/ / Language: Bulgaria / Genre:adventure / Series: Траперите „Детелиновия лист“

Ловци на соболи и казаци

Карл Май


Карл Май

Ловци на соболи и казаци

1. На събора във Верхний Удинск

В сибирския град Верхний Удинск редовно се провеждат два всеизвестни събора. Единият се пада през пролетта. Тогава идват ловците, носейки за продажба кожите, придобити през зимата в покритите със сняг гори или в пустите, самотни тундри. А на есенното тържище те се снабдяват с припасите, необходими им за зимния лов на кожи.

В онези необятни равнини, класифицирани под наименованието тундра, може да се ловува само през зимата, когато дремят под ледената си покривка. Напролет тя се стопява и всичко потъва в недостъпни, бездънни блата.

Но когато зимата заметне оковаващата си завивка, ловците на соболи се сдружават на групи от по десетина-дванайсет човека, за да се отдадат на лова на животните, чийто скъпоценни кожи толкова много се търсят по руските и китайски пазари.

Такива ловци по онова време, когато се разиграва този разказ, бяха или местни жители, задължени да плащат своя налог на царя само в кожухарски изделия, или заточеници, принудени ежегодно да доставят едно определено количество от тези тъй търсени кожи, ако не искаха да изтърпят тежко наказание.

Самотните ловци в онези райони са подхвърлени на огромен риск. В тундрата студове от петдесет и пет-шестдесет градуса по Целзий не са рядкост, а страхотните снежни виелици, вилнеещи из Сибир, стоварват върху дърветата масиви от сняг, които ломят и сплескват леса на цели мили. В меки дни се спускат мъгли, чиято гъста, кажи-речи досегаема маса, с видимост не повече от две крачки, остава да лежи върху равнината седмици наред. Те правят и бездруго трудния занаят на ловеца невъзможен. Ето защо собольниките[1] трябва да се събират на дружинки, та при опасност да си помагат един на друг.

Чуе ли се, че някой е отишъл сам в девствената гора или тундрата в продължение на седмици, че и чак за две, дори най-дръзките мъже поклащат глава.

— Он сошел с ума! (Той се е побъркал!) — казват те.

И имат право. Да се предприеме такова нещо, най-малкото се иска голяма мяра безразсъдна смелост. Пита се наистина дали един американски трапер не би се скитал и в най-лютите студове по сибирския лес също така добре, както из горите на Мисисипи и Мисури. Но пък и траперът е издялкан от съвсем друго дърво в сравнение с руския заточеник или даже хант, тунгусец и бурят… На есенния събор днес във Верхний Удинск бе застъпена пъстра смесица от сибирските народи.

В селището обикновено квартируваше малък военен отряд. Понастоящем обаче бе командирована цяла сотня[2].

От държавните мини в Чита, където работеха под земята предимно заточеници, беше избягал известен брой от тези нещастници. Беше се разбрало, че са се насочили към околностите на Верхний Удинск. Казаците бяха изпратени насам да претърсят областта и да заловят и предадат бегълците за най-строго наказание. Есаулът[3] на сотнята бе синът на околийския началник във Верхний Удинск. Той познаваше местността като собствения си джоб и бе в състояние да разбута всички скривалища.

Синът на околийския беше известен като строг, навъсен и опасен офицер и в неговия ескадрон нямаше ни един, на чийто симпатии той да се радва.

Баща му живееше в най-представителната сграда на Верхний Удинск, с чиято големина можеше да се мери само още една друга. Това бе постояльш двор[4], чийто притежател — хазяинът[5], се числеше към най-имотните хора на града.

В постояльш двор бе много весело и шумно. Русите са запознали исконното население на Сибир най-първо с ракията. Сибирецът обаче не може да носи много, бързо се напива. И интересно, че пияното му състояние не е тежко, но затова пък толкова по-трайно. Само от няколко чаши водка той е пиян в продължение на два дена, след което търчи и препуска блажен насам-натам, и изтрезнее ли, надига отново чашата.

В салона на кръчмата не се виждаха ни маси, ни столове. Околовръст стените бяха проснати тръстикови рогозки. По тях седяха, подвили крака, клиентите с дръпнати очи. Те пиеха каквото имаше в наличност — айран, водка, квас или гърне керемиденочервен чай. И при това езиците им никога не спираха.

Който ги чуеше как вряскат, като нищо би помислил, че кръв ще се лее. И все пак те водеха един приятелски, пристоен разговор.

Внезапно всички гости замлъкнаха. Беше влязъл един, някъде към средния ръст, другоземец — «господар». Под господар местният жител разбира всеки мъж с кавказки черти и добро облекло.

Новият гост беше навлякъл широки сини шалвари, които се губеха в кончовите на високите ботуши, над тях дългопола рубашка с шнурове и върху нея лек кози елек. На главата бе нахлупил астраганен калпак, каквито обичат да се носят в Персия и из кавказките страни.

Една гъста, черна брада почти изцяло скриваше лицето му. Единствено пронизващите, неспокойни очи можеха ясно да се видят, а те в никой случай не създаваха будещо доверие впечатление. Руско лице човекът нямаше. Съдейки по чертите му, човек би го сметнал за французин или грък.

Той поздрави присъстващите небрежно и с високомерен поглед.

Хазяинът притича, събаряйки неколцина от посетителите и се поклони едва ли не доземи.

— Здравствуй, батюшка! Что прикажеш? (Добре дошъл в моя дом, бащице! Какво ще заповядаш?) — Могу ли я прожить у тебя? (Мога ли да отседна при теб?)

— Да, батюшка! (Да, бащице!) Ама да не би да си сам?

— Не. Слугата ми е с мен.

— Той къде е?

— Вън при кибитката[6].

— О, пресвети отче от Остроленка! Ти имаш кибитка? Дошъл си с кола? И аз да не съм го забелязал? Прощавай, господарю! Ще принеса в дар на моя светец-закрилник, свети Николай, нова книжка с картинки, за да не ми зачете след смъртта тази немарливост. Немедленно[7] ще погледна кибитката ти.

— Тогава ела!

Мъжете излязоха. Пред входа бе спряла, натоварена с няколко куфара, една от онези леки, двуконни каруци, окачествявани с названието кибитка. Брадатият колар стоеше при конете.

— Веднага ще заповядам да се вкара всичко вътре — каза съдържателят. — За колко време искаш да отседнеш при мен?

— Още не знам колко ще ме задържат тук работите. Чух, че имало събор.

— Да, господарю.

— Нещо не го виждам. Къде се намира?

— О, пазарен площад във Верхний Удинск няма. Пазарът се провежда извън града, на полето. Мога ли да науча откъде идваш?

— От Иркутск.

— Значи от запад. Тогава няма как наистина да си видял събора. Той е разположен източно от града.

— Навъртат ли се насам и ловци на соболи?

— Много, господарю.

— Бих желал да наема известен брой.

— Искаш да вземеш на служба собольники? Хм-м, господарю, това е рискована работа. Ти можеш да спечелиш много голяма сума, но също и да изгубиш.

— Който иска да спечели, трябва да рискува.

— Пита се също колко мъже се каниш да наемеш.

— Ти можеш ли да ми назовеш неколцина добри ловци? Възнамерявам да сформирам ловна дружина.

— Няма да успееш да го направиш, господарю.

— Защо не?

— Тези хора сами си избират компанията. Никой от тях не би допуснал да му натрапиш другар, когото той не желае. Ти трябва да се споразумееш с някой кадърен ловец и на него да предоставиш да потърси необходимия брой спътници.

— Ще се вслушам в съвета ти. Ти сигурно ще можеш да ми назовеш един такъв ловец.

— О, няколко, господарю! Най-прочутият от всички е… да-а, де да можеш с него да се сдобиеш, господарю!

— Че с кого пък?

— Номер осемдесет и четвърти.

— Номер осемдесет и четвърти? Името му?

— Него никой не го знае освен съдиите, които са го осъдили. Нито на тукашните власти е известно даже. Той е най-добрият ловец надлъж и шир. Вярно, не говори много, ала всеки го иска за спътник. Само че той винаги сам си подбира хората и носи с дружината си вкъщи най-богатата плячка.

— Млад ли е все още?

— Сигурно брои някъде към шейсетте.

— Тук ли е вече?

— Аз още не съм го виждал. Но него всеки го познава и ако питаш, ще ти го покажат. Ама преди туй трябва да направиш една визита на околийския началник.

— Преди туй? Толкова ли е спешно?

— Да. Първо, нямаш право без негово разрешение нито час в моя дом да пребиваваш; да, да, изобщо във Верхний Удинск. После, не бива без негово позволение да отидеш на есенния пазар и трето, не можеш да сключиш с някого договор, без околийският да ти го подпише и подпечати.

— И в замяна на това да прибере някаква такса?

— Да, господарю и за наказание тази такса ще бъде отмерена толкова по-високо, колкото по-дълго се забавиш да му се представиш както подобава. Наистина не мога да ти дам по-добър съвет от този, незабавно да отидеш при него.

— Проклятия Росс… (Проклета Рус.)

Непознатият не доизрече думата, ала си промърмори някакво проклятие в брадата.

— Добре, тогава ще вървя — продължи после гласно. — Докато се върна сигурно ще си ми приготвил стаята.

Той закрачи към съседната постройка и влезе през главния вход. Над една от вратите се четеше думата «Присутствие», което означава «канцелария».

Там стоеше един мъж в куртката на обикновен казак. Непознатият се обърна към него.

— Къде да намеря исправника[8]?

Той не получи веднага отговор, защото казакът отскочи стъписано назад и се вторачи в него с разширени очи.

— Неуже ли это возможно? (Възможно ли е?) Флоран? Ти? В Сибир?

Непознатият смени боята. Той също отскочи крачка назад, ала бързо се окопити.

— Нещо бъркаш. Аз не те познавам.

— Не е изключено. Но толкова по-добре те познавам аз. Вярно, минаха много години от последната ни среща, а и лицето ми доста се е променило, но твоите черти са такива, че който ги е видял веднъж, не може вече да ги забрави.

— Забележително! — рече непознатият, свивайки рамене. — И кой, викаш, съм бил?

— Камердинерът Флоран!

— Камердинер? При кого?

— При Бруно фон Адлерхорст.

— Никога през живота си не съм чувал това име.

Казакът се приближи до него.

— За Бога — каза той дрезгаво, — колкото повече те разглеждам, толкова по-сигурен ставам. Това си ти, Флоран! Не се преструвай!

Иностранецът трепна.

— Надявам се, нямаш намерението да ме оскърбиш! Носиш отличителния знак на заточеник, което ще рече, че си тикнат в някой сибирски полк за наказание. Ще ми коства само една-едничка дума да ти се утежни наказанието. Колко лесно би могъл да бъдеш насаден от втора в пета категория!

Въпреки заплахата казакът си остана на твърдението.

— Бих се обзаложил, че не се лъжа! Невъзможно е двама души да си приличат толкова много.

— А какво ще е друго освен прилика? Не намирам за нужно да споря с някакъв си заточен казак, но нека ти докажа, че грешиш. Ето паспорта ми… чети!

Непознатият измъкна паспорта си и го подаде на казака. Беше изваден на името Фьодор Ломонов, търговец от Оренбург, издаден от тамошните власти и подписан от губернския началник. Значи повече не можеше да има никакво съмнение. Въпреки това казакът започна да сравнява отличителните белези в паспорта с външността на непознатия.

— Тук е вписано «два предни зъба липсват»… ти нямаш празнини — каза той. — Как се съгласува тая работа?

Разярен, непознатият издърпа паспорта от ръката на казака.

— Защото си сложих протеза, овча главо! Те са изкуствени. Впрочем не ти си околийският началник, та да даваш преценка за паспорта ми. С теб свърших и ще те питам само дали исправникът приема.

— Той е вътре. Влизай!

Чакалнята имаше три врати. През едната бе дошъл търговецът Фьодор Ломонов, през другата сега влезе при исправника, а третата водеше директно в двора.

— И все пак е той! — рече казакът на себе си. — Какво ли търси тук? Къде е пребивавал през всичките тези години?

Не му остана време да продължи размишленията си върху тази работа, понеже третата врата се отвори и влязоха три персони.

Най-отпред един нисък, тантурест юначага с коси монголски очи, изпъкнали ябълчни кости и огромен мечи калпак. Беше облечен изцяло в кожи. Върху кожуха бе пристегнал колана на тежък сарас, а в дясната ръка държеше здрав камшик за езда. Но у него те не изглеждаха кой знае колко опасни, понеже от безобидното му лице надзърташе едно дружелюбно носле, а около устата се ширеше усмивка, за която бе малко да се каже, че е добродушна.

Следваше го жена, издокарана също като него. И тя имаше камшик в ръката си. Само мечата гугла липсваше. Носеше гладко причесаната си коса спусната на две тънки плитки по гърба, две големи златни халки красяха ушите й, а на гърдите висеше тежка сребърна верижка. Лицето й, ако изобщо бе възможно, беше още по-добродушно от това на нейния мъж. А и беше по-дебела от него, така че с известен труд успя да се провре през отверстието на вратата Зад двамата крачеше едно момиче — израсло високо и съразмерно, в доста характерно облекло. Малките крака бяха обути във високи ботуши с връзки, изящно изработени от ощавена в червено кожа от корема на лос. Палтенцето не достигаше и коленете и бе съшито от кожухчетата на високо ценния сибирски собол[9].

Корсет от същата материя обгръщаше тънкия кръст. Дългите ръкави се разширяваха по ориенталски маниер при китките, а горе при рамото бяха цепнати. Златни аграфи свързваха свободно шлица и от блестящата тъмнота на кожуха просветваше изваяната бяла като сняг ръка.

Около грациозната шия трептяха блясъците на накит от четириъгълни златни плочки. В тежките черни коси бяха вплетени също такива златни пластини и сребърни верижки. По високото, красиво заоблено чело лежаха няколко низа златни монети, придържани от сребърни, украсени с диаманти топчета. Със скъпоценни камъни бе осеяна и дръжката на използваната при езда жилава пръчка, с която тя небрежно си играеше.

Но повече от всички тези възхитителни и драгоценни джунджурии пленяваше лицето на момичето — лице, с каквото природата-творец твърде рядко дарява някой простосмъртен. Благородството на една недокосната, чиста душа сияеше от дълбоките мечтателни очи, а сериозната уста неосъзнато носеше искрицата на онази усмивка, която може да блика единствено от ведрината на едно любвеобилно сърце.

Девойката беше красива, но не само външно, а и по характер.

Ниският мъж се изтърколи ухилено към казака.

— Ты здесь на карауле стоиш, сьшок мой? (На стража ли стоиш тук, синчето ми?)

— Да, батюшка. (Да, бащице.)

Всички рускоговорящи народи обичат да употребяват учтивите, умалителни форми: бащице, майчице, братле, сестрице. Понякога този начин на изразяване прекалено често се използва и тогава любезността се обръща на забава и фарс.

— Познаваш ли ме? — продължи да пита дебелият.

— Не, но може би ще имам радостта да узная кой си.

Лицето на шишкото засия още по-приятелски.

— Да, милото ми синче, на драго сърце ще ти създам тая голяма радост. Аз съм Була, тейшът[10] на бурятите. Сега позна ли ме, сърчицето ми?

— Да, бащице, сега те познах.

— А това е моята женичка, княгинята. Тя се казва Калина[11]. Не намираш ли, че името много й подхожда?

— О, много е подходящо, миличък бащице!

— Може би знаеш дали добричкият околийски началник си е у дома?

— Да, бащице. Той е в стаята си.

— Тогава ще влезем за малко. Дошли сме да му направим посещение.

— Само че ще трябва да те помоля да почакаш още минута-две, добричък бащице, защото има човек при него.

— Кой?

— Някакъв търговец, който иска да си покаже паспорта.

— Е, добре, тогава ще изчакаме. Но се надявам, че околийският няма да се занимава прекалено дълго с тоя паспорт. Тук съм за събора и имам много да пазарувам.

— Исправникът бързо ще свърши. Или да доложа за теб?

— О, не! Не ми е чак толкова спешна работата. И за да не ни се стори времето дълго, ще те запозная с дъщеричката ми — моето сърчице, моето безценно камъче, моето бяло агънце! Погледни я само! Казва се Карпала. Не й ли приляга?

От всички тюркски народи бурятите са съхранили най-чист езика си. Кар означава «сняг», а паламак — «блестя», «сияя». Името Карпала следователно гласи: Сияйна като сняг.

Казакът сега отправи изцяло очи към красивата девойка. Неговата крепка, много пропорционална фигура като че се изпъна, погледът му заблестя, страните се зачервиха.

— Да, добре си избрал името й, бащице.

Карпала пристъпи към казака, протегна му десница и каза с глас, чийто ясен, звучен тембър проникна дълбока в душата му:

— Подаваме си ръце като познати, които не са се забравили!

Тя стисна сърдечно ръката му. Бащата и майката се спогледаха учудено.

— Как? Познати?… Нима вече сте се виждали? — попита Була.

— Да — отговори дъщерята радостно. — Това е той… той… моят спасител!

Напрегнато и леко задъхани двамата дебеланковци подпряха ръце в хълбоците.

— Твоят спасител?

— Да.

— Който те измъкнал от леда? — продължи да се покачва удивлението на княза.

— Да — кимна момичето.

— Не се ли заблуждаваш?

— Не. Познах го още щом го видях.

— Според описанието ти аз съвсем другояче си го представях този мъж.

— И все пак е той.

— Какое чудо! (Какво чудо!) Нима е вярно, че си нейният спасител, милото ми казаченце?

— Щастлив съм, че ми се отдаде възможност да окажа услуга на твоята дъщеря — отвърна казакът скромно.

— Значи няма заблуда? Ти си наистина? Позволи да те прегърна!

Буля притегли казака към себе си и го тикна после към Калина.

— Майчице, притисни го и ти до сърчицето си! Заслужил си е да му благодариш.

«Майчицата» поиска да го целуне по бузите, ала снагата й бе с такъв голям диаметър, че не успя да го достигне с устни и звучната целувка експлодира във въздуха като граната от миномет.

Тейш Була с голямо удоволствие проследи тази проява на изключителна нежност от страна на съпругата му. После обаче вдигна ръка и рече лукаво:

— Само не си мисли, че и дъщеря ми ще вземе да те прегръща и целува! Нейните целувки принадлежат на друг. Тя е годеница на есаула, синът на моя приятел околийския началник. Но ние гледаме на теб като на приятел, макар да си само един дисциплинарно наказан казак!

Карпала се извърна смутено. Страните на казака пребледняха.

— Аз не съм престъпник — заяви той с тъжен поглед към момичето. — С мен безпричинно се отнасят като със затворник.

— Аз ще ходатайствам за теб.

— Не. Не го прави! Това нищо няма да помогне, а само ще навреди, бащице.

— Не го вярвай, синчето ми! Моята дума много минава пред ротмистъра.

Карпала приближи бавно пак към казака и го погледна в очите.

— И на мен ли няма да позволиш да се застъпя за теб?

— Не, принцесо! Моля те, не го прави.

— Смяташ, че той ще отблъсне първата молба на годеницата си?

Лицето на казака внезапно се опъна и той отговори едва ли не остро:

— Не желая милост от него.

Карпала сведе натъжено глава. После очите й проблеснаха.

— Съжалявам, че не бива да ти помогна. Но може би ще съумея да ти се отблагодаря по друг начин. Разреши ми засега да ти дам за спомен това!

Тя извади един пръстен от пръста и хвана ръката му, за да го надене на него.

В този миг от приемната излезе търговецът Фьодор Ломонов и така широко отвори вратата, че зад него се видяха околийският, синът му — ротмистъра и един казашки лейтенант.

— Була, князът! — извика околийският.

Докато Фьодор Ломонов побърза да се отдал ечи, ротмистърът приближи рязко към казака.

— Какво става тук?

— Открих моя спасител — усмихна се Карпала.

— Да, своето спасителче! — намеси се князът. — Не се ли радваш и ти ротмистърче!

Оня направи негодуващ жест.

— Каква е тая работа с пръстена? — попита сухо.

— Подарявам го на спасителя си — отговори Карпала с голяма сдържаност, подразнена от прекалено пестеливия тон.

— Как? На него, един заточеник? Това наистина трябва да забраня! Ела, момче!

Ротмистърът сграбчи ръката на казака, измъкна пръстена от пръста му, надяна го на своя и каза, обръщайки се към бащата, майката и дъщерята:

— Влезте, моля!

Казакът стоеше неподвижен — символ на желязна дисциплина. Само около мустаците му нещо едва забележимо потрепваше, а клепачите се сведоха, за да не издаде погледът какво става в сърцето му.

Карпала замълча със здраво стиснати устни. Последва другите като под някаква вътрешна принуда, изтласкала кръвта й в лицето.

— Не скърби! Пак ще се видим! — прошепна бързо на казака. После вратата се затвори зад нея.

Едва сега казакът се раздвижи. Той си пое дълбоко дъх, обтегна се и размаха заканително юмрук.

— Ще удари и моят час! — процеди и с усилие си наложи спокойствие, мислите се надпреварваха в мозъка му. — Аз ще бъда пак свободен и тогава… Какъв ден! Първо тоя Флоран! Той беше. Кълна се в това. А сега Карпала… годеницата на ротмистъра. О, Боже!

Гърдите му дълбоко поеха и изпуснаха дъха. Отпусна юмрук и се извърна полека като човек, който напразно се бори с някое тежко разочарование.

2. Дъщерята на бурятския княз

Исправникът поздрави любезно княза и семейството му. Но един психолог щеше да забележи все пак, че тази прекомерна учтивост не идва от сърцето.

Той беше висок, широкоплещест, с ниско чело, приплеснат нос, дебели устни и голяма сплъстена брада. Синът му, ротмистърът, много приличаше на него, но изглеждаше още по-плещест и трябва да притежаваше голяма физическа сила.

Намиращият се при тях лейтенант поиска да се оттегли, ала бе задържан от един знак на началника си.

— Изобщо не ни пречиш — прошепна му ротмистърът. — Трябва дори да станеш свидетел как ще му дам да се разбере на тоя тлъст княз.

С язвително ухилване той се обърна към тейш Була.

— Бащице, и как пък можа да позволиш на Карпала да подарява пръстен на някакъв си престъпник?

Князът го погледна с уголемени очи.

— Та той е неин спасител!

— Ти май множко се радваш, че го откри, а?

— Много! И майчицата Калина също. Прегърнахме го от радост.

— Прегърнахте?

— Че защо не?

— Карпала сигурно също?

Тейшът понечи да отговори, ала Карпала го изпревари.

— Да не би да имаш нещо против?

— Твърде много даже! Та нали си моя годеница!

По лицето й пробяга уплаха и тя пребледня, борейки се очевидно с някакво решение.

— Не знаех и думица по тоя въпрос. Едва днес го научих.

— Нещата бяха уговорени между мен и твоите родители. Твоето татенце положи клетва пред ламата. Той няма право да я нарушава.

Ламите са свещениците на бурятите и като такива имат голямо влияние върху съвестта на миряните. Дори княз като Була бе обвързан с думата, която бе дал пред ламата.

Карпала потърси с поглед помощ от тейша.

— Вярно ли е, тате? — попита с тих, пресекващ глас.

— Да, душицата ми, миличкото ми.

— Защо си го сторил?

— Ще ти кажа причината, когато станеш жена на това юначе.

— И нищо не може да се промени?

— Не. Знаеш, че е абсолютно невъзможно да се наруши една такава клетва.

Карпала кимна мълчаливо. Страните й хлътнаха, сякаш искаха да скрият спонтанно рукналите сълзи. После се свлече на един стол, почувствала внезапна слабост.

Ротмистърът пристъпи крачка към нея и каза гальовно:

— Виждаш, съкровищенце, че си принадлежим един на друг, и че погледът на едно такова куче е престъпление!

Карпала дигна рязко и гневно чело.

— Наричаш моя спасител куче? Защо? Какво е извършил?

— Не знам. Никой не научава деянието, заради което даден човек е бил заточен в Сибир. Но той отново си издейства наказание.

— По какъв начин? — попита Карпала с разтуптяно сърце.

— С една наглост, нямаща равна на себе си. Той те целуна. Момичето пламна.

— Мен… целунал? Не знам нищо такова.

— Той го стори. Има свидетел.

— Кой?

— Аз самият.

Ротмистърът изгледа Карпала с превъзходство. Но не стана онова, което очакваше — тя ни най-малко не се посвени. Изправи се бавно от мястото си и направи крачка към него.

— Бил си свидетел, когато ме е целунал? Значи сигурно си бил наблизо, когато яздех през реката и ледът се проломи под коня ми?

— Да.

— Аз изгубих съзнание… видях само за секунда лицето на моя спасител. И то така ми се… — тя сложи ръка на онова място от кожуха, под което чукаше сърцето й — и то така ми се запечати, че никога няма да го забравя… Когато дойдох отново на себе си, лежах тук при вас.

— Аз те донесох.

— Но той ме е извадил от реката, изпод леда?

— Да. Тоя Номер десет! Аз го извиках.

По лицето на Карпала плъзна червенина на горчива насмешка.

— А-а, извикал си го? Понеже ти си нямал кураж, понеже си се страхувал за живота си, трябвало е той да рискува своя, за да ме спаси! Ти си проявил страхливост, макар отдавна вече да си знаел, че съм твоя годеница!

Вените по челото му набъбнаха.

— Пази се още веднъж да ме наречеш страхливец!

— А ти да не би да наречеш поведението си мъжествено?

Стояха един срещу друг — Карпала с поглед, изпълнен с презрение, ротмистърът с гневно святкащи очи. Околийският началник и тейшът поискаха да ги разделят, ала оня ги отпрати с груб жест.

— Остави го на мен, тате! — отклони гордо и Карпала. — Не се страхувам от него. Нека ми отговори на въпроса!

— Да, ще ти отговоря! — извика ротмистърът. — От само себе си се разбира, че щях да действам енергично, ако оня сволоч не беше там. Ама защо пък трябваше да си квася униформата?

Карпала го измери с пламтящ поглед от глава до пети.

— Значи и той вместо теб трябва да получи възнаграждението!

— В името на свети Андрей, моя светец-покровител, какво възнаграждение имаш предвид? — изсмя се брутално ротмистърът.

— Ще узнаеш отговора достатъчно рано — отвърна Карпала хладно.

— Аз го желая веднага! Заповядвам ти!

— На мен? На принцеса Карпала?

— Да, на теб! И ти ще ми се подчиниш!

— Никога!

— В такъв случай ще те принудя!

Той вдигна ръка.

— Искаш да ме удариш? — извика Карпала. Дръпна се крачка назад и го погледна безстрашно в очите.

Тогава той се разколеба и отпусна ръка.

— Не, теб не. Та нали има кой да отнесе пердаха вместо теб. Сигурно ще възприемеш ударите по-болезнено, ако ги получи той.

Ротмистърът грабна звънеца и задрънча.

— Номер десет! — изрева силно, та се чу и отвън. Казакът влезе, дръпна вратата след себе си и застина в очакване.

— Принцесата искала да ти подари пръстен, а? — попита го ротмистърът троснато.

— Да, господарю.

— И ти не го отхвърли?

— Не, господарю.

— Сукин син! (Кучи син!) Не си ли знаеш по-добре дълга? Ето ти тогава отплатата!

Грабна един камшик от масата и започна да шиба казака. Онзи не трепна и с мигла. Само се извъртя странично, за да не се стоварват ударите по лицето му.

Таиш Була и Калина поискаха да възпрат ръката на разярения ротмистър, ала един жест на Карпала ги отклони от намерението им и те само поклатиха глава.

— Сама ще се оправям с него! — процеди през зъби. Най-сетне ротмистърът захвърли камшика.

— Тъй, сега си го имаш възнаграждението! Пръждосвай се долу в конюшнята!

— Слушам, господарю!

Казакът тръгна.

Ротмистърът се обърна подигравателно към Карпала и я попита с жлъчна ирония:

— Е, как ти подейства?

— Не ми причини болка — отговори тя, поглеждайки го студено в очите. Но от прекрасните червени устни се процеди капчица кръв, толкова здраво ги бе прехапала. — Ако трябваше да ме заболи, не биваше да бъдеш толкова презрителен към мен както си. Той е герой!

— Чорт возьми! (Дявол го взел!) Герой?

— Да, герой и мъченик! Герой, защото не само потисна болките, но и защото въпреки смъртното оскърбление се овладя и принуди сърцето си да се успокои. А мъченик, защото изстрада невинен за мен.

Ротмистърът тупна с крак, та чак гредите потрепериха.

— Смъртно оскърбление? Смехотворно! Като че един офицер би могъл да оскърби някакъв си там престъпник! И невинен за теб изстрадал? Той трябва да е радостен, че е имал възможност да страда за теб. Следващия път ще го налагам, докато пукне. И ти няма да ми попречиш!

— В нищо няма да ти преча. Онова, което правиш, ми е толкова безразлично, че сега даже ще си тръгна, макар да знам, че ще преговаряте за калима[12]. Правете каквото си щете! Аз не съм ви необходима. Ние имаме една поговорка: «Правдата има по-бързи крака от кривдата.» Единственият калим, който би трябвало да ти донеса, е един камшик, за да го опитваш всеки ден.

Карпала просвири с жилавата шибалка покрай лицето на ротмистъра и си тръгна, без някой да я задържи. Пред къщата стояха трите коня, на които бе дошла със своите родители. Тя се качи, смушка животното и препусна в галоп…

Когато вратата се затвори зад нея, в стаята настъпи миг на пълна тишина. После синът на околийския направи безцелен жест и щракна с пръсти. Със смръщено, пребледняло лице се обърна към лейтенанта и му даде знак да го последва навън, докато тейш Була и Калина все още стояха и се споглеждаха в безмълвна възбуда. Исправникът се опря объркано на прозореца.

Ротмистърът профуча мълком с придружителя си край двамата и така тръшна вратата, че цялата къща изкънтя.

Едва вън на открито си възвърна говора.

— Карпала си е загубила ума по тоя сволоч. Той може да стане опасен. Трябва да го отстраня от пътя си — изскърца зъби той.

— По кой начин? Да не би със…? — лейтенантът посочи сабята си.

— Не. Пършивецът е твърде нищожен за едно почтено острие. Той е само един номер.

— Значи искаш да го преместиш?

— Също не! Тая процедура ще продължи прекалено дълго, а и е необходимо разрешението на полковника.

— Тогава не знам как се каниш да подхванеш нещата.

— Има малки случайности, малки нещастни случаи, за които никой не носи вина. Тук имам например един наскоро заловен от табуна жребец. Той никога не е носил човек на гърба си. Какво ще речеш?

— Нелошо! — ухили се лейтенантът. — Тогава ела! Ще направим една езда!

Офицерите закрачиха по двора към конюшнята, пред която стояха конете им. Казакът се намираше при животните, защото имаше заповед за лично прислужване на ротмистъра.

— Ние ще пояздим. Оседлай си новия табунен жребец! — обърна се грубо към него ротмистърът.

Под табун се разбира стадо полудиви коне. Да се язди едно такова животно, което никога не е усещало товар на гърба си, е опасно за живота.

Въпреки това казакът не промени лице. Той започна да оседлава най-напред коня на господаря си.

— Остави! Аз сам ще го сторя. Действай бързо, че да не се налага да те чакаме!

Казакът се обърна незабавно към конюшнята.

— Ще сбъркате в сметките си! — измърмори той на себе си. — Не напразно вече на три пъти излизах тайно нощем с бесния жребец и го накарах да ме слуша!… Ротмистърът иска да ме отстрани, това е повече от ясно. Е хайде, той или аз!

Отвори вратата на конюшнята и влезе. В един ъгъл между две дъски бе пъхнато малко снопче мъх, наричано от бурятите лепта. Казакът сложи малко в устата си, по дъвка го, пристъпи към жребеца, на когото и четирите крака бяха спънати и дъхна в ноздрите му. Очите на животното, мятали преди тъй диви искри, тутакси станаха по-кротки и то изпръхтя от удоволствие. Употребата на тази трева е просто и все пак малко познато средство за смиряване дивотата и на най-вироглавия жребец.

Казакът взе сега седлото, изнесе го пред конюшнята и откачи нагайката, която висеше отвън на стената. Двамата офицери вече бяха възседнали конете си.

Нагайката е тежък, оплетен от здрави ремъци и снабден с къса дръжка камшик на табуншчика[13]. Един опитен табуншчик убива с този камшик и най-силния вълк с един-единствен, добре прицелен удар.

— Негодяй! — ревна ротмистърът. — Още ли не си готов! Какво се туткаш там?

— Не бива ли вън да го оседлая?

— Тук? Откачил ли си?

Но в този миг жребецът, когато двама другари на казака бяха отвързали по негов знак, профуча през вратата и всички присъстващи се разпиляха. Той направи една обиколка в галоп, докато казакът пристъпи към него. Беше извадил незабелязано от устата си сдъвкания мъх и го поднесе на животното, давайки вид, че иска да го помилва. Жребецът наистина изпръхтя още няколко пъти, но когато казакът сложи ръка на муцуната му, придърпа с бърни мъха и търпеливо позволи да му бъдат сложени седлото и юздите.

Наоколо прозвучаха възгласи на удивление. Офицерите също едва можеха да повярват на очите си, когато казакът седна сега толкова спокойно на седлото, сякаш яздеше някоя кротка кранта. Ротмистърът подкара предпазливо коня си към него.

— Човече, това наистина ли е табунският жребец?

— Огледай го, господарю! — отговори казакът спокойно.

— И той е кротък като агне?

— При някой друг може би не.

— А при теб защо?

— Защото умея да обуздавам всеки враг — бил той човек или животно.

— Наглец!… За какво е камшикът?

— Вземам го за случай, че по време на тази езда претърпя злополука. В последния миг ще строша с нагайката гръбнака на виновника.

Казакът го каза с вежлив тон и смирен поглед. Есаулът обаче много добре разбра за кого се отнася заканата.

— Кого имаш предвид? — сопна му се той.

— Вълка естествено!

— Имаш късмет!… Махни камшика! Следвай ни!

С тези думи ротмистърът насочи коня си към реката. Казакът се подчини. Захвърли нагайката и препусна след двамата офицери. Всички се загледаха след него, а неколцина се прекръстиха.

— Господи, не веди нас в изкушение и спаси ни от Лукавого! Дяволът се е вселил в него. Бесният жребец му се подчинява като агънце.

Верхний Удинск[14] е разположен при водослива на река Уд а със Селенга, която се втича в южната част на Байкалското езеро. Недалеч от града офицерите прекосиха Уда по един брод — есента водата там не стига и до тялото на конете. На отвъдния бряг те подкараха животните в галоп и после в кариер. Казакът ги следваше със същата бързина, без жребецът да му създава някакви мъчнотии.

От време на време ротмистърът се обръщаше да погледне към него.

— Нахалът е вселил Сатаната в себе си! — изръмжа той. — Как ли пък се справи и стая работа?

— И за мен е необяснимо — рече лейтенантът.

— Я да пробваме все пак дали жребецът ще е така търпелив и в буйните води.

— Как, още веднъж през реката?

— Да, там!

Ротмистърът посочи брега, който отстоеше вече на значително разстояние.

— Там реката е най-дълбока и опасна — възрази лейтенантът. — Да не би пък да се каниш да я прехвърляш на това място?

— О, не, само той ще го стори!

— Под някакъв претекст?

— Там отсреща, далеч по отвъдния бряг, виждам един керван от коли, който пътува към града за събора. Той ще отиде да пита откъде са тези хора.

— Няма да премине.

— Тъкмо затова! Точно там измъкна прежната пролет Карпала от водата. Тя си мислела, че все още може да язди през Табуншчик реката, ала ледът се строши и тя потъна между ледените плоскости. Нека оня опита дали ще се измъкне още веднъж благополучно.

Ротмистърът се насочи обратно към брега, но скоро пак спря и показа напред.

— Не пасе ли някакъв кон там до водата?

— Да.

— А край него лежи вързоп вещи… Интересно!

— Ей — извика лейтенантът, — почти изглежда като купчина женски дрехи!

— И на мен така ми се струва… Да не би пък да…

— …е Карпала, която се къпе тук?

— Не би било изключено. Мястото е усамотено, а брегът висок и обточен с храсти, така че едно момиче може да рискува да се окъпе тук.

— Но точно на това опасно място?

— Бурятките са отлични плувкини. И освен това тъкмо Карпала е способна да го стори.

Офицерите препуснаха към брега. Те не помислиха, че казакът ги следва, както изискват служебните задължения.

— К чорту! (По дяволите!) Това е нейната кранта!…

Карпала беше яздила през брода, за да овладее възбудата и проясни мислите си. Беше видяла отново своя спасител и същевременно узнала, че една клетва от страна на баща й неразривно я приковава към ротмистъра, когото презираше.

Така препускаше по равнината. Противната мисъл, че е станала годеница на тоя брутален човек, я изпълваше със свещен гняв. Жена на този мъж! Да бъде до смъртта при него!

Никога!…

Но святата клетва, която баща й бе положил пред ламата? Как да съгласува тази дилема? Мисли, мисли, ала изход не намери.

После се замисли за казака. Карпала все още не осъзнаваше какво дълбоко въздействие й е оказал, но пък вътрешно се успокои още щом мислите й се пренесоха към него. Колко често си бе представяла дръзкото, мъжествено лице, което след секундите на смъртна опасност й се беше явило. Колко нощи бе сънувала и мечтала за своя спасител, а копнежът, уединението и фантазията увенчаваха неговия образ с всички достойнства на рицарски герой…

Ето че отляво й помахаха бляскавите води на реката. Там беше станало. Като в някаква омая и е чувството, че ще направи добрина на този мъж, тя насочи коня си нататък и огледа мястото. Ох, ей там беше лежала в тръстиката вцепенената й снага! Там я бе върнал той в съзнание и… целунал по устата. После беше дошъл ротмистърът, тоя неизразимо отвратителен човек.

По силата на вътрешен импулс Карпала плесна с камшика във въздуха. Тръсна енергично глава, от което златните накити в косите иззвънтяха. Не, няма да мисли повече от него… по-добре за другия, който бе рискувал живота си за нея, хвърляйки се в леденостудените талази, за да я измъкне изпод въртопа на ледените блокове!

В тази вода тук се беше борил спасителят за нейния живот! Колко хубаво би било да се потопи във вълните и охлади горещия пулс! Карпала плъзна изпитателен поглед околовръст. Градът лежеше далеч там долу. Наоколо не се виждаше жива душа. Ниви, на които да идват хората, нямаше, а речното корито бе разположено дълбоко, така че нямаше как да бъде веднага забелязана. На това отгоре беше страстна плувкиня.

Още преди мисълта да се развие докрай, тя беше вече скочила от коня и започнала да сваля дрехи и накити. Скоро плуваше в бистрите води.

Тя и представа нямаше, че междувременно двамата офицери бяха приближили, съгледали коня й и сега вече оставяха жребците си, за да се промъкнат към нея.

— Казакът ни следва! — каза внезапно лейтенантът. Синът на околийския погледна назад.

— Вярно! Сволочът май нещо си е наумил. Гледай, сега язди назад! Почакай, обеснико, сам ще ми влезеш във водата!… По дяволите, там идват някакви непознати… сигурно от кервана!

Ротмистърът посочи отвъдния бряг, по който сега приближаваха трима ездачи. Двамата бяха сухи, неимоверно избуяли дангалаци, а третият — дребосък. Дългучите седяха на изпосталели бурятски коне, а ездитното животно на другия като че бе муле. Животните сигурно бяха ожаднели. Ето защо ездачите бяха напуснали кервана за някоя минута, та да ги напоят на реката.

Тримата съгледаха сега плувкинята, сепнаха се за миг, разбраха се, изглежда нещо и се оттеглиха.

— Бре, бре, какъв такт! — иронизира лейтенантът.

— Те са ни видели! Погледни какво иска дребосъкът?

— Маха ни.

— Има си хас обесникът да иска и ние да се разкараме.

— Сега ни заплашва с юмрук!

— Крастав пес!

Дребният ездач отвъд реката наистина бе вдигнал заплашително пестник. После отново замаха с ръка и когато и това не даде резултат, скочи от седлото и разкопча някакъв дълъг предмет.

— Черт возьми! Пушка! — извика есаулът.

— Внимавай, негодяят ще стреля!

— Нека посмее!

Непознатият очевидно не го считаше за някакво рисково деяние, защото след като махна още веднъж безуспешно, насочи пушката. В следващия миг изстрелът секна. Ротмистърът подскочи и посегна към главата си.

— За Бога, мръсникът наистина стреля! — викна лейтенантът.

— Ранен ли си?

— Улучен съм някъде.

— А-а, тук в калпака! Аграфата с перото е изчезнала.

Сега отсреща се донесе на завален руски:

— Първият изстрел в гуглата за предупреждение! Вторият в рамото, ако не се лъжа!

— Куче, кой си ти? — изрева нататък ротмистърът.

— Сам Хокинс е името ми. Поразприпкай се my boy[15], иначе ще те уцеля!

Дребосъкът вдигна за втори път пушкалото си.

— Хайде, хайде! — подкани лейтенантът. — Оня пак ще стреля, а нашите пистолети не достигат толкова далеч, колкото пушката му.

Той задърпа колкото може по-бързо ротмистъра към конете.

Смушкаха жребците с шпорите в слабините и полетяха обратно към града. Казак номер десет ги последва.

Като чу изстрела, Карпала се изплаши. Значи все пак не беше сама на това уединено място. После, когато Сам Хокинс извика своето предупреждение, тя разбра от думите му, че е била наблюдавана от левия бряг. А от вика на ротмистъра, чийто глас разпозна, й стана ясно кой беше наглият зяпач.

Веднага след изстрела тя се потопи толкова дълбоко, че само главата й се показваше от водата. Сега чу отдалечаващ се конски тропот. А от десния се разнесе гласът на малкия:

— Дъще, оттук ние не можем да те видим… но гласовете ни ти ще чуеш.

— Говори! — подвикна сърцато Карпала обратно.

— Излез, в името Божие, от водата! Те си заминаха.

— А вие?

— Ние сме трима мъже от други краища и искаме да напоим конете си. Седнали сме с гръб към реката и няма да се обърнем, преди да ни позволиш.

— Ще ви повярвам!

— И аз това се молех! Сам Хокинс държи на думата си дори когато я е дал на някоя скуоу, плацикаща се във водата! Хи-хи-хи-хи!

Имаше нещо в маниера на този чужденец, което събуждаше доверие у Карпала. Освен това тя беше расла като момче и превзетостта й беше непозната. При друго положение, ако необходимостта го изискваше, щеше с оръжие в ръка да си извоюва уважението на околния свят. Ето как се изкачи без особен свян на брега. Един бърз поглед насреща я убеди, че любезният чужденец е казал истината. Тримата седяха неподвижно, обърнати с гръб към отсамния бряг — двама дългучи и един дребосък. Набързо ръка навлече дрехите си.

— Сега можете да се обърнете! — подвикна им засмяно. Непознатите откликнаха на подканата.

— Кои сте? — попита Карпала, докато слагаше без да бърза украшенията си.

— Аз съм американец от немски произход по бабина линия, ако не се лъжа… моите другари обаче са чистокръвни гриинхорни… искам да кажа, истински американци, още от Колумб насам!

— Видяхте ли човека, който ме зяпаше?

— Да, заради тая работа му пратих един куршум в капелата.

— За което лошо ви се пише.

— Защо?

— Оня, по когото си стрелял, е синът на околийският началник.

— Един знатен господин, който дебне чужди жени и при първия изстрел после офейква, ако не се лъжа!

— Да. Той е препуснал, за да нареди да ви арестуват.

— Прекрасно!

— Не се надсмивай! Той държи тук властта. Могат да ви обвинят в опит за убийство.

— Опит за убийство на една гугла?

— Ти си стрелял по него, това е достатъчно. Но аз искам да ви помогна.

— Ти? Как възнамеряваш да се захванеш с тая работа?

— Не пойте животните си! Не бива да губите време — предупреди Карпала. — Препуснете в галоп към стана на пазарището и питайте там за Була, князът на бурятите! Пристигнете ли преди офицерите, то той няма да ви предаде на властите.

— Че ти познаваш ли го тоя княз?

— Аз съм негова дъщеря!

— Отлично. Намеренията ти към нас са добри, ала ние не се страхуваме от някакъв си казашки атаман.

— Но трябва да се страхувате, заради мен! Така после ще мога да ви благодаря!

— По дяволите, такова нещо още никога не е искала някоя скуоу от Сам Хокинс! Но за твоя угода на драго сърце малко ще се пострахуваме, хи-хи-хи-хи!

— Яздете тогава бързо! Аз идвам веднага. Ще се опитам да изпреваря офицерите.

— Добре, дъщерицата ми! Досвидания! (Довиждане!)

Тримата яхнаха животните си и ги подкараха в тръс. Карпала се метна на свой ред на седлото и препусна в кариер по отсамния бряг към града. Конят й беше далеч по-добър от тези на офицерите. Настигна ездачите още при брода. С един дълъг скок вкара животното в реката и ротмистърът бе здравата изпръскан.

— Плут! Бестыдник! (Мошеник! Безсрамник!) — подвикна му на минаване.

Синът на околийския не отговори, но пришпори до краен предел коня си, без все пак да съумее да я настигне.

Когато Карпала достигна лагера, не завари там тримата чужденци. Родителите й обаче се бяха върнали от исправника и пребиваваха в своята просторна юрта[16]. Карпала изобщо не слезе, а им викна няколко разяснителни думи и продължи бързо нататък към непознатите.

След късо време вече ги срещна, когато се информираха за шатрата на княза и ги съпроводи до бивака още преди появата на ротмистъра.

— Слизайте бързо! — повели.

После скочи от седлото и въведе тримата мъже в юртата.

3. Дивия запад в Сибир

Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър в Сибир! Какво ли бе принудило тримата да разменят саваните и прериите с негостоприемните, коренно различни тундри?

Преди време в Долината на смъртта[17] те наистина дори насън не се замисляха за подобна вероятност и биха се изсмели в лицето на всеки, който направеше макар и само намек, че Детелиновият лист ще тъпче азиатската земя.

Но после всичко си дойде много просто. Участниците в събитията от Долината на смъртта бяха принудени за дълго да останат в Сан Франциско, тъй като свидетелските им показания бяха необходими пред съда. И там Херман фон Адлерхорст получи едно писмо от своя приятел, художника Паул Норман, което го хвърли в голяма възбуда. Писмото беше вече с остаряла дата и препратено до получателя по околни пътища.

«Скъпи Херман!

Защо ли животът толкова рядко ни доставя чиста, безоблачна радост? Ние двамата — Лиза и аз, сме щастливи. Закума взема най-живо участие в нашето щастие. Но в чашата на радостта падна една горчива капка. Представи си, вашият брат Готфрид, за чието местонахождение подразбрахме от Закума[18], е изчезнал безследно — точно като Мартин от Уилкинсфийлд, както ми писа. А с него и настойникът му — някой си руски граф Василкович, който го бил осиновил. За всичко това ти естествено не знаеш нищо, ние самите го научихме едва неотдавна. Графът и неговият храненик предприели преди три години едно голямо пътешествие до Сибир, от което вече не се върнали. Останали си безследно изчезнали въпреки най-усилените издирвания за местонахождението им, подети от роднините на графа. И преди година по чудат начин се появило официално изявление за тяхната смърт, като имението на графа преминало в ръцете на някакъв братовчед по майчина линия, понеже графът нямал кръвен наследник. Всичко това узнах от руския представител в Берлин, към когото се обърнах по този въпрос.

Скъпи Херман, ударите на съдбата, сполетели отново твоята фамилия, са толкова съкрушителни, че всяко уверение в моето съчувствие към теб, сигурно ще ти се стори кухо и празнословно. Не мога да ти пожелая нищо друго освен: Бог да ти даде сили да понесеш и този удар като мъж и нека в замяна разцъфти при теб друго щастие!

Какво имам предвид с това? Е, между нас казано, Закума прие вестта за изчезването на Готфрид с повече самообладание, отколкото я смятах за способна. Да, имам впечатлението, като че мъката за неговата загуба отстъпи зад безпокойството по теб. Тя вече рядко говори за капитан Орьолчашча, затова пък толкова повече за един друг, който търси сега брат си из прериите и Скалистите планини на Дивия запад…

А сега събирам кураж да ти съобщя още нещо, което за съжаление ще съживи една стара болка. Добрата съдба по един поразителен начин ни прати вест за братята и сестра ти, докато участта на твоята майка остана в мрак. Сега булото и тук се повдигна. Знаеш, че Лиза носи един златен медальон с миниатюрата на баща ти, Бруно фон Адлерхост, който навремето допринесе за разпознаване на сестрата. Когато за кой ли път заговорихме отново за миналото и Лиза отвори медальона, за да разгледа портрета на баща си, миниатюрата се освободи от задната страна и наяве излезе едно малко пожълтяло листче. То съдържаше следните слова в почти нечетливи немски букви:

„Скъпа моя малка Лиза! Твоята майка умира със сломено сърце. Баща ти е мъртъв, братята ти като теб и майка ти са продадени в робство. Когато твоят дремещ сега още дух един ден се пробуди, дано Бог милостиво отреди, тази бележка и портретът да ти бъдат от полза. Бог да те закриля, дете мое, и да те отведе с ръката на своя ангел отново в твоята немска родина!

Ана фон Адлерхорст“

Можеш да си представиш, скъпи Херман, колко разтърсени бяхме от тази находка. Но колкото и болезнено да ни засегна мисълта за смъртта на майката — нали всички лелеехме тихата надежда, че както сестрата и братята, така и майката някога ще намерим — то все пак видяхме малко утешение в това, че майка ти поне е била предпазена от неописуемото страдание, което едно дългогодишно робство би й причинило.

Скъпи Херман, утеши се и ти с това съображение и помисли, че надеждата да намериш своята майка жива, беше твърде нищожна, така че ти би трябвало отдавна да си свикнал с мисълта за нейната смърт. Остави й покоя, който е намерила и насочи мислите си към едно изпълнено с надежди бъдеще!

Лиза и Закума сърдечно те поздравяват. И те като мен се надяват, че издирванията ти на Мартин ще се увенчаят с успех.

твой приятел Паул.»

Херман побърза да отиде с писмото при брат си Мартин, който бавно се възстановяваше от понесените в живачната мина страдания. Посъветваха се заедно за следващите стъпки. Трябваше ли да приемат безпрекословно за чиста монета официалната руска обява за смъртта на Готфрид и неговия настойник? Мартин, чиято душевност бе все още угнетена, сметна положението за безнадеждно. Херман, напротив, беше на друго мнение. Щастието, съпътствало го при търсенето на Мартин, беше го настроило оптимистично. Та нали и Мартин беше безследно изчезнал и все пак благодарение на острия ум и упоритостта на Олд Файерхенд се бе отдало да го намерят и освободят. Олд Файерхенд! Да, той и Винету бяха мъжете, които можеха да им дадат най-добрия съвет при този мъчен въпрос.

Двамата братя се отправиха бързо към стаята, обитавана от ловеца и апача. Огнената ръка прочете задълбочено писмото, после погледна замислено Херман.

— Искате съвета ми? Хм-м! Работата не ми харесва.

— Как тъй? — поиска да знае Херман.

— Един граф не изчезва току-тъй в Сибир. Зад това се крие нещо друго.

— Имате предвид някакво престъпление?

— Да.

— Значи се опасявате, че брат ми е убит…

— Не това исках да кажа. Знаете, че вярвам в смъртта на даден човек едва когато съм видял трупа му. Помислете за брат си Мартин, когото вече се канехте да отпишете, а ето че той стои до вас жив и в сравнително добро състояние!

— Имате право, човек не бива да се опасява веднага за най-лошото. Но пък каква друга възможност би могло да има?

— Това сега естествено още не може да се каже. Във всеки случай не трябва да се унива още в първите минути, а да се търси местонахождението на изчезналите.

— Ами дайте ми тогава някой добър съвет! Нали четете тук, че липсва всяка отправна точка.

— Никое престъпление, каквото и да е то, не се извършва, без да остави след себе си макар и слаба следа. При предпоставката, че действително се касае за престъпление.

— И къде по ваше мнение да започна търсенето?

— Там, където видимо прекъсва последната следа. Вярно, минало е много време, но въпреки това и днес биха могли да се установят селищата, през които е пътувал графът с брат ви.

— Казвате го с такава лекота. А за мен нещата все пак са много трудни. Е, да, ако имах край себе си някой скаут като вас! Не бихте ли могъл — зная, че е прекалено дръзко от моя страна — не бихте ли могъл да дойдете с мен?

Олд Файерхенд се засмя.

— Толкова проста, както си мислите, работата не е. Знаете, че стоя начело на едно предприятие и по тая причина не мога току-така лесно да се освободя.[19] Нещата около вашия брат бездруго ми ангажираха повече време, отколкото предполагах.

Херман кимна печално.

— Well, помислих си го. Прощавайте! Вие сторихте толкова много за нашата фамилия. Но смятах, че като съотечественик и стар приятел на семейството ни…

Олд Файерхенд из един път стана отново сериозен.

— Няма какво да прощавам. Повярвайте ми, скъпи приятелю, с удоволствие бих изпълнил молбата ви-дори заради вашия баща, когото ценях. Но… хм-м… в крайна сметка пък нали работата не зависи тъкмо от моята персона. Не може ли това да бъде някой друг?

— Не зная кой би могъл да е той. За Винету не смея да помисля, а Сам Хокинс не го считам, колкото и хитър и умен да е, за човека, който…

— Че защо пък? — беше прекъснат от Олд Файерхенд. — Не бива да съдите за него по това, което сте видял. Той не е имал в последно време възможност, тъй като ми се подчиняваше във всичко, да прояви цялото си умение. Но само му дайте шанс да действа самостоятелно и ще бъдете удовлетворен! Бих желал да видя оня, който ще се мери с него по хитрост и лукавство.

— Като ви слушам да говорите така, почти ми се иска да направя опита да го поканя да пътува с мен през океана. Но дали ще се съгласи?

— Това наистина не мога да знам. Ще трябва сам да се убедите. Съкровеното му желание и бездруго е да види някой ден Германия — страната на неговата баба. Може пък и по тая причина да тръгне с най-голямо удоволствие за Стария свят. А иначе, доколкото ми е по силите, аз ще ви подкрепя, макар и да не мога да ви придружа.

Херман и Мартин отидоха една врата по-нататък и почукаха на Сам Хокинс и двамата дългучи, ала намериха стаята празна. Детелиновият лист беше излязъл да се поразгледа из града и те трябваше да изтърпят до вечерта. Когато всички седнаха да вечерят заедно в трапезарията на странноприемницата, Херман изложи молбата си.

Дребният трапер почеса възбудено перуката си и размаха ножа и вилицата над масата.

— Ама, сър, да не сте откачил? Какво ви дойде на ума? Та аз не разбирам наречието на тамошните индианци и мюсюлмани!

— Това би била най-малката грижа. Руския, който ще ви е необходим, бих ви втълпил и аз.

— Нима го говорите тоя език? Той трябва да е по-мъчен и от жълтия китайски, ако не се лъжа!

— В това отношение нямайте грижа. Нали съм ви казвал, че по-рано работех в Константинопол за немската тайна разузнавателна служба. Владеенето на руския там беше абсолютно необходимо условие.

— Well. Но дали и аз ще съумея да го натъпча под моята стара перука, това е отделен въпрос, сър.

— Нека това бъде само моя работа! — засмя се Херман. — Убеден съм, че под вашата перука има място още за какво ли не.

— Знаете ли го със сигурност? Толкова добре ли познавате вътрешността на черепа ми?

— Така мисля. Впрочем вие сте езиков гений, мастър Хокинс. Говорите мъчния немски почти като майчин език…

— Бабин език, сър, бабин! — осведоми Сам Хокинс сериозно и тикна перуката малко назад, сякаш го беше загряло под нея. — Езиков гений, хи-хи-хи-хи! Сам Хокинс хич не го е и знаел! Но вие не сте толкова неправ, сър. С две дузини индиански племена аз горе-долу добре съм се разбирал. А където не потръгнеше с езика, вървеше с десетте пръста или с барут и олово. И мисля, Сам Хокинс с всичко добре се е справял, ако не се лъжа!

— И тъй? — настоя Херман. — Ще имате ли добрината да ми окажете приятелската услуга, или не?

— Хм, не припирайте толкова, многоуважаеми сър! Кажете по-напред дали ще мога да взема със себе си моята Мери.

— Разбира се! Без ездитно животно по ония места далеч не бихте стигнал.

— А има ли там също савани и прерии?

— Може би повече, отколкото ви е приятно. Те наистина са с малко по-различно естество от тукашните и се наричат тундри.

— А индианците? Как стоят нещата с тях?

— Индианци там не живеят. Но множество кавказки племена като киргизи, тунгусци, буряти, ханти, якути, ненци и…

— Стига, стига! Кой ще ти запомни всичките тези имена! И безбройните езици, които човек трябва да владее! Та аз там не бих могъл и една разумна приказка да изрека, ако не се лъжа.

— Нали ви обещах, че ще ви набия необходимия руски. Той ще ви е напълно достатъчен да се разбирате с тези народи.

— Думите ви са като някое ласо, което ми увивате около ръцете… Ти какво мислиш по тоя въпрос, мастър Огнена ръка?

— Мастър Адлерхорст казва истината. Нещата не са чак толкова лоши, както си въобразяваш. А що се отнася до мен, бих бил много спокоен да знаем, че си край мастър Адлерхорст.

— Тъй, би бил спокоен, а? — попита Сам Хокинс поласкан. — И колко би продължило пътешествието?

— Това не мога да кажа точно — отвърна Херман. — Но за половин година трябва да сте подготвен.

— Не повече? Хм-м, в такъв случай работата наистина не ще да е толкоз лоша.

— Така мисля и аз. А иначе бих се съобразявал изцяло с вас и не бих предприел нещо, без преди туй да се допитам до вас за съвет.

С тези слова Херман докосна Ахилесовата пета на Сам. Той имаше — и то с право — немалко мнение за себе си и своите способности и макар да не говореше за тях, доставяше му вътрешно удоволствие да ги види признати.

— Well — рече по тая причина отстъпчиво, — виждам, че сте съвсем разумен тип, с когото човек почти би могъл да рискува за опит.

— Рискувайте, мастър Сам, рискувайте! Няма да е във ваш ущърб.

— Какво искате да кажете с «ущърба»? — попита дребният трапер подозрително.

— Е, аз съм готов след завършване на пътешествието да ви изплатя едно немалко обезщетение.

Очичките на Сам така се присвиха, че почти се изгубиха из дъбравите на брадата.

— Egad![20] Значи се каните обезщетение да ми плащате, също както изкупуват кожите на някой поставяч на примки и капани? И вие мислите, че това би склонило стария Сам да се съгласи с предложението ви? Ще ви кажа, млади човече, никога повече не ми излизайте с такива приказки! Имам си достатъчно от онова презряно нещо, което хората наричат мамон, ако не се лъжа и не се нуждая от няколкото ви цента. Ако ви придружа, то ще го сторя от чисто приятелство към вас и нашия мастър Огнена ръка, и по някоя друга причина. А сега си дайте ръката! Топ, нека бъдем добри другари и верни един на друг!

Той пусна ножа на масата и протегна десница на Херман.

— Well, мастър, това се казва дума! — провикна се Херман зарадван. — Никога няма да го забравя.

Двамата дългучи бяха следили разговора с голямо напрежение, ала се бяха въздържали от всяко вмешателство. Но когато Сам даде сега съгласието си, физиономиите им ясно отразиха техните чувства. Ъгловатото лице на Дик Стоун така се източи в дължина, та заизглежда на някоя оживял а удивителна, а изпълненият с негодувание Уил Паркър стисна широките си устни по такъв начин, че те придобиха поразителна прилика с тирето.

— Стоп, Сам! — намеси се сега Уил в разговора. — Ама ти направо действаш, като че ние двамата хич и не съществуваме!

Сам му хвърли удивен поглед.

— All right![21] Добре че ми напомни. Съвсем ви бях забравил наистина, хи-хи-хи-хи!

— Тогава е крайно време да извикаш обратно в паметта си нашето скромно присъствие.

— Well, ще си взема бележка. Какво желаете от мен?

— Сам, действително е отвратително от твоя страна, да вземаш едно такова важно решение, без да ни питаш.

— Защо точно вас двамата трябва да питам?

— Не говори така тъпо! Ние сме Детелиновия лист и си съпринадлежим. Ясно?

— Та нали се касае само за една раздяла с къса продължителност.

— Можеш ли да се закълнеш в това? Колко лесно е половината година да стане цяла, че и повече. Не, оставаме заедно.

— Ама аз почти обещах на този джентълмен да го придружа.

— Тогава естествено идваме с теб!

— Невъзможно! Този път няма как да ви използвам.

— Че защо пък не? — разгорещи се сега иначе толкова мълчаливият Дик.

— Защото вие сте съвършено непоправими грийнхорни и ми бихте били от изключителна вреда.

— Я стига! Мълчи и не ни разгневявай! — намеси се отново Уил. — Ние много добре знаем, че без нас доникъде няма да я закараш!

— Behold![22] Не думай! Тук май бая се издувате, ако не се лъжа!

— Сам, бъди разумен! Ние сме Детелиновия лист и искаме това и да си останем. За нас двамата е невъзможно да те пуснем и да се скитосваш сред тамошните негри и хотентоти. Какво би бил без нас? Едно дърво без листа, едно сираче без баща и майка!

— Значи ти се считаш за мой татко, а оня грийнхорн до тебе — за моя майка?

— Не се подигравай! Нещата си остават такива — идваме с теб. Три чифта очи виждат повече от един. Впрочем ти не си и способен да ни зарежеш да си киснем тук. За тая работа имаш твърде добро сърце.

— Тъй ли? Имам ли го? Е, това исках да чуя от вас. И сега мога да ви кажа също, че и през ум не ми е минавало да замина без вас. Присъствието ви е задължително. Това е така сигурно, както моята Лиди.

— Защо тогава не ни даде веднага да разберем? Можеше барем да ни питаш.

— За какво?

— Е, да речем, че се възпротивяхме и откажехме да прекосим с теб океана?

— Не дрънкай глупости, старий куне! Да се възпротивите? Тези джентълмени имат нужда от нас там отвъд езерцето и ние няма да ги изоставим, ако не се лъжа!…

Сам Хокинс накара Херман да разправи обстойно за какво става дума и после рече, след като бе размишлявал известно време:

— И аз съм на мнението на мастър Файерхенд, че в случая се касае за някакво престъпление. Работата ни сега е да отгатнем дали става въпрос за убийство или нещо друго.

— Как смятате да подхванете нещата, мастър Сам?

— Откъм правилния край. Мастър Адлерхорст, когато се намирам по дирята на някой престъпник, винаги се питам най-първо: Кой опосква стафидите на козунака? Вие бихте ли могъл дами го разкриете?

— Естествено наследникът.

— Кой е той в нашия случай?

— Брат ми Готфрид, когото граф Василкович е осиновил.

— All right! Но за него тук и дума не може да става, защото той е пропаднал заедно с графа… Кой е следващият?

— Първоначалният наследник — братовчедът на изчезналия граф.

— Той как се казва?

— Не знам. Името не се споменава в писмото.

— Но къде живее може би знаете?

— Не. За този мъж не ми е известно нищо, освен факта, че е роднина по майчина линия на безследно изчезналия дворянин.

— На ваше място тогава бих започнал оттук, ако не се лъжа. Човек трябва най-напред да се осведоми за името и местожителството на наследника и да се стреми да научи къде е пребивавал по време на предполагаемото престъпление.

— Отлично! — намеси се Олд Файерхенд. — Браво, мастър Хокинс! Точно това е и моето гледище. Нямах ли право, мастър Адлерхорст, като ви посъветвах да се обърнете към Сам Хокинс?

— Хи-хи-хи-хи! — изкиска се доволен в гъсталаците на брадата си дребният трапер. — Макар поуните да отнеха с лукавство почтения скалп на Сам Хокинс, пипето май трябва да са му го оставили. Все ще разберем дали тоягата правилно плава, мастър Адлерхорст. Вие трябва най-напред да телеграфирате на вашия приятел или още по-добре — до немската легация в Петербург и да поискате да ви пратят отговора тук по същия път.

— Не става, твърде скъпо е. Една или няколко телеграми, които в нашия случай няма да се състоят само от пет-шест думи, аз не мога да заплатя.

— За парите моят млад бял брат не бива да се безпокои — подметна тук Винету, който досега във всичко си бе мълчал, понеже за него като придружител в едно пътуване до Русия не можеше и въпрос да става. — Апачът ще заплати запитването.

— Приемам предложението ви с радост, но не като подарък, а като заем, който ще си издължа с времето — заяви Херман.

— Моят бял брат е горд — кимна апачът. — Винету няма да му подари нъгитсите.

— В такъв случай не ми се иска да губя време и започвам веднага с разследванията — рече Херман разпалено.

— До кого да телеграфирам най-напред?

— Първо до сестра ви и приятеля в Германия — препоръча Олд Файерхенд. — Те имат правото първи да бъдат уведомени за състоянието на нещата. И после до немския консул или някое немско осведомително бюро в Русия.

Постъпено бе според съвета на Олд Файерхенд. Вярно, после трябваше да изчакат доста време до пристигането на отговора, но това не означаваше забавяне, тъй като съдебната процедура срещу престъпниците от Долината на смъртта и бездруго задържаше съюзниците във Фриско[23].

След четиринадесет дни от Русия пристигна подробна каблограма. Наследникът на граф Василкович се казвал Поликев и понастоящем пребивавал в Петербург. Преди да встъпи във владение на богатото наследство на своя братовчед, той бил затънал, както се шушукало, до ушите в дългове. По време изчезването на сродника му Поликев не си бил вкъщи, а на пътешествие в чужбина. Къде, не могло да се установи.

Това беше накратко съдържанието на известието.

Олд Файерхенд и Сам Хокинс проявиха доволство.

Тяхното подозрение, че сегашният наследник на граф Василкович, е играл някаква тъмна роля, се подсили от обстоятелството, че по време на предполагаемото престъпление Поликев не си е бил вкъщи. Друго доказателство за неговата вина засега още наистина не бе придобито.

— Възможно е да сме на погрешна следа — рече Олд Файерхенд, — но тя е единствената, която сега-засега ни обещава резултат, и ето защо сме длъжни да я проследим докрай… Дали нямате в Русия някой човек, мастър Адлерхорст, който да се ползва с доверието ви?

— Не, само в Германия имам приятел и това е Паул Норман.

— Въпросът е този Поликев вече да не бъде изпускан от очи. Предлагам да изпратите вашия приятел Норман в Петербург. Там той трябва да опита да се сближи небиещо на очи с графа, за да може да надзирава всяка негова крачка. И за всичко да ви даде подробен доклад. Ти какво ще речеш, Сам?

— Well, изцяло съм на твое мнение, мастър Огнена ръка. Считам, че сме длъжни да останем на тази диря, ако не се лъжа.

— Имам чувството, че Петербург някак си представлява началото на една нишка, която завършва нейде в Сибир. Но, мастър Адлерхорст, ако искате да се появите в Сибир с необходимата тежест, трябва преди всичко да се снабдите с изряден паспорт. Как стои работата в това отношение?

— Това не ми създава грижа. Всички ние ще бъдем притежатели на паспорти, по-добри от които и княз не може да получи.

— Behold! По какъв начин се каните да си ги набавите?

— Не естествено по директния път, а по заобиколния. Паспорти, подписани собственоръчно от царя, могат да се получат не само в Петербург и Москва, но и другаде.

— Разпалвате любопитството ми. Как възнамерявате…

— Не забравяйте, че съм работил в немската тайна разузнавателна служба. Моята успешна дейност в Тунис — нали знаете от разказите ми, че там имах особен късмет — все още се помни с добро. Необходимо е само една дума да кажа, за да получа в моята работа всяка възможна подкрепа. А един или даже няколко паспорта, подписани от царя, не представлява никаква мъчнотия.

— Толкова по-добре! Нека само си пожелаем, пътят, по който сме поели, да води към целта.

Последицата от този разговор бе една обстойна каблограма до Норман, съдържаща необходимите инструкции и указания за решаване неговата задача в Петербург. А после трябваше отново да се въоръжат с търпение.

Процесът срещу обвиняемите вървеше по реда си. Доказателствата бяха толкова съкрушителни, че изходът не можеше да се постави под съмнение, въпреки упоритото отричане на виновните.

Особено съдопроизводството срещу Лефлър изискваше толкова обхватни проучвания, че за това изтече много време, време, което подложи търпението на братя Адлерхорст, Олд Файерхенд и Детелиновия лист на сурово изпитание. Те седяха, чакайки повече или по-малко бездейно, в Сан Франциско, като предпочитаха, разбира се, къде повече да проследят дирята на Бил Нютън, някогашния дервиш — доколкото изобщо бе налице някаква диря.

После дойде един ден, изпълнен с изненади, който сложи внезапен край на противното чакане. В затвора, в който бяха хвърлени Ролан, Уолкър, Лефръл, Хуанито Алварес, сеньорита Миранда и старата Арабела, лежаха понастоящем и неколцина мъже, играли допреди туй значителна роля в обществения живот на Западните щати. Там се бяха развъртели тъмни далавери, при които доларът и честолюбието бяха действали като основен двигател. После се бе намесила полицията. Онези мъже бяха арестувани и срещу тях заведено дело. Докато предварителното следствие разнищваше нещата, съмишлениците, привържениците и съидейниците на тези арестанти тайно се ровеха и подкупваха, за да изведат отново на свобода своите лидери.

И в онзи ден на изненади се разрази бурята. В следствения затвор избухна метеж на затворниците. Подкупени надзиратели отвориха килиите. Пазачите, които поискаха да изпълнят дълга си, бяха нападнати. Възникна истинска битка и точно тази битка бяха целели задкулисните вдъхновители — тя трябваше да създаде необходимата бъркотия, под чиято закрила смятаха да измъкнат онези «почтени мъже». По тази причина бяха освободени без разлика всички «квартиранти» на затвора, както и сганта, жадуваща отмъщение към пазителите на закона, грабеж, мародерство и проливане на кръв, а престъпниците от Долината на смъртта също се намираха сред беснеещата сбирщина, която се биеше в двора на затвора за изхода. Крадци, гешефтари, фалшификатори, мошеници, убийци, аферисти — рамо до рамо. Беше нощ, но арената бе ярко осветена от буйните пламъци на една стара постройка, която разбеснялата се тълпа бе подпалила. Изстрели трещяха, ками проблясваха, а оръжията се намираха не само в ръцете на верните пазачи и постове. Предводителите също се бяха сдобили внезапно с револвери и ножове. Оглушително се носеха необуздани, отчаяни и бесни ревове. Масата се бе скупчила в диво, безредно кълбо.

Лефлър тичаше с напора към портата. Ролан и Уолкър, напротив, се промъкнаха настрани и опитаха в един тъмен ъгъл да прехвърлят зида. Уолкър пръв се озова горе. Ролан, който му бе помогнал, го подтикваше да бърза.

— Бързо! Протегни се! И аз искам да се кача!

В този момент приближи фигурата на един мъж. Уолкър помисли, че е някой надзирател, и с един скок изчезна от другата страна на зида.

— Проклятие! — вторачи се Ролан нагоре. — Да ме зарежеш ли искаш, куче?

Тъкмо тогава чу стъпки зад себе си. Той се обърна стреснато и вдигна юмрук. Пред него стоеше Хуанито Алварес, протегнал опасно огненочервения скалпиран череп, физически той се беше възстановил, ала толкова повече пострадал душевно. Очите му блещукаха блуждаещо и помрачено. Както огънят тлее в пепелта, така и безумието тайно се бе разраствало в мозъка му. Битката тук сега бе раздухала пламъците. Данданията, стрелбата и крясъците, нощният пожар, изтичащата кръв на ранените — всичко това бе развихрило беса в Хуанито.

— Сега те имам! — изпъхтя той, като се сниши дебнещо. Ролан го позна и отдъхна.

— Ела тук! Бързо! Помогни ми да се прехвърля през зида!

— Сега идва отмъщението! — изсъска откаченият.

— Като се намеря горе, ще те издърпам.

— Помниш ли още… преди? Ти също нямаше състрадание към мен.

— Ти си се смахнал! — кресна Ролан.

— Изчезвай! Да те няма!

— Ти си пречукан… пречукан!

Ролан поиска да отблъсне безумеца. Тогава се стрелна ръката с камата. Той се олюля, изпъшка и се свлече на земята.

А побърканият коленичи върху него и с див кикот, вой и ликуване, кълцаше ли кълцаше с ножа, опипвайки в прехлас със свободната лява ръка кървавите струйки, които се стичаха от главата, гърлото и гърдите на инквизирания, умиращия, мъртвия…

Междувременно Уолкър се бе приземил от другата страна на зида, ала не беше се приземил благополучно. След скока от една височина от почти четири метра той се сви одве. Пронизваща болка премина по левия глезен.

Той изпъшка и заруга. Проклятие, тъкмо това липсваше сега! После го обхвана тревога и страх до Бога. Само да не остане тук проснат! Само не и отново зад стените! Кредитът в неговата кредитна книга бе твърде много нараснал, за да се надява на някакво снизхождение.

Значи далеч оттук! Далеч!

Опита да потисне болката. Вървеше много мъчително, бавно. Трябваше да влачи левия крак и повече да подскача на десния, отколкото да върви. За опора му служеше зидът, край който се мъкнеше пипнешком.

Така стигна до близкия ъгъл на улицата. Сега накъде? Не му беше достатъчно добре познато. Освен това се колебаеше. Към пристанището? Или не, по-добре да бяга към планините, беше по за предпочитане! След събитията от тази нощ пристанището щеше да бъде блокирано и претърсено.

Стенейки, тресейки се, той продължаваше да се изтезава. Олелията зад него заглъхна. Започна да се надява. Тясната уличка там му се струваше съвсем удобна да се изплъзне напълно.

Внезапно чу пред себе си припрени стъпки. После мъжки гласове.

Той се облегна възможно по-небиещо на очи на една заключена пътна врата, сякаш живееше в къщата.

В уличката изплуваха силуети — два, три, четири, пет, шест. Високите ботуши, якета, широкополи шапки… По дяволите! Мъжете бяха опасали патрондаши… сега стояха непосредствено пред Уолкър, който веднага ги разпозна — Олд Файерхенд, Детелиновия лист, Херман фон Адлерхорст и Винету.

— Мастър — заговори го един, по-точно Уил Паркър, — кажи, не се ли намира там отзад затворът за предварително следствие? Чухме, че възникнала някаква размирица и по известни причини искаме…

— Well! — постара се Уолкър да си преправи гласа и да бъде кратък. — Там!

Уил Паркър понечи да се извърне. Не забеляза нищо. От време на време той наистина си беше грийнхорн.

Ала Винету и Олд Файерхенд притежаваха остър слух. А лукавите очички на дребния Сам дори в мрака на уличката забелязаха, че фигурата на непознатия изглежда подозрително.

— Стоп! — обади се Олд Файерхенд и пристъпи напред. Винету посегна към Сребърната карабина. Сам обаче беше най-чевръст.

— Позволи малко да те поогледаме, мастър! Не се сърди! — помоли той.

В същия миг Уолкър изтръгна револвера от пояса на слисания Уил, който стоеше най-близко до него. Вдигна ръка и петлето изщрака. Всичко това бе станало със светкавична бързина Но Сам Хокинс все пак гръмна по-напред и куршумът улучи. Тежко ранен, Уолкър рухна на земята. Дребничкият трапер тикна обратно оръжието в пояса си.

— Веднага го познах… Well, беше неизбежна самоотбрана. Освен това той си го заслужава. Спомнете си за Леля Дрол! Тоя тук някога се казваше Хопкинс, преди да се нарече Уолкър.

Така завърши бунтът на затворниците, който впрочем в последната минута бе кърваво потушен от едно призовано войсково подразделение, за престъпниците от Долината на смъртта. Лефлър бе намерен сред жертвите на битката за портала. Също така старата Арабела. Хуанито Алварес умря едва по-късно в умопомрачението си. А красивата Миранда бе попаднала при бягството си сред отряд бандити. Първо помоли почтените сеньорес, както се изрази, за закрила. Но впоследствие на драго сърце би се освободила от своите спасители, само че те държаха плячката си здраво и я замъкнаха със себе си в планините. Ето как Миранда бе една от малцината измъкнали се онази нощ от затвора — а дали за нейно щастие, или нещастие, нека това си остане под въпрос.

Работите на Лефръл занимаваха властите и след неговата смърт. В заключение Артър встъпи във всички права на бащината си плантация, след като шарлатанската продажба в Санта Фе бе обявена за невалидна. Е, когато всички тези неща бяха намерили своето уреждане, нищо вече не препятстваше онези, които бяха събрани от една толкова забележителна съдба, да напуснат Сан Франциско. Артър тръгна обратно за Уилкинсфийлд, съпроводен от чичо си и мис Елми, към които се присъединиха лорд Дейвид Линдсей и Мартин Адлерхорст. Старият Уилкинс искаше по-напред да навести Синята вода, за да прибере съкровищата, които бе извадил от планините с помощта на апачите. После възнамеряваше да придружи племенника си до Уилкинсфийлд и оттам да отпътува за Ню Орлиънс. Беше решил да прекара заника на живота си при дъщеря си и зет си Мартин Адлерхорст в Германия, а лорд Линдсей считаше за чест да отведе тримата многострадалци дотам със своята яхта. Олд Файерхенд се отправи обратно към Сребърното езеро, като Винету го придружи на голямо разстояние. После се раздели със своя приятел, за да продължи прекъснатата езда към племената на апачите.

Когато споменатите обърнаха гръб на красивия Фриско, се реши и близката съдба на Херман фон Адлерхорст и Детелиновия лист. В къса последователност пристигнаха няколко каблограми от Паул Норман от Петербург. Противно на очакванията на него бързо му бе провървяло да влезе в досег с граф Поликев и чрез един много сполучлив портрет, за който графът му позира, бе съумял да спечели доверието му. Това доверие не отиде наистина толкова далеч, че графът да го посвети в тайните си, ала проницателният художник успя от разни необмислено направени забележки да извади своите заключения. А те бяха изцяло пригодни да потвърдят предположението, че графът не е съвсем невинен по отношение изчезването на своя родственик. Поликев можеше често да отваря дума за него, понеже не подозираше, че безобидният художник би могъл да стане опасен по някакъв начин за него.

Най-важната новина дойде с последното телеграфиране: граф Поликев тръгваше отново на пътешествие и то за… Сибир. Като цел на пътуването той обявил лова, ала Норман не му вярваше и също толкова малко Херман и Детелиновият лист. Какво ли щеше да търси графът във Верхний Удинск в Източен Сибир? Тази пътна цел бе съобщил той на Норман в приповдигнато винено настроение. На ловните си прищевки графът можеше да се отдаде по един много по-лесен и евтин начин. Значи трябваше да се касае за нещо друго и на това друго се надяваха четиримата съюзници да ги отведе на следата.

Херман веднага телеграфира на Норман — той можеше да преустанови своето разследване и да се върне вкъщи. С понататъшното щеше да се заеме Херман. И той не се забави нито час с реализирането на своето решение. Четиримата спътници се качиха на първия параход, който акостираше във Владивосток. Със свойствената си упоритост и лукавство Сам Хокинс се промъкваше дебнешком към руския език. Той се чувстваше отговорен да върне с резултат Херман Адлерхорст от тази «бойна пътека». Понякога наистина повдигаше да проветри скалпа, когато някое мъчно руско окончание не искаше «да заседне в неговото пипе» и често козята шуба му ставаше твърде тясна, когато Херман го притискаше прекалено с руските езикови изпитания.

Но само след късо време той вече бе в състояние да разговаря със своя преподавател за ежедневни неща, като ядене, пиене, спане, яздене, макар и често само да каканижеше основните думи една подир друга, а връзката създаваше с помощта на десетте пръста и лукавите очички. Особено удоволствие му доставяше да обсипва Дик Стоун и Уил Паркър — те вежливо, но категорично бяха отказали да се занимават с руския — с новозавоювания словесен актив, без те да съумеят да се защитят. Тези едностранни прения бяха изпълнени с най-чудати изявления, премесени с неговото самодоволно «хи-хи-хи-хи» и «ако не се лъжа», така че Херман фон Адлерхорст честичко се измъкваше настрани, за да не оскърби двамата безпомощни и озадачени дългучи с някой взрив от смях.

Ето как се измъчваше доблестно Сам Хокинс и когато пристанаха във Владивосток, познанията му по руски бяха стигнали толкова надалеч, че той можеше съвсем самостоятелно да проникне в чуждата страна.

От Владивосток отпътуваха с един каботажен параход до Николаевск при устието на Амур, после срещу течението на реката до Хабаровск — столицата на генералната губерния Амур. Детелиновия лист избърза напред — нагоре по Амур и след това по Шилка, докато Херман щеше да остане още няколко дена в Хабаровск до оправяне на паричните и пътни въпроси.

В Митрофанова преставаше плавателността на Амур, който в горното си течение се образуваше от Шилка и Аргун. От Николаевск Детелиновият лист бе оставил по вода кажи-речи три хиляди километра. През Нерчинск и Чита яздиха после до Верхний Удинск, тяхната следваща пътна цел и… там се състоя необикновената среща с Карпала.

Едва Сам Хокинс и приятелите му бяха въведени от Карпала в шатрата на нейните родители и ето че пристигнаха годеникът й и неговият приятел. Те скочиха от конете и влязоха в юртата.

Съглеждайки трапера, есаулът забрави да поздрави.

— Ей го къде е! Човече, ти си мой арестант!

— Или ти мой! — ухили се Сам в своя завален руски. — Аз твой?

— Да, защото аз теб имам, а не ти мен. Или по-право, още никой няма другия, ако не се лъжа.

— Не търпя подобно безочие! Аз съм командващият на местните войскови части!

— А аз съм главнокомандващият на тези два армейски корпуса!

Сам посочи Дик и Уил от дясната и лявата си страна. — Тоя е луд!

— И ти не ви много с всичкия си! Аз стоя под закрилата на бурятския княз!

— Но на руска земя! Той е длъжен да те предаде на нас.

Карпала махна рязко и заяви с твърд тон:

— Този мъж е мой гост и няма да ви бъде предаден.

— Тогава ще доведа казаците си!

— Доведи ги! При нас има три пъти повече буряти. Те няма да позволят да потъпчеш честта на дъщерята на техния тейш и обидиш и арестуваш нейния закрилник.

— В такъв случай ще се стигне до битка!

— Щом не искаш другояче… оръжие срещу оръжие!

— Размисли какво вършиш! Ти си моя годеница! Длъжна си да ми се подчиняваш! — кресна той разярен.

Князът и княгинята седяха на своите възглавници. Те се намираха в щекотливо положение и сметнаха за най-добре да не вземат страната нито на дъщеря си, нито на офицера. Така си бе залегнало в мирната им кръв и мудната свойщина.

Сам Хокинс много добре забеляза как стоят нещата. На него не му бяха известни взаимоотношенията, ала острият му поглед го наведе на единствено вярното. И тъй като не се страхуваше от казака, а и нямаше намерение да навреди на почтения бурятски княз, прекъсна спорещите с енергичен жест.

— Не се карайте, деца! Ние драговолно ще яздим до околийския началник.

— Драговолно? — присмя се есаулът. — Вие просто няма къде да вървите! Вие сте мои пленници. Аз ще наредя да ви вържат и тикнат в затвора.

— Не — ухили се Сам Хокинс, — няма да го сториш, синчето ми! Ние бихме застреляли всеки, който дръзне да ни докосне. Но сега ще възседнем конете си и по собствен почин ще направим визита на исправника, твоя баща.

— Смешно!

— И то си е за смях. Остави нещата така, инак ще се обърнат на сериозно!

Сам Хокинс измъкна двата си револвера, насочи ги заплашително и закрачи към изхода на шатрата. Дик и Уил го последваха също така с револвери в ръце.

Офицерите се отдръпнаха сащисано настрана.

— Аз няма да ви изоставя. Ще яздя с вас — каза Карпала решително и се качи на седлото.

Понесоха се в галоп към града. Пред околийското управление ротмистърът прошепна няколко думи на лейтенанта. Онзи бързо се отдалечи, за да заеме с казаците си изходите на сградата.

Карпала трябваше да чака своите повереници в чакалнята. Ротмистърът междувременно се отправи сам към баща си, за да му докладва, но скоро се появи на вратата и повика другите.

— Аз оставам тук — заяви Карпала. — Не желая да се намесвам във вашия спор, но искам да разбера какво ще правите с тези мъже.

— Те ще бъдат окошарени и откарани в Иркутск. Там ще им покажат какво значи да стреляш по офицер — излая ротмистърът.

— Ще видим, драги мой! — захили се Сам. Той избута есаула настрани и влезе нахакано.

Околийският началник, който заемаше същевременно и длъжността околийски съдия, посрещна тримата злосторници с навъсения си поглед.

— Ти ли си стрелял по този офицер? — обърна се той рязко към Сам Хокинс.

— Не.

— Не лъжи!

— Казвам истината.

— Той го твърди!

— Значи той лъже.

— Човече, сдържай си езика, иначе ще заиграе камшикът!

Сам сложи ръце на кръста и се залюля на двата си крака. Същевременно даде да се чуе един весел смях.

— Ти? На мен камшик? Че ти си бил тъкмо типът, който ми трябва. Аз много добре зная какво означава царският мундир и никога не бих посегнал на един честен офицер, ама мога ли да сметна за офицер човек, който се таи из храстите, за да зяпа как се къпе едно момиче? Селяк е той, безсрамен дръвник, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

— Тук си длъжен да мъл…

— Затваряй си муцуната! — ревна още по-високо Сам Хокинс.

— Сега говоря аз! Едвам после ще ти дойде редът! Ти май не знаеш, че човек трябва първо да се осведоми що за хора има пред себе си. Царят в Петербург ще се зарадва, като научи от мен какви прерийни бълхи се въдят по тия места. Ето ти паспорта ми! Хубавичко го разгледай! А ако не можеш да четеш, ще ти напиша АБВ-то с тебешир на стола, та като седнеш, да ти се лепне на панталона, хи-хи-хи-хи!

Сам извади паспорта от портфейла си и го сложи пред исправника. Дребосъкът беше нахвърлял речта си толкова бързо и така завалено, че чиновникът едва ли разбра кой знае колко повече от половината на неговите любезности.

Слисан, исправникът разгърна паспорта, прегледа го бавно, потри очи и започна отново отпред, физиономията му се удължаваше все повече. По един знак на Сам Дик и Уил представиха на свой ред документите си и бяха проверени от служителя със същото смайване.

Околийският съдия започна да се поти. Синът му пристъпи изненадано и също така прегледа паспортите. После бащата ги сдипли грижливо и ги върна на собствениците.

— А сега? — попита Сам Хокинс предизвикателно.

— Вие сте свободни!

— Свободни? Че ние и без това си бяхме такива. Надявам се да получа друг отговор.

— Онова, което се е случило, прилича на недоразумение — обясни исправникът, загубил важността си.

— Охо! Очаквам господин есаула да се извини. Иначе ще доложа на губернския какво ме е накарало да му пратя един куршум по калпака.

Сам стоеше подигравателно и изпълнен с очакване. Баща и син се спогледаха. После есаулът се извъртя рязко към дребосъка.

— Признавам, че постъпих прибързано. Моля за извинение.

— Ха така, синко! Който има куража да върши грешки, трябва да има кураж и да си ги признава. Надявам се, по-нататък да няма такива недоразумения. Остани със здраве, бащице! Остани със здраве, братле! Нека не забравяме този ден, в който така мило се запознахме!

С един пълен със замах поклон Сам и приятелите му се оттеглиха. Баща и син останаха доста време занемели. Околийският се бе вторачил във вратата, сякаш гледаше след привидение. Гневът промени цвета на лицето му. Накрая избухна.

— Какъв позор! Кой би го допуснал при вида на тия трима сволочи?

— По външността им — не. Но паспортите са подписани от царя и също от Великия княз — престолонаследникът, като хетман на сибирските казаци.

— И вътре е писано, че поискат ли, даже военна помощ трябва да им се предостави на разположение! Ако на тоя Сам Хокинс му скимне да те прати още днес с казаците ти в блатата…

— Поврага… тогава ще трябва да се подчиня!

— Та значи, в трите имена на Дявола, за в бъдеще я карай по-внимателно! Иначе като нищо ще изгубиш и богатата годеница. А знаеш колко е плачевно имотното ни положение.

— Ба! Ще я изгубя! — изсмя се есаулът. — За тая работа нейните старци са твърде глупави и добродушни, твърде «верни на дълга си». Те безусловно ще сдържат думата си.

Те прекъснаха разговора и всеки се отдаде на своите собствени, в никой случай радостни мисли.

Карпала се върна с гостите си в юртата. Въодушевено разправи на родителите си как тримата са се защитили, без да се нуждаят от някаква друга закрила. Уважението на дебелия тейш и неговата Калина към Детелиновия лист нарасна неимоверно. Бурятският княз подаде ръка на тримата.

— Едва сега мога да си позволя да ви кажа добре дошли ида попитам за имената на моите гости.

Дребният Сам се поклони вежливо и посочи придружителите си.

— Аз се казвам Сам Хокинс. Този е Дик Стоун, а онзи Уил Паркър.

— Аз… този… онзи! Самоук… Дикшон… Уилпак! Прекалено трудно за моя стар език, скъпо братле. Позволи ми да ви наричам по по-удобен начин, както аз намеря за добре!

— Стори го!

— Тогава твоето име ще е Тиква.

— Сиреч кратуна… сигурно защото мъкна върху скалпа си тая грамаданска плъстена калепа, а? — ухили се Сам добродушно.

— А на двете ти братлета — той посочи другарите на Сам — ще им викам Планка и Рогатина[24].

— Какво казва той за нас? — поиска да знае Уил.

— Прекръсти ви на Летва и Ловно копие — поясни Сам.

— Не съм съгласен с това! — изръмжа Уил.

— Аз също — пригласи Дик.

Сам намери изход. Той обясни на дебелия бурят, че може да изпусне фамилните имена и е необходимо само да запомни трите едносрични думи: Сам, Дик и Уил.

Сега князът угости своите гости. Карпала ги обслужи с внимание и любвеобилно. После тримата посетиха пазара, за да си направят някои покупки. По едно време Дик сръга дребния Сам така здравата, че траперът едва не се спъна.

— Сега пък какво има?

— Бил Нютън!

— Дивотии! Как ще е попаднал обесникът тъкмо тук в Сибир?

— Кой може да знае. Ела бързо!

Дик задърпа Сам помежду няколко шатри, огледа се на всички страни, ала не съумя да открие чужденеца.

— Някой прилича на бившия дервиш, това е всичко — рече Сам.

— А аз мога да се закълна, че беше той. Носеше голяма брада, това беше единствената разлика.

Когато Бил Нютън или по-скоро Фьодор Ломонов, както се наричаше сега, уреди паспортния си въпрос при околийския, се отправи най-напред към странноприемницата, нахрани се и подхвърли няколко грубости на съдържателя, задето го е пратил при исправника. После побърза към пазара, за да потърси там прочутия ловец на соболи Номер осемдесет и четири. Противно на очакванията го срещна скоро и понеже предложи добро възнаграждение, Номер осемдесет и четири се съгласи с предложението. За късо време последният събра дружина ловци — помогна му най-вече неговата добра репутация.

Сега оставаше само да се уредят необходимите покупки и някогашният дервиш се зашля из пазарището. Тъй като около необикновените американски гости се трупаха много любопитни, натам бе привлечен и Ломонов. За свой ужас той позна тримата ловци, на които с голям зор се бе изплъзнал в Долината на смъртта. В изненадата си помисли, че те са останали по дирята му от Долината на смъртта и реши незабавно да потегли. Та нали тримата още не бяха го открили. Всичко все още беше наред.

Пазарлъците бяха извършени и всички неща опаковани. Една прилична сума възнагради току-що наетите ловци за припряното тръгване. Те потеглиха. Точно когато се канеше да се отправи към сборището, Ломонов отново попадна на Детелиновия лист и бе разпознат от Дик. Шмугна се чевръсто между няколко шатри и ето как се измъкна.

4. На вечеринка в кръчмата

Здрачът се спускаше и в танцовата зала на пивницата бяха запалени малкото налични лампи, защото днес — първия ден на големия пазар, имаше бал.

В задната част на залата бе изолирано с дървена преградна решетка едно пространство, предназначено за «дамите и господата». Възприето беше всеки десети танц големците да бъдат оставяни да танцуват сами.

Един стар тромпет едва бе дал сигнала и всички желаещи да танцуват се юрнаха в тълпа насам. Първият господарски танц не се състоя, понеже «дамите и господата» все още не бяха пристигнали.

Но скоро и те се появиха. Почетното място зае околийският началник с фамилията си, после следваха другите офицери, попът и един унтерофицер. Не след дълго се приобщиха видните вождове на околно живеещите народи. Накрая дойде и тейш Була с жена си и дъщеря си.

Неговата поява предизвика всеобща шумотевица — не само заради красотата на Карпала, но и защото край него се намираха Сам, Дик и Уил — трите чудновати образа. Фактът, че бе стрелял по есаула и все още се наслаждаваше на свободата си, придаваше на Сам в очите на простите хорица необикновен ореол.

За ядене нямаше нищо; за пиене — само чай, водка, квас и айран. Един тромпет, една стара китара и един тромбон, чиито засукани тръби мязаха на телешки карантии, изпълняваха концерт, който, както казва поетът, камъните може да събуди и хората да влуди.

Приоритет имаха народните танци. Въпреки лошокачествените напитки и още по-калпавата музика скоро започна да възцарява шумно веселие; на «дансинга» на дамите и господата — също. Единствено ротмистърът оставаше мрачен и мълчалив. Той се чувстваше унизен в очите на бал-гостите. Към това се добавяше, че Карпала не го удостояваше и с един-едничък поглед. Когато отново встъпи господарски танц, той се изправи озлобен и отиде да я покани. Тя поклати глава, без изобщо да го погледне.

— Няма ли да танцуваш?

— Не.

— Днес хич ли?

— Още не знам.

— Или само с мен не?

— С теб вече никога!

Оня пребледня. Всички погледи се бяха обърнали към него и той почувства подигравката на тълпата.

— Да не би с Номер десет? — процеди жлъчно в ухото й.

— Може би.

Този отговор на красивото момиче той не взе наистина на сериозно. Та нали не бе възможно дъщерята на един богат тейш да танцува с някакъв си там одърпан казак, на всичкото отгоре заточеник. Въпреки това метна вбесен поглед над преградата към ниското помещение, където казакът се бе облегнал на стената и наблюдаваше оживлението без вътрешен интерес. Но скришом очите му отново и отново търсеха Карпала.

След серия фолклорни танци, тръбата възвести отново танц за господарските особи. Карпала се надигна спокойно, излезе в предното помещение и подаде ръка на казак Номер десет.

— Ела, танцувай с мен!

Казакът трепна изненадано при тези думи. Изправи се бързо. Очите му заблестяха, страните пламнаха. Той много добре беше забелязал, че ротмистърът беше отблъснат от Карпала. Сега тя, принцесата, дойде при него! Мигновено си даде сметка за последиците от нейната постъпка, ала те малко го засягаха. Сложи ръка на нейната и я поведе към средата на залата.

Разнесе се всеобщо ахване. Очите на всички се обърнаха към есаула, чието лице бе станало бяло като прясно варосана стена.

Музиката започна. Само тази единствена двойка танцуваше, защото «господарите» нямаха намерение да се излагат, като се въртят покрай някакъв си заточеник. Но казакът, изглежда, не мислеше за нищо друго, освен за своята партньорка. Обвил ръка около кръста й, той я водеше напред-назад в лек ритъм. А тя изцяло се бе отдала на галещата мелодия и изкусното му водене — наклонила леко глава настрани, полузатворила очи.

Родителите й наблюдаваха двойката весело и непринудено. Те виждаха в заточеника само мъжа, който бе спасил тяхната скъпоценност — дъщеря им.

Танцът приключи.

— Ела! — каза Карпала на партньора си и поиска да го изпрати до мястото, където бе стоял.

— Не — прошушна онзи, — аз ще те отведа!

Те стигнаха бавно до преградата и стъпиха в отделеното помещение. Есаулът скочи от мястото си към казака. Очите му бяха следили танцуващите с пламтящ поглед. Сега от тях бликаше гибелен огън.

— Осмеляваш се да дойдеш тук, куче? — извика той така силно, че думите му се чуха ясно из цялата зала. — Какво дириш насам?

— Придружавам дамата си до мястото й — отвърна казак Номер Десет неустрашимо.

— Твоята дама? Нечувана наглост! Как може принцеса Карпала да бъде дама на един престъпник? Тя е моя годеница. Измитай се! Иначе ще те изхвърля вън и ще те нашаря с кнута[25]!

Той посегна към камшика, който, както обикновено, му висеше отстрани и вкопчи ръка в дръжката.

Възцари потискащо мълчание. Всички очакваха с напрежение какво ще се случи. Повечето смятаха, че Номер десет ще се подчини на заповедта с най-голямо смирение.

— Това е прекалено! — прошепна Сам Хокинс на дългия Дик Стоун. — Ще трябва да се заемем с бедния дявол, ако не се лъжа.

Но казакът не показа и следа от покорство. Той остана изправен пред офицера и отговори с равен, вежлив тон:

— Ще направя каквото ми отреди дамата.

Същевременно погледна въпросително Карпала Тя се сметна задължена да защити честта на казака. Ето защо сложи твърдо ръка в неговата.

— Ти танцува с мен, така че те моля да ме отведеш при моите родители — каза любезно. — А после можеш да се върнеш на мястото си.

— Благодаря ти.

Казакът поиска да продължи с нея, ала ротмистърът го улови здраво заръката.

— Стой! Незабавно я освободи!

— Виждаш, че дамата не желае. Ако тя наистина е твоя годеница, би трябвало да й докажеш уважението си и да не я оскърбяваш, като ме ругаеш!

— Жалък пес! Ще се подчиниш или не?

Ротмистърът вдигна ръката с кнута.

— Аз не съм нито куче, нито престъпник. Бях изпратен в Сибир без каквото и да е следствие. Аз също като теб съм офицер и благородник. Не смей още веднъж да ме докоснеш с камшика!

— Почакай, пършивец! На ти! — изрева есаулът и замахна за удар.

Но той така и не съумя да го осъществи, защото Сам сграбчи бързо ръката му и каза любезно на своя повален руски:

— Успокой се, братле! Тук сме, за да се веселим, а не да правим кавги.

Есаулът изрева като разярен бик.

— Ти нищо не можеш да ми заповядваш! Махай се от пътя ми!

— Не ти заповядах, а те помолих. Уважи годеницата си! Позволи на нейния партньор да изпълни кавалерския си дълг! Какво ще навреди, ако дойде за миг в господарското помещение!

— Той няма право да идва тук при мен!

— Но пък има право да дойде при мен! Аз съм гост на княза и бих искал да видя дали ще оскърбиш и мен.

Сетне Сам се обърна към казака.

— Братле, отведи дамата до мястото й и изпий после с мен една чашчица за нейно здраве!

Той пристъпи към масата, за да напълни чашите. При това трябваше да пусне ръката на офицера. Есаулът се възползва от възможността и замахна отново за удар.

— Назад!… Омитай се, сволоч! Иначе ще те дамгосам за цял живот!

Сам Хокинс понечи да се вмъкне бързо между двамата, ала гледката, която сега представляваше казакът, не допусна да се стигне дотам. Изпънат в цял ръст, Номер десет стоеше пред ротмистъра с мятащи мълнии очи.

— Опитай!

— Ето ти го!

Ротмистърът поиска да удари. Кнутът вече свистеше във въздуха, когато Номер десет пусна ръката на Карпала и улови светкавично юмрука на офицера, който стискаше камшика. Едно дръпване и му го изтръгна.

— Тъй! И стига толкоз! В противен случай повече няма да те щадя! Сядай! И не вдигай шум!

Офицерът отскочи крачка назад. Вече не намираше думи от кипяща ярост.

— Как? — изкрещя най-сетне с внезапно отънял глас. — Ти ми изтръгна камшика? Дай го тук! Ушите ще ти съдера от бой!

С тези думи есаулът скочи към Номер десет. Казакът отстъпи рязко встрани и угости нападателя с такава яка плесница, че оня отлетя към парапета, събори го и се сгромоли заедно с него в залата. Изправяйки се веднага, есаулът посегна към противника, ала Номер десет го сграби, вдигна го и го запокити към стената.

Всичко протече в такава бърза последователност, че никой не съумя да попречи на инцидента. Казакът предложи задъхано ръка на Карпала и спокойно, сякаш нищо не се бе случило, каза:

— Позволи да те отведа на мястото!

Тя беше пребледняла много и седна, без да е в състояние да проговори. А и в цялата зала цареше мъртва тишина.

— Братле, желаеш ли сега да изпиеш с мен една чаша за нейно здраве? — обърна се Номер десет високо и ясно към Сам Хокинс.

— За Бога, ти си свестен тип! За мен е удоволствие да се чукна с теб.

Сам започна да налива, ала още не беше приключил, когато в залата се разнесе гласът на есаула:

— Дръжте го! Арестувайте го! Веднага!

Яко напердашеният офицер представляваше картина на необуздан гняв. Лицето му беше тъмночервено, а вените по челото аха-аха да се пръснат.

Никой около танцовата площадка не беше останал седнал. И в господарското помещение всички се бяха надигнали.

Многобройните казаци се подчиниха на заповедта на есаула мимо волята си. Мудно приближиха към номер десет.

— Бързо, кучета! — прогърмя към тях есаулът. — Или да ви раздвижа краката?

Тогава Уил тупна дребния Сам по рамото.

— Ще я търпим ли тая работа? Не е ли по-добре да го полинчуваме малко тоя есаул, а? — попита той.

— Да, нека мъничко го катраносаме и оваляме в перушина! — прибави Дик.

— Почакайте! — повели Сам.

После приближи до заточеника. Номер десет схвана доброжелателното намерение на трапера, ала махна отклонително.

— Без непредпазливост, братле! Тук има закони, които ти като чужденец двойно повече трябва да зачиташ.

Това Сам действително осъзнаваше.

— Нека сега-засега оставим нещата да се саморазвиват — прошепна по тая причина на Уил. — Ама ти се измъкни навън, за да узнаеш накъде ще го отведат.

— Защо ти самият не отидеш?

— Защото ми се ще да си разменя още някоя думица с тоя господин ротмистър.

— Думица? Pshaw![26] C такива типове най-добре се разговаря с пестник — като нашия Олд Шетърхенд. Напиши му с десетте пръста по мутрата руското АБВ, това ще му понесе по-добре от всякакви думи!

Уил изчезна, без тръгването му да направи впечатление. Всеобщото внимание беше насочено към казака. Номер десет захвърли кнута, който бе отнел на нападателя, и тръгна към другарите си.

— Ето ме! — извика. — На вас съпротива няма да окажа.

— Вържете го!… Оковете го!… Сложете го във вериги! — ревна офицерът.

— Бягай да вземеш едно въже от съдържателя! — викна сега единствения присъстващ унтерофицер на един от хората си. — Нека вържем синковеца, та кръвта му да запръска от всички вени!

На арестанта обаче тихо каза:

— Нямай грижа! Ще те вържа така, че ще си помислиш като да съм те повил в памук. Само че направи някоя болезнена физиономия!

После се обърна към ротмистъра.

— Накъде да го караме?

— На първо време в постройката на пожарната команда, аз самият ще дойда после да му хвърля едно око!

За късо време Номер десет бе вързан и поведен.

Ротмистърът отиде с тях до вратата на залата и се върна сетне на мястото си. Но преди да седне, не пропусна да метне на Сам един яростен поглед.

— Сволочът си проигра живота. Съдът много-много няма да му се церемони — изфуча той. — Но как един чужденец може да се осмели да го вземе под закрила, ето кое не проумявам, Тоя чужденец трябва да е побъркан.

— Мен ли имаш предвид, братле? — попита Сам задушевно. — Това би било грубо оскърбление. Сигурно знаеш как отговаря човек на подобни оскърбления, а?

— Ами че оплачи се от мен!

— Не ми и хрумва. Един мъж трябва да умее да поръчителства с оръжие за онова, което е казал.

— Свети Андрей! Имаш предвид дуел? — избухна в гръмък кикот есаулът.

— Да.

— Виж, това е доказателство, че си побъркан! Аз… да се бия с теб! Един царски ротмистър да се бие с някакъв си цивилен. Схващаш?

— Ти действително не ми изглеждаш много подходящ! — ухили се Сам.

— Считаш се за по-добър?

— Естествено!

— Дяволите да те вземат!

Сцената беше станала сериозна. Околийският досега си бе мълчал — дори при пердаха, който синът му яде. Но от думите на Сам яростта му дотолкова се покачи, че вече не бе в състояние да се сдържа.

— Заповядвам ти да мълчиш! — обърна се грубо той към трапера. — Тук ти изобщо нямаш думата!

Сам му се изхили в лицето.

— Сигурно ти, а?

— Да. Аз съм околийският началник!

— Ти си тук гост, аз — също. Мога да говоря точно толкова много или толкова малко, колкото и ти, ако не се лъжа. В канцеларията си ти беше принуден да си подвиеш малко опашката; тук в залата, където всеки има равни права, толкова по-малко можеш да ми запретяваш да си затварям устата. Напротив, ще ти кажа, бащице, ти си един забележителен дурак. Синът ти пък е един недодялан мужик, комуто хич не вреди, ако получи някой и друг порядъчен удар, хи-хи-хи-хи!

Исправникът, ротмистърът и останалите офицери подскочиха.

— Спокойно! — извика с оскърбителна подигравка околийският — Да го оставим! Той наистина е смахнат!

— Слушай, татенце, пази се! Синът ти ме оскърби. Аз изисквам удовлетворение. Откаже ли ми го, значи е бъзливец. Загряваш?

В залата възцари гробна тишина. Музикантите все още не бяха имали възможност да започнат. Дик Стоун седеше доволно ухилен на мястото си, протегнал дългите, сухи крака, за да ободрява Сам Хокинс с приятелски ритници да не се предава.

А околийският кажи-речи се задушаваше от бяс. Така още никой не беше му се противопоставял.

— Заповядвам ти да мълчиш! — каза той, овладявайки се мъчително. — Ако не се подчиниш, ще бъдеш арестуван и ти!

— Надявам се, че все още не си забравил какво е вписано в паспорта ми — отвърна топло Сам.

— Не. Ама да не би там вътре да е писано, че трябва да преглъщаме грубостите ти?

— Това не, но вътре също така не е вписано, че трябва да позволя на първия срещнат есаул да се заяжда с мен! Той ме оскърби и аз го каня на дуел!

— Той няма да се бие с теб. Ти не си офицер, не си му равностоен.

— Гръм и мълния, това е прекалено! Тая работа, братленцето ми, ще я узнае царят, когато се завъртя пак в Царское село[27] и с него си пия там кафето и играя карти.

Всички очи се отправиха сащисано към дребния чужденец, който с най-голяма самоувереност придвижи напред пушката си.

— Кафе? Карти? В Царское село?.

— Разбира се! И ти тук твърдиш, че не съм ви бил равностоен? Смехотворно! Но както искаш! Аз ще доложа…

По лицето на служителя се изписа безпределно изумление, а другите присъстващи побързаха да си окачат физиономии на високо уважение.

— Боже мой… вярно ли е това, Ваше благородие? Защо не ми го каза по-рано?

— Защо ли? Защото така ми харесва. А сега те питам пред всички тези свидетели, равностойни ли сме аз и синът ти?

— О, прощавай! Ти стоиш високо над нас.

— Значи за твоя син е голяма чест, задето искам да се бия с него.

— Самопонятно! И тъкмо затова смятам, че ти няма да настояваш с поканата си за дуел — промъкна се към целта околийският.

— Защо не?

— Той е много храбър. Би могъл да пострадаш.

— Черт возьми! Да не искаш да кажеш, че аз пък не съм храбър?

— О, напротив! Но срещу куршума не помага и всичката храброст.

— Аз умея да боравя с куршуми. Днес го доказах, като му прострелях дупка в гуглата, ако не се лъжа.

На исправника му стана зловещо от грубата самоувереност на Сам Хокинс. Въпреки това направи още един опит да го отклони от двубоя.

— Няма ли да навреди на положението ти, ако участваш в дуел?

— Не. Защото ако аз очистя сина ти, на никой няма да му пука за него, но ако той дори само ме рани, нека му мисли сетне къде ще се дене. Аз стоя под особената закрила на царя.

Офицерите забиха погледи в земята. Никой не искаше да се заплете в тази щекотлива работа. Те изпитваха силното желание да се махнат надалеч, за да не стане някой секундант на дуела.

Тогава есаулът сметна за уместно и той от своя страна да потърси някакъв изход.

— Заради теб аз все пак се надявам, че се шегуваш.

— Защо?

— Защото съм майстор в употребата на всички възможни оръжия.

— Тъкмо това ми е безкрайно приятно, хи-хи-хи-хи! С аджамии аз не се бия. Нещата си остават така. Призовавам те на дуел!

Есаулът не отговори.

— Е? Още ли ще се опъваш?

— Не. Приемам поканата.

— Добре. Да я караме по късата процедура! Моят приятел тук ще ми бъде секундант. Кой ще избере оръжията?

— Оскърбеният.

— Значи аз! Ще стреляме с пушки от петстотин крачки!

Есаулът отдъхна. Петстотин крачки си бяха все пак бая разстояние. Сам забеляза всичко и смигна.

— Или да кажем: хиляда крачки? — подпита. — Защото от петстотин крачки аз отстрелвам муха от носа на противника.

— Както искаш! — изтърва се есаулът.

— Нека си останем на петстотин! Утре заран в степта пред пазарището.

— Господине, защо толкова публично?

— Защото сигурно на всеки ще му се иска да позяпа малко дуел, хи-хи-хи-хи! Добрите хорица ще има дълго да разправят за нас, ако не се лъжа. Това ми доставя удоволствие. Тъй, а сега веселие! Нека музикантите най-сетне да започнат!

Околийският даде знак. Танците се подновиха. Но в господарското отделение музиката не пораждаше развеселяващ ефект. Исправникът не обелваше нито дума. Гризяха го обърканост и ярост. Държането на Сам му се струваше възмутително, ала той вярваше на малкия. По онова време в Русия и особено в Далечния Сибир не бе рядкост обичайният ред на нещата да бъде метнат на купището от някой фаворит на Двора или друго някое черезвичайно обстоятелство.

Есаулът също мълчеше със спотаена злоба.

Само Детелиновият лист беше в добро настроение. Уил се бе върнал от разузнаването си. Той можа твърде малко да съобщи.

— Подслониха го в една чудата постройка, разположена недалеч оттук. Може да се види и от жилището на околийския. Издигната е на шест кола и има покрив от тръстика. Не можах да се добера близо до нея. Нататък се бяха запътили много хора и ми затулиха гледката.

— Пазят ли го?

— Да, двамина стоят на пост.

— Да се надяваме, че там и ще си останат, докато драсне. За удоволствие на нашата Карпала и напук на тоя есаул ще трябва да помогнем на казака да офейка. Или нямате желание? В такъв случай ще го сторя сам.

— Pshaw! Там сме!

Още малко гледа околийският танците. После си тръгна. Жената през цялото време си бе мълчала, загубила ума и дума, мълчеше и сега. Офицерите също изчезнаха. Другите сега си бяха все свои, но и те не останаха кой знае колко дълго.

Казашкият унтерофицер, който бе арестувал казак Номер десет, междувременно се бе върнал. Той бе дал незабелязано с очи знак на Карпала, като че имаше нещо да й казва. Сега, когато тя напусна с родителите си и тримата ловци танцовата зала, той избърза пред тях на известно разстояние, където беше тъмно и усамотено, и зачака. Когато приближиха и понечиха да отминат, той пристъпи напред.

— Прощавай за безпокойството, сестрице! Има да ти предам един поздрав от Номер десет. Всъщност не бива да го правя, защото той е арестант и заточеник, но ние всички го обичаме. Трябва да ти изкажа благодарност, задето си била толкова добра с него. Но той ви моли да не влизате в беда заради него. Щял да съжалява, ако се унижите с някакво ходатайство пред есаула.

— Ти ще се срещнеш ли пак с него? — попита Карпала.

— Утре пред обяд. Трябва да го закарам до Иркутск.

— Кажи му тогава, че ще изпълня желанието му!

— Нещо друго да имаш да предадеш?

— Не.

— Тогава остани със здраве, сестрице!

Казашкият унтерофицер поиска да се отдалечи. Сам Хокинс бръкна в джоба, извади една монета и му я подаде.

— Вземи, пий една водка!

В тази страна, където фунт най-хубавото говеждо струваше три копейки, сиреч четири пфенига, сухата пара беше голяма рядкост. Ето защо унтерофицерът безкрайно се зарадва на този необичаен дар.

— Бащице — каза, — ти си много благороден господин. От осемнайсет години съм вече солдат, а пари за почерпка още не съм получавал. Пък ти си едва от половин ден тук и вече ми даде нещо за водка. Нека в замяна Небето те дари с толкова много бурета водка, че всеки ден да можеш да пиеш от зори до здрач, ти и твоите потомци до стотното и хилядно коляно!

— Арестантът сигурно няма нищо за пиене? — подмина словоизлиянията на мъжа Сам Хокинс и върна разговора отново на Номер десет.

— Той няма да получи ни храна, ни вода.

— И е тикнат в най-калпавия коптор?

— Да, в най-калпавия — в пожарната!

Сам побъбри още малко с унтерофицера и ловко го подпита за някои подробности.

— Благодаря ти, братле — каза накрая. — Бъди здрав и не забравяй да си изпиеш водката!…

— Е, какво мислиш? — попита Дик, когато Сам им преведе разговора.

— Че работата ще успее.

— Да, така мисля и аз.

— Въпреки заредените пушки на двамата постови? — обади се Уил.

— Pshaw! За техните пушкалки пет пари не давам. И с една дузина такива типове бихме се справили, пък тия са само двама. Вярно, по-добре би било, ако можехме да употребим хитрост.

— Най-напред ще се поогледаме и после ще решим какво ще правим.

Стигнаха до стана на пазарището и влязоха в юртата на бурята. Наоколо вече не гореше и един огън; нощта бе тъмна като в рог. Ето как за тримата сръчни и опитни ловци не представляваше някаква мъчнотия известно време по-късно да се отдалечат пак от лагера.

5. Духът-жаба

Уил Паркър водеше другарите си, защото знаеше къде се намира постройката за пожарникарите…

В близост до превърнатата в затвор къщичка Сам остави двамата дългучи, легна на земята и запълзя към нея. Нощта беше толкова тъмна, че човек можеше да бъде различен едва от десет крачки.

Двамата постови се бяха наместили удобно. Те седяха под постройката, облегнати на един от диреците, и разговаряха полугласно. Разговорът им се въртеше около арестанта, въпреки че той се намираше точно над тях и чуваше всяка тяхна дума.

Сам се промъкна съвсем близо и така забеляза, че непосредствено до тях е облегната къса стълба.

Диалогът на стражите до такава степен развеселяваше дребосъка, че на няколко пъти с мъка успя да сподави смеха си. Вярно, не разбираше всяка дума, но смисълът му бе ясен. Пред него се разкриваха такава наивност и суеверие, каквито едва ли бе считал за възможни.

— Ако му се удаде да духне, всеки от нас ще получи сто камшични удара — каза единият.

При мисълта за ударите другият посегна назад с ръка да си потърка гърба — сигурно от опит знаеше какъв вкус имат.

— За щастие няма как да офейка. Той е вързан.

— Ами ако скъса въжетата?

— Тогава ще го застреляме.

— Ще ми е жал да го сторя. Не обичам да стрелям по хора.

— И аз. По-напред бих му казал: Братле, остани си там и дай да те вържем, иначе ще трябва да гърмим по теб!

— Това би било най-доброто. Па и той си е разбран момък, който няма да си рискува живота, а нас под кнута да закара. Така че нека не се безпокоим! Убеден съм, че всичко ще си мине както трябва.

— Защо?

— Защото днес е най-щастливият ден в годината. Нали знаеш, че има щастливи и нещастни дни?

— Зная го още от дете. Има особени дни, в които човек не бива нищо да предприема — ни да сее, ни да жъне, ни пътуване да подхване, сделка да не сключва, среща да не прави… хич нищо.

— Така е. Трите най-нещастни дни са: първи март — защото тогава са погинали Содом и Гомор, първи август — защото тогава Дявол а е бил запокитен от Небето, и първи декември — защото на този ден Адам е нагризал ябълката. Също така има три щастливи дни, но най-щастливият е днешният, денят на свети Иван Василевич или денят на намиране на съкровища.

— Какви ги говориш!

— Да, знам го със сигурност. Баба ми го е разбрала. Тя е намерила много хиляди милиони рубли.

— И въпреки това ти си един такъв заклет сиромах?

— Ех, да, братле, тя не е извадила изцяло съкровището. Имала е непредпазливостта да проговори. А пък са разрешени само определени слова. Човек не бива друго нищо да казва, иначе всичко изчезва пак с гръм.

— Ти знаеш ли ги тия слова?

— Да, много добре. Баба ми ги разкри и аз ги научих наизуст. Ама само хора, родени в неделя, са в състояние да изкопават съкровища.

— Аз съм роден в неделя.

— Аз също.

— Ей, че тогава ние двамата по право би трябвало да имаме късмета да открием някое съкровище!

— О, света Теодосия, не бих го оставил дълго на мястото му!

— Нито пък аз. Ама както точно става, когато на някой му се появи съкровище?

— Баба ми и това много ясно ми описа. Изпървом може да се види светлина. Колкото е по-тъмна, да речем тъмнозелена, на толкова по-малко ще да възлиза съкровището. Една ярка, жълта светлина е най-доброто, защото жълтото сочи за злато. После се появява духът.

— Ху… в каква фигура?

— Това също е най-различно. На моята баба той се е явил като лягушка[28]. Колкото е по-голямо животното, толкова е по-грамаданско съкровището. Лягушката на моята баба е била дваж по-голяма от калпака ми и така е квакала, че можело да се чуе много надалеч. Тя рече, че и на мен духът щял някога да ми се яви като жаба. Животинският вид има навика да си остава един и същ при членовете на дадена фамилия.

— Свети Иван Василевич, дано днес дойде някоя лягушка!

— Най-добре някоя бабач!

— Разказвай нататък!

— Сега трябва да тръгнеш полечка подир духа до мястото, където изчезне. Дотогава все още бива да говориш. Даже можеш да питаш духа за разни неща.

— И той отговаря ли?

— Да, естествено с гласа на животното, под чийто образ се е появил. Но сегиз-тогиз, когато си много късметлийско неделно дете, духът говори и с човешки думи. На мястото, където е изчезнал, намираш земята вече разровена. Сторил го е духът като знак, че съкровището лежи там.

— И тогава трябва да започнеш да копаеш?

— Веднага, защото със сипване на утрото съкровището отново изчезва. Но от мига, в който започнеш да риеш, не бива да изричаш вече други думи освен заклинателните, каквото и да става, иначе всичко пропада. При баба ми съкровището почти се било показало от земята, когато някой я повикал. Тя забравила повелята и отговорила. В същия миг съкровището се продънило с трясък, сякаш разтрошило земята.

— Ти знаеш ли заклинанието?

— Да.

— Ох! Де да го знаех и аз!

— Досега за тая работа аз съм си мълчал. Но с теб ще споделя, защото имам пресантиман, че днес на нас ще ни се яви някой дух. Докато копаеш и изхвърляш, винаги трябва да си говориш полугласно:

На това землище лежи съкровище.
Аз ще го измъкна и вкъщи замъкна.
Мили духове, на мен помогнете
и с водка от мен се почерпете!

Когато съкровището после бъде извадено, дупката се самозасипва, така че никой не може да разбере какво се е случило. От този миг можеш пак да говориш.

— Че духовете пият ли водка? Това досега хич не съм го знаел.

— Защото си голям дурак, братле. Ами че нали духовете се таят в земята, а пък там е студено и влажно. Чудно ли е тогава, ако те се поболеят и…

Повече Сам Хокинс не искаше да чуе. Онова, което научи, беше чудесно. Беше превъзходно. Той запълзя обратно към спътниците си.

— Нека не ви смущава, ако видите да пламва клечка кибрит и чуете да квака някоя жаба! — каза набързо.

— Някоя… — започна Дик Стоун.

— …жаба? — довърши Уил Паркър недоумяващо.

— Нямам време за дълги обяснения. Двамата пазачи желаят да изровят съкровище. Седят под ареста. Промъкнете се предпазливо дотам! Веднага щом се разкарат, идвам и аз. После измъкваме арестанта, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи! — изкиска се той в брадата си.

Сетне изчезна и описа дъга, докато се намери на около триста крачки от наколната постройка. Там измъкна ножа си и започна да копае дупка. След това запълзя към двамата постови и извади клечка кибрит. Ако държеше шапката си близо до земята и запалеше клечката под нея, самият нямаше да може да бъде видян, а сиянието щеше да има вид, като че израства от земята.

През това време двамата казаци продължаваха да си бъбрят.

— По кое време обикновено се появяват духовете? — попита единият напрегнато.

— Към полунощ.

— Значи сега е горе-долу подходящото време. Мисля, че е полунощ.

— Така мисля и аз. Не би ли се страхувал?

— Нито миг!

— Аз също. Бил припнал подир духа като някое куче след човек с блюдо месо. Ето защо ми се ще… ей, там… там… там… и… и… има някаква свет… свет… лина!

Казакът беше сграбчил ръката на другия, произнасяйки последните думи със заплетен език. Въпреки уверението, че нямало да се страхува, по гърба му пробягаха мразовити тръпки.

Другарят му се чувстваше по същия начин. Той се беше вторачил ужасен в «подземното» сияние.

— Д… д… да не би да е ду… ду… духът?

— Ве… р… роятно.

— Свети Иван Василевич! Там клечи една грамадна жаба.

— Жа… жа…ба?

— Жа… жа… бата на твоята ба… ба… баба!

— Да, т… т… това е тя.

— Ама много по-го… ляма!

— Пораснала е. Оттогава са минали почти петдесет години. Духовете-жа… жа… би нали с… с… също растат.

— Възможно е.

— Квааааак! — прозвуча пред тях.

— Чули?

— Да. Тя ни вика.

— Да я последваме ли?

— Страх ли те е?

— Не. Теб да не би?

— Хич даже!

— Хайде тогава!

Те се надигнаха полека с треперещи колене, ала се пазеха да си го признаят.

Духът заподскача с жабешки движения. Те го последваха с олюляващи крака.

— Кваааак! — обади се той после и остана клекнал. Мигновено спряха и двамата казаци.

— Погледни, колко е голям! Дали да го заговорим?

— Да.

— Тогава говори!

— Не, опитай ти!

— Не, ти! Та нали това е жабата на баба ти!

— Нейсе.

Казакът пристъпи разтреперан една малка крачка.

— Ти дух ли си?

— Квак! — прозвуча късо, като категорично «да».

— Да ни покажеш някакво съкровище ли искаш?

— Квак!

— Значи да те следваме?

— Квак!

После привидението заподскача нататък и двамата казаци отново тръгнаха след него. Най-сетне духът-жаба спря. Внукът на бабата беше вече посъбрал кураж.

— Къде лежи съкровището? — попита той.

— Квак!

Това навярно трябваше да означава «тук». И за подсилване жабата направи един скок във въздуха и тупна шумно после на земята.

— Там ли трябва да ровим?

— Квак!

— И ще намерим съкровището?

— Кваааак… квак… квак… квак… кварррк!

Това прозвуча, сякаш някоя жаба се бе подала до брега на блатото и сега се обаждаше още веднъж за сбогуване, за да се потопи после под водата. И наистина, духът-жаба изчезна, макар и не в някой вир, а в тъмата на нощта.

Двамата иманяри тръгнаха бавно напред с разтуптени сърца. Когато стигнаха до мястото, където духът бе видян за последен път, те се наведоха да прегледат земята.

— Ох, Свети Иван Василевич… тук има дупка!

— Ще копаем ли?

— Естествено! Ей там остреща е градинката на младия Алексей Филипович. В задния ъгъл той си оставя мотиките и лопатите. Ще ида да ги взема.

— Аз през туй време тук ли да остана?

— Да, не бива да мърдаш от мястото си, иначе дупката ще се засипе. Кажи, когато тръгна, стиха! А като се върна, не бива да произнасяме помежду си ни дума.

Казакът бързо се отдалечи, а бойният му другар започна да мутолеви магическата формула. Първият скоро се върна с инструментите и двамата се захванаха за работа, та чак пот закапа от челата им.

Ямата беше вече метър дълбока, когато забелязаха откъм къщата на околийския да приближава светлина. Те се изплашиха. Бяха двама мъже, единият от които носеше фенер, облепен с намазнена хартия — стъклото беше рядкост в този край.

За нещастие те идваха право към двамата иманяри и скоро застанаха пред тях. Онези сега се потяха не само от усилената работа, но и от страх, защото двамата мъжа бяха… околийският и синът му.

— Гръм и мълния! — ревна есаулът. — Какво става тук?

Никакъв отговор.

— Какво правите тук?

— Аз ще го измъкна! — бе измърморено.

— Че кое пък?

— Мили духове, на мен помогнете! — промъкна се напред с него.

— Всички дяволи! Аз самият ще ви помогна!

Есаулът изтегли камшика и започна с всички сили да насинява гърбовете на тружениците. Но вманиачените иманяри понасяха търпеливо ударите и продължаваха да копаят и изхвърлят, мърморейки заклинанията си. Колкото и болка да им причиняваха ударите, те ги търпяха и не преставаха да работят, докато накрая есаулът се умори и отпусна ръка.

— Та хич ли чувства нямате, сволочи! — изрева той. — сигурно ще имате добрината да излезете от дупката!

— На това землище… — каза единият.

— Какви ги плещиш, синковец?

— …лежи съкровище — довърши другият предано формулата.

— Съкровище? Свети Киприян, сега ми просветна! Тия искат да извадят някакво съкровище! — каза той на исправника. — Затова ровят тук дупка, наместо да си седят на поста. И кой пък, пършивци, ви поднесе с тия бабини деветини? Толкова сте завеяни, че и куче да ви съжали!

За единия от иманярите това вече беше прекалено. За завеян той не искаше да го смятат. Забрави, че трябва да мълчи, и излезе от ролята си.

— Завеяни? Не, бащице, не сме ние завеяни, а наопаки, много умни.

Тогава другарят му нададе ужасен вик.

— О, света Вероника, сега всичко пропадна! Ти проговори!

Бъбривецът тутакси разбра каква грешка е извършил. Той отпусна мотиката.

— Свети Иван Василевич! — проплака. — Какво сторих!

— Та не можеше ли да си сдържаш зурлата? Направо ми се ще да дойде Дявола и да те отнесе вдън катрана! — забесня другият.

В мъката си двамата не мислеха за началниците и стояха гневно един срещу друг.

Околийският и есаулът гледаха безмълвно казаците.

— Днес беше истият ден! — продължаваше плачливо бабиният внук. — Години наред чаках напусто жабата на моите деди. Най-сетне тя ни се яви и колко голяма, колко голяма беше! Милиони лежаха тук, съвсем сигурно…защото колкото е по-голяма жабата, толкоз по-голямо е и съкровището. Аз се оставих да ми съдерат гърба от бой, без гък да кажа, ама се оказа че всичко било напразно, защото ти се разплямпа и съкровището отново потъна!

— Може би след година пак ще изскочи.

— То ще се варди, кречетало! Така скоро жабата не се появява. Ах, ах, какво нещастие! Сега всичко, всичко е изгубено!

Есаулът вече изгуби търпение.

— Лъжеш се! — изръмжа той злостно. — Не всичко още е изгубено! Най-главното тепърва започва — наказанието за вашето поведение! Ще наредя да ви сложат в окови! Бой с върбови пръчки ви трябва на вас, сволочи!

Ужасени, двамата казаци изскочиха от ямата и се хвърлиха пред есаула.

— Бащице, не го прави! — извика нещастният внук на нещастната баба.

— Няма да издържим! — захленчи другият.

— И не е необходимо! Аз ще наредя да ви шибат, додето пукнете, забравили дълга си кучета!.

— Не сме си забравили дълга, господарю! През всичкото време сме си били усърдно на служба.

— Вие сте напуснали поста си! Ние дойдохме да се убедим, че арестантът се намира под здрав контрол. А наместо да пазите ареста, вие се ровите за съкровище. През туй време обесникът може да е офейкал зад всички планини.

— Та нали е вързан, добри ми бащице.

— Ще е голям късмет за вас. Сега отиваме да му хвърлим едно око. Горко ви, ако нещо не е наред! Чакайте тук, докато се върнем. После ще реша какво ще правя с вас. И тъй, ни крачка оттук! Ясно?

— Ни крачка, бащице, докато се върнеш. Подчиняваме се.

Ротмистърът и исправникът се насочиха към пожарната.

Синът се качи по стълбата и попипа заключалката на вратата.

— Всичко в ред ли е? — попита околийският.

— Да, но това още нищо не доказва. Нека видим по-нататък! Есаулът издърпа клина от скобата, блъсна вратата и влезе. Тогава исправникът чу тих звук, като някакво сподавено стенание.

— Какво ти е? Какво има? — попита той.

— Нищо. Ела горе… бързо! — отговори се отвътре. Старият изкачи поривисто стълбата.

6. Казак номер десет

Докато двамата постови копаеха съкровището, Сам Хокинс се бе измъкнал по обходен път до двамата си спътници, които го чакаха под пожарната.

— Що пък за комедия разиграваше там? — поиска да знае Уил.

— Хи-хи-хи-хи, аз съм един велик дух, старий куне!

— Перко си ти, Сам. Чак и за Маниту се счита типът!

— Глупости, Уил! — закиска се Сам доволен. — Ония юнаци повярваха, че им се е явил дух, че и на това отгоре жабешки дух. Това чудо аз го заклех да се появи. Не чухте ли славното квакане?

— Разбира се. И светлината също видяхме.

— Толкова гламави хора може да има само в Сибир, ако не се лъжа. Сега имаме достатъчно време да измъкнем арестанта с цялото му там спокойствие. Те ще има да се ровят до ранни зори и естествено нищо няма да намерят. Междувременно същинското имане, което трябва да вардят, ще изчезне, хи-хи-хи-хи!

Сам им предаде набързо разговора, който беше подслушал.

— И тримата ли ще се качим? — попита Уил.

— Не е нужно — рече Сам. — Вие ще останете долу и ще стоите на пост. Човек никога не знае какво може да се случи и ако Дявола си набута пръста в работата, може да ни се сервира някоя изненада. Та бдете зорко значи!

Той се качи, издърпа клина, отвори вратата и влезе.

— Номер десет! — подвикна полугласно. — Къде са те тикнали?

— Тук до стената! Кой е?

— Твой приятел, чужденецът, който те взе вече веднъж под закрилата си, ако не се лъжа.

— Ох!… Вързан съм тук за гредата!

— Ще те освободя.

Сам тръгна в посоката, от която идваше гласът, и протегна ръце да напипа търсения.

— А-а, ето те! Ей сегичка ще бъдеш свободен.

— Много любезно от твоя страна, братле, но не бива да се възползвам от добрината ти.

— Защо?

— По няколко причини. Най-напред, ако бъда освободен, подозрението би паднало върху теб и ти ще отнесеш последиците.

— Пет пари не давам за тези последици. Вашият достопочтен околийски е овча глава първа степен. Той не може да ме уплаши. Впрочем никой няма да е в състояние да удостовери, че съм бил тук.

— Ами двамата постови няма ли да се досетят?

— К черту! (По дяволите!) Значи знаеш как съм ги надхитрили?

— Не ще и питане. Та те говореха толкова високо, че разбирах всяка дума. А когато се отдалечиха, чух под мен да се шушука. Сигурно са били двамата ти спътници, понеже долових няколко английски слова.

— Вдяваш ли английски?

— Да.

— Един английски казак, който говори английски? Моите уважения! — удиви се Сам.

— Аз не съм казак, изобщо не съм азиатец, нито пък русин.

— Тъй ли? Че какъв тогава?

— Немец.

— Мътните го взели! — продължи дребосъкът на немски. — Да го считам ли за възможно? И си заточеник? Как може един немец да бъде изпратен в Сибир?

— Аз бях руски офицер.

— Това е нещо друго. Офицер значи! В такъв случай веднага ще се откажа от това «ти». Но като немец вие непременно трябва да се сдобиете със свободата си! Не бива да се противите да тръгнете с мен.

Сам спря по средата — откъм входа прозвуча предупреждение.

— Пет! Действайте бързо! Идват хора… няма минута за губене!

Сам Хокинс побърза към вратата, където Дик Стоун стоеше на стълбата, и забеляза светлината на фенер в посоката на иманярстващите постови, като същевременно се донесе и високият, гневен глас на есаула.

— Damned![29] Това е ротмистърът — изруга той.

— Да. И сигурно ще дойде да надникне при арестанта. Слизай бързо с човека!

— И през ум не ми минава. Няма да стане! — заяви Сам спокойно.

— Защо?

— Ако бягството му бъде открито още сега, лесно биха могли пак да го спипат. Не. Аз имам един великолепен план. Доведи бързо Уил горе!

Минута по-късно спътниците бяха при него.

— Well! — рече Сам. — Бързо вътре! Трябва да подлостим вратата.

Встрани от нея Сам беше открил един отвор в дървената стена, през който човек можеше да се пресегне и да пъхне клина в куката. Една немарливост, възможна само там, където се ползват стари сайванти за арест. Сам тутакси извлече ползата, подсигури вратата и се изкиска тихо на себе си.

— Каква изненада само, когато господин есаулът завари тук вкупом четиримата си най-добри приятели! Хубав номер ще излезе, ако не се лъжа. Но по-напред да развържем арестанта!

Докато Дик Стоун изпълняваше разпореждането на Сам, ясно се чуха камшичните удари, с които есаулът угощаваше двамата постови. После долетя високата му заповед:

— Чакайте тук, докато се върнем!

— Той каза «върнем». Излиза, че не е сам — отбеляза Сам. — Това е лошо.

Той пристъпи до отвора и погледна навън. На оскъдната светлина на звездите сега различи и другия.

— Околийският е с него. Това ме радва. Така ще пипнем и двамата… Внимание! Приближават.

Сам се измъкна настрани. Клинът издрънча, вратата се отвори и есаулът влезе. Тъкмо поиска, да се обърне към баща си и Сам сключи ръце около гърлото му. Един силен натиск, полугласно изстенване и офицерът потъна в мрака на безсъзнанието.

Околийският чу тихото стенание и попита угрижено: «Какво ти е? Какво има?». Негубещият присъствие на духа казак Номер десет даде след това отговора, стремейки се да наподоби гласа на есаула: «Нищо. Ела горе… бързо!». Успя — околийският последва сина си. Дик незабавно изтръгна фенера от ръката му. Наложително беше, защото, първо, исправникът не биваше никого да познае и второ, лесно можеше да възникне пожар, ако го изтървеше. Уил го улови така здраво за гърлото, че изненаданият човек отпусна тутакси ръце, изхърка веднъж и се свлече после в несвяст.

Баща и син бяха сложени един до друг на пода. Сам взе фенера и освети лицата им.

— Сигурно имат носни кърпи. Да им вържем очите, та да не могат да виждат, като дойдат на себе си!

— Не е необходимо — възрази Уил. — Че ние няма да висим тук и да ги чакаме, додето се свестят. Би било глупост.

— Ти май пак си по-умен от мен, а? — подигра се Сам. — Аз пък имам голямо желание да поостана тук още четвърт час.

— С каква цел?

— За да придам на този миг един забавен облик. Вие познавате стария Сам Хокинс и знаете, че той си е веселяк. Ние ще ги линчуваме.

— Какво? — подскочи Уил.

— Е, не същинско линчуване, но ще им наложим чисто американско съдопроизводство. Вие не веднъж и дваж сте присъствали, когато някой е бивал катраносан и овалян в перушина.

— Bounce![30] Тая идея наистина не е лоша…

— Нали? Да, Сам Хокинс изобщо няма лоши приумици под скалпа си, ако не се лъжа. Вярно, пера не можем да намерим, ама затова пък кълчища дал Господ. А там се мъдри пълно каче с катран. Бързо, събличайте ги, преди да са се свестили!

— Хей, аз съм за! Утре ще падне веселба! — зарадва се Уил.

— Какъв позор! Но тия надути галфони напълно си го заслужават — рече Дик със задоволство.

Сам окачи фенера на един пирон и осем чифта ръце се заеха усърдно да връзват очите на двамата и да им свалят горните дрехи. Тикнаха им по една топка кълчища в устата и ги вързаха. После ги натопиха до шиите в кацата с катрана и ги овъргаляха в разчепкани на дребно кълчища, които веднага се полепиха по катрана. След това двамата бяха здраво завързани за гредата, за която преди туй бе вързан казакът.

От безцеремонните обноски баща и син отдавна бяха дошли на себе си. Те не знаеха какво става с тях. Кърпите на очите им пречеха да виждат, нито пък чуваха нещо, което да им изясни положението, и ето как всичко оставаше за тях една злокобна загадка. Накрая започнаха да ръмжат и фучат. По същото време и душевадците вече бяха приключили с тях.

— Нека си гадаят какво им се е случило и се трепят с въжетата си — изкиска се Сам тихичко. — Не бих желал да съм на тяхно място. Половината нощ в това състояние! Такива неща човек през целия си живот не забравя! Нека им е обица на ухото… Хайде! Ние свършихме, ако не се лъжа.

Фенерът бе угасен и тримата приятели и казакът слязоха. Сам залости като последен вратата. Напуснаха мястото незабелязано, тъй като двамата иманяри все още клечаха унило край дупката на съкровището, верни на заповедта на есаула, и не смееха да се отдалечат.

— Накъде ще ме водите? — поинтересува се Номер десет. — В лагера не бива да се мяркам също толкова, колкото в града.

— Ще опишем полукръг около селището и ще спрем близо до стана — отвърна Сам. — Оттам ще уведомим Була, бурятският княз. Той после ще реши какво ще се прави.

— Това е най-доброто. Убеден съм, че ще ми посочи някое скривалище, където ще мога без страх от откриване да изчакам настъпването на зимата.

Мъжете съумяха да заобиколят града, без никой да ги забележи. После закрачиха по брега на реката, докато намериха един гъст храсталак.

— Оставаме тук — обяви Сам. — Вие, Дик и Уил, се отправете сега към бивака, но възможно по-незабележимо, и правите донесение на княза! Нека сетне той постъпи, както намери за добре. Ние при всички случаи ще се намираме тук.

Двамата дългучи зяпнаха Сам.

— Какво трябвало да сторим? — попита Уил Паркър. — Не те разбираме.

— Да направите донесение на бурятския княз, ако не се лъжа!

— Ама, Сам, не може да го мислиш сериозно. Та ние не говорим думица руски.

— За тая работа аз вина нямам. Отдавна трябваше да сте го научили. Хи-хи-хи-хи! Само че вие се оказахте прекалено големи хайлази. Сега вредата е налице.

— Но как ще се разберем с княза…

— Това си е ваш, не мой проблем. Подхванете нещата според мен по системата на глухонемите и си служете с езика на знаците! Та нали като уестмани не сте съвсем аджамии в него, ако не се лъжа. Покажете, че вече не сте грийнхорните, които познавам! Дим да ви няма!

Двамата дългучи се отдалечиха, клатейки глава.

— Тъй, ето ни насаме — рече Сам Хокинс, като седна с казака на земята. — Ние се срещнахме по един доста необикновен начин, ако не се лъжа. Двама души, които имат немска кръв в жилите си и плямпат английски, си налетяват във вътрешността на Сибир. Единият е заточеник, а другият… хъм!

— Е? Продължете, моля! Сигурно съзнавате, че давам мило и драго да науча кой ме освободи от ареста, а и противно на всички очаквания ми говори на немски. За мен е неизразима радост да чуя майчиния си език.

— Не се и съмнявам! Вие майчиния си език, а аз бабиния, хи-хи-хи-хи! А кой съм аз, веднага ще узнаете. Вярно, някакъв ценен улов с мен няма да направите, ако не се лъжа. За какъв всъщност ме смятате?

— За мен вие сте загадка. Държанието ви е доста гордо и самоуверено.

— Е, загадката ще бъде веднага разрешена. Аз съм само един обикновен прериен ловец от Северна Америка.

— А-ха! Вашият маниер на действие действително е на мъж, който не знае страх. Но как се озовахте от Съединените щати по тия места?

— Като ловец.

— Възнамерявате да ловите соболи?

— Може би помежду другото, а именно, ако някой ми се изпречва точно на пътя. В действителност се намирам на лов за хора. Търсим един безследно изчезнал, по-точно двама.

Номер десет го погледна изненадано.

— Странно! Един американски ловец идва в Сибир да издирва безследно изчезнали. И какво всъщност искате от тях?

— Искаме да ги открием! — изкиска се траперът. — Нас много ни бива в тия неща. Сам Хокинс е стара ловна хрътка.

— Сам Хокинс? Вие ли сте това?

— Да, Сам Хокинс се казвам, наричан за по кратко обикновено Сам. Двамата ми другари се казват Дик Стоун и Уил Паркър.

— А що за хора са двамата безследно изчезнали?

— Единият бил граф Василкович, а…

— Василкович? — подскочи казакът.

— Ама седете си спокойно, де, хер…, хер…! Познавате ли го?

— Чух веднъж името му. А другият?

— Е негов приемен син и в действителност се казва Орьолчашча, на немски Адлерхорст.

— Адлерхорст!

Казакът кажи-речи изкрещя името.

— По-тихо, по-тихо! — предупреди Сам. — Не забравяйте, че сте беглец! Да не би пък да ви е известно името?

Казакът се постара да овладее обзелото го вълнение.

— И него чух веднъж. Хер Хокинс, аз съм съвсем…

— Без хер Хокинс. Казвайте ми просто Сам и толкоз по въпроса! И бездруго съм свикнал на това име… А вас как да наричам?

Същевременно смигна лукаво изпод широкополата шапка.

— Моето име е… Номер десет — отвърна другият със запъване. — Заточеникът е лишен от такова. Малкото ми име е Готфрид.

— Готфрид, добре! Впрочем тъкмо Готфрид се казва онзи, когото търсим — Готфрид фон Адлерхорст.

— Вярно ли?

Казакът беше скочил и стоеше пред трапера с всички признаци на голяма възбуда.

— Наистина е вярно. Защо питате?

— Защото… защото ми се вижда чудно един американски прериен ловец като вас да дойде в Сибир, за да издирва някакъв си безследно изчезнал немец.

— Хич не е за чудене, след като вече сме открили останалите членове на фамилията Адлерхост.

Към казака отново полетя кос, дебнещ поглед. Онзи видимо се напрегна.

— Какви ги говорите? Та това… това е невъзможно!

— Защо да не е? Нали ви го казвам. Вече имаме трима налице: сестрата Лиза.

— Лиза! — прошушна казакът името след него.

— …и братята Херман и Мартин.

— Херман и Мартин! — повтори Номер десет, изгубил ума и дума. — Исусе Христе, та това е цялата фамилия… само майката липсва!

— Да, наистина, майката и Готфрид, по следите на когото понастоящем се намираме.

— И ви е известно, че той пребивава по тези места?

— Не, нямаме ни най-малка представа къде се е дянал. Но имаме една диря, която действително ни доведе най-първо насам… Ама вие пък откъде знаете, че това е фамилия до майката?

— Аз… аз срещнах навремето един Адлерхорст, казваше се Готфрид!

— Egad! Каква случайност! Къде стана тая работа?

— В Кавказ. Той беше на руска служба и имаше чин капитан.

— Колко време има оттогава?

— Четири или пет години.

— Съвпада, съвпада! Кой би помислил, че тук във Верхний Удинск ще срещна мъж, който познава Готфрид фон Адлерхорст. Как ли ще се зарадва Херман, като научи!

— Къде е… Херман?

— Още в Хабаровск, но скоро ще дойде.

Новината така тресна казака, че не бе в състояние думица да произнесе. Неговият брат наблизо, когото предполагаше запилян като роб нейде из Африка!

Сам Хокинс привидно не обърна внимание на вълнението на събеседника си, а продължи бодро да си каканиже.

— Днес вече на два пъти се подсещам за фамилията Адлерхорст. Само преди няколко часа благодарение на един дервиш.

— Дервиш?

— Хм, забравям, че няма как да знаете всички тези неща. Този дервиш шета по света под какви ли вече не имена. Той бе нееднократно преследван от нас, ала всеки път се измъкваше щастливо. Всъщност се казва Флоран и е бил слуга на фамилията Адлерхорст.

— Флоран! Флоран!

— Хей! Сигурно и тоя Флоран ви е познат, а?

— Ох, и то доста добре!

— Откъде?.

— Онзи Готфрид фон Адлерхорст ми разказа за него.

— А-а, тъй, тъй!… По някакъв странен начин моят стар Дик смята, че днес е видял типа.

— Къде?

— Там между шатрите! Но това едва ли е възможно.

— Защо не? На тоя свят се случват кое от кое по-странни неща. Това може би е вярно. Ама какво пък ще търси нехранимайкото в Сибир?

— Ами вие както търсите тук? Също както е учудващо, че вие се намирате тук, така може да се обясни и неговото присъствие.

— Наистина, наистина! Значи може и той да е бил все пак. Хм-м! Би било направо дяволска история, ако вземе да ни се изплъзне и тук. Той носи вината за изчезването на фамилия Адлерхорст.

— В такъв случай трябва да бъде заловен! Заявявам ви, той наистина е тук.

— Какво? Как! — извика Сам, симулирайки удивление и скочи на сухите си сърповидни крачета.

— Значи би трябвало все пак да го познавате!

— Дори лично.

— Behold! Вие… вие…

Той спря по средата, пристъпи към Номер десет и сложи ръка на рамото му.

— Хер… хер Готфрид, ще имате ли добрината да бъдете откровен с мен…

— Защо не?

— …и да си признаете, че вие… да, да, вие сте онзи Готфрид фон Адлерхорст?

Номер десет забоде брада в гърдите и задиша тежко.

— Да, аз съм — каза най-сетне.

— Доста време му трябваше на това признание — изръмжа Сам Хокинс и обърса с излъскания кожен ръкав челото и носа си. — Аз още отначало имах усещането, че сте търсеният, макар да не приличате много на братята си.

После протегна във внезапен изблик на чувства десница на казака.

— Е, старият Сам отново завари капаните си пълни. Дайте си ръката, хер! Край на всичките ви беди.

— Ако бягството успее, да.

— Разбира се, че ще успее! Но по каква причина всъщност сте заточен тук?

— Затова по-късно! Сега ми се иска най-напред да науча нещо за близките си, не е трудно да го предположите. Та разкажете ми, но накратко и в най-общи щрихи! За някое по-обстойно изложение сега едва ли имаме време.

Дребният трапер не остави да му се казва за втори път. Той подхвана разказа си за странния кръговрат на събитията, започнал в Турция и завършващ тук в Сибир. Номер десет слушаше с дълбоко потресена душа. Дълго след като Сам бе свършил седя той смълчан до него, зареял замислено поглед в далечината.

— Не е ли достатъчно голяма дупката във въздуха, в която сте се заплеснал? — ухили се накрая Сам Хокинс. — Позволете ми скромната забележка, че аз съм все още тук, и много ми се ще да разбера как сте се озовал от Судан в Русия и после тук в Сибир.

Казакът се пробуди като от дълбок сън. Той потърка чело, сякаш трябваше със сила да се върне в настоящето.

— Имате право и ще научите всичко. До ден днешен аз живеех с убеждението, че съм единственият от семейството, на който се е паднал по-сносен жребий. От Суакин, където попаднах в ръцете на един роботърговец, бях отведен във Фашода. Моят господар възнамеряваше да ме изтъргува във вътрешността на Судан, където белите роби се ценяха много високо. Но още в първия ден на пребиваването ми във Фашода съдбата ми се промени. Завръщащият се от една изследователска експедиция край Горни Нил граф Василкович ме видя и бе обхванат от състрадание. За него — милионера, цената, която търговецът искаше, беше дреболия. Той я плати, без да свали и една пара, и ме отведе в Петербург. Там ми даде изискано възпитание и по-късно, тъй като не беше женен, ме осинови.

— Какво казаха за тая работа сродниците му?

— Не зная.

— Не направихте ли по-късно опит да се свържете и сближите с вуйчо си, лорд Линдсей?

— Това винаги е било съкровеното ми желание, ала баща ми — имам предвид граф Василкович — не го искаше. Тъй като той бе поел грижите по мен в ръцете си, наистина не се налагаше подобна необходимост. Всъщност сторих само едно, за да открия по някакъв начин, някъде някоя нишка, която да ме върне при безследно изчезналите — навсякъде, доколкото бе желателно, се наричах не Василкович, а Богумир Орьолчашча.

— В такъв случай лордът наистина няма как да е знаел нещо за спасението ви.

— Не. Също колкото малко понятие съм си имал аз, че брат ми Мартин се е запилял в Съединените щати. Та нали бях убеден, че близките ми са изчезнали и загинали във вътрешността на Африка. Моят настойник беше на същото мнение и ето как не предприехме никакви стъпки, които нали бездруго, както си мислехме, нямаше да ни доведат до никакъв резултат.

— Някак си не мога да вникна добре в тази представа. С други думи вие не сте държали сметка за Сам Хокинс, хи-хи-хи-хи!

— Граф Василкович желаеше да стана офицер и аз стигнах до чин капитан.

— Well.

— Преди три години предприехме с моя приемен баща едно пътешествие до Сибир, което щеше да завърши съдбоносно за нас.

— Кой ви придружаваше?

— Никой. Графът обичаше да пътува сам и с възможно най-малко багаж от съображение по-голямата свобода на движение. По тази причина при нас нямаше дори слуга.

— При това положение вашето безследно изчезване ми става по-разбираемо.

— На мен не. За мен цялата работа и до ден-днешен си остава загадка.

— И която Сам Хокинс навярно също ще разреши, ако не се лъжа.

— Бяхме пристигнали в малкото източно сибирско градче Улукутск, заслужаващо по-скоро квалификацията село и отседнахме в единствената странноприемница. На следващия ден се канехме да отидем на лов за соболи, ала не се стигна дотам, защото още в ранни зори бяхме вдигнати от леглото от казаци.

— От леглото? По каква причина?

— От мината на Ольокминск наскоро били избягали двама затворници — баща и син, издирвани по всички краища на страната. Не зная по какъв начин бяхме привлекли вниманието на разездите върху себе си. Факт е, че те ни сметнаха за бегълците и, без много да се церемонят, ни отведоха.

— Невероятно! И за кои всъщност сте били сметнати?

— Избягалите затворници се казваха Салтикови.

— И вие не можахте да се легитимирате?

— Тъкмо това е най-странното, което и до днес не мога да проумея. Когато поискахме да представим документите си, се оказа, че и двамата вече не притежаваме такива. Били са ни откраднати, без да забележим загубата.

— Очаквах нещо подобно. А на уверенията ви естествено никой не е повярвал?

— Не ни разпитаха нито веднъж.

— Чудесна оправия в тоя Сибир!… Че не можахте ли да подадете молба за разследване?

Готфрид фон Адлерхорст се засмя горчиво.

— С това показвате, че не познавате порядките в тази страна! Заточеникът е само един номер, но не и човек. Той е напълно безправен и беззащитен.

— Вече разбирам. Можете да се радвате, че поне голия си живот сте спасил. Вашият осиновител, графът — хм! — какво стана с него?

— Не зная. За последен път го видях в онова фатално утро. Бяхме разделени. И това е то, което прави съдбата ми още по мъчителна — аз съм в неяснота относно орисията на моя благодетел.

Дребният трапер не навлезе по-нататък в тези чисто емоционални изяви. Той се върна към обективните неща.

— От външността ви хората би следвало все пак да заключат, че са на погрешен път — рече.

— Тук се заблуждавате. Ние бяхме от дълго време на път и още не бяхме имали възможност да подновим поизкъсаното облекло. В Сибир няма като в Германия в почти всяко селище магазин за дрехи. Брадите ни също бяха израсли и станали неугледни, така че в никой случай не създавахме впечатление за дворяни. Такива неща се случват и в други страни, нали?

Казакът го каза с красноречив кос поглед към Сам, който се носеше точно както в Дивия запад и представляваше всичко друго само не и джентълмен.

Дребосъкът се ухили на този удар под ребрата — беше казан на шега и той отвърна по същия начин.

— Well, имате право. Само че и аз не съм граф, хи-хи-хи-хи! Впрочем никога ли не сте лелеял мисълта да избягате?

— О, колко често! Но вие си нямате представа колко е трудно тук едно бягство. От сто, осмелили се да направят опит, може би един има успех.

— А как си обяснявате «грешката», чиято жертва сте станали с графа?

— Дълго време вярвах, че се касае само за някакво недоглеждане, ала по-късно поразмислих и си казах, че вероятно някакъв враг има пръст в тая игра.

— Отлично! И сетихте ли се за някое определено лице?

— Не.

— О, безхитростни човече! Ами то се вижда като на длан, че в цялата история нещата опират единствено до състоянието на вашия осиновител. Нищо ли все още не подозирате?

— Искате да кажете, че… че наследниците…

— Не наследниците. Става дума само за един-единствен. Какво ви е мнението за граф Поликев?

— Познавам го само бегло, но не го считам за способен на такова престъпление.

— Знаете ли, че вие и графът сте обявени за мъртви още преди изтичането на законния срок и че цялото имущество на приемния ви баща е преминало в ръцете на Поликев?

Известието предизвика у Готфрид безмерно удивление.

— Това… това… не е възможно!

— Ама си е факт! Сега усетихте ли се най-сетне, безхитростна душа?

— До мен никога не е стигала някаква вест от външния свят и си нямах понятие…

— …че през туй време един нахален врабец се е насадил в топлото гнезденце, хи-хи-хи-хи! Нали това искахте да кажете? Бих могъл да ви се закълна с най-свята клетва, че тоя врабец има на съвестта си своя предшественик… стоп! Ето че идват!

Разнесе се конски тропот. Животните спряха наблизо, след което четири фигури се отправиха бързо към тях — Карпала с двамата уестмани и един бурят.

— Ти си свободен — каза тя радостно, когато казакът пристъпи към нея. — Узнах го от двамата чуждоземни мъже. Татко ме праща. Той е доброжелателно настроен към теб, ала няма как да дойде самият, тъй като околийският би могъл да разбере. Този бурят е най-добрият сред нашите мъже. Той ще те заведе до едно място, където никой преследвач няма да може да те намери. По-късно ще ви последваме и ние и ще те преведем през границата.

Казакът й подаде ръка.

— Благодаря ти! Може би ще се възползвам от добрината ти, а може би и не. Поседни за малко при нас! Този чужденец има да ми разказва още някои неща. Когато свърши, ще мога да ти кажа какво ще правя.

Карпала се настани на известно разстояние от мъжете, а Сам Хокинс доведе докрай своя забележителен разказ.

— Аз твърдя — обяви кратко и категорично, — че вашият сродник, граф Поликев, не е съвсем непричастен в насилническия акт, чиято жертва сте паднали с граф Василкович.

— Имате ли някакво доказателство в подкрепа на тази хипотеза?

— Доказателство? Хм! Какво искате за доказателство? Вероятно имате предвид свидетели? Такива не мога да ви доведа. Аз не съм присъствал, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!… Налице няма нищо повече от едно подозрение, и то се състои в това, че Поликев идва насам.

— Как? — подскочи Готфрид. — Какво се кани да прави той тук?

— Да-а, тъкмо това е, което и на нас много ни се щеше да разберем, хи-хи-хи-хи!

— Нима сте научили нещо за намеренията му?

— Да се разкаже цялата работа, ще трае твърде дълго. Достатъчно е, че ние я подочухме. И тъкмо това е причината, довела тук брат ви и нас от Щатите.

— А-ха, така значи са навързани нещата!

— Сега просветна ли ви свещичката? Ние се надявахме да разкрием тук спатиите на добрия Поликев и да узнаем нещо по-подробно за местопребиваването на неговите роднини. Вярно, нямаше как да подозираме, че при тъдявашното ни пилигримство ще натъкнем носа си на единия от търсените. Нашата задача сега вече е да издирим следата на осиновителя ви и да го открием жив или мъртъв.

— Жалко, че при моето положение не мога да ви бъда в помощ. Ако можех да остана тук поне до пристигането на брат ми!

— Само това хич да не ви хрумва! Съветвам ви с цялата си сериозност, приемете предложението на Карпала и пропълзете в скривалището, докато дойде брат ви. Той сетне ще вземе съответните мерки, за да направи връщането ви в родината възможно.

— А Флоран, дервишът? — попита Готфрид след къс размисъл.

— Сигурно е отседнал в странноприемницата.

— Заради пазара там ще се будува и танцува цялата нощ. Трябва незабавно да отидем и се осведомим за него.

— Вероятно сте прав, ала това с нищо не бива да промени решението ви.

— И все пак. Ще пратя бурята. Той ще пита съдържателя.

— За мен това не е достатъчно надеждно. Предпочитам да отида сам.

— Знаете ли под какво име се води тук Флоран?

— Не.

— Аз прегледах паспорта му. Той се нарича Фьодор Ломонов, търговец от Оренбург.

Номер десет даде и подробно описание на сегашния вид на бившия дервиш. Сам бързо се отдалечи. До странноприемницата не беше далеч.

Казакът седна сега до Карпала. Те дълго мълчаха. Най-сетне Готфрид проговори.

— Къде се намира мястото, където ще наредиш да ме отведат? — попита.

— Сред скалите при вливането на Селенга в Байкалското езеро, където никой непознат няма да намери пътя.

— Селенга не я ли наричат още Комарената река?

— Да, заради досадните насекоми, които напролет се въдят в такива гъмжила, че даже северният елен не е в състояние да издържи. Но сега, през есента, ги няма.

— Какво е разстоянието дотам?

— Язди се два дни… След късо време ще дойдем и ние.

— Много ще се радвам да те видя, макар и това да ми причини болка — каза Готфрид тихо.

— Защо?

— Ти ще дойдеш като годеница на есаула.

Карпала наведе глава и не отговори.

— Нямам ли право? — попита той.

Вместо да отговори кратко с «да» или «не», тя вдигна очи и го загледа изпитателно.

— Значи това би ти причинило болка?

— Да. Защото знам, че край този мъж ще бъдеш много нещастна.

— Ах. Който слуша родителите си, винаги е щастлив — отвърна тя с детински наивно убеждение.

— Невинаги. Родителите имат право да изискват послушание — само когато наистина се касае за доброто на тяхното дете. Твоите защо желаят да станеш жена на този руснак?

— Защото нашият лама им го е повелил.

— Нима обичаш есаула?

— О, не! Мразя го! — изстреля тя. В този миг се завърна Сам.

— Е, узнахте ли нещо? — попита Готфрид все още стреснат и все пак зарадван на карпалиния пламенен отговор.

— Да. Той е бил отседнал там, но вече не се намира във Верхний Удинск. Събрал е една ловна дружина и потеглил още днес. Прочутият ловец на соболи Номер осемдесет и четири е предводителят. Той трябва да е някой забележителен човек. За него говорят така, както отвъд в Америка за Олд Шетърхенд или Олд Файерхенд… ще ми се някога да го срещна, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

— И накъде е насочено пътуването им? — попита Готфрид.

— Към устието на Селенга, както разправил Номер осемдесет и четири на съдържателя.

— Чудесно! Натам води и моят път — възкликна живо Готфрид.

— Наистина ли? Та това би било най-добрата воля на Провидението. Дервишът познава ли ви?

— Не. Аз толкова съм се променил, че сигурно не ме е разпознал.

— Би било добре. Защото при това положение бихте могъл да попречите под някакъв претекст на онази ловна дружинка да напусне преждевременно бреговете на Селенга, та да заварим ние там с брат ви дервиша. За нас на първо време е най-важно да заловим този опасен човек.

— Кога ще дойдете?

— Веднага щом брат ви пристигне. Най-добре щеше да е да яздя още сега с вас, ала сме се уговорили да се чакаме тук.

— Надявам се, той скоро да дойде. Но как се каните после да ме намерите? Аз ще бъда наистина при втичането на Селенга в Байкалското езеро, ама това е толкова общо и несигурно обозначение на мястото, че е кажи-речи невъзможно да ме откриете.

Траперът остави да се чуе едно весело хихикане.

— Скъпи ми приятелю, вие си нямате представа за добрия нос на един стар трапер и поставяч на примки! Яздете си сега към езерото и се постарайте да се скриете! Сам Хокинс ще дойде след една седмица и съвсем сигурно ще ви намери. Впрочем вие също бихте могъл да допринесете за лесното откриване на следите ви. Необходимо е само да ни оставяте някакъв знак. Навсякъде, където спирате, и колкото често ви се струва подходящо, слагайте един върху друг два камъка, но без някой да ви забележи, и до тях трети по направление ездата ви… Иначе някакъв друг въпрос, мастър Десет?

— Не.

— В такъв случай потегляйте! След всичко, което днес сторихме и говорихме, нощта вече преваля. Скоро утрото ще засивее, а вие все пак трябва да имате достатъчна преднина пред евентуалните преследвачи.

— Сега вече не се страхувам от никакво преследване! Тейшът сигурно ни е подбрал два добри коня. Пък и бягството ми може би ще бъде доста късно открито. Едно-единствено обстоятелство ми навява опасения — аз съм без каквото и да е оръжие.

На въпроса на Сам в това отношение Карпала, която до този момент бе стояла скромно и мълчаливо настрани, обясни:

— Аз се погрижих за всичко. На седлото е окачена една добра пушка, а в кобурите има нож и муниции. Напреко на коня зад седлото са притегнати провизии за няколко дни.

— Ами че тогава вие сте снабден с всичко необходимо и можем да се сбогуваме, ако не се лъжа — рече Сам, смигвайки лукаво с малките си очички, защото си каза, че казакът сигурно с удоволствие би останал миг насаме с девойчето. — Та останете със здраве! Приятна езда и бъдете уверен, че скоро пак ще се видим. Но внимавайте с оня Ломонов, мнимият търговец от Оренбург! Той е не само брутален, ами и умен. За да го измамиш, се иска много нещо.

— Нямайте грижа! След като съм вече свободен не ме е страх от него!

— И още нещо, за което току-що се сетих. Какво ще кажете, ако ви попита какво ви води при него?

— Ще помисля по тоя въпрос.

— Е, бихте могъл например да сте изпратен да издирите местонахождението на някой избягал заточеник.

— Обяснението е добро. Ако твърдя това, то всеки ще е направо задължен да ми оказва всяка възможна подкрепа.

— Виждате, че един стар прериен ловец винаги има в готовност малко хитрост в джоба на жилетката си, хи-хи-хи-хи! Да можех да бъда край вас, хич нямаше да ви бера дерта. Довиждане!

Кискайки се, дребният трапер се измъкна с Дик и Уил. Готфрид фон Адлерхорст се загледа след тях, докато изчезнаха, после се обърна към Карпала.

— Кога ще дойдете при Байкалското езеро?

— Ще останем тук до края на събора. На драго сърце бих тръгнала по-рано, ала това би могло да направи впечатление. И бездруго ще ни подозират, че сме те подпомогнали в бягството.

— Надявам се, да не ви създадат неприятности. Много бих съжалявал.

— Ние не се страхуваме, а аз всячески ще се постарая да заблудя преследвачите.

— В такъв случай се радвам на часа, когато ще те срещна отново.

— Но това виждане ще бъде много кратко, защото веднага щом дойдем, неколцина от нашите хора ще те прехвърлят през границата. После ти ще тръгнеш кой знае накъде и никога няма да се върнеш.

Каза го с толкова скръбен тон, че той улови ръката й. Очите му блестяха с особена светлина.

— Ще се стремя да стигна до моята родина. Тя се казва Германия.

— Ти не си руснак?

— Не, германец. Но от ранно детство съм живял в Русия и ми викаха Богумир. Вкъщи ми казваха Готфрид.

Карпала се загледа натъжено пред себе си.

— Звучи ми чуждо. Но ти ще бъдеш щастлив, когато чуеш да те наричат отново така у дома. Тогава помежду ни ще лежи ширна, безмерна далечина.

— Болка ли ти причинява разлъката? — попита Готфрид тихо.

— Да, в цялото ми сърце. Ти си моят спасител… и… и аз… те ценя. Пръстенът, който ти дадох, есаулът ти отне. Сега нямаш дори спомен от мен.

— Ти също нямаш спомен от мен!

— О, напротив! Ти ми върна почти изгубения живот. А това не ли най-ценният дар? Аз с най-голямо удоволствие бих ти подарила друг пръстен, стига да знаех, че ще го приемеш. Бива ли?

— Да, но само при едно условие. — Той се взря дълбоко в очите й. — Поискай есаулът да ти върне онзи!

— Ще го сторя. Той ще ми го върне още днес. Няма право да носи пръстен, който съм била определила за друг. А сега вземи този!

Карпала измъкна един пръстен от пръста си и го подаде на Готфрид. Той го надяна и улови ръката й.

— Карпала, каквото и да става, аз свято ще пазя този спомен! Ти казваш, че често ще мислиш за мен, а аз те уверявам, че моите мисли ще бъдат постоянно при теб.

Тя въздъхна тихо.

— Така говориш сега. Аз живея в просторна, усамотена равнина — там нищо няма да ме смущава да мисля за теб. Ти обаче отиваш в страна, където всичко е различно оттук. Там много скоро няма да имаш време да си спомниш за Карпала и ще ме забравиш.

— Не, никога, Карпала!

— Ако родината ти не се намираше толкова далеч оттук… човек би могъл да насочи коня си някой ден натам!

— Ти би ли дошла?

— Съвсем сигурно. Колко дълго трябва да се язди, за да се стигне дотам?

— Месеци наред.

— Това е тъжно. Аз не мога да дойда при теб и ти не можеш да останеш при мен. Аз… най бих предпочела…

Карпала спря по средата. Думите прозвучаха, сякаш се бореше със сълзите си.

— Какво би предпочела?… Говори! — помоли той.

— Ако не бяха татко и майка, то…

— По-нататък… моля те, моля!

— …то най бих предпочела да тръгна с теб за родината ти.

Развълнуван, той сложи ръка зад тила й.

— Само да знаеш колко щастлив ме правиш с тези думи! — промълви.

— Радваш ли се наистина?

— Безкрайно!

— Остани тук, тогава аз ще стана… твоя жена!

— Аз съм беглец.

— Ще избягам с теб на някое място, където никой няма да ни намери.

— Мило момиче! Какво блаженство… и все пак… това е невъзможно!

— Защо?

— Защо би било неправда спрямо теб, ако пожелая да свържа цялото ти безметежно съществуване с живота на един обявен извън закона, който не бива да се показва пред никого. Постоянно биха ме мъчили горчиви упреци. По този начин бих разрушил красивото ти бъдеще, измамвайки същевременно надеждите на моите близки да се видим.

— Много ли са тези, които те чакат?

— Една сестра и двама братя. Не сме се виждали от години. Никой не знаеше нищо за другия и аз едва днес научих, че братята и сестра ми са се събрали отново и желаят да се върна в отечеството.

— В такъв случай не бива да ги караш да чакат! Аз също не бих желала да напусна родителите си. Как бих могла да искам при това положение да останеш при мен!

— Карпала! — изрече с мъка той. Но после се пребори с вълнението си. Както и да го въртеше и сучеше, едно съчетание с Карпала за нея винаги означаваше раздяла с родителите и родината и живот, изпълнен с вечно безпокойство и тревоги от преследване.

Пестниците му се свиха, а веждите смръщиха — не, друг път нямаше, освен да се откаже от любимата, ако не искаше да я направи нещастна.

— Трябва да се разделяме — каза той привидно безгрижно. — Но не завинаги. Ще се видим още веднъж. Моят придружител вече седи на седлото. Чака ме.

— Да, трябва да тръгваш. На изток небето вече започва да светлее. Довери се на водача си — той е мъж, на когото можеш да разчиташ!

— Как се казва?

— Гиза. Той се числи към най-храбрите и умни войни на нашето племе.

— Остани със здраве, любима моя Карпала!

Понечи да сложи крак на стремето, без да погледне още веднъж Карпала. Но тя го дръпна с непреодолима сила. Той сграбчи ръката й и я целуна — веднъж, втори път, после се метна на седлото.

— Довиждане!

Обърна коня си и препусна след Гиза.

— Довиждане, Богумир, скъпи… скъпи… Богумир!

Карпала извика думите високо, разпервайки ръце, остави ги сетне да се смъкнат и се загледа след него, доколкото позволяваше утринната дрезгавина.

Едва когато Номер десет се изгуби от погледа, Карпала препусна и оставяйки лагера зад себе си, подтикна животното към най-голяма бързина. Душевното вълнение трябваше да се уравновеси с порядъчно физическо натоварване, а за тази цел една дръзка езда бе най-подходящото.

Първите лъчи на слънцето миеха източния небосклон и се изстрелваха в пламтящи снопове над ширната равнина. Отсреща, откъм юг, приближаваха няколко малки точки. Карпала ги забеляза и се отклони в тази посока. Колкото по-близо стигаше до тях, толкова по-ясно виждаше, че това са две коли, които държаха направление в бърз тръс към Верхний Удинск. Предната беше тройка — впряг от три коня, от които средният, същевременно най-едрият и якият, носеше над главата си нещо като силно извит лък със закачено на него звънче. Втората кола беше лека кибитка с два коня.

В тройката седеше един господин. Кибитката беше натоварена с багаж, варден от слуга.

Колите трополяха непосредствено една след друга. В своето болезнено-щастливо настроение Карпала се реши на една лудория, каквато може да хрумне само на някоя тунгуска или бурятка. Тя смуши отново коня, яздейки под прав ъгъл към колите и се стрелна между първата и втората, макар дистанцията между тройката и конете на второто возило да възлизаше едва на метър.

После препусна навътре в равнината, докато вълните на възбудената й душевност започнаха да улягат. След около час насочи отново животното към града, така и не заподозря, че онзи, когото току-що бе срещнала, се беше намесил толкова съдбоносно в живота на нейния любим.

7. Дявола и баба му

Когато тройката стигна в града, пасажерът даде заповед на коларя да спре пред жилището на околийския началник. Там слезе.

— Тук ли живее околийският? — обърна се той грубо към един прислужник.

— Тъй вярно, бащице.

— Приема ли?

— Той сигурно още спи.

— Събуди го и ме отведи засега в канцеларията!

— Не бива да го правя. Трябва да изчакаш, докато стане. Ти без съмнение ще отседнеш в странноприемницата. Чакай там, аз ще те уведомя, когато си отспи!

— Той семейство има ли?

— Да. Жена — нашата майчица, и син — нашият есаул.

— Тогава сигурно ще може да се говори с есаула, а?

— Не. И той още спи.

— К черту! (По дяволите!) Та тук хърка цялата фамилия!

— Не. Майчицата е будна. Преди малко трябваше да й занеса чай.

— Доложи й за мен!

— Не бива.

— Аз ще ти кажа какво бива и какво не бива! Ако не се подчиниш на мига, ще те нашаря с камшика! Кажи на тази майчица, че граф Николай Поликев желае да й се представи и няма време да чака дълго за отговор!

Сега слугата се отдалечи тичешком. Графът влезе в постройката. Един бегъл поглед из коридора го осведоми къде да търси жилищните помещения. Неговата проницателност го водеше правилно — тъкмо стигна жилището, слугата излезе и тутакси се върна, за да доложи за него.

Жената на околийския стоеше в средата на стаята и го посрещна с дълбок поклон. Когато вдигна отново лице, погледът, който хвърли на пришелеца, не можеше да се нарече чак приятелски. Графът изобщо не поздрави. Той огледа жената остро и пронизващо, после по лицето му плъзна усмивка, чието значение бе трудно да се разгадае.

— Вие сте съпругата на околийския? — попита високомерно.

— На вашите услуги! — отговори тя леко разбунтувана срещу този надменен тон.

— Името ви?

— Рапнин.

— Сигурно по-рано в Иркутск?

— Действително.

— Къде е мъжът ви?

— Още спи.

— А синът?

— Също.

Графът разтегна подигравателно физиономия.

— Господата май си нанкат все дотолкова късно, а?

— Спят, докогато им е угодно! — тросна се жената.

— Нямам ни най-малко против. Намерението ми беше да си измоля гостоприемството ви за днес и утре заран да си хвана пак пътя, ала сега реших друго и смятам да поостана при вас за по-дълго.

По лицето на околийшата изумлението и яда си оспорваха първото място.

— Струва ми се, че за тая цел си има странноприемница. Вашият паспорт в правителствени сгради ли ви упълномощава да живеете? — попита тя оперено.

— Не. Правя го само вследствие на дългогодишна привичка.

— Ние също си имаме нашите привички. А да ги жертваме за един непознат, не сме задължени, господин графе.

— Не сте учтива, госпожа Рапнин!

— А вашето държане и претенциите ви са не само неучтиви, но и нещо много повече! — кипна жената.

— Няма да ви се разсърдя за грубото изявление. Вашите възгледи не са меродавни за мен.

— Аз ви наричам граф и настоявам в замяна да се обръщате към мен с титлата ми. Впрочем вие даже не сте се легитимирал.

— Вие също толкова малко като госпожа Рапнин!

— При мен това не се нуждае от удостоверяване. Ние си живеем тук. А вие сте непознат. Лесно е да се представите за граф, пък същевременно да сте нещо съвсем друго.

— И очевидно е също така лесно вие да се представите за някоя си госпожа Рапнин, а пък в действителност да сте… госпожа Салтикова.

Думите бяха изречени с хаплива острота. Търсеният от графа ефект настъпи мигновено. Съпругата на околийския отскочи назад и го измери със зъл поглед.

— Какво искате да кажете? Не ви разбирам.

— Искам да кажа, че скоро би могло да стане необходимо да се наричате отново госпожа Салтикова.

По лицето й плъзна дълбока бледнина.

— Все още не ви разбирам — прогъгна.

— Затова пък толкоз по-добре ще ме разбере господин околийският началник. Настоятелно ви моля да го събудите! Сега сигурно ви е ясно, че не ви посещавам само ей така на добра воля.

Госпожата се пречупи, ала бързо се окопити и се поклони.

— Седнете! Мъжът ми веднага ще се появи. После напусна, олюлявайки се, стаята.

Граф Поликев приглади със задоволство мустаци, извади табакерата си и си запали една пура — досущ като че се намираше в собственото си жилище.

Минаха може би повече от десет минути. После се зачуха високи гласове и забързано сновящи стъпки. Най-сетне врата се разтвори със замах и стопанката на къщата влезе отново, лицето й беше разкривено от страх и ужас.

— Простете! — изпелтечи. — Току-що установихме, че нито мъжът ми, нито синът ми са докосвали леглата си. Не можем да ги открием.

— Хайде бе! — ухили се графът. — Ще ми разрешите ли да понадникна в спалните? Иначе наистина ще си помисля, че имате намерение да ме измамите.

Въпреки страха си тя възприе забележката като оскърбление и отвърна своенравно:

— Готова съм да се подложа на всеки основателен домашен обиск от страна на властите, ала вие сте ми съвършено непознат.

Графът се поклони подигравателно.

— Нека бъде волята ви. Аз естествено не мога да се намъкна в жилищните ви помещения без ваше позволение, ама пък и без проверка на фактите не съм в състояние да дам едно мирно разрешение на неприятните за вас събития, които ни предстоят. Вие стоите с мен на бойна нога, добре, тогава битката може да започне! Отказвам се от гостоприемството ви и се оттеглям. В странноприемницата ще бъда приет с по-голяма готовност оттук, но и вие после не бива да очаквате от мен някаква отзивчивост.

При тази скрита заплаха инатливият израз на високомерното женско лице се промени. Държането на графа й внушаваше страх и неувереност. Тя се насили да отвърне дружелюбно.

— Не е нужно да отсядате в странноприемницата. Цялата ни къща е на ваше разположение и ще видите, че сте добре дошъл у нас. Направете си труда, моля, да ме последвате до стаята за гости! Вярно, намираме се в Сибир и аз не мога да ви предложа удобствата, на които сигурно сте свикнал.

Тя се обърна към вратата и в този миг енергично се почука. Влезе един лейтенант.

— Господин ротмистърът? — попита той, забравяйки в бързината да поздрави.

— Не е тук — отвърна стопанката.

— Господин околийският?

— Също.

— Всички дяволи! В такъв случай се намирам в ужасна безизходица. Отвън до ареста стоят два поста, които не мога да сменя без разрешението на господин околийския и господин ротмистъра. Двамата господа са дали заповед на постовите да не мърдат от мястото си, докато не се върнат.

— Слава Богу, поне някаква следа! — възкликна госпожата облекчено. — Кога са говорили мъжът ми и синът ми с постовете?

— Кукувицата знае! Поисках да разпитам синковците, ама така и не получих разумен отговор. Вие нямате ли представа накъде са тръгнали господата?

— Ни най-малка.

— Тогава трябва да ги търсим.

— Много ви моля това де се направи веднага и да бъда уведомена за резултата!

Офицерът се отдалечи. Съпругата на околийския отведе графа в стаята за гости.

На излизане от къщата лейтенантът срещна трима мъже, които имаха намерението да влязат. Лицето му се намръщи, защото това бе Детелиновият лист. Той вчера също беше сред присъстващите в танцовата зала, така че знаеше всичко, което се бе случило там.

— Какво дирите тук? — обърна се грубо той към влизащите. Сам Хокинс му се ухили в лицето.

— Вие в тази къща ли живеете?

— Не.

— Тогава хич да не ви пука какво ще дирим тук.

— Позволете, това е учрежденска сграда!

— Зная.

— А аз съм служител на правителството. Изисквам отговор!

— Човече, да не би пък да си мислиш, че ще позволим да ни поучава някакъв си там казак? Я си го избий от главата! Ако изречеш още макар и една-едничка невежлива дума, ще пиша на генералния наместник на Източен Сибир, ако не се лъжа. Той ще се погрижи да станеш по-учтив!

Това, види се, бе правилният метод подход да му се вдъхне уважение.

— Прощавай, бащице! — избълва лейтенантът сащисан. Той си припомни предишното държане на Сам, особено «пиенето на кафе и играта на карти в Царское село».

— Не знаех, че генералният наместник ви е приятел — прибави той.

— И без това съображение бихте могъл да бъдете учтив! — скастри го Сам, привидно все още оскърбен. — Искаме да отидем при околийския.

— Няма да го сварите вкъщи, той е изчезнал. Трябва първо да го потърсим.

— Тогава ще отидем при сина му, ротмистърът…

— Той също е изчезнал — прекъсна го лейтенантът сервилно.

— И вие нямате понятие къде?

— Не.

— Е, това вече ние ще постигнем. Един чужденец понякога по-лесно успява, отколкото някой местен… Ами що за типове са ония двамата там, дето стърчат вкочанено, гаче ли са глътнали бастун?

— Постове са.

— Тогава те може би ще знаят накъде са се отправили двамата. Та нали много добре могат да виждат дотук.

— Аз вече ги разпитвах. Не знаях нищо.

— Сигурно не сте ги разпитвал както трябва. Едно време бях съдебен президент и се научих така да поставям въпросите, че желаните отговори задължително да последват, хи-хи-хи-хи!

— В такъв случай Ваша милост може би ще има добрината да ми помогне в един повторен разпит! — помоли лейтенантът. Дълбокото му уважение към малкия бе страхотно нараснало. Той пропусна тримата да тръгнат напред и закрачи почтително след тях.

Сам се изтъпанчи надуто пред постовете.

— Скъпи ми синчета! Знаете ли къде се е дянал господин есаулът?

— Не, господине — отвърна единият.

— Ами кой пък ви курдиса тук?

— Нашият бащица, есаулът.

— Значи все пак сте го видели. И кога беше тая работа?

— Около полунощ.

— Той сам ли беше?

— Не, нашият бащица, околийският, беше с него.

— Какво диреха те насам?

— Това не знаем.

— Но все пак трябва нещо да са казали…Впрочем я покажи! Куртката ти има куп следи от камшик. Ти си ял пердаха. Че от кого пък?

— От бащицата, есаулът.

— Било е много любезно от негова страна. Защо остави той кнута да заговори?

— Заради жабата.

— Ребята, така доникъде няма да я докараме. Та аз трябва всяка дума с ченгел да ви мъкна от устата, а това изисква време и търпение. Я разкажете какво се е случило!

С тези думи Сам Хокинс измъкна от пояса камшика, който тук носеше като атрибут на своята мъжественост, за да придаде с този жест тежест на подканата си.

— И тъй, каква беше тая работа с жабата?

— Тя искаше да ни покаже съкровището.

— Съкровище? То комай е трябвало да лежи на това място и когато сте поискали да го изровите, са довтасали двамата бащици, а?

— Да, така беше. После младият бащица ни заповяда да не напускаме мястото си, преди да се е върнал.

— Ами че тогава трябва да знаете посоката, в която двамата са щукнали. Че не се ли зазяпахте след тях?

— Не. Първо, беше много тъмно, и второ, трябваше да останем точно в същото положение, в което бяхме стояли.

Тук Сам повече не можа да се стърпи — избухна в гръмък кикот. Глуповатите физиономии на двамата казаци, немного по-умната на лейтенанта и цялата ситуация бяха така комични, че нямаше как да остане сериозен. Двамата наподобяваха някакви машини, застинали неподвижно точно така, както са били спрени. Бяха стояли с гръб към ареста, когато ротмистърът и баща му ги бяха напуснали, и тъй като им бе заповядано да останат тук, бяха изтраяли цялата нощ като забучени, без да се помръднат, без да се обърнат и следователно не бяха забелязали, че началниците са се качили в постройката.

Междувременно на плаца пред затвора се бяха насъбрали много хора — повечето казаци, образували любопитно един кръг около малката група.

— Значи не знаете накъде са духнали бащиците? — продължи Сам. — Е, човек не излиза посред нощ на разходка, това е от ясно по-ясно. Те трябва да са преследвали някаква цел, когато са минавали край вас… Вие тук само за да изровите съкровището ли бяхте?

— Не, трябваше да стоим на пост пред ареста.

— Ареста? Къде се намира той?

Въпросът беше отправен към лейтенанта.

— Точно тук! — отговори онзи, махайки с ръка към мизерната наколна постройка.

— А-ха-а-а! Сигурно са искали да се качат в ареста. Има ли някой вътре?

— Казак Номер десет.

— В такъв случай те са искали да се убедят в присъствието му. Сега май нищо друго не ви остава, господин лейтенант, освен да се поразходите дотам и да хвърлите едно око дали всичко е наред. Може пък нещо да е сполетяло господата. При това положение ваш дълг е да им помогнете.

Лейтенантът се почувства убеден. Но склони твърде колебливо и неохотно, понеже се страхуваше от гнева на ротмистъра, ако се окажеше, че действията му не са били по угодата на онзи.

— Ще дойдете ли с мен? — попита той нерешително малкия.

— Да, ще ви придружа, двамата ми другари също.

Зяпачите побързаха да тръгнат след тях. До постройката на пожарната команда спряха. Там офицерът се поразмисли още веднъж дали бива да се осмели да предприеме нещо на своя глава и едва когато Сам го придума, заизкачва бавно стълбата.

Любопитните стояха на разстояние в безмълвно очакване. Всички те бездруго изпитваха голямо съчувствие към казак Номер десет, когото принцеса Карпала вчера бе отличила с поканата си за танц и който толкова неустрашимо се бе държал спрямо есаула. А сега се добавяше и мистериозното изчезване на двамата най-знатни мъже в града. Може би сега стояха пред разбулването на тази тайна. Ето защо никой не искаше да липсва.

Лейтенантът изкачи малкото стъпала, издърпа клина, отвори предпазливо вратата и погледна вътре. В следващия миг отскочи ужасен.

— Вси светии! — изкрещя.

— Какво има? — попита Сам Хокинс.

Без да отговори, офицерът се намери с един-единствен скок на земята. Лицето му беше тебеширенобяло, трепереше с цялото си тяло.

— Е, какво се е случило?

— Дя… Дявола! — изрева сега лейтенантът, та отекна по целия плац.

Сам се престори, сякаш смяташе персоналната визита на Дявола във Верхний Удинск за абсолютно невъзможна.

— Дявола? Вярно ли? — попита безобидно.

— Да, да, да! Там… там… там горе!

Лейтенантът посочи с разтреперана ръка към останал ата да зее врата. Народът тутакси се занатиска по-близо, за да не изтърве нито дума от разговора.

— И не се заблуждавате? — рече сега дребосъкът.

— Не, не! Видях го съвсем ясно. Дявола е, бащицата с майчицата, бабата!

— О, Небеса… двамина ли са?

— Да, той и тя.

— Дявола, бащицата и баба му! — зашушука се из кръга на зрителите и хората незабавно се изтеглиха по-назад.

— Почти не ми се вярва — рече Сам Хокинс и на свой ред се покатери горе.

Гледката, която му се представи, бе от такова естество, че не само някой неук и суеверен човек би могла да ужаси. За свое успокоение Сам забеляза, че двамата пленници се движеха. Те правеха отчаяни усилия да се освободят от въжетата, значи животът им не беше в опасност.

Сега и Сам избълва един висок крясък и скочи от стълбата.

Дик и Уил също се изкачиха един подир друг и мигновено се озоваха долу с всички признаци на безмерен ужас.

— Вашите приятели са също такива куражлии като вас и мен — захили се насила лейтенантът. — Какво казват за тая работа?

— И те са на мнение, че това е Дявола с баба си.

В тълпата възникна оживено движение. Дявола и баба му… ужасно!

Вестта се понесе с неимоверна бързина. Тя се разпространи бързо и навън по пазарището и ето как стана, че целият насъбран тук народ — руси, харти, манси, пенци, буряти, сойоти и калмуки, се стече в крайна възбуда на мегдана пред пожарната. Всички тези хора бяха изпълнени с ужасен страх и нервно споделяха различни гледища защо се е появил тук Дявола и какво ли ще стори.

«Пропъждача на демони» на Верхний Удинск също беше доловил слуха. Това бе пастирът в преклонна възраст Бибиков, който се ползваше с голям авторитет сред простолюдието заради своето чудодейно лечение с билки и самоделни мазила. Той беше също така начетен мъж — една изключителна рядкост сред тези хорица — и много се занимаваше с трансцедентни неща. Откак бе излекувал преда много години «обладания от зъл дух» син на един ловец, той минаваше в един обширен район за «господар на духове и дяволи». Вярно, той самият не беше виждал Нечестивия, но в стари, пожълтели книги и ръкописи се бе натъкнал на наставления за прогонването и заклинанието на Сатаната. И така, той взе сега книжчицата си със заклинанията и се отправи на път.

Чак добре наистина не се чувстваше. Че кой ли би могъл да разчита на Дявола, още повече когато имаше край себе си своята баба, за чието поведение в книгите хич нищичко не пишеше? Човек като едното нищо можеше да си изгуби живота и отвъдното блаженство. Ето защо той реши да процедира с най-голяма предпазливост.

Когато стъпи на мегдана и съгледа човешкото множество, което благоговейно му сторваше място, доби чувството, че е прихванал морска болест. И колкото повече приближаваше къщичката на пожарната, толкова по-зле му ставаше.

Така стигна до групата, образувана от неколцина офицери, граф Поликев, който междувременно се бе присъединил незабелязано, лейтенанта и тримата прерийни ловци.

Пот изби по челото на стария пастир. Той сне калпак да му изстине черепа, наложи го отново и закрачи полека към стълбата.

Изкачи колебливо първото стъпало и мина доста време, преди да постави нога на второто.

Очите му сега се намираха на едно ниво с долния контур на вратата. Той издигна заклинателната книга, за да я покаже на Лукавия.

— Виждаш ли това магическо писание? — попита. Отговори му хрипливо стенание.

— То е моята закрила и защита. Хич да не си мислиш, че можеш нещо да ми увредиш, докато нося със себе си тази книга!

Отвътре се изгрухтя нещо като съгласие. Това дотолкоз го окуражи, че той се качи едно стъпала по-високо и сега можеше да надникне във вътрешността на помещението. Но едва видял двете фигури, изтърва книгата със силен врясък.

— Помогнете ми, ангели небесни, помогнете!

Той се хързулна от стълбата, приземявайки се с разкрачени крака и с ясно доловимо тупване настани седалище на майката-земя. Ала бързо се съвзе, вдигна книжчицата си и със силен глас започна храбро да изрича заклинателните формули.

Присъстващата тълпа слушаше с религиозна боязън.

— Излез! — повели той накрая предпазливо се отдръпна известно разстояние назад.

Само че нито Дявола, нито баба му се появиха.

— Заповядвам ти, излез! — повтори заклинанието. Но и тази подкана остана безрезултатна.

— За трети и последен път ти заповядвам, из… — и заповедта му премина в крясък: — О, Небеса! Той се подчини! Той идва!…

Двамата затворници бяха оставили зад гърба си ужасна нощ. С настъпването на деня се надяваха да бъдат освободени от своето положение, но напразно. Чак по-късно чуха да приближават хора, които отвориха вратата, ала отново изчезнаха, без да доведат помощ.

Ротмистърът бе овладян от страшен бяс. Той отново и отново дърпаше и теглеше въжетата, додето се разхлабиха.

Точно в този момент надзърна прогонвачът на дяволи и от страх се изтърси от стълбата. Гневът на ротмистъра се покачи кажи-речи до безумие. Той заопъва и задърпа с всички сили и… успя — поне едната си ръка все пак бе освободил.

Първата му работа сега бе да измъкне запушалката от устата, за да може свободно да диша, смъкна превръзката от очите и е подновени от свежия въздух сили освободи и другата ръка. Сега не бе трудно да се отстранят останалите въжета.

То протегна и опъна изтръпналите от вървите крайници. Едно шумно изпъшкване му напомни за баща му и той се зае да му измъкне кълчищата от устата и да го освобождава.

— Най-сетне, най-сетне! — изохка исправникът.

— Почти бях на път да се задуша!

— Ела! — каза рязко ротмистърът и пристъпи няколко крачки напред да надникне навън, ала отскочи стъписай.

— Всички милион дяволи! Цялото население на града и палатковото село чака там вън!… Ха, а там стоят офицерите редом с тримата проклети чужденци и…още един се мотае там, който ми се струва познат! К черту! Възможно ли е? Погледни господина, дето тъкмо говори с лейтенанта! Познаваш ли го?

— Графът! — пророни околийският ужасен.

— Да-а, Поликев е. Той не бива да ни види в това положение!

— Невъзможно!

— Ама как да се махнем? През тая тълпа? А никой от сволочите няма да се разкара, преди да е разбрал кои сме.

— В такъв случай по-добре да си останем тук — посъветва старият, — докато… ах, смахнатият Бибиков!

— Тоя пък какво иска? — изруга ротмистърът. — Прави кръстове. По дяволите! Смятат ни за зли духове.

— Не ще и съмнение. Канят се да ни заклеват… ама тия тъпаци са направо невъзможни! Най-подир ще излезе, че за тези хора сме и още живи дяволи.

— Та ние досущ на такива мязаме. Тук ми теква една идея. Ако вземем, че се смъкнем сега вън и се врежем право в навалицата, всичко живо ще драсне!

— То комай нищо друго и не ни остава — реши исправникът. — А веднъж да се доберем отсреща вкъщи, вече ще можем да баламосаме людете.

— Значи напред! Не забравяй мундира и калпака! Не е необходимо някой да знае кои са били дяволите.

Ротмистърът пристъпи напред и баща му го последва.

Двамата вярваха, че по време на наблюденията, които току-що бяха провели, не са били забелязани. Само че те не познаваха хитрата лисица Сам Хокинс. Той много добре беше видял лицата им през процепа на вратата и доловил шепота. Да, провървя му даже няколко думи да разбере. Защото ротмистърът във възбудата си от неочакваната поява на графа бе станал по-шумен, отколкото искаше и тогава Сам съвсем ясно бе чул името Поликев. На първо време той се вцепени от изумление. Значи очакваният с такъв копнеж вече беше тук? Но къде? Сам се огледа и очите му се приковаха към мъжа, който с привидно небрежна стойка следеше край офицерите хода на събитията. Беше със стройна, средна на ръст фигура, бледото му безизразно лице бе засенчено от гъсти, тъмни мустаци, силно развитата брадичка даваше да се заключи за безогледност и силна воля.

Сам се обърна тихо към другарите си:

— Я погледнете, ама да не бие на очи, типа там до офицерите!

Дик и Уил се отзоваха на подканата.

— Well, и какво? — попита Дик Стоун.

— Той е нашият човек, ако не се лъжа.

— Кой човек? Не го познавам.

— Не се и съмнявам, хи-хи-хи-хи! И аз сега го виждам за пръв път. Това е граф Поликев.

— Egad! Откъде претендираш да го знаеш?

— Дявола в оная дупка там назова името му. Или пък беше баба му! Не зная точно.

— Ами че тогава той е в ръцете ни!… Дали само си чул правилно? — намеси се Уил Паркър.

— Сам Хокинс винаги чува правилно, ако не се лъжа.

— Какво да правим? Да го заговорим ли?

— Ти си и ще си останеш един непоправим грийнхорн, Уил! Това би било най-голямата глупост, която бихме могли да захванем. Не, другояче трябва да се сложи юздата на мустанга.

— Как?

— Само остави Сам Хокинс да действа! Смятам, че театрото скоро ще се започне. Залагам си скалпа, че двамата синковци ще изскочат навън. Тогава всичко живо ще си плюе напетите. Аз още сегичка ще запраша към сградата на управлението. Комедията ще завърши там, а на мен ми се ще да изгледам финала. И тъй, изпарявам се.

Точно когато старият пастир Бибиков се посъвзе след изтърсването си и повели на Дявола да се покаже, Сам се измъкна покрай скупчената тълпа и побърза към административната сграда. И понеже никой не му обърна внимание, стигна незабелязано до целта си.

Ако предположението му беше правилно, че двата дявола ще изскочат от пожарната, то следваше да се очаква, че те ще изтърчат в жилището си и ще заключат врата след себе си, та да не може да нахлуе някой неканен. Значи първата му задача бе да намери в къщата някое местенце, където да бъде подсигурен срещу откриване.

8. Сред «почтени люде»

В Управлението Сам Хокинс се огледа. Отдясно намери една врата, на която се четеше думата «Зимник».

В този миг вън се надигна ужасяващ вой.

— Аха! — подхили се той. — Вече идат. Нямам време да се оглеждам за друго скривалище. Хайде в зимника!

Ключът бе пъхнат в ключалката. Той отвори бързо, шмугна се вътре и спря на първото стъпало да огледа заключалката. Тя представляваше само едно желязно резе, задвижвано напред-назад от ключа, така че човек можеше да си отвори и отвътре. Сам тикна резето и се ослуша.

Данданията, изглежда, приближаваше. Но същевременно чу бързи крачки, пътната врата се отвори с тласък, а сетне долови запъхтян глас:

— Заключи добре! Никой не бива да влезе!

След това изскриптя резе и един друг глас отговори:

— Ама и в стаята не можем да отидем в това одеяние! Прислугата не трябва да ни види.

Прозвуча нещо като потиснато проклятие.

— Имаш право. Налага се да повикаме майка ти.

Веднага след това екна през цялата къща:

— Наталия, Наталия! Отговори женски глас:

— Какво има?

— Поразтичай се!… Аз съм. Но иначе друг да не идва!

— Веднага, ей сегичка!

Въпреки олелията, която все още се носеше из града, Сам чу припрени стъпки. Поел е слуха му бе пронизан от ужасен писък.

— Вси светии!… Дявола!

— Глупости! Това сме ние. Иван и аз.

— Прави Боже!… Вие? Че какво пък ви се е случило?

— По-късно ще научиш. Така не можем да се покажем и трябва да влезем в зимника.

— Елате в жилището!

— Катрана можем да изчистим само с газ или терпентин, а тези неща са долу. Донеси ни два тоалета, вода и свещ! Старите ни дрехи са изпоплескани. Ще хвърлим мундирите тук в ъгъла… Хем да не пуснеш някого в къщата!

— И граф Поликев ли? Той се нагнезди вкъщи и пита за вас.

— Сатаната дано го отнесе!

— Каква пък работа имате с него?

— Никаква. Ама знаеш ли, по-добре ще е да бъдеш учтива с него и да го пуснеш да влезе. Само че не пък при нас в избата!… Значи свещ, вода и костюми! Бързо! Ще чакаме тук!

— Идвам веднага!

Околийшата побърза да се отдалечи.

«По дяволите! — помисли. Хубавичко се насадих тук на пачи яйца! Какво да правя? Е, може пък да е за добре. Трябва да продължа надолу. Голям късмет, че ония ще чакат горе, докато лейди се върне.» Той заслиза пипнешком по избените стъпала и долу запали няколко клечки кибрит да се огледа.

Зимникът беше малък. Съдържаше известен брой бурета с различна големина, няколко други предмета и отпред, срещу вратата, един дървен стелаж с бутилки вино.

Стилажът не бе сложен непосредствено до зида, а напреко пред ъгъла, където Сам откри едно буренце.

— Там вътре! — промърмори той. — По-добре от това хич не може и да се уреди, ако не се лъжа.

Промъкна се в ъгъла, позатруднен наистина от старата си пушка Лиди, от която само в краен случай се разделяше. Седна доволен на малкото буре. Там не можеше да бъде забелязан, освен ако някой не пропълзеше в ъгъла, за да извади бурето.

Едва се бе натъкмил и горе вратата се отвори — слязоха околийският и есаулът, последвани от стопанката. В ръцете си тя държеше поисканите дрехи, докато двамата мъже носеха свещ и стомна свода.

Свещта сложиха в една ниша, а стомната — на земята.

— Какво, за Бога, сте направили? Та това е ужасно! — изплака жената.

— Мълчи! — изръмжа исправникът. — Достатъчно рано ще го узнаеш.

— Къде се бяхте дянали от вчера насам?

— Не питай! По-добре върви горе и се погрижи да не бъдем обезпокоявани. Марш!

Жената изкачи безропотно стълбите и заключи вратата. С проклятия и ругатни двамата накатраносани се заеха веднага с почистването си.

Жената сега слезе пак, носейки няколко пешкира.

— Пред къщата се е насъбрал много народ — оплака се тя. — Какво да правя, за Бога? Всичко живо крещи, че Дявола бил при нас! А оня граф Поликев лумка по вратата и напира да влезе!

— Отвори му! Но при нас в никой случай не бива да дойде!

Жената побърза да се качи и отвори пътната врата. Графът влезе, изблъска назад другите, които опитаха да нахълтат заедно с него и зарези пак вратата.

— Къде е мъжът ви? — попита.

— Не знам — отговори тя.

— А синът ви?

— И това не мога да кажа.

В усмивката му пролича превъзходство и подигравка.

— Мислите, че и аз съм така глупав, като вашите якути и ханти? Кажете поне къде се смушиха двата дявола?

Графът през цялото това време продължаваше да крачи, а жената на околийския го следваше силно смутена. На минаване край вратата на зимника той спря и подуши въздуха.

— Я гледай!… Как великолепно ухае само на катран и газ! Къде се намират двамата господа?

— В стаите си.

— Тъй ли?…Хм-м!

Той я изгледа остро и когато тя сведе поглед, обърна рязко ключа на избената врата и съгледа в дълбочината светлината от свещта, откъдето се донасяха приглушени гласове.

— Кой е там долу? — попита той шепнешком жената.

— Това е…това е…

— Това са дяволите! Нали?

Тя вече не намираше изход.

— Да — отговори насила.

— Добре! Сега можете да си вървите! Ще сляза сам долу.

Графът издърпа ключа, пъхна го в джоба и избута назад жената. Стъпи на избените стълби, заключи вратата след себе си и се запромъква тихо по стъпалата надолу. Сега чу какво си говореха двамата, които си нямаха понятие, че са подслушвани.

— Винаги, когато Поликев се появи, ни се случва някоя беда — тъкмо тътнеше околийският. — Още дошъл не дошъл в града и вече бяхме катраносани.

— Как ми се ще да беше попаднал на наше място в пожарната! — изруга есаулът.

— Какво ли може да иска днеска от нас?

— Бездруго ще го узнаеш. Той няма да прави тайни от тая работа. Ние сме зависими от неговата милост. Де да знаех само някое средство да се отървем веднъж завинаги от него, без значение дали малко отрова, или барут за един хубав изстрел.

— Това наистина би било най-доброто. Ама той е твърде голям хитрец, за да можем да му сторим нещо. Ако аз… е, така или иначе ще чуя какво иска. Поиска ли прекалено, ще вкуси мухоморката.

Сибирските народи ползват под различна форма мухоморката като стимулиращо и наркотично средство. Те умеят да приготвят от нея и едно средство, причиняващо бавна, но сигурна смърт. За него намекваше исправникът. И той ужасно се изплаши, когато откъм стълбите сега прозвуча въпросът:

— А дали и той ще е толкоз глупав да плюска от мухоморките ви?

Поликев тръгна от последното стъпало към двамата.

— Графът! — заекна околийският.

— Да, аз съм. Вие двамата сте големи мерзавци, но къде-къде по-големи дураци. На човек му иде сълзи да зарони от състрадание към вас. И в каква пък каша сте се набъркали, слабоумни сволочи?

Околийският и ротмистърът тъкмо бяха започнали с обличането и навличаха ризите. Затова толкова по-чудато впечатление направи гневът на ротмистъра. Той сви юмруци, като пристъпваше напред-назад с боси крака.

— Господине, кой ви дава правото да ни оскърбявате по такъв начин? Аз съм руски царски офицер, а баща ми е околийски началник!

Поликев силно се изсмя.

— Моето дълбоко уважение, господин есаул! Но кой ви направи това, което сте?

— Царят!

— Царят? Ба, царят точно за вас ще го е грижа!

— Господине!

— Я да не спорим!… На граф Поликев трябва да благодарите за тая работа и на никой друг. Струва ми се, че се познаваме твърде добре, за да не знаем къде сме. Нека по-добре се настаним удобно и да поговорим разумно!

При тези думи той седна на едно от буретата.

— Можем да го сторим и горе — изръмжа околийският.

— Нали виждате, че не съм в състояние да провеждам съвещания.

— О, я не се превземай! Желая да остана тук, защото, първо, тук няма кой да ни види и второ, харесва ми въздухът. Аз обичам миризмата на газ и ви завиждам на щастието, дето можете да си позволите да се плискате с тази приятна течност!

Околийският подскочи вбесен; изгуби с мъка съдържаното самообладание.

— Не сме тук наистина, за да служим за мишена на пошлите ви каламбури! В крайна сметка и най-голямата фамилиарност стига до определена граница!

— Ой, ой! — подигра се Поликев. — Само не забравяйте кои сте и какви сте!

Той скочи от бурето и застана в заплашителна поза пред разгневения мъж.

— По дяволите! — изкрещя околийският и захвърли раздразнено панталона, който тъкмо се канеше да обуе.

— Ние сме…

— …измамници! — довърши графът.

Гласът на околийският из един път отъня.

— Ние ще…

— Нищо няма да сторите! — отряза му грубо Поликев думата. — Даже не ви е известен някой си Салтиков?

Двамата накатраносани се свиха като под камшичен удар. Но още един се ослуша слисан — Сам Хокинс. Салтиков! Та това беше името, под което са били арестувани граф Василкович и Готфрид фон Адлерхорст.

— Или не, не се изразих правилно — продължи Поликев несмутимо. — Били двама Салтикови — баща и син, търсени за разни престъпления. Само че те намерили някакъв приятел; благодетел, който ги спасил.

— Господине! — избълва околийският дрезгаво.

— Господин графе! — прекъсна го ротмистърът.

Но Поликев не се остави да го смутят. Той се наслаждаваше на физиономиите им, в които се бореха ярост и страх.

— Аха! — изхили се той. — Вече засвирихте в друга тоналност! Аз казах: благодетел, който ги спасил, като се погрижил да ги снабди с легитимации на името Рапнин. Така двамата отърваха не само доживотното заточение, ами и благодарение на връзките и ходатайството ми стигнаха до око…

— Никога не можете да го докажете!

— Наистина ли? А-а, сега ви разбирам! Мислите, че с течение на времето съм забравил или затрил документа? В такъв случай зле ме познавате! За мен този документ е толкова важен, че никога няма да го изпусна от ръката си. Аз и сега го нося в себе си, верни друзя!

Графът потупа джоба от лявата страна на гърдите. Очите на околийския заискриха.

— Кой ще го повярва! — процеди той.

Бавно, без бързане измъкна Поликев един двуцевен пистолет и запъна двете петлета.

— Познавате ме и знаете, че в такива неща държа на думата. Ще ви покажа хартийката отдалеч. Но направите ли и най-малкото движение да ми я изтръгнете, ще ви изпозастрелям.

— Татко! — предупреди ротмистърът. — Никаква сила! Той наистина ще стреля!

— Хич и през ум не ми минава да му отнемам хартишката! Та тя отдавна няма никаква стойност и вече нищо не може да ни навреди.

— Нима? — присмя се графът. — Е, хвърлете й едно око тогава!

Той извади един сгънат лист и пристъпи към горящата свещ. Пистолетът му бе насочен, готов за стрелба. Можеше да излая срещу бащата и сина, преди да са го приближили и с три крачки.

— Ето го документът, в който потвърждавате, че всъщност се казвате Салтикови. Слушайте!

Той разгърна хартията и зачете с подигравателно приповдигнат глас:

ПРИЗНАНИЕ

По искане на граф Николай Поликев удостоверявам, че аз съм Василий Салтиков, осъден със своя син Иван на доживотно заточение и лов на соболи. Документите ни, издадени на името Рапнин, са фалшиви.

Паранков, 11 октомври 18… Василий Рапнин, околийски началник.

Той сгъна отново документа, пъхна го обратно в джоба и се поклони насмешливо.

— Доволни?

Околийският се изсмя грубо.

— С тези драсканици нямате ни най-малка власт над нас, господин графе!

— Празни приказки! — каза Поликев презрително.

— Можа да ви го докажа.

— Много съм любопитен.

— Е, кой написа и подписа признанието?

— Вие самият, друже.

— Кой състави текста?

— Вие!

— Да, аз, господин графе! Пък и щяхте да извършите голяма глупост, ако го бяхте подбрал сам. Ама бяхте и също толкова глупав да се съгласите с моето съставителство.

— Как тъй?

— Началните думи гласят: «По искане на граф Поликев». Това встъпление аз записах с добра пресметливост. Щом като изповядвам миналото си «по ваше искане», значи то би трябвало да ви е известно. Сиреч вие сте мой съучастник.

Графът се заигра с пистолета.

— Карай нататък! — захили се той, ала физиономията му ясно отрази смущение.

— Вие сте надхитрен, господин графе! Аз мога да прецакам всичките ви козове.

— Наистина ли си го въобразявате?

— За мен това е неоспорима сигурност. Защо впрочем ме снабдихте с документи на името Рапнин?

— От състрадание!

— Брей, че самарянска душа сте бил!

— Ами защо иначе? Само за да ви спася.

— Случайно да ви е познат някой си граф Василкович?

— Това хич не ви засяга!

— Може би все пак. Властите го арестували заедно със сина му по ваше разпореждане и двамата били представени за избягалите Салтикови. Старият трябвало да хване лесовете вместо мен, а синът му бил тикнат при казаците.

— И? — процеди през зъби Поликев.

— Останалото е от просто по-просто, драги ми господин графе! След като двамата графове Василкович са били арестувани вместо нас, то ние естествено е трябвало да получим други имена. И само по тая причина ни донесохте издадените на името Рапнин документи. Вие сте преследвал единствено собствените си цели, цели, които със сигурност ще бъдат разкрити, ако поискате да ни навредите с «признанието». Мисля, че сме квит!

Сам Хокинс остреше уши в скривалището си. Ето че получи желаното обяснение, без да се е наложило при това пръста си да мръдне. Вярно, езиковите му познания не достигаха да разбере всяка дума от този важен разговор, ала смисъла бе схванал напълно. Когато Поликев прочете гласно документа, той едва се сдържа да не изскочи от ъгъла си и да го обсеби. Тази хартия трябваше да дойде в ръцете му, та каквото и ще да костваше това. Тя съдържаше ключа, разкриващ цялата тайна.

— Лъжете се — отвърна Поликев невъзмутимо. — Та аз можех да представя графа за кой да е друг престъпник. Но избрах тъкмо вас двамата, понеже…е, понеже изпитах съчувствие към вас.

— Грандиозно! Само че ми се ще това… съчувствие да свърши. За двете страни при всички случаи е препоръчително повече да не се познаваме.

Поликев сви рамене.

— За съжаление не мога да ви сторя услугата.

— И защо пък?

— Защото още имам нужда от вас.

— Като инструмент за вашите планове? Ние сме вече непричьом!

Междувременно баща и син бяха облекли костюмите си. Вярно, че още смърдяха на газ, но от нощното приключение иначе нищо не им личеше.

Графът, изглежда, бе станал неуверен. Той съзираше опасността двамата Рапнини да му се изплъзнат из ръцете и реши да бъде предпазлив.

Седна мълком пак на бурето и се умисли, скръстил ръце на гърдите.

— Е, ще бъда искрен с вас — каза след къс размисъл.

— Можем и в мир да се разделим.

— Това би било за всички ни най-доброто. Необходимо е само да ни връчите документа.

— Тъй да бъде. Готов съм да го сторя при определени условия.

— Какви условия?

— Търся граф Василкович и сина му. Трябва, в случай че са още живи, непременно да се добера до тях.

— Защо?

— Това, разбира се, може да ви е безразлично.

— Не, никак даже! Ще е по умно от ваша страна, ако бъдете откровен с нас. Може би сме в състояние да ви дадем някаква информация, с чиято помощ по-лесно да откриете търсените.

— Добре де, аз трябва непременно да говоря с тях двамата.

Околийският измери остро графа.

— И това е всичко?

— Да. Какво друго иначе ще възнамерявам?

Околийският изкриви насмешливо уста.

— Не ни ги разправяйте тия! За толкова глупави ли ни смятате, че да се задоволим с това обяснение?

— Друго не мога да ви дам.

— По-добре кажете, че не искате! Познавам ви и съм убеден, че се касае за нещо съвсем друго.

— В такъв случай знаете повече от мен.

— Подозирам какво искате и ще ви го кажа. — Той пристъпи към графа. — Приберете си спокойно пищовчето!

— Не мисля. При нашето добросърдечно приятелство…

— Е, тогава няма да мога да ви го нашепна в ухото и ще трябва да го кажа гласно: Вие искате да ги убиете!

Поликев отскочи назад, сякаш го бе клъвнала змия.

— Вие сте откачил!

— Прозирам ви! Вие вече не чувствате сигурно присвоеното по нечестен начин наследство. Невероятно е наистина, но би могло все пак да стане така, че Василкович и синът да намерят отново пътя към свободата. Тогава бихте бил изгубен. Това е, което искате да предотвратите и по тая причина двамата трябва веднъж завинаги да изчезнат.

— Повтарям, вие сте откачил!

— Смешно! Искате и себе си, и нас да кандардисате. Можете да си спестите усилията. Не желая да прониквам в тайните ви. В такъв случай обаче ще гледам на този разговор като свършен.

Той даде вид, като че се готви да си върви. Само че това никак не се връзваше с плановете на графа. Той улови стария за ръката и го дръпна.

— Не хуквайте, де! Нека поговорим! Каква ще ви е ползата, ако ми откажете информацията?

— Изразявате се погрешно. Не ние, а вие ще имате полза, по-точно изгода, ако ви разкрия местонахождението на графа.

— Разкриете? Нима знаете къде се е потулил?

— Да.

— Виждал ли сте го?

— Да. Нека направим честна трампа: стока за стока! Документът срещу известието къде се намира графът! Ако се споразумеем веднага, ще можете след два дни да го настигнете.

— Добре. Кажете каквото трябва да знаем и ви връщам хартийката Той измъкна пак «признанието» от джоба и го поднесе към околийския, ала остана немалко учуден, когато онзи направи жест на отбрана.

— Още не сме стигнали толкова далеч!

— И защо?

— Толкова евтино не продавам съобщението си.

— Евтино?

— Да, евтино. От моето съобщение ви зависи всичко, притежанието на цялото огромно състояние… а за вас то все струва няколко рубли.

— Значи искате пари?

— Разбира се.

— Готов съм. За колко претендирате?

— При пет хиляди рубляшки нещата могат да се пообмислят.

— Дявол ви взел! Пет хи…

— Нито копейка по-малко!

— Вие сте наистина един закоравял мошеник.

— Благодаря!

— И знаете ли пък със сигурност, че за няколко дена действително ще стигна до графа?

— Съвсем сигурно!

— Топ! Ето хартишката! След завръщането ми ще получите парите.

— Не, драги ми графе, това би било спогодба на юнашко доверие. А не можете да очаквате вяра, когато си имате работа с мошеници. Две каймета сега, останалите три по-късно!

— Нека е на вашето. Но в замяна искам повече от вас. Трябва да ми кажете къде мога да намеря сина на граф Василкович.

— За такова нещо досега не е ставало дума. Ама от мен да мине, ще научите и това. Хайде, плащайте, моля!

— Първо «стоката», после мангизите! — надсмя се Поликев.

— Добре. Старият граф, сега собольник Номер осемдесет и четири, до вчера беше на тукашния пазар и се цани към една ловна дружинка, основана от някой си Фьодор Ломонов от Оренбург.

— Накъде се насочи дружинката?

— Към устието на Селенга. Оттук се стига до местността за два дни.

— Ще се застоят ли людете там?

— При всички случаи ще трябва да си дадат там един ден почивка.

— При това положение ще ги последвам веднага. Можете ли да ми подсигурите бодри коне?

— Ако заплатите добре, да.

— Няма да се скъпя. Но без конвой човек не може да пътува по тези места.

— Ще ви дам десет казака и един водач, на чиито познания за местността можете да разчитате.

— Кога мога да потегля?

— Още след час, ако желаете.

— Превосходно! (Превъзходно!) А сега второто известие! Къде се намира синът на графа?

— Тише! (По-тихо, полечка!) Толкова бързо тези работи не стават. Аз ви сторих волята и назовах местонахождението на графа… сега искам документа и денгите!

— Добре де, добре! На, взимайте!

Околийският провери внимателно документа и двете хиляди рубли, които Поликев му даде и натика всичко заедно в страничния джоб на куртката.

— И тъй, къде е другият? — настоя Поликев.

— Той е казак Номер десет и се намира в околностите на Верхний Удинск.

— Много добре! За мен, разбира се, е най-важно да се срещна със стария, но също така и от голямо значение да знам къде мога да търся сина му.

— Чак толкова проста работата всъщност не е.

— Как така?

— Номер десет трябва да се намира наистина наблизо, ала точното му местонахождение не ми е известно — снощи той е избягал.

— К черту! (По дяволите!)

— Само не веднага за рогата! — захили се околийският. — Синковецът няма да ни се изплъзне.

— Сигурен ли сте в нещата си? Хубава историйка би се получила, ако един ден тоя някогашен Орьолчашча и сетнешен Василкович вземе, че изникне в Петербург! Май по-добре навремето да бях…

— Е?

— Нищо!

— Разбирам. Но не се безпокойте! Беглецът няма да стигне далеч. Само ме оставете да действам!

— Взел ли сте вече мерки за преследването му?

— Още не.

— Дурак! (Глупак!) Защо не?

— Моля, без оскърбления повече!… Досега не съм имал възможност да го сторя. Та нали бягството му едва наскоро стана известно.

— Заловете го, а аз драговолно ви определям една награда от десет хиляди рубли!

— Е, това се казва дума, В замяна аз ще пусна в ход всички средства и трябва Дявола да се набърка, за да не го пипнем в късо време. Веднага ще дам разпорежданията си.

— Очаквам го. И без това изгубихте вече твърде много време.

— Всичко е свързано с тоя проклет Номер десет.

— Нима?

Околийският започна да разправя накратко нощното приключение, ала още не бе стигнал до края и светлината угасна. Мъжете не бяха обърнали внимание, че свещта постепенно бе догоряла.

— Черт возьми! (Дязол го взел!) — изруга графът. — Ето че си седим блажено в мрака!

— Ничего. (Няма значение.) И в тъмното ще си намерим пътя. Елате!

Никое обстоятелство не можеше да е така благоприятно за Сам Хокинс, както угасването на свещта. Той гореше от желание да се докопа до важния документ. Вече бе размислял как най-добре да го постигне, но така и не намери осъществима идея. От скривалището си ясно беше видял къде съхрани околийският хартията. Когато сега свещта загасна, из един път го осени вярното решение.

Той се измуши иззад стилажа с бутилките и се придвижи близо до стълбите.

— Стой! — тъкмо каза Поликев на двамата Рапнин. — Най-важното е никой да не узнае какво е било говорено тук!

— Можете да разчитате! А сега да се измитаме! Нека Иван мине напред да ви води; аз ще ви следвам.

Тримата мъже тръгнаха пипнешком. Бяха от другата страна на стълбите, Сам Хокинс — от тази. Той протегна сега ръка, но само колкото да достигне издадената стена. Изкачващите се докосваха с връхните си дрехи пръстите му, ала трябваше да мислят, че допират само стената.

По този начин Сам напипа първо есаула, после графа и накрая околийския. Той тръгна тихо нагоре след него. Тъй като тримата мъже опипваха в тъмното и се спъваха, не можеха да го чуят. Не изпитаха подозрение дори когато цевта на неговата Лиди се удари ненадейно в зида, защото всеки прие, че шумът е причинен от някой от другите двама.

Въпреки това на дребния трапер хич не му беше добре, когато се добра сега до джоба на исправника, понеже не притежаваше ни най-малък опит на джебчия. Но липсващата ловкост предостатъчно се компенсираше със силната възбуда на мъжете и гъстия мрак.

Той бръкна дръзко в отдалечения джоб и чудесно му провървя. На четвъртото стъпало вече имаше съдържанието му в ръката си. Безшумно се измъкна обратно и застина заслушан долу при стълбите. Междувременно тримата «почтени мъже» бяха достигнали вратата.

— Стой, Иван! — прошепна околийският. — Съвсем забравих народа там вън. Я излез сам и отвори външната врата да се огледаш дали овчите глави киснат все още там.

Ротмистърът се подчини на подканата и изломоти някакъв неразбираем отговор.

— Така си и мислех — рече околийският. — Те няма да се разкарат, докато не заиграе дървото. По мнението на тези псета Дявола е избягал с баба си в нашата къща. Какво да правим?

— Ами продължете да разигравате комедията! — ухили се графът. — Запалете в някоя камина или пред огнището сяра, че да се разводни! После кажете, че Дявола е духнал с баба си през комина. Оня лапнишаран Прогонвача на дяволи още ли е вън?

— Застанал е току до вратата.

— Е, вкарайте го тогава вътре! Като подуши сярата, той ще повярва на безсмислицата, а сетне ще повярват и другите. Хайде, размърдайте се! Нямам повече време за губене.

Те напуснаха зимника и заключиха вратата отвън. В миг Сам Хокинс се озова на най-горното стъпало и се ослуша. Стъпките на тримата мъже заглъхнаха.

Коридорът беше пуст. Сам изтика бързо резето, излезе и дръпна вратата след себе си, изщраквайки ключалката.

Но сега накъде? Пред къщата се тълпяха много любопитни. Значи към задната врата! Намери се в един двор, обграден в по-голямата си част с дъсчена ограда, към който се откриваха няколко конюшни. Не се виждаше никакъв човек — от страх пред Дявола вероятно всички се бяха изпокрили. Сам помисли да изкатери някъде оградата или да изкърти някоя друга прогнила дъска, но ето че забеляза една портичка и то непосредствено до къщата, така че можеше да се промъкне до нея покрай зида.

Това му бе направо добре дошло. Измуши се бързо навън и се озова, както изглежда, в зеленчукова градина.

Един поглед му показа отляво изход от градината, Накъде водеше, Сам наистина не знаеше, но за него бе преди всичко важно да изчезне от близостта на къщата. Ето защо се промъкна до портата в отвъдната страна на палисадата, затворена само с едно дървено мандало. Пред него се откри нещо като тясна уличка, която бе образувана от подобни палисадни ограждения и напълно безлюдна.

— Добрички ми Маниту! — отдъхна той облекчено. — Приключението намери щастлив завършек, ако не се лъжа!

Побърза нататък, зави зад няколко ъгъл а и къщи и стигна от друга страна до площада, където тълпата все още стоеше вкупом в очакване да разбере какво ли нещастие е причинил Дявола в Управлението.

На няколко кола, набити кой знае с каква цел в земята се бяха облегнали Дик Стоун и Уил Паркър и наблюдаваха с угрижени физиономии фасадата на къщата. Знаеха, че приятелят им Сам Хокинс е вътре, и вероятно се намира в някакво положение, изискващо помощта им. Ето защо лицата им тутакси просветнаха, като го съгледаха.

— Ама откъде пък те довя вятърът, старий Сам? — попита Уил. — Ние те мислехме там отсреща, в стария вигвам на местния вожд… а ето че се домъкваш от съвсем друга посока! Колко грижи брахме по теб.

— Грижи… какво ви скимна? Да не би да съм някой грийнхорн, да е нужно да се безпокоите за мен?

— Това не. Ама дори в благословения Див запад и най-оправният мъж може да изпадне в затруднение и да изгуби скалпа си.

— Моя скалп аз честно съм си заплатил с боброви кожи и той хич не те засяга, скъпи Уил!

— Само че ние тук не сме нито в девствената гора, нито в саваната, а в тоя проклет Сибир, където се говори език, дето и дяволът не може ти го разбра. Как беше всъщност в палата?

— Много хубаво. Даже отлично, ако не се лъжа.

— Нека чуем!

— Мина толкова добре, че си донесох дори две такива хартийки, хи-хи-хи-хи!

Сам показа на приятелите двете банкноти.

— И що за хартишки са това?

— Две хиляди рубли.

— Behold! Как се добра до толкоз много пари?

— Както всеки почтен апаш, хи-хи-хи-хи!

— Ти си ги…

— …свил. Да. От господин околийския.

— Как я свърши тая работа?

— Малко му бръкнах в джоба.

— Дик, чуваш ли го? Гепил! И то от джоб!

— No, старий Сам — поклати глава Дик, — крадец ти не си. Аз мисля значи, че тези каймета са ти са се залепнали по пръстите помежду другото покрай някакъв почтен повод.

— Отгатна, Дик. Задигнах нещо друго и те ми се напъхаха заедно с него.

— Значи все пак си крал?

— Да. Когато тип като мене поеме нанякъде курс от пандиза, той още начаса граби с пълни шепи. Сам Хокинс не обича половин работа.

Той се изкиска самодоволно в чорлавата брада.

— Един Господ знае, говориш като някой разбойнически главатар! — намеси се отново Уил.

— И съм такъв, а вие двамата сте разбойническата ми банда, хи-хи-хи-хи!

— Благодаря! Нямам мерак да се залюлея някой ден на бесилото.

— И тогава ще те отърва, Уил, ако не се лъжа. Но гледайте, вратата се отравя! Господин есаулът излиза. Вярно, навлякъл е казашката униформа. Само преди малко беше още в.

— …в катран и кълчища!.

— Не, тези неща той изми с газ, после облече съвсем обикновени дрехи — панталон, жилетка и сако. След като е излязъл значи от избата, се е напъхал в друга кожа.

— Изба? В избата ли е бил?

— Да, той, двама други и още някой си Сам Хокинс. Вижте, оня вика маестро заклинателя да влезе! Сега здравата ще го преметнат!

— И ти го знаеш?

— Да. По дочух го… Но ето че заклинателят на дяволи се връща. Слушайте!

Старият издигна глас. Дик и Уил естествено не разбираха нито дума и накараха Сам да им превежда.

— Той казва, че следствие успешните заклинания Дявола побягнал с баба си в Управлението и от страх излетял там през комина. Цялата опасност за обичния градец била отминала, народът можел спокойно да си върви по къщите… Вижте, людете заковаха три кръста и се разотиват! Така се прави в тази благословена страна. В Америка щяха да млатят хубостниците до смърт или биха ги окачили на най-близкото дърво, хи-хи-хи-хи!

— И ние ли ще си тръгваме?

— Не. Господин есаулът вероятно сега ще си поговори хубавичко с двата поста. Бих желал да знам какво ще им каже.

Правилно прецени Сам Хокинс. Тълпата още не беше се разпръснала напълно и ротмистърът излезе пак от къщата. Съглеждайки Детелиновия лист, чийто предводител така рязко му се беше противопоставил снощи на публичните танци, той реши да се постави на почит пред чужденците и си послужи за тая цел с достойните за окаяние постове.

Шибна няколко пъти двамата казаци с камшика по гърбовете и ги навика:

— На ви, кучета! Ще ви науча аз вас как се изпълнява дълг. Вие единствено сте виновни, загдето Дявола и баба му освободиха арестанта! И ще си получите наказанието! На… и на… и на! — угости той казаците с нови удари. — Цялата нощ стояхте тук и ще продължите да киснете до вечерта, без храна и без вода. А сетне ви очакват сто удара с кнут на гол гръб!

— Бащице! — проплака единият.

— Та тогава ние ще умрем! Да стоим толкова дълго и после по сто удара… ох, това никой не може да издържи!

Есаулът се изсмя грубо.

— Няма да е жалко за вас, кучета! Ще наредя да хвърлят месата ви на вълците.

— Милост!

— Мълчи, иначе ще ви вържа един час преди туй и ще поръся очите вие пипер!

Казаците замълчаха ужасено. А ротмистърът си тръгна в с вирната глава, мятайки ненавистен поглед на тримата прерийни ловци.

— Сто удара с кнут! — извика Дик Стоун възмутено, когато Сам Хокинс му преведе най-необходимото. — Добри ми Сам, какво ще кажеш, ако той самият ги получи?

— Ще видим!

— И пипер в чашите! Много бих се радвал, ако някой ден той узнае какво значи това — допълни Уил.

— Вероятно ще може да се направи, поне нещо подобно.

Сам Хокинс тръгна бавно към казаците.

— Добри хора — поде той. — Чух какво ви каза есаулът. Наистина ли ще извърши той всичко това?

— Можеш да бъдеш сигурен.

— Чорт возьми! Това би означавало вашата смърт!

— Какво можем да сторим, бащице? Трябва да се примирим.

— Казваш го така пораженчески?

— Ами да зацивря ли? Това нищо не би променило.

— Нима няма тук човек, който да скърби за вас?

Очите на казака овлажняха.

— Моята стара, добра майчица… ох, тя ще се изплаче до смърт! И Марианка ще умре… от сърдечна мъка.

— Марианка твоето съкровище ли е?

— Да. От две години съм солдат и щях да служа още осем. Марианка искаше да ме чака дотогава. После щеше да стане моя женичка. Сега всичко свърши. О, Божке, ще бъда пребит като куче!

И другият казак прекара ръка по очите.

— А ти? — попита го Сам. — Ти също ли си имаш либе?

— Да, бащице, моята сладка Рушинка. Тя е бедна и въпреки това изхранва братлето и сестричето ми, защото моите родители се поминаха.

— Значи тя е много доблестно момиче, ако не се лъжа.

— Ох! — преглътна онзи. — Моят другар я познава… ние сме от едно и също село. — Той преглътна пак. — Тя ще стане добра майка на сирачетата.

Покъртително беше да се слуша как говорят тези обикновени хорица. Някакъв свещен гняв обхвана Сам.

— Мътните го взели, нима ще се предадете ей така без съпротива на тази нечовешка присъда? На ваше място бих избягал.

— Бащице, ти не ги разбираш тия неща. Нали пак ще ни спипат, а тогава ще стане по-ужасно и отпреди.

— Ама все пак трябва да има някаква възможност да се предвардите от една такава злоупотреба с властта!

— Нима.

— Ба! Аз ще опитам да ви помогна.

Казакът огледа Сам Хокинс от главата до петите. Слаба усмивка плъзна по лицето му.

— Да ме прощаваш, бащице! Ти не изглеждаш така, като да би могъл да ни помогнеш.

— Мислиш ли? Хм-м! При вас впрочем всеки ли става солдат?

— Не. Само онзи, когото определи жребият. А който има пари, може да плати на някой заместник.

— И колко би ви струвал един такъв мъж за подмянка?

— За двеста рубли бихме могли в крайна сметка да намерим някой… но за триста — колкото си щеш.

— И как трябва да подхване човек нещата, та да се сдобие със заместник?

— Казва на полицая. Бутнеш ли на полицая от Верхний Удинск пет рубляшки, за половин час ще ти доведе таман десет ратника.

— Що за птици са това?

— Млади, годни за военна служба мъже, които са се освободили.

— И къде би се сключил контрактът за заместничеството?

— При есаула.

— А ако той вземе, че напъди ратниците?

— Няма право, ако са годни.

— Кажете ми имената си… искам да си ги запиша!

— Защо?

— Ще го узнаете още преди смъртта си, хи-хи-хи-хи!

Сам записа имената и си тръгна без повече обяснения, докато казаците се загледаха след него, клатейки глава. Като стигна при спътниците, той ги дръпна зад коловете, където не можеха да ги наблюдават.

— Искам да ви разкажа какво подслушах преди малко в избата — каза и им направи обстоен доклад.

— Че казак Номер десет е Адлерхорст, това вече знаем — рече Уил Паркър. — Но неговият осиновител е също налице и граф Поликев се тъкми да тръгне подире му. Трябва да го осуетим. Ще наредим да арестуват каналията.

— Да не би на околийския?

— Естествено.

— Ти си един непоправим грийнхорн. Та нали исправникът е негов съюзник!

— Ама ние пък си имаме нашите чудесни паспорти!

— Въпреки това той ще намери средства и пътища да ни измами.

— Значи изобщо не възнамеряваш да попречиш на неговото заминаване?

— Ни най-малко.

— Но я помисли, Сам, ако се добере до Василкович! Ще го очисти, без много-много да му се мисли.

— Така бързо не се очиства!

— А Номер десет, сиреч Готфрид фон Адлерхорст, язди по същия път. Той има за придружител единствено Гиза, бурятът. Какво ще стане, ако графът се натъкне на него?

— Не мога да попреча.

— Ще настане касапница.

— Хм-м. Във всеки случай не бива да се оставим да ни увлекат чувствата. Трябва да чакаме тук мастър Херман. Да се надяваме, че утре той ще пристигне. Нека после сам решава какво ще се прави, защото работата в крайна сметка най-много него касае.

На първо време двамата не биха съгласни със Сам, но когато той се аргументира по-изчерпателно, накрая му дадоха право.

— Значи тоя мерзък околийски самият е престъпник — удивляваше се все още Уил Паркър. — Ще го пипнем ние здравата за перчема.

— И тая процедура ще е по-добре да предоставим на мастър Херман. Засега на милия исправник ще позволя само едно малко предвкусване на задаващото се блаженство. Ще трябва да му стане ясно, че самовластието му си има граници.

— И как се тъкмиш да подхванеш работата?

— Веднага ще видите. Ей там тъкмо се задава необходимият за целта човек.

— Полицаят ли? За какво ти е притрябвал?

— Ще чуете, като свърша с него.

Полицаят беше излязъл от една съседна къща и щеше да мине край тях. Той имаше грамадна брада и нос, който едва след много дирене можеш да откриеш. Беше съвсем противоположното на Сам Хокинсовия забележителен обонятелен орган, донесъл на своя собственик бойното име Чи-коне, Светещия нос. Сибирският полицай притежаваше очарователно чипо носле, което надничаше мило под двете доверчиви очи. Човек не би могъл да употреби по-сполучлив израз от «мило». Но нослето имаше един синьо-червен оттенък, дължащ се може би по-малко на някогашно измръзване, а повече на обстоятелството, че неговият притежател обичаше си водчицата.

На минаване той любезно поздрави.

— Стой, батюшка! (Спри, бащице!) — извика Сам. — Имаш ли време да ми отговориш на един въпрос?

Блюстителят на реда спря, огледа трапера известно време и попипа свойски страничните му джобове.

— Някое шишенце да ти се намира, бащице?

— Не.

— Тогава и аз нямам време.

Той се обърна да продължи, ала Сам го улови за ръкава.

— Май имаш апетит за една глътчица, а?

— Постоянен.

— Тук можем да уредим нещо.

— Тогава ела с мен!

Милото носле се обърна отново, само че траперът държеше мъжа здраво. Бръкна в джоба и му поднесе една рубла.

— Колко водка ще получиш срещу това?

— Света Катинка! Повече отколкото мога да изпия за цял един час!

— Твоя е.

Полицаят сграбчи чевръсто монетата и я пусна в джоба на панталона си.

— Бащице, ти си славен молодец! — засия той признателно.

— С какво мога да ти доставя удоволствие?

— Като изпълниш едно поръчение. Намират ли се тук ратници?

— Разбира се. Има мнозина, които се освободиха и се нуждаят от няколко рубляшки. Познавам ги до един.

— Има ли сред тях такива, които можеш да вербуваш за заместници?

— Ами да. Петима ли искаш, или десет, двайсет?

— Само двамина.

— Че да не би пък за теб или тези двама дълги бащици?

— Не, за двама мои познати.

— Колко време имат още да служат?

— Само осем годинки — ухили се Сам Хокинс.

— Колко трябва да платя за заместничеството?

— Ако искаш да се пишеш много щедър, дай по двеста и петдесет рубли на калпак.

— Ще ги наброя на драго сърце.

— Тогава ще ти издиря двамата най-кадърни. Да тръгвам ли?

— Ще те помоля.

— Добре. Веднага ли да тръгвам?

— Естествено!

— Не мога да го сторя.

— Защо?

— Защото ти забрави най-главното.

Полицаят направи една изпълнена с достойнство физиономия и посочи към себе си.

— Мен!

— Да, имаш право. Ти си най-главното. Колко ще искаш, при положение че сладката се състои?

— Ти си щедър, благороден бащица и аз също искам да се покажа благороден. Ще ми заплатиш за всеки мъж три рубляшки, значи общо шест.

— Шест рубли?

— Много ли ще ти дойде? Ох, съжалявам! — проплака мъжът.

— Не, твърде малко е. Давам ти по пет на човек, значи общо десет рубли.

Стъписан, полицаят посегна към прелестната украса на своя лик, сякаш искаше да се увери, че право е чул и не сънува. Но после сграбчи ръката на Сам и я целуна с жар.

— Да, да бащице, веднага си помислих, че ти си знатен господин. Аз добре ще те обслужа.

— И освен това ще заплатя всичко, което изпиеш днес с двамата заместници.

Човекът зяпна ухиленото лице на трапера.

— Ама ти сериозно ли? — подпита несигурно след време.

— Да.

— Само че аз съм честен мъж и съм длъжен да те запитам: Знаеш ли всъщност колко могат да носят трима мъже като мен?

— Мога да си представя. Струва ми се, че пиете, додето се търколите под масата.

— Виждаш ли, че не знаеш? Ние продължаваме да пием и под масата!

— Ще ме радва.

— И ти наистина искаш да платиш?

— Да.

Поразен от толкова много бащина доброта, каквато никога не му се бе падала в живота, пазителят на сибирския законник разтвори обятия, притегли Сам Хокинс към гърдите си и го млясна така шумно, че изплющя като камшик.

— Бащице, сърчице, миличък! Ти си ангел сред хората, избавител от всички горести, утешител на опечалените, спасител на всички…

— Стига толкоз! — усмири Сам опиянения от възторг човек, като се отскубна от една особено нежна милувка и намести шапката заедно със скалпа. — Плащам и точка по въпроса! Но не съм длъжен да се наслаждавам на целувките ти. Запази си ги! Само още едно условия: Няма да пиете нито глътка, преди да сте отишли при есаула и сключили договора!

— Ох, много ще е трудно!

— Държа на това.

— Щом заповядваш, длъжни сме наистина да се подчиним. Но ще ми разрешиш ли да си изпия преди туй моята рубла?

— Не. Би могъл да се напиеш.

Полицаят направи натъжена физиономия.

— Бащице, как ме оскърбяваш! — рече с упрек. — За една рубла ще получа само три шишенца водка. Как мога да се напия от тях? Тате нали ще са достатъчни да утолят жаждата и на едно кърмаче.

— Гръм и мълния! Ама вие тук в Сибир май си имате възхитителни кърмачета, хи-хи-хи-хи!

— В твоя край на малчуганите не им ли давате ракия?

— Не.

— Горките деца!

— Това е запретено даже със закон.

— Какво зло правителство! При вас не владее бащица-цар наш?

— Не.

— Мога да си го представя. Той иначе щеше да има състрадание към клетите червейчета. Значи бива да изпия рублата?

— Не, обичам трезвеност в сделките. Доведи двама ратника и после, от мен да мине, можеш така да се насмучеш, че водката да ти потече от всички пори!

— Слушам! Къде да доведа ратниците?

— В странноприемницата. След един час ще съм там.

— Добре, бащице, хуквам!

Той извървя няколко крачки, но после се обърна и се върна.

— Прощавай, бащице! Имам една женичка, една добра, послушна женичка. Ама тя много обича водката. Бива ли да я взема да пие с мен, а?

— Нейсе.

— Благодаря ти! Ти си син на Милостта и Щедростта! Припкам!

Но пак се върна.

— Добри ми бащице, твоето сърце едва ли ще пожелае една душица, която не заслужава никакво онеправдаване, да остане на сухо. Аз имам една дъщеричка. Страните й са като сироп, а очите като диви трънки — толкова са кръгли. Бива ли и нея…?

— Колко е голяма?

— Петнайсет лета и шестнайсет зими.

— Да не би да льока за всяко лято и зима по шишенце?

Полицейският ценител на водката поразмисли.

— В случай че е много жадна, може да се справи… ако мъничко й помогна!

— Мътните го взели! Имаш ли още някой с толкова петимен черен дроб?

— Тъщата, добри бащице, майката на моята женичка.

— И тя ли може да порка?

— О-о, по-добре и от мен, особено ако има лошо настроение! А тя винаги го има.

— Хубаво де, забери и нея!

— Бащице, липсва ми език да ти кажа колко много те обикнах! Но ми се ще да те… — Той разпери отново ръце и примъкна прелестното носле в опасна близост с джунглата от косми на Сам Хокинс.

— Хайде стига! — предпази се дребният трапер и отскочи крачка в страни.

— Моята жена ще те почита…

— Много хубаво!

— Моята дъщеря ще те заобича…

— Още по-хубаво!

— А моята тъща ще те прегърне, за да ти изкаже нашата привързаност и благодарност…

— Това вече много ще забраня! Да те няма, приятелче! Върнеш ли се още веднъж, ще си оттегля поръчката и от цялата работа нищо няма да излезе!

— Опазили го светиите! Тръгвам, бързам, тичам! До половин час всичко ще е уредено.

И той се втурна да бяга, сякаш се търчеше за живота си.

Сам Хокинс скръсти ръце на гърдите и се закиска на себе си.

По едно време Уил Паркър го бутна нетърпеливо.

— Би ли имал сега добрината а ни обясниш що за сделка сключи с пазителя на закона и защо офейка толкова бързо човекът? — попита той. — Нали знаеш, че не вдяваме руски. Единствена дума, която извлякох от брътвежа, беше водка.

— Е, ами на един истински прериен ловец повече не му е и необходимо, за да отгатне всичко останало, хи-хи-хи-хи!

— Ей, а стига си ни занасял! Па и няма защо да се издуваш с няколкото си думици. Не е другарско. Ясен ли съм?

— Слушаюсь!

Подозрителен беше погледът, който Уил метна на Сам. После се обърна към Дик Стоун.

— Да знаеш какво рече тоя?

— Нямам представа.

— Да не би някоя хула?

— Възможно.

— Ей, такова нещо няма да позволя. Аз ще… ще… му…

— Хи-хи-хи-хи! — закиска се Сам. — Та какво ще сториш? Само не се нервирай! Ще ти разясня нещата. Ти ме запита дали съм те разбрал и аз ти отговорих «Слушаюсь!», което просто означава «Слушам!», ако не се лъжа.

— Well — рече Уил удовлетворен, това мога да го позволя.

— Сега доволен ли си, старий куне?

— Да, скъпи Сам. Но няма ли…

— Желаеш да знаеш какво съм преговарял с полицая? Веднага ще го научите.

И той предаде сбито беседата с прежаднелия блюстител на реда във Верхний Удинск.

— Luck-a-day![31] — изрече Уил. — Ама че хубава компанийка! Та това е в разрез с всички американски представи!

— Да. Ще си направим шегата и ще навестим роднинското котило, когато насяда пред шишетата.

— Но ще трябва да платиш!

— В състояние съм. Та нали имам немъчени пари — две хиляди рубляшки! Иска ми се да снабдя двете каймета със законни господари. Предугаждате ли вече какво съм наумил?

— Знам кой ще получи парите — рече Уил. — Сам, ти си умна глава и при това добър момък. Двамата постови там край пожарната ще се откупят. Имам ли право?

— Хи-хи-хи-хи, куршумът ти улучи! Ще си кажа аз с тоя есаул някоя друга думичка, та косата му ще се изправи. Той ще ми… чуйте, трополене на кола… трябва да хвърлим едно око!

Те завиха зад ъгъла и то тъкмо навреме, за да видят как граф Поликев отпътува с две коли, съпроводен от десет казаци на коне.

— Ей го, изчезва! — отбеляза Дик. А Уил прибави с поклащане на глава:

— Как ми се ще да можех да възседна след обесника и да не го изпускам из ръка.

— Зарежи го! — махна Сам Хокинс. — Той ни е в кърпа вързан! А сега да видим преди всичко дали в този благословен град има нещо като банка. Иска ми се да разваля двете хилядарки.

— Аха — обади се отново Уил, комуто доставяше удоволствие да минава малко за хитрец, — господин околийският не бива нищо да се усети!

— Правилно, синко! — похвали дребният трапер. — Околийското началниче може би хич още не е открило загубата. Тикна ли му обаче под носа хилядарката като откуп за казаците, би могъл да се усъмни. Освен това се нуждая от дребни монети и за една друга добра цел. В странноприемницата Сам Хокинс, благородният дарител, го чакат жадни гърла. Нека не ги караме да излизат от търпение. Хайде!

9. Водка и кнут

Във Верхний Удинск Детелиновият лист банка наистина не намери, но затова пък една сарафска кантора, където Сам разби двете едри банкноти по на двадесет петдесет рублевки. После отведе приятелите си Дик и Уил в странноприемницата.

Полицаят вече седеше тук с двама млади, здрави мъже. Беше довел добросъвестно жената и дъщерята, ала тъщата, изглежда, бе предпочел все пак да остави вкъщи.

Съглеждайки влезлите, блюстителят на закона се изправи.

— Бащице, ето ги двамата мъже, които ти издействах. Ще останеш много доволен както от тях, така и от мен.

— Ще видим. Могат ли да се легитимират?

— Да. Те си носят документите за освобождаване, от които е видно, че наистина са ратници.

— Я покажете!

Младите мъже подадоха удостоверенията на Сам и макар дребният трапер така и да не навикна с руското четмо, познанията му все пак стигаха да дешифрира няколко думи. Остатъка отгатна с проницателността на професионален следотърсач. Скоро постигнаха споразумение. Траперът спазари двамата ратници на доста пристойна цена и ги подкани да тръгнат веднага с него към ротмистъра.

— Но, бащице — напомни полицаят, — ами как стоят нещата с водката, която ни беше обещал?

— Ще си я получите.

— А моите пари?

— Ще ти ги наброя едвам когато работата бъде наред.

— Ти си прав за себе си. Ама ние сме жадни. Трябва ли да чакаме още толкова дълго?

— Поискайте си засега едно шишенце!

— Едно… едно-едничко? Трябва ли моята сладка женичка да си иде мърцина от жажда, а заедно с нея и моята дъщеричка?

— Според мен ще имате достатъчно, докато се върнем.

— Достатъчно? — провикна се полицаят разочарован.

— Хайде, хайде, скъпо ми братле на водката, онези шишета там не са ли достатъчно големи?

Той посочи кръчмарския тезгях, където се мъдреше доста голям брой пълни бутилки.

— Големи? О, добри бащице, да взема ли да ти покажа колко са големи?

— Е?

— Ще платиш ли?

— Естествено.

— Ще видиш тогава!

Полицаят взе едно шишенце от тезгяха, отпуши го, поднесе го до устата и го изпразни наполовина. После примлясна с език и завъртя очи.

— Ей това е напитка! Четири такива шишенца за час! Би било Рая!

— Добре де, няма да проявявам жестокост. Вземи си още едно за запас и дай по едно на сладката ти жена и дъщеря ти!

Почтеният човек не остави втори път да му се казва. Стиснал с левицата страхливо «запаса», той чевръсто изпразни първото шишенце. Двете жени отделиха повече време, но и те имаха такава добра глътка, че, както изглежда, не след дълго нямаше да притежават и капчица.

Клатейки глава, Сам Хокинс се отправи с двамата си спътници и ратниците на път. Детелиновият лист крачеха бавно и с достойнство с кретащите по петите им запасни казаци. Ако тримата ловци предизвикваха сензация дори в Дивия запад край всеки лагерен огън, то толкова повече в Изтока на Сибир. Дребният трапер и двамата му дълги като върлини приятели контрастираха така рязко на останалия свят тук, че привличаха погледите на минувачите. Но тях малко ги бе грижа.

Пред вратата на Управлението един прислужник ги попита за желанието им.

— Бих искал да говоря с есаула — отвърна Сам Хокинс.

Слугата измери уестмана с боязлив поглед. Във Верхний Удинск бързо се бе разчуло, че не е добре да си имаш работа с дребосъка.

— Какво желаеш от него? — попита мъжът предпазливо.

— Нещо, което не е нужно да знаеш, братлето ми.

— Тогава не мога да доложа за теб.

— Можеш да постъпиш, както ти е угодно. Аз при всички случаи ще отида при него.

— Не бива да го правиш без предизвестие.

— Кой ще ми забрани?

— Аз. Така гласи служебният ми правилник.

— Хубаво. Значи ти изпълни добросъвестно дълга си и сега с чиста съвест можеш да се оттеглиш! — рече Сам добродушно, избута слугата настрани без повече обяснения и стъпи в коридора със спътниците си и ратниците.

Какво можеше да стори срещу това човекът, комуто бе поверена охраната на къщата? На открита съпротива той не се реши. Та започна значи да вика и крещи.

Една врата рязко се отвори и исправникът изскочи навън.

— Каква е тая дандания тука?

— Тези мъже искат да отидат при господин есаула — обясни раболепно слугата.

— Той не приема.

— И аз вече го казах на хората. Ама те нахлуха със сила.

— По дяволите! Осмелили са се на това в моята къща?

— Не говори глупости, скъпи бащице! — ухили се Сам Хокинс. — Та тази къща изобщо не е твоя, а принадлежи на добрия цар. Значи синът ти не приемал, а?

— Не. Той няма време за вас.

— В такъв случай веднага ще му го сътворя. Къде се гуши?

— Това не ви интересува.

Сам Хокинс стовари оглушително приклада на своята стара Лиди по пода.

— Човече, питам те къде е!

И изгледа застрашително околийския.

— В стаята си — смънка исправникът, загубил из един път важността си. Той си спомни бурната разправия в танцовата зала. — Мисля, че си е полегнал.

— Разбирам, след напреженията от последната нощ! Въпреки това ще трябва да го обезпокоим. Идваме по служебен въпрос.

— А аз си мислех вече…

— Какво си мислеше, бащице исправник?

— О, нищо съществено!

— Тогава не бива ненужно да ни задържаш — придаде си най-любезен вид Сам. Той много добре знаеше, че околийският загатна за все още неуредената покана за дуел и искаше да го остави да почака малко в тревога. — Ние бързаме — продължи твърдо. — Длъжен съм да настоя, незабавно да ви отведеш при сина ти.

Исправникът сметна за уместно да отстъпи, то преглътна яда си.

— Елате!

Отвори една врата и пропусна неканените посетители да влязат. Ротмистърът седеше на една софа, пъхнал небрежно пура между устните си.

— Ах! — възкликна Сам Хокинс. — Били сме несправедливи към него. Та той изобщо не е спял. Напротив, вижда се, че е страшно зает. Добро утро!

Офицерът скочи и измери малкия с гневен поглед.

— Не ви ли казаха, че нямам време? Защо въпреки това нахълтахте?

Сам Хокинс не позволи да го изкарат извън нерви.

— Идваме по неотложна служебна работа — каза спокойно. — Вече го обясних на баща ти, околийското началниче. Волю-неволю трябва да ни изслушаш.

— Сега не му е времето за това. Сега никой няма да бъде обслужен — сопна се ротмистърът.

Но номерът му не мина. Дребният трапер на свой ред се разприказва.

— Тъй ли? — попита. — Ами че кога тогава? Нощем се таиш в пожарната, а денем къртиш. Кога може човек да си уреди при теб служебните работи? Заявявам ти, не ни ли изслушаш веднага, едно писмо ще тръгне за губернския в Иркутск, ако не се лъжа. Да я караме изкъсо! Имаш ли време, или да пиша писмото?

Държането на Сам беше така самоуверено, че ротмистърът не се осмели повече да възрази.

— Елате! — отстъпи кисело.

Детелиновия лист се отзова ухилено с двамата заместници на поканата. Известно, време по-късно се намърда в стаята и исправникът. Той бе искал може би първо отвън да чуе какво ще изложат пред златното му синче тримата нарушители на спокойствието.

— Какво дирят тези мъже при вас? — попит ротмистърът троснато.

— Ратници са. Желаят да постъпят на служба наместо други двама. Ето защо са дошли при теб.

— Кой ще плати?

— Аз. Моля да изготвиш необходимите документи.

— Кои са хората, заради които тези двамата искат да постъпят?

— Виж първо, моля, дали могат да бъдат взети като заместници!

— Аз ги познавам. И двамата са годни. За да видите, че въпреки всичко съм разположен да ви услужа, ще ги приема, с надеждата, че вие ще сте също така разположени.

— Каква услуга очакваш от нас?

— Да си мълчите за дяволската история — прошушна онзи на Сам, за да не го чуят двамата ратници.

— Ако самият не ни дадеш повод, от нас няма да излезе нито звук.

— Значи се споразумяхме… при предпоставката че ти и в… друго отношение се покажеш разумен.

— Аз винаги съм бил разумен.

— Добре. Хващам се за думата ти. А сега да изготвим договорите за заместничеството. Те ще бъдат подписани от двамата и заверени от мен.

Той извади от едно чекмедже два формуляра, пресегна се към приборите за писане и се зае да попълва празните места, задавайки необходимите въпроси на двамата ратници. На запитването за кои желаят да застъпят, единият посочи трапера.

— Още не знаем. Бащицата ни тук ще ти каже.

— Хубаво. Та имената значи!

Ротмистърът погледна Сам Хокинс.

— Ти и сам ги знаеш — захихика дребосъкът лукаво. — Това са двамата постови, които тая нощ стояха при пожарната.

Като пружина подскочи ротмистърът.

— Онези? Няма да я бъде! Не мога да ги освободя! Кой можеше да знае, че тъкмо тях имаш предвид!

— Както искаш. Тогава до половин час цял Верхний Удинск ще научи кои са били двамата дяволи, губернският също ще го чуе. А дали един мъж, който се е бламирал по този начин, може да остане за в бъдеще офицер, това ще реши съдът на честта.

— Ама… ама… — запъна есаулът, — ти все пак съзнаваш, че двамата трябва да бъдат наказани!

— Нямам нищо против. По този начин аз запазвам хубавите си парици, пък ти губиш чина си.

Есаулът закрачи възбудено из стаята. Не можеше да вземе решение, докато накрая Сам Хокинс нетърпеливо се изправи.

— Толкова дълго не мога да чакам. Или-или! Ще изготвиш ли документите?

— В името на Дявола… да!

— И на двамата постови няма да се случи нищо?

— Не.

— Ще могат безпрепятствено да се върнат в родния си край?

— От мен да мине, ако ще и в пъкала!

— Там сигурно ще им е бая жежко. А на такива жеги един сибирски казак не е свикнал, хи-хи-хи-хи! Бъди така добър да ги повикаш!

Есаулът отвори прозореца и извика казаците. Те се явиха с трепет и боязън, защото бяха убедени, че сега ще бъде изпълнено ужасното наказание. Едва когато съгледаха трапера, започна да им проблясва слаба надежда. Та нали им бе обещал помощ.

— Елате, кучета! — изръмжа им офицерът.

— Бях ви заплашил с кнута наистина, но ви помилвам и ви го опрощавам.

— Глупости! — обади се тогава Сам Хокинс. — Не се кичи с чужди пера! Хайде изготвяй договорите и не дрънкай повече отколкото изисква истината!

Ротмистърът сподави една ругатня. Той посегна отново към перото, подхвърляйки само тук-там при писането необходимите въпроси.

Двамата казаци си нямаха и понятие за какво се касае. Те вече плуваха в блаженство, че им е отменено наказанието.

— Тъй! Сега подписвайте! — повели офицерът. — Ето перото! А който не може да пише, да направи кръст вместо името си.

За писарско умение действително и дума не можеше да става, но казаците се бяха научили поне толкова, че да съумеят да надращят криво-ляво имената си по хартията. Докато го вършеха, едра пот изби по челата им. После ротмистърът подписа двата документа и се обърна към казаците.

— Знаете ли собствено какво подписахте?

Те поклатиха глава.

— Кучета глупави! Това е прекалено! Подписвате, а не знаете какво? Сволочи, вие сте освободени от военна служба! Няма да ви се налага повече да служите!

— Света майко Божия от Казан!… Освободени от военна служба… И кой пък ни е откупил? — И се обърнаха към Сам Хокинс: — Да не би ти, бащице?

Сам само кимна лукаво. Двамата се блещиха известно време в него. Външността му наистина не беше на богат мъж, имащ достатъчно пари в излишък, за да откупи двама съвсем непознати люде от военна повинност.

— Ти, наистина ли ти? — попита внукът на прочутата баба, първа видяла духът-жаба.

— Е, да! — ухили се малкият. На него из един път му стана жежко под перуката — свали старата филцова шапка ведно със скалпа и я остави на масата. Всички освен двамата дългучи ококориха очи, зяпайки ту него, ту червения, гладък череп. Но той като че хич нищичко не забеляза. — Ето ви уволнителните билети и докато имате тези хартишки в ръката си, никой не може да ви привлече на военна служба. Покажете ги у вас там на попа и му поискайте съвет, ако на някой все пак му скимне да ви пипне за вратовете! Колко е далеч до дома ви?

— Няколко дни път.

— В такъв случай трябва да си купите коне, зоб за тях и провизии за вас.

— Бащите, казваш го толкова лесно. Ние нямаме пари.

— Това наистина е лошо. Че никакви ли не можете да получите? Я го кажете на добрия есаул тук! Той нали трябва да ви даде каквото ви е необходимо!

— Да, ще го сторя! — изсмя се оня просташки. — Нека търчат, догде им причернее! Ако се поразмърдат, за три дни ще са си у дома. Ето защо ща наредя да им дадат заплата и войнишки хляб за три дена.

— Повече нищо? Тогава наистина е добре, че жабата прояви по-голяма далновидност.

— Каква жаба?

— Духът. Вие нали знаете какво имам предвид?

Въпросът беше отправен към двамата казаци.

— Да не би да говориш за жабата… — засече внукът на бабата, — която пази съкровището?

— Да.

— Бащице, говори бързо, бързо! Какво знаеш за нея?

— Сигурно давате мило и драго да го научите, хи-хи-хи-хи! Е, ще бъда кратък. Тя ми довери между другото, че пазела съкровище, което можело да бъде извадено само от казаци. Днес двама аха-аха да успеят, ама тъкмо в последния момент ги обезпокоили.

— Чу ли? — попита внукът своя товариш. — Значи истината съм ти казал.

— Чудно! (Странно!) — пропелтечи другият. — Продължавай, о, бащице!

— Жабата изпитва състрадание към вас, защото сте били добри молодци и сте обещали да й принесете в дар водка.

— Той знае всичко, наистина всичко! — прошушна първият казак.

— В края на разговора ни жабата изчезна и се върна с куп петдесет рублевки. Последните й думи бяха: «Ето ти пари! Потърси двама ратници, които да заместят казаците и им плати. Каквото остане, подели между двамата освободени, за да си купят коне, да препуснат към село и да се оженят там за своите девойчета.»

Сам Хокинс приключи с измишльотината си. Беше разправена на позавален руски, но затова пък с толкова по-голяма сериозност. Околийският досега си бе мълчал, а и ротмистърът не бе прекъсвал малкия. Очите им се бяха спрели на него, сякаш се съмняваха в разсъдъка му.

Ала ратниците и казаците бяха приковали поглед в устата на Сам. Двамата иманяри бяха направо като омагьосани от някакво удивително зрелище. Сега, когато Сам бе свършил, внукът на бабата възкликна:

— О, светци! Значи той наистина ти е дал за нас пари?

— Все в петдесетачки.

— Мили Боже! Колко са?

— Веднага ще видим. Но тук се сещам още нещо. Той постави едно условие, което насмалко да забравя.

— Какво?

— Аз самият трябва да ви закупя конете и провизиите, та да не ви измамят.

— Това е добре, това е много добре!

— И после не бива да се бавите тук нито миг, ами веднага да потеглите.

— О-о, ще го сторим на драго сърце!

— Елате тогава до масата и вижте колко ще ви наброя!

Сам Хокинс сложи най-напред сумата за двамата ратници. Те ухилено напъхаха парите по джобовете си.

— Тъй — засмя се дребният трапер. — На вас е платено. За вас жабата не постави никакво условие. Значи можете да пиете водка, колкото ви душа сака, та ако ще да профукате всичките пари, хи-хи-хи-хи!

Ратниците се спогледаха и му се ухилиха широко.

— Каква камара пари! Това прави цяло буре водка!… Не искаш ли да дойдеш с нас?

— Не.

— Остани тогава със здраве! Ще ни намериш в странноприемницата!

Двамата побързаха да се изнижат през вратата. Докато ротмистърът не наредеше да ги повикат за обмундировка, те сигурно нямаше да престанат да пият и щяха да са излели една значителна част от парите в гърлата си.

Сам изброи сега остатъчната сума на две равни части, така че всичко си възлизаше точно на толкова, колкото бе отнел от околийския. Като се изключеше, разбира се, дребната сума за пиячката, която щеше да направи полицаят с женичката и дъщеричката си.

— Тъй! Ето ги деньгите! — каза той. — Това е за единия… това за другия! Я ги избройте пак!

Двамата казаци бяха впили опиянени погледи в банкнотите — не намираха нито думи за екзалтацията си, нито време за осмисляне. Смъкнаха се пред Сам на колене и уловиха ръцете му, за да ги целунат.

— Глупости! — рече Сам покъртен и нахлупи износената филцова шапка заедно със скалпа върху червения череп. — Ако искате да ми благодарите, сторете го, като се изправите и се държите разумно! Приберете си парите!

Двамата казаци посегнаха и банкнотите в миг изчезнаха в джобовете им.

— Тъй! Сега се измитайте! С други думи, хайде, да ви няма! Но да не вземете да ми офейкате. Това само ще е във ваша вреда. Имам още нещо да обсъдя с вас. Чакайте ме значи вън! Първо трябва да уредя тук една друга работа… Марш!

Двамата казаци изчезнаха със същата бързина, както преди малко ратниците и също като тях забравиха да отдадат според устава чест на есаула. Впрочем първите бяха извинени от факта, че все още не се чувстваха като солдати, докато вторите можеха да посочат за свое оправдание, че вече са освободени от военните порядки.

Когато врата се затвори зад двамата щастливци, за известно време в стаята бе тихо. Сам сне отмерено пак шапката, която преди малко във вълнението си бе нахлупил. Дик и Уил стояха неподвижно и безмълвно като дървени кукли.

От ъгъла, където околийският се облягаше все още мълчаливо и със скръстени ръце, дойде многозначително покашляне. Ротмистърът схвана, че то се отнася за него и че бе скрито предупреждение да бъде нащрек. Той погледна въпросително дребния трапер.

— Какво искаш още от мен?

— Това би трябвало всъщност сам да знаеш.

— Тогава въпросът ми щеше да е излишен.

— И си е такъв — изръмжа Сам. — За какво това дълго миткане? Аз изисквам, както си ми е право, удовлетворение!

— А-ха! — проточи ротмистърът. — Мислех, тази работа е уредена?

— Уредена? Доколкото зная, не. Известно ми е само, че заранта беше възпрепятстван да застанеш срещу мен. По това време се бяхте напъхали с баща ти в пожарната и играехте ролята на Дявола и баба му.

— Ние?… Изключено! — намеси се ненадейно околийският.

— Ние си бяхме вкъщи.

Самоуверено ухилен, Сам Хокинс обърна лице към него.

— Хи-хи-хи-хи и затова ли графът ви търси тук напразно?

— Какво знаеш за графа?

— Повече отколкото вие. Впрочем отричането ти е смехотворно. Синът ти преди, няколко минути съвсем доброволно призна, че двамата сте витаели в пожарната като духове.

— Това е лъжа! — изфуча околийският, който не беше разбрал набързо прошепната молба на есаула за дискретност по дяволската история и очевидно погрешно бе изтълкувал последвалия диалог.

Челото на Сам Хокинс се смръщи.

— Бащице исправник — рече той, — съветвам те да не обиждаш. Първо, ти не си човекът, който може да си позволи такава волност спрямо мен, второ, аз не водя преговори с теб, а със сина ти и трето, от устата на стария Сам Хокинс по принцип кривда не излиза. Който има като мен зад себе си живот на честна борба, винаги просторната Божия природа пред очите, ден и нощ модрото небе над главата, и е принуден да залага живота си и се преборва със смъртта, той гледа с презрение на машинациите и притворството. Той е твърде горд, за да лъже. Разбрано?

Удивени, Дик и Уил поглеждаха крадешком спътника си, той говореше на руски — толкова добре и толкова зле, колкото именно му бе по възможностите. Ето защо до тях смисълът на думите му не достигаше. Но те чувстваха, че излага нещо особено.

Самият Сам беше видимо възбуден. Той мяташе предизвикателно искрящи погледи към оскърбителя. За щастие ротмистърът се намеси.

— Тук има някакво недоразумение — изрече бързо. — Дяволската история е приключена и погребана.

— Стой! — пресече го Сам на думата. — Първо в чест на истината! Не поиска ли преди малко от мен скришом да си трая за тая работа?

— Сторих го и ти се…

— И аз се съгласих. Но по тоя начин ти призна, че си играл ролята на Дявола, а баща ти — на баба му, или обратно.

— Така да е.

— Значи не съм излъгал, исправник! Отбележи си го!… А сега да си дойдем на думата! Как стоят нещата с дуела?

— Той стана невалиден — заяви ротмистърът. — Ти ми обеща и в друго отношение да бъдеш разумен, понеже приех ратниците ти.

— А-а, тъй, тъй! — провлече Сам. — Ако те пусна да си вървиш, ти го наричаш това разумно?

— Не преиначавай понятията! — изръмжа младият Рапнин. — Имам ли думата ти, или не?

Тогава Сам Хокинс гневно се изсмя.

— О, ти, хитрец, клинчар, страхопъзльо! Да, имаш думата ми! Сега я имаш! Аз няма да се бия с теб. Отказвам се. Моята почтена Лиди — така именно се казва тази пушка тук — би се срамувала, ако пожелая да я насоча към теб, ние свършихме един с друг. Но… внимавай! Не ми се изпречвай пак нежелателно на пътя! Би могло, лошо да завърши за теб… И за теб се отнася същото! — изръмжа той на стъписания околийски.

— До нигова виждане, мешърс!

Сам Хокинс излезе с горда стъпка. Сега се раздвижиха и Дик и Уил.

— Good day[32], старий мошенико! — каза Дик, като на минаване угости с приклада околийския по пръстите на краката.

— Farewell[33], негоднико! — ухили се Уил и тикна юмрук под носа на есаула.

После вратата се затвори зад тях.

Двамата останали в стаята мъже, се намираха в неподлежащо на описание настроение. Те, които досега бяха господствали кажи-речи неограничено в цялата околия, трябваше да се поставят сега в служба на тези непознати, допилели се кой знае откъде хора.

— Дявола да ни отнесе, ако не погодя някой номер на нахакания пършивец! — избълва жлъч ротмистърът и тресна с юмрук масата.

— Можещ да разчиташ на съдействието ми — изръмжа баща му. — Имам подозрение към тримата синковци, че снощната шмекерия е тяхно дело.

— Невъзможно!

— Защо? Те още вчера се заеха с тоя казак Номер десет. При това катранът и перушината са практика на американските западняци. Не се ли съгласува всичко поразително?

— Сатаната да я отмъкне тая паплач! Какво изобщо се бъркат в нашите работи?

— Това се питам и аз — кимна околийският — и само ставам по-подозрителен. Те преследват някаква тайна цел и ние трябва дяволски много да се пазим от тях.

— Да не би да им имаш страха?

— Страх или не, приканвам към предпазливост. Подмятането на малкия за графа ми се струва много съмнително. Той, изглежда, наистина знае нещо.

— Проклета история! А какво ще кажеш за парите? Те са под една черга с двамата казаци. Как иначе ще им дойде на ума да плащат за тези глуповати обесници?

— Действително! Тук нещо не се съгласува. Все повече стигам до убеждението, че малкото човече и двата оградни кола са освободили Номер десет. А двамата казаци са им помогнали срещу обещанието да бъдат откупени, като на това отгоре получат и пари.

— И мен много ме гложди, дето трябваше да освободя казаците. Ще ми се поне да ги догоня някъде и им изтръгна парите.

— Как и къде? Нямаш никакво законно основание.

— Какво ми влиза в работата законното основание! Чисто и просто вземам неколцина от хората си, издебвам двамата, когато напуснат града и им прибирам всичко — парите и документите, които бях принуден да им издам.

— Не става!

— Защо не? Аз съм техен началник и лесно ще намеря причина да оправдая поведението си пред полковника.

— Това би било най-малкото. Но ако този злокобен човек с кървавия череп разбере, че протежетата му са ограбени, пак ще ни висне на врата.

— Нима е задължително да разбере? Той се кани да купи два коня. Тая процедура дълго няма да продължи. После двамата пършивци веднага ще потеглят. Пътят, по който ще поемат, ми е известен. Трябва да минат покрай Върбовите камъни.

— Добре би било наистина да си получиш обратно документите.

— И парите. Онова чуждоземно куче ще си мисли, че са си заминали и хич повече няма да се интересува от тях. Веднага щом напусне после Верхний Удинск, те ще си получат стоте обещани камшични удара. Така и аз ще постигна същото, което ти постигна при графа — връщам си документите, че и пари на това отгоре. Ти добре ли скъта двете неща?

— Да.

— Под ключ?

— Глупости! За какъв дявол трябва Да заключвам парцала? Той може само да ни навреди, ако някой го открие. Ние ще го изгорим и така завинаги ще изчезне от света. Но парите ще заключа, защото ако ги намери майка ти, тутакси ще й изникнат хиляди потребности.

— Къде ги държиш всъщност?

Исправникът бръкна безгрижно с десницата в страничния джоб. После остави ръката, където си беше и се вторачи в лицето на сина си. Забравил да отговори, той беше жив символ на ужаса.

— Празен… празен! — изпелтечи околийският.

— Ти си луд!

— Изчезнали… наистина изчезнали!

Старият обърна хастара на джобовете от двете страни.

— Не си ли ги тикнал някъде другаде?

— Не.

Ръцете му трепереха от вълнение. Търсеше ли търсеше, но така и не намери нищо.

— Може да си ги пуснал покрай джоба. Сигурно са си все още долу в избата.

Побързаха да се спуснат долу с един фенер. Но въпреки всички търсения и макар да осветиха всеки ъгъл, зад всяко буре и всеки предмет, не откриха и следа ни от пари, ни от документи.

— За Бога… всичко е изчезнало! — изкрещя ротмистърът.

— Не мога… не мога да го проумея! — заекна старият.

— Аз толкоз по-малко! — беснееше Иван язвително.

— Такива хубави парици и един толкова важен документ човек трябва да съхранява грижливо!

— Аз определено прибрах всичко, всичко! Някой трябва да ми ги е измъкнал от джоба! Другояче не е възможно!

— Е, помъчи се тогава да си спомниш! Кой ли пък би могъл да е?

— Не знам!

— Кой е стоял всъщност толкова близо до теб, че…

— Само един, един-единствен — ти! — изрева исправникът.

— Аз?

— Да, ти!

— В такъв случай сигурно трябва аз да съм те окрал, а?

— Това е единствената вероятност!

— Нечувано!

— Иван! Вади парите… веднага!

— Аз… теб да окрада! Безумие!

— Не разигравай комедии! Да не би да си ангел, та човек да не те смята за способен на такова нещо?

— Не отивай толкова далече, казвам ти! Нямам нищо общо с тая работа и баста!

В озлобено настроение те се върнаха в жилището. Иван закрачи възбудено из стаята. По едно време хвърли поглед през прозореца.

— Виждаш ли, че имах право? — каза хапливо. — Там пред странноприемницата стоят два коня. Познаваш ли ги?

Старият погледна над рамото му.

— Враните на съдържателя.

— Оня ги е купил за казаците. Погледни… чужденецът излиза от врата и оглежда конете! Тогава е сигурно, че те сега принадлежат на казаците. Те скоро ще потеглят и аз трябва да ги изпреваря.

Той излезе бързо, отиде отсреща при конюшните, нареди да му оседлаят спешно коня и само след четвърт час препусна незабелязано, както си мислеше, с шестима казаци.

10. Един ангел, един разбойник и един хитрец

Двамата откупени казаци бяха узнали, че съдържателят на странноприемницата иска да се отърве на ниска цена от два яки степни коня. Ето защо Детелиновият лист се отправи нататък с двамата щастливи притежатели на мнимото съкровище, та Сам Хокинс да извърши покупката от тяхно име.

След тези богати на събития часове общият салон бе пълен с хора, които живо коментираха събитията в танцовата зала и пред административната сграда. Когато дребният трапер влезе с придружителите си, беше поздравен с шумно ликуване. Петимата бяха незабавно поканени да седнат в кръга от бърборещи и консумиращи посетители.

Но Сам отклони, защото първата му работа беше да изпрати двамата казаци на път. Отдадяха ли се те веднъж на водката, то със сигурност скоро преставане нямаше да има. Ето защо съдържателят трябваше да изведе веднага конете. Те се харесаха на трапера и бяха евтино закупени. Съдържателят достави набързо и на умерена цена също провизии и разните там потребни неща при пътуване.

Животните бяха изкарани после пред странноприемницата и оглеждайки ги още веднъж, Сам съзря на един от прозорците на Управлението ротмистъра, който сочеше в някакъв оживен разговор към него.

— Egad! — промърмори траперът. — Есаулът и зад него старият! Какво ли толкова усърдно дрънкат за мен?… Хопала! Сега се махнаха и двамата. Тая работа е съмнителна. Което значи, внимавай!

Той отиде отново в общия салон и нареди на двамата казаци да наблюдават незабелязано Управлението и веднага да му съобщават всяка промяна.

Само след късо време довтаса внукът на бабата.

— Бащице, есаулът препусна с шест казаци.

— Накъде?

— На запад, навътре в степта.

— Това нали е и вашият път?

— Съвсем същият.

— Тъй! Хм-м!

Сам размени няколко думи с Дик и Уил и после продължи да пита.

— Познавате ли добре местността, през която трябва да яздите? От какво естество е тя? Планинска?

— Не, съвсем равна.

— Няма ли някъде някакво прекъсване?

— Никаква гора и хич нищо. Само на малко повече от час оттук лежат разхвърляни в безпорядък една връз друга много скали. Местността е влажна, поради което там растат безчет върби. Това е причината мястото да се нарича Върбовите камъни.

— Каква е височината им?

— Наподобяват на срутена голяма постройка, в която в отколешни времена са живели великани. Там има грамади, високи като кули!

— И оттам сигурно може да се види всеки, който идва от града?

— Не, няма да можеш да ме съгледаш, ако оттук яздя през брода и опиша един завой надясно, така че да стигна после до Върбовите камъни от север вместо от изток.

— Това е добре. В тази посока ще поема и аз.

— Ти? Искаш да отидеш до скалите, бащице?

— Да, синчето ми, за да ви закрилям.

— Закриляш? От кого?

— От есаула.

— Мислиш, че той ще ни нападне? — извика казакът уплашен.

— Предполагам, че ще го опита и то при Върбовите камъни. Та нали е офицер и като солдат трябва да знае, че тази местност най-много подхожда за изпълнението на неговия план. И тъй, аз ще опиша дъгата надясно, а моите приятели ще ме придружат. Вие двамата обаче ще тръгнете оттук няколко минути след нас и ще яздите право към Върбовите камъни, но бавно, само ходом. Иначе ще пристигнете по-рано от нас и есаулът ще ви спре, преди да сме в състояние да ви помогнем. Иди доведи другаря си и после изчакайте, додето тръгнем!

Сам Хокинс се отправи незабавно към палатковото селище, където в близост до юртата на бурятския княз пасяха животните на Детелиновия лист.

Карпала го видя да идва и тръгна към него.

— Ще се стреляш ли с есаула? — попита тя.

— Засега не… може би изобщо не.

— Ох, това е много добре! Ти си мой приятел и аз щях да плача, ако бъдеше ранен… Сега накъде се каниш да отидеш?

— Навън в степта. Есаулът, както изглежда, е наумил някаква проклетия, която искам да предвардя.

— Ти наистина си герой!

— Де, де, има и къде по-различни герои, ако не се лъжа.

— Казваш го само от скромност. Аз познавам твърде малко такива безстрашни мъже.

— Това да не би да е прикрито предложение за женитба, хи-хи-хи-хи? Какво ли би казал Богумир, ако чуеше!

— Богумир! Добре че спомена името му. Аз се безпокоя за него. Той трябва да отиде до Селенга, Комарената река. И представи си, един лейтенант с двайсет мъже е също на път за там, след като един якутски търговец, който често е бивал тук и познава Номер десет, доложил, че беглецът е поел в посока Комарената река.

— Успокой се, детето ми! Аз очаквам само пристигането на брат му и после също тръгвам за Комарената река. Та не бери страх за Номер десет.

— Ти ми облекчаваш сърцето. Вярвам в теб.

— Хи-хи-хи-хи! — изкиска се Сам добродушно. — Твоето девическо сърце май изцяло му принадлежи, а?

Карпала го погледна открито в лукавите очички.

— Ти искаш да ме изпиташ. Но аз ще ти кажа, че моето сърце принадлежи на всички нещастници. Какво мислиш за клетите заточеници?

— Точно същото като теб!

Тя поклати нетърпеливо глава.

— Същото като мен? Та ти изобщо не познаваш възгледите ми.

— Не каза ли «клетите» заточеници? Ти следователно ги съжаляваш, изпитваш състрадание към тях. Не е ли тъй?

— Ти си много проницателен — кимна тя и след кратък размисъл продължи: — Чувал ли си случайно за «„Ангела“ на заточениците»?

— Да и то едва в последните дни. Дори в най-малките селища се говорело за него.

— А да ти е известно кой е той?

— Не. Хората се впускат в разни предположения. Мнозина мислят, че това действително е ангел или поне някой добър дух, фея, или нещо подобно. По-умните естествено знаят, че той е човек, но и те не са единодушни по въпроса дали е от мъжки или от женски пол.

— И какво разправят хората за него?

— Че освобождавал всеки заточеник, който се появял в негова близост, стига, разбира се, мъжът да заслужава помощта. Недостойните Ангелът даже предавал на властта.

— Вярно е! — разпали се Карпала.

— И ти ли го знаеш?

— Е, та нали навсякъде се говори за това — обоснова тя предпазливо твърдението си.

— Което далеч още нищо не доказва — настоя дребният трапер.

Тя потърси някакъв ответ, ала не намери и сви рамене.

— Понякога един такъв помагач действително може да изглежда като ангел — продължи Сам Хокинс сериозно. — Вероятно много от заточениците не заслужават трагичната си съдба, ако не се лъжа.

— Ох, стотици, хиляди! — извика Карпала буйно. — Тъкмо затова Ангелът си е поставил задачата да прехвърля безопасно всеки достоен през границата!

— Говори се, че войската упорито се домогвала да се запознае някой ден с него.

— О, това никога няма да се случи! Само собствените му хора го познават и те по-скоро биха предпочели да умрат, отколкото да го предадат.

— Само собствените? Хм-м! Аз знам един съвсем външен човек, който много добре познава Ангела.

— Невъзможно!

— О, напротив! Той е от женски пол. Вярно ли е?

Очичките на Сам погледнаха дебнещо изпод периферията на шапката.

— Да.

— Не е семеен?

— Да.

— Не е някоя обикновена девойка, а дъщерята на тачен княз?

— Да.

— И има много привлекателно име?

— Как гласи то?

— Карпала.

Тя отстъпи поразена няколко крачки назад. Едва сега забеляза лукаво-закачливия поглед на чужденеца, комуто в усърдието си бе дала така услужливо информация.

— Кар…! Коя имаш предвид?

— Теб! — засмя се Сам.

— Мен? Мислиш, че аз съм Ангела на заточениците?

— Да, сърчицето ми, така мисля. А сега ми кажи не съм ли прав!

Карпала преглътна.

— Или не ми вярваш? — прибави Сам отново сериозно.

— Ох, как би могъл човек да не ти вярва! Само вчера взе страната на бедния казак Номер десет срещу исправника и есаула и… — тя прекъсна и се вгледа изучаващо в лицето му. — Нали няма да го разгласяваш в моя вреда?

— Старият Сам по-скоро самичък ще си отхапе главата!

— Добре тогава! Да, мен хората наричат Ангела на заточениците, защото вече съм помогнала на мнозина. Уви, ти си чужд в нашата страна и не можеш да познаваш дълбоката несрета на нещастниците!

— Ето, вземи ръката ми! Твоята тайна ще бъде добре съхранена при мен. Аз съм истински учуден от теб, Карпала!

— Защо?

— Да си Ангел за заточениците се изисква кураж. А това не съм очаквал от едно толкова младо момиче.

— Ние жените имаме различен кураж от вас мъжете. Вие имате куража на унищожението или самоунищожението, докато ние този за спасяване и помагане.

Тя като че из един път стана съвсем друга. Около меката, пълна устна премина късо, почти мъжко трепване, а от очите проблесна решителност, на каквато човек не можеше да я сметне за способна.

— Карпала, аз не само ти се удивлявам, но и ти се възхищавам — каза Сам Хокинс откровено. — Ти все пак не можеш да отведеш заточениците на сигурно място, без самата да се подхвърлиш на опасност!

— Да, наистина е малко опасничко — усмихна се тя. — Но ти трябва да знаеш, че аз имам много съюзници. Всички племена на бурятите и тунгусците ми помагат. Ние приемаме избягалите заточеници, скриваме ги поотделно на различни места и ги събираме при потеглянето към границата. Една част от тях са преоблечени като буряти, друга като тунгусци, така че не могат да бъдат разпознати. Но ти знаеш, че нещата все пак не са толкова лесни. Ние често срещаме солдати, тръгнали на хайка за бегълци. Тогава нерядко е трудно да се избегне разкриването.

— Значи и родителите ти знаят за работата?

— Естествено! Целият ни народ го знае. Та нали тъкмо по тази причина трябваше да стана жена на есаула. Някога по вина на татко и ламата била обградена от войска голяма група бегълци, които вече се намирали съвсем близо до китайската граница. Клетниците решили да не се предават и предпочели да умрат. Хвърлили се във водите на реката псе издавили до един.

— Ужасно!

— Да. Събитието оказало такова голямо въздействие върху двамата, че те дали обет занапред да спасяват всеки достоен беглец. От онзи ден те са прекарали благополучно през границата стотици от тях. Преди известно време ламата бил споходен от мисълта, че всичко ще ни е по-лесно, ако стана жена на някой влиятелен офицер. Ето как баща ми трябваше да му обещае, че ще стана жена на есаула Иван Рапнин, та веднага да се узнава всичко, което се предприема срещу заточениците.

— Било е много късогледо. Открие ли се някога, че си играла ролята на шпионка, каква ще е участта ти? Доживотна подземна работа в мините на Нерчинск!

— Зная — каза девойката спокойно. — Но пък каква ще е любовта ми към заточениците, ако не посмея да го сторя?

— Обичаш ли есаула?

Карпала потрепери.

— Как бих могла? Аз го презирам!

— И въпреки това искаш да се омъжиш за него?

— Не съм ли длъжна? Клетвата на татко…

— Глупости! — изръмжа дребният трапер. — Клетвата е била дадена само при предпоставката, че чрез тази женитба ти наистина ще можеш да помагаш на заточениците по-добре отпреди. Но в действителност чрез брака с този брутален човек ти само би изгубила свободата си.

Тя сведе чело, без да отговори.

— Сега можеш да помагаш много — продължи Сам Хокинс. — Но след женитбата? Я помисли, какво ще сториш, ако малко след сватбата есаулът бъде отзован от Сибир?

— Имаш право. Но как да постъпя?

Траперът смигна лукаво.

— Как да постъпиш! Довери се на Сам Хокинс. Хи-хи-хи-хи! Той също не може да търпи тоя мошеник есаула и вече ще следи тоягата да плава правилно, ако не се лъжа!

— Доверявам ти се — каза тя простичко и му подаде ръка.

— Наистина ли? — захихика той. — Както вчера, когато те заварих във водата и прострелях дупка в гуглата на есаула?

— Много повече! — засмя се девойката весело. — Защото сега те познавам. И ще ти го докажа. Чуй, точно сега сме наумили една експедиция до границата! Но ни липсва нещо, което искаме да вземем оттук, а именно оръжия. Нали за бегълците е най-важно да могат да се бранят срещу преследвачите и да си подсигуряват прехраната чрез лов. Така че се нуждаем от пушки, барут и олово — за тях, пък и за нас.

— Не можете ли да закупите всички тези неща?

— Една такава покупка на оръжия би направила впечатление. Сетне биха ни държали дваж и триж пъти повече под око предполагайки, че племето ни планира някакво въстание срещу правителството!

— Значи се каните… е-е, нека го кажем, тайно да си присвоите необходимото?

— Да.

— Нелошо! Пита се само къде смятате да намерите онова, което ви липсва.

— Околийският има барут и олово в големи количества, а също и пушки. В придатък към тях подходящи форми за леене на куршуми.

— Аха! И къде всъщност се намира този склад?

— В Управлението, до спалнята на Рапнинови.

— Странно! Значи оня си нанка в съседство с погреба? Колко опасно!

— Не чак толкова, понеже никой освен близките му си няма понятие за това.

— И там трябва да проникна аз? Слушай, Карпала, работата не ми харесва. Вярно, както вече казах, аз съвсем не съм приятел на есаула и баща му. Те са двама негодяи, на които по всяко време бих отиграл номер, ама… да свивам? Пфу! За тая работа старият Сам Хокинс не се дава на разположение.

Карпала сведе засрамено глава.

— А ако нещата с оръжията стоят по-иначе?

— По-иначе? — наостри уши Сам. — Какво искаш да кажеш?

— От един благонадежден мъж, наш пратеник и довереник, узнахме, че околийският е планирал измяна. Той е уредил една незаконна търговия с предводителя на едно монголско племе отвъд границата относно поверените му оръжия. Те трябва да изчезнат, като в замяна исправникът иска да му бъде заплатено.

— И после? — подпита траперът. — Историята все пак не може да остане скрита.

— После Рапнин възнамерява да стовари вината върху други. Ще хвърли прах в очите на хората с измислен въоръжен преврат. Кой знае кой ще плаща сетне сметката.

— Хи-хи-хи-хи! — изкиска се траперът. — Така ли стоят нещата? В такъв случай наистина съм готов да посегна за вас, преди да са дошли други. А исправникът после няма да бъде несправедливо наказан за загубата на оръжията. Съгласен съм да поема по следата. Кажи, не може ли човек да измъкне нещицата с хитрост? Ако, да речем, има ключа! В този аспект се сещам, че снощи на танците видях околийшата да носи една дамска чантичка…

— О, зная вече какво искаш! Да, тя държи в нея ключовете, когато излиза вечер.

— Помислих си го. Та нагласи, Карпала, родителите ти да поканят довечера околийския с жена му и сина му и ги задръжте възможно по-дълго.

— Много лесно. Ако полюбезнича малко с есаула, тримата така ще се запленят, че ще забравят да си тръгнат.

— Добре. По време на отсъствието им Сам Хокинс ще извърши майсторския си номер, хи-хи-хи-хи! Не можем ли да се отървем и от слугите, които живеят в административната сграда?

— Става. Ще пратя двама от моите буряти, които ще ги отведат в странноприемницата. Онези ще си помислят, че и те могат да си разрешат една водка, след като господарите им си позволяват да се позабавляват вечерта в нашия лагер.

— После остава само да се уреди ключът. Тази вечер ние ще го заемем за малко от околийшата, естествено без нейно разрешение.

— Ще е неимоверно трудно!

Сам Хокинс се изкиска доволен.

— Наложи ли се, на исправника и две хиляди рубляшки измъквам от джоба, ако не се лъжа!

Скоро планът бе съставен. Уговорено бе и къде приятелите на Карпала ще намерят оръжията. За да отклони всяко подозрение от себе си, Сам щеше уж да предприеме една езда из степта и да се върне едва късно в шатрата на бурята.

Карпала изчезна в юртата на родителите си, а Сам оседла трите коня.

Макар разговорът да се бе доста проточил, все пак не бе направил някому впечатление. Чужденецът можеше да говори с дъщерята на своя домакин толкова често и дълго, колкото си искаше. А двамата се бяха постарали да изглеждат безобидно.

Сам закрачи към странноприемницата, където вече го очакваха с нетърпение.

— Че къде пък се дяна? — попита Дик Стоун.

— От скука кажи-речи израснахме — изръмжа и Уил Паркър.

— Израснахте? — захихика Сам. — Би било голям майтап, ако вие, прътове за подпиране на хмел, станехте още по-дълги и тънки, отколкото сте… Но шегата настрана! Има нещо важно, което ще ви разправя по път. Възсядайте!

Той строго заповяда на двамата казаци да потеглят след около четвърт час, но да яздят бавно, както вече ги бе посъветвал.

После тримата се отправиха на път.

През брода яздиха ходом, после в тръс и накрая в кариер.

Местността беше равна, а въздухът толкова чист и прозрачен, че се виждаше много надалеч.

След определеното време забелязаха отляво лека омара.

— На мястото ли сме вече? — попита Уил Паркър.

— Сигурно — отговори Сам. — където има върби, е влажно, а където е влажно се образуват и изпарения. Следователно вече почти сме стигнали до Върбовите камъни. Да яздим нататък!

— Тази мъглявост е много благоприятна, защото есаулът няма как да ни съгледа.

— В замяна пък и ние него и хората му не.

— Това е без значение. Стари уестмани като нас все ще съумеят да открият следата му.

Стигнаха при върбите от север. Тук имаше храсталак и дървета. Навлязоха донякъде, вързаха конете, взеха оръжията в ръка и се запромъкваха напред.

Там се виждаха струпани голи каменни маси. Върбов гъсталак и многобройни локви препятстваха бързото придвижване на Детелиновия лист. Най-сетне достигнаха натрошения скален масив. Едва сега видяха колко далеч се разпростира каменният лабиринт и че те се намират точно по средата на дължината му.

Сам кимна доволен.

— Това е добре. Есаулът е спрял от другата страна, за да издебне двамата казаци. Да се изкачим и се спуснем отвъд! Но предпазливо, да не ни забележат!

Скоро се озоваха горе и се огледаха на всички страни. В степта под себе си забелязаха един казак, наблюдаващ зорко равнината по посока града.

— Това е постът — рече Дик. — Тъй че есаулът няма да е далеч.

— Видях го вече — ухили се Сам. — Вляво зад големия четвъртит квадер седи с другите, ако не се лъжа. Значи не съм се заблудил все пак. Кани се да смъкне кожицата на двамата бедни дяволи… е, ама е сбъркал в сметките си!

— Още сега ли ще се смъкнем долу?

— Считам го за полезно. Тук вдясно се спуска един улей. Там няма да могат да ни видят и вероятно ще съумеем да приближим дотолкова до добрите хорица, че да чуваме всяка тяхна дума… А-ха, виждате ли онази точка там?

Сам Хокинс посочи към града.

— Yes — обади се Уил. — Това са нашите казаци.

— Няма да мине много и двамата ще са тук. Вижте, постът също вече ги забеляза! Идва да доложи… а сега юнаците възсядат конете, за да изскочат като дебнещи от засада разбойници. Великолепна страна е тоя Сибир и с очарователни порядки! Но сега бързо долу! Колкото по-рано сме там, толкоз по-добре, ако не се лъжа.

Започнаха да се спускат предпазливо.

Долу застанаха плътно един до друг край тънък скален къс, образуващ висока стена, от другата страна на която се намираше есаулът с хората си. Както се бе надявал Сам, можеха да чуват всяка изричана от тях дума.

Един от казаците тъкмо беше излязъл с коня дотолкова напред, че да обзира равнината, без самият да бъде открит.

— Е, колко са далеч още? — попита го есаулът.

— Половин верста[34].

— Хубаво. Аз ще остана скрит. Но вие ще атакувате оттук! По-добре е работата да се уреди така, отколкото навън в равнината. Веднага щом пристигнат, изскачате, обграждате ги и ги водите при мен!… И да не вземете да ги изтървете, че…!

— Негодяят! — прошепна Сам. — Даже срещу тези безобидни хорица не смее да излезе лично, ами праща подчинените си. Ей, почакай, обеснико! Но сега тихо… танцът всеки момент ще започне!

Едва бе минала наистина и минута и от отвъдната страна на камъка прозвуча конски тропот. После се зачуха няколко проклятия и хората се върнаха.

— Пипнаха ги! — прошепна Дик Стоун.

— Пет… тихо, та да чуем всичко! — предупреди Сам Хокинс.

В същия миг отвъд камъка се разнесе гласът на есаула.

— Смъквайте се от конете, кучета! Или да ви помогна, а?

— Че какво пък сме сторили, та ни причаквате тук? — осмели се да възрази единият от нападнатите.

Веднага след това бе доловено изплющяване на камшик.

— На… това ти е за дрънкането, сволоч! Долу!

— Аз вече не съм на служба — протестира удареният — и никой не може нещо да ми заповядва!

— Чудесно! За тези думи после ще отнесеш двайсет броя. А сега вади уволнителното, което вчера ти издадох… е, ще стане ли?

— Ето го.

— Тъй? Сега и парите!

— Бащице, ама аз ги получих като дар…

— Вади ги или…

Последва изпищяване и плющенето на камшика отново.

— Спри, спри!… Ето!

Ротмистърът, изглежда, броеше парите, защото едва след време доловиха отново гласа му.

— Така! А сега другият! Давай парите и легитимацията!

— Мили бащице, че как ще живея и се взема жена, ако нямам пари и освободително?

— Ожени се за бабата на Дявола, пършивец! Тогава ще можеш смола и сяра да плюскаш. Давай кесията! За последен път, изваждай я!

— Да, да, да! — извика притиснатият човек. — Трябва наистина вече да ти я дам!… Ето, бащице, дано на теб донесе повече благополучие, отколкото на мен!

— За вас е добре, че толкова бързо се вразумихте. Вие, кучета, сигурно страшно се зарадвахте, когато привидно отстъпих на оня чуждоземен сволоч? Сега вероятно осъзнавате, че аз все пак съм по-умният. Вече можете да яздите към къщи, но като награда за приятелството ви с гологлавия никаквец ще получите преди туй по двайсет камшични удара. А след две седмици ще бъдете отново привикани на военна служба, връщате конете и си понасяте стоте удара, които заранта ви гарантирах… Млък!… Аз ви го обещах, а имам навика да сдържам думата си. Хайде! Хвърлете ги на земята, казаци, и им набройте ударите, двайсет на всеки! Трябва да заквакат от болка като исполинската жаба, която им пратила парите.

— А ти ще заквакаш още преди тях, ако не се лъжа! — прозвуча в този миг зад него.

Есаулът се обърна.

Там стояха Сам, Дик и Уил — и тримата със запънати револвери в ръка.

— Чорт возьми! — изруга есаулът мъртвешки бледен.

— Гледай, гледай! — подигра се Сам. — Чудесна историйка! Досущ както ми предрече снощи духът-жаба, хи-хи-хи-хи!

Шестимата солдати не знаеха какво става и как да се държат. Те отправиха въпросително очи към слисания началник.

— Хайде, милички! — обърна се Сам към тях. — Седнете там на камъка!

При този подозрително любезен тон и гледката на револверите те бързо-бързо се отзоваха на подканата.

— Хубаво, виждам, че сте послушни и с добра воля. Затова и хич нищо няма да ви се случи, ако си седите кротко и не обелвате нито дума. Сигурно ви е заболяло, когато двамата ви другари бяха ограбени по такъв мерзки начин. А сега ще бъдете и свидетели как правото им се присъжда отново.

Есаулът все още стоеше напълно изгубил ума и дума, Той не можеше да проумее как тези трима души се намериха тук. По едно време сложи ръка на пистолета.

— Какво търсите тук? — кресна вбесен. — Тук аз съм повелителят! Разкарайте се или…

Но беше прекъснат.

— Ей — рече Сам, — остави си пукалото на мястото му. Иначе може да вземе да гръмне, а аз не търпя такива неща.

— Нагъл пес! Ще те застрелям! — изрева есаулът, ала получи един сръчен прикладен удар по ръката от Сам и изтърва пищова.

— Какъв, викаш, си бил? Господар и повелител? Каналия и мерзавец сити! Давай ограбеното!

— Всичко това ми принадлежи! — опълчи се пак есаулът, ала се виждаше, че е загубил каузата и възразява колкото за очи пред хората си.

Но Сам остана равнодушен.

— Кому принадлежи, по тоя въпрос скоро ще бъдем наясно, ако не се лъжа. Я погледни тези симпатични гърмящи железа, синчето ми! Имаш думата ми, че в следващия миг ще запукат, ако не се спомниш законите.

Той тикна под носа на есаул а двата револвера.

— Няма да посмееш да стреляш по мен! Не забравяй, че нося мундира на царя!

— Какво ми влиза в работата мундирът ти? Сам Хокинс никога не е бил толкова тъп, да застреля някой мундир, хи-хи-хи-хи! Ти си разбойник и ще се отнасяме с теб като с такъв. Та на кого казваш, принадлежали парите и документите?

Есаулът мълчеше.

— Скорее! (По-бързо!) Не се шегувам. Отговаряй, иначе ще ти прострелям дупка в тялото! И тъй, едно… две…

Есаулът не дочака «три»-то. Вече познаваше трапера и знаеше, че не бива да стига до крайности.

— Стой! Не стреляй! — задави се той от срам и гняв.

— Така е добре, синчето ми! На кого значи принадлежат въпросните неща? На теб ли?

— Не.

— Ами?

— На тези две кучета, които Дявола…

— Виждаш, синко, как на бърза ръка си подви опашката, хи-хи-хи-хи! Чухте го, братлета — обърна се той към шестимата казаци. — Ако на господин есаула му скимне по-късно да промени пак мнението си, ще ви призова като свидетели, ако не се лъжа. Разбрахте ли ме?

Придружителите на есаула бяха следили хода на събитията мълчаливо и със зяпнала уста. Маниерът и начинът, по който Сам се държеше, им се струваше като някоя приказка, а самият Сам като магьосник, който — невероятно и все пак вярно — бе превърнал коравосърдечния, арогантен есаул в безпомощна, жалка фигура.

Без дума да възрази, той предаде сега всичко. Сам преброи парите, провери документите и върна на двамата казаци имуществото им.

— Тъй — ухили се той. — Вече свършихме, есаулче, и ти пожелавам ездовата разходка дано ти понесе добре. Сега можеш да си препуснеш към къщи.

Ужасният срам, сполетял есаула пред хората му, въздейства. Той се подчини мълком на нареждането на Сам. Отправи се бързо към коня си, скочи на седлото, смушка животното с шпорите в слабините и препусна като бесен.

— Получи си го достатъчно! — захили се Уил Паркър след него.

Двамата бивши иманяри, добрали се по толкова необичаен начин пак до имуществото си, се впуснаха в многобройни благодарствени слова. После се измъкнаха, та час по-скоро да се върнат на мира в родния си край. А казаците на есаула получиха от Сам пари за водка и подкараха в тръс към града.

Сега и тримата приятели побързаха към конете си и по обратния път Сам разказа какво бе планирал за тази вечер. За другите то бе добре дошло. Колкото повече приключения, толкова по-добре. Те с радост изявиха готовност да опразнят погреба.

В лагера Карпала вече чакаше Сам Хокинс. Тя го заразпитва и той й разправи, подхилквайки се, преживелицата. После момичето се качи на седлото и препусна към града, за да покани за вечерта семейството на околийския при бурятския княз.

И исправникът, и есаулът, крайно угнетени от събитията в последно време, приеха веднага. Те гледаха на поканата като добър знак за възстановяване на опасно охладнелите взаимоотношения.

Вярно, старият повдигна едно възражение. Той смяташе, че тримата чужденци от Америка също са поканени и открито се изказа пред Карпала, че никак не държи да се срещне отново с натрапчивите ловци. Младата бурятка обаче го успокои. Сам Хокинс щял да направи с двамата си спътници една далечна конна разходка из степта, от която смятали да се върнат едва късно през нощта, така че срещата с тях не беше вероятна. Та нали така бе уговорила блъфа със Сам.

Вечерта настъпи и Сам Хокинс изпрати Дик Стоун като съгледвач до административната сграда. През целия ден дребният трапер не беше излизал от шатрата, определена за него и приятелите му. Дик Стоун и Уил Паркър предано му бяха правили компания. Всички в лагера, с изключение на Карпала и неколцината буряти, които щяха да помагат в нощната авантюра, бяха останали с илюзорното впечатление, че тримата са излезли на разходка с коне.

Когато се мръкна напълно, Сам Хокинс и Уил Паркър се отправиха към задната страна на княжеската шатра и седнаха да чакат в тревата.

След известно време при тях дойде Карпала.

— Вече си тук — зарадва се тя. — Това е добре. Мисля, че гостите скоро ще се появят.

— Гости? Хм-м! Смятам, че им приляга някакъв по-друг израз. Те са овце, които ще бъдат отведени до касапския тезгях, хи-хи-хи-хи! Ако знаеха какво ще се случи по време на отсъствието им, нямаше да се чувстват толкоз много като «любимите гости»!

— Те не са за съжаление и предостатъчно са си заслужили едно яко дялане заради местните жители. Не са един и двама бедняците, опитали кнута им, а и имотните са се простили с богатството си, тъй като околийският им е иззел всичко. Той злоупотребява с поста си и го използва единствено за да си докарва пари и пак пари. Нарежда да бичуват всеки, който не може да заплати и за най-малкото прегрешение. Та хак му е значи.

Карпала се върна в юртата и скоро двамата забелязаха долния й край да се разхлабва там, където седяха. Човек сега лесно можеше да се пресегне вътре. Малко след това се чу конски тропот — гостите пристигаха.

В онези местности, където и най-бедният притежава кон, се счита за позор да се отиде на гости пеша. Ето защо въпреки късото разстояние и околийският дойде с хората си яздешком.

Те слязоха и бяха посрещнати от дебелия княз Була и още по-необхватната му съпруга Калина. И Карпала на свой ред се показа толкова любезна, че на есаула отново му стана по-добре.

Тя показа местата на гостите в юртата, констатирайки, че околийшата носеше по обичайному дамската си чантичка. Пое вежливо забрадката и чантата и ги сложи близо до проправената пролука. Същевременно разтърси леко чантичката и за свое задоволство чу подрънкването на ключовете.

След като всички бяха насядали, Карпала поднесе чая и когато гостите бяха достатъчно заети, си намери още малко работа край самовара, тананикайки си няколко строфи от една бурятска песничка.

Междувременно държеше погледа си отправен към дамската чанта и много добре видя как ръката на Сам се появи и скришом измъкна плячката. Но само след няколко мига чантата отново си лежеше на старото място.

Сега момичето се успокои и седна при гостите в най-добро настроение.

През това време Сам и Уил изчезнаха. Пред сградата на Управлението не гореше фенер и при вратата към тях пристъпи Дик Стоун.

— Е? — попита Сам. — Как стоят нещата?

— Добре. Кьорав човек няма вътре.

— Тогава да се заемаме за работа.

Сам извади ключовете и започна да ги пробва един след друг. Третият вече пасна в ключалката. Влязоха и заключиха след себе си.

Задната врата нямаше ключалка, а само едно вътрешно резе, което лесно се издърпваше. Сам разведе двамата приятели из двора и зеленчуковата градина, за да се запознаят с терена. После остави Дик Стоун при задната врата, а самият той отключи вратата на спалнята и влезе.

Уил Паркър го последва.

— Сега бързо намери ключа за арсенала! — каза той. — Това е най-главното!

До този момент всичко бе извършвано бързо и безшумно в мрака. Сега обаче се натъкнаха на препятствие — нито един от ключовете не ставаше на помещението, където Сам знаеше, че се намират запасите от оръжия и други неща.

Какво да правят? Просто да разбият вратата? Това нямаше да мине без аларма, а те трябваше да я избегнат. Траперът извади едно фенерче със затъмняваща бленда и предпазливо плъзна един лъч из спалнята.

Тя беше оскъдно мебелирана и съдържаше само леглото, един стол и една маса. Но над кревата се намираше едно шкафче. То висеше на пирон и можеше без усилие да се свали.

Не беше заключено и съдържаше разни дребни, маловажни предмети, няколко шишенца и други подобни, както и на една кука, ключ. Беше ли той търсеният?

Сам Хокинс го пъхна в ключалката — наистина ставаше. Езичето се изтегли. Пред тях се откри едно по-голямо помещение, двата прозореца на което бяха затворени с кепенци. Беше благоприятно за тях, понеже така нямаше защо да се опасяват, че някой лъч светлина би могъл да се измъкне навън и да се превърне в издайник.

Един немалък брой малки буренца съхраняваше барута. Около дузина просто сковани сандъци съдържаха патрони. Имаше в наличност също възпламенителни капсули и калъпи за куршуми. Може би двеста нови пушки изпълваха половината помещение.

— Behold! — ухили се Сам доволно. — Та тук имаме всичко накуп, ако не се лъжа! И красиво подредено като за раздаване на Коледни подаръци, хи-хи-хи-хи! Иди сега до стълбището, Уил! Ще ти нося най-напред барута.

Той грабна едно буренце и го предаде на Уил. Този го пренесе долу до задната врата, а Дик го изнесе в градината до палисадната порта.

После всеки се върна бързо на мястото си. Тъй като и тримата бяха сръчни и яки, опразването не продължи дълго. След това бяха заличени всички следи, вратите заключени, а ключът отново увисна в шкафчето за спалнята. Работата беше напълно завършена.

Като се върнаха в палатковия лагер, Сам Хокинс се прокрадна зад юртата на княза, измъкна предпазливо дамската чантичка на околийшата, пъхна вътре ключовете и я пробута обратно в шатрата.

Този миг беше чакала Карпала. Тя цялата вечер не беше изпускала чантата от очи. Сега се отдалечи под някакъв претекст и се промъкна зад юртата, където бе очаквана от Сам.

— Успяхте ли? — попита го тихо.

— Да, ако не се лъжа.

— Как я рада! (Колко се радвам!) Ще наредя на хората си веднага да пренесат всичко на сигурно място.

— Значи си доволна от мен, мила дъщеричке?

— Много доволна!

— Слава Богу! Да имаш иначе още някоя заръка за мен? На царя пръстена-печат от пръста, да речем, да задигна? Или пък на китайския император…

— Перестань! (Престани!) — прошушна Карпала засмяно. — Искам сега да отидеш да спиш. Ти стори достатъчно за нас.

— Да спя?… Сега? На Сам Хокинс и през ум не му минава. Не слагам ухо, преди околийският и синът му да са си тръгнали за вкъщи. Трябва непременно да знам дали ще открият веднага историята.

Но изглежда на гостите много им харесваше в юртата на тейша, защото когато си тръгнаха най-сетне, бе станало единадесет часът.

Сам Хокинс пое след тях. Дик и Уил пожелаха да го придружат, ала дребосъкът ги парира. За такава работа и един бе достатъчен.

Достигна Управлението, без да срещне никой. Там светеха само двата прозореца на всекидневната. В спалнята без съмнение още не бе влизано и можеше да се приеме, че след обилната консумация на алкохол исправникът бързо-бързо ще се търколи в кревата, без тепърва да прави дълги огледи, умелият удар днес вече определено нямаше да бъде открит.

Сам се отправи сега към страничната уличка покрай палисадата. Портата беше заключена. Той бръкна през една пролука на оградата и отвори. Като влезе в градината, видя, че задигнатите неща са вече отнесени. Бурятите чевръсто си бяха свършили работата.

11. …а цар далеко

На връщане за лагера Сам Хокинс долови в близост до странноприемницата тропот от копитата на два коня, които идваха насреща му. Той спря и чу двамата ездачи да разговарят помежду си.

— Сега направо, покрай странноприемницата! — каза единият. — До Управлението после са само още броени крачки.

— Ще приемат ли там един гост?

— Да, господине… ела, там… наляво!

Но в този момент Сам им се изпечи на пътя.

— Стоп! — извика на английски. — Не наляво, а надясно е правилният път, мастър Адлерхорст!

Херман тутакси позна гласа на трапера.

— Сам, вие?… Да не би да стоите тук на пост?

— Не. Само случайно минавах и чух тропота от копита. Не ви очаквах наистина толкова скоро.

— Работите ми в Хабаровск се уредиха половин ден по-рано, отколкото бях разчел. Ето защо пристигам още днес.

— И така сам в тази чужда страна? При това посред нощ?

— Този казак, когото взех от последната станция, познава пътищата.

— Наредете на водача си да отседне с двата коня в странноприемницата! Там ще се намира в много добри ръце, ако не се лъжа.

— Познавате ли съдържателя?

— Да. Нямайте грижа!

Херман скочи от седлото, разтърси ръката на Сам и се отправи с него към странноприемницата.

Съдържателят се разбърза да изпълни желанията на чужденеца. После двамата се отдалечиха, след като Адлерхорст се бе убедил, че казакът и конете са добре подслонени.

В последно време Херман се бе променил за добро. Напреженията през тези необикновени седмици и месеци не бяха отминали без следа за него. Те бяха придали на чертите му един по-мъжествен, по-твърд отпечатък, а един меланхоличен лъх около очите издаваше, че не само от физически теглила бе съзрял младият немец.

— Хайде сега, започвайте! — поде той, когато напуснаха странноприемницата. — Открихте ли нещичко?

— По-полечка само! — засмя се Сам. — Почакайте, докато се съберем всички! Преди туй няма да узнаете от мен нито дума.

— Къде ме водите?

— В юртовия стан на бурятите извън града. Там издигнахме ние вигвама си.

— Как се озовахте при бурятите? Струва ми се, че за издирванията ви щеше да е по-добре тук…

— Pshaw! Не ги разбирате вие тези неща. Сам Хокинс знае какво върши. Та търпение значи, докато стигнем в лагера!

— Ама това звучи направо тайнствено. Любопитен съм да чуя вестите ви.

— Good-luck![35] Не очаквайте прекалено много! Та ние едва вчера пристигнахме, ако не се лъжа. По-добре кажете защо искахте да отседнете в административната сграда.

— Случаят е малко по-особен. При последния си отдих се срещнах с един пълномощник на правителството, който обхожда страната по заръка на губернския от Иркутск, за да следи за спазването на законите. Той е снабден с изключителни правомощия и утре ще намине насам да направи една визита на тукашния околийски началник.

Сам Хокинс подсвирна тихо през зъби.

— Идва ми тъкмо навреме.

— Какво искате да кажете с това?

— За тези неща по-късно! Смятам, че за исправника се забърква една хубава каша, която не бих желал аз да изгреба, хи-хи-хи-хи! Но разказвай нататък!

— Моите отлични пътни документи направиха на чиновника голямо впечатление. Затова той рече, че не бивало да отсядам в странноприемницата, а да поискам жилище в Управлението. За тая цел ми даде едно препоръчително писмо до околийския във Верхний Удинск.

— Тъй! Хм-м. При това положение май наистина щеше да е по-добре, ако бяхте отседнал в Управлението. Околийският именно щеше от сърце да се радва на разквартируването, хи-хи-хи-хи! Но смятам, че ще можете да пробвате една нощ и юртите на бурятите.

— Защо не? Не съм изнежен.

— Well! И без туй няма да ви е толкова до сън, мисля аз… докато околийският има голяма нужда от почивка след напреженията от последната нощ, ако не се лъжа.

— Отново говорите с недомлъвки, които не разбирам.

— Скоро ще схванете, мастър… Но ето че сме на самото място.

От нощния мрак изплуваха призрачните очертания на юртите и Сам поведе новодошлия между тях към определената за него и спътниците му шатра.

Дик Стоун и Уил Паркър вече си бяха легнали, ала незабавно се разсъниха и поздравиха Херман фон Адлерхорст по своя грубоват, сърдечен маниер. Херман се настани на една възглавница. Двамата дългучи се постараха да направят чай, а Сам сервира на един поднос остатъците от вечерята, които бяха достатъчни да заситят двама мъже като Херман.

— Well, сега си хапнете, не се стеснявайте, мастър! Сигурно сте гладен. Няма да разговарям с вас, преди да сте опустошил овнешките мръвки.

Херман фон Адлерхорст имаше куп въпроси на езика си, ала нищо не му помогна, трябваше да стори хатъра на Сам. Не беше ял нищо от обяд и храбро се пресегна. Но така и не можа дълго да издържи.

— Thank you (Благодаря), стари Сам! Сега навярно няма повече да ме изтезавате.

— Luck-a-day! Вие сте едно нетърпеливо човече, ако не се лъжа! Какво мислиш, старий Уил… да му кажем ли всичко?

— Ако ти нямаш нищо против, скъпи Сам, аз съм съгласен. Мастър Адлерхорст ще има да се диви какво вече сме успели да постигнем.

— Behold! Кои имаш предвид под това «ние»?

— Хайде сега де, нас тримата естествено!

— Good-luck! Я го вижте тоя greenback[36]! Няма ли да ми кажеш, старий куне, какво ти, тъкмо ти, си узнал? Ако не стоях все зад вас като някоя квачка зад пиленца, много ми се ще да знам какво ли щеше да излезе от вас, ако не се лъжа!

— Само не си разчеквай толкова зурлата! Нас да сравнява с пиленца! Какво ще кажеш по въпроса, старий Дик!

— Well, още не съм чувал, че пиленцата стават толкова дълги като нас — рече този сухо.

— Да, дълги сте достатъчно — захили се Сам. — Ама комай и това е всичко, което може да се каже във ваша полза. Та вие не бихте могли даже…

Херман фон Адлерхорст бе слушал нетърпеливо тази разправия, която, разбира се, не вземаше насериозно. Сега той прекъсна словесния поток на дребния трапер.

— Стоп, мастър Сам! Не бихте ли имал добрината да си спомните, че аз все още съм тук?

— Egad! Имате право! Но тези двама шмекери хич и не ме оставят да се добера до думата, ако не се лъжа. Та, мастър Адлерхорст, ние го имаме!

— Кого?

— Е, него!… Вашия брат Готфрид!… Че кого иначе другиго? Херман фон Адлерхорст скочи в безмерно изумление от възглавницата.

— Шегувате се!

— Не ми и хрумва.

— Което ще рече, ние всъщност го нямаме — подметна Уил Паркър.

— Затваряй си човката, старий куне, когато аз говоря! — сгълча го Сам. — Впрочем ти си почти прав — ние в действителност го нямаме.

— Или по-точно казано, на практика ние все пак го имаме! — отбеляза Дик Стоун по своя сух маниер.

— Имаме го… нямаме го… имаме го! И как пък да се разбира тая работа? На абдал ли се каните да ме правите?

— Успокойте се, мастър Адлерхорст! Рядко съм говорил толкова сериозно, като сега. Дик има право — ние го имаме т.е. говорихме с него и знаем къде се намира понастоящем.

— Наистина… наистина ли го знаете?… Къде е той?… Казвайте бързо, бързо!

— Край Байкалското езеро.

— И не се лъжете?

— Не.

Херман фон Адлерхорст се отпусна бавно на възглавницата и захлупи лице в шепи. Той стотици пъти си бе казвал тайно, че изгледът да намери Готфрид е съвсем нищожен, но въпреки това се бе вкопчвал в тази надежда като за спасително въже. Сега, когато и най-дръзките очаквания отиваха към реализиране, той бе сразен от безспорния факт.

Няколко минути седя неподвижен. Но за Сам мълчанието продължи твърде дълго.

— Още не сме свършили, имаме още една вест за вас. Смятам, че и на нея ще се зарадвате, ако не се лъжа.

Херман вдигна поглед със съмнение.

— Още една вест?

— Да.

— В какво отношение?

— Относно също така изчезналия граф Василкович.

— Той не е ли в компанията на Готфрид?

— О, не! Тръгнал е на лов за соболи, ако не се лъжа.

— На… лов за соболи? Не ви разбирам.

— За което хич не ви и упреквам. Този граф Василкович сега се числи към заточениците и е бил нает от Фьодор Ломонов за лов на соболи.

— Кой е Фьодор Ломонов?

— Един търговец от Оренбург. По-рано обаче е бил дервиш и се е казал Осман.

— Сам, да не сте мръднал? Дервишът тъкмо тук? Звучи наистина като приказка.

— И си е кажи-речи така, хи-хи-хи-хи! Тоя мастър Осман или Бил Нютън, или Флоран е на път към същото място, сиреч към вливането на Селенга, в Байкалското езеро. И още един запраши нататък.

— На кръст ли искате да ме разпънете? Кой е пък сега този?

— Граф Николай Поликев.

Тук Херман сграбчи трапера за раменете и здраво го разтърси.

— Сам Хокинс, не си правете шеги с мен! Моля ви!… Граф Николай Поликев е също тук? Та това направо не е за вярване!

— Мда-а, много неща едва ли са за вярване и все пак са верни, мастър Адлерхорст. Бил съм напълно прав в подозренията си. Графът е извършил спрямо своя роднина едно отвратително престъпление, като тукашният околийски и синът му също са намесени в играта. Имам в джоба си доказателство за това, ако не се лъжа. Считам, че на двамата Рапнини е в кърпа вързано едно безплатно местожителство в сибирските мини.

— Разказвайте! Разказвайте!… Според това, което научих от вас, трябва много нещо да сте преживели през този кратък отрязък от време.

— Вярно е. Можете да благословите идеята да ме изпратите с Дик и Уил напред. Дойдехме ли само ден-два по-късно, щяхме напусто да си пилигримстваме из Сибир, ако не се лъжа. В последните четиридесет и осем часа ние буквално се препънахме по пътя на тези четири персони, хи-хи-хи-хи! Имахме страшен късмет. Сега доволен ли сте от Детелиновия лист?

— Сам, изобщо не мога да ви опиша как се чувствам! Но не забравяйте, че аз в действителност още нищичко не зная!

— Egad! Разправям му аз на този мастър вече цял четвърт час новост след новост, а той да ми заявява накрая, че хич нищо не знаел! Да си преживявал някога подобно нещо, старий Дик?

— No. Ама не съм срещал още и човек, който да си забравя капаните, когато е тръгнал на лов за бобри.

— Silence! (Млъквай!) — кресна му Сам негодуващо. — Как се кани грийнхорн като тебе да знае как се хващат бобри? Това ти през целия си живот няма да научиш, хи-хи-хи-хи! Но мастър Адлерхорст ще си има волята… и ако и след моя разказ все още не е наясно с нещата, вината няма да е моя.

И сега Сам Хокинс започна да осведомява по своя забавен маниер затаилия дъх слушател за благоприятната верига от обстоятелства, благодарение на които му се бе удало в един толкова къс срок да проникне в тайната, обкръжаваща двамата безследно изчезнали. Херман фон Адлехрост слушаше, без нито един-единствен път да прекъсне Сам. Само от време на време някое дълбоко поемане на дъх повдигаше гърдите му и издаваше вълнението, с което следеше доклада.

— Дотук значи сме стигнали — приключи траперът разказа си — и въпросът сега е какви стъпки се тъкмите най-напред да предприемете. Смятам, че сега сте вие на ход, ако не се лъжа.

Херман подаде ръка на дребосъка и после и на двамата дългучи.

— Мешърс, вашите разсъдливи действия са от такива неизмерима стойност за мен, че не зная как да облека благодарността си в думи…

— Благодарност?… Pshaw! В думи да облечете?… Глупости! — беше прекъснат той от Сам. — Предоставете обличането на шивача, хи-хи-хи-хи! За нас е достатъчно да заявите, че сме накарали тоягата да заплава правилно.

— На драго сърце го удостоверявам. Вие описахте наистина така работата, като че всичко е било само едно щастливо преплитане на нещата. Обстоятелствата, разбира се, са били благоприятни, но вие сте ги използвали с такава прозорливост и хитрост, както някой рядко би успял да се справи.

— Well, стига вече. Повече не искаме да слушаме. Та какво смятате да предприемете сега?

— Ние вече имаме в ръка нишките, които ще ни помогнат да разкрием целия мерзък замисъл на граф Поликев. Пристигането на пълномощника на губернския утре подрежда нещата отлично. Ще предам работата на него, а той ще предприеме необходимите стъпки, за да възтържествува справедливостта над брат ми и неговия осиновител.

— Това е и пътят, който щях да ви предложа — рече Сам.

— Само по отношение на Флоран съм още в недоумение. Дали появата му в тази местност има връзка с изчезването на брат ми? Или тя се дължи на гола случайност?

— Хм-м! Аз лично за себе си бих приел последното, защото Готфрид имал усещането, че при срещата в Управлението някогашният камердинер на баща ви изобщо не го е познал. От това следва, че не е възможно Флоран да предполага тук присъствието на брат ви.

— Толкова по-добре. Но въпреки това не бива да го изпускаме из очи. Той носи прекалено много вина.

— Изцяло съм на вашето мнение. Още от Долината на смъртта имаме да си кажем една думица с него.

— А сме се закотвили тук! Какво ли не може да се случи през туй време на моя беззащитен брат!

— Е-е, чак пък толкоз беззащитен той не е, смятам аз. Имам още нещо да ви разправя. Карпала, дъщерята на бурятския княз, изглежда е хлътнала по него, ако не се лъжа. Тя ще бди над него, както някой ангел дан… Egad! Тук се сещам нещо. Чухте ли вече за Ангела на заточениците?

— Да, в Нерчинск.

— Well, тогава ще бъда кратък. Вероятно са малцина онези, които си имат понятие кой се крие за този «Ангел» и към тези малцина се числи и синът на моята майка.

— Възбуждате любопитството ми. Кой е той?

— Ще ви издам, защото приемам, че ще съхраните тайната и няма да ударите голямата камбана.

— И през ум не ми минава.

— Е, това е Карпала, дъщерята на княза.

Херман фон Адлерхорст подскочи изненадано.

— Тогава това момиче трябва да е изключително същество! Любопитен съм да се запозная с нея.

— Well, утре желанието ви ще се осъществи. Не ви съветвам да вземете да се влюбите в нея!

— Защо? Толкова ли е опасна?

— Не това. Ама брат ви няма да е съгласен. Той безнадеждно си е изгубил сърцето по нея, ако не се лъжа.

— Невъзможно!

Херман изрече тези думи с искрено убеждение. Та нали знаеше, че между Готфрид и красивата Закума съществуваше дълбока, макар и неизказана обич.

— Защо невъзможно? Някога той е избавил Карпала от смърт, от удавяне и сега тя го обича.

— А той?

— Well, нека бъда излапан на място от моята добра Мери, ако той, без много да му се мисли, не се ожени за нея при първата отдала му се възможност.

— В такъв случай те вече са единни по въпроса?