/ / Language: Bulgaria / Genre:adventure

Отвъд

Карл Май

По време на пътешествие из арабската пустиня Кара бен Немзи и хаджи Халеф Омар се натъкват на тайнствен слепец-пророк. Тази книга отбелязва прехода от романтичния разказ към по-късния творчески период на автора. Особено внушително е описано видението за Страшния съд.

Карл Май

Отвъд

1. Към Мека

— Сихди, как чудно хубаво е било винаги, когато ние двамата, яхнали нашите несравними коне и без чужд човек да ни съпровожда, си яздехме по красивия свят на Аллах, накъдето ни душата поискаше! И този свят принадлежеше единствено на нас, понеже нямахме никакъв придружител. Никой не можеше да ни го оспори: ние правехме, каквото си искахме, и пропускахме онова, което не ни беше по хатъра. Бяхме господари на самите себе си, защото, ако имаше някой, комуто трябваше да се подчиняваме, той се състоеше от двама души, а именно — от мен и от теб. Тогава аз често съм си се представял като повелител на целия земен мир и съм вадел от дълбините на моето съзнание непревземаемите висоти на славата си, за да се изкача в благоговеен прехлас по тях и да се спусна радостно окрилен сетне пак надолу. Това го можех, защото бяхме сам-сами и нямаше някой нежелан смутител на покоя, на когото да скимне без мое разрешение да се катери и спуща подире ми. Да, това беше едно чудесно, прекрасно време, в което преживявахме неща, каквито никой друг не е преживявал, и то само защото бяхме сами и се ръководехме само от нас си. Казвам ти, сихди, всички тези дела и събития са изписани околовръст по стените на моята душа и са забити с непреходни колчета по земята на моята памет, както човек връзва коне, камили и немирни кози, когато се бои, че през нощта ще поискат да сменят отреденото им място с друго.

Той направи пауза, за да си вземе обилно «сулука» след това дълго изречение.

Кой беше този «той»? Който още не го е разпознал по неговия своеобразен начин на изразяване, нека чуе по-нататък. Защото той продължи:

— Та аз все още се връщам с блаженство към времената, когато трябваше да се съобразяваме само със самите нас, понеже чувствах, че мъжът е истинският господар на своето земно съществувание. Но също така хубаво и в някои отношения даже е още по-хубаво, когато човек има при себе си един тахтиреван [1] в който седи прелестната повелителка на неговата женска шатра. Мислиш ли, че тук имам право?

— Не мога да знам дали имаш тук право, драги ми Халеф — отговорих аз.

— Как? Не можеш да знаеш? И защо пък?

— Защото в този тахтиреван се намира повелителката не на моята, а на твоята женска шатра. Не аз, а само ти можеш да правиш сравнение между по-рано и днес.

— Да, правилно! За да можеш да отговориш на моя въпрос, би трябвало и ти да си взел твоята Еммех със себе си. Затова ти не можеш да знаеш колко е важно дали си оставил чаровната пазителка на твоето щастие вкъщи, или си я взел със себе си. Ти веднъж ми разказа как свещената книга на християните обяснява правилната връзка между мъжа и жената. Сещаш ли се, сихди?

— Да.

— Ти каза приблизително така: «Бог създал човека по свое подобие — един мъж и една жена. Аллах има две качества, а именно всемогъществото, към което спадат вечността, мъдростта и справедливостта, и другото е любовта, която се изразява в неговата милост, търпение, доброта и милосърдие. Щом човекът, който се състои от две същества, е подобие Божие, то мъжът трябва да е подобие на Божието всемогъщество, а жената — подобие на Божията любов». Добре ли съм го запомнил?

— Сравнително правилно.

— Може и да е само сравнително, но за мен — достатъчно. Откак ти ми даде това разяснение, аз винаги съм се старал да бъда подобие на всемогъществото на Аллах. Знаеш колко храбър и разсъдлив съм в битката и колко мъдър, разумен и справедлив в ръководенето на моето племе. От тази страна на моето човешко същество едва ли може нещо повече да се желае. А другата страна, която седи там в носилката и непрестанно отправя към мен своите любезни очи, е също точно такава, каквато я желае Аллах — едно подобие на любовта, която всеки ден и всеки час ме прави доволен и блажен. Да имаш при себе си тази дарителка на щастие по време на пътуването, е благодат, от която при нашите по-раншни езди, за съжаление, трябваше да остана лишен. Казах ти, че по-рано беше хубаво, ама съм склонен да твърдя, че сега е едва ли не още по-хубаво. Сега разбираш ли ме?

— Да.

— Нима ти никога не си предприемал пътуване с твоята Еммех?

— О, напротив.

— Тогава ти навярно си седял на коня, а тя в тахтиревана?

— Не. Тахтиревани при нас няма.

— Няма? Значи тя свободно е седяла на камилата?

— Също не. В Запада хората не пътуват с камили, а с кароса [2] или катр [3].

— Аллах! Кой може да пътува с катр?

— Всеки, който си е платил своето тескире [4].

— Също жени?

— Да.

— Ама до жената да се курдиса някой друг, сигурно е строго забранено, а?

— Не.

— Невъзможно! Сихди, кажи откровено дали и ти някой път си седял до жена, която е от харема на друг мъж!

— Даже често! Пътувал съм не само с чужди жени, а дори и с чужди дъщери.

— А как стоят нещата с твоята Еммех, младоликата обитателка на женската ти шатра? Налагало ли се е и тя да сяда до други мъже?

— Да.

— Дано Аллах продъни вашите железници в най-дълбоката провала на Джехенната! Щом не само моята жена, която единствено аз притежавам, но и всички мои дъщери, каквито за щастие още нямам, трябва да допускат всеки градски жител и всеки непознат бедуин да сяда до страната им в катра, то хич думица не желая да чуя по вече за вашия Запад. Сихди, ти знаеш колко много те обичам и колко високо те ценя, ала като знам сега, че си седял до чужди жени и дъщери, които не са родени в твоята шатра, и че даже на твоята Еммех позволяваш да пътува с мъже, с които не я свързва акд не никах [5], сега вече не ми е лесно да те почитам с признание като мой най-добър приятел, когото нося в сърцето си. Между мен и теб са положени релсите на вашата железница и нашите сърца се отчуждиха толкова много, че никой вабур [6] не може повече да ги съедини. Аз те напускам и отивам при моята Ханнех, за да намеря в голямата си горест утеха при нея.

Който познава моя мил дребен Халеф, няма да остане изненадан от неговото поведение. А за онези, които още нищо не са чели за него, нека бъдат предназначени следните кратки бележки.

Хаджи Халеф Омар, сега шейх на хаддедихните от голямото племе шаммар, беше по-рано един до просия беден човек. Произхождаше от Западна Сахара. Беше ме придружил като слуга до Изтока и там има щастието да получи за жена внучката на шейха на атеибех-арабите Малек. По-късно бе избран от хаддедихните за шейх, тъй като Халеф беше единствен наследник.

Халеф беше дребен на ръст и сух, но дарен с необичайна храброст, която често преминаваше в безогледна дързост и аз трябваше да му стягам юздите. Добър стрелец, изкусен в боравенето с оръжия, издръжлив, физически силен, умерен, отличен ездач, хитър и природно интелигентен, той притежаваше вярно, златно сърце, в което не можеше да се открие и следа от фалш. Преди аз бях неговият единствен изповедник. По-късно се появиха неговата жена и синът му, но това никак не нарани отношенията ни. Нежността, с която бе привързан към жена си Ханнех, може да бъде наречена едва ли не безпримерна. Първата му мисъл сутрин и последната вечер принадлежаха на нея. За Халеф беше невъзможно да изрече името й, без да му прикачи няколко от прекрасните качества, каквито тя притежаваше в неговите очи. Кара бен Халеф, единственото им дете, сега наброяваше почти двайсет години, а жените в Ориента, както е известно, се състаряват много бързо. Въпреки това «Ханнех, най-великолепната роза сред всички цветя на цветното царство» си оставаше за Халеф все така млада и красива, както я бе видял преди дълго време при тяхната първа среща.

Но тя наистина беше великолепна жена. Не вярвам някоя друга да би могла да се отнася по-умело с дребния, пълен с какви ли не щури идеи хаджи. Ханнех го владееше изцяло, но с такава мъдрост — любвеобилна, винаги любезна, привидно отстъпчива, че той не чувстваше чехълчето й и си нямаше и понятие, че не той, а тя беше в действителност шейхът на племето. Но пък хаддедихните наистина се чувстваха много добре.

Една от чудатостите на Халеф беше, че не можеше да запамети трайно порядките на Запада. Аз му го бях обрисувал в безброй картини, при хиляди поводи му бях обяснявал съществуващата разлика между европейския и ориенталския живот, но не виждах никакъв резултат от това. Той продължаваше да си говори за моите шатри, камили и финикови палми. Друга негова особеност беше, че обичаше да говори, особено да разказва, и то с онзи ориенталски цветист език, който лесно стига до преувеличение. Когато съм оставял хаджи Халеф да говори по този начин, без да връщам преувеличенията му към вярната мяра, то това е ставало само за да го представя в истинския му образ, но не защото изразявам съгласие с неговия маниер на изказване. Особено когато разправяше нашите преживелици, той изпадаше в такива самохвалебствия, че често трябваше да го прекъсвам. Ориенталецът, разбира се, е свикнал с тези неща и не намира нищо фрапиращо.

Откак Халеф знаеше, че съм женен, от време на време говореше за моя «харем», за моята женска шатра. Ема, името на жена ми, той беше префасонирал в Еммех. При него се разбираше от само себе си, че нещата около тази моя Еммех са точно същите, както при неговата Ханнех. Моят харем не биваше да притежава ни най-малко преимущество пред неговия. И най-лекият намек в това отношение можеше да го накара, както гласи баналният израз, да побеснее от яд.

Не бива да забравям да спомена, че в началото хаджията бе полагал всички усилия да ме обърне към исляма. По онова време той не подозираше, че впоследствие ще поставя Иса бен Мариям [7] високо над Мохамед. С душата си той беше станал християнин, а с него и Ханнех и повечето хаддедихни.

По-раншните си пътувания ние бяхме предприемали сами или само с малцина временни придружители. Този път се бяхме събрали повече. Ето как.

Арабинът е на мнение, че честта е толкова по-голяма, колкото е по-дълго името. Ето защо той обикновено прибавя към името си тези на своите най-близки предшественици. Така Халеф се нарече, когато се запознах с него, хаджи Халеф Омар бен хаджи Абул Аббас ибн хаджи Давуд ал Госарах. Неговият баща следователно се е казвал Абул Аббас, а дядо му — Давуд ал Госарах. На тях двамата, а също и на себе си, беше дал титлата хаджи, с която бива отличаван всеки мохамеданин, ходил в Мека. Само че нито Халеф, нито пък баща му и дядо му са били някога там. По-късно ние отидохме в този свещен град на исляма, но само за кратко време. Аз бях разпознат като християнин, трябваше да бягам и за щастие отървах кожата.

Оттогава едно от най-големите ми желания беше да отида още веднъж до Мека. Бях по-опитен, по-обучен в езика и по-вещ в начина и формите на общуване. Сега така добре познавах религиозните обичаи и всички свързани с тях обреди, че можех да бъда сигурен — ще мина за мохамеданин. Едва сега осъзнавах каква безразсъдна дързост е било тогава от моя страна да пристъпя в един град, в който всеки християнин го очакваше почти сигурна смърт. Още по-изявено ставаше искането ми да поема още веднъж този риск, но вече по-добре подготвен. Бях опознал исляма и по-голямата част от страните, обитавани от неговите изповедници. На два пъти бях в Кайруан — този свещен туниски град по онова време беше все още строго забранен за християни — и благополучно бях преодолял опасността. Защо тогава да не предам на тези мои пътни студии удовлетворителен завършек с едно по-дълго пребиваване в Мека? Вярно, знаех много добре, че точно за мен това начинание е по-опасно, отколкото за всеки друг. Мохамеданските територии и селища, където ме бяха опознали като християнин, не можеха да се изброят. Бях си спечелил много приятели, но не един и двама мошеника бях превърнал в свои непримирими врагове. Като добавим към това и чертите на лицето ми, които, за съжаление, са толкова специфични, че се запечатват за дълго време дори в една обикновена памет. Можех ли да очаквам, че по време на присъствието ми в Мека там няма да се намира някой от множеството хора, които ме бяха опознали? И тъй, много добре знаех какво рискувах, но опасността ме примамваше кажи-речи повече и от самото желание. Ето как намерението да го осъществя, прие в крайна сметка такава твърдост, че оставаше само да ми се отдаде подходяща възможност.

И тя не ме накара дълго да я чакам — появи се при сегашното ми посещение на хаддедихните. Винаги когато отивах при него, Халеф беше свикнал да предприемаме съвместно една по-дълга езда. Когато ме попита кои места искам сега да посетя и аз му казах също многозначителната дума Мека, той най-напред се изплаши, но после се почувства точно като мен — дори двойно повече привлечен от опасността. За него главният въпрос беше какво ще каже за тая работа Ханнех, «благодетелната грижовница за неговото земно щастие». Ето защо на първо време обсъдихме всичко на четири очи и започнахме после тук и там да пускаме по някоя предпазлива забележка, която трябваше да подготви нашата същинска атака. Ала умното «слънце сред всички звезди на женската небесна твърд» ни прозря още при първите леки намеци и ни прикани да не си играем с нея на криеница, а да пристъпим открито напред с истината. На хаджията тая «уйдурма» се стори все пак твърде рискована и той незабавно офейка от шатрата, в която седяхме с Ханнех. Аз останах и й съобщих откровено намерението си и свързаното с него желание Халеф да ме придружи. Бях изпълнен с напрегнато любопитство какво ще отговори. Тя гледа известно време мълчаливо в земята и после каза:

— Той няма да те придружи сам, сихди. Аз ще яздя с вас.

Не е трудно да си представи човек изумлението ми. Тя ме погледна и продължи усмихнато:

— Не го очакваше, нали? И все пак причината е лесно обяснима. Зная, че си разумен мъж, и поради това ще ти доверя един въпрос. Изпитвал ли си някога в твоето сърце иштияк ел ватан [8]?

— Да — заявих аз.

— В такъв случай мога да ги призная, че често съм изпитвала този копнеж и сега също го нося в себе си. Знаеш, че съм дъщеря на атеибехите, и се запозна с мен и племето ми близо до Мека. Там преминаха светлите дни на моето детство. Не зная дали за теб е така, но аз сега намирам за вярно, че колкото повече човек остарява, толкова повече сърцето го тегли към местата, видели неговата младост. Аз обичам моя Халеф и също сина си Кара бен Халеф, щастлива съм от моята и тяхната любов, но редом с това щастие живее и желанието още веднъж да видя своите матарих ел ватан [9]. Моля те да не казваш нищо на Халеф, защото ще се натъжи, ако узнае, че страдам от такъв копнеж. В замяна на твоята мълчаливост желанието ти ще бъде изпълнено. Халеф ще може да те придружи, а аз ще яздя с вас.

— А синът ви — Кара бен Халеф? — осведомих се аз.

— Да го оставя тук, ще ми бъде невъзможно. Той също ще дойде с нас. Да, дори мисля, че ще се сдобиеш с по-надежден придружител. Сигурно ти е известно, че нашите хаддедихни отдавна не почитат така Пророка, както по времето, когато още не те познаваха, но самата Мека за мнозина от тях си е един важен град. Като научат, че се каним да отидем нататък, някои ще изявят готовност да яздят с нас. Ще имаш ли нещо против?

— Не. Напротив! Като християнин мога само да желая да имам край себе си възможно повече приятели, които в миг на опасност да застанат до мен.

— Е, при това положение ние се споразумяхме и аз веднага ще потърся Халеф да му кажа, че може да започне своите приготовления.

Това бе нейната добре позната ми решителност. След като веднъж си бе съставила план, тя не караше изпълнението да чака. Колко щастлив направи хаджията със своето неочаквано бързо съгласие, разбрах след кратко време, когато той ме навести, засиял от радост, и обясни:

— Сихди, тя каза «да», тя, най-достойната за обич сред всички земни жени, достойни за обич. Тръгваме за Мека! Преди малко трябваше да го оповестя открито. Ние отново ще извършим дела, изпълнени с храброст и дързост, които ще разнесат славата ни по всички страни. Децата на нашите деца ще ни тачат, а внуците и правнуците на нашите потомци ще ни въздават хвала от изгрев до залез слънце. Нямам ли една чудесна жена, сихди?

— Да — потвърдих аз. — Твоята Ханнех определено е най-чудесната от всички жени.

— Съвсем определено! Но твоята Еммех също. И за да не се стигне до крамола и сблъсъци между тях, нека бъдем предпазливи и решим следното: моята Ханнех е най-чудесната жена на източните, а твоята Еммех — най-чудесната жена на западните страни. Така доволен ли си?

— Да.

— И наистина трябва да бъдеш доволен, защото след като без всяко възражение от моя страна получи най-чудесната жена на Запада, то оттук насетне никоя няма да посмее и да го оспори. Кажи й го, когато се върнеш в твоя дуар [10], та да разбере какъв приятел съм ви и на двамата! Аллах да я съхрани млада! Нека й даде черни мигли, копринени панделки в косата и най-красивите червени нокти!

И наистина се обадиха толкова много хаддедихни, че не можехме да вземем всички, а трябваше да бъде направен подбор. Заради водата ездата през голямата Арабска пустиня щеше да е толкова по-трудна, колкото повече хора щяха да участват. А и при една такава голяма дружина, каквато се канеше да се събере, не можеше и да мислим за един по-дълъг престой в Мека. Затова бе решено, че засега ще участват само петдесет воини. На другите бе свободно предоставено после да направят отново подбор помежду си и определените да ни последват. Сега още не беше времето на същинския хадж, големия поклоннически керван. Тъй като по негово време мохамеданите с хиляди се стичат от всички посоки на света, то и опасността от разпознаване тогава беше най-голяма. Ето защо искахме да тръгнем още отсега, когато напливът нямаше да бъде толкова голям и щях да мога в свободното време да си правя студията. Ако при пристигането на Големия хадж бяхме все още там и аз намерех причина бързо да се изнеса на сигурно място, то щях да го сторя с удовлетворение и ясно съзнание, че вече съм си постигнал целта. Нищо не ни принуждаваше да пристигнем в града на Кааба по същинското време на поклонничество, защото мюсюлманинът и по всяко друго време, през цялата година, може да изпълни там своите религиозни задължения и усвои повеляваните духовни достойнства. А що се отнася до разпространяваната от мохамеданското духовенство теория, че една минута престой в Мека по време на хаджа е по-ценна и носи повече благословия, отколкото цял ден в обикновено време, тези неща Халеф и неговите хаддедихни отдавна ги бяха надраснали.

Неколцина от мъжете, които щяха да ни придружават, поискаха да вземат жените си, за което обаче ние не дадохме съгласието си, защото дори само съобразяването с Ханнех щеше да ни пречи да яздим така, както щяхме да можем да го правим без нея. Искам да отбележа, че Омар бен Садек, когото повечето мои читатели вече познават, също беше сред избраниците.

За сигурност бе решено, че по време на това пътуване аз няма да бъда наричан Кара бен Немзи. Това име беше толкова известно, че сега можеше само ядове да ми създаде. По този въпрос Халеф направи по своя начин забележката:

— Ето че виждаш, сихди, колко много приличаме ние двамата на големите, прочути владетели на земята. Ние трябва да скрием отблясъците на нашето велелепие зад чужди имена. Вярно, този път случаят не е също при мен, а само при теб, но както ти можеш да се грееш на моите лъчи, така мога и аз да потърся благодатната сянка на твоя маджхул [11]. Ама как ще те наричаме? Ти може би вече си помислил за друго име?

— Не. А пък и нещата не опират само до името.

— Да, правилно. Ние трябва да знаем какво да отговаряме, когато ни запитат какъв си.

— Най-простото би било да бъда представян като хаддедихн.

— Не, не става, сихди, защото тогава твоето велелепие така напълно ще изчезне, че по-късно може би няма да може вече да се появи. А пък и аз искам да се гордея с това, че си при нас. Ето защо трябва да ти дадем име и положение, които непременно да изискват уважение. Най-добре ще бъде да те представяме за някой голям учен. Това угодно ли ти е?

— Да.

— И откъде ще бъдеш?

— От някоя мохамеданска страна, но не от голям град, защото всеки, тръгнал оттам за Мека, би трябвало да познава този учен.

— Позволяваш ли да ти стъкмя рождението в далечната Магхриб [12], моята родина?

— Да.

— Да си съгледал там виделината на света във Вади Драа?

— С голяма готовност!

— И от какво естество ще бъде твоята ученост?

— Това предоставям на теб, драги Халеф.

— Хубаво! Понеже си толкова скромен, аз ще те издигна нависоко. С други думи, ти се занимаваш не само с един вид наука, а твоята безкрайна мъдрост е проникнала във висотите и дълбините на всички улум [13]. Или това все още не ти е достатъчно?

— Засега стига.

— Добре. Един такъв мъж трябва да има прочути деди и дълго име. Сега ще ти го съобщя. Запиши го, та да го имаме черно на бяло и да можем да го научим наизуст.

С тайно удоволствие се отзовах на тази подкана Дребният шейх тръгна замислено напред-назад и лека-полека, член подир член, измъкна на бял свят следното:

— Хаджи Акил Шатир ел Меджарриб бен хаджи Алим Шаджи ел Гхани ибн хаджи Даим Машхур ел Азим. Надявам се, че това красиво име ще намери твоето одобрение.

Преведена, тази исполинска змия означава: «Хаджи Умен Разсъдлив, Знаещия, син на хаджи Мъдър Храбър, Богатия, син на хаджи Безсмъртен Прославен, Великолепния». И дали това би било достатъчно? Халеф беше направил повече от достатъчно, беше прикачил на мен и моите неизвестни досега предци почетната титла «хаджи». Повече естествено не можех да изисквам. Въпреки това аз отговорих, с намерение да го подкача:

— Ти очевидно си мислиш, че ще остана напълно удовлетворен, но се лъжеш. То можеше да бъде по-дълго и по-хубаво!

— По-дълго… по-хубаво?

От удивление устата му остана отворена. Гледа ме известно време с ококорени очи и после избухна гневно:

— Какво… какво можело да бъде? По-дълго можело да бъде и по-хубаво можело да бъде? Да не би да искаш да го прочета оттук до месечината и обратно? Трябва ли да ограбя седемте небеса на Мохамед, за да ти подредя още повече думи на блясък и извисеност? Как стигна до това оскърбително недоволство? Ти ли си поръча името при мен, или аз ти го дадох драговолно?

— Драговолно ми го даде.

— Значи признаваш, че е било подарък от моя страна?

— Да.

— Добре, значи си признаваш неблагодарността в цялата й големина. Аз ти правя по собствена подбуда, от дълбочината на моето благодетелно сърце, едно ново име за подарък. Претърсвам всички кътчета и кьошета на красивата човешка реч, за да издиря най-доброто, което лежи и е навесено там по стените. Избирам най-сияйните думи, най-великолепните изрази и ги съединявам за теб с една толкова дълбока разсъдливост, с едно толкова достойно за възхищение познаване на нещата, с каквото джаухарджията [14] събира в гердан своите най-редки скъпоценни камъни и най-прекрасни бисери. Връчвам ти този безподобен подарък, като ти го изричам полека със собствената си уста. И като го получи, ти какво стори? Въртиш го недоволно насам-натам в мислите и ръцете си. Хвърляш му неблагосклонни и неприятелски погледи и оскърбяваш моята душа и сърцето ми с крещящата несправедливост на неподобаващия упрек, че този безценен накит можел да бъде по-дълъг и по-хубав. Ако това не е неблагодарност, която трябва да те лиши от цялото ми уважение и обич, то тогава изобщо не знам какво е неблагодарност. С кирката на своята непризнателност и лопатата на недоволството си ти изкопа помежду ни една дълбока пропаст, чиято ширина и да исках не бих могъл да прескоча. Съдбата реши нашата раздяла, късметът ни откъсна за всеки един от друг и ние — аз отсам, ти отсреща — отсега нататък ще вървим самотно в живота и за всички времена ще сме отречени един от друг. Сбогом, сихди, остани със здраве!

Халеф напусна шатрата, а аз си запаметих с най-голямо душевно спокойствие името. Та нали знаех какво ще стане. И наистина стана така. След може би четвърт час Халеф раздели входната завеса и подаде глава.

— Сихди! — каза.

— Какво? — попитах аз.

— Бях при Ханнех, обичната корона на всички жени!

— Аха!

— Разказах й.

— Аха!

— Знаеш ли какво направи тя?

— Да. Изсмяла ти се е!

— Не, не се изсмя, а само се усмихна. После ми даде най-добрия съвет, който може да се даде, защото знаеш, че Ханнех, моята звезда насън и наяве, винаги умее да намира най-добрите съвети. Тя също сметна, че името е твърде късо за теб.

— Много умно от нейна страна.

— И каза, трябвало да притуря отзад и дядото на твоята прабаба.

— Хубаво! Ти чувал ли си за него?

— Не, но вземи хартията и запиши и него! Името му е било Бен хаджи Таки абу Фадл ел Мукаррам.

Написах думите, които в превод означават: «син на хаджи Благочестив, баща на Доброта, Достопочтения».

— Имаш ли сега цялото име? — попита Халеф.

— Да.

— Прочети го!

— Хаджи Акил Шатир ел Меджарриб бен хаджи Алим Шаджи ел Гхани ибн хаджи Даим Машхур ел Азим бен хаджи Таки абу Фадл ел Мукаррам.

— Хубаво! Сега какво ще кажеш?

— Харесва ми изключително много.

Лицето му мигом просветна и той каза бързо:

— Хамдулиллах! Слава и хвала на Аллах, че ми се удаде отново да засипя тая твоя пропаст! Сега ние сме си пак старите приятели и можем отново в блаженство да общуваме както преди. Казвам ти, аз нямаше да мога да издържа отсам, на моята страна, ако ти останеше завинаги на отвъдната. Аз ще го приема като предупреждение и никога в живота си няма да бъда толкова непредпазлив да откривам имената на измрели хора, които никога не са живели. А сега те моля да излезеш с мен. Джеммата [15] се събира, за да се посъветва кой и по какъв начин ще ръководи племето по време на моето отсъствие. Ти също трябва да участваш, защото винаги когато си тук, си като всички нас един роден измежду нашите герои хаддедихн от голямото племе шаммар.

Това беше вярно. Когато се намирах при тези добри хора, трябваше да вземам участие във всичките им съвещания и съумявах добре да оценя честта, която ми оказваха с това. Шаммар водеха своето име от Джебел [16] Шаммар, която е разположена на юг от пустинята Нефуд и се смята за средище на тяхната обширна територия. Като принадлежащи към това племе ние би трябвало да яздим сега нататък, толкова повече че най-прекият и най-добър път за Мека водеше през Джебел Шаммар. Но аз бях ходил с Халеф и сина му там.

Хората ме знаеха като християнин и нямаше да може да остане скрито, че аз също възнамерявам да отида с другите в Мека. Това вероятно щеше да създаде неприятности и да даде повод за сериозни разправии, които щеше да бъде най-добре да избегнем, като поемем по обиколен път и минем край Джебел Шаммар. Това не беше лесно, наистина, особено заради непознатите за нас водоизточници. Петдесет мъже с коне и камили искат да пият, а в Арабската пустиня, също както в Сахара, липсата на вода лесно може да стане пагубна. За щастие имаше един войн от бедуинското племе бени харб. Той обичаше едно хаддедихнско момиче, но не би могъл да я склони да го последва при неговото племе и се бе съгласил да бъде приет в нейното. Беше сериозен, благонадежден млад мъж и много добре познаваше територията, през която щяхме да яздим. Твърдеше, че знаел достатъчно бияр [17] и уюн [18] където сме щели да намерим вода. Щял да ни бъде водач и ние спокойно сме можели да го дарим с доверието си. Решихме да се вслушаме в това уверение, от което той остана немалко горд, а и ние после нямахме причини да се разкайваме.

За Ханнех бе отреден един по-голям тахтиреван, който щеше да бъде носен от две камили. Беше много просторен и хубав. Ханнех можеше да седи или лежи, както си иска, и да се изтяга на възглавниците. Един сенник от пъстър, богато украсен с везба плат й предлагаше достатъчно закрила срещу слънчевите лъчи. Понеже пътят ни водеше през пустинята и наброявахме петдесет войни, се отказахме от избирането на коне за тези хора — те всеки ден трябва да бъдат поени. Хаддедихните са прочути с отглеждането на отлични камили. Те притежават големи стада от тези животни, така че можехме да направим добър избор. Ездитната камила бива наричана хеджин, докато на товарната казват джемал. По-рано най-добрите ездитни камили се срещаха при племето бишари, поради което биваха наричани бишаринхуджун. Худжун е множествено число на хеджин. Шаммарите и оттам и хаддедихните бяха проявили достатъчно благоразумие да се сдобият с такива отлични животни и сега развъждаха ездитни камили, които според тях се равняваха на бишари, но по мое мнение дори ги превъзхождаха.

Такива худжун възнамерявахме да яздим. Тези с миши цвят се считат за най-добри и издръжливи бегачи. Халеф избра няколко от тях за себе си и за мен — да има и за смяна. Освен това ни беше разрешено, но на никой друг хаддедихн, да вземем и конете си. Хаджията твърдеше, че това било необходимо за нашия престиж. Тъй като той бил прочутия шейх на хаддедихните, а аз — също така прочутият учен хаджи Акил Шатир ел Меджарриб от далечната Вади Драа, то не можело другояче, освен в Свещения град и околностите му, а също и при важни и тържествени случаи, да яздим отлични коне от най-чиста кръв. Неговият аран се казваше Баркх [19] и беше превъзходен жребец. Моят кон, също вран жребец, беше Асил [20] бен Рих, един достоен син на моя великолепен Рих, който бе застрелян под мен. Куршумът, който го улучи, всъщност бе предназначен за моето сърце. Безбройни писма на мои читатели и читателки говореха за сълзите, които били пролели при четенето за неговата смърт.

И нямаше защо да се срамуват. На мен самия и до ден днешен овлажняват очите, когато си спомня за тази покъртителна сцена. Сега щях да яздя Асил, неговия равностоен син, който вече ме бе носил с висока чест през Персия и беше един благороден кон, на когото можех да разчитам във всяко отношение. Беше ми по-скъп отколкото халефовия Баркх.

Малко преди потеглянето ни Халеф не можа да устои на настойчивите молби на своя син да вземе един кон и за него. За Кара беше определена великолепната бяла кобила Кавама [21] — внучка на прочутата бяла кобила на Мохамед Емин, някогашния шейх на хаддедихните.

Когато се намирахме вече на път, представлявахме, заедно с камилите, които трябваше да носят водните мехове и другите необходими неща, една приятна за окото група. Дори и при камилите расовите екземпляри изглеждат различно от обикновените, преуморени животни. Във връзка с това искам да направя забележката, че не е вярно твърдението, че камилата може да жадува повече от седмица и се е случвало пътникът през пустинята да се спаси от смърт, като намушка някоя камила и се напие с намиращата в стомаха й вода. Истина е, че камилата не е взискателна към храната и се задоволява с тръни и разни бодливи растения, които никой кон не би ял. Тя и в това отношение се показва годно за пустинята животно. После поради големия си стомах може да поеме необикновено голямо количество вода, което да й стигне за по-дълго отколкото при коня. Но още на втория ден ожаднява, на третия силите й отслабват, а на четвъртия грохва, ако трябва да носи товар. Зависи също и какви постижения се искат от нея. А че водата от стомаха е годна за пиене, е също така стара, необоснована приказка. Виждал съм да колят камили малко след поене. Месото е добро за ядене. Но само два часа след водопоя стомашната вода има вида на урина и един направо противен мирис на стомах. После бързо се сгъстява и потъмнява и след кратко време има вонята на течен тор. Аз и в крайна нужда не бих пил от нея, защото съм убеден, че от тази торна течност ще умра по-скоро отколкото от жажда. За съжаление всички тези стари и, както изглежда, неизкореними басни и до днес продължават да се разпространяват в много книги.

В действителност пътят ни трябваше да мине през Ефрат при Хит и после в права линия през пустинята към Ел Джуф и оттам към Хаил, главното селище на Джебел Шаммар. Една по-южна линия тръгва от Хилле, заобикаля езерото Неджеф и се насочва по-късно през Джебел Дахарах към Хамил. Ние се придържахме по средата между двете, минахме далеч край Джебел Дахарах и се устремихме към прочутата Вади Румем. «Вади» означава «речно корито» и според местните условия може да има значение на течаща вода или на пресъхнала лъжчина.

Тук, южно от Джебел Дахарах, проведох с Халеф — двамата яздехме напред — споменатия в началото на тази глава разговор относно европейските железници. Аз нееднократно му бях разказвал, както за много други наши организации, също за железниците ни, бях му ги описвал и подробно обяснявал каква благодат носят и че никак не са за пренебрегване. За да стана по-ясен го бях препратил с пример към конските трамваи, които беше внедрил в Багдад така необосновано недооценяваният Мидхат паша, но всичко беше напразно. Халеф, този иначе толкова умен и проникновен дребен мъж, не можеше да излезе от своя кръгозор и смяташе всичко, което не се съгласуваше с неговите навици и опит, за осъдително и непрактично. Така днес на неговата ориенталска съвест се струваше направо грях, че при нас е разрешено във вагоните да сядат един до друг представители на двата пола. Та нали това бе престъпление спрямо най-старото харемско правило. Работата сама по себе си осъждаше, без това да го довежда до възбуда, но че аз я одобрявах и самият бях участвал в това прегрешение, ето кое предизвика неговия гняв и го прогони от мен.

Спокойно го оставих да отиде при своята Ханнех, на която сега изливаше сърцето си. Тя му оправи разместената чалма. Когато се обърнах отново, видях, че той яздеше редом с тахтиревана и настоятелно разговаряше с нея. Жестовете му бяха много оживени. Изглежда, трябваше да защитава своето становище. От това можеше да се приеме, че Ханнех говореше в моя полза. След известно време той отново насочи своята хеджин до страната ми, но още не казваше нищо. Конското евангелие, което ми беше теглил преди малко, беше толкова крепко, че сега не му беше лесно отново да възприеме радушния тон. Прокашля се, прочисти си гърлото още веднъж и на края подхвана:

— Сихди, ти изглеждаш вглъбен в мисли. Бива ли да узная какви са те?

— Мислех си за неблагонадеждността на приятелството.

— Това за мен ли се отнася?

— Да.

— Моето приятелство не е неблагонадеждно, но не може да живее при вас край коли, в които седят заедно жени, момичета и чужди мъже. Най-лошото е, че и ти самият си седял с тях.

— Мислиш, че това ми е навредило?

— На теб? О, не, определено не!

— Или на жените и момичетата?

— На тях? Определено също не, защото ти си един знатен ефенди, който много добре знае как да се държи.

— Е, щом това не е навредило нито на тях, нито на мен, защо тогава се гневиш?

— Защото… хм, а!… защото не е прилично.

— Кой го твърди?

— Всеки разумен мъж.

— Тъй ли? Аз обаче твърдя противното, следователно съм неразумен човек. Благодаря ти, Халеф!

— Сихди, не бива да приемаш така нещата. Аз те познавам и зная, че тъкмо ти притежаваш толкова много разум, че ще стигне за десет души и ще артише. Най-малко съм искал да те оскърбя.

— Е, щом притежавам такова значително количество разум, значи съм също способен да преценя правилно нашите железници. Предполагам, че си поговорил с Ханнех по тоя въпрос?

— Да.

— Тя какво каза?

— Сихди, почти не мога да повторя какво чух от устата на моята Ханнех, ама тя все пак си е олицетворение на всичката женска мъдрост. Просто казано, тя ти даде право.

— Така си и помислих.

— Наистина ли? Помислил ли си го? А аз не си го помислих.

— Излиза, че аз познавам по-добре от теб твоята Ханнех. Тя не иска, както други жени от Ориента, да бъде само една безволева кукла на своя мъж, която той не показва пред други хора.

— Кукла! Странно! Съвсем същото каза и тя. Попита ме дали била само моя ла’абе [22] или кукла, която никой не бива да вижда освен мен. Да, представи си, тя ме заплаши, че след нашето завръщане ще издигне една мъжка шатра, селямлък, и ще ме запре в нея, та да не можела да ме зяпа никоя друга жена. Сетне заговори даже за «жалките харемски порядки», които били непростимо оскърбление за всички жени.

— Тук тя има право.

— Има право? Сихди, искаш Ханнех да се възбунтува срещу мен?

— Не, само й давам право. Какво ще прави, си е нейна работа.

— Понеже това за оскърблението на жените не го разбрах, тя ми го обясни.

— И тогава го схвана?

— Ти май пак всичко отнапред знаеш, още преди да съм го казал. Та и това е вярно. Ханнех, най-красивото цвете в градината на моето щастие и блаженство, има особен начин на обясняване. Изтъкна все такива причини, на които не можеш се противопостави. И сега също ми приведе два примера, с които така ме надви, че наистина не знаех какво повече да кажа.

— Мога ли да науча какви бяха тези примери?

— За розата и речина фена [23] представи си!

Неволно се разсмях при това крепко сравнение на добрата Ханнех. Той бързо подметна:

— Защо се хилиш? Да не би на мен? Не съм виновен аз, че Ханнех, блаженството на моите очи, се сети баш за тая воняща речина фена! Тя ме попита дали човек може да покаже на някого роза и аз трябваше да отговоря утвърдително. След това поиска да знае дали вежливостта позволява да тикнеш под носа на някого стрък речина фена и аз отвърнах отрицателно. Едва го бях сторил и тя ме упрекна, че съм се отнасял с нея не като с ухана роза, а като с вонлива речина фена. Ханнех заяви, че жените в Ориента били загръщани от техните мъже точно тъй, както човек затуля речина фена, та никой нос да не бъде оскърбен от нея. Това било най-голямата обида, която можело да има. Тая работа трябвало да се промени, защото такова унижение на женския пол повече не можело да се търпи. Казвам ти, в гнева си тя поиска тия тренове и локомотиви да дойдели и при нас. Ханнех нямало да позволи повече да бъде третирана като речина фена, а щяла да седне във вагона като жените на западните страни, които имали еднакви права с мъжете. Представи си, права! Моята Ханнех, най-нежната, най-търпеливата от всички достойни за обич жени, говори за права, за равни права с мъжете! Какво ще излезе от цялата работа, ако жените станат така невъздържан и както се случи това сега.

— Невъздържани? Може би си мислиш, че тогава ще се нахвърлят върху нас като диви зверове, за да ни излапат?

— Не, не бива да приказваш веднага за най-лошото. Но аз съм на мнение, че човек трябва да им очертае много тесни граници.

— Какви граници например?

— На жените трябва да се забрани да излизат по мръкнало!

— Хубаво, по-нататък!

— Трябва да избягват да остават насаме с мъж, който не е техният.

— Това с пълна сериозност ли го казваш?

— Ами как! В тия работи аз от майтап не разбирам. Срещу жена, която пристъпва тези закони, човек трябва да се държи както падишахът със своя харем.

— Как?

— Той отрежда такива жени да бъдат вързани в чувал и хвърлени в морето.

— Драги Халеф, на теб дали не ти се намира подобен чувал?

— Не.

— Много жалко!

— Защо?

— Щяхме да пъхнем твоята Ханнех в един такъв чувал и да я хвърлим в първия срещнат кладенец.

— Моята Ханнех? Най-необходимата необходимост за щастието на моя земен живот? — удиви се Халеф. — Защо! Кажи бързо защо!

— Защото е нарушила и двата закона, които преди малко състави.

— Ти се майтапиш, сихди, майтапиш се!

— Не. Аз съм свидетел, че го стори.

— Сихди, не ме прави нещастен! Моята Ханнех да е била насаме с друг мъж?

— Да, даже в дълбока тъмнина, при новолуние, зад шатрите на вашия бивак.

— Ще умра от мъка, макар да считам за напълно невъзможно да е извършила това най-голямо от всички престъпления. Но ти го казваш, сихди, ти, моят пръв и най-добър приятел, а ти няма да ми съобщиш такова нещо, без да можеш да го докажеш.

— Вече ти казах, че бях свидетел, а сега те уведомявам, че има и втори свидетел.

— Кой е той? Казвай бързо! Ще го затрия тоя келеш, дето си е мълчал пред мен.

— Това би било самоубийство, драги Халеф.

— Само…?

— Да, защото ти самият си този свидетел.

— Сихди, ставаш ми все по-непонятен.

— Ти, изглежда, си го забравил, затова ще ти опресня паметта. Спомняш ли си онази новолунна нощ преди потеглянето ни за Тигър, когато започнахме нашето пътешествие към Персия?

— Да.

— Тогава твоята Ханнех стоя след полунощ с един мъж, който не беше хаджи Халеф, дълго време зад вашите шатри.

Дребният хаджи изхвърли радостно ръце нагоре и поемайки си дълбоко дъх, извика:

— Хамдулиллах! О, сихди, какъв страх само вся в душата ми! Чувствах се, сякаш цялото щастие на моя живот се е разбило. Ако някой друг ми бе говорил така, веднага щях да му забия ножа в тялото, задето се е осмелил да омърси с подозренията си Ханнех, най-чаровното подобие на чистото слънце. Ама тъй като ти беше този, който приказваше, то думите, причинили ми такава голяма болка, не можеха да бъдат лъжа. Затова се почувствах смазан като някоя малка буболечка, върху която се е стоварила голяма планина. Но като чух сега, че имаш предвид нощта преди заминаването ни, тая планина изчезна и буболечката продължи да маха весело крачка. Защото знам, че ти си чуждият мъж, приказвал с нея.

— И това не те прави нещастен?

— Нещастен? Ако имах хиляди Ханнех, всичките несравними като тази, щях до една да мога да ти ги поверя.

— Вярвам ти. Но знаеш ли какво извърши с това правещо ми чест уверение?

— Оказах ти едно безпримерно доверие.

— Действително, но същевременно оттегли обвинението си срещу западните страни и се обяви съгласен с нашите железници.

— И на акъла не ми е идвало, сихди! Вашите железници напълно ме погубиха. Не ми е хрумвало да се помирявам с тях.

— И все пак го стори.

— Как тъй?

— Внимавай! Питам те, считаш ли за забранено жени да седят във вагона на железницата с други мъже?

— Да, строго забранено.

— Считаш ли по-нататък за забранено, жени да стоят зад шатрите с други мъже, още повече през нощта?

— Всъщност, да. Но ако ти си този, знам, че мога да ти ги поверя.

— Но и също ако ти се намираше в един такъв вагон, всеки мъж щеше да разреши на своята жена или дъщеря да седне в твоя близост.

— Мислиш ли? — попита той поласкан.

— Да, защото честността и благонадеждността ти личат от пръв поглед.

— Хм-м! И аз щях да мога да разговарям с тях?

— Разбира се!

— Даже да им помогна, ако се нуждаят от помощта ми?

— Естествено! Това е голямото предимство, на което се радват нашите жени и дъщери по време на пътуването — всеки спътник им помага и ги закриля.

— Сихди, това го намирам за чудесно. Знаеш с какво удоволствие подкрепям ближния. Това е прекрасно даже при мъже, а колко ли прекрасно трябва да е при жени! Представи си, ако в знак на благодарност получа една любезна усмивка!

— Със сигурност ще я имаш.

— Моля те за тази любезна усмивка на благодарност да си траеш пред Ханнех, защото ще получи погрешна представа за вашите железници, а това ще ми причини болка.

— Болка? На теб? Мисля, че хич не искаше да знаеш за железницата?

— Съвсем правилно! Всъщност не мога да я търпя. Но когато жените седят до почтени, услужливи мъже и ги възнаграждават с усмивка на любезна признателност, то не виждам никаква разумна причина, защо точно на мен да е запретено да пътувам с железницата. Казвам ти, ако оттук до Мека вървеше такъв трен, вероятно нямаше да седя на камила.

— А да пътуваш с него?

— Да. А бих ли могъл на една такава жена да разказвам за нашите опасни дела, за куража и неустрашимостта ни.

— Разбира се. Тя дори ще ти е благодарна, защото с тези разкази ще разсейваш скуката й.

— Не само това. Аз значително бих допринесъл за обогатяване на нейните познания в областта на джеграфията [24] и тариха [25], за което вероятно също ще получа някоя любезна усмивка. Сихди, тая работа с железницата стои съвсем иначе, отколкото си я представях. Защо не ми каза веднага за усмивката? Ти винаги забравяш най-главното. Това ти го намирам кусур. И когато ме подвеждаш така до някое погрешно мнение, хвърляш сетне вината върху мен, дето хич не съм виновен. Сега съзнавам, че вашите подредби не са чак толкова осъдителни, както досега съм си мислел, и съм склонен… ха, погледни нагоре, сихди! Виждаш ли онези нусур [26]?

— Да — отговорих. — Наблюдавам ги от известно време.

— Те кръжат сега над нас и като че ни дебнат.

— Да. Искат да видят дали могат да очакват от нас някаква плячка Ако останат над нас и ни съпътстват, можем да бъдем убедени, че сме сами в този район. Впрочем ти се заблуди в тези птици Това не са нусур. Под ниср се разбира белоглавият лешояд. А този, който се вие над нас с женската си е брадат лешояд, наричан ел бюдж. Среща се по-често в Египет и магхрибските страни. Тук е рядък. Преди малко видях тези птици да идват от югозапад. Погледни, те отново се отдалечават в тази посока! Това е забележително.

— Защо?

— Защото смятат, че там ще намерят по-лесна храна отколкото при нас. Тези птици виждат изключително надалеч. Съгледали са ни от голямо разстояние и дойдоха да ни огледат. Понеже сега отново се отдалечиха, можем да приемем, че там повече могат да се надяват на плячка отколкото при нас. Нашите животни са здрави и силни, затова се движим бързо. Тези птици добре умеят да преценяват такива неща. Там, на югозапад от нас, трябвала има някакво страдащо същество, чиято стойка и движения дават на лешоядите надежда за скорошна лапачка.

Проследихме птиците с очи. Когато Халеф вече не можеше да ги различава, аз все още ги виждах като малки точки, които повече не се отдалечаваха, а кръжаха над определено място.

— Виждаш ли ги още? — попита Халеф.

— Да — обясних. — Там трябва да има някакво немощно създание или дори няколко.

— Може би даже трупове?

— Възможно. Но при тях трябва да има и живи същества, от които лешоядите се страхуват, иначе отдавна щяха да са кацнали.

— Ти говориш за немощно създание. Не е ли наш дълг да отидем на помощ?

— Действително.

— Може би се касае само за животни?

— Възможно е. Но тогава би трябвало да са големи хищници — лъвове или пантери, а те посред бял ден не обикалят равнината. Ако бяха малки хищници, лешоядите щяха да се спуснат и спокойно да чакат в близост до плячката. Ето защо съм на мнение, че това са хора, които по някаква причина вече не могат да продължат. Ние сме задължени да им се притечем на помощ, но ще го сторим предпазливо. Нека се осведомим от Бен Харб дали в този район има някакво пасище на бедуинско племе!

Когато попитахме водача, той ни съобщи, че се намираме сред пясъчната пустиня, в която нямало ни кладенец, ни пасище. Най-близката вода се намирала толкова далеч оттук, че влиянието й не можело да се почувства.

Тъй като не беше уместно целият керван да променя посоката си, ние продължихме да яздим бавно, а до мястото, над което бяха увиснали лешоядите, изпратихме Омар бен Садек и един хаддедихн. За да могат, ако е необходимо, веднага да окажат помощ, те взеха със себе си един пълен мях с вода. Пустинната равнина беше само привидно гладка, но в действителност толкова вълниста, че само след кратко време ги изгубихме от поглед. Мина повече от час, докато се върнат. Омар бен Садек ни викна още отдалеч:

— Ефенди, трябва да завиете и да дойдете при нас! Касае се да спасим пет души.

— Кои са те? — попитах.

— Вероятно хора от Мека.

— Вероятно? Не казаха ли нещо определено?

— Не. Знаеш, че в пустинята всеки трябва да бъде предпазлив. Та нали бихме могли да принадлежим към някое враждебно на тях племе.

— Не им ли обясни, че сме хаддедихни, които живеят толкова далеч, че е невъзможно да имат тук тар [27]?

— Сторих го, но те не повярваха И ти няма да повярваш веднага всичко, а първо ще подложиш на проверка онова, което ти казват.

— Значи са петима мъже?

— Петима живи и един мъртвец.

— Я разкажи по-свързано!

— Яздихме на югозапад и скоро отново видяхме лешоядите, които сякаш висяха неподвижно във въздуха. Колкото повече приближавахме, толкова по-ясно забелязвахме, че не висят, а описват бавни кръгове. По-късно видяхме предметите на тяхното внимание. Това бяха шест худжун и до тях ездачите им — животни и хора лежаха по земята неподвижно като трупове. Когато приближихме, камилите надигнаха глави, но веднага пак ги отпуснаха. Изглеждаха изтощени като след напрегната бърза езда и бяха полумъртви от жажда. Трима от мъжете бяха в средните си години, имаше един млад и един стар. Старият беше с най-изнемощял вид. Той веднага помоли за вода и ние им дадохме. Почти изпразниха кирбето [28].

— А трупът?

— Не можахме да видим какъв човек е бил, защото беше покрит с ханика.

— Какви въпроси и отговори бяха разменени?

— Старият се осведоми кои сме и ние му казахме. Но на това той отвърна с усъмнените слова: «Аллах знае!» Когато ние го попитахме за името му, каза, всички били от Мека, на което сега аз отговорих с едно «Аллах знае!» Той моли вода за тях и животните и малко фураж. Брашно и фурми още имали.

— Откъде идват?

— Не каза. Рече, той също не бил задал въпрос. Вярващият трябвало да помогне на своя брат, без да пита за името му, изходното и крайното място на пътуването му.

— Този човек или има нечиста съвест, или е някой самомнителен мюсюлманин с високо положение в Мека. А може и едното, и другото да е вярно, но иначе е прав. Той се нуждае от помощта ни и ние сме длъжни да му я дадем, без да го разпитваме преди туй за всичко. За щастие сме така обилно запасени с вода, че няма самите да се изложим на опасност от това благодеяние. Да яздим нататък!

Свърнахме от пътя си и оставихме Омар бен Садек да ни води към въпросното място, което достигнахме след три четвърти час. Камилите още лежаха така, както се бяха тръшнали от изтощение. Гърбиците им се бяха стопили и не се забелязваше ни най-малкото преживящо движение на устните. Петимата мъже клечаха в тесен кръг, в чиято среда беше изправен в седящо положение все още забуленият мъртвец. Крепяха го забучените в земята дългоцевни пушки. Мъжете се молеха високо. Като ни видяха да приближаваме, прекъснаха и изричащият молитвата, която другите изречение след изречение повтаряха след него, каза повече заповедно отколкото умолително:

— Виждам, че имате вода и суха царевична шума. Дайте на камилите ни да пият и ядат и ни оставете няколко пълни меха! А после не ни смущавайте повече в молитвата за този, когото Аллах повика при себе си!

Изключително скромно от страна на този мъж! Тук, където фуражът и още повече водата, бяха толкова скъпоценни, трябвало най-напред да напоим и заситим животните му и после да му предоставим няколко пълни меха, без да дочакаме думица на благодарност, тъй като ни бе дал разпореждането незабавно да си продължим ездата! Ръката на Халеф трепна към камшика от хипопотамска кожа, който постоянно му висеше на пояса. Но аз го възпрях с ръка и му прошепнах:

— Тук се намираш сред горди, отмъстителни араби, а не при робските феллахи, над които можеш да размахаш камшика, без да се наложи по-късно кърваво да заплатиш за деянието си.

— Кажи тогава какво ще правиш!

— Ще дадем на камилите вода и шума, няма защо клетите животни да страдат заради безсрамието на господарите си.

— А те?

— Няма да получат повече вода, освен ако не помолят учтиво Оставаме да бивакуваме тук.

— Тук? При тези диванета? Хамдулиллах (Слава на Аллах), задето ти внуши тази скъпоценна мисъл! Защото ако останем при тях, ще преживеем нещо, но и те също!

— Ние и бездруго нямаше да можем да продължим, защото скоро ще настане нощ, а и понеже тук така или иначе ще изгубим известно време, считам за най-добре да се разположим още сега. Дай на хората си необходимите заповеди!

Тъй като с нас имаше хаддедихни, нямаше нужда да се грижа за нищо. Слязох от хеджин, посочих мястото, на което да бъде постлан килимът ми, и отидох после да помилвам жребеца си ида му дам да изхрупа няколко фурми. Асил беше свикнал на това внимание от моя страна. След това се нагласих удобно на килима.

Преднамерено седнах в близост срещу изричащия молитвата непознат, когото Омар бен Садек бе назовал «стария». Той имаше лукаво лице. «Младият» седеше до него и толкова му приличаше, че нямаше как да не го сметна за негов син. В очите му имаше нещо непостоянно, неспокойно, несигурно. Другите трима нямаха нищо отличително, което да заслужава специално споменаване. Общото за всички беше голямата немощ. Като че ли бяхме дошли точно навреме да ги спасим от жадна смърт. Личеше си, че дългата, гласна молитва ги затрудняваше. Защо ли не си мълчаха, след като тази литания в крайна сметка не беше нужна? Гласът на стария звучеше глухо и с морно треперене:

«О, ти, който сред всички създания на Твореца почитан си най-много [29], при настъпване на събитието, което нас всички сполетява [30], при никого подслон не ще намеря, освен при теб самия.»

Другите повториха молитвените думи след Стария. После той продължи:

«А когато Милостивия като строг разплатник открито става, тогава твоята мощ, о, Пратенико на Аллах, може на мене да помогне тя.
Защото към обилието, което си дарил, принадлежи и този, и онзи свят и ти знаеш всичко, което на плочата в Отвъдното стои написано и от перото що е записано.
О, моя душа, не се отчайвай заради постъпка тежка в милостта на Аллах, защото когато се за опрощение касае, там тежките грехове са на леките равни.
Милосърдието на Господаря мой, когато времето дойде да го въздава, в отделни дарения ще бъде, така аз се надявам, и облик различен според мярата на греха ще има.
О, Господарю мой, направи надеждата ми вярна при Теб да излезе и сметката ми лъжовна да се не окаже!
И постъпвай нестрого и милостиво с Твоя раб в този и онзи свят, защото му е твърдост дадена, която да побегне бърза, щом страхотни ужасии го предизвикат.
И нека облаците на Твоето милосърдие навеки блага върху Цейгамбера [31] от всякакъв вид да изливат…»

Когато Стария стигна дотук, хаддедихните бяха дали вода и царевична шума на неговите камили и сега започнаха да се занимават с подготовката на бивака. Тогава той прекъсна молитвата си и отправи към мен, смятайки ме очевидно за предводител, припрените думи:

— Какво виждам? Вие разседлавате камилите си. Това изглежда така, все едно се каните да останете тук.

— И действително е така, ние оставаме тук — отговорих аз спокойно.

— Нямате такова право.

— Защо? Пустинята е собственост на Аллах. Не е необходимо да питаме някого.

— Ние бяхме тук преди вас.

— Тогава ние ще останем точно толкова дълго, че двете времена да се изравнят.

— Но ние желаем да бъдем сами.

— Ние ще даваме вид, сякаш не съществувате, и няма дума да разменяме с вас.

— Ама вие виждате, че имаме мъртвец. Труповете омърсяват.

— Нас няма да омърси, защото няма да го докоснем.

— Аллах да ми даде овладяване на гнева! Нали чуваш, че искаме да си вървите.

— А ти виждаш, че нашите желания са устремени към противното. Ето защо Аллах може да е отбелязал в Книгата на живота изпълнението на желанията на само едните от нас и това сме ние. А с онова, което е отбелязано в Книгата на живота, трябва да се примирите.

Говорех с най-радушния си тон, а той — с много гневен.

Любопитен бях какво ли ще произлезе от тези недобри отношения. Халеф се чувстваше като мен. Той беше надзиравал свалянето на тахтиревана и удобното настаняване на своята Ханнех под малката, бързо издигната женска шатра и сега дойде при мен. Накара да му проснат един килим и седна на него. После каза тихо:

— Беше ли подготвен за такова посрещане, сихди?

— Не — отвърнах.

— Аз също. Това е една направо безподобна неблагодарност. Какво ще правиш?

— На първо време спокойно ще изчаквам. Иска ми се да чуя молитвата им.

Старият тъкмо започна:

«Това е Мохамед, господарят на този и онзи свят, господарят на хора и джинове, господарят на двете отделни множества човеци: араби и бербери.
Никой не може наистина да надмине по справедливост нашия Цейгамбер, когато повелява или запрещава, ни в отказа, ни в благоволението.
Той е Любимецът, на неговото застъпване се надяваме — при всяка ужасия страховита, под чиято власт попаднали сме.
Който се за него залови, хваща се за въже, което никога се не къса.
Надминава той другите цейгамбери както по снага телесна, така и по благородство на душата и не го доближават те ни по знания, ни по добродетели.
Те всички коленопреклонно Пратеника на Аллах за разрешение умоляват, от морето шепа да гребнат или глътка да сръбнат от пороя небесен.
И граници да имаха неговите знания и мъдрост, до външните черти щяха да стоят те, без да ги прекрачат могат.
Него го Създателя избра изсред хората, след като му завършеност и съвършенство бе придал.
Няма до него друг, който да дели достойнствата му, и същността на красотата му е несподелена.
Каквото християните за техния Цейгамбер твърдят, ти го не твърди, а спокойно си въздавай хвала, каквато намериш за добре.
И прикачай му всяко благородство, на ума което ти дойде, и придавай на достойнството му величие всяко, което пожелаеш.
Защото велелепието на Пратеника на Аллах предели няма и с устата на словоредеца да бъде изречено не може.
Когато неговите знамения на величието на достойнството му отговарят, тогава името му, от човека изговорено, мъртви кости оживява.
С неща, нестигащи до нашия разсъдък, щади ни той, воден от мисли за нашето благо, и ето как не изпадаме ние в съмнения и нито химери.
Вътрешната му същност да схванеш и разтълкуваш, е задача непомерна за смъртния и ни в близост, ни в далечина виждаш някой, който да я разреши е способен.
Неговата вътрешна същност на слънцето прилича, което на окото показва се от далечината в различна дребнина, ала от близост го заслепява.
Всяка поредица от чудеса и знамения, които вършели са и вадели наяве висшите пратеници на Аллах, от неговата светлина само достигала е до тях.
Защото той слънце е лъчезарно, а те само като негови звезди светлината си излъчват на хората в мрака.»

Макар да се опасявах, че ще доскучая на читателя, вмъкнах тази молитва, защото се състои от избрани места на «Бурда» [32], една от най-известните мохамедански поеми, която е сътворена за възхвала на Мохамед и се изрича при погребение Може би някой ще бъде очарован да се запознае с една прочута ислямска поема, с чиито красоти, както твърдят мохамеданите, не можело да се сравнява никое произведение на някой друговерски поет.

Стария, изглежда, знаеше «Бурда» наизуст, защото възпроизведе тези места без помощта на книга. Той следователно не беше обикновен арабин. По време на молитвата правеше впечатление на фанатичен мюсюлманин, добре запознат със задълженията на духовника. Същевременно често бе плъзгал към нас погледи, изразът на които можеше да бъде наречен всякакъв друг само не и приятелски. А в очите на неговия син живееше съвсем очевидна, ни най-малко прикрита омраза.

Също и сега молитвата беше оставила у мен усещането, че не е изговорена от вътрешна потребност, а от някаква друга причина. Звучеше вяло, уморено. Хората говореха бавно, сякаш им беше трудно. Пропускаха места, които «четецът» беше казал, и сега, когато той направи пауза, те си легнаха. Това му даде повод да не я подхване отново.

Помислих си, че тези хора се молят, за да не ни предоставят време да говорим с тях. Вероятно си бяха наумили да не ни дадат никаква информация за себе си и понеже това трябваше да си има някаква причина, приех, че тя едва ли говори в тяхна полза.

Докато те лежаха сега неподвижно около мъртвеца, мракът се спусна и нашите хаддедихни изрекоха Магхриб, молитвата, предписана малко след залез слънце. Когато настъпи пълна нощ, беше изречена Ашия, Нощната молитва. И в двата случая непознатите станаха и се молеха заедно с тях, което като мохамедани, независимо от недружелюбното си поведение към нас, непременно трябваше да сторят. Но го вършеха тихо, без да чуем гласовете им. Това означаваше неуважение, ала ние спокойно го изтърпяхме. После отидох с Халеф до шатрата на неговата Ханнех, за да стъкнем огън, за който днес тук и там по пътя бяхме насекли сухи клони. «Най-прелестната и вкусно готвеща от всички готвачки по земята», както Халеф наричаше женичката си, когато се отвореше дума за готварските й умения, пожела да ни свари кафе и да изпече после в горещата пепел курс тари, малки питки. За благородното дело, варене на кафе, бяхме взели една кана със себе си, а и хаддедихните държаха в готовност своите устойчиви на горещи течности кожени чаши, за да вземат своя пай от уханата течност.

Когато ароматът й се разнесе от огъня, непознатите също се оживиха. Проведоха кратък тих съвет, след което Младия стана и дойде при нас.

— Ние също искаме кафе! — каза, като поднесе една не твърде малка кратунка.

Произнесе го с тон, сякаш беше необходимо само да поиска. Халеф понечи да скочи и гневно да го навика. Но аз го задържах долу за ръката и самият се нагърбих с отговора, който прозвуча много сухо и категорично:

— То е само за нас.

— Аз няма ли да получа? — сопна ми се безсрамникът.

— Не, не и за четвърти, десети и стотен път не! — избухна дребният хаджи, който не можеше повече да владее гнева си.

Тогава мъжът се обърна рязко на пета и си тръгна. Неговите хора бяха чули всяка дума. Те събраха глави и си зашушукаха. Какво си говореха, можеше да ни е безразлично.

— Сихди, мислиш ли, че с тези хора трябва да внимаваме? — попита Халеф.

— Не — отвърнах — В никой случай!

— И аз така мисля. Ние сме петдесет и двама добре въоръжени мъже, а те само пет изтощени човека. Въпреки това смятам, че през нощта не бива да спим всички.

— Това е и моето мнение. Определи от хората си неколцина, които да се сменят до заранта!

По-късно, когато мирисът на хляба стана осезаем. Младия отново бе изпратен при нас.

— Дайте ни хляб! — изиска той с тона, с който преди малко бе поискал кафето.

— Яжте онова, което имате!

Отново трябваше да си тръгне без успех, но скоро се върна с ново искане:

— Тогава ни дайте вода, пълен мех!

— Свърши.

— Ама аз виждам ей там да лежат кирбат [33].

— Те са само за нас. Каквото имахме в излишък, вече ви бе дадено.

— Толкова малко ли познавате повелите на пустинята и гостоприемството, че дори вода ни отказвате?

— Ние познаваме всички закони и дори предписанията на вежливостта, които за вас явно са неизвестни. А сега се разкарай, иначе…

— Иначе така ще ти духна под опашката, че ще се разхвърчиш по всички ветрове! — кресна му вбесен Халеф — Вода, хляб, кафе! Може би тоя мискин ще поиска още кавуара [34] и някоя истридия [35], голяма колкото сахлафе кебире [36]!

Дребният хаджи беше опознал деликатесите костенурка, стриди и хайвер, когато беше с мен в Константинопол.

Меканецът, ако наистина беше такъв, се врътна с горд, пренебрежителен жест и се върна при своите, които дълго време се съвещаваха помежду си. Когато стигнаха до някакво решение. Стария стана и приближи бавно, но въпреки слабостта си със стойка, все едно бе свикнал корона да носи на главата си.

— Вие на три пъти отпратихте моя син — каза, слагайки тежко ударение на всяка дума. — Питам ви, защо?

Всъщност той не беше достоен за отговор. Но понеже с такива хора е най-добре човек да бъде възможно по-ясен, предпочетох да не го карам да чака, а отвърнах:

— С този въпрос ти признаваш, че по проницателност си малко дете, а по неразумност и незнание — исполин.

— Не ме обиждай! Свикнал съм хората да се отнасят към мен с най-голяма учтивост.

— Ти самият обаче си съвършенство на неучтивостта. Ние имаме основание да искаме поне същата почтителност, за която претендираш ти.

— Вие…? — проточи оня толкова високомерно, че ми идеше направо да го зашлевя. — Е, да, вие не знаете кой съм. Я чуйте тогава и преклонете със смирение глава! Моят прародител е Кватадах; аз съм потомък на прославения Мохамед абу Иумехий, най-ярката светлина сред всички велики шерифи на свещения град Мека. Когато ние, неговите потомци, умираме, тленните ни останки биват носени седем пъти в тържествена обиколка на Кааба. Кой друг човек по широкия свят на Аллах може да се похвали с такова отличие?

— Ти вече умрял ли си?

— Не — отговори той учудено.

— Значи още не си бил носен около Кааба?

— Не.

— Изчакай тогава, докато тая работа стане! После ние може би ще проявим готовност да мислим с уважение за твоя труп.

— Капасъзино, не смей…! Ама чакай, ти не знаеш името ми, така че ще овладея своя гняв. Но не е нужно да обременявам това име със затъкнатия проход на ухото ти, достатъчно е само да ти кажа, че ме наричат Ел Гхани [37], и че съм любимецът на Аюн ер Рафик, сегашният велик шериф на Мека. Сега знаете как трябвала се държите спрямо мен и всички нас.

По-претенциозен и самовъобразяващ си този човек не можеше да бъде. За да науча кой беше мъртвецът, аз се въздържах и попитах:

— Също спрямо другите? Кои са те?

— Единият е Бен Абадилах, моят син. Останалите трима мъже са от Свещения град, където техните имена са сред най-личните.

— А покойникът?

— Той беше любимец на Аллах и Пророка. Беше наричан Ел Мюнеджи [38], от което можеш да съзнаеш несравнимата висота на неговите достойнства. Неговата душа беше надарена с дарбата да напуска тялото и да отива по далечни места и в далечни, отдавна изчезнали и също в бъдещи времена, за да види и чуе онова, което никой друг смъртен не може да узнае. Когато се върнеше сетне в тялото, Ел Мюнеджи можеше да съобщава всички тайни на тези времена и места. Той говореше с джинове и мелайик [39], като със себеподобни и поради това имаше власт над водата и делата на всички, с които общуваше. Сега той влезе в небето на Аллах при тези, с които още по време на земния си живот общуваше. Аз му бях най-добрият приятел. Той живееше в моята къща, където му бях дал приют, защото беше сляп. Проявявах милосърдието, което Аллах е повелил на своите избраници, и за което после се отплаща. Сега знаеш кои сме всички ние и ще помолиш мен и сина ми за прошка.

— За прошка да помоля? Ако си мислиш, че…

Не можах да продължа, защото Халеф притисна длан върху устата ми и каза:

— Мълчи, сихди, моля те, мълчи! Аз вря както кафето преди малко и ако не ми разрешиш да говоря вместо теб, каната ще се пръсне. Бива ли?

— Добре де! В крайна сметка не мога да те оставя да се пръснеш.

Беше скочил. Сега се обърна към Ел Гхани и го попита и онзи привидно спокоен, сдържан тон, с който говореше само в състояние на гневна възбуда:

— Ти смяташ значи, че трябва да ви помолим за прошка?

— Да — гласеше отговорът.

— И преди малко поиска със смирение да преклоним глава?

— Да.

— Кучи син! Какво си въобразяваш? Ние прекланяме глава единствено пред Аллах, но пред никой човек, та бил той и самият падишах. А пред теб…? Казвам ти, бих предпочел да ударя чело пред най-грозната крастава жаба, отколкото да позволя и най-малкия поклон на моята почтена глава пред теб. Ако ти действително си любимецът на настоящия велик шериф, аз ще го потърся по най-бързия начин и ще му кажа да си набави друг любимец, ако не иска да направи на вярващите недостойния сеир във времето от пет минути да си потъне в земята от срам. Вие, кучета, синове на кучета и правнуци на кучешки деди и потомци, бяхте примрели от жажда, когато дойдохме. Вашите мундарски души бяха свързани с прежаднелите ви тела само с по един тънък косъм от брада. Ние ви дадохме вода, най-скъпоценното нещо, което човек притежава в пустинята. Вие изпихте цял един голям и пълен тулум, без една дума на благодарност да кажете. Сетне поискахте кафе, без хич да помолите, по-късно ни запратихте в лицето заповедта да сме ви дадели хляб и на края изпрати ти заръката да ви дарим пълен мех с вода, макар да бяхме напоили и камилите ви. Откъде тая вода и все вода? Да не си мислиш, че като тропнем и ей ти го на извор посред пустинята? И всичко това го изискваш по начин, все едно сме ти аргати. В серсемлъка на своята надменност си мислиш, че ще раззинем уста от почуда пред имената ти. Как, каза, те викали? Ел Гхани, Богатия! Можеш ли да удостовериш, че си сдобил богатството си по честен път, че не си го насъбрал в кражби и измами? А и дори да го притежаваш законно, пак трябва да знаеш, че човек не бива да се големее от имането, защото Аллах му го заема само временно, за да прави благодеяния на онези, които си нямат нищо. Ние също сме богати, сигурно десет пъти по-богати от теб, ама не се перчим с това и още по-малко го правим на име, което нямаше да е нищо повече от твоето — един непогрешим знак на трижди раздута самомнителност. Всъщност би трябвало не с уста, а ей с тоя камшик от кожата на речен кон да ти отвърна. Ама жалката ти снага буди такова съжаление у мен, че милосърдието ми прокапва от върховете на пръстите. Ето защо засега ще си идеш без удари. Но осмелиш ли се само още един-едничък път да не дадеш вид, че стоим девет пъти колкото оттука до небето по-високо от теб, така ще ти отпоря кучешката кожа, че по цялата земя няма да има достатъчно място за разхвърчелите се парчета. Сега се пръждосвай и не идвай повече! И за да знаеш кой ти говори сега с такава сърдечност, търпеливост и дружелюбие, нека имената ни те съпровождат до мястото, където седеше. Аз съм хаджи Халеф Омар бен хаджи Абул Аббас ибн хаджи Давуд ал Госарах, шейхът на хаддедихните от голямото племе шаммар.

Дребният шейх материализира думата за придружаването. Стиснал заплашително камшика в ръка, той при всяко отделно име настъпваше меканеца по пръстите на краката, при което онзи принудително отстъпваше. По този забавен за нас начин той го следваше крачка по крачка, или по-точно настъпване след настъпване, размахал камшика, като сега продължи:

— А там седи сияйният и в цял свят прочут хаджи Акил Шатир ел Меджарриб бен хаджи Алим Шаджи ел Гхани ибн хаджи Даим Машхур ел Азим бен хаджи Таки абу Фадл ел Мукаррам.

Вижда се, че много добре беше научил новите ми имена. При всяко от тях угостяваше Ел Гхани с настъпване и понеже следваха бързо едно подир друго, оня не можеше да се измъкне. Стигнал до мястото си, жителят на Мека се смъкна изнемощено на земята, без да е съумял по време на целия този «път към Голгота» и една дума да произнесе.

— Тъй, сега седиш тук в цялото си несравнимо великолепие! — рече Халеф удовлетворено. — Ако надменността отново те присърби в ходилата, необходимо е само да ми кажеш. На драго сърце ще ти я стъпча от всичките пръсти.

Върна се и седна отново до мен.

— Сихди — попита тихо, — добре ли постъпих?

— Доволен съм от теб — заявих аз.

— А ти, Ханнех?

Тя — седеше от другата страна — отвърна:

— Моят Халеф е еднакво храбър и в думите, и в делата. На него не може да противостои дори любимецът на великия шериф.

— Не, най-малкото тоя. А ти — обърна се той към сина си, който се бе настанил до майка си, — следвай през целия си живот примера на баща си, който не търпи оскърбление по отношение на своята чест, и дори Мохамед, пророка на всички мюсюлмани, ще настъпи по всичките пръсти, ако го споходи мисълта да откаже на шейха на хаддедихните дължимото уважение.

Това развеселило ни поведение на хаджията така сплаши меканците, че не смееха да разговарят гласно. Седяха и лежаха безмълвно и ако някой кажеше нещо, то това ставаше толкова тихо, че не можехме да го чуем.

Полумесецът беше изгрял и заливаше двете групи — малката на меканците и по-голямата на хаддедихните — с достатъчно светлина, за да можем ясно да виждаме какво вършеха непознатите. Забуленият, обърнат към Мека труп ми оказваше странно въздействие. Откога ли беше мъртъв слепият мюнеджи? Не знаехме. В пустинята покойниците, както е изобщо обичай в мохамеданските страни, трябва много бързо да бъдат заравяни. Трябваше да се откажем да научим нещо за него, защото след случилото се не можеше и през ум да ни мине да разменим дума с тези хора. А и те, както си мислехме, щяха да се държат мълчаливо към нас. Ето защо бяхме немалко учудени, когато Ел Гхани стана след известно време, измина половината път до нас и ми подхвърли думите:

— Твоето име е хаджи Акил Шатир, както чух. Мога ли да говоря с теб?

— Да — отвърнах учуден, че началото на името ми въпреки настъпванията се е съхранило в неговата памет.

— Много бих желал дали ни казахте вярно кои и какви сте.

— Ние казахме истината — заявих аз.

— Мога ли да проверя дали действително си толкова голям учен, ефенди?

— Нямам нищо против, макар че със сигурност не си човекът, който може да ме изпитва.

— Каква беше молитвата ни преди малко?

— Част от «Бурда».

— От кого е тази поема?

— От Ел Бусири.

— Кажи ми пълното му име!

— Шараф ед Дин абу Абдаллах Мохамед бен Саид бен Хаммад бен Мухсин бен Абдаллах бен Шамхагх бен Хилал ас Санхаджи. Това е името, което ти самият вероятно не знаеше наизуст.

— Знаех го, защото всеки учен го знае точно. Затова знам сега, че ти наистина си учен. Но как ще ми докажеш, че и тези хора са наистина от племето на хаддедихните?

— Нищо няма да ти доказвам. На нас ни е безразлично дали вярваш, или не.

— Твоето държане доказва, че това е вярно. Сега искам да те попитам дали няма да ви смущава, ако продължим предписаната молитва за покойника?

— Предписанията на исляма трябва да се изпълняват.

— Ще ни дадете ли още вода?

— Само ако помолите!

— Вашата езда към Мека, Свещения град, ли води?

— Да.

— Нашата също. Сега ще погребем мъртвеца и ще се помолим. После ще потеглим. Понеже напоихте камилите ни, те ще издържат до Бир Хилу. Но ние ще прежаднеем, ако още тук и по път не пием. Ето защо те моля за още един мех.

— Добре, понеже молиш, ще получите. Вие имате мехове, можете да напълните един.

— Аз… ти… благодаря.

Той разтегли сричките и им придаде особено натъртване, което обаче не можеше да ме накара да си взема думите обратно. Когато се върна и седна на мястото си, започнаха да пеят «Хашрийе» — погребална песен, в която е описан Съдния ден. Тя започва:

«Славославям аз съвършенството на Този, който всичко сътворил е, що облик притежава. И предава рабите свои Той на смъртта, която на създанията всички ведно с хората унищожение носи.»

Когато това изпълнено с фалцетни тонове песнопение бе свършило, те изровиха с ръце малко настрана от тяхното място една яма в рохкавия пясък, взеха мъртвеца и го положиха вътре. После коленичиха с изключение на говорителя на молитвата, който остана прав и извика:

— Елате, вярващи, защото имам да изрека погребалната молитва за един покоен мюсюлманин!

Тази подкана е предписание. Ние не отидохме, наистина, но станахме, защото според правилата на исляма би било непростим грях да останем седнали. Сега той вдигна ръце до главата, докосна с палци ушите и извика:

— Аллах е велик! Аллах е превелик!

Меканците повториха високо тези думи. След това той произнесе Фатиха, първата сура на Корана, извика още веднъж «Аллах е превелик!», което бе повторено, и прибави:

— О, Аллах, благосклонен бъди към нашия господар Мохамед, Пророка, също към неговото семейство и спътниците му и ги закриляй! Аллах е превелик!

След като този вик бе повторен, Гхани започна да се моли:

— «О, Аллах, наистина това слуга е Твой и син на Твой слуга. Той отиде си от съня на света и неговата суетност и от всичко, което обичаше, и от всички, които го обичаха, отиде в тъмнината на гроба и при онова, което ще узнае. Изповядваше той, че няма друг илях [40] освен Теб единствено, че Ти другар нямаш, и че Мохамед Твой слуга, Твой пратеник е, и че Ти всезнаещ си. О, Аллах, той умря, за да живее при Теб, защото подслон си Ти най-добър, където да се живее. Нуждае се той от Твоето милосърдие, а ти от неговото наказание. При Теб идваме умоляващо, за него да се застъпим желаем. О, Аллах, ако бил е той такъв, който добре е правил, зачети му добрите дела! Но ако бил е такъв, който лошо е постъпвал, не зачитай му лошите дела! Удостои го с Твоята милост, та одобрението Ти да намери, и спести му изпитанието на гроба и неговите мъчения! Направи гроба му широк и далеч дръж пръстта от страните му, и удостои го с Твоята милост, та от мъченията сигурност да намери, докато пратиш го добре съхранен в Твоя Дженнет [41].

О, най-милостиви от тези, които се смиляват!… Аллах е превелик!… О, Аллах, не отказвай ни отплатата за добрината, която му оказваме, и не води ни на изпитание след него! Прости на нас и на него и на всички мюсюлмани, о. Господарю на всички създания!»

След този завършек на същинската молитва той се поклони надясно и наляво, като каза два пъти:

— Мир вам, милосърдието на Аллах да бъде с вас!

Този поздрав се отнасяше за ангелите, които според мохамеданската вяра стоят невидимо от двете страни. После прикани своите хора според предписанието:

— Дайте вашето свидетелство за този мъртвец!

— Той беше един от добродетелните — отговориха те. Когато мъртвецът бе покрит сега с пясък, последва отново Фатиха и след това заключителната молитва, която се състои от трите последни аета на сурата «Бакара»:

«Притежание на Аллах е всичко, що е в Небесата и на Земята. Все едно дали ще извадите наяве или ще укриете онова, което е в сърцето ви, Аллах пак ще ви призове на съд заради него. А след това Той прощава когото иска и наказва най-тежко когото иска. Наистина всемогъщ е Аллах.

Повярва Цейгамберът в това, което му беше спуснато от Господаря му. Повярваха и вярващите. Всеки един от тях повярва в Аллах, в Неговите ангели, в Неговите книги и цейгамбери. Ние не делим един от друг никой от цейгамберите на Аллах. А те казаха: „Господарю наш, ние чухме всичко, ние Ти се покоряваме и молим коленопреклонно Твоето опрощение, защото само към Тебе е нашето завръщане.“

Аллах не възлага на човек повече от това, което може да понесе. За него е спечеленото добро и за него е извършеното зло. Господарю наш, не ни наказвай, ако сме забравили или пък ако сме съгрешили. Господарю наш, не възлагай върху плещите ни бреме, каквото си възлагал върху тези, които бяха преди нас. Господарю наш, не ни карай да носим това, което нямаме сили да носим, прости греховете ни, бъди милостив към нас и ни пощади, защото ти си наш повелител. И помагай ни против народите неверни!» [42]

С това тържественият ритуал завърши, но в обитавани места той е по-различен.

Ел Гхани изпрати сега при нас един от хората си с мех, който ние напълнихме. После те се приготвиха за тръгване. Когато възседнаха камилите, потеглиха, без да ни зачетат. Само Ел Гхани насочи своята по-близо до нас и ни викна:

— Вие не се молихте високо, макар това да беше ваш дълг. Ето защо оставихме лицето на мъртвеца непокрито, та да ви прокълне от Отвъдния свят, ако не се включите в част от погребението, като добавите липсващата пръст. Вашите оскърбления аз съхраних и ще ги отнеса със себе си. Веднага щом дойдете в Мека, ще ви подиря сметка. Нито една от думите ви няма да бъде забравена! Аллах да ви прокълне!

Халеф скочи, измъкна камшика, спусна се към меканеца и го шибна два-три пъти така здраво, че оня изрева от болка. При изключителната пъргавина на хаджията не беше намерил време бързо да се разкара. Този му викна:

— Син на куче, дядо на куче и правнук на куче! Част от сметката ти още днес ще отнесеш със себе си! Остатъка ще ти наброя почтено в Мека. Бъди рахат! Каквото обещая, със сигурност изпълнявам!

Прозвучаха още няколко проклятия по наш адрес, после «любимецът на великия шериф» изчезна с хората си.

2. Слепият мюнеджи

Хаддедихните оживено коментираха нашата среща с меканците. Халеф участваше, а аз не се обаждах. Когато след дълго време това му направи впечатление, той попита за причината на мълчанието ми. Трябваше да отложа отговора за по-късно. Моето мълчание щеше да е наказанието му — знаех колко е чувствителен в това отношение. Не можех все пак в присъствието на неговата жена и сина му да кажа, че бе допуснал две непростими грешки. Той не биваше да казва на меканците нашите имена и накрая не биваше да удря Ел Гхани. Ако онзи действително беше виден гражданин на Свещения град и имаше лична връзка с великия шериф, можеше да ни създаде значителни неприятности, толкова повече че аз не бях мохамеданин и поради това трябваше да съблюдавам най-голяма предпазливост.

Думата «шериф» означава нещо като благороден, знатен, високопоставен. Под «шериф» се разбира пряк потомък на Мохамед чрез неговата дъщеря Фатима, която е била жена на Али. Единствено на ашраф [43] е присъдено правото да носят зелена чалма и зелено горно облекло. Най-малкото оскърбление на един такъв сановник се наказва много строго. Санът «шериф» се предава както на мъж така и на жена. Има няколко клона, особено в Персия, на ашраф, като Алииди, Фатимиди, Джафариди. Но има и фамилии, които се назовават «шериф», а не са. Това се случва, макар че почти във всеки мохамедански град се води, от специални чиновници, които се наричат «накиб ел ашраф», списък относно правоимащите на тази титла фамилии и лица. Този списък ежегодно се отнася с големия поклоннически керван до Мека и се представя на великия шериф за преглед и утвърждаване. Той е племенен княз на всички потомци на Пророка, наместник на Мека, главен пазител на Кааба и всички светици и всяка година получава от султана богати дарове. Шерифатът в действителност е духовно отличие или сан и един шериф поради произхода си от Мохамед не би трябвало да се радва на мирски привилегии, но в мохамеданския свят господстват духовните условия и ето как ашраф си мислят, че имат право и по отношение материалните блага да стоят далеч пред простосмъртните правоверни. Това становище се поддържа особено от шериф ел ашраф [44]. Той си въобразява, че стои не по-ниско от султана, който все пак е халиф, сиреч главният пастир и владетел на всички вярващи. Историята вече е привеждала не един и два примера, че господарят на Кааба е в състояние дори юмрук да покаже на падишаха, толкова повече че пътят от Стамбул до Мека е дълъг и е трудно юздите да бъдат държани така стегнато, както би следвало да бъде. За милионите мохамедански поклонници, които отиват в Мека и Медина, великият шериф се явява по-близо отколкото отдалечения от светините султан, така че не е за чудене, дето си мислят, че се намират повече под влиянието на повелителя на Мека отколкото под това на падишаха.

Същото можеше да се каже и за великия шериф, чийто любимец се бе нарекъл Ел Гхани. Макар да предполагах, че това определение е употребено с известното ориенталско преувеличение, то все пак трябваше да съдържа частица истина. Той имаше някаква връзка с владетеля на града, който се канех да посетя, и можеше при всяка възможност да ми поставя клопки, които въпреки цялата си предпазливост и кураж да не мога да избегна. И щях да го дължа на необмислеността на Халеф, който беше пуснал вход горещо обичания си камшик, макар зеленият тюрбан на Ел Гхани да доказваше, че той също се числи към потомците на Мохамед, чието оскърбяване е десет пъти по-опасно отколкото при всеки друг. С много крепкото, но все пак само словесно скастряне високомерието на меканеца от страна на хаджията бях съгласен, защото това не бе предизвикателна нападка, а законна отбрана. Но пердахът с камшик на един арабин, облечен със сана шериф, бе лекомислие, което не можех да одобря. Ето защо използвах случая да последвам хаджията, когато преди лягане отиде да нагледа още веднъж своя кон. Тук бяхме сами. Моето мълчание имаше очаквания ефект. Той ме посрещна с думите:

— Ти се гневиш, сихди, защото дадох на оня надменен човек да опита курбача [45] ми. Но той си го заслужи.

— Разумът често запрещава някой да бъде третиран за заслугите си по тоя начин. При всички случаи щеше да е по-добре, ако той беше останал в неяснота относно нашата самоличност. И налага ли се на всеки непознат веднага да разправяш колко прочут мъж си?

— Да не би да не съм?

— Не!

— Но ти?

— Също не. По някои места нас ни познават, това е всичко. Няма защо да си въобразяваме нещо. Има хиляди хора, които са съвсем различни от теб и мен. А ти си мислиш, че един шейх на хаддедихните и един пълзящ из Ориента западен дудет ел кутуб [46] са най-изтъкнатите и могъщи хора на земята само защото са застреляли някой лъв и не са офейкали начаса пред неколцина кюрди. Заявявам ти, ако цял милион хора от нашия сорт внезапно умрат, световната история спокойно ще продължи своя ход.

— Не го вярвам, сихди.

— Но е така.

— Не, защото моите хаддедихни принадлежат все пак към световната история и ако аз из един път взема, че умра, хаддедихнските раздели от географията и историята ще избухнат в горчиви сълзи и много ще се опечалят. А какво ще стане с племето на немските бедуини, ако ти умреш тук и не се върнеш при тях? Най-напред в твоя харем ще се надигнат голям плач и вопли, а от женската ти шатра един несекващ порой от сълзи ще се излее сетне върху всички планини, долини и равнини на твоето отечество. Палмите на вашите оазиси ще погинат от болка, а стадата от камили ще бъдат погубени от епидемията на неизлечима горест. Ще се разразят безкрайни ридания…

— Стига! — пресякох го аз. — Моята Еммех ще тъжи и много скоро ще ме последва, в това съм убеден, но иначе твоят несекващ порой от сълзи ще залее единствено твоята фантазия. Ние не сме нещо по-добро от другите и нямаме нужда от тръбите, които караш да проехтяват винаги, когато става дума за теб и мен. Чу добре, казах «теб и мен». Знаеш ли какво имам предвид?

— Не.

— Колкото пъти говоря за нас двамата, аз съм достатъчно вежлив да спомена първо теб. Но ти винаги казваш «мен и теб», значи поставяш себе си отпред. Това го наблюдавам от години и никога не съм забелязал изключение.

— Сихди, за тая работа аз хич нищо не знам.

— Тъкмо там е бедата. Когато говоря с теб за нас двамата, аз мисля не само за дължимата към теб вежливост, но и за приятелството и любовта си към теб, които ми отреждат винаги да те поставям отпред. Но ти не мислиш за тези неща и понеже се смяташ за страшно значителен човек, винаги без изключение вадиш отпред своето «Аз».

— Бих искал, ала не мога да го повярвам.

— Мога да ти го докажа, макар и само косвено.

— С какво?

— Знаеш, че в книгите си пиша и за нашите пътешествия и преживелици. Ти ме помоли да те описвам точно такъв, какъвто си. Аз го сторих и сега всеки, на когото попадне в ръката една такава книга, може да се убеди, че винаги ме поставяш след себе си.

Той ме улови изплашено за ръката и попита припряно:

— Ама, сихди, това наистина ли го пише в книгите?

— Да.

— Бъди милостив и кажи, че не е така!

— Не мога, защото действително е така!

— Аллах керим! (Аллах да се смили над мен!) Какво ли ще си помислят тези хора за мен? За какъв ли ще сметнат шейха на хаддедихните от голямото племе шаммар? Моето «Мен» да се намира винаги пред твоето «Теб», без да отстъпи преднината на твоето «Теб» преди моето «Мен»! Цялата ми слава се свърши! Хората ще сметнат моето «Аз» за страшно безогледно и с пълно право ще го обвинят за непростимото поставяне в заден план на твоето «Теб». Честта на моята скромност и смиреност изчезна и блясъкът на моите красиви маниери се превърна в мрак. О, сихди, защо направи това с твоя верен Халеф?

— Ти така пожела. Не биваше да те описвам по-различно от това, което си.

— Това е вярно, наистина, но когато изрекох желанието, не ми беше известна уйдурмата с тия «Мен» и «Теб». Сега твоят хаджи Халеф е станал във всичките западни страни един самомнителен чапкънин и цялото му някогашно добро име се е обърнало на резил и маскарлък. Аз съм един изкуфял карпуз, една гнила ябълка, един червив буков жълъд, който никоя катеричка няма да хрупне. Бъди добър към мен, сихди, и кажи дали това не би могло все още да се промени.

— Онова, което веднъж е записано в книгата, за съжаление не може вече да бъде отстранено.

— Ами когато пишеш нова книга?

— Тогава с удоволствие ще изпълня желанието ти и ще покажа, че си се променил. Само че тази промяна трябва да бъде истинска.

— Ще бъде, обещавам ти. Ти си мой приятел и аз не бива да натъжавам нито мен, нито теб, като…

— Стой! — прекъснах дребния хаджи. — Ти току-що отново постави твоето «Мен» пред «Теб».

— Сихди, повярвай ми, аз исках да го туря отзад, ама в бързината то ми изскочи наопаки от устата и ти не свари да се появиш пред мен. Моля те винаги да ми напомняш, когато не получиш подобаващата ти се преднина. Значи незачитането на това «Теб» ми погуби при теб славата?

— Не я е погубило. Аз исках само да кажа колко характерно е за теб и начина ти на действие. Това бе наказанието за недомислието в държането ти спрямо Ел Гхани. Твоят камшик може да ни коства много, дори живота. Той е арабин, значи отмъстителен, на това отгоре и шериф. Нима не обърна внимание на зеления цвят на чалмата?

— Сихди, от яд така ми причерня пред очите, че хич не различих цвета на гъжвата му. Но се надявам, че ако опишеш срещата ни с меканците, няма да споменаваш мен и курбача?

— Хм-м! С готовност бих ти сторил тая услуга, но мисля, че няма да е възможно.

— Защо?

— Защото вероятно последиците от твоето прибързано действие ще се появят и ако ги разкажа, ще трябва да спомена и причината — твоят камшик.

— От това много ще ме заболи. Не е трудно да си помислиш, че не ми се ще да бъда описван като човек, който върши само дивотии.

— В такъв случай избягвай да го правиш!

— Лесно е да го кажеш! Ама когато нещо ми потрепне в езика или ръката, котката изскача, преди да съм съумял да я задържа. Но одеве, когато спомена книгите, ми хрумна едно добро средство Зарекох се, оттук насетне в тези книги да блестя като сияен пример за зряло обмисляне и сериозна предпазливост. Повече пръст няма да помръдна, преди точно да съм преценил кой от десетте да бъде. Но като приятел ти ще трябва да ме подкрепяш в това начинание, като ми напомниш за книгите и че се намирам в опасност да кажа или извърша нещо, което трябва да премълча.

— Съгласен съм.

— Но не е необходимо някой от присъстващите да забележи. Затова избягвай да ми държиш реч, сихди. Кажи просто «кутуб» [47] и аз ще знам какво имаш предвид, без някой друг да разбере Тази дума ще ме успокои в най-големия гняв, като облее яда ми с кроткост, във всяка възбуда ще ме доведе до спомнянето, че онази част от световната история, която се отнася до моите слова и дела, не бива да съдържа нищо, от което би могъл да помръкне блясъкът на моята слава. Та значи е необходимо само да кажеш думата «кутуб», за да превърнеш яростния лъв, какъвто съм понякога, в кротко и търпеливо агънце. Сега съм убеден, че съм сторил всичко за усмиряването на твоя гняв и те моля повече да не споменаваш за излишния замах, с който въздадох камшика.

За Халеф работата беше уредена, но за мен още не. Бях сигурен, че последиците няма да ни накарат да чакаме.

Беше време да си легнем да спим. Отидох да видя хеджин, която яздех по време на това пътуване, и повиках после моя жребец Асил. И той, както неговият баща по-рано, бе моят спален другар и шията му ми служеше да възглавница. Преди заспиване му казах в ухото предназначената за него сура. После наоколо стана тихо. Освен хаддедихнът, на когото се бе паднала стражата, всички бяхме легнали да почиваме. По-късно бяхме стреснати в съня от изстрел, лешоядите се бяха осмелили да приближат твърде много до мъртвеца и пазачът ги бе прогонил. Когато отново се събудих, беше по времето на Фаджр, Молитвата по зазоряване. Повечето хаддедихни бяха вече будни и се грижеха за животните. Кара беше при конете. Ханнех беше разпалила отново огъня, за да свари сутрешното кафе, с което щяхме да изядем останалите от вчера хлебчета.

Във връзка с това искам да отбележа, че бедуинът живее крайно умерено и само при тържествени угощения прави изключение от това правило. Чужденецът, който възнамерява да се подхвърли на напреженията на местния жител, трябва да се старае да спазва същата умереност, ако не иска болестите бързо-бързо да го отнесат. И до днес си спомням с удоволствие срещата с един пустинен пътник, чиито дела не са безизвестни. Той ми разказа с видимо задоволство, че «в пустинята» изпивал на час по няколко чаши вода. Пътувал с четиринайсет шатри. Веднага щом бъдели разпънати, вземал закуска, която се състояла от бутилка вино, сардини, студен език и бисквити. По обяд ядял пилешка супа с волска опашка или консерва от костенурка. После следвало овнешко или агнешко печено, блюдо яйца или ориз, бисквити с вино и кафе Господинът ме уверяваше с тон на гордо удовлетворение, че «в пустинята» никога не бил посетил бедуин, без да си сложи ръкавиците. И това, което ми разказа, го е написал и публикувал чрез печата. Щом има европейци, които по такъв разточителен начин се грижат за тялото си в южните страни, то не е за учудване, ако произвежданите от това чревоугодие излишни сокове си дадат простор по не съвсем необичайния път на тропическия гняв [48].

В такива случаи аз винаги съм живял като местен жител и никога не съм бил на мнение, че трябва да изпъквам пред тях с консумацията на деликатеси. Каквото ядат те, това ям и аз и тъй като това е мое основно правило и във всяко друго отношение, то много добре съм се разбирал с тях и без тропически гняв.

Когато си взехме утринното кафе, можехме вече да мислим за потегляне. Преди това трябваше напълно да покрием с пясък трупа на мюнеджията, ако не искахме да извършим един непростим грях спрямо религията. С тази работа бяха натоварени няколко хаддедихни, на които Халеф нареди не просто да заравнят ямата, а да издигнат една висока и здрава гробна могила, та пустинните животни да не могат да се доберат до трупа. Следвайки старата си привичка, по възможност за всичко сам да се погрижа, аз отидох с тези хора до мястото, където меканците бяха положили своя покойник. Халеф също присъстваше.

Тялото беше засипано с пясък, главата още не, лицето беше покрито с единия край на дрехата. Отметнах го.

— Аллах, Аллах! — възкликна Халеф. — Какво достолепие! Точно като този мъж съм си представял пророците от раншните столетия.

Имаше право. И аз се чувствах като него. Рядко бях виждал едно толкова красиво, вдъхващо благоговение старческо лице.

— Има вида на спящ — продължи Халеф, — който сънува небето на Аллах. Виж как блажено се усмихва!

От собствен опит знам, че това с така наречената «блажена усмивка» е особена работа, защото съм я намирал най-затрогваща при хора, чийто край е бил насилствен.

Докато разглеждах чертите на мюнеджията, направи ми впечатление цветът на лицето. То беше бледо и подобно на мъртвец, но с един особен нюанс, който ме накара да стана внимателен. Сложих ръка на бузата му и почувствах, че е студена. Отстраних пясъка от ръцете. Имаха същата студенина на мъртвец. Помътняването на очите не огледах — нали бях чул, че мюнеджията е бил сляп. Миризма на труп въпреки жегата още нямаше, но мъртвешкото вцепенение беше налице. Ала и то както хладината и промяната на роговицата не е несъмнено доказателство за действително настъпила смърт. Приканих неколцината хаддедихни, които стояха при нас, напълно да освободят меканеца от пясъка.

— Имам чувството, сякаш върху лицето му все още лежи един лек лъх на живот, който навява заключение само за безсъзнание. Също така не намирам никакъв признак на започнало разлагане.

— Само в несвяст? Значи привидно мъртъв? Сихди, ние вече сме преживели много неща, които никой друг не е преживял, но да съживим един привидно мъртъв човек, още не ни се е отдавала възможност. Каква слава само ще си спечелим, ако можем да кажем, че пред нас не е могла да устои дори силата на смъртта!

— По-полека, не прибързвай отново, скъпи Халеф! Още не съм казал, че тук се касае за привидна смърт. Аз много вероятно се заблуждавам, но считам за свой дълг да не погребваме напълно този мъж, докато не съм се убедил, че смъртта наистина е настъпила.

— Как можеш да стигнеш до това убеждение, сихди? — осведоми се любознателният хаджи.

— Като проверя неговото дишане и пулса му.

— Дишането? Той вече няма дъх, това може да различи всеки.

— Дишането на един мним мъртвец винаги е толкова слабо, че само при голямо внимание може да се забележи. Нека видим!

Хаддедихните отстраниха пясъка и сложиха тялото до гроба. Аз коленичих до него, разгърдих го и отправих очи към гръдния кош. Халеф се отпусна до мен със същата цел. Всички други хаддедихни също бяха дошли и стояха с върховно напрежение в кръг около нас. Едва беше минала минута и Халеф извика:

— Сега той си пое дъх! Ти видя ли, сихди?

На мен също ми се бе сторило, че гръдният кош съвсем леко се раздвижи. Накарах да ми дадат едно парче кожа, навих я на руло и приканвайки хаддедихните да мълчат, я опрях върху сърцето на меканеца. Мина може би повече от минута, когато сякаш долових шум, а после го чух отново. Това бяха диастолични шумове, два къси и ясни сърдечни тона. Първите сърдечни тонове са, наистина, по-силни и по-дълги, но глухи и при привидни мъртъвци никога не се чуват. Сега бях сигурен в моето предположение и като скочих, казах:

— Халеф, твоето желание се изпълни. Този човек е жив, той е само привидно мъртъв и с Божията помощ ще ни се удаде да върнем неговата душа.

— Хамдулиллах! Ние ще надвием смъртта и ще заповядаме на живота да се върне отново там, където му е законното място. Тъй като аз не знам как се прави това, то те подканям, сихди, да ни кажеш какво да сторим!

— Това ще стане чрез танаффус масну [49]. Не бива да губим нито миг, ако не искаме да стигнем твърде късно с помощта. Ще ти покажа какво трябва да правиш.

Торсът на меканеца беше разсъблечен и оставен по гръб в малко приповдигнато положение. Аз изтеглях на равни интервали ръцете от гръдния кош бавно в дъга над главата и ги притисках отново към тялото. Халеф трябваше в същите периоди да натиска нагоре долната част на тялото. Така се получаваше равномерно разширение и стеснение на гръдния кош, което принуждаваше белите дробове периодично да поемат и изпускат въздух Предварително бях издърпал езика на Ел Мюнеджи и един хаддедихн го държеше здраво, иначе можеше да затвори дихателния път. Докато ние бяхме заети по този начин, тялото на мюнеджията и също краката бяха непрестанно и силно разтривани от още двама хаддедихни.

Едва ли е необходимо да казвам, че дребният, речовит хаджи по време на тази работа непрекъснато се впускаше в забележки, които нямаха нищо общо с нещата, но аз не го прекъсвах, тъй като това щеше да подейства охлаждащо на неговото усърдие. То трябваше, напротив, да бъде поддържано, защото нашите старания дълго време изглеждаха без всякакъв резултат.

Беше минало вече може би час и аз от еднообразните движения се бях изтощил. Тъкмо щях да поискам за известно време да бъда сменен, когато забелязах, че мъртвецът поруменя. Сега, разбира се, за умора не можеше и дума да става. След малко той вече самостоятелно си пое дъх и отвори очи.

Бях чел много стихоплетства, в които се бе говорило за прекрасни сини и даже небесносини очи, но още не бях виждал чифт небесносини очи. Поради това твърдях, че чисто сини очи няма. Ако въобще имаше небесносини очи, то това бяха на мюнеджията, които сега се отправиха с един неподлежащ на описание израз на хаджията. Това бе един напълно непознат за мен блясък, който идваше сякаш от отвъдното.

— Сихди, той е буден! Диша и ме гледа — извика Халеф прещастлив.

— Жажда! — прошушна болният.

Донесоха вода Ние го изправихме в седнало положение и започнахме да му я даваме предпазливо и на капки. Тези равномерни гълтателни движения подкрепиха все още слабото дишане. То се подобри.

— Благодаря! — въздъхна той, когато най-голямата жажда бе угасена.

После бавно се отпусна назад и заспа, но дишането не се наруши. Напротив, вдишванията станаха по-силни.

— Видя ли очите му, сихди? — попита Халеф.

— Да — отговорих.

— И се удиви?

— Не. Този цвят не е присъщ само за Севера. Аз съм го виждал дори посред Сахара при съвсем тъмнокожи хора!

— Не това имах предвид. Ел Гхани нали твърдеше, че Ел Мюнеджи бил сляп, но откак видях тези очи, аз считам това за лъжа.

— И аз съм склонен към такова мнение, но не е изключено да се заблуждаваме. Нека изчакаме!

— Но какво ще правим сега? Трябва да потегляме а той спи.

— Не бива да го смущаваме, затова ще останем тук докато се събуди.

— А после?

— После ще говорим с него и ще разберем желанието му.

— Добре, ще чакаме! Нищо не ни принуждава да бързаме и ето как можем, докато той в съня събира нови сили, да се радваме на това кияме [50], с което повикахме неговата сбогувала се душа от Страната на смъртта. Чувал ли си вече за такова кияме, сихди?

— Да. Дори познавах много добре и обичах изключително много една възкръснала. Аз я обичам и до днес, макар тя сега вече да не принадлежи към земния свят.

— Коя беше тя?

— Моята баба, майката на моя баща, която беше земният ангел на моето детство и сега сигурно пребивава при ангелите. Тя беше, точно както и моята майка, толкова богата по отношение любовта, че аз и до днес живея от това изобилие. Това е най-голямото богатство, което може да има, скъпи Халеф. Увреждането на един нерв е било виновно да изпадне във вцепенение и да бъде сметната за мъртва. Била е положена в ковчега и едва пред самото погребение, когато опечалените си вземали последно сбогом, било открито, че е още жива.

— Благодарение на някаква случайност?

— Халеф, знаеш, че за мен случайност няма. Когато всемогъщата мъдрост на Бога свърже причини и следствия, чиято връзка слабото око на човека не е в състояние да съзре, тогава бива измъквана наяве непоносимата за мен дума случайност. Това е един кантара ел хумар [51], по който яздят дори умни хора.

— Ти бил ли си вече роден, когато баба ти е била привидно умряла?

— Не. По онова време тя е била още много млада, но и до дълбока старост често говореше за ужасения страх, причинен й от мисълта да бъде жива погребана.

— Тя почувствала ли го е всъщност този страх? Аз съм чувал, че мнимият мъртвец не знае нищо за себе си, защото душата му е напуснала тялото и броди наоколо.

— Учените действително твърдят, че при мнимата смърт съзнанието и възприемчивостта на сетивата са напълно прекратени. Такъв е бил случаят при моята баба в продължение на два дни. Когато на третия ден съзнанието й се е върнало, намерила се лежаща в ковчега. Но го заключила само от думите на стоящите около нея, защото й било невъзможно да отвори очи или изобщо да помръдне някой крайник. По-късно не намираше думи да опише ужасния страх, отчаянието, с което се е напрягала да даде някакъв признак на живот, но нейната воля, целият сбор от духовна енергия нямали никакъв ефект върху тялото. Тогава съзнала, че единственото й спасение остава само в молитвата. Тя беше много благочестива жена и не е трудно да си помислиш, че никога не се е молила толкова горещо, както тогава пред тъмните двери на гроба. Нашето Свето писание казва: «Молитвата постига много, когато е сериозна.» По отношение сериозността на баба нищо не липсваше и ето как тези библейски думи при нея се превърнали в истина. Когато едно дете докоснало ръката й, за да си вземе сбогом, тя могла най-сетне да помръдне пръст и да отвърне на натиска. Детето изпищяло от страх и разтреперано съобщило, че мъртвата «още не е съвсем умряла, а още жива в ръката». Хората се убедили във верността на това твърдение и пратили за лекар. Под неговото лечение болната бавно се възстановила.

Ханнех беше напуснала шатрата и се бе присъединила към нас. Беше проследила с голямо внимание това, което разказвах, и сега вмъкна въпроса:

— Ти си на мнение, сихди, че душата на майката на твоя баща е напуснала тялото й?

— Да — отвърнах.

— Това за мен е от голяма важност! От разказа ти следва, че баба ти е имала душа?

— Разбира се.

— Мислиш ли, че тя е била единствената жена на земята, на която Аллах е дал душа?

— Не, защото всяка жена е получила този Божи дар.

— А ислямът учи, че жената не притежава душа и следователно не може да участва във вечните радости на Рая. Ислямът казва, че жената е създадена само за да слугува на мъжа с тялото си и затова със смъртта на това тяло престава целият й живот. Аз говорих с теб, сихди, в онази нощ зад шатрите за това оскърбително неверие. Ти изпълни сърцето ми с успокоение, като ми вдъхна убеждението, че ние жените също притежаваме душа и също като вас сме призвани за отвъдното блаженство. Ти се вслуша тогава в горещата ми молба да доведеш и Халеф, основата на моето земно щастие, до вярата за моята безсмъртна душа. Днес, когато разказа за душата на баба ти, при всички мъже трябва да изчезне и последното съмнение относно нашето безсмъртие. Сега бих искала да знам още едно. Ако душата на твоята баба е напуснала тогава тялото й, то през цялото това време до връщането й трябва да е била на някое друго място. Знаеш ли къде?

— Не.

— Не я ли пита?

— Като дете — никога, защото за тази цел ми липсваше необходимото разбиране. По-късно започнах да се стремя към разкриване тайните на вярата, каквито за този, който истински вярва, изобщо няма, защото просветлението е първородната дъщеря на истинската вяра. Тогава действително разпитвах често и настоятелно баба дали лежащата между изчезването и връщането на нейното съзнание празнота не се е запълнила от някой по-късно събуден спомен. Тя обаче не знаеше нищо.

— Не мога да го проумея. Според това, което съм чувала от теб за човешката душа, в нейния живот и нейното съзнание никога не може да настъпи пауза.

— Пауза? Това е правилната дума. Ти ми даваш в ръката сравнението, което, макар да не е съвсем сполучливо, поне донякъде ти дава обяснение. Ти ме разбра, защото можеш да свириш на уд [52]. По време на отсъствието на душата в мозъка на мнимия мъртвец възникват паузи, празни, останали без възприятия места, които и по-късно проявяват невъзприемчивост за тоновете на спомена. Но макар тя да не можеше ясно да се сети, в нея бе останало едно свято предугаждане, благочестиво чувство за едно преживяно съзерцание на блаженство. Следствие на това виждах най-голямата надежда на нейния земен живот, който беше живот на немотия и грижи, насочена към великолепието, което нейната слаба земна памет не би могла да задържи. До своята смърт тя живееше двоен живот — работеше с пожертвователна вярност и себеотрицание за близките си и посвещаваше всеки свободен миг от тази работа на стремежа към небесната чистота. Сега тя вече, както съм убеден, отдавна я е придобила.

— Колко твърдо вярваш, сихди! — рече Ханнех, като сключи в дълбоко вълнение ръце. — Навярно няма нищо, което да може да те разколебае в тази вяра?

— Нищо! Аз съм се борил за нея с всички възможни демони на външния и душевния живот и съм готов и сега всеки миг да воювам и заложа живота си. Повярвай ми, видимите врагове в човешки облик не са най-силните и злите противници на моето душеспасително упование във вярата. Най-горещите битки по-скоро бяха провеждани във вътрешния мир, където влиянието на тъмните сили е по-голямо отколкото във видимия живот, който може да покаже само следствията от това влияние. Блазе ти, мила Ханнех, ако твоите ангели простират ръце над теб, за да държат далеч от теб такива сили и битки! Не всеки притежава силата на убеждението, която се изисква, за да се измъкне с победа от тях.

Тя ми се усмихна сърдечно и каза:

— Сихди, защо трябва да се боря, значи да върша нещо тежко, което намирам за ненужно? Ти ми донесе своята чудесна вяра и я сложи в моето сърце. Даде ми нещо добро. То е като слънце, което ярко озарява и топли моя живот, а където има такова слънце, там мрачни сили не може да има. Ние тук станахме свидетели на едно земно кияме, възкресението на едно тяло на мъртвите, но с твоята вяра ти отдавна ни донесе едно великолепно кияме, едно възкресение на душата от смъртта, едно излизане от гроба на заблудата, в който за мен нямаше пробуждане, а само изтление. Това кияме ти е било отбелязано в Книгата на живота и ние ще свидетелстваме за теб, когато един ден бъдат отмервани твоите дела, думи и мисли.

— Това кияме е било Божия воля, дар на Неговата любов, която иска да направи всички хора щастливи. Аз нямам право да приемам благодарност за това. Толкова е лесно да положиш вярата в едно сърце, което с готовност и изпълнено с доверие стои отворено за нея. Вярно, този копнеж е заложен във всяка гръд, но там същевременно живеят още духовете на високомерието, самодоволството, жаждата за наслади и много други, за които словата не достигат.

Тук взе думата Омар бен Садек:

— Ефенди, ти каза истината, като говориш за тези духове. Що за човек бях аз, когато се запознах с теб! Един фучащ от ярост за мъст и кървава разплата следовник на исляма, който обичаше само себе си, мразеше враговете си и спрямо всички други хора изпитваше само гордо равнодушие. Ти беше първият из сред всички тях, който ме застави да го уважавам. Ето защо желаех, също както хаджи Халеф, нашият сегашен шейх, да станеш мохамеданин. Ние ти дължахме толкова много и поради това искахме да те спечелим за Небето, което си мислехме, че стои открито само за последователи на Пророка. Работехме за пашата неуморно. Една усмивка беше всичко, което нашите усилия успяваха да измъкнат. Някой друг на твое място щеше да ни оборва с учението на християнството, а от това само щеше да възникне някоя неприятна препирня, която да ни смрази и да доведе до окончателната ни раздяла. Но ти беше твърде умен да изпадаш в поведението на проповедниците, които, без да познават нашия живот, искат да приемем техния като по-правилен и по-добър. Ти нямаше нужда от поучения, не приказваше думи, но говореше с дела. Живееше живот, който беше една убедителна проповед на твоята вяра. Ние бяхме твои придружители и заедно с теб живеехме твоя живот. Неговото съдържание беше любовта. Ние опознахме тази любов и обикнахме най-напред теб. Не можехме да се разделим с теб и следователно с нея. Тя ставаше по-голяма и все по-могъща в нас, обхвана теб и полека-лека всички, с които влизахме в досег. Сега тази наша любов обхваща цялата земя и всички хора, които живеят на нея. Ние забравихме Корана и станахме безразлични към законите на Пророка, чрез които духовете, за които говори, добиваха своята власт над нас. Нашето племе е голямо и стана прочуто с примера, който следва. Даде ни го ти, човекът, когото обичаме. Ти победи в нас духа на себелюбието, на омразата, на отмъщението и така направи от нас хора, които вървят по мирната пътека на Аллах. Така и аз благодарение на теб се превърнах от неумолим кръвен отмъстител в покорен следовник на Божия син, който е потвърждавал учението за вечната сила на любовта с целия свой живот и накрая го е скрепил със смъртта си. Ханнех, ощастливителката на нашия шейх, не е единствената, която може да говори за кияме, всички ние имахме такова възкресение. Трябваше да ти го кажа, ефенди, моето сърце ме подтикна, сега, когато отново имаме едно кияме пред себе си, което се дължи на остротата на твоите очи.

— И още един въпрос — намеси се отново Ханнех. — Притежава ли Еммех, любезната дарителка на твоето доволство, също такава твърда вяра като теб?

— Да — заявих аз.

— Винаги ли я е имала?

— Когато се запознах с нея, тя имаше тази вяра — лежеше скътана дълбоко в душата й.

— И тогава ти си довел слънчевата светлина, която я е извела наяве? Ти си се грижил с любвеобилна ръка и си изпитал радостта от труда си, както на човек двойно повече се услаждат плодовете на дърво, което сам е посадил. Сихди, как бих желала да се запозная с твоята Еммех! Бих направила всичко за нея, бих седнала с нея, ако поиска, в някой вагон на вашата железница, за да пътуваме докъдето пожелае.

— Но и аз с теб! — отбеляза бързо Халеф — Жените винаги се нуждаят от подкрепа и закрила, а любезната усмивка, която после дават, е по-добре да се падне на собствения мъж отколкото на чужд.

— Усмивка? — попита Ханнех. — Любезна усмивка? Какво искаш да кажеш с това, скъпи Халеф?

— Защото… закрилата… закрилата се нуждае от нея — заекна смутено дребният хаджи. После се обърна решително към мен: — Кажи й го ти, сихди! Аз се обърках, а ти разбираш от тренове повече от мен.

Лицето на «най-прелестната от всички прелестни» бе приело сериозен израз. Сега ме погледна очаквателно. Затова й обясних, а пък уж не биваше да узнава нищо за усмивката, вместо него:

— Разговарях с Халеф за нашите железници, с които могат да пътуват също жените и дъщерите ни. На тях толкова много им харесва в тези вагони, че от удоволствие се усмихват любезно.

— А на него това сигурно не му се нрави? — попита тя — Защо една жена да не може да се усмихва, когато нещо й доставя удоволствие? Аз също бих се усмихнала. Може би имаш нещо против, Халеф?

— Не, хич нищо! — отговори той, много зарадван, че им се е удало да придам на тази «усмихваща» се работа един безхитростен поврат. — Напротив, бих бил много щастлив да почувствам лъчите на твоята усмивка върху лицето си, знаеш го. Но я вижте дали не се лъжа! Спасеният от смърт май се помръдна.

Имаше право и пробуждането на меканеца дойде много навреме за желанието му да изостави сегашната тема на разговор.

— Вода! — прозвуча отново тихо като преди от устните на мюнеджията и той опита да се надигне, при което двама хаддедихни бързо го подкрепиха.

Беше му дадена вода и този път пи с пълни глътки. После седна, плъзна прекрасните си очи по кръга наоколо и каза бавно и отнесено, сключвайки ръце:

— Хората спят, но когато умрат, се събуждат.

Затвори очи и си легна назад, при което не се нуждаеше от подкрепа. Гласът му бе прозвучал дълбоко, но ясно, като подсилен от някакво вътрешно око. Казаните от него думи може би нищо няма да говорят на непознавача на арабския, но на мен направиха необикновено впечатление. А че упражниха същото въздействие и върху хаддедихните, ми подсказа тихото, благоговейно «Авин», което изрекоха. Тези думи бяха една от прочутите «Сто мъдрости» на халиф Али. Защо ги бе изрекъл току-що възкръсналият от смъртта мъж — дали от разсъждение или под въздействието на внезапен импулс — не знаех. Но те така точно подхождаха на сегашното положение и предизвиканите от него чувства, че бях развълнуван.

Стояхме в безмълвен кръг около Ел Мюнеджи и чакахме какво ще направи сега. Той полежа известно време неподвижно, дишайки ритмично. После се изправи отново в седящо положение, като държеше очите си все още затворени, и каза, посочвайки с ръка до себе си:

— Седни до мен!

Не знаехме кого има предвид, но за всички други сякаш бе ясно, че аз трябва да се отзова на тази покана.

— Чу ли какво казах преди малко? — попита той сега.

— Да — отвърнах.

— Известни ли са ти думите?

— Това беше втората от стоте мъдрости на халиф Али бен абу Талеб.

Той наклони леко глава към моята страна, сякаш продължаваше да се вслушва в гласа ми. После каза с все още затворени очи:

— Втората! Вярно! Тълкуванията на тази мъдрост известни ли са ти?

— Известни са ми.

Той наклони още повече глава към мен и при следващите въпроси и отговори лицето му прие израза на нарастващо удивление.

— И двете?

— Арабското и персийското.

— Кой ги е дал?

— Персийският поет Раджид ед Дин, получил прозвището Ватват.

— Как? Ти го знаеш толкова обстойно?

— Той е живял в дворовете на трима владетели и е починал през 578 година [53] от хеджра [54].

— Машаллах! Как гласи арабското тълкувание на тази втора мъдрост на четвъртия от халифите?

— «Докато живеят на този свят, хората са безгрижни. Те живеят в толкова дълбока дрямка, че забравят блаженствата на Рая и огнените мъчения на Пъкъла. Но когато умрат, се събуждат от тази дрямка на безгрижие и се разкайват за леността си в службата на този, който ги е създал. Отправят си упреци за своето нехайство и благодарността към него, който ги е дарил с всичко. Но тогава разкаянието идва твърде късно и самоупрекването е безполезно.»

— А персийското тълкувание?

— «По време на пребиваването си на тази земя хората немарят за работите на другия свят. Едва когато умрат, се събуждат от съня на безразличието. Тогава съзнават, че са се отклонили от правия път и се разкайват за лошите си думи и осъдителни дела, но това вече нищо не ги ползва.»

Сега чертите на лицето му бяха придобили явният израз на внимателно заслушване. Той почака известно време и после попита:

— Ти не си Ел Гхани, моят благодетел, когото мислех, че седи сега при мен?

— Не.

— Кажи тогава дали си съгласен с тези две тълкувания!

— Те не намират моето одобрение, защото са твърде повърхностни. Оставят дълбокия смисъл на мъдростта да лежи недокоснат.

— И какъв е този смисъл? — попита слепият старец.

— Хората спят, но когато умрат, се събуждат. Това означава: Хората живеят като спящи, със затворени очи. Те не виждат доказателствата за един вечен живот и когато чуят гласа на Аллах и неговите пратеници, мислят, че сънуват и не го следват. Но после, когато смъртта ги разтърси от този сън, се виждат неподготвени отвъд голямата граница, през която не могат да се върнат, за да наваксат пропуснатото. Тогава за тях събуждането ще бъде един трус и преглеждането — ужас.

— Аллах, Аллах! — извика той. — Аз мислех, че съм се върнал на земята, а пък още се намирам при теб, който си ме водил! Не, ти не си Ел Гхани, той никога няма такива думи. Хвани ме отново за ръката и кажи дали и аз принадлежа към тези, които живеят със затворени очи и чието събуждане ще бъде толкова ужасно!

— Притежаваш ли любовта?

Защо зададох този въпрос? Може би защото преди малко бях говорил с хаддедихните за любовта. Държането и думите на арабина не ми бяха ясни. Не знаех кого имаше предвид с тях. Изобщо сцената беше много странна. Наоколо безпределната пустиня, над която и сега се виеха гладните лешояди — през нощта навярно бяха кацнали в наша близост; своеобразните форми на дългокраките, гърбави камили; благоговейният кръг на причудливо облечените бедуини; загадъчният непознат мъж до открития гроб със своите неясни думи; нашият предшестващ религиозен разговор и настроението, следствие на който се намирах; тълкуванията на възкръсналата сякаш от гроба заедно със стареца мъдрост на Али… Всичко това може би въздейства като причина да поставя този въпрос.

— Любовта? — отвърна меканецът. — Точно тя ли ще бъде най-важното в мига на пробуждането от съня?

— Само тя единствено е важна. Тя е като маслото на лампата, без която не можеш да намериш правия път.

— Маслото? Лампата? — подскочи той от своята все още заслушана поза. — Това звучи както отиването на девите на никах [55]!

— Да — вметнах бързо под давлението на тези думи, без да помисля, че имах пред себе си мюсюлманин, който не биваше да знае, че съм християнин. — Небесното царство ще наподобява на десетте деви, които взели своите лампи и излезли да посрещнат младоженеца. Петте били глупави, но другите пет — умни. Глупавите взели лампите си, наистина, но не взели масло, а умните заедно с лампите взели и своите съсъди с масло. Понеже младоженецът се забавил, те се уморили и заспали. Но около полунощ се разнесъл вик: «Вижте, младоженецът идва, излезте да го посрещнете!» Девите станали и приготвили лампите си. Глупавите заговорили на умните: «Дайте ни от вашето масло, защото нашите лампи угаснаха!» Тогава умните отговорили и…

По-нататък не стигнах. Докато разказвах, с мюнеджията стана необикновена промяна, необикновена поне що се касае до неговата слабост. Неговите артерии сякаш се изпълниха с нова кръв, а нервите му получиха жизненост. Той изправи торс. Очите се отвориха и отправиха своя лъчист, неописуем взор към мен. Бръчките на лицето се запълниха и мимиките с всяко изречение ставаха все по-оживени, докато протегна отбраняващо ръце към мен и уплашено ме прекъсна:

— Спри! Не мога да слушам повече. Заблудил съм се в теб. Ти не си този, който преди малко беше при мен и за когото досега те смятах.

— Кажи тогава кой мислеше, че съм!

— Бен Нур, (Синът на светлината) пратеникът на Пророка.

— Не съм този, а и не съм чувал за него. Неговото име не е записано в нито една от книгите, отнасящи се до Пророка.

— В никоя земна, но в Китаб ет Тубанийин (Книга на блажените) може да се намери. Сега не зная къде съм, защото ти не си Бен Нур и нито Ел Гхани. Още в Страната на покойните ли съм, или съм се върнал отново на земята?

Странно! Да не би да си имах работа с някой умопобъркан, безумец? Той се огледа с бляскавите очи, в чиято слепота човек не можеше да повярва. И в Страната на покойните претендираше да е бил? Беше наричан Ел Мюнеджи, Прорицателя. Тази турска дума означава също «звездоброец». Прорицател, звездоброец и гадател — тези понятия имат предупреждаващ нюанс дори за някой, който иначе не пита за библейските повели. Не можех да не се сетя за съборните астролози и другата подобна пасмина. Какво дълбоко, будещо благоговение впечатление ми бе направил първо този мъж, а сега чувствах само необходимост да бъда предпазлив с него. Ханнех се бе отдръпнала далеч назад. Халеф го гледаше мнително отстрани, а хаддедихните като че не бяха наясно да му се чудят ли, или да му се изсмеят.

— Ти си на земята — отговорих на последния му въпрос.

— Къде по-точно?

— Където си бил преди туй.

— Бях при Ел Гхани. Той къде е? Не го чувам.

— Но нас виждаш, нали?

— Виждам? Аллах валлахи! Тези думи ми казват, че се намирам при хора, които не ме познават. Нима не забелязвате, че съм сляп?

— Не! По-скоро създаваш впечатление, че притежаваш отлични очи.

— Лъжеш се. Знам, че очите ми блестят, но този блясък е измама. Аз чувам по гласа ти колко далеч от мен се намираш, но не мога да те различа. Единствено ако дойдеш досами мене, ще мога да те доловя като разлетия силует на някой дух.

— Ти, изглежда, си виждал такива духове?

— О, много често! Но къде е Ел Гхани? Угрижен съм за него. Той е единственият, който може да ме разбира и да се отнася подобаващо с мен, той, моят благодетел, без когото отдавна щях да съм свършил. Кажете ми! Моля ви.

Страхът изглеждаше непритворен. Трябваше да изпитам меканеца. Сложих ръка върху дръжката на затъкнатия в пояса ми нож, изтеглих го внезапно и замахнах към лицето му, сякаш исках да го пробода в окото. Но той не трепна с мигла, макар да бе почти докоснат от острието. Един зрящ би се държал другояче. Той май наистина беше сляп. Ето защо отговорих по-приятелски отколкото напоследък:

— Ще получиш желаните сведения, ако преди туй дадеш такива за себе си. Преди всичко искам да ти кажа, че не е нужно да се страхуваш. Ти се намираш при добри хора, които ще се отнесат към теб като с приятел и човек, нуждаеш се от помощ. Ел Гхани меканец ли е?

— Да, ние всички сме от Мека. Но аз съм сляп, следователно не зная как да ви отговарям. Моля ви да бъдете снизходителни към моята безпомощност и първо вие да ми кажете кои сте.

— Ела първо до нашето бивачно място! Имаш да извървиш най-много петдесетина крачки.

— Тогава ме води!

Преди да го хвана за ръката, Халеф повтори моя опит с ножа. Слепият действително не го забеляза, погледът на очите му остана пуст, бездушен и неподвижен. После, когато тръгнахме, го поведох така, че гробът да лежи право пред него. Три крачки и непременно щеше да падне в него, ако не бях го дръпнал настрана. Промяната на мястото не беше необходима, аз я предложих само за да изпитам вървежа му. Той се движеше с несигурност, която определено не беше само последица от преживени напрежения и лишения. Въпреки че го водех, стъпките му бяха предпазливи и опипващи, както може да се наблюдава само при слепци. Значи си нямахме работа с притворство.

Добрите последици от тази задържана проверка веднага се проявиха в поведението на хаддедихните, които изпитаха сърдечно състрадание към слепеца. Приготвиха му меко място да седне и го попитаха за неговите желания. Той отново помоли за вода. Когато бе утолил сега за трети път жаждата си и ние се заинтересувахме дали не чувства и глад, той отговори:

— Не зная колко дълго не съм ял, защото не бях в тялото си, а нямам очи за разликата между ден и нощ. Когато ядох за последен път, беше заранта в йом ел джума’а [56].

— А днес е йом ел етнен [57] — извика Халеф. — Значи цели три дена не си вкусил нищо.

— Въпреки това не изпитвам глад. Но тютюн ми дайте, ако мога да помоля!

И слепият беше вече извадил от торбичката си и пъхнал в устата една стара лула с къса тръба и необикновено голяма чашка. Молбата му беше изговорена, склонен съм да кажа, с пламенен тон, а по лицето му се изрази копнеж, който едва можеше да дочака изпълнението на желанието. А когато това стана, забълва дим с такова усърдие, сякаш животът му зависеше от това, час по-скоро да натъпче пак лулата.

— Клетият сляп човек! — прошепна ми Ханнех със съчувствие. — Едва-що възкръснал от смъртта, оставен от приятелите си насред пустинята. Какво реши за него?

Кимнах й успокоително и вече отварях уста да заговоря, когато Халеф, отгатнал намерението ми, зададе бързо тихия въпрос:

— Сихди, искаш да му кажеш кои сме?

— Да — отговорих също така тихо.

— Позволи да го сторя аз! Та нали знам колкото теб добре кои сме.

Седна от другата страна на слепеца — аз седях от лявата и му обясни:

— Ти ще се запознаеш с двама много прочути мъже, така че слушай с внимание какво ще ти кажа! Аз съм хаджи Халеф Омар бен хаджи Абул Аббас ибн хаджи Давуд ал Госарах, шейхът на хаддедихните от голямото племе шаммар. А този мъж от другата ти страна е най-големият учен на източните и западните страни. Той всъщност е ’алим ел ’улема [58], защото в неговата глава се намират хиляда чекмеджета и във всяко от тях са скътани повече от сто науки, които той е изучавал и преодолял в двеста и шейсет медарис [59]. Произхожда от страната на най-далечната Магхриб и е роден във Вади Драа, откъдето, както е известно, излизат най-умните хора. Неговото име…

— Кутуб! — пресякох го аз.

— Какво? Какво искаш да кажеш? — попита ме той, забравяйки в усърдието си уговореното помежду ни значение на тази дума.

— Кутуб! — повторих аз.

— Вахаяти! (В името на моя живот) — извика, сещайки се сега. — Тоя път го казах по грешка! Трябваше мен да поставя отзад и теб отпред.

— Разбира се, драги Халеф.

— Валлахи фасл! [60]

— Странна работа, в името на Аллах! Прости ми, сихди! Аз веднага ще я оправя и ще почна от самото начало, като назова първо твоето име и едвам сетне моето.

— Не е нужно. Назови първо моето име и пропусни твоето, защото ти вече го каза!

— Ама нали то трябва да е отзад, инак това ще те оскърби.

— Ако го кажеш още веднъж, ще си изрекъл моето име само веднъж, а твоето — два пъти, което ще е още по-оскърбително.

— Хубаво, ще имаш волята си, защото произхождаш от крайната Магхриб и си съгледал виделината на деня във Вади Драа. И тъй, твоето прочуто име гласи хаджи Акил Шатир ел Меджарриб бен хаджи Алим Шаджи ел Гхани ибн хаджи Даим Машхур ел Азим бен хаджи Таки абу Фадл ел Мукаррам.

Действително беше забавно да се чуе колко бързо и безпогрешно издекламира тази змия. И също така удоволствие ми достави гледката на петдесетимата хаддедихни, които изричаха тихо заедно с него двете дузини думи, мърдайки устни като гризещи зайчета. Тъй като мюнеджията беше бедуин, нямаше място за опасения, че името и предшестващото смъмряне ще му се сторят смехотворни. Той бе слушал внимателно и сега попита:

— Ти си може би онзи шейх хаджи Халеф Омар на хаддедихните, който преди няколко години откри съкровището на контрабандистите в руините на Бирс Нимруд в древния Вавилон?

— Да, аз съм действително — отвърна дребният хаджи със съзнание за собствената си цена. — Ти знаеш за това мое славно дело? Къде си го чул?

— В Мешхед Али, святото място на шиитите.

— Кога?

— Сега, когато бях там с Ел Гхани.

— Но вие нали не сте шиите?

— Не. Ел Гхани тръгна натам като пратеник на великия шериф и ме взе със себе си.

— Мога ли да попитам какво прави той там?

— Не знам, не ми каза. Види се, ще е било някоя религиозна работа, за която само великият шериф и неговият пратеник е бивало да знаят.

— И там чухте за мен?

— Да. Имаше няколко персийци, които добре знаеха тогавашната ви преживелица. Заловените от вас контрабандисти получили служба като митничари вместо наказание. Ето защо разгласяваха славата ви, колкото се може по-често и по-надалеч. Така и ние научихме историята.

— Ти казваш «вие», значи не говориш само за мен?

— Защото при теб е имало още един, някакъв ефенди от Запада. Бил християнин и се казвал Кара бен Немзи ефенди. Истина ли е?

— Да.

— И в кое царство на Запада е роден?

— В Алемания.

— Наистина ли бил християнин?

— Най-добрият, който може да има.

— За него беше разказано, че макар християнин, знаел наизуст целия Коран. Вярно ли?

— Да.

— Също в неговите тълкувания бил съвсем сведущ?

— И това е истина.

— Аз съм беден човек и нямам имане. Но ако бях богат, щях на драго сърце да дам половината от състоянието си само и само да се срещна с Кара бен Немзи ефенди за няколко дена и да мога да говоря с него.

— Защо?

— Защото познавам Светото писание на християните също както той Корана. За мен ще бъде върховна радост да проникна в истината с един такъв мъж и да го обърна към учението на исляма.

Казвайки това, Ел Мюнеджи въздъхна дълбоко като човек, комуто работата, за която говори, лежи на сърцето и му създава много грижи. Към това се добавяше още, че едва с мен желаеше да проучи истината, сиреч не я знаеше. Когато въпреки всичко говореше да ме обърне към исляма, това вероятно бе само фразеология, предназначена да прикрие собствената му несигурност. Този мъж, изглежда, принадлежеше към онези безчет жадуващи, които никога не намират изворите, понеже минават сляпо покрай тях. Та нали според собствените му думи познаваше Светото писание и следователно също думите «Аз съм Истината и Животът», а пък не бе останал при този извор на истинската мъдрост. Халеф не правеше моите заключения, той говореше най-вече по усет. Така реагира и сега, и то по един много характерен за него начин.

— Не го пожелавай! — предупреди.

— Защо? — освободи се Ел Мюнеджи.

— Ще постигнеш тъкмо обратното на това, на което се надяваш.

— Как тъй?

— Ще те помоля да ми позволиш да ти го обясня с един пример. Бях в Ербил, един град, разположен откъм западния склон на планините Загрос, който ти може би не познаваш, и отидохме в джамията да се помолим. Кара бен Немзи ефенди не счита за грях да изрече християнска молитва в мохамедански божи дом. Той дори смята, че с това джамията няма да бъде осквернена, а осветена. Стига само човек да не се отрича от вярата си. По-късно онзи узна, че ефендито е християнин, и го доложи за оскверняване на светилището. Бяхме призовани пред съда, където кадията се стараеше да наложи, колкото може по-строго наказание за престъплението. А Кара бен Немзи даваше такива отговори, че съдията все повече изпадаше в гняв и на края му кресна вбесено: «Ти май от никой кадия не се боиш?» Ефендито отвърна спокойно: «Не аз, а кадията трябва да се бои от мене!» След това се позовава на една наскоро издадена от шейх ул ислям [61] фетва [62], според която всеки християнски изследовател може да влезе в джамия — само трябва да го прави благочестиво, с молитвена вглъбеност — за да се запознае с ревностно следваните обичай на нашето преклонение пред Аллах. От този пример виждаш, че не е препоръчително да подхващаш с него нещо, което не му е по угодата. Той ще го обърне на противното. Познавам мюсюлмани, които опитваха да го привлекат към исляма, но с това постигнаха само че те самите станаха християни.

— Такава опасност при мен няма да има, даже учеността му да беше още по-голяма.

— Ти нямаше да я усетиш. Кара бен Немзи ефенди казва: «Живей угодно Богу» — това е неговата наука. И той е слушал много повече радостен смях отколкото сухите хубат [63] на всички улема [64] от източните страни.

— В такъв случай по-добре че не се намира тук.

— Защо?

— Защото ти каза, че спътникът ти, седящият до мен, хаджи Акил Шатир, е най-големият учен на източните и даже западните страни.

— О, те щяха много добре да се понасят, защото въпреки безбройните науки, на които моят приятел е дал подслон в главата си, той не позволява това да се забележи.

— Но преди малко аз го забелязах, когато даде тълкуванията за мъдростта на Али.

— Е, да, едно такова тълкувание му се изплъзва сегиз-тогиз. Обикновено той ги държи за себе си и това е похвално, защото има много тълкувания, които за да схване човек, трябва да кара на свой ред да му бъдат разтълкувани. Сега сигурно вече знаеш кои и какви сме ние двамата. Аллах е бил благосклонен към теб, като те събра с нас. Ние имаме петдесет храбри хаддедихнски войни при себе си и освен това ти долавяш от време на време един женски глас. Тази, която чуваш тогава да говори, е Ханнех, добре възпитаната повелителка на моята женска шатра, чиято красота и дружелюбие се числят към най-големите достойнства на Турция и всички персийски провинции. Аллах да й даде вечна младост и след това на мен и на нея угодна старост! А каквото иначе още искаш да знаеш, можем да ти кажем по-късно. Сега говори ти! Или по-добре аз да питам?

Ел Мюнеджи се позабави известно време с отговора, но като разбра по неколкократното прокашляне на хаджията, че е започнал да става нетърпелив, каза:

— Словото ми за мен може да бъде много късо. Мен също ме числят към учените люде. Бях заможен мъж, когато отидох преди няколко години в Мека. Състоянието ми беше откраднато от неизвестни поклонници. Живеех при Ел Гхани. Той се зае с мен и ме задържа дори когато ослепях. Сега живея само от неговата доброта. Когато преди два месеца трябваше да тръгне за Мешхед Али, ме взе със себе си, тъй като там повечето са персийци, чийто език той не разбира. Сега се намираме на обратния път. Водата ни свърши и от изнемога бяхме принудени да спрем насред пустинята. Бяхме убедени, че Аллах е решил нашата смърт. Другото знаете.

Видях, че Халеф се кани отново да пита, и го възпрях с ръка. Имаше няколко пункта, относно които въпреки мълчаливостта на меканеца желаех да имам информация. Той беше наш гост, при това един нещастен сляп човек, спрямо такива хора не бива да се проявява натрапчивост, но аз имах много важни причини да не се задоволя с недостатъчното досегашно разяснение. Ето защо се осведомих деликатно:

— Би ли могъл да ни кажеш каква професия упражнява Ел Гхани?

— Той е шейх ел харе [65] — отговори мюнеджията.

— И как гласи същинското му име?

— Той не ви ли го назова?

— Не.

— В такъв случай позволи и аз да го съхраня. Той е мой благодетел, комуто дължа благодарност. Нямам право да ти кажа онова, което той навярно преднамерено е премълчал.

— Уважавам твоята благодарност, макар да съм на мнение, че един честен човек няма защо да крие своето име. Ти също още не си ни казал твоето.

— Ефенди, в нечестност ли искаш да ме обвиниш?

— Не. Достатъчно ми е узнатото от Ел Гхани, че те наричат Ел Мюнеджи. Но кога сте спрели тук, сред пустинята, навярно мога да науча?

— Това беше в йом ес сабт [66] сутринта.

— Значи завчера. Ти кога заспа?

— Веднага щом паднах от камилата. За слизане ми липсваше сила.

— По време на това спане някакъв друг свят ли сънува?

— Ефенди, по тоя въпрос нека си замълча! Аз не сънувам. Това, което ти смяташ за сън, е нещо друго. Ти си прочут учен, но цялата ти ученост няма да стигне да схванеш онова, което е по-добре да премълча.

— Аз, напротив, мисля, че като учен ще го схвана по-лесно, отколкото като неук.

— Не, ти ще го сметнеш за болест, докато то си е доказателство за духовно здраве. Моля те да не настояваш и да ме събереш отново с Ел Гхани.

— Желанието ти не е лесно осъществимо, Ел Гхани си замина.

— Без мен?!

— Да. Смяташе те за мъртъв и вече те беше погребал. Когато потегли с хората си, аз те извадих от гроба и установих, че си още жив.

— Мъртъв? Погребан даже? — попита той ужасено. — Аллах да се смили над мен! Та Ел Гхани знае, че аз винаги се връщам при себе си.

С тези думи вече бе полуиздал тайната си, без да го забележи в своето вълнение. Другите половина и аз си донагласих. Ето защо попитах:

— Колко дълго обикновено в такива случаи не си при себе си?

— Само няколко часа.

— А този път това е продължило повече от два дни. И не е било обичайното ти състояние, а ти беше привидно мъртъв. Напреженията от дългата езда, лишението от вода, влиянието на твоята нервна болест, която аз не бих нарекъл «доказателство за духовно здраве», обстоятелството, че си закоравял, отровен от тютюн пушач, накратко казано тези и може би и други причини, които не са ми известни, са те довели до състоянието, което ние квалифицираме като «мнима смърт».

— Мнима смърт? — каза той. — Лежал съм цели два дни? Нима наистина си прав? Би било ужасно да знам, че щял съм да бъда погребан, без наистина да съм мъртъв. Мнима смърт! Действително смърт изобщо няма, защото това, което вие наричате така, не е нищо друго освен привидност. То е събличане на земното облекло, което сме носили тук под името «тяло», но никога повече няма да носим. Това тяло остава, за да се разгради на своите основни частици, но душата, която е обличало, ще бъде вечно свободна от неговото ограничение.

Този начин на изразяване ме изуми. В случая той не говореше като вярващ мохамеданин. Не можах да се въздържа и подхвърлих:

— С това изявление ти влизаш в противоречие с учението на Мохамед и всички тълкувания на Корана.

— Не — отвърна той. — Помисли, че Пророка и неговите последователи не са били трезви западняци, а ориенталци и като такива са имали привичката да се изразяват картинно! Хаджи Халеф те нарече най-големия учен на Изтока и Запада. Аз не го приемам буквално, а само в смисъл, че си учил и знаеш повече от много други учени. Дори християнската Библия трябва да се чете и преценява от тази гледна точка, защото съставителите на съдържащите се в нея книги също са били ориенталци.

— Значи отричаш, че тези книги са били внушени от Духа Божи?

— Не, но той е говорил с ориенталски езици, в случай че предположението за това внушение не е неправилно. Божият Дух не може да бъде по-ориенталски изразен.

— Значи си имал предвид картинно, че при възкресението елементите се връщат от разградените и разпръснати телесни частици? Че възкръсналият ще получи обратно своите кости от земята, своята кръв от водата, плътта и косата от растенията и живота от огъня?

— Това е едно древноперсийско учение. Нима познаваш парсизмуса [67]? — попита удивено. — Защо не даде примера си от Библията, за която говорехме? Но — продължи бързо той — аз забравям, че не можеш нищо да докажеш от нея, защото ти е непозната.

На това отговорих:

— Знам, че тя говори за възкресението на плътта. Сметнах, че не бива да посочвам пасажи, защото трябваше да остане скрито, че съм християнин.

За мое учудване той отговори:

— Апостол Павел казва: «Беше посято земно тяло, а ще възкръсне духовно тяло». Щом има земно тяло, значи има и духовно тяло.

Сега беше мой ред да се удивя. Този мохамеданин познаваше посланията до коринтяните. Той продължи:

— Чрез сътрудничеството между душа и тяло в този живот се образува едно второ, невидимо за нас тяло, което прониква в порите на земното и създава връзката между него и душата. То възниква от неподдаващи се на измерение материи от земното тяло и не се губи с него, а съпътства душата във Вечността. Това неразличимо от нас тяло има предвид апостолът, когато говори за кияме на тялото.

— Такова е било приблизително становището на Абу ен Насранийа Оригенес [68].

— Ти си запознат с Оригенес? — извика той. — Излиза, че си по-образован, отколкото си мислех. Ти следователно ще ме разбереш, ако ти кажа, че не се страхувам от смъртта, защото тя не е нищо повече от свалянето на грубата дреха, която трябва да предпазва тук душата и духовното тяло. След смъртта те вече не се нуждаят от тази закрила. Вярно, събличането на това грубо тяло не е толкова лесно и така безболезнено, както свалянето на едно обикновено одеяние. Затова преди малко се изплаших, когато каза, че съм бил привидно мъртъв. Не мога да повярвам, че това е вярно, а по-скоро предполагам, че си се заблудил. Моето тяло е свикнало от време на време да бъде напускане от душата и ако тя в този случай е отсъствала два дни, много по-дълго от обичайното, то не бива състоянието ми да бъде окачествявано като мнима смърт, защото от нея до гроба има само една малка крачка.

При това изказване, склонно да омаловажи заслугата ни за спасението на мюнеджията, Халеф взе думата. Последната част от разговора вече не му хареса. И за да си изпроси благодарността, за която претендираше, той кипна гневно:

— Още една крачка? Значи още си мислиш, че си се намирал извън него? Ти вече лежете в гроба и беше почти зарит, само лицето ти беше още открито. Ако душата ти има калпавия навик често да напуска тялото ти, за да се разхожда любопитно по света, то аз не мога да имам нещо против, защото тя не е моята душа, на която аз такова безразсъдство наистина не бих позволил. Ако някой път вземе, че забрави обратния път, после ще броди по всемира като недохранена вдовица, а аз ще си лежа тук, без да знам къде да я диря. Че това ще ми бъде крайно неприятно, сигурно не е нужно тепърва да ти обяснявам. Всеки разумен човек трябва да си притежава своята законно дадена душа, без да му се налага да й позволява да обикаля навред с трена с любезна усмивка като жените и дъщерите на Запада. Ако на теб ти е угодно да правиш изключение от това предпазливо отнасяне с обитателката на твоето тяло, то нямам нищо напреки, толкова повече че тя след късо време се е връщала. Ама работата става съмнителна, когато почне да отсъства по цели два дена. Че ти и с това се каниш да се примириш, е, аз не мога да го променя, но на твое място така ще й дам да се разбере, както само се подобава на една безпризорно скитаща се душа. Най-лошото обаче е заблудата, в която се намираш относно твоето така лекомислено напуснато от нея тяло. Ти, види се, вярваш, че нейната вятърничавост нищо няма да му навреди. Ох, мюнеджи, на твоята душа не може да се разчита дори когато си е у дома в тялото, защото ти иначе другояче щеше да приказваш. Съзнавам, че трябва да ти се притека на помощ, като те осведомя съобразно истината къде и как те изкопахме. Слушай ме!

Последва много жив разказ за събитията от мига, в който бяхме забелязали лешоядите, до настоящия. Едва сега слепецът узна в подробности защо са го изоставили неговите спътници. Разбра, че действително е бил погребан, и със закъснение го обзе страх. Ел Мюнеджи навакса пропуснатия досега израз на благодарност по такъв начин, че дори претенциозният в това отношение Халеф бе удовлетворен. Към страха и чувството за дължима благодарност после се прибави и силната тревога за неговата безпомощност. Какво щеше да стане с него? Неговите познати го бяха погребали и той се намираше сега сляп и без всякакви средства за оцеляване сред чужди хора. От само себе си се разбира, че ние го уверихме в нашата подкрепа. Ние също възнамерявахме да отидем в Мека, имахме един и същи път с него, и нямаше да принесем никаква жертва, ако му предоставехме една от нашите камили. Като чу това, той много се зарадва и се обяви за достатъчно силен да потегли с нас.

Сметнах че имам основание да не се доверявам прекалено много на тази негова привидна сила. Откак се бяхме махнали от гроба и седяхме тук на килима, старецът бълваше дим като комин и беше изпушил осем пъти чибука си. Причислявах го към най-закоравелите пушачи, които познавах. Тялото му вероятно бе просмукало от никотин, а стомахът — напълно похабен. Оттук и твърдението, че дори сега, след толкова дълго постене, не изпитвал глад. Аз заявих, че няма да пристъпим към по-нататъшната езда, докато не се е нахранил порядъчно, и си удържах думата, макар че почти насила си изяде поднесената му от Ханнех храна Без да съм очен лекар, не можех да се отърва от мисълта, че неговата слепота е тясно свързана с това силно встрастено пушене. По-късно се установи, че имах право.

Впрочем аз хранех предположението, че Ел Мюнеджи не е това, за което искаше да бъде сметнат, и си имах своите причини. Че беше учен, той бе доказал. Познаваше дори Библията — един извънредно рядък случай. Беше вещ също в теологията за древните перси. После беше разказал, че е пристигнал в Мека като богат човек. Това никак не се съгласуваше с мизерните приходи на един ориенталски учен. Също неговият начин на изразяване ми бе обърнал внимание. Той не бе описателният, картинен език на роден ориенталец, а по-скоро на европеец, който от дълго време, наистина, се намира в Изтока. Той се изразяваше точно и без употребата на сравнения. Също в изговора му няколко арабски звука ми бяха направили впечатление. Двете «ха», «аин», разликата между «син» и «сцад», «гхаин», «гхен», първото «каф» — всичко това той не изговаряше като местен жител. Беше си послужил също с няколко думи, с които и арабинът борави, наистина, но не в такава взаимовръзка. Едва ли някой ще се учуди, ако кажа, че за мен той беше една загадка.

Ако искам да продължа по-нататък, то и отношението му с Ел Гхани беше останало за мен неясно. Но не защото бе казал толкова малко, тъй като подобна сдържаност пред непознати е добре разбираема, ала той като че освен благодарността за направените благодеяния изпитваше към този мъж и нещо друго, което се опитваше да скрие. Защо знатният меканец беше взел слепеца със себе си до Мешхед Али, изисквайки от стария, немощен човек да измине толкова дълъг и труден път? За да му служи като преводач? Разбира се, не. В Мека има достатъчно млади хора, владеещи персийски, и за «любимеца на великия шериф» бе необходимо само да си избере някой от тях. Освен това, всеки що-годе образован персиец говори и арабски, така че в Мешхед Али Ел Гхани щеше добре да се оправи. Тук имаше нещо, което никой, най-малкото един непознат не трябваше да узнае.

Странно ми се струваше болестното състояние, което слепецът бе описал с думите: «Моето тяло е свикнало от време на време да бъде напускане от душата». Дълбоки и продължителни безсъзнания настъпват при различни болести. Той епилептик, хистерик, сомнамбул ли беше! При всички случаи нервноболен! Твърдеше, през време на тези безсъзнания се намирал в друг свят и си го спомнял точно. За да възбуди интереса ми, нямаше защо да казва повече. Аз съм трезво мислещ човек и приемам за вярно само онова, което съм проверил с хладен ум, но въпреки това или може би тъкмо затова

«да назъртам аз обичам в кътчета такива,
в които нещица потайни тъмата скрива»

дори когато това са духовни кътчета или ъгли. А зад тези безсъзнания на мюнеджията беше скрито нещо, което примамваше моята любознателност.

Що се отнася до Ел Гхани, който ни беше напуснал със заплахи, сега мислех с по-малко тревога отколкото преди, ако изобщо думата «тревога» е правилната. Някакво неясно чувство ставаше в мен все по-осезаемо и понятно, че запознанството ни с Ел Мюнеджи ще ни бъде от полза в това отношение. Подобен род предчувствия, дори когато са толкова слабо доловими, почти никога не са ме лъгали.

Най-удобното седло, което имахме, беше направено за стария с помощта на одеяла толкова меко, че можеше да се разположи като в кресло Преди да възседне, той ни помоли да го отведем до гроба. Макар да не можеше да го види, искаше поне с ръце да опипа мястото, което едва не бе станало негов истински гроб. Ханнех го улови за ръката да го поведе нататък и каза:

— Твоето сегашно кияме е земно, при което очите не ти показват мястото на възкресението. Но когато един ден настъпи твоето небесно кияме, те ще бъдат отворени и ти ще видиш страната на великолепието, която Аллах е приготвил за всички онези, които имат чисто сърце и обичат него и чадата му. Аллах йекун ма’ак! [69]

3. Персиецът

Нашата днешна езда имаше за цел Бир Хилу [70], който се намира не по северния кервански път, а странично от него. Фактът, че Ел Гхани също го беше споменал, ми даваше доказателството, че меканецът не се задържаше само в града на Пророка, а познаваше доста добре и пустинята.

Пустинята!

Аз толкова често съм я описвал в нейните разновидности, че не би следвало да се повтарям. Непросветените едва ли оценяват значението, което има като възпитателка на живеещите в нейните вахат [71] хора. Както прерията развива свойствени само за нея живот и структури, така и пустинята си има своите специфични растителни, животински, човешки и въобще форми на живот, които човек напразно ще търси по други места. С това Фрайлиграт [72], ако сериозно е имал предвид, че «царят на пустинята е лъвът», действително не би се съгласил. Той би казал, «лъвът се появява и по други територии освен само в пустинята». Но аз въпреки това съм прав, защото ако лъвът се мерне някой път в пустинята, то това става само по нейната периферия и той просто се е заблудил. Като месоядно животно той се нуждае от много вода и следователно не е повече пустинно животно от жирафата, върху която изпълнява своята прочута «лъвска езда». В пустинята той не би издържал по-дълго от един ден.

Човекът има дарбата да се приспособява към природните условия на избраната от него област. С течение на времето той все повече се превръща в неин син, като възприема особеностите на земята, която носи неговото жилище, независимо дали то е установено или временно. Така и пустинният жител. Позволявам си да употребя тази, всъщност, погрешна дума, тъй като тя така или иначе вече е възприета. Пустинята е необитаема и макар да е кръстосвана от кервански пътища, може да се говори само за пътници, но не и за жители. Пустинята се простира в своята шир като една безкрайна молитва към Бога за милост и състрадание. Тя представлява една дълбоко покъртителна картина на земна беднота и безпомощност. Напечени от слънчевия зной, голи и безжизнени, нейните скали често стърчат в причудливи, фантастични форми, често като отделни, дръзки канари, някой път съчетани в диви, тайнствени зъбери или се издигат в странни строежи, та на човек се струва, че съзира в далечината разрушени градове, запустели замъци и крепости или великолепни колонади. Друг път са тръшнати, сякаш от пестника на неумолима съдба: разпилени, разединени и нацепени, прорязани от зеещи пропасти, в чиято дълбочина дори жаравата на южното слънце не е в състояние да проникне. Не отразява ли тази картина точно историята на тази като че забравена от Бога земя?

Извисяващите се често на възбог ридове биват следвани от покрита със сдробени, диво разхвърляни скални маси пустиня, която има вида, сякаш Дявола в гнева си от своето низвергние е разбил тук цял един свят и е запокитил после отломките в хаотичен безпорядък наоколо. Каменните блокове лежат ту поединично, ту по два-три заедно или високо накамарени, все едно Злия дух е направил оглед на своята вътрешност и всеки отделен грях, всяко бреме е отбелязан с позорен паметник от материала на разтрошените планини. Тези знаци могат да се видят наоколо, докъдето достига окото, чак до хоризонта и колкото повече се разширява той, толкова по-голям става техният брой. Разпръснатите между тях скални отломки лежат като неизброимите зърна на хиляди пъклени плодове, които трябва да доузреят и почернеят под лъчите на пустинното слънце. Тръпки побиват самотния странник въпреки палещата жега. Той подтиква камилата си да отмине по-бързо и извиква: «Закриляй ме и ме пази, о, Аллах!»

После идва пустинята! Там, на запад, на много дни път оттук, се шири пясъчната равнина. Преобладаващият най-често западен вятър я замита и понася със себе си най-фините, най-леките зрънца, за да ги наслои по всяко по-здраво място и по най-малката издигнатост. Възвишението расте от ден на ден, става все по-голямо. Вятърът строи нависоко, носеният от него пясък се издига до върха, а каквото не се задържи, се спуска по отвъдната страна. Това поражда тихи тонове, напомнящи металическо звънтене. «Ангелите си шепнат», мълви бедуинът, когато ги чуе в унеса си през нощта. Това е пустинята на пясъчните хълмове. Фините, звънтящи зрънца странстват нататък и все нататък. Достигат ва’ра, изпълват неговите дупки и падини, изкачват се по развалините му, загръщат ги с наметалото си и придават на резките им линии мекота, като лека-полека превръщат суровите грамади в полегати хълмисти вълни — шепнещите ангели покриват дяволското творение с любвеобилна ръка.

А далеч навън се ширва най-сетне пустинята на мъртвия пясък. Дневната горещина е надвиснала уплътнено над нея като трептящ товар. Небето се простира отгоре като разтопено олово и сякаш се слива при хоризонта с море от пламтящ бронз. Гранична линия между тях в продължение на дни няма. Очите горят, очният нерв уморено отказва своята дейност, копнеещият поглед няма точка, на която да може да отдъхне. Понятието разстояние престава да съществува, човек добива усещането сякаш язди в някаква въплътена вечност и губи душевното си равновесие. Дееспособността изчезва, волята се топи, остротата на сетивата отслабва, а на мястото на липсващите възприятия застъпват сетивни измами, които залъгват с напразни надежди неговите желания. Ето защо тази пустиня е същинската територия на Фата Моргана и представлява също основният район на гибелните пясъчни бури, на които вече не един и двама отделни странници и не един и два представителни кервана са станали жертва. Какъв прехлас после предизвиква гледката на един истински, неилюзорен оазис липсват думи за описание.

И точно като пустинята е и нейният обитател. В неговата вътрешност живее същият зной, под който творенията на неговата душа застиват в необичайни форми. В безпомощност, глад и жажда както ва’рът и нажеженият пясък е отправен неговият живот от първия до последния ден към небето, в постоянно очакване на милосърдието на Аллах. Оттук и неговата дълбока религиозност, чиято външна изява обаче е свързана с уморителни формули. Неумолимата строгост на пустинята го прави сериозен и твърд. Също така непреклонно, каквито са нейните закони, държи той на непогрешимостта на своето мнение и превъзходството на волята си. Нейните промени във времето намират израз в неговите пориви — онова, което го е въодушевило през деня, вечерта той може да отхвърли студено и презрително. Жената, която сега пламенно обича, може само след няколко часа да прогони със законно валидната формула: «Ти си разведена!» Любовта към ближния, голямото изискване на християнското учение, той изобщо не познава, както впрочем пустинята никога не е била любвеобилна с него. И както тя нищо не дава, а само иска жертви, така и той е само себелюбец и претендира дори Небето да е само за него. Жадувала през целия ден, тя изпива росата на нощта до последната капка. По същия начин и той се подлага търпеливо на всички лишения, за да се отдаде после на насладата без мяра и самообладание. Тъй като целият му вътрешен живот представлява едно прекъсвано само от няколко кладенеца скитане през пустошта, той си рисува отвъдното с най-ярки краски като оазис, където ще тъне в радост и наслади, за каквито земният живот само от време на време му дава мимолетен предвкус. Както неговите страдания и лишения са телесни, така и въжделенията и стремежите му са най-вече от предметен характер. Синът на пустинята няма душевност, затова той не може да си представи чистосърдечно нито някое земно щастие, нито своя блажен отвъден живот. Територията на неговата душа прилича на осеяна със скали, развалини и дълбоки пясъци пустиня. От нея се пораждат странни, необикновени и объркани неща. Горещият самум [73] се носи по нея и вихри смъртоносни пясъчни облаци, обагрени сякаш от огъня на преизподнята. Но както пустинята не е лишена от роса, така и на тази душа не са отказани духовните дадености за стопанско, етично и религиозно възпитание. Но къде да търсят тези води истинските пионери, носещи в себе си безкористното призвание? Онзи, който наистина иска да помогне тук, не бива да го прави с пресметливост с какъв размер на процента ще се олихви вложеният капитал. Също така трябва да се откаже от религиозната нетолерантност, която по тези места предизвиква фанатична съпротива и най-малкото би отложила успеха за необозрими срокове. Има капиталовложения, които Господ Бог нанася в своята книга, за да сравни едва във великия ден на равносметката. Най-добрият мисионер е онзи мъж, който опитва да убеди иноверните повече със своя живот, отколкото с учението си. Един богонравен и полезен за обществото живот е единствено правилната подготовка на почвата за сеитбата, която вече наистина трябва да се извърши със словото на проповедта.

Ела с мен в духа на пустинята, скъпи читателю! Ти си се научил да снижаваш потребностите на твоето тяло до най-ниския предел. Гладът вече не те мъчи, а и жаждата си научил да овладяваш до повеляваната степен. Ти си поставен на поста и сега ще добиеш опита, че активността на твоя дух надвишава тази на тялото ти. Това е основата, защото дори при полуцивилизовани и диви народи пред важни, повратни точки в живота биват предписвани индивидуални или всеобщи пости. Индианците също постят дълго време преди тържествения ритуал при даването на име или избора на медицина [74]. Тогава душата сякаш става по-свободна и по-малко спъвана в нейната дейност. Твоите духовни сетива като че получават двойно по-голяма острота, а мислите ти добиват криле. Ти живееш повече вътрешно отколкото външно. Свикнал си на клатушкащия ход на камилата, той вече не те смущава. Седнал на високото седло на хеджин, не обръщаш внимание на движенията на животното. Ако яздиш през пустинята на високите скали или през ва’ра, като физическо същество се чувстваш толкова дребен, толкова нищожен, толкова изоставен сред това море от канари и отломки. Когато яздиш по необятния пясъчен океан, не го виждаш да изчезва след теб, а отпред се простира все по-нататък и по-нататък. Няма начало и няма край, няма граница, защото кръгозорът е съчетал небе и земя и линия между тях вече не познава. Не знаеш къде престава Долу и къде започва Горе и имаш чувството, че прежурящото слънце е помъкнало земята със себе си и те влачи заедно с нея напред, напред. И както вече не си в състояние да отделиш небе и земя, така гледаш едновременно навън и навътре. Безкрайността пред твоите телесни очи е съизмерима с безпределната шир пред твоите духовни очи. Тялото ти се носи напред, без да го чувстваш, а душата ти лети. Тялото ти? Ти вече нямаш тяло, ти си вече само душа. Тялото ти в тази безграничност е ставало все по-нищожно и по-нищожно, докато е изчезнало като Нищо от мислите ти в неизмеримостта. Но че твоята душа съществува и ще продължава да съществува, за теб се е превърнало в яснота, срещу която не е възможен и полъх съмнение. Та нали ти самият си тази душа и не можеш да приемеш край, както тук изобщо няма край. Съмнението може да живее само на земята, а ти вече не я усещаш и знаеш, че няма сила, която да успее да те разколебае в убеждението за твоята безсмъртност.

Но ето че чуваш думи. Те звучат някъде отдалеч, далеч, но те връщат на земята. Вече не си в отвъдното, а отсам границата и виждаш, че говори шейх ел джимал [75].

Той сочи напред и като проследяваш посоката на пръста му, забелязваш един керван да минава в далечината през пустинята. Неговият водач се отделя и вашият също. Двамата яздят един към друг, за да си разменят въпроси и отговори, а двата кервана продължават неотклонно своя път. Ти се чудиш на гледката, която предлагат тези непознати странници и се питаш реалност ли е това, или съновидение. Фигурите са разделени от две водоравни линии, между които няма нищо. Под тях виждаш краката и половината тяло на крачещите камили, докато горните половини заедно с ездачите сякаш се носят във въздуха. Едната част от картината е вертикална, другата — наклонена. Причината трябва да търсиш в отразяваните от земята слънчеви лъчи, подсказва ти го странното трептене на отрязаните фигури. Кои са те? Откъде идват, накъде отиват? Шейх ел джимал ще научи и ще ви го каже. Но които и да са, те се намират в същата пустиня и имат същите чувства и мисли като теб. Сред тях няма никой, който да изпитва съмнение в съществуването на Бога и Вечния живот, защото душата на всеки е била там горе, където беше сега и твоята.

Денят минава и по времето на Магхриб спирате. Бивакът е установен и водата раздадена. Колко извисяващо после прозвучава викът:

«Хаий ’илас салат, хаий ’илал фелах! Аллах акбар, ла илаха илла илах! (На молитва, на възславяне! Аллах е велик, няма друг бог освен Аллах!)»

След бързото спускане на мрака бива изричана още Вечерната молитва, след което се увивате в завивките. Бедуините спят, но твоите очи са отворени, защото звездите на Бога тук са изгрели с по-голямо великолепие и красота, отколкото където и да е другаде. Те привличат с непреодолима сила погледа ти и заедно с него твоята душа с всичките й мисли.

Мислиш си най-напред за родното небе, чиято картина е различна от тази на южното. В съзнанието ти изплува милият бащин дом с всички, които живеят в него. Сърцето ти се устремява към тях, на които принадлежи твоята любов. Ти се връщаш от пустинята, от далечната чужбина, в отечеството, което те е родило. Но блясъкът на звездите те привлича отново, без да си изгубил чувството, че си у дома. А и нима тук не си си у дома, до страната на Небесния отец, за когото Исаия казва: «Ще забрави ли жена кърмачето си, не ще пожали ли сина на утробата си? Но, ако би и забравила тя, Аз няма да те забравя.» [76]

Така дори пустинята се превръща в твой дом и приветствието на звездите не ти е чуждо. Те сякаш спускат с трепкащ блясък многообещаващите думи за жилищата в дома на Отца, които Христос ни е приготвил. Не е ли удивително, че тези слънца и светове, милиони пъти по-големи от нашата нищожна Земя, не те плашат, а по-скоро подсилват твоята вяра и упование? Не те потиска, че те вече съществуват от милиарди години и ще продължават да съществуват още билиони години, докато твоят живот трае най-много седемдесет-осемдесет години. И ти навярно си изпълнен с такава крепка вяра, защото Христос казва: «Небе и земя ще се изгубят, но моите думи няма да се изгубят.» А тези думи, които ще останат вечно, са думите на любовта на Отеца, чиито деца сме ние във времето и вечността. Ако си добър човек, погледни нагоре към небето и кажи не обичаш ли всяка отделна от тези светли звезди? Кажи «не», ако можеш! Чуй думите, които бяха публикувани заедно с други мои стихове:

Питам звездите сияйни
в мълчанието на нощта
дали в онез’ далечини
мисли за мене Любовта.
И ето че се лъч спусна,
ярко ми сърце озари
и песните мои прибра
горе при теб, о, Господи.

Питам звездите сияйни
в мълчанието на нощта
защо в онез’ далечини
той ги там горе прибра.
Ответ се тогава спусна.
«За слава земна не мисли,
мои са песните до една,
взаем от мен ги ти сътвори!»

Питам звездите сияйни
в мълчанието на нощта:
«Нима в онез’ далечини
има и за мен красота?»
Екна тогава глас свещен:
«От мен ти някога тръгна
и като песните при мен
ще се върнеш в дома на Отца!»

Виж колко твърда и сигурна е моята вяра, колко непоклатимо е моето доверие! По-лесно тези звезди ще изгубят своята светлина, макар съществуването им да се отчита по милиони години, отколкото аз, ненавършил още шейсет [77], да загубя своето упование в Отца, в чийто дом и за мен ще бъде приготвено местенце, ако не се покажа недостоен за него.

Виж как лежи пустинята под блясъка на тези звезди! Не изхожда ли той от Отца? Или мислиш, че има друг първоизточник, до който можеш да стигнеш с помощта на твоята така наречена наука и да му направиш химически анализ? Казвам ти, единствената, непогрешимо истинска наука е Божията всемъдрост, а блясъкът, който струи от тази мъдрост върху всички светове, не може да бъде проследен до неговия извор по пътя на науката от никой човешки син. Ако Камий Фламарион, известният френски астроном, иска да разговаря с помощта на електрическата светлина с жителите на Марс, то тепърва предстоят да бъдат уредени въпроси, на които може би с хилядолетия няма да бъде даден отговор. А и дори да успее, науката ще прокара линия само до най-близката планета, която не би отбелязала и началото до безбройните звезди и техните чудовищни разстояния. Това би било приблизително същото, както ако малката подвижна златна рибка от моя аквариум стигнеше до мисълта, да подложи на ихтиологическо проучване далечното езеро Титикака. Моят Халеф нарича звездите «милите Уюн ес Сама», «Небесни очи», а когато го попитах за причината, отговори: «Когато лежа в тиха нощ под искрящия небосвод, струва ми се, че Аллах ме поглежда оттам с хиляди добри очи, за да ми каже, че под неговата закрила мога спокойно и сигурно да спя.»

Когато после луната присъединява към тях своята ярка светлина, над пустинята сякаш се разстила някакво прозрачно море от течно сребро, чиито леки вълници проблясват с вълшебни седефени отражения. Нийде другаде Месецът не притежава такова магическо сияние. Лъчите витаят в раздвижения въздух. Феята на пустинята върви в светлата нощ. Подгъвът на одеянието й се плъзга леко по пясъка. Рой елфи лети наоколо да улавя лунните лъчи и да гизди с тях повелителката. Фини като паяжина метални нишки биват изтъквани в искристи материи и гарнирани със светлисто звездно блещукане. Сътворен от смарагдова основа с диамантен вътък воалът се появява далеч назад като проблясващо ухание. От брилянтни блясъци възниква диадемата, искрометна, с приказно великолепие. И тя се понася над меко блестящите сребристи плетеници, по-красива и от най-приказния блян на Шехерезада. Пустата през деня, мъртвешки застинала пустиня, сега е една разкошна, тайнствена поема, от чиито строфи ти разбираш само заключителния стих: «Възхвали Твореца, моя душа, и неговото свято име! Славославяйте Господаря, ангели негови, небесно негово войнство, със своята величествена сила!» Долавяш ли химните на тези ангели? Затвори очи и се вслушай в сърцето си! Там също са изгрели ярки звезди и светлината на Божията благост се стеле над прегладнялата за познание душа. Гласовете в теб стават високи, само ги зачети! Те те викат от досегашната ти пътека към очертания като керван път на вярата, водещ към Обетованата земя. Душата ти се подчинява и потегля, а сънят взема в обятията си твоето тяло. Аллах йебарик фик! Аллах йидилак пуро! Лелетак са’иде! (Аллах да те благослови! Да ти дарява своята светлина! Лека нощ!)…

Пустинята, през която днес минавахме, беше едно югоизточно разклонение на Нефуд, опасно дори за местните. Трябваше да се стараем да спазваме посоката. Пустинята се състои от надълго разпрострели се пясъчни хълмове, които са разположени най-вече паралелно, но се срещат и разхвърляни безразборно, като всички са свързани с неравномерни напречни редици. Така помежду им възникват дълбоки четириъгълници и цялостната картина, погледната от птичи полет, има вида на онези печени тестени изделия и текстилни материи, наричани вафли. Лесно може да си представи човек, че това доста затрудняваше предвижването ни. Никъде нямаше свързани равни участъци и за да преминем от един четириъгълник в друг, трябваше да преодоляваме лежащите помежду им възвишения, сиреч да излизаме от вафлената кутийка, да яздим нагоре и да се спускаме по отвъдната страна. Това изключително много уморяваше камилите, още повече че те не са добри катерачи, защото склоновете често бяха много стръмни. Вафлените падини тогава образуваха истински пропасти и бяха толкова трудно проходими, понеже стените се състояха от рехав пясък, който не предлагаше здрава опора и при всяка крачка поддаваше под стъпалата на худжун.

Много лесно можеше да хванем грешен и безполезен или даже пагубен път, но, първо, притежавахме достатъчно опит; второ, Бен Харб беше наистина добър водач; и трето, следвахме дирите на меканците, които с избора на своя път доказваха, че познават тази област и вероятно често са яздили през нея.

Пустинята не беше съвсем безжизнена. От време на време се мяркаше някой храст с височина човешки бой, гущер и следи от малка лисица. Открихме и дирите на една пантера, но тя принадлежеше към един дребен, не толкова рядък вид.

Ел Мюнеджи се държеше тихо. Той като че се намираше в постоянна дрямка.

Още нямаше обяд. Тъкмо се намирахме на хребета на един от описаните хълмове и при едно поглеждане назад забелязахме, че освен нас в този район има и други хора. Върху един хълм, разположен зад нас вляво, видяхме да се появява група ездачи с добри камили, които развиваха голяма бързина. Преброих двайсет и двама мъже. Ние продължихме с нашия ход. Те приближиха и тогава установихме, че двайсетина носеха униформа — бяха турски войници. Турски войници тук, в Арабската пустиня! Трябваше да има особена причина, защото арабските бедуини отхвърлят господството на султанската военщина с цялата си решителност. Но нас това не ни засягаше и продължихме спокойно ездата си.

След известно време войниците ни настигнаха. Двамата цивилни яздеха отзад. Единият ни заговори. Беше персиец. Облеклото му беше направено от коприна, а оръжията му бяха красиви и с висока стойност. Но хеджин, която го носеше, беше направо безподобна. Една толкова безупречно сложена, така удивително изпъстрена камила не бях виждал. Беше женска, не повече от петгодишна, със светлосив цвят на тъмносинкави точки и светлочервени очи. Имаше верен и умен поглед, какъвто никога не бях виждал при камила. Стъпалата бяха малки и формите окръглени и пълни. Признавам, че бях запленен от това животно.

Също такова добро впечатление ми направи и ездачът, но не, естествено, заради богатото облекло и въоръжение, защото такива външни белези никога не ми вдъхват уважение. Той седеше на седлото изправено и гордо като крал, който е свикнал да заповядва и да среща подчинение. И тази гордост беше естествена, идваше отвътре. Лицето му, обрамчено от тъмна, добре поддържана брада, носеше характерните признаци на духовна дейност, а очите имаха дружелюбен поглед, който издаваше, че огънят на енергията или гнева също не му е чужд. Всичко в този мъж създаваше впечатление за истинска знатност.

— Ес селям алейкум! — поздрави той учтиво с персийски отглас, като плъзна изпитателно поглед по нас и го прикова после с възхитен израз върху нашите коне.

— Ве ’алейкум ес селям! — отговорих аз също така вежливо и на същото персийско наречие.

Халеф беше вече отворил уста да заговори. Но аз го изпреварих, защото неговият прибързан маниер пред такъв мъж нямаше да се приеме добре. При моя отговор по чертите на непознатия премина приятелска усмивка и той попита:

— Ти говориш персийски, персиец ли си?

— Не, но дълго време съм бил в тази страна, обикнах я и имам там верни приятели.

— Мухеббет-и-ту кем не шевед! (Нека приятелството ти не отслабва!) Аз съм Кхутуб ага, баш насир [78] на светилището на Мешхед Али. Аллах да благослови и закриля това място!

Дори и да не ме гледаше сега така въпросително, учтивостта ме задължаваше и аз да му назова името си. И аз го сторих:

— Аз се казвам хаджи Акил Шатир ефенди и съм дошъл от делечната страна Магхриб, за да видя царството на Изтока и се запозная с техните жители.

Но това за моя Халеф беше твърде скромно изразяване. Още не бях изрекъл последната дума и той вече вметна ревностно:

— Само че това е само началото на неговото име. Славното продължение и великолепния край той за съжаление премълча от погрешно смирение. Чуй неговото пълно име, макар че то би могло да бъде направено и по-дълго: хаджи Акил Шатир ел Меджарриб бен хаджи Алим Шаджи ел Гхани ибн хаджи Даим Машхур ел Азим бен хаджи Таки абу Фадл ел Мукаррам ефенди. Неговото място на рождение е голямата Вади Драа, от която излизат само прочути мъже, а в главата му са натъпкани страниците, редовете и параграфите на всички науки. Аллах да съхрани достойнствата на неговия дух!

Кхутуб ага изчака търпеливо, додето този дълъг ремък бе развит, и после се осведоми:

— А ти? Кой си ти и кои са другите?

— Аз съм хаджи Халеф Омар бен хаджи Абул Аббас ибн хаджи Давуд ал Госарах, шейхът на хаддедихните от голямото племе шаммар. Тези мъже са неколцина мои воини, които отиват заедно с нас на поклонение в Мека.

Малко подигравателната усмивка на персиеца при изреждането на моите имена сега изгуби израза си.

— Слушал съм за хаддедихните — рече той. — Те са почтени и спокойни хора, които обичат мира и честността. Имат един приятел от Запада. Казва се Кара бен Немзи ефенди и е бил техен учител във всички полезни умения на войната и мира.

— Това е вярно. От кого си го научил?

— От един мъж, който сподели, че и ти го познаваш, ако действително си хаджи Халеф.

— Аз съм. Как се казва този мъж?

— Мирза Джафар, моят най-добър приятел.

Мирза Джафар — той беше с мен при последното ми пътешествие с Халеф през Персия. Персиецът го нарече мирза Джафар, не Джафар мирза, следователно не му даде титлата принц, а обикновена. Това предпазливо поведение удостоверяваше, че той знае за Джафар повече, отколкото тук можеше да каже. Бях изненадан. Кхутуб ага нарече Джафар свой най-добър приятел, но особеното положение на принца все пак ни повеляваше да бъдем внимателни. Най-добре беше да не задълбочаваше повече това познанство, но, за съжаление, на милия Халеф не бе възможно да прояви в случай като този желаната сдържаност. Аз поисках да се заема с продължението на разговора и му дадох знак да мълчи. Но в своето усърдие той не ме видя и непосредствено след споменаването на името възкликна радостно:

— Мирза Джафар! Нашият персийски приятел! Ти също го познаваш? И както и ние го наричаш свой приятел? Погледни там, виж затъкнатия в пояса на моя ефенди ханджар [79]! Това оръжие е подарък от мирза Джафар и притежава за него и за нас голяма стойност.

Каква непредпазливост! С тези думи Халеф издаде, че не бях мъжът, за когото преди малко се бях представил. Кхутуб ага плъзна бавно поглед по нас. Нито една черта от лицето му не ми подсказа, че е проникнал в нашата тайна, но от този момент той започнала разговаря изключително с мен.

— Позволи да те питам за пътя, по който сте яздили дотук! Причината, да изразя тази молба, ще ти съобщя после.

— Идваме от Горна Джезирех — отговорих аз — и прехвърлихме Ефрат южно от Хит.

— Минахте ли край езерото Неджеф?

— Не.

— Значи не сте вървели по керванския път, който води от Хиле и Мешхед Али към Мека.

— Не. Той винаги оставаше вляво от нашата пътека.

— Колко жалко! Ако бяхте яздили по този път, вероятно щяхте да можете да ни дадете сведения за един малък керван, който търсим.

— Търсите? Вие търсите? Странно?

— Странно? Защо наричаш така нашата работа?

— Защото го търсиш, а същевременно ми казваш къде се намира, именно по пътя от Мешхед Али за Мека.

— Нека ти съобщя, че този керван има всички основания да се крие от нас.

— Щом трябва да се крие от вас, той има причини да не се показва и пред други, които биха могли да ви го издадат.

Той поклати леко глава, около устните му заигра доволна усмивка, сякаш се е потвърдила някаква тайна негова мисъл, и после продължи:

— Виждам, че си наистина един умен ефенди от Магхриб, защото за няколко мига прозря повече, отколкото друг би открил след дълго лутане. Отгатвам мисълта ти и зная, че се учудваш, дето ни виждаш на това място.

— Заблуждаваш се. Някой друг би се учудил, че сте тук, след като самият каза, че търсенето са поели по намиращия се далеч оттук кервански път. Но от присъствието ви тук аз заключавам, че те са се отбили от него. Мисля, че сте открили дирите на това отклонение.

— Имаш право, ефенди. Ние открихме, че от Мешхед Али те са се отклонили на запад.

— Знаят ли, че са преследвани?

— Не Но би трябвало да си кажат, че излезе ли деянието им наяве, веднага ще се впуснем да ги гоним.

— Мога ли да попитам какво е това деяние? — заинтересувах се напрегнато аз.

— Ще ти кажа. Ограбили са светилището на Мешхед Али. Можеш ли да го повярваш?

— Защо не? Познавам хора, които са извършвали и по-лоши неща.

— По-лошо от това няма! Който ограбва светилище, краде от Аллах.

— Един лентяй също ограбва Аллах, защото дните от живота не принадлежат на него, а на Аллах, и един такъв ден е също толкова важен, както кой да е предмет от свещените стени на Мешхед Али или Кербела.

— Не мога да споря с теб за тези неща, защото като човек от Фран… — той спря за миг и се поправи, като продължи: — като човек от далечната Магхриб би следвало да си на различно мнение от мен. Ние открихме кражбата четири дни, след като крадците бяха изчезнали, и аз в качеството на пазител на светилището се спуснах след тях.

«Фран…» бе казал. Дали това не трябваше да означава Франкистан, страната на франките, християните? Ако случаят беше такъв, то непредпазливостта на Халеф беше издала, че аз съм Кара бен Немзи, но не мъж от Вади Драа. Сега всичко зависеше, ще съумеем ли да предотвратим последиците от това разкритие.

— Веднага ли бе наясно по кой път са поели крадците? — попитах.

— Да. Те бяха меканци, значи относно техния път не можех да имам съмнение.

— Но е било възможно първо да поемат в друга посока, за да ви подведат — подхвърлих.

— Аз бях достатъчно предпазлив да си кажа същото и взех предварителни мерки. Разпратих отделения по пътищата, водещи към Кербела и Хит, Хиле и Багдад, към Самауа и Ел Джуф. Че всички тези хора няма да намерят крадците, разбрах в Акабет еш Шейтан, където научих, че меканците са минали оттам преди четири дни. Посоката към Мека, която бях поел, беше вярна.

— И сте следвали този път толкова дълго, без да постигнете целта си.

— Ти за съжаление каза истината. Шейтанът, изглежда, закриля злосторниците, като ги прави невидими за нас.

— В такъв случай явно Шейтанът има по-голяма власт над вашите очи отколкото над моите.

Кхутаб ага ме погледна първо с разширени очи, но после толкова по-бързо попита:

— Твоите? Ти си ги видял?

— Да.

— Къде?

— На една трета ден път оттук.

— Слава на Аллах! Вярвам на думите ти. Ти не можеш да се заблудиш, защото знам, че ти… — отново спря по средата и придаде на думите си друго направление: — че ти си един много умен ефенди от Вади Драа. Ние трябва веднага да обърнем камилите, защото…

— Не прибързвай! — прекъснах го аз. — Те вече не са зад, а пред нас. Виж дирите, които следваме! Това е следата на крадците, които търсиш.

Едва го бях казал и Халеф извика:

— Ефенди, не приказвай така! Ще подведеш този ограбен пазител на светини. Това са дирите на…

— Замълчи, моля те! — викнах му, въпреки присъствието на Ханнех, неговия син и хаддедихните, доста рязко: — Разбрал си, че винаги знам какво говоря.

— Да — отвърна дребосъкът, все още готов за възражение, — аз винаги съм признавал, че твоят разсъдък е по-дълъг от моя, ама затова пък моят е по-широк. И ето как се питам дали заблудата се крие тук в дължината или в ширината.

— Скъпи Халеф, не се гордей толкова с тази ширина на разсъдъка си! Преди малко ти извърши една непростима грешка.

— Аз? Чрез какво? С какво?

— По-късно ще ти кажа.

— Не, сихди! Искам да го знам сега.

Тогава към мен се обърна персиецът:

— Позволяваш ли аз да му го кажа?

— Да, кажи му — отвърнах, тъй като така и на мен щеше да стане ясно доколко далеч се простира резултатът от непредпазливостта на Халеф.

Кхутаб ага пусна отново ироничната си усмивка и подкани дребния хаджи:

— Я кажи още веднъж съобразно истината кой е този ефенди!

Дребосъкът се изпъна на седлото и отвърна с най-голяма готовност:

— Този ефенди се казва хаджи Акил Шатир ел Меджарриб бен хаджи Алим Шаджи ел…

— Стига! — прекъсна го ухилено тук баш насирът. — Той не се казва така. Знам го по-добре от теб.

— Така ли? Щом си толкоз умен, я му кажи тогава името, де!

— Той е Кара бен Немзи от Алемания.

Сега трябваше да види човек лицето на Халеф. От изумление то стана кажи-речи два пъти по-дълго.

— Ти знаеш… знаеш… знаеш… — запелтечи той.

— Да, знам! — усмихна се персиецът.

— Познаваше ли го вече?

— Не.

— Виждал си го?

— Не, не съм го виждал. Но съм слушал за него.

— Но как можеш да знаеш, че той е тъкмо този ефенди?

— Преди малко ми бе казано!

— От кого?

— От теб!

— От…?

Това «мен» заседна в устата на хаджията. Той погледна Кхутаб ага с ококорени очи и продължи после гневно:

— Слушай, забранявам ти да си правиш майтап с мене! Ако се каниш да кроиш кюляф на шейха на хаддедихните от голямото племе шаммар, веднага ще разбереш какво може да постигне езикът на неучтивостта Ще ти стоваря върху главата всички грубости на всемира. Ако поискаш да се дърлиш с мен, всичките ти светилища няма да ми вдъхнат почит, защото истината е по-свята от целия твой Мешхед Али. А и ти току-що каза една неистина. Признай си!

— Мога само да призная, че съм казал истината. Не спомена ли преди малко ханджара в пояса на ефендито?

— Да, сторих го.

— Каза ли, че е подарък от мирза Джафар?

— Да.

— Е, с това издаде, че ефендито се казва не Акил Шатир, а Кара бен Немзи.

— Как тъй?

— Защото аз знам от Джафар, че е подарил този ханджар на приятеля си Кара бен Немзи.

Сега Халеф отново удължи физиономия.

— Това е вярно! Аллах, какви ли не непредпазливи хора има! Ние искахме да отидем с ефендито в Мека и понеже той като християнин няма право да пристъпи в Свещения град, аз направих от него мохамедански учен и му дадох име, чиято дължина стига от Багдад до Стамбул. И сега, когато съм си дал всичкия този труд, трябва да науча, че напрягането на цялата широта на моя разсъдък е било напусто, защото мирза Джафар е имал непредпазливостта да ти разправи историята на ханджара.

Тук Ханнех повече не можа да се сдържи. Наведе се през ръба на тахтиревана и му викна ядосано:

— Хаджи Халеф, ти самият си непредпазливецът!

— По кой начин?

— Мирза Джафар е имал добри намерения, а и не е могъл да знае, че баш насир ще ни срещне по време, когато нашият ефенди има причина да носи друго име. Но ти знаеше, че истинското име на ефендито трябва да остане премълчано. Чу също че баш насир познава мирзата и въпреки това се разприказва за ханджара! Не можа ли да помислиш, че двамата са говорили за този дар.

— Тъй ли? Можел съм да си го помисля? — попита той, позагубил самоувереността си.

— Можеше и трябваше! Защо говориш винаги, когато ефендито иска да приказва? Един прочут шейх на голямо племе трябва да бъде мълчалив!

Тогава той наклони тяло назад, събра ръце и каза:

— Имаш право, о, Ханнех, най-разсъдливата от всички разсъдливи на женската шатра. Аз съм прочут и ще мълча. Ти и този път ми говори от душа.

После засрамен изслуша с най-голямо душевно спокойствие утехата, която персиецът му даде:

— Не се безпокой за сигурността на този ефенди, о, шейх на хаддедихните! Никой от нас няма да издаде истинското му име, обещавам ти го в името на Аллах, Пророка и синовете на халиф Али. Аз съм щастлив от така неочакваното запознанство с Кара бен Немзи. И точно защото е той, приех думите му с такава вяра. Щом той казва, че е видял крадците, аз съм убеден, че това наистина е така.

— Така е — потвърдих аз.

— Ти си видял хора — продължи той. — Но откъде знаеш, че са тези, за които говоря?

— Ти на няколко пъти даде указанието за четири дена. Свързано с някои други обстоятелства, то бе за мен достатъчно да сметна хората, които имам предвид, за търсените.

Тук трябва да отбележа, че Ел Мюнеджи и сега се намираше в своето съноподобно състояние и не усети нито спирането на камилите, нито долови нещо от нашия разговор. Бяхме спуснали пред лицето му покривалото, за да не го напича слънцето. Така че не можеше да бъде разпознат.

— Значи считаш всяка заблуда за невъзможна? — попита персиецът.

— Защо невъзможна? Никое човешко мнение не е непогрешимо, но мисля, че в този случай не се заблуждавам. Нека попитам. За шестима мъже ли става въпрос?

— Да.

— Сред тях е имало един старец със странно поведение?

— Да. Той беше обсебен от джин. За него мисля, че нищо не знае за кражбата.

— После един възрастен мъж със сина си?

— Да.

— И трима мъже на средна възраст?

— Това също отговаря.

— Казаха ли тези хора, че са от Мека? — продължих да питам.

— Да. Бащата дойде при мен като пратеник на великия шериф.

— Не е ли много дръзка идеята, един такъв пратеник да бъде обвинен в кражба?

— Да, човек едва ли може да го проумее. Само затова минаха цели четири дни, преди да повярваме на доказателствата. Тогава се струпаха толкова много, че повече не можехме да се съмняваме.

— Не е ли възможно все пак да се намирате в заблуда? Задавам този въпрос и заради себе си, защото ще ти призная, че заподозрените са важни също и за мен и може би ще станат още по-важни отколкото сега. Имам си своите причини да искам тези сведения.

— Ефенди, знам, че Кара бен Немзи никога не върши или говори нещо, без да има основателна причина. Подозирам, че срещата ви с тези хора е била необичайна, и те уверявам, че сте имали досег с негодяите, задигнали нашите светини. За да те убедя ще трябва да ти приведа нашите доказателства. За целта ще се наложи да говоря за неща и да описвам места, за които ние с никой шиит и още по-малко с някой иноверец нямаме право да говорим. Но ти давам думата си, че не се лъжа. Ти вероятно ще можеш да ми бъдеш от помощ в осъществяването на моето начинание и ето защо те уверявам, че можеш да го направиш спокойно. От мирза Джафар знам, че опитът, който си натрупал с шиитите, не те кара да преливаш от любов към нас, но те моля да не ме мериш със същия аршин. Ти ще дадеш подкрепата си на мъж, който не е недостоен за нея и не принадлежи към неблагодарните.

Напълно вярвах на агата. Впечатлението, което създаваше, можеше най-добре да се изрази с изречението: Един шиит, един висш служител на място! На драго сърце бях готов да дам желаната информация. Имах още две причини за това. Първо, сега бях наясно, че той не само се наричаше приятел на Джафар, а действително беше такъв, и следователно аз като християнин нямаше да срещна по пътя си пречки от негова страна. И второ, откритието, че самомнителният Ел Гхани, «любимецът на великия шериф», е един преследван престъпник, ми идваше крайно удобно. Никога не съм бил отмъстителен, но тук не можех да не изпитам злорадство от факта, че гордият, преливащ от презрение към нас мюсюлманин сега биваше охарактеризиран като обикновен престъпник. Това ни поставяше пред него в такава изгодна позиция, че изчезваше всяка угриженост.

— Ние можем и ще ти бъдем от помощ — уверих аз. — Затова нека не губим време и да не се застояваме повече тук. Необходимото можем да уговорим и по време на ездата.

Застанах с баш насир начело на колоната и махнах на Халеф да се присъедини към нас. След скастрянето, което беше получил от мен, Ханнех и персиеца, милият дребосък бе загубил важността си и понечи да остане край тахтиревана. Знаех, че тази сдържаност ще му натежи и му посочих със знак мястото, което му принадлежеше като на шейх и мой приятел. Не можех да одобря непредпазливостта му, но тя бе останала без опасни последици, а и той бе направил необмисленото си изявление само от любов към мен. Зад нас яздеха хаддедихните, следвани от войниците с техния кабир [80].

От само себе си се разбира, че подтикнахме камилите към бърз ход. Кхутаб ага вероятно очакваше, че веднага ще чуе от нас конкретни сведения. Тъй като се очертаваше помежду ни взаимодействие, за мен беше важно преди всичко да разбера по-задълбочено що за човек е той и какво мисли за проблема! Ето защо първо запитах:

— Помисли ли при потеглянето си от Мешхед Али за неизбежните при една такава езда опасности?

— Да, но не се страхувам от тях — отговори той. — Преди да стана баш насир, бях офицер на шах-ин-шаха и не за пръв път се намирам в пустинята. А и нашият кабир е човек, на когото мога да разчитам.

— Че не се страхуваш от пустинята, го приех като нещо безспорно, защото ако се боеше от нея, нямаше да поемеш самият този път, а щеше да натовариш някой друг. А че вашият кабир е кадърен мъж, не подлежи на никакво съмнение, иначе едва ли щеше да се осмели да се отклони от керванския път.

— Той познава кладенците, намиращи се извън този път, които бедуините държат в тайна Така знае например, че днес ще стигнем до Бир Хилу, където има добра вода.

— Ние също възнамеряваме да отидем там, където вероятно ще заварим и крадците.

— Каква радост. Ще ти призная, че почти бях изгубил надежда да ги настигна още в пустинята. Защо това е безусловно необходимо, не е нужно да подчертавам.

— Да, но пък откраднатите вещи ще бъдат още у тях и ще могат да бъдат изобличени. Също така тук няма да значат повече от кои да са други хора. Но по-късно, в Мека, те ще са скрили грабежа и освен това обвинението срещу тях ще бъде невъзможно, защото техният предводител, изглежда, е протеже на великия шериф. Но това ме връща отново на моя въпрос, с който нямах предвид опасностите на пустинята.

— А какво?

— За вас има и други, много по-големи, чиято причина се крие в омразата между шиити и сунити. Още с напускането на Мешхед Али ти преставаш да се намираш на шиитска територия и колкото повече следваш пътя за Мека, толкова повече приближаваш средоточието на враждата. Жителите на Арабия са фанатични сунити и към това се добавя и фактът, че номадите отхвърлят всяка принуда и посегателство върху свободата им с упорство и без щадене на силите. Тяхната антипатия е насочена особено срещу военните. И ето че идваш ти, шиитът, с двайсет турски войника в Арабската пустиня, където бедуинът двойно повече те мрази. Убеден съм, че всеки номадски отряд, който не наброява по-малко мъже от вас веднага ще ви връхлети. Помисли ли за тези неща, когато предприе ездата?

— Да, но смятах, че скоро ще настигна крадците.

— При една преднина от четири дни?

— Мислех, че бързо ще мога да я намаля, защото взехме най-добрите камили. Погледни моята хеджин, която се казва Машхура [81]! Името говори много, наистина, но не достатъчно. Тя произхожда от прочутия развъдник на Чарбагх, чийто управител е брат на моя баща. Той ми я подари — тя никога не би могла да бъде продадена. Ти си познавач. Какво ще кажеш за нея? Двойно по-бърза е от една бишарихеджин и има издръжливите дробове на орел. Предците й водят произхода си от африканската пустиня Баюда, а дядо й е бил синьо-сивият мъжкар, когото е яздил Мосаффар ед Дин, емирът на Бокхара, в сражението при Ирджар край Сърдаря. Безподобната бързина, с която е спасил господаря си от преследването, е била възторжено възпята после от поета Бен Шаат.

— Никога не съм виждал такава хеджин и тайно вече й се възхитих. Но каква ти е ползата от превъзходните й качества, след като хеджин на войниците ти не са бързи като нея? Ако беше направил сметка колко време се иска за стопяването на една преднина от четири дни дори при най-голяма бързина и издръжливост, резултатът щеше да ти подскаже, че не би могъл да застигнеш преследваните преди Мека. За щастие водата им свършила, няколко дни лежали в изнемога от жажда и щяха да загинат, ако не бяхме се натъкнали на тях.

— Ях Али! Вие не само сте ги видели, но даже сте говорили с тях?

— Още повече, една нощ бивакувахме при тях.

— Дори сте бивакували? Ефенди, трябва да ми разкажеш!

— Първо още един въпрос. Кой е всъщност пратеникът на великия шериф?

— Той не ти ли го каза?

— Искам да го чуя от твоята уста.

— Той трябва да е много богат, защото го наричали Ел Гхани. Също така е шейх ел харе на част от територията на Мека. Принадлежи към прочутата фамилия Кватадах, потомък е на Мохамед Абу Нумехий и се казва Абадилах ел Варак, но не му е приятно да чува прозвището Ел Варака [82].

— Защо?

— Защото това име лесно може да стане опасно за него.

— Аха! Затова значи го премълча! Той се нарече само Ел Гхани.

— И премълча същинското си име?

— Да. Къде се крие опасността на прозвището Ел Варака?

— За да го разбереш, би трябвало да познаваш живота на сегашния велик шериф и дългите му ожесточени разпри с Осман паша, пълномощника на султана.

— Тези неща са ми известни. Пашата искаше да въдвори ред в администрацията, да премахне болестите, особено чумата и холерата, и преди всичко да наложи сигурност по керванските пътища. Великият шериф го прие като накърняване на неговите права и не пожела да признае пашата. Между двамата пламна неумолима битка, която великият шериф водеше с всички възможни дори най-осъдителни средства. Така например в джамията можело веднъж да се прочете, че пашата е прокълнат от Аллах, и всеки, който го премахне от света чрез убийство, ще намери достъп до насладите на Рая, без да му се зачетат греховете.

— Тъкмо това имах предвид — вметна персиецът — Тази бележка е била написана и залепена от Ел Гхани по заръка на великия шериф. Цял свят го знае и го приказва и по тази причина го наричат Абадилах ел Варака, Абадилах с бележката. Той не може да го понася, защото ако на някой служител на султана хрумне да проследи името до първоизточника, това може да коства на неговия носител свободата, състоянието, че и нещо повече. А сега те моля да ми разкажеш какво се случи при вашата среща.

При тази подкана Халеф насочи с едно многозначително прокашляне вниманието ми към себе си и ме погледна умолително. Трябваше да се разказва! И това бе поискано от мен, не от него! Който знае каква страст бе разказването за него, лесно ще разбере какво трябваше да ми подскаже неговият поглед. Хаджията беше убеден, че само той единствено притежава умението да опише една случка по правилния начин. Дори мен, когото смяташе във всяко друго отношение по-вещ от всички останали, не считаше достатъчно способен да предам едно събитие. Да не говорим за такова с естество като сегашното! Едно възкресение от мъртвите! Ограбване на шиитско светилище от сунит — пратеник и любимец на великия шериф! И кой щеше да чуе разказа? Мъж, който заемаше една от най-високите шиитски служби и беше даже приятел на нашия мирза Джафар. Не бяха ли това повече от достатъчно причини с този разказ да се заеме един напълно пригоден за целта мъж? И кой беше такъв мъж? Единствено хаджи Халеф Омар, шейхът на хаддедихните от голямото племе шаммар! Дадох му със знак позволение и той тутакси подхвана своята реч:

— По какъв начин е станала нашата среща, искаш да знаеш? Аз ще те осведомя точно как се случи и съм убеден, че ще следиш словото ми с молитвена вдълбоченост и удивление. Аллах на всеки човек е дал уста и език. Не всеки обаче е получил възхитителната дарба да излива с помощта на езика от тази уста миналите, настоящите и бъдещите събития на световната история в такъв красив и несмущаван порядък, както го изискват законите на изкуството и правилата на плавната, благозвучна реч. И тъй, приканвам те да слушаш и да не ме прекъсваш.

Трябва да призная, че сега ни бе предоставена възможността да чуем един шедьовър, разбира се, шедьовър в стила на Халеф. Той умееше да превърне неподвижното в подвижно и мъртвото — в живо. При него всичко получаваше форма, цвят и съдържание. Умееше и най-простото да опише по начин, който му придаваше прелест. Врабчето прерастваше в албатрос и капката — в наводнение. От Ханнех правеше богиня, от мен — поне полубожество, но от себе си — едно от онези непонятни същества, които владеят всички закони, сили и власт и живеят в поезията на Изтока. Хвана ме страх до небето как ли ще възприеме персиецът това описание. За щастие той беше ориенталец, следователно умееше да извлича истината и слушаше бликащата фантазия с онзи безмълвен, сияещ прехлас, който в Запада е свойствен само за доверчивото дете при разказването на приказки.

В края на разказа Халеф отправи към агата очи с подканящ към оценка поглед. И когато този въпреки това остана смълчан, защото не можеше така бързо като разказвача да намери обратния път към действителността, попита:

— Е, какво ще кажеш? Чувал ли си някога такива дела и долавял ли си някога такава вълшебна поезия в добре подредените слова на някой хакавати [83]? Схвана ли това кияме, възкресението на един мъртвец, който още не беше съвсем умрял и се върна отново на земята, макар още да не я бе напуснал?

— Да, ти си един прекрасен разказвач, какъвто рядко съм срещал — заяви запитаният с пълна сериозност. — Човек би могъл цял ден да те слуша.

Това беше похвала, която стоеше за дребния мъж по-високо отколкото удивлението от неговата мъдрост и храброст. Той се обърна на седлото и се провикна към Ханнех, следваща ни на известно разстояние:

— Сега трябваше да чуеш какво каза Кхутаб ага, о, Ханнех, най-красиво цвете от всички градински лехи на ощастливяващата женственост! Той рече, бил съм несравним разказвач, когото човек можел да слуша до Съдния ден, без и един-едничък път да закопнее за радостите на Рая. Така смъмреният бе похвален, принизеният — извисен, и геният — най-сетне признат в неговата възвишеност. О, Ханнех, обична моя жено, о, Кара бен Халеф, мой послушни сине, следвайте ревностно примера на вашия съпруг и баща, а сетне ще спечелите същата слава и един ден само привидно ще умрете, но иначе ще стигнете добре съхранени до идните поколения! Аллах, Пазителю и Закрилнико, дай това да стане!

— Ти ме попита — продължи в хода на мислите си персиецът, обръщайки се към него — дали мога да схвана това кияме. Тези меканци бяха почти два месеца при нас в Мешхед Али и макар там да не се случи, Ел Мюнеджи да бе положен в гроб, то ние често го виждахме часове наред вцепенен като труп, докато душата му се върнеше отново при него. Също така той често се разхождаше насън, без да знае какво прави и къде се намира.

— Биваше ли тогава да бъде заприказван? — поинтересувах се аз.

— Ние го правехме.

— Събуждаше ли се той от това?

— Не. Даваше отговори, които не разбирахме, а когато се върнеше после душата му, идваше в съзнание, но само за миг, после се обръщаше и заспиваше, сякаш отсъствието на душата го е изморило и трябва да се възстанови.

— Случваше ли се това без надзор?

— Не, защото Ел Гхани винаги присъстваше и бдеше над него. Той показваше слепеца на хората и позволяваше да му задават въпроси, на които Ел Мюнеджи отговаряше. Отговорите често звучаха толкова странно, сякаш идваха от някакъв друг свят, а друг път бяха толкова лесно разбираеми, че всяко дете веднага знаеше какво казва. Особено биваше разпитван за церове срещу болести и какви ли не тайни неща, които хората искаха да открият чрез него. Ел Гхани искаше за тази работа да му се плаща със сребро и злато и събра от поклонниците, които с хиляди посещават светите места на шиитите, толкова много пари, че не можеше да ги отнесе до Мека и да обмени при един сараф срещу полица.

— Аха, значи е показвал слепеца срещу пари?

— Да.

— Сиреч го е използвал като източник на доходи. Сега неговата така наречена благодетелност към Ел Мюнеджи ми е ясна. Аз още от самото начало не й хваща вяра. Той го е правил и в Мека, с още по-висок резултат, без болният нещо да подозира. Държал го е като затворник и го е използвал, колкото може. Сега знам също защо е помъкнал със себе си стария, немощен човек към Мешхед Али, залъгвайки го с приказките за преводач. Действителната причина е била, че е искал и там да печели с него пари, а и защото не е можел да го остави в Мека. Щяло да се наложи да го повери временно на други хора и така за слепеца да излезе наяве истинската причина за благодетелността на неговия закрилник. За да го предотврати, той е бил принуден да го задържи при себе си. Значи мислиш, че този стар, будещ съжаление човек не знае нищо за извършената в Мешхед Али кражба?

— Той вероятно е невинен. Може би ще ти разкажа още как стана всичко, защото пред Кара бен Немзи не е необходимо да държа тайните на светилището така строго заключени както пред други хора. Мисля дори, че старият щеше да ни предупреди, ако знаеше за предстоящата кражба. Не знам как си обясняваш като християнин неговото състояние — вероятно като болест, защото го нарече «болния», — но аз като мюсюлманин съм убеден, че е обладан от духове, и то от добри, понеже всичко, което казва и върши е добро и благочестиво. Радва ме, че той се намира при вас, под сигурна закрила. При това положение, ако настигна «любимеца на великия шериф», ще мога да постъпя с него, колкото ми е угодно строго, без да ми се налага да се съобразявам с невинния мюнеджи.

— Какво ще правиш с крадците, ако успееш да ги заловиш?

— Ще ги отведа в Мешхед Али.

— Имаш ли още някакъв въпрос, на който бихме могли да отговорим?

— Не. Ако се породи в мен още някой въпрос ще ти го задам при Бир Хилу, където отново ще се срещнем.

— Значи възнамеряваш да се отделиш от нас?

— Още сега, защото яздите твърде бавно за мен. Ти не искаш ли да избързаш пред кервана си и да ме придружиш? Едва ли е необходимо да те уверявам, че това ще ми бъде много приятно, ефенди.

— Позволи да остана при хаддедихните! Сега съм част от тях. А и винаги е било мой принцип да не се бъркам в неща, които стоят далеч от мен. Че светилището на Мешхед Али е ограбено, не ме засяга, а с Ел Гхани засега повече работа нямам. Следователно няма налице нито една причина да участвам в гонитбата на крадците.

— Имаш право, ефенди. Но довечера сигурно ще се видим при Бир Хилу?

— Да. Аз съм убеден, че ще намерим крадците като твои пленници.

— Сигурно, ако изобщо ги срещнем там.

— Няма къде да бъдат другаде. Заради водата трябва да се отправят нататък. И със сигурност ще останат там, защото са твърде слаби и изтощени да продължат ездата. Позволи да ти кажа само още едно, погрижи се да не побягнат, ако ви видят отдалеч да идвате!

— За това не помислих! Ние ще се стоварим върху тях като гръм. Аллах ми показа сега чрез теб правия път и аз няма да проявя лекомислието да им предоставя възможност за измъкване. Сега разреши временно да се сбогувам с вас.

Кхутаб ага повика водача и войниците си и препусна бързо. Виждахме ги още известно време да се появяват по височините на хълмовете и да се губят в падините, докато се отдалечиха толкова, че вече не можехме да ги различаваме. Тогава Халеф ми каза:

— Сихди, нямаше ли да е по-добре, ако беше изпълнил желанието му да яздиш с него?

— Защо?

— Защото сигурно нямаше да тръгнеш сам, а щеше да вземеш и мен. И после за нас щеше да е истинска наслада да видим как ще бъде прогонено високомерието на оня горделив разбойник, меканеца.

— Щеше ли да оставиш твоята Ханнех, Халеф?

— Защо не? Та нали щеше да се касае само за броени часове, а тя щеше да се намира под закрилата на моя син и петдесет храбри войни.

— Ако изчакаш тези броени часове, после ще имаш предостатъчно време да се освежиш с гледката на меканското смирение. А ако моята Еммех беше тук при мен, в Арабската пустиня, присъствието и на сто воини нямаше да ми даде основание да я напусна дори за час. Нашите съвместни преживелици трябва достатъчно да са те научили, че опасността се появява най-често неочаквано. Не, оставаме при твоята Ханнех. С Ел Гхани ще имаме време да говорим.

С това на желанието му бе сложен кръст. Срещата с персиеца беше доставила материал за увлекателен разговор и Халеф най-обстойно го разработи с Ханнех и своя син.

4. Шейх Тавил

Беше минало пладне и слънцето бе оставило зад себе си връхната точка на своята дневна дъга. Зноят достигна най-високата степен и трябваше да спрем, за да позволим на камилите кратък отдих.

Ел Мюнеджи не се пробуди, когато го вдигнахме от седлото, но интересно как не падна, когато го сложихме да седне върху проснатата за целта черга. Въпреки унеса явно имаше някаква душевна причина да влияе върху движението на тялото си. Докато стоеше като цяло напълно неподвижен, напомнящ издялана от дърво фигура, устните му от време на време мърдаха, сякаш имаше чибук в устата, и имитираха пушене. Това въздействаше забавно независимо от неговата достопочтеност.

Внезапно слепецът разпери ръце, като че искаше да се задържи. Посегнах бързо и го подкрепих, иначе щеше да падне. Той си пое дълбоко дъх, раздвижи глава, все едно искаше да се огледа и попита:

— Къде сме сега?

— На четири часа езда северно от Бир Хилу — отвърнах.

— Кои сте вие? Не сте моите спътници.

— Ние сме хаддедихните, които те извадиха сутринта от гроба.

Следвайки гласа ми, той отправи лъчистите си очи към мен и каза:

— Да, спомням си. Аз не съм вече при Ел Гхани, а при вас. Ти си ученият от Вади Драа, познах те по говора. Аз бях на едно високо място, окъпано от великолепна светлина, и видях твоя ангел. Той се казва Мариям [84] и ми повели да те поздравя. Неговото жилище се гуши край стъпалата на трона на Аллах, фигурата му е Красота, одеянието — Мъдрост, гласът — Благост, погледът — Любов. Видях ръцете му разпрострени над теб и от тях да струят върху теб Вяра, Упование и Божия преданост. Теб самия видях в две различни фигури, които воюваха помежду си. Едната беше тъмна като сянката на нощта, която се опълчва срещу утринната заря, другата — светла и чиста като меката светлина около християнски олтар. Тъмната се състоеше от твоите недостатъци, които още не си преодолял, светлата — от мислите и чувствата, които посвещаваш на усъвършенстването и небето. Тъмната беше силна, ловка и хитра, но светлата, въоръжена с щита на Божията милост и меча на твърдата воля, бе по-могъща от нея. И докато ги гледах как се борят, чух гласа на твоя ангел: «Не се безпокой за него. Той ще победи и ще става все по-чист докато мракът се обърне на светлина. Не може да претърпи поражение, защото знае, че го подкрепям.» За да ти кажа тези думи на Велелепния, аз се върнах при теб и се опомних.

Ел Мюнеджи говореше така, сякаш подобни странни известия не са нищо особено за него. Замълчах, защото наистина не знаех какво да кажа. Но той и не очакваше отговор, неговите мисли се върнаха по-скоро към нещо много прозаично.

— Дайте ми тютюн! — помоли, като извади лулата си. Изпълнихме желанието му и той започна да пуши с усърдието, което вече бях наблюдавал. Следствие разговора ни с персиеца ми се натрапиха няколко въпроса, които исках да задам на слепеца. Почаках, докато гъстите валма и изразът на върховна наслада по лицето му ми удостовериха, че «неговата душа сега си е съвсем при него», и се осведомих:

— Не ми ли каза, че Ел Гхани те е взел заради персийския като преводач до Мешхед Али?

— Да, казах го и е така — отвърна слепият.

— Значи си го придружавал там по всички негови пътища и излизания?

— Не, защото съм сляп. Когато излизаше, Ел Гхани навсякъде намираше хора, с които можеше да говори, защото те разбираха арабски или турски.

— Значи всъщност за него не е било полезно, дето те е взел със себе си?

— О, напротив! Защото когато си беше у дома, често го посещаваха хора, които говореха само персийски. Тогава имаше нужда от мен.

— А ти имаше ли посещения по време на неговото отсъствие?

— Не, защото ме заключваше и постъпваше много добре. Един сляп човек на чуждо място като Мешхед Али, където отиват големи тълпи поклонници, сред които има и зли хора, е подхвърлен на много опасности.

— А как стоят нещата, когато сте в Мека?

— Там ме посещават много хора, а и аз от време на време излизам с Ел Гхани, моя благодетел.

— Тези много хора вероятно те посещават заради твоята ученост?

— Те идват най-често, за да задават важни религиозни въпроси, на които аз трябва да отговарям. Но по-късно рядко знам какво съм казал, защото губя съзнание и идвам на себе си обикновено след като са си тръгнали.

— А какво се случва по време на безсъзнанието ти, не знаеш ли?

— Виждам във всички времена — в миналото, настоящето и бъдещето Виждам места, които са на земята, и места, които не се намират на нея. Само онова, което се отнася до самия мен, не виждам.

— Странно, о, мюнеджи, че за теб остава скрито точно онова, което би следвало най-много да те вълнува.

— Аз съм доволен, защото Бен Нур, който ми показва тези времена и места, така иска.

— Ел Гхани научава ли всички тези неща, които виждаш и чуваш?

— Казвам му много от тях, но той не вярва. Винаги се смее, когато му кажа, че съм бил в Страната на уединението. Но ти ще ми повярваш.

— Не се заблуждавай! Мохамеданинът също счита Библията за свещена книга, защото Мохамед е черпил от нея и обявява пророците й за истински. А тази свещена книга забранява на хората да питат мъртвите.

— Когато не съм на земята, онези, при които се намирам, не са мъртви, а живи. И когато говоря, това става само с Бен Нур, а той не е покойник. Никой няма защо да се страхува да слуша онова, което чува моята душа. Когато ти казвам какво виждам, не е необходимо също да отпращаш жената и детето си, защото с моите устни си служат само небесни гласове. Аз не съм звездоброец, сънотълкувател или гадател. Откак станах безпомощен със слепотата на очите си, се числя към бедните и невръстните, за които е открито онова, което остава скрито за богатите и умните. Аз не съм нито ясновидец, нито пророк, шарлатанин или пък фантазьор, не съм нищо повече от една изгубена в пустинята овца, която търси своя пастир. Изостреността на моя копнеж ми позволява да слушам гласовете на пустинята, които иначе никой не долавя, а жаждата ми усеща от далечни разстояния влагата на вятъра, която остава незабелязана за щастливците, макар да лежат при пастира край извора. Те могат да говорят за самоизмама и заблуда, но за мен тези гласове и този влажен полъх служат като водач от самотната пустош към кладенеца. Аз смятах да мълча пред теб, защото ми беше чужд. Но след като те видях в описаната битка, чувствам, сякаш точно ти, дето ме извади от гроба, трябва да знаеш всичко, което виждам отвъд него. Не се страхувай, това няма да навреди на твоята душа и твоята вяра, а ще ти даде познанието, че любовта е първоизточник на всичко съществуващо и че само тя единствено сочи пътя към земното щастие и Рая.

— Ти също ли притежаваш любовта? — попитах го, когато замълча, почти със същите думи, както сутринта след разтълкуването мъдростта на Али.

— Притежавам я и все пак не я намирам — рече той.

— Можеш ли да го схванеш?

— Да.

— Като изрече това «Да», ти мислиш за ответната любов, но тя не е това, което имам предвид, макар да включвам и нея. Ти наистина няма да ме разбереш.

— Разбирам те. Няма любов и ответна любов, сиреч любов тук и там. Любовта е една, неделима.

— Правилно! Любовта е Божия сила. А щом е Божия сила, тя не може да бъде нарязана като с нож, че всеки отделен човек да получи отредената му част и тя да си е само негова любов. Да казваш, аз обичам моята майка, обичам детето си, е погрешно, защото любовта, истинската любов не може да бъде ограничена до отделни лица. Любовта е живот и животът е любов. Както казваш «аз живея», така трябва да кажеш също «аз обичам». И както не е правилно да кажеш «аз живея моя приятел», така също не е правилно да кажеш «аз обичам моя приятел». Истинската любов не знае противоположност, не познава омразата, тя обхваща всички същества, не може да изключи нито едно-едничко. И който притежава тази Божия любов, за него не може да се каже, че обича брат си, сестра си или някакъв човек. Ти обичаш. Можеш ли да разчлениш тази любов? Ако обичаш един човек, защото стои близо до теб, а другия, далечния — не, то не мисли, че това е любов! Любовта не познава никакво «защото» и «понеже», не познава изобщо никаква причина освен самата себе си. Сега не се учудвай, ако ти върна въпроса. Имаш ли любовта? Имаш ли истинската любов?

Отправи мъртвите си, но толкова светли очи към мен. Изразът на въпроса трябваше да лежи в тях, но погледът беше пуст и безсъдържателен както сърцата на милионите, които говорят за любов, без да я притежават. Неговият въпрос, макар да бе съвсем същият, трябваше да ме засегне като християнин по друг начин, отколкото моят него като мохамеданин. Понеже трябваше да ме смята за изповедник на исляма, не биваше да говоря с него за любовта, на която учи Христос. Но тъй като все нещо трябваше да кажа, понеже всички бяха вперили очи в мен, отвърнах:

— Аз се старая да обхващам всички хора със сърцето си, без да правя изключение. Правя добро и ненавиждам злото, но не мразя този, който постъпва лошо. Моят най-голям стремеж е да бъда дете на Аллах. В този смисъл изпитвам искреното желание с всички хора да мога да се отнасям като с мои братя и сестри. Надявам се, това е любовта, която имаш предвид.

— Не, не е това. Ти говориш за стремеж, за старание, за желание, следователно още нямаш това, което се стремиш да постигнеш и желаеше. Истинската любов не се надява и не желае, защото тя сама по себе си е вече изпълненото, извършеното дело. Тя е единствената сила на Небето и Земята. Назови ми имената на всички наглед други сили и те няма да са нищо друго, освен нейни различни форми на проява и действие. Любовта никога не престава. Тя няма начало и няма край — нито в пространствено, нито във времево отношение, следователно не може да има нищо друго освен нея. Тя изпълва слънчевата прашинка и всемира, кратката секунда на земното време и цялата вечност. Тя не може да се дели на роднинска, синовна, съпружеска, приятелска и общочовешка любов. Който мисли, че може така да я раздробява, за него тя е непозната. Нашето познание и предсказание е откъслечна част, но пред любовта, която е съвършенството, изчезва всичко частично и незавършено.

Та това беше почти буквален цитат от великолепната тринайсета глава на първото писмо до коринтяните. Той, мюсюлманинът, цитираше Светото писание и не можех да оставя този факт без особено внимание. Трябваше да го заставя да го потвърди. Ето защо попитах бързо:

— Това твоето собствено гледище ли е или е записано в Корана? Аз никъде не съм го срещал там.

— Това е едно място от Свещената книга на християните — отвърна той.

— Значи ти извличаш най-висшето и най-красиво от всички учения, не от делото на Мохамед, а от Китаб ел мукаддас [85]?

— Да. Но това не бива да бъде за теб причина да се съмняваш в правата ми вяра, защото самият Мохамед често е черпел от тази китаб мъдрост и ако аз правя същото, то само следвам неговия пример, който ни е дал за опознаване на съвършенството. За нас, които не сме така просветлени, както е бил той, Корана притежава безброй празноти, които могат да бъдат запълнени само с истините на Библията.

— В такъв случай съвършенството, за което говориш, трябва да се черпи не от Корана, а от Библията. Следователно нейната ценност е по-голяма, така ли?

— Не бих искал да го твърдя. От моите думи само излиза, че тя често е по-лека за разбиране отколкото сурите на Пророка. На него е бил предначертан друг път, различен от този на основателя на християнската религия, а именно борбата, докато Исус е трябвало да бъде проповедник на любовта и мира. И понеже Исус не е бил чут, трябвало да го последва Мохамед. Христос обхваща цялото съдържание на своето учение в повелята: «Ти трябва да обичаш Бог, твоя Господар, от цялото си сърце и ближния като самия себе си.» Ако беше намерил отглас, щеше да е настъпило царството на мира, чието възвестяване е залегнало в думите: «Мир ви оставям в наследие, моя мир ви давам.» Той, предтечата на мира, беше прикован на кръста и както завесата в храма се е раздрала на две, така мирният съюз между Аллах и хората е бил скъсан, и е трябвало да дойде Пророка, чиято религия е била предопределена да бъде носена и разпространявана с върха на ятагана. Който не иска мир, иска битка. Щом човечеството е отхвърлило учението на Христос и го отхвърля и до днес, трябва да възприеме войнствеността на исляма.

— Учението на Христос наистина ли е отблъснато, както казваш? Аз мисля, че има далеч повече християни отколкото мюсюлмани и на петнайсет мюсюлмани могат да се отчитат поне четирийсет християни.

— Ако ги броиш на глава, имаш право, но Аллах поглежда сърцето. Брой следователно сърцата, не главите! Тогава ще разбереш колко малко християни и колко повече привърженици на исляма има. Аз за съжаление познавам това християнство само по име твърде добре. Учил съм го, страдал съм от него в младостта си и…

Спря внезапно изнасяната с голяма жар реч и продължи после, поправяйки се, бавно и с повече разсъдливост:

— Исках да кажа, учил съм го от много книги и съм се срещал с някои, така наречени християни, които бяха точно противното на онова, което трябва да бъде един привърженик на учението на Месията. Преживял съм толкова трагични неща, че неохотно говоря за тях. Така че нека мълчим по тази тема! По-добре ми дайте тютюн! Пак изпуших лулата си.

Когато желанието му бе изпълнено, той се отдаде на любимата си наслада по начин, който изключваше възможността разговорът да бъде продължен. Осъзна, че е казал повече, отколкото е било намерението му, и тук се криеше причината за внезапното прекъсване на неговите словоизлияния. Що се отнася до мен, бях доволен от това, което бях чул. Сега знаех защо познаваше толкова добре Светото писание — по-рано е бил християнин и е станал после мюсюлманин. Защо? Спомена за християни само по име и лош опит, но за мен беше непонятно, как един образован мъж може да стане отцепник по такива причини. Към обикновената класа не се числеше, защото няколко негови изявления даваха да се заключи, че е следвал.

Когато времето за почивка изтече, помогнахме отново на слепеца да се настани на седлото и продължихме ездата. Халеф се присъедини, както обикновено, към мен и сподели своите възгледи относно Ел Мюнеджи. На хаджията също бе направило впечатление, че бе говорил за печален опит и същевременно заявил, че е учил «християнството» от много книги.

— Знаеш ли, сихди — каза шейхът, — това с многото книги може да е вярно, но гледището, което разви, като че произхожда повече от неговия живот отколкото от тези писания. Склонен съм да твърдя, че той много често се е срещал с християни, които изповядват вярата си не със сърцето, а само външно. Ти какво ще речеш?

— Той е една загадка, чието разрешение има голямо значение за мен — отвърнах уклончиво. — Мога да имам мнение едва когато съм наясно с нещата. Засега нека се задоволим с факта, че той е един нещастен, изоставен човек, на когото трябва да дадем подкрепата си.

— Тя ще му бъде дадена от сърце. Този възкръснал от смъртта мъж събуди състраданието ми по такъв начин, че съм готов да сторя за него всичко, което ми е по възможностите. Като хора, които са му върнали живота, ние сме задължени да се грижим за него с всичките си сили и ще го сторим.

В следващия час пустинята се промени. Толкова уморителната за животните ни смяна на височини и падини стана по-рядка, хълмистите вълни станаха по-полегати и вдлъбнатините се издигнаха, докато пред нас се разпростря равна пясъчна повърхнина, където зрителното поле представляваше непрекъснат кръг.

Пясъкът най-напред беше дълбок и фин. Нозете на камилите и конете «газеха» в него. По-късно той стана по-плитък и по-груб, основата беше твърда. Все по-често се срещаха каменисти места, които нарастваха по големина, докато на края се съединиха и пясъкът изчезна. Намирахме се в серир, пустинята на гладкия камък. Земята беше до голо пометена от ветровете и толкова гладка, че трябваше добре да внимаваме, ако не искахме да изгубим следваните дири. В този вид пустиня температурните разлики са най-големи, тъй като нажеженият през деня от слънцето камък отдава вечерта по-бързо от пясъка своята топлина и изстива. Европеецът трябва в такива райони много да се пази, защото треската и простудата са неизбежни последици.

След известно време местността отново се промени. Каменистата земя стана неравна. Тя образува първо плоски и после по-високи вълни, чиито междинни пространства, колкото повече напредвахме и колкото по-дълбоки ставаха, толкова повече се изпълваха с навят от вятъра пясък. Гладко полираните възвишения се трансформираха в рязко очертани хълмове, които стърчаха в широкия равен серир като отделни островни групи и заставаха като препятствие пред погледа към далечината. За хора, които се боят от срещи, такава местност е по-опасна от откритата пустиня, която позволява обзор на всички страни. Тук и този, който не очаква враг, трябва да бъде предпазлив, защото точно Арабската пустиня представлява арена на никога непреставащи кървави вражди.

Бен Харб, нашият водач, ни уведоми, че Бир Хилу се намирал при най-големия и пресечен от най-много цепнатини и пропасти от разпилените наоколо скалисти «острови». Разстоянието до него възлизало на може би половин час езда.

— Трябва веднага да променим посоката — предупреди Халеф.

— Защо? — попитах, макар да знае какво имаше предвид. — Каква причина би могло да има да се отклоним от правата линия?

Той направи една от своите най-мили, хитри физиономии и рече:

— Ти всеки ден се молиш с християнското «Отче наш» а пък сега самият постъпваш противно на онази част, която гласи: «Не води ни в изкушение!» Много добре знаеш какво искам, защото съм го научил първо от теб. Хората при кладенеца мислят, че ще дойдем от север и затова трябва да направим една заобикалка, за да ги достигнем от друга посока.

— Считаш ли днес тази предпазна мярка за необходима Халеф?

— Предпазливост винаги е необходима, сихди. Дори когато налице сякаш няма никакъв повод, предпазливостта винаги е по-добра от непредпазливостта. Особено при пътешествие като нашето човек никога не може да знае какво ще му поднесе следващата минута.

Бяхме спрели за миг, отрядът ни се бе събрал и всички чуха тези думи. Той беше немалко горд, че му се отдава възможност да встъпи в ролята на проповедник за предпазливост, и сега продължи поучително:

— Храбростта е първото и най-достойно качество, което един воин трябва да притежава, но веднага след нея се нарежда предпазливостта. Един само храбър войн лесно може да стане безразсъдно дързък, а някой само предпазлив лесно да се подхвърли на опасността да бъде обвинен в страхливост. Но когато храбростта е съчетана с предпазливостта, не може да се появи като безразсъдство, нито съмнение в куража. Храбростта е необходима в битката, но предпазливостта — по всяко време, например сега. Ние знаем, че неколцината меканци са яздили към Бир Хилу и че четирикратно превъзхождащият ги баш насир пое след тях. Убедени сме, че те са безпомощни срещу него и още по-малко са в състояние да навредят на нас, затова можем на рахат да се придържаме към правия път за кладенеца. Но аз въпреки това предлагам да не го правим, защото вече казах, че при една такава езда човек никога не знае какво може да му поднесе следващият миг. Може при кладенеца вече да е имало други хора и срещата на персиеца с любимеца на великия шериф да е протекла не както ние предполагахме. Следователно ние трябва най-напред да опитаме да разберем как стоят там нещата. Ето защо няма да яздим право нататък, а ще приближим от друга посока. Видим ли после, че това не е било необходимо, толкова по-добре. За загубата от четвърт час ще имаме съзнанието, че сме постъпили благоразумно. На коя страна ще се отклоним, надясно или наляво, сихди?

— Водачът познава местността, така че нека той реши — заявих аз.

Бен Харб сметна за уместно да направим обиколка на изток, защото там имало по-голям брой скали и следователно повече прикритие за нас.

Поехме на югоизток, яздейки ту по открити площи, ту покрай щръкнали от земята скални групи, докато зодачът прецени, че сега кладенецът се намира западно от нас. Тъкмо поискахме да завием в тази посока, когато яздещият от пред Бен Харб обърна животното си и ни подкани:

— Назад, бързо зад скалите! Идват ездачи!

— Колко? — попитах, когато се бяхме подчинили на призива и не можехме да бъдем видени от приближаващите.

— Само трима са — гласеше отговорът. — Значи няма защо да се опасяваме.

— Въпросът не е само в броя на хората — подхвърлих аз.

— Откъде идват?

— От запад — осведоми ме водачът.

— Значи от кладенеца. От хората на персиеца ли са?

— Не, не са войници.

— Тогава имаме всички причини да бъдем сдържани. Колко близо са до нас?

— Само след две минути ще са тук.

— Ние тримата ще яздим срещу тях — ти, хаджи Халеф и аз. Другите ще останат тук и ще ни последват само ако чуят, че се стреля. На техните въпроси ще отговаряш ти. Казвай каквото си искаш, само не кои сме, откъде идваме и къде отиваме! Напред!

Завихме около камъните и видяхме ездачите на разстояние около двеста метра пред нас. Те спряха сепнато. Ние наподобихме същото, после поехме в бавен ход едни към други. Внезапно водачът каза изненадано:

— Машаллах! Високият бедави [86] в средата го познавам. Това е Тавил, шейхът на бени кхалид.

— Той познава ли те? — попитах аз.

— Не. Виждал съм го само веднъж, но той мен — не.

— Какъв е характерът му?

— Груб, жесток, отмъстителен, но без притворство. Той е твърде горд за това и никога не изрича лъжа.

— Значи набързо ще приключим с него:

— Не си го мисли, а внимавай, ефенди! Тавил навярно не е сам в тази местност. Страх той не познава. Честен е като лъва, който известява с рева си, че идва, но веднага след гръмотевицата на неговия глас следва смъртоносният скок.

За по-нататъшни приказки нямаше време, защото бяхме стигнали толкова близо до бени кхалид, че трябваше да последва приветствието. Само че се питаше кой пръв ще го подхване — те или ние. Намерих само още време да кажа на водача да не поздравява пръв и ето че тримата ездачи спряха камилите си пред нас.

Средният от тях, значи шейх Тавил, беше, съгласно името, означаващо «голям по снага», високо израсъл мъж със загоряло от слънцето лице, в чиито черти нямаше и помен от доброта. Той видимо очакваше, че първо ние ще поздравим. Понеже не го сторихме, плъзна гневно поглед по нас и ни се сопна:

— Е? Нямате ли усти? Или не знаете, че хората се поздравяват, когато се срещнат?

Видях, че на дребния Халеф му костваше усилие да остане спокоен при това обръщение. Но нашият Бен Харб си свърши нелошо работата, като отговори:

— За всяка среща са необходими две страни. Кажи думите си не само на нас, но и на вас, на себе си!

— Аллах да те задуши в приказките ти! Само глупците говорят за самите себе си. Аз изисквам поздрав от вас. Ако посмеете да ни оскърбите с отказ, помислете за последиците!

— Тук също има две страни! Нека почакаме върху кого ще се стоварят последиците!

Тавил посегна към пояса си, от който стърчаха дръжката на нож и топката на стар пищов, но му дойде по-добър ум и се обърна с пренебрежителен тон към своите спътници:

— Тези люде явно са изоставени от Аллах или идват от някой край, където грубостта се смята за учтивост. Тяхното незнание не може да ни оскърби, а само да ни омилостиви. Нека се отнесем със състрадание към тях!

След това отново отправи думите са към Бен Харб:

— Аз съм Тавил бен Шахид, прочутият шейх на бени кхалид, чийто чет край няма. Моята власт се простира по цялата пустиня и всичките й граници и никой враг не може да каже, че е спечелил победа над мен. След като ви съобщих в добротата си това, сега навярно и вие ще ми кажете кои сте. Сигурно си учил поне дотолкова?

— Учил съм да бъда учтив спрямо учтиви и изобщо да се държа към другите така, както те се държат към мен. И понеже ти ни каза кой си, ще задоволя твоята любознателност. Ние сме от племето бени солаиб и идваме от Джезирех.

Трябва да отбележа, че съгласно специални договори солаиб-бедуините никога не биват нападани от други племена, но затова пък са задължени винаги да се държат миролюбиво. Това е причината да не се ползват с репутацията на храбреци и не беше за чудене, че Тавил повдигна вежди и отговори с презрителна усмивка:

— Солаиб, а-а, солаиб! Това напълно обяснява вашата глупост. Аз ви познавам. Сто мъже от вашето племе не дават, макар и да изглеждат добре въоръжени, и една хилядна част от истински войн. Следствие страхливостта си вие се радвате на снизходителността на всички племена и следователно ще имате и нашата. Накъде сте тръгнали?

— Изпратени сме до Шакра да купим няколко камили за разплод.

— Значи имате пари у себе си?

— Да!

Радостно просветване плъзна по лицето на Тавил и той хвърли на спътниците си изразителен поглед Това беше доказателство, че действително ни смята за безобидни, безопасни хора, при които изобщо не е необходимо да прикрива намеренията си. Неговият план, да докопа парите ни, изглежда, бе готов, защото заговори:

— Щом се каните да вървите до Шакра, ще трябва да минете през територията на бени лам, с които се намираме във вражда. Те не бива да знаят къде съм в момента и понеже всички мараби солаиб са бъбриви жени, ще ви задържим, докато бъде изгладена разпрата ни с бени лам.

Нашият водач беше достатъчно умен да отмине мълчаливо тази проява на бруталност и вместо да възрази, зададе непринудения въпрос:

— Ние искаме да отидем до Бир Хилу. На правилния път ли сме?

— Да, но засега ще се откажете от него и ще яздите с нас.

— Накъде!

— На разузнаване.

— Защо? Разузнавателните езди са опасни.

— Ето ти го на и страхът! — ухили се шейх Тавил. — Веднага можеш да познаеш солаиб по страха им. Но точно защото принадлежите към това племе, мога без опасение да ви кажа онова, което след известно време и бездруго ще научите. Аз лежах с голяма дружина воини при Бир Хилу, за да се запася с вода за похода срещу бени лам. И ето че пристигнаха наши познати, мъже от Мека, които ние гостоприемно посрещнахме. Последваха ги войници на султана. Платените военни слуги на владетеля ние никога не търпим при нас, а тези на всичкото отгоре извършиха престъпление. Оскърбиха нашите мекански приятели, като ги обвиниха в кражба. Ето защо бяха пленени и разоръжени. А сега идват и други хора, една група от петдесет мъже. Те са хаддедихни от племето шаммар, с което също воюваме, макар да сме сродени. Дори само по тази причина би трябвало да заловим хаддедихните. Но към нея се прибавя и друг повод. Те също са се държали към меканците по начин, който трябва да бъде наказан. Понеже без съпротива няма да се предадат, аз скроих хитър план. Те трябва да повярват, че са сами при кладенеца, и да се откажат от повелителните предпазни мерки. Тогава ние ще се нахвърлим върху тях. Ето защо се изтеглихме дотолкова далеч от кладенеца, че да не могат да ни забележат. Когато се натъркалят безгрижно, ще се върнем.

— Няма ли да видят следите ви?

— Ние ги заличихме.

— Но щом сте такъв голям отряд, ще сте изразходвали толкова много от водата на бир, че това обстоятелство ще им направи впечатление.

— Да им направи впечатление? На тези хаддедихни, на които Аллах е дал глави, наистина, но не мозък? Никога няма да ги споходи мисълта, че един изчерпан кладенец означава скорошно присъствие на хора. Те живеят между реки и разбират от живота в пустинята точно колкото водната жаба от качествата на чистокръвен кон. Ние тримата ще опишем сега една дъга около бира, за да наблюдаваме как ще се държат. Вие ще дойдете с нас! Опасност няма. Ние трябва да се държим далеч от тях, за да не ни видят. Нямате никаква причина да се страхувате.

— Но и никаква да яздим с вас. Искаме да отидем до Бир Хилу, на друго място няма какво да търсим.

— Не мога да ви пусна до кладенеца, ще яздите с нас. Нищо няма да ви се случи. Хаддедихните са известни като страхливци, а за техния предводител хаджи Халеф Омар се говори, че офейквал още при първия изстрел.

Тук Халеф стрелна дясната ръка към камшика и вече отваряше уста да избухне гневно, когато му подхвърлих бързо думата «Кутуб», и той за щастие прояви разумност да овладее гнева си и премълча. Но за мен бе дошло време да взема участие в разговора. Откровеността на шейха на бени кхалид беше знак за пренебрежението му към нас, но трябваше да бъде използвана. Ето защо отправих към Тавил въпроса:

— Убеден ли си, о, шейх Тавил, че няма да пострадаме, ако яздим с вас?

Погледът му се плъзна с безкрайно презрение по мен и той отговори:

— Мога да те уверя, че вашите скъпоценни тела няма да бъдат наранени и чистите ви дрешки няма да бъдат изцапани. Ще си останете читави и чисти, както сте сега.

— По-късно ще ни пуснеш ли до кладенеца?

— Да, веднага щом се оправим с хаддедихните.

— Ами вашите меканци не са ли останали там?

— Не, те са при нас.

— А войниците?

— И тях взехме със себе си. За да ги пазим по-лесно, ги запряхме в една странична клисура, чиито стени са толкова високи, че никой не може да ги изкатери. Отпред също не могат да се измъкнат, защото там стои наш пост. Казвам го за ваше успокоение, за да ви убедя, че тези хора нищо не могат да ви сторят.

— Нима тези войници нямаха при себе си офицер, който да ги командва? Мисля си, че при благоразумната предпазливост на един такъв началник не ви е било толкова лесно да ги запрете.

— Офицер? Благоразумна предпазливост? — избухна в смях Тавил и двамата му придружители се включиха в кикота. — Ти си солаиб и затова тази глупост ти е простена. Явно още не си присъствал на упражненията на войници. Те се обръщат надясно, обръщат се наляво, търчат ту напред, ту назад. Свалят пушки при нозе, замятат ги на рамо. Вдигат десния крак и остават да стоят на левия, вдигат левия и остават на десния. И правят всичко това, защото офицерът изисква тези смехотворни щуротии от тях. И ти си мислиш, че един такъв мхарридж [87] може да ни попречи да извършим каквото сме наумили? Това може да си помисли само един солаиб, който хабер си няма от воинските работи. Но при тях нямаше офицер, а един проклет шиит, когото Аллах е осъдил да живее в най-дълбоката провала на Геената. Тоя келеш е имал наглостта да преследва нашите мекански приятели, за да ги поругае и нарече крадци. Той даже се осмели да изиска да му ги предадем. Когато му отказахме, ни окаля с натяквания и оскърбления, на които можехме да отговорим само със смъртта на неверника.

— Значи вече не е жив? — попитах аз, като си дадох труда да скрия въздействието, което ми направи това известие.

— Засега още не е мъртъв, но това със сигурност ще стане утре заранта, когато напуснем кладенеца. Ние проведохме с нашите мекански приятели съд над него и той беше осъден на фасаде [88]. Ако беше християнин, евреин или някакъв езичник, щяхме без милост да го застреляме. Но понеже е мюсюлманин, макар и невернически шиит, отворихме му само няколко малки артерии, от които кръвта му до зазоряване ще изтече. Така ще има време да вкара в ред своята сметка с Аллах и Ангела на смъртта. Чували ли сте за наказанието фасаде?

— Да. Някои племена го прилагат по посочената от теб причина. Смъртта е неизбежна, но бавното умиране дава на осъдения необходимото време да се подготви за стъпката към отвъдното. Кои артерии му отворихте?

— Най-напред само две пръстови, което засега е достатъчно.

— Но войниците, които лежат при него, ще спрат кръвотечението, като го превържат.

— Това отново може да каже само един солаиб. Шиитът не лежи при тях, а при моите войни, които бдят изтичането на кръвта да остава постоянно. Той е вързан така, че не може да си помръдне ръката. Ако се учудвате, че ви разправям всичко това така охотно, то е, пак повтарям, защото и бездруго след късо време ще го узнаете. Сега ще ви подберем и ще ви отведем в нашия бивак.

— Наистина ли ще го сторите? Моят спътник нали ви каза, че искаме да отидем до кладенеца и наистина ще осъществим намерението си.

— Какво възнамерявате, ни е безразлично, защото ще стане това, което ние искаме.

— А ако се отбраняваме?

— Да се отбранявате? Смешно. Трима пъзливи солаиб срещу нас!

— Та нали и вие сте само трима! — подметнах аз.

— Бихме били предостатъчно и срещу десет от вашия сорт! Никой да не опитва съпротива, защото се заклевам в името на Аллах и всички него…

Тавил спря по средата на словото и погледна с най-голямо удивление скалния ъгъл, иззад който бяхме дошли. Когато се обърнах, видят двете камили с големия тахтиреван, на чиито възглавници тронуваше Ханнех. Те, както често се случва при тези опърничави животни, бяха станали неспокойни по някаква причина и тръгнали след нас. Никой от хаддедихните не прояви неблагоразумието да последва носилката. Не се безпокояха за нас, защото знаеха, че си имаме работа само с трима мъже, и останаха зад ъгъла. Забавно беше да се видят удивените лица на бени кхалид.

— Един тахтиреван с жена! — извика Тавил. — С кого е жената?

— С нас — отговорих аз.

— Защо е изостанала?

— Питай нея! Или, ако намериш за по-добре, питай камилата й, най-вероятно тя така е пожелала!

— Не си позволявай такъв майтап! — отблъсна подканата шейхът. — Една жена да питам, една жена!

Посочи с ръка Ханнех, която междувременно беше дошла толкова близо, че животните спряха малко пред нас, и продължи:

— Вижте тая дърта аджусе [89], със сълзящи очи! Такъв сурат може да има само прабабата на някой солаиб, при нас тя няма да посмее да се покаже.

Ханнех чу подигравателните думи, но остана безмълвна. Халеф беше направо вцепенен. Който знае с каква безгранична любов беше привързан към своето «най-велелепно цвете на женските шатри», и че я смяташе за «най-красивата сред всички красавици», може да си представи какво въздействие му оказа това оскърбление на неговата съпруга. Такова нещо още не беше му се случвало. Но и това, което сега се случи, сигурно и шейхът на бени кхалид още не бе преживявал. Аз мислех, че Халеф сега ще изсипе върху него порой от оскърбителни думи, но съзнах заблудата си.

Дребният хаджи скочи от високото седло на хеджин, сякаш с едно отърсване бе преодолял вцепенението си, стрелна се към камилата на Тавил, сграбчи с две ръце единия крак на ездача и го смъкна със сила, на която дори аз се удивих. В следващия миг беше дръпнал камшика от пояса и зашиба лежащия на земята мъж по такъв начин, че онзи можеше само да предпазва с ръце лицето си от сипещите се като градушка удари. При това Халеф не произнасяше нито дума. Яростта му беше толкова голяма, че можеше да я уталожи само с камшика. Налаганият крещеше на спътниците си да му помогнат.

И те поискаха да го сторят, наистина, но аз измъкнах револвера и дадох един изстрел — уговореният сигнал за нашите хаддедихни. Те препуснаха насам и ангажираха вниманието на бени кхалид с неочакваната си поява в такава степен, че тези не можеха и да помислят да се погрижат за шейха си. Бяха обградени и смъкнати от камилите. На хаджията бе оставено място да продължи своето наказание. Най-сетне той захвърли камшика, пристъпи към мен и ми викна с все още треперещ от ярост глас:

— Сихди, моля те в името на Аллах, не се намесвай, иначе ще се пръсна! Този път не бива ти да решаваш какво да правим, а аз съм този, на когото всички ще се подчинят. Тоя кучи син охули моята жена, моята Ханнех, най-красивата, най-чистата и най-добрата от всички същества, които ходят по земята. Ако ми попречиш да му се отплатя за злословието, заклевам ти се, веднага ще изтръгна от сърцето си приятелството към теб. Обещавам ти да постъпя с него като с човек, повече не можеш да искаш от мен. Съгласен ли си?

— Да — отвърнах, — защото знам, че няма да сториш нищо, което би ме принудило аз от своя страна да изтръгна приятелството към теб от сърцето си. Който още седи на седлото, да слиза! Засега оставаме тук!

Това разпореждане беше изпълнено. Хаддедихните помогнаха на Ханнех и Ел Мюнеджи да слязат. Той беше буден и поиска да знае какво се е случило, но трябваше да се задоволи с кратка информация. Лицето и ръцете на шейха носеха дамгите от нанесения му побой. Той продължаваше да реве и да призовава същевременно Аллах, Мохамед и всички халифи за свидетели, че страшно ще си отмъсти на «солаибските кучета», както се изрази. Тогава Халеф взе отново курбача в ръка и заплаши:

— Млъкни, сине на всички кучешки бащи и деди на кучешки синове, иначе започвам отново! Ти каза, Аллах е създал хаддедихните без мозък, но къде е твоят? Знаеш, че хаджи Халеф Омар идва с петдесет хаддедихни и все още ни смяташ за солаиб. Нямаш ли очи? Я ни преброй! Не чу ли, че при шейха на хаддедихните се намира и повелителката на неговия харем? Къде си си изгубил разсъдъка, който би трябвало да ти каже, че не сме солаиб, а тези, които искаше да разузнаеш и после да нападнеш при Бир Хилу? Я ни принуди сега да яздим с теб, червей на безсилието и неспособността! Наистина ли няма защо да се боиш от десет души от нашия род? Наистина ли хаддедихните са водни жаби, както ги нарече? Сега лежиш нашарен от ударите на моя камшик. Фигурата ти е почти два пъти по-дълга от моята, но даже Аллах да я беше източил още десет пъти повече, пак щеше да е едно джудже в сравнение с великанската серсемщина, която е единственото наследство на всички твои, родени без акъл и умрели без разум, деди. Който ти хвърли макар и само един-едничък поглед, веднага ще се отвърне, иначе така ще се разкисне в сълзи, че нищо няма да остане от него.

За да поясни думите си, разгневеният хаджи се извърна и се обърна към сина си, който бе застанал зад него. Хвана го за ръката, дръпна го напред, посочи Тавил и продължи:

— Тук виждаш да лежи тоя, който нарече твоята майка, съчетаваща в най-голямо съвършенство всички женски и майчини достойнства, една «аджусе със сълзящи очи»! Кажи ми сега какво му се полага за това!

Кара бен Халеф махна пренебрежително с ръка и каза само думата:

— Нищо!

— Нищо? — попита бащата неудовлетворен. — Нищо да не му се случи?

— Нищо! На едно такова нахалство може да отговори само камшикът — това вече стана. Всяко по-нататъшно обръщане на внимание само ще бъде чест за него, а такава не бива да му бъде оказвана.

Доблестният младеж се обърна и отиде при майка си. Халеф се загледа след него, сведе замислено поглед към земята, вдигна после лице и ми викна запленено с просияли очи:

— Сихди, чу ли какво току-що рече Кара бен Халеф, синът на моето сърце? Какво ще кажеш за това?

— Кара има право — отговорих.

— Да, той е прав. Оскърблението на най-добрата от всички жени е достатъчно удовлетворено и за това отношение за тоя кучи син няма какво повече да се мисли. Но за други неща трябва да продължа разговора си с него и се надявам, че и тук ще постъпя правилно. Вържете му кремъклийката надълго по страната на ръката му към нея така здраво, че да не може да се помръдне!

Докато Омар бен Садек се зае заедно с двама хаддедихни с изпълнението на тази заповед. Халеф пристъпи към мен, поднесе ми ръката си и помоли:

— Сихди, покажи ми къде се намират пръстовите артерии! Трябва да го знам!

Подозирах какво възнамеряваше и го одобрявах, но не му го казах. Аз също щях да го направя, защото това бе най-простото и за нас най-безопасно средство да спасим персиеца. Ето защо му обясних разположението на въпросните артерии. Когато това стана, той отиде до тахтиревана да се снабди с малък остър нож. После се върна при шейха на бени кхалид, когото, макар че беше вързан, трябваше да държат трима-четирима хаддедихни. Аз стоях далеч и видях само че Халеф се наведе над него. Отекна крясък и чух Тавил да реве:

— Какво правиш с ръката ми? Ти ме прободе. Кръвта ми блика.

— Да, прободох те — натърти Халеф. — Това ти се случи съгласно закона на пустинята: «Кръв за кръв, живот за живот!» Ти си наредил персиецът да умре от кръвопускане и сега ще споделиш неговата съдба. Утре заранта ще си тръгнеш заедно с него от Страната на живите и по едно и също време ще стигнете Ес Сират, Моста на смъртта. Аллах знае кой ще стигне щастливо отвъд, той или ти.

— Искаш да ми въздадеш фасаде?

— Аз само ти отворих две пръстови артерии, точно това, което ти си направил с него.

— Аллах да те прокълне! Как смееш да ми източваш кръвта?!

— Така, както ти си посмял да точиш неговата.

— Такова беше решението на съда!

— Тук също, защото аз съм върховният съдия на племето хаддедихни.

— Шиитът трябва да умре от фасаде, защото оскърби нашите мекански гости.

— А ти пък ще умреш, защото си оскърбил него, нашия гост. Искаш той да умре. Е, добре, умре ли той, умираш и ти, искаш ли да останеш жив, то и той трябва да бъде спасен!

Хаджията се извърна, дойде при мен и попита:

— Сихди, доволен ли си от мен?

— Да, дори много.

— Колко ме радва това! Ти трудно можеш да бъдеш удовлетворен и ето защо въодушевлението ми е толкова голямо. Сега исках да те питам да съобщя ли на оня мискин условията, при които може да получи своя живот.

— Сега още не, защото той още не е убеден, че замисълът ти с кръвопускането е сериозен. Първо трябва да изпита истински страх. Какви условия смяташ да му поставиш?

— Ще го освободя само срещу персиеца и войниците. В началото иска да включа и предаването на меканците. Но той ги нарече свои гости, а правилото на пустинята изисква по-скоро да умре, но да не се съгласи с моето искане.

— Това е вярно и при неговия характер съм убеден, че другояче няма да постъпи. Остави му ги, ние така или иначе ще получим тези хора!

— Как?

— Помисли какво ще стане, след като Тавил падна в ръцете ни! Ти ще искаш да уведомиш неговите бени кхалид къде се намира, нали?

— Да. Ще пратя един от придружителите му да им каже, че шейхът ще кърви дотогава, докато персиецът не се намери при нас. Как мислиш, ще го пратят ли?

— При всички случаи.

— Също войниците с техния водач?

— Също. Няма да им е лесно на бени кхалид, но за да спасят шейха си, нищо друго няма да им остава. Сега се запитай какво ще направят меканците, като видят, че преследвачите им ще бъдат освободени!

— Незабавно ще си плюят на петите.

— В каква посока? — подпитах аз.

— Към Мека.

— Да, но ние ще заловим там Ел Гхани и хората му, за да ги предадем на персиеца. Вярно, трябва да отчетем и възможността, че при бени кхалид ще се чувстват по-сигурни отколкото където и да е другаде и ще искат да останат при тях, докато ние и персиецът си тръгнем. Ние трябва да го предотвратим, защото тези мекански крадци така се държаха с нас, че и през ум не може да ни мине да улесним изплъзването им. Някакво предчувствие дори ми подсказва, че ще постъпим умно, ако така стъкмим нещата, че да си признаят кражбата. После ще имаме в ръката си оръжие срещу Ел Гхани, ако в Свещения град му хрумне да се държи враждебно срещу нас.

— Това го разбирам, сихди, но в случая ти се намираш в противоречие със самия себе си. Първо казваш, че не бива да искаме предаването им от Тавил, защото той ще предпочете да умре, но да не се съгласи с искането ни, а сега решаваш, че трябва да ги имаме дори ако останат при него, за да изчакат отдалечаването ни. Как съжителстват тези неща?

— С едно доста войнствено средство, при което човек трябва да си заложи живота.

— Аллах, Аллах! Имаш предвид двубоя?

— Да. Персиеца и войниците Тавил ще даде срещу собствената си свобода, това не го позори. Но предаването на гостите можем да постигнем според законите на пустинята единствено чрез двубой. Тогава никой няма да може да му отправи упрек. Кажи му, че съм готов да реша нещата с всеки противник, който ми посочи, с всяко оръжие и по начин, който на него му е угоден.

— Машаллах! Според строгото правило с теб би трябвало да се бие Ел Гхани, защото работата касае него. Но той ще се пази да заложи скъпоценния си живот. Бени кхалид ще бъдат принудени да изберат някого от своята дружина.

— Така предполагам и аз.

— Ама, сихди, помисли, ония няма да изберат някой слабак.

— Такъв позор бих отхвърлил. За уговорката на тая работа има време. За мен на първо място е важно да знам къде бивакуват бени кхалид и тъй като техният шейх няма да ни го каже, сега ще тръгна на разузнаване.

— Аз ще яздя с теб!

— Не! Положението е несигурно, всеки миг може да се случи нещо важно. Ти като предводител не бива да се отдалечаваш, но аз ще взема със себе си Кара бен Халеф.

— Моя син? Благодаря ти, сихди, защото той така ще има възможност да докаже, че е научил от мен даже и през деня да се промъква незабелязано. Какво ще яздите? Камили или коне?

— Нашите коне. Кой ще ти седне, ако има избор, при една може би опасна разузнавателна езда на неблагонадеждна камила?

— Добре! Веднага ще наредя да оседлаят.

— Не е необходимо, ще яздим само с юзди. До час нощта ще настъпи, а тогава трябва да сме отново тук.

Няколко минути по-късно аз възседнах моя Асил бен Рих, а Кара — арапа на баща си. Взе го вместо бялата си кобила, защото нейният светъл цвят можеше да ни издаде. По същата причина бяхме свалили светлите си хаици, а останалото облекло не се открояваше на околната среда. Няколко кратки въпроса към водача ми изясниха точното местоположение на кладенеца и близката му околност, така че не можехме да се заблудим. После потеглихме.

5. Съкровището

Не държахме права посока към кладенеца, а малко по на юг, и минахме край няколко от споменатите скални острови. Никой от тях не заобикаляхме, без предварително да се убедим, че откритото пространство до следващия не е наблюдавано. Продължихме така, докато в далечината забелязахме движещи се светли точки. Бяха бедуините бени кхалид и разиграваха конете си. Яздеха така наречената фантазия — едно добре организирано фигурно изпълнение, от което можехме да заключим, че не смятаха за необходимо да бъдат предпазливи. Бяха достатъчно отдалечени от Бир Хилу, за да бъдат забелязани от там, и освен това разчитаха на своя шейх. Знаеха, че е отишъл на разузнаване и навреме ще ги уведоми за приближаването на хаддедихните.

Нашето намерение беше, веднага щом съгледаме беин кхалид, да слезем от конете, за да се промъкнем възможно по-близо до тях. Но това сега, когато се намираха в такова движение, не можеше да бъде осъществено. Волю-неволю трябваше да се откажем от стремежа си да научим нещо полезно за войниците и меканците. Единственото, което можехме да направим, беше да навестим кладенеца, където до неотдавна се бяха намирали всички. В благоприятен случай можеше да направим там някое откритие, което по-късно да облекчи преговорите с тези хора. Завихме под прав ъгъл на север и, понеже галопирахме, само след десет минути достигнахме местността, където според описанието на водача трябваше да се намира кладенецът.

Четири високи и стръмно изкачващи се скални маси образуваха ъгловите точки на един неправилен четириъгълник, най-дългата страна на който имаше дължина може би осемстотин метра, а най-късата — някъде към петстотин. Там, където се събираха тези две страни, се намирахме ние, а в срещуположния ъгъл от скалите започваше една подобна на навес зидария, която известяваше бира. Почвата на четириъгълника се състоеше от пясък. И сега изявлението на Тавил, че всички следи са заличени, ми се стори смехотворно. Земята беше така изпотъпкана, че човек трябваше да е сляп, за да не види, че тук се е намирал необикновено голям отряд ездачи. Вярно, дори за моите обучени очи бе невъзможно да бъдат разграничени отделните дири.

При наличието на такова голямо количество отпечатъци от крака и копита следотърсачът неволно търси отделни дири. Така постъпих и аз. Но тук не можеше да се извлече нито една… и все пак, ето, при предния крак на коня ми лежеше парче камък с ширина около две длани. Още щом го забелязах, привлече вниманието ми, защото едната му страна беше гладка и чиста, а другите — мръсни и изветрели. Сигурно съвсем наскоро се бе откъртил и паднал от издигащите се в съседство скали. Това вероятно бе един безразличен за нас факт, но аз все пак погледнах нагоре и открих мястото, пасващо на ломната плоскост на камъка. Щях да се задоволя с това, но видях нещо повече. Недалеч от споменатото място имаше една запълнена с пясък цепнатина и по този пясък се виждаха четири отвесни щриха, полузапълнени вече от песъчинките. Там някой бе поискал да се задържи, но се бе плъзнал, прокарвайки пръсти по пясъка. Какво е правил въпросният горе?

Това всъщност беше незначителен въпрос, но свикнал да обръщам внимание дори на дреболиите, накарах Кара бен Халеф да слезе от коня и да се качи горе. Можех и сам да го сторя, но исках да дам възможност на моя повереник да прояви проницателността си. Бедуинът не обича да се катери и когато все пак го прави, трябва да има налице някоя необикновена причина. А на това място не бе удобно да се стигне до горе. Да не би някой от бени кхалид да бе скрил нещо там? Аха, били са двама. Като се вгледах по-внимателно, видях долу при скалите два дълбоки отпечатъка от върховете на стъпала, от които заключих, че единият е стоял тук и се е напрегнал да избута другия нагоре. Онзи трябва да е бил безпомощен или стар, иначе нямаше да се нуждае от тази помощ. Не знам как стана, но се сетих за Ел Гхани.

Ловкият Кара бързо се закатери, без да му е необходима помощ, и стигнало място, където повече не можех да го виждам. Мина известно време, преди да се появи отново. Навеждайки глава, той ми викна:

— Сихди, намерих нещо. Някакъв пакет, увит в молитвено килимче и омотан със синдимка от бурнус.

— Голям ли е?

— Не, но тежък. Искаш ли да го имаш, сихди?

— Не, поне засега не. Сам ще дойда да го видя.

Скочих от коня и се закатерих по скалите, които тук бяха високи около осем метра. Със стигането си горе не се намерих на самата височина на скалния остров, а на нещо като околовръстна площадка, която формираше основния ръб на няколко щръкнали нагоре върха. Видях, че никъде няма място, откъдето удобно да се стига дотук, но това, което бяхме изкачили, беше най-мъчното от всички. От този факт можеше да се извади заключение, че хората, изнесли горе пакета, трябва много да са бързали и не са имали време да изберат по-достъпно място. Споменатите върхове бяха пресечени от множество цепнатини и в една от тях беше скрит пакетът. За да не бъде видян, го бяха покрили с камъни, които Кара беше отстранил.

— Добре ли беше прикрит пакетът? — попитах го аз.

— Не — отвърна той. — Който го е скрил тук, не си е дал много труд. Мястото е било добре избрано, защото от хиляди бедуини едва ли и на един ще хрумне без особена причина да се изкатери тук, но покриването с камъни беше изпълнено с по-малка грижовност.

— Защото е липсвало време, скъпи Кара, не лекомислието, а бързината е виновна. Я гледай, познаваш ли това сиджджаде [90]?

— Не.

— Значи не си му обърнал внимание. На мен ми направи впечатление заради странните шарки. Те се състоят от едно «Фа» и над него обърнато «Каф». Това килимче е собственост на Ел Гхани.

— Излиза, че старият се е изкатерил тук?

— Вероятно.

— Какво ли може да съдържа пакетът?

— Предполагам, че това са откраднатите от Мешхед Али предмети. Ще ги погледнем, но после трябва да се погрижим отново да бъдат върнати и да лежат както по-рано.

Килимчето беше омотано с връв от бурнус. Отстранихме я и отворихме вързопа. Той съдържаше над двадесет торбички от кожа. Бяха с различна големина и вързани с цветни копринени шнурове, украсени накрая със златен пискюл. На всяка от тях висеше изкусно резбована плочка от слонова кост, която носеше буквен индекс и персийско обозначение на съдържанието. Прочетох няколко от надписите. Те гласяха:

«Сих енгушт (три пръста), пеньи чешм (пет очи), ду бини (два носа), чехар дил (четири сърца), пух пай (девет нозе), сих ебан (две небца).»

Ни най-малко не се учудих на съдържанието, тъй като познавах обичая, залегнал в основата. При шиитите често се случва — особено при трайни заболявания и трудно излечими наранявания — страдащият да потърси при светите места помощ, която не е намерил при лекарите. Това става ако е възможно, с лично отиване до Мешхед Али или Кербела. В другия случай хората изпращат копие на заболелия орган или част от тялото до едно от тези места, придружено от паричен дар, та светиите да ги поменат в молитвите си. Това е последното и същевременно, като се смята, най-сигурното лечебно средство, към което човек прибягва. Беднякът може да представи само подобие от дърво, глина, олово, калай или друг някакъв евтин материал и следователно има малка надежда да бъде излекуван от Аллах. Богатият е по-добре в това отношение, защото притежава средства да заплати по-ценен материал. Той избира сребро, злато и дори скъпоценни камъни. По този начин до поклонническите места достигат скъпоценности, с които заболелият не би заплатил и на най-прочутия лекар. Случва се князе или богати да пращат истински съкровища, които се струпват в подземните хранилища на Кербела и Мешхед Али и притежават стойност, възлизаща на много милиони. Че Аллах не е единственият получател, се разбира от само себе си. Също се е случвало завоеватели да си присвояват тези съкровища, без да го питат за разрешение. Но те отново и отново нарастват и понастоящем се твърди, че с натрупаните в двете селища състояния може да се закупи цяла Персия.

Нашият нов познат Кхутаб ага беше назначен в Мешхед Али като главен надзорник на съкровищницата и следователно бе един от най-изтъкнатите служители на града. Щом един такъв се бе заел лично с преследването на крадец, излагайки се при това на опасностите на далечната езда през гибелната Арабска пустиня, то не можеше да става въпрос за незначителни предмети. Отворих малката торбичка, обозначена със «Сих енгушт (три пръста)». Тя съдържаше три пръста от чисто злато с имитиране на заболелите места. На всеки бе надянат пръстен със скъпоценни камъни. Ако съдържанието на другите торбички имаше същата ценност, то за един крадец действително си струваше да поеме големия риск, като отиде в Мешхед Али и проникне в Канс ел Адха. Канс ел Адха, съкровище от крайници, означава онова отделение по разположените под земята помещение, в което се съхраняват имитациите на човешките телесни части от благородни метали и скъпоценни камъни.

Вързахме торбичката и навихме отново килимчето.

— Ще вземем ли пакета, сихди? — попита Кара. Видяното му беше направило голямо впечатление, което при неговата младост беше разбираемо.

— Не — отвърнах аз. — Можем да уличим Ел Гхани в грабеж само ако си мисли, че никой не е забелязал вързопа.

Пролича си, че младият хаддедихн не ме разбра. И понеже не се осмели да ме обезпокои с въпрос, го подканих:

— Да слезем долу! След това ще ти обясня. Сложи камъните по възможност в предишното положение! Сега ми се иска да знам защо Ел Гхани е бързал толкова с изкачването. До момента не мога да свържа това тайно катерене и криене на нещата с присъствието на толкова много бени кхалид. Те непременно биха забелязали какво върши.

Когато мястото доби прежния си вид, слязохме и възседнахме конете, които бяха стоели спокойно. Поехме към отсрещната зидария, където предполагахме, че е кладенецът. Така беше. Горе бе вързан краят на спускащото се усукано въже, от влакната на финикова палма. В долния край имаше кожено ведро с камък за тежест. От такова естество е бил и кладенецът, от който навремето Ребека извадила вода за главния пастир на Авраам и камилите му. Покрай някои съоръжения и обичаи на Ориента могат да минат хилядолетия, без това и с най-малкото да ги промени.

В близост до кладенеца можеха да се видят гнусно захвърлените върху скалите вътрешности на две газели. А от запад, от пустинята, идваше широка прясна следа от ездачи. Беше цяло чудо, че в околността не се мяркаше никакъв лешояд, иначе останките от тези животни отдавна да са изчезнали. Веднага щом го видях, получих яснотата, която досега ми бе липсвала.

— Погледни тези вътрешности и тези следи! — казах на Кара. — Те ни съобщиха онова, което толкова много ми се искаше да знам. Докато са бивакували тук, бени кхалид са видели газелите и обхванати от ловна треска, са препускали, без да остане и един от тях. Междувременно пристигнали меканците. Останали тук, макар да видели, че мястото е вече заето от бедуини. Близо до ума лежи, че първата им работа е била да помислят къде да скрият скъпоценната си плячка. Независимо дали бедуините са щели да се окажат техни приятели, или не, предмети с такава стойност навсякъде въздействат съблазнително. Докато се оглеждал за някое надеждно скривалище, Ел Гхани видял бени кхалид да се връщат. Сега работата станала спешна. След като не намерил тук подходящо място, погледът му се отправил за помощ към височините на скалния масив, отдалечен най-много от кладенеца и поради това подложен на най-малко внимание. Опаковал набързо нещата в сиджджадето, затекъл се нататък и се изкачил горе с помощта на сина си, чиито отпечатъци от върховете на стъпалата видяхме, за да ги скрие там. Успял само надве-натри да покрие мястото с камъни. Трябвало да слезе, преди бедуините да са приближили толкова, че да видят къде се намира. За своя радост разпознал в тях приятелски разположени хора, но се въздържал да им каже за вързопа. По-късно видял да се задава персиецът с войниците и бил двойно по-радостен, задето е скрил откраднатите предмети. Сега можел да позволи той и придружителите му да бъдат претърсени и като не бъде намерено нищо, да докаже своята невинност. Да, можел да направи и още повече, а именно да погуби преследвача си, яростно мразения и презиран от бедуините шиит, като го обвини, че е яздил след него, любимеца на върховния глава на сунитите, само за да го нападне от верска вражда. Че това му се е удало, вече чухме. На главния надзорник на Канс ел Адха са отворени артериите, за да умре от загуба на кръв.

— Така е, сихди! Меканците имат намерение тайно да си приберат нещата, преди да напуснат кладенеца.

— Да. Тъкмо затова ги оставих на мястото им, за да мога да докажа, че любимецът на великия шериф действително е откраднал «съкровището от крайници». Когато забележа, че е дошло времето, ще се изкача тайно горе с шейх Тавил бен Шахид, за да го изчакам. Веднага щом извади предметите от скривалището, доказателството ще бъде налице. Но сега да се връщаме, защото слънцето наближава хоризонта, а ние трябва да сме при нашите хора, преди да се е стъмнило.

Когато се върнахме, тримата бени кхалид все още лежаха вързани на земята и всичко изглеждаше по старому, но Халеф ми доложи доволен:

— Хубаво, че идвате, сихди! Само вас чакаме, за да сключим договора с шейха на бени кхалид.

— Значи си преговарял с него? Какво споразумение постигнахте?

— Шейхът на бени кхалид е съгласен да бъде разменен срещу персиеца, но войниците не освобождава.

— Защо?

— Казва, мъж за мъж. Те били трима, а персиецът с хората си и кабира — двайсет и двама, значи много неравно съотношение. Затова трябвало засега само той и персиецът да бъдат освободени.

— Как така засега?

— Защото заради меканците ще се провежда битка. Победим ли ние, войниците ще бъдат освободени и ще получат меканците, но само при уговорката, че нищо няма да им се случи.

— А ако бени кхалид победят, тогава какво?

— В този случай няма да получим нито меканците, нито войниците и ще трябва пак да им предадем персиеца.

— И него ли? Това искане е прекалено. Защо се съгласи на тази точка?

По лицето му плъзна самодоволна усмивка и той отговори:

— Щях да се съглася и на още повече, сихди, защото да бъдем ние победени, лежи извън обсега и на най-невероятната възможност. Естествено, в това и ти си така убеден като мен.

— Предупреждавам те да не си прекалено сигурен. Високомерието води до провал.

— Това не е високомерие, сихди, а само най-смирено убеждение. Възложи на голямата черна пантера да се бие на живот и смърт с котката на някоя шатра! Високомерие ли ще бъде, ако тя се изсмее? Та нали няма равна на себе си и само да я докосне с ноктестата си лапа, ще й изкара от кожата клетата душа. Сега си представи, че ние, хаддедихните, сме черната пантера, а бени кхалид — котката. Би било съвсем крива преценка на обстоятелствата да наречеш моето смирение високомерие.

Ако този чудат метод на аргументация не ми беше познат, щях да бъда принуден да се засмея, но аз попитах:

— Говориш за живот и смърт Толкова люта ли ще бъде битката?

— Да.

— Определени ли са вече мъжете, между които ще се състои?

— Засега само двама.

— Как? Засега «само двама»? Та това е достатъчно!

— Не, сихди, не е достатъчно. Тавил бен Шахид настояваше да бъдат шестима, от всяка страна по трима.

— Защо?

— Не знам. Не го питах. За нас е все едно, или по-скоро, на моите хаддедихни ще бъде най-приятно, ако на всеки от тях бъде позволено да премери сили с някой бен кхалид.

— Въпреки това не трябваше да се съгласяваш на троен двубой, без да си ме питал. Кои други двама освен мен ще изберем? Всеки ще напира да е той и това ще затрудни задачата.

— Освен теб, казваш?

— Не ти ли казах да ме набележиш пред шейх Тавил като противник на съответния бен кхалид?

— Да, каза го действително.

— И ти го стори?

— Не. Наистина ли мислиш, че притежавам толкова малко чувство за чест, че да допусна друг да застъпи на мое място? Аз естествено споменах не теб, а мен.

— Хм-м! Какво каза Ханнех за тая работа?

— Тя нищо друго не очакваше и се зарадва.

— Не се ли безпокои?

— Да се безпокои? За мен? Ох, сихди, сихди! Моята Ханнех да бере страх за своя храбър, непобедим хаджи Халеф Омар! Ако по време на битка знам нейните мили, красиви очи отправени към мен, бих удушил сто великана. Не събужда ли гледката на твоята Еммех у теб също такава жажда за битка?

— Не.

— В такъв случай не мога да не споделя с теб, че моята Ханнех е по за предпочитане пред твоята Еммех. При една жена, която настройва мъжа си така миролюбиво, той ще изгуби цялата си храброст! Как ще може да се гордее тя с него и неговото геройство, което му е било откраднато от чаровността на нейния лик и грацията на любезното й държане? Не, моята Ханнех ме опозна като герой, вижда ме да си оставам герой и въпреки своите пет хиляди омайващи качества никога няма да преживее в славата ми да възникне и най-малката празнота. Така че пред шейха споменах не теб, а мен.

— В такъв случай липсва само третият.

— Искаш да кажеш вторият и третият?

— Не, защото вторият съм аз.

— Ти? Сихди, моля те тоя път да се откажеш от привичката си, най-големите опасности все върху теб да поемаш! Първо, ти в действителност не си хаддедихн, а европеец, който като се бие винаги за нас, постоянно ще ни отнема честта. И второ, моите войни всеки ден се упражняват, без да имат възможност сериозно да докажат своята храброст. Защото по твой съвет и с волята на Аллах ние живеем в мир с всички племена, които ни заобикалят. И когато тук се открива случай да премерим сили с други воини, ти искаш да ни погубиш тази радост. Какво ще кажеш сега?

— Доводите ти са основателни, но нали знаеш, че винаги предпочитам да разчитам на себе си отколкото на други.

— Тогава ще ти изтъкна още едно основание и то сигурно ще победи твоята съпротива.

Халеф пристъпи близо до мен, направи замислена физиономия, вдигна предупредително показалец и прошепна:

— Ако се биеш заедно с нас и всички бъдем победени, ще бъдем мъртви и всичко ще бъде изгубено. Но ако не участваш, оставаш и нищо не е изгубено.

Сега наистина се разсмях. Сложих ръка на рамото му и отвърнах:

— Играеш си на хитрата лисица и не без успех. Ще обмисля работата. Ела с мен при бени кхалидите!

Докато отивахме към тях, минах край Кара бен Халеф, на когото бях забравил да кажа да си мълчи, дори пред майка си и баща си, за нашето откритие в скалите. Сега наваксах тайно пропуска, защото едно евентуално необмислено изявление можеше да съсипе моя план.

Вече казах, че тримата бени кхалид все още лежаха така, както ги бяхме оставили. Кръвта течеше от отворените артерии на шейха, но той още не беше отслабнал от загубата й. Когато пристъпих към него, прикова твърдо в мен своите мрачно гледащи очи и каза:

— Аз постигнах споразумение с шейх хаджи Халеф Омар от племето на хаддедихните, за което той твърди, че ще има валидност едва когато бъде потвърдено от неговия ефенди. Ти ли си този?

— Да — удостоверих аз.

— Значи те наричат ефенди? Това не ми е достатъчно. Как се казваш и кой си?

Халеф бързо се намеси, преди да съм успял и дума да кажа:

— Този прочут по всички краища на земята мъж се казва хаджи Акил Шатир ел Меджйарриб бен хаджи Алим Шаджи ел Гхани ибн хаджи Даим Машхур ел Азим бен хаджи Таки абу Фадл ем Мукаррам. Произхожда от Вади Драа в далечната Магхриб и има не само, както всички хора, родени там, книгите на всички науки в главата си, но е и воин с такава храброст, разсъдливост и сила, че никой враг не може да го победи.

Тавил бен Шахид не удостои дългата змия на моето име с нито дума, а ме попита късо:

— Съгласен ли си?

— Да — отговорих още по-късо.

— Кога ще се състои уговорената битка?

— Когато ви е угодно, но по възможност по-скоро.

— Трябва да уговорим някое място, на което ще се чувствате сигурни, в противен случай вероятно ще изпитвате опасения да се присъедините към нас, защото дружината на моите войни надвишава много пъти броя на вашата.

Махнах пренебрежително с ръка и се осведомих:

— Имате ли дърва да накладете огън?

— Сух камилски тор и достатъчно съчки. Щом си съгласен, освободи ми ръцете, защото аз обещах, заклех се в моя хамаил, че се отказваме от всяка задна мисъл и честно ще спазваме нашите споразумения, а Аллах знае, че съм свикнал да гледам дори на простото обещание като на клетва.

— Кой ще уведоми войните ти?

— Някой от вас ще язди с единия от придружителите ми до тях. Двамата се връщат и довеждат персиеца. После ме освобождавате.

Гледах Тавил също така твърдо в очите както той мен преди малко. Извадих малката си превързочна чантичка и седнах до него да му спра кръвотечението. Когато това стана, развързах възлите на вървите му. Той скочи и попита учудено:

— Ти ме развързваш?

— Както виждаш.

— Но това трябва да стане едва когато персиецът пристигне тук и сте убедени, че сме го освободили.

Не отговорих, а развързах също и хората му. После казах:

— Те също са свободни. Това е отговорът ми на въпроса, който зададе преди малко. Ти мислеше по-нататък, че се страхуваме от вас. Хаджи Халеф Омар и неговите хаддедихни не се страхуват от никой вражи отряд дори да е десет пъти по-голям от вашия. И ще ти го докажа.

— Таййиб! (Браво!) — извика Халеф възторжено и хаддедихните пригласиха. Аз продължих:

— От клетвата върху твоя хамаил те освобождавам. Виждам, наистина, на врата ти да виси този произхождащ от Мека Коран, но ти каза, че твоето обещание е валидно на клетва и аз ти се доверявам. Който не сдържа обещанието си, той не зачита и светостта на клетвата. Сега вие ще се върнете при нашите хора и ние ще яздим с вас.

Мрачното му лице просветна и изразът на удивление премина в радост.

— Ефенди — извика, — такова нещо още не ми се е случвало. Ти или си крайно лековерен, или много честен мъж.

— Лековерен не съм, но на всекиго отдавам честта, която му подобава. Ти си един суров, може би кръвожаден войн, но думата си никога няма да нарушиш. Имам ли право?

Тавил ми протегна ръка.

— Ето, стисни я! Вие сега сте наши врагове и ние сме ваши. Между нас ще решава битката, но ако действително яздим заедно, нийде другаде няма да бъдете по-сигурни отколкото при нас. Когато ви смятах за солаиб-араби, говорих презрително за хаддедихните, но сега зная, че те са безстрашни мъже, на които не мога да откажа моето уважение. Елате с нас, щом искате! Но за мен ще бъде по-добре, ако ме пуснете да яздя напред, за да имам време да осведомя хората си как да се държат към вас.

— Добре, тръгвайте! Ние няма да ви последваме, а ще поемем по пътя за кладенеца, където и бездруго е същинското ви местоустановяване.

— Знаете ли пътя? Всеки момент ще се стъмни.

— Ще го намерим, нямаме нужда от водач.

Бени кхалид възседнаха камилите си и потеглиха. Когато вече не ги виждахме, Ханнех, която отдавна беше напуснала своята носилка, дойде при мен и каза:

— Сихди, знаеш ли, че извоюва една голяма победа?

— Да.

— Това отново беше проява на любовта, която ти проповядваш не само на думи, а учиш и чрез поведението си. Де да можеше да кажеш на шейх Тавил, че си християнин, та да знае на кого дължи това небивало отношение! Двубоите сигурно ще решат в наша полза, но дори и да не е така, шейхът на бени кхалид няма да действа против нашите желания.

— Ами ако Тавил само се преструва? — подхвърли Халеф. — Тогава твоето доверие вероятно ще ни донесе неприятности!

— Това няма да стане, татко — отвърна му неговият син. — Сихди винаги знае какво прави. Можем да разчитаме на него.

По толкова категоричен начин Кара досега не се бе намесвал в разговора ни. Баща му го погледна учудено, кимна доволно и каза:

— Да, щом толкова значителни хора се заемат със защитата на ефендито, наистина ще трябва да отстъпя със своите опасения. Имаш ли още нещо на храброто си сърце?

Един светнал поглед прелетя от сина към бащата и прозвуча отговорът:

— Искам да бъда един от тримата, които ще се бият с бени кхалид!

— Как… как… какво? Ти… и… и… и?

— Да, искам! — повтори много решително Кара, при което лицето му пламна.

Подозирах, че на Халеф му идеше да го притисне от радост към сърцето си, но Кара беше не само негов син, а и на Ханнех, затова отправи несигурен поглед към нея и попита:

— Ханнех, най-добра майко на всички храбри синове, чу ли какво желание току-що изрече Кара, нашият любимец?… Какво ще кажеш по въпроса?

— Предоставям ти правото първо ти да говориш.

— Не! Вярно, аз знам, че съм повелител на моето племе и също на шатрата си, но тук не може да решава бащата, войнът, а единствено сърцето на майката.

— А тази майка познава бащата и знае с какво може да го възрадва и направи щастлив. Та нали в теб пламти горещото желание да не попреча на твоето и моето дете да покаже, че в боравенето с оръжия е ученик на своя баща.

— Да, действително го желая — призна Халеф.

— Тогава нека се бие!

Хаджията нададе ликуващ вик и разтвори обятия да обгърне Ханнех в тях. Но навреме се усети, че не може да си го позволи публично, и ето как потърси друг обект да изрази своя прехлас. Прегърна първо Кара и после стрелна ръце и към мен, като извика:

— Чу ли, сихди, че Ханнех, цветето на моето сърце, даде своето съгласие за славното дело? Всички народи, живеещи между Тигър и Ефрат ще ме наричат най-щастливия баща, защото храбростта на моя син е равна на моята. Хвалата за нас ще тръгне по всички шатри и по всички къщи. И това ще го дължа само на теб, защото има добротата да отстъпиш и да не участваш в битката.

— Такова нещо наистина не съм обещавал. Само казах, че ще помисля.

— За обмисляне е твърде късно, тъй като Кара вече се включи.

— Та нали мога да бъда третият.

Едва бях изрекъл тези думи. Омар бен Садек се промуши през другите към нас и заговори:

— Недей го прави, сихди, моля те. Че нали ще бъде позор за цялото племе, ако не вземе участие и един обикновен войн. Аз не съм герой и не съм прочут мъж, но бях верен спътник на теб и Халеф през Сахара, Турция и Балканите. Гладувах, жадувах и се биех заедно с вас и никой не може да каже, че някога съм пропуснал да изпълня дълга си. Трябва ли сега да смятам, че ръката ми е отслабнала и оръжието ми е хванало ръжда? Трябва ли мястото ми да бъде в ъгъла, където човек захвърля неговата сбруя? Тук стоят петдесет бойци. Ще понесат ли всички те вие тримата да поемете всичко и на тях нищо да не оставите? Не бива ли поне един да може да каже, че и един обикновен войн има право да се бие за честта на своето племе? Аз свърших с моите думи. Сега решавай ти!

Аз отвърнах смирено:

— Прав си, Омар. Въпросът касае хаддедихни и бени кхалид, сиреч честта на вашето племе, и аз не бива да ви заставам на пътя. Нека твоето желание бъде изпълнено! Ние знаем, че ще представиш хаддедихните по начин, който ще ни накара да се гордеем с теб. Ти ще прибавиш към предишните си победи една нова.

С това работата беше уредена. Ханнех се качи отново в тахтиревана и потеглихме към кладенеца, откъдето се донесоха последните молитвени слова на Магхриб. Бени кхалид бяха вече там.

Беше се мръкнало и след завършването на молитвата бедуините се заеха да запалят огън. По тази причина приближаването ни не беше веднага забелязано. Бяхме стигнали неусетно североизточния ъгъл и спряхме там. Искахме на първо време меканците да не видят слепеца. Той трябваше да слезе тук, където щеше да остане под надзора на Ханнех. Нямаше да направи впечатление, че тя се е отделила тук, и тъй като това уединено място щеше да представлява нейния харем, меканците щяха да бъдат принудени да го избягват. Когато подслонихме удобно и двамата, продължихме да яздим към ъгъла на кладенеца, където сега лумна огънят.

Шейхът ни видя и вежливо тръгна да ни посрещне. Вярно, не ни поздрави с «Мархаба» [91], защото бяхме врагове, и изобщо не каза нито дума, но това мълчаливо поведение изразяваше не по-малко уважение, отколкото би могъл да ни засвидетелства с някоя реч. Затова пък толкова по-шумен беше някой друг. Той скочи от огъня, където седеше, и не ме изчака да сляза, а протегна две ръце насреща ми и извика радостно:

— Най-сетне те виждам, ефенди! Знаех, че ще ми помогнеш, но времето ми се стори много дълго, още повече че с него изтичаше и кръвта ми.

Беше персиецът.

— Значи си залагал надеждата си на нас? — попитах.

— Да, само на теб, защото друг нямаше. Преди малко научих, че шейхът ти е съобщил какво бяха решили относно мен, и няма защо да ти го разправям. Само едно трябва да ти кажа, за да знаеш къде си. Меканците говориха, че ще дойдете, но аз се пазех да не издам, че съм ви срещнал и съм приказвал с вас. Ти ми спаси живота. Благодарността ми по-късно ще чуеш.

— Не трябва да ми благодариш. Промисъл на Аллах беше, че пътят ти се натъкна на нашия. И ако с това ти е бил спасен животът, не се обръщай към мен, а към него. Изтощи ли те загубата на кръв?

— Доста слаб съм, но скоро няма да го чувствам. Ела с мен до огъня и ми кажи как стана всичко и какво предстои да се случи! Чух, че щяло да има трикратен двубой. Вярно ли е?

Шейх Тавил бен Шахид беше седнал отново при огъня. Ние заехме, сякаш това се подразбираше от само себе си, място до него, Халеф и Кара — също. Хаддедихните се разположиха на неголямо разстояние от нас. Бени кхалид образуваха няколко разпръснати групи. Разговаряха оживено, но не толкова високо, че да можем нещо да разберем. Меканците седяха отделно при зидарията на кладенеца, близо до нас. Чуваха всяка произнесена от нас дума. Без да се съобразявам с някого, отговорих на въпроса на персиеца:

— Да, вярно е. Ние вече определихме въпросните трима. Това са шейх хаджи Халеф Омар, Кара — неговият син, и Омар бен Садек — един от нашите войни.

— Как и с какви оръжия ще се проведат битките?

— Това още не е уточнено.

— Аллах! Аз съм виновен, че тези трима души трябва да рискуват живота си за мен и все пак нямам никаква вина! Представи си, тези крадливи кучета са скрили по път в пустинята своя грабеж! Дори и да победите и моите асакер [92] да бъдат освободени, напразно ще сме направили тази далечна езда и няма да получим откраднатите предмети.

— За тая работа да си мълчиш! — повели му шейхът на бени кхалид. — Тези, които обвиняваш, чуват твоите думи, а аз не мога да го позволя, защото са мои приятели и гости. Ако продължиш по този начин да говориш, ще си взема думата назад и ще накарам отново да ти отворят артериите.

Не биваше да оставям Тавил да вярва, че тук той е единственият господар. Ето защо отговорих спокойно и категорично:

— Позволи, о, шейх, тук да съм на друго мнение! Трябва ли да се откажа от някое от правата, които в случая притежавам?

— Не — отговори той.

— Добре! Ако меканците са твои приятели, то Кхутаб ага е мой. Той беше разменен срещу теб и е свободен мъж. Но един свободен мъж може и свободно да говори, а ако оскърби някого с приказките си, то нека се брани онзи. На друг разрешение няма да дадем.

— Дали ще ми разрешите, или не, ми е все едно — отвърна той гордо. — Тук, при този кладенец, аз съм господарят и който оскърбява гостите ми, оскърбява и мен, а това аз ще накажа. Повтарям, ще наредя този шиит отново да бъде вързан, ако още веднъж каже подобни думи.

— Тогава и аз ще направя същото с теб — отново ще те пленя.

— Машаллах! Как се каниш да я подхванеш тая уйдурма?

— Това спокойно остави да е моя работа! Много добре знам как да се държа в подобни случаи… Може би познаваш този вид оръжия?

Измъкнах двата револвера от пояса си и му ги показах.

— Аллах! — извика той. — Това са пищови с много и бързи изстрели, каквито имат франките. Как си се сдобил с тези оръжия?

— Ти чу, че съм от Магхриб. Там не само християните, но и мюсюлманите притежават такива пищови и умеят добре да боравят с тях. Веднага щом опиташ да заловиш моя персийски приятел, ще заповядам да те хванат. Ако се наложи, първият куршум от тези многозарядни цеви ще мине през главата ти.

Тавил ме погледна втренчено в лицето. Когато издържах погледа, той кипна:

— Почти се разкайвам, дето ти дадох думата си.

— По-добре се погрижи аз да не се разкайвам, дето съм дарил с доверие тази дума!

— Изразяваш се много властно, ефенди!

— Имам основание! Ще ти дам, впрочем, съвета да не споменаваш толкова често, че тези меканци са твои приятели. Ако аз наричам баш насир мой приятел, то не рискувам нищо, защото той е честен мъж, но преди да представя хора, преследвани през половината пустиня за кражба, зряло ще размисля.

— Те не са крадци. Ние ги претърсихме и нищо не намерихме.

— Кхутаб ага, напротив, твърди, че са скрили плячката си. Значи нещата опират до твърдение срещу твърдение.

— Яздете тогава обратно и претърсете пустинята! Ако намерите откраднатите предмети и ми ги донесете, ще ви повярвам, по-рано — не.

— Добре! Ще търсим и ще те убедим. Да, казвам нещо повече, ти самият ще намериш тези предмети.

Той вече отваряше уста за остър отговор, но го сдържа, защото в този миг откъм мястото, където седяха меканците, прозвуча многогласен крясък. И когато се огледах за причината на техния ужас, видях фигурата на слепеца да пристъпва с бавни крачки към светлинния кръг на огъня. Държеше лявата си ръка така, сякаш някой го водеше! Дясната беше вдигнал за странен жест. Ханнех ни каза по-късно, че първо лежал като в сън и после внезапно скочил и тръгнал, без да й остане време да го задържи.

— Ел Мюнеджи, Ел Мюнеджи…! Неговият дух… неговият дух… неговият дух! — закрещя Ел Гхани високо от ужас, а спътниците му гледаха с вперени очи действително призрачно въздействащата фигура.

Бени кхалид също бяха във висша степен слисани. Гледаха осветената от трепкащия огън призрачна фигура, слушаха думите «Дух!» и като суеверни хора също бяха обладани от страх. Всички очи бяха отправени изплашено към Ел Мюнеджи, докато нашите бяха изпълнени с очакване какво ще направи.

Той пристъпи с две бързи крачки напред и заговори с ясно доловим глас, високо вдигната глава, но затворени очи:

«Кълна се в Деня на Страшния съд, кълна се в душата, която порицава сама себе си. Нима смята човекът, че не сме Ние в състояние да съберем на едно място неговите собствени кости? Но наистина в състояние сме Ние да върнем точно предишния им вид дори и на върха на неговите пръсти. Но желае човекът непрекъснато зло да твори за бъдещите дни. И затова пита той: „Кога ще настъпи Денят на Страшния съд?“ Но когато обаче заслепен бъде неговият взор, когато притъмнее Луната и когато се покрият един с друг Слънцето и Луната — ето тогава ще каже човекът:

„Къде е мястото, към което може да се избяга?“ О, не, няма място, където може той да се подслони! Само при твоя Господар е мястото, където може да се отиде и да се спре през този ден. През този ден съобщено ще му бъде на човека за всичко, което донесъл е той със себе си и което е оставил зад себе си. Тогава човекът свидетел сам на себе си ще бъде той. А ако иска нека по едно да брои и предлага оправданията свои.» [93]

Това беше началото на седемдесет и петата сура от Корана. Ел Мюнеджи спря по средата. Говореше с кух тембър, сребристобялата брада трепереше, а одеянието му леко се движеше. Огънят хвърляше редуващи се светлини и сенки върху неговата фигура. Всичко това му придаваше нещо неземно, толкова повече че изговорените слова се отнасяха за Възкресението. Признавам откровено, че дори аз, дето знаех как стоят нещата, бях смутен. Някаква особена боязън премина доловимо през крайниците ми. Кой познава множеството различни вълнения на вътрешния човешки мир и тайнствените импулси, от които са събудени?

Ето че слепецът поде отново със същия проникновен тон:

— Да, ти си тук, ти говориш с мен, ти ме водиш и аз те следвам! Аз съм далеч от земята. Не мога да различа телата на хората, но виждам талазите на техните недъзи и грехове да се вълнуват като океан от полюс до полюс. Високо над мен свети без начало и край любовта на небето. Високо над мен се молят множествата блажени за светлината на света. Дълбоко долу се стеле мракът над равнини, омразата и раздорът обгръщат планини и долини. Къде са тези, които слушат Божия глас и се изкачват нагоре към вечното щастие? Те са толкова малко, че не съм в състояние да ги видя. Родът на човека няма очи да вижда и няма уши да чува. Той върви към нощта вместо към деня. Един друг се примамват и си махат, един друг се тикат и бутат. Така се водят и блъскат нататък и нататък, от светлината към мрака. Не искат хората вече да бъдат ръководени и водени от Аллах. Те считат собствения си дух за по-умен от духа на любовта и истината, който управлява всички небеса и насочва всички светове. Те не съдят има ли бог, или не. Или го отричат, или, ако не го правят, построяват храм от своята сляпа, «учена» самомнителност, в който поставят подобието на високомерната си слабост, за да го нарекат «бог». Казвам ви, това преклонение пред собственото ви безсилие е идолопоклонничество, което Аллах ще накаже по-строго от несъзнателната заблуда на езичниците, които почитат разни божества само защото не са имали Откровение. Така казва Бен Нур, Сина на истинската светлина, на когото вие не позволявате да проникне във вашите сърца и да освети душите ви.

След тези думи той остана още известно време с вдигната ръка, спусна я после и се обърна, за да напусне светлия кръг и изчезне в тъмния заден план. Никой не се осмели да го последва нататък. Никой от бени кхалид не се помръдна от мястото си. Вцепененият досега от страх Ел Гхани скочи и извика:

— Той беше, съвсем сигурно! Това е кияме! Той е възкръснал от мъртвите и ни се яви, за да ни убеди в живота след смъртта. Така ми беше обещал някога, когато не му вярвах.

— Кияме? От смърт възкръснал? — запита шейх Тавил бен Шахид. — Значи дух! На кой човек принадлежеше тази върнала се душа?

— На мюнеджията, за когото днес ти разправих след срещата ни, че умря и бе погребан от нас.

— Аллах да ни варди и закриля! Никой да не отива отсреща, където изчезна духът, защото ще го последва в Царството на мъртвите. Нека по-добре побързаме, та час по-скоро да се махнем от това място на духове.

— А двубоите? Какво ще стане с тях? — попитах аз.

— Ще се проведат утре, когато е ден. Сега ще се отправим навън, в пустинята, където бяхме преди малко. Ще яздите ли с нас?

— Не.

— Защо?

— Защото не се страхуваме от привидения и защото камилите ни са жадни. Трябва да ги напоим.

— Кладенецът е празен, ние го изчерпихме и водата тепърва трябва да се събере. До утрото така или иначе няма да можете да напоите животните си.

Без да дочака моя отговор, той се обърна към Ел Гхани:

— Ставайте и се пригответе! Вие също няма да останете на това място с бродещи духове.

Меканецът отвърна:

— Първо трябва да знам дали хаддедихните ще дойдат.

— Защо?

— Понеже ни се яви духът на нашия приятел, трябва да останем още кратко време тук, за да се помолим за него. Но не бива да бъдем смущавани от тях. Ако се отдалечат заедно с вас, ще можем да го сторим, иначе не. Сетне веднага ще ви последваме.

По-глупаво обещание от това не можеше да даде. Касаеше се за скривалището. Ел Гхани искаше да прибере скъпоценностите оттам и после да офейка с хората си. Успееше ли, през нощта щеше да спечели преднина, която да му подсигури безопасност, толкова повече че персиецът нямаше да посмее да го преследва по-нататък. Понеже ужасът на меканците от мнимия дух беше толкова голям, шейхът на бени кхалид би трябвало да си каже, че тук навярно го задържа и друга причина освен молитвата, но той не бе осенен от подобна мисъл. Погледна ме въпросително и аз му обясних:

— Добре, ние не искаме да смущаваме тези мъже в изпълнението на техния благочестив дълг, ще яздим с вас. Но ти се погрижи наистина да ни последват, тъй като заради тях ще се провеждат битките. Да потегляме!

За Ханнех, която се намираше отсреща, където беше изчезнал мюнеджията, изглежда, никой от всички тези хора не помисли, защото не я споменах. Можехме спокойно да я оставим, където си беше, защото не беше залегнало в намеренията ми да напуснем мястото. Дадох на Халеф тайното указание:

— Внимавай какво ще ти кажа и го изпълнявай точно! Сега нямам време да ти разяснявам причините. Ще яздим зад бени кхалид. Веднага щом меканците престанат да ни виждат, изоставате, за да обградите тайно мястото около кладенеца. Ще образувате кръг, във вътрешността на който да се намират четирите скали, и няма да пускате да мине никой меканец!

— А какво ще стане с Ханнех?

— Нямай страх за нея! Ще остане, където си е. Персиецът и аз няма да останем с вас. Кара ще ти даде обяснение. Кажи му, че разрешавам!

От едно място, където светлината на огъня не достигаше, сега прозвуча заповедният глас на шейх Тавил. Касаеше се за войниците, които бяха скрити там и трябваше да бъдат подкарани. После колоната се раздвижи, чийто край образуваха хаддедихните.

Когато се бяхме отдалечили достатъчно, Халеф изостана с тях. Персиецът се придържаше до мен.

— Ефенди, забелязвам, че нещо възнамерявате — каза Кхутаб ага. — Мога ли да науча какво?

— Сега още не, но само след кратко време. Най-напред трябва да повикам шейх Тавил.

Това се оказа ненужно, защото бен кхалидът беше спрял, за да пропусне ездачите, докато дойдем. Въпреки тъмнината видя, че сме само двамата и се осведоми:

— Къде са хаддедихните? Защо останаха толкова назад?

— За да мога да сдържа думата си.

— Коя дума?

— Че ти самият ще намериш откраднатите предмети, без да се налага да ги търсиш. Остави хората си да продължат ездата и ела с нас!

— Къде?

— До мястото, където Ел Гхани е скътал своя грабеж. Когато ви е видял да се връщате от лова, той е скрил предметите.

— Да не ме заведеш в някоя клопка, за да ме плениш отново? — попита той.

— Мислех, че ми имаш доверие. Ако имах такова намерение, щях да го направя по-удобно.

— Това е вярно. Ценни ли са въпросните предмети?

— Много!

Тавил размисли за, миг и каза:

— Е, добре, ще направя каквото искаш!

Обърнахме животните и се отклонихме надясно към известната скала. Там бе отправен към нас вик. Беше един от хаддедихните, на когото казах кои сме. Накарахме камилите да коленичат и му наредихме да ги пази. После поведох другите двама пеша. Достигнахме скалите, но не там, където се бях изкачил с Кара, а на срещуположното място, което предлагаше по-малко затруднения в катеренето. Помолих ги да действат, колкото може по-тихо, и понеже се подкрепяхме взаимно, сравнително лесно се добрахме до горе. Обстановката ми беше позната и въпреки мрака съумях да подбера най-подходящото за нашата цел място. Седнахме да чакаме Ел Гхани. Шейхът мълчеше. Персиецът беше толкова възбуден, че не можеше да пази тишина. Бяха претърсили меканците, без да намерят нещо. За агата бе голямо щастие да бъде спасен от смърт и отново освободен. От постигането на целта на своята опасна езда, се беше отказал. Но ето че неочаквано чу от мен, че откраднатите предмети, въпреки всичко, са налице. Това го постави във възбуда, която не успяваше да овладее. Едва бяхме заели място един до друг и ми прошепна:

— Къде са скрити светините?

— Тук в съседство в една цепнатина. Веднага щом Ел Гхани ги извади, ще го хванем. Така ще бъде изобличен и ще му е невъзможно да отрича.

— Затова значи искаше да остане при огъня, затова! Въпреки страхът, който му вдъхваше призракът!

— Да, затова! Алчността му е по-голяма от страха.

— Как откри това място?

— Бях с Кара тук и от дирите разбрах, че някой е бил горе. Това събуди вниманието ми. Качихме се и намерихме… шт, тихо! Чух шум.

Заслушахме се. Да, някой идваше, и то оттам, където се бяхме качили и ние. Той беше забелязал, че това място е по-удобно. Искам да спомена, че огънят още гореше, но ние не можехме да го видим, защото върхът на скалата го затуляше.

Шумът ставаше все по-силен. Човекът беше стъпил вече горе и сега тръгна към цепнатината. Ние седяхме така, че когато отмина, трябваше само малко да се придвижим напред, за да му препречим пътя. Той се наведе. Видяхме, че отстрани лежащите върху пакета камъни. После го издърпа и се приготви да тръгне обратно.

Тогава аз се изправих зад него. Той се обърна и ме видя, защото скалният връх вече не се намираше между мен и огъня.

— Аллах керим! (Аллах да се смили над мен!) — извика. Измъкнах ножа, оставих острието да проблесне пред очите му и тихо, но повелително се обърнах към него:

— Тук стоят още двама мъже. Виждаш ли ги? Само «гък» да си казал и ти забивам ножа в сърцето. Сядай!

Той се подчини. Принадлежеше към онзи род крадци, които са предприемчиви и хитри, но страхливи. Взех му оръжието от пояса и прошепнах на шейха и персиеца:

— Дръжте го здраво! Скоро ще се върна.

Отдалечих се, за да сляза. Той сигурно не беше сам при скалата и исках да пипна придружителя му без дандания. Едва бях започнал спускането, някой попита отдолу:

— Всичко там ли си беше?

— Да — отвърнах също така шепнешком.

— Идвай тогава! Ще те подкрепям.

Преднамерено направих последния скок така, че го съборих.

— Ама внимавай, де…

Повече не можа да каже, защото го бях склещил с две ръце за гърлото. Страхът го накара да занемее. Беше Бен Абадилах, синът на стария, също така страхлив като баща си. Остави се без съпротива да го замъкна до хаддедихна, на когото бяхме поверили камилите си.

— Доведи бързо, но тихо, петимата най-близки войни! — заповядах му аз.

Само след две минути те бяха тук. Предадох на двама от тях сина на Гхани и тръгнах с другите четирима към кладенеца, където огънят още не беше угаснал. Там видях спътниците на «любимеца на великия шериф» да стоят в очакване при камилите, които бяха вече натоварени с багажа и лежаха на земята в готовност. Мъжете не подозираха какво се е случило с техния предводител и сина му. Смятаха, че сме се отдалечили, и здравата се стъписаха от неочакваната ни поява. Нали не биваше да видим пакета, с който по тяхно убеждение Ел Гхани трябваше всеки момент да пристигне.

— Вие сте пак тук? — запита единият. — Защо се връщате?

— За да ви питаме къде е предводителя ви — отвърнах аз.

— Отиде някъде.

— Къде?

— Не знаем.

— Нали искахте да се молите? Свършихте ли?

— Теб какво те засяга това? Кой ти разреши да ни береш грижа?

Беше ми спестен подходящият отговор, защото в този миг дойде Халеф и каза:

— Сихди, изпълних заръката ти и после отидох до Ханнех, за да разсея евентуалното й безпокойство. Тогава ви видях тук и дойдох да те питам дали не се нуждаеш от мен.

— Идваш тъкмо навреме. Хората ти също могат да приближат.

Халеф сложи длани около устата за да усили звука и извика хаддедихните. Те бързо се появиха и обградиха меканците. Синът на Ел Гхани беше доведен от двамата войни, след което отидох с Халеф и Кара до скалата да доведа и стария. Шейхът на бени кхалид и персиецът бяха горе при него и го принудиха да слезе. После беше отведен до огъня. Разпалихме го, като хвърлихме в него известно количество джилал, от който бени кхалид бяха оставили наблизо запас. Това са «пити» изсушен камилски тор, служещ в пустинята за горивен материал.

Меканците не бяха вързани. Тези хора бяха твърде страхливи, за да се осмелят да бягат или да се съпротивляват. Седяха вкупом, а ние образувахме кръг около тях. Тавил бен Шахид беше заел място между Халеф и мен. Откриването на откраднатите предмети го занимаваше толкова много, че повече не мислеше за «духа», от когото преди малко беше побягнал с всичките си хора. Беше си присвоил пакета, което ми доставяше тайно удоволствие. Сега припкаше около шнура от бурнус, за да го отвори. Халеф се ядоса, но аз му дадох знак да мълчи. Шейхът на бени кхалид се намираше във видимо смущение. Беше нарекъл меканците свои приятели и гости и трябваше да съобразява поведението си с това изявление. Биваше ли в такъв случай да вземе това, което бяха донесли със себе си? Можеше да ги охарактеризира като крадци, без да се опасява, че ще ги оскърби, защото кражбата, особено ако е извършена спрямо друговерец, в очите на тези бедуини не беше позорящо престъпление. Но ако им признаеше правото на сегашно притежание, нямаше как да задържи нещата. Към това се добавяха много справедливите претенции на персиеца, които ние при всички случаи щяхме да подкрепим. Беше се отнесъл враждебно към шиита, той дори бе трябвало да умре заради уж лъжливо обвинение срещу меканците, а сега излизаше, че е имал право. Как да се измъкне от тези противоречия?

Най-сетне Тавил взе някакво решение. Претегли торбичките една след друга, сякаш си играеше, и каза:

— Аз намерих тези неща тук и сега трябва да реша кому принадлежат.

Персиецът поиска бързо да отговори. Дадох му знак да не го прави. Шейхът продължи:

— Вероятно две партии ще предявят претенции. Аз ще претегля точно техните права и после ще взема решение.

Тук беше обезпокоен. Върнаха се двама бени кхалид. Само един щеше да го е страх от «призрака». Бедуините бяха забелязали, че шейхът липсва и ги бяха натоварили с поръчението да го потърсят. Тавил се издаде, че това прекъсване не му е приятно. Той отговори раздразнено:

— Дете ли съм, което трябва да бъде надзиравано? Имам работа тук. Веднага тръгвайте обратно и кажете на войните да не се грижат за мен! Ще дойда, когато ми е угодно, та дори това да е чак утре заранта.

Тавил беше заметнал килима, та торбичките да не могат да се видят. Явно искаше така да уреди работата, че ако му се удаде да обсеби нещата, хората му нищо да не разберат. За мен отговорът, който даде на двамата пратеници, не можеше да бъде по-желан. Защото така той се отказваше за цялата нощ от подкрепата на своите войни. Когато онези се отдалечиха, отгърна отново килимчето и каза, обръщайки се към Ел Гхани:

— Ти ли беше скрил тези неща там горе или го е сторил някой друг?

— Аз го сторих — заяви запитаният, чиято мрачна, решителна физиономия издаваше, че не се отказва от притежанието на предметите.

— Защо ги скри от нас, вашите приятели?

— Не от вас, защото ние не знаехме кои са войните, които отдалеч видяхме да идват.

— Това може да те извини. Откъде имаш торбичките?

— Притежавам ги вече от много години, а именно от смъртта на моя баща, от когото ги наследих.

— Защо ги разнасяш с теб из пустинята? Такива неща човек оставя вкъщи.

— Не, защото при мен са на по-сигурно място отколкото у дома, когато ме няма. Искам си ги незабавно обратно!

— Почакай малко! Опасявам се, че ще се обадят и други собственици.

— Действително! — намеси се агата. — Ел Гхани каза неистината. Въобще не е нужно да го доказвам, защото лъжата му е толкова нескопосна, че който й хване вяра, трябва да няма глава.

— Да не се каниш да твърдиш, че ти си законният господар на торбичките?

— Не, не го казвам, но твърдя, че съдържанието на този килим е откраднато от Канс ел Адха при свещеното място на Мешхед Али.

— Онова, което твърдиш, трябва да можеш и да го докажеш.

Персиецът извади от пояса си едно тефтерче, отвори го и обясни:

— Веднага щом забелязах загубата, аз изготвих един опис на откраднатите предмети. Ето го. Ще го прочета и ти ще разбереш, че отговаря на висящите по торбичката етикети.

Кхутаб ага започна да чете, а шейх Тавил да сравнява чутото с изписаните по табелките от слонова кост думи. Всичко съвпадаше точно.

— Е? Имам ли право? — попита персиецът.

— Нещата действително си съвпадат — призна шейхът от немай-къде — Но ако си мислиш, че с това си ми представил доказателство, то много се лъжеш. Твоят опис наистина се отнася до тези предмети, но дали те са откраднати от Съкровището от крайници, в това трябва тепърва да се убедим.

Персиецът беше толкова изумен от този неочакван обрат, че не намери веднага отговор. В замяна на това Ел Гхани се възползва от тази хитрина с голямо присъствие на духа, като бързо извика:

— Стой! Аз мога да докажа, че не съм крадецът, а ограбеният. Този опис е мой. Аз съм го изготвил и той ми беше откраднат в Мешхед Али, когато бях в жилището на този шиитски баш насир. Сега той има наглостта да си послужи с този списък, за да се добере до имането ми.

Спогледахме се с Халеф. Мошеничеството на стария беше възмутително. На шейха на бени кхалид тая работа дойде много изгодно. Той се обърна ухилено към персиеца с въпроса:

— Какво ще кажеш? От обвинител ти се превърна в обвиняем. Защитавай се!

— Да се защитавам…? Аз…? Я али…! Какво… нахалство! Нито дума… нито дума няма да кажа!

— Това следваше да се очаква. Дето приказваш за нахалство, тепърва ще ти държа сметка. Кражбата сега лежи по следния начин. Ти твърдиш, че нещата са откраднати от Мешхед Али, а моят гост и приятел заявява, че си му откраднал описа, за да влезеш в притежание на тези предмети. Двамата се намирате на територията на племето бени кхалид, което трябва да се произнесе по случая. Веднага щом цялото племе, от което ние сме само едно малко отделение, се събере, ще свикам джемма и тя ще отсъди. Дотогава секвестирам всичко, което лежи тук на килима, и го вземам под свое съхранение.

Тавил уви отново вързопа и върза шнура. Агата понечи да протегне ръце да му попречи. Повторно го възпрях със знак. Шейхът върза последния възел и поиска да стане, ала аз го задържах за ръката и попитах:

— Да си вървиш ли искаш?

— Да — отвърна Тавил бен Шахид.

— С този пакет?

— Разбира се! Така беше решено.

— От теб — да. Но не искаш ли да изчакаш аз какво ще реша? Защото аз си позволявам да бъда на малко по-друго мнение от теб.

— В какво отношение?

— По няколко пункта. Преди малко ти каза: «Аз намерих тези неща тук.» Наистина ли ти ги намери?

— Това няма значение.

— Не, защото тези предмети принадлежат на този, който ги е намерил, докато се решат нещата около тях.

— Това току-що стана.

— Не, защото някой си въобрази, че може да решава, без да има и най-малкото право за това.

— Мен ли имаш предвид?

— Да. Баш насир твърди, че вещите са откраднати от Мешхед Али, а Ел Гхани твърди, че той му е откраднал списъка, за да влезе в притежание на предметите. Двамата се намират тук на терен на хаддедихните, които трябва да се произнесат по случая. Хаджи Халеф Омар следователно има задължението да секвестира всичко, което се намира в килима, до произнасяне на присъдата. Това е правилното гледище и то е валидно. А твоето е погрешно и не важи.

Шейх Тавил ми хвърли дебнещ поглед и се приготви за бърз скок. Същевременно видях, че не бях единственият, който го бе забелязал. Кара стана от мястото си и даде вид, че има да върши нещо при една от лежащите наблизо камили. По младежкото му лице плъзна изразителна усмивка. Точно заради неговата младост бе сметнат от шейха на бени кхалид за безопасен. Той грабна чевръсто пакета и скочи, за да изчезне в мрака на нощта. Кара се засили и с дълъг скок се стовари изотзад върху Тавил по такъв начин, че беглецът се захлупи по очи в пясъка. Поиска веднага да се изправи, но не можа. Кара лежеше върху него и беше сключил здраво ръце около гърлото му. Естествено, няколко хаддедихни се нахвърлиха върху Тавил и се погрижиха да вържат така ръцете и краката му, че да не може да се движи.

Халеф също беше скочил, за да наблюдава светкавичния развой на събитието. Лицето му сияеше от радост, когато ми подхвърли думите:

— Сихди, добре ли го направи Кара?

— Отлично!

— Да, отлично! Жалко, че Ханнех, най-чудесната от всички майки, се намира далеч оттук и не можа също да го види. Какво ще правим с шейха на бени кхалид?

— Постъпи, както намериш за добре!

— В такъв случай можеш да бъдеш сигурен, че ще действам по твое желание.

— Щом е така, ще ти предам и още нещо.

— Какво?

— Пакета и меканците.

— Благодаря ти, че ме поставяш в положение, да процедирам като шейх на хаддедихните, без да се налага да питам някого за разрешение. Веднага ще чуеш какви мъдри решения ще взема.

Хаджи Халеф пристъпи с достойна поза към Тавил бен Шахид и каза:

— Ние ти доказахме кой решава тук. Веднъж аз вече те поучих с камшика, че хаддедихните от голямото племе шаммар добре знаят кои са и какво могат да постигнат. Ти не си го отбеляза и затова ще получиш повторение на моя урок. Навсякъде, където отидем, ние сме повелителите, следователно и тук. Ще правим каквото ни отърва, даже да имаше хиляда и още повече воини със себе си. Вярно, ти сключи с нас договор, който ние досега спазвахме и ще продължим да спазваме, но да не си мислиш, че съм ти вярвал? От мига, в който моят камшик те убеди, че Ханнех е най-благородното олицетворение на цялата прелест и земна красота, в сърцето ти кипи отмъщение към нас и макар да се опитваш да го скриеш, не можеш да ме заблудиш.

— Мълчи! — обърна се рязко към него пленникът. — Аз щях да спазя договора.

— Ти вече го наруши, като поиска да ни измамиш с пакета.

— Той не беше упоменат в нашето споразумение.

— Добре, ще приема, че щеше да изпълниш условията. Но от момента, в който щяхме да се разделим, щеше да ни следваш, за да си отмъстиш.

— Да, щях да го сторя. Твърде горд съм, за да го отрека, и сега също ти казвам, че няма да се откажа от отмъщението си. Още от самото начало вие се държахте мошенически към нас, като се представихте за бени солаиб, докато в действителност сте хаддедихни.

— Да — ухили се Халеф доволно, — бени солаиб, които искат да направят покупки и имат пари у себе си. Това веднага насочи вниманието ти. Но ето че за голяма горест на твоето човеколюбиво сърце ти научи, че такива пари няма, или ако има, няма да можеш да ги докопаш. А който притежава толкова любвеобилна душа като твоята, такива неща горчиво го накърняват.

— Не се подигравай! Аз изисквам да бъда освободен. Според спогодбата нямате право да ме връзвате пак. Аз освободих персиеца и изисквам също да бъда освободен. Даже скъпоценната хеджин си получи.

— Това се подразбираше от само себе си. Но не така лесно се разбира, че трябва втори път да отстраним вървите ти. Веднъж вече го сторихме, за да те разменим срещу него и бяхме квит. Ама втория път не беше заловен заради него, а защото поиска да офейкаш с откраднатата част от Канис ел Адха. И сега само от угодата ни зависи дали и кога ще ти върнем за това съкровище от крайници употребата на твоите крайници.

— Обръщам ти внимание, че моите войни ще се върнат, ще ме освободят и кърваво ще ви отмъстят.

— Аллах, Аллах! Преди сутринта те няма да дойдат, за това се погрижи ти. Но дори да дойдеха, не си мисли, че се плашим от тях! Един хаддедихн се наема с двайсет бени кхалил, а освен това ти си ни най-добрата защита срещу тях. Когато узнаят, че в случай на нападение ще получиш куршум в главата, добре ще се пазят да не изложат на опасност скъпоценното ти тяло!

— Аллах да ви изгори!

— Ние няма да горим така добре като вас, дето в греховете сте станали сухи като стара цепеница. Засега приключваме и ще трябва спокойно да чакаш какво ще реша за теб. Сега идва ред на знатните мекански особи.

Шейхът съзна, че думите са безполезни, и замълча. Халеф се обърна към Ел Гхани:

— С вас няма защо да се напрягам и ще я карам по най-късата процедура.

Заговореният приличаше на натъпкано с ярост тяло на фойерверк, което пренебрежителните думи на хаджията възпламениха. То запращя и запука. Арабският език, както едва ли някой друг, е богат на ругатни. Ел Гхани, изглежда, ги знаеше всичките и имаше намерение час по-скоро да се отърве от тях. Той изля такъв словесен порой върху Халеф, че онзи, дето не се сащисваше така лесно, изпървом притихна от удивление. После се разсмя, по обичайния си, сърдечен маниер. Един хаддедихн се присъедини, сетне неколцина, докато всички се закикотиха в хор по такъв начин, че и аз не останах по-назад. Когато веселото разтоварване отмина и Халеф възстанови нормалния вид на спазматично разкривеното си лице, извика на Ел Гхани:

— Виждаш, че едва не ни уби. Ти си много по-опасен човек, отколкото си мислех, защото който няма здрави дробове, направо можеш да го задушиш от смях. Затова предпочитам хич да си нямам работа с теб и ще я карам по още по-къса процедура. Предавам те на баш насир. Той те е преследвал, за да те залови. Тук ви настигна и сега сте негови. Никой грях не остава ненаказан, вашите също няма да се разминат.

Тук персиецът се намеси бързо:

— Хаджи Халеф Омар, това сериозно ли е от твоя страна?

— Да — отвърна Халеф.

— Но помисли, като ми предаваш тези хора, ти ги обявяваш за виновни!

— Знам и точно това искам.

— И аз мога да правя с тях каквото поискам, да ги накажа, както ми е угодно?

— Не.

— Тогава ти сам си противоречиш. Даваш ми ги в ръцете, а пък не ми позволяваше да постъпя с тях според угодата си.

— Аз те моля да ме разбереш правилно, о, Кхутаб ага. Като ти ги предавам в качеството на човек, който има правото тук да отсъжда нещата, аз решавам въпроса за вината в твоя полза. Ти беше пленен, а сега си свободен, те бяха свободни, а сега са пленени. Това и хиляди бени кхалид не могат да го променят. Те са присъдени на теб. Но по отношение наказанието ние ще решаваме заедно с теб, защото тук вие се намирате на терен на хаддедихните, и защото заради вас имаме уговорки с шейха на бени кхалид. Ние трябва да изпълним задълженията си, понеже човек трябва да спазва дадената дума дори и пред най-върлия си враг. Днес ти каза, че имаш намерението, в случай че настигнеш меканците, да ги отведеш до Мешхед Али, където, както със сигурност може да се предвиди, ще им отнемат живота. Но ние се споразумяхме с Тавил бен Шахид, че ще се бием за тях, и обещахме, ако победим, да не им се случи нищо по тяло и живот. За да съгласуваме това обещание с твоите намерения, трябва да проведем съвещание, в което ще вземат участие трима души.

— Кои са те?

— На първо място аз, понеже…

— Кутуб, кутуб! — вметнах в приказките на хаджията. На Халеф му трябваше миг да се сети какво исках да кажа, после се поправи, като отговори усмихнато:

— Прощавай, сихди, имаш право, защото аз отново споменах първо себе си. И тъй, тези трима са: Първо нашият ефенди, на когото дължа благодарност, че въздигайки ме в сан мирови съдия, той призна моето владичество. След това ти, о, Кхутаб ага, като главен пазител на съкровището, което е било откраднато. И накрая — чуваш ли, сихди? — най-накрая аз, като шейх на хаддедихните, в чиито предели на властта всички вие се намирате. Ние тримата ще се посъветваме как да постъпим и каквото решим, това ще стане! Никой няма да ни попречи.

Тук Ел Гхани възрази гневно:

— Вие нищо не можете да решавате! Нещата са си мои, както го доказва откраднатият списък. Помислете каква власт притежавам в Мека и…

— Стига! — прекъсна го шейхът на бени кхалид. — Кой и какъв си в Мека, на хаддедихните е безразлично и заплахите ти са безполезни. Но аз мога да говоря другояче, защото казаното има тежест. Бях непредпазлив, като отпратих преди малко двамата пратеници, понеже войните ми сега ще чакат до сутринта. Но тогава те със сигурност ще дойдат и ще си покаже дали един хаддедихн може да се наеме с двайсет от тях. Освен това ние държим войниците и те ще ни служат като заложници. Само един косъм да падне от главата на някой от нас, всички ще бъдат застреляни. Това навярно ще накара тримата могъщи и прочути мъже, дето се одързостяват да провеждат съд над нас, хубаво да размислят. Решението, което ще вземат, не може да ни вдъхне страх. Освен това ние се споразумяхме, че не само за войниците, но и за вас нещата ще се решат чрез борба. Преди да завършат тези двубои, нищо не може да ви се случи. И тъй като лежи извън всяко съмнение, че ние ще победим, то отсега е сигурно, че и вие, и аз ще бъдем освободени.

Тук Халеф се обади насмешливо:

— Проницателността ти е безкрайно голяма. Стига чак до небето. И понеже главата й е толкова високо, не може да види, че тая работа тук, долу, междувременно вече е приела друг облик. На първо място никой не е казал, че и за теб нещата ще се решават чрез двубой. Ти си оставаш наш пленник, какъвто и да е резултатът. После споразумението ни беше постигнато, когато меканците се намираха още под твоя закрила. Сега те са в наша власт и отнасящата се до тях спогодба вече няма валидност. Или наистина ни смяташ за толкова балами да се бием за вещи и лица, които вече сме придобили по друг начин?

— Това би било страхливо! — избухна шейх Тавил. — Ние ще разгласим на цял свят, че се страхувате от нас.

— Над което аз се изсмивам. Разгласявай си, каквото си щеш. Ти си наш пленник и най-вероятно ще получиш куршум! Виж камшика ми! Който от вас каже и една дума, без да съм го подканил, той ще му затвори устата. Това е обещание, което със сигурност ще сдържа. Чака ни още много работа и не можем безполезно да дрънкаме с вас.

Тонът, с който дребният шейх го каза, беше толкова убедителен, че оттук нататък те си мълчаха. Неговото държане имаше пълното ми одобрение. Радвах се. Откак сложих решението в неговите ръце, той сякаш бе станал друг човек. Чувстваше се независим от мен и това му придаваше увереност, която рязко се разграничаваше от обичайната му припряност. Постави и няколко хаддедихни като постове, които имаха задачата да ни уведомят навреме за евентуалното приближаване на бени кхалид. Проучихме кладенеца. Спуснатото ведро почерпи вода. Конете и камилите ни поне малко от малко можеха да бъдат напоени.

Докато това ставаше, той отиде отсреща при Ханнех да й докладва. Въпреки желанието ни не можехме да я доведем при нас — заради мюнеджията. Искахме още да го държим в тайна, а се намираше под неин надзор.

Кара бен Халеф надзираваше работата при кладенеца, та всяко животно да си получи своя дял. Аз направих една разходка, за да проверя дали постовете са разположени така, както изискваше тяхната задача. Срещата ни с бени кхалид се оказа по-голям проблем, отколкото бяхме предполагали в началото, но не се съмнявах, че развръзката ще ни удовлетвори.

6. Призракът

Когато се върнах от обиколката си, дойде и Халеф. Изглежда, имаше да ми съобщи нещо, предназначено само за мен.

— Сихди — прошепна тайнствено, — ти ми разреши да заповядвам самостоятелно, наистина, но сега се появи нещо, което не бих желал да уредя, без да съм те питал.

— Какво е то? — осведомих се аз.

— Ти познаваш моята Ханнех, която има най-умната главица от всички хорски глави. Нали го знаеш?

— Разбира се.

— Хубаво! Ако не го знаеше, сега щеше да бъдеш принуден да го признаеш. Та в тази нейна разумна главица се роди един план, който направо ме хвърли във възторг. Ама ти стоиш толкова безмълвен. Не си ли любопитен да научиш какво имам предвид?

— Безмълвен съм, защото колкото по-малко приказвам, толкова по-рано ще го науча.

— Планът се отнася до пленените войници. От обещанията, които дадохме на шейха на бени кхалид, ние станахме независими във всяко отношение, само не и относно войниците, за чието освобождаване трябва да се бием. Това нямаше да е нужно, ако успеехме да ги отмъкнем през нощта от бени кхалид с хитрост. Не си ли и ти на това мнение?

— Давам ти право. Да, признавам, че и аз мислих по въпроса. Има един лесен способ да ги освободим, а именно да ги разменим срещу шейха, на което бени кхалид щат, не щат, ще се съгласят. Само че той веднъж беше вече разменен, така че този начин не ми се струва особено духовит, и аз…

— Духовит! Да, това е правилната дума. Ние трябва да бъдем духовити, казвам ти, че дори не е нужно да бъдем, защото, Ханнех, най-хитрата от всички земни хитруши, вече има гениален план. Няма защо да напрягаме душевните си сили, защото тази работа ни бе снета от плещите от великолепния обект на моето почитание, наричан Ханнех. Преди малко отидох да й направя доклада, който й дължах като мъж на нейното сърце. Така тя узна, че още не сме освободили войниците и трябва да се бием за тях. Тя е храбра и дръзка както в мира, така и в борбата. Ханнех знае, че няма да допуснем да бъдем победени, и не се бои за нас, но като умна жена е на мнение, че когато имаш избор да постигнеш нещо с хитрост или сила, трябва да дадеш предпочитание на хитростта. И едва беше изказала тази мисъл, планът чак до изпълнението вече беше готов в милата й главица. Ще се удивиш, като го научиш.

— Да се надяваме, че ще ми го съобщиш още в хода на това столетие!

— Естествено, скъпи сихди. Позволи по-напред само един въпрос. От кого офейкаха преди малко бени кхалид?

— От Ел Мюнеджи, защото го сметнаха за призрак.

— И какво, ако този дух внезапно пак им се появи?

— Хм-м. Това ли е идеята на твоята Ханнех?

— Да. Как я намираш?

— Чисто женска.

— Нали? Чисто женска! Грандиозно измъдрена и необикновено удачна. Резултатът няма да закъснее, всички ще се паникьосат.

— Наистина ли го мислиш?

— Само да го мисля? Аз съм убеден. Значи си съгласен. Уговорено.

— По-полека, скъпи Халеф! Кой е казал, че съм съгласен?

— Не се възпротиви, значи си съгласен. Затова трябва да доведем до изпълнение скъпоценната идея на моята Ханнех.

Вече вдигаше крак да продължи, но аз го задържах и казах:

— Не толкова бързо, Халеф! Позволи малко да поохладя въодушевлението ти. Какво ще стане, ако бени кхалид не офейкат?

— Ще офейкат — заяви той. — Ханнех го каза, значи ще го сторят. Знам, че си трезво мислещ човек, наистина, но все ще притежаваш достатъчно фантазия да си представиш какъв ужас ще ги обхване, когато духът отново им се яви с горящи факли в ръце.

— С факли?

— Да, с факли, изготвени от лиф [94] и катран. Нали знаеш, че носим такива, та ако ни се наложи по път да осветяваме бивака.

— Знам. Значи слепецът се появява с факли и нашите противници офейкват? Ами ако вземат и войниците?

— Да ги вземат? Хич няма да им хрумне. Страхът им ще бъде толкова голям, че ще побегнат, без да ги е грижа за аскерите.

— И после?

— После ние освобождаваме войниците и се махаме, преди бени кхалид да са се върнали.

— Помисли, че трябва да имаме оръжията, камилите на войниците и всичко, което им принадлежи!

— Това няма да продължи дълго, защото ще вземем нужния брой хаддедихни. Те ще стоят в нощната тъма зад Ел Мюнеджи, докато настъпи подходящият миг.

— Но Ел Мюнеджи е сляп. Не може да бъде воден, защото бени кхалид трябва да видят само него.

— Ще го нагласим така, че да върви само направо. Това не е кой знае колко трудно.

— Той ще се съгласи ли?

— Защо не? Ще му кажем как стои работата.

— Не бива, защото още не знаем каква позиция ще заеме спрямо досегашните си приятели, меканците. Той да не би да чу всичко това, което си разказал на Ханнех?

— Не, защото слепецът отново се намираше в своето съноподобно състояние, от което поради умората излиза само от време на време. В същия полусън дойде почти до огъня ни. Скочил внезапно и тръгнал толкова бързо, че Ханнех не успяла да го задържи. Но също така бързо се върнал, за да седне и продължи да спи. Така че не знае къде сме и какво се е случило.

— Няма да му казваме, за да не би от чувство за солидарност към меканците да извърши нещо, което да ни бъде във вреда.

— Тогава ще чакаме, докато се събуди.

— С какво възнамеряваш да го накараш да играе ролята на дух-факлоносец?

— Сихди, остави това да е грижа само на Ханнех! Тя умее на всяка работа да сложи основи и следователно и тук ще намери до подходящото време правилните мисли, можеш да разчиташ на това. А сега кажи, съгласен ли си най-сетне?

— Работата ми се струва като игра на деца. Детинска е и не подобава на храбрите войни на хаддедихните. Можем да постигнем целта си по друг, по-достоен начин.

— Признавам, сихди, но този друг начин няма да ми хареса, защото няма да е избликнал от дълбините на разума на моята Ханнех. Моля те, все пак, да се спуснеш в кладенеца на нейните мисли. Тя измисли превъзходен план и ние сега да не го осъществим? Това, дето го нарече «детински», тя никога през живота си не бива да узнае. Сърцето й няма да може да понесе подобно оскърбление. Дори само заради нея трябва да дадеш съгласието си.

Понеже протестът му се основаваше на тези важни «причини», побързах да отговоря:

— Хаджи Халеф, аз си оставам на моето мнение, но няма да ти попреча да направиш опит и да видиш дали грандиозният план на твоята добра Ханнех ще успее.

— Благодаря ти, сихди! Ей сегичка ще уговоря с нея всичко необходимо и сетне ще побързам да го осъществя.

— Драги Халеф, планът е произлязъл от нейната главица, но нека реализирането му си е мъжка работа! Аз ще ти помогна. Преди всичко трябва да знаем къде се намират бени кхалид и по какъв начин бивакуват. Тръгвам веднага да го разбера и ти ще ме придружиш. Ела!

— Ама, сихди, ама нали работата беше тъкмо там, да се оправим без твоя подкрепа.

— С това не мога да се съглася Номерът, който се каниш да погодиш, има голяма прилика с някоя момчешка лудория, но може да има и плачевни последици. Ако въпреки всичко се съгласявам, то го правя само при условие, че изпълнението става пред очите ми. Ако не искаш, отказваме се и разменяме шейха срещу войниците. Сега решавай!

— Сихди, ти вземаш маслото от млякото на Ханнех, но съзнавам, че другояче няма да те склоня, така че ще имаш волята си. Хайде, идвам с теб!

Халеф не беше доволен от мен, но това не можеше да ме разколебае. Тръгнахме в посоката, в която бяха поели бени кхалид. Приех, че са избрали местността, където ги бях видял по свечеряване да яздят и предположението ми се оказа правилно. Сигурно там бяха оставили горивен материал, защото потрепкваха два огъня. Бяха малки, не светеха ярко, но достатъчно да можем лесно да се ориентираме.

Мястото беше оградено от скали, които правеха възможно незабелязаното ни приближаване. Като използвахме една от тях за прикритие, постигнахме успех. Вярно, не беше достатъчно светло, за да можем да различаваме бедуините поотделно, но разграничавахме формите на техните групи. Непосредствено пред нашата скала лежаха камилите, чиито седла и багаж образуваха недалеч от тях няколко правилни редици Друга по-малка група от камили не се виждаше, от което заключихме, че тук са подслонени и животните на войниците. За съжаление това правеше почти невъзможно откриването им да стане с необходимата бързина. Налягалите вляво по земята бедуини образуваха две групи с формата на полумесеци, чиито върхове бяха насочени един срещу друг. В средата, помежду им, лежаха вързаните пленници, а в краищата горяха огньовете. Че бедуините имаха при себе си своите оръжия, се разбира от само себе си, но къде се намираха тези на «платените войни на султана», не можехме да открием. При тях нещата стояха точно както при камилите — бързината, с която трябваше да изпълним номера си, вероятно нямаше да ни позволи необходимото време да ги потърсим и приберем. Когато споделих с Халеф тези мисли, той отвърна:

— Не намирам причина да не осъществим нашия замисъл. Най-важното е освобождаването на войниците. Шейхът на бени кхалид се перчи, че ги държи в плен. Аз още отсега се радвам на разочарованата му физиономия, когато ги види да пристигат в най-добро разположение, за да му направят посещение на вежливост и му засвидетелстват своето високо уважение и искрена симпатия. По-късно ще трябва да ни бъдат предадени техните оръжия, камили и всичко, което им принадлежи, иначе няма да освободим шейха.

Върнахме се при мястото на нашия бивак и веднага отидохме отсреща при Ханнех, напрегнато очакваща резултата от своето предложение.

— Сихди е съгласен — осведоми я Халеф, — напълно съгласен! Беше запленен, когато му съобщих великолепната идея, избуяла от плодородните глъбини на твоите духовни способности. Тутакси отидохме да разузнаем бивака на бени кхалид и след като това ни се удаде, се връщаме при теб да те помолим за по-нататъшно осветление.

Докато той превръщаше скептичното ми мнение във възторжено одобрение, аз насочих вниманието си към Ел Мюнеджи, от чието поведение зависеше успехът на нашия план. В тая тъмнилка не можех ясно да различа лицето му, но изправената му стойка и начинът, по който слушаше приказките на Халеф, ми подсказаха, че е буден. Това се потвърди от думите, които сега отправи към него:

— По гласа ти разбирам, че си хаджи Халеф, а преди малко научих, че се намирам при жена ти Ханнех. Моето ухо ми казва, че с теб е дошъл още някой. Кой е той?

— Това е хаджи Акил Шатир, ефендито от Вади Драа — отговори Халеф.

— Приеми моя поздрав, о, хаджи Акил Шатир ефенди! Ти размени с мен думи за приятелството, любовта и милосърдието — преди и след като видях Мариям, твоят ангел-хранител. Вие проявихте отзивчивост към мен, бедния, изоставен слепец, и аз ще направя всичко, което поискате, без да питам за причината на вашето желание.

— Какво желание имаш предвид? — осведомих се аз.

— Ханнех ме помоли да взема във всяка ръка горяща факла и да вървя напред с бавни крачки, без дума да казвам. Тя ми обеща, че по-късно ще науча причината за това искане. Аз иначе никога не върша нещо, без да знам защо. В този случай ще постъпи противно на това мое основно правило, защото знам колко много благодарност ви дължа.

В тези думи лежеше потвърждението, че с чисто женска интуиция жената на Халеф бе проявила предпазливостта да не му съобщи нищо за събитията от последните часове. Това беше добре. Сега Ханнех ми каза:

— Ти чуваш, сихди, че съм подготвила всичко и понеже Халеф ми каза, че вие също сте готови, няма защо повече да чакаме.

— Да, можем веднага да направим една проверка дали ще настъпи очакваният от теб резултат.

— Аз не се съмнявам в това, сихди. Можем да тръгваме.

— Можем? И себе си ли имаш предвид?

— Да. Планът произхожда от мен и аз желая да присъствам, когато моите мисли се превърнат в реалност. Имаш ли нещо против?

— Всъщност да. Това, което възнамеряваме, не е женска работа, но не искам да ти отнема удоволствието. Обещаваш ли ми да е за последен път.

— Обещавам ти.

— Погрижи се за факлите, Халеф! Десет хаддедихни да останат заедно с Кара бен Халеф и да пазят онези, които лежат там при огъня. Другите ще дойдат с нас. Да си вземат само ножовете, пушките ще им пречат. Моята карабина ще бъде достатъчна да държи далеч от нас евентуалния нападател. Аз с Ел Мюнеджи и ти с Ханнех ще вървим напред, другите ще ни следват и ще правят само онова, което им кажем!

Малко по-късно бяхме на път. Халеф водеше своята Ханнех за ръката, аз — слепеца. Хаддедихните ни следваха с тихи стъпки. Странно беше това начинание и аз изпитвах известен страх. Подобна идея можеше да дойде само от персона, намираща се в непосредствено съприкосновение с природата като нашата Ханнех, но все пак беше хитро и умно пресметната. Надеждата се крепеше върху суеверието на бени кхалид и понеже знаех колко е голямо при бедуините, нямах причина да приема, че при това племе ще е по-малко.

Пристигнахме на мястото, откъдето преди малко бях наблюдавал с Халеф бедуините, и видяхме, че междувременно промяна не е настъпила. Всеки хаддедихн получи своите указания. Те застанаха зад нас в мрака, очаквайки мига, в който ще получат заповед да се втурнат напред.

Пред тях стоеше Ел Мюнеджи. Лицето му не беше насочено натам, накъдето би трябвало да върви, а малко надясно. Защо? Който е вървял през някоя гора без пътища и е стигал отново до мястото, от което е тръгнал, навярно знае защо пътят му описва кръг. Това може да се случи и на някой участък без пътеки в пустинята, прерията, ако слънцето е скрито, няма звезди и човек не познава признаците, по които може да определи посоките на света. Линията, по която се движи, винаги ще бъде насочена малко наляво, тъй като при повечето хора крачката на десния крак е малко по-дълга от тази на левия. Така тялото се извърта все по-наляво, докато човек е убеден, че върви в права посока. Всеки бедуин знае колко е трудно дори само в продължение на половин час да се движи право като по конец, ако няма естествени знаци за посоката.

Последицата показа, че предположението ми е било правилно. Слепецът запази досегашното си положение за кратко време, през което отидохме с Халеф зад скалите да запалим двете факли. Това стана много бързо, защото те горе бяха разнищени. Веднага щом пламнаха, скочихме обратно при Ел Мюнеджи и ги тикнахме в ръцете му с указанието да върви все направо и да ги държи далеч от себе си. Той го стори и тръгна с бавни крачки.

Предаването на факлите бе станало толкова бързо, че от бивака на бени кхалид е могло да бъде забелязано само като внезапно пламване на две светлини. В началото се създаде впечатление, сякаш слепият върви твърде надясно, което подтикна Халеф към угрижената забележка:

— Сихди, слепецът ще мине между хората и камилите, а това ще ни донесе само половинчат успех. За да е пълен, бени кхалид трябва да го видят да върви към тях.

— Безпокойството ти е напразно — отговорих аз. — Той постепенно ще се насочва наляво. Само внимавай!

Както казах, така и стана. Линията, по която слепецът вървеше, се извиваше сякаш по наше желание лека-полека към най-близкия огън на бедуините. Правилно бях преценил.

Що се отнася до бени кхалид, пламъците в първите мигове на горенето, изглежда, им бяха убегнали, но Ел Мюнеджи не беше направил и двайсет крачки, когато се появиха първите признаци на успеха. Най-напред чухме няколко високи вика и после видяхме, че бедуините скочиха. Два така внезапно изплували в мрака пламъка! Какво беше това? Какво трябваше да означава?! Може би си помислиха за нас, за меканците и своя шейх. Но от каква причина можеше да хрумне на някого от споменатите хора да тръгне от кладенеца насам по този озадачаващ начин? Бени кхалид стояха в нямо очакване. Колкото повече приближаваше слепецът към тях, толкова по-ясна ставаше фигурата му. Високо изправената снага и бавните, тържествени стъпки не пропуснаха своето въздействие. Бедуините се стъписаха. Достопочтеното лице, дългата и лъскава сребристобяла брада изпъкваха все повече. Към това се добавяше стелещото се на вълни одеяние на стареца, което допринасяше за призрачния му вид къде-къде повече от, примерно, един европейски костюм. Пламъците на факлите трепкаха и тъмночервени светлини се сменяха със стрелкащи се сенки, сякаш бе съпровождан от танцуващи джинове. Стъписването нарастна и се превърна в страх. Сега те разпознаха лицето му и настъпи решителният миг за успеха на нашето намерение. Ако арабите овладееха страха си и го заловяха, щяхме да станем за смях.

Откровено признавам, бях почти убеден в провала. Не така стояха нещата с хаддедихните, които от напрежение не смееха да дишат и бяха готови да се впуснат напред.

— Става, отлично! — нашепна Халеф на своята Ханнех и на мен.

— Да, може би! — пригласи тя. — Внимавайте! Само още миг и ще търтят да бягат.

Аз все още се съмнявах. Но «най-добрата от всички жени» се оказа права, защото от огньовете се разнесоха викове:

— Ел хаял, ел хаял! (Призрака, призрака!) Аллах да ни закриля! Бягайте!

Всички налични крака, които не бяха вързани, се раздвижиха по най-бързия начин и само след няколко секунди не можехме да видим и един-единствен бен кхалид. Сега хаддедихните се стрелнаха напред начело с Халеф. Аз ги последвах, но по-бавно. Ханнех всъщност трябваше да остане, но успехът на нейния план така я беше въодушевил, че забрави наложената сдържаност. Раздвижи се чевръсто и ми подвикна:

— Бързо, сихди! Спри Ел Мюнеджи, иначе ще падне в огъня!

Съветът не беше неуместен. Вслушах се и застигнах слепеца, когато му оставаха само десетина крачка да направи, за да бъде дрехата му обгърната в пламъци. Едва го бях спрял и Ханнех също вече беше тук. Взех факлите от ръцете на стареца. Предадох й го и помолих:

— Отведи го назад до мястото, където стояхме! Не бива да ни се пречкате тук на пътя.

Тя хвана слепеца за ръката и се отдалечи с него. Докато говорех с нея, бях забучил факла в пясъка и взел за стрелба многозарядната карабина, за да сплаша с чест огън евентуално завърналите се бедуини. Но те вероятно бяха избягали толкова надалеч, че не можеха точно да различават какво става тук.

Първата работа на хаддедихните беше да освободят войниците. Те скочиха.

— Да можехте да си върнете сега камилите — каза им Халеф. — Ама в тая тъмница няма да можете достатъчно бързо да ги откриете.

При тях имаше един подофицер, който отвърна:

— Ние знаем къде са. Първата редица там при скалите. Другите са на бени кхалид.

— А оръжията ви?

— Намират се заедно с всичко, което още ни взеха, в скалния процеп край кладенеца. Отведоха ни там веднага след пленяването ни.

Застанал до Халеф, аз се осведомих:

— В състояние ли сте въпреки тъмнината да намерите това място?

— Да.

— Вземайте си тогава камилите и идете после да си приберете нещата! Тук виждам два чувала с камилска тор за огъня. Вземете ги! Ще ни бъдат необходими.

Те го сториха и отидоха после да потърсят камилите си. Аз и Халеф останахме още известно време, без да се мерне някой бен кхалид. След това стъпкахме огньовете, всеки взе по една от все още горящите факли и се върнахме при Ханнех, която стоеше с Ел Мюнеджи отново при скалата. Почакахме малко и войниците пристигнаха с животните си. Накарах подофицера да ми опише местоположението на скалния процеп. Разбрах, че от кладенеца не може да бъде видян, така че не беше необходимо да гасим факлите. Отправихме се под тяхната светлина заедно с камилите нататък.

Мястото се намираше откъм срещуположната на кладенеца страна. С приближаването видях скалите да се разстъпват на дълъг, но неширок процеп. Асакерите изчезнаха с факлите в него и скоро се върнаха с вещите си. Инструктирах ги да се разположат от северната страна на скалите и да чакат, докато отидем да ги вземем, но от юг и запад да сложат по един пост, за да се подсигурят срещу изненада. Заради Танил бен Шахид не исках веднага да водим войниците до кладенеца, защото сметнах, че ще е по-добре засега още да не знае за освобождаването им. После тръгнахме към нашия бивак и по път се разделихме в тъмното с Ханнех и слепеца, за да не бъдат видени от нашите пленници. Те отидоха при тяхното място за почивка.

Персиецът не беше дошъл с нас. Той седеше с Кара бен Халеф при огъня и ни уведоми, че по време на отсъствието ни Ел Гхани и шейх Тавил се държали изключително опърничаво. Смяташе за най-добре да намали тяхната граничеща с наглост самоувереност, като веднага пристъпим към съвещанието относно полагащото им се наказание.

— Да, това незабавно ще стане — отвърна с готовност хаджията. — Колкото по-рано дойде наказанието, толкова по-дълго ще действа.

В този миг се обади шейхът на бени кхалид:

— За наказание може да се говори само в смисъл, че аз вас ще накажа, а не вие мен.

— Забрави ли вече, че сега не трябва да говориш? — скастри го Халеф. — Щом толкова сърдечно желаеш да не бъдеш наказан, добре, няма да пречим на щастието ти. Ти няма да бъдеш наказан, а възнаграден и то с такава порция пердах, че ще трябва на няколко пъти да ти я сервираме А ако още веднъж проговориш, без да си питал за разрешение, ще се погрижа това възнаграждение да се удвои.

Потупа по доста красноречив начин дръжката на камшика си и шейхът наистина сметна за уместно да си замълчи. А ние тримата седнахме да обсъдим тази работа, разбира се, така, че нито Ел Гхани, нито шейх Тавил да могат нещо да чуят.

Относно това, че бен кхалидът трябва да мине без наказание, постигнахме веднага единодушно съгласие. Но повече главоблъскане ни причини меканецът със своите придружители. Кхутаб ага искаше да ги отведе в Мешхед Али, където смъртта им беше в кърпа вързана. Но ние не можехме да го позволим, защото бяхме обвързани с даденото на шейха на бени кхалид обещание. Агата заяви, че ще се откаже да ги вземе със себе си, но няма да напусне това място, докато ограбването на светилището не бъде отмъстено.

— Та нали тъкмо това не можем да измислим — проплака Халеф. — Ти искаш най-строго наказание, сиреч наказание по тяло или даже живот, а това е против нашето обещание. Де да не бях го давал!

— Успокой се, скъпи Халеф! — обадих се аз. — Тази грешка не може да се оплаква от самота, тя се намира в добра компания. Да, когато шейхът на бени кхалид беше първия път наш пленник, ти пожела да го освободиш само срещу нашия приятел Кхутаб ага. На мен той щеше да даде и войниците.

— Сега ние ги имаме.

— Е, да, сега. Това не е извинение. Но да оставим упреците! Касае се за строго наказание, но нито по тяло, нито по живот. Да не би по имущество? Та Ел Гхани няма нищо у себе си. По чест? Такава той не притежава. Другите видове наказание, които бих могъл да предложа, изискват време, с каквото ние не разполагаме. За свой срам трябва да призная, че не знам какъв съвет да дам.

— Аллах, Аллах! Кара бен Немзи ефенди веднъж да не може да даде съвет! Сега ще настъпи последният ден.

— Не се шегувай! За мен работата е сериозна — укори го персиецът. — Ако се върна в Мешхед Али, без да водя крадците, трябва поне да мога да кажа, че са наказани съобразно големината на тяхното престъпление. Но вашето обещание прави това невъзможно.

— Не се гневи! — помоли Халеф. — От всяко трудно положение има път за излизане, значи и при това. Тук наистина се иска мъдрост и аз за щастие знам мястото, където трябва да я потърся. Онова, което човек не може да намери в селямлъка [95], трябва да потърси в харемлъка [96]. Щом Кара бен Немзи не знае какъв съвет да даде, ще отида при Ханнех!

Скочи и бързо се отдалечи, убеден, че Ханнех ще помогне. И правилно! Когато след кратко време се върна и зае мястото си с изпълнена с блаженство усмивка, каза:

— Не се излъгах, защото Ханнех, умното олицетворение на цялата разумност, веднага беше готова с помощното средство… То се казва бастонада. Не е ли грандиозно?

— Не! — отвърнах аз. — Можеш да бъдеш сигурен, че Кхутаб ага и аз вече сме помислили за бастонадата.

— Но не по правилния начин! Вие сте разсъждавали така: «Меканците не бива да бъдат наказвани по тяло и живот. Бастонадата засяга тялото и ако се въздадат много удари може да се окаже смъртоносна. Следователно не може да бъде употребена.» Нали такива са били мислите ви?

— Поне моите, да.

— Това е погрешно. Ханнех го разбира много по-добре. Отговори ми на въпроса, който ще ти задам от нейно име! Ако бастонадата не убие, наказание по живот ли е?

— Не.

— По-нататък! Къде се въздава бастонадата?

— По ходилата.

— При това положение тялото наказвано ли е?

— Да, защото стъпалата са част от тялото.

— Не! Те са част от крайник, но не от тялото на човека. Не гласи ли нашето обещание, че меканците няма да бъдат наказани по тяло и живот?

— По тяло и живот — заявих сериозно, макар неговият начин на разсъждение вътрешно да ме забавляваше.

— Е, добре! Значи Ханнех има пълно право, като казва: «Ако въздадете бастонадата на Ел Гхани така, че да не умре, няма да престъпите обещанието си, защото той няма да я получи по тялото, а по ходилата на неговите нозе, които са част от крайник, но не от торса, от тялото му.» Е, сихди, какво мислиш сега? Не се ли възхищаваш от логичността на ненадминатите женски мисли, които отидох да почерпя от моя тахтиреван?

— Да, отдавам им своето възхищение.

— Хубаво! И понеже възхищението означава също признание, то в тази дума е залегнало и съгласието, което навярно и ти, о, Кхутаб ага няма да ми откажеш.

Персиецът даде с охота одобрението си:

— Благодаря ти, хаджи Халеф, от все сърце! Тези крадливи осквернители на светилището толкова повече подлежат на наказание, защото извършиха престъплението в качеството на наши гости и претенции на великия шериф. Ето защо се разбира от само себе си, че ние няма да вземем решение за някоя лека степен на бастонадата.

— Такова нещо на ума няма да ни дойде — присъедини се към мнението му Халеф. — Колкото се може повече, това правило трябва да ни ръководи при определянето броя на ударите.

— Много право, колкото се може повече! Най-много трябва да получи Ел Гхани, защото той е инициаторът на престъплението и същевременно най-злостният от всички. След като по този пункт сме единодушни, моля те, хаджи Халеф, да кажеш какво количество ще отредиш за всеки поотделно.

— Това, дето го искаш от мен, е трудно да се даде. Колкото се може повече, но нито един не бива да умре. Аз предлагам значи първо една пробна бастонада, с която да разберем колко удара всеки от тях може да издържи. След като знаем това, после ще ни е по-лесно да определим броя на ударите.

— Това е вярно — усмихна се баш насир. — За съжаление този опит ще доведе и същинското изпълнение на наказанието, защото иначе ще трябва да чакаме твърде дълго излекуването на ходилата, а ни не разполагаме с необходимото време.

— В такъв случай пробата ще представлява и окончателното изпълнение, като налагаме всеки чифт ходила дотогава, докато видим, че тяхното доволство е стигнало най-високата си степен. Ти какво ще речеш, сихди, по въпроса?

— Давам съгласието си — отвърнах аз, тъй като тази присъда оставаше открита възможност да се намеся.

— Благодаря ти — грейна в усмивка хаджията. — Вече си мислех, че твоята позната мекота ще повдигне глас срещу нас, взели това както справедливо, така и мъдро решение. И тъй, ние се спогодихме и сега се пита само кога да бъде подхванато наказанието. Аз съм за: «Веднага!»

— Аз също — обяви баш насир.

— Аз не — отвърнах аз.

— Защо? — попита Халеф.

— Защото сега ще липсва необходимия ефект. Наказанието трябва да бъде изпълнено посред бял ден и пред очите на всички воини на бени кхалид.

— Това е вярно — похвали ме хаджията, без да си каже, че може да правя предложението по някаква тайна причина. — Сега ти си точно такъв, какъвто винаги съм желал да бъдеш. За мое най-голямо съжаление често си бил на мнение, че «Божието подобие» не бива да бъде оскърбявано с пердах. Но аз ти казвам, за един човек, който се е отрекъл от това подобие, тоягата представлява единственото правилно наказание. Много зависи как е бил престъпен законът и аз съм убеден, че много насилия и безсрамия нямаше да бъдат извършени, ако съответните мискини отнапред знаеха, че тоягата ще е неизбежна последица. Да, ще изчакаме до заранта! Но сигурно няма да имам нищо против, ако още сега им съобщя колко любезно сме се погрижили за сутрешното им развлечение?

— Можеш да го сториш. Няма да ти попреча.

Дребният шейх се надигна от мястото си и обръщайки се към меканците, заговори със силен глас, за да може да бъде разбран и отсреща от Ханнех:

— Вие видяхте сега да се събира Макхаме хаким акбар ес Сахра [97], състоящ се от трима светлейши съдии. Тези знатни и извисени правови учени, при които предпочитание към личността няма, проникнаха с погледа на своя остър ум до нравствената дълбина на извършената от вас кражба. Те така пълно прозряха моралното падение на вашите сърца и величината на наказуемото деяние, че вината ви лежи пред тях в цялостната си обхватност. И понеже всяка вина трябва да бъде изкупена, аз идвам с дружелюбие към вас, за да сложа в сърцата ви произнесената присъда. Ние решихме именно да врежем незаличимо по ходилата ви спомена за ограбването на Канс ел Адха. Гравирането на възпоминателните знаци ще започне с пълна сила при сипване на утрото в присъствието на всички войни на хаддедихните и бени кхалид. Ние сме убедени, че ще го приемете с необходимата дълбочина на чувствата, за да можем, както е желанието ни, и по-късно, отдалеко, да останем в най-красива духовна връзка.

След това направи радушен поклон и си седна. Меканците останаха изпървом безмълвни. Трябваше по-напред да превъзмогнат въздействието на чутото. Не толкова тих беше шейхът на бени кхалид. Той гневно избухна:

— Какво ви скимна! Да не би кражбата, която ви служи само като предлог да забогатеете, да е вече доказана? А и дори да беше такъв случаят, вие най-малко сте хората, притежаващи право да произнасят присъда. Също така дадохте дума, че на моите гости и приятели, намиращи се под моя закрила, няма да се случи нищо нито по тяло, нито по живот. А който не сдържа подобно обещание, е хаймана. Бастонадата при всички случаи е невъзможна.

Халеф отвърна снизходително:

— Ти заприказва неподканен, наистина, но аз милостиво ще оставя засега камшика затъкнат. Ние сдържаме думата си, и то точно. Повече не можеш да искаш. Бастонадата ще бъде изпълнена по ходилата и няма да бъде смъртоносна, значи няма общо с тяло и живот.

— Това е лъжа! Стъпалото принадлежи към тялото.

— Ако твоето тяло има ходила, то това е изключение, което аз с удоволствие ще уважа. Затова ти няма да получиш бастонадата. Ние внимателно ще прегледаме меканците. Намерим ли, че имат строежа на обикновени хора, сиреч имат ходила не на тялото, а на краката, безусловно ще преминат във властта на определеното ми наказание.

— Това са извъртания! Обръщам ти внимание, че притежавам достатъчно сила да взема гостите си под закрила.

— По кой начин?

— Помисли за войните ми!

— С голямо удоволствие. Тъкмо за тях си мисля сега, а именно че са безсилни срещу нас, защото ти си ни заложник.

— И за асакерите! Ще наредя да ги застрелят, веднага щом някой от гостите ми получи удари.

Халеф се наведе към един от седящите наблизо хаддедихни и му даде тиха заповед. Понеже хаджията беше до мен, чух думите. Човекът трябваше да доведе асакерите. По същото време се появи един от разставените постове. Доложи, че е дошъл един бен кхалид с важна новина за своя шейх. От предпазливост говореше с толкова снишен глас, че никой неканен не чу думите му. Хаджията му даде също така тайно указанието:

— Кажи на бен кхалида, шейх Тавил е много ядосан, дето го безпокоят, и желае до заранта да го оставят на мира. Тук всичко е наред и пратеникът може да си върви.

Хаддедихнът се отдалечи. Междувременно меканците възвърнаха говора си. Заради камшика на Халеф те не се осмелиха, наистина, да отправят оплакванията си директно към нас, а ги подхвърлиха на шейх Тавил, но думите определено трябваше да бъдат чути от нас. Ето че те из един път притихнаха и отправиха погледи към западния ъгъл на скалите, иззад който се появи изпратеният хаддедихн с войниците. Всеки от тях беше нарамил пушката си и водеше камилата си за повода.

Заслужаваше си да се види лицето на нашия дребен хаджи, наблюдаващ с едва сдържана наслада въздействието, което появата на асакерите оказа върху шейх Тавил и меканците. Бяха смълчани и с широко отворени очи следяха войниците, които отидоха до отреденото им място.

— Е? — попита най-сетне Халеф шейха. — Нали се канеше да ги застреляш. Ето ги. Стори го!

— Ийл’ан дакнак! (Проклета да е брадата ти!) Ти си един измамник отвътре и отвън. Не желая повече да си имам работа с теб.

Който познава вниманието, с което Халеф се отнасяше към своята доста оскъдна на косми брада, може да си представи колко силно докачен се почувства. Той измъкна рязко камшика, просече със свистене въздуха и отговори гневно:

— На драго сърце ти вярвам, че не искаш да си имаш повече работа с мен, защото въпреки твоята висока колкото баир глупост не може да не съзнаваш, че изгуби играта. Що се отнася до брадата ми, никой не може да я опозори. А твоята при следващата ти хулна дума така ще ошмуля от лицето с курбача, че косъм няма да остане. С вас свършихме до утрото. След събуждането утринният ви поздрав ще бъде бастонадата.

Тези думи се отнасяха за пленниците, но и за нас беше време наистина да помислим за спане. Трябваше да се подсигурим срещу бени кхалид. В тази връзка Халеф даде на караулната служба, в която щяха да участват и войниците, толкова точни заповеди, че от изненада не можехме да се опасяваме. Горивен материал, ако се отнасяхме пестеливо, имаше достатъчно в наличност, за да подсигурим поне донякъде светлина за поенето на камилите. Заради събирането на водата това щеше да продължи с паузи през цялата нощ.

Халеф, Кара и аз отидохме да вземем конете си и ги отведохме отсреща при тахтиревана. Тук щяхме да легнем за закрила на Ханнех и Ел Мюнеджи. Персиецът дойде след нас и ние нямахме нищо против да остане. Вързопа със «Съкровището от крайници» беше взел под грижовен надзор.

Ел Мюнеджи седеше с облегнат на скалите гръб и спеше. За удовлетворяването на неговите физически нужди Ханнех се бе погрижила вечерта. Храна поел малко, но вода вземал по-често. Почти цялото време, изключвайки «факелното шествие» до бени кхалид, прекарал в своята полусъница и постоянно пушене. Както ни осведоми на другия ден Ханнех, никак не било удобно за нея толкова често да му дава огън. Тютюн и кибритат [98] имала достатъчно, наистина, но тъй като припламването на клечките не бивало да бъде видяно отсреща при нас, била принудена да извършва запалването зад носилката и сама да прави първите дръпвания. С риск да бъда упрекнат в бъбривост, ще направя издайническата забележка, че бедуинските жени не са съвсем неопитни в паленето на чибука, а Ханнех в никой случай не стоеше в тая работа по-назад от своите съплеменнички. Стара, много стара и пропита с никотин беше лулата на слепеца, ала изпълненото с милосърдие женско сърце умее да преодолява такива препятствия.

7. Везните на справедливостта

Както обикновено преди лягане помилвах врания си жребец, казах му обичайната сура в ухото и се увих после в хаика да спя. Но това намерение засега нямаше да успее, защото тъкмо многовъзпяваният ефенди Морфей се промъкна край тахтиревана да ми затвори очите, Ел Мюнеджи се размърда и започна да си говори по странен начин, все едно че чувах гласа на сънена птица. Тези тихи, откъслечни звуци бяха последвани от полугласни, по-добре свързани думи.

— Той е тук…? Да, слушам те… ще му кажа… ще тръгна с него… води ме само…!

Слепецът отдели гръб от скалата, раздвижи търсещо глава на две страни и попита:

— Тук ли е хаджи Акил Шатир ефенди?

— Да, тук лежа — отвърнах аз.

— Нека душата ти сега не заспива! Един лъч ще се спусне от небето, трябва да те намери подготвен, отвори му своя вътрешен мир и го приеми с благодарност.

Как звучеше? Беше свързана реч. Беше неговият глас и все пак сякаш не неговият.

— Стани! — продължи той. — И ми помогни да се изправя и аз! Трябва да те водя.

— Накъде? — попитах, като отметнах хайка и се надигнах.

— Не знам. Не питай! Ще видиш.

Подадох му ръка и го изправих.

— Ела, следвай ме!

Докато изговаряше тази подкана, той пусна ръката ми и напусна мястото с твърди, сигурни крачки. Другите се бяха събудили. Станаха.

— Сихди, бива ли и аз да дойда с теб? — прошепна Халеф.

— Да.

— А аз? — попита тихо персиецът.

— От мен да мине. Кара трябва да остане при майка си.

Ел Мюнеджи вървеше пред нас, без някой да го води. Навлезе в пустинята. Стойката му беше изправена, всяка негова крачка — сигурна и решителна, сякаш вървеше по отъпкана пътека. Сякаш не бе тъмна нощ, а светъл ден, и той не беше сляп, а зрящ. Следвахме го с удивление.

Вървяхме в приблизително северна посока, към следващия скален остров, който се възправяше пред нас като наситена тъмнота в слабия зрак на звездите. Той не се отклони от него и не спря, а започна да изкачва стръмнината бавно и толкова уверено, както аз, зрящият, едва ли бих могъл да го направя посред бял ден. При това използваше за запазване на равновесието само едната си ръка. Другата постоянно държеше така, сякаш някой, когото не виждахме, вървеше до него и го бе хванал за тази ръка. При високите крачки дори създаваше впечатление, че е дърпан. Можех ясно да виждам тези неща, понеже се намирах непосредствено зад него. Халеф и персиецът ме следваха. Най-изненадващото беше, че ние тримата често се препъвахме и подхлъзвахме в тъмнината, но слепецът — не. И нагоре не водеше никакъв път, защото навярно кракът на човек още не бе докосвал тази висока скална група. Имаше места, където трябваше да прибягвам към помощта на ръцете и да се задържам, Ел Мюнеджи не го правеше. Беше ми непонятно.

Когато стигнахме, ние спряхме най-напред да успокоим ускореното от изкачването дишане, Ел Мюнеджи — не. Той се помоли тихо, после посочи една намираща се пред нас по-издигната част и каза:

— Седни на този камък! Аз ще остана прав, защото само тялото се уморява, но духът не познава отслабване на своята сила, и не моето тяло, а моята душа ще чуеш сега да говори.

Откликнах на поканата, Халеф и баш насир седнаха до мен. Известно време старецът стоя неподвижно, леко наклонил глава настрани, сякаш се ослушваше в далечината. Намирахме се в необичайно напрежение. Сега започна:

— Приемете моя поздрав, пилигрими на тази земя, приемете го на езика на вашия свят! Ако ви говоря по нашия начин, нищо няма да доловите, защото ушите ви имат възприятие само за звука. Но ние не говорим със словесни излияния, не, нашето слово е делото.

Заслушахме се удивено, защото това не беше гласът на мюнеджията, а съвсем друг. Бях слушал имитатори на гласове, чиито постижения определено бяха отлични, но едва ли някой от тях бе в състояние не само гласа, но и неговата изразителност да промени. Ако не го виждах да стои пред мен, щях да бъда убеден, че ни говори друга личност. Той продължи:

— Отправете погледи нагоре към небесния шатър! Над и зад вас се намират звездите на Херкулес, вдясно са съзвездията Орел и Делфин, вляво — Змия, а пред вас — Змиеносец, Ра’с ал Гхул (Алгол); на Персей и стотици светове, които вие различавате само като дребни точки. Над тях се претегля Саман игхриси, (Млечния път) състоящ се от неизброими небеса, всяко от които води в друго, ново небе. Така поглеждате от вас към всички страни навън и навътре в милиони и милиарди вечности и въпреки всичко считате своето нищожно земно знание за достатъчно умно да открие Господаря и Създателя на тези светове в последното, най-велелепното от небесата. Казвам ви, няма небе, което да е последно. Както всички тези небеса образуват само едно-единствено, така и Господаря не бива да се търси само в него, нито в някое особено. И ако вие не го намирате в съсредоточието на вашия земен небосклон, то напразно ще го търсите там, в онези небеса. Вие не го намирате нито тук, нито там, защото отваряте погрешни очи, но истинските държите затворени. Търсите го така, както се стремите към опознаването на земните неща, а именно с очите на вашето оскъдно знание. Очите на вярата обаче държите затворени за него.

Направи пауза. Досега беше говорил с пълен глас, сега продължи, както когато човек иска да говори проникновено, със снишен тон:

— Имам да ви кажа нещо небесно. Дарете ми вниманието на вашия дух и вашето сърце! Вие разграничавате човека на тяло, душа и дух, говорите за глава и сърце, за разбиране, усещане, различаване и искане, за разум, разсъдък и чувство. Ако можехте да се видите, както аз ви виждам, както моето око прозира всяка вътрешна фибра на вашето тяло, всеки скрит порив на вашия дух, щеше да ви стане ясно колко погрешни са тези разграничения. Духовният човек не може да бъде разчленяван като тялото. Неговата активност не се формира от отделни сили и способности, както е при тялото — с ръце и крака, очи и уши. Дори когато класифицирате тази дейност според нейните различни методи и направления, вие си служите с погрешни имена. Както няма граница между Божието всемогъщество, всезнание и вселюбов, защото Бог е единен, така и при неговото подобие — Човека, мисленето, усещането, искането са неотделими едно от друго, защото духовният човек също е единен. Но аз ще трябва да се нагодя към вашите обичаи, иначе няма да ме разберете: Слушайте и си отбележете точно какво ще ви кажа сега! Човекът е създаден за поклонник на земята, за да стане обитател на небето. Той трябва да сее тук, за да може да жъне там. Трябва да отваря очите си тук, за да бъде зрящ там. Трябва да учи тук, за да издържи изпита там. От неговата работа тук зависи неговото възнаграждение там, защото делата му ще го последват Отвъд. Който робува тук на дейността си, а не твори непрестанно за небето, ще влезе в онзи живот с празни ръце и ще бъде отпратен. Не говорете за свое удобство: «Щом се пазя да върша зло, значи трябва да стана блажен!» Който само се пази да не се омърси от работата, който живее тук само от Божията милост както някой ленив син от богатството на баща си, той не придобива нищо за Вечността и един ден ще пристъпи като просяк пред Божия трон. Но Отвъд просяка го отпращат, защото който тук се нуждае от състраданието на Бога, за небето от него не му остава нищо. Ето така земният живот е една подготовка, за големия бъдещ изпит. Шатрата, която разпъваш тук като поклонник, е мисал [99] за къщата, която те очаква в онзи живот! Ти трябва да я построиш тази шатра възможно по-здраво и сигурно, да я украсиш и разхубавиш с дарбите, които са ти дадени. Трябва да се запознаеш с всичко, което земята предлага. С усърдие да изучаваш силите и законите, с които Бог управлява тук. С постоянно внимание да следиш явленията на земната природа и развитието на човешкия род и да не пропуснеш да внесеш своя дял за прогреса. Но същевременно никога не бива да забравяш, че тук живееш само в една лека шатра, която Бог, Господарят, всеки миг може да развали, за да те повика горе в дома на Отца.

Той направи тук пауза, по време на която нещо тихо си шепнеше. После отново заговори високо:

— И тъй, твоята дейност е разделена между тук и там. Трябва да се стремиш и към земните, и към небесните познания. Земните ще ти бъдат необходими за кратко време, но небесните — за Вечността. Те следователно са безкрайно по-важни. Но с печално заслепение вие постъпвате тъкмо наопаки. Работата, сякаш земята и тукашният ви живот са с вечна продължителност, а Отвъдното е само един лъжовен сън. И кой е виновен за това? Само вашето заслепение, което ви пречи да съзнаете, че има два вида познание. До познанието на Земното ви води вашата наука, познанието на Отвъдното ви предлага само вярата. Всеки отделен учен се гордее със своята малка земна наука, а гордостта на всички учени, които е имало и има, събрана наедно, доставя градивния материал за зида на надменността и самонадценяването, с който сте се оградили. Вие стоите зад този зид като пленници на вашата наука и вече не можете да погледнете — той се издига все по-високо — над него към далечината. На малкото кръгло късче небе, което можете да видите над себе си, не обръщате внимание. Та нали вашата ученост толкова лесно може да разложи въздуха там горе на съответните елементи и струящата отгоре светлина с парченце стъкло на нейните съставни цветове. Но осъзнайте, че и това все още принадлежи към земното познание и няма никаква връзка с небесното! И дори да успеете да изследвате до центъра слънцето и кръжащите около него планети, това няма да е и една крачка към познанието за Отвъдното. Изкачете се с вашата наука още по-високо, извън орбитата на слънцето… може би и това ще ви се удаде, но вие все още си имате работа с материя и сила, душата ще остане за вас неизследвана. Пред Отвъдното вашата ученост се смалява и чезне, защото тук нещата опират до небесното познание, към което води само вярата. Знаеш ли какво е вяра?

Той изрече този въпрос с подсилен тон и отправено надолу към мен лице, сякаш очакваше отговор. Ето защо казах:

— Вярата е духовното виждане на онова, което телесните очи не съзират.

Ел Мюнеджи нито се съгласи, нито оспори, а продължи, сякаш не беше ме чул:

— При вас тази дума няма пълното значение на понятието, което трябва да изрази. За това, което е вярата, никой земен език няма обхващаща пълния смисъл дума. Думата «вяра» при вас означава упование без фактическо доказателство. Но при тези, които не живеят в земни тела, вярата означава изключващо всяка заблуда убеждение. То се крепи на най-тясно единение на вярващия с обекта на тази вяра и затова не е резултат на изследване. По тази причина вярата стои така безкрайно високо над науката. Мога да ви дам един пример, който да ви го обясни? Хаджи Халеф Омар, ти седиш тук пред мен. Любимата на твоето сърце, Ханнех, е твоя жена. Ти вярваш ли го?

Дребният хаджи бе така изцяло обърнат на слух, че му трябваше време да се опомни, преди да отговори:

— Разбира се.

— Тя живее при теб, храни се и пие с теб, грижи се за теб, сега пътува с теб през пустинята. Наистина ли е твоя жена?

— Аллах, Аллах! Горко на оня, който не иска да го повярва!

— Ти го вярваш, което означава, че го знаеш. Никоя действителност не стои за теб така непогрешимо доказана както тази. Но ето че идва кадията [100] и изисква от теб доказателства. Трябва да удостовериш кога и къде сте родени, кои са били родителите ви, към коя вяра принадлежите, чии поданици се наричате и на кое място, по кое време и пред какви свидетели сте били съчетани в този съюз.

— Нека само посмее да дойде тоя кадия! Ще трябва да повярва, че…

— Не говори за вярване при него! — прекъсна го Ел Мюнеджи. — Убедителността според такива доказателства не може да се нарече вяра и за теб няма никаква стойност. Твоята Ханнех беше примерът, който исках да ви приведа. Ти си вярата, кадията е науката. Вярващият е свързан с истинска любов с Бога, познава го, живее в него, действа чрез него и заедно с него. Науката изисква от Бога изчерпателно документирано доказателство. Тя не го вижда, не го чува, не го усеща, защото не може да преодолее Земното. А когато някой път през зида проникне полъх от небето, ученият не е в състояние да разпознае неговият първоизточник и в своята обърканост говори за окултна наука. Но онова, което за него е скрито, за вярващите е открито. Науката може да си твърди, че единствено тя може да вижда, но има и очи, различни от нейните, бистри, остри очи, които никога не остаряват, които четат без очила в малката слънчева прашинка и без далекоглед в безмерните светове ощастливяващото слово на Божието откровение. Но колко такива очи има сред милионите хора, странстващи по земята? От съществуването на вашия род са дошли и са си отишли хиляди поколения, вярата е била за тях думата, която е при вас и до днешния ден. Намалява само броят на тези, за които тя е това, което трябва да бъде. Тя не е упражнявана. А орган, който не е упражняван, отслабва, закърнява, полека-лека изчезва и накрая идва поколение, на което той изцяло липсва. Науката, познанието за земното, е предпочитана от прастари времена. Затова се развива. Неизброими са тези, които й служат. Тя ги прехранва, подсигурява им непрестанна работа. Израства до исполински ръст, посяга дори към звездите. Въпреки големината на ограждащия зид нейните ратници я считат по-висока и от Бога. Познанието на Небесното не намира същите грижи, защото изискваните от него упражнения биват смятани за маловажни. Да, Божии чада има безчетни тълпи, но те са такива само по име. Понякога, разбира се, тук и там се появява живата вяра и веднага от нея излиза сила, която дарява потоци благословия. Но едва станала могъща, хората я превръщат в дума, в девиз за земни цели, в кървави надписи по знамена, които мъкнат от клане в клане, докато тя накрая рухне. На науката хората подсигуряват мир, макар да изготвя оръжия за битки, а вярата, тази мирна дъщеря на небето, която проповядва любов и помирение, превръщат в карикатура на самите себе си, навличат я в одеянието на омразата и я използват като повод за нови битки. Така правят от думата «Вяра» противното на това, което трябва да бъде тя за човечеството, и клатят с подигравателна усмивка глава, когато някой се осмели да твърди, че тя води до висшето познание и е единственият път към истината. Но Всемъдрия дава вечни закони, които винаги съществуват и действат, които никога не престават да насочват и владеят също вашите въздигани в култ сили и материя, и тези закони са дадени на вярата за идната победа. Само я приемете, както сте приели науката. Посветете й същото усърдие, същата работа и енергия и скоро ще разберете, че тя е по-силна, по-могъща от нея. Защото науката е резултат на човешки стремеж, но вярата има Божи произход. Науката ви учи на естеството и взаимодействията на веществата, но вярата ви кара да гледате към Бога и ви води до общение с него. Не мислете, че науката владее повече територия от вярата! В безкрайното царство на вярата има повече провинции отколкото в преходните области на науката, само че последните се намират по-близо до земния начин на мислене от първите. Тези на науката са отбелязани по вашите книги, но на вярата тепърва ще бъдат откривани. Ако работите с преданост и въодушевление и изследването на тези небесни територии, ще изострите душевните си очи, които досега са били затворени, опитът ви ще прерасне в познание и скоро ще съзрете онова, което е оставало скрито досега за вас. Човечеството е добре обучено в земните неща, но в небесните — не. Вържете здраво единия си крак нагоре към тялото и се движете занапред само на другия. Вързаният лека-полека ще се парализира, ще изсъхне и накрая ще откаже да функционира. Така Човекът куцука сега едноног в живота, подготвен само за земното странстване, но за пътеката на Отвъдното му липсва кракът. Упражнявайте се във вървене по Небесния път! Той не е толкова труден и еднообразен, както си мислите. В началото води, наистина, по неравни, каменисти участъци, но скоро стигате до поля, по-великолепни от които никъде другаде няма, а после ще ви се разкрие извисеното, сияйно велелепие, което се открива за вярващия поглед отвъд пределите на съмнението. Вие трябва да се радвате, разбира се, на постигнатите върху земята и за земята придобивки, защото битката с живота и успехите на духовното търсене закаляват също и душевната сила. Но пътят към Отвъдното ви предлага още по-възвишени радости, които при крайната цел се разрастват до блаженство и вечна наслада. И така, две са задълженията, за чието изпълнение ви е призвал Господарят. Вие трябва с всички придадени ви сили да творите за Отсамното и за Отвъдното. Но тези задължения всъщност не са две, а едно. Вие трябва в Отсамното да творите за Отвъдното. А колко много сте го правили досега! Отсамното така ангажира дейността на Човека, че той и сега още не познава Ес Сечме, Мястото на пресяването, което се намира между мига на умирането и Портата на Небето. Аз поглеждам във вашите сърца и съзирам в тях въжделение към светлината на Онзи свят. Аз нямам право да ви покажа онези селения, в които живее Бог със своите блажени, защото при блясъка на великолепието, очите ви ще ослепеят още от първия поглед, но до Мястото на пресяването, техния преден двор, мога да отведа вашите души. Трябва само да се поверите на моето водителство и в продължение на един кратък земен час да стоите пред откритото Отвъдно. Каквото видите там, си го отбележете за живота! Ще го направя, за да ви дам една представа за това, което може да постигне вярата, и където достъпът на вашата най-голяма ученост е во веки запретен. Защото, казвам ви, в Деня на Съда, който за покойните започва по-рано и продължава по-дълго, отколкото си мислите, всеки ще дава сметка не за богатството на своя дух, а единствено за съкровищата на своето сърце. Не между образован и неук, а между добър и зъл, между любов и злост ще се прави разлика. Сега аз ще покажа на моя приятел, чрез когото ви говоря, онова, което трябва да знаете. Той ще ви го казва и ако нещо не разбирате, ще можете да питате, но въпроси със земно любопитство ще остават без отговор.

Невъзможно е да се опише настроението, в което сега се намирах. Над нас — покритото с воал небе, по което можеха да се различат само звезди до четвърта величина. Около — нас пустинята, разстлана с тайнствената си смълчаност под зрака на тези звезди. Пред нас стои загадъчният мъж, който бе сляп за Отсамното, но зрящ за Отвъдното. А в нас се раждаше предчувствието за разбулването и осветяването на един неизследван досега мрак. Но къде се намираше това Място на пресяването, за което бяхме чули? Наистина ли при Отвъдното, или във въображението на един фантазиращ си, може би душевноболен човек? С какво щеше да е свързано обещаното разяснение? С една от най-важните наши догми или това просто щяха да са съновиденията на един нервноболен мохамеданин? Бях във висша степен напрегнат, а Халеф и персиецът сигурно не по-малко, защото като ориентация имаха повече възприемчивост за подобни положения от мен, хладно мислещия европеец.

— Ела! Ще те водя! — чухме мюнеджията да казва с досегашния странен глас, след което отвърна със собствения си, съвсем различен тембър: — Следвам те, Бен Нур, ангел на Аллах и учител на моята душа.

Ще си позволя, за да направя следващото по-лесно разбираемо, да разграничавам този Бен Нур от Ел Мюнеджи. Вярно, говореше само слепецът, но това, което чувахме, беше диалог между две лица с толкова различно звучащи гласове, че при затворени очи можехме да се закълнем в присъствието на още един човек.

Мина известно време, едва смеехме да дишаме. Изведнъж чухме слепеца да извика със собствения си, уплашено звучащ глас: «Дръж ме, о, дръж ме!» После отново стана тихо. Той стоеше както от самото начало високо изправен, вдигнал едната ръка до страната си, сякаш тя вече не държеше никого. Другата прекарваше по лицето си и движеше глава като някой, който удивено се оглежда.

— Пристигнахме. Сега остани до мен и кажи какво виждаш! Не се бой от нищо, защото аз съм при теб, и никой няма да посмее да приближи.

Слепецът изговори това с гласа на Бен Нур, след което отвърна със собствения си:

— Не се боя, понеже често си ми показвал странни неща, без нищо да ми е навредило. Зная, че при теб съм в безопасност.

Озърна се с оживени движения на главата и каза:

— Какво чудо! Къде ме доведе? Виждам предмети и хора, които все пак, не са предмети и хора. Всичко е оформено и се движи както на земята и все пак ми се струва, че тук нищо не е земно.

— Само кажи какво виждаш, после ще ти обясня! — повели другият глас.

След това мюнеджията вдигна ръце и продължи:

— Стоя на един висок, широк камък само с теб. Зад нас се простира един зид, чиято височина и краища не мога да различа. Той има множество тесни и ниски отверстия, през които непрестанно се появяват хора и идват към нас, за да се съединят в широка, плътна корона.

— Това е Ел Вида [101], зидът, от другата страна на който свършва земният живот при една от тези врати. Никой смъртен не може да спре пред него или чак да се върне, освен ако Бог не му разреши. Говори нататък!

— Пред мен се намира обширна пуста земя — подчини се слепецът на подканата, — ограничена от черна зееща бездна. Над нея има мост с ширина острието на бръснач.

— Това е Ес Сират, Моста на смъртта — обясни Бен Нур. — Минава над Ел Халак, Бездната на гибелта. Различаваш ли къде свършва?

— Да, виждам, но не така ясно, както бих желал. Това е някаква порта, която щях да видя по-определено, ако над нея не светеше огненият надпис «Към блаженството!» Тъмни са ми също продълженията на страните й, издигащи се от бездната. Но горе сияе някаква ведрина, която не може да произхожда от някое слънце. Като я съзерцавам, у мен се поражда неописуема наслада и копнеж, който иска сякаш да ме повдигне и понесе нататък. Ала нозете ми са здраво залепнали за камъка. Не мога да тръгна, твърде тежък съм.

— Ти си толкова тежък, защото още принадлежиш към земята. Аз само за един час преодолях за теб валидния там закон за тежестта. Казвам час, защото тук, където се намираме, времето все още съществува. Вечността започва там при моста. Ти стоиш тук при Отвъдното, не в Отвъдното. Това е крайната точка, до която имам право да отведа твоята безсмъртна душа, тъй като тя все още трябва да носи земното си одеяние. Следователно ти стоиш тук между Времето и Вечността, не преди смъртта и не след смъртта, а в промеждутъка, и всичко, което съзираш тук, се случва с душата по време на умирането. Какво виждаш още?

— Виждам множествата души да се носят на вълни през зловещата, безмълвна пустош на смъртта към моста. Аллах да ме закриля и запази!

Последното изречение старецът изкряска високо, сякаш някаква опасност се бе втурнала внезапно към него. И разпери уплашено ръце, търсейки опора. След това ги свали успокоено и си отговори с гласа на Бен Нур:

— Бъди спокоен, държа те. Ти нарече времето на умирането, в което се намираш, тихо и безмълвно. Сега научи, че освен тихо отдадена раздяла има и друга. Говори!

— Надигна се буря, в която моята скала затрепери, мрачни облаци бяха шибани на откоси край мен, светкавици проблясваха, гръмотевици тътнеха. Чувах бойни крясъци и пукота на изстрели. Сега това отмина, но около мен се стеле мъгла. Не виждам вече нищо, но чувам гласовете на умиращите. Майки ридаят за своите деца, жени скимтят за мъжете си, скъперници крещят за богатството, което трябва да оставят, владетели за своите тронове, честолюбци за славата си. Отвсякъде се носят крясъци, писъци, вопли и плач. Ако слушам по-дълго, това и мен ще ме доведе до смъртта. Слава на Аллах! «Отче, в твоите ръце предавам своя дух!», извика примирено един вярваш. Отново виждам множествата да се движат на вълни безмълвно и спокойно. По средата на пътя съглеждам някаква пътечка като тясно мостче, от двете страни на което стоят светли ангели. Тя е подвижна и толкова тясна, че хората могат да минават само поединично. Но никой не може да я избегне, всички трябва да минат по нея.

— Това е Ел Мизан, съдбоносните Везни на справедливостта. Те премерват всяко дело, всяка дума и всяка мисъл. И най-мимолетното от твоите чувства да полегне отгоре, те веднага ще ти кажат колко тежи то. Виждаш ли какво правят ангелите при тази пътечка?

— Един току-що пристъпи от тяхната редица и хвана за ръката преминалата по везните душа, за да я поведе към моста.

— Не само към моста, а по него до отвъдната страна. Тази душа е претеглена и е установено, че е достойна за Божията милост. Ето защо тя ще премине благополучно за ръката на своя лъчезарен водач Ес Сират. Но онези, които са премерени твърде леки, които гордо са парадирали на земята със своите достойнства, робували на дейността си, разчитали на своята мнима безпогрешност и поради това са пропуснали да извършат същинската работа, няма да намерят тук закрилник, а ще бъдат предоставени и тук на обичайното им себеупование. Ел Халак, Бездната на гибелта, стои отворена за тях, защото още тук, в часа на смъртта, не чак в отвъдното влиза в сила великият закон на Извечното правосъдие, че човек ще бъде наказан точно според това, което е съгрешил на земята. Не вярвай на мирните, кротко усмихващи се черти на някой покойник! Това е свалената одежда, по която не можеш да различиш при какви мъчения нейната притежателка, душата, се е разделила с нея. Смъртта не настъпва само с последната дума, която умиращият изрича, нито с последното движение, което околните забелязват. Никой земен не е в състояние да проникне до сънищата на мъките, които трябва да бъдат изтърпени, между тази дума или движение и истинската крачка към Отвъдното. Сега отправи очи към самите множества на минаващите! Виждаш как се събират и подреждат съответстващо едни с други, за да изминат на групи съдбоносния път. Кажи какво съглеждаш! Каквото не знаеш, ще ти го обясня. Мюнеджията отговори:

— Току-що се събра една голяма тълпа хора, които благочестиво вдигат ръце и смирено свеждат глави. Устните им се движат в молитва. Отпред носят знаме, на което може да се прочете думата «Диянет» [102]. Това са добри хора, които сигурно ще минат щастливо по моста.

— Лъжеш се. Допускаш да те заблуди носената отпред благочестивост, както са били измамени спътниците на техния земен живот. Това са обичайните посетители на Божия храм. Те не са се събирали за литургия. Просто са отивали там в определено време, с подходящите дрехи, но скришом са поглеждали наляво и надясно дали хората ги виждат. Изричали са своите молитви, слушали са думите на проповедника и са си мислели, че всичко това вече хиляди пъти са го чували и следователно го знаят също така добре както мъжа там при амвона. После са се връщали вкъщи с вдигнати глави, защото са изпълнили своя дълг и са принудили Бог да им бъде благодарен. Изисквали са от този Бог да впише в Книгата на живота мястото на блаженството, което много рядко са оставяли празно. По това небе няма за тях място като заеманото на земята. Всички те ще, се сгромолят от моста в дълбоката бездна. По-нататък!

— Виждам приветливи хора да се събират около един стяг, който носи думата «Карам» [103]. По лицата им грее усмивка на благост, доброта и милосърдие. Стискат си ръце и изглеждат радостни, че са се събрали тук. Тях някой ангел ще преведе отвъд, съвсем сигурно.

— Не! Това са така наречените «добри хора», благите, приятните, винаги радушните, благодетелните, милосърдните, възхваляваните заради своята човеколюбивост. Ти наричаш усмивката им блага и кротка, но везните там ще го окачествят като самодоволство. Тези благородни хора са били любезни само за да бъдат възславяни. Тяхната любов към ближния, тяхната благост притежават скрито скорпионово жило. За тях е било наслада с най-любезна физиономия и по време на най-добродушна реч с някоя дума дълбоко и тежко да наранят душата на ближния и да му отровят така живота. Те са знаели, че блясъкът на техните благодеяния ще се отрази върху тях и следователно не са се доказвали на други, а на самите себе си. Тяхната постоянна тактичност и вежливост е била само привидност, добра пресметливост, защото са знаели, че не е лесно да бъде отблъснато желанието на една такава обичливост. Това винаги сияещо външно благоволение и дружелюбие вътрешно е било вампир, който е умеел максимално да изсмуква заблудените от тази ръка. Виждаш ли как дружината им се уголемява все повече и повече? Не се учудвай, защото към тях принадлежат всички онези добри приятели и приятелки, чиято лъскава преданост не е била нищо друго освен себелюбие. Те са използвали теб, влиянието ти, имота ти, изследвали са жадно всички твои слабости и недъзи, за да извличат от тях облага или да ги осмиват със себеподобните си. Загнездвали са се при теб като пустинни бълхи (Sarcopsylla penetrans), чието ухапване първо предизвиква приятен сърбеж, но после образува болезнени гнойни язви. Радвали са се по-високо от теб, когато ти си се радвал, но тайно са се пукали от завист! Привидно с дълбока печал са споделяли твоята скръб, ала тайно са изпитвали радост. Давали са ти с най-искрено съпричастие лош съвет и когато те е довеждал до беда, са съумявали да припишат вината на теб и вътрешно са ти се подигравали. Погледни ги сега! Как топло си стискат ръцете и лицата им сияят от радост към приятеля, но във вътрешността си всеки мисли, че той ще стигне отвъд, а те — не. За тези, които стоят под знака «Карам», небето е затворено. Говори нататък!

— Приближава необозрима тълпа, която носи вимпел с думата «Хакк» [104]. В нея са застъпени всички съсловия, защото виждам хора с високо и ниско положение, богати и бедни, учени и неуки, князе, служители, воини, търговци, занаятчии и дори просяци. Те приближават спокойно и благодушно, с твърда, сигурна крачка и непоколебим поглед. Увереността, че ще преминат моста със стегнат марш, личи у всички.

— Почакай, докато стигнат везните! Как различно ще гледат тогава и ще се влачат напред! — каза гласът на Бен Нур. — Те следват пряпореца на своите «права», но имат предвид не човешките права, дадени им от Бога на земята, а измъдрените от самите тях. Те не са това, за което се представят, а точно обратното — нарушители и размирници. С думата «размирица» имам предвид не съзаклятие срещу трона на земен владетел, а възбунтуване срещу Божиите и осветените от Бога човешки закони. По земята има непрекъснато бунт срещу тези повели — тук в тихо ровеща скритост, там във видимо, все по-разширяващо се брожение, другаде в открита, брутална агресивност. Хората се отучват да се подчиняват, всички искат да командват. Богатият изисква милостини за златото, просякът — подчинение на повелята за благодетелност. Работодателят се позовава на правото на своя предприемчив дух, своята търговска дарба, работникът — на стойността на своите умения и своите ръце. Величията на земята изтъкват привилегиите на своето потекло, другите издигат срещу тях своите лични достижения. Този тук иска с блудкави думи подчинение на съхранени в хода на столетията организации, онзи там иска със същата речовитост, хората да се покоряват на изискванията на новото време. Изготвят се нови права и нови задължения, на които придават благозвучни имена. Така се говори за право на равенство в най-различни отношения, за право на свободна мисъл, работа, възнаграждение, съюзяване и побратимяване. Всеки застава в бойна готовност, за да брани правото, което счита за свое, без да прави сметка, че с тази защита накърнява вече други права. Така единият действа против другия, а същинската, действителната истина е, че всички не са прави. Защото според Божията воля Човекът има само едно-единствено право и само един-единствен дълг, а именно правото и дългът на любовта. Как обаче стоят нещата при вас в земния живот? Има ли и един човек, който да се откаже от правото на любовта? Не! Но колко малко са тези, които посвещават целия си живот, както именно повелява Бог, на дълга на любовта! Погледни ги онези, дето минават там! Всички те са крещели за справедливост, но не са давали справедливост, защото не притежаваха любов. Говореха и пишеха, караха се и ревяха за своите едни на други противоречащи, едни срещу други възправяни права. Недоволстваха срещу хората и Бога. Изискваха с патетични гласове справедливост от него, но му отказваха неговото право — вярата в него и любовта към него. И ето че сега пристигат дори тук със същите претенции — изискват блажеността като свое право. Поставят голяма удивителна след Божията справедливост и си нямат представа, че там на везните ще бъдат претегляни според тяхната вяра. Кои идват сега?

— Виждам красивия надпис «Мухаббе» [105]. Онези, които крачат зад него, сигурно са предопределени за блажеността, защото ти нали току-що поиска любов. Различавам…

— Мълчи! — прекъсна го строго Бен Нур. — Тези, които минават сега, са били поклонници на идоли и лъжливи богове, повече нищо. Това са бащите, майките, познавали само един предмет на своята любов — сина или дъщеря си. Това са мъжете, обожествявали своите жени, и жените, прекланяли се пред своите мъже. Любовта, насочена само към едно лице, не е любов, а грозна, отблъскваща карикатура. Погледни майките, коленичещи като робини пред краката на своите дъщери, и съпрузите, отъпкани в прахта от горещо обичаните, обожествявани нозе! Най-дребното желание на боготворените устни ги пришпорва в галоп, докато за изпълнението на Божите повели, за благото на ближния едва им остава някоя бавна крачка. Как се стрелкат при всяка думица и как копнеят при най-малката раздяла! Как работят и се грижат, изцяло се отдават, жертват, докато обликът на тяхната душа напълно се размаже и разлее! Но за този, на когото дължат всичко, що им е дадено, на когото принадлежат за Време и Вечност, те ръка за подаване нямат. А когато той в своя свещен гняв сложи край на идолопоклонничеството им, изземвайки от живота предмета на тази шутовщина, какви стенания и ридания могат да се чуят тогава и какво отчаяние, достигащо до желание за самоунищожение, може да се види! Който поставя по такъв начин някой човек по-високо от Бога, нека там при везните и по моста разчита на този човек, не на Бога. Това е непоколебимата справедливост, която превръща предмета на греха в средство за наказание. Сега погледни надолу към тези толкова обожествявани кумири! Те толкова дълго са били почитани и прислужвани, че това е започнало да им се струва саморазбираемо, и ето как изискват със самосъзнанието, че притежават удивителна достойнства, и по-нататък да им се възхищават и да бъдат обслужвани. Така стигат до високомерие и самопревъзнасяне. Понеже не са имали друго да правят, освен да бъдат обичани и обожествявани, те са станали физически и духовно лениви и все по-малко са били в състояние да изпълняват своите земни задължения и да се занимават с мисли за Отвъдното. Те са били обичани и гледани духовни мъртъвци. Силите им все повече чезнели, докато се превърнали в сенки на самите себе си, но все още продължавали да искат да ги боготворят. И сега крачат с гордото убеждение, че на небето им е гарантирано място като на земята. Но те вече са се насладили на своите благини на земята, а кумири Отвъдното не познава. Нататък! Слепецът продължава:

— Приближава някакво бляскаво шествие, пред което е носен високо отдалеч видимият надпис «Ха’ихна» [106]. Тези хора идват насам гордо, с величави крачки и победоносни физиономии. Чертите им изразяват съзнание за достойнство и извисеност Те също, изглежда, принадлежат към различни класи. И макар да вървят бавно, виждам, че всеки се старае да излезе пред другите. Те трябва да са знатни господари, които сигурно не очакват да ги изкарат твърде леки.

— Да, на земята те са били властелини, властелини в различни области, но трябваше да се съберат на пътя към Везните на справедливостта. Там има князе, които са управлявали страни и народи, но не са могли и себе си да владеят. Има разни сановници, които не са били достойни за поверения им от Бога сан. Има големи учени, светила на науката, които са се считали за господари и самодържци в мъдростта и са се възпротивявали срещу разбирането, че всяко земно знание и познание е само временно прозрение, а единствено вярата води до истината и съвършенството. Там са пашите и султаните на мамона, които от своите горделиви престоли са заробвали и хвърляли във вериги безимотните, без да подозират, че самите носят веригите на най-окаяното робство, съществуващо на земята — изкованите от кюлчета злато пранги, задушаващите върви на кесията. Там са гениите, които са използвали своите прекрасни духовни дарби за борба срещу този, който им ги е дал. Също артистите, за които предупреждението, че истинското изкуство трябва да се стреми нагоре, е било смехотворно. Там са господарите на перото, литературата, вестникарските крале, които са си служили със своята велика сила само за собствени цели. Там са героите на фразата, ораторите на народа, говорителите на парламента, които са хвърляли в събранието своите модерни думи като експлоадиращи бомби, без да ги е грижа, че един ден за това ще бъдат поразени от смазващата дума на Съдника, за която е писано: «Думата на Бога е като чук, който скалата разбива!» Всички, които сега изброих, са поставяли своята наследствена или узурпирана власт на мястото на любовта и сега за свой ужас ще научат там при везните, че тази злоупотребена от тях сила не е в състояние и на една хилядна част от дебелината на косъм да наклони Вечната справедливост в тяхна полза. Продължавай с доклада си!

— Тези, които идват сега, следват един флаг, на който може да се прочете «Шатаре» [107].

— Не говори повече за тях, виждам ги! Това са земните умници, които се пазеха да излязат открито със своята вяра. Тяхната изгода им го забраняваше. Там са и срамуващите се, които ги беше страх да не ги осмеят. Казвам ти, има дори хора, които биха желали да се молят, но не го вършат, защото се боят не само от себе си, но и от Бога. Те виждаха Сеяча на Божията любов да крачи по полята и виждаха враните на неверието да кълват след него семената. Приближаваха бездейно, оставяха го да сее несмущавано и не пречеха на птиците да провалят успеха на това дело на любовта. Едните са се криели от Бога, другите не са били нито за него, нито против него. Нека сега видят как ще преминат по моста отвъд. Нататък!

— Сега идват облечени в безукоризнено бяло фигури, начело на които чета девиза «Надафе» [108]. Походката им е много предпазлива, за да не докосне кракът им нещо нечисто, а ръцете им непрестанно отстраняват долетелите до дрехите им прашинки.

— Да, това са чистите, неопетнените, чийто единствен стремеж е бил да не допуснат по тях да се види и най-малката омърсеност. По отношение своето външно морално поведение са вървели на пръсти, за да не си изцапат нозете; извършвали са най-смехотворни стъпки и скокове, за да си избират нравствено сухи места; винаги са гледали да остават сами и ако някой път някой седнел до тях, са се отдръпвали уплашено. Никога не са влизали в съприкосновение с някой параграф от наказателния кодекс. Пазели са се също от всяко друго прегрешение, което не е третирано от този закон. Само мисълта, че по тях може да бъде посочено нещо фалшиво, ги е хвърляла в ужас, защото добрата репутация за тях е била висшето благо. Така целият им стремеж е бил само към един добър външен вид, към реномето пред ближния, но по отношение своята вътрешна чистота те не са работели. Такъв един безукоризненик определено не е бил способен на кражба, но от Бога той е откраднал по-голямата част от своя живот. Никога не се е провинявал в някоя подлежаща на наказание измама, но е лишил своята жена от щастието в живота и децата си от радостта и красотата на тяхната младост. Държавна измяна, оскърбление на суверена при него е било невъзможно, ала небесния суверен, Бога, безброй пъти е осквернявал в своята вътрешност. Грабеж и изнудване е считал за най-позорни дела, но е принуждавал работниците си да се трепят за него, тъй като са били зависими само от него. Фалшификати, фалшиви теглилки при него не могли да се намерят, но е разкривал търговските тайни на своите конкуренти, а на клиентите си е продавал разводнено мляко и месо от умрели от болести животни. Подкупи в неговата служба е нямало, но мястото, което можел да даде, получавало протежето на негов приятел, не достойният. Така всички те са били външно чисти, но вътрешно пълни с мръсотия. Сега везните там ще мерят не външния, а вътрешния човек. И сега ли още мислиш, че тези «чистници» ще минат благополучно по моста?

— Сърцето ми се къса. Толкова много народ видях, а само един бе достоен за милостта на Аллах. Нима бездната ще погълне всички останали? Та няма ли поне още на един да се зарадвам, който да стигне отвъд до Портата на блажеността?

— Те не бяха достойни за милостта на Бога, защото не са се стремили към нея. Който се е изтъквал със своите мними заслуги и е искал за тях подобаваща отплата, но не милост, няма и да я намери. Но аз забелязвам, че желанието ти отива към изпълнение. Кажи какво виждаш сега!

— Идват една до друга две жени, съвсем сами. Едната е облечена много красиво, другата — много просто. На известно разстояние ги следва безмерна върволица от мъже и жени, които не носят никакъв знак. Има и много деца. А сега отсреща над Портата на блажеността внезапно пламва някаква ярка светлина и озари мрачната меланхолия при нас, превръщайки я в прекрасен ден. Виждам, че ангелите гледат към това шествие с радостно очакване. Да не би да се състои от щастливци, на които е отредено да достигнат Небето?

— Да, то е предопределено за тях! Ти чу, че се намираш тук във времето на умирането. До нас внезапно достигна ярката светлина на Отвъдното. Смъртният час на тези, които сега идват, предвещава щастие. Те ще бъдат облени от утринната заря на Вечния небесен ден. Онези поставяха изисквания към Бога, искаха небесно възнаграждение за своите въображаеми земни достойнства и добродетели. Но тези, които сега се появяват, са далеч от такава самозаблуда и самонадценяване. Съзнавайки своето несъвършенство, те приближават със смирение. Везните на справедливостта, а на смирените Бог дава милост. За тях е радостта на ангелите, за тях още с умирането започва блажеността.

— Кои са двете жени? — попита слепият.

— Те са героини на горестта, на търпението. Едната княгиня, другата работничка, те стояха на най-високото и най-ниското стъпало на земния живот, в такава отдалеченост една от друга, че не се познаваха. Но колкото и да са различни пътищата в живота, всички те се събират при голямото решение на смъртния час. Княгинята беше едно мило, весело дете, което с радостни очи гледаше към многообещаващото бъдеще — всички предпоставки за земно щастие бяха налице. Но ето че дипломацията посегна с желязна ръка към нейната благосклонна досега съдба. Изтръгнаха я от обичните родители, братя и сестри и я отведоха в далечна страна, при чужд народ, в близостта на владетел, на когото сърцето й не можеше да принадлежи. Златният момински ден си беше отишъл, слънцето на земното щастие бе залязло. Студени задължения започнаха със страшен товар да тегнат върху нейното горещо сърце, върху нейната нежна душевност. Едва намираше дъх за своята изискваща разбиране и любов душа. В това чувство на задух закрещя тя към Бога и той й изпрати Ангела на вярата като спасителен вестител. От висините на небето се вливаше в нея сила да живее за задълженията на земята и затова този живот от своя страна се стремеше нагоре. Тя полагаше своя копнеж за идното щастие в ръцете на Вечната любов и го получаваше обратно като стремеж да се грижи за поверения й непознат народ. Раздаваше, макар самата необичана, любовта от висотата на своето положение по всички страни надолу Отказвайки се от всички лъскави земни блага, тя се превърна в скромна и безпретенциозна дарителка на доброта, която действа скришом. Мразена като княгиня и изолирана в мразовита самота, тайно беше даряваща благословия и милосърдие майка за нуждаещите се. Всеки преминал без някое безшумно извършено благодеяние ден й се струваше изгубен. Така преминаха нейните години и когато се сбогува сега със земята, никакво княжеско велелепие не озарява нейния самотен смъртен одър. Само една-единствена вярна слугиня коленичи там и се моли високо и покъртително. Само тя беше разбирала и обичала покойната княгиня, беше близка свидетелка на нейните страдания и мълчалива пратеница на нейната благодеятелност. Само тя знае какво е била обичната й господарка за своя народ. Но не, не само тя. Освен нея има и още един, който всичко вижда и знае — Всемъдрия изследовател на сърца и мисли. В неговата книга са вписани за Вечността всичките безчет горчивини, които е изпитала по трудната пътека на самолишенията, всички нападки, които е изтърпяла с богоотдаден отказ за съпротива, и също цялото обилие от любов, което е изливала върху бедните и онеправданите. Сега, в мига на раздялата, хлипането на молещата се до нея слугиня достига до ушите й от все по-голяма далечина и така също се губи за нея времето на търпението и незаслужените страдания. До страната й отново се появяват красивите, златни момински дни, а отпред, при Везните на справедливостта, й махат ангелите с усмивка на небесна любов. Казвам ти, земният трон беше за нея стол на мъченията, обкръжен от множество завистници. Но какво са всички тези мъки пред великолепието зад портата отсреща, където от всеки миг на някогашната горест и от всяко отделно деяние на любовта ще заструи насреща й неизчерпаем извор на блаженство. Всезнаещия Отец на Небето не забравя нито една секунда от страданията на своите деца и нито една от техните сълзи, колкото и скришно да са изплакани.

Тук мюнеджията извика радостно:

— Имаш право! Сега виждам ангелите да й махат. Тя протяга ръце към тях и ускорява крачки. Другата, която върви до нея, също.

— Тя беше дъщеря на мизерията — обясни Бен Нур. — Детството й беше глад, презрение и работа. Никога не видя очите на любяща майка, а от суровия баща усещаше само безмилостно удрящата ръка. Захвърлена сред чужди, безсърдечни хора, служеше вярно и честно. А когато помисли, че е намерила сърце, на което може да се повери и да отдаде своето, то се оказа на груб, безчувствен мъж. Той робуваше на хазарта, алкохола и други пороци. Мразеше реда, работата и всяко обвързващо го задължение. Тя трябваше да се труди и грижи за него и многобройната челяд и го правеше тихо и всеотдайно. Но онова, което припечелваше с неуморна работа, онзи изливаше в гърлото си. Тя не виждаше плодовете на своя труд, но не преставаше да работи, защото вярваше, че децата са благословени от небето, за което трябва с майчини грижи да се окаже достойна. Ето че мъжът умря. Тя го погреба, плака на гроба му, скърби за него, без един упрек да отправи подире му. Но сетне силите й за децата сякаш се удвоиха. Хранеше ги по-добре отпреди, изпрати ги на училище, изучиха занаята. И не се оплакваше с нито дума за нощите, в които седеше край лампата, за да стори нещо повече от своя дълг. Синовете си взеха жени, дъщерите — мъже, майката продължи да работи. Появиха се внуци, което още повече увеличи нейните грижи. Но никой не й благодареше. Никое дете нямаше място при себе си за майката. Едно мизерно помещение на тавана, една масичка, стол и бедняшка постеля — това бе работното място на безкрайната майчина вярност. Беше забравена. Никой не отиваше при нея, също децата и внуците й. Искаха тя да отива и се ядосваха, когато треперещата ръка на старицата вече не носеше колкото по-рано. И сега тя се спомина. Никое от децата й не е при нея да склопи добрите, винаги бодри очи. Земният живот й отказа всяко щастие; всеки слънчев лъч. Едва сега, в своя смъртен час, опозна тя блясъка на светлината. Отсамното я измами с възнаграждението за нейната работа, Отвъдното ще я обезщети хилядократно за тази загуба.

— А нейният мъж? Ще го види ли тя там? — попита слепецът.

— Не питай за него! Той беше от онези приказливци, които с пламенно въодушевление събират поборници за човешките си права, но вкъщи отричат своите съпружески и бащински задължения. Той не мина по Ес Сират, Моста на смъртта. По-добре погледни гъстото множество, което преминава сега на вълни!

— Да, това са тихи, предани на Бога хора, на които личи, че не носят никакви земни претенции, макар да забелязвам сред тях доста знатни люде. Блясъкът на Отвъдното става все по-ярък. Него ли виждам да сияе като магичен ореол около главите им и да се устремява нагоре там насреща?

— Не. Онова, което виждаш да свети Отвъд, е Вечната любов, от която на всеки човек е даден на земята по един лъч. Ако се грижи за този небесен