разбереш ли тоя поглед? Не знам дали погледът на пердаха може да се отличи лесно от другите видове погледи.

— Аз ще го различа, можеш да разчиташ на това.

— А сега кажи, всичките ли три пръстена ще задържиш?

— Не. Един от тях ще дам на теб. Но ще можеш да си го наденеш едва когато сме се разделили с персите, защото те не бива да знаят, че все още притежаваме пръстените им.

— Аз съм удовлетворен. Слава на Аллах, че дойде да ме вземеш! В последно време животът ми протичаше като някой полог с кокоши яйца.

— Странно сравнение!

— Не е странно. Както в тоя полог едно яйце мяза на друго, така и в моя живот единият ден изцяло приличаше на другия. Аз жадувах за дела, ама не ми се отдаваше възможност. А отдадеше ли ми се, не получавах разрешение.

— Ти трябва да питаш за разрешение?

— Не ми е нужно, ала въпреки това го върша, защото мирът в отделната шатра е също Така полезен както мирът между народите. Или ти да не би да не питаш Еммех, когато някое приключение те примамва да се махнеш от чаровната й страна?

— В моето отечество ги няма тези неща, които ти наричаш приключение.

— В такъв случай жителите на вашия оазис са за окайване. Сега схващам защо толкова обичаш да ходиш по чужди страни. И това е добре за мен, защото едвам започнахме това пътешествие, и вече заловихме трима шиити, плячкосахме три пръстена на тайната и раздадохме два камшични удара. Силата на мъжеството в мен отново се ободри, храбростта се пробуди в сърцето ми, а сънищата ми предизвестяват победите, които заедно ще извоюваме.

— Радвам се за теб, драги Халеф. И понеже човек може да сънува само спейки, а на теб предварително спечелените победи ти доставят такава голяма радост, то сега не можеш да сториш нищо по-добро, освен да спиш. Лека нощ!

— Вече?! О, сихди, аз с такова удоволствие щях да си побъбря още с теб. Моята Ханнех…

— … е най-добрата от всички жени и ти пожелава да я сънуваш. Та спи значи! — вметнах аз в приказката му.

— А Кара Бен Халеф…

— … е най-добрият от всички синове и сънят може би ще ти го покаже. Значи заспивай!

— Добре, подчинявам се! Ама ти си станал един тиранин спрямо мен и себе си. Твоята Еммех…

— … иска всичките дни хубаво да си отспивам. Ето защо: лека нощ!

— Сихди, аз не съм съгласен с теб, ала въпреки туй ще ти се подчиня. Щях още много да ти приказвам, ама като не щеш, ще ти кажа само още лека нощ!

Той се обърна и не мина много, чух по равномерното му дишане, че лежеше в обятията на онзи благодетелен бог, наричан от бедуините не Морфей, а Наум.

Аз също изпаднах скоро в тази прегръдка, а когато на сутринта се измъкнах от нея, беше светло. Халеф още спеше и аз го събудих. Отведохме конете до водата и хвърлихме едно око на пленниците. Те всячески се бяха старали през нощта да се освободят, но напразно. Каква гледка предлагаше Бащата на подправките! Двете кървавосини ивици бяха дебело отекли и разпукани. Сигурно бе изтърпял немалко болки и искам да призная, че сега го съжалявах. По-късно, наистина, когато го опознах по-добре, съзнах, че това състрадание е било излишно. Очите му бяха тъмночервени, а гласът му звучеше с дрезгаво съскане, когато се обърна грубо към мен:

— Кучи син, развържи ме! Ние трябва да тръгваме.

Тъй като аз премълчах оскърблението, Халеф отвърна вместо мен:

— Ако говориш по този начин с ефендито, ще ви оставим сиджимите и ще има да лежите тук, додето пукнете от глад и жажда.

— Ние не сме ви сторили нищо!

— Не ставай смешен!

— Ако ви срещна пак, сигурно няма да ме намериш смешен!

— Заканваш ли ни се? Добре! Значи няма да ви развържем.

Халеф седна при мен и се зае със закуската си. Тогава персиецът промени тона. Заяви, че ще гледа на станалото като на нестанало само да сме го развържели, защото трябвало да тръгва. Предоставих на Халеф да преговаря по-нататък с него. Хаджията оповести своето решение:

— Ти ни излъга и поруга. Ето защо ние ти показахме, че сме мъже, които не допускат такива неща да останат ненаказани. Ще ви снемем ремъците само ако си вземеш оскърбленията обратно.

— Вземам си ги.

— И ни молиш за прошка.

— Моля.

— Хубаво! Ние значи ще те развържем. Но кога ще стане това, зависи от прочутия Кара Бен Немзи ефенди.

— Ти каза, че си шейх, следователно можеш да решаваш и ти.

— Ефендито е още по-голям шейх от мен. Той брои конете си по стотици, камилите по хиляди, а харемът му е пълен с красиви жени, които му приготвят печени овни. Та обърни се значи към него!

Това за персиеца си беше наистина твърде много. Той замълча.. Аз побързах да приключа закуската и се «нахвърлих» после върху огнестрелните оръжия на пленниците: изстрелях пищовите и кремъклийките им и хвърлих торбичките с барута във водата.

— Проклятие! — изкряска Педер-и-Бахарат. — Защо унищожи единствения барут, който още имахме?

Аз все още не отговарях. Не беше трудно да се досети, че го правех от предвидливост. Трябваше да се отнеме възможността на тези хора да стрелят по нас, иначе още с освобождаването им нямаше да сме вече сигурни пред тях. Когато се бях погрижил по този начин, откарахме конете на сала, на който аз останах, като подканих Халеф да освободи Афтаб. Той беше, чийто нож и пищов бях изхвърлил във водата. Дребният хаджи отиде при него и заговори:

— Ти чу, че ще те развържа. Всъщност ти не си достоен за тая работа, ама аз ще проявя милост към теб и ще ти върна свободата. После ще можеш да освободиш ахпапите си, но не преди да сме се махнали, иначе ще получиш куршум! Чу ли?

— Да — заяви Афтаб.

— И ако твоят господар, или какъвто ти е там, понечи да се оплаче, че благотворната чувствителност на неговото лице му освежава сърцето повече от обичайното, то му натрий двата кервански пътя, дето му ги прокарах по лицето, със сол и пипер. Това ще удвои неговото блаженство и ще подсили пленителните възприятия на неговия живот.

Педер-и-Бахарат, който бе чул тези думи, изчака, докато Халеф се намери отново при мен, и се провикна вбесено:

— Отпътувайте в пъкъла, крастави следовници на магията, разбойници и крадци на пръстени! Пазете се да не ни срещнете отново! Денят, в който очите ви ще ни зърнат, ще бъде последният в живота ви, защото моят куршум ще ви отвори портите, зад които има само един път, и той води надолу в джендема, където ще заплатите камшичните удари с вечното проклятие!

Аз не му дадох отговор, ала Халеф, винаги готов за приказки, отвърна:

— Ти ни предупреждаваш за повторната среща. Аз обаче ще се радвам на нея, защото измерих копнеещата степ на твоето лице и установих, че там има място за още няколко такива камилски пътеки. Веднага щом Аллах доведе пътя ти отново пред нашите очи, няма да пропусна с няколко нови удара да ти призова обратно в паметта блаженството от изминалата нощ. А дотогава си помисляй сегиз-тогиз за нас, твоите най-верни приятели, които винаги ще си спомнят с удоволствие за Касим мирза, пресветлейшия шахзахде!

По време на тази реч аз бях отвързал сала. Отблъснахме се от брега и загребахме навън до Тигър, по чието течение заплавахме надолу. Гръмливите «благопожелания» на персийците се бяха носили след нас до изхода на бухтата. За днес яростта им беше безсилна, ала по-късно при една евентуална среща трябваше много да внимаваме. Когато направих бележка на Халеф в това отношение, той попита:

— Считаш за възможно отново да ги видим?

— Даже за много вероятно, защото тези хора също възнамеряват да отидат в Багдад.

— Те ще дойдат там по-късно от нас.

— О, не. Техният сал е по-малък от нашия, а те имат шест ръце за гребане, следователно две повече от нас. Следва да се очаква, че ще ни задминат още днес.

— Това действително не е благоприятно за нас, защото ако ни задминат, ще могат да ни чакат в Багдад и да видят пристигането ни, без да ги забележим. Ако сетне ни последват, ще им паднем в ръцете.

— Виждаш колко предпазливи трябва да бъдем, но не само в Багдад, а още преди туй, защото съм убеден, че още днес ще ни наблюдават. При това нещата опират не само до нас, но и до нашите коне.

— Имаш предвид, че тези мъже са хвърлили око на животните ни?

— Халеф, та нали видя как беше запленен от тях така нареченият Касим мирза. Докато жаждата им за мъст ги подтиква да се занимаят с нас, алчността им ще се насочи към жребците. Ако съумеят да си отмъстят и същевременно да влязат в притежание на такива ценни животни, ще са спечелили двойна игра. По път те могат да осъществят един такъв план много по-лесно отколкото в Багдад и ето защо днес имаме повече основание за предпазливост отколкото утре.

— Смяташ, че утре ще пристигнем в Багдад?

— Утре по обяд, ако не ни задържи някое непредвидено препятствие. Днес ще минем край повече населени места отколкото досега. Това е признак за близостта на халифския град.

Каквото предположих, стана — малко подир пладне бяхме почти достигнали селцето Синдийе, когато видяхме персийците зад себе си. Салът им плаваше по-бързо от нашия. Бащата на подправките седеше на края му и потапяше усърдно ръце във вълните, за да разхлажда пламтящото си лице. Четвърт час по-късно минаха край нас. Тогава той се изправи, протегна пестници към нас и извика:

— Ако не ни бяхте взели барута, сега щеше да е свършено с вас. Даже и днес да ни се изплъзнете, заклевам се в Хасан и Хюсеин, че бездната на гибелта ще остане зееща за вас.

На Халеф сърце не даде да премълчи тази заплаха и той кресна нататък:

— Твоите приказки ме разсмиват. И дори хиляди оки барут да имахте, пак нямаше да се страхуваме от вас. Или си въобразяваш, че само вие можете да стреляте? Ние също имаме пушки!

— Имало ли е нявга гяур, или някой проклет син на Суна, който да може да стреля, че и да улучва? — подигра се персиецът. — Много скоро вашите синове и дъщери ще бъдат сираци, а жените ви — вдовици. Аллах да прокълне и тях, и вас!

Ханнех вдовица, Кара Бен Халеф сирак и двамата прокълнати от Аллах — това така здравата разядоса дребния хаджи, че той извиси гласа си до най-голямата сила, за да надвие заканата на врага.

— Мълчи! Ти говориш с устата на глупостта и с езика на безразсъдството. Ако нашите пушки загърмят, то всичките ви бащи, дядовци, деди и предци ще осиротеят и всичките ви деца, внуци и потомци на внуците ще овдовеят. Вашите приятели ще измрат, близките и познатите ви ще изгинат, градовете и селата ви ще опустеят и цялата Фарз[64] ще представлява едно бойно поле, по което ще бродят само вдовици и сираци, за да оплакват победените и окайват избитите. Кръвта ви ще потече към морето между бреговете на реката, а ветрищата ще подгонят прокудените от телата ви души като прахоляк из въздуха. Вие сте немощни…

Тук дребосъкът прекъсна внезапно, обърна се към мен и с обикновен глас прибави съжалително:

— Жалко, сихди, че вече не могат да ме чуват, твърде далеч заминаха за жалост.

— Тогава си затвори устата и мирувай!

— Да мирувам? И нищо ли не биваше да казвам? Помисли си, те искаха да ме направят посмъртния съпруг на моята вдовица и покойния баща на моя осиротял син! Това аз не можех да изтърпя! Знаеш, че не се страхувам от смъртта. Но подмятането, че със смъртния си час ще превърна Ханнех, най-несравнимата от жените на всички страни, изключвайки твоята Еммех, в една жалееща вдовица, не можех да оставя да чака напразно.

Като взе отново греблото в ръка, Халеф още дълго си мърмори под носа. Вдовишката и сирашка възбуда у него не искаше лесно да се уталожи.

4. В тръстиковата колиба

Минахме край Синдийе и видяхме, че персийците не бяха пристанали тук, както и в Садийе. Когато в следобеда достигнахме Мансурийе, един мъж стоеше с жена си на брега и двамата още отдалеч ни замахаха да спрем.

— Сихди, те желаят да пътуват с нас — каза Халеф. Може пък да искат да обременим нашия претоварен келлек с още един такъв товар?

— Не се преструвай! — отвърнах аз. — Твоето добро сърце веднага реши да ги вземе. Познавам те.

— Да, сихди, ти много добре познаваш твоя Халеф. На хора, които са толкова бедни, че не притежават кози кожи за келлек, човек не бива да отблъсва една такава молба. Те сигурно искат да отидат в Багдад. Един мъж все някак ще се справи с тая работа, ама от нежните нозе на някоя жена не бива да се изисква такова усилие. Ще се насочим ли натам?

— Да — отвърнах, макар по отношение нежността на тукашните женски нозе да бях на друго мнение.

Когато приближихме брега и бавно се носехме край него, чухме, че правилно сме предположили. Мъжът ни помоли да вземем него и жена му. Той не можел, наистина, нищо да ни даде, но от благодарност щял да се моли за нас.

— Преди един час мина един сал с трима мъже — прибави. — Ние им извикахме молбата си. Те обаче ни нарекоха проклети сунити и продължиха да плават. Аллах да погуби тези отцепнически привърженици на лъжеучението!

Когато келлекът докосна брега, двойката се качи, после се върнахме в средата на реката. «Нежните» стъпала на жената бяха по-големи от тези на мъжа — обстоятелство, което често се наблюдава дори при уседналите бедуини, защото мъжете изминават кажи-речи всеки път на кон.

Двамата нямаха нищо със себе си освен малко провизии, загънати в някакъв стар парцал. Мъжът не носеше оръжия. Изпървом правеха нелошо впечатление и бяха толкова скромни да седнат при задния край на сала. Тъй като аз управлявах там в тяхна близост кормилото, можех да ги наблюдавам, без да бие на очи. И тогава видях за моя изненада на пръста на мъжа един сребърен пръстен — като двата, които имах заедно със златния в джоба си. В същия миг знаех къде съм.

Веднага щом течението на реката позволи да напусна задното кормило, отидох при Халеф в предната част и го попитах тихо:

— Как ти харесват тези хора?

Послужих си, за да не бъда разбран, с могреб-арабски, който Халеф като родом оттам отлично владееше. Той отговори на същото наречие:

— Те са бедни хорица, които освен това, че ги взехме, могат във всеки случай да ни бъдат безразлични. Ама защо ме питаш на езика на моя роден край, сихди?

— За да не ни разберат. Тези двама души не бива да ни бъдат толкова безразлични, както си мислиш. Те кроят някакво зло срещу нас.

— Аллах!… Наистина ли? Как тъй зло?

— Не се оглеждай! Не бива да усетят, че говорим за тях. Те възнамеряват именно да ни предадат на персийците.

— Машаллах! Имаш ли причина да очакваш това от тях?

— Мъжът е надянал на пръста си пръстена на Силлан.

— Не е ли друг пръстен?

— Не. Колко добре, че нашите са още в джоба ми и на теб още не съм ти дал! Ти вероятно щеше да си го сложиш. Така щяхме да се издадем, че не съм хвърлил пръстените във водата. Изобщо сега-засега не бива да носим някой на пръста си.

— Ти си на мнение, че те са говорили с персийците?

— Да. Бащата на подправките заема някаква по-висока степен. Той вероятно познава членовете от местностите, в които си има работа.

— Аз мислех, че Силлан има само в Персия.

— Аз не. Ще ти припомня вчерашното ни предположение, че Силлан са може би свързани с бабите. Когато те бяха безпощадно преследвани заради покушението срещу шаха, хиляди избягаха под водителството на мирза Яхия към Ирак Араби и преместиха седалището си в Багдад. От онова време тук сигурно има още мнозина от тях. И ако е вярно, че съществува някаква връзка между тях и Силлан, то няма защо да се учудваме, че днес срещнахме един тукашен силл. Персиецът го познава, слязъл е в Мансурийе и му е дал някакво разпореждане относно нас.

— Какво може да е то?

— Ще го узнаем. За нас е от изключителна важност, че Педер-и-Бахарат е извършил пропуск, без който вероятно щяхме да попаднем в заложения капан. Той трябваше да каже на мъжа да не допуска пръстена му да бъде видян, понеже считам тези пръстени за магьоснически.

— Вярно е, сихди! Чрез неговото не доглеждане ние бяхме предупредени и ще се пазим от хлътване в насочените към нас замисли.

— Напротив. Предпазливостта ми повелява да дам вид, че са ме заблудили. Когато човек знае къде се намира врагът и кога ще бъде нападнат от него, той вече наполовина е победил. Ако ние го избегнем и тръгнем към Багдад, няма да знаем кога и къде ще ни връхлети опасността. Тя може там следователно да ни срещне съвсем неподготвени. Тук обаче ние ще знаем точно къде сме.

— Как се каниш да го узнаеш?

— Тоя силл или неговата жена ще ми го кажат, без да им е в намерението, и то още днес, защото съм убеден, че покушението срещу нас трябва да бъде осъществено още преди да сме стигнали в Багдад. Предполагам, че ще получим съвет от тези хора относно нощния ни бивак, в основата на който лежи замисълът за предаването ни в ръцете на персийците. Ние трябва да проявяваме любезност и непринуденост, за да не заподозрат, че храним недоверие.

Аз се отправих обратно към задната част и подех с двамата разговор, при който се показвах колкото се може по-простодушен. Удаде ми се да ги заблудя и от време на време улавях по някой скришен поглед, с който си казваха, че намерението им протича добре.

Минахме още край Докхала и няколко села, докато стигнахме завоя след Йехултийе. Тогава подвикнах на Халеф:

— Сега следи за някое място, подходящо за нощувка! До половин час слънцето ще залезе!

Каквото очаквах, стана. Едва бях изговорил това нареждане и мъжът от Мансаруийе каза:

— Чувам, че искате да намерите място, което да е удобно за спане. Ефенди, аз знам едно такова, понеже често пътувам до Багдад и винаги оставам там през нощта.

— И къде е то? — попитах аз.

— На десния бряг, съвсем недалеч оттук.

— Що за място е?

— То е една Хус ел Касаб ферси[65], в която има място за десет мъже. Стените са плътни срещу дъжд и всякакви зловредни мъгли. Във вътрешността й няма паразити, под покрива й човек живее като под закрилата на Аллах и сладки сънища очакват всеки, който прекрачи през гостоприемно отворената й врата.

Колко примамливо само звучеше! Та човекът се изразяваше едва ли не поетично, за да ни се стори тоя капан възможно по-желан! Аз не дадох вид това да ме е впечатлило и отвърнах:

— Има ли храсталак наблизо?

— Колкото щеш. Можем до заранта да не угасваме огъня, защото съществува обичай всеки, който пренощува там, да събере сутринта преди тръгване няколко снопа съчки и тръстика за тези, които ще дойдат след него. Вода за пиене дава реката. Следователно е налице всичко необходимо, за да бъде престоят приятен.

— Хубаво! Ще пренощуваме значи в тази колиба. Кажи ни, когато трябва да се насочим натам!

Той хвърли на жена си поглед на доволство. Щели сме да заварим значи дърва за огрев! На мен през ум не ми минаваше да повярвам, че всеки тръгващ се грижи по посочения начин за идващите. Персийците отдавна вече бяха пристигнали при колибата. За да могат да ни наблюдават, желаеха да запалим огън и ето как си бяха дали труда да ни съберат горивен материал. Та нали беше възможно да достигнем колибата едва след настъпване на мрака. Тогава щеше да е твърде късно да търсим дърва, така че те се бяха погрижили да станем чрез огъня видими за тях.

Само след късо време силлът ни подкани да вземем направление към брега. Скоро след това видяхме колибата и той ни посочи мястото, където да пристанем. Аз не последвах това предложение, а насочих сала към едно друго място, където брегът бе свободен от храсти и следователно можеше да се обгърне с поглед. Ако пристигналите преди нас перси се таяха в шубрака, можеха просто да ни изпозастрелят. Аз им бях отнел барута, наистина, но от само себе си се разбираше, че в Мансурийе те са се постарали да попълнят загубата.

— Защо не пристана по-долу при колибата? — попита ме силлът. — Та аз ти показах място, което е много по-подходящо от това.

— Заради конете — отвърнах. — Те трябваше да стоят от заранта досега и се нуждаят от движение. Ние сега ще пояздим на известно разстояние. Ти иди междувременно с жена си в колибата. Ние ще се върнем, преди да се е стъмнило.

Изтеглихме конете на брега и ги възседнахме. Поехме в галоп зад ивицата от тръстика и храсти, съпровождаща реката, към колибата, която бе отдалечена от водата на може би петдесет крачки.

— Защо искаше да дойдеш насам на кон, а не със сала, сихди? — осведоми се Халеф.

— За да бъда тук преди мъжа и жена му — обясних. — Търся следите на персийците.

Достатъчно беше да обиколя веднъж с коня колибата, за да видя търсените стъпки. Тримата изгарящи от омраза мъже бяха пристанали тук, събрали шест големи снопа съчки и тръстика и отново се отдалечили после със сала си. Това можеше да стане само надолу по реката. Затова знаех в каква посока се бяха скрили. Със сигурност вероятно бяха недалеч оттук и със същата сигурност можеше да се приеме, че са избрали такова място на брега, от което да могат да наблюдават пристигането ни. То трябваше да се вдава във водата и ако вземех под съображение обсега на човешкото зрение, нямаше да е трудно поне приблизително да определя къде да търся въпросното място. Тяхното внимание беше насочено нагоре по реката, така че ако исках да ги видя, трябваше да се отправя към някоя точка от брега, лежаща под тях.

Като обясних това на хаджията, ние прояздихме един полукръг, който ни отведе до реката. Там слязохме, оставихме конете и проникнахме през шубраците до водата. Оттам видяхме нагоре от нас брегът да образува един нисък, тесен нос, при който — не откъм колибата, а от наша страна — бе вързан салът на персийците. А те самите лежаха недалеч от него край тръстиката и водеха, както можеше да се различи от жестовете им, оживен разговор.

— Сихди, твоята проницателност улучи правилно — рече Халеф. — Онези се намират там, където предположи. Много ми се ще да ида дотам и да си поговоря с тях с езика на камшика.

— За тая работа сега нямаш никакво основание — отвърнах. — Ако искаш да говориш с тях по този начин, трябва да можем да докажем, че са наумили нещо враждебно срещу нас, а това доказателство все още ни липсва.

— Не ни липсва то. Та нали знаем, че те са убедили мъжа и жената да ни предадат в ръцете им.

— Това засега е само предположение. Ние следователно се нуждаем от сигурност, която аз ще добия, и то когато се стъмни напълно.

— Значи искаш да ги подслушаш както вчера?

— Да.

— На силла няма ли да направи впечатление, ако се отдалечиш, без да е съзрял някаква уважителна причина?

— Той действително би могъл да се усъмни, така че ще трябва да измислим някакъв претекст. Мъжът ще се помоли първо с Могреб и после с Аша. Ако след свършека на молитвата попита защо съм се отдалечил, ще му кажеш, че в качеството си на християнин аз не мога да се моля заедно с хора, които призовават Мохамед. Това е причина, срещу която няма да може нищо да възрази.

— Имаш право, сихди. Ами какво ако персийците дойдат при колибата, додето ти ги дириш? Какво да правя при това положение?

— Този случай няма да настъпи. Можем да приемем, че хората ще напуснат скривалището си едва след като техният съюзник ги е навестил, за да им докладва. Докато не го е сторил, можем да бъдем сигурни от тяхна страна. А сега да се връщаме, иначе ще стане нощ, преди да сме достигнали колибата.

Отидохме при конете и описахме дъга, по която бяхме яздили преди малко. Тъй като следствие на това пристигнахме от друга страна, на силла на ум не му дойде, че сме били при реката.

Стените на колибата се състояха от тръстика и глина. Те бяха може би половин метър дебели и имаха, както забелязах, едно повредено място, през което можеше да се погледне отвън във вътрешността. Входът беше затулен с тръстикова рогозка. В покрива имаше дупка за изтегляне на пушека. Вътрешността беше голяма, колкото бе казал силлът, но извънредно мръсна. От «сладките сънища», които тук според израза му ни очакваха, аз се отказах, защото се разбираше от само себе си, че няма да спим в тоя обор, а на открито. Вярно, не биваше още сега да го казвам, а да се помиря с всички предложения на мъжа, който се показваше много загрижен за нашето удобство.

Той стъкми в единия ъгъл дърва, които по-късно щеше да запали. Най-дебелата мръсотия разчисти настрана, за да ни приготви едно що-годе приемливо място за постеля. Накратко казано, вършеше всичко възможно при дадените обстоятелства, за да спечели нашето доверие и признание. После, когато слънцето залезе, започна да изрича пред колибата, с извърнато към Мека лице, Могреб.

Ние бяхме любезни към него и жена му и поделихме с тях остатъка от провизиите си. Когато се нахранихме, дойде време за Аша и той отново се приготви за молитва. Аз минах край него и се отдалечих от реката привидно навътре в страната. Когато не можеше повече да ме чуе, изоставих тази посока и се насочих обратно към водата, но не съвсем до брега, защото бе възможно все пак персите да са изгубили търпение и да са дошли по-близо. Бях запомнил разстоянието и бреговата форма, ала въпреки това не беше лесно да се ориентирам така, че да стигна реката там, където лежеше ниският нос. Намирах, че изминавам ту твърде къс, ту малко по-дълъг участък, и мина известно време, докато различих най-сетне целта пред себе си. Първо се ядосах за заблудата си, но скоро съзнах, че този удължен път дори ми е донесъл изгода.

Тъкмо се сниших, за да пропълзя през храстите, когато чух зад мен бързи крачки. Бързо се шмугнах в шубрака и едва бе станало това, силлът дойде, спря на късо разстояние от мен и плесна с ръце. След като повтори няколко пъти този сигнал, откъм водата прозвуча високият въпрос:

— Мин хаида? (Кой е там?)

— Сафи, силлът — доложи се мъжът.

— Ела насам, направо!

Сафи се запромъква с такъв шум през храстите, че можех да го следвам, без да бъда чут. Персийците бяха наскачали. Сафи стоеше при тях, а аз лежах на земята съвсем наблизо.

— Очаквахме те по-късничко — каза Педер-и-Бахарат. — Нещо фалшиво ли видя, че идваш толкова рано?

— Не — отвърна Сафи. — Идвам сега, защото ми се отдаде благоприятна възможност. Гяурът се замъкна някъде в нощта да си изрече молитвата. Той се бои да го стори в присъствието на един истински вярващ.

— В нощта? Накъде? Да не би насам?

— О, не! Насочи се към противоположната страна. Това християнско куче е най-глупавият човек, когото съм виждал през живота си. Доверието му към мен е безгранично.

— Веднага ли се съгласи всъщност да ви вземе?

— Да, на часа.

— Това го дължим единствено на благоразумието, че ти наредих да вземеш и жена си. Той не е толкова глупав, както си мислиш. Присъствието на жената обаче е събудило доверието му, защото при такива покушения човек оставя съпругата си вкъщи. Костваше ли ти усилия да го заведеш до колибата?

— Съвсем не. Той прие предложението на мига. По-добро място ти не можеше да избереш и аз се удивлявам на прозорливостта, с която отчете, че ще достигнем мястото до свечеряване.

— Няма защо да се учудваш, понеже един предводител на силлан трябва да притежава опитност. Къде са конете?

— Пасат в близост до колибата. Най-напред тях ли ще си подсигурите?

— Не. Спипаме ли мъжете, жребците от само себе си ще станат наша собственост. Аз бих приключил на бърза ръка с кучетата, като просто ги застрелям, ала това не би било наказание за болките, които дребосъкът ми причини. Те ще бъдат налагани със собствения им камшик, додето по телата им не остане място, неразцъфнало като тези две дамги, които горят с огъня на пъкъла. Ей затова трябва да ги пипна живи и едва когато са полумъртви от пердах, ще им туря край с два куршума. Как ще узнаем дали спят, или не?

— Аз ще дойда да ви взема.

— Не, това не бива да правиш. Твоето отдалечаване би могло да ги събуди и направи подозрителни.

— Тогава ще ви пратя жена ми.

— И така не става, защото тя ще спи на открито и няма да знае дали непознатите са още будни, или не. Ние трябва да уговорим някой сигнал, който е надежден.

— По-надежден от огъня няма. Щом гори, двамата са още будни. Угасне ли, значи са заспали.

— Тук си прав. Избираме следователно тоя сигнал! При тези обстоятелства ще ги изненадаме в тъмното. Ама тогава пък трябва да знаем къде лежат.

— Аз го знам още отсега. Вдясно отзад гори огънят. Близо до него съм им приготвил постелята. Аз ще ви чакам срещу входа. Ще будувам, докато дойдете. Ще трябва да пропълзите вътре един подир друг. Аз ще ви хвана за ръцете и ще ви отведа там, където ония лежат. Какво ще правите сетне, не ме интересува.

— Предложенията ти ми харесват, приемам ги. След като сега си тръгнеш, ние ще изчакаме два часа и после ще дойдем в близост до колибата. Веднага щом стане тъмно в нея, пропълзяваме вътре. Имаш ли още нещо да кажеш?

— Не.

— В такъв случай се връщай, защото едно по-дълго отсъствие може да направи впечатление. Възнаграждението, което ти обещах, ще си го…

Повече не чух, тъй като сметнах за уместно да се изтегля, и бях подпомогнат от шума, с който Сафи навлезе в храсталака. От другата страна спря, за да изрече още няколко въпроса, на които получи отговор. Така аз спечелих време първо да се измъкна тихо и после, когато не можеше да ме чуе, да се затичам колкото може по-бързо към колибата, но в дъга, така че пристигнах там от другата страна. И добре сторих, защото жената стоеше там и чакаше. Сигурно трябваше да бди, за да каже на Сафи от коя посока съм се върнал.

Вътре огънят гореше, до него седеше Халеф. Влязох и жената ме последва. Като се направих, че не съм забелязал отсъствието на мъжа й, аз седнах при хаджията и подех с него разговор. Сега дойде и силлът и седна на известно разстояние от нас до жена си. След приблизително половин час двамата станаха и Сафи каза:

— Ефенди, ще ми разрешиш ли да спя тук в колибата при вас? Крайниците ми сегиз-тогиз ги върти Да илмафасил[66] и мъглите на реката ми вредят.

— Можете да останете и двамата — отговорих аз.

— О, не! Ти знаеш, че една жена не бива да пребивава там, където се намират спящи мъже. Аз ще й стъкмя вън в храсталака един харем, където ще почива до утрото.

— Да, стори го! Аз ще ви покажа едно място, което най-добре ще й подхожда за харем. Елате! Хаджи Халеф също може да дойде с нас.

Сафи ме погледна удивено, но ни последва, без дума да каже. Хаджията също остана безмълвен, ала хитрото смигване ми показа, че приписва на държането ми основателна причина. Когато минахме край конете, взех ласото от врата на моя Асил. Халеф веднага отгатна каква цел преследвах и сега тръгна зад двамата, докато аз крачех отпреде им. Надзираваше ги. Понеже продължавах да се отдалечавам от колибата, без да спра, мъжът ме попита:

— Накъде ни водиш, ефенди? Не трябва ли харемът да се намира близо до нас?

— Той ще лежи много по-близо до теб, отколкото си мислиш — отговорих. — Отиваме при нашия сал.

— Това е прекалено далеч, ефенди!

— Само ме остави да действам! Ще бъдете доволни от мен. Това, което правя, е за ваше добро.

— По кой начин?

— Вие се намирате в голяма опасност, от която искам да ви предвардя.

— Аллах акбар! Каква опасност би могъл да имаш предвид? Аз и хабер си нямам, че в тая сигурна местност може да ни сполети някаква беда!

— Тъкмо това е то, което удвоява опасността за вас, че си нямате ни най-малко понятие за нея.

— Кажи ми тогава каква е! Нали ще се върнем пак при колибата?

— Разбира се! Макар и не толкова бързо, както си мислиш. Ти само върви и ме следвай.

Сафи беше понечил, наистина, на няколко пъти да спре, ала Халеф така му ходеше по петите, че трябваше да продължи. По тоя начин стигнахме до сала. Аз скочих на него и поканих двамата да ме последват. Те на драго сърце щяха да откажат, ала не посмяха. Когато застанаха после заедно с Халеф при мен, казах:

— Сядайте! Трябва да ви съобщя нещо важно. — Те се отзоваха на поканата и аз продължих: — Доведох ви тук, за да ви спася живота. Ако останете в колибата или в нейна близост, ще бъдете принудени да прекосите Моста на смъртта.

— Машаллах! Как можеш да говориш такива думи? Кой би могъл да ни заплашва със смърт?

— Три персийски мекерета, които се таят недалеч от колибата в храсталака и се канят да ни нападнат след малко повече от час.

— Ал… Ал… лах…!

От ужас силлът не отрони нищо повече от този разчленен възклик. Аз продължих:

— Да, ние сме щели да бъдем нападнати и първо пребити до полумъртво състояние, а сетне застреляни. Би ли сметнал такова нещо за възможно?

— Не… не… не…! — врече се Сафи със запъване. — Аз… и сега… още го… считам… за… невъзможно.

— Вършиш го, защото понятие си нямаш какви безсъвестни хора само има. Тримата персийци се гласят, когато огънят ни угасне, да пропълзят в колибата и ни убият.

— Това… това… не мога… да си го… помисля, ефенди.

— Не е и нужно, защото ако ти не мислиш, аз ще мисля вместо теб. Аз си мисля например, че тези убийци имат някой, който ще ги съпроводи до бивака ни.

Сега силлът не обели нито дума. Аз продължих:

— Тоя долен предател ме смята за християнско куче, което е най-глупавият човек, дето е виждал през живота си. Ти също ли ме считаш за толкова глупав?

— Аз… ? О, ефенди, какъв е тоя въпрос? Изобщо не знам какво да кажа! Който те смята за такъв, той… той…

— Той самият е неизцеримо глупав, нали? И все пак този човек си въобразява, че ме е измамил! Той дойде с жена си на нашия сал, за да ни примами тук. Макар да го прозрях веднага, той си помисли, че притежава цялото ми доверие. Помоли ме да пристана при колибата, но аз не го сторих, а насочих сала към това място. Тогава той трябваше все пак да си каже, че по отношение на моето доверие се е излъгал. Нали?

— Да, ефенди… да!

— Той потърси след Аша персийците, за да уговори с тях кога и как да бъдем нападнати. Не се ли учудваш, че знам това до подробности?

— Ефенди, аз… аз… съм все още толкова стъписан, че почти ми липсва говор.

— Не можеш ли да се досетиш защо спрях сала толкова далеч от колибата?

— Не.

— В такъв случай аз ще ти кажа. Салът е предназначен да държи тук здраво този предател и жена му толкова дълго, докато се оправя с убийците. Аз ще вържа двамата по такъв начин, че при най-малкия опит да се освободят ще паднат във водата и ще се удавят.

— О, Аллах! Ти говориш за убийци и предател. Ако знаех само какво… кой…

— Кой е тоя предател? Ти, лицемер такъв, знаеш точно, че имам предвид само теб. А сега чуй какво ще ти кажа! Погледни този нож в ръката ми и виж, че Хаджи Халеф Омар също е изтеглил своя. Живот за живот, кръв за кръв! Такъв е законът на пустинята. Но аз искам да бъда милостив към вас. Виждам, че си страхливец, а жена ти не слагам в сметката. Ако ми се подчинявате, няма да ви се случи нищо и утре ще бъдете отново свободни. Противите ли се обаче, ще получите куршумите ни. Станете и двамата!

Тонът, с който дадох тази заповед, беше такъв, че Сафи бързо се надигна и жената последва примера му. Досега тя не беше изрекла нито дума и по-нататък също не даде сричка да се чуе.

— Застанете с гръб един към друг и спуснете надолу ръце!

Те и сега се подчиниха. Халеф ги сбута здравата един към друг и каза:

— Останете така и не се помръдвайте, иначе ще ви забия ножа в сърцата!

Когато допря ножа в гърдите на мъжа, страхливият предател проплака:

— Не го прави! Ние ще се подчиним!

Аз развих ласото, което омотахме така стегнато около двамата от горе до долу, че заприличаха на вързоп и не можеха крайник да мръднат. Сложихме вързопа легнал на сала и го вързахме при края му по такъв начин, че бе възможно обръщане само към страната на водата. Ако не лежаха кротко, щяха да паднат в реката и да се удавят.

— Тъй, сега сте ни осигурени — заявих. — Останете ли да лежите спокойно и се държите мирно, ще ви развържем и пуснем да си вървите. Развикате ли се обаче за помощ, ще ви хвърлим във водата!

— Да, непременно ще го сторим! — подсили дребният хаджи. — Такива противни създания като вас трябва да бъдат удавени и изгризани от саратините[67], та когато хората ги варят, душите ви да се червят в черупките им от срам!

— Ще бъдем съвсем тихи! — увери Сафи.

— Така ви съветвам и аз, защото не се ли подчините, няма да знаем милост. Благодари на Аллах, дето лежиш сега със спътницата на твоите Дни и твоята проклетия в най-красивия харем, който можете да си представите! Бъдете разумни и мъдри и се наслаждавайте с най-дълбоко мълчание на уютността на настоящото ви жилище, докато се върнем! Дръжте се вярно един за друг и не се гълчете, защото кавгата между мъжа и жената уморява езиците и ускорява увеличението на стомашните заболявания! Аз ви напускам с горест и се надявам да ви видя весели!

Скочихме на брега и тръгнахме обратно към колибата, където пристигнахме тъкмо навреме, за да разпалим почти угасналия огън. Аз най-напред затулих повреденото място в стената с хаика на Халеф, та да не може никой да погледне отвън, и разказах после на хаджията какво бях чул при персите.

— Значи ще влязат? — попита той. — За да ни нападнат в съня? Мислиш ли, че трябва да се престорим на заспали, сихди?

— Не, това би могло да стане опасно за нас. Те ще идват един след друг. Както се появяват, така ще бъдат посрещани от нас.

— Ама с познатото, приятелско ахлан васахлан[68], което живее в твоите юмруци. Нали, сихди?

— Да.

— Ти им въздаваш ударите, а аз ги връзвам. Взел съм заради евентуално поправяне на сала ремъци. Значи имаме необходимото, за да омотаем крайниците на нашите персийски врагове със задушевност и любов. О, сихди, ти беше прав, като каза, че е по-добре да се изправим срещу опасността, отколкото да й се махнем от пътя. Радвам се от все сърце на мига, в който убийците ще се появят, за да бъдат джасвани от теб. Колко време трябва още да мине?

— След половин час ще оставим огъня да догори, после можем да ги чакаме.

— Толкоз късно? Аз ще приготвя ремъците още отсега, та да ми са под ръка.

— Има време още за тая работа. Ти ще застанеш там до стената. Аз ще посрещам персите вместо силла, подавам им ръка, както бе уговорено, водя ги при теб и се погрижвам, поне първите двама, да не вдигат шум. С третия няма да е нужно да бъда толкова предпазлив. Веднага щом го пипна, ще имаш грижата да раздухаш огъня. Сега нека замълчим, защото не е изключено да ги налегне скука и да напуснат по-рано скривалището. В този случай трябва да отчетем обстоятелството, че ще се ослушват отвън.

— Ох, те къде-къде повече ще се заослушват, когато по-късно моят камшик подхване с тях разговор насаме!

Седяхме безмълвно и заслушани. Не се чуваше нищо освен от време на време бълбукането на водата, когато някоя вълна се удареше в брега. Така мина половиният час и ние угасихме огъня, след като бяхме приготвили суха тръстика и клечка кибрит, за да можем бързо отново да го запалим. Аз седнах близо до вратата, а Халеф зае мястото, което му бях посочил. За нас двамата не се боях. Ако хранех някакво безпокойство, то беше дали Сафи и жена му ще се държат спокойно. Един вик можеше да развали нашия план.

Слухът ни бе напрегнат по такъв начин, че ясно долових шум от тихи стъпки, макар въпросните личности да се намираха още далеч от колибата.

— Халеф, идват — прошепнах.

— Отдавна съм приготвил ремъците — отвърна той.

Крачките приближиха и спряха отвън. Персийците бяха във всеки случай убедени, че са се появили нечуто. Сега аз се понадигнах, наблюдавайки рогозената врата, която след малко се раздвижи. Образува се отвор, което ясно можех да видя срещу небето. Някой пропълзя вътре и се изправи във вътрешността. Сега аз се надигнах изцяло и след кратко опипване го улових за ръката.

— Силл? — попита той почти нечуто тихо.

— Силл — отвърнах и го издърпах от вратата към Халеф.

После го склещих с лявата ръка за гърлото и му стоварих с дясната един удар по слепоочието. Не се чу нищо повече от едно стенещо издихание, после той се свлече от ръцете ми на земята.

— Халеф, ето първият… връзвай! — пошушнах. След това се совнах пак към вратата.

Вторият дойде. Той не попита нищо, беше отведен от вратата и получи удара със същата последица. При третия не беше необходимо да бъда толкова предпазлив. Когато влезе и се изправи, аз го съборих изотзад, коленичих върху него и му стегнах здраво ръцете. Той беше толкова уплашен, че не се отбраняваше.

— Халеф, огъня!

— Сегичка, сихди! — отговори дребосъкът високо. — Почакай само миг и идвам!

Клечката пламна и запали тръстиката. Останките отпреди малко бързо се разгоряха, осветявайки ярко помещението. Бащата на подправките лежеше на земята изцяло, другият само наполовина вързан. Този, когото държах, беше Афтаб. Като видя кой бях, той изригна едно проклятие и опита да се освободи. Забелязвайки това, Халеф скочи насам и каза:

— Нека първо вържем тоя, че още мърда. Другите двама са в безсъзнание, може даже да са умрели. Скъпи сихди, тая уйдурма мина така великолепно, че ми се ще веднага да почнеше отначало. Де да бяха тук свидетели на нашата победа моята Ханнех, съвършенството на всички прелести, и твоята Еммех, с която може да се сравнява само любимата на султана! Те щяха да подхванат възхвални песни на победата и хвалебствени химни за несравнимата ни храброст!

— Остави ги да си пеят у дома, ние тук не се нуждаем от песнопения! Хвърли негодяите там в ъгъла. После ще се сменяме през два часа за сън и стража.

— А силлът Сафи и жена му?

— Ще останат да лежат през нощта на сала. Това ще им бъде наказанието, после могат да си вървят. Ние трябва да спим и понеже това ще става на смени, нека не губим време. С пленниците има време да се занимаваме, когато стане ден. Кой ще поеме първата смяна?

— Аз, сихди, аз! Аз непременно трябва да видя що за очи ще облещят двамата припаднали, когато забележат при пробуждането си, че нито са ни пребили, нито са ни застреляли. Те ще почервенеят от срам и отново ще пребледнеят от позора. Гневът ще заръфа техните сърца и ядът ще разяде черните им и бели дробове. Техните нерви ще се пръснат от бяс и във всичките им карантии ще… стой, къде се каниш да вървиш?

— Вън. Ще спя вън. Ти продължавай тук да си държиш речите!

— О, сихди, ама що за странен човек си ти! Който след една такава победа е в състояние веднага да заспи, той не би трябвало изобщо никога да спечелва битка. Сънят е убиец на славата и свършек на всяко понятие за чест. В съня и най-храбрият мъж е един ленив…

По-нататък не чух, защото бях спуснал хасърената врата зад себе си и отидох при моя кон, който лежеше в близост до колибата и ме чакаше. Той ме поздрави с тихо, щастливо пръхтене и аз му казах обичайната сура в ухото. Не след дълго заспах и не се събудих, докато Халеф ме изтръгна след два часа от съня.

— Надигни се, сихди! — каза той. — Моето време свърши и аз искам да проверя дали виденията на съня ми ще познават славата, която ние днес извоювахме в будуването.

— Как стоят нещата с персийците? — попитах аз, ставайки.

— Разсъдъкът им отново се върна в тях, ала въпреки туй те се държаха много безразсъдно.

— Как тъй?

— Не искат да признаят, че ние се извисяваме над всички герои на земята и че нашата мъдрост и храброст не може да бъде достигната от никой друг човек.

— Аха! Ти май си им държал няколко големи речи!

— Да, така направих. Ти да не би да не си съгласен с това?

— Не, никак. Ти трябваше да си мълчиш.

— Да си мълча? О, сихди, ти и понятие си нямаш за дарбата на словото, с което съм надарен. Мога ли да мълча, когато тоя дар ми отваря устните? Мога ли да преглътна думите, дето ми изскачат на езика като млади лъвове, и да повредя с това храносмилането на моя здрав стомах? Повярвай ми, скъпи сихди, аз разбирам необходимостта на говорните органи по-добре от теб и се надявам, че ще го признаеш, като не ме осъждаш на мълчание, когато сметна говоренето за необходимост.

Ако сега дребният хаджи ми приказваше по този начин, какви ли речи трябва да бе държал на персите! Аз охладих неговата жар с подхвърлената, малко злостна забележка:

— Мълчанието е злато, говоренето — сребро, но често и само желязна тенекия. Лягай и спи! Ще те събудя след два часа.

Халеф отиде при коня си и докато се насочвах към колибата, го чух още да се оплаква:

— Ей тъй сегиз-тогиз иначе съвсем разумни люде си имат мнения, които даже най-светлият разсъдък не може да схване! Аллах единствено знае защо е така, а не другояче!

Когато отидох при персите, видях при светлината на огъня очите им да отправят ненавистни погледи към мен. Бащата на подправките има наглостта да ми прогърми:

— Най-сетне се показа! Къде се беше дянал? Очаквам да ни развържеш на мига!

Аз не отговорих нито дума, хвърлих нови дърва в огъня и излязох навън, за да седна при мястото на стената, където те лежаха от вътрешната страна, и можех да чувам всяка тяхна дума.

— Тоя кучи син е глух за моите слова — изскърца зъби оня. — Те знаеха, че ще дойдем. Сафи не ни е издал, знам това. Къде ли може да се е дянал с жена си? Вероятно лежат някъде вързани като нас. Бих искал да знам по кой начин тоя гяур е могъл да отгатне нашия план.

След това заговориха по-тихо помежду си, така че нищо не можех да разбера. Когато влязох вътре, за да хвърля дърва на огъня, слушах само ругателства, на които не отвръщах и с една дума. Когато времето ми изтече, Халеф спеше така сладко, че не се реших да го събудя. Поддържах стража до сутринта. Тогава Халеф се пробуди от само себе си и ми отправи упреци, задето съм го оставил да спи.

— Ти сигурно си помислил — замърмори дребосъкът, — че отново ще убеждавам тези мъже в обиграността на моето слово. Ама аз нямаше да го сторя, защото твоята «желязна тенекия» ми отне всякакъв мерак да осветлявам убийците с достойнствата на моя дух. В замяна на това обаче се надявам да им покажа не чрез думи, а с дела, че хитростта на моя камшик се извисява на възбог над тяхната мъдрост. Ти сигурно ще си съгласен с това, сихди, а?

— В този случай действително. Знаеш, че аз, дори когато се касае за някой безогледен враг, съм против всякакви мъчения. Тук обаче животът на тези хора според закона на пустинята ни принадлежи и ако аз им го подаря, то те не бива все пак да си тръгнат безнаказано.

— Слава на Аллах, че те просветли с това чудесно прозрение! Аз съм щастлив, дето позволяваш на моя верен курбач да изследва с блажена любов каква степен на дебелокожие притежава един шиит.

Милият дребосък размаха с обич своя камшик. На мен ми бе противен този начин на наказание, затова обясних:

— Те действително трябва да получат камшика, но се надявам, че ти нямаш намерение самият да се заемеш с длъжността палач.

— Защо не, сихди?

— Защото не е чест да биеш човек, който не може да се отбранява, даже и да си заслужава наказанието.

— Хмм! — рече Халеф замислено. — С тая работа човек действително не е нужно да се възславя, това е вярно. Ама тя не е и позорна.

— Що се отнася до това, то има народи, при които палачите са толкова презрени, че никой честен човек не общува с тях. А където с хода на времето нещата са се променили, хората пък поддържат твърдото мнение, че на съдията не подобава да изпълнява своята присъда със собствените си ръце.

— Това мен не ме засяга. Та нали съдията си ти, сихди, а знаеш, хм, тъй де, какво блаженство е за мен да уголемя дължината на моята ръка и чистотата на моето щастие. Е, да, ако съдията бях аз, нямаше да го сторя действително.

— Че ти си много повече от съдия, ти още къде повече се възвишаваш над него.

— Аз? Как тъй? — попита той учуден. — Подозирам, че чрез някоя от твоите хитрости искаш да ме лишиш от освежаващата сърцето наслада, над която се радва моята душа.

— Това не е хитрост, а сериозен размисъл, внушен от уважението и приятелството, които изпитвам към теб, драги Халеф.

Лицето му се бе свъсило и гласът му не прозвуча много любезно, когато каза:

— Това твое приятелство и уважение можеш да ми докажеш сега единствено с разрешението да пусна в ход кожата на речния кон.

— Изслушай ме само още миг! Ако и после все още държиш на желанието си, ще го изпълня. Съдията произнася своята присъда въз основа на законите, които владетелят е издал. Ако е против честта на съдията да изпълни лично едно определено от него наказание с пердах, то толкова по-малко може да хрумне на владетеля, който стои все пак много по-високо, да изпълнява палаческа длъжност. Признаваш го, нали?

— То си е действително вярно, сихди — потвърди Халеф, без да подозира, че с това съгласие влезе в поставения капан.

— И въпреки туй искаш със собствената си ръка да налагаш персийците?

— Разбира се! За теб, сихди, не е нужно да го вършиш, защото ти си съдията.

— Да, аз наистина съм съдията, ала ти стоиш извисено над мен.

— Аз? Извисено? Аз… над теб? — попита той, при което физиономията му показа израз на голямо напрежение.

— Ами да, защото нали ти си владетелят?

— Аз… владе… телят…?

— Да. Или не владееш над всички храбри хаддедихни от голямото племе шаммар? Кайзерите и кралете на западните страни владеят над своите поданици. Абдул Хамид тронува над всички народи на Турция, Насиред Дин дава закони на Персия, а ти повеляваш над всички воини и съпринадлежници на хаддедихните. Дали един такъв владетел ще бъде окачествен като кайзер, крал, султан, шах или шейх, не е от значение, защото всичките тези титли означават все същото и са с еднаква стойност.

Сега бе крайно забавно да се види промяната, настъпила в чертите на дребния хаджи. Мрачният израз изчезна, преобразявайки се полека-лека през всички възходящи степени на ведрината, докато милото личице направо засия от върховно щастие.

— Крал… кайзер… султан… шах… шейх… — извика той. — Наистина ли са съвсем еднакви тези думи? Ти трябва да го знаеш, сихди, защото на теб са известни всички неща, дето съществуват. Да, да, ти имаш право! Аз закрилям своите хаддедихни точно както шахът своята Персия, султанът — Турция. Както кайзерът на Лехистан мемлекети[69] или кралят на Туна[70] изискват покорство от своите поданици, така и на мен се покоряват всички тела, души и сърца на свободните бедуини, които съм събрал около моя трон. Сихди, радва ме, че си разпознал обхвата на моя ранг и си схванал измерението на моята извисеност!

— Да, така е, скъпи Халеф. И при цялата тази извисеност и ранг ти искаш лично да се снижиш до службата на палач и да въздадеш пердаха с пресветлейшата си ръка, чийто знак чакат най-храбрите от твоите воини?

— Машаллах! Не, няма да го сторя, защото това деяние ще опетни благоговейността, с която всички мои раншни и сегашни деди, прадеди и прапрадеди гледат отгоре към мен. На един свободен враг, който може да се брани, мога да въздам камшика през устата, в случай че ме оскърби. Ама да налагам пленник, комуто ти издаде присъда според нашите закони, това никога и нивга няма да ми дойде на ум. Аз съм задължен постоянно да приобщавам нови лъчи към блясъка на моето съществование и висотата на моето владичество. Ето защо те моля, когато се върнем от нашето пътешествие, да не забравиш да повториш това, дето одеве го каза за кайзерите, кралете, султаните и мен, та Ханнех, символът на всичкия чар на женския род, да разбере какво означава повелителят на нейната шатра за нея и всички, които го познават!

— Ще го сторя. И тъй, ти се отказваш от собственоръчното наказание на персийците?

— Да. Но понеже те непременно трябва да си получат боя, то те питам, кой всъщност ще изпълни тая въпреки всичко достойна за завиждане служба?

— Сафи, техният съюзник.

— Той…? О, сихди, това изпълва с горест и печал дълбините на моята душа! Тъкмо защото им е съюзник, той ще спуска ударите с такава нежна благост, че всеки от тях ще стига до отреденото му място като подслаждаща милувка. А срещу това въстава обилието от справедливост, обитаваща околностите на моето сърце.

— За тая работа няма защо да се кахъриш. Има едно средство, което ще насърчи по такъв начин силите на неговата ръка, че ще останеш доволен от резултата. Ела! Да отидем да доведем него и жена му.

— Да, да идем. Да се надяваме, че Сафи притежава достатъчно прозрение да схване, че ударите съществуват, за да преминат през кожата и бъдат почувствани и в най-крайната точка на човешката душевност. Ако ли още не го знае, ще трябва да се постараем да превърнем липсата на неговото познание в пълно осенение.

Отправихме се към келлека и намерихме силла и жена му все още в същото положение, в което ги бяхме оставили. Да останат цялата нощ в него неподвижни, им беше причинявало във всеки случай мъчения, ала не по-малко е било също душевното страдание, създавано от неизвестността за изхода на авантюрата.

Когато ги освободихме от ласото, едва бяха в състояние да стоят прави. Жената се държеше също така безмълвно както снощи. Сафи обаче не дочака какво ще кажем, а щом се почувства свободен, ни подхвърли въпроса:

— Вие искахте да ни освободите, в случай че се държим спокойно. Ние го сторихме. Можем ли сега да си вървим?

— Засега още не — отвърнах аз.

— Защо не? Вие ни дадохте обещание, а който не държи на думата си, подлежи на презрение и бива…

— Мълчи! — прекъснах го. — Никой не е тъй презиран както един предател като тебе и ако си мислиш, че можеш да разговаряш с нас, лъжеш се! Ние ви заповядахме да кротувате. Ако смяташ да сипеш сега оскърбления, ще си взема думата назад и ще ти се случи онова, което си заслужил със своето предателство!

Тогава Сафи си подви опашката:

— Аз не исках да ви оскърбявам, а само да знам дали и кога можем да си тръгнем.

— Дали ще ви пуснем, или ще хвърлим труповете ви в реката, ще зависи изцяло от теб.

— Труповете ни? — извика оня уплашен, а жена му се вторачи ужасено в мен. — Трябва ли да означава това, че искате да ни убиете?

— Не да ви убием, а да ви накажем със смърт. Та нали и вашето намерение беше да ни отведете на смърт. Аз съм християнин и щадя живота дори на най-презрения човек, защото знам, че Бог е единственият справедлив съдник. Освен това ти си толкова жалко създание, че ме е гнус да се занимавам с наказанието ти. По тези две причини ще те пусна да си вървиш, стига да окажеш пълно послушание на заповедта, която сега ще ти дам.

— Кажи какво трябва да сторя! Трудно ли е?

— Не. Тримата персийци, на които се канеше да ни предадеш, също като теб заслужават смърт, но както съм готов да проявя милост към теб, така и на тях искам да подаря живота. Съвсем без наказание обаче те не бива да останат.

— Не, не бива! — вметна Халеф, понеже се касаеше за любимата му тема. — Те ще получат пердах, освежаващ сърцето пердах. Виж курбача, дето виси на пояса ми! Той е изготвен от подкрепителната кожа на речен кон и ето защо притежава едно отрадно предпочитание към човешката кожа. Аз ще ти заема камшика, за да докажеш на твоите съюзници, че изпитваното от теб приятелство към тях притежава онази сила и убедителност, която изискваме от твоята ръка.

— Правилно ли разбирам? — попита Сафи стреснато. — Аз трябва да бия?

— Да — ухили се Халеф радушно. — И тримата, и то толкова яко, колкото можеш да налагаш. Ние ще следим. Ако само един-едничък удар не е така силен, както желаем, ти самият ще получиш ударите, които сме определили за тримата общо.

— Аллах, Аллах! Не мога да го сторя!

— Защо не?.

— Защото по-късно, когато си заминете, ония ще ме убият за тая работа.

Нещата действително стояха така, вярвах на силла, и ето защо сметнах за уместно да го успокоя с думите:

— Те няма да знаят кой ще ги пердаши, понеже ние преди туй ще им вържем очите. Ти ще въздадеш на предводителя петдесет, на Афтаб четирийсет и на третия трийсет крепки удара! Щадиш ли хайманите, то получаваш отредените за тях сто и двайсет удара. Нямаме време, решавай! Подчинение или смърт, друг изход за теб няма.

Сега той изяви готовност. Отидохме при колибата, където вързахме на първо време мъжа и жената.

След това аз пристъпих с Халеф във вътрешността.

Педер-и-Бахарат не се държеше по-различно отколкото през нощта. Едва ни видял, той кресна:

— Ще се покориш ли сега най-сетне и да ни освободиш?

От тая наглост бързо разгневяващият се хаджи така го засърбя ръката, че той замахна и забравяйки както «величието на своя сан», така и «измерението на своята извисеност», лепна на персиеца една оглушителна плесница.

— Куче! — заплаши. — Сега почувства само ръката ми. Кажеш ли още една невежлива дума, то ще усетиш ножа ми и заминаваш за Геената. Един предвкус за радостите, които те очакват там, ще дадем и на теб, и на спътниците ти да опитате още сега.

Зашлевеният не се осмели да отговори. Толкова по-ясно обаче говореха неговите очи, изпускащи към нас светкавици на смъртна омраза. Халеф размота кашмиреното сукно от хълбоците му, разкъса го на три части и върза очите на пленниците. После излязохме пак вън. Там той ме дръпна настрани, за да не бъде чут от Сафи и жена му, и попита:

— Сихди, нали ще присъстваш, когато тези силлан получат сега благодатта на нашата благодарност?

— Не. Това ти нали си го знаеш от по-рано. За съжаление, има случаи, в които е необходимо да се обработват хора с удари, ала за мен е толкова неприятно да гледам как едно Божие подобие бива подлагано на това ужасно унижение, че правя всичко възможно да стоя надалеч. Тези хора са вързани и ще трябва без съпротива да приемат полагаемото им се. Сафи също държиш в твоя власт и ето защо мисля, че присъствието ми на тази противна сцена не е необходимо.

— Противна? Сихди, ти във всяко отношение си силен мъж, само в това си слаб. Не е противно, а наопаки, радостно е да гледаш, че справедливостта не е измамена в това, което й принадлежи. Ти ме нарече владетел. Дълг на всеки повелител е да се убеди, че всяко злодеяние получава заслуженото си възмездие. Е, добре, аз също искам да се убедя, толкова повече че тук наказанието е много по-ниско, отколкото в действителност би трябвало да бъде. Който заслужава смърт, а получава удари, трябва да ги сдобие така, че да не ги вземе по грешка за сладки фурми. Сега аз отивам и ако силлът не бъхте с всичка сила, ще забравя висотата на моето господство, като усиля здравината на ръката му с моя курбач.

Халеф отвърза пак Сафи и отиде с него в колибата, пред която жена му остана вързана. Аз се отдалечих, за да не чувам крясъците на налаганите. Мина може би половин час, додето Халеф дойде. Моята следа му бе казала накъде съм се упътил. Неговото лице в никой случай не излъчваше доволния израз, който бях очаквал, и по тая причина се осведомих:

— Гладко ли мина?

— Да — изръмжа в отговор хаджията. — Само областите, посетени от курбача, не са вече гладки.

— И все пак ти не си доволен?

— Работата протече по-другояче, отколкото бях очаквал. Сафи шибаше с все сила, ала никое от трите кучета не издаде и звук. Скърцаха зъби, чувах го. Когато последният удар се бе стоварил, си помислих, че сега поне ще ме заплашват и опустосват. Ама те останаха неми. Само ме гледаха люто!

— За нас това е по-голяма заплаха, отколкото ако бяха беснели. Горко ни, ако им паднем в ръцете!

— Искаш ли да ги видиш?

— Не.

— Така си помислих, затова претърсих поясите и джобовете им и ти донесох намереното.

— Какво?

— В джобовете на Педер-и-Бахарат се криеше това злато и тоя пергамент. Другите двама нямаха нищо освен няколко дребни монети, които им оставих.

Подадената ми от Халеф кесия съдържаше около петстотин тумана. Аз я върнах отново на хаджията. Прокъсаният на няколко места пергамент беше изписан от едната страна с цифри. На другата видях някаква малка скица, от която нищо не можах да разбера, и една колонка от имена, вероятно без значение за мен. Въпреки това пренесох, следвайки старата си привичка, плана и имената в моя бележник. Няколкото малки групи от размазани, подобни на клинопис щрихи сметнах за несъществени, понеже изглеждаха така, сякаш някой само си бе опитвал перото, ала те останаха, както се оказа по-късно, ясно впечатани в паметта ми. После върнах пергамента и казах:

— Занеси им всичко! Тези неща не са ни необходими.

— Сега какво ще правим? Аз вързах пак силла там до жена му.

— ще продължим плаването си, но ще разхлабим вървите на двамата дотолкова, че да им е необходимо известно време да се освободят напълно. Така ще спечелим достатъчно преднина да стигнем в Багдад преди тримата персийци, макар салът им да е по-бърз от нашия.

— Умно си го замислил, ако и да не е нужно да се страхуваме от такива хора. Ще ми дадеш ли все пак позволение, поне с мъжа от Мансурийе и жена му да се сбогувам, преди да тръгнем?

— Че за какво? Не е необходимо.

— Не е необходимо? О, сихди, ама и ти колко малко си посветен в потребностите от поздравите между хората! Та нали людете нито се събират, нито се разделят, без да си направят предписаните поклони на дълбоко уважение и си разменят уверенията за искрена любов и вярност. Ако в страната на нявгашното ти рождение може да се живее без тези вежливости, то с това още далеч не се доказва, че високообразованите народи на Ориента могат да се разотиват ей така мълком като две дафади[71], които, след като са се срещнали и пулили една в друга, се разскачат нямо, едната към изход, другата към заход слънце.

Пътят ни към сала водеше покрай колибата, към която Халеф закрачи с горда стойка. Там аз полуразвързах Сафи и жена му, и то така, че трябваше още часове наред да се трепят, докато се освободят напълно от вървите си. Додето вършех това, дребният хаджи каза на силла:

— Когато благородни приятели трябва да се разделят, от миглите им рукват сълзите на разлъката и слънцето на меланхолията залязва зад планините на траура. Когато пръв път те съгледах, душата ми побърза ликуващо насреща ти, а ето че сега трябва да се отвърна от теб и аз виждам пред мен да зее гробът на моето щастие. Спущам се в ямата с надеждата, че ти в най-скоро време ще ме последваш и ще бъдеш зарит там наместо мен. Нашето съжителство беше твърде кратко, ала въпреки туй теб те приковаха тук най-добросърдечните сиджими, пък салът ни цяла една нощ беше пленителното местонахождение на вашия душевен покой. Да се надяваме, че сегашната ни горчива раздяла не означава разлъка навеки, тъй като аз желая очите ни отново да се намерят. Тогава моят пулс ще ти посвети всичките си удари, като се превъплъти в ей тая кожа от нилски кон, а милувките на моя курбач ще ти докажат с дълбока убедителност, че ми е скъп споменът за теб и твоите заслуги. Аз съм Хаджи Халеф Омар, шейхът на хаддедихните. Не забравяй това, о, Баща на предателството, Дядо на лъжата и Чичо на преструванството и низостта!

След като бе дал по този начин воля на сърцето си, Халеф го чумоса презрително и се извърна да ме последва. Ние отведохме конете си на сала, освободихме го и го оставихме да се носи по течението, придържайки се в близост до брега, за да прилегнем отново там, където лежеше келлекът на персийците. Исках да отнема възможността на тримата мъже да ни настигнат още преди Багдад и следствие на това да узнаят къде ще се намираме там. Ето защо прерязах въжето, с което бе вързан салът, след което го изтеглихме с нас до средата на течението и го пуснахме да отплава.

Заловихме се за греблата, за да увеличим скоростта на нашия келлек, и скоро минахме край Решидийе. След него последваха селищата Суаджен, Джерият ел Маман, Хабиб ел Мураллад и Имам Муса, откъдето се плъзгахме в продължение на още може би час помежду растящите отдясно и ляво палмови горички, додето достигнахме моста на Багдад. Там пристанахме до кумрука[72], ала никой не ни попречи, понеже аз веднага представих отличните си легитимации. Бяхме пристигнали благополучно до първата си цел.

5. Полякът и неговият слуга

Преди да продължим пътешествието си с кораб, възнамерявахме да посетим важната за нас местност, в която при по-раншното си пребиваване бяхме лежали болни от чума толкова безпомощни и изоставени.[73]

Но най-належащ бе въпросът за някое жилище в града. В кервансарай не исках да оставам заради паразитите там, а и Халеф бе на мнение, че още доста скоро бихме опознали, както благоволи да се изрази, «любвеобилната вярност и привързаност на това население». Ето как бе близо до ума, че се сетих за чудатия поляк, при когото бяхме живели по онова време и който бе спечелил моето съпричастие. Дали той беше още жив и дали, ако беше така, се намираше все още в Багдад и в същата къща, ми се струваше съмнително. Но аз не бях единственият, помислил си за тоя достоен за обич хазаин, защото, когато отведохме конете на брега, Халеф каза:

— Салът сега за нас няма никаква стойност, никой няма да го купи и ние просто ще го оставим да си лежи тук. Нека го вземе който си ще. Ние сега накъде ще се отправим, сихди?

— Това се питам и аз — отговорих.

— На мен ми идва наум една идея и се надявам, че ще ти хареса. Спомняш ли си все още при кого живяхме навремето?

— Разбира се!

— Да идем пак при него, а?

— Ще ми бъде приятно да срещна човека отново.

— И неговия слуга, комуто той се покоряваше! — ухили се Халеф.

Който е чел моята книга «От Багдад до Стамбул», ще си спомни шишкавия слуга и неговия странен начин да разбира задълженията си. Можех да приема, че дебелият е умрял, защото той още навремето бе склонен към апоплектичен удар при пълнотата на своето тяло. Ние имахме време, така че нямаше да е загуба, ако потърсехме къщата. Възседнахме конете и поехме в посоката, която щеше да ни отведе до въпросната местност.

Навярно ще си спомните, че жилището се намираше в палмовите горички на юг от града. Ние го открихме лесно, въпреки изминалото оттогава време, ала този път не спряхме пред тясната портичка, а пред портата, намираща се от другата страна на градината. Там слязохме и аз похлопах. Мина доста време, преди да чуя тътрещи стъпки, които приближаваха отвътре към портата. На нея имаше едно прозорче за поглеждане, чийто капак се отвори. Най-напред видяхме да се появява един дълъг остър нос, още къде по-остър, отколкото бе по-рано, и след това едно старо, бледожълто, сбръчкано лице. Придобилите слабоумен израз очи ни измериха през големите кръгли стъкла на очилата и един тънък, треперлив глас запита:

— Какво искате?

Познах го. Беше някогашният ни хазаин, бившият турски офицер от полски произход. Той тогава още не носеше очила и междувременно много се беше състарил. Вероятно вече не ме помнеше. Понеже си послужи с арабски, отговорих на същия език:

— Сам ли живееш в тая къща?

— Защо искаш да знаеш? — осведоми се той мнително.

— Защото бихме искали да те помолим да ни позволиш да отседнем при теб.

— Нямам място за чужди хора.

— Ние не желаем жилището безплатно, а на драго сърце ще си платим.

— Аз не давам под наем. Виждам също, че имате коне, за които не ми се намира помещение.

— Ти имаш голям двор. Част от него е застроена с навеси, там има място за повече от два коня.

— Psia krew! (Кучешка кръв!) Ти познаваш двора? Сега толкоз по-малко ти вярвам! Дигайте си партакешите!

Той поиска да затвори отверстието, ала аз му попречих с ръка и го успокоих:

— Няма защо да храниш недоверие. Ние сме почтени люде и имаме да ти предадем поздрави.

— Поздрави? От кого?

— Спомняш ли си, че веднъж при теб живя един персийски принц с две жени?

— Да — отвърна той бързо. — Тогава присъстваше един ефенди от Германия със своя арабски придружител.

— Този немец се наричаше Кара Бен Немзи?

— Да. Познаваш ли го?

— Познавам го и трябва да ти предам много поздрави от него.

— Значи Кара Бен Немзи е още жив? Той беше за кратко време при мен, но аз го обикнах. Кажи, къде се намира той и как се чувства?

— Няма ли да е по-добре да те осведомя за това в жилището ти?

— О, да! Влезте! Ще ви отворя.

Портичката от другата страна, изглежда, повече се употребяваше от тази порта. Старият трябваше да вложи всичката сила на своите слаби, треперещи ръце, за да превърти ключа в ключалката, а после крилото на портата не искаше да се раздвижи, така че ние трябваше да помогнем отвън. Когато полякът отвори, го видяхме пред себе си досущ като навремето — с грамадни чехли и дълъг, изръфан, съвсем похабен кафтан. След като вкарахме конете, аз тикнах обратно портата, заключих я и му дадох ключа.

— Елате най-напред в двора! — подкани ни той и се затътри със сухите си крака през градината, докато стигнахме сайванта.

Вързахме там враните. После ни отведе в коридора, в чийто заден план водеше нагоре познатото ни стълбище. Тук той отвори вратата вдясно и ние стъпихме в библиотеката, която имаше точно раншния си вид и същата подредба. Като ни покани да се настаним заедно с него на дивана, той плесна по ориенталски маниер с ръце. Бях любопитен какъв ли услужлив дух ще се появи при този знак. Можех така ясно да си представя стъписващо дебелия Ганимед от онова време, който изпиваше виното на господаря си и в замяна наливаше вода в шишето, сякаш го бях срещнал за последен път едва вчера.

Полякът трябваше да плесне още няколко пъти и най-сетне, след като и аз бях пуснал здравата в движение дланите си, вратата се отвори и се появи… да, това беше той, той самият, само че още много по-дебел, отколкото бе живял в моята памет. Бузите му висяха като дисаги. Кожата под очичките му — те вече почти не се виждаха — образуваше по една лъщяща в кървавочервено бохча. Отдолу лицето бе обхванато от гуша, която сигурно имаше теглото на някое тлъсто болонско прасенце, а отгоре от фес, от чиито мазни лекета, ако се извареше, щеше да може вероятно да се добие един фунт лой. Единственото облекло на това човешко каче с моруново масло, изглежда, се състоеше в един изпокъсан кафтан, който вече нямаше никакъв цвят, но все пак блестеше във всички възможни краски. Тънкото одеяние позволяваше ясно да се различат удивителните очертания на слоноподобните ръце. Ами сега пък тялото! Тези хълбоци! Израслият морж би бил гладуващо сираче по отношение измеренията на тоя кашалот в образа на турски слуга. А нозете! Чехлите, в които бяха напъхани, наподобяваха на чудесните дунавски гемии с половин горна палуба! За някакъв правилен вървеж при него и дума не можеше да става. Придвижването напред му беше възможно единствено чрез вдървено прибутване на краката. По челото му бе избила, макар много вероятно да не бе сторил нищо повече от отварянето на една-две врати, обилна пот. При това положение действително не бе чудо, че господарят бе трябвало в собствената си персона да дойде при нас до портата. Но този дебеланко си беше все пак един мил добряк, защото лицето му направо сияеше от услужливост, когато попита с фамилиарно покорство:

— Какво искаш, ефенди? Ти плесна. Вече пак, вече пак! Кога ли ще бъда оставен и аз нявга на спокойствие? Ама ти си заповядай спокойно! Аз на драго сърце ще сторя каквото заповядаш.

— Кафе и тютюн! — гласеше отговорът на неговия господар. — Виждаш, че имам гости!

— Кафе? Аллах, о, Аллах! — изпъшка дебелият, като завъртя очички.

— И защо? Действай чевръсто! На гости все пак се предлага кафе!

— Да, предлага се, ефенди, това знам добре. Предлага се… именно ако има такова.

— Та нали завчера ми поиска шест пиастъра, за да идеш да вземеш!

— Да. Заклевам се във всички пороци и халифи, че отидох и взех.

— Че къде тогава се е дянало?

— Свърши.

— Всичкото? Ами аз нали не пих заради очите си.

— О, ефенди, не се гневи! Аз съм невинен, защото тъкмо заради очите си трябва да пия кафе, за да ги изостря в твоя служба.

— Но за шест пиастъра за два дена!

— Колко получаваш за шест пиастъра? Когато отивам да купя кафе, трябва два пъти да се отбия по пътя при кахведжията[74], за да се подсиля, и на път за дома отново два пъти. Това ми коства четири пиастъра, значи за покупката остават само два. Колко получаваш за тях? Ти съзнаваш, о, ефенди, че съм невинен!

— Но аз трябва все пак да предложа на гостите си кафе!

— Да, определено трябва. Само ми дай пак шест пиастъра да ида да взема!

— Ако те пратя, ти ще отсядаш четири пъти и ще пристигнеш едвам вечерта, носейки бинн[75] за два пиастъра. Аз съм извън себе си и не знам какво да правя.

Тъй като това бе казано къде към слугата, къде към мен, рекох омиротворително:

— Не се кахъри, ефенди! Ние се снабдихме за из път с кафе и имаме още от него в чантата на седлото. Моят придружител ще отиде да го донесе.

— Благодаря ти, господарю. Ти облекчаваш сърцето ми и ме спасяваш от позора да не мога да поднеса на моите гости кафявата напитка на гостоприемството. Затова пък сега ще пушиш с мен най-добрия тютюн, що има в Багдад. Иди бързо донеси чибуците!

Шишкото, към когото беше отправена тази заповед, завъртя отново очички и извика плачливо:

— Чибуците? Аллах, Аллах! Тютюн, о, тютюн!

— Не мрънкай, а върви!

— Ефенди, аз те моля да си събереш целия разсъдък! Защо трябва да бързам, когато бързината все пак нищо няма да промени? Тютюн тук няма.

— Няма тютюн…? Невъзможно! Не може и той да се е свършил всичкият, я! Че аз не съм пушил от цяла седмица!

— Аз също, ефенди!

— Обясни се! Нали трябва да дам на гостите си чибуци!

— Да, действително трябва, ефенди. Аз те моля значи за десет пиастъра, за да отида да взема.

Дебеланкото погледна господаря си, а този ме погледна в лицето толкова безпомощно, че му обясних:

— Не се грижи за тютюна, ефенди! Аз имам. Твоят слуга… как всъщност се казва?

— Хората за майтап му викат Кепек.

— Та значи твоят Кепек може да донесе чибуците, междувременно придружителят ми ще отиде да вземе кафето и тютюна.

— Колко си добър, о, господарю! Само благодарение на твоята любезност ми е възможно да изпълня задълженията си.

Халеф се отдалечи. Кепек обаче още не тръгваше. Той закърши смутено дебелите си ръце и провисна долната устна, така че човек можеше да зърне последния зъб, останал от всичките трийсет и два, в цялата му големина.

— Какво искаш още? — попита го господарят му.

— Ти говориш за чибуци, ефенди — простена оня, — ама ние нали имаме само един, от който пушим и двамата.

— Тогава иди го донеси!

Разбира се, мен отношението господар — слуга много ме развеселяваше. Че първият проявяваше толкова голяма снизходителност спрямо последния, трябваше да си има своята причина. Спомних си, че полякът ми бе казал навремето: «Може би ще ти разкажа защо съм толкова снизходителен с този мъж. Той ми оказа големи услуги.»

Значи Кепек наричаха дебелия. Думата е турска и означава «отцевки». Не чак толкова лошо! Има едни там създания, които хората хранят с кепек за угояване. И тук се сетих също за някогашните думи на неговия господар: «Той изяжда и изпива повечето неща сам. Аз получавам само каквото остава.» При това положение не бе за чудене, наистина, че единият притежаваше твърде малко от обилието, в което другият почти се задушаваше.

Сега Халеф дойде с кафето и тютюна. Той донесе също и лулите ни, с което полякът бе измъкнат от конфузната ситуация, защото ако не бяхме снабдени с чибуци, тримата трябваше да пушим от неговия в кръг.

И тогава и «Отцевката» пристъпи отново вътре, като запухтя, останал без дъх, към господаря си, за да му поднесе лулата. Когато изпълни тежкото дело, той се изтътрузи с наслада навън, ала не затвори вратата, а само я притвори. Бях убеден, че остана пред нея, та да си спести силите и не измине излишен път, в случай че господарят му плесне отново. Какво ли щеше да стане тогава с кафето? Той май го беше и забравил, макар да бе пъхнал любвеобилно торбичката в пазвата си под кафтана. Когато бяхме натъпкали и запалили чибуците, някогашният офицер подхвана:

— Значи имате да ми предадете поздрави от персийския принц, който се казва ласан Арджир мирза? Той беше много знатен господар и комай даже принадлежеше към фамилията на шах-ин-шаха.

Тогава Кепек, дебеланкото, подаде глава и каза:

— Да, той съвсем сигурно беше от знатен произход, защото ми даде, преди да си тръгне, три златни тумана[76] бакшиш.

Той отдръпна пак глава, а неговият господар продължи, без да му направи някаква забележка:

— Аз имам причини да не проявявам гостоприемство спрямо персиец. Но на този отворих къщата си, защото ми бе доведен от немеца Кара Бен Немзи, когото обикнах още щом го видях.

Тук Кепек мушна отново глава и извика:

— Той и на мен много ми хареса, тъй като ми даде два златни тумана бакшиш.

Навремето действително се бях отплатил за гостоприемството на поляка с тези пари за почерпка от шестнайсет марки на неговия слуга, понеже Хасан Арджир мирза се бе проявил като много щедър към мен. Лъснатото от тлъстина лице изчезна отново зад вратата, а старият продължи приказката си:

— Чудат мъж беше оня инглиз[77], дето говореше все само за разкопки. Ама богат трябва да беше, много богат, защото после чух, че бил изкупил цялото драгоценно имущество на принца.

Сега лицето на Кепек наново се появи и ние чухме радостно потвърждение:

— Да, той беше много богат, понеже ми даде като бакшиш една златна лира инглизи[78], за която получих сто и двайсет пиастъра.

— Значи си получил като бакшиш общо триста и шейсет пиастъра. Имаш ли ги още?

— Не.

— Къде ги дяна?

— Всичките свършиха, изчезнаха, изфирясаха за енфие.

— Psia krew! Толкова много пари за енфие.

— Не се гневи, ефенди, и не се възбуждай ненужно! Ако пресметнеш колко дълго време е минало оттогава, сигурно ще съзнаеш, че съм невинен.

След тези думи Кепек отново отдръпна глава. Горещата кръв на Халеф нямаше търпение да изчака, докато сметна, че е дошъл моментът да бъда разпознат, и той запита:

— Никога ли не си чул нещо за тези, които са живели тогава при теб?

— За персиеца и инглизи не, но за другите двама. Аз живея усамотено и много рядко напускам тази къща. Кепек обаче се отбива, когато отива на пазарлък, в четирите кафенета, които преди малко спомена. Там седят мъже и си разказват чудеса и дела от отколешни времена. Приказва се също за събитията от настоящето, толкова повече ако са се разиграли в тукашната област. Така той на няколко пъти чул също за ефендито от Алмания и неговия арабски придружник, дето бяха мои гости. Тези двама мъже били несравними ловци и най-прочутите воини на цяла Джезирех. Ако нападнели лъва, той трябвало да се прости с живота си, а от техния кураж, от хитростта и пушките им се страхували всички племена, живеещи между граничната планина и пустинята. Кара Бен Немзи даже притежавал омагьосани пушки, които не се нуждаел да зарежда, и чиито куршуми никога не пропущали целта. Щом е могла да се създаде една такава легенда, то той и неговият Халеф, без когото никога не бил виждан, трябва все пак да са изключителни мъже.

При тези думи лицето на моя дребен хаджи засия. Гласът му прозвуча ликуващо, когато попита:

— Халеф? Само така ли се казва той? Не знаеш ли цялото му име?

— То гласи, доколкото си спомням, Хаджи Халеф Омар.

— О, не, това е само началото. Този най-прочут воин сред всички племена на бедуините се казва Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Давуд ал Госарах. И това още далеч не е неговото пълно име, защото той би могъл при своите безбройни деди, прадеди и прапрадеди така да го удължи, че то да стигне от земята до небето и после пак до земята.

На стария във всеки случай бе известно бедуинското схващане, че мъжът е толкова по-тачен, колкото е по-дълго името му, и поради това всеки, който иска да направи нещо от себе си, прикача към своето собствено име имената на известни и неизвестни нему предци.

Ето защо не му направи впечатление дългата върволица, която Халеф издекламира, и рече:

— Бих желал да знам дали е вярно, че този Халеф първоначално бил беден, неизвестен мъж, но благодарение на своята храброст се издигнал до шейх на хаддедихните.

— Каквото приказват хората в това отношение, е вярно. Аз мога да го засвидетелствам. Би ли разпознал този победител на всички досегашни герои, ако дойде пак при теб?

— Съмнявам се, защото старите ми очи станаха много слаби.

— Нито по гласа?

— Не зная. За да запомни човек гласа на някого, трябва да е бил дълго заедно с него. А Хаджи Халеф Омар беше за много кратко време при мен. Па и той тогава не ми направи някакво впечатление, че да впечатам в паметта си лицето и гласа му.

— Не ти е направил впечатление? Какво чувам! Позволи да съм удивен във висша степен! Един непобедим герой, какъвто е този несравним шейх на хаддедихните, е така запомнящ се, че неговият лик и с най-острия нож не може да се изчегърта от неговото изобилстващо със слава минало и от изпълнената с уважение памет на неговите поклонници. Всички воини от вражите племена и всички хищни животни на планините са запаметили неговото лице и веднага си плюят на петите, щом го видят или чуят мощния му глас. А ти, който си имал голямата чест да се запознаеш с него в тази къща и да вдъхнеш велелепието на неговите достойнства, си го забравил? Смаян съм от това. Погледни тук тоя прочут Кара Бен Немзи ефенди! Той също ще ти каже, че твоята слаба памет наистина не бива нивга да изтърва сияйните лъчи на моето зарево…

Халеф беше прекъснат. Дребният, толкова щедър със самохвалебствията си мъж беше назовал необмислено името ми. Полякът се ослуша изпървом удивено и после вметна припряно в неговата реч:

— Кара Бен Немзи тук, казваш? Правилно ли разбрах?

— Аллах! — ухили се Халеф полусмутено. — Ето че ефендито из един път ми изпадна от устата. Погледни го! Него също ли не можеш да разпознаеш?

— Машаллах…! Значи това сте вие двамата! Ти Хаджи Халеф Омар, а той Кара Бен Немзи от Алмания?

— Да, ние не можем да бъдем объркани, нито разменени с друг.

— В такъв случай ви казвам сърдечно добре дошли и поставям на ваше разположение всичките одаи на моята къща и цялото си имущество толкова дълго, колкото ви е нужно.

Той беше скочил и показваше радост, която бе толкова по-трогателна, като се има предвид, че краткостта на тогавашния ни престой не даваше основание за предположението да е съхранил такава симпатия към нас. По моему можех да приема, че има и друга причина да се радва на тази неочаквана среща. И той не беше единственият, изпитващ такава радост, защото вратата сега се бе разтворила широко и Кепек се втурна към нас — толкова бързо, колкото му позволяваше чудовищно тлъстата «тапицировка». Той ми протегна двете си ръце и извика със своя висок, мазен като рибено масло глас:

— Слава на Аллах за голямата радост, която днес ми доставихте, ефенди! Аз не съм забравил, както сигурно добре си чул, двата златни тумана, дето ми даде. Вярно, те влязоха през моя нос под формата на енфие, ала въпреки туй не изчезнаха, защото оттам слязоха надолу в сърцето. Ние от онова време постоянно желаем да ви видим пак, за да ви посветим в една работа, над която напразно си трошим главите.

Аха, значи си имаше все пак някаква отделна причина за радостта, проявена към нас. Отношението между господар и слуга беше толкова дружеско, че аз не се поколебах да стисна ръката на шишкото, което при измерението на неговите тлъсти възглавнички не можеше да стане, наистина, с едно движение, а полека-лека.

— Да, така е — пригласи полякът. — Аз трябва да те помоля за съвет, ефенди, защото няма друг човек освен теб, на когото да пожелая да се доверя.

— Ако е възможно да ти го дам, ще го имаш. Но защо точно аз да съм този човек?

— Защото те считам за единствено подходящия, към когото мога да се обърна. Всичко, което се разказва за теб и после аз чрез Кепек узнавам, ме убеждава, че няма да се обърна напусто към теб. Вашето идване ме прави много щастлив, понеже ще върне изгубеното спокойствие на моето сърце.

— А на мен силата на изгубеното здраво храносмилане — прибави Кепек с печална физиономия. — Моят стомах по-рано приемаше всичко, което му предложех. От дълго време той не ми служи добре и аз се осмелявам да го насилвам само колкото е безусловно необходимо за да съществувам. Чувствам, че ще умра от гладна смърт, и съм убеден, о, ефенди, че Аллах те е проводил към Багдад за моето спасение.

Идеше ми да се изхиля с глас над това горчиво окайване, но не допуснах да се забележи тайното ми развеселяване. Неговият господар също не промени физиономия при тези жалобни звуци и му заповяда:

— Трябва да покажем, че тези двама гости са ни сърдечно добре дошли. Тичай, бързо, скачай, Кепек, та да приготвиш един хубав пир! Времето за обяд вече отдавна мина.

Тичай, бързай, скачай! Каква подкана само към тоя кол ос! Той не понечи и крачка да направи, а поклати само бавно и крайно учудено глава и спря погледа си с видим упрек върху своя господар.

— Ее, какво още стърчиш тук? — попита този. — Не знаеш ли какво се прави, когато имаш желани гости?

— Да, зная го съвсем добре.

— Ами побързай тогава и приготви яденето!

— О, Аллах, о, Мохамед! Да бързам трябвало, когато бързината все пак нищо не може да промени!

— Че защо пък?

— Поради пълната липса на провизии. Когато няма нищо налице, човек не може нищо да сготви.

— Ама нали завчера, когато отиде за кафе и тютюн, донесе половин овен?

— Да, сторих го.

— И една кокошка?

— Беше даже млад петел, най-крехката птица от всички съществуващи.

— И ориз, масло, домати и мерудии?

— Да, всичко това — съгласи се Кепек.

— Ами че тогава имаш всичко, за да приготвиш едно хубаво ядене.

— О, ефенди, ти обичаш да си правиш майтап! Всичко това, дето сега го изреди, е изядено.

— Кой ли ще го е изял?

— Аз!

— Ти? В такъв случай би трябвало да имаш в корема си някоя коседж[79]!

Дебелият си окачи физиономия на тиха меланхолия и рече:

— Ефенди, Аллах да ти прости, че се сравняваш с едно такова морско чудовище! Нима не чу какво казах преди малко? Кара Бен Немзи ефенди и шейх Хаджи Халеф Омар го доловиха. Те ще ми послужат като свидетели, че аз почти нищичко вече не мога да вкуся, защото моят клет стомах е слаб и тънък като сапунен мехур, който заплашва всеки миг да се пукне.

— И при тази стомашна слабост плюска сам половин овен и един млад петел? Защото онова, което аз получих, изобщо не може да се брои.

— Аллах! Ти потапяш душата ми в печал! Каквото съм сторил, съм го сторил от любов и пожертвователност към теб. Овенът беше умрял отпреди три дни, така че миризмата му бе започнала да жадува за погребение. Можех ли при това положение да ти го дам да го ядеш?

— Защо си го купил вмирисан?

— Защото не бях при кисаба[80], когато още не е вонял.

— Тогава трябваше да вземеш някой пресен.

— Там нямаше такъв. Всичкото месо, което висеше при него, вонеше.

— Защо не отиде при някой друг кисаб?

Шишкавият завъртя в състрадателно удивление очички, плесна ръце, при което се чу плющене, сякаш се е съдрал някой грот, и извика:

— Аллах да ме закриля! Да съм идел при друг кисаб! Погледни ме, ефенди! Аз някоя хрътка ли съм, че да искаш да се съсипвам от търчане от един месар при друг? Помисли си все пак, че ще умра на място, ако си изгубя сулука и той не се върне! Знаеш също така добре, че трябваше да ида не само до месаря, ами още и до други деккин[81]. Аз опекох месото, като си наложих цялото самообладание и го изядох, за да не бъдеш принуден да изпиташ върху здравето си тъжното въздействие на една такава храна. Наместо да пожъна похвалите ти, трябваше да чуя думи на укори.

Старият, види се, бе затрогнат от тоя упрек, защото заговори меко:

— Хайде да зарежем овена! Но поне петелът не е било нужно да изчезне толкова бързо в стомаха ти!

— Не говори за него, моля те! Така му е било писано в Книгата на живота. Той е бил заклан в същия ден с овена. Аз купих двата в един и същи час. Бяха заедно отнесени до къщи и двата на едно огнище един до друг изпечени. От това следва все пак, че трябваше и заедно да бъдат изядени. Освен туй петелът ме спаси от смърт. Защото, когато овенът бе тръгнал по пътя на своето предопределение, моят клет стомах изпадна в едно такова състояние на окаяност, та си помислих — ще се разделям с тая земя и ясно почувствах, че ми е предрешено да бъда пратен при моите деди чрез вкусването на развалено месо. Ама се сетих за теб и какво щеше да стане, ако аз, едничката опора в дните от живота ти, бъдех принуден да те напусна. Трябваше значи да преодолея неволите на моето храносмилане, което можеше да стане единствено ако призовях обратно моя вече наполовина поминал се стомах, като го примамех с младия петел да опита още веднъж да се справи със земните си задължения. Удаде ми се. Повече нямам нищо за казване, ефенди, сега прави каквото искаш!

Това притежаващо доказателствена сила обяснение постигна целта си — старият, изглежда, бе трогнат от «едничката опора в дните от живота му», защото махна добродушно и каза:

— Не искам да те натъжавам и следователно си оттеглям упреците. Но това не променя положението ни. Ние трябва да ядем, а нямаме нищо.

— О, Аллах, Аллах! Каква късота на мисълта и каква липса на потребното присъствие на духа! Ако се вслушаш в добрия съвет, който виси на устните ми, на всяка несрета тутакси ще бъде сложен край.

— Какво ме съветваш?

— Дадеш ли ми пак пари, то тръгвам да донеса каквото е нужно!

— И преди вечерта няма да се върнеш.

— Ами нали трябва да навестя моите кафенета, за да разкажа, че несравнимият Кара Бен Немзи ефенди и храбрият шейх Хаджи Халеф Омар са дошли при нас. Така ще се наложи да отговарям на стотици въпроси и ще ми е невъзможно да се върна по-рано от мръкване.

Ако някой европейски слуга изтърсеше тези думи, щеше да бъде сметнат за смахнат. Кепек обаче считаше за свое право да ни остави да гладуваме, но да не се лиши от своето шляене. В безграничната си снизходителност неговият господар не знаеше какво да каже и ето защо аз сметнах, че е време да се намеся.

Моят дребен хаджи отдавна вече беше изгубил търпение. Той стана, потупа неизменно невинния виновен по рамото и го запита:

— Прости ми, о, приятелю на половините овни и целите млади петли! Можеш ли да ми кажеш кой е господарят на тази къща?

— Ефендито, комуто аз прислугвам — гласеше отговорът.

— Хубаво, най-гладни сред всички готвачи от страните по земята! Ти значи трябва да сториш не каквото искаш, ами каквото налага гостоприемството на твоя господар, а то изисква настоятелно от него гостите му час по-скоро да получат ядене. Ако искаш сетне да идеш до кафенетата, стори го. Аз не мога нищо да ти заповядвам, ала речеш ли там — внимавай добре какво ще ти кажа! — само една-единствена дума, че сме в Багдад и къде се намираме, то на сутринта ще си труп, умирал бавно през цялата нощ!

От ужас дебелият отскочи няколко крачки назад — толкова бързо, колкото изобщо никой не би го сметнал способен. Пребледнявайки до гушата, той запелтечи:

— Труп… умирал… бавно… през цялата нощ…!

— Да — заяви Халеф много сериозно.

— Ама… ама… защо мъртъв?… Защо умрял…? Защо труп…?

— Ще ти обясня. Ние имаме врагове, които ни преследват и търсят в Багдад. Ако ни намерят, ще възникне битка. Ние двамата ще победим, наистина, ала къщата, в която живеем, ще си отнесе последиците. Ония ще измъчват бавно обитателите й до смърт.

— Измъчват… до… смърт…! Аллах да ме предварди от Шейтана, от смъртта и от всички люде, дето искат да ми отнемат живота! Дори няма да си помисля да посетя кафенетата, докато се намирате при нас. Ще си държа устата затворена и на никого няма да издам къде сте! Най ще ми е приятно да си остана у дома и да не прекрачвам границата на нашата градина.

— Добре замислено от твоя страна. Аз съм готов да те облекча в това храбро уединение, като самият отида да напазаря нужните продукти. Ти междувременно можеш да стъкнеш огъня. Ела с мен в кухнята!

Тръгнаха. Когато се бяха отдалечили, полякът се осведоми угрижено:

— Хаджи Халеф Омар при всички случаи преувеличава. Но наистина ли имате врагове, които ви преследват?

— Действително срещнахме едни мъже, които се държаха толкова враждебно към нас, че им дадохме да опитат камшика. Бяха персийци — отвърнах аз.

— Аха, значи пак персийци!

— Да. Те горят от жажда за мъст и понеже знаят, че сме в Багдад, ще ни търсят, за да намерят възможност да се разплатят за получените удари. Халеф преувеличи нещата, за да вдъхне по понятни причини на слугата ти страх. Тоя Кепек май е доста плашлив.

— Тук се лъжеш, ефенди. Той беше онбаши[82], един от най-годните и безстрашни подофицери, по този повод можеш да научиш, че аз се казвам Дозорца и се уволних като бинбаши[83]. Кепек сега е остарял и търси удобствата. По-рано беше ловък, подвижен и винаги готов за счепкване. Със своята неимоверна телесна пълнота той създава вид за противното, а може би любовта, която го привързва към мен, и постоянните му грижи за мен са повлияли да стане по-предпазлив, отколкото беше преди. Той на няколко пъти ме измъкна от враговете, а и разни други услуги ми е вършил, които ме карат да си затварям очите пред неговите слабости. Убеден съм, че ако се наложи, и сега ще рискува живота си за мен. Той ми е верен като злато и също опитен при огнището, така че не е необходимо да държа готвач. Вярно, похапва си изключително здраво и ми дава само останките, ала аз с тях добре преживявам. А що се отнася до кафето, той вари два вида — доброто, силното за себе си и воднистото за мен, защото твърди, че силното щяло да ми иде в кръвта, пък нервите не ми го… Psia krew! Като заприказвах за кафета, се сещам, че нямаме още никакво! Каква немарливост спрямо теб, ефенди! Кепек ще трябва веднага да донесе!

Бинбашията плесна два, три, пет… десет пъти ръце, ала Кепек не идваше ли, не идваше. Едва когато ударих моите при отворената врата толкова силно, че ме заболяха, той се дотътри много бавно. Каза негодуващо:

— Ей на пак! Едвам дадох на тоя хаджи Халеф, дето нищо не може да проумее, напътствията си, на които той само се хилеше, вместо да ги приеме с достойнство, и ето че вече пак трябва да търча насам! Какво искате всъщност?

— Кафе! — отговори Дозорца.

— Кафе? Че тук нали няма, хаджията ще донесе. Понеже той самият ще плаща всичко, казах му да не забрави и кафето.

Мислейки, че дебеланкото е забравил за нашето кафе, аз му напомних, че го е скрил в пазвата. Оня обаче ми обясни с изненадваща безогледност:

— Да, там го бях пъхнал, ефенди, ама сетне пак го извадих.

— И къде е то сега?

— Скрито и закътано.

— Тогава ти навярно искаш да го имаш само за себе си?

— Да. Ти ще съзнаеш, о, ефенди, че тук съм прав. Знай, че след няколко дни е моят Ид яум ил вилиде[84], на който ще поканя неколцина познати. Те са отлични познавачи на кафето и понеже видях, че купуваш по-добро отколкото моят ефенди, то скътах твоето за празника, а на вас ще сваря каквото донесе хаджията. Само имайте търпение! Няма да мине много и той ще се върне.

— Но защо тъкмо твоите гости трябва да получат хубавото ми кафе?

— О, ефенди, как можеш само така да питаш? Та нали едно от най-важните предписания на Корана е да почетеш гостите си, като им дадеш най-доброто, което имаш.

Сега се налагаше все пак да покажа строга физиономия на шишкавия онбаши.

— Тъкмо защото познавам тези предписания, много ме учудва, че се осмеляваш да ме лишиш от кафето, което отгоре на туй си е мое, и в замяна да ми предложиш по-лошо. Веднага ще го свариш, добре чуй, веднага, и то силно и хубаво, както се полага на знатни господари! Освен това те предупреждавам за хаджи Халеф. Той е свикнал на най-внимателно обслужване и няма да търпи да си я караш по старому. По-нататък, обича да яде и пие колкото се може по-добре и който не съблюдава тези неща, той бързо-бързо му втълпява липсващото уважение. Пази се от неговия гняв! Той е свободен бен араб[85] и при най-малкото пренебрегване на подобаващата му се почит е готов много чевръсто да отговори с удари и нож.

Подобно порицание дебелакът навярно от дълго време не беше чувал. Той се присви и отвърна раболепно:

— Благодаря ти, о, ефенди, че ми обърна внимание върху тези опасни качества на шейха. Та той бил истински кръволок! Аз ей сега ще ви поднеса своето собствено кафе, защото водата вече ври, а и аз вече съм го счукал в Джурн ел Бинн[86].

— Вече? Аа, то било значи за теб, пък ние нямаше да получим никакво?

— Престани с тези упреци, ефенди! Тъй като щях да го поднасям на гостите си, трябваше все пак да го опитам, за да се убедя в неговата хубост. Ама ти ми нареди и аз знам как да се държа. Неговият мирис ще смекчи твоя гняв и ще освежи обонянието ти. Бързам вече!

Кепек раздвижи газещо крака, напомняйки някой колоездач, и бързо се измъкна. Аз се изхилих след него, но не така, че да чуе. Господарят му също се засмя и каза:

— Разглезил съм го, знам добре. Аз го държа при себе си, както хората в Европа се отнасят към домашното пале, и допускам слабостта ми да расте ведно с неговата самонадеяност. Ти сега му вля нужното уважение и можеш да бъдеш сигурен, че ще има нужното въздействие.

Дозорца имаше право. Дебелият се върна по-бързо, отколкото го бях считал способен, и сервира кафето между нас на серира[87].

Виждаше се, че му текат лигите, и тонът му бе на искрена печал, когато направи забележката:

— Ето ви го! Казвам ви, че не съм вкусил и глътка от него. Аз и по-натам ще го приготвям само за вас, та дори и неговото благоухание да лиши душата ми от покой. Ама те моля, о, ефенди, в случай че Аллах бъде толкова милостив да те осени с мисълта, че и аз бива да се насладя на една чашка от тази напитка, то не се колебай да ми я съобщиш!

Когато Кепек се отдалечи, ние се обслужихме сами. В Ориента е прието кафето да се сервира в чаши, а не в по-големи съдини. Кепек обаче беше донесъл една пълна рикви[88].

Това ми бе приятно, тъй като щеше да е досадно да бъдем постоянно смущавани от влизането и излизането на Кепек. Приемах също, че полякът ще се възползва от оставането ни насаме, за да сподели нещата, за които ме беше подготвил.

Седяхме заедно дълго време. Бинбашията се наслаждаваше на тютюна и кафето ми и гледаше замислено пред себе си, без дума да каже. Най-сетне се обади с един въпрос:

— Може би си чувал някога за Гюл-и-Шираз[89]?

— Гюл-и-Шираз? Разбира се. Розите на Шираз са прочути, ала признавам, че предпочитам отглежданите в Румили[90].

— Не това имам предвид. Аз не говоря за отглеждане на рози и също не за рози от Шираз в множествено число, а за роза в единствено число, за една съвсем конкретна роза, наричана по неизвестни за мен причини Гюл-и-Шираз.

— За такава роза още нищо не съм чувал.

— Това е много неприятно.

— Как става, че ти, който от дълги години живееш тук, очакваш от мен, пребиваващия само от време на време в ориента, познания за предмет, какъвто самият не притежаваш?

— Този въпрос ми казва, че не знаеш какво разказват хората за теб. Според описанията, ширещи се за теб, Кара Бен Немзи ефенди, ти можеш всичко и знаеш всичко.

— Това си е чисто ориенталско преувеличение. Европеецът е учил повече от невежите бедуини.

— Ти обаче се ползваш с такава необикновена слава, че аз също те считам за по-способен от всеки друг. Шейх Хаджи Халеф Омар приятел ли ти е?

— Приятел.

— Значи е посветен във всичко, що се отнася до сегашното ви пътешествие?

— Да. Аз нямам тайни от него.

— В такъв случай няма да говоря сега, а после, когато се върне от пазарлъка си. Междувременно можем да си побъбрим на матерния ти език. Ти знаеш от тогавашното си гостуване, че го владея.

Съгласих се с най-голямо удоволствие. Ала предоставената ми наслада не трая дълго, защото Халеф влезе и доложи:

— Донесох каквото можах да получа наблизо. То е достатъчно да преживеем няколко дни, ако тоя дебел Баща на лакомията не погълне през нощта пак всичко, за да се спаси от любов към господаря си от смъртта. А сега трябва да попитам кой ще вари и пече?

— Кепек — отвърна онбашията.

— Аллах! Познаваш ли кухнята си? Кога за последен път си бил в нея?

— От години не съм пристъпвал. Тя е неоспоримото царство на Кепек, който нито миг не ме търпи вътре.

— Така си и помислих! И защо изпада той в такава ярост, когато му говоря за чистотата в живота и апетитността на гозбите? Аз обаче му отговорих както се подобава. От ужас той седна на пода, при което се чу едно такова «пльос», че помислих, земята се е разцепила.

— И после? — попита старият угрижено. — Какво прави той сега?

— Не го мисли! Още седи и при неговата нечовешка тежина няма да може да се изправи, преди да му помогна. Нека си седи, докато се върна при него! Преди всичко трябва да те питам дали мога да говоря откровено?

— Можеш.

— В такъв случай трябва да ти кажа, че ти хабер си нямаш по какъв начин се вари, пържи и пече за теб. Ако бях принуден да изям само една-единствена хапка от тлъстата ръка на тоя Джидд ел вазах[91], то тялото ми щеше да се обърне с опакото навън като някоя кесия.

Опасявайки се хазаинът ни да не се засегне, аз дадох скришно знак на хаджията да се сдържа. Халеф обаче продължи несмутимо:

— Моят сихди ми маха, разбира се, да мълча. Ако ще се наслаждаваме на нещо при теб, то съм длъжен да говоря и да ти обърна внимание, че докато се намираме у дома ти, аз самият ще бъда тая Хукуми ет Матбах.[92] Не искам да описвам кухнята, защото няма да намеря подходящи думи, ама посудата… посудата! В ъгъла стои един тенекиен съд с водата, с която твоят готвач си мие лицето и ръцете, и от която черпи също за готвенето. На дъното на водата лежеше кал, дебела няколко пръста. Когато той приседна от ужас, аз му я излях върху главата…

— Не биваше да го правиш! — вметна бинбашията. — Ако Кепек се разболее от това…

— Не се бой за него! — прекъсна го Халеф. — Тая баня ще го върне отново на себе си и само ще му подейства благотворно. После видях една танджара[93]. В нея имаше дебел слой мас със следи от пръсти и когато го попитах за какво служи, узнах, че я ползвал за мазило на чехлите си. В същата тая танджара той вари месото и зеленчуците. Извадих аз маста и му я наплесках по лицето.

— Na zdrowie! (Наздраве!) О, шейх хаджи Халеф, ако си сторил това, то Кепек ще…

— Не се грижи, ефенди! — вмъкна Халеф. — Тя нищо не му навреди. Той си я облиза и, изглежда, много му се услади. Докато вършеше това, аз се огледах по-нататък и открих една миклайе[94] от бакър, в която той пече месото. Сега в нея си беше приготвил някаква мархам[95] за прокуждане на живеещите в кревата му бакк[96].

Аз му обмазах помадата върху първата мас. Сетне…

— Престани! — пресякох го аз. — Не искам да чувам нищо повече. Ти сега ще излезеш още веднъж и ще купиш съдовете, смятани от теб за необходими, а после ще ги поднесеш в дар на дебелия, което, както се надявам, ще ти върне неговата симпатия.

— Значи мога да се разглеждам като повелител на кухнята?

Дребният шейх получи според тамошния обичай чрез едно поклащане на глава съгласието на поляка и се отдалечи. Дозорца беше много смутен и се постара да отслаби въздействието, което бе оказал върху мен докладът на хаджията. Аз му помогнах бързо да го преодолее, толкова повече че основната причина на това лошо домакинстване се криеше, изглежда, в неговата сиромашия. Ние беседвахме за моето и неговото отечество, което той явно и сега още пламенно обичаше, попита ме също дали имам намерение да излизам още днес. Аз отвърнах отрицателно и ето как направихме една разходка из градината, при което се убедих, че на нашите коне нищо не е занесено. Когато се върнахме после в къщата и минахме край кухненската врата, спряхме за миг да се ослушаме. Чухме дрънкане на посуда и същевременно гласа на дебелия:

— Не оставяй салсата[97] да кипне, защото ти казвам, достопочтени шейх на хаддедихните, че ще е жалко за всяка изгубена капка! Виждам, че ти си един истински Ашши ес Ашшийи[98] и ще се радвам като някой султан на това ядене.

Бинбашията се подхили, а и аз бях доволен от доброто разбирателство, което явно се бе появило между двамата. Не бяхме седели кой знае колко в стаята, когато Кепек дойде с тежки стъпки и попита господаря си:

— Ефенди, гощавката скоро ще започне, а шейхът твърди, че в кухнята само съм му се пречкал. Мога ли да седна тук, както ми е позволено винаги, когато нямаме какво да вършим?

Старият ме погледна въпросително. Можех да си помисля, че двамата самотници възможно по-често сядат заедно, защото разчитаха един на друг, и не исках да ги карам да правят изключение заради нас. Поради това отвърнах на онбашията, който сега изглеждаше много по-чист отпреди:

— Седни! Нямаме нищо против.

Кепек зае място срещу нас, но как! Най-напред се обърна към стената, на която подпря ръце. После бавно започна да ги плъзга надолу, при което не се навеждаше, а тялото му запазваше вдървена поза, така че нозете се отдалечаваха с хлъзгане от лежащата до дувара възглавница. В мига, в който той не можеше поради своята тежест повече да се държи, се оттласна бързо и с едно могъщо движение се извъртя, следствие на което се озова със силно изтърсване върху възглавницата. При гледката, която представляваше, ми костваше усилие да потисна напушилия ме смях. Търбухът му лежеше върху бедрата като някой издул кафтана аеростат и той пухтеше със силно зачервено от напрежението лице, напразно мъчейки да се покрие с недостигащите поли на одеждата си. Когато си оправи дишането, издаде дълбока въздишка и заяви:

— Тъй! Сега няма да стана, преди да съм се заситил напълно.

— Глад ли чувстваш? — попита господарят му.

— Само глад? О, Аллах! Това е много, много повече от глад, о, ефенди. Когато човек гледа тоя шейх на хаддедихните от голямото племе шаммар тъй усърдно и апетитно да се занимава навред из кухнята, то всичката възможна вода на небето и земята му се стича като лиги в устата. Той ги умее тия работи, ох, умее ги той! Иска ми се без прекъсване да го гледам как готви и без преставане отново и отново да ям гозбите му!

Кепек примляска с език, направи най-блажената физиономия и продължи:

— Впрочем шейхът съвсем не е толкоз лош, както си мислех. Първо беше много зъл към мене. Сетне обаче ми показа великолепията на новите гърнета и каза, че всичките щял да ми ги подари, с което гневът в моето сърце се преобрази на благотворно умиление. След това отиде да донесе вода, стъкна огън и сложи месото и зеленчуците, където си им бе мястото. Когато свърши с това занимание край оджака, донесе пак вода, взе сапуна, какъвто също беше купил заедно с другите неща, и ми посвети едно пречистващо почистване на личността, с което си спечели цялото ми благоволение. После ми помогна при ставането й ме почете с поръчението чрез непрестанно бъркане с лъжицата да предвардвам ориза от загаряне. По време на това занимание нашите души все повече се приближаваха една към друга. Аз почувствах в дълбочината на моя вътрешен мир, че съм го обикнал, а когато ми даде да опитам първото, вкусно парче мишви[99], не можех да постъпя другояче, трябваше да го прегърна, след което той учтиво ме помоли да дойда тук при вас и със спокойствието на най-задушевното доволство да изтрая до пристигането на очакваните наслади.

Когато Кепек каза това, споменатото задушевно доволство ясно му личеше. Но неговата радушност се оказа още повече, когато Халеф сега изблъска с крак вратата и влезе в стаята с богато натоварени ръце. След като се бе освободил и още на няколко пъти бе сновал между нас и кухнята, целият серир и пода отпред бе отрупан с произведенията на кулинарната му дейност, а и пред дебелака се извисяваше такава планина от ориз и месо, та помислих, че поне днес-утре няма да свърши. Не се наложи обаче дълго да чакам и грамадата беше изчезнала, Отцевката зяпаше копнеещо към нас дали тук няма още нещо за изкопчване. Това жаление му бе изпълнено с такава щедрост, че накрая ме достраша за него, а и той самият съзна, че в крайна сметка дори и най-голямата дупка може да бъде запълнена. Прекара милващо ръце по онази част от тялото си, която Преди малко сравних с аеростат, и каза въздъхвайки:

— Сега преставам, не мога повече. О, нещастие на заситата, о, недостатъчност на стомашните стени! Защо се услажда още, когато човек не може повече да яде? Но аз се надявам, че прекрасният шейх на хаддедихните ще отскочи още веднъж до града да навести месаря, защото лесно може да стане така, утре вече там да не се намира нищо добро.

Далеч по-доволен от тоя ненаситник беше Халеф, понеже всички ние признахме изкуството му с факта, че в края на яденето бяхме омели всичко. Тогава той направи утешителното особено за Кепек известие, че не било необходимо да ходи до месаря, понеже бил дал там заявка, която по свечеряване щяла да бъде изпълнена по пратеник.

В посоченото време месото бе изпратено. Дали щях да мога да вкуся от него, не знаех. За днес бях преситен, а утре… утре нали се канехме да тръгваме и нещата зависеха само от това дали очакваните от бинбашията съобщения ще са от такова естество, че да ни дадат повод за по-дълго оставане.

6. Разказът на бинбашията

Вечерта настъпи след късния здрач и царящият през деня сух зной се превърна в такава гнетителна задуха, че ние взехме тютюна и лулите и се качихме на покрива. Не бяхме седели много дълго, когато онбашията пристигна с пъшкане и с помощта на Халеф седна на приготвената за него подложка. Единственият чибук на къщата вървеше напред-назад между него и господаря му в къси паузи.

Небето сияеше във фаза малко след новолунието в пълния си блясък. Вечерният ветрец раздвижваше палмовите ветрила, чийто привременен шепот бе единственото прекъсване на владеещата в тази усамотена местност дълбока тишина. Обстановката истински предразполагаше за приказки.

Тук в Багдад народът поставя арената на онези разкази, намерили под заглавието «Алиф леила ва леила»[100] много, много милиони слушатели и читатели. Много вероятно изворът на тези приказки трябва да се търси в «Хесар ефсане»[101] — сборник на персиеца Расти. Те имат висока стойност за изследванията на Ориента, макар че не е препоръчително да се дава книгата в ръката на всекиму. Тези приказки са ненадминати, когато се касае за опознаване живота, обичаите и възгледите, мислите и чувствата на Изтока. Нийде другаде необузданата храброст и благородната рицарщина на ориенталеца, неговата авантюристична душевност, жаравата на неговата омраза и любов, сребролюбието на неговите служители, притворството на така наречения слаб пол, великолепието на богатството и голата дързост на сиромашията не са така вярно описани като в тези разкази, с които както красивата, така дръзка и с богата фантазия Шехерезада се бори за живота си срещу цар Шехербан. Спомените от някоя от пробудуваните от нея нощи ли преминаваха сега шепнешком през нежно извитите перести листа?

Ако беше така, тяхната магия бе изгубена за мен, защото моите мисли принадлежаха на мъжа до мен, чийто живот е бил много вероятно необикновен, и когото аз подозирах, че му е наложен товар, който и досега в старостта си трябваше да носи. Какво го беше прокудило от отечеството, и какво го държеше до ден-днешен далеко от него? Защо се погребваше той тук в дълбоко уединение?

— Ефенди, вярваш ли в Бога?

Почти се изплаших, когато този въпрос прозвуча така неочаквано и без подготовка в дълбоката тишина.

— Да — отговорих само с тази единствена дума.

— Аз не!

Какво тежко давление имаше в това «Аз не!». Действително ми беше направило впечатление, че Дозорца и слугата му нито преди, нито след яденето бяха изрекли обичайната благочестива формулировка.

— Защо не? — попитах след късо време.

— Защото не мога да вярвам в бог, който ме е подхвърлял само на несправедливости.

— Ти ли си мъжът, който може да повдига едно такова обвинение срещу онзи, който е самата Всесправедливост?

— Ако той беше Всесправедливостта, нямаше да седя тук, а в родината в бащиния си замък.

— Може би щеше да е по-право да кажеш: ако се бях доверил на неговата справедливост, нямаше да ми бъде отнето това, което съм изгубил. Окото на човека не достига далеч. То не е в състояние да проникне във волята на Всезнаещия, който вижда пред вечността какво става след вечността.

— Ако беше видял той моя живот, то можеше в качеството си на Всемогъщ да му придаде друго русло, друго съдържание.

— Ние чада на Бога ли сме, или негови роби? Ако той предопределяше всеки миг от твоя живот, всяка отделна твоя мисъл и решение, кой и какъв щеше да бъдеш ти тогава? Една безволева играчка в неговата ръка. Само че Бог не си играе! Животът не е игра и човек не е кегла, която всяка топка може случайно да събори или пък случайно да остави права.

— Но какви са му намеренията на Бог, ако има такъв, спрямо нас? Защо падаме, без да знаем защо, без да сме виновни? Защо взема той на честния всичко, всичко, дори най-последното, което му е останало, а на незаслужаващия дава непрекъснато повече и все повече към това, което той вече преди туй е притежавал?

— С «честния» сигурно имаш предвид себе си?

— Да.

— А под незаслужаващите разбираш онези, които са осуетили твоите намерения и надежди.

— Да, тях и също още други.

— Какво високомерие! Ти значи седиш най-отгоре на всичко, гледаш самомнително и суетно от тази горда висота, съдиш ближните с една-единствена студена, унищожителна дума и не търпиш този, за чиято играчка току-що се призна, нито до теб, нито пък толкова по-малко над теб! Наистина ли не знае човек защо е паднал? Ти изцяло ли си без вина за съдбата си? Винаги ли си бил честният, а онези, които нарече незаслужаващи, наистина ли само на несправедливостта на Бога дължат онова, което им е дадено? Както на теб ти отърва или не отърва! Представи си, че си дете и виждаш в ръката на баща си един за теб още трудносмилаем или дори отровен плод! Ти го молиш да ти го даде. Откаже ли ти, ти го наричаш несправедлив. Ала той е постъпил, както по-късно ще съзнаеш, като любящ и мъдър баща.

— Аз не съм дете, а вече твърде стар, че сега в края на пътя си да моля за осъзнаването, за което говориш!

— Точно защото то ти липсва, ти въпреки своето твърдение си все още едно дете, едно гневно, недоверчиво и неблагодарно дете. Щом си това сега още в твоята старост, то в младостта си бил в по-голяма степен такъв. Ти си бил прекалено голямо дете, за да съзнаваш кое служи за твое добро. Ти погрешно си избрал, може би даже си изтръгнал отровния плод от ръката на твоя Отец, и когато си отровил живота си с неговото вкусване, се окайваш за неговата несправедливост, та дори и изобщо не искаш да знаеш за него. Не е трудно човек да отрече Бога, ако никога не се е вслушвал в него, ами се е ръководил само от собствената си воля. Но ето че идват неизбежните часове на тихи, скрити самообвинения. От време на време го спохожда мъчителната мисъл, че може би неправо е постъпил ис това си е навлякъл Божия съд, вердикта на Всесправедливия. Какво прави тогава късогледият, за да накара да замлъкне гласа на съвестта? Той посяга към най-лесното, но и най-измамното средство — просто отрича Бога. Щом няма Бог, няма закон и няма съд, няма несправедливост и няма съвест, а който смята, че трябва да е недоволен от живота, той хвърля вината не върху себе си, ами върху Бога, когото току-що е отрекъл. Ти виждаш и чуваш, че не можеш да заобиколиш Бога, да го махнеш от твоя свят, като го отричаш заради неговата така наречена несправедливост, а неговото съществуване стои над всяко съмнение.

Настъпи пауза. После старият поляк заговори полугласно и замислено:

— Как се изрази, ефенди? Аз съм… изтръгнал отровния плод от ръката на моя Отец… изтръгнал…! Значи наложил със силата на моята воля… това още никой не ми го е казвал… После идват часовете на самообвинения… мъчителни мисли… съвестта!… Човек прехвърля от страх всички упреци от себе си върху Бога, отрича го от страх… ала тъкмо с това доказва неговото съществуване… Чакай, ефенди, почакай само!

Дозорца отпусна глава, а аз се пазех да го смутя. След известно време той продължи с въпроса:

— Откъде ме познаваш така точно? Как стигна дотам, че разбули моята душевност, моите скрити мисли, чувства и представи?!

— Говорих най-общо.

— Това е невъзможно, защото то отговаря, то е вярно! И все пак… не! Аз не мога да си представя Бог, който е Извечната мъдрост и любов, да остави някой човек, сиреч чадото си, да затъне в несретата.

— Ами ако създанието не се е подчинило на създателя си, защото се е мислело за по-умно от него, и е избрало пътя към несретата?

— Тогава Бог не бива да допуска това. Той би трябвало да принуди човека.

— В такъв случай този човек нямаше да има воля, свобода, самоопределеност. Нямаше да има необходимост от душа и щеше да бъде само една мъртва играчка. Виждаш, че се движиш в кръг. Ние стигнахме отново до играчката, до Нищото. Но я ми кажи, ти наистина ли си… нищо?

— Може би!

— При това положение всички твои мисли, заключения и упреци са излишни. Едно Нищо не върши нищо, не мисли нищо, не се нуждае от нищо, тъй че си мълчи!

Тогава той кръстоса ръце, обърна се изцяло към мен, погледна ме вторачено и каза:

— Не знам ти ли се изплъзваш с аргументацията си от моята ръка, или пък аз от твоята. Започвам да изпитвам страх от теб.

— Значи се чувстваш вече наполовина победен.

— Още не! Твоите аргументи изглеждат съкрушителни, наистина, ала аз мога да те бия, като доведа чрез факти победата на моя страна.

— Не го вярвам. Бог е неограниченото. Аз. Който го отрича, заличава себе си. Това е смехотворност, защото който отрича, трябва все пак да съществува. Твоите факти не ме плашат. Аз не ги познавам, но съм убеден, че ако ми бяха известни, щях да победя невярата ти тъкмо чрез тях.

— Ти ще се запознаеш с тях, поне с няколко. Аз няма да ти разказвам някоя дълга история, някой уморителен житейски път. Аз самият съм вече достатъчно уморен, няма защо да уморявам и теб.

Колко невярващи, съмняващи се, търсещи души съм опознал в родината, а и също навън по чужбината! Каква радост, когато ми се е удавало да насоча някоя от тях към вечно търсещата любов, изоставяйки деветдесет и деветте овце в кошарата, за да намеря изгубената стотна в пустинята! Ще успея ли и при този мъж, който бе започнал вече да се страхува от моята логика? И все пак какво е логиката на хладния, пресметлив разсъдък пред всевластващата над небето и земята логика на любовта! Разсъдъкът на бинбашията не бе способен да низвергне Бога от трона, ала неговото сърце беше мъртво и празно, то трябваше да има живот и съдържание. Това бе, по което бе копнял, но откъде трябваше да дойде този живот? С какво да се запълни празнотата? Беше крайно време за него. Неговото лабилно и безволево снизхождение към слугата удостоверяваше, че вече е почнал да се вдетинява, което много вероятно не бе последица от неговата възраст, оценявана от мен на седемдесет години. Той трябваше да бъде разтърсен. Когато човек е изгубил вярата си в Бога, иска се енергия, за да му бъде върната.

— Говориш ли полски? — попита ме той сега.

— Не.

— Но познаваш историята на Полша?

— Да.

— Историята на една нещастна страна и нейните нещастни жители! Аз принадлежа към тези достойни за съжаление люде.

— Моля, не говори така! В този смисъл човек никога не бива да бъде достоен за съжаление. Съжалението е похвално само за определени случаи, в други случаи то оскърбява този, за когото се отнася. Има един вид нещастие, което човек трябва да носи с благородно самосъзнание; съчувствието тогава е унижение. Изобщо моето мнение за общоприетото понятие «нещастие» е по-различно от твоето. За мен, съзнаващият, че съм воден от Бога, нещастие не може да има.

— Значи ти си именно щастлив. Или за теб няма и щастие?

— Не каквото обикновено бива наричано щастие и е равнозначно на «благоприятен случай». В по-висш смисъл действително има щастие, но и само едно, което аз наричам земното блаженство. Това щастие не е нещо преходно. То не може да се мери и отчита. То няма граници и се състои в блаженото убеждение, че човек почива в отческата ръка на Бога.

— Тази ръка аз не я познавам. На мен не е бил предложен нито покоят при Бога, нито някакъв друг. Кой и какъв съм, не е нужно да знаеш. Аз самият едва ли знам повече, поне не мога да мисля за това. Произхождам от стар, благороден, богат род. Отказах се от името му, за да се подсигуря срещу преследвания, и се нарекох Дозорца, защото твърде много обичам отечеството си, че да пожелая да нося някое неполско име. За нашето житие-битие, моето възпитание и многото други там неща не им е тук мястото. Искам само да спомена, че получих образование за офицер, нямах нито един вярващ сродник или учител и виждах едничката цел на живота си в освобождението на отечеството от потисническия хомот. Бях в Париж, за да подготвя със съмишленици въстанието на нашия народ. Мирословски ме наричаше свой приятел. Бях изпратен в Германия и отидох после в Русия, участвах в злощастното превземане на Познан, присъствах на опита за вземането на Зидлце, а в Краков бях приближен на диктатора Тисовски. В Галиция собствените ни хора се струпаха под предводителството на Якоб Сцела. Те подлагаха на пожари, плячкосване и убийства именията на съюзените с нас дворяни.

Газехме в кръв. Къде да отида? Навсякъде бях презиран. В Прусия, Австрия, Русия ме заплашваше палачът. Беше ми издадена смъртна присъда, публични обяви за търсене и залавяне ме преследваха навред. Именията ми бяха секвестирани. Нарамих просешката торба и ударих към Турция, където намерих прием във войската под сегашното си име. Трябваше да си създам бъдеще и тъй като при тогавашните условия това за мен като християнин не беше възможно, преминах към исляма.

— Към исляма? — попитах шокиран. — Ах, тогава ти си… отцеп…

— Отцепник. Изречи си спокойно думата. Какво искаш? Аз никога не съм бил благочестив, убеден християнин, а преминаването ми в чуждата религия бе възнаградено с по-висок чин. Това беше всичко, което желаех.

— А днес се учудваш, че животът ти е пропилян? Кажи откровено, само свободата на твоя народ ли си искал, или си мислел след евентуалния успех на въстанието да бъдеш зачетен с един издигнат пост?

— Двете.

— Тогава това е споменатият преди малко отровен плод, който навремето си си присвоил със сила. Заради него си пропаднал. И после преминаването към исляма! Необяснимо ми е как…

— Остави ме, моля, да разказвам! — прекъсна ме той. — Ако това може да послужи за твое успокоение, искам да ти кажа, че аз бях, наистина, равнодушен християнин, но не станах и ревностен мюсюлманин. Дали ще казвам Бог или Аллах, Христос или Мохамед, за мен си остава все едно. Ако наистина има Бог, то всички хора са негови чада. Този възглед ми даваше вътрешното спокойствие, от което се нуждаех, за да се стремя напред. Имах успех не само като офицер, но и като човек. Служех в Бейрут, чийто гарнизон се числеше към Арабистан Ордюсил[102]. Там се запознах с един персийски търговец, който прояви симпатия към мен. Всеки ден ходех в неговия дом, където според иранския обичай не се държеше толкова строго на харемските закони като при сунитите. Той имаше едно-единствено дете, дъщеря. Тя беше, според ориенталския начин на изразяване, красива като утринната зора и по-грижливо възпитана от една сунитска харемска дъщеря. Обикнахме се и баща й ми я даде за жена, макар да не бях шиит.

— Щом нейният баща е бил такъв, това не обремени ли съвестта ти? — попитах аз.

— Ни най-малко. Та нали скокът от християнина към мохамеданина беше много по-голям от малкото посягане на сунита към една шиитска жена. Защо трябваше да си отправям упреци за това? Не съм се разкайвал за избора си. Миналото с всичките му въжделения беше една свършена работа и аз живеех само за моето семейство и военната си кариера. Бракът ми предлагаше едно ежедневно подновявано щастие, което се увеличи още повече, когато ми се роди първо син и после дъщеря. Една година след раждането на второто дете бях преместен в Дамаск, където след няколко седмици ме последва бащата на съпругата ми, тъй като той и жена му смятаха, че не могат да живеят без своето дете. Беше в началото на 1860, толкова гибелната за Дамаск година. Известна ли ти е неговата трагична история?

— Да.

— Тогава не е нужно да правя изчерпателен разказ. Колко бях щастлив, могат да ти кажат имената, които бях дал на моите деца. Синът ми се казваше Икбал[103], а дъщерята — Сефа[104]. Жена ми също имаше много показателно име, а именно Елмаз[105], и за мен тя наистина си беше един скъпоценен камък.

— А как се казваше баща й?

— Той се наричаше мирза Сибил или също ага Сибил.

— Сибил означава на персийски мустак. Унаследено ли беше това име, или той си го е бил прикачил заради мустаците?

— Не знам, но той действително имаше такъв здрав мустак, какъвто втори не съм виждал. Само на портрета на по-раншния крал на Италия Виктор Емануел II съм срещал подобен. Защо се осведомяваш за името му?

— Нямам някаква същинска причина. Въпросът ми дойде на езика непреднамерено, може би само защото назова всички други имена, а това пропусна.

— На драго сърце не бих назовал нито едно, защото те ми напомнят за изгубеното щастие, което никога няма да се върне.

— Бог е всеблаг и не е необходимо човек да се отказва от това, което ти наричаш щастие.

— Ти надали ще го разбереш. Човек трябва да бъде баща, за да може да го почувства като мен. Бащината и майчината любов е нещо съвсем различно от изискваната от нас всеобща любов към ближния. Имаш ли деца, ефенди?

— Не.

— В такъв случай ще можеш да ме разбереш само наполовина. Би ли могъл да се почувстваш някога отново щастлив, ако убиеха жена ти? А на мен ми погубиха не само жената, а също децата с техните баба и дядо!

Когато Халеф чу това, извика:

— Аллах да затрие убийците! Ако на мен ми убият моята Ханнех, най-велелепната от всички девици, жени, майки, стринки и тетки, и сина ми Кара, от чиито очи святка гордост и храброст, то щастието на моя живот ще си е завинаги заминало и аз няма да намеря покой, додето не пратя чудовищата, извършили деянието, при най-поганските дяволи на най-дълбокия пъкъл!

— Да, ти навярно ме разбираш по-добре от твоя приятел Кара Бен Немзи, защото имаш син. Аз също горях за отмъщение. Но не познавах убийците и всяко усилие да ги открия беше напразно.

— Разкажи как се случи нещастието! — подканих го. — Това ще облекчи сърцето ти.

— На него няма да му стане по-леко, а по-тежко — отвърна Дозорца. — Винаги причинява болка, когато човек човърка рани, които не искат да заздравеят. В Бейрут вече бях опознал смъртната вражда, която постоянно цари в Ливан между мохамеданските друзи и християнските маронити, навярно и никога няма да угасне. Понеже ситуацията ти е ясна, не е необходимо да правя предварителни обяснения. Споменатата вражда не произхожда от някаква разлика по отношение местожителството или езика, а от различието във вярата. Друзи и маронити обитават пещерите и долините на Ливан и двете общности говорят арабски. Маронитите са всъщност католически християни, макар що се отнася до техните църковни обреди и йерейския брак да са се отдалечили от Римската църква, а друзите изповядват исляма, но си имат своите тайни учения и дори се отдавали още, както казват, на древната сирийска култова религия. В по-раншни времена друзи и маронити се държали сплотено срещу турците; планинските народи винаги се съпротивляват най-дълго срещу поробителите. За да бъде разрушен този сговор, бе посята вражда между тях. Плодовете съзряха и последиците бяха кървавите и безпощадни масови кланета, състояли се през годините 1842 и 1845. Когато после турците претърпяха в Кримската война неколкократни унижения от страна на съюзените с тях англичани и французи, у мохамеданите се насади една омраза към християните, на която най-лесно можеше да се даде простор в Ливан и Сирия, където английските и френските интереси се сблъскваха непримиримо с турските. Хората започнаха да се разбунват. Когато Западните сили принудиха султана в прочутия Хатт-и-Хумаюн[106] от 1856 да присъди и на всички иноверни поданици същите права като на мохамеданите, по страната тръгна дълбоко озлобление, чийто първи сигнал бе убийството на английския и френския консул в Джида, пристанищния град на свещената Мека, където, както е известно, хората са по мохамедани от самия Мохамед. Последвалото наказание от страна на двете сили увеличи тайно разяждащата ненавист. Към това се добавяше, че правата на Портата по отношение васалните държави биваха все повече орязвани и накрая напълно преустановени. В Сърбия свалиха Кара Георгиевич, който беше предан на султана и върнаха Обренович. В Молдавия и Влахия беше избран за княз Куза. Тези събития така повишиха озлоблението на мюсюлманите към християните, че избухването на битката беше неизбежно. Тя се започна най-напред в Ливан, и в Дамаск се състоя тайно съвещание между тамошния паша Ахмед, шейх ул ислям[107] Абдаллах ел Халеби и Куршид паша от бейрут, чийто резултат шейх ул ислям обобщи с думите: «На Хатт-и-Хумаюн, който накърнява духа и словото на Корана, може да се отговори само с подстрекаване на народа към християноубийство.» Куршид паша първи доведе това решение до дело. При потеглянето си от Бейрут той даде с топовни изстрели сигнал за клането. Друзите се надигнаха на унищожителна битка срещу християните.

Когато разказвачът стигна сега дотук, аз го прекъснах:

— Преди да продължиш нататък, ще те помоля да ми кажеш в преценката си за тези битки на страната на християните или на мохамеданите си стоял.

— Не взех някаква партия — отвърна той. — И от двете страни бе повече или по-малко прегрешено. Ако си справедлив, ще признаеш, че в нравствено отношение маронитите стояха дълбоко под друзите и често им даваха основание за презрение и дори повод за отмъщение. Не можеш също да отречеш, че християните бяха тези, които искаха тогава да щурмуват Саида, древния Сидон. Най-кървавите битки обаче се водиха при Хасбея — край западния склон на Хермон, и в град Рашея, разположен северно от изворните реки на Йордан. Там маронитите бяха съсечени с хиляди. Още по на север се е сгушило в полите на Ливанските планини градчето Захле, чиито жители винаги са били най-храбрите воини на маронитите. Те живееха във вражда с друзите и се гордееха с онези статути, които ги отличаваха от римокатолиците. Когато чуха за избухването на битката, изстреляха към небето куршумите на кремъклийките си и се врекоха: «И самият Бог да потегли даже срещу нас, няма да може да завоюва Захле!» Наказанието последва тази дързост начаса. Маронитските съюзни народи, които трябваше да ги подкрепят, се върнаха по път от страхливост, докато арабските бедуини от равнината, друзите от Ливан и Хауран, арнаутите и кюрдите от Дамаск и метуалите от Баалбек напираха срещу града със сила, от чиито горящи къщи бранителите можаха да се спасят с бягство само отчасти. Противно на други твърдения мога да уверя, че друзите тук се държаха безпощадно храбро, наистина, но иначе благородно, защото, като видяха, че техните съюзници се нахвърлиха върху беззащитните, сложиха бърз край на това зверство със заплахата: «Щадете жените и децата. Който докосне някоя жена, ще бъде застрелян!» След това бе овладян с пристъп разположения сред друзиските планини християнски град Дер ел Камар[108], водещ името си от някогашния манастир на Светата Дева, която в Сирия обикновено бива изобразявана с лунен сърп при нозете. За съжаление и жителите на това селище често се бяха държали предизвикателно срещу мохамеданите и оскърбявали и малтретирали идващите в града друзи. Когато един от техните шейхове поиска да си построи къща на едно законно придобито място в близост до селището, бе прогонен от тях, следствие на което той им се закани в справедливия си гняв: «Въпреки всичко аз ще я построя, и то ще положа основите й върху вашите черепи!» Отмъщението дойде скоро. Почти целият град бе сравнен със земята. Страх и ужас обзе християните в Дамаск. Знаеш ли, ефенди, колко от тях живееха по онова време там?

— Над двайсет хиляди. Понеже Димишк еш Шам[109] е столицата на вилает Сирия и на санджак Шам-и-Шериф, можеше за съжаление с категоричност да се предвиди, че размириците ще настъпят също и там и може би дори ще приемат още по-кървав изход отколкото в планините.

— Това е, което исках да кажа и аз, и което всеки там знаеше. Християните на столицата живееха, наистина, в дълбок мир с мохамеданите, ала непредпазливо предизвикваха тяхната завист и омраза със самоувереното си държане и великолепието, с което обзавеждаха своите домове и гиздеха своите жени и дъщери, пускайки ги да вървят незабулени по улиците. Те бяха забравили, че мюсюлманинът гледа все още на себе си като покорител, като господар на страната, а те притежават само правата на ра’ая[110] която трябва да откупи правото си да живее тук с данък на глава. Като ра’ая те бяха изключени от поземлената собственост и бе трябвало следователно да се заловят с търговия, натрупвайки чрез нея богатства, които сега безразсъдно дръзваха да излагат на показ. Това имущество си бе тяхна собственост, наистина, а всеки човек може да показва каквото е спечелил, но не е умно това да се прави по такъв начин, че да дразни очите на другите хора. Ти сигурно си опознал достатъчно поведението на богатите християнски гърци и арменци и ако въпреки това не си на моето мнение, то ще те препратя при богатите яхуд[111] на Запада, които там също бяха само протежирани лица, гледани със завист от тамошните неюдеи. Съгласен ли си с това?

Той ме изгледа въпросително.

— Не мога да го отрека. Говори нататък!

— Когато безпокойството в Дамаск започна да нараства, християнските консули се осведомиха при пашата дали съществува опасност за християните. Той ми отговори успокоително, ала събра от обитаваното най-вече от тюркмени и кюрди предградие Селехийе хиляда мъже, които бяха определени уж за защита на християните, ала трябваше да започнат тяхното избиване. Също шейх ул ислям, който беше душата на съзаклятието, стори своето за приспиване на опасенията. Но пък имаше също много високопоставени мохамедани, които бяха благоразположени към християните и ги предупредиха. От съобщенията на тези хора се узна, че войската е готова за голямата салхана, и че тайно се раздава оръжие и на цивилното население. Накрая по улиците можеше да се види даже една скитаща глутница кучета, носещи на врата си християнски кръст. Но нито тази най-силна гавра, нито другите признаци бяха в състояние да разтърсят застрашените и наказани със слепота хора от тяхното злощастно доверие. Известен ли ти е денят, в който нещастието настъпи ненадейно като гръм от ясно небе?

— Беше девети юли.

— Правилно! Мюезините тъкмо призоваваха за молитва. Къщите и пазарите се опразниха, а улиците бяха пълни с хора. Тогава внезапно прозвуча викът: «Убивайте, грабете и палете! Днес за християните е денят на смъртта!» В миг християнските квартали бяха окупирани и ужасното дело започна, за да свърши едва след пълни седем дена. Още на третия ден бяха изпепелени около четиринайсет хиляди къщи. Над пет хиляди човешки живота бяха погубени; повече от хиляда жени бяха избити или изчезнали.

— Но това християнско избиване — вметнах аз — щеше да приеме още по-широк обхват, ако не беше Абд ел Кадер — прочутият и благороден алжиро-бедуински емир.

— Да, този страшен противник на французите бе трябвало да напусне отечеството си и беше дошъл в Дамаск, за да преживее тук мирно последните си години. От анексирането на Алжир от французите безчет араби се бяха изтеглили оттам към Дамаск и много негови воини ги бяха последвали. Неговите ръце бяха носили победоносно знамето на Пророка през много бойни полета и французите го бяха научили да мрази всичко, що е християнско. Така мохамеданските власти в Дамаск — там бяха свикнали да държат сметка за неговото влияние — вероятно са вярвали, че той няма да ги обезпокои в кървавото начинание. Хората изобщо бяха на мнение, че Лъва от Алжир, както биваше наричан, е остарял, търси леснината и вече няма охота да върти толкова лесно вадения някога ятаган. Но тази преценка щеше да се окаже погрешна. Когато го привлякоха заради престижа, на който се радваше, и бойния му опит към тайния, насочен срещу християните, военен съвет, той заяви с безстрашна откровеност на пашата: «Това, което възнамерявате, е против нашия закон. Аз съм по-добър мюсюлманин от вас и ще защитавам християните. Да, готов съм дори да загина, за да защитя честта на исляма!» И когато кървавата баня започна, той удържа думата си. Отвори на угнетените просторните помещения на своята къща, освобождаваше обсадените в жилищата им християни и на всеки беглец подаваше спасителна ръка, за да го отведе в безопасност. Биеше се сред неустрашимите си африканци срещу турския аскер и сганта и полека-лека отведе в малката крепост почти единайсет хиляди християни, сред които лазаристите и също милосердните сестри заедно с двеста млади възпитаници. За тая цел бяха необходими седем набега, при които бяха убити мнозина от неговите хора. Също в собствената му къща се намираха неколкостотин души. Тя трябваше да бъде нападната по заповед на шейх ул ислям от няколко хиляди войници и плячкаджии. Тогава Абд ел Кадер разпредели африканците си, на които можеше да разчита, с факли в мохамеданските градски части, изскочи с шлем и броня срещу нападателите и заплаши: «Окаяници, с кръв и убийства ли смятате да зачетете Пророка? Ако не си тръгнете, ще наредя да съсекат пашата и офицерите ви и ще подхвърля на огън всички ваши къщи и сокаци!» Това подейства, макар и само за кратко време. Междувременно обаче пристигна вестта, че един съюзен с Абд ел Кадер хаурански шейх, при Когото той беше пратил за помощ, идва с голяма бойна дружина, за да подкрепи Лъва от Алжир. Тогава арсъзите изоставиха къщата му и се задоволиха с обкръжението на малката крепост и намиращите се в нея спасени от него християни. Този разположен в северния ъгъл на Стария град строеж е заобиколен от дълбок ров и има високи, дебели зидове, подсилени с кули. Той предлагаше временно на християните необходимата сигурност, ала поради големия си брой те трябваше в продължение на още много дни да страдат от глад и жажда, зной, страх и треска, докато благодарение намесата на западните правителства Ахмед паша бе отзован и се появи неговият приемник Фуад паша с нова войска, за да възстанови мира и спокойствието. По-късно християните се изселваха на тълпи, защото бяха убедени, че насочената срещу тях фанатична омраза продължава тайно да тлее.

— Не мога да ги виня, още повече че наказанието на същинските инициатори на кървавата баня бе извънредно мудно.

— О, ефенди, по тоя въпрос аз мога да кажа повече от теб! Наказанието сполетя само малцина виновни, но толкова повече невинни, към които се числя и аз.

— И ти?

— И аз! — потвърди старият. — На Ахмед паша бе позволено да напусне с блясък и велелепие града и бе посрещнат в Смирна с топовни изстрели и всички почести. Едва по-късно Фуад паша, притиснат от Запада, нареди да бъде върнат в Дамаск и разстрелян. Бяха разстреляни също комендантите на Рашея и Хасбея. За някакво наказание на Абдаллах ел Халеби, шейх ул ислям, нищо не съм чул. Ръката на отмъщението навярно не можеше да стигне до него, върховния глава на духовенството. А пък той беше този, дето прати първите убийци в къщата на един богат християнин, комуто дължеше голяма сума. В замяна бяха обесени около шейсет жители, които били уж виновни, и разстреляни далеч повече от сто войници и офицери, сред които се намирах и аз.

— И все пак си още жив?!

— Oszywiscie! (Разбира се!) И едното, и другото е вярно, макар да има сякаш противоречие. Че аз съм още жив, го дължа на моя онбаши тук и никога няма да забравя това спасение.

— Възбуждаш любопитството ми, о, бинбаши! Разказаното от теб досега ми беше в по-голямата си част известно, сега очаквам да чуя преживелица, която ще ангажира цялото ни внимание.

— Можеш добре да си представяш, че за мен щеше да е ужасно, ако ме бяха принудили да стрелям по невинни християни. Но аз бях офицер и бях длъжен да се подчинявам. За щастие моята рота бе командирована към войсковата част, която трябваше да държи под надзор малката цитадела. Това ме освободи от принудата да бъда жесток спрямо хора, чиято вяра по-рано бе моята. Трябваше да лежа три дни и три нощи пред крепостта, без да видя децата, жена си и родителите й. Когато бях сменен после за половин ден, заварих къщата и цялата уличка изпепелена и научих, че бесът на сганта е бил насочен не само срещу християните, а помежду другото и към мохамедани с шиитски убеждения. Бащата на жена ми беше персиец, значи шиит. Това знаеше цялата махала, в която живеехме. Знаеше се също, че е богат, а това е било достатъчно да насочи алчните за плячка сунитски бабаити към нашата къща. Можеш да си представиш какво почувствах. Започнах да се ровя като безумен из развалините на къщата. Кепек ми помагаше, ала те още димяха и трябваше да отстъпим пред зноя. Разтърчахме се наоколо при съседи да събираме сведения и тогава скръбта ми се превърна в ярост. Не сунитски вярващи бяха погубили моето щастие, а една шайка деградирали персийци, предвождана от враждебно настроен съотечественик на тъста ми бе убила него и близките му, а после ограбила и опожарила къщата. Оттогава мразя всичко, що се казва персийско, а по-сетнешните събития само съумяха да увеличат тази омраза. Бях обезумял от гняв и реших да издиря злодеите. При царящата навсякъде бъркотия бе невъзможно да ги намеря другояче освен по някаква случайност. Всичките възражения на Кепек не успяха да ме отклонят от моето намерение. Отпускът ни изтече, трябваше да се връщаме при полка и Кепек ми обърна внимание върху последиците от пресрочването. Предупрежденията му бяха за мен въздух. И през ум не ми минаваше да прекъсна издирванията си, но поне него отпратих обратно и му възложих да ме извини пред полковника и да го помоли да ми удължи отпуска. Във възбудата си не помислих, че този офицер не беше благоразположен към мен, понеже по-рано бях християнин, а с преминаването си към исляма и сетнешното си прилежание бях получил чин, който той на моята възраст още не е бил достигнал. Имах и надежди за бързо повишение, за което оня ми завиждаше. Когато след двудневно напразно търсене се явих при него уморен до смърт и духовно пренапрегнат, той нареди да ме арестуват и затворят. После бях изправен пред военния съд и узнах, че само привидно съм търсел близките си и техните убийци и съм го бил изтъкнал като претекст, за да оправдая своето отсъствие. Истината била, че по фрапиращ начин съм участвал в убийството на християните. Беше ми направена даже очна ставка с хора, които го засвидетелстваха, и тези хора бяха… персийци, персийски слуги, които бащата на жена ми беше изгонил от дюкяна си, понеже бил мамен от тях.

— Мога да си обясня всичко, Фуад паша търсеше виновни и тъй като същинските причинители на салханата трябваше да бъдат пощадени по известни си там причини, то вината бе прехвърлена върху мразени лица, които трябваше да изкупят неизвършени престъпления.

— Гледището ти е правилно. С мен много-много не се церемониха и ме осъдиха на смърт. Аз действително облекчих съда в неговото решение. Вместо спокойно да се защитавам, аз оскърбявах в полубезумното си състояние съдиите, които по принцип си бяха вече против мен, по такъв начин, че за някаква пощада не можеше дори да се мисли. Още по свечеряване на същия ден бях отведен заедно с другите осъдени на съответното място, за да бъдем разстреляни. Присъдата трябваше да изпълнят войници от собствената ми рота, сред които моят Кепек бе онбашията. Когато на бедните грешници биваха връзвани очите, към мен пристъпи той. Докато ми слагаше кърпата, го чух тихо да казва: «Падни, когато стреляме, и остани да лежиш неподвижно! Ние се споразумяхме никой да не стреля по теб и аскер хекими[112] също е съгласен.» Трябва да отбележа, че всички мои подчинени бяха добросърдечно настроени към мен, защото винаги съм бил към тях дотолкова благосклонен, доколкото това не е било в разрез с дълга. Лекарят беше един преминал към исляма отровен грък, с когото бях дружил по-близко заради идейната ни общност. Когато изстрелите отекнаха, аз паднах възнак и избягвах и пръст дори да помръдна. Разнесоха се още няколко залпа. После установих, че хекими преглеждаше падналите дали наистина са мъртви. Когато дойде при мен, почувствах по гърдите си опипващите му ръце. Не каза нищо и продължи нататък. След известно време чух шум от лизгари, кирки и лопати. Междувременно трябва да бе станало нощ. Сетне бях повлечен на известно разстояние и ми снеха превръзката. Около мен беше тъмно, ала аз разпознах наведения над мен онбаши и гласа му, когато каза:

«Хайде, господарю, трябва незабавно да се махаме вън от Дамаск!»

Скочих и следвайки го, запитах:

«Искаш да дезертираш заради мен?»

«Да, защото те обичам.»

След загубата на близките смъртта вече ми беше безразлична. Само мисълта за техния убиец ми даваше основания да остана жив. Длъжен бях да му отмъстя, но трябва за съжаление да ти кажа, че цялото ми издирване бе напразно. Не искам да те уморявам с дълъг разказ, а ще ти спомена на първо място, че Кепек във всичко, дори в най-окаяното положение, се държеше вярно до мен. Средствата ни се състояха в малкото заплата, която беше спестил. Преживявахме с просия до Константинопол, че и още по-нататък. Едно щастливо обстоятелство ме срещна с разсъдливия, по-късно както прочут, така и недооценен Мидхат паша. След като бях споделил с него преживелиците си, той ме взе на служба при себе си. Под негова команда бях в България, а после тръгнах с него за Багдад. Тук бях удостоен с чин бинбаши и ми бе поверен главният пост на тукашните митничари. Неговата протекция сигурно щеше да ме отведе още далеч по-високо, ако не беше се случила историята, която сега ще ти разкажа и която ме принуди да се оттегля от своя пост. Трябва да спомена още, че Кепек също можеше да се издигне в чин, но се задоволи с по-раншната си степен на онбаши и държеше да бъде мой слуга и да остане при мен.

Дебелият беше крайно порядъчен човек и сега можах да проумея защо господарят му се отнасяше с толкова необичайна снизходителност към него. Полякът продължи разказа си, като ме попита:

— Известни ли ти са тукашните митнически порядки?

— Не — отвърнах.

— Тогава си нямаш понятие за безпорядъка, когато Мидхат пое управлението на Ирак Араби. Продължи дълго, докато му се удаде да въдвори ред, а строгостта, с която вършеше това, има за последица, че тук митничарите станаха още по-омразни отколкото в други области, където също не питаеха любов към тях. Хората не се спираха само до омразата, а ги преследваха и не щадяха дори живота им, защото по реката и особено от персийската граница насам контрабандата цъфтеше по такъв начин, че стотици и стотици се прехранваха от нея, които сега трябваше да се бият с нас, служителите, за своето съществование. Дали и сега нещата са такива, не знам и не ме интересува. Но те моля да ми повярваш, че аз като старши митничар бях най-омразният. По него време устояхме на опасности, които не бих желал още веднъж да преживея. Като гледаш сега моя дебел онбаши, не е чудно, дето се съмняваш, че той винаги ми е бил верен и храбър помощник.

— Какви стоки се контрабандираха тогава? — осведомих се аз.

— Предимно кожи, коприна, шалове, килими, тюркоаз, морунов клей и опиум. Но сега, при високото мито, с което е облаган, шафранът е най-доходоносният предмет за контрабанда.

Когато бинбашията каза това, нямаше как да не се сетя за Педер-и-Бахарат, Бащата на подправките, както и за онова, което бях чул, подслушвайки него и двамата му спътници горе край Тигър. Той продължи:

— Ама контрабандата не беше въртяна от всеки както му дойде, а аз направих констатацията, че трябва да е много добре организирана. Очевидно имаше главатари, подглаватари и обикновени контрабандисти. Тези хора трябваше да притежават тайни, но обширни складове, в които стоките се стичаха от всички краища и биваха съхранявани там до мига, в който можеха да бъдат откарвани веднага накуп без всяка грижа. Аз бях вече от дълго време на служба, без да ми се бе удало да открия някой такъв склад, а когато това желание най-сетне ми се изпълни, ми костваше не само службата, но и състоянието, така че благодарение на този успех станах сиромах.

— Как е възможно? Един такъв успех би трябвало все пак да донесе полза и повишение!

— Казваш го, защото не знаеш по какъв начин бе извършено това разкритие. Досега аз съм си мълчал за тези неща, но на теб ще разкажа всичко. Само бих желал по-напред да знам какво мислиш за клетвата.

— На мен не ми е известно, наистина, в каква връзка зададе този въпрос, но казвам, че клетвата е свят оброк, който човек в никой случай не бива да нарушава. Аз бих предпочел да умра, отколкото да престъпя дадената клетва.

— В такъв случай действително трябва да мълча и не бива да разказвам нищо, защото съм се заклел да мълча пред всекиго, и Кепек трябваше да положи същата клетва.

— Наистина ли беше клетва?

— Да.

— Поискана от властите?

— От властите? Не. От контрабандистите.

— Тогава е било само заклеване, и то принудително, както предполагам. Отгатнах ли?

— Да.

— При това положение няма защо да се безпокоиш. Понятието за клетва изисква тя да бъде поискана от меродавна инстанция и да бъде положена пред нея. Ти следователно не си положил клетва. И дори клетвата, която си дал в името Божие, пред теб самия или пред друг човек, те задължава да я изпълниш само ако се касае за някое похвално, сиреч незабранено деяние. Да призоваваш Божието име в някоя лоша работа не е нищо друго освен богохулство. Ако пък една такава клетва е придобита от някого насилствено, то нейното изпълнение може да се превърне в престъпление, и той има не само правото, но и задължението да не се ръководи от нея. Ти вероятно е трябвало да се закълнеш в премълчаването на забранени дела?

— Да.

— В такъв случай ти си извършил една голяма неправда.

— Касаеше се за нашия живот. Онези щяха да ни убият, ако не бяхме го сторили.

— Аз на твое място въпреки това нямаше да се закълна. Но ти имаш по-различни възгледи от моите за клетвата и заклеването, толкова повече че на теб ислямът ти е също така безразличен, както си бил и равнодушен към християнството. Само че ти си мъж, а един истински мъж държи на своята дума, която за него е свещена, и която той не дава току-тъй под принуда и за някое скверно деяние.

— Може би имаш право и аз няма да споря с теб. На мен всъщност не ми е и толкова за клетвата, а за последиците, които ще настъпят, ако не я сдържа. Ако ти и Халеф бъдете неми като безсловесния гроб, то мога спокойно да ви разкажа онова, което ми се иска да ви поверя.

— Сравнението с гроба не е добре избрано. Гробът не е мълчалив. Напротив, той говори на един много красноречив и сериозен език, който може да прозвучи даже с гръмовни думи, разбира се, не за телесното, а за духовното, душевното ухо. Та тъй, ние ти обещаваме да мълчим като гроб, стига да не се касае за някоя работа, която сме длъжни да съобщим.

— Такова задължение нямате, защото не сте митнически чиновници, положили клетва за падишаха. Знам, че мога да разчитам на думата ти, и следователно ще продължа. Та като сравнявах навремето някои произшествия и съпоставях опита и становищата на моите подчинени с моите собствени наблюдения и разследвания, то всички нишки по отношение търсения възлов пункт на контрабандата водеха към руините на Вавилон. Би било излишно да се впускам в подробности и да ти съобщя всички основания за това. Следвайки тези насоки, аз наех двама бедни бедуини, които бяха отлъчени от своето племе и следователно нямаха към никого някакви задължения. След като си бях подсигурил с щедри обещания верността им, аз ги изпратих към полето от руини. Те трябваше да дават вид, че се захващат с разкопки, за да продават находките, но имаха задачата да си държат очите, особено нощем, отворени и тайно да ме уведомят веднага щом успеят да направят някое полезно откритие. Двамата бяха хитри мъже и едва се бяха минали няколко седмици, ми направиха едно съобщение, което ме хвърли във възторг. Бяха наблюдавали контрабандисти, които по различно време и от различни посоки, с натоварени животни или самите носейки товари, отивали до едно определено място и после се отдалечавали без пакети.

— Ти следователно си узнал мястото?

— Да. Двамата шпиони можаха да ми го опишат много лесно, макар благоразумно да се бяха пазили да приближат дотолкова, че да бъдат забелязани. Намираше се при Бирс Нимруд. Аз и до днес знам мястото точно и ще ти го опиша. Възнаградих богато шпионите и им заповядах да продължават да бдят. Новините, които ми носеха, потвърдиха предишното по такъв начин, че реших да се възползвам от откритието. Потеглих с десет подчинени и Кепек, за да изследвам въпросното място.

— По какъв начин трябваше да стане това?

— Ще ти кажа по-късно. Касаеше се за скрит склад на стоки, който много вероятно представляваше помещение. То трябваше да има вход и се искаше той да бъде намерен. За целта взехме инструменти за разкопаване.

— Напразно сте ги взели.

— Откъде знаеш?

— Подозирам го. Да, предполагам дори и нещо повече, а именно, че ви е сполетяло нещастие.

— Сигурно го заключаваш от това, че говорих за принудителна клетва?

— Не само от това. Твоите двама шпиони са те измамили.

— Не. Те бяха верни, надеждни хора.

— Бяха ли при теб, за да ти покажат мястото?

— Да.

— Поддържаше ли и по-късно връзка с тях?

— Не. Те трябва сетне веднага да са напуснали областта. Но това не е причина да ги смятаме за измамници. Винаги ми бяха правили добро впечатление и особено единият, който се казваше Сафи, изглеждаше самата честност.

— Сафи? — попитах изненадано, сещайки се за мъжа от Мансурийе, който ни беше предал на персийците. — На каква възраст беше този арабин?

— Защо искаш да знаеш?

— Защото познавам един мъж с такова име.

— Има много мъже, които се казват така.

— Кога се случи събитието, което разказваш?

— Преди седемнайсет години.

— Колко възрастен беше този мъж приблизително?

— Каза, че имал трийсет години, но изглеждаше по-възрастен. Другият бедуин се казваше Афтаб и за него също мога да се закълна, че беше верен и непритворен.

— Афтаб, Сафи и Афтаб, странно, хм, странно! Полякът ме погледна учудено и попита:

— Може би познаваш мъж с това име?

— Действително и ако предположението ми нещо не ме заблуждава, мога сериозно да твърдя, че ти си попаднал в един заложен за теб капан.

— Rzecs smieszna! (Смешна работа!) За толкова глупав ли ме смяташ, че да може да ми се случи такова нещо?

— Животните, които хората залавят с капани, не са глупави, а даже много хитри. Моля те да продължиш разказа си.

— Ще го сторя, но съм любопитен как претендираш да докажеш своето твърдение.

— Много скоро ще чуеш. Впрочем ти загатна, че сте взели оттук инструменти за копаене. Но навярно сте яздили към Хиле?

— Да. Нали трябва да минеш оттам, ако искаш да отидеш до руините на Вавилон.

— Можеш да избегнеш града, ако възнамеряваш нещо, което никой не бива да знае.

— Ние даже прекарахме нощта там, а на утрото потеглихме към Бирс Нимруд.

— Тогава е било ненужно да мъкнете инструментите със себе си. Можели сте да си ги набавите в Хиле.

— Не искахме там да се знае какво сме наумили.

— Но те са забелязали търнокопите и лизгарите ви, които впрочем са издали намеренията ви още по пътя за Хиле.

— Как тъй и на кого?

— Приемам, че по път сте били наблюдавани.

— Ние отседнахме само в кхан Бир Нуст и кхан Маха-вил, където се намираха малко хора, а по път забелязахме отдалеч само няколко ездачи.

— Отдалеч? Значи тези ездачи са избягвали пътя? Защо? Те не са дошли по-близо, защото са ви наблюдавали, защото са принадлежали към контрабандистите, на които по-късно сте паднали в ръцете.

— Ефенди, ти говориш така, сякаш вече знаеш всичко, което искам да ти разкажа! Та значи пристигнахме по живо по здраво в Хиле, пренощувахме там и на заранта яздихме до Бирс Нимруд, където Афтаб и Сафи ни показаха въпросното място.

Той хвана обратно изпушения чибук и тегли с мундщука една черта, за да отбележи съответното направление, сякаш имаше хартия пред очите си и молив в ръката. Същевременно продължи:

— Тук значи лежи Хиле, а ние яздихме така, както ти казвам. Там отпред се намира кулата на Вавилон. Ние приближихме от тази страна към нея. После бяхме поведени тук наляво, където имаше един куп камъни с клинообразно писмо. Оттам тръгнахме вдясно нагоре по един изкоп, след това отново наляво, където кривнахме край една издатина, състояща се най-вече от повредени тухли. Въпросното място се намираше зад този издатък.

— Не — извиках почти гръмко във внезапната си възбуда.

— Не? — попита майорът учудено. — Как стигна до това твърдение?

— В този миг знам, че обозначеното от теб място не е вярното. Същинското трябва да се намира по-нагоре.

— Така е, ефенди. Разбирам, че ти знаеш тайната, за която ние трябваше да положим тежка клетва, че никога няма да я издадем. Как я разбра?

— За това по-късно! Веднага ли започнахте да копаете на погрешното място, което спомена?

— Не, защото бях оставил моите десетима митничари в Хиле, като на първо време яздих само с Кепек и водачите до Бирс Нимруд, за да ги накарам да ми покажат мястото. Та нали можеха да възникнат причини да не предприемам разследванията пред очите на подчинените.

— Каква неуместна предпазливост! Разказвай нататък! Убеден съм, че сега контрабандистите са ви връхлетели.

— Ти, изглежда, си всезнаещ, ефенди, защото действително е така. Ние именно едва бяхме слезли от конете и от една вдлъбнатина странично от нас изникнаха повече от двайсет въоръжени хаймани, които ни нападнаха толкова бързо, че не намерихме време за отбрана. Няколко мига по-късно бяхме вързани. Забулиха ни също и очите. Чух един глас да казва със заповеден тон: «Разкарайте конете им, разкарайте ги далеч и тръгвайте бързо нагоре с тези, та никой кумрукджи[113] да не може да заподозре какво се е случило. Защото десетте други кучета, които бинбашията водеше, сигурно скоро ще пристигнат.» Почувствах, че бях вдигнат и помъкнат, не надолу или към равното, а стръмно нагоре, където ме сложиха на земята. Казвам ти, съвсем не се чувствах добре, защото познавах омразата на контрабандистите към нас и имах всички основания да съм загрижен за живота си.

— Но не е било толкова лошо, о, бинбаши. Нали си още жив.

— Не се майтапи! Докато лежах на земята, долових шум от удрящи се камъни, както при работата на някой дюлгер. Това продължи дълго време, през което не чух нито дума. Сетне бях отново дигнат и понесен, като се удрях по камъни ту отдясно, ту отляво, значи вероятно по зидове. След това пак бях оставен на земята, след което хората най-сетне започнаха да говорят, ала за жалост на персийски, който по онова време не разбирах така както днес. Запомних само името Гюл-и-Шираз, което нямаше как да не привлече вниманието ми, понеже бе споменато на няколко пъти. След известно време чух да се отдалечават стъпки, после стана тихо.

— А Кепек? — попитах аз. — Какво бе станало с него? Къде се намираше той?

Тогава взе думата дебелият, като отговори:

— О, ефенди, аз лежах до моя господар, защото ония и мен бяха завлекли в тая дупка на гибелта. Аз треперех от угриженост по него и силно се зарадвах, когато чух неговия обичен глас. Той попита дали тук има още някой и когато му назовах името си, започнахме да обсъждаме нашето положение.

— А шпионите ви, които бяха дошли с вас?

— Те не лежаха при нас.

— Не се и съмнявам, тъй като са били съюзени с контрабандистите. И не беше ли възможно да се освободите от вървите?

— Не — отговори бинбашията. — Аз опитвах всевъзможни начини, но напразно. Лежахме дълго време, като че цял ден, и крайниците започнаха да ни болят от продължителното лежане. Най-сетне отново приближиха стъпки. Чухме, че дойдоха няколко души. Очите ни бяха освободени и ние видяхме пред нас да стоят трима мъже, а четвърти седеше недалеч на един камък. Запитан от тримата какво е чул, той ги осведоми за всяка дума, която бе изговорена от нас. От това ни стана ясно, че не сме били сами, понеже този човек трябва да ни бе надзиравал и подслушвал.

— Помещението имаше ли прозорци или някакви други отвори?

— Не.

— Значи трябва да е било осветявано. С какво?

— С малки глинени маслени лампи, от които по-късно, когато ми бе позволено да се изправя, видях в една ниша цял запас и до тях кана с масло.

— Можеш ли да ми кажеш как изглеждаше помещението?

— Да. То беше дълго и тясно, немного по-високо от човешки бой.

— Значи първоначално не стая, а ходник.

— Може би имаш право, защото тухлените стени бяха голи и само в единия ъгъл лежаха няколко инструмента и купчина въжета.

— Имаше ли някаква врата?

— Не.

— Не мога да си го представя, защото е логично да се предположи, че това помещение е било само преддверие към други, по-големи.

— Това действително е вярно, макар да не мога да говоря за врата в същинския смисъл. По-късно ще обясня. Сега трябва да ти разправя какво ми каза Сефир.

— Сефир? Тази дума е персийска и означава «пратеник». Откъде ти е известно това прозвище?

— Така биваше наричан той от другите. Неговият външен вид будеше страх, и то заради един огненочервен белег, който започваше от челото, минаваше през лявата, празна очна кухина и бузата и стигаше долу до ъгълчето на устата, разделяйки дългия мустак на две неравни части. Ударът, причинил този белег, му беше извадил окото. Дрехите, които носеше, бяха…

— Това няма никакво отношение към нещата — прекъснах го аз. — Облеклото може да бъде променено. Каква беше фигурата му? Имаше ли иначе нещо друго фрапиращо по него?

— Той носеше само мустаци. Снагата му не беше висока, но плещеста и необикновено силна, а гласът му имаше гърлен тембър, видях също, че има навика често да приглажда мустака в споменатата празнота. Защо питаш за такива белези?

— Защото ми е станало навик. При моите пътешествия аз обръщам внимание и на най-дребното обстоятелство и често съм разбирал, че дреболиите, които съм съхранил в паметта си, по-късно ми допринасят голяма полза. Тоя Сефир вече ми е важен заради теб. От друга страна, ние отиваме към Персия и тъй като на земята няма нищо невъзможно, може Бог да отреди да се срещна с него. Също така се каним с Халеф да яздим до Бирс Нимруд и понеже това е…

— Каните се? Наистина ли? — вметна бързо той.

— Да. Вярно, нямам причина да приема, че ще видим там Сефира, ала той вече се е загнездил веднъж в мисълта ми във връзка с Вавилонската кула, и ето защо бих желал да се осведомя относно неговата персона.

— Имате ли намерение да изследвате кулата?

— Досега още не.

— Тогава не си пожелавайте да ви се доще, защото тази мисъл би могла да стане опасна за вас! Аз знам какво ми донесе тогавашната визита на кулата и макар и да не ми е известно дали тя и сега още приютява същата измет, то все пак един вътрешен глас ми казва да ви предупредя. Преди всичко се пазете да правите там издирвания, защото това би могло да ми докара обещаната смърт! Аз не ви разправям тези неща, за да последвате преживелиците ми, а само за да получа съвета ти.

— Ние ще съумеем да оценим доверието ти и няма да предприемем нищо, което би могло да ти навреди.

— Това ме успокоява. Вие не бива да се обиждате от моята угриженост, защото опасността, от която навремето се изплъзнахме единствено чрез полагане на клетва, за нас и днес все още съществува.

— Не може и през ум да ни мине да вземем думите ти другояче освен в техния смисъл. Продължавай спокойно да ни разказваш какво сте преживели в Бирс Нимруд.

— Сефира говори известно време с хората си на персийски, при което от време на време ни хвърляше ту подигравателни, ту ядни погледи. Жена ми и баща й ми бяха втълпявали този език само дотолкова, че можех криво-ляво да си служа с него. Ето защо разбрах твърде малко от онова, което се говореше, толкова повече че мекеретата приказваха много бързо. И този път често бе споменавано името Гюл-и-Шираз. Едва в този миг ме спохожда една мисъл: ориенталецът обича да се изразява картинно, той често прикачва на жените си имена на цветя. Да не би пък да се имаше предвид не истинска роза, а някоя жена? В такъв случай тази женска особа би трябвало да стои в тясна връзка с контрабандистите. Онзи, когото често споменават, трябва да притежава авторитет и оттук по мое мнение може да се заключи, че тази връзка не е обикновена. Аз съм склонен да смятам тази Гюл-и-Шираз за жената на някой предводител. Ти какво ще кажеш по въпроса, ефенди?

— Решението на загадката засега предоставям все още на теб. По-важно от тази персона за мен е селището.

— Как тъй?

— Дали се е имало предвид личност или предмет, това на първо време не е от значение за мен. За мен най-главното е думата Шираз, от която вадя заключение, че разбулването на тайната трябва да се търси само в едноименния столичен град на персийската провинция Фаристан или в негова близост. И дори да се заблуждавам по отношение на това допускане, то съм склонен все пак да твърдя, че може да се открие взаимовръзка между някоя тамошна личност и търсената Гюл-и-Шираз. Сега не е нужно да си трошим главите по този въпрос. Та ти разказваше, че Сефира най-напред говорил със своите хора?

— Да. После се обърна към нас, за да излее гнева си специално върху мен. Като ме каляше с най-низостни хулни думи, той ми изброи какви неимоверни щети трябвало да понесе контрабандата заради мен и заплашваше, че за тая работа щели да ми поискат компенсация и живота. Речта му беше дълга, но аз ще бъда кратък и искам само да кажа, че не отговорих. Кепек също не каза нито дума. Тогава персиецът започна наново, като с подигравателно хилене изкара на бял свят всичките разследвания, които бях направил, за да открия скривалището на контрабандистите. Откъде знаеше той всичко това? Дали пък сред служителите ми някой не стоеше на заплата при него и му издаваше всичко?

— Много вероятно, защото от разказа ти заключавам, че корпорацията на контрабандистите се е простирала надалеч и е била добре организирана. И тъй като нейната управа явно е била дръзка и умна, може със сигурност да се приеме, че е поставила шпиони, за да знае всичко, което предприемаш срещу тях. А къде е имало лица, запознати с тези неща? Разбира се, само сред собствените ти хора.

— Това е вярно. Де да си бях държал очите отворени и в това отношение! Едва сега ми става ясно защо често ми се бяха проваляли планове, съставени така грижливо, че успехът изглеждаше неминуем. Съзнавам, че съм бил прекалено доверчив спрямо моите подчинени, а това бе грешка, която трябваше тежко да изкупя.

— Даваш си равносметка за времето, за което разправяш?

— Да. Вече ти казах, че предводителят не само заплашваше живота ми, но изискваше и обезщетение. Той искаше цялото ми състояние и когато казах, че не съм богат, се изсмя и ми назова сумата, която притежавах, така точно, сякаш я бях поверил на самия него. Сефера поиска ордер до банката, в която бяха вложени спестяванията ми, и когато му отказах, обясни, че в рамките на един час щял съм да бъда убит заедно с онбашията. Даде ми време да размисля и седна после с другите в очакване, когато времето за размисъл изтече, бях попитан дали ми е дошъл по-добър акъл. Дадох отрицателен отговор. Тогава те забиха две колчета в зидарията и ни метнаха с Кепек по един клуп на врата. Не можех да се съмнявам, че ще бъдем обесени, и ето как се обявих, всъщност повече от съображение към онбашията, за готов да заплатя сумата. Може би ще кажеш, ефенди, че е било страхливо от моя страна?

— Не. Навярно всеки на твое място щеше да постъпи точно така, защото, когато човек има избора да бъде оставен да живее като бедняк или да бъде обесен като богаташ, то сигурно ще избере първото. Пък ти си имал доходен пост и си можел значи отново да станеш имотен.

— Това си казах и аз, ала много скоро щях да съзная, че тази надежда е била напразна. Снеха ми въжетата и донесоха… аха, можеш ли да отгатнеш какво сега донесоха?

— Не.

— Донесоха собствената ми мастилница заедно с хибр[114], калем[115] и варак[116] и по удивителен начин тая варак беше също моята! Взета от собствената ми служебна стая! Бяха опаковали всичко в едно пакетче, в което бяха турили също шама ахмар[117] и моя хатим[118]. Какво ще кажеш за тая работа?

— Че тази дяволия е била от дълго време и обстойно подготвяна. Ти написа ли ордера?

— Да. Сефира го продиктува. Той трябва да бе изпечен търговец, защото го състави така, че ако аз бях касиер на въпросната банка, щях веднага без всяко колебание да наброя парите. Беше писано впрочем без предупредителен срок, тъй като аз при моето положение и в качеството си на турски служител под заповедите на един зложелателен паша в един толкова отдалечен от Стамбул град трябвало да понасям какви ли не неприятности и съм даже принуден да се съобразявам с внезапно уволнение. Когато Сефира имаше ордера в ръцете си, сравни го с няколко други книжа и ми каза:

— Това са документи, които си подписвал ти, и които сравних със сегашния ти почерк. Ако си беше приправил ръката, щяхте като едното нищо да бъдете обесени. Сега искам нещо да ви покажа и после да ти задам един въпрос. Размисли добре, преди да отговориш, защото от твоето решение ще зависи вероятно вашият живот!

Развързаха въжетата от краката ни, та да можем да вървим, ръцете оставиха вързани. Докато другите осветяваха с малките лампи, той пристъпи в ъгъла, където въжетата лежаха на земята. Те бяха разчистени, след което отстранен и намиращият се под тях пясък, висок една педя. Появиха се няколко дъски, а когато ги махнаха, се показа дупка с водещи надолу стъпала. Слязохме и се озовахме в просторно помещение, което беше изпълнено с такова количество контрабандни стоки, че от удивление едва съумях да се опомня. Там висяха, лежаха или стояха…

— Позволи, моля! — прекъснах аз бинбашията. — Колко високо беше това помещение?

— Може би четири стъпки по-високо от човешки ръст — обясни полякът.

— Ти може би вече не си спомняш, но за мен щеше да си заслужава вниманието да науча колко стъпала водеха надолу.

— Все още си спомням. Когато трябваше да сляза в дупката и видях тъмната дълбочина под мен, си помислих, че там долу се намира нашият затвор, в който искаха да ни оставят да загинем. Бях решил в този случай да направя всичко възможно за нашето спасение и понеже стълбището щеше да е от значение, преброих стъпалата. Бяха осемнайсет.

— С обикновена височина ли бяха?

— Да. Мисля, че в тукашните къщи шест стълбищни стъпала дават един Сер-и-Шахи[119].

— Правилно! Един Сер-и-Шахи има сто и дванайсет сантиметра. Ако помещението е било четири стъпки над човешки ръст, таванът трябва да е бил дебел деветдесет до сто сантиметра. Разстоянието между пода горе в ходника и този долу в хранилището трябва следователно да възлиза на приблизително триста и петдесет сантиметра или според персийските мерки три шахски лакти и половин веджеб[120].

Дозорца ме погледна замислено и каза:

— Отново и отново трябва да те питам защо се осведомяваш толкова обстойно и сега даже се впускаш в едно толкова точно пресмятане?

— А аз отново и отново ти отговарям, че го правя само по стара привичка. Ако се знае колко дълбоко лежи помещението със стоките под ходника, ще може и отвън, без да се пристъпва във вътрешността, да се посочи на каква височина или дълбочина в Бирс Нимруд трябва да се търси това помещение. В кой ъгъл на ходника лежаха въжетата?

— В десния заден. Но ми се струва, че таиш намерения, които искаш да скриеш от мен!

— Наистина нямам такива. Моите въпроси са породени изключително от съпричастие към твоята съдба. Та значи помещението беше изпълнено с контрабандни стоки?

— Изцяло запълнено, и то така, че едва оставаше място за придвижване. Сефира заповяда да осветят наоколо и тогава видяхме едно голямо количество от доставяните с много мъчнотии и харчове калемкар[121] — тъкани, чиито шарки са фиксирани със саккес-смола. По-нататък ценни платове от мургуска[122] вълна и великолепни фаршха[123] от Фарахан край Керманшах, пламтяща коприна, вълниста харах[124] и шалове абришум с втъкани палми. Видях също големи бали сагхри[125], черме хамадани[126] и пусте бухара[127]. След това бяхме преведени още през три други помещения, в които бяха съхранявани подобни стоки, както и други неща, като хашиш, опиум, подправки, розово масло и арсеник, предназначени от Казвин за Константинопол. Показаха ни също лазурит от Тюркистан, диаманти, шлифовани в Исфахан и Шираз, и цял куп барас, ширбам и маден-и-нау[128], които сами по себе си представляваха огромно състояние.

— С каква цел ти показаха всичко това, на теб, висшия митнически служител, пред когото все пак би трябвало да се крият? Има само една причина, а именно искали са да те въведат в изкушение и те докарат до таен сговор с контрабандистите. Подлъжеха ли те да се съгласиш, щяха да могат да правят още по-добри далавери отколкото досега.

— Да, това беше целта. Сефира ми направи предложение да сътруднича на «компанията» му и ми предложи в замяна редом с връщането на ордера една годишно платима сума, която беше толкова значителна, че някой друг много вероятно щеше да се изкуши. Аз обаче му казах, че не съм престъпник, нито пък искам да ставам такъв. Тогава оня се ядоса и обясни:

«Касае се за вашия живот. Вие знаете нашето скривалище и видяхте всичко, което се намира в него. Следователно само вашата смърт може да ни предложи сигурност, от която не бива да се отказваме. Аз ще проводя сега пратеник с ордера ти до Багдад. Не бъде ли изплатен, ти при всички случаи си изгубен. Получим ли парите, ще говоря с теб още веднъж.»

След като изрече тази заплаха, бяхме отново вързани и запрени, без да ни снабдяват с вода или някаква храна.

— Забрави да назовеш мястото, където са ви отвели. Загатна също за още три помещения, без да споменеш по какъв начин са свързани и как се стига от едното в другите.

— През входни отверстия, затулени с килими.

— Значи нямаше някакъв таен механизъм, правещ невъзможен достъпа на евентуалния натрапник?

— Следователно се касае само за две секретни места, а именно външния вход и скритото под въжетата стълбищно отверстие. Как бяха разположени трите помещения спрямо първото?

— От него се отиваше в средното, в съседство на което се намираха вдясно и ляво другите две. Срещу първото граничеше със средното затворът, в който бяхме тикнати. Той беше също толкова голям, колкото другите четири увад[129].

— Значи тези пет увад образуваха правилна фигура от еднакво големи четириъгълници, събрани под формата на кръст?

— Да, ще ти покажа.

Дозорца взе чибука и нарисува пред себе си с наустника съответната скица. После продължи:

— Към номер едно водеше стълбището. Оттам отидохме в помещение три, четири и две, а после бяхме отново вързани и закарани в отделение пет, където трябваше да лежим неподвижни като вързопи стока.

— На тъмно?

— Да. Но докато контрабандистите бяха при нас с лампите, можахме да се огледаме, ала не видяхме нищо освен голи тухлени зидове и на пода в лявото кьоше малка купчина пръст.

— Подът от пръст ли се състоеше?

— Не, от тухли.

— В такъв случай тази купчинка пръст е толкова забележителна, че на твое място щеше да привлече вниманието ми.

— Да не би заради канафид[130]? Та това са съвсем миролюбиви животинки, които нищо не правят на човека.

— Канафид? Я гледай, бодливи свинчета ли сте имали в това помещение?

— Да. Когато ние, както ни се стори, бяхме лежали цяла вечност, чухме някакъв лек шум. Шумолеше се, както ако се чукат тънки пръчки, а след това пробягаха насам-натам няколко животни. Ние не знаехме какви са, но като чухме своеобразните грухтящи звуци, които кунуфуд издава в гнева си, разбрахме, че това бяха канафид.

— Забележително, във висша степен забележително!

— Защо? — попита бинбашията.

— Не съзнаваш ли? Най-напред е странно, че тези иначе толкова плашливи животни са се осмелили да дойдат в непосредствена близост до вас. Но това се обяснява, че може би е било пролет, периодът на тяхното чифтосване, в който социалният им инстинкт навярно е по-силен от тяхната вродена боязливост. Много по-фрапиращо е обаче обстоятелството, че те са се намирали в това иззидано с тухли помещение. Бодливите свинчета често ровят дълги ходници, но през здрави тухли едва ли могат да минат. Тук или се касае за пласт разпаднали се адоби (кирпичени тухли) в зида, или даже за някой затрупан изход до открито навън, който на вас действително не е можел да бъде полезен, понеже сте били вързани. По-важен е въпросът по какъв начин е била изолирана вашата камера от номер три. Затворници все пак не пазят с килимена врата.

— Що се отнася до това, то на контрабандистите не можеше и да им хрумне такава непредпазливост. Те бяха спуснали пред помещение пет една рулетка от яки железни пръчки, която можеше според желанието да се навива горе или спуска и стабилно да се захваща. Дори да не бяхме вързани и да имахме ножовете си, нямаше да ни се удаде да прережем пръчките.

— Наличието на тази здрава рулетка дава да се заключи, че камерата и преди вас вече е приемала пленници. Разказвай нататък!

— Като че бе минала цяла вечност — продължи той, — когато чухме пръчките да дрънчат и отново видяхме светлина. Дойде Сефира и заедно с него мъжете, които вече преди туй бяха били. Той получил, както ни съобщи, парите. Това, види се, го бе настроило към умереност, защото не се държеше така троснато като по-рано. Попита, наистина, дали не ми е дошъл по-добър акъл, ала прие нелюбезния ми отговор без предишния гняв и заговори несмутимо, макар и все пак много категорично:

«С този отказ ти самичък си произнесе присъдата. Аз трябва да се погрижа да не можеш да ни навредиш. Ние подозирахме, че ще отблъснеш предложението да станеш наш човек, и в този случай смъртта ти бе решена. Но за теб се помолиха — кой, не е нужно да знаеш. Аз обещах на въпросния да пощадя живота ти, в случай че се съгласиш да ни подсигуриш по друг начин. Та чуй значи какво ще ти кажа сега! Съгласиш ли се, ще си получите свободата, ако ли не, то няма да преживеете следващия час. И тъй, ще се закълнете с клетва, която аз ще ви изричам, че на никого няма да издадете това място, и ти веднага щом се върнеш в Багдад, ще напуснеш службата си. Не го ли сториш, падате жертва на нашето отмъщение. А бъде ли това скривалище рано или късно открито по някакъв начин, който ни даде и най-малък повод за подозрение, че сте нарушили клетвата си, то ви предстои най-мъчителната, най-ужасната смърт. Също така ти нямаш право да напускаш Багдад, докато си жив, за да не се измъкнеш с това от нашето отмъщение. Ние ще те наблюдаваме постоянно и никога няма да те изпуснем из очи. При най-малкото приготовление за отпътуване си изгубен!»

Това поиска от мен Сефира, ефенди. Ти какво щеше да сториш на мое място?

— Сигурно не каквото си сторил ти — отвърнах. — Той вероятно изобщо нямаше да ме намери в кауша. Но сега това няма значение. Вие сте дали клетвата и сте били освободени, след което сте се върнали в Багдад и ти си се оттеглил от твоя пост.

— Така е. Не знам наистина какво друго можех да сторя. Ние трябваше да се закълнем и бяхме веднага освободени от вървите и изведени от кулата.

— През нощта?

— О, не. Беше посред бял ден.

— Наистина ли? Каква непредпазливост от страна на Сефира!

— Защо непредпазливост?

— Защото тогава сте могли да видите онова, което досега са държали в тайна от вас, а именно входа, неговото разположение и как се отваря и затваря.

— Всичко това действително го видяхме. Сефира присъстваше и каза:

«фактът, че не крия тези неща от вас, може да ви подскаже колко сигурно ви държа в ръцете си.»

Впрочем що се отнася до тайния вход, ние сигурно не бихме могли да го намерим, колкото и дълго да дирим, защото не запомнихме чертите, бележещи малката тухла, която трябваше да се махне първа, преди да се поместят по-големите.

Ослушах се, когато бинбашията каза това. Той се беше заклел никога да не издаде входа, а понятие си нямаше, че с тези думи ми беше разкрил всичко. Тухлите на Бирс Нимруд носеха клинопис. Дозорца обаче не бе казал клинове, а «черти» и този израз насочи вниманието ми към едно обстоятелство, което досега не бях зачел, защото го смятах за без значение. Пергаментът на Педер-и-Бахарат съдържаше именно, както се знае, една скица, чието значение тогава не бях разбрал. Когато бинбашията описа пътя към височината на Бирс Нимруд, тя внезапно застана ясно отново пред очите ми и аз съзнах за мое удивление, че линиите, от които се състоеше, трябва да обозначаваха пътеката към скривалището на контрабандистите. И когато той сега бе казал «черти» вместо «клинове», се сетих, че бях забелязал и «клинове» под скицата, на които обаче не бях обърнал внимание. Бях си прерисувал пътеката, но тези клинове — не. За щастие притежавам изключително добра памет, която често е съхранявала безразлични за мен предмети и събития и ми ги е показвала внезапно отново ясно веднага щом мислите ми са се връщали по пътя на логиката към въпросното място или време. Така и сега. Едва беше изрекъл бинбашията думата «черти», то писмените знаци от онзи пергамент застанаха толкова ясно пред духовните ми очи, че знаех не само техния брой, но даже различната им големина и взаимно разположение. Това бяха думи на вавилонски клинопис и без да слушам какво говореше по-нататък старият, си преведох с известни усилия клиновете в следните слова: «… ромен/а. Иллан ин тат кабад бад ’а. Иллаи…» Което означава в буквален превод: «… принасям в дар на върховния бог с намерението единствено за блясъка на върховния бог…»

Това беше следователно само откъслек от някакво изречение, много вероятно разпознаваемата все още част от надписа върху въпросния камък, докато другите знаци са станали нечетливи. Но тук не беше от значение разшифроването на първоначалния наличен надпис, а да се запомни този фрагмент, защото с негова помощ можеше да се разпознае въпросният камък. Ама дори и човек да знаеше надписа точно, щеше да е трудно да го открие, в случай че не е бил още там, защото тези камъни имаха големина само една стара вавилонска стъпка в квадрат. Продължавайки да следвам тази мисъл, без да обръщам внимание на все още говорещия бинбаши, аз го попитах внезапно:

— Имаше ли в близост на камъка с чертите и други камъни, обозначени така?

— Вече не си спомням — отбеляза той. — Ама как стигна до този въпрос? Аз говоря за нещо съвсем друго, а ти ме прекъсваш с тоя камък! Мисля, че изобщо не си чул какво казах!

— Вероятно. Аз размишлявах именно дали човек може би все пак някой…

— Не размишлявай, моля те! — вметна сега на свой ред в приказката ми Дозорца. — Аз ти разказах, каквото можех да си позволя, защото знам, че ще си мълчиш. Повече не мога да ти кажа. Знаеш, че не бива да издавам тайната, защото наказанието ще е неминуема смърт.

— Значи ти вярваш, че и сега си наблюдаван?

— Да.

— Тогава може би те знаят, че съм при теб?

— Нека си го знаят! Не знам по каква причина би могло това да ми допринесе вреда. На теб в крайна сметка тукашната контрабанда хич не ти влиза в работата.

— А какво стана с митничарите, които си взел със себе си, по време на вашия плен в Бирс Нимруд?

— Те напразно ме бяха чакали в Хиле и после също така напразно ме търсили. След това се върнали, без повече да се грижат за мен, в Багдад. Впрочем ние получихме конете и оръжията си и яздихме най-напред до Хиле, за да се нахраним добре там, понеже бяхме престоели в кулата повече от три дни. Веднага след пристигането си в Багдад аз известих пашата, че съм болен, помолих за освобождаването ми и не оздравях, преди моят приемник да е застъпил на мястото ми. Отпуснаха ми една мизерна пенсия, от която сме преживявали досега, и ако ти кажа, че от онова време не сме имали и един-единствен обяд като днешния, сигурно стига да разбереш какъв ни е халът. Има места, където при тамошната евтиния бих могъл да живея по-добре отколкото в скъпия Багдад. Ама нали не бива да се махам, защото животът ми е заложен на карта.

— Значи не си се осмелявал да направиш опит за напускане на Багдад?

— Не. Как ли изобщо би могла да ми хрумне такава мисъл? Ние сме затворници тук както навремето в Бирс Нимруд. Ще ме питаш защо ли още преди години, когато беше мой гост, не ти се разкрих. Но тогава аз още не те познавах така добре както сега, значи нямах причина да ти казвам колко сме нещастни. Ние копнеем с цялото си сърце да се махнем, а пък се чувстваме приковани за цял живот. Принудителното битие в тези окови ме отвращава. Станах необщителен. Ако се случи и най-малкото само там при кулата на Бабел[131], ако природните сили откъртят някой камък или друго нещо подобно настъпи, ония могат да си помислят, че съм направил опит да проникна там. Виждам камата на убиеца да виси на косъм над мен и трепвам при всеки необичаен шум, сякаш го чувам да втъква в цевта на пушката си предназначения за мен куршум. Не ям нищо от чужда ръка, защото биха могли да ме отровят, и вкусвам само остатъците от храната, от която преди туй е ял онбашията. Иска ми се да умра само и само за да се отърва от тоя съсипан от страх и ужас живот. Въпреки това се боя от смъртта, защото има един глас в моята вътрешност, който ми вика, че не бива още да умирам — имало за последните дни от живота ми една неизвестна за мен цел. Аз съм неописуемо нещастен, можеш да ми вярваш, ефенди.

Как съжалявах стария човек! Сега той вече не ми се струваше така странен както преди. Страхът бе разял неговия характер, парализирал дееспособността му и го бе превърнал в пеперуда, която полита при всяка паднала върху нея сянка. Как сърдечно му пожелавах избавление от тези страдания. А освен Сефира и неговите съмишленици той имаше и други врагове. Те не живееха в Бирс Нимруд, пустинята или пограничната територия между Ирак Араби и Персия, а в неговата душевност.

— Да, ти си още по-нещастен, отколкото си мислиш — рекох. — Ти се страхуваш от смъртта и се страхуваш за живота си, ала ти от дълго време вече не живееш!

— Какво искаш да кажеш с това? — попита той.

— Твоята душа е един кабр[132], в който лежат погребани вярата и упованието ти в Бога. Който не притежава бог, той няма и живот. Но който знае, че стои под закрилата на Всемогъщия, за него няма страх и тревоги, той не се бои от никой враг и противник, защото всички човешки комплоти се разбиват с волята на този, без когото една капка вода не се изпарява и една прашинка не пада на земята.

— Ти можеш добре да си проповядваш, теб не те грози ръката на убиец!

— Така ли мислиш? Ти не знаеш колко често са се протягали такива ръце към мен! Имало е хора, които изобщо не съм познавал или още по-лошо — съм смятал за приятели, а са се стремили към живота ми. Смъртта е стояла пред, до или зад мен, без да съм го подозирал. Това е по-лошо, по-опасно, отколкото ако човек познава, както в случая ти, лицата, от които трябва да се пази. Казваш, че не ме заплашва убиец, но аз ти заявявам, че тук има хора, които жадуват за моята кръв. Ама виждаш ли да крия кахъри? Преследващите ме хора не могат нищо да ми сторят, защото аз стоя под закрила, пред която тяхната сила прилича на даббур[133], въобразяваща си, че може да се издигне до висините и прободе с жилото си ниср[134].

— Те ще са някои обикновени люде. Моят враг обаче е Сефира, могъщият главатар на банда престъпници, срещу чиито машинации дори пашата от Багдад не може да излезе насреща.

— Ти се мамиш. Мъжът, който се домогва до живота ми тук в Багдад, вероятно е също така могъщ като Сефира. Понеже Сефир означава «Пратеник», той навярно се намира тук само от време на време и пътем. Аз предполагам дори, че двамата са приятели и съвсем равностойни негодяи.

— Какви ги говориш? Към твоя и моя живот да се стремят двама души, които са приятели?

— Да.

— Твоят противник също ли е контрабандист?

— Може би даже нещо по-лошо.

— Кой е той и как се казва?

— Чувал ли си някога названието силл?

— Изразът е персийски и означава нещо като «сянка».

— Аз говоря за тази дума като за име, а не като за израз.

— В такъв случай не ми е известно.

— Бъди тогава радостен! Както сянката не напуска никога човека, така не може да се отърве от силл а този, по чиито пети крачи той с оголен нож.

— И такъв един силл имаш подире си ти?

— Неколцина. Техният предводител е, както предполагам, приятел и съюзник на тоя Сефир и няма да се учудя, ако при някоя среща с единия получа и другия пред пестниците си. Бих се радвал, ако симпатията, която Сефира ти е посвещавал досега, се насочи към мен, защото мисля, че на бърза ръка ще се оправя с него.

— Ефенди, ти имаш голямо себеупование, може би прекалено голямо!

— Не мисля! Който вярва в себе си повече отколкото му са възможностите, той е калпав човек. Аз не си въобразявам нищо, но не искам да съм и калпав мъж. Човек трябва точно да се познава, но това себепознание не е леко, наистина, да се постигне. То се придобива при битка в отвратителни условия, с вражески персони и… не на последно място — в битка със самия себе си. Колкото по-хладнокръвно се държи човек, толкова по-лесно и бързо става победител и толкова по-сигурно достига до опознаване на самия себе си. Получа ли го обаче, може спокойно да сравнява силите си с тези на другия и да действа според резултата от тази преценка. Който при основателните, уверени слова на другиго бърчи нос и говори за високомерие, той не познава високата стойност на вярата в собствените сили, защото самият няма истинско доверие в себе си, макар тайно да си казва, че е оправен мъж.

— Ефенди, това аз го знам добре, но аз съм възрастен човек, ти си още млад и на теб не са ти били изтръгнати от обятията с убийство онез, които са ти били най-обичните на земята.

— Въпреки това аз съм изгубил колкото теб, може би и още повече. Но комуто Господ Бог взема нещо в своята мъдрост, нему връща той двойно повече. Вярно, който не проумее как да протегне ръка и да хване даваното, той няма да може да говори за богато обезщетение и изцерение на раните. И понеже се окайваш, че любимите са ти изтръгнати чрез смърт, то те питам: нима наистина можеш да твърдиш, че те са мъртви?

— Ефенди! — подскочи той. — Искаш с моята горест да си правиш ужасна шега?

— Не. Бог да ме пази от такова деяние! Недей си мисли, че подхвърлям тази идея в душата ти от престъпно лекомислие! Аз добре знам какво върша! Като говоря сега с теб, всяка дума е обмислена и поради това си има своята тежест.

— Но как ти хрумна да числиш моите мъртви към живите?

— Аз само те попитах дали можеш да докажеш, че те действително са мъртви. Можеш ли?

— Да и… но и не.

— Видя ли труповете им?

— Не.

— Говори ли с хора, които са били напълно достоверни свидетели на тяхната смърт?

— Отново не. Разказаха ми за убийството, ала никой не беше присъствал лично, никой не беше видял деянието със собствените си очи.

— И въпреки това ти вярваш толкова твърдо? Аз на твое място щях да търся непоклатими доказателства.

— Ефенди, не ме тласкай към самообвинения! Не утежнявай сърцето ми повече отколкото е било през всичките тези години и продължава до ден-днешен да е!

— Аз бих желал, напротив, да го облекча. Ти ни разказа онези събития в Дамаск само накратко. Размисли! Не се ли намират в царящия досега мрак места, които са по-светли и може би дават основание за надежда?

— Ох, ще ти призная, че е имало часове, в които ми се е искало да се съмнявам в истината, считана досега от мен за неопровержима. Но колкото и да се стараех да намеря едно-едничко основание, което да даде опора на котвата на моите надежди, тя винаги се връщаше от дълбините, носеща обратно моята мъка.

— В такъв случай я хвърли сега отново!

— Това няма да ми е от никаква полза! Ако близките ми не бяха мъртви, нямаше ли поне един признак за живот да ми дадат?

— Не са могли, защото не знаят къде си.

— Би трябвало да издирват, докато ме намерят.

— Вероятно са го сторили. Трябва да имаш предвид, че ти не е бивало да позволиш нещо да се чуе за теб. Как да те намерят при това положение?

— Вярно е, ефенди.

— Може и изобщо да не са те дирили, защото са те смятали за мъртъв. Та нали трябва да са узнали, че си бил разстрелян.

— Могли са да научат противното от войниците, които ме пощадиха.

— Бивало ли е те да говорят за тая работа?

— Пред моята жена и родителите й? При всички случаи, защото те нищо не биха издали.

— Но как можеш да си представиш, че близките ти ще бъдат споходени от идеята да отидат при твоята рота, за да питат дали не са те спасили, като не са се целили в теб? И дори Бог да им е внушил тази мисъл, то нали не са знаели кои войници са били в командата на вашата екзекуция. Те би трябвало да се осведомяват тук и там, а това е щяло да предизвика подозрение. Помисли добре!

— За това действително още не съм се замислял.

— Ти си бил на мнение, че близките ти са убити. Аз обаче искам да приема, че това не е вярно. В този случай те са избягали от сганта, която е заплашвала шиитите също както християните. Когато улицата, на която са живели, е била оплячкосана и изгорена, те вече са се намирали на сигурност, може би извън града. Възможно е също да са били сред хилядите, които Абд ел Кадер е спасил в малката крепост и своя дом. В първия случай не е бивало да рискуват да се върнат в града, а в последния не са можели да напуснат цитаделата или къщата на алжиреца, преди да е настъпило спокойствие. Тогава ти си бил вече мъртъв, което означава официално разстрелян и погребан. Когато са могли да се покажат отново, те са го узнали. За тях не е имало никаква причина да се усъмнят в екзекуцията ти и те трябвало да я понесат като свършен факт. Не го ли съзнаваш?

— Ефенди, като говориш по този начин, ми е невъзможно и една дума да ти оборя. Какво според теб са сторили после близките ми?

— При предпоставката, че предположенията ми са правилни, те са се изтеглили незабавно от Дамаск. Не са вярвали в насилствено придобитото спокойствие, което лесно можело да бъде последвано от нова кървава баня. Защо тъкмо твоят тъст е трябвало да се чувства по-сигурен от другите шиити или християни?

Бинбашията се размърда неспокойно на възглавницата си. Беше направо за удивление, че никога не е имал тези мисли, както ги излагах сега аз. Накрая отговори:

— Чуй, ефенди, сега аз самият вярвам, че бащата на моята жена, в случай че не са били погубени, не е останал в Дамаск по-дълго от неизбежно необходимото.

— А мислиш ли, че мирза Сибил е успял да вземе само жена си?

— Не. Той при всички случаи е отвел жена ми и децата.

— Но накъде?

— Кой може да знае?

— Човек действително не може да го знае, но може да го предположи. Размисли!

— Хмм! На негово място аз непременно щях да потегля към Бейрут, защото преди туй той живееше там и беше щастлив.

— Аз пък на негово място нямаше да го сторя, защото въстанието срещу друговерците там се разпростря до най-далечни кръгове. Спокойствието настъпи само под принуда. Бейрут се намираше непосредствено до тази опасна територия. Избухнеше ли размирицата отново, то можеше със сигурност да се приеме, че ще започне отново там. И ако мирза Сибил напуска сега Дамаск от угриженост, че салханата ще се повтори, то все пак няма да иде там, където нещастието може да се очаква в най-скоро време.

— Ефенди, ти като че ли знаеш всичко!

— Не прибързвай! Само един е всезнаещ, когото ти също познаваш, макар да не вярваш в него. Аз се допитвам само до здравия човешки разум и вадя заключенията си от ясно лежащите факти.

— Но кажи, накъде трябва да се е насочил мирза Сибил, като не е тръгнал към Бейрут?

— О, бинбаши, колко ме учудваш с този въпрос!

— Psia krew! Тук няма нищо за чудене! Дали искаш да го признаеш, или не, но за отгатването на едно такова нещо се иска все пак малко късче всезнание. Да пресметне нещо, може всеки, защото си има числата, ама какво има, когато трябва да отгатва?

— Тогава нека не го наричаме отгатване, а пресмятане. Та нали и тук имаме цифри, макар и да не се състоят в единици, множества и нули, а във факти.

— Говориш много учено, ефенди. Нещо не разбирам.

— Ще го схванеш веднага, като ти дам един пример. Ти се чувстваш тук нещастен и на драго сърце би се махнал. Ако можеше да го сториш и нищо не ти пречеше, кое селище или страна щеше да избереш?

— Какъв въпрос! Щях да тръгна за Булуния[135], защото съм роден булуни[136]. В това не може да има съмнение!

— Не може да има съмнение? — попитах ухилено. — А ти все пак се съмняваш за това, към коя страна се е отправил тъстът ти.

— Машаллах! Да, това наистина е чудно! Ефенди, как умееш да ме питаш само?

— Ее, какво ще кажеш сега?

— Мирза Сибил е тръгнал към Персия, та нали е могъл само към Персия да върви, защото е роден персиец. Нещастието, което е преживял в чуждия край, в чужбината, трябва да го е тласнало натам, накъдето го тегли човек сърцето отново и отново до края на живота, а именно към неговото отечество. А аз живея вече толкова дълго време и толкова близо до границата с тази страна, без да ми е дошла мисълта, която ти сега ми внуши. Как можех да издирвам, не лично, наистина, защото не биваше да се отдалечавам оттук, но чрез други хора! Може би щях да намеря тези, които съм смятал за изгубени. О, ефенди, какво пропуснах! Неутешим съм!

— Успокой се! Както изглежда, ние си разменихме сега гледката. Ти прие моето, а своето предостави на мен.

— Как тъй?

— Преди малко не искаше да знаеш за някаква надежда, а аз опитвах да ти влея лъч такава в сърцето. Сега у теб май няма скръб, а само надежда, и аз трябва сега отново да те наведа на предишните съмнения.

— Не го прави, ефенди, моля те! Ти си нямаш представа колко щастлив ме направи, като заличи от паметта ми кръвта на близките, която смятах пролята.

— Ти се лъжеш. Аз не премахнах тези кървави дири, защото едно такова намерение щеше да е равносилно на прегрешение спрямо теб. Аз бях далеч от мисълта да пробудя у теб пълно убеждение, защото ако то се окаже по-късно илюзия, твоята печал ще се удвои. Аз исках, както вече казах, само да ти дам един лъч на надежда, който трябваше да сложи край на твоето вкостеняло безразличие към живота. Ала ти веднага скачаш от едната крайност в другата и приемаш като сигурност нещо, което е само възможно. Пази се! Аз сега ще ти изтъкна убедителни доводи, че твоите близки са били убити!

— Не го прави! — отклони той. — Тези доводи ги знам аз твърде точно. Те бяха убили цялата ми жизнерадост и правеха невъзможна дори най-малката наслада в битието. Обещавам ти, че няма да се надявам прекалено възторжено. Давам ти дума, че ще вървя между надежда и опасение, докато едното или другото се превърне в сигурност.

— Това е правилното поведение. Повярвай ми, като ти дадох тази надежда, аз напълно осъзнавах своята отговорност, но се осмелих да го сторя, следвайки един вътрешен глас. Този глас още никога не ме е мамил, освен ако сега съм го разбрал криво. Той много често ме е извеждал от много сериозни опасности и ме е подкрепял в решението на задачи, за които без него бих бил твърде слаб. Когато долавям този глас, имам усещането, сякаш с мен говори моят ангел-хранител, и като го послушам, се чувствам блажен и сърцето ми се възвисява като в ангелска близост. Когато той преди малко се прояви в мен като доброжелателно предчувствие, но все пак много по-ясно и определено от едно предчувствие, не можах да му противостоя. Трябваше да му принеса в жертва моите съмнения и да говоря за възможността на едно ведро утро след дълга, тъмна нощ. Не мисля, че днес съм разбрал погрешно този глас, но въпреки това те предупреждавам да очакваш толкова, колкото може да се сбъдне една гола надежда.

— Благодаря ти, ефенди, и ще бъда предпазлив както го желаеш. Но лъчът, който вече започна да стопля моето старо, уморено сърце, няма да отдам. И странно, казвам ти, в никоя църква или джамия не съм чувствал това благочестиво, възвишаващо вълнение, което усещам да се появява сега у мен. Ти не си нито християнски, нито мохамедански проповедник, но твоите думи…

— Не оценявай неправилно себе си и своя душевен мир! — прекъснах го аз. — Ти винаги си бил човек само със земни желания и мисли. Твоето сърце беше така здраво заключено за повелите на небето, че нито някой ва’ис[137], нито хариб[138] бе в състояние да го отвори със словото си. Над теб трябваше да се разпростре горестта и дълги, тежки страдания да подготвят душата ти. После можеше да се предвиди, че първата ръка, която се е протегнала приятелски към теб, ще те поведе от бездната на несретата и безверието към първото стъпало на познанието. Че точно моята ръка бе това, не можеш да ми го приписваш като актив. Твоето време беше дошло и всеки друг, при положение че е твърд във вярата и верен в любовта, щеше да ти донесе същия дар като мен. Ти още не подозираш какво ще последва от сегашната ни беседа, но аз ти казвам, че за теб ще изгрее светлина, която няма да можеш да угасиш дори и да искаш. Тя ще става все по-силна и накрая ще озари теб и цялата ти същност и битие.

— Вярваш ли го наистина, ефенди?

— Убеден съм в това. Бог, когото ти отричаш, вече е овладял най-съкровените кътчета на твоето сърце, то много скоро ще му принадлежи изцяло. Където навлезе тържествено неговата любов, съпротива няма.

Тогава старият поляк скочи и започна да умолява:

— Любов! Любов! Върни ми моята жена, върни децата ми и аз ще повярвам в теб, о, Божия любов, и ще те задържа до последния миг от живота си и още по-дълго… по-дълго!

— Още по-дълго! Ето че вече говориш за Вечността, която едва преди час отричаше! Дръж здраво ръката, която днес ти бе предложена, за да се спасиш! Но не изисквай прекомерно много от нея! Не поставяй условия, защото Бог не се пазари! Пожелае ли той да прояви милостта си към теб, то ще го стори без пазарлък. Моли му се, колкото пъти можеш, защото той се спуска по стъпалата на молитвата!

Настъпи дълбока тишина. Палмовите ветрила зашептяха отново. Но вече не звучеше като приказен напев от «Хиляда и една нощ», а като една сладостна, многообещаваща подкана: «Търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори!»[139]

Бинбашията беше седнал отново и преплел ръце. Сега каза:

— Знаеш ли какво сторих сега?

— Да. Ти се молеше — отвърнах.

— Молех се, ти отгатна. Молех се за пръв път в моя живот. Колко често съм се присмивал на богомолците или даже съм ги съжалявал, но сега чувствам, че аз съм бил този, дето е заслужавал съжаление. Чувствам се, сякаш дълго време съм лежал болен и съм получил цяр с чудодейна сила, който из един път ми е върнал изгубеното здраве. От загубата на семейството си аз вече не бях човек. Сега отново живея!

— Да, истински живот живее само този, който се намира в Бога и неговата любов. У теб любовта бе умряла, а на нейно място бяха избуяли озлоблението, омразата, отмъщението. Ти хвърляше цялата вина на твоето объркано съществование върху Бога, без да помислиш, че никой друг не е бил виновен освен ти самият. В своята високомерна самомнителност ти се гневеше на Бога и смяташе неговата неизменна справедливост за несправедливост. Ти самият беше съгрешилият, но ти липсваше самоосъзнаването, и ето как обвиняваше онзи, от когото щеше да бъдеш воден към щастието, ако беше съблюдавал неговите повели. Ти не си в състояние да съзнаеш колко милостив е той въпреки всичко онова, за което си се окайвал срещу него, с какво дълго търпение е забавял той да отчете вината ти изцяло и каква незаслужена милост е за теб, дето ти праща сега един лъч светлина, и то точно чрез мен, пред когото ти го отричаше и обвиняваше в несправедливост.

Когато сега замълчах, старият се позабави да отговори. Тежки обвинения бях изговорил, обвинения, които трябваше силно да го разтърсят, толкова повече че при него досега и дума не бе могло да става за себепознание. Щеше да е голяма грешка от моя страна, ако го пощадех в това отношение. Застане ли лекарят пред човек, разсипал здравето си с разпуснат живот, то трябва с пълна откровеност да му каже на каква причина отдава болестта. А задълженията на душевния лекар са не по-малко високи от тези на медика, който има задачата да лекува само телесните заболявания. Макар думите ми да изглеждаха твърди, то не биваше да питам дали бинбашията щеше да ми се разсърди за тях, защото ако намереха такъв прием, то на духовната му територия вече с нищо не можеше да се помогне.

Каквото си помислих, стана. Дозорца ми призна след продължителна пауза:

— Ефенди, ако някой друг беше говорил така с мен, трябваше да очаква да се сгромоли тук от покрива долу. Но от теб понасям тези думи спокойно, защото зная, че ми мислиш доброто. Макар и да не признавам още с най-пълна категоричност, че упреците ти съдържат истината, не намирам все пак и думи, с които бих могъл да ги оборя. У мен изплува предчувствие, че няма да мине много и ще съзная, че ти си надникнал по-надълбоко в мен отколкото аз самият. Аз се виждам като някой болен, предал се беззащитно в ръката на лекаря. Иска ми се да се възпротивя срещу теб и все пак чувствам, че един ден може би ще благославям ръката, която днес ми причинява болка. Аз приличам на растение, върху което е трябвало да се изсипе тежък дъжд и дори да му обрули листата от вейките, ала същевременно да даде храна на жадните корени, за да може да донесе то плодове. Това ще са всъщност май първите добри и полезни плодове на моя живот, които бих могъл да покажа, когато бъда запитан един ден какви съм ги свършил в житието-битието си.

Дълбоко развълнуван от това смирено признание, аз му отвърнах:

— Тук ти говориш за отчета, който всички ние ще трябва да дадем един ден за нашите постъпки. Казвам ти, ако всички хора съзнавахме тази страшно голяма отговорност и се стремяхме със сериозност да не я пренебрегваме нито за миг в нашето поведение, то греховете нямаше да изчезнат, наистина, изцяло и нито земята щеше да се превърне в небе, но океанът от сълзите на болки и страдания, чиято вода продължава все по-високо и по-високо да се покачва, щеше да пресъхне. Нямаше да има нито омраза и отмъщение, нито битки и крамоли, а струящата от небето безкрайна любов щеше да разпери криле от изгрева до заника над целия наш земен свят и над един доволен човешки род, пред когото стои открито цялото блаженство на вечния Сион. Погледни в Светото писание и прочети: «Което никое человеческо око някога е видяло и никое человеческо ухо някога е чуло, това Господ Бог ще въздаде на тези, които Го обичат!» Тук стои отново единствената велика повеля, която звучи без прекъсване, единствената велика дума, около която се въртят слънцето и световете, а именно Любовта. Бог не изисква нищо друго от нас освен любов и пак любов, защото тя е тази, извън която няма друга сила нито на небето, нито на земята, макар и ние да сме твърде слаби, за да схванем това великолепно, непонятно за нас Божие чудо. Спрямо този блясък ние сме слепци и едва смъртта ни прави зрящи. Ти също си бил носен от това безкрайно обилие на милосърдие, без да го знаеш. Не си виждал невидимата ръка, която във всеки час е била готова да улови твоята, стига само да си поискал да я протегнеш към нея. Непрестанно се спускат и възвисяват ангели, за да послушат ударите на твоето сърце дали най-сетне в него не се е породил копнежът: «Господи, дръж ме, защото иначе ще потъна!» Посегни и остави да отмине дъждът, който обезлистява растението! То е достатъчно силно, за да се раззелени отново и даде плод. Ти няма да повярваш колко важни, колко свети са за мен сегашните мигове. Какви ли трябва да са за теб, който от дълбините на мъката…

Не можах да продължа, защото той скочи, хвърли угасналия чибук на онбашията и извика:

— Спри, ефенди! Трябва да се махна, не мога да издържам повече!

Дозорца се завтече към люка, който водеше от покрива към вътрешността на къщата. Когато беше изчезнал до главата в него, той се обърна и прибави:

— Останете тук горе, защото пак ще дойда!

След като се изгуби, дълго време не чувахме нищо освен тихото шептене на палмите. В сегашното ми благочестиво настроение то ми звучеше като шепота на кипарисите по височините на Хорв, където избягал навремето пророк Илия от преследванията на Ахаав и Йезавел. Там[140] чул той голям, силен вятър, който цепел горите и стривал скалите, но Господ не бил във вятъра; после дошъл трус, но Господ не бил в него; подир труса дошъл огън, но Господ не бил в огъня; а след огъня дошло тихо, нежно, приятно шептене и в това шептене бил Господ. Така и се открил там Господарят на небесното войнство не в бурята, в земетресението, в огъня, а в тихия шепот, не в своята мощ и сила, а в своята любов и милосърдие. Може би това милосърдие се бе заело сега с душата, която в противоречиви мисли и възприятия сновеше насам-натам долу из градината! Аз чувах именно крачките на бинбашията, който беше напуснал къщата и се движеше между дърветата.

Нашият разговор, изглежда, бе оказал дълбоко въздействие също върху Халеф и онбашията, защото не изричаха нито дума. Щом толкова разговорливият иначе хаджи мълчеше по този начин, трябва да бе много зает със самия себе си. След известно време обаче той каза тихо, сякаш се боеше да наруши тишината:

— Сихди, чуй! Той плаче!

Не бе нужно Халеф да ми обръща внимание върху това, защото аз също бях чул достигащите до нас хлипания. Вкоравеното сърце се бе разчупило. Очи, които все още можеха да намерят сълзи, щяха да намерят и своя Господ Бог, ако го търсеха сериозно.

Мина дълго време. Онбашията сякаш се занимаваше само с чибука. Той пушеше като комин и едва изпушил лулата, я натъпкваше наново. Но неговата вътрешност трябва също да бе развълнувана, защото от гъстите облаци дим, които го обвиваха, сегиз-тогиз прозвучаваше хълцащ тон, какъвто обикновено се чува при човек, борещ се със сълзите си. И ето че облакът се раздели. Дебеланкото се прибута към мен и избухвайки във внезапен плач, извика, при което избълва цялото димно съдържание на устата си в лицето ми:

— О, Кара Бен Немзи, моят ефенди плаче! Той никога не го е правил, откак го познавам. Не мога да понеса това! Кажи дали няма да му навреди!

— Не се кахъри за него! — посъветвах. — Сълзите смекчават всяко страдание, те са за него благодат.

— Но за мен не! На мен по бузите ми се стичат цели потоци, така че цялото ми сърце е плувнало в тях. С думите си ти и мен покърти до сълзи. Нима наистина може да има толкова голяма любов, както я описваш?

— Да, драги Кепек, има такава.

— Драги Кепек ли каза? Така още никой не ме е наричал освен моя ефенди, и то само един-единствен път! Драги Кепек! Аз съм бил принуден да мразя мнозина от познатите християни, защото не притежаваха и следа от любов. Ама по начина, по който ти приказваш за нея, може да говори само един християнин.

— Християните, които не притежават любов, само се наричат така, но иначе не са такива.

— Ама се представят за изключително благочестиви, особено тия арменци с ястребови носове и тия гърци и левантинци с хитри очи, дето не гледат нищо друго, освен само кесиите си. Аллах да им сложи шапки на главите! А, ето че моят ефенди се връща!

Кепек се избута обратно на мястото си. Току-що чутият идиоматичен израз за шапката е много популярен в Ориента. Той бива отправян само към християни, тъй като мохамеданите никога не носят шапки, и има много презрително значение.[141]

Бинбашията се върна при нас. Когато бе седнал отново, помоли:

— Позволи, ефенди, сега да не продължаваме нашия разговор! Искаш ли?

Разбирах го много добре. В душата му се бе породило нещо, което притежаваше за него неприкосновена святост. В неговия вътрешен мир бе започнал да израства олтар, пред който само неговата собствена душа можеше да коленичи молещо. Всяко по-нататъшно въздействие от моя страна можеше да се прояви като осквернение. Ето защо отговорих:

— Ти изпревари желанието ми с твоето. Вечерта също напредна. Нека отидем да спим!

— Не, не още, още далеч не! Ако зависеше от мен, то ще дочакаме тук утрото. Помисли, че аз живея тук в най-дълбока самота и следователно трябва да използвам и се насладя на присъствието ти колкото се може повече! В следобеда ти още не беше решил колко дълго ще останете в Багдад. Сега вероятно ще можеш да ми кажеш.

— Още утре заран ще потеглим с конете…

— Нима толкова скоро? — прекъсна ме Дозорца. — Ефенди, моля те, не ми прави това!

— Ти не ме остави да се доизкажа. Аз исках да кажа, че утре ще потеглим, но скоро пак ще дойдем.

— Това вече звучи по-добре. Но защо още утре на път? Вие трябва да си отдъхнете от пътуването!

— Напротив, трябва да се раздвижим. През цялото пътуване бяхме принудени да седим на келлека и макар да не можем да кажем, че това ни е уморило, то сме длъжни все пак да се съобразим с нашите коне. Тези огнени животни бяха заставени да стоят прави все на едно място, а ти като познавач сигурно знаеш, че в никой случай не бива да ги караме да стоят още по-дълго.

— Признавам го, но пък бихте могли да им предложите една порядъчна разходка.

— Имаме си причини да не го правим. Аз вече ти казах, че трябва да се пазим от врагове. Вярно, ние по никой начин не се страхуваме, но си е по-добре да избягаш злото, вместо да го призоваваш.

— Накъде се каните да яздите?

— Към Бирс Нимруд. Но въпросите, които ти зададох, нямат нищо общо с този план. След като те напуснахме навремето, ние преживяхме там толкова лош период, че въпросните местности станаха за нас незабравими за цял живот. Та искаме значи, тъй и тъй сме в Багдад, да идем да ги навестим.

— Лош период, казваш. Какви бяха тези преживелици? Може ли да ги узная? Искаш ли да ми ги разкажеш?

Едва бе изрекъл старият поляк думата «разкажеш», Халеф вметна бързо:

— Отправи тази молба, о, бинбаши, не към моя ефенди, а към мен! Той не обича из устата му да върви някое безкрайно дълго камилско въже на разказа и ако ли пък е принуден да го стори, то го отхапва, преди да се е свършило и преглъща пак края там надолу, където то може да донесе на здравето му най-големи вреди. Аз обаче съм надарен от Аллах с дарбата на едно неотхапваемо въже и се грижа винаги да довеждам това, което веднъж съм захванал, до края, където вече няма нищо за казване. Поради туй изявявам готовност да ти съобщя каквото желаеш да чуеш. Надявам се, никой няма нещо против?

С това «никой» се имаше предвид мен. Аз знаех удоволствието, което доставях на дребния хаджи, когато не му отказвах разрешението да разказва, и обикновено му го отнемах само когато се касаеше за необходим доклад, с който се наемах лично. Халеф, напротив, обичаше разкрасяванията и ако тази любов е свойствена за ориенталеца въобще, то хаджията я притежаваше в такава превъзходна степен, че често бивах принуждаван да сложа край на неговите прекалени хвалебствия. Открито признавам обаче, обичах да го слушам, защото той действително беше добър разказвач и преработваше притурените разкрасявания с един изпълнен с толкова хумор стил, че винаги ме развеселяваше чудесно. Тъй като сега не отговорих веднага на неговия въпрос, той прие мълчанието ми като знак на съгласие и започна своето изложение, което отне цял час и ми достави ново доказателство за неговото изкуство да представя дори трагични събития, като убийството на нашите спътници и заболяването ни от чума, по такъв начин, че да приковава вниманието на слушателите до последната дума.

Като свърши, Халеф прибави още по свойствения си маниер:

— Виждате, че нито бяхме излапани от враговете, нито бяхме погълнати от пастта на чумата. Аллах ни съхрани за по-сетнешни велики дела, за които може би някой друг път ще ви разкажа, ако благоволя да ви осведомя. Сега искам само да ви кажа, че ние възнамеряваме да яздим към Персия, за да увеличим славата, която нашите имена отдавна вече притежават там. Ако ни отърва, сме готови да се бием с цялата войска на тамошния владетел ако един път само ни погледне на бангьоз с око и да го затрием от земята заедно с целия му харем. Какво ще се случи после, а именно дали оттам ще яздим към Амирика[142], или към Устрали, това засега все още трябва да остане наша тайна, която в никой случай не бива да издаваме. Но много вероятно вестта за нашите дела ще достигне до вас още преди да сме се върнали при шатрите на хаддедихните. Аллах да ви съхрани дотогава силата и разсъдъка на тялото и душата, та да можете сетне да чуете разказа ми със същото дивене, с което изслушахте сегашния!

След това емфатично заключение той натъпка лулата си и я запуши с безкрайно удовлетворение, че с никакъв апостроф не съм лишил самохвалството му от възнамерявания успех. Онбашията даде израз на своето въодушевление с няколко дълбоки грухтящи дихания — думи явно му липсваха. Неговият господар прие нещата по-трезво и каза:

— Вие там действително сте преминали през големи патила и ето защо не мога да проумея какво толкоз може да ви примами да посетите отново тези места. Аз например не бих пожелал, освен ако не бъда подтикнат от някоя принуда, да видя отново Бирс Нимруд.

— Ама ти — рече Халеф. — Ние обаче сме от друг вид. Ако ние бяхме преживели това, което се е случило на теб и твоя онбаши, то още в следващите дни щяхме да сме отново там, за да опразним гнездото и го сравним със земята.

— Могъщия Бирс Нимруд наравно със земята?

— Защо не? Да не би да ни смяташ неспособни? Впрочем нямаше да е нужно да го правим, защото на ваше място нямаше да се оставим да ни запрат и нито щяхме да полагаме клетва или да подписваме ордери.

— Лесно ти е да го твърдиш тъкмо защото не сте били на наше място.

— Лъжеш се, тъй като не познаваш нито мен, нито моя сихди. Какво щеше да е пред нас тоя Сефир, за когото ни разправя? И даже и да беше още толкоз силен и още толкоз сербез, то всичко това пак нямаше да му е от никаква полза срещу силата, разсъдливостта и дързостта на моя сихди, за моите пък да не говорим. Ние сме надвили още къде-къде по-други хора от тоя персиец. Иска ми се да бъдехме запрени от него в Бирс Нимруд! Ти скоро щеше да узнаеш колко бързо щяхме да сме пак вън, за да го тръшнем с присмеха си в земята.

Хаджията не помисляше, че тези думи са способни да оскърбят бинбашията. Той също така малко подозираше колко скоро неговото перчене ще се превърне в истина. За мое успокоение отговорът на поляка прозвуча без яд:

— Аллах да предварди, че вие някога да се озовете в такова положение! И най-силният и умен мъж не може да предприеме нищо срещу враговете си, когато е вързан, а нашите врагове… ах, нали щях да узная кои са?

— Да, ще го знаеш и ще има да се маеш, като научиш с каква лекота се отървахме от тях. Искаш ли ти да го разкажеш, сихди?

— Не — заявих аз.

— Много право от твоя страна — рече със самочувствие дребосъкът. — Който иска да разправи една такава уйдурма, трябва да притежава правдивост на устата, живост на езика, убедителност на разума и същевременно голямото изкуство да подхване и престане там, където е правилното място. Ама това умение го притежават само малцина, а ако от него нищо не е налице, то не бива човек да се учудва, че от най-хубавия разказвателен материал става някакво вехто, дрипаво и потрошено седло, на което няма кой да ти седне. Та сега аз ще почна, пък вие ме слушайте с молитвена вдълбоченост!

От само себе си се разбира, че Халеф прибави на нашата среща с Педер-и-Бахарат няколко чудновати страни, които изобщо не ги бе имало, и бе неизбежно също така, че ме възхвали, наистина, но толкова по-малко забрави себе си. Той се постара да го стори, както е известно, по такъв начин, че се представи като мой съветник и закрилник. Като приложение остави да последва забележката:

— Казвам ти, о, бинбаши, такъв един курбач е въплъщение на всичката победна несломимост! Аз никога не бих влязъл в Бирс Нимруд без камшик. Ако и вие бяхте взели един, то благосклонността на съдбата щеше да ви съпроводи до вътре и да ви изведе отново навън като свободни мъже.

Дозорца понесе без отговор това назидание и отправи към мен въпроса:

— И ти сега мислиш, ефенди, че тези персийци ще те търсят тук в Багдад?

— При положение че дойдат насам, сигурно ще го сторят — отвърнах аз.

— И затова искаш още утре да тръгнеш?

— Не само затова, защото вече ти казах, че ще ги избягвам, наистина, но не се страхувам от тях. Сега нямам причина да остана тук да се търкалям в кревата.

— Моята молба не е ли за теб причина?

— Не, понеже ние ще се върнем. Тогава ще имаме причина за оставане, защото зад нас ще лежи една неколкодневна езда, от която ще трябва да си починем.

— В такъв случай не искам да настоявам повече, но те моля да не предприемаш при Бирс Нимруд нищо, което би могло да ми навреди.

— Вече Обещах да изпълня желанието ти и можеш да разчиташ, че ще сдържа думата си.

Първоначално бях имал само намерението да посетя упоменатите, свързани с нашите спомени, места, но искрено признавам, че разказът на бинбашията пробуди у мен решението да даря Бирс Нимруд с едно по-голямо внимание. Отдавна знаех, че той съдържа ходници, в които хората често бяха опитвали да проникнат; По-късно обаче опитите бяха изоставени, защото в много случаи бяха протекли нещастно. Подземните помещения, в които полякът е бил затворен, събудиха моята любознателност, толкова повече че скицата в бележника ми се отнасяше до тях. Исках да ги издиря, но не казах нищо на Дозорца за това и бях решил естествено да не предприемам нищо, което би му донесло вреда.

За пробудуване на нощта вече дума не се отвори. Малко след полунощ хвърлихме едно око на конете и си легнахме.

7. Към Хиле

Разстоянието от Багдад до Хиле се сравнява с три къси дневни прехода. С нашите бързи коне ние не се нуждаехме от толкова дълго време и ето защо през ум не ни мина да започнем ездата предиобед. Напротив, изчакахме както преди година да преминат най-големите дневни жеги и след като се сбогувахме с Дозорца и неговия тлъст онбаши, поехме нагоре по реката, за да се прехвърлим по моста на десния бряг на Тигър.

Когато изпратихме оттам един поглед назад, градът трепкаше пред очите ни точно както навремето в ярък слънчев блясък. Вляво се виждаха градините и карантинното отделение, по-нататък — малката крепост и непосредствено до водата — правителствената сграда. Вдясно лежеше предградието със старото медресе на Мостансир. После се разстилаше сбитият масив от къщи с издигащите се над тях минарета и куполи на джамиите, над които бе надвиснало свойственото за Багдад було от мараня и прах.

Оттук се насочихме към Ошах-канал, а когато го оставихме зад себе си, пред нас се ширна безбрежната пустиня. Да, ландшафтът там е пустиня! Там, където немного отдавна са се редели градина до градина, където са помахвали хиляди палми, ухаели цветя и блестели великолепни плодове, сега се простира на запад до брега на Ефрат необозрима, безотрадна пустиня.

През тази пустош водеше пътят ни първо към кхан Асад и после към Бир Нуст, който достигнахме малко преди вечерта. Да пренощуваме в кхана[143], не можеше и през ум да ни мине — заради паразитите. Ние го навестихме само за да напоим конете и прояздихме още едно известно разстояние по посока кхан Искендерийе. В пустинята слязохме, вързахме животните за колчета и проснахме застилките за спане.

Дотук не бяхме срещнали нито един шиитски поклонник или някакво погребално шествие, ала въпреки туй Халеф каза, когато бяхме седнали един до друг:

— Сихди, нищо ли не подушваш? Аз се чувствам изцяло така, сякаш се намираме в чумавия лъх на Кервана на смъртта. Нямаш ли и ти същото усещане?

— Да, точно като теб — потвърдих. — Споменът въздейства върху нашите обонятелни нерви. Аз не само виждам да минава край мен Керванът на смъртта, ами буквално го подушвам. Тогава беше направо ужасно и не е чудно, че нашите носове и до днес не са забравили миризмата на трупове, която им погоди такъв жесток номер.

Какво преживяхме тогава с Кервана на смъртта, е вече разказано и не се нуждае от повторение.[144]

Но то минаваше сега пред духовните ни очи, когато след много години седяхме в дълбоката тъмнина край пътя, по който бяхме яздили навремето. Паметта ни върна някогашните преживелици с най-пълна яснота и ето как стана, че си въобразявахме да усещаме в носовете си също и онова ужасяващо «благоухание на рая». Но знаехме, че това е само измама — въздухът проникваше в дробовете ни чист и здравословен и вещаеше крепителен сън. След като изконсумирахме простата си вечеря и се погрижихме също за конете си, ние се увихме заедно с пушките и одеялата и затворихме очи. Можехме да поемем този риск, понеже аз разчитах на лекия си сън, а нашите два арапа бяха приучени да ни известяват с пръхтене всяко приближаване. Притиснат до жребеца си, на когото казах в ухото обичайната сура, аз скоро заспах и не се събудих, докато не ме пробуди осезаемата утринна хладина.

Тъй като тук край пътя вода нямаше, можехме да напоим конете чак в кхан Искендерийе. И тъй, възседнахме ги и яздихме най-напред до тази пътна цел.

Под кхан тук се разбира това, което хората в Запада не съвсем правилно наричат кервансарай. Кхановете или хановете между Багдад и руините на Вавилон са с почти еднакъв стил. Те са били създадени от Персия за подсигуряване най-добри условия за пилигримските шествия и представляват малки, обградени със зидове укрепления, които предлагат достатъчна закрила срещу евентуални бедуински нападения. През яката порта на кулата, позволяваща далечен обзор по пустинята, се влиза в окръжения от сводести помещения двор. По средата му се издига една платформа, върху която народът нощем спи, а през деня коленичи за молитва. Отзад се намират яхърите за конете и камилите. Приемът в тези ханове не се заплаща, ала той излиза достатъчно скъп за навикналия на чистота спътник поради противните паразити и му става още по-омразен, ако по време на присъствието му го сполети нещастието да види как в двора навлиза керван с трупове, чиито вонещи ковчези биват струпвани пред него един връз друг. И дори веднага да удари на бяг и спре едвам на Северния полюс, може все пак да е сигурен, че и там при вечния лед ще усеща все още в изтерзания си нос мириса на трупове!

След два часа стигнахме до хана и преминахме с конете през портата. Мястото беше достатъчно голямо да побере стотици хора и животни, но днес бе малко заето. Присъстващите ни дариха с живо внимание, по-точно конете ни, към които се стълпиха да ги зяпат. Тъй като това ни досади, аз се насочих към надзорника и той ни освободи срещу съответния бакшиш от натрапниците.

Когато слязохме при кладенеца, там вече се намираха двама мъже, които пояха конете си. Ние не желаехме да ги безпокоим, а почакахме да свършат. Докато ги гледахме, забелязах на пръста на единия някакъв сребърен пръстен, който привлече вниманието ми. Вглеждайки се по-остро, съзрях, че плочката му е осмоъгълна. Дадох си вид, сякаш искам да погледна надолу към водата дали ще има достатъчно в наличност и за нас, но всъщност наблюдавах ръката му. Да, това бе пръстенът на силлан. Надписът се състоеше от «са», свързано с «лам», а над тях стоеше един тешдид[145], който въпреки незначителните му размери ясно различих. Един скришен поглед към ръката на другия ми показа, че и той носеше такъв пръстен на същия пръст. Тези двама мъже бяха значи силлан.

Тук ми хрумна идеята дали това не е една добра възможност да подложа действието на нашите пръстени на проверка. Сега, когато разказвам това и са ми известни всички по-късни събития, знам, че реализирането на тази идея бе наистина една голяма непредпазливост.

Върнах се отново при Халеф, извадих от джоба иззетите от Педер-и-Бахарат и придружителите му пръстени, надянах си златния, дадох на хаджията един от двата сребърни и казах:

— Сложи си незабелязано този пръстен на пръста! Тези двама мъже са силлан. Любопитен съм как ще реагират, като забележат нашите пръстени.

— Машаллах, това е добра идея! — ухили се той тихо, при което очите му радостно просветнаха. — Може би тази среща ще ни докара някое приключение, за което по-късно ще можем да разказваме. Ако ме попитат, ще им кажа, че…

— Нищо няма да им казваш! — пресякох го аз. — Приказването остави на мен! Ние не можем да знаем какво ще научим и следователно трябва да бъдем предпазливи. А сега внимавай и не се дръж нескопосно!

— Аз? Нескопосно? — запита той обиден. — Сихди, виждал ли си ме някога, мен, твоя приятел и закрилник, нескопосан? Щеше ли да ме вземе нявга Ханнех, най-прелестната сред най-велелепните рози и резеди, за мъж на своето сърце, ако бях някой непрокопсаник…

По-нататък не чух думите му, защото бях натъпкал бързо чибука си, упътих се отново към мъжете и помолих единия, който пушеше:

— Тютюнът е храна за душата, а димът му възнася мислите от земята. Аз нямам огън и те моля да възрадваш моето сърце.

Една толкова учтива молба не можеше да бъде отблъсната. Бях приел, че той ще си послужи с обичайното за тук огниво. Оня обаче извади от пояса кибритени клечки и запали една. Това толкова дребно обстоятелство за мен все пак не бе без значение, защото ми даваше отправна точка за заключения, които иначе нямаше да мога да извадя. Той прояви учтивостта да поднесе огънчето към тютюна. Аз се възползвах от случая да държа чибука така, че очите му да се спрат върху пръстена на пръста ми. Каквото възнамерявах, стана. Той го забеляза, изтърва горящата клечка и извика:

— Абархрака ’ллах! (Да благослови Аллах!) Какво съглеждам на ръката ти!

Аз вдигнах предупредително ръка и хвърлих изпитателен поглед наоколо. Тогава онзи прибави тихо:

— Прощавай, о, господарю! Изненадата ми да те намеря тук бе толкова голяма, че насмалко да забравя повеляваната предпазливост!

Той значи ме смяташе за някого, когото всъщност трябваше да търси някъде другаде. Налагаше се да действам много умело.

— Къде предполагаше, че съм?

— В Багдад, където можеше да си пристигнал не по-рано от вчера.

— Ти позна. Само че аз не се задържах там.

— Разпореждането на Сефира ти е било връчено веднага?

— Да.

Сефира! Тази дума ми подейства като електрически нож! Същият Сефир ли бе, за когото разказва бинбашията? Къде се намираше той? Каква цел преследваше? За какво се отнасяше неговото разпореждане? Кой и какъв беше мъжът, за когото бях считан сега? Тези и още други въпроси ми минаха през главата. Може би щеше да ми се удаде да изкопча съответните отговори.

Мъжът погледна сега изучаващо Халеф, съгледа сребърния пръстен на ръката му и после ми отправи раболепния въпрос:

— Ще проявиш ли благост към мен, о, господарю, ако дръзна да се осведомя дали този мъж не е Афтаб, за когото Сефира ми каза, че ще те придружава?

— Той е — потвърдих, защото ми стана ясно, че съм смятан за Педер-и-Бахарат.

— По време на това пътуване ти си се нарекъл Касим мирза?

— Касим мирза е сегашното ми име — изразих съгласие. Педер-и-Бахарат си бе послужил пред мен със същото име. Той заемаше поста на ръководещ силл, поради което аз възприех достолепната стойка и тона на началник. За да не остана дълго в неизвестност, прикачих към отговора си въпроса:

— Та Сефира значи те прати да ме издириш в Багдад?

— Да, о, господарю.

— Натовари ли те с някакво поръчение за мен?

— Да, о, господарю?

Това «Да, о, господарю» лесно можеше да стане опасно за мен, ако все само аз бях питащият и от него получавах такива къси отговори. Затова продължих по-настоятелно:

— Какво е поръчението? Говори! Не обичам да задавам излишни въпроси.

— Прощавай, о, господарю! Сефира е много строг с нас. Ние имаме право да отговаряме само когато ни запитат и да бъдем възможно по-кратки. Имах да ти съобщя, че не бива да оставаш в Багдад, а веднага да дойдеш.

— Защо?

— Труповете скоро ще пристигнат. Те няма да бъдат докарани по керванския път, а за по-голяма сигурност ще ги преведат по Нахр Серсар до Ефрат, откъдето ще ги спуснат с келлеки.

— Докъде?

Оня ми хвърли поглед на удивление.

— Та нали ти това по-добре би трябвало да знаеш, о, господарю!

Почти възбудих подозрение! Ето защо побързах да отклоня:

— Обичайното място го знам, разбира се. Но помислих, понеже говориш за по-голяма сигурност, че Сефира е определил някое друго.

— Досегашното място е най-доброто, което може да има, така че няма причина да се избира друго.

Аз тайно се запитах за какъв ли транспорт се касаеше. За трупове! Той бе поставил особено ударение на тази дума. Явно не се имаха предвид трупове, но какво друго? С таен език ли си служеха силлан, може би по начина както говорят помежду си нашите престъпници на Кохемер Лошен[146]?

Много ми се искаше да го разбера и затова попитах, макар да се подхвърлях на опасността да извърша грешка:

— Знам ли що за трупове са този път?

Натъртих на думата трупове точно както той преди малко. Той не се усъмни и отговори доверчиво:

— Щом ти не знаеш, то много вероятно и Сефира още не го знае. Изпращачът сигурно си е имал причини да го запази в тайна. Но труповете са само едното, което трябва да ти кажа. Има и нещо друго, което е май много по-важно.

— Какво?

— Кервана.

— Кой?

— Това ти нали най-добре трябва да знаеш.

Комай отново започваше да подозира нещо. Ето защо казах строго:

— Изразявай се по-вежливо, иначе ще ти покажа как трябва да говориш с мен! Може да го знам най-добре, но ти говориш за керван общо, и тъй като ние често си имаме работа с кервани, то не е изключено в този случай да имаш предвид някой обикновен, а не този, на който специално сме турили око. Ако не си достатъчно умен да го схванеш и не можеш да говориш по-ясно и по-нататък, ще искам от Сефира при подобни случаи други пратеници, които са по-малко глупави и по-учтиви!

Тогава силлът се смали от страх и помоли:

— Не го прави, о, господарю! Знаеш какво ще ми коства това. А аз нямам предвид друг, а Карван-и-Пишкхидмет Баши[147], за чието потегляне си уведомил Сефира.

— Ходара шукр![148] Сега стана по-ясен! Съветвам те постоянно да бъдеш такъв, защото един пратеник, който говори със загадки и не може да си отвори устата, не чини за нищо. Да, аз осведомих Сефира за него. Какво нареди той да ми кажеш сега?

— Той разпрати съгледвачи, които му доложиха, че керванът щял днес или утре да пристигне в Багдад. Ти би могъл случайно да го срещнеш и да бъдеш разпознат. Ей затова трябваше бързо да се махнеш от Багдад и да отидеш час по-скоро при него. Това имах още да ти предам.

— За щастие, ти ме срещна още тук и не е необходимо да яздиш до Багдад. За вас това е добре дошло. Вие следователно сега ще се върнете заедно с мен при него!

Казах го заповедно, макар тайно да пожелах да вървят в джендема. Ако трябваше да го взема с мен, с Халеф щяхме да се изложим на инциденти, които можеха да станат неприятни за нас. За моя радост обаче оня вметна бързо:

— Прости, о, господарю, че няма да можем да те придружим, защото трябва да отидем още и отвъд до Мадаин.

— До Мадаин? Значи не само нагоре до Багдад при мен?

— Не. Ние трябваше да подирим най-напред теб и после да яздим надолу край Тигър до Мадаин. Това щеше да ни отведе първо тук нагоре и сетне отсреща пак надолу — един дълъг път, който сега можем да съкратим, като яздим право към целта.

— После ще дойдете ли пак при Сефира?

— О, не. Преди да се върнем, ще трябва да отнесем една вест от него и до Кут ел Амара.

Тоя Сефир, изглежда, поддържаше доста разгърната мрежа от връзки! Но на мен това не ми влизаше по-нататък в работата, а можеше само да ми е приятно. Пътят оттук до Мадаин възлизаше на осем часа, оттам до Кут ел Амара на дванайсет и оттам до руините на Вавилон, където предполагах, че се намира Сефира, отново още четиринайсет часа. И колкото и да напрягаха двамата силлан не особено яките си коне, то трябваше все пак да отделят време за храна и спане, така че не можеха, както преценявах способностите им по външен вид, да пристигнат при Сефира за по-малко от два дена и половина. Междувременно ние отдавна щяхме, тъй като възнамерявахме да посетим за кратко само няколко места, да се намираме по обратния път и следователно не можехме да очакваме втора среща с тях. Това ме успокои дотолкова, че се осмелих на малко нахалния, наистина, въпрос:

— Каква вест имате да отнесете до Мадаин и Кут ел Амара?

— Не се сърди, о, господарю, ама по тая работа сме длъжни да мълчим.

— Дори пред мен?

— Пред всекиго и понеже Сефира не те спомена като изключение, то не бива да ти поверяваме.

— Ха тъй! Това ми харесва! Човек дори заради началника си не бива да се отклонява от своя дълг. Посочи ли Сефира някое определено място, където да го срещна?

— Та нали го знаеш, о, господарю!

— Разбира се! Но той все пак не пребивава там постоянно и може би ви е казал къде ще се намира в този случай.

— Ако не е там, ще трябва да го чакаш. Тамарисковият храсталак там горе над Хиле е достатъчно голям и гъст да скрие и теб, и всички, които се намират там. Откак бе извършено голямото убийство там и до ден-днешен никой не припарва нататък. Та нали трябва да се върви два часа по горещ пясък, а духовете на избитите ден и нощ бродят наоколо, както вярват всички жители на Хиле. Ти ще си там, о, господарю, по-сигурен и отколкото в скута на Ибрахим[149]!

— Добре! Значи нищо повече нямате да ми доложите?

— Нищо, но… о, напротив! Тук се сещам още едно. Сефира каза, че нещо не знаеш, а това незнание по-късно би могло да те подведе до някоя грешка. Той се е съюзил именно срещу Карван-и-Пишкхидмет Баши с гхазаи. Един техен отряд се е разпръснал тук и за да не възбудят някакво подозрение, те се представят за солаиб. Това трябваше да ти кажа. А сега наистина няма какво повече да ти съобщим, о, господарю!

— Добре! Доволен съм от вас и вие си заслужихте бакшиша. Ще си го получите, когато се видим отново в Хиле. Кога потеглихте оттам?

— Снощи.

— В такъв случай в Мадаин трябва порядъчно да си отспите. Та не се бавете тук, ами действайте, че да стигнете!

— Ще потеглим веднага, защото конете ни се напиха, а тук няма какво повече да дирим. Аллах да бъде с теб! Доури серет бигердер, ага! (Бих желал околовръст главата ти да кръжа, о, ага!)

Те яхнаха конете и излязоха през портата. Халеф отведе нашите до водата и докато ги поеше, ми смигна лукаво.

— Аллах прави глави светли и глави тъмни. Твоята сияеше като слънцето на небето, пък техните бяха помрачени от тъмата на безразсъдството и аз поглеждах в дълбината на тяхната мъдрост като в някой тъмен бунар, в който няма капчица вода. Твоето око вникна в душите им както слънцето грее през прозореца. Те, наопаки, те сметнаха за друг човек. И направиха едно такова съчетание от три личности, че даже аз самият надали ще съумея да ги разделя, пък аз съм все пак Хаджи Халеф Омар, прочутият шейх на хаддедихните от голямото племе шаммар!

— Нима наистина ще ти е чак толкова трудно това разделяне? — ухилих се аз.

— То не е лесно, сихди, понеже аз не всичко разбрах, тъй като се отвори приказка за трима души и четири селища, които аз отново смесвам. Докато се говореше за тези трима души, моята душа яздеше насам-натам между Багдад, Мадаин, Кут ел Амара и Хиле, без да намери прозрение в глъбината на мъдростта, дето бликаше из устните ти.

— Не се касаеше за три, а само за две личности.

— Не, за три. За теб, Сефира и Педер-и-Бахарат. Вие сте все пак трима човека и ти няма как да го оспориш. Тия хора бяха така размешани, че и сега не знам дали ти си Педера, или тоя е Сефира, или пък Сефира е твоя милост, или ти трябва да си Сефира, а Сефира да е Педера. Та с кого всъщност беше объркан ти и как трябва да подхвана, че да отделя теб от него и сетне двама ви от третия?

— Силлът ме сметна за Педер-и-Бахарат, това би трябвало все пак да си разбрал.

— За Педер-и-Бахарат? Ако е сторил това, то не е могло да бъде разбрано, защото тук няма никакъв разум! Който сметне теб, прославения Кара Бен Немзи ефенди, за тоя чапкън, заслужава да бъде нашибан здравата. Ако бях прозрял тая наглост на силла, то на курбача ми щеше да се отвори работа, за която гърбината на тоя човек щеше още дълго да може да разказва! И сега, след като ми обясни това, схващам всичко друго. Сефира, врагът на нашия добър бинбаши, се намира в Хиле?

— В близост до Хиле. Скривалището му било в някакъв тамарисков гъсталак на два часа отдалеченост над града. Бил добре скрит там, понеже хората, освен от трудностите на пътя, се боели и от духовете на избитите, които бродели там.

— Много добре! Тая работа ми допада извънредно много! Аз също ще бродя там и ще му се явя като дух! И един друг дух ще взема със себе си, който е изготвен от кожата на речен кон! И той също ще броди, ама не по водата или по брега, а по неговия гръб! Толкова дълго ще броди по тоя гръб, додето самият Сефир също се превърне в дух, а именно дух на тиха тъга и жалби за ударите, които е получил от мен, защото е лишил нашия мил бинбаши от пари и служба! И какво прави хаалазът в скривалището си?

— Та нали чу, че чакал трупове.

— Така му се пада! Нека си ги нагъва по който начин му е угодно — варени, пържени, печени или пресни-пресни направо от ковчега! Ама не стана ли дума и за някакъв друг керван?

— Да, за Карван-и-Пишкхидмет Баши.

— Това не го разбрах. Аз сега говоря все пак добре персийски, но какво е пишкхидмет баши, не знам.

— Думата е равнозначна на фераш-баши[150], сиреч дворцов служител на шах-ин-шаха.

— Значи някакъв висш чиновник, който сега е на път с някакъв керван?

— Да.

— Какво възнамерява Сефира с него?

— Това не знам!

— Не знаеш? О, сихди, колко дълбоко опечаляваш ти душата ми! Та твоите очи са иначе толкова остри, а ушите ти обикновено долавят всички звуци — от фученето на бурята и тътнежа на гръмотевицата до нежната свирня на сарасир[151]. А намеренията на тоя Сефир, който все пак е хиляда пъти по-голям от един щурец, са останали скрити от теб.

— Да чуеш свиренето на щурец и да прозреш тайните намерения на един престъпник, са две много различни неща. Какво възнамерява Сефира с кервана на камердинера, не мога да знам, но го предполагам.

— Ее, и какво предполагаш?

— Че се кани да го нападне с помощта на вербуваните гхазан. От това съюзяване с гхазан впрочем извличам най-важния може би за нас извод, че той или няма достатъчно силлан при себе си, или пък тези не се дават на разположение за нападението на един керван, защото не са разбойници и убийци, а преследват по-малко престъпни задачи.

— И Педер-и-Бахарат беше силл, ама поиска да ни убие.

— Това може да е било изключение. Ти го наби, а знаем, че ударите могат да се измият само с кръв.

— На такова изключение аз не вярвам, сихди. Сега си мисля, ако Сефира иска да нападне кервана на камерхера, то тоя керван трябва да му обещава добра плячка, а?

— Действително. То си е и много лесно разбираемо, макар тук също да няма сигурност, а само едно предположение. То е свързано с Майдана кома[152] в Париж.

— Париж, столицата на франките? Една Майдана кома, дето се показва всичко, което е създал и изработил един народ? Как се съчетава това със Сефира и планираното нападение? — попита хаджията учуден. — Сихди, ти си най-умният мъж сред всички, които познавам, ама не си в състояние да съешиш Сефира с Париж и Майдана кома.

— Поне ще опитам. Шахът има намерение, да пътува до Париж, за да види тази Майдана кома. Всички негови служители са съгласни, но духовенството е против. Само че той знае също така добре както всеки друг мюсюлманин как би могъл човек да доведе тези благочестиви люде до по-добро схващане — ами просто трябва да ги купи. Всички тези шиитски духовници ламтят за пари — от върховния имам-джума до най-ниския муллах. Даряваш няколко джамии, награждаваш неколцина влиятелни имами със звонково ръкостискане и ако и това не помогне, прибягваш към най-ефикасното средство, което никога не е било употребявано напразно, а именно пращаш един Карван-и-Рашва[153] до свещените градове и можеш да бъдеш после сигурен, че резултатът няма да се остави да го чакат. Духовенството на Мехмед Али и Кербела има голямо влияние върху привържениците на Шиа.

— По-нататък, сихди! Сега започвам да разбирам. Ти искаш да победиш изразеното преди малко от мен съмнение.

— Един такъв Карван-и-Рашва бива поверяван само на някой добре изпитан мъж, за когото човек знае, че може да разчита на него. А кого може да познава шахът при царящите в двора му порядки по-добре от своите камерхери? Сред тези довереници той потърсва най-верния и благонадеждния, за да му предаде богатите дари заедно с тайното и същевременно важно поръчение. А когато керванът потегли, може да бъде наречен еднакво добре и Карван-и-Рашва, и Карван-и-Пишкхидмет Баши, защото начело на него се намира един камерхер.

— Това звучи толкова просто — призна хаджията, — та се учудвам, че сам не се сетих.

— Аз размишлявам и още по-нататък, драги Халеф. Ти чу, че Педер-и-Бахарат е уведомил Сефира за кервана. Той е бил в Персия, вероятно в столицата, и е подслушал намерението на камерхера. Едно пътуване по повеля на владетеля с цел да предаде драгоценни дарове определено се държи в най-голяма тайна, толкова повече че е насочено срещу досегашното настроение на духовенството. Значи при всички случаи е коствало много време, много внимание и хитрост, много пари, за да се подкупи един или неколцина посветени, следователно необикновени жертви за проникването в тази тайна и щом всичко това не се е видяло много на Педер-и-Бахарат, то трябва да се касае за някоя твърде доходна далавера. После той е изпратил от Персия насам вестител, а Сефира съгледвачи срещу кервана. Също и това са обстоятелства, които водят до заключението, че този Карван-и-Пишкхидмет Баши е от голяма важност за двамата, вероятно от много по-голяма отколкото така наречените трупове, които щели да пристигнат по течението на Ефрат.

— Тогава той е важен и за нас, сихди?

— Засега още не, но при определени обстоятелства може да стане. Ние не възнамеряваме среща нито с Педер-и-Бахарат, нито със Сефира. Ако тя въпреки всичко се осъществи, то трябва да очакваме, че ще бъдем въвлечени в тази тайнствена работа, защото имаме Сефира пред нас, Педер-и-Бахарат зад нас, а пък мястото, на което те искат да се срещнат, е същевременно същото, което ние се каним да навестим. Вероятно има само едно средство да се избегне срещата.

— Какво?

— Да се откажем от посещението на местата и да се върнем в Багдад, при което, за да не срещнем Педера, трябва да поемем по друг път.

— За това съвсем не можех да се сетя, сихди! Каквото веднъж съм наумил, правя го. Най-малко пък заради тия диванета бих се отказал от намисленото, защото ще изглежда, като че се боим от тях. Ние сме решили да яздим до руините на Вавилон и това и ще сторим. Или ти си може би на друго мнение?

— Не.

— Тогава да потегляме! Конете ни се напиха, а водният ни мех е пълен. Нека идва който си ще, силлан или други сенки, аз съм готов всеки миг да им обясня с камшика, че чувствата на моето сърце бият с голяма живост за тях. Чуй добре, сихди, бият… за тях, казах!

Той изтегли курбача и просвистя няколко пъти във въздуха. После каза:

— Тъй, сега тулумът с водата е вързан за седлото и ние можем да тръгваме.

— Да, да си продължим ездата! Но да не забравим да свалим и приберем пак пръстените на силлан.

— Защо?

— Защото ще се представяме за силлан само когато това ни носи полза. Ако всеки срещнат силл ни смята за себеподобни, бихме могли да изпаднем в неприятни положения.

Възседнахме отново и напуснахме хана. Отиващите за Хиле кервани оттук навестяват още кхановете Насирийе и Махавид. Ние обаче се отказахме от тях, защото трябваше да избягваме всяка нежелана среща, а и ни бе по-приятно да се придържаме към същия път, по който бяхме поели навремето, за да отбегнем кервана на мъртвите и неговата воня.

Аз говоря за път, наистина, но такъв нямаше. Ние яздехме по открито поле или по-скоро по пустиня без някакви проправени пътища, при което трябваше да прекосяваме множество отколе пресъхнали канали и ровове. Вярно, тогава се бях намирал в трескавия стадий на чумата, в някакво нереално състояние, ала въпреки това днес разпознавахме всяка по-забележителна точка от пустошта, край която бяхме минали.

— Тук беше, сихди — каза Халеф, като спря коня си, — където слязохме навремето от животните, за да изчакаме да отминат най-големите дневни горещини, и където видът ти започна да ми прави впечатление. Ликът ти беше сив и тъмни кръгове обрамчваха очите ти. Трябваше да ти дам вода и оцет, ама погледът ти въпреки туй остана без душа, и аз се досетих, че напрягаш всички сили, за да останеш прав, и го премълчаваш пред мен, за да не натъжиш моето сърце.

— Да, лошо време беше, Халеф — потвърдих. — Аз бях вече само някакво привидение. Докато се носехме по пустинята, тя прелиташе край мен като безутешна химера, а хората, които бяха при мен, ми приличаха на призраци. Ако си съгласен, ще се ръководим по тогавашното разпределение на времето и днес ще пренощуваме на същото място край Бирс Нимруд.

— Да бъде твоето желание, сихди. Колко имаме да яздим още до Хиле?

— Четири часа.

— Значи ще пристигнем там в най-големия слънчев пек и бихме могли да го пропуснем, преди да продължи после ездата.

По пладне стигнахме палмовите горички по левия бряг на Ефрат. Вдясно видяхме руините на Ел Химаар, после възвишението на Телл Бабил и също Каср — по-точно останките от някогашния царски дворец, в чиито помещения починал Александър Велики. Разположеното в близост крило Арман Ибн Али вероятно е носело прочутите Висящи градини на Семирамида. Вляво също се показаха множество руини, най-могъщите от които и до днес се казват Бабил (Вавилон). Мохамеданската легенда разказва, че във вътрешността били обесени за краката двама низвергнати ангели Харут и Марут, които и сега още си висели в същото положение. Когато достигнахме Хиле, преминахме по понтонния мост на отвъдния бряг и отседнахме в един менсил[154], който предпочетохме, понеже днес нямаше много гости, но разполагаше с едно доста голямо подземно помещение, чиято хладина бе истинска благодат. Настанихме конете под един сайвант, подсигурихме ги с фураж и вода и слязохме в зимника, след което Халеф се отправи с разрешението на ханджията в матбаха[155], за да приготви със собствените си ръце една кокошка с ориз, докато аз се изтегнах на една възглавница.

Хиле е изграден изцяло от тухлите на вавилонските купища развалини и представлява главното селище на околия Диванийе. Тук се разделят керванските пътища за Кербела и Неджеф Али. Сред обществените сгради най-значителната е Еш Шамс джами[156].

Десетте хиляди жители са шиитски персийци и араби и толкова фанатично настроени, че аз много се пазех да кажа на съдържателя, че съм християнин. Той нямаше да ме изтърпи нито миг, щеше да обяви всичко, до което съм се докоснал, за нечисто и да го подхвърли на обредно очистване, чиито разноски щях да бъда принуден да заплатя аз. Понеже говоря за чистота и очистване, бих желал да отбележа, че жителите на Хиле нямат повод да се гордеят с чистотата си. Доколкото видях, градът приличаше по-скоро на място за струпване на всичката възможна ориенталска мръсотия.

Нашата кокошка можехме да си я изконсумираме с наслада, наистина, защото я беше опекъл самият Халеф. Когато си поръчахме след това кисело мляко — Хиле е прочут надалеч с киселото си мляко, — трябваше да изгребем горния слой, който бе негоден за ядене поради мръсотията. Ханджията видя какво направихме и понечи да се разсърди. Попита със сбърчен нос за причината. Всякога готовият за приказки Халеф обаче веднага изнамери претекст.

— Прости ни, о, образец на благочестивото гостоприемство! Ние сме каещи се грешници и за да се накажем и учим на лишения от земните благини, сме сторили оброк да не ядем най-доброто на храната, която закусваме, а ти сигур ще признаеш, че това, дето го изгребахме и хвърлихме, е най-хубавото от киселото ти мляко.

— Аллах да бъде милостив към вас и да ви даде сили да изпълнявате оброка си при всички гозби, а не само при млякото! Вие и от кокошката трябваше да оставите най-доброто, ама я излапахте цялата.

— Лъжеш се, защото не го излапахме.

— Само че аз не виждам вече нищо!

— Наистина ли? Позволи да ме хване страхът за виделината на твоите очи! На какво щеше да прилича една кокошка, ако костите не придаваха изправен стоеш на нейната снага? И как щеше да съществува, ако не притежаваше перата, които представляват гнездилото на нейната красота? Ако Аллах те е благословил с дарбата разум, ще съзнаеш, че костите и перата са най-хубавото нещо на една кокошка. Сега погледни насам! Тук виждаш да лежат кокалите. А като идеш горе в кухнята, ще откриеш и перушината, от която и едно-едничко перце не сме изяли.

Мъжът не знаеше какво да каже и тръгна нагоре, мърморейки си вкиснато. А Халеф се подхили лукаво.

След известно време ханджията се върна с трима души, които бяха облечени с вехти и опърпани машлах[157] и не будеха много доверие. Те ни огледаха с очебийно любопитство и седнаха на пода близо до нас. След като си поръчаха чибуци и кафе, единият се обърна към нас:

— Горе видяхме конете ви и им се възхитихме. Който притежава едно такова животно, трябва да е много богат. Може ли да попитам къде се намира родината ви?

Халеф ми хвърли въпросителен поглед. Аз му кимнах леко и ето защо той се нае с отговора.

— Ние живеем в далечната страна Шибири[158], където планините се извисяват до месечината и са бели от снега, в който там дъждът има навика да се превръща.

— Аллах! Колко ли студено трябва да е там! Ние тук не знаем какво е сняг, ама сме чували за него. Там сигурно живеят сунити?

— Не, само шиити.

— Тогава да благослови Аллах тази страна и да направи в нея да израстат по хиляда палми за всеки жител! Хората там имотни ли са?

— Да, всичките!

— Това се вижда по конете ви. Когато тези жители тръгнат на пътуване, сигурно само злато слагат в джобовете, а?

Като потвърди богатството, Халеф постъпи много предпазливо, тъй като лесно можеше да насочи жаждата за грабеж на тези хора към нас. Сега той отвърна по-умно:

— Не. Нищо не слагат, защото хората там са толкова гостоприемно настроени, че никой не се нуждае от пари.

— Но тук всяко гостоприемство се заплаща. Те следователно носят скъпоценности? Може би бисери или даже скъпоценни камъни!

— Скъпоценни камъни? И що за камъни имаш предвид?

— Диаманти, рубини, смарагди, тюркоази.

— Аллах, Аллах! Да не би тези камъни при вас да са скъпоценни?

— Разбира се!

— Каква страна! И какъв народ сте! При нас в Шибири всички планини се състоят все от такива камъни. Та ние значи не ги зачитаме. Пътищата ни са настлани с диаманти, а всички къщи са изградени с рубини и тюркоази. За строежа на джамиите се вземат само смарагди, които трябва да имат едрината поне на десет ваши речни чакъло.

Сега човекът съзна, че Халеф го будалка. Той се улови за ножа и заплаши:

— Мълчи! Ако възнамеряваш да ни оскърбяваш, ще почувстваш това острие!

— Остави си го затъкнато! — ухили се хаджията. — Ние също имаме ножове. Твоето голямо любопитство заслужаваше урок и аз ти го дадох. Ние искаме да се отморим. Защо не престанеш да ни заяждаш? Това искам още да ти кажа, а сега ни остави на мира!

Тогава мъжът скочи, поднесе му свития си юмрук и кресна:

— Това са оскърбления, за които бих те ръгнал, ако не бях… ако не бяхме солаиб! Чувал ли си за това племе?

Според едно старо споразумение солаиб се радват на ненарушим мир. Никой не бива да се отнесе враждебно към един солаиб. В замяна членовете на това племе също са задължени да избягват всичко, което би могло да създаде впечатление за предизвикателство. Ние знаехме от двамата пратеници на Сефира, че той се е съюзил с една дружина гхазаи, които се представяли за солаиб. Вероятно тези тримата принадлежаха към тях. Тъй като хаджията носеше вината за тази все таки неприятна разправия, аз не го оставих да продължи, а самият отправих няколко предупредителни думи към тези, с които бе говорил:

— Ако си наистина солаиб, не нанасяй вреда на миролюбивостта на твоето племе и си седни спокойно! Ние сме свикнали сами да вземем думата, когато искаме да говорим с някого. Та изчакай значи дали това ще ни стане приятно!

— Вие май искате да минете за много знатни люде — подигра се оня. — Аз обаче искам да ви кажа какви сте! Вие сте…

Аз скочих бързо, пристъпих близо до него и го запитах строго:

— Е, какви сме? Говори!

Той беше още с отворена уста и забрави да я затвори, макар да се бавеше с отговора. Докато задържах погледа му с очи, той заотстъпва бавно крачка по крачка, после си седна, където бе седял преди малко, и не каза нито дума. Аз също потърсих мястото си и дадох вид, сякаш освен нас друг никой не присъства. Не мина много и бедуините се отдалечиха, но не преди да ни метнат заплашителни погледи.

— Сихди, оня се уплаши от теб! — изхили се Халеф. — Аз разбрах, че се страхува още в началото.

— Това не е благоприятно свидетелство за теб! Може ли човек да раздразва един страхливец до гняв?

— Какъв ставаш пак, ефенди! Та нали ти самият ме подкани със знак да му отговоря!

— Подканих ли те да го сториш по начина, по който това стана?

— Можех ли другояче? Какво му бе притрябвало да пита за състоянието ни. Един честен мъж не го прави, а от един нечестен човек то оскърбява. Понеже оня ме сметна за достатъчно глупав, трябваше да му го кажа. Вярно, обясних, че го считам за страхливец. Прибавих още, че на всичкото отгоре хитрува, а има и страхливи хитреци. Ти какво мислиш за тези хора?

— Смятам ги за гхазан, които ще участват в планираното нападение на кервана. Иска ми се да не бяха идвали насам.

— Нека са си които и каквито си щат, все ми е тая. И даже да са такива, за каквито ги мислиш, те ще трябва да следят за кервана и няма да им остане време да се занимават с нас. От тяхна страна сме сигурни. Но… чуй!

Чухме удари от биещи копита и се отправихме бързо нагоре към двора. Бедуините, при които се намираше и ханджията, бяха отвързали конете ни и се мъчеха да ги яхнат. Жребците се възпротивяваха. Като видя това, Халеф посегна към камшика. Аз го улових за ръката.

— Не удряй! Нахално е от тяхна страна, но те ще получат каквото искат и ще намерят наказанието си, като бъдат хвърлени.

Той овладя гнева си и отвърна със злорадо ухилване:

— Съвсем право, сихди! Ама трябва така да се изтърсят, че да не го забравят лесно. Предостави тая работа на мен! Аз ще се справя по-добре, защото съм приучил арапите.

Дребният шейх направи една привидно доброжелателна физиономия, тръгна към хората и попита:

— Искате да пробвате конете, а?

— Да, това искат — рече съдържателят. — Ама на тия животни Шейтана[159] се е вселил в тялото, та не допускат никого до седлото.