/ / Language: Bulgaria / Genre:adventure / Series: Преследване в Ориента

От Багдад до Стамбул

Карл Май

От Багдад до Стамбул продължава пътешествието на нашите герои. В чумния полъх от Кервана на смъртта Кара Бен Немзи и неговия верен слуга Халеф са повалени от тежката болест. Но и други смъртоносни опасности дебнат нашите спътници. При развалините на Баалбек те срещат стар противник. «Преследване в Ориента» е пълно шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5), «Жълтоликия» (том 6). От Багдад до Стамбул 1882–1888

Карл Май

От Багдад до Стамбул

Първа глава

Сред крадци

На юг от големите пустини на Сирия и Месопотамия, обграден от Червено море и Персийския залив, се намира Арабският полуостров, чийто най-далечен край се простира навътре в бурното Арабско-индийско море.

Това парче земя е обградено от три страни с тясна, но изключително плодородна крайбрежна ивица, която се изкачва към широко, пустинно плато. Неговите малко мрачни и гротескни пейзажи са затворени на изток от високи, непристъпни планински масиви, към които се числят и голите склонове на Шаммарските планини.

Тази земя, чиято площ и до днес не е точно определена, е била разделена през древността на Арабиа петреа, Арабиа десерта и Арабиа феликс, т.е. на камениста, пустинна и щастлива Арабия. Макар все още доста географи да са на мнение, че изразът «петреа» е производен от латинската дума, която означава «камък, скала», и затова тази част на полуострова се нарича «каменистата» Арабия, подобно схващане е погрешно. По-скоро името трябва да се отнесе към старата Петра, някогашна столица на тази северна провинция на страната. Арабите наричат родината си Джезират ал Араб[1], а турците и персите я наричат Арабистан. Сегашното разделение се дава по различен начин; според номадското население е валидна единствено разликата между отделните племена.

Над тази страна се издига вечно ведър небесен свод, от който през нощта звездите блещукат ярко и ясно. Из планинските клисури и през все още в голямата си част неизследвани пустинни равнини, върху великолепните си коне или неуморните си камили препускат полудивите синове на степта. Нищо не убягва от погледа им, защото те живеят във вражда с целия свят с изключение на членовете на племето си. Често от граница до граница се носи ту нежният полъх на чиста и блага, ту бушуващото дихание на мрачна, гневна поезия, която облъхва странника Навсякъде, където и да спре той. От много столетия насам са известни стотици арабски поети и поетеси, чиито песни продължават да живеят чрез народните предания или благодарение на калема са били запазени за по-късните времена.

За родоначалник на истинските араби или йоктаниди се смята Йоктан, синът на Хут, потомък на Зем от пето коляно, чиито наследници обитават «щастливата» Арабия и крайбрежието Техана чак до Персийския залив. Но вече всички племена смятат за чест произхода от Исмаел, сина на Хагар.

Както разказва преданието, този Исмаел отишъл с баща Абрахам в Мека и построил там свещената Кааба. Истината обаче е, че Каабата е създадена от племето на кореишитите или най-малкото е издигната от тях. Най-известни сред светините, които тя притежава, били кладенецът Зем Зем и уж падналият от небето черен камък.

Тук идват на поклонение различни арабски племена, за да поставят идолите на племената или домовете си, да им принасят жертвите си и казват молитвите си. Затова Мека за арабите е това, което е Делфи за гърците и Ерусалим за евреите. Тя представлявала средище за събиране на разпръснатите надалеч номади, които без нея щяха да се разпилеят по всички посоки на света.

Понеже този най-важен център бил притежание на корешитите, те станали най-могъщото и уважавано арабско племе, а вследствие на това и най-богатото, защото пристигащите от всички страни поклонници никога не идвали без подаръци или скъпи стоки.

В това племе имало един беден арабин, на име Абд Аллах[2], умрял през 570 година след Христос. Няколко месеца по-късно, на 20 април 571 г., падало се в понеделник, неговата вдовица Амина родила момче, което после било наречено Мохамед («Преславен»). Много е вероятно първоначално момчето да е имало друго име, а едва по-късно, след като пророческите му способности са направили от него изтъкната личност, да е получил почетното име Мохамед. Това име се пише също Мухамед, Мохамад и Мухамад и от страхопочитание към Пророка нито един правоверен не се осмелява да го носи в тази форма. Често то се променя в Мехмед.

Момчето наследило от баща си само две камили, пет овце и една абисинска робиня, затова в началото трябвало да разчита на закрилата на дядо си Абад ал Мокалиб, а след неговата смърт — на подкрепата на двамата си чичовци Зухеир и Абу Талеб. Но тъй като тези двама мъже не можели да направят за него кой знае колко, му се налагало да припечелва хляба си като овчарче. По-късно станал камилар и носач на лъкове и стрели, откъдето вероятно се е развил и войнственият му характер.

Като станал на двайсет и пет години, постъпил на работа при богатата вдовица на един търговец Хадиджа, на която служил толкова вярно и всеотдайно, че тя го обикнала и се омъжила за него. По-късно обаче той изгубил голямото състояние на жена си. До четирийсетата си година живял като търговец. По време на дългите си пътувания се събирал с евреи и християни, с брамани и поклонници на огъня и полагал усилия да изучи техните религии. Страдал от епилепсия и вследствие на това имал разстроена храносмилателна система, което го правело склонен към халюцинации. Религиозните му размишления не били много благоприятни за лечението на болестта му. В крайна сметка той дори се оттеглил в една пещера, намираща се в планината Нара, близо до Мека. Тук за първи път му се явяват видения.

Кръгът от правоверни около него се състоял първоначално от жена му Хадиджа, неговия роб Заид, двама жители на Мека — Отман и Абу Бекр — и младия му братовчед Али, който по-късно получава почетното име Арет Аллах и се числи към най-нещастните герои на исляма.

Този Али, чието име означава «Височайш, величествен», роден през 602 г., бил толкова уважаван от Мохамед, че получил дъщеря му Фатима за жена. Когато Пророкът за първи път изнесъл в семеен кръг своето ново религиозно учение и после попитал: «Кой от вас иска да стане мой последовател?», всички мълчали, само младият Али, въодушевен от завладяващата поезия на току-що чутото слово, високо и решително извикал: «Аз искам да бъда и никога няма да те изоставя!» Това Мохамед никога не забравил.

Той бил храбър и дързък воин и има голям дял за необикновено бързото разпространение на исляма. Но след като Мохамед умрял, без да остави завещание, Али бил пренебрегнат и за халиф бил избран Али Бекр, сродник на Мохамед. През 634 го заместил друг роднина на Пророка, на име Омар, който пък бил последван от Отман, зет на Мохамед. През 656 г. той бил убит от един от синовете на Абу Бекр. Обвинявали Али в подстрекателство за това убийство, но когато бил избран от привържениците си, много от наместниците отказали да дадат тържествена клетва за вярност. Той се борил за халифата в продължение

[# Лъв на Бога; също Асад Аллах ал Ахалиб, лъв на победоносния Бог.]

[# Халиф означава заместник. — Бел. нем. изд.]

на четири години и през 660 г. бил убит от Абд ар Рахман. Погребан е в Куфа, където му е издигнат и паметник.

От този момент започва и разцеплението, разделящо мохамеданите на два враждебни лагера: сунити и шиити. Това деление не се основава толкова на ислямските догми, колкото на въпроса за правоприемничеството. А именно: привържениците на Шиа твърдят, че не Абу Бекр, Омар и Отман, а единствено Али е имал правото да бъде първи наследник на Пророка. Възникналите после спорове между двете групировки за божествените белези, за съдбата, вечността на Корана и отмъщението не се смятат за толкова съществени.

Али оставил след себе си двама синове: Хасан и Хюсеин. Първият бил избран за халиф от шиитите, а привържениците на Суна Муавиях Първи издигнали основателя на Омаядската династия. Последният преместил резиденцията си в Дамаск, направил халифата наследствен и още приживе наложил признаването на сина си Джезид, който после се проявил като такъв тиранин, че паметта му е прокълната дори и от самите сунити. Хасан не могъл да се наложи над Муавиях и умрял отровен през 670 г. в Медина.

Брат му Хюсеин се противопоставил на признаването на Джезид. Той е герой на един от най-трагичните епизоди в историята на исляма.

Тежката ръка на халиф Муавиях достигала всички провинции, а наместниците му го подкрепяли с всички сили. Така например наместникът в Басра Зияд заповядал под страх от смъртно наказание никой да не се мярка по улиците след залез-слънце. Вечерта след издаването на тази заповед незабавно били избити над двеста души, които били заварени извън жилищата си. На следващия ден броят им бил вече много по-малък, а на третата вечер вече не се виждал нито един човек. Най-жесток от всички омаяди бил Хадядж, наместникът на Куфа, чиято тирания струвала живота на сто и двайсет хиляди души.

Още по-лош от Муавиях бил синът му Джезид. По време на управлението на това чудовище Хюсеин бил в Мека, където при него дошли пратеници от Куфа и настоявали да отиде с тях, за да го изберат за халиф. Той приел поканата им — но това му струвало живота. Успял да стигне до Куфа със стотина привърженици, но градът вече бил завзет от враговете му. Тогава започнал безплодни преговори. Хранителните му припаси се свършили, а водата пресъхнала от зноя; животните му рухнали, а от хлътналите, горящи от треска очи на хората му гледала смъртта. Напразно призовавал той Аллах и Пророка за помощ и спасение. Краят му бил «записан в Книгата». Обеид Аллах, един от военачалниците на Джезид, го нападнал при Кербела, избил всичките му хора и заповядал да убият и него самия. Намерили го почти мъртъв от жажда, но не го съжалили, а той напразно защитавал с последни сили гаснещия си живот — отрязали му главата, набучили я на копие и триумфално обикаляли с нея навсякъде.

Това се случило на 10-и мухарем и до днес този ден е траурен за шиитите. В Хиндостан разнасят закачено на копие изображение на главата на Хюсеин, както е било след смъртта му, и с направени от благороден метал подкови наподобяват тропота на коня му. На 10-и мухарем от Борнео и Целебес през Индия и Персия до Могреб (Западна Азия), където Шиа има вече само разпръснати привърженици, се разнася вопъл на печал, а след това в Кербела се изнася драматично представление, което се стреми да предаде възможно най-точно същото безутешно отчаяние. Тежко на су нита или гяура, ако посмеят да се покажат в този ден в Кербела сред разбеснялата се тълпа шиити! Ще бъде разкъсан на парчета!…

Историческото деление може да служи на потомците за по-добро разбиране.

Като стигнахме до Саб, решихме да продължим да яздим покрай реката, за да се доберем до кюрдите ширбани, а после и до зибарите. Докато намерим ширбаните, разполагахме с препоръките от бея на Гумри и от мелика на Лисан, но оттам нататък не можехме да се надяваме на никаква помощ. Ширбаните ни приеха гостоприемно, но зибарите ни посрещнаха доста враждебно, все пак по-късно успях да спечеля тяхното внимание. Благополучно стигнахме до река Акра, но тук при дивите планински обитатели се натъкнахме на такава злонамереност, че след като преживяхме различни неприятности, трябваше да се отправим на югоизток. Преминахме Саб източно от Гара Сург, Пир Хасан остана от лявата ни страна и тъй като в никакъв случай не можехме да се доверим на тамошните кюрди, се видяхме принудени да вървим по продължение на Джебел Пир Мам на югоизток, за да завием после надясно и някъде между Деялех и малката Саб да стигнем до Тигър. Надявахме се, че арабите зжербоа ще ни посрещнат гостоприемно и ще намерим сигурен водач, но за съжаление разбрахме, че те се съюзили с обеидите и бениламите, за да нападнат всички племена между Тигър и Татар. Наистина бяха в приятелски отношения с една фирка на обеидите, чийто шейх беше Еслех ал Махем, но този човек можеше да е променил убежденията си, а за другите афрак[3] Мохамед Емин бе убеден, че са враждебно настроени към хадедихните. При тези обстоятелства бе за препоръчване първо да променим посоката си към Сюлеймания, а после да решим какво ще правим по-нататък. Щом освободихме Амад ал Гандур и благополучно го бяхме довели дотук, по-добре бе да заобиколим, отколкото отново да се озовем в плен.

Така след доста време, с много трудности и лишения успешно стигнахме до планината Загро.

Беше се свечерило и спряхме да нощуваме на края на една чинарова гора. Над нас се издигаше небосводът, блясъкът на чиито звезди само тук можеше да се наблюдава с такава чистота и сила. Намирахме се близо до персийската граница, а въздухът на Персия е известен с чистотата си. Светлината на звездите бе толкова силна, че въпреки че луната не грееше, можех ясно да различа стрелките на джобния си часовник от три крачки разстояние. Щях да мога дори и да чета, и то дребен шрифт. Лъчите на Юпитер бяха така ярки, че спътниците му биха могли да бъдат забелязани, макар и малко по-трудно, дори и с далекоглед, на който са махнати увеличителните стъкла, ако човек се опита да обхване в диаметъра на тръбата тялото на планетата. Виждаха се дори и съзвездия, които иначе могат да се наблюдават само с телескоп. Седмата звезда на плеядата също можеше да бъде видяна без особени затруднения. Чистотата на такъв небосклон оставя дълбоко впечатление в душата и едва сега разбрах защо Персия е родината на астрологията, тази зависима от благородната си дъщеря родна майка, която ни запознава със сияйните светове на небето.

Предпочетохме да преспим на открито. През деня бяхме купили от един овчар агне и накладохме огън, за да го опечем направо както е в кожата, след като бяхме изчистили вътрешностите му и с нож бяхме остъргали козината му.

Конете ни пасяха наблизо. Напоследък ги бяхме изложили на необикновено натоварване и им се полагаше повечко дни почивка, което обаче за съжаление все още не беше възможно. Ние самите се чувствахме доста добре с изключение на един-единствен. Това беше сър Дейвид, на когото болестта причиняваше големи ядове. Преди няколко дни той бе обхванат от треска, която го държа около двайсет и четири часа. После тя изчезна, но пък у него се разви онзи страшен «подарък» на Ориента, който на латински се нарича Febris Alepensis, на френски обаче е Ма1 d’Alep, и сполетява не само хората, но и някои животни, например кучета и котки, като винаги започва с висока температура, след което върху лицето или гърдите, на ръцете или краката се образува голяма подутина. Тя се задържа почти цяла година и от нея непрекъснато се отцежда течност, а като изчезне, оставя дълбок незаличим белег. Наименованието на тази подутина не е подходящо, защото болестта не се среща само в Алепо, но и в областта на Антиохия, Мосул, Диарбекир, Багдад и някои райони на Персия.

Доста пъти бях виждал тази обезобразяваща подутина, но не и с такива необикновени размери, както беше при нашия добър мистър Линдси. Не стига че извънредно голямата подутина блестеше в най-тъмния цвят на червеното, ами бе и така дръзка, да се настани точно върху носа му, който и без това страдаше от необичайната си големина. Нашият англичанин не понасяше страданието с примирение, както изискваше дългът му на джентълмен и представител на very great and excellent nation, а даваше израз на страданието и нетърпението си, от чиито изблици присъстващите често ги заболяваше диафрагмата от смях.

Ето че той пак седеше до огъня и непрекъснато опипваше с ръце безсрамната гнойна пъпка.

— Мистър! — каза ми той. — Погледнете насам!

— Къде?

— Хм! Глупав въпрос! Към лицето ми, разбира се! Yes! Пак ли е пораснала?

— Кое? Кой?

— Тази цицина тук! Много ли е пораснала?

— Почти прилича на краставица!

— Ужасно! Страшно! Yes!

— Може би с течение на времето ще се превърне в крилат бик, сър!

— Плесница ли искате да ви зашлевя, мистър? Я си изпълнявайте задълженията! Ами ако тази жалка подутина беше на вашия нос?

— Боли ли ви?

— Не.

— Трябва да се радвате!

— Да се радвам! По дяволите! Как мога да се радвам, щом хората ще си мислят, че съм се родил с този подобен на табакера за енфие нос! Колко време ще стои това нещо на носа ми?

— Около една година, сър!

Той ококори очи, а аз за малко не отстъпих назад от страх, защото устата се разтвори така широко от ужас, че носът му заедно с «табакерата за енфие» можеше да потъне в нея.

— Една година ли? Цяла година? Цели дванайсет месеца?

— Приблизително.

— Ох! Ах! Страшно, ужасно! Няма ли лекарство? Някакъв пластир? Балсам? Или да се намаже с мехлем? Да се отреже?

— Няма. Нищо не помага.

— Но за всяка болест има лекарство!

— За тази няма, сър. Подутината изобщо не е опасна, но ако се направи опит да бъде разрязана или дори само драсната или цепната, може да стане много лошо.

— Хм! А после, като изчезне? Продължава ли да се вижда?

— Тогава е по-различно. Колкото е по-голяма подутината, толкова по-голяма дупка остава след нея.

— О, небеса! Дупка!

— За съжаление!

— О, горко ми! Това е ужасна страна! Гадна земя! Тръгвам си веднага за старата Англия! Well!

— Не бързайте, сър!

— Защо? — Какво ще кажат в старата Англия, като видят, че сър Дейвид е позволил на носа си да си направи филиал?

— Хм! Имате право, мистър! Гаменчетата по улиците ще ми се подиграват. Ще остана тук и ще…

— Сихди! — прекъсна го Халеф. — Не се обръщай! Седях с гръб към гората и естествено веднага си помислих, че дребничкият хаджия е забелязал нещо подозрително зад мен.

— Какво виждаш? — попитах го аз.

— Чифт очи. Точно зад теб има два чинара и между тях има един див крушов храст. В него се крие мъжът, чиито очи виждам.

— Все още ли ги виждаш?

— Почакай!

Той наблюдаваше храста възможно най-незабележимо, а междувременно аз инструктирах останалите да продължават да се държат непринудено както досега.

— Хайде! — каза Халеф.

Станах и се престорих, че тръгвам да търся сухи дърва за огъня. Отдалечих се толкова от бивака ни, че повече не можеха да ме забележат. Тогава влязох в гората и се промъкнах обратно между дърветата. Не минаха и пет минути, и стигнах до двата чинара. Учудих се на зоркия поглед на Халеф. Между дърветата и храста се бе сгушил човек и наблюдаваше какво правим край огъня. Защо го правеше? Намирахме се в местност, където в един доста голям Периметър нямаше никакви села. Наистина наоколо имаше различни малки кюрдски племена, които враждуваха помежду си и може би от време на време някое номадско племе минава през границата, за грабеж. Освен това имаше скитници, остатъци от унищожени племена, търсещи възможност да се присъединят към някое друго племе. Трябваше да внимавам и като се промъкнах към човека, съвсем тихо и бързо го хванах за гърлото. Той толкова се изплаши, че се вцепени и не оказа абсолютно никаква съпротива, когато го изправих и помъкнах към огъня. Съборих го на земята и извадих камата.

— Не мърдай, иначе ще те намушкам! — заплаших го аз. Не бях чак толкова разярен, но чужденецът взе заплахата ми много сериозно и умолително сплете ръце.

— Милост, господарю!

— Всичко зависи от теб. Ако ме излъжеш, с теб е свършено. Кой си ти?

— Туркмен съм от племето беят.

Туркмен? Тук? Ако се съдеше по облеклото му, може би казваше истината. Знаех, че преди е имало туркмени между Тигър и персийската граница, и то от племето беят. Пустинната местност, обитавана от лурите, и долината Тапеспи са били земите, по които са кръстосвали. Но щом Надир шах дошъл в Еялет Багдад, закарал беятите в Корасан. Заради местоположението и устройството й той наричал тази провинция «Мечът на Персия» и полагал усилия да я насели с храбри и войнствени жители.

— Беят ли? — попитах аз. — Лъжеш!

— Истината казвам, господарю!

— Беятите не живеят тук, а в далечен Корасан.

— Имаш право, но когато някога е трябвало да напуснат тези земи, все пак някои от тях останали, а потомците им вече се увеличиха толкова, че наброяват над хиляда бойци. През лятото обитаваме околностите на развалините на Кизел-Караба и бреговете на Куру-Чай.

Спомних си, че вече бях чувал за тях…

— И сега се намирате тук наблизо?

— Да, господарю.

— Колко шатри имате?

— Нямаме шатри.

Това трябваше да ми е направило впечатление. Когато едно номадско племе напусне бивака си, без да вземе палатките, обикновено тръгва на грабеж или война.

Продължих да питам:

— Колко души сте сега?

— Двеста…

— # С жените ли?

— Те не са с нас.

— Къде е лагерът ви?

— Недалеч оттук. Като завиеш край гората, стигаш до нас.

— Значи сте забелязали огъня ни?

— Видяхме го и ханът ме изпрати да разбера какви хора се намират там.

— Къде отивате?

— На юг.

— Коя е целта ви?

— Искаме да идем в Сина.

— Но това са персийски земи!

— Да. Приятелите ни там устройват голям празник, на който сме поканени.

Думите му ми направиха впечатление. Тези беяти населяваха бреговете на Куру-Чай и земите край развалините Кизел-Караба, тоест близо до Кифри. Но този град се намираше далеч на югозапад от мястото, на което се бяхме установили сега, а Сина — на две трети от това разстояние на югоизток от нас. Защо беятите не бяха тръгнали за Сина направо от Кифри? Защо бяха направили такова голямо отклонение?

— Какво правите тук горе? — попитах аз тогава. — Защо удължавате двойно пътя си?

— Защото иначе трябва да минем през земите на пашата на Сюлеймания, а той е наш враг.

— Но вие и тук сте в негови земи!

— На това място няма да ни търси. Знае, че сме тръгнали, и мисли, че ще ни намери на юг от резиденцията си.

Всичко звучеше много правдоподобно, въпреки че все още не вярвах напълно на човека. Дори си казах, че присъствието на тези беяти може и да е изгодно за нас. С тяхна помощ безпрепятствено щяхме да стигнем до Сина, а по-нататък не ни заплашваха вече никакви опасности. Туркменът ме попита:

— Господарю, ще ме освободиш ли? Аз нищо не съм ви сторил!

— Извършил си само това, което ти е било заповядано; свободен си.

Той въздъхна с облекчение.

— Благодаря ти, господарю! Накъде ще продължите пътя си?

— На юг.

— Вие идвате от север?

— Да. От земите на тиярите, беруарите и халданите.

— Значи сте храбри мъже. От кое племе сте?

— Ние с този мъж сме емири от Франкистан, а останалите са наши приятели.

— От Франкистан ли? Господарю, не искате ли да пътувате с нас?

— А ще ми подаде ли ханът ти ръката си?

— Ще го направи. Знаем, че франките са велики воини. Да отида ли да му съобщя за вас?

— Върви и го попитай, ще ни приеме ли? Той стана и бързо тръгна. Останалите одобриха направеното от мен, а най-много се зарадва Мохамед Емин.

— Ефенди — каза той, — много пъти бях чувал за беятите. Те са в непрекъсната вражда с джербоатите, обеидите и бениламите, затова ще ни бъдат от полза. Но все пак не бива да казваме, че сме хадедихни, по-добре е да не го знаят.

— Трябва да бъдем предпазливи, защото не знаем дали ханът ще ни приеме любезно. Доведете конете и за всеки случай пригответе оръжията си!

Изглежда, беятите се бяха събрали на необикновено дълго съвещание заради нас, защото, когато показаха признаци на живот, нашето агне вече се бе опекло и го бяхме изяли. Най-сетне чухме стъпки. Туркменът, който вече бе идвал при нас, се появи с още трима души.

— Господарю — каза той, — изпраща ме ханът. Елате при нас и бъдете наши гости.

— Тогава вървете напред и ни водете!

Яхнахме конете и ги последвахме с оръжие в ръка. Като завихме зад гората, не забелязахме и следа от лагер, но щом пресякохме една ивица от храсталаци, стигнахме до скрито сред растителност място, където гореше огромен огън.

Разположението на лагера бе избрано много сполучливо, защото бе много трудно да се забележи отстрани. Огънят служеше не за да се топлят хората, а за да приготвят на него вечерята си. В тревата наоколо бяха налягали двеста тъмни силуета, а малко по-встрани от трепкащия пламък седеше ханът, който при появата ни бавно стана. Приближихме се към него и скочихме от конете.

— Мир на теб! — поздравих го аз.

— Ми неуахет киердем! (Моите почитания!) — отвърна той, като се поклони.

Това беше на персийски. Вероятно по този начин искаше да ми докаже, че наистина е беят, чието племе се намираше в Корасан. Персийците са французите на Ориента. Езикът им е гъвкав и благозвучен, поради което е станал дворцов език на повечето азиатски князе. Но учтивостта, ласкателството, а често и раболепието на персийците никога не са ми правили добро впечатление. Прямата и сурова честност на арабина ми харесва много повече.

Другите също скочиха и угоднически протегнаха ръце, за да се погрижат за конете ни, но ние здраво стискахме юздите, защото още не знаехме дали това е израз на гостоприемство или коварен замисъл.

— Все пак им дайте конете! Те ще се погрижат за тях — каза ханът.

Исках да се уверя, че не сме в опасност, затова попитах също на персийски:

— Хести иршад енгиц? (Гарантираш ли сигурността ни?) Той кимна в знак на съгласие и вдигна ръка:

— Ми саукенд хордем! (Заклевам се!) Седнете при мен, да си поговорим!

Беятите взеха конете ни; само моят остана при Халеф, който много добре знаеше, че такова е желанието ми. Всички останали седнахме при хана. Пламъкът ни осветяваше, така че добре можехме да се виждаме един друг. Беятът бе мъж на средна възраст с много войнствен вид. Чертите на лицето му бяха открити и внушаваха доверие, а почтителното разстояние, на което стояха подчинените му, говореше за честолюбив и самоуверен характер.

— Знаеш ли вече как се казвам? — осведоми се той.

— Не — отвърнах аз.

— Аз съм Хайдер Мирлам (Лъв Мирлам), племенник на прочутия Хасан Керкуш бей. Чувал ли си за него?

— Да. Резиденцията му беше близо до село Джениях, намиращо се на пощенския път от Багдад за Таук. Той бе много храбър воин, но въпреки това обичаше мира и всеки изоставен намираше при него закрила.

След като ханът ми бе казал името си, естествено учтивостта изискваше и аз да му кажа своето. Затова продължих:

— Твоят съгледвач сигурно вече ти е казал, че съм франк. Името ми е Кара Бен Немзи…

Въпреки прословутото ориенталско самообладание той не можа да потисне един вик на изненада:

— Ах — ох! Кара Бен Немзи! Тогава другият мъж с червения нос сигурно е емирът от Енглистан, който иска да прави разкопки за плочки и надписи?

— Чувал ли си за него?

— Да, господарю; ти ми назова само твоето име, но аз познавам и теб, и него. Дребосъкът, който държи коня ти, е Хаджи Халеф Омар, от когото се страхуват и великани.

— Отгатна.

— А кои са останалите двама?

— Мои приятели, чиито имена са записани в Корана.[4] Кой ти разказа за нас?

— Познаваш ли Ибн Цедар Бен Хули, шейха на абу-хамедите?

— Да. Той приятел ли ти е?

— Не ми е приятел, но не ми е и враг. Не се притеснявай, няма да ти отмъщавам заради него.

— Не се страхувам!

— Вярвам ти. Срещнах го при Ески Кифри и той ми разказа, че ти си виновен за това, че ще трябва да плаща налог. Бъди предпазлив, господарю! Ще те убие, ако паднеш в ръцете му.

— Бях в плен при него, но той не ме уби, не можа дори да ме задържи.

— Чух. Убил си лъва съвсем сам в тъмнината, а после си изчезнал с кожата му. Мислиш ли, че и аз не бих могъл да те спра, ако беше мой пленник?

Това звучеше подозрително, но спокойно му отговорих:

— Не би могъл да ме задържиш, а и не знам дали ще успееш да ме плениш.

— Господарю, ние сме двеста, а вие само петима!

— Хан, не забравяй, че сред тези петима има двама емири от Франкистан и че те струват колкото двеста беяти!

— Говориш много гордо!

— А ти питаш много негостоприемно! Трябва ли да се съмнявам в истинността на думите ти, Хайдер Мирлам?

— Вие сте мои гости, въпреки че не знам имената на онези двама мъже, и ще ядете с мен хляб и месо.

Загадъчна усмивка заигра около устата му, а погледът, който хвърли към двамата хадедихни, беше достатъчно красноречив. По великолепната си, снежнобяла брада Мохамед Емин можеше да бъде разпознат и сред хиляди хора.

Ханът даде знак с ръка и веднага бяха донесени няколко четириъгълни парчета кожа. Върху тях ни сервираха хляб, месо и фурми, а щом се нахранихме, ни предложиха тютюн за лулите, като ханът собственоръчно ни поднесе огън. Едва сега вече можехме да се смятаме за негови гости и аз махнах на Халеф да заведе жребеца ми при останалите коне. Той го направи, а после седна при нас.

— Накъде сте се запътили? — осведоми се ханът.

— Тръгнали сме за Багдад — отвърнах аз предпазливо.

— Ние отиваме в Сина — поде отново той. — Искате ли да дойдете с нас?

— Ще позволиш ли?

— Ще се радвам да бъдете с мен. Подай ми ръката си, Кара Бен Немзи! Нека моите братя станат твои братя, а враговете ми — твои врагове!

Ханът ми подаде ръка и аз я поех. Той направи същото и с останалите, а те заедно с мен истински се радваха, че така неочаквано намерихме приятел и закрилник. По-късно щяхме да се разкайваме за това. Беятът нямаше лоши намерения към нас; но смяташе, че в наше лице е намерил придобивка, която ще му донесе голяма полза.

— Какви племена се срещат оттук до Сина? — осведомих се аз.

— Това е свободна територия, където различни племена пасат стадата си; остава, който е по-силен.

— При кое племе сте поканени?

— При джиаф.

— Тогава се радвай, че имаш такива приятели, защото племето джиаф е най-могъщото в цялата страна! Шейховете Исмаел, Зенгенех, Келогауани, Келхоре, та дори и Шенки и Холали се страхуват от него.

— Емир, бил ли си вече някога тук?

— Никога досега.

— Но ти познаваш всички племена по тези места!

— Не забравяй, че съм франк!

— Да, франките знаят всичко, дори и онова, което не са виждали. Чувал ли си за племето бебех?

— Да. То е най-богатото нашир и надлъж, а селата и шатрите му се намират в околностите на Сюлеймания.

— Много добре си осведомен. Имаш ли приятели или врагове сред тях?

— Може би ще се запознаете с тях.

— Ще ги срещнете ли по пътя си?

— Може би, въпреки че предпочитаме да избягваме срещите с тях.

— Познаваш ли пътя за Сина добре?

— Да.

— На какво разстояние е оттук?

— С добър кон може да се стигне дотам за три дни.

— А колко има до Сюлеймания?

— Можеш да стигнеш за два дни.

— Кога ще потеглите утре?

— Щом изгрее слънцето. Искаш ли да си лягаш?

— Както кажеш.

— Волята на госта е закон за бивака, а вие сте уморени, защото ти вече остави лулата. Също и Амасдар[5] вече затваря очи. Полага ви се почивка.

— Беятенд ширикар. (Беятите имат хубави обичаи.) Разреши ни да разгънем одеялата си!

— Направете го. Аллах арамед шумара! (Господ да ви дари сън!)[6]

По даден от него знак донесоха килими, от които той си направи постеля. Доколкото можаха, моите спътници също се настаниха удобно. Аз обаче удължих поводите на коня си с ласото, чийто край завързах за китката си, а после легнах извън кръга на бивака. Така жребецът можеше да пасе, а аз не се страхувах за него, защото кучето пазеше до мен.

Измина известно време. Още не бях затворил очи, когато някой се приближи. Беше англичанинът, който сложи двете си одеяла до мен.

— Хубаво приятелство, няма що — изръмжа той. — Седя си тук и не разбирам нито дума. Мислех си, че ще ми обясните, а вие се измъквате. Хм! Много благодаря!

— Извинявайте, сър! Наистина ви бях забравил!

— Забравили сте ме? Сляп ли сте, или не съм достатъчно висок?

— Да, биете на очи, особено откакто имате този фар на носа си. Е, какво искате да узнаете?

— Всичко! А фара ми оставете на мира, мистър! Какво говорихте с този шейх или хан?

Обясних му.

— Добре, това е благоприятно. Нали?

— Да, да бъдеш в безопасност или не в продължение на три дни, все пак е нещо.

— Значи сте му казали за Багдад? Наистина ли така сте намислили, мистър?

— Всъщност най-много това ми се иска, но не може.

— Защо?

— Трябва да се върнем при хадедихните, защото слугите ви са още там, а освен това ми е и много тежко да се разделя с Халеф. Най-малкото няма да го оставя, преди да се убедя, че е здрав и в безопасност при младата си жена.

— Правилно! Да! Храбрец! Струва десет хиляди фунта. Well! И аз бих искал отново да идем там.

— Защо?

— Заради крилатия бик.

— О, руини от древността могат да се намерят и близо до Багдад. Например в развалините край Хила. Там е бил Вавилон и има развалини с периметър много географски мили, въпреки че Вавилон не е бил голям колкото Ниневия.

— Ох! Ах! Хайде натам! Към Хила! Нали!

— Все още нищо не мога да кажа. Главното е първо благополучно да стигнем до Тигър. После ще видим какво ще правим.

— Добре! Но ще отидем там! Yes! Well! Good night!

— Лека нощ!

Добрият Линдси дори и не можеше да предполага, че ще отидем по онези места много по-рано и при съвсем други обстоятелства. Той се уви в одеялото си и захърка. Аз също заспах, но преди това забелязах, че четирима беяти яхнаха конете си и тръгнаха нанякъде.

Събудих се на разсъмване и някои от туркмените вече се суетяха около конете си. Халеф, който вече се бе събудил, също бе забелязал изчезването на четиримата беяти вечерта и ми го каза. После попита:

— Сихди, защо предварително изпращат вестоносци, щом се отнасят почтено с нас?

— Не мисля, че тръгването на тези четиримата е свързано с нас. Ние и бездруго бяхме изцяло в ръцете на хана, ако той е искал да ни причини зло. Не се притеснявай, Халеф!

Мислех си, че четиримата конници бяха изпратени напред като съгледвачи заради опасностите, които ни дебнеха по тези места и както научих от Хайдер Мирлам, предположенията ми се оказаха верни.

След съвсем лека закуска, състояща се от няколко фурми, потеглихме. Ханът бе разделил хората си на отряди, които се движеха на разстояние четвърт час един от друг. Той беше умен и предпазлив човек, който полагаше максимални грижи за сигурността на хората си.

Яздихме без почивка до обяд. Когато слънцето застана в най-високата си точка, спряхме, за да дадем необходимата почивка на конете си. По пътя не срещнахме нито един човек, а на някои места по храстите, дърветата или по земята забелязвахме следи от изпратените пред нас конници, които по този начин указваха посоката, в която трябваше да вървим.

А тя бе доста загадъчна. Изхождайки от положението на лагера, в който бяхме предишния ден, Сина се намираше на югоизток, но вместо да се придържаме към тази посока, яздехме почти право на юг.

— Нали искаше да ходиш при джиаф! — припомних аз на хана.

— Да.

— И това скитническо племе се намира сега край Сина, така ли?

— Да.

— Но ако продължаваме да яздим в тази посока, никога няма да стигнем дотам, а ще се озовем в Бана или Нуайзгие!

— Искаш ли да пътуваш в безопасност, господарю?

— Разбира се!

— Ние също. Затова е по-добре да избягваме враждебните племена. До довечера ездата ни ще бъде много изморителна, но после ще можем да си отпочинем, защото утре би трябвало да се очаква, че пътят на изток ще е свободен.

Това обяснение не ме задоволи напълно, но и не можех да оборя доводите му, затова си замълчах.

След двучасова почивка потеглихме отново. Ездата ни наистина бе много напрегната и забелязах, че често се движим на зиг-заг, значи имаше много места, от които четиримата съгледвачи искаха да ни държат настрана.

Надвечер трябваше да минем през една падина. Движех се редом с хана, който беше в челния отряд. Почти бяхме прекосили мястото, когато срещнахме един конник, чиято смаяна физиономия ни даде да разберем, че той не бе очаквал да види тук чужди хора. Той дръпна коня си настрани, наведе дългото копие и поздрави:

— Селям!

— Селям! — отговори ханът. — Накъде си тръгнал?

— В гората. Отивам на лов за диви кози.

— От кое племе си?

— Аз съм бебех.

— Скитническо племе ли сте?

— През зимата не се местим, но през лятото водим стадата си да пасат на различни места.

— Къде живееш през зимата?

— В Нуайзгие. На югоизток оттук. След един час ще стигнеш дотам. Нашите хора ще ви посрещнат гостоприемно.

— Колко души сте?

— Четирийсет, но при другите стада има повече.

— Дай ми копието си!

— Защо? — попита човекът учудено.

— И пушката си!

— Защо?

— И ножа! Ти си мой пленник!

— Машаллах!

Тази дума бе израз на ужас. Но чертите на лицето му веднага се изопнаха, той изправи коня си на задните крака, обърна го и препусна назад.

— Хвани ме! — чухме вика на мъжа.

Тогава ханът свали пушката си и я насочи към беглеца. Едва успях да избия дулото й встрани и изстрелът изтрещя. Разбира се, куршумът мина покрай целта си. Ханът вдигна юмрук срещу мен, но скоро се опомни.

— Кянгяр! (Предател!) Какво направи? — извика той гневно.

— Не съм предател — отвърнах му аз спокойно. — Не исках да ставаш обект на кръвно отмъщение.

— Но той трябваше да умре! Ако ни избяга, ще се разкайваме за това.

— Ще го оставиш ли жив, ако го доведа?

— Да. Но няма да можеш да го хванеш!

— Чакай!

Препуснах след беглеца. Той вече не се виждаше, но като минах през клисурата, го забелязах. Пред мен се ширеше обрасла с бял минзухар и диви карамфили равнина, зад която се виждаха тъмните очертания на една гора. Ако го оставех да стигне до гората, нямаше да мога да го хвана.

— Рих! — извиках аз, слагайки ръка между ушите на жребеца си. Благородното животно отдавна не бе препускало с всички сили, но след този знак то полетя над земята, сякаш бе почивало седмици наред. След две минути бях на двайсет конски дължини от бебеха.

— Спри! — извиках му аз.

Този човек бе много смел. Вместо да продължи да бяга или да спре, той обърна коня си и препусна срещу мен. В следващия миг щяхме да се сблъскаме. Видях, че вдига копието си и свалих леката си пушка. Тогава той отклони коня си малко встрани. Префучахме един край друг. Върхът на копието му бе насочен към гърдите ми, но аз успешно го парирах и веднага обърнах коня си. Бебехът бе поел в друга посока и се опитваше да избяга. Защо не използваше пушката си? А и конят му, който можех да застрелям, не беше много лош. Откачих ласото от кръста си, закачих края му за седлото и после направих примка на дългия здрав ремък. Той се огледа и видя, че приближавам. Сигурно още не бе и чувал за ласо, а и не знаеше как да се предпази от това опасно оръжие. Явно вече нямаше доверие в копието си и свали пушката, чийто куршум не можеше да бъде париран. Премерих на око разстоянието и тъкмо той вдигаше дулото, въжето изсвистя във въздуха. Едва бях успял да отскоча с коня встрани, когато усетих тласък: разнесе се вик, а аз спрях — бебехът лежеше на земята с вързани ръце. Миг по-късно бях до него.

— Заболя ли те?

При стеклите се обстоятелства въпросът ми сигурно бе прозвучал като подигравка. Той се опита да освободи ръцете си и изръмжа:

— Разбойник!

— Лъжеш се, не съм разбойник, но искам да дойдеш с мен.

— Къде?

— При хана на беятите, от когото избяга.

— Беятите ли? Значи всички онези мъже, които срещнах, са от това племе! И как се казва ханът?

— Хайдер Мирлам.

— О, сега вече всичко ми е ясно. Аллах да ви погуби, защото всички вие сте крадци и мошеници!

— Не ругай! Кълна ти се в Аллах, че нищо лошо няма да ти се случи!

— Твой пленник съм и трябва да те последвам. Извадих ножа му от пояса и вдигнах копието и пушката от земята, които бе изпуснал при падането си. После разхлабих примката и бързо яхнах коня, за да съм готов на всичко. Но той явно и не помисляше да бяга, подсвирна на коня си и се метна върху него.

— Вярвам на думата ти — каза той. — Хайде! Галопирахме един до друг по обратния път и видяхме, че беятите ни чакат на изхода на падината. Щом Хайдер Мирлам съзря пленника, мрачното му лице се проясни.

— Господарю, ти наистина го доведе! — извика той.

— Да, защото ти обещах. Но му дадох дума, че няма да му се случи нищо лошо. Ето оръжията му!

— По-късно ще си получи всичко обратно, но сега го вържете, за да не може да избяга!

Заповедта му бе изпълнена веднага. Междувременно вторият от нашите отряди бе приближил и пленникът му бе предаден с обяснението, че всъщност трябва добре да се държат с него, но и също толкова добре да го охраняват. После продължихме прекъснатата си езда.

— Как успя да го плениш? — попита ханът.

— Хванах го — отвърнах аз кратко, защото бях раздразнен от поведението му.

— Господарю, ти се гневиш — каза той, — но ще се убедиш, че е трябвало да действам така.

— Надявам се.

— Този човек не бива да издрънка, че наблизо има беяти.

— Кога ще го освободиш?

— Щом опасността отмине.

— Не забравяй, че всъщност той е мой пленник. Надявам се, че дадената му от мен дума няма да бъде нарушена!

— А какво ще направиш, ако това стане?

— Просто ще те…

— Убия? — прекъсна ме той.

— Не. Аз съм франк, тоест християнин. Убивам човек само ако трябва да браня живота си от него. И така, няма да те убия, но за твой позор ще прострелям ръката, с която си се заклел в обещанието си. Тогава емирът на беятите ще е като момче, което не знае как да си служи с ножа, или като стара жена, на чиито думи никой не обръща внимание…

— Господарю, ако някой друг ми бе казал това, щях да се изсмея, но на теб вярвам, че ще ме нападнеш дори пред очите на хората ми.

— Наистина ще направим това! Никой от нас не се страхува от твоите беяти.

— И Мохамед Емин ли? — попита той, усмихвайки се. Разбрах, че тайната ми е разкрита, но отговорих спокойно:

— И той.

— А също и синът му Амад ал Гандур ли?

— Да си чувал някога, че е страхливец?

— Никога! Господарю, ако не бяхте истински мъже, не бих ви приел при себе си, защото яздим по опасни пътища. Искам да успеем да минем по тях благополучно!

Започна да се свечерява и тъкмо когато стана толкова тъмно, че трябваше да спрем за нощуване, стигнахме до един поток, който идваше по лабиринт от скали. Там се бяха настанили четиримата беяти, които досега бяха яздили пред нас. Ханът слезе от коня и се приближи до тях, за да поговорят. Защо се държеше толкова тайнствено? Или беше намислил нещо, което можеха да узнаят само те? Най-сетне той заповяда на хората си да слязат от конете. Един от тях тръгна пред нас между скалите. Водехме конете след себе си и след известно време стигнахме до едно обградено отвсякъде със скали място.

То бе най-сигурното скривалище, което въобще може да се намери, макар и прекалено малко за двеста души и конете им.

— Тук ли ще останем? — попитах аз.

— Да — отговори Хайдер Мирлам.

— Всички ли!

— Само четирийсет, останалите ще се разположат наблизо.

Този отговор трябваше да ме задоволи, но се учудих, че въпреки безопасното място на бивака ни не беше запален огън. Това направи впечатление и на спътниците ми.

— Хубаво място! — каза Линдси. — Малка арена. Нали?

— Наистина.

— Но тук до водата е влажно и студено. Защо не палим огън?

— Не знам. Сигурно наблизо има неприятелски кюрди.

— Какво от това? Никой не може да ни види. Хм! Не ми харесва!

Той хвърли подозрителен поглед към хана, който говореше на хората си нещо, като явно полагаше усилия да не го чуем. Седнах до Мохамед Емин, който сякаш това и бе чакал, защото веднага ме попита:

— Емир, колко време ще останем при тези беяти?

— Колкото кажеш.

— Ако нямаш нищо против, утре ще се разделим с тях.

— Защо?

— Човек, който премълчава истината, не е добър приятел.

— За лъжец ли смяташ хана?

— Не. Но той не казва всичко, което мисли.

— Той те позна.

— Знам. Разбрах го по очите му.

— И не само теб, но също и Амад ал Гандур.

— Това лесно може да се предположи, защото синът прилича на баща си.

— Това притеснява ли те?

— Не. Ние станахме гости на беятите и те няма да ни предадат. Но защо плениха този бебех?

— За да не издаде присъствието ни.

— Защо не бива да бъдат разкривани, емир? От какво има да се страхуват двеста въоръжени конници с добри коне, щом нямат със себе си обоз, нито пък жени и деца, болни или старци, палатки и стада? В чии земи се намираме, ефенди?

— Все още сме на територията на бебехите.

— А той казваше, че отива при джиафите? Дори забелязах, че яздим все на юг. И защо днес раздели хората си на два лагера? Емир, този Хайдер Мирлам има два езика, въпреки че с нас се държи почтено. Накъде ще тръгнем утре, като се отделим от него?

— От лявата ни страна са планините Загро. Предполагам, че областната столица Бана е съвсем наблизо. Ако се мине покрай нея, се стига до Амехдабад, Бия, Сурене и Байендере. Зад Амех-дабад започва един проход, водещ през пусти клисури и долини към Кизелзие. Там отдясно се издигат хълмовете на Гирзе и Серфир, както и скалистите планини на Куру-Казаф; стига се до двата потока Бистан и Караджолан, вливащи се в Кизелзие, а оттам в езерото Кюпри. Стигнем ли дотам, сме вече на сигурно място. Но пътят наистина е тежък.

— Откъде знаеш това?

— Говорих в Багдад с един кюрд булбаси, който така добре ми описа тази област, че успях и да си направя малка карта. Не вярвах, че ще ми потрябва, но я нарисувах в дневника си.

— Мислиш ли, че е добре да тръгнем по този път?

— Отбелязал съм си и други селища, планини и реки, но мисля, че това е най-добрият път. Не бихме могли да тръгнем нито към Сюлеймания или пък за Сина през Мик и Доуайза, защото не знаем как ще ни посрещнат там.

— Тогава решаваме така: утре се разделяме с беятите и тръгваме през планините към езерото Кюпри. Няма ли да те заблуди картата ти?

— Не. Ако не ме е излъгал булбасито.

— Хайде да си отпочинем и да поспим! Беятите да правят каквото искат.

Напоихме конете си на потока и ги нахранихме. После другите веднага легнаха да спят, а аз потърсих хана.

— Хайдер Мирлам, къде са другите беяти?

— Наблизо. Защо питаш?

— При тях е плененият бебех, когото бих искал да видя.

— Защо?

— Мой дълг е, защото аз съм го пленил.

— Не е твой, мой пленник, защото ти ми го предаде.

— Няма да спорим за това, но все пак искам да видя как се чувства.

— Добре е. Щом го казва Хайдер Мирлам, значи е истина. Не се грижи за него, господарю, а седни при мен да изпушим по една лула!

Направих каквото искаше, за да не го разсърдя, но скоро го оставих и отидох да спя. Защо не биваше да виждам бебеха? Думата на хана гарантираше, че няма да се отнасят лошо с него. Но не можех да разбера какво караше хана да ме държи настрана. Реших рано на другия ден да освободя бебеха на моя отговорност и после да се отделим от беятите. После заспах. Когато човек от ранна утрин до късна вечер е на седлото, дори и да е свикнал с това, се уморява. Същото важеше и за мен. Спях добре и дълбоко и сигурно нямаше да се събудя преди разсъмване, ако не ме бе стреснало ръмженето на кучето ми.

Като отворих очи, бе много тъмно, но въпреки това различих силуета на мъж, застанал близо до мен. Извадих ножа.

— Кой си ти?

Гласът ми събуди моите спътници и те веднага грабнаха оръжието си.

— Не ме ли познаваш, господарю? — прозвуча в отговор. — Аз съм един от беятите.

— Какво искаш?

— Господарю, помогни ни! Бебехът избяга!

Веднага скочих, а същото направиха и останалите.

— Бебехът ли? Кога?

— Не знам. Спяхме.

— Ах! Сто и шейсет души го пазят, а той е избягал?

— Те не са тук!

— Тези сто и шейсет души са заминали?

— Те ще се върнат отново, господарю.

— Къде са?

— Не знам.

— Къде е ханът?

— И той е с тях.

Тогава сграбчих мъжа за дрехата.

— Човече, да не сте намислили някаква подлост срещу нас? Лошо ще си изпатите!

— Пусни ме, господарю! Как бихме могли да ти сторим нещо лошо! Нали си ни гост!

— Халеф, провери колко беяти са останали тук!

Беше толкова тъмно, че мястото не можеше да се обхване с поглед. Дребният хаджия стана, за да изпълни заповедта ми.

— Тук има още четирима — обясни веднага беятът, — един има на изхода, за да го охранява. А отвъд, в другия лагер, бяхме десет души, за да пазим пленника.

— Как избяга той? Пеша ли?

— Не. Взел е коня си и някои оръжия от нашите.

— Това е доказателство, че сте много умни и внимателни пазачи. Но защо идвате при мен?

— Господарю, хвани го пак!

За малко не се изсмях колкото ми глас държи. По-наивно искане от това едва ли би могло да ми бъде поставено. Аз изобщо не му обърнах внимание и продължих да питам:

— Значи не знаете къде е отишъл ханът с другите?

— Наистина не знаем.

— Но той сигурно има някаква причина да замине?

— Има.

— И каква е тя?

— Не можем да ти кажем, господарю.

— Добре. Ще видим кой ще заповядва сега, ханът или аз… Халеф ме прекъсна, като съобщи, че наистина е забелязал само четирима беяти.

— Те са ей там и ни слушат, сихди! — каза той.

— Остави ги! Я ми кажи, Хаджи Халеф Омар, заредени ли са пистолетите?

— Виждал ли си ги някога незаредени, сихди?

— Извади ги и ако този мъж не отговори на въпроса, който ще му поставя за последен път, пусни му един куршум в главата. Разбра ли?

— Не се тревожи, сихди, вместо един ще получи два куршума! Той извади оръжието от пояса си и щракна четирите петлета. Аз отново попитах беята:

— Защо тръгна ханът?

Отговорът не се забави дори и за миг.

— За да нападне бебехите.

— Бебехите ли? Значи ме е излъгал! Каза ми, че отива при джиаф.

— Господарю, хан Хайдер Мирлам никога не лъже! Той наистина иска да отиде при джиафите, ако нападението му успее.

Сега се сетих, че той ме бе питал дали съм приятел или враг на бебехите. Той ме взе под закрилата си, като се погрижи да се чувствам спокоен.

— Във вражда ли сте с бебехите? — продължих да питам аз.

— Не ние с тях, а те с нас, господарю. Затова днес ще им отнемем стадата, килимите и оръжията. Сто и петдесет души ще се отправят с плячката по обратния път, а петдесет човека ще отидат с хана при джиафите.

— Ако бебехите му позволят — добавих аз.

Въпреки тъмнината забелязах, че той гордо вдигна глава.

— Те ли? Бебехите са страхливци! Не видя ли, че този мъж избяга от нас?

— Един от двеста!

— Но ти го хвана сам!

— Уф! При определени обстоятелства бих могъл да хвана и десет беяти. Например: ти и тези четиримата, постът там и онези деветимата в другия лагер сега сте мои пленници. Халеф, охранявай изхода. Ако някой се опита да приближи или напусне това място без разрешение, застреляй го!

Храбрият Халеф веднага изчезна към изхода. Беятът страхливо каза:

— Господарю, ти се шегуваш!

— Не се шегувам. Ханът премълча пред мен най-важното, а и ти ми го каза едва когато те принудих. Затова вие ще бъдете залог за моята сигурност. Вие, четиримата, елате насам!

Те се подчиниха на заповедта ми.

— Сложете оръжията си в краката ми! — И тъй като те се бавеха, допълних: — Чухте какво говорихме! Ако намеренията ви към нас са почтени, няма да ви се случи нищо лошо и ще си получите оръжията обратно, но ако не ми се подчините, не може да ви помогне нито някой джин, нито шейтанът!

Те направиха исканото от мен. Предадох оръжията им на спътниците си и инструктирах Мохамед Емин какво да прави по-нататък. После тръгнах навън по течението на потока. Там между камъните намерих застанал на пост бея, който веднага ме позна.

— Кой ти нареди да стоиш тук?

— Ханът.

— Защо?

— За да е сигурен, като се върне, че всичко е наред.

— Много добре! Иди при моите другари и им кажи, че ще се върна след малко.

— Нямам право да напускам това място.

— Ханът няма да разбере.

— Ще научи.

— Възможно е, но аз ще му кажа, че съм ти наредил.

Мъжът тръгна. Знаех, че ще бъде задържан и обезоръжен от Мохамед. Наистина не бях питал къде се намира вторият лагер, но вечерта бях чул наблизо гласове и смятах, че лесно ще намеря мястото. Така и стана. Чух един кон да тропа и като се ориентирах по шума, видях насядалите на земята деветима беяти, които в тъмнината ме взеха за някой от техните, защото единият извика:

— Какво каза той?

— Кой?

— Чуждият емир!

— Самият той е тук — отвърнах аз. Сега те ме познаха и станаха.

— О, емир, помогни ни! — помоли единият. — Бебехът избяга, а върне ли се ханът, лошо ни се пише.

— Как избяга? Не го ли бяхте вързали?

— Вързан беше, но, изглежда, постепенно е разхлабил въжетата, а като сме заспали, е взел коня си заедно с оръжията ни и е изчезнал.

— Вземете конете си и ме последвайте!

Те се подчиниха веднага и аз ги заведох в нашия лагер. Като стигнахме до него, хадедихнът тъкмо бе запалил малък огън, за да освети околността. Постовият вече седеше обезоръжен при останалите. Деветимата мъже, които доведох, бяха толкова съкрушени от случилото се, че ми предадоха Ножовете и копията си без съпротива. Обясних на петнайсетте човека, че биха могли да се страхуват от нас само ако на хана им му хрумне да извърши предателство спрямо нас; избягалия бебех обаче не можех да им доведа отново.

Докато ме бе нямало, мистър Линдси помолил Халеф, доколкото му позволяваха езиковите познания, да му обясни какво става. А сега се приближи до мен.

— Сър, какво ще правим с тези хора?

— Ще се разбере едва като си дойде ханът.

— Ами ако избягат?

— Няма да могат. Нали ги охраняваме, а освен това ще поставя нашия Халеф на изхода.

— Там ли? — той посочи към прохода, водещ навън. След като кимнах, той добави: — Не е достатъчно! Има и втори изход. Там, отзад! Yes!

Погледнах в посоката, в която бе протегната ръката му, и на светлината на огъня забелязах висока скала, пред която имаше един храст.

— Шегувате се, сър! — казах аз. — Кой може да мине през тази скала? Тя е най-малко пет метра висока.

Цялото му лице грейна в усмивка, така че устата му образува познатия трапец, между чиито очертания се виждаха големите му жълти зъби.

— Хм! Вие сте умен човек, мистър! Но Дейвид Линдси е още по-умен. Well!

— Обяснете, сър!

— Идете там и огледайте скалата и храста!

— Наистина ли! Но не мога да отида там, защото ще обърна вниманието на беятите върху този изход, ако наистина го има.

— Той действително съществува, сър! Yes!

— И къде е ?

— Това не е само една скала, а две, в тесния процеп между тях е храстът. Разбрахте ли?

— Аха, това би могло да ни бъде от голяма полза. Беятите знаят ли за него?

— Мисля, че не, защото, като бях там, те не ми обърнаха внимание.

— Процепът много ли е тесен?

— Може да се мине през него с кон.

— А какъв е теренът зад него?

— Не знам. Не можах да видя.

Това бе толкова важно, че веднага трябваше да го проверя. Споделих с другарите си какво смятам да правя и напуснах лагера. Обиколих лабиринта от скали и поради тъмнината най-сетне с големи усилия намерих мястото, където храстът растеше между двете скали. Отворът, който той маскираше, беше широк повече от метър. Наистина зад него имаше доста пръснати камъни, но през деня не беше трудно да се мине оттам с кон. Тъй като не знаех какво може да ни се случи, извадих ножа си и се приближих към храста. Направих в няколко от стеблата му толкова дълбоки прорези, че ако се мине през тях с кон, да паднат напред. Разбира се извърших всичко това толкова предпазливо, че лежащите отзад беяти нищо да не забележат. После се върнах в бивака и изпратих Халеф да охранява изхода, с указанието да ни съобщава за приближаването на когото и да било.

— Какво намери, ефенди? — попита Мохамед Емин.

— Чудесен изход в случай, че трябва да тръгнем, без да кажем «селям».

— През храста ли?

— Да. Срязах го. Щом през него мине конник, храстът ще се прекърши и после има свободен път.

— Има ли отзад много камънаци?

— Да, големи каменни късове с трънаци между тях, но ако е светло, спокойно може да се мине оттам.

— Мислиш ли, че този път ще ни потрябва?

— Не знам, но имам такова предчувствие. Не ми се присмивай, Мохамед Емин, но още от дете притежавам дарбата да предусещам някои неща, които ще се случат в по-далечно време.

— Вярвам ти. Аллах е велик!

— Но никога не предчувствам хубавите неща. От време на време ме обхваща някакво безпокойство, страх, сякаш съм извършил нещо лошо, от чиито последици се страхувам. Тогава сигурно и редовно ми се случва нещо, което ми носи вреди. И когато по-късно сравня времето, то съвпада съвсем точно: опасността е надвисвала в този момент, когато ме е обземал страхът.

— Значи трябва да вземем предвид предупреждението, което Аллах ни изпраща.

Моята загриженост оказа въздействие и върху другарите ми. Разговорът замря и ние лежахме един до друг, без да кажем нито дума, докато започна да се разсъмва. Едва бе възможно човек да различи нещо в далечината, когато Халеф дойде забързан и съобщи, че е видял много конници. Не можал да прецени точния им брой. Отидох до жребеца си, взех далекогледа от дисагите и тръгнах след Халеф. И с просто око можеха да бъдат забелязани многото тъмни силуети в равнината. С далекогледа ги различих по-добре.

— Сихди, кои са тези? — попита Халеф.

— Беятите идват.

— Но те не са толкова много!

— Връщат се с плячката. Водят със себе си стадата на бебехите. Както изглежда, ханът бърза напред с една група. Ще пристигне тук по-рано от останалите.

— А ние какво ще правим?

— Хм! Почакай! Ще ти кажа!

Върнах се при другите и им разказах какво съм видял. И те като мен бяха убедени, че няма защо да се страхуваме от хана. Не можехме да го упрекнем за нищо, освен че е скрил от нас намерението си за нападение. Ако ни го беше казал, нямаше да се присъединим към него, защото за нас е опасно да ни виждат в компанията на крадец на стада. Решихме да го посрещнем предпазливо, но все пак учтиво.

Върнах се при Халеф въоръжен.

Ханът приближаваше с отряда си в галоп и не бяха минали и пет минути, когато той спря коня си пред мен.

— Селям, емир! — поздрави той. — Сигурно много си се учудил, че не ме виждаш при вас, като си се събудил. Но имах спешна работа. Успях. Погледни зад себе си!

Гледах го право в лицето.

— Ти си крал, хан Хайдер Мирлам!

— Крал ли? — попита той с учудена физиономия. — Крадец ли е този, който взема от враговете си онова, което може да им вземе?

— Християните казват: да, крадец е, а ти знаеш, че съм християнин. Защо го премълча пред нас?

— Защото тогава щяхме да станем врагове. Щеше да ни напуснеш, нали?

— Да.

— И да предупредиш бебехите!

— Нямаше да ги търся, тъй като нямаше да знам кой бивак или село ще нападнеш. Но ако бях срещнал някой бебех, щях да го предупредя за опасността, която го заплашва.

— Виждаш ли, емир, че имам право! Можех да постъпя само по два начина: или да премълча пред теб за намерението си, или да те пленя и насила да те задържа при себе си, докато всичко свърши. Понеже съм ти приятел, направих първото.

— Да, но през нощта аз ходих при десетимата мъже в лагера, които ти остави тук — гласеше спокойният ми отговор.

— Какво си правил при тях? — попита ханът.

— Плених ги.

— Аллах! Защо?

— Понеже разбрах, че си ни изоставил. Не знаех какво може да ми се случи, затова плених всички останали тук беяти, като залог за своята сигурност.

— Господарю, ти си много предпазлив човек, но можеше да ми се довериш. Какво направи с бебеха?

— Нищо. Изобщо не можах да го видя, защото беше избягал.

Ханът пребледня и извика:

— Дериг![7] Но това е невъзможно. Всичко ще пропадне! Отивам при онези кучета, които сигурно са спали, вместо да го пазят.

Едва сега скочи той от коня, остави го и се спусна между скалите към бивака. Ние двамата с Халеф го последвахме. Между хана и хората му се разигра сцена, която едва ли може да се опише. Той беснееше като ранен глиган, раздаваше ритници и юмруци и не се успокои, докато не се изтощиха силите му. Не бях допускал, че този мъж е способен на такъв гняв.

— Усмири яда си, хан — помолих го аз накрая. — Нали щеше да освободиш този човек?

— Щях да го направя — ядосваше се той, — но не още днес, защото планът ми не бива да се разкрива.

— Какъв е планът ти?

— Взехме всичко, каквото намерихме при бебехите. Сега само ще отделим годното от негодното. Всичко ценно ще изпратя по обиколни, но сигурни пътища при нашите хора, а ние, останалите, ще вземем това, което е по-лошо, и ще отидем при джиафите. По пътя ще оставяме на места по малко от него. Така ще отклоним преследвачите по нашите следи; бебехите ще мислят, че са били нападнати от отряд джиафи, а хората ми ще пристигнат благополучно с плячката в селата на беятите.

— Добре измислен план.

— Да, но няма да успее. Плененият бебех беше от отряда, който нападнахме. Той знаеше, че сме беяти, и ще издаде всичко. Сигурно е разбрал намеренията ни. Освен това конят му е много добър. Какво ще стане, ако, докато ние сме били заети с нападението, той е използвал бързината на коня си, за да вдигне тревога в съседните биваци.

— Това би било лошо и за вас, и за нас — отвърнах аз.

— Той знае и къде е лагерът ни и е възможно на бебехите да им е известен входът към тези скали.

Едва бе казал това, и откъм входа се чу силен вик:

— Аллах! Аллах! Ето ги! Пленете ги живи!

Обърнахме се и познахме избягалия бебех, който се хвърли върху мен с искрящи от гняв очи. Зад него през теснината прииждаше многобройна свита, като същевременно се надигна страшен вой, примесен с изстрели от пушки. Изобщо не бяхме обърнали внимание на ставащото извън лагера и бяхме оставили входа без охрана. Впрочем аз нямах абсолютно никакво време за мислене, защото бебехът, който вече предполагах, че е хан или шейх, идваше към мен. Не носеше нито копие, нито пушка, също както и спътниците му, но в ръката му блестеше извита афганска кама.

Посрещнах смелия противник с голи ръце, без да посегна към оръжията си. С лявата си ръка бързо хванах неговата дясна, в която държеше камата си, а с десницата си хванах врата му.

— Умри, разбойнико! — извика той, като се опита със силно дръпване да освободи въоръжения си юмрук.

— Лъжеш се — отговорих аз. — Не съм беят и не знаех, че ще бъдете нападнати!

— Ти си крадец, куче! Ти ме плени, но сега ще бъдеш мой пленник. Аз съм шейх Гасахл Габоя, от когото още никой не е избягал!

Като светкавица мина през ума ми споменът, че вече съм чувал това име и то е на един от най-храбрите кюрди. Нямаше никакво съмнение.

— Плени ме, щом можеш! — отговорих аз.

Пуснах го и отстъпих назад. Той сигурно бе сметнал, че е проява на слабост от моя страна, нададе триумфален вик и вдигна ръка за удар. Това и чаках: стоварих юмрука си с такава сила в ключицата му, че той моментално изгуби равновесие. Тялото му описа широка дъга и се строполи на земята на шест крачки от мен и още преди да успее да се опомни, го ударих с юмрук в слепоочието така, че той не стана.

— На конете и след мен! — извиках аз.

С един поглед прецених положението. Бяха дошли около двайсет бебехи. Беятите се биеха с тях. Мистър Линдси се биеше с двама и тъкмо се освобождаваше от единия с удар на приклада на пушката си. Двамата хадедихни бяха един до друг с гръб към скалите и не позволяваха на никого да ги доближи, а дребничкият Халеф бе коленичил върху един противник, чиято глава млатеше с дръжката на пистолета си.

— Сихди, няма да бягаме! Ще се справим с тях! — отговори смелият Халеф на призива ми.

— Отвъд има още много; беятите са нападнати. Напред! Бързо!

Измъкнах камата на лежащия на земята Гасахл Габоя, за спомен от този нещастно започнал ден, и се метнах на жребеца си. За да набера необходимата скорост, а същевременно и да разчистя пътя на другарите си, изправих коня си на задните му крака, пришпорих го и се втурнах сред бебехите, където го накарах да скача на всички страни, докато видях, че другите четирима са вече на седлата, и го насочих към храста, който той стъпка с копита. От другата страна веднага спрях, защото там можеше да се язди само ходом, а и за да дам възможност на другарите си да ме настигнат.

Щом скалите останаха зад гърба ми и с един поглед се убедих, че всичките четирима са се измъкнали, смушках жребеца си и препуснах в галоп към откритата равнина. Другите ме последваха.

Като се поогледах малко, си изясних положението. Този шейх Гасахл Габоя наистина беше умен човек, защото, вместо да предупреди своите, които и бездруго щяха да са твърде слаби, за да окажат съпротива, се бе опитал да вдигне на крак цялата околност и докато натоварените с плячката беяти вървяха към лагера си, без нищо да подозират, той вече е бил обграден от три страни, и то така, че разбойниците трябваше да се радват, ако успееха да спасят кожите си. Зад нас вилнееше битката. Нямах време да проверявам как бяха успели бебехите така незабелязано да се промъкнат до беятите. Вляво от нас забелязах да се приближава към бойното поле голяма колона препускащи в галоп ездачи. А вдясно от нас цялата местност чак до хоризонта бе осеяна с движещи се точки. Това също бяха ездачи.

— Напред, ефенди! — извика Мохамед Емин. — Иначе ще ни обградят! Успя ли да се измъкнеш здрав и читав?

— Да. А ти?

— С малка драскотина.

По бузата му наистина течеше кръв, но раната не беше опасна.

— Ела насам! — помолих го аз. — Ще се наредим в една редица. Който ни види отстрани, ще ни вземе за един ездач.

Направихме тази хитрост, но намиращите се зад нас бебехи, не можеха да бъдат измамени и скоро забелязахме, че ни следва доста голяма дружина.

— Сихди, ще ни настигнат ли? — попита Халеф.

— Кой знае! Зависи какви коне яздят. Но Хаджи Халеф Омар, какво ти е на окото? Лошо ли е?

Окото му бе подуто, въпреки че от нападението бяха минали само няколко минути.

— Няма нищо, сихди — отговори той. — Този бебех беше пет пъти по-дълъг от мен и успя да ме удари. Хамдулиллях, няма да може да го направи повече!

— Да не си го убил?

— Не. Знам, че не позволяваш това, ефенди. Все пак ми доставяше немалка радост фактът, че не бяхме отнели живота на никой от нашите врагове. Дори и от гледна точка на чистата сметка това бе хубаво и успокоително за нас, защото, ако паднехме в ръцете на бебехите, те нямаше да могат поне да предявяват към нас кръвно отмъщение.

Продължихме да яздим в галоп повече от четвърт час. Мястото на битката изчезна от полезрението ни, но преследвачите все още бяха по петите ни. Бяха се разделили. Тези, които имаха добри коне, се бяха приближили до нас, но другите бяха изостанали.

— Емир, ще ни настигнат, ако не яздим по-бързо — каза Амад ал Гандур.

— Все още не бива прекалено да изтощаваме конете си. Впрочем преследвачите се разделиха и е по-добре да поговорим с тях, отколкото да ни гонят.

— Машаллах! Ти искаш да преговаряш с тях? — извика Мохамед Емин.

— Да. Надявам се, че ще мога да ги накарам да се откажат от преследването. Продължавайте да яздите! Аз ще спра тук.

Те се отдалечиха в същото темпо. А аз слязох от коня, приготвих оръжията си, седнах на земята и се обърнах с лице към преследвачите.

Като се приближиха на около хиляда крачки, свалих тюрбана си и го размахах във въздуха. От галоп те веднага преминаха в ходом и спряха на половината от споменатото разстояние. След кратко съвещание един от тях се приближи и попита:

— Защо седиш на земята? Хитрост ли е, или имаш почтени намерения?

— Искам да говоря с вас.

— С всички или с един от нас?

— С един, когото вие ще изберете и ще изпратите при мен.

— При теб са всичките ти оръжия.

— Той също може да дойде въоръжен.

— Остави ги на разстояние от теб и тогава някой от нас ще дойде.

— Тогава той трябва да остави неговите при вас.

— Ще ги остави.

Станах, сложих двете ками и револвера на земята и окачих пушката и карабината на седлото. После отново седнах. Не бе възможно да знаят колко и какви оръжия имах в себе си, затова не ми бе трудно да оставя у себе си поне револвера, но исках да бъда честен с тях, за да се отнасят и те също така почтено с мен. Преброих единайсет човека. Този, който бе говорил с мен, се върна при останалите, за да се съвещава с тях. Слезе от коня, остави пушката, копието и ножа си и бавно закрачи към мен. Беше хубав, строен мъж, на около петдесет години. Черните му очи враждебно ме пронизваха, но той седна тихо и безмълвно точно срещу мен.

Тъй като аз мълчах, а той бе нетърпелив, все пак най-сетне започна разговора, като попита:

— Какво искаш от нас?

— Искам да говоря с теб.

— Тогава говори!

— Не мога.

— Аллах! Защо?

Посочих зад себе си.

— Виж, носех със себе си много повече оръжия, отколкото сте очаквали, и ги оставих всичките. Ти също ми обеща да оставиш своите. Откога бебехите са станали лъжци?

— Аз излъгал ли съм?

— Какво прави боздуганът ти под дрехата?

По издатината на дрехата му до гърдите забелязах, че е скрил там боздуган. Той видимо се изчерви, бръкна под дрехата си и хвърли оръжието зад себе си.

— Забравил съм го — извини се той.

Обстоятелството, че го хвърли, ме убеди, че това не е било проява на вероломство към мен. Той не ми е вярвал и е искал тайно да се подсигури.

Аз започнах:

— И така! Нека, докато трае разговорът ни, между нас има мир. Обещаваш ли ми?

— Обещавам.

— Подай ми ръка!

— Ето!

— Защо ни преследвате?

Той ме погледна много учудено право в лицето.

— Ти луд ли си? — извика той. — Вие ни обрахте, идвате като врагове през границата ни, а ти питаш защо ви преследваме!

— Не сме дошли нито като разбойници, нито като ваши врагове.

Той направи още по-изненадана физиономия.

— Така ли? Аллах иллях! Но все пак ни взехте стадата и палатките заедно с всичко, което бе в тях!

— Грешиш! Не ние, а беятите сториха това!

— Но вие сте беяти!

— Не! Ние сме петима миролюбиви мъже. Един от тях и аз сме воини от далечен Франкистан, третият е мой слуга, арабин, роден отвъд Мека, а останалите двама са бени араб от земите на запад оттук, които никога не са били ваши врагове.

— Казваш ми това, за да ме заблудиш. По този начин няма да можете да ни се изплъзнете. Вие сте беяти!

Аз отметнах наметалото си и запретнах нагоре ръкава си, после Съблякох и дрехата си.

— Има ли някой беят, кюрд или арабин такава ръка? — попитах аз.

— Тя е бяла — отвърна той. — Цялото ти тяло ли е такова?

— Естествено. Можеш ли да четеш?

— Да — отговори той гордо.

Извадих бележника си и му го подадох.

— Това тук на кюрдски ли е написано или на арабски?

— На чужд език е.

Прибрах отново бележника си и отворих паспорта.

— Познаваш ли този печат?

— Катера Аллах — за Бога! Това е печатът на падишаха!

— А този печат трябва да уважаваш, защото си воин на пашата от Сюлеймания, който трябва да дава отчет пред султана. Сега вярваш ли, че не съм беят?

— Вярвам.

— Също толкова вярно е и онова, което ти казах за останалите.

— Но вие бяхте при беятите!

— Срещнахме ги на един ден път оттук на север. Те ни приеха като свои гости и казаха, че отиват на празник при джиафите. Не знаехме, че са врагове на бебехите. Не предполагахме също, че искат да ви нападнат и оберат. Снощи спахме под тяхна закрила, но те са се измъкнали, а като се върнаха отново, тогава разбрахме, че сме яли хляба на разбойници и крадци. Карах се за това с хан Хайдер Мирлам и междувременно бяхме нападнати от вас.

— О, дано Аллах направи така, че Хайдер Мирлам да не ни се изплъзне! Вие бихте ли се срещу нашите хора?

— Да. Трябваше, защото ни нападнаха.

— Убихте ли някого? — Нито един.

— Закълни се!

— Аз не се кълна, християнин съм.

— Християнин ли? — каза той изненадано, правейки гримаса на състрадание. — Сега вече съм сигурен, че не си кюрд или тюркмен, защото един мюсюлманин никога не би казал, че е християнин. Вярвам и че не сте убили никого от нашите, а сте избягали. Как може един християнин да убие мюсюлманин!

В тона му имаше толкова презрение, че с удоволствие бих му зашлевил една силна плесница, но заради нашата собствена изгода трябваше спокойно да понеса обидите му. В никакъв случай не се намирах в завидно положение, защото междувременно се бяха приближили и изостаналите бебехи и се присъединиха към другите, така че на петстотин крачки от мен стояха повече от трийсет врагове. И най-малката непредпазливост можеше моментално да предизвика гибелта ми.

— Ето, виждаш, че не сме ваши врагове. Ще ни пуснеш ли безпрепятствено Да си вървим?

— Къде искате да отидете?

— Към Багдад.

— Остани тук. Ще говоря с бебехите!

Той стана и се върна при своите, без да удостои с поглед хвърления си на земята боздуган. Последвалото съвещание бе от дълго, по-дълго. Както разбирах по жестовете им, се изказваха и за, и против, и мина повече от четвърт час, докато събеседникът ми отново дойде при мен.

Той не седна, затова аз веднага станах.

— Ти би могъл да си вървиш — отсече той. — Но още не сме видели твоите спътници. Извикай ги да дойдат! По мой знак към нас ще се присъединят четирима бебехи и тогава ще сме равностойни.

Това предложение бе изключително опасно. Все още не бях поглеждал назад към другарите си, за да разбера къде се намират, за да не губи пратеникът респект от мен, но щом сега се обърнах, видях, че са спрели на най-малко двеста крачки разстояние от нас. Трябваше ли да се откажат от благоприятната си преднина, за да се окажат евентуално в плен? Налагаше се да действам предпазливо.

— Грешиш — отговорих аз, — и тогава няма да сме равни.

— Защо? Вие сте пет и ние също.

— Виждаш ли преднината, която моите братя имат сега, и помисли каква ще бъде тя после, като дойдат тук и вие не им предложите мир!

Той направи жест на безкрайно презрение.

— Не се страхувай, гяур! Ние сме бебехи, а не беяти. Ще ви дадем съвсем същата преднина.

При други обстоятелства сигурно щях да отговоря на този човек по съвсем друг начин за неговото «гяур», но сега реших, че ще е по-разумно, да не обръщам внимание на обидата. Затова само казах:

— Вярвам ти! Твоите четирима мъже въоръжени ли ще дойдат?

— Както искаш.

— Могат да задържат оръжията си, а и ние двамата ще вземем нашите.

Той мълчаливо кимна и се върна обратно. Аз отново пъхнах камите и револвера в пояса и яхнах коня си. После махнах на приятелите си. Въздухът бе толкова ясен и чист, че можеха да видят движението на ръката ми добре дори и от такова разстояние. Те откликнаха на повикването ми и тръгнаха към мен. Скоро стояхме наредени в редица, а срещу нас бяха бебехите.

— Кой е другият франк? — попита водачът. Посочих Линдси и отговорих:

— Този!

По сериозните лица на кюрдите се плъзна нещо като усмивка, а говорителят каза:

— Вярвам, че е франк и християнин, защото носът му е като на канзир[8] и се нарича хобот.

Това беше повече, отколкото можех да му позволя.

— Такива носове съм виждал в изобилие в Алеп и Диарбекир, и то по лицата на правоверни — отговорих аз. Той настръхна:

— Мълчи, гяур!

Накарах коня си да направи крачка напред.

— Чуй, човече, преди малко ти каза, че можеш да четеш. Да си чел случайно Корана?

— Това какво те засяга?

— Обикновено не се интересувам много от книгата на Пророка, защото съм християнин, но ти си мюсюлманин и трябва да правиш това, което заповядва Мохамед! Не е ли казал той:

«Който почита врага, него го обичат смелчаците, а който позори врага си, го обичат страхливците!» Ти си получил учението си от Пророка и мислиш, че е истинското; ние сме получили нашето от Иса Бен Мариям и вярваме, че то е истинското, значи и двамата имаме право взаимно да се наричаме гяури. Ти го направи, но аз не съм, защото не е хубаво да ядосваш другите. Който събаря ближния си в праха, мърси самия себе си. Запомни това, бебех!

Известно време той седя занемял от учудване от дързостта ми, после обаче гневно измъкна камата от пояса си.

— Човече, ти, ти, ти искаш да ме поучаваш ли? Ти, християнинът? Аллах и Пророкът да те прокълнат! Искаш ли да те разкъсам като парцал? Бях готов да ви пусна, но сега ви заповядвам: измитайте се оттук, нечестивци! Преднината ви ще се запази, но после шейтанът ще ви завлече в джехенема!

Видях, че това бе съкровеното желание и на четиримата му придружители, но забелязах също, че погледите на двамата хадедихни и на Халеф бяха насочени към мен в гневно очакване. Англичанинът също ме наблюдаваше внимателно, за да съгласува действията си с моите. Тъй като той нищо не разбра от разговора, трябваше да го предупредя да внимава.

— Сър, като стрелям, стреляйте и вие, но само по конете!

— Yes! Хубаво! Чудесно! — отговори той.

Сега обясних на бебеха със спокоен тон:

— Добре, ще потеглим, преди това обаче искам да ти кажа нещо: не си мисли, че сме се молили за мир, понеже се страхуваме от вас! Обичаме мира само заради това, че не искаме да проливаме човешка кръв. Ти пожела друго, тогава виж какви ще бъдат последиците!

— Вие ли? Не се страхувате? — подигра се той. — Не седя ли ти тук в праха пред нас да молиш за милост, гяур?

— Не повтаряй повече тази дума, бебех, иначе ще паднеш като поразено от гръм дърво! Исках мир заради вас, но ще ви докажа, че ви презираме. Не искаме да ни подарявате преднина, нека боят започне веднага. Ела насам!

— Нека бъде така! — извика той и сграбчи камата си. В същия момент обаче префучах с коня си край него, хванах го за ръката и го свалих от коня. Изтрещяха четири изстрела. Бързо обърнах жребеца си и видях, че конете на бебехите се търкалят на земята заедно с ездачите си.

— Напред! Бързо!

Препуснахме напред. Аз дръпнах бебеха към себе си и му зашлевих няколко звучни плесници с думите:

— Това е за гяура!

После пак го блъснах на земята. Той падна съвсем близо до копитата на коня ми, но без да се нарани. Всичко стана много бързо, затова бебехите едва сега пришпориха конете си с гневни викове.

— Правилно ли действах или не? — попитах аз хадедихните, като продължих да препускам.

— Правилно постъпи, емир — отвърна Мохамед Емин, — бебехът обиди не само теб, но и нас. Той вече не може да бъде воин, защото бе ударен по лицето от християнин. Това е по-страшно от смърт и отмъщението е жестоко. Пази се да не попаднеш някога в ръцете на бебехите, ще умреш в ужасни мъчения!

За десет минути бебехите отново се прегрупираха на два отряда, само че сега предният беше по-малоброен, защото пет от конете им бяха застреляни. Почаках още малко, докато разстоянието между тях се увеличи и тогава заповядах на моите хора да спрат. Шестимата ездачи, които яздеха най-отпред, можеха да ни преследват цял ден, без да ни изгубят от поглед, понеже конете им бяха великолепни. Затова трябваше да застреляме тези животни. Обясних на хадедихните какво ще правим, слязох от седлото и взех пушката.

— Ще стреля? — попита Линдси, който наблюдаваше приготовленията.

— Да. По конете.

— Yes! Интересно! Струват много пари! Помолих ги да не стрелят, преди да са сигурни, че ще уцелят не хората, а конете.

Преследвачите приближаваха с бясна скорост и вече бяха в обсега на пушките ни, когато разбраха намерението ни. Вместо да се разпръснат, те спряха.

— Fire![9] — изкомандва мистър Линдси.

Въпреки че арабите не разбраха английската дума, им стана ясно какво означава. Натиснахме спусъците, аз и Линдси по два пъти, и веднага забелязахме, че попаденията бяха точни: шестте коня и ездачите им се търкаляха на земята на кълбо, чието разплитане нямахме време да чакаме.

Отново възседнахме конете и скоро преследвачите останаха далеч зад нас. Бяхме сами в долината.

Щом тя свърши, се появиха планините. От двете ни страни също се виждаха възвишения. Неволно спряхме конете си, без някой от нас да бе дал знак за това.

— Накъде? — попита Мохамед Емин.

— Хм! — изръмжах аз.

Никога досега в живота си не се бях чувствал толкова несигурен като в този момент.

— Помисли, емир! — каза Амад. — Имаме време. Конете ни могат да си поемат дъх.

— Лесно е да се каже мисли — отвърнах аз. — Не знам къде точно се намираме, но мисля, че на юг от нас се намират Нуайзгиех, Меруа и Дайра. Тази посока би трябвало да ни отведе до Сюлеймания…

— Няма да ходим там! — прекъсна ме Мохамед Емин.

— Тогава трябва да изберем прохода, за който говорихме вчера вечерта. Ще следваме досегашната си посока, докато стигнем до река Берозие, защото имаме един ден път по течението до планините зад Бама.

— Съгласен съм — каза Мохамед Емин.

— Освен това реката има за нас и предимството, че разделя Персия и Еялет и можем да се прехвърляме от единия на другия бряг, ако го изисква сигурността ни.

Продължихме да яздим на юг. От равнинна местността ставаше все по-хълмиста. Планини и долини се сменяха все по-контрастно. Късно следобед се намирахме сред планините и малко преди залез-слънце стигнахме до самотно възвишение, гъсто обрасло с гори, където видяхме колиба, от чийто комин излизаше дим.

— Тук живее някой, сихди — каза Халеф.

— Във всеки случай човек, който не може да ни навреди. Ще отида да го видя. Дотогава останете тук!

Слязох от седлото и тръгнах към къщичката. Построена бе от камъни, чиито процепи бяха запушени с мъх. Покривът се състоеше от натрупани един върху друг клони, а отворът на вратата бе толкова нисък, че през него и дете не би могло да мине изправено.

Щом стъпките ми бяха дочути вътре в примитивната къщичка, от вратата се появи глава на животно, което сметнах за мечка, но скоро гласът на рунтавото същество ме убеди, че всъщност това е куче. После отвътре се дочу остро изсвирване и на мястото на тази глава се появи друга, за която в първия момент също не бях сигурен на какво същество може да е. Всъщност не виждах нищо друго освен коса, по-чорлава от която човек трудно би могъл да си представи, широк нос и две святкащи като на разярен чакал очи.

— Ивари’л кер (Добър вечер) — поздравих аз. Отговори ми глухо ръмжене.

— Сам ли живееш?

Ръмженето стана с няколко тона по-ниско.

То наистина беше страшно. Струваше ми се, че гласът на това същество би могъл да принадлежи и на някой голям бивол.

После се появи острието на копие, което бе избутвано все по-напред, докато стигна до гърдите ми.

— Излез! — помолих аз възможно най-любезно.

Ръмженето стана още по-дълбоко, почти до ла на контра октава, а върхът на оръжието му сочеше право в гърлото ми.

Това вече бе прекалено. Хванах копието и го дръпнах. Загадъчният обитател на колибата държеше здраво оръжието си и тъй като не можа да ми противостои, го изтеглих през вратата: първо рунтавата глава с лъскавия черен нос, после две ръце със същия цвят и дълги нокти. След тях се подаде надупчен чувал, подобен на онези, в които търговците на въглища държат стоката си, следван от два мазни кожени калъфа и накрая два предмета, за които някой друг сигурно не би могъл да се сети какво представляват, но аз като особено остроумен човек разпознах в тях ботуши, каквито сигурно някога е носил колосът на Родос.

Щом ботушите стигнаха до вратата, съществото се изправи пред мен и за кучето се отвори достатъчно място, за да се покаже в цял ръст. И то имаше сплъстена рунтава козина, черен нос и очи, но двете същества, изглежда, се страхуваха от мен повече, отколкото аз от тях.

— Кой си ти? — попитах аз сега с най-груб тон.

— Алло![10] — изръмжа то, но все пак това бяха човешки звуци.

— Какъв си?

— Кюрмюрдас.[11]

Ах, това значи беше обяснението за черния нос и също толкова черните ръце, но не биваше да оставя да му порастват такива дълги нокти. Забелязах, че моята грубост му направи впечатление. Той съвсем се бе снишил, а и кучето му подви опашка.

— Има ли тук други хора? — продължих да питам аз.

— Не.

— Колко време трябва да вървим още, докато срещнем други хора?

— Повече от един ден.

— За кого приготвяш въглища?

— За господаря, който прави желязо.

— Къде живее той?

— В Бана.

— Ти кюрд ли си?

— Да.

— Джиаф ли?

— Не.

— Бебех?

— Не.

Но казвайки това, той ядно се изплю. Трябва да призная, че при настоящите обстоятелства това естетическо усилие предизвика у мен най-съкровена симпатия.

— От кое племе си тогава?

— Аз съм банах.

— Погледни натам, Алло! Виждаш ли четиримата конници? Той отмести сплъстената си коса от лицето, за да може да вижда, и отправи поглед в указаната от мен посока. Въпреки дебелия слой прах, под който действително се криеше кюрдска кожа, все пак забелязах, че по лицето му се изписа дълбок страх.

— Това кюрди ли са? — попита той угрижено. Най-сетне Го накарах сам да каже нещо. Щом отговорих отрицателно на въпроса му, той продължи:

— А какви са?

— Ние сме трима араби и двама християни. Той се ококори.

— Християни ли? Какво е това?

— По-късно ще ти обясня, защото тази нощ ще останем при теб.

Сега той се изплаши повече и отпреди.

— Господарю, не правете това.

— Защо?

— В планината живеят лоши духове!

— Толкова по-добре за нас, защото много искаме да видим духове.

— А понякога вали и дъжд!

— Водата може само да ти е от полза.

— А освен това падат и гръмотевици!

— Те са свързани едно с друго.

— Има и мечки.

— Много обичаме мечешка шунка.

— В планината често идват разбойници!

— Ще ги избием.

Накрая, като видя, че никакви оправдания няма да му помогнат, най-сетне каза истината. Човекът изръмжа:

— Господарю, страхувам се от вас!

— Няма защо. Не сме разбойници и убийци. Искаме да преспим в къщата ти и утре сутринта ще продължим пътя си. Ако ни разрешиш да го направим, ще получиш един сребърен пиастър.

— Сребърен? Цял? — попита той учуден.

— Да, дори два, ако си любезен.

— Господарю, аз съм много любезен!

Уверявайки ме в това, той целият сияеше: очите, устата, която едва сега забелязах, носът и ръцете, когато плесна с тях от удоволствие. Наистина брадата, която този банахски кюрд притежаваше, бе изключителна. Такава никога досега не бях виждал. Спокойно би могъл да бъде спътник на Настрана. Радостта му, изглежда, зарази и кучето, защото то предпазливо вдигна опашка и стеснително изскимтя, като закачливо посегна с лапа към моя Доян, който обаче явно му обръщаше толкова малко внимание, колкото Великият могол на коминочистача.

— Добре ли познаваш планините?

— Да, навсякъде.

— Знаеш ли река Берозие?

— Да, тя е границата.

— За колко време стигаш до нея?

— За половин ден.

— Знаеш ли къде е Бана?

— Два пъти в годината ходя там.

Известни му бяха също и Амехдабад и Байяндере.

— Но не знаеш къде е Бистан — подех аз отново.

— Много добре го знам, защото брат ми е там.

— Всеки ден ли работиш?

— Работя, когато ми харесва! — гордо отвърна той.

— Значи можеш да ходиш навсякъде, където си поискаш?

— Господарю, не знам защо ме питаш за това!

Този примитивен човек бе предпазлив и това ми хареса.

— Ще ти кажа защо питам — отговорих му аз. — Не познаваме тези места и пътищата по тях и затова търсим някой честен човек, който да ни води. За работата ще му плащаме всеки ден по два пиастъра.

— О, наистина ли, господарю? За една година получавам десет пиастъра, брашно и сол. Искате ли да ви водя?

— Първо ще те опознаем. Ако сме доволни от теб, ще спечелиш повече пари, отколкото иначе за една година.

— Извикай на хората си да дойдат! Ще им дам брашно и сол и една тава за печене. Имам и дивеч колкото искате, а конете ви могат да пасат трева до насита. Там горе има и един извор. Освен това ще ви приготвя постеля, мека като дивана на султанска жена.

Храбрият Алло изведнъж съвсем се промени. Тази промяна бе предизвикана от звъна на пиастрите!

Махнах да дойдат приятелите ми, които поради дългия ни разговор бяха изгубили търпение. Затова те побързаха да се приближат и бяха не по-малко смаяни от мен от вида на въглищаря. А англичанинът, изглежда, бе изгубил дар слово от изненада, но и учудването на банаха при вида на носа на мистър Линдси бе повече от красноречиво. Накрая англичанинът се съвзе.

— По дяволите! — извика той. — Какво е това? Горила ли?

— Не, кюрд от племето банах.

— О, не! Измий се! — изръмжа той на нещастното същество. Но тъй като то не разбираше английския му, си остана покрито с въглищен прах както преди. Междувременно бяхме вързали конете и разстлали одеялата върху мъха. Седнахме и аз разказах на Мохамед Емин накратко за въглищаря, който искаше да ни стане водач. Решихме зорко да го наблюдаваме.

Алло довлече от колибата си един чувал с грубо смляно брашно, а после донесе и едно глинено гърне със сол. След това домъкна и някакъв съд, който през годините явно бе служил за най-различни мистериозни цели. Накрая отвори една малка яма зад колибата си, облицована с камъни отвътре, в която се намираха запасите му от месо, състоящи се от два заека и една вече «начената» сърна. Измихме я хубаво с вода, а после накладохме огън и направихме приспособление за печене. Докато Халеф поеше конете, а кюрдът им режеше храна с дългия си нож, аз отдадох необходимото внимание на претенциозното, но заслужаващо си занимание с чевермето.

— Мръсно човече — изръмжа англичанинът, — но и старателно. Жалко!

— Защо жалко?

— Отвратително гърне! Yes! Щеше да е толкова хубаво, ако гърнето беше по-чисто. Би могло да се приготви нещо в него!

— И какво например?

— Пудинг.

— Пудинг ли? Ах! Как можа да ви хрумне точно това, сър? — Хм! Не съм ли англичанин?

— Да, наистина. Но, кажете ми за бога, какъв пудинг искате

да правите тук?

— Какъв да е. Yes!

— Знам над двайсет вида пудинги, но не знам кой от тях може да бъде приготвен тук.

— Ах! Ох! Защо?

— Защото ви липсват необходимите неща.

— Липсват ли? О, не! Имаме сърна, брашно, сол — всичко!

— Сърна, брашно, сол — всичко! Чудесно, сър, ще запомня тази хубава рецепта! Това, което обикновено се използва за приготвянето на пудинг от месо — сланина, яйца, лук, пипер, лимон, магданоз, сос от горчица, — само разваля ястието.

— Така е! Well!

Вместо пудинг той получи голямо парче бут от сърна, от което също нищо не остави. Като започнах да разпределям печеното, кюрдът стоеше до ъгъла на колибата си и боязливо се облизваше.

— Ела насам, Алло, и яж с нас! — поканих го аз. В следващия миг той вече седеше до мен и още тогава забелязах, че с него ще станем големи приятели.

— Колко струва сърната ти? — попитах го аз.

— Подарявам ви я, господарю. Ще си хвана друга.

— Въпреки това ще ти я платя. Ето, вземи!

Бръкнах в пояса си, извадих два пиастъра и му ги дадох.

— О, господарю, душата ти е пълна с милосърдие! Не искаш ли да изпечеш и зайците?

— Утре ще ги вземем с нас.

Близо до къщата имаше голям куп шума. Кюрдът я домъкна, за да приготви постеля за петимата ни. И наистина с помощта на одеялата ни той чудесно се справи с тази задача и на другата сутрин трябваше да признаем, че отдавна не бяхме спали така добре. Преди тръгване всеки от нас изяде по едно парче от останалата от вечерта печена сърна.

— Вие платихте, мистър — каза Линдси, — ще ви ги възстановя.

— Дреболия!

— Тази горила ли ще ни води и колко ще получи за това?

— Два пиастъра на ден.

— Ще му ги дам. Разбрано?

— Добре, сър!

Тъй като и хадедихните бяха съгласни да вземем за водач кюрда, заех се да го поизпитам.

— Чувал ли си за езерото Кюпри?

— Бил съм там.

— Колко път има до него?

— Много села ли искате да видите или по-малко?

— Предпочитаме да не срещаме хора.

— Тогава ще ви трябват шест дни.

— Какъв е пътят?

— Върви се оттук до Безорие и оттам нагоре по течението до Амехдабад. После вдясно има един проход, водещ до Кизелзие, където се вижда реката, вливаща се в езеро Кюпри.

За мое учудване и удовлетворение това беше същият път, карта на който си бях начертал преди. Кюрдът булбаси, описал ми тези места, се бе оказал добър информатор.

— Ще ни водиш ли? — попитах аз отново.

— Господарю, мога да ви водя чак до равнината на Багдад! — отвърна той.

— Как си научил пътищата дотам?

— Водил съм търговци, които идват натоварени в планините, а после се връщат обратно без стока. Тогава още не бях кюмюрдар.

Въпреки мръсотията си този човек бе за нас истинска Перла. Изглеждаше малко ограничен, но явно имаше честна и предана душа. Затова побързах да го наема.

— Ще ни водиш до равнината и всеки ден ще получаваш твоите два пиастра. Ако ни служиш вярно, можеш да си купиш и кон, който после ще ти подарим.

Кон! За него това бе огромно богатство. Той грабна ръката ми и пламенно я притисна До това място на брадата си, където по анатомически причини трябваше да се намира устата му.

— О, господарю! Добрината ти е по-голяма от тези планини! Мога ли да взема и кучето си, ще му давате ли храна?

— Да. Можем да му осигуряваме достатъчно дивеч.

— Благодаря ти. Нямам пушка и трябва да ловя животните с капани. Кога ще ми купиш кон?

— При първа възможност.

Той имаше сол и му наредих да вземе част от нея със себе си.

Колко ценна е солта, човек научава само когато тя му липсва месеци наред. Повечето бедуини и много кюрди са свикнали с нея.

Алло бързо се приготви. Пъхна брашното и солта в споменатата дупка, взе ножа си, както и страшното копие и върза кучето с едно въже, чийто край омота около кръста си. На главата си не носеше нищо.

Започнахме това пътуване с нова надежда в добрата си звезда. Водачът ни ни поведе право на юг и по обяд стигнахме до Берозие. Тук направихме почивка и се изкъпахме в реката. За щастие успях да уговоря Алло да направи същото. Той използва за сапун изобилстващия на това място пясък и излезе от благотворните води като друг човек.

Поехме в източна посока, но трябваше да минаваме по доста обиколни пътища, понеже се налагаше да избягваме много селища и номадски биваци по брега на реката. Като се стъмни, пренощувахме край един поток, който се спускаше от планините вдясно и се устремяваше към Берозие.

На другата сутрин едва бяхме яздили един час, когато кюрдът ме спря и ми напомни за обещанието ми да му купя кон. Наблизо имал познат, чийто кон бил за Продан.

— В голямо село ли живее? — попитах аз.

— Има само четири къщи.

Това беше добре, защото исках по възможност да избягваме вдигането на какъвто и да е шум около нас, а и не можех да оставя кюрда да върви сам, защото още не бях сигурен, че ще мълчи.

— На колко години е конят?

— Още е млад, на петнайсет години е.

— Хубаво. Ще отидем заедно да го огледаме, а другите ще ни почакат. Намери някое място, където могат да останат незабелязани!

След около четвърт час видяхме долу до реката няколко къщи.

— Пристигнахме — каза Алло. — Почакай тук да скрия приятелите ти.

Той ги заведе още малко нататък, но след няколко минути се върна.

— Къде са?

— В един гъсталак, където никой не влиза.

— Няма да казваш на онези хора там нито кой съм, нито накъде отиваме и че ни чакат Други четирима!

— Няма да кажа нито дума, господарю! Ти си много добър към мен и аз те обичам. Не се тревожи!

Яздех надолу по не много стръмния склон и скоро се озовах пред една къща, под чийто издаден напред покрив висяха най-различни товарни и ездитни седла. Зад къщата имаше малко оградено място, където подскачаха няколко коня. Към нас се приближи стар, съсухрен кюрд.

— Алло, ти ли си? — попита той учуден. — Пророкът да благослови идването ти и всички твои пътища! — А тихо добави: — Кой е този важен господар?

Водачът ми дипломатично отговори на висок глас:

— Този господар е ефенди от Киркук и отива за Келекова, за да се срещне там с пашата на Сина. Все още ли е при теб конят, който ти беше излишен?

— Да — отговори човекът, а изпълненият му с възхищение поглед не слизаше от коня ми. — Тук, зад къщата е. Ела!

Не исках да оставям двамата сами и затова бързо скочих от седлото, за да ги последвам, като преди това вързах жребеца си. Конят, за който ставаше дума, не беше от най-лошите. Не ми се стори стар, както ми бе казал Алло, и понеже тук имаше и други коне, които не ми изглеждаха по-добри, се учудвах, че притежателят им продаваше тъкмо този.

— Колко ще струва? — осведомих се аз.

— Двеста пиастъра — гласеше отговорът.

— Изведи го!

Той го изведе от заграждението, накара го да ходи, да тича в тръс и да галопира, но така само усили подозрението ми, защото наистина струваше повече, отколкото ми искаше стопанинът му.

— Сложи му самара и някакъв товар отгоре! Той го направи и животното се подчиняваше послушно на всеки жест.

— Има ли някакъв дефект този кон?

— Нито един, ходих! — уверяваше ме той.

— Има и е по-добре да ми го кажеш. Конят е за приятеля ти Алло, когото сигурно не искаш да мамиш.

— Не го мамя.

— Добре тогава, сам ще се опитам да го открия. Свали товара от гърба му и сложи седло за езда!

— Защо, господарю?

Този въпрос ми подсказа, че съм на прав път.

— Защото така искам! — отговорих му аз кратко.

Той се подчини и го накарах да яхне коня.

— Не мога, господарю — извини се той.

— Защо?

— Имам ревматизъм на крака. Не мога да яздя.

— Тогава сам ще го направя!

По погледа му познах, че съм близо до откритието. Конят ми позволи да се приближа до него, но щом вдигнах крак да стъпя на стремето, се дръпна настрани. Не можах да се кача на седлото, докато не притиснах животното близо до зида на къщата. Едва тогава успях да го възседна, но той веднага започна да скача, вдигайки нагоре задницата си, така че едва не се претърколих презглава напред, след което конят се изправи на задните си крака почти вертикално, хвърляше се настрани и правеше такива огромни скокове във въздуха, че използвах първата благоприятна възможност да скоча от седлото. Нарочно паднах на земята така, сякаш съм хвърлен от коня.

— Човече, този кон не струва и една пара, камо ли двеста пиастъра! Никой не може да го язди. Той вече е съсипан.

— Добър е, господарю. Може би на теб ще се подчини!

— Познато ми е! Дълго време е страдал, носейки лошо седло и още по-лош ездач, а животното запомня това. Вече никой не е в състояние да го яхне. Може да се използва най-много като товарно животно.

— Не ти ли трябва товарен кон, господарю?

— Не. Сега не, вероятно по-късно.

— Тогава го купи още сега, защото трудно ще намериш веднага животно, което да ти хареса.

— Защо да влача със себе си животно, което ще ми бъде само в тежест?

— Ще ти го дам за сто и петдесет пиастъра!

— Давам ти сто и нито пара повече!

— Шегуваш се, господарю!

— Тогава си го дръж! В Бана ще намеря друг. Хайде, Алло! Възседнах жребеца си, а въглищарят ме последва с натъжена физиономия. Не бяхме направили и петдесет крачки, когато зад себе си чухме вик:

— Дай сто и трийсет, господарю! Не отговорих.

— Сто и двайсет!

Продължих да яздя, без да се обръщам.

— Върни се, господарю! Ще го получиш за сто!

Спрях и го попитах дали има за продан седло за езда и покривало. Щом той потвърди, се върнах и купих едно доста сносно седло заедно с покривало за четирийсет пиастъра. А най-изгодно бе това, че старият търговец доброволно прие стойността в стари бешлици,[12] които бях насъбрал в джоба си. След като му платих, той сложи седлото и юздите на коня и се сбогувахме.

— Сбогом! Искаше да измамиш приятеля си, но веднага ще видиш, че той получи коня за една трета от цената му.

Кюрдът ми отговори само с хитра, стеснителна усмивка. Алло също се сбогува с него и после искаше да се качи на коня си. Решителното му лице или по-скоро частите от него, които можеха да се видят, сияеше от радост и възторг, че ще язди по света качен на кон. Но старият кюрд го хвана за ръката.

— В името на Пророка, не се качвай! Конят ще те хвърли и ще си счупиш врата.

— Той е прав — съгласих се и аз. — Сега ще яхнеш моя кон.

На него не те заплашва опасност, а аз ще възседна този, за да му покажа, че трябва да се подчинява.

Алло се качи с видимо удоволствие върху жребеца ми, който спокойно прие това оскърбление за честта му, защото знаеше, че съм близо до него. Притиснах другия кон до зида на къщата и благополучно се озовах върху седлото. Той отново се изправи на задните си крака. Няколко мига го оставих да прави каквото иска, после обаче го хванах изкъсо и здраво притиснах бедра в него. Той пак искаше да се изправи, но не успя; получи се само конвулсивно потропване на копитата му. Накрая се задъха и го изби пот, а от устата му капеше пяна — стоеше мирно, въпреки че бях отпуснал хватката на коленете си.

— Справих се с него, човече — засмях се аз доволно. — Виж сега как ще го яздя и никога повече не се опитвай да мамиш приятелите си. Аллах да е с теб!

Потеглих напред, а Рих последва крантата с благородна скромност.

— Ходих — попита въглищарят, — мой ли е сега враният жребец?

Хм! Ама че въпрос!

— Не — отговорих аз.

— Защо?

— Ще те хвърли веднага щом разбере, че не съм до него. Ще го яздиш само днес, защото до утре този кон ще стане послушен.

— А ще бъде ли мой, когато се разделим?

— Да, ако сме доволни от теб.

— О, ще направя всичко, каквото поискаш от мен!

Стигнахме до гъсталака, където бяха скрити приятелите ми. Те отново се присъединиха към нас и бяха много доволни от сделката, която бях направил. Само Халеф беше сърдит.

— Сихди — каза той, — Аллах никога няма да ти прости, че си накарал Рих да носи на гърба си такава крастава жаба. Нека яхне моя кон, а аз ще взема жребеца ти.

— Остави го, Халеф! Ще го обидим.

— Машаллах, как може да бъде обиден един кюрд, който прави въглища и яде мръсотията от пръстите си!

Въпреки това обаче той се подчини на нарежданията ми. Следобед стигнахме нагоре до Бана и след тежка езда пред нас се откри проходът, водещ на юг. Тъй като доста щяхме да поизморим конете си, по-добре беше този ден да им дадем почивка и се оттеглихме в една малка, но дълбока падина, намираща се встрани от прохода. Склоновете й бяха гъсто обрасли с ниски дъбове. Бяхме убили доста дивеч, за да не гладуваме, и след като се нахранихме, определихме реда, по който всеки от нас ще стои на пост през нощта. Тук, близо до прохода, смятахме, че предпазливостта е особено необходима, защото вестта за кражбата на стадата сигурно вече беше стигнала до Бана и се предполагаше, че е станало дума и за нас.

Нощта премина без никакви премеждия, а на зазоряване вече бяхме тръгнали към входа на прохода. Избрахме това време, за да останем напълно незабелязани.

Пътят водеше през голи хълмове и каменисти терени, през мрачни клисури и меланхолични долини, в които нямаше почти никакви потоци. Човек веднага виждаше и чувстваше, че се намира в земи, по които може би още не бе стъпвал никой европеец. Вече се разсъмваше, когато се канехме да пресечем една странична долина. Почти бяхме стигнали до срещуположния й край, когато Доян спря и ме погледна умолително.

Познавах маниерите му. Беше забелязал нещо подозрително и сега искаше разрешение да се отдалечи от мен. Казах на всички да спрат и се огледах, но не открих и най-малка следа от живо същество.

— Юрю, Доян! — казах аз и кучето веднага се хвърли в храсталака. Няколко мига по-късно чухме вик, а после доловихме онзи кратък звук, който ми подсказваше, че Доян се е хвърлил върху човек.

— Ела, Халеф!

Скочихме от конете, хвърлихме юздите им на другите и последвахме кучето. Наистина до един бодлив, шипковиден храст лежеше човек, а кучето стоеше върху него, опряло зъби в гърлото му.

— Доян, гери![13]

Кучето се отдръпна и човекът стана.

— Какво правиш тук?

Той ме погледна, сякаш първо искаше да обмисли отговора си, но вместо това внезапно скочи встрани и изчезна.

По мой знак кучето се спусна след непознатия. Не мина и минута, и отново чухме вика на човека и споменатия вече звук, издаван от кучето. До мястото, където бе лежал мъжът, на един счупен клон висеше пушката му. Махнах на Халеф да я вземе, а после продължихме напред. Намерихме човека и кучето в предишното положение. Нещастникът не смееше да помръдне, за да извади от пояса си ножа, с който можеше да си послужи.

— Още веднъж ще ти позволя да се изправиш, но те предупреждавам, че ако пак се опиташ да бягаш, кучето ще те разкъса.

После отново повиках Доян. Непознатият се изправи и покорно застана пред мен.

— Кой си ти?

— Живея в Сота — отговори той.

— Бебех ли си?

— Не, господарю. Ние сме врагове на бебехите, защото сме джиафи.

— Откъде идваш?

— От Ахмед Кулуан.

— Това е далеч. Какво си правил там?

— Грижа се за стадата на тамошния кехая.

— Къде отиваш?

— В Сота при мои приятели. Джиафите имат голям празник, в който ще вземем участие и ние.

Това беше вярно.

— Джиафите канят ли гости на празника си?

— Чух — отговори той, — че хан Хайдер Мирлам щял да дойде с беятите си.

И това беше вярно. Изглежда, човекът не лъжеше.

— Защо се криеш от нас?

— Господарю, не трябва ли един самотен човек да се скрие, щом вижда, че идват шестима конници? Тук, в планините, никога не се знае кой е приятел и кой враг.

— Но защо се опита да избягаш от нас?

— Защото си мислех, че си враг, щом насъскваш кучето си срещу мен.

— Наистина ли си съвсем сам тук?

— Сам съм; мога да ти се закълна в брадата на Пророка!

— Вярвам ти. Върви напред!

Върнахме се с него при спътниците ми, където той отново трябваше да повтори казаното преди малко. Те се съгласиха с мнението ми, че мъжът е безопасен. Той отново получи пушката си и го пуснахме да си върви. След като той благодари и се помоли Аллах да ни дари с благословията си,; ние продължихме прекъснатото си пътуване.

Бях забелязал, че Алло много замислено наблюдава непознатия и продължаваше да седи върху жребеца, потънал в мислите си, и тъкмо се канех да го питам за какво мисли, когато той изведнъж вдигна глава като човек, който най-сетне си е спомнил нещо, и бързо се приближи до мен.

— Ходих, този човек ви излъга! Познавах го, но не можах да се сетя кой е. Но вече си спомних. Той не е джиаф, а бебех и е брат или някакъв друг роднина на шейх Гасахл Габоя. Виждал съм ги двамата в Нуайзгиех.

— Ами ако е вярно! Не се ли лъжеш?

— Възможно е, но мисля, че не греша.

Предадох на останалите твърдението на въглищаря и добавих:

— Май ще трябва да догоня този човек! Мохамед Емин поклати глава.

— Защо ще си губиш времето да се връщаш обратно? Ако той наистина е бебех, как е узнал, че Хайдер Мирлам е поканен от джиафите? Обикновено такива неща се държат в тайна от враговете.

— А и — добави Амад ал Гандур — как би могъл този човек да ни навреди? Той отива на север, а ние яздим на юг. Не биха могли да ни настигнат дори да разкаже за нас в Бана.

Наистина аргументите им бяха доста убедителни, затова се отказах да се връщам. Изглежда, само англичанинът не беше доволен от решението ми.

— Защо пуска негодник да бяга? — ядосваше се сър Дейвид, като му обясних всичко. — Да бяхте го застреляли. Не е голяма загуба. Всеки кюрд е разбойник! Yes!

— И беят на Гумри също ли?

— Хм! Да!

— Сър, вие сте много неблагодарен!

— Не ви засяга! Този добър бей нямаше да ни посрещне така добре, ако не беше Марах Дуримех. Добра жена, няма друга като тази стара Grandmother![14]

Името на Марах Дуримех събуди у мен спомени, които ме накараха да забравя за момент действителността. Мълчаливо се отдадох на мислите си, докато англичанинът ме предупреди, че е време да спрем за обедна почивка.

Той имаше право. Въпреки лошите пътища днес бяхме изминали доста голямо разстояние и можехме да дадем и на себе си, и на конете заслужена почивка. Намерихме подходящо място.

Слязохме от конете и след като си разпределихме времето за пазене на пост, легнахме малко да подремнем.

Втора глава

Нападението

Като се събудихме, животните вече си бяха отпочинали. Реших да проверя дали новият кон ще допусне до себе си въглищаря. Опитът успя. Явно животното беше забелязало, че при нас няма да бъде измъчвано. Така че отново можех да яздя своя Рих и скоро разбрах, че това е истинско щастие.

Колкото по на юг отивахме, толкова по-гористи ставаха оголените доскоро хълмове, имаше и повече рекички. Вследствие на това пътуването ни стана по-трудно. За утъпкан път и дума не можеше да става. Ту трябваше да се катерим по някой стръмен склон, ту отново да се спускаме от другата му страна. Минавахме между скали, през мочурливи терени или полуизгнили дървета. Следобед стигнахме до една тясна долина, в средата на която имаше ивица, наподобяваща ливадна растителност, но отвсякъде беше заобиколена от кичести дървета. В далечината се издигаше синкава планина, която, изглежда, щеше да прегради пътя ни с намиращите се в подножието й хълмове.

— Ще ходим ли дотам? — попитах аз Алло.

— Да, господарю. Ще завием наляво покрай подножието й.

— Какво казва той? — попита Линдси.

— Че пътят ни минава вляво от планината.

— Не е необходимо да го знаем! — изръмжа той кисело. Но скоро щеше да разбере, че тази забележка на водача ни щеше да е от голямо значение за него, защото тъкмо си отварях устата, за да му отвърна, когато от двете ни страни изтрещяха множество изстрели и едновременно с тях иззад дърветата изскочиха петдесет конници, за да ни обградят.

Това беше страшна изненада! Конете на спътниците ми бяха улучени, само моят не. Както разбрах по-късно, то не бе станало благодарение на случайността. Ездачите се опитваха да се освободят от стремената и да се доберат до оръжията си. В миг бяхме обградени от всички страни, а към мен се насочиха двама конници, които веднага познах: шейх Гасахл Габоя и бебехът, с когото бях водил мирните преговори, когато ни преследваха.

Бяха стреляли само по конете ни, защото са искали да ни заловят живи. Затова оставих карабината и взех тежката пушка.

— Червей, сега те хванах! — извика шейхът. — Вече няма да можеш да ми избягаш!

Той замахна с боздугана, но в този момент Доян скочи към него и захапа със зъби бедрото на врага. Той изрева от болка и ударът, предназначен за мен, улучи главата на коня ми. Жребецът високо изцвили, подскочи във въздуха с четирите си крака и така ми даде време да ударя бебеха с приклада по рамото, после се спусна напред, неподчиняващ се вече на никакво управление поради причинената му болка.

— Доян! — извиках аз, като се обърнах назад, защото не исках да загубя вярното куче. После срещу мен се насочиха четири остриета на копия, аз ги отбих от себе си с пушката и повече нищо не си спомням, но препускането след това няма да забравя никога. Нито един ров не беше достатъчно дълбок, нито един камък достатъчно голям, нито една пукнатина прекалено широка, никоя скала твърде гладка и нито едно блато измамно: всичко, дърветата, храстите, скалите, планината и равнината, летеше край мен, докато постепенно отново успях да овладея беснеещото животно. Намирах се сам сред дива, непозната местност, но бях запомнил посоката, от която бях дошъл, и точно срещу мен се намираше високата планина, станала предмет на разговора ни преди малко.

Какво да правя? Да се притека на помощ на приятелите си? Това едва ли щеше да е възможно. По-скоро можеше да се очаква, че бебехите ще ме последват. Но как бяха стигнали кюрдите толкова навътре сред планините? Как бяха разбрали, че ще се движим по този път? За мен беше загадка.

В момента не можех да сторя за приятелите си абсолютно нищо. Бяха или мъртви, или пленени. Преди всичко трябваше да се крия и едва на другия ден да видя какво е останало на бойното поле. Чак тогава можех да направя нещо за тях.

Първо прегледах главата на коня си. Беше му излязла доста голяма цицина. Заведох жребеца до най-близкия поток, където можеше да легне, и му направих компреси със същата грижливост като майка за детето си. Сигурно беше изминал около четвърт час, когато отдалеч чух шум. Беше задъхано пъшкане, сякаш някой едва си поемаше въздух — в следващия миг нещото изскочи, нададе силен вой на радост и с такава сила скочи върху мен, че паднах в тревата.

— Доян!

Кучето виеше и скимтеше — радостта му не можеше да бъде обуздана. Веднъж скачаше върху мен, после върху коня. Трябваше да го оставя да се налудува, докато се успокои от само себе си. И той не бе успял да се измъкне без наранявания.

Умното животно, изглежда, бързо разбра какво правя около коня и след като гледа известно време, се изправи и започна грижливо да ближе удареното място на главата на своя приятел. Рих го понасяше спокойно и дори от време на време доволно изпръхтяваше.

Лежахме така известно време, докато сметнах, че вече можем да тръгваме. Във всички случаи най-добре щеше да е да намеря подножието на планината, за която беше говорил въглищарят. Отново възседнах коня и се отправих към близката цел.

Склоновете на планината бяха обрасли с гъсти гори и само ниско долу в долината, където сигурно се намираше пътят ни, имаше достатъчно пространство за свободно движение. Там забелязах един доста издаден напред край на гората, от който можеше да бъде забелязан всеки приближаващ се човек. Насочих се към него. Като стигнах там, слязох и първо се погрижих да намеря сигурно скривалище за коня си. Но едва бях направил няколко крачки в гората, и Доян ми даде познатия знак, че е надушил нещо подозрително. Ситуацията беше прекалено опасна, за да го оставя да действа сам. Затова хванах въжето му и след като завързах жребеца за едно дърво, го последвах с готова за стрелба пушка.

Явно според кучето крачех доста бавно напред, защото така силно дърпаше въжето, че то заплашваше да се скъса. После спря между два високи пинии и излая. Мястото бе обрасло с папрат и като разгърнах листата с пушката си, съзрях дупка с диаметър около две стъпки, водеща косо в земята.

Дали пък нямаше някакво животно вътре? Едва ли. Но щом мушнах пушката си вътре, почувствах, че все пак там има някакво тяло, и както забелязах по поведението на кучето, съществото не беше враждебно настроено. Дадох му знак да влезе вътре, но то не го направи, а замаха с опашка и загледа към дупката с изпълнен с очакване, приветлив поглед.

Тогава реших аз да вляза. Направих го и напипах глава с гъста, сплъстена коса. Ах, ето че загадката бе решена! Значи вътре се криеше кучето на въглищаря. Като чу изстрелите, кучето беше избягало и случайно бе попаднало тук, водено от страха си.

— Айза! — извиках аз.

Бях забелязал, че въглищарят се обръща към кучето си с това име. То продължи тихо да си седи в дупката, но като му извиках повторно, се раздвижи. Разгърнах листата на папрата и що да видя? Най-напред чух доволно ръмжене в най-ниския регистър; после се подаде рошава, сплъстена козина, в която можеха да бъдат различени само един широк нос и две очи, после се появиха две ръце и чувалът на дупки, двата омазани кожени калъфа, а накрая заедно с тях и познатите ботуши на колоса от Родос — пред мен цял-целеничък стоеше Алло.

Като го видях, ме обхвана радостен трепет, защото, щом този човек се бе спасил, може би и на другите им се бе удало да се измъкнат.

— Алло, ти тук? — извиках аз.

— Да — отговори той, сякаш това бе в реда на нещата.

— Къде е кучето ти?

— Стъпкаха го, ходих! — каза той тъжно.

— Как избяга?

— Всички се втурнаха след теб и понеже никой не ни обръщаше внимание, аз скочих в храстите. После дойдох тук, защото ти бях казал, че трябва да минем през това място. Мислех си, че ще дойдеш, ако не те хванат бебехите.

— Успя ли още някой да се измъкне?

— Не знам.

— Трябва да почакаме тук, за да видим дали ще ни намерят нашите хора. Потърси скривалище за жребеца ми.

— Знам едно много подходящо, ходих.

— Значи тук вече всичко ти е познато?

— Правил съм тук въглища. Върви след мен с коня си!

Той ме води нагоре в продължение на около четвърт час. Стигнахме до една гъсто обрасла с къпинови храсти скала. На едно място той отмести трънаците и се откри доста голяма цепнатина, в която съвсем спокойно можеше да се побере цял кон.

— Тук живеех — обясни ми той. — Вържи коня вътре, а аз ще му донеса храна.

Във вдлъбнатината бяха забити няколко кола, които преди явно бяха служили за крака на маса, въпреки че по ориенталски маниер тя сигурно е била много ниска. За тях вързах коня си, така че да не може да напуска скривалището си без мое знание. Отпред кюрдът режеше с ножа си трева.

— Влез навътре, ходих — помоли ме той.

— Междувременно някой може да дойде. Ще дойда веднага щом свърша.

Подчиних се на молбата му и се разположих в края на гората на такова място, че да мога да виждам всичко, без самият аз да бъда забелязан. Въглищарят дойде след петнайсет минути.

— Конят на сигурно място ли е там? — попитах аз и щом той отговори утвърдително, добавих: — Гладен ли си? В отговор той повторно изръмжа.

— За съжаление нямам нищо. Ще трябва да изтраем до утре. Той отново изръмжа, а след това каза:

— Ходих, и за днес ли ще получа два пиастъра?

— Ще имаш четири.

В поредното му изръмжаване се долови нескрит възторг. После между нас дълго цари мълчание.

Стъмни се и когато гаснеше и последната светлина на деня, ми се стори, че в тясната просека от лявата ни страна между дърветата се промъква някакъв силует. Въпреки падащата тъмнина това видение бе толкова измамно, че се изправих, за да се убедя, че не съм се излъгал. Наредих на кюрда да остане при оръжията ми, които само биха могли да ми пречат при разузнаването. Хванах въжето на кучето и се запромъквах напред.

Трябваше да заобиколя един завой на просеката, но не бях стигнал и до средата на пътя, богато забелязах силуета да се промъква през нея. С няколко бързи скока се добрах до мястото, където фигурата трябваше да мине. Ето че тя все повече се приближаваше до мен. Вече посягах да го хвана, когато Доян ми попречи да го направя. Той радостно изскимтя. Човекът чу и изплашено се спря.

— По дяволите! Кой е тук?

Същевременно две дълги ръце се протегнаха към мен.

— Линдси! Сър Дейвид! Наистина ли сте вие? — извиках аз.

— Ох! Ах! Мистър! Yes! Well! Аз съм! А вие? Ах! Ах! Well! Вие сте! Yes!

Той бе съвсем объркан от радост, а изненада и мен, защото ме хвана, притисна ме към себе си и се опита да ме целуне, при което присъствието на болния му нос в никакъв случай не беше нито препоръчително, нито от особена полза.

— Дори не бях предполагал, че ще ви намеря тук, сър Дейвид!

— Не ли? Горилата — о, не! Нали въглищарят беше казал, че трябва да минем оттук.

— Виждате ли колко добре беше, че узнахте това? Но кажете как се спасихте!

— Хм! Стана много бързо. Застреляли кон под мен, измъкнал се изпод него; видял, че всички препускат след вас, и скочи настрани.

— Точно както и Алло!

— Алло ли? Направил същото? И той тук?

— Седи ей там. Елате!

Заведох го до нашата наблюдателница. Радостта на кюрда беше голяма, като видя, че още един от нашите хора се бе спасил. Той я изрази със звуци, които можеха да се сравнят само с бръмченето на счупен чекрък.

— А на вас какво ви се случи? — попита ме Линдси.

Разказах му.

— Значи конят ви не е засегнат?

— Като изключим цицината, да.

— Моят е мъртъв! Чудесно животно! Ще застреля тези бебехи! Всичките! Yes!

— Оръжието ви все още при вас ли е?

— Пушката ли? Как ще им я оставя! Ето я!

Поради тъмнината не бях забелязал това радостно обстоятелство.

— Радвайте се, сър! Тази пушка е незаменима.

— Имам и нож, револвер и патрони тук, в торбата.

— Какъв късмет, че не са били на седлото ви! Но нямате ли представа дали не се е спасил още някой от нас?

— Халеф още лежеше под коня си, а хадедихните бяха сред бебехите.

— О, горко им, тогава с тях тримата е свършено!

— Да изчакаме, мистър! Аллах акбар (Господ е велик), казват турците.

— Имате право, сър. Да се надяваме, но после, ако сме се лъгали, ще трябва да направим всичко възможно да освободим нашите приятели в случай, че са още живи и са пленени.

— Правилно! Но сега да спим. Аз уморен, трябвало дълго да върви пеша! Ще спим без одеяла! Жалки бебехи! Отвратително място! Yes!

Той заспа. И кюрдът последва примера му. Но аз дълго останах буден и по-късно с усилие още веднъж се изкачих до скалата, за да видя как е конят ми. След това се опитах да заспя, предоставяйки охраната на вярното куче. Събудих се, когато някой енергично разтърсваше ръката ми. Разсъмваше се.

— Какво има? — попитах аз.

Вместо отговор кюрдът сочеше между дърветата към срещуположния край на храстите — беше се приближил един сръндак и се канеше да отиде да пие вода. Имахме нужда от месо и въпреки че един изстрел би могъл да ни издаде, грабнах карабината. Прицелих се и стрелях. От този звук Линдси скочи от сън и се опъна прав като свещ.

— Какво има? Къде е враг? Как? Къде? Yes!

— Ей там е, сър!

Той погледна в указаната посока.

— Ах! Roebuck (сръндак)! Великолепно! Можем да се възползваме много добре! Нищо не ял от вчера на обяд. Well!

Алло забърза натам, за да донесе застреляния дивеч. Няколко минути по-късно на едно закътано място вече гореше огън, на който се печеше сочно месо. Бързо утолихме глада си, а и Доян беше доволен.

Докато ядяхме, решихме да изчакаме до обяд и след това да разберем какво беше положението с бебехите. Както си говорехме, изведнъж Доян се изправи и се загледа към вътрешността на гората. Известно време изглеждаше, че и той не е съвсем наясно какво става, но после внезапно скочи и се понесе напред, без преди това да погледне към мен. Бързо станах, за да взема пушката си и да го настигна, но веднага спрях, защото вместо очаквания лай на уплаха чух силното, радостно скимтене на животното.

Веднага след това към нас се приближи моят малък Хаджи Халеф Омар, наистина без коня си, но в пълно въоръжение: пушка, пистолети и със затъкнат в пояса нож.

— Хамдулиллях, сихди, че отново те намирам и че си жив! — поздрави ме той. — Сърцето ми бе изпълнено със загриженост за теб, но ме утешаваше убеждението, че нито един кон не може да настигне твоя Рих.

— Хаджията! — извика Линдси. — Ох! Ах! Не заколен! Чудесно! Несравнимо! Веднага ела да яде печено! Well!

Добрият Линдси веднага подходи към нещата откъм практичната им страна. Халеф бе не по-малко радостен да види него и водача живи и здрави, но и той не се отказа от това първо да се подкрепи и веднага посегна към парчето печено, което англичанинът протягаше към него.

— Как се измъкна, Халеф? — попитах го аз.

— Бебехите стреляха по конете ни — отговори той. — Моят също падна и аз останах с крака, заклещени в стремената. Но ние не ги интересувахме, те искаха да хванат теб и твоя Рих. Затова Аллах ги заслепи и не видяха как този кюрд и мистър Линдси се измъкнаха. Аз също успях да се освободя, взех оръжията си и избягах.

Каква немарливост от страна на бебехите! Бяха застреляли конете, за да хванат живи ездачите, а ги бяха оставили да избягат.

— А не забеляза ли какво стана с хадедихните, Халеф?

— Докато бягах, забелязах, че ги плениха.

— Тогава не бива да губим време! Хайде да тръгваме!

— Чакай, сихди, нека да ти разкажа! Щом благополучно се измъкнах, си помислих, че ще е по-добре, ако остана и наблюдавам враговете, отколкото да бягам. Покатерих се на едно дърво, чиято шума изцяло ме скриваше. Останах там до свечеряване. Слязох от него едва когато стана достатъчно тъмно.

— Какво видя?

— Бебехите не си тръгнаха. Направиха си бивак. Преброих осемдесет воини.

— Какъв е бивакът им?

— Направиха си колиби от клони. В една такава колиба затвориха и хадедихните, като им вързаха ръцете и краката.

— Сигурен ли си?

— Да, сихди. Изобщо не съм спал, а през цялата нощ обикалях около лагера, като си мислех, че може би ще успея да се добера до пленниците. Но не можах. Само ти би могъл да направиш това, сихди, защото ти си ме учил да се промъквам.

— Не се ли досещаш каква може да е причината за оставането им там. Не мога да проумея защо не напуснаха веднага онова място.

— Аз също, сихди. Но не можах нищо да узная..

— Всъщност трябва да те похваля, Хаджи Халеф Омар, че си се приближил толкова много до нас, без да те усетим. Как разбра, че съм точно тук?

— Защото знам начина ти на действие, сихди. Ти винаги си търсиш такова място, откъдето всичко да виждаш, но ти самият да останеш незабелязан.

— Сега си почини. Аз ще помисля какво да правим. Алло, иди да напоиш коня ми и му дай прясна храна!

Кюрдът още не се беше изправил, за да изпълни заповедта ми, когато кучето силно залая. В най-отдалечената точка на полезрението ни се появи един конник, който бързо се приближаваше в тръс и мина покрай нас.

— Хей! Мистър, да го очистя ли? — попита Линдси.

— В никакъв случай!

— Но той е бебех!

— Остави го! Ние не сме подли убийци.

— Да имах поне кон!

— Ще получим коне!

— Хм! — засмя се той. — Не сме подли убийци, но все пак сме разбойници! Иска да крадем коне! Yes!

Този бебех отново ме накара да се замисля. Защо беше напуснал своите и къде отиваше?

След около час загадката се разреши, защото той се върна и мина покрай нас, без да подозира, че сме толкова близо до него.

— Какво ли е ходил да съобщава там долу този? — каза Линдси.

— Той е пратеник.

— Пратеник ли? Чий?

— На шейх Гасахл Габоя.

— До кого?

— До отряда на бебехите, обсадил пътя на около половин час път оттук.

— Откъде знаете?

— Предполагам. Този шейх е разбрал по някакъв начин, че ще дойдем, и е завардил пътя на две места, за да може вторият отряд да плени тези, които ще се изплъзнат от първия.

— Хубаво измислено, сър, ако е така!

Трябваше да го проверя. Разбрахме се, че докато Халеф и аз сме на разузнаване, англичанинът и Алло ще останат при коня ми в досегашното ни скривалище. Ако обаче не се върнех до обяд на другия ден, сър Дейвид, воден от въглищаря, яздейки жребеца ми, трябваше да отиде до Бистан и да ме чака там при брата на Алло в продължение на четиринайсет дни.

— Ако и дотогава не се върна с Халеф — добавих аз, — значи сме мъртви и вие, сър Дейвид, можете да влезете във владение на наследството ми.

— Хм! Завещание! Ужасно! Бих могъл да унищожа цял Кюрдистан! Наследство? Какво? — попита храбрият албионски син.

— Моят кон — отвърнах му аз.

— Не искам! Ако вие умрете, тази страна ще бъде унищожена! Заедно с всички коне! Също и волове, овце, бебехи, всичко! Well!

— Е, сега знаете всичко. Остава само да инструктирам и кюрда банах.

— Но хубаво му го обяснете, сър! Не мога да разменя нито дума с него. Добре го инструктирайте! Ама че удоволствие! Великолепно! Да бях си останал в старата Англия! Не ми трябват никакви крилати бикове! Yes!

Бях принуден да го оставя на обзелото го отчаяние. След като казах на Алло какво да прави, метнах двете пушки на рамо и се доверих на водачеството на Халеф.

Той ме поведе по същия път, по който сутринта беше вървял, като по този начин ми доказа, че е бил много схватлив мой ученик. Беше използвал всяко, дори и най-малкото прикритие, проницателно бе преценил терена и така внимателно беше стъпвал, че дори и за индианец щеше да е трудно да върви по следите му.

Непрекъснато вървяхме под дърветата, но така, че да не изпускаме от поглед местността наоколо. Кучето беше с мен и тъй като се движехме срещу вятъра, нямаше защо да се страхуваме от изненади.

Най-сетне наближихме мястото, където бяхме нападнати. Халеф искаше да ме придружи и по-нататък, но аз не му позволих.

— Ако ме пленят — казах му, — знаеш къде да намериш англичанина. Засега е най-добре да се покатериш на една от онези, растящи една до друга пинии, защото клоните им образуват хубаво скривалище. Добре можеш да различиш пукота на пушката ми или бързия лай на карабината ми от стрелбата на другите оръжия. В опасност съм само ако ме чуеш да стрелям.

— Какво да правя тогава?

— Ще продължиш да стоиш тук, освен ако не чуеш да те викам. Хайде, качвай се горе!

Хванах кучето много здраво и продължих да се промъквам напред. Наистина беше много опасно посред бял ден да се доближавам толкова близо до вражеския лагер, за да мога хубаво да го обгърна с поглед и да го наблюдавам.

След известно време забелязах първата колиба сред дърветата. Направена беше много примитивно в пирамидална форма от клони. Оттеглих се назад, за да направя първо един по-широк полукръг около мястото, защото трябваше да видя дали навътре в гората нямаше още бебехи. В такъв случай те щяха да са зад гърба ми и можеха да ме открият.

Промъквах се от дърво към дърво, подбирайки все най-дебелите стволове, като внимателно се ослушвах в горската пустош. Скоро забелязах, че предпазливостта ми не е била напразна, защото ми се стори, че долавям човешки гласове, а в същото време Доян ме побутна с муцуна. Благородното животно инстинктивно бе разбрало, че в този момент не бива да издава нито звук, и неотлъчно ме гледаше с големите си умни очи.

Като тръгнах в посоката, откъдето бях чул гласовете, скоро видях трима мъже да седят под едно дърво, обградено от три страни с храсти. Това място бе създадено за подслушване. Тъй като предполагах, че предмет на разговора ще са събитията от предишния ден, легнах на земята и се промъкнах до храстите, където можех да чувам думите им съвсем ясно.

Много се учудих, когато в единия от тях разпознах кюрда, когото Доян два пъти беше повалял и аз после освободих, понеже той се представи за джиаф! Доян също го позна, защото очите му враждебно гледаха към него, макар че не издаде нито звук. Значи Алло беше прав. Този кюрд е бил бебех и сигурно е стоял на пост, за да съобщи за идването ни. Явно той е имал скрит кон някъде наблизо и е препуснал пред нас, докато сме си мислели, че е тръгнал на север.

— Те всичките бяха глупави! — чух аз. — Но най-глупав беше онзи мъж с хубавия жребец.

Мен ли имаше предвид? Много ласкателно.

— Ако не беше пленил останалите беяти и не ги бе обидил — продължи разказвачът, — те нямаше да ни разкажат разговора му, който са подслушали, когато е говорил по кой път ще се отправят.

Ето че и тази загадка се разреши. Като сме говорили, че ще се отделим от беятите, планът ни е бил подслушван. После беятите като пленници са го издали на бебехите, поне за да спечелят снизхождението на победителите си.

— Освен това той постъпи глупаво — каза седящият до него, — че се остави да го излъжеш.

— Да. Но глупаво беше и от страна на Гасахл Габоя, като ни заповяда да щадим жребеца и ездачите. За хората нямаше да е жалко, само за коня. Така ни се изплъзнаха четирима, а с тях е водачът и понеже вече нямат коне, могат да избягат и през най-дивите планини. А с конете щяха да вървят по пътя, който им направихме долу.

Тримата бебехи бяха събрали гъби и сега ги изрязваха и почистваха, за да ги занесат после в лагера. Това занимание им даваше достатъчно време и възможност за размяна на мнения.

— И какво реши шейхът? — попита третият.

— Изпрати човек долу. Останалите отряди трябва да чакат, докато слънцето се издигне до най-високата си точка. Ако дотогава не намерим никого от избягалите, те ще тръгнат и ще се присъединят към нас, защото бегълците сигурно са се измъкнали. Ние обаче ще се върнем още днес.

— Какво ще стане с двамата пленници?

— Те са знатни мъже, защото все още не са продумали нито дума. Но ще трябва да ни кажат кои са и да ни платят тлъст откуп, ако не искат да умрат.

Бях чул достатъчно и предпазливо се запромъквах обратно. Тримата привършваха работата си и като станеха, много лесно щяха да ме забележат.

Значи аз съм бил глупав, най-глупавият от всички! За съжаление трябваше да понеса този комплимент, без да мога да му отговоря. Най-много грижи ми създаваше обстоятелството, че бебехите щяха да тръгват още по обяд. Значи дотогава трябваше да освободим хадедихните. Но по какъв начин?

Тримата станаха. Добре, че вече се бях отдалечил. Този, който се бе представял за джиаф, каза:

— Вървете! Аз първо ще отида да видя конете.

Следвах го отдалеч. Той ме водеше, разбира се, без да знае, към една падина, в дъното на която течеше рекичка. Тук за стволовете на дърветата и за храстите бяха вързани повече от осемдесет коня, и то на такова разстояние, че да имат достатъчно трева и да не могат да се приближават един до друг. Мястото беше светло и слънчево, а от първия до последния кон сигурно имаше около осемстотин крачки.

Отгоре можех да виждам всичко много добре. Тук имаше превъзходни коне и вече мислено си избирах шестте най-хубави от тях. Най-доволен бях от факта, че животните се пазеха само от един-единствен кюрд. Изобщо не беше трудно да бъде обезвреден. Неволният ми водач се повъртя около един кафяв звездочел кон, който беше може би най-добрият от всички. Във всеки случай той беше негов стопанин и реших, за да му се отплатя за любезния комплимент, да му дам възможност да се прибере вкъщи със собствените си крака.

Той размени няколко думи с пазача и после тръгна към лагера. Пак тръгнах след него и се убедих, че в доста голям периметър около лагера няма да срещна нито един човек. Значи можех да дръзна да се доближа непосредствено до него.

След грижливо и много внимателно разузнаване преброих шестнайсет колиби, които бяха разположени под дърветата в нещо като полукръг. В най-голямата явно живееше шейхът Гасахл Габоя, защото върхът й бе украсен с един стар тюрбан. Тя се намираше в най-вътрешната част на този полукръг, така че лесно можех да стигна дотам, а до нея беше тази, в която се намираха пленниците, защото отпред седяха двама кюрди с пушки в ръка.

Вече можех да се върна при Халеф. Той още седеше на дървото, от което сега слезе. Изложих му моя доста смел и опасен план. После се скрихме на едно място, откъдето можехме да наблюдаваме пътя. С нетърпение чакахме да настъпи моментът за действие. Едно такова чакане винаги носи в себе си нещо напрегнато и изтощително, докато моментът на действие охлаждаше и успокояваше нервите.

Бяха изминали около два часа, когато видяхме отдолу да се появява един-единствен конник.

— Този сигурно ще съобщи за пристигането — каза Халеф.

— Възможно е. Видя ли високия дъб в горната част на падината, където се намират конете?

— Да, сихди.

— Промъкни се дотам и ме чакай. Трябва да чуя какво ще съобщи този конник. Вземи и Доян със себе си. Сега не ми трябва. Вземи и оръжията ми!

Той се отдалечи с кучето, а аз побързах да се приближа до колибата на шейха, за да мога да чуя това, което ще се говори. Успях, доколкото това беше възможно. Тъкмо бях застанал зад ствола на едно дърво, и конникът се приближи в галоп. Той скочи от коня.

— Къде е шейхът — чух го да пита.

— В палатката си.

Гасахл Габоя излезе.

— Каква вест носиш?

— Воините ще бъдат тук след малко.

— Значи не сте видели никого от бегълците?

— Нито един.

— Спали сте.

— Пазихме цяла нощ, чак досега. Обсадихме всички странични долини, но не забелязахме никого.

— Ето ги, идват! — извика някой пред лагера. При този вик всички се втурнаха към просеката, дори и двамата пазачи се присъединиха към тях. Двамата им пленници сигурно бяха вързани!

Моментът беше подходящ, както и бях очаквал. С един скок се озовах зад колибата на пленниците — два удара с ножа и се намерих при тях. Лежаха един до друг с вързани ръце и крака.

— Мохамед Емин, Амад ал Гандур, ставайте! Бързо! Две секунди бяха достатъчни, за да прережа въжетата.

— Елате, бързо!

— Без оръжие? — попита Мохамед Емин.

— Кой ви го взе?

— При шейха е.

Отново излязох от палатката и се огледах наоколо. Никой не гледаше към лагера.

— Излезте и ме следвайте!

Скочих към шатрата на шейха и се вмъкнах вътре, а хадедихните след мен. Обзети бяха от трескаво напрежение. Оръжията им бяха тук, както и два заредени пистолета и една дълга персийска пушка, принадлежащи на шейха. Взех пистолетите и пушката и отново погледнах навън. Все още никой не ни обръщаше внимание. Измъкнахме се и хукнахме към долината. Тя беше на около пет минути от лагера, но след две минути вече бяхме при Халеф.

— Машаллах! Божие чудо! — извика той.

— Хайде към конете! — казах аз. Пазачът седеше долу, обърнат с гръб към нас. Дадох знак на кучето и то скочи върху него. След миг човекът лежеше на земята. Той нададе силен вик, но за втори явно вече нямаше смелост. Отделих шестте най-добри коня и извиках на Амад ал Гандур:

— Дръж ги! Халеф, Мохамед Емин, подгонете другите в гората!

Двамата веднага ме разбраха. Тъкмо тогава зад нас се разнесоха приветствени викове, а ние скачахме от кон на кон и прерязвахме въжетата. Падаха се по двайсет и пет въжета на човек. Справихме се много бързо, а после подгонихме освободените животни в гората с удари и камъни. Амад ал Гандур с мъка удържаше шестте коня. Метнах на рамо трите пушки и сложих в пояса двата револвера. После яхнах коня със звездата на челото и хванах въжето на още един кон.

— Качвайте се и напред! Крайно време е!

Без да се оглеждам, препуснах с двата си коня нагоре към стръмнината, а после се озовахме в прикритието на гората. Поради лошия терен напредвахме трудно, а понякога се налагаше и да заобикаляме. Скоро обаче стигнахме до една по-хубава пътека, където можехме да подкараме конете си в галоп.

Тогава зад нас се чуха силни викове, но нямахме време да правим предположения за причината. Напред!

Трябваше да опишем широка дъга, а съвсем в дъното, където започваше тя, се появиха двама ездачи. Щом ни забелязаха, единият се върна обратно, а другият тръгна към нас.

— В галоп, бесен галоп, иначе ще изгубя жребеца си! — извиках аз. — Бебехите са вече по петите ни!

Изборът ни не беше лош, защото конете се оказаха превъзходни бегачи. Скоро видяхме нашия горски кът. Като стигнахме дотам, спряхме зад дърветата. Видях само Алло.

— Къде е емирът? — попитах го аз.

— Там, при коня.

— Ето ти една пушка. Качвай се на този риж кон, твой е!

Дадох му пушката на шейха и хукнах нагоре по хълма, към скалата. Тя беше на около четвърт час път, но мисля, че стигнах горе за не повече от пет минути. Там седеше Линдси.

— Вече тук, мистър? Ох! Ах! Как мина?

— Много добре! Но сега нямаме време, защото ни преследват. Тичайте с всички сили надолу, сър. Там има един кон за вас!

— Преследват ни? Ах! Хубаво! Великолепно! Кон за мен? Добре! Well!

Той не ходеше, а по-скоро се търкаляше надолу по склона. Развързах жребеца си и го поведох. За съжаление не ставаше толкова бързо, колкото ми се искаше и като стигнах долу, другите вече отдавна чакаха върху седлата, а Халеф държеше в ръка поводите на шестия кон.

— Много се забави, ефенди — каза Мохамед Емин. — Виж, вече е твърде късно!

Той посочи нататък, където тъкмо се показваше първият ездач, който ни беше последвал. Втренчих поглед в него и познах човека.

— Познавате ли го? — попитах аз.

— Да, сихди. Това е вчерашният джиаф.

— Той е бебех и ни предаде. Оставете го да мине покрай нас, а после ще го хванем.

— Ами ако междувременно дойдат другите?

— Няма да стане толкова бързо. Сър Дейвид! Ще препуснем напред и ще заловим този ездач. Ако се съпротивлява, ще избием оръжието от ръката му.

— Добре, мистър! Великолепно! Yes!

Бебехът изчезна зад следващия завой на пътя, а ние напуснахме скривалището си. Щом с Линдси стигнахме до този завой, се намирахме на около петдесет крачки от него. Той чу, че идваме, и се обърна. Позна ни и толкова се изплаши, че неволно спря коня си. Смяташе, че ни е видял пред себе си, а сега установяваше, че сме зад него. Хванахме го още преди да се опомни.

Тогава той посегна към ножа си. Но аз хванах юмрука му и така го стиснах, че той го изпусна. Докато Линдси му измъкваше копието, аз срязах ремъка, на който пушката висеше на гърба му. Тя падна. Беше обезоръжен и конят му тичаше с нашите с всички сили. Бебехът се остави на съдбата си.

Вървяхме така все на юг и като решихме, че вече имаме достатъчно преднина, позабавихме темпото, а Алло тръгна напред да ни води.

— Какво ще прави с този тип, мистър? — попита Линдси.

— Ще го накажа!

— Yes! Лъжлив джиаф! Какво наказание?

— Не знам. Ще говорим за това.

— Хубаво! Заседание! Горна камара! Долна камара! Well! Как освободихте хадедихните?

Разказах му накратко. Като стигнах до обезвреждането на пазача на конете, внезапно спрях насред изречението.

— О, какво направих!

— Какво, мистър? Нали всичко мина добре?

— В бързината забравих да извикам на кучето си да пусне човека!

— Ох! Ах! Неприятно! Ще ни настигне!

— Никога! То вече е мъртво, а и пазачът също.

— Защо да е умрял?

— Щом го докоснат или заплашат, то разкъсва гърлото на лежащия под него човек. Разбира се, бебехите после ще го застрелят. Наистина бих се върнал заради това куче и бих се изложил на най-голяма опасност, но за съжаление няма смисъл!

Халеф също се разстрои от загубата на вярното куче. Останалите часове от следобеда прекарах в дълбока печал. Вечерта спряхме и едва сега завързахме бебеха. Въпреки че много бяхме бързали, Халеф беше успял да закрепи върху свободния кон останалата част от сръндака и така се бе погрижил за прехраната ни.

След като се наядохме, започнахме разпита на пленника. Досега той не бе проронил нито дума. Сигурно спокойно понасяше всичко, защото се надяваше, че неговите хора скоро ще се появят и ще го освободят.

— Чуй, човече — започнах аз, — какъв си? Джиаф или бебех?

Той мълчеше.

— Отговори на въпроса ми!

Той само примигна с очи.

— Халеф, свали му тюрбана и му обръсни главата!

Това е най-голямото безчестие за един кюрд и изобщо за мюсюлманите. Щом Халеф, хванал в дясната си ръка ножа, посегна с лявата към косата му, мъжът помоли:

— Господарю, остави ми косата! Ще отговарям.

— Добре! От кое племе си?

— Бебех съм.

— Вчера ти ни излъга!

— Не съм длъжен да казвам истината на враговете.

— Имаш принципи на мошеник. Освен това се закле в брадата на Пророка, че говориш истината!

— Дума, дадена на неверник, може и да не се спазва.

— Ти я даде и пред правоверни. Четирима от нас са такива!

— Това не ме засяга.

— На всичко отгоре ме нарече и глупак!

— Това е лъжа, господарю!

— Ти каза, че всички сме глупаци, но най-глупав от всички съм аз! И това е вярно, защото го чух със собствените си уши там, зад лагера, като чистехте гъбите. Лежах зад храстите и ви слушах, а след това освободих пленниците ви и взех конете ви. Така че сам можеш да се убедиш колко голям глупак съм!

— Извинявай, господарю!

— Няма за какво да те извинявам, защото думите, излезли от тази уста, не могат да обидят един емир от Франкистан. Вчера те пуснах, защото ми беше жал за теб. Днес отново си в ръцете ми. Е, кой тогава е по-умният от нас? Ти ли си братът на шейх Гасахл Габоя?

— Не съм.

— Хаджи Халеф, отрежи му косата! Заплахата подейства моментално.

— Кой ти каза, че съм му брат?

— Един, който те познава.

— Е, кажи какъв откуп искаш.

— Вие се канехте да вземете откуп за тези двама мъже — посочих към двамата хадедихни, — защото сте кюрди. Аз никога не вземам откуп, защото съм християнин. Залових те само за да ти докажа, че ние притежаваме повече ум, смелост и сръчност, отколкото си мислите. Кой пръв забеляза, че пленниците ги няма?

— Шейхът.

— Как го установи?

— Влезе в палатката си и видя, че липсват оръжията на пленниците, както и неговите.

— Аз ги взех.

— Мислех, че християните никога нищо не вземат!

— Правилно. Един християнин никога не отнема несправедливо чужда собственост, но и не се оставя на кюрдите да го обират. Вие застреляхте конете, към които се бяхме привързали, затова взех шест други, които не са ни скъпи. В торбите на седлата ни имаше много неща, от които имаме нужда, но вие ги взехте. Затова си присвоих пушката и пистолетите на шейха. Направихме размяна. Вие започнахте тази размяна със сила и аз я завърших със сила.

— Нашите коне са по-добри, отколкото бяха вашите!

— Това не ме засяга, защото, преди да убиете нашите, не сте питали дали са по-лоши от онези, които ще ви взема в замяна. Защо не застреляхте и моя кон?

— Шейхът го искаше.

— Той наистина ли смяташе, че ще го получи? А ако то действително бе станало, сигурно щях да си го върна. Кой откри отсъствието на конете ви?

— Пак шейхът. Той изтича в палатката на пленниците и тъй като и тя беше празна, хукна към конете, но тях вече ги нямаше.

— Нищо ли не намери там?

— Пазача, лежащ под едно куче.

— Какво стана с него?

— Оставен беше да лежи под кучето за наказание, че не е внимавал.

— Ужасно! Вие хора ли сте?

— Шейхът заповяда така.

— Какво те чака тогава теб, след като и ти не си бил внимателен. Аз лежах зад храстите на една-единствена крачка разстояние от теб. После те проследих, докато стигнахме до конете, защото не знаех къде са скрити, а след това вървях след теб до лагера.

— Господарю, не казвай нищо на шейха!

— Не се тревожи! Имам сметки за уреждане само с теб. Сега ще кажа на приятелите си какво си ми отговорил, а те ще произнесат присъдата ти. Ще бъдеш съден не само от нас двамата християни, но и от тези четирима мюсюлмани!

Преведох разговора ми с бебеха на арабски.

— Какво смяташ да правиш с него? — попита ме Мохамед.

— Нищо — отговорих аз спокойно.

— Емир, той ни излъга, измами и ни предаде в ръцете на врага. Заслужил си е смъртта!

— Какво ще кажеш, сихди? — попита Халеф.

— Засега нищо. Решавайте вие какво да правим с него!

Докато четиримата мюсюлмани се съвещаваха, англичанинът също се осведоми:

— Е, какво ще правим с него?

— Не знам. Вие какво бихте направили?

— Хм! Бих го застрелял!

— Имаме ли право на това?

— Yes! Голямо!

— Правовият път е следният: ще се оплачем на нашия консул. Оттам оплакването ще бъде препратено в Константинопол и после пашата на Сюлеймания ще получи заповед да накаже злосторника — ако не реши да го награди.

— Хубав правов път!

— Но за нас като граждани на нашите държави той е единствено възможен. Освен това: Какво бихте направили вие като християнин с този враг?

— Оставете ме на мира с вашите въпроси, мистър! Аз съм англичанин. Правете каквото искате!

— Ами ако го оставя да избяга?

— Да бяга! Не се страхувам от него. Според мен не е необходимо чак да го убиваме. Де да беше възможно да му прикача моя нос; това щеше да е най-доброто наказание за човека, който вчера така вероломно ни изигра! Yes!

Изглежда, междувременно бебехът беше изгубил търпение и използва настъпилата пауза, за да се обърне към мен:

— Какво ще правите с мен, господарю?

— Ще зависи само от теб. От кого искаш да бъдеш съден? От четиримата мъже, които вие наричате правоверни, или от другите двама, към които се обръщате с ругателното название «гяур»?

— Ходих, аз се моля на Аллаха и на Пророка, затова съдбата ми ще се решава от истински правоверни!

— Да бъде волята ти! Ние двамата бихме ти простили и утре сутринта щяхме да те пуснем да се върнеш при своите. Аз се отказвам. Нека бъде, както ти пожела, и дано не се разкайваш, че си се усъмнил в думите на един християнин и си се отказал от снизхождението му!

Най-сетне останалите бяха взели решението си.

— Емир, ще го застреляме!

— В никакъв случай няма да позволя това!

— Той опозори Пророка!

— Вие ли трябва да съдите тази постъпка? За нея той ще отговаря пред имама, пред Пророка или пред своята съвест!

— Той ни шпионира и ни предаде!

— Изгуби ли някой от нас живота си вследствие на това?

— Не, но ни бяха отнети други неща.

— Да, но вместо тях си взехме по-добри. Хаджи Халеф Омар, знаеш мнението ми. Кръвожадното ти поведение ме наскърбява.

— Сихди, не го исках! — заизвинява се той припряно. — Хадедихните и банахът настояват.

— Според мен банахът няма право да дава мнение. Той е наш водач и му плащаме за работата. Променете присъдата си! Те отново започнаха да си шушукат, а после Мохамед Емин ми съобщи резултата:

— Емир, не искаме живота му, но той трябва да бъде опозорен. Ще го острижем и ще го бием с пръчки по лицето. Който носи такива белези, вече няма чест.

— То е по-страшно от смърт и не донася никакъв резултат. Аз зашлевих на един бебех няколко шамара, защото обиди вярата ми, и въпреки това той вчера пак се би срещу мен на страната на шейха. Опозорили ли са го тези удари?

— Отрязаната коса непременно ще го опозори!

— Той няма да си сваля тюрбана и никой няма да види.

— Нали ти самият искаше преди това да му я отрежеш?

— Не. Не бих го направил. Беше само заплаха, за да го накарам да проговори. И защо всъщност искате да настройваме бебехите още повече срещу нас? Смятат, че са в правото си да се бият срещу нас, защото мислят, че сме съюзници на беятите. Не са знаели, че не одобряваме такива разбойнически набези. Не знаят също, че казах право в лицето на хан Хайдер Мирлам, че ако можех, бих предупредил бебехите за опасността. Те ни срещнаха при разбойниците и ни смятат за такива. Успяхме благополучно да се измъкнем и може би ще ни оставят на мира. Да не искате с жестокостта си да ги предизвикате да продължат да ни преследват?

— Емир, ние бяхме техни пленници и трябва да си отмъстим!

— Аз също съм бил пленник, и то много по-често от вас, но не съм си отмъщавал. Раисът на Шурд, Неджир бей, ме плени. Освободих се сам и му простих. После той стана мой приятел. Не е ли по-добре така, отколкото ако бях пожелал да го убия?

— Емир, ти си християнин, а християните са или предатели, или страхливи като жени!

— Мохамед Емин, повториш ли това още веднъж, още в същата минута пътищата ни ще се разделят на две противоположни посоки. Никога не съм хулил вярата ти. Защо ти го правиш? Да си виждал мен или Дейвид Линдси бей да се държим като предатели или страхливи жени? Бих могъл да обидя исляма и да кажа: мюсюлманите са неблагодарни, защото забравят всичко, което някой християнин направи за тях. Но не го казвам, защото знам, че ако някой се поддава на настроенията си, то има и много, които умеят да се владеят!

Тогава той скочи и ми протегна и двете си ръце.

— Емир, прости ми! Брадата ми е бяла, а твоята е още тъмна, но въпреки че сърцето ти е още младо и горещо, разумът ти е със зрелостта на старостта. Отстъпваме ти този човек. Прави с него каквото ти искаш!

— Благодаря ти, Мохамед. Съгласен ли е с това и синът ти?

— Съгласен съм, ефенди — отговори Амад ал Гандур. После аз зарадван се обърнах към пленника:

— Ти вече ни излъга веднъж. Ще ми обещаеш ли да говориш днес пред мен истината?

— Обещавам!

— Ако сега те развържа и ти ми обещаеш да не бягаш, ще удържиш ли на думата си?

— Обещавам, господарю!

— Е, добре. Тези четирима мюсюлмани отново ти връщат свободата. Но днес ще останеш при нас, а утре можеш да идеш където поискаш.

Развързах краката и ръцете му.

— Господарю — каза той, — аз не бива да те лъжа, но ти самият също не ми казваш истината.

— Какво имаш предвид?

— Казваш, че тези четирима мъже ми връщат отново свободата, а то не е вярно. Даваш ми я ти. Те първо искаха да ме застрелят, после искаха да ме бият и да ми отнемат украшението на всеки правоверен, но ти се смили над мен. Разбрах всичко, защото знам арабски така добре, както и кюрдски. Разбрах от думите ти също, че не сте помагали на беятите, а сте приятели на бебехите. Емир, ти си християнин. Досега аз мразех християните, но днес ги опознах по-добре. Искаш ли да станеш мой приятел и брат?

— Да!

— Ще ми се довериш ли и ще останеш ли тук, въпреки че утре преследвачите ви ще дойдат на това място?

— Вярвам ти!

— Подай ми ръката си!

— Ето! Но ще бъдат ли в безопасност и моите спътници?

— Да, всички, които са с теб. Ти не ми поиска откуп, дори спаси първо живота ми, а после и честта ми. Няма да падне и косъм от главата ти или от главите на приятелите ти!

Така изведнъж се освободихме от всичките си грижи! Не бях и предполагал, че бебехът разбира и арабски, но бях много щастлив, че дължа победата си на това обстоятелство. За да я отпразнуваме, извадих последните запаси от тютюн, които криех в торбата на седлото си. Не беше много, но ароматният дим все пак създаваше настроение, съвсем различно от това, с което започнахме нашия «съдебен процес».

Легнахме да спим с развеселени сърца и дори имахме смелостта да се откажем от поставянето на охрана.

На следващата сутрин нещата не ни изглеждаха вече така романтични, както предишната вечер, на светлината на огъня, но все пак реших напълно да се доверя на бебеха.

— Е, сега вече си свободен — казах му аз. — Ей там е конят ти, а оръжията си ще намериш по обратния път.

— Хората от моето племе ще ги намерят. Оставам тук — отговори той.

— Ами ако не дойдат?

— Ще дойдат — отвърна той уверено, — а аз ще се погрижа да не ни подминат.

Бяхме прекарали нощта в една малка странична долина, която правеше толкова остър завой и входът й беше така тесен, че не можехме да бъдем забелязани от голямата долина дори и през деня. Бебехът се приближи до изхода й и зае такава позиция, че да може да вижда далеч назад. А ние останалите с любопитство очаквахме да видим какво ще се случи.

— Ами ако той пак ни измами? — попита Мохамед Емин.

— Вярвам му. Той знаеше, че ще получи свободата си, и не беше необходимо да ми признава, че е разбрал всяка дума от разговора ни. Убеден съм, че намеренията му са честни.

— Но ако все пак ни предаде, емир, кълна се в Аллаха, че той ще е първият, когото ще застрелям!

— Това ще му се и полага.

Дейвид Линдси също изглеждаше разколебан.

— Мистър, той седи там на входа и ако отново ни излъже, тогава ще се окажем в най-ужасната дупка, която може да съществува. Не се сърдете, ако поглеждам към оръжията и новия си кон.

Всъщност бях поел изключително голяма отговорност и открито си признавам, че и аз не се чувствах особено добре, но за щастие не се наложи да чакаме дълго развръзката.

Видяхме, че бебехът стана, сложи длан над очите си и внимателно се вгледа в далечината, после побърза да се качи на коня си.

— Къде? — попитах го аз.

— Да пресрещна бебехите — отговори той. — Те идват. Разреши ми да ги подготвя, господарю!

— Направи го!

Той потегли, а Мохамед Емин каза:

— Емир, не направи ли грешка?

— Смятам, че постъпвам правилно. Сключихме мир и ако не му окажа доверие, това ще е най-сигурният начин отново да го превърна в наш враг.

— Но той беше в ръцете ни и можеше да ни послужи за заложник!

— Той ще се върне при всички случаи, а конете ни са разположени така, че с един скок сме на седлата. Дръжте оръжието си в готовност, но без да бие на очи.

— Каква полза, емир? Те ще са много, а ти позволяваш да стреляме само по конете, но не и по ездачите.

— Мохамед Емин, ако този бебех възнамерява да ни предаде, няма да можем да се спасим, като убием конете им, и аз ще съм първият, който ще се прицели в ездачите. Стойте тук спокойно, а аз ще отида на пост до изхода. Можете да се ориентирате как да действате по това, какво ще направя аз.

Приближих се с коня си до теснината, през която се излизаше в долината, яхнах го и взех пушката в ръце. Наведох се леко напред и можех да обхвана с поглед цялата равнина. Недалеч от нас съзрях голяма група конници, която стоеше неподвижно и слушаше това, което говореше един от тях. Беше братът на Шейха. След известно време от групата се отделиха двама ездачи и се отправиха към долината, а другите останаха на мястото си. Познах шейх Гасахл Габоя и брат му и разбрах, че вече няма от какво да се страхуваме.

Щом се приближи до мен и ме видя, той спря коня си. Изразът на загорялото му от слънцето лице все още беше враждебен, а гласът му прозвуча почти заплашително, когато попита:

— Какво търсиш тук?

— Посрещам те — отговорих му кратко.

— Но не ме посрещаш особено учтиво, чужденецо!

— Да не би да искаш от един емир от Европа да се държи с теб любезно, щом идваш насреща му?

— Много си горд, човече! Защо си на кон?

— Защото и ти яздиш.

— Ела да отидем при приятелите ти! Този човек, който е син на баща ми, иска да видя дали не бихме могли да ви простим.

— Ела тогава, защото и моите хора ще се съветват дали да бъдете наказани, или помилвани!

Това му дойде много.

— Човече — извика ми той, — спомни си кои сте вие и кои сме ние!

— Знам — отговорих му аз спокойно.

— Само шестима сте!

Кимнах му с усмивка.

— А ние сме цяла войска!

Кимнах още веднъж.

— Тогава се подчини и ни пусни!

Кимнах за трети път и се отместих с коня си встрани, така че шейхът и брат му да могат да минат през прохода. Вече бяхме спечелили, защото, ако шейхът, противно на волята на брат си, продължеше да се държи враждебно, беше в ръцете ни.

Двамата се отправиха към приятелите ми, слязоха от конете и седнаха. Аз направих същото.

— Приятелски ли са настроени, мистър, или враждебно? — попита ме Линдси.

— Още не знам. Искате ли да свършите една работа?

— Разбира се! Yes!

— След една минута станете, като направите възможно най-безразлична физиономия…

— Well! Страшно безразлична!

— Ще отидете до изхода да пазите…

— Watch-man?[15] Много хубаво! Великолепно!

— Като видите, че бебехите вън се раздвижват и тръгват насам, извикайте…

— Yes! Ще крещя много силно!

— А ако някой от тези двамата иска да излезе без мое разрешение, застреляйте го.

— Well! Ще взема старото си shoot-stick.[16] All right![17] Аз съм Дейвид Линдси! Не се шегувам! Yes!

Естествено двамата бебехи чуха този разговор.

— Защо говорите на чужд език? — попита недоверчиво шейхът.

— Защото този храбър емин от Европа говори само езика на своя народ — отговорих аз, сочейки към Линдси.

— Храбър ли? Наистина ли смяташ, че някой от вас е храбър?

И правейки презрителен жест, добави:

— Вие избягахте от нас!

— Казваш истината, шейх — отвърнах аз, смеейки се. — Два пъти ви избягахме, защото сме по-храбри и смели от вас. Нито един бебех не е в състояние да се мери с някой европеец.

— Искаш да ме обидиш ли?

— Гасахл Габоя, успокой се, за да виждаш нещата такива, каквито са. Ти дойде при нас да преговаряш за мир. Ако наистина го желаеш, те моля да бъдеш по-учтив, отколкото досега. Ние сме няколко души, а ти самият каза, че сте цяла войска, но тя не успя да ни задържи. Срам ли е това за нас или чест? Не от страх избягваме битката с вас, а защото искаме да пощадим живота ви.

— Грешиш, чужденецо! — прекъсна ме той.

— Мислиш ли? Бях метнал един от твоите хора на коня пред себе си, брат ти беше наш пленник, а като бяхме в лагера ви, за да освободим нашите двама приятели, дори и твоят собствен живот беше в ръцете ни. Но ние ви пощадихме и продължаваме да ви щадим, обаче искаме да бъдеш достатъчно умен и да прецениш положението, в което се намираш.

— Много добре го знам. Аз съм победител. Очаквам да ме помолите за прошка и да ни върнете всичко откраднато!

— Лъжеш се, шейх, защото ти си победеният. Не ние, а ти самият трябва да молиш за прошка и се надявам, че ще го направиш незабавно!

Бебехът ме гледаше втренчено, занемял от учудване, но след това избухна в смях.

— Чужденецо, ти да не смяташ бебехите за кучета, а мен, техният шейх, за копеле на някоя кучка? Отстъпих пред молбата на брат ми и дойдох при вас, за да ви простя великодушно вината. Наказанието ви щеше да е леко. Но тъй като не разбирате кое е от полза за вас, тогава между нас ще продължи да се носи бойният вик на враждата и ще се убедите, че е достатъчна само една моя заповед, за да бъдете смазани.

— Дай тази заповед, шейх Гасахл Габоя! — отговорих аз хладно. Тогава обаче за първи път взе думата брат му:

— Този чужденец от Европа е мой приятел. Той ме спаси от позора и смъртта и съм му дал дума, че между нас и него ще има мир и ще удържа на думата си!

— Направи го, ако можеш да го сториш без мен! — отговори шейхът.

— Един бебех никога не погазва обещанието си. Ще остана на страната на моя закрилник, докато се намира в опасност, но все пак искам да видя дали воините от нашето племе ще се осмелят да нападнат хора, намиращи се под моя опека.

— Твоята защита не е защитата на племето. Глупостта ти ще се превърне в твое нещастие, защото ще бъдеш убит заедно с тези хора.

Шейхът стана и тръгна към коня си.

— Това ли е решението ти? — попита го брат му.

— Ако останеш тук, не мога да направя за теб нищо повече, освен да заповядам да не стрелят по теб.

— Тази заповед ще е безполезна. Ще убия всеки, който заплаши моя приятел, дори ако това си ти, а тогава никой няма да ме пощади..

— Прави каквото искаш! Аллах е позволил да изгубиш разсъдъка си и нека той те вземе под закрилата си, ако аз не мога повече да те опазя. Тръгвам!

Брат му остана при нас, а той яхна коня си, за да напусне долината. Тогава Линдси вдигна пушката си и насочи дулото й срещу гърдите на шейха.

— Stop, old boy! (Спри, старо момче!) — заповяда той. — Слизай от коня, иначе ще те позастрелям малко! Well! Шейхът обърна главата си към мен и попита:

— Какво иска този човек?

— Да те застреля — отговорих му аз спокойно, — защото не съм ти позволил да напускаш това място.

По решителното и хладно изражение на лицето ми той разбра, че не се шегувам. Видя също, че англичанинът вече е сложил пръст на спусъка, отново обърна коня си и ядосано извика:

— Чужденецо, ти си подлец!

— Само повтори още веднъж тази дума, и ще дам знак на нашия пазач да те превърне в труп!

— Ти си предател! Дойдох като пратеник на своето племе и имам право да искам да се върна обратно свободно!

— Не си пратеник, а вожд на своето племе. Правото на парламентьора не важи за теб.

— Познаваш ли правото на народите?

— Познавам го, но на теб не ти е известно. Може би си чувал някога да се говори за това, но умът ти не е достатъчно зрял да го разбере. Правото, за което говориш, изисква честност в борбата, да се предупреждава противникът за намерението ти да го нападнеш. Ти направи ли го? Не. Ти ни нападна като разбойник, като лешояд, разкъсващ гълъб. А сега се чудиш, че се отнасят с теб като с разбойник. Дойде при нас, защото ни смяташ за пъзльовци, страхуващи се от твоите хора, но е тъкмо обратното. Ще си тръгнеш оттук, когато аз кажа. Ако решиш със сила да минеш през изхода, това ще ти струва живота. Затуй слизай от коня и седни отново при нас. Но не забравяй, че очаквам от теб да се държиш учтиво и ако бебехите ти решат да ни нападнат тук, смъртта ти е неизбежна!

Той неохотно се подчини на заповедта ми, но не пропусна заплашително да отбележи:

— Хората ми страшно ще отмъстят за мен!

— Ти вече видя, че не се страхуваме от отмъщението ви, а ще научиш и други неща! Но хайде сега разумно да обсъдим работата, която те води при нас. Говори, шейх Гасахл Габоя, но избягвай обидите!

— Вие сте наши врагове, защото се присъединихте към беятите, за да ни ограбите…

— Заблуждаваш се. Беятите ни срещнаха, когато една вечер бяхме спрели за почивка и техният шейх Хайдер Мирлам ни покани да бъдем негови гости. Каза ни, че отива на празник при джиафите, и ние му повярвахме. Ако знаехме, че е имал намерение да ви напада, нямаше да се присъединим към него. Той е взел стадата ви, докато ние сме спали, а щом научих истината, му изказах възмущението си. Ти ни нападна и нареди да ни преследват. Не се страхувахме. Пощадихме живота ви и се изплъзнахме, след което ви доказах, че сме невинни. Но въпреки това ти не ни остави да си тръгнем спокойно. Устрои ни засада. Хванахме твоя шпионин и великодушно го пуснахме. Ти ни нападна, но ние пак ви пощадихме. Дойдох в лагера ви и освободих приятелите си. Бяхте в мои ръце, но не допуснах да се пролее и капка кръв. Отново ни подгонихте и тогава пленихме брат ти, но и косъм не е паднал от главата му. Напъни си мозъка, шейх, и разбери, че сме се държали с вас не като с врагове, а като с приятели! За благодарност ти идваш с ругатни и обиди и вместо да ни помолиш за прошка, настояваш ние да го сторим. Нека Аллах да ни бъде съдник! Не се страхуваме от вас и по-добре да не стигаме дотам да разберете, че вие трябва да се страхувате.

Той ме беше слушал с половин ухо и сега ми отговори доста подигравателно:

— Речта ти беше много дълга, чужденецо, но всичко, което казваш, е неправилно и невярно.

— Докажи го!

— Лесно ще направя това. Беятите са наши врагове, вие сте били при тях, следователно сте наши врагове. Когато хората ми ви преследваха, застреляхте конете им. Това приятелство ли е?

— А приятелство ли беше да ни преследвате?

— Ти ме удари по главата, така че изгубих съзнание. После си зашлевил най-храбрия от моите воини и си го съборил от коня като презрян червей. Това да не би да е приятелство?

— Ти ме нападна, затова те ударих и повалих, а твоят най-храбър воин ми се подиграваше и му показах, че е червей в сравнение с мен.

— Плесниците са най-голямата обида, която може да съществува. Обиденият иска кръвта ти!

— Шамарите ми не са били обида, а чест за него, защото въпреки това после си му разрешил да се бие на твоя страна. Щом иска кръвта ми, нека дойде да си я вземе!

— На всичко отгоре вчера ти открадна шест от най-добрите ни коне. Приятелство ли е това?

— Взех тези коне, защото вие застреляхте нашите. Всичките ти упреци са неправилни и неоснователни. Нямаме нито желание, нито време да позволяваме да се злоупотребява с доверието ни. Кажи направо какво искаш, а после аз ще ти отговоря!

Шейхът започна да поставя условията си:

— Искам да дойдете при нас…

— По-нататък! — казах аз.

— Да ни предадете конете, оръжията и всичко, което носите със себе си.

— Друго!

— Ще дадеш удовлетворение на човека, когото си зашлевил!

— После!

— След това можете да вървите, накъдето искате.

— Това ли е всичко?

— Да. Виждаш, че съм много милостив!

— В какво ще се състои удовлетворението, което трябва да дам?

— В обезщетение, чийто размер ще определим. Надявам се, че ще отговориш на исканията ми с «да»!

— Не казвам «да», а «не». Не сте вие тези, които ще поставяте условия. Впрочем искането ти е безсмислено. Как мога да ти платя обезщетение, като вече всичко сте ни взели! Съветваме ви да ни оставите безпрепятствено да си заминем и това е най-доброто за вас! Не забравяй, че си в ръцете ми!

— Ще наредиш да ме погубят ли?

— Ще те убият веднага щом бебехите предприемат и най-малкото враждебно действие.

— Вече ти казах, че те ще отмъстят за мен.

— Няма да си отмъстят, а ще намерят гибелта си. Погледни насам, шейх Гасахл Габоя! В тази пушка имам двайсет и пет патрона, а в другата два. Всеки от двата ми револвера съдържа по шест патрона, а всеки от твоите пистолети, които виждаш затъкнати в пояса ми — по два. Значи мога да застрелям четирийсет и трима души, без да зареждам. Приятелите ми са не по-зле въоръжени от мен и се намираме в място, през чийто вход може да мине само един-единствен враг. Хората ти ще загинат, без да имат възможност да ранят дори един от нас, а камо ли да го убият. Вслушай се в думите ми и в гласа на брат си. Остави ни да си вървим в мир!

— Да не искаш да стана за смях и подигравка пред хората си? Как е възможно да имаш толкова много патрони в една пушка! Думите ти не звучат много правдоподобно.

— Не лъжа. Силахдарите[18] в Европа са по-изкусни от вашите. Погледни хубаво тук. Ще ти обясня!

Показах му приспособлението за автоматично зареждане на карабината и револверите, угрижената му физиономия ми показа, че тактиката ми е правилна.

— Аллах е всемогъщ! — измърмори той. — Но защо не е дал достатъчно мъдрост на правоверните си, за да си направят и те такива оръжия?

— Защото ще злоупотребяват с тях. Аллах е най-добрият, и най-мъдрият, той подарява тези оръжия само на християните, защото те си служат с тях само когато търпението им се изчерпа. Кажи какво реши!

— Видях оръжията ви, господарю. Те са превъзходни, но не се страхуваме от тях. Все пак ще проявя великодушие към вас, ако ми дадете каквото поискам сега от вас.

— Какво искаш?

— Шестте коня, които ни взехте, и жребеца, който ти яздиш. Освен това ще ми дадеш тази пушка с двайсет и петте патрона заедно с оръжията, които взе от палатката ми. Нищо друго!

— Няма да получиш нито един от конете си, защото застреля нашите. Няма да ти дам и жребеца си, защото струва повече от хиляда бебехски коня. А оръжията ми трябват и на мен. Но за да ти покажа, че все пак съм добър, ще получиш пушката и пистолетите си веднага щом се убедя, че ще ни оставите да си тръгнем спокойно.

— Помисли, чужденецо, какво…

Той спря посред изречението си, защото отвън се чу изстрел, после още един и още няколко. Обърнах се към англичанина:

— Какво има, сър?

— Доян! — отговори той.

Тази дума ме наелектризира така, че в следващия миг се озовах до изхода. Наистина беше хрътката. Кюрдите стреляха по нея, а тя тичаше в дъга, за да ги заобиколи, но, изглежда, тази хитрост нямаше да има успех. Кучето беше толкова уморено и изтощено, че дребните коне на бебехите развиваха по-голяма скорост от него. Забелязах, че го грози опасността да бъде застреляно. Изтичах до коня си.

— Шейх Гасахл Габоя, сега можеш да видиш какво представляват оръжията на емира от Европа. Но не се осмелявай да прекрачваш изхода. Ти си мой пленник, докато се върна!

Яхнах коня си.

— Къде, сихди!

— Да предпазя кучето!

— Идвам с теб!

— Остани там. Погрижи се двамата бебехи да не избягат! Излязох в равнината и с протегната ръка дадох знак на кюрдите да оставят кучето на мира. Те ме видяха много добре, но не се подчиниха. Кучето, също ме забеляза и вместо да продължи да тича в кръг, се спусна направо към мен. Тази посока го отвеждаше много близо до преследвачите му. И през ум не ми минаваше да позволя да убият животното, което вече бях смятал за изгубено. Затова, като приближих на един изстрел разстояние, спрях коня си и му показах дулото на пушката си. При този знак той застана напълно неподвижен. Прицелих се и с два изстрела повалих в тревата конете на двама кюрди, които бяха най-близо до кучето. Доян мина безпрепятствено край тях, но бебехите нададоха яростен вой и се втурнаха към мен.

От радост, че ме вижда отново, кучето с един скок се озова при мен на коня, но аз веднага го съборих отново долу, защото това можеше да бъде пагубно.

— Бурая, бурая! (Насам, насам!) — чух аз някой да вика на входа на долината. Беше шейхът, използвал възможността да се измъкне от неприятното положение. Кюрдите чуха този вик, пришпориха конете си и размахаха оръжия. Естествено аз пристигнах преди тях и като се добрах до входа, видях, че шейхът лежи на земята, а англичанинът и Халеф го връзваха. Брат му стоеше до тях и цялото му поведение показваше, че иска да остане неутрален.

— Емир, пощади брат ми! — помоли той.

— Ако охраняваш шейха! — отговорих му аз.

— Ще го направя, господарю!

Скочих от коня и заповядах на спътниците си да заемат позиция зад скалите.

— Стреляйте само по конете! — помолих ги аз.

— Така ли спазваш думата си, емир? — сърдеше се Мохамед Емин.

— Братът на шейха е с почтени намерения. Първият залп само по конете, после ще видим какво ще правим!

Всичко стана толкова бързо, че бебехите се намираха тъкмо на изстрел разстояние. Бях изпразнил и двете цеви на пушката, затова взех карабината. Изстрелите ни изтрещяха веднъж, а после още веднъж.

— Bounce — bardaus! (Нападат!) — извика англичанинът. — Пет, осем, девет коня! Yes!

Той се изправи, за да зареди, както и останалите, докато аз стрелях. Алло, въглищарят, също стреля веднъж с пушката на шейха. По негова вина един от бебехите беше ранен, но останалите стреляха точно.

Първият залп задържа нападението на кюрдите, колкото да заредим отново, но вторият ги накара да спрат.

— Come on! (Елате напред!) — извика Линдси. — Навън! Да избием тези houndcatchers (ловци на кучета)!

Той хвана пушката за дулото и наистина искаше да се нахвърли срещу кюрдите. Но аз го хванах и го задържах.

— Какво ви прихваща, сър? — извиках аз. — Да не искате да изгубите хубавия си патентован нос? Останете на мястото си!

— Защо? Моментът е подходящ. Напред, мистър, напред!

— Глупости! Тук сме на сигурно място, но не и вън.

— Сигурно ли? Хм! Тогава си легнете на канапето и си подремнете, мистър! Глупост, да ги оставим да избягат! Well!

— Успокойте се! Виждате ли, че се оттеглят? Получиха добър урок и ще го запомнят.

— Хубав урок! Струваше им само няколко коня!

Тогава братът на шейха сложи ръка върху моята.

— Благодаря ти, емир! — каза той. — Ти можеше да убиеш много повече коне, отколкото лежат там, но не го направи. Ти си християнин, но Аллах те закриля!

— Съзнаваш ли, че оръжията ни превъзхождат вашите?

— Виждам.

— Тогава иди при бебехите и им го кажи.

— Ще го направя. Но какво ще стане с шейха?

— Ще остане тук. Давам ти четвърт час. Ако дотогава не се върнеш с вест за мир, шейхът ще бъде обесен там горе на онова дърво. Можеш да бъдеш сигурен! Уморих се да се бия с неразбран враг.

— А ако донеса мир?

— Ще освободя шейха.

— А това, което искаше от теб, ще дадеш ли?

— Не.

— А няма ли да му върнеш пушката и пистолетите?

— Не. Виновен е за нападението, което току-що отбихме. Не може да се надява и на най-малко снизхождение. Победители сме ние! Прави каквото искаш!

Той тръгна, а аз се заех най-напред да заредя оръжията си. Кучето лежеше в краката ми и скимтеше от радост, въпреки че беше изплезило език от изтощение.

— Как мислиш, емир? — попита Амад ал Гандур. — Дали е прегризало шията на пазача на конете?

— Надявам се, че не е. Предполагам, че е оставило човека, защото му е омръзнало да седи там толкова дълго. Било е там следобед и цялата нощ. Бедното животно е крайно изтощено. Халеф, нахрани го! Вода ще може да пие по-късно.

Шейхът лежеше вързан на земята и не казваше нито дума, но проследяваше с поглед всяко наше движение. По лицето му личеше, че никога няма да стане наш приятел.

Напрегнато очаквахме съобщението, което трябваше да получим от бебехите. Бяха се скупчили плътно един до друг и по оживените им жестове разбирахме, че съвещанието им протичаше много бурно. Накрая нашият пратеник се върна.

— Връщам се с мир, господарю — каза той.

— При какви условия?

— С никакви.

— Не съм го очаквал. Явно много усърдно си се застъпвал за нас. Благодаря ти!

— Преди да ми благодариш, първо ме разбери правилно, господарю. Наистина ти нося мир, но и бебехите не приемат никакви условия.

— Ах! И вие наричате това мир? Тогава трябва да се подсигуря. Кажи им, че ще взема шейха, твоя брат, за заложник.

— Колко време ще го задържиш?

— Колкото реша. Докато се уверя, че не ме преследват повече. Тогава ще го пусна невредим.

— Вярвам ти. Разреши ми да го кажа на моите братя!

— Върви и им заповядай да се изтеглят до планините, издигащи се до равнината. Щом забележа, че ни преследвате, шейхът ще умре.

Той отиде и скоро видяхме, че всички бебехи на коне и пеша започнаха бавно да се изтеглят на север. Той самият обаче се върна при нас, за да си вземе коня.

— Емир — каза той, — бях твой пленник. Освобождаваш ли ме?

— Да. Ти си мой приятел. Ето вземи пистолетите на брат си. Не ги връщам на него, а на теб. Пушката обаче ще остане собственост на човека, на когото я подарих.

Той остана при нас, докато вързахме шейха върху коня и окончателно се приготвихме за път. После ми подаде ръка.

— Сбогом, господарю! Аллах да благослови ръцете и краката ти! Вземаш със себе си човек, който е твой, а вече и мой враг и въпреки това те моля да бъдеш добър с него, защото е син на моя баща.

Бебехът дълго гледа след нас, докато изчезнахме от погледа му, но шейха не удостои с поглед. Беше сигурен, че са станали врагове.

Продължихме да яздим на юг. Халеф и Алло яздеха от двете страни на шейха и с изключение на някои кратки забележки, които бяха необходими от време на време, мълчаливо следвахме пътя си. По лицата на приятелите си разбрах, че поведението ми през последните дни не им беше харесало особено. Никой не казваше нищо по този повод, но то се виждаше в погледите и киселите им физиономии. Предпочитах да кажат всичко открито, отколкото да мълчат, затворени в себе си. Обкръжаващата ни природа също не беше особено гостоприемна. Яздехме през пусти планински чукари, голи склонове и мрачни клисури, а вечерта стана студено и ветровито като през зимата. Нощта, която прекарахме между две надвиснали една над друга скали, също не успя да промени настроението ни.

Малко преди зазоряване взех пушката си, за да издебна някое животно. След дълго търсене успях да застрелям един нещастен язовец, който занесох в лагера ни като единствена плячка. Всичките ми спътници вече се бяха събудили. Погледът, който Халеф незабелязано ми хвърли, ми подсказа, че докато ме е нямало, се е случило нещо. Не беше необходимо да чакам дълго, за да разбера какво е било, защото едва бях седнал, и Мохамед Емин ме попита:

— Емир, колко време ще влачим със себе си този бебех?

— Ако смяташ да водиш по-дълъг разговор — отговорих аз, — първо отдалечете пленника, защото и той като брат си добре разбира арабски.

— Алло ще се погрижи за него.

Приех предложението, заведох шейха на едно отдалечено място и го поверих на охраната на въглищаря. После се върнах при другите.

— Сега не ни подслушват — каза Мохамед Емин — и аз повтарям въпроса си: колко време ще влачим този бебех със себе си.

— Защо питаш?

— Нямам ли право да задам този въпрос, ефенди?

— Имаш право и не ти го отричам. Исках да го задържа при нас, докато се уверя, че не ни преследват.

— И как ще го разбереш?

— Като сам се убедя, че е така. Ще продължим да яздим до обяд, после на някое подходящо място вие ще направите лагер за нощуване, а аз ще се върна обратно. Сигурен съм, че ако бебехите ни преследват, ще ги открия. Утре преди обяд отново ще се върна при вас.

— Трябва ли да се полагат толкова усилия за един враг?

— Не, но нашата сигурност го изисква.

— А защо сами не се улесним?

— По какъв начин ще стане това?

— Знаеш, че той е наш враг, нали?

— Дори много лош враг.

— Който два пъти се опита да ни убие.

— Така е.

— И който ни предаде дори когато беше в ръцете ни и извика хората си, когато ти излезе от долината, за да предпазиш кучето.

— И това е така.

— Според законите на шаммарите той вече няколко пъти е заслужил смъртта си.

— Важат ли тези закони и тук?

— Навсякъде, където някой шаммар трябва да произнесе присъда.

— А, вие искате да съдите пленника? Мисля, че вече сте решили присъдата му! Каква е тя?

— Смърт.

— Защо още не сте я изпълнили?

— Можехме ли да го направим без теб, емир?

— Нямате смелост да изпълните присъдата без мен, а можете да съдите пленника в мое отсъствие? На грешен път си, Мохамед Емин, защото смъртта на пленника ще бъде същевременно и твоя смърт.

— Какво искаш да кажеш?

— Много просто. Тук е приятелят ми Дейвид Линдси бей и моят храбър Хаджи Халеф Омар. Мислиш ли, че щяха да ти разрешат в мое отсъствие да убиеш бебеха?

— Нямаше да ми попречат. Знаят, че сме по-силни от тях.

— Вярно е, че сте най-храбрите герои на хадедихните, но тези двама мъже никога досега не са изпитвали страх. Какво мислиш, че щях да направя, ако след завръщането си видех какво сте направили?

— Нямаше да можеш да го промениш повече.

— Правилно, но щяхте да го заплатите със смъртта си. Щях да забия ножа си пред вас в земята и да се бия с вас като отмъстител на убития, въпреки че не е бил под закрилата ми. Само Аллах знае дали щяхте да можете да ме победите.

— Емир, хайде да не говорим за това. Виждаш, че те питаме, преди да действаме. Шейхът си е заслужил смъртта, нека да решим какво да го правим!

— Да решаваме? Не знаете ли, че обещах на брат му да го пусна невредим веднага щом се убедя, че вече не ни преследват?

— Това беше прибързано обещание. Дал си го, без да ни питаш. Да не би да си наш господар, свикнал да върши всичко на своя глава?

Не бях очаквал такъв упрек. Мълчах известно време, за да преценя по съвест, и после отговорих:

— Прави сте, като казвате, че понякога действам, без да се допитвам до вас. Но то не е ставало, защото съм се мислел за по-вишестоящ от вас, а по други причини. Не разбирате кюрдски и затова винаги само аз говорех с кюрдите. Можех ли да ви превеждам всеки въпрос, който ми беше отправян, и всеки отговор, даван от мен? А когато трябва да се вземе бързо решение или да се направи нещо, което не търпи и най-малкото отлагане, има ли човек време и възможност да се съветва с приятелите си, които говорят различни езици? Не е ли било винаги добро за нас това, което съм ви предлагал да правим?

— Откакто се срещнахме с беятите, съветите ти не са вече така добри.

— Не мисля, че е така, въпреки че не искам да се карам с вас, Не съм Аллах, а човек, който може да сгреши. Досега доброволно се поставяхте под ръководството ми, защото ми вярвахте. Но тъй като виждам, че това доверие е изчезнало, доброволно се оттеглям. Мохамед Емин, ти си най-възрастният от нас, затова на теб се пада честта да бъдеш наш водач.

Не бяха очаквали подобно нещо, но последното изречение толкова поласка стария хадедихн, че за малко не отклони молбата ми, без да я обсъдим.

— Наистина ли желаеш това, емир? Действително ли смяташ, че мога да бъда ваш предводител?

— Да, защото си колкото мъдър, толкова силен и храбър.

— Благодаря ти! Но не знам кюрдски!

— Ще ти бъда преводач.

Добрият човек не разбираше, че поради необичайния състав на нашата компания изобщо нямаше да е възможно абсолютното водачество да се поеме само от една ръка.

— Впрочем — добавих аз — много скоро ще стигнем до земи, в които се говори само арабски.

— Съгласни ли са другите с предложението ти? — попита Мохамед.

— Хаджи Халеф Омар ще прави това, което аз му кажа, а сега ще попитам и англичанина.

След като обясних на англичанина положението, той сухо отвърна:

— Не правете грешка, мистър. Отдавна съм забелязал, че хадедихните имат нещо наум. Ние сме Християни и сме много по-хуманни от тях. Well!

— Правилно сте забелязали. Сега трябва да ви попитам дали признавате шейх Мохамед за вожд?

— Yes, ако познава пътищата. Впрочем пука ми кой ще ми бъде вожд. Аз съм англичанин и правя каквото ми харесва!

— Да му го кажа ли?

— Кажете му го, въобще говорете му каквото искате. Доволен съм дори и ако въглищарят Алло се прави на предводител.

Предадох мнението му на хадедихните с думите:

— Дейвид Линдси бей е съгласен. Все му е едно кой ще е вожд — ти или Алло, въглищарят. Той е емир от Инглистан и прави само това, което му харесва.

Мохамед Емин малко сбърчи вежди, защото ръководството му започна да се разклаща още в началото.

— Който ми има доверие, ще бъде доволен от мен — каза той. — Но сега трябва да говорим за бебеха. Той си е заслужил смъртта. Да го застреляме ли, или да го обесим?

— Нито едното от двете. Вече ти казах, че съм гарантирал живота му с думата си.

— Емир, тя вече не е валидна, защото аз станах вожд и трябва да се прави това, което каже предводителят!

— Ще стане каквото казва водачът, ако другите са съгласни с него. Няма да се съглася да бъде престъпена думата ми.

— Ефенди!

— Шейх Мохамед Емин!

Дребничкият Халеф извади един от пистолетите си и ме попита:

— Сихди, да пусна ли на някого куршум в главата? Кълна се в Аллаха, веднага ще го направя!

— Хаджи Халеф Омар, прибери си оръжието, защото ние сме приятели, въпреки че хадедихните явно са забравили това — отговорих аз спокойно.

— Не сме го забравили, господарю — защитаваше се Амад ал Гандур, — но не бива да забравяш, че си християнин, намиращ се сред истински правоверни. Тук важат законите на Корана и един християнин не бива да ни пречи да ги прилагаме. Ти вече защити брата на този шейх, но самия него няма да оставим да се измъкне. Защо ни заповядваш да стреляме само по конете? Да не сме момчета, на които е разрешено да използват оръжията си само на ужким? Защо трябва да щадим предателите? Учението, което следваш, ще ти струва живота!

— Мълчи, Амад ал Гандур, защото ти наистина си още момче, въпреки че носиш име, означаващо «герой»! Преди да говориш, първо научи какво е мъж!

— Господарю — извика той сърдито, — аз съм мъж!

— Не си, защото, ако беше, щеше да знаеш, че един мъж не бива да бъде принуждаван да нарушава дадената дума!

— Не е необходимо да я нарушаваш, защото ние ще накажем бебеха.

— Забранявам!

— А аз заповядвам! — извика Мохамед Емин и ядосано се изправи.

— Имаш ли право да заповядваш тук?

— А ти можеш ли да забраняваш? — отговори ми той.

— Да. Заложената ми честна дума ми дава това право.

— Твоята дума не е валидна пред нас. Омръзна ни да ни ръководи човек, който обича враговете ни. Ти забрави какво направих за теб. Приех те като мой гост и те поставих под закрилата си, дори ти подарих коня, който за мен струва колкото половината ми живот. Ти си неблагодарник!

Почувствах как кръвта се оттегля от лицето ми и ръката ми посяга към камата, но успях да се овладея.

— Вземи си думите обратно — отговорих аз хладно и станах. Дадох знак на Халеф и после се отправих към мястото, където се намираше пленникът с въглищаря. Там седнах. След по-малко от минута до мен седна и англичанинът.

— Какво има, мистър? — попита той. — По дяволите, вие имате сълзи в очите! Човече, кажи кого да застрелям или да удуша!

— Този, който се осмели да докосне този пленник.

— Кой е той?

— Хадедихните. Шейх Мохамед Емин ме упрекна, че съм неблагодарен. Върнах му жребеца.

— Жребеца ли? Мистър, да не сте луд да връщате такова животно, след като е било ваша неоспорима собственост. Надявам се, че нещата все още могат да се променят.

В този момент се приближи Халеф, водейки два коня. Единият беше неговият, а другият беше останалият в повече, взет от бебеха. И очите на моя Халеф бяха насълзени и гласът му трепереше, като каза:

— Правилно постъпи, господарю. Шейтанът се е вселил в хадедихните. Да взема ли камшика и да го развъртя?

— Прощавам им. Хайде да тръгваме!

— Сихди, какво ще правим, ако искат да убият бебеха?

— Моментално ще ги застреляме.

— Това ми харесва! Аллах да вкамени тези подлеци! Отново вързахме пленника върху коня му и възседнахме нашите. Разбира се, аз не яздех моя вран жребец, а рижия, който в Германия щеше да струва четиристотин талера. Малката ни колона потегли и мина край хадедихните, които още седяха в тревата. Сигурно си бяха помислили, че ще отстъпим. Но като видяха, че не се шегувам, веднага скочиха.

— Къде отиваш, емир? — попита Мохамед Емин.

— Заминавам — отвърнах аз кратко.

— Без нас?

— Както искате!

— Къде е враният жребец?

— Там, където беше вързан.

— Машаллах, че той е твой!

— Отново е твой. Салама! (Аллах да ти даде мир!) Пришпорих коня си и се понесохме в тръс. Но не бяхме изминали и една английска миля, когато двамата ни настигнаха. Амад ал Гандур беше яхнал врания жребец, а своя кон държеше за поводите. Вече беше абсолютно невъзможно да си върна жребеца.

Мохамед Емин се приближи до мен, а синът му изостана.

— Мисля, че аз трябваше да бъда вождът, емир — започна той.

— Трябва ни водач, а не тиранин!

— Искам да накажа бебеха, пленил мен и сина ми. Но на теб какво съм направил?

— Мохамед Емин, ти се лиши от любовта и уважението на трима мъже, които за теб и сина ти рискуваха живота си и до днес бяха готови без колебание да отидат заради вас на смърт.

— Извинявай, ефенди!

— Не ти се сърдя.

— Вземи си пак жребеца!

— Никога!

— Искаш да накажеш старостта ми и да засрамиш бялата ми брада ли?

— Тъкмо възрастта ти и белотата на брадата ти трябваше да ти кажат, че гневът е лош съветник.

— Трябва ли децата на бени араб да разказват навсякъде, че шейхът на хадедихните си е получил обратно подаръка, защото не е бил достоен да го даде?

— Да го разказват!

— Емир, жесток си, щом можеш да ме опозориш така!

— Ти самият го направи. Бях твой приятел и те обичах, прощавам ти и днес. Знам, че ще е позорно да се върнеш при хората си и да заведеш със себе си жребеца. Искам да ти помогна, но не мога.

— Можеш. Само трябва отново да приемеш жребеца.

— Бих го направил, за да ти услужа, но вече е невъзможно. Погледни назад!

Той се обърна, но поклати глава. — Не виждам нищо. Какво имаш предвид, емир?

— Не виждаш ли, че жребецът вече си има стопанин?

— Разбирам те, ефенди. Амад ал Гандур ще слезе от коня.

— Но аз няма да го взема. Той му е сложил свое седло и го язди, което е знак, че сте ми го отнели. Ако ми го бяхте довели така, както го бях оставил, неоседлан и недокоснат, щях да си помисля, че сме били приятели, и бих могъл да те спася от позора. Амад ал Гандур ме упрекна, че съм християнин и действам като такъв, въпреки че той е мюсюлманин, а не се държи като такъв, защото възсяда кон, който е носил на гърба си християнин. Разкажи това на правоверните, с които общуваш!

— Аллах ил Аллах, каква грешка допуснахме?

Жал ми беше за стария шейх, но не можех да му помогна. Трябваше ли да се нагърбвам с позор, за да му спестя неговия? Не! Изобщо не можех да проумея какво беше влязло изведнъж в главите на двамата иначе разбрани мъже. Едва ли лични съображения бяха причината. Може би зародишът на поведението им отдавна е покълвал в тях заради начина, по който се държах с противниците ни. Но пощадата, която бях проявил към двамата бебехи, явно беше капката, която накара чашата на търпението им да прелее. Въпреки че сърцето ме болеше от загубата на жребеца, и през ум не ми минаваше да жертвам възгледите си заради отмъстителните навици на тези номади.

Хадедихнът дълго язди редом с мен мълчаливо. Накрая плахо попита:

— Защо се сърдиш така упорито?

— Не ти се сърдя, Мохамед Емин, но съм потресен от това, че сърцето ти копнее за кръвта на онзи, на когото твоят приятел е простил.

— Добре, ще поправя тази грешка!

Той се обърна. Зад мен яздеха англичанинът и Халеф, следваше ги Алло с пленника, а най-отзад се движеше Амад ал Гандур. Не се обърнах назад, защото мислех, че Мохамед Емин иска да говори със сина си. Халеф и Линдси не се обърнаха по същата причина. Направихме го едва като чухме хадедихна да казва на висок глас:

— Връщай се, свободен си!

Още първият поглед ме убеди, че той е прерязал въжетата на пленника, който веднага хвана юздите на коня си, за да препусне в галоп.

— Шейх Мохамед, какво направи! — извика Халеф.

— Какво му стана на този? — изкрещя англичанинът.

— Правилно ли постъпих, емир? — попита Мохамед.

— Постъпи като хлапак! — казах аз ядосано.

— Исках да изпълня желанието ти — извини се той.

— Кой ти каза, че искам да го освобождавам веднага? Сега нямаме заложник и отново сме в опасност!

— Аллах истафар! (Господи, прости му!) — извика Халеф.

— Хайде да настигнем бебеха!

— Няма да можем да го настигнем — възразих аз. — Нашите коне не превъзхождат неговия, само враният жребец е по-бърз.

— Амад, след него — заповяда Мохамед Емин на сина си. — Върни го обратно или го убий!

Амад ал Гандур обърна коня си и препусна. Но не беше изминал и сто крачки, когато конят му не пожела повече да го носи. Само че хадедихнът не беше човек, който щеше да се остави да бъде хвърлен на земята. Той принуди животното да продължи напред. Разбира се, яздехме след него. Амад изчезна зад един завой. Когато и ние стигнахме дотам, той вече беше на доста голямо разстояние от нас и отново се бореше с благородното животно. Използваше всичките си сили и умения, но напразно, защото в крайна сметка излетя от седлото. Конят се обърна назад, препусна към нас, опря се до мен и пръхтейки, леко търкаше хубавата си глава в крака ми.

— Аллах акбар! (Господ е велик!) — каза Халеф. — Дал е на един кон много по-добро сърце, отколкото на много други хора. Жалко, сихди, че честта ти не позволява да си го вземеш отново!

Хадедихнът беше паднал лошо. С мъка се изправи, но като го прегледах, се оказа, че се бе отървал без особени наранявания.

— Този жребец е истински дявол! — каза Амад. — Преди ми е разрешавал да го яздя!

— Забравяш, че след това аз бях негов стопанин — обясних му — а винаги съм успявал да накарам коня да свикне да търпи на гърба си само онзи ездач, на когото съм разрешил да го язди.

— Никога повече няма да се кача на този шейтан!

— Щеше да е по-добре да не беше го възсядал. Ако аз бях на седлото, Гасахл Габоя нямаше да ни се изплъзне.

— Качвай се, емир, и го догони! — помоли ме Мохамед Емин.

— Не ме обиждай!

— Да оставим бебеха да избяга ли?

— Това ще стане само по твоя вина!

— Ужасно! — вайкаше се англичанинът. — Глупава история! Изключително неприятно! Yes!

— Какво ще правим, сихди? — попита Халеф.

— За да хванем отново бебеха ли? Нищо. Щях да пусна след него кучето, ако не ми беше толкова скъпо. Но трябва да вземем решение.

Обърнах се към хадедихните и се осведомих:

— Тази сутрин, като бях отишъл на лов, говорихте ли в присъствието на бебеха за пътя, по който ще поемем?

Те се бавеха с отговора, но Халеф каза:

— Да, сихди, говориха за това.

— Но само на арабски — извини се Мохамед. Ако не беше толкова достопочтен, нямаше да му се размине строгото мъмрене, но се сдържах и казах спокойно:

— Не сте постъпили разумно. Какво казахте?

— Че отиваме в Бистан.

— Нищо друго ли? Помисли! Трябва да си спомниш всяка казана дума. Ако премълчите дори и една дреболия, това може да доведе до големи неприятности.

— Казах, че от Бистан сигурно ще тръгнем към Ахмед Кулуан, но във всеки случай по посока на Кизелджи, за да стигнем до езерото Кюпри.

— Държал си се като глупак, Мохамед Емин. Не се и съмнявам, че шейх Гасахл Габоя ще ни преследва. Все още ли смяташ, че можеш да ни бъдеш предводител?

— Прости ми, емир! Но съм убеден, че бебехът няма да може да ни изпревари. Има много път, докато се върне при хората си.

— Мислиш ли? Бил съм при много народи и съм опознал нравите им, затова не е лесно да бъда заблуден. Братът на шейха е честен човек, но не е вожд на бебехите. Той успя да ни осигури само свободно да тръгнем, но залагам главата си, че са ни следвали през цялото време, без да се показват. Ще искат да си отмъстят за всичко, също и за конете, които убихме.

— Няма защо да се страхуваме — успокояваше ме Амад ал Гандур, — точно защото нямат коне, не могат да ни преследват. А ако дойдат, ще ги посрещнем с добрите си оръжия.

— Звучи хубаво, но не е така. Те видяха, че ги превъзхождаме в открит бой. Пак ще ни направят клопка или ще ни нападнат през нощта.

— Ще поставим постове!

— Ние сме само шестима, а ни трябват най-малко толкова хора за охрана, за да можем да се чувстваме горе-долу сигурни. Трябва да измислим нещо друго.

Водачът ни, въглищарят, стоеше малко встрани от нас. Чувстваше се неловко, защото очакваше упреци за това, че не е попречил на хадедихна да освободи пленника.

— Докъде ходят бебехите на юг? — попитах го аз.

— Чак долу до езерото — отговори той.

— Познават ли добре местността?

— Отлично. Познават я така добре — каза той, — както аз всяка планина и всяка долина между Дергезин и Мйек, между Нуайзиех и Дженауера.

— Трябва — продължих аз — да тръгнем по път, различен от първоначално определения. На запад не можем да вървим. Какво е разстоянието оттук на изток до главната верига на планината Заргос?

— Осем часа, ако можехме да минем по въздуха.

— Да, но трябва да яздим по земята.

— Различно е. Знам по-надолу един проход. Ако тръгнем по изгрев-слънце, ще можем да пренощуваме в безопасност в една гора и утре по обяд ще стигнем до планината Заргос.

— Ако не се лъжа, там е персийската граница?.

— Да, защото там кюрдската страна Тератул граничи с персийската област Сакиз, спадаща към Суна.

— Има ли там кюрди джиафи?

— Да, но са много войнствени.

— Може би въпреки това ще ни приемат добре, защото нищо не сме им сторили. Възможно е името на хан Хайдер Мирлам да ни послужи пред тях като препоръка. Води ни към прохода, за който говореше. Ще яздим на изток!

Бяхме водили този разговор на кюрдски език. Преведох го на спътниците си и те бяха напълно съгласни с разпорежданията ми. След като Амад ал Гандур отново оседла предишния си кон, продължихме пътя си. Мохамед Емин водеше жребеца.

Неприятните разговори и събития бяха отнели доста време и когато стигнахме до споменатия проход, беше вече почти обяд. Намирахме се сред планините и поехме на изток, след като се бяхме погрижили да не оставяме следи, които биха могли да издадат промяната на посоката на пътя ни.

След около един час отново забелязахме, че теренът започва да се снижава, и разбрах от Алло, че оттук до веригата на планината Заргос се пресича една доста голяма продълговата равнина.

Сутрешната разправия беше оставила в иначе братските ни отношения дълбока следа от лошото ни настроение, което сигурно най-ясно се четеше по моето лице. Не биваше да поглеждам към жребеца си. Наистина рижият кон съвсем не беше лош, но кюрдите яздеха конете си до пълно изтощение, затова се чувствах върху седлото като начинаещ в благородното изкуство, седящ върху някоя суха кранта, чиито скрити качества тепърва трябва да се опознават. Разбира се, от цялото си сърце желаех жребецът да може да препуска редом с нас, свободен и без товар.

Надвечер стигнахме до гората, в която трябваше да си направим бивак. Досега не бяхме срещнали нито един човек, но се бяхме натъкнали на дивеч, който ни послужи за вечеря. Тя протече в пълно мълчание, а после легнахме да спим.

Аз първи застанах на пост и седях встрани от другите, облегнат на едно дърво. Тогава Халеф се приближи, наведе се към мен и тихо ми прошепна:

— Сихди, сърцето ти е опечалено, но повече ли обичаш коня си от твоя верен Халеф Омар?

— Не, Халеф. За теб бих дал десет и повече такива коня.

— Тогава се успокой, мой добър сихди, защото съм при теб и ще остана при теб, и нито един хадедихн не може да ме отдели от теб!

Той сложи ръка на гърдите ми, а после легна до мен.

Ето че седях в тихата нощ, а на сърцето ми стана леко от увереността, че притежавам любовта на едно човешко същество, което се ползваше с благосклонността ми. Колко ли е щастлив човекът, имащ тиха и спокойна родина, до която не достига бушуващата стихия на съдбата, жена, на която да се доверява, и дете, в което вижда да израства своето облагородено подобие. Дори и коравото сърце на един обикалящ света странник понякога чувства, че вътре в човека, зад пустите и самотни равнини, има и върхове, които слънцето позлатява и стопля с лъчите си.

На другата сутрин отново продължихме пътя си и се оказа, че Алло не се бе лъгал, защото още по обяд видяхме пред нас хълмовете на Заргос и можехме да дадем кратка почивка на уморените си коне. Бяхме спрели в една долина, чиито стръмни склонове изглеждаха съвсем непристъпни. Пуснахме конете да пасат свободно и се излегнахме във високата трева, която бе свежа и сочна, защото долината се напояваше от едно малко поточе.

До мен лежеше Линдси. Той гризеше някакъв кокал и ръмжеше нещо неразбрано. Беше в лошо настроение.

Изведнъж той се изправи и посочи с ръка в посоката, към която бях с гръб. Обърнах се и видях трима мъже, които бавно се приближаваха към нас. Бяха облечени с тънки, раирани дрехи, без обувки и без тюрбани. Въоръжени бяха само с ножове. При вида на тези нещастни създания не беше необходимо да посягаме към оръжията си. Те спряха пред малката ни група и почтително поздравиха.

— Кои сте вие? — попитах ги аз.

— Кюрди от племето мер мамали.

— Какво правите тук?

— Имаме кръвно отмъщение и избягахме, за да потърсим друго племе, което да ни даде закрила. А вие кои сте, господарю?

— Пътуващи чужденци.

— Какво правите тук?

— Почиваме си.

Изглежда, човекът не се обиди от тези кратки отговори и каза:

— В тази рекичка има риба. Ще ни разрешиш ли да си хванем няколко?

— Ами че вие нямате нито мрежа, нито въдица!

— Научили сме се да ги хващаме с ръце.

Аз също бях забелязал, че тук има пъстърва, и бях любопитен да видя как ще я ловят с ръце, затова им казах:

— Чухте, че сме чужди по тези места. Не можем да ви забраним да ловите риба.

Те веднага започнаха да режат с ножовете си трева. Като събраха необходимото количество, донесоха камъни, за да преградят един по-голям завой на рекичката. Най-напред направиха долния, а после и горния бент. Водата изтичаше и наистина после човек лесно можеше да хване с ръце останалите на сухо риби. Тъй като въпреки простотата си заниманието беше интересно, ние също се включихме. Уловът беше богат и понеже хлъзгавите животинки непрекъснато ни се изплъзваха от ръцете, бяхме насочили вниманието си повече към тях, отколкото към тримата кюрди, когато изведнъж се разнесе силният вик на водача ни:

— Господарю, внимавай, те крадат.

Погледнах нагоре и забелязах, че тримата вече бяха яхнали конете ни: единият врания жребец, другият рижия, а третият беше върху коня на Линдси. Те изчезнаха още преди спътниците ми да успеят да се опомнят от ужаса.

— All devils,[19] конят ми! — извика Линдси.

— Аллах керим (Господи, бъди милостив), жребецът! — извика Мохамед Емин.

— След тях! — изрева Амад ал Гандур.

Бях единственият, който остана спокойно на мястото си. Нямахме работа нито с конекрадци, нито с много обиграни мъже, защото иначе нямаше да ни оставят другите коне.

— Спрете! Чакайте! — извиках аз. — Мохамед Емин, признаваш ли, че жребецът е отново твоя собственост?

— Да, емир!

— Добре! Не искам да ми го подаряваш отново, но мога да го взема веднъж на заем. Ще ми го дадеш ли за няколко минути?

— Но него го няма!

— Казвай бързо, даваш ли ми го или не?

— Да, емир.

— Тогава тръгвайте бързо след мен!

Скочих върху най-близко стоящия кон и препуснах след мошениците. Това, което бях очаквал, вече беше станало. Малко по-надолу единият от кюрдите лежеше с провесени ръце и крака върху жребеца, който правеше възможно най-лудешки скокове, за да хвърли крадеца. Още не се бях приближил достатъчно, когато нещастникът излетя на земята. Жребецът дойде и като му извиках, спря до мен. Бързо го яхнах, оставих другия кон и пришпорих Рих напред.

Кюрдът отново се беше изправил и се опитваше да избяга. Извадих един пистолет, хванах го за цевта и вдигнах ръка. Префучавайки близо край него, се наведох и го ударих с дръжката по главата така, че той падна. Прибрах пистолета и размотах ласото си от кръста. Видях, че другите двама яздят далеч напред. Сложих ръката си между ушите на жребеца и му извиках:

— Рих!

Той полетя по-бързо от птица във въздуха. За по-малко от минута настигнах този, който яздеше отзад.

— Спри! Слез от коня! — заповядах му аз.

Той се огледа, видях, че се изплаши, но не се подчини, а още по-бързо пришпори коня си. Вече се бях изравнил с него и хвърлих напред непогрешимата примка. Последва дръпване. Помъкнах го известно време напред, след което спрях, за да сляза. Мъжът лежеше неподвижно на земята. Въпреки изключително краткото време поради голямата скорост на коня ми бях го влачил на доста голямо разстояние и беше изгубил съзнание.

Измъкнах ласото, направих нова примка, оставих кюрда да лежи, метнах се на коня и се спуснах да догоня третия беглец. И него настигнах скоро. Теренът беше много подходящ, защото нямаше изход нито надясно, нито наляво. И на него заповядах да спре, но той не ме послуша. Тогава ласото изсвистя и примката здраво се стегна около ръцете му, които прилепнаха към тялото му. Конят ми направи още няколко скока, след което го спрях, защото и този кюрд лежеше като другия на земята, само че беше в съзнание, защото не го бях влачил дълго след себе си.

Скочих от седлото и увих цялото въже около него, после го изправих. Конят му стоеше разтреперан.

— Значи това бяха рибите, които искахте да хванете! Как се казваш?

Той не отговори.

— Преди това не беше ням. Не очаквай милост, ако не отговаряш! Как е името ти?

Той продължи да мълчи.

— Тогава ще останеш да лежиш тук, докато докарат другите двама.

Блъснах го й тъй като не можеше да помръдне, падна на земята с опънато тяло. Седнах до него, защото видях, че спътниците ми се задават отгоре. След малко отново се събрахме заедно, бяхме си взели конете обратно, а в добавка имахме и крадците, а най-хубавото беше, че храбрият Алло беше проявил съобразителност и докато ние гонехме кюрдите, беше разгънал одеялото си и увил в него рибата. Като я донесе, направихме една дупка в земята и накладохме огън. Макар и без вода и подправки, вкусно си похапнахме.

От това настроението на добрия Линдси се оправи. Затова пък доста омърлушени бяха тримата бедни дяволи, изпитали удоволствието от кратката езда. Не смееха да вдигнат поглед.

— Защо искахте да ни вземете конете? — попитах аз пленниците.

— Защото много ни трябват, тъй като сме бегълци.

Това наистина беше извинение, което бях по-склонен да разбера, отколкото да приема, че конекрадството при кюрдите е занаят, който не се смята за позорен.

— Ти си още млад. Имаш ли родители?

— Да. И другите също, а този тук има дори жена и дете.

— Те защо не говорят?

— Срамуват се, господарю!

— А ти не се ли срамуваш?

— Нали все някой трябва да ти отговори?

— Ти, изглежда, не си лошо момче и понеже ми е жал за вас, ще се опитам да измоля от спътниците си прошка за вас.

Но това бяха безплодни усилия, защото всички, дори Халеф и англичанинът, настояваха непременно да бъдат наказани. Линдси искаше да ги види пребити от бой, но се отказа от предложението си, като му казах, че това ще отнеме честта им, а на краденето на коне тук се гледа като на рицарска постъпка.

— Значи няма да ги бием — каза той. — Well! Тогава да им пърлим мустаците! Чудесно! Yes!

Разсмях се и запознах останалите с плана на Линдси. Те веднага се съгласиха. Хванахме здраво тримата мъже и след около две минути по лицата им стърчаха само обгорените остатъци от брадите им. После ги пуснахме. Никой от тях не се съпротивлява, нито пък каза дори и дума, но като си тръгваха, се изплаших от погледите, с които те се сбогуваха с нас.

Мина доста време и ние също се приготвихме за път. Тогава към мен се приближи Мохамед Емин.

— Емир, ще ми направиш ли една услуга?

— Каква?

— Искам да ти заема врания си кон за днес.

Хитрец! Смяташе, че е намерил начин отново да се помири с мен и постепенно да ме накара да си взема жребеца обратно.

— Не ми трябва — отговорих му аз.

— Да, но е възможно всеки миг да се наложи пак да го използваш както преди малко.

— Тогава ще те помоля да ми го дадеш.

— Много е вероятно да не ти остане време за това. Вземи да го яздиш, ефенди, защото никой друг не може да го язди.

— Само при условие, че си остава твоя собственост!

— Така да бъде!

Бях настроен помирително и изпълних желанието му, разбира се, само с уговорката, че никога няма да приемам коня обратно. Не предполагах, че ще се случи нещо съвсем неочаквано.

Трета глава

Загинал в бой

Нямахме намерение да изкачваме планината Заргос, затова продължихме да пътуваме в долината, в която се намирахме, защото тя водеше почти право на юг. Минахме през няколко зелени хълма и накрая, малко преди залез-слънце, стигнахме до висока, самотна скала, зад която решихме да разположим лагера си за нощуване. Тръгнахме да я заобикаляме. Аз яздех начело, завих зад нея — и за малко не сгазих една жена, която държеше на ръце малко момченце и много се изплаши. В близост до едни храсти, имаше някаква каменна постройка, която, изглежда, не беше жилище на обикновен човек.

— Не се страхувай — помолих аз жената и й протегнах ръка за поздрав от коня. — Аллах да благослови теб и това хубаво дете! На кого е къщата?

— На шейх Махмуд Канзур.

— На кое племе е шейх?

— На джиафите.

— Вкъщи ли си е?

— Не. Рядко идва тук, защото тази къща той използва само през лятото. Сега е далеч на север, където ще има празник.

— Чух вече за него. А кой живее тук, когато него го няма?

— Мъжът ми.

— А кой е той?

— Казва се Гибраил Мамраш и е домоуправител на шейха.

— Ще ни позволи ли да спим тази нощ в къщата?

— Приятели ли сте на джиафите?

— Чужденци сме, идваме отдалеч и сме приятели на всички хора.

— Чакайте тогава! Ще говоря с Мамраш.

Тя се отдалечи, а ние слязохме от конете. След малко при нас дойде един мъж на около четирийсет години. Имаше открито, честно лице и ни направи много добро впечатление.

— Аллах да благослови пристигането ви! — поздрави той. — Добре дошли, ако желаете да влезете.

Той се поклони, а след това подаде ръка на всеки поотделно. По учтивостта му разбрахме, че се намираме на персийска земя.

— Имаш ли място и за конете ни? — осведомих се аз.

— Имаме достатъчно и място, и храна. Могат да останат в двора и да ядат ечемик.

Имението се състоеше от един висок зид във формата на правоъгълник, в който се намираха къщата, дворът и градината. Като влязохме, видяхме, че къщата е разделена на две части и всяка една от тях е с отделен вход: вратата към стаите за мъжете се отваряше напред, докато за женските покои можеше да се влезе само от задната страна.

Разбира се, мъжът ни заведе в първата половина, която беше двайсет крачки дълга и десет широка и представляваше доста голямо помещение. Нямаше прозорци, но за такива служеха цепнатините между гредите под покрива. Целият под беше покрит с плетени от тръстика рогозки, а покрай стената бяха наредени малки възглавнички, които, макар че не бяха високи, представляваха истинско удобство за хора, седели седмици наред на седлата.

Седнахме на възглавниците, а стопанинът отвори намиращия се в ъгъла сандък и попита:

— Носите ли си лули?

Не мога да опиша впечатлението, което ми направи този въпрос! Алло беше останал вън при конете, ние останалите петима бяхме в стаята. Щом чухме въпроса на този несравним човек, и десетте ни ръце с всичките петдесет пръста посегнаха към лулите, а в хор се разнесе високо «дай!»

— Тогава позволете да ви поднеса тютюн!

Той донесе тревата, която дълго ни беше липсвала. Аллах ил Аллах, Аллах над всичко! Бяха онези така добре познати червени правоъгълни пакетчета, в които се съдържаше финият тютюн, отглеждан в Басиран на северната граница на персийската пустиня Лут. Лулите бяха натъпкани за миг и тъкмо първите благоуханни кръгчета се издигнаха към тавана, когато се появи и жената с приготвената от мока напитка, която в повечето случаи нямаше нищо общо с моката, но тъй като и от нея се бяхме лишавали седмици наред, нямаше съмнение, че ще ни се услади. Чувствах се толкова добре, че бих приел не един, а десет, дори и двайсет врани коня, ако Мохамед Емин искаше да ми ги подари, и се ядосвах, че напразно бях изгубил толкова време днес да ловя пъстърва. Но такъв е човекът — винаги е роб на мигновението!

Изпих три или четири чашки кафе и после излязох на двора с димяща лула, за да нагледам конете. Въглищарят съгледа лулата и от онова място на гората от брада, където можеше да се предполага, че е устата, се чу такова неописуемо, изпълнено скопнеж грухтене, че веднага се върнах вътре, за да измоля малко басиран и за него. Като му го занесох, вместо в лулата той го пъхна в устата си. Неговият вкус беше по-различен от нашия.

Опасващият имението зид беше по-висок от човешки бой, така че конете ни се намираха в пълна безопасност, щом масивната порта, представляваща единствен вход, беше затворена. Това ме задоволяваше и се върнах отново в стаята, където стопанинът беше седнал вече при гостите и разговаряше с тях на арабски.

Скоро стопанката внесе хартиени фенери, които разпръскваха приятна, мека светлина, а после сервира и яденето, състоящо се само от студено приготвени пернати, с ечемичени питки към тях.

— Изглежда, тук има много птици — каза Мохамед.

— Много — отвърна Мамраш. — Езерото е наблизо.

— Кое езеро? — попитах аз.

— Зерибар.

— А, Зерибар, на чието дъно се намира градът на греха, построен от чисто злато?

— Да, господарю. Чувал ли си за него?

— Жителите му били толкова безбожни, че се подигравали на Аллах и Пророка, тогава Всемогъщият им изпратил земетресение, което погълнало целия град.

— Правилно си чул. В някои дни, като се плава по езерото при залез-слънце, на дъното се виждат блестящите златни дворци и минарета, а богопомазаните чуват дори гласа на мюезина:

«Хай ал ел селях!» («Приготви се за молитва!») А после се вижда как потъналите се устремяват към джамията, където се молят и разкайват, за да бъде изкупен грехът им.

— Ти също ли си ги чувал и виждал?

— Не, но бащата на жена ми ми е разказвал. Ловял риба в езерото и станал свидетел на това, което разказва. Разрешете ми обаче да отида да залостя портата. Сигурно сте уморени и копнеете за почивка.

Той излезе и скоро чухме пантите да скърцат.

— Почтен човек, нали, мистър? — каза Линдси.

— Наистина. Не ни попита нито за имената ни, нито откъде идваме и накъде отиваме. Това е истинското ориенталско гостоприемство.

— Ще му дам хубав бакшиш. Well!

Стопанинът се върна и ни донесе възглавници и одеяла за спане.

— Живеят ли по тези места сред джиафите и бебехи? — попитах го аз.

— Малко. Джиафите и бебехите не се обичат. Но и много джиафи няма да срещнете, защото насам се премести едно племе на билба от Персия. Те са най-страшните разбойници, които може да има, и се предполага, че имат намерения да ни нападнат. Затова джиафите заминаха със стадата си надалеч.

— А ти защо остана?

— Така ми заповяда господарят.

— Но разбойниците могат да ти отнемат всичко!

— Ще се натъкнат на зида, но няма да могат да влязат вътре.

— Тогава ще станеш жертва на кръвното им отмъщение.

— Няма да могат да ме намерят. Езерото е обградено от тръстика и блато. Там има скривалища, които чужденецът по тези места няма да е в състояние да намери. Разрешете ми сега да се оттегля, за да не ви преча да си почивате!

— Вратата отворена ли ще остане? — попитах аз.

— Да. Защо?

— Свикнали сме да пазим на смени конете си, затова искаме да можем да излизаме и влизаме.

— Не е необходимо да пазите, аз самият ще ви бъда пазач.

— Добрината ти е по-голяма, отколкото бихме желали, но те молим да не жертваш заради нас съня си!

— Вие сте мои гости и Аллах ми заповядва да бдя над вас. Нека ви дари спокойствие и щастливи сънища!

Необезпокоявани, използвахме гостоприемството на любезния кюрд джиаф. Когато на другия ден отново тръгнахме на път, нашият хазяин ни посъветва да не се отдалечаваме много на изток, защото бихме могли да се натъкнем на разбойническото племе билба. Смяташе, че е най-добре да потърсим Дялах и по нейния бряг да стигнем до южната равнина. Аз лично нямах никакво желание да следвам този съвет, защото мислех за бебехите, на които можехме да попаднем, ако ни преследваха. Но този план толкова хареса на двамата хадедихни, че в крайна сметка трябваше да се съглася с мнението им.

След като богато дарихме Мамрах и жена му, според техните представи, тръгнахме на път. По нареждане на Мамрах ни придружиха няколко джиафи на коне. След няколко часа стигнахме до долината, разположена между хълмовете на Заргос и Ароман. През тази долина води известният Шамайски път, осъществяващ пряката връзка между Сюлеймания и Кирманша. Спряхме до една малка рекичка.

— Това е река Гаран — каза водачът на джиафите. — Вече сте на верния път, защото само трябва да вървите покрай реката, а тя се влива в Дялах. Хайде, сбогом! Аллах да ви води!

Той се върна с хората си обратно, а ние отново трябваше да разчитаме само на себе си.

На следващия ден стигнахме до Дялах, която се спускаше надолу към Багдад. Седнахме на брега за обедна почивка. Беше светъл, слънчев ден, който никога няма да забравя. Вдясно от нас шумяха водите на реката, отляво се издигаше нисък хълм, обрасъл с кленове, чинари, кестени и дрян. Пред нас се виждаше задната част на постепенно извисяващ се нагоре хребет, чиято прорязана от цепнатини корона от скали приличаше на развалини от рицарски замък.

Бяхме взели от Мамраш малко храна, но тя свърши, затова нарамих пушката си и тръгнах да видя дали не бих могъл да убия нещо за ядене. Вървях по споменатия хребет около половин час, без да срещна какъвто и да е дивеч, затова отново се върнах към долината. Още не бях стигнал до нея, когато вдясно от себе си чух изстрел, а веднага след него и втори. Кой ли стреляше? Ускорих крачките си, за да отида при другарите си. Като стигнах до тях, намерих само англичанина, Халеф и Алло.

— Къде са хадедихните? — попитах аз.

— Да търсят месо — отговори Линдси.

Той също беше чул изстрелите, но смяташе, че са стреляли хадедихните. Отново изтрещяха два-три изстрела, а малко след това още няколко.

— За бога, бързо на конете! — извиках аз. — Те са в беда! Метнахме се на конете и препуснахме напред. Алло ни следваше малко по-бавно с конете на хадедихните. Отново изгърмяха два изстрела, а после чухме кратък, остър пукот от пистолет.

— Битка, това е битка! — извика Линдси.

Спуснахме се към ливадата, опасваща реката, там заобиколихме един завой на веригата от хълмове и видяхме толкова близо пред себе си мястото на сражението, че веднага трябваше да се включим в него.

В тревата близо до реката лежаха няколко камили, а близо до тях пасяха доста коне. Нямах време да броя колко са животните. Видях само една окачана тахтеривана близо до камилите, а вдясно до скалата шест или осем непознати силуета, защитаващи се срещу превъзхождащи ги кюрди, а точно пред нас беше Амад ал Гандур, който се биеше с пистолета срещу куп врагове, които го бяха обградили. Близо до него на земята лежеше Мохамед Емин, сякаш беше мъртъв. Нямаше време за въпроси и колебания. Стрелях с пушката и се врязах в кюрдите.

— Ето го, ето го! Пазете коня му! — чух да вика един глас.

Огледах се и го познах — беше шейх Гасахл Габоя. Беше казал последната си дума: Халеф се спусна към него и го застреля. Започна битка, чиито подробности не съм в състояние да опиша, тъй като и самият аз не можах да си ги спомня след края на битката. Видът на убития хадедихн беше оказал върху нас страшно въздействие. Заслепени от гняв, щяхме да се спуснем и срещу хиляда копия, ако ги бяха насочили към нас. Знам само, че от мен и коня ми течеше кръв, че трещяха изстрели, светкавиците от които проблясваха край очите ми, че парирах нанасяните ми удари и че някой неотлъчно се биеше до мен и отклоняваше насочените към мен нападения, които не можех да забележа — верният Халеф. После конят ми се изправи на задните си крака, бяха го намушкали във врата вместо мен. Той се вдигна високо нагоре и се преметна. Повече не виждах и не чувствах нищо.

Като се свестих, видях очите на моя дребен Халеф пълни със сълзи.

— Хамдулиллях (Благодаря на Бога), той е жив! Той отваря очи! — извика Халеф не на себе си от радост. — Боли ли те, сихди?

Исках да отговоря, но не можах. Толкова бях изтощен, че клепачите ми отново се затвориха.

— Я Аллах, я язък, я вай (о Боже, той ще умре!) — чувах го аз да се вайка, после отново изгубих съзнание.

По-късно бях като в сън. Биех се с дракони и змейове, срещу великани и гиганти, но изведнъж тези зловещи образи изчезнаха, Обгърна ме сладко ухание, тихи звуци като ангелски гласове достигаха до ушите ми, а около мен се суетяха четири меки, топли ръце. Все още ли бе сън това, или беше действителност? Отново отворих очи.

Отсамните възвишения на планините блестяха под последните лъчи на залязващото слънце, а над долината вече се спускаше здрач, но все още беше достатъчно светло, за да видя добре двете красиви женски глави, които се бяха навели над мен от двете ми страни.

— Дирига бия (О, да изчезваме!) — чух да вика някой на персийски език. Воалите се спуснаха над лицата им и двете жени избягаха.

Опитах се да седна и успях. Забелязах, че съм ранен под ключицата. Както по-късно узнах, беше ме улучило копие. Болеше ме цялото тяло. Чувствах се като разнищен. Раната ми бе грижливо превързана и ароматът, който бях усетил преди, все още ме облъхваше.

Ето че дойде Халеф и каза:

— Аллах керим! (Господ е милостив!) Той ти върна живота, да се слави вечно името му!

— Ти как се измъкна, Халеф? — попитах го аз със слаб глас.

— Благополучно, сихди. Ранен съм в бедрото. Куршумът е направил дупка и е излязъл.

— А англичанинът?

— Един куршум леко го е одраскал по главата и са му отрязани два пръста на лявата ръка.

— Горкият Линдси! По-нататък!

— Алло получи доста силни удари, но не е загубил кръв.

— А Амад ал Гандур?

— Не е ранен, но не говори.

— А баща му?

— Мъртъв е. Аллах да го приеме в рая!

Той замълча, аз — също. Потвърждението за смъртта на моя приятел ме потресе. Едва след дълга пауза попитах Халеф:

— А как е враният ми жребец?

— Раните му са болезнени, но не са опасни. Още не знаеш какво всъщност се случи. Да ти разкажа ли?

— Не сега. Искам да се опитам да отида при останалите. Защо всъщност бях далеч от вас?

— Защото жените на персиеца искаха да те превържат. Сигурно е много благороден и богат господар. Вече напалихме огън. Ще го намериш там.

Наистина ставането ми причини доста болки, но с помощта на Халеф успях и можех да вървя. Недалеч от мястото, където бях лежал, гореше огън и Халеф ме поведе към него. Към мен идваше високият англичанин.

— Ето ви и вас, мистър! Паднахте доста славно, но както изглежда, имате дяволски здрави ребра. Мислехме, че сте умрели.

— А вие как сте? Главата и ръката ви са превързани?

— Имам една драскотина точно там, където френолозите предполагат, че е разумът. Няма ми малко коса и парченце кост, но нищо не мога да кажа. Yes! Наистина няма ми и два пръста, но не са ми притрябвали чак толкова!

Заедно с англичанина до огъня се бе изправил още един човек. Беше мъж с горда осанка и хубаво, съразмерно телосложение. Облечен беше в дълъг и много широк, направен от червена коприна сирджам,[20] приахан[21] от бяла коприна и стигаща до коленете, тясна алкалик.[22] Отгоре носеше каба[23] от тъмносиня коприна и фин вълнен балапуш[24] със същия цвят. На тънък кашмирен пояс около кръста му висеше скъпа сабя, до която блестяха позлатени дръжки на два пистолета, кама и кинжал. Обут беше с високи обувки за езда, а на главата си носеше позната шапка от агнешка кожа, около която беше увит скъп шал на бели и сини ивици. Той се приближи до мен, поклони се и каза:

— Ми невахет кердем тура! (Моите почитания!)

— Ми шекер кердем тура! (Благодаря ти!) — отговорих аз, като се поклоних също така учтиво.

— Емир, неберд азмаи! (Емир, ти си много опитен воин!)

— Мир, павахани! (Господарю, ти си герой!)

— Пурадареум ту! (Аз съм твой брат!)

— Вафалдарем ту! (Аз съм твой приятел!)

Подадохме си ръце, а после той учтиво каза:

— Вече знам името ти. Наричай ме Хасан Арджир-мирза и ме считай за свой слуга!

Той имаше титлата мирза, която в Персия се дава обикновено на принц. Значи все пак беше важна личност.

— На твоите заповеди! — отговорих му аз.

— Тези осем мъже са ми подчинени. Ще се запознаеш с тях. Той посочи към осем души, стоящи наблизо почтително, а после продължи:

— Ти си господар на бивака. Седни.

— Подчинявам се на желанието ти, но преди това ми позволи да утеша приятеля си!

Трупът на Мохамед Емин се намираше недалеч от огъня. До него, обърнат с гръб към нас, неподвижно седеше синът му Амад. Пристъпих до него. Старият хадедихн беше прострелян в челото, а дългата му бяла брада беше станала червена от кръвта, изтекла от една дълбока рана на врата. Коленичих до него безмълвно. След доста време, като успях да овладея вълнението си, сложих ръка на рамото на Амад.

— Амад ал Гандур, скърбя с теб!

Той не отговори и не помръдна. Положих всички усилия да го накарам да каже нещо, но напразно. Сякаш болката го бе превърнала в статуя. Върнах се до огъня и исках да седна до персиеца, но за малко не се спънах във въглищаря, който лежеше по корем и тихо стенеше.

Прегледах го — нямаше абсолютно никакви наранявания, но вероятно му бяха нанесени някакви удари, които му бяха причинили болка. Успях да го успокоя бързо.

Хасан Арджир-мирза също не беше ранен, ала хората му бяха пострадали лошо. Никой от тях обаче не издаваше по какъвто и да е начин, че изпитва болка.

— Емир — каза той, щом седнах до него, — ти дойде точно навреме, ти си нашият спасител!

— Радвам се, че съм успял да ти помогна!

— Ще ти разкажа как стана.

— Разреши ми преди това да попитам за най-важното. Кюрдите избягаха ли?

— Да, изпратих след тях двама от слугите си да ги наблюдават. Бяха над четирийсет души. Изгубиха много хора, докато ние скърбим само за един-единствен, твоя приятел. Накъде води пътят ви, емир?

— Към пасищата на хадедихните, отвъд Тигър. Бяхме принудени да вървим по обиколни пътища.

— Аз отивам на юг. Чух, че си бил в Багдад?

— Само за малко.

— Знаеш ли пътя дотам?

— Не, но лесно ще го намеря.

— А този от Багдад за Кербела?

— Също. В Кербела ли искаш да отидеш?

— Да. Бих желал да посетя гроба на Хофеин.

Тази новина страшно много ме заинтригува. Той беше шиит. Прииска ми се да мога да направя това интересно пътуване с него.

— Как стана така, че си тръгнал през тези планини? — попитах аз.

— За да избягна разбойническите арабски племена, които обикновено дебнат за плячка на пътя на отиващите на поклонение богомолци.

— И така попадна в ръцете на кюрдите. От Кирманша ли идваш?

— От още по-далеч. Тук сме от вчера. Един от хората ми беше отишъл в гората и видял отдалеч, че кюрдите идват. Те също го забелязали, проследили го и стигнали до бивака ни, където ни нападнаха. По време на боя, в който мислехме, че сме по-слаби, се появи храбрият старец, който лежи сега там на земята. Той веднага застреля двама кюрди и се впусна в битката. После дойде и синът му, който е също толкова храбър като баща си, и въпреки това щяха да ни победят, ако не се бяхте появили вие. Емир, животът ми и всичко, което имам, е твое! Пътувай с мен колкото ти е възможно по-дълго!

— Бих искал да е така, но имаме мъртвец и сме ранени. Трябва да го погребем и да останем, понеже раните ще ни причинят треска.

— Аз също ще остана, защото слугите ми са ранени.

Както говорехме, изведнъж ми хрумна, че не съм виждал Доян. Попитах англичанина за кучето, но той не можа нищо да ми каже за него. Халеф беше видял и Доян да взема участие в боя, но не знаеше нищо по-конкретно.

Слугите на персиеца донесоха много храна и си приготвихме на огъня ядене. След като се нахранихме, станах, за да разузная около лагера и да потърся Доян. Халеф дойде с мен. Най-напред се отправихме към конете. Горкият жребец лежеше на земята. Освен споменатия удар от копие беше получил и една доста дълбока рана от куршум, но Халеф го беше превързал. Наблизо се бяха разположили камилите. Бяха пет и преживяха, но беше вече доста тъмно, за да мога да преценя стойността им. До тях се намираха товарите им, а на известно разстояние се виждаше и тахтериваната, подслонът на двете жени, които бяха избягали, като отворих очи.

— Ти си видял, като падам, Халеф. Какво стана после?

— Мислех, че си умрял, сихди, и ме обзе ярост. Англичанинът също искаше да отмъсти за теб и вече не можеха да ни устоят. Персиецът е много храбър мъж, а и хората му също.

— Не взехте ли плячка?

— Оръжие и няколко коня, които ти не забеляза в тъмнината. Персиецът нареди да хвърлят убитите във водата.

— Сред тях може да е имало и ранени?

— Не знам. След битката те прегледах и установих, че сърцето ти още бие. Исках да те превържа, но персиецът не ми позволи. Нареди да те отнесат на онова място, където се събуди, и те превързаха две жени.

— Какво научи за тях?

— Едната е жена, а другата сестра на персиеца. Имат и една стара прислужница, която се е сгушила до тахтериваната и непрекъснато дъвче фурми.

— А персиецът, какъв е той?

— Не знам. Прислужникът му не казва нищо. Може да му е забранено да издава сана на господаря си и мисля, че…

— Спри! — прекъснах го аз. — Ослушай се!

Толкова се бяхме отдалечили от лагера, че оттам не се чуваха вече никакви шумове и наоколо цареше дълбока тишина. Когато Халеф казваше последните си думи, ми се стори, че чувам някакъв много познат звук. Спряхме й се ослушахме. Да. Наистина, сега ясно се чуваше сърдитият лай, с който хрътката обикновено съобщаваше, че е хванала враг. Но не можехме да определим посоката, от която идваше звукът.

— Доян! — извиках аз високо.

На повикването си получих ясен отговор, идващ от храстите, покриващи склона. Бавно се заизкачвахме нагоре. За да се ориентираме по-добре, виках от време на време кучето, което веднага се обаждаше. Накрая чухме краткото, свистящо скимтене, с което то обикновено изразяваше радостта си, и то ни отведе точно при него. На земята лежеше един кюрд, а върху него стоеше храброто куче, готово да нанесе смъртоносно ухапване. Наведох се, за да видя мъжа. Не можех да разпозная чертите на лицето му, но излъчващата се от тялото му топлина доказваше, че е жив, макар да не смееше да мръдне.

— Доян, назад!

Кучето се подчини, а аз заповядах на човека да стане. Той го направи, поемайки си дълбоко дъх, по което разбрах, че бе изпитал неописуем ужас. Разпитах го и той се представи за кюрд от племето соран. Тъй като знаех, че сораните са смъртни врагове на бебехите, подозирах, че е бебех, представящ се за соран, за да се спаси.

Затова го попитах:

— Как се озова в това положение, като си соран?

— Изглежда си чужденец в тази страна — отвърна той, — щом задаваш такива въпроси. Сораните бяха велики и могъщи. Живееха на юг от булба, състоящи се от четири племена: румок, манзар, пиран и намаш, със седалище в Харир, най-хубавата столица в Кюрдистан. Но Аллах Отдръпна ръката си от тях и силата им ги напусна и отиде при враговете им. Последният им бивак беше в околностите на Кеуи Санджак, тогава дойдоха бебехите и го изравниха със земята. Откраднаха им стадата, отведоха момичетата и жените им, а мъжете, младежите и момчетата им убиха. Спасиха се малцина, за да се разпръснат по света и да се крият в самота. И аз съм от тези последни сорани. Живея горе между скалите, жена ми е мъртва, братята и децата ми са убити. Вече нямам кон, притежавам само пушка и нож. Днес чух изстрели и се спуснах долу, за да гледам битката. Видях враговете си, бебехите, и грабнах пушката. Скрит зад дърветата, убих не един бебех. Все още можеш да намериш куршумите ми в телата им. Убих ги от омраза и защото исках да си взема от тях кон. Тогава това куче забеляза пламъците на пушката ми и ме е взело за враг. Нападна ме. Ножът ми беше паднал, а пушката ми не бе заредена. Опитах се да го махна от себе си с дулото на пушката си и побягнах, но то ме събори на земята. Видях, че ще ме разкъса, ако се опитам да помръдна, и останах да лежа неподвижно. Бяха ужасни часове!

Човекът казваше истината и въпреки това трябваше да бъда предпазлив.

— Ще ни покажеш ли жилището си? — попитах аз.

— Да. Имам колиба от мъх и клони, а леглото ми е от трева и листа; това е всичко.

— Къде е пушката ти?

— Сигурно е някъде наблизо.

— Потърси я!

Той тръгна да я търси, а ние двамата останахме да го чакаме.

— Сихди — прошепна Халеф, — той ще избяга.

— Ако е бебех, да. Но той наистина е соран, така че ще се върне и вече ще можем да му вярваме. Не мина много време, и отдолу се чу глас:

— Елате долу, господарю! Намерих и пушката, и ножа. Слязохме при него. Изглежда, все пак беше честен човек.

— Ще дойдеш с нас до лагера ни — казах му аз.

— С удоволствие, господарю! — отвърна той. — Но няма да мога да разговарям с персийците, защото говоря само кюрдски и арабски.

— Добре ли говориш арабски?

— Да, слизал съм чак до морето и съм ходил дори до Фрат и познавам тези земи и пътищата.

Зарадвах се на това, защото за нас беше добре дошло, че намерихме този човек. Появата му предизвика оживление край лагерния огън, но най-голямо впечатление направи той на Амад ал Гандур, който излезе от душевното си вцепенение веднага щом го видя.

Младият хадедихн шейх помисли кюрда соран за бебех и сграбчи камата си. Сложих ръка на рамото му и казах, че този човек е враг на бебехите и е под моя закрила.

— Враг на бебехите! Познаваш ли тях и пътищата им? — попита той припряно кюрда соран.

— Познавам ги — отговори мъжът.

— Тогава пак ще поговоря с теб.

Като каза това, Амад ал Гандур отново се обърна и седна до трупа. Обясних на персиеца как бяхме срещнали сорана и той се съгласи човекът да остане при нас.

След известно време се върнаха и останалите слуги на персиеца и съобщиха, че бебехите са отишли доста на юг и после по обиколен път са се върнали бързо надясно към хълмовете на Мериван. Значи не беше необходимо повече да се страхуваме от тях и персийците отидоха да спят, след като заедно уговорихме необходимите предпазни мерки.

Потърсих Амад ал Гандур и го помолих да легне да си почине.

— Да си почивам ли? — отговори той. — Емир, само един човек може да си почива сега: този мъртвец. За съжаление той няма да почива в гробищата на хадедихните, погребан в земята от децата на своето племе, които го оплакват. Ще лежи в тази чужда земя, над която витае проклятието на Амад ал Гандур. Той тръгна, за да ме върне в родината. Вярваш ли, че ще я видя, без да отмъстя за смъртта му? Видях и двамата, този, който го прободе, и другия, който изпрати куршума във високото му чело. И двамата се измъкнаха, но ги запомних и ще ги изпратя при шейтана!

— Разбирам гнева и болката ти, но те моля да запазиш ясен разума си. Искаш да настигнеш бебехите, за да отмъстиш за смъртта на баща си. Размислял ли си какво означава това?

— Тар (кръвното отмъщение) го повелява и аз ще се подчиня. Ти си християнин и не ни разбираш, емир. — Той мълча известно време, а после попита: — Ще ме придружиш ли в преследването на бебехите, емир?

Отговорих му отрицателно и той сведе глава с думите:

— Знаех, че Аллах е създал земя, на която няма истинско приятелство и благодарност.

— Представата ти за приятелство и благодарност е погрешна — отвърнах аз. — Спомни си миналото и ще признаеш, че съм бил истински приятел на баща ти, и трябва да си ми благодарен за това. Готов съм с риск на живота си да те придружа до пасищата на шаммарите, но тъкмо като твой приятел трябва да те възпра да се излагаш на опасност, която може да отнеме живота ти.

— Пак ти казвам: ти си християнин и говориш, и действаш като такъв. Самият Аллах желае да отмъстя за баща си, защото тази вечер чрез теб ми изпрати възможност за това. Сега те моля да ме оставиш сам!

— Ще изпълня желанието ти, но те моля да не предприемаш нищо, преди да го обсъдиш с мен.

Той се обърна, без да отговори. Предчувствах, че е взел решение, в чието изпълнение чувстваше, че ще му попреча, и се заех да го наблюдавам.

Като се събудих на другата сутрин, той все още седеше на същото място, но при него беше кюрдът соран и разговаряха много оживено. Другите също се бяха събудили вече. Персиецът седеше до тахтериваната и говореше с плътно забулените жени.

— Емир, искам да погреба баща си. Ще ми помогнете ли? — попита ме Амад ал Гандур.

— Да. Къде трябва да бъде погребан?

— Този мъж казва, че горе между скалите имало едно място, сгрявано от слънцето сутрин при изгрев и вечер при залез. Искам да видя това място.

— Ще те придружа — отвърнах аз.

Персиецът едва беше забелязал, че се изправям, и дойде при мен, за да ме поздрави с утрото, а като чу какви са намеренията ни, предложи да дойде с нас. На билото на хълма намерихме огромен скален къс и решихме там да направим погребението. Наблизо се намираше мизерната колиба на сорана, а малко по-нататък, имаше затворено от всички страни равно място, което беше много подходящо за лагер, още повече че в него имаше и извор. Решихме да се настаним тук, да доведем животните си и да пренесем вещите си. Тази работа беше съпътствана с доста трудности, но успяхме да се справим. Тези, които не бяха ранени или раните им бяха леки, поеха тежката работа по приготвянето на гроба, а другите се заеха да правят колиба за жените, отделена от подслона на мъжете с плътна стена от клони. Тъй като конете не можеха да понасят изпаренията на камилите, бяха отделени от тях.

По обяд всичко в лагера бе сложено в пълен ред. Персиецът бе добре запасен с брашно, кафе, тютюн и други необходими неща. Месо можехме да си набавяме без затруднения с пушките си, затова нямаше защо да се страхуваме, че ще изпитваме лишения.

Гробът бе завършен по-късно. Представляваше висок над осем стъпки каменен конус, в който имаше оставена ниша за полагане на трупа, който трябваше да бъде погребан по време на могреб.[25] Амад ал Гандур сам го приготви за погребението, въпреки че според догмите на вярата му по този начин се омърсяваше.

Когато малкото траурно шествие потегли, слънцето клонеше към залез. Отпред вървяха Алло и кюрдът соран, които носеха мъртвеца върху направена от клони носилка. Ние останалите ги следвахме, наредени по двойки, а Амад ал Гандур ни чакаше до гроба. Отворът му сочеше на запад-югозапад, точно към киблята на Мека, и като положиха мъртвеца в него, лицето му бе обърнато към онези места, където Пророкът на мюсюлманите бе приемал посещенията и признанията на ангелите.

Амад ал Гандур пристъпи към мен с пребледняло лице и попита:

— Емир, наистина, ти си християнин, но си бил в свещения град и знаеш свещената книга. Ще окажеш ли последна чест на мъртвия си приятел и да му прочетеш сурата на смъртта?

— Разбира се, ще му прочета и сурата за затварянето.

— Тогава да започваме!

Слънцето вече беше стигнало до западния хоризонт и всички коленичиха, за да кажат наум могреб. После отново се изправихме и застанахме в полукръг около отвора на гроба.

Настъпи тържественият момент. Мъртвецът седеше изправен в последното си жилище. Залезът хвърляше пурпурни лъчи върху мраморното му лице, а силният тук горе полъх на вятъра накара дългата му бяла брада да потрепне.

Тогава Амад ал Гандур се обърна по посока на Мека, вдигна сплетените си ръце и каза:

— В името на всемилостивия Бог! Хвала и слава на Господа, повелителя на света, който ще властва в Деня на Страшния съд. На теб искаме да служим и на теб искаме да се молим, да ни водиш по правия път, пътя, по който ще се радваме на милостта ти, а не по пътя, на който ти се гневиш, и не по пътя на грешниците!

И аз вдигнах ръце като него и казах от петдесет и седмата сура, наречена «Възкресението», думите:

— В името на всемилостивия Господ! Заклевам се в Деня на Страшния съд, заклевам се в душата, обвиняваща сама себе си: наистина ли човекът вярва, че няма да можем да съберем някога тленните му останки? Наистина ще успеем да съберем и най-малките костички дори от пръстите му, но човек сам отрича онова, което е пред него. Той пита: И кога ще дойде денят на възкресението? Когато очите губят светлика си, луната притъмнява и слънцето и луната се събират в едно, човекът ще попита в този ден: «Къде може да се намери убежище? Но напразно, защото няма място за спасение.» Вие живеете отминаващия бързо живот и не се замисляте за предстоящото. Някои лица ще засияят в този ден и ще съзрат своя Господ, но други ще изглеждат тъжни, защото над тях се спуска дълбока печал. Наистина! На такъв човек в часа на смъртта душата му засяда в гърлото и стоящите наоколо казват: Кой ще донесе вълшебно питие за спасението му? Значи е дошъл денят на заминаването; той прибира краката си един до друг и го отнасят при съдията му, защото не е вярвал и не се е молил. Затова горко ти, горко! И пак, горко ти, горко! Вярва ли човекът, че му е дадена пълна свобода? Не е ли той хвърлено зрънце? Над него твори Господ и го превръща в човек. Не би ли могъл този, който е сътворил това, да го събуди за нов живот?

Отново се обърнах към мъртвеца и казах:

— Аллах ил Аллах! Един е Господ и всички ние сме негови деца. Той ни направлява с ръка и ни държи до десницата си. Той ни превръща в братя и ни изпраща на земята, да му служим и в сговор да се радваме на милосърдието и състраданието му. Той оставя тялото да се развива и душата да расте, докато се устреми към небето. Тогава изпраща ангела на смъртта да я освободи и да я заведе до кладенеца, от който се пие вечен живот. Така тя се освобождава от болката и страданието и не обръща внимание на плача на онези, които скърбят край мъртвата й обвивка. Тук лежи Хаджи Мохамед Емин Бен Абдул Мутахер ас Сейм Ибн Абу Меруем Башар еш Шохана, храбрият шейх на хадедихните от племето аш шаммар. Той е бил любимец на Аллаха; езикът му никога не е изричал лъжа, а ръката му е вършила благодеяния във всички колиби, в които е живеела нищетата. Той беше най-мъдрият съветник, герой в боя, приятел на приятелите; от него се страхуваха враговете му, но го почитаха всички, които го познаваха. Затова Аллах не пожела той да умре в тъмнината на шатрата, а му изпрати Абу Джаях,[26] да го отзове по време на боя от воините, които стоят сега около него. Сега прахът се връща в земята. Лицето му е обърнато към златната Мека, но душата му е изправена пред Всемилостивия и гледа към великолепието, което очите на нито един смъртен не могат да видят. Негов е животът, а за нас утешението, че и ние някога ще застанем до него, когато дойде Иса Бен Мариам[27] да съди живите и умрелите!

После се приближиха Алло и кюрдът соран, за да затворят гроба. Отново понечих да взема думата, когато персиецът ми даде знак с ръка. Той пристъпи напред и каза част от осемдесет и втората сура:

— В името на всемилостивия Бог! Когато небесата се разтворят и звездите се разпръснат, моретата се смесят, а гробовете се обърнат, тогава всяка душа ще знае какво е извършила и оставила след себе си. Така е и въпреки това се отрича Денят на Страшния съд. Но над вас са поставени пазачи, които записват всичко, което правите. Праведните ще поискат блаженството на рая, но злосторниците ще изпитат мъченията на ада. В този ден никоя душа няма да може да направи нещо за друга, защото в този ден господството е единствено само на Бога!

Отворът вече беше затворен и оставаше да се каже последната молитва. Исках да прочета и нея, но напред излезе Халеф. В очите на храбрия хаджия блестяха сълзи, а гласът му трепереше, като каза:

— Искам аз да прочета молитвата!

Той коленичи, сплете ръце и заговори:

— Чухте, че всички ние сме братя и Аллах ще ни събере заедно в Деня на Страшния съд. Слънцето вече залезе и утре отново ще се издигне. Така и ние ще се събудим там горе, като умрем. О, Аллах, нека бъдем от тези, които са достойни за милостта ти, и не ни отделяй от онези, които сме обичали тук. Ти си всемогъщ и можеш да изпълниш и тази молба!

Погребението бе необичайно. Един християнин, двама сунити и един шиит бяха говорили на гроба на мъртвия, без Мохамед да изпрати отгоре гръм. Що се отнася до мен, не смятах, че върша грях, като се сбогувах с мъртвия си приятел на езика, който той бе говорил приживе. Участието на персиеца обаче бе доказателство, че превъзхожда мюсюлманите по образованост на духа и сърцето. А Халеф бих прегърнал от благодарност за обикновените кратки думи. Отдавна вече знаех, че той и не подозираше, че е мюсюлманин само външно, но в душата си вече бе християнин.

Вече се канехме да си тръгваме. Тогава Амад ал Гандур извади камата си, отчупи с нея едно парче от камъка на гроба и го взе със себе си. Знаех какво означава това и вече бях убеден, че нито едно човешко същество няма да е в състояние да го придума да се откаже от отмъщението. Вечерта той не яде и не пи, не взе участие в разговора ни, не желаеше дори и с мен да размени няколко думи. Отговори само на една моя забележка.

— Знаеш — казах му аз, — че Мохамед Емин си взе врания жребец обратно. Сега той е твой.

— Тогава имам право отново да го подаря?

— Без съмнение.

— Подарявам ти го.

— Не го приемам.

— Тогава ще те принудя да го задържиш!

— И как ще направиш това?

— Ще видиш. Леилкум саиде! (Лека нощ!)

Той се обърна и ме остави. Разбрах, че е време да удвоя вниманието си върху него. Но се случи нещо съвсем друго. Въобще тази вечер беше мрачна и тъжна. Персиецът се оттегли зад стената от клони, хората му се бяха скупчили един до друг, а аз мълчаливо седях с Халеф и англичанина до извора, където охлаждахме изгарящите ни рани. Смъртта на Мохамед Емин бе разстроила всеки от нас повече, отколкото искахме да признаем. Поради температурата, с която кръвта ми течеше във вените, от време на време ме побиваха студени тръпки — това бе приближаването на треската. Халеф също го тресеше вече.

Прекарах тежка нощ, но силният ми организъм не допусна настъпването на сериозна криза. Сякаш чувствах преминаването на всяка отделна капка кръв през вените си. Полубуден, сънуващ или фантазиращ, се мятах насам-натам, говорих с всички възможни хора, които фантазията ми си представяше, но все пак знаех, че е заблуда, и чак на разсъмване заспах дълбок сън, от който се събудих едва надвечер. Споменаваното вече ухание отново ме обгръщаше, но вместо двата чифта красиви очи срещу мен блестеше огромната подутина от носа на англичанина.

— Събудихте ли се? — попита той.

— Мисля. Какво? Слънцето там ли е? Ами то вече се свечерява!

— Радвайте се, мистър! Жените ви излекуваха. Изпратиха ви капки за раните. Халеф ти ги сложи. После една от тях дойде и ви наля нещо между зъбите. Мисля, че не беше бира!

— Коя беше?

— Едната. Другата остана там. Но може и да е била другата, а едната да е останала там. Не знам!

— Имам предвид тази със сините или другата с черните очи?

— Не видях очи. Увити са като пощенски пакети. Но сигурно е била онази със сините очи.

— Защо предполагате така?

— Защото се отървахте само с насинено око. Изглежда, се чувствате доста добре!

— Определено. Действително се чувствам свеж и бодър.

— И аз се чувствам така. Също си сложих от тези капки на раните и вече не усещам болка. Отлична микстура! Искате ли да ядете?

— Имате ли нещо? Гладен съм като вълк.

— Ето! Синеоката го изпрати. А може да е била и чернооката.

До мен имаше сребърен поднос със студено месо, квасен хляб и други най-различни лакомства. До него имаше чайник, който обаче вместо с чай бе пълен със силен месен бульон, и то още топъл.

— Тези дами, изглежда, са знаели, че ще се събудя, преди да изстине бульонът — казах аз.

— Чайникът ви чака още от обед. Щом изстинеше, те изпращаха старицата да го вземе и отново го стопляха. Явно се радвате на благоволението им.

Едва сега се огледах по-добре около себе си. Наблизо лежеше Халеф и спеше. Освен него не се виждаше жив човек.

— Къде е персиецът? — попитах аз.

— При жените. Тази сутрин беше на лов и уби една планинска коза. Така че пиете кози бульон.

— Приготвен от такива ръце, е особено вкусен!

— Мисля, че старата го е приготвила! Yes!

— Къде е Амад ал Гандур?

— Тази сутрин тръгна много рано да се поразходи с коня си. Скочих и извиках:

— Той е тръгнал! Безразсъдник!

— С въглищаря и кюрда соран. Yes!

Сега вече знаех какво бе имал предвид, като каза, че сам Аллах му е изпратил средството за отмъщение. Соранът кюрд, който беше смъртен враг на бебехите, щеше да му бъде преводач. Но въпреки това нещастният хадедихн бе за съжаление. Можех да се обзаложа на десет срещу едно, че той никога няма да се върне отново при племето си. И дума не можеше да става да го последвам. Първо, преднината му бе прекалено голяма, второ — бях ранен и, трето — нямахме никакво намерение заради кръвното отмъщение на някой друг самите ние да ставаме убийци.

— С жребеца ли тръгна? — попитах аз.

— Врания кон ли? Той е тук — отговори Линдси. На всичко отгоре и това! Значи по този начин Амад ал Гандур ме принуждаваше да приема коня като подарък от него! Наистина в момента не знаех да се ядосвам ли, или да се радвам. Въобще изчезването на хадедихна беше случка, която не ми беше безразлична. Трябваше да я премисля, за да мога да се примиря с нея.

— Значи и Алло тръгна с него? — попитах аз. — А как стои въпросът с парите му?

— Остави ги. Ядосах се! Не искам подаръци от въглищар.

— Успокойте се, сър! Той има кон и пушка. С тях е възнаграден пребогато. А освен това — кой знае какво му е обещал хадедихнът. Откога спи Халеф?

— Откакто и вие.

— Наистина изключително лекарство! Но преди всичко искам да ям!

Едва бях започнал, когато ме прекъснаха: дойде Хасан Арджир-мирза. Понечих да се изправя, но той приятелски ме натисна по рамото да не ставам от мястото.

— Не ставай, емир, яж! Това е най-важното, което трябва да направиш. Как се чувстваш?

— Благодаря, много добре.

— Знам. Повече няма да имаш треска. Сега обаче искам да ти предам едно послание. Амад Гандур дойде при мен. Разказа ми много неща за вас и за себе си, така че ви опознах много добре. Той тръгна да преследва бебехите и поръча да те помоля да му простиш и че не желае да го следвате. Надява се, че ще се върнете при хадедихните и че ще го намерите там. Това е вестта, която трябваше да ви донеса.

— Благодаря ти, Хасан Арджир-мирза! Заминаването му дълбоко разстрои душата ми, но трябва да го оставя на съдбата му.

— Накъде ще поемете сега?

— Първо ще трябва да го обсъдим. Този мой приятел и слуга Хаджи Халеф Омар наистина трябва да се върне при хадедихните, защото при тях се намира жена му. А този емир от Инглистан е оставил двама свои слуги там. Но въпреки това е възможно най-напред да отидем до Багдад. Там ингилизът има кораб, с който можем да плаваме по Тигър до пасищата на хадедихните.

— Обсъдете плана си, емир! Ако тръгнете за Багдад, ви моля да не ме изоставяте. Вие сте храбри воини, вече ви дължим живота си и много бих искал да ти докажа, че съм те обикнал. Ще останем на това място, докато можем да тръгнем, без да излагаме на опасност здравето ви. Сега яж и пий! Ще ви изпратя още храна, защото сте мои гости. Бог да е с вас!

Той си тръгна, но не бяха минали и пет минути, когато старата прислужница дойде и донесе втори поднос, пълен с ястия.

— Вземете! Господарят ви го изпраща! — каза тя.

— Имате ли огън в колибата? — попитах я аз.

— Да. Имаме малък огън и един дягадар,[28] на който бързо можем да приготвяме яденето.

— Мадерка, създаваме ви много грижи!

— О, не, емир. Радваме се, че имаме гости. Господарят разказа на всички ни за вас и можете да се чувствате като същински господари тук. Но не ме наричай мадерка![29] Аз съм душирех[30] и винаги ме наричат Алуах, а понякога и Халуа.

После тя си тръгна. По дяволите! Нима по време на това пътуване ми бе отредено да правя само антропологически изследвания? Неотдавна в Шурд се натъкнах на «Магданозка», а сега имах пък Алуах, наричана понякога Халуа! Тези две думи се състоят от едни и същи букви, но колко различно е значението им! На персийски Алуа означава алое, а Халуа е нашият червен кантарион.

Тази застаряла мома имаше повече прилика с бодливото алое, отколкото с красивия кантарион. Носеше широки, вързани при глезените шалвари, чиито спускащи се надолу дипли почти закриваха сивите й филцови пантофи. Облечена бе с червен жакет и подобна на кафтан тъмносиня връхна дреха, а на главата си имаше жълт тюрбан с два свободно пуснати воала на него, които даваха възможност да се види отзад гол врат, а отпред чудновато лице като на забулена сова. Но, изглежда, това «кантарионово алое» имаше много добра душа и реших да се държа с нея възможно най-приятелски.

Тя донесе подноса тъкмо навреме, защото, като се обръщаше да си тръгва, Халеф започна да се прозява и после отвори очи. Огледа се учудено наоколо, седна, а после объркано попита:

— Машаллах! Слънцето е отишло дотам! Аз ли съм се обърнал, или то се е превъртяло?

И той се чувстваше като мен: не можеше да си представи, че е спал толкова дълго, а учудването му нарасна още повече, като разбра, че Амад ал Гандур вече не е при нас.

— Няма ли го? Наистина ли? — попита той. — Без да се сбогува? В името на Аллаха, не е постъпил правилно! А какво ще правим сега? Вече нямаш задължения, които да те принуждават да се връщаш при пасищата на хадедихните.

— Мисля, че е точно обратното — все още имам такива. Мислиш ли, че ще те оставя, без да съм сигурен, че си стигнал здрав и читав при шейх Малек и Ханех, твоята жена?

— Сихди, те двамата са добре и ще почакат, докато се върна. Обичам Ханех, но няма да те напусна, преди да си се върнал в родината на твоите деди.

— Не мога да искам такава жертва от теб, Халеф.

— Не за мен, а за теб е жертва да ме задържиш при себе си, сихди. Решавай каквото искаш, аз ще те следвам, ако не постъпиш жестоко, като ме изоставиш!

Персите донесоха от реката богат улов риба, от който бе приготвена вечерята. Не взех участие в нея, тъй като току-що бях ял, и се изкачих до скалния блок, за да погледам гроба на хадедихна при залеза на слънцето.

Този самотен, намиращ се нависоко гроб ми напомняше за скалния монумент, който издигнахме на пир Камек в долината Идис. Кой би могъл тогава, при погребението на джесидския светец, да предполага, че Мохамед Емин ще намери последен покой на толкова далечен, кюрдски хълм! Беше ми толкова мрачно и тъжно на душата и чувствах такава празнота в себе си, сякаш заедно с приятеля ми си бе отишла и част от мен самия. Но все пак на гроба на един добър човек не бива да се скърби. Нали смъртта е пратеник на Бога, която ни доближава само за да ни отведе в онези светли висини, за които Спасителят е казал на учениците си: «В къщата на баща ми има много стаи и аз отивам там, за да приготвя леглата ви.» Животът е борба. Човек живее, за да се бори, а умира, за да победи. Затова е и предупреждението на апостолите: «Води благородната битка на вярата, а живей живота, за който си призван!»

Слънцето целуна хоризонта и разпръскващите му се лъчи го оцветиха с огненочервена светлина, която се разливаше на изток във все по-меки сияния. Гористите хълмове над мен приличаха на зелено море, над чиито застинали вълни здрачът бавно разпръскваше сенките си. Само над близките хребети се забелязваше поривът на вечерния вятър, под чийто полъх върховете на дърветата леко се привеждаха. Сенките ставаха все по-тъмни; далечината се заличи; залезът догоря и плащът на вечерта се спусна и над околността. Ако можех да се движа със слънцето! Да можех да го следвам далеч, далеч на запад, където лъчите му все още изцяло осветяваха и топлеха родината! Тук, на самотния хълм, носталгията протегна ръката си към мен, носталгията, от която никой, в чиито гърди тупти живо сърце, не може да се изплъзне, щом е на чужда земя. «Ubi bene ibi patria»[31] е пословица, чието хладно безразличие не винаги намира потвърждение в живота. Впечатленията от младостта не винаги могат да бъдат заличени напълно, а споменът би могъл да заспи, но не и да умре. Той се събужда, когато най-малко мислим за него, и ни донася онзи копнеж, от чиято болка душата може да се разболее тежко. Мислех за дълбоките, съкровени строфи на немско-американския поет Конрад Крец, последните от които гласят:

Родино на дедите ми, но чужда ми отдавна, за мене никоя земя не е свещена и отрадна. В душата ми ликът ти нивга няма да се заличи и само мъртвите, покриващи земята ти, ще бъдат мойта връзка с теб!

Върнах се в бивака по обиколен път. Всички вече спяха. Въпреки късния час дълго лежах буден върху одеялото си. Когато най-сетне заспах, вече се чуваха гласовете на някои птици. Събудих се към обяд и научих от Халеф, че англичанинът е отишъл с персиеца на лов за тетреви. Бяха взели и Доян. Раната на храбрия Хаджи Халеф беше по-болезнена от моята, но старата прислужница Алуах още сутринта му беше донесла нови лековити капки и те вече бяха подействали.

— Докога ще стоим тук, сихди? — попита той.

— Докато можем да тръгнем, без да съществува опасност за раните ни. Какво закусва?

— Най-различни неща, които дори не познавам. Тези персийки чудесно умеят да готвят. Аллах, остави ги при нас, докато ни трябват! Мирзата каза, като се събудиш, да отида до преградната стена и да плесна с ръце.

— Направи го, Халеф!

Той изпълни нареждането ми и веднага след това се появи «Кантарионката» с една кошничка и кана кафе. В първата имаше пресен, неквасен хляб, студено печено месо, а в каничката димеше благоуханното питие, чиято цикориева имитация в Саксония наричат с Поетичното име «Blemchenkaffee».[32]

— Как си, емир? — попита старицата. — Ти и днес дълго спа; слава на Аллаха!

— Бодър съм и много гладен, мила Алуах!

— Ето, нося ти храна. Яж и пий, за да са много дните ти.

— Благодаря ти, поздрави господарките от мен!

— Нямаме такъв обичай, но все пак ще го направя, защото си приятел и брат на господаря.

Тя се отдалечи със ситни стъпки, а аз се заех със закуската. На дъното на кошничката намерих за десерт чудесно изсушени гроздови зърна и захаросани орехи, които събудиха завистта на Халеф. По лицето му разбрах, че искаше да каже нещо, но Халуа вече се връщаше, носейки още едно гърне.

— Емир — каза тя, — господарките ти изпращат още едно ястие, което много помага за смъкване на температурата. Разреши ми после да дойда да прибера съдовете!

Щом тя се отдалечи, проверих съдържанието на гърнето и за свое учудване видях, че в него има амрудха[33] в собствения им сладък сос. Халеф вече не можа да се сдържи.

— Аллах иллях! — извика той. — Слава на Бога, създал такива вкусни неща и такива мили жени, които умеят всичко да приготвят! Сихди, тези персийки са благосклонни към теб, иначе нямаше да ти изпращат такива прекрасни ястия. Ожени се за тях, за да ти готвят цяла вечност!

— Хаджи Халеф Омар, стани оттам и ела, иначе от захлас ще забравя предложението ти да поделя с теб тези деликатеси.

Халеф съпротивително протегна напред ръце, но слюнките капеха от устата му.

— Опазил ме Аллах, от греха да ти отнемам удоволствието, което този деликатес ти доставя, сихди! Аз съм един беден бен ал араб, а ти си велик емир от Немзистан. Мога да почакам, докато някой ден хуриите в рая ми приготвят такова ястие!

— Дотогава има още много време, Халеф! Хайде да си поделим тези неща!

— Сихди, ти ме изкушаваш въпреки желанието ми. Досега не съм ял деликатеси от Фарзистан.[34]

— Сядай тогава! Аз ще взема кафето, хляба и месото, а ти яж от крушите и захаросаните плодове.

— Но точно те са за теб, ефенди!

— Мисля, че си мой слуга, Халеф?

— Най-верният слуга, който може да съществува.

— Тогава се подчинявай, за да не се ядосам!

— Щом заповядваш толкова строго, не мога да не те послушам!

Послушанието му бе така усърдно, че специално изпратеното за мен ястие много скоро изчезна под мустаците му. Знаех, че моят дребен Халеф до известна степен е лакомник и с тези дреболии можех да му доставя върховна наслада.

След известно време двамата ловци се върнаха и донесоха богата плячка. Персиецът ме поздрави с искрена радост, а после се отправи към жените, като взе със себе си и дивеча. Англичанинът седна до мен.

— Какво? Чак сега ли ставате? По кафето разбирам — започна той.

— Да, наистина пак спах дълго.

— Well! Живеете си тук като в страната на мързеланковците. Докога ще продължава това, мистър?

— Ами докато тръгнем.

— Witty, ingenious! (Много сте духовит!) И накъде ще се отправим тогава, мистър?

— Ще дойдете ли с нас в Багдад?

— Напълно ме устройва. Искам да се махна най-сетне от тези планини. А след това?

— Както се нареди. Не е съвсем сигурно дали точно Багдад ще е целта ми. Досега имах предвид само посоката към Багдад.

— Все едно. Само да се махнем оттук!

В този момент се появи «Алоето», за да предаде тетревите на слугите на мирзата да ги оскубят. След нея дойде господарят й, махна ми да отида при него и бавно се отдалечи от лагера. Последвах го. На едно засенчено от две дървета място той седна върху мъха и ми посочи с ръка да се настаня до него. Направих го и той започна разговора с въпроса:

— Емир, имам ти доверие, затова чуй какво ще ти кажа. Преследват ме. Не ме питай кой е бил баща ми.. Той внезапно умря от насилствена смърт и приятелите му тайно шушукат, че е бил убит, защото е стоял на пътя на друг човек. Но аз, неговият син, отмъстих и трябва да бягам с хората си. Преди това обаче натоварих всичко ценно на камили и го изпратих под надзора на мой верен слуга зад границите на Персийската империя. После ние го последвахме по друг път. Знаех, че ще ни преследват, затова поведох нашите гонители по погрешни следи, като тръгнахме през дивия Кюрдистан. Кажи ми, емир, дали искаш да ни придружиш, докато пътят ти съвпада с нашия, но не забравяй, че съм беглец.

Той замълча, а аз веднага му отговорих:

— Хасан Арджир-мирза,[35] ще вървя с теб и хората ти, докато мога да ти бъда полезен.

Той ми подаде ръка и каза:

— Благодаря ти, емир! А другарите ти?

— Те ще отидат там, където съм аз. Мога ли да попитам за целта на пътуването ти?

— Хадрамаут.

Хадрамаут! Тази дума ме наелектризира. Неизследваният, опасен Хадрамаут! Изведнъж цялата ми отпуснатост и униние изчезнаха и аз оживено попитах:

— Ще те чакат ли там?

— Да, имам приятел, когото осведомих за пристигането си чрез един пратеник.

— Мога ли да те придружа до Хадрамаут? — попитах го аз.

— Дотам ли, емир? Такава жертва не бих могъл да искам и от най-добрия си приятел.

— Не е жертва. Ако ти е приятно, с удоволствие ще те придружа.

— Добре си дошъл, господарю! Можеш да останеш при нас колкото ти харесва. Но трябва да ти кажа също, че преди да тръгна за Хадрамаут, първо ще посетя Кербела.

— Кербела ли? Ах, да, ние сме накрая на месец дсул хедше и започва мохарем. На десети този месец е големият празник на поклонниците в Кербела.

— Да. Хадж ал маният[36] отдавна вече е на път. Аз също заминавам за Кербела, за да погреба баща си до гроба на Хофеин. Виждаш, че ще ти е почти невъзможно да ни придружиш!

— Защо невъзможно? Защото съм християнин, който няма право да отиде в Кербела ли? Вече бях в Мека, въпреки че там могат да ходят само мюсюлмани.

— Ако те разпознаят в Кербела, ще те разкъсат!

— И в Мека ме познаха, но въпреки това не ме разкъсаха!

— Емир, ти си много храбър мъж! Знам, че баща ми ще почива в ръцете на Аллаха, все едно дали ще е погребан в Кербела или в Техеран. Не бих отишъл на поклонение нито в Кербела, нито в Неджеф[37] или пък Мека, защото Мухамед, Али, Хасан и Хофеин са били хора като нас, но трябва да остана верен на последната воля на баща ми, който искаше да бъде погребан в Кербела, и затова ще се присъединя към Кервана на мъртвите. Ако искаш да останеш с мен, няма да съм този, който ще те предаде. Ще мълчат и домашните ми, но слугите ми не споделят моето мнение за учението на Пророка и ще са първите, които ще те убият.

— Остави това на мен. Къде ще намериш камилите си?

— Знаеш ли Гадхим край Багдад?

— Града на персите? Да, намира се на десния бряг на Тигър, срещу Мадхим, и е свързан с Багдад с коларски път.

— Там ме чакат моите камилари, при които е и трупът на баща ми.

— Тогава ще те придружа най-напред дотам, а за останалото ще видим. А в Гадхин в безопасност ли си?

— Надявам се. Вярно, че ще ме преследват, но пашата на Багдад няма да ме предаде.

— Не се доверявай нито на турчин, нито на персиец! Бил си достатъчно предвидлив да минеш през Кюрдистан, защо се отказваш сега от тази мъдра предпазливост? Можеш да стигнеш до Кербела, без да се присъединяваш към Кервана на мъртвите.

— Не знам пътя.

— Аз ще те водя.

— Познаваш ли пътеките?

— Не, но ще ги намеря. Аллах ми е дарил способността да намирам без водач места, в които никога не съм стъпвал.

— Въпреки това не може, емир. Трябва да отида в Гадхим при хората си.

— Тогава иди там тайно, като избягваш Багдад и Кервана на мъртвите.

— Господарю, аз не съм страхливец. Трябва ли да си мислят хората ми, че ме е страх?

— Добре, и ти си смел! Радвам се, че си подхождаме и че ще пътуваме заедно.

— Съгласен съм, емир, но ще поставя едно условие. Богат съм, много богат и искам всичко, от което имаш нужда, да вземаш само от мен!

— Тогава ще съм твой слуга, който получава възнаграждение.

— Не, ти си мой гост, мой брат, чиято любов позволява да се грижа за него. Кълна се в Аллах, че няма да тръгна с теб, ако не приемеш това условие!

— С тази клетва ме принуждаваш да изпълня обещанието ти. Изпълнен си с доброта и доверие към мен, въпреки че не ме познаваш!

— Мислиш, че не те познавам? Не ни ли спаси от ръцете на бебехите? Не ми ли разказа Амад ал Гандур за теб? Ние ще останем заедно и малкото, за което мога да те помоля, ще е да получа от теб богатства, към които досега напразно съм се стремил, защото не можех да намеря човек, който да ги притежава — съкровищата на духа. Емир, аз не съм обикновен персиец, но не мога да се сравнявам с теб. Знам, че в твоята страна едно момче притежава много повече знания, отколкото при нас един зрял мъж, че вие тънете в блага, чиито имена дори са ни неизвестни. Знам, че нашата земя е пущинак в сравнение с вашата и че най-бедният от вашите хора има повече права, отколкото везирът на Фарзистан. Знам още много други неща и знам коя е причината за това:, имате майки, имате и съпруги. Ние нямаме нито едното от двете. Ако имаме добри майки, децата ни скоро ще могат да се мерят с вашите. Сърцето на майката е почвата, в която душата на детето пуска корени. О, Мохамед, мразя те, защото ти отне душите на нашите жени и ги направи робини на сластта, а с това пречупи силата ни, вкамени сърцата ни, опустоши земите ни и излъга в смисъла на истинското щастие всички онези, които те следват!

Той стана и извика на висок глас обвинението си срещу Пророка. Добре, че не можеше да го чуе никой от хората му! Едва след доста продължителна пауза той отново се обърна към мен:

— Знаеш ли пътя оттук до Багдад?

— Никога досега не съм минавал по него, но въпреки това няма да се объркам. Имаме две възможности: едната е да тръгнем на югоизток по посока на планините Хамрин, а другата ще ни отведе покрай Дялах чак до Гадхин.

— Колко мислиш, че е пътят оттук до Гадхин?

— По първия път ще стигнем за пет, а по втория за четири дни.

— Минават ли тези пътища през населени местности?

— Да, и точно затова ми се струва, че са най-добрите.

— Значи има и други пътища?

— Да, но ще трябва да минем през райони, в които вилнеят бедуини разбойници.

— От кое племе са?

— Повечето са джербоа, през чиито граници от време на време минават групи от бени лам.

— Страхуваш ли се от тях?

— Да се страхувам ли? Не! Но когато има два пътя, предпазливият човек избира винаги безопасния. Имам в себе си паспорт от султана и той ще буди респект и на Дялах, и на запад от тази река, но не и у джербоа.

— Въпреки това предпочитам безлюдния път, защото съм беглец. Не мога да се оставя преследвачите ми да ме настигнат толкова близо до персийската граница.

— Може би имаш право, но помисли, че пътят води през степта, в която по това време растителността е изсъхнала от горещините и за жените ще е много трудно.

— Те не се страхуват нито от глад и жажда, нито от жега и студ. Страхуват се само от едно, че може да бъда хванат. Имам със себе си мехове за вода и хранителни запаси най-малко още за осем дни за всички нас.

— Наистина ли можеш да разчиташ на хората си?

— Напълно, емир.

— Добре, тогава ще минем през земите на джербоа, Аллах да ни закриля. Впрочем, веднага щом стигнем равнината, ще се придвижваме напред много бързо, но сега камилите ти с големи усилия ще се справят с планинския терен. Е, вече се разбрахме, само трябва да чакаме, докато раните ни позволят да потеглим.

— Ще изпълниш ли една моя молба — каза той плахо. — Като тръгвах на път, се запасих с всичко необходимо в големи количества. На дълъг път дрехите се похабяват, а тъй като знаех, че до Хадрамаут няма да намеря добър пазар, съм взел със себе си и много дрехи. Дрехите ви вече не са достойни за вас и аз те моля да вземеш от мен всичко, каквото ви трябва!

Това предложение беше добре дошло за мен, но в същото време можеше да бъде и опасно. Хасан Арджир-мирза имаше право: ние тримата не можехме да се покажем пред хора на цивилизовано място, без да ни помислят за истински разбойници. Знаех обаче също, че англичанинът няма да позволи да му се подарява нищо, а освен това за мен също бе въпрос на чест да не се обвързвам с приятелството на персиеца още първия ден. Впрочем беше ми все едно дали ще се покажа пред някой арабин в неподходящите си за отбрано общество одежди. Истинският бедуин преценява мъжа по коня му, а не по дрехите, а бях убеден, че в това отношение винаги ще предизвиквам завист. Най-много на някой син на пустинята да му хрумне, че съм конекрадец, а това според неговите възгледи щеше да е не позор, а чест за мен. Затова отговорих:

— Благодаря ти! Знам, че намеренията ти към мен са добри, но те моля да говорим за това чак в Гадхим. За джербоата облеклото ни достатъчно представително, а за малкото оставащи до Багдад дни ще можем още да ги носим. Мисля, че ние…

Спрях по средата на изречението, защото ми се стори, че в черничевия храст между двата дъба чух шум.

— Не се тревожи, емир, беше някакво животно, сигурно е птица или гущер, а може би смок — каза Хасан.

— Познавам всички горски шумове — отговорих му аз, — това не беше животно, а човек.

С няколко големи скока заобиколих храста и хванах един мъж, който тъкмо се канеше да се измъкне. Беше един от слугите на персиеца.

— Какво правиш тук? — попитах го аз. Той не отговори.

— Говори или аз да ти развържа езика!

Той отвори уста, но се чу само неразбираемо пелтечене. Тогава персиецът се приближи и като видя човека, каза:

— Садък ли е това? Не може да ти отговори, защото е ням.

— Какво търси тогава в храстите?

— Ще каже на мен, аз го разбирам.

Той се обърна към слугата си и го попита:

— Садък, какво правиш тук?

Той отвори ръка, показа няколко треви и хвойнови плодове и се опита да обясни с жестове.

— Откъде дойде?

Садък показа назад, в посока, противоположна на лагера.

— Знаеше ли, че сме тук?

Слугата отрицателно поклати глава.

— Чу ли какво говорехме? Последва същият знак.

— Тогава си върви и повече не ни пречи!

Садък се отдалечи, а господарят му ми обясни:

— Алуах е изпратила Садък да набере хвойна, див лук и разни други треви, необходими за приготвянето на тетревите. Приближил се е насам съвсем случайно.

— И ни е подслушвал — подхвърлих аз.

— Ти видя, че той отрече да го е правил.

— Не му вярвам.

— Но той ми е верен!

— Лицето му не ми харесва. Хората с ъглести челюсти са притворни. Ням ли е роден?

— Не.

— Как е изгубил говора си?

Персиецът се колебаеше дали да отговори, но все пак каза:

— Няма език.

— Ах! Значи е можел да говори? Отрязали ли са му го?

— За съжаление — отговори Хасан сдържано.

С ужас мислех за страшната, за щастие вече рядко срещана жестокост, да бъде наказван човек за провинение, дължащо се на грешка на езика, като той бъде отрязван или дори изтръгван. Тази безчовечност се проявяваше обикновено в Ориента или в американските щати, в които имаше робство.

— Хасан Арджир-мирза — подхванах аз пак, — виждам, че не ти се говори за този случай, но този Садък не ми харесва и никога няма да му повярвам, а присъствието му на нашия разговор ми се струва подозрително. Не съм любопитен човек, но имам навика при опасни ситуации да обръщам внимание и на най-безобидните неща. Моля те да ми разкажеш как се е случило това с езика му.

— Изпитвал съм го, емир. Той е верен и честен. Но въпреки това ще научиш какво накара баща ми да постъпи по този начин.

— Баща ти ли? Ами че това е важно!

— Лъжеш се, емир! На младини Садък беше кманкаш[38] на баща ми и беше приносител на неговите заповеди, послания и други известия. Като такъв той често пребиваваше в дома на муштахеда[39] и видял дъщеря му. Тя му харесала, а той бил хубав мъж. Скочил през зида на градината, когато тя била при цветята, и се осмелил да й говори за симпатиите си. Муштахедът стоял незабелязано наблизо и заповядал да го арестуват. Заради баща ми той не бил предаден на съд, който Щял да го осъди на смърт, но той извършил греха чрез езика си и муштахедът настоявал баща ми да му махне езика. Баща ми е трябвало много да се съобразява с муштахеда и заповядал на майчунигара,[40] който освен това били прочут лекар, да дойде и да отреже езика на Садък.

— Това е било по-лошо от смърт. Оттогава Садък винаги ли е бил при баща ти?

— Да. Той смирено понасяше болките, защото е с благ и весел характер, но прокле това деяние.

— Как?

— Муштахедът умря от отрова. Една сутрин намериха лекаря убит на входа на аптеката му, а момичето се удави по време на плаване, когато лодката на един забулен мъж се блъснала в нейната.

— Много странно. Не откриха ли тримата убийци?

— Не. Знам какво ще си помислиш, емир, но предположението ти е неоправдано, защото Садък много често се разболяваше и точно в дните, когато бяха извършени убийствата, лежеше болен в стаята си.

— Баща ти също не умря от естествена смърт, нали?

— Беше нападнат по време на езда. Придружаваха го Садък и един каймакам.[41] Само Садък успял да се спаси, беше ранен, но баща ми и каймакамът бяха мъртви.

— Хм! Садък не е ли познал убийците?

— Било е тъмно, единият от нападателите разпознал по гласа — най-големия неприятел на баща ми.

— На когото ти си отмъстил ли?

— Съдиите го освободиха, но той е… мъртъв!

Лицето на мирзата много ясно ми показваше от каква смърт е умрял този враг. Той презрително махна с ръка и каза:

— Това е минало. Хайде да се връщаме към лагера!

Той тръгна. Аз поостанах още малко, защото това, което узнах, ме наведе на дълбок размисъл. Садък беше или напълно безкористен човек, какъвто рядко се среща, или много рафинирано чудовище. Не биваше да го изпускам от поглед. Като се върнах в лагера, тъкмо се приготвяше обядът. Казах на англичанина, че искам да отида с персиеца до Багдад, а след това и до Кербела и той веднага заяви, че е готов също да участва в опасното пътуване.

Този ден раните не ме боляха ни най-малко. Чувствах се много добре, затова следобед взех карабината си, за да се разходя наоколо, придружен от кучето си. Сър Дейвид също искаше да дойде, аз предпочитах да бъда сам. По стар дългогодишен навик реших най-напред да се убедя, че бивакът ни е в безопасност. Най-главното в този случай е да се заличават собствените следи и след това да се търсят отпечатъци от враждебни същества. Обикалях около лагера в кръг, докато слязох до реката. Там забелязах, че тревата по брега е стъпкана по доста фрапиращ начин. Тъкмо смятах да се приближа до мястото, когато чух, че клоните зад мен прошумоляха.

Бързо отскочих зад един гъст храсталак и се сниших до земята. Недалеч от скривалището си чух стъпки — немият персиец излезе от храстите, огледа се, сякаш не забелязва, че го наблюдават, и тръгна към реката на онова място, което току-що ми бе направило впечатление. Стъпка с крака тревата наоколо и незабавно се върна обратно. Още преди да стигне до храстите, хвърли поглед на две места в храсталака и понечи да се шмугне покрай мен.

Аз обаче го хванах с лявата си ръка за дрехата на гърдите, а с дясната му зашлевих плесница, която му отне способността да се съпротивлява.

— Предател! Какво правиш тук? — попитах го грубо аз. Всъщност той не можеше да говори, а неразбираемите звуци бяха по-скоро последица от страха му, отколкото намерение да ми обясни поведението си.

— Виждаш ли тази пушка? — казах аз. — Ако не изпълниш веднага каквото ти заповядам, ще те застрелям! Вземай си калпака, гребни с него вода от реката и полей стъпканата трева, за да се изправи бързо. Ще й помогнеш с ръка!

Той направи няколко изразяващи протест, а може би извинителни жеста с ръка, но като свалих карабината от рамото си, се подчини, гледайки с едно око към работата, която върши, а с другото към дулото на оръжието.

— Хайде, ела — казах му аз, като свърши, — първо ще видим какво толкова гледаше тук!

Потърсих двете места, където бе попаднал погледът му. И на двете, намиращи се на около двайсет стъпки едно от друго, забелязах, че виси по едно снопче трева.

— Аха, това е знак! Става интересно! Свали тревата и я хвърли в реката!

Той се подчини.

— Така, сега се връщаме в лагера. Напред! Ако се опиташ да избягаш, или ще те настигне куршумът ми, или кучето ще те разкъса!

Предчувствието не ме бе излъгало. Този човек беше предател, въпреки че фактът тепърва трябваше да се доказва. Като отидохме при другите, изпратих един слуга да доведе персиеца.

— Какво има? — попита той. — Защо си сграбчил така Садък?

— Защото е мой пленник. Иска да те погуби. Преследват те и той посочва на преследвачите ти мястото със знаци. Заварих го, като утъпкваше тревата на брега на реката, а по храстите беше окачил снопчета трева, за да знаят на кое място да минат през храстите и да стигнат до бивака ни.

— Това е невъзможно!

— Аз ти го казвам! Разпитай го, щом можеш да го разбираш!

Той постави на арестувания куп въпроси, но от следващите в отговор знаци и жестове не можеше да се установи нищо друго, освен че Садък не разбира какво искам от него.

— Виждаш ли, че е невинен, емир! — каза мирза.

— Добре, тогава ще се поставя на твое място. Надявам се, че ще успея да те убедя, че този човек е предател. Донеси си пушката и ме последвай. Преди това обаче предупреди хората си, че моите другари ще застрелят всеки, който се опита да освободи Садък. Не са свикнали да си правят шеги с тях. А докато се върнем, някой да застане на пост долу до храстите и да съобщи на другите, в случай че забележи опасност.

— С коне ли ще ходим или пеша? — попита той.

— На какво разстояние оттук е мястото, където беше последният ви бивак за нощуване?

— Яздихме повече от шест часа.

— Значи днес не можем да стигнем дотам. Тогава ще вървим.

Той донесе пушката си. Дадох на Халеф и англичанина необходимите инструкции. Те вързаха пленника и застанаха от двете му страни. Той се намираше в достатъчно сигурни ръце, така че можех да тръгна, без да се тревожа.

Първо поехме през долината към реката. На половината на пътя изненадан спрях, защото в клоните на едно цъфнало дърво имаше точно такова снопче трева, каквото накарах Садък да изхвърли в реката.

— Спри, мирза! Какво е това? — казах аз.

— Трева — отвърна той.

— Тя по дърветата ли расте?

— Аллах ху! Кой я е окачил тук?

— Садък. Направи двайсет стъпки надясно, където предполагам, че се намира вторият знак!

Той ме последва и предположението се потвърди.

— Но то не е ли било тук още преди нас? — попита той.

— О, Хасан Арджир-мирза, добре, че само аз чувам думите ти! Не виждаш ли, че тази трева е още свежа и зелена? Ела долу до реката, където намерих първите знаци на абсолютно същото разстояние. Този човек маркира път, широк двайсет стъпки, водещ направо към лагера. Там щяха да ни нападнат и убият точно както са умрели баща ти, аптекарят, муштахедът и дъщеря му.

— Ами ако си прав, господарю?

— Прав съм. Можеш ли да вървиш дълго и сигурен ли си, че ще намериш пътя, по който сте дошли от последния си лагер дотук?

Той потвърди. Тръгнахме по течението на реката и много скоро стигнахме до мястото, на което бях спрял на бивак с хадедихните и другите си спътници, преди да се притечем на помощ на персите. Тогава дойдохме от север. На това място речната долина извиваше на изток и ние тръгнахме в тази посока. Завоят вече бе зад нас, когато забелязах вдясно една върба, от чието стебло бяха изрязани две ивици кора.

— В какъв ред яздехте обикновено? — попитах аз.

— Носилките с жените в средата, а мъжете, разделени на две групи, пред и зад тях.

— В кой отряд беше Садък?

— Винаги в задния. Често изоставаше назад, защото обича цветята и тревите и му доставя удоволствие да ги разглежда.

— Изоставал е, за да оставя незабелязано знаци за преследвачите ти. Той е много хитър!

— Къде са знаците?

— Тук, на върбата. Ела да идем по-нататък!

След около четвърт час реката стана почти три пъти по-широка отпреди и затова по-плитката на това място вода образуваше брод, по който много лесно можеше да се премине на другия бряг. Тук мирзата спря и посочи към една млада бреза, която бе прекършена малко под короната.

— Може би и това смяташ за знак? — засмя се той.

Огледах дръвчето.

— Наистина е знак. Погледни стъбълцето, а също и стволовете на стоящите наоколо дървета. Обърни внимание и на посоката на тези хълмове и ще установиш, че единствено западната страна на това място е изложената на вятъра. Никакъв северен, южен или източен вятър не може да е толкова силен, че да счупи короната на това тънко дръвче. Но то, все пак е счупено, и то така, че да сочи на запад. Не ти ли прави впечатление?

— Наистина, емир!

— Сега огледай счупеното място! Още не е потъмняло, така че би могло да е само от времето, когато вие сте били тук. А и през последните дни не е имало толкова силна буря, че да счупи дървото. Короната сочи на запад, посоката, в която сте тръгнали! Ела да идем нататък!

— Ще плуваме ли?

— Да плуваме ли? Защо?

— Понеже на това място минахме през брода.

— Може би няма да е необходимо, защото реката е много плитка. Нека да минем от другата страна и ще видиш, че точно на мястото, където сте минали през водата, също ще намерим знаци.

Направихме дрехите си на вързопи и ги закрепихме на главите си. Водата ни стигаше ту до над колената, ту малко по високо, като само на едно място бе дълбока до раменете ни. Щом стигнахме отсрещния бряг, мирзата се убеди в правотата на предположението ми, защото там бяха извити и сплетени множество диви лозови клони, така че наподобяваха врата.

— Имал ли е време тук Садък да направи това?

— Да. Спомням си, че камилите не искаха да влязат във водата и имахме много разправии с тях. Садък остави коня си, за да преведе една от камилите, а после се върна да го вземе.

— Хитро! Все още ли не ми вярваш?

— Емир, всъщност започвам да се съгласявам с теб, но какви знаци би могъл да остави в равнината, където имаше само трева.

— И това ще разберем. От коя посока дойдохте на това място?

— Откъм изгрева на слънцето. Там от другата страна има… О, емир, но какво е това?

Той посочи на изток. Проследих посоката, в която бе протегната ръката му, и забелязах тъмна линия, която, изглежда, се движеше точно срещу нас.

— Конници ли са това? — попита персиецът.

— Да. Бързо обратно през реката, защото от тази страна не можем да намерим скривалище, а оттатък има скали и гъсти храсти!

Бързо се върнахме обратно и намерихме прикритие, от което лесно да можем да наблюдаваме приближаващите се. Едва тук намерихме време да се облечем.

— Кои ли са тези хора? — попита мирзата.

— Хм! Във всеки случай тук не минава търговски път, но може би бродът е известен и на други. Ще трябва да чакаме.

Конниците се приближаваха и стигнаха до отсрещния бряг. Бяха толкова близо, че можехме да различим и лицата им.

— О, ужас! — прошепна Хасан. — Това са персийски отряди!

— На турска земя? — попитах аз учудено.

— Виждаш, че са облечени като бедуини!

— Ихлати ли са или милици?[42]

— Ихлати. Познавам водача. Беше мой подчинен.

— Какъв е?

— Юзбашия[43] Мактуб ага, дръзкият син на Еюб хан.

Много добре видяхме, че водачът внимателно огледа лозовите клони, после каза нещо на хората си, посочи лозите и поведе коня си през реката. Другите го последваха.

— Господарю — прошепна възбудено персиецът, — прав беше във всичко. Тези хора са изпратени да ме заловят. Там е и пенджабашията[44], братов син на Садък. Аллах, ако ни бяха намерили тук! Кучето ти нали няма да ни издаде?

— Не, ще мълчи.

Преследвачите бяха трийсет души. Водачът им явно бе свиреп и дързък тип. Спря до върбата и се разсмя.

— Хиляди дяволи! — извика той. — Ела тук, пенджабаши, и виж, че можем да се осланяме на брата на баща ти. Ето, нов знак! Тръгваме надолу по течението на реката. Напред!

Минаха покрай нас, без да ни забележат.

— Е, мирза, убеди ли се?

— Напълно! — отговори той. — Но сега нямаме време за приказки, трябва да действаме!

— Да действаме ли? Нищо не можем да направим, освен предпазливо да ги следваме.

Напуснахме скривалището си и незабелязано тръгнахме след ихлатите. За нас беше от полза, че яздеха бавно. След четвърт час стигнаха до мястото, където се бе намирал лагерът, преди Мохамед Емин да намери смъртта си. Спряха, за да огледат следите от бивака.

Ние обаче свихме надясно в храстите и възможно най-бързо се запромъквахме напред. Бяхме на около десет минути път от лагера, но го изминахме за пет: аз вир-вода от пот, а мирзата силно задъхан. От пръв поглед забелязах, че всичко е наред.

(Разбира се, ние добре знаем, че «юз» е сто. — Бел. на Uploader from http://bezmonitor.com)

— Пазете тишина, приближават врагове! — заповяда персиецът. После се спуснахме през храстите надолу по планината, където срещнахме поставения от нас пост. Не бе изминала и минута, и враговете се появиха. Спряха срещу нас.

— Това място е много подходящо за бивак — каза юзбашията. — Какво ще кажеш, Омрам?

— Денят преваля, господарю — отговори пенджабашията.

— Добре, оставаме тук! Има и вода, и трева!

Не бях очаквал това. Беше опасно за нас. Наистина бяхме заличили всички следи, но на мястото, където бяхме прекарали първата нощ, тревата беше обгорена от огъня, а земята почерняла, а него не успяхме да прикрием напълно. Впрочем забелязах, че там, където Садък беше утъпкал тревата, тя вече доста се бе поизправила, макар и не напълно.

— Аллах иллях! Какво ще правим? — попита Арджир-мирза.

— Тримата лесно могат да ни открият, затова ще остане само един от нас и това ще бъда аз. Вземи кучето, върни се в лагера и се пригответе за бой. Ако чуете изстрел от револвера ми, стойте, където сте, ако обаче чуете стрелбата ми с карабината, значи съм в опасност и трябва да ми се притечете на помощ! Хаджи Халеф Омар да донесе тежката ми пушка.

— Емир, не мога да те оставя в опасност!

— Тук съм на по-сигурно място, отколкото хората ти горе. Върви! Пречиш ми!

Той се изкачи по хълма със слугата и кучето, а аз останах сам. Така се чувствах много по-добре, отколкото да имам до себе си неопитен човек. Щях да бъда в опасност само ако на юзбашията му хрумнеше да нареди да претърсят храстите, но този персийски главатар не беше индиански вожд: разбрах го по небрежността, с която нареди да бъде приготвен бивакът.

Разседлаха конете и ги пуснаха на свобода. Те веднага се втурнаха към водата и се разпръснаха кой накъдето му видят очите. Естествено всеки от конете познаваше повикването на господаря си. Ездачите хвърлиха копията си, разпръснаха нещата си на земята в безпорядък и се проснаха в тревата. Само пенджабашията обиколи терена и намери мястото, където бяхме клали огън. Наведе се да го огледа, а после извика:

— Гръм и мълнии, какво виждам!

— Какво? — попита предводителят и скочи.

— Тук са палили огън. На това място са нощували.

— Слава богу! Къде?

— Тук!

Юзбашията забърза натам, огледа мястото и потвърди правилността на заключението. После попита:

— Има ли оставен някакъв знак?

— Не виждам — отговори лейтенантът. — Сигурно Садък не е имал възможност. Утре ще потърсим. И ние можем да си накладем тук огън. Вземете брашно и направете хляб!

Като видях как войниците спокойно се заеха да домакинстват, разбрах, че не е необходимо ни най-малко да се страхуваме от тях. Напалиха огромен огън, забъркаха гъсто тесто от брашно и вода от реката, месиха го, точиха го и накрая го опекоха на огъня набодено на върховете на копията. Това беше хлябът, който те накъсаха и премалели от глад; полусуров, полуизгорял, изядоха. Как би се усладило на тези защитници на родината парченце грахова питка!

В това се състоеше цялата им вечеря.

Щом се здрачи, те казаха вечерната си молитва и се събраха около огъня, за да си разказват за хиляда и първи път приказките си от «Хиляда и една нощ». Разбрах, че присъствието ми тук е излишно, и безшумно се запромъквах към нашия бивак. Там не гореше огън, всички седяха по местата си готови за бой. Садък все още лежеше между Халеф и англичанина. Бяха го завързали още по-здраво, запушили му бяха и устата.

— Какво е положението, емир? — попита мирза.

— Всичко е наред.

— Заминаха ли?

— Не.

— Как тогава всичко е наред?

— Защото тези ихлати начело със страшния си Мактуб ага са най-големите наданан,[45] които съм виждал. Ако през нощта не вдигаме шум, утре сутринта ще заминат, без да ни навредят ни най-малко. Халеф, раната на крака ти позволява ли ти да вървиш нормално?

— Да, сихди.

— Тогава иди долу вместо мен, защото на теб най-много може да се разчита. Ще останеш там, докато си подремна.

— Къде ще ме търсиш?

— Те напалиха огън, а точно от горната му страна има една стара, разкривена пиния. Ще те търся до дънера й.

— Тръгвам, сихди. Пушката оставям тук, ще ми пречи. Ножът ми е достатъчно остър, а ако някой от тези глупаци се осмели да се изкачи по хълма, ще му се наложи да мисли долу в Джехенема за Хаджи Халеф Омар! Аллахи, уаллахи, таллахи, аз казах!

Той тихо се спусна по склона. Тогава англичанинът ме хвана за ръката.

— Мистър, да не сте си загубили ума? Седя си тук и дума не разбирам. Знам, че долу седят цял куп персийци, но това е всичко. Хайде, кажете ми какво става!

Обясних му накратко случилото се, но този разговор се стори прекалено дълъг на мирзата и той ме прекъсна с въпрос:

— Емир, може ли да видя ихлатите?

— Можеш ли да се придвижваш безшумно през корени, шума и клони? — гласеше контравъпросът ми.

— Мисля, че да и ще бъда предпазлив.

— Научил ли си се да потискаш кихането си й кашлицата?

— Това е невъзможно!

— Не е невъзможно, дори не е трудно, ако човек достатъчно се е упражнявал. Но нищо не пречи да опитаме, може да успеем да ги подслушаме и да научим нещо важно. Ако нещо в носа или гърлото те подразни, прилепи си устата плътно до земята и си покрий главата. Щом искаш да дебнеш другиго, не бива да си поемаш въздух през носа, тогава е изключено да кихнеш. Ако си близо до врага и ти се кашля, кашляй с покрита глава близо до земята, а ако е нощ, наподобявай звуковете на бухал. Но един истински, опитен ловец никога не би кашлял или кихал. Ела!

Тръгнах напред, а персиецът ме следваше. Опитвах се да отстранявам от пътя му всичко, което можеше да му попречи.

Така благополучно стигнахме до мястото встрани от Халеф, до храстите, където лесно можехме да се скрием в хвърляната от тях плътна сянка. На дванайсет крачки от нас гореше огънят, а съвсем близо до него седяха двамата офицери. Останалите бяха насядали наоколо в полукръг. От време на време трепкащият пламък осветяваше някой от конете, които бяха разпръснати из околността и пасяха или вече лежаха на земята.

Хасан Арджир-мирза не проронваше нито дума, но чувах учестеното му от вълнение дишане. Наистина той беше смел и умееше да си служи с оръжието, но в такова състояние, в каквото се намираше сега, не му се бе случвало да изпада. И на мен ми се беше разтуптяло сърцето, когато за първи път подслушвах индианци от племето сиукси, които бяха тръгнали да ме търсят и заловят. Разбира се, опитът вече ме бе направил по-хладнокръвен.

Ихлатите, изглежда, бяха убедени, че са съвсем сами по тези места, защото разговаряха на висок глас и човек можеше да ги чуе и отвъд реката. Тъкмо когато се бяхме настанили зад прикритието си, пенджабашията попита:

— Жив ли ще го хванеш?

— Ако мога, да.

— И жив ли ще го върнеш обратно?

— Да не съм глупак. Я кажете, мъже, жив ли да го върнем или мъртъв!

— Мъртъв! — извикаха насядалите в кръг хора.

— Естествено! Имаме заповед да го преследваме и дори и да го хванем жив, да занесем главата му. Ако го върнем жив, ще трябва да върнем и всичко, което има при себе си. Но ако занесем само главата му, никой няма да ни пита за другите неща.

— Сигурно е взел всичкото си злато и скъпоценности — отбеляза лейтенантът.

— Да, синът на онзи проклет сердар беше много богат, натоварил е осем или десет камили със съкровищата си. Ще вземем богата плячка, която дълго ще делим.

— Но я кажи, юзбаши, какво ще правиш, ако мирзата е под закрилата на някой шейх или турски чиновник?

— Изобщо няма да питам дали е под закрила, но не бива да издаваме, че сме перси, разбрахте ли ме добре? Впрочем той изобщо няма да има време да търси такава закрила, защото ще го хванем още утре или вдругиден. Ще тръгнем на зазоряване и както и досега ще търсим знаци, които безпогрешно ще ни водят по следите му. Този глупак Хасан Арджир-мирза мисли, че Садък, като не може да говори, не може и да пише. Знаците, които ни оставя, са като ясно написано писмо. Сега лягайте, кучета, че нямаме много време за почивка.

Всички моментално изпълниха заповедта, а някои може би вече сънуваха съкровищата, които се надяваха скоро да държат в ръцете си. Освен тактическа полза това подслушване ми откри още нещо. Вече знаех, че бащата на мирзата е бил сердар,[46] от което почти сигурно можеше да се направи изводът, че Хасан Арджир имаше ранг на генерал. Сигурно човекът, от чието отмъщение бягаше, беше важна птица.

Щом ихлатите се увиха в одеялата си, ние тихо тръгнахме към лагера.

— Емир — започна мирзата, щом се отдалечихме достатъчно и вече не можеха да ни чуват, — отрупвал съм с благодеяния и юзбашията, и пенджабашията. Но и двамата трябва да умрат!

— Те изобщо не заслужават вниманието ти. Това са насъскани след теб кучета. Не се сърди на тях, а на господаря им!

— Искат да ме убият, за да вземат богатствата ми.

— Искат, но няма да го направят. Ще говорим за това в бивака. Връщай се сам, аз скоро ще те настигна.

Той с нежелание се отдалечи. Щом престанах да чувам тихите му стъпки, се промъкнах обратно до Халеф и шепнешком му дадох необходимите указания. После описах дъга около лагера на ихлатите, така че се озовах вдясно от него и храстите и стигнах до реката, след което продължих да слизам надолу в южна посока. След около две минути пречупих една малка елхичка, така че върхът й да сочи на юг, а след още пет, а после и десет минути повторих същото действие. Близо до последния знак реката правеше остър завой, който беше много подходящ за намеренията ми. Накрая отново се върнах в нашия бивак.

Все пак малката ми екскурзия бе отнела половин час и мирзата вече бе започнал да се тревожи за мен. Англичанинът също попита:

— Къде обикаляте, сър? Седя тук като сираче, за което никой не се грижи. До гуша ми дойде! Well!

— Успокойте се! Скоро ще имате занимание.

— Хубаво! Добре! Ще ги избием ли?

— Не, но ще ги поводим малко за носа.

— Радвам се! Само трябва за целта да имат носове като моя.

— Yes! Кой ще участва?

— Само вие и аз, сър!

— Толкова по-добре. Който сам действа, и славата е само за него. Кога се започва?

— Малко преди зазоряване.

— Едва тогава? По-добре да поспя още малко.

Той се зави и скоро потъна в сън.

Хасан Арджир-мирза бе нетърпелив да разговаря с мен, а до преградната стена видях да стоят трите жени, които загрижеността караше открито да слушат разговора ни, отколкото да чакат по-късно да се информират за съдържанието му.

— Къде беше, емир? — попита той.

— Исках да ти оставя време да размислиш и да се успокоиш. Умният мъж не се вслушва в гнева си, а в разума си. Сигурно ядът ти вече е минал, затова ми кажи какво смяташ да правиш.

— Ще нападна тези разбойници с хората си и ще ги избия!

— Ще нападнеш тези здрави и силни мъже с твоите ранени хора?

— Ти и твоите спътници ще ни помогнете.

— Не, няма да го направим. Аз не съм варварин, а християнин. Моята вяра ми позволява да защитавам живота си, ако бъда нападнат, но ми заповядва да пазя живота на себеподобните си. Свещената книга на християните заповядва: «Обичай Бога с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичките си сили, а ближния си като теб самия!» Така че животът на ближния ми трябва да ми е свят като моя собствен.

— Но тези хора не са ни братя, а врагове!

— Въпреки това са наши братя. Коранът на християните казва: «Обичайте враговете си, благославяйте тези, които ви проклинат, правете добро на онези, които ви обиждат и преследват, тогава ще сте деца на вашия Баща на небето!» Трябва смирено да спазвам тази повеля, защото съм християнин.

— Но тя не е разумна, не е изгодна. Ако я спазваш, при всяка опасност ще умираш и трябва да избягваш всяка битка!

— Напротив! В тази заповед се крие същността на Божията мъдрост. Намирал съм се в изключително големи опасности и съм успявал да се защитя за разлика от хиляди други, но още съм жив и винаги съм побеждавал, защото Господ закриля оногова, който му се подчинява.

— Значи, въпреки че си ми приятел, не искаш да ми помогнеш, емир?

— Приятел съм ти и ще ти го докажа, но те питам искаш ли ти, Хасан Арджир-мирза, да бъдеш страхлив, подъл убиец ?

— Никога, емир!

— Ала все пак искаш да нападнеш спящите ихлати! Или мислиш преди това да ги събудиш, за да е честен боят? Тогава с теб ще е свършено!

— Не се страхувам от тях, господарю!

— Знам. И ти казвам, че сам бих се сражавал срещу тези трийсет мъже, ако ставаше дума за справедливо дело. Оръжията ми струват много повече от всички техни, взети заедно. Но кой може да ме убеди, че първият техен изстрел, удар със сабя или копие няма да отнеме живота ми? Дивата, необуздана храброст прилича на гнева на бик, който заслепен препуска към смъртта. Да предположим, че убиете десет или петнайсет от тези ихлати, все пак срещу вас ще останат още петнайсет. Вие сами ще им се издадете и ще ви следват по петите, докато ви унищожат.

— Думите ти са мъдри, господарю, но ако щадя преследвачите си, сам ще се предам в ръцете им! Днес или утре те ще ме хванат, а какво ще стане тогава, ти самият чу.

— Кой ти казва да се предаваш в ръцете им?

— А какво? Или можеш да ги накараш да ме оставят на спокойствие?

— Да, точно така ще направя.

— Уаллах! Това е… това е… емир, не знам как да го нарека!

— Наречи го лудост. Това е най-точният израз, нали?

— Не мога да кажа «да», защото те уважавам. Наистина ли вярваш, че можеш да придумаш хората, стремящи се да отнемат имуществото и живота ми, да ме пуснат да избягам?

— Убеден съм. Но чуй. Преди малко бях долу до реката и пречупих няколко дръвчета. Като ги забележат, ихлатите ще помислят, че Садък го е направил. Те ще продължат пътя си с настъпването на утрото. Ще тръгна преди тях, за да им поставям знаци, които ще ги отведат в погрешна посока. Ако въпреки това открият лагера ни, преди да потеглят, тогава се защитавайте. Ще чуя изстрелите ви и веднага ще се върна.

— Каква ще е ползата да ги отклониш от следите ни, щом по-късно те отново ще ги намерят.

— Нека да го направя! Ще ги отведа по такъв път, че наистина няма да намерят повече дирите ни. Имаш ли пергамент в себе си?

— Да. Пергамент намерихме и у Садък; доста листове липсват от него.

— Сигурно ги е използвал за тайни съобщения до ихлатите. Пита ли го?

— Да, но нищо не признава.

— Нямаме нужда от признанието му. Дай ми неговия пергамент и лягай да спиш. Аз ще пазя, а като дойде време, ще ви събудя!

Жените изчезнаха, а мъжете отидоха да си почиват. Садък сигурно бе чул целия ни разговор и се чувстваше като на тръни. Проверих въжетата му и кърпата на устата. Беше вързан достатъчно здраво, а кърпата, въпреки че бе добре стегната, не затрудняваше дишането му.

Увих се в одеялото си, без да заспивам.

На разсъмване събудих англичанина. Персите също се събудиха и водачът им дойде при нас.

— Ще тръгваш ли, господарю? — попита той. — Кога ще се върнеш?

— Веднага щом се убедя, че ми се е удало да заблудя врага.

— Но то може да стане и чак утре!

— Така е.

— Тогава вземи брашно, месо и фурми със себе си. А ние какво да правим, докато се върнеш?

— Стойте си спокойно и по възможност излизайте от лагера колкото може по-малко. Ако все пак се случи нещо неочаквано или съмнително, обърнете се за съвет към моя Хаджи Халеф Омар, когото оставям тук. Той е верен, умен и опитен човек, на когото може да се разчита.

Промъкнах се още веднъж до Халеф, за да го осведомя за намерението си. Като се върнах, Линдси вече се бе приготвил, а видях, че и дисагите ни бяха добре натъпкани с хранителни запаси. След кратко сбогуване тръгнахме.

Пътят беше труден и ни трябваше доста време, докато преведем конете си през храстите и дърветата в тъмнината. Освен това трябваше да заобиколим, за да не ни забележат ихлатите. Накрая стигнахме долината, яхнахме конете и се понесохме напред. Не можехме да виждаме много далеч напред, защото мъглата се стелеше ниско над реката. Не след дълго на изток небето започна да просветлява и лек утринен вятър предизвестяваше настъпването на деня. След около пет минути стигнахме до мястото, където реката завиваше и бях поставил последния знак. Слязох от коня.

— Спираме ли? — попита англичанинът. — Защо?

— Тук трябва да изчакаме, за да разберем дали персите незабавно ще продължат пътя си, или първо ще претърсят терена наоколо и ще се натъкнат на нашите приятели.

— Ах! Умно! Well! Във всички случаи сме на разположение! Yes! Имаме ли тютюн?

— Ще видя.

Хасан Арджир-мирза — а може би хубавата му сестра? — бе проявил внимание, защото освен с храна бяхме запасени и с тютюн.

— Хубаво! Добре! Да запалим! Великолепно момче този мирза! — каза мистър Линдси.

— Вижте, мъглата се вдига и след две минути ще можем да виждаме чак до ихлатите. Трябва да се скрием зад завоя, иначе ще ни забележат и целият ни план ще отиде по дяволите.

Скрихме се зад острия завой на реката и зачакахме. Накрая видях през далекогледа си, че всичките трийсет ихлати се отправят на конете си към нас. Ние също яхнахме нашите и се понесохме бързо като вятър. Спряхме едва след около една английска миля и аз изрязах парче кора в ствола на една върба.

— Тези хора трябва да са много глупави, ако не забележат, че този знак е направен току-що — изръмжа Линдси.

— Да, юзбашията не е сър Дейвид Линдси-бей! Вижте, изглежда, оттук нататък реката описва много широка дъга, но зад планините на юг сигурно се извива обратно. Правата линия, свързваща двата й края, е най-малко осем английски мили. Дали да не поокъпем малко персите във водата?

— Съгласен съм, мистър. Но дали ще ни последват?

— Сигурно. Вдигнете торбите с храната нависоко!

— Но тук е дълбоко!

— Толкова по-добре. Да не би да се страхувате, че ще се удавите?

— Пфу! Нали ме познавате! Но ще повярват ли тези мъже, че мирзата е пресякъл реката с камилите си?

— Тъкмо ще проверим. Ако повярват, ще се хванат и на останалите ни номера.

Сплетох клонките на един див жасминов храст във формата на арка, накарах коня си да поскача малко наоколо, за да останат по земята достатъчно следи, а после го подкарах през водата. Англичанинът ме последва. Въпреки че вървяхме срещу течението и напорът на водата бе силен, стигнахме на другия бряг почти по права линия, където пречупих върховете на няколко храста, така че ясно да подчертават посоката на юг. Наоколо бе обрасло с буйна трева, а то ни бе от полза, тъй като щеше да попие отцеждащата се от нас вода.

Нататък продължихме в галоп. Персите щяха да стигнат до мястото след около половин час и ако не бяха съвсем неопитни или лекомислени, сигурно щяха да разберат, че следите от конете ни са от тази сутрин. Въпреки това продължихме да яздим напред още около два часа в същата посока през малки равнини, ниски хълмове и плитки долини, напоявани от малки рекички. Както бях предполагал, стигнахме до Дялах и се прехвърлихме на отсрещния бряг. Разбира се, продължихме да поставяме знаци на подходящи места. Тук извадих парче пергамент.

— Ще пишете ли, мистър? — попита Линдси.

— Да. Скоро трябва да престанем с поставянето на знаци, затова искам да видя дали пергаментът ще свърши същата работа.

— Покажете ми какво пишете!

— Ето, вижте!

Дадох му пергамента, на който бях написал няколко думи на персийски. Той погледна първо тях, а после и мен. Устните му смутено се разтегнаха в трапецоид, а носът му засрамено увисна встрани.

— Хей! Могат ли да се четат тези драсканици! Какво означават?

— Написано е на персийски и се чете отзад напред, тоест отдясно наляво и гласи: «Халиях немвер зиру бала — сега все по течението на реката!» Ще видим дали ще последват указанието ни.

Извих два клона в един храст и закрепих на тях пергамента по такъв начин, че веднага да бъде забелязан. После продължихме по течението на реката, докато намерим подходящо място да наблюдаваме последния брод, през който бяхме минали, но без самите ние да бъдем забелязани. Слязохме от седлата, за да закусим, а конете да пият вода и да попасат. Естествено изгаряхме от нетърпение да разберем дали хитростта ни щеше да има успех.

Наложи се да чакаме повече от час, докато забележим край реката хора. С помощта на далекогледа се уверих, че всичко върви успешно, и доволни продължихме нататък. Малко след обяд направих един знак, а надвечер още един, на завоя на една странична долина, простираща се на запад от реката. Това бе първата възможност да изпълним втората част от начинанието си, а именно — да отклоним персите надясно, понеже досега теренът не го позволяваше.

На входа на тази долина спряхме да нощуваме.

На следващата сутрин оставих второто парче пергамент с указанието, че дълго време пътят ще води по посока на залеза на слънцето. По-късно предобед оставих трети лист, в който пишеше, че Хасан Арджир-мирза е станал подозрителен, понеже ме заварил (това ще рече Садък) при поставянето на един знак. По обяд поставих четвъртия и последен пергамент. Той съдържаше съобщението, че мирзата ще мине през хълмовете на Бозиан или към Джумеила, или към Кифри и че нарасналото му недоверие станало причина да ме премести в предния отряд, за да ме държи непрекъснато под око. Затова засега поставянето на знаци нямало да е възможно.

С това задачата ни бе изпълнена. Изобщо не смятах за необходимо да наблюдавам повече, за да се убеждавам дали юзбашията ще продължи да ни следва както досега, защото след всичко станало до момента със сигурност можеше да се очаква, че хитростта ни щеше да бъде взета за истина.

Отклонихме се от досегашната си посока, като направихме голям завой и тръгнахме из местности, през които едва ли често минаваше човешки крак. Наложи ни се много да заобикаляме, но въпреки всичко стигнахме до река Дялах много преди да се стъмни. Продължихме да яздим още известно време срещу течението на реката, докато падането на нощта ни принуди да спрем. Сутринта тръгнахме много рано и по обяд вече бяхме в бивака.

Още преди да стигнем до него, Халеф се спусна от хълма да ни посрещне.

— Слава на Аллаха, че благополучно се завръщате! Много се тревожехме за теб, защото те нямаше два дни и половина вместо само един. Някаква несполука ли ви сполетя, ефенди?

— Напротив, всичко мина много гладко. Не се върнахме по-рано, защото искахме да се убедим, че наистина сме заблудили персите. А какво е положението в лагера?

— Всичко е наред, въпреки че се случи нещо, което не биваше да става.

— Какво?

— Садък избяга.

— Садък ли? Как е успял?

— Сигурно е имал сред слугите приятел, който е прерязал въжетата му.

— Кога избяга?

— Вчера сутринта.

— Как е възможно?

— Ти беше тръгнал с ингилизина, а аз бях на пост долу. Но персите един след друг се измъкнали от лагера, за да гледат какво ще правят ихлатите. Те спокойно потеглиха, но когато персите отново се върнали в лагера, пленника го нямало.

— Лошо, много лошо! Ако беше станало един ден по-късно, можехме да бъдем спокойни. Ела, поеми коня.

Горе на хълма всички радостно ме посрещнаха. Разбрах колко много се бяха тревожили за нас. Но после мирзата ме дръпна настрани и ми съобщи за бягството на Садък.

— Трябва да се вземат под внимание две неща — отвърнах аз. — Първо: ако Садък настигне ихлатите, той бързо ще ги доведе обратно. Второ: възможно е да се навърта около лагера, за да си отмъсти. Тук вече не сме в безопасност, затова веднага трябва да напуснем това място.

— Накъде ще тръгнем? — попита Хасан Арджир-мирза.

— Преди всичко трябва да се прехвърлим на другия бряг на реката. Надолу няма брод, следователно ще се върнем на мястото, през което си се прехвърлил отсам. Така ще бъдем в по-голяма безопасност, защото никой не би повярвал, че си тръгнал срещу течението на реката. Ако Садък е останал, за да си отмъсти през нощта, то през деня няма да смее да се приближи. Наистина бих могъл да се опитам да открия следите му с кучето, но не е сигурно, че ще ги открия, и ще ни отнеме много време, Затова дай заповед за тръгване и ми покажи срязаните въжета на Садък. Но отсега нататък не позволявай слугите ти да узнават какво възнамеряваш да правиш.

Той отиде в колибата на жените и се върна с кърпата, с която е била запушена устата му, две въжета и един ремък. И четирите неща бяха срязани. Най-големи затруднения ми създаде кърпата, защото ръбовете от сгъването й пречеха да я съединя в първоначалния й вид. Накрая успях и се заех подробно да оглеждам мястото на срязване.

— Кажи на хората си да дойдат! — казах аз на мирзата. Те се озоваха на повикването му, без да знаят за какво става дума. Но като се приближиха, видяха въжетата пред мен.

— Дайте ми ножовете и камите си! — заповядах аз. Докато всички ми подаваха исканите от мен неща, наблюдавах израженията на лицата им, но не успях да открия нищо подозрително. Започнах внимателно да оглеждам остриетата на ножовете, като сякаш между другото казах:

— Тези неща са срязани с триръба кама; скоро ще открия виновника.

Всъщност сред ножовете имаше само две триръби ками и забелязах, че притежателят на едната внезапно пребледня. Същевременно видях, че леко повдигна и едната си пета, като човек, който се готви за скок. Затова веднага казах:

— Виновникът се кани да избяга, но да не се осмелява да го прави, защото това само ще утежни положението му, вместо да го облекчи. Само откритото признание може да му помогне.

Мирзата учудено ме гледаше, а и трите женски глави, които се бяха появили зад преградната стена, тихо шепнеха през воалите си.

Вече бях свършил с огледа си и знаех кой е извършителят на деянието. Посочих го с пръст и казах:

— Този е. Хванете го и го завържете!

Едва бях изрекъл тези думи, и той бързо се спусна към храстите. Другите понечиха да го последват.

— Стойте! — заповядах аз.

— Емир, той ще избяга! — извика мирзата.

— Няма — отговорих аз. — Не виждаш ли кучето ми? Доян, тут ону! (Хвани го!)

Кучето се спусна към храстите — чу се силен вик, а в същото време и лаят на животното.

— Халеф, доведи негодника! — казах аз.

Малкият хаджия охотно изпълни заповедта ми.

— Но, емир — попита Хасан, — как можа по ножа да разбереш кой е злосторникът?

— Много лесно! Плоското острие оставя съвсем друга следа при срязване, отколкото триръбото; което е по-подходящо за намушкване. Повърхността на срязване е много неравна, значи не е направено с тънък инструмент. А сега погледни тук: тези места на срязване не са гладки, а накъсани и обърнати нагоре, следователно острието, с което е направено това, е било доста нащърбено. Виж камата: тя единствена от всички може да остави такава следа.

— Господарю, мъдростта ти е достойна за възхищение!

— Не заслужавам такива хвалби. Опитът ме е научил винаги да наблюдавам дори и най-малките дреболии. Така че това не е мъдрост, а просто навик.

— А как разбра, че той иска да избяга?

— Защото първо видях, че пребледня, а после се приготви за скок. Кой ще го разпита, ти или аз?

— Направи го ти, емир! Теб няма да излъже.

— Тогава нека хората ти се отдалечат, за да не крие той истината. Вземи да им върнеш ножовете! Поставям ти обаче условие — да ми разрешиш аз да определя присъдата и ми обещай да не пречиш на изпълнението й.

Той с готовност се съгласи.

Халеф се върна с провинилия се слуга, който съвсем бе изгубил ума и дума. По даден от мен знак дребният хаджия го доведе на мястото, където седяхме ние с Хасан Арджир-мирза. Гледах го строго в лицето в продължение на миг, а после казах:

— Сега съдбата ти зависи само от теб. Ако честно си признаеш грешката, можеш да очакваш милост, но ако излъжеш, се приготви да идеш в джехенема!

— Господарю, всичко ще кажа — отговори той, — но заповядай на кучето да се махне!

— Ще стои пред теб, докато свършим. Само един мой знак е достатъчен, за да те разкъса. Сега откровено кажи: ти ли освободи Садък?

— Да, аз.

— Защо го направи?

— Понеже му се бях заклел.

— Кога?

— Преди да предприемем това пътуване.

— Как би могъл да му се закълнеш в нещо, щом той е ням и не е в състояние да говори с теб?

— Господарю, аз мога да чета! — отвърна той гордо.

— Разказвай!

— Бяхме съвсем сами в двора със Садък и на един малък къс пергамент той ми написа въпроса, дали го обичам. Отговорих му с «да», защото ми беше жал, че са му отрязали езика. Той продължи да пише, че също ме обича, а после се заклехме в Аллах и в Корана, че ще си помагаме един на друг в опасност и нужда.

— Истината ли говориш?

— Мога да го докажа, емир, защото все още пазя пергамента, на който е написано всичко това.

— Къде е?

— Нося го в пояса си.

— Покажи!

Той ми даде листчето. Беше много зацапано, но все пак почеркът можеше да се чете. Дадох пергамента на мирзата, той го прочете и утвърдително кимна.

— Бил си много непредпазлив — казах аз на мъжа. — Заклел си се на този човек, без да провериш дали няма да е от вреда за теб.

— Емир, всички го смятаха за честен мъж!

— Разказвай нататък!

— Никога не съм предполагал, че е чудовище, затова ми беше жал за него, като го видях вързан. Тогава си спомних за клетвата си да му помагам във всяка беда и мислех, че Аллах ще ме накаже, ако не изпълня обещанието си. Изчаках момента, когато нямаше никой, и освободих Садък.

— Той каза ли ти нещо?

— Но той не може да говори.

— Имам предвид със знаци и жестове.

— Не. Стана, разкърши се, подаде ми ръка и изчезна в храстите.

— В каква посока?

— Натам.

Слугата посочи към реката.

— Изменил си на верността към господаря и си станал предател спрямо нас, за да изпълниш една лекомислено дадена клетва. Знаеш ли каква присъда заслужаваш?

— Емир, сигурно ще заповядаш да ме убият.

— Да, заслужил си си смъртта, защото си освободил убиец и с това си изложил всички нас на смъртна опасност. Но призна грешката си, затова ти позволявам да помолиш господаря си за по-леко наказание. Не вярвам, че си от хората, които причиняват зло, защото мразят доброто.

Нещастникът се просълзи и се хвърли на колене пред Хасан Арджир. Устните му трепереха от страх и той не успя да каже нищо. Строгото лице на господаря му все повече се смекчаваше.

— Не говори — каза той, — знам, че искаш да ме помолиш, но не мога да ти помогна. Винаги съм бил доволен от теб, но съдбата ти вече не е в мои ръце, защото само емирът има право да определи присъдата ти. Обърни се към него!

— Господарю, ти чу! — запелтечи молещият се човек, обърнат към мен.

— Значи вярваш, че добрият мюсюлманин трябва да спазва клетвата си? — попитах го аз.

— Да, емир.

— Би ли могъл да нарушиш клетвата си?

— Не, дори и ако ми струва живота!

— А да предположим, че Садък дойде тайно, ще му помогнеш ли пак?

— Не. Аз го освободих. Устоях на клетвата си и вече нямам задължения към него.

Наистина схващането на този човек за времетраенето на клетвата беше доста странно, но мен ме устройваше.

— Искаш ли да изкупиш грешката си с вярност и любов към господаря си?

— Да. О, господарю, ако това бе възможно!

— Добре. Дай ми ръка и се закълни!

— Заклевам се в Аллах и в Корана, в халифите и всички съществуващи светии.

— Така е добре. Свободен си и отново ще служиш на Хасан Арджир-мирза. Но не забравяй клетвата си!

От радост и щастие мъжът не беше на себе си, а, изглежда, и мирзата бе съгласен с решението ми. Сега между мен и него нямаше противоречия по въпроса, понеже бяхме изцяло заети с подготовката за тръгването.

Четвърта глава

В Багдад

Най-много затруднения при напускането на бивака ни създаваха камилите. Тези глупави животни бяха свикнали с широката пуста равнина и не можеха да се справят с пътя между скалите, дърветата и храстите. Бяхме принудени да носим товара им на ръце и пеша до реката и после да го пренесем през нея, а тях с големи мъки буквално да избутаме през водата.

Ние с Халеф вървяхме все най-отзад и грижливо заличавахме всички следи.

Изобщо нямахме намерение да тръгваме направо към Багдад, а само да напуснем мястото, където вече сигурността ни не бе гарантирана, и да намерим друго, където можехме да се чувстваме в безопасност от ихлатите и Садък. След като дълго време се бяхме движили на юг, надвечер намерихме една изоставена колиба, която, изглежда, бе служила за подслон на някой самотен кюрд. Задната й стена опираше в една скала, а останалите три страни бяха обградени с кордон от храсти. Отвъд този кордон се откриваше гледка надалеч. А вътре в кръга имаше място за всичките ни животни. Ние също се настанихме в него, което не изискваше нито много време, нито много работа, защото само трябваше да постелем одеялата си на земята.

Почти бяхме готови, когато започна да се стъмнява и жените, които се бяха настанили в колибата, веднага се заеха с кулинарните си занимания. Имаше хубава вечеря. Бях много уморен от тридневното напрежение и скоро легнах да спя. Сигурно бях спал вече няколко часа, когато почувствах някакво докосване и отворих очи. Пред мен стоеше старата Халуа и ми правеше знаци с ръка. Станах, за да я последвам. Всички други спяха освен един от персите, който беше на пост от външната страна на храстите и затова изобщо не можеше да ме забележи. Старата ме заведе встрани от колибата, където един голям бъзов храст бе разперил разкошните си кичести клони. Там седеше Хасан Арджир-мирза.

— Нещо важно ли трябва да обсъждаме? — попитах го аз. ..

— За нас е важно, защото е свързано с пътуването ни. Мислих над това какво трябва да правя, и ще ми бъде приятно, ако мислите ми срещнат твоето одобрение. Извинявай, че смутих съня ти.

— Нека чуя какво си решил!

— Ти вече си бил в Багдад. Сигурно имаш приятели и познати там?

— Само някои бегли познанства, но не се съмнявам, че тези хора са приятелски настроени към мен.

— Значи би могъл да намериш там сигурен подслон?

— Не знам от какво би трябвало да се страхувам там. Освен това съм под закрилата на падишаха, а бих могъл да потърся и застъпничеството на някоя европейска сила.

— Искам да те помоля нещо. Вече ти казах, че хората ми ме чакат в Гадхим. Предчувствам, че там няма да съм в безопасност, затова ти ще отидеш да уредиш нещата ми.

— С удоволствие. Какви поръчки искаш да ми повериш?

— Камилите, които ще намериш там, пренесоха това, което успях да спася от състоянието си. То обаче ще ми пречи и затруднява в по-нататъшния ми път, затова искам да продам всичко. Ще позволиш ли да поверя тази продажба в твои ръце?

— Да, щом ми оказваш такова голямо доверие.

— Оказвам ти го. Ще ти дам един от сегашните ни придружители, който ще носи писмо, с което да те представи на мирза Селим ага. Ще продадеш целия товар заедно с животните, а после можеш да платиш на слугите и да ги освободиш.

— Мирза Селим ага няма ли да се сърди, че поверяваш тази работа на мен, а не на него? Служил ти е вярно, закарал е стоките ти до Багдад, значи има право да се надява, че е заслужил доверието ти.

— Не възразявай, емир, защото знам какво правя. Той е единственият, когото няма да уволня, и трябва да е доволен от това. Мисля, че ти по-добре ще се справиш с работата, а ти я поверявам и по други причини. Ще можеш ли да намериш веднага жилище в Багдад?

— Да, дори ще имам богат избор.

— Ще ти поверя не само имуществото, но и домочадието си. Съгласен ли си?

— Хасан Арджир-мирза, караш ме да се учудвам и смущавам! Спомни си, че съм мъж и християнин!

— Не те питам дали си християнин или мюсюлманин, защото, когато ти ме освободи от ръцете на бебехите, не си ме питал за това. Трябва да се измъкна от преследвачите си. Те не бива да знаят къде се намира Хасан Арджир-мирза, затова ти поверявам имуществото си, а ти предавам и домочадието си, за да са под закрилата ти, докато ме няма. Знам, че ще пазиш честта на жена ми и сестра ми Бенда.

— Няма да настоявам нито да ги виждам, нито да говоря с тях. Но за какво отсъствие говориш, мирза?

— Докато вие сте в Багдад, аз ще отида в Кербела с мирза Селим ага да погреба тленните останки на баща си.

— Забравяш, че и аз искам да отида в Кербела!

— Емир, откажи се от това намерение, опасно е! Вярно, че си бил в Мека и това не ти е струвало живота, но не забравяй за разликата между Мека и Кербела. В Мека мюсюлманите са смирени и спокойни, но в Кербела са фанатици, които представлението на трагедията на Хофеин кара да изпадат в умопомрачение и див гняв, на който редовно стават жертва дори истински правоверни. Само един да усети, че не си шиит, а още повече, че не си и мюсюлманин, ще умреш в най-ужасни мъки. Послушай ме и се откажи от намерението си!

— Добре! В Багдад ще реша какво да правя, но дали ще отида или не, можеш да бъдеш сигурен Хасан Арджир-мирза, че домочадието ти ще е в пълна безопасност.

С това разговорът ни приключи.

Останахме на това място още пет дни и тръгнахме едва когато бяхме убедени, че всичките ни спътници напълно са възстановили силите си. Ездата през планините мина благополучно, а и макар че не се бях надявал, успяхме да прекосим и равнината, без да срещнем враждебно настроени араби, което обаче се дължеше повече на нашата предпазливост, отколкото на добрата воля на бедуините.

Зад Бени Сеид, на четири часа път северно от Багдад, спряхме за почивка до един канал. Оттук аз трябваше да продължа за Гадхим, за да говоря с мирза Селим ага, на когото Хасан Арджир бе поверил имуществото си. Малката ни група се установи на такова място, където нямаше опасност от среща с други хора. Първо помогнах при подготовката на бивака, а после Хасан ми даде писмото, което трябваше да ми служи като легитимация.

— Дали Селим ага наистина охотно ще се съгласи с всичко? — попитах го аз.

— Той е длъжен да ти се подчинява, все едно че аз съм пред него. Ще приемеш от него всичко, което му е поверено, и щом повече нямаш нужда от него, веднага ще го изпратиш при мен с мъжа, когото ще ти дам да те придружава. Аз ще остана да чакам тук, докато се върнеш. Ще продадеш всичките ми вещи и ще бъда съгласен с това, което направиш.

Англичанинът видя подготовката за тръгването ми на път и каза:

— В Багдад ли отивате, мистър? Идвам с вас!

Не можех да му възразя. Но с мен искаше да тръгне и още един човек, а именно Халеф. Това обаче бе невъзможно, защото го изискваше сигурността на бивака.

Ние с Линдси потеглихме и след два часа стигнахме до третия завой на Тигър от горната страна на Багдад, в чиято дъга от другата страна на реката е разположен Гадхим. Отклонихме се надясно от пощенския път, водещ за Киркук, Ербил, Мосул и Диарбекир, минахме край намиращата се там голяма тухларница и се прехвърлихме през реката. Яздейки из приветливи палмови градини, стигнахме до Гадхим, населен главно с перси шиити.

Това градче се намира на «свещена» земя, защото там е гробът на имам Муса Ибн Джафер. Този известен човек тръгнал на поклонение към Мека и Медина с халиф Харун ал Рашид. В последния град той приветствал гроба на Пророка с думите:

«Здравей, татко!», докато халифът направил това само с думите «Здравей, братовчеде!» «Какво, ти искаш да се изкараш по-близък с Пророка от мен, неговия приемник!» — извикал Харун ядосан и оттогава толкова намразил @Рашид, колкото преди това го уважавал и предпочитал пред другите. Муса Ибн Джафер бил хвърлен в затвора, където завършили дните му. Но след смъртта му на гроба му бил издигнат великолепен храм, чиито кубета с четири минарета са покрити с истинско злато.

Гадхим е известен също и с една специфична за европейските страни придобивка, чието присъствие в това обкръжение е неестествено: а именно наличието на конски трамвай, чиято начална спирка е от Арсенала на Багдад. Той бил създаден от реформаторски настроения губернатор Мидхат паша, играл по-късно първостепенна роля в Стамбул. Ако този мъж не е бил отзован от поста си на главен наместник на Ирак, Месопотамия щеше да има железница, свързваща страните по Тигър и Ефрат с главните градове на Сирия, та дори и с Константинопол. За съжаление това изключително важно начинание е останало само проект. Това, че Мидхат паша е трябвало да събира с камшик дори и заинтересованите от конския трамвай свои привърженици, е много ярка илюстрация за стабилността на мохамеданството.

Персите, населяващи Гадхим, са предимно търговци и продавачи, които всеки ден ходят по работа в Багдад. За да намеря агата сред всичкия този народ, трябваше да отида в някоя странноприемница, с каквито в Багдад беше пълно, а и в Гадхим имаше няколко.

Беше по обяд през юли и сигурно температурата на въздуха беше най-малко трийсет и пет градуса по Ремюр.[47] Въздухът над града беше почти непрогледен и хората, които срещахме, бяха със забулени лица. В една от уличките се натъкнахме на мъж с богато персийско облекло; яздеше бял кон с решма, една от онези скъпи персийски сбруи, с които могат да кичат конете си само най-големите богаташи. В сравнение с този мъж приличахме на жалки разбойници.

— Ез анджа, чепу раст! (Махнете се, дръпнете се вдясно!) — извика ни той, като направи жест на отвращение.

Всъщност аз яздех съвсем близо до англичанина, но уличката беше достатъчно широка, за да може персиецът да мине покрай нас. И все пак щях да изпълня желанието му, ако си беше спестил този жест.

— Имаш място! — отвърнах му аз. — Давай! Вместо да мине покрай нас, той обърна белия си кон напречно и каза:

— Сунитска свиня, не знаеш ли къде се намираш! Дръпни се, иначе камшикът ми ще ти покаже пътя!

— Опитай се!

Той измъкна камшика от камилска кожа и замахна, но не можа да ме улучи, защото жребецът ми префуча край него с голям скок, а аз му стоварих такъв юмрук в лицето, че въпреки ориенталското си седло той излетя от коня. Смятах спокойно да продължа пътя си, без да се занимавам повече с мъжа, но освен проклятието му чух зад гърба си и вика на слугата, който Хасан Арджир-мирза бе изпратил да ни придружава:

— Аз барай ходех — за бога, това е мирза Селим ага! Обърнах се веднага. Агата отново седеше на коня си и беше извадил кривата си сабя. Едва сега той позна слугата.

— Араб, ти ли си! — извика той. — Как се озова при тези нашиестан, Аллах да ги прокълне!

Не дадох възможност на слугата да обяснява, а сам отговорих:

— Затваряй си устата! Ти мирза Селим ага ли си?

— Да — отвърна той моментално, изненадан от тона ми.

Приближих коня си плътно до неговия и полугласно казах:

— Пратеник съм на Хасан Арджир-мирза. Заведи ме в къщата си!

— Ти ли? — попита той учудено, като ме измери с поглед. После се обърна към слугата и попита: — Вярно ли е?

— Да — отвърна му той. — Този ефенди е Кара Бен Немзи и ти носи писмо от нашия господар.

Агата още веднъж ни изгледа с подигравка и високомерно презрение, а после каза:

— Ще прочета писмото, а после ще говорим за удара, който ми нанесе. Следвайте ме, но на разстояние, за да не осквернявате погледа ми.

Значи този човек беше шах-суарът, довереникът, напуснал офицерския си пост в персийската армия, на когото Хасан бе поверил скъпоценностите си и дори сърцето на Бенда. В миговете на откровение мирзата ми бе казал и това. Бедното момиче! Ако агата наистина беше шах-суар, тоест изключителен ездач, трябваше да умее да преценява мъжете по конете им, а в това отношение той не можеше да нарече негодник нито мен, нито Линдси. А и като беглец не бе особено разумно от негова страна да парадира с блясък и надменност, каквито не би показал дори много по-вишестоящ от него. И през ум не ми минаваше да насърчавам високомерието му, затова дадох знак на Линдси и застанахме от двете му страни.

— Куче — заплаши той, — отдръпни се назад, иначе ще заповядам да те набият с камшик!

— Млъкни, биуакуф[48] — отговорих аз спокойно, — да не получиш още един юмрук по муцуната. Който язди коня на господаря си, трябва да се държи изискано. Налага се да ми позволиш да те науча на учтивост.

Той не отговори и отново дръпна пред лицето си покривалото, което се бе смъкнало по време на падането му. Заради това покривало слугата не можа да го познае веднага.

Пътят водеше през безброй тесни улички, докато накрая Селим ага спря пред един нисък зид, в който бе пробит отвор, закрит само с няколко дъски. Отвори ни един човек. Като влязохме в двора, видях няколко камили, които лежаха на земята и дъвчеха «камилски яйца» — големи топки от ечемик и памуково семе, с които в Багдад хранят тези животни. Край тях лежаха или се шляеха лениви хора, но като видяха агата, се изпънаха в почтителна стойка. Както изглеждаше, този дребен командир умееше да вдъхва респект.

Той предаде коня си на тези хора, а ние поверихме нашите животни на дошлия с нас слуга. После агата влезе с нас в къщата, намираща се в задната част на двора. По странична стълба слязохме в един от онези сардауби,[49] които при тукашната жега са неизбежна необходимост. Стените на това четириъгълно помещение бяха покрити с меки, дебели декоративни рогозки, а на пода бе постлан прекрасен килим. Върху миндерлъка имаше масивен сребърен сервиз за кафе, а до него забелязах една изключително скъпа хука, а по стените наред с най-различни скъпоценни оръжия висяха накачени и няколко чибука за евентуални гости. В един старинен съд от китайски порцелан, представляващ дракон, имаше тютюн, а от средата на капака на сребърна верижка се спускаше шишенце, пълно със сусамово масло.

Според тукашните представи това бе истинска царска подредба, но не вярвах всички тези предмети да са собственост на агата.

— Селям алейкюм! — поздравих аз при влизането си. Линдси направи същото, но Селим не отговори. Той седна на миндера и плесна с ръце. Веднага се появи един от мъжете, които бях видял на двора, и му бе даден знак да запали хуката.[50] Всичко това бе извършено с истинско ориенталско спокойствие и добросъвестност, а през цялото време, докато траеше тържествената процедура, ние стояхме до вратата като глупави момчета. Най-сетне славното дело бе приключено и слугата се отдалечи, но, разбира се, за да застане веднага зад вратата и да подслушва какво ще се говори. Изглежда, агата най-сетне реши, че е дошло време отново да ни удостои с вниманието си. Той изпусна във въздуха няколко големи кълба дим и попита:

— Откъде идвате?

Този въпрос бе напълно излишен, защото вече го бе узнал от слугата, на когото това му влизаше в задълженията. Все пак реших заради сестрата на мирзата по възможност да избягвам понататъшните търкания и му отговорих:

— Пратеници сме на Хасан Арджир-мирза.

— Къде е той?

— Близо до града.

— Защо не дойде сам?

— От предпазливост.

— Какви сте вие?

— И двамата сме франки.

— Гяури? Ах! Какво правите в тази страна?

— Пътуваме, за да опознаваме градове, села и хора.

— Много сте любопитни. Такова невъзпитание само при кафирите[51] може да се срещне. Как попаднахте на мирзата?