/ / Language: Bulgaria / Genre:adventure / Series: Преследване в Ориента

През дебрите на Балкана

Карл Май

От Едирне Кара бен Немзи заедно с Хаджи Халеф, Оско и Омар бен Садек пътуват към нови опасности. Приключения с контрабандисти и комичното преживяване на Халеф в гълъбарника стоят в центъра на събитията. В Остромоджа нашите приятели срещат «светеца» мюбарек…

Карл Май

През дебрите на Балкана

Първа глава

Ковачът Шимин

Не беше минало много време, откакто ние с Халеф, Омар и Оско напуснахме Адрианопол, придружавани от тримата гавази, когато чухме зад себе си тропот на копита. Обърнахме се и видяхме един конник, който се опитваше да ни настигне, яздейки в галоп. Спряхме, за да го изчакаме, и скоро разпознахме Малхем, пазача на портата на Хулам. Яздеше върху тежко натоварен кон, от който слезе, щом ни настигна.

— Селям — поздрави той кратко.

Отвърнахме на поздрава му, а в отговор на въпросителните ни погледи той ми обясни следното:

— Прощавай, ефенди, че ви бавя! Господарят ми заповяда да ви последвам.

— Защо — попитах аз.

— За да ви доведа този кон.

— Какво си натоварил на него?

— Провизии и други необходими неща, които сигурно ще ви потрябват.

— Ние и бездруго имаме запаси за доста дни!

— Моят господар смята, че е възможно онези, които преследвате, да се отклонят от пътя. Ако тръгнат през планините, ще можете да намерите храна за конете си, но не и за себе си.

— Господарят ти е много добър, но този тежко натоварен кон само ще ни бави по време на ездата.

— Заповядано ми беше да го доведа. Подчиних се. Варън салък иле Аллах йолунуз ачъколсун! (Останете си със здраве. Аллах да ви помага в пътуването!)

Той метна юздите върху шията на коня и бързо се отдалечи към града.

Халеф веднага обърна коня си и попита:

— Да го настигна ли, ефенди?

— Защо?

— Ще го хвана и доведа. Трябва да се подчини на волята ти!

— Не, остави го да върви. Нямаме време за губене.

— Какво ли има във вързопите?

— Сега това не ни интересува. Ще видим довечера, когато и бездруго спрем заради тъмнината. Хвани поводите на коня. Продължаваме напред!

Отново потеглихме. Яздех отпред, а останалите ме следваха. Трябваше да търся следи, въпреки че едва ли щях да намеря.

Пътеката, по която се движехме, трудно можеше да се нарече път, но беше доста оживена. И дребният хаджия беше много прав, като каза, че е много по-лесно да се открият следите на някой преследван в Сахара, отколкото тук. Затова насочих вниманието си не към самия път, а по края му, намиращ се срещу брега на реката. Въпреки че не намирах следите на тримата ездачи, които вероятно се бяха отклонили от посоката, в която се движехме, бях почти сигурен, че са някъде пред нас.

Срещахме конници, тежко натоварени коли и пешеходци, но никого не попитах. Бегълците бяха минали оттук предишната вечер и никой от идващите срещу нас хора не би могъл да ги срещне.

Не спрях и до струпаните на малки групи къщурки, край които минавахме, тъй като пътят не се разклоняваше и Баруд ал Амасат не би могъл да поеме в друга посока. Но като стигнахме до селцето Букьой, от което няколко пътеки се отклоняваха настрани, спрях и попитах първия срещнат:

— Селям! Има ли в това място, Аллах да го благослови, бекджия[1]?

Човекът, когото спрях, носеше на кръста си огромен сарас, а в дясната си ръка имаше дебела тояга. Върху феса му бе метнато покривало, което някога може би е имало някакъв цвят, но сега се бе втвърдило от мръсотия. Беше бос. Той ме гледа известно време, а после насочи погледа си и към придружителите ми.

— Е? — подканих го аз нетърпеливо.

— Сабр, сабр! (Търпение, имай търпение!) — отговори той. Подпря се на тоягата си и подложи на подробен оглед осанката на дребния хаджия. Халеф Омар обаче посегна към седлото, измъкна камшика си и попита:

— Случайно да знаеш какво е това? Запитаният веднага зае войнствена поза, грабна сабята си и отговори:

— А ти това, дребосъко?

Дребосък! Никоя друга дума не обиждаше Халеф така, както тази. Той се приготви за бой, но аз бързо смушках коня си, застанах между двамата и предупредих:

— Не прибързвай, Халеф! Човекът ще отговори на въпроса ми.

Извадих от джоба си дребна монета, показах я на мъжа със сабята и повторих:

— И така, има ли тук бекджия?

— Ще получа ли парите? — попита той.

— Да.

— Дай ги тогава!

— Първо отговора!

— Да, има бекджия. Хайде, дай парите! Дадох му няколко дребни медни монети.

— Вземи! — казах аз. — Къде живее бекджията? Той прибра парите, сви рамене и хилейки се, попита:

— Ще платиш ли и за този отговор?

— Вече ти платих!

— За първия въпрос, да, но не и за втория.

— Добре, ето ти още две монети по пет пари! И така, къде живее бекджията?

— Там, в последната къща — отговори човекът, сочейки към една постройка, която той наистина нарече къща, но тя не заслужаваше дори и определението колиба, защото приличаше на обор. Отправихме се натам. Като стигнахме до порутеното едноетажно жилище, аз слязох от коня, за да вляза в дупката, служеща за вход и изход. Но в този момент оттам излезе една жена, примамена от тропота на конете ни.

— О, язък! Ач гьозюню! (О, горко ми! Внимавай!) — извика тя и бързо отстъпи назад.

Всъщност лицето й не беше забулено, за което не бяхме виновни ние. И тя беше боса. Тялото й бе увито в старо парцаливо парче плат, а косата й приличаше на кече. Лицето й пък месеци наред не бе виждало вода.

Мислех си, че жената повече няма да се появи. Едва след като нетърпеливо й извиках няколко пъти, жената все пак излезе. Пред лицето си държеше дъното на счупена кошница. През процепите на сплетените пръчки тя можеше да ни вижда, без ние да сме в състояние да се наслаждаваме на красотата й.

— Какво искате? — попита тя.

— Тук ли живее бекджията? — попитах аз повторно.

— Да.

— Ти сигурно си жена му?

— Единствената му жена — отговори тя гордо, за да подчертае, че само тя притежава сърцето на своя среднощен паша.

— Той вкъщи ли е?

— Не.

— Къде е?

— Излезе.

— Къде отиде?

— По служба.

— Но нали сега не е нощ!

— Той надзирава поданиците на падишаха не само през нощта, но и през деня. Той не е само бекджия, но и слуга на кехаята, чиито заповеди трябва да изпълнява.

Кехаята е управителят на селището. Тогава си спомних за мъжа, с когото бяхме говорили преди малко. Обърнах се и наистина той бавно и гордо се приближаваше към нас.

Това беше прекалено. Направих мрачна физиономия и тръгнах срещу него.

— Ти си бекджията, нали? — попитах го аз.

— Да — отговори той със самоуверен тон.

Хаджи Халеф Омар забеляза, че настроението ми се развали, и плътно приближи коня си до пазача на деня и нощта, като не сваляше поглед от мен. Разбрах какво иска и му кимнах утвърдително.

— Защо не ни го каза, като говорихме с теб одеве? — попитах аз.

— Не сметнах за необходимо. Имаш ли още пари?

— За теб колкото искаш. Сега ще ти платя предварително за следващите въпроси.

Дадох знак на Халеф и камшикът му изплющя върху гърба на пазача на поданиците на падишаха. Той се опита да отскочи назад, но дребният хаджия стабилно седеше на коня си и притисна мъжа до стената, като продължаваше да го налага с камшика.

На човека и през ум не му минаваше да използва сараса или тоягата си. Пищеше неистово, а неговата «единствена» жена му пригласяше, като забрави да държи дъното от кошницата пред лицето си. Нещо повече: тя хвърли пазителя на женското си достойнство и се хвърли към коня на хаджията. Хвана го за опашката, дърпаше я с все сила и крещеше:

— Вай башина, вай башина! (Как смееш, как смееш!) Как може да оскърбяваш слугата и любимеца на падишаха? Назад, назад! Бре, бре, хе, хе! (На помощ, на помощ!)

В отговор на крясъците й от вратите на всички къщи и колиби наизскачаха хора. Мъже, жени и деца забързаха към нас, за да установят причината за тези викове.

Дадох знак на Халеф да престане и той се подчини. Нощният пазач беше получил десет-дванайсет силни удара. Той пусна тоягата, извади сабята си от ножницата и потърквайки с лявата ръка гърба си, извика:

— Човече! Какво си позволяваш! Да те скъся ли още с една глава? Ще настроя срещу теб цялата община и ще ги накарам да те разкъсат!

Халеф усмихнато му кимна. Искаше да му отговори нещо, но не успя, защото един мъж от тълпата си проби път до нас и нахално ме попита:

— Какво става тук? Кои сте вие?

Явно пред мен стоеше високопоставеният господин управител, затова го попитах:

— А ти пък кой си?

— Кехаята на това село. Кой ви дава право да посягате на гавазина ми?

— Неговото поведение ни даде това право.

— Как така?

— Помолих го за информация, а той отказа да ми я даде. Искаше да му плащам за всеки отговор.

— Той може да продава отговорите си за колкото си пожелае.

— А аз мога да му плащам колкото реша. Сега той си получи възнаграждението предварително и ще трябва да ми отговори.

— Нищо няма да кажа! — извика пазачът.

— Той няма да отговаря — потвърди кехаята. — Нападнали сте мой слуга. Незабавно ме последвайте! Ще разследвам случая и ще си получите наказанието!

Тогава дребният хаджия му показа камшика и попита:

— Ефенди, да дам ли на кехаята на Букьой да опита тази хубава хипопотамова кожа?

— Не сега, може би по-късно — отговорих му аз.

— Какво каза, куче, ще заповядаш да ме бият с камшик? — извика кехаята.

— Може би да — отговорих аз спокойно. — Ти си кехая на това село, но не знаеш, кой съм и какъв съм.

Той не отговори. Изглежда, въпросът ми го беше заварил неподготвен. Аз продължих:

— Казваш, че този човек е твой гавазин?

— Да, така е.

— Не, не е вярно. Къде е роден?

— Тук.

— Така ли? Кой го постави под твоето командване? Той е жител на това село, а ти си го превърнал в свой слуга, но не е полицай. Погледни тези трима конници, носещи униформата на султана! Ти имаш един нощен пазач, а аз трима истински гавази. Разбираш ли, че за разлика от теб съм съвсем друг човек?

За да придаде тежест на думите ми, Халеф така размаха ръце пред лицето му, че от страх другият отстъпи назад. По физиономиите на останалите видях, че бяха започнали да ме смятат за някой високопоставен господар.

— Отговаряй! — заповядах аз.

— Господарю, кажи първо кой си! — помоли той. Тогава Халеф го сряза:

— Човече! Червей! Как се осмеляваш да искаш от такъв господар да ти казва кой е? Но ще се смиля и ще ти кажа, че стоиш пред великия и благороден хаджи ефенди Кара Бен Немзи, Аллах да му даде още много хиляди лета, без да броим зимите! Надявам се, че си чувал за него!

— Не, никога! — уверяваше изплашеният човек.

— Какво? Никога ли? — крещеше му дребосъкът. — Може и трябва да попритисна мозъка ти, докато се сети каквото трябва. Помисли!

— Да, чувал съм за него! — призна кехаята, изплашен до смърт.

— И само веднъж ли?

— Не, много, много пъти!

— Имаш късмет, кехая! Иначе щях да те арестувам и да те изпратя в Стамбул, за да те удавят в Босфора! Сега чуй какво има да ти казва този издигнат ефенди и емир!

Като каза това, той дръпна коня си назад. Очите му като че ли все още ядосано блестяха, но по устните му трептеше нещо издайническо. Доблестният хаджия полагаше всички усилия да не избухне в смях.

Всички очи бяха насочени сега към моята уста. Казах на кехаята с успокоителен тон:

— Не съм дошъл, за да ви сторя зло, но съм свикнал на въпросите ми да се отговаря послушно и незабавно. Този човек отказа да ми даде сведения доброволно. Изнудваше ме за пари. Затова наредих да го накажат. Само от него зависи дали няма да получи и бастонада! — Докато се обръщах към пазача, кехаята припряно му правеше знаци и прошепна:

— За Бога, отговаряй бързо!

Нощният пазач на поданиците на падишаха така се вцепени, сякаш пред него стоеше самият господар на правоверните.

— Питай, ефенди! — каза той.

— Беше ли на пост през последната нощ? — попитах го аз.

— Да.

— Колко време?

— От вечерта до сутринта.

— Идвали ли са в селото чужди хора?

— Не.

— Не са ли минавали оттук трима непознати ездачи?

— Не.

Преди да ми отговори, той хвърли въпросителен поглед към кехаята и макар че не можех да наблюдавам лицето му, вече бях видял достатъчно, затова не повярвах на отговора, който получих. Казах със строг тон:

— Лъжеш!

— Истината казвам, господарю!

В този момент внезапно се обърнах към кехаята и видях как той предупредително слага показалеца пред устните си. Първо беше прошепнал на пазача да отговаря бързо, а сега го караше да мълчи. Естествено това правеше впечатление. Попитах пазача:

— И ти не си разговарял с нито един чужд човек?

— Не.

— Добре! Кехая, къде е жилището ти?

— Онази къща, ей там — отговори запитаният.

— Ти и бекджията ще ме придружите дотам. Само двамата. Трябва да говоря с вас.

Без да се оглеждам дали тръгват след мен, тръгнах напред към посочената ми къща и влязох през вратата.

Беше построена изцяло по български маниер и се състоеше от една-единствена стая, която обаче явно беше разделена на няколко части посредством изплетени от върбови клони прегради. В преддверието видях нещо като стол и седнах.

Двамата мъже не посмяха да ми се противопоставят. Те влязоха непосредствено след мен. През дупката в стената, служеща за прозорец, забелязах, че вън се събираха обитателите на селището, но все пак на подобаващо разстояние от спътниците ми.

Кехаята и подчиненият му не се намираха в завидно положение. И двамата се страхуваха и трябваше да използвам тази ситуация.

— Бекджи, продължаваш ли да поддържаш това, което ми каза преди малко? — попитах го аз.

— Да — отговори той.

— Въпреки че ме излъга?

— Не лъжа!

— Излъга, и то защото така иска кехаята. Управителят изплашено ме погледна:

— Ефенди!

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— Не съм рекъл на този човек нито дума!

— Не, но му даде знак!

— Не е вярно!

— И двамата лъжете. Знаете ли поговорката за евреина, който се удавил, защото легнал да спи в кладенеца?

— Да.

— И на вас ще ви се случи същото като на онзи евреин. Излагате се на опасност, която като водата на кладенеца ще ви залее и задуши. Но аз не ви желая злото, а искам да ви предупредя. Разговарям с вас тук, за да не разберат подчинените и приятелите ви, че все пак не сте казали истината. Виждате, че съм мек и любезен с вас. Но сега искам да чуя от вас истината!

— Вече ти я казахме — продължаваше да твърди кехаята.

— Значи тази нощ през селото не са минавали чужди хора?

— Не.

— И трима конници ли?

— Не.

— На два бели и един тъмен кон?

— Не.

— И не са говорили с вас?

— Как могат да разговарят с нас, щом изобщо не са били тук! Не сме виждали чужди хора.

— Добре! Бях добронамерено настроен към вас, но вие сами искате да си навредите. Тъй като ме лъжете, ще заповядам да ви отведат в Едирне, и то при самия валия. Затова водя със себе си тримата гавази. Там бързо ще ви осъдят. Сбогувайте се с близките си!

Забелязах, че двамата здравата се изплашиха.

— Ефенди, ти се шегуваш! — каза кехаята.

— Какво си въобразяваш? — отговорих аз и станах от стола си. — Нямам какво повече да ви казвам, затова сега ще извикам гавазите.

— Но ние сме невинни!

— Ще ви докажат, че сте виновни. Но тогава с вас ще е свършено. Имах намерение да ви спася, ала вие не искате. Сега ще трябва да понесете последиците от твърдоглавието си!

Тръгнах към вратата, като си давах вид, че отивам да викам гавазите, но тогава кехаята ми препречи пътя й попита:

— Ефенди, истина ли е, че си искал да ни спасиш?

— Да.

— Все още ли желаеш това?

— Хм! Не знам. Вие излъгахте!

— А ако сега си признаем?

— Може би няма да е късно.

— Нали ще бъдеш снизходителен и няма да заповядаш да ни арестуват?

— Не питайте, а отговаряйте. Разбрахте ли? Какво ще реша, ще узнаете след това. Но не съм жесток.

Те се спогледаха. Пазачът повдигна малко ръка в знак на няма молба.

— И никой ли няма да научи какво сме ти казали, ефенди? — попита кехаята.

— Едва ли някой ще успее да разбере.

— Добре тогава, ще чуеш истината. Не излизай. Остани и ни кажи какво искаш да узнаеш. Ще ти отговорим.

Отново седнах на предишното си място и се обърнах към нощния пазач:

— Значи все пак тази нощ през селото са минавали чужди хора?

— Да.

— Кои?

— След полунощ мина една волска каруца. А по-късно и онези, за които, изглежда, питаш.

— Тримата ездачи ли?

— Да.

— На какви коне бяха?

— На два бели и един кафяв кон.

— Говориха ли с теб?

— Да. Аз стоях насред пътя и те ме заговориха.

— И тримата ли разговаряха с теб?

— Не, само единият.

— Какво ти каза?

— Помоли ме, ако ме попитат, да премълча, че съм виждал тези трима ездачи. Даде ми бакшиш.

— Колко?

— Два пиастъра.

— Но това е много, прекалено много! — изсмях се аз. — И заради тези два пиастъра ти съгреши спрямо заповедите на Пророка и ме излъга?

— Ефенди, не го направих само заради тези два пиастъра.

— А за какво още?

— Питаха ме как се казва нашият кехая и като им казах името, пожелаха да ги заведа при него.

— Познаваше ли някой от тях?

— Не.

— Но, изглежда, те са познавали кехаята, защото са поискали да разговарят с него. Ти изпълни ли желанието им?

— Да.

Тогава се обърнах към управителя, който явно се притесняваше повече от своя подчинен. Гузният поглед, с който ме гледаше, ми даде основание да смятам, че съвестта му не е чиста.

— Продължаваш ли да твърдиш, че никой не е минавал през селото? — попитах го аз.

— Ефенди, страхувам се — отговори той.

— Страх изпитва човек, който е извършил нещо нередно! Ти самият даваш лошо мнение за себе си.

— Господарю, никому не съм причинил неправда!

— Защо тогава се страхуваш? Изглеждам ли ти като човек, от когото човек трябва да се страхува дори и да е невинен?

— О, от теб не се страхувам.

— От кого тогава?

— От Манах ел Барша.

— Аха, значи го познаваш?

— Да.

— Къде се запозна с него?

— В Мастанли и Исмилан.

— Как и къде се срещна там с него?

— Той събира данъка в Ускуб и беше дошъл в Серес, за да говори с тамошните жители. Оттам отиде да посети прочутия панаир в Мелник.

— Кога стана това?

— Преди две години. Тогава имаше работа в Исмилан и Мастанли и го видях и на двете места.

— Разговаряхте ли?

— Не. Но наскоро чух, че е повишил данъците повече, отколкото е позволено, и затова е избягал. Отишъл е в планините.

Както вече беше споменато в предишната книга, «да отидеш в планината» означава да станеш разбойник. Затова казах със строг тон:

— Значи си бил длъжен да го арестуваш, щом е дошъл при теб!

— О, ефенди, не можех да се осмеля да го направя!

— Защо?

— Това щеше да ми струва живота. Толкова много мъже живеят в планината, а съучастниците им са стотици. Те се познават и отмъщават един за друг. Ако го бях задържал, приятелите му щяха да дойдат и да ме убият!

— Ти си страхливец и нямаш смелост да изпълниш дълга си. Не можеш нито миг повече да бъдеш кехая!

— О, господарю, грешиш! Не става въпрос за мен, те биха изравнили със земята цялото ни село.

В този момент вратата се отвори и се показа главата на дребния хаджия.

— Сихди — каза той, — искам да ти кажа нещо. За да не го разберат кехаята и нощният пазач, той каза тези думи на арабски, и то на диалекта на своята родина, западносахарския.

— Какво има? — попитах аз.

— Ела бързо! — отговори той, без повече да обяснява. Отидох при него. Всъщност той наистина имаше да ми казва нещо много важно.

— Говори! — прошепнах му аз.

— Сихди — обясни той тихо, така че другите двама да не могат да го разберат. — Един от жителите тайно ми направи знак и ми каза, че ще ни съобщи нещо, ако му дадем десет пиастъра.

— Къде е той?

— Зад къщата.

— Нищо друго ли не ти каза?

— Нито дума.

— Ще отида при него. Засега остани тук, за да не могат тези двамата да заговорничат срещу нас.

Десет пиастъра, почти две марки. Не беше чак толкова много, за да се научи нещо важно. Не излязох отпред направо на селския път, а напуснах стаята през тесния заден изход. Видях една четириъгълна ограда, зад която имаше много коне. Наблизо стоеше един човек, който явно чакаше мен. Като ме видя, бързо се приближи към мен и ми каза:

— Ще платиш ли, ефенди?

— Да.

— Дай парите!

— Ето!

Извадих дребната сума. Той прибра монетите, а после ми прошепна:

— Те бяха тук!

— Знам.

— Той подмени единия им кон.

— Кой по-точно?

— Даде им бял кон. Искаха да имат три бели коня и оставиха другия тук. Погледни там, в ъгъла.

— Това ли е всичко, което искаше да ми кажеш?

— Не, малко след обяд дойде един човек, който пита за тях.

— Кого пита?

— Мен. Затова го знам. Бях на пътя, когато той дойде и попита за трима ездачи, двама от които яздели на бели коне. Не знаех нищо и го изпратих при пазача, а той после го отведе при кехаята.

— Дълго време ли стоя той тук?

— Не. Изглежда, много бързаше.

— Можеш ли да го опишеш?

— Да. Яздеше стар сивожълт кон, който вече беше доста изпотен. На главата си имаше червен фес и тъй като се беше загърнал в дълго сиво наметало, успях да видя само червените му кундури.

— Имаше ли брада?

— Доколкото можах да забележа, с изключение на малките светли мустаци беше съвсем голобрад.

— И накъде потегли той?

— Към Мастанли. Но не си чул най-важното. Тъкмо кехаята има сестра в Исмилан, чийто мъж е брат на Жълтоликия.

Наистина това беше толкова важно, че от изненада отстъпих крачка назад.

На Балканския полуостров никога не е било възможно разбойническите безчинства да бъдат обуздавани. Дори и в днешни дни вестниците съобщават за почти непрекъснати нападения, въстания, убийства и други случки, дължащи се на неустойчивостта на тамошното положение. Горе в планината Шар, между Пристренди и Каканделен, един скипетар, събрал около себе си недоволните, бе накарал да се заговори за него и безчинстваше до планината Кубечка и долините на Бабуна. Разказваха, че са го виждали дори в клисурите на Пирин и че имал привърженици в усамотената планина Деспота.

Никой не знаеше истинското му име. Ал Асфар, Сайрик, Шут, както го наричаха, в зависимост от езика, с който си служеха. Тези три думи означават все «Жълтоликия». Може би беше получил този цвят от алчността си. Шута е женски род на шут и естествено означава «Жълтата».

Значи тази Шута, жената на този скипетар, беше роднина на моя кехая. Естествено това ме наведе на дълбок размисъл. Но и през ум не ми минаваше да му казвам какво съм научил и какво възнамерявах да правя.

— Имаш ли да ми казваш още нещо? — попитах аз мъжа.

— Не. Не си ли доволен?

— Напротив. Но защо вършиш предателство спрямо управителя си?

— Ефенди, той е лош човек. Никой не го обича и всички страдат от несправедливостта му.

— Знае ли някой, че ще говориш с мен?

— Не. И те моля да не го казваш на никого.

— Няма да те издам.

След като му дадох това уверение, исках да се върна обратно, но ми хрумна, че за малко щях да пропусна нещо много важно.

— Познаваш ли Исмилан? — попитах го аз.

— Да.

— Тогава сигурно познаваш зетя на кехаята, чиято сестра твърдиш, че е жена на скипетаря.

— Познавам го.

— Какъв е?

— Силяхджия, а същевременно има и кафене, където продава оръжието си.

— Къде живее?

— На пътя, водещ към село Чатак.

— Благодаря ти! Но и ти също трябва да пазиш всичко в тайна. Върнах се в къщата. Не можах да позная по физиономиите на кехаята и нощния пазач дали са отгатнали, че излизането ми е било свързано с неприятни за тях последици. Халеф моментално се оттегли.

— Е — продължих аз прекъснатия разговор, — бих искал да знам какво е търсил при теб предишният събирач на данъци в Ускуб.

— Осведоми се за пътя — отговори кехаята.

— За кой път?

— За Софала.

Софала се намираше на юг, а аз бях убеден, че тримата бегълци са се отправили на запад. Значи доблестният кехая искаше да ме отклони от истинската посока. Разбира се, не му дадох повод да мисли, че не вярвам на думите му, и попитах:

— Манах ел Барша дойде от Едирне, нали?

— Да.

— Значи оттук се е отправил през Саманка, Чингерли и Ортакьой направо на запад и тук изведнъж е завил на юг. Ако е искал да иде в Софала, е можел да се отправи на юг веднага през Татар, Ада, Шаханджа, Демотика и Мандра. Защо е трябвало да заобикаля и да язди шестнайсет часа повече?

— Не съм го питал.

— Не мога да го разбера.

— Не бива да го виждат. Искат да го заловят. Сигурно е трябвало да заблуди заптиетата.

— Възможно е.

— И ти ли го търсиш? Да го заловиш ли искаш?

— Да.

[#1 Оръжеен майстор. — Бел. нем. изд.]

— Тогава трябва да потеглиш в посоката, която ти споменах.

— Хубаво, че ми каза. Живее ли някой твой познат или роднина на юг оттук, към когото бих могъл да се обърна в случай на нужда.

— Не.

— Но все пак сигурно имаш близки?

— Не.

— Дори и родители ли?

— Не.

— Нито брат, нито сестра?

— Не.

Той лъжеше. А пазачът, който със сигурност знаеше роднинските връзки на управителя на селото си, дори и с мимика не се опита да ми издаде истината. Тези двама души ме смятаха за някой много високопоставен господар и въпреки това ме лъжеха. Бях чужденец, който може да разчита само на себе си и, разбира се, нямах абсолютно никаква власт в ръцете си, за да я упражня срещу тях. Единственото, което можех да използвам, беше хитростта, а в случая тя се състоеше в това, че се престорих, че вярвам на думите на кехаята. Извадих бележника си от джоба и започнах да го прелиствам, сякаш търся нещо. После направих физиономия, че съм намерил търсеното, и казах:

— Да, правилно: старейшината на Букьой, суров, безцеремонен и несправедлив виновник. Към това се добавя и фактът, че пускаш бегълците да се измъкнат, вместо да ги арестуваш. Ще ти…

— Суров? Безцеремонен? Несправедлив? — прекъсна ме той. — Ефенди, нима става дума за мен!

— Че за кого другиго? Сега нямам време, да се занимавам повече с теб, но можеш да бъдеш сигурен, че всяка несправедливост рано или късно получава възмездие. Чувал ли си какво казва Пророкът за Уйхун Аллах (Очите Божии)?

— Да, емир — отговори той полугласно.

— Те са по-остри от ножа, проникващ в сърцето, за да те убие. Те проникват по-дълбоко; проникват в душата и пред тях не може да издържи нито една лъжа. Винаги мисли за тези очи на Всевиждащия, иначе те очаква нещо много по-лошо, отколкото езичника, въпреки че си свикнал редовно да си казваш молитвата в определеното време! Тръгвам. Аллах да направлява чувствата на сърцето и мислите ти! Аллах юселмек! (Господ да те пази!)

Той се поклони дълбоко и почтително, и рече:

— Несенин саид! (Да бъдат благословени годините ти!) Нощният пазач се поклони толкова дълбоко, че лицето му почти докосна земята, и каза на турски:

— Акибетиниз хаир ола султанум! (Нека краят ви е добър, господарю!)

Вместо в единствено той изрази учтивостта си към мен в множествено число. Но като излязох през вратата, чух кехаята, който току-що ми бе пожелал благословени години, тихо и злобно да мърмори:

— Ингали мин хон.

Това означава нещо като върви по дяволите. Лесно можеше да се предположи, че отправеното ми към него благочестиво предупреждение нямаше да е от особено голяма полза.

Отново яхнах коня и продължихме пътя си, но не в западна, а в южна посока. Като се отдалечихме достатъчно, за да не могат да ни виждат, отново завихме към пътя, който трябваше да ни отведе до Терен, село на около час и половина път.

Едва сега забелязах, че с нас бяха само двама от гавазите.

— Къде е твоят подчинен? — попитах гавазбашията.

— Върна се в Едирне.

Това той каза толкова спокойно, сякаш ставаше дума за нещо съвсем в реда на нещата.

— Защо?

— Не можеше повече да ни следва.

— И по каква причина?

— Получи баш дьонмеси гьолюн (морска болест). Не можеше да издържи повече.

— И от какво му се зави свят?

— От препускането на коня — отговори той сериозно.

— Но ти нали каза, че сте превъзходни ездачи?

— Да, но когато конят седи на едно място. Щом започне да тича, на човек му призлява от тръскането и клатушкането. Това и стомахът на руски казак не може да го изтърпи. Моите баарсак (вътрешности) изчезнаха, няма ги. Сигурно са паднали при тези на коня. Само усещам шалварите си, които са залепнали на онова място, където от ездата се е протрила собствената ми хубава кожа. Ако можех да бъда аз онзи, който трябва да накаже дявола, щях да го осъдя да язди с вас до Мелник. Би пристигнал там без кожа и кости и щеше да предпочете да си седи в най-силния огън в ада, отколкото върху този кон.

На подобно оплакване можехме само да се изсмеем, но всъщност ми беше жал за човека. Беше направил много нещастна физиономия. Въпреки краткото време, през което беше седял върху коня, кожата му се бе протрила на някои места. Другарят му не беше в по-завидно положение, защото измърмори под нос:

— Валахи, ойле дир! (За Бога, така е!)

След тази въздишка не чух нищо повече, но на лицето му беше изписано същото физическо страдание, на което беше изложен и началникът му.

— Кой му разреши да се върне? — попитах аз командира.

— Аз — отговори той много учудено, че изобщо го питам подобно нещо.

— Мисля, че аз съм този, когото е трябвало да пита!

— Теб ли? Ефенди, ти ли си гавазбашията или аз?

— Ти си, разбира се, но много добре знаеш, чии заповеди трябва да изпълняваш!

— Заповедите на кадията. Но той не ми е казвал от езда да пробивам такава дупка в гърба на коня, че накрая да мога да пъхна главата си в нея. Ще пея и благославям като ангел, щом отново се върна в казармата си в Едирне!

Тогава дребният хаджия каза:

— Негодник, как си позволяваш да разговаряш така непочтително с моя ефенди! Той ще бъде твой господар, докогато реши. Щом ти заповядва да яздиш, ще яздиш дори и ако трябва униформата да се срасне с кожата ти. Защо се хвалеше и твърдеше, че умеете отлично да яздите?

— Какво казва този дребосък? — отвърна ядосано подофицерът. — Как ме нарече? Той ме нарича негодник? Аз съм подофицер при владетеля на правоверните. Ще кажа това на кадията, като се върна!

Дребният хаджия искаше да му отговори, но Оско го изпревари. Той хвана юздите на коня на гавазина и смеейки се, му каза на родния си (сръбски) език:

— Елате, ваше превъзходство! Дръжте се здраво на седлото, високоблагородни господине! Сега ще се надбягваме!

В следващия миг той препусна в галоп с гавазбашията. Същевременно Омар Бен Садек грабна юздите на коня на другия гавазин и се втурна след другите.

— Гръм и мълнии! Подлец! Мерзавец! Дяволски син! Изчадие адово! Братовчед на вещиците, сват на проклетията!

Такива и много други подобни неща крещяха двамата полицейски служители, като здраво се бяха вкопчили с две ръце в седлата или гривите на конете си. Бързо ги последвахме. Жал ми беше за двамата нещастници, но като ги настигнах, те вече бяха останали без дъх.

Тогава те се впуснаха в дълги ругатни на арабски, турски, румънски и сръбски. В този жанр ориенталецът, и особено войникът от Ориента, е много вещ в езиковите си познания. Положих големи усилия да смекча гнева им и измина доста време, докато отново можехме спокойно да потеглим на път.

Вече имахме време да си разкажем впечатленията от преживяното в Букьой.

На наблюдателния Халеф, също както и на мен, му беше направило впечатление обстоятелството, че следобед някакъв конник беше разпитвал за тримата бегълци.

— Сигурно ги познава — каза той. — Явно знае за бягството им. Но защо не е тръгнал с тях веднага, сихди?

— Защото сигурно изобщо не е имал намерение да язди с тях.

— Защо тогава е тръгнал след тях?

— Предполагам, за да ги информира за случилото се днес.

— Че отново си на свобода ли?

— Да.

— И че си заловил Али Манах, танцуващия дервиш?

— Да, а сигурно и за да им каже, че дервишът е мъртъв.

— Какво ли ще рече Баруд ал Амасат за това?

— Ще се изплаши и ще се ядоса, при положение обаче, че този конник успее да го настигне и да му съобщи новината.

— Защо мислиш, че няма да успее? Той е яздил толкова бързо, че дори конят му е бил потен!

— Стар е. И тъкмо защото вече е бил потен, няма да издържи дълго. Освен това нямам намерение да улеснявам този човек да постигне целта си.

— Защо?

— От него бегълците ще узнаят, че съм свободен и ще ги преследвам, което за нас в никакъв случай няма да е приятно. Колкото по-сигурни се чувстват, толкова по-непредпазливи ще бъдат и ще ги настигнем много скоро и лесно. Затова искам да догоним въпросния конник възможно най-бързо, за да осуетим намеренията му.

— Той има голяма преднина.

— Да не би да мислиш, че Рих вече не може да препуска?

— Враният кон ли, сихди? Нали Рих означава вятър, и лети като вятър! Дълго време не е имал възможност да покаже, че има железни мускули. Как ще се радва да може отново да препуска в устрем! Но ние останалите няма да сме в състояние да яздим наравно с него.

— Не е и необходимо. Ще тръгна сам.

— Сам ли, сихди? А ние какво ще правим?

— Ще ме следвате възможно най-бързо.

— В каква посока?

— Ще яздите все по пътя за Мастанли. Аз също ще препускам натам, но ще се опитам да се движа по права линия. Тъй като не знам къде ще го срещна, не мога и да ти кажа къде ще ви чакам.

— А сигурен ли си, че той също ще се движи по права линия?

— Едва ли ще го направи. Този път е много труден за старата му кранта.

— Ами ако го изпревариш?

— Ще го чакам.

— А ще можеш ли да разбереш дали е пред или зад теб?

— Надявам се.

— Но ти не познаваш тези места и много лесно можеш да се объркаш. Може да ти се случи нещастие. Вземи ме със себе си, сихди!

— Не се тревожи, скъпи Халеф! Имам добър кон и също толкова хубаво оръжие. Не е възможно да те взема, защото трябва да останеш за водач на останалите.

Това поласка честолюбието му. Той се съгласи с плана ми, а аз дадох наставленията си на Оско и Омар. Тъй като трябваше да бъдат взети под внимание и обсъдени всички възможности, за известно време бяхме забравили за двамата гавази. Когато по-късно се обърнах, видях изкусния ездач, подофицера, но не и неговия подчинен.

— Къде е спътникът ти? — попитах аз учуден. Той също се обърна и смаяно извика:

— Ефенди! Той яздеше зад мен!

Слисването му не беше лицемерно. По физиономията му разбрах, че той наистина е смятал, че другарят му е бил зад него.

— Къде е тогава? — продължих аз.

— Изчезнал е, изпарил се е, изгубил се е, унищожен е, заличен, глътнат! — отговори той в неописуемото си смайване.

— Но все пак сигурно си забелязал, че е изостанал!

— Как да забележа? А ти видя ли го? Веднага ще се върна да го намеря! — А лицето му изразяваше решителност да изпълни намерението си. По този начин и той също можеше да поеме пътя назад.

— Спри! — казах аз обаче. — Оставаш тук! Нямаме време да търсим този дезертьор или да те чакаме да го намериш!

— Но той трябва да дойде с нас!

— Оправяй се с него, като се върнеш после в Едирне! Сега ще вървиш с нас! Хаджи Халеф Омар, внимавай след тръгването ми този онбашия да изпълнява дълга си!

Пришпорих врания кон и не след дълго изгубих от погледа си ездачите зад мен.

По онези места селцата са изградени по български маниер. Българските села са отдалечени от пътищата и съответно остават невидими за повечето от пътниците. Обикновено селото е разположено по протежението на някоя рекичка, която му служи за напояване и естествено защитно средство.

Всяко от тези села, разположени близо едно до друго, се състои от няколко махали, разделени с поляни и градини. В една махала има от шест до десет колиби. Тези колиби са вкопани в земята и имат конусовиден покрив от слама или клони, или пък са изплетени от върбови клони и тогава приличат на огромни кошници. В тези махали всеки си знае мястото. Има колиби за хората, за конете, за говедата, свинете, овцете и кокошките. Обикновено животните напускат подслона си и се разхождат свободно между махалите.

Шосета от западноевропейски тип няма. Думата път вече означава твърде много. Ако човек иска да отиде от едно село в друго, често напразно търси връзка между двете, която ние обикновено наричаме път или пътека. Който е чужд по тези места и не е тръгнал към някоя близка цел, трябва да притежава инстинкта на прелетна птица, в случай че иска да се отклони от коларския път, който тук се счита за главен, но е в по-неизгодно положение от птицата, летяща безпрепятствено из въздуха в която и да е посока, тъй като тук човек трябва да преодолява по пътя си стотици пречки.

И наистина отклонявайки се от пътя за Адачали, аз поех риск. Знаех, че Мастанли остава на юг, и бях готов за преминаване през потоци без мостове, диви долини и гористи местности.

Яздех през поля и розови градини, през изгорени от слънцето поляни, минах покрай много села, докато накрая реших да попитам къде всъщност се намирам.

Зад ограда от върбалаци видях един стар човек да бере розов цвят. Насочих коня си към плета и поздравих. Старецът не беше забелязал моето приближаване и като чу гласа ми, се изплаши. Видях, че се чудеше дали да се приближи, или да се скрие зад розовите храсти, затова побързах да му вдъхна доверие, казвайки му няколко думи. Ползата от това беше, че човекът поне се осмели бавно да приближи.

— Какво искаш — попита той и ме измери с недоверчив поглед.

— Диленчи (просяк) съм — отговорих аз. — Ще ми подариш ли една гюл ес семават (небесна роза)? Градината ти е пълна с тези приказни цветя.

Тогава той любезно се усмихна и каза:

— Може ли един просяк да язди такъв кон? Не съм те виждал досега. Сигурно си чужденец?

— Да.

— И обичаш розите, така ли?

— Много.

— Лошият човек не е приятел на цветята. Ще ти дам най-хубавата от моите рози, полуразцъфнала пъпка — тогава ароматът й е толкова сладък и прелестен, сякаш идва направо от трона на Аллах.

След като дълго избира, той откъсна два цвята и ми ги подаде през оградата.

— Вземи, чужденецо! — каза той. — Има само един аромат, който превъзхожда миризмата на тази роза.

— Кой е той?

— Ароматът на тютюна джебели.

— Познаваш ли този аромат?

— Не, но съм чувал да говорят за него и да го хвалят като най-прекрасното благоухание. Аллах не ни е позволил да го опознаем. Тук пушим само тютюн мъсър бугдайъ (царевичен тютюн).

— Да пази Господ! Отвратително! Той кимна с глава и обясни:

— Да, бедни сме, много бедни. Аз съм стар розар и за тютюн си режа листа от царевица.

— Но нали розовото ви масло е скъпо?

— Сус огул! (Тихо!) Сигурно нямаше да сме толкова бедни, но Баби хумаюн, Баби хумаон (Високата порта)! Тя винаги е отворена за това, което трябва да се влее в нея. Пашата и министрите си пушат джебели. Де да можех да го помириша, само да го помириша!

— Имаш ли лула?

— О, Аллах! Имам дори чибук!

— Ела тогава насам!

Извадих табакерата от дисагите си и я отворих. Старецът беше много любезен към мен и трябваше да му доставя радост. Очите му жадно гледаха табакерата.

— Джеб тютюн (табакера)! — каза той. — Това вътре наистина ли е тютюн?

— Да. Ти ми подари две от най-хубавите си рози, затова пък аз ще ти дам от моя тютюн.

— О, ефенди, колко си добър!

Имах в себе си два-три плика за писма. Напълних единия от тях с тютюн и му го дадох. Той го поднесе към носа си, помириса го, вдигна вежди нагоре и каза:

— Това не е царевичен тютюн!

— Не, джебели е!

— Джебели ли? — извика той. — Истината ли ми казваш, ефенди?

— Да, не те лъжа.

— Значи не си ефенди, а паша или може би министър?

— Не, приятелю. Джебели се пуши не само във Високата порта. Бях там, където расте.

— Щастливец! Но все пак си високопоставен господар!

— Не. Аз съм беден писател, но Високата порта все пак ми остави малко джебели.

— И от това малко ти даваш на мен? Аллах да те благослови! От коя страна си?

— От немче мемлекети.

— Да не е това, което ние наричаме също Алемания?

— Да.

— Още не съм виждал немец. Всичките ли хора при вас са толкова добри като теб?

— Надявам се, че са като мен.

— А какво правиш тук, в Османлъ мемлекети? Накъде си тръгнал?

— Към Мастанли.

— В такъв случай си се отклонил от пътя. Трябва да идеш до Герен и оттам първо да се отправиш към Дерекьой.

— Нарочно се отклоних от пътя. Искам да стигна до Мастанли по възможно най-правата линия.

— За един чужденец това е трудно, много трудно.

— Би ли могъл да ми опишеш пътя?

— Ще се опитам. Погледни на югозапад. Там, където сега слънцето огрява хълмовете, там са планините на Мастанли. Вече знаеш посоката. Ще минеш през много села, ще минеш и през Кошикавак. Там трябва да пресечеш река Бургас и за Мастанли ще вървиш на запад. Не мога да ти го обясня по-ясно. Ще пристигнеш утре вечер.

Това беше направо смешно. Затова попитах:

— Ти явно не си яздил кон.

— Не.

— До склоновете на Кошикавак ще стигна още днес.

— Невъзможно. Можеш ли да правиш магии?

— Не, но конят ми е бърз като вятър.

— Чувал съм, че има такива бързи коне. Значи тази нощ ще бъдеш в Кошикавак?

— Вероятно.

— Много се радвам. Не е необходимо да търсиш странноприемница, защото в началото на селото живее брат ми, Шимин ковачът, който с радост ще те приеме в дома си.

Може би това предложение щеше да ми е от полза. Затова отговорих:

— Благодаря ти! Бих могъл да поздравя брат ти поне на минаване.

— Не, не така! Трябва наистина да останеш при него. Ти ми даде от тютюна си! Какъв аромат! Като от Каабата на свещена Мека!

Всъщност, докато говорехме, той извади една къса лула и я натъпка. Вече беше дръпнал няколко пъти от нея и затова даде израз на възхищението си.

— Харесва ли ти? — попитах го аз.

— Дали ми харесва? Той преминава през носа като слънчевата светлина през зората на утрото. Така се носи душата на правоверния на седмото небе. Почакай, ефенди, ще ти донеса нещо!

Той беше не само очарован, но и прехласнат. Тичаше бързо, колкото позволяваха старите му крака, но скоро отново се появи между розовите храсти.

— Познай, ефенди, какво държа в ръка! — каза той още преди да стигне до оградата.

— Нищо не виждам.

— О, то е малко, но е почти толкова скъпо, колкото твоя джебели. Искаш ли да го видиш?

— Покажи ми го?

— Ето! Какво е това?

Той ми показа едно малко, добре затворено шишенце и отново попита:

— Какво има в шишенцето? Кажи, ефенди!

— Да не би да е розова вода?

Само това можех да очаквам от стария розар, но той обидено отговори:

— Розова вода ли? О, ефенди, да ме обидиш ли искаш? Това е розово масло, истинско розово масло, каквото още не си виждал през живота си!

— От кого е?

— Как от кого? От мен!

— Но нали си само пазач на тази градина!

— Да, така е, само пазач. Имаш право, но моят господар ми разреши да засадя един ъгъл в градината. Намерих най-хубавия сорт и дълго време спестявах. Успях да изкарам две такива шишенца. Смятах днес да продам едното, но ме измамиха. Другото е твое. Подарявам ти го.

— Какво казваш?

— Подарявам ти го.

— Слушай, как се казваш?

— Яфиз.

— Яфиз, ти си луд!

— Защо?

— Защото искаш да ми подариш това масло.

— Масло! Масло! О, не споменавай тази дума! Това е есенция, а не обикновено масло. В това малко шишенце са събрани душите на десет хиляди рози. Искаш да ми откажеш ли, ефенди?

— Не мога да го приема.

— Защо?

— Ти си беден. Нямам право да те ограбвам.

— Как би могъл да ме ограбиш, щом ти го подарявам? Твоят джебели е също толкова ценен, колкото тази есенция.

За да се добие една унция хубаво масло, са необходими шестстотин фунта от най-хубавите розови листа. Знаех го и затова казах:

— Й въпреки всичко не мога да приема този подарък.

— Да ме наскърбиш ли искаш, ефенди?

— Не.

— Или да ме обидиш?

— В никакъв случай.

— Тогава ти казвам, че ако не го вземеш, ще изсипя маслото на земята!

Разбрах, че казва истината.

— Стой! — помолих го аз. — Дестилирал си маслото, за да го продадеш, нали?

— Да.

— Добре тогава: купувам го.

Той победоносно ми се усмихна и попита:

— Колко ще ми предложиш?

Извадих толкова пари, колкото бях в състояние да отделя, и му ги подадох.

— Ето, това ти давам.

Той ги взе в ръка, преброи ги и усмихвайки се, каза:

— Ефенди, твоята доброта е по-голяма от кесията ти!

— Затова те моля да задържиш маслото си. Прекалено беден си, за да ми го подаряваш, а аз не съм достатъчно богат, за да го купя.

Той се засмя и отговори:

— Достатъчно съм богат, за да ти го подаря, защото имам от твоя тютюн, а ти си достатъчно беден, за да го приемеш от мен. Вземи си парите обратно!

Тази щедрост бе по-голяма, отколкото можех да приема. Мислех си, че парите, които му бях дал, не бяха съвсем без стойност за него. Затова отказах да ги взема обратно, като с настоятелен тон му обясних:

— Ние двамата искаме да си правим подаръци, макар че не сме богати. Ако се завърна щастливо в родината си, ще разкажа на хубавите жени, които се интересуват от благоуханието на твоето масло, за градинаря Яфиз, който е бил така мил с мен.

Това, изглежда, го зарадва. Очите му заблестяха. Той доволно кимна и попита:

— Жените в твоята страна обичат ли благоуханията, ефенди?

— Да, те обичат цветята, чиито сестри са.

— И много време ли трябва да яздиш, докато стигнеш до тях?

— Може би още много седмици. А после, като сляза от коня, ще трябва дни наред да пътувам с кораб и влак.

— Далеч е, много е далеч. А ще попадаш ли в опасни местности, сред лоши хора?

— Възможно е. Трябва да мина през страната на тези, които са излезли в планините.

Той замислено се загледа пред себе си, после внимателно ме измери с поглед и накрая каза:

— Ефенди, лицето на човека е като повърхността на водата. Някои води са чисти, светли и прозрачни и къпещият се с радост се доверява на лъскавото им огледало. Има и мрачни, мътни и мръсни води. Който ги види, се отдалечава от тях, защото предчувства опасност. Първите приличат на лицата на добрите, а вторите на лицата на лошите хора, на чудовищата. Твоята душа е добра и светла, очите ти ясни, а в сърцето ти не дебне нито опасност, нито предателство. Искам нещо да ти кажа, което рядко казвам дори на познат човек. А ти си чужденец.

Думите му ме зарадваха, въпреки че нямах представа за същността на това, което искаше да ми каже. Отговорих му:

— Думите ти са топли и светли като лъчите, падащи върху водата. Говори!

— В каква посока ще поемеш след Мастанли?

— Първо към Мелник. Там обаче ще се реши накъде ще продължа. Може би ще ми се наложи да отида до Ускуб, а оттам към планините на Кюстендил.

— Вулак! (Горко ти!) — изплъзна се от устата му.

— Мислиш ли, че този път е опасен?

— Много опасен. Като стигнеш до Кюстендил, ако искаш да тръгнеш към морето, трябва да минеш през Шар за Персерин, а там се крият скипетарите и бегълците. Те са бедни. Имат само оръжие и живеят от грабежи. Ще ти вземат всичко, което имаш, а може би дори и живота!

— Знам как да се защитавам! Той поклати леко глава и каза:

— Бир гендж кан вар он бин кюстанклюк (Младата кръв е десет хиляди пъти по-смела!) Ти си още млад. Вярно е, че си добре въоръжен, но какво ще ти помогнат оръжията ти срещу десет, двайсет или петдесет врагове?

— Конят ми е бърз!

— Не съм познавач, но виждам, че жребецът ти е добър, обаче онези, които отиват в планините, притежават също много бързи животни. Лесно ще те настигнат.

— Жребецът ми е чистокръвен, казва се Вятър и препуска като такъв.

— Тогава куршумите им ще те настигнат, защото те летят много по-бързо и от най-пъргавия кон. Скипетарите са познавачи на конете. Веднага ще забележат, че жребецът ти превъзхожда техните, и няма да излязат срещу теб лице в лице, а ще стрелят по теб от засада. Как ще се предпазиш от тях?

— Ще внимавам.

— И това няма да те спаси, защото поговорката казва: Сакънма дол кавл кабахатън. (Предпазливостта е условие за престъплението.) Ти си честен човек. Те ще бъдат десет пъти по-предпазливи от теб! Позволи ми да те предупредя!

— Има ли връзка предупреждението ти с това, което искаш да ми кажеш?

— Да.

— Любопитен съм да го узная.

— Не, искам да ти доверя, че съществува тайно писмо, което притежават приятелите, познатите и съзаклятниците на злодеите.

— Откъде знаеш?

— Това не е тайна за никого тук. Но на малко хора е известен начинът, по който могат да се снабдят с него.

— А ти знаеш ли до?

— Не. Аз си стоя само в градината и никога не пътувам. Но брат ми, Шимин, е посветен. Мога да ти го кажа, защото ти вярвам и защото скоро ще напуснеш страната.

— Много ще се радвам, ако и той ми има същото доверие!

— Щом аз те изпращам, ще има.

— Би ли могъл да ми напишеш няколко реда до него?

— Не мога да пиша. Но ти ще му покажеш розовото масло. Той много добре познава шишенцето и знае, че няма да го продам или подаря на недостоен човек. А след като му го покажеш, му кажи, че те изпраща неговият йойе кардеш (несъщ брат), или яръ кардаш (доведен брат). Никой не знае, че сме от различни майки. Когато му изпращам поверителна вест, думите йойе и яръ са знак, че може да вярва на пратеника.

— Благодаря ти! Значи мислиш, че той ще ме осведоми по-подробно за тайното писмо?

— Надявам се. По онези места…

Той спря насред изречението и се ослуша. Далеч в дъното на градината се чу остро изсвирване, което се повтори.

— Господарят ми ме вика — продължи той. — Трябва да отида при него. Запомни ли всичко, което ти казах?

— Да.

— Тогава не го забравяй по пътя. Аллах да е с теб и да ти позволи да отнесеш уханието на моята градина на хубавите жени в родината ти!

Още преди да успея да отговоря, той вече се бе отдалечил от оградата и в следващия миг шумът от стъпките му повече не се чуваше.

Можех ли да смятам срещата си с градинаря за щастлива за мен случайност? Във всеки случай не беше нещастна. Дали това, което ми бе казал за тайното писмо, беше истина? Не ми приличаше на лъжец. Във всеки случай щеше да е добре да намеря брат му, чиято ковачница по всяка вероятност се намираше на пътя, по който щяха да минат не само спътниците ми, но и конникът, когото исках да пресрещна.

Продължих ездата си. Докато разговарях със стареца, конят ми си бе отпочинал и сега препускаше още по-бързо.

Ако исках да се движа по права линия, трябваше да мина през хълмовете, което беше доста трудно. Затова реших да яздя в подножието им.

Спускащата се от платото Токачик река Бургас в посока почти право на север се опитва да стигне до Арда и да влее в нея водите си. На тази малка река се намира Кошикавак. Тъпият ъгъл, който образува с Арда, обгражда една низина, която на юг все повече се издига и преминава в платото Ташлик. Трябваше да избягна това възвишение.

Успях да го направя, въпреки чене познавах местността, не намерих истински пътища и трябваше да прекосявам и дори да преплувам множество вливащи се в Арда рекички.

Слънцето се спускаше все по-ниско и накрая се скри зад далечните планини. Тъй като смрачаването траеше кратко време, пришпорих жребеца в галоп, докато отново стигнах до една доста широка река, но забелязах, че по-надолу от мястото, където бях спрял, имаше мост.

Тръгнах към него и открих път. Като минах през моста, видях — за първи път в Турция — пътепоказател. Представляваше, парче скала, стърчащо от земята, върху което с вар бяха написани две думи.

Ако не бях разбрал значението или още повече предназначението на този камък, първата от двете думи, «кълавуз», щеше да ми го покаже, защото тази дума означава «пътепоказател».

Другата дума беше «Дерекьой». Знаех, че тази дума означава «село», но къде се намираше то? Имаше пътепоказател, и то надписан, но за съжаление горната част на камъка беше сплескана и на тази хоризонтална повърхност бяха написани двете думи.

Това, което преди малко бях нарекъл път, водеше направо, а надясно покрай реката минаваше друг подобен. Кой от двата обаче водеше към Дерекьой? Каква полза имах от този първи пътепоказател?

Размишлявах, че реката, до която се намирах, не би могла да бъде Бургас и че ако я следвам, ще се отдалеча много на север. Затова реших да продължа направо.

Междувременно се стъмни доста. Изобщо не виждах дали конят ми се движеше по това, което трябваше да представлява път, но знаех, че мога да се осланям на жребеца.

Сигурно бях яздил така около половин час, когато конят започна леко да пръхти и да клати глава нагоре-надолу.

Напрегнах зрението си и забелязах вдясно от себе си широк, тъмен предмет, от който към тъмното небе се издигаше някакво възвишение. Беше къща с висок комин.

Дали не беше на ковача, който ми трябваше? Значи тогава се намирах съвсем близо до Кошикавак, който търсех.

Приближих се до къщата.

— Бана бак! (Чувате ли!) — извиках аз. Никой не отговори.

— Савул, аларга! (Хей, погледнете!)

Отново мълчание. Не забелязвах и светлина. Необитаема ли беше къщата? Може би беше разрушена?

Слязох от коня и го заведох съвсем близо до зида. Рих отново започна да пръхти. Това ми се стори подозрително. Въпреки че беше арабски кон, аз го бях обучил по индиански маниер. Щом пръхтеше по този начин, тоест внимателно вдишваше въздуха през широко отворени и изпъкнали напред ноздри, а после го изпускаше на отделни, възможно най-тихи тласъци, беше съвсем сигурно, че нещо не е наред.

Извадих двата си револвера и започнах да проверявам къщата от външната й страна. Вратата беше заключена. Почуках няколко пъти напразно. Вляво от нея открих три също така затворени прозорчета, рядкост по тези места. Вдясно намерих друга, много по-широка врата, на която имаше катинар. В близост обаче имаше различни селскостопански и други сечива, от което се уверих, че това е къщата на ковача.

Продължих да вървя нататък — завих зад ъгъла. Намерих струпани дърва, които сигурно бяха за горене. Зад къщата имаше малък четириъгълник, ограден с колове, забити в земята, както в немските села се прави обикновено за прасета или гъски. Заграждението, изглежда, беше празно, защото в него не се забелязваше и най-малко движение.

Въпреки това жребецът ми продължаваше да пръхти все повече и още по-страхливо отпреди. Изглежда, не искаше да се приближи съвсем до оградата.

Не бих казал, че това ми се е сторило кой знае колко подозрително, но беше знак да удвоя вниманието си. Къщата беше заключена, значи обитаема. Но можеше ли да се остави къща в подобно място без каквото и да било наблюдение? Много беше възможно тук да се е случило нещо необикновено и реших да продължа разследването си.

Тъй като конят само ми пречеше и лесно можеше да бъде изложен на непредвидена опасност, трябваше да се погрижа за сигурността на ценното животно. За да го вържа, не ми трябваха нито кол, нито ласо, нито пък въже или ремък; просто спънах предните му крака с поводите. Така завързан, той не можеше да се отдалечи на голямо разстояние дори и ако решеше да го направи противно на навиците си. А ако, докато ме нямаше, го заплашеше някаква опасност, убеден бях, че храбро щеше да се защитава със задните си копита.

Едва след това се приближих плътно до заграждението и извадих една от восъчните свещи, които си бях купил в един дрогериен магазин в Едирне. Запалих я и осветих вътрешността на ограденото място.

Там имаше едно животно, огромно, дълго, с гъста козина, направо като мечка. Пламъчето угасна. Отново стана тъмно. Какво беше това животно? Живо ли беше или умряло? Свалих карабината си и го побутнах. То не помръдна. Смушках го по-силно, но въпреки това то остана неподвижно. Не спеше, мъртво беше.

Тъй като ме обзеха подозрения, се прехвърлих през високите около четири стъпки колове, наведох се и опипах животното. Беше студено и вкочанено, тоест мъртво. На много места козината му лепнеше. Кръв ли беше?

Опипах тялото. Не беше мечка, защото имаше дълга, космата опашка. Наистина казват, че по хълмовете на планините Деспота, Шар, Кара и Пирин все още имало мечки. Не бих искал да отричам това твърдение, но как би могла тази да се озове точно тук, за да завърши живота си зад тази ограда? Ако е била убита тук, нямаше да я захвърлят, преди да й одерат кожата, без да се взема под внимание месото, което също би могло да се използва.

За да разбера какво беше животното, плъзнах ръка към ушите му. По дяволите! Главата на животното беше смазана, и то явно с някакъв много тежък предмет!

Запалих още една клечка и видях, че пребитото животно беше всъщност огромно куче, каквото още не бях виждал.

Кой го беше убил и защо? Едва ли го бе направил стопанинът на животното. А чуждият човек, който би извършил подобно нещо, е имал само лоши намерения.

Вече предчувствах че тук е извършено престъпление. Наистина се питах какво всъщност ме засяга това и защо тъкмо аз трябва да се излагам на опасност, но имах причина да предполагам, че ковачницата е на брата на градинаря, и се чувствах задължен да изясня случилото се.

Имах пълно основание да смятам, че ме дебне опасност. Злодеите сигурно още се намираха в къщата. Може би пазеха тишина, защото бяха чули тропота от копитата на коня ми и съответно са забелязали идването ми.

Но как да стигна до тях? Дали да изчакам идването на приятелите ми? Какво можеше да се случи дотогава вътре в къщата? Не, трябваше да действам.

Още не бях оглеждал четвъртата, западна челна страна на къщата. Промъкнах се тихо и забелязах два прозореца. Единият беше затворен отвътре, но другият… поддаде и се отвори.

Размишлявах.

Ако се кача, можех моментално да получа куршум в главата. Само обстоятелството, че от всичките пет прозореца с кепенци — защото на предната страна имаше три — само този не беше залостен, ме накара да предположа, че вътре няма никой. За да забавят колкото може повече откриването на престъплението, бяха залостили всичко, а после се бяха измъкнали през този прозорец, капакът на който само бе натиснат по-силно, но не беше затворен отвътре.

Въпреки всичко се намирах в повече от затруднено положение. Тихо отворих капака толкова, колкото да мога да пъхна вътре ръката си. По тези места прозорците са нещо рядко, затова намерих и каквото очаквах — само отвор, подобен на прозорец, без стъкло или нещо подобно.

Ослушах се. Струваше ми се, че чувам вътре глух шум. Дали в къщата имаше още някой? Дали да извикам? — Не.

Върнах се към другата страна и взех наръч клони, които намерих там. Направих ги на вързоп, запалих ги и ги хвърлих през прозореца. Като предпазливо седях встрани от отвора, погледнах вътре.

Постройката не беше висока и отворът на прозореца беше на ниско. Съчките горяха буйно и аз видях голямо четириъгълно помещение, чийто под беше от трамбована глина, а наоколо бяха наредени предметите, които обикновено могат да се намерят в едно бедно румелийско жилище. От човешко същество нямаше и следа!

Хвърлих през прозореца още съчки, свалих феса от главата си, закачих го на дулото на пушката си и бавно го мушнах през отвора. Отвътре сигурно изглеждаше така, сякаш влизам самият аз.

Така исках да подведа евентуално скритите вътре хора, да се отбраняват, но нищо не помръдна.

Тогава издърпах пушката си обратно, облегнах и нея, и карабината на зида, защото и двете само щяха да ми пречат, отново сложих феса на главата си — скочих и горната част на тялото ми вече беше в отвора. Наистина бях готов моментално да се изтегля обратно, но от пръв поглед се уверих, че в помещението няма враждебно настроени същества.

Влязох вътре, посегнах навън да взема оръжията си и се огледах наоколо.

В този миг се повтори споменатото преди това трополене. Стори ми се доста обезпокоително, а освен това огънят, който на всичкото отгоре разпръскваше остър, парещ очите дим, искаше да загасне. Затова се зарадвах, като открих в един от ъглите купчина дълги трески, които сигурно тук използваха за осветление.

Запалих една треска и я мушнах в една дупка на стената, която, изглежда, имаше точно това предназначение, както забелязах по опушените места наоколо. После дръпнах капака на прозореца и го завързах здраво с намиращото се на него въженце, за да съм сигурен, че отвън няма да дойде никой.

Запалих още една треска и започнах да оглеждам помещението.

Стените бяха от пресована кал. Те обграждаха стаята от три страни, а четвъртата представляваше издигаща се от пода до тавана изплетена от слама преграда, в която имаше отвор за врата.

Като минах през този отвор, се озовах в по-малко помещение, част от пода на което се състоеше от изплетен от върбови клони капак. Мазе ли имаше тук? В подобна къща това бе рядкост!

Отново чух предишния шум. Идваше откъм капака в пода.

Взех още няколко трески и отворих капака. Върбовата плетеница можеше да издържи тежестта на един човек, без да се пробие, защото беше закрепена върху греди. Осветих надолу. Треската мъждукаше така слабо, че с големи усилия успях да забележа, че дълбочината на мазето беше по-голяма от човешки бой.

Стълба не се виждаше. Но щом светлината озари вътрешността, съвсем ясно се чу стон.

— Ким ашагда? (Кой е вътре?) — попитах аз високо.

Отговори ми двоен стон. Звучеше опасно. Не можех вечно да търся стълба. Взех горящата треска в едната си ръка, а останалите — в другата и скочих долу.

Настъпих някакъв предмет и паднах. Светлината изгасна. След няколко секунди обаче отново запалих треската и осветих наоколо.

Намирах се в четириъгълна, подобна на мазе дупка, а това, върху което бях скочил, се оказа стълба. Долу имаше дървени въглища и какви ли не вехтории. Но и въглищата, и купчината вехтории мърдаха.

Намерих дупката, в която се слага треската за осветление, мушнах я там и започнах да разравям въглищата. Ръцете ми се натъкнаха на човек. Измъкнах го. Беше мъж с вързани крака и ръце, а главата му бе здраво омотана с една кърпа.

Бързо развързах възела на кърпата и се появи синкавочерно лице, но при оскъдното осветление не можех да определя дали цветът му се дължеше на саждите и въглищата, или беше следствие от задушаването почти до смърт. Мъжът си пое дълбоко въздух, гледаше ме втренчено с ококорените си кръвясали очи, а после простена:

— Помощ! Милост! Милост!

— Успокой се, аз съм твой приятел! — отговорих му. — Ще те спася!

— Преди това бързо спаси жена ми! — изстена той. Добрият човечец мислеше повече за жена си, отколкото за себе си.

— Къде е тя?

— Там!

Със завързаните си ръце той не можеше да направи нито едно движение, но изпълненият му със страх поглед бе насочен към втората купчина въглища, затрупана отгоре със споменатите вехтории.

Разчистих всичко и извадих жената, която беше завързана по същия начин като мъжа си. Като махнах кърпата от лицето й забелязах около устата й гъста пяна. Едва не се бе задушила.

— Помощ! Помощ! — хриптеше тя.

Тялото й се свиваше в конвулсии. Срязах въжетата с ножа си. Тя размаха ръце като удавник, тропаше с крака и поемаше въздух на пресекулки.

Тези движения подпомагаха дишането. От гърдите й се изтръгна дрезгав вик, а после дълбоко, дълбоко си пое въздух.

Разрязах въжетата и на мъжа. Той не бе в толкова тежко състояние, колкото жената и веднага се изправи. Като палех нова треска, той извика:

— О, Господи! Толкова близо бяхме до смъртта! Благодаря ти! Благодаря ти!

После коленичи до жена си, която горко плачеше.

— Тихо, тихо! Не плачи! — молеше я той. — Свободни сме! Той я прегърна и целуна мокрите й от сълзи страни. Тя обви ръце около него и продължи да хлипа. Без повече да ми обръща внимание, той й говореше утешителни думи, докато постепенно стихващият й плач окончателно престана. Тогава той се изправи и отново се обърна към мен, тъй като междувременно аз се грижех да поддържам светлината, като палех все нови и нови трески.

— Господарю — каза той, — ти си наш освободител, наш спасител. Как да ти се отблагодарим! Кой си и как успя да ни намериш?

— Въпросите, на които трябва да отговоря, са много — казах аз. — Жена ти в състояние ли е вече да върви?

— Да, ще може.

— Нека тогава се качим горе, защото не бива да се бавя повече тук.

— Другарите ти ли те чакат горе?

— Не. Но очаквам един конник, когото не бива да изпускам.

— Тогава да се качим горе и там ще продължим да говорим!

Изправих стълбата и се изкачихме горе, като жената видимо полагаше усилия. Забелязах едно легло, намиращо се в по-голямото помещение, и я посъветвах да си легне, за да се успокои от преживяното. Тя беше толкова отпаднала, че без да ми отговори, веднага си легна.

Мъжът й отново я успокои с няколко думи, а после ми протегна ръка.

— Добре дошъл! — каза той. — Аллах те изпрати. Мога ли да узная кой си?

— Нямам време за много приказки, но ми кажи как се казваш.

— Името ми е Шимин.

— Значи ти си братът на Яфиз, градинаря?

— Да.

— Хубаво! Теб търсех. Бързо запали огън в ковачницата си! Той изненадано ме погледна и попита:

— Спешна работа ли имаш при мен?

— Не. Но огънят от огнището ти трябва да огрява пътя.

— Защо?

— За да не може да мине конникът, за когото ти говорих, без да го видя.

— Кой е той?

— После ще ти кажа! Побързай!

От малката стаичка, в която се намираше капакът към мазето, който, разбира се, бяхме затворили, вратата извеждаше навън. Затворена беше с обикновено дървено резе. Отместихме го и излязохме. Ковачът извади от джоба си ключ и отключи висящия на вратата на ковачницата катинар. Скоро огънят беше запален и хвърляше светлина надалеч в тъмнината на нощта. Това, от което имах нужда най-напред, бе направено.

Докато той се занимаваше с огнището, отидох зад къщата, за да видя какво прави конят ми. Той все още беше близо до къщата и аз спокойно се върнах при ковача.

— Огънят вече се разгоря — каза той. — Какво ще заповядаш още?

— Дръпни се от обсега на светлината му! Ще седим тук, до вратата, където е тъмно.

Преди, като извършвах разузнаването си, бях забелязал близо до вратата един пън, който сигурно служеше за пейка. Дръпнах мъжа към него. Седнахме един до друг и аз казах:

— Първо да поговорим за най-важните неща! Оттук — може би съвсем скоро — ще мине един конник, с когото трябва да говоря, без обаче той да подозира присъствието ми. Много е вероятно да спре тук и да започне да те разпитва. Моля те да го накараш да слезе от коня и да влезе с теб в къщата.

— Ти си моят спасител. Ще направя каквото пожелаеш, макар че не знам защо го искаш от мен. А знаеш ли какво би могъл да ме пита?

— Да. Ще те попита дали оттук са минали трима конници.

— Трима конници ли? — попита той бързо. — Кога?

— Вероятно днес преди обяд.

— Какви конници?

— Той ще те пита за два бели и един кафяв кон. Но пътьом те са сменили и тъмния кон с бял.

— Значи са яздили три бели коня?

— Да.

— Хаша! (Господ да ме пази!) Да не би да имаш предвид Манах ал Барша от Ускуб?

Казвайки това, от възбуда той подскочи. Аз направих същото, защото въпросът му направо ме смая. Беше дошъл съвсем неочаквано.

— Познаваш ли го? — попита той.

— Чоктан, чоктан! (Отдавна, от много време!) А днес беше при мен!

— Ах! Той е бил тук?

— Да. Той и неговите спътници ни нападнаха, вързаха и затвориха в мазето, където щяхме да се задушим с жена ми, ако не беше дошъл ти.

— Те са били! Тогава ще ти кажа, че този, когото очаквам, е техен съюзник.

— Ще го пребия! Ще го убия! — изскърца той със зъби.

— Искам да го хвана.

— Господарю, ефенди… как да те наричам? Още не си ми казал кой си?

— Наричай ме ефенди!

— Добре, ефенди, ще ти помогна, щом искаш да го заловиш.

— Хубаво! Само че не съм сигурен дали ще го видим. Може вече да е минал оттук. А и ти сигурно не си му обърнал внимание… всъщност откога си в мазето?

— От обяд.

— Значи не си могъл да го видиш дори и да е минал и…

— Бих могъл да разпитам! — прекъсна ме бързо той.

— Къде? Кого?

— Ще изтичам в селото и ще попитам стария емишджия, който седи при кошниците си на улицата до смрачаване.

— Колко време ще мине, докато се върнеш?

— Десет минути. Съвсем близо е.

— Но те моля да премълчиш какво ти се е случило днес!

— Щом искаш, няма да говоря за това.

— Хайде побързай!

Описах му накратко конника, както на мен ми бе описан, и той тръгна. Още не беше изминало уреченото време, когато ковачът отново се върна.

— Още не е минавал — каза той само. Шимин влезе първо в ковачницата, за да сложи дърва в огъня, а после отново седна при мен.

— Сега ми разкажи какво ти се случи! — подканих го аз.

— Беше ужасно! — отговори той. — Работех в ковачницата си, когато дойдоха тримата конници и спряха при мен. Единият, когото не познавах, ми каза, че конят му си загубил нал[2]. Аз съм не само демирджия[3], но и налбант[4], ефенди, и веднага се съгласих да му направя нова подкова. Досега бях гледал само този, с когото говорех, но докато работех, погледът ми попадна и върху другите двама, които бяха с него, и тогава познах събирача на данъци Манах ал Барша от Ускуб.

— А той познаваше ли те?

— Да.

— Къде сте се запознали?

— Преди много години в Разлог. Всъщност трябва да ти кажа и че знам всички болести по конете и мога да ги лекувам. В Разлог и околностите беше започнал голям мор по конете и тъй като никой не могъл да помогне, извикаха мен. Живеех като гост при един богат търговец на коне, който притежаваше над сто коня. При този търговец дойде Манах ал Барша, да си купува кон. Показваха му много животни. Едно от тях се беше простудило и от устата му течеше слюнка. Събирачът на данъци каза, че не било простуда, ами шап и щял да уведоми санитарните служби. Искаше да принуди търговеца да му даде кон, като в замяна той щял да премълчи. Извикаха ме и аз казах каква е болестта. Той се скара с мен, дори накрая ме удари с камшика си за езда. Отвърнах му със силна плесница, каквато досега сигурно не му бяха удряли, защото ръката на един ковач е здрава като желязо. Той ядосано си тръгна и се оплакал от мен в полицията. Беше събирач на данъци, а аз беден ковач. Получих двайсет удара по ходилата, като трябваше да платя и петдесет пиастъра глоба. Преди да успея да се завърна вкъщи, много седмици бях болен. Сигурно ти е ясно, че не го обичам особено.

— Мога да предположа!

— И така, подковах коня. Той ме наблюдаваше с мрачен поглед, а после, като свърших, ме попита дали си спомням кой е. Казах да, защото не предполагах, че това може да ми навреди. Той размени няколко думи с останалите, а после влязоха в къщата. Бях сам, защото жена ми беше на полето, за да донесе спанак за обяд. Каква работа имаха тримата в стаята? Затворих ковачницата, въпреки че огънят все още гореше, и ги последвах. Едва бях влязъл, и те се хвърлиха върху мен. Борбата беше тежка, ефенди. Въпреки че съм ковач със силни мускули, те ме повалиха и ме вързаха с въжетата, които намериха в къщата. Крещях от гняв като бик. Тогава те завързаха около главата ми една кърпа и ме замъкнаха в мазето. Малко след като ме бяха смъкнали долу, дошла жена ми. С нея се случи същото. Затрупаха ни с въглища, за да не се чува горе никакъв звук, а после си тръгнаха. Дори не се сетих за моя Айи, който беше зад къщата, иначе щях да го развържа още преди да вляза в къщата.

— Кой е Айи?

— Кучето ми. Казва се така, защото е голямо като мечка. Чух го да лае, когато крещях и се борех с тях, но не можеше да се освободи. Ако беше при мен, щеше да ги разкъса.

— Не си ли ходил да го видиш?

— Не. Нали знаеш, че още не съм ходил зад къщата.

— Съжалявам, че трябва да те натъжа!

— Да ме натъжиш ли? Случило ли се е нещо с кучето?

— Да.

— Какво? Казвай бързо!

— Мъртво е. Ковачът скочи.

— Мъртво? — извика той.

— Да.

— Но то си беше живо и здраво! Да не би тези тримата да са го убили?

— Разбили са му черепа.

В продължение на няколко мига той остана безмълвен и неподвижен, после между устните му излезе съскащ звук:

— Истината ли казваш?

— За съжаление, да.

— Дяволите да ги вземат тези кучета!

Надавайки този вик, той скочи, отиде в ковачницата, върна се с една главня и изтича зад къщата, за да се увери, че съм му казал истината. Оттам се чу яростният му вик. Не исках да слушам ругатните, които щяха да последват, затова останах да го чакам на мястото си. Беше го обхванал такъв гняв, че все пак чух доста от онези изрази, на които ориенталските езици съвсем не са бедни.

Докато той сипеше възклицанията си, аз бях насочил очи и уши в посоката, от която трябваше да дойде очакваният от мен конник. Но не се чуваше и виждаше нищо. Или поради бързината на коня си бях взел голяма преднина пред него, или някакво друго обстоятелство го бе забавило.

Гневът на Шимин постепенно се успокояваше. Той на свой ред искаше да узнае нещо за мен и започна с въпроса:

— Сега вече имаш ли време да ми кажеш името си, ефенди?

— Наричат ме Кара Бен Немзи.

— Значи си немец, германец?

— Да.

— Австриец или прусак?

— Не.

— Тогава баварец.

— Също не. Саксонец съм.

— Досега не съм виждал саксонци, но вчера тук беше един човек от Триест в Австрия, с когото дълго разговаряхме.

— Австриец ли? Изненадан съм да го чуя. Какъв беше?

— Търговец. Иска да купува тютюн, коприна и копринени изделия. Беше му се счупила едната шпора и трябваше да му я оп равя.

— Говореше ли турски?

— Достатъчно, за да го разбера какво иска.

— Но ти каза, че сте разговаряли дълго?

— Разбирахме се предимно със знаци.

— Каза ли ти как се казва?

— Името му е Мади Арнауд. Беше голям певец, защото ми изпя много песни, които доставиха наслада на сърцето ми и на душата на моята жена.

— Откъде дойде?

— От Чирмен, където беше направил големи покупки.

— И накъде се отправи?

— Тръгна за големия панаир в Мелник. Там има много изкусни майстори на оръжие. Иска да търгува с тях.

— Сигурно ще го срещна по пътя си.

— И ти ли отиваш в Мелник, ефенди?

— Да.

— Да не би и ти да си търговец?

— Не. Заминавам за Мелник, защото мисля, че там ще намеря тримата негодници, които днес са ти сторили такова зло.

— Какво ще направиш, ако ги намериш?

— Ще ги арестувам и ще ги предам на полицията, за да получат наказанието си.

— Слава на Аллаха! Смятах утре сутринта да ходя да се оплаквам от тях.

— Можеш да го сториш. Но още преди да успееш да го направиш, те вече ще са в ръцете ми. Тогава ще кажа на съдията и за днешното им престъпление.

— Справедливо ще бъде, ефенди. Не бива да избягнат заслуженото наказание. Но кои са другите двама, които бяха със събирача на данъци?

— Историята е много дълга, затова ще ти я разкажа съвсем накратко.

Изложих най-важното от случилото се. Той внимателно ме слушаше, а после каза:

— Ако знаех всичко това! Щях да ги подмамя в мазето и да накарам кучето си да ги пази, докато дойдеш.

— Не говориха ли нещо, от което да се разбира в каква посока смятат да продължат?

— Нито дума. Само като ме завързаха, чух от онзи, който се наричаше Баруд ал Амасат, че ще ме обезвредят, за да не мога да ги издам на евентуалните им преследвачи.

— Така си и мислех. Манах ал Барша не ви е нападнал само от желание за отмъщение, а и от предпазливост. Не са искали да ви убиват, а само да ви отстранят за известно време, понеже си познал събирача на данъци.

— Но ние щяхме да се задушим!

— Слава Богу, че не е станало. Ездачът, когото очаквам, ги догонва или е изпратен да ги настигне, за да им каже, че отново съм на свобода и пак ще бъдат преследвани. Искам да предотвратя това предупреждение.

— Ще ти помогна, ефенди! Какво ще правим с него?

— Ще го затворим в мазето ти, а после ще го предадем на полицията.

— Как ще го заведеш в мазето?

— Ами нали сме двама, а той е сам!

— Не мисли, че се страхувам от него. Исках само да разбера хитрост ли ще използваме или сила.

— Без употреба на сила няма да стане.

— Предпочитам така. Бездруго не смятам да го галя. Но, ефенди, сега си спомням, че ти ме попита дали съм братът на Яфиз.

— Да.

— Познаваш ли го?

— Минавах покрай градината му, заговорихме се и разменихме шишенце гюл агъ срещу джебели.

— Аллах иллях! Брат ми притежава от най-хубавия сорт тютюн?

— Да, но не много!

— От теб ли го получи?

— Да.

— Ти имаш ли такъв тютюн?

— Разбира се, щом съм му дал.

Той мълча известно време. Знаех какъв въпрос искаше да ми зададе. Накрая той не издържа:

— Последният ли ти беше?

— Не съвсем.

И за да го поулесня малко, продължих:

— И ти ли пушиш?

— О, да, с голямо удоволствие!

— А джебели?

— Никога досега не съм помирисвал този тютюн, нито пък съм го пушил.

— Тогава иди и донеси лулата си.

Още не бях довършил изречението си, и той вече беше изчезнал зад вратата, като също толкова бързо се върна с лулата.

— Как е жена ти? — попитах го аз.

При тези обикновени занаятчии по изключение може да се пита за жената на домакина, което иначе в Ориента е строго забранено, макар че по полето жените и момичетата често ходят незабулени.

— Не знам — отговори той. — Сигурно спи. Явно в момента тютюнът го интересуваше повече от жена му, към която през деня беше показал толкова голяма любов.

— Дай да ти напълня лулата!

После, като изпускаше бавно дима от хубавия тютюн през носа си, той възхитено каза:

— Ефенди, това са благоуханията на рая! Дори и Пророкът не е пушил подобен тютюн!

— Не е. По негово време не е имало джебели.

— Ако е имало, той щеше да вземе със себе си семената му на другия свят и щеше да го посади в полетата на седмото небе. Какво трябва да правя, като дойде конникът? Да продължа ли да пуша, или да стана?

— По-добре е да станеш.

— Да оставя лулата, без да я допуша?

— После пак можеш да я напълниш, а аз ще ти дам още малко тютюн.

— Ефенди, душата ти е изпълнена с доброта, както морето е пълно с водни капки! — Брат ми не прати ли поздрави по теб?

— Да. Трябва да ти кажа, че той се надява да си толкова добре, колкото и той. Този поздрав ти изпраща този, който е твой йойе кардеш и яръ кардаш.

Той наостри уши и каза:

— Какво чувам? Това са неговите собствени думи.

— Да.

— Значи сте разговаряли за важни неща!

— Говорихме за скипетарите и за онези, които отиват в планините.

— Тогава брат ми ти е дал някакво обещание?

— Обещание, което според него ти ще изпълниш.

— Колко време разговаря с него?

— Четвърт час.

— Станало е истинско чудо, ефенди. Яфиз е предпазлив с хората. Не обича много да разговаря и е много въздържан. Сигурно много бързо те е обикнал и си спечелил доверието му!

— Казах му, че сигурно ще ми се наложи да яздя до планината Шар.

— В такъв случай ти е казал за опасностите, които те очакват?

— Да, предупреди ме и ми каза да внимавам.

— Сигурно ти е споменал и за тайното писмо?

— Каза ми за него.

— А също и че мога да те снабдя с кяагъд еминликюн?

— Да.

— Само че греши.

— Ах! Наистина ли?

— Наистина.

— Не си ли в състояние да ме снабдиш с това предпазно средство?

— Не.

— Но той ме уверяваше много убедено! — Мислел си е, че е както преди.

— Значи вече не си посветен?

— Това е въпрос, на който мога да отговоря само на изпитан приятел. Наистина ти ме спаси, получил си от брат ми розово масло и приятелството му, затова ще ти кажа истината: да, бях посветен и все още съм.

— В такъв случай със сигурност знаеш, че вече не съществуват такива книжа.

— Вече няма. Нито скипетарите, нито бегълците си служат вече с такива книжа.

— Защо?

— Защото не изпълняват предназначението си. Не осигуряват защитата, която предлагат.

— Значи вече не будят респект?

— Не. Никой беглец няма да пренебрегне тайното писмо, направено от друг като него. Но кой гледа тези хартии?

— Не се ли показват?

— В много случаи да, но има и други случаи. Яздиш през гората и двама-трима бегълци те виждат, че се приближаваш. Ако си по-добре въоръжен от тях, си правят извода, че не могат да разчитат на открит бой с теб; нападат те от засада, защото не знаят, че притежаваш тайно писмо, което е в джоба ти. Разчиташ на силата и въздействието му и въпреки това те улучват смъртоносните куршуми на тези, които, ако знаеха, че се намираш под нечия закрила, щяха да заложат живота си за теб.

— Напълно разбираемо е. Бегълците също не могат без приятели и ако имат такива, трябва да ги закрилят. Затова предполагам, че вместо това писмо е измислено нещо друго, и то по-добро.

— Предположението ти е вярно. Разбираш, че не мога да ти набавя такова тайно писмо, нали?

— Да. Не можеш да ми дадеш нещо, което не съществува. Но вероятно ще можеш да ми кажеш, какъв знак се използва сега?

— Ще го направя. Обещаваш ли да запазиш тайна?

— Да.

— Тогава трябва да знаеш, че сега всички, които се намират под закрила, се разпознават по копчата. Тези думи веднага извикаха у мен един спомен.

— Тази копча от сребро ли е? — попитах аз.

— Така е.

— Представлява кръг, в който има чакан[5], нали?

— Да. Откъде знаеш?

— Предполагам, и то защото тези копча се носят от хора, за които се знае или се предполага, че са бегълци или са техни привърженици.

— Мога ли да узная имената на тези хора?

— Да. Манах ал Барша носеше копча на феса си. Такива знаци носеха и няколко души, които присъстваха на процеса с кадията срещу Баруд ал Амасат в Едирне. А освен това днес, като яздех през града с някогашния дервиш, срещнах един човек, който ме наблюдаваше много особено и после, изглежда, беше осведомил привържениците на бегълците, вследствие на което беше стреляно по мен и Али Манах Бен Баруд ал Амасат. Той също носеше копча.

[#2 Гравирани брадви с дървени, украсени с шарки дръжки. Те се носели от хайдутите на дясната страна и се използвали за хвърляне и сечене. Целели се винаги в главата. — Бел. нем. изд.]

— Забелязах, че и някогашният събирач на данъци от Ускуб също носи този знак.

— Сигурно нямаше да постъпят така с теб, ако се беше сетил да им кажеш, че също притежаваш копча.

— Възможно е, но за съжаление не се сетих.

— Сигурно не всеки може да го получи?

— Не.

— Какви са условията?

— Този, който иска да го притежава, със сигурност трябва да е човек, за когото се знае, че може да е от полза за другарите си. После трябва да докаже, че не осъжда тези, които са отишли в планините.

— Не трябва ли всеки да ги съди? Те са напуснали обществото, намиращо се под закрилата на закона.

— Имаш право. Не трябва да сравняваш закона с това общество. Законът е добър и закриля поданиците, но обществото, за което говориш, не струва. Аллах ни е дал мъдри закони и благотворни правила, но представителите му лошо ги прилагат. Не си ли чувал оплакването, че ислямът пречел на привържениците си да прогресират в културата?

— Много често.

— Не се ли отправя този упрек към исляма най-често от друговерците?

— Така е.

— А те не познават исляма и истинския турчин. Ислямът не пречи на прогреса в културата, но властта, която той е дал на едни да упражняват над други, е попаднала в неподходящи, вероломни ръце. И турчинът е добър. Той е бил и все още е почтен, верен, обичащ истината, честен човек. А ако беше другояче, кой ли ще го е променил?

Бях много учуден, че чувам такива думи от този обикновен мъж, от един селски ковач. Откъде беше почерпил този светоглед? Плод на собствените му размишления ли беше, или случайно беше общувал с хора, които го бяха извисили до себе си?

Предпочетох да премълча отговора си, а той продължи:

— Турците са завладели тази страна. Причина ли е това да ги гонят от нея? Отговори ми, ефенди!

— Продължавай!

— Не са ли завладели земите си и англичаните, немците, руснаците, французите и всички други? Прусия не беше ли до неотдавна малка, колкото сойница, а сега е толкова голяма, че в нея живеят милиони хора? Как стана толкова голяма? С барут, байонети и меч, както и чрез перата на дипломатите. Всички те преди не са имали страните, които притежават сега. Какво би казал американецът, ако турчинът иде при него и му каже: върви си, защото тази страна е на червения народ? Той ще му се изсмее. Защо тогава турчинът трябва да бъде изгонен?

— Немците не искат да го гонят.

— Да. Чух за това, но немецът е единственият, който има чувство за справедливост. В нашата страна имаше един народ, изповядващ руското християнство. Този народ беше с големи познания, но и с още по-големи грехове. Тогава дойдоха турците и го усмириха, както Йосиф подчини народите в страната Ханаан. Такава беше волята Божия. Но с тях дойдоха и победените от него: по брой те бяха и останаха малцинство в страната. Те победиха с храбростта си, но ето че постепенно започнаха да ги надвиват с хитрост и коварство. Огледай се! Преброй престъпленията, които се вършат, събери клеветниците и измамниците и всички, които престъпват закона, но са прекалено хитри, за да бъдат заловени. Влез в тъмните къщи, в които вони на порок — кои са и откъде произхождат тези, които ще видиш? Колко истински турци ще намериш сред тях? Не върлува ли из цяла Азия чудовищна кражба, която вършат англичаните и московците? Не виждаш ли непрестанния натиск, задушаване и унищожаване на народите, попаднали между двата великана? Християните правят това, а турчинът се радва, когато го оставят на спокойствие!

Той толкова бе погълнат от темата на разговора, че дори бе забравил за лулата си. Запалих една клечка и му подадох огън.

— Дръпни! — казах му аз.

Той запали тютюна, а после каза:

— Видя ли, че дори джебелито забравих, но кажи, имам ли право или не?

— Бих могъл да оспоря някои неща.

— Направи го!

— Сега нямаме време за това.

— Вие сте християни. Осъждате ни, без да искате да ни поучите, също както нападате, без да питате. Кой има най-добрите позиции в страната? Кой има влияние? Кой непрекъснато се обогатява? Арменецът, евреинът, хитрият грък, безсърдечният англичанин и гордият руснак. Кой къса от месото ни? Кой смуче жизнените ни сокове, кой гризе кокалите ни? Кой непрекъснато раздухва унинието, недоверието и недоволството, неподчинението на поданиците? Кой ги настройва едни срещу други? Някога бяхме здрави. Кой ни зарази? Кой ни разболя?

— Шимин, за някои неща ти давам право, но не изхвърляй с мръсната вода от коритото и детето! Откъде си почерпил тези схващания?

— Изградил съм ги с очите и ушите си. Направих това, което се прави във вашите страни, където калфата тръгва по света, за да научи повече, отколкото би могъл да научи в родината си при своя учител. Работил съм във Виена, Будапеща и Белград. Там достатъчно видях и чух, за да се науча да мисля. Можеш ли да ме обориш?

— Да, мога. Ти смесваш религията с политиката. Търсиш причините за болестта извън тялото на държавата, където вирусът на болестта се е намирал от самото начало.

— Можеш ли да ми го докажеш?

— Да.

— Направи го! Впрочем чакай!

Отдалеч се долавяше конски тропот.

— Чуваш ли? — попита той.

— Да.

— Може би е той!

— Много вероятно.

— Жалко. Исках първо да ми отговориш.

— Ще ти изложа доводите си, щом свършим с него.

— А сега какво ще правим?

— Той не бива да ме види още в началото, защото сигурно ме познава. Трябва да се опиташ да го накараш да влезе в къщата.

— Няма да е трудно, ако не отмине, без да спре.

— Това в никакъв случай не бива да става. Достатъчно е тъмно. Ще застана на средата на пътя. Ако иска да отмине, ще спра коня му. Но ако слезе веднага ще вляза след вас в къщата.

— А ако не е той?

— Няма да му се случи нищо.

Конският тропот приближаваше. Ясно се чуваше, че конят е само един. Промъкнах се към средата на пътя, където се спотаих.

Конникът вече се появи. Намираше се в обсега на светлината, хвърляна от огъня на ковачницата. Не можех да видя добре лицето на човека.

— Бак, савул! (Хей, внимавай!) — извика той високо. И тъй като никой не му отговори веднага, той извика повторно. Шимин се появи на вратата и попита:

— Кой е там?

— Чужденец съм. Кой живее тук?

— Аз — отговори Шимин не особено остроумно.

— Кой си ти?

— Собственикът на тази къща.

— Това ми е ясно, глупако! Искам да знам името ти.

— Казвам се Шимин.

— Какъв си?

— Ковач. Нямаш ли очи и да го разбереш по огъня, който те осветява?

— Виждам, че не само си глупак, но и грубиян! Ела насам! Искам да те питам нещо!

— Да не съм ти роб или слуга, че да идвам при теб? Който иска да говори с мен, нека сам си направи труда да се приближи.

— На кон съм!

— Слез и ела!

— Не е необходимо!

— Имам хрема и кашлица. Трябва ли заради теб да се простудя и да се разболея, вместо да работя? — каза Шимин и отново влезе в къщата. Конникът изрече няколко не особено любезни израза, но се приближи с коня си.

Все още не знаех дали това е очакваният от мен човек. Но като се приближи към ковачницата, за да слезе от седлото, много добре видях, че конят е сивожълт. Мъжът беше с червен фес, сиво палто и имаше малки светли мустачки. А като скочи на земята, видях и червените му турски обувки. Това беше човекът, който ми трябваше.

Той върза коня си за вратата на ковачницата и влезе в къщата.

Промъкнах се след него. Ковачът беше влязъл в голямата стая на къщата си, където лежеше жена му. Тъй като и чужденецът отиде там, аз можах да вляза — и скрит зад стената от върбови клони — да чуя всичко, каквото си говореха. Чужденецът стоеше с гръб към мен, а ковачът — пред него, с факла в ръка. Жената, изглежда, си беше поотпочинала, защото бе отворила очи и подпряла глава на ръката си, слушаше разговора на двамата мъже.

Ковачът беше упрекнат от другия, че се е държал така нелюбезно, което го обиди. Той се поддаде на гнева си и стана непредпазлив.

— Любезен съм само с честните хора — каза той.

— Да не би да смяташ, че аз не съм почтен човек?

— Да, мисля.

— По-голям грубиян от теб не съм срещал! Откъде можеш да знаеш дали съм честен човек или не? Да не би да ме познаваш?

— Да, познавам те.

— Къде си ме виждал?

— Не съм те виждал, но съм чувал за теб.

— Къде и от кого?

— Тук, от един непознат ефенди, който много добре знае, че си подлец.

— Кога ти го каза?

— Днес, преди малко.

— Лъжеш!

— Не лъжа, казвам ти истината. Мога да ти го докажа. Знам дори какво искаш да узнаеш от мен!

— Не е възможно!

— Знам го със сигурност!

— Казвай тогава!

— Искаш да се осведомиш за Манах ал Барша и Баруд ал Амасат.

Другият направи жест на уплаха и попита:

— Откъде знаеш това?

— От същия ефенди.

— Кой е той?

— Не те интересува. Ако той пожелае, ще ти кажа.

— Къде се намира?

— Няма да ти кажа.

— Така ли? А ако те принудя?

— Не ме е страх.

— И от това ли?

Той извади една кама и я насочи към него.

— Не, и от ножа не ме е страх. И аз не съм сам. Бях се приближил до отвора на върбовата преграда, служещ за врата. При последните си думи Шимин посочи към мен. Непознатият се обърна, погледна ме и извика:

— Това е самият дявол!

Изглеждаше много изплашен, а и аз бях изненадан, защото познах в него човека, който така особено ме гледаше, като вървях с дервиша по улиците на Едирне. Думите, които извика, бяха на влашки. Влах ли беше? В такива неочаквани моменти обикновено смаяният човек използва майчиния си език.

Трябваше да се опитам да оправя онова, което ковачът бе развалил. Не биваше да му казва какво знае за него. Трябваше да изчака въпросите му и едва след това да казва мнението си.

— Повече от вярно — отговорих му аз на румънски. — Ти си самият дявол.

Той се окопити, прибра ножа, с който беше заплашил ковача, и каза:

— Какво искаш? Не те познавам!

— Не е и необходимо. Важното е, че аз те познавам!

Той направи учудена физиономия, поклати глава и каза искрено:

— Не те познавам! Господ ми е свидетел!

— Не намесвай Господ! Той е свидетел, че ти ме видя!

— Къде?

— В Едирне.

— Кога?

— Пфу! Говориш ли турски?

— Да.

— Остави тогава румънския си настрана. Този доблестен ковач трябва да чуе и разбере какво говорим. Признай, че присъства на съдебния процес на Баруд ал Амасат в Едирне, защото беше нарушил закона?

— Не съм бил там и не знам за подобно нещо.

Наистина не го бях видял сред зрителите, затова не отговорих, а продължих да питам:

— Баруд ал Амасат обаче познаваш, нали?

— Не.

— И неговия син Али Манах също ли?

— Да.

— Защо се изплаши тогава, като видя, че е мой пленник?

— Не съм виждал нито теб, нито него.

— Ах, така ли? Сигурно не познаваш и ханджията Доксати в Едирне?

— Не.

— И след като ме видя с Али Манах, не побърза да отидеш да предупредиш съзаклятниците си?

— Не разбирам как можеш да ми поставяш такива въпроси. Казвам ти, че от всичко това нямам ни най-малка представа!

— А аз ти казвам, че знаеш за бягството на затворника, че си виновен за смъртта на Али Манах, че по твоя вина другият куршум улучи гавазина вместо мен и че си тръгнал да предупредиш Манах ал Барша и Баруд ал Амасат за опасността. Много добре знаеш всичко това.

— Все пак грешиш. Припознал си се. Къде се е случило всичко това, за което говориш? Както разбирам от думите ти, в Едирне, така ли?

— Да.

— И то съвсем скоро? Аз обаче не съм бил в Едирне повече от година.

— Голям лъжец си! Къде беше през последните дни?

— В Мандра.

— Откъде идваш сега?

— От Болджибак, където бях от вчера сутринта.

— Бил си в Мандра на Марица, така ли? Да, бил си на Марица, но значително по-далеч от Мандра, а именно в Едирне.

— Да се закълна ли, че грешиш?

— Клетвата ти ще е лъжлива. А намира ли се Букьой на пътя между Мандра и Болджибак?

— Букьой ли? Не го знам.

— Не си ли бил там?

— Не.

— И никого от тамошните жители не си питал за тримата ездачи с два бели и един кафяв кон?

— Не.

— И човекът, с когото си говорил, не те е отпратил към пазача, който после те е отвел при кехаята?

— Не.

— Странно! Всички ние грешим, само ти не бъркаш. Сигурно си доста по-умен от нас. А ще ми кажеш ли какъв си?

— Агент.

— Какъв по-точно?

— За всичко.

— А как се казваш?

— Името ми е Пимоза.

— Странно име. Не съм го чувал в нито един език. Да не би да си си го измислил?

Веждите му заплашително се смръщиха.

— Господине — каза той, — кой ти дава право да разговаряш с мен по този начин?

— Аз самият си го давам!

А ковачът добави:

— Това е ефендито, за когото преди това ти говорих!

— Забелязвам — отговори той. — Но дори и да е най-важният от всички ефендита, не позволявам да се отнася така неучтиво с мен! Много добре познавам маниера, по който хората от неговия ранг учтиво разговарят.

— И как се прави това? — попитах аз.

— Така!

Той сложи ръка на пояса, в който бяха затъкнати оръжията му, и издърпа пистолета си наполовина.

— Добре, това е език, пред чиято яснота изпитвам голям респект. И аз ще бъда по-учтив. Ще бъдеш ли така добър да ми кажеш къде си роден?

— Сърбин съм, от Лопатица на Ибър.

— Ще бъда така любезен да се престоря, че ти вярвам, но в себе си ще си мисля, че си влах или румънец, което е точно така. Къде отиваш?

— В Исмилан.

— Чудесно! Уж си умен мъж, а заобикаляш толкова много. Как стигна до Кошикавак, щом намерението ти е било да яздиш от Мандра за Исмилан? Пътят ти би трябвало да минава много по на юг.

— Имах работа по тези места. Но повече няма да ти отговарям. Да не си полицейски служител, че ме разпитваш като престъпник?

— Добре, отново ще се съобразя с желанието ти. Само ми кажи защо слезе тук!

— Нямах намерение да слизам. Този ковач ме принуди, защото не искаше да ми отговори вън.

— А ти постави ли му вече въпросите си?

— Не.

— Направи го тогава, за да разбереш това, което те интересува!

Той малко се смути, но бързо се опомни и отговори:

— Вече нямам желание. Като се отнасят с него по този начин, човек се отърсва от въшките си и си тръгва. Той се престори, че се отърсва, и понечи да излезе.

— Това ли наричаш ти учтивост? — засмях се аз.

— На зла круша, зъл прът!

Това беше влашка поговорка. Не ми приличаше на сърбин.

— Изглежда, обичаш да употребяваш поговорки — казах аз и препречих пътя му. — Но твоите не съдържат особено много житейска мъдрост. По-добре звучи: Блага дума железни врати отваря. Имам намерение да се отнасям с теб учтиво и те моля да останеш още малко при мен.

— При теб ли? Какво означава — при теб? Къде живееш?

— Тук.

— Къщата е на ковача. Той самият каза, че си чужд ефенди.

— Той няма нищо против да те поканя да останеш.

— Какво да правя тук? Нямам време, трябва да тръгвам.

— Налага се да изчакаш останалите гости. Те искат да те видят тук.

— Кои са тези хора?

— Гавазите от Едирне.

— Върви по дяволите!

— И през ум не ми минава! Оставам тук. На това място. Бъди така добър да седнеш.

— Да не си луд? Махни се от пътя ми! Той се опита да мине покрай мен, но аз здраво го хванах за ръката, без, разбира се, да му причинявам болка.

— Наистина настоятелно те моля да останеш — казах аз. — Гавазите, за които ти говорих, много биха искали да говорят с теб.

— Нямам работа с тях.

— Ти с тях, не, но те с теб имат.

Очите му засвяткаха от гняв.

— Пусни ме! — заповяда той.

— Ами! Ще се погрижа да не успееш да настигнеш Манах ал Барша.

Стоях пред него, а ковачът — зад него. Последното той не бе забелязал. Разбра, че е разкрит, но знаеше, че трябва да продължи пътя си, а аз бях убеден, че ще се опита да го направи, като употреби сила. Макар да се преструвах на безразличен, зорко наблюдавах ръцете му. Той яростно ми извика:

— Не познавам този човек, но трябва да тръгвам. Махни се от пътя ми!

Той се опита да мине покрай мен, но аз го изпреварих. Застанах между него и изхода.

— Дяволите да ви вземат!

Казвайки това, той отстъпи крачка назад. Ножът проблесна в ръката му. Опита се да ме нападне, но ковачът бързо изви ръката му.

— Куче! — изрева той, обръщайки се към него. Така се озова с гръб към мен. Бързо извих двете му ръце и така силно ги притиснах към тялото му, че не можеше да помръдне.

— Дай въже, ремък или канап! — извиках аз на ковача.

— Няма да успеете — пъшкаше мнимият агент. Той се опитваше да се освободи с всички сили, но напразно. Риташе с крака назад, обаче и това не продължи дълго, защото ковачът побърза да изпълни нареждането ми и донесе всичко необходимо. След няколко мига човекът лежеше завързан на земята.

— Така! — каза Шимин с тон на най-голямо удовлетворение. — Същото ще се случи и с твоите съзаклятници, които постъпиха по този начин с мен и жена ми.

— Нямам съзаклятници! — пъшкаше пленникът.

— По-добре от теб го знаем!

— Настоявам веднага да ме пуснете!

— Ще почакаш!

— Припознали сте се! Аз съм честен човек!

— Докажи го!

— Поискайте сведения!

— Къде бихме могли да направим това?

— Идете в Джнибашлк.

— А, не е далеч! И при кого?

— При бояджията Бошак.

— Познавам го.

— А той познава мен. Той ще ви каже, че не съм онзи, за когото ме смятате.

Ковачът въпросително ме погледна. Аз отговорих:

— Не бързаме чак толкова много. Първо ще проверим какво има в джобовете ти.

Претърсихме го, като от страна на пленника не мина без оскърбления. Намерихме незначителна сума пари и много дреболии, които човек обикновено носи у себе си, но върнахме всичко обратно. Ковачът, който беше мека душа, попита:

— Да не би да бъркаш, ефенди?

— Не. Знам си работата. Дори и нищо да не намерим, ще го задържим. После ще претърсим и коня му.

До този момент жената бе лежала спокойно. Но като видя, че се каним да излезем навън, попита:

— Да го охранявам ли?

— Да — отговори мъжът й.

Тя стана от леглото, запали една треска и каза:

— Можете спокойно да излезете! Ако се опита да помръдне, ще го запаля. Нямам намерение пак да лежа в мазето!

— Храбра жена! — ухили се ковачът. — Нали, ефенди?

Конят все още стоеше до ковачницата. В дисагите му имаше малко хранителни запаси, но не намерихме нещо друго.

— Какво ще заповядаш? — осведоми се ковачът.

— Първо ще заведем коня му при моя.

— А после?

— Ще пъхнем пленника в същата дупка, където ти беше с жена си.

— А след това?

— Ще чакаме, докато дойдат хората ми.

— Какво ще стане с пленника по-нататък?

— Ще наредя да го откарат в Едирне.

След като приключихме с коня и осведомихме жената на ковача какво очаква агента, тя остана много доволна. Дори ни помогна въпреки съпротивата му, изразяваща се главно в ругатни и заплахи, да затворим Пленника на сигурно място. После, независимо от късния час, жената се погрижи да ни приготви вечеря, макар и доста скромна.

Междувременно ние двамата с ковача седнахме пред вратата, като той отново напълни лулата си.

— Истинско приключение! — каза той. — Никога досега не съм бил пленник в собственото си мазе, нито пък съм държал пленник в него. Такава е била волята на Аллаха!

Времето бързо минаваше. Бяхме приключили и с яденето, а аз напразно очаквах пристигането на останалите.

— Сигурно пътьом са потърсили подслон — опита се да обясни Шимин забавянето на приятелите ми.

— Не. Наредено им е да минат оттук. Сигурно ги е забавила някаква непредвидена случка. Няма да спрат да пренощуват, докато не дойдат дотук.

— Може би са объркали пътя.

— Не ми се вярва, особено пък като знам, че с тях е хаджи Халеф Омар.

— Ще трябва да изчакаме. Няма да ни е толкова трудно, колкото на онзи долу в мазето. Как ли ще убие времето?

— Също както и ти го прекара, като беше затворен долу.

— Значи не вярваш, че е сърбин?

— Не, той лъже.

— А мислиш ли, че името му наистина е Пимоза?

— И в това се съмнявам.

— Все пак е възможно да грешиш!

— Пфу! Той извади нож — и наистина би посегнал. Защо не поиска да го заведем при кехаята? Би го направил всеки, който има чиста съвест. Както разбрах, ти познаваш бояджията, за когото той говореше.

— Познавам го.

— Що за човек е той?

— Дебел, закръглен мързеланко.

Отговорът беше много странен. Бояджията бе наречен бошак, а бошак означава също и отпуснат, мързелив. Продължих да питам:

— Богат ли е?

— Не, тъкмо защото е мързелив. Впрочем той не е само бояджия, но и пекар.

— По-работлив ли е като пекар?

— Не. Къщата му е пред срутване, защото е прекалено ленив, за да я ремонтира. Жена му направи пещта. Тя направи нощвите и приготвя печивата за клиентите.

— Значи тя самата се занимава с печенето?

— Да, тя го прави.

— А може би и тя боядисва?

— Така е.

— Какво прави тогава мъжът й?

— Яде, пие, пуши и си гледа кефа.

— Нищо чудно, че е беден. И живее в Джнибашлк, така ли?

— Да, ефенди.

— Село ли е това?

— Да, но доста голямо.

— На какво разстояние е оттук?

— Необходими са два часа. Щом се мине през нашия Кошикавак, се прекосява мостът над реката. Оттам пътят на югозапад води направо към Джнибашлк.

— А този бояджия и пекар не се ли ползва иначе с лоша слава?

— Хм! Не знам.

— Изразявай се по-ясно!

— Преди години му отрязаха ушите.

— Защо?

— Не знаеш ли за какво се прилага това наказание?

— Сигурно е правел малограмажни печива.

— О не, тъкмо обратното. На пекар, който пече лошо, му се приковава ухото към вратата или тезгяха, но не се реже.

— Но щом е толкова беден, се учудвам, че печивата му са прекалено големи.

— Въпреки това не е употребил особено много брашно! Печивата му се изнасяли зад граница. Тогава открили, че са доста тежки. Като ги отворили, се оказало, че съдържат неща, които обикновено се обмитяват на границата.

— Ах, така ли? Значи е контрабандист.

— Както изглежда. Най-малкото е бил.

— Хм! Тогава трябва да говоря с него.

— Защо? Мислех, че веднага щом спътниците ти пристигнат, ще продължиш пътя си?

— Наистина имах такова намерение. Но нашият пленник се позова на този пекар, затова е много възможно да успея да науча от този човек доста неща, което само ще ми е от полза.

— Тогава ще трябва да почакаш до сутринта.

— Да. Вероятно междувременно хората ми ще минат оттук, но ще успея да ги настигна.

— Защо ги чакаш тук? Би могъл добре да си поспиш в къщата!

— Тогава ще минат оттук, без да предполагат, че съм на това място.

— Аз ще стоя на пост, ефенди.

— Не мога да искам това от теб.

— Защо? Не извади ли мен и жена ми от онази дупка? Без теб или щяхме да залинеем, или да се задушим. Защо да не мога да бдя няколко часа заради теб? Утре ще трябва да яздиш, а няма да си се наспал, докато аз мога да си наваксам пропуснатата почивка.

Не можех да не се съглася с него и тъй като той настояваше, изпълних желанието му. Жена му ми постла и след като той ми обеща, че няма да остави огъня да изгасне, аз легнах да спя.

Втора глава

Сред контрабандисти

Като се събудих, около мен все още беше тъмно, но все пак се бях наспал добре. Решението на загадката се състоеше в това, че кепенците на всички прозорци бяха затворени.

Отворих един от тях и видях, че слънцето вече се бе издигнало доста високо. По западно време сигурно беше между осем и девет часа.

Навън се чуваха звуци от чукане и пилене. Излязох. Шимин бе зает с работата си, а жена му — с ковашкия мех.

— Добро утро! — извика ми той весело. — Доста добре си поспа, ефенди.

— За съжаление! Но и ти също!

— Аз ли? Как така?

— Не виждам спътниците си.

— И аз не ги видях.

— Минали са!

— Кога?

— През нощта.

— О, ти мислиш, че съм спал?

— Предполагам.

— Не съм мигвал! Попитай жена ми. Щом ти заспа, тя излезе вън при мен. Седяхме заедно и напразно се оглеждахме за очакваните от теб хора.

— Огънят през цялото време ли гореше?

— Досега. Истината ти казвам, ефенди.

— Това ме тревожи. Ще тръгна да ги пресрещна.

— Нали искаше да продължиш за Джнибашлк?

— Исках, но…

— Не се притеснявай, ефенди! Ще дойдат. Били са достатъчно съобразителни, да не яздят нощем през непозната местност.

— Причината за закъснението им не е тази. Или им се е изпречило някое неочаквано препятствие, или са сбъркали пътя.

— И в двата случая е по-добре да тръгнеш към Джнибашлк. Те ще преодолеят пречката и скоро ще дойдат. А ако са поели по друг път, скоро ще намерят верния. През кои селища трябва да преминат?

— Заповядах им от Дерекьой да тръгнат към Мастанли.

— Значи при всички положения ще минат оттук. Ако трябва някой да ги посрещне, нека го направя аз. Ще взема коня на пленника.

— Както искаш! А говори ли с него?

— Ходих да видя какво прави.

— Той какво каза?

— Ругаеше на поразия. Настояваше веднага да бъде освободен, а като му казах, че няма да го направя, поиска да говори с теб.

— С удоволствие ще изпълня желанието му.

— Не го прави, ефенди.

— Защо?

— Той е коварен. Иска да се освободи със сила, а ако това не е възможно — с хитрост.

— Не се страхувам нито от физическата му сила, нито от лукавството му. Затворен е в мазето и е вързан. Какво може да ми направи? Дори не може да ме докосне с ръка.

— Ще те придума!

— Няма да успее. Не съм лекомислен и не съм човек, който първо мисли едно, а след пет минути друго. Впрочем можеш да присъстваш. Ела!

Тъкмо се канехме да отворим заключената врата на мазето, когато се приближи жената на ковача, тайнствено докосна ръката ми и тихо каза:.

— Сетих се, сетих се!

— Какво? — попитах аз и пуснах дръжката на вратата.

— Спомних си лицето и белега му.

— Сигурно говориш за лицето и белега на пленника?

— Да, ефенди, бях ги забравила.

— Значи си го виждала преди това?

— Да, но никога не си бях спомняла за това. Мислих цяла нощ, Мъчех си мозъка, без да мога да си спомня нещо. Но сега изведнъж ми просветна.

— Ела в другата стая! Би могъл да ни чуе — казах аз. И двамата ме последваха в дневната и там ковачът учудено каза на жена си:

— Ти си го виждала? Забравила си за това и цяла нощ седя до мен и мисли? Защо нищо не ми каза?

— Не исках да се обърквам. Ако бях заговорила за него, сигурно нищо нямаше да си спомня. Така смятах.

— Може би си имала право — казах аз. — Добре е, че си си спомнила. И къде си го виждала?

— В Топоклу!

— Кога?

— Миналата пролет, при приятелката ми.

— Като беше в Топоклу на гости ли? — попита мъжът й учуден.

— Да, тогава.

— Че какво е правил той при приятелката ти?

— Купуваше барут и фитили.

Обръщайки се към мен, тя продължи:

— Всъщност мъжът на приятелката ми има бакалия и продава всевъзможни неща. Бяха ме поканили, когато тя беше болна и нямаше кой да се грижи за нея. Бях при нея, когато някой влезе в магазина и поиска муниции. Искаше да ги изпробва веднага. Тогава продавачът го помоли да не прави това, защото жена му е болна и не може да понася стрелба. Въпреки това човекът зареди пистолета си и стреля по конската глава на отсрещната къща.

Впрочем българите обичат да слагат на лицевата страна на къщите си конски глави или глави на други едри животни, като волове, катъри и мулета.

Жената продължи:

— Като чу изстрела, приятелката ми извика от страх. Той се изсмя и стреля още няколко пъти. А щом бакалинът му забрани повече да прави това, той го заплаши, че ще стреля по самия него. Накрая плати и тръгна. Преди това обаче каза, че нямало защо да плаща, тъй като се числял към съзаклятниците.

— Що за хора са това?

— Не знаеш ли? — каза Шимин.

— Не съм чувал досега.

— Съзаклятникът е човек, който не се подчинява на султана и иска да има българско царство със собствен, независим цар.

— Може ли някой открито да заяви, че се числи към тези съзаклятници?

— Защо не? Султанът живее в Истамбул, а колкото по-далеч е човек от него, толкова по-малка е властта му. А щом някой от тези мъже се окаже в опасност, излиза в планината. Разказвай по-нататък — каза той на жена си.

— Погледнах през цепнатините на преградната стена — продължи тя — и видях човека. На дясната страна на лицето си имаше превръзка, а когато след това попитахме бакалина кой е бил непознатият, той обясни, че е от организацията на недоволните и живеел в село Палаца. Казвал се Москлан, а всъщност бил джамбазин (Търговец на коне. — Бел. пр.), но зарязал търговията, за да може да посвети времето си изцяло на тайния съюз. Но бакалинът ни помоли на никого да не казваме за това. Научихме също, че този търговец на коне рядко седи у дома си и непрекъснато е на път.

— И смяташ, че нашият пленник е същият човек?

— Да. Само дето е без превръзка и това ме обърка. Чувствах, че съм го виждала някъде, но не можех да си го спомня. После ми направи впечатление белегът на дясната му страна и сега съм сигурна, че е той.

— Да не би да грешиш?

— Не, мога да се закълна, че е той.

— Човекът каза, че името му е Пимоза и че е сърбин, агент от Лопатица на Ибър.

— Лъже.

— Аз също не му повярвах. Приказваше на влашки и говори този език, както съм чувал да го употребяват в околностите на Слатина.

— Слатина ли? Да, да! — кимаше с глава жената. — Изглежда, бакалинът го познаваше по-добре, отколкото искаше да се разбере. Яд го беше на него и го нарече влах, гяур и руски християнин, еретик от Слатина.

— Оттук може да се направи изводът, че той го е познавал много добре и че е знаел, че е от Слатина.

— Сега се сещам, че в яда си той ругаеше пешия куриер на подстрекателите и конния куриер на революционерите.

— Това е изключително интересно! Може би от дебелия пекар в Джнибашлк могат да се научат повече неща.

— Наистина ли ще идеш при него, ефенди?

— Да, съвсем определено.

— А пленникът ще го узнае ли?

— Да. Нали самият той ми препоръча това.

— А ще му кажеш ли, че си разбрал кой е той всъщност?

— Не. Би било непредпазливост, за която не бих искал да съм виновен. Да сте забелязали нещо друго?

— Не — отговори жената. — Казах всичко, което знам. Разреши ми да те попитам нещо, което ме тревожи!

— Кажи! Може би тревогата ти е неоснователна.

— О, не! Щом този човек се числи към съзаклятниците, значи се намираме в опасност. Пленихме го и той ще си отмъсти или това ще направят приятелите му.

— Наистина имате причина да мислите така, но може би нещата биха могли да получат друго развитие и да не е необходимо да се страхувате. Неговите съюзници са ви измъчвали, така че сте имали основателна причина и вие да се държите по този начин. Сега обаче аз все пак ще говоря с него, щом е настоявал. Запалихме една борина, отворихме мазето, спуснахме стълбата и аз слязох долу. Пленникът лежеше върху купчината въглища и ме посрещна с ругатни.

— Мислиш ли, че по този начин ще облекчиш положението си? — попитах го аз.

— Пусни ме! — отговори той. — Освободи ме. Нямаш право да ме държиш тук.

— Все още съм убеден, че го имам!

— Бояджията Бошак не те ли извади от заблудата ти?

— Още не съм ходил при него.

— Защо? Защо се бавиш? Сигурно е минало обяд. Имал си достатъчно време да идеш до Джнибашлк.

— Грешиш. Още не е толкова късно, колкото си мислиш. Но веднага ще се отправя на път. Значи твърдиш, че той те познава?

— Да. Питай го за агента Пимоза.

— Знае ли той, че не си бил в Едирне?

— Да. Като го попиташ, ще ти докаже, че през последните дни съм бил в Мандра и Болджибак.

— А той откъде го знае?

Той се поколеба и след малко отговори:

— Ще го чуеш от самия него!

— Предпочитам да го науча още сега от теб.

— Защо?

— Това е най-добрият начин да обориш недоверието ми.

— Не те разбирам!

— Може би първо трябва да ти обясня. Мълчиш, защото искаш да се предпазиш от противоречие в твоите и неговите думи. Така че ми кажи дали случайно той не е бил с теб на тези две места.

— Не е необходимо. Иди и го попитай сам!

— Явно не искаш да облекчиш положението си. Всъщност имам ли някаква причина да ходя при този бояджия? Абсолютно никаква!

— Да, но аз настоявам, за да разбереш, че съм невинен.

— Ако беше така, сам щеше да ми дадеш необходимите сведения.

— Трябва да му кажеш, че съм тук.

— За да те освободи от мазето ли? Да не мислиш, че глупостта ми е по-голяма от твоя ум? Но за да избягна всякакви упреци, ще отида при бояджията. Може би от него ще науча тъкмо обратното на това, което ти искаш да науча от него. Гладен ли си?

— Не.

— Може би си жаден?

— Не. По-добре да умра, отколкото да взема и капка вода от хора като вас!

— Както искаш!

Понечих да си тръгна, но той грубо каза:

— Настоявам да ме развържете!

— Не можеш да искаш това от хора, които не са достойни да вземеш от тях капка вода.

— Причиняват ми болка!

— Нищо ти няма! Жаждата също измъчва, и въпреки това ти понасяш само за да не приемеш нещо от нас. Впрочем много добре знам, че въжетата не ти причиняват болка. Пророкът казва:

«Ако си подложен на страдания, знай, че обикновено това не става по волята на Аллаха, а само по твоя вина. Мисли за тези думи, докато се върна!»

Той предпочете да замълчи.

Междувременно ковачът бе извел коня ми, както и този на пленника.

— Наистина ли ще посрещнеш хората ми? — попитах го аз.

— Ако разрешаваш, ефенди, да!

— Не мислиш ли, че присъствието ти тук е необходимо?

— Жена ми е тук. Тя ще пази пленника.

— Не се знае обаче какво може да се случи, докато ни няма!

— Че какво би могло да се случи? Мисля, че хората ти трябва да узнаят къде се намираш и че ги чакаш. Ще яздя само до Дерекьой, ако не ги намеря, ще се върна обратно!

— Бихте могли да се разминете.

— Жена ми ще се погрижи да не отминават, без да се отбият тук.

— Е, както искаш! Но тя трябва и да внимава никой да не разбере, че сме затворили в мазето човек.

Жената беше стояла при нас през цялото време и чу всичко.

— Ефенди, спокойно можеш да тръгнеш за Джнибашлк — каза тя. — Всичко ще бъде така, сякаш ти самият си тук.

След това уверение яхнах коня. Мина ми през ум да оставя оръжията си, за да ми е по-леко, но бяха доста ценни, за да ги излагам на опасност. В къщата нямаше място, което да послужи за сигурно скривалище. Затова ги взех със себе си.

Селото не беше далеч от ковачницата. Не беше и особено голямо, така че бързо го прекосих. После пътят продължаваше през един мост и не на югоизток, както бе казал ковачът, а на юг.

Прекосих няколко царевични ниви, следваха няколко пасища, докато стигнах до запустели земи. Всъщност път в истинския смисъл на думата нямаше. Всеки тук върви, пътува или язди, откъдето намери за добре. Затова не се изненадах, когато видях вдясно от мен на доста голямо разстояние да се появява конник, който явно се движеше в същата посока. Той също ме забеляза и се отправи към мен.

Като се приближи, започна да ме наблюдава, но, изглежда, не можеше да разбере какъв съм. После бързо взе решение и дойде съвсем близо до мен в тръс.

— Сабахак билхер! (Добро утро!) — поздрави ме той, за голямо мое учудване на арабски.

— Аллах юсабихак билхер! (Господ да даде добро утро и на теб!) — отговорих му също така любезно.

Конникът ми направи добро впечатление. Не беше от богатите хора. Конят му не струваше и двеста и петдесет марки, а той самият беше с почти бедняшко облекло. Облеклото му се отличаваше с необикновена чистота за тези места, а конят, макар и не особено охранен, имаше вид на добре гледано животно. Чесалото явно се опитваше да компенсира липсата на достатъчно овес. На приятелите на конете това винаги прави добро впечатление. Освен това младият мъж бе с много стройна фигура, а украсеното му от добре оформените мустаци лице имаше открит, честен израз, така че не съжалявах, че съм прекъснал мислите си заради него.

— Вие говорите арабски? — продължи той, като одобрително кимна с глава в знак на радостта си, че правилно ме е преценил.

— Да, и то с удоволствие.

— Ще бъдете ли така добър да ми кажете, откъде идвате?

— От Кошикавак.

— Благодаря ви!

— Бихте ли желали да дойдете с мен?

— Ще ви бъда много задължен.

Това бе направо подкупваща любезност. Попитах го какво го е накарало да ме заговори на арабски. Той посочи към коня ми със светнали очи и отговори:

— Такъв неджи може да язди само арабин. Това е истински пустинен жребец! За Бога! С червени ноздри! А майка му сигурно е била дори кохели.

— Имате набито око. Родословното дърво показва, че имате право.

— Вие сте богат и щастлив човек! От копитата и глезените му се вижда, че не е роден в пясъчната, а в камениста пустиня.

— И това е вярно. Тук ли сте роден?

— Да.

— Откъде тогава имате такива добри познания за арабските коне?

— Аз съм хаджия. След като извърших обредите в Мека, се отправих към Таиф, където постъпих в конницата на великия шериф на Мека.

Знаех за тази елитна кавалерия, и какви добри коне притежава. Великият шериф притежава една наистина блестяща дворцова конюшня. Нищо чудно, че този млад мъж бе добил такива познания.

Интересно ми бе да видя пред себе си един някогашен кавалерист на великия шериф от Мека.

— Защо не останахте там? — попитах го аз. Той се изчерви, сведе поглед, после вдигна към мен изпълнените си с откровеност очи и каза една дума:

— Махабе! (Любовта!)

— Велак! (О нима!)

— Нам хакаса! (Да, да, така е!)

Думите си бях изрекъл с болезнена нотка в гласа, но той направи много сериозна физиономия и така замислено ме погледна, че не ми беше лесно да отгатна какво се бе случило. Разбира се, нямах намерение да изяснявам с въпроси тази изключително деликатна случка. Затова отклоних темата и казах:

— По отношение на коня дадохте много точна преценка, но по отношение на ездача се лъжете.

— Как така? Не сте ли бедуин?

— Като бедуин ли седя на коня?

— Наистина не. Веднага ми направи впечатление, като ви видях.

— И се учудихте, нали?

— Да.

— Откровен сте?

— Не бива ли да бъда?

— В името на Аллаха! Говорете спокойно!

— Не можех да повярвам, че притежателят на такъв рядък кон язди толкова лошо.

— Какво ли не става по света!

Той угрижено ме погледна и попита:

— Обидихте ли ми се?

— О, не!

— Струва ми се, че да!

[#1 Шериф — потомък на Мохамед. — Бел. пр.]

— Не се тревожете! Това, което ми казахте, вече са ми го казвали и други, без да им се обиждам.

— Защо не положите усилие да се научите да яздите?

— О, много усилия съм положил, дори прекалено много!

— Юмкин! (Вероятно!) — усмихна се той недоверчиво.

— Вие се съмнявате?

— Да.

— Тогава ще ви кажа, че години наред съм прекарал върху седлото и съм слизал от него само когато е трябвало да спя.

— Аллах акбар! (Господ е велик!) Той създава хората и на всекиго дава някаква особена дарба, но понякога и с някакъв недостатък. Запознах се с един човек, който не можа да се научи да пуши. Положи много усилия, но нищо не излезе. А други се научават да пушат още в люлката. И вашата езда е като на онзи пушенето. Затова пък Аллах сигурно ви е дал друг талант.

— Вярно е.

— Мога ли да узная какъв е той?

— Да, пиенето.

— Пиенето ли? — попита той смаяно.

— Да. Започнал съм да пия още в люлката.

— Шегобиец!

— И на това ли не искате да повярвате?

— О, напротив. Всички притежаваме този талант от ранна възраст. Но това не е причина да се гордеем с него. Ездата е нещо по-трудно.

— Забелязвам!

Той ме погледна почти състрадателно. После каза:

— Гръбнакът ви здрав ли е?

— Да.

— А гърдите ви?

— Също.

— Защо тогава толкова се привеждате?

— Виждал съм хиляди други да го правят.

— Били са много лоши ездачи.

— Напротив, дори много добри! Ездач, който обича коня си, го щади, опитва се да го облекчи възможно най-много. Как се прави това, не знаят нито турчинът, нито арабинът.

— Не разбирам.

— Вярвам ви.

— Не сте ли арабин?

— Не.

— А какъв?

— Немец.

Той замислено кимна и каза:

— Виждал съм в Стамбул хора от Алемания. Продават ленено платно, кеневир и ножове. Пият бира и пеят песни. Но на кон не съм виждал още никого. Има ли в Алемания много войници?

— Повече, отколкото в османли мемлекети.

— Но в кавалерията сигурно са слаби!

— Яздят точно като мен.

— Наистина ли?

— Да!

— Жалко, направо жалко!

Той наистина така мислеше. Изобщо и през ум не ми мина да му се сърдя. Но той смяташе, че е прекалил, затова каза:

— Вие не познавате земите тук. Мога ли да ви попитам къде искате да отидете? Вероятно бих могъл да ви бъда от полза.

Възможно бе да не е особено препоръчително да бъда откровен докрай с него, затова казах:

— Най-напред отивам в Джнибашлк.

— Значи ще яздим още четвърт час заедно, после моят път се отклонява надясно за Кабач.

— Там ли живеете?

— Да. Познахте ли какъв съм?

— Не. Но се учудвам, че толкова млад сте били на служба при великия шериф и че вече сте го напуснали.

— Казах ви защо се случи така. Преди бях часовникар, а сега съм търговец на книги.

— Имате ли магазин?

— Не. Всичко, което имам, се намира в тази чанта. Продавам това тук.

Той бръкна в чантата и извади нещо като бележка. Тя съдържаше фатиха, първата сура от Корана, написана с разцепена тръстикова пръчка с разтопен клей и отгоре позлатен. Значи той беше амбулантен търговец на книги и както забелязах, имаше голям запас от тези листчета.

— В Мека ли е писано това? — попитах аз.

— Да.

— От пазачите на Каабата ли?

Той направи лукава физиономия и сви рамене.

— Разбирам. Купувачите ви вярват, че е така.

— Да. Вие сте немец, тоест християнин. Мога да ви кажа, че съм ги писал аз, но наистина в Мека. Донесох със себе си голямо количество и търговията ми върви добре.

— Колко струва един екземпляр?

— Според възможностите на купувача. Бедните дават по един пиастър, а понякога им давам и безплатно, но от богатите вземам десет и повече пиастъра. От печалбата живея със стария си баща, който е недъгав и си купувам материали за часовника.

— Значи все още работите предишния си занаят?

— Да. Правя един часовник, който ще предложа на султана. Няма да има втори като него в цялата страна. Ако го купи, ще бъда обезпечен.

— Значи е произведение на изкуството?

— Да.

— Ще успеете ли да го направите?

— Сигурно. Отначало аз самият се притеснявах, но сега съм убеден, че ще стане. А после ще говоря с този Бошак!

Последните думи той изрече почти заплашително. Споменатото име ми направи впечатление. Така се казваше пекарят, при когото отивах.

— Бошак ли? Кой е този? — попитах аз.

— Баща й.

— Защо преди това не говорите с него?

— Ако сега отида при него, ще ме изхвърли навън. Прекалено беден съм за него.

— А той богат ли е?

— Не. Но тя е най-хубавото момиче в Румелия.

Махнах с ръка към слънцето и казах:

— Днес е много горещо!

— Тук е горещо! — отговори той, размахвайки заплашително юмрук в посоката, в която предполагах, че се намира село Джнибашлк. — Бях при баща й, но той ми посочи вратата!

— А красавицата на Румелия би ли ви посочила вратата?

— Не. Всяка вечер се виждаме и си говорим.

— Тайно ли?

— Да, защото няма друг начин.

— Какъв е баща й?

— Пекар и бояджия. Тя се казва Икбала (Даряваща щастие).

— Какво хубаво име! Желая ви то да стане за вас действителност.

— Ще стане, защото това е волята на Аллаха, както и моята. Майка й е на наша страна.

— Слава Богу!

— Да. Тя бди над нас, когато се срещаме, докато пекарят спи. Аллах да я дари с дълъг живот и с цял куп внуци! Но старецът да дъвче чесън и да пие мастило, докато реши да стане мой тъст!

— Тогава ще можете да го използвате като мастилница, като ви се изчерпа сегашният запас и бъдете принуден да си напишете ново количество амулети. Къде живее този зъл баща на тази толкова прехвалена дъщеря?

— В Джнибашлк.

— Знам. Но в коя къща?

— Ако влезете в селото от тази посока, се пада петата къща от дясната страна. На вратата висят направени от дърво ябълков сладкиш, жълта ръкавица и червен чорап, като знак, че Бошак е пекар, а също и бояджия. Защо питате за жилището му?

— Искам да се запозная с този тиранин.

— Много е лесно.

— Как така?

— Дайте нещо за боядисване при него.

— Не знам какво да бъде. Може би трябва да оставя коня си да го боядиса син. Пък и нямам време да чакам, докато изсъхне напълно.

— Тогава си купете от него някакъв сладкиш!

— Той и сладкар ли е?

— Да. Пече какво ли не.

— Но не и чорапи и ръкавици! Може да се случи объркване при тези два занаята! Стоп! Чухте ли нещо? Спрях коня си и се ослушах.

— Не — отговори той.

— Стори ми се, че чух вик отдалеч. Той също спря и се ослуша. Странният звук, който бях чул, се повтори.

— Прилича на глас на зазидано момиче!

— Не — отвърна той. — Някаква жаба крещи.

— Досега не съм чувал жаба с такъв глас.

— И все пак е жаба. Чувал съм бумки# да квакат по такъв начин. Звукът идва отляво, от храсталаците, които са толкова ниски, че ако там се крие човек, ще го видим. Сигурно е някакво животно. Но оттук пътят ми продължава надясно. Трябва да се сбогувам.

— Не бих ли могъл преди това да узная името ви?

— Навсякъде ме наричат Али книжаря.

— Благодаря! А колко път има от Джнибашлк до вашия Кабач?

— Аз го изминавам на кон за три четвърти час. После в Кабач ли ще идвате?

— Възможно е.

— В такъв случай ви моля да ми дойдете на гости и да видите часовника ми. Вероятно тогава ще мога да ви задам въпроса, който сега се колебая да изрека.

— Защо?

— Няма ли да е неучтиво?

— Нима аз не ви разпитах за вашите неща!

— На вас е позволено, защото сте по-различен от мен човек! Тук вие сте инкогнито и така е по-сигурно.

Казвайки това, той така поверително ми се усмихна, че и аз се разсмях на висок глас.

— Грешите!

— Едва ли! Наистина не умеете да яздите, но това няма значение. Може би сте голям учен или ефенди от императорския двор, въпреки че сте християнин. Ако бяхте мюсюлманин, щяхте да приветствате моите листове с Фатихата. Знам обаче, че султанът държи при себе си и християни, и тъй като не сте добър ездач, жребецът ви е даден на заем от конюшнята на падишаха. Прав ли съм?

— Не.

— Добре. Ще мълча.

— Правилно ще постъпите. Бихте ли ми описали жилището си?

— Много е просто. По стечение на обстоятелствата тя изглежда като останалите къщи тук. Като идвате от Джнибашлк към Кабач, петата къща отдясно е тази, в която живея. Всъщност това е малка колибка. Баща ми е бил беден овчар. По време на поклонението ми в Мека майка ми все още беше жива. Малко след това почина, а после баща ми получи удар. Сега е напълно неподвижен и не може да говори, а само неразбрано бръщолеви. Въпреки това непрекъснато се моли Аллах да го избави, за да не ми е в тежест. Аз обаче тайно се моля за огромната божия милост да ми го запази за още дълго време, защото майка и баща човек има само веднъж. Умрат ли те, гробището прибира най-хубавото нещо за детето и никоя душа на света не е така вярна и добра към него, както покойниците. Като бях малък, в къщата ни дойде възрастен човек и помоли за подслон. Получи постеля, мляко и хляб. Повече нямахме самите ние. Направих нещо, което ядоса майка ми. Тогава старецът взе лист хартия и молив. Беше римски католик и въпреки че не разбираше турски, ми написа един стих от тяхната Библия, която е Светото писание на християните, и ми каза да науча тези думи наизуст, да ги спазвам и никога да не ги забравям. Носех това листче като амулет, докато се разпадна на парченца. То се скъса и изчезна, но думите от него останаха в паметта ми и до ден днешен и ще останат там, докато ангелът на смъртта ме призове за последно сбогом.

Бях дълбоко развълнуван и попитах часовникаря, чиито очи се бяха навлажнили:

— Какво гласяха думите?

— Казваше се следното: бир гьоз зевклен ар бабаи, бир гьоз итаатетмез, карталар ону казарлар ърмак якънда, генч карталар ону ютарлар.

Това бяха думите от Библията: «Око, което се подиграва на бащата и отказва да послуша майката, ще бъде изкълвано от гаргите край потока и изядено от младите орли.»

Още един пример за неоспоримата сила на Божиите думи, които действат като «разбиващ оковите чук». На кое място Коранът или Ведите[6], както и откровенията (да ме извинят!) на «последните светци» — имам предвид скалъпеното произведение на онзи Джо Смит, наречено «Книга за мормоните» — отделят място за толкова силно и непосредствено въздействие? Дори човек да чете Златната книга, съдържаща учението на Буда за собственото аз, за разкаянието, дълга и краят на нещата; дори човек посредством усилено проучване да се задълбочи в светите индийски книги, в папирусите на Египет с техните реминисценции на Птах, Ра и Амон… в тях се съдържа само единственото Божие слово, за което с такава любов се казва: «Думата ти е светлина за нозете ми по пътя», чиято назидателна, унищожителна сила не би могла да бъде описана по-потресаващо, освен със страшното заключение:

«И той се превърна в камък!»

Подадох ръка на часовникаря книжар и го попитах:

— Значи обичате баща си?

— Защо питате, господарю? Има ли син, който да не обича баща си? Може ли едно дете да забрави родителите си, на които дължи всичко, абсолютно всичко?

— Имате право. Въпросът ми бе напълно излишен. Надявам се, че ще мога да видя баща ви и също ще му напиша един стих, както старият римски католик на вас. И ако желанието, което изпитвам, се изпълни, вероятно ще мога да доставя радост на него и на вас. Стойте си вкъщи, за да ви намеря, като дойда! Аллах юзелимак! (Господ да ви пази!)

— Фи аман аллах! (С Божията помощ!) — отговори той, като притисна протегнатата ми ръка към челото си.

После дръпна поводите на коня си и потегли в тръс. Гледах след него, докато се скрие зад храстите, след което продължих пътя си. Не бях изминал голямо разстояние, когато на земята пред себе си забелязах нещо, което не бях търсил, а именно истински хубав бял хляб, и по-точно, залепени едно за друго осем, повтарям осем, препечени хрупкави хлебчета.

Това печиво е пренесено в Турция от нас, затова го наричат франзела «франконско».

Слязох от коня и вдигнах хляба — прясно изпечен, ароматен спомен за родината. Какво да правя с франзелата? Без все още да бях наясно с това, отчупих едно крайче и го подадох на коня. Подобно нещо той никога не беше виждал, но не бе причина да има скрупули. Дали се нарича хаз етмек, земел на немски илц роул, пен блан на френски или пиколи пани на италиански, на полски булка или пшчена, а на сръбски плетеница, на влашки пуне албех или булка на руски, както в Източна Полша — жребецът нямаше нито езикови, нито други колебания. Подуши с нос, взе залъка, а после издърпа от ръката ми и останалата част от хляба.

— Ма ли хадже фих, суфра дайма, таиб хайван! (Не ми трябва. Да е благословен обяда ти, добро ми добиче!)

След като изяде редкия деликатес, той потърка хубавата си глава в рамото ми, после го яхнах и … не бях минал и двайсет крачки, когато отново видях франзела.

Какво беше това? Какво означаваше? Подобен вид манна не пада нито от небето, нито расте по маннов явор (Fraxinus ornus) или по земята като маннови лишеи (Sphaerothallia esculenta)!

Слязох за втори път, взех находката и я мушнах в дисагите.

Едва се бях качил на седлото, и отдалеч видях друг хляб. Пак ли да слизам? Не! Пришпорих коня. Той се изпъна, ventre a terre[7], а аз се наведох и вдигнах хляба от земята, както яздех и … видях няколко други печива, край които префучахме.

Да не би оттук да бе минавал някой американски роулбой със счупена каруца, натоварена с хляб? Тези предприемчиви джентълмени обичат да търгуват, но никога не се отдалечават толкова от родната Baker’s oven!

Отново забавих хода на коня и се оказа, че и по-нататък пътят продължаваше да е обозначен на различни интервали с печива. Каква благословена страна бе Румелия!

Естествено, оставих всичко, където си беше, и се отправих към благодетеля на тези питателни знаци. Завих зад едно островче от храсти сред необработената земя и, я виж ти, там седеше той, благодетелят, и то в съвсем земен образ. Беше едно от онези същества, наричано от арабите багл, от турците катър, от учените еквус хинус и от неуките немци с респектиращото название — муле.

[#2 Фурна (англ.). — Бел. пр.]

Да, той стоеше и… ядеше. А какво ядеше? Не от хляба, който така се бе усладил на благородния ми кон, а един сладкиш, скъп, сладък сладкиш, какъвто европейските дами обичаха да вземат за десерт, а ориенталските красавици по цял ден го премятаха между червените устни и черните си зъби. Разбира се, носят се клеветнически слухове, че и в Европа тези конфитюри се радват на голямо внимание не само като десерт.

Скочих от коня за трети път. Мулето погледна първо мен, а после и жребеца ми, след което съвсем спокойно, без да чувства никаква вина, се обърна, сякаш изобщо не разбираше, че злоупотребата и извлечената собствена изгода се наказва строго от съдията. Или разчиташе на познатите смекчаващи вината обстоятелства? Но това не ме интересуваше, защото дори и абсолютното непознаване на законите не предпазва от наказание. И така, ако трябва да си послужа с един дипломатически израз, реших да се запозная по-отблизо с конфитюрения въпрос.

На гърба си мулето имаше странно полутоварно, полудамско седло. От двете му страни бе закрепена по една кошница, а съдържанието им се бе състояло от хляб и сладкиши. Нещо бе подплашило магарето и то бе побягнало. Докато е тичало, кошниците се бяха разхлабили и част от съдържанието им се бе изсипало. Мулето бе стигнало до не особено великолепната идея да мине през храстите, като поводите му се влачели по земята.

Те все още висяха като олицетворение на извършеното престъпление. Аз бях в ролята на разгневената Ириния и отмъстителна Евменида, а злосторникът дъвчеше сладкиш. Да не би да си въобразяваше, че няма да се докаже наличието на зъл умисъл. Надявах се да мога да го докажа.

Кошниците се бяха развързали и се търкаляха по земята в непосредствена близост до остатъците от някогашното им съдържание. Цапнах един с камшика по задрямалата съвест на многоуважаемия сър Лакомник, така че той стреснато подскочи настрани и ме ощастливи с изпълнен с упрек въпросителен поглед, въртейки уши подобно перките на вятърна мелница. После го освободих и го отведох настрани, за да го завържа по-здраво.

Най-малкото поне останалите печива бяха спасени. Естествено, започнах да си задавам въпроса, дали мулето е напуснало домашното огнище само, или е имало придружител. Вътрешното ми чувство ми подсказваше, че по-вероятно е последното.

После възникна въпросът дали съответната персона е била ездач, или е ходила пеша — естествено, ако се окажеше от женски род, трябваше да се добави едно «ка».

Нито по седлото, нито по самото животно можеше да се намери белег, въз основа на който да може да се отговори на този въпрос. Едно обаче беше сигурно: ако мулето е било яздено, много беше вероятно да е хвърлило ездача. А къде ли се намираше той?

Трябваше да се върна и да потърся следа. Направих го, без да се бавя повече. Преди това не бях обърнал внимание! Но сега ясно виждах следите на коня си, както и тези на мулето. След известно време последните следи се отклониха от правата посока надясно към храстите, откъдето по-рано, докато часовникарят още беше при мен, се бе чул глухият вик. Сега го чух отново. Както вече казах, той звучеше като глас на зазидан човек. Приближих се и скочих пред храсталака, състоящ се от къпини и малини и изглеждащ непроходим.

— Ярдъм, ярдъм, имдад! (Помощ, помощ, помощ!) — чуваше се вече доста по-ясно.

— Кой е там? — попитах аз.

— Чилека, Чилека! — гласеше отговорът. Беше женски глас. Също и името, което означаваше, «ягода», свидетелстваше, че става дума за женско същество.

— Веднага, веднага! — отговорих аз.

Изтичах до края на храстите и намерих мястото, където се беше случило произшествието. Поне имаше някаква пътека. Проправях си път с помощта на ножа и стигнах до една дупка, подобна на котел или по-точно на фуния, която обаче не беше пълна, както очаквах, с трънаци, ас… килими и други подобни неща.

На това място магарето бе влязло и отново излязло от другата страна. А долу върху меките постели седеше една толкова дебела жена, каквато досега не бях виждал никога през живота си.

— Помощ, помощ! — продължаваше да вика жената. Щом обаче ме видя, тя с писък прикри лицето си с края на един килим.

— Какво е станало тук? — попитах аз.

— Хаша! Гери чек! Яшмак юм, яшмак юм! (Господ да ме пази! Върви си! Фереджето ми, фереджето ми!)

Тя викаше за помощ, а сега ме пъдеше, защото й го нямаше фереджето. Като се огледах по-добре, видях в храстите да висят парцали от него.

— Бурда, ал мендил им! (Ела, вземи носната ми кърпа!) — извиках й аз.

Извадих я, сложих в нея един камък, за да стане по-тежка, и й я хвърлих.

— Чевир, бюс, бютюм, тамам бютюм! (Обърни се, изцяло, съвсем!)

Подчиних се на заповедта й.

— Текрар етрафънда! (Обърни се пак!) — изкомандва тя след малко.

Като се обърнах отново към нея, тя бе прикрила лицето си с кърпата ми, което беше напълно излишно, защото вече бях видял достатъчно добре тъмночервеното й лице с увисналите дебели бузи.

Ако беше мъж и бе взела участие на миналия физкултурен празник в Лайпциг в прочутата група на дебеланковците, само с появата си щеше да елиминира всяка конкуренция и съперничество. Но тъй като бе дама и би искала да ме смята за «genteel» (джентълмен), се отказвам да правя по-подробни описания.

Ориенталецът мери красотата на жена си по правилото: радиус по радиус по числото пи, умножено по квадрата на целия диаметър, дава, изразено в милиметри, кубическия корен на степента на красота. Според тази теорема обградената от трънаци дупка съдържаше съкровище с изключителна стойност.

Чилека носеше синя дреха с къси ръкави, която доста бе пострадала от тръните. Късите ръкави даваха възможност да се видят чифт много дълги, огненочервени ръкавици, с изключително добра изработка, тъй като прилягаха към ръцете им без ни най-малка гънка.

Не знам как, но бе успяла да направи дупка в носната ми кърпа и ме наблюдава известно време през този монокъл. После, след силна, гръмовита въздишка, тя каза:

— Чужденецо, ще ме спасиш ли?

— Да — отговорих аз галантно.

— Ще можеш ли да ме носиш?

Страшно се изплаших, но се опитах да се съвзема и се осведомих:

— Необходимо ли е?

— Да.

— Не можеш ли да вървиш?

— Не.

— Наранена ли си?

— Да.

— Къде?

— Не знам.

— Сигурно го усещаш?

— Чувствам болка навсякъде.

— Опита ли се да станеш?

— Не.

— Защо?

— Не мога.

— Опитай, без да се страхуваш. Ще ти помогна. Дълбочината до килимите беше само три стъпки. Скочих долу и исках да и подам ръка, но тогава тя силно извика:

— Мюсибет, мюсибет! (Нещастие, нещастие!) Не ме пипай! Не съм забулена!

— Но къде?

— Тук, на ръцете.

— Ами нали си с ръкавици!

— Ръкавици ли? Чужденецо, сляп ли си? Това е само ал пане, червеният цвят на броша[8]!

Наистина! Тази Чилека, или преведено «ягода», която седеше тук под малините и къпините, нямаше ръкавици. Ръцете й бяха боядисани в такъв червен цвят от брош. Сега разбрах защо тези ръкавици не образуваха никакви гънки!

Разбрах обаче и още нещо: госпожа Ягода беше пекарка. Ръцете й бяха толкова червени от броша, значи беше и бояджийка. Пред мен седеше жената на бояджията Бошак, когото исках да посетя, добрата жена, пазеща дъщеря си, когато тя говореше с женихи.

О, добра ми Ягодке! Този, чиято любов ти вземаш под майчината си закрила, те смяташе преди не повече от четвърт час за жаба, а молещият ти за помощ глас за вик на покрита с лепкави брадавици бумка! Нима любовта вече няма инстинкт? Не е ли в състояние да предчувства близостта на закрилницата?

— Но как да те изправя, като не ми разрешаваш да те докосна? — попитах я аз.

— Застани зад гърба ми!

Описах полукръг, озовах се зад нея и я хванах за кръста.

— Хаир, хаир! Сен чапук къдъклаянлар! (Не, не! Гъдел ме е!) — крещеше тя така високо, че от страх бързо дръпнах ръце назад.

— Къде тогава да те хвана? — попитах аз.

— Не знам.

— Трябва да направим нещо.

— Но как?

— Там има едно въже. Онези, които са донесли тук тази стока, са го забравили. Ще те изтегля с въжето.

— Но не, за врата, нали?

— Не, през кръста.

— Опитай!

Взех въжето, омотах го около тялото на Ягодката, обърнах се така, че да сме с гръб към гръб, дръпнах въжето през раменете си, като се наведох и изкомандвах:

— Гьозет! Бир — ики — юч! (Внимавай! Едно — две — три!) На три бавно се изправих. Въжето се опъна и аз започнах да дърпам. Не ставаше нищо.

— Сюр, сюр, сюр! (Избутвай, избутвай, избутвай с мен!) — виках аз, пъшкайки.

— Мюмкинсюз, мюмкинсюз; караръм! (Невъзможно, невъзможно; пързалям се!) — пъшкаше тя повече от мен.

Махнах въжето и си поех въздух. Толкова непохватна ли беше тази жена? Наистина килимите, върху които беше паднала тази мамутска ягода, представляваха доста гладка плоскост, която на всичко отгоре беше и наклонена. Не беше лесно да се повдигне такъв товар, който на всичко отгоре беше неподвижен, и си признавам, че при вида на бодливите клонки наоколо през ума ми мина една доста престъпна мисъл, която обаче веднага пропъдих.

— Не забеляза ли поне дали си ранена? — попитах аз.

— Ранена съм — отговори тя.

— Къде?

— Не знам — навсякъде. О Аллах! Какво ще си кажат хората, като разберат, че съм била тук с теб съвсем сама?

— Не се тревожи. Никой нищо няма да узнае.

— Нищо ли няма да издадеш?

— Не. Впрочем аз съм чужденец тук.

— Чужденец ли? Значи не си от тези места?

— Не.

— А откъде?

— От много по-далеч, от Европа.

— Тогава не си мюсюлманин?

— Не. Християнин съм.

— Вярно ли е, че жените на християните не са задължени да се забулват? — попита тя.

— Да.

— Значи и на мен не ми трябва фередже. Не мога да бъда оскърбена от очите на един християнин, който вижда хиляди жени, Подай ми ръцете си!

Подадох й ги. Тя ги хвана. Задърпах… и тя се озова пред мен, наистина задъхана, но все пак благополучно изправена на крак.

Позор ли беше за мен, щом тя смяташе, че няма защо да се стеснява от мен? Или беше чест?

— Отколко време си тук? — попитах я аз.

— О, от дълго, много дълго време.

— И как попадна на това място?

— Магарето се изплаши. Тръните го бодяха по краката.

— Ти върху него ли седеше?

— Да.

Горкичкото муле! Сега съжалявах, че бях попречил на угощението му. То напълно си беше заслужило захарта.

— А ти защо тръгна с него през тези тръни? — осведомих се аз.

— Исках… исках…

Тя още повече се изчерви и замълча. Огледах се наоколо. Това там долу приличаше на малък магазин.

— На кого са тези неща? — попитах аз.

— Аз… аз… не знам!

— И все пак си знаела, че са тук?

— Не.

— Не си ли била сама?

— Не. Един млад мъж от Кабач беше при мен.

— Къде е той сега?

— Тръгна си към къщи.

— Знаеш ли името му?

— Да.

— Да не би да е часовникарят Али.

— Той, да, той! Но не бива да знае какво си видял тук. Добре ли го познаваш?

— Тази сутрин го видях за първи път, но той много ми хареса.

— А мен как ме намери?

— Видях печивата ти на земята, а после видях и магарето. Беше се оплело в храстите. Завързах го и тръгнах по следите ти. Така стигнах дотук.

— Това магаре е много глупаво същество. Сега трябва да събирам всичко от земята, а ми е трудно да се навеждам. Ще ми помогнеш ли?

— С удоволствие!

— Ела тогава!

— Ще успееш ли? Ще можеш ли да се изкачиш горе?

— Не. Но ти ще ме изтеглиш или избуташ.

— Мислех, че те е гъдел!

— Вече не, щом си християнин.

Хм! Тази дама наистина имаше много странни нерви! Изкачих се върху купчината килими, за да ги разгледам по-добре. После попитах:

— Това място към Кошикавак ли се числи или към Джнибашлк?

— Към Джнибашлк.

— А какъв човек е кехаята ви?

— Не го обичам особено — отговори тя откровено. Вече знаех достатъчно. Случайността ми бе дала в ръцете коз, който реших да изиграя в полза на книжаря.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита тя.

— Да.

— Тогава ела! Води ме!

Поведох я от килимите до мястото, където започваха тръните.

— Дрехите ми ще се закачат! — каза тя.

— Ще ти направя място. Ще изсека тръните с ножа си.

— Не, не! — каза тя страхливо. — Не бива да го правиш!

— Защо?

— Забранено е!

— Кой го забрани?

— Точно този лош кехая.

Аз обаче прозрях мислите й. Това място беше много подходящо скривалище за противозаконните сделки на мъжа й. Смятаха, че храсталаците са непрогледни, но все пак трябваше да има някакво място, през което лесно можеше да се мине. Ако проправи през тях широк път, то откриването на скривалището беше неминуемо. Това искаше да предотврати тя.

— Накъде беше тръгнала със стоката? — попитах я аз.

— Към Гьолджик, но тогава магарето хукна през храсталаците, Аха, значи тя е знаела, че тези стоки са били докарани тук през последната нощ и любопитството да ги види я беше отклонило от пътя. Беше навлязла прекалено навътре в храстите с магарето а то за нещастие бе тръгнало направо през тях към ямата.

— Ти откъде идваш сега? — попита ме тя.

— От Кошикавак.

— А къде отиваш?

— Към Джнибашлк и Кабач.

— Какво ще правиш в Кабач?

— Искам да отида на гости на часовникаря Али.

— Наистина ли? Я кажи, чужденецо, а ще ми направиш ли една услуга?

— С удоволствие.

— Ще ти предам нещо за него.

— Добре!

— Но то не е тук. Трябва да дойдеш до вкъщи. Това напълно ме устройваше, но все пак казах:

— Нали щеше да ходиш до Гьолдшик!

— Сега вече няма да ходя дотам. Днес повече не може да се има вяра на магарето. Но трябва да ти кажа, че мъжът ми не бива да узнае, че ще ти изпращам вест до Али.

— Ще мълча. Кой е мъжът ти?

— Казва се Бошак и е бояджия и хлебар. Изобщо няма да му споменавам, че двамата с теб сме били тук, а и ти на никого няма да казваш!

Тази жена изискваше да мълча, сякаш ставаше дума за нещо съвсем в реда на нещата. После продължи:

— Няма да разправям на мъжа си, че магарето ми се е изплъзнало и ме е хвърлило. Ти си го хванал и си ме намерил на пътя. А после тайно си ме завел дотам.

— Какво трябва да занеса на часовникаря?

— Ще ти кажа по-късно. Хайде сега да се махаме оттук! Не беше лесно да преведа тази необикновена Ягода нагоре през храстите, а после да я промъкна през гъстите трънаци. Но все пак успях.

— Сега трябва да прикриеш прохода, през който сме минали — заповяда тя безапелационно. — Никой не бива да знае, че може да се минава през тръните!

— Ти си много предвидлива господарка. Имаш право. Казвайки това, свърших непосилната работа, но няколко тръна ми се забиха в кожата.

Хванах юздата на жребеца си. Тя се облегна на ръката ми и тръгнахме. Не бяхме направили и трийсет крачки, и тя започна да киха и кашля. Спря, пое си дълбоко въздух и каза:

— Виждаш ли, започва се. Трябва да се облегна по-добре на теб. Нека да вървим по-бавно.

Продължихме с намалена наполовина скорост. Като стигнахме на мястото, където се намираше първият хляб, тя каза:

— Ето една франзела. Вдигни я!

Направих го. Малко по-нататък тя отново рече:

— Ето още една. Вземи я!

Подчиних се.

След известно време вече носех цял наръч хлябове, водех коня, а трябваше и да подкрепям дамата. Като изминахме значително разстояние, тя спря, издърпа ръката си от моята, плесна и извика:

— О Аллах! Тук има цял куп масленки! Главата на това муле сигурно е пълна с бръмбари, щом му е хрумнало да хвърли на земята тези скъпи лакомства. Вдигни ги!

— Добре, с най-голяма готовност! Но преди това ми кажи, къде да сложа тези сай ягъла. Вече не ми остана място за тях.

— Сложи ги в дрехата си.

— Аллах иллях, не виждаш ли с какъв цвят е?

— Бяла е. Бяла е като снега в планината. Предполагам, че е нова.

— Точно така. Нова е и съм платил за нея цели двеста пиастъра!

— Това е добре. Не бих допуснала тези масленки да бъдат сложени в мръсна дреха.

— Аллах те е надарил с най-доброто чувство за чистота. Трябва да си му благодарна за това цял живот, защото чистотата е най-хубавото украшение на жената. Само че и аз самият се радвам на същия Божи дар. Душата ми ще се изпълни с болка, а сърцето с тъга, ако трябва да покрия новата си дреха с мазни петна.

— О, но маслото е хубаво! Петното от масло по дрехата не е голяма беда. Маслото не е нито моруново масло, нито конска мас.

— Да, но никой няма да разбере, че петната са от твоето масло!

— Скъпи господарю, ти си изискан господин и би трябвало да ти е все едно дали смятат, че петната по дрехата ти са от масло или риба. Съблечи я и я обърни, така може би изобщо няма да се забелязва.

— Не знаеш ли, че е забранено събличането на която и да е част от облеклото пред жена?

— О, ти си ми приятел, мой спасител, а под наметалото си имаш жакет и жилетка!

— Въпреки това не мога да пристъпя законите на учтивостта и благоприличието. Позволи ми да ги увия в единия ъгъл на чула на коня си!

— Чист ли е?

— Да. Изтупвам го всеки ден.

— Трябва да се убедя. Тупни го веднъж.

Този разговор ме забавляваше изключително много. Изобщо не бях чистил покривалото. Завързано беше зад седлото и имаше върху себе си дебел слой прах, събрал се от ездата през предишния ден. Отвързах го и го разгънах.

— Изтърси го! — заповяда прелестната Ягода. Подчиних се и прахът полетя от покривалото като облак. Въпреки това жената каза:

— Да. Чисто е. Вземи тези масленки и ги увий в него. Направих от покривалото торба и натъпках вътре всички печива, които събирах от земята едно след друго.

Така стигнахме до храстите, в които бе завързано магарето. Като видя падналите на земята кошници, тя силно плесна с ръце и извика:

— О, Аллах! О, Айша! О, Фатме! Каква беля е направило това животно! Кошниците се търкалят по земята, а с тях и всичките ми деликатеси! Но не всичко е налице. Липсват много неща. Къде са?

Тя въпросително ме погледна и продължи:

— Ефенди, те са много сладки и вкусни!

— Вярвам ти!

— Обичаш ли да ядеш сладкиши!

— Понякога.

— Да не би тези, които липсват, да си ги изял ти?

— Не.

— Кажи ми истината. Няма да ти се сърдя, ако ми ги платиш!

— Не съм ги изял, прелестна Чилека.

— Къде са тогава? Трябва да дам сметка на мъжа си за всяко парче!

— Казвам ти, че не са били изядени.

— А какво е станало с тях?

— Били са опасани.

— Опасани ли? От кого?

— От твоето муле.

— О, нещастие! О, каква безогледна дързост! Наистина ли мислиш, че едно магаре може да яде сладкиши?

— Аз го заварих, като го правеше!

— Видял си го със собствените си очи?

— Да, с моите.

— А пред мен никога не се е издавало, че обича сладкиши! Ах, този лицемер! Ефенди, ще ми направиш ли една услуга?

— Само една ли? Не ти ли доказах вече, че с удоволствие ти помагам?

— Да, за мен ти направи всичко, което пожелах. Вземи камшика си и напляскай с него това животно по главата така, че ушите му да клюмнат.

— Няма да го направя.

— Защо?

— Защото е изтезание.

— Теб какво те засяга! Да не би магарето да е твое?

— Не.

— А е мое, нали?

— Несъмнено.

— Е, щом е мое, мога да измъчвам това, което е моя собственост, колкото искам. Така че удряй!

— Извинявай, но все пак няма да го направя. Ти каза ли на магарето, че не бива да яде тези неща?

— Не.

— Тогава си допуснала голяма грешка. То си е помислило, че му е разрешено да яде сладкиши, защото са собственост на господарката му. Следващия път не пропускай да му го обясниш.

— О, ще го направя още сега и се надявам, че добре ще разбере думите ми!

Тя измъкна камшика от седлото ми и се приближи с него към магарето, което недоверчиво я гледаше и угрижено махаше с уши.

— Какво си направил? — извика му тя. — Знаеш ли какъв си? Разбойник, истински разбойник! Сега ще си получиш наказанието! Тя силно го удари по главата.

— Лакомник!

Последва втори удар.

— Подъл мерзавец!

Трети удар преряза въздуха. Но, изглежда, мулето не си бе извадило добра поука, нито пък се бе изплашило от господарката си. Обърна се светкавично бързо и ритна със задните си крака към нея. Всичко стана толкова бързо, че едва успях да я дръпна настрана.

Целият й гняв се бе изпарил. Сега тя се люлееше от страх.

— Ефенди — каза тя с разтреперан глас, — какво направи то? Мен ли искаше да ритне?

— Да.

— Нещастник! Неблагодарно животно! А видя ли дали ме удари?

— Не вярвам да си засегната. Болка ли чувстваш?

— Разбира се, че да! Усещам цялото си тяло като цицина.

— О, горката! Такава подутина трудно се лекува!

— Да. Все пак мисля, че копитата му не ме закачиха. Нали?

— Струва ми се, че и аз забелязах същото.

— Слава на Аллаха! Ако ме беше ритнало в гърдите, щях вече да съм труп! Или пък в лицето! Можеше да ми избие зъб, та дори и всичките! Никога вече няма да удрям това чудовище!

— Права си. Казах ти, че не бих го направил, но ти не послуша съвета ми.

— Но магарето е моя собственост. Как се осмелява да посяга! Толкова съм изплашена, че треперя като лист. Забелязваш ли?

— Да, виждам!

— Дръж ме!

— Налага ли се? Наистина ли е толкова лошо?

— Да, много е зле! Дори толкова, че трябва да седна, за да си почина.

Една по-ефирна дама би се отпуснала по по-живописен начин. Наистина Чилека се опита да направи същото, но теглото на тялото й беше прекалено голямо. Тя изгуби равновесие и вследствие на това се сгромоляса на земята с такава скорост, че едва успях да отместя кошницата, върху която иначе щеше да се стовари.

— Ах, благодаря ти! — каза тя. — Трябва да си поема въздух. Задъхвам се.

Буквално това и направи. След като дишането й се успокои, тя каза:

— Сега сложи в кошниците всичко, което е останало, а после оправи седлото. Като свършиш, тръгваме.

Подчиних се на заповедта й, като с голямо напрежение очаквах мига, в който трябваше да я кача на седлото. Само за да я изправя на крака, бяха необходими значителни усилия. След като това стана, тя безпомощно се огледа.

— Какво търсиш? — попитах я аз.

— Стълба, една малка стълба.

— Стълба ли? Откъде тук, сред откритото поле, ще се намери стълба?

— Но тя ми трябва, за да се кача на седлото!

— О! Това наистина е много лошо!

Аз също започнах безпомощно да се оглеждам наоколо.

— Там — каза тя, — там виждам един пън. Заведи ме до него!

С известни усилия успях да я кача върху пъна, а оттам върху седлото. Бедното муле едва не рухна под тежестта й, но като разбра, че ще се прибира към къщи, изглежда, силите му се удвоиха.

След известно време забелязах няколко разпръснати надалеч една от друга къщи.

— Това ли е Джнибашлк? — попитах аз.

— Не, най-напред е Малко Джнибашлк. Но ние живеем тук отговори тя.

Като стигнахме там, минахме покрай няколко мизерни колиби и наближихме една доста по-голяма къща, зад която спътничката ми зави.

Видях няколко ями, в които бяха сложени бъчви, пълни с оцветена течност. Значи се намирахме до къщата на бояджията и пекаря Бошак.

Амазонката нададе пронизителен вик, който след това повтори още няколко пъти. Намиращата се наблизо дъсчена колибка се отвори и от нея към нас се приближи мъж с птича физиономия.

Цялото му облекло се състоеше от нещо като бански гащета. Но не това обстоятелство ми направи впечатление, а цветът на кожата му. Тялото му преливаше във всички нюанси от най-тъмнокафяво до яркооранжево. При това мъжът имаше толкова непринудено и сериозно изражение, сякаш тази живопис беше нещо съвсем естествено.

Бях слязъл от коня и с нарастващо любопитство очаквах да видя какво ще се случи.

— Сърджик, стълбата ми! — заповяда тя.

Значи мъжът се казваше Сърджик, тоест скорец. Хм, всички орнитолози знаят, че има и великолепни скорци. Човекът с тържествена стъпка влезе в къщата през задната врата и наистина донесе стълба, която постави до мулето. Ездачката слезе.

— Какво прави мъжът ми? — попита тя.

— Не знам — гласеше отговорът.

— Нали все пак прави нещо!

— Не.

— Глупак! Къде е тогава?

— Не знам.

— Не е ли в стаята?

— Не.

— Може би е в килера?

— Не.

— Къде е тогава?

— Не знам.

— Вкъщи ли е изобщо?

— Не.

— Значи е заминал?

— Да.

— Защо не ми го каза веднага? Отведи магарето!

Мъжът с пищната окраска отговаряше на въпросите й изключително тържествено и с такава сериозност, сякаш ставаше дума за нещо необикновено важно. Той хвана магарето за юздата и понечи да тръгне.

— Първо трябва да го разтовариш, естествено! — изкрещя му тя. Той й кимна с разбиране и се зае да сваля кошниците.

— Влез с мен вътре, ефенди! — покани ме тя.

Завързах коня си за един забит в земята кол и я последвах. Облъхна ме силна миризма на масло и сода. Вляво забелязах едно приспособление, което бях склонен да приема за фурна, защото вътре в жилището не би могло да има дупка на язовец, колкото и да приличаше на такова. Вдясно се намираше входът към дневната.

Като влязохме, се изправих лице в лице с точното копие, само че по-младо, на моята «Ягодка». Не се и съмнявах, че това е дъщеря й.

Беше облечена по български маниер, но леко, по домашному, не беше съвсем невзрачна и притежаваше най-голямата прелест на ориенталската жена, пълнотата, в почти същата степен като майка си.

Стоеше пред няколко паници и тъкмо се канеше да сложи с пръсти в отворената си уста каймака на намиращото се в тях мляко.

— Икбала, какво правиш? — попита майката.

— Дерезини чикарим. (Махам каймака.) — отговори момичето.

— Нерие? (Къде)?

— Агъз ичине. (В устата.)

— Този каймак трябва да сложиш в някоя чиния или паница, а не в устата.

— Много е вкусен!

Причината, която момичето изтъкна, наистина беше основателна. Майката също се съгласи с нея, защото пристъпи към дъщеря си, нежно я потупа по дебелата буза и с гальовен тон каза:

— Беним чюстлюка! (Малката ми лакомница!)

Лакомницата насочи към мен много учуден поглед. Майката обясни:

— Този ефенди ще си почине при нас.

— Защо?

— Уморен е.

— Нека си легне тогава вън на тревата. Как можеш да разговаряш незабулена с чужд човек и да го водиш при мен, като знаеш, че тук не нося фередже?

— О, той е мой приятел, мой спасител!

— В опасност ли си била?

— И то голяма, смъртна опасност. Сега дъщерята ме погледна с не чак толкова строги очи, после каза:

— Значи без малко да не можеш да се върнеш. Сигурно по пътя ти се е случило нещо?

— Точно така.

— И какво?

— Нещастие.

— Предполагам. Но какво нещастие точно?

— Изобщо не помислих, че днес е един от петдесетте нещастни дни в годината. Иначе щях да си остана вкъщи. Не бях яздила и половин час, когато земята пред мен се отвори…

— О, Аллах! — извика дъщерята изплашено.

— Нагоре се издигаше син дим — продължи майката.

— Вай сана! (Горката!)

— От този дим излезе един дух, призрак и протегна към мен сто четирийсет и четири ръце…

— Аллах да те пази! По земята има много лоши призраци!

— Точно така, детето ми. Магарето ми, разбира се, и то като мен се изплаши и побягна с всички сили. Както знаеш, аз съм много добра ездачка, но въпреки това паднах, а магарето избяга.

— Какво нещастие! Изчезна ли?

— Не. Този ефенди минавал с коня си, хванал магарето, а мен ме вдигна от земята, за да ме доведе вкъщи. Къде е баща ти?

— Отиде в селото.

— По каква работа?

— Ще купува стафиди и бадеми.

— Каза ли кога ще се върне?

— Обеща да не се бави много.

— Погрижи се за този ефенди, докато се върна. Трябва да си сложа друга рокля.

Тя тръгна да излиза през една друга врата, но дъщеря й я хвана за ръката и каза:

— Кажи ми преди това какво стана с духа, с призрака.

— Сега нямам време. Питай ефендито, той ще ти каже. Така хитрушата се измъкна и предостави на мен да довърша историята с призрака. Що се отнася до мен, още след първите разменени между майката и дъщерята думи, се бях разположил върху една намираща се до стената рогозка.

Младата «Ягодка», като видя, че е останала насаме с мен, видимо се смути. След кратка пауза попита:

— Уморен ли си, ефенди?

— Не.

— Може би си гладен?

— Също не, дете мое.

— Но сигурно си жаден?

— Топло е. Би ли ми дала глътка вода ти, дъще на красотата?

Тогава тя взе едната от паниците с мляко, от която преди това бе обирала с нежните си пръсти каймака. Подаде ми я и каза:

— Ето ти краве мляко. Прясно е и ще ти се услади. Или предпочиташ козе мляко?

— А неговият каймак обран ли е вече?

— Да, аз самата го направих.

— Дай ми тогава вода. Пия млякото само с каймак. Тя излезе и ми донесе глинена чаша с вода, чийто вид и мирис бяха такива, сякаш вътре току-що беше изпрана някоя стара торба за тютюн или бе измит мръсен пудел.

— Откъде взе тази вода? — попитах аз.

— От нощвите — отговори тя.

— Нямаш ли друга вода?

— Да, недалеч от къщи има течаща вода.

— Не можеш ли да ми донесеш от нея?

— Бих могла, но няма да я пиеш.

— Защо?

— Вътре има жаби, големи колкото овчарско куче или добре охранен таралеж.

— Нямате ли кладенец наблизо?

— Да, но вътре има гущери, дълги и дебели като змиорки.

— О! Тогава по-добре да не пия нищо.

— Господарю, бих могла да ти дам хубава шира.

— Наистина ли е хубава?

— Сладка е като захар и мед.

— Дай ми тогава, моля те, от нея!

Тя отново се отдалечи. Като се върна, ми донесе половин издълбана тиква, в която имаше течност, чийто вид беше направо опасен за живота. Помирисах я и това бе достатъчно, за да променя намерението си и да се държа изключително резервирано.

— От какви плодове е направена тази шира? — осведомих се аз.

— От черници, плодове от офика и лимони. Подправена е с жълти гъби и подсладена със сироп. Ще те освежи и подсили като вода от райска река.

Значи черници, които сами по себе си имаха отвратителен вкус, плодове от офика, употребявани най-често за храна от червенушките и други птици, и кисели лимони! Подправени с жълти гъби и подсладени със захар. Вкусът ми беше ясен, а какво щеше да е въздействието, предполагах. Неизбежната последица щеше да е колики или нещо подобно. Но аз наистина бях жаден, затова залепих устни до тиквата, затворих очи и отпих няколко глътки. Тогава обаче момичето бързо ме хвана за ръката.

— Дур, дур! (Спри, спри!) — извика тя. — Салт бир ичими, салт бир ичими! (Само една глътка, само една глътка!)

— Защо? — попитах аз.

Едва като оставях съда, забелязах противния вкус на коварната напитка.

— Санджъ, коркулу санджъ! (Болки в корема, страшни болки в корема!) — отговори тя.

— Защо тогава ми го даде?

— О, ширата е много хубава, но от нея може да се пие само една глътка. Внимавай! Така!

Тя взе тиквата от ръцете ми и бавно и дълго отпи една глътка, като направи такава физиономия, сякаш пие небесен нектар.

Тогава се сетих за отвратителния кумис, който бях пил в киргизките степи. При първите опити едва не изпаднах в безсъзнание. Посъветваха ме, като го пия, да си запушвам носа и следвайки този съвет по-късно наистина успявах да се наслаждавам на това дяволско питие без отвращение.

Тази шира в Джнибашлк беше къде по-лошо кулинарно произведение, но тъй като винаги съм се радвал на отличен стомах, опитът за убийство на хубавата дъщеря на пекаря и бояджията остана без каквито и да било последствия.

Щом тя остави тиквата на земята, дойде един стар, трицветен котарак, който досега бе лежал на земята, потопи предпазливо мустаците си в ширата, поклати замислено глава, но все пак започна да лочи, отначало тихо и недоверчиво, а после с видимо удоволствие.

— Кючюк кедиим ич, ачък юм, татлълък юм, беним джанъм ич, ич, ич! (Пий, котето ми, пий, пий, пий, сладичкото ми, скъпото ми!) — каза туркинята, галейки животното.

— Стой, стой! — извиках аз, и то толкова силно, че от уплаха момичето подскочи.

— Какво има? Защо викаш така? — попита тя.

— Нима ще оставиш любимеца ти да пие от тази шира!

— Че защо не?

— Ще получи колики, за които ти предупреди мен!

— О, няма! Той е свикнал с ширата.

— Ах, той често ли пие от нея?

— Да.

— От тази тиква ли?

— Да. Много обича да я пие. Той още вън пи, миличкият, добричкият.

— На всичко отгоре и това! Първо беше пил «любимецът», после аз, а след мен тя! И с каква безподобна непринуденост ми го казваше само. О, Икбала, колко ти липсва допирът с добрите нрави на Западна Европа!

Едва не се разлютих наистина, но отказвайки се от всякакво желание за мъст, насочих разговора към това, което най-много я интересуваше:

— А пие ли понякога от ширата и сахатчията Али.

Макар че изрекох този въпрос възможно най-равнодушно, тя изненадано ме погледна.

— Господарю, ти познаваш ли сахатчията? — попита тя.

— Да, познавам го.

— Къде се запозна с него?

— По пътя за насам, и то точно днес, преди около два часа.

— Той говори ли ти за мен?

— Да. Нося ти поздрави от него.

— Значи ти е казал, че ме обича?

— Каза ми това и още нещо.

— Какво?

— Че и ти го обичаш.

— Да, вярно е. Обичаме се от душа и сърце. Заради мен той се върна от Арабия.

— Но въпреки това не може да разговаря с теб!

— За съжаление! Баща ми не разрешава.

— Но майка ти е ангслът-пазител, който бди над вас.

— Да! Ако не беше тя, сърдечната ни болка щеше да е по-голяма от най-високото минаре в цялата империя на владетеля на правоверните. Щяхме да се самоубием с отрова за мишки или щяхме да се удавим в най-дълбоката вода.

— Имаш предвид навън, където е течащата вода?

— Да.

— Но не каза ли, че там има големи и дебели жаби колкото таралеж?

— Да. Истина е. Но ние ще си изберем място, където няма жаби.

— А откъде щяхте да вземете отровата?

— Али щеше да отиде до Мастанли. Там има двама аптекари, които имат всякакви отрови.

— Може би няма да се наложи да се давите или тровите. Баща ти ще стане по-благосклонен към Али.

— О не! Москлан няма да отстъпи.

— Кой е Москлан?

— Търгува с коне и върши какви ли не още неща! Ти не го познаваш. Ще ме принудят да се омъжа за него.

— Знам.

— Али ли ти разказа?

— Да. Този мъж няма ли и друго име?

Тя се поколеба с отговора.

— Можеш да бъдеш откровена с мен. Искам да ти помогна — отбелязах аз.

— Не, няма друго име — отговори тя.

— Казваш го от страх пред него и баща ти!

— О, не! Не знам да има друго име.

— Значи никога не си виждала мъж на име Пимоза от Лопатица?

Тя се смути и заекна:

— Че къде да съм го виждала?

— Тук, у вас, в тази къща.

— Не, грешиш.

— Добре, значи съм се излъгал, а това не е добре за теб.

— Не е добре ли? Защо?

— Ако знаеше кой е този Пимоза и какво прави, щях да убедя баща ти да те даде за жена на Али.

— Нима е възможно?

— Искам да ти кажа, че съм дошъл тук, за да те видя. Имах намерение, ако ми харесаш, да отида при Али, за да го доведа при баща ти като зет.

— Това е невъзможно!

— О, не, дори е много лесно.

— Как ще го направиш?

— Не мога да ти го кажа, защото и ти не си откровена с мен. Исках да принудя баща ти да даде днес позволението си, днес, разбираш ли?

— И вярваш, че той ще го направи?

— Да, със сигурност. Но ти не ми се доверяваш, така че присъствието ми тук е излишно. Време е да потеглям.

Понечих да стана от мястото си, но тя застана пред мен, спря ме и каза:

— Стой, господарю! Кой си ти всъщност, та мислиш, че ще имаш такава власт над баща ми?

— Аз съм ефенди от Европа, под сянката на падишаха съм и ако искам, мога да принудя баща ти да одобри благосклонността ти към Али. Но вече нямам време, трябва да тръгвам!

— Остани още малко! Ще бъда откровена с теб.

— Умно ще постъпиш. За твое добро е. И така, кажи ми познаваш ли онзи Пимоза.

— Да, познавам го. Извинявай, че преди това ти казах друго!

— Прощавам ти. Знам, че трябва да говориш така заради баща си.

— А ще ми обещаеш ли, че няма да причиниш зло на баща ми?

— Да, обещавам ти.

— Дай ми тогава ръката си!

— Ето я. Щом обещая нещо, държа на думата си. А сега ми кажи кой е Пимоза!

— Той не се казва Пимоза, само понякога се нарича така. Той е всъщност онзи Москлан, чиято жена трябва да стана.

— Вече го знаех. А с какво друго се занимава освен с търговия на коне?

— Черноборсаджия е, а освен това е и куриер на Жълтоликия.

— Жълтоликия изпращал ли го е някога при баща ти?

— Да.

— По каква работа?

— Не знам.

— Баща ти черноборсаджия ли е?

— Не.

— Кажи ми истината!

— Не е черноборсаджия, но контрабандистите идват при него и тогава…

Тя се запъна.

— Е? Какво тогава…

— Тогава той има много стока.

— Къде? Тук в къщата ли?

— Не. В полето.

— На кое място?

— Не бива да казвам. Аз и майка ми сме се заклели да не казваме нищо.

— Не е необходимо да го правиш, защото знам мястото толкова добре, колкото и ти.

— Това е абсолютно невъзможно. Та ти си чужденец!

— И въпреки това го знам. Това е една дупка в трънаците. Тя плесна с ръце от учудване и извика:

— О, Аллах! Ти наистина го знаеш!

— Виждаш ли! Тъкмо днес там има много стока.

— Ти видя ли я?

— Да. Пълно е с килими.

— Наистина, наистина го знаеш съвсем точно! Кой ти издаде мястото?

— Никой. Откъде са килимите?

— Дошли са с кораб по море. Стоварени са в Макри и оттам нашите носачи са ги донесли до Гюмюрджина, а после и при нас.

— А закъде са определени?

— Трябва да заминат за София, а оттам продължават нататък, но не знам къде точно.

— Жълтоликия взема ли участие в тази контрабанда?

— Не. Главатарят е един силяхджия в Исмилан.

— А, така ли! Този човек има и кафене, нали?

— Да.

— Живее на улицата, водеща към село Чатак.

— Ефенди, ти познаваш ли го?

— Чувал съм за него. Знаеш ли името му?

— Казва се Деселим.

— Идва ли понякога при вас?

— Много често. Днес или утре също ще дойде.

— Сигурно заради килимите, които са в онази дупка?

— Да. Трябва да бъдат откарани.

— Той ще доведе ли носачи?

— Само няколко. Останалите живеят наблизо.

— В Джнибашлк ли?

— Тук, в съседните села.

— Кой ги събира?

— Баща ми.

— Но не той лично, нали?

— Не, изпраща младия ни слуга, който ги познава всичките.

— Човекът, който помогна на майка ти да слезе от магарето ли?

— Да. Нацапан е с какви ли не бои. Много е хитър, но и много смел човек. Чуй! Някой идва!

Вън при входа се чуваше странно пухтене и стенание.

— А бух! А бух! — изпъшка някой.

— Това е баща ми! — каза тя. — Не издавай, че съм разговаряла с теб!

В следващия момент тя изчезна натам, където бе отишла и майка й.

Бях в стаята съвсем сам с изключение на котарака, който отново се бе оттеглил в един ъгъл. Не ми беше приятно, но нищо не можех да променя. Чух няколко тежки, провлечени стъпки, както и повторно «а бух», след което той влезе.

Едва не се изплаших, като видях мъжа. Беше почти толкова дебел, колкото и висок и буквално трябваше да се провре през вратата. Облечен беше изцяло в българска носия. Панталоните, туниката и късата му аба бяха изцяло от вълнен плат, докато османлиите обичат да носят през летните месеци широки, леки ленени или памучни тъкани. Краката на пекаря също бяха увити с широки навуща, по български маниер. Прабългаринът, преминал към славянството татарин, не обича да носи друго на краката си.

От само себе си се разбира, че тази носия още повече обезобразяваше пекаря. Късото сетре, омотаните крака, широкият стъпка и половина пояс, навит около тялото му, го правеха още по-дебел и безформен, отколкото всъщност беше. На всичко отгоре главата му бе обръсната. Само отгоре, в средата на черепа, имаше дълъг кичур коса, сплетен на две провесени надолу плитчици. Не носеше фес или някакъв друг вид шапка. В ръката си държеше кърпа с вързани на възел краища, в която имаше няколко кесии.

Ако някой ме попита какъв цвят са били дрехите му, не бих могъл да кажа. Но първоначално сигурно са имали някакъв цвят. По тях обаче имаше черти от всевъзможни бои, така че не можеше да се определи какъв е истинският фон. Ясно беше само, че независимо от това дали пръстите му са били изцапани от тесто при месенето, или от боя при боядисването, той просто ги беше бърсал в дрехите си.

Ръцете му изглеждаха така, сякаш беше строшил кутия с бои, разбъркал ги беше с масло и след това се беше изрисувал с пръсти. Ръцете над китките му не можех да видя, но те много приличаха на тези на неговата прелестна «Ягодка», поради което първоначално ги бях сметнал за ръкавици.

А какво представляваше лицето му! То беше направо грандиозно. Освен това явно имаше два, дори три навика, които за човек с неговия занаят бяха непоносими: подсмърчаше, обичаше да си търка очите, както и да се чеше зад ушите, защото както носът, така и местата около очите и ушите му изглеждаха като намазани с черно мастило, сливов мармалад, жълтък, малинов сок и зацапана креда.

Когато ориенталките си боядисват миглите с въглен, това придава на очите им странен, меланхоличен, интересен израз. Изглежда, бояджията смяташе, че с напластяването на споменатите цветове ще стане по-красив. По тази причина или просто за по-удобно, от дълго време не беше осквернявал лицето си дори с капка вода. Подобно нещо едва ли би могло да се случи в Европа. То би принудило полицията да се намеси, защото човек с подобна външност би предизвикал обществения гняв.

Наистина беше много забавно да се наблюдава с какво удивление ме наблюдаваше той, защото аз спокойно продължих да седя на мястото си до вратата. Челото му се сбърчи, устата му широко се отвори, а ушите му сякаш щяха да прилепнат назад.

— Делим ълдъръм! (Гръм и мълнии!) Не можа да каже нищо повече. Той се запъхтя, дали от липса на достатъчно въздух или от изненада, не знам.

— Сабахънъз хаир ола! (Добро утро!) — поздравих аз, като бавно станах.

— Не ис тер сен бунда? Не арарсен бунда? (Какво правиш тук? Какво търсиш тук?)

— Сени (Теб) — отговорих му аз кратко.

— Бени? (Мен ли?) — поклати той глава.

— Евет, сени. (Да, теб.)

— Припознаваш ме!

— Едва ли. Теб човек веднага може да те познае.

Изглежда, той не усети обидата, съдържаща се в последните ми думи. Но продължавайки да поклаща глава, каза:

— Сигурно си сбъркал къщата.

— Не, не съм.

— Но аз не те познавам!

— Ще ме опознаеш.

— Кого търсиш?

— Бояджията, който е и пекар и се казва Бошак.

— Да, аз съм.

— Виждаш ли, че не греша!

— Но ти каза, че веднага си ме познал! Виждал ли си ме някога?

— Не, никога и никъде.

— Как тогава си ме познал?

— По блестящото достойнство на положението ти, четящо се по лицето ти.

Той не разбра истинския смисъл и на тези думи, защото разтегна това цветно блестящо лице в широка, доволна усмивка и каза:

— Ти си много учтив човек и имаш право. Занаятът ми е много важен. Без нас хората биха измрели, а освен това разкрасяваме и дрехите им. Какво желаеш?

— Искам да говоря с теб по една работа.

— Да не си търговец на брашно?

— Не.

— Или търгуваш с боя?

— И това не е. Работата, която имам предвид, е друга.

— Кажи каква е!

— След като се разположиш удобно. Съблечи си палтото и седни при мен!

— Да, ще го направя. Чакай ме тук!

Той излезе през същата врата насреща, през която бяха изчезнали жена му и дъщеря му. Явно там имаше още две помещения, едно зад друго, и от стигащия до мен приглушен говор на трите гласа разбрах, че споменатите персони се намират в най-задния «кабинет».

Като се върна, той спря пред мен и каза:

— Им бунда. Иштахнъз вармъ? (Ето ме. Имаш ли апетит?)

— Защо?

— Да хапнеш нещо.

— Не — отговорих аз, мислейки си за следите от тесто по панталоните му.

— А жаден ли си?

— Благодаря много!

Благодарение на водата от нощвите и чудесната шира апетитът ми напълно бе изчезнал.

— Нека тогава да говорим по нашата работа.

Изобщо не е възможно да се опише начинът, по който той след дълго пъшкане успя да седне на земята срещу мен. Като приключи това физкултурно упражнение с големи мъки, лицето му застина в желязна, господарска маска и той силно плесна с ръце.

Едва не се изсмях в лицето му, на опита му да се прави на важен човек, свикнал да заповядва. Но пляскането с ръце бе чуто, защото влезе подобният на щиглец калфа, когото дъщерята бе нарекла хитър и смел мъж.

Той сигурно беше стоял зад къщата и през някой прозорец му е било обяснено как да се държи. Той се поклони със скръстени на гърдите ръце и погледна господаря и майстора си смирено и изпълнен с очакване.

— Гетир беним люлей! (Донеси ми лулата!) — заповяда той с тон на паша с три конски опашки. Слугата мигновено се подчини на заповедта. Донесе лула, която изглеждаше така, сякаш дълго време бе престояла в тинята на някой развъдник за шарани. Слугата се отдалечи, а господарят бръкна в джоба на панталона си и извади от него шепа тютюн, който натъпка в лулата. После ме попита:

— Сен ми тютюн ичер? (Пушиш ли?)

— Евет (Да) — отговорих аз.

Опасявах се, че ще заповяда да донесат и на мен такава лула и ще я напълни със същия тютюн, но бях приятно разочарован, когато той продължи да пита:

— Кибритлер онун ичюн мелик олсен? (Значи имаш кибрит?)

— Бир кав забт етмез сен? (Нямаш ли огниво?) — осведомих се аз.

Като задаваше въпроса си, човекът направи странна, хитра, дори глуповато лукава физиономия. По онези места не навсякъде се намира огниво и човек може да претърси цели села, без да открие дори едно-единствено. Който има в себе си подобно нещо, е човек с възможности. Пекарят искаше да разбере дали съм от тези хора. Затова и аз му отговорих по този начин.

— Не ми се става пак — каза той. — Виждам, че си от хората, които имат кибрит.

— По какво позна?

— По цялото ти облекло. Ти си богат.

Ако беше казал: «Ти си по-богат от мен», щеше да е прав. Бръкнах в джоба си и извадих дузина восъчни клечици, една от които му дадох. Той учудено я разгледа и каза:

— Но тя не е дървена?

— Не. Не обичам направените от одун[9].

— Но това е само восък?

— Да, позна.

— А вътре има фитил, нали?

— Естествено!

— Мюдшюпатли, чок аджаиб! (Чудесно, изключително!) Свещ за палене на тютюн! Още не съм виждал подобно нещо. Не искаш ли да ми подариш цялото пакетче?

Не е за вярване какво впечатление могат да направят понякога такива дреболии. И понеже в подобни ситуации е добре да се използва открилата се възможност, отговорих:

— Тези клечици са ми много скъпи. Може би ще ти ги подаря, ако съм доволен от изхода на разговора ни.

— Хайде тогава да започваме. Първо обаче трябва да си запаля лулата!

Щом това стана, забелязах, че тютюнът, който пушеше, съвсем не беше лош. Сигурно се бе сдобил с него по не особено легален начин.

— Така, сега вече можем да говорим — каза той. — Вероятно първо ще ми кажеш кой си.

— Естествено. Все пак трябва да знаеш с кого разговаряш. Но може би ще е по-добре, ако ти кажа името си малко по-късно.

— Защо?

— Работата, по която ще говоря с теб, не е обикновена. За нея се изискват хитрост и дискретност, а аз не знам дали ти притежаваш тези две дарби.

— А, вече знам кой си!

— Кой съм?

— Занимаваш се с тайна търговия.

— Хм! Може би не си на съвсем погрешна следа. Имам за продан стока, която е много скъпа, но въпреки това аз ще я продам евтино.

— Каква е?

— Килими!

— Ах, килими! Това е хубава стока. Но какви са килимите?

— Истинска стока от Смирна.

— Аллах! Колко са?

— Към сто.

— Как ги продаваш?

— На едро. Искам за всяка бройка по трийсет пиастъра. Той извади лулата от устата си, сложи я до себе си на земята, плесна с ръце и попита:

— Трийсет пиастъра? Наистина ли трийсет?

— Не повече!

— За истински смирненски килими?

— Да!

— Мога ли да ги видя?

— Разбира се, че купувачът първо трябва да ги види!

— Къде са?

— Наистина ли мислиш, че ще ти кажа, преди да разбера дали купувачът е сигурен човек?

— Много си предпазлив. Поне ми кажи дали мястото, където се намират, е далеч оттук.

— Не е.

— Освен това трябва да ми кажеш как стана така, че се обръщаш тъкмо към мен.

— Ти си известен бояджия, значи си познавач и можеш да прецениш дали цветовете на стоката са истински.

— Това е вярно — каза той поласкан.

— Затова идвам при теб! Разбира се, не мисля, че ще купиш килимите, но сигурно познаваш някого другиго, който е готов да направи една толкова сполучлива сделка.

— Правилно си предположил.

— Значи познаваш такъв купувач?

— Познавам един.

— Който може да плати в брой?

— Такива сделки обикновено се правят на кредит.

— Но не и аз. Стоката е хубава и евтина, но парите се плащат в брой. Тогава и двете страни са доволни: и купувачът, и продавачът.

— Да, човекът може да плати.

— Приятно ми е да чуя това. Кой е той?

— Майстор на оръжия.

— О, не!

— Защо?

— Един майстор на оръжия никога няма да купи такова голямо количество килими.

— Този обаче ще го направи. Той има и кафене и знае как да продаде стоката на някой друг.

— Къде живее?

— В Исмилан.

— Не ми харесва, че е толкова далече.

— Няма значение. Днес или утре той ще дойде при мен.

— Не мога да чакам до утре.

— Защо?

— Би могъл да се сетиш!

— Не, не мога.

— Щом продавам скъпа стока толкова евтино, сигурно случаят е по-особен.

— Хм! Така е наистина!

— Трябва да я продам по най-бързия начин, иначе мога да я изгубя.

— Да не би да те следят?

Казвайки това, той намигна, дяволито ме погледна и направи с ръце движения, наподобяващи хващане, залавяне, тоест арестуване.

— Не. Не е това. Никой не подозира какви намерения имам, но стоката се намира на много несигурно място.

— Премести я оттам!

— Това трябва да направи купувачът.

— Толкова ли е неблагонадежден човекът, при когото си ги оставил?

— Не са при никакъв човек.

— Не са ли? Ами къде са тогава?

— Насред полето.

— Аллах е велик! Как ти хрумна тази идея?

— Не на мен, а на другиго е хрумнала.

— Но ти си дал позволението си?

— Не съм. Никога не би ми дошло наум да съхранявам толкова лекомислено подобна стока.

— Изобщо не те разбирам.

— Ще ти го поверя под секрет. Правиш ми впечатление на човек, който не би предал някого.

— Никога, никога не бих го направил!

— Добре, добре. Вярвам ти. Разбираш, че трийсет пиастъра са много малко, нали?

— Хм! Все още не бих могъл да кажа. Не съм видял килимите.

— Казвам ти, че е малко, направо нищожно. Никой не продава толкова евтино.

— Сигурно си ги взел на още по-ниска цена!

— Естествено! Разбира се от само себе си.

— Колко даде?

— Виж, този въпрос е много умен. Никой продавач няма да ти каже колко печели всъщност. Но както вече си забелязал, искам да бъда откровен с теб.

— Е, колко печелиш?

— Трийсет пиастъра, само трийсет пиастъра. Той ме погледна смаяно и попита:

— От цялото количество ли?

— Как можеш да си помислиш подобно нещо! Не съм чак толкова глупав, та да се задоволя с такава нищожна сума! Не, толкова печеля от всеки килим.

— Но това е невъзможно!

— Защо?

— Продаваш един килим за трийсет пиастъра и същевременно получаваш също толкова печалба?

— Така е.

— Значи тогава някой ти е подарил стоката.

— Никой не прави подобни неща.

— Умът ми не го побира!

— Не си блъскай главата! И моят ум не би го разбрал. Не съм купил килимите, не са ми подарени, а ги намерих.

— Намерил си ги? — извика той.

— Да.

— Кога?

— Не е важно.

— Но къде?

— Наблизо.

Той здравата се изплаши. Започна да преглъща и с видимо усилие попита:

— Тук наблизо ли? Нима е възможно?

— Разбира се! Нали ти го казвам!

— Мога ли да узная къде е това място?

— Познаваш ли пътя оттук за Кошикавак?

— Естествено!

— Минава се покрай едни храсти. Щом ги отминеш и завиеш надясно, се стига до една падина, която изглежда съвсем недостъпна, защото е обградена от много гъсти трънаци. Това е мястото. Там са килимите.

Той приличаше на препариран. Не помръдваше. Само гърдите му се движеха неспокойно. Сякаш не му стигаше въздухът. Накрая от устата му се чу хъркащ звук:

— Господарю, това е невероятно!

— Да, кой би повярвал, че могат да се намерят цял куп килими насред полето. Но тук вали толкова рядко, а тъкмо сега е сушав период, така че стоката няма да пострада от времето.

— Но не и от хората!

— Как така?

— Лесно би могла да бъде открита!

— О, не. Вие тук сте като децата. И до днес правите само това, което сте правили вчера и изобщо по-рано. Не искате да научавате повече от това, което вече знаете. Падината винаги е била смятана за недостъпна и едва ли би хрумнало на някого да проверява дали наистина е така. Пък и бодлите причиняват болка.

— А ти как стигна дотам?

— С коня си. Знаеш, че човек не винаги може да озапти животното си. То просто хуква напред и ето, че си попаднал сред тръните.

— Ланети! Ланети вакаа! (По дяволите. Проклета случайност!) — извика той.

— Защо? — попитах аз учудено. — Ядосваш се, че съм направил това откритие?

— Не, о не! Само си мислех колко ще е неприятно за човека, на когото е стоката.

— Ами да беше я скрил по-добре!

— Но, господарю, как ти дойде наум да продадеш килимите?

— Не е ли най-изгодното нещо, което мога да направя?

— За теб — да. Но твоя ли е стоката?

— Естествено! Нали аз я намерих?

— Това не е основание, за да я смяташ за своя собственост. Трябва да я оставиш на притежателя й.

— Нека тогава да ми се обади! Но едва ли ще го направи.

— Той ще си я вземе.

— Той или някой друг. Много лесно може да хрумне на някого, който е по-умен от мен, да ги изнесе оттам! Не, ще ги продам.

Той се бе съвзел от шока и вълнението му постепенно взе превес.

— Съветвам те да не правиш това! — каза той. — Законният им притежател ще се погрижи да не загуби собствеността си. Ще се превърнеш в крадец, а не ми приличаш на такъв.

— Така ли? Хм! Сигурно имаш право. Употреби тази дума в подходящия момент. Наистина не искам да ставам крадец.

— Значи ще оставиш килимите?

— Да.

— Обещаваш ли ми?

— Защо на теб? Твои ли са?

— Не, но не бих искал да обременяваш душата си с грях.

— Ти си честен човек. Мислиш ми доброто!

— Да. И така, обещай ми, като ми подадеш ръка, че няма да посягаш на килимите!

— Добре! Ще изпълня желанието ти. Ето ти ръката ми! Той стисна десницата ми, въздъхна облекчено и вземайки лулата си, каза:

— Слава на Аллаха! Отклоних те от пътя на греха. Обаче ми изгасна тютюнът. Дай ми още една клечка!

— Ето, вземи! Радвам се, че ме върна към пътя на добродетелта. Изкушението беше голямо. Трябва да се погрижим да не пострада някой друг.

— Как смяташ да го направиш?

— Ще съобщя за находката.

— Аллах, Аллах! На кого?

— На властите.

— Той бързо хвърли запалената наново лула, замаха тревожно с ръце и каза:

— О, това изобщо не е необходимо!

— Напротив! Ще отида при кехаята. Той ще конфискува килимите.

— Какво говориш? Притежателят им ще си ги прибере!

— Това не може да промени решението ми. Мой дълг е да съобщя.

— В никакъв случай! Това не те засяга!

— Засяга ме, и то много. Който открие престъпление, трябва да съобщи за него.

— Нима тук става дума за престъпление?

— Никой честен човек не крие това, което притежава, в земята. Освен това нямам представа за кого са предназначени килимите.

— Лъжеш се!

— Напротив, убеден съм, че постъпвам правилно.

— Кой би могъл да бъде този човек?

— Същият, когото преди това ти ми посочи като купувач.

— Имаш предвид майстора на оръжие ли?

— Да.

— О, той няма нищо общо с тази работа! Познаваш ли го?

— Не, никога не съм го виждал.

— Как би могъл да го заподозреш в подобно нещо? Аз дори не съм ти казал името му.

— Знам го. Казва се Деселим.

— Деселим ли? Нямам предвид него. Не познавам човек с такова име.

— Сигурно не познаваш и никой, който се казва Пимоза?

— Пимоза ли? О, познавам го!

— Откъде е?

— Сърбин от Лопатица на Ибър е. Къде се запозна с него?

— По-късно ще ти кажа. Посещава ли те понякога?

— Да.

— Бил ли е скоро при теб?

— Не.

— Знаеш ли къде е бил?

— Не.

— Хм! Бил ли си неотдавна в Мандра и Болджибак?

Сега лицето му прие изражение, доста по-различно от предишното. Беше типична лисича физиономия. Този шишко беше опасен човек. В погледа му проблесна разбиране. Той каза:

— Ще ти кажа истината: бях там, а и Пимоза също. Погледът, с който сега ме гледаше, беше направо триумфиращ.

Аз обаче равнодушно сложих ръка на рамото му и смеейки се, му казах:

— Добре го изигра, Бошак, стара лисицо!

— Добре ли? Какво искаш да кажеш?

— Ти разбра, че съм говорил с Пимоза, и то наскоро.

— Така си и помислих.

— Наистина не започна много хитро. Не искаше да признаваш нищо.

— Мога да ти кажа истината!

— Заради мен! Освен това ти разбра, че Пимоза ми е казал, че е бил в Мандра и Болджибак, затова веднага влезе в ролята на свидетел. Но какво ще стане, ако ти докажа, че изобщо не си се вясвал там?

— Не можеш да го докажеш.

— Достатъчно е само да поразпитам наоколо. Все някой те е видял. Но няма да го направя, няма да положа такова усилие. Ще отида в село Палаца и там ще разбера кой всъщност е този Пимоза.

Макар и да имаше дебел слой боя на лицето си, шишкото като че ли пребледня. Той каза с възможно най-благонадеждния тон:

— Там няма да научиш нищо повече от това, което вече ти казах.

— О, търговецът на коне Москлан ще ми даде доста по-добра информация. Мисля, че посещението ми при теб е към края си. Отивам при кехаята.

Станах. Той направи същото, и то толкова бързо, че ми стана ясно, че страхът му бе дал такава пъргавина.

— Господарю — каза той, — няма да си тръгваш, докато не се разберем.

— Да се разберем ли? За какво?

— За килимите.

— И за Жълтоликия, нали?

— Аллахи северсин! (За Бога!) Защо говориш за Жълтоликия?

— Защо се изплаши, като заговорих за него? Защо казваш, че трябва да се разберем за килимите? Да не би да са твои?

— Не, не!

— Или може би знаеш кой ги е скрил?

— Също не.

— Тогава може да бъдеш напълно спокоен, но аз трябва да отида при кехаята, за да го осведомя за находката си.

— Но ти нямаш никаква полза от това!

— Човек изпълнява дълга си не заради собствената изгода.

Той съвсем се смути. Дори застана пред вратата, за да не мога да изляза навън, и каза:

— Кой си ти всъщност, та идваш тук като чужденец, а си се загрижил за нашите работи?

— Можеш ли да четеш?

— Да.

— Тогава ще ти покажа нещо.

Извадих паспорта си, показах му го, но така че да може да види добре само печата, и попитах:

— Познаваш ли това?

— Да, това е мюхюрът на султана.

— Тогава ти казвам, че притежавам мюхюра и арестувах агента Пимоза.

— Госпоодарю! Ефенди! Ти полицай ли си? — извика той изплашено.

— Не съм длъжен да ти отговарям. Но ще задържа и теб, както и Деселим от Исмилан, щом той дойде тук.

— Ще арестуваш мен?

— Ти го казваш.

— Защо?

— Заради килимите и по различни други причини.

— Ефенди, аз съм честен човек.

— И въпреки това ме лъжеш.

— Казах истината!

— Наистина ли се осмеляваш да го твърдиш? Скоро с теб ще бъде свършено. Да бъде волята ти. Срещу теб ще започне голямо разследване. Загубен си. Но все пак исках да те спася. Дойдох при теб, за да ти покажа пътя към спасението.

Той се беше облегнал на преградната стена и не знаеше какво да каже.

— Да можеше да се видиш отстрани — казах аз. — Истинско олицетворение на вината и страха си. Облечи се и ме последвай при кехаята!

Тогава се появиха жена му и дъщеря му. Те бяха подслушали всичко от съседната стая. Двете нададоха силен вой и ми отправиха всевъзможни упреци. Пекарят остана съвсем спокоен, изглежда, преценяваше как е най-добре да действа. Слушах известно време вайканията на двете жени, после ги успокоих:

— Млъкнете! Исках да го спася, но той не пожела. На момента бих се отказал от намерението си да дам сведения. Но вие чувате, че той не отронва и една дума на молба.

Това го накара да заговори.

— Ефенди — каза той, — какво знаеш за мен?

— Всичко! Не е необходимо да ти казвам всичко с подробности. Това е работа на съдията.

— Казваш, че би могъл да се откажеш от намерението си да дадеш сведения?

— Да. Не те смятам за чудовище. Само мисля, че си подлъган. Затова исках да се отнеса с теб по-внимателно.

— Какво трябва да направя?

— Да се откажеш от измамниците.

— Готов съм да го направя!

— Така казваш сега, но като си тръгна, няма да изпълниш обещанието си.

— Ще го изпълня. Мога да се закълна.

— Тогава искам да се откажеш от приятелството на търговеца на коне Москлан.

— Ще му го кажа.

— Добре! Искал си да му дадеш дъщеря си за жена, нали?

— Да.

— В такъв случай тя загубва годеника си. Потърси й друг! Той наостри слух. Погледна изпитателно двете жени, а после и мен и попита:

— Разговаряли сте, преди да дойда, нали?

— Да — признах аз.

— Да не мислиш, че ще я дам за жена на сахатчията Али?

— Съветвам те да го направиш.

— Уаллахи! Значи сте говорили за него?

— Да, а аз говорих вече и със самия него. Той е достоен мъж и не е престъпник като онзи Москлан. Той ще направи дъщеря ти щастлива. Нямам време за много приказки. На тръгване само искам да ти кажа: излизам за няколко минути. Говори с жена си и дъщеря си. Ако, като вляза, ми кажеш, че сахатчията е добре дошъл в дома ти, веднага ще отида да го доведа. После ще му дадеш съгласието си и всичко ще е наред. Но ако се откажеш, отивам при кехаята и ще те заведа веднага при него.

По челото му се появиха капки пот, но въпреки това ми се стори, че сега е много по-спокоен отпреди. Жена му и детето му понечиха да се впуснат в молби, но той ги спря с ръка и ме попита:

— Значи ще доведеш сахатчията?

— Да.

— Ще отидеш при него в Кабач?

— Естествено, щом искам да го доведа!

— И ако после му дам съгласието си, ще запазиш ли всичко в тайна?

— Като гроб!

— За Жълтоликия и за търговеца на коне също ли?

— Да.

— И няма да кажеш нищо за килимите?

— Само на един човек ще кажа.

— На кого?

— На сахатчията. Нека той постъпи, както пожелае.

— Като му дам дъщеря си, ще мълчи. Кога тръгваш за Кабач?

— Веднага, щом ти решиш. Нямам време за губене. Давам ти няколко минути. Размисли!

Отидох при коня си. Като излизах от стаята, чух, че майката и дъщерята веднага започнаха да го обсипват с молби, и бях сигурен в успеха си. Според мен не му оставаше нищо друго, освен да отстъпи, и страшно се радвах, че след малко ще мога да отнеса радостната новина на сахатчията.

Питах се наистина дали е мой дълг да съобщя за килимите, но имаше достатъчно причини да не го направя. Все още не бях убеден дали килимите действително са контрабанда. Сигурно щяха да се превърнат в такива едва на сръбската граница. Впрочем смятах сахатчията за честен човек и си мислех, че ще постъпи, както му диктува съвестта, веднага щом му кажа всичко.

Отдалечих се малко от къщата. Стори ми се, че чух някакъв вик. Като се обърнах, видях, че помощникът се приближава към един прозорец и пекарят нещо му каза.

Какво ме засягаше това? Сигурно му е дал някакви указания по отношение на работата. След няколко минути чух конски тропот. Не видях ездач. И през ум не ми мина да се усъмня. За съжаление ми бе отредено да постъпя непредпазливо. Пекарят бе изпратил слугата си, да ми постави клопка. Момичето бе нарекло този човек хитър. И наистина беше такъв. Така беше потеглил, че къщата се намираше между него и мен и аз изобщо не можех да забележа отдалечаването му.

Чаках около четвърт час, след което се върнах в стаята. Жената ме помоли да дам на мъжа й малка отсрочка. Много му било трудно да вземе решение, тъй като не знаел как да се отърве от Москлан без последствия.

Изпълних молбата й и отново излязох. Чаках, докато ме извикаха. Пекарят дойде при мен и ми каза:

— Имаш право, ефенди. Ще постъпя, както ме съветваш. Ще доведеш ли сахатчията?

— Да, тръгвам веднага.

— А ще ни гостуваш ли днес и през следващите дни?

— Благодаря! Невъзможно ми е. Трябва да продължа нататък.

— Закъде си тръгнал?

— Надалеч, към Европа, където е родината ми.

Голяма грешка направих, като казах това, но щях да го разбера по-късно.

— Тогава ела поне в мехарема. Всъщност това е само селямлък. Трябва да ти покажа нещо.

Той беше станал отстъпчив, а двете жени сияеха от щастие.

Не можех да откажа на молбата му и влязох с тях в следващото помещение, което по подредба не се различаваше особено от първото. Дъщерята се оттегли за малко и донесе някакъв предмет, увит в кълчища и омотан с връвчици.

— Познай какво е това, ефенди? — каза той.

— Как бих могъл да позная? Казвай.

Той махна кълчищата. Показа се една бутилка.

— Това е гроздов сок — каза той. — Можеш ли да го пиеш?

— Мога, но по-добре не го наливай. Освежете се с него вие самите.

— На нас ни е забранено. Виното е от Гърция. Даде ми го един търговец, но аз го прибрах, докато се появи някой, на когото е разрешено да го пие.

Моето колебание, изглежда, го обиди. Той помисли малко, а после каза:

— Щом отказваш да го приемеш, не искам повече да го задържам у себе си. Чилека, нека да го дадем на бедния, болен Шабан!

Тя веднага се съгласи и го попита дали да не прибави и малко сладкиши. Той й позволи, а после се обърна към мен:

— Ефенди, щом беднякът ще получи такъв дар, трябва да ни направиш една услуга!

— Ако мога, с удоволствие. Кой е този Шабан?

— Навремето правеше метли, но сега е станал просяк, понеже е болен и не може повече да работи. Живее от подаянията на онези, които Аллах е благословил с препитание.

— Да, просяк е и понякога му даваме милостиня — повтори дъщерята. — Живее в една колиба сред гората, на половината път оттук до Кабач.

Самото повторение на думите му, а още повече и тонът, с който бяха изречени, ми направиха впечатление. Тя припряно бе прекъснала баща си. Забелязах, че иска да насочи вниманието ми към себе си. Тя стоеше малко настрана, зад баща си, и като погледнах към нея, тя предупредително вдигна показалеца на дясната си ръка, без баща й да я види.

— Каква е гората? — попитах аз непринудено.

— Само от бук и дъб — отговори пекарят. — Могат да се видят и единични елхи или кипариси. Да ти опиша ли пътя по-подробно?

— Бих те помолил за това.

— Оттук тръгваш на югозапад, все по коларския път, който ще те отведе към едно високо плато. Там пътят се отклонява на юг, в посока Терзи Орен и Ирек, но ти трябва да намериш пътеката, водеща надясно към един поток, който се влива в Сюдлю под Кабач. Недалеч от мястото, където се намира потокът, има открита поляна, в чийто край е колибата на Шабан.

— Сам ли живее там?

— Да.

Просяк, а живее сам в гората. Доста странно. А и особеното поведение на дъщерята. Явно, че трябваше да бъда много предпазлив.

— Мислиш ли, че ще го намеря? — осведомих се аз.

— Да. Както чух, вече не можел да излиза. Сигурно е болен. Затова му изпращам подарък.

— За каква услуга ставаше дума преди малко?

— Ще вземеш ли тези неща със себе си, за да му ги занесеш?

— С удоволствие. Приготви ги!

Той го направи. Междувременно дъщерята излезе вън и повторно ми даде знак. Последвах я и я намерих зад къщата.

— Нещо искаш да ми кажеш ли? — попитах аз.

— Да, ефенди. Пази се.

— От кого и защо?

— Този просяк е лош човек. Пази се от него.

— Мислиш ли, че баща ти ми крои нещо лошо?

— Не знам. Само трябва да ти кажа, че не обичам този просяк, защото е враг на сахатчията.

— Хм! Майка ти щеше да ми дава нещо за него. Баща ти не биваше да разбере.

— Това вече е уредено, ефенди. Тя не искаше да ти казва веднага, че трябва да му съобщиш нещо. Той трябваше… — Тя се запъна, изчерви се и сведе поглед.

— Е, какво трябваше да направи той, прекрасна Икбала.

— Той трябваше довечера да… да… дойде при майка ми.

— При майка ти ли? Но не във вашата къща, нали?

— Не, ефенди.

— А къде? — попитах аз припряно и много сериозно.

— Трябваше да я чака при реката.

— Така, така. Значи милата ти майка има навика да определя от време на време срещи на сахатчията?

— Да — отговори тя наивно и сериозно, така че едва не се изсмях.

— А ти сигурно пазиш тези хубави срещи? — попитах аз.

— О, ефенди, много добре знаеш, че той не идва при майка ми, а при мен!

— Да, така си и мислех. И въпреки че днес ще го водя при вас, майка ти смята за необходимо да му изпраща вест?

— Така е, ефенди. Намерението ти е толкова добро. То изпълва сърцето ми с радост. Дано Аллах е рекъл да успееш!

— То ще изпълни с радост и сахатчията. Като разговарях с него, той каза, че си най-голямата хубавица в Румелия и …

— Истина ли е? — прекъсна ме тя припряно.

— Да, така каза.

— О, той е голям ласкател и преувеличава.

— Не, не преувеличава. Ти си по-сладка от ширата, която правиш. Само че казваш, дано Аллах е рекъл да успея да изпълня намерението си. Все още ли се съмняваш? Нали баща ти даде съгласието си?

— Така е, но ми се струва, че не го мисли искрено. О, ефенди, предчувствам опасност. Закриляй моя сахатчия!

— Какво би могло да го заплашва?

— Не знам, но вие двамата трябва много да се пазите, а ако му се случи нещо лошо, ще пролея много сълзи.

— За него ли? Значи за мен не би проляла нито една сълза?

— Ами ти си чужденец!

Тя го каза толкова искрено и беше толкова забавна, че аз сърдечно се разсмях.

— Е — отвърнах аз, — щом ще плачеш само за него, поне кажи на твоята аная да пролее две-три сълзи за мен, ако ми се случи нещастие. Сега обаче ще вляза вътре, за да не забележи баща ти, че сме разговаряли тайно. И аз не му вярвам.

— Ефенди, аз ще те пазя отдалеч!

Тя тръгна. Думите й като че ли не съдържаха никакъв смисъл, но по-късно разбрах, че й се бе удало да спази това обещание.

Отвързах коня си и зачаках. След малко пекарят дойде и ми донесе определения за просяка дар.

— Къде са жена ти и дъщеря ти? — попитах аз просто така, но скришом го наблюдавах. — Няма ли да се сбогувам с тях?

— Нали ще дойдеш отново, господарю? — отговори той. Като каза това, по дебелото му лице пробягна сянка на лукавство и злорадство. Аз веднага сложих ръка върху рамото му и сериозно казах:

— Мислиш ли, че не забелязвам иронията в думите ти? Физиономията му веднага прие израз на най-искрено учудване. Той ме погледна, поклати глава и каза:

— Не те разбирам. Но се надявам, че не ме смяташ за лъжец?

— Хм! В родината ми има една поговорка, че не бива да се вярва на човек с пробити уши.

— Мен ли имаш предвид? — попита той обидено.

— Виждам, че имаш дупки и на двете си уши.

— Това не е белег, че те лъжа. Преди ушите ми не са били продупчени. Привърженик съм на Пророка и се кълна в брадата на Мохамед, че отново ще се видим, ако ти самият не се откажеш.

— Няма да се откажа и се надявам тази среща да бъде приятелска. Ако се случи обратното, лесно може да те сполети нещо неприятно.

Докато водехме този любезен разговор, закрепих дадения ми от него пакет за седлото, яхнах коня и потеглих.

Трета глава

В опасност

След няколко минути навлязох в същинската част на село Джнибашлк. Минах през него и отново се озовах сред поля, засадени с царевица и други растения, до които се простираше и едно пасище, граничещо със споменатата вече гора.

Следите от колелата на големите груби волски каруци се виждаха ясно. Вървях по тях в указаната югозападна посока и почти бях стигнал до гората, когато забелязах един конник, идващ отляво през равнината. Тъй като яздех по-бавно от него, той скоро ме настигна.

— Аллах билиндже! (Бог да е с теб!) — поздрави той.

— Мютешекюрюм! (Благодаря ти!) — отвърнах аз. Той изпитателно ме изгледа, а и аз направих същото, но не така явно като него. Във външността му нямаше нищо особено. Конят му не беше хубав, лошо беше и облеклото му, а лицето му не правеше много по-приятно впечатление. Само пистолетите и ножът в пояса му изглеждаха доста добри.

— Откъде идваш? — попита той.

— От Джнибашлк — отвърнах аз услужливо.

— А накъде отиваш?

— В Кабач.

— Аз също. Познаваш ли пътя?

— Надявам се, че ще го намеря.

— Надяваш се? Значи си чужденец по тези места?

— Да.

— Мога ли да се присъединя към теб? Ако ми позволиш, може би няма да се объркаш.

Не ми правеше приятно впечатление, но това не беше причина да го обиждам. Вероятно все пак беше почтен човек. А дори и да не беше така, нямаше полза да го отпращам. Най-много да си навлека гнева или желанието му за мъст. Понеже ми изглеждаше като човек, който в такива случаи ще е склонен да ме убеди в благонадеждността на оръжията си, отговорих:

— Много си любезен! Нека продължим заедно!

Той доволно кимна и се приближи с коня си до мен. Известно време яздихме мълчаливо. Той наблюдаваше жребеца и оръжията ми с видим интерес. Освен това ми се стори, че от време на време загрижено се оглежда наоколо. Имаше ли тук нещо, от което можеше да се страхува? Сметнах, че е благоразумно да не поставям въпроси. По-късно, разбира се, узнах причината за тези тревожни погледи.

— След Кабач ще продължиш ли нататък? — попита ме той вече по-любезно.

— Не.

— Ще ходим ли там при някого на гости?

— Да.

— Мога ли да узная при кого? Нали не познаваш тези места, вероятно ще мога да ти покажа къщата му.

— Отивам при сахатчията Али.

— О, познавам го! Ще минем покрай къщата му. Ще ти я покажа.

Разговорът отново замря. Нямах никакво желание да се впускам в приказки. А, изглежда, и спътникът ми имаше същото настроение. Така изминахме доста голямо разстояние, без да си кажем нито дума повече.

Пътят все повече се изкачваше нагоре, между дърветата в гората. Стигнахме до споменатото от пекаря възвишение и мястото, където следите от каруците завиваха надясно. Забелязваше се, че все пак някои хора бяха продължили ездата си на запад. В тази посока поехме и ние, а после скоро се показа и потокът, за който беше ставало дума.

След известно време стигнахме до една малка просека, в чийто край забелязах продълговата колиба. Беше изградена много грубо от камъни и покрита с нацепени дърва, наредени като керемиди. Виждаше се ниска врата и едно малко прозорче. В покрива имаше отвор, чието предназначение беше да отвежда навън дима. Могъщи дъбове разперваха клони над тази самобитна постройка която създаваше впечатление за тъжна самота.

Сякаш между другото спътникът ми посочи към колибата и каза:

— Там живее един просяк.

Той не даде вид, че смята да спира коня си. Това обстоятелство премахна подозрението, което хранех. Спрях жребеца си и попитах:

— Как се казва този просяк?

— Шабан.

— Не е ли бил преди майстор на метли?

— Да.

— Тогава трябва да отида при него за малко. Трябва да му предам една милостиня.

— Направи го. Той сигурно има нужда от нея. Аз бавно ще продължа нататък, в посока към потока. После, ако ме следваш, ще можеш да ме настигнеш.

Той действително продължи нататък. Ако беше слязъл веднага, това щеше да ме накара да удвоя подозренията си. Сега се чувствах спокоен. Потеглих към колибата и я обиколих веднъж, за да видя дали случайно наблизо има някой.

Въпреки че клоните им се допираха, буковите и дъбови дървета стояха толкова надалеч едно от друго, че между дебелите им стволове можех да виждам далеч навътре в гората. Не открих следа от човешко същество.

Направо ме досрамя, че се бях усъмнил. Какво би могъл да ми направи един беден, болен просяк! Нямаше засада или поне не около колибата. Мислех, че съм успял да се убедя в това. Ако имах още някакво основание за опасения, то трябваше да се търси вътре в мизерната колиба, а там не беше трудно човек да се измъкне от опасността.

Слязох от коня пред големия отвор, в който нямаше и следа от врата, не го вързах, за да мога, ако се наложи веднага, да го яхна и да препусна. Държах револвера в ръка готов за стрелба и бавно влязох.

Намерението да вляза навътре изглеждаше абсолютно невъзможно, а и както се убедих от пръв поглед, беше абсолютно безполезно.

Вътрешността на къщата представляваше едно-единствено помещение, което беше толкова ниско, че главата ми почти опираше в тавана. Видях един почернял камък, който явно служеше за печка, няколко черепа на волове и коне, представляващи столове, а в левия заден ъгъл имаше направено от листа легло, в което лежеше неподвижна човешка фигура. До него на земята имаше едно гърне, няколко счупени бутилки, нож и разни други жалки дреболии. Това беше всичко, което можеше да се намери в колибата. От какво можех да се страхувам тук?

Внесох пакета и се приближих с него до леглото. Мъжът лежеше все така неподвижно.

— Гюнюнюз хаир ола! (Добър ден!) — поздравих аз на висок глас.

Тогава той бавно се обърна към мен, погледна ме втренчено, сякаш съм го събудил от сън, и попита:

— Не истерсинизз султанъм? (Какво ще заповядате, господарю?)

— Ад ън Шабан? (Шабан ли е името ти?)

— Баш юстюне, султанъм! (На твоите заповеди, господарю!)

— Бояджи Бошак танимар сен? (Познаваш ли бояджията Бошак?)

Зарадван, той се надигна и седна, а после отговори:

— Пек ей, султанъм! (Много добре, господарю!)

Този човек наистина изглеждаше много болен и нещастен. По тялото му висяха само парцали и приличаше на скелет. Очите му жадно гледаха към пакета, който държах в ръката си.

— Той ти изпраща вино и сладкиши. При тези думи коленичих състрадателно до леглото му, за да отворя омотания с лико пакет.

— О, колко си добър, господарю! Гладен съм!

Той ме гледаше с горящ поглед. Наистина ли беше глад това или нещо друго, опасно за мен? Нямах време да довърша мислите си докрай. Зад себе си чух шум. Обърнах глава. През вратата влизаха двама, трима, петима мъже. Първият държеше пушката обърната като за удар и скочи към мен.

Тогава извадих револвера си и… скочих. Не, исках да скоча, но дългите, сухи ръце на просяка се вкопчиха в шията ми като пипалата на морски полипи и отново ме повлякоха надолу. Спомням си само, че бързо насочих дулото на револвера към главата на стареца и натиснах спусъка, но не можах да се прицеля. Някой страшно ме удари отзад по главата.

Бях като мъртъв. Сякаш вече нямах тяло, а само душа, дух. С бясна скорост летях през някакъв огън, чийто пламък щеше да ме погуби, после през бучащи вълни, от чийто студ замръзнах, през безкрайни пластове облаци и мъгла, високо над земята. После чувствах само, че летя, точно както луната обикаля около слънцето, без да ме вълнуват каквито и да е мисли или желания. В мен и около мен цареше неописуема пустота. Постепенно скоростта намаляваше. Вече не само чувствах, но и можех да мисля. Но какво мислех? Безкрайни, безподобни глупости. Да говоря обаче не можех, колкото и усилия да полагах да издам някакъв звук.

Постепенно в мислите ми се възцари ред. Спомних си името си, положението, възрастта, с които бях умрял, но как и кога бях намерил смъртта си, не знаех…

Продължавах да падам все повече и повече. Вече не се носех около земята, а се приближавах към нея като леко перце, което, подухвано насам-натам, пада от някоя кула. Колкото по-ниско падах, толкова повече неща си спомнях за земното си съществуване. Непрекъснато се сещах за разни хора и преживявания. Постепенно всичко ми се проясняваше. Спомних си, че бях предприел далечно пътуване, като в съзнанието ми бавно изплуваха страните, през които бях минал — че последно бях в Стамбул, в Едирне, после исках да се връщам в родината и пътьом бях пребит в една каменна колиба, в подножието на планината. Убийците ме бяха съборили върху леглото, в което преди това бе лежал просякът, а после наобиколиха печката и запалиха огън, на който щяха да пекат нещо…

Бях умрял и го осъзнавах: Бях чул дори гласовете на убийците и колкото повече се приближавах към земята, толкова по-ясно ги чувах…

И о, чудо! Паднах отново в колибата през покрива, върху вонящата постеля, а убийците все още бяха там. Чух ги да говорят. Усетих миризмата на месо, което те печаха на огъня. Исках да ги видя, но не можех да отворя очи, нито пък да се движа…

Наистина ли това беше само душата, само духът ми? Горе, където преди беше главата ми, в задната част нещо гореше и болеше адски. Струваше ми се, че главата все още е моя, но беше десет, сто, хиляда пъти по-голяма отпреди и в нея беше цялото огнено ядро на земята, на чиито острови Вулкан и милиони циклопи размахват чуковете…

Отначало усещах само главата, скоро обаче забелязах, че имам също и тяло, ръце и крака. Но не можех да помръдна. Затова пък съвсем ясно чувах всяка дума, произнесена от хората около огъня. До слуха ми дори достигна конски тропот. Вън двама ездачи слязоха от седлата.

— Калънджа гелир! (Дебелият идва!) — каза някой. Не беше ли това гласът на човека, с когото бях яздил до колибата? Как се бе озовал тук? Нали продължи пътя си?

— Be бир икинджи! (С още някой!) — обади се друг глас.

— Ким дир? (Кой е?)

— Яху, бре силяхджи Деселйм Исмиладан! (Майсторът на оръжия Деселим от Исмилан!)

Чух, че седящите в колибата мъже бързо излязоха навън и поздравиха новодошлите с радостни възгласи.

— Ахмакъ тут дунуз? (Хванахте ли глупака?) — попита дебел глас.

Познах го. Беше на шишкавия бояджия пекар от Джнибашлк. Какво? Мен ли имаше предвид, като казваше глупак? Ако можеше да ми падне в ръцете, ще го… ах, ето че успях да свия пръстите си в юмрук! На какво е способен гневът!

— Евет, алдат дък ону. (Да, изиграхме го.) Тези думи бяха изречени от просяка. Значи куршумът ми не го беше улучил.

— Гене нерде дир? (Къде е онази овча въшка?)

Това вече беше прекалено! Ако някой немец иска да обиди друг човек по-грубо, го нарича «говедо». Турците обикновено използват думата «коюнджи», която означава приблизително същото. А този ме смяташе за такъв глупак, че дори не заслужавах да бъда наречен «коюнджи», а «гене», което означава овча въшка.

Ръцете ме засърбяха и, виж ти, сега вече можех да свия и двата си юмрука вместо единия, както преди това. Чувствах се така, сякаш съм жив и никога не съм умирал. Най-малкото желанието, което изпитвах, беше съвсем земно. То в никакъв случай не се отнасяше до някаква свръхестествена дейност, а до нещо, което турчинът изразява с означаващите приблизително едно и също нещо думи: дьоймек, вурмак, даяк, йедирмек, което немецът казва с любезния израз «бия».

На какво се дължеше обстоятелството, че главата ми вече не гореше и не болеше? А и описаните й преди това размери, изглежда, се бяха свили.

— Кулюбеде дир (В колибата е) — отговори просякът.

— Синджиред а? (Вързан е, нали?) — попита мъжът, който ме беше нарекъл овча въшка и чийто глас не познавах.

— Евет, анджак дейл ла иладж. (Да, но не е необходимо.)

— Ничюн? (Защо?)

— Чюнки дир мютивефа. (Защото е мъртъв.) Гласовете утихнаха до шепот. Едва след известно време отново чух някой високо да заповядва:

— Ону бана гьостерин! (Покажете ми го!) Влязоха в колибата и просякът каза:

— Бунда ятар. (Ей тук лежи.)

Някой сложи ръка върху лицето ми и постоя така известно време. Миришеше на обущарско лепило и кисело мляко.

Значи не бях изгубил обонянието си. В крайна сметка не бях умрял! После този, на когото беше ръката, каза:

— Совук йолюмюн гиби! (Студен като мъртвец!)

— Она намзана бак! (Провери му пулса!) — чух да казва дебелият пекар.

Катранено-млечната ръка се дръпна от лицето ми и хвана китката ми. Палецът опипа горната част на ставата, където едва ли може да се усети артерията на пулса. След пауза на всеобщо напрежение мъжът каза:

— Онун йок дамар ворушу. (Няма пулс.)

— Ел иле докун юрейне! (Чуй му сърцето!) В следващия миг усетих ръката върху сърцето си. Изглежда, не смяташе за необходимо да откопчее поне едно копче. Дали якето и жилетката ми вече бяха разтворени? Или добрите хора ме бяха освободили вече от бремето на тези дрехи?

Много ми се искаше сам да се убедя в това, но не можех да отворя очи, а дори и да бях в състояние да го сторя, и през ум не ми минаваше да го правя.

Ръката се задържа върху сърцето ми само миг. После се плъзна към стомаха ми и се задържа там. Оракулът обясни:

— Гьонюлю сесини чикармар. (Сърцето му е замлъкнало.)

— Дир йомюш онун ичюн (Следователно е мъртъв) — чу се наоколо.

— Ким ону йолдюрмиш? (Кой го уби?) — попита мъжът, чийто глас не познавах.

— Бен (Аз) — гласеше краткият отговор.

— Насъл? (Как?)

— Тепелемиш ону. (Пребих го.)

Мъжът каза това с тон на удовлетворение, който накара кръвта ми да се движи. Почувствах как тя се изкачва към слепоочията ми. Който има движеща се в артериите кръв, не може да е мъртъв. Значи все още бях жив. Действително лежах върху купчината листа и само бях изпаднал в безсъзнание.

Дебелият пекар обаче, изглежда, все още се безпокоеше. Искаше да изпробва всички възможни средства, за да се убеди, че съм мъртъв, затова попита:

— Солук малук олмаз? (Диша ли?)

— Кулак асар! (Трябва да чуя!)

Усетих, че някой се навежда към мен, а после един нос се опря в моя. Лъхна ме миризма на чесън, тютюн и развалени яйца. След това въпросният човек обясни:

— Онун йок нефес. (Не диша.)

— Савуша лъм! (Да се махаме!)

Тази заповед ме избави най-сетне от тревогата, че могат да усетят, че съм жив. А дали не беше по-добре да забележат, че не съм мъртъв? Не бях господар на тялото си, но имаше опасност да ме заровят жив.

Обхвана ме страх. Почувствах как първо ме обливат студени, а след това горещи вълни. Започнах да се потя. Мъжете седнаха край огъня. Мълчаха. Може би сега бяха заети с месото, чиято миризма стигаше и до мен.

Положението ми беше безнадеждно. Бяха ме ударили с приклада в тила. Не съм нито анатом, нито патолог, но мога да изброя възможните въздействия от подобен силен удар. Все още имах слух и обоняние, а вероятно не бях изгубил и зрението и вкуса си. Но причината за това, че двигателните нерви отказваха да функционират, приписвах на удара. Дали щяха да могат отново да действат, и то достатъчно бързо, както се налагаше в момента?

Но дори и да беше така, за което разчитах на физическата си сила, имах малко изгледи да се измъкна от заплашващата ме съдба. Ех, защо спътниците ми не бяха наблизо! Поне моят храбър Халеф да знаеше каква опасност ме грози! Но не беше така.

Обхвана ме някакво чувство, за което не бях сигурен дали е гняв или отчаяние. Може би по-вярно беше първото, защото винаги съм вярвал, че Господ може да помогне дори и когато е ударил последният час. Свих юмруци, издишах въздуха от дробовете си, сякаш смятах доброволно да се задуша; напрегнах всички фибри, които ми бяха подвластни, и ето че през тялото ми премина нещо като силен тласък. Вече можех да движа ръцете, краката, тила и — слава Богу! — дори миглите си.

Разбира се, много внимавах това да не бъде забелязано, но продължавах да проверявам всички части на тялото си. Не беше лесно. Главата ми беше като разбита. Наистина трябваше да се напрегна, за да мисля логично, а крайниците ми сякаш бяха пълни с олово. Все пак се надявах, че ако се наложи, ще мога да стана и дори до известна степен да се защитавам. Може би парализата щеше да мине по-бързо, отколкото изглеждаше. Затова се осланях на влиянието на ситуацията и на въздействието, което здравата воля може да окаже върху непослушното тяло. Едно поне беше сигурно, че няма да се оставя да ме погребат жив.

Продължих да лежа изпънат и поглеждах крадешком към запаления върху камъка огън. Там седяха осем мъже, които режеха с ножовете си месо от една овца и пъхаха големи парчета в устите си. Сред тях беше дебелият пекар, любезният просяк и почитаемият Уриан, който бе предложил да ме заведе до Кабач.

Значи това имаше предвид пекарят, като се кълнеше, че отново ще се видим! Разбира се, той не беше помислил, че могат да ме пребият. Почакай, кюфте такова, надявам се «неоспоримо» да мога да ти докажа, че съм жив.

А прекрасният ми водач чудесно умееше да се преструва. Но защо се оглеждаше така тревожно между дърветата? Аха, вече ми стана ясно! Докато чаках зад къщата на бояджията, калфата беше заминал нанякъде. Изпратен е бил от господаря си да вдигне на крак намиращите се тук джентълмени и да предупреди просяка за идването ми. Водачът ми ме е чакал в полето и се е опасявал, че бихме могли да срещнем пратеника или някой от господата, вследствие на което мен могат да ме обземат съмнения. Бояджията-пекар много хитро ме бе изпратил при просяка. Само така е било!

И ето, че сега беше тук с майстора на оръжия и съдържател на кафене Деселим от Исмилан. Той го е очаквал и добрият човек, зетят на Жълтоликия, беше дошъл тъкмо навреме, за да се спаси от грозящата го опасност, участвайки в залавянето ми.

Как да се измъкна от ръцете им? Осем срещу един! Като този един беше вързан и парализиран! Дупката на прозореца беше прекалено малка, за да може през нея да се измъкне човек.

Оръжията ми бяха в ъгъла пред мен. Бяха ми взели както тях, така и всичко останало, което носех в себе си. Лежах върху купчината листа по риза и панталони.

Внимателно проверих как съм вързан. Усетих, че са здрави ремъци. Значи с тях нищо не можеше да се направи. При по-голямо усилие само можеха да се врежат в кожата ми. Напрегнато мислех за някаква възможност за спасение, но напразно. Имаше само една надежда, макар и не много утешителна? трябваше да се преструвам на умрял. Сигурно щяха да ме занесат в гората, за да ме заровят. Може би щеше да им хрумне да ми махнат ремъците, които все пак имаха някаква стойност, макар и не голяма. Тогава щях да съм господар на движенията си.

Може би нямаше да удостоят гроба с дрехите, с които все още бях облечен, и ако искат да ги съблекат, трябва преди това да свалят ремъците. Но и в този случай надеждата беше много малка и ако не можех да избягам, поне нямаше да завърша земния си път без съпротива. Значи оставаше само търпеливо да чакам, за да видя какво ще се случи. Сигурно тези мъже нямаше вечно да мълчат. Вероятно в разговора им щеше да се съдържа някой полезен за мен знак.

Тъкмо в този момент мъжът, чийто глас ми беше непознат и когото смятах за майстора на оръжие от Исмилан, хвърли последния кокал. Избърса ножа в панталоните си, пъхна го в пояса си и каза.

— Така! Наядохме се, сега вече можем да поговорим. Ще платя овцата. Колко струваше?

— Нищо! — отговори просякът. — Откраднах я.

— Толкова по-добре. Значи денят започва много евтино. Идвам, за да ви възложа работа, която си струва, а междувременно вие сте свършили друга, която е може би още по-изгодна. Все още не знам точно какво се е случило. Пристигнах при Бошак тъкмо когато тръгваше, и препускахме толкова бързо, че нямахме време за приказки по пътя.

— Аллах иллях! Досега никога в живота си не съм яздил така! — каза шишкото. — Още не мога да разбера дали съм жив.

— Жив си, приятелю! Но не можа ли да тръгнеш по-рано?

— Не. Имам само едно ездитно животно, а пратеникът, когото проводих с него, се върна късно.

— И така — кой беше този чужденец?

— Християнин от страната на франките.

— Аллах да погуби душата му, както вие сте направили с тялото му! Как се озова при теб?

— Срещнал пътьом жена ми и питал за мен. Знаеше всички наши тайни и искаше да ме накаже, ако не дам на сахатчията дъщеря си за жена.

— Тя е на Москлан, нашия съзаклятник. Но кой е посветил чужденеца в тези тайни?

— Не знам, той нищо не каза. Говореше за Москлан, за Жълтоликия, за всички. Знаеше за трънака в полето и със заплахите си ме принуди да му дам съгласието си.

— Но ти няма да го спазиш!

— Спрямо правоверните държа на думата си, но той е християнин. Идете в Стамбул и говорете с неверниците. Там има много руски християни, които твърдят, че никога не спазват клетвата си и още докато обещават, в себе си си казват, че ще я нарушат. Защо да не направя това, което те учат и правят помежду си?

— Правилно.

— Тайно изпратих ратая си при Шабан и приятелите ни тук и му казах да им обясни какво да правят. Шабан трябваше да се престори на болен, Мурад чакаше чужденеца, за да го доведе направо тук, а останалите се бяха скрили зад дебелите стволове на дърветата в гората, за да влязат после след него в колибата. Това знам аз, а останалото ще разкажат другите.

— Е, Шабан, какво стана по-нататък? — попита майсторът на оръжия.

— Всичко мина много добре и лесно — отговори просякът. — Чужденецът пристигна с Мурад, който се престори, че продължава пътя си, и слезе от коня. Наблюдавах го през прозореца, а после бързо легнах. Чужденецът влезе и ми донесе онова, което му беше изпратил за мен пекаря.

— Но виното ще ми върнеш! — намеси се споменатият. — Изпратих ти го само на ужким и имам само това шише. Сладкишите можеш да задържиш.

— Какво? Какво си му изпратил? — попита исмиланецът. — Вино ли?

— Да.

— Никога няма да си го получиш обратно!

— Защо?

— Защото ще го изпием.

— Как така ще го изпиете? Вие сте вярващи синове на исляма, а Пророкът е забранил виното.

— Не, не го е забранил. Само е казал: «Да е проклето всичко, от което човек се напива!» А от едно-единствено шише вино няма да се напием.

— То е мое!

Тонът, с който бе казано това, издаваше твърдото намерение на шишкото да спаси виното си, но тогава просякът, смеейки се, каза:

— Не се карайте за заповедите на Пророка. Виното не може да се пие.

— Защо? — попита предишният притежател на оспорваната вещ.

— Защото вече е изпито.

— Човече, какво говориш! Кой ти даде право? — извика пекарят.

— Ти самият. Изпратил си го специално за мен. Поделих си го с приятелите. Ако беше дошъл по-рано, щеше да можеш и ти да си пийнеш. Шишето е ей там, вземи го и го помириши, ако душата ти копнее за вино.

— Дано станеш наследник на дявола, измамник! Никога вече няма да получиш от мен милостиня!

— Аз и не се нуждая, въпреки че ме смятат за просяк. Знаеш го така добре, както и аз.

— Стига разправии! — заповяда майсторът на оръжие. — Продължавай да разказваш, Шабан! Той се подчини на подканата и каза:

— Чужденецът си мислеше, че спя. Приближи се до мен и поздрави на висок глас, а аз се престорих, че се събуждам. Попита ме дали се казвам Шабан и познавам ли бояджията Бошак, който ми изпращал тази милостиня. Коленичи до мен, за да отвори пакета с милостинята на Бошак. Тогава видях, че останалите ни другари тихо бяха влезли. Хванах го бързо и го съборих долу. Удариха го с приклада и той веднага умря. Съблякохме го и вече можем да си разделим всичко, което имаше в себе си.

— Дали ще делим вещите му, все още не е сигурно. Какво притежаваше?

Изброено беше всичко. Не беше пропусната и най-малката дреболия. Дори пакетчето карфици, които носех, бяха преброени. За тези места те бяха направо рядкост и вследствие на това представляваха скъпоценна придобивка.

През леко отворените си клепачи видях, че майсторът на оръжие разглеждаше пушката ми.

— Това оръжие не струва и десет пари — каза той. — Кой би искал да я носи? Тежка е колкото пет турски кремъклийки, а при нас няма такива големи патрони, с които да се зарежда. Това е старо пушкало отпреди двеста години.

Горкият човек досега не беше държал в ръка истински мечкоубиец. Още повече заклати глава, като му показаха карабината «Хенри». Въртеше я на всички страни, опипва я и изпробва известно време, а после с презрителна усмивка произнесе преценката си:

— Този чужденец е имал бръмбари в главата. Това оръжие не е нищо друго освен играчка за момчета, с която да се упражняват. Не може да се зарежда и изобщо не може да се стреля с него. Това е ложата, а тук е прикладът. Между тях има желязно кълбо с много дупки. За какво ли служи? Да се слагат в него куршумите ли? То не може да се върти! Къде е петлето? Спусъкът не се движи. Ако човекът беше още жив, щях да го накарам да гръмне веднъж с това. Нямаше да може да го направи и щеше да се засрами!

По този начин беше обсъждан всеки от предметите, като бяха давани такива преценки за тях, че ако можех, щях да прихна от смях. Исмиланецът тъкмо ставаше от пода, за да огледа жребеца ми, когато чух тропота от копитата на бавно приближаващ се кон. Мъжете също го чуха и просякът излезе пред вратата.

— Кой идва? — попита исмиланецът.

— Някакъв непознат — гласеше отговорът. — Един дребосък, когото никога досега не съм виждал. В същото време чух поздрава:

— Нехарак му барак! (Да е благословен денят ти!)

— Нехарак саид! (Щастлив да е и твоят ден!) Кой си ти?

— Идвам отдалеч.

— Откъде?

— От Асемнат.

— А накъде отиваш?

— В Гюмюрджина, с твое позволение.

— Много си учтив, но моето позволение изобщо не ти трябва.

— Учтив съм, защото бих желал и ти да си такъв. Искам да те помоля нещо.

— Казвай!

— Уморен съм и съм много гладен. Ще ми разрешиш ли да си почина в къщата ти и да похапна при теб.

— Не мога да ти дам храна, беден съм.

— Нося хляб и месо, ще дам и на теб от тях. Ще стигне за двама ни.

Бях много любопитен да чуя какво ще отговори сега просякът. Можете да си представите възторга ми, защото веднага познах гласа на чужденеца: беше на моя дребен, храбър хаджи Халеф Омар.

Къде ли е бил през нощта? Как се е озовал тук? По какъв начин беше узнал, че трябва да ме търси в тази посока? Такива и други подобни мисли минаваха през главата ми. Във всеки случай сигурно бе предположил, че съм слязъл тук, защото е видял вън коня ми.

Освен това просякът държеше в ръка дългата ми кама. Лесно можеше да се предположи, че я е взел от мен.

Страхувах се за приятеля си, но все пак ме обзе някакво чувство на сигурност. Халеф без колебание рискуваше живота си, за да ме спаси.

Исмиланецът беше станал. Той избута просяка настрана, застана на входа, огледа Халеф и изненадано каза:

— Какво виждам, чужденецо? Ти носиш копча?

— Ах! Познаваш ли този знак? — попита Халеф.

— Не виждаш ли, че и аз го нося?

— Виждам. Значи сме приятели.

— От кого получи копчето?

— Мислиш ли, че тайните трябва така бързо да се издават?

— Имаш право. Слизай от коня и бъди добре дошъл при нас, въпреки че влизаш в дом на тъгата!

— За кого скърбите?

— За един роднина на притежателя на тази колиба. Почина предишната нощ от апоплектичен удар. Трупът му е в ъгъла, а ние сме се събрали да прочетем молитвите.

— Аллах да му отреди радостите на рая! Казвайки това, явно Халеф беше слязъл от коня. После го чух да казва:

— Какъв хубав кон! Чий е този вран жребец?

— Мой — отвърна майсторът на оръжия.

— Завиждам ти. Този кон сигурно е потомък на кобилата на Пророка, която е била свидетелка, когато през нощта му се явили пратениците на Аллах.

Той влезе, поздрави другите и хвърли поглед към ъгъла, в който лежах. Видях, че ръката му посяга към пояса, но за щастие успя да се овладее, за да не се издаде.

— Това ли е мъртвецът? — попита той, сочейки към мен.

— Да.

— Позволи ми да му отдам почитанията си!

Халеф искаше да се приближи към мен. Тогава просякът каза:

— Остави го на спокойствие! Вече прочетохме молитвите на смъртта.

— Но не и аз. Аз съм правоверен и спазвам каноните на Корана.

Така той безпрепятствено се приближи до мен и коленичи до постелята за молитва, обърнат с гръб към останалите. Чух как зъбите му скърцат. Тъй като бях сигурен, че сега очите на всички присъстващи бяха насочени към него и мен, продължих да държа моите затворени, но му прошепнах, разбира се, така, че да ме чуе само той:

— Жив съм, Халеф.

Той дълбоко си пое въздух, сякаш се е освободил от тежък товар, постоя още малко на колене, а после отново стана, но не се отдалечи от мен и каза:

— Но този мъртвец е вързан!

— Учудва ли те това? — попита майсторът на оръжия.

— Разбира се! Не се връзва дори трупът на враг. Един мъртвец не може вече на никого да навреди.

— Вярно е. Но се наложи да вържем бедния човек, защото, като получи удар, започна да вилнее като побъркан. Тичаше насам-натам побеснял, удряше и замахваше с нож към всички около себе си и така застрашаваше живота ни.

— Но сега вече е мъртъв. Защо не му свалите ремъците?

— Не сме помислили за това.

— Това е оскверняване на мъртвец. Душата му не може да излезе. Вие да не сте от отцепниците?

— Не.

— Тогава трябва да положите ръцете на гърдите му и да го обърнете с лице към Мека!

— А не знаеш ли, че човек се омърсява, като докосва труп?

— Ами вие вече сте се омърсили, защото седите с него в една и съща стая. Изобщо не е необходимо да докосвате мъртвеца. Прережете ремъците му и го пипайте само с кърпа. Ето, аз имам носна кърпа. Да го направя ли вместо вас?

— Много си загрижен за душата му!

— Напротив, само за моята. Привърженик съм на учението и ордена Мердифах и правя това, което повелява дългът на истинския правоверен.

— Прави каквото искаш!

Той извади ножа си. Два разреза — и ръцете и краката ми бяха свободни. После той уви дясната си ръка в кърпата, за да не влиза в непосредствен допир с мнимия труп, кръстоса ръцете ми, а после ме обърна така, че да съм с лице на изток.

Тъй като това беше и посоката, в която се намираха останалите присъстващи, сега ми беше по-лесно отпреди да ги наблюдавам.

— Така! — каза той, хвърляйки измърсената вече кърпа. — Сега душата ми е удовлетворена и мога да седна да ям.

Той излезе вън, при коня си, а мъжете зашушукаха помежду си, докато той се върна и седна при тях с хляба и месото.

— Не е много — каза той, — но ще си го разделим.

— Яж си спокойно. Ние сме сити — каза исмиланецът. — Същевременно би могъл да ни кажеш кой си всъщност и какво те води в Гюмюрджина.

— Ще узнаете. Но аз съм гост, а вие сте дошли тук преди мен. Затова първо аз трябва да узная при кого съм попаднал.

— При добри приятели, за което сигурно вече съдиш по отличителния знак.

— Не се и съмнявам. Иначе лошо ви се пишеше!

— Защо?

— Защото е опасно да съм враг на някого.

— Наистина ли? — засмя се ковачът на оръжие. — Толкова ли си опасен и страшен?

— Да! — отговори Халеф сериозно.

— Мислиш се за великан ли?

— Не, но досега не съм се страхувал от нито един враг. Понеже вие все пак сте приятели, няма защо да се страхувате от мен.

В отговор се чу гръмък смях, а някой каза:

— О, в никакъв случай няма да се страхуваме от теб.

— Тогава ми кажете, кои сте?

— Аз съм селянин от Кабач, а такива са и останалите присъстващи. А ти?

— Моята родина е Кюрдистан. Ловец съм на мечки.

Получи се малка пауза, после отново всички избухнаха в смях.

— Защо се смеете? — попита той най-сериозно. — Вече за втори път се смеете така. В присъствието на мъртвец на истинския правоверен подобава най-голяма сериозност.

— Нима е възможно? Ти наистина ли си ловец на мечки?

Смехът избухна отново.

— Че защо да не съм? — попита Халеф.

— Но ти си дребен като джудже. Мечката ще те глътне още щом те види и пак няма да може да се засити. За да утоли глада си, са й необходими десет души с твоя ръст.

— По-скоро куршумът ми ще я изяде, а не тя мен!

— Ловът на мечки твоя професия ли е?

— Да. Имах две лели, които много обичах. Едната беше сестра на баща ми, а другата на майка ми. И двете ги изяде една мечка. Тогава се заклех да отмъстя на мечките и тръгнах да ги избивам, където и да ги срещна.

— Убил ли си вече някоя?

— Да, много!

— С куршум ли?

— Да. Изстрелът ми никога не греши.

— Толкова добър стрелец ли си?

— Така говорят за мен. Познавам всички видове оръжия и улучвам с тях всяка цел.

Сега разбрах, защо хитрият хаджия се бе представил за ловец. Търсеше повод да вземе в ръцете си оръжията ми. Може би се надяваше, че ще го накарат да даде пробен изстрел. Тогава трябваше да излязат навън и аз получавах възможността да стана.

— Какво каза? — попита майсторът на оръжия. — Познаваш всички видове оръжия ли?

— Да.

— А тези виждал ли си ги?

Той посочи към карабината «Хенри».

Халеф взе оръжието в ръце, разгледа го, а после отговори:

— Много добре. Това е автоматична пушка от Америка.

— Ние досега не сме виждали подобно оръжие. Мислехме, че е играчка. А ти смяташ, че с нея може да се стреля много пъти, без да се зарежда?

— Двайсет и пет пъти.

— Деюн сен! — извика майсторът на оръжие.

— Казвам истината. В страната, която назовах, е имало един много известен изкусен майстор на оръжия. Той е изобретил това оръжие. Бил е особняк. Мислел си, че ако има повече такива пушки, за кратко време ще бъдат избити всички животни, подходящи за лов. Затова не дал патента на откритието си. Запазил тайната за себе си и направил само няколко такива пушки. Скоро след това умрял. Някои се опитали да разкрият тайната, но който разглоби частите на тази пушка, не може никога вече да ги сглоби. Така оръжието става неизползваемо. Малцината, които притежавали това оръжие, загинали в пущинака, а с тях изчезнали и пушките им. Може би това тук е единственото все още съществуващо оръжие от този вид. Нарича се карабина «Хенри» и много бих искал да узная как е попаднала в колибата ви.

— Купих я в Стамбул от един американец — обясни майсторът на оръжия.

— Много глупаво е постъпил, като я е продал! Този диск зад цевта поема патроните. Той се върти при всеки изстрел от само себе си, така че патронът от най-близката дупка сам се зарежда в цевта. Да ви покажа ли?

— Покажи!

— Как американецът ти е продал оръжието, без да ти обясни действието му?

— Забравих да го питам.

— Не мога да те разбера. Да не си роден в Акилик, където ботушите нямат ходила, каруците колела, а тенджерите дъна? Елате вън! Ще ви покажа как се стреля с това оръжие.

— Заредено ли е?

— Да. Посочете ми цел и аз ще я улуча десет пъти последователно.

Той излезе от колибата, а другите го последваха. Бяха толкова заинтригувани от експеримента, че и не помислиха за мен. Впрочем те бяха убедени, че съм мъртъв и изобщо не беше необходимо да се тревожат за мен.

— И така — по какво да стрелям? — чух как пита Халеф вън.

— Стреляй по гаргата, кацнала на покрива.

— Не, ще я убия, а искам да стрелям няколко пъти последователно. Елате по-насам. Ще стрелям по колибата. Виждате ли онази дъска горе, която вятърът почти е отнесъл? Тя стърчи от покрива и представлява хубава цел. Ще я улуча десет пъти.

Чух как стъпките им се отдалечават. Халеф ги примами възможно по-далеч от колибата, за да улесни съвземането ми от състоянието ми на безсъзнание.

Видях къде са дрехите ми, ножа, който просякът отново беше оставил, часовника, портмонето, изобщо всичките ми вещи, а до тях на стената беше облегната пушката.

Скочих и се протегнах. Крайниците ми сякаш бяха пълни с олово, бяха тежки и не ми се подчиняваха, но можех да се движа. Главата страшно ме болеше, а като докоснах с ръка болезненото място, напипах доста голяма подутина. Нямах време да се занимавам с нея. Облякох се по възможно най-бързия начин, прибрах всичко и грабнах пушката.

Естествено за всичко това ми трябваше повече време от нормалното, но Халеф стреляше на такива паузи, че бях готов още при петия изстрел.

След отекването на всеки изстрел чувах одобрителните възгласи на учудените му зрители. Вече бях насред стаята и можех да ги наблюдавам през прозореца. Халеф тъкмо стреляше за шести път.

Много добре видях, че погледът му не беше насочен към покрива, а към прозореца. Да не би да очакваше знак от мен? Бързо се приближих към отвора и вдигнах ръка, наистина само за две секунди, но той все пак ме забеляза. Кимна с глава и се обърна към публиката си.

Не можех да чуя какво им казва, но той нарами оръжието и тръгна към колибата.

— Десет изстрела, десет! — чух да вика майсторът на оръжия. — Стрелял си само шест пъти!

— Достатъчно е — отвърна той и толкова се беше приближил, че добре разбрах думите му. — Видяхте, че с всеки изстрел улучвам целта. Не бива да хабим куршумите, защото може да ми потрябват!

— За какво?

— За да ви ги изстрелям в главите, проклетници! Като каза това, той се обърна към тях и вдигна оръжието. Настъпил беше моментът за действие. Ние двамата срещу превъзхождащите ни по брой врагове? Но у храбрия дребосък не се забелязваше и най-малката следа от загриженост или страх. Те бяха оставили пушките си в колибата и можеха да окажат съпротива само с ножовете си.

Те се стъписаха — както от думите, така и от поведението му спрямо тях сега. Сигурно си мислеха, че се шегува, защото исмиланецът каза, смеейки се:

— Какво? По нас ли ще стреляш, дребосък? Ако искаш да си направиш шега, измисли нещо по-добро! Ти си много добър стрелец, но колкото и близо да сме до теб, няма да можеш да ни улучиш!

Халеф пъхна пръст в устата си и свирна пронизително. После отговори:

— Шега ли? Кой ви каза, че само се шегувам? Я погледнете натам! Там има двама души, които ще ви убедят, че го мисля сериозно.

Той посочи към просеката, намираща се срещу колибата. Проследих жеста му с поглед. Там, на известно разстояние един от друг, с готово за стрелба оръжие стояха черногорецът Оско и Омар Бен Садек, синът на водача. Значи те са били скрити там и изсвирването на Халеф е било знак, да се покажат иззад дърветата.

— Джюмле бютюн шейтанлар! (По дяволите!) — изруга майсторът на оръжия. — Кои са тези хора? Какво искат от нас?

— Искат да вземат трупа от колибата.

— Какво общо имат те с мъртвеца?

— Много. Покойникът не е роднина на този просяк, а наш предводител и приятел. Убили сте го и ние дойдохме да ви дадем заслуженото.

Те посегнаха към ножовете си, но Халеф им каза:

— Не пипайте ножовете! Няма да ви помогнат. В пушката имам още осемнайсет патрона, а гръмна ли първия куршум, ще стрелят и другите двама там. Ще бъдете трупове още преди да се доближите до мен!

Хаджията каза това толкова решително и с такъв заплашителен тон, та за тях вече нямаше съмнение, че говори сериозно. Стояха на десет-петнайсет крачки от него. Той държеше оръжието насочено към тях. Ако се хвърлеха бързо върху него, щеше да може да убие само един от тях, но никой от мъжете не искаше да умре.

Дълго се гледаха гневно и смутено един друг. После исмиланецът попита:

— Кой е човекът, когото ти наричаш ваш приятел и предводител?

— Той е още по-добър стрелец и ловец от мен. Неуязвим е и дори и да го убият, душата отново се връща в тялото му. Ако не вярвате, погледнете към колибата!

Те се обърнаха в указаната посока. Аз вече бях застанал на изхода с насочено към тях оръжие. Те се изплашиха. Оско и Омар обаче нададоха радостен вик.

— Сега виждате ли, че с вас е свършено, ако ви хрумне да окажете съпротива? — продължи Халеф.

— Вай! Бизим тюфенклер вариса идик! (Ох! Защо пушките ни не са у нас!) — извика майсторът на оръжие.

— Да, но не са. Обаче дори и да бяха, нямаше да има никаква полза от тях. Вече сте ни в ръцете. Ако се предадете доброволно, ще бъдем милостиви с вас.

— Как може да се държиш с нас враждебно, щом носиш копчата?

— Опитали сте се да убиете моя другар. Но фактът, че нося този знак, трябва да ви убеди, че можете да разчитате на снизхождение, ако се предадете. Влезте в колибата. Там пак ще поговорим.

Исмиланецът хвърли поглед към колибата. Стори ми се, че видях лицето му да просветва.

— Добре — каза той. — Ще влезем в колибата. Там всичко ще се изясни. Аз съм невинен. Като дойдох, чужденецът вече беше мъртъв, както си мислехме. Влезте вътре! Елате! Елате!

Той буташе другите пред себе си. Халеф отпусна вдигнатото оръжие, а аз бързо отстъпих назад, за да се добера до пушките на тези хора. Събрах ги и ги занесох в ъгъла. Смятах да не допускам никого дотам.

Още докато бях зает с оръжието, видях, че влизат начело с дебелия пекар-бояджия с гузна физиономия. Тъкмо се канех да махна фитила и на последната пушка, когато чух вик. Гръмнаха два изстрела и куршумите рикошираха в зида, а Халеф викаше:

— Сихди, сихди, навън, навън!

Естествено веднага се озовах на този зов, но тогава човекът, който ме бе довел дотук, извика:

— Дръжте го! Не го пускайте вън!

Застанаха срещу мен. Аз обаче се втурнах към единия от тях с насочена напред цев, блъснах го, той нададе вик на болка, олюля се и падна. Ударих на следващия един юмрук в лицето и се озовах вън. Всичко това стана за три секунди, но майсторът на оръжие вече препускаше през просеката в гората, яхнал коня ми и размахвайки карабината «Хенри».

Неочаквано беше измъкнал карабината от ръцете на Халеф, беше го ударил по главата с приклада и мигновено се хвърлил върху врания ми жребец. Оско и Омар го бяха забелязали и стреляли по него, но не го улучили.

— Останете тук! — извиках им аз. — Не пускайте никого да излиза! Стреляйте по всеки, който се опита да избяга!

Мулето на дебелия пекар и конете на Халеф и исмиланеца стояха наблизо. Конят на оръжейния майстор изглеждаше най-свеж и яхнах него. Пришпорих животното така, че то буквално подскочи във въздуха, обърнах го и препуснах в галоп след крадеца.

Безразлично ми беше какво става зад мен. Трябваше да си взема коня обратно. Пушката беше в ръката ми и смятах да сваля негодника от седлото с изстрел, ако не може по друг начин.

Той беше поел в посоката за Кабач. Не го виждах. Следите водеха през гората. Ако още в началото му позволях да вземе преднина, Рих щеше да е загубен за мен. Затова пришпорвах крантата, която яздех, с всички сили.

Наистина, струваше ми се, че чувам пред себе си конски тропот, но от дърветата не можех да видя нищо. Така препусках през гората в продължение на пет минути. Смятах, че за това кратко време съм изминал най-малко три английски мили. И ето — това не беше измама — пред себе си вече наистина чувах тропот на копита. Пред себе си ли? Не, това можеше да бъде само зад мен. Обърнах се и видях Халеф да се приближава в стремителен галоп. Беше се навел ниско напред и налагаше бедното си добиче с камшика от хипопотамова кожа.

— Кудам! Кавам, бил агел са Рих хатирак! (Напред! Бързо, бързо, иначе с Рих е свършено!) — викаше той.

Говореше на арабски и това беше белег, че е крайно възбуден.

— Защо напусна колибата? — попитах го аз. — Те ще избягат!

— Оойо ва Омар хунак! (Оско и Омар са там!) — извини се той.

Повече не можехме да разговаряме.

Гората ставаше все по-рядка. Дърветата бяха на все по-голямо разстояние едно от друго и най-сетне излязохме в открито поле, което позволяваше да се вижда надалеч.

Бяхме на хълма. Долу имаше някакво село. Явно беше Кабач и се намираше на около един час път. Отляво се спускаше широк поток и се вливаше зад селото в рекичката Сюдлю. Над мястото, където водите им се събираха, имаше дървен мост.

Разбира се, видяхме и исмиланеца. Беше далеч пред нас. Невъзможно бе да го улучим с куршум. Все пак Рих беше отличен бегач. Но сега препускаше като на шега. Ако ковачът беше по-добър ездач, отдавна да се е отдалечил на три или пет пъти по-голямо разстояние.

Той не пое по посока на селото. Сигурно не смееше да се покаже там. Непонятно защо, той се насочи към потока.

Наистина ли мислеше, че ще може да го прескочи? На мен не ми се вярваше. Потокът беше широк и имаше висок бряг.

— След него! — извиках на Халеф. — Подгони го към моста.

Аз свърнах към селото. Това беше най-прекият път към моста. Може би въпреки лошия кон, който яздех, щях да успея да стигна дотам преди крадеца.

Крантата ми беше доста тромава. Застанах така, че да не усеща цялата ми тежест, но напразно! Налагаше се да прибягна до жестокост: извадих ножа си и убодох коня по шията.

Той високо изцвили и препусна с всички сили. Летях право към селото, но ми се струваше, че и животното не беше на себе си. Повече не искаше да се подчинява. Носеше се слепешката напред, все направо и понеже за път и дума не можеше да става, полагах всички усилия да предотвратя падането, което би могло да бъде много опасно.

Вляво от другата страна яздеше исмиланецът. Той се изправи на седлото и вдигна откраднатата карабина. Можех да си представя адския му подигравателен смях в този момент. Преднината му пред Халеф се увеличаваше. За щастие обаче моят почти полудял кон препускаше към селото с почти същата скорост като на врания жребец.

Оттам вече ни бяха забелязали. Хората стояха пред портите. Близо до първите къщи имаше голям куп камъни. Нямах време да го заобиколя и скочих през него. По време на скока от коня се изтръгна грухтящ басов звук. Изглежда, той нищо не виждаше и сякаш щеше да се блъсне в първия срещнат зид. Всъщност все още имах власт над него, но не можех изцяло да го направлявам. Трябваше да се огранича само до това, да предотвратя някое нещастие.

Вече префучавах край първата къща. Пред нея стоеше една груба двуколка, натоварена с някакви плодове. Не можех да я заобиколя. Смушках коня и я прескочихме. Зяпачите нададоха силен вик.

Наближихме завой, в който трябваше да влезем. Принуждавайки с голямо усилие коня да завие край ъгъла, забелязах един човек, който водеше крава. Той също ме видя, извика изплашено, пусна кравата и избяга. Животното се обърна към него, така че застана напречно на пътя ми. В следващия миг прелетяхме над кравата.

— Челеби, ефенди, ефенди! — чух някой да вика.

Погледнах към човека, извикал тези думи. Беше Али, сахатчията, който стоеше пред къщата си. Беше зинал с уста и плесна с ръце. Тъй като ме бе обявил за слаб ездач, сигурно си е мислел, че конят ми препуска подплашен.

Продължих така, докато изляза от селото. Видях моста. Исмиланецът още не беше стигнал до него. Бях го изпреварил. Обърнах се и видях, че язди покрай потока, а на доста голямо разстояние зад него препускаше Халеф.

Успях да накарам коня си да спре и вдигнах пушката. Жребецът ми струваше повече от живота на ездача. Ако не ми го върнеше доброволно, куршумът му беше сигурен. Само трябваше да се приближи.

Но ето че и той ме забеляза. Стъписа се. Не можеше да повярва, че ме вижда пред себе си. Тогава рязко обърна жребеца надясно. Аз и Халеф бяхме пред и зад него, реката отляво. Не му оставаше нищо друго, освен да избяга през селото. Моментално се обърнах, отново боднах коня с ножа си и се понесох обратно назад. Видях го да излиза иззад една къща. Имаше намерение да мине покрай отсрещната къща. Четири-пет скока на Рих и конят и ездачът щяха да изчезнат. Изправих се на стремената, вдигнах пушката и се прицелих, както препусках в галоп. Но бързо свалих оръжието, защото видях, че пред беглеца се изпречва препятствие, което или не беше видял, или бе подценил.

Къщата, покрай която смяташе да мине, беше обградена с върби. На негово място нямаше да се спра пред тази пречка. Щом не можех да ги прескоча, щях да мина през тях. Той обаче се изплаши и обърна коня към входа на селото, през който бях дошъл. Не го последвах. Моята задача беше да му отрежа пътя към равнината и да го принудя да се приближи към потока. Наистина, достатъчно близо бях, за да го улуча с куршум, но все пак той беше човек и трябваше да се опитам да си възвърна жребеца без проливане на човешка кръв.

Затова се насочих направо към препятствието, което го бе изплашило. За Рих височината нямаше да е голяма, но крантата не можеше да я преодолее. Затова го накарах да се изправи колкото може по-високо и се понесох напред. В заграденото място имаше един ров — скочих през него и излязохме от другата страна през оградата.

Сега конят препускаше като побеснял надолу към селото. Тъкмо вече се бях изравнил с първата къща, когато забелязах исмиланеца.

Той видя, че пътят му е препречен, и тръгна направо към потока, който преди това се бе опитал да избегне. Далеч зад него се появи и Халеф, който не можеше да направи нищо друго, освен също да заобиколи.

Следвах беглеца по петите. Той беше на около петдесет конски дължини пред мен и пришпорваше жребеца с пети, нещо, на което той не бе свикнал. Рих се изправяше на задните си крака и не искаше да се подчини.

— Рих, вагиф, вагиф, угаф! (Рих, спри, спри, спри!) — виках аз с надеждата, че гласът ми ще накара коня да продължи да се съпротивлява. Но исмиланецът го удари по главата с оръжието, така че той силно изцвили, понесе се напред, а аз, разбира се, го последвах.

Жребецът препускаше с големи скокове. Разстоянието между нас започна да се увеличава. Явно беше, че изплашеният жребец щеше да прескочи потока като последен опит за спасение. Ако рискованият скок му се удадеше, губех окончателно врания си кон, ако не прибегнех до пушката. Така че отново я свалих и се прицелих.

Препускахме напред. Мислех да стрелям в момента, в който исмиланецът благополучно мине от другата страна. Все още беше на пет-четири-три конски дължини от брега. Рих се засили и описа широка, елегантна дъга. Ездачът изпусна стремената, не можа да се задържи на седлото и със страшна сила се стовари на земята, където остана да лежи неподвижно.

Нямах време да дръпна юздите на коня си, тъй като препускаше с бясна скорост. Лошо беше обучен, освен това бе превъзбуден и щеше да се хвърли с мен в потока, където щях да си счупя главата. Нададох силен, насърчителен възглас — той скочи и наистина премина от другата страна, но там се спъна и падна.

Седлото, на което седях, беше арабски сердж с високо издадена предна част и още по-висока облегалка. Наистина беше по-удобно от английския тип седла, но и много по-опасно, в случай че конят падне. Скачайки през потока, рискувах живота си и го знаех много добре. Затова, като извиках, за да го насърча, извадих краката си от обувките, служещи за стремена, здраво се хванах за предната облегалка на седлото, като продължавах да държа юздите, прехвърлих се през задната облегалка, така че дясното ми коляно да опре зад нея и когато животното се спъна, се прехвърлих през гърба му.

Тази маневра бе затруднена от пушката. Ако седлото беше друго, всичко щеше да мине много по-гладко. Така че паднах и няколко мига лежах неподвижно.

— Аллах иллах! — извика хаджията зад мен. — Сихди, жив ли си, или си мъртъв?

Въпреки че лежах, го виждах много добре: Не беше далеч от брега на потока и се канеше да накара коня си да скочи. Можеше да си счупи врата. Това моментално ми възвърна способността да се движа. Вдигнах предупредително ръка и извиках:

— Стой там, Халеф! Не ставай глупав!

— Слава на Пророка! — отговори той. — Смята ме за глупак, значи не е мъртъв.

— Не, само здравата се изтърсих.

— Счупи ли си нещо?

— Мисля, че не. Я да видим!

Станах и се протегнах. Костите ми бяха цели, но главата ми бръмчеше като кошер. Халеф слезе от коня, изкатери се по брега и прескочи през водата. Рекичката не беше широка, но това, че беше дълбока и течеше между раздалечени един от друг стръмни брегове, правеше скока с кон опасен.

— Аллах е велик! — каза хаджията. — Страшна гонитба беше! Не вярвах, че с тези коне можем да настигнем твоя Рих.

— Защото имаше лош ездач.

— Да, този човек седеше на коня като маймуна върху камила. Подобно нещо видях в Стамбул, където един мъж показваше мечка. Ще отида да доведа Рих.

Жребецът стоеше спокойно и с апетит пасеше стръкчета трева. По него не се забелязваше и следа от напрежение, докато конят на исмиланеца, който бях яздил аз, едва си поемаше дъх и стоеше до нас с разтреперани хълбоци. Беше успял да се изправи. Не бе пострадал. От падането се бяха счупили само облегалките на седлото.

— Остави го! — отговорих аз. — Първо трябва да отидем да видим ездача.

— Дано си е счупил врата!

— Не бива да желаем подобно нещо.

— Защо? Той е разбойник и конекрадец.

— Но все пак е човек. Не мърда. Изгубил е съзнание.

— Може би не само съзнание, но и цялата си душа. Дано е отишла в джехенема и да пие с дяволите брудершафт!

Коленичих до Деселим и го прегледах.

— Е? Къде се е скрила душата му? — попита Халеф.

— Вече не е у него. Наистина си е счупил врата.

— Сам си е виновен и вече няма да краде коне и особено твоя вран жребец. Дано Аллах всели душата му в някоя стара кобила, която ще крадат по десет пъти на ден, за да разбере как се чувства един кон с мошеник на гърба!

Казвайки това, той се приближи и посочи към шапката на майстора на оръжие.

— Свали я! — каза той.

— Кое?

— Копчата.

— Аха! Имаш право. Не помислих за това.

— Но е необходимо. Не се знае дали щях да мога да те спася, ако нямах такова копче.

— Кой ти го даде?

— Взех го от пленника на ковача.

— Значи си бил при Шимин?

— Да. Но после ще ти разкажа. Сега имаме друга работа. Я виж онези хора там!

Сякаш всички жители на селото бяха дошли при потока. Много мъже, жени, деца стояха на брега и оживено разговаряха. Подобна необичайна случка естествено бе предизвикала интереса им.

Двама от тях се спуснаха по брега и прескочиха през водата. Единият от тях беше сахатчията Али.

— Какво се случи, господарю?

— Не видя ли чий кон яздеше той?

— Твоя. Да не би да се беше обзаложил с теб или е искал да го купи, затова предварително е искал да изпробва бързината му?

— Нито едното, нито другото. Открадна го.

— И вие го настигнахте?

— Както виждаш!

— Господарю, не знам какво да мисля! Та ти не можеше да яздиш!

— И сега, както и преди не мога.

— Напротив! Яздиш като управителя на конюшнята на султана, та дори и по-добре. Никой не би се осмелил да скочи с този кон.

— Може би междувременно съм се научил.

— Не. Ти ме излъга. Пошегувал си се с мен. Първо седеше на коня като ученик и после, като те видях как преминаваш през оградата и потока, трябваше да си счупиш врата.

— Последното предоставям на другите, например на този тук. Казвайки това, посочих към исмиланеца.

— Аллах! Наистина ли се е случило?

— Да.

— Значи е мъртъв?

— Естествено.

— Тогава скъпо си е платил кражбата. Кой е той? Али се приближи до мъртвия, обърна лицето му към себе си и изненадано извика:

— Господ прави чудеса! Това е майсторът на оръжия Деселим от Исмилан!

— Познаваш ли го?

— Да. Той притежава и кафене и понякога съм се отбивал при него да изпия чашка кафе и да изпуша лула тютюн.

— Беше ли ти приятел?

— Не, само познат.

Приближи се и другият, който беше прескочил рекичката. Той също погледна лицето на мъртвеца и ме попита:

— Ти преследваше този човек, нали?

— Да.

— И от това той умря?

— За съжаление.

— Значи ти си убиецът. Трябва да те арестувам!

— Няма да го направиш! — прекъсна го сахатчията бързо. — Този човек не е подвластен на нашето правосъдие.

Тогава другият направи важна физиономия и каза със сериозен тон:

— Ти си сахатчията Али и трябва да мълчиш, а аз съм кехаята на това село и имам думата. И така — кой си?

— Чужденец — отговорих аз.

— Откъде?

— От Немче мемлекети.

— Далеч ли е оттук?

— Много.

— Подчинен ли си на някой кехая?

— Поданик съм на могъщ крал.

— Това е същото. Аз съм кралят на Кабач, тоест това, което е и той. Ела, последвай ме!

— Като арестант ли?

— Естествено! Ти си убиец.

— Няма ли преди това да ме попиташ защо съм преследвал този човек?

— Ще го направя утре, щом намеря време и възможност.

— Аз още сега имам време и възможност, но за утре нямам.

— Това не ме интересува. Тръгвай!

Той заповеднически посочи към потока. Тогава обаче Халеф се приближи към него и както имаше навик да прави, му посочи окачения на пояса си камшик от хипопотамова кожа и попита:

— Значи ти си кехаята на това село?

— Да.

— Виждал ли си такъв камшик?

— Често.

— А опитвал ли си го?

— Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид следното: ако кажеш още една-единствена груба дума на моя сихди, ефенди и емир, който ми е приятел и спътник, така ще те ударя с този камшик през лицето, че любопитният ти нос ще заприлича на джамията на султан Мурад, Аллах да го благослови. Да не мислиш, че сме дошли в Кабач, за да се възхищаваме на твоя блясък? Или пък си мислиш, че кехаята на едно село е най-великолепният човек на земното кълбо? Виждали сме сипаничави коняри и измамници с отрязани носове, които са били много по-хубави и достойни от теб! Защо Аллах ти е дал криви крака и червена брадавица на носа? Да не би, за да се отличаваш от останалите правоверни? Внимавай да не ме разгневиш! Превъзпитавал съм и други негодници с камшика си!

Кехаята беше по-скоро учуден, отколкото изплашен. Изгледа дребосъка от главата до петите, а след това каза:

— Човече, ти да не си полудял?

— Не, но ако искаш да се запознаеш с един луд, погледни във водата и ще видиш самия себе си. Само луд човек може да се осмели да се държи така грубо с моя ефенди, могъщия емир ха-джи Кара Бен Немзи.

— А ти кой си?

— Аз съм хаджи Халеф Омар бей, закрилник на невинните, отмъстител за всяка несправедливост, господар и учител на всички кехаи, навсякъде, където грее слънцето.

Сега старателният чиновник наистина не знаеше какво да прави. Самохвалството на дребосъка му беше направило голямо впечатление. Той се обърна към мен:

— Господарю, наистина ли си толкова знатен човек?

— Нима не ти приличам на такъв? — попитах го аз строго.

— О, ти наистина изглеждаш като емир, но си виновен за смъртта на този човек.

— Той сам си е виновен.

— Защо?

— Открадна ми коня и аз го преследвах, за да си го взема обратно.

— Деселим от Исмилан краде коне?

— Да не би да не вярваш на това, което казва моят ефенди? — попита Халеф, приближавайки се все по-близо до него, като демонстративно посягаше към пояса си.

— О, не се съмнявам — каза кехаята бързо. — Но може ли ефендито да докаже, че жребецът наистина е бил негова собственост?

— Ето го доказателството!

Казвайки това, Халеф потупа с ръка камшика. Аз обаче посочих към сахатчията и казах:

— Попитай този човек! Той знае, че конят е мой.

— Че откъде знае? Той не те познава, нали си чужденец!

— Познава ме и ме е виждал, че яздя врания кон.

— Вярно ли е?

— Да — отговори сахатчията, към когото беше отправен последният въпрос.

Тогава кехаята се поклони пред мен и каза:

— Вярвам. Въпреки това обаче трябва да ме придружиш до вкъщи, ефенди.

— Като пленник ли?

— Не съвсем, наполовина.

— Добре! Коя половина ще арестуваш? Другата половина няма време да чака и ще продължи пътя си.

Той зяпна с уста и ме погледна. А събралите се от другата страна на потока жители на Кабач избухнаха в смях. Тогава той сърдито им извика:

— Защо се смеете? Крепостни! Роби! Не знаете ли, че съм пълномощник и наместник на султана? Ще заповядам да ви затворят и да ви набият с пръчки!

После се обърна към мен и продължи:

— Защо ме правиш за смях пред хората?

— А ти защо ставаш за смях пред мен? Не е ли смешно да се твърди, че съм ти пленник наполовина?

— Невинността ти е доказана само наполовина!

— Тогава ще ти я докажа цялата!

— Хайде!

— С удоволствие и веднага! Виждаш ли тази пушка и този нож? Ще застрелям или намушкам всеки, който ми попречи да си тръгна. Ето ти и още едно доказателство. Можеш ли да четеш?

— Да.

— Прочети тогава паспорта ми, носещ печата на султана! Подадох му документа. Щом видя печата, той го притисна към челото, устата и гърдите си и каза:

— Имаш право, ефенди. Невинен си. Можеш да продължиш пътя си.

— Добре! Какво ще стане с мъртвеца?

— Ще го хвърлим във водата. Нека го изядат раците, щом те е обидил.

— Няма да направите подобно нещо. Ще съобщите за смъртта му на роднините, за да дойдат и го погребат. Нека с чест се присъедини към прадедите си. Ако чуя, че не сте направили това, ще съобщя на главния съдия на Румелия.

— Приятел ли ти е?

— Защо питаш? — отговори Халеф вместо мен. — Кааза аскери на Румелия е наш приятел и сродник. Любимата ми съпруга е дъщеря на любимата му жена. Тежко ви, ако не се подчините!

Хаджията отиде да доведе Рих. А кехаята дълбоко се поклони пред мен и каза:

— Аллах да даде на любимата жена на твоя спътник сто години живот и хиляди деца, внуци и правнуци! Ще направя каквото ми заповяда!

— Надявам се. А ще предадеш ли коня и всичко, което мъртвецът носи у себе си, на роднините му?

— Всичко ще получат, ефенди!

Бях убеден в противното. Но какво щеше да стане по-нататък, не ме засягаше. Трябваше да се радвам, че мога да продължа пътя си необезпокояван, и яхнах врания си жребец, който едва не изгубих по един толкова позорен начин.

Свирнах му… и с един скок се озовахме от другата страна на потока. Хората изплашено извикаха и се разпръснаха. Халеф ме последва пеша, а на другия бряг също възседна коня си.

— Господарю, няма ли да ми дойдеш на гости? — попита сахатчията.

— Добре, води ни! Искам да видя баща ти.

Ние яздехме отпред, а хората ни следваха, след като кехаята постави пазачи при трупа. Като стигнахме до малката къщичка на сахатчията, слязохме от конете и влязохме вътре. Вътрешността на колибата бе разделена на две нееднакви части. В по-голямото помещение забелязах на леглото възрастен мъж, който ни поздравяваше с поглед, без да може да ни проговори или да се помръдне.

— Татко, това е господарят, за когото ти говорих — каза синът.

Приближих се към стареца, хванах ръката му и любезно го поздравих. Той благодари със също толкова любезен поглед. Леглото му беше чисто, необичайно чист беше и старецът. Това ме зарадва. Попитах го:

— Разбираш ли думите ми? Той потвърди с поглед.

— Дойдох, за да видя достойния баща на един добър син и да ощастливя Али.

Погледът му придоби въпросително изражение, затова продължих:

— Той обича Икбала, най-хубавата румелийска дъщеря. Баща й не иска да му я даде, но аз ще го принудя да го направи. Сега ще отидем с Али при нея.

— Вярно ли е, вярно ли е, господарю? — попита сахатчията бързо.

— Да.

— Ти говори ли с нея?

— Да. А също и с майка й и баща й.

— А те какво казаха?

— И двамата казаха «да», но пекарят се опита да ме измами и предаде. После ще ти разкажа. Покажи ми сега часовника си!

— А не искаш ли преди това да хапнеш нещо?

— Благодаря ти. Нямаме много време. Трябва бързо да се връщам.

— Тогава ела!

Той ме заведе в по-малкото помещение, в което имаше маса, нещо рядко за тези места. Върху нея видях произведение на изкуството.

— Това е — каза той. — Разгледай го. Часовникът все още нямаше циферблат. Колелата бяха изработени от дърво, на ръка, което сигурно беше доста трудоемка работа.

— Знаеш ли в какво се състои изкуството? — попита той.

— Да — отговорих аз и посочих механизма за въртене на стрелките. — В това.

— Да. Отгатна. Този часовник ще показва не само часовете, но и минутите. Виждал ли си такъв часовник?

«О добри ми сахаф, не си стигнал далеч в изкуството си!» — мислех си аз. На глас обаче казах:

— Да. Виж моя часовник. Той показва годината, месеца, деня, часовете, минутите и секундите. Той свали часовника от ръката ми и учудено го заразглежда.

— Господарю — каза той, — а точен ли е?

— Да, върви много точно.

— Само че нищо не мога да прочета.

— Защото имената и цифрите са написани на непознат за теб шрифт. Но можеш да чуеш.

Навих пеещия механизъм на часовника. Сахатчията се стресна от звука му.

— Аллах акбар! — извика той. — Този часовник е направен или от Аллаха, или от дявола!

— О, не! Този, който го е правил, е бил благочестив часовникар в Германия. Той е превърнал часовника в произведение на изкуството, но не го е продал. След смъртта му го получи наследникът му, а когато и той умря, го наследих аз.

— Може ли да се отваря?

— Да.

— Отвори го, отвори го, за да мога да видя как е устроен.

— Не сега, в Джнибашлк ще можеш да го разгледаш. Там ще имаме време, но тук нямаме.

— Значи вече смяташ да тръгваш?

— Да. Преди това обаче ще изпълня обещанието си да напиша на баща ти един стих, който ще го утешава.

— Стих от вашата библия ли?

— Да.

— Ела тогава. Ще му го прочета и той много ще се зарадва. Върнахме се в първото помещение. Там сахатчията каза на болния:

— Татко, помниш ли още стария римски католик, който ми написа хубавия стих?

Старецът потвърди с поглед.

— Този ефенди също е християнин и ще напише стих за теб. Ще ти го прочета.

Откъснах един лист от бележника си, написах стиха, а после го дадох на сахатчията. Той прочете:

— Яшар сам, яшар ъм аллаха, юлюр сем юлюр ъм аллаха, яшар ъм яхуд юлюр ъм юлюр ъм аллаха! Това означаваше:

«Докато съм жив, живея чрез Господ, като умра, умирам, за да ида при него, затова жив или мъртъв му принадлежа.»

Очите на стареца се просълзиха. Той погледна към ръката си, която не можеше да движи.

— Ефенди, той те моли да му подадеш ръка — обясни синът му.

Изпълних желанието му и избърсах сълзите на парализирания човек.

— Аллах е добър, мъдър и справедлив — казах аз. — Той е сковал костите ти, за да може душата ти по-усърдно да общува с него. Когато някой ден освободеният ти дух срещне на моста на вечността двата ангела, които преценяват делата на покойниците, смирението ти в страданието ще натежи в ръцете им повече от греховете, които си извършил тук. Нека ти бъдат отсъдени блаженствата на рая!

Той затвори очи, а сбръчканото му лице бе озарено от спокойствие като след доведена докрай душевна борба. Той не отвори очи дори и когато излязохме от стаята.

— Господарю — каза сахатчията вън, — защо не написа стиха на езика, който се говори сега?

— И Коранът не е написан на новоарабски. Стиховете трябва да се пишат с достопочтени слова. Но защо сега разговаряш по друг начин с мен?

— Аз ли? — попита той малко смутено. При втората ни среща той се обръщаше към мен на «ти». След малко каза:

— Защото те обичам. Сърдиш ли ми се?

— Не. Доведи коня си. Отиваме в Джнибашлк.

Когато той отиде зад къщата, а ние останахме отпред да го чакаме, много ми се искаше да разпитам Халеф за преживяванията му, но ни обградиха цял куп хора, които оживено разговаряха за случилото се и проявяваха натрапчив интерес към нас, така че за разговор между нас двамата и дума не можеше да става.

После сахатчията дойде, яхнал коня си, и ние потеглихме в бърз тръс по обратния път, тъй като не знаехме нищо за положението на Оско и Омар.

Докато яздехме, се обърнах към дребничкия хаджия с няколко въпроса:

— Чаках ви доста време, а вие не идвахте. Да не би да се бяхте заблудили?

— Не, ефенди. Вървяхме по пътя, който предварително ни беше описал, но…

Той се запъна и ме погледна, за да разбере дали настроението ми е подходящо, за да ми съобщи нещо неприятно.

Не бях в лошо настроение. И въобще винаги съм се стремял да не позволявам на така нареченото настроение да ме командва. Не обичам капризните хора. Задължение на всеки при общуването с други хора е да овладее обхваналото го в момента настроение и да му бъде господар. Само така можеш да се наложиш над другите. Впрочем появата на моя храбър Халеф ме бе освободила от едно неприятно положение. Наистина му дължах голяма благодарност. Пък и бях успял да си взема обратно коня, тоест нямах причини за лошо настроение. Въпреки това направих сърдита физиономия, за да мога после да зарадвам дребосъка със снизходителния си отговор. Тъй като нищо не отговорих и гледах възможно най-мрачно, той се намести в седлото и попита:

— Кейфи йеринде сен? (В добро настроение ли си?)

— Хайър, хаджи. (Не, хаджи.)

Това прозвуча толкова мрачно, че той се изплаши.

— Ай хау! (О, ужас!)

— Защо се вайкаш?

— Защото ще те ядосам.

— С какво?

— Случи се нещастие.

— Какво?

— Той избяга.

— Кой?

— Последният.

— Кой последен? Говори!

— Последният гавазин.

Това той каза с такава въздишка, че въпреки тропота на конете ни се чу добре.

— Лила елхамд! (Слава Богу!)

Казах това с такъв радостен тон, че той слисано ме изгледа.

— С’лон? (Какво?) — попита той, с видимо облекчение.

— Хада ислях, хада яджибни! (Харесва ми, добре е станало!)

— Правилно ли те разбрах, ефенди?

— Надявам се!

— Ти не се сърдиш, че той си е заминал?

— Не. Напротив, много съм благодарен за това и на него, и на теб.

— Ама защо?

— Защото този човек само ни беше в тежест и ненужно щеше да забави пътуването ни.

— Защо тогава го взе с нас?

— Няколко гавази можеха да ни бъдат от полза, но тъй като тези хора нямаха понятие от езда, а началникът им предпочиташе повече да заповядва, отколкото да се подчинява, по-добре е да не се ядосваме повече с тях.

— Сариф таиб! (Хубаво, добре!) Сваляш голяма тежест от сърцето ми! Наистина се страхувах!

— От мен ли, Халеф?

— Да, сихди, от теб!

— Толкова малко ли ме познаваш? Толкова дълго време си ми бил в услуга, а и днес ме спаси от почти неизбежна смърт. Ти си мой приятел и закрилник, а се страхуваш от мен? Недей така, скъпи Халеф! Не е особено умно от твоя страна!

— Още по-глупаво беше, че позволих на този човек да избяга!

— Значи се е измъкнал?

— Точно така.

— Аха, предполагам с товарния кон, нали?

— Да, с коня, носещ това, което добрият търговец ни беше изпратил по Малхем.

— Нека бяга!

Халеф направи учудена, почти сърдита физиономия.

— Какво? Да го оставя да избяга ли? — попита той. — Не съм и помислял да го правя. Препуснахме след него и изминахме доста голямо разстояние по обратния път. Искахме да го хванем. Но беше през нощта и не можахме да видим следите му!

— Значи сте яздили слепешката. Само сте изгубили скъпоценно време!

— За съжаление. Върнахме се почти до Герен. Можеш да си представиш колко време сме пропилели. Проклинах и ругаех така, че на Аллах му е призляло, защото иначе съм благочестив човек. Но тази нощ бях толкова ядосан, бесен и изпълнен с гняв, че бих могъл да унищожа хиляда великани, ако някой от тях ми се бе изпречил на пътя.

— Ще се примирим! Сега имаме други грижи.

— Да се примирим ли? Ефенди, не мога да те позная, не те разбирам! Знаеш ли какви подаръци ни беше изпратил нашият домакин?

— Не съм заповядвал да ги отварят. Във всеки случай е храна.

— Да, но аз ги отворих!

— А, значи си бил любопитен?

— Любопитен ли? Винаги е от полза да знаеш какво ти подаряват и какво носиш със себе си. Имаше чудесен сладкиш, голям като мелничен камък, с хиляди бадеми и стафиди. За съжаление вече беше смачкан. Освен това имаше два чудно хубави чула, които са били предназначени за теб и мен. Видях и цял куп копринени кърпи, много подходящи за глава. Как бих искал да мога да занеса една такава на Ханех! Но ето че с това е свършено! Я шема’ дан ал махабе, я шема ал амел, а уарде ал банат! (О, светилник на любовта, о, слънце на надеждата, о, роза на дъщерите!)

Изведнъж у Халеф пламна любовта към добрата Ханех. Опитах се да го утеша:

— Не скърби, хаджи! В книгата на живота е било писано да загубим сладкиша, чуловете и кърпите. И на други места има копринени кърпи, а аз ще се погрижа да не се връщаш с празни ръце при най-хубавата от дъщерите!

— Дано Аллах се погрижи! Радвам се, че поне успях да спася торбичката.

— Каква торбичка?

— Като отворих дисагите, намерих вътре торбичка, направена от котешка кожа. Беше завързана и запечатана. Толкова тежеше и издаваше такъв приятен звук на сребро, та бях убеден, че вътре има пари.

— А, нея си скрил значи?

— Да, тук е, в дисагите. На нея е окачен и лист пергамент, на който е написано: Достима хаджи Кара Бен Немзи ефенди. Тоест торбата е за теб — ето, вземи я!

Той я извади от дисагите и ми я подаде. Претеглих я на ръка. Да, вътре имаше пари. «Достима» означава «на моя приятел». Да не би да ставаше дума наистина за приятелски подарък? За мен? Пари? Може би за път? Хм! Прибрах торбичката и казах:

— Ще я отворим по-късно. Във всеки случай много умно си постъпил, като си я взел. Хайде сега да говорим за нещо друго, защото изминахме почти половината разстояние. И как успя гавазинът да избяга от вас?

— Беше тъмно. Слязохме до една къща, близо до която имаше геран. Искахме да напоим конете. Гавазинът гребеше вода. Влязох в къщата, за да попитам стопанина за пътя. Оско и Омар не останаха вън. Те също влязоха с мен. Като се върнахме при герана, гавазинът беше изчезнал със своя и с товарния кон.

— Не чухте ли тропота от копитата на животните?

— Не, но въпреки това веднага тръгнахме след него.

— О, не, не сте направили това — отговорих аз, смеейки се.

— Не сме ли? Препускахме в галоп, но не успяхме да го настигнем.

— А знаеш ли дали наистина се е върнал обратно? Сигурно е бил достатъчно умен, да поеме по съвсем друг път.

— Ах, този измамник! Ах, този мошеник!

— Може би просто е отвел животните настрани и е изчакал да види какво ще направите. След това не му е било трудно да си избере път.

— О, изобщо не съм се сетил за това! Дали наистина е постъпил толкова умно? Та той имаше толкова глупава физиономия! Ах, как ми се иска сега да е пред мен! Дори всичките му кости да са номерирани, никога няма да може да ги намести отново! Да измами мен, хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абдул Абас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах!

Той извади камшика от пояса си и изплющя с него във въздуха, сякаш злодеят беше пред него.

— Успокой се! — казах аз. — А кога пристигнахте в Кошикавак?

— Един час, след като ти беше тръгнал. Ти ни беше описал на ковача, той ни позна и веднага ни спря. От него узнахме какво се е случило. Показа ни пленника. Зачакахме. Ти не идваше и аз се разтревожих. Тогава реших да те последвам в Джнибашлк. Хрумна ми една мисъл, на която и ти ще се зарадваш.

— Каква?

— Ковачът ми каза за копчата. Пленникът имаше такава. Копчето е знак за разпознаване и можеше да ми свърши добра работа. Така че го взех от онзи човек, който се наричаше агент Пимоза, и го сложих на феса си.

— Прекрасно! Видях какво въздействие оказа копчето.

— Ще кажеш ли пак, че не съм умен?

— Не, ти си олицетворение на мъдростта.

— Да, само дето понякога позволявам на гавазите да избягат! В Джнибашлк се насочихме право към пекаря. В къщата бяха само жена му и дъщеря му. Ефенди, като видях старата, едва не изпаднах в безсъзнание! Поглеждал ли си някога вътре в кошер с пчели?

— Да.

— В него има царица, чието тяло е надуто като балон. Казват, че една такава царица снасяла по няколко хиляди яйца на ден. Тази жена ми се видя точно като такава царица!

— Но тя има добра душа!

— Да, тя и дъщеря й ме предупредиха. Слугата е бил изпратен да предизвести. После дошъл кафеджията от Исмилан и говорил с пекаря за теб, след което бързо се отправили на път. Това ни съобщи Икбала, дъщерята. Тя се страхуваше за Али, сахатчията, който сега е с нас. Помоли ме да те последвам. Аз и бездруго щях да го направя.

— Ти дойде тъкмо навреме, скъпи Халеф!

— Да. Бързах, но все пак бях предпазлив. Чух един кон да цвили. Затова продължих сам напред. Видях просеката с колибата, забелязах твоя Рих и още няколко други коня. Значи ти беше в колибата сред враговете, които може би дори те бяха пленили. Трима конници щяха да накарат противниците ти да станат по-предпазливи, докато само един нямаше да им се стори толкова опасен. Затова скрих Оско и Омар зад дърветата и им казах какво да правят, след което потеглих към колибата сам.

— Много предпазливо и смело си постъпил. Доказа, че мога да разчитам на теб.

— О, ефенди, ти си мой учител и приятел! Какво се случи по-нататък, вече знаеш.

— Да, а защо не остана в колибата, Халеф?

— Трябваше ли да позволя да откраднат Рих?

— Не можеше да попречиш, конят ти не е достатъчно бърз, за да настигне жребеца.

— Твоят също. Щеше ли да можеш да заблудиш крадеца без мен? Щеше ли да можеш да го обградиш? Той виждаше само мен и мислеше, че съм единственият му преследвач. Затова се изплаши, като забеляза, че си му препречил пътя. Трябваше да се върне и така Рих отново попадна в твои ръце. Щеше ли да е възможно това без мен?

— Не. Напълно си прав. Но се тревожа за двамата ни приятели.

— Не е необходимо. Те са смели.

— Но враговете са повече от тях и имат за прикритие колибата.

— В колибата имат не само прикритие, но същевременно са и пленени.

— Докога? Биха могли да стрелят по Омар и Оско през прозореца или вратата.

— Не. Ти нали им даде указания. А преди да тръгна, и аз им казах да стоят скрити зад дърветата и да стрелят по всеки, на когото му хрумне да излезе от колибата. Какво ще правиш с тези хора?

— Зависи от поведението им. Пришпорвай коня! Часовникарят яздеше на почтително разстояние зад нас. Като забеляза, че разговорът ми с Халеф свърши, се приближи и попита:

— Господарю, мога ли да узная какво се е случило и защо трябваше да дойда с теб?

— После! Надявам се, че още днес ще можеш да поздравиш Икбала, най-хубавата девойка в Румелия, в присъствието на баща й. Сега трябва да побързаме, а не да разговаряме.

Междувременно бяхме стигнали до гората и не след дълго приближихме просеката. Тогава дръпнахме юздите на конете, за да не се чуе приближаването ни. Като се озовахме до края на просеката, слязох от жребеца и дадох на Халеф да го държи.

— Стой тук — казах аз. — Първо ще разузная наоколо. Дай ми карабината, Халеф!

— Уаллах! Правилно! Все още е у мен! Ето ти я, сихди! Докато се върнеш ли да чакам?

— Да, освен ако не ме чуеш да викам.

Промъквах се напред от ствол на ствол, докато поляната се откри пред погледа ми. Конете все още стояха пред колибата. От прозореца се подаваха дулата на две пушки. Значи мъжете вътре бяха заели отбранителна позиция. За съжаление не можех да отстраня оръжията им.

Обсадата, състояща се от Оско и Омар, не се виждаше. Явно двамата се криеха зад дебели дървета. Описах дъга, докато се озовах точно срещу колибата, и там видях двамата, които търсех, да лежат с насочени напред оръжия. Приближих се до тях колкото можах, без другите отсреща да ме забележат. Двамата ме видяха и изразиха радостта си с приглушени викове.

— Успя ли да се измъкне някой? — попитах аз.

— Не — отвърна Оско.

— Стреляхте ли?

— Пет пъти.

— А мъжете отсреща?

— Три пъти, но не улучиха. Не могат да излязат, а ние не можем да влезем. Какво ще правим?

— Ще стоите тук, докато видите, че съм до колибата…

— Какво? Ти ще отидеш там?

— Да.

— Ще те застрелят!

— Няма. Ще се промъкна отзад. Там няма прозорец, така че не могат да ме видят. Халеф е с мен. Като стигнем дотам, елате и вие, разбира се, също отзад. После ще видим какво ще правим. Къде са конете ви?

— Вързани са малко по-нататък в гората.

— Оставете ги там, докато свърши обсадата!

Върнах се при Халеф и му съобщих решението си. Той се съгласи. Кимна ми дяволито и попита:

— Виждаш ли дулата на пушките, които се подават от прозореца, сихди?

— Естествено.

— Няма да бъдат дълго време толкова любопитни!

— Аха! Мислиш ли? Правилно, и аз смятам така. — Ще се промъкнем там, ще ги сграбчим внезапно и ще издърпаме пушките през прозореца!

— Да опитаме.

— А аз какво да правя? — попита сахатчията.

— Като стигнем до колибата, доведи там конете ни, но по обиколен път. Ще ги вържеш за дърветата зад колибата, а после можеш да дойдеш при нас.

Подадохме му поводите на конете си и описахме дъга към задната част на къщичката. Пристигнахме там благополучно, спряхме се и се ослушахме. Беше тихо.

— Сега, сихди! — прошепна Халеф.

— Но внимателно! Двете пушки лесно биха могли да гръмнат. Трябва да се пазим да не ни улучат. Щом вземем оръжието, бързо ще заемем позиция на двата ъгъла пред къщата. Така ще сме скрити от тях и ще бъдем в пълна безопасност, като ще можем да стреляме по всеки, който се опита да излезе, от непосредствена близост. Ела!

Надникнах иззад ъгъла. Двете пушки се подаваха от прозореца около осем-девет цола. Наведох се — няколко тихи стъпки, Халеф до мен — хващане, дръпване и скок назад. Отново бяхме зад ъгъла, с двете дълги турски пушки в ръце.

В продължение на няколко мига вътре продължи да цари тишина, разбира се, от изненада. Тогава Оско и Омар високо извикаха отсреща:

— Аферим, аферим! (Браво, браво!)

Сега и в колибата се вдигна глъчка. Чуваха се най-различни проклятия, викове на уплаха и учудване, безсмислени въпроси, но ние не им отговаряхме.

— Мини отзад и иди до другия ъгъл — прошепнах аз на Халеф. — Така вратата ще е обградена.

Той кимна и се запромъква натам. В колибата дочух тихо шушукане. Напрегнах слух и ми се стори, че долавям думите «скрит под прозореца». Предположих какво могат да направят, затова наблюдавах прозореца с подадено само наполовина лице иззад ъгъла.

Правилно! Появиха се двете цеви на един пистолет. Щяха да стрелят под прозореца, което с пушка не беше възможно. Хванах карабината си за цевта и вдигнах приклада.

[#1 Един цол е равен на 2,6 см. — Бел. пр.]

Първо видях цевите на пистолета, после затвора му и накрая ръката, държаща оръжието. Притежателят й или беше много смел, или много лекомислен. Можех веднага да му счупя ръката само с един куршум. Вместо това обаче замахнах с приклада, разбира се, не много силно, но като улучих ръката, вътре проехтя страшен вик. Ръката изчезна, а пистолетът падна на земята под прозореца.

Халеф бе наблюдавал всичко от другия ъгъл. Той високо каза:

— Ей, пек ей, ефенди! (Добре, много добре, ефенди!) За в бъдеще този глупак ще трябва да държи ръката си в джоба. Вече си извоювахме три оръжия!

— Ибху, ай, авджъ! (Ха, ловецът на мечки!) — чуха се вътре викове.

Значи бяха познали Халеф по гласа.

— Да, аз съм — отговори той. — Излезте навън! Тъй като тук няма мечки, ще пострелям малко по вонящи таралежи.

Настъпи пауза. Вътре се съвещаваха. После се чу въпрос:

— Сам ли си?

— Не.

— Кой е с теб?

— Ефендито, когото бяхте пленили, и още трима други мъже. Видяхме, че Оско и Омар също се приближават, а сахатчията вече връзваше трите коня. Така че Халеф не беше излъгал. След малко попитаха отново:

— Къде е исмиланецът?

— Умря.

— Лъжеш!

— Кажи го още веднъж и ще хвърля огън през комина, така че всички да изгорите. Нямам навика да се шегувам с пасмина като вас!

— Как умря?

— Счупи си врата.

— Къде?