/ / Language: Bulgaria / Genre:adventure / Series: Преследване в Ориента

През дивия Кюрдистан

Карл Май

През дивия Кюрдистан продължава пътуването в Ориента на Кара бен Немзи с Халеф и скучаещия сър Дейвид Линдси. Тяхното следващо приключение е: Амад ал Гандур, синът на шейха Мохамед Емин, техния гостоприемник трябва да бъде освободен от крепостта в Амадие. «През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).

Карл Май

През дивия Кюрдистан

Първа глава

Саможертвата на светеца

Връщахме се от посещение при главатаря на бадинанските кюрди. Когато се изкачихме на последното възвишение и можехме да обхванем с поглед долината на поклонниците на дявола, забелязахме в близост до къщата на Али бей огромна купчина съчки, която няколко джесиди продължаваха да трупат. Пир Камек стоеше до нея и хвърляше от време на време парчета смола.

— Това е жертвена клада — каза Али бей.

— Какво ще бъде принесено в жертва? — попитах. — Може би някое животно?

— Само езичниците изгарят животни.

— Тогава вероятно плодове?

— Джесидите не изгарят нито животни, нито плодове. Пирът не ми каза какво ще гори, но той е свят човек и това, което върши, е правилно.

На отсрещното възвишение все още отекваха залповете на прииждащите поклонници, а от долината им отговаряха. Когато стигнахме долу, забелязах, че тя не може да побере повече хора. Предадохме животните и се отправихме към гробницата. По пътя, който водеше натам, имаше фонтан, обграден с плочи. На една от тях седеше мир шейх ханът и разговаряше с няколко поклонници, застанали чинно на разстояние от него.

— Този извор е свещен и само мирът, аз и свещениците имаме право да седим на плочите. Така че не се гневи, ако трябва да стоиш прав! — ми каза Али.

— Не се притеснявай — му отвърнах. — Ще спазвам обичаите ви. Когато приближихме, мирът даде знак на околните. Те ни сториха място, така че да можем да минем. Той се изправи, тръгна към нас и ни подаде ръка.

— Добре сте се завърнали! Заемете място от двете ми страни!

Той махна с ръка на бея да застане отляво, а за мен остана дясната страна. Седнах на свещените плочи, без да забележа и следа от гняв у някой от присъстващите. Това беше благоприятен знак за великодушието и търпението им.

— Разговаря ли с предводителя на Бадинан? — попита мирът.

— Да — отвърна беят. — Всичко е наред. А ти извести ли поклонниците?

— Не.

— Тогава е време хората да се съберат. Дай заповед!

— Не аз! Аз съм духовният водач на джесидите. Всичко останало е твоя работа. Не искам да накърня славата ти на защитник на вярващите и победител на враговете.

Това беше скромност, която не винаги можеше да се срещне. Али бей стана и се отдалечи. Докато разговарях с хана, забелязах между поклонниците вълнение, което се увеличаваше с всяка минута. Жените останаха по местата си, децата — също. Мъжете се подредиха покрай потока и водачите на отделните племена, родове и селища образуваха кръг около Али бей. Той им извести намеренията на мютесарифа на Мосул. При това цареше спокойствие и ред като при парада на някоя европейска войскова част — съвсем различно от врявата и бъркотията, които често се наблюдават при ориенталските войници. После събралите се спокойно се разпръснаха и водачите предадоха на своите хора съобщенията и заповедите на бея.

Самият Али бей се върна обратно при нас.

— Какво заповяда? — запита мирът. Беят протегна ръка и посочи група от около двайсетина мъже, изкачващи пътеката, по която се бяхме спуснали преди малко.

— Виж, това са бойци от Айран, Хаджи Дзо и Шура Хан, които много добре познават местността. Те ще пресрещнат турците и ще ни осведомят навреме за идването им. Поставих постове и към Баадри, така че да избегнем всякаква изненада. До смрачаване има още три часа и това е достатъчно, за да се пренесе цялото имущество в долината Идис. Мъжете ще потеглят и Селек ще им показва пътя.

— Ще се върнат ли до началото на обредите?

— Да, сигурно!

Не след дълго край нас се проточи върволица от мъже, които водеха със себе си животни или мъкнеха различни вещи. Един след друг те изчезваха зад гробницата. После отново се появяваха горе по една скалиста пътека. От нашето място можехме да проследим пътя им, който се губеше сред високата гъста гора.

Беше време да отида с Али бей да се нахраня. По-късно при мен дойде и нашият башибозук.

— Ефенди, трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Заплашва ни голяма опасност.

— Каква?

— Не зная, но тези поклонници на дявола ме гледат от половин час с очи, всяващи ужас. Като че ли искат да ме убият.

Понеже бюлюк емини носеше униформата си, можех лесно да си обясня поведението на застрашените от турците джесиди. Но бях убеден, че на Ифра няма да му се случи нищо.

— Лошо — казах все пак. — Ако те убият, кой ще се грижи за опашката на магарето ти?

— Ефенди, поклонниците на дявола ще заколят и магарето! Не забеляза ли, че вече убиха повечето бикове и овце?

— Магарето ти е в безопасност, ти също. Нали сте едно цяло — няма да ви разделят.

— Това е добре. Страхувах се, докато те нямаше. Ще заминеш ли пак?

— Ще остана. На теб обаче заповядвам да стоиш тук, в къщата, и да не отиваш при джесидите, иначе не бих могъл да те закрилям.

Храбрецът Ифра, който ми бе даден от мютесарифа, за да ме защитава, си тръгна почти успокоен. Но и от друго място дойде предупреждение. Търсеше ме Халеф.

— Сихди, знаеш ли, че ще има битка?

— Битка ли! С кого?

— Между османлиите и хората на дявола.

— Е, нали чу това, което говорихме сутринта в Баадри?

— Нищо не съм чул, защото приказвахте на турски, а тези тук го говорят така, че трудно мога да ги разбера. Но видях, че се събраха много хора и после всички мъже прегледаха оръжието си. След това отведоха животните и отнесоха нещата си и когато отидох горе на площадката при шейх Мохамед, той бе зает да изважда старите куршуми от пищовите си и да ги заменя с нови. Това не са ли достатъчно доказателства, че ни грози опасност?

— Имаш право, Халеф. Утре на зазоряване турците от Баадри и тези от Калони ще нападнат джесидите.

— Колко са турците?

— Хиляда и петстотин души.

— Много от тях ще загинат, защото планът им е издаден. На кого ще помагаш, сихди, на турците или на джесидите?

— Аз изобщо няма да воювам.

— Няма ли? — попита разочаровано храбрият дребосък. — И аз ли не бива да се бия?

— На кого искаш да помогнеш?

— На джесидите.

— На тях ли, Халеф? На тях, за които смяташе, че ще те лишат от рая.

— О, сихди, аз не ги познавах. Сега обаче ги обичам.

— Но те са неверници!

— Не помагаше ли самият ти винаги на онези, които бяха прави, без да питаш дали вярват в Аллах или в друг Бог?

Моят доблестен Халеф искаше да ме направи мюсюлманин и за моя радост забелязах, че неговата закостеняла правоверност е разколебана.

— Ще останеш при мен — отсякох аз.

— Докато другите се бият и показват храбростта си?!

— Може би и за нас ще се открие случай да проявим още по-голяма смелост.

— Значи оставам при теб. И бюлюк емини ли?

— Също и Ифра.

Качих се на площадката при Мохамед Емин.

— Хамдулиллях (слава на Бога), че идваш! — каза шейхът.

— Защо си останал тук, горе?

— Никой не биваше да ме види и да ме познае, защото може да ме издаде. Какво ново научи?

Разказах всичко на шейха. Когато свърших, той посочи оръжията, които беше поставил пред себе си.

— Ние ще посрещнем турците.

— Няма да имаш нужда от оръжието.

— Така ли? Не трябва ли да защитавам себе си и своите приятели?

— Джесидите са достатъчно силни. Или искаш отново да попаднеш в ръцете на турците, от които едва се отърва. Да получиш куршум или удар с нож, та да чезне синът ти по-дълго като пленник в Амадие.

— Ефенди, ти говориш като умен, но не и храбър човек.

— О, шейх, ти знаеш, че никой враг не може да ме уплаши. Не страхът говори в мен. Али бей иска да стоим настрана от битката. Всъщност той мисли, че до битка може и да не се стигне. И аз съм на същото мнение.

— Смяташ, че турците ще се предадат без съпротива?

— Ще ги избием, ако не го сторят.

— Офицерите на османлиите пет пари не струват, но войниците им са храбри. Те ще щурмуват височините и ще се измъкнат.

— Хиляда и петстотин срещу може би пет хиляди души?

— Ако им се удаде да обкръжат турците.

— Ще им се удаде.

— Тогава трябва ли да отидем с жените в долината Идис?

— Ти — да.

— А ти?

— Ще остана тук.

— Аллах керим! Защо? Може да загинеш!

— Не вярвам. Аз съм под закрилата на падишаха. Притежавам препоръките на мютесарифа Шекиб Халил паша и с мен е бюлюк емини, чието присъствие е достатъчно, за да ме закриля.

— Но какво ще правиш тук?

— Ще предотвратя бедата, ако е възможно.

— Знае ли Али бей за това?

— Не.

— Или мир шейх ханът?

— И той не. И двамата ще научат, когато трябва. Наистина положих доста усилия, за да убедя шейха да одобри плановете ми. Накрая ми се удаде.

— Съдбата на човек е предопределена в книгата на живота — каза той. — Не искам да те отклоня от намеренията ти, но ще остана при теб!

— Ти? Не съм съгласен.

— Защо не?

— Турците не бива да те намерят.

— Също и теб.

— Вече ти обясних, че не ме заплашва опасност. Но ако те познаят, теб те очаква друга участ.

— И краят на човека е предопределен в книгата на живота. Ако ми е писано да умра, ще умра и тогава е все едно дали ще бъде тук или в Амадие.

— Вървиш към пропастта, но защо трябва да повлечеш и мен? Струваше ми се, че само така ще надвия твърдоглавието му.

— Теб? Как така? — попита Мохамед Емин.

— Ако съм сам, ще ме закрилят моите паспорти. Но ако те намерят при мен, теб, врага на мютесарифа, избягалия затворник, то ще се лиша от закрилата им. Тогава и двамата сме загубени!

Свел поглед, шейхът гледаше замислен пред себе си. Виждах, че вътрешно се съпротивлява срещу отстъплението в долината Идис. Оставих му време сам да вземе решение. Най-сетне с несигурен глас той каза:

— Ефенди, ти смяташ ли ме за страхливец?

— Не. Знам, че си храбър и безстрашен.

— И какво ще си помисли Али бей?

— Той е на моето мнение, също и мир шейх ханът.

— А другите джесиди?

— Известна им е славата ти и знаят, че няма да избягаш от неприятеля. Можеш да се осланяш на това.

— А ако поставят смелостта ми под съмнение, ще ме защитиш ли? Ще кажеш ли пред всички, че съм отишъл с жените към Идис само за да ти се подчиня?

— Ще го кажа открито навсякъде.

— Е, добре, ще направя каквото ми предложи!

Мохамед Емин отмести кремъклийката си с въздишка и отново се загледа към долината, която започваше да потъва в сенките на нощта.

Мъжете, отишли в Идис, се върнаха обратно. Те се движеха в колона, която се разпръсна пред нас.

После откъм гробницата на светеца прозвуча залп и в същото време при нас дойде Али бей и каза:

— При гробницата започва голямо празненство. Никога чужденец не е присъствал, но мир шейх ханът ми разреши да ви поканя от името на всички свещеници.

Без съмнение това бе голяма чест за нас. Шейхът на хадедихните обаче отказа:

— Благодаря ти, но на мюсюлманина му е забранено да присъства на поклонението пред някой друг освен Аллах.

Мохамед Емин беше мюсюлманин. Само че можеше да откаже и по друг начин. Той остана, а аз последвах бея.

Когато излязохме от къщата, пред нас се разкри странна, неописуемо красива гледка. Докъдето се простираше долината, блещукаха светлини — под и на дърветата, долу по водата и на всяка скала по възвишенията, около къщите и по площадките. Най-голямо оживление цареше около гробницата на светеца. От вечния огън на гроба мирът беше запалил главня и крачеше с нея към вътрешния двор. От главнята шейховете й кавалите палеха факлите си, от които пък факирите запалваха своите и накрая всички се отправиха към полето. Хиляди прииждаха насам, за да се пречистят на свещения огън.

Който успяваше да се доближи до огъня на свещениците, прекарваше ръка над пламъка и после докосваше с нея челото и сърцето си. После мъжете повторно посягаха към пламъка, за да дадат благословия на своите жени. Майките правеха това за децата си, които поради навалицата не можеха да се промъкнат по-наблизо. Наоколо цареше истинско ликуване и радост, преливаща в сърцата.

Светилището също беше осветено. Във всяка от многобройните ниши на зида гореше факла. През дворовете се точеха огнени гирлянди. Всеки клон на дърветата изглеждаше като рамото на гигантски свещник и стотици светлини трептяха чак до върховете на двете кули, образуващи две огромни огнени колони, чиято гледка бе вълшебна.

Наредени в две редици, свещениците бяха заели места във вътрешния двор. От едната страна седяха облечените в бяло шейхове, а срещу тях — кавалите. Някои държаха в ръцете си флейти, други — тамбурини. Настанихме се с Али бей под една асма. Къде беше мир шейх ханът, не можах да видя.

От вътрешността на гробницата прозвуча вик и кавалите вдигнаха инструментите си. Флейтите засвириха бавна, жаловита мелодия, а тамбурините отмерваха тихо тактовете. После зазвучаха четири гласа, тамбурините свиреха тремоло, първо пианисимо, после пиано и все по-силно до фортисимо. И ето флейтите подеха двугласна мелодия, която не би могла да бъде описана с нашите музикални понятия. Тя звучеше твърде приятно и успокояващо.

На края на това изпълнение мир шейх ханът излезе от вътрешността на постройката. Двама от шейховете го придружаваха. Първият носеше дървен статив, който приличаше на нотен пулт. Той го сложи в средата на двора. Другият шейх държеше малък съд с вода и още един, открит и кръгъл, в който гореше някаква течност. Двата съда бяха оставени на статива, към който се отправи мир шейх ханът.

Той даде знак с ръка, при което музиката зазвуча отново. След въведението свещениците запяха едногласен химн. За съжаление не можах да запиша текста, защото това щеше да направи впечатление; а думите са се изтрили вече от паметта ми. Те бяха на арабски и призоваваха към чистота, вяра и бдителност.

После мир шейх ханът произнесе кратко слово на свещениците. Той описа с малко думи необходимостта да се предпазят от всеки грях, да правят добро на хората, да не изменят на своята вяра, да се защитават срещу всички врагове.

След това той се отдръпна и седна при нас. Един от свещениците донесе жив петел, който бе вързан за статива с връв. От лявата страна на птицата беше водата, от дясната — огънят.

Музиката отново прозвуча. Петелът подскачаше, без да обръща внимание на околните хора. Тихите звуци на флейтите не го смущаваха, но звукът се усилваше и той се ослуша. Протягайки глава, гой се огледа със зорки, умни очи и забеляза водата. Бързо протегна човка към съда, за да пие. Това събитие беше възвестено със звънливи, ликуващи акорди на тамбурините. Врявата наоколо, изглежда, раздразни птицата. Петелът изкриви врат и забеляза, че се намира в опасна близост до огъня. Помъчи се да се отдръпне, но не успя, защото беше вързан. Разярен, той проточи шия и се разнесе едно високо «Кукуригуу!», към което се присъединиха флейтите и тамбурините. Това може би го накара да сметне, че е призован на музикален дуел. Петелът смело се извърна към музикантите, изпляска с крила и повторно изкукурига. Последва същият отговор и разгорялото се състезание накрая така раздразни птицата, че с крясък тя се отскубна и се мушна в гробницата.

Музиката съпровождаше геройското дело с най-мощно фортисимо. Гласовете на свещениците се извисиха в ликуване и ето, последва и финалът, който измори както музикантите, така и певците. В края на изпълнението кавалите целунаха своите инструменти.

Последва продажбата на куршуми, за което вече споменах. Преди това обаче свещениците пристъпиха напред и направиха подарък на Али бей и на мен. Той получи седем куршума и аз седем. С остър предмет на тях бе гравирана арабска дума. На четири от моите куршуми се четеше «ал Шемс» — «слънце».

Продажбата се състоя във външния двор, докато във вътрешността на обграденото със зид място отново прозвучаха инструментите и пеенето. Напуснах светилището. Хрумна ми, че отгоре долината ще представлява чудно хубава гледка. Отправих се да взема Халеф да ме придружи. Намерих го да седи с бюлюк емини на площадката пред къщата. Очевидно разговорът беше оживен, тъй като чух Хаджията да пита:

— Какво? Това бил някакъв руснак?

— Да, един московец, Аллах да отсече главата му, защото, ако не беше той, и досега щях да имам нос. Раздавах удари като побеснял около себе си. Онзи мъжага обаче замахна към главата ми. Исках да избягна оръжието му и отстъпих назад. Ударът, който трябваше да улучи главата ми, срещна само…

— Хаджи Халеф — извиках аз.

Достави ми удоволствие поне веднъж да прекъсна прочутата история за носа. Двамата скочиха и се приближиха.

— Трябва да ме придружиш, Халеф, ела!

— Къде, сихди?

— Там, горе, на възвишението, за да видим как изглежда осветената долина.

— Емире, нека и аз да дойда — помоли Ифра.

— Нямам нищо против. Да вървим!

Изкачихме хълма над Баадри. Навсякъде срещнахме мъже, жени и деца с факли и фенери и всички радостно ни поздравяваха и заприказваха. Когато стигнахме върха, пред нас се разкри неописуема гледка. Няколко джесиди ни бяха последвали, за да ни осветяват пътя. Помолих ги да се върнат обратно или да угасят факлите. Който искаше да изпита цялата наслада, трябваше да стои на тъмно.

Долу в долината трептяха много пламъчета едно до друго. Хиляди светещи точки се кръстосваха, скачаха и се плъзваха насам-натам, танцуваха, стрелваха се и летяха една през друга. В далечината те бяха съвсем мънички, но по-близките до нас ставаха все по-големи. Светилището буквално се къпеше в блясък и светлина, а двете кули се издигаха в тъмнината на нощта със строга мъжественост. При това отдолу се извисяваха на приглушени вълни ехтящи, развълнувани гласове, прекъсвани често от силен, ликуващ вик. Можех да стоя тук с часове, да се наслаждавам и любувам на гледката.

— Каква е тази звезда? — прозвуча до мен въпрос на кюрдски. Беше един от джесидите.

— Къде — заинтересува се друг.

— Виж Pea кадишан там, вдясно!

— Виждам го.

— В него припламва една светла звезда. Сега отново! Виждаш ли я?

— Виждам я. Това е Киале бе сери.

Четирите звезди, които образуват външната страна на мечката в нашето съзвездие, се казват при кюрдите Старецът. Те мислят, че главата му е скрита зад съседно съзвездие. Трите звезди, които образуват за нас опашката на Голямата мечка (или «окът» на колата, както това съзвездие също се нарича), се именуват при тях Двамата братя и Сляпата майка на Стареца.

— Киале бе сери? Но той има четири звезди! — смяташе първият човек. — Това ще е Кумикджи сивиан.

— Тя е по-нависоко. Сега отново блесна. Ах, ние сме се заблудили. Та тя е на юг. Сигурно е Мешин.

— Мешин също има няколко звезди. Какво мислиш, ефенди?

Коя ли е?

Въпросът беше отправен към мен. Тази «звезда» ми изглеждаше подозрителна.

Факлите и светлините под нас хвърляха отблясък към възвишението. Това ни пречеше да разпознаем точно звездите. Светлината обаче, която от време на време проблясваше отсреща, беше необикновено ярка. Приличаше на блуждаещ огън, който внезапно блясва и мигновено угасва. Наблюдавах още известно време и после се обърнах към Халеф:

— Хаджи Халеф, изтичай веднага при Али бей и му кажи, че трябва незабавно да се качи при мен! Отнася се за нещо важно.

Дребосъкът изчезна с бързи крачки, а аз пристъпих малко напред, отчасти за да наблюдавам по-добре въображаемата звезда, а също и за да избягна по-нататъшните въпроси.

За щастие Али бей беше чул, че съм се изкачил тук, и бе решил да ме последва. Халеф го срещна по пътя и го доведе при мен.

— Какво има, ефенди? — попита беят. Протегнах ръка.

[#1 Млечният път.]

[#2 Буквално: Старецът без глава (Голямата мечка).]

[#3 Венера.]

[#4 Везни. — Бел. нем. изд.]

— Погледни внимателно нататък. Ще видиш звезда, която проблясва. Ето!

— Виждам я.

— Сега изчезна. Знаеш ли коя е?

— Не — каза Али бей. — Звездата е много ниско и не принадлежи към никое съзвездие.

Приближих се до един храст и отсякох няколко пръчки. Една забих в земята, после застанах на няколко крачки пред Али бей.

— Коленичи точно зад пръчката! В посоката, в която звездата проблесне, ще сложа друга. Виждаш ли я сега?

— Да. Много ясно.

— Къде да забия пръчката? Тук?

— Крачка по-далеч, вдясно.

— Тук?

— Да, сега е точно.

— Така! Наблюдавай още!

— Видях я отново! — промълви беят след кратка пауза.

— Къде? Ще забия и трета пръчка.

— Звездата не е на старото си място. Сега тя е по-скоро вляво.

— Колко отдалечена? Кажи?

— На две крачки от предишната пръчка.

— Тук?

— Да.

Забих и третата пръчка, а Али бей продължи наблюдението.

— Пак я видях — каза той след малко.

— Къде?

— Вече не вляво, а вдясно.

— Добре! Това исках да ти покажа. Сега можеш да се изправиш!

Останалите наблюдаваха странните ми действия с учудване, а и Али бей не можеше да разбере какво искам.

— Защо ме извика заради тази звезда?

— Защото не е звезда.

— А какво? Някакво светило?

— Ако беше светило, би било странно. Но тук видяхме много светлини.

— Защо мислиш така?

— Звезда не може да бъде, защото светлината е по-ниско от върха на планината, разположена в тази посока. А че са повече светлини, се увери от опита, който предприехме. Отсреща се движат пеш или на коне много хора с факли или фенери. Някоя от тях понякога проблясва.

Али бей изумено се провикна:

— Имаш право, ефенди!

— Кой би могъл да бъде?

— Не са поклонници, защото биха дошли по пътя от Баадри за Шейх Ади.

— Тогава си спомни за турците!

— Господарю! Възможно ли е?

— Не зная, тъй като местността ми е непозната. Опиши ми я, бей!

— Направо е пътят за Баадри, а по-нататък вляво е този за Айн Сифни. Раздели този път на три и извърви първата третина, тогава светлините ще останат отляво на реката, която тече покрай Шейх Ади.

— Може ли да се язди покрай реката и така да се стигне до Шейх Ади?

— Да.

— Тогава си сторил голяма грешка. Поставил си постове при Баадри и Калони, но не и при Айн Сифни.

— Оттам турците няма да дойдат. Хората от Айн Сифни ще ни предупредят.

— Но ако турците не отидат към Айн Сифни, а прекосят Ка-усер при Джерайе и после се опитат да се доберат до долината? Мисля, че те биха вървели в тази посока, откъдето се виждат светлините. Ето, те отново се придвижиха наляво!

— Ефенди, твоите догадки са може би верни. Веднага ще изпратя многобройни съгледвачи.

— А аз ще огледам тези звезди малко по-отблизо. Имаш ли човек, който добре да познава местността?

— Никой не я познава по-добре от Селек.

— Той е изкусен ездач и ще ме води.

Слязохме колкото се може по-бързо долу. Последната част от разговора ни водехме тихо, така че никой, особено башибозукът, не успя да долови нещо. Селек скоро бе открит. Той получи кон и взе оръжията си. И Халеф дойде с нас. Можех да разчитам на него повече, отколкото на всеки друг.

Двайсет минути след като бях видял звездата, препускахме по пътя за Айн Сифни. На следващия хълм спряхме. Взрях се в полумрака пред нас и. най-сетне отново видях светлината. Посочих я на Селек.

— Ефенди — каза той. — Това не е звезда, не са и факли, защото тяхната светлина е по-обилна. Това са фенери.

— Трябва да се доближим до тях. Познаваш ли добре местността?

— Ще те водя. Зная всеки камък и всеки храст. Движи се близо до мен и придържай коня си.

Селек се насочи вдясно от реката. Продължихме в тръс напряко през пущинака. Ездата бе непоносима, но само след четвърт час можеше да различим отделните светлини. След още четвърт час, докато светлините бяха изчезнали зад един хълм и ние се озовахме на него, видяхме една доста многобройна колона. От какви хора се състоеше, оттук не можеше да се различи. Забелязахме, че тя внезапно изчезна и повече не се появи.

— Има ли нататък още хълмове?

— Не. Оттук започва равнината — отговори Селек.

— Или някоя долина, в която светлините биха се изгубили?

— Не.

— Може би гора?

— Да, ефенди — съобрази бързо Селек. — Там, където изчезнаха, има малка маслинова горичка.

— Аха! Ще останеш с конете тук и ще ни чакаш, а Халеф ще ме придружи.

— Господарю, вземи и мен — помоли Селек.

— Животните ще ни издадат.

— Ще ги завържем.

— Моят вран кон ми е прекалено скъп, за да го оставя без надзор. А и ти не би могъл да се промъкнеш. Ще те чуят или видят.

— Ефенди, ще мога.

— Млъкни! — отсече Халеф. — И аз мислех, че мога да се промъквам в някой дуар и да задигна най-добрия кон. Но когато го направих пред ефенди, трябваше да се срамувам като хлапак. Успокой се! Аллах не е пожелал да бъдеш като катеричка.

Оставихме пушките си и тръгнахме. Беше толкова светло, че на петдесет крачки можехме да различим човек. След около десетина минути пред нас се изпречи черна точка. Очертанията й постепенно се увеличаваха — това беше маслиновата горичка. Когато доближихме толкова близо, че можехме след пет минути да я достигнем, спрях и се ослушах напрегнато. Не се чуваше и най-малкият шум.

— Движи се точно след мен, така че да сме в една линия! Бях само по яке и панталони — и двете тъмни. На главата си носех тюрбан, чиито светли краища размотах. Така не можеха лесно да ме различат от тъмната земя, също и Халеф.

Безшумно се промъквахме по-нататък. Внезапно доловихме пращене от счупени клони. Легнахме на земята и внимателно запълзяхме напред. Дращенето и чупенето се усилиха.

— Събират клони, за да запалят огън.

— Това е добре за нас, сихди! — прошепна Халеф.

[#1 Арабско палатъчно село. — Бел. нем. изд.]

Скоро се добрахме до началото на горичката. Доловихме пръхтене на коне и човешки гласове. Лежахме до гъст храсталак. Посочих го и казах тихо:

— Скрий се тук и ме чакай, Халеф.

— Сихди, няма да те изоставя, ще те последвам!

— Можеш да ме издадеш. Да се промъкнеш безшумно в гората е по-трудно, отколкото в полето. Взех те с мен, за да прикриваш връщането ми. Ще останеш тук дори и да чуеш изстрели. Когато те повикам, ела колкото се може по-бързо.

— А ако не се върнеш или извикаш?

— Тогава се промъкни след половин час, за да видиш какво е станало с мен.

— Сихди, ако османлиите те убият, ще погубя всички!

Това уверение чух повторно, след което тръгнах. Но още не бях се отдалечил от Халеф, когато прозвуча силен, повелителен глас:

— Атеш йак! (Пали, запали огъня!)

Гласът бе на не повече от тридесет метра. Можех все още необезпокояван да пълзя напред. Внезапно дочух пращенето на огън и светлият пламък освети дърветата почти до мен. Това значително затрудни задачата ми.

— Атеш етрафина ташлар кьой. (Поставете камъни около огъня!) — заповяда гласът.

Тази заповед веднага бе изпълнена, огънят намаля и аз можех да се придвижа отново. Промъквах се от дърво до дърво, изчаквайки зад всяко, докато се уверя, че не съм забелязан. За щастие, тази предпазливост беше излишна. Аз не се намирах сред девствените лесове на Америка и на хората пред мен, изглежда, не можеше да им мине и през ум, че някой ги подслушва.

Придвижвах се все по-напред и се добрах до дърво, чиито корени бяха така разклонени, че можех да намеря сигурно убежище между тях. Това бе добре дошло, защото в близост до дървото седяха двама мъже, които ме интересуваха, двама турски офицери.

С известни усилия успях удобно да се разположа между корените на дървото и оттук можех да огледам всичко.

Вън на поляната се виждаха четири планински оръдия. В края на горичката бяха привързани около четиридесет мулета, необходими за транспорта им. Обикновено за едно оръдие са нужни седем мулета. Едно носи цевта, друго — лафета, трето — колелетата, а останалите четири — сандъците с муниции.

Артилеристите се бяха разположили удобно. Те лежаха изтегнати на земята и разговаряха помежду си. Двамата офицери се канеха да пият кафе и да пушат чибуците си. Затова беше запален огън, на който върху два камъка бе поставено котле. Единият от тези юнаци беше капитан, другият — лейтенант. Капитанът имаше твърде добродушен вид. Той ми приличаше на дебел немски фурнаджия, който изпълнява ролята на разлютен турчин в някой любителски театър и при това е взел на заем костюма си. С лейтенанта беше същото. Точно като него можеше да изглежда някоя процъфтяла кафеджийка, която, обзета от непонятните прищевки на младо девойче, отива на карнавал, облечена в шалвари и турски жакет.

Думите, които можех да чуя, естествено не бяха така забавни. Бях толкова близо до офицерите, че долових всичко.

— Оръдията ни са добри — изръмжа капитанът.

— Много добри — изчурулика лейтенантът.

— Ще стреляме, ще пометем всичко.

— Всичко! — прозвуча ехото.

— Ще вземем плячка.

— Голяма плячка!

— Ще бъдем храбри.

— Много храбри!

— Ще ни повишат.

— Много, извънредно много!

— Тогава да запушим персийски тютюн.

— Не, тютюн от Шираз!

— Да пием арабско кафе.

— Не, мока кафе!

— Всички джесиди трябва да умрат.

— Всички!

— Злодеи!

— Подлеци!

— Нечестивци, безсрамници!

— Кучешки синове!

— Ще ги убием.

— Още утре сутрин.

— Естествено, това се подразбира.

Бях чул и видял достатъчно. Затова се измъкнах назад, отначало бавно и предпазливо, после — по-бързо. Дори се изправих, на което Халеф доста се учуди, като ме видя.

— Кои са, сихди?

— Артилеристи. Ела, нямаме време за губене!

— Прави ли ще ходим?

— Да

Скоро стигнахме до конете си, възседнахме ги и потеглихме обратно. Пътя до Шейх Ади изминахме много по-бързо. Там заварихме предишното оживление.

Научих, че Али бей е при светилището, и го намерих с мир шейх хана във вътрешния двор. Той ме пресрещна, изпълнен с очакване, и ме придружи до хана.

— Какво видя? — попита Али бей.

— Оръдия.

— Охо! — възкликна той уплашен. — Колко?

— Четири малки планински оръдия. Шейх Ади трябва да бъде разрушен. Докато пехотинците от Баадри и Калони нападат, артилерията ще се развихри долу при реката. Планът не е лош, защото оттам може да се обстрелва цялата долина. Трябвало е само да докарат оръдията незабелязано до възвишението. Това са и направили. Послужили са си с мулета, с чиято помощ могат само за час да ги пренесат от лагера си до Шейх Ади.

— Какво да правим, ефенди?

— Дай ми веднага шейсет конници и няколко фенера и до два часа тук, в Шейх Ади, ще имаш оръдията и обслугата им.

— Пленени?

— Пленени!

— Господарю, давам ти сто конници!

— Е, добре, дай ми осемдесет и им кажи, че ги чакам долу край реката. Отдалечих се и при конете срещнах Халеф и Селек.

— Какво ще предприеме Али бей? — попита Халеф.

— Нищо. Ние сами ще направим каквото е необходимо.

— Кое, сихди? Смееш се! Познавам лицето ти. Ние ли ще докараме оръдията?

— О да, искам обаче да ги пленя, без да се пролее кръв, и затова ще взема осемдесет конници със себе си.

Отправихме се към изхода на долината, където не след дълго осемдесетте души пристигнаха.

Изпратих Селек с десетина мъже напред, а с останалите ги следвах на разстояние. Стигнахме до хълма, където Селек вече ни чакаше, без да сме забелязали врага, и слязохме от конете. Най-напред поставих няколко души на пост — те трябваше да се грижат за сигурността ни. Други десет оставих при конете и им заповядах, да не напускат мястото без мое указание. Ние останалите се запромъквахме към горичката. На известно разстояние от нея се спряхме и аз се отправих напред сам. Както преди и сега безпрепятствено се озовах при дървото, зад което се бях укривал. Турците лежаха в отделни групички и бъбреха. Надявах се, че са заспали. Военната бдителност и очакването на предстоящата битка ги държаха будни. Заедно с подофицерите преброих петдесет и четири души. Върнах се обратно при моите хора.

— Идете и докарайте конете си! — казах на Халеф и Селек.

— Ще яздите в дъга и ще се появите от другата страна на горичката. Ще ви задържат. Казвате, че сте се заблудили и че сте тръгнали за тържеството в Шейх Ади. Така ще привлечете вниманието на османлиите върху себе си. Другото е наша работа. Вървете!

Останалите придружвачи разделих на две дълги редици, тъй като възнамерявах да заградя горичката от три страни. Дадох нужните наставления, след което легнахме и запълзяхме напред.

Самият аз се придвижих най-бързо. От две минути бях при моето дърво, когато се дочу силен конски тропот. Огънят все още гореше, можех да наблюдавам всичко добре. По време на моето отсъствие двамата офицери сигурно бяха пили кафе.

— Шейх Ади е дяволско гнездо — чух да казва капитанът.

— Отвратително — добави лейтенантът.

— Хората там са поклонници на дявола.

— На дявола! Аллах да ги насече и разкъса!

— Това ще направим ние.

— Да, ще ги разкъсаме!

— На парчета.

Можах да проследя разговора дотук, после се дочу конският тропот. Лейтенантът вдигна глава.

— Идва някой — каза той. И капитанът се ослуша.

— Кой ли може да бъде? — попита дебелият.

— Двама конници са — чувам ги.

Офицерите се изправиха и войниците сториха същото. В отблясъците на огъня се появиха Халеф и Селек. Капитанът пристъпи към тях с извадена сабя.

— Стой! Кои сте вие?

Конниците мигновено бяха заобиколени от турците.

Моят дребен Халеф гледаше офицерите от коня си отвисоко, с израз, който подсказваше, че са му направили същото впечатление, както и на мен.

— Кои сте, ви питам!… — повтори капитанът.

— Хора!

— Какви хора?

— Конници!

— Дявол да ви вземе! Отговаряйте по-ясно или ще отнесете боя. И тъй, кои сте?

— Ние сме джесиди — смотолеви Селек.

— Джесиди? Аха! И откъде?

— От Мека.

— От Мека? Машаллах! И там ли има поклонници на дявола?

— Няколко хиляди.

— Толкова много? Аллах керим, колко плевели само са избуяли. Накъде сте тръгнали?

— Към Шейх Ади.#

— Аха! Пипнах ли ви! Какво ще правите там?

— Там има голямо празненство.

— Знам. Вие пеете и танцувате с дявола и при това се кланяте на петел, излюпен от огъня на джехенема! Слизайте! Вие сте мои пленници!

— Пленници? Какво сме направили?

— Вие сте синове на дявола. Ще ви бием, докато баща ви избяга от вас. Слизайте от конете!

Капитанът посегна към тях и двамата мъже бяха буквално смъкнати от конете.

— Дайте си оръжията!

Знаех, че Халеф никога не би го сторил, дори и при сегашните обстоятелства. Той погледна изпитателно към огъня, а аз повдигнах глава дотолкова, че Хаджията да ме забележи. Сега дребосъкът знаеше, че е в безопасност. От тихото шумолене зад мен разбрах — нашите бяха обкръжили лагера.

— Оръжията ни? — попита Халеф. — Чуй, юзбаши, позволи ни да ти кажем нещо.

— Какво?

— Това можем да кажем само на теб и на мюлязъма.

— Не искам да ви слушам!

— Но то е важно, много важно.

— За какво се отнася?

— Чуй!

Халеф му прошепна няколко думи на ухото, след което капитанът отстъпи крачка назад и го огледа едва ли не почтително. По-късно разбрах, че хитрият Халеф му е прошепнал: «Отнася се до кесията ви!»

— Истина ли е? — попита офицерът.

— Истина е!

— Ще мълчиш ли?

— Като гроб!

— Закълни се!

— Как да се закълна?

— В Аллах и в брадата на — не, нали сте джесиди. Тогава

се закълни в дявола, на който се молите!

— Е, добре! Дяволът знае, че после няма да кажа на никого.

— Но той ще те разкъса, ако не кажеш истината. Ела, мюлязъм! Вие двамата, също елате!

Четиримата мъже пристъпиха към огъня. Едва сега можех да доловя ясно всяка тяхна дума.

— И така, говори! — заповяда капитанът.

— Пусни ни! Ние ще ти платим!

— Имате ли пари?

— Имаме.

— Не знаете ли, че те вече ми принадлежат? Всичко, което имате, е наше.

— Няма да ги намериш. Поклонниците на дявола знаят как да направят парите си невидими.

— Аллах е всезнаещ.

— Но ти не си Аллах.

— Не мога да ви освободя. Ще ни издадете.

— Ще ви издадем? Защо мислиш така?

— Не виждате ли, че сме тук, защото сме предприели военен поход?

— Няма да те издадем!

— Но нали искате да отидете в Шейх Ади?

— Не може ли?

— Не!

— Тогава ни прати, където смяташ за добре.

— Ще отидете ли в Баавейза и ще стоите ли там два дни?

— Разбира се.

— Колко ще платите за свободата си?

— Колко искаш?

— Петнайсет хиляди пиастри за всеки.

— Прощавай, юзбаши, това е твърде малко!

Капитанът погледна дребния Хаджи Халеф слисано.

— Какво искаш да кажеш, човече?

— Искам да кажа, че всеки един от нас струва повече от петнайсет хиляди пиастри. Позволи ни да ти дадем петдесет хиляди.

— Да не си луд?

— Или сто хиляди.

Фурнаджията-юзбаши изпухтя безпомощно, той погледна към мършавото лице на лейтенанта и запита:

— Мюлязъм, какво ще кажеш?

Лейтенантът бе зяпнал и откровено си призна:

— Нищо, съвсем нищо.

— И аз нищо! Тези хора сигурно са страшно богати. След това дебелият се обърна отново към Халеф:

— Къде са парите?

— Трябва ли да го знаеш?

— Да.

— С нас има човек, който ще плати. Ти обаче не можеш да го видиш.

— Аллах да ни е на помощ! Ти говориш за дявола?

— Да дойде ли?

— Не, не! Аз не съм джесид, не зная как да разговарям с него. От ужас бих се строполил мъртъв.

— Няма да се строполиш, защото шейтанът ще ти се появи в човешки образ. А, ето го и него!

Бях се изправил зад дървото и с два скока се озовах пред офицерите. Те се отдръпнаха уплашени — единият надясно, а другият — наляво. Но тъй като, изглежда, не им се видях така страшен, се спряха, гледайки ме безмълвно.

— Юзбаши — заговорих ги аз. — Чух всичко, което казахте снощи и тази сутрин. Споменахте, че Шейх Ади е дяволско гнездо. Тежка въздишка бе единственият отговор.

— Пожелахте Аллах да насече и разкъса хората там. Едно «ай, ай» се отрони от устата им.

— Казахте още, че ще убиете злодеите, нечестивците, кучешките синове и ще вземете голяма плячка.

Мюлязъмът беше като парализиран, а юзбашията само охкаше.

— Смятахте, че ще бъдете повишени след това и пушихте ширазки тютюн.

— Той знае всичко — промълви най-сетне дебелият капитан.

— Да, знам всичко. Аз ще ви «повиша». И знаете ли къде? Той поклати глава отрицателно.

— В Шейх Ади, при нечестивците и безсрамниците, които искахте да избиете. А сега ви казвам онова, което казахте преди малко на двамата мъже: вие сте мои пленници!

Артилеристите не можеха да си обяснят случилото се. Те се бяха скупчили. Знакът, който дадох при последните думи, бе достатъчен. Джесидите изскочиха ненадейно и обкръжиха турците. Никой не оказа съпротива. Всички бяха слисани. Офицерите обаче усетиха какво става и посегнаха към поясите си.

— Стойте, никаква съпротива — предупредих аз и извадих револвера си. — Който посегне към оръжието, ще бъде веднага застрелян.

— Кой си ти? — попита капитанът.

Той целият бе плувнал в пот. Храбрият Фалстаф все пак будеше съжаление в мен, както и другият, приличащ на Дон Кихот. С кариерата им беше свършено.

— Аз съм ваш приятел и не желая да ви застрелят джесидите. Дайте оръжията си!

— Но ние се нуждаем от тях!

— За какво?

— Трябва да защитим оръдията.

[#1 Непреводима игра на думи: означава повишавам в чин, но и превозвам, експедирам. — Бел. прев.]

На тази безпримерна наивност просто не можеше да се устои. Изсмях се гръмогласно. После ги успокоих:

— Не се безпокойте! Ние ще ги пазим. Двамата се противиха, размениха се реплики и накрая все пак предадоха оръжията си.

— Какво ще правите с нас сега? — попита угрижено юзбашията.

— Зависи изцяло от поведението ви. Може да ви убият, но може и да ви пощадят, ако сте покорни.

— Какво трябва да правим?

— Най-напред да ми кажете истината!

— Питай!

— Идват ли още войски след вас?

— Не.

— Сами ли сте?

— Да.

— Тогава миралай Омар Амед е един напълно неспособен човек. В Шейх Ади няколко хиляди души са въоръжени, а той е изпратил по-малко от шейсет мъже с четири топа срещу тях. Трябваше да ви даде поне сто души пехотинци за прикритие. Сигурно си е мислил, че джесидите се ловят като мухите. Какви заповеди получихте?

— Трябваше незабелязано да закараме оръдията до реката.

— И после?

— После да вървим нагоре покрай нея и да се спрем на половин час път от Шейх Ади.

— По-нататък?

— Там трябваше да чакаме, докато полковникът ни прати вестоносец. След това трябваше да напреднем до долината и обстрелваме джесидите.

— Може да напреднете. Дори ще отидете и по-далеч, а не само до входа на долината. Със стрелбата обаче ще се заемат други.

Тъй като всичко беше свършило, като истински фаталисти, турците се примириха със съдбата си. Те се събраха в група и бяха обградени от джесидите. Оръдията, натоварени на мулетата, ни следваха под охрана. Ние отидохме при конете си и ги възседнахме.

На половин час път от долината на Шейх Ади оставих оръдията, пазени от двадесет души. Направих го, защото исках да изпратя човек до миралая.

Още на входа на долината срещнахме голяма тълпа. Слухът за малката ни експедиция се бе разпространил сред поклонниците. Бяха се събрали, за да научат резултата колкото се може по-бързо. Поради това и всяка стрелба в долината беше преустановена. Навред цареше дълбока тишина. Искаха да чуят изстрелите, ако между нас и турците се стигнеше до истинска битка. Първият, който ме посрещна, беше Али бей.

— Най-сетне идваш — извика той с видимо облекчение. После угрижено продължи: — Но без оръдията! И някои от хората липсват?

— Всички ще дойдат и никой не е ранен.

— Къде са?

— С Халеф и Селек при оръдията, които оставих зад нас. Защо?

— Юзбашията, който командва малкия отряд, ми каза, че миралаят ще изпрати вестоносец до мястото, където са оръдията. След това е трябвало да напреднат и обстрелват Шейх Ади. Имаш ли хора, които умеят да си служат с оръдията?

— Достатъчно.

— Тогава ги изпрати там. Те трябва да сменят дрехите си с тези на топчиите, да пленят вестоносеца и веднага да ни предупредят с изстрел. Това ще бъде сигурен знак, че врагът е близо, и ще го накара да нападне прибързано. Какво ще правиш с пленниците?

— Ще ги заведа на сигурно място и ще ги охранявам.

— В долината Идис?

— Не. Никой, който не е от нашите, не може да види това място. Но има една тясна котловина, в която пленниците могат да бъдат охранявани само от няколко души. Ела!

В дома на бея ме очакваше богата вечеря. Прислужваше ми жена му. Той самият не присъстваше, защото трябваше да наглежда преобличането на пленниците, които после бяха отведени. Онези, които получиха униформите, бяха обучени топчии и скоро се отправиха към оръдията.

Звездите започнаха да бледнеят, когато Али бей дойде при мен.

— Готов ли си да потеглиш, ефенди?

— Накъде?

— Към долината Идис.

— Позволи ми да остана тук.

— Искаш да участваш в боя?

— Не.

— Или само да се присъединиш към нас, за да видиш дали сме храбри?

— Няма да се присъединя към вас, а ще остана тук, в Шейх Ади.

— Какво си намислил, ефенди? Ще те убият.

— Няма! Намирам се под закрилата на падишаха и на мютесарифа.

— Но ти си наш приятел. Ти плени артилеристите. Това ще ти струва живота.

— Кой ще го каже на турците? Ще остана тук с Халеф и Ифра. Така може би ще сторя повече за вас, отколкото ако се бия във вашите редици.

— Може и да си прав, ефенди, но ако стреляме, навярно и ти ще бъдеш ранен или дори убит.

— Не вярвам, защото ще се пазя да не се излагам на куршумите ви.

Вратата се отвори и влезе някакъв човек. Той беше от часовоите, поставени от Али бей.

— Бей — съобщи му той. — Ние се оттеглихме, понеже турците вече са в Баадри. След час ще бъдат тук.

— Върни се и кажи на твоите хора да дебнат врага, но да не се оставят да ги видят.

Излязохме пред къщата. Жените и децата минаваха покрай нас и се изтегляха зад светилището. Притича втори пратеник и задъхано съобщи:

— Турците отдавна напуснаха Калени и се движат през гората. След час може и да са тук.

— Разположете се отвъд първата долина и се изтеглете, когато се приближат. Нашите ще ви очакват горе.

Човекът излезе, а и беят се отдалечи за известно време. Стоях на прага на къщата и наблюдавах хората, които минаваха покрай мен. Когато жените и децата отминаха, мъжете ги последваха в дълги редици пеш и на коне. Но те не се изтеглиха зад светилището, а се изкачиха по склоновете към Баадри и Калони, за да оставят долината за турците. Изпитвах особено чувство, гледайки тези тъмни силуети. Една след друга светлините и факлите угасваха и само двете пламтящи кули на гробницата се извисяваха в нощта. Останах сам. И приближените на бея бяха напуснали. Бюлюк еми-ни спеше горе, на площадката, а Халеф още не се бе завърнал. В този момент чух приближаването на галопиращ кон. Халеф скочи от него. Докато слизаше, отдолу се дочуха два силни удара.

— Какво беше това, Халеф?

— Али бей заповяда да повалят дървета, за да се затвори долината от долната страна и да се защитят оръдията от нападението на турците.

— Умно е постъпил. Къде са двадесетте души?

— По заповед на бея те останаха при оръдията. За прикритие той изпрати и още хора. Така те биха издържали на нападение. Но къде са пленниците?

— Отведени и поставени под охрана.

— Тези мъже към бойното поле ли се отправят?

— Да.

— А ние?

— Ще останем тук. Любопитен съм да видя лицата на враговете ни, когато забележат, че са попаднали в клопка.

Това, изглежда, задоволи Халеф и тои не мърмореше, че оставаме тук. Досещаше се, че да останем, е много по-опасно, отколкото ако се присъединим към джесидите.

— Къде е бюлюк емини? — попита Халеф.

— Спи на площадката.

— Ифра е поспаланко, сихди, и затова навярно капитанът му е дал магарето, което реве през цялата нощ. Научил ли е какво става наоколо?

— Не вярвам. А Ифра не трябва и да знае доколко сме замесени. Разбра ли?

Али бей се върна отново, за да вземе коня си. Той се опита да ме убеди да тръгна, но не се съгласих и накрая бе принуден да ме остави. Джесидът сърдечно ми пожела да не ми се случи нищо лошо. После ме помоли да поставя голямата бяла кърпа, която висеше в стаята, на площадката на къщата. Той можеше да я вижда добре и това щеше да бъде знак, че с мен всичко е наред. Ако махнех кърпата, това означаваше, че се намирам в опасност, и щеше да действа.

Беят възседна коня си и се отдалечи, последван от всичките си хора.

Започна да се развиделява. Небето просветля и когато вдигнах поглед, можех да различа отделните клони на дърветата. На отсрещния склон в долината заглъхваше тропотът от коня на Али бей. Бях сам с двамата слуги, защото и Юсуф, моят преводач, трябваше да ме напусне. Сам в тази долина, вдъхваща ми тайнствено, загадъчно страхопочитание към Бога. Сам? Наистина ли беше така? Не чувах ли стъпки там в малката, посветена на ал Шемс къща?

Висока, бяла фигура излезе пред нея и се огледа. Мъжът ме видя и се отправи към мен. Дългата черна брада се спускаше над гърдите му, докато снежнобялата му коса падаше върху раменете. Това беше пир Камек. Сега го познах.

— Ти още тук? — почти сурово попита той, когато застана пред мен. — Защо не си последвал останалите?

— Защото тук ще бъда по-полезен, отколкото другаде.

— Възможно е, ефенди. Но въпреки това трябва да тръгнеш.

— Отправям същия въпрос към теб: кога ще отидеш при другите?

— Оставам!

— Защо?

— Не видя ли кладата там? — отвърна мрачно Камек. — Тя ме спира.

— Как така? — попитах.

— Дошло е времето за жертвоприношението, за което съм я издигнал.

— Турците ще ти попречат.

— Те дори сами ще принесат жертвата и днес ще бъде най-важният ден в моя живот.

Тръпки ме побиха при звука на този глух и дълбок глас. Все пак надвих това чувство и запитах:

— Не искаше ли още днес да говориш с мен за книгата, която ми даде Али бей?

— Ще ти достави ли наслада, ще ти бъде ли от полза?

— Разбира се!

— Ефенди, аз съм беден свещеник. Само три неща ми принадлежат: животът, дрехата и книгата, за която говориш. Живота си ще поднеса на Пресветия, Всемогъщия и Милостивия, който ми го е дал. Дрехата си предоставям на земята, в която ще бъде заровено тялото ми, а книгата ти подарявам, за да може духът ти да разговаря с мен и тогава, когато ни делят времето, земите, моретата и световете.

Дали това бяха само цветисти, ориенталски изрази, или мъдрецът наистина предчувстваше близката си смърт? Изтръпнах от ужас, от който не можех да се отърся.

— Щедростта ти е голяма, пир Камек — казах аз. — Но не мога да я приема.

— Ефенди, аз те обичам. Книгата[1], е твоя и когато погледът ти се рее над редовете, написани от ръката ми, помни последната дума, която тази ръка ще изпише в нея. В книгата е записана кървавата история на джесидите, на презираните и преследваните.

Не можех да не прегърна Камек.

— Благодаря ти, пир Камек! И аз те обичам и когато разтварям книгата ти, твоят образ ще изплува пред мен и аз ще чувам всички думи, които ми казваш. Сега обаче трябва да напуснеш Шейх Ади, докато не е станало късно!

— Виж светилището, там, където е погребан онзи, който бе преследван и убит. Той никога не е бягал. Не пише ли и в твоя китаб, че не бива да се страхуваш от онези, които могат да убият само тялото ти? Оставам тук, защото зная, че османлиите не могат да ми навредят. И какво от това, ако ме убият? Нима росата не се издига до слънцето? Не умира ли ал Шемс, блестящото, всеки ден, за да може на другия ден отново да възкръсне? Чул ли си някога някой джесид да каже за друг, че е умрял?

Той казва само, че се е преобразил, защото няма смърт, нито гроб, а живот и само живот.

След тези думи старецът бързо се отдалечи и се изгуби зад зида на гробницата.

Влязох в къщата и се изкачих на площадката. Горе дочух гласове. Разговаряха Халеф и Ифра.

— Съвсем сам? — чух да пита бюлюк емини. — И къде са другите, хилядите?

— Избягаха.

— От кого? Хаджи Халеф Омар, не разбирам за какво говориш.

— Тогава ще ти го кажа по-ясно: те са избягали от Шекиб Халил паша и от твоя миралай Омар Амед.

— Но защо?

— Защото миралаят идва, за да нападне Шейх Ади.

— Аллах акбар (Бог е велик) и ръката на мютесарифа — могъща! Кажи, дали мога да остана при нашия ефенди, или трябва да се бия на страната на миралая?

— Трябва да останеш при нас.

— Хамдулиллях — слава и благодарност на Аллах, защото е добре да съм с емира, когото трябва да закрилям.

— Ти?. Кога ли пък си го закрилял?

— Винаги, когато е бил под мое покровителство!

Халеф се изсмя.

— Да, ти си подходящият човек за това! Знаеш ли кой е закрилник на ефенди?

— Аз!

— Не, аз!

— Мютесарифът не го ли повери на мен?

— Не пожела ли той самият аз да го закрилям? И кой е по-важен: ефенди или твоят непрокопсаник мютесариф?

— Халеф Омар, дръж си езика! Ако само предам думите ти на пашата!

— Мислиш ли, че бих се уплашил от него? Аз съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах!

— А аз се казвам Ифра, принадлежа към храбрите башибозуци на падишаха и съм провъзгласен за бюлюк емини! За теб се грижи само един човек, за мен обаче падишахът и цялата държава, която наричат османска.

— Мога ли да узная какво печелиш от тази грижа?

— Какво печеля? Ще ти обясня. Получавам месечно възнаграждение от тридесет и пет пиастри и дневно два фунта хляб, седемнайсет лота месо, три лота масло, пет лота ориз, един лот сол, лот и половина подправки, както и сапун, масло и вакса за ботуши.

— И затова си извършвал геройските си дела?

— Да, многобройни и велики!

— Бих искал да ги видя.

— Какво? Нима не вярваш? Как например загубих носа си? Това беше при свада между друзите и маронитите от Ливан. Бяхме пратени, за да въдворим ред и почит към законите. В една от тези битки удрях яростно около себе си. Тогава един от враговете замахна към главата ми. Исках да се предпазя, отстъпих и така острието му вместо моята глава улучи, но… ооо-ааа! Какво беше това?

— Да, какво беше това? Оръдеен изстрел.

Халеф имаше право. Това бе оръдеен изстрел, който принуди дребничкия бюлюк емини да приключи разказа си. Във всеки случай беше сигналът на нашите артилеристи, който известяваше, че пратеникът на миралая е заловен. Двамата ми слуги веднага слязоха долу.

— Сихди, стрелят! — извика Халеф, търсейки оръжията си.

— С оръдия! — добави Ифра.

— Добре! Доведете животните, вкарайте ги във вътрешния двор и после залостете вратата!

Извадих бялата кърпа и я разстлах горе на площадката. После поисках няколко одеяла и легнах така, че да не ме виждат отдолу. След малко двамата слуги заеха места близо до мен. Междувременно се бе развиделило толкова, че се виждаше доста ясно. В долината мъглата се вдигна. Все още пламтяха огньовете в светилището.

Така изминаха пет, може би десет минути на очакване. Внезапно от отсрещния склон дочух цвилене на кон, на още един, а от отсрещната страна им отговори трети. Очевидно турските войски навлизаха едновременно и от двете страни на долината. Заповедите на миралая се изпълняваха с най-голяма точност.

— Войниците идват! — обади се Халеф.

— Да, те идват! — потвърди Ифра. — Ефенди, а ако ни помислят за джесиди и стрелят по нас?

— Тогава изведи навън магарето си. По него веднага ще те познаят.

Кавалеристи нямаше. Конете, които цвилеха, бяха на офицерите. Иначе щяхме да чуем тропот. Постепенно обаче шумът, който долавяхме, ставаше все по-ясен. Това бяха стъпките на много хора, които приближаваха. Най-сетне откъм гробницата прозвучаха гласове и две минути по-късно доловихме тропота на един отряд. Вдигнах глава и погледнах надолу.

Видях около двеста арнаути с великолепна осанка и свирепи лица, предвождани от алай емини и двама капитани. Те се спускаха към долината в стройни редици. Зад тях вървеше тълпа башибозук, която се разпръсваше в две посоки, за да търси обитателите на долината. Следваше ги малка група офицери: двама юзбашии, двама алай емини, двама бинбашии, един каймакамин[3], няколко колагаси и начело на нея — висок, кльощав мъж с грубо, сипаничаво лице, в извезана със злато униформа на командир на полк.

[#1 Полкови интендант с ранг на майор.]

[#2 Майор, който командва батальон.]

[#4 Щабен офицер адютант.]

— Това е миралай Омар Амед! — каза Ифра страхопочитателно.

— Кой е цивилният до него? — попитах аз.

До полковника яздеше мъж, чиито черти ме впечатлиха. Както е известно, има човешки лица, които неволно ти напомнят за някои животни. Виждал съм хора, които носят в себе си нещо маймунско, кучешко или котешко, а при други веднага можеш да си помислиш за козел, магаре, кукумявка, невестулка, за животно със зурла, за лисица или мечка. Лицето на мъжа пред мен наподобяваше граблива птица, като че бе ястреб.

— Това е Кямил ефенди, махредж[5] на Мосул, довереник на мютесарифа — отговори бюлюк емини.

Какво ли търсеше махреджът при турците? Нямах време да мисля по-дълго над това, защото внезапно прозвуча оръдеен изстрел, после още един. Чу се рев, крясъци и олелия, а след това и тропотът на много хора, които бягаха в безпорядък. Кавалкадата спря точно пред мястото, от което наблюдавах.

— Какво беше това? — извика миралаят.

— Два топовни изстрела! — отвърна махреджът.

— Много правилно! — отбеляза подигравателно полковникът. — Един офицер трудно би се сетил. Но, Аллах, какво става?

Арнаутите, които току-що бяха отминали, марширувайки покрай нас, бягаха обратно с викове на уплаха. Мнозина от тях бяха ранени.

— Стойте! — изрева полковникът. — Какво се е случило?

— Стреляха по нас с картеч. Алай емини е мъртъв, както и единият от капитаните, другият лежи ранен.

— Аллах белалерни версии! (Аллах да ги убие!) Да стрелят по собствените си хора! Ще заповядам да ги бичуват до смърт! Назир ага, пришпори коня и отвори очите на тези кучи синове!

Заповедта беше отправена към един от адютантите, съпровождащи Омар Амед. Това бе същият Назир ага, когото изненадах при потока до Баадри, а после му бях помогнал да се освободи. Той бързо се отдалечи, но скоро се върна.

— Миралай, не нашите, а джесидите са стреляли. Оставиха ме да се приближа и ми извикаха това.

— Къде са нашите оръдия?

— В ръцете им. С тях са ни обстрелвали. Тази нощ враговете са отнели оръдията от юзбашията. Полковникът изруга:

— Този негодяй ще ми плати! Къде е?

— Пленен, с всичките си хора.

— Пленен? С всичките си хора? Значи не са се бранили!

От ярост Омар Амед заби толкова силно шпорите в слабините на коня си, че той се изправи на задните си крака. После запита отново:

— Къде са джесидите, хората на дявола, тези гяури? Исках да ги заловя и бичувам, да ги убия, но всички са се изпокрили. Като че са пропаднали вдън земя. Но ще ги открием! Преди това обаче върнете оръдията ми! Хората от Диарбекир вече се събраха. Да вървят напред, а кучетата от Киркук да ги следват!

Колагаси препусна обратно, а пехотинците от Диарбекир потеглиха веднага. Полковникът се оттегли с щаба си встрани. Останалите минаха, марширувайки, покрай него. По-нататък не можех да видя нищо, защото долината правеше завой. Но не бе изминала и минута, отново прозвуча топовен изстрел, после втори, трети, четвърти и пак се повтори предишната история: невредимите и леко ранените бягаха обратно, изоставяйки мъртвите и тежко ранените. Полковникът подкара коня си между бегълците, като раздаваше удари с тъпата страна на сабята си.

— Стойте, страхливци! Стойте, иначе ще ви пратя със собствената си ръка в джехенема! Колагаси, извикай драгуните!

Адютантът се отдалечи в галоп. Разбягалите се се събраха отново, а някои от башибозуците дойдоха, за да съобщят, че всички къщи са празни.

— Разрушете бърлогите, опожарете всичко, търсете следи! Трябва да знам къде са отишли неверниците!

Беше време да се намеся, ако исках да помогна.

— Халеф, ако стане нещо с мен, махни бялата кърпа! Това е знак за Али бей.

След тези думи се изправих и веднага ме забелязаха.

— Охо! — извика миралаят. — Там има човек. Слизай долу, кучи сине! Искам да си поговорим! Отстъпих назад.

— Халеф, залости вратата след мен и не пускай никой без мое разрешение! Щом те повикам, отвори веднага!

Слязохме заедно долу и после излязох пред къщата. Вратата се затвори зад мен. офицерите веднага ме заобиколиха.

— Жалък червей, отговаряй на въпросите ми, иначе ще наредя да те заколят! — заповяда полковникът.

— Червей? — отговорих спокойно. — Вземи и чети! Омар Амед ме прониза гневно с поглед, но все пак взе султанския ферман. Когато видя печата, допря свитъка до челото си, но само набързо и едва ли не презрително и прочете бегло съдържанието.

— Ти франк ли си?

— Не, алеман.

— Това е същото. Какво правиш тук?

— Дойдох, за да опозная обичаите на джесидите — отвърнах, докато вземах обратно паспорта си.

— С каква цел? Твоят буюрулду не ме интересува! Беше ли в Мосул при мютесарифа?

— Да.

— Имаш ли разрешение от Шекиб Халил паша да дойдеш насам?

— Да, ето го.

Подадох на Омар Амед втория свитък. Той го прочете и ми го върна.

— Това е вярно, обаче…

Тоя спря, защото отсреща на хълма заплющя пушечна стрелба и едновременно с нея доловихме тропот от галопиращи коне.

— Шейтан! Какво става горе?

Въпросът сякаш беше зададен и на мен. Затова отговорих:

— Това са джесидите. Ти си обкръжен и всяка съпротива е безсмислена.

Омар Амед се изправи на стремената.

— Кучи сине! — изрева той.

— Не изговаряй повече това, миралай! Ако още веднъж го чуя, ще си отида.

— Ще останеш!

— Кой ще ме спре? Ще ти кажа това, което искаш да знаеш, но запомни, че не съм свикнал да се подчинявам на някакъв миралай. Показах ти под чия закрила се намирам и ако то не помага, мога и сам да се защитя!

— Аха!

Офицерът вдигна ръка да ме удари.

— Халеф!

Извиках силно и си пробих път между конете. Вратата се отвори и само миг след като я блъснах зад себе си, куршум от револвер се заби в нея. Миралаят беше стрелял по мен.

— Беше предназначен за теб, сихди — каза загрижено Халеф.

— Ела горе!

Докато се качвахме по стълбите, отвън чухме викове и конски тропот. Когато се озовах на площадката, видях как ариергардът на конния отряд изчезва зад завоя на долината. Истинско безумие беше да се хвърлят драгуните срещу оръдията, които можеха да замлъкнат само след нападение откъм планината. Миралаят още не беше разбрал в какво положение се намира и имаше късмет, че Али бей щадеше живота на хората му, защото отсреща при светилището и по планинската пътека турците се бяха скупчили така, че всяко гюле на джесидите можеше да вземе една или повече жертви.

Отново отекна гърмът на оръдията. Ако бяха добре насочени, изстрелите щяха да причинят страшни опустошения сред конницата и това се потвърди. Цялата долна част на долината се покри с бягащи драгуни, тичащи кавалеристи и коне без ездачите си.

От ярост и гняв миралаят стоеше като вкаменен. Той най-после разбра, че трябва да действа по друг начин. Забеляза ме на ръба на площадката, където бях подал глава, и ми махна. Изправих се отново.

— Ела долу! — заповяда той.

— Защо?

— Искам да те питам нещо.

— И да стреляш отново по мен?

— Не беше по теб.

— Е, добре, питай! Мога да ти отговарям и оттук. Ще чуеш думите ми така добре, както и ако съм долу. Но — при това дадох знак на Халеф, който веднага ме разбра… — но виждаш ли този човек? Той е мой слуга, държи пушка в ръка и се е прицелил в теб. Дори и едно-единствено оръжие да се насочи срещу мен, ще те застреля, миралай, и тогава ще кажа същото: не беше по теб!

Халеф коленичи плътно до ръба на площадката, с насочена към главата на полковника пушка. От страх или от гняв, това не можах да разбера, миралаят побледня.

— Махни оръжието! — заповяда той.

— Няма!

— Алеман, имам почти две хиляди войници, мога да те смажа!

— А аз имам само този тук. Ако му дам знак, ще те изпрати при твоите прадеди.

— Отмъщението на хората ми ще бъде ужасно.

— Много от тях ще загинат, преди още да са нахълтали в къщата. Впрочем долината е обградена от четири хиляди бойци, които с лекота и само за половин час ще ви изтласкат.

— Колко, казваш?

— Четири хиляди. Погледни само към билото! Не виждаш ли човек до човек? Ето, отсреща идва мъж, който развява бял тюрбан. Сигурно е пратеникът на бея от Баадри и ще преговаря с теб. Гарантирай му закрила и го посрещни според обичая. Така ще бъде най-добре за теб.

— Няма нужда да ме поучаваш. Само да дойдат бунтовниците! Но къде са останалите джесиди?

— Слушай, ще ти разкажа. Али бей научи, че искаш да нападнеш поклонниците. Той изпрати съгледвачи, които следяха войските от Мосул, Диарбекир и Киркук. Жените и децата бяха отведени в безопасност. Беят не спря настъплението ти, но напусна долината и я обгради. Той разполага с много повече войници и е заел по-добра позиция. Артилерията ти и мунициите са в негови ръце. Ако не се отнесеш приятелски с пратеника му, си загубен.

— Благодаря ти, франк! Първо ще преговарям с него, а после — с теб. Ти имаш буюрулду от султана и ферман от мютесарифа. И въпреки това си се съюзил с враговете им. Ти си предател и ще бъдеш наказан.

В същото време Назир ага, адютантът, доближи коня си до него и му прошепна нещо. Омар Амед ме посочи и запита:

— Този ли е бил?

— Той беше. Алеманът не е наш враг. Той случайно е техен гост, а на мен спаси живота.

— За това ще говорим после. Сега ела с мен в онази сграда.

Те се отправиха към храма на слънцето, слязоха от конете пред входа и влязоха вътре.

Междувременно парламентьорът, скачайки от скала на скала, се бе спуснал по най-прекия път в долината и прекосил потока. Той също влезе в храма. Изстрел не се чу. Цареше тишина, нарушавана само от отчетливите стъпки на войниците. Те се чувстваха прекалено застрашени в горната част на долината и се спускаха, за да се разгърнат долу.

Измина повече от половин час. Парламентьорът излезе навън, но не сам, а охраняван. Бяха го вързали. Миралаят също се появи на входа, огледа се, забеляза кладата и посочи към нея. Бяха повикани десет арнаути. Те обградиха джесида и го домъкнаха до купа дърва. Едни го държаха, а другите грабнаха пушките си. Той трябваше да бъде разстрелян.

— Стой! — извиках на полковника. — Какво правиш? Той е пратеник, значи е неприкосновен.

— Джесидът е бунтовник като теб. Първо той, а после и ти ще го последваш, защото вече знаем кой е нападнал артилеристите!

Той даде знак — изстрелите отекнаха и човекът се строполи мъртъв. Тогава се случи нещо, което не бях очаквал: един мъж си проби път между войниците. Това беше пир Камек. Той стигна до кладата и коленичи над убития.

— Аха, още един! — извика полковникът и се приближи към него. — Стани и отговаряй!

По-нататък не можах да чуя нищо. Виждах само тържествените жестове на свещеника и гневните на миралая. После забелязах, че пир Камек рови в купа дърва и само след секунди, мигновено се извиси пламък. Прониза ме предчувствие. Велики Боже, такава жертва ли е замислил Камек, такова ли отмъщение за убиеца на своите синове и своята жена?

Уловиха и издърпаха пир Камек от кладата, но пламъците вече не можеха да угасят, тъй като се подхранваха от смолата. За по-малко от минута те се разгоряха ярко, извисявайки се към небето.

Камек беше заобиколен и държан здраво. Миралаят като че ли искаше да се отдалечи, но после се върна при свещеника. Отново размениха реплики, полковникът — възбуден, Камек — спокоен и с притворени очи. Внезапно той ги разтвори, отхвърли от себе си двамата войници, които го държаха, и сграбчи полковника. С великанска сила джесидът вдигна турчина и с два скока се озова до кладата. Още един и те изчезнаха в пламъците, които се сключиха зад тях. Движенията им вътре подсказваха, че двамата обречени на огнената смърт се бореха: единият — за да спаси живота си, другият — за да задържи врага в прегръдката на смъртта.

Чувствах се, сякаш сред най-люта зима се бях хвърлил във водата. Значи затова този ден бе «най-важният» в живота му, както сподели Камек, свещенослужителят. Да, най-важният ден в живота е този, в който се разделяме с него, за да се предадем на бушуващите вълни на вечността. Значи страшното отмъщение над миралая беше «последната дума», която пир Камек искаше да нанесе с ръката си в книгата, в която е описана кървавата история на джесидите, на презираните и преследваните. Значи този огън бе «стихията», в която тялото му трябваше да бъде погребано и на която той трябваше да предостави и дрехата си.

Ужасно! Затворих очи. Не исках нито да видя, нито да чуя нещо повече. Слязох долу в стаята и легнах на дюшека с лице към стената. Навън все още бе относително спокойно, но не след дълго стрелбата започна отново. Не обръщах внимание. Ако ме грозеше опасност, Халеф щеше да ме предупреди. Виждах само дългите бели коси, вълнистата черна брада и извезаната със злато униформа, изчезващи в дима на кладата. Боже мой, колко драгоценен, колко безкрайно скъп е човешкият живот и въпреки това, въпреки това…

Измина доста време. Стрелбата престана и дочух стъпки по стълбата. Влезе Халеф.

— Сихди, трябва да дойдеш на площадката! Един офицер иска да те види.

Станах и се отправих отново нагоре. Един-единствен поглед ми показа какво е положението. Джесидите не бяха вече по възвишенията. Постепенно те се бяха спуснали в долината. Зад всеки камък, зад всяко дърво или храст се беше скрил някой, за да стреля от тази сигурна позиция. В долната част на долината, прикривани от оръдията, те дори се бяха добрали до падината и окопали сред храстите на потока. Оставаше само едно: ако оръдията се придвижат малко напред, с няколко залпа те можеха да пометат всички турци.

Пред къщата стоеше Назир ага.

— Ефенди, ще разговаряш ли пак с нас? — попита той.

— Какво има да ми казвате?

— Искаме да изпратим парламентьор при Али бей, и тъй като миралаят, Аллах да го дари с рая — той, посочи към все още димящата клада, — уби пратеника на джесидите, никой от нас не може да отиде. Ще го направиш ли?

— Ще го направя. Какво да предам?

— Каймакаминът ще ти заповяда. Сега той е поел командването и е в онази къща. Ела насам!

— Заповядва? Вашият каймакамин не може да ми заповядва! Това, което правя, го правя доброволно. Каймакаминът да дойде сам да ми каже какво иска. Къщата ще бъде отворена само за него и най-много за още някой придружител. Ако друг се приближи, ще бъде застрелян.

— Кой освен теб е в къщата?

— Слугата ми и един гаваз на мютесарифа, башибозук.

— Как се казва?

— Бюлюк емини Ифра.

— Ифра със своето магаре?

— Да — засмях се аз.

— Тогава ти си чужденецът, който отмени наказанието с пръчки на арнаутските офицери и спечели приятелството на пашата.

— Аз съм.

— Почакай малко. Каймакаминът ще дойде веднага.

Наистина, не след дълго Каймакаминът излезе от храма и се отправи насам. Придружаваше го само махреджът.

— Халеф, отвори им и ги въведи в стаята. Залости вратата и се върни обратно. Ако някой неканен се доближи до къщата, стреляй по него!

Слязох долу. Двамата мъже влязоха. Те бяха с висок чин, но това не ме безпокоеше. Посрещнах ги хладно и им кимнах само да седнат. После ги попитах не особено почтително:

— Слугата ми ви пусна. Какво има да ми казвате?

— Молим те, да отидеш с мисия при Али бей — започна махреджът.

— Ще гарантирате ли сигурността ми и тази на моя слуга?

— Да.

— Какво да му кажа?

— Трябва да предаде оръжието и да бъде покорен на мютесарифа.

— И после? — попитах любопитен какво ще каже още.

— Тогава наказанието, което Шекиб Халил паша ще наложи на джесидите, ще бъде възможно най-милостиво.

— Ти си махреджът на Мосул, а твоят придружител е предводител на войските, които са тук. Той трябва да ми предаде желанията си, а не ти.

— При него съм като пълномощник на мютесарифа. При тези думи мъжът с ястребовото лице се тупна силно по гърдите.

— Имаш ли писмени пълномощия? — го попитах.

— Не.

— Тогава ти струваш колкото всеки друг.

— Каймакаминът ми е свидетел.

— Само писмено пълномощно може да те легитимира, нищо друго. Върви и го вземи! Шекиб Халил паша би изпратил само някой учен мъж да го представя.

— Искаш да ме обидиш?

— Не. Исках само да установя, че ти не си офицер, нямаш и понятие от военните дела, следователно трябва да мълчиш.

— Ефенди — извика той, хвърляйки ми гневен поглед. — Трябва ли да ти докажа правотата на думите си? Вие сте обкръжени така, че никой от вас не би се измъкнал. Само за около половин час могат да ви погубят. И при това положение на нещата трябва да убедя бея да сложи оръжие? Той би ме сметнал за луд. Миралаят, Аллах да бъде милостив и състрадателен към него, със своята непредпазливост обрече хиляда и петстотин храбри войници на гибел. На каймакамина се пада трудната чест да ги изтръгне от пропастта. Ако успее, значи, че е действал като примерен офицер и герой. Но с гръмки фрази, зад които се крият страх и подлост, той няма да успее. Ще говоря само с него. За военните дела трябва да отговаря само някой военен.

Изпитвах истинско отвращение към този човек, но нямаше да го изразя така явно, ако Кямил ефенди се беше държал по друг начин и ако не бях наясно, че той носи главната вина за създаденото положение.

Обърнах се към каймакамина:

— Какво да кажа на бея, ако ме запита защо нападнахте Шейх Ади?

— Защото искахме да заловим двамата убийци и защото джесидите не плащат редовно хараджа.

— Али бей много би се чудил на вашите основания. Убийците трябва да търсите между вас, това той ще ви докаже, а хараджа можехте да получите по друг начин. Какво да му кажа за това, което си решил сега?

— Кажи на предводителя на джесидите да ми прати човек, с когото да преговарям за условията, при които ще се изтегля!

— И ако той ме запита за основанията за тези условия?

— Предлагам, в името на мютесарифа, да получим обратно оръдията, за всеки един от убитите да платят пари. Искам и неизплатения данък, както и сума,която по-късно ще определя като налог.

— Аллах керим! (Бог е милостив!) Той те е дарил с уста, която само знае да иска. Няма какво да ми казваш повече, останалото и сам можеш да кажеш на Али бей. Отивам веднага при него и ще ти донеса отговора лично или по пратеник.

— Кажи му още, че той трябва да освободи нашите артилеристи и да ги възнагради за страха им!

— И това ще му кажа. Но се опасявам, че беят ще поиска възнаграждение за изненадата, която му поднесохте. Сега приключваме. Потеглям, но ви предупреждавам за още нещо. Ако направите поразии в Шейх Ади, Али бей няма да ви пощади.

Станах, те сториха същото и тръгнаха.

Извиках отдолу Халеф и Ифра и им заповядах да оседлаят конете. Това ми отне малко време. После напуснахме къщата и се отправихме на път.

— Спрете тук! Идвам веднага.

Тръгнах надолу по долината, за да се уверя с очите си какво е било въздействието от оръдията. То бе ужасяващо, но все пак смекчено от това, че джесидите бяха вдигнали ранените турци, за да им окажат помощ според силите си. Върнах се обратно, въпреки че победителите ми подвикваха приятелски от окопите. Взех Халеф и Ифра с мен и се отправих покрай потока, за да изляза на пътя за Баадри. Предполагах, че някъде по-нагоре в тази посока ще срещна бея.

Когато минах покрай храма, каймакаминът стоеше с щаба си пред него. Той ми махна с ръка и аз се доближих.

[#1 Харадж (джизие) — данък, който мъжете немохамедани плащали на покорителите мохамедани. — Бел. прев.]

— Кажи още на бея, че трябва да заплати голяма сума и за смъртта на миралая.

— Струва ми се, че махреджът от Мосул се престарава с претенциите си, а аз предполагам, че беят също ще поиска голям откуп за убития парламентьор. Но ще предам думите ти.

Яздех покрай хора с мрачни лица. Някои ръце посягаха към камите, но Назир ага ме придружаваше, докато се намерих в безопасност. После той набързо се сбогува, защото времето напредваше.

— Ефенди, ще се видим ли някога?

— Само Аллах знае.

— Ти си моят спасител. Никога няма да те забравя и съм ти благодарен. Ако отново се срещнем някога, ще ми кажеш какво мога да направя за теб.

— Бог да те закриля! Може би някога ще те видя като миралай. Тогава дано да имаш по-добър късмет от този на Омар Амед!

Подадохме си ръце и се разделихме. Срещнах го отново след време, когато най-малко очаквах да го видя.

Само няколко крачки по-нататък зад един храст видяхме първия джесид. Той се бе осмелил да дойде толкова близо, за да е сигурен в целта си, ако сражението отново се разгори. Беше синът на Селек, моят преводач.

— Ефенди, ти си невредим! — извика отсреща Юсуф.

— Да, книгата на пир Камек при теб ли е?

— Не. Скрил съм я на сигурно място, където не може да пострада.

— Но ако бе паднал в боя, нямаше да я намеря.

— Ефенди, казах на няколко души къде е и те щяха да ти съобщят.

— Къде е беят?

— Горе, на стръмната скала, откъдето най-добре може да се наблюдава долината. Ела, ще те водя!

Юсуф метна пушката си на рамо и закрачи напред. Ние изкачихме възвишението и беше интересно да погледнем надолу към укритията, в които джесидите се бяха изправили, седяха или лежаха. Всички бяха готови при знака на техния предводител да започнат борбата с пълни сили. Тук още по-ясно, отколкото долу се виждаше, че турците бяха загубени, ако не успееха да се споразумеят с враговете си. На това място бях стоял с Али бей, когато наблюдавахме мнимите звезди, и сега, само часове по-късно, малката секта, която се бе осмелила да се вдигне на борба с войските на султана, бе победител.

По-нататък яздехме вляво, докато стигнахме скала, която се издигаше над цялата долина. Тук седеше беят с щаба си, състоящ се само от трима обикновени джесиди. Той ме посрещна радостен.

— Слава на Всевишния, който те е запазил здрав и читав! — каза той сърдечно. — Случи ли ти се някаква злина?

— Не, иначе щях да дам уговорения знак.

— Ела насам.

Слязох от коня и го последвах към ръба на скалата. Оттук всичко можеше да се види ясно: светилището, къщата на бея, а долу — батареята зад укреплението и двата стръмни склона на долината.

— Разпознаваш ли бялото петно на моята къща? — попита Али бей.

— Да, това е кърпата.

— Ако изчезнеше, щях да дам знак и петстотин от моите хора, под закрилата на оръдията, щяха да щурмуват долината и да държат в шах врага.

— Благодаря ти, бей. Нищо не ми се случи, само миралая стреля веднъж по мен, без да улучи.

— Ще се разкайва за това!

— Омар Амед вече се е разкаял.

Разказах всичко, което бях видял, и му предадох думите, с които се сбогува пир Камек. Али бей слушаше внимателно и видимо развълнуван. Когато завърших, само каза:

— Пир Камек беше герой!

После потъна в размисъл, но не след дълго се сепна:

— Какво каза? Убили са моя пратеник?

— Застреляха го.

— Кой даде заповедта?

— Навярно миралаят.

— О, да беше жив още турчинът! — изсъска той. — Като че ли предчувствах, че нещо ще се случи с пратеника. Но аз ще отмъстя за Хефи. Ще дам знака, за да видят, че не се шегувам.

— Почакай, трябва да ти кажа още нещо. Каймакаминът, който командва сега, ме изпрати при теб.

Разказах му дума по дума разговора ми с подполковника и махреджа. Когато споменах името на Кямил ефенди, Али бей мрачно свъси вежди, но все пак ме остави спокойно да довърша.

[#1 Военен съдия в Азиатска Турция — Бел. нем. изд.]

— И тъй, махреджът е с тях! О, вече зная на кого да благодарим за всичко. Той е най-злият враг на джесидите. Кямил ги мрази, той е вампир, кръвопиец. Той стана причина за онова убийство, заради което ни изнудват и ми нападнаха, за да вземат налога. Но моите пратеници, отправили се за Стамбул, ще се срещнат и с кази аскери, за да му предадат писмото ми, написано още от пир Камек. Двамата се познаваха добре и Камек дълго време бе гост на високия сановник. Военният съдия умее да различава истината от лъжата и ще ни помогне.

— Желая ти го от сърце. Но кого ще изпратиш при каймакамина? Не трябва да е обикновен човек, защото ще го Надхитрят.

— Кой ще отиде, ме питаш? Никой, никой от моите хора. Сам ще говоря с него. Аз съм водач на нашите, той — на техните. Само ние двамата можем да решаваме. Но аз съм победителят, а той — победеният. Искам турчинът да дойде при мен!

— Това е добре!

— Ще чакам офицера тук. Гарантирам свободното му преминаване, но ако не дойде до половин час, ще ги обстрелвам и няма да спра, докато и последният враг е още жив.

Али бей пристъпи към адютантите си и размени няколко думи с тях. След това двама от хората му се отдалечиха. Единият взе бяла кърпа, остави настрана оръжията си и заслиза отляво, там, откъдето бях дошъл. Другият закрачи по билото на възвишението и се спусна от дясната страна към мястото, където бяха оръдията.

Али бей заповяда на няколко от джесидите, застанали наблизо, да издигнат палатка за нас. Докато мъжете изпълняваха заповедта му, забелязах, че укреплението долу се отвори. През процепа оръдията бяха изтеглени напред край потока и заеха позиция до джесидите, окопали се в долината. Там имаше няколко скали, които, обградени с набързо повалени дървета, образуваха ново укрепление.

Не бяха изминали и двадесет минути от тръгването на пратеника, когато каймакаминът вече се приближаваше. Той бе придружен от трима войници, а до него яздеше махреджът. Това беше неблагоразумие. Забелязах го по мрачния поглед, с който Али бей наблюдаваше Кямил ефенди.

Беят влезе в палатката, която вече бе опъната, и седна на килима. Посрещнах идващите. Тримата войници спряха пред палатката, а останалите, влязоха вътре.

— Селям! — поздрави каймакаминът.

Кямил ефенди въобще не поздрави. Като началник на едно от султанските съдилища той очакваше предводителят на поклонниците на дявола пръв да го поздрави, но Али бей нито му обърна внимание, нито отговори на поздрава на подполковника. Той само посочи килима, и каза:

— Каймакамин, отур — позволено ти е да седнеш!

Заговореният чинно се намести, а махреджът седна до него.

— Помолил си да дойдем — започна офицерът. — Защо сам не дойде при нас?

— Мамиш се — отвърна сериозно Али бей. — Не съм те молил, а само предадох, че ще обсипя с огън османлиите, ако не дойдеш. Това молба ли е? Ти питаш още защо не съм дошъл при теб. Когато отида от Шейх Ади в Мосул, ще те потърся и няма да искам пръв да сториш това. Но ти си дошъл в Шейх Ади от Мосул и трябва да познаваш законите на вежливостта, които повеляват ти да ме потърсиш. Твоят въпрос все пак ме кара да ти изясня позициите, от които ще разговаряме. Ти си поданик, служител на султана и мютесарифа, офицер, който в най-добрия случай може да командва полк. Аз обаче съм свободен княз на кюрдите и главнокомандващ на войниците си. Затова не смятай, че рангът ти е по-голям от моя.

— Аз не съм някакъв…

— Мълчи! Свикнал съм да ме изслушват и да не ме прекъсват. Запомни това, каймакамин! Без разрешение и без предизвестие си навлязъл в земите ми. Като някой крадец, като разбойник, и то въоръжен! Разбойника ще заловя и убия. Но понеже си подчинен на султана и мютесарифа, искам, преди да ти покажа мощта си, да разговарям с добро. Че ти и твоите хора сте още живи, дължиш на милостта и снизхождението ми. Е, кажи, кой е в правото си да очаква, че другият ще дойде пръв, — ти или аз!

Каймакаминът гледаше навъсено, тъй като не беше очаквал подобно посрещане. Той обмисляше как да отговори. Но думата взе махреджът, ястребовото му лице пламтеше от ярост:

— Али бей, как се осмеляваш! Наричаш ни крадци и убийци, нас, които седим тук като представители на падишаха и мютесарифа. Внимавай, ще се разкайваш!

Беят се обърна напълно спокоен към офицера:

— Подполковник, кой е този луд? Човекът се стъписа ужасен.

— Пепел ти на езика, Али бей! Кямил ефенди е махредж на Мосул.

— Шегуваш се! Един махредж трябва да е с акъла си. Махреджът на Мосул е склонил мютесарифа на Мосул за поход срещу мен. Ако не беше загубил ума си, никога нямаше да потегли насам, защото сигурно е знаел какво го очаква.

— Не се шегувам. Това наистина е той.

— Тогава съм чул добре. Но помни, че съм повикал само теб!

— Кямил ефенди ме придружава като представител и пратеник на мютесарифа.

— Възможно е, щом ти го казваш. Но имаш ли доказателства?

— Да, ще го докажа

— Няма нужда. Вярвам ти. Но всеки друг, който идва по подобни дела, трябва да докаже, че има правата и поръчението да преговаря с мен. Иначе рискува да се отнеса с него така, както вие се отнесохте с моя първи пратеник.

— Един махредж никога не може да изпадне в подобно положение.

— Ще ти докажа противното.

Али бей плесна с ръце и веднага се появи онзи джесид, който бе довел каймакамина.

— Обеща ли на каймакамина свободно преминаване? — попита беят.

— Да, о бей!

— Още на кого?

— На никой друг.

— На тримата войници, които са отвън?

— Не, и на махреджа не съм обещавал.

— Тримата да бъдат отведени, те са наши пленници, а и този човек, който се представя за махредж на Мосул, също отведи. Той е виновен за всичко, също и за убийството на моя пратеник.

— Протестирам! — извика каймакаминът.

— Зная как да се браня и да отмъстя! — заплаши Кямил ефенди и извади камата си от пояса.

В същия миг обаче Али бей рязко се изправи и с такава сила стовари юмрука си в лицето му, че той падна назад.

— Кучи сине, осмеляваш се да вадиш оръжие срещу мен в собствената ми шатра? Марш, изхвърлете го навън!

— Стойте! — заповяда каймакаминът. — Ние сме дошли да преговаряме. Не трябва нищо да ни се случи.

— И моят пратеник отиде да преговаря с вас, но вие го убихте. Изхвърлете този човек.

Джесидът сграбчи махреджа и го завлече навън.

— Тогава и аз ще напусна! — заплаши каймакаминът.

— Добре, върви! Ти ще се добереш до своите невредим. Но още преди да си ги доближил, мнозина от тях ще бъдат убити. Кара Бен Немзи ефенди, излез навън на площадката и вдигни дясната си ръка. Това е сигналът, за да започне канонадата.

— Спри! — обърна се бързо към мен каймакаминът. — Не трябва да стреляте!

— Защо? — попита Али бей.

— Това е убийство, защото не можем да се защитаваме.

— Не е убийство, а наказание и разплата. Вие искахте да ни нападнете, без да имаме и представа за това. Дойдохте със саби, пушки и оръдия, за да ни смажете и обсипете с огън. Но тъй като оръдията ви са в нашите ръце и вие бяхте посрещнати по подобаващ начин, казвате, че онзи, който стреля, е убиец! Каймакамин, не ме карай да се смея!

— Трябва да освободиш махреджа.

— Той е заложник за убития парламентьор!

— Ще убиеш Кямил ефенди?

— Може би. Зависи само от това, дали ние двамата ще се разберем.

— Какво искаш от мен?

— Готов съм да изслушам какви отстъпки ще направите.

— Отстъпки? Ние сме дошли да предявим претенциите си.

— Вече ти казах, че ставаш смешен. Кажи ми най-напред, защо ни нападнахте?

— Между вас има убийци.

— Зная за кой случай говориш, но ти казвам, че погрешно са те осведомили: не двама от нашите са убили ваш човек, а трима от вашите са убили двама наши хора. Вече се погрижих да ви докажа това, защото кехаята на селището, където е станало злодеянието, много скоро ще бъде тук с близките на убитите.

— Сигурно говориш за друг случай.

— Същият е, но махреджът го изопачи. Втори път няма да посмее да го стори. И дори да беше така, както казваш, то това все още не е основание да нахлуете в земите ни с оръжие.

— Имаме и друго основание. Не сте платили хараджа.

— Платихме го. И кое изобщо наричаш харадж? Ние сме свободни кюрди и онова, което плащаме, плащаме доброволно. Издължихме личния данък, който всеки немохамеданин дава, за да се освободи от военна служба. А сега искате харадж, което не е нищо друго освен този платен данък. Но дори да бяхте прави и още да сме ви длъжници, това повод ли е, за да ни нападнете? Трябва ли мютесарифът на Мосул да нападне тъкмо Шейх Ади, където живеят хиляди хора. Те не принадлежат към Мосул и с нищо не са му длъжници. Каймакамин, ти и аз, ние двамата, знаем какво всъщност иска Шекиб Халил паша: пари и плячка. Не му се удаде да ни ограби и повече няма да говорим за претенциите му. Ти не си нито съдия, нито бирник. Ти си офицер и искам да говорим само за това, което се отнася до военните ти дела. Говори, слушам те!

— Трябва да получа хараджа и убиеца, иначе по заповед на мютесарифа — да разруша Шейх Ади и всички селища на джесидите и да избия всеки, който оказва съпротива. Такава е заповедта.

— И ти ще я изпълниш?

— Ще положа всички усилия.

— Направи го!

Али бей се изправи, за да покаже, че разговорът е завършил. Каймакаминът направи жест да го задържи.

— Какво ще предприемеш, бей?

— Искаш да разрушиш селата на джесидите и да избиеш жителите им, а аз, техният предводител, знам как да защитя поданиците си. Вие сте нахлули, без да ни обявите война. Поводът за това е лъжлив. Искате да палите и опожарявате, да грабите и убивате. Застреляхте дори пратеника ми, злодеяние, което противоречи на международните правила. Значи и аз трябва да се отнасям с вас не като с войници, а като с разбойници. Но тях просто ги унищожават. Приключихме разговора. Върни се при своите. Сега все още си под мое покровителство. После то няма да се разпростре над теб.

Беят напусна палатката и вдигна ръка. Артилеристите, изглежда, отдавна бяха чакали този знак. Проехтя оръдеен изстрел, после още един.

— Какво правиш? — извика каймакаминът. — Нарушаваш примирието, докато съм при теб.

— Сключили ли сме примирие? Не ти ли казах, че привършихме разговора. Чуваш ли? Това бе картеч, а това — гюлета, които бяхте предназначили за нас. Сега обаче улучват вас. Аллах отсъди: той наказва грешника със собствените му оръжия. Чуваш ли как крещят хората ти? Е, върви и им заповядай да разрушат селата ни!

Наистина, третият и четвъртият залп бяха оказали въздействие. Това можеше да се долови от дивия вой, който се носеше из долината.

— Стой, Али бей! Дай знак да спрат огъня, за да продължим преговорите!

— Ти знаеш за заповедта на мютесарифа, а аз изпълнявам дълга си. Няма какво повече да говорим.

— Мютесарифът предаде заповедите си не на мен, а на миралая и мое задължение е да не оставям хората си да бъдат избити беззащитни. Трябва да ги спася.

— Ако мислиш така, готов съм да започна отново преговорите. Ела вътре!

Али бей свали тюрбана си и го размаха, после отново влезе в палатката.

— Какво искаш от мен? — допита каймакаминът.

Беят бе свел замислен поглед към земята, после отговори:

— Не ти си предизвикал гнева ми и затова ще те пощадя. Всяко наше споразумение обаче ще е гибелно за теб, защото условията ми са много тежки. Затова ще преговарям само с мютесарифа и ти няма да носиш никаква отговорност.

— Благодаря ти, бей!

Каймакаминът не изглеждаше лош човек. Той беше доволен, че работата взе такъв обрат, и благодарността му сигурно бе чистосърдечна.

— Но имам едно условие към теб! — продължи Али бей. — Ти и войниците ти сте мои пленници и ще останете в Шейх Ади, докато се споразумея с мютесарифа.

— Съгласен съм и поемам отговорността. Миралаят е виновен за всичко, защото действаше непредпазливо.

— Значи ще предадеш оръжията?

— Това би било позорно.

— Нима може да задържите оръжията като военнопленници?

— Считам се за военнопленник, докато съм в Шейх Ади, и няма да предприема пробив, без да съм узнал какво ще разпореди мютесарифът.

— Пробивът ще доведе до гибелта ти, той ще ви погуби.

— Али бей, ще бъда откровен и ще ти кажа, че положението ни е много лошо. Но знаеш ли на какво са способни хиляда души, тласнати от отчаянието?

— Знам и въпреки това никой от вас няма да се спаси.

— Но ще паднат и някои от вашите. Не забравяй, че на разположение на мютесарифа е един редовен полк и полк драгуни, по-голямата част от които останаха в Мосул. Прибави и помощта, която може да получи от Киркук и Диарбекир, от Сюлеймание и други гарнизони! Прибави и артилерията, която му е останала, и ще видиш, че сега си господар на положението, но няма да останеш за дълго.

— Трябва ли да се откажа от победата и плодовете, защото по-късно може би ще ме победят? Нека мютесарифът дойде с полковете си. Ще пратя да му съобщят, че ако ни нападнат отново, това ще ви струва живота. Ако Шекиб Халил паша разполага с още сили, и аз разполагам. Знаеш ли, че е необходимо само да ги призова, за да се вдигнат някои от храбрите кюрдски племена? Но аз обичам мира, а не войната. Днес съм събрал джесиди от цял Кюрдистан и от граничните провинции и бих могъл да запаля факела на въстанието сред тях, но няма да го направя, ако мютесарифът осигури правата на хората ми. Засега ще оставя твоето и на войниците ти оръжие. Може да го задържите, но ще ми дадете мунициите.

— Ако ти дам мунициите, все едно че си ми взел оръжието!

— Добре, задръжте ги, но ти казвам: когато хората ти огладнеят и ме помолиш за провизии, ще ти ги продам срещу пушки, пистолети, саби и ножове. Така вие няма да сте наши военнопленници, а само сме сключили примирие.

— Добре, приемам.

— Виждаш, че съм много снизходителен. Но чуй условията ми: оставате в долината на Шейх Ади. Оставате без всякаква връзка с външния свят. Въздържате се от враждебни действия срещу хората ми и почитате нашите светини и домовете ни. Не трябва да прекрачвате прага на светилищата, а домовете — само с мое разрешение. Примирието ще продължи дотогава, докато получите заповед от мютесарифа и тя трябва да бъде дадена в мое присъствие. Всеки опит за бягство, дори и на един човек, и всяко действие срещу споразумението ни води до прекратяване на примирието. Вие запазвате сегашните си позиции, аз също. Задължавам се и да спра до уговореното време враждебните действия. Съгласен ли си?

След кратко размишление и няколко незначителни добавки и уговорки каймакаминът прие условията. Той горещо се застъпи за махреджа и предложи да го освободят, но Али бей не се съгласи. Донесоха хартия, нахвърлих договора и двамата го скрепиха: единият с подписа си, а другият — със своя пармак ишарети. След това офицерът се завърна в долината, като му бе разрешено да вземе със себе си и тримата войници.

Пали очакваше заповедите на своя началник.

— Ще напишеш ли писмо до мютесарифа? — попита ме Али бей.

— На драго сърце. Какво искаш да му съобщиш?

— В какво положение са войниците му. После трябва да кажеш на пашата, че искам да преговарям с него и че го чакам тук или в Джерайе. Шекиб Халил паша може да бъде придружаван най-много от петдесет души и да се въздържа от всякакви враждебни действия. Срещата ще се състои вдругиден по обяд. Ако не дойде, ще убия махреджа и ще накарам войниците му отново да изпитат собствения си картеч. Това ще стане и щом забележа, че пашата възнамерява да продължи враждебните действия. Може ли да го напишеш?

— Да.

— Ще натоваря Пали и с особени поръчения. Пиши бързо, за да може да тръгне веднага.

След няколко минути вече седях в шатрата й пишех с молив според източните обичаи отдясно наляво, опрял лист върху коляното. Пашата едва ли щеше да се досети, когато четеше писмото, че то е съчинено от неговото протеже. Не измина и половин час, и Пали препускаше в галоп към Баадри.

Празненството на джесидите беше прекъснато по брутален начин, но съжалението за това не бе толкова голямо, колкото радостта, че бяха успели да предотвратят голямото нещастие, надвиснало над поклонниците в Шейх Ади.

— Какво ще стане с празненството? — попитах Али бей.

[#1 Отпечатък от пръста вместо подпис. — Бел. нем. изд.]

Османлиите могат да останат няколко дни долу, а джесидите не биха желали да чакат толкова дълго.

— Ще дам празненство за моя народ, което ще бъде по-пищно от това, което са очаквали — обясни той. — Знаеш ли пътя за долината Идис?

— Да.

— Разполагаш с още време. Препусни натам и доведи мир шейх хана с шейховете и кавалите. Искам да видим дали можем да открием останките на пир Камек, за да ги погребем в долината Идис.

Това, което бе намислил, можеше да разбере само някой джесид. Взех Халеф със себе си, а бюлюк емини оставих.

Вече споменах, че познавам пътя за Долината Идис, но аз бях пътувал за там от Баадри, а не от Шейх Ади. Във всеки случай беят мислеше, че съм яздил със сина на Селек през Шейх Ади, а аз не му обясних, че искам да видя дали ще открия долината, без да познавам пътя към нея. За посоката не можех да се излъжа, следите на джесидите от предишния ден ме водеха. И тъй, яздех край долината, докато се озовах над светилището. Срещнах много джесиди, които бяха окупирали склона. После поех наляво през гората. За човек с набито око не беше трудно да различи следите, без да слиза от коня. Проследихме ги нагоре в планината и скоро се озовахме на мястото, където бях слизал с моя преводач. Тук пазеше часовой, на когото бе заповядано да спира всеки неканен гост. Слязохме от конете и ги оставихме.

Когато се спуснахме по склона, пред нас се откри необикновена, изпълнена с живот гледка. Хиляди жени и деца се бяха разположили живописно, на бивак. Конете и говедата пасяха, овците и козите се катереха по скалите наоколо. Но не се чуваше и звук, тъй като всички говореха тихо, за да не издадат скривалището. До водата със своите свещеници седеше мир шейх ханът. Те ме посрещнаха с голяма радост, защото вече знаеха, че нападението не е успяло. Подробности още не бяха научили.

— Светилището пострадало ли е? Това беше първият въпрос на мира.

— Светилището е невредимо, както и всички останали сгради.

— Чухме стрелба. Пролята ли е много кръв?

— Само на враговете.

— А нашите?

— Не съм чул някой да е ранен по време на боя. Двама наистина загинаха, но не в борбата.

— Кои са?

— Сараджът Хефи от Баасони и…

— Хефи от Баасони? Този работлив и смел човек. Не в боя? Как умря тогава?

— Беят го изпрати като парламентьор при турците, но те го застреляха. Наблюдавах, без да мога да го спася.

Свещениците наведоха глави, сключиха ръце и мълчаха. Само мир шейх ханът ми каза със сериозен, плътен глас:

— Хефи се е преобразил. Ал Шемс няма да може тук да му свети, но той броди под лъчите на едно по-висше слънце. Той е при Бога.

Да се приеме смъртта на един човек по този начин беше покъртително.

— И кой е другият — попита най-сетне мирът.

— Ще се ужасиш!

— За истинския мъж смъртта не може да бъде ужасна, защото тя е приятел на човека. Кой е той?

— Пир Камек.

Всички трепнаха като при внезапна болка, но никой не промълви и дума. И сега мир шейх ханът заговори пръв:

— Светецът се е преобразил. Бог го е пожелал. Разкажи ни за смъртта му!

Описах всичко толкова подробно, колкото ми бе възможно. Слушаха ме дълбоко развълнувани, после мирът помоли:

— Братко, остави ни да си спомним за него.

Свещениците наведоха глави. Дали се молеха? Не зная, но видях, че на мнозина очите се навлажниха и че се вълнуваха истински и от сърце.

Едва след една по-дълга пауза те се откъснаха от молитвата и аз можех отново да им говоря.

— Али бей ме изпрати, за да ви заведа. Той иска да потърси тленните останки на светеца, за да бъдат погребани още днес.

— Да, задачата, която трябва да решим, е много важна. Костите на пир Камек не може да почиват там, където лежат и тези на миралая.

— Страхувам се, че няма да открием кости, а само прах.

— Тогава да побързаме.

Потеглихме, само факирите останаха да пазят Идис. Когато се озовахме над Шейх Ади при палатката на бея, предводителят говореше с един мъж, когото беше изпратил да пита каймакамина дали турците ще позволят на свещениците джесиди да огледат остатъците от кладата. Офицерът се беше съгласил при условие, че те няма да носят оръжие.

[#1 Седлар. — Бел. нем. изд.]

Али бей не можеше да придружи шейховете, защото по всяко време трябваше да бъде на разположение. Помолих го да се присъединя към тях и с охота ми разрешиха. За малко щяха да забравят най-важното: съд, в който трябваше да се събере прахът на светеца. Когато го запитаха, се разбра, че беят вече е мислил за това.

— Мир шейх хан, знаеш, че прочутият грънчар Расат от Баасони е направил урна за баща ми Хюсеин бей, която някой ден ще съхрани праха му. Тя е изкусно изработена и достойна да приеме тленните останки на светеца. Урната е в дома ми, в Баадри, и вече изпратих човек, да я донесе. Тя ще е тук още преди да сте завършили работата си при кладата.

Това бе достатъчно и ние потеглихме. Минахме покрай батареята и попаднахме на мястото, където светецът се бе жертвал, отмъщавайки на врага си. Видяхме купчина пепел, от която стърчаха полуобгорели дървета. Пред нея бе проснато тялото на разстреляния пратеник.

Пепелта вече беше изстинала. От околните къщи взехме необходимите инструменти и се започна внимателно отстраняване на слоя пепел. Това отне доста време, така че междувременно джесидът с урната, закрепена на мулето му, пристигна.

Когато пепелта бе разчистена почти до земята, откриха две безформени купчини, на които свещениците посветиха цялото си внимание. Те като че ли не можеха да се споразумеят и мир шейх ханът ми махна да се приближа.

Пред нас наистина бяха телата на двамата мъртъвци. Те бяха полуобгорели и обградени с дебел слой, образувал се от неизгоряла смола и полепналата по нея пепел.

— Това са мъртвите — казах. — Благодарение на смолата можете да погребете вашия светец. Този тук е светецът, а онзи — турчинът.

— По какво позна? Може ли да го докажеш?

— Разбира се. Пир Камек нямаше оръжие, а миралаят носеше сабя, кама и два пистолета. Виждате ли как са прилепнали към това тяло изкривените пистолетни цеви и острието на нож? Дръжката и ръкохватката са изгорели. А тук, точно под него, от пепелта се подава върхът на сабята. Този със сигурност е миралаят.

Всички без изключение се съгласиха с мен и се заловиха да пренесат останките на пир Камек в урната.

През цялото време каймакаминът стоеше наблизо с няколко офицери. Тялото на неговия предишен началник му беше предадено и после отново се изкачихме по възвишението. Там Али бей помоли мира да разпореди започването на погребалната церемония.

— Трябва да я отложим за утре — каза мирът. — Пир Камек беше най-светият и най-мъдрият между джесидите. Той трябва да бъде погребан по достойнство, а за днес вече е късно. Ще наредя да се издигне надгробен паметник в долината Идис, а той може да е готов едва утре.

— Ще ти трябват зидари и дърводелци.

— Не. Ще изградим нещо скромно от скални блокове и всеки мъж, всяка жена и всяко дете трябва да донесат по един камък, според силите си, за да не бъде забравен никой от събралите се поклонници да даде дар за паметника на Преобразения.

— Но аз се нуждая от войници за охрана на турците! — възрази Али бей.

— Ще се редуват. Така ще имаш достатъчно хора на разположение. А сега да помислим как ще изглежда строежът.

Оставих ги да разговарят, а аз потърсих преводача си, за да взема записките на починалия. Юсуф ги беше скрил в хралупата на един чинар и ние седнахме наблизо, където спокойно се посветих на заниманията си с езика.

Така премина денят и нощта настъпи. По възвишенията, които заобикаляха Шейх Ади, горяха сигнални огньове. За турците беше невъзможно да се измъкнат дори и ако каймакаминът въпреки обещанието си решеше да направи пробив под прикритието на нощта. Мракът се разпръсна, без да се случи нещо, и на сутринта Пали се върна. Спах в палатката на бея и все още се намирах там, когато пратеникът влезе.

— Срещна ли мютесарифа? — го запита Али бей.

— Да, господарю, късно снощи.

— Какво каза Шекиб Халил паша?

— Отначало се разяри и искаше да ме бичува до смърт. След това събра много офицери и своя диван, с които дълго се съвещава. После ми бе позволено да се върна.

— Присъстваше ли на този съвет?

— Не.

— Какъв отговор получи?

— Писмо до теб.

[#1 Съвещателен съвет при султана или великия везир в Османската империя. — Бел. прев.]

Пали извади писмото, което беше запечатано с големия мютесарифски мюхюр[6]. Али бей го отвори и хвърли поглед по редовете.

В голямото писмо беше сложено и едно по-малко, незапечатано. Той ми подаде двете писма.

— Чети ти, ефенди! Любопитен съм да узная какво е решил мютесарифът.

Писмото беше написано от писаря на наместника и подписано от пашата. Той обещаваше да бъде на следващото утро в Джерайе, придружаван само от десет души, и поставяше условие на Али бей да бъде съпроводен от също толкова хора. Шекиб Халил очакваше, че ще постигнат съгласие, и молеше да се предаде на каймакамина приложената писмена заповед. Тя наистина съдържаше миролюбивото указание да спре засега всякакви враждебни действия, да щади селището Шейх Ади и да се отнася с джесидите като с приятели. После следваше бележката да прочете внимателно заповедта.

Али бей въздъхна облекчено. След кратка пауза изрази радостта си от все сърце:

— Победихме и дадохме добър урок на мютесарифа. Забеляза ли, ефенди? Каймакаминът може да получи писмото, а утре ще бъда в Джерайе.

— Защо ще му го дадеш?

— То е за него.

— Излишно е, след като вече се е задължил да направи това, което му заповядат.

— Когато види, че това е волята на пашата, ще изпълни всичко с още по-голяма сигурност и старание.

— Трябва да призная, че тази писмена заповед буди подозрението ми.

— Защо?

— Защото е излишна. И как особено звучат последните думи — каймакаминът да прочете точно заповедта!

— Това трябва да ни убеди в добрата воля на мютесарифа и да наложи на каймакамина стриктно подчинение.

— Подобна стриктност се разбира от само себе си и затова заповедта ми се струва наистина излишна.

— Това писмо не ми принадлежи. Пашата го е поверил на моята честност и каймакаминът трябва да го получи.

Като че ли съдбата бе пожелала да изпълни намерението на бея, защото току-що влезлият джесид доложи:

— Али бей, от долината идва конник.

Излязохме навън и не след дълго разпознахме каймакамина, който яздеше сам. Изчакахме го навън.

— Сабахънъс хаир олсън! (Добро утро!) — каза той, слизайки от коня, първо към бея, после и към мен.

— Мархаба! (Добре дошъл!) — отвърна Али бей. — Какво те води при мен?

— Изпратиха ме моите войници, които останаха без хляб.

Това бе казано без никакви уводни думи. Али бей се изсмя тихо.

— Трябваше да го очаквам. Но не запомни ли, че продавам хляб само срещу оръжие?

— Ти го каза, но сигурно би приел и пари.

— Това, което беят на джесидите говори, умее и да съблюдава. Имаш нужда от храни, а аз от оръжие и муниции. Ще направим размяната и така взаимно ще си помогнем.

— Но ти забравяш, че и на мен са ми нужни оръжията и мунициите?

— И ти забравяш, че и аз се нуждая от хляба. При мен са се събрали няколко хиляди джесиди — те всички искат да ядат и пият. А за какво са ти на теб оръжията? Не сме ли приятели?

— Само докато трае примирието.

— Дори и след това. Ефенди, умолявам те, прочети му писмото на пашата!

— Пристигна ли писмо от Шекиб Халил паша? — попита бързо подполковникът.

— Да. Изпратих човек, който преди малко се върна. Чети, ефенди!

Прочетох писмото, което все още беше в мен. При това ми се струваше, че по лицето на каймакамина премина сянка на разочарование.

— И тъй, между нас ще цари мир — каза той.

— Да — отвърна беят. — Дотогава трябва да се отнасяш дружелюбно, на което мютесарифът особено набляга.

— Особено?

— Той е добавил и писмо, което трябва да ти предам.

— Писмо? За мен? — извика офицерът. — Къде е?

— У ефендито. Той ще ти го даде. Исках да му предам писмото, но бързината, с която посегна, ме озадачи.

— Позволи ми да ти го прочета.

Четох, но до последната бележка, която бе предизвикала подозрението ми. Тогава той попита:

— Това ли е всичко? Няма ли още нещо?

— Само два реда. Чуй ги!

Този път прочетох всичко, поглеждайки скрито каймакамина. Само за миг очите му трепнаха, но вече бях сигурен, че това изречение означава нещо, неизвестно за нас.

— Писмото е до мен. Покажи ми го!

При тези думи турчинът посегна толкова бързо, че едва дръпнах ръката си.

— Закъде си се разбързал, каймакамин? — попитах аз, пронизвайки го с очи. — Толкова ли са важни тези редове, че губиш самообладание?

— Нищо не означават. Но това писмо ми принадлежи.

— Мютесарифът го е изпратил на бея и единствено от него зависи дали ще ти го даде, или само ще те запознае със съдържанието му.

— Али бей вече ти каза, че трябва да получа писмото.

— Изглежда, този къс хартия е твърде важен за теб, макар че съдържанието ти е вече известно, и беят ще ми разреши първо аз да го разгледам.

Подозрението ми се бе затвърдило. Вече имах известни догадки. Насочих листа отвесно срещу слънцето, но не можах нищо особено да видя. Опипах го с пръсти и помирисах — без успех. Поставих го хоризонтално, така че слънчевите лъчи да го осветят под друг ъгъл, и най-сетне забелязах знаци, видими само за опитното око. Те се сливаха с хартията и приличаха на букви.

— Няма да получиш писмото! — казах на каймакамина.

— И защо?

— Защото съдържа тайно послание, което ще проуча. Той побледня.

— Ефенди, ти се лъжеш!

— Виждам всичко добре. — И за да го изпитам, добавих: — Това тайно послание може да се прочете, ако потопиш хартията във вода.

— Направи го! — отвърна той, видимо облекчен.

— Спокойствието, с което говориш, те издаде, каймакамин. Няма да я потопя, а ще я държа над огъня.

Бях познал. Забелязах го по едва спотаената уплаха, изписала се на лицето му.

— Така ще повредиш и изгориш Писмото — предупреди ме той.

— Не се безпокой! Един ефенди от Запада знае как стават тези неща.

Беят беше смаян.

— Мислиш ли наистина, че писмото съдържа тайно послание?

— Нареди да запалят огън, и ще ти докажа!

Пали все още бе тук. По знак на Али бей той събра клони и ги запали. Наведох се и предпазливо доближих хартията към пламъците. Каймакаминът внезапно скочи и се опита да я изтръгне. Очаквах го, бързо се изместих встрани и той се просна на земята. Али бей мигновено се надвеси над него.

— Стой, каймакамин! — викна той. — Ти си лицемерен и вероломен! Този път си дошъл, без да си осигуриш закрилата ми, и сега си мой пленник!

Офицерът се отбраняваше, доколкото може, но ние бяхме трима срещу един, а дойдоха и други джесиди, които стояха наблизо. Той беше обезоръжен, вързан и отведен в шатрата.

Сега можех да привърша експеримента си. Пламъкът нагря хартията почти до обгаряне и най-сетне думите, изписани на края на редовете, се появиха ясно.

— Али бей, виждаш ли, че бях прав!

— Ефенди, ти си магьосник!

— Не. Знам само как могат да се четат подобни тайни писма.

— О, ефенди. Мъдростта на франките е безгранична!

— Не владее ли и мютесарифът подобни тънкости? Има мастила, които след написването изчезват и само по специален начин стават отново видими. Науката, която се занимава с това, се нарича химия. У нас тя е на почит и затова познаваме различни начини на тайнопис. Вашите писма обаче са съставени така, че не представлява особена трудност да ги разчетеш. Отгатни с какво са написани тези думи.

— Кажи!

— С урина.

— Невъзможно!

— Напротив. Когато пишеш с урината на някое животно или човек, написаното изчезва, когато изсъхне. И ако после държиш хартията над огън, очертанията потъмняват и можеш да я четеш.

— Какво означават тайните думи?

— Идвам вдругиден, за да победя.

— Истина ли е? Не се ли мамиш?

— Тук се вижда ясно.

— Е, добре, дай ми писмото!

Силно възбуден, беят сновеше назад-напред, после отново се спря пред мен.

— Това не е ли предателство, ефенди?

— Това е коварство.

— Трябва ли да погубя мютесарифа? В ръцете ми е.

— Тогава ще си имаш работа със султана.

— Ефенди, русите имат поговорка: «Бог високо, цар далеко.» Същото е и със султана. Аз ще победя!

— Но ще пролееш много кръв. Не ми ли каза неотдавна, че обичаш мира?

— Обичам го, но нека и мен да оставят на спокойствие. Турците дойдоха, за да ограбят свободата, имота и живота ни. Въпреки това ги пощадих. Сега замислят ново предателство. Не трябва ли да се отбранявам?

— Трябва, но не и с оръжие.

— А с какво?

— С това писмо. Върви с него при мютесарифа и той ще бъде победен.

— Шекиб Халил паша ще ме измами и плени, ако утре отида в Джерайе.

— Кой ти пречи да постъпиш и с него така? В кърпа ти е вързан, защото знаеш намеренията му.

Свел глава, Али бей дълго не продума. После каза:

— Ще говоря с мир шейх хана. Ще ме придружиш ли до долината Идис?

— Ще дойда с теб.

— Преди това обаче искам да обезвредя тези долу. Чакай ме тук!

Защо не биваше да придружа бея в шатрата? Ръката му държеше камата, а от очите му бликаше решителност. Искаше ли да ме възпре да предотвратя някоя негова прибързана постъпка? Около половин час бях сам и през това време долавях твърде разгорещен разговор. Най-сетне джесидът се появи. Той държеше лист хартия в ръка и ми го подаде.

— Чети! Искам да чуя дали не е отново някое притворство. Писмото съдържаше краткото, сдържано указание до командващите офицери незабавно да предадат всички оръжия и муниции на онези джесиди, чийто водач им покаже настоящата заповед.

— Наред е. Но как успя да постигнеш това?

— Заплаших го, че ще наредя да го разстрелят на часа заедно с махреджа и да започне канонадата. След час с турците щеше да е свършено.

— Ще остане ли подполковникът пленник?

— Да, ще бъде охраняван с махреджа.

— И ако техните хора не се подчинят?

— Ще изпълня заканата си. Стой тук, докато се върна, и ще видиш дали ще се наложи!

Али бей даде още няколко заповеди и после се спусна към батареята. След десетина минути всички джесиди бяха в бойна готовност. Стрелците лежаха в укрепленията с пушки, готови за стрелба, а артилеристите стояха до своите оръдия. Укреплението се разтвори, за да пропусне около двеста джесиди и шейсет мулета. Повечето от тези животни бяха от заловените с топчиите. Колоната спря на известно разстояние, водачът пристъпи напред, за да види къде са османските офицери.

От моята позиция можех да наблюдавам всичко. Преговорите продължиха доста дълго. После войниците се придвижиха под строй на групи една след друга и оставиха оръжието си до мулетата. Това не мина съвсем гладко, защото всички офицери бяха принудени да се лишат от сабите и пищовите си. Но възраженията им бяха безполезни. Турците разбраха, че всяка съпротива е излишна.

Не бе изминал и час, и Али бей се върна. Следваха го натоварените с оръжия мулета, чиито водачи трябваше да занесат скъпоценната плячка в долината Идис. И каймакаминът беше откаран от няколко войници на сигурно място. Заведоха го там, където махреджът се наслаждаваше на компанията на артилерийския капитан и неговия лейтенант.

И ние потеглихме. Халеф яздеше с мен. Не можех да видя Ифра. Сигурно от скука той се бе запилял на разходка с магарето. По пътя за долината Идис срещнахме дълга върволица от връщащи се джесиди. Те бяха помогнали за строежа на надгробния паметник и трябваше да заменят същия брой свои събратя. Съобщиха ни, че строежът бил напреднал.

Когато достигнахме входа на долината, пред нас се разкри оживена гледка. В центъра се бяха събрали жените, които приготвяха върху големи плоски камъни брашно от житните зърна. Някои седяха до ями, в които разпалваха огън, за да пекат хляб. Други правеха факли или оправяха лампите и фенерите, донесени преди два дни от Шейх Ади за предстоящото тържество. Най-оживено бе в горната част на долината, където се изграждаше паметникът. Той представляваше огромна скална пирамида. Задната й страна бе долепена до отвесна скала. Строежът се състоеше от големи блокове, изграждането бе струвало много усилия. В средата на определена височина бе оставено празно пространство с формата на слънце с дванайсет лъча. Тук трябваше да пренесат урната. Работеха неколкостотин мъже и още повече жени и деца. Те търкаляха камъни или висяха като катерици по ръбовете на скалистата стена, за да помогнат на строежа от горе.

Свещениците не само наглеждаха работата, а и сами помагаха. Мир шейх ханът седеше близо до пирамидата. Отидохме при него. Али бей им разказа за това, което се беше случило през деня, и им показа писмата на мютесарифа. Мирът потъна в дълбок размисъл. Най-сетне той запита:

— Какво ще правиш, Али бей?

— Ти си по-старият и по-мъдрият. Дошъл съм да те помоля за съвет.

— Казваш, че съм по-старият. Но старостта обича спокойствието и мира. Казваш, че съм по-мъдрият. Най-голямата мъдрост е мисълта, отправена към Всевишния и Всеблагия. Той не желае човек да пролива кръвта на своя брат.

— Нима турците са наши братя? Те, които ни нападнаха като разбойници?

— Те са наши братя, макар и да не се отнасят братски към нас. Ще убиеш ли брат си, ако ти стори зло?

— Не.

— Ще разговаряш с него приятелски или строго, но не би пожелал живота му. Така трябва да разговаряш и с мютесарифа.

— А ако пашата не ме послуша?

— Бог е дал разум на човека, за да мисли, и сърце, за да чувства. Който не размисля върху думите на другия и който не уважава чувствата на своя брат, Бог ще го изостави и тогава, едва тогава гневът и наказанието ще го застигнат.

— Аз ще следвам мъдрите ти слова, о, мир.

— И тъй, повтарям въпроса си. Какво ще правиш?

— Ще отида с десет души до Джерайе, но ще ме следват достатъчно бойци, за да пленя мютесарифа, ако се наложи. Преди това обаче още днес ще изпратя разузнавачи в Мосул, Куюнджик, Тел Кееф, Баавайза, Рас ул Айн и Корсабад, които навреме ще ме осведомят за плановете на пашата. Ще разговарям с него първо с добро, после — строго, ако не ме послуша. Щом и тогава Шекиб Халил не ме зачита, ще му покажа тайното писмо и ще дам знак да бъде нападнат. Докато съм при него, хората ми ще обградят Джерайе. Няма да може да ми се изплъзне.

— Може би пашата също ще изпрати разузнавачи, за да научи как се подготвяш за срещата си с него.

— Турчинът няма да научи нищо, защото хората ми ще тръгнат оттук още през нощта, и то не по пътя за Баадри, а на запад почти до Босан. На зазоряване те ще бъдат до потока, на запад от Джерайе.

Беше уговорена прехраната на обкръжените в Шейх Ади войници, а после и предстоящата церемония. Тръгнах между групите, за да съветвам един или друг. Зад мен запъхтян, задъхан глас извика:

— Дай ми път, сихди!

Обърнах се. Беше моят Халеф, напрегнал сетни сили, за да претърколи внушителен скален къс.

— Какво мъкнеш? — запитах удивен.

— Помагам за паметника.

— Ще приемат ли? Ти не си джесид!

— С радост. Вече питах.

— Тогава и аз ще занеса камък.

Недалеч от мястото, където се намирахме, съзрях доста голям камък. Оставих оръжието и връхната си дреха и се залових да го отнеса. Беят го прие с благодарност и след като издълбах с кама името си, вдигнаха камъка с въжета и го поставиха над «слънцето».

Али бей постигна целта на посещението си. Той искаше да тръгне и ме запита дали ще го придружа, или ще остана.

— Как най-добре мога да наблюдавам церемонията?

— Като дойдеш с мен — отвърна беят. — Под блясъка на факлите и фенерите тази вечер урната ще бъде пренесена от Шейх Ади в долината Идис.

— Мислех, че вече е тук.

— Не. Тя е поставена на прохлада до реката в гората и ще бъде донесена в светилището.

— Въпреки турците?

— Не могат да ни попречат.

— Тогава идвам с теб.

— Имаш време до вечерта — продължи беят. — Ще ми направиш ли една услуга?

— С удоволствие, стига да мога.

— Знаеш, че обещах пушки на Хюсеин ага, предводителя на Бадинан. Ще намериш ли мястото, където са колибите му?

— Несъмнено. Във всеки случай няма нужда да яздя дотам, защото кюрдът искаше да заеме прохода и двете страни на долината. Вече е време и да му се прати известие.

— Ще му занесеш ли пушките? Трябва да получи сто, също и муниции за тях. Шест мулета могат да носят всичко. Колко хора искаш да те придружават?

— Дай ми десет бойци. Ще взема и Мохамед Емин, който тъкмо идва към нас отгоре.

Бях чул преди, че шейхът на хадедихните е отишъл на лов. През последните дни почти не бях го срещал. Той гледаше да се мярка колкото се може по-малко, за да не възбужда духовете, а и не беше напълно преодолял предубеждението си към поклонниците на дявола. Затова му беше приятно да потегли веднага с мен.

Не след дълго мулетата бяха натоварени и нашата малка колона потегли на път. Предположението ми се потвърди. Скоро срещнах няколко от бадинанските кюрди и те ме отведоха при предводителя си. Този път той ме посрещна с големи почести. Трябваше да остана при него за гощавка, приготвена от жена му. Хюсеин ага беше много доволен от пушките и особено от сабята на каймакамина, която Али бей изпрати по мен като специален подарък. Мохамед Емин така хареса бадинанските кюрди, че реши да остане при тях и да ме чака, макар че не разбираше кюрдски. Не се опитах да го разубедя, защото присъствието му в Шейх Ади можеше да се забележи от турците и така щеше да бъде разкрита истинската цел на ездата ни в планините. Върнах се без него.

Денят беше почти превалил, когато отново се видях с Али бей и му разказах за бадинаните. Забелязах, че турците се бяха оттеглили навътре в долината и бяха освободили светилището.

— Кога започва церемонията? — попитах бея.

— Щом мръкне. Вземи пушките си — ще даваме залпове!

— Отстъпи ми една от твоите! Трябва да пестя патроните, защото тук не мога да намеря същите.

Наистина, бях любопитен да бъда свидетел на подобна погребална церемония и се разположих в покрайнините на долината, докато сенките на нощта се спуснаха. Факлите на стражите отново пламнаха и с тях над светилището бавно се извиси двойна пирамида от светлини, подобна на тази от първата ми вечер в Шейх Ади. И двете врати на светилището бяха обкичени с лампички.

— Ела! — подкани ме Али бей, който слезе от коня си. Съпровождаха го някои от приближените му.

Ифра остана назад. Придружи ни само Халеф. Озовахме се пред светилището, обляно в светлина. За да се осуети достъпът на всеки турчин, площадът пред него беше обграден от две редици въоръжени джесиди. В самото светилище се намираше само мир шейх ханът със свещениците. На други, освен на Али бей и на мен, не разрешиха да влязат. Във вътрешния двор две впрегнати мулета носеха подставка, на която бе прикрепена урната. Около тях свещениците образуваха кръг. При нашата поява те запяха протяжно, като думите «Аз отдадох душата си» често се повтаряха. После мулетата бяха напоени с вода от свещения извор и получиха по шепа зърно, за да се знае, че този, когото носят, го очаква дълъг път. Мир шейх ханът ми направи знаци с ръка, които не разбрах, а свещениците подхванаха нова песен, тиха и мелодична. Тя имаше четири куплета, като всеки започваше с думите: «Обичаш Бога, наслади се на спокойствието.» Жалко, че не разбирах добре кюрдски, за да схвана всичко и да го запомня.

Когато пеенето приключи, мирът даде знак. Той застана отпред, двама шейхове хванаха юздите на мулетата, следваха ги по двойки останалите шейхове и кавали, към които накрая се присъединихме с Али бей. Процесията потегли и щом излезе от светилището, бе посрещната със залп от постовете.

Веднага им отговориха стотици изстрели от хълма, а други понесоха известието, че сме потеглили към долината Идис.

Изкачвахме се бавно по възвишението. Джесидите бяха образували шпалир от Шейх Ади до Идис, широк около трийсет крачки. Всеки от мъжете носеше факла и пушка и след като отминехме, редиците се затваряха зад нас под звуците на гърмежите. Така се образува шествие, което нарастваше с всеки изстрел. Светлината на факлите разкрасяваше тъмната гора, която се състоеше тук в по-голямата си част от високи дъбове с неописуеми багри. Ехото на залповете отекваше непрекъснато по планинските склонове.

Спектакълът стана истински величав, когато най-сетне достигнахме долината Идис. Тя изглеждаше като кратера на могъщ вулкан, в чиито недра бушуваха огромни пламъци. Поздрави ни вик, изтръгнал се от хиляди гърла. За броени секунди всички светлини се подредиха от двете страни в подножието на долината. Надлъж и нашир тя бе осветена, като че бе ден. Два гигантски огъня, чиито пламъци се подхранваха от огромни клади, разпръскваха най-силната светлина. Те пълзяха по гладката стена на долината от двете страни на скалната пирамида.

Спуснахме се по склона между развълнуваното море от факли и се спряхме пред надгробния паметник. В кухината с формата на слънце стояха двама свещеници. Белите им одежди ярко контрастираха на фона на тъмните скали. Високо горе бяха застанали няколко мъже. Те държеха въжета, с които урната трябваше да бъде изтеглена.

Щом мулетата достигнаха пирамидата, изстрелите заглъхнаха и настъпи дълбока тишина. Свалиха урната и я привързаха с въжетата. Едно от тях минаваше под нея, за да предпази чупливия съд от камъните. Мир шейх ханът махна с ръка и въжетата бяха изтеглени. Урната се вдигаше все по-високо и накрая достигна до «слънцето». Свещениците посегнаха и я дръпнаха към себе си. Съдът беше поставен вътре, а после самите те се уловиха за въжетата, за да бъдат спуснати долу.

Мирът даде знак, че иска да говори. Той държа кратко слово. Бавните му, ясно и високо изговорени думи се носеха из цялата долина и макар че не разбирах всичко, бях дълбоко развълнуван. Когато той приключи, хорът на свещениците подхвана ликуващо песнопение, от което можех да схвана само рефрена на отделните куплети: «Слънцето се въздига!» При последните звуци присъстващите вдигнаха ръце, а после от всички пушки прозвуча такъв залп, какъвто досега не бях чувал.

С това церемонията всъщност завърши. Но едва сега настъпи истинското оживление. С нищо не бих могъл да сравня тази нощ в долината Идис. Нощ на огньове и факли между извисяващите се към небето скали, нощ на молби и вопли сред презрените и унизените, нощ сред изповядващите един култ, изразяващ се в копнеж към светлината.

Стоях при свещениците до късно след полунощ. Факлите и огньовете постепенно угаснаха. Когато се завих с бурнуса си, за да отпочина под едно дърво, все още горяха само двата пламъка на гроба. Затворих очи и най-сетне се унесох в сън.

Втора глава

Доян

«Презвитер[7] Йоан, по божията, на нашия господ Исус Христос воля, крал на кралете, до Алексис Комнин, наместник на Константинопол; желаем здраве и щастие.

Наше височество беше уведомено, че си чул за наша милост и че на теб са направени нашите големи известия. Това, което желаем да знаем, е дали и ти като нас изповядваш правата вяра и вярваш в нашия господ Исуса Христа.

Ако искаш да знаеш за величието и великолепието на нашата сила и докъде се простират нашите земи, то знай и вярвай, без да се съмняваш, че ние сме свещеникът Йоан, слуга божи, че ние превъзхождаме по богатство всичко под небето и по добродетели и мощ всички земни крале. Седемдесет крале ни плащат налог. Ние сме благочестив християнин и закриляме и подпомагаме с подаяния всеки беден християнин, който се намира в обсега на наша милост. Дадохме обет да посетим гроба на нашия Господ с голяма армия, както подобава на славата на наше височество, и да поведем война с враговете на Христовия кръст, да ги подчиним и да въздигнем святото му име.

Наша милост управлява трите Индии, а владенията ни се разпростират и извън пределите на последната Индия, там, където блажено почива тялото на светия апостол Тома. После се стига до пустошта, която се шири до изгрева на слънцето и обратно, където залязва, до Вавилон, изоставения, да, дори до Вавилонската кула.

Седемдесет и две провинции ни се подчиняват, от които някои са християнски и всяка има собствен крал. Всички техни крале ни плащат данък. В нашите страни могат да се видят слонове, едногърби и двугърби камили и почти всички видове животни, които се срещат под небето. В нашите страни текат реки от мляко и мед. В една част на нашата държава всяка отрова губи въздействието си, в друга растат всички видове пипер, трета е обрасла така гъсто с дървета, че прилича на гора и е пълна със змии. Там има и пясъчно езеро без вода. На три дни път от това езеро има планини, от които се спускат каменни реки. В близост до тях се намира пустиня между негостоприемни хълмове. Под тях тече подземен поток, до който не може да се отиде, и този поток се спуска към една по-голяма река, в която хората от нашите владения влизат и намират скъпоценни камъни в изобилие. Край тази река живеят десет юдейски племена, които, макар и да твърдят, че имат собствени крале, без да обръщаме внимание на това, са наши слуги и ни плащат данъци.

В друга от нашите провинции, в близост до горещата зона, има гъсеници, които на нашия език се наричат саламандри. Тези гъсеници могат да живеят само в огъня и се увиват в пашкули, както правят това копринените буби. Тези пашкули нашите придворни дами старателно изпридат и така се получават платовете за нашите дрехи. Те могат да бъдат изпирани само в буен огън.

Пред нашата армия се носят тринайсет големи кръста от злато и скъпоценни камъни, Когато обаче яздим без царска свита, пред нас стоят само един кръст, който не е украсен с фигури, злато и скъпоценности, за да си спомняме винаги за нашия господ Исус Христос, както и една пълна със злато сребърна ваза, за да видят всички хора, че ние сме крал на кралете.

Всяка година посещаваме мощите на свети Допиел във Вавилон в пустинята. Нашият палат е от абаносово и сандалово дърво и не може да бъде повреден от огън. На всеки край на неговия покрив има по две златни ябълки, а във всяка ябълка — по два скъпоценни граната, така че през деня да блести златото, а през нощта да светят гранатите. Големите порти са изработени от многоцветен ахат и рогови плочки, така че никой не може да внесе вътре отрова, а малките са от абанос. Прозорците обаче са от кристал, масите са от злато и аметист, а колоните, върху които са подпрени, са от слонова кост. Стаята, в която ние спим, е прекрасен шедьовър от злато, сребро и всякакви скъпоценни камъни. В нея постоянно гори тамян. Леглото ни е от сапфир. Ние имаме най-хубавите жени. Освен случайните гости всеки ден ние развличаме още трийсет хиляди души. И всички те ежедневно си набавят пари от нашето финансово управление, за да се грижат за конете си и за други цели. Всеки месец ни оказват почит седем крале (когато им дойде редът), шейсет и пет Херцози и пет графове. Ежедневно в трапезарията ни се хранят дванайсет архиепископи от дясната ни страна, а от лявата — двайсет епископи. Освен тях и патриархът на свети Тома, първосвещеникът на Залма, и архиепископът на Са, града, в който се намира тронът на нашата слава и нашия императорски дворец. Абати, чиито брой съответства на броя на дните в годината, извършват богослужение за нас в нашия параклис. Нашият придворен виночерпец е примас и крал, нашият церемониалмайстор е архиепископ и крал, нашият камерхер (Почетна титла на придворен служител в Германия. — Бел. прев.) е епископ и крал, нашият маршал е архимандрит и крал, нашият главен готвач е абат и крал. Ние обаче приемаме по-нисък ранг и по-смирено име, за да покажем нашето покорство.»

Така гласи в резюме писмото на прочутия, легендарен татарски цар презвитер Йоан до гръцкия император. Редом със забавните чудатости, които се коренят в погрешните представи на миналите столетия, то съдържа и факти и подробности, потвърдени и от Марко Поло, сър Джон Мендвил и други пътешественици и изследователи. Спомних си много живо за това, изправил се на хълма над Шейх Ади и отправил поглед на изток, където се извисяваха планините на Гара Сург, Зибар, Хаир, Тура Гара, Вас, Джелу, Тхума, Карита и Тиари.

В долините между тези хълмове живеят последните представители на някои от християнските секти, към които и татарският цар сигурно е принадлежал. По негово време те са били могъщи и влиятелни, а седалищата на техните метрополии — разпръснати надалеч: от бреговете на Каспийско море до китайските езера и от северните граници на Скития до най-отдалечения южен край на Индийския полуостров. Християнските заемки в Корана са взети в повечето случаи от книгите и ученията им. Но с падането на Халифата се сгромолясва и тяхната мощ, и то със стремителна бързина, защото вътрешната им душевна нагласа ги е лишавала от божествената чистота, която дарява сили за несломима съпротива. Още при управлението на Казан, който беше син на Аргун и внук на прочутия завоевател на Багдад Хулагу хан, започнали преследвания срещу тях. По-късно ги нападнал безжалостно и великият Тамерлан[8]. С непресъхваща ярост той ги преследвал, разрушавал църквите и избивал с меч всички, които не успели да се укрият в непристъпните планини на Кюрдистан. Правнуците на тези бежанци живеят и днес на места, които приличат на укрепления. Те, останките от някога така могъщия асирийски народ, са застрашени постоянно от турския ятаган и кюрдската кама. В ново време те изживяха толкова ужасни неща, че при разказа им косите ти се изправят. Голяма е вината и на онези презморски мисионери, които се занимават с политика и с това пробудиха недоверието на местните владетели. С подобна непредпазливост те навредиха не само на собственото си дело, но и на своите привърженици. Яздейки към Амадие, минавах сигурно и покрай места, обитавани от тези

[# Очевидно Карл Май има предвид византийския император. — Бел. прев.]

халдейски християни, достатъчно основание да мисля за онова писмо, което така живо осветлява историята им. Някога министри и съветници на князе и халифи, днес тези, които не са се върнали към католическата вяра, са без духовна и физическа сила, хора, подложени на най-ужасни издевателства от зловещия Бедер Хан бей и съюзника му Абд ес Сумит бей, без да оказват каквато и да е съпротива — въпреки че трудно проходимите местности, които обитаваха, им даваха възможност успешно да се защитават.

Колко несравнимо по-мъжествено се бяха държали джесидите!

След онази огнена нощ в долината Идис Али бей се беше отправил на кон за Джерайе, съпровождан привидно само от десет души. Но още преди да потегли, беше изпратил достатъчно бойци в близост до Босан.

Шехиб Халил паша също бе придружен от толкова хора, но Али бей беше узнал от съгледвачите си, че между Сейд Хан и Рас ул Аин се придвижва доста значителна военна сила, за да се отправи още същия ден към Шейх Ади. След това известие Али бей плени и затвори мютесарифа. За да възвърне отново свободата си, наместникът се видя принуден да изостави всички коварни планове и да се съгласи с миролюбивите предложения на бея.

В резултат на това прекъснатият празник на джесидите бе възобновен, и то с ликуване, което Шейх Ади не помнеше досега.

След като тържеството привърши, исках да се отправя за Амадие, научих обаче, че Мохамед Емин е навехнал крака си в планините при Калони, и така бях принуден да го чакам три седмици, за да се възстанови. Междувременно не губих времето си, тъй като ми се удаде благоприятната възможност по-добре да науча кюрдския език.

Най-сетне шейхът ме предупреди чрез пратеник, че е готов да потегли, и тъй, в най-ранна утрин се отправих към бадинанските кюрди. Раздялата ми с Джесидите беше сърдечна и трябваше да обещая, че на връщане ще остана при тях за няколко дена. Бях отказал придружител, но Али бей искаше да ме съпроводи поне до Бадинан, за да се сбогува с Мохамед Емин.

И така, стояхме на хълма, източно от Шейх Ади, и си припомняхме събитията от последните седмици. Какво ли щяха да ни донесат следващите дни? Колкото по на северозапад отивахме, толкова по-диви ставаха планинските племена. Те не знаеха какво е това земеделие и живееха само от грабежи и скотовъдство. Али бей явно бе прозрял мислите ми.

— Ефенди, ти си тръгнал по трудни и опасни пътища — каза той. — Докъде искаш да стигнеш в планините?

— Отначало само до Амадие.

— Трябва да продължиш и по-нататък.

— Защо?

— И да успееш, и да не успееш в Амадие, бягството е твоят жребий. Пътят, по който трябва да мине синът на Мохамед Емин, за да стигне при своите хадедихни, е известен и сигурно ще му попречат. Как ще яздиш по-нататък?

— Ще се съобразявам с обстоятелствата. Бихме могли да отидем на юг и да се измъкнем по Саб ел Ала или на кон покрай река Акра. Може да отидем и на север през планините на Тиари и Маранан-Даг и после да прекосим Кабур и Тигър, за да се доберем по солената пустиня до Джебел Синджар.

— В такъв случай ние никога повече няма да те видим!

— Бог направлява мислите и постъпките на хората. Всичко е в ръцете му!

Продължихме нататък. Халеф и Ифра ни следваха. Враният ми кон беше отпочинал добре. По-рано го хранеха само с фурми и трябваше да привикне с друга зоб. Той беше позатлъстял и станал по-буен, така че трябваше да го укротявам, притискайки го с крака. Бях любопитен и загрижен как Рих ще преодолее планините на Кюрдистан.

Скоро стигнахме до бадинаните и бяхме посрещнати със сърдечно гостоприемство. Мохамед Емин се беше приготвил и след като поговорихме, хапнахме и пушихме около час, потеглихме на път. Али бей подаде ръка на всички, на мен — последен. В очите му блестяха сълзи.

— Ефенди, вярваш ли, че те обичам? — попита развълнуван той.

— Знам. И аз се разделям с тъга, защото ти спечели душата ми.

— Отиваш си, а аз оставам. Мислите ми ще те придружават, а благопожеланията ще следват стъпките ти. Ти вече се сбогува с мир шейх хана, но той иска да ти предам благословията му в деня на нашата раздяла. Бог да е с теб навсякъде и по всяко време. Гневът му да порази враговете ти, а милостта да осени приятелите ти. Пътят ти е осеян с опасности и мир шейх ханът ти е обещал закрилата си. Той ги изпраща този мелек таус, за да ти служи като талисман. Знам, че няма да възприемеш тази фигура на птица като идол, а като знак, който ще показва, че си наш приятел. Всеки джесид, на когото покажеш този таус, ще жертва за теб имота и живота си. Вземи неговия дар, но не го доверявай никому, защото е предназначен само за теб. Сбогом и никога не забравяй онези, които те обичат!

Али бей ме прегърна, възседна бързо коня си и отмина, без да се обръща повече.

[#1 Голямата Саб. Бел. нем. изд.]

Мир шейх ханът ми беше направил голям подарък. Колко се е спорило за съществуването на мелек таус. А аз държах този загадъчен талисман в ръката си. Доверието, с което ме дари мирът, бе необикновено и реших да си послужа с фигурата само в краен случай. Тя беше от мед и представляваше птица, която иска да литне. В долната част беше гравирана думата «хемшер», което на курманджи значи приятел, другар. С копринен шнур фигурката можеше да се окачи на шията.

Бадинаните искаха да ни придружат още на известно разстояние. Съгласих се, но при условие, че ще се върнат от селото им Калени. То е отдалечено на четири часа път от Шейх Ади. Почти без изключение къщите му са изградени от камък и са кацнали като гигантски птичи гнезда между лозята, високо над река Гомел. Внушителен вид им придаваха гигантските каменни блокове, които служеха за первази на вратите и ъгли на сградите.

Сбогувахме се тук, после четиримата продължихме нататък. По един твърде стръмен път, който затрудни животните, достигнахме малкото селце Бебози, разположено на висок хълм. Там има и католическа църква, тъй като жителите са халдейци, които са станали католици. Бяхме посрещнати приятелски от тях и получихме пиене и ядене, без да платим. Искаха Да ми дадат водач, но тъй като отказах, ми описаха така точно пътя към следващото село, че не бе възможно да го отминем.

Той ни водеше отначало покрай хълма през гора от ниски дъбове, а после се спуснахме в долината, където бе разположен Келоки. На това място се спряхме за малко, а аз се обърнах към башибозука:

— Бюлюк емини, чуй какво ще ти кажа!

— Кажи, о, ефенди!

— Мютесарифът на Мосул ти заповяда да се грижиш за всичко, което ми е нужно. Досега не си свършил нищо за мен. От днес можеш да упражниш властта си.

— Какво трябва да направя, ефенди — господарю мой?

— Тази нощ ще отседнем в Спиндури. Ти ще яздиш напред и ще се погрижиш всичко да е наред, когато пристигна, разбра ли?

— Твърде добре, емир — отговори- той почтително. — Ще избързам и когато пристигнеш, цялото село ще те посрещне с ликуване.

Ифра смушка магарето си с пети и препусна напред. От Келоки до Спиндури не е далеч. Въпреки всичко нощта ни застигна, когато се добрахме до това голямо кюрдско село.

[#1 Семитски племена, живеещи в Южна Месопотамия в древни времена, водили войни с Асирия за Вавилон. — Бел. прев.]

То е получило името си от множеството тополи, които се срещат там, защото спидар, спиндар или спандар означава на курманджи сребърна топола. Попитахме за дома на кехаята, но вместо отговор срещнахме навъсени погледи.

Бях задал въпроса си на турски. Повторих го на кюрдски, като питах за малкоегунда, което означава старейшина на селото. Веднага хората станаха по-доброжелателни. Заведоха ни пред една по-голяма къща, където слязохме от конете и ни приеха. В едно от помещенията се водеше висок разговор, който ясно се чуваше. Спрях се и се заслушах.

— Кой си ти, кучи сине, страхливецо? — викаше сърдит глас. — Ти си башибозук, който язди магаре. Това е чест за тебе, но позор за магарето ти, защото носи дангалак, който е по-глупав от него. И си дошъл тук, за да ме прогониш?

— Кой пък си ти? — отвърна му гласът на моя Ифра. — Ти си арнаутин, главорез, измамник! Мутрата ти прилича на жабешка, очите ти са очи на крастава жаба. Носът ти е като краставица, а гласът ти звучи като крясъка на пъдпъдък. Аз съм бюлюк емини на @f падишаха. Какъв си ти бе? Гавазин, прост гавазин, нищо повече.

— Ей, дангалак, ще ти извия врата, ако не млъкнеш! Какво те засяга носът ми? Твоят пък е никакъв! Казваш, че повелителят ти е велик ефенди, емир, шейх от Запада? Само като те погледна, мога да си представя какъв е той. А ти идваш да ме прогониш оттук!

— И кой е твоят повелител? Също голям ефенди от Запада, казваш? Аз пък ще ти река, че в целия Запад има само един велик ефенди — и това е моят господар. Запомни го!

— Чуйте — подхвана и трети глас сериозно и спокойно. — Известихте ми за двама ефенди. Единият носи писмо от онсула на франките, подписано от мютесарифа. То е валидно. Другият обаче е под закрилата на падишаха. Той има писма от онсула, от султана, от мютесарифа и има диш-параси. Те са още по-валидни. Този човек ще отседне при мен. За другия обаче ще наредя да му приготвят постеля в друга къща. Той ще плати всичко, а моят гост — нищо.

— Това няма да търпя! — прозвуча гласът на арнаутина. — Каквото за единия, такова и за другия!

— Чуй, тук аз съм малкоегунд и повелител. Това, което казвам, трябва да се изпълни и никой чужд човек няма право да ми нарежда.

Едва сега отворих вратата и влязох с Мохамед Емин.

[#1 Консул — Бел. нем. изд.]

— Ивари лкер (Добър вечер!) — поздравих. — Ти ли си господарят на Спиндури?

— Аз съм — отвърна селският старейшина. Посочих му бюлюк емини.

— Този човек е мой слуга. Пратих го при теб, за да измоли гостоприемството ти. Какво реши?

— Ти ли си този, който е под закрилата на падишаха и има право на диш-параси?

— Така е.

— И този мъж те придружава?

— Той е мой приятел и спътник.

— Има ли още хора с вас?

— Този бюлюк емини и още един слуга.

— Сер сере мен ат! (Добре сте ми дошли!) — Той се вдигна от мястото си. — Седнете до огъня и се чувствайте като у дома. Ще получите подобаваща стая. Колко струва твоят диш-параси?

— За нас двамата и слугата е дар, но на този башибозук ще дадеш пет пиастри. Той е войник на мютесарифа и аз нямам право да му отнемам полагаемото се.

— Ефенди, ти си снизходителен и добър. Благодаря ти. Няма да ти липсва нищо, което ти е необходимо, за да се чувстваш добре. Но разреши ми да се оттегля за малко с този гавазин.

Той имаше предвид арнаутина. Мъжът ни беше слушал с мрачно лице. Сега изруга:

— Няма да си тръгна. Искам същите права и за господаря си.

— Тогава остани! — отвърна му простичко старейшина та. — Но ако господарят ти не получи стая, вината ще е твоя.

— Кои са тези двама мъже, които твърдят, че са под закрилата на султана? Сигурно араби, които грабят и крадат в пустинята, а тук, в планината, се правят на господари…

— Хаджи Халеф! — извиках силно, Дребосъкът се появи.

— Халеф, този гаваз се осмелява да ни позори. Ако каже само една дума, която не ми харесва, ще го оставя на теб.

Въоръженият до зъби арнаутин изгледа с явно пренебрежение Халеф.

— Да се страхувам от това джудже, аз, който… Той не можа да довърши, тъй като вече лежеше на пода.

Моят дребен Хаджия беше коленичил над него с кама в дясната ръка, а с лявата го бе сграбчил за шията.

— Трябва ли, сихди?

— Стига му засега! Но му кажи, че е загубен, само да гъкне!

Халеф пусна арнаутина. Мъжът се изправи. Гневният му поглед коварно блестеше, но той не се реши да предприеме нещо.

— Ела! — заповяда старейшината на гаваза. — Не искаше ли да ти покажа жилището? — попита той.

— Да, но само засега. Когато дойде господарят ми, ще го пратя и тогава ще се реши кой да спи в тази къща. Той ще бъде съдия и в спора между мен и слугата на. двамата араби.

Излязоха заедно. По време на отсъствието на малкоегунда един от синовете му ни правеше компания и скоро ни предадоха, че стаята, в която ще спим, е вече готова.

Въведоха ни в покоите, където от килими бяха стъкмени две меки постели. В средата на стаята вечерята вече бе поднесена. Тази бързина и цялото помещение ни караше да предполагаме, че старейшината сигурно не принадлежеше към бедните обитатели на селото. Синът му седеше при нас, не хапна обаче нищо. С това искаше да изрази уважението си. Жената и една от дъщерите на старейшината ни принасяха.

Първо ни дадоха шербет. Пиехме го в красиви филджани ферфури[9], голяма рядкост тук, в Кюрдистан. После получихме вал капамаси — медни ръжени питки, към тях предложената ни фин-дика[10] очевидно не бе подходяща. Следваше пресен бизин с оризови кнедли, които плуваха в соса му. Още и бера аш, напълно отговарящи на името си. Продължихме с парчета месо, които ми се сториха много вкусни. Те бяха хрупкави и позачервени, помислих, че са гълъби. Вкусът им наистина ми се стори малко особен.

[#3 Козешко печено.]

[#4 Букв. воденични камъни, тестено изделие във формата на воденичен камък.]

— Това кевук[11] ли е? — попитах младия човек.

— Не, това е бартшемик[12] — отговори той.

Хм! Чудесна изненада! Старейшината се върна и в отговор на поканата ми седна при нас да вечеря. През цялото време въздухът се прочистваше от благоуханна смола, която гореше върху едно тенеке. Сега, когато и стопанинът си бе вкъщи, донесоха главното блюдо. То се състоеше от капамех — овнешко печено, приготвено в кисела сметана, към него и ориз, примесен с лук. Когато опитахме от всичко, старейшината махна с ръка. Донесоха ни затворено блюдо, което той пое с важна физиономия.

— Отгатни какво е това — помоли той. — Това е ястие, което сигурно не познаваш. Среща се само в Кюрдистан, където мъжете са силни и смели.

— Възбуждаш любопитството ми.

— Който го вкуси, силите му се удвояват и никой неприятел не е страшен за него. Помириши!

Домакинът вдигна похлупака и ми даде възможност да усетя как ухае.

— Такова печено се среща само в Кюрдистан? — попитах.

— Да.

— Лъжеш се, защото често съм ял подобно месо.

— Къде?

— При други народи. Особено в една страна, която се казва Америка. Там животното е много по-голямо и е по-диво и опасно, отколкото при вас.

— Ти си този, който се заблуждава, защото животното живее само тук, в Кюрдистан.

— Никога не съм бил в Кюрдистан, а месото познавам още по миризмата. Значи съм го ял и в други страни.

— Какво е това животно?

— Мечка. Прав ли съм?

— Да, наистина, ти го познаваш! — извика учудено кюрдът.

— Познавам го по-добре, отколкото мислиш. Още не съм погледнал в съда, и твърдя, че това са мечешки лапи.

— Отгатна. Вземи и яж!

Започнахме да разказваме ловджийски истории. Мечки често се срещат в Кюрдистан, но далеч не така опасни, както северноамериканската гризли. Към задушените мечешки лапи имаше гъсто пюре от сушени круши и сливи, следвано от «бронирано» ястие — варени раци, към които донесоха и гарнитура с особен вкус. Позволих си да се осведомя и жената на кмета ми отговори с охота:

— Вземи тиква и я вари, докато стане на каша. Добави захар и масло с бучки сирене, парченца лук и добави намачкани черници и белен слънчоглед — тогава се получава това ястие. То е несравнимо.

Опитах тази необикновена смесица от тиква и слънчоглед, сирене и захар, масло, черници и лук и намерих, че вкусът не беше така лош, както можеше да се предположи от смесването на отделните съставки. За десерт получихме сушени ябълки и грозде, пийнахме и глътка ракия. Накрая дойде ред и на лулите.

Докато палехме силния, остър и едва ферментирал келековски тютюн, долу се дочу разговор на висок глас. Кметът излезе, за да види каква е тази суматоха, и тъй като остави вратата отворена, можехме да доловим всяка дума.

— Кой е? — попита малкоегундът.

— Какво иска? — чух да казва някой на английски.

— Пита кой е! — отговори друг глас, също на английски.

— Как се казва на турски «аз»?

— Бен.

— Уел! Бен! — извика той на стопанина.

— Бен? — го попита той. — Как се казваш?

— Какво иска този? — попита дърдоркото, чийто глас ми се стори така добре познат, че подскочих от изненада.

— Пита как се казвате.

— Сър Дейвид Линдси! — се чу.

В следващия момент бях вече -долу в коридора. Да, пред мен, осветен от огъня на огнището, стоеше той. С високия сив цилиндър, продълговатата тясна глава, широката уста, невъзможния нос, голия мършав врат, широката яка на ризата, вратовръзката на сиви карета, жилетката на сиви карета, сакото на сиви карета, панталона на сиви карета, гамашите на сиви карета и посивелите от прах ботуши. И наистина, в дясната си ръка носеше прословутата мотичка, която имаше благородното предназначение да изравя крилати бикове и други старини.

— Сър Дейвид! — извиках аз.

— Уел! А, кой е? О, това сте вие?

Той облещи очи, раззина още повече устата си и ме изгледа смаяно като човек, който сякаш е възкръснал.

— Как се озовахте в Спиндури, сър Дейвид? — попитах аз, не по-малко учуден, отколкото и той.

— Аз? На кон! Уел?

— Естествено! Но какво търсите тук?

— Аз? О! Хм! Вас и крилати бикове!

— Мен?

— Йес! Ще разкажа. Преди това обаче ще има кавга!

— С кого?

— С кмета на селото. Ужасен човек!

— Защо?

— Не иска англичанина, иска арабите! Мерзавец! Къде е дангалака, ей?!

— Тук е — отговорих, сочейки старейшината, който междувременно бе пристъпил напред.

— Карай му се, ругай! — заповяда Линдси на преводача, който стоеше до него. — Крещи му, гълчи, силно, много силно!

— Разрешете да се намеся, сър Дейвид! — казах аз. — Двамата араби, които са ви разгневили, няма да ви пречат. Те са ваши най-добри приятели.

— А! Къде са?

— Единият съм аз, а другият — Мохамед Емин.

— Мо-ах! Емин-ах! Къде е?

— Горе. Елате с мен!

— Уел! О, изключително, невероятно!

Без да се церемоня, изтиках англичанина нагоре по тясната стълба, като дадох знак на преводача и арнаутина, които искаха да го последват, да останат долу. Появата на високата, карирана в сиво фигура предизвика у кюрдските жени лека уплаха. Те се оттеглиха в най-отдалечения ъгъл. Мохамед Емин обаче, винаги сериозен, се изсмя, като зърна тъмния кратер, образуван от зяпналата уста на смаяния англичанин.

— А! Гуд дей, сър Мохамед! Хау ду ю ду? (Как сте?)

— Машаллах! Как е попаднал тук ингилизът? — попита шейхът.

— Ще разберем.

— Познаваш ли този човек? — попита ме стопанинът на къщата.

— Познавам го. Това е чужденецът, който изпрати преди малко гавазина си, за да наеме стая при теб. Той е мой приятел. Погрижи ли се за неговото жилище?

— Щом е твой приятел, ще остане в дома ми — гласеше отговорът.

— Имаш ли място за толкова много хора?

— За гости, които са добре дошли, има винаги място. Той може да седне и да се нахрани.

— Седнете, сър Дейвид — казах на Линдси. — Разкажете ни какво ви накара да напуснете ловните полета на хадедихните и да дойдете в Спиндури!

— Уел! Но първо грижата за слугите.

— Те могат да се погрижат и сами за себе си.

— Конете?

— С тях ще се занимаят слугите. И тъй, сър Дейвид?

— Хм! Досадно, ужасно скучно!

— Не правихте ли разкопки?

— Много, ужасно много.

— Намерихте ли нещо?

— Нотинг — нищо, съвсем нищо! Ужасно!

— И по-нататък?

— Носталгия, ужасна носталгия.

— По кого?

— По вас, сър! Изсмях се.

— И тъй, от носталгия към мен…

— Уел, вери уел, йес! Крилат бик не намерил, вие — не там аз тръгнал.

— Но, сър Дейвид, уговорихме се, че ще останете до завръщането ни.

— Нямал търпение, не останал.

— Имаше достатъчно развлечения.

— С арабите? Пфу! Мен не разбират!

— Имахте и преводач.

— Махнал се, пръждосал се, отпътувал.

— Аха! Гъркът, този Колетис е избягал? Но той беше ранен.

— Дупката в крака отново зарасна. Мошеникът се измъкнал в ранно утро.

— Тогава наистина не сте могли да се разбирате добре. Но как ме намерихте?

— Знаех, че искахте към Амадие. Отишъл към Мосул. Консулът дал паспорт, губернаторът подписал паспорта, дал преводач и гавазин, тръгнал към Дехук.

— Към Дехук? Защо по този обиколен път?

— Имало война с поклонниците на дявола, не можех да мина. Вървях от Дехук към Даудие и от Даудие към Мунгаиши. После насам. Уел! Намерил вас. Много добре, великолепно!

— Е, и?

— Оставаме заедно, изживяваме авантюри, правим разкопки! Крилатия бик пращаме в Лондон, йес!

— Хубаво, сър Дейвид! Но сега имаме други грижи. Вие знаете какво ни води в Амадие.

— Зная го. Хубаво основание, храбро основание, приключения! Мастер Амад ала Гандур да освободим. И аз ще го освободя!

— Мисля, че няма да ни бъдете много от полза.

— Не! Защо?

— Разбирате само английски,

— Имам преводач.

— Искате да го посветите в тайната? Вече сте му говорили за това?

— Нито дума.

— Това е добре, сър Дейвид, иначе ще бъдем извънредно много затруднени. Да ви призная откровено, исках да се срещна отново с вас едва по-късно.

— Вие? С мен? Уел, тръгвам! Вярвал, че вие сте мой приятел! Това обаче не е така. Тръгвам! Заминавам за… за… за…

— За оня свят? Не, не, не става дума за това. Знаете, че сте мой приятел и че аз съм ваш. Но трябва да разберете — ако дойдете с нас, ще ни пречите.

— Преча? Защо?

— Прекалено биете на очи.

— Уел. Няма да бия на очи. Какво трябва да направя?

— Хм. Работата е твърде неприятна! Не мога да ви върна. Не мога и да ви оставя тук. Трябва да ви взема със себе си, наистина няма как да постъпя другояче.

— Хубаво, много хубаво!

— Но вие трябва да се съобразявате с нас.

— Уел, ще го правя.

— Отпратете преводача и гавазина си.

— Трябва да си отидат, по дяволите, йес!

— Трябва да си смените и дрехите.

— И тях? Аха! С какви?

— Всички дрехи, без изключение. Трябва да заприличате на турчин или кюрд.

Линдси ме изгледа с неописуем поглед, като че ли му бях предложил да се самоизяде. Устата му тъкмо щеше да му бъде от полза.

— Като турчин? Или кюрд? Ужасно, отвратително!

— Няма друг начин.

— Какво да облека?

— Турски шалвари или черно-червени кюрдски панталони.

— Черно-червени? Ах, хубаво, много добре! На черно и червено каре?

— От мен да мине. Значи кюрдски панталони. Към тях жилетка, и риза, която се спуска над панталоните.

— Черно-червена?

— Да

— Карирана?

— От мен да мине. Трябва да пада свободно от шията до глезените. После — късо палто или връхна дреха отгоре.

— Черно-червена?

— Естествено.

— Карирана?

— От мен да мине. После — огромен тюрбан, какъвто носят само знатните кюрди.

— Черно-червен?

— Също.

— Кариран?

— От мен да мине. Вземате и колан, чорапи, обувки, оръжия.

— Черно-червени?

— Нямам нищо против.

— И карирани?

— Нарисувайте си и лицето на черно-червени карета.

— Къде ще купим тези неща?

— Не бих могъл да ви дам съвет. Пазар има чак в Амадие. Но може би и тук има някой търговец, тъй като Спиндури е голямо село. А и вие носите много пари, нали?

— Много, твърде много, уел? Всичко ще платя.

— Ще запитам.

Обърнах се към старейшината на селото:

— Има ли тук някой урубаджи[13]?

— Не

— Или познаваш някой, който би яздил до Амадие, за да донесе дрехи на този чужденец?

— Да, но пазар ще има утре и дрехите могат да се донесат едва тогава.

— Няма ли някой, който да ни заеме дрехи до Амадие?

— Ти си мой гост. Имам нов панбуках, ще му го заема.

— Също и тюрбан?

— Тук няма никой, който да притежава два тюрбана, но може да получи шапка.

— Каква?

— Ще му дам кулик, който ще му стане.

— В какъв цвят е?

— Червен — на черни ленти.

— Моля те да ми осигуриш всичко това за утре сутрин, Ще ни дадеш един човек, на когото ще платим. В Амадие ще му предадем обратно дрехата. Но не бих желал да се говори за това.

— И двамата ще мълчим, аз и пратеникът ми.

Донесоха ядене и на англичанина. Той получи това, което бе останало от нас. Линдси, изглежда, беше много гладен, защото дългите му широки пожълтели зъби погълнаха по-голямата част от това което му бе дадено. Забелязах с истинско задоволство че имаше и от печеното, което бях взел за гълъб. Той оглозга всичко до кокал. По-късно в изящно изработена дървена чиния му сложиха хубаво ястие, подобно на бифтек. То ухаеше така приятно, че и моят апетит се възвърна, макар да се бях нахранил добре. Пожелах да узная какво е това.

[#2 Дреха от вълнен плат.]

[#3 Калпак от козя кожа.]

— Сидна (господарке), какво е това вкусно ястие? — попитах жената, която прислужваше на англичанина.

— Това е чекирге[14] — отговори тя.

— Как се приготовлява?

— Скакалците се пържат, накълцват се на ситно и се заравят в земята, докато започнат да миришат. После пържа тестената маса в олио.

— Не беше лошо!

Реших да не крия дълго тази кухненска тайна от добрия мистър Крилат бик. Докато се хранеше, излязох, за да нагледам конете.

Халеф, преводачът, бюлюк емини и арнаутинът ожесточено спореха. Щом ме видяха, те веднага млъкнаха.

— Защо се карате, Халеф? — попитах.

Дребосъкът посочи арнаутина.

— Този човек те хули, сихди. Заплаши, че ще убие теб и мен, защото го изхвърлих по твоя заповед.

— Остави го да си говори, нищо няма да направи.

Разяреният арнаутин се хвана за пищова и извика:

— Мълчи! Или искаш още днес да се срещнеш със слугите на дявола?

— Не вдигай шум, да не си сляп! — му отвърнах на албански. — Не виждаш ли на каква опасност се излагаш?

— Опасност? — попита той слисан.

— Твоите пищови не мерят добре — отговорих, сочейки оръжията му.

— Защо?

— Защото моите струват повече!

Едновременно с това насочих срещу него револвера си. Добре познавах бруталността на тези арнаути, за да приема на шега подобен случай. За арнаутина животът на човека не означава нищо. За глътка вода той спокойно може да застреля някой и със същото спокойствие след това, сам да положи главата си на дръвника на палача. Бяхме обидили гавазина. Можеше да се очаква, че ще стреля. Въпреки това той махна ръката си от пищова и попита учудено:

— Говориш нашия език? Да не си от нашите?

— Не. Аз съм алеман и ти казвам, че хората от Алеманйя знаят как да се отнасят с такива като теб.

— Алеман ли си? Не си маджарин, русин, сърбин или турчин? Върви по дяволите!

Той светкавично вдигна пищова си и стреля. Ако не бях държал под око цевта, куршумът щеше да ме улучи в главата. Но аз рязко се наведох — той изсвистя над мен. Още преди да беше натиснал повторно спусъка, аз го сграбчих изотзад и извих ръката му на гърба.

— Да го застрелям ли, сихди? — попита Халеф.

— Не! Вържете го!

Пуснах го за момент, за да дръпна ръцете му надолу. Той се възползва от това, отскубна се и побягна. В следващия миг изчезна. Всички хукнаха да го гонят, но скоро се върнаха, без да са го открили.

Изстрелът привлече и останалите.

— Кой стреля, сър? — попита Линдси.

— Гавазинът ви, и то по мен!

— О! Ужасно! Защо?

— За да си отмъсти.

— Като истински арнаутин. Улучи ли?

— Не. Избяга.

— Уел, нека бяга. Голямо чудо!

Англичанинът наистина имаше право, Арнаутинът не ме беше улучил. Защо трябваше да бъда кръвожаден? Сигурно нямаше да се върне отново, а не очаквахме и някакво коварно нападение. Тъй като Линдси ме срещна, той вече не се нуждаеше от него и преводача. Преводача си той възнагради и му каза, че още на другата сутрин може да напусне Спиндури и да се отправи обратно за Мосул.

Останалото време от вечерта прекарахме в оживен разговор с кюрдите, завършил с танц, изигран в наша чест.

Поканиха ни да отидем на двора. Той беше четириъгълен и покрит с нисък покрив. Всички мъже се бяха разположили удобно. Те лежаха, клечаха или се бяха скупчили в живописни пози, докато около трийсетина жени се бяха събрали за танца в средата на двора.

Танцьорките образуваха двоен кръг, в чийто център стоеше хороводец, размахващ метално копие. Оркестърът се състоеше от флейта, нещо подобно на цигулка, и два тамбурина. С висок вик хороводецът даде знак да започнат. Танцовото му изкуство се изразяваше в разнообразни движения с ръцете и краката, които изпълняваше от място. Заобиколилите го в кръг жени повтаряха движенията. В този обикновен танц не намерих никаква идея. При все това жените, с техните островърхи тюрбани, от които се спускаха прихванати на клуп воали, представляваха красива гледка на мъждивата светлина на факлите.

След като този непретенциозен танц завърши, сред мъжете се разнесе одобрителен шепот. Аз извадих една гривна и извиках дъщерята на кмета, която ми бе прислужвала, а сега се намираше сред танцьорките. Гривната беше от стъклени мъниста и приличаше на онези опушени, полупрозрачни кехлибари, които са така обичани, търсени и скъпи в Ориента. Бях платил петдесет или шейсет пфенига за нея. Сигурно щях да й доставя голяма радост.

Момичето се приближи. Всички мъже чуха, когато я поканих, и знаеха, че ще я възнаградя. Трябваше да се покажа достоен за възпитателите си.

— Ела насам, ти, най-любима дъще на кюрдите мисури! На бузите ти блести светлината на шефаг, а ликът ти е миловиден като келх зюмбюл. Дългите ти къдри благоухаят като хаух гюлилик а гласът ти звучи като песента на бюлбюл[15]. Ти си дете на гостоприемството, дъщеря на герой и ще станеш невяста на някой мъдър и храбър воин. Дланите и глезените ти радват окото като капките вода, които утоляват жадния. Вземи тази базин и мисли за мен, когато се гиздиш с нея!

[#1 Зора.]

[#2 Зюмбюл.]

[#3 Цвете.]

Тя се изчерви от радост и неудобство и не знаеше какво да отговори.

— Ас корбане та, ходжа. (Твоя съм, о повелителю!) — промърмори най-сетне тя.

Това е обичайният поздрав на кюрдските жени и момичета към някой знатен мъж. Селският старейшина беше така доволен от отличаването на дъщеря му, че забрави обичайната въздържаност на местните хора, и поиска да разгледа подаръка.

— О, колко е прекрасна, колко е скъпоценна! — извика той. После гривната мина от ръка на ръка. — Това е кехлибар, толкова красив, великолепен кехлибар, че дори и султанът не носи по-прекрасен на лулата си. Дъще моя, баща ти не би могъл да ти дари подобен чеиз, какъвто ти даде този ефенди. От устата му звучи гласът на мъдростта, а от мустаците му капе доброта. Питай го дали ти разрешава да му благодариш, както дъщеря благодари на баща си!

Момичето почервеня още повече, но попита:

— Разрешаваш ли, о ефенди?

— Разрешавам.

Кюрдката се наведе над мен, тъй като седях на пода, и ме целуна по устата и двете бузи. После бързо се измъкна.

Не бях учуден, че изрази по този начин радостта си, защото знаех, че на момичетата на кюрдите е позволено да поздравяват с целувки непознатия. Спрямо някой по-високостоящ подобна интимност би изглеждала дръзка и затова се бях показал двойно по-добър, като разреших целувката. Това кметът веднага забеляза:

— Ефенди, милостта ти осенява къщата ми така, както слънчевата светлина стопля земята. Ти отличи дъщеря ми. Позволи ми и аз да те почета с малък подарък, за да не забравяш Спиндури!

[#5 Гривна.]

[#6 Буквално «твоя жертва» — Бел. нем. изд.]

Той се надвеси над парапета в двора и извика: «Доян»[16]. Отвърна му радостен лай. Хлопна се врата и забелязах куче, на което сториха място, да изтича по стълбите към нас. Миг по-късно животното се умилкваше около малкоегунда. Това беше една от онези редки, сивожълти, изключително едри и силни хрътки, наричани в Индия, Персия и Туркестан, та чак до Сибир слога. Кюрдите наричат тази рядка порода таси. Тези животни изпреварват най-пъргавите газели, често догонват дивите магарета и бързите като вятъра джигити[17]. Никоя пантера или мечка не може да ги уплаши. Трябва да призная, че видът на животното ме изпълни с истинско удивление. Кучето беше толкова скъпоценно, колкото и враният ми кон.

— Ефенди — каза селският кмет. — Кучетата на мисурските кюрди са прочути далеч зад нашите планини. Дресирал съм някои таси така, че се гордея с тях. С това куче обаче никое не може да се сравнява. То е твое!

— Малкоегунд, дарът ти е толкова скъпоценен, че не мога да го приема — отвърнах му аз.

— Искаш да ме обидиш ли? — попита сериозно кюрдът.

— Не, не искам — казах помирително. — Но добрината ти е по-голяма от моя подарък. Ще взема таси, но ми позволи да ти дам и това шишенце.

— Какво е това? Есенция от Персия?

— Не. Купил съм го при Бейт Аллах, в свещения град Мека. Съдържа вода от извора Зем Зем.

Подадох му шишето. Той беше така изумен, че забрави да посегне. Поради това го сложих в скута му.

— О, ефенди, какво правиш? — извика очарован най-сетне той. — Ти носиш в дома ми най-скъпоценния дар, с който Аллах е дарил земята. Сериозно ли казваш, че ми го подаряваш?

— Вземи шишенцето, давам ти го от все сърце.

— Да бъде благословена ръката ти, а щастието вечно да те спохожда. Елате, мъже, и пипнете шишето, за да ви осени и вас добрината на ефенди!

Шишето премина от ръка в ръка. С него им бях доставил възможно най-голямата радост. Когато възхищението на селския кмет се поуталожи, той се обърна отново към мен:

— Господарю, кучето е твое. Плюй три пъти в муцуната му и го завий днес с връхната си дреха, когато отиваш да спиш. Тогава то никога няма да те изостави!

Англичанинът наблюдаваше всичко това, без да разбере какво точно се бе случило. Той ме запита:

— Зем Зем подарява, сър?

— Да.

— Уел! Дай я! Водата е вода!

— Знаете ли какво получих за нея? Това куче.

— Какво? Как? Не е възможно!

— Защо не?

— Прекалено ценно е. Аз — познавач. Това куче струва петдесет фунта.

— Дори повече. И въпреки това ми принадлежи.

— Само за шишето вода?

— Преди това подарих на дъщерята на старейшината гривна.

— Страхотен човек! Огромно щастие! Първо кон от Мохамед Емин, без да плати, а после и хрътка! Аз — без късмет. Не намерил нито един крилат бик. Ужасно!

Мохамед също се любуваше на кучето и аз се ласкаех, че малко ми завижда за него. Трябва да призная, че имах щастие. Преди да се оттегля да почина, отидох още веднъж при конете. Старейшината ме намери там.

— Ефенди — попита той полугласно, — може ли да те попитам нещо?

— Питай!

— Отправил си се за Амадие?

— Да.

— А след това?

— Още не зная.

— Не криеш ли нещо?

— Защо мислиш така?

— С теб е един арабин, който не е предпазлив. Той оправяше ръкавите на наметалото си и при това видях татуировката на ръката му. Той е хадедихн — враг на кюрдите и мютесарифа. Добре ли съм видял?

— Той е враг на мютесарифа, но не и на кюрдите — отговорих. Човекът беше честен, не можех да го мамя. Във всеки случай по-добре беше да му се доверя, отколкото да му наговоря неистини, на които той и без това не би повярвал.

— Арабите винаги са били врагове на кюрдите — отвърна малкоегундът. — Но той е твой приятел и мой гостенин. Няма да го издам. Знам какво ще търси в Амадие.

— Говори нататък!

— Преди много дни войници на мютесарифа минаха оттук с един заловен арабин. Те се спряха при мен. Водеха сина на шейха от Хадедихн. Той трябваше да бъде държан като пленник в Амадие. Арабинът така приличаше на твоя приятел, както син на баща си.

— Подобни прилики се срещат.

— Добре. Не искам да узная тайната ти. Но едно ще ти кажа: когато се завърнеш от Амадие, се отбий при мен — денем или нощем, тайно или явно. Ще бъдеш добре дошъл, дори с теб да е младият арабин, за когото ти говорих.

— Благодаря ти.

— Не трябва да ми благодариш. Ти ми даде водата на свещения Зем Зем. Ще те закрилям във всяка беда и опасност. Ако пътят ти те води в друга посока, то изпълни една моя молба.

— Коя е тя?

— В долината Беруари се намира крепостта Гумри. Там живее Кадир бей, синът на прочутия Абд ес Сумит бей. Една от дъщерите ми е негова жена. Поздрави ги от мен. Ще ти дам нещо, по което да познаят, че си мой приятел.

— Ще предам поздравите ти.

— Всичко, което е на сърцето ми, можеш да споделиш с тях. Те ще изпълнят желанията ти, защото никой кюрд не обича турците и пашата на Мосул.

Кюрдът влезе в къщата. Знаех какво целеше храбрият мъж. Той беше разгадал намеренията ни и искаше да ни помогне.

Отидох най-сетне да спя и взех хрътката със себе си. Когато се събудихме на другата сутрин, научихме, че преводачът на англичанина е напуснал вече Спиндури. Той беше поел за Бебоси.

Спахме с Мохамед Емин в една от стаите, на англичанина обаче дадоха друго помещение. Той влезе при нас, посрещнат с гръмогласен смях. Никой не може да си представи гледката, която представляваше Линдси. От глава до пети бе в червено и черно, наистина все още не на карета, а продълговатата му островърха глава бе украсена с кюрдска шапка, от която се спускаха като пипала на полипи дълги ленти.

— Гуд морнинг! Защо се смеят? — попита той сериозно.

— Радваме се на външния ви вид, сър Дейвид.

— Уел! Радвайте ми се.

— Какво носите под мишница?

— Това е моят хет-бокс, кутията ми за шапки.

— Аха!

— Опаковах шапката си, също и гамашите и ботушите.

— Можехте да оставите всичко тук.

— Тук? Защо?

— Ще мъкнете ли със себе си тези ненужни джунджурии?

— Ненужни? Джунджурии? Ужасно! Ще ми потрябват пак.

— Но не веднага.

— Ще се върнем ли тук?

— Съмнително е.

— Значи взимам си хет-бокс! Разбрано?

Линдси уви около мършавото си тяло дългата наметка като стара кърпа на бостанско плашило. Това обаче не го смути. Той важно се изпъчи пред мен и запита самоуверено:

— Е, не съм ли кюрд? Уел!

— Истински, напълно автентичен!

— Фамозно, отлично! Великолепна авантюра!

— Само едно ви липсва: кюрдският език.

— Ще науча.

— Няма да стане толкова бързо и ако не искате да не навредите, трябва да вземете едно от двете решения.

— Какви решения?

— Или ще се правите на ням…

— Ням? Ужасно! Не може!

— Да, на ням или дори на глухоням.

— Сър, вие сте полудели.

— Благодаря. Но ще бъда непреклонен. Или ще се правите на ням, или ще ми дадете обет…

— Обет? Уел! Хубава мисъл! Какъв обет?

— Да не говорите.

— Да не говоря? Нито дума?

— Нито една! Естествено тогава, когато ни наблюдават. Но когато сме сами, можете да говорите на воля.

— Добре. Не е лошо. Ще дам обет. Кога започваме?

— Веднага, щом напуснем Спиндури.

— Уел! Съгласен!

След сутрешното кафе ни дадоха най-различни провизии, които бяха опаковали. После се метнахме на конете. Сбогувахме се с цялото домочадие, с изключение на стопанина. Казахме «довиждане» и на останалите, които се бяха събрали. Старейшината беше наредил да му оседлаят коня, за да ни съпроводи на известно разстояние.

След Спиндури започваше един труднопроходим, почти невъзможен за яздене път, който ни водеше нагоре към Кара Даг. Нужна ни бе ловкостта на планинска коза, за да преодолеем тази камениста пътека. Все пак добрахме се благополучно до възвишението. Тук старейшината спря коня си, извади от чантата на седлото си пакет и каза:

— Вземи това и го дай на мъжа на моята дъщеря, когато пристигнеш в Гумри. Обещал съм и персийска кърпа, а на Кадир бей десгин за неговия медин, какъвто употребяват кюрдите от Пир Мам. Ако им занесеш тези неща, те ще знаят, че си

[#1 Юлар.]

[#2 Кобила. Бел. нем. изд.]

мой приятел и брат, и ще те посрещнат така, както биха посрещнали и мен.

Той посочи към един конник, който ни бе последвал и сега се бе спрял при Халеф и Ифра.

— Това е човекът, който ще върне обратно дрехата, дадена на този чужденец. На него можеш да предадеш и пакета, ако решиш да не преминаваш през Гумри. Трябва да се разделим. Мир вам!

Стиснахме си ръце. После той се ръкува и с останалите и свърна обратно. Бях се запознал с един човек, за когото и днес си спомням с уважение.

Трета глава

В крепостта

Продължихме пътя си, яздейки. Той се спускаше надолу към долината на Амадие. Тя е обградена от пясъчни скали, прорязани от многобройни дефилета, в които струят пенливи горски потоци. Водите им се вливат в река Саб. Дефилетата и склоновете са обрасли с гъсти дъбови гори. Те дават богата реколта от шикалки. С тях жителите правят доходна търговия. В долината са разположени многобройни халдейски села, които са пусти и изоставени или наброяват малко жители, тъй като халдейците са се оттеглили в планините поради гнета на мюсюлманите или нападенията на грабливите кюрдски племена.

Яздехме към нашата цел през тази местност, чиито дъбове ми напомняха за родния край.

— Мога ли да говоря? — попита тихо Линдси.

— Да, никой не ни подслушва.

— А кюрдът зад нас?

— Не му обръщай внимание.

— Уел. Селото се казвало Спиндуои?

— Да.

— Как го харесва?

— Много! А на вас, сър Дейвид?

— Великолепно! Добър стопанин, добра стопанка, изискано ядене, красив танц, великолепно куче!

При последните думи англичанинът погледна към хрътката ми, която тичаше до коня. Бях достатъчно предпазлив, за да вържа Доян с каишка за стремето. Кучето вече се беше сприятелило с Рих и като че знаеше, че аз съм новият му господар. То ме гледаше внимателно с големите си умни очи.

— Да — кимнах аз. — Всичко беше прекрасно, особено яденето.

— Превъзходно! Даже и гълъби и бифтеци!

— Хм. Мислите ли наистина, че беше гълъб?

— Защо не?

— Защото не беше.

— Не? Не беше гълъб? А какво?

— Беше животно, наричано от зоолозите с латинското име веспертилио муринис или мистис.

— Не съм зоолог. Не съм и латинец.

— Този гълъб се нарича обикновено прилеп.

— При…

Линдси се спря. При тази дума вкусовите му и храносмилателни нерви така се раздразниха, че устата му зейна като пещера, в която може да се предприеме чудесна изследователска експедиция. Дори и дългият му нос също страдаше, тъй като върхът му видимо увисна и побледня.

— Да, това беше прилеп, сър Дейвид. Вие ядохте прилеп. Линдси дръпна юздата на коня и погледът му се зарея безизразно. Най-сетне се дочу силно тракане на челюсти. Устата му отново се затвори и предположих, че нейният притежател е вече в състояние да изрази чувствата си с думи.

— … леп!!!

С тази кратка сричка англичанинът довърши прекъснатата дума. После се протегна от коня и ме хвана за рамото.

— Сър, не забравяйте уважението, което трябва да се оказва на един джентълмен!

— Не ви ли го оказвам?

— Не. Как можете да твърдите, че Дейвид Линдси яде прилепи!

— Прилепи? Аз говорих само за един-единствен.

— Все едно! Един или повече, обидата остава същата. Трябва да ми дадете удовлетворение. Да, удовлетворение! Уел.

— Вече ви го дадох.

— Дал? Дадохте? Ах, как?

— И аз ядох прилеп, също и Мохамед Емин.

— Също? Вие и той? Ах!

— Да. И аз помислих, че е гълъб. Но когато попитах, разбрах, че е прилеп.

— Ужасно! Ох! Обхващат ме колики, холера, тифус, ох! Линдси направи физиономия, сякаш е болен от холера. Трябваше да проявя милост.

— Не сте ли добре, сър Дейвид?

— Не съм, йес!

— Да ви помогна ли?

— Бързо! С какво?

— С едно хомеопатично средство.

— Имате ли някое? Наистина ми е лошо. Бедният аз! Какво средство? Дайте го!

— Симилиа симилибус.

— Отново зоология? Латински?

[#1 Лекуване на болести с малки дози от вещества, които при приемане на големи дози предизвикват същите заболявания у здравия човек. — Бел. прев.]

— Да, латински е: отвръщам със същото. И то е зоологическо: а именно скакалец.

— Какво скакалец?

— Да, скакалец.

— Против гаденето? Трябва да ям?

— Не трябва да ги ядете, защото вече го направихте.

— Направил съм го? Аз? Невъзможно! Кога?

— На вечерята снощи.

— Ах! Обяснете!

— Казахте преди малко, че бифтеците са били много вкусни.

— Много! Бяха страхотни! Уел!

— Не ядохме бифтеци.

— Не? Не сме яли бифтеци? Аз съм англичанин. Какво беше?

— Попитах — това бяха скакалци, пържени в зехтин.

— Скакал…

Както и преди, думата заседна в гърлото на ужасения англичанин, но сега той не отвори толкова широко устата си, а така стисна устни, че те се разтеглиха встрани, и то дотолкова, че ако пожелаеше, можеше да захапе краищата на ушите си. А носът бе така опечален от загубата на обичайния отвор под него, че върхът му направи дъга, вероятно за да види как може да се премахне злината. После чертите му възвърнаха първоначалния си вид и устните се отпуснаха.

— … ци!

— Да, вие ядохте скакалци.

— Ах, ужасно! Ял съм, без да усетя вкуса им.

— Знаете ли въобще какъв е вкусът им?

Сър Дейвид направи такова движение с ръце и крака, като че ли искаше да се завърти около собствената си ос, върху коня.

— Никога!

— Уверявам ви, че бяха скакалци. Пекат ги и ги накълцват. После ги заравят в земята, докато се вмиришат. След това ги пържат в зехтин на слаб огън. Рецептата ми даде жената на селския старейшина. Знам точно какво говоря.

— Ужасно! Получавам колики!

— Доволен ли сте от удовлетворението, което ви дадох?

— И вие ли ядохте скакалци?

— Не, защото не ми предложиха.

— Само на мен?

— Само на вас. Във всеки случай с това искаха да ви почетат, сър Дейвид.

— Знаехте ли?

— В началото не, но докато се хранехте, попитах.

— Защо веднага не казали на мен?

— Защото сигурно щяхте да направите нещо, с което да обидите хората.

— Сър, как си позволявате! Йес! Коварство! Вероломство! Злорадство! Ще се бия с вас, боксирам или…

Линдси млъкна, защото прозвуча изстрел и куршумът откъсна парче от тюрбана ми.

— Слизайте и се прикрийте зад коня! — му извиках. Едновременно с това скочих от врания си кон и тъкмо навреме, защото прозвуча втори изстрел и куршумът свирна покрай мен. С бързо движение изтеглих каишката, с която бе вързано кучето.

— Доян, дръж!

Кучето се хвърли с лай, като че искаше да каже, че ме е разбрало. После се стрелна в храстите.

Намирахме се сред дефиле, чиито склонове бяха гъсто обрасли с млади дъбове. Да навлезем там сами, беше опасно, защото щяхме да се изложим на оръжието на невидимия стрелец. Прикривахме се зад телата на конете и се ослушвахме.

— Машаллах! Кой ли би могъл да бъде? — попита Мохамед Емин.

— Арнаутинът! — отговорих.

Чу се вик и веднага след него силният, зовящ лай на кучето

— Доян е заловил злосторника — казах спокойно. — Ифра, върви и го доведи!

— Аллах! Оставам, емир. Може да са десет или дори сто души и тогава съм загубен.

— И магарето ти ще остане сираче, страхопъзльо! Пази конете! Елате!

Промъкнахме се в гъсталака и нямаше нужда да вървим дълго. Не се бях лъгал — беше арнаутинът. Доян лежеше върху него и то в поза, която ме накара да се удивя на ума на животното. Арнаутинът беше извадил камата си, за да се защити от нападателя. Кучето трябваше да се справи с трудното положение То беше съборило нападателя и затиснало дясната му ръка така че мъжът не можеше да я мръдне. В шията му Доян беше впил зъби — при най-малкото движение поваленият беше загубен.

Първо измъкнах камата от ръката на подлия убиец, а после и пищова от пояса му. Другата ръка, отпусната на земята, бе изкълчил при нападението на кучето.

— Гери! (Назад!)

При тази заповед Доян пусна арнаутина. Мъжът се надигна и неволно посегна към врата си. Сопнах му се:

— Негодяй, искаш да ни убиеш! Да те смажа ли?

— Сихди, само заповядай, и ще го обеся! — обади се Халеф.

— Е, нали не улучи никой от нас. Остави го да си върви!

— Ефенди — каза Мохамед. — Той е див звяр и трябва да го обезвредим!

— Арнаутинът стреля по мен и едва ли ще има възможност да го стори пак. Изчезвай, подлец!

Негодяят мигновено се загуби сред храстите. Кучето искаше да го последва, но го спрях.

— Сихди, трябва да го проследим. Той е арнаутин и ще е опасен за нас! — предупреди Халеф.

— Къде би могъл да ни застраши? В Амадие? Там няма да смее да се покаже, иначе ще го предам на съда.

Мохамед и англичанинът енергично се възпротивиха, но аз не отстъпих, върнах се при конете и възседнах моя. Доян ме последва доброволно. Забелязах, че няма смисъл да го връзвам, и впоследствие се уверих, че съм имал право.

По обяд достигнахме малко село, на име Бебади. То изглеждаше твърде бедно и беше населено с несторианци[18]. Отдъхнахме за малко и получихме само глътка шербет.

Най-сетне пред нас се извиси приличащата на конус планина, сред която е разположен Амадие. Достигнахме я скоро. Отляво и отдясно на пътя, който водеше нагоре, забелязахме овощни градини. Те изглеждаха занемарени. Минахме през порта, която някога е била напълно порутена, а после само криво-ляво възстановена. Няколко парцаливи арнаути стояха на пост, за да пазят града от неприятели. Един от тях улови коня ми за юздите, друг — жребеца на шейха.

— Стойте! Кои сте вие? — попита ме той. Посочих бюлюк емини.

— Не виждаш ли, че с нас е войникът на султана! Той ще ти отговори.

— Теб питам, не него!

— Махай се от пътя ми!

При тези думи вдигнах коня си на задните крака, той направи скок и мъжът се просна на земята. Мохамед последва примера ми и ние се отдалечихме. Зад нас се чуваха ругатните на арнаутите и башибозука, който спореше с тях. Срещнахме мъж, облечен в дълъг кафтан и със стар тюрбан на главата.

— Кой си ти? — го попитах.

— Господарю, аз съм йехуди[19]. Какво ще ми заповядаш?

— Знаеш ли къде живее мютеселимът[20]?

— Да, господарю.

— Води ни в неговия сарай!

Мъжът ни поведе през улички и пазарчета, които изглеждаха твърде запуснати.

Важното гранично укрепление беше много занемарено. По улиците и магазините не се виждаше жива душа. Срещахме малко хора и всички, които виждахме, имаха болнав, потиснат вид. Те бяха свидетелство за нездравословния климат на този град.

По външния си вид сараят ни най-малко можеше да се нарече дворец. Той наподобяваше поизкърпена развалина. Пред вра тата й дори не се виждаше и стража. Слязохме от конете и ги оставихме при Халеф, кюрда и бюлюк емини, който междувременно ни беше настигнал. След като евреинът получи бакшиш, за който възторжено благодари, влязохме вътре.

Едва след като прекосихме няколко коридора, срещнахме забързан мъж, който, като ни видя, забави походката си.

— Кои сте вие? Какво правите тук? — запита гневно той.

— Смени тона, иначе ще ти покажа какво значи да си учтив!

Ти кой си?

— Аз съм пазачът на този дворец.

— Може ли да говорим с мютеселима?

— Не.

— Къде е Исмаил бей?

— Замина.

— Значи е тук и си гледа кефа.

— Ти ли ще му заповядаш какво да прави?

— Не, но на теб заповядвам да ми кажеш истината!

— Кой си ти, че си позволяваш да говориш така с мен? Не си ли неверник? Осмелил си се да влезеш с кучето си в двореца на командващия!.

До мен беше Доян и ни наблюдаваше, ка то че ли само чакаше знак, за да се хвърли върху пазача.

— Постави постове пред вратата — извиках на турчина. — Тогава никой няма да влезе без разрешение. Кога мога да говоря с мютеселима?

— Когато се свечери.

— Добре. Кажи му, че ще дойда!

— И ако ме запита кой си?

— Ще му кажеш, че съм приятел на мютесарифа от Мосул.

Мъжът се смути. Ние обаче си тръгнахме. Възседнахме отново конете, за да си потърсим подслон. Не беше трудно да намерим, защото забелязахме, че много от домовете са празни, но нямах намерение да отседна в каква да е къща. Докато яздехме покрай тях и ги оглеждахме, срещу нас се зададе човек с войнствена осанка. Той крачеше самоуверено като някой надут петел. Кадифената му жилетка и панталоните бяха със златно везмо, а оръжията му струваха цяло състояние. Той се спря встрани от нас и с лице на познавач важно огледа врания ми кон. Спрях и го поздравих:

— Селям!

— Алейкюм! — отговори той гордо, кимвайки с глава.

— Не съм оттук и не искам да разговарям с някой банабук[21] — му отговорих също така важно.

— Думите ти показват, че си някой ефенди. Ще отговоря на въпросите ти.

— Кой си?

— Аз съм Селим ага, командващият албанците — защитниците на тази крепост.

— А аз съм Кара Бен Немзи ефенди, закрилян от султана и пратеник на мютесарифа от Мосул. Търся къща в Амадие, където да прекарам няколко дена. Можеш ли да ми препоръчаш някоя?

Агата благоволи да поздрави по военному и каза:

— Аллах да благослови твоя милост! Ти си голям човек, който ще намери подслон в двореца на мютесалима.

— Там бях вече. Пазачът на двореца ме отпрати и аз…

— Аллах да погуби това нищожество! — ме прекъсна той. — Отивам да го насека на парчета!

Селим пулеше очи и жестикулираше с ръце. Той изглеждаше много разлютен, но не можех да го взема на сериозно. Този ага очевидно беше един най-обикновен хвалипръцко.

— Остави го на мира! — отвърнах аз. — Няма да му окажем чест да приеме гости, от които би могъл да получи голям бакшиш.

— Бакшиш? — попита храбрецът. — Даваш големи бакшиши?

— Обикновено не се скъпя.

— О, тогава знам къща, където можеш да живееш и пушиш като шахин-шахът на Персия. Да те заведа ли?

— Покажи ми я!

Селим ага се обърна и тръгна пред нас. Последвахме го. Така прекосихме няколко пазарни улички, докато стигнахме до малък, открит площад.

Там сновяха около двайсет безстопанствени кучета, повечето крастави. Когато забелязаха моето куче, те нададоха яростен вой. Доян, горд като някой паша, не им обърна ни най-малко внимание.

— Това е къщата, за която ви говорих — каза агата.

Той посочи сграда, която заемаше цяла страна от площада и съвсем не изглеждаше лошо. Отпред се виждаха ред пенджери, снабдени с дървени решетки. Стряхата беше опасана с парапет, очевидно голям лукс за тукашните хора.

— Кой живее в тази къща? — попитах.

— Аз самият, ефенди — отвърна агата.

— И на кого принадлежи?

— На мен.

— Купил ли си я, или си я взел под наем?

— Нито едното, нито другото — принадлежеше на прочутия Исмаил паша и после остана безстопанствена, докато не я придобих. Ела, ще ти покажа всичко!

[#1 Прозорци. — Бел. нем. изд.]

На славния командир на арнаутите се бе понравило, че ще получи бакшиш. Предложението му беше добре дошло, тъй като поради високия му пост можех да получа ценна информация. Слязохме пред къщата и влязохме вътре. В коридора клечеше стара жена, която белеше лук със сълзящи очи и дъвчеше обелките. Тя изглеждаше като прабабата на вечния евреин или като забравената от смъртта леля на Метусаил[22].

— Чуй, скъпа моя Мерсинах, водя ти едни мъже! — заговори я той любезно.

Сълзите пречеха на жената да ни види и тя ги избърса с лука, така че те потекоха още по-обилно.

— Мъже? — попита старицата с глас, който прозвуча от беззъбата и като на караконджул уста.

— Да, мъже, които ще живеят в този дом.

Мерсинах захвърли лука и се изправи с младежка пъргавост.

— Ще живеят? Тук, в къщата? Да не си се побъркал, Селим ага?

— Недей така, скъпа Мерсинах. Ти ще им бъдеш хазяйка и ще им прислужваш.

— Хазяйка? Да прислужвам? Аллах керим! Ти наистина си полудял! Не работя ли ден и нощ, за да се оправя само с теб! Изпъди ги, изпъди ги веднага! Заповядвам ти!

Селим ага се сконфузи. Това добре можеше да се забележи. Милата Мерсинах очевидно държеше положението в ръце.

— Работата ти няма да се увеличи, гълъбице моя. Ще им дам и слугиня.

— Слугиня? — попита старата жена с глас, който не звучеше глухо и дрезгаво, а кресливо и с фалцет, като че алената уста на гълъбицата се беше превърнала в мундщука на кларнет. — Слугинче, някое по-младичко и хубавичко, а?

— Зависи от тези мъже, Мерсинах. Тя опря ръце в хълбоците, жест, типичен за Ориента, а и на Запад, и си пое дълбоко дъх. Това беше знак, че се нуждае от повече въздух., за да защити с подобаваща настойчивост унаследеното си господство.

— От тези мъже? Зависи от мен! Аз съм тук господарката? Само аз командвам тук! И, ще разпоредя какво да се прави! Заповядвам ти да изгониш тези мъже! Чуваш ли, Селим ага? Вън, веднага!

[#1 Част от духов музикален инструмент, накрайникът, който се сменя и влияе на звука на инструмента. — Бел. прев.]

— Но това не са мъже, единствена моя Мерсинах! Мерсинах, което на немски означава «мирта»[23], си избърса отново очите и внимателно ме изгледа. Самият аз бях доста учуден от твърденията на агата. Какви ли ще сме, като не сме мъже?

— Не — обясни той. — Това не са мъже, а важни ефендита, които са под закрилата на султана.

— Султанът не ме интересува! Тук аз съм султанка, султанка валидеси, и което кажа, това…

— Чуй ме най-сетне! Те ще дадат голям бакшиш! В Ориента думата бакшиш оказва магическо въздействие. И тук като че ли тя беше нашето спасение. «Мирта» отпусна ръце, опита се да се изсмее извинително, но се чу само хилене. Тя се обърна към Линдси:

— Истина ли е?

Той кимна и посочи към мен.

— Какво му е на този мъж? — попита ме тя. — Да не е болен.

— Не — отговорих й. — Остави ме да ти кажа кои сме, о душа на този дом? Мъжът, когото ти заговори, е един благочестив поклонник от Лондонистан. Със своята мотичка, която виждаш тук, той разравя земята, за да се вслуша в езика на мъртвите, и е дал обет за известно време да мълчи.

— Благочестив? Светец? — запита тя ужасена.

— Да. И те предупреждавам да не го обидиш. Този другият е предводител на голям народ, далеч оттук на юг, а аз съм един от воините, които почитат жените и дават бакшиш. Ти си султанката на този дом. Позволи ни да го разгледаме, за да видим дали бихме могли да отседнем за няколко дена.

[#3 Майка на владетеля: първата жена в харема. — Бел. нем. изд.]

— Ефенди, словата ти ухаят на рози и карамфили. Устата ти е по-мъдра и по-умна от мутрата на този жалък Селим ага, който винаги забравя да каже най-важното, а ръката ти е като ръката на Аллах, която раздава благословия. Водиш ли със себе си голяма прислуга?

— Не, защото ръцете ни са достатъчно силни, за да се защитим сами. Придружават ни само трима души, един слуга, един гавазин на мютесарифа от Мосул и един кюрд, който още днес ще напусне Амадие.

— Добре сте ми дошли! Разгледайте къщата и градината ми и ако ви хареса при мен, то очите ми ще бдят и сияят над вас.

Мерсинах на няколко пъти избърса «бдящите» и «сияещите» очи. После събра лука, за да можем да минем. Храбрият ага на арнаутите изглеждаше твърде доволен от тази развръзка. Отначало той ни заведе в стая, обитавана от самия него. Тя беше просторна, в нея имаше само стар килим, който служеше за диван, легло, стол и маса. По стените висяха няколко оръжия и дълги лули, а на пода бе поставено шише. До него се търкаляха празни черупки от яйца.

— Добре дошли, господари! — каза агата. — Нека пием за приятелството!

Селим се наведе, за да вземе шишето и черупките и даде на всеки от нас по една черупка. После ни наля. Това беше ракия. Пихме от странните бокали, а той долепи шишето до устните си и не го остави, докато не се успокои, че лютивото, с вкус на сяра питие няма да навреди с химията си на някой друг. После стопанинът на къщата събра отново черупките, изсърба това, което не бяхме изпили, и внимателно ги постави отново на пода.

— Бен иджад етим! (Мое изобретение!) — каза гордо той. — Не се ли почудихте, че нямам чаши?

— Това хубаво приспособление е по-добро от чашите — му отвърнах.

— За предпочитане е, защото и без това нямам чаши. Аз съм ага на албанците и трябва да получавам триста и трийсет пиастри месечно възнаграждение. Но тези пари чакам вече единайсет месеца. Аллах керим, падишахин кендисине лазим. (Бог е милостив и султанът сам се нуждае от пари!)

Нямаше защо да се учудвам, че думата бакшиш оказваше такова въздействие.

Селим ага ни разведе из къщата. Тя беше просторна, но вече се рушеше. Взехме четири стаи, поотделно за всеки един от нас, и една за Халеф и Ифра. Цената беше ниска — пет пиастри, една марка седмично за стая.

— Искате ли да видите и градината? — попита той после.

— Разбира се. Красива ли е?

— Много красива! Красива като райска градина! Там ще видиш най-различни дървета, билки и треви, чиито имена дори не зная. Денем я огряват слънчевите лъчи, а нощем звездите гледат отгоре с блеснали очи.

— А не пада ли и дъжд отгоре? — попитах развеселен.

— Когато вали, и градината получава своя дял. Да, дори и сняг е валял тук. Ела и виж!

В двора имаше хамбар, който взехме под наем, за да подслоним конете. И той струваше пет пиастри. Градината беше около четиридесет квадратни метра, твърде незначителна. Може да се видят само един прекършен кипарис и дива ябълка. Различните «билки и треви» бяха коноп, избуял магданоз, а най-голямото чудо представляваше лехата с лук, чесън, храст цариградско грозде, различни мерудии и няколко прецъфтели теменужки. Те се задушаваха в прелестно единство едни до други.

— Гюзел бир бахче (Красива градина!) Нали така? — попита агата, като изпусна облак от лулата си.

— Чок гюзел! (Величествено красива!) — отговорих аз.

— Пек берекети! (Много е плодородна!)

— Бирде чок гюзел небатат! (Много красиви растения!) Нали?

— Саюсиз! (Безброй!)

— Знаеш ли кой се е разхождал тук?

— Кой?

— Най-красивата роза на Кюрдистан. Никога ли не си чувал за Есма катун, с която никоя друга не може да се сравнява по хубост.

— Не беше ли жена на Исмаил паша, последния потомък на абасидинския халиф?

— Да, значи знаеш. Есма носеше почетната титла катун, както всяка жена от тази светлейша фамилия. Исмаил паша беше обсаден от индийския байрактар Мохамед паша. Той взриви зидовете на укреплението, което после бе завзето с щурм. По-късно Исмаил бе отведен с Есма катун в пленничество в Багдад. Тук, в тази градина, тя живя и разнасяше наоколо благоухание. Ефенди, бих желал да е още тук!

— Тя ли сади магданоза и лука?

— Не — -отвърна сериозно Селим ага. — Това направи Мерсинах, моята стопанка. Ефенди, понякога тя е твърде хаплива.

— Не трябва да роптаеш, защото Аллах различно е разпределил благата си. И че трябва да делиш дома си с «мирта», сигурно е било написано в книгата на твоя живот.

— Имаш право! Но кажи ми, ефенди, искаш ли да наемеш и градината?

— Колко ще струва?

— Ще ми платиш десет пиастри седмично. Тогава всички можете да се разхождате в градината и на воля да мечтаете за Есма катун.

Бавех се с отговора. Градината граничеше със задната стена на една сграда, на която забелязах две редици тесни отвори. Тя ми приличаше на затвор. Трябваше да се осведомя:

— Едва ли бих могъл да наема градината.

— Защо?

— Защото тази стена ме смущава!

— Стената? Как така, ефенди?

— Не обичам да живея в близост с някой затвор.

— О, хората, които са тикнати вътре, няма да те притесняват. Килиите им са толкова дълбоки, че те изобщо не могат да достигнат малките прозорци.

— Това ли е единственият затвор в Амадие?

— Да. Другият се срути. Моят чауш е надзирател.

— И ти мислиш, че няма да ме смущават?

— Изобщо няма да ги виждаш и чуваш.

— Тогава ще ти дам десетте пиастри. Значи имаш да получаваш от нас общо трийсет и пет пиастри на седмица. За първата седмица ще ти платя още сега.

При това предложение командирът на арнаутите просия. Англичанинът забеляза, че бръкнах в джоба си, за да платя. Той махна с ръка, извади кесията си и ми я подаде. Е, това, че щеше да олекне, той можеше безболезнено да понесе. Взех три махбуб-цехини и ги дадох на агата.

— Вземи ги! Бакшишът е за теб!

Това беше повече от двойно от уговореното. По лицето на Седим се изписа задоволство и той рече почтително:

— Ефенди, Коранът казва: който два пъти дава, Аллах сто пъти ще го благослови. Аллах ти е длъжник. Той богато ще те възнагради.

— Нуждаем се от килими за стаите и лули. Къде можем да ги получим назаем? — попитах.

— Господарю, ако прибавиш още две златни монети, ще получиш всичко, което душата ти желае.

— Ето ти!

— Ще побързам да донеса това, което ви е нужно.

Напуснахме градината. В двора стоеше Мерсинах, душата на «палата». Ръцете й бяха изпоцапани със сажди. С показалеца тя бъркаше в съд, пълен с разтопено масло.

— Ефенди, ще вземеш ли стаите? — осведоми се тя.

Когато попита, тя се усети, че пръстът й не трябва да бъде в паницата. Старицата го извади и внимателно го облиза с език.

— Ще взема стаите, също и обора, и градината.

— Ефенди плати вече всичко — подчерта настойчиво агата.

— Колко? — попита Мерсинах.

— Трийсет и пет пиастри за първата седмица. За бакшиша хитрецът не спомена нищо. Дали той и в това отношение не беше под чехъл? Взех още една махбуб-цехина и я дадох на старицата.

— Ето, вземи я, ти, перла на гостоприемството! Това е първият бакшиш за теб. Ако сме доволни, ще получиш повече. Мерсинах чевръсто посегна и скъта парата в пояса си.

— Благодаря ти, ефенди! Ще бдя над теб, за да се чувстваш добре в къщата ми. Виждам, че ти наистина си един от най-храбрите бойци, които почитат жените и дават бакшиш. Качете се в стаите си. Ще ви приготвя гъста каша, залята с много топено масло.

Следвайки «благородните си привички», тя унесено продължи да бърка с пръст в паницата. Предложението й беше дружелюбно, но — бррр!

— Добрината ти е огромна — отвърнах, — но за съжаление нямаме време да те уважим. Трябва да излизаме.

— Но ти все пак желаеш да ви приготвя ядене, ефенди?

— Не каза ли, че работиш ден и нощ само за да прислужваш на агата? Ние не искаме да те обременяваме. Впрочем очакваме, че ще ни канят на гости, а останалото време ще се храним при ханджията.

— Но вкусното ми ядене няма да откажеш!

— Е, добре, свари ни няколко яйца. Друго днес няма да ядем.

Това беше единственото, което все пак можехме да вкусим от ръцете на «мирта».

— Яйца? Ще ги получиш, ефенди — обясни пъргаво старата. — Но щом ги изядете, запазете черупките, защото Селим ага ги използва за пиене и понеже е непредпазлив, често ги чупи.

Оттеглихме се за малко в нашите покои и скоро се появи агата с одеяла, килими и лули, които бе заел от различни търговци. Одеялата и килимите бяха нови и чисти, така че можехме да сме доволни. После дойде Мерсинах. Тя носеше капака на старо сандъче за дърва, което служеше за чиния. Върху него бяха яйцата — нашият галаобяд. До тях забелязах няколко прегорели мекици и прословутото топено масло, оградено с черупки от яйца, в които имаше мръсна сол, счукан на едро пипер и доста съмнителен кимион. Лъжички за яйцата, разбира се, липсваха.

Най-сетне щастливо преодоляхме това разточително гостоприемство и Мерсинах се отправи със скъпоценната си посуда в кухнята. Агата също стана.

— Знаеш ли, ефенди, къде ще отида сега? — попита той.

— Сигурно ще ми кажеш.

— При мютеселима. Той трябва да научи колко знатен мъж си ти и как пазачът на неговия дворец се е отнесъл с теб.

Селим ага довърши служебния си вид, като избърса от мустаците си остатъците от топеното масло, което изяде сам, и излезе. Най-сетне бяхме сами.

— Може ли да говоря, сър? — попита Линдси.

— Да, сър Дейвид.

— Сега купува дрехи!

— На червено и черно каре.

— Разбира се!

— Тогава да отидем на пазар.

— Но аз няма да говори! Аз трябва купува, сър. Тук са парите.

— Само дрехи ли ще купим?

— Какво още?

— Няколко съда. Имаме нужда от тях, а по-късно можем да ги подарим на агата или на стопанката. Също и тютюн, кафе и други подобни неща, от които не можем да се лишим.

— Уел. Плащам всичко.

— Засега ще си послужим с кесията ви, а после ще си уредим сметките.

— Пфу! Плащам всичко! Уговорено!

— Да дойда ли с вас? — попита Мохамед.

— Както желаеш. Но мисля, че е по-добре да те виждат колкото се може по-малко. Още в Спиндури познаха, че си хадедихн, а не трябва да се забравя и че синът ти много прилича на теб.

Запалихме чибуците и тръгнахме. Коридорът беше изпълнен с дим, а в кухнята «Мирта» кашляше. Когато ни забеляза, дойде за момент при нас.

— Къде са нашите хора? — я попитах.

— При конете. Ще излизаш ли?

— Да, до пазара, за да купя някои неща. Не се тревожи, о господарко на кухнята! Там водата ти изкипява!

— Остави я да си кипи! Яденето все ще стане.

— Яденето? Да не го приготвяш в този голям казан?

— Да.

— Във всеки случай не е само за теб и Селим ага?

— Не. Аз трябва да готвя и за затворниците.

— Аха! Които са в съседство?

— Да.

— Има ли много от тези нещастници в сградата?

— По-малко от двайсетина.

— Всички от Амадие ли са?

— О, не. Това са няколко арнаутски войници, които са се провинили. Няколко халдейци, кюрди, неколцина жители на Амадие и един арабин.

— Арабин? Че тук изобщо няма араби.

— Докараха го от Мосул.

— Какво получават хората за ядене?

— Хляб, който пека, и после за обяд или вечеря, според настроението ми, това топло ядене.

— Какво представлява?

— Брашно, размито във вода.

— Кой им го носи?

— Аз самата. Чаушът ми отваря вратата на килиите. Виждал ли си някога затвор, ефенди?

— Не.

— Ако искаш да го посетиш, трябва само да ми кажеш. Ще те взема с мен.

— Чаушът няма да ми позволи.

— На мен ще позволи, защото съм му господарка.

— Ти?

— Да. Не съм ли господарката на неговия ага?

— Това е вярно. Би трябвало да помисля дали подобава на един важен ефенди да посещава затвора и да дава голям бакшиш на тези, които го развеждат.

— Подобава, о, господарю, наистина подобава. Твоята милост може би ще се разпростре и над затворниците, които сетне могат да си купят от мен храна и тютюн, неща, които им липсват.

Нищо не можеше да ми бъде по-добре дошло от това, което узнах. Но бях достатъчно предпазлив да не навлизам в подробности, защото това лесно можеше да породи подозрение. Повикахме Халеф, бюлюк емини и кюрда от Спиндури, за да ни придружат. После тръгнахме.

Пазарите бяха като запустели. Едва открихме едно кафене, където ни поднесоха рядко кафе. Там научихме защо Амадие е безлюден. Въпреки високите и оголени планини наоколо този град е нездравословен. При настъпването на по-топлото годишно време се появява изтощителна треска. Тогава жителите напускат местността и се отправят към близките гори, за да живеят в летните си жилища, наречени яйлаци.

След като се справихме с разреденото кафе и напълнихме отново лулите си, се отправихме към пазара за дрехи. Кафеджията ни описа мястото, където можехме да намерим това, което търсехме. Търговията беше извършена при мълчаливото присъствие на англичанина и го изпълни с видимо задоволство. Той получи изцяло червена и черна карирана дреха на една сравнително евтина цена. После се погрижихме и за другите покупки и с тях отпратихме слугите вкъщи. Като подарък кюрдът получи извезана с мъниста, пълна с тютюн кесия, която той с горд вид веднага окачи на колана си, за да види всеки това доказателство за мъжкото му достойнство.

За да опозная града, започнах да го обикалям с англичанина. Стигнах до убеждението, че тази някога важна крепост може да бъде лесно превзета от неколкостотин предприемчиви кюрди. Малцината войници, които срещнахме, изглеждаха гладни и болни от треска, а отбранителните съоръжения се намираха в окаяно състояние.

Когато се върнахме, агата вече ме очакваше.

— Ефенди, трябва да те заведа при мютеселима — посрещна ме той.

— Да ме заведеш? — попитах с насмешка.

— Не, да те придружа. Разказах всичко на Исмаил бей и размахах юмруци под носа на пазача на двореца. Аллах го закриля, иначе сигурно щях да го убия или обеся.

При тези думи той пулеше очи, а пръстите му бяха изкривени като клещи.

— Какво иска комендантът?

— Ефенди, да ти кажа ли истината?

— Очаквам това.

— Исмаил бей не се радва особено на посещението ти.

— Аха! И защо не?

— Той не обича чужденците и много рядко приема гости.

— Вашият мютеселим да не е отшелник?

— Не. Но като комендант той получава освен безплатно жилище и шест хиляди седемстотин и осемдесет пиастри и се чувства като всички нас: от единайсет месеца не е получил нищо и не знае какво да яде и пие. Може ли тогава да се радва, когато има важни посещения?

— Искам да го видя и да разговарям, а не да се храня с него.

— Не може. Мютеселимът трябва да те посрещне съобразно ранга си и по достойнство и затова е повикал… Агата се смути.

— Кого е повикал?

— … тукашните евреи, за да вземе назаем петстотин пиастри. Толкова му трябват, за да купи неща, които са му нужни, за да те посрещне.

— И те му ги дадоха?

— Аллах! Те самите вече нямаха нищо, защото му бяха дали всичко. Сега взе на заем един скопен овен и още какво ли не. Това е лошо, особено за мен, ефенди.

— Защо за теб?

— Защото трябва да му заема петстотинте пиастри или…

— Или какво?

— … или да те питам дали ти… ти…

— Говори по-нататък, ага!

— Дали ти самият си богат. О, ефенди, не бих имал и една пара, ако днес не ми беше дал. И от тях трябваше да отстъпя на Мерсинах трийсет и пет пиастри.

Да заема на мютеселима петстотин пиастри, за да ме приеме, означаваше да му ги подаря. Те се равняваха приблизително на сто марки. Хм, след като намерих парите при животното на Абу Саиф, не бях съвсем без средства, а за целта, която преследвахме, благоволението на пашата щеше да ни бъде от полза. Бих могъл да дам петстотин пиастри и на още толкова можех да разчитам от Линдси, който за едно приключение би жертвал тази незначителна за него сума. Отправих се към стаята на англичанина, агата остана да ме чака.

Дейвид Линдси тъкмо бе зает с облеклото си. Продълговатото му лице сияеше от удоволствие.

— Сър, как изглеждам? — попита ме той.

— Истински кюрд!

— Уел, добре, много добре! Отлично! Но как завия тюрбан?

— Дайте го насам!

Никога през живота си Линдси не бе държал тюрбан в ръка. Сложих го на главата му, изкусно увивайки червено-черния плат около нея. Получи се един от онези огромни тюрбани, които тук носят само сановниците и знатните мъже.

— Така, най-сетне кюрдският велик хан е готов!

— Превъзходно! Великолепно! Прекрасна авантюра! Освобождава Амад ал Гандур! Всичко плаща, много добре плаща!

— Сериозно ли го казвате, сър Дейвид?

— Защо не?

— Наистина знам, че сте твърде заможен и знаете кога да давате парите си…

Англичанинът ми хвърли бърз поглед и ме попита:

— Искате пари?

— Да — отговорих просто.

— Уел, ще получите! За вас?

— Не. Надявам се, че вече сте ме опознали.

— Правилно, сър. И тъй, за кого?

— За мютеселима.

— Аха! Защо? За какво?

— Този човек е беден. От единайсет месеца очаква заплатата си. Поради това доста е изстискал тукашното население. Всички вече са без средства и никой не може да му заеме пари. Затова посещението ми го безпокои. Той трябва да ме приеме гостоприемно, а няма необходимите средства. Взел е един овен и разни други неща и пратил да ме питат дали съм достатъчно богат, за да му услужа с петстотин пиастри. Това не е прищявка и мисля, че няма да си получим обратно парите. Но тъй като е необходимо да го настроим приятелски към нас, реших…

— Добре! Ще получи една стофунтова банкнота.

— Това е прекалено много, сър Дейвид. По сегашния курс от Константинопол това са единайсет хиляди пиастри. Искам да му дам петстотин пиастри и ви умолявам да прибавите същата сума. Исмаил бей ще остане доволен.

— Хиляда пиастри? Малко! Не подарих ли на арабските шейхове копринени одежди! Искам да го видя. Ако позволено да дойда, тогава плаща всичко. Вие нищо не давате!

— Съгласен съм.

— Тогава кажете на агата, че трябва да ни води.

— И какво ще правим ние?

— По пътя ще купим подарък. Ще вземем пари.

— Но не прекалено много, сър Дейвид.

— Колко? Пет хиляди пиастри?

— Две хиляди са напълно достатъчни.

— Уел, значи две хиляди! Готово! Върнах се при Селим ага.

— Кажи на коменданта, че ще дойда с един от моите спътници.

— Кога?

— След малко.

— Името ти вече му е познато. Кое е другото име, което трябва да му кажа?

— Хаджи Линдси бей.

— Хаджи Линдси бей. Добре! А пиастрите, ефенди?

— Молим за позволението да поднесем подарък на мютеселима.

— Тогава и той би трябвало да ви даде.

— Ние не сме бедни. Имаме всичко, от което се нуждаем, и най-много ще се радваме на приятелството на Исмаил бей. Кажи му това.

Селим си тръгна успокоен и доволен.

Само след пет минути бяхме възседнали конете с англичанина. Внуших му да мълчи. Халеф и Ифра ни следваха. Кюрда с взетата назаем наметка отпратихме обратно с благопожелание в Спиндури. Минахме покрай пазарите, откъдето купихме везан плат за празнична дреха и красива кесия, в която англичанинът постави двайсет златни меджидиета по сто пиастри. За подобни неща Линдси никога не се скъпеше. Често се бях убеждавал в това.

Яздехме към палата на коменданта. Пред сградата се бяха строили около двеста албанци в парадна униформа начело с двама мюлезими под заповедите на нашия Селим ага. Той изтегли дългата си сабя и даде команда:

— Сирада дурун мунтасам! (Строй се!)

Войниците се помъчиха да изпълнят волята му, но образуваха редица, която накрая се извиваше като опашката на змия.

— Чалги! Дюдюк чалин! (Музика! Надуйте свирките!) Три флейти започнаха да скимтят, а тремолото на барабана звучеше като тракането на кафемелачка.

— Даха сиаде! Даха куветли! (Силно, по-силно!) Добрият ага се кокореше, музикантите му подражаваха. Докато траеше този артистичен и ласкателен прием, спряхме пред входа. Двамата лейтенанти се приближиха и хванаха юздите. Предадох на агата везания плат и кесията.

— Доложи за нас и връчи на коменданта този подарък! Селим ага закрачи важно, а ние го последвахме. Под портата стоеше пазачът на двореца. Сега той ни посрещна напълно различно в сравнение с първия път. Той скръсти ръце на гърди, поклони се дълбоко и промърмори:

— Агдаман сйсе селям сойлиелим. (Вашият слуга ви целува ръка.) Позволете да ви предам почитанията си!

Минах покрай него, без да му обърна внимание, и Линдси се направи, като че не го забелязва. Въпреки пренебрежението ни пазачът ни поведе по една стълба нагоре към помещение, което, изглежда, бе преддверието. Там служителите на коменданта бяха насядали върху жалки килими. При нашата поява те станаха и ни поздравиха със страхопочитание. До един от прозорците стоеше кюрд, който приличаше на волен планинец. С мрачно, нетърпеливо изражение той гледаше навън. Един от служителите пристъпи към мен:

— Ти ли си Кара Бен Немзи ефенди, когото мютеселимът очаква?

— Аз съм.

— А този ефенди ли е Хаджи Линдси бей, който е дал обет да не говори?

— Да.

— Аз съм баш кятибът на коменданта. Той те моли да изчакаш малко.

— Защо? Не съм свикнал да чакам и той знае, че идвам.

— Исмаил бей има много важна работа, която няма да трае дълго.

Що за работа беше това, можех много скоро да забележа.

От стаята излезе забързан слуга, който след малко се върна с две отворени метални кутии. В по-голямата имаше тютюн, в по-малката — печено кафе. Комендантът се беше снабдил с тези необходими неща едва след като получи парите ни. Още преди да се беше върнал слугата, от стаята на мютеселима се показа Селим ага.

— Ефенди, потърпи още малко! Ще влезеш веднага!

Тогава кюрдът, който стоеше до прозореца, се обърна към него:

— И кога най-после ще вляза аз?

— Ще бъдеш допуснат още днес.

— Още днес? Но аз дойдох преди този ефенди и неговия спътник. Работата ми е важна и веднага след това трябва да потегля.

Селим ага се ококори.

— Тези ефендита са емир и бей, а ти си само обикновен кюрд. Ще влезеш едва след тях.

— Имам същите права като техните, защото съм пратеник на храбър мъж, който също е бей.

Смелото, безстрашно държание на кюрда ми хареса, макар че оплакването му беше насочено срещу мен. То обаче разлюти агата, който отново започна да се блещи и извика:

— Твоят ред е по-късно, а може изобщо и да не влезеш. Ако не ти харесва, върви си! Нямаш и понятие как трябва да се появиш пред един голям, влиятелен човек.

Аха, кюрдът бе забравил нещо, а именно бакшиша. Той не се остави да го сплашат, а отговори:

— Знаеш ли кое е най-необходимото за един беруари? Тази сабя! — Той я хвана за дръжката. — Искаш ли да се увериш? Изпраща ме беят на Гумри. За Кадир бей ще бъде обида, ако все ме карат да чакам, а той знае как да отвърне на това. Тръгвам си!

— Стой! — му извиках.

Кюрдът беше вече на вратата. Спомена за бея на Гумри, към когото ме бе насочил малкоегундът на Спиндури. Това беше чудесна възможност по благоприятен начин да известя за себе си.

[#1 Главен писар. — Бел. нем. изд.]

— Какво искаш? — попита ме той грубо. Пристъпих към него.

— Искам да те приветствам, защото все едно че Кадир бей чува моя поздрав.

— Познаваш ли го?

— Не съм го виждал, но са ми разказвали за него. Той е храбър воин, който е спечелил уважението ми. Ще му изпратиш ли вест от мен?

— Да, ако мога.

— Можеш. Преди това обаче ще ти докажа, че знам как да почета Кадир бей: ти ще влезеш при мютеселима преди мен.

— Сериозно ли говориш?

— С един храбър кюрд шега не бива.

— Чухте ли? — обърна се той към останалите. — Този чужденец ефенди знае какво е учтивост. Но един беруари също познава законите на добрите обноски. — Обръщайки се към мен, той добави: — Господарю, благодаря ти, че зарадва сърцето ми. Но аз ще изчакам, докато разговаряш с Исмаил бей.

— Приемам, защото знам, че няма да чакаш дълго. Кажи, имаш ли време след разговора с коменданта да дойдеш при мен?

— Ще дойда, а после ще яздя по-бързо. Къде живееш?

— При Селим ага, полковника на арнаутите.

Беруаринът се оттегли с одобрително кимване, а слугата отвори вратата, за да ни пусне вътре с Линдси.

Стаята, в която се озовахме, беше облепена със стар, избелял тапет. До задната врата, на праг, висок около стъпка и покрит с килим, седеше комендантът. Той беше висок, мършав човек, със скулесто, преждевременно състарено лице. Погледът му беше мътен и не будеше доверие. Исмаил бей се изправи при появата ни и с жест ни показа да седнем от двете му страни. Това не ме затрудни, но Линдси се поизмъчи, докато скръсти крака и заеме онази поза, която турците наричат «покой на ставите». Който не е свикнал с нея, му изтръпват краката, така че е принуден да се изправи. Съобразявайки се с англичанина, трябваше да се погрижа разговорът ни да не продължи толкова дълго.

— Хош гелдин, йомнирис чок ола! (Бъдете ми добре дошли, да живеете дълго!) — ни посрещна комендантът.

— Също и ти! — му отговорих. — Ние идваме отдалеч, за да ти кажем, че сме радостни да зърнем лика ти. Нека изобилието да не напуска твоя дом и да успееш във всичко, което предприемаш!

— И аз ви желая благополучие и много успех във всичко, което правите! Как се казва страната, станала свидетел на първия ти ден, ефенди?

— Алемания.

— И живее ли в нея някой велик султан?

— Живеят много султани.

— И много войници?

— Когато султаните на Алемания събират войниците си, няколко милиона очи са отправени към тях.

— Още не съм посетил тази страна, но сигурно е голяма и прочута, тъй като си под закрилата на падишаха.

Това беше знак, че трябваше да се легитимирам. Направих го веднага.

— Думите ти са верни. Тук виждам този буюрулду на султана. Исмаил бей го взе и допря до челото, устата и гърдите си. После го зачете.

— Но тук името ти е написано другояче, а не Кара Бен Немзи.

Можех да изпадна в неловко положение. Обстоятелството, поради което запазих името си, дадено от Халеф, можеше да ми навреди. Но бързо се овладях и казах:

— Можеш ли да ми прочетеш името, което е написано в буюрулдуто?

Той се опита, но не успя. А при името на родното ми място окончателно се запъна.

— Виждаш ли! — обясних му аз. — Никой турчин не може правилно да прочете и изговори имената от Алемания. Никой мюфтия или ходжа не е успял, защото езикът ни е труден и се пише с други букви. Аз съм Кара Бен Немзи ефенди. Това доказва и писмото, което ми даде за теб мютесарифът от Мосул.

Подадох му писмото. Когато беят го прочете, остана доволен и след обичайната церемония ми върна буюрулдуто.

— И този ефенди е Хаджи Линдси бей? — попита той после.

— Това е името му.

— От коя страна е родом?

— От Лондонистан — казах, за да избягна думата Англия.

— Дал е обет да не говори?

— Хаджи Линдси бей не говори.

— А може ли да върши чудеса?

— Чуй, о мютеселим! Не може да се говори за магически неща поне не с някой, когото не познаваш добре.

— Ще се опознаем, защото съм голям любител на магиите. Мислиш ли, че така може да се правят пари?

— Да, пари може да се правят.

— И че съществува философският камък?

— Съществува, но той не е скрит в земята, а в човешкото сърце и затова не може да бъде създаден с помощта на химията.

— Говориш много неясно. Виждам обаче, че ти познаваш магиите. Има черни и бели. Познаваш ли и двете?

Нямаше как, трябваше да му отговоря шеговито:

— О, познавам и много други магии.

— Има и други? Какви?

— Синя, зелена и жълта магия, също и червена и сива. Хаджи Линдси бей отначало беше привърженик на карираната в сиво, но сега почита черно-червената.

— Това се вижда по дрехите му. Селим ага ми разказа, че със себе си носи мотичка, с която рови земята, за да изучава езика на мъртвите.

— Така е. Но нека днес не говорим за това. Аз съм воин, а не някой фокусник.

Комендантът беше ограбил всичко от поверената му област и търсеше изцеление в магията. Не ми хрумваше как да усиля суеверието му, а и при сегашните обстоятелства не исках да го лиша от последната му надежда. Или пък мотичката на моя мистър Крилат бик го беше навела на мисълта да преговаря с мен за магическите неща? И това бе възможно. Впрочем последните думи направиха впечатление на Исмаил бей и той плесна с ръце, за да ни донесат кафето и лулите.

— Чух, че мютесарифът е водил бой с джесидите? — подхвана той друга тема.

Тя не беше безопасна за мен, но не знаех как да го отклоня. Започна почти като при разпит: «Чух!» Като най-близкия подчинен на наместника и комендант на Амадие, той сигурно познаваше нещата не само от слухове. Влязох в тона му:

— И аз чух за това. — И за да предотвратя въпроса му, добавих: — Шекиб Халил паша сигурно ги е смазал и сега наред са непокорните араби.

Исмаил бей наостри слух и ме изгледа изпитателно.

— Защо предполагаш това, ефенди?

— Защото сам той разговаря с мен.

— Самият мютесариф?

— Да.

— Кога?

— Когато бях при него.

— И как се стигна до разговора ви? — се осведоми мютеселимът, без да може да прикрие съмнението, което се прокрадна по лицето му.

— Във всеки случай, защото Шекиб Халил паша имаше доверие в мен и пожела да ме натовари с мисия във връзка с този поход.

— Каква мисия?

— Слушал ли си понякога за дипломацията и политиката, о мютеселим? — му отговорих вместо това. Той се усмихна неловко.

— Щях ли да съм комендант на Амадие, ако не бях политик и дипломат?

— Имаш право, но защо не го показваш?

— Недипломатично ли постъпих?

— Да, защото ме питаш така директно, че се удивлявам. Нямам право да говоря за това и ти можеше да узнаеш нещо само ако ме беше подпитал.

— Защо не можеш да ми кажеш? Мютесарифът няма тайни от мен.

— Хм. Ти ме питаш, за да научиш нещо във връзка с мисията ми. Това е сигурно доказателство, че пашата се е доверил повече на мен, отколкото на теб. И защо иначе щях да се отправя за Амадие, ако не се отнасяше до нахлуването му в арабските области?

— Това не е възможно!

— Напълно е възможно. Искам само да ти доверя, че след завръщането ми от Амадие наместникът ще ме изпрати към пасищата на арабите. Там тайно трябва да разуча местността, за да мога после да му дам съветите си.

— Тогава си негов личен довереник.

— Може би, о мютеселим.

— И имаш влияние над него.

— Ако това е така, не бих искал да го твърдя. Иначе лесно мога да загубя това влияние.

— Ефенди, караш ме да се притеснявам…

— Защо?

— Знам, че милостта на мютесарифа не ме осенява. Кажи, наистина ли си негов приятел и довереник?

Този човек не само не беше дипломат, но и глупав. Отначало се изкарваше близък с наместника, после си призна с какво лошо око гледат на него в Мосул.

— Шекиб Халил паша, ми каза неща, които сигурно не би споделил с друг — му отвърнах. — Дори и за похода срещу джесидите ме бе предупредил. Но дали съм му приятел, това е въпрос, по който не бих желал да говорим.

— Искам да те поставя на изпитание дали наистина знаеш повече, отколкото другите.

— Направи го! — му казах самоуверено, макар че чувствах известно притеснение.

— На кое арабско племе мютесарифът е хвърлил око?

— На хадедихните от народа на шаммарите.

Острите черти на лицето му добиха коварно изражение.

— Как се казва шейхът на хадедихните?

— Мохамед Емин. Познаваш ли го?

— Не. Но чух, че мютесарифът го бил пленил. Сигурно ти е говорил за това, щом като те е дарил с доверието си и иска да те прати при арабите.

Мютеселимът очевидно се стараеше да се покаже дипломат. Но аз му се изсмях в лицето.

— Исмаил бей, не ме ли поставяш на твърде сурово изпитание! Толкова стар ли е Амад ал Гандур, че го бъркаш с Мохамед Емин, неговия баща?

— Как мога да ги бъркам, когато никога не съм ги виждал! — обясни той. Изправих се.

— Да приключим разговора. Не съм хлапак, когото могат да баламосват. Но ако искаш да видиш пленника, отиди в затвора. Чаушът ще ти го покаже. Ще ти кажа само: не издавай кой е той и не го оставяй да се измъкне. Докато бъдещият шейх на хадедихните е във властта на мютесарифа, Шекиб Халил паша може да поставя условия на арабите. Сега ми позволи да се оттегля!

— Ефенди, не исках да те обидя. Остани!

— За днес имам и друга работа.

— Трябва да останеш, защото съм ти приготвил и гощавка.

— Мога да се нахраня и в жилището си и ти благодаря. Впрочем вън те чака един кюрд, който иска на всяка цена да говори с теб. Той е дошъл преди мен и исках да му отстъпя. Беруаринът обаче беше така любезен да ме пусне пръв.

— Той е пратеник на бея от Гумри и може и да почака!

— Мютеселим, позволи ми да те предпазя от една погрешна стъпка. Ти се отнасяш с Кадир бей като с враг или с човек, който не си заслужава да уважаваш или да се страхуваш от него.

Забелязах, че Исмаил бей едва се сдържаше да не даде воля на гнева си.

— Искаш да ме поучаваш ли, ефенди, ти, чужденецът? — избоботи той.

— Не — отвърнах му невъзмутимо. — Ти си по-възрастен от мен. Още когато говорехме за магиите, ти доказах, че те смятам за мъдър и че не бих искал да те поучавам. Но съвет и по-младият може да даде на по-възрастния.

— И сам знам как трябва да се отнасям с тези кюрди. Бащата на бея от Гумри беше Абд ес Сумит бей, който създаваше толкова много грижи на моите предшественици и особено на бедния Селим Селахи.

— Трябва ли и синът му да ви създава подобни грижи? Мютесарифът се нуждае от войските си, за да се противопостави на арабите. Част от тях трябва да се държи в непрестанна готовност срещу джесидите. Какво би казал той, ако му съобщя, че се отнасяш така с кюрдите от Беруари, че и тук може да се опасяваме от въстание, щом забележат, че наместникът не притежава в момента власт, за да го смаже. Прави каквото знаеш, мютеселим! Не желая да те поучавам или съветвам.

Аргументите ми слисаха бея. Това ясно си личеше.

— Мислиш, че трябва да приема кюрда?

— Постъпи, както намериш за добре.

— Ако обещаеш да се нахраниш при мен, ще го приема в твое присъствие.

— При това условие ще остана. Така няма да го карам да чака повече.

Мютеселимът плесна с ръце и от една странична врата се появи слуга, на когото заповяда да въведе кюрда. Пратеникът на бея от Гумри влезе с горда стъпка в стаята и поздрави с едно отривисто «селям», без да се поклони.

— Ти си пратеник на бея от Гумри? — попита комендантът.

— Да.

— Какво иска да ми предаде господарят ти?

— Моят господар? Свободният кюрд няма господар. Той е мой предводител в битките, но не и мой повелител. Не познавам тези думи.

— Не те извиках, за да се препирам с теб. Какво трябва да ми предадеш?

Кюрдът можеше да предположи, че благодарение на моето застъпничество не бе чакал по-дълго. Той ми хвърли благодарен поглед и отговори сериозно и натъртено:

— Мютеселим, трябваше да ти предам нещо, но тъй като чаках толкова дълго, го забравих. Кадир бей ще ти прати друг човек, който няма да забрави посланието, ако не чака дълго.

Последната дума беруаринът изговори вече на прага, после изчезна. Комендантът се слиса. Подобно нещо не бе очаквал, докато аз си казвах мислено, че никой европейски дипломат не би могъл да постъпи по-коректно от този млад, обикновен кюрд. Краката буквално ме сърбяха, да го последвам, за да му изразя уважението и признанието си. И мютеселимът искаше да го последва, но с други намерения.

— Подлец! — извика той, като скочи. — Ще те…

Исмаил бей все пак се овладя и спря. Спокойно натъпках чибука си и го запалих.

— Какво ще кажеш за това, ефенди? — попита той.

— Предположих, че ще се случи така. Какво ще направи сега беят от Гумри и какво ще каже мютесарифът?

— Ще му разкажеш ли?

— Ще замълча, но пашата ще види последствията.

— Ще наредя да извикат кюрда обратно.

— Няма да дойде.

— Не ще му търся сметка.

— Няма да ти повярва. Само един човек може да го убеди да се върне обратно.

— И кой е той?

— Аз. Аз съм негов приятел. Може би ще се вслуша в гласа ми.

— Ти си негов приятел? Познаваш го?

— Видях го за първи път в преддверието. Но разговарях с него като с пратеника на някой бей и това сигурно го е направило мой приятел.

— Не знаеш обаче къде да го намериш. Той искаше да замине от Амадие. Конят му беше долу.

— Беруаринът е в моето жилище, аз го поканих.

— Ти го покани? При теб ли ще се храни?

— Ще го посрещна като мой гост. Най-важното е, че ще му поверя известие за бея.

Мютеселимът все повече се дивеше.

— Какво известие? — попита той.

— Мислех, че си дипломат! — усмихнах се аз. — Питай мютесарифа.

— Ефенди, говориш само със загадки.

— Мъдростта ти скоро ще ти подскаже как да ги разгадаеш. Трябва да ти кажа откровено, че допусна грешка, и след като не искаше да те поучавам или да ти дам съвет, ми позволи поне да поправя тази грешка. Ще изпратя на бея от Гумри приятелско послание.

— Не трябва ли да го знам?

— Ще ти го доверя, макар че е дипломатическа тайна: трябва да предам на Кадир бей един подарък.

— Подарък? От кого?

— Това не мога да ти кажа. Но може и да се сетиш, ако ти призная, че чиновникът и повелителят, който го дава, живее на юг от Амадие и много желае беят на Гумри да не е враждебно настроен към него.

— Ефенди, сега виждам, че ти наистина си довереник на мютесарифа от Мосул, защото той изпраща подаръка, независимо дали искаш да признаеш или не.

Човекът наистина бе твърде глупав и напълно неспособен за длъжността, която заемаше. По-късно научих, че той е бил протеже на своя предшественик и е направил скока от нуфус емини в Силех, в Мала Азия, до мютеселим на Амадие. Посещението ми при коменданта бе взело необичаен обрат. Своеобразният ход на разговора ни ме накара да му разкрия неща, които щеше да научи може би от престоя ни. Но не си направи никакви изводи от това. Той нямаше ум да бъде някой селски старейшина, камо ли мютеселим. Въпреки това тайно го съжалявах, като си мислех за неудобството, в което щеше да изпадне при успех на нашето начинание. Не виждах и възможност да го предпазя от това.

Разговорът прекъсна, защото донесоха яденето. То се състоеше от взетия на заем «овен» — само няколко парчета месо и постен пилаф. Комендантът усърдно си хапваше и забрави да приказва. Едва когато бе сит, попита:

— Наистина ли ще се срещнеш отново с кюрда?

— Да, защото вярвам, че ще удържи на думата си.

— Ще го изпратиш ли обратно при мен?

— Да, ако желаеш.

— Ще те чака ли беруаринът?

Този плах намек не говореше за липсата на гостоприемство, а за загрижеността, че пратеникът може да загуби търпение и при мен. Затова му отговорих:

— Сигурно скоро ще иска да се отправи на път и не бива да го задържам. Ще разрешиш ли да тръгнем?

— При условие че обещаеш да бъдеш довечера отново мой гост.

— Обещавам ти. Кога трябва да дойда?

— Ще те осведомя чрез Селим ага. Ти винаги си добре дошъл, когато и да дойдеш.

И така, угощението не ни отне много време. Тръгнахме, придружени от коменданта до долната врата. Там ни чакаха двама души с коне.

— Само един башибозук ли е с теб? — попита Исмаил бей.

— Да, като гавазин; Мютесарифът ми предложи голяма свита, но съм свикнал сам да се пазя. Сега той огледа врания ми кон.

— Великолепен кон! Ти ли го купи?

— Подарък ми е.

— Подарък? Ефенди, този, който ти го е подарил, е бил някой княз. Кой беше?

— И това е тайна. Но ти може би скоро ще опознаеш този човек. Възседнахме конете и Селим ага веднага изрева на своя караул:

— Тюхенклерле нишан алин! (Готови за стрелба!) Войниците се прицелиха, но нямаше и две пушки, които да са на една височина.

— Хепинис бирден атеш един! (Огън бий!)

Олеле Боже! Дори и половината от смъртоносните оръжия нямаха смелостта да гръмнат. Агата се кокореше, притежателите на конфузните пушкала също се кокореха и взеха да проверяват затворите на своите кремъклийки. Едва когато свърнахме зад най-близкия ъгъл, оттук-оттам прозвуча нещо като тихо джавкане, което ни накара да предположим, че още някоя тапа е изхвърчала от цевта.

Когато се върнахме вкъщи, кюрдът седеше в моята стая на моя килим и пушеше от моя чибук моя тютюн. Това ме зарадва, защото ми показа, че възгледите ни за гостоприемство се покриват.

— Кхейр ати, хемшер! (Добре дошъл, приятелю!) — го поздравих сърдечно.

— Как, ти говориш кюрдски? — попита той зарадвано.

— Малко, но ще опитам да се разберем.

Изпратих Халеф да намери от някой гостилничар за госта ми и мен сносно ядене и най-сетне можех да се посветя на пратеника на бея от Гумри.

Натъпках си и аз една лула и седнах до него.

— Оставих те да чакаш по-дълго, отколкото желаех — започнах аз. — Трябваше да се храня с мютеселима.

— Ефенди, чакането не ми беше неприятно. Красивата девица, която е твоя хазяйка, ми даде лула, а после си взех и от твоя тютюн.

— Ти си войник на бея на Гумри. Това, което е мое, е и твое. Трябва да ти благодаря и за удоволствието, което ми достави при коменданта, Ти си млад, но се държа мъжки, когато му отговори.

Той се усмихна и каза:

— Щях да говоря другояче с него, ако бяхме останали сами.

— По-строго?

— По-снизходително. Но тъй като имаше и свидетели, трябваше да пазя честта на този, който ме беше изпратил.

— Ти постигна целта си. Мютеселимът желае да се върнеш при него, за да изслуша вестта ти.

— Няма да му доставя това удоволствие.

— И на мен ли няма?

Беруаринът ме изгледа.

— Искаш ли?

— Умолявам те! Обещах на Исмаил бей.

— Познаваш ли го? Да не си негов приятел?

— Днес го видях за първи път.

— Тогава ще ти кажа какво представлява Исмаил бей. Всъщност ще ти опиша най-добре този човек, като спомена, че салиане[24] носи едва двайсет хиляди пиастри на Амадие и че той няма право, както е обичайно, да получава част от данъците. Това право му е отнето. Султанът рядко се вслушва в оплакванията, но тук трябваше да се вслуша, защото воплите стигаха до Бога. Този човек така грабеше хората, че те оставаха в планината и през зимата. Цялата област е обедняла и гладът стана чест гост. Мютеселимът вечно се нуждае от пари и взема на заем и който не му се подчини, трябва да се страхува от отмъщението му. Впрочем той е страхливец и се перчи само на слабите. Войниците му гладуват и мръзнат, защото не получават нито храна, нито дрехи. Хубавите им оръжия замени за лоши, за да вземе за себе си печалбата, и когато пристигне барутът за няколкото оръдия, ни го продава, за да получи пари.

Това беше истинско разсипничество! Не трябваше да се учудвам за нещата, които ми бяха направили впечатление.

— И как се отнася мютеселимът с твоя бей? — се осведомих.

— Не добре. Много кюрди идват в града, за да пазаруват тук или да продават храни. За тях Исмаил бей въведе голям данък, който Кадир бей не може повече да търпи. В много случаи си присвоява и власт над нас, която въобще не му принадлежи. Наскоро в Амадие двама беруари си купиха куршуми и барут и на градската порта им поискаха за тях данък. Подобно нещо не се бе случвало досега. Те нямаха достатъчно пари да заплатят данъка, който бе по-висок от и без това скъпата стока, и ги тикнаха в затвора. Кадир бей поиска да ги освободят, като се съгласи да конфискуват куршумите и барута. Но мютеселимът не прояви разбиране. Той пожела да вземе конфискуваната стока, митото, известна глоба и отгоре на това разпореди да се платят разноските за съда и ареста, така че от двадесет пиастриТе станаха сто и четиридесет. Докато не се платят тези пари, той не пуска хората и им пресмята за всеки ден и по десет пиастри за храна.

— За това ли искаше да разговаряш с Исмаил бей?

— Да.

— Ти ли трябваше да платиш сумата?

— Не. Трябва да му предам, че ще пленим и задържим всеки мъж от Амадие, който пристъпи нашите владения, докато двамата кюрди не се върнат обратно.

— Значи принудителни мерки. Това не би довело до никакъв успех, защото на Исмаил бей му е все едно дали някой от жителите на Амадие е ваш затворник или не. И после, трябва да

помислите и за това, че след подобно действие могат да възникнат сериозни раздори. Най-добре говори още веднъж с мютеселима. Аз ще подкрепя усилията ти.

Зад тези обещания се криеше и лична изгода. Ние се нуждаехме от подкрепата на бея на Гумри и най-добре можехме да се подсигурим, като вземехме собствените му хора под наша закрила.

— Смяташ, че трябва още веднъж да отида при мютеселима?

— Да, върви и му кажи, че ако още днес не освободи затворниците, беруарите ще въстанат.

— Ефенди, това е преувеличено и прекалено дръзко.

— Въпреки това го направи! Съветвам те и имам своите основания. После отново ще дойдеш при мен, за да ти предам посланието си за бея. За всеки случай ще драсна няколко реда до мютеселима.

На лист от бележника си написах следните думи на турски:

«Приеми присърце молбата на този кюрд. Избягвай да гневиш мютесарифа.»

След като добавих името си, сгънах бележката и я дадох на кюрда, който бързо се отдалечи.

Това беше авантюра, вярно е. Но съдбата сякаш ме бе поставила на върлина, по която се бях изкачил само наполовина. Трябваше ли отново да се спусна и се откажа от наградата, когато едно малко усилие бе необходимо, за да се озова горе?

Халеф се върна и донесе толкова много храна и плодове, че можехме да изкараме цяла седмица.

— Хаджи Халеф Омар, много си донесъл! — му казах.

— Аллах акбар (Аллах е велик), сихди, но гладът ми е още по-велик. Знаеш ли, че с Ифра не сме яли нищо от днес сутринта в Спиндурт?

— Тогава яжте! Но преди това донеси някои неща, за да не си тръгне гостът ми гладен.

В този момент отдолу се чу гълчащият глас на Мерсинах, който се смесваше с умоляващия шепот на някакъв мъж. Малко след това Халеф доложи:

— Сихди, някакъв човек иска да се качи, но хазяйката не му дава.

— Кой е той?

— Един от жителите на Амадие. Дъщеря му е болна.

— Какво общо има това с нас?

— Извинявай, сихди! Когато преди малко купувах хляб, притича някакъв мъж, който за малко щеше да ме събори. Попитах го закъде се е забързал и той ми каза, че търси хеким, защото дъщеря му внезапно е заболяла и може би ще умре. Тогава го посъветвах да дойде при теб, ако не може да намери лекар, и ето че той е тук.

— Глупаво си постъпил, Халеф. Знаеш, че не съм лекар.

— О, сихди, ти си много учен човек и можеш всичко, дори и да излекуваш някой болен.

Какво можех да направя. Халеф отново ме беше хвалил и трябваше да му сърбам попарата.

— Хазяйката е по-умна от теб, Халеф! — казах аз. — Но върви и доведи горе човека.

Той отиде и скоро се върна с един мъж, чието чело бе оросено от пот. Човекът беше кюрд, личеше по къдрицата, която се подаваше от вече вехтия тюрбан. Все пак той носеше турски дрехи.

— Селям! — поздрави припряно мъжът. — О, господарю, идвай бързо, иначе дъщеря ми ще умре. Тя вече говори за небето.

— Какво й е?

— Шакара е обладана от зъл дух, който ще я погуби.

— Кой го казва?

— Старият хеким, който доведох. Той й окачи амулет, но каза, че това едва ли ще й помогне.

— На колко години е дъщеря ти?

— На шестнайсет.

— Страда ли от гърчове или епилепсии?

— До днес никога не е била болна.

— Какво прави злият дух с нея?

— Той е влезнал през устата на Шакара, защото тя се оплака, че някой дере гърлото й. После уголеми очите й, за да може да гледа през тях. Устните й са алени, също и лицето. Сега тя лежи и говори за хубостите на небето, които вижда.

Трябваше бързо да й се помогне, защото момичето сигурно се беше отровило.

— Ще видя дали мога да ти помогна. Далеч ли живееш?

— Не.

Тръгнахме бързо. Мъжът ме поведе през три улички и стигнахме до къща, която все още изглеждаше твърде представително. Собственикът сигурно не принадлежеше към бедните жители. Прекосихме две стаи и влязохме в трета. На нисък миндер лежеше по гръб момиче. Отстрани бяха коленичили няколко плачещи жени, а наблизо полугласно се молеше възрастен мъж.

— Ти ли си хекиминът? — го запитах.

— Да. Дяволът е влязъл в нея, ефенди.

— Глупости! Ако дяволът я е обладал, нямаше да говори за небето!

— Ефенди, ти не разбираш това. Той й е забранил да яде и пие и от него й се вие свят.

— Дай да видя!

Отстраних жените и коленичих до болната. Шакара беше много красиво момиче.

— Господарю, спаси дъщеря ми от смъртта! — се вайкаше една от жените. — Ще ти дадем всичко, което притежаваме.

— Да — потвърди мъжът, който ме беше довел. — Всичко, всичко е твое, защото Шакара е единственото ни дете, тя е смисълът на живота ни.

— Спаси я — прозвуча глас от дъното на стаята. — Ще бъдеш богато възнаграден и ще станеш любимец на Бога.

Погледнах натам, откъдето се бе разнесъл гласът, и съзрях стара жена, която ме накара изненадано да се втренча в нея. Тя беше може би стогодишна, но фигурата й не беше прегърбена. Очите й имаха младежки блясък, чертите й бяха необикновено красиви и одухотворени, а белите й плитки стигаха почти до земята.

— Да, спаси Шакара, спаси правнучката ми! — повтори старицата, при което вдигна молитвено ръце, сключени около броеницата. — Ще коленича и ще се моля на Божията майка, за да успееш.

Какво чувах? Католичка! Тук между кюрдите и турците!

— Моли се! — отговорих развълнуван. — Ще видя дали някой човек е в състояние да помогне.

Болната лежеше, с отворени, ясни очи, но зениците й бяха твърде разширени, лицето — зачервено, дишането и пулсът — ускорени, а гърлото й се гърчеше в спазми. Не запитах кога е започнала болестта. Не бях специалист, но бях уверен, че болната е погълнала отрова.

— Дъщеря ти повръща ли? — попитах мъжа.

— Не.

— Имаш ли огледало?

— Едно малко, ето!

— Дай го!

Старият хеким се изсмя дрезгаво:

— Злият дух ли ще се огледа в стъклото?

Не му обърнах внимание, а оставих светлината от залязващото слънце така да се отрази в огледалото, че да падне върху лицето на момичето. Заслепяващият лъч не оказа никакво въздействие върху ретината на болната.

— Кога яде за последен път твоята дъщеря? — попитах.

— Не зная — обясни бащата. — Тя беше самичка.

— Къде?

— Тук.

— Никакъв зъл дух не е обладал Шакара, а чрез храната или някакво питие е погълнала отрова.

— Аллах, Аллах, вярно ли е, ефенди?

— Да.

— Не му вярвай! — предупреди го хекиминът. — Дяволът е в нея.

— Мълчи, стар глупак! Имате ли тук лимони?

— Не.

— Кафе?

— Да.

— Имате ли шикалки?

— В горите ни растат много. Имаме и вкъщи.

— Бързо направете силно горещо кафе и сварете шикалки във вода. Донесете и лимони!

— Ха, той иска да нахрани дявола с шикалки, лимони и кафе! — чудеше се хекиминът, като кършеше ръце от ужас.

Бръкнах с пръст в устата на болната, понеже нямаше с какво друго, за да я накарам да повърне, като предпазвах ръката си от зъбите й с дръжката на ножа. След известни усилия опитът успя, макар че момичето доста се поизмъчи. За жалост стомахът му не можа да се облекчи достатъчно.

— Има ли наблизо някоя еджзахане[25]? — попитах аз, тъй като ми беше необходимо средство, за да предизвикам повръщане.

— На нашата уличка.

— Ела бързо, води ме!

Тръгнахме. Бащата се спря пред малко магазинче.

— Тук живее продавачът на билки — каза той. Влезнах в малкия магазин и се озовах сред хаос от всякакви нужни и ненужни неща: граниви помади, тръбички за лули, стари, изсъхнали мехлеми и лоени свещи, ревен и кафява захар в сандъче, кафе на зърна и липов чай, черен пипер и парченца тебешир, билка майчин лист в буркан, на който пишеше «мед». Още — гвоздеи, джинджифил и син камък, сапун, тютюн и сол, очила, оцет, марля, антимонит, мастило, конопено семе, копчета и катарами, катран, консервирани орехчета, ферула и смокини. Всичко това стоеше миролюбиво при, до, над и едно върху друго, а в средата седеше мърляво човече, което изглеждаше, като че току-що се беше мазало с тях или ги бе поглъщало, за да ги изпробва.

За щастие можах да получа нужното ми лекарство, взех още и шишенце нишадърен спирт. След връщането ни лекарството подейства благоприятно на болната. После й дадох силно кафе и

лимонов сок, както и отвара от шикалки. След това внуших на близките й да не я оставят да се унесе, да я пръскат със студена вода и да я карат да вдишва нишадър. Обещах да се върна скоро.

Това лечение не бе професионално, но не знаех как другояче да постъпя, а и то имаше успех. Тъй като опасността за момента бе отминала, можех да помисля и за други неща. Огледах се в стаята и видях малка кошничка в ъгъла, която все още бе пълна до половината с черници. Между тях имаше беладона.

— Искаш ли да видиш злия дух, който е влязъл в болната? — попитах хекимина.

— Един дух не може да бъде видян. И дори това да беше възможно, не би могъл да ми го посочиш, защото не вярваш в него. Ако момичето не умре, значи е помогнал моят амулет.

— Не забеляза ли, че веднага го махнах от врата й? Той е тук и ще го отворя.

— Не трябва да правиш това — извика той и го грабна бързо.

— Дай го, старче! Ръката ми е по-силна от твоята. Защо не бива да го отворя?

— Защото вътре има магия. Ти ще бъдеш веднага обладан от духа, който се е вмъкнал в момичето!

— Да видим!

Хекимът искаше да ми попречи, но аз отворих четвъртитото парче зашита телешка кожа и… намерих вътре една умряла муха.

— С това невинно животинче може да предизвикаш само смях — казах усмихнато и хвърлих мухата на пода, като я смачках с крак. — Е, и къде е духът, който трябва да ми заповядва?

— Почакай само, той ще дойде!

— Ще ти покажа дявола, който е причинил тази болест. Виж тук! Това какво е? Ти си хеким и трябва да познаваш плодовете. Показах му беладоната и той се ужаси.

— Аллах да е милостив към нас! Та това е йолюм кираси! Който яде от него, ще умре!

— Ето, от тези плодове е яла болната. Това познах по очите й. Който яде от тях, очите му се разширяват. Запомни го! А сега изчезвай, за да не те заставя да изядеш тези смъртоносни плодове, за да видиш дали някой синек може да ти спаси живота!

Взех плодовете в ръка и тръгнах към него. Бързо и без да се сбогува, той офейка.

Присъстващите разбраха, че имам право. Благотворната промяна в състоянието на болната им го показваше и без да им

[#1 Смъртоносен плод; отровна череша.]

[#2 Муха. Бел. нем. изд.]

говоря. Те се впуснаха в изпълнени с почит благодарности, на които сложих край, като бързо се отдалечих. Наредих им, ако има някакво усложнение, веднага да ме извикат.

Когато пристигнах в жилището си, срещнах Мерсинах. Тя изскочи с гневни жестове от кухнята, с огромен черпак в ръка. След нея излетя голям, мокър парцал, който бе запратен така точно, че улучи малките й, проскубани, подобни на кърначета плитки и се уви нежно около достопочетната й глава. Едновременно с това отвътре прозвуча гласът на Халеф:

— Чакай, дърта вещице! — викна й той. — Друг път да не се докосваш до хубавото ми кафе!

Старицата се освободи от влажната прегръдка на парцала и го сви на топка, за да го хвърли обратно, но ме забеляза:

— О, емир, колко хубаво, че идваш! Спаси ме от този разбеснял се човек!

— Какво има, кажи, о, роза на Амадие?

— Хаджи Халеф казва, че намерил в кутията ти моето кафе, а в книжната ми кесия — твоето.

— Истина ли е това?

— Истина? Кълна се в Айша, майката на всички светци, че не съм докосвала кутията ти.

— Така ли, бабо на всички лъжкини и мошеници! — прогърмя от кухнята. Не си бъркала в нашето кафе, за което двеста дирхем ми струваха двайсет и пет пиастри? Ще докажа на сихди, че имам право!

Халеф излезе от кухнята. В дясната си ръка държеше новозакупената кутия за кафе, а в лявата — голяма, отворена книжна кесия.

— Сихди, ти познаваш кафето от Харима. Потърси го къде е!

Прегледах внимателно кутията и кесията.

— То е и в двете, но е размесено с по-некачествени зърна и изсъхнали люспи.

— Виждаш ли, сихди? Купих хубаво харимско, а тук тази баба и прабаба на всички разбойници и бандити ми вари лошо кафе, примесено с люспи. Не ми ли вярваш, че се е докопала до кутията ми?

— Ефенди, ти си могъщ воин, велик учен и най-мъдрият от всички съдии — отговори «Мирта» и размаха парцала пред носа на Хаджията. — Трябва строго да накажеш този баща на злосторник и син на клеветник!

— Да накажеш? — извика изненадан Халеф. — Как се осмеляваш!

— Да! — каза решително старата. — Той се е докопал до кесията ми. Той е смесил кафето, за да позори мен и дома ми!

[#1 77/2 фунта. — Бел. нем. изд.]

— О, ти, образец на всички трийсет и девет порока! — гневеше се сърдито Халеф. — Осмеляваш се да ме обвиниш в кражба? Ако не беше жена, щях да те…

— Спри, Халеф! Престани да се разправяш! Ще отсъдя справедливо! Мерсинах, ти твърдиш, че Хаджи Халеф Омар е смесил двата сорта?

— Да, ефенди!

— С това той е допринесъл случаят да се заплете. Помогни за обратното, като отново разделиш сортовете. Ще погледна след малко и ще отсъдя.

Мерсинах искаше да ми каже, че първо възнамерява да се жалва, но Халеф я изпревари:

— Това трябва да стане веднага, защото се нуждаем от кафето.

— Защо? — попитах.

— Защото имаш гости.

— Кои са?

— Очакват те трима кюрди. Младият мъж, който те посети, е с тях.

— Добре, донеси междувременно друго кафе!

Бързо изкачих стълбите, защото другите двама кюрди можеха да бъдат само затворниците. Предположението ми се потвърди. Когато влязох, те се изправиха и моят познат каза:

— Това е милостивият чужденец, който ви спаси! О, ефенди, мютеселимът прочете думите ти и ми върна бащата и сина!

— Двамата са твоят баща и твоят брат?

— Да. Казвам се Дохуб. Този мъж е баща ми, а другият — моят брат.

— И какво стана с митото и глобата?

— Мютеселимът ни опрости всичко. Само барута и куршумите не получихме обратно. Ефенди, кажи ни само как да ти благодарим?

— Познаваш ли малкоегунда на Спиндури?

— О, много добре! Дъщеря му е жена на нашия бей. Той идва често в Гумри, за да ги посети.

— Той е мой приятел. Бях при него и той ме помоли да поздравя Кадир бей, когато мина през Гумри.

— Ела, господарю, ела при нас! Ти ще бъдеш наш почетен гост!

— Може би ще дойда. Но дотогава ще минат няколко дни. Малкоегундът ми даде пакет, който трябва да предам на Кадир бей. Не искам да го задържам при мен и затова ви моля да го вземете със себе си в Гумри. Поздравете бея и му кажете, че съм негов приятел и че му желая всичко най-добро.

Обърнах се към по-възрастния от двамата освободени. Следите от лишенията в затвора му личаха.

— Знаете ли кой освен вас е затворен?

— Не — отговори той. — Намирах се в тъмна дупка, в която проникваше малко светлина, и аз нито можех да чуя нещо, нито да видя.

И със сина му се беше случило същото.

— Чаушът, който ви охраняваше, зъл човек ли е?

— Той никога не говореше с нас. Единственият човешки глас, който чувахме, беше на старата жена, която ни носеше яденето.

— Кои пътища водят за Гумри?

— Трябва да се спуснеш първо в долината на Беруари, и то по пътека, която е толкова стръмна, че не може да се язди по нея, а конете трябва да се водят за юздите. Долината е обрасла гъсто с дъбове ив нея има села, обитавани от кюрди или от несториански халдейци. Ще минеш и през неплодородна равнина, която наричаме невдач. Там се намира кюрдското село Манглана. После ще се добереш до Вайлер Хаюс, където живеят само няколко бедни семейства. Трябва да пресечеш много реки, те всички се вливат в Саб, и накрая ще видиш Гумри още отдалеч. Той е построен върху висока скала, която се издига самотно в равнината.

След тези и още някои други необходими указания поканих беруарите да се нахранят. Двамата освободени затворници се нахвърлиха с такъв апетит върху яденето, че разбрах колко загрижена е била Мерсинах за телесното благополучие на своите питомци. Халеф донесе и кафе, чиято липса кюрдите най-болезнено бяха почувствали, както й тютюн, който после изпушиха.

Най-сетне кюрдите си тръгнаха тъкмо когато пристигна Селим ага, за да ми предаде, че мютеселимът е готов да ме приеме отново. Те сърдечно се сбогуваха и още веднъж настойчиво ме поканиха да отида в Гумри. Дохуб взе пакета на старейшината и бях уверен, че съм спечелил приятели, на които в случай на нужда ще мога да разчитам.

Отначало посетих пациентката си и с радост бях посрещнат още в преддверието от родителите й.

— Как е дъщеря ви? — попитах.

— О, вече е много по-добре, господарю. — отговори мъжът. — Мъдростта ти е по-голяма от благодарността ни, защото Шакара може отново да говори смислено и ни каза, че наистина е яла от смъртоносните череши. И добрината ти е още по-голяма, отколкото предполагахме, защото разбрахме, че не си лекар, който отива при болните, за да вземе пари, а велик ефенди, любимец на падишаха и мютесарифа от Мосул.

— Кой го казва?

— Целият град знае. Селим ага те хвали навред, мютеселимът те е посрещнал с почести и по твоя заповед е освободил дори затворници. Предава се от уста на уста и така научихме и ние.

— Син ли си на този град? Всъщност струва ми се, че си кюрд!

— Вярно си познал, ефенди. Аз съм кюрд от Лисан и съм се преселил за кратко в Амадие, защото у дома не се чувствам в безопасност.

— Не се чувстваш в безопасност? Защо?

— Лисан принадлежи към областта Тиари и в по-голямата си част е обитаван от несториански християни. Тези хора трябваше да изтърпят неописуем гнет и отскоро между тях има брожение, което набира сили и може да се изроди в отмъщение. Тъй като съм мохамеданин, се добрах до сигурно място, за да се занимавам на спокойствие с делата си, докато отмине опасността.

— С какво се занимаваш?

— Купувам шикалки и ги откарвам до Тигър, откъдето ги препращат другаде.

— Ти си мюсюлманин, а старицата, която видях при теб, е християнка. Как е станало това?

— Ефенди, това е история, която много опечалява мен и жена ми. Нашият прадядо беше прочут мелик и възприе учението на Христос, на разпнатия на кръста. Жена му, прабабата, която ти видя, стори същото. Но синът му беше верен последовател на Пророка, макар баща му да беше един от най-богатите князе на страната. Децата му останаха бедни и когато се ожених за внучката му, тя почти нямаше дрехи. Но ние се обичахме, Аллах ни благослови и забогатяхме.

— А прабабата?

— Не бяхме я виждали, докато сама не ни потърси в Лисан. Старицата беше на около сто години, мислеше, че ще умре скоро, и искаше да види своите внуци. Оттогава тя ни посещава два пъти в годината. Но не знаем откъде идва и къде отива.

— Не сте ли питали старата жена?

— Само веднъж, но тя не ни отговори и замина, без да се сбогува. Оттогава никога не сме говорили по този въпрос. Сега тя е при болната. Искаш ли да видиш Шакара?

— Да, ела!

Намерих пациентката значително по-добре. Руменината й

[#1 Принц, княз. — Бел. нем. изд.]

беше изчезнала, пулсът й слаб, но спокоен и макар и с усилие, тя се опитваше отново да говори нормално. Зеницата й се беше стеснила, но все още преглъщаше със затруднение. Тя ме изгледа любопитно и ми подаде ръка, за да ми благодари.

Посъветвах да продължи с кафето и лимоновия сок, като препоръчах и да си натопи краката в гореща вода. После се наканих отново да си тръгна, но старицата, която се беше гушила в края на постелята, се изправи.

— Ефенди — каза тя. — Мислех, че си хеким. Извинявай, че ти обещах възнаграждение.

— Възнаграждението ми е радостта, че успях да спася правнучката ти.

— Бог е благословил ръката ти, ефенди. Той е могъщ в слабостта и милостив в силата. Още колко ще страда болната?

— Ще преодолее сегашната отпадналост до няколко дни.

— Ефенди, аз живея чрез това дете. Умрях преди много и много години, но възкръснах в тази девойка, която бих искала да предпазя от всяка телесна и душевна болка. Тя запази не само нейния, а и моя живот и ти не можеш да си представиш колко важно е това за много хора. Ще дойдеш ли пак?

— Да, утре.

— Тогава днес няма какво повече да ти кажа.

Старицата се обърна и пак седна на предишното си място. Тя говореше твърде загадъчно и сама бе за своите роднини една загадка. Искаше ми се да имам достатъчно време, за да реша тази загадка.

Четвърта глава

Извън крепостта

Когато отидох при коменданта, всички служители и офицерите от гарнизона се бяха събрали около него. Компанията беше доста голяма. Предоставиха ми почетно място до бея. Намирахме се в една по-голяма стая, подобна на малка зала. Имаше достатъчно място хората да се движат свободно, но всеки седеше тихо на мястото си, пушеше своята лула, пиеше кафето си и бъбреше тихо със съседа си. Но ако мютеселимът изговореше високо някоя дума, всички протягаха вратове и се заслушваха, като че той беше някой могъщ владетел.

Разговорът ми с Исмаил бей се водеше полугласно. След няколко незначителни реплики той каза:

— Чух, че днес си излекувал едно момиче, което е било обладано от дявола. Моят хеким е видял как той влиза в него и ми предложи да те отпратя, защото си магьосник.

— Твоят хеким е глупак. Момичето е яло отровни плодове и аз й дадох лекарство, което да неутрализира отровата. Какво общо имат тук дяволите и духовете?

— Значи си хеким?

— Не, ти знаеш кой съм. Но на запад оттук, далеч отвъд Стамбул, където съм роден, всеки има по-големи познания за болестите и лечението им, отколкото твоят хеким, който искаше да изгони дявола с една умряла муха.

Мютеселимът се направи, че не чува отговора ми, и се осведоми по-нататък:

— Значи познаваш всички болести?

— Всички! — отговорих му категорично.

— И можеш да приготвиш всякакви питиета?

— Всякакви.

— Има ли питиета, които един добър мюсюлманин не бива да пие?

— Да, тези, които могат да те опият и чиято употреба пророкът е забранил, например виното.

— Виното не е ли понякога лекарство?

— Да, даже много необходимо.

— Кога се пие?

— При известни болести на кръвоносната и нервната система, както и при храносмилането, като укрепващо или стимулиращо средство.

Разговорът отново замря. Присъстващите си шепнеха нещо и не след дълго мютеселимът се обърна с тих глас към мен:

— Ефенди, аз съм много болен!

— Възможно ли е Аллах да ти възвърне здравето!

— Той може би ще го направи, защото съм добър мюсюлманин и верен, благочестив поклонник на Пророка.

— От какво си болен?

— Питах много лекари. Те всички казаха, че страдам от някои болести на кръвоносната и нервната система, както и на храносмилателната.

Едва се удържах да не се изсмея в лицето на Исмаил бей. Значи затова беше странното въведение, което се усукваше около същината на въпроса.

— Дадоха ли ти лекарите лекарства? — попитах аз.

— Да, но те не помогнаха. Тези учени мъже не бяха така умни и образовани като теб. Не смяташ ли, че се нуждая от нещо укрепващо и стимулиращо?

— Уверен съм в това.

— Ще ми дадеш ли такова лекарство?

— Не мога. Пророкът го забранява!

— Пророкът не иска праведните вярващи да загинат от кръвоносната и нервната си система. Чел ли си внимателно Корана?

— Много внимателно.

— Тогава ми кажи дали си срещнал поне едно лекарство, което да е забранено?

— Нито едно! Но аз нямам съставките, които са ми нужни да го приготвя.

— Искаш да се измъкнеш, защото са ти подръка.

— Откъде знаеш?

— Слугата ти купи днес подобни неща.

Аха, мютеселимът ни беше наблюдавал! Той вече знаеше, че дребничкият Халеф е донесъл вино за англичанина. Трябваше да бъдем предпазливи, за да не разгадаят намеренията ни.

— Не е достатъчно само това, което е купил слугата ми — уверих го аз.

— Все пак е по-добре от нищо. Тъй като съм много слабоват, не трябва да се смесват много неща. Няма ли да ми изпратиш нещо за подсилване?

— Добре. Ще го получиш.

— Колко?

— Едно шише, пълно с лекарство.

— Ефенди, това е прекалено малко. Аз съм комендант и висок човек. Питието ще свърши, преди да е минало през цялото ми тяло. Не разбираш ли това?

— Разбирам и затова ще ти изпратя едно голямо шише.

— Само едно? Болният веднъж ли трябва да взема лекарства?

— Е, добре, ще получиш две.

— Предпиши ми да вземам по едно дневно в продължение на седмица.

— Мютеселим, страхувам се, че ще станеш прекалено силен.

— О, ефенди, не трябва да се страхуваш от това.

— Добре, ще опитаме в продължение на една седмица.

— Но имам и една молба.

— Каква молба?

— Един мютеселим не бива да позволява на поданиците си да разберат, че нервната му и храносмилателна система не са наред.

— Това е правилно.

— Значи ще опаковаш така добре лекарството, че никой да не види какво има в шишетата.

— Ще изпълня желанието ти.

— И твоите нерви ли са болни, ефенди?

— Не. Защо питаш?

— Защото и ти нареди да ти вземат от лекарството.

— Не беше за мен.

— За кого иначе? За немия Хаджи Линдси бей?

— Преди малко каза, че един мютеселим не трябва да показва, че нещо не му е наред. Има и други хора, които не желаят същото.

— Или беше за някой друг човек, който въобще не се е показвал? Сигурно е бил много болен, защото не е излизал от стаята си.

Това приличаше на разпит. Мютеселимът искаше да се осведоми за Мохамед Емин.

— Да, той е болен — отговорих аз.

— И от какво?

— От сърце.

— Можеш ли да го излекуваш?

— Надявам се.

— Съжалявам, че поради болестта му не си могъл да го доведеш. Твой приятел ли е?

— Много добър.

— Как се казва?

— Днес още не мога да ти кажа. Приятелят ми ти е подготвил изненада.

— Аха! — обади се Исмаил бей любопитно. — Изненада? И кога?

— Когато болестта му мине.

— И колко ще продължи това?

— Надявам се, само няколко дни.

— Не е ли по-добре аз да го посетя, след като не може да дойде при мен?

— Това посещение ще го превъзбуди. Сърдечните заболявания често са опасни за живота. Не може да не го знаеш.

— Значи трябва да изчакам.

Беят отново се умълча. После подхвана:

— Знаеш ли, че си загадка за мен?

— Ти също.

— Защо?

— Защото ме намираш загадъчен. Кажи ми, осмелявал ли се е някой да говори така откровено и без страх с теб?

— Истина е, ефенди! Никой! Не бих съветвал никой друг да го прави. Ти обаче си под закрилата на султана и мютесарифът горещо те е препоръчал. Затова търпя.

— И при всичката ми откровеност съм загадка за теб?

— Въпреки нея.

— Ще ти помогна да я решиш. Питай ме!

— Преди всичко искам да знам как получи закрилата на султана, какво мисли той за мен и какви планове има относно мен и теб? Но за това днес нямаме време. Ще говорим утре, когато сме сами.

Това ми бе добре дошло. Разговорите секнаха, тъй като въведоха един медах[26], извикан от коменданта, за да забавлява гостите му. Лулите бяха напълнени и запалени отново, чашите повторно налети и тогава всички се заслушаха благоговейно в думите на разказвача.

Човекът застана в средата на помещението и с напевен глас заразказва слушаната хиляди пъти история за Абу Сабр, за завистливия учител, роба на любовта Ганем, за Нуредин Али и Бедредин Хасан. Той беше възнаграден с две пиастри и отпратен.

Мютеселимът се изправи, което беше знак, че приемът е завършил. Казахме си по някоя любезност, поклонихме се един на друг и бяхме щастливи, че благополучно сме се отървали от коменданта, от Кара Бен Немзи ефенди, от тютюна и кафето и от разказвача. След това имах удоволствието да бъда придружен от Селим ага до дома.

— Ефенди, позволи ми да се облегна на ръката ти! — помоли той.

— Ето я.

— Зная, че не би трябвало да го правя, защото си мъдър човек и любимец на Пророка, но аз те обичам и трябва да имаш предвид, че съм храбър ага, който при случай може да защитава тази крепост срещу петдесет хиляди врагове.

— Това го зная. И аз те обичам. Хайде да вървим.

— Кой е този?

Селим ага посочи човек, облегнал се зад един ъгъл. Той се шмугна покрай нас и изчезна сред мрака на къщите. Познах мъжа. Това беше арнаутинът, който ни нападна, но предпочетох да не му казвам нищо.

— Май че беше някой от твоите арнаути.

— Никога не съм виждал лицето му.

— Лунната светлина мами.

С това въпросът бе приключен. След кратка пауза Селим ага започна отново:

— Знаеш ли, ефенди, какво искам да ти кажа?

— Какво?

— Хм. Аз съм болен.

— Какво ти е?

— Болни са нервната ми и кръвоносната система.

— Селим ага, мисля, че си подслушвал.

— О, не, ефенди! Не можех да не чуя разговора ви, тъй като седях до мютеселима.

— Толкова далеч, че трябваше да подслушваш!

— Не трябва ли да слушам, когато се говори за подкрепително средство, от което се нуждая и аз?

— И мислиш, че ще ти го дам?

— А кой? Старият хеким ли? Той ще ми предпише мухи.

— Лекарството в малко шишенце ли искаш или в голямо?

— Искаш да кажеш в няколко големи шишета!

— Кога?

— Сега, ако ти е угодно.

— Тогава да побързаме и се приберем вкъщи.

— О, не, ефенди! Там ще ми пречи Мерсинах. Тя не трябва да знае, че имам болна система.

— Но тя би трябвало да го знае, тъй като ти приготвя храната.

— Мерсинах ще изпие лекарството вместо мен. Знам едно място, където този цяр може да се вземе на спокойствие и в безопасност.

— Къде?

— Ефенди, подобно място може да се намери при някой евреин или грък, никога при правоверен. Не си ли забелязал това?

— Хм! Вярно е. Но ще те видят и тогава ще научи целият град, че системата ти не е наред.

— Никой няма да ни види. Този евреин разполага с малка стая, в която дори и луната не може да проникне.

— Ела тогава! Трябва да бъдем предпазливи, да не ни наблюдават.

И така, ново нападение над кесията ми! Впрочем хубаво беше, че опознах агата като мюсюлманин, на когото е забранено виното, но не и лекарството, изстискано от кръвта на гроздето. Ако агата си пийнеше, можеше да ми бъде от полза.

След като прекосихме няколко тесни криволичещи улички, се спряхме пред малка бедна къщичка, чиято врата беше само подпряна. Влезнахме в тъмния коридор и Селим ага плесна с ръце. Веднага се появи гърбав човек с еврейско лице и освети агата.

— Вие ли сте, ваша милост? Боже на Авраама, как се уплаших, когато видях двама души, а не само вас, когото съм свикнал да посрещам с удоволствие и покорност всеки ден.

— Отваряй, старче!

— Да отворя? Какво? Малката или голямата стая?

— Малката!

— Как да съм сигурен, че мъжът, който има честта да дойде с вас в дома ми, няма да се разприказва за някои неща, за които не е позволено да се говори, и после могъщият мютеселим ще ме накаже!

— Може да си сигурен. Отвори или сам ще си отворя!

Старецът помести няколко дъски настрани и зад тях се откри една врата. Тя водеше към малко помещение, чийто под бе покрит с изпокъсани рогозки от лико. Няколко възглавници, пълни с мъх, служеха за сядане.

— Трябва ли да запаля лампата?

— Разбира се!

— Какво ще пожелаят да пийнат господарите?

— Както обикновено.

Пламнаха две огънчета и стопанинът можеше да ме огледа по-добре, защото, бях стоял все зад Селим.

— Хатир и муза — това е някой емир и голям воин! Окачил си е бляскави оръжия и носи мустаци като Йошуа, завоевателя на страната Ханаан. Тогава няма да донеса от простото питие, а от онова, което е заровено в един от ъглите на килера и е за специални хора.

— Какво е то? — попитах.

— Това е вино от Тюрбеди Хайдари, от една област, която

[#1 В името на Мойсей. — Бел. нем. изд.]

никой не знае. Там расте грозде, чиито зърна са като ябълки, а сокът му може да събори зидовете на цял град.

— Донеси едно шише! — заповяда агата.

— Не, ще донесе две делви. Трябва да знаеш, че виното от Тюрбеди Хайдари се съхранява в големи глинени делви и се пие в малки — казах аз.

— Знаеш го? — попита евреинът.

— Често съм пил от него.

— Къде е тази страна?

— Името, което назова, е на град, който се намира в Тербиджан, в Персия. Виното е добро и се надявам, че добре си го съхранил. Колко струва?

— Ти си важен господар и затова ще ти отбия наполовина от цената. Ще платиш трийсет пиастри за една делва.

— Това ли е половин цена? Донеси две делви. Ще го опитам и тогава ще ти кажа колко давам.

Старецът излезе. В един от ъглите до сандъче с тютюн бяха опрени лули. Седнахме и взехме две без връх. Извадих мундщука от чантата си и го завинтих. После взех от тютюна. Беше от добрия персийски.

— Какво е това от другата страна на къщата, Селим ага? — го попитах.

— Дрогерийно магазинче и кафене. Отзад има стаичка за пушене на опиум и винарна за простолюдието. Тук обаче могат да влизат само важни господари — обясни той със самодоволно изражение на лицето.

Мога да кажа, че се зарадвах на виното. То бе червено, гъсто и много силно натурално питие, от което са достатъчни три глътки, за да замаят някой човек, който никога не е пил. Селим обичаше питието на Ной, но бях уверен, че делвата бързо ще го събори.

Стопанинът се върна с две стомни, всяка от които съдържаше сигурно по литър. Хм, бедни Селим ага! Отпих глътка. Виното беше малко пострадало при транспорта, но можеше да се пие.

— Е, ваша милост, как е? — попита старецът.

— Добре, но мога да ти дам за стомната двайсет пиастри.

— Господарю, предлагаш ми много малко. За двайсет пиастри ще си взема обратно виното и ще ти донеса друго.

— Там, където го произвеждат, за подобна делва давам по четири пиастри по тукашните пари. Както виждаш, плащам ти добре, но ако не ти е достатъчно, вземи го обратно. Аз станах.

— От кое да донеса?

— От никое. Ще пия само от това за двайсет пиастри, което би ми дал и за петнайсет. Не го ли получа, тръгвам и ти можеш и сам да си го пиеш.

— Негова милост, Селим ага, сигурно ще пие?

— Той тръгва с мен.

— Дай двайсет и девет!

— Не.

— Двайсет и осем!

— Лека нощ, старче! Отворих вратата.

— Ела, ефенди! Давам ти го и за двайсет, защото е чест за мен да те видя в дома си.

За задоволство на стареца сделката бе сключена. След като взе парите, той се отдалечи, подсмихвайки се скришом. Агата отпи малка, а после и по-голяма глътка.

— Уаллах, биллях, таллах! Такова вино още не съм пил. Мислиш ли, че е добре за болната ми система, ефенди?

— Много добре!

— О, само да го бе видяла «Мирта»!

— И нейната ли система е болна?

— Много е жадна системата й, ефенди.

Селим отново отпи.

— Това не е чудно — казах. — Тя се грижи за много неща и работи много.

— Но не и за мен. Аллах ми е свидетел.

— Но за затворниците.

— Носи им храна само веднъж на ден — хляб и водниста брашнена каша.

— Колко ти дава мютеселимът за всеки затворник?

— Трийсет пари дневно.

Значи около петнайсет пфенига. Поне половината оставаха в ръцете на Селим.

— И какво получаваш ти като надзирател?

— Две пиастри дневно, които обаче още не съм видял. Чудно ли е тогава, че не познавам това хубаво лекарство?

Агата отново си пийна.

— Две пиастри? Но това е много малко за грижите, които сигурно ти причиняват затворниците.

— Грижи? Никакви! Защо трябва да полагам грижи за тези негодяи? Ходя само веднъж дневно в затвора, за да видя да не е умрял някой. Това е всичко.

— И по кое време ходиш?

— Когато ми скимне.

— Също и нощем?

— Да, когато съм забравил през деня и съм се запилял някъде. Ехей, сетих се, че днес още не съм ходил там.

— Моето идване ти е попречило.

— Вярно е, ефенди.

— Тогава не трябва ли да надникнеш?

— Негодниците не заслужават да си давам зор заради тях.

— Правилно! Но няма ли с това да урониш достойнството си? Ти си ага, офицер. Арнаутите ти трябва да се страхуват от теб. Нали така?

— Да, трябва. Кълна се в Аллаха, трябва! — потвърди тържествено той.

— Също и чаушът, който е в затвора!

— Също и той, естествено! Този дангалак е твърде опърничав. Трябва да се страхува от мен!

— Тогава не е лошо да го контролираш и понякога да го изненадваш, за да се види дали е стриктен в службата си. Иначе той никога няма да се страхува от теб.

— Ще го направя, да, кълна се в Аллаха, ще го направя

— Ако е сигурен, че няма да дойдеш, може би седи при кафеджията или при танцьорките и ти се присмива.

— Само да се осмели! Ще го изненадам утре или още днес. Ефенди, искаш ли да го изненадаме заедно?

Внимавах да не събудя у него съмнение, дали имам право да го придружавам в затвора. Напротив, държах се, като че ли с присъствието си ще окажа на агата голяма чест.

— Заслужава ли този дангалак да види лика на един ефенди? — казах аз.

— Идваш заради мен, а не заради него.

— Тогава трябва да ми окаже почит, която се полага на подобен ефенди.

— Естествено! Ще бъде, като че ме придружава самият мютеселим. Трябва да инспектираш затвора.

— Добре. Тогава идвам.

Селим ага имаше още малко вино в делвата, а и аз бях поддържал същото темпо. Очите му се бяха свили, а върховете на мустаците му — щръкнали.

— Няма ли да поръчаме още по делва? — го попитах.

— Не, ефенди, ако ти е угодно. Жадувам да изненадам чауша. Утре отново ще наминем тук.

Чаушът послужи само за претекст. Всъщност любезният ага бе почувствал опасното въздействие на виното от Тюрбеди Хайдари.

— Как беше тютюнът, ефенди? — осведоми се той.

— Лош. От него получаваш главоболие и ти се вие свят.

— Аллах, имаш право! Този тютюн отслаби кръвоносната и нервната ми система, а исках да ги подсиля. Ела, да вървим!

Селим плесна с ръце. Това беше знак за евреина, че тръгваме. После излязохме навън.

— Ефенди, дай да се облегна на ръката ти! — помоли агата. — Знаеш, че те обичам.

Не бе толкова любовта, колкото слабостта му, която го принуди да изрази молбата си, защото, когато го лъхна свежият вечерен въздух, той не знаеше вече кое е дясно и кое ляво.

— Нали Мохамед е бил умен човек, ефенди? — попита агата толкова високо, че един случайно преминаващ човек спря и сепнато ни изгледа. — Защо?

— Защото Пророкът не е забранил лекарствата. Ако беше направил и това, от гроздето трябваше да се прави мастило. Знаеш ли къде се намира затворът?

— Зад къщата ти.

— Винаги си прав, ефенди. Но къде се намира къщата ми?

Това бе един от онези плоски въпроси, на които трудно можеш да отговориш, ако не искаш и отговорът да е също така глупав като въпроса.

— Точно пред затвора, ага.

Той се спря или по-скоро се мъчеше да стои на едно място и учудено ме изгледа.

— Ефенди, ти си също така умен човек като стария Мохамед. Нали? Тютюнът така проникна в мозъка ми, че тук виждам затвора отдясно, а там — отляво. Кой е истинският?

— Нито едното, нито другото. Това вдясно е дъб, а там горе вляво — облак.

— Облак? Аллах! Позволи ми да се хвана по-здраво за теб.

Храбрият ага ме поведе, люшкайки се на зигзаг. Придвижихме се бързо напред и най-сетне успях да го домъкна до сградата, за която смятах, че е затворът, макар и да не я бях виждал отпред.

— Това занданът ли е? — го запитах. Селим ага тикна тюрбана си на тила и се огледа на всички страни.

— Хм! Прилича на него. Ефенди, не виждаш ли наблизо някой, когото да питаме? Трябваше така здраво да се държа за теб, че ми мержелее пред очите. Това е лошо, защото къщите препускаха покрай мен като галопиращ керван.

— Не виждам никого. Сигурно е затворът. Агата бръкна с ръка в пояса си и започна да рови за нещо, което не намери.

— Какво търсиш?

— Ключа за вратата на затвора.

— В теб ли е?

— Винаги! Бръкни и виж дали ти ще го намериш!

Потърсих и намерих ключа веднага. Не беше трудно, защото той беше огромен, в него можеше да се побере куршум за мечки.

— Тук. Да отворя ли?

— Да, ела! Но аз си мисля, че не би могъл да улучиш ключалката, тъй като системата ти е много пострадала.

Ключът стана и скоро пантите на вратата изскърцаха.

— Открихме я! — каза арнаутският ага. — Познавам добре тези звуци. Да влезем!

— Да заключа ли отново вратата?

— Разбира се! В един затвор е нужна предпазливост.

— Извикай ключаря!

— Чауша? Защо?

— Трябва да ни свети.

— Не трябва да го правя. Нали искаме да изненадаме мошеника.

— Тогава говори по-тихо!

Селим искаше да върви напред, но се препъна и ако не го бях задържал с две ръце, щеше да падне.

— Какво беше това? Ефенди, ние сме попаднали в чужда къща.

— Къде е помещението на чауша? На партера ли е?

— Не, на първия етаж.

— А стълбището отзад ли е или отпред?

— Хм! Къде ли беше? Мисля, че е отпред. От вратата са шест до осем крачки.

— Надясно или наляво?

— Да, къде ли съм застанал? Отсам или оттам? О, ефенди, и на теб не ти понася лекарството, иначе нямаше да ме сложиш толкова накриво — коридорът пред мен не върви направо, а отдолу нагоре.

— Тогава ела насам! Зад теб е вратата. Тук е дясно, там — ляво. От коя страна е стълбата?

— Тук отляво.

Крачехме бавно напред и след малко опипващият ми крак наистина докосна най-долното стъпало на някаква стълба.

— Това са стъпалата, ага.

— Да, това са. Не падай, ефенди. Ти не познаваш къщата и аз внимателно ще те водя.

Селим се увеси с цялото си тяло на мен, така че трябваше буквално да го нося по стълбата, която не познавах.

— Горе сме. Къде е стаичката на чауша?

— Говори по-тихо! Чувам добре. Отдясно, първата врата е.

Задърпа ме, но направо, а не надясно. Аз го завъртях и след няколко крачки усетих вратата, която намерих опипом.

— Напипвам две резета, но не и ключалка.

— Няма такава.

— Резетата са пуснати.

— Значи все пак сме влезли в друга къща.

— Ще отворя.

— Да, направи го, за да видя най-после къде съм.

Дръпнах тежките резета. Вратата се отвори навън. Влезнахме.

— Има ли осветление в стаята на чауша?

— Да, лампата с огнивото е вляво, в ниша на стената.

Облегнах пияния ага до стената и потърсих лампата. Скоро открих нишата и светнах.

Помещението беше тясно и малко. Подът бе застлан с рогозка. Това беше и цялото «обзавеждане». На земята се търкаляха счупена паница, чифт скъсани обувки, един пантоф, празна стомна за вода и камшик.

— Няма го! Къде е този човек? — попита агата.

— Сигурно е при арнаутите, които трябва да пазят., Агата взе лампата и се заклатушка напред, но се удари в дирека на вратата.

— Не ме бутай, ефенди! Ела, дръж ти лампата! По-добре аз да те водя, иначе можеш да ме хвърлиш надолу по стълбите. Аз те обичам и съм ти приятел, твоят най-добър приятел. Затова те и съветвам: не пий никога това персийско лекарство. От него се чувстваш наистина могъщ.

Трябваше да употребя и насилие, за да заведа пияния ага невредим. Когато се добрахме до набелязаната врата, разбрахме, че и тя е залостена. Щом я отворихме, намерихме помещението празно. То приличаше повече на обор, отколкото на стая, в която живеят хора. и можех да предположа в какво окаяно състояние са килиите на затворниците.

— Ей на, и тук никой! Ефенди, имате право. Тези подлеци са се измъкнали, вместо да охраняват. Ще ги науча аз тях! Ще заповядам да ги бият с тояги. Да, ще накарам дори да ги обесят!

Селим ага се опитваше да блещи очи, но не му се удаде. С времето виното им въздействаше все повече и те се затваряха.

— Какво да правим, ефенди?

— На твое място бих чакал, за да посрещна арнаутите както подобава.

— Но къде ще чакаме, тук или горе?

— Тук. Няма да се качвам повторно. Прекалено си тежък, ефенди. Виж как се клатушкаш. Седни долу!

— Мисля, че искахме да инспектираме килиите?

— Да, ще го направим — каза той, прозявайки се. — Но тези хора не струват нищо. Това са истински мошеници, крадци и разбойници, кюрди и един арабин, най-лошият от всички.

— Къде е този тип?

— Тук, до нас, защото трябва да се охранява най-строго. Седни най-сетне!

Седнах до Селим, макар че подът се състоеше от трамбована глина и беше много замърсен. Агата се прозя повторно.

— Уморен ли си? — ме попита той.

— Малко.

— Затова се прозяваш така. Поспи, докато дойдат. Ще те събудя. Уаллахи, изглеждаш омаломощен и грохнал! А аз ще се разположа колкото се може по-удобно.

Селим ага се протегна, опря се на лактите си и подпря главата си с длан. Настъпи безмълвна тишина и не след дълго главата му клюмна — господарят на затвора спеше.

Колко често бях чел, че някой затворник е освободен, след като са напили стражите му, и се бях ядосвал на този изтъркан писателски трик. И сега самият аз благодарение на пиянството на главния пазач разполагах с всички затворници. Трябваше ли да отворя вратата на Амад ал Гандур? Това не би било разумно. Не бяхме готови да напуснем веднага града. На градската порта стояха стражи, които можеха да се усъмнят. Цялата вина щеше да се стовари върху бедния ага и мен щяха да посочат като явния виновник. Това щеше да ме въвлече в голяма беда или най-малкото по-късно щях да имам много неприятности. По-добре беше така да улесня изчезването на затворника, че избавлението му да остане загадка. И така, реших днес само да разговарям с хадедихна, а бягството да осъществя по-късно.

Агата лежеше на пода и хъркаше с отворени уста. Разтърсих го за рамото, отначало леко, а след това и по-силно. Не се събуди. Взех лампата и напуснах стаята, затваряйки тихо вратата. Спуснах и едното резе, за да не бъда изненадан в никакъв случай. Бях внимавал преди и бях забелязал, че всички врати са без ключалки, само с по две резета. Следователно, не се нуждаех от ключ за килията.

Чувствах се малко странно, когато застанах отвън сам в коридора. Оскъдната светлина на лампата едва разкриваше мрака, но бях решен на всичко. Ако обстоятелствата налагаха, бих рискувал всичко, но нямаше да тръгна без затворника. Дръпнах обратно резето, отворих широко вратата и я оставих така, за да чувам всеки шум.

Да, това, което видях, беше истинска яма. Веднага след прага подът рязко се спускаше на около метър надолу. Килията беше дълга около четири и широка две крачки. Стените не бяха варосани, подът — без дъски и глина. Горе близо до тавана се виждаше един от онези отвори, които бях забелязал отвън през деня. Освен съд с вода, така както се слага пред някое куче, в тази дупка не видях нищо друго.

Затворникът лежеше на влажната мухлясала земя, но при появата ми стана. С хлътнали очи и изпито лице той изглеждаше като мъртвец, но държанието му беше гордо и очите му гневно проблясваха, когато ме запита:

— Какво искаш? Не може ли човек поне да се наспи?

— Говори тихо! Не съм от твоите пазачи. Как се казваш?

— Защо питаш?

— Говори по-тихо! Не бива да ни чуят. Питах те, как се казваш?

— Сигурно вече знаеш — отвърна той, но все пак с приглушен глас.

— Предполагам, но искам да чуя от теб кой си.

— Наричат ме Амад ал Гандур.

— Тогава си човекът, когото търся. Обещай ми, че ще запазиш спокойствие каквото и да ти кажа.

— Обещавам.

— Мохамед Емин, баща ти, е наблизо.

— Аллах акб…!

— Мълчи, възгласът ти може да ни издаде!

— Ти кой си?

— Приятел на твоя баща. Дойдох като гост на хадедихните и воювах на страната на баща ти срещу вашите врагове. Дочух, че си заловен, и тръгнахме да те спасим.

— Слава на Аллаха! Още не мога да повярвам!

— Вярвай! Виж, този прозорец гледа към един двор. Той граничи с градината на къщата, в която живеем.

— Колко души сте?

— Само четирима. Баща ти, аз, още един приятел и моят слуга.

— Кой си ти и кой е твоят приятел?

— Ще ти кажа по-късно, защото сега трябва да побързам.

— Тръгваме ли?

— Не. Не сме готови още. Дойдох тук, без да съм предполагал, че ще успея. Можеш ли да четеш?

— Да.

— Но ти липсва светлина.

— На обяд е достатъчно светло.

— Чуй тогава! Бих могъл да те взема още сега със себе си, но ще е прекалено опасно. Обещавам ти обаче, че не след дълго ще бъдеш свободен. Ако видиш камък, хвърлен през прозореца, вдигни го. На него ще закрепя къс хартия и там ще прочетеш какво трябва да правиш.

— Господарю, ти отново ми връщаш живота — аз почти се бях отчаял. Как разбрахте, че са ме довлекли в Амадие?

— Каза ми един джесид. Срещнал си го при реката.

— Вярно е! — потвърди бързо той. — Виждам, че говориш истината. Ще чакам. Засега поздрави баща ми от мен.

— Ще го направя още днес. Гладен ли си?

— Много.

— Можеш ли да скриеш някъде хляб, свещ и кибрит?

— Да. Ще изкопая с ръце дупка в земята.

— Давам ти камата си. Във всеки случай ще е добре, ако имаш оръжие. Държа на нея и внимавай да не я открият.

Амад ад Гандур посегна бързо и долепи камата до устните си.

— Господарю, Аллах ще те възнагради за това в предсмъртния ти час. Най-сетне имам оръжие. Ще се освободя дори и да не дойдете.

— Ще дойдем. Не предприемай нищо прибързано! Това би могло да изложи теб и баща ти на голяма опасност.

— Ще чакам цяла седмица. Ако не се появите дотогава, ще действам сам.

— Добре! Ако ми е възможно, още тази нощ ще ти дам през прозореца храна, свещ и кибрит. Може би ще можем да разменим и някоя дума. Ако не е опасно, ще чуеш и гласа на баща ти. А сега сбогом! Трябва да вървя.

— Господарю, дай ми ръката си!

Протегнах я и той я стисна с две ръце така, че ме заболя.

— Аллах да благослови тази ръка, докато се движи и когато се сключи за вечния ти сън. Нека духът ти се възнесе към радостите на рая! Сега върви, за да не те сполети беда!

Залостих килията и внимателно се промъкнах обратно при агата. Той спеше и все още хъркаше и аз седнах до него. Измина може би час., Долових стъпки, които спряха пред входната врата. Бързо затворих нашата и разтърсих агата, за да го събудя. Това не беше лека работа, а нямах време за губене. Изправих го на крака и той ме изгледа учудено.

— Ти, ефенди? Къде сме?

— В затвора. Съвземи се!

Селим ага се огледа стъписано.

— В затвора? Ах! Как сме се озовали тук?

— Спомни си за евреина и за лекарството! Спомни си и за чауша, когото искахме да изненадаме.

— Чау… машаллах, сега зная! Заспал съм. Къде е той, още ли не се е върнал?

— Говори по-тихо! Не чуваш ли? Хората ти са пред вратата и разговарят. Разтъркай очи!

Клетият ага изглеждаше твърде окаяно. Но той се съвзе и можеше поне да стои изправен на краката си. И сега, когато входната порта беше затворена, той взе лампата в ръка, блъсна нашата врата и излезе в коридора. Аз го последвах. Виновниците се стъписаха ужасени, докато той крачеше към тях.

— Откъде идете, кучи синове? — сопна им се агата. Гласът му отекваше гръмотевично в дългото тясно помещение.

— От кафеджията — отговори чаушът след кратко колебание.

— От кафеджията? Докато аз съм стоял тук на пост? Кой ви разреши да напуснете?

— Никой.

Жал ми беше за хората. Тяхната небрежност ми беше донесла толкова голяма полза. Въпреки малкото пламъче можех да забележа как агата блещи очи. Върховете на мустаците му се тресяха и от яд беше стиснал юмруци. Но той вероятно забеляза, че не може да стои добре на краката си, и му дойде нещо по-добро наум.

— Утре ще бъдете наказани!

Началникът на арнаутите сложи лампата на едно от стъпалата на стълбата и се обърна към мен:

— Или, ефенди, може би смяташ, че още сега трябва да произнеса присъдата? Искаш ли да ги накарам да се бичуват един друг?

— Отложи наказанието за утре, ага. Все едно, твоите хора няма да го избягнат.

— Да бъде волята ти. Ела!

Селим ага отвори вратата и я заключи наново отвън.

Тръгнахме за вкъщи, където ни очакваше «Мирта».

— Толкова ли дълго беше при мютеселима? — го запита подозрително тя.

— Мерсинах — отговори агата. — Ще ти кажа, че бяхме поканени да останем до сутринта. Но аз знаех, че си сама у дома, и отклоних гостоприемството на коменданта. Не искам руснаците да ти отрежат главата. Ще има война!

— Война? Между кого?

— Между турците, руснаците, персийците, арабите и кюрдите. Руснаците са вече на четири часа оттук в Серару със сто хиляди войници и три хиляди оръдия.

— О, Аллах! Умирам! Вече съм умряла! И ти ли трябва да се сражаваш?

— Да. Но не казвай на никого! Войната все още е държавна тайна и хората от Амадие трябва да научат едва утре, когато руснаците обкръжат града.

Жената се олюля и седна обезсилена на първото изпречило й се гърне.

— Още утре? Утре враговете ще бъдат наистина тук?

— Да.

— И те ще стрелят?

— И още как!

— Селим ага, ти не трябва да участваш в битката. Ще те убият.

— Добре! Това е за предпочитане, защото най-сетне мога да отида да спя. Лека нощ, ефенди! Лека нощ, моя скъпа Мерсинах!

Агата влезе вътре. Цветето на къщата го изгледа доста удивена, после се осведоми:

— Ефенди, истина ли е, че руснаците идват?

— Това не е съвсем сигурно. Мисля, че агата взема прекалено на сериозно цялата работа.

— О, ти вля балсам в нараненото ми сърце. Не е ли възможно да се задържат, по-далеч от Амадие?

— Трябва да помислим над това. Раздели ли двата сорта кафе?

— Да. О, господарю, работата не беше приятна. Но този зъл Хаджи Халеф Омар не ме остави на мира, докато не привърших. Искаш ли да видиш?

— Покажи!

Мерсинах донесе кутията и кесията и аз се уверих, че тя наистина беше положила доста усилия.

— И каква ще бъде присъдата ти, о ефенди?

— Тя е благосклонна към теб. Тъй като нежните ти ръце са докосвали толкова много кафето, то трябва да бъде твоя собственост. Също и съдовете, които днес ще купя, ще бъдат твои. Чашите обаче ще подаря на храбрия Селим ага.

— О, ефенди, ти си правдив и мъдър съдия. Твоите добродетели са повече от моите тенджери и това ухаещо кафе е доказателство за великодушието ти. Дано Аллах направлява русите, за да не дойдат и да не те разстрелят. Мислиш ли, че мога да спя спокойно днес?

— Можеш, уверявам те!

— Благодаря ти, защото спането е единственото нещо, на което една изтерзана жена може да се радва.

— Тук долу ли спиш, Мерсинах?

— Да.

— Но не в кухнята, а в преддверието, нали?

— Ефенди, кухнята е за жената и най-добре е тя да спи там.

Хм. Това бе неприятно. А тъпият виц на агата бе съвсем не навреме. «Мирта» положително нямаше да заспи веднага. Качих се горе, но вместо в стаята си отидох при хадедихна. Той беше легнал, но веднага се събуди. Разказах му за приключението в затвора. Това го изуми и зарадва.

После опаковахме храна, свещ и кибрит и се промъкнахме тихо в една от празните стаи, която бе разположена откъм двора на къщата и имаше само един прозорец. Това беше малък четириъгълен отвор, закрит с кепенци. Те бяха отчасти открехнати и когато погледнах навън, видях плоския покрив, който се надвесваше от тази страна на двора само на метър и половина под мен. Ние се спуснахме на покрива, а от него се прехвърлихме в двора. Вратата тук беше заключена. Нямаше, значи, кой да ни попречи и прекосихме градината, където някога красивата Есма катун бе разнасяла благоухание. От затвора ни отделяше само един зид. Можехме да достигнем с ръка най-високата му част.

— Почакай! — помолих Мохамед Емин. — Искам да бъда сигурен, че наистина не ни наблюдават.

Покатерих се и се спуснах отвъд, без да вдигам шум. От първото малко прозорче вдясно на партера идваше бледа светлина. Това беше стаята, в която беше спал Селим. А сега в нея седяха арнаутите, които от страх не можеха да мигнат. Следващият, значи вторият прозорец беше на килията, в която Амад ал Гандур ни очакваше.

Прегледах старателно тясното пространство на двора, без да видя нещо подозрително. Намерих заключена и вратата, която водеше от затвора навън. Върнах се към мястото на зида, зад което ме очакваше Мохамед Емин.

— Всичко е наред. Можеш ли да се прехвърлиш?

— Да — прошепна хадедихнът.

— Само тихо.

Шейхът се покатери. Промъкнахме се през двора и застанахме под прозорчето, което почти можеше да се докосне с ръка.

— Наведи се, шейх, облегни се на стената и подпри ръцете си на колената! — казах аз.

Шейхът зае с гърба си почти хоризонтално положение и аз се качих на него. Можех да погледна през прозорчето на тъмницата.

— Амад ал Гандур! — прошепнах аз и после наострих слух.

— Господарю, ти ли си? — ДОЧУ се глухо отдолу.

— Да.

— Баща ми също ли е тук?

— Тук е. Ще ти спусне храна и свещ с един канап и после ще говори с теб. Чакай! Баща ти веднага ще се покаже.

Слязох от гърба на арабина.

— Тежах ли ти много?

— Дълго трудно се издържа, защото позата не е много удобна — беше отговорът.

— Тогава ще постъпя другояче, тъй като ще разговаряш по-дълго със сина си. Ще коленичиш на раменете ми. Така ще мога да стоя прав и ще издържа колкото искаш.

— Амад чу ли те?

— Да. Пита за теб. Имам и канап, с който ще спуснеш пакета.

Завързахме канапа. Сключих ръцете си на гърба така, че Мохамед Емин да може да стъпи на тях и се качи. След като обхванах колената му с ръце, за да не се подхлъзне, той коленичи на рамената ми така сигурно, както, ако беше на равната земя. Мохамед Емин спусна пакета и започна тих и оживен разговор, от който можех да доловя само неговите думи. От време на време ме питаше дали не ми тежи. Той беше висок, едър мъж и затова въздъхнах с облекчение, когато след около пет минути скочи на земята.

— Ефенди, синът ми трябва да бъде освободен! Не мога да чакам повече! — каза шейхът.

— Засега се налага да си вървим. Прехвърли се преди мен. Трябва да се погрижа да не намерят през деня следи от стъпките ни.

Мохамед Емин тръгна, а аз скоро го последвах. За кратко време преодоляхме пътя, по който бяхме дошли, и се озовахме отново в стаята на шейха. Той искаше веднага да обсъди с мен план за спасението на сина си, но го посъветвах да мисли за това, след като се наспи, и се промъкнах в стаята си.

На следващото утро първо посетих болното момиче. Шакара нямаше повече от какво да се страхува. Само майка й беше при нея, поне аз не видях други хора. След това тръгнах на разходка из града, за да видя някое място в стената, през което можеше да се премине, без да се ползва градска та порта. Имаше едно, но то беше подходящо само за пешеходци.

Когато се върнах вкъщи, Селим ага току-що се беше вдигнал от постелята си.

— Ефенди, вече е ден — каза той.

— Отдавна — му отговорих.

— Искам да кажа, че може по-добре от вчера да говорим за нашата работа.

— Нашата работа?

— Нали беше с мен. Трябва ли да доложа или не? Как мислиш, ефенди?

— На твое място не бих го направил.

— Защо?

— Защото е по-добре, ако се премълчи, че си бил през нощта в затвора. Хората ти във всеки случай забелязаха, че походката ти не беше много сигурна, и при разпита могат да споменат това.

— Вярно е. Когато се събудих преди малко, облеклото ми изглеждаше твърде зле и трябваше дълго да го чистя, за да махна изцапаното. Истинско чудо е, че Мерсинах не го забеляза. Значи мислиш, че трябва да се откажа от рапорта?

— Да. Ти можеш да смъмриш хората си и милостта ти ще ги заслепи като слънчев лъч.

— Добре, ефенди. Най-напред ще им дръпна страхотна реч! Очите му се въртяха като перките на вентилатор. После те внезапно се укротиха и лицето му прие благодушно изражение.

— И после ще ги помилвам като някой султан, който може да подарява живота и имуществото на милиони хора.

Той понечи да тръгне, но се спря на прага, защото отвън един конник скочи от коня си. Дочух познат глас да пита:

— Селям! Ти вероятно си Селим ага, командирът на албанците?

— Да. Аз съм. Какво искаш?

— При теб ли живее Кара Бен Немзи ефенди с двама спътници — слуга и башибозук?

— Тук е.

Селим отстъпи настрани, така че мъжът да ме види. Това беше Селек, джесидът от Баадри.

— Ефенди — викна той радостно, — позволи ми да те поздравя!

Подадохме си ръце. При това забелязах, че язди един От конете на Али бей, който бе плувнал в пот. Сигурно Селек беше бързал много. Можех да предположа, че ми е донесъл някоя важна вест.

— Заведи коня си в двора и после се качи при нас! — му наредих.

Когато останахме сами в моята стая, пратеникът посегна към пояса си и извади оттам писмо.

— Как намери жилището ми?

— Още на градската порта попитах за теб.

— И откъде знаеш, че имам двама спътници? Когато бях при вас, имах само един.

— Научих го в Спиндури.

Отворих писмото. Али бей ми беше писал няколко добри новини, които се отнасяха до джесидите, и една лоша, отнасяща се до мен.

Какво? Толкова голям успех ли е имало пратеничеството на Али бей? — попитах аз.

Анадолският кази аскери е отишъл с него до Мосул?

— Да, господарю. Той обича нашия мир шейх хан и проведе строго следствие. Мютесарифът ще бъде отстранен. На негово място идва друг.

— И махреджът на Мосул е избягал?

— Така е. Кямил ефенди беше виновен за целия хаос, създаден от мютесарифа. Много лоши неща излязоха наяве. От единайсет месеца никой от подчинените на наместника не бе получил полагаемите се пари, никой командир и войник — своето възнаграждение. Укротяването на арабите, което Високата порта беше заповядала, не можеше да стане, защото мютесарифът беше присвоил необходимите за това суми. И още много други неща. Стражите, които трябвало да задържат махреджа, закъснели. Той вече се бил измъкнал. Поради това всички бейове и кехаи от околността получили заповед да го задържат, щом го забележат. Анадолският кази аскери предполага, че Кямил ефенди е избягал в Багдад, тъй като е приятел с тамошния валия[27].

[#1 Военен съдия в Азиатска Турция.]

— Предположението е погрешно. Беглецът се е укрил в планините, където по-трудно може да бъде заловен и по-скоро би отишъл в Персия, отколкото в Багдад. Пари за път лесно би могъл да събере. Той е главен съдия на всички местни съдилища и техните средства са му на разположение.

— Имаш право, ефенди. Още вчера вечерта научихме, че Кямил ефенди е бил сутринта на предния ден в Елкош, а вечерта — вече в Мунгаиши. Изглежда, иска да дойде в Амадие, но по околен път, защото отбягва земите на джесидите, които нападна.

— Али бей с право предполага, че появата на Кямил тук може да ми навлече големи неприятности. Махреджът ще ми навреди и за съжаление не бих могъл да докажа, че самият той е беглец.

— О, ефенди, Али бей е умен. Когато чу за бягството на махреджа, ми заповяда да оседлая най-добрия му кон и дй яздя цялата нощ, за да пристигна преди съдията, ако той наистина има намерение да дойде в Амадие. И когато напуснах Баадри, той ми даде две писма, които получи в Мосул. Ето ги. Виж дали са ти необходими.

Отворих писмата и се зачетох. Едното беше от анадолския кази аскери до мир шейх хана, с което му се съобщаваше за отстраняването на мютесарифа и на махреджа. Другото съдържаше служебно разпореждане до Али бей да задържи Кямил ефенди и да го закара в Мосул, щом се мерне на негова територия. И двете носеха подписа и големия печат на военния съдия.

— Тези писма са наистина много важни — обясних му аз. — Докога мога да ги задържа?

— Те са твои.

— И така, казваш, че завчера вечерта махреджът е бил в Мунгаиши?

— Да.

— Значи, всеки момент би могъл да пристигне тук и книжата ще са ми нужни днес. Можеш ли да изчакаш?

— Ще чакам, докогато заповядаш, ефенди!

— Добре, отиди тогава две врати по-нататък в коридора. Ще срещнеш познати — Хаджи Халеф и Ифра.

Вестта, че махреджът може да дойде в Амадие, ме изпълни отначало с опасения. Но щом имах в ръцете си двата документа, те изчезнаха и очаквах идването му със спокойствие. Да, дори вярвах вече, че известието за свалянето на мютесарифа би могло да доведе до освобождаването на пленения хадедихн. Но аз се отказах от този план, когато прочетох, че враждебните действия на мютесарифа срещу арабите не са били по негова лична инициатива, а извършени по заповед на Високата порта.

По обяд «Мирта» влезе в стаята ми.

— Ефенди, ще дойдеш ли с мен в затвора?

Това ми бе добре дошло, но първо трябваше да говоря с Мохамед Емин. Затова и казах:

— Сега нямам време.

— Но ти ми обеща и спомена, че ще позволиш на затворниците да купят някои неща от мен.

Розата на Амадие, изглежда, държеше много на печалбата, която тази дребна търговия й носеше.

— Ще удържа на думата си, но ще се освободя едва след четвърт час.

— Тогава ще те почакам, ефенди. Но ние не можем да отидем заедно.

— И Селим ага ли ще бъде?

— Не. Той е по служба при мютеселима.

— Тогава кажи на чауша да ми отвори. Върви, ще дойда по-късно.

Мерсинах си тръгна развеселена. При това тя въобще не се замисли дали чаушът ще ми разреши да вляза, тъй като нямах право, а и не можех да покажа разрешение от началника му. Междувременно отидох при Мохамед Емин и го осведомих за предстоящото посещение в затвора. Посъветвах го да бъде готов за бягството и най-напред тайно да купи чрез Халеф за сина си турски дрехи. После тръгнах. Когато съзрях затвора, забелязах, че вратата е отворена. Чаушът стоеше отпред.

— Селям! — поздравих кратко и с достойнство.

— Акшамларинис хайролсън. (Да бъде благословена вечерта ти!) — отговори той. — Аллах да благослови идването ти в тази къща, ефенди! Аз трябва да ти благодаря.

Влязох и той отново заключи вратата.

— Да благодариш? — попитах небрежно. — За какво?

— Селим ага беше тук ужасно разгневен и заповяда да ни бият с камшик. После каза, че ще ни помилва, защото си се застъпил за нас. Ела, следвай ме!

Качихме се по стълбата, по която вчера така се бях измъчвал с агата. В коридора до тенекиен казан стоеше Мерсинах. Той съдържаше брашнена супа, която приличаше на помията от нейната кухня и спалня. Носеше и хляб, изпечен от нежните й ръце. Сигурно и той някога е представлявал размито с вода брашно, добило твърд вид с помощта на огъня и полепналите парчета кюмюр. До нея бяха арнаутите с празни черпаци в ръка, взети като че от някой куп вехтории.

— Ефенди, заповядваш ли да започнем? — попита «Мирта».

— Да.

Веднага беше отворена първата врата. Помещението, в което погледнах, приличаше на дупка, но поне подът беше на едно ниво с коридора. Затворникът бе турчин. Той не се надигна и въобще не ни удостои с поглед.

— Дай му две порции, защото е османлия! — заповяда чаушът. Мъжът получи две пълни лъжици от супата и парче хляб. В следващата килия лежеше също турчин. И на него се полагаше подобна порция. Обитателят на третата дупка беше кюрд.

— Този кучи син ще получи само черпак, защото е от Балан[28].

Какво любезно нареждане! Идваше ми да ударя шамар на дангалака. Към тези правила той се придържаше през цялото време, докато раздаваше яденето. Когато затворниците от горния етаж свършиха, слезнахме долу. — Кои са тук? — попитах.

— Най-лошите. Един арабин, един евреин и двама кюрди от племето буламух. Говориш ли кюрдски, ефенди?

— Да.

— Няма ли да поговориш със затворниците?

— Не, защото е под моето достойнство.

— Вярно е. Но ние не говорим нито кюрдски, нито арабски, тези кучи синове все искат да ни кажат нещо.

— Добре, тогава ще разменя няколко думи с тях. Това беше, което очаквах с нетърпение. Не бях предвидил само, че така ще окажа услуга и на пазачите.

Отвориха килията на единия кюрд. Той стоеше най-отпред.

Бедният дявол така беше изгладнял, че след като получи черпак супа, помоли да му дадат по-голямо парче хляб.

— Какво иска? — попита чаушът.

— Още малко хляб. Дай му!

— Ще получи, защото ти се застъпи за него.

После се озовахме при евреина. Мълчах, защото човекът говореше турски. Той започна с куп оплаквания, които бяха справедливи, но не го изслушаха.

Вторият кюрд беше възрастен мъж. Той само помоли да го изправят пред някой съдия. Чаушът обеща през смях.

Най-сетне беше отворена и последната килия. Амад ал Гандур седеше свит в един от ъглите и не искаше да ни обърне внимание, но като ме видя, се надигна.

— Това ли е арабинът? — попитах.

— Да.

— Не говори ли турски?

— Въобще не си отваря устата. Затова и досега не е получавал топло ядене.

— Да поговоря ли с него?

— Опитай!

Приближих се и му прошепнах:

— Не говори с мен.

Амад ме послуша.

— Виждаш ли, че не отговаря! — каза ядосано чаушът. — Кажи му, че си прочут учен. Тогава сигурно ще разговаря с теб.

Вече се уверих, че пазачите наистина не разбират арабски. Но дори и да разбираха, хадедихните говорят на особено наречие.

— Бъди готов за тази вечер! — казах на Амад ал Гандур. — Може би ще успея да дойда още веднъж.

Хадедихнът стоеше горд и изправен, без да трепне дори.

— И сега не иска да говори! — извика подофицерът. — За днес няма да получи хляб, тъй като не отговаря дори и на ефендито.

Посещението на килиите приключи. Обиколихме сградата и аз всъщност бях изпълнил мисията си. След като свършихме, Мерсинах ме изгледа изпитателно.

— Може ли да свариш кафе на затворниците? — осведомих се аз.

— Да.

— И да им дадеш по голям комат хляб?

— Да.

— Колко ще струва?

— Трийсет пиастри, ефенди.

Значи приблизително два талера. Затворниците щяха да получат нещо, което едва ли струваше и една марка. Извадих парите и ги дадох.

— Ето. Но искам на всички да раздадеш.

— На всички ще дам, ефенди.

Оставих на старата и чауша по петнайсет, а на арнаутите по десет пиастри, бакшиш, който сигурно не бяха очаквали. Те се впуснаха в екзалтирани благодарности и когато излязох от къщата, се кланяха дори и след като се бях добрал до уличката и можеха да виждат само гърба ми.

У дома потърсих Мохамед Емин. При него срещнах Халеф, който му беше донесъл дрехи. Това бе станало незабелязано, тъй като нито агата, нито Мерсинах си бяха вкъщи.

Описах на шейха посещението си при сина му.

— Значи довечера! — каза той зарадван.

— Ако е възможно — добавих.

— Но как ще го направиш?

— Ако не се предостави по-добра възможност, ще гледам да взема ключа от агата и…

— Няма да ти го даде.

— Ще му го отнема. Ще изчакам, докато заспят пазачите и ще отворя килията на Амад.

— Прекалено е опасно, ефенди. Ще те чуят.

— Хората не спаха през последната нощ и сигурно ще са уморени. Дадох им и бакшиш, който може би ще превърнат в ракия. Това ще ги приспи. Междувременно внимавах много добре и забелязах, че ключалката на входната врата се отваря безшумно. Ако съм по-предпазлив, ще успея.

— А ако те заловят?

— Не се Притеснявай. Ще измисля някакъв претекст пред пазачите, а ако ме срещнат със затворника, ще трябва да действаме бързо.

— Накъде ще отведеш Амад?

— Той веднага ще напусне града.

— С кого?

— С Халеф. Сега ще яздя с Халеф, за да открием в околностите на града място, удобно за скривалище. Халеф ще запомни пътя и ще отведе там сина ти.

— Но стражите на портата?

— Те няма изобщо да ги видят. Знам къде може да се прескочи стената.

— Ние трябва веднага да ги последваме.

— В никакъв случай. Налага се да останем поне още ден, за да не събудим никакво подозрение.

— Но Амад ще бъде изложен на най-голяма опасност, защото ще го търсят из цялата околност.

— И за това се погрижих. Недалеч от едната порта, скалата, на която е разположен Амадие, се издига над пропаст, в която малко хора се осмеляват да се спуснат. Там ще занесем парчета от старата му дреха, която предварително ще накъсаме. Ще ги намерят и ще предположат, че синът ти е паднал в пропастта след нощното си бягство.

— Къде ще се преоблече Амад?

— Тук. И трябва веднага да си обръсне брадата.

— Значи ще го видя? О, рафик, каква радост!

— Имам обаче едно условие — да не вдигате шум!

— Ще го изпълним. Но хазяйката ни ще види Амад, когато идва, защото стои непрекъснато в откритата кухня.

— Тогава ще вземеш инициативата в ръцете си. Халеф ще те предупреди за Амад. Слизаш долу и почваш да занимаваш старицата. Това не е трудна работа, а междувременно Хаджията ще го доведе в стаята ти, която ще заключиш, докато се върна.

Чух, когато Халеф докара конете и после тръгна. Отвън намерих вратата на англичанина отключена. Той ми даде знак да вляза и попита:

— Може ли да ми кажете, сър?

— Да.

— Чувам коне. Яздят. Накъде?

— Извън града.

— Уел, и аз яздя с тях.

— Възнамерявам да отида на кон в гората. Ще бъдете принуден да се провирате с мен през храсталака.

— Ще се провирам.

Линдси се приготви бързо. И неговият кон беше оседлан и поехме към портата, която водеше за Манглана и Миа. Описанието съвпадаше с разказа на кюрда Дохуб. Пътеката бе така стръмна, че трябваше да водим конете. На портата не ни спряха, защото стражата беше от арнаути, които ме познаваха от предишния ден.

Долу, в долината, щяхме да се озовем вдясно от летните къщи на жителите на Амадие, които се бяха оттеглили в планината. Затова свихме наляво, право към гората. Беше толкова светло, че яздехме спокойно и след четвърт час стигнахме до поляна, където слезнахме, за да си отпочинем.

— Защо тук доведен? — попита Линдси.

— Търся скривалище за Амад ал Гандур.

— Аха! Скоро свободен?

Споделих с него плана си.

— Великолепно! — каза той. — Красиви опасности при това. Залавяме! Боксираме! Стреляме! Уел, и аз ще освобождавам!

— Няма да ми помогнете с нищо — усмихнах се аз.

— Не? Защо? Повалям всеки, който ни се изпречи. Йес!

— Добре, да се огледаме първо. Тук горе, отляво, е мястото, където стената може да се премине. Но в тази местност трябва да намерим скривалище. Ще търсите ли с мен?

— Много!

— Тогава да се разделим. Вие ще вървите направо, а аз ще заобиколя. Който пръв намери някое подходящо място, ще даде изстрел с револвера си и ще чака, докато дойде другият.

Халеф остана назад при конете, а ние потеглихме. Гората ставаше все по-гъста, но аз търсих дълго време, без да намеря нещо подходящо. Внезапно от лявата си страна чух изстрел. Отправих се в тази посока, от която дойде гърмежът, и скоро в непосредствена близост дочух още един. Англичанинът беше застанал до един храсталак, от който стърчаха четири огромни дъба. Той бе бос и без връхна дреха. Червеният кариран огромен тюрбан лежеше на земята.

— Два пъти стрелял. Можехте да се разминете с мен, защото ехото в гората лъже. Скривалище намерил?

— Не.