/ / Language: Bulgaria / Genre:adventure / Series: Горската роза

Пирамидата на бог Слънце

Карл Май

Този популярен роман с продължение в пет части е сред първите творби на Карл Май. Той е публикуван в издателството на Мюнхмайер през годините 1882–1884 под наименованието «Горската роза». Романът разкрива историята на двама испански графа, братята Родриганда, от които единия живее в Мексико, а другия в Испания. И двамата са обградени от мошеници, които се домогват до техните владения. Намират се обаче силни и честни приятели, които помагат на намиращите се в беда: сред тях е немския лекар Щернау. Пъстрото и увлекателно действие се развива сред индианци, трапери и вакероси в Мексико, в дивата и опасна пустиня Мапими, в испанските Пиренеи, а също във Франция и Германия. Освободителната война на мексиканците под ръководството на по-късния президент Бенито Хуарес съставлява исторически задния план на събитията. Борбата между него и противника му император Максимилиан усилва драмата на световната история, която завършва трагично с гибелта на Максимилианите в Мексико. Като ярки герои в романа с продължение наред с доктор Щернау се открояват и индианците «Мечешко сърце», «Бизоново чело» и особено трапера «Лешоядовия клюн», един от тия уестмани, които въпреки драматизма на събитията не губят чувството си за хумор. 65-те глави на романа с продължение «Горската роза» са разпределени в следните томове: Замъкът Родриганда (том 51) Пирамида на бог слънце (том 52) Бенито Хуарес (том 53) Трапера «Лешоядовия клюн» (том 54) Смъртта на императора (том 55) Екранизации на романа са филмите с режисьор Артур Браунер Der Schatz der Azteken, 1965 Die Pyramide des Sonnengottes, 1965 В главните роли: Лекс Баркър (доктор Щернау), Рик Батаглия (капитан Вердоха) и др.

Карл Май

Пирамидата на бог Слънце

Първа глава

Старият Роденщайн

Ако се тегли една права по картата на Германия от Майнц до Кройцнах, тази линия ще докосне името на едно селце, което е седалище на местното лесничейство. Последното представлява обширна, подобна на замък, постройка, издигната преди столетие за по-многобройни обитатели от тези, които я населяваха през 1848 година.

С течение на времето живеещият тук Главен лесничей се почувства твърде самотен в мрачния замък и помоли една далечна родственица да се засели с дъщеря си при него. Тази роднина беше фрау Стернау, майката на доктор Карл Стернау. Вдовица от години, тя охотно прие предложението на своя родственик, когото обикновено наричаха хер хауптман[1], понеже като ландвер[2] притежаваше такъв чин.

В малкото стопанство пред замъка, известно по-рано като негов преден двор, живееше неголямото семейство на кормчията Унгер. То се състоеше от често отсъстващия баща фрау Унгер и осемгодишния им син Курт, отракан хлапак и всеобщ любимец на обитателите на замъка.

Беше ранно утро и хер хауптманът седеше в служебната си стая и се трудеше над таблицата за умножение. Това беше работата, която най-малко му харесваше и тя бе причината за надвисналите над челото му тежки облаци и стаената в очите мълния.

По едно време на вратата се почука.

— Влез! — повели Роденщайн.

Вратата се отвори и пропусна помощник-лесничея Лудвиг Щраубенбергер. Той беше дясната ръка, фрактотумът на Главния лесничей и като такъв пръв посрещаше проявите на неговата светла и тъмна страна. Свикнал на военни порядки от времето, когато служеше в ротата на хер хауптмана, той удари токове и застина до вратата без да поздрави.

— Е? — изръмжа Главния лесничей.

— Добро утро, хер хауптман.

— Добро утро! Проклета сган!

— Кои? Крадците на дърва?

— Крадци на дърва! Глупости! Таблиците имах предвид!

— Да, проклета работа наистина, много по-проклета от крадците на дърва на този свят тук. Радвам се, че не съм Главен лесничей, тъй като нямаше да имам мира от таблиците!

— Ха! Ти и Главен лесничей! — избърбори кисело Роденщайн. — Глупостите, които би вършил, нямаше да се ограничат само с таблиците! Какво има?

— Долу чака един господин, който желае да говори с хер хауптмана. Той иска лично да се представи на хер хауптмана.

— Идиотщини! Нейсе, изпрати го горе!

— На заповедите ви, хер хауптман!

Лудвиг се отдалечи и непознатият скоро влезе — дълъг, мършав човек, с огромни очила на кукестия нос. Той се държеше като да си е у дома, а и въпросът му прозвуча свойски:

— Ти ли си Главния лесничей Роденщайн?

Едва сега Роденщайн намери основателна причина да удостои с поглед човека. Сетне се изправи бавно, отвори вратата и посочи навън.

— Върнете се и влезте наново!

— Защо?

— Защо ли? Ами много просто, защото аз го желая.

— Ама аз не виждам никаква…

— Вън! — прекъсна го капитанът с глас, от който се разтрепериха крайниците на непознатия.

— Добре де, щом желаете, ще го сторя.

С тия думи той се върна обратно пред входа.

— Това е друго — рече Главния лесничей. — Сега влезте повторно, моля, и поздравете, както го прави всеки порядъчен човек, дори когато отива при някой надничар.

Като каза това, той избута човека още по-нататък в коридора и дръпна вратата. Мина около минута, след което се почука.

— Влез! — извика Роденщайн.

Непознатият отвори и влезе. Иронично изтегленият ъгъл на устата ясно говореше, че гледа на преживяното унижение като на нещо временно.

— Хер Главен лесничей — поде той, — имам си добрите основания да ви отстъпя. Та пожелавам ви значи добро утро.

— Добро утро! По-нататък?

— Мога ли да ви помоля за един служебен разговор? Аз съм полицейски комисар от Великото херцогство Хесен.

— Понеже нямам много време за губене, нека бъдем делови! Седнете! Какво желаете?

— Тук ли живее някоя си фрау Стернау?

— Да.

— С дъщеря си?

— Да.

— В качеството си на каква?

— По дяволите! Живее тук при мен в качеството си на човек. Точка по тоя въпрос!

— Трябва да ви обърна внимание, че съм в правото си да изисквам учтиви отговори.

— Та нали ги получавате, хер полицейски комисар от Великото херцогство Хесен!

— Има ли други деца освен въпросната дъщеря?

— Деца не, а син. Той е лекар.

— Къде?

— Слушайте, нямам нито време, нито желание да бъда подлаган на разпит, чийто подбуди не зная. Каква работа имате с доктор Стернау?

— Има публична обява за задържането му, където и да бъде заловен.

— Пуб…лична обя…ва! — извика капитанът. — Какво си позволявате?

— Казвам ви истината. Испанската полиция го издирва за опит за убийство, кражба и отвличане.

Интересно бе да се види погледа, който Роденщайн метна на комисаря, когато отвърна:

— И това е всичко? Само за тези дреболии?

— Хер Главен лесничей, вие на това дреболии ли казвате?

— Тъй, тъй, ясно, че не ме разбирате, затова ще се изразя без заобикалки: Доктор Стернау е мъж честен, като никой друг. По-скоро бих допуснал, че вие самият сте убиец, похитител и крадец, отколкото той. Твърденията ви са чиста глупост, а с глупости аз не се занимавам. Всъщност наистина ли сте полицейски комисар? Имате ли легитимация? Не бих казал, че ви познавам.

— Хер, какво ви стана, та ми искате легитимация? — изфуча човекът.

— Защото на всеки нехранимайко може да му хрумне да се представи за полицейски комисар. Сега си вървете и да не сте стъпил тук без легитимация!

— Осъзнавате ли какво правите?

— Да, много добре си знам работата. Не си ли тръгнете доброволно, ще ви изхвърля!

— Аз пак ще дойда и тоя път с подкрепление, а вас ще докладвам за проявяване опърничавост към властите. Такъв като вас не бива да бъде търпян в никое независимо княжество.

В този момент Роденщайн дръпна звънеца и Лудвиг влезе.

— Лудвиг!

— Тук, хер хауптман!

— Тоя човек успя да се вмъкне при мен, но не си ли замине достатъчно бързо, да бъде изхвърлен!

— На заповедите ви, хер хауптман! — ухили се ловецът, комуто много допадаха подобни поръчения. Сетне улови човека за раменете, избута го в коридора и изтласка по стълбите. Долу в двора се размотаваха няколко безделни ловци. Като видяха, че се е отворила хубава работа, веднага се възползваха от случая и полицаят изхвърча от замъка с бързината на експрес. Озовал се вън, той стисна юмруци и се закле да отмъсти жестоко на Главния лесничей.

На двора на замъка се намираше и едно малко момче в добре отиваща му зелена униформа на ловец. Това беше Курт Унгер, осемгодишният син на кормчията Унгер.

— Лудвиг — обади се то, — защо бе изхвърлен оня човек? Какво е сторил?

— Оскърби хер хауптмана, на този свят тук — гласеше отговорът.

Малчуганът изкриви гневно личице и извика:

— Тогава душа да му е яка! Ще отида да взема магазинната си пушка и ще му перна един куршум! Ще застрелям всеки, осмелил се да обиди хер хауптмана!

Ловецът се разсмя доволен от сърцатостта на малкия си любимец.

— Чакай! — спря го все пак той, виждайки, че Курт наистина се тъкми да отиде за пушката си. — По хората не бива да се стреля току-тъй без нищо, на този свят тук. Но знам едно животно, което можеш да застреляш.

— Какво животно?

— Лисица!

— Лисица?! — възкликна малкият и очите му заискриха. — Че къде пък се е напъхала разбойницата?

— Отзад в дъбравата. Вчера я открих и след малко тръгвам с дакелите да я ликвидирам.

— Мога ли да дойда с теб?

— Разбира се, стига мама да разреши.

— Веднага отивам да я попитам!

Малчуганът отърча във външното стопанство. Майка му беше заета с хранене на пилците. Хлапакът се втурна сред тях, разпилявайки ги наляво и надясно, и се провикна радостно:

— Мамо, мамо, нека я застрелям!

— Но кого, дивачето ми? — попита тя усмихнато.

— Лисицата, която ни отмъква кокошките.

— А тя къде е?

— В дъбравата. Лудвиг я е открил и сега отива нататък. Може ли да отида и аз?

— Да, щом ще присъства Лудвиг.

Малкият я изгледа отдолу нагоре, нацупи се и отвърна гордо:

— О, Лудвиг, той изобщо не ми е необходим. Една такава лисица мога да застрелям дори да съм сам!

Той влезе вкъщи и скоро се върна, провесил пушка на рамо. Това беше магазинна двуцевка, която Главния лесничей бе поръчал специално за момчето и подарил за рождения му ден. За своите осем години Курт беше необикновено добре умствено и физически развит и за капитана бе голяма радост да знае, че неговият подарък се употребява тъкмо според очакванията му, тъй като момчето вече се славеше като добър стрелец.

— Отивам, мамо — рече то.

Тя го целуна и хлапакът закрачи с гордостта на принц, заобиколен от блестящата си свита. Отиде тъкмо навреме да завари Лудвиг и още двама души от лесничейството вече приключили с приготовленията. Водеха три дакела за каишките. Въпросите на момчето нямаха край и ловците трябваше да си дадат доста труд, докато утолят неговата жажда за знания.

Беше меко и ясно зимно утро. Слънцето грееше добре. Топлите му лъчи бяха облизали снега в полето, ала в дълбокия лес все още бе най-малкото половин фут. Курт трябваше да крачи храбро, за да не изостане от другите. Най-сетне стигнаха дъбравата и скоро се натъкнаха на лисичата диря. Кучетата опънаха каишките, ала бяха принудени да изчакат, докато хората обградят бърлогата и се уверят, че лисицата не я е напуснала. По всяка вероятност беше самец, предпочел сам да обитава зимната си квартира. След като запушиха страничните дупки и остана свободен само централният отвор, пуснаха кучетата. Те моментално изчезнаха под земята. Стрелците се разставиха наоколо. Курт гордо зае полученото почетно място край отвора.

— Само гледай да не застреляш някое куче! — предупреди ловеца Лудвиг. — Това би бил най-мизерният изстрел, на този свят тук.

Той имаше привичката да употребява твърде често израза «на този свят тук», и то най-вече там, където не му е мястото.

Курт направи пренебрежителна гримаса и отвърна:

— Кучешкият изстрел предоставям на теб!

За да не се уморява, той залегна на земята, забучи един чатал пред себе си и подпря на него цевта. В този момент изпод земята се разнесе джавкането на дакелите, които явно бяха спипали лисугера. Гневен вой доказваше, че той се брани храбро. Беше стар обесник и създаваше доста работа на кучетата. По едно време се надигна невъобразима гюрултия, която се понесе през различни ходници. Бяха принудили лисугера да напусне леговището си.

— Внимавай, Курт, сега ще изскочи! — предупреди Лудвиг и насочи дулото на пушката си към главния вход.

Курт продължаваше да лежи. Той много добре чуваше от коя посока се носи алармата, както и болезнения вой на един ухапан дакел. Миг по-късно от дупката излетя някакво тъмно тяло и Лудвиг извика:

— Лисицата!

Веднага с вика се обади и пушката му и смъртоносно удареното животно се строполи. По същото време беше скочил и Курт, ала неговата цев бе насочена в съвсем друга посока. Изстрелът му отекна едновременно с този на ловеца сякаш бе прозвучал един-единствен.

— Улучих я, на този свят тук! — викна Лудвиг и хукна към животното, което беше застрелял. Но на втората крачка се закова стъписан и изруга: — Гръм и мълния, това пък какво е.

— Валдина! — отговори един от гончиите.

— За Бога, застрелял съм Валдина, на този свят тук. Та това дори не е кучешки, а направо свински изстрел! Такова нещо още не ми се бе случвало, на този свят тук! Но как все пак стана че кучето изхвърча преди лисицата?

— Защото беше ухапано! — обясни Курт.

— Затъкни си зурлата, зелена човка такава! — тросна се вън от себе си от яд Лудвиг.

— Зелена човка? — викна Курт. — Охо! А какво лежи там до дупката?

Хората погледнаха в указаната посока.

— Лисицата! Боже милостиви, лисицата! — възкликна Лудвиг.

Наистина беше лисицата, чиято козина в този момент раздърпваха останалите две кучета.

— Е, зелена човка ли съм? — попита малчуганът.

— Ти ли? Да не искаш да кажеш, че си я застрелял ти? Бил е Франц или Игнац, на този свят тук.

В отговор момчето отметна гордо глава, извади един патрон и зареди изстреляната цев.

— Не, не бях аз! — отрече Франц. — Не съм стрелял.

— Аз също — обяви Игнац.

— Мътните го взели, тогава наистина е бил този дяволски хлапак! — извика Лудвиг. — Но как ти хрумна, момче, да вземеш под прицел тая посока?

— Разбрах, че лисицата ще се измъкне оттам, пък и бях обещал да предоставя кучешкия изстрел на теб.

Силно засрамен, ловецът бе принуден да признае, че се е проявил като доста добър стрелец по кучета.

— В действителност лисицата нямаше как да излезе оттам — опита да се защити той. — Та нали дупката беше запушена!

— Но недобре — обади се Франц. — Погледнете насам! Рехавият сноп пръчки не е свършил работа и лисицата е могла да наднича през него.

— Проклета история, на този свят тук — рече Лудвиг, като се почеса ядно зад ухото. — Как да съобщя на хер хауптмана, че съм убил Валдина?

— Сам си бери грижата! Нека най-първо разгледаме лисицата.

Мъжете се приближиха и прогониха кучетата. Лисугерът беше изпитан стар хитрец, спипван вероятно неведнъж в леговище и много добре е знаел, че край главния отвор го дебне смъртта. Бил е достатъчно умен да разбута с муцуна съчките на съседния вход и да избяга оттам. Куршумът на момчето беше пронизал главата, една не съвсем сигурна цел.

— Да, твоят куршум е бил, момче — съгласи се Лудвиг. — Дяволски хлапак си ти! С твоите осем години застреля лисицата, на този свят тук, а аз старият умник погубих кучето! Заслужих си шамарите. Ех, Господ да ми е на помощ, когато узнае хер хауптманът! А ти, Курт, ще бъдеш почетен! Ела насам да сложа зелено клонче на шапката ти!

В терминологията на ловците втикнатото в шапката зелено клонче означава, че притежателят й се е проявил в съответния лов на едър дивеч. Лудвиг откърши една букова клонка и посегна към шапката на Курт да го забоде. Момчето обаче се дръпна, като да се предварди.

— Не ми е нужно зеленото ти клонче — заяви то. — Нали каза, че то е почетен знак.

— Е-е, да, така си е, на този свят тук.

— Но право на такъв почетен знак има само онзи, който е човек на честта.

— Всички дяволи, нещо не проумявам. Все пак ми се струва, че ти държиш на честта, малкия. Или не?

— Има ли чест оня, който се оставя да бъде безнаказано оскърбяван?

— Я виж ти, бил си оскърбен? — учуди се Лудвиг. — Че от кого пък, на този свят тук?

— От теб. Но аз няма да го изтърпя. Няма да се оставя да ме тъпчат!

— Добре де, но как тъй?

— Нима не ме нарече зелена човка, а? Ти, ти! Дето самият стреляш като истински, като същински новак!

Другите двама поискаха да се разсмеят на този изблик на гняв, ала сдържаха веселостта си, като видяха, че Лудвиг остана сериозен. Да, очите на ловеца дори блеснаха овлажнени. Покъртен от мъжественото поведение на малкия си възпитаник, той пристъпи към него, протегна ръка, сне плъстената си шапка и с несигурен от вълнение глас каза:

— Ти си способен момък, Курт. Погледни! Снемам шапка пред теб, момчето ми. Ще ми простиш ли глупавия израз «зелена човка»?

Откритото личице на малчугана се разведри. Помирен той отвърна:

— Да, Лудвиг. Ела насам да те целуна, защото те обичам. А сега ми закичи и клончето.

Когато това стана, Курт сложи шапка с тържествената церемониалност на кайзер, поставящ короната си.

— И още нещо — рече той. — Лисицата е моя и сам ще я отнеса вкъщи.

— Охо, ти си твърде малък, а тя прекалено тежка.

— Аз? Как ти дойде на ума! Никой друг няма право да я носи! Разбрахте ли ме?

За доказателство, че няма да му тежи, Курт улови лисицата за задните крака и я вдигна.

— Е, добре, нека опитаме — съгласи се Лудвиг. — Ти заслужи и това отличие, а ако ти натежее, ще я вземем.

— Тая няма да я бъде! — отвърна малкият. — Ще се върна сам вкъщи.

— Трудна работа, момчето ми. Много е далеч. Лисицата тежи, няма да можеш да я отнесеш до дома.

— Ще си почивам.

— Хм — промърмори Лудвиг, който много добре разбираше защо момчето иска да върви само по пътя. По този начин щеше по-спокойно и несмущавано да се отдаде на тщеславните си мисли за постигнатия днес триумф. — Хм. Имаш известно право. Е, нека опитаме! За мен е удобно да тръгнеш сам, защото така ние ще можем да отскочим до гюмето. Ще вържа краката на лисицата да можеш да я носиш на раменете. А на мен, дявол да го вземе, се пада честта да мъкна мъртвата Валдина до вкъщи и да изслушам сетне надгробната реч, която ще държи хер хауптманът. В началото тя ще бъде изпълнена с гръм и мълнии!

Той свърза лапите на лисицата, провеси я на момчето така, че да му тежи по-малко и се подсмихна:

— Така, момче, тръгвай към къщи увенчан с лаври! Това ти е първата лисица, която застреля, а за себе си се надявам пък, че ще е последният ми гаф. Крайно време беше наистина, на този свят тук.

Лудвиг вдигна мъртвото куче и тръгна със спътниците си. Момчето остана да гледа след тях, докато престанаха да се виждат, после се обърна и закрачи. То познаваше едва ли не всяко дърво и не се безпокоеше, че ще се заблуди. Намираше се в такова приповдигнато настроение, че почти не чувстваше теглото на лисицата, въпреки че скоро челото и страните му потънаха в пот. Придвижваше се бавно напред и когато остави половината път зад себе си, бе принуден да си почине.

Курт имаше да върви най-много още десетина минути и тъкмо възнамеряваше да излезе от един букак на открито, когато долови стъпки и скоро стоеше пред един мъж, който крачеше унесен в мисли. Човекът беше непознат, имаше необикновено висока, плещеста фигура, облечена в дълго палто за път. Курт спря, изгледа го изпитателно отдолу нагоре и произнесе строго:

— Стой! Какво търсиш тук?

Той често бе чувал тоя въпрос от Лудвиг, когато бродеха заедно из гората и срещаха някой непознат или жена, тръгнала за дърва. Вярно, сега Лудвиг отсъстваше, ала този мъж бе непознат, а Курт беше застрелял лисица, следователно мнението му тежеше точно толкова, колкото онова на Лудвиг. Непознатият изпървом погледна учудено малчугана, след което отвърна с добросърдечна усмивка:

— По дяволите, как ме изплаши! Та това си прозвуча, като да си Главния лесничей!

Курт намести лисицата, изпъчи се и отвърна:

— Тук не бъркаш много!

— Охо!

— Да, считай, че те пита самият Главен лесничей. Какво търсиш тук?

Сега усмивката на непознатия беше по-скоро учудена, отколкото добросърдечна. Той отговори:

— Искам да отида до Райнсвалден. Далеч ли е още?

— Не, хей там зад дъбовете. Ще те водя.

— Хубаво. Мога ли да ти нося лисицата?

— Боже опази! Сам ще си я нося! — заяви Курт, поклащайки енергично глава.

— Но тя е тежка.

— За мен не.

— Да, виждам, че наистина си силен. На колко години си? На десет?

— Десет? Ами, и през ум не ми минава. На осем съм!

— На осем? — възкликна изненадано непознатият, като огледа момчето. — Направо не е за вярване.

— Да не мислиш, че те лъжа? — запита Курт наострено.

— Не. Брей, но ти имаш пушка!

— Естествено! — отговори малчуганът гордо. После добави благосклонно: — Искаш ли да я разгледаш? Ето я. Но внимавай, заредена е!

Непознатият взе оръжието и рече учудено:

— Виж ти, ама това е истинска магазинна пушка, изготвена специално за твоя ръст.

— Я сега пък! Ти да не мислеше, че нося детско пушкало? И тогава трябва да си доста глупав! Нима човек може да застреля лисица с такова пушкало?

— А ти да не искаш да кажеш, че сам си застрелял лисицата?

— Ами да, тъкмо това искам да кажа!

— Ти… самият?!

— То се знае! Как не съм помъкнал лисица, която не съм застрелял лично.

— Но тогава ти наистина си един малък герой!

Курт кимна приятелски на непознатия, чийто думи спечелиха сърцето му и отвърна доброжелателно:

— Сигурно искаш да останеш известно време в Райнсвалден? Добре, в такъв случай можеш да повървиш донякъде с мен. По пътя ще ти разкажа как се ходи на лов за лисици.

— Благодаря ти, малък мъж! — отвърна непознатият — Ако наистина го сториш, аз от своя страна ще ти разкажа как се убиват мечки, бизони, лъвове и слонове.

— Стрелял ли си по такива животни? Зная и един друг който ги е повалял.

— Кой?

— Хер доктор Стернау.

— Ти познаваш ли го?

— Него още не съм виждал, само кожите на лъвовете и мечките, които е застрелял. Те са проснати в жилището на фрау Стернау. Тя е негова майка и ми е разказвала ловните му приключения. И аз искам да стана ловец като него.

— Такова ли е намерението ти? Да, както се вижда имаш необходимите данни.

— Само веднъж да порасна, колкото теб! Вече мога да яздя и стрелям. Лудвиг ме научи да се фехтувам и тренирам; ще се науча и да плувам, когато се затопли. А ако искаш да видиш фрау Стернау, мога да ти я покажа веднага.

— Къде? — попита непознатият и бързо се извърна по посока протегнатата ръка на момчето.

— Виждаш ли замъка, многобройните стъкла? Там е зимната градина. Различаваш ли двете дами вътре? Това са фрау Стернау и фройлайн Хелене Стернау. Те приготвят ежедневния букет за хер хауптмана.

С очи, приковани към двете дами, и пламнало от радост лице, непознатият запита:

— Няма ли тук нейде в оградата портичка?

— Има. Но ти не си от тоя край и трябва да влезеш през голямата порта.

— Ама аз искам да отида при фрау Стернау.

— Хм, това е нещо друго! И понеже ми допадаш, ще ти покажа портичката.

— Ти също ми харесваш. Как се казваш?

— Курт.

— А-а, Курт Унгер?

— Да. Познато ли ти е името ми?

— Да, много добре. Баща ти е кормчия, нали?

— Вярно, и това ли знаеш?

— Фрау Стернау ми писа. А сега да вървим п о-скоро! Къде е портата?

— Тук вдясно, само десет крачки по-нататък.

Непознатият се отправи с големи крачки към посоченото място, отвори портичката и влезе в градината. После побърза към стъклената постройка, която момчето нарече зимна градина. Външната врата не беше заключена. Той отвори и влезе.

Край група високи декоративни храсти, палми и вечно зелени растения, между които блестяха зряло зимно грозде и лимони, седяха две жени, в които човек веднага разпознаваше майка и дъщеря. В момента те се занимаваха с вързването на красив букет. Когато чуха да се отваря вратата, погледнаха натам и неволно се изправиха при вида на високата, горда фигура на непознатия. Фрау Стернау пристъпи крачка напред и попита:

— Майн хер, търсите ли…

Ала с един радостен възглас «Майко!» непознатият я прекъсна, след миг вече стоеше до нея, сключи я в прегръдките си и я целуна по устата. Тя пребледня от радостно изумление, увисна за няколко секунди като останала без сили в обятията му, ала бързо се съвзе и извика:

— Карл! Нима е истина? Сине мой! О, каква изненада!

Той я притисна с дясната ръка до сърцето си, протегна лявата към сестра си и помоли:

— Хелене, сестрице, ела!

— Братко! — просветна от радост лицето на девойката. — Тъкмо говорехме за теб. Каква радост, какво щастие! Но ние смятахме, че си далеч оттук, в Испания!

— Да, аз не ви писах. Исках да ви изненадам, нещо като коледен подарък.

— И напълно успя, скъпи ми, любими синко — произнесе майката.

Междувременно Курт бе продължил пътя си с лисицата и влезе през портата в двора на замъка. Насреща му се зададе икономът на Главния лесничей.

— Охо, падна ви в ръцете, а? — попита той момчето, като забеляза лисицата.

— По-точно падна в моите ръце! — прозвуча гордият, самоуверен отговор.

— В твоите ли? Да, да, виждам! Кой я застреля?

— Старата прислужница! — отговори Курт, като се отправи към входа на замъка с физиономия на оскърбен лорд, изкачи със самочувствие стълбите под погледите на срязания човек и слисаната прислуга и почука на вратата на Главния лесничей.

— Влез! — изръмжа отвътре недоволен глас. Роденщайн още се намираше в настроението, в което го остави полицейският комисар от Великото херцогство Хесен.

Курт влезе, поздрави по военному и каза:

— Ето я юначината, хер хауптман!

Лицето на Главния лесничей тутакси се проясни. Той се надигна, приближи и извика:

— Гледай ти, стар разбойник! Наистина стар, опитен самец! Доста работа е отворил на момчетата.

— Да, на момчетата! — кимна Курт усмихнато. — Действително отвори работа на момчетата, ала не и на мен.

— Не на него! Всички дяволи! Момченце, все пак мисля че е тежичък!

— О, хер хауптман, лесно беше да се носи, а още по-лесно да се застреля.

— Значи ти си го домъкнал чак от гората, малкия? Мътните ги взели тези лентяи! Овесили такъв товар на момчето и кретат насам до него! — разгневи се Роденщайн. — Такова конско ще им тегля, че има да ме помнят!

Курт пристъпи с крак и рече:

— Не, хер хауптман, няма да им теглиш конско!

— Няма ли? Хайде де! Че кой ще ми попречи?

— Аз!

— Ти? Да, май ставаш за целта! И как всъщност ще я подхванеш тая работа?

— Аз ги принудих да ме оставят да нося лисицата!

— Принудил си ги? Тъй, тъй, и това е едно от правата, които си позволяват такива малчугани като теб!

— Охо, хер хауптман, аз не съм малчуган! Лудвиг също каза, че имам правото да отнеса лисицата до вкъщи.

— Правото? Та за такова право може да претендира само оня, който я е застрелял.

— Тъкмо това сторих и аз!

— Ти…? — запита Главния лесничей и отстъпи смаяно назад.

— Да, ето тук в главата.

— Всички дяволи! Кой би го повярвал наистина. Покажи!

Той свали лисицата от момчето, за да разгледа по-обстойно смъртоносната рана.

— Вярно, той е бил! — възкликна. — Дупката е малка, от куршум от твоята пушка. И точно по средата на главата! Момче, та ти си истински обесник! Ела насам да ти подръпна ухото и така ще те млясна, че да прозвучи като изстрел от гаубица!

В радостта си Роденщайн действително обхвана главата на момчето и го разцелува сърдечно. Момчето прие ласките, сякаш имаше свещено право над тях, ала все пак се възползва от първия свободен миг, за да запита:

— Значи си доволен от мен, хер хауптман?

— Да, дяволски сине, напълно!

— Е, тогава можеш да ми дадеш симпатичния малък револвер, който ми беше обещал. С пушка вече мога да стрелям, сега трябва да се науча и с револвер.

— Да, юначето ми, ще го имаш и то начаса.

Капитанът издърпа едно чекмедже на писалището си и извади малка кутия.

— Ето, вземи! Много е добър и при това изкусно инкрустиран със сребро. Тук имаш и запас патрони. Нека Лудвиг ти покаже как се борави с него.

Тогава малкият улови Главния лесничей за ушите, притегли главата му към себе си и го разцелува няколко пъти по мустаците.

— Ето ти едно мляскане и от мен, хер хауптман. Благодаря!

— Момче — извика Главния лесничей разчувстван, — ти си същински Велзевул! Полага ти се още нещо. Казвай желанието си!

Без много да му мисли, малкият отвърна:

— Добре, зная какво да поискам. Ще го изпълниш ли?

— Да, ако е добре за теб и не вреди на някой друг.

— Дай ми честната си дума!

— По дяволите, това звучи доста сериозно! Момче, подтикваш ме към крайни мерки. Да не е някоя глупост или нещо лошо?

— Не, трябва само да простиш на една личност.

— Аха, хм! Доброто ти сърце отново се проявява. За кого става въпрос всъщност?

— Ще ти кажа, едва когато имам честната ти дума.

— Курт, ти си голям шмекер! Тъй да бъде, ще пострада ли някой от опрощението ми?

— Не.

— Хубаво, давам ти думата си. А сега излагай молбата!

— @Сл)р1ай, хер хауптман, не се карай на Лудвиг за свинския изстрел!

Главния лесничей смръщи чело.

— Какъв свински изстрел? Не проумявам. Той е добър стрелец.

— Все пак случаят беше друг. Самият Лудвиг каза, че е стрелял свински.

— Хм! Какво всъщност е застрелял?

— Кучето.

— Кучето! — провикна се Главния лесничей. — Всичко бих повярвал, само това не!

— Да, кучето — повтори момчето. — Валдина.

— Валдина? Ей, да не би наместо лисицата? Твърде невероятно е, за да е истина! Не хвърляй прах в очите ми, момче!

— Не ти хвърлям прах, хер хауптман. Значи няма да го наругаеш?

Главния лесничей закрачи ядно из стаята. Той се впусна в дълги хули и ругатни по адрес на нещастния ловец, но малко по малко се успокои и сетне рече:

— Момче, ти ме хвана натясно, направо ме изигра! В действителност такава буря щеше да се стовари върху главата на Лудвиг, че щеше да примре от страх, ала ти ме надхитри, удари ме в гръб и сега трябва да спазя думата си. Да, няма да го хокам, ама ти си вземай лисицата и си обирай крушите! Дано не те видя вече никога през живота си. За мен ти си един подлец, който първом ми изкопчи револвера, пък после така ме надхитри, че ми е черно пред очите. Марш! Вън!

С навъсена физиономия той вдигна ръка и посочи вратата. Курт тикна равнодушно револвера в джоба си и метна отново лисицата на плещите. След това грабна пушката и като отправи светлите си очи към Главния лесничей, каза безстрашно:

— Да не си мислиш, че можеш да ме уплашиш, хер хауптман? О, аз те познавам, много добре те познавам.

— Какво, познаваш ме? — прогърмя Роденщайн. — Добре, в такъв случай трябва да знаеш, че всичко това се отнася до теб.

— Звучи доста заплашително. Но аз не се страхувам, защото зная и нещо друго.

— Така, така! И какво по дяволите знаеш?

— Че си добър към мен.

— Обесник такъв, имаш право! Хайде сега офейквай, докато не ти се е случило нещо, за което не отговарям!

Главния лесничей избута момчето през вратата и се натъкна на Хелене Стернау, която тъкмо възнамеряваше да почука.

— Вие, фройлайн Хелене? — рече той. — Влизайте! Какво ви води насам?

— Преди всичко букетът за вас, хер хауптман, и на второ място една молба. Ще позволите ли на мама да ви представи моя брат?

— Вашият брат, хер доктор Стернау? — изуми се той. — Значи вече не е в Испания?

— Не. Току-що пристигна.

— Всички дяволи! Да, така е — изрече бавно и замислено той.

— Как? — запита Хелене. — Нима вече знаехте…

— Нищо не знам, абсолютно нищо — отрече бързо Главния лесничей, опитвайки да оправи грешката си. — Но доведете го при мен, моля ви. Любопитен съм да се запозная с него.

— Мама е на път за насам, а аз избързах напред да ви уведомя. А, ето че чука. Мога ли да отворя, хер хауптман?

Хелене отвори вратата и Стернау влезе с майка си. При неговия вид по лицето на Главния лесничей се изписа видимо изумление.

— Как — попита той, — този хер е доктор Стернау, синът на фрау Стернау?

— Действително съм аз, хер хауптман — хвана се за думите Стернау. — Пристигнах преди десет минути и бързам да дойда и ви изкажа благодарност от цялото си сърце за добрините и любезното ви отношение към майка ми и сестра ми.

С поглед, все още вперен с удивление в Стернау, Роденщайн понечи да омаловажи нещата:

— Дрън-дрън! Аз трябва да благодаря на фрау Стернау. Тя си даде труда да направи от един стар отшелник що-годе поносим човек, ето защо не ми дължите никакво признание. Впрочем нали сме роднини и за благодарност и дума не може да става. Седнете и ме извинете, че ви оглеждах така изненадано. Представата ми за вас бе съвсем друга.

— Мога ли да попитам каква? — осведоми се Стернау, докато се настаняваше между майка си и сестра си.

— Смятах ви за малък, суховат човечец с фини, одухотворени черти и позлатени очила на носа, а ето че…

Главния лесничей запъна разгневено, защото не можа да намери подходящо продължение на думите си. Стернау вметна усмихнато:

— А ето че пред вас се изтъпанчи един Голиат без очила и одухотворени…

— Стой, спрете, нямах това предвид! — отрече Роденщайн. — Отнасяше се само до ръста. Не можех и да си помисля, че моята фрау Стернау ще има син като Енак. При все това ми е драго в семейството да има такъв исполин. Понеже не ми изглеждате на човек, който припада от дреболии, ще бъда искрен към вас и ще ви кажа, че вече бях известен за вас.

— Охо!

— Да, тази заран. От почитаемата полиция.

— От полицията? — стресна се фрау Стернау. — Каква работа има тя с нас?

— О, беше дори полицейски комисар от Великото херцогство Хесен, който ме запита дали при мен не живее някой си доктор Стернау.

Стернау кимна.

— Помислих си нещо такова.

— Наистина ли? — запита Роденщайн. — Значи има някаква причина полицията да се интересува от вас?

Запитаният се усмихна спокойно.

— Мога ли да зная дали хер комисарят не е изложил такава причина?

— Да, да, така е, дори няколко. Той каза, че има обява за залавянето ви във връзка с опит за убийство, грабеж и така нататък.

— Боже мой, страх ме е! — извика сестрата.

— Но това е невъзможно! — заяви майката. — Ще съумееш ли да го обясниш, сине мой?

— Нямах време да споделя тези неща с теб и Хелфне. А и хер хауптманът трябваше да бъде информиран, затуй изчаках тоя миг, за да обясня на всички ви едновременно. Имате ли четвърт час свободно време, хер хауптман?

— И десет часа, ако поискате, хер доктор! Говорете, без да се притеснявате!

— Тъй, това, което ще ви разправя, е цял роман.

Стернау описа изчерпателно преживелиците си, сподели мислите и дръзките заключения, които бе направил и така ги плени с разказа си, че дори капитанът забрави любимите си ругатни. Накрая обаче възмущението му нарасна до такава степен, че повече не можеше да се сдържа. Скочи, тръгна възбудено из стаята и извика:

— Исусе, каква сбирщина мошеници и нехранимайковци! Да можеха да ми паднат, о, щях да им дам да се разберат! Гърлата им ще прережа, ще ги обезглавя, един до друг ще ги избеся! Та минахте значи границата?

— Да. Най-напред се представих в Париж на пълномощния министър, разказах му всичко и го помолих за подкрепа. Той ми даде подробни указания какво да сторя у дома, за да се предпазя от преследване и защитя наследството на графинята.

— А тя самата? Къде е сега? Още ли е болна? Говорете, докторе!

— Веднага щом минах германската граница, взех мерките, както ме бе посъветвал пълномощният министър. Направих донесение до Испания за извършеното престъпление. Сетне потеглих с графа, дъщеря му и верните им спътници за Майнц, където ги оставих на хотел, за да потърся по-напред майка си и сестра си.

— Те в Майнц ли са? — въодушеви се капитанът. — Всички дяволи, но защо пък в Майнц? Аз да не би да съм без сърце, а? Нямам ли стаи, залък хляб за тези хора, а? Ако не заминете веднага за Майнц и не ги доведете при мен в Райнсвалден, ще отида лично и ще ви отмъкна графинята-милионерка под носа, можете да бъдете уверен в това! Имате ли багаж със себе си?

— Да.

— Много? Ще ви стигне ли една кола?

— Сигурно ще стигне.

Роденщайн отвори шумно прозореца и викна към двора:

— Хайнрих, запрегни два файтона и една товарна кола! След четвърт час се тръгва за Майнц!

— Но, хер хауптман — протестира Стернау, — аз трябва искрено…

— Я стига празни приказки! — прекъсна го Главния лесничей. — Тук аз съм господар на къщата! Да видим накратко как стоят нещата. Бяхте ли решил къде ще отведете компанията си?

— Не.

— Ще ви бъде ли достатъчно добре в моето лесничейство или не?

— За недобре не може и да се говори. Мисля си само да не ви бъдем в тежест…

— Оставете си вашето «в тежест» вкъщи! Идвате в Райнсвалден, и то още днес, свършено! За вас, графа, графинята и фрау Стернау, значи четири души — един файтон. За мен, фройлайн Стернау, Алимпо и Елвира, също четири души — вторият файтон. Има място за всички и ние идваме с вас. Баста! Стаите за гости са в порядък. Каквото има друго да се прави, ще бъде направено, докато Хайнрих впряга конете. А сега, скъпа фрау Стернау, погрижете се преди всичко Друго хер докторът и братовчед да получи нещо за ядене! Вървете, засега повече нямам нужда от вас! Аз трябва само да сваля работното си яке и да сложа нещо друго! Виждате, братовчеде, че говоря открито и много не се церемоня. Надявам се и вие да се държите по същия начин с мен и тогава ще се разбираме отлично.

Не след дълго през портата излязоха два файтона, последвани от празна товарна кола. Кортежът потегли в тръс към Майнц и като стигна там, спря пред хотел «Английски двор». Пасажерите слязоха и се отправиха към ангажираните от Стернау стаи. В първата завариха управителя и жена му.

— А, това са мосю Алимпо и неговата добра Елвира? — попита капитанът, като забеляза съпружеската двойка.

Управителят чу имената и разбра, че става въпрос за тях. Направи дълбок поклон и отвърна:

— Mira! Soy Juan Alimpo y esa es mi buena Elvira. — Погледнете тук! Аз съм Хуан Алимпо, а това е моята добра Елвира!

— Ах, дявол да го вземе, аз не знам думица испански — изруга капитанът. — Изобщо не помислих за това!

— Е, но може би пък говорите малко френски? — попита Стернау.

— Само в краен случай!

— Тогава ще можете да се разбирате достатъчно. Тези хорица горе-долу знаят френски. Но да влезем, моля!

Стернау отвори съседната стая и представилата им се гледка ги разтърси дълбоко.

Пред дивана, до който грижлива ръка бе сложила мека възглавница, бе коленичила Розета. Тя беше сключила ръце и се молеше, движейки безмълвно безкръвните си устни, с отправен нагоре поглед. Изпитото й лице бе с почти неземна красота.

— Колко тъжно! — прошепна капитанът. — Ох, човек трябва да набучи на кол тия негодяи и живи да ги пече! Но ако не от мен, ще си го получат на небето!

— О, Боже мой — промълви фрау Стернау и от очите й потекоха едри сълзи. — Бедното, клето дете! Да молим Бога да й помогне!

Хелене не каза нищо. Побърза да отиде до дивана, коленичи до Розета, прегърна я любвеобилно и заплака. Майката също приближи. Двете жени изправиха болната и я настаниха на дивана. Но тя тутакси се плъзна в молитвеното си положение на възглавницата. Граф Мануел седеше на един стол наблизо. И макар фигурата му да не бе така изпосталяла както по-рано, а лицето му много по-пълно, вследствие добрите грижи в Париж, то празният му, нищо не говорещ поглед, пронизваше сърцето.

— И казвате още не сте опитал вашето противосредство? — попита Роденщайн.

— Не — отвърна Стернау. — В Париж и по път ми липсваше подходяща обстановка и необходимите грижи.

— И се надявате да помогне?

— Надявам се, въпреки че отровата се е разпространила из тялото. Веднага ще се заема с лечението. Е, смятам да потегляме, хер Хауптман.

Багажът, който бе взел със себе си Стернау, натовариха на колата с ритлите. Капитанът уреди сметката и напуснаха хотела. Докато пътуваха по една от главните улици, Главния лесничей даде знак на кочияша да кара до файтона на Стернау. Така имаше възможност да разговаря с него.

— Братовчеде — рече той, — погледнете отсреща вдясно. Виждате ли човека със сивото пардесю?

— Онзи с чадъра под мишница? Кой е той?

— Полицейският комисар. Той ни забеляза и съм готов да се обзаложа, че скоро отново ще го видим в лесничейството, защото той вече си е направил заключението, че вие сте очакваният доктор Стернау.

Действително, докато минаваха, човекът спря. Намести очилата си и когато отминаха, обърна се с иронична усмивка и се отправи към Съдебната палата.

Роденщайн и гостите му обаче продължиха невъзмутимо и не след дълго пристигнаха в Райнсвалден, където стаите им ги очакваха подредени, тъй като майката на Стернау бе заръчала на фрау Унгер да подготви всичко.

Остатъкът от деня бе използван за настаняване, а вечерта приятелите се събраха да обсъдят по-подробно испанските приключения, отколкото бе възможно първия път. Алимпо и Елвира отсъстваха, понеже дежуряха във вестибюла на болните. При тях беше и малкият Курт, който бързо бе допаднал на двамата испанци. Той от дълго време получаваше уроци по френски от райнсвалденския учител и се радваше да разговаря и се разбира криво-ляво на тоя език с Алимпо и неговата Елвира.

Хората си легнаха доста късно, следствие на което на заранта позакъсняха със ставането. Капитанът беше първият, който се появи в двора на замъка. Той завари Лудвиг да храни кучетата и се приближи.

— Едно… две… четири… шест… седем… осем кучета — преброи Главния лесничей. — Но едно липсва!

— Хер хауптман, то е… аз… аз…!

Обхванат от неописуем страх, Лудвиг запъна посред изречението.

— Е, какво има? — запита сурово Роденщайн.

— Аз… едно… едно липсва!

— Това вече видях! Кое по-точно?

— Валдина. Тя е… хм, тя е… мъртва.

— Мъртва? Гръм и мълния? Че от какво пък е умряла? Та тя си беше съвсем здрава!

— Тя… тя…

— Е, и какво тя? Да не би да е преяла?

— Да, точно така, хер хауптман.

— Чумата да го тръшне! От какво пък преяде?

— От… един… от един куршум, хер хауптман — гласеше отговорът.

— Какви ги дрънкаш! Куче да яде куршуми?

— Тогава сигурно е умряла от някоя трева, която е яла. Хер хауптман, аз съм едно голямо магаре! Защото куршумът беше от мен. Трудно ми е да го кажа, ала няма как. Вчера аз убих Валдина.

— Хиляди гранати! Защо? Да не би внезапно да е побесняла?

— Не — изхленчи Лудвиг, — аз бях лудият, в мен се всели кучешкият бяс. Затова застрелях кучето вместо лисицата.

— Да, старият ловец застрелял кучето, а малчуганът през туй време повалил лисицата.

— Значи вече знаете, хер хауптман? Да, това си беше един свински изстрел. Чувствам се опразнен от всичко, сякаш сте ме прогонил от служба.

— И това можеше да се случи, умнико, ако не бях дал дума на Курт, че няма и да те кастря даже.

— На Курт? Всички дяволи, той все пак си е почтено момче, на този свят тук! Никога не ще забравя това!

— И аз така се надявам. Той можеше да си издейства нещо друго, но мислеше само как да ти спести калая, който заслужаваше. Къде е Валдина?

— Погребах я в градината с всички почести, хер хауптман. Тя беше ценно животно, на този свят тук.

Разговорът бе прекъснат, тъй като в двора пристигна една кола, в която седяха полицейският комисар и трима полицаи с пушки, дошли с явното намерение да извършат арест. Роденщайн се обърна без да ги поглежда и отиде в стаята си. Малко след това влезе Лудвиг и доложи за комисаря.

— Нека влезе — изръмжа Главния лесничей. — Къде са полицаите?

— Заеха изходите, хер хауптман.

— Аха! Хубаво! Чакай вън до вратата!

Ловецът излезе и пропусна комисаря.

— Най-сърдечно добро утро, хер Главен лесничей! — поздрави онзи с подигравателна учтивост.

— Добро утро — отвърна възпитано Роденщайн. — Виждате ли какво означава един добър урок? Вече сте се научил да поздравявате съвсем порядъчно. Продължавайте все така, човече!

— Може би и аз днес ще ви дам един урок! Позволете най-напред да ви отправя въпроса дали няма и този път да бъда изхвърлен от замъка?

— Да, гарантирано, ако не сте в състояние да се легитимирате!

— Погрижил съм се за достатъчно пълномощия. Ето, можете да прочетете това!

Комисарят извади един документ и го подаде сгънат на капитана.

— Ха, да не съм ви слуга, човече. Разтворете го сам, ако обичате.

Комисарят разгърна листа и Главния лесничей прочете съдържанието.

— Валидно е — каза Роденщайн. — Издадено е от прокурора. Той ме моли да ви дам информация и ви оказвам всякакво съдействие. Какво желаете?

— Доктор Стернау тук ли е?

— Да. Вчера пристигна. Ама вие го видяхте.

— Довел ли е някакви други лица със себе си?

— Хм, някакъв Алимпо, някоя си Елвира, някакъв дон Мануел и някаква си Роза, Розаура или Розета, не зная точно името.

— Дамата графиня ли е?

— Графиня? Дявол го взел, нима тая Елвира е графиня? Струва ми се прекалено дебела за такава.

— Те несъмнено обаче го знаят.

— Действително. А да не би пък Алимпо да е графиня? Те говореха за някаква разбойническа банда и нищо чудно Алимпо да е преоблечена графиня, която възнамерява да се омъжи за мен и сетне здравата да ме ограби. Би било ужасно! Гръм и мълния!

— Хер Главен лесничей, да се надявам, че нямате намерение да си правите шеги с мен — произнесе полицаят със сурова физиономия. — Не позволявам такова държане!

— Не се безпокойте, човече. Откак зная кой сте, заради тая проклета разбойническа банда се чувствам съвсем сериозно.

— Имат ли много багаж със себе си?

— Дявол, да не съм им камериерка, та да се грижа за вехториите им. Впрочем изглежда наистина ще трябва да ви окажа съдействие. Разпитите обаче не ми допадат. Ще потърсим друга помощ. Лудвиг!

При този вик ловецът влезе и хвърли недружелюбен поглед към комисаря.

— Помоли доктор Стернау да дойде при мен! Кажи му, че тук има един полицай, който иска да говори с него. Но бързо!

След малко вратата се отвори и Стернау влезе. Той се здрависа сърдечно с капитана, а на полицая само хладно се поклони.

— Изпратил сте да ме повикат — рече той.

— Да, този човечец иска да говори с вас.

— Кой е той?

Роденщайн понечи да отговори, ала полицаят го изпревари и се представи:

— Полицейски комисар от Великото херцогство Хесен.

— Така, и какво желаете от мен?

— Вие ли сте хер доктор Стернау?

— Да, аз съм.

— Пристигнал от Испания, живял при граф Родриганда, вързал някой си Гаспарино Кортейо и избягал от затвора на Барселона?

— Да.

— Това признание е напълно достатъчно. Вие сте мой арестант, хер Стернау!

— Подчинявам се!

— Какво? — слиса се Главния лесничей. — Подчинявате се, братовчеде?

— Да — усмихна се лекарят.

— Най-напред ще претърся багажа ви — заяви комисарят.

— Не мисля, че хер хауптманът като господар на този дом и мой домакин ще го позволи.

— Мътните да ме отнесат, ако го допусна! — извика капитанът.

— Запретявам всякакво противопоставяне! — повели полицаят.

— А аз всяко превишаване на правата спрямо мен — вметна Стернау. — Вие изглежда действате с големи предубеждения към мен и аз ви обръщам внимание, че ще ви подведа под отговорност!

Тези думи и тонът, с който бяха изговорени, направиха видимо впечатление на комисаря. Той се поклони учтиво и каза:

— Аз само изпълнявам задълженията си.

— Нека проверим добросъвестността на тези задължения! — отвърна Стернау. — Вчера сте казал на хер хауптмана, че има обява от Испания за преследването ми. Ще имате ли добрината да ми покажете тази обява?

— Аз… не я нося със себе си — отговори запитаният.

— Вие прочетохте ли тази обява?

— Аз… по този въпрос няма да говоря тук.

— Добре. Виждам как стоят нещата. Вие сте казал на хер хауптмана една неистина. За преследване по обява за залавяне не ще и дума да става. В Родриганда знаят, че съм от Майнц и е изказано желание да се съберат сведения за мен. Как от това сте стигнал до извода да ме арестувате и извършите домашен обиск, за мен е необяснимо. Що се отнася до моята особа, нямам нищо против да се поставя на ваше разположение, но с уговорката да носите отговорност за поведението си. Що се отнася до другите неща, протестирам срещу какъвто и да било домашен обиск. Този дом приюти двама душевно болни, които трябва да бъдат предпазвани от всякакво безпокойство и вълнение. Аз съм лекар и ще съумея да защитя това, което говоря. Не вие, а прокурорът може да проведе обиска, ако го сметне за необходим. Ще дойда с вас при него, всичко останало забранявам!

— А аз — обади се капитанът, — предупреждавам всеки, който влезе без мое разрешение в някоя от стаите ми, бил Той комисар или полицай, че зле ще си изпати!

Виждайки пред себе си двама мъже, с които шега не бива, полицаят реши да не опъва прекалено струните и попита:

— Значи ще ме придружите до хер прокурора? В такъв случай ще ви помоля да ме последвате до купето.

— Това, разбира се, няма да сторя — отвърна Стернау. — Аз не съм разбойник, та да пътувам под такъв конвой. Хер хауптманът ще ми предостави една кола. Вие можете да ме следвате с вашата и да не ме изпускате из очи.

— Да, братовчеде, веднага ще наредя да запрегнат — заяви Главния лесничей. — Аз лично ще дойда с вас. Прокурорът, който е подписал пълномощното, е мой добър познат. Да видя все пак дали ще ни изяде.

Така и стана. Конете бяха запрегнати и двете коли затрополиха по шосето за Майнц. Там се отправиха към Съдебната палата, където комисарят нареди да съобщят за него и Стернау. Капитанът влезе на своя глава с тях.

При влизането на тримата мъже чиновникът се надигна.

— Това е Стернау — произнесе комисарят със служебен тон.

— Хубаво — рече прокурорът. — Ах, хер хауптман, на какво дължа удоволствието да видя и вас тук?

— Дойдох да ви представя моя братовчед с нещо повече от думите «Това е Стернау».

Прокурорът не успя да прикрие напълно една смутена усмивка. Той се поклони пред доктора и каза любезно:

— Искрено признавам, че би ми било по-приятно да завържа запознанство с вас на някое друго място, но въпреки всичко се надявам, че се касае за някакво недоразумение, което лесно ще се изясни.

— Убеден съм, хер прокурор — отговори Стернау, — и ще ви помоля само да прегледате тези документи.

С тези думи той извади портфейла си и сложи пред прокурора цяла редица книжа. Онзи помоли двамата господа да се настанят и започна да ги преглежда. С всяка измината минута изписаното на лицето му изумление растеше. Отвреме-навреме хвърляше по един изпитателен поглед на Стернау, и накрая възкликна:

— Но това е изключително! Хер доктор, вие притежавате препоръки, с които трябва да се помири и най-върлият ви враг.

Нека бъдем приятели и ми позволете да ви предложа помощта си при това странно дело!

Стернау пое протегнатата ръка и отвърна:

— Да, нека бъдем приятели и не ми отказвайте съветите, когато се нуждая от тях!

Комисарят стоеше сащисан. Сега прокурорът се обърна строго към него:

— Хер, вие отново извършихте непростима грешка. Един полицай, който измъква случаите си от царството на възбудената си фантазия, не е на мястото си.

Като полят със студена вода комисарят се отправи сконфузен към вратата.

По същото време малкият Курт беше отишъл от малкото стопанство в замъка да посети капитана и се натъкна в двора на ловеца Лудвиг.

— Добро утро, Лудвиг. Хер хауптманът в стаята си ли е?

— Не — отвърна ловецът лаконично и раздразнено.

— А къде е?

— Арестуван е!

— От кого?

— От полицейския комисар; той и доктор Стернау.

— Че какво престъпление са извършили?

— Знам ли? Има хора, които стоят невинни в затвора години наред.

— Слушай, Лудвиг, къде са ги тикнали все пак?

— При прокурора, както чух, в Съдебната палата на Майнц.

— Аз ще ги измъкна от оная бърлога!

— Глупости, на този свят тук! Прокурорът ще ти се изсмее! — предупреди помощник-лесничеят.

— Май ще му се отще! Пушката ще бъде с мен!

— Няма и да бъдеш допуснат до него. Мама също няма да ти позволи да заминеш.

— Така! Аз пък не мога да понеса хер хауптмана и хер доктора да бъдат запряни! Значи мислиш, че никой не може да ги измъкне от коптората, а?

— Никой. Трябва спокойно да се изчакат събитията, на този свят тук. Обещай, че няма да извършиш някоя глупост спрямо затворниците!

— Ето ръката ми. Със сигурност няма да извърша глупост!

— Хубаво, моето момче. Сега съм спокоен, на този свят тук.

Курт тръгна. Докато вървеше обратно за малкото стопанство, той си говореше:

— Мога да дам честна дума, разбира се, та нали онова, което смятам да извърша, не е глупост. Оседлавам коня си и право към Майнц. Много добре ми е известна постройката с безчислените решетки.

Най-напред той отиде в жилището си да се увери, че майка му няма да му попречи. Тя работеше в кухнята. Сетне нахлупи зелената си шапчица и се упъти към конюшнята, в която се намираше подареното му от капитана шотландско пони. То беше малко по-голямо от едър козел и вървеше подире му като куче. В конюшнята беше прислужницата.

— Чуй, Паолине — каза й, — оседлай ми Ханс! Искам малко да пояздя.

Слугинята оседла кончето и го изведе пред вратата. Курт се качи, пое юздите и препусна в тръс. Малкият кавалерист представляваше прелестна гледка и който го срещнеше по шосето, спираше и гледаше удивен след него. А в града оживлението беше по-голямо, а оттам и учудените повече и Курт бе извънредно горд от отправените към него многобройни погледи. Пред Съдебната палата спря, скочи, върза юздите на кончето за чукчето на една двукрила врата и влезе. В коридора срещна човек в униформа. Беше вратарят.

— Къде е прокурорът? — попита го той сърцато.

— Ти пък каква работа имаш с него, малкия?

— Трябва да му предам нещо.

— Навярно някое поръчение? Добре, тогава тръгвай оттук нагоре и в чакалнята питай отново!

Курт изкачи стълбите и отвори вратата. В чакалнята седяха много хора и чакаха реда си. Старшият полицай зад решетката видя момчето.

— Какво желаеш? — попита го и той.

— Искам да отида при прокурора. Имам едно поръчение.

Старшият помисли, че сигурно се касае за семейни проблеми и отиде да докладва за момчето. Вярно, то се постресна в мрачната стая, ала мисълта, че трябва да измъкне хер хауптмана и хер Стернау, приповдигна спадналия му кураж. В този момент старшията влезе и каза:

— Влизай, малкия!

Курт се вмъкна в стаята на прокурора. Чиновникът дойде от съседното помещение, а помощникът седеше на масата и пишеше.

— Какво те води при мен, синко? — попита прокурорът приятелски малкия Курт.

Под неговия по привичка остър и пронизващ поглед смелостта на момчето отново поспадна, но то си спомни за намеренията си и отговори:

— Вие ли сте прокурорът?

— Да, аз съм.

— Тогава вие сте един много зъл човек!

С това изявление куражът на момчето видимо се покачи. Изненадан служителят запита:

— Защо?

— Защото пъхате хората в затворническите килии.

— А теб това какво те касае?

— Дори много, тъй като сте затворил двама души, които много обичам. Хер хауптмана и добрия чичо Стернау.

— А-а! — проточи чиновникът. — Кой си ти всъщност?

— Курт Унгер от Райнсвалден. Не мога да понеса факта те да са в затвора!

— Аха, и навярно искаш да се караш с мен?

— Да. Но преди да съм се ядосал съвсем, ще ви помоля да освободите двамата господа. Те не са сторили нищо лошо.

— А ако въпреки това не ги освободя?

— О, тогава ще ви принудя. Не ги ли освободите веднага, ще ви застрелям!

— Застреляш ли ме, ще затворят сетне и теб.

— Това не ме интересува, защото вие ще сте си получил заслуженото, а аз ще съм при тях в затвора.

— А ако ги пусна, няма да ми направиш нищо, тъй ли?

— Тъй, тогава няма да ви сторя нищо. Нещо повече, дори ще ви благодаря.

— Много хубаво от твоя страна и понеже Си голям юнак, ще изпълня желанието ти като ги освободя.

— Но веднага! Мога ли да разчитам?

— Това се подразбира.

— Зная все пак, че хората ще се уплашат. Лудвиг пак ще каже, че е глупост да отидеш в града и заплашиш прокурора. Това магаре!

— Е-е, не може да се отрече, че би имал право. Хер хауптманът и чичо Стернау обаче са напълно доволни от затворничеството си. Да ти покажа ли къде бяха и какво правеха?

— Да, моля!

— Тогава ела!

Прокурорът отведе Курт в кабинета си. Двамата мъже бяха немалко учудени, когато го забелязаха, а и той остана смаян като ги видя как си пушат задушевно пурите.

— Всички дяволи, Курт! Какво търсиш тук? — запита Роденщайн.

— Да ви освободя — отвърна кратко Курт. — Принудих хер прокурора веднага да ви пусне от затвора.

— Момче, мисля, че си предприел зад гърбовете ни една ужасна магария.

— Магария ли е да застреляш прокурора, ако не иска да ти се подчини?

— Исусе, момче, та ти съвсем си се побъркал! Ще трябва доста изкъсо да ти стегна юздите!

— Не му се гневете, хер хауптман! — помоли прокурорът. — Вярно, събитието си има своята опасна страна, но — добави той усмихнато, — ние си имаме работа с една голяма човешка душа и само от възпитанието зависи дали ще стане голям престъпник или една открояваща се с добродетели личност. Ако не приемете отговорността лекомислено, един ден ще изживеете голяма радост!

Главния лесничей кимна.

— Вие сякаш изказвате собствените ми мисли. Аз нямам деца и ще хвърля всички сили това дърво да израсне според двигателните му сили. С този малък инцидент нашият разговор прие един своеобразен завършек. Ще трябва да се сбогуваме, тъй като виждам, че докторът копнее да започне трудното лечение.

— Още днес ли ще дадете лекарството на болните? — запита прокурорът лекаря.

— Да, не бива да се бавя дълго.

— Ах, как бих желал да присъствам.

— Не бихте могъл да изчакате въздействието.

— Но ако видя днес болните, по-късно ще преценя резултата от лечението ви по тяхното състояние.

— Ако имате възможност да ни придружите, би ми било много приятно да имам на разположение такъв свидетел.

— Да, хер прокурор, придружете ни! — помоли и капитанът. — Знаете, че при мен винаги сте желан гост.

— Така да бъде, ще дойда! — реши този. — Може по-късно за вас да е от полза, ако съставя доклад, в който изложените от вас факти намерят официалното си потвърждение.

Прокурорът даде указания на заместника си какво да прави през време на отсъствието му и потеглиха. Те пътуваха в колата, а Курт, яхнал отново понито си, яздеше към къщи, потънал в мисли. Той не можеше да си изясни дали днес е действал разумно или е извършил голяма глупост. След зрял размисъл стигна до извода, че е последното и изпита безкраен срам от себе си. В момента, в който пристигна вкъщи и слезе от кончето, майка му се показа на прага.

— Курт, ела тук! — заповяда тя строго. — Къде беше?

— В затвора при прокурора. Мислех да го застрелям, в случай, че не освободи хер хауптмана и чичо Стернау.

Майката плесна с ръце от уплаха и извика:

— Исусе, Мария, как ти хрумна! Ама ти правиш всички ни нещастни, ужасно момче! Цяло чудо е, че не те е задържал веднага!

— О, той съвсем не беше лош. Усмихна се малко и каза, че ще освободи двамата затворници. После ме отведе в стаята, където те седяха и пушеха пури.

— Значи те изобщо не са били задържани?

— Не. Ох, мамо, ужасно се срамувам от себе си! Аз съм един невъзможен глупак!

Това прозвуча така покъртително и по страните на Курт тръгнаха такива потоци сълзи, че какво друго можеше да стори майката, освен да го утеши.

— Хайде, хайде, само се успокой! Аз ще отида при господата да те извиня, те са вече тук, видях ги преди малко да идват.

— Идвам с теб, мамо! — каза той решително. — Аз трябва да помоля за извинение, не ти, а такова нещо още не съм правил.

Тя се наведе към него, стисна го в обятията си и го целуна. Беше обикновена жена, ала чувстваше какво съкровище притежава в негово лице. За детската душа тази грешка бе само пътят към вътрешното пречистване.

— Да, ела с мен! Но никога вече няма да правиш нещо подобно, нали?

— Никога, мамо, повярвай ми!

— В такъв случай ще ти доставя една голяма радост. Получих писмо. Познай от кого!

— От папа!

— Да. Отгатни какво ни пише, Курт!

— О, сигурно накрая споменава, че ще си дойде за Коледа! Правилно ли отгатнах, мамичко?

— Да, момчето ми, той си идва — произнесе фрау Унгер с блажена радост по доброто си лице.

— Йу-ху, татко си идва, йу-ху!

С този възглас момчето затанцува из двора и се успокои, едва когато майката го призова незабавно да тръгва с нея до замъка за прошка. За съжаление не бяха приети, тъй като господата се намираха при болните и не желаеха да бъдат обезпокоявани. Последните бяха настанени в най-хубавите и просторни стаи. При тях сега се намираха лекарят, капитанът, прокурорът, фрау и фройлайн Стернау и Алимпо със съпругата си. Дори обръгналият от делата си прокурор бе потръпнал при вида на двамата нещастници. Сега той седеше на масата и подготвяше протокола. Когато го прочете гласно, подписа и връчи на лекаря, онзи извади едно шишенце и огледа внимателно съдържанието му на светлината.

— Това ли е противоотровата? — попита прокурорът.

— Да. За по-сигурно привлякох двама химици и с преценяване на всички възможности я изготвих.

— Хер доктор, най-сърдечно ви желая успех. Вълнувам се, сякаш самият аз се намирам на ваше място.

— Аз също! — обади се Главния лесничей. — Само не гледайте към мен, стария човек, защото трябва да се срамувам! Водата тече от очите ми като на някой школник, когото са напердашили. Не оздравее ли графинята, ще препусна до Испания и дявол да ме вземе, ако не вдигна цялата Родриганда във въздуха!

— Е, да започваме! — произнесе Стернау.

Той изглежда притежаваше свръхчовешко самообладание, защото когато напълни една порцеланова лъжица с вода, ръката му ни най-малко не трепна. Сега добави към нея няколко капки от шишенцето. Водата остана без цвят и мирис.

— Първо контесата! Дръжте я! — заповяда той. Майка му и сестра му коленичиха от двете страни на болната и повдигнаха главата й. Стернау приближи лъжицата до устата на Розета, но внезапно я дръпна и закри лице със свободната си ръка. Едно-единствено късо изхлипване разтърси могъщото тяло.

— Боже Господи — изстена той, това е твърде много за мен! Дай ми сила, мощ!

Този възглас бе молитва, по-пламенна от която едва ли можеше да се отправи към Небето и Бог изглежда се смили, защото силният мъж се съвзе и повторно приближи. Едва почувствала лъжицата до устата си, болната отвори несъзнателно уста и преглътна до капка течността. Стернау се отдръпна, дълбока въздишка повдигна гърдите му. Остави лъжицата на масата и сключи ръце.

— По какъв начин действа лекарството? — попита прокурорът.

— След малко ще си проличи дали въобще действа — отговори Стернау. — До десет минути болната трябва да заспи. Сънят ще бъде много дълъг, вероятно ще продължи четиридесет и осем часа и през това време ще се извърши най-важното. Той не бива по никой начин да бъде прекъсван. Събуди ли се преждевременно, значи дозата е била твърде слаба и трябва да добавя още. Настъпи ли вълнение, безпокойство или дори треска, значи дозата е била прекалено силна и не взема ли незабавни мерки, болната ще умре. Въобще не може да се предвиди какви обстоятелства ще настъпят и аз не бива да напускам леглото й за минута. А вас, хер хауптман, ще помоля денонощно да държите в готовност един оседлан кон, за да мога всеки миг да изпратя човек до града, ако ми дотрябва някое непредвидено лекарство.

— От вас се иска само да заповядате, братовчеде.

Присъстващите изживяха десет дълги, тревожни минути. Болната все още коленичеше до дивана в молитвената си поза. Но ето че наклони бавно глава, устните вече не се движеха непрекъснато, а в отделни, все по-дълги паузи. Най-сетне очите се затвориха и коленичилата фигура се свлече, като изгубила опора.

— Слава Богу! — разнесе се наоколо.

— Наполовина спечелихме! — ликуваше Стернау. — Майко, отнесете я в леглото! През това време ние ще отидем да опитаме щастието си и при дон Мануел.

Докато жените се занимаваха с графинята, Стернау, прокурорът и капитанът се отправиха при графа, когото Алимпо бе разсъблякъл и отвел в леглото.

— Дали ефектът ще бъде като този при дъщерята? — запита прокурорът.

— Да, само че ако всичко върви добре, сънят ще трае по-дълго, поради възрастта.

Успехът при графинята беше повишил значително увереността на Стернау и той без признак на вълнение даде капките на графа. Когато след десет минути и той потъна в дълбок, спокоен сън, господата напуснаха стаята. Някакво неописуемо чувство на блаженство изпълни душата на Стернау, което той счете за предвестник на приближаващото щастие. Алимпо остана да бди при графа.

От този час мина денонощие и половина. През цялото това време в Райнсвалден цареше гробовна тишина. Хората пристъпваха нечуто и разговаряха само шепнешком, да, Главния лесничей дори удари плесница на един слуга, който бе подвикнал високо на един друг в двора и само сърдечните му молби го спасиха от уволнение. Часовете минаваха, а състоянието на болните се пренасяше от уста на уста. Беше някакво люшкане между страхове и надежди, като в очакване на съдийско решение.

Втора глава

Коледа в родината

На втория ден по същото време Стернау бдеше край леглото на графинята. Освен него в стаята беше и майка му. Тя седеше зад плътните завеси на прозореца и се занимаваше с нещо. От първия миг досега Розета бе спала в ненарушимо спокойствие. Лежеше в леглото като красива мраморна статуя, миглите й не трепваха, не се чуваше дишане. Графът също продължаваше да спи спокойно.

— Майко! — прозвуча тихо в безмълвното помещение.

— Сине? — попита също така тихо тя.

— Ела насам!

— Пипни ръката й — помоли той. Тя взе мраморната ръка на спящата графиня в своята и кимна радостно на сина си.

— Чувстваш ли пулса, майко? Погледни как порозовяват устните и как намалява мъртвешкият цвят на страните й. Иди при хауптмана и му кажи, че до час графинята ще се пробуди!

— Карл! Наистина ли?

— Да.

Тя притегли главата на сина си до сърцето, погали го нежно по страната и тихо попита:

— Дали всичко ще бъде благополучно?

— Това зависи от Бога! Майко, молих се така горещо, както никога не съм се молил през живота си.

— Господи, дано си чул молитвите му! Ти заслужаваш това щастие, дете мое!

Фрау Стернау се плъзна безшумно през вратата, но не след дълго отново се върна и зае предишното си място. Да работи вече не можеше и тя също започна да моли Бог от цялото си майчино сърце да бъде милостив и благослови следващия час.

Мина половин час и тогава чуха лекото въздишане на болната. Сетне страните й поруменяха и ето, че раздвижи китка… цялата ръка, клепачите трепнаха. А малко след туй спящата изви глава настрани. Гърдите на Стернау щяха да се пръснат, ала той задържа горещата ръка на болната в своята, запазвайки външно спокойствие.

Сега Розета обърна лице към неговата страна и острите му очи веднага доловиха, че пробуждането настъпва. И това не продължи дълго, тя бавно, бавно се надигна. Очите се отвориха и втренчиха първоначално напред.

— Всеблаги Небеса, помогнете! Сега се решава всичко! — умоляваше Стернау в тишината.

Очите на Розета приеха онзи унесен израз, присъщ за пробуждащ се човек, след което се отправиха с пълно съзнание към околните предмети.

— Спечелихме! — възкликна от дъното на душата си лекарят.

Погледът на Розета се плъзгаше от предмет на предмет, а по чертите й се изписа дълбоко изумление. В един момент почувства, че някой държи ръката й. Очите бързо потърсиха онзи, който се бе осмелил да я докосне и като видя и позна Стернау, тя подскочи и извика:

— Карлос! Ти ли си?

— Да, аз съм — отвърна той с разтреперан глас.

— Къде съм? Дълго ли спах?

— Не се тревожи, при мен си! — успокои я той, като обви ръце около нея.

— Да, спокойна съм, защото си до мен — произнесе искрено тя. — Но сигурно съм спала дълго.

— Много дълго. Ти беше болна.

— Болна? — запита замислено. — Но как така? Та нали вчера изпратих моята Ейми до Понс, а после… ах, ти беше заминал. По-късно ми стана много зле и поисках да отида и си легна, ала по време на молитвата съм заспала. Ти къде беше, скъпи Карлос?

— В Барселона — поясни Стернау.

— Без да ми се обадиш предварително?

В този момент иззад завесите прозвуча тихо, сподавено изхлипване. Розета се ослуша.

— Кой плаче? Кой е тук? — сепна се тя. — Да не би добрата Елвира?

— Не, сърце мое. Това е една много добра жена, която толкова силно желаеше да те види.

— О, непозната? — възкликна тя стреснато. — Коя е?

— Моята… майка.

В първия миг Розета го изгледа, сякаш неразбиращо, сетне обаче извика радостно:

— Твоята майка? О, какъв сюрприз! Повикай я тук! Бързо, по-скоро!

— Но ще трябва, Розета, да говориш с нея на френски, тя не разбира испански.

— Нека само дойде. Бързо!

— Майко — помоли Стернау, — ела насам! Розета иска да те види!

— Сине, не разбрах нито дума от това, което говорихте, но ми стана ясно, че тя е възвърнала разума си и вие сте щастливи. Така ли е?

— Да. Бог се вслуша в молитвите ни.

Тогава фрау Стернау полека приближи. Розета протегна ръце към нея със сияещо от радост лице и каза:

— Вие сте майката на моя Карлос? Изразявам най-сърдечното си уважение! О, сега и аз си имам майка! Мога ли да се чувствам ваша покорна дъщеря?

Просълзена фрау Стернау сложи ръце на главата на контесата и произнесе с треперещ глас:

— Дете мое, аз молех Бога коленопреклонно за вас. Бих дала живота си, за да ви видя щастлива.

Те се прегърнаха безмълвно, след което Розета протегна ръка на годеника си.

— Скъпи Карлос, благодаря за майката, с която ме възнагради. О, колко я обичам вече! Но аз наистина ли бях болна?

— Да, сърце мое. Много дълго.

— Значи това, което разказах преди малко, не се е случило вчера?

— Не, преди три месеца.

— Преди три месеца?! — прошепна тя удивено. — Нима съм била в безсъзнание? И ти си ме излекувал?

— С Божията помощ изнамерих правилното средство.

— А къде са Алфонсо, Кортейо, Алимпо и добрата ми Елвира?

— Алимпо и Елвира са тук. Останалото ще узнаеш по-късно, живот мой. Засега не бива много да питаш, трябва първо да се възстановиш.

— Ще те послушам. Само едно ми кажи, къде се намирам?

— При един наш много добър приятел.

— Не сме ли в Родриганда?

— Не. Още днес ще разбереш.

— А — запъна тя, — татко? Той ли се бе разбил наистина?

— Не, жив е. Но сега мълчи, сърце мое, иначе отново ще се разболееш!

— Ах, скъпи ми Карлос, имам една молба, която ми е трудно да произнеса.

— Кажи я без да се стесняваш!

— Ще я кажа не на любимия, а на лекаря — рече Розета и се изчерви от притеснение. — След като съм била толкова дълго болна, навярно и малко… съвсем малко… съм се хранила?

Той изпусна радостен вик:

— Но това можеше да кажеш и на любимия, защото така го правиш извънредно щастлив. Щом пожелаваш храна, убеден съм, че скоро ще оздравееш. Майка веднага ще отиде да донесе каквото ти предпиша. Или да го стори Елвира?

— Да, с удоволствие бих я видяла. Но нека и мама се върне с нея.

Стернау записа няколко думи на една бележка, която майка му отнесе в кухнята. Пътьом срещна Главния лесничей. Той я улови здраво за ръката и запита:

— Истина ли е, че е оздравяла?

— Слава и хвала Богу, да!

— Ей! Йу-хе! Йу-ху-ху! Виктория! Алилуя! Посещения допускат ли се? Може ли човек да я види? Не? Това е ужасно! Страшно неприятно! Направо е нечовешко! Но аз нещо трябва да сторя! Как да изразя радостта си? Кажете, скъпа ми фрау Стернау!

— Не мога да ви дам съвет, хер хауптман. Изобщо нямам време, трябва да отида до кухнята. Синът ми предписа нещо за храна на болната.

— Че какво ли пък? Дайте бележката!

Той измъкна листа от ръката й и се зачете.

— Какво! «Лек месен бульон с пшеничен грис. Малко ошав.» Нима е разумно, дявол да го вземе? Ще помогне ли на болната? Занесете й сърнешки бут, бухти, зелена салата, пресна шунка, едно-две лютиви чушлета, маринована херинга. Това отваря апетит, подсилва мозъка и укрепва нервите. Докторът може да е магьосник в медицината, ала от добри кулинарни рецепти хал хабер си няма.

Леката супа за Розета бе бързо приготвена. Фрау Елвира я занесе в стаята на болната. Когато влезе, графинята седеше приповдигната в леглото, а Стернау бе приседнал до нея.

— Добре дошла, Елвира! — посрещна я Розета. — Доста отдавна не съм разговаряла с теб.

По страните на добрата кастеланша тутакси рукнаха едри сълзи.

— Ох, моя любима, най-добричка контесо — изхлипа тя. — Слава на светата Мадона, че отново ме познавате! Докато страдахте от лошата болест всички ние бяхме съсипани от мъка.

— Сега отново съм здрава и можеш да бъдеш радостна.

Розета пое леката храна. Страните й все повече се зачервяваха и доктор Стернау бе убеден, че скоро ще могат да разговарят за трагичните събития, разиграли се от Испания до Германия.

След храната Розета отново потъна в лека дрямка, нещо което още повече зарадва лекаря, тъй като щеше допълнително да укрепи пациентката му. Фрау Стернау остана с Елвира в болничната стая, а Стернау отиде да навести графа.

Не беше минал и час и той отново се върна. Завари Розета да седи в леглото и да се залива в бурни сълзи. Елвира плачеше край нея. Майка му бе заела мястото си до прозореца и когато влезе се упъти към него. Трябва да се бе случило нещо неприятно.

— Добре, че дойде, Карл! — каза тя. — Не разбирам испански, но предполагам, че сеньора Елвира разказа едно-друго. Те разговарят твърде много и молбите ми не са в състояние да ги спрат!

Стернау отправи угрижен поглед към Розета. Тя го помоли развълнувано:

— Не ни се сърди, скъпи Карлос! Добрата Елвира ми разказа някои неща и аз не можах да се въздържа и я разпитах за всичко.

— Но, Боже мой, та тъкмо днес не биваше да се безпокоиш и страдаш! — въздъхна той.

— Не е тъй — отвърна тя. — Известността не ме притеснява толкова, както преди туй тревогата, която изпитвах. След като Елвира ми разказа всичко, вече съм много по-спокойна отпреди. А сега, мили Карлос, имам една молба към теб, която ще трябва да изпълниш, понеже се чувствам достатъчно силна. Като дъщеря аз съм длъжна да бъда край леглото на баща си. Моля те, умолявам те, позволи ми да отида при него!

Стернау поиска да възрази, ала Розета не допусна. Тогава той престъпи волята на лекаря, а и виждаше, че действително е достатъчно укрепнала да понесе вида на болния. Нареди да поставят едно дълбоко кресло за Розета до леглото на графа и я отнесе със силните си ръце в съседната стая. Изгледът на бащата, когото не беше виждала толкова време и който бе отделен от нея при такива трагични обстоятелства, предизвика обилни потоци сълзи. Стернау я настани във фотьойла, а тя сграбчи ръката на баща си и я покри с горещи целувки. Едва тогава забеляза Алимпо, чийто очи бяха приковани с трогателна радост към господарката. Тя подсуши сълзите и протегна ръка на верния управител, който я поднесе към устните си.

— О, скъпа моя, милостива контесо! Благодаря на Всемогъщия за изцерението ти!

— И аз му благодаря не по-малко за възможността да разговарям отново с вас.

— Заслугата е единствено на доктор Стернау. Той именно ви излекува.

— Зная. Но зная също така и какво си сторил ти за мен. Благодарна съм ти за това, верни приятелю!

— О, беше нищо, дребна работа — увери той. — Ние бихме ви следвали до самия край на света. Моята Елвира казва същото.

— Замислям се дали ще мога да ви се отплатя за вашата самоотверженост. Да изчакаме само да оздравее татко!

На Следващия ден се решаваше дали умението на Стернау ще има при графа същия успех, както при дъщерята. Розета седеше край леглото на баща си и не сваляше очи от него. Той спеше вече трети ден. Всеки миг можеше да се пробуди. В един момент влезе Стернау и улови ръката й.

— Розета!

— Карлос! Дали ще оздравее татко?

— Надявам се това да стане в най-скоро време!

Той освободи ръката й, хвана и задържа тази на болния, но внезапно я пусна и отиде до възглавницата. Графът се раздвижи, отвори очи, плъзна ги бавно из стаята като човек, пробуждащ се от сън. Ето, че погледът му се натъкна на Розета. Гледа я дълго и изпитателно и промълви:

— Боже мой! Къде съм? Сънувам ли? Розета, мило дете, ти ли си? Къде е сеньор Стернау, който ме спаси?

Розета пребледня. В първия момент остана вцепенена, ала сетне подскочи с вик:

— Татко, скъпи ми, обични татко! Позна ли ме? Нима наистина ме позна?

По лицето му се разля блага усмивка.

— Познавам те, разбира се. Ти си Розета, моята дъщеря. Не пускай при мен Кортейо, Клариса и Алфонсо! Нека Стернау се заеме с пазенето! Чувствам се така уморен, че трябва да поспя. Ела, дай ми вечерната целувка, а на сутринта рано-рано бъди отново при мен!

Розета стисна зъби, но не бе в състояние да потисне онова, което напираше в нея. От устата й се отрони стон, сълзи рукнаха от очите. Отново и отново покриваше с целувки лицето на баща си, докато най-сетне забеляза, че е заспал. Тогава се изправи. Очите й срещнаха Стернау и тя с хлипане се хвърли на гърдите му.

Минаха четиринадесет дни. Дон Мануел вече бе напълно здрав. Той на драго сърце даде съгласието си за женитбата на своята дъщеря с Карл Стернау. Единственото, което помрачаваше радостта му, бе неизвестната съдба на неговия син. Все още не бе ясно какви стъпки трябва да се предприемат за спасението му.

В Райнсвалден цареше трескава, изпълнена с радостна възбуда, дейност. Приготвяха се за сватбата, която щяха да отпразнуват на Бъдни вечер. Розета бе пожелала всичко да мине тихо и скромно и желанието й съвпадна с мнението на Стернау.

На утрото преди Бъдни вечер пристигна очакваният с нетърпение от семейството си кормчия Унгер и предизвика безкрайната им радост. След масата той седна с жена си и детето в своята стая и поиска да му разкажат преживелиците от последно време. Фрау Унгер бе научила някои неща, свързани с Родриганда, и сега започна да ги споделя с мъжа си. Кормчията слушаше с изострено внимание.

По едно време я прекъсна:

— Значи този доктор Стернау е избягал от Родриганда! Не знаеш ли причината? Да не би заради някакъв мъж, който изчезнал от Родриганда?

— Не. Но… но… за Бога, какво знаеш все пак по този въпрос? От Родриганда наистина изчезнал ненадейно един мъж. Някакъв хусарски лейтенант. Фрау Стернау разказваше.

— Хм! Имат ли представа накъде се е отправил?

— Не. Всъщност чакай, сетих се. Доктор Стернау смята, че е бил отвлечен на някакъв кораб.

— Всички дяволи, сега започва да се изяснява! Как се казва корабът? Не е ли «Ла Пендола»? Помисли добре!

— Много добре знам, че фрау Стернау не е споменавала името му.

— И нищо повече ли не каза?

Съпругата на кормчията се замисли за известно време, след което възкликна оживено:

— Чакай, сетих се. Някакъв адвокат имал пръст в цялата тая работа. Не запомних името му, беше чуждо и трудно.

— Не се ли казва Гаспарино Кортейо?

— Вярно, такова беше името! Но, мъжо, ти пък откъде го знаеш?

— Ще ти разкажа по-късно. Сега непременно трябва да говоря с доктор Стернау, имам да му направя важно разкритие.

Той нахлупи непромокаемата си моряшка шапка, която носеше дори и когато се намираше в родния край и напусна стаята. Като прекосяваше малкото стопанство, срещна Стернау, излязъл с намерение да се поразходи из гората. Кормчията сне шапка за поздрав. Стернау отвърна и като видя, че другият иска да го заговори, спря.

— Извинете! Вие ли сте хер доктор Стернау? — запита Унгер.

— Да — гласеше отговорът.

— Имате ли време за едно известие, което на всяка цена трябва да доведа до знанието ви?

— Да. Вие, разбира се, сте кормчията Унгер, бащата на нашия малък Курт?

— Отгатнахте, хер доктор. Пристигнах едва днес.

— Вашата работа за лекар ли е?

— Не. Отнася се до пребиваването и преживелиците ви в Испания!

— Я гледай ти! — възкликна удивено Стернау. — И вие ли бяхте в Испания?

— Не, но по време на последното си морско пътуване случайно узнах нещо, което е от голямо значение за вас.

— Заинтригувате ме! Всъщност исках да направя една малка разходка, но ние и тук имаме достатъчно свеж въздух. Да поседнем на тази пейка!

Двамата се настаниха един до друг и кормчията започна да разказва:

— Бяхме хвърлили котва във френското пристанище Нант. До нас бе акостирал един испанец, капитан Ландола, с кораба си «Ла Пендола». Той се представяше за морски търговец, но аз скоро заподозрях в негово лице прикрит пират. В една малка пристанищна кръчма неволно подслушах двама от хората му. Единият разказваше на спътника си как по заръка на някой си Гаспарино Кортейо отвлекли един мъж, който все още се намирал на кораба.

Колкото повече напредваше кормчията в разказа си, толкова по-голямо ставаше напрежението, с което го слушаше Стернау. Накрая подскочи и извика развълнувано:

— Хер, вие едва ли подозирате колко е важно за мен това разкритие. Казахте, че името на капитана на кораба е Хенрико Ландола?

— Да. Корабът му се нарича «Ла Пендола», което в превод означава «Перото». Но това сигурно е само маска. Обзалагам се, че «Ла Пендола» не е нищо друго, освен разбойническият кораб «Лион», който прави несигурни африканските и източноамериканските морета.

— Но тогава онзи Хенрико Ландола не е никой друг, а капитан Грандприз?

— Възможно! Но аз още не съм свършил с разказа си. Единият от двамата моряци попита какво ще прави капитанът с пленника, на което другият отвърна, че навярно ще се отправи по същия път, като оня, когото взели преди няколко месеца от Мексико.

Стернау се ослуша изумен.

— От Мексико? Нищо повече ли не чухте за този мъж?

— Нищо повече от онова, което спомена морякът. Той каза, че в действителност го съжалявал, понеже човекът трябва да бил граф или нещо подобно.

— Не беше ли споменато името?

— Напротив! Матросът го нарече «стария Фернандо». По онова време те обиколили кап Добра Надежда и плавали нагоре покрай бреговете на Източна Африка до Сейла, където го свалили от кораба и продали в Харар. Разказвам ви тази история, защото между двата случая съществува поразителна прилика. И двата пъти в играта е бил замесен по един Кортейо.

При тия думи очите на Стернау като че отведнъж се отвориха. В ума му мълниеносно изплува споменът за онова, което му бе разказал Жак Тардо, съкилийникът в Барселона, малко преди смъртта си. Още тогава трябваше да се сети при споменаването на името «Фернандо» за брата на граф Мануел, който бил починал в Мексико. Сега когато узна, че капитанът на «Лион» и «Ла Пендола» е едно и също лице, за него вече нямаше никакво съмнение, че граф Фернандо не е мъртъв, а отвлечен от Ландола. И ако все още имаше някакво колебание, забележката на кормчията, че и в двете отвличания е участвал по един Кортейо, го премахна. Нотариусът Кортейо вероятно не бе съпричастен в този случай, ала Стернау знаеше, че управителят на мексиканския граф също се казва Кортейо и е брат на испанския адвокат, с когото той си бе имал работа. Като се отърси с мъка от бурните мисли, той продължи да разпитва:

— Друго нещо за този човек не знаете ли?

— Не.

— Нямате ли представа накъде е отплавал «Ла Пендола» от Нант?

— Чух, че възнамерявал да акостира в Капщад, но понеже става дума за пират, работата е съмнителна. Знаете, че този вид кораби не се придържат към определен курс. Морският разбойник плава натам, където очаква да се появи плячка.

— Не би ли могло да се узнае оттук къде е пристанал или е бил видян «Ла Пендола»?

— О, да, но една такава информация е свързана със значителни разходи. Обърнете се към Берлин и запитайте съответните консули! Ще получите известия, въпреки че ще мине доста време.

— А ако помоля допитването да стане телеграфически?

— Тогава ще стане много по-бързо, но и ще коства повече средства. Но да речем узнаете в кое море се намира «Ла Пендола», какво ще ви помогне това?

— Ще издиря проклетия кораб и ще освободя пленника!

— Неговото освобождаване от значение ли е за вас?

— От огромно значение! По-късно ще ви разправя всичко подробно. А сега кажете, обвързан ли сте някъде?

— Не.

— Наемате ли се да водите кораб? Най-вероятно малка парна яхта?

— Да, стига да имам на разположение благонадежден машинист. Аз имам капитански патент за далечно плаване.

— Би ли могла да се мери една такава яхта с «Ла Пендола» в открито море?

— Всички дяволи, това не е лесен въпрос! Тя трябва да притежава няколко добри топа, да е надеждно построена, а екипажът да се състои от храбри момчета.

— Значи го считате за възможно?

— Колко би струвал според вас един подобен съд?

— Сто и двадесет хиляди марки без въоръжението.

— Може ли да се закупи подходящ?

— Хм, много трудно. Подобни средства се строят само за лично ползване. Това са увеселителни корабчета за милионери, а за един такъв паралия си е направо позор да продаде яхтата си. Впрочем някой употребяван съд едва ли ще ви свърши добра работа. Вие се нуждаете от свястна морска риба, специално построена за вашата мисия. А и съоръженията трябва да са съобразени с тая цел.

— Къде строят най-добре?

— Бих ви препоръчал прочутите корабостроителници на град Грийнок, при устието на Клайд.

— Значи в Шотландия?

— Да. Ще трябва да отидете лично.

— Но аз не съм много вещ в тази професия. Не бихте ли се съгласил да ме придружите, в случай че приема съвета ви?

— На драго сърце, хер доктор!

— Е, добре, тогава ще помисля. Моята сестра, която много обича съпругата ви, ме запита дали не бих проявил наклонност да ви заема някаква сума, която да ви направи самостоятелен в морето. Ако си поръчам яхта, наистина няма да станете собственик, но все пак ще бъдете неин капитан. След като постигнем целта си, на драго сърце ще продължа да се грижа за вас. А сега искам да повървя малко из гората. Онова, което ми разказахте, е толкова важно, че се нуждая от усамотение да поразмисля. Довиждане, кормчия!

— Довиждане, хер доктор!

Те си подадоха ръка и се разделиха.

Следобед в замъка Райнсвалден пристигна една кола. В нея седеше прокурорът. Той първо се отби в малкото стопанство при семейство Унгер и предаде един коледен пакет за Курт, който изглежда бе легнал на сърцето му. След четвърт час нареди да доложат на Стернау за него и бе сърдечно приет.

— Новини ли носите? — попита лекарят.

— Да, и се радвам, че имам възможността да ви ги донеса непосредствено преди Коледа.

Чиновникът запали пура и продължи:

— Осведомих се по някои въпроси относно семейство Родриганда. Графинята напълно се признава от закона. Обърнах се към испанския пълномощен министър. Не могат да й отнемат и пфениг от нейната наследствена част. Освен това изпратих в Барселона един от нашите най-добри детективи.

— Колко любезно и съобразително от ваша страна! Разноските, разбира се, поемам аз.

— За тези неща ще говорим по-късно. Детективът същевременно има заръката да наблюдава внимателно замъка Родриганда.

— Това е добре и може да ни бъде от голяма полза, защото дон Мануел иска засега да изчака в Германия резултата от издирването на сина му.

— Как? Нима вашият бъдещ тъст няма да вземе незабавни мерки срещу онзи подхвърлен наследник?

— Не. Не би могъл, дори и да иска.

— Изяснете се по-добре, ако обичате!

— Свързано е с правото на собственост върху Родриганда.

— Не ви разбирам. Какво би могло да попречи на дон Мануел…

— Ще ме разберете, като ви кажа, че замъкът и графство Родриганда не са свободен имот, а фамилен, майорат, който преминава на дялове към потомците веднага щом навършат двадесет и една години. Това означава, че двамата притежатели съвместно разполагат с него и пак само двамата могат да се жалват. Кажете сега кой е следващият правоспособен мъжки наследник!

— Без съмнение истинският дон Алфонсо, наричан при разбойниците Мариано и представил се в Родриганда като Алфред де Лотрьовил. Предлагам временно да го наричаме Мариано, тъй като не знаем името на измамника.

— Така казвате вие! А доказателствата? И освен това първо трябва да намерим Мариано, за да бъдат претенциите му валидни. Трудността идва от туй, че Алфонсо е признат пред закона за редовен наследник, по-точно казано настоящ съпритежател на фамилния имот. Оттук пък следва юридическият абсурд, че за да може дон Мануел да заведе дело срещу Алфонсо, трябва да има съгласието на самия Алфонсо като законен съпритежател…

— Дяволски заплетена история!

— Така е! В това отношение има пропуск във фамилните закони на семейство Родриганда. Хората не са мислили, че може да се стигне дотам, бащата да дава под съд сина си. Дон Мануел би бил напълно в правото си да живее и управлява в Родриганда само… съвместно с Алфонсо. Вие самият бихте ли му препоръчал при тези обстоятелства да се върне в онзи опасен за живота климат? Сега разбирате ли защо са вързани ръцете на графа и защо е принуден да изчака изнамирането на Мариано?

— Но сигурно би могло все пак да се постигне нещо срещу Алфонсо с наказателното право?

— Трудно. С какво доказателство би излязъл човек срещу него? Той ни бие по всички линии и без Мариано просто не можем да сторим нищо.

— Като ми представихте нещата в тази светлина, действително не мога да не ви дам право. А какви са намеренията ви спрямо дон Мануел? В тайна ли ще държите неговото избавление и изцерение?

— Това не би било добре, а и не е желателно. Не мога да затворя тъста си, за да не давам гласност за съществуването му. От само себе си се разбира, че ще надзираваме замъка Родриганда, а Алфонсо и съучастниците му ще бъдат наблюдавани от доверени лица. Не, за известно време трябва да оставим престъпниците спокойно да се насладят на плячката си. Най-много да поискаме да бъде изплатена на Розета нейната наследствена част.

— В това отношение мога да ви съобщя приятна новина. Моят информатор от Родриганда ми докладва, че не възнамеряват да оспорват самоличността на дамата, която се намира тук, като графиня Розета де Родриганда.

— Значи от това следва, че нямат намерение да оспорват претенциите й върху наследството?

— Точно така. Тъкмо в тази връзка размених няколко писма с испанския пълномощник в Берлин. Той е съгласен да направи необходимото.

— Наистина ви дължа голяма благодарност.

— Преди малко научих от Унгер, че смятате в най-скоро време да заминете заедно с него, за да закупите яхта?

— Това действително е така.

— Историята, която ми разказа кормчията, е направо забележителна. Не желаете ли, хер доктор, докато сте зает с преследването да ми поверите и това дело?

— С удоволствие, стига да не се простира извън служебните ви задължения. Аз съм лаик в тая област.

— Не се безпокойте! Вие сте немец, срещу вас са създавали интриги. Аз имам много правомощия, от които вие ще бъдете лишен. Веднага ще направя и необходимите постъпки да разбера кога и къде е бил видян «Ла Пендола» за последен път. — Прокурорът се надигна. — А сега, хер доктор, позволете ми да ви пожелая щастие от цялото си сърце в предстоящото встъпване в брак. Мога ли да поздравя бащата и дъщерята? Видях ги като болни и сега очаквам с нетърпение да дам писменото си становище за пълното им възстановяване.

— Ще отида да ги доведа.

Когато той се върна след малко, придружен от графа и Розета, прокурорът остана смаян от настъпилата с тях промяна. Беше видял Розета с мраморна красота, коленичила на земята за молитва. Сега я виждаше озарена от духовен живот, обвеяна от онзи лъх, който е дихание на истинската, чиста женственост. И графът, с изпълненото си с достойнство, сериозно държане понастоящем предлагаше една съвсем друга гледка оттогава, когато с инфантилното си поведение предизвикваше дълбоко съчувствие. Прокурорът си обеща тържествено да употреби цялото си влияние, но да им помогне да възвърнат правата си.

През туй време в голямата зала на замъка се извършваха приготовленията за утрешния ден. На заден план бе издигнат олтар, обграден от гъста гора коледни дръвчета. Освен това Главния лесничей собственоръчно бе домъкнал един огромен смърч, който бе намерил мястото си в залата. Сега капитанът усърдно украсяваше дървото заедно със своя помощник Лудвиг. За да бъде сигурен, че няма да го безпокоят, беше спуснал резето на вратата на залата. Главния лесничей искаше да изненада гостите си и по тая причина бе запретил всеки достъп.

Добрият Роденщайн днес се намираше буквално в канибалско настроение, което, никак не отговаряше на заниманията, на които двамата се бяха посветили с такава всеотдайност. Свещите вече бяха набодени и сега позлатяваха орехи. Голямо количество от тях се търкаляха на масата редом с няколко свитъка варак и огромно гърне лепило.

— Лудвиг, магаре безподобно, ама не бъди толкоз непохватен! Позлатявай орехите, а не мечешките си лапи!

— Не може да не се полепи малко варак и по пръстите, хер хауптман.

— Тъй ли? Само малко? — подигра се Главния лесничей. — Човече, та ако се остърже полепналото по теб, биха могли да се позлатят орехите на цялото Велико херцогство.

— Това е невъзможно, хер хауптман!

— Мълчи и гък да не съм чул! — прогърмя Главния лесничей, според който Лудвиг не го биваше за нищо. — Как ти дойде на ума да ми противоречиш?

— Не исках да ви противореча, хер хауптман, само опитвам да се защитя, защото сте несправедлив към мен, на този свят тук. Ами и на вас самият целите ръце са в злато!

При този упрек онзи го изгледа смаян. Сетне погледна ръцете си, от които действително висяха парчета варак, достатъчно големи да позлатят десет ореха. Този поглед обаче едва сега истински увеличи гнева му.

— Затваряй си муцуната! — кресна той на Лудвиг. — Че кому принадлежи златото, а? Ти ли си го купил или аз? Имам ли значи правото да се оклепам, колкото си искам или не?

— Хубаво де, само ме оставете на мира, хер хауптман, иначе ще ви зарежа сам да си позлатявате орехите!

В първия миг Главния лесничей направо занемя. След туй обаче ревна:

— Милиони светкавични и градоносни бури! Негоднико, какви деветдесет и девет дяволи са се умъкнали в теб, та се осмеляваш да говориш така с мен? И за кого съм те наел сега, за мен или милата фройлайн, за която не е достатъчно всичкото злато на земята? Ако още начаса не…

Той прекъсна, понеже се бе почукало и се обади гласът на малкия Курт.

— Хер хауптман, отвори, моля те!

Гневът на Главния лесничей се насочи в друго направление.

— Стой си вън! — викна той. — Сега не си ми дотрябвал!

— Но аз искам да ти покажа нещо!

— Нямам никакво време! — кресна Роденщайн.

— Ех, ама излез за малко, съвсем за мъничко!

— Няма да я бъде! — изрева онзи. — Марш оттук!

— Тогава си тръгвам и ще го застрелям сам.

Главния лесничей стана по-внимателен.

— Ще го застреляш? Кого? Че кого пък искаш да застреляш?

— Тигъра!

— Ка… ка… квооо? Момче, ти си се побъркал!

— Лек ден, хер хауптман, аз тръгвам!

— Чакай, стой там! Идвам веднага!

Той захвърли четката за лепене и наполовина позлатения орех, с който в момента се занимаваше, по главата на пълномощника си и с един скок се измъкна през вратата. Курт стоеше отвън облечен за излизане. На лявото му рамо висеше пушката, а с дясната ръка влачеше дълъг, тежък предмет, който Главния лесничей веднага разпозна. Беше желязна шина, на която по подобие на дивечовите мишени се движеше фигурата на един тигър, изрязан от ламарина. При вида му от устните на Главния лесничей се откъсна едно удивено «Ах!».

— Значи това е тигърът, който искаш да повалиш?

— Да — засмя се Курт с блеснали от радост очи.

— Откъде имаш този хищник?

— Получих го като коледен подарък от прокурора.

— Така ли? — попита учудено Главния лесничей. — Как се е сетил прокурорът да ти подари такава изискана вещ?

— Не зная. Сигурно за туй, че тогава не го застрелях.

— Хм! Може би имаш право. А сега какво смяташ да правиш?

— Да отида в гората да го пробвам. А ти, хер хауптман, трябва да дойдеш с мен и ми покажеш как се борави.

— Хм! Наистина нямам време.

— Тогава отивам сам и все някак ще се оправя. Хер доктор Стернау ми разказа за големите животни, които е ловувал и аз искам да стана велик ловец като него.

— За тигъра обаче ще имаш време и друг път.

— Не, отивам днес. Моля те, скъпи хер хауптман, ела с мен!

Главния лесничей не можеше повече да устоява и не мина много време малкото и голямото дете газеха през дълбокия сняг в гората. Прокурорът не би могъл да достави по-голяма радост на малчугана от тази. Той беше попитал какво да подари за Коледа на изпълненото с надежди момче и Стернау го бе посъветвал за тази наистина необичайна за едно дете играчка.

Настъпи денят, в който щеше да се празнува Бъдни вечер. Започна с прекрасно слънчево зимно утро, което сякаш единствено в чест на младоженците хвърляше лъчите си по празничните украшения. Малко преди десет всички обитатели на замъка се събраха в залата, където великолепните елхови украшения предизвикаха всеобщо одобрение и възхищение и Главния лесничей тънеше в наслада от получаваните от всички страни хвалебствия.

Към десет ч аса дойде духовникът на Райнсвалденската енория и след вълнуващо слово започна венчалния обред. След тържествения акт близките на двете семейства и малкото поканени се събраха на скромна трапеза. Така бе пожелала младоженката и получи общото съгласие.

Вечерта видя обитателите на замъка отново събрани в залата, ала този път многобройните свещи на коледното дърво горяха и това направи неописуемо впечатление на испанските гости. Та нали не бяха свикнали в родината си на подобно зрелище. Младата графиня стоеше плътно притисната към съпруга си и току възкликваше възторжено: «Колко красиво!», а Елвира пляскаше шумно с ръце и уверяваше:

— Никога не съм виждала такова великолепие. У нас в Испания не се правят такива неща. Моят Алимпо ще каже същото!

В този момент от двора прозвучаха меките, приятни тонове на валдхорна, а след това се разнесе плавният хор на хорала в четири гласа:

«Как ми е добре, о, приятелю на душата,

че на твоята любов мога да се уповавам!

Отърсвам се от меланхоличната празнота

и в твоите обятия да потъна бързам.

И тъгата вдига своята тъма,

прокудена от обаянието и любовта,

които струят от твоите гърди.

Ето моя рай на майката Земя.

Който изгубил е за веселие охота,

при теб мир и утеха търси!»

И тук отново Главния лесничей бе организаторът. Той стоеше долу в двора при своите момчета и даваше такт. Хората влагаха цялото си умение и Главния лесничей можеше да бъде доволен от резултата. Вярно, че звучеше малко наивно и малко нещо фалшиво, но като цяло бе добре.

— Какво беше това? — попита Розета, когато заглъхнаха последните звуци.

— Религиозна църковна песен, която нашият приятел Главния лесничей нареди да изпеят в твоя чест.

— О, Главния лесничей е много добър човек! Аз наистина не разбирам неговите думи, но чувствам и виждам, че е добър към мен. Бих искала да мога да му се отплатя, както заслужава.

Сега започна раздаването на подаръците. Многобройните богати дарове лежаха на дълга маса, поставена пред коледното дърво. Хелене Стернау получи от Розета един скъпоценен накит, а тя от своя страна й подари саморъчно изработено прелестно боне. Младоженците не си подариха нищо, та нали всеки от тях представляваше за другия най-милият коледен подарък, с който те днес взаимно се бяха ощастливили. Поканеният заедно с родителите си Курт получи от Главния лесничей красиво зимно яке и фуражка, обрамчени с кожата на убитата от него лисица. Това предизвика такава бурна радост у момчето, че то навярно сто пъти обви врата на добрия лесничей. Разбира се, последният също бе богато дарен както от дон Мануел и дъщеря му, така и от Стернау. Управителят и жена му бяха толкова доволни от подаръците, че на раздяла Алимпо каза на Стернау:

— Сеньор Стернау, откак сме живи не сме празнували такава хубава Коледа. Моята Елвира казва същото!

Сватбата мина. Сега немският лекар можеше да се посвети на разбулването на тайната, витаеща над семейство Родриганда. Той си позволи само четири седмици почивка, та да може да се наслади с младата си жена на щастието и извърши необходимите приготовления за път.

През това време прокурорът не бездействаше. Той имаше влиятелни връзки както в Берлин, така и в Лондон и му помогнаха много при издирването на «Ла Пендола». От Берлин и Лондон бяха запитани различни консулства и се разбра, че съвсем наскоро корабът е бил на котва при остров Света Елена, за да попълни запасите си вода. След това отплавал към Капщад. Сега поне се знаеше къде да се търсят пиратите.

Месец януари беше към края си, когато Стернау напусна с кормчията Райнсвалден, оставяйки най-скъпото си същество под закрилата на капитана. Беше се подсигурил със значителна сума в брой и солидни вексели до Англия. Капитанът го съпроводи до Майнц, откъдето щяха да се спуснат с параход по Рейн.

Трогателно бе сбогуването с младата жена. Розета не искаше да се раздели с него, и отново и отново се притискаше с плач към гърдите му. Сетне дълго стоя до вратата с поглед, отправен след колата, отнасяща съпруга й в Майнц. Баща й, Алимпо и Елвира бяха до нея. Графът целуна безмълвно детето си.

— Не плачи, моя вярна графиньо — рече кастеланшата. — Нашият добър сеньор скоро ще се върне, така казва и моят Алимпо.

— Да — обади се този. — Хер докторът е тъкмо човекът, способен да залови капитан Ландола. Той сигурно ще го открие.

Малко по-далеч стояха Лудвиг и Курт. Момчето също плачеше, а и очите на ловеца за негов срам бяха плувнали в сълзи.

— Какво си се разциврил, момче! — каза той на малкия. — Човек не бива да се проявява като баба на този свят тук.

— Но и ти плачеш — подметна Курт.

— Аз? Да плача? Глупости! Това са само капчици пот. Днес е дяволска жега. Преди осем дни беше студено като в Сибир, на този свят тук, а днес дори тръгнаха параходите. Времето тая година е доста необичайно.

Всички тези обитатели на Райнсвалден не подозираха каква редица години лежат пред тях докато Стернау и кормчията се завърнат отново…

На пристанището той завари прокурора, дошъл още веднъж да поговори с него. Служителят го увери, че може да пътува спокойно — той ще се грижи за неговите работи и ще посвети цялото си внимание на дон Мануел и младата жена.

Капитанът пътува с него до Кьолн. Тук се разделиха.

— Колко време смятате да отсъствате, докторе? — попита Роденщайн.

— Кой може да знае? Моите пътища са в Божията ръка!

— Да се надявам, че Бог много скоро ще ви върне пак при нас.

— Поздравете още веднъж Розета и всички останали!

— Ще бъде предадено, докторе! Ех, дано сърцата ни не останат за дълго тъжни! Та нали след раздялата идва нова среща. С Бога!

— Останете със здраве!

Те си стиснаха ръце и Стернау пое с кормчията към едно неизвестно, изпълнено с приключения бъдеще.

Трета глава

В килватера на пиратите

На западната страна на Шотландия, там, където река Клайд се влива в морето, се образува залив, в южната част на който е разположен прочутият сред всички морски народи град Грийнок. Горди бойни кораби, големи и малки търговски съдове, чието родно място е Грийнок, кръстосват моретата. В корабостроителниците на този град са построени също така много кораби на немския Лойд и военната марина.

Доктор Карл Стернау и кормчията Унгер бяха отседнали в един от най-посещаваните хотели на града. Бяха доведени насам от мисълта, че тук най-лесно биха могли да закупят необходимото им за преследването на Ландола превозно средство. Вече бяха претърсили цялото пристанище и корабостроителниците без да намерят подходящо и сега обсъждаха този въпрос на маса в хотела. Срещу тях седеше възрастен господин, който като чу затрудненията им, уведоми, че нагоре по реката лежи на котва великолепна парна яхта, която се продава. Сетне добави, че един живеещ там наблизо адвокат е натоварен с продажбата. Транспортният съд е закотвен точно пред вратата на вилата, обитавана от него.

Стернау благодари за информацията и приключиха с кормчията набързо обяда, за да отидат и видят яхтата. Те бяха търсили в пристанището само до устието на реката, ала сега се отправиха нагоре по течението и скоро откриха описаната яхта, хвърлила котва до брега. Беше чудесен бързоходен парен съд, четиридесет метра дълъг, шест широк и десет в дълбочина, снабден с две мачти, такелаж и съоръжения за платна за подпомагане парата със силата на вятъра, така че друг кораб едва ли би могъл да се мери по бързина с една такава яхта. Те се възползваха от дъската, свързваща борда с брега, за да отидат на палубата. Люковете бяха отворени, а каютите отключени. Мебелировката беше великолепна, а и Унгер, след като прегледа всичко останало като познавач, изрази задоволството си, че яхтата е отлична и не би могло да се желае нещо повече.

Върнаха се обратно на брега и видяха въпросната вила да се издига сред градина, на чиято отворена порта бе прикрепена табелка с надпис: «Емери Милнер, адвокат». Влязоха в градината и срещнаха една слугиня, която ги отведе в стаята на адвоката. Тук известиха намеренията си и узнаха, че както вилата, така и яхтата е собственост на граф Нотингам.

— На граф Нотингам? — попита изненадано Стернау. — Мога ли да Ви помоля за пълното име на Негова светлост?

— Сър Хенри Дридън, граф Нотингам — поясни адвокатът.

— О, чиято дъщеря беше преди известно време в Испания на гости у своята приятелка графиня Розета в замъка Родриганда?

— Точно така — потвърди англичанинът на свой ред изненадан. — Познавате ли лейди?

— Дори много добре. По онова време аз също бях в Родриганда и имах честта да се наричам неин приятел.

Адвокатът възкликна радостно:

— Но в такъв случай вие сте онзи лекар Стернау, който е оперирал стария граф?

— Да.

— Каква голяма радост да ви видя у нас! Сър Хенри и лейди Ейми бяха тук преди заминаването си за Мексико и дамата ни разказва много за вас. Тя, знаете ли, храни приятелски чувства към моята жена и й разправи събитията в Родриганда.

— Тогава нека Ви кажа и аз, че графиня Розета де Родриганда сега е моя съпруга. Живее при майка ми в Германия.

— Колко бързо е станало! — извика адвокатът. — От разказа на лейди Ейми тази развръзка наистина се налагаше. А това, че е настъпила толкова скоро, сигурно е вследствие на някое необичайно събитие. Любопитен съм да го узная.

— След като лейди Ейми ви е дарила с доверието си, нямам причина да Ви отказвам своето — произнесе учтиво Стернау.

— Тогава ще ви помоля най-напред да ви представя на моята жена. А докато трае престоят ви в Грийнок, най-настоятелно ви умолявам да бъдете мой гост.

Въпреки първоначалния си отказ, Стернау бе принуден да приеме поканата. Жената на адвоката с голяма радост узна кои са чужденците и направи всичко възможно престоят им да е по-приятен. Немецът разказа преживелиците си и в резултат бе обсипван с любезности. Той научи, че лорд Дридън продава яхтата, тъй като се очертаваше пребиваването му в Мексико да бъде продължително и при това положение тя не му бе необходима. Стернау я получи за сравнително Малка сума.

Екипировката и събирането на екипажа не им създадоха проблеми. Последният включваше освен Унгер, четиринадесет матроси, няколко машинисти и огняри. Моряците се обръщаха към досегашния кормчия Унгер с «капитане» и Стернау като собственик потвърди титлата. Името «The Floods» на яхтата бе променено на «Розета».

Адвокатът помогна при закупуването на провизиите и мунициите за оръжията. Понеже се касаеше за преследване на пирати, бяха необходими и няколко топа. По тази причина на «Розета» бяха монтирани шест бордови и две въртящи оръдия — едно на предната палуба и едно на кърмата.

Яхтата развиваше скорост осемнадесет мили в час и за това време се нуждаеше от около два центнера въглища. Ето защо се налагаше често да се пристава и се подновяват запасите от въглища.

Скоро се спуснаха по течението на Клайд и се отправиха в морето към цел, която още никой не можеше да определи. Засега само се предполагаше, че капитан Ландола трябва да се търси по западното крайбрежие на Африка.

Пътуването по толкова опасния Бискайски залив, наричан от мореплавателите Моряшкото гробище, мина благополучно, след което последователно акостираха за сведения на Азорските, Канарските и островите Зелени нос, но не успяха да научат нищо. Оттам Стернау отплава към Света Елена, където искаше да попълни запасите си от въглища и тук най-сетне попадна на първата следа. Капитан Ландола отново се бе отбил тук със своя «Ла Пендола», за да вземе вода и отплавал на юг. Нови сведения можеха да се очакват в Капщад, поради което Стернау взе курс към кап Добра Надежда.

Яхтата «Розета» се намираше на няколко градуса северно от този нос. Беше ранно утро, когато капитан Унгер влезе в каютата на Стернау и доложи, че на запад се вижда тримачтов кораб. На борда се намираше един негър, бивш моряк на Ландола, на когото Унгер случайно се бе натъкнал в един пристанищен град и вербувал за «Розета». Негърът имаше много остро зрение и бе открил кораба от мачтата, преди Унгер да го е забелязал с далекогледа.

— «Ла Пендола» ли е? — попита Стернау.

— Все още не може да се каже — отвърна Унгер. — Но по разположението на платната изглежда търговски. Ще се насоча към него.

Отидоха на палубата и взеха далекогледите. След няколко минути забелязаха, че тримачтовият държи същия южен курс като техния, но те плаваха по-бързо от него, тъй като освен на благоприятния вятър, който им позволяваше да използват всички платна, разчитаха и на парната тяга. Докато летяха с повишена скорост, негърът, който беше все още на марса, нададе силен вик с примес на уплаха и изненада.

— Какво има? — извика Стернау нагоре.

— Още един кораб, масса! — отговори черният. — Но не може да се види добре, има черни платна.

— Черни платна? — попита бързо Унгер. — Това е корабът на Ландола и никой друг!

Той отправи далекогледа натам, където сочеше протегнатата ръка на негъра и видя втори кораб, който се приближаваше под пълни платна към първия. Поради тъмния им цвят трудно се различаваше.

— Той е наистина! — произнесе накрая Унгер възбудено.

— Не се ли заблуждавате? — попита Стернау.

— Не. Умен е тоя негодник Ландола. Има два комплекта платна. За пристанищата окачва белите, а в открито море плава под черни. Смяната изисква огромен труд, но това не го плаши, понеже му носи голяма сигурност. Както изглежда е хвърлил око на търговеца и се насочва право към него.

— Тогава да му отидем на помощ! — възкликна Стернау. — Най-сетне, най-сетне ми падна тоя Ландола и се надявам, че няма да ми се изплъзне!

Капитанът поклати умислено глава.

— Нека не забравяме, че малката ни яхта може да излезе срещу пирата само в краен случай. Нашата задача е да го улучим в борда. Вярно че при една битка в открито море можем да му причиним големи щети, но в ръцете ни няма да падне. При все това се надявам, че търговецът ще се брани и тогава ще бъдем двама срещу един. Ще наредя да спуснат платната и да се движим само с пара, та да ни забележат колкото може по-късно.

Всички необходими приготовления бяха извършени. Платната, които можеха да се видят от много далеч, бяха събрани, а оръдията заредени. Сега малкият съд летеше незабелязано към мястото на очакваната битка.

Не след дълго морските разбойници се приближиха достатъчно близо до търговския кораб. Те издигнаха червения пиратски флаг и дадоха предупредителен оръдеен изстрел да легне в дрейф.

Търговецът изглежда съзнаваше съдбата си. Беше опънал всичките си платна и опитваше да се изплъзне. Един бърз завой го изведе извън обсега на пиратските гюлета. Ала разбойническият кораб незабавно предприе същата маневра и се спусна след него. Той беше добър платноход и скоро отново настигна другия.

Над морето проехтя втори изстрел. Този път пиратът не стреля нахалос. Видя се как гюлето попадна в гредовата конструкция на търговеца и се разлетяха огромни късове. Откъм пиратите долетя висок ликуващ крясък, а от търговския отговориха с викове на ярост и уплаха. Веднага след това свалиха няколко платна и легнаха в дрейф, така че разбойниците префучаха край тях. В този миг от горната палуба на търговеца се издигнаха две къдрави облачета, екнаха два гърмежа и на борда на пиратите възникна бъркотия. Попаденията бяха точни.

— Много добре! — похвали Унгер. — Търговецът е англичанин. Има няколко топа на борда си и твърдо е решил да брани кожата си. Неговите момчета умеят да целят. Напред! Да нападнем пирата от другата страна!

Двата кораба лежаха един срещу друг и си разменяха изстрели. Беше ясно, че пиратът превъзхожда англичанина, но изглежда отегчителната канонада не му допадаше. Той ненадейно опъна събраните марсови платна, за да улови вятъра и легне борд до борд с търговеца.

— Иска да го вземе на абордаж! — извика Стернау.

— Да — отвърна Унгер. — Но виждате, че и англичанинът си знае работата! Той също хвана вятъра и обръща кил. Сега насочи нос към пирата, също както лисицата показва на кучето само зъбите. Давам пълна пара. След пет минути сме при тях и ще кажем някоя и друга тежка дума.

До този момент яхтата се стараеше да не бълва дим и бе останала незабелязана за двата кораба. Сега обаче от комина й се проточи дълга тъмна ивица и англичаните тутакси нададоха радостни викове. Пиратът също видя новия си противник, но не счете за нужно да обръща внимание на този дребосък и продължи несмущавано атаката.

«Розета» се стрелна край англичанина. Капитанът бе застанал на задната палуба и се провикна надолу:

— Яхта, ахой! На помощ или…?

— На помощ! — отговори Стернау. — Не се давайте!

— И през ум не ни минава!

Като потвърждение на думите си капитанът незабавно удостои с нов салют пирата, който, ако се съди по прозвучалите на палубата проклятия, трябва да е бил добре прицелен. Непосредствено след туй се чу да вика гневен глас:

— Кормилото към подветрената страна! Плътно до него! Готови за абордаж!

— А-а, ето че се обади и Ландола — произнесе Унгер. — Още сега ще му секнем желанието за абордаж.

Яхтата описа завой и застана откъм левия борд на пиратите, като Легна на дрейф толкова близо до тях, че топовете им не можеха да я засегнат.

— Огън! — изкомандва Унгер.

Оръдията изгърмяха и пиратският кораб потръпна. Всички гюлета попаднаха в корпуса.

— Много добре! — похвали Унгер. — Нагостете го сега с картеч!

Докато двата средни топа на яхтата се стараеха да направят пробойна на неприятеля под ватерлинията, въртящите оръдия косяха борда му с картеч. Пиратът едва сега осъзна, че малкият Давид е опасен противник и го удостои с вниманието си. Ала в случая оръдията му бяха неизползваеми, а за защита на палубата от пушечни изстрели Унгер бе наредил по фалшборда матраци.

Така пиратският кораб се бе озовал между англичанина и яхтата. Двата съда се държаха храбро и разбойниците трябваше да признаят, че са изпаднали в доста неприятно положение. Беше ясно, че няма да успеят да пипнат търговеца, ако преди туй не се отърсят от яхтата.

— Превземете тая проклета орехова черупка! — изрева Ландола.

За няколко минути бяха спуснати и попълнени с екипаж две лодки за атака на яхтата.

— Много добре! — ухили се капитан Унгер. — Сега ще ви почерпя с водица.

Той бързо даде заден ход, за да има добър прицел и лично застана зад едно оръдие. Тъкмо в този момент приближаваше по-голямата лодка. Унгер се примери грижливо и даде огън. Гюлето попадна в носа на лодката, мина по цялата й дължина и излезе отзад. Повечето гребци бяха ранени, а кормилото разбито. Съдът пое вода и започна да потъва. Хората наскачаха в морето и втората лодка побърза да приближи и ги вземе. Ала второ гюле улучи и нея и получила голяма пробойна, тя начена да се пълни с вода.

— Тъй, тъй! — извика Унгер. — А сега ги угостете с картеч! Никой не бива да се върне на борда!

Така и стана и за Ландола не бе трудно да разбере, че малката яхта е далеч по-опасен противник от английския тримачтов. Беше застанал до кормилото и трепереше от ярост, а през въздуха ясно долиташе гласа му.

— Хвърляйте ръчни гранати! — изкомандва. — Да натрошим това джудже!

Стернау се показа иззад защитния матрак и се провикна нагоре:

— Хенрико Ландола, много поздрави от Кортейо от Родриганда!

Разбойникът пребледня. Видя, че е демаскиран и изрева:

— Гранати! Бързо! По-скоро! Тоя негодяй не бива да ни се изплъзне!

Унгер пусна в ход машината и изтегли яхтата на достатъчно разстояние, за да бъде недосегаема за ръчните гранати. Но сега пък бяха застрашени от дулата на пиратските топове. Ето защо Унгер легна пред кормилото на неприятеля, където го заплашваха само кърмовите оръдия, и опита да го разруши с оръдеен огън. Успееше ли, пиратът тутакси ставаше небоеспособен. Хенрико Ландола схвана опасността и вдигна платна, за да издъни с таран яхтата. Тя обаче пъргаво го отбягна.

През това време англичанинът също не бездействаше. Той наистина бе неколкократно по-безопасен, но и неговите гюлета бяха оставили значителни следи. Принуден да разпределя внимание й сили, пиратът се оказа в крайно неизгодно положение. За абордаж на търговския кораб вече не можеше и дума да става и тъй като сега яхтата отправяше всичките си изстрели към кормилото му, заплахата да стане негоден за бой бе напълно реална. Той вдигна платна и изстрелвайки бордовите си оръдия по корпуса на англичанина, се понесе по вятъра.

На борда на търговския съд се надигнаха радостни възгласи и когато яхтата приближи и пристана до бордовата стълбичка, бе поздравена със сърдечна благодарност.

Стернау и Унгер се качиха на борда на спасения кораб.

— Това се казва навременна помощ, сър! — викна капитанът и им подаде ръка. — Вашата яхта е страшен малък герой.

— И вие самият не сте страхливец, сър! — отвърна Стернау.

— Pshaw, аз само си изпълнявам дълга! Но съм любопитен все пак дали пиратът ще ме нападне отново.

— Най-вероятно ще се откаже, защото и тогава бих ви правил компания.

— Охо, ама това звучи, сякаш възнамерявате да ме придружите.

— Не вас, а него ще придружавам. От седмици търся тоя нехранимайко и сега вече няма да го изпускам из очи.

— Наистина ли! — попита капитанът учуден. — Да не би да имате някоя сметчица за уреждане с него?

— Точно така. Бихте ли ми оказали една услуга?

— На драго сърце.

— Тогава уведомявайте във всички пристанища, че сте се бил с «Лион», капитан Грандприз, но че тези имена са фалшиви. Корабът се казва «Ла Пендола», а капитанът е испанец на име Хенрико Ландола. Така ще могат да го заловят. Аз ще давам вид, че плавам във вашия килватер към Капщад. По този начин той ще се почувствува сигурен и няма да предположи, че ще го следвам.

— Но каква работа имате с него, сър?

Стернау разказа дотолкова, колкото сметна за необходимо и се върна на яхтата, която пое на юг, докато пиратът държеше курс на югозапад. Когато той се бе отдалечил толкова, че яхтата не можеше да бъде забелязана от горната му палуба и с най-силния далекоглед, Унгер обърна в същата посока.

След получения порядъчен урок, Ландола разбра, че намерението му да плячкоса търговския кораб и яхтата е неосъществимо и избяга. Онзи «поздрав от Родриганда» бе пълна загадка за него. Човекът, който му бе извикал, явно бе някой добре осведомен враг. В това нямаше никакво съмнение, ала Ландола не можеше да се досети кой би могъл да е. Все пак си каза, че яхтата се отправя към Кап, за да направи донесение, поради което взе някои предварителни мерки. На самия него се налагаше да отиде до Капщад и получи оттам едни сведения, които преди няколко дни още не бяха пристигнали, но не биваше да се оставя да го видят, тъй като яхтата при всички случаи щеше да акостира там преди него. По тая причина се държеше далеч на запад от редовния морски път, за да не го срещне някой съд, сетне се отправи на юг и на няколко морски мили пред ширината на Капщад обърна на изток.

Когато се намери на тази ширина, беше нощ и следователно можеше да приближи незабелязано брега. При първия утринен светлик откри една усамотена бухта и хвърли котва, без някой да го види. После написа писмо до своя агент в Капщад, комуто имаше пълно доверие и чиято задача бе грижливо да съхранява пристигащите за него в Капщад преписки. Връчи го на двама от хората си, които се качиха на малка платноходка, вдигнаха платното и отплаваха за Капщад. Когато пристигнаха необезпокоявани до града, единият остана в лодката, а другият се упъти към агента и му предаде писмото.

— Цяло щастие, че сте се скрили — рече онзи, когато привърши с четенето. — Снощи тук пристана с яхтата си някакъв немец и направи донесение, че капитан Ландола и пиратът Грандприз са едно и също лице.

— Още ли е тук? — попита човекът.

— Да, взема въглища.

— Как се казва?

— Стернау. А името на капитана на яхтата е Унгер. Губернаторът свика всички агенти, за да ги предупреди да избягват и писмени контакти с Ландола. Всякаква кореспонденция, имаща отношение към него, да бъде незабавно предавана на властите. Аз също съм принуден да бъда предпазлив. Сведенията, които получих вчера, наистина ще ви предам, но в близко време няма да се осмеля да направя нищо повече.

Агентът връчи на човека едно отворено, но затова пък шифровано писмо. Матросът се отдалечи. Той беше получил нареждане от Ландола да събере подробни сведения за яхтата и сега се отправи към онази част на пристанището, където бе хвърлила котва. Не беше стигнал още дотам и срещна един мъж, който като го видя, спря замислено, след което се обърна и побърза да го настигне и спре. Непознатият носеше униформа на високопоставен моряк.

— Хей, момче — подвикна му, — от кой кораб си?

— От американския там отвън — бързо се окопити пиратът и посочи един американски бриг, край който беше минал със спътника си на идване в пристанището.

— Така, така — рече другият със съмнение. — Струва ми се, че съм те виждал на друг кораб. Познат ли ти е Фуншал?

— Да.

— Кога си бил там?

— Преди доста години. Тогава служех на един френски кораб.

— Тъй ли? В такъв случай сигурно познаваш дългата, мършава Майка Дри?

— Не мога да се сетя. Беше толкова отдавна.

— Хм, мисля, че те видях там не толкова отдавна. Не си ли служил известно време на «Jeffrouw Mietje»?

— Никога.

— Тогава навярно се заблуждавам. Наистина си мислех, че отскоро си на «Ла Пендола» с капитан Ландола.

— Не познавам такъв човек и всъщност нямам никакво време. Остани със здраве!

Пиратът продължи пътя си, но на близкия ъгъл спря за миг и предпазливо се огледа. Видя, че непознатият го следва. Положението му ставаше опасно и той реши да не се задържа повече. Насочи се бързо към йолата[3], с която веднага напусна града.

Непознатият, разговарял с него, не бе някой друг, а Унгер, който се бе запътил към пристанищния инспектор, понеже «Розета» беше приключила с товаренето на въглища и искаше отново да отплава. Той много добре си спомняше физиономията на човека и се изпълни с подозрения. Последва го отдалеч и когато онзи се отблъсна от сушата, побърза да се върне на яхтата при Стернау.

— Хер доктор, виждате ли йолата, която излиза от пристана? — попита той. — В нея седят двама души, единият от които до неотдавна още служеше на «Ла Пендола». Той ми каза, че е от американския бриг там отвън в рейда, но аз не му вярвам, тъй като йолата няма американска конструкция. Тук сигурно има някаква следа. Спуснете лодката и наредете на двама души да го последват, но така, че да не усети нищо. Самият аз бих го сторил, ако не се налагаше да отида до пристанищната служба.

Унгер напусна кораба, а Стернау изпълни съвета му. Той скоро забеляза, че йолата не пристава до американския бриг, а го подминава. Ето защо нареди на четиримата добри гребци и един кормчия да седнат в лодката и потеглят след йолата, но да не се оставят да бъдат забелязани. Морето наистина беше спокойно, ала вълните все пак бяха достатъчно високи да прикриват движещата се без платно лодка. Платното на йолата обаче светлееше отдалеч.

Двамата пирати се движеха с добър ход. Не беше необходимо да гребат и те си седяха на пейката. Имаха попътен вятър и за късо време стигнаха до «Ла Пендола». Капитан Ландола прие мълчаливо писмото и отиде в каютата да го дешифрира. То гласеше:

«Доктор Стернау, когото бяхме наредили да затворят в Барселона, е след вас. Знае всичко.

Кортейо»

Адвокатът беше получил чрез шпиони тези сведения от Райнсвалден и сметнал за необходимо веднага да уведоми капитана. Беше разпратил същото съобщение до различни пристанища, в които знаеше, че Ландола се отбива. Бяха въвели и използваха тайнописа отдавна. Капитан Ландола се върна на горната палуба и потърси първия си офицер.

— Наредете да вдигнат котвата! — каза той.

— Сега? — учуди се офицерът. — Не е ли опасно да се показваме посред бял ден.

— Така е, но още по-опасно е да оставаме тук. Отплаваме веднага за Западна Индия.

Офицерът знаеше, че курсът на кораба е през Индийски океан. Това бе причината физиономията му да придобие такъв слисан израз, че Ландола се видя принуден да разясни:

— Зад себе си имаме преследвач, когото трябва да заблудим. Станало е известно също така, че «Ла Пендола» и «Лион» са един и същ кораб. Налага се да променим конструкцията и такелажа и да се снабдим с други документи. И тъй, напред!

Когато корабът напусна бухтата, лодката на Стернау бе отдалечена от него на малко повече от половин английска миля и тъй като се придържаше непосредствено до брега, едва ли би могла да бъде различена. Петимата мъже следваха с поглед «Ла Пендола», докато престана да се вижда и потеглиха обратно за Капщад, но пристигнаха там доста късно, понеже бяха принудени да гребат срещу вятъра.

«Розета» чакаше с подгрят котел. Когато Стернау и Унгер изслушаха доклада и се осведомиха за маньовъра на «Ла Пендола», Унгер каза:

— Измъкна се, няма да тръгне край Кап.

— Че накъде тогава?

— Ха, трудно е да се предскаже. Трябва да се следва изкъсо. Върти ми се една мисъл, която може и да е погрешна, ама може и да не е.

Унгер закрачи напред-назад по палубата и след малко продължи:

— Сега Ландола знае, че е демаскиран. За да подсигури безопасността си, ще трябва да промени кораба и името му. И къде може да го стори? Не в някоя открита корабостроителница. По-скоро ще търси някое затулено място и най-доброто ще намери в Западна Индия, на някой малък остров, каквито се срещат със стотици сред Антилите. Мисля, че предположението ми е правилно.

— В такъв случай трябва незабавно да тръгнем след него.

— Трудна работа! Той ще избягва традиционните морски пътища и няма да е леко да се издири. Ще бъде принуден обаче да потърси Екваториалното течение и ако отплаваме натам, със сигурност ще го открием.

— Не мога да схвана мисълта ви.

— Хер доктор, вие не сте моряк! За нас също така има пътища, както за коларя на сушата. Ландола няма да ни се изплъзне, разчитайте на мен. За ваше успокоение ще отида донякъде на запад, след което ще кръстосвам между севера и юга и непременно ще го видим. Тогава ще разберем какъв курс държи.

— И незабавно ще го нападнем.

— Не става. Докато ние можем само да нараним морския разбойник, той е в състояние да ни умъртви. В случай че ни се удаде да простреляме кораба му, има лодки да спаси екипажа си. Но ако за нещастие ни улучи едно-единствено ядро, изгубени сме. Нашите две лодки не могат да поберат и половината ни хора, при това са строени за къси гребни разстояния, а не за плаване в океана.

Стернау бе принуден да даде право на опитния капитан. За кратко време «Розета» излезе от пристанището на Капщад и отплава в открито море.

Беше две седмици по-късно. В столицата Мексико едно младо момиче седеше в хамака си и държеше две писма в ръка. Едното вече беше прочела, а другото, на което сега погледът й се бе спрял, гласеше:

«Скъпа лейди Ейми!

Вие напуснахте Родриганда, когато там се разиграха странни събития и тъй като навярно желаете да узнаете тяхната развръзка, мисля, че мога да разчитам на извинението Ви, задето се натрапвам като кореспондент.

Понеже сега разполагам със свободно време, в приложението правя изчерпателно изложение на всички премеждия до днешна дата, а от края ще разберете, че Ви пиша тези редове от Вашата вила, като гост на господин Милнер. Утре ще отплавам и ако Бог пожелае, ще открия следите на господин Де Лотрьовил, който се намира като пленник на борда на „Ла Пендола“.

Тъй като вече знаете настоящия адрес на Розета, смея да се надявам, че тя ще получи няколко приятелски реда. Веднага щом се сдобия с някакъв резултат, ще ви уведомя.

Ваш покорен Карл Стернау»

Това беше придружителното писмо. Сега тя започна да чете вложеното приложение. От него узна всичко, което се бе случило в Родриганда след нейното заминаване, както и за брака на приятелката й със Стернау и това я потопи отново в мрачните мисли около неизясненото изчезване на нейния възлюбен. Колко често бе мислила за него, а сега научи, че го влачат като пленник по широкия свят, из необятния Световен океан! Защо? Какво беше престъпил? Откъде притежаваше такива ужасни врагове! Ще се удаде ли на Стернау, честния, силен, безразсъдно дързък мъж, да го освободи? Ейми се замисли и изобщо не усети кога закапаха една след друга едри бисерни сълзи от красивите й очи.

Внезапно нерадостните й мисли бяха смутени. Появи се слугинята и извести за сеньорита Хосефа Кортейо. Тя набързо избърса издайническите сълзи и още не бе имала време да сложи настрана писмата, а посетителката вече влизаше.

Двете дами се бяха запознали на една тертулия. Под тертулия в Мексико се разбира светско събиране на дами и господа, с цел разговори и развлечения. Хосефа Кортейо й бе представена и вече не можеше да се отърве от нея.

С неприятните си кукумявски очи Хосефа още от самото начало бе станала антипатична на Ейми Дридън. Ето защо англичанката не се отнасяше много любезно с нея, но тази въпреки всичко постоянно я търсеше при подобни сбирки. А вчера сеньорита Хосефа дори си измоли разрешение да посети лейди Ейми. Ейми не можеше да отблъсне молбата, без да се покаже съвсем неучтива и резултатът бе сегашното посещение.

Когато гостенката влезе, Ейми се надигна с усмивка, която наистина бе учтива, но не много любезна. Хосефа си беше очевидна натрапница, независимо, че Ейми нито веднъж не бе попитала кой и какъв е всъщност баща й.

— Простете, скъпа лейди Дридън, че ви безпокоя — произнесе Хосефа с поклон, който би трябвало да е светски, ала снагата й не притежаваше необходимата за случая грация.

— О, моля ви, бъдете добре дошла — гласеше хладният отговор.

Като се настани на предложения й стол, Хосефа продължи:

— Не бих се възползвала толкова скоро от даденото ми вчера позволение, ако едно посещение на моя баща не ми бе предоставило тази възможност. В момента той се намира при лорд Дридън.

— О, вашият баща е при моя? — запита изненадано Ейми.

— Да. Във връзка с една сделка, която иска да обсъди с него като представител на Англия. Присъединих се към него, защото се радвам да завържа истинско познанство с дама от висшето общество. В това отношение тук човек може да разчита сам на себе си.

Ейми хвърли озадачен поглед на посетителката, която съвсем не изглеждаше да е от толкова благороден произход.

— Според мен и Мексико има немалко изтъкнати фамилии — забеляза тя.

— Хм, може да е така — отвърна Хосефа с отблъскващо сбърчване на носа. — Изтъкнати действително има, но не и истински благородни. Аз като годеница на най-богатия земевладелец в Мексико трябва да бъда внимателна в подбора на приятелки.

В този момент се яви слугинята и поднесе обичайния за Мексико шоколад. Когато се отдалечи, Ейми продължи разговора с въпроса:

— Вие сте сгодена?

— Предвид някои дипломатически причини официално още не.

— О, вашият годеник е дипломат?

— Всъщност не — отвърна Хосефа с известно смущение, — но съм принудена да употребя този израз, понеже пред моя избраник в отечеството ни се открива значително бъдеще.

— В такъв случай ви желая много щастие.

— Благодаря, лейди Дридън. Слушала ли сте за графовете Де Родриганда?

— Графовете Де Родриганда? — запита смаяно Ейми.

— Да. Името изглежда ви удиви.

Ейми бързо се съвзе и отговори:

— Имам една приятелка с това име.

— Испанка?

— Да. Розета де Родриганда и Севиля. Нейният баща беше граф Мануел де Родриганда.

Кукумявските очи на Хосефа се свиха като на хищно животно. Тя попита:

— Къде се запознахте с Розета?

— В Мадрид. По-късно я посетих в Родриганда.

— Кога?

Това «Кога» прозвуча като на разпит, от което на Ейми й стана неприятно и тя импулсивно не спомена конкретна дата, а отвърна уклончиво:

— Известно време след нашата първа среща.

— Кога беше това, миледи?

Тонът на въпроса беше суров. Ейми не беше политик, не притежаваше и полицейски талант, но тя току-що бе узнала от писмото на Стернау какво се бе случило и реши да бъде предпазлива. Ето защо си позволи една малка неистина, когато отговори:

— Преди около година.

— Трябва да е било по-късно — заяви Хосефа натъртено. Ейми се изчерви, но не от срам, а от гняв заради тона, с който това момиче си разрешаваше да говори с нея.

— Кое ви дава основание за това заключение? — запита тя.

— Преди малко казахте, че неин баща е б и л граф Мануел.

— Преди година той още си беше. Едва по-късно научих, че е изчезнал. — Ейми благоразумно премълча съобщението на Стернау за спасението на дон Мануел.

— Кога?

— Днес.

— Днес? Ах, от кого, миледи?

— От един приятел.

— И кой беше този приятел?

Е, това вече беше прекалено за Ейми. Тя се надигна и каза студено:

— Сеньорита, смята ли се за учтиво тук в Мексико да се разпитва с такъв… полицейски метод за частни отношения?

Девойката с очи на кукумявка не изгуби самообладание. Тя отговори:

— Това се счита като доказателство за проява на разбирателство.

— А ще приемете ли като проява на разбирателство въпроса: Коя всъщност сте вие?

— Аз ви бях представена, миледи.

— Просто като сеньорита Хосефа…

— Името ми е Кортейо.

— Това, разбира се, узнах по-късно. А какъв по-точно е сеньор Кортейо?

— Беше секретар на граф Фернандо, а понастоящем е такъв при граф Алфонсо.

— Секретар? Значи писар! — възкликна Ейми и се отдръпна крачка назад. — Вие знаете ли какво означава английски лорд?

— Много добре.

Красивите очи на Ейми проблеснаха гневно. Тя отново пристъпи напред и запита:

— А знаете ли, че моят баща е лорд?

— Да, лейди Ейми.

— И вие, дъщерята на един писар, се осмелявате да ми се представяте и ми правите визити? На драго сърце бих позволила това и на най-простото момиче, стига то да ми допада. Вие обаче се одързостихте да ме разпитвате, както някой испански алкалд разпитва циганка. Как ви хрумна? Моля, напуснете жилището ми!

Хосефа стана тебеширено-бяла. Сграбчи мантилята[4] си, която бе свалила, и запита:

— Сериозно ли говорите, миледи?

— Да, напълно сериозно. Вашият баща роднина ли е с Гаспарино Кортейо от Родриганда?

— Да, те са братя.

— В такъв случай моето неблагоразположение към вас е било основателно. Досега винаги съм поглеждала към вас мимо волята си. Вашият чичо Гаспарино е един злодей, на чийто козни скоро ще бъде сложен край. На него дължат безумието си графът и графинята. Той нареди да бъде отвлечен един човек и препратен през морето, той … ах, вървете си! Не съм в състояние повече да ви гледам.

Ейми се обърна и излезе от стаята. Хосефа остана сама, почти вцепенена от изненада и бяс. Гневът въздействаше като парализа на крайниците й. Най-сетне се раздвижи, стисна юмруци и като ги вдигна заканително към вратата, зад която беше изчезнала Ейми, изсъска:

— Ще се разкайваш за думите си, надменно същество, и то много скоро!

След като Хосефа напусна стаята, Ейми се върна. Раздразнена от разговора с мексиканката, тя легна в хамака си и се залюля, но скоро се успокои, като си помисли за щастливия брак на приятелката си.

Не след дълго прислужницата отново влезе и доложи за лорда. Дридън спазваше етикецията дори с дъщеря си и винаги нареждаше да съобщават за него. Тя се отправи към баща си и го посрещна с целувка.

— Колко хубаво, че идваш, па! — рече.

Па е съкращение от папа, също както се съкращава мама в ма. Тази нежна форма се употребява не само в Америка, но и в Англия.

— Очакваше ли ме? — запита той.

— Не, но присъствието ти ме разведри. Бях много ядосана.

— Ти? — попита усмихнато. — На кого?

— На Хосефа Кортейо.

— Нейният баща беше тук. Той ми каза, че дъщеря му е при теб. Тя приятелка ли ти е?

— Не. Искаше да ми стане, но как ми е противна тая дъщеря на… писар.

По физиономията на лорда се изписа комично удивление.

— Как тъй изведнъж моята добра Ейми стана толкова високомерна?

— Високомерна? Не съм високомерна, нея обаче не мога да понасям. Постоянно ми се натрапва, не мога да се освободя от нея, а днес дори ми направи посещение и при това се осмели да ме разпитва за частни работи. Аз й посочих вратата.

— Точно така, както постъпих и аз с нейния баща — заяви лордът.

— Ти си го изпъдил? Защо?

— Кортейо поиска да ме измами. Чул, че имам намерение да купя имот в Мексико и неотдавна ми предложи едно голямо имение, някаква хасиенда на север, наричана «Дел Ерина», която била дадена под аренда на някой си Педро Арбелец. Днес той отново дойде да чуе решението ми.

— И ти го изгони?

— Да, защото междувременно узнах, че хасиендата принадлежи на онзи Арбелец. Кортейо няма никакви правомощия от граф Родриганда да я продава.

— Тя притежание на граф Родриганда ли е била?

— Да, а той съгласно завещанието я е подарил на Арбелец. Но защо идвам при теб, обичаш ли да пътуваш? Ейми наостри слух.

— Да, но ти го знаеш.

— Ти вече предприе сама някои дълги пътешествия. Знам, че не бива да се безпокоя за теб, ала сега все пак не ми е толкова леко да взема решение.

— Някакво пътуване ли имаш за мен, па?

— Да. Трябва да предам на губернатора на Ямайка важни документи, които са от такова значение, че не смея да ги поверя в чужди ръце. В пристанището на Веракрус лежи на котва един военен кораб, който ще ги отнесе, но не ми се ще да ги предам на капитана, понеже не е дипломат. Не виждам друго средство, освен да пратя теб. Вярно, достъпът до боен кораб за една дама е запретен, но ако пожелая, ще направят изключение.

Ейми подскочи.

— Татко, ще замина! Спокойно можеш да ми повериш пратката!

— Добре — кимна той. — Вярвам ти, мислех си само да не ти е отегчително. Но както виждам, ти си истинска англичанка, която не плаши подобна мисия. Работата обаче не търпи отлагане. Кога можеш да тръгнеш?

— Утре рано.

— В такъв случай аз ще подготвя нещата! Ще те придружа до Веракрус и отведа на кораба. Губернаторът на Ямайка е мой приятел, до когото ще ти дам да отнесеш едно частно писмо. Ще бъдеш добре посрещната от него.

На другата заран един отряд от двадесет конника ескортира купето с Дридън и дъщеря му до Веракрус. Тя бе любезно приета от командващия военния кораб. Той предостави на Ейми своята собствена каюта и след като бащата повери важните документи на дъщеря си и се сбогува, корабът напусна пристанището.

Времето беше чудесно и пътуването минаваше бързо и приятно. През деня Ейми седеше на една тента, която я предпазваше от слънчевия зной, а вечер се радваше на удивителната бистрота на Западноиндийското море, което е прочуто както с мрачната си слава, така и със своята красота.

Морето рядко показваше сегашното си великолепие. Дълбокото дъно се виждаше като през течен кристал. Мяркаха се причудливи форми на морски животни и растения. Носът пръскаше блестящата пяна на искрящи перли, а кормилото оставяше зад себе си сребърна бразда, която оживяваше и се променяше от хода на кораба.

Така премина пътуването през залива Кампече до Юкатанския пролив и след това в Карибско море. Отдясно се разпростираше Хондураският залив — а отляво остров Куба. Минаха край големия и Малкия Кайман и се доближиха до Ямайка. За да се стигне до столицата Кингстън, трябва да се мине покрай опасната плитчина Педро, която със своите коралови рифове е станала гробище за стотици кораби.

Беше предиобед. Слънцето още не се бе издигнало високо и човек можеше да спре поглед върху морската повърхност, без при това да почувства бодежи, както обикновено се получава при тези наситени със слънце ширини. Внезапно човекът от наблюдателницата съобщи за платно на хоризонта. С приближаването различиха малка парна яхта, която освен че се движеше под пара, беше издигнала и две ветрила.

Капитанът бе застанал до седналата под тентата Ейми.

— Дяволски съд — произнесе той. — Приближава с бързина, която не считах за възможна. Погледнете, миледи!

Тя пристъпи с него до релинга да разгледа по-добре яхтата. Бойният кораб даде един топовен изстрел малкият плавателен съд да легне на дрейф.

— Какъв кораб сте? — извика вахтеният офицер надолу.

— Частна яхта «Розета»! — гласеше отговорът.

— Кому принадлежи?

— На Карл Стернау от Германия!

При това име Ейми издаде вик на изненада. Тя напрегна очи и видя високата фигура на Стернау, изправена до кормилото.

— Познавате ли този мъж, миледи? — попита капитанът като чу възгласа й.

— Да, сър. Той е един от моите най-добри приятели. О, моля ви, ще позволите ли да дойде на борда?

— Разбира се, щом Вие го желаете. — И като сложи ръце на устата, викна към яхтата: — Самият мистър Стернау на борда ли е?

— Да — прозвуча отговорът.

— Елате горе!

— Нямам никакво време — отвърна повиканият, въпреки че му бе добре известно, че след като е призован от военен кораб е длъжен да се подчини.

— Лейди Ейми е тук! — поясни капитанът.

— Ах, идвам!

Скоро една лодка се отблъсна от яхтата и колкото повече приближаваше, толкова по-добре се разпознаваха двамата. Ейми махаше с кърпичката си, а Стернау размахваше шапка. Най-сетне той се изкачи по бордовата стълбичка и застана на палубата. Първият му поздрав бе отправен към капитана, след което се обърна към Ейми, която радостно го приветства с добре дошъл.

— Мислех, че сте в Африка! — каза тя, като му протегна и двете си ръце.

— Преследвах насам «Лион» — обясни той.

— «Лион»? Но да не би пиратският кораб? — попита капитанът.

— Така е, сър — отвърна Стернау. — Но аз не разполагам с много време, защото не бива да го изпускам от очи. О, сър, да бяхте проявили желание да ми помогнете да заловя капитан Грандприз!

— Веднага, сър, веднага! — откликна англичанинът възбудено. — Та това е късмет, който няма да изпусна. Къде е той?

— Зад плитчината Педро. Ако вие тръгнете с дясно, а аз с ляво на борд, ще попадне помежду ни.

— Но как за Бога ви хрумна да преследвате Грандприз с вашата орехова черупка?

— Сега нямам време да ви обяснявам, сър. Тук е лейди Ейми, която ще ви разправи всичко. Трябва да побързаме да го срещнем зад плитчината Педро.

Стернау понечи да се отправи към бордовата стълбичка, ала капитанът го задържа за миг.

— Сър — каза той, — ако пиратът поиска да избегне битката, тогава просто ще го подгоним към една от плитчините Сераниля или Розалинд, където ще се натъкне на скалите. Сега вървете!

Стернау се върна на яхтата и с пълна пара потегли около плитчината Педро. След половин час видя пред себе си «Ла Пендола». Унгер се подсмихна, погледна лоцията и се обърна към Стернау:

— До десет минути той ще е заобиколил плитчината. Тъй като няма да ни познае, ще можем да се приближим до него. Пътьом ще му простреляме кормилото, след което ще бъде напълно безпомощен.

— Добре. Но не стреляйте под ватерлинията. Пленникът сигурно е затворен в трюма. Корабът в никой случай не бива да потъне.

— Трябваше да го кажем и на англичанина.

Яхтата даде вид, че не се интересува от пиратите и тъй като фарватерът беше тесен, не им направи впечатление, че се придържа близо до тях. Когато корабът се озова отново в открито море, тя се насочи ненадейно към него, мина непосредствено зад кърмата му и изстреля с маневра последователно оръдията от двата си борда. Прицелът беше безпогрешен и улученото кормило моментално излезе от строя.

Този дързък и неочакван ход предизвика ужас на «Ла Пендола». Всички се втурнаха към горната палуба, с тях беше и Ландола.

— Ах, това е същият мерзавец! — викна той. — Дайте му да се разбере!

Ала «Ла Пендола» не беше готов за схватка. Тук в близост до толкова пристанища пиратите бяха замаскирали люковете и скрили топовете. Малкото пушки, които побързаха да донесат и насочат, не достигаха по-далеч от яхтата. Стернау стоеше на палубата.

— Поздрав от Родриганда! — провикна се той и в същия миг вдигна за прицел двуцевката си, която беше изключително далекобойна. Изстрелът проехтя и капитан Ландола тутакси се строполи.

— Куршумът мина през рамото и е раздробил костта. Но човекът сигурно все още е в състояние да говори — рече Унгер.

В този момент се разнесе вторият изстрел на Стернау и повали първия офицер, който се разпознаваше по фуражката.

Стернау сега нареди да спрат машината и при спокойно люлеене на яхтата зареди отново двете цеви. Следващият му куршум улучи кормчията, а четвъртият рани втория офицер.

— Много добре, сега са без офицери! — извика Унгер. — И вижте, англичанинът вече идва.

Броненосецът заобиколи рифовете и застана пред пиратите.

— Хей! — викна капитанът към Стернау. — Вие сте го парализирали? Браво!

— И четиримата офицери са обезвредени — добави Стернау. — Внимавайте за пленника в трюма.

— Ще внимаваме!

След това броненосецът даде един изстрел, чието гюле прелетя над пиратската палуба, като знак да покаже флага си. Те вдигнаха испанския.

— Какъв е корабът? — попита англичанинът.

— «Ла Пендола» с капитан Ландола.

— Колко души имате на борда?

— Двадесет и четирима. — гласеше отговорът.

— Проклет лъжец! Елате с хората на моя кораб!

«Ла Пендола» беше изгубена, тя не можеше да бъде управлявана. За нейния екипаж нямаше друго спасение, освен бягството. Пиратите се престориха, че изпълняват заповедта на англичанина и спуснаха лодките в морето, но вместо да се насочат към него, загребаха с всички сили към бреговете на Ямайка. Нямаха време да вземат нищо със себе си. Спасяваха единствено живота си. Стернау се понесе с яхтата след тях. Като видя, че пленникът не е сред тях, заплава обратно към пиратския кораб. Броненосецът обстрелваше бягащите лодки.

Англичанинът също бе спуснал своите и те поеха след пиратите. Раненият капитан липсваше. Бяха го взели на една от лодките, които англичанинът обстрелваше.

Започна претърсването на плавателния съд. Откриха явни доказателства, че е служил на морски разбойници. Но Стернау не се интересуваше от това. Той запали един от намерените фенери и се спусна в трюма. Използваше за водач негъра, служил по-рано на пиратския кораб.

Най-долната част от трюма на всеки ветроход се запълва с баласт от камъни или пясък, за да получи по-дълбоко и устойчиво газене във водата. При «Ла Пендола» той се състоеше от пясък. И тъй като всеки кораб черпи вода, пясъкът бе изцяло пропит с влага. В мокрия пясък беше изровена яма, покрита с дебели талпи, така че наподобяваше схлупена кочина и в това смрадливо пространство бе пъхнат живият скелет на окован във вериги човек.

Когато чу двамата мъже да идват, той издрънка с веригите си.

— Кой е там? — попита.

Гробовният тон на този глас беше покъртителен. Стернау приближи.

— Приятели сме, сеньор лейтенант.

— Този глас! Нима е истина или се заблуждавам?

Стернау вдигна фенера тъй, че лицето му да попадне в светлината.

— О, Господи — извика затворникът. — Сеньор Стернау!

Той не можа да продължи и от радост падна в несвяст обратно в дупката.

Стернау прегледа оковите и установи, че биха могли да се отстранят с клещи. Ала негърът беше побързал да се качи горе и се върна с ключа. Той знаеше, че виси в каютата на капитана. Лейтенантът бе освободен и отнесен все още в безсъзнание горе. Понеже очите му бяха отвикнали от светлината, не го занесоха на палубата, а в каютата, след което Стернау веднага изпрати лодка до бойния кораб да доведе Ейми Дридън.

През това време лейтенантът или Мариано, както го наричаха разбойниците в планините, отново дойде на себе си.

— Сеньор Стернау, Ангел от небето, сън ли е всичко това или действителност? — попита той.

— Действителност е — отвърна лекарят. — Но не разпитвайте. Всичко ще ви бъде разказано. Облеклото ви е изгнило. Не можете да останете повече в това състояние. Капитан Ландола все ще има в куфара си някой костюм. Нека потърсим, защото след няколко минути ще имате посещение.

— Но какво се случи, сеньор? Чух някакви изстрели!

— Ще узнаете по-късно. Аз проследих дирите ви от Европа до Африка и оттам ви последвах дотук. Намираме се до Ямайка. Но за това по-късно. Ето ви риза, жилетка, панталон, чорапи, обуща, носна кърпа, шапка, всичко от което се нуждаете. Ето ви и вода за миене. Побързайте!

— Кой иска да ме посети?

— Една дама. Повече нищо няма да ви кажа. Почукайте, когато сте готов!

Стернау напусна каютата, а Мариано започна да се преоблича. Докато се занимаваше с тая процедура, долови отвън някакво шептене. Беше много слаб, но му се удаде да навлече дрехите а когато се погледна в огледалото, видя, че сега поне има чист вид. Сетне повдигна резето и похлопа. Отвън се чу гласът на Стернау.

— Влезте, лейди Ейми. Сигурно няма да умре на място от радост.

Той вдигна поглед и… видя пред себе си любимата, за която беше мислил през цялото време на тежкото си, горчиво пленничество. Залитна, но успя да се съвземе. Ръцете се раздвижиха и преливащ от радост, той пристъпи към красивата девойка, като нададе ликуващ възглас:

— Ейми, лейди Ейми, какво блаженство!

Тя не видя изтощената снага, бледите, хлътнали страни, виждаше само сияещите му очи и протегна ръце.

— Алфред — възкликна, — най-сетне, най-сетне си отново свободен.

Те се притиснаха до сърцата си и останаха прегърнати. Не произнасяха нито дума, ала устните им отново и отново се намираха, а радостта от срещата ги накара да забравят и мига и всичко друго, което лежеше между тях от раздялата в Родриганда до днешния ден. По едно време неговите ръце бавно се свлякоха от раменете й, смъртна бледност покри лицето, очите се затвориха и тялото му омекна.

— Алфред! — извика Ейми, обхваната от страх. — Какво става с теб?

— Щастието се оказа… твърде могъщо… за мен! — промълви той и посегна с ръце, сякаш търсеше опора във въздуха. Тялото й натегна и тя внимателно го притегли до едно кресло.

— Седни и си почини! — помоли. — Страдал си много, прекалено слаб си.

След това англичанката коленичи пред него и го огледа загрижено. Едва сега забеляза какво са причинили пленничеството, гладът, жаждата и душевните страдания на лицето и тялото му. Сърцето й лудо заби, поиска да извика от състрадание и болка, но се овладя и съчувствието й пролича само в треперещия глас, с който запита:

— Много ли страдаш? Ти си болен, мили мой!

Мина известно време, докато Мариано стане господар на слабостта си. После отвори очи и сведе щастлив поглед към нея. По страните му се върна лека руменина и той отговори:

— Изтърпях много и навярно страдания та скоро щяха да ме повалят, но сега всичко, всичко е наред.

Преливаща от нежност Ейми го помилва по измършавелите страни.

— Да, мили Алфред, ти отново ще станеш силен, както тогава в Испания. Аз ще се грижа за теб, докато изчезнат всички следи от страданията ти. И тогава…

Тя спря, изчервявайки се и не поде започнатото изречение.

— И тогава…? — попита той, като се наклони към нея изпълнен с любов.

— И тогава — продължи тихо тя, — ще се съединим за цял живот.

Тя се притисна с упование към него. Мариано поклати бавно глава и отвърна:

— Това като че ли е невъзможно!

— Защо да не е? — запита тя объркано.

— Та ти не ме познаваш. Знаеш твърде малко за мен, а и това, което знаеш, не е … истина.

Виждаше се колко му е трудно да произнесе последната дума. По нейното лице пробягна уплаха. Погледна го изпитателно в очите и виждайки в тях само любов и вярност, стисна ръцете му и отвърна:

— Страданията ли те направиха толкова нерешителен? Смелостта ти отново ще се върне, любими мой. Да, малко знам за теб, но зная, че ме обичаш и това ми е достатъчно. За моето сърце всичко друго е второстепенно.

— Но все пак ти трябва да го научиш. Аз не съм този, за когото се предста…

Ейми постави ръка на устата му и бързо го прекъсна:

— Не сега, Алфред! Аз зная, че ти си чист и благороден и засега повече не ми трябва. Когато укрепнеш, ще ми разкажеш какво ти тегне на сърцето. Сега нека мислим само за себе си и благодарим на Бога, че те избави от тези мъчения и отново те върна при мен!

По лицето му се разля щастлива усмивка и той отстъпи пред волята й. Ръцете му почиваха в нейните, а очите му бяха приковани в красивите й черти. Вглъбени един в друг, те не долавяха нищо от невъобразимия шум, разнасящ се от люковата стълба, причината за който беше пренасянето на наличните стоки, оръжия и други предмети на бойния кораб.

По едно време на вратата тихо се почука и на поканата на Ейми влезе Стернау.

— Прощавайте — извини се той. — Загрижеността за приятеля ме принуди да ви обезпокоя. Идвам като лекар и ще помоля сеньор лейтенанта да дойде на палубата. Един човек лежал месеци наред затворен в корабен трюм, не бива да бъде лишаван повече от допустимото за неговото здраве.

Те го последваха.

Горе всичко бе разхвърляно в див безпорядък. Сандъци, чували, бали, оръжия, муниции и провизии лежаха хаотично струпани едни върху други и всички свободни ръце бяха заети с прехвърлянето им на военния кораб, който лежеше борд до борд с пиратския. От другата страна на неприятеля се полюшваше малката парна яхта, чийто екипаж също се бе включил в работата на англичаните.

Едва тук под светлината на слънчевите лъчи, се видя какво въздействие беше оказало върху испанеца неговото трагично пленничество. Той напомняше изображението на смъртта. Цветът на лицето нюансираше към зелено, очите бяха хлътнали дълбоко в кухините, а кожата се бе опънала по остро стърчащите кости. Целият му вид говореше, че е бил близо до телесен и вътрешен срив.

Стернау го прегледа внимателно, при което очите на девойката тревожно следяха лицето му.

— Да благодарим на Бога — рече той най-сетне, — че ви срещнахме днес, сеньор лейтенант. Няколко седмици по-късно вече нямаше да сте сред живите.

Ейми се изплаши не на шега.

— О, Боже мой! — извика тя. — Толкова обезпокоително ли е състоянието му, сеньор докторе?

— Не, милейди — отговори Стернау. — Не установявам нищо повече от една слабост, наистина във висока степен, но която с известни грижи скоро ще преодолеем. Чистият въздух, редовните движения и едно умерено хранене ще допринесат своето и нашият приятел не след дълго ще възвърне предишната си сила.

— О, благодаря ви за утехата! — произнесе тя и протегна ръка на лекаря. — Аз ще се погрижа, няма да пропусна нищо от необходимото.

Стернау погледна усмихнато красивата си събеседница.

— Ще ви се представи ли случай, лейди Ейми?

— Разбира се. Та аз повече няма да се отделям от него!

— Добре, а сега ще ви помоля да ми кажете как се озовахте на този боен кораб до бреговете на Ямайка.

— Отивах при губернатора на острова, за да му предам важни писма.

— Но в такъв случай нашата среща е чиста случайност…

— О, не — прекъсна го енергично Ейми. — Тя е нещо повече, тя е волята на Провидението, на което никога не бихме могли да благодарим достатъчно.

— Съгласен съм. Колко време ще останете в Ямайка?

— Докато получа отговора. Или смятате, че състоянието на нашия приятел изисква по-продължителен престой?

— Бих желал да му предпиша известно време пълно вътрешно и външно спокойствие, ала климатът на Кингстън е много нездравословен. Този град е прословут с изпълнения си с треска въздух, който не бих препоръчал на никой болен. Целта на обратното ви пътуване Мексико ли е?

— Да. Военният кораб има мисия да ме отведе до Веракрус.

Стернау кимна замислено. Сетне отвърна:

— Параходът ще остане тук до утре, за да натовари нещата на пиратите. Предлагам ви да отпътувате още сега с моята яхта до Кингстън. Ако помолите, губернаторът сигурно ще побърза с отговора, след което аз лично ще ви отведа до Веракрус. Можете напълно да се доверите на моята яхта. Тя е по-бърза от военния кораб, при това добре въоръжена, тъй че няма от какво да се страхуваме. Колкото по-рано отведем лейтенанта на платото на Мексико, толкова по-сигурно ще можем да разчитаме на скорошното му възстановяване.

Ейми прие предложението, а и Мариано се съгласи. Капитанът на английския кораб бе уведомен за решението. Той наистина отбеляза, че дамата му е поверена, но пък не може да я принуди да остане на неговия съд. Само честно обърна внимание, че Стернау е взел участие в нападението на пиратите и следователно има дял в паричната награда. Този обаче отклони предложението, нареди да занесат багажа на англичанката на борда на яхтата и отплава за Кингстън.

Когато стигнаха там, Ейми слезе на сушата след необходимите формалности и Стернау я придружи до губернатора. Последният поиска да я представи на семейството си и настоя известно време да бъде негов гост. Ейми обаче го помоли да не удължава престоя й, тъй като има важна причина да се върне колкото може по-скоро в Мексико. Като разбра, че молбите му са безрезултатни, служителят обеща незабавно уреждане на документите и удържа думата си, така че яхтата отплава още следващия предиобед.

Пътуваше по същия път, по който беше дошла от военния кораб. По тая причина двата съда отново се събраха при плитчината Педро. Броненосецът все още лежеше до «Ла Пендола» и приемаше товара й. Стернау пристана за малко при тях и научи, че скоро привършват работата, след което ще направят пробойна на разбойническия кораб, за да се отправи към дълбините.

— От пиратите навярно малко са се изплъзнали — вметна Ейми.

— След като ни напуснахте вчера — информира английският капитан, — претърсих с далекогледа си отсрещния бряг на Ямайка и забелязах няколко мъже в моряшки дрехи да носят някакъв болен или ранен. Тъй като тази част на брега е необитаема, присъствието на хора ми направи впечатление и аз веднага изпратих една лодка. Моите матроси наистина откриха следи, но никакъв човек.

— Дали на капитана действително се е удало да стигне брега! — рече Стернау. — Тогава би било добре да се поогледаме там.

В този момент Мариано се обади с мрачна физиономия:

— Ландола не е нужен на обществото, но въпреки това бих се радвал, ако е жив, защото тогава бих имал надежда да го срещна още веднъж и си уредя сметките с него. Той се отнасяше с мен като сатана, бях принуден да изтърпя адски мъки и той ще ми плати за това.

— Добре, да разберем истината! — отсече Стернау. — Изследването ще отнеме най-много час и е по-добре да знаем какво е положението.

Яхтата се отправи към посочената от капитана част на брега и стигна там за четвърт час. Тъй като не искаше останалите да унищожат следите, Стернау слезе сам да огледа внимателно мястото, ала брегът се състоеше от твърди коралови скали и понеже вчера битката се бе състояла по време на отлива, приливът междувременно бе измил оставените белези. И тъй, бяха принудени да отплават без да са си изяснили нещата.

Четвърта глава

От Веракрус до Мексико

Пътуването до Веракрус премина бързо и благополучно. Когато стигнаха там, беше решено Стернау и Унгер да придружат двамата влюбени до Мексико. Яхтата бе оставена под надзора на моряците.

Поради прекалената си слабост Мариано не бе в състояние да язди кон. Така че се възползваха от бързата поща, която поддържаше редовна връзка между столицата и пристанището. Тримата мъже се въоръжиха, снабдиха се с провизии, тъй като тогава добре уредените странноприемници все още не бяха познати из онези райони, след което напуснаха пристанищния град. По онова време пътуването с мексиканската поща бе свързано с неудобства и не бе много приятно. Пощенската кола беше устроена за дванадесет до шестнадесет души и се теглеше от осем полудиви мулета. Отпред се запрягаха две, по средата четири и на ока отново две. Ден и нощ животните пасяха на свобода сред полето и при нужда можеха да бъдат залавяни само с помощта на ласо. Те упорито се противопоставяха на поставянето на сбруята, но тръгнеха ли веднъж, не бе лесно да се изведат от бесния им галоп. Местностите, през които се пътуваше, бяха почти безлюдни, пътят минаваше през пусти скалисти вериги, дълбоки урви, мрачни девствени гори и рядко човек съзираше някоя самотна, бедна индианска колиба, обитавана от западнали потомци на някогашните владетели на страната.

Често пътят не беше нищо друго, а покрито с камъни пресъхнало корито на някой буен през пролетта планински поток; често минаваше край шеметни пропасти, в чийто бездни човек можеше да се повлече и при най-малката погрешна стъпка. Въпреки това пощенската кола продължаваше да се носи в безумния си галоп. Кочияшът седеше на капрата с шестнадесетте повода в ръка, а до него адютантът му, мулетарският чирак. Този нямаше минута спокойствие. Скачаше посред галоп от високата капра, за да оправи животните или задържи колата. При това пълнеше джобовете си с камъни, скачаше отново горе в движение, без да предизвика и най-малкото забавяне на бързината и замеряше с камъчетата си онези животни, които показваха леност или се водеха трудно. Това беше школата, която трябваше да премине, за да може по-късно да стане кочияш.

Един добър кочияш на бърза поща е ценена личност и с пълно право. Ако обслужва разстоянието между Мексико и Веракрус, той получава сто и двадесет пезети месечна заплата, около петстотин марки наши пари по онова време. При това му се полага храна и ако не е обърнал нито веднъж колата, в края на годината има право на възнаграждение от още хиляда марки. Едно голямо бедствие за пътищата бе тяхната несигурност. В онези времена всеки мексиканец беше повече или по-малко разбойник и не е за чудене, че хората предприемаха пътуване само с пълно въоръжение. И все пак често се случваше пасажерите да стигнат ограбени целта си, а дори и не я достигаха, тъй като биваха убити.

Вечерта пътниците приближиха нещо подобно на селски двор, където бяха принудени да пренощуват. Той се състоеше от ниска, мръсна колиба, оградена от бодливи кактуси. Колибата се обитаваше от «Началника на пощенската станция», един мършав мексиканец, приличащ по-скоро на убиец от засада, отколкото на честен мъж. Освен «Станцията за смяна на конете», той държеше и пулкерия, което означава, че събира сока на един вид алое, оставя мръсната течност да ферментира и я продава на висока цена на пасажерите от пощенската кола, които не се гнусят да гасят жажда с тая мътилка.

Този мъж вдъхваше страх на Ейми, а невероятната мръсотия на жилището му я ужаси, поради което й приготвиха постеля в колата. Тримата мъже пожелаха да спят на открито в нейна близост. Вечерта беше великолепна. Звездите проблясваха на небето като припламващи искри, а над спокойната земя повяваше балсамен ветрец. Ейми и Мариано се бяха отделили от останалите и бавно се разхождаха сред защитното ограждение. Те се държаха за ръка, сърцата им преливаха и все пак не намираха думи да изразят безкрайното си щастие. Най-сетне Ейми промълви:

— Колко време мина оттогава в Родриганда досега!

— Време на тежко униние за мен — отговори той.

— А за мен време, изпълнено с постоянни тревоги по теб, скъпи ми Алфред.

Тогава той спря и каза:

— Не ме наричай Алфред, а Мариано, защото това е моето име.

— Мариано?

— Да. Алфред де Лотрьовил е измислено име.

Ейми го изгледа изумено и след кратка пауза запита:

— Това ли бе, което те потиска толкова много?

— Да, това. Ела, нека седнем. Трябва да бъда откровен с теб.

— Не може ли да се отложи откровението?

— Не. Тежи ми на душата и искам да се освободя от този товар.

— Но ти си болен. Ще се развълнуваш!

— Не се безпокой, Ейми! Съзнанието за нечестност вреди повече от неприятните възпоминания.

Един скален блок им предложи удобно място за сядане. Те се настаниха и като се вгледа горестно пред себе си, Мариано започна:

— Стернау спомена ли ти нещо за моя предполагаем произход?

— Да, той още в Родриганда ми каза някои неща, а и по-късно отново ми писа по тоя въпрос.

— Е, добре. Аз съм жертва на едно престъпление, разкриването на което е моя жизнена задача. Бил съм отвлечен от родителите и отведен в едно разбойническо свърталище.

Ейми възкликна удивена.

— Възможно ли е? В разбойническо свърталище?

— Да. Аз израснах сред разбойници.

Ето нещо, което Ейми не бе очаквала. Тя пое дълбоко дъх, но не бе в състояние и дума да произнесе.

Той го почувства и като се отдръпна леко от нея, каза мъчително:

— Ти мълчиш. Презираш ме. Тъкмо от това се опасявах.

Тя го улови за ръката и попита:

— Нямаше ли как да избегнеш отиването на това ужасно място?

— Не, защото бях още дете. Вярно, че живях сред разбойниците, но не бях възпитан като такъв. Никога не съм извършил и най-малкото прегрешение спрямо закона.

— Слава Богу! Но как успя да се превърнеш в такава личност сред тези разбойници?

— Главатарят изглежда е преследвал с мен по-високи амбиции. Той нареди да ме възпитат съгласно моето истинско положение. Единствената неправда, която съм извършил бе, че дойдох в Родриганда под фалшиво име.

— Не си имал друга възможност, скъпи Мариано.

Тя за първи път изговаряше това име. Той притисна ръката й до сърцето си и отвърна:

— Благодаря ти! Ти вливаш ведрина в сърцето ми и сега имам кураж да разкажа всичко това, което от толкова дълго ме подтиска и мъчи.

Като я придърпа към себе си, започна да разказва. Описа спомените си от първите дни на своето детство, живота сред разбойниците и всички останали по-сетнешни събития. Изповедта продължи дълго, а когато приключи и сподели след това проницателните умозаключения на Стернау, Ейми обви ръце около врата му и рече:

— Благодаря ти за откровеността. Сега всичко е наред и зная, че си мой достоен избраник. Бог ще се погрижи всичко да върви благополучно.

— А баща ти? — попита Мариано.

— За него не се безпокой! Той е справедлив, мил и ме обича от цялото си сърце. Ще стори онова, което му повелява бащината любов.

Те поседяха още известно време, потънали в надежди и щастие. Сетне отидоха при останалите да си легнат. Ейми спа в колата, а другите се бяха завили наблизо.

На следващото утро продължиха. Ужасното пътуване още повече изтощи изнемощелия Мариано. Стернау обаче успокои угриженото момиче и заяви, че няколко седмици почивка ще са достатъчни той да възвърне силите и здравето си. Ейми искаше да се отправи с тримата си спътници директно към резиденцията на баща си, ала Стернау отказа.

— Ще отседнем в странноприемница — рече той. — Вашият баща още не ни познава лично, а онова, което сте му разказали за нас не е достатъчно да ангажира гостоприемството му.

— Но вие ми оказахте голяма услуга и ме доведохте безопасно до Мексико.

Стернау се усмихна.

— Миледи, нима искате да представите нашия приятел Мариано на баща ви като ваш годеник, ей така без всякакво въведение?

Тя се изчерви и отговори:

— Може би имате право. Отседнете на първо време в странноприемница, но обещайте, че няма да се противите, ако татко пожелае да живеете у нас!

— Обещавам ви го на драго сърце. Аз дойдох в Мексико и с намерението да се запозная с Пабло Кортейо, а това ще стане по-лесно, ако живея у вас. Може би тук ще намерим ключа на загадката, чието решение е наша задача.

Пощенската кола първо закара тримата мъже до странноприемницата и след това отведе Ейми Дридън при нейния баща. Той не допускаше дъщеря му да се върне толкова бързо, поради което бе крайно учуден, когато я видя да влиза при него.

— Ейми! — възкликна, като се надигна от работното си кресло. — Възможно ли е?

— О, па, възможно е и още как — засмя се тя. — Надявам се, че не ме вземаш за призрак!

— Но в такъв случай ти изобщо не си била в Ямайка.

— Напротив, бях. Ще го докажа, като ти предам отговора на губернатора.

Тя сложи пред него документите.

— Вярно! — възкликна лордът. — Но как стана тая работа?

— Трябва да благодариш на джентълмените, които ме придружаваха, па, и преди всичко на мистър доктор Стернау.

— На мистър доктор Стернау? — повторно се учуди той. — Bless me![5] Да не би да имаш предвид онзи доктор Стернау, за когото ми разказа и с когото си се срещнала в Родриганда?

— Точно него имам предвид.

— Той ли те доведе до Мексико?

— Първо до Ямайка и след това до Мексико. Той е тук, придружаван от още двама джентълмени. Ще ти разкажа, като прочетеш отговора на губернатора. А дотогава ще използвам времето да сменя роклята си от пътуването.

Малко по-късно Ейми отново се намираше при баща си. Настани се до него и подхвана разказа си. Той я слушаше със сериозно изражение на лицето. Това, което научаваше, звучеше като приключенски роман и му създаваше тежки грижи. Ейми беше единствената му дъщеря, той имаше за нея планове с далечен прицел, а сега тя споделяше с него, че… обича някакъв испански разбойник.

Когато приключи, тя напразно зачака отговор. Лордът се надигна и закрачи мълчаливо из стаята. Най-после застана пред нея и произнесе с ласкав глас:

— Ейми, дете мое, ти винаги си ми създавала радост в живота, ала днес за пръв път ме огорчи.

Тя се изправи стремително и обви ръце около врата му.

— Прости ми! Не исках да те натъжавам, ала Бог откри сърцето ми за тази любов и сега не мога да мисля за нищо друго.

Дридън отстрани леко дъщеря си от себе си.

— И ти вярваш на всичко онова, което сега ми разказа за този Мариано?

— Да, неотклонно и твърдо.

— И наистина обичаш този… този възпитаник на разбойнически главатар?

— Обичам го — заяви Ейми и погледна открито баща си, — обичам го така, че без него никога не бих могла да бъда щастлива!

— А за мен, твоя баща, не мислиш ли? — попита горестно той.

— Напротив, па, мисля и за теб.

— И при все това говориш за тази… авантюристична любов!

Девойката пристъпи към него и попита:

— Татко, желаеш ли да бъда щастлива?

— Разбира се! И тъкмо защото желая да бъдеш щастлива ми е болно за окованото ти сърце.

— Изпитай Мариано, па, изпитай го! И ако след това отново кажеш, че не е достоен за мен, ще те послушам и никога повече няма да го видя.

Това заявление съдържаше едно голямо детинско доверие. Лордът го почувства и чертите му се разведриха.

— Благодаря ти за тези думи, Ейми! — рече той. — Твоят баща няма да те подведе. Върви сега и си почини от пътуването! Аз през това време ще помисля какво мога да сторя, за да те видя щастлива.

Той я целуна с бащинска нежност и се върна към работата си, но само привидно, защото веднага щом Ейми го напусна, отново се надигна от креслото и закрачи безмълвно из стаята. Най-сетне изглежда стигна до решение.

— Има само един, към когото мога да се обърна в тази неприятна история — каза на себе си. — И това не е някой друг, а онзи Стернау. Онова, което съм чул за него, е достатъчно да му гласувам пълно доверие.

Той позвъни на слугата си и нареди да го облече за излизане. Днес каретата нямаше да му е необходима. Вярно, в Мексико сити е кажи-речи позор да те видят на улицата като пешеходец, но въпреки това лордът предпочете да отиде пеша до странноприемницата, в която бяха отседнали тримата джентълмени, както бе споменала дъщеря му. Той се осведоми от съдържателя за сеньор Стернау.

— Той си е в стаята — гласеше отговорът. — Искате да говорите с него? За кого да доложа?

— За един сеньор, който желае да говори на четири очи с него.

Стернау се учуди, че някакъв непознат изявява желание да разговаря с него толкова скоро след пристигането му, но въпреки това удовлетвори молбата. Когато лордът влезе и двамата мъже застанаха един срещу друг, първо се измериха с изпитателен поглед. Стернау веднага схвана, че няма обикновен човек пред себе си, а очите на лорда с видимо задоволство обходиха исполинската снага и откритото лице на немеца.

— Искал сте да говорите с мен? — попита този на благозвучен испански.

— Действително — отговори лордът. — Но може би ще предпочетете да си служим с немски?

— А-а, вие сте немец?

— Не, англичанин. Името ми е Дридън.

Стернау направи жест на изненада.

— Дридън? Да не би лорд Дридън, бащата на…?

— Да, точно той, майн хер.

— Тогава Ви моля с цялото си уважение да седнете, милорд. Не съм и смеел да мисля за една такава неочаквана визита.

— Посещението наистина е неочаквано — съгласи се Дридън, като се настани. — Но вие навярно се досещате за причината.

— Може би — отвърна Стернау със сериозно кимване на главата.

— Позволете най-напред да ви изкажа благодарност, хер доктор, за любезността и вниманието, което сте оказал на моята дъщеря.

— О, моля Ви! Не съм сторил нищо повече от това, което би сторил всеки порядъчен мъж.

— В такъв случай ми разрешете да се обърна към вас по един много сериозен въпрос.

Стернау сметна за свой дълг да улесни лорда.

— Имате предвид приятеля, който е с мен?

— Да. Имам предвид отношението на този джентълмен към моята дъщеря.

— Значи лейди Ейми веднага Ви разказа…?

— Веднага! Аз не бих могъл и да очаквам нещо друго от нея. Тя е свикнала да се доверява на своя баща. Вие познавате ли добре този приятел и неговото минало, хер доктор?

— Да.

— Ейми каза, че обстоятелствата около него очакват едва ли не приключенски развой.

— Моля да не ме разбирате погрешно! — предупреди Стернау. — Вие ме запитахте дали познавам добре отношенията на моя приятел и аз Ви отговорих положително, имайки предвид положението, в което се намира понастоящем. Той е, накратко казано, един избягал разбойнически възпитаник, който няма никаква собственост на този Божи свят. Това мога да кажа за него.

Лордът погледна събеседника си въпросително, изпълнен с недоумение.

— Но вероятно този разбойнически възпитаник го очаква бъдеще?

— Много вероятно.

— И от какво естество е то?

Стернау вдигна рамене. Той не познаваше лорда, не знаеше с какви задни мисли е дошъл и се държеше резервирано.

— Доста сдържан човек сте, хер доктор — констатира Дридън. — Бих искал да ви кажа, че за мен няма по-съкровено желание от това, да видя детето си щастливо. А вие разбирате, че един грижовен баща в никой случай не би искал да види щастието на детето си поверено на човек, за когото не знае нищо друго, освен че е разбойник.

— О, моля Ви, милорд, Мариано не е бил разбойник.

— Добре, съгласен съм с това. Но вие все пак ще разберете желанието ми да науча нещо повече за този Мариано. И тъй като ми бяхте описан като честен мъж, счетох, че е най-просто да дойда при вас и ви помоля за осветление. Нима молбата ми ще бъде напразна?

Тия думи бяха изговорени с такъв откровен и сърдечен тон, че Стернау се почувства победен. Той отговори:

— Милорд, ще научите всичко, което зная. Питайте!

— Предполага се, че Мариано е отвлеченото дете на граф Мануел де Родриганда?

— Да, милорд. Аз буквално бях първият, когото споходи това подозрение — заяви тържествено Стернау.

— Мога ли да ви помоля за основания та, които ви навяха тази странна и дръзка мисъл?

— Разбира се! Ако разполагате с време, ще Ви разкажа преживелиците си.

— Дори бих ви помолил за това. Моята дъщеря наистина сподели с мен някои неща, но те са толкова @попиши, че очаквам с нетърпение разказа ви.

— Тогава слушайте!

Стернау разказа подробно преживелиците и мислите си от своето пристигане в Испания до настоящия момент. Лордът слушаше с все по-нарастващо напрежение. Думите на Стернау носеха неподправения отпечатък на прозаична истина, а заключенията, които вадеше, почиваха на такива сигурни факти и предпоставки, че в края на краищата лордът се почувства убеден.

— Но това е нещо поразително! — възкликна той. — Дълбочината на заключенията ви е убедителна. Нека направим равносметка: на граф Мануел де Родриганда е бил отвлечен единственият понастоящем жив син, отвличането е осъществено с помощта на разбойници, които са скрили момчето в свърталището си. Същински похитител е Гаспарино Кортейо.

— Убеден съм в това.

— С какво намерение е извършено отвличането? Въпросът е много важен.

— За да стане синът на този Гаспарино граф Родриганда.

— Така! Тайната е била издадена на отвлечения момък от онзи просяк Тито Сертано. По този начин той добива някакъв проблясък за произхода си. Отива в Родриганда и бива познат от Кортейо. Впоследствие предоставен на пиратския капитан, който поема грижата да го направи безопасен. Вие го спасявате и довеждате в Мексико. Така ли е?

— Точно така.

— А каква е целта на това пътуване?

— Преди всичко искам да проверя дали онази Мария Хермоес, довела подхвърленото дете в Мексико, е все още жива, а също така и онзи Педро Арбелец, който по онова време е бил арендатор на граф Фернандо. И още нещо, не бива да забравяте моята презумпция, милорд, че граф Фернандо не е мъртъв. Бившият кормчия и настоящ капитан Унгер разказа за един пленник на име Фернандо, който бил продаден в Харар.

— И вие подозирате в негово лице графа?

— Да. Предположението може да Ви се струва дръзко, но като помислите към какви средства прибягва Кортейо, ще видите, че не е невероятно. Аз твърдо съм решил да отворя семейната гробница на Родриганда в Мексико и проверя дали трупът е в ковчега.

— В това отношение мога да ви помогна да получите разрешението на властите.

Стернау направи пренебрежителен жест.

— Благодаря, милорд. Помощта на властите не ми е необходима.

— Но така се подхвърляте на голяма опасност, хер доктор.

— Pshaw, такива опасности не ме плашат! Ако Ви помоля нещо, то ще е за друго. Сигурно за Вас няма да представлява трудност да улесните запознанството ми с Пабло Кортейо.

— На драго сърце ще ви свърша тази услуга. Искате да се запознаете с него?

— Да, налага се.

— Добре, В средата, в която се движа, отвреме-навреме се появява и той. Впрочем аз бях убеден, че е мошеник. С две думи, той искаше да ме… ах, та това ме подсети… Вие щяхте да търсите местожителството на Педро Арбелец, нали?

— Да, както казах преди малко.

— Е, аз мога да ви дам информация. Той е собственик на хасиендата Дел Ерина, разположена в северната част на страната. Кортейо искаше да ме измами. Щях да купя от него хасиендата, въпреки че е собственост на този Арбелец.

— При това положение ще бъда принуден да посетя хасиендата.

— Но, хер доктор, защо си създавате такива грижи около тая работа?

— Не забравяйте, моля, че контеса Розета де Родриганда сега е моя съпруга. Мариано е неин брат, следователно мой шурей.

— Той знае ли го?

— Вероятно има предположения. Всъщност още не съм разговарял с него по този въпрос. Помолих също така лейди Ейми и моя спътник Унгер да не го споменават. Ще го научи, когато сме стъпили на сигурни позиции. А по какъв начин човек може да разбере къде се намира гробницата на Родриганда без това да направи впечатление?

— Аз ще проуча, драги мой. Един въпрос от моя страна не би предизвикал удивление.

— Благодаря, милорд, и ще Ви помоля това да стане час по-скоро, защото…

Стернау прекъсна, тъй като вратата се отвори и влезе Мариано. Виждайки непознатия, той понечи да се върне, ала Стернау бързо се надигна и му направи знак да остане.

— Приближете се, приятелю — подкани. — Вашето присъствие не ни смущава. — После се обърна към лорда и поясни на испански: — Това е сеньор Мариано. — И като се обърна към първия, продължи: — А вие виждате лорд Дридън, бащата на дамата, която имахме честта да съпровождаме.

Като чу името на бащата на своята любима, Мариано се изчерви, ала бързо успя да потисне смущението и се поклони с изискан маниер на лорда.

— Току-що разговаряхме за вас — сподели откровено последният. — Впоследствие на което поисках да ви видя, ала вашата поява ми спести идването при вас. Вие сте бил верен закрилник на моята дъщеря при обратния й път. Приемете моята сърдечна благодарност!

Той подаде ръка на младия мъж. Този я сграбчи и отвърна:

— О, милорд, моята закрила навярно не би могла да предпази Ейми от опасност. Аз съм болен, поради което е невъзможно да бъда рицар на някоя дама.

Уморените му очи се оживиха, а по бледите страни плъзна лека руменина. Ако с разказа си Стернау допринесе за премахване съмненията на лорда, измъченият вид на Мариано сега събуди неговото съчувствие. Той задържа измършавялата ръка в своята и произнесе топло:

— Вие имате неотложна нужда от грижи и възстановяване. Ще ги намерите ли в това жилище?

— Надявам се, милорд.

— Надявате се, ала надеждите ви са напразни. Мексиканската странноприемница не е място за болен. Ето защо ви моля да се преместите в моето жилище.

Мариано просветна. В очите му блесна щастлива светкавица.

— Милорд — отвърна той, — аз съм беден, бездомен човек и не бих се осмелил да се възползвам от добрината Ви.

— Все пак го сторете, приятелю! Сеньор Стернау сподели с мен едно-друго за съдбата ви и това ми дава повод да ви докажа, че макар и да сте беден, не сте бездомен. Приемате ли?

Мариано погледна смутено Стернау. Сетне каза:

— Не бих могъл да се разделя така леко с моя приятел, милорд.

Англичанинът отвърна с усмивка:

— Що се отнася до това, от само себе си се разбира, че сеньор доктор Стернау идва с нас. Също и сеньор Унгер, който сигурно ще намери, че е по-добре да смени гостилницата с моя дом. Нали?

Въпросът бе отправен към Стернау, който се приближи зарадван до лорда, подаде ръка и отвърна със светнал поглед:

— Милорд, това е нещо повече от гостоприемство. Бог да Ви възнагради! Ще дойдем.

— Но колкото може по-скоро, джентълмени! Сега ви напускам, за да ви пратя карета. Довиждане!

Лордът тръгна и Стернау го изпрати до входа. Когато се върна отново в стаята си, завари Мариано да седи на дивана със сълзи в очите.

— Какво ви е? — попита той угрижено.

— Нищо, приятелю — отвърна испанецът. — Това са сълзи на щастие. Беше ми притеснено как ще приеме лордът изповедта на Ейми.

— Е, сега виждате, че той ни най-малко не ви се гневи.

— Да, благодарение на вас. Дори предполагам, че е дошъл при вас да получи информация за мен. За сълзите не ме корете! Болният се поддава на скръб и радост по-лесно от здравия. Чувствам се щастлив, че този човек не ми се сърди и разговаряше така сърдечно с мен.

Не след дълго пристигна една карета, за да отведе Стернау, Мариано и Унгер в къщата на лорда. Тя беше един от най-импозантните паласиос в града и притежаваше множество великолепни стаи. Гостите получиха апартаменти, които биха задоволили и княз.

Мариано не бе в състояние да язди, а пък честният Унгер не беше привърженик на конете. През целия си живот той едва ли и десет пъти бе възсядал кон, ала доктор Стернау още на следващия ден яздеше с лорда по Аламеда[6], където предизвика с телосложението и стойката си немалка сензация.

Хосефа Кортейо лежеше в стаята си в хамака. С книга в ръка тя пушеше една от онези пури, които мексиканците толкова много обичат, но не четеше. Кукумявските й очи не бяха отправени към буквите, а се рееха отсъстващо в далечината. Мислеше си за граф Алфонсо, любимият, който преди заминаването си й бе обещал брак, ала без обич. Мислите й се простираха по-натам по красивите, огнени испанки, сред които лесно би могло да се намери някоя, която да го омотае и обсеби.

В този момент влезе баща й с бръчки по челото и писмо в ръка. Той заговори:

— Пристигнала е пощата и сред останалите неща намерих и едно писмо от моя брат.

В същия миг Хосефа подскочи и протегна ръка към плика.

— Дай го! Как стоят нещата там — отвъд океана?

— Хм. И добре, и зле! Междувременно Алфонсо е бил в Германия!

— Я виж ти! И какво е правил там?

— Заради оня опасен немски лекар. Тоя човек сякаш е отишъл в Испания само за наше нещастие. Той е наш върл враг.

Веждите на Хосефа се свиха презрително.

— Ба, някакъв си лекар! Че кой ли пък ще се страхува от него! — каза пренебрежително.

— Тъкмо ние Трябва да се страхуваме от него — рече сериозно Кортейо. — Той още от първия ден на пристигането си в Родриганда е прозрял и разстроил плановете ни. Притежава удивително проницателен ум и при това има такъв късмет, че човек би могъл да го сметне за любимец на дявола.

— Е, в такъв случай сигурно и за дявола е настъпило времето да дойде и го отнесе. Преди малко случайно си мислех за него. Не си ли чул за немеца, който сега вълнува нашите салони? Той се казва Стернау. Гост е на английския пълномощник, който го е представил на най-висшите аристократи. Вчера дори е бил поканен при президента. Един лекар, най-обикновен лекар. Това е смехотворно.

— Стернау ли се казва? Caramba! Да не би да е същият?

— Това се питам и аз, ала навярно името и титлата са игра на случая. Та оня Карл Стернау, от когото толкова се боиш, понастоящем е в Германия и следователно не би могъл да бъде в Мексико.

Лицето на Кортейо се помрачи.

— Мислиш ли?

— Е, ама нали така писа чичо в последното си писмо.

— Действително, но от онова писмо досега мина доста време.

— Да не би все пак да смяташ…? — запита Хосефа проточено.

— Смятам, че трябва да прочетеш това писмо — отвърна той късо, като й го връчи.

Тя го взе, отвори го и зачете:

«Скъпи братко!

Този път споделям с теб най-важното. Както знаеш доктор Стернау ни се изплъзна. Вече ти писах, че Алфонсо не можа да го застигне в Париж. Стернау вече бил отпътувал за Германия. Алфонсо тръгнал след него, но успял само да установи неговото местопребиваване. Да предприеме там нещо срещу него би било пълна глупост. Както разбрахме после, Стернау встъпил в брак с Розета.

Това е станало в онова малко селище, което се казва Райнсвалден. След сватбата Стернау предприема пътуване. И знаеш ли какво възнамерява? Иска да издири капитан Ландола и да му изтръгне Мариано или както се наричаше в Родриганда Алфред де Лотрьовил. Той е способен и на невъзможното. Все пак се надявам плановете му да се осуетят.

Аз разпратих веднага тайни съобщения до всички пристанища, в които Ландола хвърля котва и тъй като е възможно да вземе курс към Мексико, предавам новината и на теб. Стернау непременно трябва да бъде обезвреден, в противен случай сме изгубени.

А сега нещо по-приятно! Алфонсо е вече начело на дома Родриганда. Той представя неговите интереси и се грижи да не угаснат традициите. С една дума: трябва да се жени!

Правейки оглед от негово име, ми провървя да спра погледа си на една дама от стар испански род, която притежава всички изисквания да придадена името Родриганда още по-голямо достойнство. Надявам се, че моето влияние ще допринесе този блестящ брак да се състои и има ли резултат, незабавно ще ви известя.

Твой брат Гаспарино Кортейо.»

По време на втората половина на писмото Хосефа пребледня, а когато стигна края, изскърца диво със зъби, смачка листа на топка и го хвърли на земята.

— С Алфонсо ще се случи същото като с тази хартия, ако не сдържи думата си! — извика тя в изблик на ярост. — Ще ги разкъсам, ще ги размажа!

В гнева си тя придоби вид, който най-малкото от всичко би могъл да се нарече красив. Бащата сложи успокоително ръка на рамото й.

— Само по-спокойно, още не се е стигнало дотам! — каза той.

Хосефа вирна надменно глава.

— Да, още не се е стигнало дотам и никога няма да се стигне! Но само факта, че им е хрумнала тая мисъл, е позорно предателство спрямо мен!

— И това не е вярно.

— Как тъй? Да не би да ги вземаш под закрилата си?

— Брат ми, да, но не и Алфонсо. В края на краищата Гаспарино не знае, че Алфонсо е дал думата си и следователно не бива да насочваш гнева си срещу него.

— Но затуй пък толкова повече срещу неверника. Аз не съм го освободила. Той е мой, мое притежание и никоя друга няма да го има. Искам да стана графиня Де Родриганда, а каквото съм наумила, ще го прокарам с всички средства, ясно ли ти е?

Тя стоеше като Фурия пред баща си. Той обаче отвърна с възможно най-голямо спокойствие:

— Ще пиша на Гаспарино.

— Да, пиши му и изискай незабавен отговор.

— А ако каже «не»?

— Тогава е изгубен, заклевам се!

— Хосефа, той е мой брат!

— Тъкмо затова трябва да бъде толкова по-честен в уговорките ни и толкова по-строго наказан, ако не го стори. Знаеш, че завещанието е в ръцете ми.

— Ти няма да го използваш срещу него!

Хосефа изпусна ироничен смях и пристъпи дръзко към баща си.

— Какво си позволяваш? Твоят брат има син, а ти дъщеря. Всички ние сме крадци, измамници, станахме дори убийци, само и само да постигнем Родриганда. Трябва ли неговият син да притежава всичко сам, а твоята дъщеря да остане с празни ръце? Не, то принадлежи на него и на мен. След като той стана граф, аз ще стана графиня, това е единственото справедливо решение на въпроса и нищо не е в състояние да ме разубеди.

Кортейо сметна за уместно да се помири.

— Давам ти право — каза той, — но считам, че сега не му е мястото безполезно да се горещим. Имаме си достатъчно предстоящи грижи.

— Така ли? И какви са те? — запита тя разгневено.

— Имам предвид доктор Стернау.

— А-ха-а — произнесе Хосефа, сещайки се най-сетне за първата част на писмото. — Та какво казваш? Тоя човек напуснал Германия, за да издири капитан Ландола? Ха, един лекар, един кашок[7]. Не ставайте смешен!

— Не съди погрешно за немците! Те са корави глави. Може да стоят дълго време кротки и търпеливи, но вземат ли веднъж решение, изпълняват го докрай.

— И ти смяташ, че тоя Стернау тук и оня са едно и също лице?

— Считам го за възможно.

— Тогава трябва да го проучим.

— Но как? Не можем да разпитваме лорд Дридън!

— Не — прихна тя. — Остави ме да действам! Аз ще се погрижа да получим покана и ще го видим.

— Описаха ли ти го?

— Да. Той е необикновено висок и крепко сложен, като исполин сред останалите.

— Той е. Та нали Гаспарино ни писа, че е истински Голиат.

— Това още нищо не доказва. Те може да са братя или някакви роднини. Слушала съм, че в северните страни се раждат много такива хора, които могат да минат за род на титани. Засега остава така — аз ще се погрижа за покана, а всичко останало ще си проличи.

Стернау беше подготвен за такава среща. Предполагаше, че е познат по име на Пабло Кортейо. Знаеше, че е предмет на разговор и също, че Кортейо ще чуе за него и вероятно ще поиска да го види. И където и да отидеше на посещение, очакваше да го срещне. Той се бе осведомил, че като представител на граф Родриганда Кортейо е приеман в най-висшите кръгове. Но нямаше намерение да се остави да бъде разпитван.

Пета глава

«Господарят на скалите»

Беше минало повече от седмица от пристигането на Стернау, когато лорд Дридън го покани на една от своите разходки с кон. Те напуснаха града и подкараха конете си между хълмовете. Минавайки на връщане край един дълъг зид, англичанинът каза:

— Днес най-сетне мога да удържа дадената пред вас дума. — Тъй като бяха само двамата, той отново си служеше с немски.

— Относно фамилната гробница, милорд?

— Да. — Лордът се надигна от седлото и посочи зад стената. — Виждате ли онази гробна аркада?

— С коринтските колони?

— Да. Това е надгробният паметник, в който лежи погребан Фернандо де Родриганда.

— Позволено ли е да се влиза?

— Защо не? През целия ден портата на гробището е отворена.

Слязоха от конете, вързаха ги до нея и влязоха. Заради няколкото посетители дадоха вид, че друга цел ги е довела тук и по-късно като че случайно приближиха гробницата. Входът беше затворен с решетъчна врата, но решетката не достигаше свода. Оставаше едно свободно пространство, през което човек би могъл да се прехвърли.

— Знаете ли със сигурност, че това е търсеният @склон, милорд? — попита Стернау.

— Да, поисках да ми го опишат точно. А ето и името Родриганда.

— В такъв случай няма да ни е трудно да проникнем вътре. Да си вървим!

— Кога ще се заемете с проучването?

— Още тази вечер. Искате да присъствате?

— Благодаря. Аз съм представител на цяла нация и е наложително да бъда предпазлив.

Вечерта, малко преди полунощ, към гробището крачеха трима души. Беше два дни след новолуние и следователно не така светло. Стигнаха до зида и се прехвърлиха отвъд. Бяха Стернау, Мариано и Унгер. През тези осем дни Мариано се бе възстановил дотолкова, че можеше да вземе участие в авантюрата.

— Останете тук! — прошепна Стернау. — Искам първо да проверя дали сме в безопасност.

Той претърси внимателно гробището и се върна при спътниците си едва след като бе убеден, че не ги грози опасност от разкриване.

— Сега бързо след мен, но тихо!

Тръгнаха. Когато стигнаха до @скпепа, той пръв се промъкна над решетъчната врата, след което другите го последваха. Озоваха се пред здрав, цинков капак, който закриваше отверстието към подземието.

— Трябва да се отвинти капакът! — поясни Стернау.

През деня той бе огледал внимателно всичко и се бе снабдил с гаечни ключове. Тримата мъже поработиха известно време мълчаливо и безшумно и капакът бе освободен и снет. Надолу водеше тясна стълба. Слязоха един подир друг. Начело беше Стернау и опипваше с ръце наоколо, докато се натъкна на някакъв ковчег. — Тук има ковчег — уведоми той. — Унгер, запали потайния фенер, но внимавай горе да не проникне никакъв лъч светлина!

Унгер изпълни нареждането и при меката светлина на фенера видяха няколко метални ковчега пред себе си. Близо до входа имаше още един, откъм нозете на който се четеше със златни букви името: «Дон Фернандо, граф Родриганда и Севиля».

Стернау посочи мълчаливо името и прегледа болтовете, стягащи капака.

— Какво ли ще видим? — прошепна Мариано.

— Или нищо, или тленните останки на вашия чичо — отговори Стернау.

— Ужасявам се! — произнесе Мариано. — Поставете се в моето положение! Племенникът, застанал като мародер пред ковчега на чичото.

— Овладейте се! Нашата мисия не е ограбване на покойник или оскверняване на гроб. Тук сме като справедливи съдници и спокойно можем да отговаряме за делата си пред Бога и съвестта си. Да го отворим!

Те отново се заловиха за гаечните ключове. След известни усилия болтовете поддадоха и бяха развъртяни без особени затруднения. Когато това стана, тримата мъже се спогледаха, изпълнени с напрежение.

— А сега в името Божие да свалим капака! — рече Стернау. С тия думи той го хвана и вдигна донякъде. В следващия миг капакът се изплъзна от ръцете му и отново падна на мястото си. В дълбокото помещение отекна угнетяващ, глух звук. Тримата впиха поглед един в друг.

— Сякаш покойникът се противи срещу нарушаването на неговия покой — пророни Мариано.

— Той не бива да ни се гневи затуй, че искаме да установим дали не е извършено кощунство спрямо него — отбеляза Стернау.

След това хвана капака с по-голяма предпазливост, сне го и положи настрани. Унгер освети отворения ковчег… и тримата мъже като по команда вдигнаха очи и се спогледаха.

— Ковчегът е празен! — промълви Мариано.

— Точно както предполагах — вметна Стернау.

— В него изобщо не е лежал мъртвец! — добави Унгер.

— О, напротив! — рече Стернау, като взе фенера от Унгер и освети атлазената постелка, изпълваща вътрешността на ковчега. — Тук ясно виждате отпечатъка, който е оставил тялото.

— Значи чичо все пак е починал! — провъзгласи Мариано. — Но защо е бил отстранен трупът му?

— Не е бил отстранен труп, а жив човек — заяви Стернау. — Не би имало смисъл да се отстранява труп. Както има отрови, предизвикващи умопомрачение, така има и такива, причиняващи мнима смърт.

— В такъв случай човекът, качен на кораба във Веракрус и продаден сетне в Харар, действително е бил дон Фернандо де Родриганда.

— Убеден съм. Сега да затворим грижливо ковчега, та да не остане никаква следа от присъствието ни тук!

Това стана, след което фенерът бе угасен. Тримата мъже се изкачиха горе и завинтиха здраво цинковия капак. После се прехвърлиха през решетката и напуснаха безшумно гробището, както бяха дошли. Акцията им остана незабелязана.

Вкъщи лорд Дридън очакваше с голямо напрежение резултата от тяхното разследване. Той беше помолил Стернау и Мариано веднага да отидат при него. Когато го запознаха със състоянието на нещата, възкликна ужасен:

— А мен не ми се вярваше! Какво злодеяние! Трябва да се доложи.

— Това не би довело до нищо. Нямам голямо доверие на мексиканското правосъдие.

— Ще бъдат принудени да изпълнят дълга си!

— Кой ще ги принуди, милорд? — запита Стернау.

— Аз! — заяви решително Дридън.

— Би било напразно.

— Охо! Ще ви докажа обратното.

— Бихте могъл само да докажете, че трупът липсва. Къде се е дянал, дали е бил погребан жив човек или мъртвец, това би останало неразкрито. С уведомяването на властите излишно бихме обърнали внимание на нашите неприятели за опасността, надвиснала над тях.

— Но, хер доктор, трябва ли една такава измама да остане ненаказана?

— Не. Тя ще бъде наказана, но едва когато сме открили граф Фернандо. След това ще отведем извършителите на гробището и ще изискаме от тях трупа на изчезналия, по-рано не.

— Но да не би да сте решил да заминете за Харар?

— Разбира се! След като отидем до хасиендата Дел Ерина. Трябва да поговоря с Педро Арбелец и преди всичко с Мария Хермоес.

— Тук с нея не бихте могъл да разговаряте, тъй като и тя се намира в хасиендата Дел Ерина.

— Значи тя живее там?

— Да.

— Най-добре би било да се отправим незабавно нататък, ала нашият приятел Мариано е все още твърде слаб. Трябва да му дадем още една седмица, за да закрепне достатъчно за една такава напрегната езда.

— И — добави лордът с усмивка — поне една седмица да осигурите на хер Унгер, докато придобие необходимите ездови умения. Не е шега неопитен ездач да тръгне към Индианската граница.

Що се отнася до Мариано, той намери най-добрия лекар в лицето на Ейми и най-доброто лекарство в щастието, в което се опиваше в нейно присъствие. Те бяха почти непрекъснато заедно, а лорд Дридън даваше вид, че нищо не забелязва.

Два дни след претърсването на гробницата лорд Дридън бе поканен заедно със Стернау на един прием. Неговият слуга бе научил, че Кортейо и сеньорита Хосефа също ще присъстват. По тая причина Стернау беше предварително подготвен за срещата с тях. Той и лордът тръгнаха по-рано, за да бъдат там преди Пабло Кортейо.

Приемът се даваше от едно от най-заможните семейства и на гостите бяха предоставени няколко помещения, в които биха могли да се движат и развличат според желанието си. След като поздравиха домакинята, Стернау се отдели от Дридън, като го уведоми, че ще се намира в портокаловата горичка. Там той изчака, докато лордът се появи с известието, че Кортейо е дошъл.

— Искате ли да ме представите, милорд?

— Желаете ли го? Тогава елате!

Те се върнаха обратно при повелителката на дома и забелязаха Кортейо и дъщеря му до една групичка току-що пристигнали гости.

— Дългият, мършав сеньор е Пабло Кортейо — информира лордът.

— Я гледай ти, та той е цяло копие на своя брат Гаспарино — забеляза Стернау.

— А сеньоритата от дясната му страна е неговата дъщеря.

— Онази с бухалското лице?

— Да.

— Струва ми се, че дъщерята е по-проклета от бащата.

Те се приближиха до групата — лордът бързо, Стернау малко по-бавно. Кортейо беше обърнат с гръб към тях.

— Ах, милорд — възкликна той, забелязвайки Дридън, — каква радост да Ви видя тук! Размислихте ли върху моето предложение?

— Кое?

— Относно хасиендата Дел Ерина.

Веждите на Дридън се свиха.

— Не обичам да разговарям за сделки на обществени места. Впрочем преди това трябва да зная дали хасиендата действително е притежание на граф Родриганда.

— Разбира се, че е!

— И вие ми правите предложение за продажба?

— Да.

— Но хората казват, че притежателят е Педро Арбелец, комуто се полага хасиендата след смъртта на граф Фернандо.

— Това е неистина, милорд, празни приказки.

— Е, тоя въпрос ще се изясни, аз и без туй скоро ще узная истината.

— От кого?

— От един приятел, който не след дълго ще се отправи към хасиендата. Ще си доставя удоволствието да ви запозная с него.

Лордът направи жест назад към Стернау и Кортейо и дъщеря му тутакси се обърнаха нататък.

— Този сеньор е моят приятел доктор Стернау.

— Доктор Стернау? — запита Кортейо, като плъзна острия си поглед по лицето и фигурата на немеца. Сетне придаде приветлив израз на физиономията си и каза: — За мен е чест, сеньор Стернау, да се запозная с вас. Вие сте, както ми казаха, немец?

— Да.

— Аз обичам немците. Позволете ми да ви представя моята дъщеря Хосефа.

Стернау и дамата си размениха по един поклон. След това баща и дъщеря го взеха помежду си и отведоха до един диван, простиращ се околовръст стаята. Цялата тая работа стана толкова очебийно, че Стернау веднага предугади предстоящия разпит и не се излъга, защото едва се бе настанил между двамата и Кортейо подхвана:

— Чух, че искате да отидете до хасиендата Дел Ерина, сеньор Стернау?

— Може би — отговори Стернау кратко, понеже му стана неприятно, задето лордът бе издал намеренията му.

— Мога ли да запитам с каква цел?

— Искам да опозная Мексико и обитателите му. По тая причина ще попътувам и на север из страната. Когато лордът узна намеренията ми, ме помоли да се запозная със собствеността на хасиендата Дел Ерина, която желае да закупи.

— А-а, тъй значи! — промълви Кортейо удовлетворен. — В Дел Ерина има един опърничав арендатор, който твърди, че хасиендата е негова собственост. Смехотворно! Както изглежда вие пътувате много?

— Действително.

— В такъв случай сте за завиждане! — обади се Хосефа с лицемерна любезност — Един човек, който е пълен господар на времето си е за @облазяване. Кои континенти сте посетил, сеньор Стернау?

— Америка, Африка и част от Азия.

— А Европа?

— Там съм роден! — усмихна се запитаният.

— Познавате ли Франция?

— Да.

— Вероятно и Испания?

— Бил съм и там.

Хосефа размени с баща си един бърз поглед на разбирателство и продължи:

Испания е нашата родна страна и ние приятно да слушаме за нея. Мога ли да узная кои провинции и градове сте опознал?

— Бях за кратко време в тази красива страна. Като лекар получих призив от някой си граф Родриганда да го избавя от тежка болест.

— Родриганда? Знаете ли, че този граф има имения и тук? И че моят баща е управител на мексиканските му имоти?

— Я виж ти, наистина ли, сеньор Кортейо? — възкликна той. Сетне си даде вид, че се замисля и добави: — В Родриганда също има един сеньор Кортейо. Да не би да сте роднини с него?

— Той е мой брат.

— Това много ме радва, сеньор, защото аз често се срещах със сеньор Гаспарино Кортейо.

— Той не е много общителен.

— Не съм забелязал. Ние, напротив, много добре се опознахме.

Хосефа сви ядно устни, тъй като отлично схвана двусмислието в думите. Въпреки това продължи с любезния си тон:

— Да бе пожелал Бог, щяхте да спасите нашия добър граф Мануел, сеньор!

— Да, много бих дал, сеньорита.

— Той почина, струва ми се, при някакъв нещастен случай?

— Да, случаят наистина беше злощастен.

И в тия думи лежеше двояк смисъл, който не убегна на Кортейо и дъщеря му.

— Но тогава вие сте се запознал и с графиня Розета? — продължи усърдно да подпитва Хосефа.

— Разбира се. Сега тя е моя жена.

Стернау беше убеден, че двамата го знаят, въпреки че си придадоха вид на дълбоко изненадани.

— Какво говорите, сеньор! — извика Кортейо, а Хосефа възкликна:

— Възможно ли е?

— О, за любовта всичко е възможно, сеньорита! — усмихна се Стернау. В Испания наистина се държи малко по-строго на общественото положение, отколкото в моето отечество. Ние се оженихме в Германия.

— Значи контеса Розета напусна родината си?

— Да.

— И граф Алфонсо се съгласи?

— Във всеки случай не попречи — отговори Стернау. — Вие и граф Алфонсо ли познавате?

— Естествено! Та той прекара юношеството си при нас в Мексико.

— Вярно, не помислих за това.

— Бяха ни писали, че контеса Розета е заболяла опасно — осведоми се Хосефа.

— Тя е напълно излекувана, сеньорита. Но извинявайте! Там лорд Дридън ми дава знак. Навярно има намерение да ме представи на някой.

Стернау се надигна, за да се отдалечи и другите двама също се изправиха.

— Каква странна и приятна игра на случая да се срещне тук сеньор, който познава Родриганда — рече Кортейо. — Бихте ли ни доставил радостта да се видим някой път у нас?

— На драго сърце се поставям на ваше разположение.

— Или ние да ви посетим у лорд Дридън? — прибави Хосефа. — За мое щастие с лейди Ейми ме свързва тясно приятелство.

— За мен ще е удоволствие да ви видя у дома!

Стернау се отдалечи с поклон. Баща и дъщеря изчакаха, докато се изгуби от очите им, след което Хосефа просъска:

— Carajo, той е!

— Да, той е! — изръмжа и Кортейо.

— Наблюдаваше ли го внимателно?

— Много добре. Той е противник, който не бива да се подценява.

Хосефа стрелна с подигравателен поглед баща си отстрани и отвърна:

— Който не бива да се подценява? Странен начин на изразяване. Аз пък заявявам, че той е противник, който действително превъзхожда най-добрите мъже, ала дали и някоя жена, тепърва ще се види. Колко хладнокръвно говори! И все пак ни познава, знае всичко и е дошъл в Мексико с някакви враждебни намерения. Тъй, той трябва да се провали, другояче не може, макар и да е жалко за такъв неприятел, който буди възхищение.

— Ти май вече си във възторг от него! Как ти хрумна да кажеш, че искаме да го посетим!

— А ти да не мислиш, че той ще дойде при нас! Щом имаме намерение да го поразпитаме, ние трябва да отидем при него.

— Стернау ще дойде при нас. Видът му е на човек, за когото е дреболия да посети леговището на лъва. Да знаех само какво дири тук в Мексико!

— Ще го узнаем, защото още утре ще му направим една визита.

— А бе, ти луда ли си? След като англичанката те отпрати по такъв начин?

— Когато се касае за такава важна работа, това не ме засяга.

— Аз няма да те придружа!

— Тогава ще отида сама — произнесе тя инатливо.

— Твърдо съм убеден, че ще го сториш.

— Разбира се, че ще го сторя. Но зная също така, че и ти ще дойдеш с мен. Длъжни сме да подпитаме ловко немеца, да научим всичко, всичко, за да знаем с какво оръжие ще ни атакува.

Докато двамата се раздумваха така за немеца, той бе запитан от лорда:

— Е, как намирате двойката?

— Ястреб и кукумявка, само дето в случая кукумявката притежава повече самоувереност и дееспособност от ястреба.

— Значи ги намирате достатъчно подозрителни?

— Точно така. Братята Кортейо са напълно достойни един за друг. Но, милорд, хайде да не си разваляме вечерта с разговори за подобни личности! Достатъчно е, че човек е принуден да ги гледа.

— Бяхте ли поканен от онзи?

— Да.

— И ще отидете?

— Много вероятно, стига те самите да не избързат с посещението.

— По дяволите да вървят! Подхвърлихте ли им нещо по тоя повод?

— Аз не, а дамата. Тя твърди, че се е сприятелила с лейди Ейми.

Лордът дигна рамене и се обърна. Стернау от своя страна си даде труда тая вечер повече да не се доближава до Пабло Кортейо и Хосефа.

Още на другия ден предиобед му бе съобщено от слугата на лорда за сеньор и сеньорита Кортейо, които в следващия миг вече нахълтаха.

— Извинете ни, сеньор Стернау — подхвана Кортейо, — задето ви посещаваме толкова скоро. Хосефа обаче имаше голямо желание да чуе нещо за родината. Ние от дълго време не сме получавали новини оттам и ето как се възползвахме от приятелската ви покана.

Стернау ги поздрави с добре дошли с най-голямата учтивост, на която бе способен. Едва-що гостите се настаниха и очакваният разпит започна.

— При Веракрус ли слязохте на сушата? — запита Кортейо.

— Да, сеньор.

— Да приема ли, че сте бил препоръчан на лорд Дридън?

— В Родриганда се запознах с лейди Ейми.

— Я виж ти — възкликна изненадано Хосефа, — че тя приятелка ли е на контеса Розета?

— Определено.

— Беше ли динамичен светският живот в Родриганда, сеньор?

— Намирам го тъкмо обратното.

— Това ме удивлява. Казвате, че е присъствала лейди Ейми, а в едно писмо до нас бе споменат някакъв френски офицер. Ето кое ми дава основание да мисля, че не се е живяло уединено.

Стернау си отбеляза наум, че сега ще бъде разпитван за Мариано.

— Напротив, беше кажи-речи усамотено — каза той хладно.

— А запознахте ли се и с офицера?

— Да.

— Можете ли да си спомните името му?

— Наричаше се Алфред де Лотрьовил.

— И дълго ли остана в Родриганда?

— Няколко дена.

— И сетне се завърна във Франция?

— Хм! Той отпътува, без да загатне целта, сеньорита.

Хосефа видя, че не е тъй лесно да изкопчи нещо от Стернау. Вярно, той не казваше неистината, но пък не даваше и желаната информация. Тя тъкмо възнамеряваше да постави нов въпрос, когато влезе Унгер. За Стернау това бе добре дошло. Той можеше да се оттегли за кратко време, тъй като Унгер бе научил достатъчно испански като моряк, за да го разбира и говори поносимо. Представи моряка и се измъкна под някакъв претекст. После побърза да отиде при лорда, при когото завари Ейми и Мариано.

— Какво ново? — попита Дридън. — Влизате с необичайна бързина.

— Нося потвърждение на вчерашното си предположение — Кортейо е тук.

— Не думайте! У вас?

— Да, той и дъщеря му.

Лорд Дридън поклати глава и отвърна усмихнато:

— И вие ги оставихте да си седят двамата?

— Не, Унгер е при тях. Идвам само, за да Ви отправя една молба.

— Говорете, скъпи приятелю?

— Поканете онези двамината за закуска!

Лордът направи удивена физиономия.

— Двамата Кортейо? — запита. — Струва ми се, че си правите шеги с мен.

— О, не, говоря сериозно. Виждам наистина, че и лейди Ейми е учудена от молбата ми, но при все това позволете да я поддържам.

— Но защо по дяволите? — не се сдържа Дридън. — Тази измет ми е толкова омразна и противна, че не мога да я гледам!

— Искам да зная какво впечатление ще им направи видът на Мариано.

— А-а, тъй ли било, това е нещо друго! Ами вземете го тогава оттатък при вас!

— Не, милорд. Нека и вие двамата бъдете свидетели на сцената!

Лордът кимна на себе си и като прочете по лицето на дъщеря си съгласие с молбата на Стернау, отвърна:

— Добре де, може и да има някаква полза от тая работа. Нека дойдат.

— Но аз не мога да ги поканя, милорд!

— Хм, и това ли още! Хубаво, хубаво, вървете в името Божие, ще се погрижа.

Стернау се върна в стаята си и сега бе пощаден от неудобни въпроси, тъй като присъствието на моряка придаде обща насока на разговора. След известно време влезе графът. Като се престори, че е очаквал да завари Стернау сам и не е бил осведомен за присъствието на Кортейо и Хосефа, той поздрави с изискана любезност, остана за малко и ги покани да вземат участие в закуската, което бе прието с готовност.

След кратко време се събраха в трапезарията. Присъстваха всички с изключение на Мариано. Въпреки това започнаха, а оживеният разговор подправи поднесените разнообразни мексикански деликатеси.

Доста време по-късно влезе Мариано. Кортейо и дъщеря му бяха настанени така, че да не могат да го видят веднага. Едва когато той пристъпи към стола си, Кортейо забеляза, че е дошъл нов гост и го огледа. Но само мярнал лицето на Мариано, той подскочи като попарен от мястото си и извика:

— Граф Мануел!

Беше пребледнял, а очите му — аха, да изскочат от орбитите. Дъщеря му също се бе изправила, втренчена в Мариано. В палата Родриганда имаше един портрет на граф Мануел като млад, който толкова приличаше на младия мъж, че и Хосефа ококори стъписано кукумявските си очи.

— Заблуждавате се — обади се Стернау. — Този сеньор не е граф Мануел де Родриганда, а лейтенант де Лотрьовил, за когото ме попитахте вчера.

Полека-лека двамата започнаха да възвръщат самообладанието си.

— Извинете! — проговори Кортейо. — Съществуващата малка прилика ме подведе и не помислих колко години са минали.

— И по тоя начин стресна и мен! — извини се Хосефа.

— Казвате, съществува прилика между лейтенанта и граф Мануел? — попита Дридън.

— Действително, милорд.

— Странно! Такава прилика между хора, принадлежащи към различни националности! Това си е чиста случайност.

Скоро разговорът отново влезе в обичайните си релси. Когато Хосефа и баща й се бяха прибрали вкъщи, той я запита:

— Ясно ли ти е сега как стоят нещата?

— Е? — отвърна тя.

— Тоя лейтенант е истинският граф Алфонсо!

Хосефа кимна мълчаливо.

— Стернау го е освободил — продължи Кортейо.

— Но как и къде? Какво е станало с Ландола и кораба?

— Не знам.

— Татко, след два дни Стернау смятал да замине за хасиендата, тъй ли?

— Тъй. А и другите двама заедно с него.

— И ти ще ги оставиш да се изплъзнат?

— И през ум не ми минава. На тоя човек не бива да даваме никаква отсрочка.

— Такова е и моето виждане. Но как ще ги отстраниш?

— Засега още не мога да кажа. Във всеки случай това не е работа за жени. Остави ме да действам!

През нощта Кортейо не спа. В продължение на часове той мисли и крои планове и изглежда най-сетне стигна до някакво решение, защото отиде до конюшнята и нареди да му оседлаят кон. Призори напусна града в северна посока, а Хосефа, запитвайки сутринта за баща си, узна, че преди известно време е заминал на някъде.

Два дни по-късно пред паласио на лорда стояха три здрави коня, докато в жилището пък приятелите си вземаха сбогом.

— Колко време смятате да отсъствате, хер доктор? — запита Дридън.

— Кой може да определи при настоящите обстоятелства? — гласеше отговорът. — Ще се върнем колкото е възможно по-скоро.

— Надявам се да е така. Не щадете конете! По пасищата наоколо търчат хиляди. Имате ли още някакво желание?

— Да, милорд. В тая страна човек не знае какво го очаква. Ако връщането ми се проточи, заемете се с яхтата и екипажа!

— Ще го сторя, но не се опасявам, че ще ми се наложи. Сбогом!

Стернау и Унгер вече бяха възседнали конете, а Мариано още стоеше горе на стълбите при Ейми. Най-сетне той дойде и те излязоха от града по пътя, по който преди два дни бе поел Кортейо.

Стернау яздеше без слуга и водач. Той имаше карта на Мексико, която бе техният водач и въпреки че никой от тримата не бе минавал по този път, не се заблудиха нито веднъж.

Може би оставаше по-малко от ден път до хасиендата, когато яздеха по една покрита с отделни островчета храсти равнина. Стернау беше най-опитният от тримата. Пречупен стрък, прекършен клон, отместен камък — нищо не му се изплъзваше от погледа. Дълго време бяха яздили мълчаливо. Ненадейно той каза на двамата си спътници:

— Без да обръщате глави надясно и наляво, погледнете незабелязано към плътната китка сапунени дръвчета там вдясно до водата!

— Какво има? — попита Мариано.

— Някакъв човек лежи там, а зад него е конят му.

— Не виждам нищо.

Унгер увери в същото.

— Вярвам го. За да се различи в оня гъсталак още отдалеч човека и коня, са необходими упражнения и опит. Веднага щом вдигна пушката си, сторете и вие същото, но не стреляйте преди мен.

Те продължиха ездата, докато се изравниха с шубрака. Внезапно Стернау спря коня, смъкна рязко пушката от гърба си и я насочи към гъстака. Другите двама последваха примера му.

— Хей, сеньор, какво търсиш там? — извика той нататък. Прозвуча къс, дрезгав смях, след което се чуха думите:

— Това какво те засяга?

— Твърде много — отговори Стернау. — Бъди така добър да излезеш!

— Тъй да бъде, ще ти окажа тая услуга.

Храсталаците се разтвориха и пропуснаха един мъж, облечен в дрехи от здрава бизонова кожа. Лицето му носеше следите на индиански произход, ала облеклото имаше предпочитаната от ловците на бизони кройка. Беше въоръжен с пушка и нож. Видът му бе на човек, който никога през живота си не е изпитвал страх. Едва бе напуснал гъсталака, конят му го последва. Той плъзна изпитателен поглед към групичката от трима мъже и се произнесе:

— Хм, не беше лошо изпълнено, сеньори! Човек би могъл да си помисли, че и друг път сте били в прерията.

Стернау го разбра веднага, ала Мариано запита:

— Защо?

— Защото си давахте вид, че не сте ме забелязали, а сетне най-неочаквано насочихте пушки към мен.

— Стори ни се подозрително да видим тук да се крие човек — поясни Стернау. — Какво правеше все пак в храстите?

— Чаках.

— Кого?

— Кой знае. Може и вас!

Стернау сви вежди и предупреди:

— Я стига плоски вицове, а се изясни по-разбираемо!

— Може и да го сторя. Преди това обаче кажете накъде отивате!

— Към хасиендата Дел Ерина.

— Хубаво, тогава има вероятност вие да сте хората, които очаквам.

— Ама тая работа звучи, сякаш се знае за пристигането ни и си изпратен да ни посрещнеш.

— Горе-долу е така! Вчера преследвах горе из планините един бизон и на обратния път открих подозрителни следи. Тръгнах по тях и подслушах отряд бели, които се бяха излегнали и разговаряха високо. Така чух, че искат да заловят неколцина конника, които са на път от Мексико сити за хасиендата. Потеглих незабавно, за да предупредя хората. Ако вие сте тези — добре, не сте ли — оставам да лежа тук, докато дойдат.

Стернау протегна ръка на човека и каза:

— Ти си честен мъж, благодаря ти! Както стоят нещата, май ние сме тези, които очакваш. Колко бяха на брой онези типове?

— Дванайсет.

— Хм, почти ми се иска да разменя някоя думичка с тях. Ако зависеше от мен, бих ги поогледал. Но не е препоръчително човек да се подхвърля ненужно в опасности.

— Така смятам и аз — кимна насмешливо непознатият.

— Накъде води сега пътят ти? — попита Стернау.

— Към хасиендата. Да ви водя ли?

— Ако това ти доставя удоволствие, да.

— Тогава да тръгваме!

Непознатият яхна коня си и застана начело на малкия отряд. Той висеше на животното, приведен напред по индиански маниер, за да може веднага да забележи всяка следа, а от външността му Стернау отсъди, че е мъж, на когото може да се разчита.

Привечер, когато човек се нуждае от нощен бивак, водачът се показа толкова опитен в намирането на подходящо място и вземане на предохранителни мерки, че Стернау разбра, че има работа с добър познавач на дивата пустош. Той си взе от храната на тримата, запали и цигара. Когато обаче му предложиха глътка ром, отклони поканата.

Поради несигурността на пътя не накладоха огън и късият вечерен разговор бе проведен в тъмнината.

— Познаваш ли хората в хасиендата? — попита Стернау водача.

— Да, разбира се — гласеше отговорът.

— На какви хора може да се натъкне човек там?

— На първо място сеньор Арбелец — хасиендерото, след това сеньорита Ема — неговата дъщеря, после сеньора Хермоес и най-сетне един ловец, който е болен в главата. Освен туй има пеони и четирийсетина вакуероси и сиболероси.

— Ти навярно също спадаш към сиболеросите?

— Не, сеньор. Аз съм свободен мищек.

Стернау наостри слух.

— Ти си мищек? Тогава не може да не знаеш вожда Мока-ши-тайис, Бизоновото чело?

— Зная го — отвърна спокойно индианецът.

— Къде се намира той сега?

— Ту тук, ту там, накъдето го поведе Великия дух. Къде си чувал за него?

— Неговото име е известно навсякъде. Чух да го славят дори отвъд Голямата вода.

— Той ще се зарадва, когато го узнае. Как да ви наричам, сеньори, в разговорите с вас?

— Аз се казвам Стернау, този сеньор — Мариано, а другият е Унгер. А ние как да се обръщаме към теб?

— Аз съм мищек, наричайте ме така!

Това бе целият вечерен разговор. Сетне си легнаха. Нощната стража беше разпределена между четиримата. На зазоряване отново потеглиха и още преди обяд съгледаха хасиендата пред себе си. Мищекът спря и посочи имението с ръка.

— Това е хасиендата Дел Ерина, сеньори — каза той. — Сега няма как да я пропуснете.

— Няма ли да дойдеш с нас? — попита Стернау.

— Не. Моят дом е гората. Сбогом!

Мищекът смушка коня си и препусна. Другите трима се насочиха към оградната стена и спряха пред портата.

На хлопането на Стернау се появи един вакуеро и запита за желанието им.

— Дон Педро Арбелец вкъщи ли си е?

— Да.

— Предай му, че гости от Мексико сити искат да говорят с него!

— Сами ли сте или идват още?

— Сами сме.

— При това положение ще ви се доверя и отворя.

Вакуерото избута резето и пусна ездачите в двора. Тук те скочиха от конете, които вакуерото пое, за да ги напои. Когато стигнаха входа на къщата, хасиендерото излезе да ги посрещне. Той подаде ръка на Стернау, след което я протегна към Мариано. Лицето на последния беше извърнато, тъй като проследяваше с поглед конете. Сега се обърна и хасиендерото го видя, както се казва, очи в очи. Изумен той дръпна ръката си и нададе силен вик на изненада.

— Caramba, какво е това! Граф Мануел! Но не, не може да бъде, та граф Мануел е къде по-възрастен.

Хвана се за челото. Приликата го бе поразила. При това движение очите му срещнаха Унгер и той плесна с ръце.

— Valga me Dios! Бог да ме пази, омагьосан ли съм? — провикна се.

— Какво има, татко? — запита зад него ясен момински глас.

— Ела насам, дете мое! — отвърна той. — Странна работа! Дойдоха трима сеньори. При това единият си прилича с граф Мануел, а другият — с твоя клет годеник, като едно яйце с друго.

Ема се засмя и пристъпи напред. Когато забеляза обаче Унгер, произнесе:

— Наистина, татко, този сеньор много прилича на моя беден Антонио.

— Е, това ще се изясни — рече Арбелец. — Бъдете добре дошли, сеньори, и заповядайте в моя дом!

Той протегна повторно ръка на Мариано, а след това и на Унгер и отведе гостите в трапезарията, където им бе поднесено разхладително питие. Унгер надигна чашата да пие, ала тутакси я смъкна обратно. Погледът му се прикова към вратата, която се бе отворила, за да пропусне една бледа фигура, която погледна бегло новодошлите с блуждаещи, нищо неизразяващи очи. Унгер се приближи няколко крачки към вратата и огледа съсредоточено болния.

— Възможно ли е! — извика той. — Антон, Антон! О, Боже мой!

Умопомраченият го изгледа и поклати глава.

— Аз съм мъртъв, аз бях убит — изстена той. Унгер отпусна ръце и запита:

— Дон Педро, кой е този човек?

— Това е годеникът на дъщеря ми — отговори хасиендерото. — Казва се Антон Унгер, наричан от ловците Гърмящата стрела.

— Значи все пак е той! Братко, ох, братко мой! С този възглас Унгер се втурна към безумния, обви ръце около него и го притисна към себе си. Болният се остави да го помилват, погледна равнодушно брат си и продума:

— Аз бях убит, аз съм мъртъв!

— Какво става с него, какво му е? — попита Унгер хасиендерото.

— Той е умопобъркан — отговори Арбелец.

— Умопобъркан? О, Господи, каква среща!

Морякът захлупи лице в шепи, тръшна се на един стол и зарида. Останалите стояха безмълвни и развълнувани, докато Арбелец сложи ръка на рамото му и попита с тих глас:

— Наистина ли сте брат на сеньор Антонио?

Унгер вдигна очи към питащия и отвърна:

— Да, аз съм негов брат!

— Тогава вие трябва да сте моряк? Той много ни е разказвал за вас.

— Аз съм мъртъв, бях убит — оплака се обезумелият. До този момент Стернау го бе наблюдавал неотклонно. Сега запита:

— Каква е причината за неговото състояние?

— Удар по главата — поясни Арбелец.

— Поставихте ли го под грижите на лекар?

— Да, дълго време.

— И той каза, че не може да му се помогне? Значи е бил нескопосник, некадърник. Овладей се, Унгер! Твоят брат не е умопобъркан, а само душевно разстроен. Все още може да му се помогне.

В същия миг прозвуча звънлив ликуващ възглас. Беше го надала Ема Арбелец. Тя се спусна към Стернау, улови го за ръцете и запита:

— Истината ли казвате, сеньор? Лекар ли сте?

— Лекар съм и се надявам на най-доброто. Когато науча обстоятелствата, при които е заболял, ще мога със сигурност да кажа дали ще съм в състояние да помогна.

— О, тогава нека ви разкажа…

— По-полека, сеньорита! — прекъсна я Стернау. — Можем да си го спестим за по-спокойни минути. Най-напред трябва да обсъдим нещо друго, което е също така важно и необходимо.

Тя се дръпна неохотно и изведе умопомрачения.

— Трябва да ви води важна работа насам — каза с предчувствие хасиендерото.

— Много важна — потвърди Стернау.

— И моята хасиенда беше единствената ви цел?

— Да.

— И я открихте без водач?

— Горе-долу. Едва вчера срещнахме един мъж, който ни придружи дотук. Беше индианец от племето мищеки.

— Мищек? Значи е бил Бизоновото чело.

— Бизоновото чело ли е бил, Бизоновото чело? — запита Стернау удивен. — Но той изобщо не носеше отличителните знаци на главатар!

— Това той никога не прави. Облечен е само в бизонова кожа, а въоръжението му се състои от пушка и нож.

— Тогава е бил той. Яздил съм с Бизоновото чело без да зная. Той го премълча, защото е разумен мъж. Ще го видим ли отново?

— Всеки ден е из околността. А вие ще останете ли за известно време тук?

— Зависи от обстоятелствата. Кога ще имате време да чуете какво ни води насам?

— Веднага или по-късно, когато пожелаете. За нещо кратко ли се касае и наложително ли е незабавното уреждане?

— Не. Нещата изискват повече време и внимателно отнасяне. Става въпрос за една фамилна тайна, за чието изясняване е необходима вашата помощ и тази на Мария Хермоес.

— На ваше разположение съм, но позволете преди туй да ви покажа стаите.

Влезе Каря, индианката. Тя бе прегледала стаите и сега идваше да отведе сеньорите. Стернау получи помещението, обитавано обикновено от граф Алфонсо. Като почисти дрехите си от пътния прах, той слезе за малко в градината. Там завари дъщерята на хасиендерото, седнала до умопобъркания. Тя се надигна да му стори място.

Той се настани така, чеда може да наблюдава болния и подхвана с Ема разговор, в течение на който тя му разправи приключението в Пещерата на кралското съкровище, а следователно и причината за заболяването на годеника си. Той я слушаше внимателно, понеже разказът й бе важен за него не само от медицинска гледна точка.

— Значи е присъствал и Мечешко сърце — рече накрая. — Появявал ли се е оттогава главатарят на апачите?

— Не.

— И цялото това нещастие се е случило заради един-единствен човек — оня Алфонсо де Родриганда! Но на машинациите му ще бъде сложен край, а за злодеянията ще си получи заслуженото възмездие.

— Ох, сеньор, а има ли надежда и за моя клет Антонио, може ли да му се помогне? Неговият брат ми разказа, докато бяхте в стаята си, че сте прочут лекар и сте излекувал и съпругата си от безумие.

— Най-великият лекар е Бог. Надявам се той да помогне и при този случай. Как се държи вашият болен, спокоен и търпелив ли е! Дали ще тръгне с мен?

— Веднага.

— Тогава ще го отведа в стаята си да го прегледам още сега. Аз нося инструментите със себе си и смятам, че имам всичко необходимо.

Стернау хвана болния за ръка, който го последва послушно. През туй време Ема отиде в стаята си и се отпусна на колене за молитва. После се отправи към приемната, където се бяха събрали всички, трепетно очаквайки мнението на лекаря, той дойде малко по-късно и на часа бе обсипан с въпроси.

— Нося ви радостно известие — оповести усмихнато. — Ще възстановя сеньор Унгер.

Многогласен вик огласи помещението, след което Стернау продължи:

— Ударът е бил извънредно силен, ала въпреки това черепът не е раздробен. Под него обаче се е спукал някакъв кръвоносен съд и е предизвикал кръвоизлив точно върху органа на паметта. Станало е така, че болният е забравил всичко, с изключение на последното, което е почувствал, а именно удара. Той е разбрал, че са искали да го ударят смъртоносно, почувствал е удара и сега мисли, че е мъртъв. Най-надеждното средство е да отворя черепната кутия и отстраня кръвоизлива. По този начин ще се преустанови натискът върху мозъчната маса, органът ще поднови прекъснатата си дейност и в същия миг паметта ще се възвърне.

— Операцията опасна ли е за живота? — попита угрижено Ема.

— Болезнена, но не и опасна за живота — успокои я той. — Ако близките на пациента ми дадат правомощия, утре ще я предприема.

Всички изразиха съгласието си, а Арбелец добави усмихнато:

— А за възнаграждението си не се тревожете, сеньор. Страдалецът е богат, баснословно богат. От Пещерата на кралското съкровище той получи дар, който го поставя в състояние да заплати тази тежка медицинска операция.

— Да се надяваме, че операцията ще го възстанови напълно! — отвърна Стернау и отиде да прегледа инструментите си.

След вечеря се състоя заседание, на което бе обсъдена целта на пътуването. Онова, което разказаха Арбелец и Мария Хермоес, потвърди предположенията на Стернау.

Честният Арбелец незабавно предложи хасиендата си на Мариано и в целия дом едва ли имаше някой, който да не бе убеден, че Мариано е същинският граф Алфонсо.

Дойде и следващият ден, в който щеше да се състои операцията. Стернау помоли Унгер, Мариано и Арбелец да останат край него и запрети на останалите да го безпокоят. В обедните часове четиримата мъже се отправиха към стаята на болния. Коридорът, водещ към нея, бе заключен. Събраните обитатели на къщата се държаха спокойно и всяка изговорена дума бе молитва за сполука на великото начинание.

Отвреме-навреме в сградата прозвучаваше болезнен вопъл или високо пронизително стенание, след което всичко отново замираше. Най-сетне, след дълго време, Арбелец слезе долу. Изглеждаше бледен и изтощен.

— Какво стана? — втурна се Ема към него.

— Сеньор Стернау храни най-добри надежди. Болният лежи в безсъзнание. Трябва да отидеш и останеш при него.

— Сама ли?

— Не, в моята компания. Когато Антонио се пробуди, трябва да види само познати лица.

Тя последва баща си. Горе в коридора срещнаха брата на Унгер. И той беше бледен и изтощен.

Двамата влязоха тихо и завариха Стернау, надвесен над болния, да брои ударите на пулса и дишането му.

— Сеньорита, седнете така, че да ви види веднага щом се пробуди! Аз ще се оттегля зад завесата — прошепна Стернау.

— След колко време ще дойде в съзнание? — попита тя.

— Най-много до десет минути и тогава ще се реши дали паметта се е възвърнала. Да чакаме и се молим!

Стернау се дръпна зад завесата, Ема седна до леглото, а Арбелец се настани в нейна близост. Минутите се проточиха във вечност и ето че най-сетне страдалецът раздвижи ръка.

— Не се плашете! — предупреди Стернау тихо. — По мое предвиждане той вероятно ще нададе агонизиращ вик, тъй като ще мисли, че го убиват.

Лекарят не се излъга. Болният сега раздвижи цялото си тяло, след което замря за няколко секунди. Това бяха миговете, в които мисловната способност отново започваше да функционира. Тогава той нададе крясък, толкова ужасяващ, че дори Арбелец потрепери, а Ема бе принудена да се задържи, за да не се строполи. Крясъкът бе последван от дълбока въздишка и… болният отвори очи.

В тези очи месеци наред бе липсвала каквато и да било следа от разумност. Ала сега Антон Унгер имаше вид, сякаш се пробужда от сън. Той погледна първо напред, после наляво, надясно… Сепна се, а когато погледът му се изостри и попадна на Ема, устните се разтвориха и промълвиха:

— Ема! О, Господи, сънувах, че Алфонсо иска да ме убие. Беше в Пещерата на кралското съкровище. Нима наистина съм при теб?

— Да, при мен си, скъпи Антонио! — отговори тя дълбоко развълнувана и взе ръката му в своите.

Внезапно той посегна към бинтованата си глава.

— И все пак главата ме боли точно там, където бях ударен насън — рече той. — Защо съм превързан, Ема?

— Беше леко ранен — отвърна тя.

— Да, чувствам — произнесе той. — Ще ми разкажеш всичко, но сега искам да спя, защото съм твърде уморен.

Той затвори очи и скоро равномерното дишане на гърдите му показа, че е задрямал. Стернау отново пристъпи напред и прошепна със сияещо от радост лице:

— Спечелихме! Успяхме! Ако треската от раната протече добре, той ще оздравее напълно. Слезте долу, сеньор Арбелец, и отнесете радостната новина на чакащите! Аз ще пазя тук със сеньоритата.

Доблестният хасиендеро побърза и предизвика със съобщението си бурната радост на всички обитатели на къщата.

Денят и следната нощ преминаха благоприятно, ала утрото донесе безпокойство, наистина не от страна на болния. Появи се Бизоновото чело, главатарят на мищеките, попита за хасиендерото и когато бе отведен при него, уведоми, че е планирано нападение срещу хасиендата. Арбелец се стресна.

— Трябва незабавно да уведомя сеньор Стернау — рече той.

— Сеньор Стернау? Големия чужденец, когото ви доведох? — попита индианецът. — Него пък защо?

— Ще ни даде добър съвет.

Индианецът направи пренебрежителен жест.

— Какъв е този човек?

— Лекар.

— Лекар на бледоликите? Как може той да даде добър съвет на Бизоновото чело, главатарят на мищеките?

— Няма да го даде на теб, а на мен. Вие ще се посъветвате какво да правим.

— Да не би да е вожд на Съвет за борба срещу неприятелите?

— Той е умен мъж. Вчера оперира главата на Гърмящата стрела и му възвърна разума и паметта.

Индианецът се изуми.

— Моят приятел Гърмящата стрела отново говори като разумен мъж?

— Да. До няколко дена той ще бъде здрав.

— В такъв случай този сеньор Стернау е способен лечител, но все пак не е воин. Разгледа ли оръжията му?

— Да.

— Видя ли го как язди?

— Да. Видях го отдалеч, когато идваше.

— Е, той седи на коня като бледолик, а оръжията му блестят като сребро. При един велик воин това никога не е така.

— Значи не искаш да се посъветваш с него?

— Аз съм приятел на хасиендата. Ще го сторя, но това няма да донесе полза. Нека дойде!

Арбелец тръгна и скоро се върна със Стернау. Пътем той го бе информирал за появата на вожда. Стернау поздрави усмихнато, след което се осведоми:

— Чух, че си Бизоновото чело, главатарят на мищеките. Вярно ли е?

— Да, аз съм — гласеше отговорът.

— Какви вести ни носиш?

— Преди да ви поведа към хасиендата, видях дванадесет бледолики, които искаха да ви нападнат и умъртвят. А сега преброих три пъти по толкова бели, които планират нападение срещу хасиендата!

— Подслуша ли ги?

— Да.

— Кога възнамеряват да дойдат?

— Утре нощес. Намират се в «Пролома на ягуара».

— Далеч ли е оттук?

— Според мерките на бледоликите — един час езда, а пеша малко повече от два часа.

— Сега какво правят?

— Ядат, пият и спят.

— Има ли дървета в пролома?

— Голяма и гъста гора. Има и извор и те са налягали край водите му.

— Поставили ли са постове?

— Видях двама — единият на входа, другият на изхода на пролома.

— Как са въоръжени бледоликите?

— Имат пушки, ножове и револвери.

— Ще ме отведеш ли дотам?

При този въпрос главатарят изгледа лекаря с видимо удивление.

— Каква работа имаш там? — запита той.

— Искам да огледам бледоликите.

— Че за какво? Аз вече ги огледах. Онзи, който има желание да ги позяпа, трябва да пълзи из гората по мъха, а за теб това означава да изпоцапаш красивите си мексикански дрехи. — Бизоновото чело придружи думите си с една кажи-речи оскърбителна усмивка, сетне добави: — А онзи, който тръгне да ги подслушва, ще бъде застрелян от тях.

— Боиш ли се да ме придружиш? — попита Стернау.

Мищекът го изгледа презрително.

— Бизоновото чело не познава страха. Той ще те води, но няма да може да ти помогне, ако се нахвърлят върху ти три пъти по дванадесет бледолики.

— Изчакай малко!

С тия думи Стернау се отдалечи, за да се подготви за път.

— Този доктор ще умре! — произнесе сухо индианецът.

— Ще имаш задължението да го пазиш! — отговори Арбелец сериозно.

— Той има голяма уста и малка ръка, много говори, но няма да свърши кой знае какво.

Индианецът отиде до прозореца и се загледа навън, като че цялата тая работа вече не го интересуваше.

Не след дълго Стернау се върна.

— Сега можем да вървим — каза той.

Мищекът се обърна. Когато очите му се спряха на мъжа пред него, по лицето му пробягна изумление.

Стернау носеше чифт легинси от лосова кожа, здрава ловна риза, широкопола шапка и високи ботуши. Беше закупил ловното облекло от Мексико сити и оттогава бе стояло прикрепено зад седлото. На рамото му висеше двуцевна пушка. В пояса бяха затиснати два револвера, дълъг двуостър нож и бляскава томахавка. Тези оръжия, освен томахавката, индианецът вече беше видял. Външността на Стернау сега бе толкова войнствена и повелителна, че вдъхна почит на мищека.

Индианецът мина край него и произнесе само една дума:

— Хайде!

Тъй като той носеше шпори на ботушите си, Стернау запита:

— Ти готов ли си?

— Да — потвърди Бизоновото чело, спирайки за миг.

— Да не искаш да яздиш до «Пролома на ягуара»?

— Да.

— Остави коня си тук, ще вървим. За пешеходеца е къде по-лесно да се укрие от ездача. Конят може да издаде собственика си. А и не ми се ще да оставяме конски дири.

Погледът на мищека просветна. Той осъзна, че Стернау има право. Отведе коня си на пасището и когато се озоваха с немеца в откритата прерия, закрачи бавно напред, без да се обръща. Само на едно място, където почвата беше песъклива, спря да огледа дирята, която оставяха. Беше следа на един-единствен човек, тъй като Стернау бе вървял по стъпките на водача си.

— Уф! — възкликна той и кимна одобрително. Отначало пътят водеше през прорязана от пясъчни площи прерия, сетне между обрасли с ниски дървета хълмове и накрая навлезе в гора, чиито дървета бяха толкова дебели, че човек спокойно би могъл да се скрие зад тях. Бяха минали почти два часа, когато Стернау забеляза, че индианецът стана по-предпазлив. От това заключи, че са близо до Пролома на ягуара.

— Те са недалеч от нас. Не вдигай никакъв шум!

Стернау не отговори на предупреждението и продължи да следва мълчаливо водача си. По едно време онзи легна плътно на земята и му даде знак да стори същото. Започнаха да пълзят тихо напред, докато до ушите им достигнаха високи гласове.

Не мина много и стигнаха до ръба на дълбок пролом, чиито стени се спускаха тъй стръмно, че бе невъзможно да бъдат изкатерени. Проломът имаше около осемстотин крачки дължина и триста в ширина. По дъното му лъкатушеше поток. Изтегнати в тревата до неговия бряг лежаха десетина добре въоръжени фигури. Както на входа, така и на изхода се виждаше по един пост.

Стернау огледа всичко това за секунда и прошепна:

— Видял си, казваш, три пъти по дванадесет воини?

— Да.

— Сега са само десет. Другите са заминали.

— Отишли са на разузнаване.

— Или на грабеж.

Стернау се заслуша. Долу говореха толкова високо, че се долавяше отчетливо всяка отделна дума. Тези хора явно се чувстваха доста сигурни.

— И колко ще получим, когато ги очистим? — запита един. — По десет песос на човек? Напълно достатъчно. Двама немци и един испанец не струват чак толкоз.

От тези думи Стернау разбра, че става въпрос за него и двамата му спътници.

— Поели са по друг път. Дяволите да ги отнесат! — изръмжа втори.

— Защо ругаеш? — запита съседът му. — Ще ти кажа, че стана по-добре дето ни се изплъзнаха, защото сега получаваме като плячка цялата хасиенда при условие, разбира се, че изпозастреляме всички, особено немеца и испанеца.

— С какви имена ги назова сеньорът?

— Немецът се казва Стернау, а испанецът Лотрьовил.

— Дали броят ни е достатъчен да завладеем хасиендата? Оня Арбелец трябва да има към петдесетина вакуероси.

— Ама че глупак, та нали ще ги изненадаме!

Сега Стернау знаеше достатъчно. Той не беше мъж, който пролива ненужно човешка кръв, ала в случая се касаеше за обезвреждането на банда разбойници и убийци. Ето защо посегна към пушката си и предпазливо я сне от рамото.

— Какво искаш да правиш? — разтревожи се индианецът.

— Да се оправя с тези типове.

По лицето на индианеца пролича, че не намира разума на придружителя му да си е на мястото. Той поиска да се изтегли, ала Стернау го спря.

— Остани! Или се страхуваш? Аз съм Матава-се, Господаря на скалите! Всички тия убийци са в ръцете ни — заяви сурово исполинът.

При споменаването на това име индианецът трепна изумен и се приповдигна почтително.

— Вземи с пушката си под обстрел изхода. Никой не бива да се измъкне. — С тези думи Стернау взе оръжието си за стрелба и насочи дулото надолу. Но изглежда все пак му хрумна нещо друго. — Сега ще видиш как Господаря на скалите побеждава враговете си! Стреляй по негодниците в ръцете или краката!

Той се надигна, така че да могат да го видят отдолу и нададе силен вик. Мигновено всички погледи се отправиха към него.

— Стернау, който толкова много ви трябваше, е тук! — провикна се той.

Ехото повтори думите и в същия миг се обади и пушката му. Разбойниците наскачаха и сграбчиха оръжията си, пръснати в безпорядък наоколо. Стернау залегна и заедно с Бизоновото чело започнаха да пращат надолу куршум след куршум. Преди деспърейдоусите[8] да се осъзнаят, петима вече бяха ранени. Останалите напразно стреляха по височината и като видяха безполезността на действията си, потърсиха спасение в бягството. Но първият, понечил да се измъкне през входа на пролома, бе проснат от куршум. Малко по-късно бяха останали само двама. Бизоновото чело простреля единия в дясното бедро, ала последния Стернау поиска да пощади.

— Лягай долу и не мърдай! — викна му. Човекът незабавно се подчини.

— Слез при него, през туй време аз ще ги вардя! — помоли Стернау вожда на мищеките.

Червенокожият се отправи с дълги скокове по ръба на пролома към изхода и скоро стигна дъното, където човекът все още лежеше неподвижен на земята. Сега и той вече не можеше да се изплъзне. Стернау побърза да отиде след индианеца.

— Стани! — нареди той на нехранимайкото. Човекът се надигна. Крайниците му трепереха.

— Колко души бяхте? — попита го Стернау.

— Трийсет и шест.

— Къде са останалите? Онзи позабави отговора.

— Говори, иначе това ще ти струва живота!

— Те са в хасиендата Вандакуа.

— Какво правят там?

— На посещение са при сеньора.

— Кой сеньор?

— Който ни заповяда да нападнем хасиендата Дел Ерина.

— Не спомена ли името си?

— Не.

— Въпреки това се сещам кой е. Нямате ли коне?

— Пасат недалеч на една поляна в гората.

— На какво разстояние се намира хасиендата Вандакуа оттук?

— На три часа път.

— Кога заминаха хората ви?

— Преди час.

— Кога възнамеряват да се върнат?

— На свечеряване.

— Добре! Води ни на поляната при конете!

Стернау първо зареди пушката си и сетне се отправи с човека към пасището. Бяха избрани трите най-добри животни и отведени в пролома. Всички налични оръжия бяха събрани в едно покривало и натоварени на единия кон. Пленникът бе вързан, но хлабаво, та да може скоро да се освободи и помогне на останалите. После двамата победители възседнаха конете и потеглиха ходом през гората, в тръс по хълмовете и галоп в прерията.

Какво бе удивлението на обитателите на хасиендата, когато ги видяха да пристигат като ездачи. Беше се наложило Стернау да напусне пациента си и сега той побърза да отиде при него. Междувременно мищекът разказа на смаяните си слушатели какво се бе случило.

— Този лекар е много прочут в прерията — заяви. — Той е Матава-се. Господаря на скалите.

Бизоновото чело бе приключил с разказа си и Стернау отново се появи. Беше заварил Гърмящата стрела да спи и даде строги заръки на Ема.

Всички други обитатели на хасиендата се бяха скупчили на двора. Педро Арбелец тръгна към него и му подаде ръка.

— Сеньор, вие сте бърз и решителен човек! — произнесе той. — И добре, че е тъй, та ме избавихте от тези страшни врагове.

Стернау само кимна и се осведоми:

— Доколкото разбрах, хасиендата Вандакуа се намира на три часа езда оттук. Така ли е?

— Да.

— Какви са отношенията ви със собственика?

— Той е мой неприятел.

— Подозирах го. Сега там се спотайва Пабло Кортейо и именно той е наел срещу вас тая банда убийци. Вие, Мариано и аз ще отидем с двадесетина мъже дотам. Бизоновото чело ще се върне с десет души в Пролома на ягуара, за да доведат конете и ранените, а другите ще останат тук под надзора на моя приятел Унгер като защита на хасиендата, тъй като не се знае какво може да се случи. Съгласни ли сте?

Споменатите с удоволствие приеха отредените им роли и не след дълго двата отряда напуснаха хасиендата, отправяйки се всеки към своята цел.

Отделението на Бизоновото чело имаше по-лека задача. Хората стигнаха пролома, натовариха ранените на конете и ги подкараха към дома.

Другояче стояха нещата с отделението, определено за хасиендата Вандакуа. То трябваше да действа предпазливо. Когато прекрачиха границата, срещнаха един сиболеро, идващ от хасиендата. Стернау насочи коня към него и запита:

— От хасиендата Вандакуа ли идваш?

— Да, сеньор.

— Собственикът вкъщи Ли си е?

— Играе монте и залага сребърни песос.

— С кой играе?

— С един непознат сеньор от столицата. Отново забравих името му.

— Пабло Кортейо?

— Да.

— Има ли и други непознати у вас?

— Някъде около двадесетина сеньори, които дойдоха преди малко. Налягали са при вакуеросите и също играят.

Сега възникна въпроса по какъв начин да спипат Кортейо. За нарушение неприкосновеността на дома не можеше и дума да става. И все пак Стернау, а и Мариано бяха на мнение да се язди директно към хасиендата, пък там ще си проличи какво да правят. Яздиха още четвърт час преди хасиендата да се появи в полезрението им, ала малко преди туй забелязаха няколко тъмни точки да препускат по равнината. Когато отрядът пристигна там, хасиендерото тръгна да ги посрещне.

— А-а, дон Педро — произнесе той и на устните му заигра насмешлива усмивка. — С какво съм заслужил тази толкова рядка чест?

В този миг Стернау смушка коня си да излезе напред и отговори вместо Арбелец:

— Извинете, сеньор! Аз съм чужд по тези места и потърсих сеньор Кортейо в хасиендата Дел Ерина. Там обаче узнах, че за да го намеря, трябва да дойда при вас. Мога ли да говоря с него?

Външността на Стернау направи такова впечатление на хасиендерото, че усмивката му изчезна. Той вдигна ръка, посочи в далечината и отвърна:

— Съжалявам, сеньор. Дон Пабло Кортейо преди малко си замина.

— Накъде?

— Не зная.

Стернау кимна и се усмихна на себе си. Ясно беше, че човекът няма да издаде Кортейо. Налагаше се само да се разбере дали е съобщил истината за заминаването на Кортейо. По тази причина немецът попита:

— Ще позволите ли да отдъхнем за кратко в хасиендата?

— На драго сърце — даде съгласието си човекът. — Приближете, сеньори!

Тази покана бе достатъчно доказателство, че Кортейо вече не е тук.

— Кои бяха хората, които препускаха там на запад? — запита Стернау.

— Qien sabe — кой знае! — вдигна рамене хасиендерото. По лукавата физиономия много добре се виждаше, че ако искаше можеше да даде отговора. Стернау прекрати процеса:

— Сбогом! — каза той и обърна коня си. Скоро ще разберем кои са били.

Той препусна и другите го последваха.

Поеха в посоката, в която бяха забелязали групата ездачи. Тя водеше към Пролома на ягуара. Когато стигнаха гората, напредването се забави. Конете възпрепятстваха придвижването. Освен това се налагаше да бъдат предпазливи, понеже не се изключваше възможността противниците да са се скрили нейде и да стрелят от засада по преследвачите си. Но тъй или иначе стигнаха благополучно до входа на пролома. Стернау нареди на отряда да спре и слезе да огледа следите. Той констатира, че вакуеросите вече са били тук, но откри също така дири, водещи от пролома към гората в западно направление. Те сигурно бяха оставени от Кортейо и хората му и сега бе важно да разберат накъде се е отправил. Ето защо Стернау и спътниците му поеха по следите. Те навлизаха все по-дълбоко в гората, сетне взеха северна посока и излязоха в една лишена от дървета равнина.

За по-голяма сигурност продължиха по дирята до вечерта и се убедиха, че преследвачите имат намерение да отидат в малкото градче Санта Роза. Накрая прекъснаха преследването и Стернау каза:

— Можем да обръщаме. Те получиха добър урок и ще го имат предвид.

— Ще направя донесение — обади се Арбелец.

— И какво ще ви помогне?

— Нищо. Зная го добре. Тази толкова благословена от природата страна е същевременно една от най-нещастните на земята. Разкъсвана от партии, всеки се е опълчил срещу всеки, не може и да се мисли за справедливост. Тук важи правото на злосторника и силния и онзи, който търси възмездие, трябва сам да си помогне. Да, нека се връщаме. Ударът, насочен срещу нас, бе осуетен и скоро няма да ни обезпокоят.

Когато стигнаха хасиендата Дел Ерина, отдавна вече се бе мръкнало.

Шеста глава

Хуарес

Пабло Кортейо наистина бе отседнал в съседната хасиенда. За да постигне целта си, той бе наел една скитаща наоколо банда, на която случайно се бе натъкнал. Тези хора получиха най-напред задачата да нападнат по пътя Стернау и спътниците му и да ги убият. Замисълът не успя, тъй като Бизоновото чело предупреди застрашените пътници и ги отведе благополучно до обекта на пътуването им. Тогава бе взето решение за нападение на хасиендата Дел Ерина и те се отправиха нататък, към Пролома на ягуара, познат на неколцина от скитниците. Там отново бяха подслушани от Бизоновото чело и сетне няколко от тях извадени от строя от Стернау и мищека.

Кортейо се чувстваше твърде знатен, за да общува с тези хора. Поради това посети съседната хасиенда, за чийто притежател знаеше, че е враждебно настроен към почтения Педро Арбелец. Там получи известието, че в околността на Пролома на ягуара е била чута усилена стрелба и се отправи незабавно нататък да разбере какво се е случило.

Когато стигна пролома, вакуеросите под предводителството на Бизоновото чело вече бяха на път. Обзет от страх, той скочи от коня и претърси пролома.

— Онези от хасиендата Дел Ерина са били вече тук — обърна се към спътниците си. — Узнали са намеренията ни и са нападнали нашите хора. Бързо да видим kaK са конете!

Но когато отидоха на мястото, където бяха пасли конете, не намериха нито един.

— Пропадна, всичко пропадна! — извика Кортейо. — Тези хора са осведомени за всичко подробно и знаят, че ще се срещнем тук. Те сигурно ще се върнат, ако не са залегнали някъде в засада. Трябва незабавно да бягаме!

— Без да си отмъстим? — запита навъсено един от мъжете.

— Ще си отмъстим, но едва когато имаме изгледи за успех.

— И накъде ще яздим?

— Натам, където най-бързо ще се осигурим срещу сражение и преследване, сиреч към най-близкия град.

— Към Санта Роза?

— Да. Но по околен път.

— Добре. Ще направим каквото желаете, но с уговорка да си отмъстим.

— Обещавам ви го.

Кортейо даде това изявление с пълното съзнание, че не би могъл да изпълни обещанието си. Той виждаше, че намеренията му се провалят, а хората от хасиендата държат очите си отворени. В близко време не би могъл да направи нищо, това знаеше със сигурност. Те поеха по обиколен път на запад и свърнаха на север едва след като почти бяха оставили гората зад себе си. Тази маневра отне доста време и когато се озоваха в близост до Санта Роза, нощта вече беше настъпила. Пред тях се мержелееха няколко светлинки и от тъмнината тъкмо изплува първата къща, когато се провикнаха по тях.

— Кой е там? — прозвуча резкият въпрос.

— Това пък какво означава? — отвърна Кортейо.

— Какво означава? Ами, че искам отговор!

— Кой си?

— Caramba, нима не виждаш? Аз съм караул! И искам да знам кои сте и какво желаете!

— Караул ли? Я не си прави шеги! — обади се Кортейо. — Бих искал да знам кой ще постави тук караул!

— Веднага ще разбереш дали ми е до шеги или говоря сериозно! — закани се човекът. — Та, кой е там?

— Добре, добре, приятелю! — ухили се Кортейо. — Пусни ни да продължим!

Тогава човекът извади една свирка от джоба си и я наду. Прозвуча пронизително изсвирване.

— Сега пък какво правиш? — запита Кортейо.

— Нали чу. Давам сигнал.

— Не прави глупости!

С тия думи Кортейо поиска да избута мексиканеца настрани. Онзи обаче мигновено насочи пушката си към него и ревна:

— Назад! Спри, иначе ще ти пратя един куршум в главата! Ще чакаш, докато дойдат хората ни! Санта Роза е в обсадно положение.

— Не думай! От кога?

— От два часа.

— И кой го нареди?

— Сеньор Хуарес.

Това име предизвика незабавен ефект. Мъжете, придружаващи Кортейо, имаха намерението просто да прегазят поста, ала сега бързо дръпнаха конете си назад. Кортейо също се изненада.

— Хуарес! — възкликна той. — Сеньор Хуарес в Санта Роза ли е?

— Та нали чу.

— О, това е нещо друго, ще се подчиня. Ето че другарите ти вече идват.

На изсвирването на поста бе прозвучало второ и сега се приближиха няколко добре въоръжени мъже, единият от които — очевидно предводителят — запита:

— Какво има, Хермийо?

— Тези хора искат да влязат в града.

— Кои са?

— Още не са казали имената си.

— Тогава навярно ще ги кажат на мен.

— Аз се казвам Пабло Кортейо — намеси се оня, — и съм от столицата. Връщам се там и исках да пренощувам в Санта Роза.

— Останалите с теб ли са?

— Да.

— Какъв си?

— Управител на именията на граф Родриганда.

— Аха, значи знатен кожодер! Приближете се и ме следвайте!

Тези думи не бяха изговорени много любезно.

— Все пак предпочитам да продължа ездата си — отвърна Кортейо бързо, тъй като моментално прецени, че в настоящото си положение това не предполагаше някаква изгода за него.

— Няма да я бъде — отвърна човекът. — Вие стигнахте до нашия аванпост и не може току-тъй да се връщате. Напред!

Кортейо се подчини. Не би било кой знае какъв подвиг да се измъкне с коня в тъмнината на нощта, ала испанецът не беше герой — предпочете да се покори. Водачът на караула ги поведе в градчето, което се състоеше само от няколко къщи, ала днес бе твърде оживено. Навсякъде се забелязваха вързани коне, чиито ездачи си посръбваха с местните жители.

А сега нека кажем няколко думи за историята на Мексико от онези времена.

Бенито Хуарес е същият онзи мъж, който по-късно игра пагубна роля в трагичната съдба на императора на Мексико Максимилиан. Един справедлив критик наистина не би могъл да види в негово лице онзи велик посетител на гения, който оставя отпечатъка на своя дух и воля върху цял един отрязък от време, върху цял един народ. Но този негениален човек притежаваше здрав разум, желязна воля и успоредно със своята справедливост, решителност, разсъдливост и любов към отечеството — множество други качества, които го подготвиха да окаже на своя народ огромна услуга; по-голяма може би, отколкото ако той беше само един гений, когото тамошните отношения биха въртели и насочвали като ветропоказател.

Той беше индианец, роден на 21 март 1806 в селцето Сан Пабло Гуелатао, щата Оаксака и се бе научил от юношески години храбро да се бори със затрудненията, които налагаше бедността и националното презрение. След много, почти непреодолими препятствия му се удаде да завърши право и стане преподавател по тази наука в колегиума в Оаксака. За един индианец, един презрян червенокож, постигнатото бе твърде много.

Редом с преподавателската професия, той се посвети на адвокатството и неговите дела му спечелиха славата на благороден, разсъдлив човек, който умее да говори. Ето как през 1848 бе избран за губернатор на щата Оаксака и дори неговите противници бяха принудени да признаят, че никога тази длъжност не е била водена така безкористно и всеотдайно. Той си извоюва почит в такава висока степен, че старият знатен креолски род Масо му даде дъщеря си Маргарита за жена, а трябва да се знае, че гордите креоли строго запрещават всякакво смешателство с индианци. Като губернатор се отличава с подобряване на правосъдието, усъвършенстване на финансите, премахване злоупотребите и бюрокрацията, поощрение на промишлената дейност, увеличаване на транспортните средства. Благосъстоянието и сигурността на ръководената от него провинция нарастват и стигат такива висини, че той става прочут в цялата страна.

Изпратен в изгнание през 1853 от неговия политически противник президента Санта Ана, отива в Ню Орлеънс, но през 1855 отново се връща в родината си и при президента Алварес става министър на правосъдието. Когато през декември същата година Алварес се оттегля от президентството, Хуарес също напуска служба, но бива назначен от Комопфорт за председател на Върховния съд и след падането на този президент, през 1858 става съобразно конституцията президент. По този начин един от презрените индианци получава не само най-високия пост в държавата, но и наследява от своите предшественици цялата гибелна разруха на политически и граждански взаимоотношения, за които няма ни най-малка вина. Наследява също така ужасния товар на войната с армията и флота на Франция, обтегнатите до крайност отношения с Испания и Англия, неблагоразположението на Съединените Щати, упоритата съпротива на своите вътрешни врагове и… клетия Максимилиан от Австрия, провъзгласен по милостта на Наполеон III за император на Мексико.

Това беше гигантска задача. Разреши ли я Хуарес? Що за въпрос! Можеше ли тя да бъде разрешена от един-единствен човек в рамките на едно поколение за краткото време на едно президентство? Бенито Хуарес разсъди, че един император по волята на Наполеон няма място в Мексико. Той отдаваше на добрия Макс своето лично уважение и съчувствие, но бе истински човек на принципа. Отстояваше своето убеждение и се бори за него храбро и упорито, без да се остави да бъде заслепен от французина, проявявайки в личните дела сдържано, уверено достойнство, изтънчен усет и любов към справедливостта. Хуарес умира на 18 юли 1872. Един от нашите съвременни най-значителни историци издава над него следната присъда:

«Бенито Хуарес е най-забележителната историческа фигура, издигната досега в европейската цивилизация от индианската раса.»

В описваните събития той беше едва партиен лидер, ала все пак притежаваше достатъчно известност, за да минава за опасен. Знаеше се, че е безогледно дързък, обигран и хладнокръвен. Но притежаваше също така непоколебим характер и воля, която бе достатъчно твърда да внесе яснота и стабилност в политическата бъркотия на страната.

Беше се настанил на квартира в най-добрата къща на градчето. Натам бе поведен Кортейо с хората си. Пред входа стояха на стража четирима въоръжени конници с изтеглени саби. Слязоха от конете и Кортейо последва водача във вътрешността на къщата. Там бе веднага въведен в голяма стая, където вечеряха няколко души. На горния край на масата седеше Хуарес, индианецът. Косите му бяха ниско подстригани, от което ясно се очертаваше ъгловатия строеж на черепа, а облеклото му бе просто, по-просто от това на останалите. Но и някой непознат би разбрал, че тук той е господар.

— Какво има? — попита той късо, забелязвайки влезлите.

— Този човек с хората си бе спрян от поста — доложи подофицерът.

Очите на индианеца се отправиха с пронизваща острота към Кортейо.

— Кой сте?

— Казвам се Пабло Кортейо, управител съм при граф Родриганда и живея в Мексико сити — обясни Кортейо.

Хуарес се замисли за миг, след което продължи да разпитва:

— При богатия испанец Родриганда, комуто принадлежеше хасиендата Дел Ерина?

— Да.

— Накъде сте тръгнал?

— Към къщи в Мексико.

— И откъде идвате?

— От хасиендата Вандакуа.

— Какво правихте там?

— Посетих хасиендерото.

— По някаква работа?

— От приятелство.

Веждите на Хуарес се навъсиха и той буквално изстреля въпроса:

— Я виж ти, значи сте приятели?

— Да — отвърна непринудено Кортейо.

— Тогава не сте от моите. Онзи човек е привърженик на президента.

Кортейо се сепна. Тогавашният президент на Мексико, Херера, обикаляше страната да събира привърженици и най-безцеремонно погубваше всеки, който не му се покоряваше.

— Никога не съм го разпитвал за политическите му възгледи.

По този начин Кортейо поиска да се защити, но изглежда не подобри положението си, защото тъмните очи на Хуарес метнаха светкавица, а устните му се разтвориха, разкривайки редица белоснежни зъби, като на някое вързано за синджир озъбено куче.

— Не ми ги разправяйте тия! — прогърмя Хуарес. — При сегашната ситуация съберат ли се двама, непременно ще заговорят за политика. Впрочем мисля, че и вие сте привърженик на Херера.

Думите прозвучаха още по-заплашително. Кортейо отново побърза да се защити:

— Заблуждавате се, сеньор. Аз винаги съм стоял настрана от партиите.

— Значи не сте нито горещ, нито студен, а това е още по-лошо. С вас ще бъда предпазлив и докато не се убедя в противното, ще ви третирам като шпионин.

— Не съм такъв, сеньор — увери страхливо Кортейо.

— Ще си покаже. Но на мен изглеждате подозрителен. Човек не би се впуснал на път от Мексико до хасиендата Вандакуа само от голо приятелство!

— Но, сеньор, аз нямах ни най-малко понятие, че сте в Санта Роза!

— Тогава намерението ви е било да го узнаете. Да не би селището да е по път от хасиендата за Мексико? Защо е тази езда в противоположна посока?

Кортейо не успя да прикрие смущението си.

— Мълчите? — продължи индианецът. — Добре, ще наредя да ви затворят, а утре ще разберем истината.

— Аз съм невинен! — врече се тържествено Кортейо.

— Толкова по-добре за вас! А сега да ви няма!

В този миг от седящите край масата се надигна един глас:

— Позволете, сеньор Хуарес! Считате ли, че аз съм ваш верен приятел?

Говорещият беше висок, крепко сложен мексиканец. Това обстоятелство толкова повече биеше на очи, понеже мексиканците обикновено са дребни на ръст.

— Що за въпрос, сеньор Вердоха! — отговори Хуарес. — Бих ли ви направил капитан на охраната си, ако ви нямах доверие? Какво целите с този въпрос?

— Ще ви помоля да повярвате на думите на Кортейо! — отвърна високият.

В притеснението си Кортейо не бе огледал поотделно присъстващите, поради което не бе видял този мъж. Но при дълбокия тембър на неговия глас по лицето му пробягна израз на радостна изненада. Почувства се спасен, понеже познаваше застъпника си. Вердоха наистина не бе милионер, но все пак един доста заможен земевладелец. Той притежаваше в западната част на страната обширни пасища и бе съсед на граф Родриганда, който имаше там едно имение. В него се намираха стари живачни мини, заради което Вердоха даваше мило и драго да го приобщи към земите си, ала граф Фернандо не бе пожелал да го продаде.

— Как тъй? Познавате ли го? — попита Хуарес.

— Да — гласеше отговорът.

— И не го смятате за опасен?

— Не, напротив, той е ваш приятел. Аз гарантирам за него.

Хуарес измери още веднъж с поглед Кортейо.

— Щом гарантирате, нека си върви. Но вие поемате отговорността за всичко.

— На драго сърце, сеньор.

Хуарес се обърна към Кортейо:

— Кои са хората с вас?

— Мои придружители, честни мъже, които не са сторили никому нищо.

— Тогава могат да влязат и си потърсят място за спане. А вие останете да вечеряте с нас. Предоставям ви на сеньор Вердоха. Както чухте, той отговаря за вас и се надявам, че няма да го вкарате в беда.

Така нещата, толкова опасни в началото, се обърнаха към добър край. Хората сториха място на Кортейо край масата. Той се настани до Вердоха и сподели вечерята на индианеца Хуарес, който бе призван да стане президент на Мексико и смъкне императорската корона от главата на един австрийски ерцхерцог. Храната не беше изискана, но затова пък обилна. Бяха унищожени ястия и напитки в такива количества, че когато приключиха, нямаше кой да каже, че не си е доял. Единствено Хуарес се бе хранил умерено, както е прието при индианците. Той се надигна от трапезата и се оттегли. Това бе знак за тръгване. Вердоха и Кортейо напуснаха къщата и едва сега им се удаде възможност да поговорят несмущавано.

— Ще спите при мен — рече капитанът. — Надявам се, че няма да ви е неприятно да се възползвате от квартирата ми.

— Напротив, много се радвам дори — отвърна Кортейо. — Приемете впрочем моята благодарност за застъпничеството, сеньор Вердоха! Без нея едва ли щях да прекарам удобно нощта.

— Много вероятно. Бях доста учуден, когато чух, че сте бил в хасиендата Вандакуа, защото, поверително казано, смятаме да я посетим.

— Наистина ли?

Сега Кортейо получи допълнителен уплах, като да го бе сполетял удар. Той познаваше репутацията на индианеца и си отбеляза, че животът му е висял на косъм.

— Да, така е — отговори ротмистърът. — Всъщност не биваше да ви го казвам, понеже все още представлява тайна. Но какво, по дяволите, правихте все пак в оная хасиенда? Доколкото зная, никога не сте бил много близък с този съсед.

— Нещата се промениха, сеньор Вердоха. Той вече не е мой съсед!

— Не е? Как да го разбирам?

— Хасиендата Дел Ерина вече не ни принадлежи. Наследи я Педро Арбелец.

— Carajo! От граф Фернандо? Гръм го поразил! На мен не пожела да продаде педята земя, която исках, а на тоя подарил площ от двайсет квадратни географски мили. Но по-късно ще говорим по тоя въпрос. Влизайте, аз живея тук!

Бяха стигнали до една къща, чиято врата се отвори при приближаването им. Собственикът на жилището не се показа. Вердоха бе заел най-добрата стая. Леглото му бе приготвено, а на масата сложена вечеря.

— Разбира се, няма да ядем — каза той. — В леглото ще спя аз, а вие ще трябва да се задоволите с хамака, който ще окачим.

— Доволен съм. Не се притеснявайте, сеньор — рече Кортейо.

Хамакът бе закачен и Кортейо се изтегна. Ротмистърът седна на кревата, подаде цигара на другия, пъхна една в устата си и запита:

— Както чух, Алфонсо — наследникът на граф Фернандо се намирал в Испания?

— Вече една година.

— Значи вие сте се нагърбил сам с управлението на тукашния му имот? Радвам се за вас, сеньор Кортейо — произнесе Вердоха с недобра усмивка. — Сега вие седите под крушата и ядете добрите плодове. Сигурно ще можете да отделите нещо и за мен, скъпи ми дон Пабло Кортейо?

— Имате предвид нещо относно Живачната земя? Хм, сега наистина би могло да се проведе един по-добър разговор отпреди. Но кажете по-напред какво ще прави Хуарес в хасиендата Вандакуа?

— Смята да пипне за яката притежателя, понеже оня го предал.

— По кой начин?

— Не мога да кажа, но толкова по-сигурно е, че утре по това време хасиендерото вече няма да е между живите. Хуарес не знае милост и снизхождение. Между другото, ще имам възможност да видя и хасиендата Дел Ерина.

— А-а, че как тъй?

— Част от нас ще бъдат разквартирувани там.

— Хм — промърмори Кортейо. — А с тях и вие?

— Да.

Кортейо се загледа мълчаливо пред себе си. Това направи впечатление на офицера и той запита:

— За какво се замислихте, сеньор?

— За Живачната земя — ухили се Кортейо.

— Искате да я продадете? — отривисто попита Вердоха.

— Първо нека разбера колко предлагате.

— Хм, няма да е много. Това не са пасбища, а аз тъкмо от такива се нуждая.

— Не се дръжте като търговец, който намира кусури на предмета, който желае да има! Знаем се от дълго време и мисля, че можем да бъдем откровени един към друг. И така, говорете!

— Тази земя, както казах, не е пасищна. Състои се от стръмни, голи чукари и дълбоки, лишени от растителност дерета, но ми е в съседство и по тая причина бих могъл да предложа, да речем — десет хиляди песос.

Кортейо се изсмя подигравателно.

— Десет хиляди пъти безразсъден, ето какъв сте.

— Това пък защо, сеньор?

— Имението беше закупено от графа за около сто хиляди песос и в сегашния си вид е най-малкото четири пъти по-ценно.

— Всеки с убежденията си.

— Но ако се потвърди предположението ми, че редом с живака се срещат и благородни метали, не можете го закупи и с милион, защото само рентата ще се числи някъде към сто хиляди.

— Бълнувате.

— Изложих само трезвото си мнение, като говоря единствено в бъдеще време, изхождайки от предпоставката, че оня къс земя ще се сдобие с голям брой работно население.

— Хората нямат навик да плащат за предположения.

— Зная. Впрочем представям ви нещата не от лична заинтересуваност, а с най-добри намерения.

— Ascuas, че откога пък станахте такъв алтруист?

— От днес. Аз, знаете, съм добър в сметките. Вие ми оказахте една огромна услуга. Без вас навярно щях да бъда разстрелян, ето защо искам да се реванширам с Живачната земя.

Лицето на капитана прие саркастичен израз.

— Да не вземете да кажете, че искате да ми подарите имението?

— Да — отговори Кортейо. Вердоха подскочи от леглото.

— Какво рекохте?

— Каквото чухте — искам да ви подаря красивата Живачна земя.

Другият отново се отпусна в кревата и отвърна студено:

— Глупости! Та това звучи направо възмутително!

— И все пак е вярно!

— Кортейо, а какво бихте сторил, ако се уловя за думите ви?

— Бих ги сдържал.

— Слушайте, сега вие самият сте десет хиляди пъти безразсъден, както се изразихте преди малко.

— Само привидно е така, но аз много добре знам какво говоря.

Търпението на Вердоха се изчерпи.

— Тогава говорете сериозно и не си позволявайте такива глупашки шеги с мен! — рече той. — Никой средно умен мъж, по дявола, не би подарил подобна земя!

— Най-малкото без други намерения и кроежи.

— А-а, ето ти обяснението. Значи си правите някаква сметчица? И мога ли да я узная?

— Разбира се! Касае се да ми окажете една дребна услуга.

— Хайде говорете, любопитен съм да зная срещу какво ли ще получа едно такова въздаяние.

— Хм, при тия работи човек трябва да е малко нещо предпазлив. Ние наистина се познаваме, а това означава да си имаме доверие. Известно ми е, че притежавате удивителна телесна сила…

— Тъй е. Но какво общо има в тая връзка?

— … че сте умел стрелец и фехтовач…

— И това е вярно. Пък и с камата се оправям добре.

— Ето от какво се нуждая. Предполагам, поддържате добра форма с постоянни упражнения…

— Определено — ухили се капитанът. — Всеки, дръзнал да се залови с мен, го пиши хвърлил топа.

— Е, значи нещата стоят много добре. Понеже става въпрос за няколко лица, които са ми застанали на пътя.

— Аха! — възкликна Вердоха. — Услуга от такова естество ли имате предвид, сеньор Кортейо? Да ме наемете в качеството на вероломен убиец?

— Не, не, искам само да бъдете внимателен с няколко души, с които като нищо можете да изпаднете в разпра. А сетне, доколкото ви познавам, сигурно ще съумеете да се оправите.

— Разбирам. Значи, ако тези хора подхванат караница с мен и стане тъй, че отнесат някой куршум, хубаво намушкване или удар от сабя, тогава… хм?

— Ами тогава бих ви подарил Живачната земя.

— Caramba! Наистина ли? — запита Вердоха въодушевено. — Хубаво, ала тя не принадлежи на вас, а на граф Алфонсо де Родриганда.

— Той ще одобри.

— Да не искате да кажете, че ще подпише документа за дарение?

— Да, тъкмо това искам да кажа, сеньор Вердоха, нищо Друго.

— Ех, тогава горещо си пожелавам да срещна тия хора.

— Нищо по-лесно. Вероятно ще ги видите още утре.

— Къде?

— В хасиендата Дел Ерина.

— Carajo! Да не би да имате предвид стария сеньор Педро Арбелец?

— Не него, а гостите му. Там са отседнали няколко души, за които с радост бих научил, че са заминали на оня свят, по-точно в пъкъла.

— Кои са?

— На първо място един лекар от Германия, доктор Стернау се казва.

— Хубаво. Ще запомня името.

— По-нататък един немски моряк, Унгер май се казваше, а третият е испанец, нарича се Мариано, но е възможно и лейтенант Алфред де Лотрьовил.

— Значи тези тримата: Стернау, Унгер и Мариано или Лотрьовил. Няма да забравя имената. Та в случай, че тия започнат разправия с мен и аз се отърва от тях, Живачната земя е моя?

— Да.

— Кой ми го гарантира?

— Аз, с моята честна дума.

— Хм, това е гаранция, вярно, но не сигурна. Какво всъщност имате против онези хора? Нещо са ви оскърбили?

— Да.

— Я не ме занасяйте, сеньор Кортейо! Човек не би жертвал такова имение само заради възможността да си отмъсти. Трябва да има нещо друго.

— И така да е, вас какво ви засяга?

— Правилно. А защо не ги отстраните сам?

— Нима мога? Аз съм във враждебни отношения с Педро Арбелец и не бива да се мяркам в хасиендата Дел Ерина.

— Ами издебнете ги, когато я напуснат!

— Службата ми не позволява дълго отсъствие. Между другото за тая цел бях дошъл. Трябва да ви кажа, че бях вербувал хубава банда обесници…

— Срещу трима мъже? — подигра се капитанът.

— Тъй, тъй, присмивайте се! Ама тия трима негодници имат деветдесет и девет дявола в телата си!

— Което прави по тридесет и трима на човек. Добре, но както се вижда, не се справихте, а?

— Вярно. Те избиха част от хората ми и само по някаква случайност се изплъзнах с тези, с които ме видяхте.

— Caramba! В такъв случай съм любопитен да се запозная с тримата юначаги. Значи вие вербувахте тия хора? И те, така да се каже, не държат много на онова, което човек нарича право и съвест?

— Не.

— Хм, биха могли да се използват. Стига все пак да ми ги отстъпите, сеньор!

Сякаш камък падна от сърцето на Кортейо. — С най-голямо удоволствие — рече той. — Наистина не знаех какво да правя с тях. Те Ще минат през огън и пламък, само и само да отмъстят на онези тримата. С мен не би им се удала възможност.

— Хубаво, при мен ще я намерят. Утре на закуска ще поговоря с тях. Вие в Мексико сити ли се връщате?

— Да.

— Ще ви пратя известия веднага щом успея.

— След което документът за дарение или привидната покупка на часа ще замине за Испания за подпис от граф Алфонсо. Но как смятате да я захванете, та да отстраните тримата чужденци?

— Ще мога да кажа едва след като съм говорил с тях.

А сега ме извинете! Спете спокойно! Аз трябва по-напред да обходя постовете. Хуарес е много строг в това отношение — забележи ли небрежност и офицерска глава ще отхвърчи.

Кортейо се обтегна в хамака, подсмивайки се доволно. Сега можеше спокойно и безгрижно да се завърне в столицата, убеден, че е поверил нещата си в най-добрите ръце. Той познаваше Вердоха като брутален, безсъвестен човек, който за Живачната земя би извършил не три, ами и десет, двадесет убийства. Впрочем тайно в себе си не мислеше да удържи на думата. Бъдеха ли убити тримата, човек ясно можеше да си представи случая. Вердоха сигурно нямаше да се осмели да изисква по съдебен път наградата за своето злодеяние — та нали тогава самият той би бил изгубен.

Докато Кортейо се отдаваше на тези мисли, вън капитанът на личната охрана вървеше от пост на пост. Но и той мислеше повече за странната сделка, отколкото за съблюдаване на воинския си дълг.

«И тъй, не оскърбление е причината да иска ония да умрат — размишляваше той. — Но какво тогава?»

Измина известно разстояние в тъмната нощ и отново подхвана разсъжденията:

«Цената, която испанецът плаща, е висока. Имението се оценява на милион, а който брои милион, трябва да печели много повече. Но какво би могло да е? Графът дава Живачната земя, значи е застрашено цялото графство. Тогава нека помислим. Кои са тези тримата? Един лекар и един моряк — двамата немци. Третият е испанец — казва се Мариано или Алфред де Лотрьовил. Звучи забулено в тайнственост. Изглежда той е човекът, когото всъщност касаят нещата.»

Вердоха продължаваше обиколката, но не бе в състояние да се откъсне от мислите по огромната изгода, която обещаваше сделката.

«Но дали и Кортейо ще сдържи думата си? — усъмни се той.

— Познавам го като безспорен хитрец. Какво ще стане, ако аз очистя тримата, а той се направи сетне, че не знае нищо за цялата тая работа? Живачната земя отива по дяволите. Ама и Кортейо ще иде по дяволите, това е ясно. Ще оставя нещата да преспят.»

Той се върна в квартирата си и се изтегна в леглото. На заранта нареди да му доведат спътниците на Кортейо и се зае с тях в негово присъствие.

— Какви сте всъщност? — запита ги. Безделникът, който вчера бе говорил от името на всички, отвърна ухилен свойски:

— Сеньор Кортейо не ви ли каза? Ние сме бедни хорица и припечелваме хляба си по различни начини и средства.

— Значи не се замисляте много-много за начините и средствата? Не искате ли да припечелите малко хляб и при мен?

— Няма да стане, понеже сме на служба при сеньор Кортейо.

— Той ви отстъпи на мен.

— Охо! — викна човекът. — Истина ли е, сеньор Кортейо?

— Да — отвърна испанецът.

— Нямате това право, сеньор! Ние сме свободни мъже. Вие ни обещахте, че ще можем да отмъстим за нашите другари!

— Нямам време да ви водя по-нататък, но капитанът ще го стори вместо мен.

— Да — добави Вердоха. — Който се постави под мое предводителство, ще ме придружи до хасиендата Дел Ерина.

— Заедно с уланите?

— Не. Вие ще ни следвате. Има ли хасиендата ограда?

— Да, много здрава.

— Е, добре. Днес около полунощ — дотогава се скрийте някъде — един от вас да дойде на южния край на оградата. Ще ме намери там, за да му дам указания за действие.

— А как стоят нещата с възнаграждението?

— Остава си същото, както при сеньор Кортейо.

— Тогава сме доволни. Можем ли да потегляме?

— Не. Хуарес още нищо не е наредил.

Нехранимайковците засега се оттеглиха. Не всички бяха съгласни с тоя обрат. Част от тях искаха по-скоро да се присъединят към отряда. А Вердоха се отправи към квартирата на Хуарес и не след дълго получи заповед да доведе Кортейо. Когато онзи влезе, индианецът стоеше посред стаята и го прие с мрачна физиономия.

— Знаете ли на кого трябва да благодарите за живота си? — запита го той.

— Зная. Но щях да бъда погубен без вина.

— Мълчете! Сеньор Вердоха отговаря по-нататък за вас. За Мексико ли искате да тръгнете?

— Да.

— Там не бива да узнаят, че съм бил в Санта Роза, но ще го научат от вас. Значи не е разумно да ви пусна.

— Сеньор, аз ще мълча!

Хуарес направи презрителен жест и каза пренебрежително:

— Един бял никога не мълчи. Само индианецът е господар на езика си. Някой бял може и да сдържи думата си, но ако попреди поне се е заклел.

— Тогава нека се закълна, сеньор.

— Добре, закълнете се!

Кортейо бе принуден да вдигне ръка и се закълне, че няма да издаде срещата си с Хуарес.

— Сега можете да вървите — рече той. — Вземете хората си и си отбележете, че вие сте отговорен за тях!

Няколко минути по-късно Кортейо възседна коня си и напусна Санта Роза. Разбойниците го придружаваха, понеже никой не биваше да подозира, че са обвързани с Вердоха. Наброяваха само осем души, тъй като останалите пожелаха да служат на Хуарес. Едва след време се отделиха от Кортейо и по околен път се отправиха към хасиендата Дел Ерина. Малко след заминаването на Кортейо един тромпет даде сигнал за потегляне. Уланите яхнаха конете. Хуарес застана с офицерите начело, след което полетяха по равнината с полудивите си животни.

Тежки бяха тогава времената за Мексико. Страната се бе отрекла от майка Испания, имаше собствен владетел, но не и силата да стане независима държава. Един президент изместваше друг, финансите се намираха в плачевно състояние, чиновничеството не чинеше нищо; за вярност, преданост, подчинение — дума не можеше да става. Никой военен не прекланяше глава; всеки офицер искаше да управлява, а всеки генерал с амбицията да стане президент. Онзи, който беше на кормилото, опитваше възможно най-бързо да изсмуче страната, защото знаеше, че не му остава много време. Приемникът правеше същото — такъв беше и губернаторът на всяка отделна провинция. Накрая подчиненият не знаеше кому да се подчинява. Най-добре бяха хасиендеросите, които обитаваха най-отдалечените територии.

Посред тая бъркотия се бе появил Хуарес и за кратко време бе придобил такова голямо влияние, че макар да бе все още далеч от президентството, сключи договор дори със Съединените щати. Беше ту тук, ту там, за да вербува хора, възнаграждава или наказва. И днес една такава цел го водеше към хасиендата Вандакуа. Пристигнали там, уланите предизвикаха с появата си всеобщ ужас. Хуарес скочи от коня и влезе в къщата, следван от неколцина офицери. Собственикът се намираше на втора закуска със семейството си, когато внушаващата страх личност пристъпи към него.

— Познаваш ли ме? — запита сурово индианецът.

— Не — отговори хасиендерото.

— Аз съм Хуарес.

Човекът пребледня и извика:

— О, Santa Madonna!

— Не призовавай Мадоната, напразно е! Тя няма да ти помогне! — произнесе мрачно Хуарес. — Ти си привърженик на президента Херера, нали?

Мъжът потръпна.

— Не! — заяви той.

— Не лъжи! — прогърмя индианецът. — Кореспондираш ли с неговите привърженици?

— Не.

— Ще се убедя. Търсете!

Заповедта се отнасяше за офицерите. Те дадоха знак на няколко войници да се приближат и започна основно претърсване на къщата. След известно време дойде един от офицерите с връзка писма и ги подаде мълчаливо на индианеца. Хуарес ги пое, без да продума и се зачете. При вида на писмата цветът на хасиендерото стана мъртвешко-бледен. Сега изпълнените му със страх очи бяха приковани към лицето на червенокожия. Близките му стояха безмълвно в ъгъла и очакваха с разтуптени сърца развръзката. Най-сетне Хуарес приключи с четенето. Надигна се от мястото си и запита хасиендерото:

— Ти ли получи тези писма?

— Да.

— И ги прочете? И отговори?

— Да.

— Преди малко излъга. Ти си привърженик на президента. Член си на съзаклятието срещу свободата на народа. Ето ти наградата!

С тия думи той измъкна револвера си, прицели се и натисна спусъка. Улучен в челото, хасиендерото рухна на пода. Разнесе се многогласен вик на ужас. Хуарес се обърна с невъзмутимо спокойствие към близките на убития:

— Замълчете! Вие също носите вина, но няма да умрете. Ще напуснете къщата. Хасиендата конфискувам в полза на държавата. До един час да сте заминали. Ще ви отпусна коне да натоварите имуществото си. Запазете и парите си. А сега изчезвайте от очите ми!

— Можем ли да вземем мъртвия? — проплака жената.

— Да. Но сега да ви няма!

Трупът бе вдигнат и изнесен навън, а когато часът изтече, обитателите напуснаха със сълзи на очи хасиендата, която Хуарес предостави на войниците си за плячкосване. Сетне бяха заклани няколко говеда и започнаха пир на открито, колкото душа иска.

Докато Хуарес бе останал в стаята, Вердоха контролираше грабежа. Сега влезе при индианеца и онзи заговори:

— Така трябва да завърши всеки, който е вдигнал ръка срещу благото на отечеството. Вердоха, вие верен ли сте ми?

Той метна тигърски поглед към своя офицер. Вердоха отвърна спокойно:

— Да, сеньор, вие го знаете.

— Добре. Ще ви натоваря с една задача. Познавате ли добре провинцията Чиуауа?

— Там съм роден и близо до границата притежавам имение.

— Хубаво. Ще се отправите към столицата й, която носи същото име и ще отстоявате там каузата ми. На първо време обаче ще ме придружите до хасиендата Дел Ерина!

— С военен ескорт ли ще замина?

— Ще получите един ескадрон, с останалите се връщам аз.

— Напред!

Няколко минути по-късно възседнаха конете и препуснаха, придружени само от няколко улани. Един от присъстващите вакуероси служеше за водач.

Още преди да стигнат хасиендата Дел Ерина, бяха забелязани. Поумнели, обитателите й затвориха здраво портата. Хуарес лично потропа.

— Кой е там? — попита Арбелец отвътре.

— Войници! Отворете!

— Какво искате?

— Caramba, ще отворите или не?

Стернау, Унгер и Мариано стояха до хасиендерото.

— Да отворя ли? — попита тихо Арбелец.

— Да — отговори Стернау. — Та те са само няколко конника.

Когато вратата се отвори, Хуарес, придружен от Вердоха, прекрачи с коня в двора и измери със святкащи очи намиращите се пред него хора.

— Защо не се подчинявате? — прогърмя той.

— Не ви познавам — отвърна Арбелец. — Нима сте някой, комуто човек е длъжен да се подчинява?

— Аз съм Хуарес. Познато ли ви е името ми?

Арбелец се поклони без каквото и да било смущение.

— Много добре го зная. Извинявайте, че не ви отворих веднага! Заповядайте в моя дом! Бъдете добре дошъл.

Той съпроводи двамата гости до приемната, където те се настаниха без много церемонии. Въпреки любезния прием, Хуарес не бе изгубил навъсеното си изражение. Той запита:

— Видяхте ли ни, когато идвахме?

— Да, сеньор.

— И видяхте, че сме войници?

— Така е.

— И въпреки всичко не отворихте? Поведението ви заслужава наказание!

— О, сеньор, президентът също има войници. Те нямаше да бъдат добре дошли при мен. Все пак не бих могъл да зная, че сте самият вие.

Чертите на Хуарес се разведриха.

— Значи аз наистина съм добре дошъл при вас?

— Най-сърдечно. Вие имате твърда ръка, сеньор, а такава липсва на нашата клета страна.

— Да. Твърдата ръка някои вече почувстваха. Дори преди малко един. Кажете, известна ли ви е хасиендата Вандакуа?

— Зная я много добре, та нали съм съсед.

— Каква аренда заслужава това имение, сеньор Арбелец?

— Ама тя не е имот под аренда, а собственост.

— Отговорете на въпроса ми! — нареди нетърпеливо Хуарес.

— Е, ако се намираше в по-добри ръце, човек би могъл да плаща десет хиляди песос, но при това състояние не.

— Добре, тогава вие ще я получите под аренда за седем хиляди песос.

Арбелец изгледа индианеца изумен.

— Сеньор, не ви разбирам.

— Говоря достатъчно ясно. Мисля, този наем е изгоден за вас. Конфискувал съм хасиендата в полза на държавата и сега я давам на вас.

— А собственикът? — обезпокои се Арбелец.

— Той умря от моя куршум, защото беше предател. Семейството му е изселено от имението. Решавайте бързо, сеньор!

— Щом нещата стоят така, казвам «да». Но…

— Никакво «но»! Донесете пособия за писане! Нека уредим нещата.

Както всичко, което Хуарес поемаше в ръце, така и тая работа бе уредена с експресна бързина и все пак грижливо и както подобава. Сетне той каза:

— Този сеньор е ротмистър Вердоха. Той ще отседне за няколко дни при вас с ескадрона си. Можете ли да им подсигурите прехрана?

Арбелец отвърна положително, въпреки че би предпочел да каже «не».

— Хората ще пристигнат привечер. Погрижете се за тях, а сметката уредете после с ротмистъра. Сбогом!

Той се изправи и закрачи навън. Вердоха го последва. Препуснаха в галоп с ескорта си, оставяйки в недоумение обитателите на хасиендата Дел Ерина.

Защо е трябвало да умре съседът? Защо тъкмо Педро Арбелец поемаше арендата? Значи този мъж беше Хуарес, великият индианец, пред когото трепереше цяло Мексико, но и същевременно обичаше или ненавиждаше. Онези, които си задаваха тия въпроси, не подозираха какви последици ще има за тях разпореждането на този човек.

Когато Хуарес пристигна в хасиендата Вандакуа, намери пред къщата струпано всичко, което уланите смятаха за ценно да задържат. Плячката бе разпределена и колкото и малко да се падна на човек, все пак предизвика безкрайна радост у несвикналите на изобилие хора. След като и това отмина, ротмистърът Вердоха получи инструкции. Неговият престой при Арбелец имаше единствената цел да отпочинат и укрепнат конете, тъй като пътят до Чиуауа бе доста тежък. Вердоха не биваше да се застоява много в хасиендата Дел Ерина, а сетне да опита бързо да достигне местоназначението си, където щеше да действа според указанията на настоящия си началник. Дълго време двамата беседваха тихо и поверително. Виждаше се, че обсъждат извънредно важни неща. Накрая обаче Хуарес и ротмистърът се разделиха с едно просто ръкостискане.

Хуарес яхна коня и полетя с ескадрона си обратно по пътя, по който бе дошъл преди обяд. Той приличаше на Ангел на отмъщението, който изчезваше също така бързо, както се бе появил, но оставящ винаги зад себе си кървавата следа на своето дело.

Седма глава

Капитанът на уланите

Беше времето на вечерния здрач, когато гръмък конски тропот извести приближаването на уланите. В сградата щяха да се помещават само офицерите, докато войниците трябваше да си създадат удобства, доколкото могат под открито небе. Капитан Вердоха бе отведен с офицерите си в приемната. След питието за добре дошли влезе старата Хермоес да заведе сеньорите до стаите им. Ема Арбелец бе напуснала болничното легло на своя любим, за да надникне още веднъж дали всичко е наред в тези помещения. Тя стоеше в стаята, предназначена за капитана, и ето че долови стъпките му. Беше твърде късно да се оттегли. Той отвори вратата да влезе и видя Ема в средата на помещението. Тя и по-рано си беше красива, ала сега грижите покрай любимия бяха наложили нещо върху чертите й, което засилваше въздействието на нейната външност. Слънчевият диск тъкмо потъваше зад небосклона. Неговите последни лъчи нахлуваха през прозореца и заливаха фигурата на девойката със златисто-розово сияние. Вердоха се закова смаян. Почувства се завладян, но не от онова въодушевление, породено от любов и почитание към красотата, а от внезапен, страстен порив, свойствен за един оскотял, жаден за наслади човек.

Ема се поклони изчервена и помоли:

— Заповядайте, сеньор! Намирате се във вашето жилище.

Вердоха последва поканата и поздрави с добрия маниер на светски човек.

— Възхитен съм да видя жилището си, превърнато от присъствието на красотата в свещен кът — отговори той, — и моля снизходителното ви извинение, задето оскверних с влизането си тая светая светих.

Тя бе понечила да му подаде ръка за добре дошъл, според мексиканските обичаи, ала сега отново я дръпна. В неговите маниери, думи, в лицето му имаше нещо, което й подейства отблъскващо.

— О, моля, моля, цялото свещенодействие се състоеше само да погледна дали са се погрижили достатъчно за вашите удобства — произнесе красивата мексиканка.

— Ах, но тогава вие сте домашният дух-закрилник! Може би дори…?

— Хасиендерото е мой баща — каза късо тя.

— Благодаря, сеньорита! Моето име е Вердоха. Ротмистър на уланите съм и в този миг се чувствам безкрайно щастлив, че имам възможност да целуна прелестната ви ръчица.

Вердоха посегна към ръката й, но тя съумя да се справи, плъзна се край него и достигна вратата.

— Чакайте! — викна той. — Няма да ви пусна току-тъй. Капитанът поиска да улови Ема, ала по-бърза от ръката му, тя се стрелна навън и хлопна вратата след себе си. Той спря и дълго гледа втренчен нататък.

— Caramba! — изруга. — Каква красота! Все още не бях се чувствал както сега — да се влюбя така от пръв поглед. Прелестна квартира. Да имах склонност към брак, сигурно щях да се оставя да претърпя крушение на тази красива подводна скала.

Ема беше щастлива, че се измъкна благополучно. Нечистата страст, с която я бяха докоснали очите на този мъж, я уплаши и тя се зарече да отбягва неговата близост. Отправи се към болничната стая, където сега бе постоянното й местожителство. Там завари Стернау и Унгер, които седяха край болния. Неговото състояние беше задоволително. Операцията бе минала отлично, а треската от раната не създаваше грижи. Той се намираше в пълно съзнание и разговаряше с лекаря за по-нататъшния ход на своето оздравяване. Когато съгледа любимата, по бледото му лице плъзна руменина от радост.

— Ела насам, Ема — помоли. — Помисли само, сеньор доктор Стернау твърди, че познава моята родина. Ема даде вид, като да е нещо ново за нея.

— Ах, каква щастлива среща!

— Така е. Познава и моя брат. Видял го е преди отпътуването си.

Същият този брат седеше зад завесата на прозореца. Че той е тук, оздравяващият още не биваше да знае. Необходимо бе да се предпазва от всякакво вълнение, било то радостно или тъжно. Следствие здравословното състояние и последвалата операция, той бе толкова изтощен, че кажи-речи постоянно спеше или се намираше в някаква нереална полубудност, така че моментите на прояснение, както сегашния, бяха рядкост. Едва Стернау се бе надигнал и Ема зае неговото място, а болният улови ръката й, усмихна се щастливо и затвори очи. Антон Унгер заспа с нейната ръка в своята.

— Вече нямате ли опасения? — прошепна Ема към лекаря.

— Не. Несмущаваното спокойствие и здравият сън бързо ще го укрепят физически и душевно. Нашата грижа е само да подпомагаме природата, като го държим далеч от всякакви тревоги. Но вие самата трябва да си давате почивка, в противен случай оздравяването на единия ще допринесе за разболяването на другия.

— О, аз съм силна, сеньор! — увери тя. — Не се безпокойте за мен!

Стернау тръгна и повика Унгер. Излязоха пред къщата да позяпат лагерния живот на войниците. Там се срещнаха с Мариано, привлечен от същото намерение. Уланите бяха заети с пренасяне на дърва за лагерния огън. Бяха пуснали конете да пасат, а седлата щяха да им служат за възглавници. Арбелец се бе разпоредил да им предоставят един бик, който те бяха заклали и сега режеха на късове. Всичко това предлагаше една оживена, шумна гледка, която мъжете известно време наблюдаваха.

Сетне настъпи часът за вечеря. Приятелите се отправиха към трапезарията, където скоро се появиха и офицерите. Първият поглед, който ротмистърът плъзна наоколо, бе да се убеди дали Ема присъства. Вердоха се почувствува измамен като забеляза, че не е дошла. Заместваше я старата добра Мария Хермоес. Арбелец представи гостите един на друг. Мексиканските офицери се държаха учтиво, но сдържано към чужденците. Изискани кабалероси като тях не изпитваха нужда да се домогват до благоволението на някакъв си немец.

Вердоха оглеждаше Стернау, Унгер и Мариано. Ето кои значи бяха хората, чиято смърт щеше да му донесе землен имот, оценен за стотици хиляди. Очите му плъзнаха бързо по Мариано и Унгер и спряха на Стернау. Неговата могъща фигура не пропусна възможността да окаже въздействието си. С тоя мъж не бе леко да се подхване разпра, та той беше цял исполин, по-силен и от самия Вердоха. А какво самочувствие лъхаше от всяка изговорена от него дума! Ротмистърът реши да търси късмета си при този човек само в хитростта.

В хода на разговора — по време на вечерята — Арбелец направи една забележка, за която Вердоха веднага се улови.

— За нас е не само радост, а и успокоение да ви видим тук, сеньор — каза хасиендерото. — Вчера ни застрашаваше голяма опасност.

— Опасност? — попита Вердоха с привидна непринуденост.

— Очакваше се да ни нападне шайка разбойници — поясни Арбелец.

— В такъв случай шайката трябва да е била значителна.

— Над тридесет човека.

— Ascuas! Щом се събират и такива банди, необходимо е да се стегнат здраво юздите. За хасиендата ли се касаеше или бяха хвърлили око на някои хора?

— В действителност последното, но тъй като тези хора се намираха на сигурно място под моя покрив, онези планираха да ни нападнат, разрушат всичко и ни избият.

— Demonio! Мога ли да науча за кои хора се отнасяше?

— Разбира се. Това са сеньорите Стернау, Мариано и Унгер.

— Странно! Как се отървахте от хубостниците?

— Нашият сеньор Стернау простреля част от тях, правейки ги небоеспособни.

Ротмистърът погледна изумено към споменатия, а останалите офицери се усмихнаха с чувство на превъзходство и неверие.

— Но все пак сигурно само неколцина? — попита Вердоха.

— Около една трета от бандата.

— И сеньор Стернау го постигна съвсем сам?

— Да. Имаше само един придружител.

— Звучи направо невероятно. Десет души да се оставят да бъдат ранени от един-единствен, без каквато и да било съпротива? Нещо ни заблуждавате!

— И все пак е вярно — рече хасиендерото екзалтирано. — Нека разкажа!

Стернау метна недоволен поглед на Арбелец.

— Оставете, моля! Случилото се не е никакво геройство.

— Да извадиш десет човека от строя, без самият ти да си ранен, наистина си е геройство — отвърна ротмистърът, — и да се надявам, сеньор, че нямате нищо напротив да добием представа за този завладяващ случай.

Стернау дигна рамене като човек, примирил се с неизбежното. Арбелец влезе в ролята на разказвач и го стори така картинно, че офицерите не откъснаха поглед от устата му до последната дума.

— Почти не е за вярване! — възкликна ротмистърът. — Сеньор Стернау, приемете сърдечните ми поздравления!

— Благодаря! — обади се онзи хладно.

— Проявата на подобна храброст не е за чудене — вметна Арбелец. — Слушал ли сте за индианския вожд Бизоновото чело, сеньор Вердоха?

— Да. Той е главатар на мищеките.

— А може би знаете онзи ловец от Севера, когото наричат Матава-се?

— Да. Той е прочут като силен и безогледно дързък мъж.

— Е, сеньор Стернау е този ловец, а Бизоновото чело бе неговият спътник до Пролома на ягуара.

Офицерите възкликнаха изненадано.

— Вярно ли, сеньор Стернау? — попита ротмистърът.

— Така е — потвърди този, — въпреки че бих предпочел персоната ми да не излиза по тоя начин на преден план.

На Вердоха му сечеше пипето. Той си каза: «Мариано е главното лице в тайната и щом тоя „Господар на скалите“ се е заел, трябва да е много ценна.» Реши да действа направо и запита:

— Но как стана тъй, че тъкмо тези трима сеньори са били взети на мерника?

— Ще ви обясня — отвърна хасиендерото. Но преди да започне, Стернау се намеси:

— Това е лична работа и не вярвам да заинтересува сеньор Вердоха. Хайде да прекратяваме!

Арбелец прие мълчаливо напълно заслужения упрек. Ротмистърът обаче не остана доволен и попита:

— Пролома на ягуара далеч ли е оттук?

— За един час се стига — поясни Стернау.

— Любопитен съм да видя мястото. Ще имате ли добрината да ме придружите дотам, сеньор Стернау?

— На вашите услуги — отвърна запитаният. По лицето на ротмистъра плъзна доволство, което той не успя да прикрие веднага. Свикнал да внимава и за най-дребните неща, Стернау го забеляза. Мина му през ума, че ротмистърът има някакво основание да се радва на полученото съгласие. Ето защо стана предпазлив и недоверчив, но не го каза.

— И кога можем да тръгнем? — запита Вердоха.

— Когато ви е удобно, сеньор — отвърна Стернау.

— Тогава ще си позволя да ви съобщя часа.

Така тази тема бе приключена и в по-нататъшния ход на разговора повече не бе засегната.

След вечеря офицерите се отправиха по стаите си. Един от лейтенантите — млад авантюрист — застана на прозореца да се наслади на осветената от бивачните огньове околност. Ето че забеляза бяла женска дреха, която изпъкваше на тъмния фон храсталаци в цветната градина. Мексиканецът не пропуска случая да се поразвлече с някоя дама. Той рядко среща отпор и лейтенант Пардеро много не се замисли да опита малко да се позабавлява. Войниците бяха пощадили градината, не бяха проникнали в нея, тъй че Каря бе съвсем сама.

Тя мислеше за граф Алфонсо, когото бе обичала и се удивляваше как е било възможно да дари сърцето си на подобен човек. Сега го ненавиждаше. Мислеше и за Мечешко сърце — храбрият главатар на апачите, когото бе обикнала и не проумяваше първоначалната си хладнина и безразличие към такъв воин.

Колко щастлива би била да го види отново. От мислите я откъснаха прозвучалите наблизо тихи стъпки. Огледа се и видя лейтенанта. Каря поиска да се отдалечи, ала той й препречи пътя и помоли с лек поклон:

— Не ме отбягвайте, сеньорита! Ще ми е съвестно, ако съм смутил насладата ви от великолепното ухание на цветята.

Индианката го изгледа изпитателно.

— Кого търсите, сеньор?

— Никого не търся — отговори Пардеро. — Красивата вечер ме доведе в градината. Да не би достъпът тук да е забранен?

— За гостите на къщата е отворено навсякъде.

— Но навярно моето присъствие ви смущава, красива сеньорита?

— Каря не се смущава от никой — отби атаката тя. — И за двама ни има място в градината.

Това бе намек за лейтенанта да се отстрани, ала той даде вид, че не го е доловил, приближи крачка към момичето и запита:

— Каря ли казвате? Как се озовахте в тая хасиенда?

— Сеньорита Ема е моя приятелка.

— Коя е сеньорита Ема?

— Още ли не сте я видял? Тя е дъщерята на дон Педро Арбелец.

— Имате ли други близки тук?

— Бизоновото чело е мой брат.

— Я гледай ти — възкликна неприятно засегнат оня, — Бизоновото чело, вождът на мищеките? Понастоящем той в хасиендата ли е?

— Не.

— Но вчера вождът все пак е бил тук. Нали е ходил със сеньор Стернау до Пролома на ягуара и взел участие в битката?

— Бизоновото чело е свободен мъж. Той идва и си отива когато пожелае и никому не казва какво прави.

— Слушал съм много за него и все славни неща. Той е крал на сиболеросите, но че има такава сестра — не знаех.

Пардеро улови ръката на индианката да я целуне, но преди да се бе случило, тя я издърпа и обръщайки се, извика:

— Лека нощ, сеньор!

В същия миг един от лагерните огньове високо се разгоря и пламъците осветиха нежните, фини линии на мургавото лице на красивата индианка.

— Не бягайте, сеньорита — помоли той, — та аз не съм ви враг! Аз ви обичам!

— Обичате ме? — попита тя. — Как е възможно? Ами че вие не ме познавате!

— Ето как се заблуждавате, сеньорита. Любовта се спуска като мълния, като падаща звезда, която внезапно просветва. Така дойде тя при мен.

— Да, любовта на белите идва като мълния, която унищожава всичко и като падаща звезда, която се появява за един-единствен миг и угасва. Любовта на белите е покварата, неверността и фалшът.

Каря се обърна да си върви. Тогава Пардеро я улови през кръста и направи опит да я притегли към себе си. Но фигурата й сякаш придоби по-голям ръст и сила. Черните й очи запламтяха насреща му като очите на пантера. Отскубна се със змиевидно движение и каза:

— Пусни ме! Кой ти е дал разрешение да ме докосваш?

— Дава ми го моята любов.

Лейтенантът отново я улови. Индианката отметна глава и опита да се измъкне.

— Махай се от мен! — викна. — Иначе…

— Иначе какво? — запита той.

В същия миг на индианката се удаде да освободи дясната си ръка и без да губи време удари с юмрук натрапника с такава сила под брадичката, че главата на оня отлетя към врата.

— Demonio! — изруга той. — Почакай, дявол такъв! Ще ми платиш за това!

Пардеро неволно бе пуснал Каря и сега опита отново да я хване, ала тя бързо се плъзна по пясъчната алея към входа на градината. Той се понесе след нея.

Ротмистърът също бе отворил прозореца си, за да осигури свободен излаз на дима от цигарата. Той крачеше замислено напред-назад из стаята и по едно време мина край отворения прозорец. Погледът му случайно се насочи надолу към градината и бе прикован от бялата рокля на Каря. Напрегна очи и забеляза, че до женския силует стои някакъв мъж.

— Ascuas, коя ли е? — запита се. Дали не е хасиендерита? И кой ли е обесникът при нея? Сега ще се запозная с него.

Той тръгна бързо към вратата и се отправи надолу към градината. Тъкмо бе отворил портата и възнамеряваше да влезе и ето че насреща му полетя бялата фигура без да го е забелязала в устремния си бяг.

— Ах, сеньорита — възкликна Вердоха.

Едва тогава тя го съгледа и спря. Той понечи да я хване, но тя замахна и го удари точно както преди малко лейтенанта, с юмрук в гърлото, от което онзи я изпусна и се отметна назад.

— Caramba! — извика. — Що за котка? В този миг дотича със скокове лейтенантът и без да го е забелязал, поиска да отмине.

— Лейтенант Пардеро! — ухили се Вердоха. — Вие ли сте? Накъде така бързо?

При този повик Пардеро спря.

— А-а, капитане! Срещна ли ви онова малко дяволче?

— Действително. И не само го видях, ами и почувствах!

— Почувствахте? — удиви се лейтенантът.

— Да, за жалост! — гласеше отговорът. — Юмрукът й се срещна с гърлото ми.

— Проклятие! Значи и на вас е провървяло, както на мен!

— Как така?

— Гледахте през прозореца…

— Вярно.

— Забелязахте една бяла рокля…

— И това.

— Помислихте да отидете и си вземете една целувка или нещо подобно.

— Признавам.

— И тръгнахте надолу към градината.

— Известната ви проницателност отгатна и тук.

— Значи сме имали едно и също намерение и извоювахме един и същи успех — разсмя се лейтенантът.

Ротмистърът беше началник, ала в Мексико служебните отношения са различни от тези в Германия. Впрочем сега двамата не се намираха на служба и, което бе най-главното, бяха приятели, знаеха се и се подкрепяха в своите малки и големи авантюри. Това бе предпоставката да разговарят сега без всякакви задръжки и да се осмиват един-друг.

— Та коя беше малката? — попита ротмистърът.

— Каря се казва и е индианка. Изглежда е компаньонка на щерката на дома.

— На щерката? Значи на сеньорита Ема?

— Да. Познавате ли тази Ема? Красива ли е?

— Още по-красива от Каря, далеч по-красива!

— Това говори много. Може би е и отзивчива?

— Не намирам. В тая къща обитателите май имат манастирски разбирания. Ще ви направя едно предложение, Пардеро. Желаете ли малката индианка?

— На каквато и да е цена. А вие малката сеньорита Ема?

— Също на каквато и да е цена. Да си помогнем един на друг!

— Съгласен. Ето ръката ми.

— Дадено! На първо време се касае да разберем дали сърцата им са вече заети. Навярно е така, ако се съди по студенината, която изпитахме.

— Може би ни е предварил доктор Стернау.

— Не мисля, по-скоро оня Мариано ми изглежда съмнителен. Не забелязахте ли, че хасиендерото опитва да го изтъкне по един мълчалив, небиещ на очи, изискан начин? Това почти навява мисълта, че той е най-високопоставеният от тримата.

— Не съм имал повод да се взирам толкова внимателно. А сега ми позволете да отида да спя! Онова момиче има юмрук на атлет, да не очаква човек от малките й, меки ръчички. Тилът ме боли и така ми се е вдървил, сякаш е стругован от дърво.

— Тогава отспете си, лейтенант! Утре ще подновим атаката и дори мисля, че ще сполучим. Лека нощ!

— Лека нощ, сеньор Вердоха.

Пардеро си тръгна, ала ротмистърът се позабави в градината, докато часовникът му показа, че наближава дванайсет. Тогава се престори, че прави обход и опита да стигне незабелязано южния край на оградата. Това бе мястото, което бе определил на бандита.

Онзи вече беше пристигнал и клечеше в най-дълбоката сянка, където никой не би могъл да го забележи — ротмистърът също.

— Сеньор! — прошепна, когато Вердоха се промъкваше край него.

— А-а, ти ли си? — попита заговореният, спирайки. — Къде са спътниците ти?

— Наблизо.

— Да не ги забележат?

— Не бери грижа! Е, какво ще ни наредиш?

— Познаваш ли лично оня Стернау?

— Не. Никой от нас не го познава.

— Това е неприятно. Той ще язди с мен до Пролома на ягуара.

— И ние да го изчакаме там?

— Да го изчакате и застреляте.

— Ще го сторим, поврага, ще го сторим! Той е убил нашите другари, той също ще умре, той и останалите.

— Но вие не го познавате. Още не зная кой ще ни придружава. Не мога да яздя само с него и сигурно ще взема някой от моите хора. Може да дойдат и други. Какъв знак да ти дам, та да го отличиш?

— Опиши ми го!

— По-висок и крепко сложен е и от мен, има руса брада. Какви дрехи ще носи и какъв кон ще язди, днес не мога да кажа.

— Добре тогава, нека си определим някакъв знак, по който да го разпозная. Дръж се, доколкото е възможно, винаги от дясната му страна!

— Дали ще е достатъчно?

— Напълно. А с другите двама какво?

— Тях ще ви предоставя при друга възможност. Най-важното — да се навърташ всяка вечер към полунощ тук. Така винаги ще можем да разговаряме. А сега да се разделяме. Някой може да ни забележи.

Вердоха си отиде, легна и заспа много спокойно. Току-що уговореното покушение върху човешки живот не тегнеше ни най-малко върху съвестта му.

На първата закуска на другия ден, на която се събраха всички, ротмистърът отвори дума за плануваната езда до Пролома на ягуара. Той смяташе, че е целесъобразно да използват утрото и Стернау заяви, че е готов.

Двамата лейтенанти помолиха да ги вземат с тях, което им бе позволено с готовност. От другите никой нямаше да вземе участие, тъй като офицерите не им допадаха. Такова бе желанието и на Вердоха. Стернау беше единственият цивилен сред тях и нямаше как да бъде сбъркан, куршумът непременно трябваше да го улучи. Яздеха по пътя, по който Стернау бе минал с Бизоновото чело. Той беше водачът. В гората слязоха от конете, тъй като на някои места се налагаше да ги водят. Наближаваха пролома. Почти бяха стигнали входа и Стернау спря.

— Да оставим конете тук — рече той. — Нека пасат до връщането ни.

Останалите се съгласиха, след което закрачиха нататък без животните. Въоръжението на Стернау се състоеше от пушката и втъкнатия в пояса нож. Когато стигнаха входа на пролома, той внезапно спря да огледа тревата.

— Какво търсите? — попита ротмистърът.

— Хм, да вървим нататък!

Нищо повече не каза немецът, ала очите му бяха приковани към земята. В пролома ротмистърът застана до него. Той претърсваше с поглед околните стени и периферията — всеки миг можеше да проехти смъртоносният изстрел. Бяха минути на мъчително очакване.

— Значи тук беше, сеньор? — запита ротмистърът.

— Да — потвърди просто Стернау. Те заоглеждаха следите. Но не им направи впечатление, че Стернау се навежда повече, отколкото бе необходимо, че старателно дири прикритие зад телата им. Не видяха също как погледът му тайно опипва стените вляво и вдясно.

— Никак не е дребна работа — обади се Вердоха. — Вие действително сте голям стрелец, сеньор.

Стернау вдигна пренебрежително рамене.

— Не е кой знае какво да употребиш оръжието си в подходящ момент. Десетима видими неприятели е къде по-леко да се прострелят от един невидим.

— Един такъв навярно не би могъл да бъде застрелян — рече лейтенант Пардеро.

— Добрият стрелец ще повали и него — усмихна се Стернау, все още прикривайки се зад телата на другите.

— Това е невъзможно! — заяви ротмистърът.

— Да ви докажа ли обратното?

— Сторете го! — отзова се лейтенантът с любопитство.

— Тогава ще ви запитам, смятате ли, че тук има неприятел?

— Кой ще е и къде да се е натикал?

Стернау се усмихна с превъзходство.

— И все пак тук ме дебнат, за да ме убият.

При тия думи той смъкна пушката си от рамото и я взе под мишница.

Ротмистърът се стресна. Откъде знаеше Стернау, че животът му е застрашен?

— Вие обичате да се шегувате, сеньор Стернау — каза офицерът.

— Ще ви убедя, че нещата са сериозни.

Едва го бе изрекъл, Стернау вдигна светкавично пушката, прицели се и дръпна два пъти спусъка. Многогласен крясък се разнесе от периферията на пролома надолу. Немецът се метна към същата страна и се понесе под прикритието на храсталаците с могъщи скокове към изхода на пролома, където изчезна. От първия му изстрел до този миг не бе минала и минута.

— Това пък какво беше? — извика Пардеро.

— Той уби някакъв човек — отвърна другият лейтенант.

— Опасен мъжага! — изстреля ротмистърът.

— Ние сме в опасност, трябва да се изтеглим! — викна Пардеро.

Те побързаха към входа на пролома и зачакаха. След известно време горе екнаха още два изстрела, сетне за дълго остана тихо. Така мина навярно четвърт час, когато храстите прошумоляха непосредствено до тях и те сграбчиха оръжията си, поглеждайки изплашено нататък.

— Не се стряскайте, сеньори — прозвуча към тях. — Аз съм.

Показа се Стернау.

— Сеньор, каква беше тая работа, какво сторихте? — попита лейтенантът.

— Стрелях — засмя се запитаният.

— Това знаем. Но защо?

— При неизбежна самоотбрана, тъй като аз бях този, който щеше да бъде застрелян.

— Невъзможно! И кой ли! Откъде го знаете?

— Очите ми подсказаха.

— А ние нищо не забелязахме.

— Това е напълно разбираемо, тъй като вие не сте уестмани. Сеньор ротмистърът забеляза, че преди малко разглеждах тревата. Видях следи от човешки крака, минали преди четвърт час. Водеха вдясно нагоре. Ето, погледнете насам, те още се виждат!

Той посочи земята. Въпреки всичките си старания, офицерите не различиха нищо.

— Да, да, за тая цел са необходими обучени очи — подметна Стернау. — Сега нататък! Понеже следите водеха вдясно към височината, при влизането ни в пролома огледах периферията му и забелязах няколко човешки глави, които се спотайваха зад растящите там храсталаци да ни подслушват. Те не можеха да видят, че ги наблюдавам, тъй като очите ми се намираха в сянката от периферията на шапката.

— Как можехте да знаете, че са неприятели? — запита Вердоха.

— Защото когато навлязохме в пролома, промушиха пушки през храстите. Ясно видях две цеви, насочени към нас.

— Caramba! — изруга лейтенант Пардеро, който нямаше представа как стоят нещата. — Би могло да се отнася за нас, не за вас.

— Не, за мен се отнасяше. Зная го, имах причина да бъда нащрек, ето защо се прикривах постоянно зад тялото на сеньор ротмистъра, колкото по-навътре вървяхме. Онзи, който искаше да ме застреля, трябваше да улучи първо него.

Ротмистърът зина уста.

— Carajo — произнесе най-сетне, — значи всъщност аз съм бил, чийто живот се е намирал в опасност.

— Така е — засмя се Стернау. — При това ми направи впечатление, че мъжете се отнасяха грижовно към щита, който представлявахте за мен.

Тази забележка навя някои мисли на Вердоха. Дали Стернау не подозираше заговора? Немецът продължи:

— Впрочем за мен беше много лесно да се прикривам. Негодниците гледаха надолу отдясно, а сеньор ротмистърът имаше добрината да полага всички усилия само и само да се намира от дясната ми страна.

Ротмистърът пребледня. Сега не оставаше никакво съмнение, че е прозрян. Стернау подозираше кой носи вината за покушението. Той продължи да говори:

— Вие не видяхте пушките. Но аз много добре знам в каква посока от дулото на оръжието да търся главата на стрелеца. Когато дадох двата изстрела, улучих двама мъже в десните рамена. В същия миг обаче от гъсталака надникнаха още две пушки, затова отскочих надясно, където имах прикритие и се втурнах към изхода. Мошениците бяха избрали лошо мястото си, заслужават плесници за глупостта.

— И къде отидохте сетне? — попита Вердоха.

— Промъкнах се колкото може по-бързо натам, за да се явя в гръб на хората. Но когато стигнах мястото, те са били достатъчно умни да се махнат. Някъде надалеч все още се чуваше да пращят храстите и аз изпратих наслуки след тях още два куршума.

— Сеньор, вие сте рискувал много, когато сте съгледали насочените към вас пушки и все пак дойдохте с нас — обади се вторият лейтенант.

— Аз рискувах малко. Много повече рискуваха онези хора, като ме оставиха да видя цевите им, преди да са дали изстрел. Един опитен уестман никога не би постъпил така. Между другото сигурно не греша като си мисля, че вчера тези хора са били в Санта Роза с някой си Кортейо. И вие май дойдохте оттам?

Стернау направи изявлението с привидно равнодушие, ала ротмистърът долови нюанс на обвинение.

— Да, при Хуарес дойде някакъв си Пабло Кортейо тъкмо когато бяхме на масата — отвърна вторият лейтенант непринудено, без да подозира нищо.

Вердоха му хвърли яростен поглед, но онзи не го забеляза.

— Имаше ли хора с него? — попита Стернау.

— Да. Към двайсетина. Сеньор ротмистърът вероятно може да даде по-подробна информация.

— Защо сеньор ротмистърът?

— Защото той подслони оня Кортейо при себе си.

Втори яростен поглед бе отправен към лейтенанта, но и той бе толкова забелязан, колкото и първият. Само Стернау го улови, но се направи, че не го забелязва и каза спокойно:

— Не мисля, че ще получа информация от сеньор Вердоха. В края на краищата нещата нали се уредиха.

Четиримата мъже се върнаха на мястото, където бяха оставили конете си. Завариха ги да пасат спокойно, възседнаха и поеха към къщи, като през целия път Стернау не продума. Ротмистърът също се държа мълчаливо и само двамата лейтенанти си бъбреха полугласно. Стернау бе предмет на разговора. Неговата смелост, присъствие на духа и опитност бяха обсъдени с удивление, а не бе минал и час от пристигането им в хасиендата и всички войници вече знаеха за приключението, което бяха преживели техните офицери с безразсъдно дръзкия немец. Докато един само даваше оценка за поведението на Стернау, друг повдигна мнение, че сега могат да се чувстват по-сигурни, а трети съжаляваше, че са ранени само двама разбойника, а не избити всички.

Тъй като Стернау знаеше, че е наблюдаван от ротмистъра, се държеше далеч от всяка компания, а и по време на обяда направи само няколко общи забележки по днешното преживяване. Но когато следобед Вердоха предприе разходка с кон, извика Педро Арбелец и приятелите при себе си и сподели с тях подозренията си. Първоначално те помислиха, че се е заблудил, но сетне доводите му донякъде ги убедиха и бе взето решение да наблюдават внимателно ротмистъра и да внимават пред него.

Вечерта протече както предишната, само дето индианката не посмя да отиде в градината. Когато Вердоха пожела лека нощ, Стернау привидно също отиде да си легне, но се върна обратно по стълбите и се насочи към една от стаите, разположени край коридора на приземния етаж. Ако ротмистърът се намираше във връзка с оная сган убийци, беше ясно, че може да се съобщава с тях само през нощта. По тая причина Стернау реши да дебне от засада. Задната врата беше заключена и единствената възможност да се напусне сега сградата бе от предната, тъй че той непременно щеше да забележи Вердоха, колкото и тайно оня да го стореше.

Стернау открехна малко едното крило на прозореца, за да може по-добре да слуша и се отпусна на един стол. Замисли се за родината и своята съпруга, но скоро потисна тези мисли и насочи вниманието си към настоящето. Дълго седя така с остър, бодърстващ ум, докато наближи полунощ.

Тогава му се стори, че долавя някакъв шум в коридора. Наостри слух и чу предната врата — до която бе разположен неговият прозорец — тихо да се отваря. Един остър взор през прозореца му показа фигурата на ротмистъра, който напусна предпазливо къщата и закрачи към портата. Тя не беше заключена, тъй като присъствието на уланите предполагаше достатъчна сигурност и защита. Необходимо бе да я държат отворена, за да могат офицери и войници да поддържат и през нощта връзка помежду си. Ротмистърът излезе на открито. Стернау скочи от прозореца, чието крило отново притвори, и се запромъква след офицера, но не навън в полето, а само до оградата на двора. Можеше да го гледа през нея и виждаше как ротмистърът бърза от огън към огън да обходи час по-скоро постовете. Онзи вървеше отвън, а немецът го следваше отвътре.

При един поглед назад към постройката Стернау забеляза горе на плоския покрив някакъв силует, който бавно крачеше напред-назад. Не можеше да различи чертите, но знаеше, че е Ема. Днес строго й бе наредил да излиза на чист въздух, тъй като твърде много се напрягаше край болния. През деня Ема се страхуваше от среща с офицера и сега, когато любимият спеше, бе решила да се поразходи по покрива на къщата.

Ротмистърът бе прекосил целия лагер и вече би трябвало да се връща, ала той се насочи към южния край на оградата. Какво смяташе да прави там? Защо не вървеше изправен като всеки почтено разхождащ се човек? Стернау го последва отвътре с нечути стъпки и стигна до място, където отвън оградата двама души разговаряха помежду си. Чу някакъв непознат глас да казва:

— Ти самият ни се изпречи на пътя. Та нали щяхме да те улучим!

— Защо не залегнахте от лявата страна?

— Отдясно проломът се вижда по-добре, пък и кой е помислил, че оня ще се окаже толкова проницателен!

— Изглежда едва ли е всезнаещ. А аз не съм в състояние веднага да нахвърля нов план, първо трябва да изчакам и размисля. При това е възможно сеньор Стернау да ме наблюдава. Ето защо не бива да се срещаме повече тук.

— Къде тогава?

— Имаш ли хартия и молив?

— Не.

— Но можеш да четеш и пишеш?

— Да.

— Ето няколко листа и молив, които донесох за теб. Ако човек тръгне оттук към Пролома на ягуара и стигне гората, между първите дървета ще съгледа един не много голям камък. Под него ще отида да пъхна указанията за вас преди обяд или когато въобще е възможно. Имате ли вие някакъв отговор, ще го търся на същото място. Разбрано?