/ / Language: Bulgaria / Genre:adventure / Series: Олд Шуърхенд

Олд Шуърхенд II

Карл Май

И след преодоляването на много опасности миналото на Олд Шуърхенд си остава загадка. Олд Шетърхенд и Винету се изкачват заедно със своите спътници, сред които е и «Обърнатия тост» — Дик Хамердал и Пит Холбърс високо в Скалистите планини, където всички нишки се разплитат. «Олд Шуърхенд II» принадлежи към двутомно издание. Първи том е: «Олд Шуърхенд I» (Band 14).

Карл Май

Олд Шуърхенд II

1. глава

При майка Тик

Джеферсън Сити, столицата на щата Мисури и същевременно най-голямото населено място в Каунти Коул, е разположен на десния бряг на Мисури върху едно красиво възвишение, което предлага запленяващ изглед към течащата долу река, където цари голямо оживление и кипи трескава дейност. По онова време градът имаше далеч по-малко жители отколкото днес, но въпреки това местоположението му и обстоятелството, че тук редовно заседаваше областният съд, му придаваше важно значение. Той разполагаше с няколко големи странноприемници, които срещу добро заплащане даваха сносен подслон и поносима храна. Но аз се отказах от мисълта да се настаня в коя да е от тях, защото предпочитам да отида там, където мога да опозная хората в тяхната самобитност и защото знаех едно място, където срещу много по-малко пари се живееше доста по-добре и човек биваше обслужван великолепно. Това място беше на Файърстрийт №15 при «майка Тик», в онази boardinghouse[1], тъй добре позната от северните езера чак до Мексиканския залив и от Бостън до Сан Франциско. В случай че се озовеше в Джеферсън Сити, положително нито един истински уестман нямаше да мине покрай нея, без да се отбие, за да пийне някое и друго питие и да послуша разказите на присъстващите ловци, трапери и скватери. Заведението на майка Тик беше известно като място, където по този начин човек можеше да опознае Дивия запад, без да му се налага сам да посети «the dark and bloody grounds»[2].

Беше се свечерило, когато влязох във все още непознатото ми помещение за гости. Коня и пушките си бях оставил в една ферма малко по-нагоре по реката, където Винету щеше да ме чака. Той не обичаше градовете и затова се бе настанил там за няколко дни, по-далеч от Джеферсън Сити. Възнамерявах да направя в града различни покупки, а и извънредно пострадалите ми дрехи се нуждаеха да бъдат малко поизкърпени и подновени или по-скоро много се нуждаеха от това. Особено ботушите ми с дълги кончови на доста места бяха станали изключително «проветриви» и дотолкова бяха изгубили предишното си чувство за подчинение, че колкото и да ги дърпах нагоре, все се смъкваха чак до глезените ми.

Същевременно исках да използувам краткия си престой в града, за да събера някои сведения за Сигурната ръка. Когато при нашата раздяла го бях попитал дали, кога и къде мога пак да се срещна с него, той не бе в състояние да ми отговори нещо определено, а ми каза: «Ако някой път случайно минеш през Джеферсън Сити в Мисури, отиди в банката „Уолас и Сие“. Там ще разбереш къде се намирам в момента.»

Ето че сега бях в този град и не ми се щеше да пропусна възможността да посетя «Уолас и Сие».

И тъй, беше се свечерило, когато влязох в странноприемницата на майка Тик. Видях дълго и доста широко помещение, силно осветено от няколко лампи. Навярно имаше към двайсетина маси. Половината от тях бяха заети и то от едно твърде пъстро общество, обгърнато от гъсти кълба тютюнев дим. Сред хората имаше неколцина изискано облечени джентълмени със силно изскочили от ръкавите на саката маншети от картонена материя и с доста килнати назад цилиндри, сложили върху масите крака, обути в лъскави кожени ботуши. Присъстваха трапери и скватери с какъв ли не вид и от какъв ли не калибър, облекли неописуеми дрехи; цветнокожи от най-тъмното черно до най-светлото сиво-кафеникаво, със силно къдрава, начупена или права коса, с дебели месести и тесни устни, със сплеснати негроидни носове или пък с повече или по-малко кавказки черти; салджии и моряци, с високо изтеглени кончови на ботушите, затъкнали в пояса си лъскавия нож до коварния револвер; метиси и мелези от какъв ли не вид с всевъзможен цвят на кожата.

Между тях чевръсто сновеше добре закръглената достопочтена майка Тик и полагаше усърдни грижи никому от гостите да не липсва нещо. Тя познаваше всички, обръщаше се към всекиго по име, на едни хвърляше дружелюбни погледи, а предупредително вдигнатият й пръст скришом се заканваше на други, които изглеждаха кавгаджийски настроени. Щом седнах, тя се приближи до мен и ме попита какво желая.

— Майко Тик, мога ли да получа чаша бира? — попитах аз.

— Йес — кимна тя, — даже много хубава бира. Радвам се когато гостите ми я пият. Туй е по-здравословно, а е и по-прилично да пиеш бира, отколкото бренди, което често така завърта главите на хората, че вършат щуротии. Навярно си немец, а сър?

— Йес.

— Тъй си и помислих, когато поиска бира. Немците винаги пият бира и умно постъпват. Май досега не си идвал при мен, а?

— Не, но тази вечер ми се иска да се възползвам от твоето гостоприемство. Имаш ли някое хубаво легло?

— Всичките ми легла са хубави!

Тя ме огледа изпитателно. Изглежда, лицето ми й допадна повече от останалата ми външност, понеже добави:

— Като че отдавна не си си сменял бельото, ама очите ти са добри. Искаш ли да нощуваш евтино?

Да нощуваш евтино означава да делиш леглото с някой друг.

— Не — отвърнах й. — Дори ще се радвам, ако не бъда принуден да спя в общо помещение, а получа самостоятелна стая. Въпреки окаяното си облекло съм платежоспособен.

— Вярвам ти, сър. Ще ти дам стая. А ако си гладен, ето ти листата за ястията.

Тя ми подаде менюто и се отдалечи, за да донесе бирата. Добрата женица правеше впечатление на много разбрана, дружелюбна и грижовна домакиня, за която щастието се състои в това, да вижда около себе си доволни хора. От обзавеждането на помещението за гости също лъхаше домашен уют. То беше повече немско, отколкото американско.

Бях се настанил на една празна маса близо до друга по-голяма дълга маса, заета изцяло от посетители, които водеха особено оживен и интересен разговор. Разправяха си приключения от Дивия запад, някои от които бяха чували, а други пък сами бяха преживели. Един или друг от тях бе прекарал там дълги, изпълнени с опасности, години и навярно съвсем рядко се появяваше при майка Тик, за да се върне после отново към своя съсипващ занаят, който все пак го правеше толкова щастлив. От приказките на посетителите край дългата маса скоро разбрах какви бяха тези хора — един трапер, един индиански агент, един педлар[3], един ловец и няколко скватери. Кажи-речи, всеки имаше какво да прибави към разговора от свои лични преживявания. Един от тях описа срещите и приключенията си с Олд Файерхенд, друг — с Олд Дет или Безухия, както и с моите стари весели приятели Дик Хамердал и Пит Холбърс. Говориха също и за Олд Шуърхенд, споменаха и моето име. Някакъв мъж разказа за Канада Бил, друг — за капитан Кайман, и при това разказвачът се оказа същият онзи детектив Тресков, който бе заловил пирата и се беше срещнал навремето с Винету. Той също живееше тук в странноприемницата.

Майка Тик ми донесе втора чаша бира и доверително ми пошепна:

— Тази вечер е особено приятно тук, сър. Винаги много ми харесва, когато джентълмените си разказват такива хубави истории, защото всичко живо слуша най-внимателно и наоколо е тихо и мирно. Мисля, че така е много по-добре и по-изискано, отколкото ако се карат и бият помежду си, при което съсипват маси и столове, чупят чаши и бутилки.

Няколко часа изминаха тъй в сладки приказки, но после дойдоха нови посетители. Бяха шестима мъже, които влязоха с голям шум и изглежда, бяха изпили повече алкохол, отколкото можеха да носят. Огледаха се за места и макар че имаше достатъчно свободни маси, предпочетоха да седнат при мен.

Идеше ми да стана и да се преместя, но те сигурно щяха да го вземат за обида, а тъй като не исках да давам повод за кръчмарски свади, останах на мястото си. Мъжете си поръчаха бренди и то им бе донесено, ала майка Тик ги обслужи по такъв начин, от който стана ясно, че предпочита тези хора да не бяха прекрачвали прага й.

Не бе възможно да са местни жители, защото освен ножове и револвери имаха и пушки. Приличаха на истински побойници и буквално воняха на бренди. Действително ми струваше голямо усилие на волята да издържа на една и съща маса с тях. Перчеха се и говореха тъй високо и неспирно, че почти нищо не се чуваше от разговора на другите посетители. Спокойствието и уютът, които царяха допреди малко, изчезнаха.

Най-шумният измежду тях бе един дангалак с яка недодялана фигура и с кръвнишка физиономия на булдог. Крайниците и чертите на лицето му изглеждаха сякаш грубо изсечени от дърво. Той важничеше и се държеше като предводител на останалите и наистина можеше да се забележи, че те се отнасяха към него по някакъв си свой начин на почтителност.

Разговаряха за подвизи, които или вече бяха извършили, или се канеха да извършат, за цели състояния, които са притежавали и прахосали по гуляи, но със сигурност пак щели да придобият. Изливаха чаша подир чаша в гърлата си, а когато майка Тик ги предупреди да пият по-полека, те станаха груби и заплашиха, че ще сложат ръка на бара и ще се обслужват сами.

— Няма да позволя подобно нещо — отвърна храбрата ханджийка. — Ей там се намира револверът ми. Първият, който посегне на имуществото ми, ще получи куршум.

— Да не би от теб?

— Да, от мен!

— Не ставай смешна! Ръце като твоите са за шевна игла, а не за револвер. Наистина ли мислиш, че ще ни уплашиш?

— Какво мисля си е моя работа. Във всеки случай не се страхувам и ако ми потрябва помощ, тук ще се намерят достатъчно джентълмени, които ще вземат под закрила една беззащитна вдовица!

— Достатъчно джентълмени? — повтори той думите й с подигравателен смях, като се изправи и хвърли наоколо предизвикателен поглед. — Тогава нека се приближат да видим кой ще спечели и кой ще изгуби, те или аз!

Никой не му отговори, разбира се и аз си мълчах. Изглежда, той изобщо не разчиташе на съпротива от моя страна, защото при думите си дори не ме погледна. Може би спокойното изражение на лицето ми го убеди, че съм кротък човек, тъй че не си направи труд да ме слага и мен в сметката. Но аз съм от онези хора, чиито черти на лицето придобиват съвсем скромен израз тъкмо когато вътре в мен ври и кипи. Един мой познат, който се мислеше за голям психолог, ми обясни веднъж това състояние с думите: «Когато духът се насочи навътре към сърцето и душата, лицето неизбежно изглежда глуповато. Това се разбира от само себе си.»

Щом Булдога видя, че никой не се отзовава на подканата му, той стана още по-дързък.

— Тъй си и мислех, никой не се осмелява да дойде насам! — засмя се той. — Много ми се иска да видя онзи, който ще събере кураж да изкара един танц с Тоби Спенсър! Ще му извия врата като на пиле! И тъй като именно на мен ми викат Тоби Спенсър, ако някой иска да разбере, що за юначага е този Тоби, нека се приближи насам!

Той сви юмруци, изпъна ръце и предизвикателният му поглед отново обходи всички наоколо. Дали наистина от страх или пък просто от отвращение пред такъв човек, но и сега никой не помръдна. Тогава Булдога се разсмя още по-силно от преди и извика:

— Виждате ли, момчета, как си глътнаха езиците от страх, щом Тоби Спенсър каза само няколко думи! Сред тях наистина не се намира нито един, който да се осмели да рече дори гък. И това ми било джентълмени!

Тогава все пак се изправи един от скватерите. Ако се съдеше по външността му, той бе фермер, здраво сложен човек, но въпреки всичко надали можеше да се мери с този скандалджия. Приближи се няколко крачки и каза:

— Тоби Спенсър, много се лъжеш, ако си мислиш, че тук се намират все хора, дето нямат куража да ти излязат насреща. Сега например пред теб е застанал един човек, който ще се застъпи за майка Тик.

— Тъй, тъй! — Побойникът го огледа презрително. — Ами защо се спря, щом си толкоз смел? Защо не се приближиш?

— Идвам! — отвърна другият, направи още няколко крачки и отново спря. Гласът му не прозвуча вече тъй уверено както преди. Тъй като и Тоби Спенсър беше пристъпил малко напред, двамата се озоваха доста близо един до друг.

— Well! Значи ти си онзи, дето не се страхува? — попита нехранимайкото. — Какъвто си мухльо с един пръст да те бутна, ще паднеш!

— Докажи го, ако можеш!

— Да го докажа ли? Веднага!

С тази заплаха Спенсър направи две крачки към него.

— Come on — извика другият, но отстъпи две крачки назад.

— Та стой си на мястото, нали си голям герой! Дръж се, защото ще те окача на стената да останеш там да висиш.

Спенсър отново направи две-три крачки напред, а фермерът пак отстъпи назад, като премина към словесна отбрана:

— Не мисли, че ще се оставим да ни сплашиш!

— Pshaw, нека видим дали ще ми устоиш, или не! Ще те закача малко по-нависоко, та хората да се порадват какъв храбър закрилник си има майка Тик!

Той му нанесе два светкавични и мощни удара по раменете, после го сграбчи за ръцете над лактите, притисна ги към тялото му, бутна го до стената и го вдигна нагоре така, че яката му се закачи на една кука за дрехи. Това не беше съвсем обикновена демонстрация на сила и той се справи, без каквото и да било видимо напрежение. Фермерът остана минута-две окачен на стената, размахвайки ръце и крака, после яката на дрехата му от биволска кожа се скъса и той падна на пода. Спенсър се разсмя с все сила. Неговите спътници взеха да му пригласят, а и другите не успяха да останат съвсем сериозни при тази сцена, макар че това съвсем не означаваше одобрение на постъпката на нехранимайкото. Изпроводен от смеха на Спенсър, фермерът се върна на мястото си и ето че в този момент и аз бях споходен от голямото щастие да бъда удостоен с вниманието на скандалджията.

Най-напред той ме огледа с любопитство, а после ме попита:

— Дали и ти не си също такъв храбър джентълмен като онзи там, а?

— Не вярвам, сър — отговорих му спокойно. Хората по масите притихнаха, за да чуят какво ще стане. Може би пак щеше да има нещо смешно.

— Значи не си? — продължи той. — Не ми изглеждаш голям герой! И то за твой късмет, иначе и теб щях да окача да висиш като стар парцал!

Понеже си замълчах, той грубо додаде:

— Да не би да се съмняваш?

— Хм-м! Вярвам ти и то с голямо удоволствие.

— Сериозно ли говориш? Защото Тоби Спенсър не е човек, с когото можеш да се шегуваш!

Беше ясно, че търси свада с мен. Видях загрижения поглед, който ми хвърли майка Тик, и заради нея отвърнах много учтиво:

— Убеден съм в това, сър. Онзи, който притежава физическата сила само с един замах да окачи някой мъж на куката за дрехи да виси като стар парцал, няма причина да позволява на другите хора да си правят майтап с него.

Злобният му поглед, отправен към мен, поомекна и на лицето му се изписа, кажи-речи, дружелюбно изражение, когато с тон на задоволство ми каза:

— Прав си, сър. Очевидно ти все пак си човек на място. Ще ми кажеш ли с каква професия се занимаваш?

— Хм-м, всъщност с никаква, понеже тъкмо сега не върша нищо.

— Но все пак трябва да правиш нещо, да работиш. Или не е така?

— Разбира се. Опитвал съм какво ли не.

— Но не си я докарал до нещо свястно!

— За съжаление!

— С какво се занимава напоследък?

— Напоследък бях в прерията.

— В прерията? Значи си ловец? Нима умееш да стреляш?

— Горе-долу.

— Ами да яздиш?

— Също.

— Но ми изглеждаш малко страхлив по характер!

— Хм-м! Зависи от обстоятелствата. Човек трябва да проявява смелост единствено когато е наложително, иначе това си остава само перчене.

— Прав си! Слушай, започваш да ми харесваш. Ти си скромен момък, който може да върши работа. Ако знаех, че не си някой истински грийнхорн, тогава…

— Тогава…? — попитах, защото той не довърши мисълта си.

— Тогава щях да те попитам дали нямаш желание да тръгнеш с нас.

— Накъде?

— Към Запада. Искаш ли?

— Преди да ти отговоря, трябва да разбера къде ще отидете и какво ще правите там.

— Well, това също е вярно и разумно. Каним се да пообиколим нагоре из Колорадо приблизително до «парка»[4] на Сан Луис (Според испанския правопис в оригиналния текст). Ходил ли си някога толкова на север?

— Да.

— Какво? Чак дотам? Не бих го очаквал от теб! А позната ли ти е околността на Фоум-каскейд?[5]

— Не.

— Там искаме да отидем. Горе в планините напоследък пак са открили такива количества злато, че човек не бива да пропуска толкова изгоден случай.

— Ще копаете да търсите злато?

— Хм…да-a-a-a! — отвърна провлечено той.

— Ами ако не намерите нищо?

— Тогава други ще намерят — отговори ми с многозначително повдигане на раменете. — Не е необходимо да си дигър[6], за да припечелиш нещо в златните мини.

Разбрах какво имаше предвид. Канеше се да жъне там, където не беше сял.

— Няма защо да се безпокоиш, че ще се върнем с празни ръце — продължи той, за да не изгубя желание. Сериозно бе намислил да ме вземе със себе си, защото колкото по-многобройна беше групата, толкова по-голяма щеше да е печалбата, а мен навярно ме смяташе за човек, когото можеше да използва и после, в най-добрия случай, да изгони… — Всички ние сме убедени, че ще имаме хубав добив, тъй като с нас ще бъде един човек, който разбира от тези работи.

— Някой геолог?

— Нещо повече от геолог. Има всички познания и опит, необходими в златоносните находища. Съмненията ти ще се разсеят, ако ти кажа, че той е офицер с висок чин, а именно генерал.

— Генерал ли? — попитах аз и през ума ми мина една мисъл. — А как се казва този джентълмен?

— Дъглас. Участвал е в сума битки, а после е започнал в планините най-подробни научни изследвания, чиито резултати ни убедиха, че ще намерим много злато. Е, не желаеш ли да дойдеш?

Ако той действително имаше намерение да търси злато, надали щеше да спомене дори и дума пред толкова свидетели. Следователно имаше предвид нещо съвсем друго, а че то не беше нищо добро, ставаше ясно от участието на мнимия генерал в начинанието им. Фактът, че той все още се казваше Дъглас и не си беше сменил името, бе от негова страна голяма непредпазливост, която не можех да разбера.

— Не, сър, нямам желание — отвърнах му аз.

— Защо?

— Много просто, защото цялата работа не ми харесва.

— И защо не ти харесва?

Досегашната дружелюбност постепенно изчезна от лицето му, то взе да става все по-мрачно и по-мрачно и накрая придоби дори заплашителен израз.

— Защото не ми е по вкуса.

— Ами какъв вкус имаш, сър?

— Вкус, който върви ръка за ръка с честността.

При тези думи той скочи на крака и ми изкрещя:

— По дяволите! Да не искаш да кажеш, че не съм честен?

Неколцина от останалите посетители също се изправиха, за да проследят внимателно сцената, която неминуемо щеше да последва.

— Твоята честност ме засяга толкова малко, колкото и теб засяга моят вкус — отвърнах аз, като спокойно останах на мястото си, но зорко го държах под око. — Ние двамата няма какво да делим и взаимно ще се оставим на спокойствие!

— Да се оставим на спокойствие ли? Ти ме обиди и ще трябва да ти покажа кой всъщност е Тоби Спенсър.

— Не е нужно тепърва да ми го показваш.

— Тъй ли? Нима знаеш вече?

— Да. Ти си точно това, което съм и аз, а именно посетител при майка Тик. Като посетител всеки човек трябва да се държи благоприличие, ако иска и към него да се отнасят така.

— Аха! Ами ти как ще се отнасяш с мен?

— Тъй както заслужаваш. Не съм те канил да сядаш при мен. Имаше достатъчно други свободни места. А също не съм искал от теб да разговаряш с мен. Дори след като ти поде с мен разговор, аз отговарях учтиво и делово. Безразлични са ми твоите планове и намерения, но тъй като ме попита дали искам да тръгна с вас за Колорадо, най-спокойно ти казах, че нямам такова желание.

— Но ти взе да приказваш за честност, момчето ми! Не понасям такива неща!

— Така ли? Хм-м! Струва ми се, че всеки честен човек спокойно може да слуша да му говорят за честност, без да изпада в ярост.

— Човече, внимавай! Отново изричаш хули, за които ще…

Той бе прекъснат от ханджийката, която го подкани да мирува. Спенсър вдигна ръка срещу нея и я заплаши.

— Не се излагай на опасност, майко Тик! — помолих я аз. — Свикнал съм да се грижа сам за себе си и винаги сам съм си бил защитник.

Тези думи още повече разпалиха гнева на скандалджията. Той ми изкрещя:

— Сам си си бил защитник, а? Е, тогава защитавай се! Ето, на ти за обидата!

Той замахна с юмрук да ме удари. Очаквах това. Грабнах бирената чаша и с нея поех удара. Вместо да ме улучи, ръката му срещна чашата и мигновено я направи на парчета. Незабавно скочих на крака и с такава мощ ударих негодника с юмрук под брадичката, че колкото и да бе як и тежък, той полетя назад, събори една маса и няколко стола и се просна на земята.

Този беше «готов». На първо време трябваше да насоча вниманието си към неговите другари, понеже те незабавно с дивашки викове се втурнаха към мен. Два юмручни удара накараха един от тях да отхвръкне наляво, а друг надясно. Третия посрещнах с такъв удар на двата си юмрука в слънчевия сплит, че със задавен вик той рухна на пода. Последните двама слисано се отдръпнаха назад.

Но в този момент Спенсър с мъка се изправи. Ръката му кървеше от счупената чаша, ала от устата му течеше още по-силно кръв. От юмручния ми удар си беше прехапал езика. Плюейки срещу мен кръвта, той изрева:

— Куче, това ще ти струва живота! Един тип, който дори не си знае професията, да се осмели да посегне на Тоби Спенсър! Аз ще те…

— Стой! Веднага си махни ръката от пояса! — прекъснах го аз, понеже посегна към револвера си. Същевременно измъкнах моето оръжие и насочих дулото към него.

— Напротив, ръката в пояса! — пенеше се той. — Куршумът ми ще те…

— Пак те предупреждавам хвърли оръжието иначе ще стрелям! — не го изчаках да се доизкаже.

Въпреки това го извади. Прицелих се в ръката му. Той извика, дланта му се разтвори и револверът падна на пода.

— Горе ръцете! Веднага, всички, горе ръцете! Който не се подчини, ще получи куршум! — заповядах аз.

«Горе ръцете» са опасни думи в Дивия запад. Онзи, който пръв сложи пръст на спусъка, получава голямо предимство. За да спаси собствения си живот, не бива да щади противника. Извика ли заповеднически «горе ръцете!» и не му се подчинят незабавно, той непременно ще стреля. Това го знаят всички. И тези шестима негодници го знаеха. Веднага побързаха да вдигнат ръце. Бях извадил и втория си револвер и като държах двете дула насочени към тях, ги предупредих:

— Няма да си сваляте ръцете, докато не свършим! Имам още единайсет куршума. Майко Тик, вземи на тези типове пушките, револверите и ножовете! Нека утре рано сутринта изпратят някого за тях или сами да дойдат да си ги вземат! И им претърси джобовете за пари! Ще им приспаднеш сметката, която са направили, както и цената на чашата, счупена от Спенсър. После нека се омитат.

Майка Тик побърза да последва указанията ми и всъщност бе доста забавно да се гледа как шестима мъже стоят около масата с високо вдигнати ръце и не смеят да помръднат. «Богатствата», които притежаваха, ясно показваха към кой сорт хора спадаха. Имаха само няколко цента повече от сумата, на която възлизаше сметката им. След като ханджийката прибра каквото й дължаха, аз казах:

— А сега, майко Тик, отвори вратата. Да си обират крушите! Навън могат да си свалят ръцете, но не и по-рано, защото иначе ще стрелям!

Вратата беше отворена и с високо вдигнати ръце те се измъкваха един подир друг. Спенсър беше последен. Преди да прекрачи прага, той се обърна и със задавен от ярост глас изрева заканата:

— Довиждане! Но след време ти ще вдигнеш ръцете, куче!

В помещението за посетители се разнесе въздишка на всеобщо облекчение. Добрите джентълмени не си бяха представяли подобен край! Когато майка Тик ми донесе нова чаша бира, тя ми подаде ръка и каза:

— Сър, трябва да ти изкажа моята благодарност. Отърва ме от тези хора, които кой знае какво още щяха да направят. И как само се справи с тях! Ще ти дам най-хубавата стая, каквато имам. Но пази се от тях! Съвсем сигурно е, че още при първата ви среща ще се нахвърлят върху теб.

— Pshaw! Не ме е страх!

— Не гледай така лекомислено на нещата! Такива мерзавци нападат не очи в очи, а в гръб.

После забелязах, че хората взеха да я разпитват за мен, но тя не можеше да им даде никакви сведения. Много им се искаше да разберат кой съм, но аз нямах основание да завързвам познанства, които щяха да траят най-много два-три дни. По-дълго не смятах да оставам в Джеферсън.

Когато малко по-късно ми беше дадена стая, видях, че майка Тик бе удържала думата си. Всичко в нея бе толкова хубаво и чисто подредено, че повече нямаше какво да се желае. Спах далеч по-добре отколкото бях предполагал, защото когато уестманът за пръв път отново пренощува в затворено помещение, обикновено не може да мигне цяла нощ.

На следващата сутрин се погрижих да придобия по-добра външност и след това посетих банката «Уолас и Сие», за да се осведомя за Олд Шуърхенд. Бях извънредно любопитен да разбера какво го свързва с тази фирма и какво щяха да ми отговорят за него.

Не беше необходимо да ходя твърде далеч, защото банката се намираше на същата улица, където бе и странноприемницата на майка Тик. Когато попитах в канцеларията за мистър Уолас, поискаха да си кажа името, но тъй като не знаех как стоят нещата, предпочетох да го премълча. Често така е по-добре, особено когато хората не те познават. Много пъти по време на странстванията ми съм печелил известно предимство само благодарение на обстоятелството, че околните не са знаели кой съм.

— Кажете на мистър Уолас, че съм познат на Олд Шуърхенд!

Едва бях изрекъл това име и всички чиновници незабавно извърнаха глави към мен. Съобщиха за идването ми както бях пожелал, след което ме отведоха в една стая, където самотен мъж седеше пред бюрото си и при влизането ми се изправи. Беше янки на средна възраст с твърде приятно лице. Отправил към мен очаквателно-изпитателен поглед, той се представи:

— Казвам се Уолас, сър.

— А мен ме наричат Олд Шетърхенд.

— А-а! Добре дошъл, сър, седнете. Чувал съм много хубави неща за вас. Разбира се, дошъл сте току-що в Джеферсън Сити, нали?

— Не, от вчера съм тук.

— Какво? И не сте ме посетил незабавно? Къде пренощувахте, сър?

— Недалеч от тук, при майка Тик.

— Познавам я, тя е добра и почтена жена, но странноприемницата й не е място за джентълмен като Олд Шетърхенд!

— О, там съм настанен превъзходно и съм много доволен.

— Е да, претенциите ви са тъй скромни, понеже сте свикнал да лагерувате на открито при какво ли не време. Но щом като веднъж сте дошли на цивилизовано място, трябва да си отпочинете и да си доставите всякакви удобства. Длъжен сте да го направите заради собственото си здраве. И тялото и духът се нуждаят от възстановяване.

— Именно заради здравето си не желая да живея при крайно противоположни условия, сър.

— Може и да сте прав, но се надявам, че ще приемете поканата ми да останете по време на тукашния си престой в моя дом!

— Извинете, ако ви откажа с най-големи благодарности! Вероятно още утре ще напусна града. Освен това обичам да съм напълно независим и да имам пълна свобода на действие, а остана ли да живея у вас, няма да е така. И още нещо — обещах на Олд Шуърхенд да не ви досаждам.

— Как да го разбирам?

— Познавате ли го добре?

— По-добре от всеки друг. Дори ще ви кажа, че сме роднини.

— Well! Той ме помоли да не разпитвам и да не се интересувам от живота му. Ако остана у вас, вероятно някои неща няма да ми убягнат от вниманието или сам ще отгатна нещичко, което не е необходимо да знам.

— Хм-м! — кимна той замислено. — Наистина, принуден съм да уважа този довод, както и желанието ви за самостоятелност. В такъв случай няма да настоявам, но откровено ще ви кажа, че щях да ви посрещна с много голяма радост.

— Благодаря ви, мистър Уолас! Причината за посещението ми е само да ви попитам дали знаете, къде горе-долу се намира в момента мистър Шуърхенд.

— Тръгна нагоре към «парковете». Най-напред ще отиде до «парка» на Сан Луис.

— Аха! Кога потегли оттук?

— Само преди три дни.

— Тогава ще мога да го догоня.

— Искате да отидете в планините? Да се присъедините към него?

— Да. И Винету ще дойде с мен.

— И Винету? Извънредно много се радвам! Винаги изживяваме големи тревоги заради Олд Шуърхенд. Ако знаем, че заедно с него ще бъдат двама такива мъже, можем да сме далеч по-спокойни. Веднъж вече сте му спасил живота, ето защо мисля, че…

— О, моля ви! — прекъснах похвалите му. — Както споменах, не желая да прониквам в неговите тайни, но може би ще науча дали във форт Теръл е успял да намери търсения от него Дан Етърс?

— Не, Етърс изобщо не е бил там.

— Значи «генералът» ни е излъгал?

— Да.

В този момент влезе един чиновник и му представи някакъв документ с въпроса дали да го осребри.

— Чек за пет хиляди долара, издаден от «Грей енд Уд» в Литъл Рок — прочете Уолас. — Редовен е и ще бъде изплатен.

Чиновникът се отдалечи. След малко покрай нашия прозорец премина някакъв мъж. Погледнах го. Банкерът също.

— Небеса! — извиках аз. Това е «генералът»!

— Какво? Имате предвид «генерала», който тъй ненужно изпрати Олд Шуърхенд да отиде чак до форт Теръл?

— Да.

— Той мина оттук и ми се струва, че е бил в моята кантора. Позволете ми да разпитам какво е търсил насам!

— А аз трябва да видя накъде отива!

Побързах да изляза навън, но той беше изчезнал. Отидох до следващото кръстовище, ала и там не го видях. Разбира се, не изпитах кой знае какво разочарование, понеже нямах вече никаква работа с него. Само в случай, че ме беше забелязал, трябваше да се пазя от коварно нападение. Когато се върнах при Уолас, научих, че «генералът» бил представил онзи чек. Естествено никой не го познаваше.

Тъй като отказах да живея при него, Уолас ме покани поне на закуска. Бях посрещнат от близките му така сърдечно, че не беше им трудно да ме придумат да остана за обяд, но и след като свърши обядът ме задържаха толкова дълго, че, кажи-речи, дойде време за вечеря. И тъй бе станало почти девет часът, когато тръгнах да се връщам при майка Тик.

Ханджийката не скри, че ми се сърди, защото се бях забавил толкова много. Призна ми, че този ден била приготвила за мен някакво съвсем специално печено, но тъй като не съм дошъл, го бил изял мистър Тресков. Една част от вчерашните гости отново бяха тук и пак имаше оживени разговори.

След като разпитах, разбрах, че веднага след излизането ми дошъл човек на Тоби Спенсър, за да вземе оръжията. Заех такова място, че можех да наблюдавам входната врата. Ето защо бях един от първите, забелязали влизането на двама мъже, които скоро привлякоха погледите на всички присъстващи. И наистина външността им бе съвсем подходяща да предизвика най-жив интерес.

Единият от тях бе нисък и дебел, а другият висок и кльощав. Дебелият имаше голобрадо загоряло от слънцето лице. Лицето на Дългуча също бе потъмняло от слънцето, което обаче, изглежда, му бе отнело цялата «плодородност», понеже брадата и мустаците му се състояха от двайсетина-трийсет косъма. Те висяха по бузите, брадичката и горната му устна, достигайки почти до гърдите и имаха такъв вид, сякаш бяха проядени от молци и силно оредели. Но още по-странно бе облеклото на двамата мъже. От глава до пети те носеха светлозелени дрехи. Къси широки светлозелени палта, къси широки светлозелени панталони, светлозелени гамаши, светлозелени вратовръзки, светлозелени ръкавици и светлозелени шапки с две козирки, една отзад и една отпред, също като колониалните шлемове. Само им липсваха моноклите, за да могат да бъдат обявени за откриватели или предтечи на съвременната контешка мода, още повече че носеха в ръка и много обемисти и безформени светлозелени чадъри.

Естествено всички погледи се насочиха към тях. Въпреки облеклото им, което по-скоро можеше да бъде наречено маскарадно, в тях незабавно разпознах мои стари добри приятели. Но тъй като исках да си направя удоволствието да ги изненадам, извъртях се заедно със стола си така, че да не могат да видят лицето ми. И през ум не им мина да поздравят. Чувстваха се като хора, които не смятат за нужно да проявяват подобно снизхождение. Също така не намериха за необходимо да разговарят тихо. Огледаха се набързо, после Дебелия се спря пред една свободна маса и попита кльощавия, последвал го с бавни и отмерени крачки:

— Какво ще кажеш, Пит, стари Куне[7], дали да се спрем да лагеруваме тук на това четирикрако чудо?

— Ако мислиш, че туй място е подходящо за нас, аз нямам нищо против, драги Дик — отвърна Дългуча.

— Well! Значи тук сядаме!

Настаниха се на масата. Ханджийката се приближи и ги попита какво желаят.

— Ти ли си стопанката на туй място за пийване и спане, мем[8]? — осведоми се Дик Хамердал.

— Йес. Може би искате да пренощувате тук, сър?

— Дали искаме да пренощуваме тук или не, е все едно, защото вече си имаме къщица, където си живеем. Какво имаш за пиене?

— Всички видове бренди. Особено ви препоръчвам моя ментов и билков джулеп[9], който е направо превъзходен.

— Джулеп не джулеп, ние не пием бренди. Нямаш ли бира?

— Дори много хубава.

— Тогава донеси ни две чаши, ама да са големи!

Получиха желаното. Хамердал вдигна чашата си и я изпи на един дъх. Щом Пит Холбърс видя това, и той изпразни своята чаша до дъно.

— Какво ще кажеш, Пит, да накараме ли пак да ги напълнят?

— Ако мислиш, Дик, че няма да се удавим, нямам нищо против. Бирата е по-вкусна от водата в саваната.

Големите им чаши бяха напълнени отново и едва тогава двамата намериха време подробно да огледат помещението и намиращите се в него посетители. При това погледът на Дебелия падна най-напред върху детектива Тресков, който досега бе наблюдавал двамата с изненадан и очаквателен израз на лицето.

— Гръм и мълния! — извика ловецът. — Пит, стари Куне, я погледни към дългата маса! Познаваш ли джентълмена, дето е седнал ей там отдясно в ъгъла и ни се хили насреща, сякаш сме му тъстове или някакви други роднини?

— Ако мислиш, че го познавам, скъпи Дик, тогава няма да ти възразя.

— Не е ли полицаят, който навремето си беше поставил за задача да залови онзи пират? Ела, нека поразтърсим предните му лапи!

Те се завтекоха към масата. Силно зарадван, Тресков стана да ги посрещне. Още предната вечер, докато разказваше за капитан Кайман, го бях наблюдавал много внимателно. Лицето му бе загрубяло и силно загоряло от вятър, дъжд и слънце и макар че все пак не оставяше впечатление на уестман, одухотворените му черти, и умният, бистър проницателен поглед издаваха решителност, хладнокръвие и целеустременост. Той не беше пожелал пръв да поздрави двамата уестмани, за да види дали щяха да го познаят. Дик Хамердал и Пит Холбърс, за които миналия ден слушах толкова да се говори тук, при майка Тик! Разбира се, това бе голямо радостно събитие. Всички, които седяха на масата, им разтърсиха ръцете и естествено двамата бяха принудени да изоставят досегашните си места и да седнат при своите стари и нови познати.

— Вчера говорихме за вас — рече Тресков. — Разказах нашите тогавашни приключения. Затова няма защо да се чудите, че за тези джентълмени сте стари и добри познати. Ще може ли да научим как живяхте след това? В Ню Йорк бях принуден да се разделя с вас, след като присъствахме на екзекуцията на капитан Кайман, мис Адмирал и техните съмишленици.[10]

— Как живяхме ли? Много добре — отвърна Хамердал. — Тръгнахме право към Запада, където естествено незабавно посетихме нашето Hide-spot[11]. Оттогава преживяхме още какво ли не, а ловът ни винаги беше доходен. Кесиите ни така се напълниха, че не знаем какво да си правим парите.

— Ами тогава сте направо за завиждане, мистър Хамердал!

— За завиждане ли, мистър Тресков? Я не дрънкай глупости! За какво са му на човек толкоз много пари, след като не знае къде и как да ги похарчи? Какво да правя с това самородно злато, с моите чекове и бонове в Дивия запад, а?

— Ами върви в източните щати и се радвай на живота!

— Благодаря! Какво има там толкоз да му се радваш? Да седна в някоя гостилница и да излапам всичко, каквото се предлага в нея, след като нито едно от ястията не е печено на открито на лагерен огън, а само във фурната на печката? Нима трябва да отида в някоя концертна зала, за да ме смачка тълпата, да се нагълтам с най-лошия въздух по целия свят и да се изложа на опасността тимпани и тромпети напълно да ми съсипят добрия слух? Далеч от градовете в шумолящата вековна гора и сред тайнствените гласове на девствената пустош за всеки, който има усет и чувство за това, Господ-бог предлага такъв концерт, в сравнение с който вашите цигулки и барабани бледнеят. Нима трябва да седна в някой театър, да си завра носа в носещите се там мускусни миризми и аромат на пачули[12] и да изгледам и изслушам някоя пиеса, дето ще подкопае здравето ми, защото сигурно ще се поболея от смях или от яд? Нима трябва да наема някое жилище, където няма да повява ветрец и не може да падне капка дъжд? Да легна в легло, над което няма да има открито небе, звезди и облаци и където тъй ще се увия в пухени завивки, че самият аз ще се помисля за скубано-недоскубано пиле? Не! Махни ми се от главата с твоите източни щати и техните удоволствия! Единствените истински удоволствия намирам в Дивия запад и за тях човек нищо не плаща. Ето защо там не ти трябва нито злато, нито пари и можеш да си представиш колко ще се ядосваш, ако си някой богат тип, комуто богатството не носи никаква полза и ни най-малко удоволствие. И ето на ние взехме, че се размислихме какво да правим с нашите пари, дето не ни трябват. Цели месеци си блъскахме главите, докато най-сетне на Пит Холбърс му хрумна една много добра, просто великолепна идея. Нали Пит, стари Куне?

— Хм-м, ако наистина мислиш, че е великолепна, тогава ще се съглася с теб. Имаш предвид старата ми леля, нали?

— Дали ти е леля или не, е все едно, но ще приведем идеята ти в изпълнение. Още като малко дете Пит Холбърс останал без родители и бил отгледан и възпитан от някаква стара леля, от която обаче избягал, защото нейният начин на възпитание бил за него доста болезнен. Както всички вие ще признаете, мешърс, има чувства, от които човек не може да се отърве, още повече когато биват освежавани всекидневно с помощта на пръчка и шамари. Точно такива били болезнените чувства, от които Пит Холбърс се спасил с бягство, защото с младежкото си незнание той сметнал възпитателското изкуство на старата леля за по-нетърпимо, отколкото трябва към определени много чувствителни негови телесни части. Сега обаче му дойде акълът и разбра, че всъщност е трябвало да получи значително повече удари. Добрата леля се явява в съзнанието му вече не като дърта вещица, а като любвеобилна фея, която обработвала с пръчка телесата му, само за да направи щастлив човека в него. Това убеждение породи в сърцето му чувството на благодарност, а същевременно в главата му и мисълта да започне издирване и да разбере дали лелята е все още жива. Ако е умряла, вероятно са живи наследниците й, понеже освен племенника тя имала и собствени деца, които били възпитавани по същия начин и затова сега безспорно заслужават да станат щастливи хора. Искаме да им помогнем да се доберат до това щастие. Ако открием лелята, тя ще получи парите ни, моите също, защото нямам нужда от тях и е все едно дали тя е моя леля, или негова. Е, вече знаете, мешърс защо ни виждате тук на границата между Изтока и Запада. Искаме да потърсим добрата фея на Пит Холбърс и тъй като е невъзможно да се появим пред очите на подобно създание така, както се скитаме из дивите девствени гори, захвърлихме изпокърпените си легинси[13] и ловни дрехи и се сдобихме с това красиво зелено облекло, за да ни напомня за цвета на прерията и зеленеещите се горски гъсталаци.

— Ами ако не намерите лелята, сър? — попита Тресков.

— Тогава ще потърсим нейните деца и на тях ще дадем парите.

— Ами ако и те не са живи?

— Да не са живи? Глупости! Сигурно още живеят! Деца, които са възпитавани по такива принципи, са жилави и не умират толкоз лесно.

Тогава навярно носите парите си у вас?

— Йес.

— Но сигурно добре сте ги скътали, мистър Хамердал? Питам, защото знам, че по отношение на парите уестманите проявяват учудваща доверчивост и нехайство.

— Дали са доверчиви, или не, е все едно. Тъй добре сме ги скътали, че и за най-изпечения негодник е невъзможно да ги набара.

Той, както й Пит Холбърс, бе преметнал през рамо ремъка на светлозелена чанта, която потупа сега с длан и рече:

— Винаги ги носим със себе си. Парите ни са скрити тук в тези чанти и през нощта ги слагаме под главите си. Цялото си състояние сме превърнали в хубави сигурни чекове и бонове, издадени от «Грей енд Уд» в Литъл Рок. Всяка банка ще ни изплати пълната сума. Ето, виж, сега ще ти ги покажа!

Щом чух да споменава фирмата «Грей енд Уд» от Литъл Рок аз неволно си спомних за «генерала», който днес на касата на «Уолас и Сие» бе представил за изплащане чек от тази банка. Дик Хамердал разкопча чантата, бръкна вътре, извади кожен портфейл и го отвори с помощта на малко ключе.

— Тук са парите, мешърс — рече той, — значи двойно съхранявани, тъй че жив човек не може да се докопа до тях. Видите ли тези чекове…

Той замлъкна. Думите му замряха не на езика, ами още в самото гърло. Беше се наканил да извади чековете и да ги покаже. Отдалече видях, че държеше в ръка малко светло пакетче. По лицето му се бе изписал изразът на учудване, та дори на смайване.

— Какво е това? — попита той. — Нима след като вчера държах чековете в ръцете си съм ги загърнал после във вестник? Спомняш ли си нещо, Пит Холбърс?

— За никакъв вестник не си спомням — отвърна Пит.

— И аз, но все пак това е парче от вестник, в който са увити чековете. Странно, извънредно странно!

Той разгърна хартията и пребледнявайки като платно, изплашено извика:

— По дяволите! Чековете са изчезнали! — Той бръкна в другите отделения на портфейла. И те бяха празни. — Няма ги! Не са тук… и тук не са… и тук ги няма. Пит Холбърс, стари Куне, я провери веднага къде са твоите чекове! Дано все още са у теб!

Холбърс разкопча чантата си и отговори:

— Ако мислиш, че са изчезнали, скъпи Дик, то аз не мога да кажа, как е било възможно да стане.

Скоро се оказа, че и неговите чекове липсват. Двамата уестмани скочиха на крака и втренчиха слисаните си погледи един в друг. И без това тясното и продълговато лице на Пит Холбърс се удължи още повече, а Дик Хамердал забрави да затвори уста след последните си думи.

Не само седящите около масата хора, но и всички други посетители съчувствуваха на изплашените и окрадени ловци, защото както за всички, така и за мен веднага стана ясно, че е била извършена именно кражба. Дори ми се струваше, че се досещах кой беше крадецът. От всички страни хората настойчиво заговориха на Хамердал и Холбърс. Двамата изобщо не бяха в състояние да отговорят на отправените им въпроси, докато най-сетне със силен глас Тресков се намеси в бъркотията и извика:

— Тишина, джентс! С такъв шум нищо няма да постигнем. Работата трябва да се подхване иначе. Тя е по моята специалност и те моля, мистър Хамердал, спокойно и разсъдливо да ми отговориш на няколко въпроса. Твърдо убеден ли си, че ценните книжа се намираха в този портфейл?

— Също тъй твърдо, както съм убеден, че името ми е Дик Хамердал!

— И този вестник го е нямало вътре?

— Нямаше го.

— Тогава крадецът е взел ценните книжа и на тяхно място е оставил сгънатия вестник, за да си мислиш колкото е възможно по-дълго, че чековете са вътре. Портфейлът и преди е бил толкова дебел и вземеш ли го в ръка, сигурно ще останеш със заблуждението, че никой не го е отварял. Но кой ли е крадецът?

— Да, кой… ли… е… крадецът? — рече проточено Хамердал, обзет от голяма възбуда. — Нямам ни най-малка представа! А ти, Пит?

— И аз нямам, драги Дик — отвърна Холбърс.

— Тогава ще трябва да го издирим — обади се Тресков. — Някой знаеше ли, че носиш парите или ценните книжа в тази чанта?

— Никой! — промърмори Дебелия.

— Кога пъхна чековете в нея?

— Завчера.

— Кога отвори портфейла за последен път?

— Вчера, преди да си легнем да спим. Тогава те все още бяха вътре.

— Къде пренощувахте?

— В странноприемницата на Хили, на Уотърстрийт.

— Този ханджия е почтен човек. Върху него не могат да паднат подозрения. Но той няма самостоятелни стаи, а само едно голямо общо спално помещение, нали?

— Да, там ни бяха леглата.

— Аха! И в това помещение сте си отваряли чантите, така ли?

— Не, това стана долу в гостилницата.

— Сигурно някой ви е наблюдавал?

— Не. Тогава бяхме единствените посетители и нямаше жива душа, която можеше да види какво правим. После отидохме да спим и сложихме чантите под възглавниците си.

— Тъй! Хм-м! Това не ни дава никаква опорна точка. Трябва бързо да отидем при Хили, за да огледам помещенията и да потърся някакви други данни. Мистър Хамердал, мистър Холбърс, да тръгваме! Нека побързаме!

В този момент, докато всички други посетители се тълпяха около масата им, аз казах:

— За Бога, мистър Тресков, останете тук! В странноприемницата няма да намерите крадеца!

Всички погледи се отправиха към мен, а Тресков припряно попита:

— Кой се обади? А-а, вие! От къде на къде можете да твърдите подобно нещо? Да не сте юрист или полицай?

— Не, не съм, но мисля, че не е необходимо да си едното или другото, за да можеш да подхванеш правилно някоя работа. Позволете ми да задам няколко въпроса на мистър Хамердал и мистър Холбърс!

Станах от стола си и се приближих към масата. Така въпреки многолюдната тълпа, която ги бе наобиколила, двамата ловци можаха да ме видят. Случи се онова, което предвиждах. Дик Хамердал протегна ръце напред, посочи към мен с двата си показалеца и силно извика:

— Heavens! Кого виждам? Нима е възможно, или ме лъжат очите? Пит Холбърс, стари Куне, виждаш ли този джентълмен?

— Хм-м, ако мислиш, че го виждам, тогава, изглежда, си отгатнал истината, драги Дик — отвърна му Дългуча, целият засиял от радост.

— Welcome, welcome, мистър Шетърхенд! Ама че изненада, ама че радост пак да те видим тук! Сигурно си влязъл току-що, нали?

— Не, още при пристигането ви бях тук. Нарочно се извърнах, за да не ме познаете веднага.

— Тогава всичко си чул и знаеш, че са ни обрали, нали?

— Разбира се. Дори се надявам, че ще мога да ви помогна.

Откакто бе произнесено името ми, в голямото помещение цареше дълбока тишина. Присъстващите се отдръпнаха от масата, за да ми направят място и аз се видях заобиколен от хора, които ме оглеждаха с любопитство. Но ето, че ханджийката се провря през образувания кръг, протегна към мен и двете си ръце и извика:

— Поразяващата ръка ли си, сър, Поразяващата ръка? Добре дошъл, сър, хиляди пъти добре дошъл! За моето заведение това е такъв славен ден, който никога няма да забравя. Хора, чухте ли всички? От вчера Поразяващата ръка живее тук, а аз да не знам! Наистина, когато снощи изгони оттук шестимата побойници, ние всъщност можехме да се досетим! Но сега ми се иска да…

— За това по-късно, майко Тик! — помолих я аз, като я прекъснах. — Засега ще ти кажа само, че тук ми харесва и съм доволен от теб. По-късно ще чуеш всичко, каквото пожелаеш. В момента обаче трябва да се занимаем с кражбата. И тъй, Дик Хамердал, значи завчера сте сложили изчезналите ценни книжа в портфейлите си, така ли?

— Да — отговори той. — Чантите с тези портфейли купихме едва завчера тук в града.

— А къде бяхте, когато прибрахте чековете в тях?

— Това стана на място още в самия магазин.

— Имаше ли там и други купувачи?

— Не. После дойде един човек, който искаше да си купи и аз не знам какво. Чантите толкова му харесаха, че и той си взе две от тях.

— Видя ли, че сложихте ценните си книжа в чантите?

— Да.

— Разбра ли и подозираше ли що за книжа са това?

— Не може да е знаел. А дали е подозирал, е невъзможно да се каже, нали Пит Холбърс, стари Куне?

— Ако мислиш, че е невъзможно да се каже, тогава не си прав, драги Дик — отвърна Пит, като този път изрази несъгласие с него.

— Не съм прав ли? Защо?

— Защото ти спомена за чековете.

— Аз ли? Но това не е вярно! Нито дума не съм разменял с този човек.

— Но размени с продавача. Докато прибираше книжата, ти му каза, че този вид портфейли били много удобни за съхраняване на чекове и бонове с такава висока стойност.

— Това е било голяма непредпазливост! — взех отново думата. — Онзи човек кога си купи чантите, преди да чуе тези думи или след това?

— След това — отговори Холбърс.

— А кой си тръгна пръв, той или вие?

— Ние.

— Не забелязахте ли дали ви следи?

— Не.

— Въпреки това допускам, че ви е проследил, разбира се, тайно. Искал е да види, къде сте отседнали.

Ето че в този миг Хамердал се намеси бързо и припряно:

— Дали сме отседнали или не, е все едно, но там пак го видяхме.

— Във вашата странноприемница?

— Да, там живееше.

— Навярно е спал в същото помещение, където сте били и вие?

— Естествено, нали нямаше никаква друга стая.

— Тогава той е крадецът. Чантите, които имате, изобщо не са вашите.

— Не са…? — недоизрече той въпроса си, като иначе толкова дяволитото изражение на лицето му се смени с коренно противоположното.

— Не, те са купени от онзи човек. Напъхал е в тях вестници и после, навярно докато сте спали, просто ги е разменил с вашите.

— А-а…! Ако е така, този мерзавец е подхванал цялата работа извънредно хитро!

— Разбира се. Сигурно притежава голяма сръчност като джебчия, защото малко хора ще успеят да измъкнат изпод възглавницата чантата на един уестман, който е свикнал да спи съвсем леко.

— Що се отнася до това, сър, ние изобщо не спахме леко, а спахме като заклани. Лошият въздух в помещението, димът от газените лампи, всичко това беше ужасно. Лежахме като замаяни.

— Е, тогава не му е било трудно да извърши кражбата. Знаете ли името му?

— Не.

— Ще го научим в странноприемницата — намеси се Тресков.

— Едва ли — обадих се аз. — Сигурно там е казал някакво лъжливо име, както на вас като полицай ви е добре известно, че става. И тъй няма да имаме никаква полза, ако разберем как се е назовал.

— Но ще ни даде някаква опорна точка, за да го намерим.

— Да не би да вярвате, мистър Тресков, че той все още се намира тук, в Джеферсън Сити?

— Не. Незабавно ще отида да уведомя полицията и…

— Изобщо не мислете за полицията — прекъснах го. — Двамата обрани не могат да очакват от полицията абсолютно нищо.

— Струва ми се, че могат!

— Не, абсолютно нищо! Ако самите ние не подхванем нещата както трябва, още по-малко това ще стори полицията. Нека поразмислим! Само че не тук, където се вдига такъв шум. Елате да отидем в малката стая! Нека майка Тик ни донесе чашите!

Прехвърлихме се с съседното малко помещение. Като казвам «прехвърлихме се» имам предвид Тресков, Хамердал, Холбърс и себе си. Нямах намерение да допусна и други хора да слушат разговора ни, защото сред тях много лесно можеше да има и някой съмнителен субект, който да ни провали плановете. Но и никой друг от присъстващите не се опита да ни последва.

Щом се настанихме на една маса, където никой не можеше да ни подслушва, без заобикалки казах:

— Мешърс, познавам крадеца и понеже искам да ви кажа името му, ви доведох тук. Не е необходимо да го чуват и другите посетители, защото не е изключено сред тях да се намира някой, който да го предупреди. Този тип го видях съвсем случайно, след като беше осребрил един от чековете, издаден за пет хиляди долара.

— Какво? Направо пет хиляди? — разгневи се Дик Хамердал. — Дяволите ще го вземат този негодник, ако пропилее сумата, преди да сме го заловили Как се казва този човек?

— Сигурно е имал вече различни имена. Запознах се с него, когато носеше името Дъглас.

— Дъглас? — намеси се Тресков. — И на мен ми е известно това име. Ха, де да е онзи Дъглас, когото търся!

— Търсите човек с такова име? — попитах аз.

— Да. Това ще рече, че споменатото име е едно от многото, които вече е използвал. Но тъй като сте го виждал, сър, ще можете ли да ми опишете как изглежда?

— Дори съвсем точно. Два дена прекарахме заедно.

Описах му «генерала».

— Всичко съвпада, съвпада с подробности! — възкликна той. Ще ви кажа съвсем поверително, че пристигнах в Джеферсън Сити, за да го заловя. Научихме, че по всяка вероятност ще се отправи насам. Мистър Шетърхенд, къде се запознахте с него?

— В Ляно Естакадо. Той и там побърза да се прояви като крадец.

Разказах им накратко историята.

— Само петдесет удара ли отнесе? — попита със съжаление в гласа Тресков. — Било е твърде малко. На него работата му е много по-нечиста, отколкото си мислите. Трябва да го заловя, не бива да ми се изплъзне!

Няма защо да се тревожите, сър. Вече открих следите му.

— Накъде водят?

— Далеч оттук! Толкова далеч, че вие може би ще се откажете да го преследвате.

— Нямам такова намерение. На времето гоних онзи пират надлъж и на шир през целия континент. Ще положа не по-малко усилия, за да заловя и «генерала». И тъй, кажете ми къде иска да отиде?

— Нагоре към Роки Маунтънс[14].

— Наистина ли? С толкова много пари в джоба?

— Въпреки това! Този човек е твърде умен, за да остане в източните щати, да прогуляе парите и да се изложи на опасността да бъде заловен.

— Но Скалистите планини се простират през целите Съединени щати. Не знаете ли точно към кое място е решил да се отправи?

— Знам, а и вие го знаете.

— Аз ли? — попита той учудено. — Че откъде ли бих могъл да го науча?

— От същия човек, който ми го каза и на мен, а именно от Тоби Спенсър.

— Спенсър… Спенсър… та кой ли се казваше… аха, имате предвид вчерашния грубиян, когото вие тъй великолепно «любезно» изпроводихте да си ходи, нали?

— Да. Нали чухте разговора му с мен? Какво предложение ми направи?

— Да тръгнете с него за «парка» на Сан Луис?

— Да. И «генералът» отива там.

— Спенсър ли го каза?

— Нима ви се е изплъзнало?

— За пръв път чувам, че е споменавал за «генерала». Сигурно в този момент вниманието ми е било отвлечено от нещо друго. Значи и «генералът» се кани да отиде нагоре в планините?

— Естествено! Та той е предводителят на тези типове, които очевидно имат намерение да образуват разбойническа банда. Мистър Тресков, нима искате да тръгнете подир такива хора и да рискувате да се озовете в опасна близост с тях?

— Никакъв риск няма да ме изплаши само и само да го заловя.

— Тогава дори и да оставим настрана онова, което знам за него, той трябва да е някой страшно голям престъпник.

— Наистина е такъв. Бих могъл да ви разкажа какви ли не истории за него, но не му е тук мястото. А и нямаме излишно време.

— Но помислете само какво означава да се предприеме едно пътуване нагоре към «парковете»! Ще трябва да прекосите територията на осагите!

— Сигурно е, че нищо лошо няма да ми сторят!

— Тъй ли мислите? Напоследък отново са се разбунтували. Те са част от голямото племе на сиусите, а какво значи това, са ви показали още на времето оглаласите[15]. И още един въпрос: имате ли придружители?

— Хм-м! Сам съм, но ми се струва, че мога да разчитам на мистър Хамердал и мистър Холбърс.

— Защо на нас? — попита дебелият Дик.

— Защото вашите пари са в джоба му. Или може би искаш да му ги оставиш, сър?

— И през ум не ми минава! Ако парите бяха наши, по-лесно можехме да се простим с тях, ала те принадлежат на лелята на Пит Холбърс и ето защо заради нея трябва да си ги възвърнем.

— Тогава имаме една и съща цел и не мога да повярвам, че ще ме оставите да яздя сам и да действам вместо вас.

— Една цел или не, ние тръгваме с теб.

— Чудесно! Значи сме трима. Това утроява надеждата ми да заловя «генерала».

— Дали я утроява или не, е все едно, но ако ми падне в ръцете, за него няма да има измъкване. Не си ли на същото мнение, Пит Холбърс, стари Куне?

— Скъпи Дик, щом мислиш така, тогава тръгваме и ние, вземаме му парите, напердашваме го здравата и после го предаваме на мистър Тресков, който може да му избере някоя по-хубава бесилка. И тъй, тримата потегляме на път, но кога?

— По този въпрос ще трябва най-напред да поразмислим. Може би мистър Шетърхенд ще ни даде някой добър съвет — обади се Тресков.

— С удоволствие — отзовах се аз. — Съветът ми гласи: не тръгвайте трима, мистър Тресков, а ме вземете с вас.

— Какво? — попита той, като бързо вдигна поглед. — Наистина ли искате да дойдете с нас?

— Разбира се! И Винету ще ни придружи.

— Ах, Винету! И той ли е тук в Джеферсън?

— Не, но е наблизо.

— И вие мислите, че ще се присъедини към нас?

— Съвсем сигурно. Имахме намерение да съберем тук сведения за един човек и после да го посетим, освен ако не е някъде много далеч. Научихме, че е тръгнал нагоре към Колорадо и решихме да го последваме. А този път съвпада с вашия, затова не бива да си мислите, че правим някаква жертва.

— Дори и да не говорим за жертва, все пак ни правите голяма услуга. Значи вече сме петима.

— А по-късно ще станем шестима.

— Шестима ли? Кой е шестият?

— Онзи, за когото разпитвахме в града. А чуете ли името му, ще видите, че компанията му ще бъде за вас направо добре дошла. Той е Сигурната ръка.

— Какво? Дори и Сигурната ръка ли ще дойде? Е, тогава «генералът» може да върви където си ще, пак ще го намерим! Дик Хамердал, нима не се радваш, че с нас ще бъдат трима такива мъже?

— Дали се радвам или не, е все едно, но съм направо възхитен, че ще мога да бъда в подобна компания. Какво ще кажеш ти по въпроса, Пит Холбърс, стари Куне?

— Ако мислиш, че това за нас е чест, тогава съм съгласен с теб, драги Дик, и предлагам да не се мотаем излишно в туй загубено селище, дето му викат Джеферсън Сити.

Добрият Пит Холбърс имаше обичай да говори единствено тогава, когато го попиташе неговият «скъп Дик», а и в такъв случай отговорът му съдържаше само съгласието му. Сега обаче той се бе решил да положи усилия, за да направи дори едно предложение. Отвърнах му:

— Наистина тук няма да губим никакво време, но не бива да пропускаме нищо, което сме длъжни да вземем предвид. Преди всичко става въпрос за конете. Вие двамата се канехте да отидете на изток, следователно навярно нямате коне, а?

— Нямаме коне ли? Мистър Шетърхенд, значи зле познаваш Дик Хамердал! Ако някога му се наложи да се раздели със своята добра стара кобила, това става в краен случай. Взех я със себе си, а и конят на Пит Холбърс е тук. Канехме се да ги оставим на нечии грижи, а на връщане щяхме да си ги приберем. Сега вече тази работа е излишна.

— Добре! Значи вие двамата имате коне. Ами траперското ви облекло?

— Вярно, че се простихме с него. Ще тръгнем тъй, както сме в момента.

— А чадърите? — попитах на шега.

— И тях ще вземем, нали са платени. Онова, за което съм платил, е мое, а което е мое, мога да го взема със себе си, без полицията да има някакво право да си навира носа в тези неща.

— Well! Ами оръжия?

— В странноприемницата са.

— Значи всичко е наред. Ами вие, мистър Тресков?

— Имам един револвер. Всичко друго ще трябва да си купя. Ще ми помогнете ли в покупките?

— С удоволствие. Тук ще си набавите пушка и муниции, но кон едва в Канзас Сити или Топика.

— Ще минем ли оттам?

— Да. Няма да започнем да яздим веднага, а отначало ще пътуваме с парахода. Първо, тъй ще е по-бързо и второ, ще запазим силите на животните. Ако Сигурната ръка постъпи умно, ще тръгне нагоре покрай Рипъбликън Ривър. Ние също ще следваме този път. Ще бъде такава езда, за която ще са необходими добри коне.

— Знаете ли кога потегля параходът оттук?

— Струва ми се утре, малко след пладне. Значи разполагаме с целия предобед за нужните приготовления. Но трябва да съберем някои сведения, а това не бива да се отлага за утре.

— Какви сведения?

— Съвсем сигурно «генералът» вече е отпътувал оттук. Следователно излишно е да полагаме усилия да го търсим. Но добре ще е да научим кога, как и в каква посока Тоби Спенсър и петимата му съучастници ще напуснат или са напуснали града.

— Мога да ви кажа, сър. Заминаха с влака в два часа.

— А-а! Значи с влака? За Сент Луис[16] ли отпътуваха?

— Да, с мисурийския влак за Сент Луис. Вие да не сте помислил, че ще тръгнат с «генерала»?

— Разбира се!

— Но, сър, не може да е вярно! Той смята да се изкачи нагоре към «парка» на Сан Луис, което ще рече на запад, а те отпътуваха на изток.

— Така е. Те са тръгнали в обратна посока, за да могат после толкова по-бързо да се придвижат напред. Съвсем ясно е, че смятат да вземат влака от Сент Луис за Канзас.

— По дяволите! А къде възнамеряват да се срещнат с «генерала»?

— Вече са се срещнали.

— Какво? Значи мислите, че…че…той е тръгнал с тях?

— Да. Къде видяхте Тоби Спенсър?

— На гарата. Седеше с петимата негодници в купето. Изглежда, ме помнеха още от снощи, защото подигравателно ми се захилиха от прозореца.

— Един обаче не ви се е хилил, а е гледал да седи по-далеч от прозореца.

— «Генерала» ли имате предвид?

— Да, мистър Тресков, твърдо съм убеден, че е отпътувал заедно с тях.

— Ах, ако е така! Щях напразно да търся този тип тук из града, а когато е заминавал, съм бил най-много на пет крачки от вагона, където е седял!

— Сигурно!

— Ама че досадно! Но ако променим плана си, все още може да се поправи този пропуск.

— Как?

— Като не пътуваме с парахода, а още тази нощ вземем следващия влак за Сент Луис.

— Не бих дал подобен съвет. Дори само заради конете ми се иска да се откажем от железницата. Освен това Винету не е тук. Ще трябва да изпратим някой да го извика. И трето, твърде е възможно тези негодници да не заминат веднага от Сент Луис, а по някаква причина да се забавят в града. В такъв случай ние ще тръгнем оттам преди тях и няма да знаем накъде да се отправим.

— Вярно!

— Разбирате го, нали? Така можем да си провалим целия план. Не, онези, които искаме да спипаме, трябва да са пред нас, а не зад нас. После ще проследим дирите им и няма да е възможно да се заблудим. Съгласни ли сте, мешърс?

— Да — отговори Тресков.

— Дали сме съгласни или не, е все едно — заяви Дик Хамердал, — но ще постъпим точно така, както ти каза. По-добре да следваме теб, отколкото нашите глупави глави. Пит Холбърс, стари Куне, какво ще кажеш по този въпрос?

Ловецът му отвърна по своя безизразен начин:

— Ако мислиш, че имаш глупава глава, то аз нямам нищо против, драги Дик.

— Говориш щуротии! Аз споменах за «нашите глави», а не за моята.

— Постъпваш много несправедливо! Как можеш да говориш за някоя глава, която изобщо не е твоя собственост, а моя? Аз никога не бих си позволил да кажа за твоята глава, че е глупава, но тъй като ти сам си го казваш, сигурно го знаеш по-добре от мен, скъпи Дик.

— Дали съм ти скъп или не, е все е едно, но ако ме обиждаш, няма още дълго да ти бъда такъв. Я сега ни кажи, мистър Шетърхенд, за нас двамата днес има ли друга някаква работа!

— Не виждам каква. Елате утре с конете си на пристана. Това е всичко, което имам да ви казвам. Но за малко щях да забравя нещо важно — тъй като са ви обрали, сигурно нямате пари, нали?

— Сър, да не би да ни дадеш някой заем?

— С удоволствие.

— Благодаря! Ако имаш нужда от пари и ние можем да ти заемем. Дори ще ти оставя на разположение цялата си кесия и проявиш ли добрината да я приемеш като подарък, това ще бъде за мен голяма чест.

При тези думи той извади от джоба си обемиста добре натъпкана кожена кесия и я хвърли на масата тъй, че тя силно иззвънтя. Звукът беше на чисто злато.

— Ако я взема, тогава ти няма да имаш нищо — отговорих му.

— Няма значение, защото и Пит Холбърс притежава една също толкова голяма и също толкова пълна кожена торбичка. Проявихме достатъчно разум, за да приберем в портфейлите си само ценните книжа. Няколко хиляди долара превърнахме в златни късчета и ги натъпкахме в тези кесии. Следователно можем да заплатим всичко, от което имаме нужда. А сега сигурно не ще е зле да легнем да спим, защото до Канзас Сити навярно няма да имаме възможност да спим кой знае колко. Известно е, че на парахода човек не може да мигне. Хайде, Пит Холбърс, стари Куне! Или имаш желание още да поостанеш?

— Хм-м! Поразмисля ли както трябва, ми става ясно, че бирата, която тече от бъчвата на майка Тик, е такава течност, в която едва ли ще можем да се къпем горе в Скалистите планини. Или не я харесваш, скъпи Дик?

— Дали я харесвам или не, е все едно, но тя е едно великолепно питие и ако имаш желание да останеш тук още някой и друг час, аз няма да те изоставя, още повече че заговорих за спане само за да си тръгнем заедно. И аз съм жаден.

И тъй те двамата останаха на местата си, а ние с Тресков не проявихме чак такава безчовечност да ги зарежем сами в уютната стаичка. Пак се завърза много оживен разговор, по време на който голямо удоволствие ми достави забавният нрав на двамата трапери. Кражбата никак не беше повлияла на неизчерпаемия им хумор и на техните духовити словесни престрелки. Такива бяха «обърнатите тоуст», както ги наричаха двамата в Дивия запад. Известно е, че «тоуст» означава препечена филия, намазана с масло или сандвич от две такива филии, залепени една за друга с масло. По време на бой Хамердал и Холбърс имаха обичай да застават с гръб един към друг, като по този начин взаимно се прикриваха. Тъй да се каже биеха се, стоейки с «опаката» си страна един към друг, поради което бяха получили прякора си — «обърнатия сандвич».

Много се радвах, че ги бях срещнал тук. Веселият Дик и мълчаливият сдържан Пит бяха двама такива придружители, в чиято компания не можеше да има никаква скука и тъй като бяха далеч по-добри уестмани, да речем, от Сам Паркър и Джош Холи, нямаше защо да се страхувам, че с някакви грешки в поведението си ще ми развалят доброто настроение. Тресков не беше уестман, но бе джентълмен с интелект и опит, с богати познания и въпреки това скромен. И тъй, можех да очаквам, че щяхме да се разбираме много добре и да действаме задружно.

Майка Тик се погрижи да намери един благонадежден куриер, когото изпратих при Винету. Сигурно този човек бе бързал много, защото вождът на апачите пристигна пред странноприемницата още на следващото утро, когато бях седнал горе да си пия кафето. Естествено водеше и коня си. Скрито се зарадвах на възхитените, изпълнени със страхопочитание, погледи на присъстващите, както и на любезния и внимателен начин, по който го обслужи майка Тик, макар че той поиска само една чаша бира.

Разказах му какво се беше случило и защо бях изпратил да го повикат. Той веднага позна Тресков, но, изглежда, си припомни грешките, извършени от него навремето, защото каза:

— Дедли-гън беше вожд на своите бледолики. Ето защо от мига, когато влезе в онзи «hide spot» Винету не издаде вече нито една заповед и се съобразяваше с действията на белия ловец. А и моят брат Шетърхенд не беше там. Сега всичко ще бъде другояче. Ще избягваме всяка грешка и ще пролеем по-малко кръв. По кой път е тръгнал Олд Шуърхенд?

— Не знам, но ще разбера, понеже пак ще посетя мистър Уолас, за да се сбогувам с него.

Преди това придружих Тресков и му помогнах при неговите покупки. Той нищо не разбираше от пушки и сигурно щяха да го измамят с някоя много лъскава, но съвсем негодна «райфъл»[17]. Дори и за мен не беше лесно да открия, че барутът, който ни предложиха отначало, съдържаше поне двайсетина процента стрити дървени въглища.

След като уредихме тези делови работи, аз се отправих към банкера, за да му съобщя, че се каня да напусна града. Нищо не му споменах за «генерала» и събитията, разиграли се последната вечер. Нямах наложителна причина да ги споделям с него, а винаги е по-добре да си мълчиш, отколкото да кажеш нещо, което не е чак толкова необходимо да казваш. По едно време ми хрумна още един въпрос, който трябваше да му задам:

— Сър, нали знаете, че в пътуването си към форт Теръл Олд Шуърхенд бе придружаван от Апаначка, младия вожд на команчите?

— Да, разказвал ми е — отвърна Уолас.

— Къде е отишъл този индианец? Къде се е разделил с Олд Шуърхенд?

— От форт Теръл са яздили заедно до Рио Пекос, където Апаначка се е сбогувал с него, за да се върне при племето си.

— Много добре! А дали знаете, по кой път е поел сега Олд Шуърхенд?

— Взе парахода за Топика, а после се канеше да продължи на кон нагоре по брега на Рипъбликън Ривър.

— Така и предполагах. Какъв кон има?

— Същия, който сте му подарил, сър.

— Тогава разполага с чудесно животно. Надявам се твърде скоро да открия следите му.

— Що се отнася до това, аз може би съм в състояние да ви дам някои указания. Щом стигнете Топика, посетете Винарната на Питър Лебрънс! Олд Шуърхенд сигурно се е отбивал там. Той познава кръчмаря. А после, след два дни езда нагоре срещу течението на Рипъбликън Ривър, на десния бряг на реката има внушителна ферма с обширни участъци земя. Собственикът притежава големи стада коне и говеда. Казва се Фенър. Винаги, когато Олд Шуърхенд минава през онези райони, се отбива да посети фермера. За съжаление не мога да ви дам никакви други сведения, мистър Шетърхенд.

— И не е необходимо. Това, което ми казахте, е достатъчно, за да ме ориентира. С доста голяма сигурност се надявам да се срещна с нашия приятел Шуърхенд.

Тръгнах си.

Когато дойде време да се отправим към пристана, попитах майка Тик за сметката. Но се оказа, че извърших голяма грешка, защото тя толкова се обиди, че за малко да се разплаче. Заяви, че било невиждана обида да й предлагам пари за незабравимата чест и за удоволствието, че Олд Шетърхенд е бил в нейното заведение. Аз от своя страна й отговорих, че мога да се чувствам гост само тогава, когато съм бил поканен и че характерът ми не ми позволява да приемам като подарък нещо, което съм поръчал и консумирал, защото съм мислил да го заплатя, както му е редът. Тя разбра, че и аз за себе си съм прав и ми предложи да се спогодим по невероятно изненадващ начин:

— Е добре, значи настояваш да си платиш, аз пък в никакъв случай не ще го допусна. Тогава ми дай нещо друго, което да не е пари!

— Какво?

— Нещо, което за мен има по-голяма стойност от парите и което ще пазя като свят спомен от Олд Шетърхенд, докато съм жива — една къдрица от косата ти!

Направих няколко крачки назад от слисване.

— Една моя…къ…къ… къдрица? Вярно ли чух? Правилно ли те разбрах, майко Тик?

— Да, да, сър. Моля те за една къдрица от косата ти. Въпреки това уверение не ми беше лесно да го повярвам. Моята коса и къдрици! Наистина смешно! Защото имам истинска джунгла на главата си — толкова гъста е косата ми, а всеки косъм от нея е много дебел и съвсем прав. И ето че добрата майка Тик ме молеше за «една къдрица». Да беше казала поне «кичур» или «фитил»! Тя сметна смайването ми за съгласие и побърза да донесе ножица.

— Значи ми разрешаваш? — попита тя, като вече се оглеждаше за някое място от главата ми, откъдето щеше да отреже «къдрицата».

— Е, ами щом говориш сериозно, майко Тик, тогава вземи си каквото пожелаеш!

Сведох глава и жадната за къдрици старица (понеже тя бе надхвърлила шейсетте години), плъзна опипом ръката си по нея. След като откри мястото, където джунглата бе най-гъста, тя зарови ножицата в нея и…хррръц! Разнесе се звук, сякаш разрязваха стъклени влакна и тя си получи тъй желаната «къдрица». Поднесе ми я с триумфален вид пред очите и рече:

— Сърдечно ти благодаря, мистър Шетърхенд! Тази твоя къдрица ще бъде поставена в медальон и ще бъде показвана на всеки посетител, който пожелае да я види.

Лицето й сияеше от щастие, но не и моето, тъй като онова, Усоето държеше в ръката си, не бе нито къдрица, нито кичур, а такава шепа коса, че от нея можеше да се изработи една от големите дебели бояджийски четки. В медальон! Много мило! Ако напъхаше тази коса в някоя обемиста консервена кутия, тя щеше да се напълни до пръсване! Изплашено посегнах с ръка към мястото, където ножицата бе свършила опустошителната си работа. То беше оголено. Напипах едно кръгче с големина на сребърна монета от пет марки. Тази ужасна майка Тик! Незабавно нахлупих шапката на главата си и оттогава не позволявам вече да ми режат къдрици от косата — нито на майки, нито пък на дъщери.

След тази загуба сбогуването с майка Тик премина по-леко, отколкото си го представях и щом се качих на парахода, аз си потърсих някое самотно място, където необезпокоявано и незабелязано можех да извърша едно планиметрично изследване колко подобни рязвания с ножица щяха да са достатъчни, за да накарат главата на един войнствено изглеждащ уестман да заприлича на кратуната на някой миролюбив плешив човечец.

Параходът, който ни взе на борда си, не бе от онези плаващи дворци, каквито си представят хората, щом стане дума за пътуване по Мисисипи или Мисури, а беше тежък недодялан пощенски кораб, едва влачен напред от пъшкащата машина. Необходими ни бяха цели пет дена, за да стигнем до Топика, където потърсих Винарната на Питър Лебрънс и разпитах за Сигурната ръка. Беше минал оттук преди три дни. Намерихме един хубав кон за Тресков и го купихме. После продължихме през «вълнистата» прерия нагоре по брега на Рипъбликън Ривър. Източната, част от Канзас е просто осеяна с хълмове. Навсякъде, докъдето ти стига окото, земята е така да се каже на вълни. Това придава на околността такъв изглед, сякаш развълнувано море внезапно се е вкаменило. Оттам идва и названието «Rolling-prairie»[18].

Привечер на втория ден се добрахме до фермата на Фенър. Открихме я след като попитахме тук-там из пасищата, през които минахме, доста каубои надзираваха стадата. Фенър бе дружелюбен човек, който отначало ни огледа подозрително, но щом споменах името на Олд Шуърхенд, ни покани да му гостуваме.

— Мешърс, не бива да се учудвате — рече той, — че не ви казах веднага сърдечно «добре дошли». Тук при нас попадат какви ли не хора. Завчера при мен лагеруваха седмина негодници, които посрещнах най-гостоприемно. Но след като рано сутринта си отидоха, на мен ми липсваха седем от най-хубавите коне. Наредих да ги преследват, ала хората ми не успяха да ги догонят, защото онези имаха вече твърде голяма преднина, а и просто защото ми бяха взели тъкмо най-добрите коне.

Накарах го да ми опише седмината и се уверихме, че са били «генералът», Тоби Спенсър и другите петима. Олд Шуърхенд бе прекарал една нощ във фермата. Решихме да направим същото.

Тъй като предпочитахме да сме на открито вместо вътре в стаята, навън бяха изнесени столове и една маса. Останахме да седим пред къщата, като се хранехме и разговаряхме. Встрани от нас, вече разседлани, пасяха конете ни, а по-нататък в далечината каубоите препускаха насам-натам, за да съберат стадата за през нощта. Отляво на галопиращ кон се зададе някакъв ездач, който препускаше право, към фермерската къща. Зад гърба му се развяваше нещо бяло много подобно на грива. Нямаше как да не се сетя веднага за Олд Уобъл.

— Аха, ето го, че идва! — обади се Фенър. — Сега ще се запознаете с един извънредно забележителен човек, който преди години е бил прочут и са го наричали «King of the cowboys».

— Уф! — обади се Винету.

— Мистър Фенър, да не сте назначил този човек на работа във фермата си? — попитах аз.

— Не. Той пристигна днес следобед с малка група уестмани, с които се разположи на лагер ей там край онези дървета, откъдето утре сутринта ще продължат пътя си. Отдавна е надхвърлил деветдесетте години, а седи на седлото като младеж. Вижте го, вече е тук!

Да, той беше тук. Приближи се в бесен галоп почти до самите нас, без да ни огледа добре, спря коня си и се накани да скочи на земята. Едва тогава погледът му се спря по-внимателно върху нас, незабавно десният му крак се върна в стремето и той извика:

— All thousand devils[19] Поразяващата ръка и Винету! Мистър Фенър, тези типове ще останат ли днес тук?

— Йес — отвърна му учуденият фермер.

— Тогава ние си тръгваме. Няма място за честните люде там, където се намират подобни мерзавци. Сбогом!

Той рязко обърна коня си и отново препусна. Фермерът бе изненадан не само от поведението на Стария, но и от имената, споменати от него.

— Сър, наистина ли сте Поразяващата ръка? А този червенокож джентълмен е Винету, вождът на апачите?

— Да, мистър Фенър.

— Защо не ми казахте по-рано? Щях да ви посрещна съвсем иначе!

— Ние сме хора като всички други и нямаме никакво право на претенции за нещо повече и по-добро, отколкото останалите!

— Възможно е, но това, как да ви нагостя е моя, а не ваша работа. Ще кажа на жена си за какви гости ще трябва да се погрижи.

Той влезе в къщата. Винету не откъсваше очи от мястото, където все още се развяваше бялата грива на Олд Уобъл.

— Погледът му говореше за омраза и отмъщение — рече той. — Олд Уобъл каза, че си отива, но още през нощта ще се върне. Винету и белите му братя трябва да бъдат предпазливи.

Все още не се бяхме нахранили, когато Фенър отново се появи. Той събра накуп месото, хляба, чиниите, накратко всичко, каквото имаше пред нас на масата и каза:

— Мешърс, моля ви, направете малка почивка! Жена ми слага вътре друга маса. Не ми отказвайте, а ми доставете удоволствието да ви покажа, че сте ми добре дошли!

Нямаше как. Той го правеше с добри намерения и ние се подчинихме на волята му. След като жена му ни покани да влезем, на масата видяхме поднесени всички лакомства, каквито може да предложи една ферма, отдалечена на два дни път от най-близкото градче. И тъй яденето започна отново, но то бе второ, подобрено издание. Междувременно обяснихме на нашия домакин странното поведение на стария Уобъл, като му разказахме за кражбата на пушките и наказанието на крадците. Но въпреки това той не можеше да си обясни яростта на стария Крал на каубоите. Олд Уобъл имаше пълно основание да ни бъде благодарен, защото всъщност се бяхме отнесли твърде милостиво към него. Самият той не беше наказан, макар че бе взел участие в кражбата, като беше завел «генерала» в къщата на Блъди Фокс.

Докато се хранехме, навън се стъмни. Безпокояхме се за конете си и споделихме това с фермера. Той ни направи следното предложение:

— Ако не искате да ги оставяте навън на открито заради Олд Уобъл и неговите хора, аз имам зад къщата един навес, където можем да ги вържем. Ще се погрижа да получат там вода и хубав зоб. Вярно, че навесът няма как да се заключи, понеже от едната страна е открит, но ще поставя там един мой доверен човек да пази.

— Що се отнася до това, ние предпочитаме да се осланяме на себе си — рекох аз. — Ще се редуваме да стоим на пост. Пръв ще бъде Пит Холбърс, втори Дик Хамердал, след това ще бъда аз, а накрая Винету. Всеки ще стои по два часа.

— Well! A ще спите в съседната стая, където ще наредя да ви приготвят хубави постели. Там ще сте в безопасност от всяко коварно нападение. Освен това навън по пасищата разполагам с достатъчно каубои, които също ще бъдат нащрек.

И тъй конете бяха подслонени под навеса и Пит Холбърс излезе навън, за да застане на пост. Ние останахме в стаята, насядали около масата на приказки. Все още не ни се спеше, а Фенър непрекъснато ни караше да разказваме преживяванията си. Много му се искаше да чуе колкото може повече. На него, както и на жена му, особено удоволствие доставяше духовитият начин, по който добре закръгленият Дик описваше различни епизоди от своя богат на приключения живот.

След като изминаха два часа, той излезе навън, за да смени Пит Холбърс. Пит ни докладва, че всичко било спокойно и не бил видял, нито чул нещо подозрително. Изтече още един час. Тъкмо разказвах едно мое забавно преживяване в колибата на един лапландец и цялото ми внимание бе насочено към засмените лица на слушателите ми, когато Винету внезапно ме хвана за яката и с такава сила ме дръпна встрани, че за малко да падна от стола.

— Уф! Карабина! — извика той, като посочи прозореца, Едновременно с думите му отвън изтрещя изстрел. Куршумът счупи стъклото на прозореца и се заби зад мен в отвесната греда, подпираща тавана. Той беше предназначен за мен и сигурно щеше да ми прониже главата, ако Винету светкавично не ме бе дръпнал. Мигновено грабнах карабината «Хенри» и се втурнах към вратата. Останалите ме последваха.

Предпазливостта повеляваше да не отварям широко вратата, за да не послужа като мишена за втори изстрел. Затова я открехнах около педя и погледнах навън. Нищо не се виждаше. Тогава я блъснах да се отвори цялата и излязох на открито. Фенър и моите спътници се измъкнаха подир мен. Внимателно се ослушахме.

Нейде зад къщата се разнесе пръхтене на коне и удари на конски копита в земята. В същото време гласът на Дик Хамердал извика:

— На помощ! Конете, конете!

Втурнахме се покрай първия и втория ъгъл на постройката и видяхме как някакви човешки силуети се мъчеха да обуздаят съпротивляващите се коне, които се изправяха на задните си крака. Двама ездачи се опитаха да минат покрай нас и да избягат.

— Стой! Слезте от конете! — извика Фенър. След като бяха стреляли по мен, той бе грабнал от стената двуцевката си и сега я насочи към ездачите. Два изстрела и те паднаха от конете. Негодниците, които напразно се мъчеха да обуздаят животните, се отказаха от безплодните си опити и си плюха на петите. Изпратихме подир тях няколко куршума.

— Само така, само така! — отново чухме гласа на Дик. — Напълнете им кратуните с хубаво олово! Ама после елате насам! Този подлец не иска да мирува.

Отзовахме се на подканата му и го видяхме да затиска с тялото си някакъв човек, който се съпротивляваше и когото с големи усилия едва смогваше да задържи на земята. Този човек беше…старият Уобъл! Незабавно го пленихме.

— Я ми кажи какво и как се случи! — подканих Дебелия, който стоеше пред мен и шумно пъхтеше от напрежение. Той дълбоко пое дъх и отговори:

— Какво и как се случи е все едно, но бях легнал под навеса при конете и по едно време ми се стори, сякаш зад конюшнята чувам тихи човешки гласове. Излязох навън и се ослушах. Ето че пред къщата се разнесе изстрел и веднага след това иззад ъгъла се втурна някакъв човек с пушка в ръка. Въпреки тъмнината бялата му коса се виждаше съвсем ясно. Разбрах, че е Олд Уобъл, нахвърлих се върху него, съборих го на земята и завиках за помощ. Неговите съучастници са се намирали зад навеса и в същия момент се втурнаха, за да отмъкват конете ни. Твоят кон, жребецът на Винету, както и моята стара умна кобила не пожелаха да помръднат оттук, обаче конете на Пит Холбърс и мистър Тресков не проявиха чак такъв интелект. Двама от негодниците ги възседнаха и тъкмо се канеха да офейкат, когато се появихте и ги свалихте с куршумите си. Тъй стоят нещата. Какво ще правим със стария Крал на каубоите, когото ще е по-добре да наричаме Крал на разбойниците?

— Отведете го в стаята! Ей сега ще дойда и аз.

Изстрелите привлякоха неколцина от каубоите на Фенър, с чиято помощ върнах нашите коне под навеса. Накарахме ги да останат при тях да ги пазят, а ние претърсихме близката околност. Крадците бяха изчезнали. Но двамата, които изстрелите на Фенър свалиха от конете, бяха мъртви.

Когато се върнах в стаята, видях, че Олд Уобъл беше здраво вързан за отвесната греда, в която се беше забил неговият куршум. Той дори не сведе очи, а открито и нагло впери поглед в мен. Колко добре и снизходително се бях отнасял с него! Бях изпитвал уважение пред дълбоката му старост, а сега той ме отвращаваше. Разговорът явно се въртеше около наказанието, което трябваше да получи, защото тъкмо когато прекрачвах прага. Пит Холбърс казваше:

— Той е не само крадец, ами и опасен подъл убиец. Трябва да бъде обесен!

— Олд Уобъл стреля по Олд Шетърхенд — обади се Винету, — следователно моят бял брат ще каже какво да правим с него.

— Да, той е мой. Аз ще определя участта му — съгласих се аз. — Нека през нощта остане вързан за гредата. Рано сутринта ще произнеса присъдата му.

— Произнеси я веднага де! — изсъска срещу мен престъпникът. — Застреляй ме, та после като благочестив пастир да има защо да хленчиш и се молиш за клетата ми загубена душа!

Обърнах му гръб без никакъв отговор. Фенър излезе, за да изпрати каубоите си да търсят избягалите крадци. Те яздиха цяла нощ из околността но не успяха да открият никого. Човек лесно може да си представи, че спахме много малко, едва се беше зазорило, когато бяхме вече на крак. Олд Уобъл имаше съвсем бодър вид. Изглежда, нощта, прекарана на гредата, не му се беше отразила зле. Докато закусвахме, той ни наблюдаваше тъй непринудено, сякаш срещу него нямаше никакви обвинения и се намираше сред най-добрите си приятели. Това толкова възмути Фенър, че той гневно извика:

— През целия си живот не съм виждал подобно нахалство! Винаги, когато е идвал при мен, съм го посрещал с уважение, макар и само заради възрастта му. Но сега и аз съм за осъждането му според законите на прерията. Конекрадците и убийците ги бесят. Нека рухне в гроба, в който отдавна вече е стъпил с единия си крак!

При тези думи Стария язвително изръмжа насреща му:

— Не се грижи за моя гроб! Все едно е дали трупът ми още отсега ще гние в гроба, или ще остана жив още няколко години. Плюя на това!

Всички останахме възмутени от думите му.

— Ама че човек! — възкликна Тресков. — Заслужава само въже и нищо друго. Произнеси присъдата му, мистър Шетърхенд! Ще я изпълним без никакво колебание.

— Да, ще я произнеса. Няма да се наложи да я изпълнявате — отвърнах аз. — Все едно му е дали ще е жив, или мъртъв. Може би Бог ще му даде възможност да разбере, че всяка секунда от живота има такава стойност, която не е възможно да се заплати дори с всички земни богатства. Тогава този човек ще хленчи, за да му се продължи живота с една-единствена минута. И когато тялото му се загърчи под ръката на смъртта, ще започне да скимти за опрощаване на греховете си!

Развързах го от гредата. Той остана на мястото си, протегна и разкърши схванатите си ръце и ме погледна въпросително.

— Можеш да си вървиш — казах му.

— А! Свободен ли съм?

— Да.

Тогава той избухна в подигравателен смях и рече:

— Също както пише в Библията, да насипеш горящи въглени върху главата на врага си. Мистър Шетърхенд, ти си образцов християнин! Ала при мен такива неща не минават, защото подобни въглени мен не ме горят. Може да е извънредно трогателно да играеш ролята на великодушния пастир, който не закача своите лоши овчици, но мен това не ме трогва. Сбогом, мешърс! Видим ли се отново, то ще бъде по съвсем различен начин!

Тръгна си с високо вдигната глава. Колко скоро щяха да се сбъднат последните му думи! Да, пак се видяхме и колко различно, съвършено различно беше неговото положение!…

2. глава

Мато Шако

Много често съм получавал упреци от читателите на моите книги, че когато са ни попадали в ръцете лоши хора, държали се с нас враждебно и причинявали ни само вреда, съм се отнасял към тях твърде милостиво и снизходително! Във всеки отделен случай съм преценявал тези упреци и от онази страна, от която изглеждаха оправдани, но винаги съм стигал до извода, а и до ден-днешен съм на това мнение, че поведението ми е било правилно. Между отмъщение и наказание има голяма разлика. Отмъстителният човек не е добър човек. Той не само че не постъпва благородно, но действията му са осъдителни и долни. Без да има никакво право, той се намесва в работата на Божието и човешкото правосъдие и, давайки пълна воля на своя егоизъм и на своите страсти, по този начин само показва на всички жалкия си слаб характер. Съвсем иначе стоят нещата с наказанието. То е колкото естествена, толкова и неизбежна последица от онова деяние, което се осъжда от законите и гласа на съвестта. Само че не бива всеки да мисли, че е призван да бъде съдия. Не бива да си го мисли дори и пострадалият. В първия случай наказанието може да придобие характера на непозволена постъпка, а във втория — лесно може да се превърне в осъдителен акт на отмъщение. Та кой човек е толкова чист, толкова необременен от каквато и да било вина и тъй морално възвишен, че без да е упълномощен от държавната власт, самозвано да поеме ролята на съдник над делата на ближния?

Освен това човек не бива да осъжда единствено онзи, който извършва някаква грешка, простъпка или престъпление! Нека се изследва предисторията на всяко злодеяние. Нима само телесните и духовни недъзи са вродени? Не могат ли и моралните недъзи да са такива? После нека не забравяме каква сила се крие във възпитанието! Имам предвид възпитанието в неговия по-широк смисъл, а не само онова въздействие и влияние на родители, учители и роднини. В живота има хиляди неща, често оказващи върху човека по-дълбоко и трайно въздействие, отколкото усилията на лицата, които според общоприетите възгледи минават за негови възпитатели. Една-единствена вечер прекарана в долнопробен театър, прочитането на една-единствена лоша книга, разглеждането на една-единствена безнравствена картина могат да съсипят плодовете и на най-доброто родителско възпитание. Какво море от грехове тежат на съвестта на хилядоглавата хидра, наричана от нас общество! И същото това общество с истинско наслаждение се заема да играе ролята на съдия, когато туморът, от който страда самото то, се прояви в един или друг от неговите членове! С какъв благочестив поглед към небето, с какво отблъскващо сбръчкване на носа, с какъв страх от по-нататъшен допир хората се отдръпват от клетника, имал нещастието всеобщото отравяне на кръвта да избие именно по неговото тяло в гноясали рани и циреи!

И ако говоря така за живота в «цивилизованото» общество, то по отношение на тъй наречените диви или полудиви народи трябва да бъда далеч по-снизходителен. Дивият или подивелият човек, който никога не е имал морални норми за поведение, или пък ако ги е имал, ги е изгубил, може да бъде държан отговорен за недъзите си още по-малко, отколкото грешника, който се е препънал и паднал, въпреки че са му били на разположение всички морални устои на нашето прехвалено нравствено общество. Един индианец, преследван от белите до смърт, който грабва оръжие, за да се защити, заслужава не бич, а съчувствие. Човекът, завинаги отритнат от «very moral and virtuous society»[20] заради някаква си простъпка, и намерил прием единствено в Дивия запад, започва да пропада все по-ниско и по-ниско, понеже там му липсва каквато и да било опора; като скитник из Запада той наистина попада под влиянието на строгите кървави закони на прерията, но в моите очи такъв човек се нуждае от снизхождение и извинение. И Винету, винаги великодушен и благороден в помислите си, когато съм го помолил, никога не е отказвал да пощади такъв покварен и пропаднал индивид. Дори се е случвало по свой собствен подтик и решение да прояви милосърдие, без да изчаква моята молба.

Понякога нашата снизходителност ни е поставяла по-късно в трудни положения. Признавам го. Но всичко се компенсираше предостатъчно от ползата, косвено постигана чрез това наше поведение. Ако някой поискаше да се присъедини към нас, трябваше да се откаже от жестокостите и коравосърдечието, типични за Запада и всъщност, без да иска и без да го съзнава, ако не на думи, то на дело се превръщаше в разпространител на човещината, в която тъй да се каже биваше възпитаван при нас.

Олд Уобъл беше един от онези покварени и пропаднали типове, към който ние проявявахме повече снизхождение, отколкото заслужава. В случая заедно с нашето принципно и непрестанно прилагано милосърдие определена роля изигра и първоначалното впечатление, което ми направи изключителната му личност. Напредналата му възраст също внесе своя дял. Освен това в негово присъствие аз винаги изпитвах едно много особено чувство, което ме възпираше да се отнасям към него както заслужаваше според постъпките си и тъй дръзко демонстрираната от него безбожност. Имах усещането, сякаш съм принуден да се съобразявам с някаква независима от мен воля, която бе вселена в съзнанието ми и ми забраняваше да посегна на него, защото ако не се покаеше и променеше, той трябваше да бъде предоставен на наказанието на един съвсем особен по-висш съд.

Ето защо на сутринта след опита за убийство във фермата на Фенър аз пак го пуснах да си върви, постъпвайки така съвсем според волята и на Винету. Разбира се, Дик Хамердал и Пит Холбърс не бяха съгласни с това, а Тресков като полицай още по-малко. Но от страна на тримата поне не ми бяха направени такива упреци, каквито трябваше да изслушам от фермера. Той изобщо не можеше да проумее, защо пускаме да си отиде без никакво наказание един човек, от чийто куршум ме беше спасила само бдителността на апача. Такава глупост, както той се изрази, не бил виждал през целия си живот. Закле се, че щял да поеме отмъщението в собствените си ръце и дръзнел ли Стария пак да се мерне във фермата му, щял да го застреля като бясно куче. Впрочем Фенър и този ден ни показа колко се радва на посещението ни. Преди да се сбогуваме, ни снабди с толкова изобилни провизии, че имахме храна поне за пет дни и следователно също тъй дълго нямаше защо да си губим времето да «правим месо» с ловуване. А какво означава това човек може да разбере едва когато поради близостта на червенокожи или бели неприятели не бива изобщо да стреля и се види принуден или да гладува, или да се изложи на опасността сам да се издаде.

Всъщност веднага след тръгването си от фермата ние трябваше да потърсим следите на Олд Уобъл. Вече ни беше известно каква неприязън хранеше към нас и имахме пълно основание да се запознаем с по-нататъшните му намерения. Но искахме да догоним Сигурната ръка по най-бързия възможен начин, тъй като пред нас бяха «генералът» и Тоби Спенсър, които заедно с хората си яздеха нагоре към планините на Колорадо и ето защо засега старият Крал на каубоите не беше толкова важен за нас.

Тъй като отвъд фермата на Фенър Рипъбликън Ривър прави голям завой, който искахме да пресечем, ние се отдалечихме от реката и навлязохме направо във «вълнистата» прерия, за да се доберем по-късно отново до речния бряг. Видяхме следите на каубоите, които през нощта безрезултатно бяха търсили Олд Уобъл и спътниците му. По-късно дирите им изчезнаха и чак привечер се натъкнахме на някакви признаци от присъствие на човешки същества.

Тъкмо по това време ни се наложи да се прехвърлим на другия бряг и макар че Рипъбликън Ривър като всички други реки на Канзас е широка и плитка и следователно почти навсякъде лесно може да бъде прегазена, все пак Винету ни отведе до един брод. Той бе толкова плитък, че по цялата му ширина водата не достигна до коремите на конете ни.

Когато се добрахме до отсрещния бряг, ние прекосихме пояса от храсталаци и дървета, проточил се покрай реката, и отново излязохме в откритата прерия. Щом оставихме гъсталака зад гърба си, веднага забелязахме някаква следа, която минаваше успоредно на реката на около петстотин крачки от нас. Дик Хамердал посочи с пръст натам и каза на кльощавия си приятел:

— Пит Холбърс, старий Куне, виждаш ли онази тъмна линия отсреща в тревата? Какво мислиш, че е това? Просто само една черта или човешка диря?

— Скъпи Дик, ако смяташ, че е диря, то аз нямам нищо против — отговори му неговият приятел по своя пестелив начин.

— Да, така е. Трябва да отидем до нея, за да видим откъде идва и накъде води.

Той помисли, че споделяме мнението му и ще го последваме, обаче Винету мълчаливо накара коня си да свърне надясно и без да обръща никакво внимание на дирята, ни поведе по близкия бряг. Хамердал не можа да си обясни поведението му и затова се обърна към мен:

— Мистър Шетърхенд, защо вие двамата не искате да отидем дотам? Види ли човек в Дивия запад непознати следи, той е длъжен да ги разчете. Безопасността го повелява!

— Така е — кимнах в знак на съгласие.

— Виждаш ли! Значи непременно трябва да разберем, каква е посоката й!

— От изток на запад.

— Защо пък от изток на запад? Никой не може да го твърди, преди внимателно да я е огледал. Възможно е да минава и от запад на изток.

— Pshaw! От изток на запад е и толкоз. От няколко дни вятърът духаше все от запад и можеш сам да се убедиш, че в следствие на това навсякъде тревата се е привела на изток. Всеки добър уестман би трябвало да знае, че една диря, оставена в същата посока, няма да е толкова ясна както дирята, направена срещу полегналата трева. Онези следи отсреща се намират поне на петстотин крачки от нас. Фактът, че ги виждаме въпреки голямото разстояние, ни доказва, че някой е яздил срещу вятъра, следователно от изток на запад.

— All devils, каква проницателност! Аз не бих се сетил! Не си ли и ти на същото мнение, Пит Холбърс, старий Куне?

— Ако мислиш, че те имам за достатъчно глупав, та да не може да ти хрумне подобна находчива мисъл, имаш право — кимна Холбърс.

— Дали имам право или не, е все едно. Във всеки случай и ти не си черпил от мъдростта с пълни шепи! Но, мистър Шетърхенд, все пак се налага да огледаме дирята, защото трябва да разберем от кого и от колко души е оставена.

— Защо да се отклоняваме на цели петстотин крачки от посоката си? Не виждаш ли, че скоро следата ще се слее с нашия път!

— Наистина! И това не ми мина през ума! Човек толкоз дълги години се смята за добър уестман и ето на тук, край старата Рипъбликън Ривър, е принуден да проумее, че има още много да учи. Не е ли така, мистър Шетърхенд?

— Похвално себепознание! Но който осъзнае своите грешки и недостатъци, е на път вече да се поправи.

Не се бяхме отдалечили още кой знае колко от брода, когато реката направи остър завой на север, давайки простор на прерията да се ширне на запад. Една тъмнозелена ивица идваше от тази посока и на север се врязваше в пояса от храсталаци и дървета, проточил се покрай Рипъбликън Ривър, като ни караше да предположим наличието на малък поток, който далеч от нас вдясно се вливаше в реката. Преди да достигне устието си, този поток многократно лъкатушеше ту в една, ту в друга посока. На най-външната точка от последната дъга, която описваше, растеше малка горичка, разположена на около половин час път точно срещу нас. Спряхме конете си, понеже споменатата диря ненадейно се появяваше отляво и достигаше до завоя на реката, където се намирахме в момента. Това бяха следи от самотен ездач, който точно тук се беше позабавил минута-две. Не беше слизал на земята. Отпечатъците от предните копита на коня му образуваха полукръг, в чийто център бяха тъпкали задните копита. От това можехме да си направим извода, че идващият от изток човек се е огледал тук на другите три небесни посоки, като навярно е търсел нещо. След това в галоп се е насочил право към споменатата вече горичка. Следователно там трябваше да се намира мястото, което е търсил. Тази мисъл ни накара да отправим погледи в избраната от него посока.

Всъщност можеше да ни е безразлично кой е бил този ездач, а и засега не съществуваше някаква причина, поради която горичката да привлече вниманието ни, обаче дирята бе оставена най-много преди половин час, а това ни даваше достатъчно основание да проявим предпазливост.

— Уф! Во-у-ке-ца! — обади се в този момент апачът и вдигна ръка, за да ни посочи една определена точка от горичката.

«Во-у-ке-ца» е дума от езика на дакотите и означава «копие». Защо Винету не си послужи със съответната дума от езика на апачите? Скоро разбрах причината и отново получих потвърждение за изключително острото му зрение, нещо, което често се е случвало. След като проследих накъде сочи протегнатата му ръка, в самия край на горичката съзрях някакво дърво, един клон от което стърчеше доста напред. На този клон бе завързано отвесно поставено копие. И аз го видях. От такова голямо разстояние то приличаше на чертичка, драсната с молив върху небето, обагрено в червено от залязващото слънце. Ако дирята на ездача не беше насочила вниманието ни в тази посока никой от нас нямаше да забележи копието. То сигурно би убягнало от зрението на всеки, който не минеше съвсем близо край горичката. Щом Дик Хамердал чу за него, каза:

— Не мога да го различа, но ако действително е един от онези индиански шишове, за какъвто го мислите, то всеки знае, че копията не растат по дърветата. Следователно трябва да е някакъв знак!

— Знакът на някой дакота — кимна Винету.

— Значи е дакотско копие, така ли? — учудено попита Дебелия.

— Да. Само че още не знам точно на кое племе от дакотите принадлежи.

— Племе не племе, все едно! Направо смайващо е, че може да има такива очи, които от една миля да различат толкова точно какво е копието. Но най-важното в случая е дали ние имаме нещо общо с него.

Тъй като тези думи бяха отправени към мен, аз му обясних:

— Естествено, че не може да ни е безразлично. Из тези местности живеят само осаги и никакви дакоти и понеже знаем, че осагите са изровили бойната секира и това копие е оставено като знак за някого, ние сме длъжни да си изясним значението му.

— Тогава да яздим натам! — каза той и се накани да пришпори старата си кобила. Но аз хванах юздите му и го предупредих:

— Нима искаш да рискуваш живота си? Вероятно копието означава, че отсреща са се скрили осаги и очакват някого или по-скоро са го очаквали. Ездачът, чиито следи виждаме пред нас, е отишъл при тях, като преди това навярно се е оглеждал тук, за да открие копието. Продължим ли право по следите му, непременно ще ни забележат.

— Нима мислиш, че все още не са ни видели?

— Да, така мисля. Ни най-малко не се открояваме на фона на храсталаците зад нас, следователно не е възможно да са ни забелязали. Въпреки това трябва незабавно да се махнем оттук. И тъй, ела, виждаш, че Винету вече тръгна!

Апачът изобщо не бе обърнал внимание на разговора ни, а проявявайки предпазливост, бе поел на север. Последвахме го и яздихме в тази посока, докато горичката се скри от погледите ни. После свърнахме на запад, за да достигнем потока. Щом се озовахме при него, ни оставаше само да продължим нагоре срещу течението на реката, за да се доберем под прикритието на храсталаците до горичката откъм северния й край. Но ето че тук Винету спря коня си, слезе на земята, даде ми своята Сребърна карабина и каза:

— Моите братя ще ме чакат тук, докато се върна и им съобщя, кого съм видял при дървото с копието!

Значи той имаше намерение да се отправи към горичката като разузнавач и незабавно пропълзя в храсталака, за да започне изпълнението на своята нелека задача. Винету винаги предпочиташе сам да се нагърби с подобни задължения, а и спътниците му имаха пълно основание да му ги предоставят. Скочихме от седлата и натирихме конете си през храстите чак до потока, за да утолят жаждата си. После насядахме на земята да чакаме завръщането на апача. В случай че в горичката наистина имаше осаги, той можеше да се забави няколко часа. Но беше изминал най-много половин час, когато апачът отново се появи и ни извести:

— Под клоните на дървото с копието седи един бледолик и очаква завръщането на червенокож воин, който е бил там половин ден, а после е възседнал коня си, за да отиде да «направи месо».

На мен ми бяха напълно достатъчни тези сведения, потвърждаващи голямата проницателност на апача. Но Дик Хамердал, комуто те се сториха твърде оскъдни, се осведоми:

— Беше ли вождът на апачите вътре в самата горичка?

Винету кимна. Дебелия продължи:

— И не е видял никакъв индианец?

Винету поклати глава.

— Ами кой е белият, дето седи при дървото?

— Олд Уобъл — кратко отвърна апачът.

— Zounds! Какво ли търси там старият каубой?

Винету повдигна рамене. Хамердал продължи с въпросите си:

— Кой ли ще е индианецът, очакван от Олд Уобъл?

— Мато Шако, военният вожд на осагите.

— Мато Шако ли? Не ми е известен този тип. Никога не съм чувал за него. Познава ли го вождът на апачите?

Винету пак кимна. Той не обичаше да го разпитват по такъв начин и със стаено задоволство аз само чаках мига, когато търпението му щеше да се изчерпи. Нисичкият трапер обаче продължи любопитно да се осведомява:

— Храбрец ли е този червенокож?

Такъв въпрос бе напълно излишен. Мато Шако означава «Седемте мечки», и то се имат предвид гризли. Онзи, който убие седем сиви мечки и тръгне по пътеката на войната без никакви придружители, сигурно притежава смелост. Ето защо Винету изобщо не отговори на въпроса му, а това даде на Хамердал достатъчно основание да го повтори. Но след като и този път не получи отговор, той попита:

— Защо Винету престана да говори? Винаги е от полза човек да знае, с кого си има работа. Затова зададох въпроса си два пъти.

При тези думи Винету обърна глава, погледна го право в очите и с онзи благ и все пак доста нелюбезен тон, който бях чувал единствено от него, отговори:

— Защо моят брат Олд Шетърхенд не ме попита? Защо той мълчи? Първо трябва да се мисли и едва тогава да се говори. За размисляне стига и един-единствен човек, а за приказки са необходими най-малко двама. Моят бял брат Хамердал сигурно има твърде много мозък и трябва да умее да мисли добре. Поне ако се съди по дебелината му!

Забелязах, че отначало смъмреният ловец се накани гневно да избухне, но уважението, което хранеше към Винету, го накара да се овладее и със спокоен тон взе да се оправдава:

— Дали съм достатъчно дебел или не, е все едно, но мога да си позволя волността да забележа, че не съм в състояние да мисля с корема си, понеже както е известно мозъкът се намира не в търбуха, а в главата на човека. Я ми кажи, Пит Холбърс, старий Куне, не съм ли прав?

— Не си — отвърна му запитаният по своя пестелив начин. Не се случваше често Дългуча да не даде право на Дебелия. Ето защо, извънредно учуден, Дик Хамердал извика:

— Не съм ли? Не съм прав? Защо?

— Защото твоите въпроси ме карат да предполагам, че мозъкът ти наистина не е в главата, а в онази част от тялото, където при други нормално развити хора се намира жлъчката или черният дроб.

— Какво? Занасяш ли ме? Слушай, Пит Холбърс, старий Куне, започнеш ли да ставаш лош, тогава много лесно може да…

Направих му знак да млъкне, защото Винету взе Сребърната карабина, улови юздата на жребеца си и се накани да напусне мястото, където се намирахме. Той твърде обичаше да слуша полушеговитите — полусериозни спорове между Дик и Пит, но сега имахме по-важна работа. Ние хванахме юздите на конете и го последвахме. Първо излязохме от гъсталака, а после, без да възсяда жребеца си, Винету ни поведе покрай храсталаците, докато се озовахме близо до горичката. Там отново свърнахме в ниския гъсталак и с приглушен глас вождът ни каза:

— Поразяващата ръка ще ме придружи. Другите бели братя ще останат тук, докато чуят трикратно изсвирване. Тогава ще яхнат конете и ще дойдат при дървото с копието, където ще ни намерят заедно с двама пленници.

Тези думи бяха изречени с такава сигурност, като че той бе в състояние предварително съвсем точно да предвиди какво ще стане. Винету остави карабината си, а аз — моите две пушки и, без отново да излизаме от храстите, тръгнахме срещу течението на потока, който щеше да ни отведе до горичката.

Свечери се и понеже се намирахме в гъсталака, около нас бе по-тъмно, отколкото навън сред откритата прерия. Напредвахме съвсем безшумно. Достигнахме мястото, където потокът извиваше надясно и пред очите ни се изпречи горичката. Там нямаше нискостеблена растителност, така че промъкването ни бе улеснено. Пълзейки от един ствол на друг, ние се приближавахме до дървото, на чийто клон бяхме забелязали копието. Понеже дървото растеше в самия край на горичката, където имаше нисък храсталак, там беше по-светло, отколкото при нас под покрива от гъстите корони на дърветата, тъй че, без самите ние да бъдем забелязани, можехме да видим, кой се намираше при толкова често споменаваното «сигнално дърво».

Там имаше старо изоставено леговище на прериен заек, образуващо малка могилка, висока все пак повече от метър. До нея седеше някогашният Крал на каубоите. Конят му пасеше в откритата прерия, едно доказателство, че тук Олд Уобъл се чувстваше в безопасност. В противен случай Стария щеше да скрие жребеца си навътре в гората, където открихме друг кон, завързан за едно дърво. Юздите му бяха изработени и поставени по индиански маниер, а доколкото ни позволяваше да видим настъпващата тъмнина, той беше великолепно сложен тъмнокафяв жребец. Между гърба и седлото му (една рядкост за индиански кон), бе поставено тъмно кожено покривало, по което имаше изрязани фигурки, представляващи седем мечки. Те се открояваха съвсем ясно, защото под тях бяха подложени бели кожени парчета. Значи това бе причината, накарала Винету с такава сигурност да ни съобщи, че Олд Уобъл очаква Мато Шако. Както вече споменах, това име означава седем мечки, тъй че жребецът можеше да бъде само негов.

Обстоятелствата несъмнено показваха, че вождът се е отдалечил само временно, за да издебне някакъв дивеч, тъй като провизиите му са се били свършили. Фактът, че беше оставил тук своя скъпо струващ кон, доказваше, че и той смята местността и горичката за напълно безопасни. Изключено бе Винету или аз да проявим подобно безгрижие. Обстоятелството, че Олд Уобъл бе дошъл тук и толкова спокойно изчакваше завръщането му, ни караше да стигнем до извода за някакъв особен вид споразумение между двамата. Не беше трудно да се досетим от какъв характер е то. Преди години Олд Уобъл си бе спечелил прозвището Изтребителя на индианци и като такъв бе мразен от всички червенокожи. Но те се и страхуваха от него. Ето защо един вожд на индианско племе можеше да се съюзи с него само ако очакваше някаква голяма изгода. Понеже в момента осагите бяха тръгнали по бойната пътека, можеше да става въпрос само за някое сатанинско дело, насочено вероятно срещу бели. Очевидно това не беше първата среща между Мато Шако и Стария и аз не смятах за изключено Олд Уобъл да се е поставил в служба на осагите като шпионин. От него можеше да се очаква подобно нещо.

Щом Винету бе предвидил, че спътниците ни ще ни заварят с двама пленници, значи беше убеден, че осагът едва ли щеше да се забави много. На същото мнение, бях и аз, понеже след падането на мрака надали вече можеше да става дума за убиване на какъвто и да било дивеч. Сякаш в потвърждение на правилността на това предположение, както гледахме между стволовете на дърветата към откритата прерия, в последните минути на сумрака съзряхме един индианец, който крачеше към горичката толкова безгрижно, че без съмнение нито за миг не го тревожеше мисълта за възможно присъствие на някакво враждебно настроено човешко същество в околността.

Колкото повече се приближаваше към нас със странната си походка, която се дължеше на тънките, лишени от всякакъв ток мокасини, толкова по-ясно можехме да го разгледаме. Повечето осаги имат много високи представителни фигури. Този индианец не беше толкова снажен, но бе неимоверно широкоплещест и въпреки необичайно кривите си крака и напредналата възраст (навярно бе над петдесетгодишен) правеше впечатление на човек с изключително голяма физическа сила. В едната си ръка държеше пушка, а в другата носеше убита прерийна кокошка. Когато почти достигна горичката, въпреки все по-силно сгъстяващия се мрак той сигурно забеляза следите на Стария. Спря се и обърнат с лице към дърветата, извика на горе-долу сносен английски:

— Кой е оставил тези следи и какво прави сега в гората?

Винету сложи длан върху ръката ми и леко я стисна, което навярно трябваше да замести съжалителната му усмивка. В горичката се намираше или съюзникът на осага и в такъв случай той спокойно можеше да навлезе между дърветата, или в нея се беше скрил неприятел, от чийто куршум такъв въпрос не бе в състояние да го спаси. Със силен глас старият каубой му отговори:

— Аз съм, Олд Уобъл. Ела тук!

— При теб има ли и други бледолики?

— Не. От следите ми сигурно си видял, че съм дошъл сам!

В случая той не беше прав. При него можеше да има и други спътници, с които да се е разделил преди известно време, а после те да са се приближили до горичката от съвсем друга посока, също както бяхме постъпили и ние. Знаехме, че Олд Уобъл не пътуваше сам по бреговете на Рипъбликън Ривър. Къде ли бяха сега другарите му? Дали те не биваше да узнаят нищо за срещата му с осага, или ги бе оставил някъде по други съображения? Надявах се скоро да разберем как стоят нещата.

Мато Шако навлезе в гората, с внимателни крачки се приближи до него, седна на земята и го попита:

— Откога Олд Уобъл е тук?

— Почти от два часа — отвърна Стария.

— Веднага ли забеляза уговорения знак?

— Не. Отсреща при завоя на реката взех да се оглеждам и през ума ми мина, че тази горичка ще е добро скривалище. Ето защо тръгнах насам и когато се приближих, забелязах и копието. Много добре си избрал мястото.

— Тук сме в безопасност, понеже освен мен и теб в цялата околност няма жив човек. Пристигнах още вчера. Това беше денят, когато трябваше да дойдеш и ти. Тъй като бях принуден да те чакам и днес, ми се свърши месото и трябваше да отида на лов. Застрелях ето тази птица.

Думите му прозвучаха като упрек. Олд Уобъл отговори:

— Вождът на осагите не бива да ми се сърди, че го накарах да ме чака. После ще му кажа защо закъснях и съм убеден, че новината, която нося, ще му достави голяма радост. Това е ясно!

— Беше ли Олд Уобъл във фермата на Фенър?

— Да. Вчера малко преди обед пристигнахме там. Посещението на другите три ферми обаче, които също се каните да нападнете, ни забави по-дълго отколкото си мислехме. Вина за закъснението ми има един голям и важен улов, който ще можеш да направиш, ако се съгласиш с предложението ми.

— Какъв улов има предвид Олд Уобъл?

— По-късно ще научиш! Най-напред искам да ти докладвам какво е положението в четирите ферми, на които сте хвърлили око.

Безшумно пропълзяхме до противоположната страна на заешкото леговище и можехме да чуваме всяка дума. От подслушаното до момента преди всичко се уверих, че Олд Уобъл наистина беше шпионин на осагите. Ставаше въпрос за нападението и плячкосването на четири големи ферми, включително и имението на Фенър. Беше старата, за съжаление, непрекъснато повтаряща се история: осагите били измамени от белите в полагаемите им се доставки и за да се обезщетят донякъде и да си набавят необходимото месо, отмъкнали говедата на една ферма. После хората от фермата ги преследвали и избили част от воините им. Според схващанията на индианците това изискваше отмъщение, така че край съвещателния огън било взето решение за война срещу бледоликите. Най-напред се споразумели да нападнат четирите най-големи ферми по течението на Рипъбликън Ривър. Но тъй като в тях имало на работа значителен брой каубои, а червенокожите се боят от тези полудиви и безумно смели типове повече от всички други свои врагове, трябвало да изпратят разузнавачи, за да разберат приблизително колко са каубоите. Предпазливостта повелявала тази задача да не се възлага на индианци, поне не на воини от собственото племе. Ето че случаят срещнал червенокожите с Олд Уобъл и неговите спътници. Изглежда, той и по-рано се е съюзявал с тях за подобни начинания, иначе осагът едва ли щеше да направи на Стария подобно предложение. Споразумението гласяло, че осагите ще получат скалповете, оръжията и стадата на нападнатите, а Олд Уобъл и другарите му ще вземат всичко останало. Разбира се, той от своя страна бе хвърлил око само на парите и такива предмети, които лесно могат да бъдат продадени. Едва ли е необходимо тепърва да подчертавам кой от двамата, Мато Шако или Олд Уобъл бе всъщност истинският негодник. Направи ми впечатление, че вождът нито веднъж не се обърна към Краля на каубоите с «моя бял брат», а винаги го наричаше по име. Това бе едно доказателство, че подобни хора и сред индианците не се радват на по-голямо уважение, отколкото сред цивилизованите бледолики.

Когато Олд Уобъл потеглил със своята шпионска мисия, осагите все още не били завършили «мобилизацията» си. Но тъй като сведенията за отбранителните възможности на четирите ферми били от най-голямо значение за успеха на начинанието, самият вожд решил да тръгне на път без никакви придружители, за да пресрещне Стария на завоя на Рипъбликън Ривър и да изслуша доклада му. Копието трябвало да посочи мястото, където Олд Уобъл щял да се срещне с Мато Шако.

И ето на, сега двамата седяха заедно в горичката и старият каубой докладваше, че фермите можело да се превземат с минимални загуби на воини. Той направи различни предложения, които е по-добре да подмина, защото в резултат на намесата ни планираните нападения и бездруго нямаше да се осъществят. Отчасти вождът се съгласи с тях, а после разговорът отново се върна на «големия и важен улов», обещан му от Олд Уобъл още в самото начало. Старият каубой му отговори по своя хитър и пресметлив начин:

— Преди да каже за какво става дума, вождът на осагите трябва да ми отговори на няколко въпроса. Познаваш ли вожда на апачите Винету?

— Това куче ли? Познавам го.

— Наричаш го куче. Да не би някога да се е държал враждебно към теб?

— И то неведнъж! Преди три лета бяхме изровили бойната секира срещу шайените и в няколко битки избихме мнозина от воините им. Тогава дойде апачът и заедно с вожда им застана начело на техните редици. Винету е страхлив като койот, но е хитър като хиляда старици взети заедно. Престори се, че иска да се бие с нас, но се оттегли и когато го последвахме, внезапно изчезна нейде отвъд Арканзас. Докато търсехме из околностите както него, тъй и онези крастави жаби шайените, дето бяха офейкали, той взел че препуснал с най-голяма бързина към нашите вигвами, отмъкнал стадата ни и пленил всичко живо, което си е било у дома. А когато се върнахме, беше обърнал лагера ни в укрепление, където се намираха останалите в него наши воини, старците, жените и децата ни. Там се беше настанил и той с шайените, за да ни принуди да сключим мир, който не му струва нито капка кръв, обаче нас лиши от цялата слава, спечелена с храбростта ни. Дано Великият дух се вслуша в молбата ми и този крастав пимо[21] ми падне някога в ръцете!

Бойният подвиг, описан току-що от вожда, бе наистина едно майсторско изпълнение от страна на моя Винету. За съжаление по онова време не бяхме заедно, но от самия него знаех всички подробности за умелите му ходове, с които бе успял не само да спаси от сигурна гибел дружески настроените шайени, а ги беше извел и до пълна победа, макар че били значително по-слаби от враговете си. Съвсем разбираем бе гневът на Мато Шако, който той таеше срещу него.

— Защо все още не сте му отмъстили? — попита Олд Уобъл. — Та нима е толкоз трудно да бъде пленен? Той рядко се намира във вигвамите на своите апачи, защото Злият дух все го кара да се скита из саваните и планините. И понеже не обича да има около себе си придружители, е необходимо само да се действа енергично, за да ти падне в ръцете.

— Приказваш, без да обмисляш думите си. Той не може да бъде заловен тъкмо защото непрекъснато е на път. Слуховете неведнъж са ни водили до различни места, където уж го били виждали, но пристигнехме ли там, той винаги вече беше изчезнал. Апачът прилича на борец, когото не можеш да хванеш и да задържиш, защото си е намазал тялото с мазнина. А когато някой път човек повярва, че Винету му е съвсем сигурно в ръцете, тогава пък с него ще е онзи бледолик, дето го наричат Олд Шетърхенд. Този бял е най-великият от всички магьосници и ако е заедно с апача, и сто васайи[22] не са достатъчно силни, за да ги нападнат, а камо ли да ги пленят.

— Ще ти докажа, че се заблуждаваш. Значи ти гледаш и на Олд Шетърхенд като на ваш враг?

— Уф! Него го мразим много повече от Винету. Вождът на апачите е поне червенокож воин, а Поразяващата ръка е бледолик, когото само заради това трябва да мразим. Вече на два пъти помага на племето юта срещу нас. Той е най-върлият враг на оглаласите, които са наши приятели и братя. Той осакати с куршумите си мнозина от нашите воини, когато поискаха да го пленят, тъй че сега те са като стари баби. Това е по-лошо отколкото ако ги беше убил. А този пес твърди, че вземал живота на неприятелите си само тогава, когато го принудели да ги убие. Иначе ги ранява с изстрелите си или в колената, или в тазовата кост и така за цял живот им отнема възможността за бъдат причислявани към мъжете, към воините. Това е по-ужасно и от най-бавната и мъчителна смърт. Тежко му, ако някога ни падне в ръцете! Но това навярно никога няма да стане, защото и той, и Винету са като големите птици, които се реят високо над морето. Никога не слизат на земята, та да ги хванеш.

— Ти пак се лъжеш. Те много често слизат. Дори знам, че тъкмо сега пак са на земята и лесно могат да бъдат заловени.

— Уф! Истина ли е това? Ти видя ли ги?

— Дори разговарях с тях.

— Къде, къде? Кажи ми!

Вождът изрече тези думи бързо и припряно. По гласа му си личеше, колко много жадува да види най-сетне изпълнено съкровеното си желание да му паднем в ръцете. Но затова пък Олд Уобъл отговори толкова по-спокойно и сдържано:

— Мога да ти помогна да заловиш Винету, Поразяващата ръка и още трима други бледолики, тъй като знам къде се намират. Но ще ти издам тази тайна само при едно условие.

— Казвай какво е то!

— Ще пленим и петимата. Вие ще получите другите трима бели, а на мен ще предоставите Поразяващата ръка и вожда на апачите.

— Кои са другите трима бледолики?

— Двама уестмани, Хамердал и Холбърс, и един полицай, който се казва Тресков.

— Не ги познавам. Значи ще пленим тези петима мъже и за нас ще останат само тримата, които са ни безразлични, докато ти ще получиш двамата, на които държим толкова много? Как можеш да искаш подобно нещо от мен?!

— Принуден съм, защото към Винету и Поразяващата ръка имам такова страшно и неумолимо отмъщение, че бих дал и живота си само и само да го видя изпълнено.

— Нашият гняв към тях не е по-малък!

— Възможно е, но аз съм онзи, който ги държи в ръцете си и на мен се полага предимството да избирам.

Вождът поразмисли минута-две и после попита:

— Къде се намират?

— Съвсем наблизо.

— Уф, уф! Кой би помислил? Но нима са ти вече сигурни? Нима ги държиш в ръцете си, както спомена преди малко?

— Нуждая се само от един отряд от твоите воини, за да ги пленя.

— Нуждаеш се от моите воини? Тогава значи все още не са ти в ръцете. Моите воини ще трябва да ти помогнат да ги вкараш в капана и да ги заловиш. Без хората ми целият ти улов пропада. Как можеш тогава да поставяш такива неприемливи условия и да искаш тъкмо онези от тях, на които държим най-много!

— Мога, защото, ако не изпълниш желанието ми, вие ще останете с празни ръце.

— Уф! Ами ти какво ще получиш, ако не ти помогнат воините на васайите? Нищо, абсолютно нищо! Искаш твърде много от мен!

Двамата продължиха да спорят и да се пазарят още известно време. Мато Шако бе твърде умен, за да позволи на стария каубой да го надхитри, а тъй като Олд Уобъл разбра, че ще трябва да се откаже от условията си, ако не иска да се прости навярно с цялото си отмъщение, предпочете да отстъпи:

— Е добре! За да видиш, че искам да ти угодя, ще ви предоставя освен тримата бели и Винету. Но Олд Шетърхенд непременно трябва да бъде мой! Той има да ми плаща такава сметка, която е къде-къде по-голяма от сметката на апача и откажеш ли да ми го предадеш, тогава ще предпочета да оставя и петимата да си вървят по пътя. Това е последната ми дума. А сега постъпи, както искаш!

На осагът не му се искаше особено много да приеме това условие, но в крайна сметка сигурно си каза, че ще е по-добре да се задоволи с онова, което му се предлага, и ето защо изрази съгласието си с думите:

— Нека бъде волята на Олд Уобъл, той ще получи Поразяващата ръка. Но сега най-сетне искам да науча къде се намират петимата мъже и как можем да ги пленим.

Старият каубой му каза, че сме се срещнали във фермата на Фенър, но внимаваше много да не спомене нещо за безславното положение, в което беше изпаднал. В края на разказа си той добави и следното:

— Сега знаеш защо не успях да пристигна в уреченото време. Трябваше да науча всичко, отнасящо се до тези петима негодници и не биваше да пропусна нищо, което е необходимо, за да успеем да ги заловим. Каубоите от фермата не знаеха в какви отношения съм с Винету и Поразяващата ръка. Един от тях бе дочул в къщата защо двамата са дошли до бреговете на Рипъбликън Ривър и го беше разказал на другите. Поразпитах ги, а после, когато се смрачи, се промъкнах до прозореца. Фенър седеше заедно с тях в стаята. Разказваха си различни преживелици. От време на време между отделните истории подмятаха по някоя и друга забележка за предстоящите си планове. Канят се да се изкачат нагоре към Колорадо, накъдето е тръгнал преди тях един друг бял, който винаги е бил върл враг на червенокожите мъже. Не можах да чуя къде мислят да се срещнат с него, но после възнамеряват да нападнат група бледолики, които…

— Кой е белият, за когото говориш? — прекъсна го вождът на осагите.

— Обикновено го наричат Сигурната ръка.

— Сигурната ръка? Уф! Веднъж три дни гонихме този пес, без да успеем да го спипаме. При това той застреля двама наши воини и няколко коня и оттогава не се е мяркал из земите ни. Той избягва тази област, защото го е страх от отмъщението ни.

— Ето че пак се заблуждаваш. Преди няколко дни е бил във фермата на Фенър и понеже е потеглил нагоре към Колорадо, сигурно е минал през вашите земи. Значи както изглежда не се страхува от вас.

— Тогава Злият дух трябва да му е дал дарбата да става невидим. Но затова пък, ако не се прехвърли отвъд големите планини, на връщане ще ни падне в ръцете. И тъй, няма да ни се изплъзне. От страх пред нас сигурно е яздил само през нощта, иначе щяхме да го видим.

— Дори и да е било така, през деня трябваше да забележите следите му. Този тип не знае що е страх. Колко малко се страхуват хора като него от вас можете да разберете и по това, че Винету и Поразяващата ръка, вашите смъртни врагове, дойдоха тук, макар сигурно да знаят, че сте изровили бойната секира.

— Мълчи! Не са го направили, защото не ги е страх от нас, а защото Великият дух ги е заслепил, та да ги натика в ръцете ни. Важното е да разберем къде се намират и по кой път смятат да поемат.

— Мислиш ли, че съм дошъл при теб, без да го узная? Взел съм такива мерки, че не е възможно да ни се изплъзнат. Наистина не знам колко са се бавили във фермата на Фенър, защото за съжаление трябваше да си тръгна, но е сигурно, че днес са потеглили оттам, понеже искат да догонят Сигурната ръка. Разбира се, ще следват реката и тъй като ще им се наложи да се прехвърлят на отвъдния бряг, оставих по един от моите придружители на пост на всички места, които са особено подходящи за целта. Тъкмо поради тази причина дойдох при теб сам. Постовете получиха указания да изчакат петимата мерзавци да прекосят реката, да тръгнат тайно по петите им и после да побързат да дойдат тук, за да ни известят в каква посока са поели онези типове. Я ми кажи, не съм ли постъпил хитро!

— Олд Уобъл е действал умно! — съгласи се осагът. Разбира се, ние двамата бяхме на съвсем друго мнение. Като е допуснал, че ще следваме самата река, старият Крал на каубоите бе извършил голяма грешка. Както вече споменах, ние пресякохме завоя, образуван от Рипъбликън Ривър, така че се озовахме пак при реката далеч зад неговите постове. Сега те можеха да ни чакат колкото си искат и вместо пред тях щяхме да се изпречим пред Олд Уобъл.

— Вождът на осагите — продължи Олд Уобъл, — ще признае, че съм направил всичко, каквото е било по силите ми. Сега е необходимо само твоите воини да са ни подръка в момента, когато ни потрябват.

— Веднага тръгвам да ги доведа — рече Мато Шако.

— Къде се намират? Далече ли са оттук?

— Имат заповед да се съберат край Вара-ту[23], която е разположена на голямата пътека на бизоните. Това място е толкова далеч от реките, които всички бледолики предпочитат да следват, че там воините ми ще могат да се стекат, без да бъдат забелязани от нито един бял. И тъй, макар бледоликите да знаят, че сме изровили бойната секира, те няма дори да предположат от кое място и от коя посока да очакват нападението ни.

— Не знам къде се намира Вара-ту. Колко време трябва да язди човек, за да стигне до това място?

— Конят ми е отпочинал и е най-добрият бегач на васайите. Мога да пристигна там дълго преди зазоряване и до обед да ти доведа толкова воини, колкото ще са необходими, за да пленим четиримата бели и апача.

— И какъв ще е броят им?

— Двайсет са повече от достатъчно.

— Не се заблуждавай! Ех, де да не беше проклетата карабина «Хенри» на Олд Шетърхенд, дето я мислите за омагьосана! Наистина знам, че и дума не може да става за някаква магия, обаче тази карабина има стойността на двайсет или трийсет обикновени пушки. На теб мога да кажа, че бях откраднал карабината на Олд Шетърхенд, но не ми се удаде да стрелям нито веднъж с нея. Устройството й е толкова загадъчно, че напразно си блъсках главата да разбера как се борави с нея. Нямаше нито пружина, нито едно-единствено винтче, което да помръднеш.

— Уф, уф! Откраднал си му пушката, а не си я задържал?

— Да. Ти можеш и то с право, да се учудваш, че съм се оставил да ме принудят да я върна, но тогава положението беше такова, сякаш всички дяволи се бяха съюзили срещу мен. Това е ясно. Трябваше да я счупя, да я направя на парчета. Тази мисъл действително ми мина през главата, ама генералът не се съгласи. Този подлец имаше намерение да я задържи за себе си и затова не ми позволи да я…

Той не довърши изречението си. Навярно му беше хрумнало, че ще е по-добре да премълчи онази случка, приключила толкова зле за него. Но вождът го попита:

— Олд Уобъл заговори за някакъв генерал. Защо млъкна тъй внезапно?

— Защото няма никакъв смисъл да говоря за него. Има имена, които е най-добре човек изобщо да не изрича. Но се надявам, че преди да умра, този генерал отново ще ми падне в ръцете. Тогава ще получи десетократно повече удари от онези, които отнесе навремето в Хелмърс Хоум, където има низостта да издаде, че съм… pshaw! Значи вождът на осагите ще тръгне веднага, за да доведе двайсет воини? Не са достатъчни. Ще трябва да са поне петдесет. Това е ясно!

Преди малко вождът бе споменал за двайсет воини навярно само за да не го заподозрат в страхливост. Но сега той набързо се съгласи:

— Олд Уобъл сигурно знае най-добре как стоят нещата. Щом мисли, че ще са необходими петдесет воини, тогава ще изпълня желанието му. Ще отида да ги доведа.

— А докато се върнеш, аз тук ли да чакам? Не е ли по-добре да тръгна с теб?

— Не. Трябва да останеш тук, за да посрещнеш хората си. Те не знаят точно на кое място се намираш. Ето защо е необходимо да напалиш голям огън, чиято светлина да стига надалеч.

— Не бива да го правя, защото ако Поразяващата ръка и Винету дойдат насам, ще го забележат. По-добре ще е ако…

Той не можа да продължи, понеже в същия миг беше сграбчен от Винету с две ръце за гърлото. Междувременно Мато Шако бе станал и се беше приближил до коня си, за да го отвърже. Ето защо за нас настъпи моментът за действие. Докато апачът се зае с Олд Уобъл, аз се стрелнах приведен подир вожда, изправих се зад гърба му, хванах го с лявата ръка за врата, а с десницата си му нанесох моя вече нееднократно описван юмручен удар, тъй че коленете му се подгънаха и той рухна на земята. Отнесох го до мястото, където бе седял и където Винету току-що се беше справил с Олд Уобъл. Не изминаха и две минути, докато двамата бяха вързани и Винету изсвири рязко три пъти, както беше уговореният сигнал. След броени минути нашите трима другари се появиха с конете и пушките ни. Двамата пленници, които се намираха в безсъзнание, бяха проснати напряко върху гърбовете на собствените им коне и завързани към тях като чували. После излязохме от горичката, където не биваше да оставаме заради спътниците на Олд Уобъл. Ако макар само един от тях се добереше до «дървото с копието», без да го забележим, можеше, или по-скоро неминуемо щяхме да се изложим на най-голяма опасност. Ето защо започнахме да яздим най-напред нагоре по потока, после го прегазихме, след което се насочихме навътре в прерията и продължихме, докато се добрахме до някакво усамотено островче от храсталаци и ниски дървета, където спряхме. Тук земята бе влажна и на едно място се бе образувала доста дълбока падина от търкалянето на бизони, тъй че на дъното й между храстите можехме да рискуваме да запалим малък огън, чиято светлина нямаше да прониква навън и да се вижда в откритата прерия.

Когато свалихме пленниците от конете и ги сложихме легнали край огъня, те вече отдавна бяха дошли в съзнание. Бяха мълчали по време на ездата. И след като видя лицата ни, вождът не пророни нито дума, обаче Олд Уобъл взе да опъва насам-натам ремъците си и изплашено извика:

— Мътните го взели, та това са пак онези благочестиви пастири, но този път отведоха на паша не една, а две овчици! Нима вече съжалявате за живите въглени, които си въобразихте, че сте сложили върху старата ми побеляла глава?

Винету бе твърде горд, за да му отговори. Аз последвах примера му, но Дик Хамердал знаеше вече за кроежите на Стария срещу нас, тъй като пътем бях разказал всичко и на тримата. Той се беше страшно разгневил на Олд Уобъл и понеже смяташе за проява на малодушие спокойно да приеме язвителните думи на каубоя, му отговори:

— Откажи се от това да се наричаш овчица! Ти си нещо по-лошо и от най-кръвожадните хищни зверове, които убиват само за да живеят! Тъй като тук и бездруго гори огън, много ми се иска да сложа върху старата ти перука истински пламтящи въглени. Няма нужда да ме молиш кой знае колко, като нищо ще го направя. Можеш да разчиташ на мен!

— Няма да ти позволи благочестивият мистър Шетърхенд! — изсмя се беловласият каубой.

— Дали ще ми позволи или не, е все едно. Ако вчера чашата все още не бе съвсем пълна, то днес се кани вече да прелее и ако си мислиш, че с нахалство ще можеш да подобриш положението си, много се лъжеш!

— Тъй ли? Тогава нека поне те попитам, с какво право ни пленихте?

— Не задавай такива глупави въпроси, стари грешнико! Поразяващата ръка и Винету са лежали скрити в горичката зад вас и са чули всяка ваша дума. И тъй, знаем съвсем точно какви са били намеренията ви към нас и мислим, че имаме пълно основание да ви обезвредим!

Тези думи охладиха дързостта на стария Уобъл. Щом като бяхме узнали, че са имали намерение да ни пленят и убият, тогава дори и нахалството не можеше да му помогне да потисне страха си от нашето отмъщение. Вярно, че му бях простил опита да ме убие и може би въпреки всичко пак щях да проявя склонност за прошка, в случай че ставаше въпрос само за мен. Но новият му план бе насочен срещу всички нас и навярно каубоят добре разбираше, че с язвителните си подигравки нямаше да постигне каквото и да било. Ето защо той престана да говори и Дик Хамердал също се видя принуден да млъкне.

В този момент се случи нещо, което отново ми доказа каква духовна близост съществуваше между вожда на апачите и мен, и каква невероятна съгласуваност имаше обикновено между мислите на двама ни. Веднага след като излязохме от горичката, аз си помислих за Фенър и другите фермери, които щяха да бъдат нападнати. Наистина, вождът на осагите беше в ръцете ни, и можеше да се очаква, че с това провеждането на разбойническия му план щеше да се отложи, но самите ние бяхме толкова малко господари на сегашното положение, а и на своето време, че всеки час можеше да се случи нещо непредвидено, което да ни лиши от спечеленото предимство. Планираното нападение засега щеше да се отложи, но в никакъв случай не бе напълно осуетено, тъй че трябваше да предупредим поне Фенър. После той можеше да уведоми и останалите. Но кого ли да изправим да го предупреди? Само не и Тресков. Вярно че Хамердал и Холбърс бяха добри уестмани, но толкова важна задача не ми се искаше да поверя на никой от тях. Ставаше въпрос не само един от нас да отиде до фермата, но което бе може би още по-трудно и благополучно да се върне. И тъй, имахме само един избор — Винету или аз. Самият аз предпочитах апачът да се нагърби да отнесе вестта, понеже той по-малко подхождаше на тримата ни спътници, с които щеше да е принуден да остане без посредническата ми роля, ако самият аз тръгнех за фермата. Забелязах как той оглеждаше коня на Мато Шако с острото око на познавач. И ето че Винету стана, приближи се до животното, бръкна в кобурите на седлото, изхвърли навън всичко каквото имаше вътре, напъха няколко къса месо, метна през рамо своята Сребърна карабина и се обърна към мен с въпроса:

— Какво ще каже моят брат за жребеца на осагите?

— Има здрави бели дробове — отговорих аз, — издръжливи мускули и жили, а краката му са като на антилопа. Нека враният жребец на моя червенокож брат пести силите си за пътуването ни до Колорадо. Аз специално ще го пазя и ще се грижа за него, тъй че нека Винету яхне този тъмнокафяв кон, който бързо ще го отнесе до фермата и обратно.

— Уф! Моят брат Шетърхенд знае къде искам да отида?

— Да. Ние ще останем тук и ще те чакаме. Ще се върнеш утре преди залез слънце.

— Хау! Нека моите братя си останат със здраве!

Той се метна на седлото и скоро изчезна. Знаеше, че е излишно да ми казва каквото и да било, а още по-малко пък да ми дава някакви указания за поведението ни. Но другояче стояха нещата с моите трима другари, които веднага щом го видяха да ни обръща гръб, започнаха да ме разпитват за целта и задачата на тази среднощна езда. Тихо споделих с тях най-необходимото, защото не беше нужно пленниците да узнаят, че собствениците на застрашените ферми ще бъдат предупредени. След това се нахранихме. После определих кой кога да стои на пост и то така, че да мога да спя и малко след полунощ. В прерийния живот най-критично време е времето между един-два часа след полунощ и настъпването на утрото. Исках точно тогава да съм буден, защото мислех, че на себе си мога да разчитам повече, отколкото на своите другари.

След като внуших на спътниците си да бъдат извънредно предпазливи с пленниците и огъня, аз легнах и незабавно заспах. Нямах особени тревоги, които да прогонват съня ми. Спах, докато ме събуди Дик Хамердал, който беше поел третата стража. Видях, че всичко е наред и докато той си лягаше да спи, аз се измъкнах от падината и започнах да се разхождам насам-натам от външната страна на храсталаците. Взех да си мисля какво да правим с двамата пленници.

Не исках да посягаме на живота им, макар че законите на саваната ни даваха пълно право да ги убием, за да не бъдат опасни нито за нас, нито за други хора. Но биваше ли кроежите им за грабеж и убийства да останат без никакво наказание? И ако отговорът беше не, тогава как трябваше да ги накажем? Хрумна ми мисълта да ги вземем с нас нагоре към Колорадо и да ни придружават дотогава, докато отмине удобното време за нападение на фермите. Но срещу подобно решение възникваха съществени възражения. Присъствието на двама вързани пленници сигурно щеше много да ни забави и в много отношения щеше да ни създава затруднения. Най-добре беше засега да забравя тази мисъл и да изчакам да чуя мнението на Винету.

Много добре познавах мястото, където се намираха в момента осагите. Неведнъж и два пъти сме били там заедно с Винету. Стадата бизони, които през есента се преселваха на юг, а през пролетта пак се връщаха на север, имаха навика да се движат по едни и същи пътища, които на места бяха дълбоко утъпкани и личаха през цялата година. Вара-ту (Дъждовната вода) беше разположена на една такава «пътека на бизоните». Тази местност приличаше на мястото, където се намирахме в момента, само че там имаше значително повече растителност — храсти, дървета и трева, а и падината бе много по-дълбока, тъй че дъждовната вода можеше да се събира, без напълно да се изпарява дори и в най-горещото годишно време. Винету нарочно беше избрал да лагеруваме тук, защото тъй се намирахме на мислената линия, образувана между горичката, където заловихме нашите пленници, и Вара-ту. Изглежда, след завръщането си той имаше намерение, макар и само отдалече, да поогледа Дъждовната вода.

Нощта измина и утрото настъпи. Въпреки това не разбудих спътниците си, а ги оставих да спят. Та нали засега нямахме никаква работа и по-късно вероятно добре щяхме да използваме силите, които можехме да съберем със здрав сън. След като всички се събудиха, закусихме с по едно малко парче месо. Пленниците нищо не получиха. Лечение с неколкодневен глад изобщо не можеше да навреди на подобни хора. После отново легнах да спя и тъй в редуване на спане с бодърстване изминаха и предобедът и следобедът, докато на свечеряване, както предвидих миналия ден, се върна Винету. Той бе прекарал в езда към двайсетина часа, не бе спал нито минута и въпреки това изглеждаше тъй свеж и бодър, сякаш си бе отпочинал не по-зле от нас. Тъмнокафявият жребец, който бе яздил, също с нищо не издаваше някаква преумора и аз видях с какъв доволен и горд поглед досегашният му господар, вождът на осагите, установи този факт. Взех решение да превърна гордостта му в ярост. Според законите на саваната пленникът заедно с цялото си имущество принадлежи на онзи, в чиито ръце е попаднал. Ние имахме нужда от добри коне. Враният жребец на Винету, както и моят бяха великолепни животни. Кобилата на Дик Хамердал бе наистина невероятно грозна, но иначе бе яка и издръжлива. Освен това никой не би могъл да го накара да се раздели с нея. Конят на Тресков бе най-добър между онези, които ни бяха предложени за избор, ала през малкото изминали дни бе показал незадоволителни качества. Същото се отнасяше и за крантата на Пит Холбърс. Вярно, че досега не бяхме имали повод за оплакване, но ако някой път постигането на някаква важна цел или дори спасяването на живота ни зависеше от бързината на конете ни (а без такъв случай едва ли щеше да мине), споменатите две животни щяха да се превърнат в пречка, която можеше да се окаже гибелна за нас. Мато Шако нямаше да види повече своя тъмнокафяв жребец.

Винету скочи от коня, кимна ни за поздрав и седна до мен. Ние разменихме по един поглед и, без каквито и да било думи, се разбрахме как стоят нещата. Той бе успял да предупреди Фенър, а тук при нас не се бе случило нищо особено. Ето това си казахме само с по един поглед. И тъй думите бяха излишни. Ала Тресков, Хамердал и Холбърс го гледаха очаквателно. Бяха разочаровани, че не продумваше, но все пак не се осмелиха да му досаждат с въпроси.

Ако той смяташе за излишно да обели макар и една-единствена дума за току-що приключилото пътуване до фермата на Фенър, аз го познавах достатъчно добре, за да знам, че по един друг въпрос мълчанието му нямаше да продължи дълго. Трябваше да разберем как стояха нещата с осагите, лагеруващи при Дъждовната вода. Колцина бяха на брой? И дали, макар и заради самия Фенър, не можеше по някакъв начин да им се даде да разберат, че бледоликите са предупредени за нападението им? Но нали все пак това място не се намираше на пътя ни за Колорадо? А, от друга страна, ако искахме да се промъкнем тайно до осагите, нямаше да можем да вземем с нас двамата пленници в такава опасна близост с тези червенокожи, защото там не беше изключено да ни ги отнемат. Този въпрос сигурно занимаваше и Винету и затова бях убеден, че твърде скоро той ще проговори и щях да чуя мнението му. И наистина, оказа се, че не съм се лъгал, защото нямаше и пет минути откакто бе седнал при мен, когато ме попита:

— Моят брат Шарли си е отпочинал добре. Готов ли е веднага да тръгне към Вара-ту?

— Да — отговорих му.

— Ще вземем с нас пленниците до границата на Колорадо, но трябва да знаем как стоят нещата с осагите, които ще останат зад гърба ни. Сигурно моят брат ще иска да разбере това.

— А ще потегли ли моят брат Винету оттук с пленниците право към Колорадо?

— Да. Веднага щом гладният кон на осагите се напасе до насита.

— Няма ли да е по-добре, ако Винету изчака до разсъмване? През цялата нощ не е спал, а не се знае дали следващата нощ ще ни позволи да мигнем.

— Вождът на апачите е свикнал да спи само тогава, когато има време. Моят брат Шетърхенд има същия железен организъм. Следователно знае, че не съм изморен.

— Добре, както искаш! Къде ще се срещнем?

— Моят брат Шарли знае голямата дупка, наричана от дакотите Вако-кан, а от чернокраките Ки-пе-та-ки[24], нали?

— Да. Те са й дали това име, защото формата й прилича на седнала стара жена. Там ли ще ме чакаш?

— Да. Тъй като ще трябва да се отклониш от пътя ни, а и ще ти е необходимо време, за да наблюдаваш осагите, ние ще пристигнем там преди теб и Хамердал.

— Хамердал ли? Той ще дойде с мен? Нима моят брат мисли, че ми е необходим придружител?

— Да, но не заради многобройните осаги. Твърде е възможно Олд Шетърхенд да се нуждае от човек, който да му помага, макар и само за да му пази коня, тъй като той няма да може да го вземе със себе си чак дотам, докъдето ще му се наложи дръзко да се промъкне. Не ми ли дава право моят брат Шарли?

— Давам ти, макар да знам много добре, че по-скоро твоята любов и загриженост за мен са те накарали да ми определиш този придружител.

Той видя, че съм прозрял истинските му помисли и усмихнато ми кимна. После се обърна към пленения вожд на осагите, с когото до този момент все още не беше разменил нито дума:

— Нека Мато Шако ми отговори на въпроса: искали сте да нападнете четири ферми на бледоликите, нали?

Осагът не отговори, тъй че Винету повтори въпроса си. След като и този път не получи отговор, той каза:

— Вождът на осагите се страхува толкова много от вожда на апачите, че думите са заседнали в гърлото му.

Винету постигна целта си, защото Мато Шако гневно го сряза:

— Аз, върховният вожд на васайите, убих седем сиви мечки ей с тази ръка. Името ми го казва на всеки, който иска да го чуе. Как мога тогава да се страхувам от един койот от народа на «пимо»?.

Думата «пимо» бе използвана в случая като обида към Винету. Въпреки това той остана спокоен и рече:

— Мато Шако няма ли да признае, че е възнамерявал да нападне фермите?

— Не. Нищо не признавам. Не е вярно.

— Въпреки това ние знаем, че е така, защото лежахме скрити зад Олд Уобъл, още преди ти да се появиш с прерийната кокошка и после чухме всяка ваша дума. Твоето копие остана там на клона. То трябва да известява на онези, които по-късно го видят, колко глупав може да бъде един човек, наричащ себе си вожд. Винету никога досега не е чувал подобно нещо — някой, който иска да се скрие, да постави на скривалището си знак, за да посочва на всеки друг, че се е стаил там. Не е необходимо да признаваш замисляното нападение над фермите, защото то няма да може да се проведе. Снощи се метнах на коня и отидох да предупредя бледоликите. В случай че кучетата осаги все пак се появят, белите ще ги избият с камшиците си. Казах им също, че Олд Уобъл е твой шпионин. Мерне ли се някой път из фермите, няма да го застрелят, а ще метнат на врата му въже, както се полага на един шпионин.

Осагът не отговори, но личеше, че побесня от гняв, защото Винету бе разкрил плановете му. Обаче старият Крал на каубоите извика:

— Аз шпионин? Това е най-голямата лъжа, каквато може да съществува! Ако Винету ме нарича шпионин, тогава той е мерзавец!

Вождът на апачите не отговори на тези хули. Но за мен подобно нахалство бе все пак твърде голямо, за да мога да го подмина, без каквото и да било наказание. Този тип заслужаваше да бъде бит, но наредих на Холбърс да направи нещо друго:

— Пит, стегни му ремъците около ставите така, че да го накараш да започне да крещи и не ги разхлабвай, преди да захленчи за милост!

Пит Холбърс се накани да изпълни нареждането ми, но благородният Винету го спря с думите:

— Не го прави! Този човек не може да ме обиди. Оскъдните дни от живота му са преброени. Той е застанал до ямата, която ще го погълне, много по-близо отколкото си мисли, а никой не бива да измъчва един умиращ!

— А-а! — изсмя се подигравателно Стария. — Дори червенокожият започва вече да проповядва! Даже ако ямата ей сега се отвореше пред мен, пак не бих се страхувал, а само ще се изсмея. Животът е нищо. Смъртта е нищо. А вашият отвъден свят е най-голямата измама, измислена от мъдри папищаши за децата и старите бабички! Веднъж вече ви казах и ми се струва, че все още не сте забравили думите ми: до-пълзял съм на този свят, без никой да ме е питал за съгласието ми и нека ме вземат всички дяволи, ако аз от своя страна не изпълзя от него, без да попитам когото и да било за съгласието му! За това не ми трябва нито религия, нито господ!

Да, той беше казал веднъж тези думи, съвсем същите думи. Много добре си ги спомнях. И както тогава буквално ме побиха тръпки на ужас пред него, така и сега, когато бях принуден отново да ги чуя, усетих как, сякаш някой прекара по гърба ми парче лед. Можеше ли да остане ненаказано подобно богохулство? Не, не и пак не! Обърнах му гръб, приближих се до Дик Хамердал и за да не ме чуят пленниците, му съобщих тихо, че незабавно ще трябва да тръгне с мен към Вара-ту. Той много се зарадва, понеже гледаше на поканата ми като на проява на голямо доверие. Запасихме се с месо за един ден и после възседнахме конете.

Когато напускахме нашия лагер, слънцето бе кацнало вече на хоризонта. След половин час щеше да се смрачи. Но това не можеше да ни попречи. Уестманът е свикнал да не прави разлика между ден и нощ и ако има необходимият опит, дори звездите на небето му служат за пътеуказатели, които са толкова безпогрешни, че той никога не може да се заблуди. А колко поразително е, че милионите светлинки по небето, признак за съществуването на небесни тела, в сравнение с които нашата Земя е само една мъничка прашинка, ни служат винаги като най-верни водачи през местности без път и пътека, както и в земните ни нощи. Също тъй верен и чистосърдечен е и техният знак, с който насочват погледа на смъртните към отвъдния свят и отговарят на големия изпълнен със страх въпрос за по-сетнешния живот с едно «да», което успокоява и ощастливява.

Слънцето залезе. Пурпурната вечерна заря угасна. Последните слабо светлеещи ивици на сумрака се стопиха на хоризонта като умиращи надежди. За щастие има и изток, който отново ни връща светлината и надеждата. Настъпи дълбокият мрак на онези първи часове на вечерта, които са по-тъмни и от самата нощ, защото по небето все още няма нито една звезда. Ако не искаше да си счупи врата, всеки градски жител щеше да се види принуден да слезе от коня и да изчака появяването на звездите. А ние летяхме в галоп по прерията, която не беше вече «вълниста», а равна като тепсия. Тренираното ни зрение бе остро, но още по-остро бе зрението на конете ни. Веднъж без видима причина моят вран жребец описа дъга. Не му попречих, защото знаех много добре, че нямаше да го направи без повод. Вероятно в шеметен бяг се носехме покрай колония на прерийни кучета. Често тези животни живеят на едно място със стотици и така подкопават земята, че всеки ездач, който не иска конят му да си счупи краката, а той главата си, трябва да заобиколи по-отдалеч. По твърдия звук на конските копита разбрахме, че нямаше трева. Намирахме се вече в западните предели на щата Канзас, където земята е по-гола, по-суха и по-неплодородна, отколкото в източната му част.

Нямаше нито дървета, нито каквито и да било други предмети, които да ни послужат за белег, но дори и да имаше, в подобна тъмнина не бихме могли да ги забележим. В такова положение човек трябва да се ръководи от онова чувство, което е вродено само на любимците на дивата пустош и е необяснено и досега от нито един учен. Струва ми се, че «чувство за ориентиране» не е най-точният израз. Дали е инстинкт? Навярно е нещо като онова тайнствено вътрешно «зрение», което помага на прелетните птици да намерят най-правия път от Швеция до Египет? Не знам. Но винаги, когато съм се осланял на това скрито в мен загадъчно «око», безпогрешно съм достигал целта си.

Няколко пъти Дик Хамердал ме попита дали знам верния път. Не можех да му отговоря нищо друго, освен че в тези необитаеми местности изобщо липсват пътища. Следователно няма как да съм нито по верния, нито по грешния път. По своя забавен начин той се завайка:

— Не препускай така де, мистър Шетърхенд! Нека яздим по-бавно! Имам чувството, сякаш галопираме през някакъв кюнец, проснал се върху земята на дълги мили. И моята глава все струва нещо, а ако се строполя с коня си и я счупя, нямам друга, за да я сменя. Нима се налага да бързаме чак толкоз много, сър?

— Да, трябва да достигнем Вара-ту далеч преди зазоряване. Това място е разположено в доста голяма и открита прерия и ако е светло, осагите ще ни забележат.

— Дали ще ни забележат или не, е все едно, но наистина се налага да побързаме, защото ако ни видят, ще излезе, че целия дълъг път сме го били напразно. Пит Холбърс, старий Куне, не мислиш ли, че…

Разсмях се на глас. Той прекъсна въпросителното си изречение и също се разсмя. Толкова беше свикнал да се съветва със своя стар приятел Пит, че и сега се опита да отправи недоизречения си въпрос към Холбърс, който за съжаление липсваше.

По-късно на небето се появи една звезда, а след нея и друга. Към тях започнаха да се присъединяват все повече и повече, докато накрая над главите ни се ширна най-великолепното звездно небе, тъй че вече бяхме излезли от «просналия се на мили кюнец» на Дик Хамердал. Оттук нататък ездата ни се улесни и добре, че стана така, защото, без да има някакви особени възвишения, местността се беше превърнала в «пресечена», както обикновено се изразяват военните. Виждаха се многобройни падини, разпръснати на толкова различни посоки, че ние, понеже препускахме все напред, се принуждавахме ту да ги следваме, ту да ги пресичаме. Това бе много измерително за конете ни, но те бяха почивали един цял ден. По моят Хататитла нямаше и следа от умора, а кобилата на Хамердал галопираше тъй упорито до него, сякаш се беше превърнала в сянка на моя жребец. От време на време позволявахме на животните да забавят ход, а веднъж, когато излязохме на един поток, им разрешихме да пият вода. Но, общо взето, яздехме толкова бързо, че ако бяха с нас конете на Холбърс и Тресков съвсем сигурно щяха да изостанат.

Мина полунощ и звездите изчезнаха, но не защото им беше време да угаснат, а защото по небето се появиха облаци, които ставаха все по-гъсти и накрая покриха целия небосвод. Надигаше се буря.

— Само това липсваше — каза ядосано Хамердал. — Около нас пак стана тъмно като в рог, още по-тъмно отколкото преди. Предлагам тук да спрем и да седнем на земята!

— Защо?

— Е, ами нали названието Вара-ту означава Дъждовна вода?

— Да.

— Добре! Тогава защо да продължаваме? Ако се настаним тук сред тази хубава прерия и малко почакаме, върху главите ни ще се излее толкова дъждовна вода, колкото ни душа иска.

— Стига тъпи вицове! Ти може и да ругаеш влошаването на времето, но за мен то е добре дошло.

— Върви го разбери!

— Нима не проумяваш, че в тази тъмнина ще ни е много по-лесно да се приближим до осагите, отколкото под предишното звездно небе?

— Хм-м, да. Не бях помислил за това. Прав си, но при условие, че въпреки тъмнината успееш да намериш Вара-ту.

— Само още половин час и сме там.

— Нима? Но това място трябва да е нейде по-надалеч! Нали Мато Шако се канеше да тръгне вечерта и да доведе воините си едва на следващия ден по обед.

— Въпреки това не греша. Мястото, където лагерувахме, се намира на един час път по-близо до Вара-ту, отколкото дървото с копието. Осагът нямаше да може да тръгне обратно веднага след пристигането си при своите хора. Щеше да е принуден да се позабави там поне половин час. А освен това с не така добрите коне на осагите нямаше да измине обратния път толкова бързо, колкото щеше да го отнесе дотам великолепният му жребец. Той бе взел всичко това предвид, когато каза на Олд Уобъл колко ще се забави. Ако прибавиш към сметката и нашата езда, по-добре казано нашата лудешка езда, няма защо да се чудиш, като ти кажа, че ни остават още две мили до целта.

— Well, но ако я намерим, и ако не я подминем при това ужасно слънчево, лунно и звездно затъмнение!

— Не се тревожи, драги Дик! Познавам тази местност.

— Дали я познаваш или не, е все едно, стига само да се оправиш!

Говорих му с голяма сигурност, но скоро щеше да стане ясно дали не съм се нагърбил с твърде непосилна за мен задача. Трябваше да пресечем една доста дълга и широка долина, прилична на огромно корито. Не се ли натъкнехме на нея, това означаваше, че сме се заблудили. В мен вече взеха да се пораждат съмнения, когато теренът доста бързо започна да се спуска надолу. Слязохме от конете и ги поведохме по нанадолнището. Щом се озовахме долу, отново ги възседнахме, прекосихме дъното на «коритото» и се изкатерихме по отсрещния склон. Тогава вече радостно можех да кажа:

— При ездата си сме спазили толкова точно вярната посока, сякаш сме препускали на най-ярка слънчева светлина. Само след пет минути галоп през равнината ще се натъкнем на Вара-ту.

— Безкрайно се радвам, че при тази липса на каквато и да било светлинка не сме се озовали на северния полюс. Има ли храсталаци край Вара-ту?

— Колкото щеш, а дори има и няколко дървета.

— Съвсем ли ще се приближим?

— За да мога да отговоря на този въпрос, най-напред ще трябва да отида на разузнаване. Ако не беше толкова тъмно, щях да се видя принуден да те оставя заедно с конете в долината, през която минахме, а самият аз с мъка да се запромъквам напред. Виждаш колко добре дошла ни е бурята, която скоро ще се разрази, както и облаците, покрили цялото небе. Като че специално сме ги поръчали. А сега да яздим по-бавно. Трябва да бъдем много предпазливи!

Забавихме хода на конете и едва измина една минута, когато точно пред нас над хоризонта започна да се святка. Под светлината на светкавиците забелязахме доста надалеч проточили се храсталаци, до които се бяхме приближили може би на около петстотин крачки.

— Стигнахме до нашата цел — казах аз и слязох от седлото. — Нека конете легнат на земята. Ти ще останеш при тях, ето вземи и пушките ми.

— Няма ли да уговорим някакъв сигнал, или си сигурен, че ще ме намериш? — попита Хамердал.

— Щом успях да намеря Вара-ту, сигурно ще намеря и теб. Достатъчно си дебел!

— Ето че сега ти взе да разправяш тъпи вицове, мистър Шетърхенд. Но пред теб е вече хубавата Вара-ту. Хайде, върви!

С ръка направих знак на коня си да легне. Той се подчини, също както и кобилата на Хамердал. После предпазливо се отправих към гъсталака.

Нека читателят си представи една подобна на супник падина, събрала доста дъждовна вода, с диаметър от около петдесетина метра, обградена къде от непрекъснати гъсталаци, къде от отделни храсти, но така, че между водата и храстите бе останал твърде широк пръстен от гола земя, навсякъде осеян от вдлъбнатини с мидеста форма, образували се от търкалянето на дивите бизони. Тези животни инстинктивно имат навика да се въргалят на местата с размекната почва, за да покрият телата си с кора от кал, която ги предпазва от някои видове насекоми. Значи това беше Вара-ту, която трябваше внимателно да обиколя и огледам. Да я обиколя? Не. Дотам изобщо не се стигна.

Лесно се добрах до първите храсти и… отляво едновременно надуших миризма и чух шума от коне. Ниско приведен, тръгнах в тази посока, защото в подобни случаи винаги е добре човек да прояви интерес към конете на неприятеля си. Всички те бяха спънати с изключение на един, който бе вързан за две забити в земята колчета. Зад гъсталаците горяха няколко огъня, а светлината им минаваше през някакъв отвор сред храстите така, че падаше върху този кон. Това ми стигаше, за да го разгледам. Беше благородно животно с тъмночервеникав косъм, чиято разкошна грива бе навързана на малки възли и възелчета така, както съм виждал да правят команчите наиини. Откога ли осагите бяха възприели този начин за разкрасяване на конската грива? Но в момента това не бе от значение. По-важно ми се струваше обстоятелството, че при конете нямаше нито един пазач! Сигурно индианците се чувстваха в пълна безопасност! За да избегна светлината от огньовете, се върнах няколко крачки назад, легнах на земята и пропълзях навътре в храсталака.

Силно осветени от четири големи огъня, на споменатата вече, оголена от растителност, ивица земя около водната площ се бяха разположили на лагер навярно над двеста осаги и с голямо внимание наблюдаваха шестима воини, които тъкмо бяха започнали да изпълняват танца на бизоните. След като се огледах на всички страни, погледът ми се спря върху едно от малкото издигащи се наблизо дървета, на което гърбом се беше облегнал някакъв индианец, чието лице не бе изрисувано с бои. Беше вързан за дървото, а това означаваше, че е пленник. Лицето му бе силно осветено. Стреснах се, когато го видях, но по-скоро от радост, отколкото от уплаха. Това лице ми бе много добре познато. Беше на един мой близък и скъп познат. Вече можех да си обясня присъствието на коня със странно оплетената грива. Дорестият жребец принадлежеше на пленника. Тази висока широкоплещеста мускулеста фигура, яките и все пак толкова пъргави и подвижни крайници, кавказките черти на лицето, издаващи гордо самоуверено спокойствие, всичко това притежаваше само един човек, когото не бях виждал дълго време, но затова пък толкова често бях мислил за него — Апаначка, младия благороден вожд на команчите наиини!

Какво ли го беше довело чак до Канзас? Как беше попаднал в ръцете на осагите? Осаги и команчи! Знаех каква непримирима вражда цареше между тези две племена. Ако не успеех да го спася, той бе загубен! Да го спася? Ха, нищо по-лесно! В момента никой не му обръщаше внимание, защото всички погледи бяха отправени към танцьорите. Зад дървото, където беше вързан пленникът, имаше два храста, напълно достатъчно прикритие, за да се приближа до него откъм гърба му.

Колкото бързо ми хрумна този план, толкова бързо го и изпълних. Измъкнах се от храсталака, изправих се и се завтекох към Хамердал.

— Вдигай конете! — наредих му аз. — Яхвай кобилата, хайде!

— Какво се е случило? — попита той. — Защо трябва да тръгваме?

— Осагите имат един пленник, когото познавам и трябва да освободя!

— Heavens! Кой е той, мистър Шетърхенд?

— По-късно ще ти кажа. Само ела, ела!

По мой знак враният ми жребец скочи на крака. Хванах го за юздите и го поведох след себе си. Въпреки пълнотата си Хамердал бързо се метна на седлото и ме последва. Не отидохме до мястото, където бях преди малко, а се насочихме право към най-крайните храсти, намиращи се зад гърба на Апаначка.

— Чакай ме тук! Ще доведа още един кон.

С тези думи аз отново се втурнах напред. Трябваше да побързам, защото се налагаше да освободя пленника още преди да свърши танцът на бизоните, който изцяло приковаваше вниманието на осагите. Затичах се на другата страна към дорестия жребец, развързах го от колчетата и понечих да се отдалеча с него. Но той се опъна, не помръдна от мястото си и силно изпръхтя. Това можеше да стане опасно и за мен и за моето начинание. За щастие знаех какво трябваше да направя, за да го накарам да ми се подчини.

— Минам, коби, минам, минам![25] — казах му аз и го погалих по гладкия кадифен врат.

Щом чу познатите звуци, той веднага престана да се противи и тръгна с мен. Тъкмо когато стигнах с него при Хамердал, първата светкавица раздра небето над нас и първият гръм изтрещя. Трябваше да побързам, защото заради бурята танцът можеше да свърши преждевременно.

— Дръж и този кон, който ще бъде язден от освободения пленник — подканих аз Дебелия. — Щом се върна, ще ми дадеш пушките!

— Well! Гледай само първо да го доведеш, а не и ти да загазиш! — отвърна ми той.

Пак проблесна светкавица и тресна гръм. Колкото можех по-бързо и по-безшумно навлязох в гъсталака, хвърлих се на земята и започнах да пълзя напред. Танцът все още продължаваше, но сега всички осаги го придружаваха с преминаващи във фалцет викове: «пе-те, пе-те, пе-те!»[26] и пляскаха в такт с ръце. Едва ли можеха да чуят шумоленето на клонките. Ето защо успях твърде бързо да се озова зад пленника. Не видях някой да гледа към него. Вероятно и той наблюдаваше танца. Най-напред докоснах крака му, за да му обърна внимание върху себе си. Той леко потрепна, но това бе само за секунда.

— Карбуне![27] — казах аз толкова високо, че въпреки песните и шума да може да ме чуе единствено той.

В знак, че е усетил ръката ми и е разбрал какво му казах, индианецът сведе глава — едно кимване, забележимо само за мен. Беше вързан за дървото с три ремъка. Единият от тях бе омотан около глезените му и дървото, вторият около врата му и ствола, а с третия бяха стегнали китките на ръцете му, извити назад около дървото. Тъй както се криех сега зад Апаначка, на времето се бях стаил зад Винету и баща му Инчу-чуна, за да прережа ремъците, с които кайовите ги бяха вързали за дърветата.[28] Бях убеден, че Апаначка ще се държи не по-малко разумно, отколкото тогава апачите и извадих ножа си. Две бързи движения на острието бяха достатъчни да прережа най-долния ремък, а после и другия около китките му. Но за да достигна ремъка около врата му, трябваше да се изправя, а това беше опасно, защото, ако в същия миг един-единствен осаг погледнеше към пленника, можеше да бъда разкрит. Но ето че случайността ми се притече на помощ. Увлечен в доста енергичните си движения един от танцьорите се приближи твърде много до водата, рохкавата почва на брега се срина под краката му и той падна в езерцето. Проехтя задружен смях и очите на всички се отправиха към танцьора, от когото шуртеше вода. Използвах този миг. Бързо се изправих, едно рязване с ножа, а после също тъй бързо легнах на земята! Никой не ме видя.

— Минам! Темакимаар! Номахиик![29] — подканих Апаначка със същия глас, както и преди, и пропълзях няколко крачки назад.

Внимателно го наблюдавах и видях, че минута-две той не помръдна от мястото си. После внезапно приклекна и се стрелна при мен в храсталака. Вече можеше да ми е безразлично какво щеше да става отсега нататък. Нямаше да ни заловят! Хванах го за ръката и го поведох подир мен. Все още вървяхме приведени. Но ето че светкавица озари целия гъсталак. Последва страхотен гръм и изведнъж от небето се изсипа дъжд като из ведро. Вече беше свършено с танца. Сигурно незабавно щяха да открият бягството на команча. Изправих се, с едно дръпване на ръката накарах и индианеца да се изправи и изскачайки от храстите, се озовахме при Хамердал. Десетки гласове завикаха и закрещяха подир нас. Дебелия ми подаде пушките и аз ги преметнах през рамо. Апаначка забеляза коня си и без нито за секунда да прояви някакво учудване, незабавно се метна на седлото. Мигновено и аз възседнах моя жребец и потеглихме, ала не особено бързо, защото това не бе необходимо. Силният шум от плющящия дъжд напълно заглушаваше стъпките на конете ни.

Не се върнахме по пътя, по който бяхме дошли, а се отправихме към мястото, където щяхме да се срещнем с Винету — към Ки-пе-та-ки. От Вара-ту дотам ни очакваха не по-малко от цели четири часа езда. Като изчислих точно и сравних разстоянията, без да забравям, че Винету едва ли е имал някаква наложителна причина да тръгне на път кой знае колко рано от мястото, където вчера лагерувахме, ми се стори твърде вероятно да пристигнем при «Старицата» преди него. Той сигурно е предположил, че промъкването ни до осагите ще ни отнеме значително повече време, а ето че всичко бе станало толкова бързо! Каква цел бе имала всъщност ездата ни до Вара-ту? Да научим колко осаги са се събрали там и ако е възможно, без самите ние да се излагаме на опасност, заради Фенър, да им дадем да разберат, че бледоликите са предупредени за замисляното от тях нападение. Бяхме постигнали голям успех, който ме правеше извънредно щастлив, и то не само защото бях обикнал Апаначка още в Ляно. Чувах в себе си някакъв вътрешен глас и смътно предчувствах, че този храбър млад вожд на команчите наиини щеше да привлича все по-силно вниманието ми, че сигурно отношенията ми с него щяха да придобият съвсем друг характер. Имам навика да се вслушвам в такива гласове. Те рядко ме лъжат.

Младият вожд не беше успял да ме огледа добре и следователно не знаеше кой го е освободил. Докато яздехме пред него с Дик Хамердал, дъждът продължаваше да вали като из ведро, тъй че Апаначка можеше да различава само силуетите ни и ако не искаше да ни изгуби из очи, трябваше да язди съвсем близо по петите ни. Правеше ми удоволствие все още да го държа в неизвестност относно моята личност. Ето защо се извърнах към Дик Хамердал и му прошепнах:

— Ако те пита кой съм, не му казвай!

— Ами той кой е?

— Вожд на команчите, но не се издавай, че знаеш, защото ще се досети, че го познавам.

— А може ли да научи, че отиваме при Винету?

— Не. За апача съвсем не бива да му споменаваш.

— Well! Тези неща ще премълча по всички правила на изкуството!

Вероятно осагите мигновено се бяха метнали на конете си и въпреки дъжда се бяха разпръснали из цялата околност на Вара-ту. Наистина бе странно, че никой от тях не ни се изпречи на пътя, макар да яздехме доста бавно. При изливащите се от небето водни маси беше много трудно да се движим във вярната посока. Тъмнината бе такава, че както обичаме да се изразяваме, «да ти бръкнат с пръст в окото пак нищо няма да видиш». Колкото и ослепителни да бяха светкавиците около нас, светлината им никак не бе благоприятна за ориентирането ни, а напротив, затрудняваше го, защото внезапната рязка смяна между дълбоката тъмнина и яркия блясък на мълниите въздейства твърде зле на очите и после предметите не могат да се възприемат реално. Поройният дъжд продължи повече от два часа. Не ни бе възможно да водим разговор. Трябваше да се ограничим само с най-необходими подвиквания.

При това положение на нещата нямаше защо да се опасявам, че Апаначка ще ме разпознае преждевременно, още повече че облеклото ми се различаваше от дрехите, с които бях облечен, когато навремето се запознахме. Освен това бях нахлупил ниско над очи широкополата си шапка, тъй че външният ми вид изглеждаше съвсем променен.

Най-сетне дъждът престана. Но облаците все още плътно покриваха небето и бе тъй тъмно, както и преди. Пришпорих коня си, за да избягна всякакви ненавременни въпроси, тъй че Апаначка се видя принуден да се обърне към Дик Хамердал. Заприказваха се. Нямах намерение да ги подслушвам, но неволно долових някои думи на Дебелия, които възбудиха любопитството ми. Ето защо позабавих галопа на врания си жребец и наострих уши, без да се издавам с каквото и да било, че се интересувам от разговора им. Апаначка си служеше с онази смесица от английски, испански и индиански думи, която обикновено се използва при общуването между бели и червенокожи и се разбира и говори от всеки добър уестман. Изглежда, команчът току-що бе задал въпроса, с какво се занимавам, защото чух Дебелия да отговаря:

— Той е «player»[30] и нищо повече.

— Какво значи «плейър»?

— Това е човек, който обикаля навсякъде и изпълнява танца на мечките или на бизоните, както преди малко видя да танцуват осагите.

— Уф! Бледоликите са странни хора. Червенокожите мъже са твърде горди, за да танцуват за другите. Ще ми кажеш ли как му е името?

— Казва се Катапатаматафатагаталатараташа.

— Уф, Уф, уф! Ще трябва да го чуя много пъти, докато успея да го изговоря. Защо добрият бледолик, който ме спаси, не разговаря с нас?

— Защото няма да чуе какво му казваме. Глух е.

— Сърцето ми изпитва болка, че не може да чуе думите на благодарност, които Апаначка иска да му изкаже. А има ли скуоу[31], има ли деца?

— Има дванайсет скуоу, понеже всеки плейър е задължен да има дванайсет жени, и два пъти по двайсет синове и дъщери, които също без изключение са глухи.

— Уф? Уф! Тогава той може да разговаря с жените и децата си само чрез знаци?

— Да.

— Но в такъв случай трябва да разполага с десет пъти по десет, а и с много повече различни знаци! Та кой ще ги запомни всичките! Сигурно е много храбър мъж щом се осмелява да навлезе в дивата пустош, без да може да чува, защото дебнещите наоколо опасности стават двойно по-го-леми, ако човек е принуден да се осланя само на зрението си.

Дали, като ме представяше за глух, Дик Хамердал искаше да си направи някаква шега, или го каза просто ей така, това си оставаше «все едно», както обичаше да се изразява самият той, защото в този момент се случи нещо, което разкри плиткоумната му измама. Въпреки шума, вдиган от конете ни, ми се стори, сякаш долових тропот от други копита. Незабавно спрях и, разбира се, с тих глас наредих на Дебелия и на Апаначка да дръпнат поводите и на своите коне. Да, не се бях излъгал. Приближаваше някакъв самотен ездач, но не идваше право към нас. Възникваше въпросът, дали да го оставим да мине край нас, или не. От разбираеми съображения бях склонен да предположа, че е осаг. Ако не се лъжех, в такъв случай той можеше да ни бъде полезен като пратеник до воините на осагите. Та нали те трябваше да научат, че сме заловили вожда им и ето защо реших да го пленя.

— Чакайте ме тук, дръжте поводите на коня и пушките ми — прошепнах на двамата, като скочих от седлото и оставих на Апаначка врания си жребец, а на Хамердал двете си пушки. После се завтекох наляво, където, ако не ме лъжеше слухът, трябваше да пресрещна наближаващия ездач. Ето че той се появи. Пропуснах го колкото да мога да се засиля подир него, втурнах се и скочих зад гърба му на коня. Още докато минаваше покрай мен забелязах, че е индианец. Когато ме усети зад себе си, нищо неподозиращият човек се оказа толкова изненадан и слисан, че не направи никакъв опит за съпротива. Стиснах го за гърлото тъй здраво, че той изпусна юздите и ръцете му се отпуснаха. За съжаление конят му прояви повече непокорност. Почувствал внезапно удвоилия се товар, той се изправи на задните си крака, а после започна да хвърля къч и да скача едновременно и с четирите си крака във въздуха. Това ме постави в много трудно положение. Седях зад седлото, като не биваше и за миг да изпускам ездача, а в същото време трябваше да направя опит да докопам юздите. През деня това щеше да ми се удаде по-лесно, но при царящата в момента тъмнина не можех да видя поводите и бях принуден да положа усилия единствено да се задържа върху гърба на коня. Ала в този миг до мен изникна тъмен силует, който посегна към главата на индианския жребец. Освободих десницата си, хванах дръжката на револвера, затъкнат в пояса ми, и попитах:

— Кой е? Ще стрелям!

— Аз съм Апаначка — отвърна сянката. — Нека Поразяващата ръка пусне осага на земята!

По звука от тъпчещите копита той бе разбрал в какво положение се намирам, беше скочил от жребеца си, хвърлил юздите на моя кон в ръцете на Хамердал и побързал да ми се притече на помощ. Апаначка успя да улови поводите на индианския жребец и да го укроти. Пуснах пленника на земята и незабавно скочих след него, за да го сграбча отново, тъй като пасивността му можеше да е само някакъв номер, с който да иска да ме заблуди. Ала и сега той не оказа никаква съпротива. Не беше в безсъзнание, изглежда, уплахата го бе оковала.

— Как ме позна Апаначка? — попитах команча.

— Когато ми подаде юздите на коня си да го държа, ми се стори, че разпознавам твоя Хататитла — отвърна той. — После забелязах, че спътникът ти взе от теб не една, а две пушки и ако и тогава все още се колебаех, след като те видях как се метна зад червенокожия воин, най-сетне със сигурност разбрах кой си. Само Винету и Поразяващата ръка могат да дръзнат да направят такъв скок и то през нощта, макар че както казват, за съжаление този прочут бял ловец вече не можел да чува! Какво ще правим с пленника, който несъмнено е осаг?

— Предполагам, че е съгледвач, когото ще трябва да вземем с нас.

Извикахме Хамердал. Ето че индианецът се съвзе. Опита да се съпротивлява, но безрезултатно. Вързахме го върху коня му и продължихме прекъснатата си езда.

Нека читателят не се лъже, че ние двамата с Апаначка се разбъбрихме, както това неизбежно би станало между бели. Човек би помислил, че щом тъй неочаквано и то при подобни обстоятелства се срещнат двама приятели, които толкова дълго не са се виждали, най-напред непременно ще дадат израз на чувствата си. И наистина стана така, обаче тези чувства не се изразиха в излишно многословие. След като отново поехме по пътя си, команчът приближи коня си плътно до моя, протегна десница, стисна ми ръката и с най-искрена радост в гласа каза:

— Апаначка благодари на великия добър Маниту, че му разреши отново да види най-благородния измежду всички бледолики воини. Поразяващата ръка ме избави от сигурна смърт!

— Откакто бях принуден да се разделя с моя млад приятел, храбрият вожд на наиините, сърцето ми непрекъснато копнееше за него — отвърнах аз. — Великият дух обича своите чада и изпълнява желанията им тъкмо тогава, когато те смятат за невъзможно!

Повече не разговаряхме, но продължихме да яздим близо един до друг. Скоро нощта започна да отстъпва на сивеещото утро и аз успях да установя, че не съм сбъркал посоката. Това ме зарадва, понеже ми се искаше да достигна целта преди Винету.

Местността Ки-пе-та-ки е разположена в западните предели на Канзас, които са изградени от скали, образувани през кредния период. Там, както и в югозападната част, в по-ново време се добива много сол, Ако на някое място, където солта се намира в по-големи количества, дъждовната вода или пък някакъв извор я разтворят и отнесат, могат да възникнат подземни пещери, чиито тавани се срутват при липса на здрава опора. След подобно срутване обикновено остават високи отвесни стени с много остри ръбове. Ако стените са водонепропускливи, след време се образува езеро, изпълващо цялата вдлъбнатина, но ако са порьозни, водата се процежда през тях и само по дъното се задържа влага, която създава благоприятни условия за повече или по-малко пищна растителност. В случай че отначало тя се състои от сололюбиви растения, с течение на времето колкото повече намалява съдържанието на сол в почвата, толкова повече настъпва растителният свят, непонасящ солта. Ако подобна падина е разположена в напълно равнинна местност, отдалече тя прави много странно впечатление, защото над земята се виждат само върхарите на дърветата, пуснали корени по дъното й.

Такова място бе и Ки-пе-та-ки, едно име от езика на чернокраките, означаващо Старицата, защото неговите рязко открояващи се граници от неплодородната равнина имаха форма на клекнала на земята старица.

Слънцето тъкмо изскочи на хоризонта зад гърба ни, когато пред нас се появи тази зелена скуоу. Добрахме се до мястото откъм лявата страна на фигурата, докато пристигането на Винету трябваше да се очаква отдясно. От предпазливост веднъж обиколих цялата Старица. Не се виждаше никаква следа от човешко същество и по едно не толкова стръмно място отведохме конете до дъното на падината, където свалихме пленника от неговия жребец и го вързахме за близкото дърво. Червенокожият наистина бе осаг. Беше се нашарил с бойните цветове и не ни отговори на нито един въпрос.

Сега вече имах време да побъбря с Апаначка за преживелиците му по време на раздялата ни, но предпочетох да изчакам, докато самият той започне да говори за тях. Към човек с такъв характер не биваше да проявявам любопитство. Но моят дебел приятел Хамердал показа по-малко изискани обноски. Веднага, щом се настани на земята, той се обърна към Апаначка с въпроса:

— Чух, че моят червенокож брат е вожд на команчите. Как се е случило така, че е попаднал в плен на осагите?

По лицето на команча се плъзна лека усмивка, но той само посочи с ръка двете си уши.

— Имаше ли борба между теб и тях? — продължи да разпитва нахалният шишко.

Апаначка му отговори със същите движения и гримаси. Тогава Хамердал се обърна към мен:

— Изглежда, не иска да ми отговори. Мистър Шетърхенд, я го попитай ти!

— Пак ще е напразно — отговорих аз. — Нали виждаш, че не може да чува!

При тези думи Дебелия разбра за какво става въпрос. Устата му се разтегли в широка усмивка, чу се лукав смях и после рече:

— Well! Значи и той има дванайсет жени и два пъти по двайсет синове и дъщери като теб?

— Вероятно!

— Тогава ще трябва да внимавам да не оглушея и аз, иначе и тримата няма да можем да чуваме! И бездруго сме достатъчно мълчаливи. Сър, няма ли някаква работа за мен, та да не ми е толкова скучно?

— Има. Изкачи се горе и гледай кога ще се зададе Винету. Много ми се иска предварително да знам, че идва.

— Дали ще знаеш или не, е все едно, но ще ти кажа, когато го видя.

След като Дебелия се отдалечи, Апаначка сметна, че е необходимо да направи поне някаква забележка, за да не би да си създам за него не особено благоприятно мнение. Погледът му се плъзна с презрение по пленника и той каза:

— Синовете на осагите не са истински воини. Те се страхуват от оръжията на по-силните мъже и нападат само невъоръжени хора.

— Нима моят брат е бил невъоръжен? — попитах го аз.

— Да. Имах само един нож, защото ми бе забранено да нося всякакво друго оръжие.

— А-а! Моят брат е тръгнал на път, за да вземе от свещената яткуан[32]?

— Така е, Апаначка бе избран от Съвета на старейшините, за да отиде на север и да посети свещените глинени находища. Моят брат Шетърхенд знае, че докато съществуват червенокожите мъже, никой воин, изпратен от племето си да донесе яткуан, не трябва да носи друго оръжие освен един нож. Той не се нуждае нито от лък и стрели, нито от пушка и томахок, защото не бива да яде месо, а само растения и плодове и не му се налага да се защитава срещу врагове, тъй като е забранено да се отнасяш враждебно с човек, тръгнал към свещените глинени находища. Никога досега Апаначка не е чувал някой да е нарушил този закон, който е валиден за всички племена. Но тези кучета осагите се покриха с позор, като ме нападнаха и плениха, въпреки че имах само нож и с вампума на калюмета си им доказах, че съм тръгнал на път за онова свещено място.

— Показал си им вампума?

— Да. Те ми го взеха и го хвърлиха в огъня, който го погълна!

— Невероятно! Но подобно нещо никога досега не е ставало! Дори да си им и най-върлият враг, те са длъжни да се отнасят с теб като към гост!

— Уф! Щяха даже да ме убият!

— Когато те заловиха, ти оказа ли съпротива?

— Нима имах право? Ако се бях отбранявал, щеше да се пролее кръвта на мнозина от тях. Но понеже се осланях на моя вампум и на прастарите закони, които никой досега не се е осмелил да наруши, ги последвах в лагера им доброволно като някое дете. Отсега нататък всеки честен воин, срещнал на пътя си осаг, ще има правото да го заплюе в лицето и…

Той бе прекъснат от Дик Хамердал, който се завърна и ни съобщи, че Винету идва. Исках да изненадам Винету с присъствието на вожда на команчите наиини и затова помолих Апаначка да остане при пленника, а заедно с Дик Хамердал се отправих към другата страна на Ки-пе-та-ки, където трябваше да се появят забелязаните от него хора. Очаквах да видя петима ездачи — Винету, Тресков, Холбърс, Олд Уобъл и Мато Шако, но за мое учудване открих, че между тях имаше още един индианец. Когато се приближиха, различих, че той е вързан на коня си. Значи Винету бе пленил още един човек. Боите по лицето му издаваха, че и той е осаг.

За да не започне апачът тепърва да разузнава из околността, аз излязох от храсталака и застанах така, че непременно да ме види. Той насочи коня си право към мен, после го спря и ме попита:

— Да не би моят брат да е пристигнал тук преди мен, защото му се е случило нещо лошо?

— Не, тук съм защото всичко мина по-бързо и по-добре, отколкото си мислех.

— Тогава нека ни заведе при коня си! Имам да съобщавам нещо много важно на моя брат!

Мато Шако чу тези думи. Забелязах победоносния поглед, който ми хвърли, и затова казах:

— Конете се намират на срещуположната страна, а ние ще лагеруваме ей тук съвсем наблизо.

Проницателният Винету веднага се досети, че става въпрос за нещо, което засега трябва да остане в тайна. Само за секунда ме погледна в очите и после по устните му заигра доволна усмивка. А вождът на осагите с груб тон ми направи следната забележка:

— Поразяващата ръка ще научи какво се е случило и в най-скоро време ще се види принуден да ме освободи!

Не му отговорих и се спуснах в падината. Другите ме последваха, като Хамердал и Холбърс водеха за юздите конете на двамата индианци. Докато яздехме, чух как Дебелия попита своя интимен приятел, Дългуча:

— Пит Холбърс, старий Куне, значи при вас се е случило нещо важно?

— Ако мислиш, че е важно, тогава си отгатнал — гласеше отговорът.

— Дали съм отгатнал или не, е все едно. Във всеки случай не е толкова важно, колкото…

— Стига приказки! — прекъснах го аз. — Тук присъстват хора, които имат думата преди теб.

Хамердал забеляза, че за малко щеше да направи грешка и прекара длан през устата си. Щом стигнахме дъното на падината, отвързахме пленниците от конете, сложихме ги легнали на земята и насядахме край тях. Винету, който не можеше да знае какво криех от враговете ни, тайно ми отправи въпросителен поглед, след което го подканих:

— Нека моят брат ми каже онова важно нещо, което има да ни съобщава!

— Да говоря ли открито?

С този въпрос той целеше да разбере дали можеше да приказва, без да се съобразява с онова, което все още исках да премълча.

— Да — кимнах аз. — Дано не се е случило нещо неприятно!

Стана каквото очаквах. Олд Уобъл се намеси със саркастичен тон:

— Нещо изключително неприятно за теб! Ако мислиш, че все още здраво ни държиш в ръцете си, лъжеш се! Накарай Винету да ти разкаже как стоят нещата!

Апачът превъзмогна гордостта си и презрително отвърна:

— От езика на стария каубой капе отрова. Няма да му попреча да я изплюе срещу нас.

— Да, и тя е такава отрова, която ще ви унищожи до крак, ако незабавно не ни освободите. Това е ясно!

— Дрънкаш празни приказки, за да ни сплашиш! — изсмях се.

— Смей се, смей се! Но щом чуеш какво се случи по време на славното ти отсъствие, смехът ти незабавно ще се изпари. — Той посочи към най-новия ни червенокож пленник и продължи: — Отсъствието на вожда на осагите се сторило на воините му твърде дълго. Ето защо те изпратили този човек при него, за да научи причината за продължителното му забавяне. Той се добрал до горичката, където ни нападнахте, но ние вече сме били на път. Обаче индианецът проследил дирите ни и открил мястото, където вчера лагерувахме. Все още нищо ли не се досещаш?

— Досещам се само, че е бил пленен.

— Добре! Но едно нещо не знаеш, а именно, че той не е бил сам. С него имало и друг осаг, който се оказал по-умен и по-предпазлив. Та другият избягал и побързал да се върне при своите, за да доведе неколкостотин преследвачи, които вече са по петите ни. Съветвам те незабавно да ни освободиш. Това е най-разумното, което можеш да направиш, защото появи ли се този многоброен отряд осаги и завари ли ни все още ваши пленници, не очаквайте пощада от тях. Ще бъдете пометени тъй, както бурята помита сухите листа по пътя си.

— Дори да допуснем, че всичко е точно така вие все още се намирате в ръцете ни, а пък от вашите осаги няма и следа. Какво ни пречи тогава да постъпим с вас както вятърът със сухите листа?

— Няма да го направиш, защото си твърде добър и твърде милозлив християнин за такава работа и сигурно ще ти мине през главата мисълта, че осагите ще отмъстят ужасно за смъртта ни.

— Тъй ли? Хм-м. Е тогава ще приготвя малка изненада за теб и за Мато Шако.

Прошепнах няколко думи на ухото на Дик Хамердал. Той кимна засмяно, изправи се на крака и се отдалечи. Всички, дори и Винету, макар че с нищо не го издаваше, бяха в напрегнато очакване да видят кого ли щеше да доведе Дебелия. След няколко минути той се завърна, като водеше пленения от нас осаг.

— Уф! — изплашено възкликна Мато Шако.

— All devils! — извика Олд Уобъл. — Та това е… Той сметна за по-уместно да не довърши започнатото изречение. Направих знак на Хамердал да отведе индианеца, защото той можеше, макар и с една дума, да издаде присъствието на Апаначка. След това попитах стария каубой:

— Тора е воинът, който трябваше да доведе стотиците осаги, нали? Все още ли се надяваш, че ще дойдат?

— Върви по дяволите! — изсъска той.

— Уф! — намеси се Мато Шако. — Олд Уобъл съвсем забрави за команча на наиините!

— Не съм! — отвърна му каубоят и обръщайки се към мен, добави: — Държа в ръцете си още един коз, който сигурно няма да можеш да биеш, колкото умен и мъдър да се мислиш!

— Иска ми се да го видя!

— Ще ти помогна! Несъмнено все още с удоволствие си спомняш за Ляно, където имаше честта да…

— …да бъда обран от теб — прекъснах го аз.

— И това е вярно, макар че исках да кажа нещо друго — разсмя се той. — Там имаше един млад вожд на наиините. Та как му беше името?

— Апаначка — отвърнах му, преструвайки се на ни лук ял, ни лук мирисал.

— Йес, Апаначка! Ти много го обичаше, нали?

— Да.

Стария говореше с тон на превъзходство, понеже се чувстваше напълно уверен в себе си, а и аз подех същия тон, защото забелязах, че Апаначка ме улесняваше, влизайки сам в ролята, която бях замислил да му отредя. След като отведе осага, Хамердал не се върна при нас. Вместо него видях как сред храсталаците се появи вожда на наиините. Изглежда, бе предположил, че и с него исках да изненадам нашите неприятели и се бе промъкнал насам, без да изчаква да изпратя някой да го повика. Един мой поглед, отправен към Винету, ми издаде, че острото око на апача също бе открило присъствието на команча.

— Тъй значи! — каза подигравателно Олд Уобъл. — И навярно с това искаш да кажеш, че и до ден-днешен все още гледаш на него като на свой приятел и брат, а?

— Разбира се! Не бих го изоставил в никаква опасност дори и да се наложи да рискувам живота си.

— Хубаво! Случайно съм в състояние да ти кажа, че той се намира в най-голямата опасност, каквато може да има за него — попадна в плен на осагите.

— Не го вярвам.

Олд Уобъл ме гледаше очаквателно, но след отговора ми, последвал тъй бързо с толкова безразличен глас, ме увери припряно:

— Вероятно си мислиш, че нещо те будалкам, а? Тогава попитай този осаг, дето Винету снощи го плени! Той ни донесе вестта, която ни зарадва толкоз много, колкото сигурно теб ще опечали.

— И тъй, навярно пленяването на Апаначка е онзи коз, който нямало да мога да бия, така ли? Мислиш си, че ще разменим команча срещу вас, нали?

— Виждаш ли колко мъдър ставаш, когато човек ти отвори очите! Наистина отгатна.

— Тогава ми е направо жал за теб, защото се налага и аз да ти отворя очите, като ти обърна внимание на едно определено място.

— Какво ли ще е това място?

— Ей онзи храст вдясно от теб. Бъди тъй добър да хвърлиш един поглед натам!

Той обърна глава в указаната посока. Апаначка бе чул и разбрал всяка наша дума. Команчът разтвори клоните с ръце, излезе от храстите и се приближи до нас.

— Е? — попитах аз. — У кого е по-силният коз?

Никой не отвърна. Но ето че се разнесе гласът на един човек, който говореше обикновено само когато неговият интимен приятел го попиташе нещо, и това бе гласът на Дългуча, Пит Холбърс:

— Heigh-day, ама че майтап! Никой няма да бъде нито сменен, нито разменен. Олд Уобъл загуби играта!

Каубоят така скръцна със зъби, че всички го чухме, после тръсна едно ужасно проклятие и с пресекващ от ярост глас ми извика:

— Мръсна, проклета гад! Ти си в съюз с пъкъла и всичките му дяволи! Сигурно си им продал и живота, и душата си, иначе не би могло във всичко тъй да ти върви като по поръчка! Но аз плюя на теб! Така те мразя, както никой никого не е мразил! Чуваш ли, проклет дъчман[33], запомни го!

— А аз дълбоко те съжалявам — отвърнах му спокойно. — Виждал съм не един и двама окаяни клетници, но най-окаяният от всички си ти! Дано някога Бог прояви поне мъничко от състраданието, което аз изпитвам сега към теб! Това е отговорът ми на твоето проклятие, защото всяко проклятие от устата ти сигурно ще се превърне в благословия за онзи, към когото е отправено. Ти си толкова жалко човешко създание, че всеки, който е принуден да те гледа, усеща как започват да го болят очите. Хайде, обирай си крушите!

Приближих се до него, разрязах ремъците му, а после му обърнах гръб. Ако бях мислил, че бързо ще скочи на крака и веднага ще офейка, то се видях излъган. Чух го да става бавно и спокойно. После усетих дланта му върху рамото ми и с нескрита подигравка в гласа той каза:

— Значи очите те заболяват, щом се наложи да ме погледнеш, а? И затова ли ме освобождаваш? Само не си въобразявай, че в морално отношение стоиш кой знае колко над мен! Ако наистина съществуваше Бог, в когото се хвалиш, че вярваш тъй непоклатимо, то в неговите очи аз стоя не по-долу от теб, иначе той ще се окаже още по-голям негодник, отколкото съм, да речем, аз в твоите очи! Той е създал и теб и мен и ни е пуснал по широкия свят и ако се различаваме, вината не е моя, а негова. Следователно не към мен, а към него трябва да насочиш възмущението си и ако в действителност съществуват вечен живот и някакъв Страшен съд, което обаче ме кара да се смея, то не Бог трябва да бъде мой съдник, а аз негов, защото той ме е създал такъв — с моите тъй наречени недостатъци и грехове. Тогава сигурно най-сетне ще проумееш, какви детинщини и смехотворни глупости са твоята набожност и богобоязливост! Ти наистина мислиш, че постъпваш тъй от доброта, но към това те подтиква не друго, а съзнанието, което имам и аз, че всъщност никой човек не е добър и никой не е лош, защото вината и за едното и за другото ще носи единствено Бог, откривателят на първородния грях. И тъй, сбогом, проповеднико на любовта и състраданието! Въпреки гламавщината ти сега съм пак много доволен от теб. Но гледай това да не те подлъже да си въобразиш, че ако отново се срещнем, ще разговарям с теб по друг начин освен с куршуми! Тук в саваната няма място за двама ни. Един от нас ще трябва да изчезне и тъй като ти изпитваш ужасен страх от проливане на човешка кръв, при следващата ни среща аз ще ти направя кръвопускане. Същото се отнася и до останалите. Мешърс, сбогом за някой и друг ден! Скоро пак ще се видим!

Разбира се, всички оръжия на пленниците им бяха отнети. Карабината на Олд Уобъл висеше на седлото на коня му, а неговият нож бе затъкнат в пояса на Дик Хамердал. Старият каубой се приближи до Дебелия и протегна ръка, за да си вземе ножа. Но ловецът се отдръпна и рече:

— Какво искаш? Нямаш какво да търсиш в пояса ми!

— Искам си ножа! — предизвикателно заяви Олд Уобъл. — Или си имам работа с крадци?

— Внимавай какво дрънка бъбривата ти уста, иначе ще ти фрасна един по муцуната, стари мошенико! Известни са ти законите на прерията и следователно знаеш кому принадлежат оръжията на пленниците.

— Но аз вече не съм пленник, а свободен човек!

— Дали си свободен или не, хич не ме засяга. Ако Олд Шетърхенд ти е върнал свободата, това още не означава, че непременно ще си получиш обратно и оръжията.

— Тогава задръж ги и бъди проклет, глупав дебелако! Осагите ще ми дадат друг нож!

Той се отправи към коня си, взе пушката от седлото, преметна я през рамо и се накани да яхне животното. В този миг пред него се изправи Винету, протегна ръка и заповеднически каза:

— Чакай! Дай пушката!

В поведението и изражението на апача имаше нещо толкова неотразимо и покоряващо, че Олд Уобъл се подчини, макар това никак да не беше в характера му. Той пак окачи своята «райфъл» на седлото, но после се извърна към мен и възрази:

— Какво означава това? Нима конят и карабината не са моя собственост?

— Не са — отговори Винету. — Връщайки ти свободата, моят брат Шетърхенд искаше да ти покаже само отвращението, което не може да не изпита кой да е човек от теб. Всички сме съгласни с него, защото, само при мисълта да те докоснем с нож или да ти пратим някой куршум, ни побиват тръпки на ужас. Ние няма да ти отмъщаваме, а ще те предоставим на справедливостта на великия Маниту. Ти щеше да получиш и коня и оръжията си, но тъй като заплаши, че искаш да ни пуснеш кръв, няма да ти върнем нищо друго освен свободата. Сега трябва незабавно да си вървиш. А ако след десетина минути си все още наблизо, ще метнем на врата ти един ремък и ще те обесим на някое от околните дървета. Аз казах! Хау! А сега веднага изчезвай!

Олд Уобъл силно се изсмя, направи дълбок поклон и отвърна:

— Направо думи на крал! Само дето звучат в ушите ми като джафкане на псе! Отивам си, но пак ще се видим!

Той ни обърна гръб, изкатери се нагоре по склона на падината, който поради срутване на това място не беше толкова стръмен и изчезна. Когато след някоя и друга минута от предпазливост го последвах, видях бавно да крачи през равнината по своя особен начин, като отпуснато се поклащаше, а крайниците му странно потреперваха. Преди време бях уважавал този човек, и то не само заради необикновената му възраст, а и заради славата, която имаше, защото го смятах за храбър и свестен уестман. Но сега и в едното, и в другото отношение мнението ми напълно се бе променило. Дори и да беше добър като човек, като «man of the west»[34] той бе за нас напълно безполезен. А фактът, че и този път отново го пуснах безнаказано да си върви, не беше толкова резултат на трезво размисляне, колкото последица от моментен емоционален изблик или от завладяло ме чувство на такова отвращение, което не ми позволи да отправя към него нито дума повече.

Винету бе изказал съгласие с поведението ми. Знаех, че Хамердал и Холбърс бяха на съвсем друго мнение, само че не се осмеляваха да ме упрекнат. Но когато се върнах при спътниците си, Тресков, който като юрист и полицай се почувствува раздразнен от нееднократно проявеното от мен снизхождение, ме посрещна с думите:

— Не ми се сърди, мистър Шетърхенд, но не мога да не те укоря! Няма да говоря от християнска гледна точка, макар че и в този смисъл ти не постъпи правилно, защото и християнството учи, че след всяко злодейство трябва да последва наказание. Но я се постави на мястото на един криминалист, на един представител на светското правосъдие! Какво би казал той за това, че ти непрекъснато позволяваш на Фред Кътър да офейка, който е такъв изпечен, покварен и непоправим негодник? Този човек е заслужил вече стократно смъртта, дори и ако се вземат предвид само престъпленията му като Изтребител на индианци. И ако ми възразиш, че това нас не ни засяга, то имаме доказателства, че неколкократно се е опитвал да посегне и на твоя и на нашия живот, а и току-що ни заплаши със смърт. Какво да каже един юрист за това, че ти буквално полагаш усилия да го отървеш от заслуженото наказание? Невъзможно ми е да разбера какво основание имаш за подобно поведение.

— Мистър Тресков, аз юрист ли съм? — попитах го в отговор.

— Мисля, че не си.

— Ето виждаш ли! И въпреки това нямам никакво намерение да го отървавам от заслуженото наказание, само че не искам да играя ролята на съдия, а още по-малко пък на палач. Твърдо съм убеден, че вече от дълго време съдбоносният бляскав меч, държан от съвсем друга, къде-къде по-могъща и по-висша десница, е надвиснал над главата му. Чувствам, че в мен има нещо, на което не мога да се противопоставя и което не ми позволява да изпреваря справедливото Божие правосъдие и ако ти не можеш да разбереш поведението ми, сигурно поне няма да оспориш, че в душата и сърцето на човека има неписани закони, които са по-ненарушими, по-неумолими и по-властни от всички ваши книжни параграфи.

— Възможно е! В това отношение просто не съм тъй чувствителен и тактичен като теб. Само искам да ти обърна внимание на последиците, произтичащи от това, че следваш тези тайнствени душевни и сърдечни закони, които си остават за мен голяма загадка!

— Какви последици? Дай ми някакъв пример!

— Ти помилва Олд Уобъл. Ами какво ще правим с вожда на осагите, неговия съучастник? И той ли ще бъде пуснат на свобода, без да получи каквото и да било наказание?

— Ако ме питате мен — да.

— Тогава мътните ги взели всички твои тъй наречени закони на саваната, които самият ти не признаваш, въпреки че толкова хвалиш тяхната безпримерна строгост!

— Аз съм едва на пето или шесто място уестман, а преди всичко съм християнин. Осагите са били измамени от белите. Искали са чрез планираното нападение да се обезщетят. Според схващанията си те имат пълно оправдание за подобна стъпка. Нима ще накажем Мато Шако единствено заради намеренията му, които изобщо не са осъществени?

— Ти сигурно знаеш, че дори само опитът за извършване на престъпление е наказуем!

— Хм-м, думи на един истински юрист!

— Имам не само правото, но и дълга да съм такъв и те моля също да вземеш предвид моето становище!

— Добре, така да бъде! И тъй, ако допуснем, че още самият опит за извършване на престъпление е наказуем, възниква въпросът, дали намерението на вожда на осагите да нападне фермите и да ни избие е било навлязло вече в стадия на опита?

Той позабави отговора си, а после промърмори:

— Намерение…намерение…опит…може би поне тъй нареченият недовършен опит… хм-м и за него не може да става дума! Мистър Шетърхенд, я ме остави на мира с тази твоя дребнавост!

— А-а, значи становището ти започва да се разклаща! Кажи ми ясно и определено: самото намерение наказуемо ли е?

— От морална гледна точка да, но от юридическа не!

— Well! Тогава трябва ли да наказваме Мато Шако?

Той се помъчи да се измъкне по някакъв начин, но накрая ядосано извика:

— Ти си най-ужасният адвокат, който може да се изправи срещу някой съдия! Повече не искам да имам нищо общо с тази работа!

— Спокойно, спокойно, мистър Тресков! Аз съм по-строг, отколкото си мислиш. Ако не можем да накажем някого заради намерението му, то аз съм за вземането на такива предпазни мерки, които да си приличат с наказанието като двама братя.

— Това наистина звучи добре! Какво предлагаш?

— Засега все още нищо. Тук не съм единственият, който има право на глас.

— Съвсем вярно! — незабавно се съгласи с мен Дик Хамердал. — Индианецът трябва все пак да получи някаква «отплата». Не си ли на същото мнение, Пит Холбърс, старий Куне?

— Хм-м, ако мислиш, че заслужава да му дръпнем здрав пердах, имаш право, драги Дик — отвърна му Дългуча.

— Тогава нека обсъдим какво ще правим с него! — предложи Тресков, който, придавайки си строг израз на лицето, седна на земята.

Много интересно беше да се наблюдава как Мато Шако сменяше изражението на лицето си, докато следеше разговора ни. Не му се беше изплъзнала нито една наша дума и следователно бе разбрал по какъв начин се бях застъпил за него. Погледът му, отначало толкова мрачен, се бе спрял върху мен вече със съвсем друго, почти дружелюбно изражение. Ясно беше, че изпитваше благодарност към мен. Но това можеше да ми е безразлично, защото когато влязох в спор с Тресков заради него, не го направих от някакви лични чувства. И тъкмо в този момент, когато детективът с толкова сериозен тон ни подкани да седнем да се съвещаваме, вождът на осагите наруши мълчанието си и се обърна към мен с думите:

— След като говориха бледоликите, Поразяващата ръка ще прояви ли готовност да изслуша и мен?

— Говори! — подканих го аз.

— Долових думи, които не мога да разбера, защото са ми чужди. Но затова пък толкоз по-ясно чух как Поразяващата ръка се застъпи за мен, докато другият бледолик беше, против мен. Тъй като Винету, вождът на апачите, не се намеси в спора, ми се струва, че той дава право на своя приятел и брат. Вярно, че и двамата са врагове на васайите, но всички червенокожи и бледолики мъже знаят колко справедливи са тези прочути воини и как постъпват, тъй че аз ги подканям да бъдат справедливи и в дадения случай!

Понеже той замълча и ме погледна така, сякаш очакваше някакъв отговор от мен, аз му заявих:

— Вождът на осагите не се е излъгал. Няма защо да очаква несправедливост от наша страна. Преди всичко му обръщам внимание на това, че не сме врагове на осагите. Ние искаме да живеем в мир с всички червенокожи и бели хора, но ако на пътя ни се изпречи някой, който дори замисля да ни убие, нима и тогава не бива да се защитаваме? И ако ние постъпим точно така и го победим, нима този човек има правото да твърди, че сме негови врагове?

— Вероятно Поразяващата ръка има предвид мен. Но кой всъщност може да каже за себе си, че е бил нападнат? Мато Шако, вождът на васайите, иска да попита, за какво и защо бледоликите имат съдии и съдилища?

— Накратко казано, за да раздават правосъдие.

— А нима действително се раздава правосъдие?

— Да.

— Вярва ли Поразяващата ръка на думите си?

— Да. Настина и съдиите са само хора, които могат да сгрешат и затова.

— Уф, уф! — прекъсна ме набързо той. — … и затова тези съдии грешат винаги, когато става въпрос да се прояви справедливост към червенокожите мъже! Поразяващата ръка и Винету са седели край хиляди лагерни огньове и десет пъти по хиляда са слушали жалбите на червенокожите срещу бледоликите. Няма да повтарям нито една от тези жалби, нито ще прибавя някоя нова към тях, но аз съм вожд на моето племе и следователно имам право да говоря за онова, което е изстрадал народът на васайите и което наскоро пак го сполетя. Колко често сме били лъгани и мамени от бледоликите, без да се намери нито един съдия, пожелал да се смили над нас и да защити законното ни право! Само преди около една луна отново бе извършена голяма измама спрямо нас, но когато поискахме справедливост, ни се изсмяха в лицето. Как постъпва белият човек, щом някой съдия откаже да му помогне? Той се обръща към друг по-висш съд. А ако и той не му обърне внимание, белият човек сам влиза в ролята на съдия, като линчува противниците си или организира съюзи от хора, наречени комитети, които тайно и незаконно му помагат, когато официално не може да очаква от законите никаква подкрепа. Защо тогава и червенокожият да няма право да постъпва като бледоликия? Вие казвате линч, а ние — отмъщение. Вие казвате комитет, а ние — Съвет на старейшините. Съвсем същото е. Но когато си помогнете сами, говорите за «насилствена справедливост», а когато ние си помогнем сами, това наричате вече грабеж и разбойничество. А всъщност истината гласи следното: бледоликият е почтеният човек, който непрекъснато мами и ограбва червенокожия, а червенокожият е крадецът, разбойникът, от когото белите винаги дерат по две кожи. При това вие непрекъснато говорите за вяра и набожност, за любов и доброта! Наскоро отново ни измамиха с месото, барута и много други неща, които трябваше да получим. Когато отидохме при агента по индианските въпроси, за да го помолим да ни помогне, ни посрещнаха само подигравателно ухилени физиономии и заплашително насочени дула на пушки. Тогава си набавихме месо, барут и олово както можахме, защото тези неща са ни необходими, за да живеем. Преследваха ни и избиха мнозина от нашите воини. Кой е виновен тогава, че сега сме тръгнали да отмъстим за смъртта на воините ни? Кой е измаменият и кой измамникът? Кой е ограбеният и кой грабителят? Кой е нападнатият и кой кому е враг? Нека Поразяващата ръка ми даде правилния отговор на тези въпроси!

Той ме погледна очаквателно. Какво можех, какво трябваше да му отговоря като почтен човек? Винету, който досега бе мълчал, ме измъкна от мъчителното ми положение, вземайки думата:

— Винету е върховен вожд на всички племена на апачите. Няма друг вожд, на когото добруването и щастието на неговия народ да му е по-скъпо, отколкото на мен. Онова, което ни каза Мато Шако, не е нищо ново за мен. Самият аз съм го излагал пред бледоликите безброй много пъти… ала без какъвто и да било успех! Но нима езерото, където има много хищни риби, всяка риба трябва да живее от месото на събратята си? Нима всяко животно в гората, където обитават скунксове, непременно трябва да започне да смърди? Защо вождът на осагите не прави никаква разлика? Той иска справедливост, а самият постъпва съвсем несправедливо, като се държи враждебно към хора, които не носят ни най-малка вина за несправедливостта, извършена спрямо него и племето му! Може ли да ни даде за пример един-единствен случай, когато Поразяващата ръка и аз сме ставали неприятели на когото и да било, без преди това да сме били нападнати от него? Нима непрекъснато не е научавал и чувал тъкмо обратното, че щадим дори и най-върлите си врагове, докато все още виждаме някаква възможност за това? А даже и да не го е знаел досега, то се разигра преди малко пред собствените му очи и уши, когато моят приятел и брат Олд Шетърхенд се застъпи за него, въпреки че Мато Шако замисляше да го убие! Онова, което ни каза вождът на осагите, го знаем отдавна и то толкова добре, че не беше необходимо да си хаби думите. Ала, изглежда, той никога досега не е чувал и не знае това, което имам да му казвам аз, а именно, че не бива да извършваш несправедливост, щом ти самият търсиш справедливост! Вождът на осагите бе определил за нас съдбата на кола на мъченията и знае, че сега можем да му вземем и скалпа и живота, но той ще запази и едното и другото. Ще му върнем дори и свободата, макар това да не стане още този ден. Ще отговорим на враждата му с добрина, на жаждата му за кръв с пощада и ако после пак продължава да твърди, че сме врагове на осагите, тогава името му няма да е достойно да бъде изричано от устата на нито един червенокож или бял воин. Преди малко Мато Шако държа дълга реч и аз последвах примера му, макар че не бяха необходими нито неговите, нито моите думи. Аз казах. Хау!

Когато Винету млъкна, настъпи продължителна дълбока тишина. Това не беше само резултат от въздействието на речта му, а се дължеше далеч повече на неговата личност, на начина му да говори и да се изразява. Навярно аз бях единственият сред всички присъстващи, който разбра, че думите му не са отправени само към осага. Те бяха предназначени и за другите и особено за Тресков. Мато Шако лежеше с безизразно лице. По нищо не личеше, дали отговорът на апача му бе направил някакво впечатление. Тресков беше свел очи и сякаш изпаднал в неловко положение, гледайки нейде встрани. Най-сетне той вдигна поглед към мен и продума:

— Мистър Шетърхенд, особени хора сте вие двамата с Винету. Дали на човек му се иска или не, все едно, в крайна сметка се вижда принуден да мисли също като вас. Ако искате да пуснете да си вървят вожда на осагите и двамата му воини, както освободихте и Олд Уобъл, сега аз съм човекът, който няма нищо против! Само се опасявам, че после ще тръгне с бандата си по петите ни, та ако има късмет, в крайна сметка все пак да ни плени.

— Ще изчакаме да видим! Ако правилно те разбирам, вече не смяташ, че е необходимо да правим съвещание, така ли?

— Няма нужда. Постъпи както искаш!

— Well, тогава ще бъда кратък! Чуйте, какво реших в съгласие с Винету! Мато Шако ще язди заедно с нас, докато сметнем, че можем да го освободим. Ще бъде вързан, но ще се отнасяме към него с вниманието, което добрият уестман е длъжен да оказва на вожда на всяко храбро племе. Неговите двама воини са свободни. Нека се върнат при Вара-ту, за да разкажат на осагите какво се е случило. Нека им известят, че бледоликите са предупредени и ако те въпреки това се опитат да нападнат фермите, ние ще застреляме вожда им. Развържете ги!

Това нареждане се отнасяше до Хамердал и Холбърс, които с готовност го изпълниха. Щом двамата осаги се почувстваха свободни, веднага скочиха на крака и понечиха бързо да се втурнат към конете си. Но аз също тъй бързо им попречих:

— Стойте! Няма да яздите до Вара-ту, а ще вървите пеша. Конете и пушките ви ще вземем с нас. Дали ще ви ги върнем, зависи от поведението на Мато Шако. И тъй, тръгвайте и съобщете на братята си, че Поразяващата ръка е бил онзи, който вчера освободи Апаначка, вожда на наиините!

Не им беше лесно да изпълнят тази заповед. Погледнаха въпросително към вожда си. Той ги подкани:

— Направете, каквото ви казва Поразяващата ръка! Ако и след това воините на васайите все още се колебаят как да постъпят, нека попитат Хонске Нонпе[35], на когото предавам командването. Той ще вземе правилно решение!

Докато им даваше тези наставления, аз внимателно наблюдавах лицето му. То бе непроницаемо. Нищо по него не издаваше дали отстъпването на командването щеше да означава за нас по-късно война, или мир. Двамата освободени индианци се изкатериха нагоре по склона и се отдалечиха по посоката, в която преди малко бе поел и Олд Уобъл. Те вървяха по следите му и можеше да се очаква, че скоро щяха да го настигнат.

Имах няколко причини, за да задържа конете им. Ако яздеха, щяха да стигнат Вара-ту много по-бързо, отколкото ако вървяха пеша и очакваното от нас преследване можеше да започне няколко часа по-рано. Следователно така печелехме време. Освен това като вестоносци, които трябваше да яздят бързо и надалеч, двамата бяха получили много добри коне, а ние се нуждаехме тъкмо от такива животни. И оръжията им можеха да ни бъдат от полза. Апаначка, който както вече споменах бе въоръжен само с един нож, получи пушката на Мато Шако. Засега той се отказа от първоначалното си намерение да язди към свещените глинени находища и реши да ни придружи нагоре към Колорадо. Тъй като почти със сигурност очаквахме, че веднага щом двамата пратеници осведомяха осагите за пленяването на вожда им, те незабавно ще потеглят за Ки-пе-та-ки и оттам ще започнат да ни преследват, за да го освободят, ние не можехме да се бавим повече на това място. Вързахме Мато Шако върху коня му, но доколкото ни позволяваха обстоятелствата го направихме по-внимателно. Пит Холбърс и Тресков яхнаха двата коня на осагите. Другите коне използвахме като товарни животни. Така напуснахме Старицата, където ни бе отредена толкова краткотрайна почивка.

По-нататъшният ни път налагаше да се отдалечим доста от Рипъбликън Ривър, защото тази река извиваше на север по посока към Небраска. Насочихме се право на запад, за да се доберем до Саломън Ривър. При това се намирахме между две опасности. Първата дебнеше пред нас и това бе отрядът на «генерала», от който се надявахме скоро да открием някакви следи, а втората бе зад гърба ни — осагите, чието появяване бе повече от вероятно. Но никоя от тези опасности не бе в състояние да ни разтревожи кой знае колко. Обаче изобщо не подозирахме, че съществува и трета, много по-близка опасност, макар че яздехме право към нея.

За да заблудим осагите, можехме да се отклоним за известно време в южна посока, но от една страна, не се страхувахме от тези индианци, а от друга страна, с подобно заобикаляне щяхме да забавим срещата си със Сигурната ръка повече, отколкото ни се искаше. Ето защо продължихме да яздим на запад до следобеда на следващия ден, когато имахме една среща, която въпреки първоначалното ни намерение все пак ни накара да свърнем на юг.

Срещнахме трима ездачи и от тях научихме, че из местностите, намиращи се точно пред нас, се е разпръснала многобройна банда трампове[36]. Тримата мъже попаднали в ръцете на една част от шайката и били изцяло ограбени. Единият от тях ми показа не съвсем безопасна огнестрелна рана в бедрото си, получена при схватката с тях. Който е чувал за трамповете или дори е имал възможност лично да ги опознае, той сигурно ще разбере защо нямахме желание да се срещаме с подобни хора, от които всеки свестен уестман бяга като от чума, понеже смята за позор да мери сили с тях. Както най-сръчният и елегантен рапирист не може да излезе срещу вилата за сено на грубия и як селски ратай, тъй и всеки честен прериен ловец внимава да не застава срещу тези типове, завинаги отритнати от обществото. Но той постъпва така не от страх, а защото изпитва отвращение от подлия им начин на действие.

Същото направихме и ние. Взехме бързо решение и свърнахме на юг. Още привечер се прехвърлихме през северния ръкав на Саломън Ривър, на чийто десен бряг спряхме да пренощуваме.

Тук Апаначка наруши досегашното си мълчание и ми разказа преживелиците си след раздялата ни в Ляно Естакадо, както вече се спомена, ездата му с Олд Шуърхенд до форт Теръл не бе имала никакъв успех, защото там те не намерили търсения от тях Дан Етърс. Във форта изобщо нямало нито един човек, който някога да е чувал това име, а камо ли лично да познава собственика му. След като Апаначка свърши разказа си, аз се обадих:

— Значи тогавашното ми предвиждане е излязло вярно. Нямах никакво доверие в тъй наречения «генерал». Имах чувството, че той нарочно искаше да изпрати Сигурната ръка по лъжливите дири на този Етърс. С това той преследваше някаква определена цел, която за съжаление не успях да отгатна. Струваше ми се, сякаш отношенията между Сигурната ръка и Етърс му бяха много по-добре известни, отколкото си личеше от сдържаното му поведение. Обърнах внимание на нашия приятел върху подозренията си, но той не ми повярва. Разговарял ли е поверително белият ловец с моя червенокож брат Апаначка по този въпрос?

— Не.

— Не е ли казвал нито дума защо толкова ревностно търси Дан Етърс?

— Никога.

— И тъй после сте се разделили край Рио Пекос и ти си се завърнал при твоето племе, нали?

— Да. Отправих се към Каам-кулано.

— Където майка ти сигурно те е посрещнала с радост.

— В първия момент ме позна и ме прие с голяма любов, но после духът й отново я напусна — отвърна той, като бързо изпадна в тъжно настроение.

Въпреки това, без да се съобразявам с чувствата му, попитах:

— А спомняш ли си все още думите, които навремето чух от нея?

— Знам ги. Тя непрекъснато ги повтаря.

— Вярваш ли и до ден-днешен, че това са думи от индианските жречески заклинания?

— Да.

— А аз никога не съм го вярвал, не го вярвам и сега. В нейния дух оживяват образи и картини на лица и събития, които не могат да придобият по-ясни очертания. Никога ли не си забелязвал у нея някой миг на просветление?

— Никога. Рядко съм бил заедно с нея, защото скоро след завръщането си бяхме принудени да се разделим. Воините на наиините и особено Вупа-Умуги не можаха да ми простят, че моят бял брат Шетърхенд ме е сметнал за достоен да изпуша с него лулата на приятелството и верността. Направиха живота ми в Долината на зайците непоносим и затова си тръгнах.

— Къде отиде?

При племето на команчите похоними.

— Те веднага ли приеха моя брат?

— Уф! Вярно че съм най-младият вожд на наиините, но досега не се е намерил нито един воин, който да ме победи. Ето защо, когато мъжете на похонимите седнаха да се съвещават дали да ме приемат или не, никой не надигна глас срещу мен. Сега съм върховен вожд на това племе.

— Радвам се да го чуя, защото те обикнах. Не можа ли да измъкнеш майка си от наиините и да я отведеш със себе си?

— Опитах се, но мъжът й не позволи.

— Жрецът ли? Ти не го наричаш свой баща, а неин мъж. Още навремето ми направи впечатление, че не го обичаш.

— Не можа да спечели сърцето ми и сега го мразя, защото отказа да пусне с мен жената, която ме е родила.

— Знаеш ли със сигурност, че тя е твоя майка?

Той ми хвърли изненадан поглед и продума:

— Защо ми задаваш такъв въпрос? Убеден съм, че моят брат Шетърхенд никога не казва нещо, за което няма основание. Всичко, каквото прави или говори, е обмислено преди това от него най-обстойно. Ето защо той сигурно има причина да ме пита такива странни неща.

— Наистина имам причина, но тя не е плод на премисляне, а резултат на един вътрешен глас, който и по-рано долавях в себе си, а го чувам все още и до ден-днешен. Ще ми отговори ли моят брат Апаначка?

— Щом ме пита Поразяващата ръка, ще отговоря, макар и да не схващам каква цел преследва. Жената за която говорим, е моя майка. Никога не съм се съмнявал в това и я обичам.

— А тя действително ли е жена на жреца?

Той отвърна с глас, в който личеше учудване:

— И този въпрос не го разбирам. Откакто се помня, всички са смятали двамата за мъж и жена.

— А ти убеден ли си, че той е твой баща?

— Винаги са ми казвали, че ми е баща.

— И самият той ли? Размисли добре!

Команчът сведе глава, помълча известно време, после с рязко движение отново вдигна поглед към мен и каза:

— Уф! Сега за първи път ми прави впечатление, че никога, нито един-единствен път той не ме е нарекъл итуе.

— Но майка ти ти е казвала нертуа, нали?

— И тя не е.

Думите за «син» при повечето индиански племена са различни според това, дали се употребяват от бащата, или от майката. В дадения случай итуе се използва от бащата, а нертуа от майката. Апаначка продължи:

— И двамата винаги се обръщаха към мен с уносо[37].

Единствено майка ми ме наричаше от време на време нертуа, но само когато говореше с други хора за мен.

— Странно, извънредно странно! Искам да разбера само още дали той имаше навик да я нарича и-вуете, а тя него — и-воушингва[38].

Апаначка пак се замисли минута-две, а после отговори:

— Струва ми се, че когато бях малко дете, те се обръщаха така един към друг, но отдавна вече не съм чувал тези думи от устата им.

— Значи от онова време те употребяват само думите тибо така и тибо вете, нали?

— Да.

— И ти смяташ тези думи за жречески заклинания?

— Да. Баща ми винаги е казвал, че са заклинания. И сигурно е така, защото нито един червенокож или бледолик не знае какво означава думата тибо. Или може би моят брат Шетърхенд знае?

Обаче и аз не знаех. Наистина, неволно мисълта ми ме наведе на френските имена Thibaut и Thibault (Тибо), но все пак ми се струваше прекалено смело да търся връзка между тях и почти еднакво звучащата дума «тибо». Тъкмо се канех да отговоря в този смисъл, когато еднакво бързо и едновременно бях изпреварен от двама души, които не бяха обърнали внимание на първата част от разговора ни, но затова пък щом чуха от мен имената Тибо така и Тибо вете, проявиха толкова по-силно любопитство.

Сигурно читателите си спомнят, че навремето в Ляно Естакадо обещах на Апаначка пред никого да не споменавам тези тайнствени думи. Спазвах обещанието си толкова съвестно, че не бях проговорил дори и пред Винету. Ето защо не бе малко учудването ми, когато той се намеси:

— Тибо така и Тибо вете? Чувал съм тези имена!

Явно той имаше да добави и още нещо, но тъкмо тогава и вождът на осагите извика:

— Познавам Тибо така и Тибо вете! Те бяха в лагера на васайите и ни откраднаха много кожи и най-добрите коне!

Апаначка бе не по-малко изненадан от мен. Той се обърна най-напред към Винету:

— Откъде вождът на апачите знае тези думи? Да не би да е бил в лагера на наиините, без да съм разбрал?

— Не, но Инчу-чуна, моят баща, е срещал един мъж и една жена, които са се казвали Тибо така и Тибо вете. Той бил бледолик, а тя индианка.

— Къде ги е срещнал? Къде е било това?

— Там където свършва Ляно Естакадо. Както те, тъй и конете им, били полумъртви от жажда и изтощение, а жената носела малко момченце, загърнато в шала й. Баща ми, вождът на апачите, се заел да им помогне и ги завел до най-близкия поток, за да се напият с вода и да ги нахрани, където останали, докато се съвзели. После поискал да ги придружи до най-близкото селище на бледоликите, но те го помолили да им каже къде могат да намерят команчите. Яздил заедно с тях два дни, докато открил следи от команчите. Но понеже тези индианци били негови смъртни врагове, бил принуден да се върне. Той оставил на жената и мъжа месо и една кратуна пълна с вода и им дал толкова подробни напътствия, че съвсем сигурно да намерят команчите.

— Кога се е случило това?

— Отдавна, когато бях още малко момче.

— Какво друго може да ни каже моят брат за тази двойка и детето им?

— Жената си била загубила душата. Приказвала несвързано, а където имало храсти, тя вземала едно клонче и го увивала около главата си. Това е всичко, което съм чул от баща си за тази негова среща.

С движение на ръката апачът потвърди, че няма какво друго да каже и отново потъна в мълчание. Тогава Мато Шако нетърпеливо взе думата:

— Но аз мога да добавя още нещо. За тези крадци знам повече, отколкото може да знае Винету, вождът на апачите!

Апаначка понечи да протестира, но аз му направих знак да мълчи. Нямаше съмнение, че той е бил онова малко момченце и тъй като мъжът и жената, смятани за негови родители, бяха обвинени от осага в кражба, се опитах да предотвратя някоя още по-голяма обида, която можеше да се очаква от негова страна и затова го изпреварих:

— Нека Мато Шако, вождът на осагите, ни разкаже какво знае за мъжа и жената, за които става въпрос! Вероятно няма да чуем нищо добро.

— Поразяващата ръка има право, не е нищо добро — кимна той. — Може би той познава един мъж на име Ралър, който е сред бледоликите онова, което те наричат офицер.

— Не познавам офицер с такова име.

— Тогава се потвърждават моите по-късни подозрения, че на времето ни е казал лъжливо име и е дошъл при нас само с намерението да ни измами. Търсихме го навсякъде. Бях дори във фортовете и в големите градове на бледоликите, за да разпитвам за него, но никъде не чух да има офицер с името Ралър.

— Вероятни са две възможности: или е бил офицер и не се е казвал Ралър, или това му е истинското име, но не е бил офицер. Какво е търсил при воините на осагите?

— Дойде при нас съвсем сам. Носеше облеклото на офицерите и ни каза, че бил пратеник на Великия бял баща в Уошингтън. Наскоро бил избран нов бял баща, който изпращал този офицер при нас, за да ни предаде, че той обичал червенокожите мъже, желаел да живее с тях в мир и щял да се грижи за тях по-добре, отколкото всички предишни бели бащи, които не били добри и честни към индианците. Това много се хареса на воините на осагите. Те приеха пратеника като приятел и брат и се отнасяха към него с по-голямо внимание и страхопочитание, отколкото към своя най-възрастен и най-велик вожд. Офицерът сключи с тях договор — те трябваше да му доставят кожи, срещу които им обещаваше хубави оръжия, барут, олово, ножове и томахоки, готово облекло, а също и разкошни дрехи и украшения за жените. Даде им срок от две седмици, за да обмислят договора, яхна коня си и замина. Завърна се още преди да изтече уговореното време, като доведе със себе си друг бял мъж и една много красива, млада индианка с малко момченце. Ръката на бледоликия бе превързана през врата. Беше ранен от куршум, но прегледът на раната показа, че тя бързо заздравява. Младата жена бе негова скуоу, а момченцето — негов син. Но красивото тяло на жената беше празно, защото духът й го беше напуснал. Тя все споменаваше думите Тибо така и Тибо вете и увиваше клонки около главата си. Понякога говореше и за някакъв Вава Дерик. Не знаехме, какво искаше да каже, а и бледоликият, чиято скуоу бе тя, ни заяви, че не разбирал приказките й. Племето ни ги прие, като че бяха брат и сестра на васайите. После Ралър отново пое нанякъде.

Тук Мато Шако направи малка пауза. Използвах я, за да го попитам:

— В какви отношения бяха двамата бледолики? Можеше ли от тях да се заключи дали са приятели, или пък само обикновени познати?

— Пред очите на други хора се държаха като приятели, но когато си мислеха, че никой не ги наблюдава, се караха.

— А да имаше раненият някакъв белег или особеност по тялото си?

— Той не, обаче офицерът, който се казваше Ралър, имаше — липсваха му два зъба.

— На кое място? — попитах бързо аз.

— На горната челюст от предните зъби — отдясно един и отляво един.

— Ха! Етърс! — възкликнах аз.

— Уф! Бил е Дан Етърс! — обади се и иначе толкова мълчаливият Винету.

— Етърс ли? — попита вождът на осагите. — Струва ми се, че никога не съм чувал това име. Така ли се е казвал мъжът?

— Вероятно първоначално е имал друго име. Бил е или все още е голям престъпник, сменил е много лъжливи имена. Ами как се обръщаше той към другия, към ранения бледолик, когато искаше да го заговори или повика?

— Когато помежду им нямаше разногласия, той го наричаше Ло-те, но щом мислеха, че са сами и започнеха да се карат, много често в гнева си се обръщаше към него с Е-ка-мо-те.

— Не се ли лъжеш? Дали вождът на осагите е запомнил добре двете имена? Дали през продължителното време, изтекло оттогава, не са се променили в паметта му?

— Уф! — възкликна той. — Мато Шако има навика така да запомня имената на хората, които мрази, че чак до смъртта му да останат непроменени в главата му.

Неволно опрях лакът на коляното си и подпрях с длан глава. Беше ми хрумнала една мисъл — дръзка и все пак толкова близка до ума. Поколебах се гласно да я изразя. Винету ме погледна, по устните му заигра усмивка и после каза:

— Нека моите братя внимателно огледат Поразяващата ръка! Открие ли някоя важна диря, винаги изглежда така.

Изобщо не мисля, че съм имал особено умно изражение. Напротив, известно ми е, че когато «душата се оттегли за размишления», обикновено правя доста глуповата физиономия. Навярно Дик Хамердал бе на същото мнение, тъй като по повод забележката на Винету каза:

— Изглежда в случая е тъкмо обратното — мистър Шетърхенд има такъв вид, сякаш не само че не е намерил важната диря, ами току-що безнадеждно я е изгубил. Не мислиш ли и ти така, Пит Холбърс, старий Куне?

По своя безизразен начин Дългуча взе моята страна:

— Хм-м! — измърмори той. — Ако мислиш, че на лицето ти е изписан по-мъдър израз, отколкото на неговото, тогава си същинска рогата жаба, която си въобразява, че има божествен лик!

— Мълчи! — сопна му се Дебелия. — Какво ли разбираш ти от божества и от техните ликове? Да ме сравняваш мен с рогата жаба! Та това е обида на височайша особа, за която би трябвало да ти тръснат поне десет години Eastern pnitentiary[39]!

— Ти мълчи! — отвърна му Пит Холбърс. — Не аз, ами ти се провини в обида на височайша особа, като обърка собственото си лице с лицето на Олд Шетърхенд. Не той, а ти изглеждаш точно така, сякаш не само си изгубил някаква диря, ами изобщо никога не можеш да намериш каквато и да било следа. Вярно, че си ми приятел, но дори и на теб не бих разрешил безнаказано да обиждаш мистър Шетърхенд!

Възнаградих го с благодарствен поглед, макар че не взех насериозно думите на Дик Хамердал. После, обръщайки се към Винету и Мато Шако, казах:

— Вероятно се заблуждавам, но ми хрумна една мисъл, която не ми се иска да отхвърля, без да проверя дали е състоятелна, или не. Струва ми се, че вече знам, какво означава тайнствената дума «тибо». Всичко зависи само от това, дали вождът на осагите правилно е запомнил двете имена, които спомена преди малко. Първото беше Ло-те. Поради особеностите на родния си език Мато Шако не произнася «Л» и «Р» съвсем ясно. Вероятно има предвид думата «Лотер», която е едно френско собствено име.

— Да, да! — прекъсна ме осагът. — Тъй, точно тъй звучеше името, когато го изговаряше Ралър.

— Добре! Тогава второто име Е-ка-мо-те сигурно представлява френската дума «ескамотьор», която означава джъглър, фокусник, човек, който притежава голяма сръчност и по неразбираем начин може да кара различни предмети да изчезват и пак да се появяват.

— Уф, уф, уф! — възкликна Мато Шако. — Поразяващата ръка е попаднал на вярната диря!

— Наистина ли? — попитах зарадвано. — Нима раненият бледолик е имал навремето глупостта да развлича осагите с подобни номера?

— Да, правеше го. Всичко, каквото си поискаше, можеше да накара да се появи и да изчезне. Ние го смятахме за такъв голям магьосник, какъвто не бе възможно да се намери при нито едно индианско племе. Всички мъже и жени, всички момчета и момичета с удивление, а често и с ужас гледаха умението му.

— Добре! Тогава ще напомня на вожда на апачите за един човек, за когото той е чувал да се говори. И в мое, и в негово присъствие неведнъж са разказвали за някакъв на времето много прочут, но после внезапно безследно изчезнал «ескамотьор», за чието изкуство и номера хората твърдяха, че били несравними и направо недостижими. Както сигурно ще си спомни и Винету, той бе наричан не как да е, а мистър Лотер, the king of the conjurers[40].

— Уф! — възкликна апачът. — Нееднократно сме чували да се говори за него, както във фортовете, тъй и край лагерните огньове.

— А спомня ли си все още моят брат, защо този човек бе принуден да изчезне безследно?

— Да. Беше правил фалшиви пари, страшно много фалшиви пари и когато решиха да го задържат, застреля двама полицаи, а един рани.

— И не само това! — намеси се Тресков. — Макар и да не го познавам лично, подробно съм запознат със случая, споменаван често в нашите служебни кръгове, защото бе изключително поучителен за всеки полицай. Този Лотер непрекъснато се измъкваше от преследвачите си толкова сръчно и умело, извършвайки все нови и нови убийства, че неговият случай непременно трябваше да послужи като поука за хората ни в тяхното обучение. Не помня от коя френска колония произхождаше, където също не биваше вече да се мярка. Ако не се лъжа, беше креол от Мартиника и за последен път го бяха виждали в Бентс Форт на Арканзас.

— Всичко съвпада. Ще видите, че по-нататък още по-добре ще съвпадне! — казах аз. — Лотер е било само собственото му име. Често се случва подобни хора да изберат собственото си име за псевдоним. Мистър Тресков, кажи ми дали не можеш да си спомниш и фамилното му име!

— Казваше се…казваше се…хм, как ли се казваше? Също беше някакво чисто френско име и ако… аха, ето че се сетих! Казваше се Лотер Тибо и…мътните го взели! Ами тогава вече имаме и това «Тибо», което както преди малко чух, напразно търсите толкова дълго!

— Да, имаме го! «Така» означава мъж, а «вете» е жена. Тибо така и Тибо вете са господин и госпожа Тибо. Когато споменаваше цялото си име, жената на жреца казваше: Тибо вете елен. Подозирам какво означава това «Елен».

— Да не би да е собственото име Елен?

— Възможно. Ако в умопомрачението си жената на жреца не си въобразява, че е някоя друга жена, а е истинската Тибо вете елен, тогава тя е покръстена индианка от племето моки.

— Защо пък от моки?

— Защото тя споменава за своя «вава», тоест брат Дерик. А «така», «вете» и «вава» са думи от езика на моките. Тибо така е бил прочут фокусник и изчезнал сред индианците, защото никъде при белите не бивало да се мярка повече. На него, на ловкия ескамотьор, сигурно е било лесно да стане жрец на червенокожите и да си спечели голям авторитет сред тях.

— Ами цветът на кожата, този индиански цвят?

— Pshaw! Просто дреболия за един толкова изкусен фокусник! Вече съм почти убеден, че Тибо така и Тибо вете не са мъж и жена. А дори и да са женени, въпреки това поне мога да твърдя, че Апаначка не е син на двамата, поне не е син на фокусника, който никога не се е отнасял към него като със собствено дете.

Команчът следеше заключенията ни с най-голямо внимание. От само себе си се разбираше, че всяка дума бе за него от огромно значение. По лицето му личеше как в душата му се бореха и сменяха най-противоречиви чувства. Много по-малко го засягаше това, че бе възможно фокусникът да не му е баща и на всичко отгоре да е голям престъпник, отколкото фактът, че исках да му отнема майката. Виждах как в него напираше желанието да ми възрази и затова му направих благонамерен знак да мълчи и отново се обърнах към Мато Шако:

— Ние прекъснахме вожда на осагите и сега го молим да продължи разказа си. Бледоликият, който се е наричал Ралър, не е спазил сключения с вас договор, нали?

— Не го спази, защото е лъжец като всички бледолики с изключение на Олд Шетърхенд и още шепа други хора. Но воините на васайите удържаха думата си. Те отидоха до ямите, където складират и пазят кожите, добити по време на лов и му ги донесоха в своя лагер.

— Къде се намираха вигвамите ви тогава?

— Край реката, наричана от белите Арканзас.

— Аха! За последен път Тибо се е мернал именно край Арканзас. Очебийно съвпадение! Много ли бяха кожите?

— Много, страшно много вързопи! Напълнихме една огромна лодка. Направихме я за бледоликия от върлини и кожи. Само лисичите кожи бяха далеч повече от десет пъти по десет вързопа, всеки вързоп по десет долара. Да оставим настрана другите кожи, които, общо взето, струваха далеч повече от лисичите.

— Толкова голямо количество? Но на него не му е било възможно да ги откара надалеч, а сигурно е бил принуден скоро да ги продаде. Къде се канеше да ги занесе?

— Във форт Додж.

— Аха! Той е разположен край Арканзас, там където големият и много оживен път за Симарън[41] пресича реката. Оттам минават много хора и винаги се намират търговци на кожи със значителни капитали, които по всяко време могат да платят такава сума. Но във форта има и многочислен гарнизон. А това че Тибо изобщо е дръзнал да се отправи натам след извършването на подобна измама, е такова нахалство, което няма равно на себе си. Проявили сте голяма непредпазливост, като сте му поверили тази стока. Предполагам, че не сте го оставили да тръгне без придружители от вашето племе.

— Поразяващата ръка позна. Тъй като бледоликият беше пратеник на Великия бял баща, ние не сметнахме, че ще проявим непредпазливост, ако му се доверим. Просто нямаше как да не му повярваме и да не му се доверим, още повече че той сам ни подкани да го придружим до форт Додж, където щеше да ни заплати кожите с други стоки.

— Колко осаги тръгнаха с него?

— Шестима. И аз самият бях между тях.

— Имаше ли в лодката място за толкова много хора?

— Едва ли! Той взе в лодката двама души, за да му помагат в гребането. Другите четирима трябваше да го следват на коне по брега на реката. За да не изостанат от бързо плаващата лодка, се наложи да бъдат избрани най-добрите коне.

— Колко хитро скроено! Убеден съм, че е бил хвърлил око и на конете!

— Поразяващата ръка пак отгатна истината. Това стана по времето, когато реката има много вода и силно течение. Ето защо лодката достигна форта един ден по-рано от нашите коне. Ние дойдохме толкова късно вечерта, че влязохме във форта малко преди да затворят голямата му порта. Оставихме конете навън с двама пазачи. След затварянето на портата, не биваше повече да излизаме от форта. Ралър ни даде храна и толкова огнена вода, колкото поискахме. Пихме докато заспахме. Събудихме се чак когато настъпи вечерта на следващия ден. Ралър беше заминал. Другият бледолик със своята скуоу и детето също беше заминал. Нашите коне ги нямаше, а с тях бяха изчезнали и двамата воини, които трябваше да ги пазят. Когато разпитахме, узнахме, че Ралър продал кожите още преди пристигането ни. След като огнената вода ни приспала, той накарал да отворят портата, измъкнал се заедно с другия бледолик, жената и детето и повече никой не го видял. Ето че пак бе настанала нощ, тъй че не можехме да търсим следите му. Бяхме много разгневени и си поискахме кожите, които все още бяха в лодката на брега. Войниците и другите бледолики ни се изсмяха. Това ни докара до още по-голяма ярост и затова ни затвориха и ни освободиха едва след три дни, като през това време не ни дадоха нито храна, нито вода. Следите на негодниците бяха вече заличени. Въпреки всичко започнахме да търсим наоколо и в храсталака на речния бряг открихме труповете на двамата воини, останали да пазят конете. Били са убити с ножове пред форта, а после са ги завлекли до онова място, за да ги скрият.

— Съобщихте ли във форта за убийството?

— Съобщихме, но не ни пуснаха да влезем. Заплашиха ни, че ако се осмелим да минем през портата, пак щели да ни затворят. Каквото бяхме добили от лова през цялата година, отиде на вятъра. Загубихме двама воини и най-добрите си коне. Вместо да ни се окаже помощта, за която помолихме, началството на бледоликите искаше да ни затвори. Убиецът и мошеникът Ралър не бил пратеник на белия баща, но понеже нямахме коне, а и три дни стояхме затворени, ни беше невъзможно да го преследваме и накажем. Това е справедливостта на бледоликите, които само говорят за любов, доброта, мир и помирение и наричат себе си християни, а нас езичници! Поразяващата ръка вече знае какво имах да казвам за Тибо така и Тибо вете.

Като бял бях принуден да се въздържа от какъвто и да било коментар на разказаното от Мато Шако. Можех да му дам само най-общ и безсъдържателен отговор:

— Вождът на осагите е чувал вече, че не смятам никоя раса за по-добра от другите. Сред всички народи и във всички страни има добри и лоши хора. А Мато Шако не е ли срещал по-късно отново някой от тези двама бледолики?

— Не. От онова време днес за пръв път пак чух имената Тибо така и Тибо вете. Навсякъде непрестанно търсихме мъжа с двата липсващи зъба, но въпросите и издирванията ни останаха напразни. Междувременно изминаха над двайсет лета и зими и затова помислихме, че е умрял. Но ако смъртта все още не го е сполетяла, аз моля великия Маниту да го доведе право в ръцете ни, защото Маниту е добър и справедлив. Обаче бледоликите не са такива, макар че се наричат негови любими чеда.

Настъпи продължително мълчание, понеже всеки от нас, белите, чувстваше, че не е в състояние да възрази срещу обвинението на осага, а още по-малко пък да го опровергае. Ако някога съм изпадал в затруднено положение, това е било, когато съм бил принуден мълчаливо да понеса упреците, отправени към бялата раса от представители на други националности. Всичко каквото може да се възрази срещу тях, не би имало никакъв успех, поне не веднага, в самия момент. Най-добрият начин, по който е възможно да се постъпи в случая, е със собственото си поведение да дадеш доказателство, че подобни обвинения не засягат поне собствената ти личност. Ако всеки започне да постъпва така, скоро тези обвинителни гласове сигурно ще замлъкнат.

Току-що приключилият разговор несъмнено засягаше от всички нас най-много Апаначка. Вероятно той имаше много въпроси и възражения, но след моя знак се бе показал достатъчно умен да мълчи. Не беше разумно пред Мато Шако да се разкриват близките отношения между Апаначка и Тибо така още по-подробно, отколкото това бе станало вече. И бездруго изпитвах голямо задоволство, че осагът още не се беше сетил да разпита за връзката между Тибо така и жреца на команчите.

Що се отнася до Ралър, мнимия пратеник на «Великия бял баща», у мен започна да се заражда едно смътно подозрение, чието основание все пак ми се струваше съмнително. И тъй, въздържах се да засегна този въпрос, макар от опит да знаех, че с подобни на пръв поглед безпочвени предположения и неволни мисловни връзки често улучвах истината.

Когато Мато Шако спомена, че Ралър, се представял за офицер, изведнъж се сетих за «генерала», Дъглас. Нямах никаква основателна причина да поставям тези две лица в толкова тясна връзка. И двамата бяха престъпници. Незаконно си бяха присвоили офицерски чин. Това бе всичко, съвсем недостатъчно, за да може да се приеме, че са едно и също лице и въпреки това в съзнанието ми, в моите представи те постепенно тъй се преплетоха, че най-сетне не представляваха две отделни фигури, а се сляха в едно. Душевният свят на човека е богат на тайнствени закони, сили и явления, чиито въздействия ние често отминаваме, без каквото и да било внимание. Но който толкова често е седял и си е блъскал главата над своите книги като мен, който толкова нощи е прекарвал в самовглъбяване под шумнатия покрив на девствената гора или под откритото небе на пустинята или саваната, той се научава да се вслушва в своя вътрешен глас и свиква да му се доверява и то съвсем заслужено.

От само себе си се разбира, че всички тези лица поставих в най-тясна връзка със Сигурната ръка. Несъмнено той стоеше във фокуса на тайната и макар все още да не знаеше, държеше в ръцете си ключа за разгадаването й. Затова реших засега да запазя за себе си моите подозрения и да ги изкажа едва след срещата ни с него. Та нали бяхме по петите му и вероятно скоро щяхме да го догоним.

След като си легнахме, тези мисли ме занимаваха още дълго, преди да заспя. Рано сутринта, когато отново тръгнахме на път, те бяха придобили в съзнанието ми съвсем ясен порядък и за мен оставаше открит само въпросът, кой може да е Вава Дерик.

Местността, през която минавахме, бе съвсем гола. Намирахме се между северния и южния ръкав на река Саломън и яздехме през прерия, покрита с бизонска трева. Следобед се приближихме до южния й ръкав и съзряхме самотен конник, който далеч пред нас пресичаше пътя ни, идвайки от север. Веднага спряхме и слязохме от конете, за да не му дадем възможност да ни види. Обаче той ни беше вече забелязал и насочи коня си към нас. Ето защо ние отново се метнахме на седлата и тръгнахме срещу него.

Когато се приближихме на разстояние, което ни позволяваше добре да го огледаме, се оказа, че е бял. Щом откри, че групата ни се състои от хора с различен цвят на кожата, той се стъписа и спря, защото това обстоятелство винаги може да събуди подозрения. С готова за стрелба пушка в ръце той очаквателно ни оглеждаше. След като се приближихме на около трийсетина конски дължини, мъжът се прицели с пушката в нас и ни подкани да спрем, иначе щял да стреля. Тази заплаха беше нещо примамливо за нашия дебелак Хамердал. Като че напук той смуши кобилата си да продължи и през смях подвикна на непознатия:

— Сър, я стига глупави шеги! Или действително си въобразявате, че ще се изплашим от това старо желязо в ръцете ви? Я го свалете и бъдете по-кротък. Тогава и ние ще ви отговорим със същото!

Пълното закръглено лице на дебелака наистина излъчваше такава дружелюбност, на която явно не можаха да устоят нито ездачът, нито конят му, животното весело изцвили, а човекът отпусна ръце и отговори:

— Мога да ви направя тази услуга. Впрочем засега за вас не си въобразявам абсолютно нищо — нито добро, нито лошо, макар сигурно ще признаете, че имам пълно основание да ви подозирам.

— Да ни подозирате? Защо?

— Мястото на белите не е при червенокожите и ако някой път човек види, че тези два цвята добре се понасят, обикновено после трябва да плаща за това зрелище.

— Добре се понасят ли? Та нима не забелязвате, че единият от индианците е пленник?

— Толкоз по-лошо, че не сте завързали и другия с няколко ремъка. Пленникът ми прилича на примамка, която е само за да подлъгва хората!

— Дали ще се подлъжете или не, ни е все едно, но току-така няма да се отървете от нас. Искаме да знаем кой сте и с каква цел сте възседнали коня си и се разхождате из тази хубава прерия.

— Да се разхождам ли? Благодаря! Пътуването ми никак не беше приятно. Но преди да ви дам сведения, искам първо да знам кои сте вие!

— Тъй значи! Веднага съм готов най-покорно да ви услужа! — И като започна да ни посочва поред, той продължи: — Аз съм императорът на Бразилия, сигурно вече сте го разбрали по външността ми. Свободният индианец е единият от тримата влъхви, от които както е известно първият е бил бял, вторият червенокож, а третият чернокож. Значи този тук ще да е вторият. Мъжът с голямата и малката пушка — при тези думи той посочи към мен, — е Билеам[42], който навярно скоро ще ви накара да проговорите. Белият до него — той имаше предвид Тресков, е омагьосан принц от Мароко, а редом с него виждате придворния му шут…

Тъй като при думата «придворен шут», той посочи към Пит Холбърс, Дългуча енергично го прекъсна:

— Много дрънкаш, стар присмехулнико! Държиш се така, сякаш се намираш пред някаква менажерия и имаш за задача да покажеш зверовете й на този непознат!

— Зверове или не, е все едно. Пит Холбърс, старий Куне, ти да не би да си на мнение, че трябва да му кажа имената ви? В такъв случай зле познаваш и мен, и законите на Запада. Този мъж е сам, а ние сме цял отряд. Следователно той трябва пръв да отговаря, а не ние и ако не го стори незабавно, ще му направя дупка в корема с пушката си или просто ще го прегазя с кобилата.

Разбира се, Дебелия не говореше сериозно. Не знам дали непознатия взе думите му на шега, или не, но той хвърли презрителен поглед към старата кобила на Хамердал, чиято козина беше опадала и след като гръмко се изсмя, каза:

— Lack-a-day[43]! С тази скапана коза ли ще бъда прегазен? Та на нея веднага ще й се разпаднат всички кости. Я се опитайте! Come on!

Дебелия толкова много държеше на кобилата си, че нищо не бе в състояние тъй бързо да го разлюти, както подигравките по адрес на грозната й външност. Така стана и в този случай. Доброто му настроение се изпари и едва непознатият бе изрекъл язвителната си подкана, когато чухме гневния му отговор:

— Веднага, веднага! Go on!

Кобилата разбра добре познатите й думи. Тя усети натиска на бедрата му, както и дръпването на юздите и мигновено се подчини. С един скок, който едва ли някой непознат би очаквал от нея, тя връхлетя и блъсна чуждия кон. Първоначално животното се олюля, а след повторната атака на кобилата приседна на задните си крака. Всичко стана толкова бързо и неочаквано за ездача, че след като не му остана време да се отдръпне, краката му се изплъзнаха от стремената, а той изхвръкна от седлото. Сега вече дойде ред на Хамердал да му се присмее. Той размаха победоносно късите си дебели ръце и извика:

— Heigh-day[44]! Хей как полетя скапаният му ездач! Дано не си счупи нещо! Пит Холбърс, старий Куне, дъртата коза не се ли справи добре с работата си?

Дългучът отговори с обичайното си безразличие:

— Ако мислиш, че си е заслужила цял чувал с овес, навярно имаш право, скъпи Дик.

— С овес или не, е все едно, но за съжаление тук има само трева за конете!

Непознатият с мъка се изправи на крака, вдигна пушката си, паднала от ръката му и намръщен се качи на седлото. За да не се превърне тази груба шега в някоя сериозна разправия, аз се обърнах към него:

— Виждате, че понякога и на най-добрия каубой може да се случи да сбърка — да подцени чуждия кон и да надцени собствения. Изглежда, също така сте се излъгали и в ездачите. Това, че имаме червенокож пленник, не ви дава основание да ни смятате за хора, на които не можете да имате доверие. Ние сме честни уестмани и понеже знаем, че на север, откъдето идвате, се скитат трампове, които не желаем да срещаме, искаме да научим кой сте и какъв сте.

По дрехите и екипировката му разбрах, че е каубой. Сега вече той с готовност отговори:

— Именно заради трамповете ви нямах доверие, а всъщност и все още ви нямам.

— Хм-м, възможно! Надявам се незабавно да разсея подозренията ви, стига само да ви е известно името Винету.

— Винету? Та кой ли не е чувал това име!

— Знаете ли обикновено какво облекло носи и какви оръжия има?

— Да. Облича се с кожени дрехи, около кръста му е навито едно сантилско одеяло, дългата му коса е спусната, а Сребърната карабина…

Той млъкна, погледът му се спря изпитателно за няколко секунди върху апача, после се плесна по челото и възкликна:

— Къде ми бяха очите! Та това е самият той, прочутият вожд на апачите! Сега всичко е наред. Все ми е едно кои са другите. Там, където е Винету, няма никакво притворство и измама. Вече ми е ясно, че мога да ви кажа всичко, каквото искате да знаете. Аз съм на служба във фермата на Харбър и се казвам Бел.

— Къде се намира тази ферма?

— На юг, на две мили оттук край реката.

— Сигурно е основана наскоро. По-рано там нямаше ферма.

— Познахте. Харбър живее тук едва от две години.

— Трябва да е голям храбрец щом се е осмелил да се засели в такава самотна местност.

— Пак познахте. Ние не се страхуваме. Досега се справяме с индианците. Но с трамповете работата е по-сериозна. Щом научихме, че горе край Норт Форк се скита подобна паплач, метнах се на коня и тръгнах, за да разбера какви са намеренията им. Вече знам, че е излишно да се тревожим, тъй като са хвърлили око на Небраска. Днес чака ли ви още дълъг път, мешърс?

— Имаме да яздим още един час, преди да достигнем подходящо място за бивак.

— Нима не предпочитате да отседнете в нашата ферма, отколкото да останете на открито?

— Не познаваме собственика й.

— Аз ви казвам, че е джентълмен и половина и при това голям почитател на Винету, когото е виждал вече няколко пъти. Често разказва за него и за Поразяващата ръка, за великолепните им врани жребци и…

Той отново млъкна, хвърли поглед към коня ми, на който досега, изглежда, изобщо не беше обърнал внимание, а после с нескрита радост в гласа бързо продължи:

— Ето че споменах Поразяващата ръка и виждам един вран кон, който прилича с жребеца на Винету като две капки вода! Сър, вие имате две пушки. Да не са в крайна сметка мечкоубиецът и карабината «Хенри»? Да не би да сте Поразяващата ръка?

— Да.

— Тогава сър, трябва да изпълните молбата ми и да дойдете с мен при Харбър! Нямате представа с каква радост ще ви посрещнат във фермата! Пренощуването ви в нея сигурно ще бъде по-приятно, отколкото в прерията или под открито небе. Конете ви ще получат добър фураж, какъвто навярно им е необходим, а и вие, е и вие ще получите по-хубава храна от онази, която е възможно да си набавите в саваната.

Този човек ни молеше тъй сърдечно, поканата му бе съвсем искрена, а и имаше право. Конете ни се нуждаеха от хранителен зърнен фураж, а на нас фермата ни предлагаше възможност да попълним провизиите си, които бяха на свършване. За да разбера мнението на Винету, му хвърлих въпросителен поглед. Той ми отговори, като първо притвори очи, а след това погледна към осага. Разбрах този безмълвен и толкова красноречив знак и казах на каубоя:

— Виждате, че имаме пленник. За нас е много важно да не ни избяга. Можем ли да разчитаме, че във фермата никой няма да направи какъвто и да било опит да го освободи?

— Уверявам ви сър, че пленникът ще е при нас на такова сигурно място, което едва ли отстъпва дори на най-дълбоките подземия в старите рицарски замъци! А вашето появяване ще превърне за мистър Харбър днешния ден в празник.

И тъй, наканихме се да напуснем мястото, където бяхме спрели. Вързахме краката на Мато Шако под корема на коня му, но той можеше да го управлява, защото оставихме ръцете му свободни. Осагът задържа животното с юздите, колебаейки се дали да ни последва. След като го попитахме за причината на поведението му, той ни обясни:

— Преди да продължим, вождът на васайите желае да съобщи нещо на Винету и Поразяващата ръка.

— Нека вождът говори! — подканих го аз.

— Знам, вие не се каните да ме убиете, а ще ме освободите щом стане невъзможно бързо да се върна при воините си, за да тръгна с тях по петите ви. Предадох на Хонске Нонпе командването над синовете на васайите, защото не исках да ви преследват. Той беше против войната, както и против нападението над бледоликите. След като предадох командването тъкмо на него и наредих да му кажат, че той знае какво трябва да направи, Хонске Нонпе сигурно ще отгатне каква е волята ми — да се въздържа от всякакви враждебни действия. Ще повярват ли Поразяващата ръка и Винету на думите ми?

— Не може да става въпрос нито за доверие, нито за недоверие. Ще те изпитаме. Врагът не се превръща толкова бързо в приятел!

— Тогава чуйте какво още имам да ви казвам! Ако в този миг ми върнете свободата, няма да се отделя от вас.

— Уф! — възкликна Винету.

— Вождът на апачите може и да се учуди, но е тъй както казах. Наистина ще продължа с вас. Снощи се спомена, че Тибо така е станал жрец на наиините. Тогава не проговорих, за да размисля, но вече взех решение и ще продължа с вас и след като ме освободите, понеже искам да спечеля приятелството на Апаначка, вожда на команчите.

— И защо?

— Стане ли мой приятел, той ще ми помогне да заловя жреца на наиините.

При тези думи Апаначка бързо вдигна длан като за клетва и извика:

— Никога няма да го направя, никога!

Протегнах ръка към него и извиках със същия тон:

— Ще го направиш!

— Никога! — повтори той. — Мразя го, но той ми е баща!

— Не е вярно.

— Тогава поне майка ми му е жена!

— Кой знае? Ти си отвлечено дете. Тибо така и Етърс са похитителите. За мен няма никакво съмнение. Тибо вете също е замесена в това престъпление. С радост съм готов да отида при наиините заедно с теб и вожда на осагите, за да разоблича техния жрец. Но нека не говорим повече за това, по-добре е да продължим да яздим!

Каубоят застана начело да ни води и ние тръгнахме подир него. Само след половин час по пищната растителност разбрахме, че се приближаваме до реката. Отначало поотделно, а после на цели групи се появиха храсти и дървета. Сред тях пасяха говеда, коне и овце. Видяхме дори няколко големи царевични ниви, както и други насаждения, а после пред нас се появи сградата, където тази нощ щяхме да намерим подслон.

Щом я зърнах, у мен се породи смътното желание да се върна. Тя се простираше пред погледа ми съвършено еднаква с Фенъровата ферма, само дето се намираше много по на запад и на брега на съвършено друга река. Във Фенъровата ферма животът ми бе изложен на голяма опасност и в този момент ме прониза някакво предупреждаващо чувство. Ако се вслушах в него, кракът ми не биваше да пристъпва прага на тази къща. Приписах появата на това чувство на съвършено еднаквото разположение на фермите. Ако на някое място човек преживее нещо неприятно, да не говорим за смъртна опасност и по-късно се озове на друго подобно място, е напълно разбираемо лошите спомени да предизвикат появата на неприятно чувство, което го предупреждава да се върне.

Не можех да се съобразявам с това предчувствие, дори не биваше да споменавам за него, ако не желаех околните да ми се изсмеят или поне да посрещнат думите ми с двусмислено поклащане на глави. Каубоят Бел избърза напред, за да извести за нашето пристигане. Ето защо заварихме фермера готов да ни посрещне. Семейството му се състоеше от него, жена му, трима синове и две дъщери — всички с яките жилави фигури на американските пионери, по които личеше, че нямаше да се изплашат от неколцина индианци, а сигурно нямаше и защо да се плашат. По изражението на лицата им разбрахме, че наистина сме добре дошли. Радостта им беше искрена. Беше се предала и на техните «hands»[45], чието любопитство ги бе събрало пред къщата, за да се запознаят с прочутия вожд на апачите.

Фермата приличаше по-скоро на южняшка асиенда, само дето при строежа й бе използван повече дървен материал. Камъните са рядкост край Саломън Ривър. Дългата сграда, скована от дебели и високи талпи, заграждаше обширно пространство, в чийто северен край се издигаше жилищната сграда. В южната му част бе направен голям навес, който да предпазва добитъка от дъжд и слънце. От другите две страни се намираха непретенциозни стопански постройки и общите помещения за ратаите и обикновените гости. Извън оградата имаше няколко корала за конете, говедата и овцете, а не липсваше и специално място за ездитните коне на Харбър и членовете на семейството му. Там подслониха и нашите коне. По желание на Винету, а и по мое желание останаха да ги охраняват двама пеони, защото не искахме да ги излагаме на опасността да бъдат откраднати, от което едва се отърваха във Фенъровата ферма. Жилищната сграда се състоеше от три помещения. Предната половина от къщата по цялата й ширина се заемаше от всекидневната. Тя имаше три прозореца, на които бяха поставени стъкла. Мебелите бяха изработени саморъчно и трайно. Наоколо по стените висяха оръжия и ловни трофеи. В задната половина на къщата бяха разположени кухнята и спалното помещение, което смятаха да ни отстъпят. Но ние не приехме това предложение и заявихме, че после ще легнем да спим на отворени прозорци във всекидневната.

След сърдечното посрещане и след като пред очите ни пеоните отведоха нашите коне в споменатия вече специален корал, безопасността ни налагаше да разпитаме дали освен обитателите на фермата тук не пребиваваха и други хора. Фермерът ни отговори:

— Преди около час пристигна един лекар с някаква болна жена, която той трябвало да придружи до форт Уолас.

— Откъде идват двамата? — осведомих се аз.

— От Канзас Сити. Тя страда от неизлечима болест и иска да се върне при роднините си. Болестта й е някакъв вид рак и така е обезобразила лицето й, че е принудена да носи плътен воал. Пристигнаха на коне без придружители само с едно товарно животно.

— Тогава лекарят или е безумно смел, или е много непредпазлив човек. Съчувствам на дамата заради толкова продължителното пътуване на кон. Съществуват и други възможности.

— И аз казах същото на лекаря, но той съвсем правилно ми отговори, че за съжаление отвратителната и отблъскваща болест е принудила поверената на грижите му жена да предприеме пътуването на кон далеч от всякакви хора.

— Срещу това наистина няма какво да се възрази. Кога се канят да тръгват оттук?

— Утре в ранни зори. И двамата бяха много изморени, набързо похапнаха и после ги отведоха в една от страничните постройки да спят. Конете им са подслонени в задния двор.

Тъй като пред къщата нямаше пейки, ние влязохме в стаята, където бързо ни поднесоха изобилна вечеря. Разбира се, фермерът, жена му и децата му трябваше да седнат при нас и докато се хранехме скоро се завърза такъв разговор, който обикновено хората наричат «приказки край лагерния огън». Вождът на осагите също седеше при нас, между мен и Винету и то вече като свободен човек, защото бяхме свалили всичките му ремъци. С благодарност, от която лъхаше гордост, той прие това като доказателство за доверието ни към него и аз бях убеден, че нямаше да ни даде повод да съжаляваме за тази наша стъпка, макар, разбира се, Тресков да не беше съгласен с нея.

Когато навън започна да се смрачава, запалиха голяма лампа, която осветяваше цялото обширно помещение. И както навсякъде топлата интимна светлина на газената лампа отваря устата и развързва езиците, тъй и тук нашият разговор ставаше все по-оживен и по-оживен. Разказваха се преживелици и случки, каквито и най-находчивият писател не би могъл да измисли, защото животът е и си остава творецът с най-богато въображение. Отново Дик Хамердал бе онзи, който със своя драстичен начин на изразяване ни караше да се смеем, въпреки че не бе в състояние да запълни една голяма празнина. А фермерът и близките му напразно се надяваха това да стане — искаше им се Винету да разкаже нещичко от бурния си живот, ала мълчаливият апач нямаше намерение да влиза в ролята на разказвач единствено за развлечение на околните. Той беше човек на делото. Наистина и Винету в най-висша степен притежаваше дарбата да говори, но той черпеше от този богат извор само когато необходимостта го повеляваше и ставаше въпрос да се постигне такова въздействие, каквото умееше да постига единствено той. В подобни случаи неговото разтърсващо, богато на образи слово можеше да се сравни с могъща тътнеща река, която помита всяка друга логика и накрая, винаги носеща благодат, изпълва очакващите я напоителни канали, за да прогони сушата и да превърне пустошта в цветуща плодородна земя.

Харбър също разказваше много увлекателно. Преди години се бе скитал надалеч из щатите, преживял твърде необикновени неща и най-сетне след дълго очакване щастието му се беше усмихнало, чрез една, както той допълни, честна спекулативна сделка. После се оказал достатъчно разумен да се откаже от авантюристичния начин на живот и на първо време решил да се засели нейде другаде. Преди две години окончателно се установил да живее край Саломън Ривър.

Онова, което ми хареса най-много у него, беше, че никога не бе губил ведрото си и твърдо упование в Бога. Също тъй ме радваше, че не споделя обичайното по тези земи становище за индианската раса. Приведе ни многобройни примери за червенокожи мъже, чийто характер и начин на живот могат да послужат като образец за който и да било бял. А когато въпреки всичко Тресков упорито възрази, че индианците не били способни да приемат цивилизацията и християнството, той се ядоса и му отправи следния много важен въпрос:

— Всъщност какво разбирате под цивилизация и християнство? Щом като толкова добре сте запознати и с двете понятия, тогава я ми кажете какво донесоха те на червенокожите! В Светото писание се казва: «Ще ги познаете по техните плодове». Бъдете тъй добър да ми посочите плодовете, които са получили индианците от тези тъй цивилизовани и християнски бели «дарители»! Не ми споменавайте за такава цивилизация, която живее само от грабеж на земя и гази кръв до колене! Но нека не говорим само за червенокожата раса, о не! Погледнете какво става по всички континенти без значение как се казват! Нима навсякъде тъкмо най-цивилизованите не вършат непрекъснато грабежи, не крадат насилствено земи, в резултат на което падат империи, унищожават се цели нации и милиони хора биват измамени, като им се отнемат законните права? Ако сте добър човек, а сигурно имате такива претенции, не бива да формирате преценките си според възгледите на завоевателите, а според мнението и чувствата на победените, на потиснатите и поробените. И ако ми отвърнете, че откакто свят светува са съществували завоеватели и основатели на нови империи, то аз ще ви отговоря: това са били гърци, римляни, перси, монголи, хуни, с една дума езичници, които са нямали Христос, чиято втора по важност повеля изисква от нас: «Обичай ближния си като самия себе си!» И ако тези езичници са размахвали навсякъде по земното кълбо окървавените си мечове като кръвожадни главорези, то за нас, християните, съществува съвсем друг начин на завладяване. «Аз ви нося мир, оставям ви моя мир!» е казал Спасителя. Занесете този мир като християни при всички народи от всички страни на земята! Приберете като апостол Петър мечовете си в ножниците, нека единственото ви оръжие бъде любовта, а на знамето ви да се чете само думата помирение. Тъй както се е намерил човек, който сътворил първото смъртоносно оръжие, кълна се в небето над нас ще дойде време, когато ще се намери човек, който да строши с ръцете си последното оръжие. Но колко ли дълго ще чакаме, докато това стане? Христос издал тази заповед още преди почти две хиляди години. Нима ще трябва да изминат други хилядолетия, преди да бъде изпълнена? Пак повтарям: не ми говорете за вашата цивилизация и вашето християнство, докато все още се проливат макар и капки човешка кръв от стомана и желязо, от барут и олово!

Доблестният фермер се отпусна назад върху облегалото на стола си и замлъкна. Никой не се осмели да му отвърне, макар и с една дума. Първият, който наруши възцарилата се тишина, бе моят иначе толкова сдържан Винету. Той сърдечно стисна ръката на Харбър и каза:

— Моят бял брат изрече тъкмо онези думи, които звучат и в моята душа. Словото му беше слово на истински християнски проповедник. От кой извор е черпил тези мисли, които за съжаление са мисли само на малцина бледолики? Моля го да ми каже това!

— Този извор се намира в сърцето не на бял, а на червенокож мъж, който наистина беше проповедник и вестител на истинското християнство. От всички бели учители и оратори, които съм слушал да говорят, нито един не може да се сравни с него. За пръв път го срещнах отвъд планините Моголон край Рио Пуерко. Навахите ме бяха пленили и се канеха да ме вържат за кола на мъченията. Тогава той се появи сред тях и произнесе такава завладяваща реч, че те ме освободиха само мигове след като отзвучаха последните му думи. Той беше велик дух, а също и физически беше великан — истински Голиат, който не се боеше дори от сивата мечка.

— У ф! Не е бил никой друг освен Икветзи-па!

— Не. Вождът на апачите сигурно се лъже. Навахите наричаха този човек Сикис-зас.

— Това е съвсем същото име. Той беше от племето моки и двете имена в двата езика означават едно и също — Голям приятел. От бледоликите в Ню Мексико, както и от други хора, които говорят испански, той бе наричан Падре Дитерико.

— Вярно е, вярно е! Значи Винету също го познава?

— Не, но баща ми Инчу-чуна му беше приятел и често ми е говорил за него. Душата му е принадлежала на великия добър Маниту, сърцето му — на потиснатото човечество, а десницата му — на всеки бял или червенокож човек, изпаднал в опасност или в беда. Очите му излъчвали само доброта. На словото му не можел да противостои никой и всичките му мисли били насочени само към това, как да носи полза и щастие. Бил се покръстил и имал две сестри, които също направил християнки. Добрият Маниту бил дал голяма красота на двете му сестри и много воини рискували и живота си, само и само да спечелят любовта им, но всичко било напразно. По-голямата се казвала Техуа, Слънце, а по-малката била Токбела, Небе, имена от езика на моките. Преди години изчезнали с брат си, без някой да разбере къде, и оттогава никой не ги е виждал.

— Никой ли? Наистина ли никой? — попита фермерът.

— Никой! — потвърди Винету. — Заедно със Слънцето и Небето изчезнали и надеждите на червенокожите воини, а в лицето на Икветзи-па християнството изгубило такъв проповедник, какъвто едва ли може да се намери между двете големи морета. Той бил приятел и брат, верен съветник на моя баща. Инчу-чуна силно го беше обикнал и какво ли не би дал, дори и живота си, само и само да научи каква беда е сполетяла брата и сестрите, защото единствено някакво нещастие може да е виновно за тяхното изчезване.

Фермерът следеше думите на Винету с голямо и нескрито внимание. В този момент той го попита:

— Ако предишният вожд на апачите е бил готов на такива големи жертви, дали и сегашният им вожд има същата готовност?

— Да, готов съм да действам от името и в духа на моя баща, чието сърце обичаше Големия приятел.

— Тогава тук те е довела някаква странна щастлива случайност, защото аз съм в състояние да ти дам някои сведения.

За да опиша силното въздействие на тези думи върху апача, е необходимо само да кажа, че Винету, това олицетворение на спокойствие и сдържаност не само стана от стола си, а направо подскочи, сякаш подхвърлен нагоре от пружина. С мъка поемайки си дъх, той възкликна:

— Да ни дадеш сведения? За Икветзи-па, за Падре Дитерико, когото всички ние смятаме за изчезнал? Наистина ли? Възможно ли е? Но това може да е само някаква заблуда или измама!

— Няма никаква измама. В състояние съм да ви дам сигурни сведения. Но, за съжаление те не са тъй радостни както би ми се искало. Той не е вече между живите.

— Уф! Мъртъв ли е?

— Да. Убит е. Иначе не знам нищо за случилото се между изчезването му и неговата смърт. Дори не мога да кажа как са го убили и кой е неговият убиец.

При тези думи Винету така тръсна глава, че разкошната коса, която падаше по плещите му, прелетя над раменете и закри лицето му като воал.

— Уф, уф! — разнесе се изпод «воала». — Убили са го значи, убили са го! Ръката на убиец ни е отнела безценния живот на Икветзи-па! Докажи го!

С две ръце апачът отново отхвърли косата си назад. Очите му мятаха мълнии, а устата му бе отворена, сякаш искаше буквално да «изпие» отговора на фермера.

— Видях гроба му — каза Харбър. — Слушайте ме внимателно!

Винету бавно се отпусна на стола си, като шумно и дълбоко пое дъх.

Фермерът отпи глътка чай от чашата пред себе си и се осведоми:

— Бил ли е някога вождът на апачите горе в «парка» на Сан Луис и позната ли му е местността Фоум Каскейд?

— Да.

— А знае ли онази толкова опасна планинска пътека, която води оттам нагоре към Девилс Хед[46]?

— Не знам нито пътя, нито къде се намира Девилс Хед, но със сигурност ще намеря и двете. Хау!

— Там горе взех решението си да се откажа от суровия живот в Дивия запад. Бях женен и вече имах двете си по-големи момчета, които по онова време бяха, разбира се, още съвсем дребни малчугани. И добре се прехранвахме, но сграбчи ли веднъж животът на Запада някого, хич лесно не го изпуска и тъй стана, че зарязах и жена и деца, слава Богу за последен път и се присъединих към неколцина мъже, които се канеха да отидат в Колорадо, за да търсят злато. Добрахме се щастливо дотам, но колкото повече се отдалечавах от дома, толкоз повече се засилваше копнежът ми по жената и децата. Чак тогава проумях, че не е все едно дали си ерген, или женен човек, когато се катериш из планините и си винаги нащрек, за да посрещаш десетки опасности. Отначало бяхме четирима, но горе се изкачихме само трима, защото един ни изостави от малодушие още в подножието на планините. Няма да ви разказвам дълги истории, а ще бъда кратък. В продължение на повече от два месеца при неописуеми лишения и напрежение търсихме злато, без да намерим дори и следа от скъпоценния метал. После най-добрият златотърсач сред нас падна от една скала и си счупи врата. Останахме само двамина, и то с убеждението, че ще открием още по-малко злато отколкото дотогава, което ще рече съвсем нищо. Така и стана. В лова нямахме никакъв късмет и затова страшно гладувахме. Дрехите ни се изпокъсаха, ботушите ни се разпаднаха. Бяхме в такова окаяно положение, каквото едва ли можете да си представите. Изгубих сили, другарят ми отпадна още повече и най-накрая дори се разболя. Това бе много зле за него, защото му струва живота. Беше валяло в продължение на няколко дни, а ни се налагаше да се прехвърлим през един буен планински поток, в който водата бе опасно придошла. Исках да изчакаме докато нивото му спадне, но моят спътник вярваше, че ще успеем да го преминем и трябваше да отстъпя пред волята му. Течението го отнесе. След дълго търсене го намерих долу в ниското, удавен и обезобразен. Погребах го, както бяхме погребали и другия — покрит с три стъпки студена земя, изпратен с гореща искрена молитва. След това останах съвсем сам и без никакъв друг избор, освен да потегля към дома с полуголите си изранени и окървавени крака. Страшно отпаднал, аз се придвижвах много бавно и, смъртно изтощен, след няколко дни се добрах до Девилс Хед. Наистина, никога дотогава не бях виждал това място, но веднага го познах. По своята форма скалата толкова наподобява дяволска глава, сякаш самият сатана беше позирал на някой скулптор. Тръшнах се върху мекия мъх и ми се приплака. Да, вода имаше, но нямах нищо за ядене, тъй като затворът на пушката ми се беше счупил. Нямах възможност да убия какъвто и да било дивеч и вече от два дена не бях хапвал нищичко. Изтощението ме надви и затворих очи, за да поспя и може би никога да не се събудя. Но ги отворих още веднъж, и то всъщност, без да искам. Междувременно се бях обърнал настрана, тъй че умореният ми поглед падна върху една друга част от скалата. Там се виждаха букви, издълбани с нож или някакъв друг подобен инструмент. Това ме съживи. Имах чувството, сякаш в мен отново се вляха сили. Станах и отидох до скалата, за да прочета написаното. Тогава видях, че имаше не само букви, но и фигури.

Не успях да разбера значението им, ала бяха човешки фигури, разположени както над, тъй и вляво, и вдясно от изсечен в скалата кръст. Под кръста ясно се четяха думите: «На това място Д.Б. уби Падре Дитерико, за да си отмъсти на Е.Б.» Отдолу се виждаше слънце, обградено от двете страни с буквите «Е» и «Б».

Тук фермерът бе прекъснат от Винету:

— А моят брат Харбър познава ли човек, чиито имена да започват с «Д» и «Б»?

— Навярно има хиляди такива хора, но не познавам нито един.

— Къде по-точно се намираше гробът? Едва ли в твърдата скала, нали?

— Не, а досами нея. Надгробната могила беше покрита с мъх и ми изглеждаше поддържана.

— Горе в онази пустош? Уф!

— Това не е чак толкоз чудно. Но после ми се случиха необясними неща. Лесно можете да си представите, мешърс, душевното ми състояние, когато тъй неочаквано открих гроба на Падре Дитерико. Почувствах се двойно по-отпаднал. От мен се изтръгна вик и се строполих на земята. Когато се съвзех, бе изминало почти цяло денонощие, защото вече наближаваше пладне на следващия ден. От изтощение и глад едва успях да се изправя на крака. Довлякох се до близкия извор и пих вода. После пропълзях навътре в гъсталака, където за щастие намерих няколко ядливи «mushrooms»[47] и веднага ги изядох сурови. След това отново заспах. Когато отворих очи, бе започнало да се свечерява. До мен имаше половин печена «bighorn»[48]. Кой ли я бе оставил там? Естествено това не беше маловажен въпрос, но не размислях кой знае колко над него, а се залових да ям и ядох ли ядох, докато се наситих и отново потънах в сън. Събудих се едва на сутринта с укрепнали сили. Остатъците от месото все още се намираха до мен. Скрих ги добре и започнах да търся щедрия дарител, но не намерих и следа от него, а и виковете ми останаха без резултат. Тогава се върнах при гроба, измъкнах месото от скривалището и се отправих надолу към Фоум Каскейд. Този път е много опасен, но благополучно го изминах и на следващия ден, тъкмо когато бях останал без месо, се натъкнах на един ловец, който ме взе под закрилата си. В случая няма никакво значение, как после слязох от «парка» и се прибрах у дома. Най-важното ви го разказах и вождът на апачите сигурно вече вярва на твърдението ми, че Падре Дитерико е бил убит.

Винету бе подпрял с ръка ниско сведената си глава, тъй че не можех да виждам лицето му. Когато след време вдигна поглед, забелязах, че в него все още не беше изчезнал изразът на съмнение. Той ме изгледа въпросително и аз отговорих на нямата му подкана:

— Според мен няма никакво съмнение, че това убийство е било извършено.

— Значи моят брат Шетърхенд вярва, че гробът и надписът са истински? — попита апачът.

— Да, там е погребан човекът, за когото мислиш!

— Тогава, изглежда, моят брат Шетърхенд има и някакви други доказателства?

По лицето му Винету разбира, че размисля и прави различни догадки.

— Те засягат ли гроба горе в планините?

— Да. Нашият гостоприемен домакин, мистър Харбър, ми каза много повече неща, отколкото подозира. Най-сетне открих Вава Дерик, когото напразно търсих толкова дълго. Той е Икветзи-па.

— Уф!

— Онова, което имам още да ти съобщя, ще те учуди далеч повече. Токбела, по-малката сестра на Падрето, е Тибо вете, жената на жреца на наиините.

— Уф!

— Освен това мога да ти кажа, че Техуа, по-голямата сестра на Падрето, е може би още жива.

— Мислите ти вършат чудеса, те могат да събудят и мъртвите!

— Ти чу, че под надписа на гроба е било изобразено слънце. По-голямата сестра се е казвала Техуа, което означава слънце. Тя е направила надгробната могила и е издълбала онези букви и знаци, следователно след убийството е била още жива.

— Уф! Тази мисъл е толкова проста и вярна, че се учудвам как не ми хрумна и на мен! Значи Техуа…още е жива…печената планинска овца е била от нея?

— Да. Всеки, който няма нищо общо с убийството и онзи гроб, е могъл без никакви опасения да се покаже, когато е донесъл месото. А този човек е предпочел да се крие, следователно е в някаква връзка с престъплението.

— Би могло да се предположи, че е бил и самият убиец, макар той да има най-основателна причина да не се мярка на местопрестъплението — подхвърли Тресков. — Известно е, че убиецът чувства как нещо все го тегли да се върне там, където е извършил злодеянието.

— Признавам, че е така, но постъпката на съществото, донесло месото, издава, че е имало милостиво сърце и състрадателна душа. Как можем да припишем подобни качества на един убиец, чийто характер е коренно противоположен?

— Значи Поразяващата ръка наистина вярва, че е била Техуа? — отново се обади Винету. — Каква причина може да я е накарала да живее в такова усамотение? Та нали знае колко много приятели ще скърбят за нея в далечния й роден край?

— Може би има някаква тайна, която засега все още не съм в състояние да разкрия. Но не е речено, че непременно трябва да е тайна. Тъкмо защото убиецът обикновено се чувства привлечен от мястото на престъплението, тя е останала там, за да го чака! А може би не се е завърнала в родния си край, понеже я е задържало нейното семейство.

— Семейството й? Да не би моят брат да иска да каже, че е възможно да е била омъжена?

— Защо не? Щом по-малката сестра има мъж, тогава съвсем вероятно е и по-голямата да е омъжена!

— Да, но съществува едно обстоятелство, което ще обърка всичките ти догадки, колкото и да си проницателен — подхвърли Тресков.

— Кое е то?

— Харбър е бил приятел на Падрето, познавал е и сестра му, а и тя него. Нали?

— Да.

— От глад и изтощение той паднал в несвяст до гроба, а после от ръката на непознат получил месо. Ако му го е дала Техуа, сестрата на Падрето, тогава тя не би се крила от него, техния приятел, а напротив, щяла е да го вземе под закрилата си и да се грижи за него.

— Бояла се е да не би Харбър да я види и познае. Искала е да избегне всякаква среща с него.

— Но нали една слаба жена няма да се реши да води толкова самотен, изпълнен с трудности и лишения живот горе в Скалистите планини?

— Дали е била сама в планините? И тъкмо в това отношение не съществува ли толкова голяма разлика между калената индианка и бялата жена?

— Вярно е. За всичките ми възражения винаги имаш готов отговор, с който съм принуден да се съглася.

— И все пак си служа по-скоро с предположения, отколкото с твърдения. Досега нашата цел беше Фоум Каскейд. Стигнем ли до горе, ще посетим гроба и тогава навярно ще се изясни кои от мислите ми са били правилни и кои не.

— Да, ще посетим гроба — съгласи се Винету. — Трябва и ще открием следи от убийството и убиеца дори и след толкова години. Тежко му, като го заловим! Никога не съм се противопоставял на моя брат Шетърхенд, когато е проявявал снизхождение, но в случая ще бъда безмилостен!

Тези думи отново ми показаха какъв чудесен, несравним човек беше Винету. След повече от двайсет години той бе убеден, че ще открие някаква следа от убиеца. Вярвах, че е способен на подобно нещо, макар че някои хора ще се усмихнат снизходително. Дори всички издирвания да се окажеха напразни, след отварянето на гроба все можеше да се доберем до някаква следа. За щастие още в момента бях в състояние да му помогна с някои други указания. Като изразих съгласието си с него, заявих:

— В този случай и аз съм склонен да проявя най-голяма строгост. Впрочем твърдо съм убеден, че посещението ни на гроба няма да остане напразно. Един от убийците е тръгнал вече натам.

— Уф! Кой е той?

— Дъглас, тъй нареченият генерал.

— Уф, уф! И този човек ли е участвал в убийството в планините? Откъде му хрумна на Олд Шетърхенд подобна мисъл?

Читателите сигурно си спомнят, че на времето, докато бяхме във фермата на Хелмърс, «генералът» изгуби един пръстен, който ми беше даден да го пазя. Бях го сложил на пръста си и все още го носех. Сега го издърпах и го подадох на апача с думите:

— Моят брат сигурно познава този пръстен още от Хелмърс Хоум. Нека разгледа буквите от вътрешната му страна!

Той огледа пръстена и забеляза гравирания надпис Е. Б. 5.VIII.1842. После го даде на фермера и каза:

— За да разбере нашият брат Харбър, че вече сме по следите на убийците, нека сравни тези инициали с написаното на скалата над гроба!

Фермерът изпълни подканата му и възкликна:

— All devils! Та това са съвсем същите букви Е.Б., които видях на онази скала дори на две места! А и името на убиеца имаше едно Б., заедно с което…

Не чух какво каза по-нататък, защото цялото ми внимание бе силно привлечено от нещо друго. Фермерът седеше право срещу мен с гръб към един от прозорците. Тъй като погледът ми беше насочен към него, в полезрението ми попадаше и този прозорец. Ето защо там забелязах главата на някакъв мъж, който стоеше отвън и надничаше в стаята. Лицето му бе светло като на бял и ми се струваше познато. Сигурно бях виждал някъде този човек, само че не можех да се сетя веднага къде. Тъкмо се канех да обърна вниманието на присъстващите върху незвания подслушвач, когато, седналият до мен Мато Шако изведнъж припряно вдигна ръка, посочи натам и силно извика:

— Тибо така! Отвън пред прозореца стои Тибо така!

Всички, които знаеха това име, наскачаха на крака. Наистина беше жрецът на наиините! Но сега лицето му не бе червеникаво-кафяво, а светло като на бледолик. Поради тази причина не го бях разпознал веднага. Такъв заклет неприятел на прозореца, а всички ние в силно осветената стая! Светкавично се сетих за изстрела на стария Уобъл във фермата на Фенър и затова извиках:

— Бързо изгасете лампата! Може да стреля!

Още не бях доизрекъл тези предупредителни думи, когато парчета стъкло от счупения прозорец шумно се посипаха по пода и се показа дулото на пушка. С един-два скока се намерих зад най-близкия ъгъл, образуван от външната стена, и в същия миг проехтя изстрелът, който очевидно беше предназначен за мен. Като изсвистя над стола ми, куршумът се заби в стената на кухнята. Пушката бързо изчезна от прозореца. Втурнах се към лампата и я изгасих, тъй че вратата не беше вече осветена и като се завтекох към нея, аз я отворих, измъкнах единия револвер от пояса си и надникнах навън. По това време все още не се бе появила нито една звезда и всичко наоколо тънеше в пълен мрак. Не само че нищо не можех да видя навън, но и нищо не чувах, защото хората в стаята вдигаха такъв ужасен шум, че усилията на Винету да ги накара да млъкнат оставаха напразни. Той дойде при мен, хвърли бърз поглед в тъмната нощ и ме подкани:

— Да не стоим тук, нека се отдалечим!

Ако жрецът имаше достатъчно акъл, той нямаше да мръдне от мястото си, а спокойно щеше да изчака да се появя на прага и повторно да стреля по мен. Но веднага след първия изстрел, който отиде на вятъра, той си беше плюл на петите. Затичахме се с Винету колкото ни държаха краката и щом се отдалечихме от къщата толкова, че шумът от нея вече да не ни пречи, легнахме на земята, притиснахме ухо в нея и внимателно се ослушахме. Ясно доловихме бърз тропот на копита от три коня, които се отдалечаваха от фермата в западна посока.

Три коня? Значи жрецът не е бил сам във фермата. Как ли изобщо е стигнал чак до Канзас, изминавайки толкова дълъг път от юг през териториите на враждебно настроените индиански племена? Каква ли причина, каква цел имаше това колкото дълго, толкова и тежко пътуване?

Свикнал винаги бързо, но задълбочено да обмислям всяко произшествие и всяка случка, за да мога после без колебание да кажа какво трябва да се направи и предварително да предотвратя всяка евентуална опасност, аз и този път светкавично прехвърлих през ума си както вече споменатите, така и някои други въпроси. Изглежда и Винету го занимаваше същото. И той бе готов със заключенията си тъй бързо, както и аз, защото конският тропот все още не беше заглъхнал, а това ще рече че не сме имали на разположение за размисъл повече от минута-две, когато апачът се обади:

— Тибо така е станал бледолик, бял лекар, който иска да отведе една болна жена с обезобразено от болест лице до форт Уолас. Какво ще каже моят брат Шетърхенд?

— Че правилно си се досетил. Болната лейди е Тибо вете, неговата поне телесно здрава жена, която той представя за болна, за да може да скрие лицето й с воал и да не се разбере, че един бял язди заедно с индианка. Естествено нямат никакво намерение да отиват във форт Уолас, а ще тръгнат с «генерала» нагоре към Колорадо. Ще се срещнем с убийците на гроба на убития. Ела да се върнем и да разпитаме фермера!

Тръгнахме обратно към къщата. Едва в този момент всички хора излизаха от вратата с оръжие в ръка.

Обзе ме чувство на задоволство, че Мато Шако също бе с нашата група. Той можеше да използва този удобен случай, за да избяга. Фактът, че не го направи, беше сигурно доказателство за сериозността на намерението му доброволно да продължи пътуването с нас. Приближих се до него и му казах:

— От този миг вождът на осагите е свободен. Нашите ремъци няма да се докоснат повече до него и той може да отиде, където си поиска!

— Оставам при вас! — отвърна той. — Апаначка трябваше да ме заведе при Тибо така, но тъй като жрецът сам дойде, в никакъв случай няма да ми се изплъзне. Ще го преследвате ли?

— Непременно! Ти го позна веднага, нали?

— Да. Бих го познал и след хиляда слънца. Какво ли търси тук в Канзас? Защо се промъква тайно посред нощ в тази ферма?

— Не се е промъкнал, а се е измъкнал, и то не тайно, а със силен пушечен изстрел, останал за щастие без лоши последици. Веднага ще ти докажа, че е така.

Обърнах се към фермера, който стоеше наблизо:

— Лекарят с болната жена все още ли е тук?

— Не — отговори той. — Каубоят Бил ми каза, че си е отишъл.

— Този човек не е никакъв лекар, а е жрецът на наиините, а жената е била неговата скуоу. Разговарял ли е някой от вас с нея?

— Не. Но я чух да говори на мъжа си. Тя искаше от мнимия лекар да й даде «myrtle wreath». Тогава той бързо я изведе от стаята и отидоха към постройките в задната част на двора.

— Нали се е канел да си тръгва едва утре? Какво го е накарало да промени решението си?

Ето че сега каубоят се приближи до мен и каза:

— По този въпрос мога да ви дам най-точни сведения, мистър Шетърхенд. Непознатият се появи на двора, за да нагледа конете си. Тогава чу силния смях в стаята, където тъкмо в този момент мистър Хамердал разказваше една от своите весели истории, и ме попита що за хора има в къщата. Казах му и въпреки тъмнината забелязах, че се изплаши. Заедно се отправихме към лицевата страна на сградата, и там той надникна в стаята през един от прозорците. След като ми даде няколко долара, поверително ми съобщи, че се чувствал във фермата твърде «излишен», понеже неотдавна в Канзас Сити бил спечелил срещу вас някакво трудно съдебно дело за паричен иск, заради което сте се заклел жестоко да си отмъстите. Ето защо тук не бил сигурен вече за живота си и предпочитал тайно да се измъкне. Клетникът толкова се страхуваше, че го съжалих и му помогнах незабелязано да напусне фермата. Отворих му портата откъм задната страна на оградата и го пуснах да излезе заедно с жена си и товарния кон. После той сигурно е вързал трите си коня нейде на подходящо разстояние и се е промъкнал обратно.

— Така е станало. Мистър Бел, направили сте голяма грешка, но не сте виновен, защото не сте знаел, че този човек е престъпник. Само за мен ли спомена?

— Да.

— Не стана ли дума и за ето този млад червенокож воин, когото наричаме Апаначка?

— Не!

— Well! A сега много искам да видя стаята, където е пребивавал заедно с жена си.

Каубоят запали един фенер и през двора ме поведе към доста ниската сграда, която се състоеше само от четири стени и плосък покрив и следователно имаше едно-единствено помещение. Съвсем не си въобразявах, че заплашен от такава опасност, жрецът би проявил непредпазливостта да забрави или загуби нещо важно за нас. По стар навик просто не исках да пропусна нито една от необходимите мерки, които в подобни случаи ги налага предпазливостта. Наистина нищо не намерих, но поне изпълних дълга си и доволен се върнах в стаята, където всички отново се бяха събрали и разискваха произшествието.

Като казвам «доволен», имам основателна причина. Също както във фермата на Фенър, тъй и този път просто само по чудо избягнах смъртта. Вътрешният глас, който при пристигането ни ме беше предупредил, е бил съвсем сигурно гласът на моя ангел-хранител. Не го бях послушал, но въпреки това ме беше спасил, насочвайки в момента на опасността погледа ми към онзи прозорец. Приликата между инцидентите в тази ферма и във фермата на Фенър бе твърде странна. Сега оставаше само още да нападнат конете ни или пък самите нас. Тогава двете вечери щяха да изглеждат съвсем еднакви!

Може би някои от моите читатели усмихнато ще поклатят глава при думите ми за моя ангел-хранител. Драги скептико, съвсем не ме блазни мисълта да ти внуша възгледите си и да те приобщя към моята вяра, но каквото и да ми кажеш, не ще успееш да ме разубедиш, че моят ангел-хранител съществува. Дори съм твърдо убеден, че имам не само един, а няколко и че съществуват хора, които са под закрилата на множество такива небесни пазители. Руският цар, чийто трон е поставен върху динамит, владетели на империи и народи, от чиито решения зависи съдбата на милиони хора, морският капитан, чиято най-малка небрежност, най-незначителната грешка в изчисленията може да доведе до гибелта на целия екипаж и всички пътници, дипломатът, който си играе с различни нации, пълководецът, командващ големи армии, лекарят, чието перо изписва смърт или живот за пациентите, всички тези хора много повече се нуждаят от съветите, закрилата и предупрежденията на ангела-хранител, отколкото например някой затлъстял рентиер без професия, който, изглежда, няма никаква друга работа, освен да прибира лихвите. Нека ми се смеят! Аз имам смелостта спокойно да преглътна присмеха. Но докато седя сега и пиша тези редове, съм напълно убеден, че моите невидими закрилници витаят около мен и, образно казано, потапят перото ми в мастилницата. И, което е ставало доста често, ако някой заблуден читател чрез някоя от книгите ми тръгне по правия път, неговият ангел-хранител идва при моя и двамата се радват на успеха си, под чието влияние аз съм писал, а другият е чел. Съвсем не казвам това с някакво чувство на самодоволно възгордяване, о не! Онзи, който знае, че само една незначителна част от делата си може да благодари на самия себе си, не е възможно да се държи иначе освен смирено и скромно. Правя обществено достояние тези мои възгледи само защото в нашата материалистическа епоха много рядко някой ще се осмели да каже, че има нещо общо с онези, които вярват в тези неща и не ги отричат.

Колко утешително и успокояващо, колко ободряващо и насърчително е да знаеш, че Божиите пратеници са непрекъснато около нас! И каква огромна морална сила се крие в тази вяра! Който е убеден, че е заобиколен от невидими същества, умеещи да прочетат всяка негова мисъл да чуят всяка негова дума и да видят всяка негова постъпка, доколкото му е възможно той сигурно ще внимава да не си навлече недоволството и неодобрението на тези пратеници на Съдника на цялата Вселена. За нищо на света не бих се отказал от тъй наречената вяра за деца, бабички и любители на приказки, към която вече се отнасят с такова неуважително пренебрежение!

— Ангели-хранители? Смешна работа! — каза ми преди години един много учен господин, обиколил целия свят, чието име бе известно в не един континент, а и все още се помни. — Вие имате ли си такъв ангел? Виждал ли сте го, чувал ли сте го, разговарял ли сте с него? Покажете ми го и тогава ще повярвам, че съществува!

Година по-късно го срещнах в Тирол. След кратък сърдечен поздрав, без какъвто и да било повод, първите му думи бяха:

— Сега вече знам, че съществуват. И аз имам един!

— Какво? — попитах учудено.

— Ангел-хранител имам предвид. Навярно си спомняте последния ни разговор?

След това разказа следното: бил в планините и като отчупвал парченца от каменните отломки и търсел различни растения, твърде рисковано се приближил до самия край на висока скала, откъдето започвала стръмна и дълбока пропаст. Подхлъзнал се върху съвсем тънкия слой от ситни камъчета и пясък и полетял надолу в бездната. Падайки тъй неочаквано от толкова високо, той с голяма сила започнал да се удря в издатините и острите ръбове на скалата, но след няколко мига неочаквано се закачил и увиснал на пънчето на някакъв клек. То се забило в плата до самия подгъв на връхната му дреха и тази крехка нестабилна опора можела да се скъса всеки момент. Изобщо щяло да бъде чудо ако не се скъса. Но чудото станало. Подгъвът издържал повече от половин час, което е цяла вечност в едно такова опасно за живота положение. Нещастникът крещял за помощ, ала напразно. Виело му се свят от голямата височина. Пред очите му причерняло, а в ушите му сякаш биели тъпани. Сърцето му щяло да се пръсне. Тялото му се тресяло като в силна треска. Обзел го смъртен страх и той започнал да се моли. Отначало успял сподавено да промълви само едно «Господи, в твоите ръце предоставям съдбата си!» После бързо като на сън, но с пределна яснота през неговото съзнание преминал целият му живот. В тези кратки мигове той за пръв път истински опознал сам себе си. Видял прегрешенията си да стърчат като остроръбести стръмни глетчери, а неизпълнените задължения да зеят като бездънни пропасти. Неговото безверие му се сторило подобно на огромен кратер, който се кани да го погълне. Тогава страхът му внушил истинската молитва:

«Прости ми. Господи, защото вече вярвам в теб!» Изведнъж се сетил как отричал съществуването на ангели-хранители и като удавник за сламка се вкопчил в мисълта, че все пак ги има. Единствено Бог можел да го спаси, да го спаси чрез небесните си пратеници. Увисналият над бездната човек започнал да се моли и се молил, докато постепенно го обзело спокойствие. Получил усещането сякаш нечия ръка докоснала челото му. Страхът му се стопил и отстъпил място на крепка увереност в скорошното спасение. Съзнавал, че това не е празно фантазиране — сякаш чрез дрехата, на която висял, го обзело усещането, че над него се намира невидимо същество и здраво държи закачилия се на клека подгъв.

Тогава изчезнал и световъртежът му. Спокойно можел да погледне под себе си. Щом го сторил, видял собственика на странноприемницата, където бил отседнал за няколко дни, да се задава заедно със сина си. И двамата били отлични алпинисти. Щом го забелязали, те му извикали да не губи кураж. Синът се затичал обратно, за да доведе още хора, както и да вземе въжета, а бащата, макар и бавно, но с насърчително постоянство, започнал да се катери нагоре. Най-сетне се озовал точно над нещастника и му хвърлил примката на едно въже, през която той трябвало да си провре ръцете. Това му дало надеждна опора, гарантираща окончателното му спасяване, което за късо време наистина завършило с успех. Неразбираемо било как въпреки многото удари при продължителното падане по тялото му нямало други наранявания освен няколко синини. Но направо чудо може да се нарече причината, накарала ханджията да му се притече на помощ. Най-малкото му дете, момиченце на осем години, дотичало при него от градината и му казало, че човекът, дето все търсел цветя, бил паднал от някаква височина и висял нейде по средата й. Но това било станало в онази част от планината, намираща се откъм противоположната страна на селото, тъй че от градината съвсем нищо не можело да се види, а и детето не било излизало навън. На въпросите на бащата то отговорило, че чуло как онзи човек викал за помощ. Въпросното място обаче било толкова отдалечено, че било изключено да се доловят човешки викове. След като бащата не пожелал да изпълни молбата на детето, то се разхълцало и после заплакало тъй жалостиво и безутешно, че само за да го успокои, той тръгнал заедно със сина си към мястото на злополуката. И до ден-днешен спасеният човек е твърдо убеден, че дължи живота си на два ангела-хранители. Твърди, че единият здраво го държал, а другият изпратил детето при ханджията.

Въпросът, дали съм виждал и чувал моя ангел-хранител, не може да ме постави в затруднено положение. Да, виждал съм го с духовния си поглед, да, чувал съм гласа му в сърцето си. Усещал съм влиянието му, и то безброй много пъти. Дали имам някаква особена дарба за това? Разбира се, че не! Всекиму е дадена способността да забелязва намесата на ангела-хранител. Единственото условие е човек много добре да познава себе си и непрекъснато да се наблюдава. Само който притежава вярно себепознание и внимателно се контролира, може да различи дали дадена мисъл му е била внушена, или е плод на собствената му глава, дали някое чувство или решение се е породило в самия него или извън духовното му «аз». Но колко хора могат да твърдят, че добре познават себе си?

Колко често съм бил твърдо и непоклатимо решен да извърша нещо и въпреки това съм се отказвал без видима и основателна причина! И обратното, колко често съм вършил нещо, което ни най-малко не е било в плановете ми! Колко често съм променял поведението си съвсем неочаквано и напълно в разрез с намеренията си, без да мога да намеря някакво логично основание за това! И всичко е било в резултат на едно влияние, което винаги е идвало отвън и е имало за мен най-благоприятни последици. Колко често съм стоял в недоумение пред случки и събития, предизвикани от самия мен, колко често след някой постигнат от мен успех съм бил принуден да казвам: «Това не съм го сторил аз, а Бог!» Колко често някоя съвсем чужда за мен идея е прекъсвала порядъка на мислите ми и им е давала непозната дотогава за мен насока! Колко често ме е предупреждавало едно — нека го нарека «духовно облъхване» — да се пазя от лица, които са ми били симпатични, както и от обстоятелства и събития, които направо горещо съм желал да настъпят. А после, след като съм се подчинявал на това внушение, то винаги се е оказвало основателно! Колко често предварително съм си представял или съм се вживявал в житейски ситуации, в които, доколкото човешкият разум е в състояние да прецени, не можех и да помисля, че ще изпадна дори и до самия край на живота си, а когато ставаха действителност съвсем според моята предварителна представа, за моя най-голяма изненада и благодарност трябваше да установя, че това предусещане на нещата ми е било внушено само за мое добро, от него съм имал само полза.

Но какъв ли намиращ се извън мен разум, каква ли съвсем независима от мен сила е могло да има, които тъй са се разпореждали с мен, напомняли са ми, предупреждавали са ме и са ме наказвали с така наречената нечиста съвест, когато са ме виждали невнимателен или дори непокорен? Не е могло да бъде нито инстинкт, нито случайност, а е бил Божи ангел, изпратен ми от повелителя на небесното войнство, за да ме води, предупреждава и съветва. Веднъж в ученическите си години, след като успях да избягна една голяма опасност благодарение на толкова често споменаваната «случайност», която обаче за мен съществува, написах в дневника си няколко реда, родили се под въздействието на смъртния ми страх и от поетична гледна точка съвсем «неогладени»:

С чудесни приказки растем от малки,
разказват те за ангели, русалки,
които пазят хората от зло.
И всеки иска с вяра да живее,
защото в приказките полъх вее
от истинско Божествено крило.
И аз отдавна в детството далечно
отдавах се на туй вълшебство вечно,
което слушах с пламнали страни.
Тогава в моя детски сън летяха
безбройни нимфи. Нежни феи пяха
и песента им още в мен звъни.
И нека много хора се съмняват
в героите, които обитават
неуловим за сетивата свят.
Аз знам, ще пазя чудните картини,
омаяли ме в детските години
защото те ме правят по-богат.[49]

Знам, че като писател може би върша грях с тези осемнайсет стиха, но мисля, че през последния четвърт час не писателствах, а говорих към читателите си като човек, като доброжелателен приятел. И ми се струва, че стихчета от момчешките години на един приятел обикновено навсякъде се посрещат с безкритична благосклонност и със снизходителни усмивки.

И така моят ангел-хранител ме спаси от смърт в дома на Харбър, също както ме беше спасил и във фермата на Фенър, и ето че сега отново седях на стола си, където куршумът на жреца за малко не ме улучи. Духовете все още не се бяха успокоили и инцидентът се обсъждаше, тъй да се каже, с неподправена оживеност. Неочакваното появяване на Тибо така и Тибо вете несъмнено най-много засягаха Апаначка, който бе смятал двамата за свои родители, а навярно и въпреки опровержението ми все още продължаваше да вярва в това. Освен Винету и мен всички останали се нахвърлиха върху него с въпроси, обаче не получиха друг отговор освен безмълвно поклащане на глава. За мен и за вожда на апачите това бе разбираемо. Та какво ли можеше да отговори Апаначка, какво ли можеше да каже? Всички ние бяхме зле настроени към двойката Тибо. Той нито бе в състояние да ги защити, нито разполагаше с необходимите доказателства, за да се отрече от тях. И тъй единственото и най-доброто, което можеше да направи, бе да мълчи.

Другите се губеха в безброй догадки за пътуването на жреца и жена му до Канзас. Разменяха мнения относно целите, накарали ги да тръгнат на такъв далечен път. На мен и Винету ни доставяше удоволствие да гледаме и слушаме как напрягаха умове, спореха помежду си, като всеки от тях искаше да въвлече другите в собствената си заблуда. Не сметнахме за необходимо да им разкриваме онова, което вече знаехме самите ние, и най-накрая се видяха принудени да се задоволят с уверението ни, че щом настъпи утрото ще тръгнем по петите на жреца и скоро ще получим обяснение за всички неясни неща.

Тъй като не ни се искаше да тръгваме късно, в стаята ни приготвиха постелите. Но понеже от Тибо така можеше всичко да се очаква, все пак не беше изключено да му хрумне мисълта да се върне през нощта и да ни скрои някой лош номер. Ето защо исках да разпределя между нас времето за нощна стража, както имахме навик да правим, когато лагерувахме на открито, обаче Харбър се противопостави с думите:

— Не, сър, няма да допусна подобно нещо. Вие сте на път и не знаете какво може да ви се случи. Не е изключено да нямате възможност спокойно да подремнете няколко нощи поред. Затова наспете се здравата тази вечер при мен! Имам каубои и пеони, които в замяна на голямата чест, че са се запознали с вас, с удоволствие ще поемат нощната стража.

— Мистър Харбър, благодарни сме ви за това предложение — отговорих аз. — Ще го приемем при едно условие — че хората ви се заемат с тази задача с голяма съобразителност и предпазливост.

— Това се разбира от само себе си. Тук ние водим един вид полудиво съществуване и сме свикнали да бъдем внимателни. Впрочем нали става въпрос само за един човек, който на всичко отгоре, изплашен от вас, тайно е офейкал. А жена му изобщо не влиза в сметката. Ако той има нахалството да се върне, моите хора така ще го посрещнат, че свят ще му се завие. Тъй че спокойно можете да си легнете да спите.

Така и направихме. Но преди това още веднъж излязох навън и отидох при корала, за да нагледам конете.

Навярно фермерът беше прав. В случая ставаше въпрос само за жреца, на когото впрочем и присъствието на жена му пречеше да предприеме нещо срещу нас. Но в мен се бе загнездило някакво безпокойство, което не ми позволяваше да заспя. Непрекъснато ми се натрапваше сравнението между този ден и деня прекаран във фермата ма Фенър и в съзнанието ми постоянно кръжеше мисълта, че ни липсва само още едно нападение!

Ето защо заспах късно и бях измъчван от толкова неприятни кошмари, за които вече не си спомням никакви подробности, че бях радостен, когато скоро след това се събудих. Станах и за да не разбудя спящите около мен хора, тихо се измъкнах навън. Звездите пръскаха светлина и можеше да се вижда доста надалеч. Отново се отправих към корала, където двама пеони стояха на стража.

— Всичко наред ли е? — попитах ги, след като затворих зад себе си портата.

— Да — отвърна ми един от тях.

— Хм-м! През нощта и моят жребец, и жребецът на Винету имат навика да лежат, а сега са на крака. Това не ми харесва.

— Изправиха се току-що, навярно защото дойдохте.

— Сигурно причината е друга. Я да видим!

Приближих се до двата коня. Бяха обърнали глави към къщата. Очите им блестяха възбудено и щом ме видяха да идвам изпръхтяха. Това бе резултат от грижлива дресировка — в отсъствието на господарите си да стоят спокойно и безмълвно дори и при приближаваща се опасност, но когато господарите им са при тях с пръхтенето си да им издават опасността. Животните бяха надушили нещо съмнително и се бяха изправили, но докато никой от нас не е бил при тях са стояли съвсем кротко, обаче щом се приближих, те веднага ме предупредиха. Върнах се при пазачите и им казах:

— Нещо ни застрашава, но не знам какво е. Внимавайте! Наблизо до къщата се намират хора, скоро ще разберем дали са приятели или врагове. Не се виждат, притаили са се. Но приятелите няма защо да се крият. Или са ей там зад онези храсти, или са залегнали още по-наблизо във високата трева.

— По дяволите! Да не би да са трамповете, заради които Бел тръгна към Норт Форк на Саломън Ривър?

— Ще разберем. Винаги е по-добре пръв да започнеш танца, отколкото да изчакаш, докато врагът ти извие хорото. Аха, ето там точно срещу входната врата от тревата се надигна някакъв силует. Значи не мога да се върна в стаята, но ще събудя спътниците си. Пушките ви тук ли са?

— Да, ей там са облегнати.

— Вземете ги, за да отбранявате входа. Но не стреляйте, преди да съм ви казал!

Присвих длани, сложих ги като фуния около устата си и три пъти нададох крясъка на орела толкова силно, че сигурно можеше да се чуе на половин английска миля. Само след няколко секунди същият крясък се разнесе и откъм стаята. Това беше отговорът на Винету, който много добре знаеше какво означава моят вик. Също само секунди след това видях как многобройни тъмни сенки наизскачаха от високата трева и въздухът потрепери от силни крясъци, в които разпознах сигнала за нападение на индианците шайени.

Какво ли търсеха тези червенокожи тук? Защо ли се бяха спуснали толкова надалеч от изворния район на Рипъбликън Ривър? Явно имаха намерение да нападнат фермата, следователно и те също като осагите бяха изровили бойната секира. Нямаше защо да се страхуваме от тях, понеже не само че между нас цареше мир, но бяхме дори техни приятели. Достатъчно е само да припомним какво беше разказал Мато Шако на стария Уобъл за Винету, докато седяха под клоните на «дървото с копието». Вождът на апачите беше застанал начело на шайените и бе превзел лагера на осагите. Следователно те му бяха задължени. Вярно че аз не бях присъствал там и не бях взел участие в нападението, но никой индианец не можеше едновременно да бъде приятел на Винету и неприятел на Поразяващата ръка. И тъй, щом по бойните викове разбрах, че нападателите са шайени, веднага се успокоих.

Странното беше, че те не връхлетяха най-напред върху конете, както обикновено постъпват индианците. На първо време нападението изглеждаше насочено единствено срещу къщата, което налагаше извода, че имаха някаква съвсем особена причина. Не беше необходимо да отбраняваме корала, защото нито един червенокож не се насочи насам. Видях, че всички стояха пред постройката. Несъмнено са имали намерение тайно да се промъкнат до вратата, да я разбият и да нахлуят вътре, обаче моят сигнал бе осуетил плановете им, тъй като събуди всички. Изненадващото нападение бе провалено.

Любопитен бях да видя какво щеше да стане. Те не можеха да проникнат в къщата и бяха достатъчно непредпазливи да се спрат точно пред нея. Нима никой от тях не се досещаше, че намиращите се в стаята мъже щяха да стрелят през прозореца? Като не преставаха да крещят и да реват, индианците образуваха пред лицевата страна на постройката полукръг, който стигаше от единия й ъгъл до другия. Веднага щом заеха тази позиция, настъпи дълбока тишина. Тъй като познавах моя Винету, бях убеден, че той щеше да започне да им говори. И наистина така стана. Апачът отвори вратата, безстрашно излезе навън и с плътния си звучен глас подвикна:

— Чух бойния вик на шайените. Тук е Винету, вождът на апачите, който е пушил с тях лулата на мира и приятелството. Как се казва предводителят на воините, които виждам пред мен?

От средата на полукръга му отговори глас:

— Тук е Маки Моте[50], вождът на шайените.

— Винету познава всички знатни воини на шайените, но сред тях няма човек с името Маки Моте. Откога онзи, който се нарича така, е предводител на своите хора?

— Той отговаря на такива въпроси, когато сам пожелае.

— А нима не желае? Да не би да се срамува от името си или пък името му се срамува от него? Защо шайените с бойни крясъци нападат тази къща? Какво търсят тук?

— Искаме да заловим Мато Шако, вожда на осагите.

— Уф! Откъде знаете, че се намира тук?

— И това не е необходимо да ти го казваме.

— Уф, уф! Изглежда, шайените умеят само да крещят, но не и да говорят! Когато пита, Винету е свикнал да получава отговор. Не го ли получи, ще се върне обратно в къщата и спокойно ще изчака да види какво ще се случи.

— Ще превземем къщата, защото искаме осага Мато Шако. Дайте ни го и ние ще продължим пътя си!

— За шайените ще е по-добре, ако незабавно продължат пътя си, без да изчакват да видят дали ще получат осага!

— Няма да си тръгнем, преди да ни е паднал в ръцете. Знаем, че в къщата се намират Винету и Поразяващата ръка. Вътре е и един млад воин, който се казва Апаначка. Той също трябва да ни бъде предаден.

— Ще убиете ли Мато Шако?

— Да.

— А също и Апаначка?

— Не. Нищо лошо няма да му се случи. Тук при нас има един човек, който иска да разговаря с него. После ще може да си отиде, където поиска.

— Нито той ще дойде, нито Мато Шако.

— Винету е сляп и глух. Нима не вижда, че тук стоят повече от осем пъти по десет воини? Какво ли могат да направят срещу нас онези в къщата, ако речем да я нападнем? Всички те са осъдени на смърт. Даваме един час на вожда на апачите, за да се посъветва с Поразяващата ръка. Изтече ли това време, без да ни бъдат предадени Мато Шако и Апаначка, тогава всички вие ще трябва да умрете. Хау!

Преди Винету да успее да му отговори се случи нещо, което навярно не беше очаквал нито той, нито предводителят на шайените. И то дойде от моя страна. Начинът, по който бе проведен неуспешният опит за изненадващо нападение над фермата, показваше, че си имахме работа с неопитни хора. Да се предприеме атака само срещу лицевата страна на постройката, без цялата да се обгради, а после всички да се подредят в полукръг и да се изложат на куршумите ни, това бяха такива грешки, които можеха да предизвикат само усмивка. Фактът, че апачът ги наричаше само «шайени», а не «воини на шайените» доказваше, че тези осемдесет индианци никак не го плашеха. Твърде добре познавах моя Винету. Нима трябваше да се отнасяме с такива хора като със стари опитни воини? И през ум не ми минаваше подобна мисъл. Не биваше по-късно да се хвалят, че сме се държали с тях като с равностоен противник. Ето защо незабелязано се промъкнах през портата на корала, легнах на земята и запълзях в тревата в гръб на образувания полукръг, докато се озовах точно зад Железния нож. Това стана бързо и лесно, защото в момента всички индианци гледаха към къщата и не обръщаха никакво внимание на онова, което се разиграваше зад тях. След като Маки Моте изрече последната си дума, заповедническото «хау!», аз се изправих на крака, втурнах се напред, достигнах полукръга, пробих кордона на шайените и изникнах до предводителя им, преди в смайването си те да могат да ми попречат. Застаналият на прага на вратата Винету още не беше успял да отговори на смешния ултиматум както подобаваше, когато аз извиках:

— Не е необходим цял час, за да известим решението си. Шайените ще го чуят веднага!

Внезапното ми появяване сред тях във вътрешността на полукръга предизвика голямо вълнение. Без да му обръщам внимание, аз продължих:

— Тук стои Поразяващата ръка, чието име сигурно е познато на всички шайени. Ако сред тях се намира някой, който да се осмели да вдигне ръка срещу мен, нека се приближи!

Тези думи постигнаха целта си. Вълнението и възбудата отстъпиха място на абсолютна мъртвешка тишина. Ако моето на пръв поглед дръзко, дори безумно смело появяване сред тях ги беше само изненадало, то предизвикателството ми направо ги изуми. Без колебание използвах слисването им, като хванах предводителя за ръката и заявих:

— Маки Моте незабавно ще чуе какво решихме да направим. Нека дойде с мен!

Отправих се към къщата, държейки го здраво за ръка. Това не можеше вече да се нарече смелост, а чисто нахалство. Но то не остана без резултат. Така го обърка, че той изобщо не оказа съпротива. Като послушно дете индианецът ме придружи до Винету, който все още стоеше пред отворената врата и хвана шайена за другата ръка. Къде с дърпане, къде с побутване ние го вкарахме в стаята и затворихме вратата зад нас.

— Бързо светлина, мистър Харбър, побързайте! — подвикнах в тъмното помещение. Проблесна пламъчето на кибритената клечка. Лампата бе запалена и вече можехме да огледаме лицето на Железния нож. Както читателите сигурно ще ми повярват, в този момент то нямаше особено интелигентно изражение.

Всичко бе станало толкова бързо, че шайените отвън едва сега проумяха каква голяма грешка бяха направили, като допуснаха да се случи подобно нещо. Чухме ги да крещят, но не им обърнахме никакво внимание, защото докато предводителят им се намираше при нас, нямаше и през ум да им мине да предприемат каквито и да било враждебни действия. Побутнах шайена към един стол и го подканих:

— Нека Маки Моте седне при нас! Ние сме приятели на шайените и се радваме да го поздравим като наш гост.

И това му се стори толкова странно, че седна на стола без никаква съпротива. Той, който бе дошъл с осемдесет души, за да нападне фермата, само десетина минути след първите бойни викове се намираше вътре в жилищната постройка, но не като победител, а като наш пленник и беше принуден търпеливо да слуша как иронично го наричахме наш гост. Чрез моята дръзка постъпка предотвратих всяко кръвопролитие, превърнах сериозното положение едва ли не във фарс и раздадох картите така, че у нас да попаднат всички козове и оньори, докато шайените държаха в ръцете си само седмици и осмици.

Колко много се зарадвах тайно в себе си на признанието на Винету! Той не го изказа с думи, но го прочетох в израза на лицето и в погледа му, спрял се върху мен със сърдечна топлота. Този поглед стопли и моята душа. Хванах го за ръка и продумах:

— Чета в сърцето на моя брат и ще му кажа само едно — че той беше моят учител, а аз неговият ученик!

Винету ми стисна ръката, но замълча. А и нямаше нужда от думи, защото добре го разбирах. Какъв човек бе само той, особено ако го сравнях с шайена, който седеше тъй смутено сред нас, че, кажи-речи, не смееше да вдигне очи! Мато Шако се беше настанил срещу Маки Моте и приковал мрачния си поглед в него, го попита:

— Познава ли ме предводителят на шайените? Аз съм Мато Шако, вождът на васайите, когото ти поиска да ти предадат. Какво ще правим с теб, как мислиш?

На заплахата, която криеха тези думи, шайенът отговори:

— Поразяващата ръка ме нарече гост!

— Казал го е той, а не аз! Ти беше решил да умра, следователно сега имам правото да искам твоя живот.

— Поразяващата ръка ще ме закриля!

Това беше непряка подкана, отправена към мен, и затова строго отговорих:

— Ще зависи единствено от поведението ти! Дадеш ли ми сведенията, които ще поискам от теб, без да ме излъжеш, ще останеш под закрилата ми, но иначе не. Днес сте срещнали един бял човек с червенокожа скуоу, нали?

— Да.

— Този човек ви е казал, че сме тук и че Мато Шако се намира сред нас.

— Така е.

— Срещу тази услуга е поискал да му предадете Апаначка, воина, който седи до теб. За какво му е вождът на наиините?

— Не знам, не съм го питал, понеже този непознат воин ни е безразличен.

— А къде се намира бледоликият?

— Отвън при воините ми.

— Но жена му не е сред вас, нали?

— Не е. Оставихме я при конете.

Преди да успея да продължа, Винету взе думата:

— Неведнъж съм бил при шайените, обаче никога не съм виждал Маки Моте. Защо?

— Ние сме от племето на сиби-шайените, където вождът на апачите все още не е идвал.

— Научих каквото исках да знам. Нека моят брат Шетърхенд продължи!

Изпълнявайки подканата му, зададох на шайена следния въпрос:

— Виждам, че сте грабнали томахока на войната. Срещу кого сте предприели този поход?

Той се поколеба да ми отговори, но след като направих заплашително движение, призна:

— Срещу осагите.

— Аха, досещам се! Дочули сте, че осагите са напуснали лагера си, за да потеглят на бой срещу бледоликите и сте решили да използвате случая да нападнете изоставения от воините лагер, нали?

— Да.

— Тогава се радвай, че ни срещнахте! Осагите се върнаха. Те пак са си у дома и тъй като сте само осемдесет души, щяха да ви вземат скалповете. Срещата ни е голямо щастие за вас. Тя ви спаси живота или спаси поне мнозина от вас. Какво смятате да правите сега?

— Ще отведем Мато Шако. Нямам нищо против да задържите Апаначка.

— Не ставай смешен! Много добре знаеш, че си мой пленник. Да не мислиш, че се страхуваме от твоите осемдесет воини? Сиби-шайените са известни като хора, които не разбират как се водят сражения.

— Уф! — избухна гневно той. — Кой разпространява тази лъжа?

— Не е лъжа. Днес вие го доказахте. Нападението ви бе проведено толкова неумело, сякаш си имахме работа с хлапета. Освен това аз бях сред вас, без да се намери нито един човек, който да се осмели да ме докосне. После те отведох за ръка в къщата като послушно дете. Ако разгласим тази история, над всички планини и савани ще се разнесе неудържим смях и другите племена на шайените ще се отрекат от вас, защото сигурно ще се срамуват от поведението ви. Можеш да избираш. Ако искаш да се бием, ще те застреляме веднага щом хората ти отвън дадат първия изстрел. Куршумите ви няма да ни навредят, понеже стените ни закрилят. А я погледни оръжията ни. Сигурно си чувал за…

— Pshaw! — прекъсна ме Винету, като стана от мястото си и се приближи до Железния нож. — Защо са необходими толкова много приказки? Веднага ще се справим с шайените!

С бързо движение той откъсна от ремъчето висящия на врата на Маки Моте амулет. Шайенът изплашено извика и скочи на крака, за да си възвърне малката торбичка с амулета. Но аз отново го принудих да седне на стола, задържах го на мястото му и казах:

— Мирувай! Подчиняваш ли се, ще си получиш амулета, но в противен случай няма да го видиш!

— Да, само ако се подчинява — потвърди Винету. — Искам шайените миролюбиво да се завърнат у дома си. Тогава нищо лошо няма да им се случи и никой няма да разбере, че са се държали като малки хлапета. Но не се ли съгласи Маки Моте с това условие, незабавно ще хвърля амулета му в огнището да изгори, а после пушките ни ще заговорят. Хау!

Който знае какво означава амулетът за всеки червенокож, а още повече пък за един вожд и какъв позор е да го изгубиш, той едва ли ще се учуди, че макар след като известно време се опъва, шайенът се съгласи с искането на апача.

— И аз имам едно условие — заяви Тресков.

— Какво е то? — попитах.

— Шайените трябва да ни предадат Тибо така и Тибо вете.

— Да предявим подобно искане ще е най-голямата грешка, каквато можем да направим. Впрочем аз съм убеден, че жрецът вече съвсем не е отвън. Веднага щом плених вожда, на него му е станало ясно накъде духа вятърът и бързо си е плюл на петите. А това може само да ме радва. Скоро ще разбереш защо.

Доста време и място би ми отнело да опиша как сключихме мир с шайените. Достатъчно е да кажа, че в крайна сметка те бяха радостни, защото съвсем неумело предприетото им нападение срещу фермата приключи без проливането на капка кръв. Когато предиобедът се преполови, те си тръгнаха, а час по-късно и ние потеглихме на път. Мато Шако, получил обратно оръжията си, яздеше като свободен човек. Той беше побеснял от гняв, понеже жрецът отново ни се изплъзна. Но Дик Хамердал, който винаги бе във весело настроение, го утеши:

— Нека вождът на осагите не се безпокои. Жрецът все ще ни падне в ръцете, защото който трябва да бъде обесен, ще бъде обесен. Това е една вярна поговорка.

— Той не трябва да бъде обесен, а да умре от десетократна смърт! — изръмжа осагът.

— Дали ще умре еднократно, двукратно или шесткратно е все едно. Но ще бъде обесен. За такъв негодник няма по-хубава смърт от въжето. Нали Пит Холбърс, старий Куне?

— Йес, драги Дик — отвърна Дългуча. — Ти винаги имаш право!

3. глава

Колма Пуши

Един ден след тръгването от фермата на Харбър ни сполетя нещастие. Конят на Тресков падна и хвърли ездача си на земята. Животното бързо скочи на крака и побягна, влачейки Тресков, чийто крак се беше заклещил в стремето. Вярно, че ние бързо се притекохме на помощ и задържахме коня, но това стана твърде късно, за да предотвратим удара с копито, който за щастие засегна не главата, а рамото на детектива. Макар да се случва рядко, този път ударът се отрази зле не само на улученото място, но и на цялата лява половина на тялото на Тресков. Тя остана като парализирана. Раненият не можеше да движи дори крака си и се оказа, че е невъзможно да го качим на коня му. Не бяхме в състояние да продължим ездата си.

За щастие наблизо минаваше поток, до който го занесохме. Там бяхме принудени да бивакуваме. Докога? Трябваше да изчакаме, за да разберем.

Винету го прегледа Нямаше счупена кост, но удареното място бе силно подуто и беше придобило тъмновиолетов цвят. Можехме да му помогнем само със студени компреси и масаж, който се оказа извънредно болезнен, още повече че Тресков не бе от най-издръжливите. Той просто не спадаше към уестманите, преминали през школата на Дивия запад, където човек се учи безмълвно да понася и най-силните болки.

При всяко докосване и раздвижване той стенеше, обаче ние не му обръщахме внимание и успяхме да отстраним схващането, тъй че още на следващия ден можеше да движи ръката и крака си. След още два дни отокът почти спадна, а болките му изчезнаха дотолкова, че бяхме в състояние да продължим пътуването си.

С този неприятен инцидент изгубихме цели три дни, време, което не ни беше възможно да наваксаме. Видяхме се принудени да се откажем от намерението си да догоним Сигурната ръка, преди да е достигнал «парка». Тези мисли ме разтревожиха. Ако поне му беше известно, че по същото време и към същия «парк» се е насочил и «генералът», той можеше да се пази от него. Обаче Олд Шуърхенд не го знаеше. Нямах никакво доверие и на стария Уобъл. Наистина не ми бе известно накъде всъщност се канеше да се отправи стария Крал на каубоите със своите придружители и можех да правя само неясни предположения. Но след всичко случило се, нямаше как да не приема, че той ще ни следва по петите, за да си отмъсти. Нищо не променяше и обстоятелството, че му бяхме взели коня. То можеше най-много да позабави изпълнението на неговия план. А на това забавяне ние не можехме вече да разчитаме, защото трите загубени дни му даваха възможност да навакса спечелената от нас преднина. Тибо така също ми създаваше грижи. Всъщност целта му си оставаше за нас неизвестна. Несъмнено думите му, че искал да отиде във форт Уолас бяха лъжа. Също като Винету и аз бях на мнение, че по някакъв за нас все още неизвестен начин белият жрец е бил подканен от «генерала» да тръгне към Колорадо и там двамата ще се срещнат на някое предварително уговорено място. Всъщност нямаше защо да се боим от един-единствен човек, чиято свобода на действие бе на всичко отгоре затруднявана от присъствието на жена му, но онова, което обикновено наричаме късмет, често поне привидно и временно е по-благосклонно към злия, отколкото към добрия човек, и затова ни се струваше уместно в нашите сметки да се съобразяваме и с него.

Тъй че по време на по-нататъшната си езда бяхме много предпазливи. Прехвърлихме границата и навлязохме доста навътре в Колорадо, без да бъдем обезпокоявани от когото и да било и без да открием каквато и да било следа от споменатите лица.

Намирахме се вече близо до Ръш Крийк, а Винету знаеше някакъв стар, отдавна изоставен бивак, до който мислехме да се доберем привечер. Според описанието на апача там имало един никога непресъхващ извор и мястото било обградено с каменен вал, който предлагал добра защита, въпреки че не образувал истински зид, а бил издигнат така, както в някои области селяните натрупват около нивите си един върху друг намерените в тях камъни. Макар и невисок, подобен защитен вал предлага на уестмана едно винаги добре дошло прикритие срещу евентуални нападения.

Малко след пладне открихме диря от двайсетина конници, която идваше от североизток и, изглежда, също се насочваше към Ръш Крийк. Следите показваха, че конете бяха подковани. Това обстоятелство, както и липсата на всякакъв порядък в начина им на езда, ни наведоха на предположението, че тези хора са бели. Дори и да не водеше право в нашата посока, ние пак щяхме да проследим дирята, защото в Дивия запад човек винаги трябва да знае що за люде се намират пред него. За нас нямаше никакво съмнение, че те имаха намерение да се изкачат горе в планините, още повече че тъкмо по онова време се говореше за значителни златни и сребърни залежи, открити в «маунтънс». Вероятно пред очите ни бяха следите на цяла група от онези авантюристи, които в следствие на подобни слухове незабавно се събират, за да се разпръснат по-късно във всички посоки с не по-малка бързина. Това бяха все дръзки и безсъвестни типове, които очакват животът да им поднесе всичко наготово, но пък и малко се тревожат; ако не получат нищо от него.

Дирята бе оставена поне преди пет часа. Следователно имахме основание да допуснем, че този ден нямаше да се срещнем с въпросните хора. Ето защо безгрижно тръгнахме по следите, докато достигнахме едно място, където ездачите бяха спирали. Няколко празни консервени кутии, захвърлени на земята, съвсем непредпазливо оставени, издаваха, че там бяха обядвали. Наблизо се търкаляше и една празна бутилка. Слязохме от конете, за да огледаме внимателно мястото но не открихме нищо, което можеше да ни даде повод за някакви особени опасения. Дик Хамердал взе бутилката вдигна я срещу светлината, видя, че в нея все още се намираше една глътка, поднесе я към устата си, но после незабавно пак я захвърли. Като плюеше, пръхтеше и правеше различни физиономии, той извика:

— Пфу! Вода, застояла, отвратителна вода! Бях си въобразил, че ще намеря глътка хубаво бренди! Не е възможно тези хора да са джентълмени! Който носи със себе си бутилка и вътре има само вода, той не може да претендира да спечели уважението ми, защото е просто съвсем обикновен човек! Не си ли на същото мнение, Пит Холбърс, старий Куне?

— Хм-м! — обади се Дългуча. — Ако си очаквал да намериш бренди, мога само страшно да те съжалявам, драги Дик. Да не мислиш, че тук, в Дивия запад, някой ще вземе да ти сервира точно под носа бутилка, пълна с бренди?

— Дали ще е пълна или празна, е все едно, стига само нещичко да се намира в нея. Но вода, такова отношение към мен е направо позорно!

От време на време и най-умният човек извършва някоя глупост, и то може би точно тогава, когато има всички основания да бъде предпазлив. Същото се случи и с нас! Беше непростима небрежност, че не обърнахме внимание именно на тази бутилка. Празните консервени кутии нямаха никакво значение, но шишето би трябвало да привлече вниманието ни. Ако в него бе имало бренди, е, тогава то просто е било изпито, а бутилката — захвърлена. Но в нея е имало вода, вода! Следователно не са я носили заради брендито, а са я използвали вместо манерка, която се пълни с вода и се пъха в кобурите на седлото, за да могат хората да утолят жаждата си там, където местността е безводна. Поне по онова време в Дивия запад стъклените шишета бяха рядкост. Те не се хвърляха току-така, а се запазваха. И това шише не е било захвърлено, а забравено и щом собственикът му забележеше, че го е загубил, щеше да се върне, за да си го вземе, и тогава непременно щеше да открие присъствието ни. Ето за какво трябваше да помислим, а ние изобщо не се сетихме за това.

Тук хората бяха бивакували повече от три часа. Продължаващата по-нататък диря бе оставена преди по-малко от два часа, но въпреки това се движихме по нея може би още около половин час, като яздихме през тревиста савана, докато на хоризонта и от двете ни страни изплуваха храсталаци и ниски дървета, а от дясно се проточи гористо възвишение, част от предпланините на долината Биг Санди, чийто «крийк»[51] бяхме прехвърлили още същата сутрин. Винету посочи към възвишението и каза:

— Ако искаме да се доберем до бивака, ще трябва да минем покрай ей онази планина. Нека братята ми ме последват!

Той свърна на дясно.

— Ами тази диря? — попитах го. — Няма ли да я проследим?

— Днес не. Утре пак ще я намерим.

Изчислението му беше съвсем вярно. Рано сутринта на следващия ден щяхме да се върнем при дирята, ако не бяхме извършили онази страхотна грешка с бутилката. Нищо неподозиращи, ние го последвахме. Самият той също не допускаше колко съдбоносен щеше да се окаже бивакът за нас.

Като яздехме през нискостеблена гора и храсталаци, след около час напуснахме споменатото планинско възвишение, зад което се откриваха все нови и нови планински вериги, наподобяващи театрален декор. Следвайки апача, ние навлязохме между тях и привечер достигнахме широка, леко изкачваща се нагоре долина, в средата на която ни посрещна блесналото водно огледало на тих вир. Близо до мястото, откъдето водата му се изтичаше, си играеха безброй малки сребристи рибки. Ту отделно, ту на групи около вира се издигаха сенчести дървета, а на отсрещната му страна забелязахме камъни, отрупани така, че отдалеч приличаха на развалините от някогашно селище.

— Това е бивакът, който имах предвид — обясни Винету. — Поставим ли един човек на стража при входа на долината, няма защо да се опасяваме от изненадващо нападение.

Той имаше право. Едва ли можеше да се намери друго такова място, което да е по-подходящо за безопасно лагеруване, от този бивак. Благодарение на меката почва ние яздехме един подир друг почти безшумно към вира. Но ето че Винету, който беше начело, изведнъж спря коня си, вдигна пръст, за да ни накара да пазим тишина, и внимателно се ослуша.

Последвахме примера му. Отвъд отрупаните камъни се разнасяха звуци, които, от мястото, където се намирахме, можеше да долови само много остър слух. Апачът скочи на земята и ми направи знак да сторя същото. Оставихме конете си на нашите спътници и започнахме тихо да се промъкваме към камъните. Колкото повече се приближавахме, толкова по-ясни ставаха звуците. Беше някакъв висок мъжки баритон или пък доста нисък женски алт, който бавно и жаловно пееше на индиански. Това не бе индиански напев, но не бе и мелодия в нашия смисъл. По-скоро беше нещо средно — сякаш някой червенокож се опитваше да се пригоди към начина на пеене на бледоликите и го вършеше на своя език и по своеобразния изразен начин на индианците. Бих се хванал на бас, че човекът, който пееше пред нас, бе измислил сам и текста, и мелодията. Това бе такава песен, която почти несъзнателно блика от сърцето и душата на певеца, за да отзвучи също тъй тайнствено, както е и прозвучала.

Продължихме да се промъкваме все по-близо и по-близо, докато се добрахме до тясна пролука в каменния вал, през която можехме да хвърлим поглед отвъд него.

— Уф, уф! — възкликна от изненада почти на глас Винету.

— Уф, уф! — обадих се в същото време и аз, не по-малко слисан от него.

Камъните обграждаха едно място с диаметър от около четиридесет метра, засенчено от околните дървета, покрито с висока сочна трева. Тук-там се виждаше по някой и друг храст. В края на ограденото място, съвсем близо до пролуката, пред която бяхме залегнали, седеше… Винету, вождът на апачите!

Да, от малко по-голямо разстояние човек непременно би взел този индианец за Винету. Беше гологлав. Дългите му черни коси бяха оплетени в шлемовидна прическа и тъй като седеше, те се спускаха по гърба му чак до земята. Ловната му връхна дреха и легинсите бяха изработени от кожа. Носеше мокасини. Около кръста си имаше навито пъстро одеяло, под което бе затъкнал само един нож. На земята до него лежеше двуцевка. Вързани за шнурове и ремъчета, на врата му висяха различни необходими предмети, но сред тях нямаше такъв, който да може да мине за амулет.

Не беше ли външността му почти като на Винету? Наистина индианецът в ограденото място бе по-възрастен от апача, ала все още си личеше, че някога е бил красив. Чертите на лицето му бяха строги и сериозни, но като че в тях имаше нещо женствено. Общо взето, в първия миг бях слисан от приликата му с Винету, а когато смайването ми премина, бях завладян от такова чувство, което не мога да опиша. Намирах се пред нещо загадъчно, пред някакъв забулен образ, чието було бе невидимо.

Индианецът продължаваше полугласно да пее. Но колко малко подхождаше затрогващата дълбока болка в песента на дръзките енергични черти на лицето! Как ли можеха да «съжителстват» суровият неумолим израз, застинал около пълните устни, и чудният благ блясък на очите, на тези очи, за които със сигурност можех да твърдя, че наистина бяха черни, макар че в действителност никога не се срещат черни очи? Този червенокож навярно не беше това, което изглеждаше на пръв поглед. Бях ли го виждал вече някъде? Съвсем не или пък го бях виждал десетки пъти! За мен той бе една загадка, но не бях в състояние да кажа доколко и защо.

Винету вдигна ръка и прошепна:

— Колма Пуши!

И неговите очи се бяха разширили, за да обгърнат непознатия индианец с такъв поглед, какъвто рядко съм наблюдавал у апача.

Колма Пуши! Значи предположенията ми бяха верни — пред нас бе една загадъчна, действително загадъчна личност. Горе във високите «паркове» живееше индианец, когото никой не познаваше по-отблизо. Той не принадлежеше към никое племе и гордо отбягваше каквото и да било общуване с други хора. Ловуваше ту тук, ту там и щом някой го видеше, веднага изчезваше също тъй бързо, както се и беше появил. Никога не се бе държал враждебно към червенокож или бял, но пък и никой не можеше да се похвали, макар и за един ден да му е бил спътник. Едни са го виждали на кон, други пеша, но винаги бе оставял у тях впечатлението на човек, който умее да борави с оръжията си и с когото шега не бива. И за индианците, и за белите личността му минаваше във всички случаи за неутрална, за неприкосновена. Да се отнесеш враждебно към него би означавало все едно да разгневиш великия Маниту и да си навлечеш отмъщението му. Дори имаше такива индианци, които твърдяха, че този червенокож не е човек, а духът на прочут воин, изпратен от Маниту да се върне от Вечните ловни полета на земята, за да разбере как живеят неговите червенокожи чада. Не се срещаше нито един човек, който да е успял да научи името му, а тъй като все пак всеки предмет и всяко човешко същество трябва да има име, заради тъмните му, черни като катран очи го бяха нарекли Колма Пуши, Тъмното око или Черното око. Но никой не знаеше кой му бе дал това име, кой го бе изрекъл за първи път и кой го бе разпространил.

Значи този тайнствен индианец се намираше пред нас. Винету не го познаваше, не го бе виждал досега, но незабавно със сигурност заяви, че е Колма Пуши. И през ум не ми мина да се усъмня в това твърдение, защото всеки, който зърнеше този индианец, след като вече е слушал за Колма Пуши, веднага можеше да каже, че е той и никой друг.

Нямахме основание да оставаме скрити по-дълго и тъй като не искахме да караме нашите спътници да ни чакат, станахме от земята и нарочно вдигнахме шум. Индианецът светкавично грабна пушката си, насочи я към нас, петлетата й изщракаха и той извика:

— Уф! Двама мъже! Кои сте?

Това бяха колкото кратки, толкова и заповеднически думи. Винету отвори уста, за да му отговори, но с непознатия стана внезапна промяна. Като улови с една ръка пушката си за цевите, той отпусна приклада й на земята, а с другата ръка направи широко движение, сякаш искаше да ни поздрави с добре дошли и възкликна:

— Инчу… чуна! Инчу-чуна, вождът на апа…, но не! Това не е Инчу-чуна, това може да е само Винету, неговият син, неговият много по-велик и по-прочут син!

— Ти си познавал Инчу-чуна, моя баща? — попита Винету, след като минахме през процепа и влязохме в ограденото място.

За миг ми се стори, сякаш тайнственият непознат размисли дали да отрече, или не, но понеже вече нямаше как да не признае, той отговори:

— Да, познавах го. Виждал съм го един или два пъти и ти си негово истинско копие.

Гласът му бе мек и все пак силен и решителен. Беше, кажи-речи, още по-звучен и мелодичен от гласа на апача, а регистърът му бе по-висок, почти женски.

— Да, аз съм Винету. Ти ме позна. А твоето име е Колма Пуши, нали?

— Познава ли ме Винету?

— Не. Никога не съм те виждал. Но отгатнах. Ще ни позволи ли Колма Пуши, за когото винаги сме чували само добро, да седнем до него?

Очите на индианеца се спряха сега и върху мен. След като ме измери с острия си изпитателен поглед от глава до пети, той отговори:

— И аз съм чувал за Винету само добро. Знам, че често заедно с него е един бледолик, който досега не е извършвал злодеяние и се казва Олд Шетърхенд. Това същият бледолик ли е?

— Той е — кимна Винету.

— Тогава седнете и бъдете добре дошли на Колма Пуши!

Той ни подаде ръка, която ми се стори необичайно малка. Винету му съобщи:

— С нас има и други спътници, които чакат отвън при вира. Ще им разрешиш ли и на тях да дойдат?

— Великият Маниту е създал земята за всички добри хора. Тук има достатъчно място за всички ваши придружители.

Отдалечих се, за да доведа нашите спътници. Откъм отсрещната страна на ограденото място имаше по-широк вход от процепа, през който бяхме преминали. Когато се върнах оттам заедно с останалите, Винету и Колма Пуши седяха под клоните на едно дърво. Очите на тайнствения индианец се насочиха очаквателно към нас. Погледът му се плъзна по приближаващите се хора с интереса, проявявай обикновено към непознати, с които си принуден да общуваш само за кратко време. Но щом зърна Апаначка, който влезе на коня си последен, той се втренчи в него като хипнотизиран. Сякаш някаква невидима сила изведнъж го накара да скочи на крака. Без да отмества поглед нито за секунда от младия вожд, Колма Пуши направи десетина крачки към него, после спря, като не преставаше с неописуемо напрежение да следи всяко негово движение, след това много бързо се приближи до него и почти заеквайки, го попита:

— Кой…кой си ти? Ка…кажи ми!

Младият вожд му отвърна с дружелюбно безразличие:

— Аз съм Апаначка, вожд на команчите похоними.

— Ами…какво търсиш тук в Колорадо?

— Бях тръгнал на север, за да посетя свещените глинени находища, но се натъкнах на Винету и Поразяващата ръка, които се канеха да отидат в планините. Тогава промених моя път и се присъединих към тях.

— Уф, уф! Вожд на команчите! Не е възможно, не е възможно!

Втренченият му поглед все още не се откъсваше от Апаначка, тъй че последният го попита:

— Познаваш ли ме? Виждал ли си ме вече някъде?

— Сигурно, сигурно съм те виждал, но навярно е било на сън, в сънищата на моята младост, която вече отдавна е отминала.

Колма Пуши положи усилия да овладее обзелото го вълнение, подаде му ръка и продължи:

— Бъди ми и ти добре дошъл! Днес е такъв ден, какъвто рядко се среща!

Той се върна при Винету, при когото междувременно бях седнал, и като продължаваше да оглежда Апаначка, зае предишното си място така, сякаш все още не се бе отърсил от «сънищата на младостта си». За един индианец подобно поведение е рядкост и не може да остане незабелязано. То направи на Винету не по-малко впечатление, отколкото на мен, но макар да проследихме тази сцена с напрегнат интерес, ние с нищо не го показахме.

Отведохме конете на водопой, а после им дадохме достатъчно зелена шума, за да се нахранят. Двама души събраха сухи съчки за огън, който запалихме веднага щом се смрачи, а в същото време Пит Холбърс се отдалечи, за да застане пръв на пост при входа на долината. По-късно щеше да бъде сменен от Тресков, след което щяхме да го последваме в обичайния си ред.

Скоро всички седяхме в широк кръг около горящия огън. Бяхме добре запасени с храна и тъй като помислихме, че Колма Пуши няма какво да яде, му предложихме от нея.

— Моите братя са дружелюбни към мен — каза той, — но и аз мога да им дам толкова месо, че всички да се наситят.

— Къде е месото? — попитах го.

— При коня ми.

— Защо не си го взел със себе си?

— Защото не мислех да се бавя тук, а да продължа пътя си. Оставил съм го на такова място, където е в по-голяма безопасност.

— Нима смяташ този бивак за опасен?

— За един човек не е безопасен, но тъй като сте повече хора и можете да поставите стражи, едва ли има от какво да се страхувате.

С голямо удоволствие щях да продължа този разговор, но Колма Пуши се показа толкова несловоохотлив, че се отказах. Разбира се, той ни попита накъде сме тръгнали. Щом научи, че целта ни е «паркът» на Сан Луис, стана още по-мълчалив. Но това нито ни направи кой знае какво впечатление, нито можеше да ни обиди. В Дивия запад човек е по-предпазлив от обикновено дори към добри познати. Само Дик Хамердал бе недоволен, че от непознатия индианец успяхме да научим толкова малко. Искаше му се да разбере нещо повече и по своя фамилиарен начин го попита:

— Моят червенокож брат вече чу, че идваме от Канзас. А не може ли и ние да научим, откъде идва той?

— Колма Пуши идва от различни места. Той е като вятъра, всички пътища за него са открити — гласеше неопределеният отговор.

— А накъде ще тръгне оттук?

— И в тази, и в онази посока, накъдето се отправят стъпките на коня му.

— Well! Дали насам, или натам е все едно, но човек би трябвало да знае поне, накъде ще насочи коня си! Или не е така?

— Достатъчно е Колма Пуши да го знае.

— А-а! Значи не е необходимо аз да го знам, така ли? Този отговор е не само искрен, но дори и груб! Не си ли и ти на същото мнение, Пит Холбърс, старий…

Той забеляза, че в момента Холбърс не беше наблизо и преглътна последната дума от въпроса си. Колма Пуши се извърна изцяло към него и със сериозен тон каза:

— Бледоликият, назован Хамердал, ме нарече груб. А нима преди малко бе изискано и учтиво да иска да ми отвори устата, когато предпочитам тя да остане затворена? Изглежда, дебелият човек не познава Запада особено добре. Който премълчава целта на пътуването си, той не може да бъде изпреварен от опасността и изненадващо нападнат. Нека Хамердал запомни това!

— Благодаря! — засмя се смъмреният дебелак. — Жалко, мистър Колма Пуши, че не си станал даскал! Имаш такава дарба! Впрочем нямах лоши намерения. Извънредна много ми харесваш и ще се радвам, ако пътят ти съвпадне с нашия. Затова те попитах.

— Знам, че моят дебел бял брат не е имал лоши мисли, иначе изобщо не бих му отговорил. Ще видим дали моят път ще съвпадне с неговия. Хау!

С тези думи разговорът приключи. Скоро си легнахме да спим, защото искахме да тръгнем на път още в ранни зори. Това стана тъкмо когато Пит Холбърс се върна в бивака след като бе сменен от Тресков.

Не знам колко дълго съм спал. Събуди ме многогласен рев и когато отворих очи, това стана само за миг, в който зърнах някакъв изправен пред мен човек да замахва, за да ме удари с приклада на пушката си. Преди да успея да се помръдна, ударът се стовари върху ми и с мен бе свършено… за щастие не завинаги.

Драги читателю, дали си по природа толкова чувствителен, че да се вживееш в състояние като моето, когато човек се съвзема от пълно безсъзнание, за да направи радостния извод, че в тъпоглавието си е проявил голямото лекомислие да посрещне с глава свистящия приклад на пушка? Нарочно използвам думата «тъпоглавие», защото след подобен удар едва ли ще се намери човешка глава, която да се чувства по-тъпо от моята! Отначало изобщо не я усещаш. Жив си само от петите до врата и едва постепенно, благодарение на едно особено бучене и шум разбираш, че не си съвсем обезглавен, а само са те халосали по най-горната част от тялото ти. На човек не му става веднага ясно — на първо време всичко му е неясно, че тази част е главата му, а го разбира едва когато бученето се превърне в такова стягане и такива режещи болки, сякаш някой обработва притиснатата ти в преса за грозде кратуна със стотина свредела. В следващия стадий всеки удар на сърцето ти, което подхранва мозъка с кръв, извиква у теб чувството, сякаш главата ти е поставена под трамбовката на маслобойна или под парните чукове на железодобивен завод и че от време на време в обиталището на разума ти се забиват лъвски нокти. Разбирам, че за един умен човек е недостойно да описва подобно състояние, в което се изпада след такъв удар. Ще кажа само следното: тъпо, във висша степен тъпо състояние!

Та така се чувствах. След като преминах през гореописаните степени, пред очите ми се изредиха всички цветове на дъгата, а в ушите ми забушуваха прибоите на стотина вълнолома. Не можех нито да виждам, нито да чувам, и затова направих най-доброто и най-мъдрото, което е възможно да се направи в подобен случай — отново изгубих съзнание.

Когато за втори път дойдох на себе си, за моя радост почувствах, че горе-долу отново съм във владение на моите физически и духовни способности. Само едно не бях все още в състояние да различа съвсем ясно — дачи между раменете си имах глава или приклад на пушка. Незабавно се възползвах от възвърналите ми се способности, като най-напред отворих очи. Онова, което видях, не можеше да се нарече особено утешително. Гореше голям буен огън, а пред мен седеше Олд Уобъл, втренчил в лицето ми изпълнените си с омраза очи.

— А-а, най-сетне, най-сетне! — извика той. — Наспа ли се, мистър Шетърхенд? Мен сънува, нали? Убеден съм, че съм ти се явил на сън като ангел и с радост съм готов да продължа да играя тази роля. Това е ясно! Като какъв ли ангел ще ме опознаеш? Дали като ангел на отмъщението или като ангел-спасител?

— Pshaw! Нямаш необходимата сръчност нито за единия, нито за другия ангел — отвърнах му аз.

Страшно ме беше яд, че трябваше да отговарям на този човек, но щеше да е съвсем погрешно, ако предпочетях гордо да мълча. Погледът ми се плъзна наоколо. Всички бяхме пленени, дори и Тресков, който бе стоял на пост. Вероятно не бе внимавал достатъчно и се беше оставил да го изненадат и заловят. Всички бяхме вързани. Вляво от мен лежеше Винету, вдясно — дебелият Хамердал. От двайсетината негодници, насядали около нас, не познавах никой, освен Олд Уобъл. Това бяха хората, чиито дири забелязахме през деня. Как ли са се озовали в бивака? Та нали бяха пред нас и следите им водеха наляво, а ние се отклонихме надясно? И в същия миг се сетих за бутилката с остатъка от вода. Изведнъж ми стана ясно, каква грешка сме извършили.

Старият Крал на каубоите седеше точно срещу мен. Радостта, че ме е заловил, лъхаше от всяка бръчка и бръчица на подигравателно ухиленото му похабено лице. Дългата бяла коса, падаща по раменете му на отделни кичури, подобни на змии, му придаваше вида на някаква състарена евменида или горгона от мъжки пол, от чиито пипала, напомнящи октопод, нямаше никакво спасение. Несигурната светлина на припламващия огън му придаваше нещо толкова авантюристично и фантастично и караше неговата тресяща се фигура с дългите ръце и крака да изглежда толкова странно, че, ако за съжаление нямах пълното съзнание за заобикалящата ме гола и прозаична действителност, щях да си помисля, че преживявам някаква сцена от приказките.

Той възприе отговора ми напълно правилно като подигравка и гневно ми кресна:

— Не бъди толкова нахален, иначе тъй ще ти стегна ремъците, че кръв да пуснеш! Нямам намерение да ти позволявам да ми се подиграваш и да ме обиждаш. Аз не съм индианец! Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да, искаш да кажеш, че изобщо не се числиш към съществата, които наричаме хора!

— Ами към кои тогава?

— Слез колкото ти е възможно по-ниско в животинското царство и си избери най-грозното, най-отвратителното създание — така ще видиш какво представляваш.

Той дрезгаво се изсмя и каза:

— Този тип е наистина толкова смахнат, че не ме разбира! Казах ти да не забравяш, че не съм индианец. Червенокожите дълго време мъкнат със себе си пленниците си, за да ги закарат до своите пасища. Хрантутят ги добре, та да имат сили да издържат страшните мъчения. Както сам научих в твоята компания, така на пленника му се предлага възможността да изчака някой благоприятен миг за бягство. А който няма надежда да офейка и иска да умре бързо и безболезнено, обикновено прилага старото изтъркано средство толкова много да обиди индианците, в чиито ръце е попаднал, че в гнева си те да изгубят самоконтрол и да го убият на място. Ако си въобразяваш, че ще можеш да избираш между тези две възможности, се лъжеш. При мен няма да ти се удаде удобен случай за бягство, защото и през ум няма да ми мине да те влача дълго със себе си. Но ти няма да ме доведеш и дотам, набързо да ти тегля куршума или да те наръгам с нож и така да се откажа от удоволствието, което ще изпитам, когато ти съвсем бавничко и с големи мъки ще се преселиш от този живот в твоето отвъдно блаженство. Спомняш ли си все още какви ми ги надрънка за вечния живот по време на онази нощна езда през Ляно Естакадо?

Не му отговорих и той продължи:

— Според теб отвъд било толкоз чудесно, че, като твой най-добър приятел, какъвто съм без съмнение, ме боли сърцето да гледам как се измъчваш и страдаш в този земен живот. И тъй, ще ти отворя портите на твоя рай и с някои малки неприятности, които съм ти приготвил, ще се погрижа щото хубостите на отвъдния свят да ти се сторят още по-прекрасни.

— Нямам нищо против — подхвърлих с възможно най-безразличния тон.

— Убеден съм в това! Ето защо се надявам, че за любезната услуга, която ти оказвам, ще ми отвърнеш със същото. Страшно много ми се ще да разбера как изглежда отвъд. Ако бъдеш тъй добър след блаженото си отпътуване за оня свят някой път да ми се явиш като дух или призрак, за да ми разкажеш някои неща, ще ти бъда изключително благодарен и можеш да бъдеш сигурен, че аз от своя страна ще те посрещна по най-сърдечен начин. Ще го направиш ли заради мен, мистър Шетърхенд?

— С удоволствие! Ще направя дори нещо повече, отколкото искаш. Още преди смъртта си така ще връхлетя върху теб, че вместо един ще видиш хиляда призрака!

— Well, значи се споразумяхме — засмя се той. — Ти наистина си такъв тип, дето никога не губи кураж, но ако все още продължаваш да таиш някаква надежда, значи зле познаваш Фред Кътър, когото наричат Олд Уобъл. Решил съм да приключа сметката си с теб и чертата, която ще тегля отдолу, ще означава и краят на живота ти. Защото, драги мой, вчера следобед ти направи един безподобен гаф, нали?

— Pshaw, една бутилка и нищо друго!

— Правилно! Да, бутилката, тя се оказа съдбоносна за вас! Не един и двама са се затривали вече по вина на бутилката, по-точно казано, по вина на съдържанието й, но навярно за пръв път се случва човек да отиде във Вечните ловни полета заради някаква си празна бутилка! Та нима ти не я подуши?

Ето че сега вместо мен отговори Дик Хамердал.

— И през ум не ни е минавало. Ти наистина ли си мислиш, че ще поднесем към носа си нещо, което е било в ръцете ти?

— Много хубаво се изрази, дебелако, но скоро ще ти се изпари желанието да се шегуваш! Сметнали сте бутилката за захвърлено шише от бренди, но това е шишето ми за вода, което бях забравил. Ако знаеш какво означава глътка вода там, където не се намира и капчица, тогава няма да ти е чудно, че щом открих липсата му, веднага спрях коня си и се върнах. Има местности, където животът ти зависи от няколко глътки вода. Щом достигнах края на прерията, където по обед бяхме лагерували, аз ви забелязах, но не можах веднага да ви позная. Ала вие продължихте да яздите и се приближихте до мен. Тогава за моя голяма радост разбрах, че пред очите ми са джентълмените, които търсех. Незабавно препуснах обратно и доведох моите хора. Последвахме ви в тази долина, където постът ви се оказа тъй любезен да се остави да го пленим. Промъкнахме се пеша дотук и ви обградихме, Спяхте си съня на праведници и сънувахте толкова великолепни неща, че ми беше безкрайно жал, дето ви събудихме. При по-нататъшната си езда ви предлагаме нашата компания. За съжаление мистър Шетърхенд няма да може да вземе участие в нея, защото се кани да заминава. Щом се съмне, от тази красива долина той ще поеме по стълбата, водеща към небето, и следователно ще бъде възпрепятстван заедно с нас да…

— Не дрънкай тъй дълго и безсмислено! — прекъсна го в този миг един от мъжете, облегнал се със скръстени ръце на едно дърво. — Каквото ще става, може да стане и без толкова много приказки! Не ни интересуват сметките ти с Олд Шетърхенд. Главното за нас е обещанието, което ни даде.

— Ще го изпълня! — отвърна му Олд Уобъл.

— Тогава се погрижи да стане дума за него! Искаме да знаем как стоят нещата!

— Та нали вече знаете!

— Не. Преди да си говорил с Винету, всичко друго няма никаква стойност за нас. В Канзас ти ни откъсна от най-добрите ни гешефти, а тъй като сега пленихме тези типове, искаме преди всичко да разберем дали надеждите, които ни вдъхна, могат да се осъществят. Обърни се към Винету, но не дрънкай с него тъй дълго, както с Олд Шетърхенд! Все пак нали апачът е човекът, от когото имаме нужда!

— Спокойно, мистър Реди, спокойно! Разполагаме с толкова много време, че можеш да поизчакаш.

Значи облегнатият на дървото мъж се казваше Реди! Тъй като той спомена за Канзас и някакви добри сделки в този щат, предположих, че хората, които ни нападнаха, са от трамповете, отбягвани от нас толкова старателно. Очевидно Реди бе предводителят на тази група, а Олд Уобъл го беше придумал да тръгне с него, за да ни преследват. С какви обещания и при какви условия, това предстоеше да разберем.

Положението ни беше лошо. Негодяите, в чиито ръце бяхме попаднали, бяха по-опасни и от най-дивата и пропаднала индианска банда. От всички нас аз бях онзи, за когото изгледите бяха най-неблагоприятни. Решено бе да бъда убит и бях убеден, че ако не настъпеше някое благоприятно обстоятелство, Олд Уобъл като нищо щеше да изпълни заканата си. Този път животът ми висеше на косъм.

Реди се приближи към апача и му каза:

— Мистър Винету, работата се състои в това, че искаме да направим една сделка с теб. Надявам се да не се възпротивиш!

Винету разбираше също тъй добре като мен, че в случая мълчанието не беше уместно. Трябваше да си изясним намеренията на тези хора и следователно да разговаряме с тях. Ето защо апачът отвърна:

— Каква сделка има предвид бледоликият?

— Ще бъда кратък и искрен. Олд Уобъл има да си отмъщава на Олд Шетърхенд, но не смее да го направи сам. Той дойде при нас и ни подкани да му помогнем. Съгласихме се при едно условие — да получим добра награда. Обеща ни злато, много злато. Надявам се, че ме разбираш, а?

— Уф!

— Не знам какво искаш да кажеш с това «уф!», но се надявам, че означава съгласие. Тук в Колорадо бяха открити много хубави «плейсърс»[52]. Щом си свършехме работата в Канзас, ние също се канехме да дойдем насам, за да търсим злато. Ама това си остава твърде несигурна работа. Който не намери нищо, просто нищо не получава и се връща с празни джобове. Но ето, че Олд Уобъл ни наведе на една безценна мисъл — ти, мистър Винету, сигурно знаеш много места, където може да се намери злато, нали? Без да бърза, Винету отвърна:

— Има червенокожи мъже, на които са им известни места, където има големи количества злато.

— Ще ни покажеш такова място!

— Червенокожите мъже имат обичай да не издават такива находища.

— Ами ако ги принудят?

— Те предпочитат да умрат.

— Phsaw! Не се умира тъй лесно!

— Винету никога не се е страхувал от смъртта!

— Според онова, което съм чувал за теб, ти вярвам. Но този път става въпрос не само за теб, а и за всичките ти спътници. Поразяващата ръка ще трябва да умре, това не може да се промени, защото така обещахме на Олд Уобъл. Но ако ни издадеш някой хубав плейсър, можеш да спасиш себе си и останалите.

Винету затвори очи в знак, че иска да размисли. Настъпи мълчание. Да, той знаеше къде има златни залежи, но дори и най-ужасната заплаха не беше в състояние да го накара да издаде някой от тях. Той трябваше да измами трамповете и да се престори, че е съгласен. За него бяха важни две неща: първо — да спаси мен, чиято смърт бе вече решена, и второ — да спечели време, за да можем да изчакаме някое обстоятелство, което ще се окаже благоприятно за освобождаването ни.

— Е, кога ще получа отговор? — попита Реди, след като мълчанието му се стори вече твърде продължително.

— Бледоликите няма да получат злато — каза Винету, отваряйки отново очи.

— Защо? Значи отказваш да ни издадеш някой плейсър?

— Не. Винету знае не само един плейсър, а и една голяма и богата бонанса. Ако му беше възможно, той щеше да ви посочи мястото й.

— Какво? Известна ти е бонанса, а не можеш да ни я покажеш? Това е невероятно!

— Винету не жадува да притежава злато. В Колорадо знае само едно находище и това е тази бонанса. Тя е неизмеримо богата. Но не мога да ви заведа до нея, защото точното й местонахождение не ми е известно.

— All devils! Безмерно богата бонанса, но не знаеш точното й местоположение! Това може да се случи само с някой индианец. А не ти ли е възможно поне да ни кажеш горе-долу в коя местност се намира?

— Това го знам. Тя е край Скуиръл Крийк[53]. Моят брат Шетърхенд и аз се бяхме разделили, за да проследим две различни дири. След няколко дни благополучно се срещнахме на уговореното място. Тогава Поразяващата ръка ми разказа, че нямало причина да се опасяваме от дирята, която беше проследил той. Завръщането му се позабавило, защото пътем трябвало да скрие от чужди очи някаква бонанса. Беше взел със себе си само няколко мостри.

— Мостри! А колко големи… колко големи? — попита Реди и всички наостриха слух с някакво чувство на благоговение.

— Достигаха размерите на голям картоф. Някои бяха и още по-едри.

— Бре да се не види! Но тогава там лежат милиони, много милиони накуп! И просто сте ги оставили да си лежат ли?

— А защо трябваше да вземаме златото с нас?

— Защо ли? Защо е трябвало да го вземате? Слушайте, хора, тези двамата намират огромна бонанса и ето че този човек ме пита защо е трябвало да вземат златото!

Отговорът бе всеобщо мърморене, изразяващо смайването им. Изобщо лесно можете да си представите с какво внимание тези типове следяха думите на апача. И през ум не им минаваше да се усъмнят в истинността на разказа му. Аз от своя страна бях убеден, че Винету дори и сега не лъжеше. Сигурно някъде имаше такава богата бонанса, само че вероятно тя не се намираше край Скуиръл Крийк, а на съвсем друго място.

— Защо белият човек се учудва толкова много? — попита апачът. — Навсякъде има плейсърс, откъдето Винету и Поразяващата ръка могат да вземат злато. Щом им се наложи, те посещават онзи плейсър, който в дадения момент се намира най-близо до тях. Сега тъкмо се канехме да се изкачим до Скуиръл Крийк, за да си напълним джобовете.

— А-а! Искали сте да вземете злато! На нас ни мина мисълта, че сте се отправили нагоре в планините по тази или по някаква подобна причина! Но… как да го разбирам? Ти нали каза, че не знаеш къде е бонансата!

— Така е. Обаче моят брат Поразяващата ръка е запомнил мястото.

Ето че той изрече, каквото бе искал да каже и което трябваше да ме избави от смъртта. Ако бандитите желаеха да намерят бонансата, чието точно местоположение уж бе известно единствено на мен, щяха да се видят принудени да ми пощадят живота. Разбира се, Винету бе достатъчно умен да наблегне на тези думи толкова малко, че да не се отгатне тяхната преднамереност. Незабавно се оказа, че е постигнал целта си, защото Реди бързо извика:

— Та това е съвсем същото! Няма никаква разлика дали мястото се знае от Винету или от Поразяващата ръка, тъй като и двамата са наши пленници. Ако Винету не може да ни заведе, тогава Олд Шетърхенд ще поеме ролята на водач!

— Мистър Реди, казваш го, без да ме питаш, така ли? — обърна се към него Олд Уобъл. — Струва ми се, че Олд Шетърхенд трябва да умре още днес, и то тук, в тази долина!

— Тъй ли? Не, не трябва, а трябваше, но сега ще остане жив и ще ни заведе при бонансата.

— Няма да го допусна!

— Стари Уобъл, мисля, че си си изгубил разсъдъка! Да не би да искаш да се откажеш от бонансата? All devils! Наистина си се побъркал!

— Съвсем не съм се побъркал! Наех ви, за да заловите Олд Шетърхенд. В замяна на това ви дадох съвета да принудите Винету да ви издаде някой плейсър. Следователно бонансата ще е единствено ваша собственост, с която аз няма да имам нищо общо. Но след като успяхме да спипаме Олд Шетърхенд, няма да се откажа от него само заради нещо, в което нямам никакво участие. Не го ли убия още днес, той ще избяга, ще офейка!

При тези думи Реди избухна в смях и каза:

— Ще офейка, на нас ще ни офейка! Хора, чухте ли, този човек, който е наш пленник, щял да избяга, можело да ни офейка!

Всички взеха да пригласят на смеха му, но Олд Уобъл гневно извика:

— Колко сте глупави самите вие, дето ме смятате за побъркан! Ако си въобразявате, че ще успеете да задържите този мерзавец, мога само да ви съжалявам! Той е в състояние да разкъса железни окови, а ако нещо не става със сила, подхваща го с хитрост, в което е ненадминат майстор.

— Нямаме железни окови, а и не са ни нужни. Кожените ремъци вършат по-хубава работа, много по-хубава! Хитрост! Ще ми се да видя човека, който може да избяга на двайсет такива мъже като нас! Колкото и хитро да подхване нещата, четирийсет очи ще го надзирават. Което не забележи един от нас, ще го види друг. И най-хитроумните му кроежи ще бъдат разкрити от нас.

— Наистина е смешно да гледам какво си въобразяват някои хора! Та нима не сте чували колко често е бил пленяван от индианците и как все е успявал да им се измъкне?

— Ние не сме индианци!

— Но и с бели се е случвало същото! Казвам ви, че за този негодник е възможно всичко, което на другите не се удава! Тоя трябва да бъде застрелян веднага щом го заловиш. Не го ли сториш, ще ти се измъкне между пръстите като живак! Това ми е известно, защото дълго яздих заедно с него.

— От мухата правиш слон. Пак повтарям: ще ми се да видя човека, който ще избяга, когато аз искам да го задържа! Каквото казах остава в сила — той ще ни заведе до бонансата!

— А аз не разрешавам!

Двамата се бяха изправили гърди срещу гърди, готови да се нахвърлят един върху друг. — Олд Уобъл, подигравчията, неверникът, богохулникът и Реди, бруталният предводител на трамповете, който без всякакви скрупули се беше спазарил да ме залови и предаде на убиеца. Това бяха напрегнати мигове, толкова напрегнати, та забравих, че спорът се водеше не за нещо друго, а за моя живот. Но не се стигна до насилие. Реди сложи ръка върху рамото на стария Уобъл и със заплашителен тон му каза:

— Ти наистина ли мислиш, че ще те питам дали разрешаваш, или не?

— Надявам се! Или искаш да ме измамиш с Олд Шетърхенд? Да нарушиш обещанието си?

— Не. Ще удържим дадената дума. Обещахме ти да заловим Олд Шетърхенд и да ти го предадем. Пленихме го и можеш да бъдеш сигурен, че ще го получиш, но не и днес!

— Върви по дяволите с обещанието си! Няма да имаш възможност да го спазиш!

— Ще го спазим. А ако ти се иска да ни попречиш да го отведем с нас, тогава се поогледай наоколо! Ние сме двайсет души!

— Да, разбира се, на това се осланяте! — извика разгневеният каубой. — Най-добре ще е изобщо да не питам много-много, а да му тегля куршум в главата. Това ще сложи точка на всякакъв спор!

— Само да посмееш! Застреляш ли Олд Шетърхенд, или раниш ли го, макар и съвсем леко, още в следващия миг няма да ти се размине куршумът ми.

— Осмеляваш се да ме заплашваш?

— Да се осмелявам ли? В този случай не ми е необходима никаква смелост! Тръгнахме заедно с теб и искаме да си останем добри другари. Но тук става въпрос за бонанса, която вероятно струва милиони и ако ти ни лишиш от тези купища злато, по дяволите, пет пари на давам за живота ти! И тъй, едно да знаеш: Олд Шетърхенд тръгва с нас и ако го нараниш, макар и съвсем леко, ако само му падне и косъм от главата, ще поемеш нагоре по небесната стълба, по която сам се канеше да го изпратиш да се катери!

— Заплашваш ме със смърт! Това ли ти е другарството, за което толкова приказваш?

— Да, това е! Да не би ти да постъпваш много другарски, като искаш да ни лишиш от бонансата?

— Е добре, тогава ще трябва да се подчиня, но не и без да поставя едно условие. Когато намерим бонансата и аз искам да получа своята част от нея. Това е ясно!

— Well! Съгласен! Ето виждаш, че ти мислим доброто!

— Можете да си го позволите, защото, ако се докопате до такива купища злато, ще трябва да благодарите единствено на мен. Впрочем що се отнася до Шетърхенд ще разчитам не на вас, а на самия себе си. И обръщайки се към мен, той продължи с язвителен тон:

— Разполагам с превъзходно средство да те възпра от бягство.

Той посочи към карабината «Хенри» и към мечкоубиеца и добави:

— Без тези пушки сигурно няма да офейкаш! Познавам те и ми е известно, че в никой случай няма да се простиш с тях. Веднъж вече ги притежавах, но за съжаление за кратко време. Сега ще са завинаги мои! Не разчитай на това, че смъртта ти е кой знае колко далече! Или може би си с небето в толкова добро разбирателство, че ако там почувстват нужда от теб, ще ти изпратят първо един бърз вестоносец, за да те покани най-покорно да вземеш участие в небесното блаженство?

— Не богохулствай! Все още не ми е дошло време да умра, защото ми предстои много работа.

— 0-о! И ти си мислиш, че добрият Бог ще изчака, докато я свършиш? Много услужлив Бог, трябва да се признае! Нали?

Не му отговорих. Тогава той ме подритна с крак.

— Ще благоволиш ли да говориш, когато те питам? За теб е голяма и съвсем незаслужена чест, ако Олд Уобъл те заговори! Когато ме отпрати да си ходя от Ки-пе-та-ки без кон и пушка, навярно не ти мина през ума, че тъй скоро ще те спипам, а? Отидох при осагите. Там ми дадоха друг кон и друга карабина. Но на онези типове вече им се беше изпарила всякаква предприемчивост. Оня Хонске Нонпе, на когото бе предадено командването, не прояви никакво желание да ви преследва. Дори, колкото и смешно да беше, прекрати всички враждебни действия срещу бледоликите и заедно с воините си потегли обратно. Ето защо се присъединих към трамповете и както вече чу, наех тези джентълмени, разбира се, на ваши разноски! Сега си възвърнах коня и пушката, а освен това получих и вашите коне и карабини. В моите очи животът ти не струва вече и пукната пара и заслужаваш само ей такива ритници!

С все сила той ме ритна в корема, а после направи същото и с Винету. Вдигна крак, за да тегли един ритник и на Хамердал, но веднага го отпусна. Дебелия му беше значително по-безразличен от нас двамата. Обаче след като Олд Уобъл ни обърна гръб, Хамердал се обади по своя забавен начин и с онова чувство за хумор, което не го напускаше и в най-трудните положения, рече:

— Това бе цяло щастие за теб, уважаеми мистър Уобъл!

— Кое? — попита Стария.

— Че си отдръпна крака.

— Защо?

— Защото тъкмо коремът ми е страшно чувствително място.

— Я веднага да опитаме дали е така!

Той изрита грубо и него. Въпреки обемистите си форми Дебелия беше много пъргаво и чевръсто човече. Както на всички нас, тъй и на него бяха вързани глезените на краката и китките на извитите на гърба му ръце. Той сви колене и пъхна стъпалата си под тялото, при което зад гърба си здраво опря пръсти в земята, после изведнъж се изхвърли като пружина и връхлетя с глава в стомаха на Олд Уобъл. Ударът беше толкова силен, че Хамердал се строполи обратно на мястото си, а старият каубой отхвръкна назад и падна в огъня. Вярно че светкавично скочи пак на крака, но този кратък миг се оказа достатъчен, за да изгуби половината от дългата си бяла грива, а облеклото над кръста му да се поопърли. Проехтя всеобщ смях. Ядосан от това, Олд Уобъл изля гнева си не върху Хамердал, а върху трамповете, които му се присмиваха. Докато той с гръмовен глас им държеше едно пиперливо конско евангелие, Дебелия се обърна към Пит Холбърс:

— Не си ли свърших чудесно работата? Не се ли радваш и ти, стари Пит?

— Хм-м, ако мислиш, че беше хубав номер, имаш право! — отговори неговият дълъг приятел по познатия си безизразен начин.

— Тоя човек си мисли, че може да ме рита току-така, без да се защитя! Какво ще кажеш за това?

— И аз бих го запратил в огъня!

— Дали щеше да го запратиш в огъня, или не, е все едно, защото все пак отлетя право в него!

Едва сега Олд Уобъл се приближи, за да си отмъсти на Дебелия, но Реди го възпря, като каза:

— Остави хората на мира, за да не ти се случи пак нещо подобно! Олд Шетърхенд ти принадлежи, но останалите са наши и аз не желая да бъдат ненужно малтретирани.

— Изведнъж си станал твърде човеколюбив! — изръмжа Стария.

— Наречи го както искаш! Тези мъже трябва да яздят с нас, а аз не мога да влача със себе си ранени и пребити хора. Впрочем имаме далеч по-важна работа, отколкото да се караме и разправяме с тях, защото все още не знаем къде се намират конете им. Потърсете ги!

Бяхме отвели конете извън ограденото място на открито и там ги бяхме вързали за забити в земята колчета. Скоро ги намериха. Трамповете се бяха нахранили още докато съм бил в безсъзнание и сега се канеха да поспят до настъпване на утрото. Реди заповяда на двама души да застанат на пост и след това всички налягаха. На Олд Уобъл му хрумна извънредно неприятната идея да се настани между мен и Винету и с един отделен ремък да завърже десницата ми за своята ръка. Тази изключителна предпазливост на Стария бе в състояние да потисне в мен всяка мисъл за бягство. И все пак аз мислех за бягство и още как! Едва ли има положение, което да е чак толкова тежко и така да държи човека приклещен, че да не може да бъде измъкнат от него — със собствени усилия, или когато това е невъзможно, с чужда помощ. И в този случай аз съвсем не бях отчаян. Та нали незабавната смърт, отредена ми от Олд Уобъл, ми се беше разминала! До Скуиръл Крийк имахме дълго пътуване. Защо дотам да не ни се предложеше удобен случай да избягаме? Впрочем вниманието ми никак не бе насочено чак към онзи тъй далечен път, а съвсем наблизо. Таях една надежда, която носеше индианско име, името Колма Пуши.

Ако ме попитат защо откакто легнахме да спим не съм споменавал това име, ще отговоря: Колма Пуши не беше вече тук. Когато отново дойдох на себе си, първата ми работа бе да се огледам. Веднага забелязах, че тайнственият индианец липсваше.

Къде ли беше изчезнал?

Отначало за миг у мен се промъкна едно неприятно подозрение — дали не е бил в съюз с трамповете? Но веднага се видях принуден да го отхвърля. Доброто име на Колма Пуши правеше невъзможна всяка връзка с подобни хора.

Тогава възникваше друг въпрос: дали бе чул приближаването на трамповете, при което бързо си беше плюл на петите? Но и на това не вярвах да е способен. Не, изчезването му имаше сигурно някаква друга причина.

Дик Хамердал го беше попитал дали ще се присъедини към нас, а той бе отговорил, че първо трябва да си помисли. Конят му не беше тук, а на някое друго място. След като сме заспали, Колма Пуши тайно се е отдалечил или за да доведе жребеца си, или изобщо да не се върне вече. В този случай той си е тръгнал, без да се сбогува, само за да избегне всякакви натрапчиви въпроси и нахалното любопитство на някои хора. През кратките часове, прекарани заедно с нас, той нееднократно бе показал, че подобни разпити са му неприятни.

В случай че си беше тръгнал, за да не се върне вече, ние нищо не можехме да очакваме от него. Но ако е искал само да доведе коня си, това е станало малко преди да ни нападнат и докато се е връщал, при шума, вдигнат от трамповете, сигурно си е помислил, че се е случило нещо, което му повелява да бъде предпазлив. После много вероятно тайно се е промъкнал насам, открил е промяната в положението и е подслушал всички разговори. Ако наистина е такъв мъж, за какъвто го смятах благодарение на неговата слава и име, той непременно е взел решение да не ни изоставя, още повече че бе проявил не само голяма радост от срещата си с Винету, но и много жив, макар и необясним, интерес към Апаначка. А хора, към които имаш толкова силни чувства, не се оставят току-така в положение, каквото беше нашето…

Ако разсъжденията ми бяха верни, в момента Колма Пуши се криеше нейде наблизо и щом трамповете заспяха, можех да очаквам някакъв знак от него. Следователно човек лесно може да си представи, че се намирах в доста напрегнато състояние. Впрочем бях напълно убеден, че Винету, чиято съобразителност и остър ум бяха несравними, таеше същите мисли и подобно на мен очакваше Колма Пуши.

Скоро с радост установих, че надеждите ми не останаха излъгани. Двамата стражи седяха от двете страни на огъня един срещу друг и го поддържаха. По-късно човекът от отсрещната страна легна на земята — изглежда, беше уморен. Постът от моята страна седеше с гръб към мен и тъй като ние тримата се намирахме на една права линия, той ме скриваше от очите на другия. Това беше благоприятно обстоятелство и аз се надявах, че индианецът ще го използва. В момента през долината духаше вятър, който разклащаше дърветата и храстите така, че клоните и листакът шумоляха, шепотът им сигурно щеше да заглуши всеки шум, който евентуално би причинил тайно промъкващ се към нас човек.

Като повдигах от време на време глава, аз наблюдавах кръга от спящи хора и след около половин час се убедих, че освен пазачите, Винету и мен няма друг буден човек.

Тъкмо когато си помислих, че е настъпило най-благоприятното време за индианеца, ако изобщо можеше и искаше да се появи, забелязах как вдясно зад мен безшумно и бавно нещо се раздвижи. Полека-лека нечия глава се приближи до моята. Беше очакваният от мен човек.

— Нека Поразяващата ръка остане неподвижен! — прошепна ми той. — Помисли ли си моят бял брат за мен?

— Да — отвърнах му също тъй тихо.

— Всъщност Колма Пуши искаше да се промъкне до Винету, но при него няма никакво прикритие. Затова пропълзях до Поразяващата ръка, където се намирам в гръб на пазача. Нека моят бял брат ми каже какво желае. Готов съм да го изслушам!

— Ще ни освободиш ли?

— Да, когато Олд Шетърхенд нареди. Той най-добре знае кой момент е най-подходящ.

— Засега още не. Трябва да имаме възможност незабавно да развържем всички мои спътници. Но надали моят червенокож брат ще се съгласи да ни следва?

— С удоволствие. Докъдето трябва, за да бъдете освободени.

— Успя ли да чуеш какво говорихме?

— Да. Колма Пуши лежеше зад камъните и чу всичко. Белите искат да сложат ръка на бонансата при Скуиръл Крийк.

— Знае ли моят червенокож брат къде тече Скуиръл Крийк?

— Познавам всички местности, разположени не само наоколо, но и много по-надалеч.

— А по пътя за Скуиръл Крийк ще се намери ли някое подходящо място, за да бъдем освободени още днес след смрачаване? Там ще трябва да има много повече дървета и храсти отколкото тук, където е трудно да се доберем до стражите, а на тях им е достатъчен един-единствен поглед, за да разберат дали всички пленници са по местата си.

— Колма Пуши знае къде има подобно място, което ще достигнете в подходящо за нощувка време, тъй че няма да им направи никакво впечатление, ако поискате да спрете. Но дали белите мъже ще ви последват дотам?

— Сигурно. Изглежда, тези местности са им непознати и щом ще трябва да ги заведем до Скуиръл Крийк, ще се видят принудени да ни се доверят.

— Тогава нека Поразяващата ръка язди оттук право на запад-югозапад и щом се натъкне на Ръш Крийк, да го прехвърли. Нека после продължи да следва този поток по отсрещния му бряг, докато достигне до мястото, където неговите ръкави Норт Форк и Саут Форк се сливат. Оттам ще опише дъга, успоредно на последния завой на Саут Форк и после ще продължи право на запад-северозапад през леко издигаща се нагоре прерия, по която често се срещат храсталаци и ниски дървета, към едно виждащо се още отдалеч скалисто възвишение. В неговото подножие от земята бликат няколко извора. По възвишението, както и около изворите, растат много дървета. Най-северният от изворите е мястото, където ще трябва да се разположите на лагер.

— Добре, ще намеря този извор.

— Колма Пуши също ще дойде там. Какво още има да ми казва Поразяващата ръка?

— Засега нищо, защото не знам с подробности каква ще е обстановката в бивака ни довечера. Дано успееш да се промъкнеш до нас, но в такъв случай си избери Винету или мен, понеже никой от останалите не притежава необходимата сръчност незабавно и енергично да използва помощта ти.

— Значи сега мога да си отида?

— Да. Благодаря на моя червенокож брат Колма Пуши и след като се освободим, веднага съм готов да рискувам живота си за него, ако изпадне в каквато и да било беда.

— Великият Маниту насочва стъпките на своите чада по неведоми пътища. Затова не е изключено някой път Колма Пуши също да се нуждае от помощта на Поразяващата ръка и Винету. Аз съм ваш приятел, бъдете мои братя!

Той се оттегли тъй безшумно, както и беше дошъл. В този момент откъм другата страна на Олд Уобъл се разнесе полувисокото покашляне на апача. То се отнасяше до мен. Така той искаше да ми покаже, че е наблюдавал посещението на Колма Пуши. То не му беше убягнало — той притежаваше несравнимо изострени сетива.

И двамата бяхме доволни, защото вече знаехме, че сегашното ни положение нямаше да трае дълго. Можехме спокойно да заспим. Но преди това през главата ми преминаха какви ли не мисли за Колма Пуши. Той говореше почти свободно английски. Беше си послужил с думи като «запад-югозапад» и «запад-северозапад», които досега не бях чувал от нито един индианец. Откъде бе научил този плавен английски, когато не общуваше с никого и водеше толкова самотен и уединен живот? Дали от този факт не можеше да се заключи, че по-рано често е общувал с бели? Ако беше така, тогава несъмнено лошият му опит го бе отблъснал от тях и го бе накарал да заживее в сегашното си усамотение.

Когато сутринта се събудих, трамповете тъкмо се канеха да разпределят помежду си нещата, които бяха плячкосали. На всичко, отнето от нас, гледаха като на своя законна собственост. Олд Уобъл си беше присвоил моите вещи. Реди взе Сребърната карабина на Винету, без да помисли, че по-късно навсякъде, където я видеха в ръцете му, тя несъмнено щеше да го уличава като разбойник и убиец или най-малкото като крадец. Той определи за себе си и жребеца Илчи на апача и даде следния добър съвет на Олд Уобъл:

— Мистър Кътър, вземи другия вран жребец, който сигурно е бил язден от Олд Шетърхенд. Така ще разбереш, че съвсем не ти мисля злото!

Обаче Олд Уобъл поклати глава и отвърна:

— Много благодаря, не го искам!

Той добре знаеше защо. Беше опознал моя Хататитла.

— Защо не? — учудено попита Реди. — Та ти си още по-добър познавач на коне от мен и сигурно знаеш, че никой друг кон не може да се сравни с тези врани жребци.

— Разбира се, че ми е известно, но все пак предпочитам ей това животно.

При тези думи той посочи към коня на Мато Шако. И така Реди определи друг човек, който да получи моя жребец. По същия начин постъпиха и с останалите ни коне, които до един бяха по-добри от конете на трамповете. Изключение направиха само с кобилата на Дик Хамердал, защото никой не я искаше.

Вече се радвах на сцените, които неизбежно щяха да последват разпределението на конете. Нашите благородни жребци не търпяха чужди хора на седлото.

Бяха ни взели и хранителните провизии. Започнаха да ядат. Ние също получихме, макар и недостатъчна, закуска. После отведоха конете на водопой, след което трябваше да ги възседнем и да потеглим на път. Качиха ни върху техните кранти, като ни вързаха ръцете отпред, за да можем да държим поводите. Ето че тогава докараха и плячкосаните животни.

Конете на осагите не създадоха особени главоболия на хората, които искаха да ги яздят. По-лошо беше положението с дорестия жребец на Апаначка. Едва ездачът се бе озовал на гърба му и той веднага препусна напосоки. Измина доста време, преди конят и трампът да се върнат. След това Реди се метна върху Илчи, жребеца на Винету. Илчи посрещна всичко това тъй спокойно, сякаш бе от най-кротките коне, каквито има в обоза или на манежа. Трампът тъкмо понечи да се нагласи по-удобно на седлото, когато изненадващо описа широка дъга във въздуха, а недалеч от това място се разнесе силен вик — в същата секунда и моят Хататитла бе запратил на земята типа, който го бе яхнал.

С проклятия двамата трампове се изправиха на крака и за свое учудване видяха враните жребци да стоят на местата си тъй неподвижно, сякаш нищо не се бе случило. И тъй, те отново се метнаха на седлата, за да бъдат едновременно пак хвърлени на земята. Направиха и трети опит, но със същия неуспех. Олд Уобъл наблюдаваше сцената, като тайничко се подхилваше. Но ето че в този момент избухна в силен смях и подвикна на предводителя:

— Е, мистър Реди, навярно вече знаеш, защо не исках да взема черния дявол? Тези врани жребци са дресирани така, че и най-добрият ездач на света да не може да се задържи на гърба им дори минута!

— Защо не ми го каза по-рано?

— Защото не исках да те лиша от удоволствието веднъж и ти да се запознаеш с майката земя. Сега доволен ли си?

— Дяволите да те вземат! Наистина ли не търпят никого на гърба си? Какво ще правим тогава?

— Ако не искаш да си имаш по пътя какви ли не ядове, остави засега да ги яздят предишните им собственици! По-късно винаги може да се опита дали тези дяволи няма да бъдат укротени.

Този съвет бе последван. Дадоха ни нашите коне и Апаначка получи своя, а после тръгнахме на път. Докато яздехме към входа на долината, Реди се приближи до мен и каза:

— Вярвам, че няма да ти хрумне да утежняваш положението си с непокорство и твърдоглавие! Знаеш ли пътя?

— Да.

— Докъде ще стигнем днес?

— До един извор отвъд Ръш Крийк.

Той смяташе за съвсем естествено да играя ролята на водач, защото нали според думите на Винету аз бях отбелязал мястото на бонансата. Това ми бе добре дошло. За да разбера доколко трамповете познаваха околностите, се осведомих:

— Навярно знаеш местностите през които се минава нагоре, за да се стигне до Скуиръл Крийк?

— Не.

— А може би някой от твоите хора?

Той бе достатъчно глупав, за да отговори:

— И те не го знаят.

— Тогава нека Винету ви показва пътя.

— Та нали той не знае точното място на златното находище.

— И ти си мислиш, че аз наистина ще ви го издам? Ама че си странен човек!

— Защо?

— Каква ще ми е ползата, ако ви помогна да се доберете до златото? Никаква, абсолютно никаква! Смъртта ми е сигурна. Дали ти ще получиш бонансата, или не, аз и в двата случая губя живота си. Да не мислиш, че ще ми достави удоволствие, ако в замяна на това, че ни нападнахте и ограбихте и че ще бъда убит, аз ви направя милионери?

— Хм-м! — бе единственото, което ми отговори.

— Струва ми се, че изобщо не си поглеждал работата от тази страна, нали?

— Наистина не съм. Но ти трябва да се съобразяваш с другарите си. Ако не ни дадете бонансата, всички те ще трябва да умрат!

— Какво ме засяга това, щом на мен ми е писано да умра? Кой се съобразява с мен? След като умра, каква ще ми е ползата, че другите ще живеят?

— Chimney corner[54]! Сигурно няма да постъпиш тъй безсърдечно с тях!

— Аз ли? Да постъпя безсърдечно? Ама че си шегобиец! За какво безсърдечие говориш, когато ти самият се каниш да ни избиеш, в случай че не получиш златото!

Той гледа известно време замислено пред себе си, а после каза:

— Well, нека говорим откровено! Ти наистина ли си решил да не ни издадеш къде се намира бонансата? Това непременно ще доведе до смъртта на другарите ти, а освен това ще навреди и на теб.

— Как ли пък ще ми навреди?

— Все още съвсем не е толкова сигурно, че ще те предам на стария Уобъл.

— А-а! — проточих аз учудено.

— Да — кимна той. — Случайно сега Стария язди отпред и не може да чуе разговора ни. Ако ни покажеш бонансата и ако тя е тъй богата, както ни я описа Винету, аз съм в състояние да освободя не само спътниците ти, но и теб самия.

— Наистина ли? Обещаваш ли?

— За съжаление съвсем твърдо не мога да обещая.

— Тогава всичките ти приказки са безполезни! Искам точно да знам на какво мога да разчитам!

— Не са безполезни! Всичко зависи от богатството на бонансата. Останем ли доволни и ти ще бъдеш доволен от мен.

— Но какво ще каже Олд Уобъл?

— Това не те засяга, остави го на мен! Ако му хрумне да ми създава ядове, ще го пръждосам да върви по дяволите!

— Да, но някак си не върви, нали има дял в бонансата!

— Глупости! Ти не забеляза ли, че само го пратих за зелен хайвер? Не съм толкова глупав да спазя обещанието, което му дадох!

И все пак глупав беше. Щом като не смяташе да удържи на дадената на стария Уобъл дума, как тогава можех да повярвам, че ще спази обещанието си, дадено на мен! Сложеше ли ръка на бонансата сигурно и през ум нямаше да му мине да ме освободи. Нещо повече — тъй като не биваше да има никакви свидетели за извършеното над нас насилие, то и моите спътници не можеха да бъдат сигурни за живота си. Сега той искаше само да си осигури съгласието ми да им помогна. Получеше ли после златното находище, за него нямаше да има никакво значение дали щеше да наруши обещанието си и да извърши още едно престъпление. Но онова, което ме възмущаваше най-много, беше, че този нахален тип се осмеляваше да ми говори с толкова фамилиарен тон.

— Е, размисли ли? — попита ме той след малко. — Как ще постъпиш?

— Да видим дали ще удържиш на думата си.

— Значи ще ми покажеш бонансата, така ли?

— Да.

— Well! Това е най-умното, което можеш да направиш. Впрочем дори ако наруша дадената дума и умреш, ще ти е все едно дали ще вземем златото, или то ще си остане в земята.

Това беше един безкрайно удовлетворителен край на разговора ни! Да, наистина в такъв случай можеше и щеше да ми е напълно безразлично! За щастие изпитвах голямо задоволство, че при Скуиръл Крийк нямаше никакво златно находище и следователно не аз, а той беше измаменият.

Скоро след като Реди се отдалечи получих възможност да чуя друг не по-малко интересен разговор. Зад мен яздеха Дик Хамердал и Пит Холбърс с един трамп помежду си. Трамповете не се интересуваха особено от реда, в който яздехме, нито от надзираването ни. Та нали бяхме вързани и според тяхното мнение нямахме възможност да избягаме. Затова ни позволиха да яздим с когото си искахме.

«Обърнатия сандвич» разговаряше с придружителя си, което ще рече, че Дик Хамердал говореше с него, докато Пит Холбърс отвръщаше сухо и безизразно само ако му зададяха някакъв въпрос. Докато Реди яздеше редом с мен, нямах възможност да обърна внимание на разговора, който се водеше зад мен, но в този момент чух Дик да казва:

— Значи вие наистина мислите, че ни държите здраво в ръцете си?

— Да — отвърна трампът.

— Глупости! Просто ще се поразходим малко с вас. Това е всичко.

— Ама сте вързани!

— За собствено удоволствие!

— Благодаря за такова удоволствие! И при това ограбени!

— Да, ограбени! Тъжно наистина! — засмя се Дебелия. Когато тръгваха на път към Дивия запад той и Пит си бяха зашили парите в дрехите. Затова се смееше.

— Щом това ти се струва толкова смешно, толкоз по-добре за хубавото ти настроение — отвърна му ядосано трампът. — Аз на твое място щях да бъда далеч по-сериозен!

— Сериозен ли? Каква причина можем да имаме, та да провесим носове? И днес се чувстваме тъй добре, както винаги.

При тези думи трампът изруга и извика:

— Това не е нищо друго освен черен хумор. Вярвам, че подозирате каква участ ви очаква!

— Представа си нямам! Каква ли толкоз прочута участ ще е тя?

— Ще бъдете очистени.

— Pshaw! Няма никакво значение, няма никакво значение, защото ако бъдем очистени, просто най-спокойно пак ще се изцапаме!

— Луд човек, направо луд!

— Луд ли? Слушай, ако някой от трима ни е луд, това си ти! Вярно, че съм дебелак, но въпреки това се промъквам през иглени уши. А Пит Холбърс, Дългуча, изобщо не може да бъде задържан. Носът му стърчи високо над всякакви мрежи и прегради. За Винету и Поразяващата ръка хич да не говорим. С най-голямата тържественост, каквато може да изискваш от мен, ти заявявам, че ще ви офейкаме, преди да сте усетили. После ще стоите като истукани с широко зяпнала уста. Или няма да ви офейкаме, а ще направим нещо по-добро, много по-добро — ще обърнем листа и ние ще ви пленим. Тогава устата ви ще се затвори от само себе си. Ако останем при вас по-дълго от един ден ще е такъв позор, че аз със своето нежно телосложение не бих могъл да го преживея. Ще избягаме! Нали, Пит Холбърс, старий Куне?

— Хм-м! — промърмори Дългуча. — Ако мислиш, че ще го направим, имаш право, драги Дик. Ще избягаме!

— Да се измъкнете, да ни офейкате? — засмя се подигравателно трампът. — Казвам ви, че сте ни тъй сигурно и здраво в ръцете, колкото е сигурно, че случайно и аз се казвам Холбърс!

— Ха, и ти ли си Холбърс? Хубаво име! Нали! Да не се казваш и Пит?

— Не. Собственото ми име е Хоузия. Нима ви интересува?

— Хоузия? Уф! Разбира се, че ни интересува!

— Ти извика «уф!» Да не би нещо да те заболя, когато чу името ми!

Вместо да отговори на въпроса му, Дик се обърна към Холбърс:

— Чу ли, Пит Холбърс, стари Куне, че този човек носи хубавото, благочестиво и библейско име Хоузия?

— Ако мислиш, че съм чул, имаш право — отвърна приятелят му.

— Що за тайнствени приказки са това? — попита трампът. — Да не би да са във връзка с мен и моето име?

— Както изглежда, да. Я ми кажи има ли в семейството ти и други подобни библейски имена?

— Има още едно — Джоуел[55].

— Уф, пак един от пророците! Изглежда, баща ти е бил много набожен човек с голямо упование в Библията!

— За пръв път чувам такова нещо! Той беше много умна глава, не се оставяше да го лъготят попищаците и аз съм се метнал на него.

— Тогава навярно майка ти е била вярваща жена, а?

— Да, за съжаление.

— Защо за съжаление?

— Защото със своите молитви и хленчене тъй отрови живота на баща ми, че той се видя принуден да си го подслажда с бренди. Но на никой умен мъж не е възможно да издържи край една ревностна богомолка. Той я зарязва да кисне у дома и отива в кръчмата. Това е най-доброто, което може да се направи!

— Аха! Но навярно си е подслаждал живота дотогава, докато най-сетне го е пресладил. Тъй ли е?

— Да. Накрая му писна и когато един хубав ден забелязал, че има едно излишно въже, което не става за нищо друго, той го окачил на здрав пирон, направил му примка, пъхнал си главата в нея и висял така, докато някой прерязал въжето.

Като слушах зад гърба си този негодник да говори с такъв цинизъм за смъртта на баща си, който се беше самоубил, почувствах как ме досърбяха за съжаление вързаните ми ръце. Хамердал се въздържа да покаже възмущението си от безнравствеността на този човек — и бездруго щеше да е съвсем безполезно да му каже например, че дори и най-пропадналият индианец би се срамувал да говори така за мъртвия си баща. През смях Дебелия продължи да преследва тайната цел на този разговор:

— Well! Но да се върнем отново на майка ти. Много ми се иска да разбера дали освен своята набожност тя не е имала и други характерни черти, които да са се запазили в паметта ти.

— Други черти ли? Не те разбирам. Какво искаш да кажеш?

— Е, ами по отношение на възпитанието. Благочестивите хора обикновено са строги.

— А, тъй ли? — засмя се трампът, който нямаше никаква представа накъде биеше Хамердал. — За съжаление си прав. Ако всичките кафяви и сини петна, които можеха да ти го докажат, все още се намираха на гърба ми, от болки не бих съумял за се задържа върху коня си.

— А-а, значи нейният начин на възпитание е бил направо неотразим, а?

— Да, често ми се отразяваше твърде зле на кожата.

— А тъй ли беше и с брат ти Джоуел?

— Да.

— Още ли е жив?

— Разбира се. Дори не мисли за умирачка!

— Ами къде се намира в момента със своите прекрасни спомени по гърба, а твърде вероятно и по другите си телесни части?

— Тук при нас. Само погледни напред! Онзи, дето язди до Реди, е брат ми.

— Good lack! Значи и двамата пророци са тук? Хоузия и Джоуел, и двамата? Какво ще кажеш за това, Пит Холбърс, стари Куне?

— Нищо — отвърна Дългуча още по-кратко, отколкото обикновено имаше навик да отговаря.

— Всъщност какво сте се захванали с мен и брат ми? — попита трампът, комуто все пак накрая този особен разговор започна да прави впечатление.

— Вероятно скоро ще разбереш. Но я преди това ми кажи, какъв беше баща ти!

— Всичко, каквото е възможно да бъде един мъж, принуден да бере такива ядове с жена си.

— Навярно това означава всичко и нищо. Но аз имам предвид какъв беше, когато един ден разбрал, че въпросното въже му е излишно.

— Наскоро беше открил бюро за женитби.

— Странно! Сигурно го е направил, за да прехвърли и на другите малко ядове! Но е било много хубаво от негова страна в името на общественото благо!

— Да, намеренията му бяха добри, но резултатите лоши. В крайна сметка той обърна гръб на живота, който не му предлагаше никакво препитание.

— Изискан тип, няма що! Постъпил е съвсем gentlemanlike[56]! Ако ми беше тук пред очите, гърбът му скоро щеше да тъне в същите блажени спомени като твоя гръб! Тъй подло да зареже жена и деца! Отвратително!

— Я не ми дрънкай такива глупости! След като изчезна заживяхме по-добре.

— Разбира се! Щом мъжът не може вече да пропива парите, спечелени от жената, вдовицата и сираците ще заживеят по-добре!

— Слушай, отде ти хрумнаха тези приказки? Майка ми наистина беше човекът, който печелеше парите.

— Да, работеше като вол.

— Ти откъде знаеш?

— Тя живееше в малкото градче Смитвил в Тенеси, когато мъжът й, твоят мил баща решил да се обеси, нали?

— Вярно! Но кажи ми, откъде знаеш всичко…

— А после заедно с децата си се преселила на изток — невъзмутимо го прекъсна Дик Хамердал.

— И това е вярно! Ще ми обясниш ли най-сетне…

— Почакай! Тя работила тъй много и припечелвала толкоз пари, че дори успяла да вземе при себе си да възпитава своя малък племенник, беден като църковна мишка, който по-късно, когато строгият й начин на възпитание станал прекалено болезнен, един хубав неделен ден изчезнал. Тъй ли е, или не е?

— Така е. Не мога да проумея откъде знаеш всичко това!

— Ти имаше и сестра, нали? Къде е тя?

— Не е жива.

— Значи ти и твоят високопочтен пророк Джоуел сте останали единствените наследници на вашата майка?

— Наследници ли? По дяволите! Тя имаше само неколкостотин долара и нищо друго. Какво ли можехме да направим с тях, освен да ги изпием!

— Well! Изглежда, действително съвсем сте се метнали на баща си! Предупреждавам ви, пазете се от въжето, оказало се тъй опасно за него! Ти какво мислиш. Пит Холбърс, стари Куне? Да им ги дадем ли, или не?

— Хм-м — промърмори със страшно кисела физиономия приятелят му, — ще направя каквото пожелаеш, драги Дик.

— Well, тогава няма да им ги дадем! Съгласен ли си?

— Йес. Не ги заслужават.

— Дали ги заслужават, или не, е все едно, но ако им ги дадем, ще е направо срам и позор!

— Какви са тези потайности? Всъщност за кого говорите? — попита трампът.

— За Хоузия и Джоуел — отговори му Хамердал.