/ / Language: Bulgaria / Genre:adventure / Series: Преследване в Ориента

През пустинята

Карл Май

През пустинята яздят Кара Бен Немзи и неговия верен слуга Хаджи Халеф Омар. Намирането на човешки труп при соленото северноафриканско езеро предизвиква последвалите приключения, които цели 6 тома държат читателя със затаен дъх. Още от самото начало се разкрива цялото разнообразие на ориенталския свят. «Преследване в Ориента» е пълно шесттомно издание. Следващите томове са: «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5), «Жълтоликия» (том 6). 1882–1888

Карл Май

През пустинята

Първа глава

Опасно пътуване

— Наистина ли, сихди, искаш да останеш гяур, неверник, по-жалък от псе и по-отвратителен от плъх, който яде само нечистотии?

— Да.

— Сихди, аз мразя неверниците и се радвам, че след смъртта си отиват в джехенна[1], там, където живее дяволът. Но теб искам да спася от вечната гибел, която ще те сполети, ако не се обърнеш към екраар бил лисан (към правата вяра). Ти си много по-добър и по-различен от другите господари, на които съм служил, и затова ще те спечеля за правата вяра, щеш или не щеш.

Така говореше Халеф, моят слуга и водач, с когото се промъквахме през клисурите и овразите на Джебел Аурес, а след това се спуснахме към Дра ал Хауа, за да стигнем през Джебел Тарфауи до Седада, Крие и Дгаше, откъдето минаваше пътят за Фетнаса и Кбили, през прочутото с мрачната си слава Шот[2] ал Джерид.

Халеф беше чудато човече. Толкова дребен, че едва ми стигаше до под мишниците, и на всичко отгоре така кльощав и тънък, та би могло да се твърди, че е престоял най-малко десет години между листовете попивателна в някой хербарий. А личицето му почти не се виждаше под големия тюрбан, чийто диаметър беше най-малко половин метър. Бурнусът[3] му, който някога е имал бял цвят, е бил правен за някой много по-едър човек, така че щом слезеше от коня и се опиташе да върви, трябваше да го повдига, както дама роклята си за езда. Но въпреки невероятната му невзрачност човек трябваше да внимава с този дребосък. Той имаше изключително остър ум, беше много смел и сръчен, а с издръжливостта си можеше да преодолее и най-големите трудности. Тъй като владееше всички диалекти, които се говореха от Уеляд Бу Седа до устието на Нил, той се ползваше с пълното ми доверие и аз се отнасях с него повече като с приятел, отколкото като със слуга.

Всъщност Халеф имаше едно качество, с което понякога доста ми дотягаше: беше фанатичен мюсюлманин и от любов към мен бе решил да ме спечели за исляма. И ето че сега пак се беше заел с един от поредните си безплодни опити да направи това, а на мен ми идеше да избухна в смях, толкова комично изглеждаше в този момент.

Аз яздех малък, полудив берберски жребец, поради което краката ми се влачеха по земята. Халеф обаче, за да подчертае изключителната си външност, си беше избрал една стара и мършава, но страшно висока кобила (хаси-фердшаан) и седейки върху нея, можеше да ме гледа отвисоко. Той разговаряше с мен много оживено: мяташе краката си, които не стигаха до стремената, размахваше мършавите си кафяви ръчички из въздуха и докато говореше, правеше такива физиономии, че аз полагах всички усилия да остана сериозен.

Като не отговорих на последните му думи, той продължи:

— Знаеш ли, сихди, какво става с гяурите след смъртта им?

— Какво?

— След смъртта си всички хора, независимо от това дали са мюсюлмани, християни, евреи или нещо друго, попадат в бараш.

— Това състоянието между смъртта и възкръсването ли е?

— Да, сихди. От това състояние всички излизат събудени от звука на тръби, когато дойдат ал Джоом ал ахър (денят на Страшния съд) и ал ахирет, краят. Тогава всичко загива освен ал курс (Божият трон), ал рух (Светия дух), ал лаух ал мафус и ал калам (дъската и калема на Божието провидение).

— И нищо друго ли не оцелява?

— Не.

— Ами раят и адът?

— Сихди, ти си умен и мъдър. Веднага забеляза какво пропуснах и затова е страшно жалко, че искаш да си останеш проклет гяур. Но аз се заклевам в брадата си, че ще приемеш правата вяра, щеш или не щеш.

При тези думи по челото на Халеф се появиха шест заплашителни бръчки, той подръпна седемте косъма на брадичката си, осемте влакна вдясно и деветте вляво от носа си, всичко това наречено мустаци, размаха крака из въздуха и със свободната си ръка така здраво сграбчи гривата на кобилата, сякаш тя беше дяволът, от когото трябваше да бъда изтръгнат.

Смутено по такъв жесток начин в размишленията му, животното направи опит да подскочи напред, но тъй като веднага си спомни за достопочтената си възраст, отново гордо се вглъби в себе си. Халеф обаче продължи речта си:

— Да, дженнет (раят) и джехенна (адът) също трябва да останат, защото къде иначе ще отиват блажените и прокълнатите?

Преди това обаче възкръсналите трябва да минат по моста Сърат, който се извива над ал Халахк, бездната на гибелта, и е тесен и остър като острието на добре наточен меч.

— Забрави още нещо — забелязах аз.

— Какво?

— Появата на Деджаал.

— Наистина! Сихди, ти познаваш Корана и всички свещени книги и не искаш да приемеш правото учение! Но не се безпокой. Ще направя от теб вярващ мюсюлманин! И така пред съда ще се появи Деджаал, когото гяурите наричат Антихрист, нали така, сихди?

— Да.

— После за всеки се отваря ал китааб (книгата), в която са записани неговите добри и лоши дела, и се тегли чертата (ал хесаб), проверка на направеното от него. Тя трае повече от петдесет хиляди години. Време, което за добрите отминава като миг, а на лошите им се струва цяла вечност. Това е ал хюкм (претеглянето на всички човешки дела).

— А след това?

— След това се произнася присъдата. Хората с повече добри дела отиват в рая, а невярващите грешници попадат в ада, но грешните мюсюлмани ги наказват само за известно време. Е, виждаш ли, сихди, какво те чака дори и да си извършил повече добри, отколкото лоши дела? Но ти трябва да бъдеш спасен! Трябва да дойдеш с мен в дженнет (в рая), защото дори и да не искаш, ще те накарам да смениш вярата си!

Изразявайки тази своя увереност, моят спътник отново за-махна с крака така, че старата кобила учудено го изгледа с ококорени очи и наостряйки уши.

— А какво ме очаква във вашия ад?1 — попитах го аз.

— В джехенната гори ен нар (вечният огън). Там текат потоци, които така вонят, че прокълнатият не пожелава да пие от тях въпреки изгарящата го жажда. Освен това има ужасни дървета. Едно от тях е страшното дърво саккум, на което растат дяволски глави.

— Бррррр!

— Да, сихди, зловещо е. Владетелят на джехенна е ангелът на изкушението Табек. Адът има седем кръга, към които водят седем врати. В Джехеннем, първия кръг, грешните мюсюлмани трябва да се каят, докато се пречистят. Ладха, вторият кръг, е за християните. Хутхама е третият — за евреите. Сааир — четвъртият — за сабиер. Сакаар — петият — за магьосниците и поклонниците на огъня, а Джехим — шестият — за всички, които почитат идоли или фетиши. Но седмият кръг Заовиат, наречен още Дерк асфал, е най-дълбокият и опасният — в него отиват всички лицемери. Във всички тези кръгове деветнайсет зли духове мъкнат прокълнатите през огнени потоци, като ги карат и да ядат от растящите по дървото саккум дяволски глави, които пък после разкъсват вътрешностите им. О, сихди, довери се на Пророка, за да не оставаш задълго в джехенна!

— Тогава пък ще ида в нашия ад, който не е по-малко страшен от вашия — отвърнах аз.

— Не вярвам, сихди! Кълна се в Пророка и всички халифи, че ще идеш в рая! Да ти го опиша ли?

— Какво има там?

— Ел дженнет се намира над седмото небе и има седем врати. Най-напред се приближаваш до големия кладенец Хавус кевсер, от който могат да пият едновременно стотици хиляди правоверни. Водата му е по-бяла от мляко, миризмата по-великолепна от мускус и миро, а на ръба му има милиони златни бокали, украсени с диаманти и скъпоценни камъни. След това стигаш до едно място, където праведните си почиват върху златоткани възглавници. Безсмъртни юноши и вечни хурии им поднасят прекрасни ястия и напитки. А слухът им непрестанно се наслаждава на песните на ангел Исрафил, както и на звъна на камбаните, постоянно поклащани от изпратения от Божия трон вятър. Всеки праведник е висок шейсет лакътя и вечно си остава на 33 години. Сред всички дървета там се отличава дървото ет теба (дървото на блаженството), чийто дънер е в двореца на Пророка, а клоните му достигат до жилищата на праведниците, като по тях виси всичко необходимо за пълното им блаженство. От корените на дървото извират райски реки, в които тече мляко, вино, кафе и мед.

Въпреки картинността на това описание трябва да отбележа, че образът на Мохамед тук е почерпан от християнските представи и е моделиран за номадския му народ. Сега Халеф ме погледна с такава физиономия, по която се четеше очакването, че неговото описание на рая ме е поразило.

— Е, какво ще кажеш сега? — попита той, защото аз мълчах.

— Честно казано, не бих желал да бъда шейсет лакътя дълъг. Пък и за хуриите не искам да знам, защото ненавиждам жените и момичетата.

— Защо? — попита учуден дребосъкът.

— Защото Пророкът казва: «Гласът на жената е като песен на бюлбюл[4], но езикът й е отровен като езика на пепелянка.» Не си ли чел за това?

— Чел съм го.

Спътникът ми сведе глава. Бях го победил с думите на собствения му Пророк. Тогава той каза вече малко по-неуверено:

— И въпреки това не е ли хубаво нашето блаженство? Не е необходимо да гледаш хуриите!

— Оставам си християнин!

— Не е чак толкова трудно да се каже: «Ла иляха илялах ве Мохамед расул Аллах.»

— А трудно ли е да се помолиш: «Я абууна иледси фиис семацати ята — каддесо’смока»?

Халеф ядосано ме погледна.

— Много добре знам, че Иса Бен Мариям, когото вие наричате Исус, ви е научил на тази молитва. Наричате я «Отче наш». Ти непрекъснато се опитваш да ме спечелиш за твоята вяра, но не си мисли, че можеш да ме превърнеш в изменник на Таухиид, на вярата на Аллах!

— Тогава не се опитвай да ме отклоняваш от моята вяра, както аз не те отклонявам от твоята! — отвърнах аз.

Вече много пъти се бях опитвал да отвръщам на опитите му да Ме спечели за вярата си, като от своя страна правех същото. И въпреки че се бях уверил в безплодността на подобни усилия, все пак това беше единственият начин да го накарам да млъкне.

Този метод помогна и сега.

Той измърмори нещо под носа си и после изръмжа:

— И все пак ще приемеш правата вяра, щеш или не щеш! Щом съм си наумил нещо, ще го направя, защото аз съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах!

— Значи ти си син на Абул Аббас, сина на Дауд ал Госарах?

— Да.

— И двамата са били пилигрими според предписанията на вашата вяра?

— Да.

— И ти ли си хаджия?

— Да.

— Значи и тримата сте били в Мека и сте видели свещената Кааба?

— Дауд ал Госарах не е.

— Аха! И въпреки това го наричаш хаджия?

— Да, защото е бил такъв. Дядо ми живееше до Джебел Шур Шум и като младеж е тръгнал на поклонение. Пристигнал благополучно през ал Джуф[5], която наричат душа на пустинята,

но се разболял и трябвало да остане до кладенеца Траза. Там се оженил, но като се родил синът му Абул Аббас, умрял. Е, не заслужава ли да се нарече хаджия, пилигрим?

— Хм! Но Абул Аббас сигурно е бил в Мека?

— Не.

— Да, но ти наричаш и баща си хаджия!

— Да. И той се е отправил на поклонение, стигнал до равнината Адмар, където е трябвало да спре.

— Защо?

— Там Абул Аббас видял Амарех, перлата на Джунет, и, се влюбил в нея. Амарех станала негова жена и му родила Халеф Омар, когото виждаш тук пред себе си. После баща ми умрял. Е, не е ли бил хаджия?

— Хм! Ти обаче сигурно си бил в Мека.

— Не.

— Защо тогава казваш, че си пилигрим?

— Когато майка ми умря, аз тръгнах на поклонение. Вървях от изгрев до залез, денем и нощем. Опознах всички оазиси в пустинята и всички селища в Египет. Още не съм бил в Мека, но и дотам ще стигна. Е, не съм ли хаджия?

— Хм! Мисля, че само който вече е бил в Мека, има право да се нарича хаджия.

— Наистина е така, но все пак аз съм на път за там!

— Възможно е! Предполагам, че и ти ще намериш някъде хубава девойка, при която да останеш, и синът ти сигурно ще има същата съдба, защото такъв е, изглежда, късметът на рода ви, а след сто години твоят правнук ще казва: Аз съм Хаджи Мустафа Бен Хаджи Али Ибн Хаджи Саиид Ибн Хаджи Тофаил Ибн Хаджи Халеф Омар Ибн Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах и никой от тези седем пилигрими няма да е виждал Мека, а ще е станал истински хаджия. Не мислиш ли?

Халеф се засмя на тази безобидна подигравка. Сред мохамеданите има много, които се представят пред непознатите за хаджии, без да са виждали Кааба, без да са минали разстоянието между Сцафа и Меруа или да са били в Арафах, без да са били остригани и обръснати в Минах. Моят почтен Халеф се чувстваше победен, но понесе поражението, без да се сърди.

— Сихди — попита той смутено, — нали няма да издаваш, че не съм бил още в Мека?

— Ще казвам това само когато пак започнеш да ме убеждаваш да приема исляма. Но иначе ще си мълча. Я погледни тук! Не са ли това следи в пясъка?

Отдавна бяхме завили към У ад и Тарфауи и бяхме стигнали до едно място, където пустинният вятър беше издухал наносния пясък върху високия скалист бряг. В този пясък ясно се виждаше една следа.

— Оттук са минали ездачи — каза Халеф безгрижно.

— Тогава да слезем и да огледаме отпечатъците.

Спътникът ми въпросително ме погледна.

— Сихди, но това не е нужно. За какво ти е да се взираш в следи от копита?

— Винаги е добре да знаеш кой е пред теб.

— Ако проучваш всички следи, които видим по пътя си, и след два месеца няма да стигнем до Седада. Какво те интересуват ездачите, които са пред нас?

— Бил съм в далечни страни, където има пустош и често животът ти зависи от това, да се следят зорко всички пътеки и следи, за да разбереш дали ще срещнеш приятел или враг.

— Тук няма да срещнеш враг, сихди.

— Това никога не се знае.

Скочих от седлото и различих следите на три животни, една камила и два коня. Ако се съдеше по отпечатъците на камилата, тя беше с ездач. Като разгледах следите по-внимателно, ми направи впечатление една особеност, която ме накара да предположа, че единият от конете куца. Това предизвика учудването ми, защото се намирах в страна, където изобилието от коне даваше възможност на всеки да язди здрав кон. Притежателят на тази кранта или не беше арабин, или беше много беден човек.

Халеф се смееше на старанието, с което изследвах пясъка, и когато отново се изправих, ме попита:

— Е, какво видя, сихди?

— Били са два коня и една камила.

— Два коня и една камила! Аллах да благослови очите ти! И аз видях същото, и то без да слизам от кобилата си. Ужким си учен човек, а пък правиш работи, на които и един мулетар ще се смее. И какво ти помогнаха богатите знания, с които се перчиш?

— Засега знам, че тримата ездачи са минали оттук преди около четири часа.

— Пукната пара не струва твоята мъдрост! Вие, хората от Билад ар-Рум[6], сте много странни!

Казвайки това, «хаджията» направи физиономия, по която можеше да се прочете най-дълбоко състрадание, но аз предпочетох мълчаливо да продължа пътя си.

Вървяхме по следите почти цял час, докато неволно спряхме конете си там, където долината изведнъж правеше завой и ние трябваше да кривнем по него. Видяхме три лешояда, които клечаха зад една дюна недалеч от нас и като ни съзряха, излетяха с дрезгав крясък.

— Ел бюдш[7] — каза Халеф. — Там, където се появи, със сигурност има мърша.

— Вероятно са намерили умряло животно — отвърнах аз, яздейки след него.

Дребосъкът пришпори бързо коня си напред, така че аз изостанах. Едва бе стигнал до дюните, когато рязко дръпна юздите и нададе вик на ужас:

— Машаллах![8] Какво е това? Онова, дето лежи там, не е ли човек, сихди?

Халеф имаше право. Наистина беше човек и лешоядите бяха направили зловещия си пир с неговия труп. Бързо скочих от коня и коленичих до него. Дрехите му бяха разкъсани от ноктите на птиците. Но нещастникът беше умрял съвсем скоро, както установих, като го докоснах.

— Аллах керим! (Господ е милостив!) Сихди, този човек от естествена смърт ли е умрял? — попита Халеф.

— Не. Не виждаш ли раната на врата му и дупката на тила? Бил е убит.

— Аллах да погуби човека, който е направил това! А може би мъртвият е загинал в почтена борба?

— Какво наричаш ти почтена борба? Сигурно е жертва на кърваво отмъщение. Хайде да претърсим дрехите му!

Халеф ми помогна. Не намерихме абсолютно нищо, докато погледът ми не попадна върху ръката на убития. На нея забелязах обикновен златен пръстен с формата на нашите венчални халки и го извадих. От вътрешната страна ясно беше изписано ситно, но четливо: ЕП 15 юли 1830 г.

— Какво намери там? — попита Халеф.

— Този човек не е ибн араб[9] — отвърнах.

— А какъв?

— Французин.

— Французин, християнин? Откъде разбра?

— Когато някой християнин се жени, младоженците си разменят по един пръстен без камък, на който обикновено се изписват името и денят, в който е сключен бракът.

— И това такъв пръстен ли е?

— Да.

— А откъде разбра, че мъртвецът е бил французин? Със същия успех той би могъл да бъде ингилиз[10] или немзи[11], какъвто си и ти.

— Написаното тук е на френски.

— Но той все пак би могъл да е от друг народ. Не мислиш ли, сихди, че пръстенът може да е намерен или откраднат?

— Да, така е. Но я виж ризата, която мъртвият носи! Тя е европейска.

— Кой го е убил?

— Двамата му спътници. Не виждаш ли, че земята наоколо е разровена от борбата. Не забелязваш ли, че…

Спрях насред изречението. Изправих се, за да огледам земята, и недалеч от мястото, където лежеше мъртвият, започваше широка кървава следа, която се губеше между скалите. Тръгнах по нея с готово за стрелба оръжие, тъй като убийците можеше да са някъде наблизо. Но не бях изминал голямо разстояние, когато един лешояд излетя нагоре със силно пляскане на крилете, а на мястото, откъдето той се вдигна, видях една камила. Тя беше мъртва; в гърдите й зееше дълбока рана. Халеф плесна с ръце.

— Сива хеджин[12], сива туарег-хеджин и тези убийци, тези мерзавци, тези кучета са я застреляли!

Ясно беше, че моят спътник съжалява за великолепното ездитно животно повече, отколкото за французина. Като истински син на пустинята, за когото и най-дребният предмет може да бъде скъпоценен, той се наведе и претърси седлото на камилата. Не намери нищо. Дисагите бяха празни.

— Убийците вече са взели всичко, сихди. Дано цяла вечност се пържат в ада. Нищо, абсолютно нищо не са оставили освен камилата и хартиите там в пясъка.

Думите привлякоха вниманието ми и недалеч от нас забелязах няколко смачкани на топка, явно хвърлени като ненужни листове хартия. Може би щях да разбера нещо от тях и отидох да ги взема. Бяха листове от вестник. Пригладих с ръка смачканите парчета, наредих ги едно до друго и се получиха две страници от «Вижи Алжериен» и още толкова от «Л’ъндепендан» и «Мауна». Първият вестник излизаше в Алжир, вторият в Константин, а третият в Гелма. Въпреки различните места на издаване, като ги прегледах по-внимателно, забелязах явното сходство в тези вестници по отношение на съдържанието; а именно и трите съдържаха съобщения за убийството на богат френски търговец в Блида. Най-голямото подозрение падало върху един арменски търговец, някой си Хамд ал Амасат, който избягал и бе пусната публична обява за задържането му.

Каква причина е имал убитият, чиято е била камилата, да носи тези вестници със себе си? Дали случаят лично го е засягал? Бил ли е роднина на търговеца в Блида? Той ли е убиецът, или е бил полицай, преследвал престъпника?

Взех листовете със себе си, а пръстена сложих на пръста си и се върнахме с Халеф при трупа. Над него упорито кръжаха лешоядите, които след отдалечаването ни отново се спуснаха към камилата.

— Какво възнамеряваш да правиш сега, сихди? — попита Халеф.

— Не ни остава нищо друго, освен да погребем човека.

— В земята ли ще го заровиш?

— Не, нямаме инструменти за това. Ще го затрупаме с камъни, така нито едно животно няма да може да се приближи до него.

— Наистина ли мислиш, че е гяур?

— Християнин е.

— Все пак е възможно да грешиш. Сихди, може и да е правоверен. Затова ми позволи да те помоля нещо! Нека го обърнем така, че лицето му да гледа към Мека!

— Нямам нищо против, защото същевременно ще гледа и към Ерусалим, където е страдал и умрял Спасителят. Хващай!

Тъжно беше делото, което вършехме в пълно усамотение. Когато купчината камъни върху нещастника стана толкова висока, че да осигурява пълна защита на трупа срещу животните от пустинята, се постарах да я оформя като кръст, след което сплетох ръце, за да прочета молитва. Като свърших, Халеф се обърна на изток, за да започне със сто и двайсетата сура от Корана:

— В името на всемилостивия Бог! Кажи: Господ е единственият и вечен Бог. Той не създава и не е създаден, и нито едно същество не е подобно нему. Човекът обича тленния живот и не обръща внимание на бъдещия. Но часът на твоето заминаване настъпи и ето че ще бъдеш отведен при твоя господар, който ще те събуди за нов живот. Дано греховете ти са малко, а броят на добрите ти дела да е колкото пясъкът на пустинята, в която заспиваш!

След тази молитва Халеф погледна първо надясно, а след това наляво и каза:

— Аллах да му даде покой!

Накрая той се наведе, за да почисти с пясък ръцете си, които беше изцапал с трупа.

— Така, сихди, сега пак съм тахир — каза той — и мога отново да докосвам всичко, което е чисто и свещено. Какво ще правим сега?

— Трябва да тръгнем бързо след убийците, за да ги настигнем.

— Искаш да ги убиеш ли?

— Не съм им съдия. Ще говоря с тях и ще узная защо са убили човека. Тогава ще реша какво да правя.

— Може и да не са умни мъже — отбеляза Халеф, — иначе нямаше да убият една хеджин, която е много по-ценна от конете им.

— Хеджин можеше да ги издаде. Ето виж следите им. Напред! Имат пет часа преднина. Може би утре ще ги настигнем още преди да се доберат до Седада.

Въпреки непоносимата жега и трудния, скалист път галопирахме с такава бързина, сякаш бяхме на лов за газели, а при това положение беше изключено да се води някакъв разговор. Но добрият ми приятел Халеф не можеше да издържи толкова дълго, без да говори.

— Сихди — извика той след мен, — сихди, да ме изоставиш ли искаш?

Обърнах се към него.

— Да те изоставя ли?

— Да. Краката на моята кобила са по-стари от тези на твоя берберски жребец.

Наистина от старата кобила вече капеше пот, а от устата й — пяна.

— Но днес не можем да правим почивка в голямата жега както обикновено — възразих аз, — трябва да яздим, докато падне нощта, иначе няма да настигнем онези двамата.

— Който много бърза, бавно стига, сихди, защото — Аллах акбар[13] — я погледни надолу!

Намирахме се пред един стръмен склон на долината и видяхме долу под нас, на разстояние около четвърт час езда, двама души да седят до една локва, в която се беше задържала малко вода. Конете им гризяха изсъхналите, бодливи мимози, растящи наблизо.

— А, ето ги!

— Да, сихди, това са убийците! И на тях им е станало прекалено горещо и са решили да изчакат да мине големият пек.

— Или са спрели, за да си разделят плячката. Назад, Халеф, назад, да не ни забележат! Ще напуснем долината и ще пояздим малко на запад, все едно, че идваме от Шот Рхарса.

— Защо, сихди?

— Двамата не бива да се досетят, че сме намерили трупа на убития.

Конете ни се изкачиха по брега на Уади и поехме направо на запад към пустинята. След това направихме завой и пак стигнахме до мястото, където се намираха двамата. Убийците не можеха да забележат появата ни, защото седяха ниско в долината, но сигурно щяха да ни чуят, като се приближим достатъчно до тях!

И наистина, щом доближихме ръба на падината, двамата вече се бяха изправили и държаха оръжията си готови за стрелба. Дадох вид, че съм също толкова изненадан, колкото и те, тъй неочаквано да срещна хора тук, в самотата на пустинята, но не сметнах за необходимо да посягам към карабината си.

— Ес селям алейкюм! — извиках към тях, спирайки коня си.

— Бе’алейкюм ес селям![14] — отговори по-възрастният. — Кои сте вие?

— Ние сме мирни ездачи.

— Откъде идвате?

— От запад.

— И накъде отивате?

— Към Седада.

— От кое племе сте?

Аз посочих Халеф:

— Този тук е от равнината Адмар, а аз съм от Бени Сачха. А вие кои сте?

— Ние сме от прочутото племе уеляд хамалек.

— Уеляд хамалек са добри ездачи и храбри воини. А откъде идвате?

— От Гафса.

— Значи много път сте изминали. Накъде отивате?

— Към Бир[15] Сауди, където имаме приятели.

Това, че идваха от Гафса и отиваха към Бир Сауди, беше лъжа, но се престорих, че вярвам на думите им, и продължих да питам:

— Ще ни позволите ли да си починем при вас?

— Ще останем тук до сутринта — гласеше отговорът, като всъщност не отговаряше на въпроса ми нито с «да», нито с «не».

— И ние възнамеряваме да отдъхнем тук до разсъмване — обясних аз. — Има достатъчно вода за всички, а и за конете ни. Може ли да останем при вас?

— Пустинята е на всички. Мархаба, добре си дошъл при нас!

Въпреки утвърдителния отговор не беше трудно да се забележи, че оставането ни тук им е неприятно. Ние обаче не обърнахме внимание на това, спуснахме се с конете си по склона, а като стигнахме до водата, слязохме от седлата и безгрижно седнахме.

Лицата на двамата, които сега можех да разгледам спокойно, в никакъв случай не будеха доверие. По-възрастният, с когото бях разговарял, беше дълъг и сух. Бурнусът му висеше като на бостанско плашило. Изпод мръсното покривало на главата му гледаха страшно две малки, пронизващи очи. Около тесните, безкръвни устни се опитваше да загатне присъствието си рядка брада. Острата му брадичка показваше странна склонност да стърчи нагоре, а носът — да, този нос живо ми напомняше за лешоядите, които неотдавна бях прогонил от трупа на убития. Това не беше нос на орел или сокол, а наистина имаше формата на човка на лешояд.

Другият беше млад, необикновено красив мъж. Но страстите бяха замъглили погледа му, изхабили нервите му, а челото и страните му рано се бяха покрили с бръчки. Невъзможно беше човек да му се довери.

По-възрастният говореше арабски с акцент, който можеше да се чуе по бреговете на Ефрат, а за по-младия предполагах, че въобще не е азиатец, а европеец. Стоящите наблизо коне бяха лоши и видимо преуморени. Облеклото на двамата имаше ужасно занемарен вид, но оръжията им бяха изключително хубави. Там, където допреди малко бяха седели, се виждаха разни предмети, които рядко можеха да се видят в пустинята и сигурно само затова бяха оставени така на показ. Явно двамата не бяха имали време да ги скрият: копринена носна кърпа, златен часовник с ланец, компас, един великолепен револвер и подвързан с кожа бележник.

Направих се, че не съм забелязал тези неща, извадих от торбата на седлото шепа фурми и започнах да ям с безразлична физиономия.

— Какво ще правите в Седада? — попита ме дългият.

— Нищо, ще продължим нататък.

— Накъде?

— През Шот ал Джерид към Фетнаса и Кбили.

Скритият поглед, който той хвърли към спътника си, ми подсказа, че и те бяха тръгнали натам. После той продължи да пита:

— Работа ли имаш във Фетнаса или Кбили.

— Да.

— Стадата си ли ще продаваш там?

— Не.

— А може би робите си?

— Не.

— Или ще препродаваш стоки от Судан?

— Не.

— А какво тогава?

— Нищо. Един син на моето племе не върти търговия с Фет-наса.

— Тогава сигурно ще си вземаш жена оттам. Направих сърдита физиономия.

— Не знаеш ли, че е оскърбление да говориш с някой мъж за жена му? Или си гяур, който пренебрегва тази Божа заповед?

Мъжът видимо се стресна, вследствие на което предположих, че съм отгатнал истината. Той въобще не приличаше на бедуин; лица като неговото сигурно ми бяха правили впечатление при мъжете с арменски произход и… ах, дали той не беше арменецът, убил търговеца в Блида, обявата за когото носех в джоба си? Когато тази мисъл проблесна в съзнанието ми, погледът ми отново попадна върху револвера. На дръжката му имаше сребърна табелка, върху която бе издълбано някакво име.

— Ще позволиш ли?

Същевременно посегнах към револвера и прочетох: «Пол Галингре, Марсилия». Най-вероятно това не беше името на фабриканта, а на притежателя му. Но не издадох подозрението си с някаква гримаса, а разсеяно попитах:

— Какво е това оръжие?

— Това… това… това е револвер.

— Би ли ми показал как се стреля с него.

Мършавият ми обясни. Слушах го внимателно и след това казах:

— Ти не си никакъв уеляд хамарлек, ами гяур.

— Защо?

— Виждаш ли, че познах? Ако беше последовател на Пророка, веднага щеше да ме застреляш, защото те нарекох гяур. Само неверниците имат револвери. Как е попаднало това оръжие в ръцете на един уеляд хамалек! Подарък ли ти е?

— Не.

— Да не би да си го купил?

— Не.

— Тогава е плячка. От кого?

— От един френец.

— С когото си се бил ли?

— Да.

— Къде?

— На бойното поле.

— Кое по-точно?

— Би Ел Гуерара.

— Лъжеш!

Сега вече арменецът изгуби търпение. Той се надигна и посегна към револвера.

— Какво каза? Че лъжа ли? Ще те застрелям като…

— … Като френеца там горе в Уади Тарфауи? — прекъснах го аз.

Ръката, в която държеше револвера, се отпусна, а лицето му пребледня. Но той се окопити и попита заплашително:

— Какво искаш да кажеш?

— Със сигурност смятам, че не си никакъв уеляд хамалек.

Знам името ти. То е Хамд ал Амасат.

Той отстъпи назад и ме погледна изумен.

— Откъде ме познаваш?

— Познавам те и това е достатъчно.

— Не, не ме познаваш — разлюти се той. — Не се казвам така, както твърдиш. И съм уеляд хамалек.

Небрежно махнах с ръка и попитах:

— На кого са тези неща?

— Мои са.

Грабнах бързо носната кърпа. На нея имаше монограм «ПГ». Отворих часовника и върху вътрешната страна на капака видях същите букви.

— Откъде имаш този часовник?

— Не е твоя работа. Върни ми го обратно!

Вместо да се подчиня на арменеца, отворих бележника. На първата страница прочетох името Пол Галингре; съдържанието обаче беше стенографирано, а за съжаление нито можех да пиша, нито да чета стенографско писмо.

— Остави книгата, ти казвам! — заплаши той. Казвайки това, той я изби от ръцете ми, така че тя излетя в локвата. Станах и се опитах да я спася, но срещнах двойна съпротива, защото по-младият от двамата застана между мен и водата.

Досега Халеф беше следил словесния ни двубои с привидно безразличие, но видях, че показалецът му беше върху спусъка на пушката. Достатъчен беше само един мой знак, за да стреля. Наведох се да взема и компаса.

— Стой, всичко това е мое! Върни ми нещата! — извика противникът ми.

Той ме хвана за ръката, за да придаде тежест на думите си.

Но възможно най-спокойно аз казах:

— Сядай долу! Още не сме свършили разговора си.

— Не искам да имам нищо общо с теб!

— Аз пък искам. Седни, ако ти е мил животът!

Тази заплаха, придружена с многозначителен поглед към Халеф, изглежда, подейства. Хамд ал Амасат седна и аз направих същото. Тогава извадих моя револвер.

— Погледни! И аз имам същото оръжие! Остави пистолета си, защото иначе ще заговори моят.

Хамд ал Амасат се видя натясно и бавно остави револвера до себе си, но беше готов всеки момент да го сграбчи.

— Значи ти си син на племето уеляд хамалек? — подех аз отново.

— Да, такъв съм.

— От Гафса ли идваш?

— Оттам.

— От колко време яздиш през Уади Тарфауи?

— Какво те засяга това?

— Засяга ме, и то много. Там горе има труп на един мъж, когото ти си убил.

Сянка премина по лицето на арменеца.

— Дори и да съм го направил, защо разпитваш за него?

— Искам да знам само няколко неща. Кой беше човекът?

— Не го познавам.

— Защо уби него и камилата му?

— Защото така ми харесваше.

— Правоверен ли беше?

— Не, беше чужденец.

— Взел си всичко, което е носел със себе си.

— Да му го оставя ли трябваше?

— Не, защото сега ще ми дадеш всичко.

— На теб ли?… Не те разбирам.

— Веднага ще ме разбереш. Мъртвият е бил християнин. Аз също съм такъв и ще отмъстя за него.

— Кръв за кръв ли?

— Не. Ако беше така, вече нямаше да си жив. Намираме се в пустинята, където важи само правото на по-силния. Не бих искал да установявам кой от нас двамата е по-силният; предавам те на Божието отмъщение на Всезнаещия и Всемогъщия, който всичко вижда и наказва всяко злодеяние. Едно нещо искам от теб: да извадиш всичко, което си взел от мъртвеца.

Хамд ал Амасат се засмя невъзмутимо.

— Мислиш ли, че наистина ще го направя?

— Мисля.

— Вземи каквото искаш.

Той посегна към револвера. Но аз бях по-бърз и насочих срещу него дулото на моя.

— Спри или ще стрелям!

Положението, в което се намирах, беше доста сериозно. Държах се така, сякаш всички козове бяха в ръцете ми, а това съвсем не беше вярно. За щастие, противникът ми явно беше повече хитър, отколкото смел. Той нерешително отдръпна ръката си.

— Какво ще правиш с тези неща? — попита той.

— Ще ги предам на роднините на убития.

Усмивката, която се появи на лицето му, бе почти състрадателна.

— Лъжеш — каза той самоуверено. — Искаш да ги задържиш за себе си.

— Не лъжа.

— А какво ще предприемеш срещу мен?

— Сега нищо. Но се пази, ако пак се срещнем!

— Ти наистина ли отиваш в Седада?

— Да.

— И ако ти дам нещата, ще оставиш ли мен и моя спътник необезпокоявани да заминем за Бир Сауди?

— Да.

— Обещаваш ли?

— Да.

— Закълни се.

— За такива дреболии не се кълна. Ще удържа на думата си и без клетва.

— Ето, вземи револвера, часовника, компаса и кърпата!

— Какво още имаше убитият в себе си?

— Нищо.

— Сигурно е имал и пари.

— Тях ще задържа.

— Нямам нищо против. Но ми дай портфейла или кесията, в която са се намирали.

— Ще ти я дам.

Хамд ал Амасат бръкна в пояса си и извади обшита с мъниста кесия, която изпразни и след това ми подаде.

— Нищо друго ли нямаше човекът у себе си? — осведомих се аз отново.

— Не. Ако искаш, претърси ме.

— Не е необходимо.

— Значи можем да тръгваме.

— Да.

Той като че с облекчение въздъхна. А спътникът му явно беше доста страхлив човек, който видимо се радваше, че могат така лесно да се измъкнат. Събраха нещата си и се качиха на конете.

— Ес селям алейкюм!

Не им отговорих. След няколко мига убийците изчезнаха зад възвишението на Уади.

До този момент Халеф не беше казал нито дума, но сега наруши мълчанието си.

— Сихди!

— Какво?

— Мога ли да ти кажа нещо? Познаваш ли птицата щраус?

— Да.

— Знаеш ли каква е?

— Каква?

— Глупава, много глупава.

— И после!

— Извинявай, сихди, но ми се струваш по-глупав и от щраус.

— Защо?

— Защото остави тези мерзавци да избягат.

— Не можех нито да ги задържа, нито да ги убия.

— Защо да не можеш? Ако бяха убили някой правоверен, можеш да бъдеш сигурен, че щях да ги изпратя при шейтана[16]. Но тъй като убитият е гяур, на мен ми е все едно дали ще бъдат наказани или не. Но ти си християнин и оставяш убийците на един християнин да се измъкнат.

— Кой ти каза, че са се измъкнали?

— Ами че негодяите вече изчезнаха. Ще стигнат до Бир Сауди и оттам ще идат в Дебила и Ел Уед и ще изчезнат в Арег[17] сред дюните.

— Няма да стане.

— Как така? Нали казаха, че отиват към Бир Сауди.

— Излъгаха. Потеглиха към Седада.

— Кой ти каза?

— Очите ми.

— Аллах да благослови очите ти, с които гледаше стъпките в пясъка. Но като теб може да постъпи само един неверник. Аз обаче ще те накарам да приемеш правата вяра, можеш да бъдеш сигурен, щеш или не щеш.

— Тогава ще се нарека хаджия, без да съм бил в Мека.

— Сихди… Нали ми обеща повече да не споменаваш за това.

— Докато не се откажеш да сменяш вярата ми.

— Ти си господарят — изпъшка дребосъкът — и трябва да се примиря с това. Но кажи, какво ще правим сега?

— Най-напред трябва да се погрижим за сигурността си. Тук лесно бихме могли да бъдем улучени от куршуми. Трябва да се уверим дали двамата негодници наистина са си тръгнали.

Изкачих се до ръба на клисурата и наистина видях, че двамата ездачи бяха на доста голямо разстояние от нас и се отдалечаваха в югозападна посока. Халеф ме беше последвал.

— Натам отиват — каза той. — Това е посоката към Бир Сауди.

— Като се отдалечат достатъчно, ще свърнат на изток.

— Ако направят това, пак ще се натъкнат на нас.

— Негодниците си мислят, че ще тръгнем чак утре сутринта, и се надяват да спечелят голяма преднина.

— Ти само гадаеш и пак няма да познаеш.

— Мислиш ли? А като бяхме там горе, не ти ли казах, че един от конете им куца?

— Да, каза, а и аз се убедих, когато си тръгнаха.

— Така че и сега ще позная, като твърдя, че убийците ще свърнат към Седада.

— Тогава защо не ги последваме веднага?

— Дори бихме могли да ги изпреварим, ако тръгнем по прекия път, но тогава те може да се натъкнат на нашите следи и ще се пазят от повторна среща с нас.

— Сигурно имаш право — призна той. — Хайде да се върнем до водата и да си починем, докато стане време за тръгване.

Отново се спуснахме долу. Протегнах се върху одеялото си, преметнах края на тюрбана през лицето си като воал и затворих очи, но не за да спя, а за да помисля над това наше приключение. Но кой би могъл дълго време да размишлява върху сами по себе си неясни неща в ужасния зной на Сахара? Задрямал съм против волята си и сигурно бях спал повече от два часа, когато се събудих. Тръгнахме.

Уади Тарфауи свършва в Шот Рхарса. Така че за да стигнем на изток до Седада, трябваше да я напуснем. След около час се натъкнахме на водещите от запад на изток следи от два коня.

— Е, Халеф, познаваш ли тази асаар[18]?

— Наистина, ти имаше право, сихди! Негодниците яздят към Седада.

Слязох и разгледах отпечатъците.

— Минали са оттук преди около половин час. Трябва да яздим по-бавно, иначе ще забележат, че ги следим.

Склоновете на Джебел Тарфауи постепенно се спускаха към равнината, а щом слънцето залезе и след известно време луната изгря, видяхме, че Седада е долу пред нас.

— Ще продължим ли? — попита Халеф.

— Не. Ще спим под маслиновите дървета, там до склона на планината.

Отклонихме се малко от посоката си и намерихме под маслиновите дървета прекрасно място за нощен лагер. Тъй като и двамата бяхме привикнали с воя на чакалите, джавкането на фенеките[19] и на гърлените звуци, издавани от дебнещите хиени, тези нощни шумове не пречеха на съня ни. Като се събудихме, първата ми работа беше да потърся вчерашните следи. Бях убеден, че тук близо до населеното място едва ли щяха да са ми от голяма полза, но за моя изненада открих, че те не водеха към Седада, а завиваха на юг.

— Защо негодниците не са се спуснали долу? — попита Халеф.

— За да не ги видят. Преследваните убийци трябва да бъдат предпазливи — обясних му аз.

— Но къде отиват тогава?

— Сигурно в Крие, за да минат през Шот ал Джерид. Ще напуснат Алжир и тогава ще бъдат, така да се каже, в безопасност.

— Но сега сме в Тунис. Границата минава от Бир ал Кхала до Бир Сауди през Шот Рхарса.

— За хора като тях това не е достатъчно. Обзалагам се, че ще продължат през Фесан към оазисите на Куфре, защото чак там ще са на сигурно място.

— Но те и тук са в безопасност, ако имат буюрулду[20] от султана.

— Това едва ли би могло много да им помогне пред някой консул или полицейски чиновник.

— Мислиш ли? Никого не бих посъветвал да върши прегрешения пред могъщия гьолгеда падишанюн.[21]

— Говориш така, сякаш си свободен арабин.

— Да. В Египет видях на какво е способен султанът. Но в пустинята не се страхувам от него. Сега ще отидем ли в Седада?

— Да, за да купим фурми и още веднъж да пийнем хубава вода. Но след това ще продължим пътя си.

— Към Крие ли?

— Към Крие.

След около четвърт час вече се бяхме снабдили с необходимото и яздехме по пътя, водещ от Седада към Крие. От лявата ни страна блестеше Шот ел Джерид, гледка, на която исках да се насладя изцяло.

Сахара е една голяма, все още неразгадана загадка. Още от времето на Вирлет д’Ут съществува план част от пустинята да бъде превърната в море, а разположените наоколо райони — в плодородна земя и по този начин да се приобщят към прогреса и цивилизацията живеещите по тези места хора. Но по това, дали подобно начинание е осъществимо и дали ще се увенчае с успех, би могло да се спори.

В подножието на южния склон на Джебел Аурес и на продължението на тази планинска верига в източна посока, тоест на Драел Хауа, Джебел Тарфауи, Джебел Ситина и Джебел Хадифа, се простира една необозрима, тук-там леко хълмиста равнина, чиито най-ниски места са покрити със солени пластове и като останки от някогашни големи затворени езера в алжирската област носят името Шот, а в тунизийската част — името Собха или Себча. Границите на тази странна местност образуват на запад склоновете на платото Бени-Мсаб, на изток провлака на Габес и на юг областта с дюните от Суф и Нифсауа заедно с разпрострялата се Джебел Тебага. Може би тази падина се нарича заливът на Тритона, за който говори още Херодот, бащата на историографията.

Освен няколкото по-малки блата, които през лятото пресъхват, в тази местност има три големи солени езера, чиито имена, изброени от запад на изток, са Шот Мелгахир, Рхаса и Джерид, последното от които някои наричат също и Ал Кебир.[22] Тези три басейна образуват зона, чиято западна половина е по-ниско разположена, отколкото Средиземно море при Габес по време на отлив.

Низината с езерата и до днес в голямата си част е запълнена с наносен пясък и само в средата на отделните вдлъбнатини са се запазили значителни по размер водни маси, които арабските писатели и пътешественици сравняват ту с килим от камфорова смола или покривка от кристал, ту със сребърна тепсия или повърхността на разтопен метал. Този външен вид на езерата придават солените пластове, с които са покрити и чиято дебелина е най-различна и достига до 12 см. Само на някои места е възможно да се стъпи върху тях без опасност за живота. Горко на този, който се отклони от тясната ивица дори само на педя! Пластът поддава и бездната за миг поглъща жертвата си. В следващия миг отворът над главата на потъващия незабавно се затваря. Тесните пътеки, минаващи по повърхността, стават особено опасни, когато вали, защото дъждът оголва и размива покрития с нанесен пясък солен пласт.

Водата на тези езера е зелена и гъста и много по-солена от тази на морето. Един опит да измериш дълбочината на бездната под себе си не би довел до резултат заради терена, но може да се приеме, че нито едно от тези солени блата не е по-дълбоко от @петдесет метра. Непосредствената опасност при пропадане през солената покривка идва от пластовете свободен подвижен пясък, който плува под светлозеления воден слой и е последица от хилядолетното действие на самума, навял пясъка от пустинята във водата.

Още най-старите арабски изследователи, като Ибн Джубаир, Ибн Батута, Ел Бекри, Ел Ъстакри и Ибн ал Уарди, са единодушни в преценките си колко опасни са тези езера. Шот ел Джерид е погълнал вече хиляди камили и хора, които безследно са изчезнали в дълбините му. През 1826 г. през това езеро е трябвало да мине един керван, състоящ се от над хиляда камили. Злополучно обстоятелство отклонило от тесния път водещата камила. Тя потънала в бездната на езерото, но я последвали и всички останали животни. Керванът бил погълнат, а соленият пласт веднага приел първоначалния си вид и ни най-малка следа не издавала ужасното нещастие. Подобна случка изглежда почти невъзможна, ако човек не си представи, че всяка камила е свикнала сляпо да следва вървящата пред нея, за която понякога е вързана с въже, и че пътеката, минаваща по повърхността на езерото, е толкова тясна, че дори за едно-единствено животно (а какво остава за цял керван) е невъзможно да се върне назад.

Понякога тези коварни площи, под които дебне смъртта, напомнят на огледало от разтопено олово със синкави оттенъци. Соленият пласт може да е твърд и прозрачен като стъкло на бутилка и при всяка крачка отеква като земята при Солфатара[23] край Неапол; най-често обаче прилича на мека, кашообразна маса, която изглежда здрава, но в нея има толкова много вода, че може да задържи на повърхността си само много тънък слой пясък.

Струпаните тук-там камъни показват пътя на водачите. Тези купчинки камъни, наречени «гмаир», разбира се, липсват на местата, където в продължение на няколко метра почвата е покрита с вода, с дълбочина, достигаща до гърдите на кон. Преди в езерото Ал Кебир за маркиране на пътя са използвали забучени в дъното палмови клони. Клонът на финиковата палма се нарича джерид и на това обстоятелство всъщност езерото дължи своето общоприето име.

Впрочем соленият слой на езерото съвсем не е еднообразна, плоска равна повърхност. Тъкмо обратното, тя е на вълни, които достигат до трийсет метра височина. Гребените на тези земни вълни всъщност са пътеките, които керваните използват, а между тях в дълбоките места дебне гибелта. Дори и при умерен вятър соленият слой става неустойчив и водата изтича през различни отвори и дупки със силата на извор.

Ето тази приветливо блещукаща, но коварна равнина се намираше от лявата ни страна, докато следвахме пътя си към Крие, откъдето една пътека водеше през соленото езеро за Фет-наса към срещуположния полуостров Нифсауа. Халеф протегна ръка и посочи надолу.

— Виждаш ли соленото езеро, сихди? Минавал ли си някога през него?

— Не.

— Тогава трябва да си благодарен на Аллаха, защото иначе щеше да си при прадедите си! А ние наистина ли трябва да минем от другата страна?

— Разбира се.

— Бисмиллях! (В името на Бога!) Приятелят ми Садек сигурно е още жив.

— Кой е той?

— Садек е най-известният водач през Шот ал Джерид. Той е от племето мерсиг и е роден в Муи Хамад, но живее в Крие със сина си, който е смел млад мъж. Няма друг, който да познава соленото езеро така добре, и само на него бих могъл да те поверя, сихди. Сега направо към Крие ли ще яздим?

— Колко ни остава дотам?

— Малко повече от час.

— Тогава хайде да завием на запад. Трябва да видим дали ще можем да открием следите на убийците.

— Наистина ли смяташ, че са отишли в Крие?

— Те сигурно също са пренощували на открито и вече са пред нас, за да минат през соленото езеро.

Изоставихме пътя, по който вървяхме, и поехме право на запад. Близо до пътеката видяхме много следи, които трябваше да пресечем, но след това те намаляваха, а после изведнъж изчезваха. А най-накрая, където пътеката водеше към Ал Хама, забелязах в пясъка следите на два коня и щом ги огледах най-внимателно, стигнах до убеждението, че са тези, които търся. Вървяхме по тях, докато наближихме Крие, където обаче те се изгубиха в широкия път.

Халеф се беше умълчал.

— Сихди, да ти кажа ли нещо?

— Какво?

— Все пак е добре човек да може да чете в пясъка.

— Хубаво е, че си го проумял. Но това там е Крие! Къде е жилището на приятеля ти Садек?

— Следвай ме!

Яздихме около селището, което се състоеше от няколко палатки и колиби в сянката на високи палми, докато стигнахме до група бадемови дървета. Под тях имаше широка, ниска къщичка, от която при пристигането ни излезе един арабин, който радостно се запъти към моя дребничък Халеф.

— Садек, братко мой, любимецо на Пророка!

— Халеф, приятелю, благословен от Пророка! После арабинът се обърна към мен.

— Добре дошли! Влезте в къщата ми, тя е ваша. Приехме поканата. Садек беше сам и ни поднесе какви ли не неща да се подкрепим и ние здравата си похапнахме. Накрая Халеф реши, че е дошло време да ме представи на приятеля си.

— Това е Кара Бен Немзи, голям алим[24] от Запад, който може да говори с птиците и да чете в пясъка. С него вече извършихме велики дела. Аз съм негов приятел и слуга и ще го направя правоверен.

Халеф ме беше питал веднъж за името ми и оттогава бе запомнил думата Карл. Но тъй като не можеше да изрече това име, той бързо го прекрои на Кара и добави към него Бен Немзи, което ще рече потомък на немците. За съжаление не можах да си спомня къде съм говорил с птиците. Във всеки случай това твърдение трябваше да ми отреди място до някои от героите на източните легенди, които имали дарбата да разговарят с животни. Не можах да се сетя също и за великите дела, извършени от нас, освен че веднъж се бях заплел в един гъсталак, вследствие на което здравата се изтърсих от коня, който използва възможността да си поиграе с мен на гоненица. Върхът в словоизлиянието на Халеф обаче беше твърдението, че съм искал той да ме спечели за правата вяра. За това нещо той си получи заслуженото, когато попитах Садек:

— Ти знаеш ли цялото име на твоя приятел Халеф?

— Да.

— И как е то?

— Казва се Хаджи Халеф Омар.

— Не е достатъчно. Името му е Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Ибн Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах. Е, както чу, той произхожда от благочестиво семейство с големи заслуги,

всички членове на което са били хаджии, въпреки че…

— Сихди — прекъсна ме Халеф с неописуем жест на ужас, — не говори за заслугите на своя слуга! Знаеш, че винаги ще ти се подчинявам с охота.

— Надявам се, Халеф. Не бива да говориш за себе си и за мен! По-добре попитай приятеля си Садек къде е синът му, за когото си ми разказвал!

— Той наистина ли ти е говорил за него, ефенди? — осведоми се арабинът. — Аллах да те благослови, Халеф, че си спомняш за тези, които те обичат! Омар, синът ми, тръгна през соленото блато към Сефтими, но ще се върне още днес.

— И ние искаме да минем през соленото блато и ти трябва да ни преведеш — каза Халеф.

— Вас ли? Кога?

— Веднага.

— Накъде, сихди?

— До Фетнаса. Какъв е пътят дотам?

— Много опасен. Има само две съвсем сигурни пътеки към отсрещния бряг. Те са Ал Тосерия между Тосер и Фетнаса и Ас Суида между Нефта и Сарсин. Пътят оттук към Фетнаса обаче е много лош и само двама души го познават както трябва. Единият съм аз, а другият е Афран Ракедин, тук в Крие.

— И синът ти ли не познава пътя?

— Не.

— Ако тръгнем по обяд, кога ще пристигнем във Фетнаса?

— Преди изгрев-слънце, ако животните ти са добри.

— Ти и през нощта ли можеш да минеш през соленото езеро?

— Ако свети луната, мога. Но ако е тъмно, прекарвам нощта в езерото. Има места, където солта е толкова дебела, че може да издържи цял керван, спрял на бивак.

— Ще ни преведеш ли?

— С удоволствие, ефенди.

— Хайде тогава най-напред да поразгледаме езерото.

— Още ли не си минавал през солено езеро?

— Не.

— Тогава ела! Трябва да видиш блатото на смъртта, мястото на гибелта, морето на мълчанието, през което ще те преведа

с твърда крачка.

Излязохме от колибата и тръгнахме на изток. След като минахме през широка блатиста ивица, стигнахме до същинския бряг на соленото езеро, чиято вода, покрита от соления пласт, не се виждаше. Забих ножа си на няколко места и установих, че соленият слой е с дебелина 14 см. При това бе толкова здрав, че можеше да издържи човек с нормално тегло. Беше покрит с тънка пясъчна покривка, която на много места беше изду хана от вятъра и солта проблясваше със синкавобяло сияние.

Докато се занимавах с това проучване, зад нас се чу глас:

— Ес селям алейкюм!

Обърнах се. Пред нас стоеше слаб, кривокрак бедуин, комуто някоя болест или може би изстрел беше отнел носа.

— @Ве’алейкюм ес селям! — отговори Садек. — Какво прави моят приятел Арфан Ракедим тук, на соленото езеро? Ти си облечен за път? Чужденци ли ще превеждаш през собха?

— Така е — отвърна попитаният. — Двама мъже, които ще дойдат след малко.

— Къде искат да отидат?

— Във Фетнаса.

Мъжът на име Арфан Ракедим беше всъщност другият водач, за когото Садек беше говорил. Той посочи към мен и Халеф.

— Тези двама чужденци също ли искат да минат през блатото?

— Да.

— Закъде са?

— Също за Фетнаса. Аз ще ги водя.

— Могат да тръгнат веднага с мен; ще си спестиш труда.

— Те са ми приятели и това няма да ме затрудни.

— Знам, че си стиснат и не изпускаш нищо. Винаги си ми отнемал най-богатите пътници.

— Никого не отнемам. Водя само хората, които доброволно идват при мен.

— Мълчи! Защо Омар, синът ти, също стана водач? Вие брутално ми отнемате хляба, за да умра от глад. Но Аллах ще ви накаже и ще отклони стъпките ви така, че блатото да ви погълне.

Възможно бе борбата за хляб да е раздухала вражда между тях, но очите на този човек съвсем не бяха доброжелателни, а това бе достатъчно, за да нямам желание да му се доверя. Афран Ракедим се обърна и се отдалечи от брега, където на известно разстояние се появиха двама ездачи. Бяха двамата мъже, които бяхме срещнали в пустинята, а след това и преследвали.

— Сихди — извика Халеф, — познаваш ли тези негодници? Ще ги оставим ли спокойно да се измъкнат?

Той вече беше вдигнал оръжието си за стрелба. Но аз го възпрях.

— Кои са тези мъже? — попита нашият водач.

— Убийци! — отговори Халеф.

— Убили са някого от твоето семейство или племе?

— Не.

— За кръв ли имаш да им отмъщаваш?

— Не.

— Тогава ги остави на мира! Няма смисъл да се месиш в чужди работи.

Садек говореше като истински бедуин. Не смяташе за необходимо дори да удостои с поглед хората, които му бяха описани като убийци. Те също ни забелязаха и ни познаха. Видях как се разбързаха да тръгнат по соления пласт. Когато потеглиха, чухме презрителния им смях, след което ни обърнаха гръб.

Върнахме се в колибата, почивахме до обяд, а после се запасихме с необходимите провизии и поехме по опасния път.

Зимно време съм изминавал дълги разстояния със снегоходки върху непознати реки и съм очаквал всеки момент да пропадна в леда, но никога не съм изпитвал усещането, което ме обзе, щом стъпих върху коварното солено блато. Това бе нещо като чувството, изпитвано от въжеиграча, несигурен дали въжето, върху което е стъпил, е закрепено както трябва. Вместо лед — сол. Това беше необичайното. Странният звук, цветът, формата на този солен пласт — всичко ми изглеждаше много по-чуждо, отколкото сигурно ми се искаше да го чувствам. Проверявах всяка стъпка и търсех белези за здравината на пласта. На места той беше толкова твърд и гладък, че биха могли да се използват кънки, след това обаче отново ставаше мръсен и рохкав, подобно на топящ се сняг, и не беше в състояние да издържи и най-малкия товар.

Едва след като попривикнах към необичайните условия, отново се качих на коня, за да се доверя на водача и на инстинкта на моето животно. Изглежда, дребният жребец не минаваше за първи път през такова място. Той весело стъпваше, когато се чувстваше сигурен, а там, където увереността му беше разколебана, показваше похвално предпочитание към най-добрите места на пътеката, чиято ширина обикновено бе само една стъпка. Тогава прилепяше уши към главата си, подушваше земята, пръхтеше несигурно или замислено, а понякога предпазливостта му стигаше дотам, че пробваше съмнителното място с няколко удара на предното си копито.

Отпред крачеше водачът, аз го следвах, а след мен яздеше Халеф. Пътят до такава степен беше погълнал вниманието ни, че почти не разговаряхме. Вече повече от три часа бяхме вървели така, когато Садек се обърна към мен.

— Внимавай, ефенди, сега приближаваме най-опасното място по целия път. Пътеката често минава през дълбока вода и става толкова тясна, колкото да сложиш върху нея една до друга двете си длани.

— А здравината достатъчна ли е?

— Не мога да ти кажа точно. Тя непрекъснато се променя.

— Тогава ще сляза, за да разпределя тежестта.

— Не прави това, ефенди! Конят ти ще се ориентира много по-добре от теб.

Тук господар и учител беше водачът. Послушах го и останах върху седлото. Но и до днес тръпки ме побиват, като си спомня за това, което преживяхме през следващите десет минути. При такива обстоятелства тези десет минути се превръщат във вечност.

Бяхме стигнали до терен, където се редуваха равнина и възвишения. Вярно, че вълнообразните височини се състояха, от здрава, издръжлива сол, но пък равнинните места представляваха гъста, кашообразна маса, в която имаше само отделни тесни ивици, по които хората и животните можеха да вървят само при условие, че внимават изключително много, но бяха изложени на голяма опасност. Въпреки че седях върху седлото, зелената вода често стигаше до коленете ми, а проходимите места трябваше да се търсят предварително под водата. Най-лошото беше обаче, че водачът, а след това и животните трябваше да проверяват тези места, преди да се осмелят да тръгнат по тях с цялата си тежест, но опората под краката ни беше толкова несигурна и измамна, че човек не биваше да спира нито за миг, ако не искаше да потъне. Беше ужасно!

Стигнахме до едно място, което ни предлагаше горе-долу сигурна, почти двайсет метра дълга и около двайсет и пет сантиметра широка пътека.

— Ефенди, внимавай! Сега сме в ръцете на смъртта — извика водачът.

Садек се обърна с лице на изток и започна да чете на висок глас свещената Фатиха, първата сура на Корана:

— В името на всемилостивия Господ. Хвала и слава на Бога, на господаря на света, на Всемилостивия, който ще ни съди в деня на Страшния съд! Ние ще ти служим и искаме да те помолим да ни преведеш по верния път, по този, по който ще се радваш на милосърдието си, а не по…

Зад мен Халеф също беше потънал в молитва. Но изведнъж и двамата едновременно млъкнаха. Между двете най-близки вълнообразни възвишения изтрещя изстрел. Водачът размаха ръце във въздуха, нададе вик, стъпи встрани и изчезна под солената покривка, която веднага пак се затвори над него.

В подобни моменти човешкият ум работи с такава бързина, че през него за секунди минават толкова мисли и изводи, за които иначе е необходим четвърт, ако не и цял час. Още изстрелът не беше отзвучал и Садек не беше потънал напълно, когато вече бях проумял всичко. Двамата убийци искаха да ликвидират обвинителите си. И тъй като техният водач беше враждебно настроен към нашия, не бе трудно да го спечелят за плана си. Нямаше нужда да предприемат срещу нас каквото и да било. Ако убиеха водача ни, с нас и бездруго щеше да е свършено. И ето че подлеците ни бяха издебнали на най-опасното по целия път място и застреляха Садек. Сега само трябваше да гледат как ще потънем и ние.

Въпреки бързината, с която се случи всичко, видях, че Садек бе улучен в главата. Дали куршумът одраска и моя кон, или той се беше изплашил от изстрела? Берберският ми жребец трепна, изгуби равновесие и политна назад.

— Сихди! — изкрещя Халеф зад мен с неописуем ужас. С мен щеше да е свършено, ако нещо не ме бе спасило. Още докато конят потъваше и напразно се опитваше да се задържи с предните си копита, аз опрях двете си ръце върху седлото, преметнах краката си назад и направих кълбо през главата на бедното животно, като по този начин безмилостно го натиснах под солената покривка. В този момент, докато прелитах във въздуха, Господ чу най-горещата молитва, която бях изричал в живота си! Паднах върху уж твърда почва, но тя моментално поддаде. Тръгнах, събирайки всичките си сили. Потъвах и се издигах, подхлъзвах се, стъпвах, където не трябва, но успях да стигна до здраво място. Теглеше ме надолу и въпреки това вървях напред и не потънах. Не чувах нищо край себе си, не чувствах нищо. Не виждах нищо друго освен тримата мъже на хълма, двама от които ме чакаха с насочено оръжие.

И ето че най-сетне усетих здрава почва под краката си. Здрава и широка, от сол наистина, но ме издържаше. Изтрещяха два изстрела — Господ пожела да продължа да живея. Спънах се и паднах, а куршумите префучаха край мен. Пушките ми все още бяха на гърба. Истинско чудо бе, че не ги бях изгубил. Но сега нямах време да мисля за карабината «Хенри» и за «Мечкоубиеца», а се нахвърлих срещу негодниците със свити юмруци. Те не очакваха атака от моя страна. Арфан Ракедим избяга, Хамд ал Амасат знаеше, че без водач е изгубен, и го последва моментално. Успях да хвана само най-младия нехранимайко. Той се отскубна и скочи, но аз го следвах по петите. Той беше заслепен от страх — аз от яд. Не обръщахме внимание накъде води пътеката. Той нададе сърцераздирателен, дрезгав вик, а аз веднага отскочих назад. Човекът изчезна под солените води, докато аз стоях на метър от коварния му гроб.

Тогава зад мен се чу изпълнен с ужас вик.

— Сихди, помощ, помощ!

Обърнах се. Точно на онова място, където преди малко бях стъпил, Халеф се бореше за живота си. Вярно, че вече беше пропаднал във водата, но, за щастие, се държеше здраво за твърдия солен пласт. Спуснах се към него, свалих мечкоубиеца, легнах долу и протегнах тежката пушка към потъващия.

— Хвани ремъка!

— Улових го, сихди! О, Аллах, Аллах!

— Отблъсни се с краката. Не мога да се приближа много до теб. Дръж се обаче здраво!

Халеф употреби всичките си сили, за да оттласне тялото си нагоре, а в същото време аз дърпах здраво. Накрая успяхме — той лежеше върху здравия пласт на блатото. Едва поел дъх, дребосъкът се изправи на колене и започна да чете шейсет и четвъртата сура от Корана:

— Всичко, което е на небето и земята, слави Бога; негово е царството небесно и нему дължим възхвала, защото той е всемогъщ!

Той, мюсюлманинът, се молеше, а аз, християнинът, не можех да намеря думи, ако трябва откровено да си призная. Страшната солена повърхност зад мен лежеше така спокойна, неподвижна, блестяща, въпреки че беше погълнала нашите две животни и водача ни а пред нас виждах как бяга убиецът, причинил това нещастие. Всяка фибра на тялото ми трепереше и мина доста време, докато се успокоя.

— Сихди, ранен ли си? — попита Халеф.

— Не, но я ми кажи как се спаси?

— Скочих от коня, точно както направи и ти, сихди. По-нататък не знам. Можех да мисля отново едва когато стигнах до ръба на соления пласт. Но въпреки всичко с нас е свършено.

— Защо?

— Нямаме вече водач. О, Садек, приятелю на моята душа, духът ти ще ми прости, че съм виновен за смъртта ти. Но аз ще отмъстя за теб, тържествено ти обещавам, ще отмъстя за теб, ако не загина тук.

— Няма да умреш, Халеф.

— Ще загинем, ще умрем от глад и жажда.

— Ще имаме водач: Омар, сина на Садек.

— И как ще ни намери тук?

— Не чу ли, че е отишъл в Сефтими и днес щял да се върне?

— Въпреки това Омар няма да ни намери.

— Ще ни намери. Не каза ли Садек, че пътят за Сефтими и за Фетнаса съвпада в две трети от разстоянието?

— Сихди, ти ми даваш нова надежда и нов живот. Да, ще чакаме Омар да мине оттук.

— За него ще е истинско щастие, ако ни намери. Защото иначе ще загине на това място зад нас, тъй като предишната пътека потъна, а той не знае това.

Седнахме един до друг. Слънцето така прежуряше, че дрехите ни изсъхнаха за няколко минути и се покриха с коричка сол дотам, докъдето се бяха намокрили.

Втора глава

Пред съда

Въпреки дълбокото ми убеждение, че синът на убития ни водач ще дойде, той можеше, вместо да мине през езерото, да го заобиколи. И така чакахме с нарастваща тревога. Следобедът отмина, а до вечерта имаше само още два часа. Тогава различихме очертанията на човешка фигура, бавно приближаваща се от изток към мястото, където се намирахме ние. Тя приближаваше все повече и повече и ето че също ни забеляза.

— Хамдулиллях! Това е Омар Бен Садек — каза Халеф, сви ръце пред устата си като тръба и извика: — Омар, насам!

Човекът ускори крачките си и не след дълго стигна до нас. Той позна приятеля на своя баща.

— Добре дошъл, Халеф Омар! — поздрави той.

— Хаджи Халеф Омар! — поправи го Халеф.

— Извинявай! Радостта ми, че те виждам, е виновна за тази грешка. В Крие при татко ли си ходил?

— Да — отговори Халеф.

— Къде е той? Щом ти си в блатото, и той сигурно е някъде наблизо.

— Да, наблизо е! — обясни Халеф тържествено.

— Къде?

— На Омар Бен Садек, вярващия, му подобава да бъде силен, щом му е такъв късметът.

— Говори, Халеф, говори! Нещастие ли се е случило?

— Да. Аллах прибра баща ти при прадедите му.

Младежът стоеше пред нас, неспособен да каже нито дума. Той гледаше говорещия с изпълнени с ужас очи, а лицето му пребледня. Най-сетне успя да продума, но каза нещо съвършено различно от онова, което бях очаквал.

— Кой е този човек? — попита той.

— Това е Кара Бен Немзи, когото заведох при баща ти. Преследвахме двама убийци, които тръгнаха през блатото.

— Баща ми ли ви водеше?

— Да, той. Убийците бяха подкупили Арфан Ракедим и ни устроиха засада. Те застреляха баща ти. Той и конете потънаха в блатото, а нас Аллах спаси.

— Къде са убийците?

— Единият умря под солта, а другият замина с водача си за Фетнаса.

— Значи пътеката тук е разрушена?

— Да, не можеш да вървиш по нея.

— Къде потъна баща ми?

— Там, на трийсет крачки оттук.

Омар отиде дотам, докъдето соленият пласт беше здрав, гледа известно време втренчено пред себе си и след това се обърна на изток:

— Аллах, ти, Бог на всемогъществото и справедливостта, чуй ме, Мохамед, ти, Пророк на най-височайшия, чуй ме! Вие, халифи и мъченици на вярата, чуйте ме! Аз, Омар Бен Садек, няма да обръсна брадата си и няма да вляза в джамия, докато убийците на моя баща не идат в ада! Заклевам се!

Бях дълбоко потресен от тази клетва, но не можех да възразя срещу нея. След това Омар седна при нас и помоли с почти неестествено спокойствие:

— Разкажете ми!

Халеф изпълни желанието му. Когато той свърши, младежът стана.

— Елате! — Само тази единствена дума изрече той и тръгна по посока на Фетнаса.

Преди това бяхме минали през най-трудните места на пътя. Вече нямаше такава голяма опасност, от която да се страхуваме, въпреки че вървяхме през нощта. Сутринта стъпихме на брега на полуостров Нифсауа и видяхме пред себе си Фетнаса.

— И сега какво? — попита Халеф.

— Само ме следвайте — отговори Омар.

Това бяха първите думи, които чух от него от вчера насам. Той тръгна към най-близката до брега колиба. Пред нея седеше един възрастен мъж.

— Ес селям алейкюм! — поздрави Омар.

— Ве’алейкюм ес селям! — благодари старецът.

— Ти си Абдуллах ел Хамис, продавачът на сол, нали?

— Да.

— Виждал ли си водача Арфан Ракедим от Крие?

— Той пристигна тук с един чужденец малко преди разсъмване.

— И какво направиха след това?

— Водачът остана при мен да си отпочине, а после отиде при Бир Рекеб, за да се върне оттам към Крие. Чужденецът обаче си купи кон от сина ми и попита къде е пътят за Кбили.

— Благодаря ти, Абулмилх.[25]

Омар продължи пътя си мълчаливо и ни заведе в една колиба, където хапнахме малко фурми и пийнахме по чашка лагми. След това тръгнахме към Бешни, Негуа и Мансурах, където на запитванията си получавахме отговори, според които следвахме търсения от нас човек. От Мансурах не беше далеч до големия оазис Кбили. Тогава там все още имаше един турски векил, който под надзора на бея в Тунис управляваше полуострова Нифсауа. За целта на разположение му бяха предоставени десет войници.

Най-напред се насочихме към едно кафене. Но Омар не го свърташе на едно място. Той ни остави и се върна чак след час.

— Видях го — съобщи той.

— Къде? — попитах веднага.

— При векила[26]. Той е негов гост и е облечен в разкошни одежди. Ако искате да говорите с него, трябва да побързате, защото сега е време за прием.

Любопитството ми беше възбудено във висша степен. Един преследван, с обявена за главата му награда убиец беше гост на султански наместник! Странно!

Омар ни преведе през празен мегдан до ниска, каменна къща, по чиито външни стени нямаше и следа от прозорци. Пред вратата стояха войници, които се упражняваха под ръководството на един онбашия[27], а таббаала[28] гледаше облегнат на вратата. Пуснаха ни, без да се формализират, а един негър ни попита какво желаем. Той ни отведе в селямлъка, помещение с голи стени, чиято единствена подредба се състоеше от стар килим, постлан в един от ъглите на стаята. Върху него седеше човек с безизразни черти на лицето и пушеше тютюн от една прастара персийска хукаа[29].

— Какво искате? — попита той.

Тонът, с който бе зададен този въпрос, не ми се понрави. Затова му отговорих с контравъпрос:

— Кой си ти?

Той ме погледна слисано.

— Векилът! — изплъзна се от устата му.

— Искаме да говорим с госта, който днес или вчера е пристигнал при теб.

— Кой си ти?

— Ето паспорта ми.

Подадох документа на турчина. Той му хвърли един поглед, сгъна го и, го пъхна в джоба на шалварите си.

— Кой е този човек? — продължи да пита той, сочейки към Халеф с ръка.

— Моят слуга.

— Как се казва?

— Името му е Хаджи Халеф Омар.

— А кой е другият?

— Това е водачът Омар Бен Садек.

— А ти самият кой си?

— Нали прочете.

— Не съм го прочел.

— Написано е в паспорта ми.

— Написано е със знаците на неверниците. От кого го имаш?

— От френския консул в Алжир.

— Френският консул в Алжир няма власт тук. Паспортът ти има стойност на празен лист хартия. И така, кой си?

Реших да използвам името, което ми даде Халеф.

— Казвам се Кара Бен Немзи.

— Ти си син на немзите? Не ги познавам. Къде живеят?

— На запад от Турция до държавата на французите и англичаните.

— Оазисът, в който живееш, голям ли е, или имате само много малки оазиси?

— Населяваме един-единствен оазис, но той е толкова голям, че в него живеят петдесет милиона души.

— Аллах акбар! (Велики Боже!) Има оазиси, в които гъмжи от твои творения. Този оазис има ли потоци?

— В него има петстотин реки и милиони потоци. Много от тези реки са толкова големи, че по тях плават кораби, които събират повече хора, отколкото живеят в Басма или Рахмат.

— Аллах керим! (Милостиви Боже!) Какво нещастие, ако всички тези кораби бъдат погълнати в един и същи час от реките! В кой Бог вярват немзите?

— Вярват в твоя Бог, но не го наричат Аллах, а Отец.

— Значи не са сунити, а шиити?

— Те са християни.

— Господ да те погуби! Значи ти си християнин?

— Да!

— Гяур? И се осмеляваш да говориш с векила на Кбили? Ще заповядам да те набият с тояги по ходилата, ако не се постараеш веднага да се махнеш от очите ми!

— Сгреших ли нещо, закона ли престъпих, или те обидих?

— Да. Един гяур не може да си позволява да се явява пред очите ми. Но давай по-нататък! Как се казва водачът ти?

— Омар Бен Садек.

— Добре! Омар Бен Садек, откога служиш на този немзи?

— От вчера.

— Не е много. Ще бъда милостив и ще заповядам да ти ударят само двайсет тояги по ходилата. После се обърна към мен и продължи:

— А как се казва слугата ти там?

— Аллах акбар (Господ е велик), но за съжаление ти е дал толкова малко ум, че не можеш да запомниш наведнъж две имена. Както вече ти казах, името на слугата ми е Хаджи Халеф Омар!

— Ти да ме опозориш ли искаш, гяур? След това ще произнеса присъдата ти! И така, Халеф Омар, ти си хаджия, а служиш на неверник? Това налага двойно наказание. Откога си при него?

— От пет седмици.

— Значи ще получиш шейсет удара по ходилата и ще стоиш пет дни без храна и вода. А сега пак ти, как беше името ти?

— Кара Бен Немзи.

— Добре, Кара Бен Немзи, извършил си три големи престъпления.

— Какви, сихди?

— Не съм ти никакъв сихди: трябва да ме наричаш дженабънъс или хасретинъс, тоест Ваша милост или Ваше височество! Престъпленията ти са следните: първо, подмамил си двама правоверни да ти служат. Това прави 15 удара с тояги. Второ, ти се осмели да нарушаваш кефа ми. Това прави още петнайсет удара. Трето, ти се усъмни в умствените ми способности. Затова получаваш двайсет удара, или общо петдесет удара по стъпалата. И тъй като е мое право за всяка присъда да изисквам верги, налог, всичко, което имаш в себе си, отсега нататък ще принадлежи на мен; конфискувам го.

— О, велики господарю, възхищавам ти се. Твоята справедливост е огромна, мъдростта ти е още по-голяма, милостта ти безгранична, а благоразумието и хитростта ти нямат равни на себе си! Моля те, благородни бей на Кбили, разреши ни да видим госта ти, преди да изтърпим наказанието си.

— Какво искаш от него?

— Предполагам, че е мой познат, и искам да му се полюбувам.

— Гостът ми не е твой познат. Защото той е велик воин, верен поданик на султана, когото Аллах ще благослови, и е ревностен последовател на Корана; тоест той никога не е бил познат на някой неверник. Но за да види как векилът на Кбили наказва престъпленията, ще пратя да го извикат. Не ти ще му се любуваш, а той ще се наслаждава на наказанието, което ще получиш. Моят гост знаеше, че ще дойдете.

— А! И откъде знаеше?

— Минали сте покрай него, без да го забележите, и той веднага ми съобщи за вас. Ако не бяхте дошли сами, щях да изпратя да ви доведат.

— Той е дал сведения за нас? Какви?

— Ще узнаете. А после ще изтърпите по едно още по-тежко наказание.

Във всеки случай нашето посещение при този султански служител взе много странен обрат. Един векил с десет войници в такъв отдалечен оазис не би могъл да бъде нищо друго освен най-много чауш или мюлязъм , а по онова време в Турция притежателите на такива звания не са били нещо по-различно от слуги, които чистели ботушите и пълнели лулите на по-високопоставените от тях. Бяха изпратили добрия човечец в Кбили, за да му дадат възможност да се погрижи сам за себе си, а после го бяха забравили. Впрочем беят на Тунис вече бе изгонил всички турски войници от страната, а бедуинските племена бяха под закрилата на султана дотолкова, че всяка година той изпращаше на вождовете им уговорените почетни наметала, а те му се отблагодаряваха, като изобщо не мислеха за него. Така че за препитанието си почтеният векил трябваше да разчита само на изнудването и понеже по отношение на туземците това беше опасно дело, един чужденец като мен му бе добре дошъл. Той не знаеше нищо за Германия, нямаше представа за значението на консулствата, живееше сред разбойнически номадски племена, беше убеден, че съм беззащитен и безнаказано може да прави с мен всичко, каквото си поиска.

Без съмнение вярно беше и това, че разчитах само на себе си, но и през ум не ми минаваше да се страхувам от «негово височество». Нещо повече, доставяше ми удоволствие, че той така безочливо искаше да ни ощастливи с боя с тояги. Същевременно бях любопитен да узная дали неговият гост наистина бе търсеният от нас арменец. Вече предчувствах какво престъпление ни беше преписал. Във всеки случай той бе стар познат на векила и използваше това обстоятелство, за да ни обезвреди по някакъв начин.

Наместникът плесна с ръце и веднага се появи един черен слуга, който се хвърли на земята пред него като пред самия султан. Векилът му прошепна няколко думи, след което слугата отново се оттегли. Не след дълго вратата се отвори и влязоха

1 Чауш — фелдфебел. — Бел. нем. изд.

2 Мюлязъм — лейтенант. — Бел. нем. изд.

десетте войници със своя онбашия. В съшитите си от всякакви парцали дрехи, които по нищо не приличаха на военна униформа, те представляваха доста жалка гледка. Повечето от тях бяха боси, обаче всички носеха пушки, с които можеше да се прави всичко друго, но не и да се стреля. Те безразборно се хвърлиха един през друг на пода пред векила, който най-напред ги изгледа с възможно най-господарския си поглед, а след това издаде своята заповед:

— Калкънъз! (Станете!)

Войниците се изправиха, а онбашията извади от ножницата тежкия си сарас.

— Сърия гиринис! (Стройте се в редица!) — изръмжа той с глас като на мечка.

Те се строиха един до друг; държейки пушките в кафявите си ръце кой както му падне.

— Силях омуза! (Пушки на рамо!) — заповяда после онбашията.

Пушките се вдигнаха нагоре, блъскаха се една в друга, в стената или в главите на представителните юнаци, но след известно време все пак се озоваха върху раменете на притежателите си.

— Селям дур! (За почест!)

Пушките отново се оплетоха в забъркан възел и нищо чудно, че на една от тях цевта падна. Войникът невъзмутимо се наведе, взе я, огледа я от всички страни, за да се убеди, че дупката, от която се стреля, е все още там, след това извади от джоба си канап от палмово лико и внимателно завърза цевта за ложата на пушката. Най-накрая с доволна физиономия той постави поправеното оръжие в онова положение, в което беше разпоредено в последната заповед.

— Рахат дурун! Лаф етмейин! (Мирно! И не говорете!)

При това нареждане бойците видимо здраво стиснаха устни и със сериозно намигане дадоха да се разбере, че безспорно имат намерение да не издадат нито звук. Те забелязаха, че са ги довели да охраняват трима престъпници, а това означаваше да ни направят впечатление.

Наистина трябваше да полагам големи усилия да остана сериозен при това необикновено зрелище. Както забелязах, в резултат на ведрото ми настроение двамата ми придружители бяха добили смелост.

И ето че вратата отново се отвори. Очакваният гост влезе. Беше Хамд ал Амасат.

Без да ни удостои с поглед, той се запъти към килима, седна до векила и пое лулата от ръката на негъра, който се беше появил. Едва тогава вдигна глава и ни изгледа с презрение.

Тогава наместникът взе думата и ме попита:

— Този ли е човекът, когото искаше да видиш? Познат ли ти е?

— Да.

— Ти каза истината, той е твой познат. Това означава, че го познаваш, но не ти е приятел.

— Бих му бил много задължен за приятелството. Как се казва той?

— Нарича се Абу ен Насър.

— Това не е вярно. Името му е Хамд ал Амасат.

— Гяур, не се осмелявай да ме обвиняваш в лъжа, иначе ще получиш двайсет тояги повече! Приятелят ми наистина се казва Хамд ал Амасат. Но трябва да знаеш, кучи сине, че още когато бях миралай в Стамбул, една нощ бях нападнат от гръцки бандити; тогава дойде Хамд ал Амасат, поговори с тях и ми спаси живота. От онази нощ насам той се казва Абу ен Насър, баща на победата, защото никой не може да му се противопостави, а какво остава за един гръцки бандит.

Не можах да се сдържа и високо се изсмях.

— Ти си бил в Стамбул миралай, тоест полковник? В кои части?

— В гвардията, сине чакалов.

Пристъпих една крачка към него и вдигнах дясната си ръка.

— Само да се осмелиш още веднъж да ме обидиш, такъв шамар ще ти зашлевя, че утре сутринта носът ти ще прилича на минаре. Ти, негоднико, ще ми разправяш, че си бил полковник! Тия можеш да ги дрънкаш само тук, на твоите бабаити в оазиса, но не и на мен! Разбра ли?

Наместникът се изправи изненадващо бързо. Досега не му се беше случвало подобно нещо и главата му не можеше да го побере. Той ме гледаше втренчено, сякаш бях призрак, а след това не знам дали от яд или от стеснителност, заеквайки, каза:

— Гяур, аз можех да стана дори лива-паша , ако не ми харесваше повече службата тук, в Кбили.

— Да, ти си истински образец на смелост и храброст. Бил си се с бандити, които твоят приятел е победил само с думи. Чуваш ли: с думи! Явно той им е бил много добър познат, а може би и член на бандата им. Хамд ал Амасат извърши убийство с грабеж в Алжир. В Уади Тарфауи уби един човек, а в Шот ал Джерид застреля моя водач, бащата на този младеж, защото искаше да погуби мен. Преследвах го до Кбили и ето че го намирам като приятел на един човек, който твърди, че бил на служба

1 Лива-паша — генерал-майор. — Бел. нем. изд.

при султана с чин полковник! Обвинявам го пред теб в убийство и, искам от теб да го арестуваш!

Сега се изправи и «бащата на победата».

— Този човек е гяур! — извика той. — Пил е вино и не се чува какво говори. Първо трябва да изтрезнее и тогава да се оправдава.

Това вече беше прекалено. В следващия миг сграбчих арменеца, вдигнах го и го тръшнах на пода. Той отново скочи и извади нож.

— Кучи сине, ти посегна на един правоверен и трябва да умреш!

След тези думи той яростно се нахвърли върху мен. Аз обаче му отвърнах с добре премерен удар в слепоочието, от който той се строполи и остана да лежи неподвижен на пода.

— Хванете го! — заповяда векилът на войниците си, сочейки към мен.

Очаквах, че те веднага ще се нахвърлят върху мен, но за мое удивление видях да правят нещо съвсем друго. А именно онбашията излезе пред хората си и заповяда:

— Силяхваръ йере койун! (Оставете оръжието!) Всички едновременно се наведоха, оставиха пушките си на пода и после отново се върнаха в предишното си положение.

— Сага дьон! (Надясно!)

Смелите бойци се обърнаха надясно и сега стояха в колона един зад друг.

— Адамъ ортайа алънъз, кошунус! (Обградете го, ходом марш!)

Като на плац за учение те вдигнаха левия крак и фланговият започна да отмерва такта: «сол-сага, сол-сага» (Леви-десни, леви-десни!), замаршируваха те около мен и като се наредиха в кръг, спряха по команда на онбашията.

— Тутунус! (Хванете го!)

Двайсет ръце със сто кафяви, мръсни пръсти се протегнаха напред към мен отляво и дясно и ме хванаха за наметалото. Положението беше толкова комично, че от смях не можех да направя и едно движение, за да се освободя.

— Бей хазретлерим, херифи тутук! (Ваше височество, хванахме го!) — обяви командващият храбрия отряд.

— Бир даха коювермеин! (Не го изпускайте!) — заповяда наместникът със строга физиономия.

Стоте пръста се впиха в наметалото ми още по-здраво отпреди и само церемониалното достойнство, с което се извършваше всичко, беше виновно, че едва сдържах смеха си.

Докато ставаше това, Абу ен Насър отново се беше изправил. Очите му горяха от гняв и жажда за отмъщение, когато каза на векила:

— Заповядай да го застрелят!

— Да, той трябва да бъде убит. Преди това обаче трябва да го разпитам, защото съм справедлив съдия и не искам да осъждам никого, преди да съм го чул. Изложи обвинението си!

— Този гяур — започна убиецът — вървеше с един водач и слугата си през соленото блато. Там той се натъкна на нас и събори спътника ми във водата и моят приятел злочесто се удави.

— Защо го направи?

— За да си отмъсти.

— За какво искаше да си отмъщава?

— В Уади Тарфауи уби един човек. Ние го заварихме и искахме да го заловим, но той успя да избяга.

— Можеш ли да се закълнеш в думите си?

— Кълна се в брадата на Пророка!

— Това е достатъчно… Чу ли обвинението? — бях запитан после аз.

— Да.

— И какво ще отговориш?

— Че обвинителят е подлец. Той беше убиецът и в разказа си просто размени извършителите.

— Абу ен Насър се закле, а ти си гяур. Не вярвам на теб, а на него.

— Питай слугата ми! Хаджи Халеф ми е свидетел.

— Той служи на неверник и затова думите му нищо не струват. Ще наредя да свикат Великия съвет на оазиса, който, ще чуе думите ми и ще произнесе присъдата си над теб.

— Ти не искаш да ми повярваш, защото съм християнин, а все пак се доверяваш на един неверник. Този Хамд ал Амасат или, от мен да мине, Абу ен Насър, е арменец, тоест също не е мюсюлманин, а християнин.

— Моят приятел се закле в Пророка.

— Това е низост и грях, за което Господ ще го накаже. Щом ти не искаш да ме чуеш, ще го обвиня пред съвета на оазиса.

— Един гяур не може да обвинява правоверен, а съветът на оазиса не би могъл и с пръст да го докосне, защото приятелят ми притежава буюрулду и с него е «под сянката на падишаха».

— И аз съм под сянката на своя крал. И също разполагам с редовен паспорт. Той е в джоба ти.

1 Под сянката на падишаха — под закрилата на падишаха, — Бел. пр.

— Той е написан на езика на гяурите и ще се омърся, ако го прочета. С твоя случай ще се занимаем още днес, но най-напред ще си получите заслужения бой: ти петдесет, твоят слуга шейсет, а водачът ти двайсет удара по стъпалата. Изведете ги на двора, аз идвам след вас!

— Алъкоюн еллери! (Отдръпнете ръцете си!) — заповяда онбашията.

Стоте пръста ме пуснаха.

— Тюфеклери каддърънъз! (Вдигнете пушките!)

Юнаците се спуснаха към пушките си и отново ги взеха.

— Ортая алън хер ючуну! (Обградете тримата!)

Те веднага обкръжиха Халеф, Омар и мен. Отведоха ни на двора, в средата на който имаше каменен блок във формата на скамейка. По това личеше, че е предназначен за тези, които трябваше да бъдат наказвани.

Тъй като се бях подчинил спокойно, моите двама спътници ме следваха също без да се съпротивляват, но по очите им познавах, че само чакат да видят какво ще направя аз, за да сложат край на този фарс.

След като ни държаха известно време пред каменната скамейка, се появи векилът с Абу ен Насър. Пред тях вървеше негърът и носеше килима. Той го разстла на земята и щом двамата седнаха, им подаде огън за изгасналите лули. Наместникът посочи към мен.

— Елли даяк вурун она! (Ударете му петдесет тояги!) Моментът настъпи!

— Паспортът ми още в джоба ти ли е? — попитах аз наместника.

— Да.

— Дай ми го!

— Никога няма да си го получиш обратно.

— Защо?

— Защото нито един правоверен не бива да се омърсява с него.

— Ти наистина ли смяташ да ги накараш да ме бият?

— Определено!

— Тогава ще ти покажа какво прави един немзи, когато е принуден да търси своята справедливост.

Малкият двор беше обграден от три страни с висок зид, а четвъртата беше препречена от сградата. Към пътя имаше само един изход, там, откъдето бяхме дошли. Нямаше зяпачи, значи бяхме трима срещу тринайсет. Не бяха ни взели оръжията, така изискваше рицарският закон на пустинята. Векилът беше абсолютно безопасен, а и войниците му също. Само Абу ен Насър можеше да стане опасен. Преди всичко трябваше да обезвредя него.

— Имаш ли някаква връв? — попитах тихо Омар.

— Да, тази на наметалото ми.

— Извади я! — А на Халеф казах: — Застани на изхода и не пускай никого!

— Потърси си я! — беше отговорил междувременно векилът.

— Веднага! — Казвайки това, аз внезапно се измъкнах от войниците и скочих върху Абу ен Насър, извих ръцете му на гърба, така че в позата, в която беше седнал, не можеше да се помръдне:

— Завържи го! — заповядах на Омар.

Тази заповед бе излишна, защото Омар веднага ме беше разбрал и вече омотаваше с връвта си ръцете на арменеца. Още преди някой да успее да предприеме нещо срещу нас, той бе завързан. Неочакваната ми атака страшно изненада векила и неговата охрана. Сега с дясната ръка извадих ножа си, а с лявата хванах наместника за тила. От страх той разпери крака и ръце, сякаш беше умрял. За сметка на това пък се оживиха войниците.

— Кошун имдад арайън! (Идете да доведете помощ!) — изръмжа онбашията, който пръв дойде на себе си.

Сабята му пречеше, той я хвърли и побягна към изхода. Другите го последваха. Там обаче вече бе застанал славният Халеф с готово за стрелба оръжие.

— Гери, бурада дураджаксънъз! (Назад! Не мърдайте оттук!) — извика той.

Храбрите бойци се стъписаха, обърнаха се и се разбягаха на всички страни, за да търсят закрила в ъглите на зидовете.

Омар също беше извадил ножа си и седеше до мен с мрачен поглед, готов да забие острието в сърцето на Абу ен Насър.

— Мъртъв ли си? — попитах аз векила.

— Не, но ти сигурно ще ме убиеш?

— Това зависи от теб, въплъщение на справедливостта и смелостта. Животът ти виси на косъм.

— Какво искаш от мен?

Още преди да му отговоря, се разнесе ужасеният вик на жена. Погледнах нагоре и забелязах ниска, дебела женска фигура, която се носеше към нас с видимо усилие, почти търкаляйки се.

— Дур! (Стой!) — изпищя тя. — Йолдюрме ону беним ко-джам дър. (Не го убивай, той е мой мъж!) ; Значи тази закръглена дама, която изпод диплите на дрехите си се носеше към мен с движения, наподобяващи плуване, беше милостивата госпожа наместничка. Явно зад прозореца с решетките на женските покои тя е искала да наблюдава изпълнението на наказанието, но за свой ужас е трябвало да установи, че наказанието щеше да бъде наложено на съпруга й. Попитах я спокойно:

— Коя си ти?

— Векелин каръсъйъм (Аз съм жената на векила) — отвърна тя.

— Евет, авратъмдър кбилинир гюлю (Да, това е жена ми — розата на Кбили) — потвърди векилът, пъшкайки.

— Как се казва тя?

— Адъм Айша (Казвам се Айше) — съобщи тя.

— Евет, адъ Айша (Да, тя се казва Айше) — прозвучаха като ехо думите от устата на турчина.

Значи това бе розата на Кбили и се казваше Айше. Към такова едно нежно същество трябваше да бъда отстъпчив.

— Ако ми покажеш руменината на лицето си, о цвете на оазиса, ще отдръпна ръката си от него — казах аз.

Яшмакът веднага се отметна от лицето й. Тя беше живяла достатъчно дълго време сред арабите, чиито жени ходеха с незакрити лица, и затова беше станала по-малко сдържана, отколкото трябваше да бъде една туркиня. Впрочем тук, както тя си мислеше, ставаше дума за скъпоценния живот на съпруга й.

Видях едно безцветно, безизразно женско лице, което беше толкова пълно, че в него едва можеха да бъдат различени очите и чипото носле. Мадам Айше бе сигурно на четирийсет години, но беше решила да заличи белезите на възрастта си с високо изписани черни вежди и начервени устни. По една черна точка на всяка от страните й придаваше особен израз, а щом ръцете й се подадоха изпод дрехите до лактите, забелязах, че не само ноктите, но и целите й ръце бяха боядисани с къна.

— Благодаря ти, слънце на Джерид — поласках я аз. — Ако ми обещаеш, че векилът ще остане на мястото си, без да мърда, няма да му се случи нищо лошо.

— Каладжак. Сана, сьос вериним. (Ще стои кротко. Обещавам ти.)

— Тогава трябва да е благодарен на твоята прелест, че няма да го размажа като инджир , сложен в пресата за изсушаване. Гласът ти е мелодичен като флейта, очите ти блестят като слънцето, а фигурата ти е като на Шехеразада. Само заради теб правя тази жертва и го оставям да живее.

Аз отдръпнах ръката си от наместника. Той се изправи със стон на облекчение, но послушно остана в седящата си поза.

1 Инджир — смокиня. — Бел. нем. изд.

Айше внимателно ме огледа от главата до петите, а след това любезно ме попита.

— Кой си ти?

— Аз съм Кара Бен Немзи, чужденец, чиято родина е далеч отвъд морето.

— Хубави ли са вашите жени?

— Хубави са, но не приличат на жените от Шот ал Кебир.

Мадам Айше се усмихна доволно и аз разбрах, че съм спечелил нейната благосклонност.

— Немците са много умни, много храбри и учтиви хора, вече бях чувала за това — заключи тя. — Добре си дошъл при нас! Но я ми кажи, защо си вързал този човек? Защо войниците ни избягаха от теб? И защо искаше да убиеш великия наместник?

— Вързах този човек, защото е убиец. Войниците ви избягаха от мен, защото разбраха, че ще ги победя. А векила вързах, защото искаше да ме налага с тояги, а след това и вероятно да ме осъди на смърт, без да ми даде дължимата справедливост.

— Ще получиш справедливост!

Тези думи ме наведоха на натрапчивото убеждение, че и в Ориента чехълът има същата магическа сила, както и на Запад. Векилът усети, че авторитетът му е застрашен, и се опита да го защити.

— Аз съм справедлив съдия и ще…

— Сен сус! (Ти сега мълчи!) — заповяда му тя. — Знаеш, че познавам този човек, който се нарича Абу ен Насър, баща на победата, но е по-добре, ако се казва Абу ал Ялан, баща на лъжата. Той е виновен, че те изпратиха в Алжир тъкмо когато щеше да станеш мюлязъм. Той е виновен, че и след това дойде в Тунис и че тук ще бъдеш погребан в самота, и колкото пъти е идвал при теб, все е трябвало да правиш неща, които са ти причинявали вреда. Аз го мразя и нямам нищо против този чужденец да го убие.

— Абу ен Насър не може да бъде убит, той е под сянката на падишаха.

— Тут агзънъ! (Затваряй си устата!) Той е под сянката на падишаха, но този чужденец е под сянката на наместничката, под моята сянка! Чуваш ли? А който е под моята закрила, ти не можеш да пипнеш с пръст. Стани и тръгвай след мен!

Той се изправи. Тя се обърна и тръгна, а той направи физиономия, че трябва да я последва. Това обаче не съответстваше на моите намерения.

— Стой! — заповядах аз, като пак го хванах за врата. — Ти оставаш тук!

Тогава госпожа Айше се обърна.

— Нали каза, че ще го освободиш? — попита тя.

— Да, но само при условие, че остане на мястото си.

— Но той не може да седи тук цяла вечност!

— Имаш право, о, роза на Кбили, но ще трябва да остане тук, докато се уреди моят въпрос.

— Той вече е уреден.

— По какъв начин?

— Нали ти казах, че си добре дошъл при нас?

— Да, вярно е.

— Това означава, че си наш гост и можеш да останеш тук с хората си, докогато искаш.

— А Абу ен Насър, когото ти нарече Абу ел Ялан?

— Той е твой и можеш да правиш с него каквото пожелаеш.

— Истина ли е това, векил?

Турчинът се поколеба, преди да отговори, но един строг поглед на неговата господарка го накара да проговори.

— Да — увери ме послушният векил.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се.

— В Аллах и неговия Пророк ли?

— Трябва ли? — попита той мадам, розата на Кбили.

— Трябва! — отговори Айше решително.

— Е тогава се кълна в Аллах и Пророка!

— Сега може ли да дойде с мен? — попита ме тя.

— Може — отвърнах.

— Ела след това да ядеш с нас овнешко с кускус.

— Има ли тук някое сигурно място, където мога да затворя Абу ен Насър? — попитах аз господарката.

— Не. Вържи го за ствола на палмата, там до зида! Няма да ти избяга, защото ще заповядам на войниците да го пазят.

— Аз сам ще го охранявам — отговори Омар вместо мен. — От мен няма да може да избяга и със смъртта си ще заплати за живота на моя баща. Ножът ми е остър като погледа ми.

От момента на залавянето му убиецът все още не беше проронил нито дума, но той ни гледаше сърдито и страшно, докато ни следваше към палмата, за която го завързахме. Нямах намерение да го убивам, но беше станал обект на кърваво отмъщение и знаех, че никакво застъпничество пред Омар нямаше да помогне, за да го помилва. Еддем биддем, или както турците казват кан канъ йодер, за кръв с кръв се плаща. Въпреки всичко, което се беше случило, на мен ми се искаше без мое знание да успее да избяга, макар че той сигурно не би ме пощадил, ако имах нещастието да попадна в ръцете му.

И така аз поверих Хамд ал Амасат на Омар и се отправих с Халеф към селямлъка. По пътя дребното човече ме попита:

— Сихди, ти твърдеше, че този човек е арменски християнин, но трябва да се съгласиш, че е много зъл. Съзнаваш ли сега, че християните са лоши хора? Ти трябва да приемеш правата вяра, ако не искаш вечно да се пържиш в ада.

— Ти самият ще се пържиш там.

— Защо?

— Нали ми разказа, че в Дерк асфал, в седмия и най-дълбок кръг на ада, се пържат всички лъжци и лицемери и трябва да ядат от дяволските глави, растящи по дървото саккум.

— Да, но какво общо имам аз с това?

— Ти си лъжец и лицемер!

— Аз ли, сихди? Езикът ми говори само истината, а в сърцето ми няма притворство. Който ме нарича такъв, какъвто ме нарече ти, ще получи от мен куршум.

— Ти лъжеш, че си видял Мека, и се представяш за хаджия. Да разкажа ли това на векила?

— Аман, аман — извинявай! Не можеш да причиниш такова нещо на Халеф Омар, на най-верния си слуга, когото можеш да намериш.

— Добре, няма да го направя, но ти знаеш при какво условие ще мълча.

— Знам го и ще го спазвам, но ти ще станеш истински правоверен дори и да не искаш, сихди!

Влязохме в селямлъка, където векилът вече ни очакваше. Физиономията, с която ме посрещна обаче, не беше особено любезна.

— Седни! — покани ме той.

Приех поканата му и седнах съвсем близо до него, а Халеф се зае с лулите, които междувременно бяха поставени в единия ъгъл на стаята.

— Защо поиска да видиш лицето на жена ми? — започна той разговора.

— Защото съм европеец и съм свикнал да гледам лицата на тези, с които разговарям.

— Лоши обичаи имате! Нашите жени се забулват, а вашите се излагат на показ. Нашите жени носят дълги горни и къси долни дрехи, а вашите носят къси горни и дълги долни дрехи, а често и горните, и долните са къси. Виждали ли сте някога някоя от нашите жени при вас? А вашите момичета идват при нас и защо? От любопитство! Аиб! (Позор!)

— Векил, това ли е гостоприемството, което ми обещахте?

Откога имате обичай да посрещате гостите си с обиди? Не ми трябва нито овнешкото ти, нито кускусът ти и затова пак слизам в двора. Последвай ме!

— Извинявай, ефенди! Исках само да ти кажа какво си мислех, но не съм възнамерявал да те обиждам.

— Който не иска да обижда, не бива винаги да казва каквото мисли. Бъбривият мъж прилича на счупена стомна, от която никой няма нужда, защото тя нищо не може да задържи.

— Седни пак — помоли ме той — и ми разкажи къде срещна Абу ен Насър.

Подробно му разказах нашето приключение. Той ме изслуша мълчаливо и накрая направи недоверчива физиономия.

— Значи смяташ, че той е убил търговеца в Блида?

— Да.

— Но не си бил там?

— Да, обаче си направих съответните изводи.

— Само Аллах може да предполага, той е всезнаещ. А мисълта на човека е като лош ездач, когото непослушният кон отвежда не там, където той иска да отиде.

— Само Аллах може да предполага, защото е всезнаещ ли? О, векил, умът ти е уморен от многото овнешко с кускус, което си изял! Тъкмо защото Аллах е всезнаещ, няма нужда да прави изводи. Който прави предположения, той търси резултат от възприятията си, без предварително да знае нещо.

— Чувам, че си алим, който е посещавал много училища, защото говориш с думи, които никой не може да разбере. И значи смяташ, че Абу ен Насър е убил човека в Уади Тарфауи?

— Да.

— Беше ли там?

— Не.

— Мъртвият ли ти го разказа?

— Всеки, дори и овните, които ядеш, знаят, че мъртвите не могат да говорят.

— Ефенди, сега ти самият говориш непочтително. Значи не си бил там, а мъртвият не е могъл да ти каже. Откъде знаеш тогава, че Абу ен Насър е убиец?

— Видях една следа и тръгнах по нея, а когато го срещнах, той си призна за убийството.

— Това, дето си намерил следа, не е доказателство, че той е убиец, защото никой досега не е убивал някого, оставяйки след себе си следа. А това, че ти е признал за убийството, въобще не може да ме заблуди; той е шакаджъ, шегаджия, който просто е искал да си направи шега.

— С убийства никой не си прави шеги.

— Е, защо пък не с човек като теб. Значи ти смяташ, че той е застрелял водача Садек?

— Да.

— Ти беше ли там?

— Разбира се.

— И видя всичко?

— Дори много добре. Хаджи Халеф Омар също е свидетел.

— Е добре, значи Абу ен Насър е застрелял Садек. И затова ти твърдиш, че той е убиец?

— Естествено.

— Ефенди, дано Аллах избистри мисълта ти, защото трябва веднага да признаеш, че човек не бива да прави изводи.

— Как така?

— Тъй като си бил свидетел как Абу ен Насър е застрелял водача, ти си правиш извода, че той е убиец?

— Да. Точно така.

— Не е така! А ако е било кръвно отмъщение? Има ли в твоята страна кръвно отмъщение?

— Не.

— Тогава ти казвам, че този, който убива заради кръвно отмъщение, не е убиец. Никой съдия не може да го порицае. Само роднините на убития имат право да го преследват.

— Но Садек не е обиждал твоя гост.

— Тогава племето, към което принадлежи Садек, го е обидило.

— Но в случая няма нищо такова. Този Абу ен Насър, който всъщност се казва Хамд ал Амасат, а преди това, разбира се, е носил арменско име, застреля водача Садек, чийто син Омар е тук, а както ти преди малко обясни, този Омар има право върху живота на убиеца. Трябва да се споразумееш с Омар, но се погрижи този «баща на победата» повече да не ми се мярка пред очите, иначе ще си разчистя сметките с него. Впрочем я първо ми върни паспорта! Ще ми трябва на други места.

— Ефенди, сега от думите ти струи мъдрост. Ето ти паспорта! Веднага ще говоря с Омар да освободи Абу ен Насър. Но ти можеш да бъдеш мой гост колкото дълго пожелаеш.

Той стана и излезе на двора. Предварително знаех, че всичките му усилия пред Омар щяха да бъдат напразни. И действително след известно време наместникът се върна с мрачна физиономия и не изрече нито дума, докато не донесоха опеченото на шиш овнешко, приготвено от прелестните къносани пръсти на «розата на Кбили». Халеф и аз здравата си похапвахме и тъкмо векилът ми казваше, че Омар ще се храни вън на двора, защото не биваше да се отделя от жертвата си, вън се чу силен вик. Ослушах се, а викът се повтори:

— Брех, ефендине! (Ефенди, на помощ!)

Този вик беше отправен към мен. Скочих и изтичах на двора. Омар лежеше на земята и се боричкаше с войниците, но от пленника нямаше и следа. На изхода към улицата стоеше негърът и ми се усмихваше с невинна физиономия.

— Избяга, сихди — ето го, препуска там!

С три скока се озовах навън и видях как Абу ен Насър изчезва между палмите. Той яздеше бързоходна камила, която явно чудесно се справяше с разстоянията. Разбрах всичко. Мисията на векила в двора беше завършила с неуспех, но въпреки това той е искал да спаси Абу ен Насър. Беше заповядал на негъра да приготви камила, а на войниците — да хванат Омар и да освободят заловения. Единайсетте храбри юнаци все пак се бяха решили на нещо и номерът бе успял.

Разбира се, те скъпо заплатиха този успех. Омар беше използвал ножа си и след като най-сетне разпръснах кълбото борещи се, видях, че повечето от тях бяха ранени.

— Той избяга, ефенди! — изпъшка от яд и напрежение младият водач.

— Видях.

— Накъде?

— Натам.

С ръка показах посоката.

— Накажи тези хора тук, ефенди, а аз ще тръгна след убиеца.

— Той обаче има бързоходна камила — напомних му аз.

— Въпреки това ще го настигна.

— А какво ще яздиш?

— Ефенди, тук имам приятели, които ще ми дадат добро ездитно животно, както и фурми и мехове с вода. Преди още убиецът на баща ми да стигне до линията на хоризонта, аз ще съм по следите му. А ако ме последваш, ще попаднеш на моите дири.

Омар Бен Садек бързо се отправи на път. Халеф бе видял всичко и ми помогна да освободя Омар от ръцете на войниците. Той кипеше от гняв.

— Защо освободихте този човек, кучи синове, потомци на мишки и плъхове?

Разгневеният човек сигурно щеше да продължи конското си евангелие, ако не се беше появила жената на векила. Тя бе плътно забулена.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Твоите хора нападнаха водача ми…

— Ах вие, подлеци и мерзавци! — извика Айше, тропайки с крак и размахвайки червените си юмруци изпод фереджето.

— … и освободиха арестувания…

— Вие, разбойници и измамници! — гневно продължи розата на Кбили и ръкомахаше така, сякаш искаше да ги хване.

— По заповед на векила — добавих аз.

— На векила ли? Този непокорен червей, некадърник и инат! Но ръката ми ще го достигне, и то веднага, на момента!

Айше се обърна и се понесе към селямлъка, изпълнена с гняв.

О, ти, благословено влияние на чехъла, твоят скиптър е един и същ и на север, и на юг, на изток и на запад. Халеф направи доволна физиономия и каза:

— Тя е наместникът, а той — наместничката, а ние сме на по-сигурно място тук, отколкото ако имахме буюрулду и бяхме под сянката на султана. Хамдулиллях (слава на Аллаха), че не съм толкова щастлив, да съм векил с такава наместничка!…

Трета глава

В харема

Беше по онова време на деня, когато слънцето изпращаше в долината на Нил най-знойните си лъчи и всеки, на когото се налагаше да е под открито небе, гледаше да се скрие под някой покрив и да си почине на хладина.

Аз също лежах на мекия диван в жилището, което бях наел, сърбах ароматно кафе и се наслаждавах на уханието, излизащо от натъпканата ми с джебели лула. Дебелите стени, които нямаха прозорци от външната страна, спираха зноя, а пропускливите глинени съдове, през чиито стени се изпаряваше вода от Нил, правеха въздуха до такава степен поносим, че почти не усещах иначе обичайната обедна умора.

Тогава навън се чу хокащият глас на моя слуга Халеф ага.

Халеф ага ли? Да, моят добър, дребничък Халеф беше станал ага, господар и кой го направи такъв? Смешен въпрос! Кой иначе, ако не той самият!

Бяхме дошли в Египет през Триполи и Куфарех. За преживяванията ни по дългия път няма да говоря, защото нямат тясна връзка със случките от това пътуване. За тях ще разкажа по-късно в специална книга.

След това посетихме и град Кайро, който египтяните наричат просто столицата, но предпочитат да го споменават като ал Кахира, победоносния. Изкачихме се нагоре по течението на Нил, доколкото ми позволяваха ограничените средства, и накрая си наехме жилище в Кертаси, в което щях да се чувствам много добре, ако диванът ми и всички килими не бяха гъсто населени с онези подскачащи и хапещи създания, за които Фишарт пише:

«Хапе ме нещо, какво ли е то?»

и от които освен pulex canis3 с големите очи и червеникавите Pulex musculi са познати и обичаните от всички Pulex irritans и злите Pulex penetrans. За съжаление трябва да кажа, че в Египет бяха ловните полета не на човешките, а на «penetrans», тоест не на дразнещите, а на проникващите бълхи, затова не е необходимо

1 Джебели — вид много хубав сирийски тютюн. — Бел. нем. изд.

2 Фишарт, Йохан — нем. писател. 1546 — 1590 г. — Бел. пр.

3 Pulex canis — кучешки бълхи. — Бел. пр,.

4 Pulex musculi — миши бълхи. — Бел. пр.

5 Pulex irritans — човешки бълхи. — Бел. пр.

6 Pulex penetrans — проникващи в тялото бълхи. — Бел. пр.

да добавям, че моят кеф, обедната ми почивка, не остана необезпокояван.

И така, навън се чуваше гълчащият глас на моя Халеф ага, който ме изтръгна от дрямката ми.

— Какво? Как? С кого?

— С ефенди — чу се плах отговор.

— Искаш да нарушиш спокойствието на ефенди, на великия господар и учител?

— Трябва да говоря с него.

— Какво, ти трябва да говориш с него? Сега, когато си почива? Дяволът — Аллах да ме пази от него — да не ти е намазал главата с нилска тиня, та не можеш да разбереш какво означава да си ефенди, хеким , човек, когото Пророкът е надарил с мъдрост, така че да може всичко, дори и мъртвите да съживява, ако успеят да му кажат от какво са умрели!

Да, трябва да призная, че тук, в Египет, моят Халеф много, страшно много се беше променил. Сега той се държеше изключително гордо, безкрайно грубо и лъжеше неимоверно много, което в онези земи беше от голямо значение.

В Ориента смятат всеки немец за голям градинар и всеки чужденец за добър стрелец или за виден лекар. За нещастие, в Кайро в ръцете ми попадна една стара, полупразна аптечка с хомеопатични лекарства на Вилмар Швабе. Раздавах, където ми попадне, на познати и непознати по пет зрънца в разтвор едно към трийсет, а след това по време на пътуването ни по Нил давах на лодкарите млечна захар на върха на ножа срещу всички възможни въображаеми болести и с невероятна бързина си спечелих славата на лекар, който е в съюз с дявола, защото с няколко зрънца дурхаирсе можел да съживи дори и мъртвец.

Тази слава бе събудила в главата на моя Халеф, меко казано, грандомания, която обаче, за щастие, не му пречеше да бъде най-верният ми и най-внимателен слуга. Това, че обикновено той самият допринасяше за разпространяването на славата ми, е резултат от казаното по-горе. Той бе завладян от най-позорния порок на барон Мюнхаузен и наред с това се опитваше да блесне с грубост, която заплашваше да се превърне в класическа.

Между другото с мизерната си заплата той си бе купил камшик от хипопотамова кожа и не се разделяше вече с него при никакви обстоятелства. Познаваше Египет отпреди и твърдеше, че тук човек въобще не може да мине без камшик, който правел много по-големи чудеса от учтивостта и парите, а от последните и бездруго не ми бяха останали кой знае колко много.

1 Хеким — лекар. — Бел. пр.

— Чул те Господ, сихди — долових аз отново умолителния глас, — но аз наистина трябва да видя твоя ефенди и да говоря с него, великия лекар от Франкистан.

— Сега не може.

— Много е наложително, иначе господарят ми нямаше да ме изпрати.

— Кой е господарят ти?

— Богатият и могъщ Абрахим Мамур, Аллах да му дари хиляда години живот.

— Абрахим Мамур ли? Кой е пък този Абрахим Мамур, как се казва баща му? Кой е бил бащата на неговия баща и кой е баща на бащата на баща му? Къде е роден и къде живеят тези, на които дължи името си?

— Не знам, сихди, но той е могъщ господар, както се вижда от самото му име.

— От името му ли? Какво имаш предвид?

— Абрахим Мамур. Мамур означава чиновник. Той беше околийски управител, началник на една провинциална околия.

— Бил е? А сега не е ли вече?

— Не.

— Така си и помислих. Никой не го познава, дори и аз, Халеф ага, храбрият приятел и закрилник на моя господар, никога досега не съм чувал за него и никога не съм виждал пискюла на неговия тарбуш. Върви си, господарят ми няма време!

— Е добре, кажи ми какво да направя, за да стигна до него!

— Не знаеш ли поговорката за сребърния ключ, който отваря всички врати?

— Аз нося в себе си този ключ.

— Тогава отключвай!

Напрегнато се ослушвах и долових тихото подрънкване на монети, а след това отново гласа на Халеф:

— Един пиастър? Скъпернико, казвам ти, че отворът на ключалката е доста по-голям от твоя ключ. А той не става, защото е много малък.

— Тогава ще го направя по-голям.

Навън отново се чу дрънкането на дребни сребърни монети. Не знаех дали да се смея, или да се ядосвам. Халеф бе станал изключително отракан портиер.

— Три пиастъра? — казваше той тъкмо. — Добре, поне мога да те попитам какво те води при ефенди.

— Той трябва да дойде и да донесе вълшебните си лекарства.

— Червей, ти какво си въобразяваш! Че за три пиастъра ще го подлъжа да дава лекарство, което му носи една бяла фея през всяка първа нощ на новолунието?

— Наистина ли?

— Аз, Хаджи Халеф Омар Ага Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах, твърдя това. Аз самият съм виждал феята, а ако не вярваш, ще опиташ този кърбадж, камшика ми от хипопотамова кожа.

— Вярвам, вярвам.

— Това е хубаво.

— Освен това ще ти дам още два пиастъра.

— Дай ги тук! Кой е болен в дома на господаря ти?

— Това е тайна, която само ефенди може да узнае.

— Само ефенди ли? Негодник, аз не съм ли ефенди, който е видял феята? Върви си. Халеф ага не позволява да го обиждат.

— Извинявай, ефенди! Ще ти кажа.

— Изобщо не искам да знам. Омитай се оттук!

— Но моля ти се…

— Омитай се!…

— Да ти дам ли още един пиастър?

— Не искам нито един повече!

— Ефенди!

— Дори и два!

— О, ефенди, челото ти. сияе от доброта. Ето ти два пиастъра!

— Добре. Кой е болен?

— Жената на господаря.

— Жената на твоя господар ли? — попита Халеф учудено. — Коя по-точно?

— Той има само една.

— И е бил началник на провинциална околия?

— Абрахим Мамур е толкова богат, че би могъл да има сто жени, но обича само една-единствена.

— Какво й е?

— Никой не знае. Но тялото й е болно, а душата й е още по-болна.

— Аллах керим. Господ е милостив, но аз не! Аз държа в ръка камшика от хипопотамова кожа и ще го опитам върху гърба ти. Кълна се в брадата на Пророка, устата ти говори такива мъдрости, сякаш умът ти е паднал в реката. Не знаеш ли, че жените нямат душа и затова нямат право да отидат на небето? Как тогава може душата на една жена да е болна?

— Така ми казаха. Пусни ме вътре при ефенди!

— Не мога да го направя.

— Как така?

— Моят господар презира жените. Най-хубавата перла сред жените за него е като скорпион в пясък, а ръката му никога не е докосвала дрехата на някоя жена. Той не бива да обича никоя земна жена, иначе феята повече няма да дойде.

Трябваше да призная, че от минута на минута Халеф ага ставаше все по-ловък, но въпреки това изпитвах голямо желание да го накарам да опита собствения си камшик.

— Трябва да знаеш — прозвуча отговорът на пратеника отвън, — че той няма нито да докосва дрехите й, нито пък ще види тялото й. Само ще говори с нея през решетката.

— Възхищавам се на умните ти думи и на мъдростта на речта ти. Не ти ли прави впечатление, че великият хеким не може да говори с нея тъкмо през решетката?

— Че защо да не може?

— Защото здравето, което ефенди трябва да й даде, въобще няма да стигне до жената, а ще остане да виси на решетката. Върви си.

— Не мога да си ида, защото, ако не заведа мъдрия ефенди, ще получа сто тояги по ходилата.

— Благодари на добрия си господар ти, египетски робе, че ще окаже такова благоволение на краката ти. Аллах да е с теб и да ти помогне да получиш сто тояги!

— Нека ти кажа още нещо, храбри ага! Нашият господар има в хазната си повече кесии с пари, отколкото можеш да преброиш. Той ми заповяда да заведа и теб и ще получиш бакшиш, подарък, по-богат от който не би могъл да ти даде и самият хадиф на Египет.

Най-сетне посетителят поумня и попритисна малко по-силно моя Халеф на слабото място, което човек трябва да направи, ако иска да настрои благосклонно към себе си който и да е ориенталец. Дребничкият портиер също веднага смени тона и отговори с подчертано любезен глас:

— Аллах да благослови устата ти, приятелю! Но един пиастър в моята ръка ми е по-скъп от десет кесии пари в чужда. За съжаление твоята е мършава като чакал в клопка или като на някой изпаднал в безпомощно състояние в пустинята.

— Послушай съвета на сърцето си, братко!

— Аз твой брат! Червей, я само си спомни, че си роб, докато аз съм свободен човек и придружавам и пазя своя господар! Съветът на сърцето ми ще почака. Как може нивата да роди плодове, щом от небето падат само няколко капки роса?

— Ето ти още три капки!

— Още три! Е, ще видя дали мога да обезпокоя моя ефенди при положение, че господарят ти наистина ще даде такъв бакшиш.

1 Хадиф — вицекрал. — Бел. пр.

— Ще го даде.

— Тогава чакай!

Халеф най-сетне реши, че «би могъл да ме обезпокои», лисицата му с лисица! Впрочем той действаше по обичайните в Ориента лоши привички, така че до известна степен можеше да бъде извинен, особено ако се има предвид, че онова, което искаше от мен за службата си, изобщо няма смисъл да се споменава.

Но това, което най-много ме удивляваше в цялата тази работа, беше обстоятелството, че трябваше да отида при болна жена. За разлика от странстващите номадски племена мюсюлманинът крие обитателката на женските покои от очите на чужденци, а още повече тук явно ставаше дума за някоя съвсем не млада жена, която благодарение на доброто си сърце и душа бе успяла да запази любовта на Абрахим Мамур.

Халеф влезе.

— Спиш ли, сихди?

Обесник! Сега се обръщаше към мен със сихди, а навън караше другите да наричат него така.

— Не — отговорих. — Какво искаш?

— Отвън чака един човек, който желае да говори с теб. Дошъл е да те вземе и каза, че и аз трябва да дойда.

Хитрецът добави това само за да си осигури обещания бакшиш. Не исках да го карам да се сконфузва и се направих, че нищо не съм чул.

— Защо е дошъл да ме вземе?

— Имат болен.

— Спешно ли е?

— Много спешно, сихди. Духът на болния вече се кани да напусне земята. Затова трябва да побързаш, ако искаш да му попречиш да направи това.

Хм, Халеф беше необикновен посредник.

— Кажи на човека да влезе!

Халеф излезе и доведе пратеника. Мъжът се поклони доземи. Според обичаите на страната той беше събул сандалите си навън и смирено чакаше да го заговоря.

— Ела по-близо! — подканих го аз.

— Ес селям алейкюм! (Бъди благословен, господарю!) — поздрави той. — Аллах да ти помогне да чуеш смирената молба на най-нищожния от твоите роби!

— Кой си ти?

— Аз съм Хамид, слуга на великия Абрахим Мамур, който живее по горното течение на реката.

— Какво трябва да ми кажеш?

— Голяма мъка сполетя дома на моя господар, защото Гюзела, короната на неговото сърце, линее в сянката на смъртта. Нито един лекар, факир или светец не успя да спре болестта й. Тогава моят господар — Аллах да го зарадва — чу за теб и твоята слава и че гласът ти прогонва смъртта. Той ме изпрати да ти кажа: «Ела и махни росата на гибелта от моето цвете, а благодарността ми ще е сладка и светла като блясъка на златото.»

Корона на сърцето! Цвете! Гюзела означава красавица! Такива сравнения за жена на почтена възраст ми се струваха малко прекалено възторжени.

— Не знам къде живее господарят ти. Далеч ли е оттук?

— Господарят ми живее на брега и ти изпраща лодка. За един час ще стигнем при него.

— А кой ще ме върне обратно?

— Аз.

— Добре, идвам. Чакай навън!

Хамид излезе. Аз станах, сложих си друго наметало и взех сандъчето си с аконит, сяра, съсънка и всякакви други средства, които може да съдържа една ръчна аптечка със сто преградки. След пет минути вече седяхме в караната от четирима гребци лодка; аз потънал в мислите си, а Халеф горд като паша с три конски опашки. В пояса си носеше подарения му в Кайро пистолет със сребърен обков и острата, лъскава кама, а в ръка държеше неизбежния камшик от хипопотамова кожа — най-доброто средство да накара населението на Египет да му засвидетелства внимание, почит и признателност.

Наистина горещината не беше приятна, но носещата се по течението лодка ни осигуряваше освежителен полъх.

Известно време плавахме край малки плантации с финикови и малмирски палми с чаталести клони и разкошни ветрилообразни корони. След това отминахме няколко малки селища с развалини от античността. В издигащите се край нилската долина скалисти склонове се виждаше гранит. Долината се стесняваше и сега можеха да се забележат вълните на един бързей. Това беше Бааб ал Калабшех, няколко километра дълго дефиле. В началото му се издигаше четириъгълен зид, в който сякаш нямаше вход.

Като пристигнахме, забелязах, че един тесен канал от реката водеше под стената и снабдяваше обитателите с вода, без да е необходимо те да излизат от къщата си. Хамид вървеше пред нас. Той ни преведе покрай два ъгъла от външната страна на зида, обърната към водата, и до една врата даде знак, в отговор на който ни отвориха.

Видяхме срещу нас ухилената физиономия на един негър.

Бегло отвърнахме на почтителния му поздрав и минахме покрай него. Тук едва ли можеше да се очаква някаква красота в архитектурно отношение, така че не бях изненадан от голата, без никакви прозорци фасада на къщата пред нас. Атмосферните условия бяха оказали страшно разрушително влияние върху стените и намирах, че тази къща е съвсем неподходящо жилище за една нежна, болна жена.

По-рано пространството между зида и сградата е било украсено с декоративни растения, които са представлявали прекрасна гледка за обитателите. Но те отдавна бяха увехнали и изсъхнали. Накъдето и да погледнеше човек, не можеше да види нищо друго освен мъртва, гола пустош. Само ятата лястовици, гнездящи в многобройните пукнатини и цепнатини на къщата, внасяха малко живот и движение в мъртвата картина.

Крачещият напред пратеник ни въведе през тъмен нисък тунел в малък двор, насред който имаше басейн. Дотук значи водеше каналът, който бях забелязал. Човекът, строил самотната къща, явно се беше погрижил да набави за себе си и близките си достатъчно от онова, което в местност като тази е най-необходимо.

В двора се издигаха множество дървени решетки, зад които сигурно се намираха жилищните помещения. Но не можех да отделя много време за разглеждане на тези неща и дадох знак на Халеф, който беше преметнал аптечката през рамо, да ме чака и последвах пратеника в селямлъка на къщата.

Това беше широка, полутъмна стая, през чиито закрити с решетки прозорци падаше приятна, мека светлина. Килимите и разните украси по стените й придаваха уют, а намиращите се наблизо съдове с вода създаваха наистина приятна прохлада. Един парапет разделяше помещението на две половини: предната — за прислугата, а задната — за господаря и неговите гости. По-високата задна част на стаята се украсяваше от широк диван, който се ширеше от единия до другия ъгъл на стаята. Върху него седеше Абрахим Мамур, притежателят на многото кесии.

Когато влязох, той се изправи, но съгласно обичая остана на мястото си. Тъй като не бях обут с характерните за страната обувки, а с високи ботуши за езда, не можех да ги събуя и затова нехайно минах през скъпите килими и седнах до господаря на дома. Слугите донесоха неизменното кафе и още по-неизбежните лули и вече можехме да минем по-нататък.

Първият ми поглед бе насочен към лулата на Абрахим Мамур. Всеки познавач на Ориента знае, че по лулата се преценяват материалните възможности на нейния притежател. Дългата благоуханна, обвита с позлатена сребърна жица лула сигурно струваше хиляда пиастъра. Още по-скъп беше обаче мундщукът от кехлибар, състоящ се от две части, между които блестеше покрит със скъпоценни камъни пръстен. Този човек явно наистина притежаваше «много кесии», но това не можеше да бъде причина да се притеснявам, че някакъв си притежател на лула на стойност десет хиляди пиастъра е придобил богатството си, като е ограбвал подвластните си поданици. Значи по-добре щеше да е да проуча лицето му!

Но къде бях виждал вече тези красиви, фини и въпреки това заради неподходящото си съчетание сатанински черти? Изпитателно, проницателно, остро, направо пронизващо се устреми към мен погледът на малките очи без мигли, а после студено и като че успокоен, се отвърна. Изпепеляващи, изтощителни страсти бяха оставили дълбоки следи по това лице. Любовта, омразата, отмъщението, честолюбието си бяха помагали взаимно, за да потопят тази великолепно моделирана натура в блатото на порока и да придадат на външността на този мъж онова неописуемо нещо, което за други е сигурно предупреждение.

Къде бях срещал този човек? Бях го виждал. Само трябваше да си спомня къде. Но чувствах, че не е било при приятни обстоятелства.

— Нехаарак саиид! (Да бъде щастлив денят ти!) — поздравих аз.

— Нехаарак саиид ве мубаарак! (Да е щастлив и благословен и твоят!) — прозвуча бавно изпод гъстата, великолепна, но боядисана черна брада. Този глас беше студен, глух, без живот и душа; от него можеха да те побият тръпки. — Аллах да направи така, че по следите от стъпките ти балсам да расте, а от върховете на пръстите ти мед да капе, за да не чува сърцето ми повече гласа на своята мъка!

— Господ да те дари с мир, а на мен да помогне да открия отровата, която руши живота на твоето щастие — отвърнах аз на поздрава му, защото лекарят няма право да пита за жената на мохамеданина, ако не иска да направи най-голямото нарушение на учтивостта и обичаите.

— Чух, че си много мъдър хеким. В кое медресе1 си учил? — продължи Абрахим Мамур.

— В никое. Аз съм немзи!

— Немзи? О, аз знам, че немзите са умни хора. Вие владеете камъка на мъдростта и абракадабра, който прогонва смъртта.

1 Медресе — мохамеданско училище от по-висока степен в Ориента. — Бел. нем. изд.

2 Камък на мъдростта — философски камък. — Бел. пр.

— Няма нито философски камък, нито абракадабра.

Египтянинът ме погледна в очите с леден поглед.

— Не е необходимо да криеш от мен. Знам, че лекарите не говорят за умението си, а и нямам намерение да ти го отнемам с хитрост.. От теб се иска само да ми помогнеш. С какво прогонваш болестта от човека, с думи или с талисман?

— Нито с думи, нито с талисман, а с лекарства.

— Казах ти да не криеш от мен. Вярвам ти, защото ръката ти е надарена със способности, сякаш е благословена от Пророка, въпреки че не си мюсюлманин. Ти ще откриеш и победиш болестта.

— Само Господ е всемогъщ, той може да спасява и погубва, и само нему дължим уважение. Но щом трябва да ти помогна, говори!

Тази пряма подкана да издаде дори и най-незначителната тайна на дома си, изглежда, неприятно засегна Абрахим, въпреки че трябваше да е подготвен за подобно нещо. Но той веднага се опита да прикрие това и започна с въпрос:

— Ти си от страната на неверниците, където не е срамно да се говори за тази, която е дъщеря на една майка?

Досмеша ме от начина, по който той се опитваше да говори за «жена си» със заобикалки, но запазих сериозното си изражение и отговорих спокойно:

— Искаш да ти помогна, а ме ругаеш?

— Как така?

— Наричаш родината ми страна на неверниците.

— Ами че вие сте си неверници!

— Ние вярваме в същия Бог, в който вярвате и вие, но не го наричаме Аллах. От твоя гледна точка за теб съм неверник, но със същото право и аз бих могъл да те нарека такъв от моята гледна точка. Но не го правя, защото ние, немзите, никога не нарушаваме правилата на учтивостта.

— Хайде да не говорим повече за вярата! Мюсюлманинът не бива да говори за своята жена, но ти ще разрешиш да говоря за жените във Франкистан, нали?

— Разрешавам.

— Когато жената на един франк е болна…

Абрахим ме погледна, сякаш очакваше забележка от мен. Дадох му знак с ръка да продължава по-нататък.

— … и така, ако тя е болна и не хапва абсолютно нищо …

— После!

— … очите й загубят блясъка си, а бузите й — пълнотата си, ако е уморена, а въпреки това не може да понесе насладата на съня…

— По-нататък!

— … ако може да стои права само ако се е опряла на нещо, и ходи, бавно влачейки крака, зъзне от студ и гори от огън…

— Слушам! Говори!

— … при всеки шум се стряска и трепва — ако нищо не желае, нищо не обича, нищо не мрази и трепери от биенето на сърцето си…

— Продължавай по-нататък!

— … ако дъхът й е като на малка птичка, ако не се смее, не плаче, не говори — ако не казва нито една дума от радост или нито дума на горест и дори въздишките й вече не се чуват, ако повече не иска да вижда светлината на слънцето, а през нощта се сгушва в ъглите…

Египтянинът отново ме погледна, а в искрящите му очи се забелязваше страх, който сякаш се увеличаваше при изброяването на всеки следващ признак на болестта. Той сигурно обичаше болната с последната, тъжна и най-силна жар на почти изпепеленото си сърце и без да иска, с думите си ми бе издал отношението си към нея.

— Още не си свършил! — подканих го аз.

— … ако понякога изведнъж надава вик, като че ли забиват кинжал в гърдите й, ако непрестанно повтаря някоя чужда дума…

— Коя дума?

— Едно име.

— По-нататък!

— … ако кашля и след това по бледите й устни потече кръв. Абрахим ме гледаше така втренчено и страхливо, че не можех да не забележа, че моето решение беше за него присъда. За живот или смърт. Не се поколебах ясно да му дам да я разбере.

— Тя ще умре — казах аз.

Най-напред той стоя няколко мига като вкаменен, сякаш го беше ударил гръм, но след това скочи и се изправи пред мен. Червеният фес се беше плъзнал от бръснатата му глава, а лулата си бе изпуснал. Лицето му конвулсивно потръпваше от противоречиви чувства. То беше особено и страшно и напълно приличаше на онези изображения на дявола, които само изкусният молив на Доре можеше да рисува, не с конска опашка, копита и рога, а с изключителна симетричност на телосложението. Всяка отделна черта сама за себе си е съвършена красота, но в съчетание една с друга са така отблъскващи, грозни — дяволски. Насоченият към мен поглед беше изпълнен с ужас, който все

1 Гюстав Доре — френски художник. — Бел. пр.

повече и повече се превръщаше в гняв, за да избухне накрая в заплаха:

— Гяур! — изкрещя той.

— Какво каза? — попитах аз хладно.

— Казах гяур! Това ли се осмеляваш да ми предложиш, кучи сине? Камшикът трябва да те научи кой съм и че трябва да правиш това, което ти заповядвам. Ако тя умре, ще умреш и ти, но ако я излекуваш, можеш да си идеш и да искаш каквото пожелае сърцето ти.

Бавно и спокойно станах, изправих се пред него в целия си ръст и го попитах:

— Знаеш ли какъв е най-големият позор за един мюсюлманин?

— Какъв?

— Виж къде ти е фесът! Абрахим Мамур, какво ще каже Пророкът за това, че показваш темето си пред един християнин?

В следващия миг египтянинът покри главата си и с почервеняло от ярост лице извади камата си от пояса.

— Ти трябва да умреш, гяур! Кажи последната си молитва!

— Ще умра, ако е угодно на Бога, но не когато ти искаш, Абрахим Мамур — отговорих му спокойно както преди. — Ловил съм мечки, стрелял съм по слонове, улучвал съм лъв. Благодари на Аллах, че си още жив, и го помоли да укроти твоя гняв. Ти самият не си способен на такова нещо, защото си прекалено слаб, но ако не стане веднага, ще умреш.

Това беше тежка обида. Абрахим понечи да ме хване и светкавично скочи, но веднага се отдръпна, защото и в моята ръка блесна оръжието, което в онези страни човек никога не биваше да оставя. Стояхме един срещу друг сами, защото веднага след поднасянето на кафето и лулите той беше отпратил прислугата, за да не чуят разговора ни.

С моя храбър Халеф нямах ни най-малка причина да се страхувам от обитателите на старата къща. В случай на нужда ние двамата бихме могли да държим в шах живеещите тук няколко мъже и да се измъкнем невредими. Но аз изобщо нямах такива намерения. Вече предполагах доста неща за съдбата на болната. Трябваше да я видя и по възможност да разменя няколко думи с нея.

— Ти искаш да стреляш? — попита египтянинът ядосан, сочейки пистолета ми!

— Разбира се.

— Тук, в моя дом?

— Защо не, щом съм принуден да се защитавам?

— Кучи сине! Това, което си помислих, когато влезе тук, се оказа вярно!

— Какво е вярно, Абрахим Мамур?

— Че вече съм те виждал някъде.

— Къде?

— Не знам, но е сигурно, че не е било при приятни обстоятелства.

— Точно както днес, защото щях да се учудя, ако тази среща завършеше добре. Ти ме нарече «кучи син», а аз ти казвам, че ако още веднъж произнесеш тази дума, ще получиш куршум в главата. Запомни това добре, Абрахим Мамур!

— Ще извикам слугите си!

— Извикай ги, ако искаш да видиш труповете им, а после и теб да просна мъртъв до тях.

— Охо, само че ти не си Господ!

— Но съм немзи. Опитвал ли си някога ръката на един немзи?

Египтянинът презрително се изсмя.

— Внимавай да не ти се случи да я опиташ някога! — предупредих го аз. — Тя не е къпана като твоята в розова вода. Но аз ще оставя къщата ти в мир. Сбогом! Ти не искаш да те убия и аз ще изпълня желанието ти. Раббена халиек! (Господ да те пази!)

Прибрах револвера си и тръгнах към вратата.

— Стой! — извика Абрахим. Но аз продължих да вървя.

— Стой! — заповяда той още по-високо.

Почти бях стигнал до вратата, ала не се обърнах.

— Умри, гяур!

Аз рязко се извърнах и само успях да отскоча встрани. Камата му прелетя край мен и се заби в облицовката на стената.

— Сега си мой!

Казвайки това, аз скочих върху него, хванах го, както ми попадна, вдигнах го нагоре и го хвърлих срещу стената.

Абрахим Мамур остана да лежи няколко секунди, но след това с мъка се изправи. Очите му бяха широко отворени, вените на челото му — изпъкнали до пръсване, а устните му посинели от яд. Държах револвера си насочен срещу него, а той стоеше изплашен пред мен.

— Сега вече опита ръката на един немзи! — казах аз. — Само посмей още веднъж да ме ядосаш!

— Гяур!

— Страхливец! Или как се нарича някой, който моли лекар за помощ, след това го ругае, а накрая дори се опитва да го убие, нападайки го вероломно в гръб. Вяра, която има такива привърженици, нищо не струва.

— Магьосник!

— Магьосник ли? Защо?

— Ако не беше такъв, камата ми щеше да те улучи, а и нямаше да имаш сила да ме хвърлиш във въздуха като топка.

— Е добре! Магьосник съм и бих могъл да спася живота на Гюзела, твоята жена.

Умишлено изрекох името й, а то произведе очаквания ефект.

— Кой ти каза това име? — избухна Абрахим Мамур.

— Хамид, твоят пратеник.

— Един неверник няма право да произнася името на правоверна!

— Само казвам името на една жена, която утре може да е мъртва.

Абрахим пак ме погледна с леден, втренчен поглед, но след това закри с ръце лицето си.

— Вярно ли е, хеким, че Гюзела още утре може да е мъртва?

— Вярно е.

— Може ли да бъде спасена?

— Вероятно.

— Не казвай вероятно, ами сигурно! Готов ли си да ми помогнеш? Ако тя оздравее, можеш да поискаш всичко, което ти хрумне.

— Готов съм.

— Дай ми тогава твоя талисман или лекарство!

— Талисман нямам, а и лекарство все още не мога да ти дам.

— Защо да не можеш?

— Лекарят може да излекува болния едва след като го види.

Ела, хайде да вървим!

Той отстъпи назад като ударен.

— Ти луд ли си? Духът на пустинята е изгорил мозъка ти и не знаеш какво искаш. Жената умира, щом върху нея падне погледът на чужд мъж!

— Още по-сигурно е, че Гюзела ще умре, щом не мога да отида при нея. Трябва да измеря пулса й, а и да чуя отговорите на много въпроси, които засягат болестта й, от самата нея. Само Господ е всезнаещ и няма нужда да пита никого.

— Ти наистина ли не лекуваш с талисман?

— Не.

— И с думи ли не лекуваш?

— Не.

— И с молитви ли?

— Да, аз се моля за страдащите, но Господ вече ни е дал в ръка средствата, с които да лекуваме.

— Какви средства са това?

— Това са цветя, метали и метални съединения, чиито сокове и сили ние извличаме.

— Да не са някакви отрови?

— Аз не тровя болните.

— И трябва да говориш с нея ли?

— Трябва да я разпитам за болестта й, както и за всичко, свързано с нея.

— Но няма да говориш с нея за това, което не разрешавам, нали?

— Така да бъде.

— И ще трябва да пипаш ръката й?

— Да.

— Разрешава ти се, но само за една минута. А лицето й трябва ли да видиш?

— Не, болната може да остане забулена. Но трябва да направи няколко крачки напред-назад из стаята.

— Защо?

— Защото по походката и стойката могат да се разберат много неща, свързани с болестта:

— Добре, и това ти се разрешава. Ще отида да доведа болната.

— Остави това.

— Защо?

— Трябва да я видя там, където живее, трябва да разгледам стаята й.

— На какво основание?

— Има много болести, които възникват от обитаване на неподходящо жилище, а това може да забележи само окото на лекаря.

— Значи искаш да влезеш в харема ми?

— Разбира се.

— Това не разрешавам.

— Тогава тя ще умре. Аллах йекуун маак! (Господ да те пази!)

Обърнах се да си тръгна. Макар от изброяването на признаците на болестта да бях забелязал, че Гюзела страда от много силна душевна депресия, се престорих, че смятам болестта за телесна. И тъкмо защото предполагах, че страданията й са резултат от принуда, която я беше подчинила на властта на този човек, исках да си обясня колкото може повече подробности по случая. Той ме остави да стигна до вратата, но после извика:

— Спри, хеким, остани! Ще влезеш в покоите й!

Обърнах се и тръгнах отново към него, без да проявявам задоволството си. Победих и бях доволен от отстъпките, които ми беше направил. Любовта на египтянина, а в резултат на това и тревогите му трябва да бяха изключително големи, щом се съгласи да изпълни условията ми. Разбира се, по лицето му много добре се четеше спотаената злоба, която изпитваше към мен, защото бях неизбежен натрапник в светинята на интимния му живот, и стигнах до убеждението, че дори и в случай на щастливо излекуване на болната жена щях да си остана за него непримирим враг.

Египтянинът се отдалечи, за да се разпореди лично за всичко необходимо, тъй като никой от прислугата не биваше да знае, че той разрешава на чужд мъж достъп до светилището на дома си.

Доста време мина, докато Абрахим се върне. Върху здраво стиснатите му устни беше изписан израз на твърда решителност и с поглед, изпълнен с омраза, той заяви:

— Можеш да идеш при нея…

— Това вече го обеща.

— … и да видиш стаите й…

— Разбира се.

— … както и самата нея…

— Забулена и покрита.

— … и да говориш с нея.

— Това е наложително.

— Разрешавам ти безкрайно много неща, чужденецо. Но в името на блаженството в царството небесно и на вечните мъки в ада, ако изречеш някоя дума не по вкуса ми или направиш и най-малкото непозволено от мен нещо, ще пронижа Гюзела. Ти си силен и добре въоръжен, затова камата ми ще бъде насочена не към теб, а към нея. Кълна ти се във всички сури на Корана и във всички халифи, Аллах да благослови паметта им!

Все пак той ме беше опознал добре и смяташе, че това предупреждение ще му е по-полезно, отколкото отправени към самия мен високопарни заплахи. Всъщност на мен и през ум не ми бе минавало да накърнявам правата му. Но съдейки по поведението му, не можех да не си направя извода, че в отношенията му с болната имаше нещо нередно.

— Можем ли вече да тръгваме? — попитах аз.

— Ела!

Египтянинът вървеше напред, а аз го следвах. Най-напред минахме през няколко полусрутени помещения. Там сигурно спокойно си живееха всякакви нощни твари. След това влязохме в някаква стая. Тя, изглежда, служеше за вестибюл и чак после следваше помещението, което по всичко личеше, че служи за женски покои. Наоколо имаше всякакви дреболии, каквито жените имат обичай да ползват.

— Това са стаите, които искаше да видиш. Огледай се дали ще можеш да намериш в тях духа на болестта! — каза Абрахим Мамур с подигравателна усмивка.

— А съседната стая?

— В нея е болната. И нея трябва да видиш, но първо искам да се убедя дали слънцето е закрило лицето си за очите на чужденеца. Да не си посмял да ме последваш! Чакай, докато се върна!

Абрахим излезе, а аз останах сам.

Значи там се намираше Гюзела. Цялото поведение на египтянина разколеба предишното ми предположение, че става дума за жена на възраст.

Плъзнах поглед из стаята. И тук обзавеждането беше същото като в стаята на господаря: парапетът, диванът, нишата със съдове, пълни с вода за разхлаждане.

След малко Абрахим се появи отново.

— Огледа ли помещенията? — попита ме той.

— Да.

— Е?

— Нищо не може да се каже, преди да съм бил при болната.

— Хайде, ела, но още веднъж те предупреждавам!

— Добре де! Съвсем точно знам какво трябва да правя.

Влязохме в другата стая. В дъното седеше покрита с дълги дрехи и плътно забулена женска фигура. От нея не се виждаше нищо друго освен малките, обути в кадифени пантофи крака.

Започнах с въпросите си, чиято сдържаност явно задоволяваше египтянина. Накарах болната малко да се раздвижи из стаята и накрая я помолих да ми подаде ръка. Въпреки сериозността на положението едва не избухнах в смях. Дланта й бе увита в дебела кърпа, така че беше невъзможно да се види положението или формата на някой от пръстите й. Дори и нагоре ръката й бе увита по същия начин.

Тогава се обърнах към Абрахим:

— Тези превръзки трябва да се махнат.

— Защо?

— Не мога да напипам пулса.

— Махни кърпите! — заповяда той на жената. Тя прибра ръката си под дрехите, а след това се подаде една нежна ръчица, на чийто безимен пръст съзрях тясна халка. Абрахим наблюдаваше движенията ми с напрегнато внимание. Като сложих трите си пръста върху китката й, наведох ухо надолу, сякаш не исках само да напипам пулса, но и да го чуя — и не се бях излъгал — през воалите долетя тихо, едва чуто:

— Зеница куртар! (Спаси Зеница!)

— Готов ли си? — попита Абрахим и бързо се приближи.

— Да.

— Какво й е?

— Тя има голямо, дълбоко страдание, най-голямото, което съществува, но аз ще я спася!

Последните четири думи, които бях произнесъл бавно и натъртено, се отнасяха повече за нея, отколкото за него.

— Как се нарича тази болест?

— Има чуждо име, което само лекарите разбират.

— Колко време ще мине, докато оздравее?

— Може да стане скоро, но също и след много дълго време, в зависимост от това дали ще ми се подчиняваш.

— В какво трябва да ти се подчинявам?

— Трябва редовно да й даваш лекарствата ми.

— Ще го правя.

— Необходимо е да стои сама и да бъде предпазвана от всякакви тревоги.

— Ще бъде.

— Трябва всеки ден да разговарям с нея.

— Ти ли? Защо?

— За да мога да определям лекарствата според състоянието на болната.

— Аз непрекъснато ще ти съобщавам как се чувства.

— Не можеш да го правиш; защото не си в състояние да прецениш как се чувства болната.

— За какво ще говориш с нея?

— Само каквото ти ми позволиш.

— И къде трябва да става това?

— Тук, в тази стая, точно както днес.

— Кажи точно колко време трябва да идваш!

— Ако следваш съветите ми, смятано от днес, тя ще се освободи от болестта си за пет дни.

— Дай й лекарството!

— То е долу на двора при слугата ми.

— Тогава ела!

Обърнах се към болната, за да се сбогувам по същия начин мълчаливо с нея. Тя вдигна молитвено ръце под покривалото и се осмели да каже три срички:

— Евв’аллах! (С Бога!)

Но египтянинът веднага се обърна.

— Мълчи! Ще говориш само когато те питат!

— Абрахим Мамур — предупредих го аз строго, — не ти ли казах, че жена ти трябва да бъде пазена от тревоги? Не се говори така с болен човек, който е близо до смъртта.

— Най-напред тя самата трябва да се погрижи да не дава повод да я обиждат. Тя знае, че не бива да говори. Ела!

Върнахме се в селямлъка, където изпратих да повикат Халеф, и той незабавно се появи с аптечката. Предписах игнация , дадох необходимите указания и се приготвих да си тръгвам.

— Кога ще дойдеш утре?

— По същото време.

— Отново ще ти изпратя лодка. Колко искаш за днес?

— Нищо. Като оздравее болната, ще ми дадеш каквото сметнеш за добре.

Въпреки това Абрахим бръкна в джоба си и измъкна една натъпкана догоре кесия, извади от нея няколко монети и ги подаде на Халеф.

— Ето, вземи ги!

Доблестният Халеф ага посегна към тях с такава физиономия, сякаш правеше голямо благоволение на египтянина, и пускайки бакшиша в джоба си, без да го погледне, каза:

— Абрахим Мамур, ръката ти е щедра, а и моята също. Винаги ще ти протегна ръка за помощ, защото Пророкът казва, че протегнатата ръка е първото стъпало към царството на блажените. Аллах да е с теб, а също и с мен!

Вървяхме, придружавани от египтянина до градината, където един слуга ни отвори вратата в зида. Като останахме сами, Халеф бръкна в джоба си, за да види какво е получил.

— Три златни цехини, сихди! Пророкът да благослови Абрахим Мамур и да държи жена му колкото може по-дълго болна.

— Халеф! — казах аз с укор.

— Сихди, не искаш ли да спечеля няколко цехини?

— Напротив. Но повече бих се радвал на оздравяването на болната.

— Колко пъти ще ходим още, докато оздравее болната?

— Може би още пет пъти.

— Пет по три прави петнайсет цехини. А като оздравее, сигурно ще получа още петнайсет, което прави трийсет цехини. Ще проуча дали тук, по Нил, няма и други болни жени.

Стигнахме до лодката, където гребците вече ни очакваха. Нашият водач Хамид стоеше до кормилото и щом се качихме, лодката бързо се понесе по течението на реката, така че след половин час стигнахме до Кертаси.

1 Игнация — бобово растение, съдържащо стрихнин. Екстракт от него в малки дози действа успокоително на нервите, а в големи количества предизвиква тетанус. — Бел. нем. изд.

Спряхме близо до един дахабие, който беше хвърлил котва тук, докато сме били на брега. Въжетата му бяха опънати, платната прибрани и според благочестивия мохамедански обичай рейсът, корабният капитан, канеше хората си на молитва.

— Хай алла ссаля! (Ставайте, пригответе се за молитва!) Вече се канех да отмина, но още веднъж бързо се обърнах. Този глас ми беше познат. Правилно ли бях чул? Това наистина ли беше старият Хасан, когото наричаха Абу ер Реисан, баща на корабните капитани? Срещнахме се с него в Куфарах, където заедно с Халеф и мен той посети един от синовете си. Обикнахме се взаимно и аз бях убеден, че много ще се зарадва да ме срещне отново. Изчаках да свърши молитвата и след това извиках към палубата:

— Абу ер Реисан, охио!

Старото му добро, брадато лице веднага се появи и той попита:

— Кой е? Аллах акбар! (Господ е велик!) Това не е ли моят син Немзи Кара ефенди?

— Той е, рейс Хасан.

— Ела горе, синко! Искам да те прегърна.

Качих се при него, а той сърдечно ме поздрави.

— Какво правиш тук? — попита ме Хасан.

— Почивам си от пътуването, а ти?

— Идвам с кораба си от Донгола, където натоварих на борда майчин лист. За съжаление коритото ми се проби и трябваше да хвърля котва.

— Колко време ще останеш тук?

— Само днес и утре. Къде живееш?

— Ей там вдясно, в самотната къща.

— Хазяинът ти добър ли е?

— Да. Той е шейх ал белед. Доволен съм от него. Тази вечер ще бъдеш мой гост, нали, рейс Хасан?

— Ако не са ти счупени лулите, ще дойда.

— Имам само една, значи ще трябва да си донесеш твоята. Но ще пушиш най-великолепния тютюн, който някога въобще е съществувал.

— Разбира се, че ще дойда. Ти дълго ли ще останеш тук?

— Не. Искам да се върна в Кайро.

— Тогава тръгвай с мен. Ще хвърля котва в Булак.

При това предложение ми хрумна една мисъл.

— Рейс Хасан, ти ме наричаш свой приятел.

1 Майчин лист — лековита билка. — Бел. пр.

2 Шейх ал белед. — кмет на селото. — Бел. нем. изд.

3 Булак — предградие на Кайро, с пристанище.

— Да, и си такъв. Искай от мен каквото и да е и то ще бъде твое, ако го имам или мога да го набавя!

— Искам да те помоля за нещо голямо.

— Какво е то?

— Ще научиш довечера, като пиеш с мен кафе.

— Аз ще дойда и… о, но, сине мой, забравих, че вече съм поканен.

— Къде?

— В същата къща, в която живееш и ти.

— При шейх ал белед ли?

— Не, при човека от Стамбул, който пътува с мен два дни и слезе тук. Той нае там стая за себе си и място за слугата си.

— Какъв е?

— Не знам, не ми е казвал.

— Но неговият слуга можеше да ти го каже.

Капитанът се засмя, което иначе не беше обичайно за него.

— Този човек е хитрец, който е чувал всички езици, но нито един не е научил достатъчно добре. По цял ден пуши, свири и пее и когато го попитат нещо, дава отговори, които днес са истина, но на другия ден вече не са… Завчера беше турчин, вчера черногорец, днес е сириец и само Аллах знае какъв ще бъде утре или вдругиден.

— Значи сигурно няма да дойдеш при мен.

— Ще дойда, след като изпуша една лула с другия. Аллах да те пази! Но сега имам още работа.

Халеф вече се беше прибрал. Аз също го последвах и се изтегнах на дивана в стаята си, за да премисля днешното преживяване. Това обаче не ми се удаде, защото само след няколко минути при мен дойде хазяинът ми.

— Нехарак саиид ве мубарак. (Ефенди, идвам да ти поискам разрешение.)

— За какво?

— При мен дойде един чужденец и ме помоли за стая, каквато му дадох.

— И къде е тази стая?

— Горе.

— Човекът изобщо няма да ми пречи. Направи каквото намериш за добре, шейх.

— Но твоята глава има да премисля много неща, а чужденецът има слуга, който, изглежда, много свири и пее.

— Ако не ми харесва, ще му забраня да прави това.

Угриженият хазяин излезе и аз отново останах сам, но не можах да размишлявам на спокойствие, защото долових стъпките на двама мъже. Единият идваше от двора, а другият отвън и се срещнаха точно до моята врата. Познах Халеф по гласа.

— Кажи първо кой си и какво правиш в тази къща? — подпита другият.

— Аз ли? Аз съм от тази къща! — отбеляза Халеф възмутен.

— Аз също.

— Какво търсиш тук? Кой си?

— Ти кой си?

— Аз съм Хамсад ал Джербая.

— А аз Хаджи Халеф Омар Ага.

— О, ага!

— Да. Придружител и закрилник на моя господар.

— Кой е този господар?

— Великият хеким, който живее в тази стая.

— О, велик лекар! И какво лекува?

— Всичко.

— Всичко ли? Не ме занасяй. Има само един-единствен лекар, който наистина може да лекува всичко, и това съм аз.

— Ти ли? Ти също ли си лекар?

— Не. Аз също съм закрилник на господаря си.

— Кой е господарят ти?

— Това не се знае. Преди малко се нанесохме в тази къща.

— Може да не останете в нея.

— Охо! Така ли?

— Да, защото сте неучтиви мъже и не отговаряте, като ви питат. Ще ми кажеш ли кой е господарят ти?

— Да.

— Е?

— Той е… той е… мой господар, а не твой.

— Обесник!

След тази последна дума чух как моят Халеф ядосан се отдалечава. Другият остана на входа и заподсвирква. После започна тихо да си тананика. Последва пауза, след която започна да пее една песен.

Едва не подскочих от радостна изненада, защото, макар да пееше на арабски, аз знаех немска песен с подобно съдържание, а и мелодията беше съвсем същата, нота по нота.

След като свърши вторият куплет, скочих към вратата, отворих я и погледнах човека. Беше облечен в широки сини шалвари, също такава жилетка, кожени ботуши и с фес на главата. Той напето се изправи пред мен и попита:

— Хареса ли ви песента, ефенди?

— Много! Откъде я знаеш?

— Сам си я измислих.

— Тия ги разправяй на някой друг, но не и на мен! А мелодията?

— Сам си я измислих, съвсем честно!

— Мошеник!

— Ефенди, аз съм Хамсад ал Джербая и не разрешавам да ме обиждат.

— Ти си Хамсад ал Джербая и въпреки това си голям лъжец! Аз знам тази песен.

— Сигурно ви я е пял или свирил някой, който я е чул от мен.

— А ти от кого я чу?

— От никого.

— Непоправим си, както се вижда. Тази мелодия е от една немска песен.

— Ефенди, ти какво знаеш за Германия?

— Песента се казва «Какво се промъква там в храсталака».

— Ура, но какво е това! — прекъсна ме той, ликувайки, тъй като бях произнесъл думите на немски. — Вие да не сте немец? — започна да говори той вече на немски.

— Разбира се.

— Наистина ли? Един немски ефенди! И откъде сте, ако мога да попитам, господин хеким баши?

— От Саксония.

— Саксонец! Ще се пръсна от радост! И да не сте станали турчин?

— Не. Вие прусак ли сте?

— Да. Прусак от Ютербок.

— Как стигнахте дотук?

— С железница, кораб, на кон и камила, а също и с краката.

— А какъв сте били преди?

— Нещо като бербер. Но не ми харесваше повече вкъщи и тръгнах по широкия свят, ту насам, ту натам, та дотук.

— Трябва да ми разкажете всичко най-подробно. На кого служите сега?

— Моят господар е син на един константинополски търговец и се казва Исла Бен Мафлай. Има страшно много пари момчето.

— Какво прави той тук?

— Знам ли? Търси нещо.

— Какво?

— Мисля, че някаква девойка.

— Девойка ли? Много странно.

— Но сигурно ще я намери.

— И каква е тази девойка?

— Една черногорка, Занича или Зеница, или както там се произнася.

— Какво! Зеница ли се казва?

— Да.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се. Първо, той има нейна снимка и, второ… но трябва да свършвам, той ми пляска с ръце отгоре, ефенди. Трябва да се качвам.

Затворих вратата, но не си легнах отново, защото не ме свърташе в стаята. Сега този берберин от Ютербок, който така благозвучно се наричаше Хамсад ал Джербая, вече не ми се виждаше толкова банален и, още повече, у мен се беше събудило съпричастие към неговия господар, който търсеше тук на Нил една черногорка на име Зеница. За нещастие, сега пък дойдоха няколко фелахи, които имаха главоболие или болки в тялото и моите вълшебни зрънца трябваше да им помогнат. По ориенталски обичай те седяха при мен цял час, докато разбера с какво мога да им помогна, а след като приключихме с лекуването, останаха по местата си, докато накрая сами решиха да си тръгнат.

Ето че настъпи вечерта. Капитанът дойде и се качи горе, но след половин час провлечената му походка отново се чу и той влезе при мен. Халеф поднесе тютюна и кафето, а след това се оттегли. Малко по-късно го чух да се кара с ютербокския турчин.

— Ремонтираха ли ти пробива? — попитах аз Хасан.

— Още не. Днес успяхме само да запушим дупката, и да изпомпим водата. Но Аллах и утре е дал ден.

— И кога ще отплаваш?

— Вдругиден рано сутринта.

— Ще вземеш ли и мен?

— Душата ми би се радвала да те има до себе си.

— А ако искам да доведа някого с мен?

— На кораба ми има още много място. За кого става дума?

— За една жена.

— Жена ли? Да не си купил тук някоя робиня, ефенди? ?

— Не. Тя е жена на друг.

— И той ли ще пътува?

— Не.

— Значи си я купил от него?

— Не.

— Тогава той ти я е подарил?

— Също не. Ще му я отнема.

1 Фелахи — местно египетско население. Бел. нем. изд.

— Аллах керим! (Господ да е милостив!) Искаш да му я отнемеш против неговата воля?

— Може би.

— Ефенди, знаеш ли какво е това?

— Разбира се. Ихтитаф, отвличане.

— Отвличане, което се наказва със смърт. Да не ти се е замъглил умът, а душата ти да е помръкнала, та искаш да извършиш престъпление?

— Нищо подобно! Цялата работа е просто много съмнителна. Знам, че си ми приятел и умееш да пазиш тайна. Ще ти разкажа всичко.

— Отвори портите на сърцето си, сине мой! Слушам!

Разказах му за днешното си приключение. Той слушаше внимателно. Като свърших, той се изправи.

— Ставай, сине мой, вземи лулата си и ме последвай.

— Къде?

— Веднага ще разбереш.

Подозирах какво е намерението му и го последвах. Той ме водеше нагоре към стаята на търговеца. Прислужникът му не беше там, затова влязохме, като преди това съобщихме за себе си с леко подраскване на вратата.

Мъжът, който се изправи пред нас, беше все още млад. Изглежда, бе на около 26 години. Скъпият чибук, от който пушеше, ми подсказа, че говорейки за неговите «страшно много пари», ютербокецът сигурно имаше право. Той бе с привлекателна външност и още в първата минута си казах, че бих искал да му засвидетелствам своето доброжелателство. Старият Хасан взе думата.

— Това е търговецът на едро Исла Бен Мафлай от Стамбул, а този тук е Кара Бен Немзи ефенди, мой приятел, когото обичам.

— Бъдете добре дошли при мен и седнете! — отговори младият мъж.

По лицето на турчина се изписа очакване, защото сигурно си бе казал, че капитанът трябва да има достатъчно основателна причина, за да ме заведе при него просто така.

— Ще ми направиш ли една услуга, Исла Бен Мафлай? — попита старият.

— С удоволствие. Кажи какво трябва да направя за теб!

— Разкажи на ефендито историята, която преди това довери на мен.

По лицето на търговеца се изписа учудване и недоверие.

— Рейс Хасан — каза той, — ти тържествено ми обеща да мълчиш, а ето че вече си се раздрънкал!

— Попитай моя приятел дали съм проронил и дума.

— Тогава защо го водиш горе и искаш да разкажа същото и на него?

— Нали ми каза да си отварям очите на четири по време на пътуването, а и където вечер хвърля котва, и да се осведомявам за това, което търсиш. Действах според твоето желание и ти водя този човек, който вероятно ще може да ти даде сведения.

Исла скочи и захвърли лулата настрани.

— Вярно ли е? Ти би могъл да ми дадеш сведения?

— Приятелят ми Хасан не ми е казал нито дума и аз още не знам за какво бих могъл да те информирам — обясних аз. — Говори първо ти.

— Ефенди, ако можеш да ми кажеш това, което бих искал да чуя, ще те възнаградя по-богато от паша.

— Не искам никаква награда. Говори!

— Търся една девойка, която се казва Зеница.

— Аз познавам жена с такова име.

— Къде, къде, ефенди? Казвай бързо!

— Би ли ми описал първо как изглежда девойката!

— О, тя е красива като роза и прекрасна като утринна зора! Ухае като цветовете на резедата, а гласът й е мелодичен като песента на хурия. Косата й е като опашката на коня Гиля, а краката й са като на Далила, която е заслепила Самсон. От устата й се ронят думи на доброта, а очите й…

Аз го прекъснах с едно движение на ръката.

— Исла Бен Мафлай, това не е описанието, от което имам нужда. Не говори с възхищението на годеник, а с думите на разума! Кога си я изгубил?

— Преди две луни.

— Няма ли тя нещо в себе си, по което може да бъде разпозната?

— Какво например?

— Може би някакво бижу, пръстен, огърлица…

— Пръстен ли, да! Дадох й пръстен, направен от тънко като хартия злато, върху който има хубава перла.

— Виждал съм този пръстен.

— Къде, ефенди! О, хайде казвай бързо! И кога?

— Днес преди няколко часа.

— Къде?

— Близо до нашето селище, на не повече от един час път оттук.

Младият мъж коленичи пред мен и от вълнение сложи ръце върху рамената ми.

— Вярно ли е? Истината ли казваш? Не се ли лъжеш?

— Вярно е. Не се лъжа.

— Тогава ставай! Трябва да отидем при нея!

— Не може.

— Може, трябва да може! Ще ти дам хиляда пиастъра, две, три хиляди пиастъра, ако ме заведеш при нея.

— И сто хиляди да ми дадеш, днес не мога да те заведа при нея.

— Кога тогава? Утре, утре много рано?

— Вдигни лулата си, запали я отново и седни! Който бърза, бавно стига. Трябва да обсъдим всичко.

— Не мога, ефенди! Душата ми трепери.

— Запали си лулата!

— Нямам време за това, трябва…

— Добре! Щом нямаш време за разумен разговор, тогава си тръгвам.

— Стой! Ще направя всичко, каквото искаш!

Турчинът отново седна на мястото си и взе от мангала един тлеещ въглен, за да запали тютюна в лулата си.

— Готов съм. Хайде говори! — подкани ме той след това.

— Днес един богат египтянин беше изпратил да ме повикат при него, понеже жена му била болна…

— Жена му ли?

— Така беше наредил да ми кажат.

— Кой е този човек?

— Нарича се Абрахим Мамур и живее нагоре по течението на реката в една самотна полусрутена къща на брега на Нил.

— И е обградено със зид, нали?

— Да.

— Кой би могъл да предположи! Пребродил съм всички градове, села и къщи край Нил, но мислех, че тази къща е необитаема. Тя наистина ли му е жена?

— Не знам, но мисля, че не е.

— Болна ли е?

— Много.

— Валлахи, за Бога, той ще ми плати, ако й се случи нещо лошо. От какво е болна?

— Болката й е сърдечна. Тя мрази Абрахим Мамур и чезне от копнеж да избяга от него, но ако това не стане скоро, ще умре.

— Но не той, а тя ти го каза, нали?

— Не, аз самият стигнах до този извод.

— Ти си я видял?

— Да. Той ме заведе в покоите й, за да мога да говоря с болната.

— Той самият? Невъзможно!

— Той я обича…

— Аллах да го накаже!

— Страхувах се, че тя ще умре, ако той ме отпрати.

— Значи си говорил с нея?

— Да, но само каквото той ми разрешаваше. Ала тя все пак успя да ми прошепне тихо: «Спаси Зеница.» Значи тя носи това име, въпреки че той я нарича Гюзела.

— Ти какво й отговори?

— Че ще я спася.

— Ефенди, обичам те, животът ми ти принадлежи! Този Абрахим Мамур открадна Зеница и я отвлече. Ела, ефенди, хайде да вървим. Трябва поне да видя къщата, в която е затворена.

— Ти ще останеш тук. Утре пак ще ходя при нея и ще…

— Ще дойда с теб, ефенди!

— Оставаш тук! Зеница познава ли пръстена, който носиш на ръката си?

— Знае го много добре.

— Ще ми го дадеш ли?

— С удоволствие. Но защо?

— Утре пак ще говоря с нея и ще направя така, че да види пръстена.

— Това е превъзходна идея! Тя веднага ще разбере, че съм наблизо. А после?

— Най-напред разкажи това, което трябва да знам.

— Всичко ще научиш, ефенди! Магазинът ни е един от най-големите в Стамбул. Аз съм единственият син на баща си и докато той ръководи магазина и надзирава слугите, аз пътувам, където се налага. Често съм ходил в Скутари в Албания и видях Зеница по време на една разходка по море с приятелката й. По-късно отново я видях. Баща й не живееше в Скутари, а в Черните планини. Но тя често слизаше, за да ходи на гости при приятелки. Когато преди два месеца пак пътувах по онова море, приятелката беше изчезнала с баща си, ас тях и Зеница..

— Къде?

— Никой не знаеше.

— И родителите й ли?

— Също. Баща й, храбрият Оско, напусна Черна гора, за да търси детето си по цялата земя. Аз обаче трябваше да замина за Египет да купувам разни неща. По Нил срещнах един параход, който плаваше надолу по течението. Когато платноходът, на който бях аз, минаваше покрай него, чух, че оттам някой изрече името Ми. Погледнах към него и видях Зеница, която бе махнала фереджето от лицето си. До нея седеше хубав, мрачен мъж, който веднага спусна яшмака й — повече нищо не видях. От този час съм по следите му.

— Значи не си сигурен дали е напуснала родината си доброволно или насила?

— Доброволно в никакъв случай.

— Познаваш ли мъжа, който стоеше до нея?

— Не.

— И си сигурен, че не си се припознал? Може да е била друга, която много прилича на нея.

— Тогава щеше ли да ме вика и да протяга ръце към мен, ефенди?

— Да, така е.

— А ти си й обещал да я спасиш, нали?

— Да.

— Ще удържиш ли на думата си?

— Ще удържа. Вероятно пленницата на Абрахим Мамур наистина е търсената от теб девойка.

— Ти не искаш да ме вземеш със себе си. Как тогава ще разбереш дали е тя?

— Пръстенът ще ми разкрие това.

— И как ще я изведеш от къщата?

— Като ти кажа по какъв начин можеш да я вземеш.

— Ще я взема, можеш да бъдеш сигурен!

— А после? Рейс Хасан, ти би ли се съгласил да я приемеш на кораба си?

— Готов съм, въпреки че не познавам мъжа, при когото се намира тя.

— Той се нарича Абрахим Мамур и казват, че бил управител на някаква провинция.

— Ако наистина е бил толкова влиятелен, то тогава е достатъчно могъщ, за да ни погуби — каза капитанът със сериозно изражение на лицето. — Отвличането се наказва със смърт. Приятелю Кара Бен Немзи, утре трябва да действаш много умно и предпазливо.

В това отношение той имаше право. Но аз мислех повече за приключението, отколкото за опасността. Във всеки случай твърдо бях решил, че и пръста си нямаше да помръдна, ако Абрахим Мамур наистина имаше законни права над болната.

Още дълго говорихме за предстоящото събитие, а после се разделихме, за да идем да спим, но аз бях убеден, че Исла нямаше да може да намери покой.

Четвърта глава

Отвличането

Понеже вечерта, когато тръгнахме да си лягаме, беше станало много късно, не се учудих, че на другата сутрин се събудих също късно. Може би щях да спя още по-дълго, ако не ме бе събудило пеенето на бръснаря. Той се беше облегнал вън на входната врата и явно искаше в моя чест да изчерпи целия си запас от немски песни.

Казах на певеца да влезе, за да поговоря малко с него, и установих, че той е много добродушно, но лекомислено момче, с когото въпреки землячеството сигурно не бих заменил моя доблестен Халеф. Тогава още не предполагах при какви лоши обстоятелства щях да се срещна с него по-късно.

Сутринта посетих Абу ер Реисан, а след като току-що бях привършил с обяда си, се появи лодката, която трябваше да ме вземе. Халеф вече отдавна се озърташе за нея.

— Сихди, аз ще дойда ли с теб? — попита той. Отвърнах му шеговито:

— Днес нямам нужда от теб.

— Какво? Нямаш нужда от мен? Ами ако ти се случи нещо? — каза дребният ага.

— Че какво би могло да ми се случи?

— Може да паднеш във водата.

— Тогава ще плувам.

— Или пък Абрахим Мамур може да те убие.

По израза на лицето му ясно си личеше, че не ти е приятел.

— Тогава и ти не би могъл да ми помогнеш.

— Не мога ли? Чуй, сихди, Халеф ага е човекът, на когото можеш да разчиташ за всичко.

— Тогава ела!

Разбира се, той се беше загрижил много за бакшиша си. Изминахме пътя по същия начин, както предишния ден, но наблюдавах с много по-голямо внимание всичко, което би могло да ми бъде от полза. В градината, през която трябваше да минем, имаше много дълги пръти. Както външната, така и вътрешната порта винаги се залостваха с широки дървени резета, чието разположение подробно огледах. Никъде не видях куче, а от Хамид узнах, че освен господаря и една стара прислужница имало и единайсет фелахи, които спели тук и през нощта. Самият господар спял на дивана в селямлъка си.

Като влязох там, Абрахим Мамур ме посрещна по-любезно, отколкото вчера ме бе изпратил.

— Бъди добре дошъл при мен ефенди! Ти си велик лекар!

— Така ли?

— Вчера болната започна да се храни.

— Ах!

— Освен това разговаря и с прислужницата.

— Весело ли?

— Весело и много.

— Това е добре. Може би тогава Гюзела ще оздравее напълно за по-малко от пет дни.

— А тази сутрин дори малко попя.

— Това е още по-добре. Отдавна ли ти е жена?

Лицето на египтянина веднага доби мрачен израз.

— Лекарите на неверниците са много любопитни.

— Само любознателни, а тази любознателност спасява живота или здравето на много хора, на които вашите лекари не могат да помогнат.

— Въпросът ти наистина ли беше наложителен?

— Разбира се.

— Тогава ще ти призная, че предстои да стане моя жена.

— В такъв случай сигурно ще мога да й помогна.

Абрахим отново ме заведе до стаята, където вчера бях останал да чакам. Тук ме остави и днес. Огледах се внимателно. Прозорци в истинския смисъл на думата тук нямаше. Отворите, през които влизаше светлина, имаха решетки. Дървената плетеница беше поставена така, че можеше да се отвори, като се дръпне една дълга, тънка пръчица. Бързо взех решение. Извадих пръчицата и я мушнах зад решетката така, че да не се вижда. Тъкмо бях свършил, и Абрахим отново се появи. Зад него вървеше Зеница.

Аз отидох при нея и й поставих моите въпроси. Същевременно, сякаш увлечен от работата си, играех с пръстена, който ми бе дал Исла, и направих така, че да се изплъзне от пръста ми. Той се изтърколи пред краката на Зеница. Тя бързо се наведе и го вдигна. Но Абрахим веднага се приближи до нея и го взе от ръката й. Всичко стана много бързо, но въпреки това тя успя да хвърли един поглед върху пръстена. Разбрах това по нейното трепване и от неволното движение на ръката й към сърцето. Засега нямаше повече какво да правя.

Абрахим попита как намирам състоянието на болната.

— Господ е добър и всемогъщ — отвърнах аз. — Той изпраща на чадата си помощ често преди те още да си помислят за това. Ако Господ пожелае, болната ще е напълно здрава още утре. Трябва да вземе лекарството, което ще й предпиша, и с упование да чака да дойда отново.

На изпращане момичето не се осмели да каже нито дума. Халеф вече чакаше с аптечката в селямлъка. Това, което предписах този път, беше просто захарен прах, а в замяна дребният ага получи още по-голям бакшиш от предишния ден. После отново се върнахме в Кертаси.

Капитанът вече ме чакаше при търговеца.

— Видя ли Зеница? — извика ми Исла.

— Да.

— Тя позна ли пръстена?

— Да, позна го момичето.

— Значи сега знае, че съм наблизо.

— Годеницата ти го предчувства. И ако правилно е разтълкувала думите ми, очаква тази нощ да бъде освободена.

— Но как?

— Рейс Хасан — попитах аз, — готов ли си с ремонта?

— До довечера ще бъда готов.

— Наемаш ли се да ни вземеш и да ни закараш до Кайро?

— Да.

— Тогава слушайте! Към къщата на Абрахим Мамур водят две врати, които обаче са залостени отвътре; през тях не можем да влезем. Но има още един път, макар и да е доста труден. Исла Бен Мафлай, можеш ли да плуваш?

— Да.

— Добре. Един канал води от Нил към басейн, намиращ се в средата на двора, като минава под оградния зид. Малко след полунощ, когато всички спят, ние ще пристигнем там и ти ще проникнеш в басейна на двора през канала. Вратата, която ще намериш там, е залостена с резе, което обаче много лесно може да бъде отместено. Като отвориш, ще влезеш в градината, чиято врата се отваря по същия начин. Щом се отворят вратите, ще вляза аз. Ще вземеш един прът от градината и ще го облегнеш на зида, за да се изкачим до решетката, зад която са женските покои. Аз вече съм я отворил отвътре.

— А после?

— Какво ще стане по-нататък, зависи от обстоятелствата. Ще отидем с лодка до мястото, където трябва да свършим първата си работа, а именно да потопим лодката на Абрахим Мамур, за да не може да ни преследва. Междувременно капитанът ще подготви кораба си за отплаване.

Взех един молив и нарисувах разположението на къщата на Абрахим Мамур върху лист хартия, така че Исла Бен Мафлай получи пълна представа къде ще се намира, като излезе вечерта от басейна. Денят премина изключително в извършването на необходимите приготовления. Дойде вечерта и като стана време за тръгване, извиках Халеф и му дадох необходимите указания за предстоящото приключение.

Халеф бързо си събра нещата. Наемът за стаята вече бе платен предварително.

Аз се отправих към Хасан, а скоро с багажа дойде и Халеф. Корабът беше готов за отплаване и само трябваше да вдигне котва. След известно време се появи и Исла с прислужника си, на когото вече бе дал указания. И ето че най-сетне се качихме в дългата тясна лодка на дахабието. Двамата слуги трябваше да гребат, а аз направлявах кормилото.

Беше една от онези нощи, в които природата тънеше в такова дълбоко спокойствие, сякаш по широкия свят изобщо не съществуваха нито опасности, нито битки, нито дори и препирни. Лекият ветрец, който си бе играл със сенките на ездача, бе утихнал. Южните звезди приятно се усмихваха от тъмната синева на небето, а водите на достопочтената река течаха безшумно по широкия си път. Същото спокойствие цареше и в душата ми.

Разбира се, това, което се канехме да извършим, не беше лесно, но човек може да трепери само от нещо, което действително се е случило. Щом то е само замислено или само тепърва започва, трябва да се действа без вътрешна възбуда.

Може би не бе необходимо да предприемаме това нощно отвличане. По-скоро трябваше да изправим Абрахим Мамур пред съда. Но не знаехме точно какви са обстоятелствата и с какви законни и незаконни средства разполагаше той, за да предяви правата си над Зеница. Само от нея можехме да разберем това, което трябваше да знаем, за да излезем срещу нейния похитител, но за тази цел трябваше най-напред тя да се озове в наши ръце.

След около час пред нас се откриха очертанията на сградата, издигаща се над сивата каменна ограда. Спряхме малко по-надолу от зида. Слязох сам, за да разузная ситуацията. В околностите на къщата не открих следи от живот, а, изглежда, и между зидовете цареше пълно спокойствие. До канала открих лодката на Абрахим с греблата. Качих се в нея и я закарах до нашата лодка.

— Ето, това е лодката — казах аз на двамата слуги. — Закарайте я малко по-нататък, напълнете я с камъни, пробийте една дупка и я оставете да потъне! Но греблата можем да използваме. Ще ги вземете на нашата лодка, но не ги окачвайте, а ги дръжте готови, в случай на нужда да можем веднага да се отблъснем с тях. Исла Бен Мафлай, последвай ме!

Слязох от лодката и се запромъквахме към канала. Водата му не ни очакваше особено гостоприемно. Хвърлих един камък и установих, че каналът не е дълбок. Исла съблече дрехите си и влезе вътре. Водата му стигаше до брадата.

— Ще се справиш ли?

— По-добре ще е да плувам, отколкото да ходя. Каналът има толкова много тиня, че тя стига почти до коленете ми.

— Все още ли си решен да го направиш?

— Да. Донеси ми дрехите до портата! Хайде!

Мъжът вдигна крака, разпери ръце и изчезна в отвора на зида, под който течеше водата.

Не напуснах веднага мястото си, а изчаках малко, защото не беше изключено да се случи нещо непредвидено, което да налага присъствието ми. И правилно бях предвидил, защото тъкмо се канех да тръгвам, когато в отвора на зида забелязах да се появява главата на плувеца.

— Ти се връщаш? — попитах аз.

— Да. Не можах да продължа. Каналът е затворен.

— С какво?

— С дебела дървена решетка.

— Не можа ли да я отместиш?

— Не е по силите ми.

— На какво разстояние оттук?

— Решетката вероятно се намира точно при външния зид.

— Ще проверя. Облечи се, дръж дрехите ми и ме чакай тук. Съблякох само горните си дрехи и влязох във водата. Легнах по гръб и заплувах. Когато според пресмятанията ми вече бях стигнал до външния зид, се блъснах в решетката. Беше толкова широка и висока, колкото и самият канал. Състоеше се от дебели, добре сглобени дървени пръти и бе закрепена за зида с железни скоби. Предназначението на това приспособление всъщност беше да не допуска до басейна в двора разни животни като плъхове например. Хванах решетката и я разтърсих. Тя не помръдна и тогава разбрах, че цялата няма да мога да я поместя. Хванах една от пръчките с две ръце, подпрях високо вдигнатите си колена в двете срещуположни стени на зида — един тласък с всички сили и пръчката се счупи. Сега пробивът вече бе направен и за около две минути успях да махна още четири пръчки, така че се получи отвор, през който можех да се промъкна.

Дали да се върна и предоставя на Исла да действа по-нататък? Не. Щяхме да изгубим много време. Бездруго вече бях във водата и познавах по-добре от него мястото. И така, промъкнах се през отвора, който бях направил, и продължих да плувам по-нататък във водата, която от насъбралата се тиня беше станала гъста и мътна. Когато според пресмятанията ми вече трябваше да се намирам някъде под вътрешния двор, сводът се сниши много близо до повърхността на водата, от което разбрах, че се намирам съвсем близо до басейна. Оттук нататък каналът приличаше вече на тръба, която изцяло беше изпълнена от водата, така че нямаше въздух за дишане. Затова останалото разстояние трябваше да измина пълзешком под водата или да се гмурна и да го преплувам, което беше не само много неудобно и изморително, но и свързано с големи опасности. Ако, да речем, на пътя ми се изпречеше второ, непредвидено препятствие и не успеех да се върна, за да си поема въздух? Или ако при излизането над водата ме забележеха? Все пак възможно беше да има някой на двора.

Но тези съмнения не биваше да ме разколебават. Поех си дълбоко въздух, гмурнах се под водата и, къде с плуване, къде с ходене, се запромъквах напред възможно най-бързо.

Вече бях изминал доста голямо разстояние и усещах нужда от въздух, когато с ръката си наистина докоснах ново препятствие. Както усещах от допира, това беше решетка от надупчена ламарина, която покриваше целия вътрешен диаметър на тръбата и сигурно трябваше да служи за цедка или филтър на мътната тинеста вода.

От това откритие ме обхвана наистина смъртен страх. Вече не можех да се върна назад, защото още преди да успея да стигна до онова място, където по-високият свод на канала ми позволяваше да се покажа над водата и да си поема въздух, отдавна щях да съм се задушил, а дебелото сито явно бе много здраво закрепено. Имаше само две възможности: или щях да успея да мина през него, или щях злочесто да се удавя. Нямаше нито миг за губене.

Натиснах ламарината — напразно! Удрях я и се блъсках в нея с всичка сила, но без успех. А ако успеех да мина, а зад ламарината не следваше веднага езерото, и бездруго бях изгубен. Имах въздух само още за секунда-две. Струваше ми се, че някаква страхотна сила ще пръсне дробовете ми и цялото ми тяло. Още едно последно, отчаяно усилие: Господи, ти, който си на небето, помогни ми да успея? Чувствах как смъртта посяга към сърцето ми с мокра, желязна ръка. Хваща го в жестокия си неумолим юмрук и гибелно го стиска. Пулсът спира, съзнанието се замъглява. Душата с всички сили се съпротивлява срещу ужаса. Трескаво, убийствено напрежение опъва вцепенените жили и мускули — чувам някакъв трясък — това, което не се удаде на живота, успя да постигне борбата със смъртта: ситото поддаде, излезе от жлебовете и аз изплувах нагоре.

Най-напред едно дълго, дълго вдишване, което моментално ми върна живота, след това обаче моментално се гмурнах. Възможно беше в двора да има някой и да забележи главата ми, която се подаваше точно по средата на басейна. Приближих се до ръба му, предпазливо изплувах отново и се огледах.

Нямаше луна, но звездите на Юга хвърляха достатъчно силна светлина, за да могат да се различават всички предмети. Излязох от басейна и понечих внимателно да се промъкна към зида, когато , чух леко пукане. Погледнах нагоре към решетките, зад които се намираха женските покои. Вдясно над мен се намираше мястото, където бях свалил резето, а отляво забелязах цепнатина в решетките на стаята, в която нямах право да влизам. Във всеки случай там беше спалнята на Зеница. Дали беше останала будна, за да ме чака? Дали пукането беше причинено от това, че и тя бе отворила решетката на стаята си? Ако беше така, тя ме е видяла да излизам от водата и вероятно все още стоеше зад прозореца. Промъкнах се по-близо и сложих ръцете си като фуния пред устата.

— Зеница! — прошепнах тихо.

Тогава процепът се разшири и се показа тъмнокоса главица.

— Кой си ти? — каза тя едва чуто.

— Хекимът, който беше при теб.

— Идваш да ме спасиш ли?

— Да. Ти си предусетила всичко и си разбрала намеците ми.

— Да. Сам ли си?

— Исла Бен Мафлай чака вън.

— О! Той ще бъде убит.

— От кого?

— От Абрахим. През нощта той не спи, пази. А и прислужницата е в стаята до мен. Спри — чуй. О, бягай бързо!

Зад вратата, която водеше към селямлъка, се чу шум. Процепът горе се затвори, а аз моментално се спуснах към басейна. Това беше единственото място, където можех да се скрия. Спуснах се вътре внимателно, за да не се образуват вълни, които биха могли да ме издадат.

Едва бях направил това, когато вратата се отвори и се появи Абрахим, който бавно и оглеждайки се зорко, обиколи двора. Седях потопен във водата до устата, а главата ми беше скрита зад бордюра, така че египтянинът не би могъл да ме забележи. Той се убеди, че портата все още е затворена, и след като завърши обиколката си, отново изчезна в селямлъка.

Отново излязох от водата, промъкнах се до портата, махнах резето и отворих. Бях в градината. Минах бързо през нея, за да отворя и портата на зида, а след това се канех да завия зад ъгъла, за да доведа Исла Бен Мафлай, когато той се появи срещу мен.

— Хамдулиллях (слава на Бога), ефенди! Значи си успял.

— Да. Но се борих със смъртта. Дай ми дрехите!

От панталоните и жилетката ми капеше вода. Наметнах си само жакета, за да са по-свободни движенията ми и му обясних всичко.

— Вече говорих със Зеница. Тя ни очаква.

— О, ела! Бързо! Бързо!

— Имай търпение!

Отидох в градината, за да взема един прът, който бях забелязал при второто си идване. После влязохме в двора. Процепът горе в решетката отново беше отворен.

— Зеница, моя Зеница, моя… — извика Исла с приглушен глас, защото му бях посочил нагоре. Прекъснах го:

— В името на всички светии, тихо! Сега не е време за сърдечни излияния. Мълчи, ще говоря само аз. След това погледнах нагоре към нея.

— Готова ли си да дойдеш с нас?

— Разбира се, че да!

— Но през вратата не може, нали?

— Не. Но отвъд зад дървените колони има стълба.

— Ще я донеса.

Значи не ни трябваше нито прътът, нито въжето, което бяхме донесли. Отидох и намерих стълбата. Здрава беше. Като я опря на стената, Исла се качи горе. Междувременно се промъкнах към вратата на селямлъка, за да се ослушам.

След известно време видях, че момичето се появи. Зеница заслиза надолу, а Исла й помагаше. В момента, в който и двамата стъпиха долу, стълбата политна, олюля се и със силен трясък падна на земята.

— Бягайте! Бързо към лодката! — предупредих ги аз. Те хукнаха към портата, но в същото време чух стъпки зад вратата на селямлъка. Абрахим беше чул шума и идваше. Трябваше да прикривам оттеглянето на бягащите и ги последвах, но по-бавно. Египтянинът ме забеляза, видя също и падналата стълба и отворената решетка.

Абрахим нададе вик, който сигурно щеше да бъде чут от всички обитатели на къщата.

— Крадец! Разбойник, спри! Насам, насам, елате насам, хора роби, помощ!

Той се хвърли след мен със силен рев. Тъй като в Ориента обикновено не се използват легла като нашите и най-често всички спят с дрехите, обитателите на къщата моментално се вдигнаха на крак.

Египтянинът беше доста близо зад мен. На външната порта се огледах. Той беше само на десет крачки разстояние, а до вътрешната порта вече се появи и втори преследвач.

Навън забелязах Исла Бен Мафлай и Зеница да бягат надясно, Затова аз побягнах наляво. Абрахим можеше да се заблуди. Той видя само мен и ме подгони. Скочих зад ъгъла, в посоката към реката, от горната страна на къщата, а лодката се намираше на долната страна. След това изтичах зад втория ъгъл, покрай брега.

— Спри, мерзавец! Ще стрелям! — чуваше се зад мен.

Значи преследвачът имаше огнестрелно оръжие. Продължих да тичам. Ако ме улучеше, щях да умра или да ме заловят, защото след него идваха слугите му, както се чуваше по виковете им. Изстрелът изтрещя. Абрахим се беше целил в движение, но куршумът прелетя край мен. Престорих се, че съм улучен, и се проснах на земята.

Абрахим мина покрай мен, защото беше забелязал лодката, в която тъкмо се качваха Исла и Зеница. Аз веднага станах и затичах след него. Настигнах египтянина с няколко скока, хванах го за врата и го съборих.

Тогава близо зад мен се чуха крясъците на фелахите. Те се бяха приближили доста до мен, защото с падането си бях загубил време. Все пак стигнах до лодката и скочих в нея. Халеф веднага я отблъсна от брега и когато преследвачите се добраха до водата, ние вече се бяхме отдалечили на няколко лодки дължина.

Абрахим отново се беше съвзел. Видя какво се бе случило.

Всички веднага се насочиха към канала, където трябваше да е лодката им. Първи стигна дотам Абрахим и яростно изрева. Видя, че лодката му е изчезнала.

Междувременно ние бяхме напуснали спокойните води край брега и стигнахме до течението. Халеф и бръснарят от Ютербок гребяха. Аз хванах едно от веслата от лодката на Абрахим. Исла направи същото и така лодката ни бързо се понесе по реката.

Никой не обели нито дума, а и настроението ни беше такова, че не ни беше до приказки.

Цялото приключение бе продължило доста дълго, така че небето вече просветляваше и по гладката повърхност на Нил можеше да се гледа далеч напред. Все още виждахме как Абрахим и хората му стоят на брега, а далеч нагоре се появи платно, което заблестя в изгрева на слънцето.

— Това е сандал![30] — отбеляза Халеф.

Да, сандал беше. Една от онези дълги ладии с много гребци, които се носеха така бързо, че направо биха могли да се състезават с параход.

— Абрахим ще извика сандала, за да ни преследва — каза Исла.

— Може сандалът да е на някой търговец, който няма да му обърне внимание.

— Ако Абрахим предложи на капитана достатъчно пари, онзи няма да се колебае.

— Дори и в такъв случай ще имаме добра преднина. Докато сандалът спре и капитанът преговаря с Абрахим, ще мине известно време. А и преди да се качи на борда, Абрахим трябва да се снабди с всичко необходимо за едно по-дълго пътуване, защото не би могъл да знае колко време ще продължи преследването.

Платноходът изчезна от погледа ни, а и ние толкова бързо гребяхме, че след около половин час съзряхме кораба, който трябваше да ни отведе по-нататък.

Старият Абу ер Реисан се бе облегнал на перилата на кърмата. Той видя, че в лодката има жена, и разбра, че начинанието ни бе успяло.

— Спрете! — извика той. — Стълбата е спусната!

Качихме се на борда, а лодката вързахме за кърмата. След това освободихме въжетата и вдигнахме платната. Корабът отлепи нос от сушата, вятърът изду платна и се насочихме към средата на течението, което сега ни понесе надолу. Отидох при капитана.

— Как мина? — попита ме той.

— Много добре. Ще ти разправя, но преди това ми кажи дали един добър сандал може да догони твоя кораб.

— Ще ни преследват ли?

— Не вярвам, но все пак е възможно.

— Моят дахабие е чудесен, но един добър сандал ще настигне което и да е дахабие.

— Тогава да се надяваме, че няма да ни преследват.

После му разказах развоя на приключението, а след това отидох в каютата, за да съблека мокрите си дрехи. Тя беше разделена на две части; една малка и една голяма. Първата бе за Зеница, а втората беше определена за капитана, Исла Бен Мафлай и мен.

Сигурно вече бяха минали два часа, откакто потеглихме, когато от горната страна на нашия кораб забелязах върха на едно платно, което непрекъснато се уголемяваше. Когато се появи и корпусът му, познах сандала, който по-рано бяхме видели.

— Виждаш ли кораба? — попитах капитана.

— Аллах акбар (Господ е велик), а въпросът ти е странен. Да съм капитан и да не забележа платно, което плава толкова близо зад мен.

— Дали този плавателен съд е на хедифа?

— Не е.

— По какво съдиш?

— Познавам този сандал много добре. Той е на капитан Халид Бен Мустафа.

— А кой е този Халид?

— Не сме приятели.

— Защо?

— Един честен човек не може да е приятел на нечестен мъж.

— Хм, така и предполагах.

— Какво?

— Че Абрахим Мамур се намира на борда му.

— Скоро ще разберем това.

— Какво ще направиш, ако сандалът иска да се закачи за твоя дахабие?

— Трябва да се съглася. Законът го изисква.

— А ако аз не се съглася?

— И какво смяташ да правиш? Аз съм капитан на своя кораб и трябва да действам според предписанията на закона.

— А аз съм капитан на волята си.

Към нас се приближи Исла. Не исках да му се натрапвам с въпроси, но той започна сам:

— Кара Бен Немзи, ти си мой приятел, най-добрият приятел, който съм имал досега. Да ти разкажа ли как Зеница е попаднала в ръцете на египтянина?

— Много бих искал да го чуя, но за такъв разказ са необходими спокойствие и настроение, каквито сега нямаме.

— Ти си неспокоен? Защо?

Исла Бен Мафлай още не беше забелязал движещия се зад нас платноход. , — Обърни се и виж онзи сандал.

Той се обърна, видя платнохода и попита:

— Абрахим на борда ли е?

— Не знам, но е много възможно, защото капитанът е мошеник, който ще се продаде на Абрахим.

— Откъде знаеш, че е мошеник?

— Рейс Хасан ми каза.

— Да — потвърди старецът, — познавам този капитан и кораба му. Дори и от голямо разстояние бих познал сандала му по платното, което е три пъти изкърпвано и преправяно.

— Какво ще правим? — попита Исла.

— Най-напред ще изчакаме, да разберем дали Абрахим се намира на борда.

— И ако е там?

— Няма да го допускаме до нас.

Нашият капитан провери с каква скорост напредва сандалът, както и тази на нашия кораб, а след това каза:

— Той се приближава все повече. Ще наредя да поставят още една трикета.

Направиха и това, но след няколко минути забелязах, че по този начин вземането на решение можеше само да се позабави малко, но не и да се избегне. Сандалът непрекъснато скъсяваше разстоянието между нас. Накрая беше вече само на една дължина от кораба ни и свали едното си платно, за да намали скоростта си. На палубата разпознахме Абрахим Мамур.

— Той е там! — каза Исла.

— Къде е застанал? — попита капитанът.

— Най-отпред на носа.

— Значи е той! Кара Бен Немзи, какво да правим? Те ще ни заговорят и ние трябва да им отвърнем.

— Кой трябва да отговори според закона?

— Аз като собственик на този дахабие.

— Внимавай какво ще ти кажа, рейс Хасан! Готов ли си да ми дадеш под наем дахабието оттук до Кахира?

Капитанът учудено ме погледна, но веднага след това разбра какви намерения имах.

— Да — отвърна той.

— Тогава аз съм собственикът, нали?

— Да.

— А ти като капитан трябва да изпълняваш това, което искам аз.

— Да.

— И не си отговорен за нищо?

— Не.

— Добре. Събери хората си!

Всички се отзоваха на заповедта му и капитанът им обясни:

— Чуйте ме, мъже! Искам да ви кажа, че този ефенди, който се казва Кара Бен Немзи, наема дахабието оттук до Кахира. Така ли е?

— Така е! — отвърнах аз.

— Значи можете да свидетелствате за мен, че вече не съм господар на дахабието, нали? — попита той хората си.

— Ще свидетелстваме.

1 Трикета — малко корабно платно. — Бел. нем. изд.

— Сега вървете по местата си! Но трябва да знаете, че ще продължа да управлявам дахабието, защото Кара Бен Немзи ми заповяда.

Те се отдалечиха, видимо изненадани от странната новина, която бяха чули.

Междувременно сандалът се беше изравнил с нас. Капитанът, висок, мършав човек, с пера от рибар върху тарбуша, се приближи до перилата на борда и попита:

— Хей, дахабие! Кой е капитанът?

Аз се наведох напред и отговорих:

— Рейс Хасан.

— Хасан, наречен още Абу ер Реисан ли?

— Да.

— Добре, познавам го — отвърна другият със злорада физиономия. — На кораба ви има ли жена?

— Да.

— Предайте ни я!

— Халид Бен Мустафа, ти си луд!

— Ще се разбере и това. Ще ви взема на абордаж.

— Няма да ви позволим!

— И какво смяташ да направиш?

— Веднага ще ти покажа. Внимавай за перата върху тарбуша си!

Бързо вдигнах карабината, която бях скрил готова за стрелба, прицелих се и натиснах спусъка. Перата се разлетяха. Дори и най-ужасното нещастие не би могло да развълнува толкова достойния Халид, както този предупредителен изстрел. Той подскочи толкова високо, сякаш мършавите му крайници бяха от гума, хвана главата си с две ръце и избяга зад мачтата.

— Сега знаеш как стрелям, Халид! — извиках аз. — Ако сандалът ти продължи да плава редом с нас дори и една-единствена минута, куршумът ми ще извади душата от тялото ти; можеш да бъдеш сигурен в това!

Тази заплаха подейства моментално. Капитанът хукна към руля, изтръгна го от ръцете на човека, който го държеше, и обърна кораба. След две минути сандалът се намираше на подобаващо разстояние от нас.

— Засега можем да бъдем спокойни — казах аз.

— Халид вече няма да смее да се приближи толкова — съгласи се Хасан. — Но и няма да ни изпуска от очи, докато не спрем някъде, където би могъл да потърси закрилата на закона. Разбира се, не се страхувам толкова от закона, а от нещо друго.

— От какво?

— От това там!

Абу ер Реисан посочи с ръка към водата и ние веднага разбрахме какво имаше предвид.

От известно време бяхме забелязали, че вълните се придвижват напред с много по-голяма скорост, отколкото досега и че все повече заливаха станалия вече скалист бряг. Това означаваше, че се приближавахме към един от онези бързеи, които поставяха пред движещите се по Нил плавателни съдове почти непреодолими препятствия. Сега враждата на хората трябваше да отстъпи, за да може цялото внимание на всички да се насочи към заплашващата ги опасност. Гласът на капитана високо проехтя над палубата:

— Погледнете, идва шеллаал, бързеят! Съберете се и четете светата Фатиха!

Хората последваха заповедта му и се обърнаха в посока към Мека. — В името на Всемилостивия! — започна капитанът.

Веднага всички го последваха и подеха Фатиха, първата сура на Корана.

Трябва да призная, че тази молитва трогна и мен, но не от страх пред опасността, а от страхопочитание пред дълбоко вкоренената в сърцата вяра на тези полудиви хора, които не започваха да правят нещо, без да си спомнят за оногова, който дава сила на слабите.

— Хайде, млади мъже, храбри герои, вървете по местата си! — заповяда след това капитанът. — Течението ни повлече!

Изпълнението на заповедта на един нилски кораб съвсем не протича така спокойно, както това става по европейските плавателни съдове. Горещата кръв на Юга бушува в жилите на екипажа и по време на опасност люшка човека между най-безметежна надежда до най-дълбоко униние и отчаяние. Всички крещяха, викаха, ръмжаха, виеха, молеха се или проклинаха в момент на трудност, а щом тя отминеше, още по-възторжено ликуваха, пееха и се радваха. Освен това всеки от тях работеше, напрягайки всички сили. Капитанът тичаше от един към друг, укоряваше мудните с изрази, които само един арабин можеше да измисли, а усърдните награждаваше с нежни имена, сред които най-често се повтаряше думата «герой».

Хасан се беше подготвил за бързея и бе взел на борда допълнителен екипаж. На всяко гребло имаше по двама гребци, които познаваха всяка педя от това опасно място на реката.

Вълните бушуваха със страхотна сила над едва покритите с вода скали. Разпенени, те връхлитаха палубата, а грохотът на водните маси заглушаваше всички заповеди. Корабът стенеше и скърцаше по всички шевове, греблата отказваха да се движат, а неподчиняващият се на кормилото съд се носеше като бесен в кипящите води.

Изведнъж черните лъскави скали пред нас се стесниха и ни оставиха само един тесен отвор, през който корабът ни едва можеше да се провре. Вълните с мъка минаваха между тях и се устремяваха в мощен поток към един вир, осеян с остри като бръсначи и иглени върхове скали.

Устремихме се към този проход с лудешка бързина. Греблата бяха прибрани. Сега се намирахме в страшната дупка, чиито стени бяха толкова близо до нас и от двете страни, че направо можехме да ги докоснем с ръка. Вилнеещата стихия на бързея така ни мяташе над пръскащите, разпенени гребени на водопада, сякаш искаше да ни изхвърли във въздуха, след което полетяхме към зейналата паст на котела. Около нас клокочеше, пръскаше, шумеше, вилнееше, гърмеше и ревеше вода. После водовъртежът отново ни грабна с непреодолима сила и ни повлече към една спускаща се стръмно надолу равнина, чиято водна повърхност блестеше гладка и дружелюбна пред нас, но точно под тази тиха, гладка плоскост се криеше най-голямото коварство, защото ние не плавахме, не, ние се носехме по стръмния път с бясна скорост и…

— Аллах керим! (Господ е милостив!) — проехтя гласът на Хасан, но така пронизително, че всички да го чуят. — Аллах валлах, на греблата, на греблата, хайде, момчета, хайде, мъже, герои, тигри, пантери и лъвове! Пред вас е смъртта! Не я ли виждате? Гребете, гребете, за Бога, гребете, кучи синове, страхливци, подлеци и котки. Работете, работете, храбреци, герои, незабравими смелчаци и богоизбрани!

Стремително се спуснахме към отварящата се в момента пред нас ножица, която в следващия миг можеше да ни унищожи. Ръбовете на скалите бяха толкова остри, а течението на бързея така ни влечеше, че от кораба ни нямаше да остане и шепа трески.

— О, пазителю наш, помогни ни! Наляво, наляво, кучета, лешояди, мишеловци, обесници! Наляво, кормилото наляво, о, вие, най-доблестни, най-чудесни, вие, бащи на всички герои! Аллах, Аллах, машаллах! Господ направи чудо, да е благословен!

Корабът се бе подчинил на почти нечовешките усилия и успя да премине от другата страна. За няколко мига се намерихме в спокойните плавателни води и всички коленичиха да благодарят на Всевишния.

— Еш хетю ля илляха ил аллах! — разнесе се ликуващ вик над палубата. — Признавам, че има само един Бог! Смили се над нас и ни благослови!

Тогава нещо излетя подир нас, сякаш изстреляно от тетивата на лък. Идваше сандалът, който беше преодолял същата опасност. Скоростта му отново бе станала по-голяма от нашата и затова трябваше да мине покрай нас. Но ивицата, по която можеше да се плава, беше толкова тясна, че с големи усилия успяхме да се отклоним и той префуча край кораба ни, почти докосвайки борда му. Абрахим Мамур се бе облегнал на мачтата, мушнал дясната ръка зад гърба си. Когато се намираше точно срещу мен, той вдигна до бузата си скритата дълга арабска пушка — аз бързо залегнах, — куршумът префуча край мен, а в следващия миг сандалът ни отмина.

Всички видяха опита за убийство, но никой нямаше време нито да се учудва, нито да се гневи, защото бързеят отново ни грабна и ни понесе към един лабиринт от скали.

Тогава пред нас се разнесе силен вик. Сандалът беше изхвърлен от силата на бързея върху една скала. Гребците удряха с веслата във водата и леко повреденият плавателен съд пак се понесе освободен, отново подет от вълните. Но при сблъсъка един човек беше паднал зад борда. Той висеше във водата, притискайки се отчаяно към скалата. Грабнах едно въже от лико на финикова палма, изтичах до перилата на борда и го хвърлих към изпадналия в беда човек. Това беше Абрахим Мамур.

Щом той благополучно стигна до горната палуба, отърси водата от себе си и се нахвърли срещу мен със свити юмруци.

— Кучи син, ти си разбойник и измамник!

Аз го посрещнах спокойно. Поведението ми го принуди да спре пред мен, без да използва юмруците си.

— Абрахим Мамур, бъди учтив, защото не се намираш в твоя дом! — предупредих го аз. — Ако кажеш само още една дума, която не ми харесва, ще накарам да те завържат за мачтата и да те набият с камшик!

Най-голямата обида за един арабин е боят, а втората по значение — заплахата да го набият. Абрахим направи едно движение, но се овладя.

— Ти си отвлякъл на борда жена ми! — изкрещя той.

— Не съм.

— Не казваш истината!

— Напротив, казвам я, защото тази, която е на борда, не е твоя жена, а годеница на младия мъж до теб.

Египтянинът се спусна към каютата, но там срещу него застана Халеф.

— Абрахим Мамур, аз съм Хаджи Халеф Бен Хаджи Абел Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах. Това тук са моите два пистолета и ако се опиташ да влезеш в каютата, ще те застрелям.

Моят дребничък Халеф направи физиономия, от която египтянинът трябваше да разбере, че намерението му да стреля е сериозно. Абрахим се оттегли и изсъска:

— Ще ви дам под съд веднага щом се приближите към сушата, за да освободите помощния екипаж.

— Направи го! — отвърнах му с безразличие. — Дотогава обаче не бъди мой враг, а мой гост, ако се държиш миролюбиво.

Успешно бяхме преминали през най-опасните места на бързея и можехме да се заемем с необходимата сериозност за нашата работа.

— Ще ни разкажеш ли сега как Зеница е попаднала в ръцете на тези хора? — попитах аз Исла.

— Ще отида да я доведа — отвърна той. — По-добре самата тя да ви разкаже.

— Не — противопоставих се аз. — Годеницата ти трябва да остане в каютата, защото, като я види, египтянинът още повече ще се озлоби и ще се раздразни изключително много. Разкажи ни всичко. Мохамеданка ли е, християнка ли е?

— Християнка е.

— От кое вероизповедание?

— От това, което вие наричате гръцко.

— Не е ли тръгнала с египтянина доброволно?

— Той я е купил.

— Ах! Възможно ли е?

— Да, всичко е станало при много странни обстоятелства. Черногорките не ходят забулени. Абрахим я видял в Скутари и й казал, че я обича и иска да се ожени за нея. Зеница обаче му се присмяла. Тогава той отишъл при баща й в Черна гора и му предложил голяма сума, за да я купи от него. Бащата, разбира се, му отказал. Тогава Абрахим подкупил бащата на приятелката й, при която Зеница често ходела на гости, и той се съгласил с пазарлъка.

— Как е възможно?

— Този мерзавец дал на Абрахим Мамур документ за продажба, според който Зеница е продадена като черкезка робиня.

— А, затова значи приятелката е изчезнала така внезапно с баща си!

— Само затова. После Абрахим Мамур завел Зеница на един кораб и заминал с нея първо за Кипър, а сетне за Египет. Останалото ви е известно.

— Как се казва мъжът, който я е продал? — попитах аз неволно.

— Баруд ал Амасат.

— Ал Амасат… ал Амасат… това име ми се струва познато.

Къде ли съм го чувал? Този човек турчин ли е бил?

— Не, арменец.

Арменец ли? Сега вече се сетих! Хамд ал Амасат, онзи арменец, който искаше да ни погуби при Шот ал Джерид и след това избяга в Кбили! Дали беше същият? Не, защото времето не съвпадаше.

— Не знаеш ли — попитах аз Исла — дали този Баруд ал Амасат има брат?

— Не. И Зеница също не знае. Подробно я разпитах за това семейство.

Тогава при нас дойде слугата Хамсад ал Джербая и се обърна към мен:

— Ефенди, искам да ви кажа нещо.

— Говорете!

— Как се казва този египетски негодник?

— Абрахим Мамур.

— Така ли! Значи е някакъв чиновник?

— Разбира се. Разправят дори, че бил управител на някаква провинция.

— Не се поддавайте на такива лъжи, защото аз познавам този човек по-добре от вас.

— А! И кой е той?

— Гледах как веднъж отнесе бастонадата. (Бой с тояги. — Бел. пр.) И тъй като това беше първото наказание от този вид, което наблюдавах, разпитах подробно за потърпевшия.

— Е, кой и какъв е той?

— Бил е аташе или нещо такова в персийското консулство в Константинопол и е издал някаква тайна или нещо от този род. Трябвало е да го убият, но тъй като е имал покровител, се отървал при свалянето от длъжност само с бой. Името му е Давуд Арафим.

Това, че бръснарят от Ютербок познаваше този човек, беше много странно стечение на обстоятелствата и след като подпомогна паметта ми, изведнъж прозрях истината. Наистина го бях виждал вече, и то в Константинопол, където беше отведен като затворник. Случи се така, че и той ме забеляза и сега си беше спомнил лицето ми.

— Благодаря ви за това съобщение, Хамсад — казах аз. — Но каквото знаете, го запазвайте за себе си!

Сега вече ни най-малко не ме притесняваше мисълта, че Абрахим ще ме обвини пред съда. Не знам защо, но не можех да се освободя от предположението,. че той не се е запознал с Баруд ал Амасат, който му е продал Зеница, за първи път едва чрез момичето. Несъмнено беше, че зад себе си имаше тъмно минало — сега се появяваше като Мамур и притежаваше състояние: Това бяха обстоятелства, които ме караха много да се замисля.

Реших засега да запазя за себе си казаното от бръснаря. Абрахим не биваше да забележи, че е разкрит.

При следващото спиране взетите на кораба моряци в горното течение на бързея трябваше отново да бъдат свалени на сушата. Плавателният ни съд се насочи към брега на Асуан.

— Ще хвърляме ли котва или не? — попитах аз капитана.

— Не, веднага щом мъжете слязат от кораба, ще обърна.

— Защо?

— За да се изплъзна от полицията.

— А Абрахим?

— Ще бъде отведен на сушата с моряците.

— Аз не се страхувам от полицията.

— Ти си чужденец в страната и си под закрилата на твоето консулство, което означава, че не могат да те задържат. Но аз — той не се доизказа, — ах! Виж там!

Това последно възклицание се отнасяше за една лодка, пълна с въоръжени, мрачно гледащи мъже. Бяха гавази.

— Сигурно няма да обърнеш веднага — казах на Хасан.

— О, напротив, ако заповядаш! Длъжен съм да се подчинявам само на теб.

— Не ти заповядвам подобно нещо, напротив, бих искал най-сетне да се запозная с тукашната полиция.

Лодката се доближи до нас и намиращите се в нея хора се качиха при нас на борда още преди да стигнем до брега. Тук беше и екипажът на сандала. Явно бяха разказали, че Абрахим се е удавил в бързея, и съобщили за отвличането на жената. Както по-късно узнахме, старият рейс Халид Бен Мустафа бе отишъл тичешком при съдията и дръпнал такава добронамерена реч по мой адрес — неверник, убиец, бунтар, разбойник и размирник, — че всъщност трябваше да съм доволен, ако се отърва с обесване или удавяне в чувал.

Тъй като правораздаването в онези страни не се интересуваше от важното откритие на преписката от документи, тук в съдебните процеси се действаше изключително по най-кратката процедура.

— Кой е капитанът на този кораб? — попита началникът на полицаите.

— Аз — отвърна Хасан.

— Как се казваш?

— Хасан Абу ер Реисан.

— Имаш ли на борда на кораба си един ефенди, хеким, който е неверник?

— Ето го! Този ефенди се казва Кара Бен Немзи.

— А има ли на кораба ти също и жена на име Зеница?

— Тя е в каютата.

— Хайде, всички сте арестувани и трябва да ме последвате при съдията, а дотогава хората ми ще охраняват дахабието.

Корабът спря и целият екипаж заедно с всички пътници бе «транспортиран» веднага. Зеница, плътно забулена, беше вдигната във вече приготвената носилка и трябваше да следва нашето шествие, което ставаше все по-голямо, тъй като към него постоянно се присъединяваше младо и старо, мало и голямо. Хамсад ел Джербая, някогашният бербер, крачеше зад мен и бодро подсвиркваше в такт със стъпките си «Трябва ли, трябва ли да ида в града».

Полицейският директор вече беше седнал с писаря си в очакване на нашето пристигане. Той носеше отличителните знаци на бимбашия, майор или командващ хиляда души, но нямаше нито войнствен, нито особено одухотворен вид. Както целият екипаж на платнохода, така и той смяташе, че Абрахим Мамур се е удавил, и посрещна възкръсналия от смъртта с внимание, което беше пълна противоположност на погледа, който хвърли към нас.

Бяхме разделени на два лагера: от едната страна екипажът на сандала с Абрахим и някои от другите, които бе взел със себе си, а от другата — хората от дахабието със Зеница, Исла и мен и до нас Халеф и бръснарят.

— Ще желаеш ли лула, господарю? — попита полицейският директор мнимия Мамур.

— Нареди да донесат!

Абрахим получи лулата заедно с един килим, върху който можеше да седне. След това разглеждането на делото започна.

— Височество, кажи ми благословеното си от Бога име!

— То е Абрахим Мамур.

— Значи си чиновник?

— Да. Бях управител на една провинция.

— На коя провинция?

— Ен Насър.

— Ти си тъжителят. Говори! Слушам те внимателно и после ще отсъдя.

— Обвинявам този гяур, който е хеким, в ихтитаф. Мъжът, който стои до него, също обвинявам в ихтитаф, а капитанът на дахабието обвинявам в съучастничество в отвличането на жена. В каква степен са замесени слугите на тези двама мъже и моряците на дахабието, това ще определиш ти, бимбаши.

— Разкажи как беше извършено похищението!

Абрахим даде сведения. Когато свърши, бяха разпитани свидетелите му, вследствие на което бях обвинен от капитана на сандала Халид Бен Мустафа също и в опит за убийство.

В очите на полицейския чиновник проблесна мълния, когато се обърна към мен:

— Как е името ти, гяур?

— Кара Бен Немзи.

— Как се нарича родината ти?

— Алемания.

— Къде се намира тази шепа земя?

— Шепа ли? Хм, бимбаши, това доказва, че си много невеж.

— Подлец! — подскочи той. — Какво искаш да кажеш?

— Алемания е голяма страна и има два пъти повече жители от цял Египет. Но ти не го знаеш. Въобще ти си лош познавач на географията, затова се остави Абрахим Мамур да те лъже.

— Само се осмели да кажеш още една дума и ще наредя да приковат ушите ти на стената!

— Ще се осмеля! Този Абрахим казва, че бил наместник на провинцията Ен Насър. Наместници има само в Египет…

— Не се ли намира Ен Насър в Египет, гяур? Аз самият съм бил там и познавам Мамур като брат си, дори като самия себе си.

— Лъжеш!

— Приковете го! — заповяда съдията.

Аз извадих револвера си, а Халеф своя пистолет.

— Бимбаши, заявявам ти, че ще застрелям първо този, който ме докосне, а след това и теб! Повтарям ти, лъжеш! Ен Насър е малък оазис между Хаммада ал Хорма и Тингерт в страната Триполи. Там няма наместник, а само един жалък шейх. Той се казва Мамра Алеф Абузин и аз го познавам. Бих могъл да си направя с теб шега и да ти разреша да продължаваш да ме разпитваш, но искам да свършваме бързо. Как може да накараш обвинителите да стоят прави, докато обвиняемият, истинският престъпник, може да седи, че даже и да получи лула от теб.

— Какво искаш да кажеш, гяур?

Добрият човек ме гледаше слисан.

— Предупреждавам те да не ме обиждаш с тази дума! Имам в себе си паспорт, а също и гидиш изини от вицекраля на Египет. А този мой спътник е от Стамбул, той има буюрулду и е под сянката на падишаха.

— Покажи тези документи!

1 Гидиш изини — разрешително за пътуване. — Бел. нем. изд.

Дадох на полицейския властелин моето удостоверение, а Исла му показа своето. Той ги прочете, а след това ни ги върна със смутена физиономия.

— Продължавай!

Тази подкана ми подсказваше, че чиновникът не знаеше какво да прави. И така аз отново взех думата:

— Ти си полицейски директор на Асуан и бимбашия, а не знаеш как трябва да изпълняваш службата си. Когато четеш нещо, написано собственоръчно от султана, трябва най-напред да го притиснеш към челото, очите и устата си и да приканиш всички присъстващи да се поклонят, все едно че негово превъзходителство лично присъства. Ще разкажа на хадифа и на великия везир в Стамбул каква почит им отдаваш.

Съдията не бе очаквал това. Той беше толкова изплашен, че ококори очи и зяпна с уста, без да каже нито дума. Но аз продължих:

— Ти искаше да знаеш какво имах предвид с предишните си думи. Аз съм обвинителят и трябва да стоя прав, а този там е обвиняемият и има право да седи.

— Кой го обвинява?

— Ние всички.

Абрахим се учуди, но все още нищо не каза.

— В какво го обвиняваш? — попита полицейският директор.

— В отвличане, в същото престъпление, в което ме обвинява той.

Видях, че Абрахим стана неспокоен. Съдията ми заповяда:

— Продължавай!

— Съжалявам, бимбаши, че трябва да преживееш такава мъка.

— Мъка ли? Как така?

— Защото ще трябва да съдиш един човек, когото познаваш така добре, както и собствения си брат. Дори си бил при него в Ен Насър и знаеш много добре, че е наместник на провинция. Той се казва Дауд Арафим и е бил разобличен в Константинопол като предател, дори е бил наказан с бастонада.

Сега вече Абрахим се изправи.

— Лъжец, ти си си изгубил ума!

— Чуй по-нататък! — помолих аз полицейския властник. — Тогава ще се разбере чия глава е с по-здрав разум и седи по-здраво на раменете, моята или неговата.

— Говори!

— Тази жена тук е християнка, свободна християнка от Карадаг.[31] Дауд Арафим, който се нарича Абрахим Мамур, я е похитил и насила отвлякъл в Египет. Ето този мой приятел Исла Бен Мафлай е нейният законен годеник. Той дойде в Египет и си взе момичето обратно. Ти ни познаваш, защото видя нашите паспорти, но престъпника не познаваш. Той е похитител на жени и измамник. Накарай го да си покаже документите или ще отида при хадифа и ще му разкажа как раздаваш правосъдие от поста, който ти е поверен! Капитанът на сандала ме обвини в опит за убийство. Питай тези мъже! Те всички чуха, че исках да прострелям перата на тарбуша му и го направих. Нищо друго не съм предприемал. Но този, който се нарича Мамур, не на шега стреля по мен. Обвинявам го в това. Сега решавай!

Добрият човечец се намираше в много затруднено положение. Той не можеше да оттегли думите си, но много добре разбираше, че аз съм правият, затова накрая реши да направи това, което може да измисли само един ориенталец.

— Свидетелите да излязат и да си вървят по домовете! — заповяда той. — Аз ще помисля над случая и следобед ще произнеса присъдата. Но всички вие сте мои пленници.

Полицаите разгониха зяпачите с пръчки. След това Абрахим Мамур и екипажът на сандала бяха арестувани и отведени, а накрая откараха и нас, и то в двора на сградата, където можехме да се движим необезпокоявани от никого, а до вратата бяха поставени няколко полицаи, които, изглежда, трябваше да ни пазят.. Но след около половин час те изчезнаха.

Предчувствах какво беше намислил полицейският директор и се приближих до Исла Бен Мафлай, който седеше на кладенеца до Зеница.

— Мислиш ли, че днес ще спечелим делото?

— Абсолютно нищо не мисля; оставил съм всичко в твои ръце — отвърна ми той.

— Ами ако го спечелим, какво ще стане с Абрахим?

— Нищо. Познавам тези хора. Абрахим ще даде на бимбашията пари или някой от скъпите пръстени, които носи на ръцете си, и чиновникът ще го освободи.

— Желаеш ли смъртта му?

— Не. Намерих Зеница и това ми стига.

— А какво мисли годеницата ти?

Зеница сама отговори:

— Ефенди, много бях нещастна, но сега съм свободна. Повече не искам да мисля за него.

Това ме задоволяваше. Оставаше само да говоря и със стария Хасан. Той без заобикалки ми заяви, че ще се радва, ако се отърве здрав и читав, и аз, успокоен от думите му, тръгнах да разузная наоколо.

Прекрачих изхода на двора и се озовах на улицата. Беше настъпило най-горещото време на деня и улицата беше безлюдна. Явно полицейският чиновник искаше да избягаме и да не чакаме неговото решение. След това отново се върнах в двора, споделих намеренията си с моите хора и ги приканих да ме последват. Така и направихме и никой не ни спря.

Като стигнахме до дахабието, се оказа, че полицаите го бяха изоставили. Някой «почитател» на товара, състоящ се от майчин лист, би могъл да го открадне съвсем необезпокояван.

Сандала вече го нямаше на брега. Беше изчезнал. Явно достопочтеният рейс Халид Бен Мустафа беше разбрал намерението на съдията много по-рано от нас и беше изчезнал със сандала и екипажа.

Къде беше обаче Абрахим Мамур?

Не ни бе безразлично да узнаем това, защото можеше да се очаква, че той ще ни държи под око. Аз поне имах предчувствието, че рано или късно ще го срещна отново. Но засега трябваше да се задоволим само с установяването на изчезването му.

Дахабието вдигна котва и ние продължихме пътуването си с приятната мисъл, че успешно сме се измъкнали от едно неприятно положение.

Пета глава

Абу Саиф

«И ангелът господен, който водеше израилската войска, се вдигна и застана зад нея, облакът-стълб също се премести там и сега стоеше между войската на Египет и тази на Израил. За египетската войска това беше завеса на мрака, а за израилците той светеше през цялата нощ, така че нито едните, нито другите можеха да отидат в другия лагер.

Когато Мойсей протегна ръка над морето, Господ изпрати силен източен вятър, който пресуши тази част от него и водите му се разделиха на две.

Децата на Израил тръгнаха през морето по сухата пътека, а водата стоеше от лявата и дясната им страна като стена.

Египтяните ги последваха и също тръгнаха по пътеката. Всички коне, колесници и ездачи на фараона навлязоха в морето.

Когато се зазори, Господ погледна от огнения стълб и от облака към египтяните и всели ужас във войската им.

Бойните колесници падаха и се преобръщаха с трясък. Тогава египтяните казаха: Хайде да бягаме от израилците, Бог е застанал на тяхна страна и е срещу нас!

Но Господ каза на Мойсей: Протегни ръка над морето, за да се събере отново водата и да връхлети египтяните върху колесниците и конниците им.

Тогава Мойсей протегна ръката си над морето и преди да настъпи утрото, то отново започна да залива пътеката, а египтяните се оказаха изправени срещу него. Така Господ ги хвърли сред морето.

Водата се върна обратно и потопи колесници, конници и цялата войска на фараона, която беше тръгнала след тях в морето, така че нито един от тях не можа да се спаси. Децата на Израил обаче минаха сухи през морето, а водата стоеше от дясната и лявата им страна подобно на стени.

Така Господ спаси в този ден Израил от ръката на египтяните и те видяха враговете си мъртви на брега на морето.

А ръката, която Бог беше показал на египтяните, беше могъща и народът на Израил се страхуваше от Господа, вярваше в него и в неговия раб Мойсей…»

За това място във втората книга на Мойсей (глава 14, стих 19 — 31) си спомних, като спрях камилата си в долината Хирот, срещу Бал Зефон, за да плъзна поглед по блестящите води на Червено море. И мен ме обзе почти същият страх, който видът му беше предизвикал в сърцата на синовете израилски. Не изпитвах пред тази стихия страха, който изпитва неумеещият да плува човек, но ме обхвана онази благоговейна, смирена боязън, изпълваща всеки вярващ, озовал се на мястото, за което библейската история разказва, че тук е спирал кракът на Вечното и е управлявала ръката на Безкрайното. Чувствах се така, сякаш чувах гласа, извикал някога на сина на Амрам и Йохавед[32]:

«Мойсей, Мойсей, не приближавай, а събуй обувките си, защото мястото, на което стоиш, е свещено!»

И така зад мен се простираше земята на Озирис и Изида, на пирамидите и сфинксовете, страната, в която народът Божи бе понасял робство и унижение и бе влачил скалите на Мокатам за строеж на онези чудеса, които и до ден днешен предизвикват учудването на пътуващите край Нил. Там, в тръстиката на достопочтената река, фараонската дъщеря бе намерила момчето, призвано да освободи един народ от робство и с десетте Божи заповеди да му даде закон, който и след хилядолетия продължава да бъде основа на всички закони.

Там долу пред мен, под палещите лъчи на слънцето, блестяха водите на Арабския залив, в североизточния край на морето. Някога тези води, подчинявайки се на гласа на Йехова, са образували две стени, между които поробените в страната Гозен бяха намерили пътя към свободата, докато народът на техните потисници и гонители бил достигнат от ужасна гибел. Това бяха водите, в които по-късно «Султан ал Кабир», Наполеон Бонапарт, едва не загинал.

А срещу Биркет Фараун, «Езерото на фараона», както арабите наричат мястото, където двете водни стени са се затворили над египтяните, могъщо и напук на времето се издигат масивите на Синай, най-прочутата планина на земята, подобно на разнеслите се над него с гръм и мълнии думи: «Аз съм Господ, твоят Бог; не трябва да почиташ Други чужди богове освен мен!»

Не можех да се освободя от въздействието както на самото място, така и на неговата история. Колко пъти с притаен дъх, седнал в скута на добрата ми стара набожна баба, бях слушал разказите й за сътворението на света, за грехопадението, братоубийството, Потопа, за Содом и Гомор и Скрижалите на Синай. Тя сключваше малките ми ръчички, за да повтарям след нея с необходимото смирение думите на молитвата. Сега тленните останки на земното въплъщение на доброто отдавна лежаха под земята, а аз стоях срещу местата, описани ми от нея с толкова живи краски, въпреки че ги бе виждала само във въображението си.

Религията носи в себе си много по-голяма убедителност, отколкото може да й придаде възвишеността на човешката мисъл. Такива чувства ме вълнуваха в онзи час и може би още дълго щях да стоя така, седнал върху камилата си, потънал в дълбок размисъл, ако не ме беше обезпокоил гласът на моя славен Халеф.

— Хамдулиллях (слава на Бога), че пустинята свърши! Сихди, тук има вода! Слез от камилата и се освежи във водата, както ще направя и аз!

Тогава единият от двамата бедуини, които ни бяха водили, се приближи към мен и предупредително вдигна глава.

— Не го прави, ефенди!

— Защо?

— Защото тук живее Мелек ал мот, Ангелът на смъртта. Който влезе във водата, или ще се удави, или ще отнесе със себе си зародиша на смъртта. Всяка капка в това море е сълза на стоте хиляди души, загинали тук, защото са искали да преследват Мойсей и народа му. Всички лодки и кораби преминават оттук, без да спират, защото Аллах е проклел това място.

— А аз смятах да чакам тук някой плавателен съд, който да ме откара по-нататък.

— Накъде, към Суец ли? Не е необходимо. Ще те заведем ние, а и с нашите камили ще стигнеш по-бързо, отколкото с кораб.

— Не искам да ходя до Суец, а в Тур.

— Е, тогава ще трябва да пътуваш по море. Но тук никой няма да те качи. Позволи да те отведем малко по на юг, докато стигнем до някое място, където не живеят духове и всеки кораб би могъл да спре и да те вземе.

— И колко време ще трябва да яздим още?

— Около три часа.

— Тогава напред.

За да стигна до Червено море, не бях вървял по обичайния път от Кайро за Суец. Простиращата се между двата града пустиня отдавна не заслужава името, което носи. Преди е била опасна както поради пълната липса на вода, така и заради вилнеещите в нея бедуини разбойници. Сега всичко се е променило и затова бях решил да се движа по на юг. В ездата с камила през пущинака за мен имаше повече очарование, отколкото в пътуването по утъпкани пътища. По тези причини исках да избягна Суец, който можеше да ми предложи само това, което вече бях видял и опознал.

Докато яздехме, пред нас се появиха двата голи хълма на Джекем и на Даад, а щом видяхме вдясно от себе си високия връх на Джебел Кариб, гробницата на фараона вече беше останала зад нас. От дясната ни страна се намираше един залив на Червено море, в който имаше закотвена лодка.

Това бе една от онези ладии, на които в Червено море казваха самбук. Дълга беше около 18 метра и широка пет. На задната си палуба имаше малко помещение за капитана или за знатни пътници. Освен веслата — защото тази лодка може да се кара и с весла — самбукът има две триъгълни платна, едното от които стои на такова голямо разстояние пред другото, че когато го издува вятърът, се издига над цялата предна част на лодката и образува нещо като балон във формата на полукръг, както това може да се види изобразено върху антични монети или стари фрески. Спокойно може да се каже, че плавателните съдове в тази морска ивица по отношение на конструкцията, начина на движение и такелажа са все още съвсем същите като обичайните тук от дълбока древност и че днешните моряци използват заливите и местата за хвърляне на котва, които са били оживени още по времето, когато Дионисий предприема прочутото си пътуване към Индия. Крайбрежните кораби в Червено море обикновено са построени от онова индийско дърво, което арабите наричат садж и което с времето така се втвърдява във водата, че е невъзможно да се забие пирон в него. Това дърво никога не гние, тъй че човек може да види самбук и на около двеста години.

Пътуването с кораб в Арабския залив е много опасно. Затова през нощта тук нито един плавателен съд не се движи, а щом започне да се свечерява, търси сигурно място за хвърляне на котва.

Споменатият самбук бе направил същото. Той бе спрял до брега без екипаж, закрепен с помощта на котвата и едно въже. Моряците бяха слезли от лодката и се бяха разположили край една вливаща се в морето плитка река. Единият от тях, който бе седнал върху рогозка, малко встрани от тях и с важно изражение на лицето, сигурно беше капитанът или собственикът на лодката. Веднага забелязах, че не е арабин, а турчин. Самбукът носеше знамето на султана, а екипажът беше с турски униформи.

Когато се приближихме, никой от мъжете не се помръдна от мястото си. Отидох с камилата си съвсем близо до капитана, вдигнах дясната си ръка към гърдите и нарочно го поздравих на арабски, а не на турски.

— Господ да те пази! Ти ли си капитанът на този кораб?

Турчинът гордо вдигна очи към мен, внимателно ме огледа и накрая отговори:

— Да, аз съм.

Накъде отива самбукът ти?

— Навсякъде.

— Какво си натоварил?

— Най-различни неща.

— А вземаш ли пътници?

— Не знам.

Това беше повече от нелюбезно, то беше грубо. Затова отговорих състрадателно:

— Ти си нещастен човек, когото коранът предава на състраданието на вярващите. Жал ми е за теб.

Той ме погледна полуразгневен, полуизненадан.

— Ти ме съжаляваш? Ти ме наричаш нещастен човек? Защо?

— Аллах е дал на устата ти дарбата да говори, но душата ти е няма. Обърни се по посока на Кибла[33] и помоли Господ да ти върне отново говора, иначе един ден тя няма да може да отиде в рая!

Капитанът се изсмя презрително и сложи ръка на пояса си, в който бяха затъкнати два огромни пищова.

— Мълчанието е по-добро от бръщолевенето — каза той укорително. — Ти си дърдорко. Гюмрюкчи баши Мурад Ибрахим обаче предпочита да мълчи.

— Гюмрюкчи баши ли? Главен митничар? Ти си голям, а и сигурно известен човек, но въпреки това, като те питам, трябва да ми отговаряш.

— Заплашваш ли ме? Виждам, че съм имал право, като съм си мислел, че си араб джехеине.

Арабите от племето джехеине са известни по Червено море като контрабандисти и разбойници. Митничарят ме беше взел за такъв разбойник. Това беше причина за отблъскващото му поведение спрямо мен.

— Страхуваш ли се от бени джехеине? — попитах го аз.

— Да се страхувам ли? Мурад Ибрахим никога не се страхува.

Колкото и гордо да заблестяха очите му при тези думи, в лицето му имаше нещо, което ме накара да се усъмня в смелостта му.

— И какво, ако съм джехеине?

— Не бих се страхувал от теб.

— Възможно е. Имаш при себе си дванайсет тайфа[34] и осем митничари, докато с мен са само трима мъже. Но аз не съм джехеине и изобщо не съм бен араб, а идвам от Европа.

— От Европа ли? Но ти си облечен като бедуин и говориш езика на арабите!

— Това забранено ли е?

— Не. Френец ли си или ингилиз?

— Немзи съм.

— Немзи ли? — каза той с пренебрежителна физиономия. — Значи си бостанджи[35] или базърджан.[36]

— Нито едното, нито другото. Аз съм мюелиф.

— Писател ли? О, жалко, а аз те помислих за храбър бедуин! Какво е писател? Писателят не е мъж. Писателят е човек, който яде пера и пие мастило. Писателят няма кръв, няма сърце, нито смелост или…

— Стига! — прекъсна го моят Халеф. — Мурад Ибрахим, виждаш ли какво държа в ръката си?

Дребосъкът беше слязъл от камилата и застана пред турчина с камшика от хипопотамова кожа. Този мрачно сбърчи вежди, но все пак отговори:

— Камшик.

— Хубаво. Аз съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах. Този ефенди е Кара Бен Немзи, който от никого не се страхува. Пребродихме Сахара и цял Египет и извършихме големи подвизи. За нас се разказва из всички кафенета по света и ако се осмелиш да кажеш само една-единствена дума, която не се харесва на моя ефенди, ще опиташ този камшик независимо от това, че си гюмрюкчи баши и разполагаш с много мъже!

Тази заплаха имаше неочаквано бързо въздействие. Двамата бедуини, които досега бяха само мои придружители, отстъпиха няколко крачки назад от страх пред дързостта на Халеф. Моряците и останалите спътници на турчина скочиха, грабнаха оръжията си, а и митничарят се изправи със същата бързина. Той посегна към пистолета си, но Халеф вече беше насочил дулото на своето оръжие срещу гърдите му.

— Хванете го! — заповяда главният митничар, но самият той предпазливо отпусна пистолета си.

Наистина хората му запазиха страховитите си физиономии, но никой не посмя да пипне Халеф.

— Знаеш ли какво означава да заплашваш един гюмрюкчи баши с камшик? — попита турчинът.

— Знам — отвърна Халеф. — Това значи наистина да го накараш да го опита, ако се осмелява да продължи да обижда. Ти си турчин, роб на султана. А аз съм свободен арабин!

Накарах камилата си да коленичи, слязох и извадих паспорта си.

— Мурад Ибрахим — казах аз, — виждаш , че ние се страхуваме от вас по-малко, отколкото вие от нас. Ти направи голяма грешка, като искаше да обидиш един ефенди, който е под сянката на султана!

— Под сянката на султана ли, Аллах да го благослови? Кого имаш предвид?

— Себе си.

— Теб ли? Ти си немзи, значи си гяур…

— Ти ме ругаеш! — прекъснах го аз.

— Неверник си, а за гяурите в корана пише: «О, вие, правоверни, не се сприятелявайте с такива, които не принадлежат към вашата религия. Те не се отказват да ви изкушават и само искат да ви погубят!» Е как може тогава един неверник да е под сянката на султана, закрилника на всички правоверни!

— Известно ми е това, което казваш — отвърнах аз. — Написано е в третата сура на корана, в сурата Амран. Само че моят случай е друг. Отвори очите си и смирено се поклони пред буюрулдуто на падишаха. Ето го!

Той взе документа, притисна го към челото, очите и гърдите си, поклони се доземи и го прочете:

Как се снабдих с буюрулду ли? Читателят ще си спомни, че нито в Тунис, нито в Египет имах подобен паспорт. Но в Кайро след всичко онова, което разказах в предишната глава, ми се удаде възможност да направя малка услуга на един влиятелен египетски чиновник. Той искаше да се покаже признателен към мен и ме помоли да кажа едно свое желание, чието изпълнение да е в неговата власт. И тъй като по време на своето пътуване имах достатъчно възможности да наблюдавам въздействието на буюрулду, помолих за такъв паспорт. Още на другия ден имах желания документ в ръцете си.

— Защо веднага не ми каза, че си под закрилата на султана? Тогава нямаше да те нарека гяур, въпреки че си неверник. Добре дошъл, ефенди!

— Казваш ми добре дошъл, а едновременно с това скверниш вярата ми? — попитах го аз с упрек. — Ние, християните, познаваме законите на учтивостта и гостоприемството по-добре от вас. Не ви наричаме гяури, въпреки че нашият Бог е същият, когото вие наричате Аллах.

— Това не е вярно. Ние имаме само един Аллах, а вие имате трима богове: Баща, Син и Дух.

— Нищо подобно, имаме само един Бог, защото Баща, Син и Дух са едно цяло. Вие казвате: «Ля илляхя ил’аллах.» («Няма друг Бог освен Господ!») А нашият Бог казва: «Аз съм силен, единствен Бог.» Вашият коран казва във втората сура: «Той е живият, вечният; него сън не го лови, нито дрямка; негово е всичко, което е на небето и на земята.» А нашата Библия казва:

«Господ е от вечността за вечността; всичко е като на длан пред очите му; създал е земята; а небесата са дело на ръцете му.» Е, не е ли едно и също?

— Да, китабът ви е добър, но вярата ви е лоша.

— Грешиш. Вашият Коран казва: «Праведността не се състои в това, дали обръщате лицата си на изток или на запад (при молитва). Праведен е този, който вярва в Бога, в Страшния съд, в ангелите, в Светото писание и в пророците и с любов раздава от това, което има, на ближните, на сираците, на бедните и поклонниците, на всеки, който го помоли; който освобождава затворения, чете молитвата си, държи на думата си, търпеливо понася нищетата и бедите. Той е праведен, той е наистина богобоязлив.» Нашата свещена книга ни повелява: «Най-много от всичко трябва да обичаш Бога, а ближния си — както теб самия.» Не повелява ли нашата вяра същото, което повелява и вашата?

— Вие сте преписали това във вашия китаб от Корана.

— Как е възможно, щом нашият китаб е с около петстотин години по-стар от вашия Коран?

— Ти си ефенди, а един ефенди винаги намира основания и доказателства дори и когато не е прав — завърши Мурад Ибрахим тази част от нашия разговор. — Откъде идваш?

— От страната Мъсър[37], там на запад.

— А къде искаш да отидеш?

— В Тур.

— А след това?

— Към манастира в Джебел Синай.

— Значи трябва да минеш през морето.

— Да, а ти накъде отиваш?

— Също в Тур.

— Ще ме вземеш ли?

— Ако платиш добре и се погрижиш да не се мърсим с теб.

— Не се притеснявай! Колко искаш?

— За четиримата ви и камилите ли?

— Не, само за мен и моя слуга Халеф. Тези двамата мъже се връщат с камилите си.

— С какво ще платиш? С пари или с нещо друго?

— С пари.

— Искаш ли да вземеш храна от нас?

— Не. Дайте ни само вода.

— Тогава за себе си ще платиш десет, а за хаджи Халеф осем масри.[38]

Изсмях се на почтения човек в очите. Типично по турски беше да иска осемнайсет масри за това кратко пътуване и за няколко глътки вода, тоест почти двайсет и четири талера.

— До залива на Рас Наясет ще пътуваш около един ден, където ще хвърлиш котва за нощуване, нали? — осведомих се аз.

— Да.

— Тогава по обед ще бъдем в Тур?

— Да. Защо питаш?

— Защото за това кратко пътуване няма да ти дам осемнайсет масри.

— Тогава ще останеш тук и ще трябва да пътуваш с някой друг, който ще ти иска много повече.

— Нито ще остана тук, нито ще пътувам с друг. Тръгвам с теб.

— Тогава ще ми дадеш сумата, която ти искам.

— Не — противопоставих се аз. — Чуй какво ще ти кажа! Тези двама мъже ми заеха животните си и ме следваха пеша от Ал Кахира за четири австрийски сребърни талера. Всеки поклонник, който отива на хаджилък, го превозват за един такъв талер. Аз ще ти дам за мен и моя слуга три талера. Това ти е напълно достатъчно.

— Тогава ще останеш тук. Моят самбук не е товарен кораб, той е собственост на падишаха. Освен това сега събирам сакат[39] и нямам право да вземам на борда пътници.

— Но ако пътникът плати осемнайсет масри, можеш, нали? Ще трябва да ме вземеш тъкмо защото самбукът е собственост на падишаха. Погледни още веднъж в моя буюрулду! Тук пише:

«хер нев и имдата беленмак — емниете дуккат етмек — бедел-сис олсъбиле.» («Да се оказва всякаква помощ, да се полагат грижи за сигурността, дори и без заплащане.») Разбра ли? На частник мога да платя, но на чиновник — не е необходимо.

Трите талера ти ги давам доброволно. Ако не си съгласен, ще трябва да ме вземеш без пари.

Гюмрюкчи башията се видя натясно и започна да намалява сумата. Накрая след дълъг пазарлък той ми подаде ръка.

— Така да бъде. Ти си под сянката на падишаха и ще те взема със себе си за три талера. Дай ги!

— Ще ти платя, като слизам от кораба в Тур.

— Ефенди, всички насар[40] ли са стиснати като теб?

— Не са стиснати, а предпазливи. Разреши ми да се кача на борда. Няма да спя на сушата, а в самбука.

Платих на водачите си. Освен това те получиха и бакшиш, възседнаха камилите си и въпреки че денят преваляше, поеха по обратния път. След това с Халеф се качихме на борда, защото нямах палатка. По време на ездата през пустинята търпяхме както зноя на деня, така и студа на нощта. Който е беден и няма палатка, през нощта се сгушва до камилата си или коня, за да се топли, докато си почива. Сега вече нямах ездитно животно и понеже тук до морето нощният хлад сигурно беше по-силен, отколкото във вътрешността на сушата, предпочетох да потърся убежище в малката стаичка върху кърмата на самбука.

— Сихди — попита ме Халеф, — правилно ли постъпих, като показах на този гюмрюкчи баши камшика?

— Не мога да те упрекна.

— Но защо казваш на всеки срещнат, че си неверник?

— Трябва ли да се страхува човек да казва истината?

— Не. Но ти вече си на път да станеш правоверен. Ние сме във водите, които франките наричат Червено море. Там се намира Медина, а още малко по-нататък вдясно е Мека, градовете на Пророка. Ще посетя и двата, а ти какво ще правиш?

Халеф открито зададе въпроса, който през последните дни вече тайно си бях задавал. Всеки християнин, дръзнал да отиде в Мека или Медина, го грози смърт — така пише в книгите. Но дали наистина е толкова опасно? Трябва ли човек да отиде и да каже, че е християнин? Не е ли по-различно през останалото време в сравнение с деня, в който се събират големи тълпи поклонници и слепият религиозен фанатизъм достига връхната си точка? Много пъти бях чел, че никой неверник няма право да влиза в джамия, но аз самият много пъти съм влизал в такива храмове. Дали и с посещаването на свещените градове не беше същото? Впрочем в много отношения намирах, че Ориентът е доста по-различен, а именно по-разумен, отколкото човек обикновено си представя, и не можех да повярвам напълно, че едно кратко, може би само неколкочасово посещение на Мека наистина е толкова страшно и опасно. Турчинът ме бе взел за бедуин, значи спокойно можеше да се предположи, че е възможно и други да останат със същото впечатление. Така си казвах аз и не можех да взема решение.

— Още не знам — отговорих на дребния Халеф.

— Ще дойдеш с мен в Мека, сихди, и преди това в Джеда ще приемеш правата вяра.

— Не, няма да го направя.

Един вик откъм сушата прекъсна разговора ни. Турчинът бе свикал хората си за вечерната молитва.

— Сихди — каза Халеф, — слънцето се скрива зад хоризонта. Разреши ми да се помоля!

Той падна на колене и започна молитвата си. Гласът му се смеси с монотонната молитва на турците. Едва беше отзвучала, когато се дочу друг глас. Разнасяше се иззад скалния риф, който закриваше гледката към северната страна на морето.

— Аллах ни дава всичко, великолепен е нашият пазител. Няма друга власт и сила освен тази на Бога, всевишния и великия. О, ти наш Господи, я Аллах, о, ти, всепрощаващ, всеблаг, я Аллах, Аллах ху!

Тези думи бяха по-скоро изпети, отколкото изговорени от плътен басов глас. Само името Аллах молещият се винаги произнасяше с една квинта по-високо. Известни ми бяха тези думи и тонове; така се молят дервишите. Турците се бяха изправили и гледаха в посоката, откъдето идваше гласът. Насам се приближаваше малък сал, който нямаше и два метра на ширина, а върху него беше коленичил един мъж. Той гребеше с весло и в такт с него произнасяше молитвата си. Върху червения си тарбуш имаше бял тюрбан. Бели бяха и дрехите му. Това бе знак, че е от ордена на кадара, който обикновено се състоеше от рибари и лодкари. Този орден е основан от Абделкадир ал Джилани. Когато човекът съгледа самбука, за момент се стъписа, но след това извика:

— Ля иллаха ил’аллах!

— Ил аллах! — отговориха другите в хор. Дервишът спря до лодката, завърза сала и се качи на борда. Ние, а по-точно Халеф и аз, не бяхме сами на борда; беше ни последвал и дюменджията[41] и новодошлият се обърна към него:

— Господ да те пази!

— Мен и теб! — гласеше отговорът.

— Как си?

— Добре, както и ти.

— На кого е този самбук?

— На негово превъзходителство султана, любимеца на Аллах.

— Кой го кара?

— Нашият ефенди, гюмрюкчи баши Мурад Ибрахим.

— Какво сте натоварили?

— Нямам товар; пътуваме от място на място да събираме сакат.

— Дават ли правоверните достатъчно?

— Никой не изостава, защото, който дава милостиня, Аллах двойно му я връща.

— Накъде ще потеглите след това?

— Към Тур.

— Утре няма да можете да стигнете дотам.

— Ще спрем някъде край Рас Наясет. А ти накъде си?

— Към Джеда.

— Със сала ли?

— Да. Дал съм обет да стигна до Мека на колене.

— Но я размисли — плитчините, рифовете, наносите, силните ветрове, които духат тук, а и акулите, които ще се тълпят около сала ти?

— Единствено Аллах е толкова силен, че да ме закриля. Кои са тези двама мъже?

— Един гя… един немец със своя слуга.

— Неверник? И къде отива?

— В Тур.

— Разреши ми да изям тук фурмите си! След това ще продължа.

— Не искаш ли да останеш при нас през нощта?

— Трябва да продължа.

— Но това е много опасно.

— Правоверният няма от какво да се страхува; животът и краят му са записани в Книгата.

Той седна и извади шепа фурми.

Тъй като входът на каютата беше заключен, се облегнах на перилата. Понеже двамата бяха на доста голямо разстояние от мен, а и изглеждаше така, сякаш замислено гледам към водата, те сигурно смятаха, че няма да разбера разговора им. Дервишът попита:

— Значи този мъж е немец? Богат ли е?

— Не.

— Откъде знаеш?

— Дава само една шеста от това, което поискахме от него за пътуването. Но той има буюрулду от султана.

— Тогава сигурно е знатен човек. Има ли много багаж със себе си?

— Почти никакъв, но притежава хубави оръжия.

— Досега не съм виждал немец, но съм чувал, че мъжете от този народ са много миролюбиви. Той носи оръжията само за да се перчи с тях. Но вече съм готов с вечерята си и ще продължа пътя си. Изрази на господаря си моята благодарност, че е разрешил на един бедняк да стъпи на кораба му!

След няколко мига той отново коленичи върху сала си. Взе греблото и го размаха в такт, като пееше: «Я Аллах, Аллах ху».

Този човек ми направи много особено впечатление. Защо се качи на лодката, а не завърза сала си на брега? Защо питаше дали съм богат и по време на целия разговор оглеждаше палубата с поглед, чиято проницателност не можеше да прикрие напълно? Нямах никакви причини за каквото и да е опасение и въпреки това този мъж ми се стори много подозрителен. Бих могъл да се закълна, че изобщо не е никакъв дервиш.

Когато вече не можеше да бъде видян с просто око, аз вдигнах далекогледа си. Въпреки че по тези места смрачаването трае много кратко време, все пак беше достатъчно светло, за да мога да го наблюдавам. Той вече не беше коленичил, както изискваше мнимият му обет, а удобно бе седнал и полунаведен над сала, гребеше към отсрещния бряг. Във всеки случай тук имаше нещо гнило.

Халеф стоеше до мен и ме наблюдаваше. Изглежда, се опитваше да разгадае мислите ми.

— Виждаш ли още факира, ефенди? — попита ме той.

— Да.

— Той сигурно си мисли, че вече не можем да го видим, и сега гребе към брега, нали?

— Така е. Откъде разбра?

— Само Аллах е всезнаещ, но и Халеф има зорки очи.

— И какво откриха тези очи?

— Че този мъж не е факир.

— Така ли?

— Да, сихди. Къде се е чуло и видяло дервиш от ордена на кадира да произнася и пее молитви на руфаийе?[42]

— Правилно. Защо тогава ще се представя за факир, щом не е такъв?

— Трябва да се опитваме да отгатнем, сихди. Нали каза, че и през нощта ще пътува. Защо не го прави?

Тогава кормчията прекъсна разговора ни. Той се приближи към нас и попита:

— Къде ще спиш, ефенди?

— Ще легна вътре в каютата.

— Не може.

— Защо?

— Защото там се пазят парите.

— Тогава ни намери килими, в които да се увием. Ще спим тук на горната палуба.

— Ще ги имаш. Но я кажи какво ще правиш, ако към кораба се приближат врагове?

— За какви врагове говориш?

— За разбойници.

— Има ли тук разбойници?

— Наблизо живеят джехеине. Известни са надлъж и нашир като най-големите крадци и нито кораб, нито човек може да се опази от тях.

— Мисля, че господарят ви гюмрюкчи баши Мурад Ибрахим е храбър мъж, който не се страхува от никого.

— Така е. Но какво може да направи той, пък и всички ние срещу Абу Саиф, «бащата на сабята», който е много по-опасен и по-страшен от лъвовете в планините и от акулите в морето.

— Абу Саиф ли? Не го познавам и никога не съм чувал за него.

— Защото си чужденец. Когато дойде време за паша, джехеините докарват стадата си на двата острова Либуа и Хасани и оставят при тях само няколко души. А другите тръгват да крадат. Нападат ладии и вземат всичко, което намерят там, или изнудват за голям откуп. Абу Саиф е главатарят им.

— И какво предприема управата срещу тях? — Коя управа?

— Не управлява ли тук падишахът?

— Властта му не достига до джехеините. Те са свободни араби, които са под покровителството на великия сариф от Мека.

— Тогава си помогнете сами! Хванете разбойниците.

— Ефенди, ти говориш като франк, който нищо не разбира. Кой може да хване и убие Абу Саиф?

— Че нали и той е човек?

— Да, но на Абу Саиф му помага шейтанът. Той може да става невидим; може да лети във въздуха и над морето, не го лови нито нож, нито куршум, а сабята му е сихирли.[43] Той прониква през врати и стени и с един удар на сабята си отделя душата от тялото на сто и дори повече врагове.

— Бих искал да видя този човек!

— О, горко ти, не си пожелавай такова нещо, ефенди! Дяволът ще му каже, че искаш да го видиш, и можеш да бъдеш сигурен, че ще дойде. Отивам да ти донеса килими. После лягай да спиш и моли Бога да те пази от опасностите, които те заплашват!

— Благодаря ти за съвета, и бездруго обикновено се моля, преди да си легна.

Кормчията ни донесе завивките. Увихме се в тях и скоро заспахме, защото бяхме уморени от ездата.

През нощта няколко моряци охраняваха както спящите на сушата, така и парите на борда. Сутринта всички се събрахме на кораба. Вдигнахме котвата, отвързахме въжетата; опънахме платната и самбукът се насочи на югоизток.

Бяхме на път вече час, когато забелязахме лодка, която се движеше пред нас в същата посока. Като се приближихме, различихме в нея двама мъже и две напълно забулени жени.

Скоро лодката спря и мъжете ни дадоха знак, че искат да говорят с нас. Кормчията спусна платната и така забави движението на самбука. Единият от двамата гребци стана и попита:

— Самбук, за къде си?

— Към Тур.

— Ние също. Ще ни вземете ли с вас?

— Ще платите ли?

— С удоволствие.

— Тогава елате на борда.

Корабчето забави ход и четиримата се качиха на борда, а лодката вързаха за него с въже. После самбукът продължи пътя си.

Гюмрюкчи башията се отправи към каютата, сигурно за да направи място за жените, след което те се скриха от погледите на мъжете, но трябваше да минат край мен. Като европеец не беше необходимо да се обръщам настрани и за мое най-голямо учудване забелязах, че от тях не лъхаше на сладникави ухания, а иначе жените на мохамеданите обичат благоуханията и те се усещат дори от доста голямо разстояние. Долових някаква миризма, носеща се след тях като невидим шлейф, но това беше познатият на всеки ориенталец смесен мирис на камила и на неферментирал тютюн раср, пушен от много бедуини и оказващ върху вкусовите и обонятелните органи същото въздействие, което е упражнявало преди време съдържанието на френските матраци от морска трева, с която някои немски герои са тъпчели лулите си по време на немско-френската война от 1870 — 1871 г. Имах впечатлението, че край мен са минали двама камилари. Внимателно се загледах зад тях, докато изчезнаха зад вратата на каютата, но не можах да забележа нищо друго по-особено. Може би пък дълго време бяха яздили камили и изпаренията на «кораба на пустинята» не можеха да бъдат отстранени лесно.

Двамата им придружители дълго време разговаряха с кормчията и главния митничар. После единият от тях се опита да ме заговори.

— Чувам, че си франк, ефенди? — попита ме той

— Да.

— Значи си чужд тук?

— Горе-долу.

— Немзи ли си?

— Да.

— А немзите имат ли си падишах?

— Да.

— А паши?

— Да.

— Но ти сигурно не си паша?

— Не.

— Ама си някой известен човек?

— Много!.

— Можеш ли да пишеш?

— Да, и то доста добре.

— А да стреляш?

— Още по-добре.

— И с този самбук искаш да отидеш до Тур?

— Да.

— След това на юг ли ще продължиш?

— Да.

— А познаваш ли англичаните?

— Да.

— Имаш ли приятели сред тях?

— Да.

— Това е много добре. Силен ли си?

— Страшно — като лъв! Да ти покажа ли?

— Не, ефенди.

— И все пак ми се ще да опитам, защото любопитството ти е по-голямо от това, което може да понесе човешкото търпение. Омитай се и повече не ми се мяркай.

Сграбчих досадника, завъртях го в необходимата посока и го блъснах така, че той полетя по палубата и накрая падна по корем. Но след миг отново беше на крака.

— Горко ти, щом обиждаш правоверни, ще трябва да умреш!

Негодникът измъкна един ханджар[44] и се нахвърли срещу мен. Спътникът му го последва с извадено оръжие. Халеф бързо извади от пояса си здравия камшик от хипопотамова кожа, за да посрещне с него двамата нападатели. Но не беше необходимо да се стига дотам, защото в този миг се отвори вратата на каютата и се появи една от жените. Тя мълчаливо вдигна ръка, а след това веднага се оттегли обратно. Двамата араби спряха и тихо се отдръпнаха. Но погледите им ми доказваха, че не мога да очаквам от тях нищо добро.

Турците наблюдаваха случилото се с подчертано безразличие. Ако някой бъдеше убит на кораба, значи такъв му е бил късметът.

Що се отнася до мен, безсмислените въпроси на този човек ме бяха вбесили. Но всъщност наистина ли бяха безсмислени? Дали пък нямаха някаква скрита цел? По принцип ориенталецът е сдържан с чужденците, а най-малкото пък ще си хаби думите за един непознат, за когото на всичкото отгоре знае, че е неверник.

В яда си се бях представил за известен човек и голям стрелец. Защо онзи искаше да знае дали съм паша, дали съм известен, писател ли съм и добре ли стрелям? Каква полза щеше да има, ако узнае дали продължавам на юг или дали имам приятели сред англичаните? Защо при утвърдителния отговор на последния въпрос каза: «Това е много добре» — и защо се осведомяваше дали съм силен? На всичко отгоре поставяше въпросите си по начин, по който следовател разпитва обвиняемия. Най-голямо впечатление ми направи обаче внезапната покорност, която прояви той след подадения от жената знак. Тук, където жената е толкова силно подчинена на мъжа и няма решаващата дума на публично място, това наистина беше доста необикновено и дори подозрително.

— Сихди — каза Халеф, който до този момент не се беше отделял от мен, — видя ли?

— Какво?

— Брадата, която имаше жената.

— Жената ли? Жените имат ли бради?

— Яшмакът и не беше двоен като преди. Пред лицето й бе спуснат само единият кат и затова видях брадата.

— Да не са мустаци?

— Не, брада беше. Това не е жена, а мъж. Да кажа ли на главния митничар?

— Да, но така, че никой да не чуе.

Халеф тръгна. Във всеки случай той не грешеше, защото знаех, че може да се има доверие на проницателния му поглед, а това ново откритие неволно свързах с дервиша. Видях, че Халеф говори с Мурад Ибрахим. Този направи отрицателно движение с глава и се изсмя. Не вярваше на Халеф. Тогава дребосъкът се извърна с гневна физиономия и пак дойде при мен.

— Сихди, този гюмрюкчи баши е толкова глупав, че смята и мен за такъв глупак като себе си.

— Така ли?

— А теб мисли за още по-глупав.

— Аха!

— Каза, че нямало жени с бради и че един мъж никога не би облякъл женски дрехи. Сихди, какво мислиш за тези жени, които имат бради? Може би са джехеине?

— Предполагам.

— Тогава трябва да си отваряме очите.

— Това и бездруго се налага, но е необходимо и да прикрием нашето недоверие, а също и че сме нащрек. Стой настрана от мен, но така, че винаги да сме в състояние да се притечем един другиму на помощ.

Той се отдалечи, а аз се отпуснах върху килима си. После започнах да попълвам дневника си, но държах под око както каютата, така и двамата араби. Имах усещането, че всеки момент ще се случи нещо неприятно. Но денят премина без произшествия.

Вече се свечеряваше, когато хвърлихме котва в един малък залив, образуван от подковообразната извивка на Джебел Наясат, спадаща към голямата гранитна верига на Синай. Бреговата ивица беше много тясна, защото само на няколко крачки от брега започваха издигащите се стръмно нагоре, прорязани от цепнатини скали. Затова пък мястото бе защитено от ветрове, но дали днес щеше да бъде опазено и от други неприятности, не се знаеше. Много ми се искаше да огледаме околните оврази и скални цепнатини, но за съжаление вечерта падна, преди още турците да се приближат до сушата, за да запалят както обикновено огън.

Ал Махреб и час по-късно ал Ашия, двете вечерни молитви, тържествено се възнасяха към стръмните планински масиви. Ако някой беше скрит наблизо, можеше да ни забележи дори и да не видеше огъня ни. Както и предишния ден, предпочетох да прекарам нощта на борда, като се разбрахме с Халеф да се редуваме на пост. Малко по-късно на борда дойдоха няколко моряци, за да охраняват, и тогава се появиха двете жени от каютата, за да се насладят на прохладния вечерен въздух на палубата. Те и сега бяха с двойни воали. Успях да забележа това, защото звездите на Юга хвърляха такава светлина, че се виждаше дори цялата горна палуба. Но скоро те отново се върнаха в каютата, чиято врата можех да наблюдавам, въпреки че се намирах на носа на корабчето.

Халеф спеше на около пет крачки от мен. Когато наближи полунощ, тайно го събудих и му прошепнах:

— Почина ли си вече?

— Да, сихди! Сега лягай да спиш ти!

— Мога ли да разчитам на теб?

— Като на самия себе си!

— Събуди ме дори и при най-малкия повод за тревога!

— Ще го направя, сихди!

Увих се хубаво в завивката си, затворих очи и се опитах да заспя, но не можах. Казвах си наум таблицата за умножение — не помогна. Тогава прибягнах до средството, което винаги помагаше в такива случаи. Обърнах затворените си очи така, че зениците да са в най-горно положение, и се опитах да не мисля за нищо. Задрямал съм, но изведнъж — какво беше това?

Отвих главата си и се огледах за Халеф. Сигурно и той беше нащрек, защото се бе понадигнал и се ослушваше напрегнато. Вече не чувах нищо, но щом отново положих глава върху палубата, по която звукът се разпространяваше по-ясно, отколкото по въздуха, отново долових странния шум, който ме бе събудил, въпреки че беше изключително тих.

— Чуваш ли нещо, Халеф? — прошепнах аз.

— Да, сихди. Какво е това?

— Не знам. Слушай!

Откъм кърмата на самбука във водата се чу тих плясък. Огънят на сушата бе загаснал.

— Халеф, отивам за малко на задната палуба. Пази оръжието и дрехите ми.

Двамата от дошлите на борда турци спяха на пода. Третият се бе свил на мястото си и сигурно също спеше. Възможно бе от каютата да ме наблюдават, затова трябваше много да внимавам. Оставих на пода пушката и карабината и свалих тюрбана и хаика[45] , които можеха да ме издадат с белия си цвят. След това легнах на палубата и запълзях. Промъкнах се покрай стената до най-изпъкналата част на борда, откъдето към покрива на каютата и руля водеше една тясна като на кокошарник стълба. Изкатерих се горе тихо, подобно на котка.

И ето че се добрах до кормилото. Ах — разбрах откъде идваше странният шум. Лодката, от която дойдоха двете жени, все още бе вързана за самбука с въже, стоеше съвсем близо до него, и то точно под един от прозорците на широката кърма. Когато предпазливо погледнах отгоре, някой спускаше от люка с въже един малък, но не лек предмет. Триенето му в ръба на прозореца предизвикваше онзи звук, който можеше да се чуе само ако човек долепи ухо върху дъските на горната палуба. Долу в лодката имаше трима мъже, които поемаха предмета и после чакаха, докато въжето отново се издигне и спусне с друг пакет.

Веднага разбрах какво става. Това, което струпваха в лодката, бяха парите на гюмрюкчи башията, а именно приходите от данъка, който беше събрал. Така че нямах повече време за губене.

— Внимавайте, разкрити сме! — извика един плътен глас откъм високия бряг, откъдето палубата можеше да се види много добре. В същия момент изтрещя изстрел и един куршум се заби в дъските съвсем близо до мен. Горе проблесна втори, а след него и трети изстрел. За щастие, куршумите прелитаха край мен, но повече не можех да стоя на прицел. Успях само да видя, че долу срязаха въжето и хората в лодката започнаха да гребат. Скочих отгоре направо върху палубата.

В този момент каютата се отвори и забелязах, че няколко души незабелязано се бяха качили на кораба. Жените не се виждаха, но върху мен веднага се хвърлиха деветима мъже.

— Халеф, насам! — извиках аз силно.

Изобщо нямах време да посегна към оръжието. Трима негодници ме хванаха и се погрижиха ръцете ми да не могат да достигнат до колана. Други трима скочиха срещу Халеф, а останалите се опитваха да уловят юмруците, с които се защитавах. Откъм сушата се разнесоха изстрели, чуха се проклятия и викове за помощ, а сред тях се извисяваха командите на онзи плътен басов глас, който преди това бях разпознал: гласа на дервиша.

— Това е немецът. Не го убивайте, а го хванете! — заповяда единият от тези, които ме държаха.

Опитах се да се освободя, но не успях. Шестима срещу един! Тогава недалеч от мен изтрещя изстрел.

— На помощ, сихди, ранен съм! — извика Халеф. Тогава аз силно се дръпнах и повлякох враговете си няколко крачки подир мен.

— Повалете го! — чу се пъшкащ глас.

Хванаха ме още по-здраво и въпреки отчаяната ми съпротива получих няколко удара по главата, които ме събориха. Ушите ми бучаха като бурен морски прибой. Посред този тътен чувах изстрели и викове. След това като че завързаха краката и ръцете ми и ме помъкнаха. Най-сетне вече не усещах нищо.

Като се събудих, почувствах ужасна, пулсираща болка в тила и мина още доста време, докато успея да си спомня какво се беше случило. Около мен бе тъмно, но силният плясък на вода ме накара да предположа, че се намирам в трюма на бързо движещ се кораб. Ръцете и краката ми бяха така здраво вързани, че изобщо не можех да помръдна. Понеже не бях вързан с въжета или ремъци, а с кърпи, те не се врязваха в месата ми, но ми пречеха да се пазя от корабните плъхове, които ме бяха подложили на подробен преглед.

Измина доста време, без нещо да се промени в положението ми. Най-сетне чух шум от стъпки, но не можех нищо да видя. Развързаха ме и един глас ми заповяда:

— Стани и върви с нас!

Изправих се. Изведоха ме от трюма през една полутъмна средна палуба. Пътьом пребърках дрехите си и за моя изненада и успокоение открих, че освен оръжието нищо друго не ми беше взето.

Щом стъпихме на горната палуба, установих, че се намирам на малък кораб с остър кил, който имаше две триъгълни и едно трапецовидно платно. По това бурно море с вихрени ветрове, изпълнено с рифове и плитчини, такъв вид такелаж изискваше капитан, който из основи да познава занаята си и да притежава както смелост, така и хладнокръвие. Корабът беше с три пъти по-голям екипаж от необходимото, а на предната му палуба стоеше оръдие, закрито със сандъци, бали и бурета, така че не можеше да бъде забелязано от друг кораб. Екипажът се състоеше само от мъже с обветрени лица, всеки от които носеше затъкнати в пояса огнестрелно и хладно оръжие. На задната палуба седеше един мъж с червени панталони, бял тюрбан и син кафтан. Дългият му жакет бе богато извезан със злато, а в пояса, който му служеше за колан, блестяха скъпи оръжия. Веднага разпознах в него дервиша. До него стоеше арабинът, когото бях съборил върху палубата на самбука. Заведоха ме при тях. Вчерашният ми противник ме гледаше с жаден за мъст поглед, а «дервишът» — с презрение.

— Знаеш ли кой съм? — попита «дервишът».

— Не, но предполагам.

— Е и кой съм?

— Абу Саиф.

— Да, аз съм. Коленичи пред мен, гяур!

— Какво ти става? Не пише ли в Корана, че само Аллах може да заповядва?

— Това не се отнася за теб, защото си неверник. Заповядвам ти да коленичиш и да ми засвидетелстваш страхопочитанието си.

— Все още не знам дали заслужаваш подобно нещо, и дори да знаех, щях да ти покажа уважението си по друг начин.

— Гяур, коленичи или ще ти отсека главата!

Пиратът се изправи и изтегли ятагана си. Аз пристъпих още една крачка към него.

— Главата ми ли? Ти наистина ли си Абу Саиф, или си палач?

— Абу Саиф съм и държа на думата си. Падни на колене или главата ти ще се изтърколи пред краката!

— Пази своята собствена глава!

— Гяур!

— Страхливец!

— Какво? — изсъска той. — Ти ме наричаш страхливец?

— Разбира се, такъв си! Защо нападна самбука през нощта? Защо преоблече твоите джасуслар[46] в женски дрехи? Защо показваш сега смелост тук, когато си обграден и пазен от твоите хора? Ако беше сам срещу мен, щеше да говориш по друг начин.

— Аз съм Абу Саиф, бащата на сабята, и дори десет души като теб са безсилни срещу острието на ятагана ми.

— Аферим! (Браво!) Така говори само човек, който се страхува да действа.

— Да действа? Има ли тук десет такива мъже? Ако бяха насреща, веднага щях да ти докажа, че съм казал истината.

— Не са ти необходими десет души, достатъчен ти е и един.

— Да не би да искаш ти да бъдеш този един?

— Да, но няма да се съгласиш.

— Защо не?

— Защото те е страх. Ти убиваш само на думи, но не и със сабя.

Очаквах голям изблик на гняв в отговор на казаното от мен, ала се бях излъгал. Разбойникът прикри яда си зад студено, убийствено спокойствие, извади сабята от пояса на стоящия до него човек и ми я подаде.

— Вземи, защитавай се! Но ти казвам, че дори да притежаваш ловкостта на Афрам и силата на Келад, при третия удар ще бъдеш труп.

Взех сабята.

Положението, в което се намирах, беше много особено. За ориенталските представи «бащата на сабята» сигурно беше отличен фехтовач. Но аз знаех, че ориенталецът обикновено е лош сабльор, както и стрелец. Ловкостта на Афрам и силата на Келад тук изобщо никой не притежаваше. Досега не бях кръстосвал шпага с човек от Изтока по правилата на фехтовъчното изкуство и макар сабята, която ми бяха дали, да беше слаба за париращи удари, а клинокът да беше дебел и тежък — нещо непривично за мен, — все пак имах голямо желание да докажа на «бащата на сабята» превъзходството на европейското сабльорско изкуство.

Целият екипаж на кораба се приближи и по всички лица беше изписано убеждението, че наистина ще съм мъртвец още при третия удар.

Абу Саиф се нахвърли срещу мен диво и без всякакви правила, така че нямах и секунда време да заема позиция. Успях да парирам нечистата му контракварта и веднага се опитах да използвам момента, в който тялото на противника остана без прикритие. За мое учудване обаче той великолепно успя да пробие кръговия удар на моята сабя. Пресече го и опита да направи финт, но не му се удаде. Аз също го засякох и замахнах в еспадон. Ударът ми успя, въпреки че нямах намерение сериозно да наранявам противника си. Побеснял от яд, той изгуби контрол над себе си, отстъпи малко и скачайки напред, направи няколко контракварти. Аз се приближих с половин крачка и твърдо застанах в линия за атака. Тогава оръжието излетя от ръката му и падна във водата зад борда.

Наоколо се разнесе вик на изненада. Но аз отстъпих назад и свалих сабята.

Обезоръженият човек стоеше пред мен и ме гледаше втренчено.

— Абу Саиф, ти си сръчен фехтовач!

Тези думи го накараха да дойде на себе си. Противно на очакванията си, не видях по лицето му гняв, а само изненада.

— Франки, ти си неверник, но все пак победи Абу Саиф! — извика той.

— Ти ме улесни, защото не се дуелираш благородно и разумно. Моят втори удар ти струваше кръв, а третият ми ти отне сабята. Всъщност аз изобщо не стигнах до трети удар, докато твоят трети трябваше да ме убие. Ето ти сабята, аз съм в ръцете ти!

Този наистина рискован призив към благородството на джехеина даде добър резултат.

— Да, ти си в моята власт, мой пленник си — потвърди той, — но съдбата ти е в твоите собствени ръце.

— В какъв смисъл?

— Ако изпълняваш това, което ти казвам, скоро ще бъдеш свободен.

— Какво трябва да правя?

— Ще се дуелираш с мен.

— С удоволствие.

— И да ме научиш да боравя със сабята като немзите.

— Съгласен съм.

— Докато си на кораба ми, не бива да се показваш пред чужди очи.

— Добре.

— … и по моя заповед веднага ще напуснеш палубата, щом към нас се приближи друг плавателен съд.

— Да.

— Няма да разменяш със слугата си нито дума.

— Къде е той?

— Тук на кораба.

— Вързан ли е?

— Не, болен е.

— Халеф Омар е ранен?

— Да, в ръката. Освен това единият му крак е счупен, така че не може да става.

— Тогава не мога да ти дам исканото от теб обещание. Моят слуга е мой приятел, за когото трябва да се грижа. Ще ми го позволиш!

— Не ти разрешавам, но ти обещавам, че добре ще се грижат за него.

— Това не ме задоволява. Щом си е счупил крака, трябва да му го наместя. Тук сигурно няма човек, който да разбира от тези неща.

— Аз самият разбирам. Добър съм колкото кой да е джерах.[47] Превързах раната на прислужника ти и шинирах крака му. Той вече няма болки и е доволен от мен.

— Искам да го чуя от самия него.

— Кълна ти се в Аллаха и Пророка, че е така. И ако не ми обещаеш, че няма да говориш с него, ще се погрижа изобщо да не го видиш повече. А освен това ще поискам още нещо от теб.

— Какво?

— Ти си християнин и трябва да внимаваш да не омърсиш някой от нас.

— Добре.

— Имаш ли приятели сред ингилизите?

— Да.

— Големи хора ли са?

— Сред тях има паши.

— А ще платят ли откуп за теб?

Това вече беше нещо съвсем ново. Значи той не искаше да ме убие, а да поиска пари за свободата ми.

— Колко искаш? — попитах аз.

— Имаш много малко злато и сребро у себе си и не можеш сам да се откупиш, но няма да се отървеш тъй евтино.

Значи все пак разбойникът беше претършувал джобовете ми. Но това, което носех зашито в ръкавите на турския си жакет, явно не бе намерил. Във всеки случай за откуп нямаше да стигне. Тогава отговорих:

— Нямам нищо, не съм богат.

— Вярвам ти, въпреки че имаш превъзходни оръжия и носиш със себе си неща, каквито не съм виждал. Но си знатен и известен.

— Ами!

— Казал си го пред този човек на самбука.

— Пошегувах се.

— Не. Говорил си сериозно. Който е толкова силен и умее да върти сабята като теб, не може да е нищо друго освен голям сабит[48] , за когото неговият падишах ще даде добър откуп.

— Моят крал няма да заплати свободата ми с пари. Той ще я поиска от теб безвъзмездно.

— Не познавам краля на немзите. Как ще говори той с мен и ще ме принуди да те освободя?

— Ще го направи с помощта на сефир.[49]

— И такъв не познавам. Няма сефири на немзите по тези места.

— Пратеникът е в Стамбул при падишаха. Аз имам буюрулду, значи съм под сянката на султана.

Абу Саиф се разсмя.

— Тук падишахът не може да заповядва, тук управлява само великият сариф[50] на Мека, а аз съм по-могъщ и от двамата. Няма да преговарям за теб нито с твоя крал, нито с неговия пратеник.

— С кого тогава?

— С ингилизите.

— Защо с тях?

— Защото ще те разменят за брат ми, който е в ръцете им. Той нападна един от корабите им с лодката си и те го заловиха. Откараха го в Аден и искат да го убият. Сега обаче ще го разменят за теб.

— Може би се лъжеш. Аз не съм ингилиз. Нищо чудно да ме оставят в ръцете ти и да убият брат ти.

— Тогава и ти ще умреш. Но нали можеш да пишеш? Приготви им едно писмо, а аз ще им го изпратя. Ако направиш писмото добре, ще те разменят, съчиниш ли го обаче лошо, сам ще си бъдеш виновен. Така че хубаво си помисли какво ще пишеш. Имаш още много време.

— Колко?

— Пътуваме по опасно море, но доколкото е възможно ще плаваме и през нощта. Ако имаме благоприятен вятър, след четири дни ще бъдем в Джеда. Оттам до околностите на Сана, където ще скрия кораба си, остават почти още толкова. Значи имаш на разположение цяла седмица да мислиш за писмото си, защото пратеник ще проводя едва от Сана.

— Добре. Ще напиша посланието.

— А обещаваш ли ми да не правиш опити за бягство?

— Това не мога да ти обещая.

Известно време той сериозно ме гледа в лицето.

— Аллах акбар (Господ е велик), но не вярвах, че сред християните има честни хора. Значи искаш да избягаш от мен?

— Ще използвам всеки удобен случай.

— Тогава няма да се дуелираме. Би могъл да ме убиеш и да скочиш във водата, за да се спасиш с плуване. Можеш ли да плуваш?

— Да.

— Не забравяй, че във водата има много акули, които ще те изядат.

— Знам.

— Ще заповядам строго да те охраняват. Този човек тук ще стои неотлъчно до теб. Ти си го обидил и той няма да те изпусне от очи, докато не те освободят или докато не умреш.

— А какво ще стане с моя слуга?

— Нищо няма да му се случи. Вярно, че е извършил голям грях, като е станал слуга на неверник, но не е нито турчин, нито гяур. Той ще получи свободата си заедно с твоята или след смъртта ти. Сега можеш да останеш на палубата. Но щом пазачът ти заповяда, ще слезеш долу, където ще бъдеш заключен.

После джехеинът се обърна и ме остави на мира. Най-напред слязох от горната палуба и се разходих покрай перилата на борда. Като се уморих, се изтегнах върху едно одеяло. Надзирателят ми непрекъснато стоеше наоколо и винаги се намираше на пет крачки от мен.

Това беше страшно досадно и неприятно. Но иначе, изглежда, никой не го беше грижа за мен. Мълчаливо ми даваха вода, кускус и фурми. Щом към нас се зададеше някой плавателен съд, трябваше да слизам в трюма, до чиято врата моят пазач стоеше дотогава, докато отново можех да изляза горе. Вечер я залостваха с резе и барикадираха с всевъзможни вехтории.

Шеста глава

Отново на свобода

Така изминаха три дни. Повече се притеснявах за ранения Халеф, отколкото за самия себе си, но всичките ми усилия да се добера до него бяха напразни. Сигурно и той като мен се намираше под палубата, но всеки опит да дам знак на доблестния си слуга зад гърба на надзирателя можеше да навреди и на двама ни.

Тъй като пътуването ни вървеше много бързо и безпрепятствено, вече почти бяхме стигнали до местността между Джебел Еюб и Джебел Келая, откъдето до Джеда брегът ставаше все по-нисък и по-равен. Свечеряваше се. От север по небето се придвижваше малко прозрачно облаче, рядкост за тези Ширини, което Абу Саиф много угрижено наблюдаваше. Нощта настъпи и аз трябваше да сляза в трюма. Тук беше станало още по-задушно от обикновено и тази задуха се увеличаваше с всяка изминала минута. В полунощ все още не бях заспал. Тогава чух как отдалеч със скоростта на буря се приближава тътен и корабът ни се разтресе. Усетих, че носът му се потапя все по-дълбоко във водата, отново се издига и след това с удвоена бързина продължава напред. Той скърцаше и пукаше по всички шевове. Клиновете в основите на мачтите пращяха, а хората от екипажа тичаха по палубата насам-натам с изплашени вопли и молитви.

От време на време се чуваха високо сдържаните заповеди на капитана. Той не биваше да губи хладнокръвие. Според пресмятанията ми наближавахме меридиана на Робиг, наричан от арабите Рабр, а оттам в южна посока има безброй скали и коралови рифове, които са опасни за корабите дори и през деня. Там се намира и остров Гхарад, а между него и Рас Хатиба се издигат два коралови рифа, преминаването между които и при много добра видимост и тихо време е свързано с най-големи опасности. Затова още преди да са стигнали дотам, моряците винаги се молят. Мястото се нарича Ом ал Хаблеин, «майка на двете въжета», име, което подсказва по какъв начин хората са се опитвали да се предпазват от опасността преди.

Ураганът ни понесе натам с бясна скорост. А да се акостира преди това беше невъзможно.

Станах от постелята си. Но ако корабът се блъснеше в някой риф, с мен щеше да е свършено, тъй като помещението, в което се намирах, бе заключено.

Тогава ми се стори, че посред тътена на природните стихии чувам шум пред моята врата. Приближих се и се ослушах. Не се бях излъгал. Някой махна барикадата и вратата се отвори.

— Сихди!

— Кой е там?

— Хамдулиллях (Хвала на Бога), който веднага ме насочи в правилната посока, за да намеря мястото! Не познаваш ли гласа на твоя верен Халеф?

— Халеф? Невъзможно! Не може да бъде, защото той не е в състояние да ходи.

— Защо?

— Защото е ранен и единият му крак е счупен.

— Да, ранен съм, сихди, но в ръката и съвсем леко. Но крака си не съм чупил.

— Така ме излъга Абу Саиф.

— Не, аз го излъгах. За да мога да помогна на моя добър сихди, трябваше да се преструвам. От три дни лежа с шини на крака там долу, а през нощта ги махнах и изпълзях на разузнаване.

— Храбри ми Халеф, никога няма да забравя това!

— Научих най-различни неща.

— Какви?

— Абу Саиф ще акостира малко преди Джеда, за да иде на поклонение до Мека. Там ще се моли брат му да бъде освободен. Много от хората му ще отидат с него.

— Може би тогава ще можем да се измъкнем.

— Ще видя. Това ще стане утре. Оръжията ти са при мен.

— Утре вечер ще дойдеш ли пак, ако тази нощ не потънем?

— Ще дойда, сихди.

— И няма ли опасност, Халеф?

— Днес е толкова тъмно, че никой не можа да ме види, а сега, джехеините нямат време да се занимават с нас, сихди. Утре обаче Аллах да ни е на помощ.

— Боли ли те раната?

— Не.

— Какво стана със самбука? Бях в безсъзнание и не знам нищо.

— Ограбиха всичките пари, които бяха в каютата на капитана, а екипажа завързаха. Взеха само нас двамата, защото ти трябва да освободиш брата на Абу Саиф.

— Откъде знаеш това?

— Подслушах някои разговори.

— А лодката онази нощ?

— Тя беше на котва недалеч от нас, зад скалите, и ни чакаше. Лека нощ, сихди!

— Лека нощ!

Халеф се измъкна навън, за да пусне резето, и отново да постави барикадата на мястото й.

Докато той беше при мен, почти бях забравил за бурята, която утихна така бързо, както се бе появила. И въпреки че морето все още продължаваше да се вълнува, както забелязах по движението на кораба, предполагах, че ако небето се е прояснило, значително е намаляла опасността от корабокрушение. Затова спокойно заспах.

Като се събудих, корабът бе спрял, вратата ми зееше отворена, но надзирателят ми стоеше отвън.

— Искаш ли да се качиш горе? — попита ме той.

— Да.

— Можеш да останеш на палубата само до обедната молитва.

Качих се горе и видях, че следите от бурята вече бяха заличени. Корабът стоеше на котва в един тесен, дълбоко врязан в сушата залив. Платната бяха свалени, а подвижните мачти смъкнати, така че корабът не можеше да бъде забелязан лесно нито от морето, нито откъм сушата. Впрочем брегът тук изглеждаше див и необитаем.

Докъм обяд останах на палубата, без да се случи нещо необикновено. После обаче Абу Саиф нареди да ме извикат при него. Той беше в каютата си, където видях накачени по стените всичките си оръжия. Кутията за патрони също беше там, а освен това на пода забелязах няколко големи кечикеселери[51] , които сигурно бяха пълни с барут. Имаше и един отворен сандък, който при моето влизане Абу Саиф веднага затвори. Все пак успях да видя, че той съдържа ленени чували, в които вероятно се намираха заграбените от самбука пари.

— Немзи, трябва да поговоря малко с теб — започна той.

— Говори.

— Все още ли отказваш да ми обещаеш да не правиш опити за бягство?

— Не съм лъжец и затова откровено ти казвам, че ще избягам при първия удобен случай.

— Няма да ти се удаде такава възможност. Но с думите си ме принуждаваш да се държа с теб по-строго, отколкото бих искал. Няма да бъда на борда в продължение на два дни. През това време не ти разрешавам да излизаш от трюма и ще лежиш там с вързани ръце.

— Това е сурова мярка.

— Да, но ти сам си виновен за нея.

— Ще трябва да се примиря.

— Сега можеш да вървиш. Ала запомни, че направиш ли опит да се освободиш от въжетата, веднага ще дам заповед да те убият! Ако беше правоверен, щях да те помоля да ми станеш приятел. Но ти си гяур. Въпреки това не те мразя и не те презирам. Щях да повярвам на обещанието ти, обаче не искаш да дадеш такова, така че ще трябва да понесеш последиците. Сега слизай долу!

Отведоха ме в трюма и ме затвориха. Истинско мъчение беше да лежиш вързан там в тази горещина. Все пак се примирих, въпреки че моят надзирател задоволяваше жаждата си за мъст, като не ми носеше нищо нито за ядене, нито за пиене. Чаках Халеф с тревожно нетърпение. От това, че се намирах в абсолютна тъмнина, положението ми не се подобряваше. Чух ал Аср, ал Махреб и ал Ашиа. После мина доста дълго време и сигурно беше вече след полунощ, когато най-сетне долових лек шум пред вратата.

Напрегнато се ослушах, но не успях нищо да доловя. В никакъв случай не биваше да говоря. Може да е бил просто някой плъх.

Известно време цареше пълна тишина, след което се приближиха стъпки с онзи лек шум, който се получава, когато подът е застлан с килим или рогозка. Кой беше? Явно моят надзирател бе решил да прекара остатъка от нощта пред вратата ми. Изчезна и последната ми надежда, защото дори и да дойде Халеф… но чуй! Какво беше това? Благодарение на изострения ми слух разбрах, че дървеното резе на вратата бавно се вдига. Няколко секунди по-късно долових глух удар — сякаш някой иска да се изправи от пода, а не може… кратък, сподавен стон, а след това вън се чу полугласно:

— Сихди, ела! Хванах го!

Беше Халеф.

— Кого? — попитах аз.

— Твоя пазач.

— Не мога да ти помогна, ръцете ми са вързани.

— За стената ли си прикован?

— Не. Мога да дойда при теб.

— Тогава ела, вратата е отворена!

Като излязох, разбрах, че арабинът лежи на пода и се гърчи в конвулсии. Халеф беше коленичил върху него и стискаше с ръце гърлото му.

— Опипай пояса му, да видиш дали има нож, сихди!

— Има! Чакай!

Извадих ножа със здраво вързаните си за китките ръце, стиснах дръжката му между зъбите си и срязах въжетата.

— Успя ли, сихди?

— Да, сега ръцете ми са свободни. Слава Богу, че пазачът още не е умрял.

— Сихди, той си го заслужава.

— И все пак нека живее. Ще го вържем, ще му запушим устата и ще го сложим на моето място.

— Да, но тогава той ще стене през носа и ще ни издаде.

— Ще размотая тюрбана му и ще го увия около лицето му. Само че немного стегнато, за да може да диша! Така — ето я кърпата за устата, а ето и едно въже, да вържем краката и ръцете му! Пусни врата му и дръж краката — готово! Хайде сега да го внесем!

Като залостихме вратата след пленника и се озовахме на стълбите, си поех дълбоко дъх.

— Сега какво ще правим, сихди? — попита ме Халеф.

— Най-напред ми разкажи как стана всичко това! Как успя да дойдеш дотук? И как хвана пазача!

— О, много просто! — каза смелчагата. — Изпълзях от трюма и подслушвах. Чух, че Бащата на сабята отива с дванайсет мъже най-напред в Джеда. Той взе много пари със себе си, за да ги занесе на великия сариф в Мека. След това чух, че джехеинът, който те охранява, се кани да спи до вратата ти. Той те мрази и отдавна да те е убил, ако не се страхуваше от Абу Саиф. За да стигна до теб, трябваше непременно да го изпреваря. И така, промъкнах се през палубата, без да ме забележат. Ти ме научи на това в пустинята. Но тъкмо бях дошъл, ето че се зададе и той.

— Ах, значи това си бил ти! Аз те чух.

— Когато той си легна, аз го хванах за врата. Останалото знаеш, сихди.

— Благодаря ти, Халеф! Какво е положението горе?

— Много добро. Като се промъквах през палубата, джехеините се канеха да пушат хашиш. Господаря им го няма, така че могат да си го позволят.

— Тогава вземи оръжията на този човек със себе си. Те са по-добри от твоите. Сега ела! Аз ще вървя напред!

Докато се промъквахме нагоре, не можах да се сдържа да не се разсмея на това, че Абу Саиф искаше да направи на великия сариф подарък, който беше само една малка частичка от онова, което му беше откраднал. Като подадох глава от люка, долових онзи аромат, който се усеща в близост до пушачи на хашиш. Мъжете лежаха неподвижно на палубата. Не можеше да се разбере дали спяха, или безмълвно очакваха действието на опияняващата отрова. За щастие, пътят към каютата беше свободен. Придвижвахме се натам, плътно притиснати към пода, и благополучно стигнахме до вратата. Благодарение на ориенталското безгрижие тя беше без ключалка, а пантите й не можеха да скърцат, защото просто бяха от парчета кожа, заковани в горния и долния край на вратата и рамката й.

Отворих я само колкото да можем да се промъкнем, а щом се озовахме вътре, отново я затворих. Сега се чувствах сигурен и свободен като у дома в собствената си стая. Тук бяха окачени оръжията ми, а пет крачки по-нататък се намираше бордът на кораба, откъдето бе достатъчен един скок, за да слезем на сушата. Часовникът, компасът и парите бяха у мен.

— Какво да взема? — попита Халеф.

— Едно от одеялата, които са там в ъгъла. Много ще ни трябва. И аз ще взема едно.

— Друго нищо ли?

— Не.

— Но аз подслушах, че тук има много пари.

— Те са там в сандъка. Няма да го пипаме, защото не са наши.

— Как така, сихди! Искаш да оставиш на тези разбойници парите, от които толкова се нуждаем?

— Крадец ли искаш да ставаш?

— Аз ли? Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах да стана крадец? Сихди, само да посмее някой да ми го каже! Ти самият не ми ли заповяда да взема от онзи мъж долу оръжията? Не ми ли заповяда да взема това одеяло?

— Това не е кражба. Разбойниците ни отнеха нашите завивки и оръжията, така че имаме право на обезщетение за загубата. Но парите ни са у нас.

— Не, сихди. Моите ги взеха.

— Много ли имаше?

— Хм, на път бях от спестяване много скоро да стана заможен. Благодарение на бакшиша, който получих от Абрахим Мамур! А не ми ли даваше ти на всеки две седмици по три сребърни талера? Все още всичките ги пазех. А сега ги няма и ще си взема всичко, което ми принадлежи.

Той се приближи до сандъка. Трябваше ли да му попреча? До известна степен имаше право. Съществуваха обстоятелства, при които сами трябваше да пазим интересите си. Къде можехме да се оплачем от Абу Саиф, за да ни върне откраднатите пари? Никъде. И аз трябваше прекалено много да спестявам, ако исках да възстановя от собствения си джоб откраднатото на моя слуга. Освен това един по-дълъг спор с Халеф би могъл да ни забави и дори да ни изложи на опасност. Затова се задоволих с възражението:

— Сандъкът сигурно е заключен.

Халеф се приближи, огледа го и после каза:

— Да, има катинар, а ключа го няма, но все пак ще го отворя.

— Не, недей! — противопоставих се аз. — Ако изкъртиш катинара, ще вдигнеш шум, който ще ни издаде.

— Имаш право, сихди — каза той. — Няма да мога да взема талерите. Хайде да вървим!

Тонът, с който изрече тези думи, почти ме накара да съжалявам, че Халеф се отказва от обезщетение. Друг арабин не би го направил и това ме накара да му обещая:

— Халеф, ще получиш още веднъж галерите от мен.

— Наистина ли, сихди?

— Разбира се.

— Хайде тогава да вървим! Вече се успокоих. Излязохме от каютата и благополучно стигнахме до борда. Разстоянието между кораба и сушата беше доста голямо, доколкото можеше да се види на светлината, хвърляна от звездите.

— Ще можеш ли да прескочиш, Халеф? — попитах аз загрижен.

Знаех, че той умее да скача добре, но тук нямаше как да се засили.

— Внимавай, сихди!

Той се изправи, прехвърли крак през перилата и в следващия миг беше вече на брега. Бързо го последвах.

— Хамдулиллях (слава на Бога). Сега сме свободни — ликуваше Халеф. — А сега накъде?

— Тръгваме за Джеда.

— Знаеш ли пътя?

— Не.

— Може би имаш карта, по която ще се ориентираме?

— И карта нямам. Но е достатъчно да вървим на юг. Абу Саиф тръгна пеша; това е сигурен знак, че градът не е далеч оттук. Хайде сега най-напред да си проверим оръжието.

За по-сигурно се скрихме зад един храст от млечка, който ни осигуряваше достатъчно прикритие, защото не беше от ниския арабски, а от високия източноиндийски вид. Пушките ми бяха заредени. Явно, че разбойниците не са знаели как да си служат с револверите и карабината «Хенри», а с тежкия «Мечкоубиец» можеха само да се наранят. Арабинът е свикнал на дълго, леко оръжие и има цели племена, които и до ден днешен са въоръжени с най-стария и странен вид пушки.

След като се убедихме, че бягството ни не е разкрито, тръгнахме по непознатия път. За да не се заблудим, трябваше колкото е възможно да се придържаме към брега. Той обаче беше осеян с многобройни долчинки, които трябваше да заобикаляме, така че напредвахме много бавно. Освен това въпреки близостта на морето почвата беше обрасла с диви любеници и алое, които много затрудняваха вървежа ни. Най-сетне започна да се развиделява и вече се придвижвахме по-лесно и по-бързо. Можехме да гледаме надалеч и да се ориентираме в коя посока да вървим, за да скъсим някой завой на брега. Сигурно беше към осем часа сутринта, когато забелязахме пред себе си минаретата на град, обграден с висока, добре запазена стена.

— Да попитаме ли дали това е Джеда, сихди? — каза Халеф. От един час насам срещахме пътници, но не бяхме заговаряли никого.

— Не — отвърнах аз. — Със сигурност е Джеда.

— И какво ще правим там?

— Най-напред искам да разгледам града.

— Аз също. Знаеш ли, че там е погребана Ева, майката на всички хора?

— Да.

— Като я погребал, Адам я оплаквал четирийсет дни и четирийсет нощи, а след това отишъл в Селан Диб[52], където умрял и където е погребан. Селан Диб е остров, известен само на правоверните.

— Лъжеш се, Халеф. Обитателите му го наричат Синхала Двипа, от което на вашия език се е получило Селан Диб. Синхала Двипа означава лъвски остров; той принадлежи на християните, на ингилизите, а аз самият вече съм бил там.

Халеф учудено ме погледна.

— Нашите улема казват, че всеки неверник, стъпил на острова, умира!

— Умрял ли съм?

— Не. Ти си любимец на Аллаха, въпреки че не си правоверен.

— Ще ти дам още един пример за това, че вашите улема[53] не винаги имат право. Нали всеки неверник, който посети светите места в Мека и Медина, трябва да умре?

— Да.

— Обаче има християни, които са били там. Престорили са се на мюсюлмани.

— Да, но трябва да разбират нашия език и обичаите ни.

— Разбирали са ги.

Той страхливо и изпитателно ме погледна в очите.

— Ти също ги разбираш. Да не би да искаш да идеш в Мека?

— Ще ме вземеш ли?

— Не, сихди; защото за подобно нещо ще се пържа в най-дълбокия кръг на джеханата.

— Ще ме издадеш ли, ако ме видиш там?

— Сихди, не ме натъжавай! Трябва да те предам, а сигурно няма да мога. А после няма да ми е възможно да живея повече.

Разбрах по лицето му, че говори истината и би било жестоко да продължавам да го изкушавам и да го държа в страх.

— Халеф, ти обичаш ли ме? — попитах аз.

— Повече, отколкото самия себе си, сихди! Повярвай ми.

— Вярвам ти. Още колко време ще пътуваш с мен?

— Докато ти искаш. Ще вървя с теб до края на земята, въпреки че си християнин. Но знам, че ти ще минеш на страната на правата вяра, защото ще те спечеля за нея, все едно дали искаш или не.

— Халеф, мисли за хаджилъка!

— О, сихди, скоро ще стана истински хаджия. Това е Джеда, където ще посетя гроба на Ева. След това ще отида в Мека, ще спра в Арафах, в Минах ще отида да се обръсна и ще изпълня всички свещени ритуали. Ще ме чакаш ли през това време в Джеда?

— Колко време ще бъдеш в Мека?

— Седем дни.

— Ще ме намериш в Джеда. Но кажи, валиден ли ще е хаджилъкът ти, щом не е в месеца за поклонение?

— Валиден е. Я виж тази порта тук. Как ли се казва?

— Сигурно е Северната порта, Баб ал Медина. Ще изпълниш ли една моя молба?

— Да, защото знам, че няма да поискаш от мен нищо, което не е позволено да правя.

— Не бива да казваш на никого тук, че съм християнин, и се дръж така, сякаш съм мюсюлманин!

— Ще се подчиня. Но ще изпълниш ли и ти една моя молба?

— Кажи!

— В Мека трябва да си купя азис кумаш[54] и да дам много подаръци и милостиня…

— Не се тревожи, още днес ще получиш твоите талери.

— Може би тях няма да мога да използвам, понеже са сечени в страната на неверниците.

— Тогава ще ти броя сумата в пиастри.

— Имаш ли пиастри?

— Още не, но ще взема от някой сарафин.

— Благодаря ти, сихди! Ще имам ли достатъчно пари, за да мога да отида до Медина?

— Мисля, че ако си пестелив, ще ти стигнат. Пътят дотам няма да ти струва нищо.

— Защо?

— Ще дойда с теб.

— В Медина ли, сихди? — попита ме той неуверено.

— Да. Това не е забранено.

— Пътят дотам е отворен за теб. Но не можеш да влезеш в града.

— А ако те чакам в Джанбо?

— Добре, сихди, така може.

— Значи се разбрахме?

— А сега къде отиваш?

— Най-напред в Медаин Салих.

— Сихди, там си обречен на смърт! Не знаеш ли, че това е градът на духовете, които не търпят смъртни край себе си?

— Мен ще трябва да ме изтърпят. Медаин Салих е много тайнствено място. Разказват чудновати неща за него, затова искам да го видя.

— Няма да го видиш, защото духовете ще ни препречат пътя. Но аз няма да те изоставя дори и ако трябва да умра. Тогава ще съм истински хаджия, за когото небето винаги е отворено. А след това накъде ще поемеш, щом благополучно напуснеш Медаин Салих?

— Или към Синай, Ерусалим и Стамбул, или към Басра и Багдад.

— Ще ме вземеш ли?

— Да.

Междувременно бяхме стигнали до портата. Отвън, зад градската стена, имаше пръснати цял куп колиби от слама или палмови листа, в които живееха бедни работници и още победни търговци на дърва и зеленчуци. Един дрипав мъж ми извика:

— Здрав ли си, ефенди? Как си, какво е самочувствието ти? Спрях. В Ориента човек трябва да намери време да отвърне на поздрава, който му се отправя.

— Благодаря ти. Здрав съм. Добре съм и самочувствието ми е отлично. А ти как си, сине на храбър баща, и как вървят работите ти, о, наследнико на най-благочестивото племе на мохамеданите?

Послужих си с тези думи, защото видях, че той има мешалех. Въпреки че от известно време Джеда можеше да бъде посещавана и от християни, той все още се смяташе за свещен град, а жителите на свещените градове имат привилегията да носят този знак. Четири дни след раждането, на едно дете на всяка от бузите му се правят по три резки и по две на слепоочията му, като белезите от тях остават за цял живот. Това е мешалех.

— Думите ти са ашар[55] и ухаят като бенат ал дженет[56] — отговори мъжът. — И аз съм добре и съм доволен от работата, която върша, а тя ще бъде от полза и за теб.

— С какво се занимаваш?

— Имам три животни. Синовете ми са магаретари, а аз им помагам.

— Имаш ли животни вкъщи?

— Да, ефенди. Да докарам ли две магарета?

— Какво ще искаш да ти платя за тях?

— Докъде искаш да отидеш?

— Чужденец съм и искам да си потърся жилище. Арабинът ме изгледа с особен поглед. Чужденец, който е дошъл тук пеша, сигурно му изглеждаше много странен.

— Ефенди — попита той, — искаш ли да отидеш там, където заведох вчера братята ти?

— Какви братя?

— Вчера по време на Махреб дойдоха пеша тринайсет мъже като теб. Заведох ги в големия хан.

Това със сигурност беше Абу Саиф с хората си.

— Това не са били мои братя — обясних му аз. — Предпочитам да си взема стая в някой малък хан, не в странноприемница, а в някоя къща.

— Какво щастие! Знам една къща, в която ще намериш стая, която и на принц ще се хареса.

— Колко ще ми вземеш, за да отида дотам с магаретата ти?

— Два пиастъра.

Това беше приблизително двайсет пфенига.

— Доведи животните!

Той се отдалечи с горда стъпка и доведе иззад една ограда две магарета, които бяха толкова дребни, че биха могли да минат между краката ми.

— Ще могат ли да ни издържат? — осведомих се аз.

— Ефенди — увери ме човекът, — едно от тях може да носи и трима ни!

Това вече беше пресилено, но магарето ми наистина с нищо не показа, че съм му прекалено тежък. Нещо повече, щом се качих на него, то веднага потегли в бодър тръс, който обаче бе прекъснат веднага щом преминахме през градската стена.

— Дур — извика един ръмжащ глас отстрани, — дур акче веринис! (Спрете, дайте пари!)

В полусрутения зид от дясната ми страна имаше четириъгълна дупка, а в нея забелязах една глава, на чието лице имаше ужасни очила само с едно стъкло. Под това стъкло видях огромен нос, а още малко по-надолу — голям отвор, от който вероятно бяха дошли думите.

— Кой е този? — попитах аз нашия водач.

— Бауалът. Той събира данъците за падишаха. Приближих се с магаренцето си съвсем близо до дупката и за да си направя шега, извадих паспорта си.

— Какво искаш?

— Пари!

— Ето!

Тикнах му султанския мюхюр[57], пред окото, което не беше закрито със стъкло.

— Извинете, ваша милост!

Отворът под носа се затвори и физиономията изчезна, а веднага след това видях как една мършава фигура прескочи порутения зид и изчезна. Човекът беше облечен със стара, износена еничарска униформа, сини шалвари, червени чорапи, зелен жакет, а на главата си имаше бяла капа с провиснало зебло. Това беше храбрият бауал.[58]

— Той защо се измъкна? — попитах аз водача.

— Ти имаш буюрулду и не е необходимо да плащаш. Значи той те е обидил и се страхува от твоето отмъщение.

Продължихме да яздим нататък и след пет минути стигнахме пред портата на една къща, която имаше големи, закрити с решетки прозорци откъм улицата, нещо, рядко срещано в мохамеданските страни.

— Това е! — обясни придружителят ми.

— На кого е къщата?

— На джевхерджи[59] Тамару. Работя по негова заръка.

— А дали си е вкъщи?

— Да.

— Тогава можеш да се връщаш. Ето ти бакшиш.

Сипейки думи на благодарност, човекът яхна едно от магаретата си и потегли обратно. Влязох с Халеф в двора и един негър ме заведе до градината, където намерих бижутера. Изложих му молбата си и той веднага ме въведе в къщата и ми показа цяла редица празни стаи. Наех две от тях за една седмица, като платих два талариса, което се смяташе за много порядъчно заплащане. Никой не ме разпитва кой съм, само назовах името, с което Халеф ме беше нарекъл.

Целия следобед се разхождах, за да разгледам града.

Джеда е много красив град и, струва ми се, не напразно носи това име. Джеда означава «богата». Обграден е от три страни с дебел зид, върху който има кули, и е защитен с дълбок ров. А откъм морето охраната му се осигурява от едно укрепление и няколко батареи. Стената има три порти: Баб ал Медина, Баб ал Джемен и Баб ал Мека, която е най-красива и има две кули със зъбци с ажурна изработка. Градът се дели на две зони на влияние: сирийска и йеменска. Има доста широки и не чак толкова мръсни улици и много хубави площади. Правят впечатление многото къщи с гледащи към улицата прозорци. Обикновено те са на няколко етажа, с хубави фасади, украсени със сводести врати, балкони и чардаци. Пазарът се простира из целия град по протежение на морето и се разклонява из доста странични улици. На него могат да се видят араби и бедуини, фелахи; търговци от Басра, Багдад, Маскат и Маюала, египтяни, нубийци, абисини, турци, сирийци, гърци, тунизийци, евреи, индийци, малайци — и всички са облечени с националните си носии. Понякога тук може да се срещне и някой християнин. Както на много места в арабските селища, веднага зад градските стени започва пустинята, а там са колибите на онези хора, които не могат да си намерят място в самия град.

Недалеч от казармите, непосредствено до Баб ал Медина, се намира гробището, в което е гробът на Ева. Той е дълъг шейсет метра и в средата му има малка джамия.

В Джеда гъмжи от просяци. Най-голяма заслуга за това имат индийците. Докато бедните поклонници от другите страни си търсят работа, за да спечелят пари за обратния път, то индийците са прекалено мързеливи. И ако човек започне да дава на всички по нещичко, скоро самият той ще се превърне в просяк.

От гробището тръгнах към пристанището и бавно закрачих покрай водата. Размишлявах върху възможността да посетя Мека и почти не забелязах, че около мен става все по-безлюдно. Тогава изведнъж… нима бе възможно! Откъм водата се чу на немски:

«Сега отивам към Зоала…»

Песен от моята родина? Тук в Джеда? Огледах се и видях една лодка, в която имаше двама мъже. Единият беше местен жител. По цвета на кожата и по облеклото ми приличаше на хадхаремиех. Лодката сигурно беше негова. Другият стоеше прав в нея и представляваше доста живописна гледка. На главата си имаше бял тюрбан, облечен бе в червени турски шалвари и европейско сако с малко демодирана кройка. На врата му бе вързана жълта копринена кърпа, а от тази кърпа наляво и надясно стърчаха краищата на висока яка на риза, от онзи модел, който в милата родина наричахме «отцеубиец».[60] Около доста широкия си ханш мъжът беше опасал каиша на една сарас, чиято ножница бе толкова широка, че човек можеше да предположи, че вътре има три саби.

Това беше певецът. Той забеляза, че съм се спрял от изненада и сигурно ме беше взел за някой бедуин, който обича да слуша песни, защото сложи лявата ръка край устата си, обърна се още по към мен и отново запя.

За мен това беше радост, и то много по-голяма отпреди, когато ютербокският Хамсад ал Джербая ме изненада с песента в Кертаси на Нил. И аз сложих ръка край устата си.

— Тюркюе девам ет! (Продължавай да пееш!) — извиках му аз на турски.

Не знам дали дебелият певец ме беше разбрал, но отново поде:

Между теб и мен
има малка уличка,
щом не ме обичаш,
остани си там.

Сега и аз се опитах да вляза в ролята на йодлер:[61]

Между теб и мен
има малка уличка,
ако ме обичаш,
дай с лодката насам!

Тогава човекът нададе радостен вик, смъкна тюрбана от главата си, сараса от ножницата и ги хвърли високо във въздуха. След това отново постави двата предмета на местата им, хвана кормилото и насочи лодката към брега.

Аз също тръгнах към него. Той скочи на земята, но все пак спря малко слисан, като ме разгледа по-отблизо.

— Турчин, който знае немски? — попита той разколебано.

— Не, немец, който говори малко турски — отвърнах аз.

— Наистина! Не можех да повярвам на ушите си. Но вие изглеждате досущ като ориенталец. Мога ли да попитам какъв сте?

— Писател. А вие?

— Аз… аз… хм, съм цигулар, комик, корабен готвач, частен секретар, счетоводител, съпруг, вдовец, рентиер, а сега пътувам към дома.

Моят сънародник каза всичко това с такова величествено достойнство, че аз избухнах в смях.

— Без съмнение сте научили много неща! Значи сега искате да се върнете вкъщи?

— Да, в Триест, ако по пътя за там не ми хрумне нещо друго. А вие?

— Аз ще видя родината си отново едва след няколко месеца. Какво правите тук, в Джеда?

— Нищо. А вие?

— Също. Искате ли да си помагаме един на друг?

— Естествено, щом имате желание!

— Разбира се. Имате ли жилище?

— Да. От четири дни.

— А аз от почти толкова часа.

— Значи още не сте се устроили. Мога ли да ви поканя при мен?

— Защо не! Кога?

— Веднага. Елате! Изобщо не е далеч.

Триестецът бръкна в джоба си и се разплати с лодкаря си, а след това двамата с него поехме обратно. По пътя си разменихме само най-общи приказки, докато стигнахме до малка едноетажна къщичка. Входът я разделяше на две части. Той отвори намиращата се вдясно врата и влязохме в една стаичка, чиято подредба се състоеше от нисък дървен подиум, застлан с рогозка.

— Това е жилището ми — каза новият ми познат. — Добре дошли! Седнете!

Още веднъж се ръкувахме и аз седнах върху рогозката, а той влезе в едно съседно помещение и отвори намиращия се там голям куфар.

— За такъв гост не бива да щадя деликатесите си! — извика ми той. — Гледайте сега какво ще ви донеса!

Наистина, това, което поднесе, бяха истински деликатеси.

— Ето ястие с ябълкови резени, което снощи сготвих в кафеварката. Това е най-вкусното нещо, на което човек може да се наслади тук в тази горещина. Ето и две палачинки, приготвени в кутията за тютюн — на всеки по една. Освен това и парченце английски пшеничен хляб — вече малко старичък, но все още може да се яде. Като гледам, имате здрави зъби. В тази бутилка има истински отлежал коняк; е, не е като вино, но е по-добро от вода. Нямам чаши, ама не ни и трябват. А накрая тази табакера — обичате ли да смъркате енфие? — За съжаление, не.

— Жалко! Този тютюн е превъзходен. Но сигурно пушите?

— Да, с удоволствие.

— Ето ви цигари! Имам само още единайсет, ще си ги разделим — на вас десет, а на мен една. — Нека е обратното.

— Не може.

— Хайде да не бързаме. А какво имате в онази ламаринена кутия?

— Отгатнете!

— Покажете ми я!

Землякът ми подаде кутията и аз я помирисах.

— Сирене! — извиках аз.

— Познахте! — засмя се той. — За съжаление нямам масло. Хайде, вземайте си! Сигурно имате нож. Ето ви и една вилица. Ядохме с охота.

— Аз съм саксонец — казах и назовах името си. — А вие сте роден в Триест?

— Да. Казвам се Мартин Албани. По професия баща ми е обущар. Аз исках да стана нещо по-добро, а именно търговец, но предпочитах да се занимавам повече с цигулката си, отколкото с цифрите. На всичко отгоре имах и мащеха — вие знаете какво става обикновено по-нататък. Много обичах баща си, но се запознах с едни арфисти от Пресниц и тръгнах с тях. Заминахме за Венеция, бяхме в Милано и навлизахме все по-навътре в Италия, накрая стигнахме и до Константинопол. Нали знаете какви хора са музикантите?

— Разбира се. Понякога те прекосяват и далечни морета.

— Така е — кимна Албани. — Първо свирех на цигулка, след това станах комик. Но за съжаление не ни провървя и бях много радостен, когато успях да намеря място на един търговски кораб от Бремен. С този кораб стигнах по-късно до Лондон, откъдето тръгнах с един англичанин за Индия. В Бомбай се разболях и ме откараха в болница. Нейният управител беше работлив човек, но не го биваше в писането и смятането. Щом оздравях, той ме назначи за писар. По-късно започнах работа като счетоводител при един търговец. Той умря от треска и аз се ожених за вдовицата му. Нямахме деца, но живяхме щастливо, докато и тя почина. Сега съм решил да се върна в родината си.

— При баща ви ли?

— И той вече не е жив, но — слава Богу — не е търпял лишения. Щом си стъпих на краката, често си пишехме писма. Сега продадох магазина и лека-полека се връщам към родината.

Този мъж ми хареса. Той се показваше такъв, какъвто си беше. Не можеше да се каже, че е богат, но ми правеше впечатление на човек, който има толкова, колкото му трябва и е предоволен от него.

— Защо не заминете направо за Триест? — осведомих се аз.

— Най-напред трябва да уредя едни сделки в Маскат и Аден.

— Значи все пак свикнахте със сметките?

— Разбира се — засмя се той. — А сега нямам бърза работа, сам съм си господар, какво ми пречи да разгледам Червено море? Пък и вие правите същото.

— Наистина. Колко време ще останете тук?

— Докато дойде някой подходящ плавателен съд. Но я ми кажете, не си ли помислихте, че съм баварец или тиролец, като ме чухте да пея?

— Да. Но и сега не се чувствам ни най-малко разочарован — нали все пак сме сънародници — и се радвам, че сме се срещнали.

— А вие колко време ще останете тук?

— Хм! Слугата ми отива на поклонение в Мека и ще трябва да го почакам около седмица.

— Радвам се. Така ще можем по-дълго време да бъдем заедно.

— Съгласен съм. Но за два дни ще трябва да се разделим.

— Защо?

— Защото ми се иска и аз да отида в Мека.

— Вие? Мисля, че е забранено за християни.

— Действително е така. Но кой ще ме познае?

— Правилно! Говорите ли арабски?

— Да, достатъчно, за да се оправя.

— Сигурно знаете как трябва да се държат пилигримите?

— И това знам. Но е сигурно, че поведението ми няма да е точно също като на другите поклонници. Ако следвам всичките им традиции и се подложа на предписаните обреди, та дори да се моля на Аллах и Пророка му, ще бъде прегрешение спрямо нашата вяра.

— Да, но вие в себе си ще си мислите нещо съвсем друго.

— Това не намалява вината.

— Не може ли да бъде принесена жертва в името на науката?

— Разбира се, но не такава. Впрочем, аз въобще не съм човек на науката. Ако някога стигна до Мека, то това ще е само за да разгледам града и да разказвам после за него на познати. Ще мога да твърдя, че съм успял да посетя града на Пророка, без да се отричам от Христовата вяра.

— В никакъв случай!

— Мислите ли, че Мека се посещава само от поклонници?

— Всъщност там ходят и търговци. Но те също могат да посещават светите места и да се молят в тях.

— Да, но не ги дебнат. Мисля, че оттук до Мека са около шестнайсет часа път, ала с езда могат да се минат за осем часа. А ако имах бишарин-хеджин[62] , щяха да са ми необходими само четири часа. Като пристигна там, ще отседна в някой хан, ще обходя бавно града и ще разгледам светите места. За това ще са ми необходими само няколко часа. Всеки би ме сметнал за мюсюлманин, а после спокойно ще се върна.

— Всичко това наистина звучи съвсем безопасно, но все пак е рисковано. Чел съм, че християните имат право да се доближават най-много на девет мили от града.

— Тогава не би трябвало да бъдем и в Джеда само ако не става дума за английски мили. По пътя оттук до Мека има единайсет кафенета. Спокойно мога да си позволя да вляза във всичките до деветото, а също и да казвам, че съм християнин, и нищо няма да ми се случи. Много неща са се променили с времето. Сега е достатъчно да не се позволява на християните да влизат в града. Аз ще се осмеля да направя това.

Вече толкова се бях увлякъл в тази авантюра, че решението ми да отида в Мека наистина беше твърдо. Прибрах се в жилището си с тази тайна мисъл, заспах с нея и се събудих с нея. Халеф ми донесе кафето. Бях удържал на думата си и още предишния ден му дадох дарите.

— Сихди, кога ще ми разрешиш да отида до Мека? — попита ме той.

— Вече разгледа ли цяла Джеда?

— Още не, но скоро ще приключа и с това.

— С какво ще пътуваш? С делил?

— Не, струва много скъпо. Ще почакам, докато се съберат повече поклонници, и тогава ще наемем ездитна камила.

— Можеш да заминеш, когато пожелаеш.

Делилите всъщност са чиновници, които водят чуждите пилигрими и следят да не пропуснат някое от предписанията. Затова накрая делилът иска съответното, наистина доста високо възнаграждение.

Едва Халеф беше излязъл от стаята ми, и отвън чух глас:

— Вкъщи ли е господарят ти?

— Говори на арабски! — отговори Халеф на зададения му на немски език въпрос.

— На арабски ли? Не мога, момче. Най-много бих могъл да си послужа малко с турски. Но почакай, аз сам ще съобщя за себе си! Той сигурно е зад вратата.

Това беше Албани, чийто глас след малко чух:

Иха-ха, иха-ха,

искам аз, искаш ти,

я вратата отвори —

дошъл съм за това сега!

Моят сънародник, изглежда, умееше да нагажда закачливите си песнички според обстоятелствата. Халеф сигурно стоеше вън, онемял от учудване, и ако аз не отговорих, то беше главно заради него. Той трябваше да чуе още нещо. Не мина много време, и триестецът продължи:

Да съм войник, за мен е чест,

за всичко можеш да ми имаш вяра,

но не обичам да стоя на пост

пред къщата на чужди хора.

А когато и това нежно напомняне не произведе нужното въздействие, Албани заплаши:

Аз съм силен юначага

и ти казвам затова,

не отвориш ли веднага —

ще разбия таз врата!

Чак дотам не биваше да се стига. Затова станах и му отворих.

— Аха! — засмя се той. — Значи помогна! Вече си мислех, че сте тръгнали за Мека.

— Шт! Слугата ми не бива да знае нищо за това.

— Извинявайте! Отгатнете с каква молба идвам при вас?

— С искане за реванш за вчерашното ви гостоприемство? Съжалявам. В краен случай бих могъл да ви услужа с оръжие и патрони, но не и с хранителни продукти, най-малкото пък с такива, каквито имаше в менюто ви.

— Ами! Аз наистина идвам с молба или по-скоро с въпрос.

— Говорете!

— Вчера разказвахте за преживяванията си. Предполагам, че сте добър ездач.

— Да, справям се наистина.

— Само кон ли можете да яздите, или също и камила?

— И двете, та дори и магаре! Вчера ми се наложи да направя и това.

— Никога досега не съм седял върху гърба на камила. Тази сутрин чух, че наблизо имало един деведжи,[63] при когото човек евтино би могъл да използва възможността да си поиграе на бедуин.

— Ах, вие искате да се поразходите с камила?

— Да, това е.

— Добре, обаче ще получите нещо като морска болест.

— Готов съм на всичко. Обиколил съм бреговете на Червено море, а още не съм се качвал на камила! Това е нечувано. Мога ли да ви поканя да ме придружите?

— Имам време. Къде искате да отидете?

— Все едно. Може би една обиколка около Джеда?

— Съгласен съм. Кой ще осигури камилите? Вие или аз?

— Разбира се, аз. Искате ли да вземете със себе си и слугата си?

— Както решите. Тук човек никога не знае кого ще срещне, а в Ориента слугата никога не е излишен.

— Добре, и той ще дойде.

— Кога тръгваме?

— След час.

— Съгласен съм. Но моля да ми разрешите една забележка! Преди да се качите на камилата, прегледайте внимателно седлото и покривалото. От подобна предпазливост винаги има нужда, защото иначе много лесно се завързват познанства с онези шестокраки башибозуци, които турците наричат с нежното звучно име «бит».

— Бит ли? Не съм светило в ориенталските езици.

— Но малко латински сигурно знаете?

— Разбира се.

— Имам предвид животинчето, чието име звучи на латински така, както на немски думата «похвала».

— Ах! Въшки! Наистина ли са толкова зли?

— Понякога много. В Унгария чух, че наричат тези паразити «миньори», защото вършат работата си отгоре надолу. Така че при езда с камили ще имате работа с «миньорите» на арабите и с «миньорите» на камилите. Истинско щастие е, че първите притежават просто трогателна вярност към господарите си и следователно се отказват според обичая на страната да се нахвърлят върху един гяур. Но на седлото си подложете ваше одеяло, което след ездата можете да изгорите в печката на първия срещнат пекар срещу няколко борби.[64]

— Няма страшно. Ще вземем ли оръжие със себе си?

— Разбира се. Аз например съм принуден да бъда предпазлив, защото всеки момент тук или в околностите мога да срещна неприятели.

— Вие ли?

— Да, аз! Бях в плен на един морски разбойник, от когото избягах вчера сутринта. Той тръгна към Мека и е много възможно да е все още тук, в Джеда.

— Това е удивително! Арабин ли беше?

— Да. Но няма да мога да направя оплакване срещу него, защото в мига, когато се срещнем, животът ми няма да струва и пукната пара.

— И вчера вие нищо не ми казахте за това?

— Че защо? Сега много често може да се чуе или да се прочете, че животът ставал все по-прозаичен и вече нямало приключения. Само преди няколко седмици говорих с един много пътувал по света учен, който твърдеше, че човек можел да прекоси света от Хамерфест[65] до Капщат[66] и от Англия до Япония, без да изживее и частичка от онова, което се нарича приключение. Не му възразих, но съм убеден, че само от пътуващия зависи дали ще преживее приключение или не. Едно пътуване с обиколен билет може да бъде и съвсем спокойно дори и да е до остров Сунда[67] или до някоя страна в Южна Америка. Аз предпочитам коня и камилата пред пощенските коли и влаковете, кануто пред парахода и пушката пред надлежно заверения паспорт. Освен това ми е по-интересно да отида на Тамбукту или Тоболск, отколкото до Ница или Хелголанд. Не се доверявам на никой преводач или пътеводител. За едно пътуване до Мурсур разполагам с много по-малко пари, отколкото са необходими на някого, за да отиде за една седмица от Прага до Виена, и досега никога не съм се оплаквал от липса на приключения. Който тръгва за Атласките страни[68] или за западните държави в Северна Америка с много пари, тъкмо те му пречат. А който пристигне с лек джоб, той ще потърси гостоприемството на бедуините или ще поработи, а ако е в Дивия запад — сам ще си застреля дивеча и ще трябва да се бори със стотици опасности. Така никога няма да му липсват интересни преживявания. Хайде да се обзаложим, че като тръгнем на езда, ще изживеем някакво приключение, дори и да е съвсем малко! Храбреците от отминалите времена тръгват да търсят авантюри. Днешните хора пътуват като търговци, пътуват за развлечение, като летовници или по минерални бани, или просто да прекарат ваканцията си навън. Преживяват приключенията си под чадър, на маса в ресторанта, при някоя преоблечена краварка, на игралната маса или на ледената пързалка.

— Вие наистина възбуждате любопитството ми — каза Албани.

— Да, разберете ме добре! — продължих аз. — Може би наричате приключение това да видите в джунглата два тигъра, които се бият на живот и смърт. За също толкова голямо приключение смятам срещата на мравките от два мравуняка в края на гората, чиято борба може да се нарече хунска или готска битка не само заради смелостта и физическото напрежение, а защото ни дава такива примери за саможертва, подчинение и стратегически способности, че доста има да се чудим. Божието всесилие се показва в тези миниатюрни животинчета много по-добре, отколкото при онези два тигъра, които са ви впечатлили само за това, защото се страхувате от тях. Но хайде сега идете и пазарете камилите, за да успеем да намерим някой извор, преди да е настъпил големият зной.

— Отивам. Но и вие трябва да удържите на думата си за приключението.

— Държа на думата си.

Албани се отдалечи. Нарочно му държах тази реч, защото за първа езда с камила трябва непременно да има и романтично настроение.

Когато след три четвърти час влязохме с Халеф в жилището на Албани, новият ми приятел се беше въоръжил до зъби.

— Елате! Деверджията вече чака. Или искате най-напред да хапнете нещо? — попита той.

— Не.

— Тогава ще вземем храната с нас. Ето напълнил съм цяла торба.

— Искате да преживеете приключения, а вземате цяла кола ядене? Оставете я! Ако огладнеем, ще потърсим някое село. Там ще намерим фурми, брашно, вода, а може би и малко чекир.

— Чекир ли? Какво е това?

— Сладкиш, изпечен от брашно и смлени скакалци.

— Пфу!

— Ами, има превъзходен вкус! Който яде стриди, градински охлюви, птичи гнезда, жабешки бутчета, вкиснато мляко и червясало сирене, за него скакалците би трябвало да са лакомство. Знаете ли кой най-дълго е ял скакалци с мед?

— Мисля, че беше някой от библейските мъже.

— Точно така, и то един много високопоставен и свят мъж. Но сега по-нататък. Имате ли одеяло?

— Ето го!

— Добре. За колко време сте наели камилите?

— За целия ден.

— Деведжията ли ще ни придружава, или някой от хората му?

— Ще бъдем без придружител.

— Това е добре. Но в такива случаи трябва да се грижите за сигурността си. Поне ще можем да яздим необезпокоявани. Хайде елате!

Стопанинът на камилите живееше точно през една къща. Веднага разбрах, че този човек не е арабин, а турчин. В двора му имаше три камили, които направо бяха за оплакване.

— Къде е оборът ти? — попитах го аз.

— Там.

Той посочи към един зид, който делеше двора на две.

— Отвори вратата!

— Защо?

— Защото искам да видя дали има още камили вътре.

— Има още няколко.

— Покажи ми ги.