/ / Language: Bulgaria / Genre:adventure

Край Тихия океан

Карл Май

Увлекателните приключения от разказите «Ери» и «Кианг-Лу» дават цветисти картини от моретата на Южното полукълбо и Китай. Следващите епизоди ни водят в Цейлон и в Индийския океан. Трите тома къси приключенски разкази са: Гибелни пясъци (Band 10) Край Тихия океан (Band 11) По непознати пътеки (Band 23)

Карл Май

Край Тихия океан

Ери

Първа глава

Потомба

Над нас се беше ширнало ведро безоблачно небе, но сияйната слънчева светлина не смогваше да пропъди мрачните сенки, легнали върху лицата на смелите и доблестни моряци. Намръщени и недоволни, те седяха заедно с мен около буйния огън, на който си приготвяхме обяда.

Пред нас се простираше ниският бряг, обграден от три пръстена остри и опасни коралови рифове, извън които морето търкаляше широките си и дълги искрящи вълни. Между тях и крайбрежието водата беше толкова неподвижна, сякаш в тези слънчеви и знойни географски ширини никога не бе бушувала буря. Зад нас сушата се издигаше нагоре, като тук-там беше покрита със зелени евкалиптови горички, с гъсталаци от чайни дървета и отделни групи от калитрисконифери, [1] под чиито клони или между чиито стволове акации и други видове тънкостебли легуминози [2] образуваха гъста растителна покривка. На самия връх на острова се беше изправил корабният дърводелец Боб, защото беше негов ред с далекоглед в ръката непрекъснато да претърсва целия хоризонт, за да следи дали нямаШе да се мерне какво да е платно, което можеше да ни избави от нашето мъчително положение.

Още преди шест седмици бяхме напуснали Валпарайсо с нашия добър тримачтов кораб «Посейдон», за да се отправим към Хонконг. Не след дълго пресякохме оживените морски пътища за Каляо, Гуаякил, Панама и Акапулко, а после, гонени от силен югоизточен пасат, продължихме да плаваме право на запад. Приблизително на географската ширина на Дусир и Елизабет пасатът се превърна в такъв мощен и всичко помитащ по пътя си ураган, какъвто не бях виждал по време на многобройните си пътешествия по море.

Бяхме принудени да свалим всички ветрила с изключение на щормовото платно, но въпреки това «Посейдон» бе станал играчка за разбунените огромни вълни и никаква човешка сила, сръчност или човешки разум и познания не бяха в състояние да го управляват. И ето че сега нашият тримачтов кораб бе претърпял крушение и лежеше между коварните коралови рифове. Спасителната лодка беше отнесена зад борда. Шалупата бе получила непоправима пробойна, а другата лодка бе набучена върху един остър като бръснач риф, забил се в носа й като малайска кама.

Прибоят късаше и отнасяше една дъска подир друга от кораба, който беше безвъзвратно загубен, а ние в продължение на два дни трябваше да напрягаме всички сили, за да спасим от товара му и от хранителните провизии поне толкова, колкото смогнахме Да изтръгнем от ненаситното море.

Най-сетне бяхме приключили с тази тежка работа и в момента, насядали между големите бали със стоки и бурета край запаления огън, ние полагахме усилия да се надпреварваме кой ще направи по-мрачна и по-кисела физиономия от другите.

Малко встрани бе застанал капитан Робъртс, който се беше заел да изчислява географската ширина и дължина. Още от ранно утро небето пак беше безоблачно и тъй като бяхме спасили астрономическите и навигаторските уреди, едва ли му беше трудно добре да се справи със задачата си.

— Е, капитане, свършихте ли? — попита кормчията и взе едно голямо парче осолено месо от огъня, за да провери дали се е изпекло достатъчно.

— Да, готов съм — гласеше отговорът.

— Къде сме?

— Намираме се на градус и половина северно от Козирога и на двеста трийсет и девет градуса източно от феро.

— Как ми се иска да си бяхме у дома и да седим при майка Грис в Хоубоукън на някой здрав стол и с чаша силен грог под носа! Какво ви е мнението за този остров, кептън?

Капитанът поклати замислено глава.

— Тук има далеч повече острови, отколкото са белезите от едра шарка по лицето ти, кормчия, а както добре знаеш, това хич не е малко. Нима на всеки от твоите белези си дал подходящо име?

Кормчията се помъчи да отвърне с кисела усмивка на «ласкателството», което се съдържаше в това сравнение.

— Кептън, и през ум не ми е минавало да именовам отделни части от почтената си физиономия. Но ако тази злощастна купчина корали все още си няма име, то наистина ще се видим принудени все някак да я кръстим. Предлагам да я наречем остров Маатепокен. [3]

Изглежда той смяташе, че измислената от него шега е страшно духовита, защото киселата му усмивка изчезна и огромното парче тютюн за дъвкане, намиращо се в устата му, не му попречи да се разсмее сърдечно и гръмко.

Корабният правилник е много строг и дори най-неопитният юнга добре знае, че всички трябва да се включат в смеха, когато капитанът или пък кормчията благоволи да се разсмее. Само че едни могат да се смеят тихичко, а други — по-шумно. Всичко зависи от ранга. Ето защо в този момент целият екипаж, от главния боцман надолу чак до моряка, който се грижеше за каютите, отвориха уста и привеждайки в движение лицевите си мускули, съвестно изпълниха служебните си задължения. Дори и устните на капитана се разтеглиха в благосклонна усмивка, а после той каза:

— Мисля, че се намираме горе-долу между Хоулт и Милорадович, на едно място, което е изнесено доста по на запад. А какво е вашето мнение, мастър Чарли?

Аз бях единственият пасажер на кораба, с когото иначе много мълчаливият капитан разговаряше. Струва ми се имах правото да се похваля, че съм спечелил симпатиите му и той наистина беше свикнал да се обръща за съвет към мен по-често, отколкото може да се очаква един моряк да се допитва до някой лаик. Ето защо екипажът изпитваше към мен известно уважение, от което в някои случаи имах немалка полза и не веднъж и дваж ми носеше дребни привилегии или улеснения.

— Изчисленията ми от преди малко съвпадат с вашите, сър — отговорих аз. — Вярно, никога не съм пътувал из тези райони, но предварително се осведомих много подробно за тях. Във всеки случай сигурно е едно — че се намираме на някой от островите Помоту, макар по формата си този остров да се отличава от тях. [4]

— Аз също никога не съм идвал по тези места — призна си капитанът. — А ще ми кажете ли как изглеждат островите Помоту?

— Образувани са от корали и най-често имат кръгла форма. Не се издигат кой знае колко над морската повърхност и в средата им почти винаги се намира едно малко езеро. Твърдата коралова основа обикновено е покрита с пласт плодородна хумусна почва. Този архипелаг е бил открит най-напред от испанеца Кирос през 1606 година и се състои от над шейсет островни групи.

— А какво разстояние има според вас оттук до Дружествените острови?

— Те са разположени в посока югоизток — северозапад между десетия и осемнайстия градус южна ширина и между двайсет и втория и тридесетия градус източна дължина. И така, ако първо се отправим на запад, а после завием на север, ще трябва да прекосим шестнайсет градуса, а ако решим да пресичаме меридианите и паралелите по диагонал в посока северозапад, ще трябва да преплаваме четиринайсет градуса.

При тези мои обяснения Робъртс ми хвърли кос поглед. Добрият капитан водеше отлично кораба си по обичайните и познати курсове, но изпаднеше ли в друго положение, изглежда, ставаше малко несигурен.

— Четиринайсет градуса? Ами че това е дълъг път и особено ако си заседнал нейде на сушата и под краката ти няма никакъв кораб — недоволно промърмори той.

— Хмм! Нали ви посъветвах да приберете възможно повече дървен материал, за да построите някакъв плавателен съд. Нали разполагаме с дърводелец, а и всички можем да помагаме. Ако не бяхме изпуснали шалупата, може би щяхме да направим нещо от нея, а и от спасителната лодка също. Ама вие решихте да спасявате товара и ето на че сега заседнахме тук на сухо, както сам се изразихте.

— Well, [5] сър, така мислите вие — кисело отвърна той. — Но вие знаете, че в подобни случаи важи единствено мнението на капитана. Товарът ми е поверен и аз съм длъжен да се опитам да го спася.

Корабът и животът на неговите хора също му бяха поверени, а той имаше и задължението да помисли, че ако не се покажеше отнейде някакъв кораб, без плавателен съд ние бяхме направо загубени. Човешкият живот струва по-скъпо от всякакви пари и стоки. Но аз си замълчах, защото моето напомняне му беше развалило настроението, а, разбира се, нямах никакво намерение сериозно да го разсърдя и с лека ръка да изгубя благоволението му или пък даже да си навлека и неговата вражда.

— Хайде на храна! — заповяда в този момент кормчията и всички се примъкнаха по-наблизо, за да си похапнат с удоволствие гъста каша с грах и осолено месо. Не изпитвах особен апетит за тази доста груба моряшка храна и затова взех пушката си и тръгнах бавно да се разхождам по брега, където бях забелязал цели ята морски птици, които се срещат в голямо изобилие тук на островите Помату. И наистина, още след около четвърт час се завърнах с богата плячка и бях посрещнат с радостни възгласи. Тези птици не бяха наплашени от враждебното поведение на човека и затова сачмите ми покосиха много от тях. На бърза ръка ги оскубаха и изпекоха и бяха за нас нещо като чудесен десерт, който отново върна доброто настроение на капитана.

— Чарли, вие сте знаменит човек! — каза ми той. — Мога да насоча едно такова пушкало накъдето си искам, но съм убеден, че нищо няма да улуча. Виж, да въртя весло, това все още мога, ала да застрелям нещо за печене, хмм, туй е съвсем друго нещо. Чарли, я ми кажете дали тук отляво на борда или отдясно на борда е възможно да има хора?

— Мисля, че да.

— Ами от кой сорт са?

— Естествено малайци. Нали знаете, че много от островите Помату са обитаеми.

— Знам го, но важното за нас е дали нейде наблизо живеят хора.

— Възможно е. Мисля, че поне Хоулт и Милорадович са обитаеми, а нали вероятно се намираме между тях.

— А този народ опасен ли е?

— Най-често те са все още диваци и както съм чувал да разказват, сред тях имало дори людоеди.

— Страшно приятно, Чарли! Е, наистина, ние няма защо да се страхуваме от подобни хора, но… струва ми се, че изобщо не бихме могли да преговаряме с тях. Поне аз не знам сред нас да има човек, който да разбира езика им.

Кормчията пъхна огромно парче осолено месо между зъбите си и с ледено спокойствие каза:

— Аз го разбирам, кептън.

— Какво? Ти ли? Че къде си го научил?

— С човекоядци се разговаря само с това! Той вдигна високо ножа си, направи ужасна гримаса и замахна с ръка, сякаш се канеше да прониже някого.

— Чарли, вие не знаете малайски, нали? — попита ме капитанът.

Нямаше как да не се усмихна. Винаги Чарли беше човекът, за когото добрият Робъртс си мислеше, че всичко трябва да знае и разбира.

— Кептън, истината е, че по време на престоя си на Суматра и Малака понаучих малко същинския малайски, който е средството за общуване из целия австралийски архипелаг. Но не разбирам кави, малайския книжовен език, на който се извършват богослуженията. Затова пък вярвам, че ще мога да се разбера с жителите на Таити, както и на Маркизките острови на техния диалект.

— Тогава сте истински полинезиец.

— Работата е просто там, че човек толкова по-лесно усвоява чужд език, колкото по-добра филологическа основа има още от училище. При преминаването на западномалайските племена към мохамеданството техният език е възприел твърде много от арабския и до ден-днешен по същество там пишат с арабски знаци. А тъй като разбирам арабски, не ми струваше кой знае какви усилия да започна да се оправям и с малайския.

— Тогава, в случай че се срещнем с полинезийци, ще ни служите като преводач.

— Ахой… иии… и! — проехтя от височината. Сигурно Боб беше забелязал нещо необикновено и ни осведомяваше с обичайния моряшки вик.

— Ахой… иии… и! — отговори капитанът. — Какво има, Боб?

— Платно на хоризонта!

— В каква посока?

— На юг и малко на изток!

— Какво е?

— Не е кораб, а друг плавателен съд.

Морякът е свикнал да нарича кораби само тримачтовите ветроходи. Боб отново вдигна далекогледа пред очите си и пак погледна през него много внимателно. После, обръщайки се към нас, докладва:

— Това е някакъв платноход или нещо подобно с едно ветрило, но с такава форма, каквато не съм виждал досега.

— Сигурно е малайски платноход с балансьор — обадих се аз. — Капитане, хайде да се изкачим горе, за да се убедим сами!

На другите бе заповядано да останат долу, а ние двамата се втурнахме нагоре. Когато стигнахме при дърводелеца, платното се виждаше вече и с просто око. Взех бинокъла от Боб, погледнах през него и после го подадох на капитана.

— Капитане, я хвърлете и вие едно око! Това е лодка от онзи вид, каквито се използват от населението на Дружествените острови. Забелязвате ли балансьора отстрани? Той предпазва плавателния съд от преобръщане, което никак не е изключено, защото в тези дълги, тесни, островърхи лодки има място само за един човек, а дъното им е заоблено.

— Не мога да не ви дам право, Чарли! Но я вижте! Зад него се появяват още платна… едно, две, четири, пет, седем, десет, тринайсет, четиринайсет! — започна да брои Робъртс. — Намират се на самия хоризонт и не са по-големи от еднодоларова монета. Ето, вземете далекогледа!

Скоро се убедих, че не се беше излъгал. Повечето точки бързо се уголемяваха. Пред нас имаше петнайсет плавателни съда, на които по всяка вероятност, ако се съдеше по конструкцията им, екипажите се състояха само от по един човек.

— Елате тук, зад този риф! — казах аз. — Още не знаем с какви намерения идват, тъй че нямаме никаква причина преждевременно да се показваме.

— А дали човекът, който е най-напред, не ни е забелязал вече? — попита дърводелецът.

— Не — отвърна Робъртс. — Вярно, че за него добре се открояваме на тази височина на фона на небето, но едва ли може да ни види, преди да сме успели ясно да различим борда му. Впрочем, той сигурно е някой много сръчен и як тип. Чарли, я погледнете само колко умело използва вятъра и всяка вълна! Приближава се с бързината на истински параход и. Бога ми, развъртял е греблата сякаш го преследват!

— Кептън, както изглежда, случаят наистина е такъв. Съвсем ясно го различавам с бинокъла и виждам, че от време на време се надига, за да хвърли поглед назад.

— Какво ще правим, Чарли?.

— Трябва да разберем как стоят нещата, преди другите да са се приближили дотолкова, че да ни забележат. Може да го преследват, а може и да не е така, може да са приятелски настроени, а може и да не са. Ние сме длъжни да се приготвим да посрещнем евентуално нападение.

— Хмм, да, прав сте. Но… хмм! Нападнат ли ме когато съм на борда, тогава знам какво трябва да направя. Обаче тук на сушата… хмм! Няма ли да е най-добре, ако накараме всички наши хора да заемат позиция на тази височина? В такъв случай ще имаме добро прикритие и бихме могли да обстрелваме целия терен под нас.

— Съвършено вярно! Но не е ли по-добре да поставим противника между два огъня?

— Как?

— Ще се разделим. За всеки случай ще оставим един пост при товара и другите наши вещи, а после едната половина от нас ще заеме позиция тук горе, докато другата ще се отправи напред по брега, за да се добере до кораловия пръстен ей по онази верига от скали. Там хората ще залегнат плътно на земята, за да не бъдат забелязани. В случай че се стигне до схватка, по даден знак те ще се втурнат по кораловия пръстен до онова място точно срещу нас, където коралите ограждат залива, в който, както по всичко личи, ще влязат малайците. Така неприятелите ще се озоват между два огъня и ще трябва да се предадат, ако не искат да бъдат избити до крак.

— Да, правилно, Чарли, това е най-доброто! Но как ще разберем какво води тези хора насам и как ли ще са настроени към нас?

— Ще посрещна човека в първата лодка и ще поговоря с него.

— Наистина ли така искате? Ами ако ви убие?

— Няма да го направи, кептън, можете да ми вярвате. Тези хора или са въоръжени по старому с прашки, боздугани, стрели, лъкове и копия и следователно са безопасни, ако имаш хубава пушка, или пък притежават някакви пушкала, но те ще са сигурно само допотопни мускети и кремъклийки, които не могат да се мерят с нашето въоръжение. Ако искате, можете направо да останете тук заедно с Боб, а аз ще се разпоредя за всичко необходимо.

— Направете го, Чарли! Знам, че ще постъпите правилно.

Затичах се надолу.

— Какво видяхте, сър? — попита ме кормчията, когато стигнах долу.

— Петнайсет туземци, които със също толкова лодки са се насочили към южния залив.

— Well, това е добре, защото после най-сетне ще узнаем името на този проклет остров. Сигурно идвате да ни кажете, че трябва да се въоръжим, нали?

— Да. Нека Хък и Класен останат тук при товара. Вие ще тръгнете с половината от хората към кораловия пръстен и предпазливо ще се придвижите по него, докато пред вас се открие заливът. Тогава ще залегнете на земята така, че туземците да не могат да ви видят. Стигне ли се до сражение, още при първия изстрел или пък по даден от мен знак ще скочите на крака и ще се втурнете напред, за да не им позволите после да излязат от залива. Разбрахте ли ме?

— Ай, ай, сър! [6]

— Тогава напред! Нямаме време за губене!

Кормчията набързо раздаде оръжия и муниции на хората си и заедно с тях хукна към рифа.

— А вие, останалите, отивате горе при капитана! Вземете сабята и пушката му, а също и една карабина за дърводелеца!

Хората се бяха вече въоръжили и веднага поеха нагоре по височината. Аз затъкнах ножа и револверите си в колана, взех карабината «Хенри» и се завтекох покрай склона на възвишението, за да посрещна собственика на първата лодка. Островът не беше голям. Зърнах лодката само след десетина минути. Тя се приближаваше вече до кораловия пръстен, в който имаше един толкова тесен проход, който, ако добре се засилеше, човек можеше да прескочи. В този момент туземецът свали платното и грабна веслата, за да преодолее това трудно и опасно място.

И успя. Прибоят го подгони през тесния канал и го вкара в спокойните води на залива. Там току зад самите корали той се изправи на крака. Беше оставил греблата и взел в ръце лъка и стрелите си. С лице към острова той постави стрела на тетивата и я изстреля към брега. Тя падна на сушата на едно място, което бе на двайсетина крачки от водата.

Сега вече бях сигурен, че другите го преследваха. Несъмнено човекът имаше намерение от брега да защитава прохода в кораловия риф и беше направил един опит да разбере дали това ще е възможно с помощта на стрелите. Ето че пак грабна веслото и се насочи към сушата.

Тази страна на острова бе покрита с по-гъста растителност от северната, където се намираше бивакът ни. Тук имаше висока широколистна папрат, която много улесняваше тайното промъкване. Безшумно и предпазливо се втурнах към мястото, където щеше да спре лодката.

Ето че кануто на туземеца заседна на брега. То бе един от обичайните за Дружествените острови плавателни съдове. Беше издялано направо от ствола на някакво дърво и дъното му беше заоблено. С подобна конструкция една такава лодка може да плава много бързо, но пък и твърде лесно би се преобърнала, ако не е снабдена с тъй наречения балансьор (аутригър). Преследваният човек я изтегли наполовина от водата, преметна на гръб колчана със стрелите, взе в ръка лъка, а после посегна към някаква стара пушка, нарами я и закрачи към мястото, където беше паднала неговата стрела. След като я вдигна, с равномерни големи крачки туземецът се насочи по права линия навътре в сушата. Несъмнено искаше да измери определено разстояние, което му бе необходимо, в случай че преследвачите му навлезеха в залива и се опитаха да слязат на брега. Цялото му поведение издаваше, че е дързък, но същевременно и предпазлив човек, който не пропуска да обърне внимание на всяко обстоятелство, от което може да има някаква полза. Той се приближи до мен толкова, че ясно чух как броеше крачките си.

— Сату, дуа, тига, ампат, лима, анам, туджух, далапан, самбилан, сапулух — измърмори той под нос от едно до десет, а после продължи: — сапулух-сату, сапулух-дуа, сапулух-тига…

— Рори — стой! — заповеднически извиках аз, като изскочих от папратта и сложих длан върху рамото му. — Какво правиш тук?

Внезапното ми появяване го изплаши, но само след миг-два самообладанието му се възвърна и той извади ножа от пояса си. Ала тъй като веднага разбра, че не съм туземец, той отпусна ръката, която бе вече вдигнал, за да ме прониже. Попита ме:

— Ингло?

— Не, не съм англичанин.

— Франко?

— Да — отвърнах аз, защото предположих, че с тази дума той нямаше предвид някой французин, а я използваше като най-общо понятие за европеец.

— О, това е добре! Сам ли си, сахиб?

Дали беше живял в Индия, че се обръщаше към мен с тази титла? Предпочетох все още да не му обяснявам какви сме и колко сме, а го попитах:

— Ти какво търсиш тук?

— Спасение.

Той се обърна назад и посочи с ръка към лодките, които бяха вече толкова близо, че бордовете им можеха ясно да се различат, а после добави:

— Преследват ме и искат да ме убият.

— Защо?

— Защото съм богат и съм християнин.

— А те езичници ли са?

Той кимна утвърдително.

— Неколцина са все още езичници, а други бяха покръстени от ингло-митонарето.

Митонаре означава мисионер, но с тази дума островитяните, чието словесно богатство е твърде ограничено, означават всичко, което по някакъв начин е свързано с християнската религия като например църква, проповедник, амвон, кръст, проповед, Библия, блажен, свещен, религиозен и т. н. Всичко това се означава с митонаре. Но в случая без съмнение човекът имаше предвид мисионер на англиканската църква.

— Значи покръстените от ингло-митонарето са все пак християни, нали?

— Айта — не. Те продължават да вярват в Атуа, добрия Бог, както и в Оро, Бога на всичко зло, но се покръстиха, защото тогава им разрешават да търгуват с всички ингли и да си набавят хубави неща.

— Как се казваш?

— Потомба.

— От кой остров си?

— Живея в Папеете, столицата на Таити. Аз съм ери, княз на тази страна, и ще избия всичките си врагове!

Той погледна назад. Тъкмо в този момент първата лодка на преследвачите му се опитваше да премине през тесния канал. Човекът се втурна обратно до мястото, където беше паднала стрелата му, опъна лъка и се прицели. Изхвърлена от тетивата, стрелата изсвистя във въздуха и сигурно щеше да улучи преследвача, ала една устремила се към рифовете вълна неочаквано повдигна лодката и острия връх на стрелата се заби в дървото. От страх да не бъде пронизан, туземецът се наведе и преустанови гребането. При оттеглянето си същата вълна, която го беше вкарала в прохода, грабна лодката му и я отнесе обратно в морето.

— Е-хей-й-й! — разнесе се вик откъм кораловия пръстен и когато погледнах натам видях… кормчията и хората му, втурнали се напред към прохода в рифовете.

. По погрешка той явно беше взел стрелата за уговорения сигнал и ето че точно в този миг осуети целия ми план. Вярно, преследвачите ме бяха вече забелязали, но не се отказаха от намерението си, обаче щом секунди след това разбраха, че островът е зает от цял отряд мъже в европейско облекло, решиха да се върнат обратно, побързаха отново да вдигнат платна и се отдалечиха като не преставаха да гребат.

Тогава закрачих към онова място на брега, където Потомба беше паднал на колене.

— Бапа ками янг ада де сурга, кадуслах кираня намаму [7] — чух го да се моли така, както са научени покръстените от мисионерите туземци. После той скочи на крака и радостно извика: — Спасен съм! Те бягат и няма нужда да наранявам когото и да било от тях. За малко стрелата ми щеше да убие лицемерния жрец Аноуи, който все пак е баща на жена ми.

Значи само бедата, в която беше изпаднал, го бе принудила да грабне лъка си и както по думите му, тъй и по благодарствената му молитва разбрах, че той действително мислеше като християнин, а това бе нещо, което не се срещаше толкова често сред покръстените островитяни. Затова този млад човек веднага спечели симпатиите ми. Без съмнение той бе станал християнин само по убеждение.

— Кой е Аноуи? — попитах го.

— Жрецът на Тамаи.

Опитах се да си припомня.

— Тамаи не е ли на Аймео, съседния остров на Таити?

— Да, сахиб. Тамаи се намира недалеч от залива Опоаухо. Моята жена Парайма е дъщеря на жреца, защото един ери може да вземе за съпруга само дъщеря на княз или на жрец.

— А защо Аноуи се е превърнал в твой враг?

— Защото станах християнин. Поиска ми да му върна Парайма, перлата на моя живот, но не му я дадох. Тогава той направи оплакване срещу мен при онези ингли, които не вярват в митонаре (светата) Дева Мария и те застанаха на негова страна. Аз Обаче отидох при франките, от които има много митонаре мъже и жени на небето на добрия Бапа, и те ме подкрепиха: отсъдиха ми правото да задържа Парайма в дома си, макар че тя не ми беше дадена за жена от митонарето, а от нашия жрец още докато бях езичник. После ми се наложи да отплавам за островите Тубуаи, за да разменя перли срещу дрехи, оръжия и някои други неща, защото, откакто европейците дойдоха при нас, всичко се промени и стана по-лошо. Сега дори нашите князе са принудени да печелят пари с труд или с някаква търговия. Аноуи знаеше накъде бях тръгнал и заедно с хората си поел подир мен. Когато напуснах островите Тубуаи, той се опита да ме издебне, да ме убие и да заграби всичко, което носех със себе си.

— Е, не те е убил, но какво стана със собствеността ти? Да не би всичко да е тук, в лодката?

— Не. Той не успя да ми вземе нито живота, нито имуществото, защото ръката ми е по-силна от неговата, а неговият разум е помътен и не може да се мери с разума на един ери. Още щом го видях да се появява с лодките си, изпратих по околен път към Папеете моите слуги с лодките, на които беше натоварена собствеността ми, а самият аз поех срещу него. После го подмамих дотук, където сигурно щях да го убия, ако не беше избягал.

Очите му искряха, а тъмните му страни бяха пламнали от възбуда. Тъй както се беше изправил пред мен в заплашителна поза, аз забелязах, че той все още беше млад човек. Наистина беше красив. Върху дългите си черни коси носеше тюрбан, украсен с пера, на всяко ухо имаше по две скъпоценни перли, а златистата копринена «марра» бе стегната като пояс около неговата тебута на червени и бели райета, която, образувайки множество гънки, падаше от раменете до коленете му, като подчертаваше още повече съразмерността на неговото стройно и силно тяло.

— Какво ще правиш сега? — попитах го аз.

— Сахиб, най-напред ми кажи какво смятате вие да правите с мен! — отвърна той, посочвайки с ръка към височината, откъдето се спускаше капитанът със своите хора.

— Аз съм твой приятел и няма защо да се страхуваш от нас. Можеш да правиш каквото си поискаш. Но те моля и ти да станеш наш приятел.

— Приятел съм ти, сахиб! Заповядай ми нещо и аз ще го изпълня, защото по погледа ти личи, че няма да поискаш от мен да извърша нещо лошо.

— Ние те молим да ни помогнеш.

Той ме погледна толкова изненадано, че не успях да сдържа усмивката си. Бях с една глава по-висок от него. Тюрбанът с воал, който носех, гъстата голяма брада, оръжията ми, облеклото ми на авантюрист, завършващо надолу с чифт огромни моряшки ботуши, всичко това навярно оставяше у него впечатлението, че съм човек, който е свикнал да разчита само на собствените си сили и току-така няма да почувства нужда от чужда помощ.

— А кой си ти и какво правиш тук? — попита ме островитянинът.

— Аз съм от народа германи, а другите са от народа янки.

— Германите са добри. Виждал съм корабите им край бреговете на островите Самоа. Те търгуват честно, а каквото кажат, за тях важи като клетва. Ала янките са по-други. Не можеш да се хванеш за думата им и са вероломни. Външно стоките им са лъскави, но измамата е вътре в тях. Как си попаднал заедно с тях на този остров, който все още дори няма име?

— Тръгнах с тях да плавам, защото исках да стигна до страната на китайците, обаче бурята ни изхвърли на този остров, разруши кораба ни и направи лодките на трески. Сега не можем да мръднем оттук и сме принудени да чакаме, докато дойде някой друг кораб, за да ни вземе. Ти ще се върнеш обратно в Папеете, нали?

— Да. Искам час по-скоро да отида при моята жена Парайма, както и при моята майка, които са ми по-скъпи и от имуществото, и от живота ми. Гласът на моето сърце ми подсказва, че ги заплашва опасност от страна на моя враг Аноуи.

— В пристанищата на Таити винаги се намират кораби на инглите, на франките, янките и на холандите. А може би ще има и някой кораб на испаните или дори на германите. Когато стигнеш в Папеете, ще изпратиш ли някой от тях да дойде да ни вземе?

— Ще го направя, сахиб, но те едва ли ще ми повярват и затова ще е по-добре, ако някой от вашите хора дойде с мен, за да може да разговаря и да се помоли от ваше име.

— Лодката ти ще издържи ли двама души?

— Ако гребе някой друг — не, но ако изберете един смелчага, който да не се бои от морето, аз ще съумея да го откарам до Таити, защото никой друг не може да се мери с ери Потомба в управляването на такава лодка.

В този момент капитанът стигна до нас и попита:

— Е? Кой е този човек, Чарли?

— Той е ери от Таити.

— Ери ли? Това пък какво е?

— Княз, кептън.

— Pshaw! [8] Знаем ги този сорт князе! Този тип ще трябва да ни отстъпи лодката си, за да доведем помощ от някой съседен остров.

— Но той няма да се съгласи.

— И защо, ако мога да попитам, а?

— Защото вече го посъветвах да постъпи иначе, кептън.

— Вие ли? Аха, е това е нещо друго! Сигурно ви е хрумнала някаква идея, която ще е от полза за всички ни, нали?

— Разбира се! Никой от нас не е в състояние да управлява подобна лодка и затова…

— Ах, Чарли, не се ли изразявате твърде пресилено? Нима аз, капитан Робъртс от Ню Йорк, няма да се справя с туй нещо, когато всеки знае, че съм човек, който съвсем спокойно може да командва и най-големия военен кораб?

— Кептън, можете ли да застреляте един бивол?

— Ама че въпрос! Естествено че ще го застрелям въпреки всичко, дето го казах преди, когато се върнахте с вашия пернат дивеч. Но при условие, че добичето няма да има възможност да ме нападне, а аз ще мога да стрелям, докато падне мъртво на земята.

— Е, добре! Обаче ще успеете ли да застреляте и лястовица?

— В името на всички ветрове — не! Чарли, та това е извън човешките възможности! Вие сте страхотен стрелец, както вече често сте го доказвали, но лястовица, не, и вие няма да можете да я свалите с куршум, тъй както лети във въздуха.

— Но все пак съм го правил, и то неведнъж. А в северноамериканските прерии съм виждал дори петнайсетгодишни индианчета да постигат същия успех.

— Ахой, Чарли, това да не е някоя опашата лъжа, голяма и дълга като митичен морски змей?

— Не, истина е! Но сравнението, което Направих, имаше за цел само да ви докаже, че често голямото нещо се оказва по-лесно от привидно малкото. Вие умеете отлично да командвате тримачтов кораб, но дръзнете ли някой път да излезете в открито море с вашата голяма лодка, която познавате много добре, ще установите, че между едното и другото има огромна разлика. Плавал съм с лекото и крехко индианско кану от кора на дърво по Мисури и Ред Ривър, с бразилското кану от животинска кожа съм пътувал по Ориноко и Маранон, а с ужасния катамаран на източноиндийците съм кръстосвал по Инд и Ганг, но съвсем откровено ви казвам, кептън, че не смея да поема риска да направя едно разузнавателно плаване ей с тази лодка из района на островите Помату. И най малката повреда в балансьора ще доведе до преобръщането й, а тогава в деветдесет и девет процента от случаите човек е обречен на гибел, понеже това море гъмжи от акули.

— Мътните го взели, вярно е! Акулата е най-долната и най-подла гадина, която познавам. Попадне ли някой между зъбите й, времето на земния му живот безмилостно и безвъзвратно е изтекло. Но ние трябва да потърсим кораб, ще признаете това, нали, Чарли?

— Естествено! Ала не и тук между островите Помату, които не познаваме, а и където рядко се отбива някой по-голям плавателен съд. Този ери се кани да отплава с лодката си за Таити. Ако му дадете за придружител някой верен и изпитан моряк, той ще може да ни доведе някакъв кораб и така ще се спасим.

— Хмм, добре звучи. А за колко време смята този юнак да стигне до Таити?

Обърнах се към Потомба:

— Колко дълго ще трае плаването до Папеете?

— Ако ми дадете някой добър гребец, ще са ми нужни два дни — отговори той., — Преведох думите му на капитана.

— Слушай, Чарли, как се казва този юнак?

— Потомба.

— Не ми се вярва. Сигурно се казва Мюнхаузен. [9] За два дни да стигне оттук до Папеете? Лъже, та се къса! Според мен ще са необходими цели пет дни и то ще трябва да имаш кораб с тесен и остър кил и такелаж на шхуна. Два дни, хайде де, пълна глупост!

— Кептън, погледнете само тази лодка и този човек! Склонен съм да повярвам, че с такава продълговата и тясна конструкция, която реже вълните като с нож, с помощта на югоизточния пасат е възможно да се изминат по петнайсет-шестнайсет английски мили [10] в час.

— Наистина ли така мислите? Но все пак ще е майсторско постижение! Хмм, да. Я вижте онези четиринайсет платна на хоризонта! Няма и десетина минути, откакто поеха обратно, а се ловя на всякакъв бас, че вече са изминали над две мили. Може и да сте прав, Чарли, а сега вече и аз проумявам онова, което до този момент не ми се вярваше, а именно, че дори и някой добре въоръжен боен кораб със свестен екипаж трябва много да внимава при среща с една цяла флотилия от малайски лодки. Но ето че идва и кормчията! По лицето му се е изписало голямо задоволство, защото набързо успя да обърне в бягство онези типове.

Кормчията наистина се приближаваше с толкова победоносна физиономия, сякаш беше спечелил някоя голяма морска битка.

— Е, сър, как се справих? — попита ме той.

— Лошо, много лошо, морски!

— Ка… ка… какво? На никой от нас не падна и косъм от главата, а щом ме видяха с хората ми, онези типове така опънаха платната, сякаш по петите ги гонеше корабният таласъм. [11]

— Но нали трябваше да бъдат обградени в залива! Появихте се преждевременно. Те изобщо не бяха преминали през тесния проход между рифовете, а и никой от нас нито беше стрелял, нито пък бяхте получили уговорения сигнал било от мен, било от капитана. Няма да ви мъмря, кормчия, защото единствената ви грешка бе, че бяхте прекалено смел и нетърпелив, а може би е и по-добре, че така се отървахте здрави и читави. Но няма ли да отидем в бивака? Можем да оставим тук един пост в случай че бегълците решат да се върнат.

— Пак имате право, Чарли! — кимна капитанът. — Спечелихме славна победа, и ще дам израз на признанието си, като разреша да направят такъв силен грог, който да може да тръшне и вол.

Тези думи бяха посрещнати с всеобщо ликуване. Двама по двама, вървейки в крак, хората се върнаха в бивака.

Докато се вареше грогът, аз си поговорих с Потомба. Оказа се, че той действително е бил в Индия. Беше пътувал до повечето островни групи от австралийския архипелаг. Изказваше се толкова ясно и скромно, че съвсем скоро спечели симпатиите ми.

— А сега, Чарли, нека изберем човека, който ще плава с вашия княз до Таити — каза капитанът. — Естествено, аз трябва да остана тук, но кормчията би могъл да се нагърби с тази работа. Вие какво мислите?

— Не мога да се намесвам в тези неща, защото вие сте капитанът, но одобрявам вашия избор. Кормчията има офицерски чин и в неговите думи ще се вслушат повече, отколкото в молбите на някой обикновен моряк, ако бяхте решили да изпратите такъв човек от екипажа.

— Защо аз? — попита кормчията. — Как си го представяте, капитане? Един доблестен кормчия не бива да изоставя кораба си, а ако го изгуби в някоя буря, тогава няма право да изоставя своите хора.

— Само ако липсва капитанът и кормчията го замества — отвърна Робъртс. — Но аз съм все още тук и вие спокойно можете да отплавате за Таити, без да се провините в нарушаване на задълженията си. Впрочем и сам знаете, че тук важи единствено моята заповед. Онзи, когото аз изпратя, трябва да се подчини.

— Кептън, да не би действително да очаквате от мен да поверя живота си на това плаващо дърво, каквото е всъщност лодката на този човек? Впрочем аз няма да мога да разменя и една дума с него, а напълно възможно е да се натъкна на хора, чийто език изобщо да не разбирам!

— Хмм, вярно! Чарли, какво ще кажете? Вие сте единственият, който разбира малайски, че дори и диалекта на Дружествените острови. Имате ли желание да пътувате с този човек?

— Щом вие го искате, кептън, ще се съглася!

— Чудесно, тогава ви моля да се заемете с тази работа. Но, по дяволите, какво е това? — неочаквано попита той, сочейки с ръка към вътрешните води, които стигаха, кажи-речи, до краката ни.

— Акула, наистина е акула, която се е вмъкнала между рифовете! — извика кормчията. — Бързо грабвайте харпуните!

На повърхността на водата се появи гръбната перка на чудовището, несъмнено примамено от нашето присъствие. Щом види акула, кръвта на всеки моряк кипва. Той не познава друг по-върл враг от този лаком морски звяр и винаги се стреми да я убие дори и ако не се чувства застрашен от нея.

Хората бързо скочиха на крака и грабнаха какви ли не оръжия. Аз също взех моята тежка пушка, за да опитам дали един куршум щеШе да е достатъчен, за да убие животното. Но в същия миг Потомба сложи длан върху ръката ми и ме помоли:

— Не стреляй, сахиб. Потомба е господар на всички акули, затова и на тази ще заповяда да умре.

Той захвърли своята тебута, както и маррата настрани, тъй че остана само по бедрената си препаска, стисна ножа в ръка и с дълъг скок от брега се гмурна във водата, чиито вълни със силен плясък го погълнаха и скриха от погледите ни.

Разнесе се всеобщ вик на ужас.

— Какво прави този човек? — възкликна капитанът. — Загубен е!

— Вижте перката й! — изкрещя боцманът, който стоеше до самата вода с харпун в ръка. — Акулата го забеляза и се насочва право към него. Само след секунди ще го разкъса.

И аз бях изплашен, но запазих спокойствие.

— Чарли, ами какво ще стане сега с пътуването ви до Таити? — попита капитанът. — Този юнак едва ли ще излезе пак от водата.

— Нека изчакаме, кептън! В Западна Индия съм виждал хора, които изобщо не се страхуваха да се гмуркат, въоръжени само с един нож и да нападат акулите под водата. За да захапе плячката си, тази риба трябва да се обърне по гръб, а на храбрия и опитен плувец тъкмо това дава време да забие острието в нейното тяло и после, оттласквайки се енергично с крака, с мощен замах да разпори корема на животното. Ето вижте, кептън, борбата на живот и смърт започва!

На мястото, където се намираше акулата, във водата се образува кипящ водовъртеж. После на известно разстояние от него изскочи първо главата, а след секунди и тялото на Потомба до кръста. Той размаха ножа във въздуха и нададе силен победоносен вик.

— Кълна се в името на всички платна и брамсели, той действително уби този звяр! — извика капитанът. — Ей къде изплува чудовището на повърхността. Тялото му е разпрано от главата до опашката.

Застаналите наоколо моряци нададоха радостни възгласи. Но това не беше най-подходящият начин да докажат признанието си на победителя. Той излезе на брега, без да обръща внимание на хвалбите на хората, които се опитаха да го наобиколят, и се насочи към мен.

— Акулата е мъртва, сахиб! — простичко съобщи той.

— Знаех го още когато ти скочи във водата — отвърнах аз, като му подадох ръка.

Той я пое и по израза на лицето му разбрах, че този начин на признание го зарадва повече от гръмогласните хвалебствия на другите.

— Значи ти предварително си вярвал, че Потомба има силна десница и смело сърце?

— Разбрах го още когато те видях да стъпваш на брега на острова. Ти не се уплаши от твоите четиринайсет неприятели. Обикнах те, Потомба.

— И аз съм твой приятел, сахиб! Кажи им на тези янки тук, че няма да взема никого от тях в лодката си, за да го закарам до Папеете. Само ти ще дойдеш с Потомба!

— Вече им го казах. Кога тръгваме?

— Когато заповядаш.

— Тогава приготви се по-скоро. Аз и в момента съм готов да отплаваме. Ще трябва да поемем по заобиколен курс, за да избегнем лодките на твоите врагове. Нали?

— Да.

— Дай ми едно въже!

Донесоха въжето. Той го завърза за задния край на стрелата, където бяха перата й, внимателно оправи въжето на земята и стреля с лъка. Стрелата се заби дълбоко в тялото на акулата и така я изтеглиха на сушата. Междувременно ери отново облече дрехите, които беше захвърлил.

— Сахиб, приготви ли се? Потомба е готов да те откара до Таити и по-скоро ще умре, отколкото да допусне да ти се случи някакво нещастие.

Втора глава

Парайма

Между вече споменатите от мен географски дължини и ширини се намира онази островна група, която е била открита още в 1606 година от Кирос, а в 1769 година е била основно изследвана за пръв път от прочутия Кук. В чест на Кралското научно дружество в Лондон, тя била наречена от него Дружествени острови.

Те се разделят на две групи: Уиндуърдс и Лиуърдс, [12] които са разграничени от широк проток. Към първата група спадат Таити или Отаеити, най-значителният остров от архипелага, Маитеа, наричан още и Оснабрук, както и Аймео или Моереа. Към групата Лиуърдс се числят Хуахине, Райатеа, Таха, Борабора и Мауруа или Маупити.

Цялата група на Дружествените острови има вулканичен произход, но съвсем дребните, почти микроскопични «морски майстори строители», животинките, прилични на растения, коралите, непрестанно работят над тяхното уголемяване. Те обграждат всеки остров с острите, режещи коралови пръстени и така правят много опасно корабоплаването по водните пътища, които разделят едни острови от други.

Общата площ на Дружествените острови възлиза приблизително на трийсет и четири квадратни мили. Тук се намират множество красиви пристанища, но заради кораловите рифове и предизвикания от тях могъщ прибой, те са трудно достъпни. Навсякъде земята на островите е много плодородна. Планините са покрити с гъсти гори, а равнините по крайбрежията, се напояват добре от потоци и реки, така че растителността е извънредно пищна и предлага в изобилие захарна тръстика и бамбук, хлебни дървета, палми, банани, писанг, [13] чинари, батати, зърнени култури, сладки корени, както и различни други южни плодове и растителни видове.

Населението им е от малайско-полинезийски произход с тъмнобакърен цвят на кожата. Често жените са малко по-светли. Островитяните имат красиво и яко телосложение, общителни са, гостоприемни и добродушни. Живеят в моногамия, налагат на жените си затворен домашен живот, обичат музиката, танците, фехтоването и състезанията с техните бързи лодки.

Първоначално формата на изповядваната религия на тези острови е била политеистична, при което дори жертвоприношенията на хора не са били нещо необикновено. Жреците, които са били едновременно и лечители и гадатели, са имали необикновено силно влияние върху островитяните, обаче още в края на XVIII век основаните от англичаните мисионерства започнали да противодействат. По-късно и католическа франция изпратила свои мисионери, които с много труд и при тежки условия повели борба срещу предразсъдъците, насадени от идолопоклонничеството в иначе богато надарения народ, населяващ островите.

Твърде често чуждестранните религиозни мисии били обвинявани в неправомерни действия и наистина тези пратеници на една друга вяра не винаги са разбирали правилно своята задача. Цивилизацията си има своята варварщина, светлината — своята сянка, и любовта — своя егоизъм, а както ни учи притчата за богаташа и за сиромаха Лазар, от мястото на вечното блаженство може да се надникне долу, в ада и да се наблюдават мъките на прокълнатите. Издигната от нетърпелив фанатизъм като пряпорец, превърната от една хитра, пресметлива и ненаситна алчност в удобно завоевателно средство, религията, проповядваща Христовата любов, благост и състрадание, се е разпространила вече над по-голямата част от земното кълбо. Цели раси и народи изчезнаха или все още се намират в последни страховити предсмъртни гърчове. По този начин историята загуби за бъдещото си развитие редица важни културно-исторически движещи сили и ценности, а духовният пастир, пристигнал в една съвършено чужда нему страна, за да покръсти тъй наречените езичници, изобщо не обръща внимание на това, че съобразно с нуждите си «диваците» са били по-щастливи от нас, и че измежду покварените и пропаднали слоеве на населението в собствената му родина неговата дейност ще е далеч по-необходима, отколкото сред друговерците на островите, които често водят, направо казано, райски живот.

Много се е писало за Дружествените острови именно в тази връзка. Когато били открити, на тях намерили един малък народ, по детински наивен и безобиден, без особени желания, на когото богатата природа била дала в прахосническо изобилие всичко необходимо за задоволяване на нуждите му, за водене на охолен и безгрижен живот. Чужденците били посрещнати гостоприемно и дружелюбно, почитали ги кажи-речи като божества и им дали всичко, каквото им душа искала. Моряците отнесли тази вест в родината си, където сред авантюристите се породило силното желание да видят онзи рай на южните морета и да изпитат тъй лесно достижимите му радости и удоволствия. Започнали да съоръжават кораби, търговската политика взела да крои план подир план и… за любезното си гостоприемство таитяните получили пороците и болестите на цивилизования свят. Те възприели повече лошите, отколкото добрите качества на хората, които дошли при тях, наричайки се християни, като били такива само на думи, но не и на дела. Това печално обстоятелство е достойно за съжаление. Но ние трябва да признаем тъжния факт, че след запознанството си с европейците таитяните са изгубили много от добродетелите си. Ала да прехвърляме вината за това върху християнството би било крещяща несправедливост. Не е правилно да се слага знак за равенство между църквата и онези, които се наричат християни. Най-големите врагове на християнския свят се намират сред самите християни и може само дълбоко да се съжалява, че редом с насъщната си дейност една религиозна мисия се вижда принудена да се нагърби и с тъжната задача да се бори срещу нечистото и пагубно влияние на онези, които с поведението си показват, че са християни само на думи.

Таити, «Перлата на южните морета», се простираше под великолепното тъмносиньо небе, слънцето сипеше жарта си върху блестящите морски вълни, а покритите с гори върхове и склонове на планината Ороена се къпеха в лъчите му. Ослепителната слънчева светлина искреше в потоците и тесните водопади, които, скачайки от една скала на друга, живописно се спускаха от извисилите се към небето зъбери. Ала слънчевият зной не достигаше до привлекателните поселища, които, скрити в сянката на палмите и на безбройните плодни дръвчета, бяха освежавани от тъй приятната прохлада на свежия морски бриз.

Дългите перести ветрила на кокосовите палми шумоляха на лекия нежен ветрец, а откъснатите от по-силните пориви на бриза широки бананови листа шумно падаха на земята. Прецъфтелите цветове на портокаловите дръвчета, чиито клони бяха натежали вече от златистожълти плодове, капеха по земята, разнасяйки сладък аромат. Беше един от онези вълшебно хубави, прекрасни дни, чието великолепие и разкош могат да се срещнат само в тропическите страни.

И докато островът лежеше под слънцето в цялата си райска красота тъй млад и свеж, сякаш току-що бе излязъл изпод ръката на Твореца, от външната страна на кораловите рифове с гръмовен глас прибоят пееше своята еднообразна и вечна песен. Времената са се променили, а заедно с тях и хората, само безбрежният океан си е останал все същият. И до ден-днешен, както и преди хилядолетия, той запокитва срещу изпречилите се на пътя му остри скали своите ту кристално прозрачни, ту заплашително тъмни огромни вълни, украсени с пенести гребени. Пронизваните от искряща светлина талази се издигат и спускат, като че хиляди наяди се мъчат да хвърлят поглед към брега, където над белите гриви на вълните се виждат вечнозелените развени корони на палмите, под които един малък народец, обречен на гибел, отброява последните удари на пулса на своето самостоятелно съществуване, без да намери в себе си онази съпротивителна сила, която прави предсмъртната агония на американската раса толкова страшна и опасна за белия човек.

Там, на брега, се беше разпростряла столицата на Таити Папеете, а нагоре-надолу по улиците й се люшкаха пъстри тълпи от хора, облечени в бели, червени, сини, раирани, карирани или пък с десен на различни пъстри цветя дълги одежди. Колко прелестно бяха украсили младите хубави като картина момичета черните си къдрави, копринено меки коси с цветя и изкусно преплетено снежнобяло, развяващо се на вятъра лико на марантата!

А колко ловки и горди бяха движенията на местните контета кокетно препасали пъстрото парау или падащата на гънки около слабините им «марра»! Върху раменете им бе наметната живописната тебута. И колко напето се разхождаха с нея насам-натам между красавиците! Те бяха свързали дългите си блестящи от мазнина коси, вплитайки в тях ленти от бяла «тапа» и червена фланела, което съвсем не стоеше лошо на бронзово-бакърените им лица.

И ето че изведнъж всичко живо се заблъска към брега. Към острова се приближаваше едно кану, чието бяло платно бе здравата изпънато от бриза, тъй че намиращите се в него двама души използваха греблата само колкото да поддържат правилния курс.

Двамата мъже в лодката бяха Потомба и аз.

Ери действително беше удържал на думата си, защото само след два дни ние стигнахме Таити, макар че бяхме принудени да се отклоним от най-краткия път. Постоянният силен пасат ни беше помогнал много, а Потомба умееше да използва всяка вълна. Тъй като не се изморихме, понеже имахме възможност да гребем на смени, пътуването ни се оказа изключително бързо.

Ето че сега най-сетне пред очите ни се беше ширнал този прекрасен остров, за който бях чел толкова много истини, но и толкова големи глупости. Папеете се издигаше все по-ясно пред нас, докато най-накрая можехме да различаваме всяко отделно лице от тълпата, струпала се на брега, за да наблюдава нашия плавателен съд.

Направи ми впечатление, че хората обръщаха такова голямо внимание на малката ни невзрачна лодка, докато в пристанището се намираха и съвсем други обекти, които далеч повече заслужаваха любопитството им. Спуснах платното, за да не ни тласне бризът към коралите, към които се приближавахме, и попитах:

— Потомба, виждаш ли тези хора?

— Да, сахиб — кимна той.

— Защо ли тъй са се зазяпали тъкмо в нас, след като наоколо има толкова много други лодки и кораби, които също могат да привлекат вниманието им?

— Тези мъже и жени познават лодката ми, а Потомба е ери, който е много известен сред своя народ. А сега кротувай и се дръж здраво, сахиб, защото навлизаме в прибоя!

Приближихме се към един от страничните отвори в кораловия пръстен, през който можеха да минават само такива малки и тесни плавателни съдове като нашата лодка. Един замах с греблото ни вкара в самия прибой. Врящите му и кипящи талази ни изхвърлиха като перце нагоре, за миг-два ни задържаха в обятията си така, че ни се стори сякаш увиснахме във въздуха, а после ни запокитиха във вътрешните спокойни води на залива.

Вдясно от нас бяха хвърлили котва цяла редица кораби, които бяха преминали през по-широкия вход за пристанището. Конструкцията на един от тях ми се стори позната, макар че се виждаше само корпусът, а всичките му платна бяха здраво завързани. Горе във вантите беше увиснал един човек, който изглежда си беше избрал това високо място, за да може по-добре да разглежда града. На главата си той носеше мексиканско сомбреро и тази шапка имаше толкова неимоверно широка периферия, сякаш бе правена, за да побере под себе си на сянка цяло многодетно семейство пекари. [14] Една толкова голяма периферия сигурно се изработва само по специална поръчка, а на подобна поръчка бе способен един-единствен човек и той е много храбрият, доблестен и почтен капитан Фрик Търнърстик, с чийто тримачтов кораб преди известно време бях пътувал от Галвестън до Буенос Айрес.

— Потомба, насочи лодката ей към онзи кораб!

— Защо, сахиб?

— Сигурен съм, че капитанът му е мой познат.

— Значи искаш да ме изоставиш още сега и да отидеш при него, така ли?

— Да, освен ако не съм се излъгал в предположението си.

— Сахиб, този кораб е на янките, които не обичам. По-добре потърси някой кораб на франките или на германите.

— Но капитанът му е мой приятел.

— Въпреки това няма да те закарам при него.

— Защо?

— Ти каза на Потомба: «обикнах те». Това истината ли беше?

— Не съм те излъгал.

— Тогава те моля да дойдеш с мен в моя дом в Папеете, за да си отпочинеш там до утре. Всъщност би трябвало да останеш за дълго, много дни, много седмици, но ти обеща на твоите хора бързо да се върнеш и затова не бива да те задържам повече от една нощ.

— Потомба, ще остана при теб, доколкото ми позволява времето, с което разполагам, но ако онзи капитан прояви готовност да отиде да вземе моите хора и ако е в състояние веднага да отплава, то аз трябва да тръгна с него.

— Той може да напусне пристанището едва утре. Приливът започна току-що. Ще му се наложи да изчака отлива, който ще настъпи чак вечерта. Но тогава ще е толкова тъмно, че не бива да поема риска да опита да мине между рифовете.

— Вярно е. Следователно би трябвало да изчака втория отлив, но би могъл и по време на прилива да накара някой параход да го измъкне в открито море.

— Забравяш, че един толкова голям кораб има нужда от доста време, както и от много работа, за да се приготви за излизане в открито море.

— А ти не знаеш колко пъргаво и бързо си вършат работата тези янки.

— И все пак сигурно ще ти остане един час време, за да можеш да дойдеш с мен.

— Е, това е твърде вероятно.

— Тогава ми обещай да не ме оставяш сам да вляза в Папеете!

— Обещавам ти!

— Благодаря ти, сахиб! Моят брат Потаи ще се зарадва, като разбере, че имам приятел, който е германи.

Свърнахме настрани към кърмата на тримачтовия кораб и когато се приближихме достатъчно, забелязах, че не съм се излъгал. Разчетох написаното с големи ясни букви име на кораба — The Wind. [15] Човекът на вантите беше с гръб към нас, тъй че нямаше как да ни види. След като кажи-речи стигнахме до десния му борд, аз сложих длани около устата си и извиках:

— Кораб ахоииий!

Човекът се извърна и втренчи поглед в нас.

— Ахоииий! Как… кой… ура! Ха, кой е това? Спрете при въжето!

Той слезе на палубата с такава бързина, която ме убеди, че ме е познал. Завързахме лодката за дебелото въже, спуснато от едната страна на кораба, аз го улових и бързо се покатерих по него. Едва що се бях прехвърлил през релинга, когато капитанът ме сграбчи вече с двете си ръце и така ме притисна към ухаещата си на катран моряшка куртка, че дъхът ми секна.

— Чарли, old friend, [16] ти тук, сред тези островчета? Как така попадна на Таити и в Папеете? Мислех си, че си все още отвъд океана в Америка.

— С кораб, с кораб дойдох дотук — засмях се аз. — Друга възможност не съществува, драги ми мастър Търнърстик. Но моля те, я си свали лапите от тялото ми, освен ако не си решил да ми изкараш душата през порите на кожата.

— Well, както искаш, Чарли! Иначе пасатът би я отнесъл чак до Китай или Япония, а хората там няма да знаят какво да правят с нея. И тъй, по-добре я задръж за себе си и най-сетне ми кажи какво търсиш всъщност из тези географски ширини!

— Както обикновено, искам да опозная някои чужди земи и народи.

— Както обикновено ли? Хмм, струва ми се, че това е по-скоро твърде необикновено. Пътува си човекът с параходи, с кораби, язди, тича, пъхти и скита по широкия свят, защото искал да опознае чужди земи и народи! Земи и народи! Откритото море го предпочитам къде-къде пред всичките земи, които си видял, а пък народите, е, моите момчета на кораба струват повече от всичките обесници, дето ще видиш по земята. Остани при мен на борда и пътувай с моя прекрасен «Вихър» до Хонконг и Кантон!

— За Хонконг ли сте тръгнали? Чудесно! Идвам с вас!

— Наистина ли? Ето ти ръката ми, съгласен!

— Готово! Но имам едно условие.

— Охо! При мен на борда няма никакви условия. Добре го знаеш.

— Тогава пак слизам в лодката си, кептън!

— Туй ще е най-глупавият номер, който си изигравал някому през живота си, и просто трябва да ти попреча да го направиш. И така, кажи ми условието си! Надявам се, че ще съм в състояние да го изпълня.

— Трябва да вземеш моите хора.

— Какви хора?

— Капитан Робъртс от «Посейдон» заедно с екипажа му.

— Робъртс? От «Посейдон»? Той не е ли от Ню Йорк?

— Да. Бяхме тръгнали от Валпарайсо за Хонконг, ала край един от «опасните острови» претърпяхме корабокрушение. Робъртс ме изпрати до Таити, за да намеря някой капитан, който ще изяви готовност да ни вземе на борда си.

— Всеки свестен капитан ще се съгласи, Чарли. Радвам се, че най-напред идваш при мен. Познавам Робъртс. Не е лош моряк, но ми се струва, че не е плавал достатъчно често из тези опасни води. Една буря из тези райони е нещо много по-сериозно от където и да било другаде, обаче ако беше вързал по-здраво руля с някое дебело въже може би щеше да успее да се насочи на север покрай островите Нукахива и тогава за корабокрушение и дума не можеше да става. Ами къде се разбихте?

— Островът ни е непознат. Разположен е на двеста трийсет и девет градуса източно от феро и на двайсет и два градуса южна ширина.

— Добре! Сигурно ще го открием! Много ли е повреден корабът?

— Заседнал е на рифовете така, че е невъзможно да се измъкне. Докато успеем да стигнем до него, може би прибоят вече ще го е погълнал.

— Имахте ли много пасажери?

— Аз бях единственият.

— А колко моряци се спасиха?

— Всичките.

— Хмм, тогава ще е необходимо да вземем повече хранителни провизии. Спасихте ли нещо от товара?

— По-голямата част. Това са най-вече вълнени и памучни платове, както и значително количество железарски стоки.

— Тогава цяло щастие е, че тук се отървах от стоката си, без да товаря нова. Естествено капитан Робъртс ще бърза страшно много, но е невъзможно да тръгнем преди сутрешния отлив. Ами кой е този юнак?

Той посочи към Потомба, който ме беше последвал на борда, и застанал на известно разстояние, ни гледаше как разговаряме.

— Този човек е ери от Таити. Живее в Папеете и се казва Потомба.

— Бре да се не види! Значи княз! Къде го намери?

— Преследван от цяла неприятелска флотилия, попадна на нашия остров, а после ми позволи да се кача в лодката му.

— Какво приключение! А що за хора са неговите врагове?

— Предвождаше ги някакъв езически жрец от Аймео. Потомба се оженил за дъщеря му, а после отишъл при един католически мисионер, за да се покръсти.

— А-а! Но ти добре си им дал да разберат на онези обесници, нали Чарли? Ти ги умееш тези неща!

— Избягаха всички. Несръчността на кормчията провали целия ми план. Значи си съгласен да ни предоставиш твоя «Вихър»?

— Естествено! Утре още в ранни зори излизаме в открито море. А сега ела в каютата ми! Трябва да проверим какво е положението с моите бутилки!

— Не бива да ти отказвам една чашка за добре дошъл, но все още не мога да хвърля котва при теб. Обещах на Потомба да сляза с него на брега. Сигурно вече е много нетърпелив да се види с жена си и да поздрави брат си.

— Тогава и той ще пие с нас, а вие ще ми разрешите после да ви придружа до брега. Имам да уреждам някои делови работи на сушата.

Потомба се видя принуден да слезе с нас в каютата, където добрият мастър Търнърстик ни почерпи с най-хубавото си питие. След това и тримата се качихме в една от лодките на кораба, която взе на буксир кануто на ери. Започнахме да гребем към брега.

Колкото повече се приближавахме до сушата, толкова по-голямо напрежение се изписваше по лицето на Потомба. Изглежда той бе видял нещо, което поглъщаше цялото му внимание. Когато забеляза въпросителния ми поглед, ери протегна напред ръка и ме попита:

— Сахиб, виждаш ли ей онези лодки?

Точно пред нас имаше доста голям брой богато украсени лодки, спрели една до друга на брега. В средата им една от тях се отличаваше от останалите с множеството пъстри знаменца, както и с накичените по нея какви ли не цветя, листа и клони.

— Да — отвърнах аз, — какво особено има?

— А виждаш ли и лодката със знаменцата и гирляндите?

— Разбира се. Защо питаш?

— От двете страни отпред на острия и тесен корпус са изписани думите «Мата ори». [17] Тъй наричах Парайма, когато я обикнах, а затова кръстих така и лодката, която накарах да построят за нея в Тамаи на Аймео, за да може Аноуи да дойде да ме вземе с това кану в деня, когато тя стана моя жена и аз я отведох в моя дом. Много добре познавам лодката. Балансьорът й не е закрепен с лико, а със свързващи железни болтове. Днес са я украсили също както бе на времето, когато се качих в нея като годеник. Сигурно на Аймео има някаква сватба и Аноуи я е заел на бащата на момичето, за да вземе с нея годеника.

Върху откритото лице на Потомба беше легнал израз на силно безпокойство, което си оставаше необяснимо за мен. Та нали споменът би трябвало да го прави щастлив, но не и да го тревожи.

— А виждаш ли и човека в лодката? — продължи той. — Това е Омби.

— Кой е Омби?

— Слугата на жреца. Но той ме обича повече от него. Носил е Парайма на ръце, когато е била още дете, а после я е пазил, след като майка й е умряла.

Слугата, който ни наблюдаваше, изглежда разпозна Потомба, защото се изправи на крака с радостно изражение, но после бързо пак седна и закри лицето си с ръце.

Пясъкът на брега изскърца под кила на нашата лодка и ние скочихме на сушата. Потомба се приближи до «Мата ори».

— Омби! — заговори той слугата. Слугата не се помръдна.

— Омби!

След като и този път не последва отговор, Потомба скочи в лодката при него, хвана стария полинезиец за рамото и пак го попита:

— Омби, защо не ми отговаряш?

Слугата свали ръце от лицето си и го погледна. В очите му блестяха сълзи.

— Потомба, има ли болката думи? — попита той.

— Каква болка?

— Ами че се отказа от Атуа, Бога на всичко добро, и отиде при митонарето.

— И сега за това ли те боли? Когато тайно ти разказвах за Месията, който е агнец Божи, ти не ми ли признаваше толкова често, че обичаш най-великия Сахиб Исус повече от Атуа, бога на Таити, който никога не е идвал да лекува болни, да възкресява мъртви, нито пък за да умре заради нашите грехове?

— Признавал съм го, Потомба, и ти го повтарям още веднъж и сега, обаче аз съм слуга на жрец, комуто трябва да се подчинявам и не бива да казвам какво мисля.

— Спокойно можеш да казваш какво мислиш и в какво вярваш. Напусни жреца на фалшивото божество и ела при мен! Ти обичаш Исус, Назаретянина. Обичаш също мен и Парайма. Защо не искаш да живееш при нас? Защо се разплака, когато ме видя? Никога не си постъпвал така.

— Плача, защото много ми се иска да съм при теб, но въпреки това не мога.

— Защо да не можеш?

— Защото не желая да изоставя Парайма, която има нужда от мен.

— Парайма ли? Че нали ако дойдеш при мен, ще бъдеш винаги и при Парайма.

— Не.

Ясно видях уплахата, която се изписа по бакъреното лице на Потомба и го накара да пребледнее. Той млъкна и изпълненият му със страх поглед се плъзна наоколо. Разхождащите се по брега хора се бяха насъбрали на почетно разстояние от него и съчувствено го наблюдаваха. Той несъмнено видя и разбра какво говореха очите им и сигурно много по-добре от мен почувства, че по време на неговото отсъствие съдбата му е нанесла някакъв тежък удар. Неволно ръката му посегна към острия крис, [18] затъкнат в пояса му, и през здраво стиснатите си зъби той процеди:

— Къде е Парайма?

— Върви си у дома и там попитай! Аз не бива да ти казвам.

Потомба отстъпи крачка назад. Очите му опасно искряха, а устните му потръпваха.

— Омби, къде е Парайма? Чуваш ли какво те питам!

Слугата сведе тъжно глава и повтори:

— върви си у дома и там питай!

— Омби, значи продължаваш да мълчиш? Добре, отивам си, но ако някой е причинил на Парайма някакво зло, той е загубен!

После си тръгна с бързи крачки. Ние двамата го последвахме. Почтително и съчувствено насъбралата се тълпа му направи път. Потомба не каза нито дума повече и само веднъж се обърна назад, за да види дали сме все още зад него. Известно разстояние пътят ни водеше покрай Папеете, докато най-сетне стигнахме до една постройка, която се отличаваше със своята внушителност, както и с принадлежащата към нея голяма овощна градина с хлебни дървета.

— Елате. — кратко каза той и прекрачи прага. В преддверието на къщата върху една рогозка седеше млад мъж, чиято голяма прилика с Потомба веднага ни издаде, че е негов брат.

— Потаи!

— Потомба!

Седящият човек скочи на крака и протегна ръце като че искаше да прегърне брат си, ала веднага отстъпи крачка-две назад и отпусна ръце.

— Какво ти става, Потаи? Нима не съм твой брат?

Младият човек посочи към пода до рогозката, където стърчеше дръжката на ножа, и каза:

— Забих този крис в земята, докато дойдеш, Потомба. Заклех се да не се докосвам до теб, преди да сме отмъстили за смъртта на майка ни.

— Смъртта на майка ни ли? Говори, Потаи, бързо говори, бързо! Къде е Парайма?

— Отиде си.

— Отишла си! Къде?

— При баща си, жреца на езичниците от Аймео.

— Доброволно ли?

— Доброволно! Бях отскочил до Майтеа, а когато се върнах, нея я нямаше. Явно майка ни се е опитала да я задържи и двете са се сборичкали. Потомба, жена ти се е върнала при нашите стари езически божества и е убила майка ни.

— С какво?

— Със своя крис. Извадих го от сърцето на майка ни. Беше кървав и ей къде го забих в земята.

Ери се наведе и го измъкна от пода.

— Това не е ножът на Парайма. Този крис е на жреца Аноуи! — процеди през зъби той.

— Значи той е отвел Парайма и той е убиецът на майка ни!

— Наистина ли е тръгнала доброволно с него?

— Не намерих никаква следа от борба между нея и баща й. Ти видя ли лодките и твоята «Мата ори» ?

— Да. Какво означава събирането на тази флотилия?

— А знаеш ли го и Матемба, твоя смъртен враг?

— Защо ме питаш така, сякаш съм някое малко хлапе!

— Връщаш се съвсем навреме. Жрецът Аноуи, бащата на твоята невярна жена, дойде, за да вземе Матемба. В Тамаи ще има сватба и още днес Матемба ще стане съпруг на твоята жена.

Потомба се приближи до отвора, който служеше за прозорец. Трябваше дълбоко да поеме свеж въздух, защото му се струваше, че ще се задуши. До този момент двамата братя не ни бяха обърнали никакво внимание. Капитанът ми прошепна:

— Изглежда ти разбираш езика на тези хора. Какво става тук?

— Нещо ужасно! — отвърнах аз. — Убили са майката на ери, а днес жена му ще се венчае с един езичник.

— По дяволите! Значи ще се лее кръв!

— Тези двама мъже са християни.

— Pshaw! И сред покръстените полинезийци продължава традицията на кръвното отмъщение. Скоро сам ще разбереш.

В този момент Потомба се върна към средата на стаята. Лицето му бе като издялано от камък, а в очите му гореше зловещ огън.

— Потаи, какво направи досега?

— Разпродадох всичко.

Ери кимна одобрително. Изглежда той веднага отгатна плана на брат си.

— Също и лодките ли, които ти изпратих от островите Тубуаи, когато Аноуи ме преследваше?

— Да, и тях. Ще тръгнем за островите Самоа.

— Правилно си постъпил. Готов ли си?

— Само теб чаках.

Потомба се обърна към мен:

— Корабът на този сахиб ще отиде да вземе твоите приятели, нали?

— Да.

— А после накъде ще отплава?

— Към страната на китайците.

— Значи пътят ви ще мине покрай островите Самоа, които вие наричате Острови на мореплавателите. Искаме да отидем там. Ще ни разрешите ли да пътуваме с вас?

Преведох въпроса му на капитана.

— Съгласен съм да ги взема. Значи са разпродали всичко, така ли? — попита той. — Все пак ми се струва, че си прав, Чарли. Християнството е направило от тези тигри овце, които вместо да си отмъстят, хукват да бягат.

— О, кептън, я погледни тези мъже! Приличат ли ти на овце?

След тези думи предадох на Потомба отговора на Търнърстик:

— Можете да пътувате с нас.

— Кога ще отплава корабът?

— Още тази нощ със започването на отлива.

— Може ли брат ми да дойде на борда, за да донесе имуществото ни?

Капитанът пак даде съгласието си.

— Потаи, ти си по-младият от нас. Ще ми се подчиняваш, нали? — попита го ери.

Брат му кимна.

— Всичко наше ще занесеш на кораба, който ти покажа, нали?

— Каквото имаме е събрано и опаковано в три големи рогозки.

— Направо оставаш на борда и ще ме чакаш, докато се върна!

— Не, Потомба. Нима нямам и аз крис?

— Най-напред редът е на моя крис, и едва след това, ако умра, идва ред на твоя. После можеш да отмъстиш за мен, вместо да загинеш заедно с мен.

— Ще ти се подчиня.

— Тогава ела, сахиб! Исках да ви окажа гостоприемство, ала вече нямам дом.

Върнахме се обратно на брега. Потомба показа кораба на брат си, който без да каже нито една дума се отдалечи.

— Какво ще правиш, Потомба? — попитах аз.

— Ти вярваш ли, че Парайма ми е изневерила?

— Не знам, защото не я познавам.

— Но аз я познавам. Тя си има кама. Тя е смела и сърцата. Ще умре, но няма да отиде при Матемба. Аз ще я избавя и от него и от смъртта.

— Искаш да убиеш Аноуи?

— Да.

— Но той е баща на жена ти!

— Той е убиецът на майка ми!

— Знаеш ли, какво ни повелява най-висшият Сахиб Христос? Прощавайте, за да ви простят!

— Аз му се подчинявам, защото ще простя на Аноуи след като го убия.

— Не това е истинското подчинение, Потомба. Мисля, че…

С рязко, невъздържано движение на ръката той ме прекъсна.

— Сахиб, ти си християнин откакто се помниш, а аз съм такъв едва отскоро. След години и аз ще стана като теб. Ти нямаше ли да убиеш преследвачите ми, ако не бяха избягали, а ме бяха нападнали?

— Щях да ги убия, понеже там нямаше кой да ти помогне.

— Е, добре! Те са си заслужили смъртта, а и тук в Папеете няма кой да ми помогне. Или един ери трябва да отиде да се моли за справедливост при инглите и франките? Върви с твоя приятел! Аз ще се кача на кораба, след като той напусне пристанището. А ако дотогава все още не съм се върнал, нека брат ми слезе на брега и отмъсти за мен.

— Няма ли да отидеш на гроба на майка си преди да тръгнеш? — попитах го, за да спечеля време, а може би и от съчувствие към неговата тежка участ.

— Не знаеш ли, че гробът на един човек е табу? Нима имам право да видя гроба й, без да мога да кажа на духа й, че нейният убиец е отишъл при Оро, когото ние християните наричаме дявол? Парайма е моя жена, но тя не пожела да се венчаем още веднъж пред митонарето, за да не разгневи баща си. Само заради него тя остана езичник, макар в сърцето си да вярва в добрия Бапа на небето. Ето защо и Аноуи все още има власт над нея. Той е дошъл при нея и тя е била принудена да го последва, но аз пак ще си я взема. Йоранна, сахиб, йоранна! [19]

— Няма да ти кажа йоранна, ами ще дойда с теб.

— Искаш да ми попречиш?

— Не, искам да споделя с теб опасността.

— Значи наистина ме обичаш, сахиб! Ела!

Дадох на капитана необходимите обяснения. Мастър фрик Търнърстик, който бе твърде предпазлив щом станеше дума за каквито и да било приключения на сушата, настоятелно се опита да ме разубеди, но ми беше невъзможно да изоставя Потомба. Може би моето присъствие щеше да му е от Полза. Капитанът се отправи към града, а ние двамата с ери закрачихме по брега. Погледът му непрекъснато шареше между оставените там лодки, докато най-сетне намери една, която беше по-голяма от неговата. В нея имаше място за четирима души.

Далеч на запад блестяха белите платна на сватбарската флотилия, която отнасяше неговия смъртен враг към Аймео. След като те изчезнаха, той направи някакъв знак в пясъка, предназначен навярно за собственика на лодката и се качи в нея. Аз скочих подир него, оставих пушките си на дъното й и взех греблото. Потомба вдигна платното, бризът веднага здравата го изду и ние полетяхме по гладките, спокойни води на пристанището, сподирени от погледите на хората, които бяха застанали на брега.

Не преследвахме флотилията по петите, а след като излязохме от кораловия пръстен, най-напред се насочихме успоредно покрай бреговете на Таити и едва по-късно взехме курс към Аймео. Трябваше да предоставя на Потомба да води лодката. Той спря на едно усамотено място от брега, където кажи-речи непроходим гъсталак от писанги се простираше до самата вода. Там свалихме мачтата и с немалко усилия изтеглихме лодката сред храсталака, където листата напълно я скриваха. После Потомба навлезе в горичката и аз го последвах.

Добрахме се до плантация от хлебни дървета, които ни предлагаха добро прикритие, а скоро стигнахме до един висок хълм, откъдето чудесно се виждаше наблизо разположения Тамаи. Веднага забелязахме, че в цялото селище цареше голямо оживление. На брега на морето лежаха изтеглените лодки на флотилията, пристигнала преди нас. Пред една къща с внушителни размери до чиято задна стена се простираха високи бамбукови насаждения, развълнувано се тълпяха множество хора, а недалеч точно под нас в подножието на хълма, на чийто склон бяхме залегнали, се издигаше олтар, украсен с палмови листа и цветя. Най-отзад бяха поставени два идола — сигурно изобразяваха Атуа и Оро. Навярно там щеше да се състои тържествената венчална церемония.

— Какво ще правиш, Потомба? — попитах аз ери.

— Ще почакам, докато застанат пред олтара и тогава ще отида да взема Парайма.

— Няма да успееш.

— В такъв случай ще я взема от лодката, когато Матемба тръгне с нея, за да я отведе в своя дом.

— Кога ще стане това?

— Точно в полунощ. Така повелява учението на идолопоклонниците.

— Чия е голямата къща отсреща?

— На жреца.

— В кои стаи живеят жените?

— Парайма винаги обитаваше стаите откъм другата страна, която е обърната към морето.

— Тя има ли все още майка или пък сестри?

— Не. Майка й отдавна умря, а тя е единственото дете на жреца.

— Ще я облекат празнично за сватбата, нали?

— Да, а после ще оставят годеницата сама, за да разговаря с боговете.

— Жрецът знае вече, че днес си се върнал, а?

— Кой ти каза?

— Никой. Не виждаш ли ей онзи човек там, дето крачи нагоре-надолу между къщата и бамбука? В ръката си държи боздуган и му е наредено да пази жена ти. А това е сигурен признак, че са я принудили да дойде на Аймео.

— Знаех си. Но един ери от Таити не се бои от хората на Аймео. Той ще поиска да му върнат жената пред очите на всички.

Не познавах добре местните обичаи нито начина на живот и сметнах, че ще е по-добре да го оставя сам да избере как да постъпи, но реших да се поогледам наоколо. В мен се събуди инстинктът на прерийния ловец. Оставих пушките си до Потомба, осведомих го за намерението си и внимателно се промъкнах надолу по склона до бамбуковите насаждения. Кучета или пък някакви други четириноги бяха проправили тесни пътечки. Пълзешком продължих по една от тях и незабелязано се добрах съвсем близо до къщата. Тогава дочух полувисок нежен женски глас да пее:

«Те ува то те модема, те ува то хинаро…» [20]

Беше онази жална любовна песен, която преди време бях слушал от жените и девойките на островите Пелев. Предположих, че певицата не може да е друга, освен Парайма. Веднага в мен се породи желанието да говоря с нея. Вярно, че тази рискована стъпка можеше да завърши твърде неприятно за мен, но нали имах нож и револвери, а и си заслужаваше човек да се изложи на опасност заради доблестния ери.

И така, промъкнах се до самия край на бамбуковата нива. Постът се приближи и отмина, без да ме забележи, макар че беше светъл слънчев ден. Мигновено се озовах зад гърба му и така го ударих с юмрук в главата, че той падна в безсъзнание на земята. Тогава пристъпих към бамбуковата стена на къщата, иззад която долиташе женският глас. Няколко минути ми се наложи да търся, докато открия малка цепнатина, където мазилката бе изпадала, за да мога да надникна в стаята.

Ако младата жена, която зърнах, наистина беше Парайма, то лесно можех да разбера голямата любов на Потомба към нея. В момента тя вече не пееше. Беше застанала в средата на помещението и по страните й неудържимо се стичаха сълзи. Имаше стройна и изящна фигура, все още млада и свежа, което си личеше въпреки дълбоката й скръб, от която цялата потръпваше. Красивите й черни очи бяха много печални, ясно очертаните й вежди — смръщени, а нежните й устни — здраво стиснати. В косите й не се виждаше нито едно цвете и изглежда тя се беше отказала дори от онези дрехи, които се обличат според европейските обичаи, за да се направи външния вид уж по-привлекателен. Парау от мека жълтокафява «тапа» обгръщаше бедрата й, като стигаше малко над коленете, а едно късо наметало «теай» от същата материя покриваше раменете и снагата й до кръста. Буйна и къдрава, дългата й черна коса се спускаше по гърба й, но в нея нямаше затъкнато никакво цвете, нито беше преплетена с развяващото се лико на марантата. Та нали самата тя бе цвете, изгаряно от росата на сълзите, откъснато от онова място, където цъфтеше най-добре и ухаеше най-силно. Забелязах, че входът на стаята бе плътно затворен с дебела рогозка от лико. Отстъпих две крачки от стената и тихичко подвикнах:

— Парайма!

Хълцането й престана. Беше ме чула.

— Мата ори, не се плаши! Потомба е съвсем наблизо.

От стаята дочух приглушено радостно възклицание.

— Ти кой си? — попита тя.

— Приятел съм на ери. Искаш ли да станеш жена на Матемба?

— Не! Моята кама е в мен и ако не намеря начин да се спася, сама ще се убия.

— Значи си останала вярна на Потомба, така ли?

— Да. Баща ми дойде и ме принуди да тръгна с него.

— Кой уби майката на ери?

— Баща ми. Тя му оказа съпротива.

— Обичаш ли го.

— Вече не.

— Ти ще бъдеш спасена. Прави всичко, което баща ти поиска от Теб! Ако не успеем по-рано, то ще те избавим най-късно, когато тръгнете обратно за Таити.

В този миг откъм другата страна на къщата започна да бие тамтам. Взех един камък, приближих се до изгубилия съзнание човек и го оставих до главата му. Камъни с подобна големина бяха поставени върху покрива, за да го затискат и така силните ветрове да не могат да го отнесат. Напълно възможно беше някой от тях да се отърколи и да удари пазача. После по вече описания път се върнах при Потомба.

От склона на хълма той беше наблюдавал всяко мое движение и ме очакваше с неприкрито нетърпение. Описах му най-подробно как стоят нещата и донякъде и аз бях обзет от радостта и въодушевлението, които разказът ми предизвикаха в него.

Ето че към ударите на тамтама се присъединиха и звуците на множество свирки. Несъмнено церемонията по венчавката вече започваше. Парайма бе изведена от къщата и подир нея тръгна цяло шествие.

— Сахиб, виждаш ли застаналия до нея Матемба? — попита ме Потомба.

— Виждам го.

— И той беше между преследвачите ми. Тази нощ Оро ще го изяде. Тук никому няма да причиня зло или някакво страдание. Докато ти говореше с моята жена, аз размислях как да си възвърна Парайма. Прав си, аз съм християнин и след като се е потопил в кръвта на майка ми, този крис не бива да почервенява от друга кръв. Въпреки това осквернителите на моята чест и похитителите на щастието ми ще умрат, макар и не от моята ръка!

Шествието се приближи до олтара, на който се изкачи жрецът Аноуи, за да започне речта си. Тогава Потомба ме остави сам и изчезна встрани между храсталаците. Промъкнах се колкото бе възможно по-напред сред клонаците, за да наблюдавам по-удобно целия терен под мен. Пред жреца бяха застанали Матемба и Парайма. Тамтамите и пищялките вдигаха невъобразим, изнервящ шум, който по един знак на жреца изведнъж престана. Речта му се състоеше от хули срещу християнството, за които страшно ми се искаше да му тегля един хубав бой. След тях последваха проклятия по адрес на ери, изменил на старата им религия, а най-накрая той посегна зад гърба си и от олтара взе няколко черепни кости и като протегна ръка към Матемба му каза:

— Сложи длан върху тези кости, останали от главите на твоите прадеди, и се закълни след въпроса ми: «Айта анай ое-а-фааруе и та ое ватрина?» [21]

Преди още Матемба да успее да изрече своето «Айта!», Потомба се промъкна между насъбралата се тълпа и застана пред олтара.

— Поздравявам те, Аноуи, баща на моята жена! — започна той. — Докато не съм си бил у дома тя е дошла при теб и сега идвам, за да я взема и да я отведа вкъщи.

Настана мъртвешка тишина. С рязко движение жрецът протегна напред и двете си ръце, сякаш искаше да се защити.

— Това място е свято. Махни се от него и не ни се мяркай пред очите, изменнико!

Потомба остана напълно спокоен. Той сложи ръка върху рамото на Парайма и отвърна:

— Да, това място е свято, защото аз, християнинът, съм стъпил на него. Скоро ще си отида, но първо ми върни моята жена!

— Изчезвай, иначе смъртта ще те сграбчи!

— Смъртта ли? — усмихна се Потомба. — Нима ме сграбчи, когато ти ме преследваше, за да плячкосаш имуществото ми? И стотиците езичници, дето сте се събрали, няма да успеете да ме пратите на смърт. Вие можете да убивате само жени. Ето, тази кама е проляла кръвта на моята майка. Ти си я убил, Аноуи. Още днес ще платиш смъртта й със собствения си живот.

— Тогава ще умреш самият ти! — избухна Аноуи и посегна към него.

Потомба отстъпи крачка назад и извика силно, за да го чуят всички:

— Аз да умра, аз, който съм ери на Папеете? Аз съм под закрилата на моя Бог, но вие ще загинете така, както сега унищожавам вашите божества!

С един бърз скок той се качи на олтара. Грабна двата идола, направени от печена глина, й един подир друг ги запокити на земята с такава сила, че се пръснаха на парчета. После размаха своя крис високо над главата си и извика:

— И още днес ще си взема от вас моята жена!

От всички гърла се разнесе страхотен многогласен яростен рев. Тълпата се втурна към олтара, за да залови дръзкия човек, но той беше вече скочил на земята и с най-голямата възможна бързина се изкатери горе при мен. Беше цяло щастие, че никой от присъстващите не бе взел със себе си някакво оръжие на тази мирна церемония, иначе ери щеше да е загубен. Никой ли? Ами до самия олтар не беше ли застанал някакъв тип, който тъкмо в този момент опъваше тетивата на лъка си, а ей там отсреща под банановото дърво не стоеше ли и един друг също въоръжен с лък? И двамата се канеха да стрелят по Потомба. Лесно можеше да се предвиди, че щяха да го улучат. Трябваше да го предотвратя. Бързо вдигнах карабината «Хенри», прицелих се и два пъти натиснах спусъка. И единият, и другият паднаха на земята.

Ето че най-сетне Потомба се озова при мен. Една част от преследвачите му с крясъци се катереше нагоре по склона, а други пък тичешком се втурнаха да обградят хълма от двете му страни.

— Сахиб, благодаря ти, че ми помогна. Стрелите щяха да ме улучат. А сега бързо към лодката! Добър ли си в тичането? — припряно ме попита той.

Не ми остана време да му отговоря. Всъщност никак не ми харесваше да хукна да бягам от тези хора, но знаех, че спасението ни зависи единствено от нашата бързина. Въпреки тежките си ботуши не изоставах от ери, който сигурно имаше много издръжливи бели дробове и чудесни мускули и жили, защото неприятелите му изостанаха далеч зад нас. Когато се добрахме до лодката, ни остана тъкмо толкова време, колкото да я блъснем във водата, да скочим в нея и да спечелим горе-долу прилична преднина, за да не могат да ни достигнат стрелите им.

Ето че в този миг полинезийците изскочиха от гъсталаците на брега и щом видяха, че сме на безопасно разстояние, заканително размахаха ръце във въздуха и закрещяха.

Ние хванахме двойните весла и загребахме срещу пасата към Таити. После, без да спираме там на брега, се оставихме на течението и на вятъра отново да ни отнесат до Аймео и слязохме на сушата при Алфареайта, едно малко селище, намиращо се точно срещу Папеете.

Там останахме да изчакаме скорошното падане на мрака. Потомба изобщо не говореше за намеренията си и тъй като сигурно неговото мълчание си имаше своите основания, не го наруших с нито един въпрос.

Може би беше вече към единайсет часа през нощта, когато отново поехме на път. Преди това ери купи значително количество различни по големина риби и ги натовари на лодката. Не ми беше ясно за какво му бяха необходими. Започвахме да гребем и така стигнахме до средата на протока, разделящ двата острова, където спряхме и зачакахме.

Над водата се бе спуснал мрак, но на небето блещукаха хиляди звезди, а вълните около кануто бяха прозрачни като кристални. И ето че ери взе една риба, завърза я за въже от лико и я спусна във водата. След минута-две последва рязко и силно дръпване. Една акула беше отнесла примамката. След известно време Потомба хвърли втора риба, а после и трета. Продължи така, докато около лодката се насъбраха повече от половин дузина акули.

Започнах да подозирам каква цел преследваше. Несъмнено, подмамваше хиените на морето около лодката си, за да ги използва срещу неприятелите си, ала как, ето това си оставаше за мен все още загадка. Но във всички случаи съседството с тези мили създания ми беше доста неприятно. Вярно, че докато бяхме на нашия остров, Потомба се беше нарекъл Господар на акулите, обаче въпреки всичко аз не изпитвах особени симпатии към неговите настървени за човешко месо поданици и най-откровено си признавам, че щях да се чувствам далеч по-уютно на «Вихър» при моя добър приятел мастър фрик Търнърстик, отколкото в тази тясна лодка, от чийто нисък борд лесно можех да докосна акулите с ръка.

Пред очите ми се разигра твърде интересна, макар и ужасяваща сцена. Въпреки нощната тъмнина водната повърхност приличаше на разтопена платина,, но по-надълбоко водата придобиваше все по-тъмни мастилени цветове. В нея можеше да се проследи всяко движение и когато ери хвърли една нова риба, веднага към кърмата на лодката се приближиха седем-осем страшни чудовища и започнаха помежду си такава битка, от която можеха да ти се изправят косите, защото от тези кръвожадни зверове ни отделяше само една тънка дървена преграда.

Изглежда Потомба хич не се интересуваше от чувствата, които ме вълнуваха. От време на време той хвърляше по някоя риба и непрекъснато се взираше в посоката, откъдето трябваше да се зададе сватбарската флотилия с брачната двойка. На мен не ми се струваше кой знае колко вероятно след номера, който им погодихме, все пак венчавката да се е състояла. Но изглежда ери бе уверен, че ще дойдат и когато най-сетне в далечината се появи някаква неясна, трепкаща светлина, той се изправи в лодката, за да може да вижда по-добре.

С всяка изминала секунда светлината ставаше по-ярка. Скоро разбрах, че това наистина беше флотилията. На носа на всяка лодка бе закрепен по един факел.

— Идват — най-хладнокръвно се обади Потомба, — и сега Парайма пак ще е моя.

Той свали от раменете си своята червено-бяла раирана тебута и докато с дясната си ръка стисна дръжката на криса, с лявата пак хвърли една риба във водата.

— Помогни ми само за две-три минути, сахиб, и после ще ти служа цял живот!

Взех веслото.

Той направи същото и по неговото указание, след като описахме дъга, ние се насочихме право към задалата се насреща ни флотилия и най-сетне, когато се изравнихме с нея, изведнъж полетяхме към първата лодка. Вътре в нея седяха трима души, които можех да разпозная съвсем ясно — Матемба, Аноуи и Парайма. Гребейки мощно, ние прелетяхме покрай десния фланг на флотилията и настигнахме първата лодка, като левият ни борд силно се удари в нейния балансьор. Акулите ни следваха по петите. Останах седнал с весла в ръцете, а Потомба пак се изправи в лодката, стиснал криса в юмрука си.

— Параима, прехвърли се при мен! — извика той. Жената скочи на крака и стъпвайки на балансьора, бързо се оказа в нашата лодка. Ери я подхвана с лявата си ръка и я пусна да легне на дъното. После се наведе през борда и с две светкавични движения сряза въжетата от лико, които свързваха балансьора на сватбарската лодка с напречните пръти.

Последва страшен вик от две гърла. Лодката се преобърна, Матемба и жрецът паднаха във водата и акулите мигновено ги разкъсаха.

Парайма закри лицето си с ръце, а Потомба грабна другия чифт весла и започна да гребе. Полетяхме като изстреляни от тетивата на лък, докато флотилията представляваше хаотично объркан куп от лодки, от който най-сетне се отдели една, за да ни преследва. Взех Мечкоубиеца и казах:

— Ще застрелям този човек.

— Не, сахиб, чакай! Това не е враг, а наш приятел, който ни следва. Така може да гребе само Омби, слугата на моята жена. Никой не може да се мери с него и с ери Потомба. Остави го да ни догони! Той ще дойде с нас.

В този момент хората в лодките зад гърба ни нададоха яростни крясъци и започнаха да ни преследват. Не успяха да ни настигнат. Само след пет минути се добрахме до «Вихър», откъдето ни спуснаха въжената стълба.

Едва сега Парайма свали ръце от лицето си.

— Потомба, ти уби баща ми! — простена тя.

Посивелият Омби скочи в нашата лодка и умолително й каза:

— Параима, успокой сърцето си! Твоята скръб е и моя скръб, а твоето щастие е и мое щастие! Днес идолите бяха съборени и отсега нататък с нас ще бъде добрият Бапа на небето заедно със своя син, който дойде на земята, за да превърне всички нещастия в радост.

Започнахме да се катерим нагоре.

— Чарли, побързай! — подвикна ми капитанът. — Ей там идват онези типове с факли на лодките си, за да ви търсят. Качвайте се, качвайте се! Момчета, угасете светлините! — нареди той на своите хора. — И бързо вдигнете двете лодки на палубата, за да не могат онези обесници да забележат каквото и да било! Нека си помислят, че на нашия хубав «Вихър» всичко живо спи. Тъй, тъй, спускай въжетата! Теглете, момчета, теглете! Стоп! Приберете тези орехови черупки! Великолепно, много добре! А сега грабвайте прътите и ако някой дръзне да си покаже носа на палубата, цапардосайте го здравата по кратуната!

Но подобна мярка се оказа излишна. Изглежда преследвачите предположиха, че сме се насочили към сушата и се отправиха към брега, където още дълго време се виждаха светлините от факлите им.

Потаи посрещна брат си и своята снаха с ликуване. След като се събрахме в каютата, трябваше да разкажем на капитана всичко най-подробно. Когато свърших, Парайма ми подаде нежната си кафява ръчичка с думите:

— Благодаря ти, сахиб! Ти ме спаси от смърт, защото преди да бях слязла от лодката заедно с Матемба, щях да се убия с ножа си!

На сутринта отплавахме в открито море. След пет дни капитан Робъртс, неговите моряци, както и целият спасен товар се намираха вече при нас на борда. После «Вихър» опъна платна на северозапад и се отправи към островите Самоа.

Там на остров Уполу и то в Салуафата и до ден-днешен живее богат полинезийски търговец на име Потомба.

Понякога, когато слънцето потапя пламтящите си одежди във вълните на хоризонта, за да си отпочине от небесния си път, старият Омби взема греблата и насочва кануто с балансьора към откритото море. Вътре в него седят Потомба и Парайма и ако Омби рече да подслушва, сигурно ще чуе как тъмнокожият мъж шепне на своята жена:

— Мата ори, ти Око на деня, светлина на моя живот!

Може би в такива часове на уединение красивата двойка си спомня за миналото, за своето щастие, както и за последвалите го тъжни събития на Таити, за деня на сватбата на Аймео, за пътуването до островите Помату и Самоа, за стария доблестен мастър фрик Търнърстик, а може би също и за онзи германи с големите моряшки ботуши, на когото и в този момент, докато пише тези редове, все още звучат в ушите тъжните жални думи:

«Те ува та те малелш, те ува то хинаро…»

Кианг-лу

Първа глава

В тайфуна

Китай!

Най-прекрасната и най-чудна страна на Изтока! Този гигантски дракон, който къпе назъбената си опашка в дълбокия океан, разпрострял едното си крило чак до снежните и ледени полета на Сибир, а другото — до наситените с водни изпарения джунгли на Индия, и който, подгонен от бесните крайбрежни тайфуни, постепенно се изкачва на запад през пенливи реки, необятни езера, през планини и долини, за да издигне глава над най-високите планински великани, да подиша ужасната вюга [22] на Гоби и да пие от водите, на Манасаровар! [23] Ще ми разрешиш ли да се приближа до теб, ще мога ли да понеса с очите си на варварин твоя враждебен поглед на василиск? [24]

Ти, най-велики народе на земята, комуто принадлежи цялата Небесна империя, ще позволиш ли на мен, жалкото червейче да си почина на някое от листата ти, о цвете на Изтока, за да усетя блаженството на твоя аромат? Свещени и всемогъщи «Ти-ън-дзъ», [25] в чиито нозе смирено лежат в прахта над четиристотин милиона души, ще ми разрешиш ли да стъпя с мръсните си ботуши върху едното ъгълче на твоя разкошен килим?

Аз не идвам нито от страната на франките, нито от страната на ингилизите, които дойдоха при теб с огън и меч, за да натрапят на твоите деца отровата наречена опиум, да опустошат градовете ти и да кажат на Твоите пингс, [26] че са страхливци. Аз съм роден в страната на «Тао-дзъ», [27] които се възхищават на твоето великолепие и блясък, възхваляват величието ти и не желаят нищо друго, освен слънцето на твоята мъдрост да сияе в мир и над техните глави…

След като на острова Уполу от островната група Самоа свалихме Потомба, ери на Таити, неговата чаровна Парайма, брат му Потаи, както и слугата му Омби, които бяха последвани от капитана на «Посейдон» Робъртс заедно с неговите моряци, ние останахме няколко дни на котва, а после през островните групи Елис, Тарава, Радак и Ралик се отправихме към Марианските острови, откъдето продължихме за групата Бонин.

Познава ли любезният читател от разни пътеписи или пък само от географската карта тази прелестна островна група, на която морският транспорт между Калифорния и Китай обещава цветущо бъдеще? Тази самотна, залутана в огромния океан морска сирена ще се озове на един от големите презокеански и търговски пътища и чрез него ще получи голям прираст на населението, богатство и известност, но за съжаление в замяна на това ще изгуби прелестното вълшебство на спокойното си уединение, привличало не един и двама капитани на кораби, които след лова на китове в далечния север са чувствали силен копнеж по здравословната зеленина на онези брегове.

Който е кръстосвал надлъж и нашир необятния океан, чиито вълни се гонят между Америка и Азия, който от собствен опит знае големите трудности, лишения и напрежение на едно подобно пътуване, и който, заобиколен отвсякъде от вода, всеки ден копнее да зърне късче земя, потънало в зеленина, където умореният му поглед би могъл да си почине, а краката му, привикнали на познатата ни олюляваща се моряшка походка, имат възможността да намерят сигурна опора, той ще е в състояние да си представи радостта, която руският околосветски мореплавател Лютке изпитал заедно с екипажа си, когато на 1 май 1828 година забелязал островите Бонин, чието по-точно географско определение било една от задачите на неговото изследователско пътешествие.

Той видял четири групи, състоящи се от стръмни планински масиви, чиито отделни острови били разположени толкова близо един до друг, че отдалече било трудно да се различат и преброят. Насочили се към най-близкия остров, който с изключение на голите скали по крайбрежието навсякъде бил покрит с хубава гора. И ето че изведнъж забелязали тънък стълб от дим, който се извивал над гъстите корони на дърветата по един от близките хълмове, зад който стърчали далеч по-високи планински възвишения и върхове.

Лютке знаел, че островите били все още необитаеми. Затова било възможно хората да са единствено корабокрушенци, от чийто огън произхождал и димът. Ето че по едно време близо до запаления огън бил издигнат английски флаг и Лютке изпратил една лодка с хранителни провизии, за да могат изпадналите в беда моряци незабавно да се подкрепят.

Пред хората в лодката се открил прелестен пейзаж. Стръмни силно насечени скали, образуващи странни живописни фигури, често пробити от естествени тунели, дръзко се възправяли срещу морето, а по-навътре почти непристъпните възвишения били покрити с великолепна палмова гора.

Насочили лодката към стълба от дим и когато се приближили до брега толкова, че скалите закрили гледката към вътрешността на острова, пред моряците зейнал входът към тесен и дълбок залив, обграден отвсякъде от отвесни базалтови бастиони, по които имало многобройни пещери и пукнатини. На цвят стените били жълтеникаво-сиви или кафяво-черни, но високо горе, както и всички издатини били украсени и обкичени със зелени храсти и. пълзящи растения с много красиви цветове, които смекчавали суровия им вид и разведрявали гледката. Покрай един бастион, изграден сякаш от великански заоблени скални блокове, се извивал тесен проход право на север и по него моряците скоро стигнали до тесен залив с пясъчен бряг, обрасъл по-навътре с гъста гора.

Там близо до водата ги очаквали вече двама мъже в английски моряшки дрехи, но те били боси. Още при задаването на лодката, двамата се спуснали от височината и с ръкомахания посочили мястото, където трябвало да спре на сушата. Как се учудили само хората в малкия плавателен съд, когато по-възрастният от мъжете ги заговорил на немски! Дългата руса брада му придавала внушителен и сериозен вид. Посрещнал ги не като изпаднал в беда страдащ от лишения човек, а с поведението на мъж, който не се нуждае да моли другите за каквото и да било. Той бил немски селянин от Пилау, който от трийсет години кръстосвал океана като моряк под английски флаг. Този човек, както с право може да се каже, захвърлен на край света заедно със своя спътник, един млад норвежец, бил от екипажа на китоловния кораб «Уилямс», който преди две години в същия залив бил откъснат от котвата си по време на страхотен ураган и е бил разбит в околните скали във вътрешността на залива. Екипажът успял да се спаси на сушата, но скоро бил взет от друг китоловен кораб, собственост на същата фирма, при което Витрин и Петерсен, тъй се казвали двамата, си издействали разрешението да останат на романтичния остров до пристигането на някой друг кораб и там да прекарат една приятна робинзониада.

Това било приблизително съдържанието на първия оживен разговор между отшелниците и новодошлите моряци, след което двамата Робинзоновци повели своите гости към жилището си, за да ги нагостят.

Под великолепни, израснали право нагоре дървета, чиито корони се допирали едва на значителна височина, докато долу поради почти пълната липса на по-големи клони погледът можел да стига твърде надалеч, тъй че цялата картина доста напомняла гигантска зала с колони, богато украсена с великолепни зелени гирлянди, се издигала малка прелестна къщичка, изградена от останките на «Уилямс». Пред нея бил направен кокетен кладенец с кофа за вадене на водата, чиито стени представлявали спусната в изкопаната яма голяма бъчва. Та този геран допринасял твърде много за уютния и приветлив вид на миниатюрното поселище.

С най-човеколюбиви намерения моряците донесли със себе си хранителни провизии, за да помогнат на мнимите гладуващи корабокрушенци, но самите попаднали в някакво приказно царство на изобилието и вместо те да подкрепят «изпадналите в беда» с доста посредствената моряшка храна, ето че били нагостени с най-изискана вечеря. Дружелюбните домакини веднага застреляли едно от най-тлъстите, повече или по-малко, питомни прасета, които оживявали околния пейзаж. Пооредели редиците на пернатите животни в добре населения гълъбарник, а като гарнитура били поднесени хлебни картофи, освежителни дини, супа от бъз, пресни смокини и черници, палачинки, яйца от костенурка, както и приготвени по различен начин риби. Накрая им предложили чай от листата на растящата тук дива сасафрас (Laurus sassafras). Двамата Робинзоновци отдавна били свикнали с него, а и техните гости били на мнение, че е превъзходен.

Старанието на домакините стигнало чак дотам, че след като разбрали, че приборите няма да стигнат, се заловили набързо да изработят няколко лъжици. Били използвани половинки от мидени черупки, закрепени здраво за дръжките на перестите палмови листа. Така животът на един Робинзон умее да събужда в човека неговата находчивост и изобретателски дух. Вътрешното обзавеждане на къщата правело същото добро впечатление и свидетелствало за чувството за ред на двамата обитатели, както и за благоприятните им условия за живот. Покъщнината, състояща се главно от моряшки сандъци и от два хамака, също имала твърде приличен вид. Виждали се и няколко спасени от разбития кораб книги, които са подслаждали техните дълги самотни зимни вечери. Необходимото им осветление било напълно обезпечено, защото не липсвала китова мас, с която главно бил натоварен претърпелия крушение кораб.

По-голямата част от последвалата нощ веселата компания прекарала под великолепните корони на дърветата пред «отшелническата обител». Скоро към цялата прелест на онова място и на онзи климат от съвсем безоблачното небе се присъединила със своето безмълвно великолепие и меката, призрачна светлина на пълнолунието. Такива часове остават незабравими и хвърлят своя ярък лъч през целия човешки живот.

Това магическо осветление било използвано за една разходка по пясъчния бряг, където намерили множество костенурки, които снасяли яйца, тъй като тъкмо бил настанал най-благоприятният сезон, когато водени от някакъв странен инстинкт, тези животни посещават песъчливите брегове на най-отдалечените острови, за да снесат там яйцата си. После те остават по тези места през цялото лято, за да изчакат излюпването на малките и заедно с тях през есента да се отправят в откритото море.

Учудващи са размерите на дупките, които тези животни изкопават в пясъка. Едно такова подземно гнездо побира значително количество яйца, които биват снасяни доста бързо едно подир друго и после грижливо се покриват с пясък, докато земята бъде напълно изравнена, както си е била преди. Така яйцата биват защитени срещу нападенията на лакомите гарвани, но не и срещу ровещите прасета, които не по-малко обичат този деликатес. Техните зурли представляват голяма опасност за всяко гнездо и макар че били дошли на острова с «Уилямс», чрез бързото си размножаване те застрашавали вече цялата колония на костенурките с пълно унищожение.

Забележителна е пълната беззащитност на тези големи костенурки, чиято средна дължина на тялото достига почти пет стъпки. Със своето бавно придвижване по сушата, те стават лесна плячка на преследвачите си, макар че във водата се отличават със значителна пъргавина и плувайки, често успяват да избягат. Обикновено са необходими усилията на двама души, за да преобърнат върху пясъка едно от тези бавно пълзящи животни. А веднъж отърколено по гръб, то не е в състояние само пак да стъпи на крака и няма нищо по-лесно от това с един по-силен удар по гърлото да бъде убито. Цялата му съпротива се състои в безсилното и тромаво размахване на приличните му на перки крака. Костенурката не умее да използва своите челюсти, снабдени с остри зъби.

Двамата заселници били кръстили това място Порт Лойд и тъй като Лютке намерил там всичко, от което се нуждаел, решил да остане известно време, за да поправи кораба си. Така той имал на разположение безкрайно дълги часове, за да се запознае с тъй оживения свят на романтичния остров.

Освен богатото разнообразие на птици, като се започне от планинския сокол, та се стигне до пеликана по крайбрежните скали, него го занимавал най-много животинският свят на подводната шир. Особено пленителни били онези места по брега, откъдето можело да се наблюдават кораловите рифове в плитчините, чийто жълтеникаво-бял пясък прозирал съвсем ясно през подобната на течен кристал морска вода. Между отделните коралови разклонения, населени със живи полипи, се виждала пъстра смесица от морски звезди, холотурии и морски таралежи с небивала красота и големина. Те пълзели по дъното, докато из прозрачните като стъкло крайбрежни води, дълбоки почти двайсет стъпки, във всички посоки кръстосвали какви ли не риби с разкошна окраска и дориди, чиито ярко червени красиви одежди са обрамчени по края с блестяща бяла ивица.

Непрекъснатото сноване нагоре-надолу на тези животинки, вечно сменящата се картина на подводния свят, на тези живи същества, чиито цветове преливат във всички цветове на дъгата най-често с метален блясък, неуморната смяна на прилива и отлива, постоянните изменения и небивалото разнообразие на живота по морското дъно и във водата предлагат такава картина, каквато може да се наблюдава само от крайбрежното население на тропиците. Повечето риби имат превъзходен вкус, както и всички раци и рачета, които се крият не само между подводните рифове и сред скалите по брега или излизат на лов из плитчините, но които населяват така също и всички поточета, течащи през гористите долини.

Но затова пък змии и гущери липсвали напълно, а бозайниците били представени само от противните и зловещи плъхове, както и от едно по-едро хвърчащо животинче, което заради формата на тялото си било наречено летяща мечка (Pteropus ursinus). Климатът бил чудесен и двамата заселници разказвали, че дори и през зимата никога не почувствали нужда от обувки. А лятната жега била смекчавана от освежителния морски вятър.

И така природата била събрала на това място всичко, за да го направи желано за по-продължителен престой на хората, но при условие да не били земетресенията и страшните бури, които от време на време връхлитали островите. Както е известно в Китайско и Японско море ураганите беснеят с ужасна ярост, като преминават със страшната си сила и над недалеч разположените острови Бонин. Тогава дори във вътрешността на заливите се появява такова невиждано вълнение, че разбунените водни маси се покриват изцяло с пелена от бяла пяна. А по време на нередките тук земетресения островите се разтърсват до самите си основи. Тогава се надигат огромни вълни, достигащи до такава височина, че заливат не само всички по-високи равнинни места, но изпълват и голяма част от долините.

Витрин и Петерсен се отказали от своето отшелничество и напуснали острова с руския кораб, като за кратко време предоставили Бонин на подивелите свини и на летящите мечки. Малко по-късно двама предприемчиви мъже, Ричард Миличамп от Девъншър в Англия и Матео Мозаро от Рагуза, заедно с един датчанин, двама американци, както и известен брой туземци от Сандвичевите острови (петима мъже и десет жени) основали там едно селище, което скоро се разширило и увеличило жителите си с моряци, избягали от корабите си. Тези хора започнали да садят сладки картофи, царевица, тикви, корени «таро», банани, ананаси и сума ти други плодове и то в такива количества, че успявали напълно да задоволят нуждите на корабите, които често хвърляли котва по онези места. Отглежданият от тях тютюн, също бил от изключително добро качество и нерядко достигал на височина пет-шест стъпки. По-късно тогава самостоятелно управляващото се селище си изработило дори и конституция. Властта била в ръцете на един управител и на двама съветници, които се избирали на всеки две години…

И така, именно към тази островна група се бяхме насочили, но все още не бяхме стигнали до нея, когато капитанът изненадващо смени курса с няколко румба в посока на югозапад — една мярка, която предизвика учудването ми.

— Кептън, да не би да искаш да минеш покрай островите Бонин? — попитах го аз.

Той пое дълбоко въздух толкова внимателно и предпазливо, сякаш беше куче пъдпъдъчар, тръгнало да търси печурки, а лицето му придоби твърде замислено изражение.

— Да мина покрай тях ли? Хмм, нямам такова намерение! Но все пак сигурно ще признаеш, че сега-засега ще е по-добре да се насочим малко по-настрани от сушата.

— Защо?

— Я помириши въздуха! Нищо ли не забелязваш?

Въпреки цялото си старание не успях да надуша нито миризмата на теменужки, нито какъвто и да било друг аромат, освен обичайния мирис на солена морска вода и затова отговорих отрицателно:

— Нищо не забелязвам.

— А да виждаш нещо?

Огледах хоризонта. На североизток изглеждаше така, сякаш точно там, където небето се сливаше с водата, то бе покрито с фина лъскава паяжина от кръстосващи се тънки лъчи, в чийто горен край се намираше малък светъл отвор, който в диаметър привидно не беше по-голям от една стъпка. Това видение бе тъй копринено меко, нежно и ефирно, като че светлия и ведър край на океана на самия хоризонт е бил докоснат от целувката на някоя морска сирена. Просто не можех да си представя, че тези тънки, едва забележими черти е възможно да са причината, накарала капитана толкова неочаквано да промени курса.

— Виждам само онези безобидни чертички на североизток.

— Безобидни ли? Е да, така може да говори само човек, който не е моряк, а бих казал, че е възможно така да мисли даже и някой опитен морски вълк, в случай че изобщо не е плавал по тези морета. Недей да имаш никакво доверие на това небе! Видът му много заблуждава. Скоро сам ще видиш какво ще последва.

— Буря ли?

— Буря? Ами! Нима искаш да сравниш мечка с мишка? Вярно, както веднъж ми обясниха и двете животни спадали към един и същ клас — на бозайниците, ала въпреки това не ми се вярва, че ще успееш да уловиш Баба Меца в миши капан. Така е и в този случай. И бурята и онова, което в най-скоро време трябва да очакваме, спадат към един и същ вид въздушни явления, но между една обикновена буря и тайфуна съществува същата разлика, както между мишката и мечката.

— Тайфун ли очакваш? — попитах го донякъде изплашен, но донякъде и доволен, че ми се удаваше случай да се запозная отблизо с това най-страшно въздушно явление.

— Да, тайфун. След десетина минути ще ни връхлети. Това ще е единайстият или дванайстият тайфун, който преживявам в тези води, тъй че много добре познавам този вид майски пролетен ветрец. За появяването му има най-различни признаци, но никой от тях не е тъй опасен, както ей онази дяволска мрежа на хоризонта. Казвам ти, Чарли, че само след пет минути паяжината ще забули цялото небе и ще се превърне в катраненочерна дебела облачна покривка. Но онзи светъл отвор ей там ще си остане, защото тайфунът трябва да си има някаква врата, през която да може да мине и да се втурне надолу. Това е тъй наречената ураганна дупка. Гледай час по-скоро да отидеш в каютата си и не се показвай, докато не те извикам или докато нашият добър «Вихър» отиде на дъното и завинаги остане там на котва!

— Това не ми се харесва особено, кептън! Не мога ли да остана на палубата?

— Мой дълг е при появата на опасност да сваля всеки пътник долу в каютата му и все пак за теб бих направил едно изключение, но те уверявам, че още първата или втората грамадна вълна ще те отнесе зад борда.

— Не ми се вярва. Не съм за пръв път в открито море, а ако наистина си толкова загрижен, тогава вземи едно дебело въже и ме завържи здраво за мачтата или пък нейде другаде!

— Добре, при това условие може, но ако мачтата бъде пометена в морето, с теб е свършено!

— Вероятно! Но в такъв случай и без друго от кораба едва ли ще остане нещо.

— Well! Щом като веднъж си си избрал мачтата, тогава ела! Сам ще те вържа на нея.

Той взе едно дебело въже и ме върза здраво. Междувременно на борда кипеше трескава дейност. Ветровите мачти и рейте бяха свалени, а всичко подвижно беше или завързано и здраво закрепено, или през люка бе занесено долу в трюма. И най-малкото платно беше скъсено, само горе бе оставено едно щормово ветрило, за да помага доколкото е възможно на руля. За ръкохватките на кормилото също бяха вързани въжета, които щяха да послужат в случай, че мускулната сила на ръцете не бе вече в състояние да овладее заливания от вълните рул. Най-накрая всички люкове и отвори, водещи към трюма, както и към другите долни помещения, бяха плътно затворени, за да не може в тях да проникне вода.

След приключването на цялата напрегната работа, точно след десет минути, както беше предсказал капитанът, тайфунът се развихри. Небето се покри с черни облаци, а вълните придобиха кажи-речи катранен и някак заплашителен цвят. Не че бяха станали по-бързи от преди, но всяка от тях бе заприличала на черна пантера или на настръхнал бизон с разрошена грива, спрял се за миг на мястото си, за да събере сили за внезапен скок или могъщ удар с рогата.

Ураганната дупка се беше разширила. Сега наподобяваше кръгъл прозорец, през който струеше някакъв фин червеникаво-жълт дим. Ето че по водната повърхност с леко шумолене премина слаб полъх на ветрец, а нейде отдалеч се разнесе някакъв звук, който наподобяваше звука от надуван с прекомерна сила тромбон.

— Внимавайте, момчета, идва! — разнесе се гласът на капитана. — Не стойте така, ами се дръжте за неподвижния такелаж!

Екливите звуци от тромбона се приближаваха все повече и повече и… ето че изведнъж видяхме как се надигна една черна, висока, почти отвесна стена от водни маси, а зад нея вилнееше ураганът, който я беше издигнал и гонеше пред себе си. В следващите мигове дори и залп от цяла батарея оръдия на фирмата «Круп» нямаше да може да се чуе. Огромната вълна ни настигна, връхлетя ни и ни погреба под водните си маси, тежащи много, много тонове.

«Дръж се, мой добър „Вихър“, дръж се!» — помислих си аз и като че ли храбрият кораб се вслуша в желанието ми. От черната ревяща и кипяща бездна той надигна силно потопения си нос. Но в тези един-два мига океанът напълно беше променил своя лик. Великански вълни се надигаха и търкаляха от всички страни към нас, и достигнали височината на къща, с все сила се стоварваха върху палубата. Но веднага щом преминеха водите на едната вълна над главата ми и ето, че вече срещу мен зейваше страшната паст на следващата, и едва ми оставаше време да си поема дъх. Това бе такъв рев и вой, такова плискане и гъргорене, клокочене и пенене, свирене и съскане, такива стонове, пукот, трополене и тътен навсякъде около мен, под мен, над мен, а и в… мен, защото имах чувството, че ужасният тайфун вилнееше и в самия мен, в моите кости, мускули, жили и изобщо във всяка фибра на тялото ми.

Капитанът се беше хванал здраво за едно от свободните въжета и в ръката си държеше рупора. Само неговият остър, силен, ехтящ звук успяваше да се чуе сред страхотния, хаотичен шум на разбеснелите се около нас стихии. Хората разбираха заповедите му и въпреки нечовешкото напрежение на силите, което се изискваше от тях, бързо ги изпълняваха. Една шепа храбри и доблестни моряци се хвърляше от едно към друго застрашено място и точно в такива мигове човек би трябвало да наблюдава тези силни презиращи смъртта мъже, за да може да разбере каква стойност има всеки един от тях. Трима души бяха застанали при руля и въпреки че напрягаха всички сили, не успяха да го овладеят с голи ръце. Видяха се принудени да си послужат с въжетата.

Вълните бяха толкова огромни и тежки, че страшната сила, с която се стоварваха върху кораба, заплашваше да го смаже. Високи вълни непрекъснато ни заливаха и главната мачта, на която бях вързан, се огъваше като върбова пръчка. Ураганната дупка се беше затворила и ние бяхме обгърнати от истинска нощ, в чийто мрак призрачно проблясваше искрящата пяна, покрила гребените на вълните. Ураганът бесня два, три, четири часа. Никога до този момент не се бях чувствал толкова безпомощен нито пред най-страшния прериен пожар, нито пред най-опасния звяр на дивата пустош, нито пред което и да било друго ужасно природно явление. Сега обаче бях пронизан от ясното съзнание за човешкото безсилие, което ни кара да се хвърляме в прахта пред нозете на Всемогъщия. Спомних си за онази буря в Генисаретското езеро, както и за вика за помощ на отчаялия се ученик на Христа:

«Господи, помогни ни, загиваме!». Колкото здраво и добре да е построен един кораб, колкото и смело сърце да бие в гърдите на опитния капитан, колкото храбро и доблестно екипажът да изпълнява своя дълг, все пак всеки миг е възможно корабът заедно с всичко живо на борда да отиде на дъното. И после…

«На пуст далечен бряг е запокитен

разкъсаният кораб. Ден след ден

дълбоко скрит под щурма на вълните

ще спи товарът му, на пясъците в плен.

И гавра зла е щастието прежно

за хората, познали гибелта —

погребан свят, погубени надежди

от бурята, разбунила нощта.»

Стиховете са преведени от Славчо Донков и Веселин Радков. Б. р.

Никога през живота си не бях виждал и преживявал толкова разбесняла се природна стихия и всеки миг очаквах да бъда откъснат от мачтата и останал без опора, да бъда запокитен във врящия и кипящ океан. Около борда не съществуваше вече никакъв релинг. Той беше изпотрошен и отнесен от предметите, които яростно бушуващият тайфун беше изтръгнал от местата им и запратил във вълните. И изведнъж за около минута се възцари пълна тишина, по време на която можех да чуя припрените удари на собствения си пулс.

— Внимавайте, момчета! Сега ще ни връхлети с двойна сила! Едва-що капитанът бе изрекъл тези думи, когато проблесна ослепителна светкавица и последва такъв гръм, че океанът потрепери и земята сякаш щеше да се разцепи и после тайфунът така се вряза във водата, че вълните прехвърлиха върховете на мачтите ни. Бяхме грабнати от силен водовъртеж и корабът се завъртя около собствената си ос — разнесе се всеобщ вик на смъртен ужас, последван от страхотно пращене, пукот и тътен. След това ураганът замря тъй внезапно, както млъкват музикалните инструменти по знак на капелмайстора. Чуваше се само разбиването на вълните в корпуса на нашия кораб.

— Фокът падна зад борда! — изкрещя капитанът с гръмовен глас. — Отрежете въжетата, бързо, режете, режете, за Бога!

Всички моряци се въоръжиха със секири. Корабът се наклони към десния борд. Последваха мощни глухи удари. Вълните шумяха и кипяха. Корабът се клатушкаше и заравяше носа си дълбоко във водата, докато една след друга огромните вълни се стоварваха върху палубата, погребвайки ни под тежките си водни маси. .

— По-бързо, по-бързо, момчета, иначе ще потънем! — крещеше Търнърстик.

— Ахой, кептън! — извика боцманът. — И шпритът падна от носа и е увиснал на фока!

— Сечете, отсечете и него! — гласеше отговорът. В същото време, държейки се ту за един, ту за друг предмет, капитанът мина покрай мен и се отправи към носа, за да се убеди сам какво е положението на нещата. Отново проехтяха удари, а после отпред нависоко плисна вода и пяна и носът на кораба се вдигна.

— Ахой, кормчия, добро ли е положението на кърмата?

— Ай, ай, сър!

— Well! Вдигнете малко платната с един риф, момчета! Ще ни е необходимо, защото тайфунът вече отмина.

После той се върна при мен.

— А-а, Чарли, още ли си жив?

— Малко!

— Значи не съвсем, а? Вярвам ти. Сигурно си нагълтал доста солена вода, а това не е работа за всеки. Искаш ли да те развържа?

— Мисля, че да, сър. Тайфунът наистина ли отмина?

— Естествено. Той винаги се появява внезапно и също тъй бързо се сбогува. Ама ни тегли много здрав ритник! Океанът ще е силно развълнуван още няколко часа. фокът, шпритът и кливерът отидоха по дяволите, но ако дъното ни е все още здраво, ще благодаря на Бога, че се отървахме с толкова малко.

Той ме развърза и трябваше да положа големи усилия да се задържа на краката си при това силно разбунено море, чиито вълни намаляваха и се успокояваха все повече и повече. Облачността се разкъса на няколко места. Отново настана светъл ден и най-сетне първите слънчеви лъчи пак си пробиха път.

Палубата представляваше ужасна гледка, но в момента това не ме интересуваше. Побързах да сляза с капитана долу в трюма, за да видим какво е положението. Там цареше наистина страхотно безредие. Бурета, бали, пакети и сандъци се търкаляха наоколо в див безпорядък. Едва след доста време с цената на големи усилия успяхме да си проправим път сред този хаос. Но едва се бяхме справили с тази трудна задача, когато вървящият пред мен капитан се обърна, избута ме настрана и се завтече обратно нагоре към палубата.

— Кептън, какво има?

— Вода в трюма! Имаме голяма и опасна пробойна!

Той се изкачи горе на палубата, за да заповяда на хората си да се заловят с помпите, а аз положих усилия възможно най-бързо да оправя маркучите. Само след две-три минути започна изпомпването на водата, докато корабният дърводелец се зае да открие пробойната и да я запуши. Това бе твърде тежка работа, но бе свършена поне дотолкова успешно, че поне в момента да се чувстваме в безопасност.

Другите се занимаваха с почистването на палубата от какви ли не отломки и изпокъсани въжета. После поставиха временен ширит и на остатъка от фока вързаха и издигнаха импровизирана мачта. Доколкото бе възможно възстановиха и релинга, а след това капитанът накара кормчията да промени курса право на север.

— Така все ще се доберем до Порт Лойд — каза той.

— Кога ще стигнем там?

— Вече установих местоположението ни — отвърна той. — Тайфунът ни е въртял в кръг. Трябва да знаеш, Чарли, че подобна хала няма нищо общо с една почтена буря, която духа от една и съща посока, както си мислят някои моряци и учени, а най-често бушува на сравнително малка площ със строго определени граници като по едно и също време връхлита от всички страни. Напълно е възможно, докато сме се намирали сред тайфуна, само на няколко мили от нас да е преминал някой друг кораб, подгонен от лек вятър, а екипажът му най-много да се е поучудил на вълнението, което по необясним начин се е появило около неговия нос. И тъй, ураганът ни е въртял кажи-речи в кръг и въпреки лошото състояние на платната и такелажа ни можем още днес преди падането на нощта да стигнем до Порт Лойд.

— Това е чудесно, макар че по време на тайфуна близостта на островите Бонин е представлявала за нас много голяма опасност.

— Именно по тази причина промених курса, но сега се радвам, че не сме се отдалечили кой знае колко много. Пробойната е запушена само временно, мачтите ни отидоха по дяволите и като се има предвид какво е положението долу в трюма, е напълно възможно да ни се наложи да останем известно време в Порт Лойд, за да направим кораба отново годен за далечно плаване. Щастлив съм, че сам съм си господар и за подобни неща си нося отговорността единствено пред самия себе си! Но, Чарли, на теб сигурно ще ти доскучае, а?

— Не мисля така, мастър Търнърстик.

— О, така е! Там няма нито концерти и театри, нито вестници и библиотеки, каквито неща обичаш като драскач на книги. А там няма да имаме и развлеченията на Нимрод, [28] защото не се срещат нито диви говеда, нито леопарди, нито…

(Моите най-дълбоки почитания на горната бележка, но това е по-скоро библейски ловец, отколкото легендарен. Б. на Виктор от http://bezmonitor.com)

— Но се срещат колкото щеш диви кози и подивели прасета, костенурки и водни птици, кептън.

— Наистина ли?

— Естествено, щом ти казвам!

— Ура, чудесно! Тогава ще ударя няколко дузини кози, няколко десетки прасета, петдесет-шейсет костенурки, както и неколкостотин пингвина.

Засмях се.

— Наистина ли имаш намерение по тези географски ширини да стреляш по пингвини?

— Защо не, щом ги има? Тези същества са много тлъсти и толкова глупави, че човек може всичките да ги изтрепе с тояга, преди да успеят да проумеят, че животът им е в опасност.

Трябва да спомена, че добрият, достопочтен мастър фрик Търнърстик беше страхотен ловец. Не се страхуваше нито от хора, нито от каквото и да било диво животно. Само че страдаше от една твърде смущаваща особеност — вярно, юмручните му удари попадаха там, където бяха насочени, ала ако се прицелеше с пушката си на североизток, куршумите му винаги някак си извиваха и отлитаха на югозапад. Изглежда любимото му занимание беше ловът на пингвини, при който се използват тояги вместо пушки и ето защо съжалявах, че островите Бонин не бяха проявили необходимото разбиране да се попреместят малко по-близо към южния полюс.

Привечер видяхме точно пред нас да изплува островът Пийл, най-южния от трите големи острова на групата Бонин, където се намира и главното пристанище, а след половин час хвърлихме котва в Порт Лойд. Тук морето беше спокойно и както узнахме по-късно, хората не бяха забелязали и следа от ужасния тайфун. Изглежда капитанът имаше право с твърдението си, че често подобен ураган остава ограничен в строго определени граници.

Тук липсваха обичайните по други места формалности при акостирането. Приближихме се възможно повече до брега и хвърлихме котва. Тъй като нямаше други кораби, издигнахме само звездния флаг [29] и дадохме един оръдеен изстрел, за да известим както пристигането си, така и националната принадлежност на кораба.

По време на тайфуна бяхме загубили две лодки. Капитанът се отправи към сушата с една малка йола и, естествено, аз го придружих. Заселниците ни посрещнаха много сърдечно и ние имахме удоволствието на твърда земя да получим току-що приготвена великолепна вечеря. Докато се хранехме, Търнърстик не можа да се сдържи и зададе следния много важен и необходим въпрос:

— Джентълмени, я ми кажете какво е положението тук с лова?

— Много добро — гласеше утешителният отговор.

— Какъв дивеч се среща наоколо? Пингвини?

— Не.

— Тюлени?

— Не.

— Морски лъвове?

— Също не.

Изглежда добрият капитан наистина се увличаше по лова с тояги. За съжаление си беше направил сметката без… дивеча, но продължи да пита:

— А какво се намира иначе?

— Свини, кози, костенурки, водни птици и летящи мечки.

— Бре да се не види! Вярно ли е? Никога досега не съм чувал, че и мечките пърхат наоколо из въздуха. Или този вид добичета са по-други същества от онези, които обикновено сме свикнали да наричаме мечки? Известни са ми само белите мечки, сивите, кафявите и черните, знам я и миещата мечка. Казвай, Чарли! Нали ти си естествоизпитателят в това изследователско пътешествие с нашия прочут «Вихър»!

— Pteropus ursinus — отвърнах аз с много важна физиономия.

— Perotus purgilus? Какви са тези думи? Я говори като хората!

— Well, тогава ще ти кажа «прилеп», ако тази дума разбираш по-добре.

— Прилеп ли? Хмм, ама че шегаджии, от прилепа да правят мечка! Ами колко голямо е това великанско животно?

— Дълго е двайсет-двайсет и пет сантиметра, а с разперени крила стига на ширина около три стъпки. Предпочита да живее по палмите с ветрилообразни корони и е едно от малкото животни от този вид, които спят през нощта, а тръгват да търсят прехраната си по време на най-светлите обедни часове.

— Тъй като и аз имам същите навици, значи също спадам към тези «Peroques purgatus», или както там нарече преди малко онази пасмина. Понеже не ми се иска да им причинявам никакво зло, ще се задоволя с другите видове: кози, свини и костенурки. Но да застреляш някаква си коза не е никакво геройство, нали, Чарли?.

— Хмм, чак геройство че не е, не е, обаче често е твърде опасно. Я си помисли за дивите кози! А тукашните кози също са диви и планините са много стръмни и трудно проходими.

— Не обичам катеренето, защото винаги се преобръщам или през десния, или през левия борд. Изкача ли се нагоре на трийсет сажена после сигурно ще се изпързалям надолу на не по-малко от петдесет сажена. Ами как стои въпросът с костенурките? Тук може ли човек да си приготви «мок-търтъл» супа?

— Едва ли, кептън — усмихнах се аз.

— Защо? Не ми ли каза, че тук имало колкото щеш костенурки?

— Така е и именно заради това можеш да си свариш истинска «търтъл» супа, а не някаква си «мок-търтъл».

— Само дяволът може да го разбере! Я ми обясни всичко малко по-ясно!

— Обикновено «мок-търтъл» се употребява неправилно. Супата «търтъл» е истинската супа от костенурка, докато «мок-търтъл» означава фалшива, неистинска супа от костенурка, т. е. имитация.

— Well, Чарли, ще ти издам свидетелство, че си много голям учен както по естествознание, тъй и по супите. Де да можехме още днес да уловим някоя истинска «търтъл»!

Един от заселниците, някогашен обитател на Маркизките острови, веднага изяви готовност да ни заведе до едно място, където можело да намерим от тези животни. Лунната светлина бе доста силна, вечерта действително заслужаваше да се нарече райска и ние тръгнахме подир нашия човек по един път, който се виеше през великолепна палмова гора и водеше към малък и усамотен залив.

Там имаше гъсталаци от таитянска таманус, [30] катапи [31] и смокинови дръвчета, пред които се простираше широка, ослепително бяла пясъчна ивица, спускаща се към водата под съвсем малък наклон. Веднага, щом излязохме измежду черниците, ние зърнахме две костенурки, които бавно пълзяха от морето към нас. Бяхме се снабдили с по една тояга и скоро ги обърнахме по гръб, а в това положение те изцяло ни бяха в ръцете. Тази работа съвсем не беше лека, защото по-голямото животно като нищо надхвърляше сто и петдесет килограма, а пък по-малкото не беше кой знае колко по-леко.

— Ами сега? — попита фрик Търнърстик. Островитянинът, който горе-долу говореше английски, каза:

— Оставете ги да лежат тук до утре сутринта. Те не могат да избягат и ще изпратите хора да ги вземат.

— Нямам такова намерение! — отвърна капитанът, който въпреки че правеше впечатление на суров и грубоват човек, имаше всъщност твърде жалостиво сърце. — През нощта тези клети животни ще изживеят такъв смъртен страх, какъвто дори и на тях не пожелавам. Чарли, жалко, че не си носиш пушката, иначе можеше да им изпратиш по някой куршум!

— Щеше да е голяма храброст от моя страна — обадих се аз. — Та няма ли някой един нож?

Заселникът извади своя нож и с два енергични удара отсече главите на костенурките.

— Сега ще ги занесем у дома! — разпореди се капитанът. Той хвана по-голямата от тях и действително успя да я повдигне, ала само след една крачка я хвърли на пясъка.

— Кълна се във всички мачти и стенги, че това чудовище тежи колкото нашата котва! Наистина сме принудени да ги оставим тук!

Но изглежда островитянинът беше на друго мнение. Той отряза няколко дебели пръчки от смокиновите дървета, свърза ги с вейки от увивни растения и по този начин направи нещо като шейна, върху която отърколихме тежките животни. После и тримата се впрегнахме пред нея и така завлякохме плячката си до поселището. Там се заловихме да я прехвърляме в нашата йола. Но ето че светлината на една от факлите падна върху гърба на по-голямото животно.

— Стоп! — нареди капитанът. — Какво е това? Тази «търтъл» супа вече си носи на гърба и чинията!

Наведох се и накарах да ми светят. Действително че върху здравата броня на животното се виждаше някаква яйцеподобна плочка, чиито краища бяха извити нагоре от естествения растеж на костенурката и в следствие на това бе придобила формата на малък яйцевиден супник.

— А тук има и някакъв надпис — обади се Търнърстик. — Но кой ли ще ти разчете тези драсканици? Туй не е нито английски, нито някакъв друг нормален език. Чарли, я си поблъскай главата!

Плочката беше направена от онзи вид бронз, който никога не се поврежда от водата и се изработва единствено в Китай и Япония. Опитах се да разчета надписа. Той се състоеше от две японски имена, поставени едно под друго.

— Сен-то и Тзифоуризима.

— Какво е това, Чарли?

— Тзифоуризима е остров, който се числи към самата Япония. Понякога така наричат и цялата островна група Оки, състояща се от седемдесет и седем острова и островчета.

— Ужасно, как може човек да има толкова свободно време да запомня подобни неща!

— Сен-то е сто и двайстият даири на Япония. Ако не се лъжа е управлявал от 1780 до 1817 година.

— И какво общо има този тип с моята «мок»… исках да кажа с моята «търтъл» супа?

— Костенурките имат много дълъг живот, чиято продължителност хората са се опитвали да установят като на някои заловени животни поставят някакъв знак и после ги пускат на свобода. Изглежда те предприемат учудващо редовни странствания до едни и същи места. Несъмнено, тази костенурка е била уловена някога си на Тзифоуризима и за да обозначат някак си, макар и приблизително времето, са изписали на гърба й името на тогава властващия даири. И така, сам можеш да изчислиш горе-долу възрастта й.

— Нямам такова намерение, защото лесно мога да стигна до твърде неапетитния извод, че съм уловил някоя седемдесетгодишна «търтъл» супа, а ти, Чарли, сигурно ще признаеш, че това не ни дава повод за особено радостни очаквания. Хвърлете я в лодката! Ще бъде сготвена и изядена и ако някога се срещна с този тъй наречен Дайрио или Домино, ще му върна неговия чифиримилигикски супник!

— Сър, няма ли да е по-добре, ако пожелаеш да ми оставиш плочката на мен? Толкова ми се иска да я занеса у дома и да я запазя като спомен!

— Като спомен ли? Ама че чудак! И спомен за кого? За онзи Диарии или за костенурката?

— И за двамата.

— Ами вземай я тогава! Нямам нищо против да получиш и цялата черупка заедно с Диарии, защото се интересувам само от супата.

Втора глава

Един много успешен лов на диви кози

На сутринта си имахме страшно много работа с нашия доблестен и храбър «Вихър». Пробойната можеше да се поправи напълно само от външната страна на кораба и тъй като на остров Пийл и дума не можеше да става за някакъв док, се налагаше да вършим работата с гмуркане. По-голямата част от нея се падна на мен, понеже никой от екипажа не можеше да издържа достатъчно дълго под вода. Почти невероятен факт е, че повечето моряци, с изключение на онези, които завършват морско училище, са лоши плувци. По света се срещат стотици матроси, които се чувстват в пълна безопасност на някой стар, полуразбит, тримачтов кораб, а не искат и да чуят за едно чудесно пътуване с лодка.

По обяд, след като с апетит си хапнахме нашата «търтъл» супа, бях награден от капитана за усиления си труд с едно много приятно предложение.

— Чарли, какво ще кажеш, дали месото на тези диви кози ще е лесно смилаемо?

— Несъмнено.

— Тогава вземай пушката си и тръгвай с мен! Ще отидем за такова месо.

— Готов съм, но ти предлагам да ловуваме не тук, а ей насреща на остров Стейпълтън.

— Защо?

— Снощи разпитах и ми казаха, че там можело да се намери повече и по-хубав дивеч.

— Well, тогава ще се прехвърлим там с лодката!

— Ще вземем ли още някой с нас?

— Няма нужда. Какво ли разбират тези обесници от лов? Само ще ни прогонят дивеча. Хайде, ела в йолата!

Веднъж бях чел някъде, че островът Стейпълтън е много скалист, а от странстванията си из Алпите знаех колко полезни могат да бъдат при изкачването на стръмни скали едно дълго въже и планинарска тояга. Във всички случаи моето ласо беше по-добро от всякакво друго въже. Измъкнах го от багажа си, а после намерих и един здрав бамбуков прът, който с помощта на корабния ковач бързо превърнах в хубава тояга за катерачи — отгоре бе закован един стар пикел, а отдолу забихме железен шип. Когато се появих с тази странна екипировка, мастър фрик учудено ме зяпна и попита:

— Чарли, що за детинщини са това, а? Виж го ти него, тръгнал да стреля по кози с бамбукова пръчка и кожен ремък!

— Pshaw! Аз съм алпийски ловец, сър! — гордо му отговорих.

— Алпийски… я не ставай смешен и изхвърли тези боклуци в морето!

— Да поизчакаме с изхвърлянето!

Качих се пръв в йолата, а той ме последва. После взехме веслата. Вярно, трябваше да гребем цели четири часа, но морето беше спокойно, а вятърът — попътен. Минахме покрай различни много живописно оформени скали западно от островите Пийл и Бъкланд, като постоянно държахме курс право на север и така най-сетне стигнахме до остров Стейпълтън. Навлязохме в един тесен залив, който се врязваше дълбоко между стръмните скали, устремили се високо към небето. Цялото лице на капитана засия, когато посочи нагоре с ръка и каза:

— Чарли, погледни! След всеки изстрел ще падат поне по две!

И действително видях, че планинските върхове и площадките на скалите буквално бяха покрити с диви кози. Тук сигурно щеше да падне много богат лов. Слязохме на сушата и изтеглихме йолата нагоре по брега дотам, където нямаше да може да я достигне приливът, който впрочем, по онези места не се изкачва повече от три стъпки. После поехме напред като се закатерихме по стръмните скалисти височини.

Със своите зъбери, остри върхове и хребети, както и със стръмните каменни бастиони пейзажът съвсем приличаше на алпийски. Бамбуковата тояга ми служеше отлично, докато пъшкащият зад мен капитан често бе принуден да пълзи на четири крака, за да преодолее големите трудности при изкачването. Най-сетне, силно запъхтян, той се спря и едва продума:

— Чарли, спри! Да не би да искаш да се изкатериш до луната? Я погледни онази долина отсреща! Направо гъмжи от кози. Прехвърлим ли се в нея, ще можем с четири изстрела да убием поне двайсетина парчета.

— Тъкмо там се каня да отида я!

Той ме погледна с отворена уста и неизказано учудена физиономия.

— Там… от… среща ли? Слушай, Чарли, един от двама ни е луд, но най-откровено ще ти призная, че моят акъл и сетивата ми плават по верния курс. Искал човекът да се отправи наляво, а е опънал платна право надясно!

Не успях да се сдържа и се разсмях.

— Кептън, я ми кажи какво ще правиш наляво?

— Че какво друго, освен да стрелям по козите!

— Well! Ами тогава опитай де! Ще ти платя по десет долара за всяка, която ти позволи да я застреляш.

— Да не би да искаш да кажеш, че не умея да стрелям?

— Не, но искам да кажа, че вятърът духа в посока от теб право към тях.

— Вятърът ли? Чарли, не ми се сърди, ама възможностите ти на природоизпитател и на специалист по супите се изчерпват дотук. Че какво ли разбира една коза от ветрове? Можеш да бъдеш сигурен, че няма да се катеря по тази скалиста стена пред мен. Прави каквото искаш, но не ми се ще да се върна на борда със счупен врат.

След тези думи той наистина се насочи наляво и, сумтейки и пуфтейки, с тежка крачка се отдалечи. Трябваше да побързам, ако не исках да ми провали целия лов. Впрочем, ако не се надявах да се възползвам от поведението му, аз изобщо нямаше да го пусна да поеме сам в споменатата посока.

Чевръсто се закатерих нагоре и скоро се добрах до хребета, зад който скалите се спускаха много стръмно към една странична клисура. Подпирайки се на бамбуковата тояга, започнах да се спускам или по-скоро да се пързалям надолу, а после като свърнах наляво, продължих до мястото, където клисурата излизаше на широката долина, към която се беше отправил моят добър приятел фрик Търнърстик. Щом стигнах там, аз се скрих зад една скала и зачаках с карабината «Хенри» в ръка.

Търпеливостта ми не бе поставена кой знае колко дълго на изпитание, защото само след няколко минути в луд бяг се появиха всички онези кози, които храбрият капитан се беше заканил да убие по две с един изстрел. Недалеч пред мен голямата долина правеше завой. Нямаше как животните да ме забележат преждевременно, така че налетяха право на куршумите ми. Два, три, пет, шест изстрела и след това те вече отминаха, но шест от тях останаха да лежат на земята. Тъкмо се канех да се покажа иззад скалата, когато дочух някакво силно пъхтене и сумтене. Нещо се приближаваше, пуфтейки като локомотив. Беше капитанът, който най-сетне се спря пред убитите кози.

— Хиляди ярета и пръчове! Какво е това? Кой ли ги е убил? — възкликна той.

Пристъпих напред и сърдечно се разсмях.

— Аз, ако нямаш нищо против, сър!

— Ти ли, Чарли? Ти? Че как се появи тук?

От смайване добрият фрик бе така зяпнал с уста, сякаш се канеше да излапа наведнъж всичките свои «хиляди ярета и пръчове».

— Спуснах се ей отгоре от онази почти отвесна скала. Обещах ти за всяка застреляна от теб коза по десет долара. Колко трябва да ти платя?

Лицето му придоби смутено и навъсено изражение.

— Е да, Чарли, но тези добичета хукнаха, че се не видяха преди още да бях вдигнал пиратския флаг. Тогава опънах всичките си платна и се понесох подир тях така, че дробовете ми още фучат като вчерашния тайфун. Е, как тогава можех да хвърля котва, да си поема дъх, да сваля пушката си от гърба, да се прицеля, че и да улуча? От един моряк не бива да искаш шесткратно по-голямо постижение от онова, което е по силите на другите.

— Че кога съм искал да застреляш трийсет и шест кози?

— Трийсет и шест ли? Как пък ти хрумна това число?

— Ей там лежат моите шест кози. «Шесткратно» повече каза самият ти, а шест пъти по шест прави точно трийсет и шест.

— Хмм, сметката ти е вярна — изръмжа той, като погледна първо към пушката си, а после и към моите кози. — Слушай, Чарли, наистина ли тези зверове разбират нещо от вятъра?

— Естествено. Те имат отлично обоняние и освен това навярно са те и чули и видели, защото си достатъчно едър и широкоплещест, а пъшкането ти дочух дори и аз още от стотина метра.

— Слушай, Чарли, да не би да искаш заради някаква си коза да се задуша? Който не може да понася пъшкането ми, нека… нека…

Той се ядоса, че започна мисълта си с подчинено изречение, без да може да скалъпи главното. Аз се засмях най-сърдечно и като му подадох ръка, казах:

— Я недей се измъчва, сър! Ето тук разполагаме с шест тлъсти животни, а за днес повече не са ни нужни.

— Тъй ли мислиш? — той впери в мен святкащите си от гняв очи. — Ами какво ще кажат хората на кораба? Мастър Чарли застрелял всичките шест кози, а капитанът нито една! Нека веднага ме прекарат под кила на кораба, ако си тръгна оттук преди също да съм застрелял моите шест парчета, чуваш ли? Шест, най-малко шест! Сега знам, че тези животни могат да ме усетят по вятъра и ще се съобразявам с това. Тръгваш ли с мен, или оставаш тук?

— Естествено, че ще дойда с теб, но ще те помоля малко да почакаш.

— Защо? Нямам никакво време, иначе тези добичета ще се отдалечават все повече и повече и до края на живота си няма да успея да ги догоня.

Пак не можах да сдържа смеха си.

— Ти наистина ли мислиш, че ще настигнеш тези кози? Я ми помогни да покрием шестте убити животни с клони и да ги затиснем с камъни, а после ще намерим някое място, откъдето ще имаш възможност да стреляш по друго стадо!

По описания вече начин на първо време се погрижихме за сигурността на плячката си и после се отправихме към една друга височина, откъдето можехме да огледаме целия терен, който щеше да се открие под нас. И този път се стори на капитана много тежък. Като не преставаше да стене и пъшка, той ми каза:

— Чарли, спри! Опънал съм платна и се нося ту насам, ту натам, но въпреки всичко бавно напредвам. Я ми дай твоята бамбукова тояга!

— Не трябваше ли да я изхвърля в морето?

— Да не би да съм се скитал по всички географски ширини като теб, Чарли, за да опознавам страни и хора, а? Откъде тогава мога да знам как трябва да се направи всичко на този свят? Много добре знам как се вкарва на буксир тримачтов кораб в пристанище, но по какъв начин един морски капитан трябва да се оправя сред тези идиотски скали, виж, това все още не съм го научил. И тъй, всички хора на палубата и плаването продължава!

Оттук нататък с помощта на бамбуковата тояга изкачването му вървеше по-лесно и по-бързо. Добрахме се догоре и в долината от другата страна на хребета забелязахме голямо стадо, което спокойно пасеше. Както и преди капитанът понечи да тръгне право към животните. Задържах го.

— Чакай, мистър Търнърстик, по този начин пак ще ги прогониш! Спусни се ей оттук надясно. Там пътят ти е много лесен. Застани долу ей под онова дърво и ме чакай! Аз ще сляза там отляво и ще подгоня козите към теб.

— Well, тъй ми харесва. Хайде, побързай да стигнеш долу! След пет минути трябва да съм ударил шест парчета.

— Само с два куршума ли?

— Pshaw! С всеки изстрел ще повалям по три.

— Трудна работа! Не искаш ли по-добре да вземеш моята карабина «Хенри»? Отново я заредих и сега в нея има двайсет и пет патрона. Можеш да стреляш без да зареждаш.

— Страшно удобно е! Дай я и ми покажи как се борави с такова чудо!

Обясних му как да си служи с карабината. После, след като ми връчи любителската си пушка, той забърза надолу. Наистина бе много забавно да се гледа как, подпирайки се на бамбуковия прът, широкоплещестата му фигура се клатушкаше надолу, с типичната моряшка походка.

Озовах се долу доста преди него. Щом видях, че стигна до дървото, започнах да се промъквам към животните и на около осемдесет-деветдесет крачки от тях натиснах спусъка два пъти. Още при първия изстрел една коза падна на земята, но тъй като не познавах пушката достатъчно добре, вторият не беше дотам сполучлив. Животното направи скок встрани и побягна нагоре по височината, от която се бяхме спуснали.

Останалите диви кози се втурнаха право към моя храбър Фрик Търнърстик. Той им позволи да се приближат на около четирийсет крачки от него. Едва тогава се показа иззад дървото и вдигна карабината. Но за мое най-голямо учудване той не стреля. Докато тичах зад козите, гонейки ги към него, капитанът започна да ми прави какви ли не физиономии и жестикулации, нетърпеливо тропаше с крака, държеше пушката готова за стрелба, но не натискаше спусъка. Козите префучаха покрай него, той се обърна, прицели се и… силно възбуден взе с дясната си ръка припряно да оправя нещо по карабината.

Междувременно животните избягаха, а аз стигнах до него.

— Защо не стреля, сър? — попитах го учудено. Търнърстик се извърна към мен. Иначе толкова добродушното му лице беше станало тъмночервено от ярост, а гласът му прогърмя:

— Какво трябвало да направя? Да стрелям ли? Че как? Теб ли да застрелям? Засрами се, Чарли, че едно такова животно е по-съобразително от теб! Тези благородни кози бяха тъй разумни да опънат платна точно срещу дулото ми, а ти бе тъй неразумен да търчиш зад тях. И на всичкото отгоре този човек очаква от мен да съм натиснел спусъка! Ами ако те бях застрелял, а?

— Да ме застреляш, мен? — попитах аз, смаян от неговия упрек. — Та това е съвсем невъзможно, понеже бях поне на двеста и петдесет крачки зад животните.

— Няма значение. Позволи ми да разбирам по-добре от тези неща! Аз съм човек на години, събрал голям житейски опит, а ти си още млад. Нека за пример да ти разкажа една случка: мастър Корнпъш, когото не мога да понасям, идва при мен и ми наприказва такива неща, които ме вбесяват. Сграбчвам го и го блъсвам така, че да падне по горните стъпала и да се спре на междинната площадка, или по-точно казано, искам да го изхвърля надолу по стъпалата до площадката, обаче той е толкова несръчен, че пада и по следващите стъпала и така чак до долу и аз трябваше да платя куп пари като глоба. Това ми се случи с онзи нещастник мастър Корнпъш. Защо да не може историята да се повтори и с куршума? Искам да улуча само козите, ала куршумът си е наумил да стигне до теб. Прелита над животните и попада в твоята глава. Е, ами после, а? И още ме питаш, защо не съм стрелял, вместо да ми благодариш, че запазих присъствие на духа и ти спасих живота! Чарли, не съм очаквал подобно нещо от теб!

Признавам, че бях съвсем слисан от този упрек, който ми бе направен напълно сериозно, а капитанът явно беше и дълбоко убеден, че е прав. Тъй като не ми се искаше още повече да разпалвам гнева му, аз само го попитах:

— Ами защо не стреля по козите, когато те отминаха?

— Че можех ли, след като твоята карабина не пожела да гръмне нито веднъж? Дърпах, теглих, натисках, блъсках и удрях с все сила — pshaw, не щеше и не щеше да стреля! Ето ти пушкалото! Ако някой път пак тръгна на лов за кози, ще си взема някой комин. За него поне ще съм сигурен, че ще бълва искри и дим. И сега откъде ще ги намеря моите шест кози, а?

— Хмм, да, жалко — засмях се аз, — шест кози с два изстрела!

— Чарли, не ме вбесявай! Дай ми моята пушка! Застреля ли нещо с нея?

— Да, две животни. Едното е мъртво, а другото хукна ей там нагоре. Ранено е и силно кърви.

— Нима е чудно? — гневно попита той. — Щом е ранено и се катери по такава стръмнина, клетото животно сигурно ще кърви силно.

Неговата логика отново ме разсмя, но това толкова го ядоса, че просто грабна пушката си от ръката ми и извика:

— Чарли, ти си истински варварин и съвсем безчувствен човек! Не желая да си имам повече работа с теб. Плавай от Порт Лойд до Кантон с когото си искаш, но само не и с мен!

Той захвърли бамбуковата тояга пред краката ми и си тръгна със страшно намръщена физиономия. Оставих го да си върви, защото много добре знаех, че пак ще се върне. Вдигнах планинарския си бастун от земята и започнах да се изкачвам по следите на ранената коза. Непосредствено зад височината, която ми предстоеше да изкатеря, трябваше да се намира морето. Бях го установил още от отсрещния склон на долината. Следите от копитата на животното, както и кръвта, се забелязваха съвсем ясно и водеха към тесен хребет, чиято отвъдна страна, изглежда, се спускаше отвесно към морето. Съвсем близо до ръба на пропастта лежеше козата. Тя беше тежко ранена и когато ме видя, се опита да стане. С един точен изстрел сложих край на мъките й.

Веднага след като отзвуча гърмежът, ми се стори, че нейде отдолу се разнесе вик. Легнах по корем и подавайки глава извън острия ръб на скалата, погледнах в пропастта. Както и бях предполагал каменната стена се спускаше отвесно надолу и образуваше, тъй да се каже, половин котловина, която в задния си край не беше по-широка от трийсетина стъпки, а отпред, където вълните миеха брега, тя постепенно се разширяваше като отвсякъде изглеждаше толкова изолирана и недостъпна, че с изключение на някоя и друга птица, в нея едва ли бе стъпвало друго живо същество. Отгоре едва ли можеше да се спусне човек или животно, а откъм водата достъпът до нея бе препречен от остри коралови рифове, в които се разбиваха високите вълни. И въпреки всичко долу стоеше един човек, който ме беше забелязал и с различни знаци ми даваше да разбера, че се намира в отчаяно положение.

Можех доста ясно да доловя гласа му, обаче думите му не се разбираха. Неговото облекло ми подсказа, че е китаец. Как ли беше попаднал на остров Стейпълтън и как ли се беше озовал в този непристъпен залив? Сигурно не и доброволно. И как ли бе възможно да го измъкна? Все още размислях какво да направя, когато зад гърба ми се разнесоха стъпки. Не се обърнах, защото силното пуфтене и сумтене ми подсказа, че се завръщаше моят разкаял се фрик Търнърстик.

— Мътните го взели, ама че катерене! Предпочитам да се изкача по хиляда мачти, отколкото да се спусна по тази скалиста планина! — изпъшка той.

Добрият човечец съвсем забравяше, че във всички случаи трябваше да слезе долу.

— Да не би да искаш да се спуснеш от тази страна, сър? — попитах аз, като посочих към пропастта.

Капитанът протегна напред и двете си ръце с разперени пръсти, сякаш за да се защити и възкликна:

— И през ум не ми минава! Струва ми се, че по този начин ще сляза толкова бързо долу, че капитан фрик Търнърстик ще се озове на дъното като останки от кораб, претърпял крушение, по който няма да можеш да различиш нито корпуса и мачтите, нито върлините и стенгите.

— М все пак ще трябва да се спуснеш долу.

— Аз ли? Трябва? И защо? Чарли, виж, връщам се с най-добри и почтени намерения, а в замяна на това ти искаш да ме пратиш на сигурна смърт. Нима е справедливо от твоя страна?

— Е добре, но какво ще стане с човека долу, ако не го измъкнеш?

— Човек ли? Къде?

— Направи като мен! Легни по корем и го огледай!

С голяма предпазливост той направи каквото му казах, а после ме попита:

— Китаец е, нали, Чарли?

— Да.

— Как ли е попаднал нещастникът в този затвор?

— Навярно сам ще ни каже. По вода не можем да се доберем до него. Невъзможно е заради онази страшна коралова бариера. Следователно ще трябва да се спуснем оттук.

По лицето на капитана се изписа отчаяние.

— Слушай, Чарли, от сърце ми се иска да помогна на този клетник, но каква ще му е ползата, ако заради него си счупя врата и самият аз остана да лежа там долу напълно безпомощен?

— Имаш право. Тогава аз ще се опитам да сляза.

— И с теб ще се случи същото — боязливо подметна той.

— Ще видим! Невъзможно е направо да се спусна съвсем до долу, но добре, че нося ласото си. Виждаш ли ей там до самия ръб на скалата планинския банан? От него ще се спусна до онзи тесен издатък в каменната стена, а ти ще имаш задачата да уловиш ласото, което ще ти подхвърля на връщане, и пак да го завържеш за ствола на дървото. Естествено, че когато започна да се изкачвам по него, ще трябва да го държиш с двете си ръце.

Отидохме до планинския банан, за който вързах ласото си съвсем ниско над земята. После захвърлих якето и шапката си и се спуснах до споменатия издатък, намиращ се на около петнайсетина стъпки под нас.

— Кептън, развържи ласото!

— Ай, ай! Но внимавай, Чарли! Паднеш ли долу, никой няма да може да ти помогне.

Намотах ласото около кръста си и продължих слизането. Цялата височина на скалата възлизаше на около двеста стъпки. От Малката площадка, широка само четири стъпки, на която бях стъпил, за някой добър планинар не беше трудно да се спусне още по-надолу. Само на около двайсетина стъпки от дъното на котловината това ставаше вече напълно невъзможно. Без премеждия успях да се добера до въпросното място.

Със затаен дъх китаецът следеше всяко мое движение. Но ето че в този момент той нададе едно възклицание, което изразяваше разочарованието му. Извърнах се към него и го попитах на куан-хо, [32] понеже предполагах, че така ще ме разбере:

— Как се казваш?

— Конг-ни.

— Откъде си?

— От Тиън-сиа, [33] там на си, [34] отвъд морето.

— А от коя провинция или от кой град?

— От Куанг-чой-фу [35] в провинция Куанг-тунг.

— Как попадна тук?

— Бях на едно лунг-йън, [36] което вчера бе потопено от тайфуна. Вълните ме изхвърлиха в този залив и ако не ме спасиш, сигурно ще умра.

— Можеш ли добре да се катериш?

— Бил съм във всички планини на Запада. Зрението ми е добро, а краката ми не треперят. Обаче ударих главата си в скалите и сега ми се вие свят, а лявата ми ръка е ранена и много ме боли.

— Ако превъзмогнеш болките си, ще мога да те спася.

— Ще се опитам.

Размотах ласото и спуснах примката му.

— Прекарай този ремък под мишниците си! Ще те изтегля с него.

Заради широките си дрехи и ранената си ръка той се приготви много бавно. После вдигна глава и ме попита:

— Няма ли да ме изпуснеш?

— Няма. Пази се с дясната ръка от скалата и ми помагай с краката си!

Той изпълни указанията ми и не след дълго се изправи до мен бледен и страшно отпаднал. Беше млад човек на около двайсет и четири години. Сигурно изпитваше силни болки, защото докато го изтеглях с ласото, той си разкървави долната устна със зъби — толкова силно я беше прехапал.

— Покажи ми ръката си! Искам да видя какво е състоянието й.

— Ти лекар ли си? Запознат ли си с «Чанг-ши-ий-туни» [37] и «Ван-пинг-дзуи-чюн»? [38] — попита ме той.

— Знам ги и двете, а също и «Ню-дзуан-и-дзунг-син-сианг» [39] — отвърнах аз, за да спечеля доверието му. — Дай да я видя!

Той ми подаде ръката си. Прегледът бе сигурно много болезнен за него, защото установих, че над лакета имаше счупване на костта.

— Ръката ти е счупена, но аз ще я наместя веднага, щом отокът малко спадне. Ще можеш ли да се изкатериш оттук нагоре?

— Иначе бих могъл и то с лекота, но сега съм много отпаднал. Подкрепяй ме!

Изпълних желанието му, ала скоро разбрах, че така нищо няма да стане. Опитах се приблизително да преценя тежестта му. Той бе як и жилав, но не беше кой знае колко едър.

— Ще можеш ли да се държиш с краката си за мен, ако те взема на раменете си?

— Наистина ли ще го направиш?

— Да.

— Но аз не знам кой си, а не ми се иска да нарушавам закона, който повелява да бъдеш учтив към другите.

— Ти няма да нарушиш този закон, защото аз не съм дзъ-чунг-куо, [40] а съм тао-дзъ, [41] който желае да ти помогне. Хайде, нека опитаме!

Повдигнах го така, че той яхна раменете ми и сплете стъпалата си на гърба ми. Докато се държеше с десницата си за главата ми, а аз хванах с едната си ръка краката му, се опитах да се изкача нагоре. Катеренето наистина ми потръгна, макар че вървеше бавно, а освен това трябваше да бъда и много предпазлив, за да не направя някоя погрешна стъпка.

Може би измина около половин час преди да се доберем до издатъка в скалите над нас. Както вече споменах площадката беше широка само четири стъпки, което допълнително усложняваше слизането на моя «ездач» от раменете ми. И двамата съвсем лесно можехме да полетим надолу. Ето защо му казах да си затвори очите, после коленичих и лека-полека го оставих да се плъзне от гърба ми върху площадката. След това подвикнах нагоре:

— Хей, мастър Търнърстик!

— Тук съм!

— Хвани ласото!

Не беше лесно от това положение да подхвърля ремъка до него, но най-сетне успях. Капитанът го върза горе за дървото, а аз увих и стегнах другия му край около тялото на китаеца.

— Чакай тук, докато се изкача горе! — предупредих го аз, а после извиках на Търнърстик: — Ахой, кептън! Идвам. Здраво ли е вързан ремъкът?

— Да. Ако не се скъса, всичко ще мине добре, понеже съм го хванал като в клещи.

Започнах да се катеря само на ръце по ласото и успешно се озовах горе. Търнърстик зарадвано ми стисна ръката.

— Добре дошъл, Чарли! Ужасен беше този курс, по който опъна платна. Какъв път измина само и то с цял китаец на врата! Туй хич не е дреболия. Какъв е този тип, как се казва, откъде идва, какво търси тук и какво ти разказа?

— Та това е цял корабен товар от въпроси! Ще ти отговоря по-късно, след като го изтеглим горе. Не бива да го караме дълго да чака. Счупил си е ръката и има ужасни болки.

— Ръката ли си е счупил? Клетникът! Давай да го издърпаме, за да можеш да го позакърпиш!

Вече бяхме двама и всичко ставаше по-лесно и по-бързо. Въпреки това веднага, щом стъпи горе при нас, китаецът се отпусна на земята. До този момент го бе поддържала само силата на една желязна воля, но ето че сега попадна в прегръдките на състрадателно и благотворно безсъзнание.

— Чарли, този човек е много зле. Да не вземе да ни умре в ръцете? — разтревожи се капитанът.

— Няма. Претърпял е корабокрушение и вълните са го изхвърлили в този затворен залив. Всичко това не е преминало без силни удари и сътресения, при което ръката му се е счупила. От вчера, а може би и от по-дълго време, той нито е ял, нито е пил и никак не е чудно, че след последното върховно напрежение на силите е изгубил съзнание. Но аз ще трябва да използвам сегашното му състояние, за да го сваля долу в долината и оттам да го отнеса до водата. Що се отнася до теб, ти навярно ще останеш тук, а?

— Аз ли? Защо?

— Тази височина се вижда надалеч в морето и ми се струва, че искаш да останеш тук да я украсяваш като фар.

— Аз? Кой ти е казал подобни небивалици?

— Самият ти, сър. Не спомена ли, че предпочиташ да се изкатериш на хиляда мачти отколкото да се спуснеш от тези скали?

— Чарли, човек понякога само така си приказва. Прихване ли те нещо, ти си в състояние да изречеш неща, в които и сам никога не би повярвал. Но как ще свалим този китаец в долината? Та нали и самият аз здравата ще се озоря, докато стигна здрав и читав до долу?

— Няма да имам нужда от помощта ти. Ще те помоля само да носиш пушката ми.

— Всъщност не исках повече да се докосвам до този злощастен предмет, но щом като няма друг изход, ще ти направя тази услуга. Дай ми я!

Капитанът ми помогна да кача изпадналия в безсъзнание човек на гърба си и тогава започнахме да се спускаме от височината. Когато стигнахме долу, той ме попита:

— Къде ще го оставиш?

— Тъй като тук няма вода, ще трябва да го занесем до потока, който прекосихме преди.

— Ами нашите кози?

— Сега не е възможно да се занимаваме с тях. Утре ще изпратим няколко души да ги вземат!

— Нямам нищо против. И така, напред!

Споменатият поток не беше далече. Едва там оставих китаеца на земята и оголих ръката му, за да охладя подутото място с вода. Междувременно той дойде на себе си и ни помоли:

— Дайте ми да пия!

След като това стана, той яде от хранителните ни провизии с такава стръв, която ясно показваше, че е гладувал. После ме помоли:

— Кажи ми името си, за да знам как да се обръщам към теб, когато поискам да ти благодаря.

Казах му го. Той поклати глава.

— Когато се изрече някаква дума, човек трябва да може да си представи, да си помисли нещо. А твоето име няма душа. Позволи ми да се обръщам към теб на езика, който се говори в Шин-тан! [42] Ти си един тао-дзъ. Какъв сан или звание ти е Дал твоят император?

— Аз пътувам по целия свят, а после сядам да пиша книги за всичко, което съм видял.

— Тогава ти си не само сиой-дзай [43] или дзиой-ийн, [44] ами и дзинсъ [45] и имаш правото да заемаш най-високи и почетни постове в твоята страна. Ти си велик, силен и умен. Ще те наричам Куанг-си-дза-съ, [46] защото твоята родина се намира в ти-си. [47] Ще ми разрешиш ли?

Няма друг народ толкова учтив като китайците. Да наречеш някой от жителите на Небесната империя грубиян, е смъртна обида. Името, което Конг-ни ми даде, беше убедително доказателство, че и той не правеше изключение от това общо правило. То беше кажи-речи повече от високопарно, но какво ли можеше да ми навреди, ако го приемех? Ето защо кимнах и отвърнах:

— Разрешавам ти. Как се казваше джонката, с която претърпя корабокрушение?

— Фу-шин-хай. [48] Тайфунът я разби и издави всички хора с изключение на мен.

— Искаш ли да тръгнеш с нас за Куанг-чой-фу?

— Имаш ли кораб, който да плава дотам?

— Ей този човек има кораб, с който вече е обиколил всички морета.

Тогава той се обърна към капитана.

— Значи ти си ти-ту! [49] Как е твоето име?

Вместо капитана аз му отвърнах следното:

— Той все още не говори езика на твоята страна, тъй че аз ще играя ролята на тун-съ [50] между него и теб. Кептън, този човек се казва Конг-ни и желае да научи името ти.

— Търнърстик — отговори му моят приятел.

— Ту-ре-не-си-ки? Ще бъдеш ли тъй милостив, ти-ту Ту-ре-не-си-ки Куанг-ган, да ме вземеш с вас до Куанг-чой-фу? — учтиво попита китаецът.

Преведох думите му на «негово превъзходителство» адмирал Ту-ре-не-си-ки, който се разсмя от сърце и ме попита:

— Как е «да» на китайски?

— Зависи от диалекта. Или «чъ» или «сшъ».

Капитанът се обърна към Конг-ни и като кимна, каза:

— «Чъ», а нямам нищо против и да е «сшъ», приятелю! Щом те измъкнахме от едната каша, няма да те оставим да затънеш в другата я! Чарли, знаеш ли какво? Този човек се посъвзе донякъде и навярно ще може да стигне до брега. Вече се свечерява и ще трябва да побързаме да се махнем оттук!

Нямах нищо против. Конг-ни заяви, че имал достатъчно сили да върви сам. Дадох му кърпата си, за да я върже през врата си и да пъхне счупената си ръка в нея. После поехме на път. Скоро изминахме краткото разстояние до йолата. Изтикахме я във водата, качихме се в нея и взехме веслата. Конг-ни се държа храбро и не след дълго успешно се озова на борда на нашия кораб, където незабавно се заех с ръката му. Ако не бяхме отишли да ловуваме на самотния остров Стейпълтън, той сигурно щеше да умре от жажда и глад по най-мизерен начин.

Трета глава

В Хонконг

Ремонтът, от който нашият «Вихър» имаше нужда, се оказа, за съжаление, твърде голям. Тайфунът беше разтърсил из основи цялата конструкция на кораба. Строшаването на фока и на бушприта не беше останало без последствия за корпуса. Освен това липсваха двете лодки. За да бъдат възстановени най-значителните повреди се оказаха необходими две седмици престой в Порт Лойд. После най-накрая излязохме в открито море и се отправихме към Кантон, където щяха да бъдат извършени останалите ремонтни работи.

Ръката на Конг-ни не ме тревожеше, защото, както изглеждаше заздравяването й вървеше съвсем добре. И изобщо присъствието на китаеца ми беше от голяма полза. Моите занимания с китайски език бяха преминали в упражнения с пекинския диалект. А Конг-ни започна да ме учи на по-мекия и по-звучен говор на хората от южните провинции. Затова почти през целия ден аз не се отделях от него. Без самият той да забележи, бях станал негов ученик.

Но всичко това не бе убегнало от вниманието на капитана.

— Чарли, я ми кажи, нима този китаец е чак толкова възхитителен и незаменим човек, че не можеш да го оставиш дори и за една минута на мира? — попита ме той. — Трябва да ти призная най-искрено, че съм безкрайно недоволен от теб, защото съвсем си ме зарязал и то по един наистина ужасен начин.

— Имаш известно право, кептън, но сигурно ще ми простиш, ако ти кажа, че не се отделям от Конг-ни единствено заради езика. Няма да повярваш колко много може да научи човек само за една седмица, ако му се предложи удобен случай да се упражнява като мен по толкова целесъобразен начин.

— А-а, това било значи! Хитрец такъв! Доста съм обикалял по света и сигурно щеше да ми бъде от голяма полза, ако тук-там все бях научавал по нещичко от другите езици, но от една страна, с нашия английски се оправяме навсякъде, а от друга — имам необикновената дарба нищо да не ми влиза в главата от чуждите езици. Преди време учих френски в продължение на шест месеца, а сега помня само, че «vaisseau» означава кораб, но след седмица и това ще съм забравил. И все пак си остава срам и позор, че съм тръгнал за Кантон, а не знам и една дума китайски. Искаш ли да ме понаучиш на нещичко, Чарли?

— С голяма радост, щом ти доставя удоволствие!

— Не че е чак такова удоволствие, но че ще падне голям труд, ще падне! Веднъж ми казаха, че тези хора имали само едносрични думи и ми се струва, че цялата история съвсем няма да е дотам трудна.

Тези негови възгледи бяха направо развеселяващи, но все пак се залових с обучението му и трябва да призная, че той имаше главозамайващ напредък в… забравянето. Трите думи, които, да речем, го бях накарал петдесет пъти да повтаря днес, ги забравяше още на следващия ден, или пък ги употребяваше по такъв начин, който ме разсмиваше до сълзи. Когато стигнахме Кантон, капитанът беше вече в състояние да държи цяла английско-китайска реч, от която никой не можеше да разбере нито дума, защото тя се състоеше от някакви си части от думи и срички, хрумнали му в момента.

Гранитните скали на острова, върху които е построен Хонконг най-сетне изплаваха пред очите ни. Пресрещащите ни плавателни съдове отдавна бяха започнали да стават все по-многобройни и по-многобройни, а когато се добрахме до носа, зад който е разположена Виктория, както англичаните са кръстили града, ние видяхме пред нас в буквалния смисъл на думата хиляди джонки. Една част от тях се занимаваше с риболов, а друга част — с крайбрежна търговия.

Бях застанал до капитана на задната палуба. С голямо внимание и интерес той наблюдаваше заобикалящото ни голямо оживление. По едно време ми каза:

— Чарли, знаеш ли, че взех едно изключително решение?

— И какво е то?

— Досега все не можех да те разбера как така се скиташ по целия свят и се вреш къде ли не само за да опознаваш различни страни и народи. Сега обаче нещата ми се поизясниха. Аз не завися от никого. Ще трябва да оставя тук кораба си,, докато пак го направят годен задълго плаване, което сигурно ще е свързано с един по-продължителен престой. И тъй като под несравнимото ти ръководство показах неочакван напредък в изучаването на китайския език, то реших да се присъединя към теб, за да мога и аз веднъж по твоя начин да «опозная страната и хората». Ще ме вземеш със себе си, нали, Чарли?

— С удоволствие, защото се надявам, че добре ще се оправяш с твоето словесно богатство на китайски.

— Не се тревожи, стари приятелю! Китайският език е хиляди пъти по-лесен, отколкото си представят хората. Кан-тонг, Нан-кинг, Хонг-конг, Пе-кинг, Гин-сенг — забеляза ли нещо? Всички думи завършват на -онг, -инг, — енг, — унг и тъй нататък. Та Това е съвсем лесно и просто!

— Чудесно! И как например ще поздравиш някой китаец?

— Да не би да си решил да ме смаеш? Щом като между нас се поздравяваме с «добър ден», то на китайски ще бъде «добронг денинг» Който не го разбира, е толкова глупав, че не могат да му помогнат нито доктори, нито професори. Е, Чарли, ще ме изпитваш ли още?

— Не, това ми стига! — засмях се аз. — Ще ти кажа най-откровено, че никога досега не съм имал толкова съобразителен и находчив ученик!

— Нима е чудно? Та нали съобразителността е първото изискване към всеки свестен моряк, а мастър фрик Търнърстик не е такъв капитан, който може да бъде причислен към лошите. Но сега ще трябва да ме извиниш. Тъй като нямам лоцман, се налага сам да се погрижа за влизането на кораба в пристанището.

С тържествена церемониалност хвърлихме котва, след което бяха разменени обичайните поздравителни изстрели. Конг-ни стоеше до мен. Колкото и да го бях опознал, в едно отношение си оставаше загадка за мен — и до този момент не бях успял да науча каква професия имаше, какъв му беше произходът и какво — семейното положение. Вярно, лесно можех направо да го попитам, но тъй като той се правеше, че не разбира намеците ми, то аз се отказах да го разпитвам.

Младият човек нямаше онова безизразно лице с лукав поглед, което, както изглежда, имат почти всички китайци по рождение. Напротив, неговите черти бяха одухотворени, а от нашите продължителни и сериозни разговори бях разбрал, че имаше необичайно за сънародниците си образование.

— Докога ще останеш в Хонконг? — попита ме той.

— Все още не е ясно.

— Само до Куанг-чой-фу ли искаш да отидеш?

— Не. Ще продължа и по-нататък.

— Няма да ти разрешат нашите куанг-фу. [51]

— Тогава сам ще си разреша.

— Самият аз те нарекох Куанг-си-та-съ и знам, че си умен и смел, ала въпреки това няма да стигнеш по-далеч от Куанг-чой-фу. Вие наричате този град Кантон и имате право да го посещавате, но кой от вас е успял досега истински да го разгледа? Позволено ви е да вървите само по онези улици, които всъщност не са част от китайския град. Как тогава ще навлезеш във вътрешността на страната след като не си китаец?

— Значи ще стана такъв.

— Трудна работа. Ти ми спаси живота и на мен много ми се иска да ти се отблагодаря. Разреши ми да ти дам един съвет!

— Говори!

— Искаш ли да станеш син на един фу-юън? [52]

Естествено, бях учуден от този въпрос, който звучеше така, както да речем, ако в родината ми някой предложеше на един обикновен човек да стане син на баварския или на саксонския крал. Едва ли Конг-ни се шегуваше с мен, а аз нямах никакви по-задълбочени познания за тази загадъчна страна, през която се канех да пътувам. Ето защо просто го попитах:

— Нима е възможно?

— Заради теб ще го направя възможно.

От тона на отговора му лъхаше пълна увереност. Един фу-юън е най-висшият чиновник на дзунг-ту, когото в Европа обикновено наричат вицекрал, и държи в ръцете си цялата гражданска власт в една провинция. Кой ли беше Конг-ни, че можеше да ми прави подобно предложение? В случая си имах работа с непознати за мен обществени отношения и следователно трябваше да се държа просто изчаквателно.

— Вече си имам баща — отвърнах аз.

— Баща ти не е тук. Ти не си служител на фо, не си и на Буда, а си един тиън-чу-киао. [53] Твоята вяра забранява ли ти да имаш тук и втори баща докато си в Тай-дзинг-кун? [54]

— Не.

— Тогава приеми предложението ми! След това ще станеш чин-дзъ [55] и ще можеш да отидеш и да пътуваш накъдето си поискаш.

Той не можеше да ми направи по-изгодно предложение. Колко щастлив би бил да го чуе някой пътешественик, който рискува и живота си в изследването на Китай. Но всичко това бе за мен толкова нечувано и невероятно, че кажи-речи изпитах желанието да му откажа. Все пак, след като поразмислих, казах:

— А някой служител на фо или пък на Буда би ли взел за син един киао-ю? [56]

— Да. Защо да не може или пък да не иска? Вашият Бог казва: «Само аз съм вашият Бог», ала нашата Тиънвън [57] ни учи, че има само един-единствен Отец и всички ние сме негови чада. Съществуват три велики религии: нашата, вашата, както и религията на хоей-хоей. [58] Те имат липаи-съ [59] и казват: «Нашата религия е най-добрата!». Вие си имате вашите тинг-син-ло [60] и казвате: «Нашият Бог е единствен», а ние си имаме пагоди и храмове и твърдим: «Сан-киао-и-киао, трите религии са всъщност само една.». Защо тогава да не станеш син на един човек, който уважава и цени твоята религия също толкова, колкото и ти цениш неговата?

Нямаше никакъв смисъл тъкмо в този момент да се впускам в религиозен спор с него. Думите му звучаха изключително любезно и подкупващо, но същевременно ясно ми показаха и главната пречка пред дейността на християнските мисии — безразличието. Изразът «Сан-киао-и-киао» може да се чуе навсякъде из великата Небесна империя, но тези думи «трите религии са всъщност само една» не са резултат от задълбочено изучаване или пък от старателно съпоставяне на съответните религиозни догми, а са последица от едно такова верско безразличие, каквото едва ли може да се намери другаде по света. Християнската вяра се е разпространила вече кажи-речи по цялото земно кълбо. Ислямското «Аллах ил Аллах, Мохамед расул Аллах» е предвождало ордите на не един и двама диви азиатски завоеватели. А пък прочутото «Ом мани падме хум!» [61] е лишено от мисията на нашето могъщо «Тръгнете по целия свят!». Не от религиозни съображения, а единствено по политически причини Китай остана затворен за другите народи. Религията изобщо не вълнува китайците. На китаеца можеш да му държиш колкото си искаш дълги и убедителни речи за великолепието на християнското учение — той ще те изслуша привидно внимателно и търпеливо, както го изисква от него познатата китайска учтивост, и накрая най-любезно ще ти каже: «Това е добре, това е много хубаво и аз мога само да те похваля, че вярваш във всички тези неща. Защо ми трябва да споря с теб? Твоята религия е добра, религията на хоей-хоей е добра, а и моята също е добра. Сан-киао-и-киао, та нали и трите религии са всъщност само една и всички ние сме братя!». След тези думи би било съвсем неблагоприлично да се опиташ отново да подемеш същата тема, но дори и да го направиш, тогава китаецът ще се усмихне невъзмутимо и самоуверено ще отговори: «Навярно никога не си чел Ли-кинг, книгата с указание за подходящо поведение за всички класи, на всички места, при всички поводи и случаи, както и при събирането на всякакъв житейски опит, а? Ела при мен и я вземи! Или предпочиташ да ти я изпратя?».

Както ще потвърди всеки мисионер, запознал се с живота и порядките в тази страна, това безразличие е по-трудно преодолимо дори и от яростната съпротива. Но не по такава работа бях дошъл в Хонконг и ето защо можех да си позволя да не се забърквам в религиозни спорове с Конг-ни. Затова само го попитах:

— И този човек е един фу-юън, така ли?

— Да, фу-юън — кимна той.

— Значи един от най-високопоставените чиновници в страната, а?

— Той е куанг-фу с червено копче. Има голяма власт, но вече е стар. Хоанг-шан [62] му е разрешил да носи две паунови пера и да си почине от своята служба.

Значи висш чиновник, излязъл в пенсия! Но сигурно имаше голямо влияние, тъй като беше мандарин от най-висок ранг, и му бе дадено правото да носи две паунови пера, докато единствено най-знатните кр-лао [63] носеха три, а та-сия-су [64] пък обикновено носеха само едно.

— Той няма ли си син? — продължих да разпитвам.

— Има един.

— Но тогава според вашите закони има ли право да си вземе и втори син?

— Законите не го позволяват, но го позволява императорът.

— Сега този син при него ли е?

— Не. Той е при теб.

Изненадан, аз го погледнах право в очите.

— Значи говориш за твоя баща и ти си син на вицекрал?

— Да. Желаеш ли да станеш мой брат?

Е, това наистина бе авантюра! Дали с това предложение искаше да ме награди загдето му бях спасил живота? Никак не ми се щеше да се откажа от една толкова изгодна за мен привилегия. Затова кратко отвърнах:

— Да.

— Ти говориш нашия език. А можеш ли и да пишеш на него?

— Мога само сианг-синг [65] и то твърде малко.

— Тогава ти ще ми диктуваш, а аз ще пиша.

— Какво?

— Ще съчиниш нещо, което ще изпратим на Ли-пу. [66] Синът на един фу-юън трябва да е учен, за да може да стане нан, хой, фи или кунг. [67]

Това бе наистина изненадващо! Кажи-речи ми се струваше, че този китаец си прави майтап с мен. Един немски «околосветски скитник» щеше да се кандидатира за научна степен в Китай! Включих се в шегата.

— И какъв ще станат Сиой-дзай, кой-ийн или може би дори някой дзин-съ?

— Ти си много умен и мъдър и можеш да станеш дзин-съ. Но за да придобиеш това звание веднага, ще трябва да напишеш наведнъж три неща — за всяка степен по едно. Ще ги изпратим на Ли-пу и тогава ще можеш да получиш най-високата научна степен само с един-единствен изпит.

— Добре, ще го направя. Кога ще имаш възможност да пишеш?

— Когато поискаш.

— Тогава нека веднага слезем от кораба, за да си набавим хартия, туш и четчица.

— Ще ми изпълниш ли една молба?

— Каква е тя?

— Нека сам сляза на брега! Бързо ще ти донеса всичко необходимо!

— Нямам нищо против — усмихнах се аз, защото започнах да подозирам, че Конг-ни ми беше направил такива невиждани и нечувани предложения само за да може след изказаната благодарност да офейка по възможно най-удобния начин. — Ами как се казва баща ти?

— Фи-минг-дзу.

Следователно според нашите европейски представи той беше нещо подобно на граф.

— Къде живее?

— Скоро ще разбереш!

Искаше ми се да продължа да го разпитвам, обаче в същия миг бях прекъснат от един вик, издаден от добрия фрик Търнърстик, който прозвуча толкова странно, че незабавно се обърнах.

Докато разговарях с Конг-ни, ние бяхме хвърлили котва между един английски и един холандски кораб и вече бяхме заобиколени от рояк лодки, чиито собственици предлагаха на екипажа на нашия кораб да си купи от тях най-различни стоки. Някакъв търговец на плодове се беше хванал вече за спуснатото въже. Тъкмо към него беше отправено споменатото странно подвикване от страна на капитана:

— Добронг денинг! Каквонг предлагатенг за проданг?

Естествено, китаецът нищо не разбра, но все пак се досети какво искаше да му каже Търнърстик. Затова като използва ветрилото си вместо рупор, подвикна нагоре:

— Ли-си, ли-си! [68] Си-куа, си-куа!

Капитанът ми направи знак да се приближа.

— Чарли, я ела! Какво ми крещи всъщност този тип? Какво означава ли-си?

— Има предвид орехите, които виждаш в лодката му. Те са много хубави и кажи-речи имат вкус на пъпеши.

— Ами какво е това си-куа?

— Дини.

— Мътните го взели, че не можеше ли да ми го каже направо?

Той се наведе през релинга и му махна с ръка.

— Ниенг щенг купинг! Изкачинг сенг понг стълбатанг!

Той заповяда да спуснат подвижната стълба и нарамил дълга бамбукова пръчка, на която бяха накачени увити в рогозки сума ти плодове, китаецът се появи на борда.

— Виж, Чарли, той ме разбра! Наистина човек изпитва едно твърде възвисяващо чувство, когато знае, че владее езика на чужди народи. И за това трябва да благодаря на теб, Чарли, на теб и на моята невероятна дарба в овладяването на чужди езици, в, която непонятно защо до ден-днешен толкова се бях съмнявал. Ще купя всичкия боклук на този обесник.

Търговецът беше разтворил и разстлал рогозките. Търнърстик се приближи до него, посочи към ли-си и снизходително го потупа по рамото с думите:

— Колконг струватинг орехитенг?

Китаецът, добре разбрал съпровождащите жестове на капитана, взе една шепа ли-си и протягайки ръка към него, каза:

— И дзиън!

— Чарли, виждаш ли, че пак ме разбра? Но изглежда той по-лесно разбира китайския отколкото да го говори. Какво иска да каже с това негово «и дзиън»?

— Това ще рече един дзиън.

— А какво е дзиън?

— Малка монета като тези, които виждаш на врата му, нанизани на шнурче. В Европа я наричат сапека, монголците й викат дехос, а английскоговорящите народи я знаят като «кеш». Тя има един не съвсем незначителен курс. Двеста и петдесет или триста сапеки са равни на една немска марка.

— Значи шепа орехи ще получа за една трета от пфенига, а?

— Да. Тук всичко е страшно евтино.

— Well! Тогава ще продължа да го разпитвам!

— Продължавай, сър! — отвърнах му аз, развеселен и обзет от любопитство още да послушам неговия китайски. Капитанът посочи към дините.

— А ценатанг на тезинг дининг?

Китаецът избра две от най-хубавите.

— Сан дзиън!

— Сан дзиън? — повтори Търнърстик. — Този тип говори отвратителен китайски. Чарли, какво иска да каже?

— Три сапеки.

— Две такива огромни дини само за три сапеки, значи за един пфениг? Този човек сигурно е откраднал стоката си! Ще взема всичко!

Той направи кръгово движение с ръка над цялата стока.

— Вземамонг всичкитенг орехиг и дининг!

Търговецът преброи плодовете, а после ги събра всичките на един куп.

— Колконг струватунг?

— И чун!

— Какво иска да каже, Чарли?

— Един чун или дзиън. Това са сто сапеки, значи най-много трийсет или трийсет и пет пфенига. Не знам точно как върви днешният курс.

— За един такъв куп плодове? Чакай, той има още стока в лодката. Ще взема всичко, защото този човек ме разбира тъй чудесно!

Той посочи надолу към лодката.

— Качваменг цялатанг стокинг на борданг! Купувамонг я!

Китаецът направи доволна физиономия и донесе всичко.

— Колконг струванг всичконг?

— Съ чун.

— Ужасен китайски! Какво иска да каже, Чарли?

— Четири чун или четиристотин сапеки.

— Страшно евтино! Но откъде да му взема сапеките?

— И аз нямам. Дай му английски или американски дребни пари! Сигурно ги познава.

Капитанът му даде един долар и получи като ресто почти целия наниз от сапеки, който китаецът носеше на врата си. Тези дзиън са единствените монети, които са в обращение в Китай. Златото и среброто се продават като стока във вид на кюлчета и като средство за разплащане се приемат само на тегло. Сапеките са направени от мед и имат кръгла форма. В средата им се намира четвъртита дупка, за да могат да се нанизват на шнурове. Да носиш със себе си сапеки на стойност от пет долара означава да мъкнеш такава тежест, с която могат да се справят само много яки мъже.

В този момент се приближиха и лодки, които се даваха под наем. Конг-ни се приготви да се качи в една такава лодка. Естествено, той не притежаваше никакви пари и затова му предложих да му помогна.

— Ти си добър, но аз нямам нужда от нищо — беше неговият отговор.

Той се качи в лодката и скоро изчезна. Аз не очаквах някога пак да го видя и започнах да наблюдавам суетнята, която настана на борда ни след като при нас пристигнаха пристанищните чиновници, както и някакви други хора. Ето че изведнъж забелязах една по-голяма лодка, карана от двама гребци, която се приближаваше към нас. В нея седеше мандарин пети ранг с кристално копче. Лодката спря до стълбата и мандаринът се изкачи на борда. Той беше… Конг-ни.

Учудих се не толкова на промяната, станала с него за това кратко време, колкото на обстоятелството, че носеше отличителните знаци на един куанг-фу, без да е достигнал необходимата възраст. Той се приближи до мен и усмихнато ме поздрави с думите:

— Сега вече сигурно знаеш, кой е Конг-ни. Имаш ли време да ми диктуваш?

— Да. Ела да слезем в каютата!

Той ме последва и когато стигнахме долу, от широките ръкави на кафтана си извади необходимите неща за писане. После седна и ме попита:

— На каква тема ще пишеш, за да станеш сиой-дзой? — След като малко размислих, аз избрах да пиша по географски въпроси, тъй като по този начин се надявах да изявя в най-добра светлина своя «цъфтящ талант», което всъщност означава в превод «сиой-дзой».

— Избрах заглавието «Ниан-иан-куи-дзъ». [69] Съгласен ли си?

— Да, защото това е такава тема, която ще те направи много известен.

Започнахме работа. Аз диктувах, а той пишеше. Въпреки трудните китайски писмени знаци, Конг-ни се справяше толкова бързо, сякаш стенографираше. Естествено, моите езикови познания бяха твърде недостатъчни за тази цел и се налагаше често да ми помага. След два часа успях да завърша своята кратка студия. Следващите два трактата озаглавих «Пън-дзао-и-ийн» [70] и «Сио-тиан-ти». [71] Те бяха завършени преди още да се беше свечерило и даже доблестният Конг-ни бе учуден от «изключително неописуемите познания», които според него съм бил показал в моите работи. Аз обаче ще си призная най-откровено, че бях положил усилия да съчиня най-невероятни нелепости и да ги облека в такава езикова одежда, чийто надут и високопарен стил едва ли можеше да бъде надминат. Още след първите няколко реда някой европеец сигурно би заявил, че в случая става въпрос или за нечия разюздана фантазия, или че просто авторът е неизлечимо луд.

Тъкмо се бяхме заловили да подреждаме листовете, изписани по китайски маниер само от едната страна, когато при нас влезе капитанът и каза:

— Чарли, ти ме помоли да не ви смущавам, но въпреки това се наложи да дойда, защото онзи тип ще ме побърка.

— Какъв тип?

— Преди около час до нас спря някаква лодка, натоварена с различни пакети, и на борда се качи един човек, който действително ме подлуди. Неговият китайски е къде-къде по-лош и от езика дето се говори далеч на север от финландците и лапландците и аз не успях да изтръгна от него нещо друго освен «квак-пфу» и «кон-че»! Навярно се касае за някакви жаби и може би с това «пфу» иска да ми каже, че не ги обича, но за какви кончета става дума съвсем не ми е ясно.

— Ще видим!

Предположих, че пак ставаше въпрос за някой нов езиков «бисер» на мастър фрик Търнърстик и скоро се оказа, че не съм се излъгал. Когато се изкачихме на палубата, видяхме, че човекът дебнеше появяването ни съвсем близо до стъпалата, водещи към каютите.

— А сега внимавай! — обади се капитанът. — Бавно и ясно ще го попитам още веднъж, а ти едва ли ще чуеш нещо друго, освен неговото «квак пфуй» и «кон-че».

С бавно и отмерено движение той вдигна показалеца на дясната си ръка, тъй както човек обикновено прави, когато иска да привлече вниманието на някой друг и попита:

— Каквонг те водинг на моятунг корабинг?

— Куанг-фу — отвърна китаецът.

— Квак-пфуй! Ето ти го на, Чарли! Той посочи надолу към лодката.

— Накъденг си тръгналонг?

— Ком-ча!

— Кон-че! Прав ли съм, или не, Чарли?

Положих усилия да скрия усмивката си.

— Наистина, че този човек говори такъв китайски, какъвто изглежда все още не си чувал. Но аз ще се помъча да ти поясня казаното от него. Куанг-фу означава мандарин. Несъмнено има предвид нашия Конг-ни, който ей сегичка ще се появи откъм каютите.

— Аха, ами това «кон-че»?

— Всъщност би трябвало да каже ком-ча, а тази дума има много значения. На първо място означава безплатен чай, също както при нас има, да речем, безплатна бира или безплатен концерт. Освен това може да се преведе с предплата или капаро, а накрая има значение и на бакшиш.

— Свърши ли? Та това е значи такава дума, която може да те хвърли в отчаяние, защото човек би трябвало да има глава като фрегатен корпус, за да успее да запомни всичко! Но защо идва, при нас? Не съм му искал нито безплатен концерт, нито капаро, нито пък бакшиш.

— Сигурно Конг-ни ще може да ни обясни цялата работа. Ето го и него.

Тъкмо в този миг китаецът се показа на стъпалата, водещи към каютите. Той видя лодкаря и му направи знак, след което човекът слезе в лодката и започна да носи пакетите на борда.

— Куанг-си-та-съ — обърна се младият мандарин най-напред към мен, — ти ми спаси живота и ми излекува ръката толкова бързо, че вече мога да пиша с нея. Затова ти дължа благодарност. Направи ми услугата да приемеш този ком-ча от мен!

С тези думи той посочи към няколко от пакетите, а после се обърна към капитана:

— Ту-ре-не-си-ки, ти ме взе на твоя кораб и ме докара дотук, даде ми да ям и да пия без да ме попиташ дали имам пари да ти платя. Ти си благороден човек, а аз — благодарен. Вземи този ком-ча за всичко, което направи за мен!

— Добре! Отвръщай на любовта с любов! Нямам намерение да те обиждам — отговори му Търнърстик, — тъй че ще приема безплатната бира, както и глобата за всички неустойки. Но направи ми услугата да ме наричаш както си му е редът фрик Търнърстик, а не Ту-ру-ну-ку-зу-му-лу или както там беше! И ако си решил насилствено да ми натрапиш някое чуждо име, то поне говори истински китайски. На този език аз се казвам Търнърстикинг. Ясно ли ти стана, стари покварителю на китайския?

Това предупреждение бе направено толкова сериозно, че трябваше да положа големи усилия да не избухна в смях. Добрият мастър Търнърстик бе започнал работа на корабите като юнга, разбираше си занаята из основи и никога не беше полагал усилия да разшири познанията си извън морското дело. Иначе би било съвсем необяснимо как така един морски капитан, пък макар и капитан на най-обикновен търговски кораб може да изпадне в такава заблуда и в такова комично положение със своя китайски. Но, от друга страна, неговите езикови каламбури ме забавляваха толкова много, че не си направих труда да сложа край на неговото дръзновение.

Щеше да е във висша степен неучтиво, ако бяхме отказали да вземем подаръците. Ето защо и аз приех моите и благодарих на Конг-ни. Тогава той бръкна под широката си дреха и извади копринен шнур, на който висеше някакъв малък предмет. Приличаше ми на миниатюрна кутийка, нещо като медальон.

— Сега аз напускам този кораб, но ще се върна, за да те взема — каза ми той. — Тук ли ще останеш да ме чакаш?

— Кога ще дойдеш?

— След шест дни.

— Не мога да прекарам цялото време на борда. Ще тръгна нагоре по реката и ще разгледам Кантон.

— Сам ли ще пътуваш?

— Не, капитанът ще ме придружава.

— Тогава послушай съвета ми! Ако останеш в сегашното си облекло, посещавай само такива места, където е позволен достъпът за и-ийн. [72]

— Опасно ли ще е да продължа и по-нататък?

— Да, защото полицията е длъжна да залавя всеки чужденец, който превишава правата си, и да го изправя пред съда.

— В такъв случай ще си купя китайско облекло.

— Купи си! — отвърна ми той усмихнато. — Тогава ще можеш да отидеш където поискаш, понеже говориш езика на съ-хайд-зъ [73] и ако носиш пън-дзъ, [74] никой няма да те вземе за чужденец.

— Могат ли да се намерят пън-дзъ?

— Колкото ти трябват и с каквато дължина си поискаш — отвърна ми той със същата усмивка. — Но се пази от лунг-ийн, [75] както и от куанг-ти-миао [76] — те са опасни за чужденците.

— Ще внимавам да не попадна в ръцете на лунг-ийн, но защо да се пазя и от куанг-ти-миао?

— Има време да го разбереш. Но изпаднеш ли в опасност докато ме няма, ето, вземи този талисман, който трябва да носиш на врата си! Покажеш ли го на лунг-ийн, те ще се отнесат с теб приятелски.

Той ми даде огърлицата. Тя наистина представляваше великолепно произведение на китайското резбарство. Всяко нейно зърно бе всъщност ябълкова семка, от която с микроскопическа точност беше изрязана лодчица, където седеше един човек с две гребла. Медальонът беше направен от костилка на кайсия. От нея беше изработена една военна или мандаринска джонка с балдахин, осем гребци и един командващ, който седеше в средата на плавателния съд и в десницата си държеше отворен чадър, а в лявата си ръка — неизбежното ветрило. Това бе едно от онези несравними произведения на китайските художествени занаяти, които ни карат нескрито да се възхищаваме на прецизността, на старанието и на огромната издръжливост и упорство на техните майстори. И въпреки всичко това тези произведения имат там смешно ниски цени. Огърлицата, която държах в ръката си, не струваше в Китай и два долара, докато колекционерите в моята родина с удоволствие биха платили за нея неколкостотин марки.

Нима тази красива огърлица можеше да бъде талисман срещу Драконите? Всичко това ми звучеше така, сякаш Конг-ни имаше някаква връзка с тези, всяващи ужас хора. Приех подаръка му и попитах:

— Къде ще се срещнем когато се върнеш?

— Тук на кораба ли ще бъдеш?

— Да. Ще гледам след изтичането на уговорения срок да съм вече тук.

— Тогава ще те взема от кораба. Ще представя научните ти трудове в као-пан. [77]

— Струва ми се, че щеше да ги изпратиш на ли-пу, а?

— Не знаеш ли, че изпитите се състоят в као-пан? После заедно със съответния доклад разработките се изпращат до ли-пу в Пекин и ще ги върнат, за да бъдат представени във «вън-чанг-кун». [78]

— Чувал съм, че изпитите се провеждат устно в као-пан.

Той се усмихна с чувство за превъзходство.

— Вятърът винаги ли духа както ни се иска? Моят баща е председател на провинциалните власти за държавни изпити. Той ще направи онова, което е добро и изгодно за теб. Довиждане, чакай ме да се върна!

— Дзинг-леао! — отговорих аз, като му подадох ръка. Фрик Търнърстик също му стисна десницата с думите:

— Довижданенг, старонг приятелюнг! Когатонг пак се върнешинг, ще си нинг добронг дошлунг!

Лодката, която отнесе младия мандарин, много скоро изчезна сред гъмжилото от другите плавателни съдове и ние се заехме да отваряме пакетите. Те съдържаха какви ли не лакирани изкусно изработени предмети, както и други стоки, които китайците наричат кутунг [79] и още в самия Китай се купуват с доста пари, а в чужбина са много скъпи. Освен това за мен имаше дрехи, в които, за мое учудване, разпознах почти пълното облекло на мандарин — липсваше само шапката с копчето. Намерих също и една изкуствена плитка, която беше толкова дълга, че кажи-речи ми стигаше от главата до петите. Едва сега разбрах двусмислената усмивка на Конг-ни, когато говореше, че трябвало да си купя китайско облекло и плитка.

Веднага щом Търнърстик зърна този символ на Небесната империя, той се разсмя така, че по страните му потекоха сълзи.

— Незаменимо, Чарли! Плитка с такава дължина не е имал дори и някой пруски гренадир. Но я ми кажи, наистина ли мислиш да вземеш на буксир тази фамозна опашка?

— Естествено! Ако искам да мина за китаец ще трябва и да се обличам като такъв, нали?

— Well! Но ако тръгна с теб, май в крайна сметка ще трябва и аз да нося едно такова нещо, а?

— Разбира се! Когато Конг-ни е правил тези покупки, той все още не е знаел, че ще ме придружаваш, иначе навярно щеше да се погрижи по същия начин и за теб. Но нашата първа разходка ще направим с обичайното си облекло.

— Съгласен! Удобно ли ти е да тръгнем още утре рано сутринта?

— Нямам нищо против. Значи тази вечер няма да слизаме на сушата, за да станем навреме.

— Ще вземем ли и пушките си?

— За какво са ни?

— Няма ли да ловуваме?

— Тук няма животни за лов. В най-добрия случай можем да застреляме няколко патици, и то ако навлезем по-навътре в сушата. Но преди всичко друго ми се иска да разгледам Кантон. Все пак ще е уместно да вземем ножовете и револверите си, тъй като човек никога не знае какво може да му се случи в една чужда и непозната страна.

— Добре. Ще се въоръжа, макар да смятам, че не ни заплашва никаква опасност, тъй като и двамата владеем китайски.

— И аз мисля така, макар да се учудвам, че жителите на Хонконг говорят такъв китайски, от който колкото и да напрягаш сили и внимание пак почти нищо не можеш да разбереш.

— Навярно нагоре по реката положението ще стане по-добро.

След като си легнах, дълго време неспокойните ми мисли не ми дадоха възможност да заспя. Както изглеждаше подаръците на Конг-ни потвърждаваха сериозността на всичко, за което ми беше говорил. На пръв поглед моята кандидатура за присвояването на научна степен ми се струваше глупаво начинание, но при по-подробен и задълбочен размисъл все пак излизаше, че е съвсем сериозно нещо.

Формално китайският император управлява като абсолютен монарх, но властта му се балансира, намирайки най-силен противовес в лицето на тъй наречената корпорация на учените. Тази корпорация е чисто кастова формация, която силно и непосредствено влияе на цялото държавно управление. Императорът е принуден да взема всички свои чиновници от съсловието на учените, като така волю-неволю се обвързва с кастата на онези хора, които са носители на различни научни степени и рангове, придобити вследствие на споменатите изпити. Корпорацията на учените е основана още в единайсети век преди Христа, тоест в последните години от властването на династията Шанг, но съвременната традиция и същина на изпитите, които трябва да издържи всеки, пожелал да постъпи на държавна служба, води началото си от осмото столетие след Христа, а това ще рече от времето на управлението на династията Танг. Всеки китаец, който може да представи свидетелство за добро поведение, има право след навършването на определената от закона възраст да се яви на тези изпити. По-рано те са се отличавали със своята сериозност и достойнство и били известни с напълно обективното си провеждане. Сега обаче нещата са се променили и изпитите са се… изродили. Продажността и рушветчийството не са пощадили нищо в Китай, засегнали са също въпросните изпити, изпитващите, а и… изпитваните. Вярно, законите и разпоредбите са строги и всяко своеволие би трябвало да бъде направено невъзможно, за да се установи точно какво действително е научил изпитваният. Обаче парите са по-могъщи от каквито и да било забрани и предпазни мерки. На богатите не им е никак трудно да узнаят предварително въпросите за устните изпити и което е най-лошото, гласовете на екзаминаторите се продават на онзи, който предложи най-много. И не само това: ако за богатия е невъзможно още преди изпита да научи какво ще го питат, тогава той «наема» някой беден учен, който после се явява на изпита вместо него под неговото име и му изкарва необходимото свидетелство. Това се случва толкова често, че за един такъв сановник китайците са измислили прозвището «бакалавър, който седи зад ездача». Някои хора могат да издържат изпита, който в случая е писмен, дори и без да се мернат в града, стига само да разполагат с достатъчно пари или пък доверени хора, за да дърпат конците. Те само изпращат някаква студия, чиято тема имат даже правото сами да изберат.

Може би и Конг-ни се беше сдобил по този начин със своята научна титла. Защо да не беше възможно и аз да направя същото?

Освен горните размисли на мен непрестанно ми се натрапваше и мисълта за неговото предупреждение. Лесно ми беше да схвана, защо трябваше да се пазя от речните пирати, но защо същото важеше и за дсуанг-ти-миао, храмовете на бога на войната? На този въпрос Конг-ни ми беше отговорил само следното — «Има време да го разбереш.»

Въпросният Куанг-ти е, тъй да се каже, китайският бог Марс. Той произхожда от провинцията Съ-чуан, чиито жители много се гордеят със своя земляк. Живял е през третото столетие след Христа. Бил е отличен воин, извоювал е безброй победи и толкова е прославил името си, че и до ден-днешен е извънредно много обичан и тачен в цялата империя. Китайците разказват за него не една и две легенди. Те твърдят, че не е умрял, а е отишъл на небето, за да заживее сред боговете. Така е станал бог на войната.

След възкачването на трона на владетелите Манджу той най-тържествено е бил обявен за бог, както и за закрилник на тази династия. Правителството наредило във всички провинции да бъдат построени негови храмове, където той е изобразен седнал. От лявата му страна се намира синът му Куанг-пин, въоръжен до зъби, а отдясно се е изправил неговият верен началник на конюшните, който се подпира на широк меч и придава на лицето си страховито изражение, за да накара целия свят да трепери от ужас.

Почитането на Куанг-ти е неделима част от официалната религия. Ала безучастният народ се интересува и от този Марс също толкова малко, колкото и от будистките божества. И неговите храмове се посещават от обикновените хорица, тъй както и другите, но това не се прави, за да му се кланят най-смирено, а по съвсем различни съображения. Някои пренощуват там, други предлагат стоки за Продан, трети пък организират семейни празненства като се разполагат тъй удобно, както и в собствените си домове. Но държавните чиновници и особено военните мандарини са задължени в определени дни да посещават тези миао, храмове, да падат на колене пред статуята на божеството и да изгарят благоуханни дзан-сианг. [80]

С това обожествяване и въвеждането на тези почести династията Манджу навярно е преследвала политически цели. За нея това е било подходящо средство за спечелване на голямо влияние над войниците и сигурно със същата цел се е разпространявала легендата, че Куанг-ти се появявал по време на всички войни, водени от династията. Той се носел във въздуха над войските им и винаги ги дарявал с победи.

И ето че сега това храбро и доблестно божество щяло да представлява опасност за мен! Може би защото бях тао-дзъ, а не от фамилията Манджу.

Що се отнасяше до лунг-ийн, до Драконите, то аз бях чувал и чел твърде много за тях. Открай време е имало китайски пиратски джонки, има ги и до ден-днешен. Тези разбойници са големи смелчаци, но още по-дръзки са речните пирати, които безчинстват по китайските реки, където са разположени по-значителните градове. Те провеждат своите светкавични нападения както през деня, тъй и през нощта, и то сред едно многомилионно население. Разполагат с големи връзки и от най-долните слоеве, та чак до най-висшите кръгове на мандарините. Те са обединени в хуис [81] с многобройни разклонения и все пак са отворени само за твърде тесен кръг хора и представляват ужасни кърлежи в тялото на народа, разбойнически миниатюрни държави в държавата, която не е в състояние да се отбранява срещу тях. Ако в големи градове като Пекин, Нанкин или Кантон ежедневно безследно изчезват хора, това изобщо не привлича общественото внимание. Но ако пиратите дръзнат да посегнат на чужденец, което не става чак толкова рядко, тогава се намесват консулите и се започва разследване, което обикновено завършва с това, че престъпниците… се измъкват безнаказано. Подобен резултат си има своите причини, които някои мандарини не биха обсъждали с особено удоволствие.

Най-сетне заспах, но и в съня ми моите мисли продължиха да ме преследват. Подарената ми от Конг-ни питка взе да расте и се превърна в голяма боа. Обви се около тялото ми, за да ме удуши. Видях добрия фрик Търнърстик да седи като върховно божество в някаква пагода и след като избълва огън срещу мен, ми изкрещя: «Чарлинг, офейкванг, иначе ще тенг изямонг!». Побегнах, но пагодата се превърна в гигантски дракон, който ме догони, сграбчи, издигна се заедно с мен във въздуха, а после ме хвърли върху куп от дини й орехи. Те обаче оживяха и заявиха, че искат да ги изям. Направих им тази услуга и след като погълнах и последния плод, изведнъж се появи китайският бог на войната и с разгневено лице ме хвана за ръката, разтърси ме заплашително и извика:

— Чарли, мътните го взели, че събуди се най-сетне, де! Или трябва да ти изкълча ръката, а?

Отворих очи и се видях много приятно разочарован, защото всяващият ужас бог на войната се беше превърнал в моя добър приятел фрик Търнърстик.

— Какво има, кептън? — попитах го аз.

— Какво има ли? Хмм, ами вече от два часа е бял ден, а ти все още лежиш, стенеш, пъшкаш и скимтиш така, че и камък може да се трогне. Какво нещастие те сполетя, а?

— Сънувах, че седиш в някаква пагода като идол и се каниш да ме изгълташ.

— Аз… теб? Би могло да ми мине през ум наистина само ако бях идол! Но я се приготвяй за път! Закуската те чака. Аз свърших вече тази работа и после можем да тръгваме.

Скоро се появих на палубата, за да изпия чая си. Междувременно капитанът избра една лодка от предлаганите под наем и направи знак на собственика й да се приближи. Скоро тя спря до спуснатата стълба. Търнърстик му подвикна:

— Качинг се горенг!

Той придружи думите си с кратко махване на ръка, което бе токова красноречиво, че човекът нямаше как да не го разбере. Той дойде при нас.

— Искамонг да отидеменг в Кантон. Щенг ни закарашонг ли?

— Кантон? Куанг-чой-фу? — попита китаецът. — Чъ!

— Чъ! Мизерен китайски! Чарли, какво иска да каже този човек?

— Ти забрави ли вече какво означава «чъ»? Това е «да».

— Ах, тъй! Хмм, за малко да се объркам, но въпреки всичко сам виждаш, че говоря великолепен китайски. Та нали този човек разбра всяка моя дума, иначе нямаше да ми отговори. Ще го наемем ли, Чарли?

— Нямам нищо против, кептън. Уреди с него цялата работа!

Капитанът се зае да изпълнява каквото му казах.

— Ниенг пътувамонг дваманг душинг. Колконг искашинг за еднонг денинг?

Китаецът само кимна с глава. Търнърстик пристъпи още по-близо до него и поясни:

— Колконг искашинг да вземанг?

След като резултатът остана същия, той се обърна към мен:

— Този човек не разбира даже и родния си език. Чарли, я ти си опитай късмета!

— Както искаш, кептън! Но преди това се налага да те попитам дали наистина смяташ да изминем с лодката на този китаец дългия път до Кантон. За да стигне оттук до Вам-поа, един параход се нуждае почти от цял ден, а оттам до Кантон ни остават още не по-малко от дванайсет английски мили.

— Всичко това ми е известно, Чарли, но ми се ще да опозная страната и хората. Разбираш ли ме? Ето защо наемам такава бамбукова лодка — за да мога да спирам и да слизам ту на единия, ту на другия бряг, когато и където си поискам. Все ми е едно колко път има до Кантон и кога ще пристигнем там, защото имаме време. Кормчията получи вече указанията ми и ще ме замества докато отсъствам. Впрочем, ако искаме да се придвижваме по-бързо, можем да помолим някой параход да ни вземе на буксир. Ясно ли е, Чарли?

— Напълно! Но ако действително искаме заедно да опознаваме страната и хората, то аз предпочитам да започна тази работа незабавно още тук в Хонконг, който ни е под носа.

— Съвсем си прав. Нека най-напред този човек ни превози дотам.

Наех китаеца за три чуна, значи приблизително за една марка на ден. После се качихме в лодката и го накарахме да ни откара до града.

Хонконг е бил избран от англичаните като подходящо място за заселване с онази изпитана и доказана прозорливост, която е свойствена за британците. Островът, на чиято северна страна е разположен градът, е планински и обиколката му възлиза приблизително на деветнайсет-двайсет английски мили. Най-голямото предимство на разположението му е в това, че обширното му пристанище има два срещуположни входа, така че кажи-речи при всякакъв вятър корабите могат да влизат в него, без да се излагат на опасност. Водата в пристанището е толкова дълбока, че близо до сушата могат да хвърлят котва и кораби, които газят на петнайсет стъпки. Меката, но жилава, глинеста почва на дъното предлага отлични условия за закотвяне чак до самия бряг, а високите планини, обграждащи пристанищния басейн, гарантират сигурна закрила на корабите срещу обичайните за района есенни и зимни бури.

Разходихме се из улиците на китайския град. Повечето от тях бяха мръсни, вонящи и напомнящи на клоака. Видяхме тесни тъмни улички сокаци, из които се блъскаше насам-натам едно множество, чийто външен вид не беше кой знае колко привлекателен, видяхме бамбукови къщички, чийто приземен съвсем открит етаж се използва най-често за търговски цели, в дъното по няколко мрачни стаички и една тясна стълба, водеща нагоре, където, издадени малко по-напред, се намират спалните помещения. Магазинчетата са открити по цялата си дължина и позволяват да се хвърли поглед в интимния семеен живот.

На едно място се вижда обущар да изработва онези копринени обувки, чиито подметки са от дебела филцова материя. На друго пък седи майстор, който прави чашки и чинийки за чай, чиято лакировка, нанасяна многократно, трябва да съхне цяла година. До него се намира магазинчето на сараф, който умее да борави тъй сръчно и хитро със своето суан-пан, [82] че е необходимо много да внимаваш, за да не бъдеш измамен. Срещу него пък се труди шивач, седнал по турски също като нашите родни майстори на хубавата дреха. Изобщо хората от неговия сой си приличат където и да отидеш по широкия свят и са като едно семейство. Близо до него има гостилница, чието меню, ако се съди по изложените плодове, зеленчуци и различни видове месо, трябва да е много богато. А недалеч от това тъй примамливо място се боричка и подскача рояк от онези пернати разбойници, които могат да се видят навсякъде из Стария свят, а от известно време се срещат и в Новия свят. Турците ги наричат мухасилбаши, [83] китайците са им измислили прозвището киа-ниао-ойл, [84] а пък ние ги знаем като господин врабчо и госпожа врабка. Най-откровено си признавам, че при вида на тази чуруликаща и караща се банда от крайпътни разбойници сърдечно се зарадвах. Техните кавги бяха за мен «мили родни звуци», макар и да не бяха сътворени от… Гунгъл. [85]

Капитанът спря пред сарафското магазинче.

— Чарли, ти какво мислиш, дали ще ни трябват дребни пари?

— Сигурно.

— Тогава нека всеки от нас обмени по един долар, а?

— Нямам нищо против. Да влезем!

— Пусни ме пръв!

Той прекрачи прага на магазинчето, огледа се с извънредно предприемчиво изражение и попита:

— Добронг денинг, можетонг ли обменитенг единг доларинг? При тези думи той бръкна в джоба си и извади въпросната монета.

— Желаете да получите «кеш» срещу един долар, нали, сър? — попита го сарафът на добър английски.

Изненаданият фрик Търнърстик отстъпи крачка назад.

— Английски! Китаец и английски! Мътните го взели, защо тогава всъщност човек се залавя да учи китайски? Да не би да съм залягал над тези канг-кенг-кинг-конг-кунг само за да чуя как тук ме заговарят на английски? Давай монетите за моя долар и повече си нямам работа с теб!

Очевидно сарафът така и не разбра какво става, тъй като сигурно съвсем му беше необясним гневът, обзел Търнърстик, само защото не му беше дадена възможност да покаже езиковите си познания. Той ни наброи за двата долара своите тзиен, а после си тръгнахме. На улицата капитанът спря и ме попита:

— Чарли, случвало ли ти се е досега такова нещо?

— Какво?

— Ами да си учил китайски и да не можеш да го използваш!

— Не! Наистина не ми се е случвало подобно нещо.

— Ето ти на! Защо всъщност слизам на сушата да опознавам страната и хората, а? Нали само защото разбирам езика и искам да покажа на тези хора, че и другаде живеят люде като фрикунг, Търнърстикинг, които съвсем не са по-глупави от тях. И ето ти на, че този тип започва да ти крещи на английски! Хонконг не искам повече нито да го виждам, нито да го чувам! Трябва да навлезем навътре в страната, където човек ще може да използва веднъж веЧе наученото.

Четвърт час по-късно с помощта на прилива поехме нагоре по реката. Бреговете й бяха скалисти и доста живописни. Постепенно те ставаха все по-ниски и по-ниски. Рекички и канали прорязват във всички посоки обширните равнини. По бреговете на много от тях са разположени села и градчета — някои от тях са построени върху по-висок терен и са от здрав камък, докато други се намират в низините и са издигнати върху колове, а материалът, от който са направени, е бамбук. И когато прииждащият прилив залее с водите си нивята, те остават да стърчат сред тях като малки островчета.

По реката се плъзгаха бавно тромави джонки, а малки рибарски корабчета я кръстосваха във всички посоки. Големите търговски джонки са недодялани плавателни съдове с много висок борд. Те стърчат от водата като хипопотами и подобно на старите холандски линейни кораби имат широка кърма, която е изрисувана с пъстри бои, а по краищата е позлатена. Палубата е засенчена с огромен сламенен навес, който придава на джонката още по-безформен и тромав вид. Мачтите, които са неимоверно дебели и са издялани от цяло дърво, са снабдени на върховете си със скрипец, а през него минава гигантско въже с дебелина от седем-осем сантиметра в диаметър, с чиято помощ се издига тежкото платно от рогозка. Предната част на един такъв плавателен съд най-често е боядисана в червено, а отляво и отдясно на носа е изобразено по едно облещено око, което нерядко достига в диаметър до пет стъпки. Именно заради него тези джонки са получили името лунг-иън и тъкмо тези очи придават на корабите онзи заплашителен вид, който трябва да прогонва злите духове както и всички други чудовища, които, както вярват китайците, населяват реката. Заради всяващото ужас речно пиратство, тези големи търговски джонки имат на борда си обикновено по едно или пък две оръдия.

Военните джонки са с малко по-елегантна конструкция и бордовете им не са чак толкова високи. Обикновено са въоръжени с шест трифунтови или четирифунтови оръдия, разпределени по двете им страни и с едно или две шест или деветфунтови оръдия на носа. Понякога и на кърмата им се намират няколко малки оръдия. Няколко «гнгали» или вид крепостни оръдия дълги по седем-осем стъпки и с диаметър на дулата по пет сантиметра се въртят на осите си върху своите лафети, закрепени здраво близо до левия и десния борд. Екипажите са въоръжени със стари пушки с фитили, с копия, щитове и саби. Но мнозина носят все още лъкове и стрели. В помощ на платното идват и от двайсет и пет до трийсет гребла. Дисциплината на един такъв боен плавателен съд е чисто китайска. Три пъти на ден се отправят молитви към бога на войната, при което се вдига наистина оглушителен шум със звънци, барабани и крясъци, към които се присъединяват различни фойерверки и ракети.

Тласкана от прилива, както и от хубав бриз, който здраво изпъваше нашето платно от лико, лодката ни чевръсто се носеше по вълните. Знаех, че от устието на реката нагоре до Кантон щяхме да срещнем четири пагоди и решихме да посетим една от тях. Първата бяхме оставили вече зад гърба си. И когато пред очите ни изплува втората, ние се насочихме към брега, спряхме и слязохме на сушата.

Кажи-речи невероятно голям брой пагоди са пръснати из цял Китай и едва ли ще се намери село, което да не може да се похвали поне с една такава постройка. Китайците казват, че в Пекин и околностите му имало десет хиляди пагоди, но навярно тази цифра би трябвало да означава само «безброй много». Човек ги среща както край пътищата и реките, така и сред градовете, селата или насред нивята и полята. Архитектурата им е твърде разнообразна. Най-често те не се различават кой знае колко от обикновените жилищни сгради, а много от тях представляват малки параклиси или просто ниши, където е поставено някакво божество, пред което се намират съдовете за изгаряне на жертвеното животно.

Но често тези постройки са твърде големи и величествени. Точно такава беше и пагодата, която смятахме да посетим.

Нашият лодкар остана на брега. Ние обаче закрачихме през откритото поле към селото, зад което се издигаше споменатата постройка. Бях очаквал, че жителите му ще ни посрещнат с голямо любопитство, ала се видях излъган — сигурно това селище се посещаваше често от чужденци. Вярно, че ни поогледаха с известно внимание, ала иначе съвсем не предизвикахме някаква сензация — само няколко жени се появиха на прага на къщите си и малоброен орляк от «многообещаващи» хлапета заподскачаха и затичаха подир нас като крещяха колкото им глас държи все едно и също: «биф-сте, биф-сте!»

— Какво искат тези пакостници, Чарли? — попита ме Търнърстик.

— Смятат ни за англичани, които са известни по целия свят с почетната титла «бифтеците». Следователно тук можеш да направиш изненадващото етноложко наблюдение, че между уличните хлапета на всички страни по земята има радваща прилика и смайващо единомислие.

Скоро селото остана зад нас, а нагоре по височината водеше добре поддържан път, обрамчен от двете си страни с декоративни храсти. Последвахме многобройните му извивки и най-сетне се озовахме пред пагодата. Капитанът огледа сградата, построена от кафяви тухли, свързани с бял хоросан и каза:

— Осем етажа! За какво са им, Чарли?

— В едно старо индийско предание се разказва, че след като тялото на Буда било изгорено, пепелта била разделена на осем части и те били затворени в осем урни. За съхранението на пепелта била построена осмоъгълна осеметажна кула като на всеки един от етажите поставили по една урна и то така, че прахта от краката му се пазела на приземния етаж, а от главата — на най-горния етаж. Тази кула послужила като образец за строежа на всички по-късни сгради.

— Well, тогава нека най-напред разгледаме там, дето са краката!

Пред входа на пагодата някакъв старец продаваше плодове, както и онези китайски долнокачествени цигари, от които за една немска марка можеш да получиш хиляда къса. Дечурлигата ни бяха последвали чак до самата постройка. На учудващо ниска цена купих цял кош с плодове и наредих на човека да ги разпредели между хлапетата. Този «благотворителен жест» предизвика невероятна радост и ликуване и след като всяко от «момчетата на Небесната империя» получи и по една цигара, виковете «биф-сте» съвсем замлъкнаха и всички се втурнаха обратно към селото, за да разпространят вестта за нашата щедрост.

Влязохме в храма. Осмоъгълното помещение се осветяваше през няколко малки отвора, наподобяващи амбразури. Отдясно една тясна стълба водеше към горния етаж. В дъното се виждаше седналият Буда. формите му бяха повече от закръглени, което според китайските възгледи е първото условие за красота. Бузите му бяха дебели и провиснали, а очичките малки и тесни. Изразът на лицето му бе извънредно благ и доволен. Статуята приличаше твърде малко на бог, а по-скоро на някой чревоугодник, който току-що е приключил богат и изискан гуляй и много доволен, с развеселени и хитро присвити очи, се кани да се отдаде на следобедната си дрямка. За мен бе важно обстоятелството, че носът му беше оформен досущ като на кавказката раса. Нямаше как да не се сетя за доста разпространеното мнение, че тамошното тиън-сио [86] било дошло от запад.

От двете страни на Буда седяха две по-малки статуи, чиито лица имаха много гневно изражение. И пред трите статуи бяха поставени бронзови съдове за благоуханни пръчици, а освен това пред самия Буда на земята лежаха няколко букета цветя, докато неговите гневно смръщени другари бяха лишени от подобна украса.

Ето че откъм стълбите се разнесоха стъпки. От горния етаж слизаше някакъв човек, който доволно и с наслаждение пушеше цигара.

— Кой е този? — попита капитанът.

— Хо-шанг — отвърнах му.

— Хо-шанг! Какво значи това?

— Свещенослужителят и пазачът на пагодата. Чужденците наричат тези хора бонзи, но тази дума е непозната за китайците. Те им казват хо-шанг или синг.

В този момент бонзът ни видя и ни приветства като наведе книжното си ветрило.

— Чинг-чинг! [87] — поздрави ни той доброжелателно, подавайки ни ръка.

— Ти ли си сингът на тазинг пагоданг? — попита го Търнърстик.

— Синг, чъ! — кимна човекът.

— Виждаш ли, Чарли, че ме разбира! Този бонз е образован човек и разговорът ми с него, ще е много приятен. Той посочи към средния идол и попита:

— Кой е тозинг старонг господининг?

— Фо! — гласеше отговорът.

— Фо? Кой е пък тоя, Чарли?

— Буда. В Китай го наричат фо.

— Ами кои са другитенг дваманг? — продължи да пита Търнърстик, посочвайки към двата идола отляво и отдясно на Буда.

Движенията на ръката му подсказаха значението на неговия въпрос и кимвайки първо към единия, а после и към другия, бонзът обясни:

— Фу-са и О-ми-то.

— Слушай Чарли, за мое учудване виждам, че дори и образованите хора в Китай говорят толкова лош китайски, че ми е невъзможно да ги разбера. Какво ми каза той?

— Бонзът си послужи едновременно с китайски и с японски. Китайците наричат фу-са прочутия будистки патриарх Бодхи-затва, който е изобразен в едната по-малка статуя. А О-ми-то [88] е на японски — такова е името на Буда в Япония.

— Да-а, ами кой и какво е всъщност този Буда?

— Буда е дума от санскритски и означава «мъдрец». Буда е бил прочут основател на познатата ни религия, живял е хиляда години преди Христа, а негов баща е бил Судходана, кралят на Могадха, която в нашето съвремие се казва Бехар. Истинското му име е било Срамана Гаутама, но са го наричали също и Зо-кия Муни, а и…

— Стига, стига, стига, Чарли! — извика Търнърстик, като затисна с длани ушите си. — Ако продължиш само още една минута да ме обсипваш с подобни имена, сигурно ще откача. Предпочитам да плавам в най-силния тайфун, отколкото да се оставя да ме понесе такъв ураган от толкова изкълчени чужди думи. Я по-добре да разгледаме тези стари зидове!

Обръщайки се към бонза, той посочи към стъпалата и попита:

— Можемонг ли да се изкачименг горунг?

Получихме разрешение без никакви възражения, но още на втория етаж капитанът се спря и каза:

— Чарли, продължавай сам нагоре! Та това тук е по-лошо и от нашия лов на диви кози! Аз ще си поотдъхна и ще те почакам тук.

Продължих изкачването с нашия водач. Ако бях очаквал някаква кой знае каква вътрешна архитектура или украса на храма, щях да бъда дълбоко разочарован, защото във всички помещения видях само голи зидове. Единственото, което ме възнагради за изморителното ми катерене по стълбите, беше прекрасният изглед на всички страни, открил се пред очите ми от кулата, която сигурно беше висока не по-малко от двеста и петдесет стъпки.

Бонзът беше просто… един бонз и с това е казано всичко. Цялото му образование се състоеше в познание на обичайните молитви и жертвоприношения и видях да се потвърждава предварителното ми мнение за него, когато обяви двете по-малки божества отстрани на Буда за фу-са и О-ми-то. Той дори не знаеше истинските имена на идолите, на които се кланяше. Общо взето бонзите са непросветени и незнаещи хора. Те живеят от благодетелността на другите, както и от даренията, които получават, за да поемат греховете на чуждите хора върху себе си, изкупвани от самите тях с благочестивия им начин на живот. Те нямат деца, тъй като живеят в безбрачие, но обикновено си купуват едно дете, някои син на бедни родители, когото обучават и възпитават за свой наследник, като го учат на малкото ритуали в тяхното богослужение, както и на късите молитви, в които се състои цялото им умение и всичките им познания.

— Ти не си фо-дзъ, [89] нали? — попита ме бонзът.

— Не. Аз съм киао-ю, християнин.

— Тогава навярно се учудваш, че ти позволяваме да влезеш в този храм, а?

— Не, защото в храмовете на моя Бог могат да влизат всички хора, следователно и всеки фо-дзъ.

— А молите ли се на вашия Тиън-чу, [90] кадите ли пред него благовония?

— Да.

— А кланяте ли му се със звънчета и гонгове?

— Ние му поднасяме по-мелодичен камбанен звън и по-хубава музика от вас.

— Как е възможно? Та нали сте варвари и нямате музика!

— Киао-ю имат по-хубава музика от фо-дзъ, хоей-хоей, дзанг, [91] дзи-пън, [92] както и от тунг-да-дзъ. [93] Вашата музика е лесна за изпълнение, а нашата е трудна за китайците.

— Нима искаш да ти повярвам?

— Все ми е едно дали вярваш, или не.

— Как се казваш?

— Куанг-си-та-съ.

— Това е забележително име. Познаваш ли нашите музикални инструменти?

— Да.

— Но не можеш да свириш на тях, нали?

— Все още не съм държал в ръцете си такъв инструмент, ала бих могъл веднага да започна да свиря на всеки от тях.

Бонзът се усмихна снизходително.

— На гонг?

— Да.

— На гамеланг? [94]

— Да.

— На анклонг? [95]

— Да. Но ти питаш повече, отколкото имаш право, защото анклонгът и гамелангът не са китайски, а малайски музикални инструменти.

Изглежда забележката ми го смути, ала той продължи да ме разпитва:

— А известни ли са ти пи-па [96] и дзию? [97] На тях се свири много трудно, тази музика е по-трудна от всяка друга по целия свят.

— Виждал съм ги, но все още не съм свирил на тях, обаче тази музика е толкова лесна за един християнин, че бих могъл веднага да започна да свиря на дзию, както и на пи-па. Християните имат такива музикални инструменти, на които един способен човек може да се научи да свири хубаво едва след като старателно се е упражнявал всеки ден в продължение на десетина години. А вие нямате такива инструменти.

— Твърде си самонадеян да твърдиш, че можеш веднага да засвириш на дзию и на пи-па. И двата инструмента се намират в жилището ми. Ще дойдеш ли с мен?

— Да.

По лицето му се изписа победоносна усмивка и той тръгна пред мен. Търнърстик ни очакваше вече с нетърпение. Той ме попита:

— Чарли, как беше горе на върха на тази кула?

— Високо, кептън.

— Високо ли? Well, можеше да го предположиш и от долу. Какво ще правим сега?

— Отиваме в жилището на този човек.

— И какво ще търсим там?

— Ще свирим.

— Тъй ли? Как — с уста?

— Нищо подобно. Ще свирим на дзию и на пи-па.

— Що за щуротии са това? Да не си се побъркал?

— Не съвсем. Дзию е нещо като цигулка, а пък пи-па е китара.

— А-а, тъй значи. Е, просто трябваше да го обясниш! Но аз…

— И тъй аз ще скрибуцам на дзию, а ти ще дрънкаш на пи-па!

— Аз…? На пи-па…? Я ме остави на мира с твоята пи-па! Да искаш подобно нещо от мен е все едно да накараш някой кит да плете! Никога през живота си не съм държал в ръцете си такова раздрънкано чудо.

— Тогава ще трябва да се оправям сам.

— Ами ще можеш ли?

— Мисля, че да.

— Чарли, ще ти кажа нещо на четири очи: не се излагай пред китайците! Да пронижеш с куршум главата на мечка или пък на тигър или да застреляш няколко диви кози не е чак толкоз трудна работа, защото е нужно само да се прицелиш и да натиснеш спусъка. Но една такава пи-па е опасно нещо, толкова опасно, че дори не ми се иска да се докосвам до нея.

— Ще видим!

Междувременно бонзът размени няколко думи с търговеца на плодове, който после бързо се отдалечи в посока към селото. Предположих, че отиваше да доведе слушатели, за да могат повече хора да станат свидетели на моето очаквано поражение.

От пагодата започваше тясна пътечка, извиваща се нагоре по височината към малка къщичка, която бе жилището на бон-за. Тя беше направена от бамбук, а покривът й — от сиви керемиди. Състоеше се само от един приземен етаж, а пред нея, носен от подпорни стълбове, имаше навес, под който можеше да се почива на сянка и на прохлада.

При пристигането ни, на вратата се показа едно момче и ни поздрави. Сигурно беше ученикът на бонза, който му пошепна няколко думи, след което ни бе поднесен чай. Пихме го по китайски от мънички чашки без захар или мляко.

— Страхотен обичай! — недоволно промърмори капитанът, свикнал на съвсем други чаши и съдове. — Ако реша по този начин да поднеса чай на моите момчета, то сигурно всеки от тях ще изпие по хиляда такива напръстника, а после спокойно ще попита кога всъщност ще си получат чая. Кога ли този човек ще донесе най-сетне своята пи-па-пум?

— Няма да ни кара да го чакаме кой знае колко дълго, кептън, защото, виждаш ли, слушателите ей сега ще пристигнат.

От селото към нас се беше проточило внушително шествие от мъже, жени и деца. Всички носеха букети цветя. Когато стигнаха до къщата на бонза, те ни поздравиха и ние получихме всичките цветя като подарък срещу плодовете и цигарите, които бяхме дали на техните хлапета. В Китай и най-дребният подарък се приема с голяма благодарност и ето защо моят скромен дар ми беше спечелил сърцата на цялото село.

— Какво ще правим с тези букети? — попита Търнърстик. — Невъзможно е да ги помъкнем с нас.

— Ще вземем само няколко, а другите ще оставим тук на бонза.

— Но все пак трябва да им благодарим, нали?

— Разбира се. Веднага ще го направя.

— Чакай, Чарли! Моля те, бъди така любезен да предоставиш тази работа на мен!

— Нямам нищо против! Кажи им нещо хубаво и затрогващо!

— Няма да се посрамя!

Той се изправи на крака и се обърна към хората с думите:

— Китайцинг, мъженг, женинг и децанг! Ниенг сме дошлинг, за да опознаемонг странатанг и хоратунг и оттук започвамонг.

И добренг е станалонг, понеженг вие ни носитенг букетонг за нашитенг плодовенг и цигаритонг. Ниенг изразявамонг нашетонг благодарностунг и се надявамонг, че виенг винагинг щенг си спомнитенг с добронг за насунг!

Тази «спийч», [98] произнесена с голямо въодушевление и забележително красноречие, бе посрещната с гръмки овации, макар че слушателите не разбраха нито дума от нея. Хората просто се досетиха за нейната цел и останаха доволни, без да предявят някакви езикови претенции.

— Виждаш ли, Чарли, че разбраха всяка моя дума? Пожелавам ти да издържиш изпитанието с твоята пу-по също тъй, както и аз се справих с моята реч! Ей го на човекът носи вече раздрънканите си инструменти.

Действително, бонзът бе изнесъл вече двата инструмента от къщата си и в този момент ми ги подаде. Но аз отказах да ги взема с думите:

— Все още не съм чувал гласовете нито на вашата дзию, нито на такава пи-па. Не искаш ли първо ти да ми покажеш как се свири на тях, за да мога и аз да направя същото като теб?

Той се усмихна снизходително като човек, който и не беше очаквал нещо друго, а после отвърна:

— И да ти покажа, пак няма да се справиш!

После взе най-напред цигулката. По форма тя се различаваше от нашите цигулки, но също имаше магаренце и четири струни, които обаче бяха настроени по-различно. Лъкът беше тежък и трионообразната му форма наподобяваше лъка на нашия контрабас; След като го смаза с обикновена смола, бонзът започна да свири.

Китайците захласнато слушаха изтръгваните от него звуци. Изглежда пред тях той минаваше за майстор, но нито свиреше определена мелодия, нито пък можех да доловя що-годе някакво съзвучие. И от такт нямаше никаква следа, а цялото му изпълнение се свеждаше само до изтръгването на все едни и същи четири тона, които редуваше на определени интервали.

След като най-сетне свали лъка, той ме погледна с такова изражение, което говореше съвсем ясно, че очаква моето особено признание. И когато не последва нищо подобно, а само леко му кимнах с глава, той се обади:

— Един християнин никога не може да се научи да свири така.

— А ти не си ли чувал досега в Хонконг или в Макао музиката на ван-куи-дзъ [99] или на фу-лън? [100] — попитах го аз.

— Не. Те са варвари и изобщо не искам да ги слушам.

— Ти ми показа как се свири на дзию. Научи ме да свиря и на пи-па!

Той взе китарата. По форма тя приличаше на нашите стари цитри. Имаше дълъг гриф и седем струни.

Изпълнението му бе също така монотонно, както и предишното. Вярно че от време на време подръпваше струните с лявата си ръка, обаче тъй и не чухме нито някаква мелодия, нито поне два-три хармониращи си звука. За мен си оставаше просто неразбираемо как е възможно човек да притежава един толкова безупречно изработен музикален инструмент и да не успее, макар и без учител, да постигне някакво по-голямо умение и сръчност в използването му. Образците за тези инструменти несъмнено са били внесени от европейците, но явно същевременно не е било възприето и правилното свирене на тях.

След като бонзът свърши и бе възнаграден от слушателите с кажи-речи прехласнати овации, той ми подаде китарата с думите:

— Хайде, опитай да видим дали ще се справиш!

Настроих седемте струни в немски строй, което ще рече HEAdghe, опитах няколко акорда, а после изсвирих един бърз валс, при който лявата ми ръка си имаше толкова много работа, че слушателите ми видимо се смаяха.

— All devils! [101] — възкликна Търнърстик, след като свърших и здравата ме тупна по рамото. — Та ти си бил истински майстор на пу-па или както се казва там тази дървена кутия! И защо не си ми казал нищо досега?

Засмях се.

— Поне видя, че умея нещо повече освен да стрелям по мечки и диви кози, за което е необходимо само да се прицелиш и да натиснеш спусъка.

После настроих «китарата» в испански строй като преминах на HDGdghd, отначало изпълних познатия «Камбанен звън», а после изсвирих и едно фанданго. Когато свърших, никой от китайците не издаде нито звук, а бонзът неволно беше отстъпил чак до самата врата, откъдето ме зяпаше като човек, напълно смазан от поражението си.

Капитанът се беше отпуснал на едно ниско плетено кресло и от удоволствие размахваше крака.

— Чарли, оставаме тук по-дълго. Толкова е приятно и тъй ми харесва, защото се справяш със задачата си кажи-речи също тъй добре, както и аз се справих преди малко с моята реч. Продължавай да свириш още!

Този път взех цигулката и я настроих както ние сме свикнали в квинти. Отначало изкарах един тригласен хорал, после песента на Бринкман, а след това един американски «рийл» и накрая звучен и бърз шотландски танц, който толкова допадна на мастър Търнърстик, че люлеейки се на креслото, той размахваше из въздуха крака и ръце и щракайки с всичките си пръсти, най-усърдно се стараеше да отмерва такта на изпълнението ми.

— Браво, прекрасно, несравнимо! — извика той, след като отпуснах лъка. — Чарли, направо ми разнежи душата. При такава музика човек просто получава чувството сякаш с изпънати от вятъра платна се носи право към седмото небе. Такава музика може да ме накара да скоча на крака и да започна да танцувам, макар изобщо да си нямам хабер от танци. Какво ли не бих дал, ако можех и аз да взема участие с някакъв номер в този прекрасен концерт!

— Ами можеш.

— Аз ли? Как… кое… какво…? Какво имаш предвид? Да не би да искаш да свиря на устна хармоничка?

— Кептън, не можеш ли да пееш?

— Да пея ли? Хмм, о да, но само една-единствена песен. Обаче я пея толкова хубаво, че подема ли я, дъските на палубата започват да пращят и да се огъват, а от мачтите летят трески.

— И коя е тя?

— Излишен въпрос! Естествено «Янки дудъл»!

— Ами тогава давай! И аз ще пея с теб.

— Well! Великолепно! Започвай!

Отново взех китарата, изкарах една кратка прелюдия и тъкмо когато подех самата песен, се включи и Търнърстик и то с такъв глас, който наистина бе в състояние да огъне мачтите. За някакъв музикален слух и дума не можеше да става и следователно за чисти тонове пък — още по-малко. Той просто ревеше текста с мечешки глас, който отначало се движеше нейде между фа-диез и сол, а само тук-там изведнъж дръзваше по някой смел скок нагоре между ми-бемол и ре. Но тъй или иначе целият текст бе изкаран докрай и щом свършихме песента, около нас гръмнаха такива овации, които бяха поне толкова оглушителни, колкото беше и изпълнението на въодушевения морски капитан.

От напъване Търнърстик се беше зачервил като домат, ала очите му искряха от въодушевление и удоволствие. Намираше се в такова настроение, сякаш беше спечелил първата награда в състезанията на някой спортен клуб по гребане. Извън себе си от радост той възкликна:

— Гръм и мълния, това се казва пеене! Нали, Чарли?

— И още как!

— Няма ли да започнем отначало?

— Мисля, че е достатъчно, кептън. Човек не бива да прахосва дарованието си.

— Правилно! Тези китайци вече сигурно знаят с какви хора си имат работа. Затова нека запазим тази великолепна песен за по-късно, та да научат и други какво значи, когато капитан Търнърстик подеме «Янки дудъл».

Върнах на бонза неговите музикални инструменти с думите:

— Сега вярваш ли, че християните умеят да създават музика?

— Твоята музика е много по-хубава, а и много по-трудна от нашата. Но наистина ли никога досега не си свирил на пи-па и на дзию?

— Не съм, но в моята страна имаме музикални инструменти, които приличат на твоите и това е причината да умея да свиря и на тях.

— Ти не спомена ли, че идваш от страната на фу-лън?

— Не. Аз съм тао-дзъ.

— Това е добре, защото ние мразим фу-лън и ван-куи-дзъ, които обстрелват и рушат нашите градове и с оръдията си ни принуждават да им пълним джобовете като ни налагат да купуваме тяхната отрова. [102] А за Тао-дзъ-куъ [103] съм чувал, че нейните жители били миролюбиви хора и знаели и разбирали всичко, каквото ги попиташ. И това е самата истина, защото сега го видях с очите си. За Куанг-чой-фу ли пътувате?

— Да. Ние слязохме на брега само за да разгледаме твоята миао. [104] Ще бъдеш ли така добър да приемеш от нас един ком-ча?

— Аз съм беден човек и живея от даренията на милосърдните хора. Твоят ком-ча ще е добре дошъл за мен.

Търнърстик не разбра тези думи, но когато бръкнах в джоба си, той се досети за какво ставаше дума и каза:

— Почакай, Чарли, каниш се да дадеш бакшиш на този човек, нали?

— Да.

— Остави тази работа на мен! Вярно, че не се изкатерих в кулата толкова високо като теб, но затова пък слушах твоето изпълнение на неговата пум-по и искам да си платя.

Той измъкна своята дълга кесия и се обърна към бонза с думите:

— Многонг ми харесанг, приятелюнг! Затованг ще ти дамонг дванг доларинг и на твоетонг момченг още единг. За тях можешшонг да си купинг тютюнинг, цигаринг или няколконг бутилкинг романг. Сбогомонг старинг пазачонг на пагоданг, по-някоганг си спомняй за капитанинг Търнърстикинг и за блестящотонг му изпълнениенг на Янкинг дуделинг!

Бонзът направи смаяна физиономия. За неговите нужди и за тукашните цени два долара бяха едно малко състояние. Не му беше възможно да запази радостта от този толкова щедър подарък само за себе си. Той се втурна между присъстващите китайци, показа им двете монети и със силни цветисти изрази започна да славослови благодетелността на двамата непознати тао-дзъ. После ме хвана за ръката и ме дръпна настрани.

— Ти искаш да стигнеш до Куанг-чой-фу. Ще ми разрешиш ли да ти дам един съвет, защото си толкова добър към нас?

— Разрешавам ти.

— Моля те никому да не споменаваш това, което ще ти кажа сега! Пази се от лунг-ийн и от куанг-ти-миао!

Предупреждението му ме изненада. То беше кажи-речи дословно същото, каквото бях чул вече от устата на Конг-ни. Побързах да го попитам:

— Защо?

— Не бива да ти казвам. Не си ли чувал, че лунг-ийн обичат да отвличат чужденци, за да ги изнудват да им платят откуп?

— Чувал съм. Завчера изчезна жената на един португалски търговец от Макао и всички предполагат, че е била похитена от Драконите. Но аз не се страхувам от тях.

— Не ги познаваш, иначе щеше да трепериш от страх. Няма нищо по-лошо от това да попаднеш в ръцете им и да ги разгневиш. Ако имах власт, щях да ти дам един талисман, който да те пази от тях.

— Има ли такъв талисман?

— Да.

— Ти виждал ли си го? .

— Самият аз го… да, виждал съм го.

— Как изглежда?

— Не бива да ти казвам.

Посегнах към врата си и измъкнах огърлицата.

— Такъв ли е?

Веднага щом я видя, той скръсти ръце на гърди и се поклони почти до земята.

— Прости ми, господарю! Не знаех, че си иой-дзи [105] на лунг-ийн.

— По какво съдиш, че съм такъв?

Изглежда въпросът ми го учуди.

— Ти притежаваш талисмана и следователно трябва да знаеш, че за всеки чин си има различен вид талисмани. Или да не би да не си го получил за заслугите си, а само да си го намерил? Това лесно може да ти струва живота.

Не сметнах за необходимо да му давам обяснения. Но изглежда този будистки бонз бе добре запознат с организацията на речното пиратство. За мен беше важно да разбера дали и самият той не бе член на шайката на Драконите.

— Не съм го намерил. Покажи ми твоя!

— Не го нося, той е в дома ми, но по моята чашка за чай трябваше да разбереш, че съм от вашите хора.

Това било значи! Случайно бях забелязал странното положение, в което държеше ръката си, докато пиеше чай. Той я хващаше с върховете на палеца, показалеца и безименния си пръст, докато другите два оставаха изпънати. Трябваше да се опитам да узная нещо повече.

— А знаеш ли и другите знаци?

— Остават само още двата поздрава, които са известни на всеки от нас: дзинг-дзи-инг и дзинг-леа-о. Вече и без талисмана знаеш, че съм от вашите хора. Обаче ти не ми каза истината. Ти не си и-ийн, иначе никога не би могъл да станеш член на нашия съюз, а да не говорим за негов върховен глава и предводител.

Значи и поздравът също беше разпознавателен знак. Последната му сричка се изговаряше по-разтеглено — дзинг-дзи… инг и дзинг-леа… о вместо дзинг-дзинг и дзинг-леао. Това можеше да ми бъде от голяма полза.

— Не съм те излъгал. Талисманът е моя законна собственост.

Но на теб трябва да кажа, че си много непредпазлив.

— Защо? Ние и двамата сме членове на голямото лунг-хуи [106] и можем да говорим за тези неща.

— А ти знаеше ли, че и аз съм от тези хора? Не ти бях дал никакъв знак, но въпреки това ме предупреди да се пазя от Драконите. Знаеш ли какво наказание е определено за подобна постъпка?

— Смърт, ако не бях хо-шанг. [107] Но никой друг няма право да отнема живота на един служител на великия фо освен единствено нашия хоанг-шан, [108] защото само той е върховен глава на всички свещеници. Ти се показа като добър и благодетелен човек и тъй като те помислих за чужденец, реших да те предупредя.

— Защо ме предупреди да се пазя и от куанг-ти-миао?

— Не бива да го изговарям, понеже и ти самият сигурно го знаеш.

— Тогава сбогом! Но още нещо трябва да ти кажа: не знаеш ли, че в ли-кинг [109] пише: «Учтивостта забранява да караш другия да се черви от срам»?

— Знам го. Защо ме питаш?

— Нима не искаше да ме засрамиш? Не се ли усъмни в истинността на думите ми? Въпреки това ти доказах, че съм говорил самата истина. И ето че сега твоето лице е червено от срам. За в бъдеще бъди по-учтив към чужденците, защото те са по-мъдри и по-умни от вас. Дзинг-леа… о!

— И лу фу финг! [110] И ми прости, че бях несправедлив към теб!

Капитанът беше вече избързал напред. Когато излязохме на речния бряг, току-що отплаваше някаква малка лодка, която беше спряла до нашата.

— Кой беше този човек? — попитах нашия лодкар.

— Някакъв рибар, който спря да си почине тук.

Качихме се в лодката и отново издигнахме платното. Самият капитан се залови с греблата, лодкарят хвана кормилото, а аз се загледах в царящото по реката оживление. Бяхме се забавили в пагодата по-дълго, отколкото бе първоначалното ни намерение. Както изглеждаше скоро щеше да се свечери и пъргавото и дейно население от крайбрежието на реката се стремеше да използва краткото време, оставащо до падането на мрака, за да довърши ежедневната си работа.

Направи ми впечатление, че лодката, която бях видял до нашия плавателен съд, плаваше в права посока към отсрещния бряг. Невъзможно бе човекът в нея да е имал намерението само да си почине. Това би предполагало, че той или е пътувал вече по-продължително време, или пък че тепърва го очаква по-дълго плаване. В първия случай той сигурно веднага без да спира щеше да свърне към отсрещния бряг, а във втория щеше да се насочи нагоре по реката или надолу по течението й вместо да гребе право към отвъдния бряг.

— Познаваш ли рибаря? — попитах нашия лодкар.

— Не.

— Разговаряхте ли?

— Не.

Ако бях получил този отговор от някой мълчалив арабин, то и през ум нямаше да ми мине да се усъмня в истинността на думите му, ала китайците са извънредно бъбриви и изобщо не могат да стоят спокойно на едно място. Затова не ми се вярваше, че двамата мъже са седяли в лодките си толкова близо един до друг без да завържат разговор. Но защо ме лъжеше китаецът? Не се сещах за никаква по-приемлива причина. Продължих с въпросите си:

— До Вам-поа днес няма да можем да стигнем вече, нали?

— Няма.

— Тогава ще ни се наложи да потърсим някое място, където ще можем да пренощуваме. Знаеш ли такова място?

— Навсякъде има кунг-куан [111] или тиън. [112] Най-хубавата е Шен-куанг-тиън [113] и се намира малко по-нагоре по реката на десния й бряг.

— Колко път има дотам?

— Петнайсет ли. [114] Ако този вятър се запази, след един час сме там.

— Но дотогава съвсем ще се смрачи.

— И ще е по-добре, защото така ще видиш колко красива е реката през нощта. Ще отседнеш ли в тази странноприемница или да ти предложа някоя друга?

— Не. Там ще отседнем.

Бързо се стъмняваше. Нашият лодкар запали и издигна пъстър хартиен фенер. Дори и най-малките лодки имаха по една светлина, а големите плавателни съдове направо бяха обсипани с тях. Но фенерите наистина бяха необходими. Вярно, наблизо нямаше никакъв по-голям град, ала доколкото можеше да се съди по светлинките, изглежда реката буквално гъмжеше от лодки.

Ето че в този момент някакъв голям плавателен съд с висока мачта се появи зад нас и очевидно бързо ни догонваше. Доколкото можех да видя от светлината от фенерите, той бе каран от десет гребци. Изглежда се канеше да премине съвсем близо до нас, но едва-що носът му се бе изравнил с нашата кърма, когато от борда му подвикнаха към лодката ни:

— Кианг! [115]

— Лу! [116] — отвърна нашият лодкар.

Мигновено на голямата лодка всички фенери угаснаха. Оттам хвърлиха нещо към нас, което падна и се разби на дъното на лодката ни и по звука помислих, че е някакъв глинен съд. Веднага се разнесе тежка задушлива и парализираща миризма, от която начаса изгубих съзнание. Успях само да видя още как нашият лодкар се гмурна в реката. Той скочи от борда в мига, когато светлините на големия плавателен съд бяха угасени.

Четвърта глава

Кианг-Лу

Когато отново дойдох в съзнание и отворих очи, видях, че лежа вързан на дъното на същата голяма лодка, която ни беше нападнала. До мен се намираше моят добър приятел мастър Търнърстик. Както неговата, тъй и моята уста бяха затъкнати с парцал, който ни пречеше да разменим по някоя дума.

Познах човека на кормилото. Светлината от един фенер падаше върху лицето му и съвсем ясно видях, че това бе рибарят, който беше спрял с лодката си до нашата уж, за да си почине. Явно той бе един лунг-ийн и навярно с пълно право предположих, че нашият лодкар е в съюз с Драконите.

Значи «кианг-лу» беше паролата на тези хора. А Кианг-лу, тоест Речния дракон, бе името на всеизвестния предводител на пиратите, който, ако се съди по тази дума, сигурно беше от монголски произход. Речни пирати е имало откакто съществува китайската история, но те никога не са разполагали с толкова стройна организация, както в наше време. Пиратите всяваха такъв страх и ужас, който държеше в ноктите си дори и чиновническите кръгове, тъй че не беше никак лесно да получиш държавна подкрепа срещу техните безчинства. Ето че се намирах в техни ръце. Не се страхувах. Бях се сражавал с африканския джум, [117] срещу североамерикански бушрейнджърс, [118] както и срещу друга подобна сган и затова сега бях само, тъй да се каже, любопитен да видя що за хора бяха тези Дракони.

В лодката имаше тринайсет души. Десет гребци, един кормчия и още други двама на носа, които разговаряха. Те знаеха, че сме чужденци и изглежда бяха убедени, че не знаем китайски, защото в противен случай сигурно щяха да приказват по-тихо, тъй като лежахме близо до тях и съвсем ясно можехме да чуваме всяка тяхна дума.

Почти в краката им бяха оставени няколко глинени съда със съвсем същата форма като индийските «чатис». [119] Несъмнено тези здраво затворени стомни с широки гърла бяха онези «вонящи гърнета», използвани от китайските и малайски пирати, за да зашеметяват жертвите си, както и аз, и капитанът току-що го бяхме изпитали на собствен гръб.

— Кои са тия двамата? — попита в този момент единият от разговарящите.

— Двама тунг-ийн, [120] както ни каза техният лодкар. И двамата са богати, защото са господари на онзи кораб.

— И ще ги предадеш на джиахура, [121] така ли?

— Да. Ние ще получим половината от техния откуп, а другата половина ще си поделят джиахурът и Кианг-лу.

— Колко ще ги накараме да платят?

— Това ще определи джиахурът.

— Къде ще му предадеш пленниците?

— В куанг-ти-миао.

— Ще има ли там място за тях?

— Да, защото сега там се намира само жената на пор-ту-ки, [122] дето я отмъкнахме, понеже тези варвари са толкова глупави да вярват, че и жената имала душа. Те обичат жените си колкото и самите себе си и охотно плащат за тях големи откупи само и само да си ги върнат обратно. Мъжът й ще получи от нас вест чрез същия пратеник, когото изпращаме да отиде и на кораба на тези двама варвари.

Пред нас се очертаваха твърде «утешителни» перспективи. Щяха да ни държат в плен, докато някой от тези добряци вземеше от кораба ни определения откуп. Аз нямах средства, за да платя какъвто и да било откуп, и ако не исках да поверя живота си единствено на джоба на капитана, трябваше да разчитам на винаги благосклонното към мен щастие, а може би също и на… талисмана, който бях получил от Конг-ни.

Щяха да ни откарат в някакъв храм на бога на войната Куанг-ти — ето защо неколкократно ме бяха предупреждавали да се пазя от куанг-ти-миао. Изглежда, като че Драконите бяха свикнали да отварят своите «кантори» даже в обществените храмове, една дързост, която беше мислима само в Небесната империя. А онова, което събуди във висша степен съчувствието ми, бе обстоятелството, че португалката, за която бях говорил на бонза, беше пленница във вече споменатия миао. Изглежда наистина бе моя участ по време на всички мои пътешествия да се натъквам на хора, чиято свобода е била насилствено отнета.

Откакто се бях съвзел, бяхме плавали около час нагоре по реката, когато лодката ни свърна наляво и навлезе в един от онези безбройни канали, които във формата на гъста мрежа прорязват китайските низини. Изведнъж престана оживлението, царящо по реката. Изчезнаха и многобройните фенери. Около нас настана мрак. Само звездите слабо осветяваха среднощното ни пътуване. Чуваха се единствено самотните удари на веслата по спокойната водна повърхност. Често завивахме в някой страничен канал, тъй че все повече обърквах посоката на плаването ни, като се има и предвид, че на всичко отгоре лежах на дъното на лодката и бордовете й ми препречваха всякакъв изглед.

Най-сетне пред нас изплува някаква тъмна маса и ние спряхме. Видях високи зидове, но нямах възможност дълго да ги разглеждам, защото ни вързаха очите. После махнаха въжетата, с които ни бяха стегнали краката и ни накараха да се изправим. След като излязохме от лодката, ни хванаха за двете ръце.

Най-напред ни поведоха по, както ми се сториха, широки стъпала, после минахме през няколко тесни входа и през три-четири двора, докато най-накрая влязохме в някакво затворено помещение, както разбрах от кънтящите ни стъпки. Там свалиха кърпите от очите ни и тогава разбрах, че се намираме във вътрешността на някакъв храм.

Дебелите зидове на сградата бяха издигнати от тухли. Изглежда тя се състоеше само от това единствено помещение и в него се виждаха познатите статуи на бога на войната, на неговия син Куанг-пин, както и на разгневения управител на конюшните му. фигурите бяха силно осветени от няколко лампи. Направо върху голите камъни на пода във всевъзможни пози седяха или лежаха двайсетина мъже, въоръжени със стрели и бамбукови тояги, с невъобразими пистолети, както и с какви ли не видове ножове, ками и саби. Един от тях носеше дори някаква допотопна пушка с фитил, която бе толкова разядена от ръжда, че ми се стори да виждам дупки по нея. Освен това цевта й бе извита като тирбушон и човек можеше да си помисли, че този странен предмет е бил изработен само за да се правят дупки с него.

Всички те полагаха усилия да придават на лицата си поне такъв страшен израз, какъвто се четеше и по лицето на управителя на конюшните на тяхното божество на войната. Но аз нямах ни най-малкото намерение да се оставя да ме сплашат. В резултат на допотопното си въоръжение, на дългите си плитки и полегатите тесни очи, на сплеснатите си чипи носове, както и на подобното си на мъжка пижама облекло, тези мъже по-скоро ми правеха противоположното впечатление на онова, което желаеха да постигнат. Имах приблизително усещането, че се намирах на сцената на любителски театър, където играех ролята на пленения от разбойници главен герой.

Изглежда моят добър приятел фрик Търнърстик напълно споделяше мнението ми. Той ми намигна така, като че изпитваше огромно желание да използва своите великански моряшки юмруци веднага щом го освободяха от въжетата. Знаех, че той наистина е човекът, който би се наел да се разправи с дузина от пиратите. Китайците се отличават повече с хитрост и лукавство, отколкото с физическата си сила. Те обичат да преувеличават и да се перчат, но излезе ли им насреща някой със сила и дързост, бързо си подвиват опашката. Даже и да срещнеш тук-там сред тях човек с великанско телосложение, то често тъкмо в това исполинско тяло се е вселила толкова по-нерешителна и боязлива душа. Обаче стигнеше ли се до бой, ние можехме да разчитаме единствено на юмруците си, понеже пиратите ни бяха взели както оръжията, така и всичко друго, каквото бяха намерили в джобовете ни.

Най-сетне измъкнаха парцалите от устата ни, тъй че поне можехме спокойно да дишаме. После със знаци ни дадоха да разберем, че трябва да седнем. Настаних се точно между коленете на бога на войната, тъй като там мястото бе възможно най-удобното, а и освен това там можеха да ме нападнат само лице в лице. Капитанът седна до разгневения управител на конюшни, чиято статуя започна да разглежда много внимателно.

— Чарли, какво ще кажеш — попита ме той, — дали страховитият меч, на който се е подпряло това божество, е действително от хубава стомана?

— Съмнявам се, че е от стомана, но съм сигурен, че е от желязо, в което сам лесно можеш да се увериш.

— Well! Този тип стои тук от толкоз дълго време, без да замахне поне веднъж с този хубав меч. Струва ми се, че ще взема да му покажа за какво всъщност човек държи в ръка такова оръжие. Или ти се иска да останеш в този миши капан?

— Ще остана, докато ти харесва на теб. Добри приятели не бива да се изоставят току-така.

— Ами тогава да гледаме да офейкаме!

— Ще можеш ли да скъсаш въжетата си?

— The devil, [123] ммда, не помислих за тях. Но не бихме ли могли да си пробием път с няколко здрави ритника?

— Не става, кептън! Я размисли: още с идването си заварихме тук двайсетина души. С нас дойдоха още тринайсет, а това прави трийсет и трима. Дори и да не бяхме вързани, без оръжия ще ни е абсолютно невъзможно да си пробием път. Единствената възможност за успех щеше да ни се открие, ако имахме по два револвера — това прави общо двайсет и четири изстрела. Обаче ни ги взеха. Впрочем никак не е изключено пиратите да умеят да си служат с нашите револвери, а в такъв случай няма никакво съмнение в изхода на схватката.

— Добре, тогава постъпи както искаш. Ще се подчиня на решението ти.

— Първо ще си поговорим с тези хора и ако не проявят здрав разум, все ще имаме време да помислим за някакъв изход с употреба на сила.

— Правилно! Трябва да си поговорим с тях, но няма да го направиш ти, ами аз ще се нагърбя с това и то по такъв начин, че много добре да разберат с какви хора си имат работа. Да започвам ли?

— Почакай още малко! Както виждам, те тъкмо се канят да си поприказват с нас.

— Ще видят как един моряк обича да разговаря с такива обесницинг, обесницунг, обесницонг, обесницънг, обесницанг като тях!

Докато си шепнехме с капитана, пиратите направиха кратко съвещание и в този момент един от тях се приближи до нас и ни заговори на завален английски. Изглежда той бе единственият човек измежду тях, който умееше да си служи с този език.

— Кои сте вие?

— Кои сме ли? Хмм, ами естествено хора! — отвърна Търнърстик с многообещаващо ръмжене.

— Как се казвате?

— Няма значение, момчето ми!

— Когато те питам, ще ми отговаряш, иначе ще те научим по-добре да си отваряш устата!

— Сигурно гледката няма да е никак лоша, old blunt-nose!

Изглежда китаецът нямаше никакво намерение да позволява на един пленник да го нарича «стар чип нос». Той пристъпи съвсем близо до капитана и заплашително вдигна юмрук.

— Човече, да те смажа ли?

Капитанът смръщи вежди и с гръмовен глас избоботи:

— Away — из… чез… вай!

Китаецът така се стресна от този негов тон, сякаш пред краката му бе ударил гръм. Той бързо отскочи две-три крачки назад.

— Само ми ела пак толкова наблизо — заплаши го Търнърстик, — и ще полетиш във въздуха като разпердушинено врабче!

Капитанът се намираше в настроение, в което бе готов да изреди цял списък от какви ли не заплахи и закани, но веднага след «врабчето» млъкна, защото съвсем близо зад нас се разнесе женски глас:

— Help, рог todos los santos! Help, mesch’schurs! [124]

Несъмнено тази смесица от испански и американски думи идваше иззад зида, пред който се намираха статуите на трите божества. Бях убеден, че викащата за помощ жена беше пленената португалка. Тя беше чула разговора ни и беше разбрала, че тук имаше хора, от които може би можеше да очаква подкрепа.

— Чу ли, Чарли? Кой ли вика?

— Жената на португалския търговец, за която научихме вчера.

— Нима и нея са я завряли в това свърталище на идоли и пирати?

— Да. Драконите споменаха за нея преди малко.

— Тогава трябва да я измъкнем! Ще изкъртя меча от ръката на този глинен бегемот или Левиатан, или както ще да се казва този тип и ще направя цялата банда на кайма!

— Нима си освободи ръцете?

— Ха, прав си! Какво ще правим?

— Ще изчакаме!

— Да, докато и нас ни заврат в някоя такава дупка.

— Сигурно няма да стане толкова бързо. Изглежда тези хора изобщо не умеят да връзват пленниците си както трябва. Те стегнаха само ръцете ни над лактите към тялото, тъй че можем да движим китките и пръстите си най-спокойно. Както виждам твоят възел ще се развърже твърде лесно и ако имаш възможност да застанеш само за една минута точно пред мен, бих могъл да те освободя.

— Една минута ли? Pshaw! Чарли, уверявам те, че и цял ден ще издържа пред теб. Да се приближа ли?

— Изчакай малко, изглежда взеха някакво решение.

След като китайците направиха ново съвещание, както си личеше, стигнаха до някакво не особено приятно за нас решение, понеже преводачът пак се приближи до нас, а от двете му страни пристъпиха други двама пирати с бамбукови пръчки в ръка. Отначало си бях наумил да изпробвам силата на моя талисман, но ако на тези хора им беше хрумнало да разговарят с нас чрез езика на тоягите, бях твърдо решен да предпочета този начин на преговори. След като пред капитана и пред мен се изтъпанчи по един от придружителите на преводача, той се обърна към нас с думите:

— Сега отново ще ви задам няколко въпроса. Не ми ли отговорите, ще заиграе тоягата!

Най-напред той пак заговори капитана:

— Ти си янки, нали?

— Момче, изчезвай оттук, ето това ще ти кажа! Докато сме вързани с тези въжета, няма да чуете от нас нито дума.

— Ще останете вързани, докато получим откупа. А ако никой не ви откупи, ще ви хвърлим във водата. И така, ти янки ли си?

Капитанът не му отговори. Преводачът направи знак на човека до него да го удари, но не се стигна дотам, защото Търнърстик светкавично стана от мястото си, втурна се към него, просто го прегази, а после така ритна другия в стомаха, че той отлетя на земята, където се претърколи два-три пъти. Третият, който стоеше до мен, беше затъкнал в памучния си пояс един малайски крис и съвсем естествено цялото ми внимание бе насочено към това оръжие. Тъй като имах възможност да движа ръцете си под лактите, не ми беше трудно да изтръгна камата на напълно изненадания пират, който изобщо не очакваше подобно нападение, а после, изгубил всякаква опора вследствие на ритника, нанесен му с тока на тежкия ми моряшки ботуш, човекът отхвръкна на няколко крачки назад.

— Наведи се, кептън! — подвикнах на Търнърстик.

— Дадено, но побързай!

Капитанът мигновено изпълни, каквото му наредих и така буквално поднесе въжето си пред острието на камата. Едно бързо рязване с острието и той бе освободен. После незабавно грабна криса и сряза и моите въжета. Всичко стана толкова бързо, сякаш бе дълго упражнявано и преди още някой от противниците ни да беше успял да се приближи до нас, ние бяхме вече захвърлили въжетата.

— А сега дръж ги, Чарли! Come on! [125]

Като замахна наведнъж и с двата си юмрука, той строши ръката на управителя на конюшните и здраво стисна двуострия меч, който бе дълъг около пет стъпки и широк към десетина сантиметра. Освен криса, който не можеше да ми бъде кой знае колко полезен, за мен нямаше друго оръжие с изключение на бронзовите съдове за жертвоприношения, поставени пред статуите. Едва намерих време да грабна един от тях и ето че вече ме нападнаха.

Изглежда добрите китайци имаха далеч по-голям респект от огромния меч, отколкото от моя бронзов леген, защото докато неколцина само наобиколиха капитана без да се осмелят да го нападнат, върху мен връхлетя многочислена сган. Отстъпих назад между краката на бога на войната и започнах да се защитавам. Съдът беше толкова тежък, че всеки удар с него изпращаше по един противник в безсъзнание на земята. Още след четвъртия удар нападателите се отдръпнаха, въпреки че собственикът на допотопната пушка с фитил се целеше в мен с възможно най-страховитата физиономия. За негово съжаление тя изобщо нямаше фитил. Но дори и да беше в състояние да стреля, то пак нямаше причина да се боя от спираловидното му пушкало, защото то във всички случаи бе по-опасно за него, отколкото за мен.

— Отблъснахме ги, кептън! — засмях се аз. — Но все още се намираме в състояние на обсада. Ще се опитаме ли да предприемем неочаквано контранападение?

— Че какво ли могат да направят тези орехови черупки срещу два тримачтови кораба като нас? Напред, ей сега ще ги изпратим на дъното!

— Ами твоят меч няма ли да се окаже прекалено дълъг?

— Колкото е по-дълъг, толкова по-добре. Искаше ми се да има дължината на гротмачтата на някоя фрегата!

Той стисна дръжката на оръжието си с две ръце и готов за нападение направи две-три крачки напред. Подкрепих го най-напред с канонада, подета с останалите бронзови съдове, която има доста голям успех, а после и самият аз започнах да се придвижвам напред като център на «фронтовата линия». Едното крило ни липсваше, тъй като бяхме само двама.

Вражеските линии се оттеглиха няколко крачки назад. Това удвои смелостта на капитана. Той се подпря на великанския меч — също като предишния му собственик, което обаче не му се удаде напълно поради голямата дължина на оръжието и по примера на античните легендарни герои той тегли следната предизвикателна реч:

— Китайнцинг, разбойницинг, Драконинг, убийцонг и обесницунг! Тук е застаналонг капитанинг Търнърстикинг, а ей там е приятелянг му Чарлонг, който е избивалунг индианцинг и лъвованг. Та кои сте виенг в сравнениунг с нас? Давамонг ви две минутинг времънг. Ако дотогаванг не сложитенг оръжиънг, виенг стенг загубенинг и ще ви потопименг на дънотонг!

Изглежда речта му, държана в безкрайно самоуверен тон, не остана без въздействие върху китайците, но за съжаление впечатлението от нея бе изцяло заличено от преводача, защото той избухна в неудържим смях и извика:

— Този йенг-ки-ли [126] е луд! Мисли си, че говори езика на Небесната империя, но си няма никаква представа от него. Удряйте, повалете го на земята!

Но и ние бяхме окуражени, тъй като иззад зида се разнесе викът:

— Maten a los carajos! [127]

— Какво каза португалката? — попита Търнърстик.

— Беше на испански. Подканя ни да изтрепем тези типове.

— Well, тъй и ще направим. Ние сме двамата рицари на тази дама и непременно трябва да я измъкнем оттук.

Предложението на рицарски настроения капитан не ми беше по вкуса. Ако не бяха толкова невиждано страхливи, китайците и без друго трябваше вече буквално да са ни смачкали. Никак не ми беше ясно как е възможно такива хора да са речни пирати. Численото им превъзходство бе направо смазващо и затова предпочетох най-напред да изпробвам силата на моя талисман. Вече бях посегнал към огърлицата, когато вратата на входа се отвори и на прага й се появи един много снажен мъж, който сигурно ме надвишаваше поне с една глава. Конструкцията на цялото му тяло бе напълно съразмерна с височината му, тъй че той оставяше впечатление на човек с изключително голяма физическа сила.

— Джиахурът!

Тази дума се разнесе от устата на неколцина от китайците и те неволно се оттеглиха още няколко крачки назад, сякаш за да покажат, че отсега нататък съдбата ни бе в неговите ръце.

Значи този човек беше помощникът на прочутия пиратски главатар Кианг-лу! У него едва ли щеше да се открие и следа от страхливост. Това можеше да се заключи от произхода му. Заедно с източнотибетските коло, наричани от китайците зи-фан, джиахурите образуват онова монголско племе, което е било най-малко докоснато от цивилизацията. Тези хора са силни, смели, невзискателни, но същевременно са отмъстителни и сурови. Всеизвестно е, че за тях грабежът е като някакъв вид спорт. Джиахурът беше много добре въоръжен и носеше високи монголски ботуши, нещо, което е рядкост по тези места. Оскъдните косми на редките му, но добре поддържани мустаци стигаха почти до неговия пояс.

След като малките му коварни и студени очи хвърлиха към събралите се пирати бърз пронизващ поглед, той пристъпи към двамата мъже, които командваха на лодката, чийто обект на нападение бяхме станали. На полувисок глас те му докладваха накратко случилото се. В хода на разказа им неговото чело се покриваше с все повече мрачни бръчки. Най-накрая той стрелна своите хора с гневно-заплашителен поглед, а после се насочи към капитана, който стоеше най-близо до него.

— Хвърли меча! — заповяда му той на китайски.

И да не разбереше тези думи, човек сигурно щеше да се досети за смисъла им, защото движението с ръка, което ги придружи, беше достатъчно недвусмислено. Въпреки това Търнърстик не пусна оръжието, а отвори уста, за да отговори нещо. Обаче не успя да издаде никакъв звук, защото могъщият юмрук на джиахура така го удари по челото, че той безмълвно рухна на земята.

Та това бе моят собствен юмручен удар, който ми беше спечелил прозвището Поразяващата ръка! Почувствах как ме засърбя ръката, но останах спокоен, понеже моят удар не биваше да бъде за него толкова неочакван и коварен, както неговият бе дошъл изневиделица за моя злощастен капитан. Не се страхувах от юмручен бой или от борба с великана. Съвсем лесно се виждаше, че в случая бях изправен само срещу една груба физическа сила, с която мускулите ми не можеха да се мерят, ала във всяко друго отношение несъмнено превъзхождах китаеца.

Ето че в този момент той се приближи и до мен.

— Хвърли този съд!

Изобщо не се помръднах. Ръката му светкавично се вдигна и понечи да се стовари върху мен. Но почти в същата секунда той извика и отстъпи крачка назад. Десницата му бе изкълчена, тъй като посрещнах удара му с юмрук в неговата китка. С втори яростен вик китаецът мигновено извади с лявата си ръка своя нож и замахна да ме прониже във врата. От моя страна последва удар с лявата ръка отдолу нагоре по брадичката, а почти едновременно десницата ми се стовари върху слепоочието му и… великанът шумно се стовари на пода до Търнърстик.

За останалите това бе вече прекалено. Надавайки силни крясъци, те се втурнаха към мен. Побързах да измъкна талисмана, защото явно беше настъпил моментът, когато имах най-голяма нужда от него.

— Стойте! Сао-сао! [128] — извиках им. — Кой ще дръзне да вдигне ръка срещу този знак?

Първите пирати се стъписаха и аз веднага се убедих, че разпознавателният знак щеше да ми свърши работа.

— Той е иой-дзи! — чуха се възгласи. — Има по-висок чин от джиахура, който е само тю-сю! [129]

Тези думи ми дадоха да разбера, че за своите офицери Драконите имат съвсем същите чинове, както във войската. Подаръкът на Конг-ни не беше всъщност талисман, а таен знак за съответен чин. Но как ли се беше добрал до него? Дали и той не беше полковник на речните пирати? Не беше оставил в мен такова впечатление. Но в момента нямах никакво време да размишлявам над този въпрос. Трябваше да действам. Съзнанието, че ме вземат за един от изтъкнатите помощници на пиратския предводител Кианг-лу, ми придаваше необходимата самоувереност и сигурност.

— Да, пленихте и вързахте един от вашите иой-дзи, тъй че даже не му позволихте да ви разкрие самоличността си. Отнехте ми всичко, но вашият дълг ви повеляваше основно да ме претърсите. В такъв случай щяхте да откриете тайния знак.

— Прости ни, о господарю! — обади се един от тях. — Виновни са само онези, които те плениха.

Тогава напред пристъпи единият от двамата предводители на пиратската лодка и заяви:

— Не, господарю, и ние не сме виновни. Твоят лодкар ни каза, че си бил йенг-ки-ли. Ти пътуваше с една обикновена чу-ан [130] и затова нямаше как да знаем, че си от нашите хора. Ако беше използвал някоя лунг-чуан [131] или пък една лунг-йън, и ако беше издигнал нашия фенер, тогава щяхме да ти отдадем полагаемите се почести.

— Да не би да искаш да ми заповядаш какво да правя? Джиахурът се опита да ме удари без да ме изслуша. Вържете го!

Докато изпълняваха заповедта ми капитанът се раздвижи.

— Чарли! — въздъхна той, след като отвори очи.

— Кептън!

— Мътните го взели! Къде съм? Защо така ми бучи главата сякаш някой ме е цапардосал с тояга… а-а, Чарли, сетих се!

Той скочи на крака. Ударът на джиахура би убил всеки друг, ала черепът на Търнърстик беше толкова здрав, че само с голи юмруци не можеше да му се нанесе кой знае каква вреда. Заедно със съзнанието у него веднага се възвърна и споменът за всичко случило се.

— По дяволите, ей го къде лежи мерзавецът! Ти ли го изпрати на дъното?

— Да. — И вече по-тихо добавих: — Представих се за полковник на пиратите. Имай го предвид и се дръж както подобава!

— Как… ка… кво? А-а, добре, тогава издигаме всички платна, флагове и вимпели и най-тържествено ще побързаме да офейкаме.

— Без португалката ли?

— Е, Чарли, в бързината я забравих. Ще я вземем на буксир.

— Тогава първо ми направи една услуга. Я натъпчи носната си кърпа в устата на този великан.

— Защо? Че нали е вързан?

— Скоро ще се съвземе и ако има възможност да говори, не се знае какви неприятности може да ни създаде.

— Вярно. Ей сега ще му тикна въпросния парцал. Докато капитанът запушваше устата на вързания пират, аз се обърнах към останалите:

— Върнете ни всичко, каквото ни отнехте!

Нареждането ми бе изпълнено и след като пъхнах ножа и револверите си в колана, се почувствах отново толкова сигурен, сякаш се намирах на нашия «Вихър».

— Тук държите някаква пленничка, нали?

— Да. Тя е пор-ту-ки.

— Доведете я!

Човекът, който ми отговаряше, изчезна зад статуите на божествата. Чух как изскърца някаква врата и после той се появи заедно с пленничката.

— Goeden avond — good evening, mesch’schurs! [132] — поздрави ни тя на холандски и английски като хвана с ръце от двете страни краищата на дългата си рокля и направи много дълбок кникс. [133]

— Goeden avond, mejuffrouw! [134] — отвърнах аз и като събрах оскъдните си познания по холандски, я попитах:

— U bent uit Nederiand? [135]

Капитанът ме погледна учудено, защото заговорих една португалка на холандски, но още от пръв поглед бях разбрал, че си имахме работа с холандка. Това широко червендалесто лице, тази възпълна фигура, правата руса коса, сините очи, големите длани и стъпала — невъзможно беше да вземеш тази жена за португалка даже и облеклото й да не беше типично холандско. Човек можеше веднага да се обзаложи, че тя бе от обслужващото съсловие. В никакъв случай не беше жена на богат португалски търговец. Тук сигурно ставаше въпрос за някакво недоразумение.

Щом чу родния си език, лицето й светна от радост и подавайки ми ръка за поздрав, тя попита:

— Bent U ook een nederlander? [136]

— Neen, ik ben een duitscher. [137]

— Een duitscher? Oh, ik kaan ook duitsch spreken. Ik war in Berlin twee jaar und drie wekeh kochin. [138]

— Как попаднахте от Берлин в Китай?

— Заминах от Берлин за Хертогенбош и оттам за Амстердам, където започнах да работя като готвачка в дома на богат търговец. После той се пресели в Капската провинция, където имаше някакъв роднина, чиято банка трябваше да поеме. Но семейството му измря и аз се запознах с жената на търговец от Лисабон, която ме взе със себе си в Макао.

— Виж ти! Доста сте обикаляли по широкия свят. И досега бяхте при онази жена, така ли?

— Да, до преди три дни.

— Ами как попаднахте тук?

— Бяхме на разходка. Тогава се появиха тези разбойници и ме отвлякоха.

— Какво стана с вашата господарка?

— Избяга.

Сега вече този случай ми се изясни. Драконите бяха хвърлили око на богатата жена на търговеца, която като португалка сигурно беше далеч по-слабичка от нашата дебела холандка. Но понеже китайците смятат пълнотата на тялото за най-важната предпоставка за женската красота, поради което там всяка по-изискана и знатна жена полага усилия да придобие по-закръглени форми, те сигурно бяха объркали прислужницата с господарката и бяха отвлекли холандката и оставили да избяга португалката.

— Как се казва господарят ви?

— Петро Хонйойс.

— Как са могли да ви нападнат насред града?

— Беше късен следобед малко преди смрачаване.

— И какво направиха с вас?

— Увиха ме в някакво одеяло и ме отнесоха в лодката си, а после ме докараха тук.

— И оттогава стоите затворена зад този зид?

— Да. И се отнасят към мен невиждано зле. Никой не ме посети, никой не ми донесе ядене. Не можех да спя, защото непрекъснато се викаше и тичаше насам-натам, тъй че станах кожа и кости. Щом се върна в Макао незабавно ще поискам да накажат тази шайка негодници!

Замалко щях да се разсмея на глас, защото тя явно си вярваше, че е станала «кожа и кости» от глад, жажда и безсъние. Все пак ми дожаля за нея и само я попитах:

— Имате ли роднини? Била ли сте омъжена?

— Аз съм госпожица. Никога не съм била госпожа. Баща ми и майка ми не са живи, а другите ми роднини ме забравиха.

— Тогава ще се погрижа за вас и ще ви върна на вашите господари или поне ще се разпоредя да ви върнат.

Докато траеше този разговор джиахурът се съвзе. Той не можеше нито да говори, нито да се помръдне, ала ме пронизваше с искрящите си от ярост очи и по изражението му разбрах, че в негово лице си бях спечелил непримирим враг. Обърнах се към хората му с думите:

— Това съвсем не е жената на пор-ту-ки, а е само негова прислужница. Пор-ту-ки няма да ви плати за нея и един ли, и затова ще я взема със себе си и ще й върна свободата.

Сред Драконите се разнесе тихо недоволно мърморене, а един от тях се осмели дори да ми възрази:

— Но тази жена е наша пленничка и никой няма право да ни я отнема. Тя е съпруга на пор-ту-ки, защото е по-красива от другата, дето беше с нея.

Ако исках да успея да се измъкна от ръцете на пиратите, не биваше да търпя подобна дързост. Затова пристъпих съвсем близо до човека и му казах:

— По лицето и по кривите ти крака си личи, че не си чин-дзъ, а си татарин. Да не си мислиш, че като ваш иой-дзи ще търпя някакъв си дзао-та-дзъ [139] да ме нарича лъжец? Или си въобразяваш, че ще те поваля на земята по-трудно от джиахура, който е с две глави по-висок от теб?

Сграбчих го с едната си ръка за гърлото, а с другата за едното бедро, вдигнах го високо и го запокитих срещу зида така, че без съмнение го обезвредих за дълго.

— Само така, Чарли! — обади се Търнърстик. — Да ти помогна ли при тази работа? Ударът на този гигант събуди в мен съвсем определено силното желание за подобни развлечения.

— Не е необходимо, кептън, понеже ми се струва, че тези добри хорица ще ни се подчиняват безропотно.

По изражението на лицата им наистина се виждаше, че им бях направил силно впечатление.

— Я се приближете насам! — заповядах на двамата мъже, които командваха пиратската лодка. — Вашият плавателен съд е все още на котва пред куанг-ти-миао, нали?

— Да, господарю.

— От колко време се намирате тук?

— От три дни.

— И докога ще останете?

— Ти ни изпитваш, понеже знаеш много добре, че във всеки куанг-ти-миао ни е разрешено да пребиваваме само четири дни.

— Добре! Пригответе се за път и ни заведете до реката.

— Ще заповядаш ли да нападнем някой плавателен съд?

— Не. Вие прекъснахте пътуването ни и затова ще ни откарате до Куанг-чой-фу.

— Ще изпълним каквото искаш.

Взех една от лампите и се промъкнах зад трите статуи на божествата. Точно зад гърба на Куанг-ти една врата водеше в тясно тъмно помещение, което изглежда служеше за съхранение на храмовите обредни предмети, защото редом с изкуствени венци и гирлянди, забелязах също множество хартиени фенери, няколко съда за жертвоприношения, тамтами и дори един китайски барабан. Това беше затворът на холандката. Вратата имаше една от онези брави, които много приличат на нашите стари ключалки, където дръжката служи едновременно и за ключ. Тя се завърта и се изважда, а после пак се поставя според това дали бравата се заключва или отключва.

— Кептън, я довлечи тук пленника! — казах му аз.

— Well! Навярно искаш да го натикаш тук в тази койка, а?

— Да, от предпазливост. Не можем да го вземем с нас, а не е кой знае колко разумно да го оставим да лежи там, където е, както и ти сигурно лесно разбираш.

Търнърстик сграбчи джиахура за яката и го довлече до вратата на помещението. Вкарахме го вътре, където го заключих. Пъхнах дръжката на вратата в джоба си.

Драконите спокойно проследиха с погледи действията ни, но ето че в този момент един от тях попита:

— Какво ще стане с джиахура? Кой ще съобщи на Кианг-лу за затварянето му в тази стая? Самият ти или ние? Аз съм Инг-па-дзунг [140] на нашия отряд и би трябвало да го откарам до Ли-тинг, ако, разбира се, самият ти не отидеш там.

Ли-тинг [141] е един малък град на Пе-кианг [142] и е известен с развъждането на каракуда. Там значи трябваше да се търси Кианг-лу!

— Имам си по-важна работа — отвърнах му аз. — Джиахурът ще остане тук до утре, а после, както е вързан ще го откараш при Кианг-лу.

— Ще успееш ли дотогава да му докладваш? Дзианг-ки-ум [143] много държи на точността.

— Не е твоя работа да ми даваш акъл, а да правиш само каквото ти заповядам.

— Тогава дай ми дръжката!

Колкото и да беше естествено искането му, никак не беше благоприятно за моите намерения. Но за да избегна пораждането на каквито и да било подозрения, бях принуден да го изпълня.

— Ето ти дръжката от вратата, но ти забранявам да я отваряш преди да се е разсъмнало.

— Какво име да спомена, когато говоря за теб пред дзианг-ки-ум?

— Казвам се Куанг-си-та-съ.

— Името ти звучи красиво и е по-високопоставено от моето. Ще ти се подчинявам във всяко отношение.

— Тогава се погрижи за прислужницата на пор-ту-ки да има в лодката храна! Оставили сте я гладна и жадна. Това заповед от дзианг-ки-ум ли беше?

— Господарю, и сам знаеш как трябва да се отнасяме към пленниците. Ако гладуват и жадуват, по-лесно ще се съгласят с всичките ни условия.

— Zounds, [144] Чарли, ще свършиш ли скоро тези преговори? — обади се в същия момент капитанът. — И двамата говорите такъв ужасен китайски, че ми е невъзможно да разбера и една-единствена дума!

— Вече свърших и можем да тръгваме.

— Well! Но преди това трябва да кажа на тези хора мнението си.

— Направи го, кептън! Няма да им навреди, ако се оттеглим с подобаващо достойнство.

— Преди това ми кажи как е «сбогом» на китайски!

— Дзинг-леао.

— Дзинг-леао, дзинг-лео! Дано не го забравя до края на речта си.

Той си придаде тържествен вид и поде:

— Мешъринг пиратинг, похитителонг и обесницунг! Сигурнонг сте схваналунг, че ние сменг дваманг от вашитенг висшинг предводителянг. Ще признаетонг, че…

Като извърна глава настрани, той тихо повтори: — Дзинг-леао! — После пак продължи на висок глас:

— … ниенг смонг мъженг, които не се страхуванг нитонг от сатадатанг, нитонг от вас. Този Чарлинг претрепанг вашия главатарунг…

— Дзинг-леао! — прошепна отново той с извърната настрани глава.

— … а аз, капитаненг Търнърстикинг, ще извиянг вратонг на всекигонг, кой дръзненг да се бунтуванг…

— Дзинг-леао! — тихо се разнесе за трети път.

— … или да съзаклятия чинг срещунг нас. Сега си отивамонг. Залепетенг пак ръкатанг на туй божествонг и си спомняйтенг за нас с добронг! Дзинг-леао, сбогомонг, добранг нощинг!

Китайците изслушаха тази образцова реч с необходимото внимание. Този път преводачът дори не се усмихна. Естествено и аз трябваше да кажа няколко думи. Бях кратък:

— Тръгваме. Инг-па-дзунг, ти знаеш какво ти заповядах. Поздрави Кианг-лу от мен!

Ето че най-сетне напуснахме храма, който можеше да се окаже тъй фатален за нас. Няколко книжни фенера ни осветяваха пътя към реката, но светлината им не беше достатъчно силна, за да разгледам по-добре архитектурата на постройката. На пристана имаше няколко лодки. Качихме се в една от тях. Тя беше същата, с която бяхме дошли. Към нас се присъедини и същият екипаж, който ни беше докарал.

Лейтенантът се беше погрижил за питейна вода и плодове, тъй че холандката можеше да утоли и жаждата, и глада си.

— Слава Богу — каза тя, — че аз, клетото създание, намирам тук някаква вечеря! Не е дивеч, нито шунка, нито каквото и да е печено, но все пак залъгва глада и облекчава болката, която усещам в стомаха си.

Добрата «госпожица», както се беше нарекла самата тя, изглежда във всяко отношение си имаше своите прозаични навици. За десетина минути всичките значителни хранителни припаси, които биха стигнали да заситят пет-шест души, станаха жертва на нейните «стомашни болки» и беше забавно да се чуят учудените възгласи на задоволяващите се със съвсем малко китайци, изтръгнали се от устата им. Едва ли бяха виждали през живота си такъв апетит.

След като се нахрани, жената стана много разговорчива. Научих, че се казва Хание Келдер, чух и цялата й биография с най-големи подробности. Тя изрази учудването си, че Драконите са я объркали с нейната господарка и заяви непоколебимото си намерение да настоява всички разбойници да бъдат обесени.

Това ме накара сам да си задам въпроса какво да бъде поведението ми към речните пирати. В известно отношение безспорно беше мой дълг да направя откритията си достояние на полицията. Но какви неприятности, какво ходене по мъките и каква загуба на време можеха да произлязат от тази моя стъпка! При това не биваше да забравям и опасностите, на които щях да се изложа. Да не говорим за това, че моето донесение щеше да е предателство спрямо Конг-ни, който се бе показал толкова необичайно благодарен към мен.

Капитанът ме изтръгна от тези мисли с думите:

— Я чуй, Чарли! Това не беше ли удар на весло нейде зад нас? Заслушах се и също долових онова пляскане, което се причинява от потапянето на весло във вода.

— Зад нас се приближава лодка, кептън.

— Йес. Но каква? Струва ми се, че имаме известни причини да бъдем предпазливи.

— Така е. Твърде е възможно лейтенантът да е освободил джиахура, на когото най-вероятно е хрумнала мисълта да ни преследва.

— Какво ще правим, Чарли? Драконите, които са с нас, сигурно ще му помогнат.

— Трябва да се опитаме да спечелим преднина и после да ги обезвредим. Я се хвани и ти за веслата! Ние сме по-яки от китайците.

— Добре, нека им покажем, че умеем да накараме лодката да полети!

Наредих на хората да гребат по-здраво. Самите ние също взехме по едно весло и така бързината на плавателния ни съд се удвои. След известно време стигнахме до устието на някакъв страничен канал, където заповядах да завием. После наредих да изгасят всички фенери. Лодкарите ми се подчиниха, макар че не можеха да проумеят каква цел преследвах.

— Спрете на брега! — заповядах им аз, след като изминахме известно разстояние по канала. Лодката докосна сушата.

— Всички навън!

— Защо, господарю? — попита човекът на кормилото.

— Работата ти е да се подчиняваш. Хайде!

Макар и колебливо, пиратите слязоха на брега.

— Чакайте тук и кротувайте, докато дойда и ви наредя отново да се качите в лодката!

С помощта на греблото отблъснах плавателния съд от сушата и го насочих към отсрещния бряг.

— Well done, [145] правилно постъпваш, Чарли — обади се Търнърстик. — Ето че се отървахме от тези типове. Но я слушай! Кианг! — разнесе се вик откъм главния канал.

— Лу! — отговори му някой от нашите лодкари въпреки заповедта ми да чакат мълчаливо.

Лодката, чиито весла бяхме чули, беше стигнала до устието на страничния канал и с помощта на паролата намиращите се в нея хора искаха да разберат в каква посока се бяхме отправили.

— Издадени сме, Чарли! Ами сега? — попита капитанът.

— Бързо и тримата на брега, а после ще изчакаме да видим с кого си имаме работа!

Завързахме лодката за близките памукови храсти и слязохме на сушата.

— Господине, заплашва ли ни голяма опасност? — тихо ме попита холандката.

— Скоро ще разберем — отвърнах й аз.

— Хич не ме е страх. Дадете ли ми тояга или някое весло така ще цапардосам негодниците по главите, че ще им писнат ушите.

Холандката беше една твърде сърцата «госпожица». Други жени на нейно място сигурно щяха да припаднат от страх.

— Браво, госпожице Келдер! Веслата са ни подръка. Грабвайте едно от тях и ако положението наистина стане сериозно, опитвайте се да ги улучвате само по главите.

— Не се бойте! Ще им покажа аз на тези хора какви яки ръце и юмруци има една холандка.

В този момент съвсем наблизо се разнесе плясък на весла.

— Кианг! — повтори се викът от преди.

— Лу! — отвърнаха му отсреща. Лодката спря при нашите хора.

— Къде е вашата чуан? — попита един глас и по него веднага разпознах джиахура.

— На отвъдния бряг.

— Къде е онзи та-йин [146] с жената и неговия спътник?

— Също отсреща.

— Защо сте изоставили вашата чуан?

— Ами онзи иой-дзи ни заповяда така.

— Той не е никакъв иой-дзи, не е полковник на Драконите. Откраднал е нашия знак. Ще трябва да го върне и после да умре. Чакайте тук!

Лодката изви в посока към нас. Не беше много разумно да се впускаме в бягство, защото не познавахме прорязаният от множество канали терен. Налагаше се да се защитаваме. При това нямах никакво намерение да позволявам на неприятелите ни необезпокоявано да се доберат до брега.

— Стой! — посрещна ги моят вик. — Приставането тук е забранено!

— Това е той. Дръжте го! Убийте го!

Видях великанският силует на джиахура да стърчи в средата на лодката. Плавателният съд заседна на брега и неколцина от екипажа скочиха на сушата. Ние стояхме готови с вдигнати във въздуха гребла. Последваха два удара, а после и още два — така се отървахме от първите нападатели.

— И вие вземете веслата! — заповяда монголецът. — Смажете тези песове!

Той остана в лодката, докато другите изскочиха навън. Трима се нахвърлиха върху мен. Те едновременно замахнаха. Първият бе улучен от моето весло, но нямаше как същевременно да отбия нападението на другите двама. Получих удар по лявото си рамо. После ме сграбчиха и отпред, и отзад.

— Дръжте го здраво! — извика джиахурът.

С един енергичен скок той се озова на сушата. Отърсих се от двете дребни човечета, ала това не стана достатъчно бързо. Монголецът не можеше да използва изкълчената си десница, обаче в лявата му ръка проблясваше острието на нож. Наведох се настрани и оръжието одраска ухото ми. После го сграбчих за гърлото и за ръката, но в същото време онези двамата отново ме нападнаха, спънах се в едно от веслата, които бяхме захвърлили и китайците успяха да ме повалят на земята. Видях как ножът на монголеца надвисна над мен.

— Умри, йън-джи! [147] — извика той.

Обаче в същия миг с голяма сила върху ръката му се стовари едно весло и така получих възможност да се изправя на крака. Ударът бе нанесен от холандката. Тя извика:

— Няма ли да благоволят господата да офейкат? Или ще трябва аз да им помогна?

— Помощ, Чарли! — извика в този миг капитанът. Огледах се и забелязах, че лежеше на земята и с мъка се отбраняваше срещу нападателите си. Налетях на джиахура и го ударих едновременно с двата си юмрука. Той се преметна и полетя във водата: Отхвърлих двамата китайци настрани и се втурнах да помогна на Търнърстик.

— Внимавайте, господине! — подвикна ми храбрата готвачка. — Ей ги там във водата, плуват като луди насам!

Помогнах на капитана да се отърси от нападателите си и той веднага скочи на крака. Понечих да се обърна към канала, но тъкмо тогава получих такъв удар с весло по главата, че искри ми изскочиха от очите. Почувствах как изпадам в някакво състояние на полусъзнание, тъй че от този момент нататък действах като на сън. Видях от водата да изскачат човешки силуети и да грабват веслата. Несъмнено това бяха хората от нашата лодка, които с плуване се бяха притекли на помощ на своите. Видях как капитанът започна да удря около себе си като побеснял. Готвачката също развъртя едно гребло. Ударът, попаднал в тила ми, изглежда беше парализирал нервите ми за известно време. Веслото натежа твърде много в ръцете ми и аз посегнах към двата револвера.

След първите изстрели чух гласа на Търнърстик:

— Гръм и мълния, съвсем ги бях забравил! Я дай да ги извадя! Дванайсет изстрела означават дванайсет негодника по-малко!

Неговите револвери загърмяха. Видях враговете да скачат обратно в лодките и изпратих подир тях всичките си останали куршуми, но не вярвам и един изстрел да е улучил целта си, тъй като ръцете ми силно трепереха. Също и храбрият Търнърстик едва ли им устрои кървава баня, понеже открай време умееше по-скоро да стреля под ъгъл, отколкото в права посока.

Но въпреки това бързо следващите един подир друг изстрели свършиха своята работа — Драконите изчезнаха. За наше съжаление заедно с тях изчезнаха и лодките.

— Че накъденг толкоз бързатенг? — извика подир тях Търнърстик. — Подлонг страхливцинг, мизернонг зайцунг, бъзливонг пасминанг! Че хайде върнунг се де, монголинг такованг! Капитанунг Търнърстикинг исканг да ти напишунг на физиономиятанг «сбогомънг» с юмруцитенг си!

— Офейкаха! — обади се готвачката, която се бе държала толкова достойно. — Господине, как се чувствате?

— Не особено добре, госпожице Хание — отвърнах аз като трябваше да положа усилия да говоря по-разбрано. — Получих… един… един… много лош… удар… по главата.

— Какво ти става, Чарли? — угрижено попита Търнърстик. — Ломотиш като някой пияница! Да не би да са те ударили по тила?

— Ами да.

— Лошо! Можеш да ме цапардосаш по челото или по темето с каквато сила си искаш и нищо няма да ми стане, но отзад, не, там е скрит животът, също както и кормилото на кораба се намира отзад. Повредиш ли го, край на приятното пътуване. Какво можем да направим?

— Твърде малко. Имам нужда от охлаждане на удареното място и от сън.

— Можеш да имаш и едното, и другото. Ето ти тук вода колкото щеш, а преди настъпването на деня и без друго няма да можем да напуснем това злощастно място, тъй че разполагаш с достатъчно време да си починеш и да се съвземеш.

Водата достигаше до самия ръб на канала. Изкопах с ножа си малка вдлъбнатинка, която веднага се напълни, и като легнах по гръб, наместих тила си в нея.

— Ама че е изобретателен този обесник! — промърмори учуденият Търнърстик. — Така няма да има нужда нито от компреси, нито от болногледач.

— Да ви помогна ли с нещо, господине? — попита холандката.

— Благодаря ви! За съжаление и на вас самата тук липсват всякакви удобства.

— Все някак си ще го понесем. Ще легна на земята и ще видя дали ще мога да заспя.

Капитанът й помогна да си направи от китайска върба нещо като възглавница, която, разбира се, не можеше да бъде тъй удобна и мека като пухените възглавници. Тя си легна и силното й хъркане скоро ни доказа, че на нашата спътничка никак не й беше трудно най-спокойно да спи и тук на открито.

— Нямаше ли да е по-добре, ако бяхме потърсили някое друго място, а, Чарли? — попита капитанът.

— Защо?

— Защото ми се струва, че онези типове като нищо могат да се върнат.

— Едва ли ще посмеят.

— Така ли мислиш? Тогава най-доброто, което мога да направя, е да си приготвя и аз една възглавница, защото не ми се вярва тук да се намери някое толкова любезно човешко същество, че да ни предложи по един хубав хамак.

— Направи си. Аз ще бдя.

— Но имаш ли сега необходимия бистър ум? Мисля, че след като си зашеметен можеш да заспиш много лесно.

— Не се тревожи! Водата ще ме държи буден.

— Well! Тъй, постелята ми е готова. Събуди ме след един час, за да те сменя! Good night, [148] Чарли!

— Лека нощ, кептън!

След две минути от хъркането на готвачката стана дует, който ми се струваше доста подходящ да прогони всички речни пирати, в случай че им хрумнеше да се върнат. А над мен блещукаха звездите на Небесната империя. Дълго време гледах нагоре към тях и един чуден покой обзе душата ми при мисълта, че всеблагият и всемилостив Отец бди над нас в която и част на земното кълбо да се намираме. Мислите и чувствата ми се сляха в безмълвна молитва, а клепачите ми лека-полека натежаха. Търнърстик излезе прав — скоро заспах.

Пета глава

Празната бърлога

Когато се събудих, утрото бе вече настъпило. Но сигурно щях да спя и по-дълго, ако при едно извъртане на главата, лицето ми не беше попаднало във водата. Всяка умора и всички последици от удара с веслото бяха изчезнали. Станах. Дълбоките отпечатъци от човешки стъпки в меката почва бяха единствените следи, останали от нощната схватка. Колкото и внимателно да се оглеждах не успях да забележа нито капка кръв, която да ми покаже, че куршумите ни не са отишли на вятъра.

Отсреща на северния хоризонт видях зидовете на куанг-ти-миао, а на срещуположната страна се стелеше проточила се надалеч ивица мъгла, която ни показваше на какво разстояние сме се отдалечили от реката. За да стигнем до нея трябваше да вървим най-много половин час.

Събудих капитана като извиках:

— Кораб, ахой-и-и-и!

— Ахой… корабът «Вихър» да… мътните го взели, ти ли си, Чарли? Не ми се ще да вярвам, че ме вземаш за глупак… хмм, коя е всъщност географската ширина, където сме хвърлили котва?

— Кептън, моля те поне за малко да си сложиш главата ей тук в моята дупка с вода, за да ти се възвърне час по-скоро тъй необходимата памет!

— А-а, вярно! Ей там отсреща е храмът на онези идоли, а пък там е реката… тук пък е застанала холандската лейди, която може да погълне като нищо трийсетина килограма дини, маслини и орехи.

— Но затова пък майсторски умее да си служи с веслото, кептън.

— Знам, знам! Страхотна фуста! Удряше като истински боцман. Няма ли да я събудим?

— Май че се налага.

— Добре. Сам ще се заема.

Той се приближи до спящата жена.

— Хей, милейди, мисис, мис…! Ще бъдете ли така добра да си отворите очите? Слънцето отдавна вече вдигна котва.

Тя се надигна.

— Добро утро, господа! Дълго ли спах?

— Good morning! [149] Не, защото и аз самият току-що опънах платна. Но ей този там е станал по-отдавна.

— Господине, как се чувства главата ви? — загрижено ме попита тя.

— Благодаря, госпожице, вече всичко е наред. Ще тръгваме ли, кептън?

— Мисля, че тук нямаме повече никаква работа. Можем да се оттеглим с почести, защото не отстъпихме от бойното поле.

— Но все пак цялата история бе твърде неприятна, а за кой знае какви почести и дума не може да става, защото загубихме целия си багаж, а също и плячкосаната лодка.

— Но затова пък освободихме една лейди, Чарли, също както става в романите или пък както виждаме в театъра. Хиляди хора не са успели да направят подобно нещо през живота си, а това е такова дело, за което си заслужава да разказваш, когато се прибереш у дома си. Виждаш ли, Чарли, все пак си прав: човек трябва да тръгне по широкия свят, за да опознае страни и хора, а пък ако и на всичко отгоре изучи и един толкова труден език като китайския, тогава са необходими съвсем малко усилия, за да започне да пише книги и истории като твоите.

— Не се заблуждавай, кептън! А и китайският език не е по-труден от който и да било друг език. Че бил не знам си колко мъчен за изучаване, е само едно предположение, което човек чува от други хора без самият той да се е запознал по-отблизо с него.

— Well! Но ние го владеем из основи, нали? Страшно ми се иска да чуя какво ли ще кажат в Хоубоукън в кръчмата на майка Грис в капитанската стая, когато фрик Търнърстик започне да говори китайски като по вода. Сигурно това ще бъде най-странното и невиждано нещо, случило се там от дълги години. Не си ли на същото мнение, Чарли?

— Убеден съм, че ще ги смаеш. А сега да тръгваме. Няма никакъв смисъл да се бавим тук по-дълго.

— Страшно ми се иска пак да се върнем в онзи храм, за да си поговорим още веднъж с Драконите.

— Като нищо може да стане, понеже ще помолим за помощ още първия европейски или американски плавателен съд, който срещнем.

— Значи не искаш да правиш оплакване пред китайските власти?

— Трябва малко да изчакаме.

Насочихме се към главния канал, а после тръгнахме по неговия бряг към реката. Тъкмо когато стигнахме до нея, се зададе голяма холандска корабна лодка, опънала платна надолу по течението. Това се казваше късмет. Извикахме й да спре и тя се отзова на желанието ни.

— Накъде сте тръгнали? — попита капитанът, след като лодката пристана до брега.

— За Макао. Идваме от Амстердам, кораб «De valk». [150]

— Ще ни направите ли една услуга?

— Каква?

— При нас се намира една лейди от Макао, която е била отвлечена от пирати. Ние я освободихме. Ще я вземете ли?

— Холандка, така ли?

— Йес, и много свястна жена. Мога да ви уверя в това.

— Нека дойде!

— А пътните разноски? Ще ги платя.

— Кой сте вие?

— Капитан Търнърстик от «Вихър», Ню Йорк.

— Господине, вие сте човек на честта. Никакви разноски няма да плащате! Та това е наша сънародничка.

— Well! Вие също сте свестни хора. Поздравете капитана си от мен!

— Благодаря! А вие няма ли да пътувате с нас?

— Не. Тръгнали сме нагоре по реката.

— Тогава Бог да е с вас, капитане!

— Гуд бай!

Нашата госпожица не можа да се раздели тъй бързо с нас. Изминаха още няколко минути, докато успее да ни каже една хилядна от онова, което непременно искаше да ни каже. Лодката беше вече достигнала почти средата на реката, когато храбрата готвачка все още продължаваше да дава гръмогласен израз на благодарността си, че сме я избавили. Последното й уверение, което успяхме да доловим и разберем, завърши с думите:

«Ще поискам да избесят цялата долна паплач!».

Нямахме друг изход освен да чакаме на брега, докато минеше някой подходящ за нас плавателен съд. Предполагах, че при това оживено движение на лодки и корабчета по реката търпението ни нямаше да бъде подложено на кой знае колко продължително изпитание. И действително след кратко време срещу течението се зададе малка английска частна яхта и след като й направихме знак, спря съвсем близо до брега.

— Какво има? — попита капитанът от палубата. — Искате да ви вземем на борда ли?

— Какъв е курсът ви, кептън?

— Към Вампоа и Кантон.

— Ще дойдем с вас, но ако нямате нищо против да почакате тук около един час.

— Защо?

— Ще научите. Хвърлете ни едно въже!

След минута-две ние се намирахме вече горе при капитана.

— Мога ли да ви помоля да ми кажете вашите имена? — попита ни англичанинът.

— Йес, сър! Аз съм капитан Търнърстик от «Вихър», идващ от Ню Йорк, сега на котва в Хонконг.

— Аха! Видях кораба ви. Ами този човек?

— Той е мой приятел, който обикаля по целия свят, за да опознава страни и хора. Досега смятах тази работа за невиждана глупост, ала вече разбрах, че съвсем не е за пренебрегване.

— И сега искате Да се изкачите нагоре по реката, за да разгледате Кантон, така ли?

— Йес, сър! Но преди това ще ви помолим да ни предоставите неколцина души от вашия екипаж, за да ликвидираме една пиратска шайка, чието свърталище е тук наблизо.

— Да не би да са от Драконите?

— Съвършено вярно, сър. Вчера ни нападнаха, зашеметиха ни с вонящи гърнета и ни завлякоха в някакъв храм, където навярно се намират и в момента.

— Щом е така, ще ви дам на разположение моите момчета, а и самият аз ще дойда. Вярно, че не мога да оставя кораба без екипаж, но дванайсет души ще получите.

— Те са повече от достатъчни, кептън.

— Колко път има до мястото?

— Три мили и нещо.

— За половин час сме там. Моите момчета умеят да гребат. Какъв е броят на Драконите?

— Хмм, между двайсет и трийсет, но това не е кой знае колко, защото един по-як англичанин може да се разправи с десетина от тези типове.

— Знам го вече. Елате в каютата да хапнете малко и да пийнете някоя глътка, защото не вярвам при онези обесници да сте си развалили стомасите от преяждане. Впрочем трябва да ви кажа името си. Казвам се Том Халвърстоун от Грийнок край Клайд. Знаете вече къде се строят най-елегантните, най-бързи и красиви параходи.

— Известно ми е това градче и не мога да оспоря неговата слава. И тъй, напред, кептън, понеже закуската за човека е онова, което са хубавите въглища за парахода — както без едното, тъй и без другото е немислимо едно приятно пътуване.

Докато ние здравата си похапвахме долу в каютата, капитанът направи на палубата своите приготовления и само след четвърт час седяхме вече петнайсет добре въоръжени мъже в една дълга тясна остроноса лодка, която така летеше по водите на канала, сякаш бе изстреляна от оръдие.

— Що за тип беше предводителят на Драконите? — попита ме Халвърстоун.

— Монголец от племето на джиахурите.

— Бях си помислил, че тези хора са били от бандата на Кианг-лу, който толкова много се е прочул.

— И наистина е така, защото е негов помощник.

— Е добре, тогава тази малка разходка става за мен още по-привлекателна. Надявам се да се срещнем с него.

— Малко се съмнявам и не споделям мнението на моя приятел Търнърстик — подхвърлих аз. — След всичко, което се случи през нощта, пиратите сигурно ще се покажат достатъчно разумни да напуснат куанг-ти-миао.

— Я ми разкажете отново цялата история, но малко по-подробно, ако мога да ви помоля.

Осведомих го за всичко, което сметнах за по-необходимо, но без да споменавам за моя талисман, както и за някои други обстоятелства.

— Та това си е истинско приключение! — каза Халвърстоун. — Е, сега и аз вярвам, че тези обесници са си плюли на петите. Но все пак пътуването ни няма да е съвсем напразно, понеже поне ми се удава изгоден случай да поразгледам този китайски храм.

Не беше изминал и половин час, когато спряхме на същото място, където предишния ден бяхме слезли от пиратската лодка като пленници. За моя изненада пред входа на храма двама души продаваха цветя и благовонни пръчици. Изкачихме се по широките каменни стъпала и се изправихме пред тях.

— Дзинг-дзинг! — поздравих аз. — Разрешено ли е влизането в храма?

— Тук може да влезе всеки, който даде ком-ча на божия служител — гласеше отговорът.

— А този служител дали е тук?

— Да, той е вътре в миао. Щом влезеш веднага ще го видиш. Но първо трябва да принесеш една жертва на Бога.

— В какво се състои това жертвоприношение?

— В поднасянето на цветя и запалването на дзан-сианг. [151]

Човекът просто искаше нещичко да припечели. Не взех нищо от неговите цветя и дзин-сианг, а предпочетох да му дам един малък ком-ча, който той прие с големи благодарности и го раздели със своя другар.

— Има ли много куанг-ти-дзъ [152] в този миао? — попитах аз.

— В момента все още няма нито един.

— А откога сте застанали двамата тук?

— От изгрев слънце.

— А вярващите молят ли се на Бога и през нощта?

— Да.

— Вие и тогава ли стоите тук?

— Не. През нощта идват само онези вярващи, дето не се боят от злите духове, с които могъщият Куанг-ти започва да се бори веднага щом се стъмни.

— А злите духове всяка нощ ли се появяват?

— Не знам. Но тази нощ сигурно са били тук, защото са изтръгнали меча на управителя на божиите конюшни. Обаче Куанг-ти е силен и могъщ. Той ги е прогонил.

— Какво казва този човек? — попита Търнърстик. — Говори много окаян китайски.

— Казва, че сме били китайски богове на войната.

— Сигурно нещо му се е разхлопало кормилото!

— Възможно е. Но той смята, че тази нощ тук са идвали зли духове, които са изтръгнали меча от ръката на идола. Ала могъщият Куанг-ти ги е прогонил. Следователно ние сме този Куанг-ти или богове на войната.

— Може би тези двама мъже знаят не по-зле от нас какво се случи тук.

— Не е изключено.

— Има ли все още Дракони в храма?

— Не.

— Well, тогава нека попретърсим тази бърлога на Риналдини. [153]

Минахме през входа и се озовахме в един двор, който образуваше правоъгълник. В него нямаше нищо друго освен две малки осмоъгълни пагоди, намиращи се съответно в средата на двете му тесни половини. През втората врата стигнахме до друг двор, където и вляво, и вдясно забелязахме два малки открити допълнителни второстепенни храма, в които пак седеше дебелата фигура на Куанг-ти в обичайната компания на своя син и на управителя на конюшните си. През трета врата влязохме в главния храм, който бяхме разгледали още предишната вечер. Зад статуите на божествата се намираше вече споменатата стая, която служеше като килер за различни вехтории, но от двата външни ъгъла на това помещение по една врата водеше към дворовете, където не се виждаше нищо друго освен по един четириъгълен кладенец. Всичко това беше обградено от дебел тухлен зид висок около петнайсет стъпки, който образуваше правоъгълник, чиято схема следва веднага.

[??? картинка ???]

А — първи двор; Б — втори двор; В — главен храм; Г — задни дворове; а — входове; б — пагоди; в — второстепенни храмове; г — кладенци в двата задни двора; д — килер за вехтории и храмови съдове; е — изходи от главния храм към задните дворове; ж — статуи на трите божества.

Едва когато излязохме от главния храм и се озовахме в последния двор, ние видяхме търсения от нас «Божи служител» и за моя голяма изненада в него разпознах човека, който предишния ден бе използвал срещу нас толкова славно онази пушка с фитила. Сега той носеше одеждите на бонз.

— Позна ли този тип, кептън? — попитах Търнърстик.

— Гръм и мълния, не е ли онзи знаменит артилерист, дето размахваше кривата гаубица.?

— Да не би този бонз да е човек на Драконите? — попита Халвърстоун.

— Да.

— Не е лошо. Трябва да им отдадем заслуженото признание. Не бива да забравяте, че от никой китайски съд няма да получите помощ или справедливост. Налага се самите ние да му изтеглим ушите.

— На един свещеник? На едно свято място? — подхвърлих аз.

— Pshaw! — отвърна Търнърстик. — А снощи да забеляза тук нещо свято? Само бой, страхотен пердах трябва да му хвърлим на този тип! Нека после неговият идол на войната му намаже гърба с мехлеми!

Във всяка друга страна подобно намерение би ни изправило пред смъртна опасност, но при тукашните порядки и на мен ми се струваше, че «методът на Линч» едва ли би ни докарал някакви по-сериозни неприятности.

Служителят на божеството на войната все още не ни беше забелязал. Той стоеше при един от кладенците и хранеше намиращите се в него костенурки. Насочихме се към него. При шума от стъпките ни той се обърна и съвсем ясно видяхме колко много се изплаши от внезапното ни появяване. Обаче успя веднага да се овладее и в коварния израз на лицето му не остана и следа от безпокойство.

— Ти ли си сингът [154] на този куанг-ти-мнао? — попитах го аз.

— Не — гордо отвърна той.

— Аха, тогава навярно си хо-шанг? [155]

— Да.

— Хубаво! Можем да посещаваме този храм, нали?

— Тук може да дойде всеки, който принася жертви на Бога и не забравя неговите служители.

— Теб няма да те забравим! Но изглежда ти пускаш в храма и такива мъже, които не правят никакви жертвоприношения пред статуята на Бога, а са негови врагове!

— Защо мислиш така?

— Видях, че на твоето божество е изтръгнат меча.

— Направи го чют-гур. [156]

— Чют-гур ли? Че какво търси той тук в този куанг-ти-миао?

— Ти не знаеш ли, че е враг на боговете и ги напада, за да се бие с тях? Но те са по-силни от него. Той може да изтръгне меча на някой от тях, ала въпреки това те все пак го побеждават и го прогонват обратно в та-канг. [157]

— Присъствал ли си някой път на подобна битка?

— Не. Дръзне ли да стори това, дори и един бонз ще бъде убит.

— Значи все още не си виждал чют-гур?

— Не.

— А аз съм го виждал. Да ти го покажа ли?

— Няма да можеш.

— Мога и то ей сега, веднага!

— И къде е той?

Посочих към Търнърстик.

— Ето го! Разгледай го добре и ще разбереш, че вече си виждал този дявол.

— Говориш неща, които не мога да проумея.

— Говоря съвсем ясно. Ти каза, че чют-гур бил изтръгнал меча от ръката на твоето божество, следователно този мъж е чют-гур, понеже той свърши тази работа.

— Пак не те разбирам.

— Та нали и ти самият присъства! Паметта ти е къса, не стига от вечерта до сутринта. Ще трябва да й помогна. Къде е джиахурът?

— Не познавам такъв човек? Кой е този джиахур?

— Ти се обиждаш, когато те нарека синг вместо хо-шанг. Смяташ се за мъдър човек, за бонз, изучил из основи свещените книги, а не знаеш кои са джиахурите?

— Само фо е всезнаещ, хората не могат да знаят всичко.

— Като хо-шанг ти сигурно си бил в манастир и там е трябвало да изучаваш Шан-хай-кинг [158] и Хоан-ию-ки. [159] Несъмнено познаваш също и фо-куъ-ки, а твърдиш, че не знаеш кои са джиахурите? Аз съм си-ийн, [160] а в си-ти [161] хората разполагат с едно много добро средство за опресняване на паметта.

— Дай ми и на мен от него! — подсмихна се бонзът.

— Ще го имаш.

После се обърнах към един от моряците с думите:

— Ей там в килера има складирани бамбукови пръчки, които се използват като пръти за окачване на фенерите. Донеси една-две. Този човек ще получи десет удара!

— Ай, ай, сър, ей сега ще стане!

Той се затича и бързо се върна с няколко бамбукови пръчки.

— Дръжте го здраво и нека двама от вас едновременно му шибнат по пет удара по гърба! — наредих аз.

Тази малка интермедия бе съвсем по вкуса на яките моряци. Те сграбчиха бонза и го принудиха да легне на земята. Той се съпротивляваше с все сили, но след като усилията му останаха напразни, си послужи с последното защитно средство:

— Нима ще дръзнете да биете един бонз? Великият фо ще изпрати чют-гура, за да ви отнесе в ада.

— Чют-гурът е вече тук и няма нищо против да получиш няколко удара — отвърнах му аз.

— Тогава ще се оплача от вас в синг-пу! [162]

— Оплачи се, но не забравяй, че ние не сме чия-дзъ и няма защо да се боим от твоя синг-пу! Познаваш ли джиахура?

— Не.

— Удряйте!

При първия удар китаецът нададе силен вик и още вторият удар прекърши съпротивата му.

— Спрете, познавам го!

Направих знак да преустановят наказанието.

— Виждаш ли какво хубаво средство имам за опресняване на паметта? Къде е джиахурът?

— Отиде си.

— Кога?

— Веднага след като се върна от канала.

— Накъде тръгна?

— Не знам.

— Къде са другите?

— Последваха го.

— И къде отидоха?

— Не знам.

— Лъжеш!

— Не лъжа. Те нито казват откъде идват, нито пък къде отиват.

— Паметта ти все още не е станала достатъчно дълга. Ще наредя да ти я удължат. Продължавайте! Още при първия удар той изрева:

— Спрете, знам къде е!

— Къде?

— При Дзианг-ки-ум.

— Къде живее той?

— В Ли-тинг.

— А как се казва?

— Не знам.

— Виждам, че моето средство все още не е помогнало Напълно.

— Но то не може да помогне повече, господарю. Всички лунг-ийн знаят, че Дзианг-ки-ум живее в Ли-тинг, но никой друг няма право да го познава и да се среща с него освен върховния предводител.

Това бе твърде логично, а и на бонза ясно му личеше, че този път говореше истината. Ето защо продължих със следващия си въпрос:

— Но другите не тръгнаха с него за Ли-тинг, нали?

— Не.

— А накъде?

— За Куанг-чой-фу.

— Под предводителството на лейтенанта?

— Да.

— И там къде може да ги намери човек?

— В Шам-пан-фу. [163]

— Близо до ши-сан-ханг [164] на инг-ки-ли се намира една шам-пан-странноприемница, която се казва Ван-хо-тиън [165]. Там винаги можеш да срещнеш Драконите.

— А във всички ли куанг-ти-миао провеждат сборищата си?

— Не във всички, а само в онези, които са разположени близо до речния бряг.

— Ти познаваш по име всички, които вчера бяха тук, нали?

— Нито един. Тук имат право да идват само непознати. Те ми показват разпознавателния си знак и човек трябва да им се подчинява, ако не иска да бъде убит.

— Ще проверя истинността на думите ти. Ако си ме излъгал, пак ще се върна и ще ти потърся сметка!

— Е, Чарли, какво е положението? — попита Търнърстик, щом видя, че разговорът ни свърши.

— Цялата шайка си е отишла.

— Мътните го взели, неприятно! Накъде са тръгнали?

— Някои за Кантон, а други и по-надалече.

— Можеше да се очаква — подхвърли Халвърстоун. — Тези хора няма да седнат тук и да ни чакат, докато дойдем. Хайде да тръгваме!

— Мисля, че преди това поне този тип с гаубицата трябва да си получи цялата порция бой! — обади се Търнърстик.

— От това няма да имаме никаква полза, кептън!

— Well, тогава ще гледам да получа поне някакво удовлетворение като взема за спомен меча на този идол..

— Но това би означавало ограбване на храма и тъй като почитането на бога на войната е заповядано от самия император, едно такова деяние би могло да ни докара много големи неприятности.

— Както искаш, Чарли. Но все някак трябва да си отмъстя. Намясто ще претрепвам всеки Дракон, който ми се изпречи на пътя. Бъди сигурен в това!

Какво ли можех да предприема срещу бонза? Да се оплача пред властите? Сигурно щеше да е безрезултатно. Лично да му отмъстя? Не беше по вкуса ми. Изобщо така стояха нещата и с всичките лунг-ийн. От едно донесение срещу тях не би имало никаква полза. Бях убеден в това. Нямах никакво желание да се обърна за съдействие към нашата легация. Много добре ми беше известно колко обстоятелствен и бавен беше пътят на закона, а и именно тук, в Китай, официалните представители на чуждите страни се намираха по онова време в особено трудно положение, тъй че и през ум не ми минаваше да им създавам допълнителни главоболия. До този момент това мое приключение не ми бе нанесло някакви други щети, освен загубата на едно одеяло, както и на съвсем миниатюрно късче от долната част на ухото ми, а и едното, и другото можех лесно да прежаля. Халвърстоун попита:

— Какво смятате да предприемете по-нататък по този случай?

— Нищо, сър — отвърнах аз. — Убеден съм, че в тъмните дела на лунг-ийн участват и високопоставени мандарини. Какво би могъл да направи тогава един чужденец?

— Прав сте. Но нима е редно мъже като вас да се оставят да бъдат отвличани и ограбвани от такава паплач без да предприемат някакви стъпки поне пред официалните представители на своята страна?

— Често тези представители са много радостни, ако властта им се окаже достатъчно голяма, за да представят единствено самите себе си. На хартия, както и в основните положения на конституцията си Китай е една държава, която се управлява еднолично от императора. Но в никоя друга страна своеволието и могъществото на други странични фактори и сили не е тъй ясно изразено, както в Китай и в никоя друга държава не е имало толкова много преврати, винаги свързани със смяна на трона, както в Небесната империя. Открай време изродилото се и корумпирано чиновничество е било движещата сила в тези бунтове и преврати. То винаги е успявало да спечели на своя страна обезправените гладуващи маси и ги е използвало за постигането на себичните си цели. А масите са допускали да се вършат тези злоупотреби с тях, защото парите са много могъща сила, те са по-могъщи дори и от спечелилия си всеобщата завист Син на небето, който трябва да пости в продължение на три дни преди да има правото да подпише смъртната присъда на някой убиец или пък на човек, извършил престъпление срещу короната. Е, каква власт тогава може да има някакъв си консул на една далечна чужда държава? Или да не би заради капитан Търнърстик и моята скромна личност Съединените щати да обявят война на Китай?

Халвърстоун се разсмя.

— Май че сте прав — каза той, — но все пак човек не може да не се ядосва, че няма възможност да направи нещо срещу тези типове.

Вдигнах рамене и се обърнах към бонза:

— Казах ти, че няма да те забравя, и си удържах на думата. Ти вече получи твоя ком-ча, макар и в малко по-различна форма от онази, която си мислеше. Тръгвам си, без да довършим наказанието ти. Но ако си ме излъгал, пак ще се върна.

Той направи възможно най-дълбок поклон и ме увери:

— Казах ти истината и няма да се върнеш. Дзинг-леа-о, господарю!

Лодката ни понесе обратно към реката със същата скорост, както и на идване. Качихме се на яхтата и поехме нагоре срещу течението към Вампоа, който не беше вече далеч и за Кантон е горе-долу онова, което е Бремерхафен за Бремен или Куксхафен за Хамбург. Плитката вода на реката не позволява на по-големи кораби да продължат по-нататък и товарите им трябва да се прехвърлят на лодки и джонки.

От това място до Кантон има дванайсет английски мили, които можехме да изминем с яхтата, понеже тя не газеше дълбоко. Хвърлихме котва близо до английската фактория, чийто флаг се виждаше отдалече.

Шеста глава

В Забранения град

Освен безбройните, пръснати по брега бамбукови колиби, както и онези закотвени във водата жилища, които китайците наричат шам-пан, до този момент от самия град ние все още не бяхме видели абсолютно нищо. Реката буквално гъмжеше от какви ли не по-малки плавателни съдове. Нямаше по-високи сгради, стърчащи над другите къщи, каквито обикновено се виждат в по-големите градове. Изключение правеше една стара пагода, както и няколко постройки, издигащи се по хълмовете зад града, които изглежда бяха или храмове, или пък някакви укрепления.

Шам-паните са подредени в «улици» или в редици и са под надзора на специална полиция, която се грижи за порядъка и веднага запълва всяко празно място. Те са закрепени здраво на колове и собствениците им нямат право да напускат местата си без предварително разрешение.

Най-бедняшките от тези «плаващи жилища» се състоят от сал, върху който е построена колибата. Тя се прави от бамбук и се покрива с бамбук. Изобщо, както изглежда, китаецът не би могъл да съществува без бамбук. фугите се замазват с нещо подобно на цимент, а за свързващо средство служи на тънко нацепен бамбук, с който здраво се стягат отделните части.

Други жилища от подобен вид се изграждат върху истински лодки и обикновено са собственост на бедни рибарски семейства, които заради своя поминък са принудени често да сменят мястото си. Често се виждат шам-пани да се носят по течението, да преминават от единия бряг на другия, или пък да упорстват срещу водите на реката. Обикновено на кърмата на плавателния съд застава жената и го управлява с дълго весло, движейки го насам-натам също като опашка на риба. На носа мъжът й помага с подобно весло, което от време на време оставя, за да хвърли мрежата си, изплетена от тънкото лико на бамбукови стебла или от ликото на кокосови орехи. В средата на лодката се намира бамбуковата колиба с кухнята. Там стоят и децата, които могат вече да ходят, а бебетата обикновено са вързани на гърба на майката или на някоя по-голяма сестра.

На никоя от тези лодки не липсва малкият семеен олтар, пред който винаги гори кандило.

По-заможните съсловия от обитателите на шам-паните живеят в стари, станали негодни за плаване джонки, където често разполагат с няколко етажа и имат далеч по-голям пристан, украсен с декоративни растения в саксии, придаващи му приятния вид на веранда.

Ши-сан-ханг, или факториите, са построени в стила на европейската архитектура на откупена от китайците земя и са обградени от дебели и яки зидове. Там има голям парк, поддържан с много вкус, в чийто център се намира малка много красива църква. Този парк предлага единственото място за разходка на чужденци, където те могат да се чувстват необезпокоявани.

От кея на факториите цяла редица от заграждения се простира на около четиридесет до петдесет стъпки навътре в реката, образувайки нещо като затворено пристанище с тесен вход, чиято ширина е изчислена колкото да пропуска само лодки. На тези съоръжения може да се гледа донякъде като на военна мярка, но те са изградени и като известна защита срещу нахалството на китайските чиновници или срещу любопитството на местното население. Освен това навсякъде, където погледне човек, се виждат издигнати яки бойни кули, които свидетелстват за това, че европейците нямат кой знае какво доверие на поданиците на Небесната империя.

Халвърстоун се извини, че нямал възможност да ни прави повече компания, тъй като бил зает с уреждането на делови ангажименти. Успокоихме го, съобщавайки му решението си, незабавно да напуснем яхтата. Този доблестен човек не прие никакво заплащане за нашето пътуване, но затова пък Търнърстик постъпи достатъчно «gentlemanlike» [166] и прояви благодарността си към екипажа, че ни беше придружил до куанг-ти-миао, като почерпи моряците със специален грог и им раздаде по няколко лъскави долара.

После ни откара с лодка на брега. Веднага бяхме нападнати от куп агенти и какви ли не други досадници. Един започна да ни крещи с такъв глас, сякаш искаше да ни спука тъпанчетата на ушите. Друг ни хвана за ръцете, трети пък се опита енергично да ни изблъска в желаната от него посока, а четвърти вдигна пред очите ни огромен плакат от няколко квадратни метра, на който с грамадни букви беше написано онова, което в страхотния шум не можеше да ни каже. Пети ловко и пъргаво като змиорка се провря до нас между безбройните ръце и крака и ни връчи една ката [167] от жълта коприна, за да ни подкани с тази обичайна за Тибет и Монголия проява на любезност да направим жертвоприношение. Шести, вдигнал високо ръце, разперил и десетте си пръста, правеше невъобразими физиономии, в които вземаха най-живо участие беззъбата му уста, полегатите му тесни очи и чипото носле, за да ни подскаже с мимики онова, което искаше да ни съобщи.

Стоях сред тази разюздана тълпа, събрана от кол и въже, и търпеливо понасях ужасния шум и неистовите крясъци. Ураганът сигурно щеше да утихне щом хората забележеха, че ние не желаехме да си имаме никаква работа с тях. Ала това търпение изцяло липсваше на темпераментния капитан. Той блъскаше и тласкаше, пуфтеше и удряше нахално напиращите към него китайци така, сякаш ставаше въпрос на живот и смърт, като не преставаше да прави опити да ги надвика с мощния си глас:

— Оставетенг ме намиранг! Назад, момчетанг! Нямамонг нужданг от вас! И сами знаемонг каквонг да правименг! Пръждосвайтенг сенг, ви казвамонг, иначенг щенг ви дадемонг да се разберетенг!

От движенията, които бях принуден да правя, за да се предпазя от ударите и лактите във всеобщата блъсканица, дрехите ми се раздърпаха и между два илика на ризата ми се показа знакът на лунг-ийн. Човекът с катата го видя.

— Кианг! — прошепна ми той.

В страхотния шум наоколо не можах да чуя думата, по-скоро я отгатнах по движенията на устните му.

— Лу! — отвърнах му също повече с устни, отколкото с глас. Той ми направи знак, провря се между тълпата и заставайки по-надалече, остана да ни изчака.

— Кептън, напред! Да видим дали ще успеем да пробием тази блокада! — подвикнах на Търнърстик.

— Добре, възможности не ни липсват.

Изглежда, до този момент той бе работил само с «половин пара», защото след като изпъна жилестите си яки ръце, досадниците се разлетяха така, сякаш бяха мухи и ние можахме да си пробием път. Побързахме да свърнем в най-близката уличка. Китаецът ни последва и като се приближи до мен, попита:

— Господарю, защо носиш облеклото на чужденец?

— Защото бях далеч от Чина [168] — отговорих му аз.

— По делата на нашето хуй? [169]

— Нима можеш да разпитваш един иой-дзи?

— Прости ми, господарю! Не съм виждал досега някой лунг-ийн в чуждестранни дрехи.

— Защо ми направи знак?

— Имам заповед да предам едно съобщение на всички хуи-дзъ, [170] които срещна.

— И какво е то?

— Всички трябва да дойдат във Ван-хо-тиън.

— Кога?

— Тази вечер в полунощ.

— Защо?

— Днес или утре ще пристигнат двама наши неприятели, които трябва да бъдат пленени.

— Що за хора са?

— Сам знаеш, че предводителите не ни казват всичко.

— Кой ти нареди да вършиш тази работа?

— Знаеш, че нямам право да ти отговарям на такъв въпрос, макар да имаш по-висш ранг от него.

— Значи той е някой тю-сю, така ли?

— Да.

— Тогава е джиахурът, който днес е отседнал във Ван-хо-тиън.

— Господарю, едва сега ти вярвам вече, че си иой-дзи, защото знаеш къде се намира твоят подчинен.

— Защо не ми повярва още отначало?

— Носиш чуждоземно облекло и нямаш пън-дзъ, а нашите предишни знаци често биваха подправяни или крадени, което лесно можеше да е станало и сега.

— Нали знаеш, че безпрекословно трябва да се подчиняваш на офицерите си?

— Да, знам.

— Заповядвам ти н ай-строго следното: джиахурът не бива да научи, че се намирам вече в Чина. Няма да му казваш, че си ме срещал!

— Ще изпълня заповедта ти.

— Тогава ще се видим пак в полунощ. Имаш ли да ми казваш още нещо?

— Не.

— Значи се разбрахме. Дзинг-леа-о!

— Леа-о!

Човекът се отдалечи. С учудена физиономия капитанът се обърна към мен и ме попита:

— Чарли, да не би да си посещавал вече някога Китай?

— Не. Защо питаш?

— Ами защото още с първия срещнат китаец подемаш такъв задушевен разговор, сякаш вече сте се срещали на някое друго място.

— Между нас има нещо общо, което ни свързва.

— Теб и него? Какво искаш да кажеш?

— Нали още снощи ти обясних, че тук минавам за полковник на лунг-ийн.

— Да, вярно.

— Е, този беше един лунг-ийн.

— Един от Драконите? The devil, тогава си ми изиграл дяволски лоша шега!

— Защо?

— Трябваше да ми кажеш, че е пират!

— А-а!

— Разбира се! Или забрави, че се зарекох да претрепвам всеки Дракон, който срещна?

— Е, тогава вземи, че претрепи двама при следващата ни среща!

— Така и ще направя! Какво искаше този тип?

— Каза ми къде мога да намеря джиахура.

— Къде?

— Тук наблизо, в странноприемницата «При десетте хиляди владетели».

— Кога?

— В полунощ.

— Тогава отиваме! Искам да си поприказвам с този монголец.

— Но той няма да е сам. Там ще има и много други лунг-ийн, а глутницата вълци носи смърт и за най-силната мечка. Какво ли ще стане с нашия добър «Вихър», ако очистят капитан фрик Търнърстик в някоя долнопробна кръчма?

Споменаването на неговия кораб оказа своето въздействие.

— Прав си, Чарли. Какво смяташ да правиш?

— Все още не знам. До полунощ има доста време и дотогава сигурно все ще вземем някакво решение.

— В това изобщо не може да има някакво съмнение. Първо, те посегнаха на нас и ще трябва да си получат наказанието и второ, всеобщ човешки дълг е да се освобождава света от подобна сган.

— Съвсем правилно, кептън. Но затова, че ни нападнаха, ние им го върнахме с лихвите с нашите весла, а и другата точка също има своите две страни. Какво ли ни засяга Китай? Защо пък точно ние двамата да рискуваме живота си, за да обезвредим една разбойническа банда, срещу която, изглежда, добрите китайци нямат нищо против? Обърнем ли се за помощ към някой консул, той само ще вдигне рамене, защото няма право да се намесва във вътрешните работи на империята и може да предприеме някакви стъпки, единствено когато са засегнати поданици на неговата държава. Ала и в този случай усилията му ще са твърде безнадеждни. А обърнем ли се към някой мандарин, то трябва да се очаква, че и той ще е съмишленик на лунг-ийн и ще се отнесе към нас по съответния начин.

— Това звучи дяволски логично. Но за мен ще е цяло удоволствие да отърколя във фарватера на тази шайка една хубава подводна скала!

— С теб съм, но стига да видя, че е възможно това да стане и че няма да ни струва твърде скъпо.

— Well, тогава ще трябва първо добре да обмислим нещата. Но какво ще правим сега?

— Ще разгледаме града и то най-напред отвън, защото достъпът до него е строго забранен за чуждоземни варвари.

— Значи не можем да влезем в него, така ли?

— Всъщност не, но ще направим един опит да видим дали все пак няма да е възможно. В такъв случай, ако самата полиция не прояви интерес към нас, ще си имаме пак работа с прелестната тълпа от улицата.

Продължихме пътя си. Ако броят на шам-паните във водите на Кантон се преценява на около шейсет хиляди, то аз намирам, че тази цифра в никакъв случай не е завишена. Те са толкова многобройни, че от птичи поглед сигурно биха изглеждали като водна леща, която буквално покрива цели реки, езера и канали.

Улиците, по които вървяхме, бяха много тесни. Силно впечатление ни правеше ситният тръс, с който се придвижваха всички хора. Особено многочислени бяха носачите на какви ли не товари. Със силните викове «о-хе», «о-хе» те предупреждаваха минувачите да се пазят да не се сблъскат с тях. Също както по ориенталските базари, така и тук различните занаяти бяха обособени в отделни улици и улички, едно обстоятелство, което засилва конкуренцията и е от полза за купувачите.

Търнърстик се спря пред един магазин за птици и ме попита:

— Чарли, що за пилци са това?

— Бекаси и рибари.

— Ама как са ги издокарали само. Това събужда апетита. Няма ли да посетим някоя гостилница, за да хапнем нещо?

— Съгласен съм.

— Естествено, ти си мой гост.

— Няма да ти развалям настроението с един отрицателен отговор. Но как ще се храним, като изискани китайци или евтино?

— Изискано, това се разбира от само себе си! Ти ще поръчваш, но само да не е печен таралеж, мариновани дъждовни червеи, черни охлюви, ястия с бръмбари и други подобни неща, на които китайците са свикнали.

— Не се тревожи, кептън! Измислици са, че китайците ядели такива гадости. Само начинът на приготовление на техните ястия се различава от нашия.

— Но нали съм чел такива истории!

— Вярвам ти. Но понякога дори и онова, което уж е черно на бяло, не винаги е истина. Най-напред навярно начинът на приготовление на техните ястия ни е дал повод да си мислим, че те ядат неща, с които ние не сме свикнали и са чужди за вкуса ни. А възможно е и някой път един или друг китаец-веселяк да е поканил на гости у дома си някакъв стеснителен чужденец и да си е направил шега с него като му е поднесъл какви ли не най-странни неща за ядене, само и само малко да го поднесе. И това е всичко.

— Но съвсем сигурно е, че ядат такива щуротии като лястовичи гнезда и морски водорасли!

— Вярно е, но морските водорасли са наистина много хранителни растения, а и ти няма да се откажеш от едно лястовиче гнездо във вкусен сос.

— Ами млади кучета?

— Също! Но защо да не ги ядат? Нима месото на едно младо куче е по-лошо от месото на козле или на зайче? И ако китайците си похапват и перки от акула, това пак не е толкова отвратително, колкото, например, нашето сирене, което всъщност не е нищо друго, освен ферментирало и плесенясало мляко. Помислиш ли си за нашите стриди и градински охлюви, за тъй обичаните телешки момици и други дреболии, за шкембета и чревца, за жабешките бутчета и какво ли още не, тогава сигурно ще стигнеш до убеждението, че китайците съвсем не ядат по-лоши храни от нас.

— Well, това звучи утешително. Да потърсим някоя гостилница!

— Ей там наблизо има една, и то с английски надпис. Казва се «Хотел при всички хубави неща». Ще влезем ли?

— Йес.

Още на прага на вратата бяхме посрещнати от един китайски келнер, а на входа за залата стоеше друг, който с изискана учтивост ни попита за имената. След като му отговорихме, със силен глас той извика двете имена на английски и на китайски така, че те проехтяха из цялото помещение. После ни заведоха до една свободна маса, застлана с копринена покривка. Столовете също бяха тапицирани с коприна. След това, без изобщо да ни питат, всеки от нас получи по чашка сладка силна оризова ракия.

Тогава към нас се приближи главният келнер и ни донесе листа с менюто, който бе направен от най-фина червена копринена хартия и беше толкова голям, че можех целият да се увия в него. Ястията бяха обозначени с номера и винаги, когато му поръчвах някое от тях, той се обръщаше и го извикваше към кухнята така, че там сигурно можеха да го чуят.

Нямаше нито ножове, нито лъжици и вилици. Всичко се сервираше тъй накълцано, че човек нямаше нужда от нож. Вместо с вилици и лъжици трябваше да си служим с пръчици от слонова кост, наричани от американци и англичани «чопстикс».

Непрестанното недоволно ръмжене на капитана предизвика усмивката ми. Той ме попита:

— Защо се смееш?

— Защо ръмжиш? — контрирах го също с въпрос.

— Че как да не ръмжа, а? Кой ли може да поднесе към устата си нещо с тези две куки за плетене? Само бода с тях из паницата си насам-натам, също като щъркел в блато, който не намира жаби, а ти си служиш с тези неща така, като че ли си се родил с две такива пръчици в ръката!

— Упражнявал съм се, кептън.

— Упражнявал ли си се? Къде?

— На твоя кораб. Поисках от готвача всеки ден да ми приготвя по една чиния ориз. Аз си издялках две пръчици. И когато оставах сам, се опитвах да се науча да се храня по китайски.

— Това е най-голямата подлост и най-ужасното коварство, каквито мога да си представя! Ако ми беше казал и на мен, аз също щях да участвам в тези упражнения.

— Или щеше да хвърлиш по мен двете чопстикс. Но сега няма как, трябва да повярваш, че може да се яде и така.

— Нямам никакво намерение да се занимавам с тях, иначе и вдругиден пак ще ме намериш да седя тук и да човъркам в паничките. Я ми поръчай едно голямо парче хляб!

Изпълних желанието му. Когато получихме хляба, той извади своя нож и си изряза от кората му лъжица, с чиято помощ вече не изоставаше от мен.

След като приключихме с наистина чудесното ядене, което се състоеше от двайсетина малки блюда, ние получихме чай, а после ни попитаха дали желаем иън. [171] Преведох този въпрос на Търнърстик.

— Чарли, тук намират ли се пури?

След като от своя страна попитах келнера, той ни донесе няколко истински «манила», които капитанът много хареса. Що се отнася до мен, предпочетох да опитам едно китайско наргиле. Главата му имаше приблизително големината на напръстник и затова често трябваше да я тъпча. Но тютюнът беше хубав, силен и малко сладникав.

— Чарли, я попитай колко дължим! Или по-добре почакай! Самият аз ще попитам. Гарсон!

След като подхвърли тази френска дума, той ме погледна победоносно.

— Е да, навярно си мислиш, че от нищо не разбирам, а? Откакто проговорих китайски, отново ми се върнаха и всички познания по френски. Хей, гарсон!

Келнерът забеляза, че Търнърстик има него предвид и се приближи.

— Ядохменг многонг хубавунг и сменг доволнинг от тебонг. Колконг ти дължимънг?

Човекът поклати глава и ме попита:

— Какво казва този господин?

— Иска да плати.

Келнерът пристъпи до малка масичка, където имаше една суан-пан, [172] изчисли сумата и после с туш и четчица написа сметката, която поднесе на капитана.

— Какво означават тези драсканици, Чарли?

Казах му сумата. Тя бе толкова незначителна, че капитанът се учуди.

— Докато сме в Кантон, ще се храним тук — отсече той. — Но ще трябва да си нося лъжица. Тук дават ли се бакшиши?

— И още как, кептън.

— Well, ще останат доволни от мен. Хей, гарсон, всички келнери да дойдат тук!

И това трябваше да преведа. Събра се целият обслужващ персонал на хотела «При всички хубави неща» и до един получиха ком-ча. Ако се съди по поклоните, които взеха да правят, изглежда, останаха много доволни.

Станахме от масата.

— Останете още малко, господа! — помоли ме главният келнер.

Той взе в ръка листа за менюто и се обърна към другите посетители. След като още веднъж спомена имената ни, той прочете на висок глас всичко, каквото бяхме поръчали и изяли, а накрая обяви както сумата на сметката ни, така и бакшишите, които капитанът беше платил. После с дълбоки поклони персоналът ни придружи до изхода и ни изпрати с молбата отново да дойдем.

Изглежда капитанът беше твърде много поласкан от тази учтивост, защото каза:

— Фини хора с чувство за благоприличие са тези китайци! Обикновено имат само един недостатък, че не се оправят особено добре с родния си език. Къде ще пренощуваме?

— В някоя странноприемница от онези, които се срещат на всяка крачка край реката.

Продължихме разходката си. Минахме през крайните квартали на града, отделени с висок дебел зид от същинския китайски град, влизането в който става твърде трудно. На определени интервали на този зид се издигат стражеви кули, а тук-там в него има порти, през които се прониква в стария град.

Улиците, уличките и площадите бяха толкова оживени, като че бяхме попаднали на някой панаир. Понеже не биваше да се спираме, за да не пречим на движението, най-сетне здравата се изморихме.

— Чарли, няма ли малко да си починем?

— Къде?

— В някоя гостилница, ама не някъде тук в предградията. Трябва да разгледам и китайския град.

— Няма ли да го оставим за по-късно? Ако носим китайско облекло, никой няма да ни досажда.

— За по-късно ли? Нямам такова намерение! Когато някой китаец дойде в Ню Йорк или в Ню Орлиънс, може да отиде където си поиска и като американски гражданин имам претенции за същите права тук. Ето една от портите. Ела!

— Не отговарям за последиците, кептън!

— А аз отговарям за всичко. Напред!

Той бързо закрачи натам и аз бях принуден да го последвам.

Още на първата улица се събраха уличните хлапета и тръгнаха подир нас. На втората улица ни посрещна погребално шествие.

Най-отпред вървяха неколцина мъже с пъстри знамена и флагчета. Следваха ги три носилки, на които се мъдреха изображения на идоли. После идваше цял оркестър, който на флейти, гонгове и тимпани вдигаше голям шум. Други хора носеха кадилници с благовония, фишеци, малки ракети и какви ли не фойерверки, които биваха палени, въпреки тесните улици и опасността от пожар сред бамбуковите къщи. Най-сетне идваше носилката с ковчега, вързан за нея с въжета. След ковчега крачеше бонзът, а най-накрая вървеше пъстра тълпа от опечалени.

Ние отстъпихме встрани и се притиснахме до самата стена на най-близката постройка. Въпреки това бяхме посрещнати с мрачни враждебни погледи. Бонзът дори се спря пред нас. Лицето му беше напълно безизразно. Той ни попита:

— Вие сте и-ийн! Какво търсите тук?

Въпросът му бе отправен към капитана, който стоеше по-близо до него.

— Какво ми каза тоя? — обърна се към мен Търнърстик.

— Пита ни какво търсим тук.

— Е добре, момчето ми! — с тези думи капитанът извади няколко от цигарите, които бяха в джоба му още от приключението ни в пагодата, и му ги подаде. — Дойдохменг, за да ти дадемонг тезинг цигарунг.

Човекът посегна и ги взе.

— Дзинг!

И после побърза да догони шествието. Няколко улици по-нататък от една къща ни посрещна силна музика.

— Какво е това, Чарли? Я ми прочети надписа.

— Йо-ши-сианг.

— Какво означава?

— Дом за музика и песни.

— Значи тук се свири и пее. Нека влезем!

— Нямам голямо желание. Не знаем що за сбирщина ще заварим вътре.

— Сбирщина ли? Безразлично ми е каква ще е тя. Напред!

Непредпазливият капитан не ми позволи да го възпра и се отправи към входа. Там ни посрещна такава миризма, която бе всичко друго, само не и примамлива. Щеше да е по-добре, ако се бяхме върнали, ала Търнърстик не искаше и да чуе моите предупреждения.

Щом влязохме в помещението, веднага разбрах, че бяхме попаднали в една от най-долнопробните кръчми. На мръсни и изпокъсани рогозки, както и на мизерни пейки, покрай стените седяха или лежаха какви ли не окаяни типове и слушаха оглушителната музика, която идваше от един разнебитен подиум. Пред всеки от тях имаше по чашка чай. Обаче миризмата, която лъхаше от съседната стая при всяко отваряне на вратата, ми подсказа, че в онази бърлога се пушеше опиум.

Веднага щом влязохме музиката замлъкна и всички погледи се насочиха към нас. Търнърстик се настани на една от пейките с поведението на човек, който беше тук постоянен посетител. Седнах до него. Някакъв пропаднал тип се приближи до нас и ни попита:

— Какво искате?

— Да пийнем нещо.

— Какво ще заповядате?

— Какво предлагаш?

— Само ча. [173]

— Тогава ни донеси ча!

— А желаете ли да пушите?

— Не.

Поднесоха ни две чашки, в които имаше повече мръсотия, отколкото чай. Тръпки ме побиха при мисълта дори да помириша тази помия.

— Чарли, нима това е чай? — осведоми се Търнърстик.

— Да.

— Ако е така, тогава водата дето се събира в трюма е най-хубавия ямайски ром! Виждаш ли с какви физиономии ни посрещна тази пасмина?

— Хайде да плащаме и да си вървим!

— И през ум не ми минава! Да не искаш тези типове да си помислят, че ще си плюем на петите от страх пред тях?

Неколцина от посетителите се надигнаха и наобиколиха кръчмаря. Успях да разбера твърде малко от разговора им:

— Не бива да търпиш тук никакви инг-ки-ли, никакви морски дяволи!

— Кръчмата ми е отворена за всеки, който си плаща. Тези инг-ки-ли са ги пуснали в града! Защо пък точно аз да имам нещо против тях?

— Ако ги заварят тук, ще накажат и теб, и нас. Или ги изгони, или ще си вървим!

— Не виждате ли, че са силни мъже? Ще се защитават и могат да ми направят големи бели.

— Ние ще ти помогнем. Върви при тях и ги изгони!

— Вие свършете тази работа. Тези чужденци изобщо не ме интересуват.

— Добре, тогава ние ще ги изхвърлим навън!

Нямаше как Търнърстик да не забележи, че обект на този заплашителен разговор бяхме ние двамата. Той ме попита:

— Чарли, за какво си приказват тези хорица?

— Канят се да ни изхвърлят на улицата.

— Гръм и мълния, да изхвърлят капитан фрик Търнърстик! Тези кльощави и немощни жаби! Pshaw, нека дойдат!

— Кептън, хайде по-добре да изчезнем!

— Чарли, щом сме решили веднъж да опознаваме страни и хора, тогава ще трябва да видим и какво става в тези чайни. Аха, ето ги че идват!

Всички посетители се бяха изправили на крака. Забутаха се един друг към нас, докато най-сетне първите от тях се изтъпанчиха съвсем наблизо. Човекът, който преди малко беше разговарял с кръчмаря, взе и сега думата като ни попита:

— Вие сте инг-ки-ли, нали?

— Не, тао-дзъ сме — отвърнах аз, понеже все пак беше по-добре да говорим, отколкото да мълчим.

— Все тая! Хвани едните и ги удари в другите! Нито инг-ки-ли, нито тао-дзъ си имат работа в Чунг-куо. [174] Този йо-ши-сианг е само за нас, а не и за вас. Махайте се, иначе ще изпитате силата на юмруците ни!

Ако някой ми беше казал подобно нещо в някоя друга страна, просто щях да го изхвърля през прозореца. Но тук при дадените обстоятелства това не беше нито разумно, нито уместно и ето защо отвърнах:

— Не се страхуваме от юмруците ви. Ако търсите сбиване, съвсем скоро ще разберете, че нашите юмруци са по-здрави от вашите. Но върнете ли се спокойно по местата си, не след дълго сами ще напуснем тази къща.

— Няма да ви търпим нито миг повече! Вън!

Той посегна към Търнърстик, който не беше толкова висок като мен, но естествено и тук сметките му излязоха криви. Капитанът го сграбчи за дрехите пред гърдите и ме попита:

— Чарли, работата сериозна ли е?

— Да.

— Е добре, тогава и ние ще кажем край на шегите! Той вдигна китаеца във въздуха и го хвърли сред другарите му така, че мнозина от тях изпопадаха на земята.

— Каквонг ви прихващанг, глупацинг такиванг! Ако не си седнетенг моменталнонг по местатанг, щенг ви направимонг на кайманг!

Няколко от пейките, направени от бамбукови пръти, светкавично бяха разглобени, за да се въоръжат нападателите. После се започна ръкопашна схватка, от която след доста удари и ритници успяхме да излезем победители.

Десетината слабички, лошо хранени човечета не бяха в състояние да мерят сили с нас, още повече че кръчмарят и неговите хора не ги подкрепиха.

Но кратката схватка не мина без шум и олелия и се случи онова, което бях очаквал: в помещението влязоха няколко полицаи, при чието появяване редът и спокойствието незабавно се възстановиха. Всъщност това бяха войници. Униформата им се състоеше от къса червена куртка с бели кантове, къси сини памучни панталони, груби платнени обувки с филцови подметки и плетена шапка от бамбуково лико. Бяха въоръжени с бамбуков щит, върху който беше изобразен императорският дракон, със стрели и лъкове, както и с една къса палка. На гърдите и на гърба им отдалеч се виждаше изрисуваният с ярка боя надпис «пинг», [175] тънките им дълги, увиснали мустаци напразно се мъчеха да им придадат по-войнствен вид.

Щом ни видяха, те се постараха лицата им да придобият възможно по-свиреп израз и стиснаха палките в ръка.

— Кои сте вие? — попита техният предводител, обръщайки се към капитана.

— Какво иска пък тоя? — осведоми се Търнърстик.

— Пита кои сме.

— Кажи му, Чарли! Но същевременно му кажи, че като нищо и той може да яде бой, ако не се държи учтиво!

Пингът повтори въпроса си с още по-силен глас. Отговорих му:

— Ей този човек е йенг-ки-ли, а самият аз съм тао-дзъ.

— Значи сте чужденци и варвари, а се осмелявате да влезете в Куанг-чой-фу!

— Внимавай какво говориш! В нашата страна думата «варварин» е голяма обида, която никой не прощава.

— Варвари сте, иначе не бихте предизвикали това сбиване.

— Ами тогава китайците са варвари, защото те го започнаха.

— Това е лъжа! Тези хора са добри и кротки. Не са ви направили нищо лошо.

След тези думи аз сложих ръце върху раменете му така, че той потрепери.

— Ако още веднъж ни обвиниш в лъжа, така ще ти нашаря гърба заради твоите «варвари», че ще придобие небесносин цвят.

Човекът отстъпи назад.

— Заплашваш ме, а? Знаеш ли какво значи това?

— Нищо! Какво искаш от нас?

— Ще ви арестувам и ще ви отведа при ча-юан.

— Не възразяваме, но само ако задържиш и тези хора.

— Те са невинни.

— Това ще реши ча-юан. Откъде знаеш кой е виновен и кой не е? Та ти все още никого не си разпитал и нямаш представа как се започна свадата.

— Това не е ваша работа! Платете си сметката и тръгвайте пред нас!

По жестикулациите на полицая, капитанът разбра за какво ставаше дума.

— Чарли, какъв е този човек?

— Войник и полицай.

— Навярно иска да ни арестува, а?

— Да, така е.

— Я се отдръпни настрани! Искам малко да му обработя шапката с юмруци, та дано акълът му се поразмърда.

— Така само ще си навредим. Вече проявихме непредпазливостта да нагазим във водата и сега щем не щем, ще трябва да плуваме по течението.

— Да не би това да е упрек?

— Не. Та нали тръгнах с теб като добре знаех, че и аз ще загазя. Но няма да допусна да си изпатя. Бъди така добър и спокойно се остави да те арестуват.

— Навярно нямам друг изход, щом това ти е желанието! — недоволно промърмори той.

— Колко струва нашият ча? — попитах кръчмаря.

— Общо прави един фън. [176]

— Ето!

Дадох му десет фъна и после се обърнах към полицая:

— Готови сме да тръгваме, но настояваме да получим два паланкина, [177] защото няма да вървим пеша. Ето ти пари, за да ги платиш.

Пъхнах в ръката му един долар.

— Искаш ли да ти връщам някакво ресто? — попита ме той глуповато и нахално.

— Не.

— Ще имаш паланкините.

— Но пак настоявам да задържиш и тези хора. Те започнаха свадата.

— Щом те са я започнали, ще трябва да дойдат с нас.

— А също и кръчмарят като свидетел!

— И това твое желание ще бъде изпълнено.

Очевидно доларът беше доказал на полицая, че не сме варвари. Той изпрати един от хората си за паланкините. После ние се качихме в тях и потеглихме през насъбралата се тълпа, последвани от всичките посетители заедно с кръчмаря и охранявани от пингите.

Откараха ни в куанг-куан. [178]

Това беше внушителна сграда, чиято лицева страна бе украсена с колони от дърво. В предния двор се мотаеха войници, облечени в съвършено същата униформа като нашите придружители. Там слязохме от паланкините и аз дадох на пинга още един долар. Лицето му просия и той ми каза:

— Вие не сте обикновени хора. Няма да ви затварям заедно с другите арестанти, а ще се погрижа да получите стаята за знатни личности.

Той ни предаде на един инг-па-дзунг [179] като му пошепна няколко думи, които изглежда представляваха някаква препоръка. Човекът ни поведе нагоре по едно стълбище и скоро се озовахме в стая, която бе обзаведена твърде приятно и уютно с хубави килими и плетени мебели.

— Чакайте тук! — нареди ни младшият офицер. Той ни остави, но скоро се върна с чай. Естествено, Търнърстик забеляза, че човекът се стараеше да получи ком-ча и му пъхна в ръката един долар.

Той го прибра, подсмихвайки се хитро, и ни утеши:

— Не се страхувайте! Вярно, ча-юан е човек с голяма власт, но той обича справедливостта и среброто. А вие сте много учтиви хора и сигурно ще спечелите този съдебен процес.

С тези думи той си тръгна.

Беше се изразил съвсем ясно, толкова ясно, че за нас не оставаше никакво съмнение как би следвало да се държим. Споделих тези мисли с капитана.

— Тъй значи, този съдия много обичал справедливостта и среброто, което ще рече справедливост чрез сребро! Този човек няма да получи от мен и половин пени. Ти ще му дадеш ли нещо?

— Няма да види и пукнат грош.

— Впрочем, той изобщо не може да ни съди, защото това е работа на нашия консулски съд.

— Естествено, ще се опитам да му го обясня.

В този момент при нас влезе пингът, който ни беше арестувал.

— Вие сте невинни. Разпитах другите и всичко разкрих. Ей сега ще докладвам случая на ча-юан.

През една странична врата той влезе в стаята, където, изглежда, се намираше съдията. Чухме два гласа да разговарят. След известно време пингът се върна и ни каза да влезем.

Там заварихме един китаец, чиито безизразни и безхарактерни черти на лицето не будеха особено доверие. Поклонихме се. Той ни кимна снизходително и попита:

— Вие сте един йенг-ки-ли и един тао-дзъ. Кой е йенг-ки-ли?

— Ей този тук — отвърнах аз, посочвайки към капитана.

— Тогава ти си тао-дзъ, нали?

— Няма друга възможност.

— Ти говориш китайски, а той не, а?

— Така е.

— Това не ме учудва. Инг-ки-ли и йенг-ки-ли не си дават труд да научат някой чужд език. А тао-дзъ са разумни хора. Те учат много и не обичат да обиждат и натъжават другите люде. Аз ги обичам. Ти коя религия изповядваш?

— Аз съм киао-ю [180] и се кланям на Небесния Отец.

— Добре правиш. Значи сме братя, понеже аз съм та-дзъ, [181] а всички та-дзъ и китат [182] също си имат тиън-чъ! [183]

— Да, Бог е създал човека добър, ала човекът станал непокорен.

— Същото го има и в нашето учение, понеже нашата религия е и ваша религия.

— Може би това не е съвсем така. Вярно, вашата религия казва: «Пън дзъ ту, син пън шан,» [184] ала тя не учи как човекът би могъл отново да си възвърне изгубената святост.

— Но тя изобщо не е в състояние да го каже, защото човекът никога не може да си възвърне предишното съвършенство.

— Тъкмо заради това твоята религия не е и моя, понеже моята казва, че човек пак може да стане благочестив, свят и блажен.

— Казва ли го? Е, ами тогава това е мнението на твоята религия, а само заради едно мнение не бива да се отхвърля една цяла религия. «Сан киао, и киао», навярно вече си чувал тези думи, а «пут тун киато тун ли» [185] е съвсем същото.

— Не мога да не ти възразя. Най-голямото нещастие за човека е било, че е загубил своята святост и своето съвършенство. Признаваш ли го?

— Да.

— Тогава най-голямото щастие за него би било пак да си ги възвърне. Нали?

— Така е.

— Но твоята религия му отрича това щастие, а моята му го дава. Е, коя от двете е за предпочитане?

— Искаш да кажеш, че твоята религия е по-добра от моята, така ли? Не си учтив, а досега си мислех, че тао-дзъ са много учтиви хора. Но нека не се караме заради това. Ти казваш, че твоята религия е по-добра от моята, а аз също казвам, че моята религия е по-добра от твоята. Значи сме единодушни в мнението си — всеки смята едно и също за собствената си религия. Я ми кажи по-добре с какво се занимаваш!

— Аз съм моа-съ. [186]

— Моа-съ ли? И защо си дошъл в Тиън-сиа? [187]

— Защото искам да опозная тази страна и нейните жители.

— А защо искаш да ги опознаеш?

— За да мога да напиша книга за Тиън-сиа.

— Тогава сигурно си някой богат човек.

— Напротив — беден съм: Но трябва да ти кажа, че в моята страна се плаща на писателите, докато при вас всички моа-съ пишат без възнаграждение.

— Тогава вие тао-дзъ сте много загадъчни хора. Ами какъв е този йенг-ки-ли?

— Той е йанг-шой-пи. [188]

— Има ли кораб?

— Да. На котва е в пристанището на Хонконг.

— Защо е дошъл в Куанг-чой-фу?

— Защото е мой приятел и не искаше да ме остави да пътувам сам.

— Корабът му военен ли е?

— Не. Той е търговски плавателен съд.

— Това е цяло щастие за него, понеже в противен случай бях длъжен да се отнеса по-сурово към вас. От колко време сте в Куанг-чой-фу?

— Едва от днес.

— Защо сте навлезли във вътрешния град?

— Защото не ни се вярваше, че там ще срещнем толкова невъзпитани хора.

— Ще пишеш ли в твоята книга и за тях?

— Да.

— А също и че си бил при мен?

— Да.

— И как съм те приел, и как съм се отнесъл с тебе?

— Също.

— Ще го прочетат ли всички тао-дзъ?

— Не само те, а и йенг-ки-ли, инг-ки-ли, фампа, [189] о-ро, [190] пот-ту-ки, както и си-пан-си, [191] тъй като книгата ще бъде отпечатана и на тези езици.

Трябваше малко да пораздуя нещата, защото това можеше да ми бъде само от полза.

(Очарователната скромност на Карл Май просто не ми остави възможност да не разваля текста с тая забележка. Възхищавам му се за пореден път. (Victor от безмонитор.ком))

— Я седнете тогава! Сами ще видите как раздавам правосъдие!

Настанихме се на един диван. Той позвъни с едно звънче и пингът се появи.

— Доведете онези мъже!

— Този тип говори наистина безобразен китайски — прошепна ми Търнърстик. — Не разбрах нито дума. Какво ще става с нас?

— Нищо. Дори ми се струва, че другите ще бъдат наказани.

— Как така?

— Ами казах му, че ще пиша книга за Китай и в нея ще спомена и за него.

— Много хитро, Чарли, много умно! Любопитен съм да видя какво ще стане.

Доведоха нашите противници. Лицето на съдията се промени напълно. Челото му се покри с дълбоки бръчки, а искрящите му очички гневно измерваха хората, които по китайски обичай коленичиха пред него.

— Какво? Дръзвате само да коленичите пред мен, а, песове такива? — прогърмя гласът му. — Веднага по корем, с чело, опряно в земята! Кой от вас е кръчмарят, при когото е извършено престъплението?

— Аз, сиао-ти! [192] — отвърна му човекът, без да вдигне глава.