/ / Language: Bulgaria / Genre:adventure / Series: Сатана и Юда Искариотски

Сатана и Юда

Карл Май

Братът на Мелтън чрез измама взема наследството на един милионер. Олд Шетърхенд и Винету следват по петите Хари (Сатана) и предателя Томас (Юда Искариотски) от Ню Орлеанс през Ляно Естакадо до тайнствения замък на юмите и нагоре в Скалистите планини. Трите тома на цикъла «Сатана и Юда Искариотски» са: «Крепостта в скалите» (Bd. 20) «Крюгер Бей» (Bd. 21) «Сатана и Юда» (Bd. 22)

Карл Май

Сатана и Юда

Първа глава

Отново в Дивия Запад

От последните описани събития бяха изминали вече четири месеца, в първите три от които един безкрайно скъп за мен живот се бори със смъртта, и то с много променлив успех. Имам предвид моя приятел Винету.

Колкото и кратък да беше престоят ни в Африка, неговата иначе толкова жилава и устойчива натура все пак бе повалена от болест. В Марсилия бързо намерихме удобен случай да отплаваме за Саутхемптън. Веднага щом корабът потегли, Винету се видя принуден да легне. Прилоша му и отначало помислихме, че това е резултат от морската болест, обаче след като видяхме, че неразположението му не минава, се обърнахме за съвет към корабния лекар. Той установи тежко заболяване на жлъчката и на черния дроб, което заплашваше да се развие в много опасна посока. Когато пристигнахме в Саутхемптън, апачът беше толкова слаб, че се наложи да го пренесем на брега. Беше немислимо да продължим пътуването си. Емъри, когото тук познаваха добре, нае в околностите на пристанищния град, наричан от хората «Градината на Англия», една от многобройните вили, където се настанихме заедно с пациента. С лечението му се заеха двама от най-способните лекари на града.

Винету, заставал стотици пъти пред смъртта, без да му мигне окото, трябваше да се бори сега с един скрит и коварен враг, който не се предаваше. Ту изглеждаше, че Винету ще бъде победен, ту отново настъпваше подобрение, което обаче траеше твърде кратко. Естествено, не можехме да мислим за нищо друго освен за оздравяването на нашия скъп приятел. Сменяхме се да седим ден и нощ край леглото му и правехме всичко, което бе нужно, за да пропъдим вероломния неприятел. Но едва на тринайсетата седмица лекарите ни заявиха, че най-лошото е минало и че болният се нуждае само от щадене и почивка!

Щадене и почивка! Когато чу тези две думи, апачът се усмихна, макар да беше станал само кожа и кости, тъй че усмивката му по-скоро приличаше на болезнена гримаса.

— Щадене ли? — попита той. — Нямам време за това. И почивка? Нима Винету може да си почине в това легло и в тази страна? Дайте му неговата прерия и неговата девствена гора и едва тогава бързо ще възстанови своите сили! Трябва да тръгваме на път! Моите братя знаят каква бърза работа ни зове отвъд океана.

Добре го знаехме. Работата наистина беше бърза. Но един човек, който току-що се беше отървал от тежка смъртоносна болест, би трябвало да избягва всякакво бързане и препиране.

Естествено, бяхме направили всичко според възможностите си, за да осуетим плановете на двамата Мелтън да присвоят богатството, възлизащо на милиони. Двамата мерзавци бяха убили младият Хънтър в Африка и бяха отплавали за Америка — там, използвайки голямата прилика на младия Мелтън с убития, както и откраднатите документи, те се канеха да заграбят наследството му, което иначе щеше да се падне на него. Като стана ясно, че ще ни се наложи да останем дълго време в града, още с пристигането си в Саутхемптън аз незабавно телеграфирах на младия адвокат Фред Мърфи в Ню Орлиънс. И тъй като депешата не се върна като «недоставима», приех, че той я е получил. Веднага след изпращането й аз му написах и едно дълго писмо, в което го запознах с нашите преживявания и подробно го осведомих за всичко, което бяхме узнали. Освен това го помолих да поиска задържането на двамата Мелтън още при появяването им в Ню Орлиънс и до пристигането ни да ги тикне в някой сигурен затвор.

След около три седмици получих отговора му. Благодареше ми за моите сведения и ме уведомяваше, че те вече са допринесли за желания от мен резултат. Като приятел на Смол Хънтър той бил положил толкова усилия за издирването му, както и изобщо по цялата тази работа, че бил назначен от съда за управител на наследството. Незабавно бил известил властите за телеграмата и за моето писмо, а после и двете били приложени към преписката по делото. Малко по-късно мнимият Хънтър,. младият Мелтън, наистина се появил и бил задържан заедно с баща си. Младият Мелтън толкова много приличал на истинския Хънтър и с такива подробности бил посветен дори в най-незначителните и най-интимни неща от живота му, че без моето писмо съвсем сигурно са щели да го вземат за неговата жертва и без никакви колебания са щели да му присъдят богатото наследство. Ала следствието установило, че стъпалата му били съвсем нормални, докато всички, които познавали истинския Хънтър, много добре знаели, че той имал по шест пръста на краката си.

Ето това ми пишеше адвокатът. Същевременно той ме молеше да му изпратя документите, с които разполагах и които бяха необходими за пълното доказване на вината на двамата измамници. Фред Мърфи се опасяваше, че ние, тримата свидетели, може още дълго време да бъдем възпрепятствани да пристигнем в Америка, и че било в интерес на истинските наследници съдебното дело да приключи възможно по-скоро.

Трябваше да призная, че той беше прав, и все пак чувах дълбоко в себе си вътрешен глас, който ме предупреждаваше да не изпълнявам това негово желание. В един крайморски град като Саутхемптън пристига по-значителната чуждестранна преса. Разполагах с три от най-четените вестници на Ню Орлиънс, но нито един от тях не споменаваше макар и съвсем накратко за този случай. Това не можеше да не ми направи впечатление.

— Сигурно властите са решили да държат в тайна цялата работа — обади се Емъри, за да обясни мълчанието на пресата.

— Но защо! — попитах аз.

— Хмм! И аз не виждам причина.

— Аз пък още по-малко намирам обяснение, още повече че отвъд океана хората нямат задръжки да изнасят какви ли не въпроси пред широката общественост. Даже като юристи или криминалисти янките не са от онези, които ще пазят тайна, а в нашия случай една публикация е повече от уместна, тъй като чрез нея ще бъде събран съкрушителен материал срещу двамата Мелтън. Убеден съм в това.

— Well! И аз също.

— Не разбирам подобна потайност. Даже ми се струва подозрителна.

— Значи не искаш да изпращаш документите, а?

— Не. И ще го пиша на адвоката. Ще му кажа, че тези книжа са твърде важни, за да ги поверявам на случайностите, както и на възможните злополуки в морския транспорт. И ако наистина е свестен и предпазлив юрист, в което досега нямам причина да се съмнявам, той може само да ме похвали.

И така, писах му и пак след почти три седмици получих ново писмо, в което Фред Мърфи напълно разбираше моята предпазливост, но ме молеше да му изпратя документите по някой сигурен човек. И това не направих, защото до този момент вестниците от Ню Орлиънс продължаваха да мълчат по въпроса, не му отговорих, а и той повече не ми писа. Затова предположих, че навярно ми се сърди заради моята въздържаност и е решил да изчака пристигането ми.

Писах и друго писмо, до госпожа Вернер и нейния брат Франц, цигуларя. И на тях им разказах най-подробно за резултатите от издирването на Смол Хънтър и им дадох уверението си, че със сигурност ще получат наследството, което двамата Мелтън се канеха да задигнат с измама. Страшно много се радвах, че можех да им изпратя една толкова хубава новина. И макар че не получих отговор, това не ме смути. Сан Франциско беше по-далече от Ню Орлиънс, а не беше изключено получателите да са сменили жилището си или дори да са се преместили в друг град. Вероятно бяха получили писмото ми, защото Франц ми беше дал правилния адрес, а в случай на промяна той несъмнено би се погрижил пощата да им бъде препращана до новото жилище.

Когато оздравяването на Винету бе напреднало дотолкова, че му разрешиха да се разхожда на открито, предложих той да остане в града до пълното си възстановяване, а аз да отида сам в Ню Орлиънс. Винету ме погледна учудено и попита:

— Моят брат сериозно ли говори? Нима моят брат забрави, че Олд Шетърхенд и Винету са едно цяло?

— В случая се налага да направим изключение. Работата е много спешна, а ти не си съвсем оздравял.

— Винету ще оздравее по-бързо по Голямата вода, отколкото тук в тази голяма къща. Той ще тръгне с теб. Кога смяташ да пътуваш?

— Е, най-вероятно няма да е веднага. Ти не ме пускаш да тръгна сам, а аз не желая да те изложа на опасността да бъдеш повторно повален от болест. Ще стане по-лошо от всичко дотук.

— И все пак ще пътуваме! Аз искам така! Нека моят брат се осведоми кога тръгва следващият кораб за Ню Орлиънс. Ще се качим на него. Хау!

Изговореше ли тази дума, това бе сигурен признак, че всяко възражение и каквото ида било опониране е безполезно. Следователно бях принуден да се примиря.

Четири дни по-късно ние се озовахме на борда. Разбира се, преди това бяхме взели всички мерки, които ни се виждаха необходими, за да предпазим Винету от опасностите на презокеанското пътуване.

Безпокойството ни се оказа напразно. Предсказанието на апача се сбъдна — той се съвзе толкова бързо, че ние направо се смаяхме, а когато пристигнахме в Ню Орлиънс той се почувства толкова добре и тъй укрепнал, както и преди заболяването.

Едва ли е необходимо да споменавам, че Емъри също тръгна с нас. Макар и желателно, присъствието му като свидетел не беше абсолютно необходимо, ала той беше любопитен да види какво ще да стане, а разноските по пътуването не бяха за него никакъв проблем.

След като се настанихме в един хотел, аз отидох да посетя адвоката без моите спътници, понеже не беше нужно да му досаждаме и тримата. Скоро намерих неговото жилище и кантората му. По нейната големина и по броя на клиентите, които го чакаха, можех да направя извод, че си имах работа с много зает и търсен адвокат. Дадох визитната си картичка на помощника му и му наредих незабавно да я предаде на своя шеф, като вярвах, че веднага ще бъда приет. Човекът се подчини, но за мое учудване, когато се върна, не ме пусна да вляза, а безмълвно ми посочи един свободен стол.

— Мистър Мърфи видя ли визитката ми? — попитах аз.

— Yes, — кимна ми той.

— И какво каза?

— Nothing.

— Нищо ли? Но той ме познава!

— Well! — отвърна ми човекът с пълно безразличие.

— Моята работа е не само важна, но и много спешна. Влезте пак при него и му кажете, че моля незабавно да ме приеме!

— Well.

Той се обърна надменно и отново изчезна зад вратата на своя шеф. Когато се върна, не ме удостой дори с поглед, а пристъпи до прозореца и се зазяпа в минувачите по улицата.

— Е, какво каза мистър Мърфи? — попитах аз.

— Nothing.

— Пак ли нищо? Не го разбирам! Наистина ли изпълнихте поръчението ми?

Тогава той рязко се обърна към мен и ми се сопна:

— Сър, стига сте дрънкали само да ви минава времето! Имам си и друга работа освен да задоволявам излишното ви любопитство. Мистър Мърфи прочете визитката ви два пъти и нищо не каза, а това означава, че и вие като всички други ще трябва да чакате, докато ви дойде редът. И така, седнете и ме оставете на мира!

Това пък какво беше? Не че ме ядоса грубостта на този човек — бях само учуден. Спокойно седнах на стола, за да чакам. Но не можех да проумея поведението на адвоката, щом беше прочел визитната ми картичка два пъти. Името ми не се среща чак толкова често, още повече пък отвъд океана в Съединените щати. а и щом погледът му паднеше върху визитката, веднага трябваше да се сети с каква извънредно важна работа бе свързано то и обяснението на тази загадка нямаше много да се забави!

Бях последният от почти двайсетината клиенти. Изтече един час, а и още един. Вече бе изминала повече от половината и от третия час, когато най-сетне дойде ред да вляза при адвоката. Той беше все още млад човек на трийсет и няколко години с фини черти и одухотворено лице. Острият му изпитателен поглед се спря върху мен въпросително.

— Мистър Мърфи? — попитах аз, като се поклоних.

— Yes, — отвърна той. — Какво желаете?

— Нали знаете. Идвам направо от Саутхемптън.

— От Саутхемптън ли? — попита той, поклащайки глава. — Не си спомням нищо, което да ме свързва с този град.

— И като прочетохте визитката ми, пак ли не си спомнихте?

— И тогава не.

— Странно. Моля ви да си припомните! Заради заболяването на Винету нямах възможност да пристигна по-рано.

— Винету ли? Сигурно имате предвид прочутия вожд на апачите, а?

— Разбира се.

— Той сигурно се скита нейде из прериите или из планините заедно със своя неразделен приятел Олд Шетърхенд. Как сте могли да предположите, че е заболял чак отвъд океана в Саутхемптън?

— Просто защото беше легнал много тежко болен в Саутхемптън. Аз съм Олд Шетърхенд, грижих се за него, а ето че сега бързаме час по-скоро да ви предадем лично всички документи, които всъщност според вашето желание трябваше да изпратя по пощата.

Той рязко се изправи на крака и втренчи в лицето ми учудения си поглед.

— Олд Шетърхенд ли? Тогава се изпълнява едно мое съкровено желание! Колко много и колко често съм слушал за вас, за Винету, Олд Файерхенд, за Дългия Дейви, Дебелия Джими, както и за мнозина други, които са били заедно с вас в Дивия запад! Добре дошъл, сър, сърдечно добре дошъл! Действително имах силното желание да се срещна с вас и ето че най-неочаквано ви виждам. Седнете! Разполагам с времето си.

— Но преди изглеждаше иначе.

— Защо?

— Защото не пожелахте да ме приемете. Трябваше да чакам два часа и половина.

— Безкрайно много съжалявам, сър. Известно ми е вашето бойно име, но не и истинското ви.

— Сигурно се лъжете. Два пъти ви писах, а и вие два пъти ми отговорихте.

— Не си спомням подобно нещо, никога не съм писал до Саутхемптън. По какъв повод сте търсили помощта ми?

— Заради наследството на Смол Хънтър.

— Смол Хънтър? А-а, хубаво наследство! Няколко милиона! Аз бях негов управител. Беше много доходна работа. За съжаление трябваше да я прекратя. Щеше ми се всичко да не беше свършило толкова бързо.

— Свършило ли е? Да не би да искате да кажете, че случаят е приключен?

— Че какво друго?

— Приключен? — попитах изплашено. — Но тогава би трябвало да се е намерил истинският наследник, нали?

— Така и стана!

— И си получи наследството?

— Да, получи го до последното пени.

— Ами семейство Фогел от Сан Франсиско?

— Фогел ли? С никакви Фогел от Сан Франсиско не съм си имал работа.

— Така ли? Ами кой получи наследството?

— Смол Хънтър.

— Мътните го взели! Значи все пак съм закъснял! Но нали ви предупредих да внимавате със Смол Хънтър!

— Какво? Предупредили сте ме да внимавам със Смол Хънтър? Трябва да ви кажа, че този млад джентълмен е мой приятел.

— Знам го, тоест знам, че ви е бил приятел. Нима един мъртвец може все още да ви е приятел?

— Мъртвец ли? Какво говорите! Смол Хънтър е жив и здрав.

— Мога ли да попитам къде се намира?

— На пътешествие из Ориента. Сам го изпратих до кораба, с който отплава за Англия.

— За Англия! Хмм! Сам ли отпътува?

— Съвсем сам, без никакви слуги, както подобава на един истински скитник, свикнал да обикаля света. Той събра всички налични пари, останалото набързо разпродаде, а после пак тръгна на път, ако не се лъжа — за Индия.

— И взе със себе си цялото си състояние?

— Да.

— Това не ви ли направи впечатление? Нима е нормално един пътник да мъкне със себе си цялото свое състояние, и то когато възлиза на не знам колко си милиона?

— Не е, обаче Смол Хънтър не е пътешественик в обикновения смисъл на думата. Той има намерение да закупи имот нейде в Египет или пък в Индия и там да се засели. Това е единствената причина, поради която превърна цялата си собственост в налични пари.

— Ще ви докажа, че причината е съвсем друга. Но преди това ви моля да ми кажете дали той има на тялото си някакви по-особени отличителни белези!

— Защо искате да знаете подобно нещо?

— Ще научите, но първо ми отговорете!

— Наистина съществува една особеност, която обаче не може току-така да се забележи. На краката си той има по шест пръста.

— А човекът, на когото сте тикнали в ръцете онези милиони, също ли имаше дванайсет пръста на краката?

— Как ви хрумна този странен въпрос! Нима законът предписва при предаването на едно наследство първо да се броят пръстите на краката на наследника?

— Не, обаче човекът, на когото сте предоставили това огромно състояние, има в ботушите си само десет пръста. Истинският Смол Хънтър с дванайсетте си пръста на краката лежи погребан от племето улед аяри в земите на туниските бедуини.

— Погре…

Адвокатът не успя да изговори цялата дума, отстъпи две крачки назад и втренчи в мен смаяния си поглед.

— Да, погребан — продължих аз. — Смол Хънтър е убит, а вие предадохте неговото наследство в ръцете на един измамник.

— Заблуждавате се. Със Смол Хънтър сме толкова близки приятели, че даже при голяма външна прилика още в първия час от общуването ни всеки измамник би се изложил на голямата опасност да го разкрия.

— Би се изложил на опасност? Е, да, признавам го, ала опасността му се е разминала безкрайно щастливо.

— Добре помислете какво говорите! Вие сте Олд Шетърхенд. Затова съм убеден, че сте дошъл тук не само за да ми донесете тази невероятна вест, а и да действате според споменатите обстоятелства.

— Наистина имам такива намерения. Впрочем аз започнах да действам и по отношение на вас, когато ви написах онези две писма от Саутхемптън.

За пръв път чувам за тях.

— Тогава позволете да ви покажа вашите два отговора!

Извадих писмата от джоба си и ги сложих върху масата. Той прочете едното, а после и другото. Непрекъснато го наблюдавах. Как се промени само изразът на лицето му! След като прочете и второто, той отново посегна към първото писмо, а после пак се върна на второто. Прочете ги по три-четири пъти без да каже нито дума. Лека-полека руменината изчезна от страните му. Той пребледня като мъртвец и изтри с длан челото си, което се бе покрило с едри капки пот.

— Е? — попитах аз. тъй като той продължаваше безмълвно да се взира в листовете,. — Нима не познавате тези писма?

— Не — отвърна той, като дълбоко пое въздух и отново се обърна към мен.

Бледите му до преди малко страни се зачервиха. Това бе в резултат от уплахата и вълнението му.

— Но я погледнете пликовете! Писмата са излезли от вашата кантора, което доказва и печатът ви.

— Така е.

— И са подписани от вас!

— Не!

— Не? Тук виждаме два различни почерка. Писмото е написано от някой от вашите хора и после е подписано от вас.

— Едното е вярно, но другото не е.

— Значи е излязло изпод ръката на някой от писарите ви, така ли?

— Да. Почеркът е на Хъдзън. Повече от сигурно е, че той го е писал.

— А вашият подпис…?

— Той е подправен толкова добре, че единствено аз съм в състояние да установя фалшификацията. Господи! Смятах въпросите и думите ви за безсмислени, но ето тук пред очите си виждам моя фалшифициран подпис. Действително има причина, която ви дава право да изречете подобни невероятни неща.

— Наистина е така. В най-сбита форма съдържанието на онова, което имам да ви казвам, се изчерпва с думите, които чухте преди малко: истинският Смол Хънтър е бил убит, а вие сте предали огромното му състояние не само на един мошеник, ами дори и на негови я убиец.

— На неговия… убиец? — повтори той някак унесено.

— Да, макар че последната дума не бива да се приема буквално. Самият той не го е убил, ала е участвал в съзаклятието и носи същата вина като онзи, който е държал в ръка смъртоносното оръжие.

— Сър! Струва ми се, че сънувам! Сънувам някакъв ужасен кошмар! Какво се е случило?

— Имате ли време да изслушате една дълга история?

— Време… време! Как можете да ме питате? В ръцете си държа един фалшификат. Той ми подсказва, че моята кантора е била използвана за извършването на измама. Трябва да имам време, пък дори и вашият разказ да ни отнеме няколко дни. Седнете и ми разрешете да кажа на хората си, че повече никого няма да приема!

Изпълнен от внезапно обзелия го страх, той стана от мястото си. Аз също бях силно развълнуван. До този момент бях убеден, че писмата ми са стигнали до истинския адрес, а ето че сега трябваше да чуя тъкмо обратното. Мерзавците бяха успели да изпълнят своя план. Може би всички наши усилия и всички поети от нас рискове бяха отишли на вятъра.

След като даде съответните нареждания, адвокатът седна пак срещу мен и ми направи знак да започна. Лицето му отново беше пребледняло, както преди. Видях как устните му потреперваха. Той трудно успяваше да запази външно спокойствие. Съжалих този човек, чиято чест бе заложена на карта. В кантората му бе извършена фалшификация. Беше допуснал да бъде измамен от един изпечен мошеник. При това ставаше дума за огромно състояние. Ако тези факти станеха обществено достояние, той щеше да бъде съсипан.

Бях убеден, че Томас и Джонатан Мелтън не бяха действали сами, а се бяха възползвали и от помощта на Хари Мелтън. Ето защо трябваше и него да включа в разказа си. Разправих на адвоката всичко, каквото знаех за тези три лица и всичко, каквото бях преживял с тях. Когато свърших, той остана известно време мълчалив със забит в ъгъла на стаята поглед. После се надигна от стола си и ме попита:

— Сър, вярно ли е всичко, което чух сега, това чистата истина ли е?

— Да.

— Извинете ме за въпроса! Разбирам и няма как да не разбера, че е излишен, но всичко ми звучи толкова невероятно, а освен това за мен са заложени на карта много повече неща, отколкото си мислите.

— Лесно мога да си представя за какво става въпрос — за вашата добра репутация, а може би и за цялото ви състояние.

— Естествено! Ако се окаже, че не се заблуждавате, аз доброволно ще предложа цялото си имущество за покриване на загубите, причинени на истинския наследник с това, че допуснах да бъда измамен. И за съжаление съм убеден, че всичко, което предадох на онзи мошеник, е изгубено.

— Все още не м и се иска да гледам на случилото се като на свършен факт. Не е изключено да бъде заловен.

— Едва ли! Той се е прехвърлил отвъд океана и сигурно ще се скрие на някое безопасно място.

— Не се ли беше скрил и баща му? А го открихме в Тунис. Ние разбираме от намиране и разчитане на следи. Трудността се състои само в това, че плячката ще бъде поделена. Дори и да успеем да заловим една част от нея, другите две ще останат за нас загубени.

— Значи сте на мнение, че Хари Мелтън също е замесен в играта, а?

— Убеден съм в това.

— А по какъв начин им е помагал?

— Хмм! Как се казва писарят, който е отговорил два пъти на писмата ми и е фалшифицирал вашия подпис?

— Хъдзън.

— Откога работи при вас?

— От година и половина.

— Предполагам, че вече не е в кантората ви.

— Вдругиден го очаквам да се върне. Той получи известие за смъртта на брат си и ме помоли за двуседмична отпуска, за да може да присъства на погребението, а после и да се погрижи за децата на покойния.

— И къде бил умрял брат му?

— В Сейнт Луис.

— Тогава сега-засега, спокойно можем да приемем, че не е тръгнал в тази посока. Как се запознахте с него?

— Чрез писмените препоръки, които притежаваше. Отначало го назначих като обикновен писар, макар да беше значително по-възрастен от хората, заемащи подобна длъжност. Но не след дълго той се прояви като толкова полезен служител, че му поверявах все повече и повече работа. Живееше уединено, беше много точен и, изглежда, работеше дори в свободното си време, защото забелязах, че познанията му се задълбочаваха непрекъснато. По някои въпроси спокойно можех да отпращам клиентите си при него. Бях убеден, че ще бъдат също така добре обслужени, както и от мен.

— В какви отношения беше с другите ви служители?

— Не се сближи с никого. В поведението си към тях той имаше нещо, което сякаш изграждаше около него стена, макар в никакъв случай да не мога да кажа, че се е държал отблъскващо. А после, след като непрекъснато напредваше в службата и най-сетне стана шеф на канцеларията, той още повече се затвори.

— Кой получаваше писмата, пощенските пратки, както и преписките?

— Той. Каквото можеше да свърши без мен, вършеше го. Всичко останало трябваше да ми представя.

— Тогава сигурно е прочел двете ми писма и им е отговорил, без да ви каже и думичка за тях. Приблизително на каква възраст беше?

— Изглеждаше към шейсетгодишен.

— Каква фигура имаше?

— Беше висок, кокалест и имаше черна коса.

— Зъбите му?

— Не липсваше нито един.

— Лицето?

— Беше от онези, дето не се срещат под път и над път. Хъдзън беше много красив мъж. Никога не бях виждал толкова хубаво мъжко лице. Но загледаш ли се в него по-продължително, получаваш чувството, че тази красота също си има своите недостатъци. Не съм художник, не разбирам от изкуство и няма да съумея да се изразя правилно. Лицето му ми харесваше, но само когато го погледнех бегло.

— Добре, сър, вече знам как стоят нещата. Хари Мелтън е бил шеф на канцеларията ви.

— Мътните го взели! Наистина ли мислите така?

— Няма съмнение. Не е бивало да се показва много-много пред хората. Налагало му се е да живее уединено и да се крие. Нима полицията ще вземе да търси някой престъпник в кантората на един известен адвокат?

— Прав сте. Дали още преди постъпването си при мен е бил запознат с плана, който неотдавна е бил изпълнен?

— Възможно е.

— Но на времето никой не е могъл да знае, че старият Хънтър ще умре и че ще ме назначат за управител на наследството.

— И не е било необходимо. Татко Хънтър е бил толкова стар, че скорошната му смърт е била нещо очаквано. Младият Мелтън е приличал на наследника. Вие сте бил близък приятел с младия Хънтър. Следователно след смъртта на баща си Хънтър сигурно е щял да се обърне към вас за правни съвети… и ето на как всичко се връзва.

— И въпреки това ми е трудно да повярвам, че съм станал жертва на отдавна подготвян план. Но предполагам, че сте прав.

— А аз съм даже убеден, че този знаменит шеф на канцеларията ви не само е водил кореспонденция с брат си в Тунис, ами от време на време е получавал вест и от своя племенник, за да бъде в течение на нещата.

— Какви безкрайно зли и подли хора! И какво щастие, че не сте ми изпратил исканите документи! Щяха да бъдат унищожени и после нямаше да могат да се съберат доказателства срещу тези негодници.

— Що се отнася до това, макар и с голяма загуба на време сигурно щяхме да успеем да си набавим от Тунис нови писмени доказателства, но, разбира се, далеч по-добре е, че не допуснах да ми ги измъкнат. Какво смятате да предприемете по този въпрос, сър?

— Незабавно ще направя съответното съобщение пред властите. За тази цел ще са ми нужни вашите писма. Ще ми ги поверите ли?

— Естествено! Нали единствено заради това ги донесох. Ще получите и другите писма и документи, които още навремето взех от Хари Мелтън и от неговия племенник. Ето ви пакетчето! Всичко е в него.

— Благодаря ви! Сигурно на няколко пъти ще ви безпокоят — заедно с двамата ви спътници ще ви поканят за разпит. Моля ви особено да наблегнете на голямата прилика, която заблуди и мен!

— Можете да сте сигурен, че няма да пропусна нищо, което ще свидетелства във ваша полза. Преследването на тримата престъпници ще се предприеме незабавно, нали?

— Естествено! Властите няма да се бавят нито минута. За щастие тук имаме много способни детективи. Прочули са се из всичките ни щати и ще направят всичко възможно да заловят бегълците.

— Това е техен дълг. Впрочем, и аз незабавно ще започна да търся следите на тримата Мелтън и ще тръгна по тях.

— Няма ли да е по-добре да го предоставите на тайната полиция? Лесно можете да извършите някои грешки, които да затруднят работата на детективите.

— Така ли мислите?

— Да. Вие сте отличен прериен ловец, но да откриеш някакъв дивеч и да преследваш трима толкова изпечени престъпници са две съвсем различни неща.

— Хмм! Поучителните ви забележки ми подействаха така, че се отказвам да преча по какъвто и да било начин на господа детективите. Всъщност кога отпътува мнимият Смол Хънтър?

— Има почти две седмици оттогава.

— Значи приблизително в същия ден, когато и шефът на канцеларията ви си е взел отпуск. В кой хотел живееше младият Мелтън?

— В никой. Беше наел много хубаво частно жилище при една вдовица съвсем наблизо. Почти не излизаше, а и мен посещаваше само когато беше необходимо.

— Как обясняваше усамотения си начин на живот?

— С изучаването на индийски език, което изцяло поглъщало свободното му време.

— Значи с никого не е общувал, така ли?

— С нито един човек. Вдовицата, мисис Елайъс, обитава един приземен етаж през пет къщи оттук нагоре по улицата. Няколко пъти съм ходил там, но винаги съм го заварвал толкова вдълбочен в неговите чуждестранни книги, че можех да обсъждам с него само най-належащите въпроси.

— А преди малко твърдяхте, че всеки мошеник щял да се изложи на голямата опасност да бъде разкрит още в първия час от разговора с вас. Не беше ли така?

— Прав сте. Сега, след като ми отворихте очите, поведението му ми става съвсем ясно и стигам до убеждението, че наистина страшно много се е пазил да не се впусне с мен в разговор, който да засяга въпроси от нашите уж близки отношения.

— А къде живееше вашият доблестен шеф на канцеларията?

— В партера на съседната къща вдясно.

— Кой му беше хазаин?

— Някакъв търговец не знам си на какво. Хъдзън живееше там под наем. Още сведения ли искате за него? Може би все пак имате намерение да се бъркате в работата на полицаите, и то без да разбирате от нея? Я по-добре не го правете! Наистина можете да провалите всичко.

Откровено си признавам, че това повторно предупреждение ме ядоса. Занимавал съм се с детективска работа и винаги съм се справял много добре с поставените ми задачи. Преди малко той беше изслушал разказа ми и макар да бях споменавал възможно по-малко за собственото си участие и заслуги, все пак от чутото можеше да си направи извода, че поне не сме глупаци. Фактът, че въпреки всичко бе на мнение, че лесно мога да проваля работата, окончателно развали настроението ми, което и без друго не беше особено добро. И така, реших да я карам по-накратко, назовах му странноприемницата, където бяхме отседнали, и си тръгнах.

Колко се учудиха двамата ми спътници, щом им разказах какво бях узнал от мистър Мърфи. Емъри така удари с юмрук по масата, че тя изпращя, и гневно извика:

— Сега пак можем да хукнем подир тези мерзавци, и то ако те бъдат така добри да ни оставят следи! И при това можем да очакваме, че въпреки всички опасности, на които ще се изложим, парите на твоите довереници ще отидат по дяволите! Ама че адвокат! Да вземе някакъв непознат мошеник за своя най-добър приятел, да назначи един десетократен разбойник и убиец в кантората си и на всичко отгоре да ни поучава!

Винету не каза нито дума. И да се беше ядосал, неговата индианска гордост не му позволяваше да дава израз на лошото си настроение.

Не бяха изминали и два часа, когато се появи един пратеник, за да ни извика на разпит. След като дадохме показанията си, ни накараха да положим клетва, че казваме самата истина. После ни предупредиха да бъдем по всяко време на разположение на властите. Но въпреки това ние решихме да напуснем Ню Орлиънс веднага щом ни се наложи.

Току-що се бяхме върнали в общото си жилище, когато келнерът доведе при нас някакъв човек, пожелал да разговаря с нас. Той беше един много акуратно облечен мастър с лукаво изражение на лицето и в разцвета на силите си. Без много церемонии, непознатият се настани на най-близкия стол, внимателно ни огледа един подир друг, изплю се здравата и след като премести с език парчето тютюн за дъвкане от едната към другата си буза, попита Емъри:

— Струва ми се, че във ваше лице виждам достопочтения мистър Ботуел, нали?

— Да, Ботуел ми е името — кратко потвърди англичанинът.

— А вие сте известният прериен ловец, когото наричат Олд Шетърхенд, а? — попита и мен.

— Да.

— И вие сте индианец, който се казва Винету? — обърна се той и към апача.

Винету кимна.

— Well! Значи съм попаднал на хората, които ми трябват — продължи непознатият, — и се надявам, че ще ми дадете нужните сведения.

— Преди това няма ли да ни кажете кой сте, мастър? — подкани го Емъри.

— Аз съм всичко и имам всички възможни имена — гласеше самоувереният му отговор. — Може да ви е безразлично как се казвам. Достатъчно е да ви известя, че искаме да издирим тримата Мелтън.

Имам задачата да запозная подчинените ми детективи с положението на нещата и преди всичко ми се ще да ви помоля да стоите настрана от цялата работа.

— С удоволствие — заяви Емъри. — Само си спомняйте възможно по-често нареждането, което току-що ни дадохте тъй любезно!

— А сега въпросите ми! Добре познавате тримата Мелтън, нали?

Този самомнителен човек получи от нас толкова оскъдни отговори, че накрая си тръгна разгневен. После Емъри се обади:

— Непременно трябва сами да намерим негодниците. Но къде ли да ги търсим? Ти вярваш ли, че Джонатан е заминал с кораб?

— — Изобщо не е имал подобно намерение. Качил се е на борда само за да заблуди адвоката — казах аз.

— Ами чичо му Хари?

— Не е тръгнал за Сейнт Луис. Не са отпътували за Европа, защото добре знаят, че ще бъде пуснат в ход телеграфът. В Африка или пък нейде още по-надалеч също няма да отидат, понеже там не ги очакват само цветя и рози. Най-умно ще постъпят, ако на първо време оставят последните събития да се позабравят. И къде ще намерят най-добрата възможност да се скрият на някое усамотено място? Тук в западните щати. Мога да се обзаложа, че са се свряли нейде горе в Скалистите планини. Имат достатъчно пари, за да си купят необходимите провизии. Могат да си живеят там незабелязани от никого в продължение на цяла година, че и по-дълго.

— И аз съм на същото мнение. Дано да са оставили някакви следи!

— Винаги остават следи. Важното е да ги намериш. Най-напред ще отида до двете жилища. Може би там ще открия началото на нишката, с чиято помощ ще размотаем цялото кълбо.

Без да се бавя повече, аз тръгнах да посетя мисис Елайъс, но първо влязох в пивницата, намираща се точно срещу нейното жилище. Надявах се там да узная нещичко. За съжаление бях обслужен от някакъв стар сънен негър, който беше постъпил на работа едва преди няколко дни. Изобщо не се опитах да го разпитвам. И все пак се зарадвах, че се бях отбил на това място, защото не след дълго зърнах нашия детектив да излиза от отсрещната къща. Сигурно беше посетил мисис Елайъс, за да получи някои сведения за Джонатан Мелтън.

Изчаках още петнайсетина минути и после прекосих улицата. Написаната на малка табела обява ми подсказа, че жилището все още се даваше под наем. Когато позвъних, ми отвори възрастна дебела мулатка, която ме огледа изпитателно. Знаех по какъв начин да се отнасям към този вид прислуга и затова като свалих шапка, учтиво попитах:

— Моля ви, милеиди, да ми кажете, наистина ли имам щастието да видя пред себе си мисис Елайъс?

Тя се почувства поласкана да я вземат за нейната господарка и се усмихна толкова блажено, че лицето й стана дваж по-широко.

— Не — отвърна тя. — Аз съм само готвачката. Мисис Елайъс си е в стаята. Елате, сьоррр!

— Милейди, вземете преди това визитката ми! На такава дама човек не бива да прави посещение, без тя да бъде предварително известена за идването му.

Тя пак ми се ухили блажено, взе картичката ми, избърза напред, енергично отвори една врата, изчезна зад нея и каза толкова високо, че и аз можах да чуя думите й:

— Ето, ма’ам, визитката на един извънредно изискан сьорр! Wonderful fine![1] Много по-образован и възпитан от предишния.

После тя отново се появи, пусна ме да вляза и затвори вратата зад гърба ми. Озовах се пред една възрастна дама, която ме посрещна с дружелюбен поглед.

— Извинете, мадам! Прочетох, че тук се дава едно жилище под наем.

— Да — кимна тя, докато очите й шареха от визитката ми към мен и обратно. — Изглежда сте немец?

— Да.

— Много се радвам. Аз съм ваша сънародничка. Моля ви, направете ми удоволствието да седнете! Жилището, което давам под наем, се състои от четири помещения. Няма ли да е твърде голямо за вас?

Последните изречения тя каза на немски. Гледах нейното добро, открито и честно лице и ми беше невъзможно да я излъжа. Не биваше да си каже за мен: «Жалко, немец, а такъв лъжец!» Ето защо разкрих картите си:

— Така е. Но дори и една-единствена стая ще ми е много, защото не идвам заради жилището, мадам.

— Така ли? — учудено попита тя. — Но нали питате за него?

— Това беше само претекст. Но тъй като сте моя сънародничка, а пред мен е вашето открито честно лице, не бива да изричам лъжи. Целта ми беше да събера сведения за Смол Хънтър, който е живял…

— За него ли? Да не би и вие да сте таен полицай?

При тези думи лицето и помръкна.

Не, мадам. Идвам по лична работа, но с пълно основание се интересувам толкова много от всичко, свързано с него, че ще съм ви извънредно благодарен, ако бъдете така добра да ми дадете някакви сведения.

Тогава тя се усмихна и отговори:

— Всъщност не би трябвало да ви казвам каквото и да било, понеже не дойдохте при мен открито, но тъй като се разкайвате, ще изпълня желанието ви. Значи познавате Хънтър?

— По-добре, отколкото ми е приятно.

— По-добре… отколкото… ви е приятно? Значи истина е, което ми каза полицаят… че Хънтър е измамник и дори убиец?

— Така е.

— Боже помози! И един такъв злодей е живял при мен! Това е ужасно! Ако го знаех, нямаше да имам и минута покой.

— Значи полицаят ви е обяснил за какво става въпрос?

— Да. Хънтър се казва всъщност Мелтън, убил е истинския Хънтър и после се е представил тук за убития, за да се докопа до голямото му състояние. Истина ли е?

— Горе-долу е така. Не знам дали детективът е постъпил правилно, като ви е казал всичко това, но понеже вече го знаете, мога открито да разговарям с вас по този въпрос. Самият аз донесох тук вестта за злодеянията на Мелтън. Той е голям негодник. Наследството, което е присвоил чрез убийство и измама, се пада на едно бедно и много свястно немско семейство от Сан Франсиско, изпаднало сега в много тежко положение. Може би ще можете с нещо да помогнете на тези хора да си възвърнат правата над наследството.

— С каква радост бих го направила — стига само да можех! Какво искате от мен?

— Някакво обяснение или сведение, което да ми даде възможност да открия къде се намира Мелтън в момента..

— Същото искаше преди малко и полицаят.

— Дадохте ли му някакви сведения?

— Този човек се държа толкова надменно и арогантно, че научи по-малко, отколкото знам. Нищо не му казах, а и не можех да му дам желаните сведения, защото самата аз се намирам в неведение.

— С кого общуваше Хънтър?

— Адвокатът Мърфи идва няколко пъти при него, а понякога излизаше и самият той. Не знам къде ходеше, но ми се струва, че посещаваше същия този господин.

— И никой друг ли не е идвал?

— Веднъж дойде и един друг човек. Навярно беше писар при адвоката. Между него и слугата на Хънтър имаше смайваща прилика.

— Нима Хънтър имаше слуга?

— Само докато живееше в Ню Орлиънс. Нае го едва тук и го освободи точно преди да отпътува.

— Хмм! Що за човек беше този слуга? Можете ли да ми го опишете малко по-подробно?

Тя изпълни желанието ми, а така аз стигнах до убеждението, че тъй нареченият слуга не беше никой друг освен Томас Мелтън.

— А чухте ли за какво си говореха вашият наемател и слугата му — продължих да я разпитвам.

— Онова, което дочувах, бяха все най-обикновени неща. Но двамата много често си шушукаха. Сигурно си имаха някакви тайни, които не биваше да научи никой друг.

— С какво се занимаваше Смол Хънтър? Даже и да е излизал понякога, му е оставало твърде много свободно време. Не го ли е използвал по някакъв начин?

— Не. По цели часове седеше до прозореца.

— Но на мен ми казаха, че се занимавал с някакви научни трудове. Вярно ли е?

— Не е. Захващаше се с книгите само когато дойдеше адвокатът.

— Аха, тъй си и мислех! Всъщност какво мнение си бяхте съставили за този човек? Сигурно ви е направило впечатление, че с нищо не се е занимавал.

— Смятах го за болнав и депресиран човек. Но мнението ми се промени после, когато забелязахме, че се качва горе при дамата, която живее под наем над нас.

— Самотна дама ли?

— Да. Тя има около себе си само две прислужнички, които ми приличат на индианки.

— Млада ли е?

— Млада и хубава.

— Как се казва?

— Силвърхил.

— Това е английско име.

— Да. Но ми се струва, че едва ли нейните родители и роднини са янки или англичани. Понякога я чуваме да разговаря с прислужниците си — винаги на испански.

— Хмм! Значи вашият наемател се е отбивал при тази дама, а?

— Започна да я посещава чак след първата седмица. Тъй като дълго време прекарва при прозореца, тя му е направила впечатление, като е влизала и излизала. Той ме разпита за нея, а после я посети, след което вече често ходеше при нея.

— Адвокатът Мърфи знаеше ли това?

— Не ми се вярва.

— Има ли и нещо друго, което бихте могли да ми кажете за мнимия Хънтър?

— Май че не. Поне в момента нищо не си спомням. Но ако пак ме посетите, с удоволствие ще ви кажа дали ми е хрумнало нещо ново.

— Вероятно ще се отзова на любезната ви покана. Знаете ли що за човек е онази дама, дето живее над вас?

— За нея знам много малко. Богата е. Моята готвачка е разговаряла няколко пъти с индианките. Тази жена страстно играе хазарт и при това винаги има късмет. Тя кани у дома си различни господа, които също са запалени комарджии. Това е всичко. Впрочем предполагам, че е вдовица. Веднъж едната индианка е подхвърлила подобна забележка. Изглежда, мъжът й е имал някакво по-необикновено обществено положение, което го поставя над простолюдието.

— Може да е бил индиански вожд!

Казах тези думи на шега и жената се засмя. Но още в следващия миг ми хрумна една съвсем сериозна мисъл и реших веднага да я изрека.

— Виждали ли сте по-рано някъде индианска прислужница?

— Не.

— Една свободна индианка никога няма да склони да стане домашна прислужница на бяла жена. Тук сигурно са намесени някакви много странни обстоятелства. Известен ми е един случай на бракосъчетание между бяла жена и индиански вожд. Дамата от горния етаж блондинка ли е?

— Не, косата й е гарвановочерна. Мисля, че е еврейка.

— Еврейка ли? А-а! Знаете ли малкото й име?

— Да, веднъж донесоха за нея писмо. Прие го моята мулатка. Тя не може да чете и затова го даде на мен. Хвърлих поглед на получателя. Дамата се казва Юдит Силвърхил.

— Моето предчувствие! Силвърхил, преведено на немски, е Зилберберг и точно така се казваше еврейката, която се омъжи за един индиански вожд. Непременно трябва да се кача при нея.

— Какво? Нима я познавате?

— Да, освен ако не се заблуждавам в самоличността й. Това е една толкова рядка случайност, която вероятно ще ми е от голяма полза. Мадам, толкова сте любезна към мен! Моля ви да ми направите още една извънредно голяма услуга.

— С голямо удоволствие, стига само да е по силите ми.

— Никога ли не сте разговаряли с тази жена?

— Нито веднъж.

— Но по случайно стечение на обстоятелствата това все още може да стане. Моля ви, не казвайте защо съм бил тук и изобщо не й говорете за мен. Забранете на мулатката си да споменава пред двете индианки, че мнимият Смол Хънтър е престъпник!

— Тя все още не го знае и аз няма да й го казвам. Значи наистина искате да посетите тази дама?

— Непременно!

Благодарих й за любезността и се изкачих по стъпалата на горния етаж. След като позвъних, ми отвори едно девойче, за което веднага предположих, че е индианка. Тя отстъпи встрани, за да ме пропусне да вляза, а после без да каже нито дума отвори една друга врата, през която се озовах в красиво обзаведена стая. Откъм съседното помещение се разнесе шум. Дебелите завеси се разтвориха и пред мен застана… еврейката Юдит Зилберберг, която за последен път бях видял като годеница на вожда на юмите. От онова време тя бе придобила още по-женствени форми, беше станала по-красива и по-пищна. Но още от пръв поглед си личеше, че тя прилежно беше развила и «заложбите» си оттогава суетността и кокетството й се бяха засилили още повече. Даже и в момента, когато тя не бе очаквала посещение, на шията й, както и на разголените й ръце, блестяха истински диаманти. Тя ме позна начаса. С глас, в който си личаха и радост и тревога, тя извика на испански:

— Сеньор, вие… вие! Каква радостна изненада! Как копнеех само някога пак да ви видя! Моля, влезте! Седнете до мен! Имаме да си разказваме толкова много неща!

Като ме дърпаше заръката, тя ме въведе в стаята си, където ме накара да седна на дивана до нея. Без да пуска ръката ми, тя чаровно завъртя очи и каза:

— Веднага трябва да си призная, че съм забравила името ви. Не е ли непростимо?

— Така е, още повече, че току-що ме уверихте колко силно сте копнеела да ме видите.

— Ще трябва да ми простите! Човек преживява толкова много неща, че забравя отделните подробности. Ако не се лъжа, имахте две имена — вашето истинско и едно друго, с което ви наричаха индианците. Това бойно име беше… как ли беше! Май че в него имаше нещо като крак ли, ръка ли!

— Олд Файерфут[2] — бързо отвърнах, назовавайки едно измислено име. Много се радвах, че тя не си спомняше добре някои неща. Тук тя се беше срещала с Джонатан Мелтън. Във всеки случай беше неизгодно, ако тя не знаеше името ми.

— Да, да тъй беше… споменаваше се крак. Знаех си — кимна тя усмихнато. — Ами фамилното ви име. Ако не се лъжа, вие се казвахте като един от дванайсетте месеца, нали?

— Мерц[3] — отвърнах аз.

— Да, Мерц, Мерц беше. И така, сеньор Мерц, можете ли да си спомните как се разделихме навремето?

— Не кой знае колко приятелски.

— Не, никак. А сещате ли се каква заплаха дори изрекохте?

— Да.

— Ще имате ли куража да я повторите пред мен?

— Защо не? Щях да наредя да ви бичуват в случай, че някой път отново ми се мернете пред очите.

— Ужасно! Чуйте само как звучи! Да заповядате да бият една дама, която е на всичко отгоре млада и хубава! Дано е било само заплаха!

— Но вие бяхте убедена в противното, понеже наистина не ми се мернахте повече пред очите.

— Значи действително щяхте да приведете в действие заканата си, а?

— Съвсем сигурно!

— Ужасно! Вие сте злодей!

— Не съм. Напротив, имам много меко сърце, но не обичам да заменям восък за желязо. Използването и на двете е оправдано, но всяко с времето си. Когато става въпрос не само за свободата на толкова много хора, както тогава, но и за кръвопролитие, за живот и смърт, то аз нямам навика да следвам капризи или мимолетни настроения — дори и да са на някоя «хубавичка»’ дама.

— Защо казвате «хубавичка» с такъв тон? Нима ме намирахте тогава грозна?

— Не.

— Но поведението ви ме караше да го предполагам.

— То бе такова, защото и вашето не беше особено красиво. Припомнете си само колко равнодушно обърнахте гръб на трупа на вашия годеник.

— Не го обичах повече. Значи все пак ме смятахте за хубава, нали? Ами сега? Не забелязахте ли, че съм се променила?

— Да. Станала сте още по-красива.

— И го казвате с такъв леден тон? Наистина сте ужасен човек. никак не сте се променил. Аз станах по-красива, но вие не сте станал по-сърдечен. Именно тази ваша студенина ми направи силно впечатление още тогава.

— Да не говорим за мен, а за вас! Как живеете оттогава? Винаги ли сте добре?

— Да.

— Не се ли разкайвате, че се омъжихте за индианец?

— Отначало не, защото той удържа на думата си. Получих всичко, каквото ми беше обещал — злато, скъпоценни камъни, дворец, че дори и замък.

— Аха! Знам, че има индианци, които знаят за какви ли не скрити съкровища, но на времето изобщо не вярвах, че вождът ще изпълни обещанието си. Действително ли се оказа толкова богат, колкото твърдеше?

— Да. И до ден днешен не знам откъде събра толкова много злато. Никога не пожела да ми каже. Във всеки случай го взе от планините, където и досега, както казват, се намирали многобройни стари минни галерии и рудни жили. После съвсем внезапно почина баща ми. Тогава напуснахме Сонора и се преселихме на границата между Аризона и Ню Мексико. Там се намира замъкът. Той е една внушителна постройка от времето на ацтеките, която все още не е виждал никой бледолик, с изключение на мен. Десетина юми, които не искаха да се разделят със своя вожд, ни придружиха заедно с жените и децата си. Но там горе беше много пусто и самотно и започнах да копнея за града. И така, тръгнахме за Франсиско, разбира се и заради двореца, който там получих.

— Щастлива жена сте вие! Вашият съпруг е изпълнил всичките ви желания. Ами къде е той?

— Във Вечните ловни полета — отвърна тя с безразличие.

— Умрял ли е? Каква беше причината за смъртта му?

— Един нож.

— Моля ви, разкажете ми как стана!

— Какво има толкова за разказване! Всичко е много просто. Във Фриско не останах незабелязана. Започнаха да ме посещават. Ухажваха ме, а той не можеше да търпи такива неща. Един ден отидохме на гости в дома на един асиендеро. Имаше поканени и други господа, сред които няколко много изискани кабалиероси и офицери, а те взеха да ме ухажват. Извадиха се ножове. Един от господата бе намушкан в ръката, но мъжът ми беше пронизан в сърцето.

— Ами вие? Какво чувствахте, какво мислехте, какво направихте?

— Аз ли? Не знаете ли, че всяка жена, чиито мъж умре при подобни обстоятелства, се превръща в знаменитост? Връзката, която толкова лекомислено ме обвързваше с този индианец, беше скъсана и аз отново си възвърнах скъпоценната свобода.

Безсърдечието и бе направо възмутително. Но изглежда тази жена се беше самозабравила, Най-спокойно тя продължи:

— Естествено започнах да й се наслаждавам, без никой да ме ограничава. Бях вкусила вече от хазарта и нямаше нужда да моля някого за разрешение. Когато играя комар, почти винаги печеля, а що се отнася до любовта, когато се върна у дома, ще ме чака нов кандидат за женитба — вече ми поиска ръката.

— Офицер ли е?

— Не. Той е млад, много хубав и високообразован кабалиеро, който е обиколил почти целия свят и особено Ориента, а съвсем наскоро е получил наследство от няколко милиона.

— Бре да се не види! Наистина имате късмет! — извиках аз страшно зарадван, защото нямаше съмнение, че ставаше въпрос за Джонатан Мелтън.

— Този късмет идва съвсем навреме — продължи тя. — Вярно е, че почти никога не губя на хазарт, но се нуждая от големи суми, а златото на вожда вече свърши. Продадох къщата във Фриско, но когато получените за нея пари се стопят, ще ми остане само старата сграда на ацтеките в онази пустош, за която никой няма да даде и долар.

— А сигурна ли сте, че тя е ваша собственост? Имате ли съответния документ?

— Не, но ми е все едно. Стига само да поискам, и мистър Хънтър ще стане мой съпруг, тогава ще се причисля към милионерите. За какво ще ми е каменната постройка в онази дивотия?

— Ами да не би сеньорът, за когото говорите, да е Смол Хънтър, получил преди броени дни от адвоката Мърфи няколко милиона?

— Да, същият. Познавате ли го?

— Не, само съм чувал за него. Хората много говорят за един наследник на милиони. Разправят, че бил отпътувал за Индия.

— Не е вярно.

— От не едно място го чух. Видели са го да се качва на кораба. Неговият адвокат го е изпратил.

— Това е така, но малко по-надолу от града една лодка го върна на сушата. Самата аз бях в тази лодка. А когато се свечери, ние дойдохме тук и играхме карти чак докато превали полунощ. Едва след това започна неговото истинско пътуване.

— Защо тогава е пратил хората за зелен хайвер, като е казал, че заминава с кораба за Англия, а оттам за Индия?

— Това е тайна, която ще издам единствено на вас, защото само аз съм виновна за тази малка измама.

— Виели? Как така?

— Баща му, старият Хънтър, по-рано често пътувал до Индия и толкова обикнал страната, че решил да задължи сина си след получаването на наследството да остане да живее в Индия десет години. Ако макар и един-единствен ден липсвал от тези десет години, огромното богатство щяло да му бъде отнето. А и през десетте години синът не бивало да се жени. Той се съгласил с тези условия и ги подписал. Два дни по-късно се запозна с мен. Веднага щом ме видя, бе обзет от неудържимото желание да му стана жена. Я сега ми кажете, нима може да тръгне за Индия? Може ли да изпълни условията, с които вече се е бил съгласил?

— Че защо не? Щом двамата сте толкова привързани един към друг, той може да ви вземе със себе си и да отидете заедно в Индия.

— Ха, ха! — изсмя се тя. — И през ум няма да ми мине заради някакъв си мъж да отида в съвсем чужда за мен страна, пък ако ще да го обичам безмерно. Веднъж вече напуснах отечеството си и самият вие знаете какво ми се случи. Е, тъй като тук намерих втората си родина, нямам никакво намерение пак да се жертвам.

— Но от него ще искате жертвата да остане тук!

— Това не е никаква жертва, защото той би трябвало да си остане в Индия ерген. А тук мога да се омъжа за него.

— Та нима в Индия няма да се разбере, че се е оженил, и няма ли да го съобщят тук на баща му?

— Твърде вероятно. Поне така твърди и той.

— Ами какво ще е положението тук? Не смятате ли, че тук още повече ще ви разкрият?

— Лъжете се. Ние ще се бракосъчетаем тайно и после ще живеем далеч от хорските погледи. Моят замък се намира на такова усамотено място, че освен мен никой бял човек не го е виждал.

— Но нали за да живеете в замъка, ще са ви необходими някои неща, които там няма откъде да получите!

— Ще си ги доставяме чрез намиращите се в съседство индиански племена на могольоните и зуните.

— Толкова ли наблизо живеят?

Този въпрос бе изключително важен за мен и зачаках отговора му с голямо напрежение. Джонатан Мелтън беше излъгал еврейката, но на мен и през ум не ми минаваше да и го кажа. Гледах на нея и на красотата й като на стръв за моята въдица, с която исках да заловя тримата Мелтън.

— Да — отвърна тя. — Замъкът ми се намира между териториите на тези индианци, на брега на Литъл Колорадо, и то при устието на нейния пръв ляв приток.

— В такъв случай разположението на вашия замък е сигурно извънредно романтично, защото, ако не се лъжа, този малък приток извира от северните склонове на Сиера бланка, нали?

— Така е.

— А от южната страна на тези планини живеят апачи и индианци от племето пима.

— Да. Наистина минахме през техните земи.

Тя не подозираше с каква тайна радост слушах нейните отговори.

— Местността е съвсем затънтена — продължих аз. — Съмнявам се, че Хънтър ще съумее да се оправи без вас.

— Това няма да му се наложи. Аз ще го водя.

— Вие ли? Че нима той все още се намира нейде наоколо?

— Естествено и през ум не му е минавало подобно нещо. Определихме си място за среща. Но дори и да се размина с него, той ще намери там двама опитни уестмани, които съвсем сигурно ще го заведат до моя замък.

— Познавате ли тези хора? — попитах я, напълно убеден, че двамата уестмани са бащата и чичото на младия Мелтън.

— Не.

— Тогава не е ли непредпазливо да им се доверите?

— Не. Той ме увери, че те са най-добрите му приятели. Единият от тях му беше тук слуга.

— Аха! Значи двамата заминаха заедно с него, така ли?

— Не. Всеки тръгна поотделно, защото цялата работа трябва да остане в тайна и защото тримата заедно ще бият много повече на очи, отколкото ако пътуват сами. Ще се срещнат пак в Албюкърки.

— Значи в Ню Мексико?

— Да, при някой си Пленър, който е собственик на един голям тъй наречен «saloon» с гостилница.

— Там ще са на сравнително добро и сигурно място. Но защо вие сте все още тук? Защо не тръгнахте веднага с тях? Тя направи комично-важна физиономия и отговори:

— Трябва да издържа още известно време на пост заради сигурността ни. Нали ще се правят проверки дали сеньор Хънтър наистина спазва условията или вместо да тръгне за Индия не се е скрил нейде из страната.

— Сериозно? Че кой ли може да се интересува от това?

— Един негов роднина, комуто в такъв случай ще се падне наследството.

— Този човек наистина би могъл да създаде големи неприятности. И кой е той?

— Някакъв немец, прериен ловец, който заедно с един уестман англичанин и един индианец е започнал издирвания.

— Как се казват тримата?

— Не знам. Не питах за имената им.

— И сте останала тук на пост? Та нали трябва да познавате хората, за чието появяване са ви възложили да следите?

— Не е необходимо. На друг е поставена задачата да следи за тях, а той ще ме извести. Ако до една седмица не се случи нищо, тогава и аз тръгвам за Албюкърки.

— Но нали познавате поне човека, който ще дойде да ви съобщи веднага щом ги забележи?

— И него не съм го виждала. Той е търговец, който живее недалеч оттук в задната постройка на един двор. Другият приятел на Хънтър беше при него под наем и именно той му е възложил въпросното поръчение… извинете, сеньор, някой звъни!

И аз чух звънчето. Тя стана от дивана и разтвори завесите, разделящи стаята, където се намирахме, от помещението, през което бях дошъл. Индианката отвори и после каза някакво име, което не успях да разбера.

— Нека влезе! — нареди Юдит, като спусна завесите след себе си. Останах сам и чух последвалия разговор, който тъкмо аз най-малко би трябвало да чувам.

— Сами ли сме? — попита някакъв мъжки глас на английски след кратък поздрав.

— Говорете — сдържано отвърна Юдит.

— Мисис Силвърхил, трябва да ви съобщя, че трите лица, които очаквате, са вече тук. Моят син ме извести незабавно. Той работи там, където са били разпитвани.

— Разпитвани ли? Нима са се обърнали към властите?

— Ами да.

— За да разберат дали мистър Хънтър действително е заминал за Индия?

Човекът се позабави с отговора си, а после каза твърде двусмислено:

— И за пътуването също стана дума, но аз трябва да ви кажа само, че тримата са тук. С това поръчението ми е изпълнено. Най-много бих могъл да ви съобщя имената им, но те сигурно са ви вече познати.

— Не, не ги знам.

— Ами индианецът е вождът на апачите Винету.

— Винету ли? — учудено попита тя. — Него наистина го познавам. По-рано съм го виждала.

— Другият е англичанин на име Ботуел…

— Той ми е непознат.

— А немецът, прерийният ловец, е уестманът, когото обикновено наричат Олд Шетърхенд.

— Олд Ше… тър… хенд! — възкликна тя, като правеше пауза след всяка сричка. — Та това… това е… елате, бързо елате навън!

Чух да се отваря и затваря някаква врата, а после се възцари тишина. Еврейката беше отвела вестоносеца в друга стая, за да не доловя останалата част от разговора им. Ролята ми като Олд Файерфут беше свършила. Несъмнено човекът, с когото сега говореше, беше търговецът, в чиито дом бе живял чичото на младия Мелтън. След като бе произнесено името Олд Шетърхенд, тя се досети, че това съм аз и следователно не се казвам Олд Файерфут. На времето ме беше виждала в Сонора заедно с Винету и вече знаеше, че аз съм немецът, на когото според нея щяло да се падне завещанието на Хънтър, в случай че той не замине за Индия. И тъкмо на мен тя беше разказала тъй доверчиво, че той наистина няма такова намерение и ще остане тук в страната! Бях любопитен да видя какво ли ще предприеме сега!

Измина около четвърт час преди да се върне. Очите й искряха заплашително. Тя беше изпаднала в силна възбуда, обаче полагаше усилия да я прикрие. Попита ме:

— Сеньор, чухте разговора в съседната стая, нали? Гласът й трепереше. Сигурно й струваше немалко да потисне гнева си.

— Да — отвърнах най-спокойно.

— Значи ни подслушвахте?

— Нямах намерение. Вие бяхте достатъчно добра да разговаряте с онзи човек толкова високо, че само глухият не би доловил думите ви.

— Е, добре, бях непредпазлива. Но вие ме излъгахте! Казахте ми, че името ви е Олд Файерфут!

— Нима нямам свободата да си дам такова бойно име, каквото си пожелая?

— Но вие сте Олд Шетърхенд!

— Наистина ме наричат така.

— Измамихте ме. Знаете ли как наричам такова нещо? По подобен начин да излъжеш една дама, това е…

— Моля ви, замълчете! — побързах да я прекъсна. — Няма да търпя от вас обидни думи. Вие сте годеница на един мошеник. Кой ще ми попречи да донеса за вас в полицията?

— Кой ще ви попречи? Веднага ще ви покажа. Почакайте ме за минутка! Първо искам да дам малък бакшиш на вестоносеца, а кесията ми е в спалнята. После ще чуете какво имам да ви казвам!

Дочух тихия шум от щракване на резе. Бързо се втурнах към вратата и затиснах дръжката. Тя не се отвори. После с чевръсти стъпки се завтекох към съседната стая. И там вратата бе заключена отвън. Тъй като еврейката се беше върнала при мен през това помещение, то сигурно нейната прислужница беше превъртяла ключа в ключалката.

— Аха, значи те затвори, за да избяга! — засмях се сам на себе си. Много добре. Нека си върви!

Отворих прозореца и погледнах навън, но така че да не могат да ме забележат откъм улицата. Едва бяха изминали пет минути, когато тя излезе през пътната врата. Беше се облякла съвсем набързо и несъмнено беше взела със себе си всичките си пари и скъпоценности. Сега носеше сива гумирана мушама и една обикновена шапка.

Зад нея вървяха двете червенокожи прислужници. Едната от тях държеше в ръката си чанта. Трите жени бяха следвани от чернобрад мъж, който носеше малък куфар. Несъмнено той беше пратеникът, разговарял с Юдит. И четиримата вдигнаха глави, за да погледнат към прозорците. Побързах да се отдръпна. Когато след малко пак надзърнах навън, те бяха вече доста далеч. Видях ги как бързо изчезнаха в края на улицата.

Друг на мое място може би щеше да разбие ключалката и да хукне подир тях, но аз нямах такова намерение. Еврейката ми беше със сигурност в ръцете, макар да предполагах че незабавно ще напусне Ню Орлиънс.

Най-напред отново се опитах да отворя вратите. Наистина бяха заключени. След това се огледах по-подробно в двете помещения, които бяха достъпни за мен. На малка масичка беше оставен албум с фотографии. Отворих го и заобръщах отделните снимки. Имаше една, на която Джонатан Мелтън бе сниман до гърдите. А до нея се намираше и някаква сгъната бележка. Прочетох я. С грижливо изрисувани красиви букви пишеше следното:

«С настоящите редове и като се подписвам, декларирам, че съм обещал на мисис Силвърхил да се оженя за нея. Смол Хънтър.»

Хората, запознати със законите на Съединените щати, които по отношение на обещанията за брак не се шегуват, знаят много добре какво означават тези два реда. Този толкова безчувствен и пресметлив човек действително се беше оплел в мрежите на Юдит и аз бях убеден, че ще се срещна с него ако не в Албюкърки, то сигурно в нейния «замък».

Продължих да претърсвам двете стаи, но не намерих друго, което би могло да ми бъде от полза. Пъхнах в джоба си снимката и бележката и започнах да оглеждам ключалките на двете врати. Не беше необходима кой знае каква сръчност, за да се отвори едната от тях. След като измъкнах едно малко щифтче от дръжката, успях да я отстраня. На масичката бях забелязал малко ножче, чието острие отчупих, за да ми послужи вместо отвертка. С нейна помощ махнах четирите бурмички, придържащи цялата ключалка. После можех вече да я сваля. Пътят ми беше открит и излязох в коридора. И с втората врата постъпих по абсолютно същия начин.

След това се спуснах до приземния етаж, отидох при вдовицата и й разказах толкова, колкото сметнах за нужно. Тя бе съвсем слисана от подобното на бягство заминаване на еврейката, но с нищо не ми попречи да се сбогувам и да тръгна. Закрачих надолу по улицата, отправяйки се към онази задна къща, в която според сведенията на адвоката беше живял неговият «шеф на канцелария». След като се разделеше с еврейката и се върнеше, чернобрадият трябваше да ме завари в дома си. От него щях да науча повече, отколкото ако бях хукнал да я гоня.

Един надпис над прозорците на приземния етаж ми подсказа, че той се казва Джефърс и продава стари златни предмети и часовници. Вратата бе затворена отвътре с резе. Веднага щом почуках, ми отвори една жена. — Мистър Джефърс у дома ли е? — попитах аз.

— Не. Какво желаете?

— Искам да купя гривна или нещо подобно за подарък на една дама.

— На каква цена?

— До десет или петнайсет долара.

— Влезте, сър! Мъжът ми сигурно скоро ще се върне. Пристъпих в малко преддверие, където се виждаха две врати. Едната водеше към няколко задни помещения, в които щях да бъда обслужен, а през другата-несъмнено беше пътят към предните стаи, обитавани преди време от Хари Мелтън.

Жената беше облечена чисто и изглеждаше много покрусена. Наложи ми се да чакам около три-четвърти час, докато мъжът й се върне. Тя му отвори и още отвън му каза какво желая да купя. Той влезе в стаята и ме заведе в малко съседно помещение, където се намираха неговите скъпоценности.

— Значи искате гривна, сър — поде той. — Бих ви препоръчал ей тази с гранатите, а към нея има и подходяща брошка. Ще стои чудесно, особено на блондинка.

— За съжаление мисис Силвърхил не е блондинка — подхвърлих аз.

Той отпусна ръката, с която ми подаваше гривната и припряно ме попита:

— Мисис Силвърхил ли? Нима познавате дама с това име?

— Та нали този подарък е за нея! Учудвате ли се?

— Не, съвсем не! Къде живее мисис Силвърхил, сър?

— На тази улица, само че няколко къщи по-нагоре.

— Изглежда сте й приятел, а?

— Старо познанство, нищо повече.

— Well, всъщност това не ме засяга, но като хора от бранша ние съвсем естествено се интересуваме от лицата, които получават продаваните от нас предмети. А тъй като случайно научих, че мисис Силвърхил е много богата, то бих искал да ви посъветвам да изберете най-хубавото, което имам.

— Абсолютно правилно. Всъщност трябваше да отида в някой от големите златарски магазини, но дойдох при вас, понеже само с ваша помощ мога да поднеса подаръка си.

— Как така?

— Тази дама е заминала и единствено вие знаете къде да я намеря.

— Аз ли? — попита той и на лицето му се изписа израз на страх и напрежение. — Че какво общо имам с мисис Силвърхил?

— Това пита и полицията.

— Полиц…?

Тази дума явно му заседна на гърлото.

— Да, полицията! — кимнах многозначително и сериозно.

— Какво означава това? Че какво ли знам за вашата мисис Силвърхил!

— Знаете къде е отишла! Та нали носехте нейния куфар при внезапното й отпътуване! Бяхте при нея и й казахте, че Олд Шетърхенд, Винету и мистър Ботуел са пристигнали тук.

— По дяволите, сър! Тези… тези имена… — заекна той.

— … ви бяха назовани от вашия син, което ще му струва неговото работно място. Естествено, както срещу него, тъй и срещу вас ще има съдебен процес. А защо, сигурно много добре знаете, нали?

— Аз… аз… нищо не знам.

— Наистина ли? Не ви ли е известно името Смол Хънтър?

— Смол,..?

— И нима писарят Хъдзън не живя при вас? Нямахте ли поръчение да уведомите мисис Силвърхил? Аз ви казвам, че всичко това ще ви струва много скъпо, и на вас, и на сина ви, защото вашият син знае много добре в какво е обвинен мнимият Смол Хънтър.

— Това е една злощастна история! Де да не се бях захващал с нея! С тези думи той се тръшна на един стол и се плесна с длан по челото.

— Наистина ще се окаже достатъчно злощастна за вас. Тук сте много прав — съгласих се с него. — Мастър, какво ще кажете, ако още сега ви отведа?

Джефърс отново скочи на крака и втренчи в мен изпълнения си със страх поглед.

— Нима наистина положението е… толкова лошо, сър? До този момент вярвах, че въпросният Смол Хънтър е законният наследник, но едва преди два часа научих от сина си, че той бил измамник. И все още не мога да допусна, че е такъв.

Личеше си, че говори истината. Нямаше вид на закоравял престъпник.

— Той е не само измамник, ами и нещо много по-лошо — уверих Джефърс. — Спипат ли го, ще се прости с живота си.

Дадох му необходимите обяснения. После той отчаяно наведе глава и се опита да ме настрои по-благосклонно:

— Ще ви призная всичко, сър. Вие сте детектив и трябва да изпълните дълга си, но може би все пак е възможно да оставите мен и сина ми настрана от тази история. В замяна на това си изберете най-скъпото бижу, което имам!

Значи той ме смяташе за полицай! Дадох си вид, че размислям, и след малко отговорих:

— Това, което ми предлагате, е чист подкуп! Не ме занимавайте с подобни неща! Ще се направя, че нищо не съм чул, защото ако доложа и за предложението ви, още по-малко ще повярват в невинността ви. Наистина, не ми се иска да допусна, че сте бил съучастник на такива негодници, но пък с писаря сте бил твърде близък!

— Не. Общувах с него само като хазаин с наемателя си.

— Но сте предал съобщението му на мисис Силвърхил!

— Мислех, че правя добро. Той замина за Сейнт Луис и каза, че ще се върне. Преди да отпътува ме помоли с помощта на сина ми да разбера дали тук ще се появят трима мъже, за да хвърлят подозрения върху Смол Хънтър. В такъв случай трябваше незабавно да уведомя дамата.

— Платиха ли ви?

— Даде ми няколко долара.

— Хмм! Това пак не говори във ваша полза.

— Сър, аз съм беден човек и за да свържа двата края, съм принуден да взема всеки предложен ми долар. Съвсем ли е невъзможно да остана настрана от цялата история?

— Трудно. Е да, ако никой друг не научи нещо!

— Никому няма да кажа нито думичка, сър, нито думичка!

— Добре! Къде се намира тъй нареченият Хъдзън, който е живял у дома ви?

— Знам само, че заедно със слугата на Смол Хънтър е тръгнал за Сейнт Луис.

— Виждахте ли този слуга?

— Да, няколко пъти идва тук. Двамата си приличат.

— Защото са братя. Ами накъде замина мнимият Хънтър?

— До преди малко си мислех, че е тръгнал за Индия, но докато бях при мисис Силвърхил, тя, вероятно от невнимание изпусна една дума, от която си направих извода, че той няма да отиде в Индия.

— Каква беше тази дума?

— Каза, че мистър Хънтър се е погрижил тя да може да отиде бързо при него. Бързо? Никой няма да използва тази дума в случай, ако става въпрос за човек, заминал за Индия.

— Наистина. И как стана така, че й се изплъзна тази необмислена дума?

— И аз не го разбирам. Отидох при нея, за да изпълня обещанието си. Тя ме посрещна в една стая, където й предадох съобщението. Знаеше за какво става дума, но изглежда не беше чувала имената на тримата очаквани мъже, защото когато й ги казах, тя страшно се изплаши, побърза да ме изведе навън в преддверието и там продължихме разговора си. После ме попита дали имам време срещу възнаграждение да я придружа, за да свърши някаква работа. Съгласих се и тя ме накара да я почакам на стълбите. След това се появи с прислужничките си и аз трябваше да нося нейния куфар. Тя каза, че Олд Шетърхенд бил в жилището й и че искала незабавно да отиде при мистър Хънтър, който се бил погрижил тя да може бързо да се присъедини към него. Ето как изпусна въпросната дума.

— А после къде отидохте с нея?

— В хотела «Грейт Юниън» Тоест, отидох сам. Заедно с прислужничките си тя остана да ме чака наблизо. В хотела трябваше да й купя билети за влака.

— Какви билети й купихте?

— Това беше много объркана работа. Тя искаше да стигне до Гейнсвил още с първия влак, и то колкото можеше по-бързо, защото се страхуваше да остане в Ню Орлиънс макар и само още един час. Тъй като в момента нямаше директен влак за там, аз взех билети за Джаксън, Виксбърг, Мънроу и Маршъл, а оттам за Далас и през форт Уърт до Гейнсвил.

— Този път наистина много заобикаля. Тя можеше да отпътува значително по-късно и ако беше използвала линията отвъд реката, пак щеше да пристигне по-рано в Гейнсвил.

— Страхът й от Олд Шетърхенд я подгони незабавно да напусне града.

— И също страхът й я накара да се разбъбри пред вас. Успяхте ли да научите още нещо?

— Не, сър. Казах ви всичко, каквото знам. А сега имам ли право да се надявам на снизхождението ви?

— Хмм, би ми се искало! На първо време ще продължа издирването си. Ако разбера, че сте бил честен към мен, никъде няма да споменавам името ви, но ако сте ме измамили, в такъв случай се пригответе да прекарате дълги години в затвора.

— Щом е така, нямам причина да се страхувам.

— Well! Тогава сбогом! За вас ще е по-добре повече да не ви виждам. Няма да купя гривната. Това беше само един претекст, както лесно и сам можете да се досетите.

— Естествено! — въздъхна той с облекчение. — Но, сър, не можете ли да ми кажете откъде знаете за случилото се между мен и мисис Силвърхил. От мига, когато влязох при нея, до самото й отпътуване от града тя разговаря единствено с мен. И въпреки всичко сте толкова добре осведомен!

— Това е моя тайна, мистър Джефърс. Ако полицията иска да е годна за работа, понякога трябва да е малко и всезнаеща.

— И нещо друго. Не бихте ли могли да отскочите до жилището на мисис Силвърхил? Каза ми, че Олд Шетърхенд я е изненадал у дома. Затова избяга. Заключила го е. Струва ми се, че този човек е все още затворен и не може да излезе.

— Не се тревожете за него! Прерийният ловец не се оставя тъй лесно да го уловят. А дори и някой път Да се случи, той знае много добре какво да направи, за да се измъкне.

Тръгнах си, доволен от резултата на моите издирвания. Мислехме, че ще ни се наложи да останем по-продължително в Ню Орлиънс, а сега се оказа, че сме принудени незабавно да му покажем гърба си.

Известно е, че във всяка по-голяма странноприемница в Съединените щати могат да се купят билети за влаковете във всички направления. И когато се върнах при моите спътници, първата ми работа беше да погледна разписанието на тръгващите влакове. Естествено, ние също трябваше да тръгнем за Гейнсвил и разполагахме с цели два часа до следващия влак. Това време бе напълно достатъчно, за да се споразумеем за предстоящите си действия.

Двамата ми приятели се радваха не по-малко от мен, че съм открил следите на търсените от нас хора. Нито Винету, нито Емъри се усъмниха, че съм попаднал на истинската диря. Ако бях сам, нямаше да мога да я проследя толкова бързо, понеже за едно такова пътуване до Гейнсвил са нужни повече пари, отколкото бях в състояние да отделя. За милионера Емъри обаче това бе дреболия, а пък апачът трябваше само да посегне към колана си, за да размени няколко златни зърна срещу необходимите пари. Така че те двамата трябваше да ме мъкнат на гърба си, мен, пролетарския син.

Втора глава

В долината на смъртта

На никого не казахме, че имаме намерение да отпътуваме. На смрачаване се настанихме във вагона и скоро се понесохме от дясната страна на Мисисипи! а после и към Шрийвпорт на брега на Ред Ривър, където пристигнахме на зазоряване. Там имаше връзка за насам от Джаксън и Виксбърг през Мънроу. Според нашите пресмятания еврейката трябваше да дойде с този влак.

Седяхме във вагон-ресторанта и с голямо напрежение очаквахме да видим дали ще се качи във влака. Тъй като тя познаваше и мен, и Винету, ние седнахме така, че ако влезе във вагона, да не може веднага да ни забележи. Но Емъри нямаше защо да се крие. След като влакът отново потегли, англичанинът тръгна да обиколи другите вагони. Когато се върна, с голямо задоволство ни съобщи:

— Тя е тук, седнала е в предпоследния вагон.

— Не се ли лъжеш?

— — Невъзможно е да се лъжа. Каква красива жена, типична израилтянка, а до нея седи една индианка. Багажът й — едно малко куфарче и чанта. Самата тя носи обикновена шапка и сива мушама. Точно както ти ни каза. Какво ще правим с нея?

— Ще я оставим спокойно да си пътува.

— Well! Но би било по-добре, ако можехме да я задържим.

— Не. Всъщност с тази жена си нямаме никакво вземане-даване. Искаме да заловим не нея, а тримата Мелтън.

— Но тя се кани да ги предупреди.

— Няма да успее, защото ще я изпреварим. Сигурно няма да ни е кой знае колко трудно да се доберем преди нея до Албюкърки.

— Така предполагаме. Но предварително човек никога не знае какво може да се случи. По-добре да я задържим!

— И как ще го направиш?

— С помощта на някой шериф.

— Но той непременно ще поиска и ние да останем, а така положението с нищо няма да се подобри. Явно е, че от Гейнсвил тя се кани да тръгне нагоре към Ню Мексико. Тя подценява рискованата стъпка, която е предприела. Човек би помислил, че изобщо няма да стигне целта си. Ние обаче в Гейнсвил ще си купим коне и ще започнем ездата нагоре в планините.

— Но може би ще си имаме работа с команчите или с кайовите!

— Няма значение. Така няма да скучаем. При тези думи Винету вдигна вежди и каза:

— Нека моят брат не говори така! Команчите често стигат на север до пътя за Санта Фе. Винету не се бои от тях, макар да са негови смъртни врагове, но ако искаме да се доберем толкова бързо до Албюкърки, нямаме никакво време да се бием с тях.

Замълчах, защото беше прав.. Малко по-късно Емъри отново отиде до предпоследния вагон. Той завари еврейката все още да спи. Изглежда по време на пътуването си тя беше будувала през цялата нощ.

В Далас трябваше да сменяме влака. Това беше трудна работа, понеже не ни се искаше Юдит да ни види. Иначе би й хрумнало да ни се изплъзне нейде по пътя до Шърман. Успяхме да останем незабелязани дори и по-късно, когато във форт Уърт пак трябваше да се прехвърляме на друг влак. Оттам нататък железопътният насип беше съвсем нов и затова пътувахме бавно и предпазливо, тъй че пристигнахме в Гейнсвил, крайната спирка на влака, почти по тъмно.

Изчакахме Юдит и двете индианки да слязат преди нас и едва тогава напуснахме вагона. До този момент тя все още не ни беше забелязала. По онова време Гейнсвил представляваше тъжна гледка. Къщите му бяха всъщност колиби. На гарата нямаше къде да се подслони човек, а в градчето имаше само два тъй наречени «хотела», и то това, което там се разбираше под «хотел»! В сравнение с тях в Германия всяка селска кръчма е истински рай. Видяхме как нашата бегълка изчезна в по-хубавата странноприемница и я последвахме.

В сградата беше тъмно. Не се забелязваше никаква светлинка. Навън цареше вече сумрак и съвсем слабият чезнещ дневен светлик не смогваше да си пробие път през мръсотията на малките прозорчета.

Нейде отстрани доловихме гласове. Изглежда идваха откъм кухнята и само там мъждукаше някаква светлинка, трептяща от малка лоена свещ. Някакъв мъжки глас каза:

— All right! Всичко е предвидено. Веднага ще осветя целия «saloon».

Откъм тази посока се приближиха леки стъпки и нейде близо до нас заглъхнаха. Ако това беше Юдит, с която бе разговарял съдържателят на странноприемницата, то сега тя седеше в същото помещение, наречено от него «салун». Пипнешком се придвижихме напред и се добрахме до някаква маса, до която бе поставена пейка. И масата, и пейката бяха сковани от грубо рендосани дъски. Насядахме.

После дойде съдържателят и донесе една лампа, която остави на масата.

— Е-хей, та тук имало и други посетители! — възкликна той. — Добре дошли, джентълмени! Ще останете ли да пренощувате в хотела? Имаме изискано ядене, хубави легла и много ниски цени!

— Ще видим — отвърна Емъри. — Имате ли бира?

— Истинска английска «Портър».

— Тогава дайте ни три бутилки! Но ако това божествено питие не ни е по вкуса, ще си го пиете сам!

— Бих се радвал, но едва ли ще ми се падне това удоволствие. Междувременно аз си имах едно друго удоволствие, което беше много по-голямо от пиенето на неговата без съмнение неприятна ечемичена помия. Щом донесе лампата, видях, че от другата страна на нашата маса имаше още една пейка и на нея седяха… Юдит и нейните две индианки! Какви физиономии направиха и трите, щом ме зърнаха! След като гостилничарят се отдалечи, аз се изправих и се поклоних:

— Мисис Силвърхил, както виждате, вчерашната ни среща ме очарова толкова много, че просто не мога да се разделя с вас. Олд Шетърхенд откри следите ви, макар че накарахте друго лице да ви купи билетите.

— Вие… вие тук в Гейнсвил? — изрече със заекване тя.

— Може би въпреки цялата ви хубост щях да си остана в Ню Орлиънс, но в бързината си да заминете час по-скоро вие забравихте нещо, което ви е толкова необходимо, че незабавно взех влака, за да ви го донеса. Ето го, сеньора!

Извадих от джоба си бележката с обещанието за женитба, разгърнах я и я поднесох към светлината на лампата. Тя прочете редовете и грабна листчето от ръката ми.

— Това е мое! Този документ ми стига. Е, сега може да загубя всичко, което не успях да взема със себе си!

— Да, задръжте бележката, сеньора! С нея можете да принудите един от най-големите мошеници да постъпи почтено с вас, преди «hangman»[4] да му метне примката на врата. Тогава тя изсъска злобно:

— Мълчете, клеветнико! С вас нямам никаква работа.

Тъкмо в този миг се върна съдържателят. Той щеше да й помогне в бедата. Тя се обърна към него:

— Сеньор, имате ли за пренощуване стая със здрава ключалка за една дама, на която й е невъзможно да остане тук в компанията на такива хора?

— Иска ли питане, ма’ам! — отвърна той. — Имам една стая, където дори и принцеса би се чувствала като в рая.

— Тогава заведете ме там заедно с моите прислужнички!

Той ни взе лампата и тръгна с жените. Къщата беше разделена на две помещения — едно по-голямо, където седяхме ние, и друго по-малко, в което беше кухнята, заедно с мястото, където живееше съдържателят. И двете помещения имаха дъсчен таван. В тавана на кухнята имаше четириъгълен отвор. Точно там съдържателят подпря една подвижна стълба и с лампата в ръка се изкатери горе. Юдит и индианките се видяха принудени да го последват. Ние останахме да чакаме в мрака, докато най-сетне след около четвърт час човекът се спусна по стълбата, дойде при нас и сложи на масата една лоена свещ.

— Извинете, мешърс! — каза той. — Днес разполагам само с една лампа. Трите големи полилея, които поръчах в Литъл Рок, ще пристигнат за съжаление едва вдругиден. Ще желаете ли да се нахраните?

— Да — отговори Емъри. — Какво предлагате?

— Крехко печено филе с палачинки.

— Кой е готвачът?

— Самият аз. Жена ми ще дойде чак вдругиден. Четиримата келнери, които взех на работа, трябваше още вчера да са тук, но сигурно се бавят, защото шивачът все още не е сварил да им ушие фраковете.

— Тогава е истинско щастие — обадих се аз, — че поне вие сте тук. Разговаряхте с дамата там горе. Тя каза ли ви закъде пътува?

— Не.

— А кога ще си тръгне оттук?

— Също не. Но нали преди малко чухте, че пожела стая само за тази нощ.

— Можем ли и ние да пренощуваме тук?

— Естествено. Ще спите като царе.

— Къде?

— Тук в салуна. Ще получите разкошни легла.

— Добре! А може ли човек да намери коне в това благословено селище, наречено Гейнсвил? Искам да кажа — да купи?

— Разбира се, сър! Из целия Запад няма такива животни като нашите. Истинска арабска, персийска и английска чистокръвна порода! И цени, за които изобщо не си заслужава да се говори! Аз съм най-известният коневъд надлъж и нашир.

— Добре! Може би имате и седла, а?

— От всички видове, направо от най-известния седлар в Сейнт Луис и са почти нови.

— Тогава си пожелавам само конете и седлата да са по-хубави от истинската английска «Портър», която хвалихте не по-малко. Колко изхода има стаята, където се намират дамите?

— Само един, през който се качиха преди малко. Но извинете ме! Трябва да побързам да ви приготвя вечерята.

Този «хотелиер» беше такъв изпечен мошеник, какъвто едва ли съм срещал. Неговата «Портър» не беше нищо друго освен саморъчно «изфабрикувана», разводнена «small-beer»[5]. После вместо филе получихме жили от говежди крака, които изобщо не можеха да се сдъвчат, а пък палачинките бяха направени от гъсто, забъркано с топла вода най-долнокачествено брашно. «Леглата» представляваха купчина дървесни стърготини и за всичките тези царски удоволствия всеки от нас трябваше да заплати по три долара. Единствената ни утеха бе, че навярно и «принцесите» над кухнята бяха принудени да тънат в същите блаженства като нас.

Заради приятелското му отношение към Юдит нямахме доверие нa съдържателя. Легнахме си с намерението да поспим и да станем в ранни зори.

Посред нощ Винету ме събуди.

— Нека моят брат се ослуша! — каза ми той.

Наострих слух. Отвън се разнесе тих шум като от отдалечаващ се файтон. После всичко пак утихна. Отново заспахме, понеже бяхме убедени, че ако еврейката действително можеше да избяга само с помощта на подвижната стълба, то тя сигурно не би имала възможност да офейка, без да я чуем. Обикновено ние и тримата, а особено Винету, се будехме при най-лекия шум.

Когато станахме от сън, вече се зазоряваше. Тъй като вратата нямаше ключалка, а само едно дървено мандало, ние излязохме от къщата, без да будим съдържателя, който все още спеше в кухнята. Веднага забелязахме, че стълбата липсваше, и когато завихме зад ъгъла на «хотела», я видяхме облегната на стената. Тя стигаше до отворения капак на прозореца на горното помещение, наречено «стая». Едва сега открихме също и че от тази страна се намираше вратата, която извеждаше от кухнята навън. Бързо събудихме съдържателя.

— Къде са жените, които спяха горе? — попитах го.

— Тръгнаха си — отговори той и злорадо се ухили. — Аз ги изведох от стаята им.

— И то тайно, за да не забележим нищо.

— Така е, мешърс. Винаги гледам скъпите ми гости добре да се наспят. Ето защо отворих външната кухненска врата и толкова тихо подпрях стълбата отвън до стената, че нямаше да чуете нищо дори и да бяхте будни. После също тъй тихо се спуснаха и жените през прозореца.

Той каза всичко това с толкова подигравателен тон, че страшно ми се прииска да му зашия някой шамар. С мъка успях да се въздържа и продължих с въпросите си:

— Не знаете накъде тръгнаха, нали?

— Не.

— Но въпреки това сте осигурили за тях кола.

— Кола ли? — учуди се той. — Откъде знаете?

Спомних си думите, които Юдит беше казала на златаря: «Мистър Хънтър се е погрижил да отида бързо при него». Може би преди да се разделят той й е казал, че ще се разпореди да я чака готова за отпътуване кола?

— Знам, че тук при вас е имало кола за мисис Силвърхил — подхвърлих право в лицето на съдържателя.

— Щом като вече го знаете, няма смисъл да отричам. Чакаше я отсреща под навеса при железопътната гара. Наложи ми се да я набавя чак от Литъл Рок и платих за нея безбожно много пари, макар да е само някаква си стара бракувана пощенска кола.

— И накъде отпътува тази пощенска кола?

— Това не ви интересува.

— Well, както искате, сър! Я ни покажете сега конете, които ни предложихте!

— Не ги продавам. Откровено ще ви призная, че мисис Силвърхил, която е много изискана дама, ми плати, за да не ви давам коне.

— Тогава ще се намерят други хора, които ще ни продадат.

— Тук в Гейнсвил? Лъжете се. В това селище няма едно конско копито, което да не е моя собственост. А конете са хубави, длъжен съм да ви го кажа. Искате ли да ги видите? Те са на открито недалеч оттук в една оградена ливада.

Той изрече това със злорадия си тон, като същевременно посочи с ръка отвъд железопътната гара. Разбрах погледа, който ми хвърли Винету, и с привидно безразличие отвърнах:

— Е, човек би могъл поне да ги огледа. Покажете ни ги! Взехме целия си багаж и тръгнахме към ограденото място — на около десетина минути път от селището. Там имаше дванайсет коня. Няколко от тях ни харесаха. Но негодникът продължи да се инати и не желаеше да ги продава. Тогава реших да я карам по-накратко.

— Сър — попитах го, — мисис Силвърхил спомена ли ви имената ни?

— Не.

— Тогава ще ви ги кажа. Ей тук пред вас е застанал вождът на апачите Винету. Аз съм Олд Шетърхенд, за когото навярно сте чувал, а и третият от нас също е човек, с когото шега не бива. Вие продавате коне, а ние спешно се нуждаем от ездитни животни. Вие не ни ги давате само от чиста проклетия. Чуйте какво ще ви кажа! Ще купим онези два кафяви коня и този врания, като за всекиго от тях веднага ще ви платим по осемдесети пет долара. Освен това ще ни дадете три седла заедно с юздите и оглавниците по петнайсет долара парчето. Всичко на всичко това прави триста долара. Ако не желаете, ние ще си тръгнем, но какво ще стане после си е наша работа!

— Какво? Наистина ли, наистина ли? Вие сте Винету и Олд Шетърхенд! — извика той. — Щом е така, тогава ще се гордея да мога да разказвам, че съм гощавал такива мъже в моя салун! Да, сега ми се отварят очите, мешърс! Това е Винету, вождът със Сребърната карабина, а вие имате две пушки — една лека и една тежка. Това е Мечкоубиецът, а това — прекрасната карабина «Хенри». Мешърс, ще получите конете и седлата. Вземете ги! А сега да ви кажа накъде отпътуваха жените. Тръгнаха за Хенриета, където смятат да вземат други коне със свежи сили. После ще минат през Драйфърт на Ред Ривър, за да излязат на пътя на керваните покрай Канейдиън, който води към Сан Педро и Албюкърки.

Не бях очаквал такъв обрат в поведението му. По-скоро се бях подготвил да получа нов отказ. В такъв случай мигновено щяхме да се метнем на трите избрани от нас коня, щяхме да му хвърлим по петдесет долара за всеки от тях и да препуснем без седла и юзди. Но безспорно така беше по-добре.

Съдържателя ни помоли да се върнем в «хотела», където избрахме седлата и ги платихме заедно с конете. После той изчезна за две-три минути. Защо, разбрахме много скоро, понеже едва се беше върнал, когато салунът се изпълни с всичките жители на селището. Надойде мало и голямо, старо и младо, но не просто за да ни види, а за да ни гледа със зяпнала уста. Можехме спокойно да им позволим това удоволствие — стига само да не ни досаждаха. Никой не дръзна да ни заговори. А съдържателят направи добър алъш-вериш, защото през този един час, който останахме при него, се изпи толкова много бира, че усмивката на доволното му лице ставаше все по-широка и по-широка. Навярно това бе причината, поради която накрая ни помоли да приемем от него в добавка и значителен запас от хранителни провизии. Не му отказахме и скоро разбрахме, че той има много по-хубаво брашно и месо от онези, които ни беше предложил предишния ден за вечеря. Дори ни подари един малък тиган с три лъжици, които можехме добре да използваме по време на пътуването си, за да си приготвяме яденето.

Запасени така с всичко необходимо, ние яхнахме конете и поехме към Хенриета. Там узнахме, че еврейката е пристигнала около осем часа преди нас и е получила не само нови коне, да теглят пощенската кола, ами и други — резервни. Била е убедена, че ще я преследваме, и изглежда, се беше разпоредила да не ни се дават никакви сведения.

Най-вероятно тя беше подкрепила поръчението си със солидни бакшиши. И изобщо Юдит явно носеше със себе си значителна сума пари, защото иначе нямаше как да вземе толкова много коне. Наистина отказаха да ни дадат сведения, обаче след като Емъри тайно дръпна настрани едно малко конярче и му пъхна в ръката един долар, момчето си отвори устата и така узнахме не само кога еврейката беше пристигнала и заминала. Момчето му издаде и че преди известно време там идвал някакъв джентълмен, който се бил погрижил за по-бързото пътуване на дамата. Описанието на този мъж беше толкова подробно, че без колебание разпознахме в него Джонатан Мелтън.

Можеше да се предположи, че той беше уговорил с Юдит посоката на нейното пътуване и че беше взел всички мерки да облекчи придвижването й.

И така, тя имаше намерение да се добере до пътя за Сан Педро и това бе съвсем основателно, понеже само там можеше да смени изтощените коне с отпочинали. Не сметнах за необходимо да яздим по следите й, тъй като знаехме, че е тръгнала за Албюкърки. Понеже пътуваше с кола и от време на време й се налагаше да сменя конете, тя бе принудена да се движи по заобиколен път, докато ние можехме да минем направо. Вероятно поради това щяхме да пристигнем в Албюкърки преди нея и там можехме не само да я чакаме, но и да се поогледаме за Мелтън. В такъв случай пътят ни минаваше през северната част на Ляно естакадо, която представлява пустинно високо плато, тъй че трябваше да се приготвим за едно много тежко пътуване с какви ли не лишения, но въпреки всичко предложих да яздим точно в тази посока. Емъри нямаше кой знае какво желание. Той изтъкна няколко причини срещу решението ми, които не можех да призная за състоятелни. Но Винету се съгласи с него и ми каза:

— Може би ще ни се наложи да яздим няколко дни, без да намерим никаква вода. Дали конете ни ще издържат?

— Във всеки случаи ще намерим вода, защото сега не е сухият сезон — възразих аз.

— На високото плато няма да има, защото там вятърът пресушава всички големи и малки локви.

— Тогава все ще се натъкнем на кактусови полета, чиито сочни плодове конете ни могат да ядат. Така ще утолят жаждата си.

— Моят брат е прав. Тези плодове съдържат доста вода и тя ще е достатъчна за нашите животни. Но имам други опасения, които ме карат да се обявя против това да поемем право към Албюкърки. Поразяващата ръка знае ли със сигурност, че Джонатан Мелтън се намира вече там или пък че ще пристигне там?

— Да. Ако еврейката ми е казала истината.

— Казала я е. Възможно ли е Мелтън да се забави нейде по пътя?

— Съществува такава възможност.

— Юдит ще се присъедини към него, ще му каже, че сме по петите й, както и че е издала неговото намерение да отиде в Албюкърки. Тогава той много ще внимава да не се мярка в този град.

— Но това може да стане само ако някаква непредвидена пречка го е забавила по пътя.

— Не, не е изключено и на самия него да му хрумне да спре някъде и да я изчака.

— Но това ще означава загуба на време!

— Разбира се, че не. Все едно ще му е дали ще я чака в Албюкърки или нейде по пътя. В Албюкърки може много по-лесно да бъде разкрит, отколкото по тези пусти места, където никой няма да го види.

— Хмм! Нищо не мога да възразя, обаче имам едно особено чувство, което ме кара да яздя право към Албюкърки.

— Знам, че понякога моят брат изпитва подобно чувство, което рядко го лъже. Но този път го моля да не се вслушва в това предчувствие, а в гласа на разума.

— Щом Винету ме моли, няма да се противя повече и ще го последвам. И така, да тръгваме по следите на еврейката!

Купихме в Хенриета още някои неща, за да допълним екипировката си и напуснахме градчето, като отначало поехме на запад и продължихме в тази посока. Привечер стигнахме до един приток на Ред Ривър, който прекосихме на следващата сутрин. После се отправихме на север към Саут Форк ъв Ред Ривър, до който се добрахме по обед на следващия ден.

Там се намираше тъй нареченият Драйфърт, което преведено ще рече Сухия брод. Дадено му е такова име, понеже на това място реката е толкова широка и плитка, че ако не е придошла или няма наводнение, ездачите я прекосяват, без да ги намокри и една-единствена капка вода.

Досега винаги бяхме намирали достатъчно паша за нашите коне и пред очите ни постоянно бяха следите от пощенската кола, която преследвахме. Но ето че те извиха на северозапад, тъй че северният ръкав на реката и неговият извор останаха на изток и ние трябваше да се подготвим известно време конете ни да бъдат лишени от храна, а от жажда щяха да страдат и те, и ние. По тази причина се напихме до насита и оставихме нашите животни да направят същото. После продължихме ездата.

Много по-удобен щеше да е пътят от Камп Радцимски през форт Елиът, но по разбираеми причини Джонатан Мелтън бе избягвал населените и оживени места.

Вече споменах, че еврейката имаше преднина от около осем часа и за съжаление не само че не успяхме да я намалим, а напротив, струваше ми се, че тя сякаш се беше увеличила. Вярно, Юдит пътуваше с тежка пощенска кола, ала имаше предимството да може да сменя конете си, което за нас беше невъзможно.

Зеленината между притоците на Ред Ривър беше вече изчезнала. Прерията се превърна в пясъчна пустиня, през която яздихме цял ден, без да зърнем и едно стръкче тревица. На следващото утро пясъците отстъпиха място на камънаци и земята стана толкова твърда, че въпреки острото ни зрение и цялата ни проницателност не бяхме в състояние да различаваме дирите, които следвахме, още повече че старата пощенска кола имаше преднина от един ден. За щастие, докато търсехме следите във всички възможни посоки, ние се натъкнахме на голям гьол, чиято вода ни беше добре дошла, макар че цветът й не бе кой знае колко привлекателен. Пихме като държахме пред устата си носните си кърпи, използвайки ги вместо филтър, а после дадохме възможност и на конете да утолят жаждата си, докато не остана никаква вода, а само кал и тиня.

Открихме изгубената диря едва след като почвата отново стана песъчлива, но търсенето й ни отне още един ден. Следователно тя бе остаряла вече с два дни и поради това се забелязваше само тук-там.

— Глупава история! — обади се Емъри. — Ако продължава така, и до края на живота си няма да догоним тази фуста!

— Поне до Албюкърки няма да стане — потвърдих аз.

— Тогава все пак си бил прав, когато казваше, че е по-добре да яздим право към Албюкърки.

— За съжаление този извод идва твърде късно. Няма как да се върнем.

— Даже и да беше възможно, Винету нямаше да го направи, — намеси се апачът. — Не е изключено Джонатан Мелтън да спре по пътя, за да изчака жената. Може би тогава тя ще намали бързината си.

— И къде според моя брат той ще спре?

— Там, където има вода, значи горе край реката Канейдиън, до която имаме още два дни път.

Поклатих глава, защото твърде високо ценях прозорливостта и опита на апача, за да си позволя да му възразя в присъствието на Емъри. По начало бях на друго мнение, но се бях подчинил на съвета му, така че сега всякакви упреци щяха да са излишни. Но той забеляза, че поклатих глава и ме попита:

— Моят брат не мисли като мен, така ли?

— Да. Струва ми се, че няма да догоним Юдит.

— Дори и в случай, че Джонатан Мелтън спре, за да я изчака?

— И тогава. Та нали ще чака само докато тя се появи и после веднага ще продължи заедно с нея.

— У ф! Може би ще й даде възможност да си почине!

— Сигурно е, че няма да й даде, защото нали ще узнае от нея, че сме по петите й!

При тези думи апачът сведе глава и смутено каза:

— Моят брат е прав. Трябваше да се вслушаме в неговия вътрешен глас, а не да следваме моя съвет. Винету постъпи като глупак.

Заболя ме, че този мъж сам се наричаше глупак. По-късно действително щеше да има удоволствието да види, че въпреки моето твърдение, ние все пак щяхме да догоним пощенската кола, ала за съжаление при съвсем други обстоятелства, различаващи се силно от предсказаните от апача.

До Канейдиън Ривър имахме още цели два дни път, и то ни предстоеше много трудно пътуване. Намирахме се на вече споменатото високо плато. Конете ни газеха в дълбокия пясък, а слънцето сипеше такава жар над главите ни, че имахме чувството сякаш се намираме във фурна. Въпреки това, първият ден измина успешно и след кратка почивка много ни се искаше да продължим по-нататък, за да използваме вечерната и нощна прохлада, обаче нямаше как да стане, защото в тъмнината сигурно щяхме да изгубим дирята.

За наше щастие на следващата сутрин отново се натъкнахме на голяма локва вода, която оставихме на конете да я изпият. Към обед стигнахме до едно място, където растяха бодливи кактуси. Техните заоблени плодове съдържат воднист сок, който не е кой знае колко вкусен, но за страдащия от жажда човек като нищо може да замести водата. Това го знаят и животните.

И така, пихме, докато утолихме жаждата си, а после отстранихме бодлите на цял куп кактусови плодове, които стръвно бяха унищожени от конете. След това продължихме ездата.

Надявахме се до вечерта да стигнем до някой от малките притоци на Канейдиън. Там сигурно щяхме да намерим толкова много вода и трева, че на всички лишения щеше да се сложи край.

Но скоро след обед въздухът стана задушен и едва можехме да дишаме, а на юг небето придоби червеникав цвят. На няколко пъти Винету се огледа в тази посока.

— Кажи-речи изглежда така, сякаш всеки момент може да очакваме ураган — подхвърли Емъри.

— Сигурно това ни чака! — отвърнах аз. — Цяло щастие е, че вече не сме кой знае колко далеч от реката. С ураганите в Ляно естакадо шега не бива.

— Моят брат Шарли е прав — съгласи се с мен Винету. — Когато Дъхът на Ляно се надигне от дълбините, той се понася яростно над пустинята, вдига пясъка чак до небесата и ако премине над плодородни земи, поваля цели гори.

— Мътните го взели! Наистина ли и двамата смятате, че ще си имаме работа с този зъл дух?

— Той идва. Винету го знае много добре. Нека моите братя пришпорят конете. Ако не искаме да бъдем погребани под облаците и вълните на пясъка, ще трябва да побързаме да намерим някое място, където ураганът няма да се стовари върху нас с цялата си мощ.

И така, накарахме конете да препуснат колкото им държаха краката. Благодарение на инстинкта си самите те разбраха, че зад тях, се надига страшна опасност и напрегнаха всичките си сили, без да има нужда да ги подтикваме с шпорите си.

Червеникавото сияние на южния хоризонт се разпростираше все по-нашироко и все по-надалеч. Издигаше се нагоре по небето. В горната си част то стана по-светло, а долната придобиваше все по-тъмен и по-тъмен цвят. След време стигна до зенита, като същевременно от двете страни на запад и изток бързо пълзеше в северна посока. Това беше опасно. Знаех го, защото веднъж вече бях преживявал подобна буря в Ляно естакадо.

Изминаха два часа, откакто забелязахме опасността. Ураганът щеше да се извие над нас най-много след петнайсетина минути, а конете ни едва можеха да се движат напред. Нито шпорите, нито ударите имаха резултат, понеже клетите животни и без друго доброволно бяха Напрегнали вече сетните си сили. Без някой да ги кара, самите те с голямо нетърпение се оглеждаха за спасително място.

Ето че по едно време, на изток, далеч в дясно от нас се появи ниско, продълговато възвишение. Натам пясъкът не беше вече толкова дълбок и тук-там се виждаха места, покрити с обикновена пръст, където растеше оскъдна трева.

— Краят на пустинята! — извика Винету. — Виждаш ли онзи продълговат хълм на изток и самотното сухо дърво право пред нас, а, Шарли?

— Да — кимнах аз, а вятърът просто отвя отговора от устата ми. Действително, точно пред нас, в нашата посока, на самия хоризонт се издигаше високо изсъхнало дърво, останало без клони.

— Познаваш ли хълма и дървото?

— Да. Спасени сме. Вече има трева, а на петнайсетина минути от дървото тече малкият поток, който извира отвъд хълма. Нека яздим в галоп, за да можем навреме да стигнем до водата.

Помагайки си с удари, пришпорихме конете, за да напрегнат последни сили. Ставаше въпрос не само за нашия, но и за техния живот. С провиснали езици те препуснаха напред. Ако бяхме спрели, те от изтощение щяха да рухнат на място. Но ние ги заудряхме, започнахме да подсвиркваме, да викаме, да крещим, за да поддържаме бързия им бяг, и скоро прелетяхме покрай изсъхналото дърво… по зелената трева все по-напред… пред нас изплуваха вече храсти, между които проблясваше водна повърхност… все по-напред, все по-нататък… навлязохме сред гъсталака… прегазихме потока… още малко нататък между храстите, и най-сетне спряхме.

Не беше нужно да слизаме от седлата, понеже конете ни веднага се строполиха на земята. Хълбоците им учестено пулсираха, от муцуните им капеше пяна, езиците им бяха провиснали, а очите им — затворени.

— Сваляйте одеялата! — извиках аз. — разтрийте животните! Започнете да ги шибате с пръчки, за да не измръзнат! Не бива да ги загубим! Без тях няма да можем да продължим!

Светкавично разгърнах моето одеяло и отрязах няколко клона от най-близкия храст. Винету последва примера ми, но Емъри не се съгласи току-така с нашите действия.

— Защо навлязохте толкова навътре в храсталаците? — попита той. — Не можехте ли да спрете при потока? В момента водата ни е по-необходима от всичко друго.

— Скоро ще разбереш защо постъпваме така. А сега побързай да се погрижиш за жребеца си!

Залових се с всички сили да разтривам моя кон, апачът правеше същото с неговия и англичанинът последва нашия пример.

И тогава… тогава се започна! Над нас из висините сякаш екна тромбон или туба. После се разнесоха хиляди свирещи, ревящи, съскащи и пронизително пищящи звуци. Първо ни връхлетя ужасна жега, а след това бяхме сковани най-неочаквано от такъв студ, като че бяхме попаднали на Северния полюс. Познат ми беше този студ. Точно той представляваше голяма опасност за нашите животни. Зашибахме ги с пръчките, за да задържим кръвта близо до повърхността на телата им.

Студът трая най-много една минута, но беше толкова пронизващ, че след огромните усилия и пренапрежение в последните часове и разгорещеното състояние на конете това неминуемо щеше да им струва живота. Удрянето с пръчките и непрестанното разтриване стоплиха и нас и направиха студа по-поносим.

После внезапно отново стана горещо. Гласът на тромбона, както и хилядите други звуци, замлъкна. Затова пък се разнасяше някакво мощно шумолене. Въздухът не беше вече прозрачен и едва можех да виждам Винету и Емъри. Подвикнах им:

— Хвърлете се на земята с глава на север! Дръжте се здраво, иначе торнадото ще ви отнесе!

Да, предвестниците бяха преминали и ето че връхлетя самият ураган. Въздухът беше наситен с пясък, който проникваше във всички отвори на тялото. Само за броени секунди ми бяха напълнени очите, ушите и носа, въпреки че бях покрил лицето си с одеялото. Можех да дишам с много голяма мъка. Кажи-речи се задушавах.

Това продължи около три минути. После всичко премина. Бяхме затрупани с пясъчна покривка, дебела около педя, педя и половина, но въздухът изведнъж пак стана чист и кристален. Надигнахме се от земята и с голямо блаженство свободно задишахме.

И тогава пред нас на юг съзряхме странна картина. Въпреки чистия и прозрачен въздух там не видяхме небе, а където всъщност трябваше да се намира то, имаше само обширна пясъчна равнина, в чиито най-отдалечен край се издигаше високо изсъхнало дърво, останало почти без клони.

— Фата моргана! — извика Емъри.

— Да, това е измамното изображение на Ляно естакадо, което или върви пред торнадото, или пък го следва — каза апачът.

— Дървото, покрай което неотдавна минахме, стои на небето с короната надолу.

— Цялата картина напомня плафонна живопис с обърнати наопаки изображения. Сега виждаме местността, намираща се на юг от нас. Ако на същото разстояние на север от нас има хора, те пък ще видят нас, а може би са ни забелязали още преди връхлитането на урагана. Това отражение възниква от два въздушни пласта с различна топлина и плътност, а то рисува образите си по много различен начин. Но стига сте гледали този мираж, който и без друго ще изчезне съвсем скоро, ами обърнете внимание на конете. Изтощението им, силното изпотяване, а после студът, ураганът, последвалата жега… хмм, трябва още дълго здравата да ги разтриваме и след това да се опитаме да ги изправим на крака и да видим дали ще са в състояние да продължат.

След около четвърт час усилия ние най-сетне успяхме да възстановим силите на клетите животни поне дотолкова, че можеха да стоят на краката си. Възседнахме ги и около десетина минути яздехме бавно наоколо, защото иначе щяха да се схванат. Но все още не биваше да пият вода. Разчистихме една затревена ивица земя от изветия пясък и на първо време ги оставихме да пасат.

Едва след това можехме да мислим за себе си. Седнахме на земята и докато разговаряхме, започнахме да чистим от пясъка дрехите и вещите си. Англичанинът се обади:

— Вие и двамата сте виждали вече и дървото, и онзи хълм. А ти, Чарли, дори знаеш, че отвъд дървото тече поток. Та нима сте идвали тук? Сигурно тази местност е играла някога за вас важна роля, щом тъй бързо я разпознахте, а?

— Така е. Ако огледаш по-внимателно старото сухо дърво, ще видиш, че за неговата гибел не е виновна възрастта му, а огънят.

— А-а! Значи горски пожар в покрайнините на пустинята?

— Нищо подобно. За команчите това беше празничен огън, а за Винету и мен беше огън на болки и мъки.

— Мътните го взели! Да не би тези негодници да са искали да ви изпекат?

— Нещо такова. И не само нас, ами и още четирима наши спътници.

— Човече, та аз не знам абсолютно нищо за тази история! Я ми я разкажи!

— Двамата с Винету се бяхме спуснали от Сиера Гуаделупе и се канехме да прекосим Стейкид Плейнс, за да се доберем до форт Грифин. Познавахме пустинята и не се страхувахме от нея, още повече че бяхме взели провизии и два мяха с вода. Когато преполовихме пътя си, ние срещнахме четирима души, които идваха от форт Дейвис и искаха да стигнат до форт Додж…

— Много странен път! От Рио Гранде нагоре чак до Арканзас! Та по въздушна линия това са към шестстотин мили! И на всичко отгоре се минава през самата пустиня Ляно! Не можеха ли да изберат някой заобиколен път през по-свестни райони?

— Наистина така трябваше да направят, но не го разбираха, а пък онези, които ги бяха изпратили, го разбираха още по-малко. Узнах само, че ставаше въпрос за някаква работа с много пари. Нямали никакво време за губене и по тази причина пратениците получили нареждане да минат по най-прекия път, който водеше именно през дивата Ляно. Тези пратеници бяха двама млади търговци, които си нямаха хабер от Дивия запад, и затова им бяха дали за придружители двама ловци. Ловците са били веднъж в Ляно, но без да навлизат особено навътре в нея. Изобщо нямаха представа как се пресича пустинята на кон от юг на север.

— Ама че глупост! Трябвало е да се спуснат по Рио Гранде, да се качат на кораб за Ню Орлиънс и после с параход да поемат нагоре по Мисисипи и Арканзас.

— Да. Или пък можеха да тръгнат нагоре по Рио Гранде и през Ню Мексико да се озоват в Санта Фе, за да стигнат оттам до пътя, водещ за Арканзас. И по двата маршрута щяха да се доберат до целта си по-бързо, отколкото през Ляно — дори и ако в пустинята не се бяха натъкнали на никакви пречки.

[# Английското име на Ляно естакадо — Б. пр.]

— А пречки тук има повече от достатъчно.

— Наистина! Четиримата се бяха напъхали право в ръцете на смъртта. Когато ги намерихме, те лежаха кажи-речи полумъртви в пясъка, а и положението на конете им не беше по-добро. Ако не ги бяхме видели най-случайно, бяха осъдени да умрат. Свестихме ги с малко вода и помогнахме и на тях, и на животните им да се изправят на крака. После ги заведохме до най-близкото място известно на Винету, където можеше да се намери повече вода. Посъветвахме ги да тръгнат с нас за форт Грифин, но те така сърцераздирателно ни замолиха да ги преведем през пустинята в северна посока, че накрая се съгласихме. В резултат на това се отклонихме от пътя си и поехме на север.

— Но така самите вие сте се изложили на голяма опасност.

— Да, за съжаление! И наистина имаше защо да се разкайваме. Винету разчиташе на две места с вода, край които трябваше да минем. Но едното от тях бяхме принудени да го избегнем, понеже там се беше събрала каква ли не разбойническа сган, а когато по-късно се добрахме до другото място, видяхме, че е почти пресъхнало. Ако искахме да се спасим от смърт, трябваше преди всичко да съхраним конете си. Ето защо оставихме малкото вода на тях, а ние не получихме нито капка. Измъчвани от жажда, продължихме нататък.

— И всичко това само заради някакви си непознати хора?

— Да. И ти самият не би постъпил иначе. Нали те познавам.

— Pshaw! Но я продължавай!

— И така, оставихме се на конете да ни влачат, докато и те самите не можеха вече да си помръднат краката. Малкото вода, която получиха, не им даде кой знае колко сили и още на следващия ден не бяха в състояние да ни носят. Починахме си до сутринта на другия ден и малко поукрепнали, продължихме да вървим напред.

— Да вървите ли? Че не можехте ли да яздите?

— Не. Конете бяха твърде изтощени. Към обяд заклахме един от тях и изпихме кръвта…

— Бррр!

— Не казвай «бррр». Ако беше на наше място, щеше да постъпиш по същия начин. Вечерта бяхме принудени да убием още един кон. Третият умря през нощта. На следващия ден заклахме и другите. Кръвта им поддържаше живота ни, но не мога да ти опиша какво изпитвахме и в какво състояние се намирахме. Тогава разбрах, че кръвта наистина опиянява, макар може би само когато човек е изтощен и отпаднал толкова много. Продължихме да се влачим и да се препъваме, да падаме и с мъка да се изправяме на крака, изминавахме по няколко крачки и отново рухвахме, докато накрая останахме да лежим на земята.

— Ужасно! И къде се случи това?

— Недалеч оттук, може би на около един час езда в югозападна посока от изсъхналото дърво, което видяхме преди малко.

— Сега вече се досещам! Били сте нападнати от команчите и заради вашето състояние не сте могли да се съпротивлявате, нали?

— Така е. Лежах полужив на земята и треската рисуваше пред очите ми какви ли не безумни видения. Винету бе в същото положение. По едно време около нас изведнъж проехтя див рев и аз се опитах да се изправя, но не ми се удаде. Изпаднах в безсъзнание. Когато дойдох на себе си, видях, че съм вързан. До мен лежеше Винету заедно с четиримата ни спътници, а около нас команчите се бяха разположили на лагер.

— От колко души се състоеше отрядът им?

— Преброих четиринайсет негодници.

— Само!

— Да, само! Четиринайсет здрави и силни мъже срещу шестима, които бяха полумъртви от изтощение. Индианците ни нахраниха и ни дадоха вода. След като се посъвзехме дотолкова, че можехме да вървим, ни доведоха дотук, където отново ни разрешиха да ядем и да пием колкото ни душа искаше. Онези типове останаха с нас да лежат тук цялата нощ. После ни откараха при дървото. Както ни каза вождът, там трябваше да бъдем изгорени.

— А-а, значи с тях е имало и вожд?

— И дори много прочут. Името му беше Атеша Му, което ще рече Силната ръка. Беше известен като най-войнствено настроения вожд на команчите. И така, отведоха ни при дървото и ни изправиха до него. Най-напред здраво вързаха за ствола му двамата търговци и запалиха огън. След като те умряха, дойде ред на двамата ловци, а Винету и аз щяхме да останем за финала на тази ужасна церемония.

— И е трябвало да гледаш как умират и другите двама?

— Да. Гледката беше страшна, но още по-ужасно беше да ги слушаш. Уверявам те, че това беше такава сцена, за която предпочитам да мълча. И до ден днешен ме побиват тръпки на ужас винаги щом се сетя за нея. Най-сетне, най-сетне всичко с четиримата свърши и команчите се заеха с нас.

— Разказвай по-бързо, по-бързо, за да разбера час по-скоро как сте се отървали!

— Първо трябва да ти кажа, че ни бяха взели всичко…

— Също и пушките ти, Мечкоубиеца и карабината «Хенри»?

— По онова време все още нямах тази карабина.

— Ами Сребърната карабина на Винету?

— Вождът я беше присвоил като плячка. Докато изгаряха четиримата клетници, той я държеше в ръката си. Знаехме, че и двете й цеви бяха заредени. Конете не се намираха наблизо, защото ги бяха оставили тук край потока.

— При тях имаше пазачи, нали?

— Не. Беше добре за нас. Освен това трябва да отбележа, че изтощението и слабостта ни бяха изчезнали. Нещо повече, яростта, която ме беше обзела, сигурно бе удвоила силите ми. До вожда стоеше неговият син, един млад силен воин, който държеше в ръка моя тежък Мечкоубиец. След тези предварителни обяснения лесно ще отгатнеш останалото. Бяха ни накарали сами да вървим от потока до дървото, така че краката ни не бяха вързани, обаче индианците бяха извили и стегнали с ремъци ръцете на гърба ни. Винету ми хвърли един многозначителен поглед и с очи ми посочи дървото, а после и потока. Никой не го забеляза, но аз го разбрах веднага. Отначало другите четирима бяха вързани по абсолютно същия начин като нас, ала накрая ги поставиха лице срещу лице и пак ги вързаха като прегърнати. След това двама по двама ги стегнаха за дървото. Червенокожите бяха измислили тази прегръдка на кладата, за да увеличат предсмъртните мъки на жертвите си, но ние се надявахме точно това да ни спаси. Ако смятаха и нас да връзват по този начин, то трябваше макар за броени мигове да ни освободят ръцете, и се надявахме това да се окаже достатъчно за избавлението ни.

— Страшни мигове, страшни мигове, които не бих желал никога да преживея!

— Стана така, както се бяхме надявали. Вождът направи знак на сина си и на един друг индианец. Младият команч се приближи до Винету, за да изпълни длъжността на палач, а другият пристъпи към мен. Той развърза възела на гърба ми и после ме хвана за ръката, за да ме отведе при Винету, чиито ръце в момента също бяха свободни. Наредиха ни да се прегърнем. Тогава с лявата си ръка апачът изтръгна торбичката с муниции от пояса на вожда, а с десницата си грабна Сребърната карабина от ръцете му. В същото време аз се отърсих от индианеца, който ме държеше, светкавично измъкнах ножа от пояса му и го затъкнах в колана си, докато с другата си ръка така го блъснах, че той отхвръкна надалеч. Вляво от мен стоеше синът на вожда, който си беше присвоил моя Мечкоубиец. Изтръгнах от ръцете му пушката, както и торбичката с патрони, и двамата с Винету се втурнахме към потока.

— Не стреляха ли по вас?

— Не. Негодниците бяха толкова слисани, че отначало останаха със зяпнала уста. После чухме зад нас яростни крясъци. Хукнаха да ни преследват, обаче ние имахме вече толкова голяма преднина, че никой не успя да ни догони. Щом стигнахме до първите храсти, Винету спря и застреля първите двама от преследвачите ни. Моята пушка също беше заредена, тъй че посрещнах следващите двама с куршум. Тогава другите предпочетоха да не бързат чак толкова. Спряха, известно време се съвещаваха, а след това се разпръснаха, за да се приближат до нас от няколко страни. Така обаче ние спечелихме време да си изберем най-хубавите коне, да препуснем и да изчезнем от очите им.

— Какъв късмет! И ми разказваш всичко това с такова безразличие!

— Че как иначе да ти го разкажа? Индианците достатъчно ни бяха улеснили задачата. После пък ние започнахме да ги преследваме, за да отмъстим за изгорените хора. Трябваше да има изкупление за четворното убийство и действително им отмъстихме. Вече бяхме застреляли четирима. На следващия ден имаше още четирима убити, а на по-следващия — други трима…

— Всичко това прави единайсет. Отначало са били четиринайсет, тъй че са останали само трима.

— Сметката ти е вярна. Всичките команчи заслужаваха смърт, но един от тях трябваше да запазим жив, за да разкаже на своите как Винету знае да наказва убийствата. Останалите трима изненадахме отвъд Канейдиън на едно място, наречено от индианците Кеапаиуай, Долината на смъртта. За двама от тях то наистина оправда името си.

— Вождът беше ли вече мъртъв?

— Не, беше от последните трима. Запазихме го за накрая, за да му доставим удоволствието да вижда близо пред себе си своята сигурна гибел. Застреляхме го заедно с един от неговите придружители. Последния команч оставихме да си върви. У битите погребахме с всичко каквото имаха по себе си, но преди това им взехме предметите, които бяха ограбили от нас. Между тях имаше и няколко писма от форт Дейвис, които по-късно предадохме във форт Додж заедно с другите неща. Тъй като беше вожд, Атеша Му трябваше да бъде погребан в достоен за него гроб. Винету не отстъпи от този обичай, макар че се касаеше за смъртен враг. В Долината на смъртта намерихме в скалите широка цепнатина, където го положихме с оръжията му в ръцете и торбичката с амулета, окачена на врата му.

— И там ли лежи все още? Сигурно хищниците са се промъкнали в цепнатината и са го изяли.

— Не са, защото я запълнихме с камъни. Изглежда, единственият команч, когото нарочно оставихме жив, ни е наблюдавал, понеже индианците знаят къде е гробът на Силната ръка. Сигурно той им е описал мястото му.

— Откъде знаеш, че им е известно?

— По-късно с Винету пак бяхме там. Множеството малки камъни, които бяхме натрупали, липсваха, а вместо тях имаше един-единствен голям камък, който затваряше цепнатината. Следователно някой е посетил гроба на вожда, за да му отдаде почести. Е, сега знаеш вече по какъв повод сме се запознали с местността, където се намираме в момента. Дървото все още се издига на мястото си, но е изсъхнало. Огънят отне и неговия живот.

— Несъмнено, какво очарование се крие за вас във факта, че сега бивакуваме точно на мястото, където на времето сте прекарвали толкова ужасна нощ като пленници!

— Очарование ли? Тази дума съвсем не подхожда на чувствата, които изпитваме. Бих предпочел веднага да се махна оттук. Какво ще каже Винету?

Апачът бе на мнение, че е по-добре да останем където си бяхме. Вечерта не беше далеч. Имахме вода и трева за конете. Какво можехме да искаме повече? Вярно, изпитвах тягостно чувство на това място, но се подчиних на волята на двамата си спътници. Макар че тревата все още бе покрита с дебел слой пясък, за конете имаше достатъчно храна. Те надушваха сочната паша и с копитата си отстраняваха пясъка. Вече можехме да им позволим да се напият с вода.

После старателно претърсихме околностите, понеже тук, в близост до потока, бе далеч по-вероятно да срещнем хора, отколкото нейде из неплодородната равнина. Ето защо се огледах във възможно по-голям периметър, но не забелязах нищо, което би могло да ме обезпокои. Тъкмо в момента, когато реших да се върна, при потока се разнесе изстрел. Изобщо не се изплаших. Прерийният ловец добре различава гласа на всяка позната пушка. Веднага разбрах, че е стрелял Емъри, а това не бе причина за тревога. Когато се появих при потока, видях, че беше убил един тлъст див пуяк. Никак не му се разсърдихме, понеже крехкото месо на птицата съвсем не ни беше излишно.

След като си избрахме удобно място за бивак, запалихме огън, за да изпечем пуяка. Беше много вкусен. Изядохме половината му, а другата половина оставихме «за утре».

— «За утре!» Нека човек не си въобразява, че сам може да определя действията си за следващия ден. Дори и за следващия час не може! Писано ни било изобщо да не вкусим от другата половина. Тя бе предопределена за хора, на които най-малко желаехме да я отстъпим.

Ясно беше, че не можеше и тримата едновременно да си легнем да спим. Един от нас трябваше да бди. Заемахме поста на смени. На мен се падна първата стража. Следваха Винету и Емъри. Приблизително в полунощ смених англичанина и стъпках огъня. Не ни беше необходим повече. След час събудих Винету и отново заспах. Било ми писано да се събудя по съвсем различен начин от обикновено. Имах много лош сън. Сънувах, че съм в леглото си у дома и по едно време вратата се отвори, макар че бях сложил резето от вътрешната й страна. В стаята влезе дребно, дебело маймуноподобно същество, което само с един скок се озова на леглото ми, седна върху гърдите ми и с дългите си космати ръце ме стисна за гърлото. Не можех да дишам, нито да извикам за помощ, нито пък да се помръдна. Това си беше истински кошмар!

Кошмар! Когато те връхлетят кошмари и кажеш тази дума, тогава тягостното чувство веднага изчезва и пак можеш спокойно да дишаш. Поне така казват много хора и изглежда беше вярно, защото едва си бях казал думата «кошмар», или по-скоро си я бях помислил, когато чувството за притискаща ме тежест изчезна и вече можех свободно да дишам. Събудих се.

Аха! Не си бях у дома, а близо до бреговете на Канейдиън! Подвикнах:

— Винету!

— Шарли! — отвърна ми апачът.

Той лежеше до мен. Понечих Да се присегна към него, ала не можех, защото и двете ми ръце бяха здраво вързани около тялото. Опитах рязко да се надигна и поне да седна, но веднага се отпуснах назад, защото нещо ми стегна гърлото. Беше въже или ремък.

Сънувах ли или всичко беше действителност? Над мен се виждаха звездите, които започваха да избледняват, а наоколо бяха храсталаците. Но какво ли беше това? Между отделните храсти бяха насядали множество тъмни човешки силуети, а миризмата на мас, едно от най-важните индиански «козметични» средства, ми подсказа, че бяха червенокожи. Всички мълчаха.

Бях пленен и вързан. Винету също. А дали тази участ бе сполетяла и англичанина? Според положението на звездите вече беше три часа. Значи той е бил на пост.

— Емъри? — подвикнах аз.

— Well! — отвърна ми той.

— Значи и ти!

— Най-подло изненадан и пленен!

— Докато беше на пост ли?

— За съжаление! Сякаш изникнаха изпод земята и ме връхлетяха! Сграбчиха ме за гърлото, за ръцете и краката, отпред и отзад, както и от двете ми страни. Така ми стиснаха гръкляна, че не можах да извикам, за да ви предупредя!

— Кой го направи?

— Индианци.

Тогава близо до мен се разнесе глас:

— Мастър Ботуел не може да ти обясни нищо повече, а и Винету не е в състояние. Но аз ще ти отговоря на въпроса. Намираш се в ръцете на вожда Ават-у.

Ават-у означава Голямата стрела. Този човек, от когото мнозина се страхуваха, беше вожд на команчите, спечелил си ужасна слава със своята жестокост. Ако бяхме попаднали във властта на този индианец, то надеждите ни за спасение не бяха кой знае колко големи. Никога не го бях виждал, но бях чувал, че не е стар човек.

Ами кой се беше обадил до мен? Обърнах глава към въпросната страна и наблизо видях един седнал мъж, който носеше обичайното за белите облекло. Макар че изобщо не беше нужно да се обръщам, защото много добре познавах този глас. Това беше гласът на Джонатан Мелтън.

— Защо се извръщаш от мен? — изсмя се той. — Нима съм ти толкова омразен, или пък не ме позна? Знаеш ли кой съм аз? Гневно избухнах:

— Кой си ти ли? Най-големият негодяй и подлец, който съм срещал през живота си!

— Това е предразсъдък, един колкото голям, толкова и несправедлив предразсъдък, сър. Аз съм честен човек и особено към теб винаги съм бил такъв. Да ти го докажа ли?

Замълчах и затова той подигравателно продължи:

— Признаваш, че много съм ти задължен, нали?

— Така е.

— Е, тогава тъкмо сега се каня най-почтено и добросъвестно за всичко да се разплатя с теб. Естествено много ти се иска да узнаеш как изпадна в това положение и какво би трябвало да очакваш, нали?

— Разбира се!

— Добре, тогава ще ти дам необходимото обяснение. Авантюристичната ти роля е изиграна. Не можеш повече да ми пречиш, защото завещанието ти е направено. Ти си пленник на Голямата стрела. Знаеш ли кой беше бащата на този вожд?

— Не.

— Силната ръка, когото ти уби и погреба в Долината на смъртта.

Затова те очаква възможно най-ужасната смърт. Заедно с Винету, който на времето също е бил с теб, ще бъдеш жив погребан при тленните останки на мъртвеца. Голямата стрела ми се закле в това, а ти добре знаеш, че един индианец винаги удържа подобна клетва. Е, сър, как ти е настроението сега?

— Чудесно.

— Добре. Ще се почувстваш и още по-чудесно. Впрочем, преди да умреш ще ти призная, че наистина съм онова лице, за което си ме смятал.

— Джонатан Мелтън, измамникът! А онзи мъртвец, в пролома при улед аярите, беше истинският Смол Хънтър, нали?

— Да.

— А команчът беше твоят баща.

— Да. Той застреля американеца. После си помислихме, че няма да се отървеш от ръцете на улед аюните, но онези глупци са те изпуснали. Въпреки това не успя да ни догониш. Незабавно се отправихме към Ню Орлиънс, където от дълго време старателно бе подготвян нашият удар.

— От чичо ти, нали?

— Да. Той получаваше депешите и писмата, а ние се съобразявахме с тях. Толкова бързо придвижихме работите си, че ти и там остана с празни ръце. Беше си въобразил, че си подхванал много хитро нещата, ала сега сигурно си разбрал, че си пълен лаик в занаята. А онова, което ми достави най-голямата радост, е, че те изпреварих и изместих дори и при мисис Силвърхил. Сигурно страшно много те е заболяло, че тогава тя ти отряза квитанцията.

— Отрязала ми квитанцията ли? Кога?

— В Сонора, където толкова често си падал на колене пред нея.

— Аз ли? — попитах и въпреки положението, в което се намирах, не се сдържах да не се разсмея на глас.

— Да, ти! Смей се, смей се, няма да ме заблудиш. Как само е просияло лицето ти, когато си я видял пак в Ню Орлиънс!

— Просияло ли е? И тая не е малка!

— Да. Просто си се побъркал от радост!

— Навярно тогава пак съм паднал на колене пред нея, а?

— Естествено! Признай си го!

— Да, действително имам слабост веднага да падам на колене пред фустите. Разбира се, самата тя ти разказа всичко това, нали?

— Е да! Че от кого друг мога да го узная? Колко сърдечно се смееше, докато ми разправяше как те е заключила и си е заминала! Надявам се да ти е казала, че е моя годеница, а?

— Наистина ми каза.

— Признай си де, че си тръгнал по петите й не само заради моя милост, ами и заради нея самата! От нея научих всичко. Казала ти е, че съм отпътувал за Албюкърки, за да се срещна там с моя баща и с моя чичо, нали?

— Да.

— И че после ще отидем в нейния замък, където смятам да си изградя моето райско гнезденце?

— И това също.

— Е, тогава значи знаеш всичко и нямам какво да добавя, освен че копнежът по нея не ми позволи да продължа по-нататък. Спрях край Канейдиън, за да я изчакам. Щяхме да продължим веднага и както виждам, сега щяхме да имаме преднина от два дни. Но ето че попаднахме в ръцете на команчите тъкмо когато Юдит свърши разказа си. Бяха намислили да ни убият, обаче на мен ми хрумна една великолепна спасителна мисъл. Досещаш ли се каква?

— Да.

— Знаех, че си по петите ни…

— Но за кръвното отмъщение на Голямата стрела все още нищо не си знаел.

— Не, но ми е добре известно, че команчите живеят във вечна вражда с апачите. Ето защо предложих на Голямата стрела една сделка, която бе във висша степен подходяща да задоволи и двете страни. Поисках да ми позволят да продължа пътуването си с Юдит, без да бъда ограбен, а в замяна на това изявих готовност да му кажа как може да Залови Винету.

— И той съгласи ли се?

— С удоволствие. Още повече след като чу, че Олд Шетърхенд придружава Винету.

— Но не ти е имал кой знае какво доверие. Не те е пуснал да си вървиш.

— Е да, не можеше да изпълни моето условие преди аз да съм изпълнил неговото. Беше сигурно, че ще ви срещнем някъде по следите на Юдит. И така, изминахме известно разстояние срещу вас. Тогава се изви ураганът, по време на който се появи фата моргана. Това явление ни показа отражението на трима конника, които в галоп се приближаваха към потока. Кои ли можеха да са те? Никой друг освен вие! Команчите бяха вече близо до потока. Предположиха, че ще останете там, и се оттеглиха към гората, намираща се на около половин час път назад. Следите им бяха заличени от летящия пясък. Когато торнадото премина, ние ви видяхме как претърсвате околността, После се стъмни и изпратихме съгледвачи. След като се върнаха, те ни съобщиха какво правите. Седели сте край един огън и сте се занимавали с печенето на пуяк. По-късно команчите тръгнаха, за да ви обградят. Залегнаха във верига около вас, без да ги забележите. Наблюдаваха ви как си разпределяте постовете. Трудно е да нападнеш изненадващо и да плениш Винету и Поразяващата ръка. Затова индианците изчакаха третият от вас, мастър Ботуел, да застане на пост. Той наистина допусна да бъде обезвреден без дори да гъкне. После вас двамата завързаха набързо още докато спяхте. Е, сега знаеш всичко. Аз ще взема останалата част от пуяка веднага щом месото се изпече. Ще го изядем заедно с Юдит, при което непрекъснато ще си мислим за теб.

— Къде е мисис Силвърхил?

— Трябваше да остане в гората, пазена от няколко команчи. Но нека сега говорим за други неща! Имам две желания, които ти като благодарен джентълмен сигурно ще ми изпълниш.

— Какви са те?

— Голям любител съм на пушки. А ти имаш две, които са толкова прочути, че най-настоятелно те моля преди смъртта си да ми ги завещаеш.

— Ами ако не го направя?

— Няма да имаш никаква полза, защото ги обявявам за моя законна плячка.

— Хубаво! А втората молба?

— Преди време, в Тунис, ти ми отне едни документи. Освен това, доколкото знам, е бил съставен протокол за някаква си аутопсия на мъртвец. Къде са всички тези документи?

— Отиди в Ню Орлиънс при твоя адвокат Фред Мърфи! Той сигурно ще може да ти ги даде.

— Не се опитвай да бъдеш духовит! Ето виж, половинката от пуяка е вече моя. Сега ще взема и пушките.

Той наистина си беше присвоил остатъците от птицата, а в момента посегна и към пушките, които се намираха до мен. Тъй като бяхме пленени и вързани така, че не можехме да се помръднем, команчите не бяха сметнали за необходимо да отнесат оръжията ни далеч от нас. Вече се канех да извикам вожда, когато зад мен се разнесе остър глас и на заваления английски, говорен от индианците, заповеднически каза:

— Чакай! Остави пушките!

В същото време човекът излезе пред мен. Беше вождът, понеже в косата му имаше три пера. Междувременно беше станало толкова светло, че ясно можех да различа гордите сурови черти на лицето му.

— Защо да ги оставя? — попита Мелтън. — Те са мои.

— Не са. Ти ми обеща тези трима мъже!

— Да, но не и вещите им.

— Не беше нужно. Всичко, каквото победените носят със себе си, се пада на победителите. И така, остави пушките!

След като белият не се подчини веднага, индианецът извади ножа си и го заплаши. Тогава Мелтън пусна пушките и гневно каза:

— На, вземи ги, макар че не са твои! Сега ще отида при нашата кола и незабавно продължавам пътуването си.

— Почакай малко.

— Да чакам ли? Защо? Удържах си на думата и сега трябва да ме пуснеш да си вървя, както ми обеща.

— Обещах ти и ще спазя обещанието си, но ти можа ли да ми кажеш часа, когато ще заловя тримата воини?

— Не.

— Тогава и аз не мога да определя точно времето, когато ще ти позволя да си отидеш. Сега-засега оставаш тук!

— Да не би да гледаш на мен като на твой пленник?

При тези думи с гръмовен глас вождът му кресна:

— Мълчи, смърдящ койот такъв, и се подчинявай!

Тогава Мелтън отново седна до мен, а индианецът продължи с по-умерен тон:

— Обеща ми да заловя Винету и Поразяващата ръка. Трябва веднага да ги разпитам, за да разбера дали действително са те.

След тези думи той се изправи пред Винету и като го огледа с искрящия си поглед, попита:

— Как ти е името?

— Аз съм Винету, вождът на апачите — отвърна моят приятел.

— Ами ти как се казваш? — попита той англичанина.

— Ботуел.

— Това име не се е чувало още край нито един лагерен огън.

После команчът се приближи до мен и след като ме огледа внимателно, подхвърли:

— Наричат те Поразяващата ръка, нали?

— Да.

— И си враг на команчите?

— Не. Но се защитавам от всеки червенокож или пък бял воин, който ме нападне.

— Ти ли, заедно с Винету, уби Силната ръка, вожда на команчите, който беше мой баща, както и по-възрастния ми брат?

— Да, но не с Винету, понеже и двамата бяха повалени от моите куршуми.

— Винету е присъствал, затова носи същата вина като теб и ще понесе същото наказание. А тъй като Ботуел ви придружава, вашата участ ще сполети и него. Ще бъдете зазидани живи в гробницата на Силната ръка… Обградете пленниците от всички страни! Връщаме се при конете в гората!

Тази заповед се отнасяше до неговите хора. Вождът беше малко над трийсетте години. Както изразът на лицето му, така и цялото му поведение подсказваха, че има горд и неумолим характер. В никакъв случай не можехме да очакваме от него милост и пощада.

Развързаха ремъците на краката ни, тъй че да сме в състояние сами да вървим. После колоната от воини потегли. Преброих двайсет и трима команчи, които тръгнаха с нас. Беше ни необходим почти половин час, за да стигнем до гората. Дърветата растяха по-нарядко и образуваха само една тясна ивица, която бързо пресякохме. На отвъдната страна се простираше открита прерия и там, пазени от двама индианци, пасяха конете. Естествено, нашите животни също бяха доведени.

Тук ни вързаха по друг начин — първо извиха ръцете ни на гърба, а после ни накараха да възседнем конете и стегнаха глезените ни с ремъци за колана на седлото. Джонатан Мелтън също яхна един кон. След това продължихме в галоп на север през прерията, която беше толкова обширна, че ни бяха нужни два часа, за да я оставим зад гърба си. И тук вчерашният ураган беше посипал тревата с пясък.

Скоро забелязахме пред себе си високи дървета с гъста шума и се озовахме на южния бряг на Канейдиън, покрай която минава пътят за Сан Педро и Албюкърки. Естествено, човек не бива да си представя под думата «път» онова, което сме свикнали да разбираме ние. Нямаше и следа от път в нашия смисъл. Просто оттам бяха свикнали да минават волските коли и това бе всичко.

Между дърветата видяхме стара пощенска кола, край която пасяха шест коня. Юдит седеше в тревата, ала щом се приближихме, веднага стана. Двама мъже, несъмнено наетите кочияши, лениво се бяха излегнали на земята. Имаше и петима команчи, оставени като пазачи, тъй че отрядът на вожда се състоеше общо от трийсет души.

— Спипахме ги! — подвикна Мелтън на еврейката. — Ето, водя ти твоя отритнат от теб обожател.

При последните си думи той посочи към мен. Тя се усмихна и доволно му кимна, без да ме удостои с поглед. Какво ли друго можех да сторя срещу такова нахалство освен да си замълча? Но ето че един друг човек, от когото най-малко бях очаквал, се нагърби с ролята на мой адвокат. Това бе самият вожд. Той се обърна към Мелтън с думите:

— Ти удържа на думата си и аз също ще удържа моята. Ще можете да продължите пътуването си, без да ви направим нещо лошо или пък да ви вземем каквото и да било. Но преди това първо погледни тези воини! Винету и Поразяващата ръка бяха пленени и беше решено да бъдат изгорени. Въпреки ремъците те избягаха посред бял ден и после убиха най-храбрия вожд на команчите заедно с още дванайсет воини. Но те не го оставиха да лежи на земята като готова плячка за лешоядите и койотите, а го погребаха, слагайки при него оръжията и амулета му, така че той отиде във Вечните ловни полета като истински герой. Те двамата са наши врагове, но въпреки всичко са големи и прочути воини и мъже на честта. Ами ти кой си?

— Аз също съм джентълмен, който…

— Я мълчи! — прекъсна го вождът. — Докато разговаряше толкова дълго с Поразяващата ръка, аз лежах скрит в храстите зад вас и чух всичко, което призна пред него. Ти не си воин, а подъл крадец. Аз, Голямата стрела, съм бил в градовете на бледоликите и там видях много неща. Видях и хора, които ги бяха затворили заради измама. А за да се различават от почтените люде, им бяха остригали главите до голо. Ще удържа думата си и ще те пусна да си вървиш, но преди това, за да се отличаваш от тези храбри и доблестни мъже, ще останеш без коса. Смъкнете я от главата му с ножовете си!

— Косата ми? Моята…

— Мълчи, крастава жабо, иначе ще ти взема не само косата, ами и скалпа! — кресна му вождът.

Мелтън не се подчини доброволно на заповедта му. Напротив, завика и запищя с все сила, но бе съборен на земята, където бе здраво притиснат от шест чифта ръце, а след това един стар команч смъкна косата му с ловджийския си нож. Ако се съдеше по гримасите, които правеше Мелтън, както и по крясъците, които надаваше, изглежда това сухо бръснене не беше особено приятно.

Когато главата му се оголи съвсем, индианците пуснаха Джонатан, той бързо скочи на крака и се оттегли зад колата. Тогава вождът се обърна към еврейката, която тъкмо в този момент се канеше да изчезне подир него.

— Стой, почакай! Белият воин Олд Шетърхенд беше наречен твой обожател. Вярно ли е?

— Да — отговори тя, без да сведе очи.

— Ти си го отблъснала и си предпочела да заминеш с мъжа, който се скри зад колата. Станала ли си вече негова жена?

— Още не.

— Едно индианско момиче никога няма да предприеме пътуване с мъж, на когото още не е станало жена. А езикът ти е като змийски зъб, който пръска отрова. Хиляди червенокожи скуоу и девойки биха казали «да», ако Поразяващата ръка ги пожелае. А той никога няма да вземе за жена такава усойница като теб. Ти лъжеш. Признай си!

— Да — промълви тя малодушно.

— Изричайки лъжи, ти пръскаш отрова срещу един прославен воин, когото не си достойна да погледнеш в очите. Вътрешно си приличаш с човека, с когото си тръгнала на път, затова нека тази прилика стане и външна! Ти обиди един велик воин, който бе достатъчно горд, за да не пожелае да се защити, макар и с две-три думи, срещу една жена. Острижете и нейната коса! Нека после двете крастави жаби пътуват накъдето си поискат!

Красивата Юдит нададе такива писъци, че това ме принуди да помоля вожда:

— Ават-у е велик воин. Тази скуоу не е достойна той да се занимава с нея. Нека й остави косата и гордо й обърне гръб!

Команчът ми хвърли пронизващ поглед.

— Кой дава право на Поразяващата ръка да променя заповедите на Голямата стрела? Един истински воин и вожд никога не бива да взема обратно веднъж казаните думи. Ще стане както наредих. Смъкнете й косата!

Бях направил каквото ми бе възможно в моето безпомощно положение и извърнах глава, та поне да не гледам онова, което за съжаление нямаше как да не слушам. Изглежда, Юдит се съпротивляваше с всички сили. Тя крещеше и пищеше сякаш я набиваха на кол. След като притихна, аз се обърнах, обаче никъде не я забелязах, защото беше избягала в пощенската кола. Оттам се разнесе гласът на Мелтън:

— Нека Голямата стрела пак ми каже дали ще убие тримата пленници!

— Ще удържа на думата си. Утре ще бъдат зазидани — отвърна вождът. — А сега нека подлият бледолик със своята скуоу направят така, че да не ги виждаме повече, иначе ще им вземем и нещо друго освен косите!

С трескава бързина конете бяха впрегнати в колата, а резервните животни бяха вързани отзад. Двамата кочияши с един скок се озоваха на капрата и Мелтън се качи при своята Юдит. После каретата потегли. Човекът, когото бяхме преследвали и в Африка отвъд океана, и тук, отново ни се изплъзваше, а ние… ние щяхме да бъдем живи погребани.

Бяха ни свалили от конете и лежахме в тревата. Този ден команчите все още не бяха яли. Канеха се да се нахранят тук на това място преди да яхнат конете си и да се отправят към Долината на смъртта.

И през ум не ми минаваше да губя надежда. Та нали участта ни щеше да се реши едва на следващия ден, а дотогава разполагахме поне с двайсетина часа. Какво ли не може да се случи за двайсет часа!

Вярно, не разчитах на чужда помощ. Трябваше сами да си помогнем, но как?

Успокоителното на първо време беше, че явно нямаха намерение да ни измъчват. Вождът беше доказал, че ни уважава. Засега не можехме да желаем повече.

Дадоха ни да ядем. Имаше месо, а мръвките, които получихме, бяха също толкова големи като онези на команчите. Развързаха ни ръцете, понеже не искаха да ни хранят като малки деца. През това кратко време индианците зорко следяха всяко наше движение. После отново ни вързаха ръцете на гърба.

Направи ми впечатление, че когато извиха назад ръцете на Емъри, той някак се сепна. Виждайки, че това не ми убягна, съвсем равнодушно той ми каза на немски:

— Навярно забеляза, че добре се овладях, а?

— Да. Но всъщност не биваше нищо да видя, защото и червенокожите също тъй лесно можеха да го забележат. Не бе изключено да заподозрат, че имаш някакви тайни помисли.

И ето че още в същия миг най-близкоседящият до нас команч се обърна към своя вожд. Следователно в него се беше породило подозрение.

— Двамата бледолики разговарят на език, който не разбирам.

Вождът бързо се извърна към мен и рече:

— Нека Поразяващата ръка ми каже какъв е този език!

— Това е езикът на моя народ.

— Ами твоят народ има ли песни за смъртта като нас, червенокожите воини?

— Да, предсмъртни песни и предсмъртни молитви към Великия Маниту.

Тогава той извиси глас така, че всички да могат да го чуят, и каза:

— Когато някой храбър воин вижда, че смъртта му наближава, той се подготвя за нея. Той си припомня своите подвизи и ги възхвалява по обичайния за своето племе начин. Тези двама бледолики са храбри воини. Те ще умрат и затова трябва да разговарят за делата си на езика на своя народ. Ние можем да ги убием, ала трябва да оставим душите им, за да могат те да прислужват на Силната ръка във Вечните ловни полета. Нека не им пречим да приказват на своя език!

Това бе голяма снизходителност от един човек, за когото мислех, че е лишен от качеството снизходителност, плод единствено на неговите религиозни възгледи. Вече можех на воля да разговарям с Емъри. При това правехме толкова строги и сериозни физиономии, сякаш приказвахме наистина само за нашата близка смърт.

— И така — попитах аз, — за какво си мислеше преди малко, когато ми направи впечатление изразът на лицето ти?

— За един фокус, който съм виждал няколко пъти, а после съм го правил лично. Нарича се «Вързаният магьосник». Мина ми през ума дали пък няма да мога да го използвам тук!

— Хмм! Не си въобразявай, че ще можеш да измамиш тези хора с някакъв си фокус-мокус!

— Не става въпрос за някаква евтина измама, а за два трика, които няма да забележи никой бял, а още по-малко пък индианец. Магьосникът се оставя да му вържат ръцете на гърба с ремък, а после сам ги освобождава. Най-важното в случая е да успееш сам да усучеш ремъка около лявата си китка.

— Това не би направило особено впечатление. Все едно, че човек иска да помогне на индианеца, който го връзва.

— Продължавай!

— Внимавай! Ремъкът се хваща по средата, единият му край се премята през китката на лявата ръка и оставяш здраво да го завържат на възел. Докато човекът, който върши тази работа, опъва ремъка, ти самият дърпаш другия му край. Привидно така помагаш на противника си, но всъщност възелът не се е затегнал докрай, което ще рече, че става подвижен и може да се придвижва насам-натам по ремъка. Човекът, който се занимава с теб, не го забелязва. После слагаш и двете си ръце на гърба, за да може да затегнат другия край около китката на десницата ти. В това време с лявата си ръка хващаш десния ръкав на дрехата си, сякаш искаш да го повдигнеш и да помогнеш да те вържат по-добре. По този начин между ръцете ти остава по-голямо разстояние и има достатъчно пространство за развързването на клупа, същевременно се създава възможност, докато те връзват, силно да опънеш ремъка. Тогава без да заподозре каквото и да било, всеки може да се убеди в здравината на ремъка и възлите, но въпреки всичко чрез изтикване на единия или на другия възел можеш да освободиш лявата или дясната си ръка. Човек би могъл и сам отново да се върже, спокойно да позволи по всяко време да проверят възлите му. Представяш ли си цялото положение?

— Много лесно. Мисля, че не е изключено да се спасим благодарение на този фокус.

— Да, преди малко, докато отново ни връзваха, внимавах добре. Вързан съм точно така, както предполага успешното прилагане на този трик. Ще освободят ръцете ни, за да вечеряме, а после пак ще ги вържат. Тогава ще опитам моето изкуство. Ами ти?

— Хмм! Убеден съм, че и аз ще се справя с това най-обикновено «магьосничество», но не знам какво ще излезе при първия опит. Човек би трябвало да се е упражнявал по-дълго, особено когато става въпрос за свободата и живота му. Затова предпочитам да го предоставя на теб.

— Защо? Ако обясним този трик и на Винету, ще можем бързо и едновременно да се освободим и тримата. Действаме ли, без да се бавим, ще изчезнем преди някой да си помисли да ни задържи.

— Всичко това звучи много съблазнително, но не е толкова лесно, колкото си го представяш. Първо, как ще дадем такива обяснения на Винету, без да ни чуят и пазачите? Той разбира съвсем малко немски, а пък индианците разбират английски.

— Това е вярно.

— И второ, не бива да им направи впечатление, че при връзването и тримата премятаме ремъка върху едната си китка. Ако един го направи, сигурно няма да му обърнат внимание, но ако и тримата го повторим, несъмнено ще събудим подозренията им. И така, предпочитам ти да се заемеш с фокуса.

— Ами тогава какво ще стане с вас?

— Ще изчакаме и ще видим! Много ни е нужен нож, но за съжаление ни го взеха.

— О, не, имам малко джобно ножче с пиличка за нокти. Обикновено го нося във вътрешния джоб на жилетката си. Сигурно ще ни изпразнят джобовете, но ми се струва, че няма да го намерят там.

— Чудесно! Освободиш ли си ръцете и щом имаш ножчето, ще можеш да си освободиш краката, а после да прережеш и нашите ремъци.

Винету седеше до нас, ала почти нищо не разбра от разговора ни. Все пак се надявах, че ще съумеем да му съобщим необходимото. Най-напред се случи онова, което бяхме предвидили преди малко — след като се нахранихме, джобовете ни бяха претърсени и изпразнени. Взеха ни всичко, но за щастие малкото джобно ножче на Емъри не бе открито.

После отново ни вързаха върху конете и потеглихме към Долината на смъртта.

На времето, когато заедно с Винету преследвахме команчите, долината не беше тяхна цел. Те препускаха насам-натам, за да ни заблудят и да ни отклонят от дирите си. Затова преследването продължи няколко дни, докато накрая отмъщението ни застигна във въпросната долина и последните от тях. Но този път те се канеха да яздят по най-краткия път и като нищо можехме да стигнем целта си за седем-осем часа.

Команчите разполагаха с далеч по-добри коне от нашите. Първо минахме по нещо подобно на брод през Канейдиън, а отвъд реката поехме на север. По бреговете й растяха дървета и трева. Скоро дърветата и храстите изчезнаха, а когато се отдалечихме още повече от водата, постепенно се изгуби и тревата.

Долината на смъртта съвсем не беше получила името си заради това, че там бяхме застреляли и погребали вожда на команчите. Тя се наричаше така, понеже се намираше в съвършено пуста и мъртва местност. Силната ръка се беше отправил към нея на времето вероятно само за да се скрие от нас в онова усамотено и диво място.

Долината имаше формата на дълбок кратер. Стените й се издигаха стръмно нагоре и представляваха твърда гола скала. Имаше само един-единствен път, по който можеше да се спуснеш на кон долу. Навярно бе възможно да се изкачиш пеша и да слезеш на няколко места. Дъното на котловината образуваше окръжност, чиято обиколка можеше да се обходи за около половин час.

В северния край, близо до подножието на скалите извираше малко поточе. Водата му имаше лек вкус на сяра и съвсем скоро то пак изчезваше в земята, но влагата му се оказваше достатъчна, за да даде живот на оскъдна тревица.

Спряхме да починем по пладне. За наша радост отново получихме по парче сушено месо. Сега имаше възможност да се опита онзи трик. Освободиха ни ръцете и започнахме да се храним. След като свършихме, пак ни вързаха. С голямо напрежение следях действията на Емъри. Най-непринудено той посегна и хвана ремъка, с който трябваше да бъде вързан, преметна го през лявата си китка и спокойно остави да направят там един възел, а после изви и двете си ръце на гърба, за да му вържат и дясната ръка. Червенокожият не му попречи, а когато свърши работата си, огледа целия ремък и направи толкова доволна физиономия, че бях убеден в провала на Емъри като «магьосник». Затова го попитах:

— Е, като че нищо не стана, а? Индианецът внимателно провери ремъка ти и не откри нищо обезпокоително.

— И все пак го измамих! Всеки момент мога да измъкна ръката си. Иска ми се да ти покажа. Знаеш ли какво желание имам?

— Какво?

— Тази вечер да се откажа от яденето. Ако не се храня, няма да има нужда да ми развързват ръцете. Тогава ремъкът ще си остане тъй както е сега и във всеки миг ще мога да се освободя. Обаче ако ям, не се знае дали после фокусът ще ми се удаде пак толкова добре.

— Но ако не искаш да ядеш, това лесно би могло да събуди известни подозрения, защото нали всеки, чиито ръце толкова дълго остават вързани на гърба, ще иска да се възползва от всяка възможност малко да ги пораздвижи!

— Вярно. Наистина може да им направи впечатление, тъй че няма да се отказвам от яденето.

Продължихме пътуването. Тримата яздехме един до друг. Винету беше по средата и с откъслечни думи, чиято връзка индианците нямаше как да разберат, успяхме да му съобщим намеренията си. Неговото красиво светлобронзово лице остана съвършено безизразно, когато чу радостната вест, а после тихо каза:

— Свободен да, но не и без моята Сребърна карабина!

— И аз няма да си тръгна без моите пушки — съгласих се с него, обръщайки се на немски към Емъри.

— Ами ако се окаже невъзможно? — попита англичанинът.

— Ще си ги взема по-късно. Свободата е нещо много скъпоценно, но какво ще правя в тези земи, ако нямам оръжия?

— Съвсем вярно! И все пак в случая става въпрос за живота ни!

— Това е най-важното. Значи ще избягаме без оръжията си! Но ако бях сигурен, че животът ми не е в опасност, щях да стоя в плен дотогава, докато се откриеше възможност да взема и оръжията си.

До падането на здрача оставаше около един час, когато се добрахме до Долината на смъртта. Бавно, като погребално шествие, ние се спуснахме на коне по стръмния склон един подир друг. Ами ако наистина не ни беше писано пак да се изкачим горе? Побързах да се отърся от подобни мисли.

След като стигнахме до дъното на котловината, вождът свърна към мястото, където поточето извираше от скалите. Там спря и скочи от коня. И другите направиха същото, защото при водата щяхме да прекараме нощта. Щом слязохме от седлата, индианците се опитаха да напоят конете, обаче животните отказаха да пият съдържащата сяра вода, която миришеше и имаше вкус на развалени яйца.

През това време огледах котловината. В северозападния й край, там където скалите бяха най-стръмни, се намираше процепът, в който на времето бяхме погребали вожда. Цепнатината не беше голяма. Долу бе широка най-много два метра и се стесняваше толкова бързо, че на височина един човешки бой ширината й възлизаше само на две педи. Оттам нагоре тя продължаваше на значителна височина, запазвайки същата ширина. Тъй като беше невъзможно да се затрупа с камъни толкова нависоко, въздухът имаше свободен достъп до нея, и ако наистина ни бе писано да бъдем зазидани вътре в скалата, то можехме да умрем от глад и жажда, но не и от задушаване. Каменната плоча, поставена пред отвора, беше тежка и долу бе по-широка от цепнатината. На височина имаше метър и половина. Въпреки тежестта си, тя нямаше да е достатъчна, за да ни задържи в гробницата, защото ние тримата бяхме достатъчно силни, за да я избутаме и съборим отвътре и така да си открием пътя към свободата. Но наоколо се търкаляха достатъчно много камъни, за да се натрупа такава голяма купчина пред плочата, че да е невъзможно да я помръднем дори и на сантиметър.

Най-напред индианците ни отведоха при гробницата. Бяха необходими усилията на петима от тях, за да отстранят плочата. След като това стана, вождът се приближи до отвора и с тържествен глас заговори:

— Тук лежи погребан Атеша Му, великият вожд на команчите. Неговият дух отиде във Вечните ловни полета, където дълго и напразно очаква душите на убийците си, които трябва да му прислужват. Нека той се върне и чуе какво имам да му казвам, аз, неговият син и отмъстител!

Той изчака малко, очевидно за да даде време на духа на баща си да пристигне от Вечните ловни полета, и после продължи:

— Силната ръка беше преследван и убит от Винету и Поразяващата ръка. Но ето че двамата неприятелски воини попаднаха в ръцете ми и ще заплатят с живота си за неговата смърт. Всеки мъртвец отива във Вечните ловни полета така, както се чувства в момента на смъртта си. Ако бяхме решили да измъчваме и нараним убийците, те щяха да се появят пред Атеша Му слаби и окървавени и щяха да му бъдат лоши слуги. Ето защо няма да посягаме на тях и съвсем здрави ще ги зазидаме при неговите тленни останки, за да умрат без рани и да му служат по-добре. Така той ще може да се хвали и гордее с тях пред всички покойници във Вечните ловни полета. Хау!

Отново поставиха каменната плоча пред отвора на гробницата, без да успея по-подробно да огледам вътрешността й. Поведоха ни към потока. Приблизително на двайсет и пет крачки от неговия извор в скалата се врязваше тесен процеп без изход, където ни вкараха. Там ни наредиха да седнем и след като ни вързаха краката, оставиха при нас двама воини, на които вождът внуши да бъдат безкрайно внимателни и предпазливи. После всички други продължиха към потока.

— Проклето хрумване, да ни натикат тук! — недоволно промърмори Емъри на немски. — Безкрайно неприятно, че им дойде подобна мисъл!

— Тъй ли мислиш? А пък аз се радвам, че постъпиха така.

— Не те разбирам. Ако бяхме на открито, можехме да наблюдаваме какво става на всички страни и щяхме да имаме свободно пространство за действие във всички посоки.

— Но и нас щяха да наблюдават по-добре. Нека първо се стъмни. После пазачите няма да могат да ни виждат и ние ще се освободим, без да забележат каквото и да било. Тук към нас са насочени само два чифта очи, а ако бяхме на открито при водата, щяхме да сме изложени на погледите на всички команчи.

— Хмм, може и така да е! Ти просто имаш способността и в най-лошото нещо да откриеш хубава страна.

Стъмни се и индианците запалиха малък огън, но за съжаление не при потока където бивакуваха, ами пред нашия процеп. Наоколо не се намираше достатъчно горивен материал за по-голям огън, на който да могат да изпекат месо. Но сухите клонки, каквито имаше наблизо, стигаха само колкото да се поддържа съвсем слаб пламък, който обаче улесняваше задачата на пазачите ни.

Това беше наистина неприятно. Процепът в скалите, където се намирахме, предлагаше място само за трима души. Малкият огън гореше точно пред него, а на четири-пет крачки по-нататък седяха двамата команчи. Ако искахме да ги обезвредим, трябваше първо да прескочим огъня, а в такъв случай те щяха да имат време да грабнат оръжията си или поне да се развикат за помощ, след което другите щяха да се притекат. Освен това колкото и да беше малък огънят, светлината му все пак стигаше до нас.

— На ти сега! — обади се Емъри. — Все още ли няма да ми дадеш право?

— Няма! Ти да не си мислиш, че огънят ще гори през цялата нощ?

— Естествено! Ще внимават много да не го оставят да угасне.

— Ако имат достатъчно горивен материал. Я виж колко бързо изгарят тънките клонки и колко малка купчинка са събрали!

Дадоха ни вечерята много късно. Тя пак се състоеше от къс месо. За да се нахраним, за кратко време ни развързаха ръцете. За наша радост Емъри пак успя да измами индианеца, който после отново ни върза. Англичанинът запази възможността да измъкне ръцете си от ремъка.

Двамата пазачи се сменяха на всеки два часа и всеки път новите постове проверяваха дали всичко с ремъците е наред. Никой от тях обаче не забеляза, че възлите на Емъри можеха лесно да се развържат.

Дълго време команчите останаха будни. Чувахме гласовете им до късно след полунощ. Най-сетне всички притихнаха. Изглежда бяха легнали да спят.

Ние обаче почивахме с глави близо една до друга и шепнешком разговаряхме. Миниатюрният огън все още гореше., но бяха останали толкова малко съчки, че сигурно до един час щеше да угасне. Сега си служехме с английския, за да може и Винету да участва в разговора.

— Проклета история! — изръмжа Емъри. — Даже и да успеем да се измъкнем оттук, вече ще е твърде късно.

— Защо ще е твърде късно? — попитах аз.

— Ами това е очевидно! В бивака всичко утихна, но все пак не знам дали всички са заспали. Затова ще трябва още да чакаме. Но после пък ще наближи смяната на постовете, които веднага ще забележат какво се е случило.

— Ами тогава просто ще изчакаме да се сменят.

— Ще ни струва скъпоценно време, което няма да успеем да наваксаме. А дори и да се измъкнем оттук, пак няма да можем веднага да изчезнем, защото първо ще трябва да си намерим коне. Кой знае колко ще се проточи търсенето им и кога ще се метнем на седлата. А колко е лесно да ни спипат!

— Няма да ни спипат, понеже няма да се спираме при конете.

— Какво? Искаш да избягаме пеша?

— Да.

— Пеша! Тогава можеш и да се закълнеш, че ще ни настигнат.

— Разбира се, че няма! Ще избягаме пеша, но няма да отиваме далеч, защото изобщо няма да излизаме от котловината.

— Няма да излизаме от котловината ли? Ти да не полудя?

— Преди всичко става въпрос за нашите оръжия. Предполагам, че сега няма да можем да се доберем до тях. Избягаме ли надалеч, ще трябва да се простим с тях. Така че оставаме тук, за да изчакаме мига, когато ще можем да си ги вземем.

— Нима е възможно да останем тук? Има ли наоколо скривалище, където ще сме в безопасност?

— Да, в гробницата на вожда.

— Ха! Но това е много дръзка мисъл!

— Далеч не е толкова дръзка, колкото си мислиш. Много по-рисковано ще е, ако излезем от Долината на смъртта и побегнем през ширналата се надалеч равнина, където могат да ни забележат на значително разстояние. Още с настъпването на деня преследвачите ще тръгнат да ни гонят и несъмнено ще ни настигнат. Не е необходимо да ти обяснявам какво би означавало това, когато нямаме нито коне, нито оръжия.

— Но нима е толкова сигурно, че не можем да се доберем до конете и че непременно трябва да тръгнем без оръжията си?

— Кажи-речи е сигурно. А и тук не става въпрос единствено за оръжията, но и за останалите предмети, които ни взеха.

— Не е ли възможно незабелязано да се промъкнем до тях и тайно да си ги вземем?

— Вероятно не. Лесно е да се предвиди, че ще ни спипат.

— Тогава нека ни спипат! Мътните го взели! Веднъж само да си освободя ръцете и краката и тогава ще покажа на червенокожите кой е Емъри Ботуел!

— Мислиш ли, че имам по-малко решителност от теб? Само че нямам никакво желание да се оставя току-така пак да ме заловят, след като веднъж съм се освободил. Не съм казал, че непременно трябва да се скрием в гробницата на вожда. Развържем ли ремъците си, най-напред ще проверим дали всички индианци спят и ще видим какво е положението с нашата собственост. После ще знаем какво решение да вземем.

— Да — прошепна Винету, който беше мълчал до този момент, — планът на моя брат Шетърхенд е добър. В случай на нужда на първо време ще се скрием в гробницата на вожда. Команчите ще си помислят, че сме избягали без коне и оръжия. Ще си кажат, че никак няма да е трудно пак да ни заловят. Затова вождът няма да изпрати всички воини да ни преследват, още повече че някой трябва да остане да пази вещите ни.

— Защо ще ги пази? — попита Емъри.

— Нали моят брат знае, че трябва да бъдем изпратени във Вечните ловни полета без мъчения и рани. Щом това стане, ще сложат при нас всички предмети, които сме притежавали. Телата ни не бива да бъдат изранени, нито пък да са със счупени кости, за да бъдем способни и силни роби на мъртвия вожд във Вечните ловни полета. Ето защо ще ни оставят оръжията, както и всичко останало, което ще отиде в отвъдното като собственост на Силната ръка. С помощта на нашите пушки мъртвият команч ще бъде най-прочутият воин във Вечните ловни полета.

— Наистина! Команчите вярват, че всичко, което погребат с нас, ще премине в отвъдния свят.

— Да. Ще бъдем принесени в жертва на мъртвеца и в отвъдното ще станем негови слуги. Следователно каквото отнесем със себе си на оня свят, ще бъде негова собственост. Но сега тихо! Идват новите постове.

Нашите пазачи се изправиха, за да направят място на двамата команчи, които в момента се приближаваха. И новите стражи, както и предишните, провериха състоянието на ремъците ни и после седнаха на земята. Единият от тях хвърли в огъня последните останали съчки и след като погоряха още десетина минути, пламъците угаснаха.

Тогава небето над нас стана видимо за зрението ни. Видяхме, че по него се носеха облаци, а сред тях тук-там проблясваха звезди. Навън пред процепа бе вече толкова тъмно, че едва различавахме двамата команчи, макар да се намираха най-много на три метра от нас.

След около четвърт час Емъри измъкна ръцете си от ремъка, а после с помощта на джобното ножче освободи и краката си. След това развърза и нашите възли. Всичко щеше да стане много по-бързо, ако ги беше срязал, но ремъците ни бяха нужни за пазачите.

Ръцете ни бяха пострадали от ремъците. Започнахме да търкаме и разтриваме ставите си, за Да възстановим правилното кръвообръщение. После пристъпихме към изпълнението на същинската си задача, при което се налагаше да сме изключително предпазливи, защото двамата червенокожи седяха с лице към нас. Трябваше да пропълзим до тях. Ако ни забележеха само един миг преждевременно, тоест преди да сме ги стиснали за гърлото, целият ни план пропадаше.

За щастие, при нас беше по-тъмно, отколкото навън. Безшумно се запромъквахме на четири крака към двамата пазачи. Същевременно притворихме очи толкова, колкото да можем да виждаме през полуспуснатите си клепачи, защото отвореното око се забелязва дори и в подобна тъмнина.

Приближавахме се все повече и повече. Ето че Винету докосна ръката ми. Това беше уговореният знак. Втурнах се напред като изстрелян от пружина и в следващия миг ръцете ми се сключиха около гърлото на единия от команчите. Лице в лице тази хватка е много по-трудна, отколкото в гръб, но въпреки това и аз, и Винету успяхме. Под тежестта ни пазачите паднаха по гръб. Не се чу нищо друго освен тихо хъркане, но то не можеше да достигне чак до бивака при потока. Последва познатият удар по слепоочието, за да ги зашеметим, след което предпазливо можехме да отпуснем хватката, за да не се задушат.

И така, първата част от задачата ни бе успешно изпълнена. Двамата индианци нямаха други оръжия освен ножовете си. Ние им ги взехме и вече разполагахме поне с някакво средство за отбрана. Затъкнахме устата на пленниците си с парцали и здраво ги вързахме. После завлякохме безчувствените им тела до мястото, където бяхме лежали ние, и там ги стегнахме с ремъци един за друг така, че да им е невъзможно да се измъкнат навън като се търкалят по земята.

— Нека моите братя почакат тук — прошепна апачът, — Винету ще се промъкне до потока, за да разбере какво решение трябва да вземем.

Безшумно като змия той се отдалечи. Противно на очакванията ми, само след две-три минути апачът се върна. Това не беше добър признак.

— Не бива да отиваме нито при конете, нито при оръжията — съобщи ни той. — При животните има пазач, а цялата ни собственост е събрана на едно място при потока и до нея седи вождът, който изобщо не спи. Радостта, че ще може да ни отмъсти за смъртта на баща си, не му позволява да заспи. Винету знаеше, че така ще стане.

— Нима не можем да го нападнем също като нашите пазачи?

— Не, понеже около него са налягали войните му, които сигурно ще събудим, ако се приближим.

— Да, не ни остава нищо друго освен да се скрием и да изчакаме развоя на събитията — казах аз. — И така, да отидем при гробницата!

Бавно запълзяхме надясно. След като се отдалечихме достатъчно, можехме вече да се изправим. Когато стигнахме при гробницата, отместихме каменната плоча от едната и страна толкова, колкото да се промъкнем в цепнатината. Но далеч по-трудно беше да я придърпаме отвътре на старото й място. Това ни се удаде едва след няколко опита и много големи усилия. Тъй като земята пред цепнатината представляваше твърда скала, можехме да се надяваме, че команчите нямаше да забележат никакви следи и нямаше да разберат, че камъкът е бил преместван.

Убежището ни беше всичко друго, само не и удобно — макар процепът да бе дълбок, той беше много нисък. В дъното се намираха тленните останки на Силната ръка. Това беше една все още много добре запазена индианска мумия, иначе в гробницата не се усещаше никаква миризма на плесен или на гнило. Но все пак не ни беше особено приятно в компанията на мъртвеца, който приживе бе наш враг.

Така седяхме скупчени плътно един до друг и, обзети от трескаво нетърпение, чакахме настъпването на деня. Повече не беше необходимо да се сменят постовете, защото последните двама пазачи бяха застанали на стража точно два часа преди зазоряване. Можеше да се очаква, че след по-малко от половин час небето щеше да започне да светлее. Това иначе кратко време се превръща в цяла вечност за хора, изпаднали в нашето положение.

И тримата мълчахме. Толкова близо до тленните останки на вожда, нямаше как да не изпитаме онова, бих го нарекъл свято чувство, от което човек рядко остава незавладян на подобно място за вечен покой.

Минутите бавно се нижеха. Аз седях отпред до самия камък и от време на време долепях око до тясната пролука, която бе останала между него и скалата. Най-сетне видях, че започна да се разсъмва. Решителният миг наближаваше. Веднага щом малко се развиделеше, вождът сигурно щеше да забележи, че двамата пазачи не са на мястото си. Ето че в този момент Емъри наруши тишината:

— Можеш ли да виждаш навън, Чарли?

— Само на три или най-много на четири крачки, но с всяка изминала минута става все по-светло.

— Тогава само след броени минути ще започне голямата олелия. Излязохме глупави да се затворим тук. Открият ли ни, свършено е с нас.

— Съвсем не е чак толкова сигурно, колкото си мислиш.

— и какво би направил?

— Единственото, което би могло да ни спаси в такъв случай, е да се нахвърля върху вожда и да го пленя. Падне ли ни в ръцете, ще имаме възможност да водим преговори.

— Ами ако изобщо не ни пуснат да излезем оттук?

— Ха! Ще се видят принудени!

— А ако натрупат отвън пред плочата цяла купчина камъни?

— За тази цел ще им е нужно време. Ние тримата сме достатъчно силни. Стигат ни и секунди, за да съборим плочата и… но я слушай! Навън се беше разнесъл пронизителен вик, онзи вик, който индианците надават, когато искат да обърнат вниманието на своите хора върху някаква опасност.

— Това вождът ли беше? Погледни навън, Чарли, по-бързо!

Докато траеше разговорът ни, дневната светлина бе станала толкова силна, че когато отново надникнах през пролуката, можех вече да виждам чак до потока. Пред очите ми беше както целият бивак, тъй и неговата близка околност. Да, вождът беше надал вик. Той беше застанал пред процепа в скалите, където бяхме до неотдавна, и гледаше двамата пазачи, които лежаха там на земята вързани и със запушена уста. Неговият вик беше събудил другите червенокожи. Те бяха скочили на крака и сега бързо тичаха към мястото.

Отначало възникна кратка суматоха. Хората се блъскаха и крещяха. После всички утихнаха. Вождът нареди да освободят изненаданите и пленени от нас воини и ги разпита. Значи не ги бяхме убили. После отново се разнесоха викове. Команчите започнаха да се оглеждат наоколо. Не забелязаха и следа от нас. Според тях бяхме напуснали котловината. Вождът им подвикна някакви заповеди. Те се въоръжиха, втурнаха се към конете, метнаха се на тях и ги насочиха към тясната стръмна пътечка, по която се бяхме спуснали.

Но не всички излязоха от котловината. Трима останаха — а именно вождът и двамата пазачи. Предводителят им отново седна на онова място, където беше прекарал нощта, а другите двама останаха прави на известно разстояние от него. Бяха го разгневили и не смееха да се приближат.

— Ако команчите имаха поне малко акъл в главите си, щяха незабавно да се върнат — обади се Емъри. — Щом излязат на откритата равнина и не ни видят, би трябвало да разберат, че все още сме в котловината.

— Не е така! — възразих аз. — Ще предположат, че сме разполагали с достатъчно време да стигнем толкова надалеч, че вече е невъзможно да ни забележат. Ще започнат да търсят следи и, естествено, няма да открият нищо. Така те няма да знаят накъде сме избягали и ще се разделят на няколко групи, за да ни преследват в различни посоки. Вече съм убеден, че планът ни ще се увенчае с успех.

Зачакахме. След около четвърт час един от ездачите се върна и доложи нещо на вожда. Последният се изправи и се метна на коня си. Заповяда на двамата пазачи да сторят същото и заедно с тях и с пратеника тръгна. Пушките, както и другите ни вещи, останаха да лежат край потока. Видях как индианците изчезнаха зад скалите, там където започваше пътечката, и скоро след това ги зърнах да се появяват по-нависоко.

— Успяхме! — тържествуващо извиках аз. — Успяхме, и то как! Всичко това надхвърля очакванията ми. Дойдоха да вземат вожда и пазачите. Всички наши вещи са ей там, а и конете ни са наблизо.

— Тогава бързо навън! — припряно каза Емъри. Той понечи веднага да се изправи.

— Още не! — предупредих го аз. — Трябва да изчакаме, докато стигнат горе и вече няма да могат да виждат какво става на дъното на котловината.

След кратко време този момент настъпи. Прекатурихме плочата. Бяхме свободни. Емъри искаше веднага да се втурне към оръжията ни, обаче Винету го предупреди:

— Нека моят брат не прибързва. — Първо трябва отново да поставим камъка пред гробницата. Вождът сигурно ще се върне. И ако погледне отгоре, ще види отворения гроб и незабавно ще повика своите воини.

— И какво от това? Няма защо да се боим повече от тях.

— Все още има защо! Ние също ще трябва да се изкачим горе, а пътечката е единствена. Заемат ли я команчите, няма да можем да мръднем оттук.

С обединени усилия вдигнахме тежкия камък и го върнахме на старото му място. После се втурнахме към потока, за да вземем час по-скоро вещите си. Нищо не липсваше от тях. Какво блажено чувство ме обзе, когато отново държах в ръцете си моите две пушки!

— А сега да изчезваме! — подвикна Емъри и понечи да се втурне към конете.

— Още не! — възпрях го аз. — Първо ще трябва да разберем какво става горе в равнината и затова ще се изкачим с конете едва след като се огледаме.

И така, закатерихме се по стръмната пътечка нагоре. Тъй като бе възможно вождът да се върне всеки момент, и то може би придружаван от други команчи, ние бяхме извънредно предпазливи. Бързо прибягвахме през откритите места, а щом се прикриехме, спирахме, за да се ослушаме дали нейде пред нас не се разнасят човешки стъпки или пък шум от конски копита. И добре че постъпихме така, защото тъкмо когато бяхме стигнали до един нов завой на пътеката и внимателно се ослушвахме и надничахме иззад ъгъла й, ето че доловихме конски тропот. Начело беше Винету. Той погледна много предпазливо иззад скалата, а после се обърна към нас и каза:

— Вождът идва!

— Сам ли е?

— Да.

Шумът от копита престана. Команчът беше спрял и оглеждаше котловината. Ако не бяхме изправили камъка пред гробницата, това непременно щеше да му направи впечатление и нямаше как да не разбере веднага, че се намираме все още наоколо. Но не забеляза изчезването на вещите. След малко спокойно продължи да се спуска надолу.

— Какво ще правим? — попита Емъри.

— Ще го пленим — отвърнах аз, — но не тук. Това място не е подходящо. Един вик за помощ от него ще бъде чут от хората му. Бързо да се спуснем пак долу!

Обърнахме се и се затичахме обратно. Спряхме се чак където пътечката излизаше на дъното на котловината. Там имаше голям скален отломък, зад който спокойно можеше да се скрие един човек. Винету се притаи зад него.

— Нека моите братя завият зад ъгъла, за да не ги види вождът. Аз ще го пропусна да мине, след което ще скоча зад него на коня и ще го пленя. После моите братя могат да се втурнат срещу нас.

Ние двамата с Емъри изминахме тичешком оставащите двайсетина метра до изхода на пътечката и там се скрихме зад ъгъла на скалата. Малко по-късно чухме, че вождът приближава. Заслушахме се в тропота от копитата на неговия кон. В този миг той сигурно беше в близост до скривалището на апача… а ето че вече го бе отминал… сега… сега конят спря. Разнесе се сподавен вик. Изскочихме иззад ъгъла. Животното стоеше на пътеката. Винету беше коленичил на гърба му и с двете си ръце здраво стискаше команча за гърлото. Притичахме до тях, смъкнахме от коня втрещения от уплаха индианец, обезоръжихме го и го вързахме със собственото му ласо, като силно стегнахме ръцете му към тялото. После го отведохме до място, където нямаше възможност да ни забележат отгоре, принудихме го да седне на земята и вързахме също и краката му така, че остана да лежи пред нас като бебе в пелени.

— Нека моите братя бдят при него — каза Винету, — а аз ще се изкача бързо до горе, за да наблюдавам команчите.

Апачът се отдалечи. Голямата стрела лежеше в краката ни и гледаше с очи, в които се четеше неописуема ярост. Друг на негово място най-вероятно би си мълчал. Но вождът беше повярвал, че отдавна сме напуснали котловината, и сигурно изгаряше от нетърпение да узнае как ни се е удало да го подмамим в тази клопка. Ето защо той попита:

— Къде се беше скрил Поразяващата ръка със своите спътници, та не успяхме никъде да ги открием?

— В гробницата на баща ти.

— Уф! Защо не избягахте веднага?

— Защото не искахме да си отидем без конете и оръжията. Както виждаш, вече си ги взехме.

— Винету и Поразяващата ръка са много дръзки воини — с мъка процеди той, защото се задавяше от гняв.

— Тогава значи разбираш, че воините на команчите би трябвало да са значително по-умни, за да успеят да ни задържат в плен. Вие успяхте да ни заловите, защото един зъл човек ни предаде. Но повторно това няма да ви се удаде. А пък идеята да ни затворите в гробницата на баща ти беше такава, че можеше да хрумне само на един толкова млад воин като теб.

— Но все още не сте ни избягали!

— О, чувстваме се в толкова голяма безопасност, сякаш на този свят не съществуват никакви воини на команчите! Нужна ми е само тази единствена пушка, която виждаш в ръката ми, за да ги изпратя всичките във Вечните ловни полета. Сигурно си чувал за тази карабина.

— Да. Злият дух ти я е дал. С нея можеш да стреляш колкото си искаш, без да е необходимо да зареждаш.

— Щом го знаеш, не бива да казваш, че твоите воини пак ще ни заловят.

Той замълча, затвори очи, след малко пак ги отвори и като ми хвърли изпитателен поглед, попита:

— Аз съм в ръцете ви. Какво ще правите с мен?

— Ти искаше да ни подготвиш мъчителна смърт. Щяхме бавно да умрем от глад и жажда в гробницата на Силната ръка. Каква участ очакваш ти сега от нас?

— Смърт. Сигурно ще ме измъчвате, но от устата ми няма да чуете ни вопъл, ни стон.

— Ние няма да те изтезаваме, няма и да те убием. Ти не ни измъчва, а се отнесе към нас с уважение като към храбри воини. Затова ще си тръгнем и ще те оставим тук, за да те намерят по-късно твоите воини и да те освободят. Винету и Поразяващата ръка не жадуват за човешка кръв. На времето те нямаше да застрелят и баща ти, ако той не беше изгорил съвсем невинните четирима бледолики.

В този момент Винету се завърна. Той беше чул последните ми думи и се обърна към вожда:

— Да, нека Голямата стрела обясни на воините си, че Винету е приятел на всички червенокожи мъже и гледа на синовете на команчите като на свои врагове само тогава, когато те се държат враждебно към него. Ти искаше да ни убиеш. Затова можехме да ти поискаме живота, но няма да ти го отнемем. Обаче ще ти вземем нещо друго. Искахме да заловим един бледолик, който е голям престъпник. Ти взе под закрилата си този човек и му разреши спокойно да си отиде заедно с жената, която не е омъжена за него. После ни докара тук. Така онзи мъж спечели голяма преднина, която ще можем да стопим само с много добри коне. Воините на команчите имат тук ездитни животни, които са значително по-хубави от нашите. Ние ще ги разменим срещу три от вашите коне. Аз ще взема твоя жребец. Хау!

Винету се метна на коня на команча, насочи го към стръмната пътека и ни направи знак да го последваме. Емъри понечи да отиде да вземе своето животно, но Винету каза:

— Нека моите братя оставят конете си тук. Горе ще намерят много по-хубави животни.

Той смуши жребеца и пое напред, без да погледне вожда. Ние тръгнахме подир него. Не беше трудно да се разбере, че команчът кипеше от гняв заради загубата на коня си. Това беше едно великолепно животно. При другите команчи бях забелязал още няколко коня, които по нищо не му отстъпваха. Затова бях много любопитен да видя какво ли щяхме да намерим горе в равнината. Щяхме да получим хубави коне от стадата на команчите. Не питах по какъв начин, защото Винету нищо не каза. Безмълвно той яздеше пред нас като човек, който изобщо няма причина да бъде предпазлив. Сигурно знаеше много добре какво върши.

Когато се озовахме горе, забелязах, че команчите наистина са проявили голямо безгрижие. Те все още търсеха следите ни и се бяха разпръснали, за да огледат всички посоки. Видяхме ги как наведени, старателно претърсваха всяка педя земя. Тъй като конете им лесно можеха да заличат нашите дири и изобщо щяха само да им пречат в търсенето, те ги бяха събрали на едно място и ги бяха оставили под надзора на един-единствен пазач. Намираха се недалеч. Трябваше да извървим най-много шестстотин крачки. Команчът седеше на земята с гръб към нас и съсредоточено наблюдаваше усилията на своите другари.

— Този човек сигурно ще чуе стъпките на моя кон — усмихнато каза Винету. — Затова ще почакам тук. Нека моите братя отидат тихо при него и си изберат двете най-хубави животни.

Апачът остана да чака на мястото си. Взех в ръка карабината «Хенри», за да сплаша червенокожия, и заедно с Емъри се запромъквахме към него. Пазачът наблюдаваше напразните усилия на своите съплеменници с такова съсредоточено внимание, че се добрахме до конете и се спряхме близо зад гърба му, без да забележи каквото и да било. Тогава го попитах:

— Ще ми каже ли синът на команчите какво търсят толкова настойчиво неговите братя?

Индианецът се огледа, видя ни, скочи на крака като изхвърлен от пружина и, втренчвайки поглед в нас, изпелтечи:

— Пора… Поразяващата… ръка!

— Да, аз съм. А познаваш ли воинът, който ей там е възседнал коня си?

— Винету, яхнал жребеца на нашия вожд!

— Така е. Тогава ми кажи какво търсят твоите братя из равнината?

— Те… те… търсят… вас! — отвърна той, все още съвсем слисан.

— Нас ли? Тогава върви бързо да им кажеш, че сме тук!

Той не показа намерение да направи каквото му наредих, а продължаваше да ни гледа така, сякаш виждаше пред себе си призрак. Тогава насочих дулото на карабината си към него и го заплаших:

— Побързай ти казвам, иначе незабавно ще получиш куршум!

— Уф! — изплашено възкликна той, обърна ни гръб и се затича колкото му държаха краката. Вече имахме свобода на действие. Избрахме си двете най-хубави животни от конете, които до един бяха оседлани.

Индианецът хукна, сякаш бе на състезание и надаваше крясъци, които се чуваха надалеч. Така той привлече вниманието на своите другари. Те видяха, че сочи към нас и се завтекоха към него. По този начин ни се отвори свободно пространство. Метнахме се на конете и поехме в галоп на юг, където в момента на по-малко от един изстрел разстояние не се намираше никакъв индианец. По-късно отново свърнахме на запад.

Трета глава

Братоубийство

И през ум не ни мина да се върнем до онова място край Канейдиън, където за последен път видяхме Джонатан Мелтън. Това би означавало само излишна загуба на време. Напротив, доколкото ни позволяваше теренът, поехме веднага към Албюкърки, следвайки въздушната линия. На четвъртия ден привечер стигнахме целта си.

Град Албюкърки е получил названието си от едноименния херцог, който е бил вицекрал на Мексико. Албюкърки означава бял дъб (albaquercus). Селището се състои от две части, които никак не си приличат — стария испански и новия американски град. Двете градски части са отделени от широко незастроено пространство. Старият испански облик се е запазил чист от чуждо влияние във всяко отношение и никъде другаде новоамериканският стил не му се противопоставя толкова отблъскващо, както тук. Новият Албюкърки досущ приличаше на всички други никнещи като гъби след дъжд американски градчета, с лоши непавирани улички и улици, с дъсчени тротоари за пешеходците от двете страни. Повечето от къщите бяха постройки от дърво с магазинчета и пивници от какъв ли не вид. Градът е разположен на левия бряг на Рио Гранде дел Норте. На десния бряг се е ширнало голямото село Атриско.

Даже и да не бяхме толкова добре осведомени, пак бихме предположили, че ако все още се намираха в това селище, преследваните от нас хора трябва да се търсят в американската част на града. А ние знаехме, че срещата щеше да се състои в «салуна» на Пленър. Естествено и през ум не ни мина да отидем в тази странноприемница и тримата наведнъж. Напротив. Спряхме пред едно друго място наречено хотел. Двамата с Винету останахме там, а Емъри продължи с коня си към Пленър, за да отседне при него. От нас тримата англичанинът най-малко биеше на очи. Казахме му колкото може по-рядко да се мярка пред хората в странноприемницата и му възложихме задачата да събере възможно най-подробни сведения.

Както вече споменах, пристигнахме привечер. Бяхме изморени и ни се искаше да си легнем да спим навреме. Когато го казах на келнера по време на вечерята, той възрази:

— Джентълмени, постъпвате много погрешно. Наистина Албюкърки е затънтена и печална дупка, но щом веднъж ти се предлага подобно нещо, човек трябва да му се наслади, вместо да отиде в леглото си.

— Че какво толкова има? Изглеждате ми много въодушевен, мастър!

— И наистина е така! Би трябвало само да видите испанката, сър!

— Вече съм виждал не една и две испанки. Каква е тя?

— Певица. Казвам ви, че целият Албюкърки е полудял по нея. Тя мислеше да пее само една вечер, но толкова я харесаха, че реши да даде още две представления. Днес ще пее за последен път.

— И как му е името на това изключително същество?

— Пахаро.

— Хмм! Много хубаво звучи!

— Истинско испанско име. И тя е истинска испанка, макар че както изглежда, най-много й допада да пее немски песни.

— Какво? Една испанка, която пее немски песни?

— Да Това учудва ли ви? Тя сигурно знае защо го прави. Хората могат да си мислят за немците каквото си щат, но те имат хубави песни като никой друг народ. А сеньора Марта Пахаро умее да ги пее. И освен това би трябвало да чуете какви чудеса върши брат и с цигулката! Казвам ви, че няма друг такъв музикант като този Франсиско Пахаро!

— Значи Марта и Франсиско Пахаро, така ли? Правите ме любопитен. Може би все пак ще отида да чуя дамата. Къде е концертът им?

— В салуна отсреща. Вече няма билети. Всичко се разпродаде.

Само аз разполагам с още няколко. Всъщност мястото струва един долар, но ако ми платите два долара, можете да получите един билет.

— А-а значи искате сто процента печалба, а? От мен да мине.

Дайте ми два билета!

Защо купих билетите въпреки двойната им цена ли? Много просто — пахаро означава на немски Фогел (птица), а братът и сестрата се казваха Марта и Франц. Нямаше как да не се сетя за моите стари познати още от Германия, за хората, заради чието наследство заедно с Винету тръгнах да пътувам за Египет и Тунис, а сега отново се бях озовал в Америка. Испанка, която пее немски песни, това не беше много за вярване. По-скоро певицата е немкиня, която тук в Ню Мексико си е присвоила испанско име. Казах на Винету за какво става въпрос и той веднага изяви готовност да посети заедно с мен концерта.

Имаше само половин час до започването. Следователно трябваше да побързаме и затова се втурнахме към отсрещната страна на улицата. Келнерът съвсем не беше преувеличил нещата, поне що се отнасяше до посетителите. Салунът също беше дъсчена постройка и може би побираше около шестстотин души. Въпреки това имаше съвсем малко свободни столове, и то най-отзад.

Само след броени минути прииждащите посетители бяха принудени да заемат място между редиците или пък да останат навън в коридора. Виждаше се един издигнат за случая подиум, на който беше поставен роял. В съседство се намираше малко помещение, което, отделено с плътни завеси, беше на разположение на изпълнителите.

Когато бе даден знак за започването на концерта, двамата излязоха на сцената. Да, те бяха, Франц Фогел и неговата сестра. Той държеше своята цигулка, а тя седна пред рояла, за да му акомпанира. Той изпълни блестящо една пиеса и аз забелязах, че беше напреднал значително. Марта седеше така, че я виждах в профил: Без съмнение, тя бе станала още по-красива. Страданията през последните години още повече бяха одухотворили лицето й, а чертите му бяха придобили постоянен израз на меланхолична сериозност. След първото изпълнение двамата се оттеглиха от сцената.

При второто излизане главната роля се падаше на Марта, а съпроводът бе на Франц. Тя изпя един испански романс, и то толкова великолепно, че бе принудена да го повтори. Тя носеше дълга черна рокля, съвсем затворена по врата. Нямаше други бижута или украшения освен една червена роза в косата. След всяко изпълнение двамата се сменяха, като взаимно си акомпанираха.

После Марта изпя още две планинарски песни, една испанска серенада, подир което последва великолепното четиристишие:

Един път зърнах твоя лик, от чудния ти чар привлечен, и в същия вълшебен миг разбрах — навеки бях обречен!

Да, това беше истинска немска чувственост, лиричност и дълбока душевност. Такива песни можете да чуете само в Германия. По-голямата част от слушателите не разбра нито дума от текста и въпреки всичко последваха такива овации, че сградата сякаш потрепери. Певицата бе принудена да повтори две строфи.

В този момент Винету ме попита:

— Моят брат няма ли да отиде да попита къде живеят? Нали ще трябва да поговорим с тях!

Прав беше. Тази вечер двамата излизаха за последен път на сцената. Може би още на следващия ден щяха да си заминат. Трябваше да говоря с тях. И така, станах от стола си, за да отида при брата и сестрата. При това се видях принуден да си пробия път през застаналата в коридора тълпа, което привлече погледите на хората върху мен. И ето че чух едно изплашено полувисоко, но все пак ясно доловимо възклицание:

— The devil! Я виж, та това е Олд Шетърхенд!

Погледнах към мястото, откъдето се разнесоха тези думи. Един до друг там седяха двама мъже, които носеха широкополи сомбрера; Изпод огромните периферии на шапките се виждаха единствено черните им големи бради. Веднага щом забелязаха, че гледам към тях, те се извърнаха настрана. Това не можеше да не ми направи впечатление. Обаче назоваването на името ми привлече погледите на мнозина върху мен, което ми беше досадно, и затова продължих напред.

Братът и сестрата прекарваха паузите зад завесата. Аз се спрях пред нея и попитах на немски:

— Ще разрешите ли на един познат да влезе при вас?

Завесата се отдръпна и аз побързах да вляза в помещението зад нея.

— Кой… кой… вие, вие ли сте? — попита Франц и от изненада отстъпи две крачки назад.

— Господин Май! — силно извика Марта. Стори ми се, че тя се олюля. Пристъпих към нея, за да я подкрепя. Тогава тя ми хвана ръцете и ги целуна, преди да успея да й попреча.

Заведох я до стола и казах на брат й:

— Колко се радвам, че ви намерих тук! Имам да ви съобщавам много важни неща, но сега не бива да ви преча и затова искам само да ви попитам къде живеете.

— В последната къща в края на града, близо до реката — отвърна той.

— Ще ми позволите ли след концерта да ви придружа?

— Да, да, даже много ви молим да го направите!

— Добре! Значи ще дойда тук да ви взема. И Винету е с мен.

Марта скри лице в ръцете си и заплака. Тръгнах, за да съкратя това силно за тях вълнение. Когато пак стигнах до мястото, където чух да произнасят името ми, реших да поогледам малко по-подробно онези двама мъже, ала те бяха изчезнали. Де да не ги бях отминавал току-така!

Този път измина доста време преди братът и сестрата отново да се появят. Марта трябваше да се успокои, за да се покаже отново пред публиката. Франц изпълни една концертна пиеса, а после тя пя. След като бурните аплодисменти най-сетне отшумяха, слушателите проявиха такова въодушевление, че никой не искаше да си отиде. Измина доста време преди залата да се опразни. Винету също си тръгна. Той желаеше да ме остави насаме с брата и сестрата. И без това щяхме да разговаряме на немски, а той нямаше да разбере почти нищо. Когато предположих, че вече никой от екзалтираната публика няма да досажда на певицата, аз се отправих към малкото помещение, за да ги взема. Тя не ми каза нищо, аз също. Подадох й ръка и излязохме от залата. Брат й не можеше веднага да тръгне с нас, понеже имаше делова работа със съдържателя на заведението.

Вечерното небе беше оцветено с онова особено синьо, което е присъщо за Ню Мексико, където често се случва да не вали по цяла година. Въпреки че луната не беше изгряла, можеше да се вижда почти като през деня. Къщата, където се намираше жилището на Марта и Франц, беше разположена малко по-нататък, близо до реката. Хазайката беше вдовица от испански произход. Марта не беше пожелала да живее в някоя от обществените странноприемници. Макар да ги наричаха хотели, те в никакъв случай не заслужаваха това гордо название.

Тясната, добре утъпкана пътека ни водеше покрай самата река. По брега растяха различни храсталаци, зад които се виждаше стърчащата от водата тръстика. Отвори ни хазайката. Тя очакваше завръщането на брата и сестрата и по лицето й се изписа учудване, когато видя наемателката си, придружавана от непознат мъж, но не каза нито дума. Дойде с нас да ни свети по тесните стълби към горния малък и нисък етаж, където бе разположено тристайното жилище на моите двама познати. Къщите с такъв горен етаж в Албюкърки бяха голяма рядкост.

Когато седнахме един срещу друг, без да бързам, аз подех предпазливо разговора, обмисляйки всяка дума.

— Нали знаете, че вашият брат беше при мен, в родината отвъд океана, за да ми съобщи какво е вашето положение тук?

— Да. Аз бях човекът, който му вдъхна кураж да се обърне към вас.

— Та нима за това бе нужен кураж?

— Разбира се. Той мислеше, че след всичко случило се по-рано, едва ли ще проявите готовност да ни помогнете.

— Тогава значи не ме познава достатъчно добре. Впрочем май че Винету ви е накарал да се обърнете към мен. Или не е така?

— Да, така е. Този прекрасен човек дойде при нас, като че изпратен от самия Бог. Избави ни от голяма беда и само на неговата безкористна и великодушна подкрепа дължим възможността да започнем това концертно турне.

— Мога ли да попитам какъв е финансовият резултат?

— Отличен! Където излизаме за пръв път на сцената, ни посрещат с видимо съмнение, но после винаги получаваме бурни аплодисменти и искат от нас да изнасяме и други концерти. Така беше и в този случай.

— И накъде ще пътувате сега?

— Тръгваме за Санта Фе, а след това ще продължим на изток.

— Аха! Значи не сте доволна от досегашните си успехи и искате да станете милионерка, така ли?

Тя сведе очи, а на лицето й се появи сериозно изражение.

— Милионерка? Не желая да ставам пак такава, поне не на цената, която бях принудена да заплатя навремето. Скоро разбрах, че съм била заслепена. Споменахте и за успехите ми, нали? Не си мислете само, че те са в състояние да ми завъртят главата! Знаете, че и по-рано предпочитах да не е у дома, а не пред публика. Целта ми в живота не беше да стана певица, която може да бъде слушана от всеки, купил си билет. Сега бих се радвала много повече, ако на времето не ме беше «открил» капелмайсторът. Той ме взе, когато се намирах в много тежко положение и трудно се издържаше. Ако не го беше направил, и до ден днешен щях да си остана бедна работничка и…

Тя се поколеба да продължи, но тъй като не казах нито дума, отново по де:

— … и може би въпреки това щях да бъда щастлива, или по-скоро щях да си остана толкова щастлива, колкото бях по онова време.

— Надявам се да нямам никакви основания да ви причислявам към нещастните хора.

Тогава тя пак вдигна очи, замисленият й поглед се зарея нейде над главата ми и ми отговори:

— Какво значи щастие и какво — нещастие? Не бива под щастие да разбираме непрекъснат низ от радости и блажено състояние на духа, а под нещастие — постоянната душевна болка и мъка. Но я ме попитайте дали… съм доволна, тогава ще ви отговоря с «да» обаче само ако… се насиля.

Както изглеждаше, разговорът щеше да вземе доста мъчителна насока и затова се зарадвах, че в този момент се появи брат й. Под мишницата си носеше някакъв пакет, който сложи на масата, посочи с лявата ръка към него, подаде ми десницата си и зарадвано каза:

— Сърдечно добре дошъл, драги сънароднико! Кой би могъл да предположи подобно нещо! Когато ви видях, просто се вкамених от смайване, но и от радост. А сега нека отпразнуваме нашата среща! За тази цел донесох нещо. Познайте какво е то!

— Сигурно вино, а?

— Да, но какво! Ето, прочетете!

— «Ридесхаймер Берг»! — прочетох.

— Да — усмихнато кимна той, като ми поднесе бутилката още по-близо пред очите. — Навярно се учудвате, а?

— Не, никак. По-скоро се ядосвам.

— Защо?

— Защото не е истинско.

— Първо го опитайте, първо го опитайте!

— Не е нужно. Дори надписът на етикета е фалшифициран, защото името на градчето е Рюдесхайм, а не Ридесхайм.

— А-а! — разочаровано възкликна той, след като огледа етикета малко по-внимателно. — Изобщо не го бях забелязал.

— Фамозна правописна грешка! Ако етикетът е печатан тук, тогава кой знае къде са го забъркали туй вино! Колко платихте за бутилката?

— Петнайсет долара.

— Две ли взехте?

— Една!

— Аха! Е, поносимо е. Иначе има вино «Рюдесхаймер», за което даже отвъд океана, там където се произвежда, хората заплащат значително повече. Можете да прежалите трийсетте долара. Хайде да опитаме това знаменито ридесхаймско!

Той напълни три чаши. Чукнахме се и ги поднесохме към устните си. Братът и сестрата отпиха по глътка и веднага направиха ужасени физиономии. Аз обаче изобщо не го опитах, защото самата му миризма ми беше достатъчна. Та това беше чист оцет плюс мухлясали стафиди! Оставихме чашите на масата и Франц Фогел започна да ругае.

— Я не се ядосвайте! — казах му аз. — Не съм дошъл при вас, за да пия. Излейте тази помия и седнете! Трябва да си поговорим за далеч по-хубави неща.

— Да, за вашите успехи в Египет! — рече той и ме погледна с напрегнато очакване. — Задачата ви беше твърде трудна. Убеден съм, че не сте постигнали нищо. Дори и за най-умния човек на земното кълбо щеше да е невъзможно да открие търсения от нас човек само по мъглявите сведения, с които разполагахме.

— Хмм! Често в мъглата се сблъскват най-случайно хора, които при съвсем ясна видимост вероятно не биха се забелязали.

— Какво? Как?… Това поражда в мен предположение, че все пак пътуването ви не е било напразно.

— Това поражда предположение, че ще принудя сестра ви да стане нещо, което изглежда вече никак не й е по вкуса.

— Какво е то?

— Преди малко, докато все още ви нямаше, тя заяви, че няма никакво желание отново да става милионерка.

— Милионерка?… Нима на това искате да я принудите?

— Да. Говоря напълно сериозно.

— Би било повече от изумително! — възкликна той, като бързо стана от стола си.

Сестра му също впери поглед в мен, изпълнен с напрегнато очакване, ала не каза нищо.

— В цялата работа няма нищо изумително — продължих аз. — Изумително би могло да се нарече само това, че вие двамата изобщо не сте в течение на нещата. Както разбирам, писмото ми от Саутхемптън не е стигнало до вас.

— Писмо ли?Та аз говоря за нашата среща в Германия. Тогава вие бяхте на мнение, че спътникът на Смол Хънтър е измамник и се казва Джонатан Мелтън.

— Да, намерих ги и двамата, единият бе мъртъв, а другият — жив.

— Кой е живият?

— Мелтън. Смол Хънтър е мъртъв.

— Боже Господи! Значи наистина сме наследници на огромно състояние!

— На милионите! — добавих аз.

Той хвана главата си с ръце и извика:

— Кой би могъл да го повярва! Каква радостна вест! Дори само заради родителите ни! Елате, искам да ви прегърна!

Той понечи да ме вдигне от стола, но аз се възпротивих и се опитах да поохладя радостната му възбуда, като го помолих:

— Моля, овладейте се! Все още не сме докарали цялата работа дотам, докъдето би трябвало да бъде. Да, вярно е, че вие сте наследниците, обаче за съжаление огромното състояние не е налице. Джонатан Мелтън го е отмъкнал.

— О, Боже! Значи адвокатът Фред Мърфи му го е предал?

— Така е — отвърнах аз и му обясних как стояха нещата.

— Тогава Мелтън ще трябва да върне парите! Къде се е сврял този мерзавец? — попита той възбудено.

— Тук е, в Албюкърки — спокойно отговорих.

— Какво? Тук… в Албюкърки?… Аз ще…

— Стойте! — прекъснах го аз, тъй като вече се бе насочил към вратата. — Почакайте още малко! Та той не стои отвън на стъпалата, а е бил в града и то съвсем наскоро, най-много преди два дена. Върнете се пак спокойно на мястото си и ми позволете да ви разкажа всичко.

Дръпнах го отново да седне на стола си и му описах нашите преживявания. Лесно може да си представи човек с какво внимание братът и сестрата следяха моя разказ. Прекъснаха ме поне стотина пъти с въпроси и възклицания и затова измина доста време, докато свърша. Най-сетне стигнах до настоящия момент и вече можех да се насладя на безкрайното изумление на двамата.

Братът се впусна в безкрайни благодарствени и хвалебствени словоизлияния относно моите заслуги. Пресякох ги със забележката:

— Тези неща не ги казвайте на мен, а на сър Емъри и на Винету, които съвсем скоро ще видите! Ако ни се удаде да доведем цялата работа до успешен край, двамата ще заслужат напълно вашата похвала и благодарност.

Сестрата безмълвно ми подаде ръка. Нейното мълчание ми беше по-приятно от шумното признание на брат й. Той възбудено ходеше нагоре-надолу из стаята, мърмореше нещо под нос, клатеше глава, размахваше заплашително юмруци, сякаш Мелтън бе застанал пред него, и това поведение продължи, докато най-сетне не сложих край със забележката:

— Драги приятелю, стига сте се карали на въздуха! Така нищо няма да постигнете. Е, след като ви разказах всичко, ще се върна в хотела. Емъри сигурно е идвал вече да ме търси, или дори все още е там, за да ни осведоми какво е положението в салуна на Пленър. Ако Джонатан Мелтън е все още там, той няма никакви шансове да ни избяга. Ако ли пък е заминал, ще тръгнем да го преследваме още утре в ранни зори. А що се отнася до неговия баща и неговия чичо, то… хмм, кажи-речи съм сигурен, че те са тук и дори ги видях.

Разказах им случката в концертната зала.

— Двамата мъже са носели сомбреро, така ли? — замислено попита Франц. — Я ми кажете какви фигури и какъв ръст имат двамата възрастни Мелтън!

— Те са високи и слаби. Горе-долу са еднакви на ръст.

— Тогава вероятно съм ги видял преди малко, докато идвах насам.

— Видели сте ги? Къде?

— На пътя покрай реката между тази къща и първата постройка в посока към града.

— А-а! Да не би мен да са ме дебнали?

— Едва ли. Та нали не знаят, че се намирате тук!

— Не се самозалъгвайте! Двамата Мелтън са опитни уестмани. Да предположим, че те са били мъжете със сомбрерата в концертната зала! Те са ме познали. Веднага са усетили, че съм тук само заради тях. Затова са побързали да изчезнат.

— Но защо ще идват насам? Не са могли да знаят, че ще ни посетите.

— Това е вярно, обаче те не са дошли направо тук, ами са се скрили наблизо до залата, за да разберат къде съм отседнал, къде живея. Забелязали са, че заедно със сестра ви съм тръгнал по пътя за насам, последвали са ни и ето че сега са решили да ме изчакат, вероятно за да ме обезвредят. А познаха ли ви?

— Естествено! Нали трябваше да мина покрай тях. Сега се сещам, че те сякаш се изплашиха, когато чуха моите стъпки зад гърба си и бързо се обърнаха да видят кой идва.

— Навън е достатъчно светло, за да се различават добре всички предмети. Забелязахте ли как бяха въоръжени?

— Не съм ги оглеждал за пистолети, ножове или револвери, твърде бързо преминах покрай тях, но в ръцете си държаха пушки.

— Това е най-сигурното доказателство, че са имали намерение да стрелят. Сега в града никой не мъкне пушка със себе си. По време на концерта нямаха пушки, следователно първо са отишли да вземат оръжията си, защото имат нещо наум, за което им е необходимо огнестрелно оръжие. А какви са намеренията им, става ясно от факта, че са направили засада близо до вашето жилище. Без съмнение всичко това е заради мен.

Тогава Марта бързо сграбчи ръката ми и умолително каза:

— За Бога, не тръгвайте! Трябва да останете тук!

— Невъзможно е, защото Винету и Емъри ме чакат.

— Нека почакат до утре сутринта!

— Но дотогава могат да се случат неща, за които моето присъствие да е необходимо. Несъмнено, вече ме очакват с голямо нетърпение. Трябва да тръгна, наистина трябва да тръгна.

— Аз пък няма да ви пусна! — извика тя, като улови и другата ми ръка. — Искат да ви застрелят. Та размислете само какво означава това!

— Това означава, че вече не един и двама са искали да стрелят по мен и наистина са стреляли, но въпреки всичко ме виждате да стоя пред вас жив и здрав.

— Обаче този път навън ви очакват двама убийци.

— Те биха представлявали за мен опасност само ако не знаех, че са наблизо. Но тъй като вече ги видях, няма място за опасения. Възможни са два случая: в единия от тях двамата Мелтън ще предположат, че вие ще издадете присъствието им при реката. Тогава те ще си отидат, защото след като съм предупреден, засадата им става безполезна.

— Ами другият случай?

— Въпреки срещата си с вас те са останали наблизо. За да ме изненадат, ще трябва да се скрият. Следователно са се притаили в крайбрежните храсталаци. Но съвсем естествено аз ще внимавам да не се приближа много до тях и ще поема в друга посока. Просто ще заобиколя.

— А после бързо ги проследете и ги застреляйте! Не, не, оставате тук! Моля ви!

Видях, че тя действително много се страхуваше, но не биваше да отстъпвам. Ето защо освободих ръцете си и казах:

— Не се опитвайте да ме задържите! Наистина трябва да си тръгна и…

Млъкнах посред започнатото изречение, понеже навън се разнесе изстрел, последван веднага от още един. След това някакъв глас извика:

— Ей там отсреща беше! Напред, дръж бандитите! Познах гласа на Емъри. Взех лампата и я тикнах в ръката на Франц Фогел.

— Светете ми! Трябва да си вървя!

Бързо изскочих от стаята и се спуснах по стъпалата. Долу не успях да отворя вратата, понеже не знаех по какъв начин се заключва. Наложи се да почакам, докато дойде Фогел. Когато след малко се озовах навън и се огледах, въпреки необичайно светлата нощ не можах да видя нищо. Горе на стълбите се изправи Марта и извика:

— Останете де! Нали чухте, че положението е сериозно!

— Опасността за мен премина, защото онези типове са прогонени, но ако изстрелите им са улучили, ще ми е много жал за моя Винету.

— Винету ли? — попита Фогел. — Искате да кажете, че и той е тук?

— Да. Познах гласа на Ботуел. Той не знаеше, че съм тук. Само от Винету е възможно да го е научил и без съмнение апачът го е придружил. Както разбрах от неговия вик, Емъри е по петите на подлите убийци, но не чухме гласа на апача. Той сигурно е… а-а, слава Богу, отсреща се появиха два човешки силуета! Те са и изглежда никой не е ранен!

Двамата бързо притичаха през откритото пространство към нас. Наистина бяха Винету и Емъри. В радостта си аз се втурнах да ги посрещна и попитах:

— Улучиха ли ви?

— Не — отвърна Емъри. — Добре го бяха замислили ала толкоз по-зле се целиха. Знам кои бяха тези мерзавци! Сигурно местни мизерници, които са дебнели други хора, но са ги объркали с нас.

— Засадата беше за мен, а тези рицари-разбойници бяха двамата Мелтън, баща и чичо.

— Мътните го взели, възможно ли е? Ако действително е така, ще се пръсна от яд. Защо мислиш, че са били те?

— Ще ти кажа, но за да не пропуснем нещо важно, първо трябва да разбера в каква посока избягаха. Апачът обясни следното:

— Винету веднага се затича подир тях и почти ги настигна. Но недалеч стояха два коня, те се метнаха на тях и препуснаха в галоп.

— А-а, така ли стана! И понеже не сте взели пушките си, не можехте да им пратите някой куршум. Планът им съвсем не е бил лошо скроен. Ето че ни избягаха и повече няма да се върнат.

— Тъй ли мислиш? — попита Емъри. — Но ако обърнат конете и тайно се промъкнат насам, над нас отново ще надвисне опасност.

— Избягали са. Сигурен съм. Тъй като са ви видели и са познали поне Винету, едва ли ще дръзнат пак да дойдат насам. Елате да се качим горе! Сеньората ще ни разреши.

Радвах се, че двамата ми приятели са тук, защото така можехме, без да губим време, да обсъдим с Франц Фогел по-нататъшните си действия. А Марта, разбира се, бе страшно поласкана да види при себе си двамата мъже, на които дължеше толкова много. След като отново се озовахме в стаята и седнахме, аз се обърнах най-напред към Емъри и го подканих:

— Разкажи ни първо какво стана навън!

— Лоши неща станаха, много лоши! — гневно отвърна той. — Само ако знаех, че двамата негодници са залегнали в засада отстрани в полето, тогава…

— В полето ли? — прекъснах го аз.

— Да. Че къде другаде?

— Не бяха ли в храсталаците край реката?

— Не. Защо питаш?

— Ще ти обясня после. Разказвай по-нататък!

— Отидох във вашия хотел, за да си поговорим, но там заварих само Винету, който ми каза кого си открил. Зачакахме да се върнеш, но ти не дойде. Тогава тръгнахме към теб.

— Но нали Винету не знаеше къде е къщата!

— Глупости! Да не сме деца, та да нямаме представа как се узнава нещо, което искаш да научиш! Естествено че разпитахме за жилището на Фогел. Бавно поехме покрай реката, за да разберем дали някоя неприятна случка не е станала причина за дългото ти забавяне и тъкмо тогава, вдясно от нас на четирийсет или най-много на петдесет крачки в полето, изведнъж се надигнаха два човешки силуета. Видяхме, че насочиха към нас пушки и се хвърлихме на земята точно в мига, когато дулата им избълваха пламъчета. После скочихме на крака и се втурнахме подир тях. Мерзавците ни обърнаха гръб и си плюха на петите. Винету тичаше пръв, нали знаеш, че е по-добър бегач от мен. Той се приближаваше все повече до тях, но ето че внезапно, като че с помощта на магическа пръчица, пред нас изникнаха два коня и онези двамата се метнаха на тях, препуснаха в галоп и изчезнаха. Ето как стана.

С лека усмивка, плъзнала се по красивото му лице, Винету допълни:

— Апачът беше много близо зад единия от тях и дори успя да хване опашката на коня му, но още при първия скок на животното бе принуден да я пусне.

— Нали носехте револвери, защо не стреляхте?

— Защото не знаехме с кого си имаме работа — отговори Емъри. — Ако можех да предположа, че са те, всичко щеше да стане съвсем иначе!

— Нека моят брат не говори така! — обади се апачът. -Не постъпихме умно, а като деца, които са съвсем неопитни. Онези двамата стреляха, значи са убийци, а убийци не се оставят току-така да избягат. След като се хвърлихме на земята, трябваше да останем да лежим съвсем неподвижно. Те щяха да си помислят, че са ни улучили, че сме ранени или мъртви. Щяха да се приближат, за да проверят какво е станало, и тогава ние щяхме да… Знае ли моят брат Емъри какво щяхме да направим тогава?

— Мътните го взели! — въодушевено възкликна Ботуел. — Естествено че знам! Щяхме да ги сграбчим и да ги задържим. Ние сме такива мъже, които спокойно могат да се справят с подобни люде. Да, прав си, постъпихме като хлапета. Как можахме да се държим толкова глупаво! Обясни ми, Чарли!

— Няма да ми е трудно да ти обясня — отвърнах аз. — Вървели сте по пътя си нищо неподозиращи и съвсем спокойно. Следователно сте били толкова по-смаяни, че тъй близо до града и толкова изненадващо са ви нападнали с пушки. Признак на изключително присъствие на духа е фактът, че веднага сте се хвърлили на земята. Повече никой не може да иска дори и от най-ловкия и най-прочут уестман.

— Well! Това ме успокоява. Въпреки всичко щеше да е по-добре, ако бяхме използвали хитрия номер на Винету. Но както и да е, това е вече минало. Да говорим за нещо друго, защото тази история само ме ядосва!

— Да, нека поговорим за онова, което трябваше да ни съобщиш в хотела! Има ли нещо важно?

— Има. Джонатан Мелтън е бил тук. Заедно с годеницата си е бил отседнал при Пленър.

— Кога?

— Вчера преди обед. Двамата са се нахранили заедно, сменили са изморените коне, а после незабавно са отпътували.

— С колата ли?

— Да. Преди това са накарали Пленър да им намери водач, който е тръгнал с тях. Ще минат през Акома и ще се насочат към Литъл Колорадо.

— Де да можехме да го вярваме! Възможно е с това сведение да иска само да ни заблуди.

— Но в такъв случай Пленър и Джонатан би трябвало да са съучастници.

— Не е речено, че са такива. Възможно е Джонатан да го е излъгал, за да ни заблуди и той от своя страна. Това ли е всичко, което имаше да ни казваш?

— Не е. И друго има. Тази сутрин в салуна са се появили двама мъже, направили са солидна сметка и са попитали съдържателя дали при него са се отбивали един сеньор и една сеньора с пощенска кола. Съобразно истината той им е дал същите сведения, както и на мен. После двамата са си заминали.

— Пеша ли са дошли?

— Да. А сега се сещам какво ми подхвърли съдържателят, ей така, между другото — че са носили големи сомбрера.

— Значи са били татко и чичо Мелтън! Били са достатъчно предпазливи да не отсядат при Пленър, а да се отбият при него само за кратко време.

— Но защо са останали тук до тази вечер, а не са последвали незабавно любимия си Джонатан?

— Вероятно защото са били изморени, а е трябвало да дадат и на конете си възможност да си починат.

— Само ако не са ги сменили веднага срещу други с пресни сили! Навярно разполагат с достатъчно пари.

— Естествено. Джонатан сигурно се е погрижил за това. От предпазливост те са дошли тук от Ню Орлиънс по друг път. Тази вечер са посетили концерта, където ме видяха. Предположили са, че и вие сте тук, промъкнали са се подир мен и наблизо са направили засада, за да ме издебнат. След като са ме проследили дотук, са довели конете си и са били в пълна готовност да продължат пътя си веднага след смъртоносните изстрели.

— А в каква посока?

— Вероятно в същата, накъдето е тръгнал и Джонатан. Несъмнено още преди да се разделят в Ню Орлиънс, те са се уговорили най-подробно.

— Но щом като са дошли дотук по друг път, то и сега могат да направят същото!

След тези думи Винету подхвърли забележката:

— Замъкът на бялата скуоу се намира между Литъл Колорадо и Сиера бланка. Дотам има само един хубав път, по който е поел бледоликият Джонатан. Защо тогава баща му и чичо му ще вземат да тръгнат по някой по-лош път?

— И аз споделям това мнение — съгласих се аз. — Двамата възрастни Мелтън едва ли ще се изложат на големи трудности и лишения, ако това не е абсолютно наложително. У беден съм, че и те ще яздят през Акома. Утре веднага след разсъмване ще ги последваме по същия път.

— И аз ще дойда с вас! — въодушевено извика Франц Фогел.

— Вие ли? — изсмях се аз. — Да не би да искате да давате концерти в дивата Сиера бланка?

— Да! Страшно много ми се иска да им изкарам една такава песенчица на тези Мелтън, че да се видят в чудо!

— Драги приятелю, най-добре го предоставете на нас! Ние ще преследваме тримата Мелтън, за да им отнемем заграбеното състояние. В тази работа с нищо не можете да ни бъдете полезен. Отидете междувременно в Санта Фе и дайте няколко концерта. После ще ви потърсим там и ще ви поднесем вашите милиони на тепсия.

— Не! Не ми причинявайте тази болка и обида да ме зарежете да кисна в града! Би трябвало да нямам чувство за чест, ако го допусна!

Всъщност той имаше право. Заради него ние щяхме да се изложим на опасност, следователно бе съвсем справедливо и той да участва в начинанието. Изглежда и Емъри си мислеше същото, защото го попита:

— Ще можете ли сносно да яздите?

— Не само сносно. Тук в тази страна това бързо се научава.

— Ами да си служите с оръжия?

— Наистина не съм майстор в стрелбата, но ако се приближа на три-четири крачки до типа, когото искам да улуча, сигурно няма да стрелям покрай него.

Тогава и Марта започна да ни моли да вземем брат й. Беше забелязала колебанието ми и се обърна към Емъри. Със своя кавалерски дух англичанинът не можа да устои на молбите на красивата певица и най-сетне той ме попита:

— Чарли, имаш ли някакви важни причини, за да си против?

— Не. Поговори с Винету. Нека той решава!

Апачът обясни накратко:

— Нека младият мъж не си мисли, че да язди заедно с нас ще бъде някакво удоволствие. Цели осем дни ще ни се наложи да не слизаме от седлата, за да стигнем целта си.

— Готов съм да го понеса — обеща Фогел.

— Ако до настъпването на деня моят млад брат може да си купи оттук добър кон със седло и юзди, както и пушка с муниции, тогава ще му разрешим да дойде с нас.

След тези думи Фогел ме хвана за ръката и умолително каза:

— Помогнете ми, скъпи приятелю! Тук се намират и коне, и пушки с муниции. Повечето магазини са все още отворени. Ще ме придружите ли?

— С удоволствие. Можем набързо да свършим тази работа, после ще ни останат няколко часа за сън.

Винету, Емъри и аз се сбогувахме с Марта. Моите приятели се прибраха в странноприемницата, а двамата с Фогел тръгнахме в този късен час да търсим кон и други неща, от които се нуждаеше. Събудихме не един и двама души и заради нарушаването на нощната почивка платихме някой и друг долар или пиастра в повече. Особено големи главоболия ни създаде конят. Имахме възможност на много места да купим колкото си искаме стари съсипани кранти, но не и такова ездитно животно, от каквото се нуждаехме. Едва след като измъкнахме от леглата доста търговци, се добрахме до един по-свестен човек, който за «някакви си мизерни» осемдесет долара ни продаде вече поостарял, но иначе доста пъргав кон с кафеникав косъм, който не струваше повече от четирийсет долара. Фогел не се поколеба да плати тази цена. Концертите му бяха донесли достатъчно приходи, за да може да си позволи такъв разход.

Междувременно бе станало толкова късно, че на него не му остана време за сън понеже имаше да направи още някои приготовления. Един час след разсъмване той дойде да ни вземе. Прехвърлихме реката и се насочихме към Атриско, а после свърнахме на югозапад в посока към Рио Пуерко.

Не е необходимо да описвам подробностите на пътуването ни, ще спомена само, че Фогел се прояви като горе-долу сносен ездач. Тук-там имаше места, където следите от два коня се бяха отпечатали твърде ясно. Несъмнено това бе дирята на братята Мелтън. Те имаха цяла нощ преднина, но различни сигурни знаци издадоха, че непрекъснато ги догонвахме. Ако Фогел не беше с нас, с усилена езда можехме бързо да стопим разстоянието.

На втория ден вечерта стигнахме до Акома, едно старо индианско пуебло, където братята Мелтън сигурно също бяха спирали.

Под пуебло се разбира здраво укрепено, наподобяващо замък селище на коренното население в страната. В Ню Мексико се наброяват все още около двайсетина от този вид. Най-значителните са Таос, Ислета и Акома. Когато говорим за тези древни градове и села, човек не бива да си представя селища, състоящи се от отделни къщи или редици от къщи. За да осигурят защита на жителите си срещу вражески нападения, те били изграждани подобно на укрепени замъци и представляват тромави постройки от кирпич или камък, според наличието на единия или другия строителен материал, и са без всякакъв стил или външна архитектура.

Представете си две доста раздалечени скалисти стени, между които някога са лежали разпръснати по-едри и по-малки каменни блокове. Тези блокове са изтъркаляни съвсем близо един до друг и са били споявани с глина, докато се е образувал як зид, простиращ се от едната отвесна скала до другата. На височина той е бил около един етаж. В зида не е имало нито врати, нито други отвори, служещи за прозорци. Пространството между него и скалистите стени е било разделяно на произволно голям брой четириъгълни помещения с помощта на други надлъжни и напречни стени от кирпич. Накрая цялата постройка е била измазвана с дебел слой глина.

В таваните са се намирали дупки, служещи като входове за четириъгълните помещения и жилища. Над приземния етаж са били изграждани първия, втория, третия и тъй нататък от същия строителен материал и по същия начин етажи, но така, че всеки по-висок етаж се е отдръпвал метър или два по-назад и следователно над тавана на всеки по-долен етаж се е образувало нещо като открит балкон пред по-горния етаж. Често тези терасовидни етажи не са имали врата и прозорци, а само дупки на таваните си. И така, за да се стигне до дадено жилище, е трябвало първо човек да се изкачи, до най-горния етаж и после през съответната дупка да се спусне надолу, както слизаме ние в мазетата. В приземния етаж може да се влезе само с помощта на подвижна стълба, която се подпира отвън на стената, лишена от каквито и да било отвори. А изтегли ли се после стълбата върху плоския покрив, това изключително много затруднява достъпа на нападателите до вътрешността. Понякога по покритите с глинен пласт зидове на по-високите етажи се издълбават стъпала, по които човек може да се изкачи нагоре, но най-често и тези етажи се свързват по между си само чрез подвижни стълби, а те всеки миг могат да бъдат изтеглени. Този начин на строеж осигурява превъзходна защита срещу вражески нападения. Ако всички подвижни стълби на различните етажи се изтеглят и приберат, тогава нападащият неприятел би трябвало с помощта на собствени донесени стълби да се изкачи най-напред на платформата на приземния етаж, при което неминуемо ще се изложи на стрелите на защитниците на всички по-горни тераси и освен това ще се изложи на опасността да бъде нападнат от вътрешността на долния етаж. И ако след кръвопролитна схватка наистина успее да завладее първата платформа, то ще се види принуден да изкачва и завоюва и втората платформа, преодолявайки същите трудности и излагайки се на същите опасности. На всичко отгоре ще трябва да атакува без каквато и да било закрила, докато защитниците постоянно ще имат добро прикритие.

Това описание се отнася за пуебло с права и съразмерна архитектура, само че такива се срещат твърде рядко. Другите представляват неравномерно изградени и струпани една до друга и една над друга най-различни кирпичени килии, намиращи се най-често в безутешно пуста местност, и приличат по-скоро на огромна купчина развалини. А в тези изкуствени кутийки от глина някога са живели заедно стотици и хиляди хора, чието общуване е било възможно само благодарение на дупките в плоските покриви, през които индианците са слизали или са се покатервали от една килия в друга. В наше време, разбира се, вече не може да става дума за «хиляди хора».

Обитателите на едно пуебло в никакъв случай не бива да се сравняват с подвижните и енергични свободни индианци. Те са добродушни, непретенциозни, неуки хора, изостанали вероятно в развитието си потомци на древните ацтеки. Повечето от тях са католици, но всъщност едва ли могат да се нарекат истински християни. Те все още тайно се кланят на своя Маниту и не са се отърсили от някои стари езически обичаи и обреди, противоречащи на християнството. За това положение главната вина се пада на стародавното иберийско безразличие, което оставя всеки да кара по старому, благоприятства лицемерието и никога не позволява на хората да прегърнат по убеждение коя да е вяра. Вземе ли някой да обругава християнската религия, индианците пуебло ще останат напълно спокойни и ще започнат да се смеят. Но засегнеш ли тяхното суеверие, останало им от старите езически времена, тези иначе толкова безобидни хорица лесно могат да се превърнат в отмъстителни и опасни твърдоглавци.

Тези индианци се занимават малко със земеделие, малко с животновъдство, както и малко с домакинство, но всичко това се прави на възможно най-ниското равнище. Обикновено малките нивички се намират в близост до пуеблото и се обработват с направо детински прости инструменти. Новото и целесъобразното се отхвърля упорито. То влиза в противоречие с техните традиции, предавани от поколение на поколение. Предпочитат да жънат глад от каменистата си земя, отколкото да започнат да наторяват или да я обработват по друг начин освен с обикновена тояга или с дървена мотика. Същото е и положението с животновъдството. Тук-там се мяркат няколко изпосталели мършави кокошки, малобройни свини и многобройни кучета. Колкото и да е странно, тези зли песове свободно се разхождат наоколо, докато прасетата са вързани за вериги. Сръчността в изкуството на тези индианци стига дотам, колкото да изработват кошници, торби, както и други плетени предмети. От глина изпичат обикновени стомни и урни, изработват и различни фигурки. Но на тях напълно им липсва чувство за красива форма. Нашите четири-пет-годишни деца ще ги нарисуват на своите дъсчици много по-хубаво. Най-често те служат за играчки. Но нерядко имат и сакрално значение. В този случай се излагат в така наречената «естуфа» Това е малко помещение, оградено само от ниски зидове, високи не повече от три стъпки, между които винаги стърчат забити два дълги пръта.

Може би те са някакъв символичен знак, сочещ към небето. Много строго се следи в естуфата да не влизат случайни хора.

И така, в Акома пристигнахме привечер и веднага попитахме за губернатора. Под това название не бива да си представяте високопоставен чиновник, а нещо като селски кмет. Там, където се говори испански, дори и най-незначителният служител се накичва с гръмка високопарна титла, а повечето индианци-пуебло могат да говорят испански кой по-добре, кой по-зле. Цялото население се беше стекло и ни зяпаше с не дотам дружелюбни погледи. Това сигурно си имаше някаква по-особена причина. Нямахме намерение да им искаме нищо, а само ги попитахме за губернатора, понеже смятахме да го помолим да ни даде сведения за тримата Мелтън. Когато слязохме от конете, се оказа, че никой не желае да държи животните ни, нито пък да ни заведе при губернатора. Учудващо беше, че наоколо не се мяркаше нито едно младо момиче, но забелязах няколко доста симпатични момчета.

Тъй като никой не прояви готовност да ни помогне и всички се държаха толкова резервирано, та дори и враждебно към нас, ние бяхме предоставени сами на себе си. Затова вързахме юздите на конете си за околните скални късове и следени от мрачните погледи на индианците, тръгнахме да търсим вода. Заедно с Емъри стигнахме до малка градинка, където растяха някакви зеленчуци в окаяно състояние, както и малко цветя, Емъри се наведе да вземе една ряпа, която естествено щеше да плати много добре, но едно от миловидните момчета притича и го хвана отзад за дрехата, за да го издърпа настрани. Англичанинът се отърси от него и повторно посегна към ряпата. Тогава аз хванах приятеля си за ръката и го накарах да ме последва. Точно пред нас зърнахме естуфата. Емъри се приближи до нея, погледна над ниския зид и се разсмя.

Там имаше около десетина от гореспоменатите фигури, които наистина бяха много смешни — все юнашки разкрачени типове с подобни на колбаси ръце, протегнати в най-невъзможни пози. Виждаха се глави и чела без носове, с по две дупки в горната част вместо очи и една по-голяма дупка долу за уста. Имаше седящи фигури с чудовищно големи кореми и три глави — едната горе, другата на гърба и третата на гърдите. Ушите им бяха по-дълги от ръцете. Емъри посегна, за да разгледа по-добре една от тези глинени фигури. Отново го дръпнах назад и му обясних тяхното значение. Той се засмя и продължи нататък. Тълпата го последва. Остана само момчето. То ми отправи нерешителен поглед, после с бързо движение откъсна едно цвете от миниатюрната градинка, подаде ми го и каза:

— Благодаря ти! Ряпата растеше за моя баща, а тя ни е единствена.

Но това не беше гласът на момче, а на момиче. Тогава се сетих, че в някои пуебла момичетата се обличат като момчета. Те носят панталони и решат късо подрязаните си коси на крив път, което много допринася за объркването на техния пол. Имах голямо желание да й отговоря и аз с подарък, но какво да й дам? Сетих се, че в колана ми все още се намираше празната кутийка на вече отдавна изгубена острилка за моливи, направена от алпака. Извадих я, отвинтих и пак завинтих капачето й, за да покажа на девойчето как става това, а после й я подадох.

— Давам ти я в замяна за цветето, красива пуебла! Тя ме погледна учудено и не посмя да я вземе. За нея малката кутийка беше скъпоценно произведение на изкуството, нещо недостижимо.

— Ето, вземи я за цветето; тя е твоя! — повторих.

— Моя? — попита тя все още невярващо, но със сияещи очи.

— Да. Твоето цвете ми е по-скъпо от тази малка каха.[6]

— А за мен вашата каха е много по-скъпа от моето цвете! Благодаря ви! Вие сте добър. Веднага го разбрах по очите ви.

Тя взе кутийката, бързо ми целуна ръка и с ликуващи викове хукна към подвижната стълба, за да се изкачи в жилището си и там да скрие голямото си съкровище. С колко малко можеш да направиш един човек щастлив! И колко богато се възнаграждава често една-единствена приятелска дума! Беше ми писано много скоро да го разбера.

В този момент се появи Винету, за да ни вземе. Беше намерил вода. Близо до пуеблото имаше нещо като цистерна, където се събираше малкото дъждовна вода, паднала през годината. Заведохме конете си там и се наканихме да извадим вода с оставения за тази цел глинен съд, вързан за едно въже. Но тогава със силни викове притичаха няколко индианци, за да ни попречат. На всяка цена трябваше да получим вода, защото на следващия ден ни предстоеше да яздим през местности, където нямаше да намерим нито капка. Затова хванах пушката на Емъри, който този път проявяваше забележителна избухливост, и беше решил да ни набави тъй необходимата вода със сила. Индианците пуебло отстъпиха назад, понеже много добре знаеха, че въпреки численото си превъзходство бяха безпомощни срещу нашите пушки. Оръжията им бяха твърде мизерни.

Беше съвсем ясно, че тези клети хорица имаха право над малкото си вода и затова ми се струваше жестоко да им я отнемаме с оръжие в ръка. Ето защо помолих моя спътник да се откаже от враждебното си поведение и раздадох на индианците няколко дребни сребърни монети, като същевременно им обясних, че с тях искам да платя водата. Те веднага промениха своето държане и ни позволиха да използваме глиненото ведро.

Тъй като вечерта не беше далеч, трябваше да си потърсим някое място, където да прекараме нощта. Враждебното поведение на индианците изключваше възможността да преспим близо до пуеблото, а да не говорим за нощуване в самото него, тъй че отведохме конете доста далеч от тази постройка и легнахме да спим под открито небе. Въпреки това бе абсолютно необходимо да бдим през нощта на смени.

Бяха изминали вече около два часа от спускането на тъмнината, когато забелязахме някакъв човешки силует, който се приближаваше към нас откъм пуеблото. Тъмната фигура се спря на известно разстояние от бивака ни. Извикахме й, като я подканихме да дойде при нас. Тогава тя отвърна:

— Искам да говоря с добрия сеньор!

Беше гласът на момичето, което ми бе подарило цветето.

— Върви! — подкани ме Емъри. — Несъмнено има предвид теб.

Изпълних желанието му. Когато се приближих до индианката, тя ме предупреди:

— Трябва да говорим тихо, защото дойдох тайно от другите и не искам да ви се случи нещо лошо.

— Кой ни заплашва?

— Двамата бели, които днес пристигнаха при нас.

— Аха, значи сте ги видели! И кога беше това?

— Три часа преди да се появите вие.

— Колко време останаха тук?

След този въпрос тя пристъпи по-близо до мен и ми каза още по-тихо:

— Те ни уведомиха, че ще дойдете скоро след тях.

— И поискаха от вас да се държите към нас неприятелски, нали?

— Да. Казаха ни, че искате да разрушите нашата естуфа и да унищожите фигурите на божествата.

— Изобщо нямаме подобно намерение! Какво друго ви казаха за нас?

— Че сте опасни хора, извършили вече многобройни злодеяния, както и крадци, които се канят да ни ограбят.

— Уверявам те, че е точно обратното! Тези двама мъже са разбойници и крадци. Затова ги преследваме. Искаме да ги заловим и да ги предадем на властите да ги накажат. Ние сме почтени хора.

— Вярвам ви, сеньор. Не ми приличате на злодей, а и се държахте дружелюбно с нас. Затова се промъкнах тайно до тук с намерението да ви спася.

— Да ни спасиш? Според думите ти трябва да се намираме в голяма опасност.

— Да. Не знам съвсем точно колко е голяма, но двамата мъже все още са тук.

— Къде? Можеш ли да ми кажеш?

— Бих могла, ала не бива, защото не искам да ставам предателка спрямо моите съплеменници.

— Добре, но навярно нищо не ти пречи да ни кажеш каква е поточно опасността, която ни заплашва от страна на онези хора, а?

— Струва ми се, че ви очаква смърт. Само неколцина от нашите мъже знаят какво действително ще се случи. Никой нищо не е казвал на жените и на децата. Това мълчание ме кара да предполагам, че вас не ви очаква нищо друго освен смърт.

След тези думи тя бързо побягна и потъна в мрака. Може би тази девойка ни спаси от гибел.

Моите спътници се учудиха немалко, когато чуха какво бях узнал от момичето. Емъри искаше веднага да се отправи към пуеблото, за да потърси сметка от обитателите му. Обаче Винету му отвърна:

— Нека моят брат не действа прибързано! Червенокожите са повярвали на лъжите, които са им били казани. Ако ги нападнем, двамата Мелтън ще им помогнат, или пък ще използват схватката, за да избягат. По-добре е да ги изчакаме да дойдат. Вероятно те знаят къде се намираме в момента и затова ще си намерим някое друго място, където ще останем през нощта. Сигурно ще ни търсят. Можем да го очакваме поне от братята Мелтън, които ще заловим веднага щом се опитат да се приближат до нас.

Той имаше право и ние постъпихме според неговото предложение като преместихме бивака си по-надалеч. След като вече бяхме предупредени, можехме само да се радваме, че двамата Мелтън бяха останали тук. Така не беше нужно тепърва да ги догонваме.

Направихме така, че докато двама от нас спяха, другите двама охраняваха бивака. На мен ми се падна да стоя на пост заедно с Фогел. Когато сменихме Винету и ботуел за втори път, по голямата част от нощта беше вече изминала, и то без да забележим нещо подозрително. Това не можеше да не ни направи впечатление.

— Кой знае дали изобщо някой е имал намерение да предприема нещо срещу нас — обади се Емъри. — Момичето може да се е излъгало!

— Едва ли! — отвърнах аз.

— Но ето че никой не идва!

— Защото не са ни намерили, а навярно и защото индианците са разбрали, че е твърде опасно да се приближат до нас.

— Тогава ни се налага да чакаме до разсъмване, но после настоявам да принудим пуеблосите да ни предадат двамата Мелтън.

— Няма да могат, защото тогава братята няма да са вече тук. Ако се окаже, че, до настъпването на деня няма да е възможно да се предприеме нещо срещу нас, те няма да се бавят нито миг повече и ще си плюят на петите.

— Не мисля, че всичко това е чак толкова сигурно. Не по-малко вероятно е да останат тук. Нали пуеблосите ги поддържат!

— Това би било най-голямата глупост, която могат да извършат. Останат ли тук, да речем, за да ни нападнат с помощта на индианците, то би трябвало да са сигурни, че ще ни паднат в ръцете или, че ще бъдат убити от куршумите ни. Тези негодници са достатъчно хитри, за да го знаят. А несъмнено и достатъчно добре познават пуеблосите, за да си кажат, че те няма да посмеят да се приближат твърде много до нас, защото нашите пушки бият значително по-надалече от всичките им оръжия. Убеден съм, че ще избягат.

— Тогава ще останем с празни ръце!

— Така е. Но това е възможно да бъде предотвратено, като отново се преместим и установим бивака си на запад от пуеблото: Именно тази е посоката, в която двамата ще продължат пътя си. Ако не преминат твърде далеч от нас, може би ще ги чуем.

Винету също мислеше така и ние повторно сменихме мястото на бивака си. След това аз и Фогел не останахме при другите двама, които пак си легнаха да спят, а се разделихме и се отдалечихме от тях — аз надясно, а Фогел наляво. Така ние се озовахме на доста голямо разстояние един от друг и по този начин слухът ни можеше да контролира значително по-голяма площ, отколкото ако бяхме останали да седим в близост. За да мога да чувам още по-добре и още по-надалеч, аз легнах на земята и притиснах ухо върху нея.

Безмълвни и неподвижни прекарахме така доста време, докато до настъпването на деня остана малко повече от половин час. Тогава долових някакъв шум. Той идваше откъм мястото, където се намираше Фогел, и ако не се лъжех, беше причинен от тропота на два коня, които идваха откъм пуеблото и се насочваха към откритата равнина. Изправих се, отидох при моя спътник и го попитах:

— Чухте ли нещо?

— Да, човешки стъпки.

— Колко ли може да са били хората?

— Че нима е възможно да ги преброиш по слух? Много бяха. Дойдоха откъм пуеблото и после минаха покрай нас, но доста далеч оттук.

— Това е бил същият шум, който чух и аз, обаче вие се заблуждавате. Не бяха хора, а два коня, чиито копита удрят земята така, че неопитен човек наистина може да ги помисли за голяма група хора. Трябва да събудим Винету и сър Емъри, понеже съм убеден, че са били братята Мелтън.

След като двамата ми приятели изслушаха съобщението ми, те се съгласиха с мен. Емъри веднага каза:

— Да, те са били. Тръгнали са си и се налага незабавно да ги последваме.

— Не — възпротиви се Винету, — Моите братя ще трябва да почакат, докато се развидели, за да можем да разчетем следите им. А е необходимо и отново да напоим конете. Вярно, че снощи пиха вода, но не знаем накъде ще тръгнем и дали днес или утре ще намерим с какво да утолят жаждата си.

И така, останахме да седим по местата си, докато на изток небето избледня и беше възможно да видим пуеблото. Яхнахме конете, приближихме се до него и забелязахме, че всичките му обитатели бяха на крак. Това беше сигурно доказателство, че през нощта са замисляли да предприемат нещо срещу нас. Щом разбраха, че имаме намерение пак да отидем при цистерната, един от тях се приближи до нас и подхвърли:

— Ако желаете да напоите конете си, ще трябва повторно да ни платите.

— Че кой си ти, та искаш подобно нещо от нас?

— Аз съм вождът на пуеблосите.

— Аха, тъй значи! Вчера ни се щеше да си поговорим с теб и попитахме къде да те намерим. Защо никой не ни отговори?

— Защото не бях тук.

— Това е лъжа, спомням си много добре, че зърнах лицето ти. И кога казваш си напуснал пуеблото?

— Вчера рано сутринта.

— Значи завчера, а и през по-предишните дни си бил тук, нали?

— Да.

— Тогава навярно ще можеш да ни кажеш дали в това време са идвали някакви чужди хора.

— Никой не е идвал.

— Но нали вчера при вас са дошли двама бледолики ездачи?

— Не, не са. Когато се върнах, ми съобщиха само за вас. Щяха да ми кажат, ако е имало и други.

— Тук са били двама ездачи. През нощта те ни търсиха, за да ни убият.

Вождът се изплаши и като заекваше, едва продума:

— Сеньор, как можете да твърдите такова нещо! Ние сме почтени и миролюбиви люде, които никому няма да причинят зло.

— Ако наистина бяхте толкова почтени люде, тогава нямаше да ни лъжеш. Всъщност би трябвало да ви накажем, но няма да го направим, защото сме християни. Ние знаем, че двамата мъже, за които става дума, са си тръгнали преди по-малко от час. Но тъй като не се боим от тях, а вас ви презираме, ще се престорим, сякаш нищо не е станало и дори ще ви платим водата.

Той получи исканата сума. Ние напоихме конете и си тръгнахме. Щом се изгубихме от полезрението на индианците, ние се разделихме, за да търсим следите. Апачът пръв ги откри. Отначало дирята се насочваше на запад, ала после извиваше на северозапад.

— Ако можехме да ги следваме в галоп, скоро щяхме да ги настигнем — обадих се аз.

— Че какво ни пречи да го направим? — попита Емъри.

— Конят на Фогел няма да издържи.

— Моят млад брат не се ли е учил да разчита следи?

— Не — отвърна младежът. — Ако отпечатъците не са ясни, няма да ги открия.

— Тогава не бива да го оставяме сам, защото той няма да ни намери и ще се заблуди. Братята Мелтън яздят хубави животни. Въпреки това можем скоро да ги догоним. Сега Винету ще започне преследването заедно с Поразяващата ръка. Ние двамата сме достатъчни, за да заловим тези хора. Нека моят брат Емъри следва дирята ни с мастър Фогел.

Изразът на лицето на англичанина издаваше, че не е особено възхитен от това, че трябваше да придружава младежа, ала не възрази. Препуснахме в галоп и той остана с Фогел далеч назад.

Преднината на двамата Мелтън възлизаше на около един час. Препуснахме в тръс по пустата степ. Земята беше твърда като камък, но въпреки това полагахме усилия да оставяме ясни дири зад нас. Затова пък следите на двамата Мелтън можеха да се различат само на някои места. Те бяха внимавали много и се бяха постарали да загубим възможно повече време при разчитането им, така че трябваше да отваряме очите си на четири, за да не би да пропуснем някой отпечатък, докато галопирахме. Тук отново се прояви голямото майсторство на апача.

Лека-полека равнината премина във вълнообразен терен. Появиха се възвишения и падини, които ставаха все по-значителни. След два часа можеше вече да се говори за планини. Това бяха източните снижаващи се разклонения на Сиера Мадре.

Продължихме да яздим все в права посока ту нагоре, ту надолу, но без да срещаме особени затруднения по пътя си, защото възвишенията не бяха нито високи, нито стръмни. Отличаваха се с пълната липса на каквато и да било растителност. Измина и третият час. Бяхме изкачили един купен и имахме възможност да огледаме както разкрилата се пред нас долина, така и издигащото се отвъд нея планинско възвишение. И тогава съвсем ясно съзряхме право пред нас двамата Мелтън. Те бяха оставили вече долината зад гърба си и яздеха нагоре по отсрещния склон. За да се приближим до тях възможно повече преди да са ни забелязали, ние препуснахме надолу към долината колкото се може по-бързо. Те нямаха никаква възможност да чуят тропота на конете ни. Но докато все още не бяхме стигнали до долу, един от двамата се обърна. Той ни видя, посочи ни на брат си и след това те пришпориха конете си с такава бързина нагоре по планинския склон, че Винету се усмихна и каза:

— Животните им няма да издържат дълго на това препускане. Тези хора са ни съвсем сигурно в ръцете.

Той говореше с голяма увереност, ала било писано да стане другояче. Когато изкачихме и отсрещното възвишение, ние зърнахме братята долу в другата долина. Те пришпорваха конете си към най-голяма бързина, като от време на време се оглеждаха назад. Продължихме така нагоре-надолу по планинските склонове и винаги когато изкачвахме някоя височина, забелязвахме, че се намираме все по-близо и по-близо до преследваните от нас хора. Конете им бяха започнали да се изморяват, докато нашите изглеждаха все още със съвсем запазени сили.

След като отново се озовахме горе на поредния купен, ние видяхме две планински вериги, които се простираха на запад. Между тях в съвършено права посока се проточваше тясна долина, чието дъно тук-там бе цялото покрито с по-едри и по-дребни отломки от околните скали. Целият пейзаж оставяше впечатлението, сякаш на това място едно поколение великани бяха прокопали канал, който впоследствие беше пресъхнал. Именно по дъното на този канал лудешки препускаха двамата Мелтън. Ние ги последвахме. Гонитбата можеше да продължи най-много още четвърт час.

Точно тогава се случи нещо, което накара косите ни да настръхнат от ужас. Двамата братя, които поради все още твърде голямото разстояние нямаше как добре да отличим и да кажем кой кой е, продължаваха да галопират през едно място, покрито както с по-дребен чакъл, тъй и с по-едри камъни. Ето че конят на единия от тях се препъна и падна на земята, като затисна ездача. Другият спря и скочи от седлото, за да помогне на брат си въпреки опасността, която нарастваше с всяка загубена секунда. По-късно разбрахме, че падналият човек беше Томас Мелтън.

Брат му Хари се опита да изправи коня му на крака, ала не успя, понеже животното си беше счупило един преден крак. Удаде му се само да го издърпа настрани, с което освободи Томас. Той бързо стана и по енергичните и припрени жестикулации разбрахме в каква огромна възбуда бяха изпаднали и двамата. Разполагаха само с един-единствен кон и само единият от тях можеше да продължи бягството. Другият неминуемо щеше да бъде догонен от нас съвсем скоро. — Двама ездачи и един кон! В ръцете ни са! — извика Винету.

Близо един до друг ние полетяхме като вихрушка към гигантския канал. И точно тогава се случи ужасното. Хари Мелтън, чиито кон беше здрав и читав, се накани отново да се метне на седлото, обаче неговият брат му попречи, защото и той искаше да възседне животното. Възникна спор за коня, който продължи само броени секунди. И изобщо цялата страшна случка се разигра много по-бързо, отколкото може да бъде описано. Хари изблъска брат си настрани и сложи крак на стремето, за да се метне на седлото. Тогава Томас замахна зад гърба му с пушката си и така го удари с приклада по главата, че брат му рухна на земята. После се наведе за миг-два над него и след като се изправи, побърза да възседне коня и отново да препусне в галоп. Едва по-късно разбрахме защо се беше навел. От мига, в който падна конят, до мига, когато Томас Мелтън продължи бягството си, не бяха изминали и две цели минути, а за това кратко време не ни бе възможно да се приближим до тях на по-малко от един изстрел разстояние.

Пришпорихме конете си още по-енергично и скоро стигнахме до мястото, където лежеше Хари Мелтън, както и конят на неговия брат. Животното риташе около себе си с трите си здрави крака и се мъчеше да се изправи, ала всеки път отново и отново се заваляше на една страна. А Мелтън лежеше съвсем неподвижно върху чакъла.

Дръпнахме поводите на конете и слязохме от седлата. Той кървеше от дълбока рана в горната лява част на гърдите си.

— Братоубиец! — гневно избухна апачът.

— Да, братоубиец! — съгласих се с него и цялото ми тяло потрепери от тръпки на ужас.

— Ще препуснем ли подир него да го заловим?

— Не. Той няма къде да ни избяга. А тук пред нас лежи навярно умиращ човек и трябва да останем.

Винету не се възпротиви, макар че хвърли изпълнен със съжаление поглед напред, където бързо отдалечаващият се убиец все още ясно се виждаше. Свалихме връхната дреха и разтворихме жилетката на ранения, който на всичко отгоре беше зашеметен от удара с приклад. Намиращата се отдолу риза бе цялата напоена с кръв. Наложи се изцяло да съблечем жилетката и да оголим тялото му до кръста. Раната обилно кървеше, но все пак не толкова силно, че да доведе до бърза смърт от обезкървяване на организма.

Донякъде успокоителен признак беше, че кръвта не бликаше от раната на тласъци при всяко вдишване. Опитахме се да я превържем, но за съжаление нямахме вода.

Останахме да седим край Хари Мелтън и зачакахме да дойде на себе си. Измина дълго време, преди да отвори очи. Най-напред той посегна с двете си ръце към главата и втренчи безизразния си поглед в нас. После, изглежда, съзнанието му лека-полека се възвърна напълно. Той ни позна, изригна едно проклятие, понечи да се изправи на крака, но веднага пак се отпусна на земята.

— Недей да ставаш, мастър! — казах му аз. — Смъртта е притиснала гърдите ти и колкото повече се движиш, толкова по-бързо ще те довърши.

Мелтън огледа тялото си, забеляза кръвта и импровизираната превръзка и с тих, пресекващ глас попита:

— Кръв… кръв… от… къде е?

— От гърдите ти!

— Кой… кой… ме рани?

— Ударът с нож е от твоя брат.

— От… от Томас… от моя брат!

При тази чудовищна мисъл той затвори очи. След малко пак ги отвори. По все още красивото му сатанинско лице се появи израз на безумна ярост и като скръцна със зъби, каза:

— Проклет да бъде този убиец, Юда Искариотски! Той ме предаде в ръцете ви!

— Това би било най-малкото зло. Вероятно те предаде и в ръцете на смъртта. Затова си оправи сметките с живота!

— Къде е… той?

— Избяга с твоя кон.

— Да, да, вече знам. Неговият кон падна и аз слязох от седлото, за да му помогна. После той се опита да офейка с моя жребец. Скарахме се и аз се метнах на коня. Повече нищо не знам.

Естествено той изрече всичко това със запъване и паузи. Описах му случилото се:

— Не, ти не се метна на коня. Той ти попречи, като те удари с приклада на пушката си. После видяхме, че се наведе над теб. Тогава ти е забил ножа в гърдите.

— Наведе ли се? — стресна се той. След това погледът му затърси нещо наоколо.

— Къде ми е палтото?

— Ей го там.

— Дай ми го, дай ми го!

Подадох му дрехата. С треперещи ръце Мелтън бръкна във вътрешния джоб. Там нямаше нищо.

— Празен е! — простена той. — Празен! Томас го е взел!

— Какво е взел?

— Портфейла с парите! О, този Юда, този Юда! И аз съм му брат!

— Чии бяха тези пари?

— Мои, мои!

— Но те са крадени, плячкосани, нали?

Той замълча и едва след като още два пъти повторих въпроса си, ми отговори:

— Какво те засяга теб това, по дяволите! Ти, ти…!

Той зърна до себе си ножа, който бяхме измъкнали от колана му, грабна го и замахна към мен. Въпреки че беше ранен, ми бяха нужни немалко усилия да го изтръгна от ръката му.

Краткото боричкане с мен му струваше много усилия и кръвта потече по-силно от раната му. Той затвори очи. Докато се мъчех да спра кръвотечението, Мелтън започна да говори тихо, бавно, с чести паузи и някак отнесено:

— Пленен… заловен! Винету… Шетърхенд, тези песове!… Ограбен… наръган с нож… от Томас… проклетия Юда… Искариотски…

проклет! О, отмъщение… отмъщение!

Изглежда той бе изпаднал в някакво състояние на полусъзнание.

Използвах го, за да узная нещо.

— Този подлец взе твоята част от парите на Хънтър, нали?

— Да… парите на Хънтър! — кимна той, без да отваря очи.

— И той има също толкова, нали?

— Да, също толкова.

— Всичко останало е в Джонатан, а?

— В Джонатан… всичко! Отмъщение… отмъщение!

— Ще го имаш! Ние ще го преследваме до…

С голямо напрежение зачаках да чуя какво щеше да каже.

— До Флухо бланко… Уайт форк…! — едва прошепна той.

— Където е замъкът на еврейката ли?

— Нейният замък… нейното пуебло.

После Мелтън внезапно отвори широко очи, впери поглед в лицето ми и изкрещя:

— Ти кой си?

— Нали ме познаваш.

— Да… познавам те. Олд Шетърхенд… Винету, двамата сатани… сатани! Какво си взел да ме разпитваш? Остави ме на мира!

— Мислех, че искаш да отмъстим за теб на твоя брат, а?

— Да отмъстите…! Да… да… да! Преследвайте го… застреляйте го… вземете му парите и ги донесете…

След тези думи той неочаквано сви юмруци и извика:

— Не, не… нищо няма да кажа! Нека Томас избяга! Ти си… ти нищо няма да узнаеш… нищо… не и от мен! Върви в ада.. в ада!

Той се отпусна възнак и притихна. Кръвотечението се усили. Тъй като не се движеше повече, успяхме отново да спрем кръвта. Скоро заспа.

До този момент Винету не си беше отворил устата. Сега погледът му се плъзна изпитателно по лицето на Мелтън и апачът каза:

— Той ще си остане завинаги тук.

— Тогава поне да се надяваме, че преди да умре, ще се разкае!

— Дано всичко приключи час по-скоро, за да можем да продължим преследването на брат му. Ти изпитваш ли съжаление към него?

— Да.

— Не го заслужава. Той е по-лош и от звяр. Далеч по-голямо съжаление заслужава ей този кон, който никога не е вършил грехове. Винету ще сложи край на мъките му.

Апачът насочи дулото на Сребърната карабина към главата на животното и с един куршум го избави от мъките му. Когато се разнесе изстрелът, Мелтън изведнъж се надигна, успя да седне и като се огледа наоколо с широко отворени очи, попита:

— Кой стреля? По кого… кого…

Без да довърши въпроса си, той отново се отпусна на земята и остана неподвижно да лежи с часове. От време на време шепнеше нещо което не успявахме да разберем. Това състояние на привиден покои доста приличаше на сън, но не беше. Душата му беше будна, което си личеше по най-различните изражения, сменящи се непрекъснато на лицето му.

— Вече знаем къде точно се намира «замъкът на еврейката» — подхвърлих на Винету.

— Да, той е край Флухо бланко. Мелтън ни го издаде.

— Знае ли моят брат къде е тази река?

— Не съм бил при нея, но веднъж стигнах наблизо и сигурно много лесно ще я намеря. Тя се спуска от Сиера бланка. Янките я наричат Уайт Форк.

По обяд Емъри и Фогел се присъединиха към нас. Когато се свечери, настъпи краят на Мелтън. Изведнъж той скочи на крака, изригна няколко проклятия по адрес на брат си, които ми е невъзможно да напиша, и после падна мъртъв на земята. Смъртта му бе по-лека и по-безболезнена, отколкото заслужаваше. Но за съжаление нищо не можеше да се направи за неговото душеспасение. На сутринта го погребахме под купчина камъни, които поне щяха да запазят тялото му от човките на лешоядите. После напуснахме това тъжно място.

Четвърта глава

В пуеблото

Би било чиста загуба на време, ако се бяхме опитали пак да следваме дирите на Томас Мелтън. Тъй като нямаше никакво съмнение, че той отиваше по най-краткия път при сина си, ние свърнахме на югозапад, за да наваксаме онова заобикаляне, което бяхме принудени да направим предишния ден. Тази посока ни поведе напряко през Сиера Мадре и през планините Зуни.

Странно — след като оставихме планинските масиви зад гърба си, времето веднага коренно се промени. Вечно безоблачното синьо небе по няколко пъти на ден се покриваше с тъмни облаци и изпращаше на земята обилни дъждове с бурни ветрове, но после бързо пак се проясняваше. Намирахме се в района на изворите на Литъл Колорадо, една местност, където в това годишно време всекидневно се редуват проливни дъждове с ясно небе. Голямата влага даваше живот на пищна зеленина. Навсякъде имаше вода и достатъчно храна за конете. Ала дрехите ни денонощно оставаха мокри, а това положение, в което се озовахме толкова неочаквано след преживените големи жеги, като нищо можеше да стане опасно за здравето ни. С изключение на Фогел ние бяхме свикнали да спим на открито както при големи жеги, така и при силни студове. Тук обаче някакъв сух подслон за през нощта щеше да ни е съвсем добре дошъл.

Привечер, на третия ден след смъртта на Хари Мелтън, Винету ни каза, че на другия ден ще бъдем близо до Флухо бланко. Здравата валеше. Всъщност това не беше дъжд, а кажи-речи истински водопад, който заплашваше да ни отнесе от седлата. Беше ми жал само за клетия Франц Фогел, който не беше свикнал с подобни капризи на природата, но въпреки това се опитваше да понася несгодите на времето с пълно смирение.

Намирахме се вече по такива места, където тук-там се срещаха цели групи дървета и островчета от храсталаци. Това навеждаше на мисълта, че наблизо има извори и потоци. На юг от нас се издигаше Сиера бланка, но в лошото време не бе възможно да я видим.

После облаците бързо изчезнаха като издухани от силен вятър и синьото небе се засмя над главите ни. Но не задълго! В момента обаче имахме добра видимост надалеч. Изглежда, че високо горе в Сиера продължаваше да вали. Ала по-надолу въздухът ставаше все по-чист и по-прозрачен. Ако само до преди пет минути човек не можеше да види от дъжда и на десетина крачки пред себе си, то сега… ха, сега бе възможно да се забележи даже човекът, който бе застанал горе на хребета, накъдето се бяхме насочили. Там нямаше нито едно дърво. Сигурно човекът беше застанал горе още докато валеше, излагайки се на пороя без каквато и да било закрила. Ето че в този момент той се раздвижи. Започна да слиза и стигна в полите на възвишението точно когато се канехме да минем оттам и да го заобиколим. Беше индианец на средна възраст, облечен наполовина в кожени дрехи, наполовина в ленени, поздрави ни дружелюбно и изобщо ни направи добро впечатление. Не носеше оръжия. Огледа ни с любопитство и изглежда му се искаше да ни заговори. Ето защо го попитах:

— От кое племе е моят червенокож брат?

— Аз съм зуни — отвърна той. — Откъде идва моят бял брат?

— От Акома.

— А накъде е тръгнал?

— Към Колорадо, а и още по-надалеч. Познава ли моят брат добре околността, където се намираме сега?

— Да. Живея наблизо заедно с моята жена.

— Има ли тук място, където да можем да пренощуваме, без да бъдем отнесени от дъжда?

— Има едно, и ако моите братя нямат нищо против, ще ги заведа в моята къща.

— А-а, значи наблизо има къща?

— Да. Нека братята ми дойдат с мен да я видят! Ако им хареса, могат да останат при мен. През покрива й не прониква нито капка дъжд, а огънят гори през цялата нощ.

Той закрачи начело и ние го последвахме. — Един зуни? Що за хора са те? — попита ме Емъри. — Срещал ли си се по-рано с хора от това племе?

— Да. Тези индианци са най-многобройното племе, живеещо в пуебло, и преди време са играли значителна роля. Те са миролюбиви и се смятат за по-надарени от другите пуеблоси.

— Този човек не ми изглежда подозрителен. Любопитен съм да видя каква ще е постройката, която нарича своя «къща». Няма да е лошо да прекараме поне една нощ под покрив, за да можем да изсушим дрехите си.

Индианецът ни поведе по обширна ливада, през която криволичеше малко поточе. В самия й край се издигаше «къщата» — голям куб с дебели зидове, в който имаше само един-единствен отвор, откъдето можеше да се проникне във вътрешността. Стените бяха от кирпич, а покривът — от тръстика, отвън и отвътре измазан с глина. Четирите зида образуваха едно-единствено помещение, което, както изглеждаше, служеше за всевъзможни цели. В единия от ъглите бяха струпани най-различни плодове от земеделския труд на индианеца. В друг ъгъл се намираше постеля, направена от шума и кожи. Срещу вратата, по средата на задната стена, беше огнището, издигащо се направо от пода. То също беше изградено от глина. До него имаше струпан голям запас от горивен материал, приготвен за употреба. Отворът, служещ за врата, можеше да се закрива с няколко кожи. Най-хубавото за нас бяха големите късове пушено дивечово месо, които висяха от тавана.

Когато влязохме в къщата, от постелята се надигна жена, която любопитно ни изгледа и после изчезна, без повече да ни се мерне пред очите.

— Ето това е моята къща — каза индианецът. — Ако братята ми я харесат, нека останат тук колкото си искат.

Един кратък поглед на Винету ми подсказа, че той няма нищо против да пренощуваме в къщата. Ето защо дадох съгласието си, като казах на индианеца:

— Ако моят брат нареди да ни запалят огън, за да изсушим дрехите си, ние ще останем при него.

— Огънят ще пламне ей сега.

Той клекна пред огнището, за да накладе огъня. Това малко ме поучуди, понеже нали имаше жена, която можеше да се заеме с тази работа. Обикновено индианците са твърде горди, за да се занимават с подобни неща.

Навън за конете имаше оградено с колове място, където ги вкарахме, след като им свалихме седлата, за да ни служат вместо възглавници. Докато индианецът зуни разпалваше огъня, аз се осведомих:

— Откога моят брат живее тук?

— Откакто се помня — отговори ми той.

— Значи знае къде е реката, наречена Флухо бланко?

— Да, тя тече недалеч оттук.

— Дали по бреговете й живеят хора?

Този въпрос беше извънредно важен за нас. Отговорът на индианеца беше съвсем непринуден:

— Да, там има червенокожи и бели хора.

— А пуебло?

— Да, там се издига и едно пуебло, което от незапомнени времена е било собственост на племето зуни. Преди години, когато тези земи са били все още част от Мексико, от Сонора дошли някакви индианци. Те намерили злато по поречието и купили пуеблото от зуните. Заплатили с оръжия, които донесли по-късно. Оттогава собственик на пуеблото е вожд от племето на юмите. Преди няколко години при реката дойде неговият внук. Той доведе една много хубава бяла скуоу, както и мнозина воини със своите жени и деца. Те заживяха в пуеблото. Вождът често пътуваше с жена си до големия град, наречен Фриско, където оставаше дълго. После той умря и аз доста време не бях виждал бялата скуоу. Но от няколко дни тя пак е там, заедно с някакъв бледолик.

— На коне ли дойдоха?

— Пътуваха в стара пощенска кола. Имаха кочияш и един водач от Албюкърки, който яздеше на кон до колата. Вчера през нощта пристигна и още един бял. Чух, че бил баща на бледоликия, които дойде с онази скуоу.

— От кого го узна?

— От самия него.

— Кога?

— Когато се отби при мен.

— Хмм! Дошъл е посред нощ и е отседнал при теб, така ли. Странно. Онзи, който през нощта съумее да намери къщата ти, той трябва добре да я познава. Бил ли е и по-рано при теб?

— Не, Но огънят ми гореше и вратата зееше открита. Светлината се е виждала отдалеч, той я е забелязал и дойде, за да попита къде е пуеблото. Изчака при мен, докато се зазори, и тогава го заведох.

— Колко път има дотам?

— Ако яздиш бързо, ще стигнеш за два часа.

— Значи ти си в приятелски отношения с белите и червенокожите, които живеят там, а?

— Да.

— Нима не ти казаха, че ще дойдем и ние?

— Не. И вие ли се каните да отидете там?

— Да. Ще ни покажеш ли пътя, щом се развидели?

— С удоволствие.

— Трудно ли е да се намери?

— Който не познава добре местностите, ще мине с коня си покрай входа на пуеблото, без да забележи каквото и да било. Флухо протича там през една долина, обградена от стръмни високи каменни стени. От дясната страна на реката скалите леко отстъпват назад и се разтварят, като по този начин образуват тесен проход, който води към пуеблото.

— Много ни се иска да изненадаме жителите му. Наистина, те знаят, че ще дойдем, но не знаят кога. Можеш ли да ни заведеш дотам, без някой да ни забележи?

— Много лесно. Така ще ви преведа, че никой няма да ви види.

— Голямо ли е пуеблото?

— Не, но е изключително здраво и надеждно. Нито един неприятел не би могъл да се изкачи на него, ако обитателите му го защитават. Щом се мине откъм реката по онзи тесен път, човек попада в обширна котловина с кръгла форма, обградена наоколо от толкова стръмни скали, че никой не може да се изкачи по тях. Дъното на котловината е покрито със зеленина. Там растат много дървета, храсти и какво ли още не. Там могат да пасат коне, а юмите садят и отглеждат тикви, лук, както и други плодове и зеленчуци, от които се нуждаят. Най-отпред, точно там, където тясната пътека извежда в котловината, е построено пуеблото нагоре по самата скала. То е тясно, но и много високо, макар да не достига до самите зъбери на скалите. Там живееше бялата скуоу с нейния вожд на юмите, сега тя пак живее там заедно с онзи бледолик и неговия баща.

Човекът ни разказа всичко това най-откровено. Както изглеждаше, той не ни смяташе за врагове на обитателите на пуеблото, иначе щеше много да внимава и в никакъв случай нямаше да прояви такава откровеност. Най-малкото не би ни описал толкова подробно околностите на пуеблото. Следователно, нямахме основание да храним подозрения към него. Винету също споделяше мнението ми, което подразбрах от израза на лицето му.

И все пак не бях напълно задоволен от думите и поведението на този зуни. След като поразмислих малко по-дълго и продължих да го наблюдавам, най-сетне си обясних на какво се дължеше лекото подозрение, което въпреки всичко се таеше в мен. Това беше прекалената любезност, която проявяваше към нас. Индианецът е сдържан във всяко отношение. А към непознати хора той проявява благосклонност едва след като ги опознае по-отблизо. А този зуни се отнасяше към нас като със стари добри познати. Беше направо учудващо откровен с нас. Той бе разговарял с еврейката и с младия и стария Мелтън. Възможно ли беше наистина да не са му казали, че никой не бива да узнае за тяхното присъствие в пуеблото?

Но имаше и нещо друго. Жена му беше излязла от къщата и не се беше върнала повече. Навън пак се святкаше и гърмеше и отново валеше като из ведро. Какво ли правеше тази жена в такова време на открито? Причината, накарала я да се бави тъй дълго навън, сигурно бе много важна.

От хранителните си запаси нейният мъж ни даде голям къс пушено дивечово месо, което ни наряза, но без самият той да яде. Когато го подканихме да хапне с нас, той заяви, че се бил нахранил малко преди да дойдем.

Не му повярвах. Той беше стоял на планинския хребет под проливния дъжд също като някой страж, който в никакъв случай не бива да напуска поста си, слезе долу едва след като ни забеляза. Колкото повече размислях над тези неща, толкова по-подозрително ми се струваше това обстоятелство. Кажи-речи изглеждаше така, сякаш той бе чакал горе да се появим. Накратко, реших да бъда предпазлив. Вследствие на това решение занесох пушките, които бяхме оставили на земята, в един ъгъл, оставих и седлата при тях. Когато Винету видя какво правя, съвсем леко повдигна вежди: По негов начин изразено, това означаваше горе-долу следното: «Защо го правиш? Да не би да таиш подозрения?»

Индианецът зуни също имаше оръжия — една стара пушка, която изглежда не беше кой знае колко годна да стреля, както и лък с колчан и стрели. Тези предмети висяха окачени на забито в стената колче. Докато се хранехме, по индиански маниер той клечеше близо до нас и изглежда се радваше, че ни е толкова вкусно. Попитахме го дали околностите са богати на дивеч и тогава той взе да ни се оплаква от апачите хиленьо, които често идвали насам и изтребвали всичкия дивеч.

— Тези песове нямат никаква работа тук — каза той. — Защо не си стоят там на онази територия, която никой не им оспорва? И въобще мразя всички апачи.

— Всички ли? Защо? Та нали никога не се е чувало зуните да са воювали срещу тях?

— Само защото сме твърде слаби, за да се изправим срещу тях.

Те ни отнемат всичко, без да имаме възможност да се защитим. Те са разбойници и крадци, които би трябвало да бъдат заличени от лицето на земята.

— Но сред тях има толкова много доблестни и прославени мъже.

— Не го вярвам. Нека моят брат ми назове поне един такъв мъж!

— Е, например Винету!

— Не ми говори за него! Когато утре ви заведа в пуеблото, от тамошните юми ще узнаете, що за крастав чакал е този апач.

— Нима е бил някога враг на юмите?

— Винаги е бил! Но веднъж им е нанесъл толкова големи щети, че те никога няма да го забравят и да му простят. Тежко му, ако някога им падне в ръцете!

— Големи щети ли? И как е станало?

— Те са били нападнали някаква асиенда и са отмъкнали голяма и скъпоценна плячка. Но са я загубили по негова вина. В друг случай воините им се намирали при някаква стара мина, където са щели да работят бледолики от далечна страна. Част от добива и печалбата са щели да получат и юмите, обаче Винету ги е оставил с празни ръце и в този случай.

— Че как е възможно? Един-единствен човек. Нима Винету е могъл съвсем сам да нанесе такива щети на цялото племе?

— Не е бил сам. Придружавал го е и друг човек, който е далеч по-лош и опасен от вожда на апачите. Той е бледолик и се казва Олд Шетърхенд.

— Хмм, уестманът! Сега си спомням. Ако не се лъжа, чух да разказват за този случай. Ами юмите имали ли са повод да нападнат асиендата, да я ограбят и да я подпалят?

— Това… това не знам — смутено призна той.

— Доста голям брой бледолики били подмамени да дойдат в тази страна и ги затворили в живачната мина. Клетите хора били съотечественици на Поразяващата ръка. Затова той ги спасил. Но доколкото си спомням, онези двама мъже сключили после мир с юмите.

— Вече е невалиден. Повтарям ти, тежко им и горко, ако някой път попаднат в ръцете на юмите!

В противоречие с доскорошната си голяма любезност индианецът говореше вече с такова озлобление, което ми беше съвсем необяснимо. Затова го попитах:

— Изглежда, ти си добър приятел на юмите, защото се гневиш така, сякаш и самият ти си от тяхното племе.

— Техен приятел съм. Следователно техните врагове са и мои врагове — призна той.

— Но, както изглежда, ти си бил погрешно осведомен от тях. На времето Винету и Поразяващата ръка са се отнесли твърде милостиво към юмите. На няколко пъти са ги побеждавали и са ги държали в плен, но въпреки всичко са постъпили извънредно снизходително към тях. Но да не говорим повече за това!

— Добре, да не говорим, защото винаги щом се сетя, ме обзема желанието да видя апача и неговия бледолик приятел на кола на мъченията.

Той се отдръпна от нас, облегна се с гръб на стената и мрачно се вторачи в огъня. Любезността му се беше изпарила. Винету ми хвърли многозначителен поглед.

Ех, да знаеше само този зуни, че ние бяхме онези двама мъже, които толкова му се искаше да види на кола на мъченията! Всъщност странно беше, че тази мисъл не му хрумна. Сигурно беше видял, че апачът е индианец. Защо не го попита от кое племе е? Винету е прекалено горд, за да премълчи името си. Ами Сребърната карабина и карабината «Хенри»!Всеки познаваше тези две пушки, пък макар и само по описание. Ей къде бяха облегнати в ъгъла, а пламъците на огъня ги осветяваха достатъчно добре. Ако индианецът им хвърлеше само един поглед, би трябвало да заподозре с кого си има работа. Този човек ми ставаше все по-неприятен.

Ето че най-сетне жена му се върна. Беше толкова измокрена, че дрехите й бяха залепнали по тялото. Без изобщо да ни погледне, тя мина покрай нас и се насочи към постелята, където я бяхме заварили при пристигането ни. Сега тя пак се настани там. Жената не беше грозна, но в цялото й поведение си личеше, че е наплашена. Изглежда беше по-скоро робиня на мъжа си.

— Къде ли може да се е скитала тази клета женица в това лошо време? — обади се Емъри на немски, защото беше възможно индианецът да разбира английски. — Каква ли причина я е накарала тъкмо сега да излезе и с часове да се бави навън?

— Една много основателна причина — отвърнах аз. — Колко път има до Флухо бланко според описанието на този зуни?

— Два часа езда.

— И горе-долу колко време отсъства жената?

— Сигурно повече от четири часа и… а-а, да не би да мислиш, че е ходила при двамата Мелтън?

— Смятам го за твърде възможно. Съобщила им е, че сме пристигнали.

— Чарли, шапка свалям на твоята прозорливост, само че този път сметките ти са криви!

— Възможно е, но едва ли греша. Почти съм сигурен, че индианецът веднага ни е познал, още когато е видял да се приближаваме, както и че неговата любезност е само прикритие.

— Хайде бе! Ако си прав, тук ще стане твърде неприятно за нас. Да не би да искат да ни пленят в тази къща?

— Вероятно.

— Ами че тогава ще трябва незабавно да си тръгнем.

— Не, оставаме!

— Човече, да не би да искаш тук да те спипат?

— Не.

— Но това сигурно ще стане, ако чакаш да дойдат.

— Не е нужно да ги чакаме, защото ако не се лъжа, те са вече тук.

— Тъй ли мислиш?

— Да. Навярно са дошли заедно с жената.

— И сега стоят отвън?

— Да.

— По дяволите! А ние си седим тук край буйния огън на отворена врата! Няколко изстрела и с нас е свършено.

— Не се тревожи! Двамата Мелтън ще искат да ни заловят живи и именно заради това няма да ни хванат.

Отидох до ъгъла и взех карабината «Хенри», за да мога в случай на нужда бързо да им пратя няколко куршума. Същевременно дръпнах кожите на входа така, че остана открита само една тясна пролука, колкото оттам да излиза пушекът. Сега бе невъзможно отвън да се види, че седим край огъня. Но индианецът не бе съгласен с действията ми.

— Защо закриваш входа? — попита ме той. — Да не би да искаш да се задушим?

— Димът и така излиза навън. Никой няма да се задуши — отвърнах аз.

— Но входът трябва да е открит! С тези думи индианецът се изправи.

— Моля те да оставиш кожите спуснати, защото иначе някой може да ни види отвън.

— Че кой ли ще стои по това време навън?

— Може би ти знаеш.

— Там няма никой и аз пак ще открия входа.

Той понечи да отиде до вратата, за да отметне кожите. Тази негова упоритост превърна подозренията ми в абсолютна сигурност.

— Стой си на мястото, или ще стрелям! — извиках му, като насочих дулото на карабината.

Той се обърна към мен и щом видя, че съм го взел на прицел с пушката си, много се изплаши.

— Искаш да стреляш по мен? — попита със заекване.

— Да, ще стрелям, ако веднага не отидеш да седнеш при жена си!

— Защо да отида при нея?

— Не питай, а се подчинявай!

— Къщата е моя, а не ваша!

— В този момент е наша. Изцяло от теб зависи дали и занапред ще бъде твоя.

— Вие сте мои гости. Аз ви доведох тук. Нима така трябва да се отнасяте към вашия домакин?

— Да, защото той ни е поканил с единствената цел да ни погуби. И така, незабавно сядай, ако не искаш куршумът ми да те прониже!

Той се престори, че се подчинява, но започна да се приближава към мястото, където висеше неговата пушка. Бързо станах, изпречих се между него и оръжието му и като посочих към постелята, казах:

— Не насам, а натам трябва да отидеш. И побързай, иначе ще изгубя търпение!

Той стоеше пред мен и ме гледаше с яростно святкащите си тъмни очи.

— Бързо! — повторих аз. — Аз съм Поразяващата ръка и ей там седи Винету, а нали за нас двамата ти спомена преди малко. Искаш да ни видиш само на кола на мъченията, обаче ще ти се наложи и така да ни погледаш.

Тогава индианецът се изсмя презрително.

— Да не си мислиш, че ще се изплаша от имената ви? Нямам такова намерение. Още когато ви видях да се задавате, знаех кои сте.

— Тъй си и мислех.

— Дойдохте тук, за да убивате, но самите вие връхлетяхте в прегръдките на смъртта. Знаеш ли кой съм аз?

— Е?

— Не съм никакъв зуни, а съм един от онези воини на юмите, които се преселиха тук заедно със своя вожд и неговата бяла скуоу. Днес ще плащаш сметката за Асиенда дел Аройо и за Алмаден алто.

Той ми обърна гръб и закрачи към постелята, но после внезапно се метна встрани и като блъсна завесата от кожи, изхвръкна през отвора навън. Можех да му попреча само с един изстрел, но не ми се искаше да го убивам. Жена му бавно се изправи — явно не биваше да забележим. И тя се канеше да избяга. Затова я попитах:

— Може би имаш голямото желание да отидеш при мъжа си?

Тя не отговори.

— Ако искаш да го последваш, върви! Ние не те задържаме.

Жената ме погледна несигурно.

— А какво ще направите с мен, ако предпочета да остана?

— Нищо, ние не се бием с жени. И така, остани си спокойно на мястото и прави каквото си искаш! Само не бива да пречиш на действията ни.

— Сеньор, ти си добър! Ще остана тук, без да се опитвам да правя нещо, което може да не ти се хареса.

След като отново закрихме входа с кожите, другите трима също взеха пушките си. Аз пак седнах край огъня. Емъри и Винету последваха моя пример, но Фогел загрижено каза:

— За Бога, не сядайте пак там!

— Защо? — попитах аз.

— Защото там ще ни улучат куршумите на враговете. Те ще се промъкнат тайно до входа и под кожите могат да погледнат вътре.

— Тъкмо това искаме да стане.

— Искате да ни застрелят?

— Няма да се стигне дотам. Ние сме по-бързи от тях. Ако се прикрием зад стената, не биха могли да ни видят, и следователно изобщо няма да се опитат да стрелят. Иначе ще се лишим от удоволствието да им дадем добър урок. Сядайте спокойно при нас! Няма от какво да се боите. Можете да се осланяте на зрението ни, само не бива самият вие непрекъснато да наблюдавате вратата. Негодниците ще го забележат. Гледайте във всички други посоки, само не и към входа!

— Ами ако им хрумне да атакуват къщата?

— И как ще го направят?

— Като внезапно се втурнат през входа.

— Едва ли ще предприемат подобно нещо. Нали знаят много добре, че в такъв случай всичките ни пушки ще се насочат към тях. Никой няма да избяга от огъня на моята скорострелна карабина. А те съвсем не са толкова многочислени, че да не щадят хората си.

Фогел седна на земята с гръб към вратата, но от време на време неволно присвиваше рамене, сякаш всеки миг очакваше отзад да го улучи куршум. Нарочно разговаряхме на висок глас, за да си помислят намиращите се отвън хора, че не сме кой знае колко бдителни. Привидно изобщо не обръщахме внимание на кожените завеси на входа, но всъщност не ги изпускахме из очи. Понякога вятърът ги раздвижваше и това естествено ни затрудняваше.

Ето че в този момент между долния край на кожите и пода видях да се появява дулото на пушка. У спяха да проврат не повече от четири-пет сантиметра от цевта, когато Винету светкавично вдигна Сребърната карабина. Разнесе се изстрел и отвън някой извика. Дулото веднага изчезна.

— Тоя, дето се опита да стреля по нас, няма да повтори — засмя се Емъри. — Тези негодници наистина заслужават да ги напердашиш. Как може да им хрумне точно нас да заловят тук!

— Мислите ли, че няма да успеят? — попита Фогел.

— И дума да не става! Нужно е само да залегнем край входа, да оставим огъня да угасне, тъй че да не могат да ни виждат, и тогава ще ги очистим един подир друг.

— А още по-добре ще е, ако се качим на покрива — подхвърлих аз. — Оттам ще имаме открит изглед на всички страни.

Винету кимна. Височината на тавана не достигаше три метра. За да не повредим пушките, можехме да избием дупка с пушкалото на индианеца. Но преди това трябваше да оставим огъня да угасне, иначе излизащата през дупката светлина щеше да издаде намеренията ни. След като пламъците изчезнаха, Емъри свали от стената старата пушка и започна работа. Винету щеше да му помага, като двамата се сменяха. Отидох при вратата, за да предотвратя евентуални изненади.

Легнах на земята и бавно проврях глава между пода и завесата. Пред вратата нямаше никой. Погледнах надясно покрай зида — не се виждаше жива душа! После наляво… аха, оттам, пълзейки, се приближаваше силует. Безшумно, по истински индиански маниер. Изчаках го да се приближи на около три стъпки от входа, светкавично изхвръкнах навън, сграбчих го с лявата си ръка за дрехите през гърдите, с десницата си му залепих четири звучни шамара и после го блъснах така силно, че той изпусна пушката си, отлетя надалеч и се просна на земята. Беше индианец. Вдигнах пушката и влязох вътре. Този човек сигурно нямаше да се върне много скоро. Ако не ставаше въпрос за нещо много по-сериозно, сцената с шамарите би ми се сторила твърде забавна и смешна. Впрочем вече бе престанало да вали и небето отново започна да се прояснява. Не след дълго в тавана бе пробита толкова голяма дупка, че можехме да се промъкнем през нея. От раменете на Емъри ние лесно се озовахме на покрива, след което изтеглихме и англичанина. Естествено, горе не застанахме прави, а се придвижвахме насам-натам само пълзешком, иначе щяха да ни забележат на светлината на отново появилите се звезди. Разпределихме се по следния начин: аз заех предната страна на къщата, Винету — задната, Емъри залегна надясно, а Фогел — наляво.

След като пропълзях до самия ръб и погледнах надолу, точно под мен видях застанали двама от онези типове. Тъй като не исках да ги убивам, дадох два предупредителни изстрела с револвера си. Изплашени от неочакваното нападение, те нададоха викове и бързо избягаха. В следващия миг откъм задната страна се разнесе изстрел от Сребърната карабина на Винету и веднага след това в нощта проехтя неговият звучен глас:

— Махни се от конете, иначе следващият куршум ще те улучи право в главата!

Зад самата къща се намираше ограденото с колове място, където бяхме вкарали нашите животни. Тъкмо когато апачът бе застанал на поста си, се бяха опитали да ги отмъкнат. И от другите две страни също се чуха изстрели. Тези типове бяха наобиколили къщата отвсякъде. Но ето че сега се оттеглиха колкото бе възможно по-надалеч. Намерението им да ни пленят се провали най-безславно. Повече никой не дръзна да се приближи и когато се развидели, видяхме, че наоколо не се мяркаше жива душа.

Отново слязохме долу в помещението. Жената все още лежеше на постелята си, там където я бяхме оставили снощи. Изглежда, не беше особено привързана към мъжа си. Винету се приближи до нея и я попита:

— Защо моята червенокожа сестра не побърза да отиде навън при своя мъж?

— Защото не искам повече да го виждам — отвърна тя. — Сеньори, подарете ми малко пари, за да мога да се върна при моето племе!

— Искаш да тръгнеш към Сонора? — попитах я смаяно.

— Да, сеньор.

— И да изминеш съвсем сама този дълъг път сред толкова много чужди племена?

— Не ме е страх от тези племена. Една бедна скуоу няма никакви врагове.

— Вярно е. Никой войн няма да ти стори зло. Но защо искаш да напуснеш мъжа си?

— Защото насила ме принуди да изоставя племето си и да тръгна с него. Там имах и родители, и братя, а тук бавно умирам от мъка.

— Твоят мъж не се ли държи добре с теб?

— Той е зъл човек. Мразя го!

— Добре! Ще ти подарим толкова, че по пътя си да можеш да платиш всичко, което ще ти е необходимо.

Дадох й колкото ми беше възможно. От Емъри получи десетократно, Фогел и отдели няколко долара, а Винету извади от колана си едно златно зърно. Жената просия от радост.

— Сеньори, благодаря ви! Тук трябваше да намерите гибелта си, а проявявате милосърдие към мен! Колко се радвам, че коварният план срещу вас не успя!

— Какви им бяха всъщност намеренията? — попитах аз.

— Да преспите у нас и по време на съня си да бъдете заловени.

— Кой измисли този план?

— Двамата бледолики, които са баща и син. Най-напред тук дойде @~ринът заедно с бялата скуоу. Той ви мислеше за мъртви. После се появи баща му и каза, че сте близо по петите му и че сте убили и ограбили брат му. Тогава ни накараха да се изкачим на хребета, за да следим кога ще пристигнете и да ви поканим в нашата къща. След като дойдохте, въпреки лошото време аз трябваше бързо да отида до Флухо бланко и да уведомя двамата сеньори за появяването ви. Те веднага яхнаха конете си и заедно с всичките си войни ме последваха дотук.

— Не можа ли да ни предупредиш?

— Не. Нали ми бяха втълпили, че сте лоши хора? Но когато ти започна да ми говориш толкова дружелюбно, разбрах, че са ни излъгали. А ето че сега ме дарихте толкова щедро! Как ми се иска да мога да ви се отблагодаря!

— Можеш, ако ни дадеш сведенията, за които ще те помолим.

— Само ме питай, сеньор! С удоволствие ще ти кажа всичко каквото знам.

— Ще ти се доверя, защото погледът ти излъчва честност. Снощи твоят мъж описа местоположението на вашето пуебло. Мислиш ли, че ни каза истината?

— Не ви излъга, понеже от бащата на белия сеньор му беше заповядано да ви говори истината.

— Но нали е трябвало да бъдем заловени тук в къщата?

— Това беше началото на плана. В случай на неуспех, щяха да ви подмамят във втора клопка.

— Знаеш ли каква е тя?

— Да, тъй като всеки от нас трябваше да е в течение на нещата, а и всички се радвахме, че ще можем да ви отмъстим заради извършеното от вас преди време.

— Дано успеем да узнаем от теб нещо за въпросната клопка.

— Ще ви кажа. Мъжът ми трябваше точно да ви опише пуеблото, понеже ако тук планът ни се провалеше, мислеха да ви подмамят там.

— Изобщо не е нужно да ни подмамват, защото сме твърдо решени във всички случаи да посетим пуеблото.

— Това щеше да означава вашата гибел, ако сега не бях успяла да ви предупредя. Тъй като не им се удаде тук да ви изненадат и пленят, всички наши хора, дошли през нощта насам, ще пришпорят конете си към пуеблото и ще оставят съвсем ясни следи, за да можете лесно да намерите пътя. Той води надолу в долината на Флухо бланко, после нагоре към десния бряг на реката, докато най-сетне долината се стесни толкова много, че покрай водата може да язди само един-единствен конник. Точно на това място скалите се разтварят. Тясна пътека води навътре между тях и към пуеблото. От двете страни се издигат високи скали, по които не е възможно да се изкатери човек. Точно там вътре искат да ви вкарат. Половината от нашите хора ще ви очакват на пътеката между скалите, а другата половина ще залегне по пътя ви в засада, за да ви пропусне да минете и после да ви последват по петите. Трябва да попаднете между тези два отряда.

— Планът никак не е глупав! Теснина между скали, която ще ни принуди да яздим един подир друг, отляво и отдясно отвесни каменни стени, а отпред и отзад по един неприятелски отряд!

— Така е, сеньор. Старият измисли този план.

— Не е лош, обаче в него има един недостатък, или дори направо няколко. И да не ни беше предупредила, пак никога нямаше да влезем в този капан. Значи половината от вашите хора ще залегнат в засада и ще ни пропуснат да минем, докато другата половина ще язди пред нас към пуеблото, нали?

— Така е, сеньор.

— И на всичко отгоре ще оставят ясни следи? Нека моята сестра не вярва, че сме слепи. Ние щяхме да преброим дирите и веднага щяхме да забележим, че половината от тях внезапно изчезват. Но те дори не могат да изчезнат. Ездачите няма как да полетят във въздуха. Следователно по следите щяхме да разберем, че една част от неприятелите ни са продължили в предишната посока, докато другите са свърнали встрани. Щяхме да слезем от конете, щяхме тайно да проследим хората до засадата и да я ликвидираме.

— Ами после как щяхте да минете през теснината?

— Може би изобщо нямаше да навлезем в нея, а дори и да го направехме, зад гърба ни нямаше да има никакви неприятели, а само пред нас. Враговете ни също щяха да бъдат принудени да яздят поединично един подир друг, така че и от двете страни щеше да има възможност да се бие само първият конник, а в такъв случай от вашите нямаше да остане жив, за да преброи труповете на избитите.

Видях, че моите обяснения съвсем слисаха жената. Тя го удари на молба.

— Сеньор, не го правете! Не искам моето предупреждение да доведе до смъртта на тези хора. Предпочитам да се убия.

— Успокой се! Ние не гледаме на юмите като на врагове. На времето сключихме с тях мир и ще се отнесем към тях като с приятели. Ако зависи от нас, на никой от вас няма да се случи нищо лошо. Искаме да заловим само двамата бледолики, които изобщо не ви интересуват. Това е всичко. Ето защо ще се опитаме да постигнем целта си с хитрост, тъй че да не се стига до сражение. И тъй, кажи ми дали теснината сред скалите наистина е единственият път, който води до пуеблото?

— Да, няма друг.

— А не може ли човек да се изкатери по скалите, обграждащи котловината?

— Не. Невъзможно е, понеже са отвесни като зидовете на тази къща. Ако желаете, мога всичко да ви покажа.

— Кога? Къде?

— Сега, веднага; Реката тече долу в ниското, а равнината остава високо. Онзи, който знае къде се намира пуеблото, може да стигне с коня си до самия ръб на скалата над него и оттам да хвърли поглед надолу и да огледа жилищата.

— Наистина трябва да видим пуеблото. Искаш ли да ни заведеш дотам?

— Да. Яхнете конете си и тръгнете право на юг. Ще яздите, докато стигнете до една самотна голяма скала. Там ще ме изчакате! Трябва да заобиколя, за да не видят моите следи заедно с вашите.

Занесохме седлата си зад къщата и ги сложихме на конете. Мнимият зуни притежаваше две ездитни животни. С едното беше избягал, а другото стоеше в ограденото място заедно с нашите жребци.

Жената щеше да ни догони с него.

Поехме в указаната ни посока и след около половин час право пред нас видяхме скалата, където трябваше да чакаме индианката. Не след дълго тя се появи и застана начело, за да ни води. Ние я последвахме, но вече в западна посока.

Теренът представляваше покрито с храсталаци плато, в което дълбоко се бяха врязали потоците. Продължихме около час през тази равнина, докато най-сетне стигнахме до гъсталак, над който се издигаха короните на многобройни дървета. Той се разпростираше на доста голямо разстояние и, както изглеждаше, имаше формата на подкова. Там жената слезе от коня си и му спъна предните крака така, че да не може да отиде далеч. И ние направихме същото, а след това я последвахме в гъсталака. Тя ни поведе през него, но по едно време спря и ни каза:

— Още десетина крачки и ще се озовем пред самия ръб на дълбоката котловина, където ще видите пуеблото. Внимавайте да не ви забележат отдолу!

Вслушвайки се в предупреждението й, ние легнахме на земята и пропълзяхме между последните храсти. Съвсем скоро пред нас зейна дълбока пропаст, чиито стени бяха толкова отвесни, че кажи-речи ни се зави свят. Дъното й представляваше тревиста морава, където пасяха двайсетина коня И няколкостотин овце. Там се издигаха и високи дървета, които обаче от нашето място приличаха на тънки фиданки.

— Още една котловина! — каза Винету, който лежеше до мен.

Апачът имаше основателна причина да изрече тези думи. Да, пак котловина. По време на нашите пътешествия надлъж и нашир из Дивия запад неведнъж подобни котловини бяха изиграли важна роля за нас. Колко често такива местности са се оказвали съдбоносни за противниците ни, докато ние много сме внимавали да не престояваме по-дълго в капан подобен на този. И когато това е било неизбежно, почти винаги сме се разкайвали.

Котловината пред нас можеше да се превърне в затвор за обитателите си, понеже както съвсем ясно се виждаше, имаше един-единствен път, по който да се излезе от нея, а именно онази тясна пътека между скалите, спомената вече от индианката.

Котловината имаше почти форма на окръжност, а скалите се издигаха като отвесни зидове. По тях нямаше площадки или каменни издатини, нито пък пукнатини, по които би могъл да се изкатери човек. Всичко това много ми приличаше на огромна клетка за мечки, построена така, че нейните обитатели бяха принудени да стоят само долу на дъното й. Бяхме залегнали малко косо срещу нейния вход и ясно виждахме колко е тесен. Имаше място да мине само един ездач. До входа, през който се стигаше до малката река Флухо бланко, се издигаше постройката, наречена от еврейката замък. Юдит имаше известно право да й даде това наименование. Замъкът представляваше всъщност пуебло, чиито етажи бяха изградени стъпалообразно, както бе вече описано. Личеше си, че преди време от околните скали се бяха отделили и струпали големи каменни маси. Отломките им бяха използвани при градежа на пуеблото. Със задната си страна то бе прилепено за скалата и имаше осем ясно различими етажи, които образуваха също толкова платформи, понеже всеки по-горен етаж отстъпваше малко назад в сравнение с намиращия се под него. Цялата постройка приличаше на правилна четириъгълна пирамида, разсечена отгоре до долу. Едната й видима половина се издигаше пред скалата, а другата сякаш оставаше невидимо вградена в нея. На всеки етаж имаше облегната по една подвижна стълба. Ако изтеглеха само най-долната, никой пришълец не можеше да се изкачи. Със своите терасовидно изградени каменни етажи постройката оставяше впечатлението, че е непревземаема крепост.

За времето, когато пуеблото е било изградено, то изцяло е изпълнявало предназначението си. Само по себе си то беше непревземаемо, а към това се прибавяше и обстоятелството, че не се намираше на открито, а беше на толкова закътано място. До него се достигаше единствено през съвсем тесния вход, за чиято защита бяха необходими само няколко души. Тази крепост можеше да бъде превзета единствено с изненада и хитрост, защото в случая даже и глад нямаше да помогне. Ако дъното на котловината беше използвано за отглеждане на градински насаждения, то обитателите на пуеблото сигурно разполагаха с достатъчно плодове и зеленчуци, за да преживяват, а и вода се намираше предостатъчно. Насред котловината блестеше повърхността на неголям водоем, а както разбрахме по-късно, в средата на приземния етаж имаше малък воден басейн с кръгла форма, който вероятно се подхранваше от подземен извор.

Но нас ни интересуваха преди всичко хората. Пред тесния вход се бяха разположили известен брой индианци, които, въоръжени с пушки, имаха задачата да го отбраняват. Предводителят им беше седнал над тях на първата платформа на пуеблото, и то в компанията на Джонатан Мелтън и на еврейката. Мелтън също държеше в ръката си пушка.

— Виждате ли, сеньори, че е така, както ви казах? — обади се индианката. — Воините при входа очакват вас. А другите воини са залегнали в засада навън край реката, за да ви погнат после навътре в теснината.

— Къде е бащата на младия бледолик, който седи ей там долу?

— Навън при засадата. Той предвожда тамошните хора, а пък сина му е предводител тук. Уверени са, че ще ви заловят. След тези думи англичанинът попита:

— Сега какво ще правим? Няма ли да скочим долу и да спипаме младия Джонатан?

— Долу ли? Може би, но без да скачаме. Я хвърли един поглед на пуеблото! Колко ли е разстоянието от нас до най-горната платформа?

— Мисля, че е поне дванайсет метра.

— Като нищо има толкова.

— Да не би да искаш да направиш толкова дълга стълба? — усмихнато попита той.

— Ако ще се шегуваш, то гледай поне шегите ти да са духовити!

— Хмм, да, работата е сериозна. Непременно трябва да проникнем в пуеблото и понеже е невъзможно да минем през онзи тесен вход, ще ни се наложи да се спуснем оттук.

— Не бих казал, че е напълно невъзможно. Вече обясних на индианката по какъв начин бихме могли да влезем със сила. Ала насилието предполага открито нападение и ако дори ни се удаде да влезем в котловината здрави и читави, то от платформите на пуеблото индианците биха могли най-спокойно да ни очистят. Не, все пак вярвам, че е възможно тихомълком да се промъкнем вътре, но само през нощта. За целта ще трябва безшумно да обезвредим неприятелските постове, като най-вероятно ще се наложи да ги пронижем с ножовете си, а точно това искам да избегна. И така, не ни остава нищо друго освен да се спуснем отгоре.

— Навярно с помощта на ласата ни, а?

— Да.

— Слушай, това е опасно, защото тези ласа не сме ги правили ние, ами са купени. А да се спускаш от такава височина на купени ремъци е нещо повече от рисковано. Кажи-речи можеш да си сигурен, че ще се скъсат.

— Ще издържат, защото са напоени с лой, а после са били и опушени.

— Въпреки това не ми се иска да им поверявам живота си. А мина ли ти през ума, че при тази дължина на ремъка ласата непременно ще се залюлеят насам-натам?

— Да. Ще разсея съмненията ти, като се спусна пръв. Щом стигна долу, ще опъна ласата толкова здраво, че да можете да се спуснете по тях, без да се люлеете.

— Well! Опитай, и ако сполучиш, с удоволствие ще те последвам. Но преди това попитай тази скуоу дали…

— Не, не! — прекъснах го аз. — Жената не бива да знае, че имаме намерение да се спуснем оттук. Наистина, вярвам й, че иска да е честна към нас, но във всички случаи ще е по-добре, ако не й казваме нищо. Дори и да е твърдо решена да не ни издава, все пак не е изключено да се раздрънка пред мъжа си или пък пред някой от другите юми.

— Тогава постъпихме добре, че досега разговаряхме на немски. Къде ли отиде апачът?

Междувременно Винету беше изчезнал в храстите от дясната ни страна. Подозирах какви намерения имаше и затова отговорих:

— Убеден съм, че ще отиде да залегне точно над пуеблото, да хвърли един поглед надолу и да обмисли как най-добре ще можем да се спуснем.

Не се бях излъгал. Разбрах го, когато не след дълго Винету се върна и каза:

— Има само един път, който ще ни отведе до целта, без да се пролива кръв. Ще трябва да се спуснем на най-горната платформа.

Винету си послужи с езика на сиусите по същата причина, поради която бях разговарял с англичанина на немски.

— Мислиш ли, че ласата ни ще се окажат достатъчно дълги? — попитах го аз.

— Да.

— И че няма да се скъсат?

— Ще издържат. Ако завържем и трите ремъка един за друг, ще стигнат до най-горната платформа на пуеблото.

— Но къде ще закрепим горния им край?

— Съвсем близо до ръба на пропастта се издига едно дърво, чиито корени са достатъчно здрави, за да ни издържи. Дано моят брат се съгласи с предложението ми още тази вечер да се спуснем долу.

— Съгласен съм. Дори се канех сам да ти направя същото предложение. Но какво ще правим, докато дойде време да пристъпим към изпълнението на плана?

— Не може ли моят брат и сам да си отговори на този въпрос?

— Може би. Преди всичко трябва да се погрижим неприятелите ни да не отгатнат нашите намерения. Винету ми кимна в знак на съгласие.

— Да, ще трябва да отвлечем вниманието им от мястото, където се намираме. Как може да стане това най-добре според моя брат?

— Ще ги накараме да повярват, че се каним да ги нападнем откъм реката.

— Правилно! Нека помислят, че искаме да се промъкнем през теснината по пуеблото. Но за да постигнем целта си, ще трябва да слезем долу при тях.

— Сега веднага ли? — попита Емъри.

— Да — заяви апачът. — Нека ни видят и разберат, че се навъртаме долу край реката.

— Но това е твърде опасно. Ако им се мернем пред очите, те просто ще ни застрелят.

— Ще го направят само ако се приближим толкова, че да могат да ни улучат с куршумите си. А точно това ще се стремим да избегнем.

— Но нали една част от тях са залегнали в засада! Тези хора непременно ще забележат приближаването ни, докато ние няма да знаем къде са се скрили. Така можем да се озовем право в ръцете им.

— Няма, защото имаме очи и уши. А може би жената знае къде се намира засадата.

Когато й зададохме този въпрос, тя ни обясни следното:

— Ако се върнете обратно до нашата къща и проследите оставените от тях нарочно съвсем ясни дири, ще стигнете до един малък поток, който се влива във Флухо бланко. Там те смятаха да се разделят. Единият отряд щеше да продължи нагоре по брега на Флухо чак до пуеблото, а другият щеше да язди покрай малкия поток до някое място, където ще е невъзможно да забележите хората му. И там ще останат скрити в храстите.

— И вероятно сега ни очакват с болезнено нетърпение — добавих аз, — понеже първият отряд е пристигнал вече при пуеблото. Виждаме воините му да лежат ей там долу. Да караме ли господата да ни чакат още дълго?

— Не, сега ще се спуснем с конете долу при реката — обади се Винету, след което се обърна към жената:

— Моята сестра има почтени намерения към нас, нали?

— — Да — отговори простичко тя и по израза на лицето й си личеше, че казва истината.

— Тогава ще бъдеш възнаградена. Ако успеем да заловим двамата бледолики чрез хитрост, без да се стига до въоръжена схватка, ще ти дадем още злато. Но ако ни предадеш, първият ни куршум ще улучи теб.

— Искам тайно да избягам оттук, но без да навредя на моите съплеменници. Вие не желаете да ги избивате и ще ги пощадите. Давате ми и злато, за да стигна по-лесно до Сонора. Затова доброволно ви казах всичко, каквото искахте да знаете, и няма да ви издам.

— Тогава нека моята сестра още сега се върне в своята къща.

Тя се накани да изпълни нареждането му, но ние все още не знаехме нещо извънредно важно. Дори толкова съобразителният и досетлив Винету беше забравил да я попита. Ето защо й зададох следния въпрос:

— Навярно добре познаваш разположението на помещенията в пуеблото, а?

— Знам ги всичките.

— А известно ли ти е къде живее бялата скуоу, която пристигна тук с колата?

— В първия етаж на пуеблото.

— Къде е входът му?

— На втората платформа отдолу нагоре. Той представлява една дупка, през която се спуска подвижна стълба. Дупката е в средата на платформата.

— Тогава вероятно индианците живеят под бялата скуоу на приземния етаж, а?

— Не.

— А за какво се използва това помещение?

— За съхраняването на запасите от храни, на царевицата, както и на другите плодове и зеленчуци, отглеждани в котловината. Там има и вода.

— В цистерна ли?

— Не. Идва от реката.

— Тогава навярно и малкият водоем, който се вижда оттук, също е свързан с Флухо бланко, а?

— Да. В него винаги има вода, защото реката никога не пресъхва съвсем.

— Ами къде живеят твоите съплеменници, юмите?

— На по-горните етажи.

— А знаеш ли къде са настанени двамата бели, бащата и синът, които искаме да заловим?

— Синът живее на първия етаж.

— А бащата?

— Той е над сина.

— Как е възможно бялата скуоу да се чувства добре тук в тази дива пустош? Та нали й липсва всичко необходимо за една бяла, за да бъде доволна!

— Нищо не й липсва. На времето вождът й набави всичко каквото си пожела. Беше изключително трудно безброй многото неща да се донесат през тези диви земи, но тя така го беше заслепила,\че за нея той правеше й невъзможното. Нашите мъже непрекъснато пътуваха до Прескът или до Санта Фе, за да изпълняват нейните поръчки.

— Добре! Вече знаем всичко. Можеш да се върнеш у дома си. Но не забравяй какво ти каза Винету! Ако си нечестна към нас, ще получиш куршум. Ако ни бъдеш вярна, ще получиш от нас още злато.

— Кога, сеньор?

— Веднага щом заловим двамата бели.

— И къде?

— В твоята къща. Най-вероятно ще минем покрай твоя дом, когато решим да напуснем тази местност.

— Тогава ви моля да внимавате никой да не забележи, че ми давате нещо.

— Не се тревожи! Няма да ти напакостим, след като имаме толкова голяма полза от теб.

Тя яхна своя неоседлан кон и си тръгна. Ние също се метнахме на седлата. Индианката бързо изчезна на североизток, понеже къщата й се намираше в тази посока. А ако оттам човек искаше да се отправи към Флухо бланко, трябваше да поеме право на запад. Следователно, за да стигнем до реката от мястото, където бяхме в момента, ни се налагаше да яздим в северозападна посока. Не беше трудно да се изчисли на какво разстояние. На идване към пуеблото, преди да свърнем на запад, бяхме вървели около половин час на юг. Сега ни беше нужно най-много половината от това време, защото имахме възможност да пришпорим конете.

Не след дълго стигнахме до дирите, които юмите бяха оставили толкова ясно за нас. По всичко личеше, че реката е наблизо. Тогава Емъри попита апача:

— Всъщност какво сте намислили? Искате да се покажете на юмите, добре, но и дума не чух къде и как ще стане това.

— Ще потърсим засадата, където са се скрили хората от втория отряд, за да ни издебнат.

— Открито ли ще отидем при тях?

— Не, тайно.

— Но нали трябва да ни видят? В такъв случай не бива да се промъкваме тайно.

— Да, ще ни видят, но едва след като се озовем наблизо.

— Аха! Значи ще пропълзим до тях незабелязано! Но тогава ще ни е невъзможно да вземем конете.

— Не, ще ги оставим назад. Нашият брат Фогел ще ги пази. И изобщо той не би могъл да дойде с нас, защото не умее тайно да се промъква и само би ни навредил.

— Тогава преди всичко ще трябва да потърсим някое подходящо скривалище за него и за конете, за да не го изгубим заедно с тях.

Скоро намерихме такова място — проточил се доста надалеч гъсталак, който се появи откъм дясната ни страна. Насочихме конете натам, слязохме от седлата, скрихме животните и дадохме на Фогел всички необходими указания. Той никак не се радваше, че не го вземаме с нас, но нямаше как да отрече, че не притежаваше нужните умения и сръчност за подобно начинание.

След като се убедихме, че оставяме Фогел на безопасно място, ние се върнахме при дирята на юмите и продължихме да я следваме. Оттук нататък това ставаше по възможно най-предпазливия начин, понеже можеше да се предположи, че ще изпратят срещу нас съгледвач. Използвахме за прикритие всяко дърво и не излизахме иззад него, без да сме се убедили, че пред нас няма неприятели.

По този начин след известно време стигнахме близо до дълбокия пролом в скалите, издълбан от Флухо в платото. Всъщност това беше каньон, към който се приближавахме перпендикулярно.

Изведнъж теренът започна рязко да се спуска надолу. Това бе нещо като дефиле, което водеше към реката. Но ние не навлязохме в него, защото Винету каза:

— Преди да слезем по дефилето, трябва първо да видим къде ще ни отведе. Да продължим встрани от него, докато стигнем до самия ръб на каньона!

Така и направихме. Скоро се добрахме до високия край на скалата, откъдето можехме да хвърлим поглед към реката. Видяхме мястото, където излизаше дефилето. Точно срещу него на другия бряг се намираше устието на един поток. Сигурно беше онзи, за който беше споменала индианката. Водите му излизаха между скалите, като оставяха достатъчно място, за да могат пешеходци или ездачи да се движат по неговия бряг край високата каменна стена. Емъри посочи натам и каза:

— Значи ей там отсреща са залегнали в засада. И как ще се промъкнем до тях, без да ни забележат? Тръгнем ли нагоре покрай потока, тези негодници сигурно ще видят, че се приближаваме.

— Нима е речено, че трябва да вървим нагоре по брега? — попитах го аз. — Може да има и друг път. Не го ли намерим тук, ще го потърсим другаде.

— Аха! Значи искаш да излезеш в гръб на червенокожите, така ли?

— Да. Те не очакват, че ще се появим от противоположната посока; спускайки се надолу по потока. Така че вероятно ще ги изненадаме и обезвредим.

— Но в такъв случай ще трябва да преминем от другата страна на реката, да прехвърлим и каньона, и скалите.

— Всичко съм обмислил най-подробно. Елате сега да се спуснем по дефилето! Вече познаваме терена им и ми се струва, че ще постигнем целта си.

И така, изминахме краткото разстояние обратно до дефилето и започнахме да слизаме по него. При реката забелязахме, че дирите на юмите се разделят. Половината от индианците бяха продължили да яздят нагоре, а другите бяха прехвърлили реката и отсреща се бяха изкачили по брега на потока. Ние щяхме да видим всичко това дори и да не бяхме осведомени от жената. Неразбираемо си оставаше за мен как двамата Мелтън можеха да ни мислят за слепи. Следите щяха да направят впечатление на всеки човек, да не говорим за един Винету!

Прехвърлихме реката, но не тръгнахме покрай потока, защото по-нагоре ни очакваха юмите, а закрачихме надолу по течението на Флухо бланко, докато стигнахме до подходящо място, за да се изкатерим по брега. Най-сетне се озовахме на платото отвъд реката и продължихме по него косо наляво по посока към дълбоко врязалото се корито на потока. Скоро намерихме удобно място, за да се спуснем долу.

Юмите очакваха да се появим отдолу, изкачвайки се покрай потока, но ние вече бяхме над тях. Започнахме да се промъкваме надолу към позицията им. Тук станахме двойно по-предпазливи. Изглежда, Емъри все още не беше съвсем наясно какви са намеренията ни с Винету. Когато се спряхме на място с добро прикритие, той ме попита:

— Чарли, нима беше необходимо да бием този път?

— Да. Юмите ни очакват. Не се ли появим, ще тръгнат да ни търсят. Тогава ще открият следите ни, които водят към пуеблото, и дори и да не ни нападнат, то ще отгатнат намеренията ни. Можем да очакваме, че ще ни посрещнат както подобава, ако тази вечер се спуснем с ласата в котловината.

— Хмм, може и така да е, но ние бихме могли да се скрием на някое друго място, където да изчакаме вечерта.

— Няма да имаме никаква полза, Емъри! Трябва да ги заблудим, да ги накараме да повярват, че се каним да стигнем до пуеблото през теснината. И помисли си само как хубавичко ще ги изиграем после! Те ще напрягат зрение и слух, насочили цялото си внимание надолу по потока, сигурни, че ще се изкачим нагоре по реката, или, ако открием втората диря, че ще поемем нагоре по брега на потока. И в двата случая сме право в ръцете им. Но ето че сега се намираме над тях и се приближаваме оттам, откъдето не ни очакват.

— И какво печелим? Ти не искаш да причиняваме никакво зло на индианците! Е да, ако беше разрешил да ги изтрепем, тогава щеше да има смисъл да се катерим нагоре-надолу в тази жега и да пълзим наоколо, излагайки живота си на опасност. Но щом не бива да им се случва нищо лошо, тогава можем само да ги изплашим, а после да ги оставим спокойно да си отидат.

— Тях да, но не и един друг човек, а именно стария Мелтън. Него ще заловим, стига само да е възможно. После за вечерта ще ни остане да спипаме сина му. Е, сега доволен ли си?

— Щом е така, да. Не ми казахте, че целта ни е залавянето на стария Мелтън.

— Защото се разбираше от само себе си. А сега напред, иначе онези типове ще вземат да станат нетърпеливи и като нищо могат да напуснат скривалището си.

Продължихме да се промъкваме нататък, като вече пълзяхме по земята. Всеки миг можеше да ни донесе среща с търсените от нас хора.

— У ф! — изведнъж чух апача да възкликва с нескрито учудване. Той беше няколко крачки пред нас, току-що беше станал от земята, стоеше до един гъст храст и сочеше с ръка към разкрилото се пред него свободно място. Притичахме дотам и бяхме обзети от същото разочарование. Тревата на полянката беше изпотъпкана. Там се бяха крили юмите, ала не се виждаше нито един от тях.

— Отишли са си! — обади се Винету.

— Да, ако обаче не е някаква хитрост — предупредих аз. — Възможно е да са забелязали идването ни и да са се оттеглили, за да ни посрещнат с куршумите си.

— Ще видим — каза апачът. — Нека моите братя почакат малко тук! Той се върна известно разстояние назад, после прескочи потока и по отсрещната му страна отново започна да се спуска надолу. Там растяха толкова начесто гъсти храсталаци, че ако юмите все още бяха нейде пред нас, нямаше да могат да го забележат. По отвъдния бряг на потока той премина пред погледите ни безшумно като змия и изчезна за около десетина минути. След това се върна. Вървеше изправен, което бе сигурен признак, че не беше видял нито един неприятел.

— Отишли са си! — подвикна ни още отдалече. — Прехвърлили са реката. У спях да различа и проследя дирите им, докато накрая изчезнаха във водата!

— Неприятно! — ядоса се Емъри. — Сигурно са се изкачили при пуеблото, изгубили търпение. Значи от залавянето на стария Мелтън няма да излезе нищо.

— Ако е само това, ще е най-малкото зло — подхвърлих аз.

— Само това ли? Че какво друго може да стане?

— Те са прехвърлили реката. Ако забележат следите ни, тогава ще…

— Мътните го взели, да! Тогава ще ги проследят. Ще тръгнат надолу, също като нас ще изкатерят брега и ще стигнат до потока. Следователно да останем тук и да ги посрещнем. По-щастлива развръзка човек не би могъл да си представи.

— Аз не се радвам чак толкова като теб. Е, да, ако са забелязали дирята ни, сигурно ще я проследят. Обаче остава въпросът по какъв начин! Ако тръгнат назад, откъдето дойдохме, непременно ще открият Фогел и конете ни.

— Това е най-лошият късмет, който можем да извадим!

— Нещо повече от лош късмет! Трябва незабавно да продължим, за да разберем накъде са се отправили.

Втурнахме се надолу към потока, а после и по брега на реката. Бързо прегазихме плитката вода и по земята, там където дерето излизаше на реката, забелязахме много повече следи, отколкото преди. Разгледах ги, ала не ми стана ясно. И Емъри нямаше голям успех. Винету също само поклати глава и най-сетне каза:

— Може би юмите са се върнали в пуеблото. Нека моите братя бързо ме последват да отидем при нашите коне!

Затичахме се нагоре по дерето. За наш ужас, по тревата разбрахме, че юмите са били там. Бяха открили дирите ни и ги бяха проследили, но за съжаление не напред, накъдето се бяхме отправили, а назад, откъдето бяхме дошли. Без повече да се спираме, хукнахме към гъсталака — там бяхме оставили Фогел с конете. Не можехме и да мислим повече за предпазливост, понеже ставаше въпрос за нашия спътник и за нашите животни. С пушки в ръка се носехме напред, пробивайки си път през храсталаците като подгонен дивеч. Бяхме готови мигновено да стреляме.

Ето че най-сетне пристигнахме… но конете ни заедно с Фогел бяха изчезнали. Земята не беше изровена, нито тревата изпотъпкана. Нямаше следи от борба. Нашият цигулар беше изненадан и пленен по всички правила на изкуството. Оттук, описвайки дъга, отпечатъците водеха обратно към дерето. Ние, големите умници, бяхме претърпели унизително поражение. Емъри ни се сепна:

— Сега ми стоите тук като истукани и се зяпате един друг! И къде е старият Мелтън, когото искахте да заловите?

— Моят брат Емъри не е ли правил досега грешки? — попита го Винету със свойствения си спокоен тон.

— Колкото искаш, колкото искаш! — отвърна англичанинът с комична искреност. — Но ние трябва да освободим Фогел! Хайде, елате, хайде!

Той се затича, но когато видя, че го следваме съвсем бавно, спря и ни извика:

— Побързайте де, побързайте! Нямаме време за губене!

— И накъде ще вървим? Към пуеблото ли? — попитах го аз.

— Към… а-а, значи смяташ, че са го завлекли там ли? Тогава наистина няма да стане тъй бързо, както си мислех.

— Естествено не можем посред бял ден да отидем там и да атакуваме онази крепост. Само ще си счупим главите.

— Но какво ще правим до настъпването на нощта?

— Ще чакаме. Друго не ни остава.

— Тогава елате! Да отидем пак до скалите над пуеблото, откъдето ще се спуснем по ласата тази вечер. Оттам ще можем да видим какво ще правят с конете ни и с Фогел.

— Да, и ако юмите решат да ни потърсят, ще намерят й тези дири, бързо-ще ни проследят и ще осуетят нашата спасителна акция. После не само че няма да заловим двамата Мелтън, ами ще трябва да отпишем и Фогел.

— Но къде ще прекараме останалото време?

— Ще ви покажа — обади се Винету. — Нека моите братя ме последват!

Той закрачи начело към въпросното дере и там седна зад храстите на земята. После ни попита:

— Моите братя имат ли нещо против да останем тук?

— Да, аз имам! — навъсено отвърна Емъри. — Та тук ще седим точно под носовете на неприятелите си!

— Тъкмо това е единствено правилното — обясних му аз, — защото юмите сигурно пак ще се промъкнат насам веднага след като отведат Фогел в пуеблото.

— Да не са луди да дойдат!

— Поне Мелтън ще изпрати един или няколко разузнавачи, за да разберат къде се намираме и какво кроим.

— И ако тези типове наистина се появят? Какво ще правим тогава?

— Ще ги изпратим обратно в пуеблото да занесат много поздрави на двамата Мелтън. Така онези негодници вече ще знаят, че сме тук и много ще внимават да не причинят зло на нашия спътник.

— Хмм. Нямам нищо против. Клетникът се намира в извънредно голяма опасност.

— Съвсем не е в чак толкова опасно положение. Докато сме наблизо, няма от какво да се страхува.

— Ами! Не забравяй наследството!

— Е? Продължавай!

— Ако им спомене за него, ще го пречукат на място.

— Едва ли ще излезе толкова глупав да им говори за наследството.

— Защо не? Напротив, мисля че в яда си като нищо ще го направи.

— Сигурно ще го каже — потвърди Винету. — И тъкмо заради това Винету седна тук.

Този път не можах да отгатна какво искаше да каже апачът. Когато го погледнах въпросително, той продължи:

— Моят брат Шарли вярва ли, че двамата Мелтън се страхуват от нас?

— Да.

— Дали си мислят, че тук ще могат да ни заловят и убият?

— Не. Напротив, убеден съм, те знаят много добре, че вероятно скоро ще дойде техният край.

— Да, няма да им позволим да ни нападнат и убият. Те успяха да заловят Фогел, но с нас няма да им провърви. Открихме свърталището им. Опитат ли се да избягат, ние винаги ще сме по петите им и няма да ги оставим на спокойствие, докато не ги заловим. Те го знаят. Ето че сега неочаквано Фогел им пада в ръцете, открито ги обвинява в извършените от тях престъпления и им казва, че истинският наследник е той. Какво ще направят те?

— Незабавно ще го убият! — отвърна Емъри напълно убедено.

— Моят брат Шарли също ли мисли така?

— Не — отговорих аз, понеже вече разбрах какво бе имал предвид Винету. — Убийството само би влошило положението им, защото след това убийците не могат да разчитат на никаква милост от наша страна.

— Моят брат е прав, защото ако те не убият Фогел, а го използват като заложник, все пак е възможно да се спасят.

— Значи моят брат Винету смята, че ако останем да седим тук, скоро ще дойде някой техен парламентьор, така ли?

— Да.

— Моят брат е най-прозорливият от трима ни. Той никога не се лъже и вече съм убеден, че предположението му ще излезе вярно.

— Много се съмнявам — намусено промърмори Емъри. — А дори и да се окаже вярно, нима ще започнете преговори с тези хора?

— Да. Първата ни грижа трябва да е да не допуснем младият човек да пострада, а ние можем да постигнем това единствено ако се престорим, че приемаме предложенията на противниковата страна. Днес проявихме непредпазливост, но в цялото нещастие има едно голямо щастие, което ме кара по-спокойно да посрещна бедата.

— И кое е това щастие?

— Че взехме с нас ласата си. Ако ги бяхме оставили при конете, сега нямаше да знам как изобщо да освободим Фогел…

Винету ме прекъсна, като ми направи знак да мълча. Той беше легнал така, че можеше да вижда на известно разстояние надолу по дерето. Забелязах как очите му искряха. После долових стъпки. Някой предпазливо се приближаваше като човек, който се колебае. Скрихме се още по-навътре в храстите. Ето че се появи… един индианец. Огледа се наляво и надясно и щом наоколо не видя жива душа, той окончателно излезе от дерето и започна да разучава следите в тревата. Когато се обърна с гръб към нас, Винету се надигна, приближи се безшумно зад него и попита:

— Какво търси моят червенокож брат в тревата?

Юмът се стресна, светкавично се обърна и от уплаха изпусна пушката си. С крак Винету побърза да я ритне надалеч.

— Загубил ли е нещо моят брат?

По израза на мургавото лице на юма забелязах, че той светкавично взе някакво решение, втурнах се напред и с три скока застанах пред входа на дерето. В следващия миг той стори същото. Връхлетя право в ръцете ми и аз здраво го хванах. Индианецът направи опит да се изтръгне, но след като не успя, се умири и позволи на Винету да вземе и останалите му оръжия. И когато го отведох настрана от дерето и му заповядах да легне на земята, той безропотно се подчини. Винету се настани така, че иззад храстите да може да наблюдава дерето, и после се обърна към пленника:

— Знае ли моят брат кои сме ние?

Индианецът кимна.

— Нека каже имената ни!

— Винету и Поразяващата ръка. Другият бледолик не го познавам.

— Този бял мъж е прочут ловец. Моят брат правилно назова имената ни. Къде ги е чул, или може би самият той се е запознал вече някъде с нас?

— Да, виждал съм ви в Сонора при Асиенда дел Аройо и в Алмаден алто.

— Щом моят брат си спомня какво се е случило там, той сигурно знае също, че не сме врагове на юмите, защото сключихме с тях мир. Защо юмите застават срещу нас?

Индианецът не отговори.

— Тогава ние победихме няколкостотин юми, а сега сте толкова малобройни. Мислите ли, че този път ще имате по-голям късмет?

— Ние живеем в пуебло, където не може да проникне нито един враг.

— Моят брат се лъже. Скалата на Алмаден алто е много по-трудна за изкачване от вашето пуебло. Въпреки това влязохме в онази крепост и дори измъкнахме оттам собственика й като пленник. Алмаден алто беше охранявана от много воини на юмите, но въпреки всичко моят брат Шетърхенд я завладя съвсем сам. Колко лесно ще проникнем във вашето пуебло! Можете всички да бдите, но ние пак ще се промъкнем незабелязано през каньона и тесния вход. А успеем ли, вие сте загубени! Затова ви съветвам по-добре да не допускате да се стига чак дотам.

Тези думи свалиха камък от сърцето на индианеца. Той беше пленник. Можехме да го убием. Но сега побърза да отговори:

— Защо вождът на апачите дава един съвет, който не може да бъде последван?

— Не можете да го последвате ли? Защо? — попита Винету, макар да разбра много добре какво имаше предвид юмът.

— Защото хората, за които се отнася този съвет, нямат възможност да го чуят.

— Ние ще те изпратим да отидеш при тях.

Тогава лицето на индианеца просветна още повече.

— В такъв случай ме пусни да вървя! Ще кажа на моите братя какъв съвет си ми дал.

— Почакай малко! Откога червенокожи воини не се срамуват да бъдат роби на една бяла скуоу?

— Ние не сме нейни роби.

— Такива сте. Заради нея дори започвате вражда с трима прочути воини, като добре знаете, че стига само да пожелаят, те могат да ви унищожат. Заради тази жена вземате под закрилата си хора, които са разбойници и убийци и даже не са от никое племе на червенокожите мъже. Би трябвало човек да ви презира.

В очите на юма пробляснаха гневни искри. Но той успя да се овладее.

— Бялата беше скуоу на нашия вожд и само заради това все още й служим.

— Че кой ли червенокож воин е служил някога на скуоу на своя вожд, и то след неговата смърт? Нека моят брат каже на другарите си какво мисли Винету за тях, ако продължават да закрилят бялата жена и двамата й приятели. Пленили сте един млад бледолик, който е наш приятел. Откраднали сте конете ни. Снощи ни нападнахте, за да ни избиете. Всичко това предизвиква отмъщението ни и то неизбежно ще ви сполети, ако не се съгласите да изкупите вината си по начин, който ще ви предложа.

— Какво иска Винету от нас?

— Нашите коне, младия мъж, за когото току-що споменах, както и двамата бели, живеещи при онази скуоу в пуеблото.

— И какво ни предлага Винету в замяна?

— Всичко! Живота!

По цялото поведение на юма си личеше големият респект, който той имаше от Винету, но въпреки това по тънките му устни се появи лека подигравателна усмивка.

— И какво ще стане, ако нашите воини не се съгласят с твоите условия?

— Съвсем скоро ще разберете. А сега можеш да си вървиш. Ние ще останем на това място, докато слънцето слезе на десет педи от западния хоризонт. Не ни ли отговорите дотогава, между нас ще решава томахокът. В тъмнината ще се промъкнем нагоре по потока и ще застреляме всеки, който ни се изпречи на пътя. После ще влезем в пуеблото ви и ще си вземем всичко, което отказвате да ни дадете.

— Винету е велик воин, но юмите не са мишки, които страхливо бягат от дупките си веднага щом чуят да се приближава някакъв неприятел.

— Вие изобщо няма да го чуете. Преди да се усетите, той ще е вече сред вас. Нека моят брат сега си върви. Колкото по-скоро получим отговор, толкова по-добре е за юмите.

Индианецът стана и с вдигната глава изчезна в дерето. Неговата гордост не му позволяваше да прояви пред нас радостта си, че така лесно отърва своята кожа. След като си отиде, Емъри попита:

— Винету мисли ли, че само от страх юмите ще ни предадат тримата мъже, както и конете?

— Не — отговори апачът. — Но Винету знае много добре какво ще стане сега. Воинът на юмите ще се върне и ще каже на Мелтън какво поръчение съм му дал. В никакъв случаи няма да получим поисканото от нас, ала ще ни предложат нещо друго.

— Какво?

— Пленника и конете ни. Освен това ще обещаят на младия бледолик част от наследството, като в замяна ще поискат от нас да си отидем и никога повече да не предприемаме каквото и да било срещу двамата Мелтън. Няма да ни се наложи да чакаме дълго, докато дойде парламентьорката.

— Парламентьорка ли? — учудено попита Емъри.

— Да. Двамата Мелтън няма да се осмелят лично да дойдат, а пък онова, което имат да ни казват, не могат да го доверят на никой от индианците. Остава едно-единствено лице, което да изпратят, и то е бялата скуоу. Освен това се надяват, че с красивото си лице тя ще успее да ни прилъже.

Имах голям респект от проницателността на апача. Колко често съм бил смайван от непогрешимостта на неговите преценки и предположения? Но в този случай бях на мнение, че прекали с твърдението си. Разбира се, не изразих гласно несъгласието си.

Навярно чакахме повече от час. Тогава видяхме да се задава един индианец. Беше човекът, с когото бяхме разговаряли преди малко.

— Е, Винету, да не би това да е бялата скуоу? — обади се Емъри.

— Още не — отговори апачът с напълно безразличен тон. Юмът се приближи с бавни крачки, седна при нас, сякаш това бе нещо съвсем естествено и като че за него не съществуваше ни най-малка опасност. После зачака някой от нас да го заговори. Винету бе твърде горд, за да го стори. Аз също нямах намерение пръв да взема думата. Но изглежда, Емъри имаше такова желание, понеже го измъчваше любопитство. С един поглед го помолих да мълчи. По този начин юмът се видя принуден да заговори пръв. И така, най-сетне той ни попита:

— Моите братя навярно не са си и мислили, че ще се върна толкова бързо, а?

— Ние изобщо не сме мислили повече за теб — отвърна Винету. — Дали ще дойдеш или не, това е важно за вас, а на нас може да ни е безразлично.

— Предадох твоето известие на двамата мъже, които живеят при бялата скуоу.

— А защо не и на другите воини на юмите? — изплъзна се от устата на англичанина.

— Казах го и на тях. Всички го чуха. Бащата на онзи, дето стана мъж на бялата скуоу, ме изпрати да ви донеса отговора им.

— И какъв е той?

— Бялата скуоу ще дойде при вас, за да разговаряте.

По лицето на Винету се плъзна сдържана усмивка. А англичанинът гневно избухна:

— Бялата скуоу ли? Да не мислиш, че имаме обичаи да преговаряме с фусти?

— Мъжът, който ме изпрати, смята, че с удоволствие ще говорите с нея.

— Ами защо не се появи самият той?

— Защото няма време.

— Тогава нека изпрати сина си!

— И той няма да дойде. Те смятат, че няма да ги пуснете да се върнат.

— Като нищо! Имаме предостатъчно основателни причини.

В яда си Емъри изтърси всичко това с много гневен тон, но Винету каза:

— Щом някой дойде при нас като парламентьор, ние никога няма да го задържим, когато поиска да си отиде, пък който и да е той. Вождът на апачите не е свикнал да преговаря с жени. Но за да разберат воините на юмите, че имаме желание да се отнесем възможно по-дружелюбно с тях, аз давам разрешение на жената да дойде. И така отиди в пуеблото и й го съобщи!

Юмът се отдалечи и ние с напрегнато любопитство зачакахме появяването на Юдит, която след всичко случило се имаше нахалството да иска да преговаря с нас.

Сигурно онези в пуеблото са били убедени, че ще дадем съгласието си, защото не бяхме чакали кой знае колко дълго, когато еврейката се показа вече долу в дерето. Тя беше повела със себе си една млада индианка, която носеше лек плетен стол от камъш.

Юдит се беше издокарала много грижливо. За да скрие до голо остриганата си глава, тя си беше сложила кърпа, увита във формата на тюрбан. Тя ни кимна, направи знак на индианката да постави стола срещу нас, седна на него и като се засмя, каза:

— Сеньори, радвам се да ви видя здрави и читави. Очевидно тази продължителна езда ви се е отразила добре. Всички ми изглеждате бодри и в добро настроение. Дано това се отрази благоприятно върху нашите преговори.

Ние нито станахме на крака, нито я поздравихме. Отговорих й със студен и недружелюбен израз на лицето:

— Стига празни приказки! Да се захващаме с работата, заради която сме се събрали! Сега живеете заедно с тъй наречения Смол Хънтър и неговия баща в пуеблото, нали?

— Да.

— В Ню Орлиънс все още не знаехте, че този човек му е баща. Кога го узнахте?

— Тук, след като бащата пристигна.

— Тогава навярно вече ви е известно и истинското име на вашия годеник?

Тя пак се изсмя.

— Казаха ми, че няма защо да се срамувам от вас, нито пък защо да се страхувам. Вие не сте опасен за нас и затова, без да се боя, мога да ви призная, че знам истинското име на годеника си.

— Той се казва Джонатан Мелтън, а баща му — Томас Мелтън, нали?

— Съвършено вярно.

— Ами чичо му?

— Хари Мелтън.

— Знаете ли къде се намира в момента?

— Навярно вие го знаете по-добре от всеки друг! Та нали сте го убил!

— Кой ви го каза?

— Неговият брат. От един толкова брутален човек като вас може да се очаква дори и убийство с цел грабеж.

— Хмм! Считате ме за брутален?

— Разбира се, имам всички основания за това! Нима не искахте веднъж да наредите да ме бият с камшик?

— Наистина, и си признавам, че и сега ми струва известно усилие на волята да не проявя бруталност. Но да запазим спокойствие, така ще е по-добре. Щом ви е известно истинското име на вашия годеник, знаете ли тогава защо се намирам тук?

— Да. Той ми каза.

— Значи знаете, че е измамник?

— Измамник ли? Джонатан е хитрец и на мен и през ум не ми минава да го коря заради това.

— Разбирам. Вие сте се разорила, вече не притежавате нищо друго освен тази камара от камъни и глина, която тъй високопарно нарекохте «замък» и която всеки индианец може да ви оспори. Сега на вас ви е добре дошло, че Джонатан получи голямо наследство, което искате да профукате заедно с него. Но аз дойдох, за да заловя вашия скъп Джонатан.

— — Знаем го — засмя се тя.

— И тъй като признавате, че сте съучастничка, имам голямото желание да задържа и вас.

След тези думи тя пребледня и с несигурен глас бързо попита:

— Сеньор, аз съм парламентьорка. Нима смятате да ме арестувате?

— Нямам намерение да ви задържа сега. Безпрепятствено можете да се върнете при вашата достопочтена компания. Само ако сметна за необходимо да сложа ръка на вашата персона, ще го направя, но колкото е възможно по-късно.

— Много любезно внимание от ваша страна — усмихна ми се лъчезарно тя.

— О, не. Причината е съвсем друга. Не желая да ви виждам наоколо и затова, докогато е възможно, ще гледам да ви държа по-далеч от мен. Това са истинските ми основания.

— Значи ще спазите обещанието си, сеньор. Вие сте също тъй искрен с мен, както и аз с вас. Затова ще ви кажа, че ви намразих още от първия миг, когато ви видях.

— Благодаря! Такава голяма чест отдавна не ми е оказвана.

— И тъкмо затова — побърза тя да продължи, — за мен е висше удоволствие възможността да преговарям с вас… но всъщност за истински преговори и дума не може да става. Дойдох само да ви кажа, че усилията ви тук са съвсем напразни. Досега винаги имахте щастие и си помислихте, че сте съвсем близо до целта си. Но страшно много се лъжете. Действително ли сте толкова луд, за да вярвате, че ще успеете да проникнете в нашето пуебло?

— Давам ви думата си, че само да поискам, ще вляза в котловината.

— Дори наистина да стигнете до нашата котловина, каква ще ви е ползата? Нали все още не сте в пуеблото?

— Тогава ще се изкатерим по него.

— Не си въобразявайте, че сте всемогъщ! Дори и да проникнете в пуеблото, това не означава, че ще заловите някой от нас. Ние сме въоръжени и наистина няма да ви щадим. А още по-малки са надеждите ви да се доберете до парите.

— Аз пък съм убеден, че ще ги взема.

— Няма да видите и пукната пара! Но вашият налудничав план ви е струвал досега толкова много усилия, че ни е жал за вас и затова и ние ще ви дадем нещичко.

— И какво ще е то, добра ми сеньора?

— Навярно знаете къде се намира в момента Фогел?

— Да.

— Неговият случай е още едно ярко доказателство, че с вашите прехвалени ум и находчивост няма да стигнете кой знае колко далеч. Че на кой разумен човек би му хрумнала мисълта да помъкне със себе си един толкова неопитен хлапак? Какво ни пречи да го обезвредим?

— Не бихте имали най-малка полза. Със смъртта на единия наследник, който има още няколко сънаследници, вие все още не сте правомерни притежатели на наследството. Престъплението си остава престъпление. Сигурно е, че и през ум няма да ви мине да убиете младежа.

— Мен ли имате предвид? Е, ами на мен ми е съвсем безразлично дали ще умре или ще остане жив. Обаче ако се върна оттук, без да постигнем споразумение, Джонатан и баща му несъмнено ще го убият. Слушайте какво ви предлагам! Ще си получите обратно конете, както и младежа, който се казва Фогел и твърди, че е роднина на Хънтър…

— Чудесно!

— Фогел ще получи сто хиляди долара в ценни книжа, а на вас ще дадем десет хиляди долара.

— На мен?

— Да. Помислете си само какво означава това, след като сте взел и парите на чичо Мелтън. когато сте го наръгали с нож! Значи ще се сдобиете с цяло състояние.

— Съвсем вярно, сеньора.

— В замяна на това няма да искаме от вас друго освен… Тя млъкна и ме погледна изпитателно, навярно за да се опита да отгатне какво бих казал за онова, което ще последва.

— Е. освен…?

— Освен да се откажете от преследването на Джонатан и на баща му, никога да не споменавате за цялата работа пред други хора, както и да придумате Фогел и роднините му да се задоволят със стоте хиляди долара.

— Каква великодушна скромност!

— Значи сте съгласен!

— Да.

— Това ме радва! Наистина не вярвах, че ще бъдете толкова разбран, че тъй бързо ще проумеете изгодата от предложението ни. Ако и тримата сте съгласни, тогава…

— Съгласни сме. Само преди това ще трябва да се осведомите кой въпрос по-точно засяга нашето съгласие.

— Е, кажете де, кой?

— По въпроса, че всичките Мелтън са най-големите негодници, живели някога на този свят.

— Това няма нищо общо с нашата работа.

— Има, както има общо и с другата истина, за която между нас също съществува съгласие, а именно, че вие също сте голяма негодничка, и то колкото двамата Мелтън взети заедно.

— Сеньор, защо са тези приказки? Нима искате да развалите нашето хубаво споразумение?

Изглежда, тя наистина беше повярвала, че съм готов да се съглася с нейното предложение, още повече че въпреки голямото си възмущение се бях показал възможно по-спокоен и по-безразличен. Като че едва сега тя забеляза, че бях говорил подигравателно и гневно. При последните си думи тя се изправи, сякаш се канеше да си тръгне ядосана. Аз също станах от тревата и я погледнах остро в очите.

— Нашето споразумение ли? Вие наистина ли допускахте, че ще се съглася с вашите повече от налудничави условия?

— Налудничави ли ги наричате? Налудничави? — извика тя. — Помислете си добре за това, което ви предлагам!

— Няма какво толкова да му мисля! И без друго Фогел ще получи всичко, естествено всичко, което все още не сте прахосали от парите му.

— Цяла лудост е да се твърди подобно нещо. Вземате каквото ви се предлага!

— Не!

— Тогава няма да си получите и конете.

— Аз ще си ги взема.

— И Фогел ще умре.

— Ако падне и косъм от главата му, вие, сеньора Юдит, ще платите с живота си!

— Много ми се ще да знам как и кога ще се доберете до мен!

— Ще разберете. Мислех си, че нямате основания да бъдете прекалено самоуверена. Нали вече добре познавате Винету и Олд Шетърхенд!

— Затова пък сега вие ще ни опознаете по-добре. И така, ще се съгласите ли с предложенията ми?

— Не!

— Тогава няма какво да си кажем повече!

— Тя направи знак на индианката, която по време на разговора ни бе стояла настрани, да вземе стола и да се отправи към дерето. Щом стигна там, тя спря, постоя така, забила замислен поглед в земята минута-две, после пак се върна и отново пристъпи към мен.

— Ние вярвахме, че ще приемете предложенията ни и все пак…

— В такъв случай съм негодник, който би трябвало да се приравни с вас и двамата Мелтън — прекъснах я аз.

Без да обръща внимание на думите ми, тя продължи:

— Помислихме си, че е възможно да се опънете. Затова ми беше поръчано да ви дам срок до утре по обед, за да размислите по-добре.

— Много любезно от ваша страна!

— Наистина, защото това е последна отсрочка по милост. Утре по обед пак ще дойда и пак ще ви задам същия въпрос. Нали ще бъдете тук?

— Сигурно, освен ако още преди това не се видим.

— Няма да ви се удаде — изсмя се тя. — И така, до утре на обед. Довиждане, велики герою, спасителю на хора, които изобщо не ви засягат!

— Не бързайте толкова, сеньора! Ние ще ви придружим малко.

— Защо? — учудено попита тя и отново се спря.

— Защото като кабалиероси добре знаем какви са задълженията ни, когато ни посети дама. Ще ви изпратим до вашите хора.

— Но те ще стрелят по вас.

— Най-много да стрелят по вас, но не и по нас.

— Не, по вас ще стрелят. Останете си тук!

— Ами, да тръгваме! Не ни е страх.

— Е, нямам нищо против да ви застрелят.

Заедно с индианката тя забърза надолу по дерето. Аз я следвах плътно по петите. След мен вървяха Винету и Емъри. Долу при реката еврейката свърна и навлезе в тесния каньон. Щом видя, че и там продължих подир нея, тя се закова на място и каза:

— Струва ми се, че се каните да дойдете до горе!

— Естествено!

— Но нали вече ви казах, че индианците, които ме чакат там, ще стрелят по вас!

— Скъпа ми сеньора, не се тревожете заради нас! Та нали виждате, че вървим съвсем близо зад вас! Ако някой се опита да стреля по нас, ще улучи вас. Вие сте нашият щит.

Тя се изплаши.

— Изчезвайте! Връщайте се обратно! — извика заповеднически. — Иначе няма да направя нито една крачка.

— Няма ли? Е, все някак си ще съумеем да ви уговорим. Голяма глупост бе от страна на Мелтън да ви изпрати при нас. Вярно, ние сме достатъчно порядъчни хора, за да ви пуснем да се върнете, обаче сме решили да ви придружим.

— Няма да вървя!

— Тогава ще ви принудя! Не ми се сърдете, прелестна сеньора, ако вашата лебедова шия влезе в съприкосновение със силните ми пръсти.

Хванах я отзад за врата. Тогава тя се свлече на земята, седна и с упорит тон каза:

— И да ме убиете, няма да се помръдна оттук!

— И самата вие не си вярвате! Ще тръгнете, ще тръгнете! Хайде, ставайте!

— Хванах я за едната ръка над лакета и така я стиснах, че тя извика от болка и бързо скочи на крака. После продължи да върви напред. Винету и Емъри ме следваха по петите. Апачът държеше готовата си за стрелба карабина от дясната ми страна, а пък англичанинът беше насочил своята пушка напред покрай лявата ми ръка. Така те можеха да стрелят, а всеки от противниците ни, който се опиташе да ни изпрати някой куршум, щеше да улучи Юдит.

Не ми беше приятно, че бях принуден да действам по такъв начин, защото колкото и ниско да бе паднала в морално отношение, все пак тя беше жена. Но тук ставаше въпрос не само за освобождаването на Фогел, но и за успеха на целия ни план. Не можех да си позволя да бъда спрян от някакви си кавалерски чувства.

Каньонът се стесняваше все повече и повече. Скоро зърнахме няколко индианци, залегнали в засада зад един храст, издигащ се до скалите. Младата индианка със стола беше избързала напред и ги беше осведомила как стоят нещата. Те ни позволиха да се приближим толкова, че аз измъкнах револвера си и побутвайки еврейката да върви напред, дадох няколко изстрела, за да ги изплаша. Тогава те избягаха. Така продължихме да ги прогонваме от едно място на друго все по-назад, докато най-сетне един по един те изчезнаха встрани, и то в онази теснина между скалите, която водеше от каньона на Флухо бланко към котловината на пуеблото.

Ние също застанахме до теснината. Това беше мястото, където според сметките на двамата Мелтън трябваше да стане опасно за нас. Затова казах на Юдит:

— Тук трябваше да бъдем хванати натясно. Половината от юмите щяха да ни очакват в тесния пролом, а другата половина, които бяха залегнали в засада долу край потока, имаше задачата да нахлуе в теснината подир нас. Виждате, че никак не е лесно за онези, които ни се изпречат на пътя, докато за нас никак не е трудно да отидем до всяко място, където пожелаем.

— Вие сте истински сатана! — изсъска тя.

— Няма да ви противореча, сеньора. — Дори ще ви призная, че ще ми достави истинско удоволствие да изпратя по един куршум на всеки, който се опита да напусне пуеблото и да мине през тази теснина между скалите. Сега всичките ви хора са се сврели в котловината. Обградени са. Ние ще седнем пред входа и няма да пуснем никого. Вярно, че сме само трима, обаче разполагаме общо с над шейсет изстрела, без да е необходимо да зареждаме. Кажете го на вашите хора! Кажете им също и че за тях няма да има никаква милост и снизхождение, ако на пленника му се случи нещо лошо! А сега си вървете! Нямаме повече нужда от вас. Но понеже утре по обед ни уредихте среща, по уреченото време ще седим пак тук. «Големият герой» ви казва довиждане!

Пуснах ръката й и тя изчезна в теснината. Ние насядахме пред входа, държейки в ръка пушките си, готови за стрелба. Вече не беше кой знае колко светло в дълбокия каньон. Денят си отиваше.

— Чарли, знаменит си — прошепна ми Емъри. — Кой би повярвал, че е възможно посред бял ден да стигнем дотук здрави и читави! Пуеблото е наше. Вече спечелихме играта.

— Все още не сме я спечелили. Мисля, че двамата Мелтън ще избягат.

— По дяволите! Тогава пак ще се наложи да хукнем подир тях и да ги преследваме кой знае колко надалеч!

— Същото си помислих и аз. Тъй че бе близо до ума да им пресечем пътя за бягство. Съществува само този единствен път, който сме заели. Те знаят, че сме тук и че ще стреляме по всеки, който се осмели да навлезе в теснината. Няма накъде да мърдат.

— Но ние не можем вечно да киснем тук. Трябва да влезем в котловината.

— Естествено! Веднага щом се смрачи, ще се измъкнем оттук. За съжаление нямам коне, така че ни се налага да извървим пеша дългия път нагоре до ръба на котловината.

— Но тогава изходът тук ще остане свободен.

— Да, но те не го знаят. Мислят си, че ще останем тук и няма да посмеят да си покажат носа навън.

— Но нали когато се спуснем отгоре, те ще ни видят и тогава ще се втурнат насам, за да избягат през теснината.

— Няма как да им попречим.

— О, има! Един от нас трябва да остане тук.

— Хмм! Можем да го направим. Какво ще каже моят брат Винету?

— Нашият брат Емъри е прав — отвърна апачът. — Нека той остане тук. Със своята двуцевка и двата си револвера може да отблъсне всички, които се опитат да излязат от котловината.

— Добре, тъй ще направя — съгласи се англичанинът. — Освен това не съм добър катерач. Спускането по ласата би ме затруднило много. А тук единствената ми работа ще е да натисна спусъка, ако някой си покаже носа.

— Но ще се справим ли ние двамата с всичко, което има да се върши в пуеблото? — попитах Винету.

— Да — кимна той.

— Да заловим двамата Мелтън и да отблъснем юмите, които ще се опитат да ни попречат?

— Те няма да ни пречат. Изобщо няма да са в пуеблото. Сигурно са залегнали пред теснината — там, където тя извежда в котловината. Както ние сме застанали от другия й край и бдим никой да не може да се измъкне навън, така и те бдят от отвъдната страна, за да не би пък ние да проникнем вътре.

— Признавам, че е така, но все пак е твърде дръзка мисълта само двама души да се осмелят да се спуснат от високите скали в тази толкова дълбока котловина, където се намира многочислен неприятел. Един-единствен глупав куршум може да просне на земята и най-големия храбрец.

— Юмите изобщо няма да стрелят. Те не са в пуеблото, а са при изхода на котловината. В пуеблото са останали само двамата Мелтън и бялата скуоу. Навярно ще съумеем да се справим с тримата, без индианците да разберат каквото и да било. А после никой няма да ни докосне с пръст, защото двамата Мелтън ще ни служат като щит, също както преди малко бялата скуоу. Моят брат Шарли си представя нещата много по-трудни, отколкото са всъщност.

Разбрах, че е прав, и се почувствах по-спокоен. Бях обзет от толкова силни опасения само защото според мен тази нощ трябваше да бъде нанесен последния решаващ удар. Ако излезе неуспешен, ще имаме всички основания да се страхуваме, че няма да можем да направим нищо повече.

Емъри стана и се отдалечи, за да събере сухи дърва за огъня през нощта. Тръгнах подир него да му помагам. По-добре щеше да е ако гори огън, защото така англичанинът щеше да има двойна полза. Първо, да е осветено наоколо и второ, ако го запалехме не пред теснината, а вътре в нея, той щеше да представлява значителна пречка за всеки, който се опита да излезе навън.

След като се смрачи, през теснината до нас достигна лек пушек. Значи юмите бяха запалили огън от другата й страна. Ние също натрупахме сухи клони пред входа и ги запалихме. Бяхме събрали толкова много горивен материал, че пламъците можеха да бъдат подхранвани през цялата нощ.

Емъри си намери едно място сред гъсталака, където щеше да седи на тъмно точно срещу огъня. Така имаше възможност над пламъците му да наблюдава част от теснината и навреме да забележи всеки, който се опита да изскочи навън. Ето че вече дойде времето да тръгвам с Винету. Поисках от англичанина да ми даде и своето ласо.

— Ето ти го! — каза той. — Надявам се да не се скъса. Кога ще стигнете горе при ръба на котловината?

— Най-рано след час, час и четвърт, защото сме принудени да вървим пеша.

— Възможно ли е да ми дадете някакъв сигнал, когато се спуснете долу?

— Не, защото вероятно този сигнал ще ни издаде.

— Но много ми се иска да ви помогна, ако се стигне до бой.

— Тогава вслушвай се в шумовете откъм теснината! Ако чуеш обикновени изстрели или някакъв друг шум, ще останеш на поста си и няма да пускаш никого да излезе навън. Но доловиш ли силния гръм на моя Мечкоубиец, това ще означава, че сме изпаднали в опасност и тогава ще преминеш през двата огъня и ще влезеш в котловината. Щом те видя да се появяваш, ще ти извикам какво да правиш.

В каньона цареше вече пълен мрак. Но нашите очи бяха толкова добре тренирани, че не се блъснахме в нито едно дърво, нито пък се подхлъзнахме в потока. Придвижвахме се доста бързо напред. След като оставихме зад гърба си каньона на реката и дерето, положението ни стана далеч по-добро, понеже звездите достатъчно осветяваха пътя ни.

Закрачихме напред колкото можехме по-бързо. Въпреки това измина повече от час, докато стигнем горе на платото до ръба на котловината. Винету ме заведе при дървото, за което се канехме да завържем ласата.

Долу, там където теснината извеждаше в котловината, гореше голям огън. Иначе беше тъмно. Възцаряваше се дълбока тишина.

Най-напред легнахме на земята, за да извършим приготовленията си. Не беше кой знае каква работа. Трябваше само да завържем ласата едно за друго. След като измина около час, ние преминахме към най-съществената част от нашия план.

Бяхме усукали и вързали единия край на ласата около ствола на дървото. Винету прекара другия им край под мишниците си и стегна ремъка около гърдите си. После преметна Сребърната карабина през рамо и коленичи на самия ръб на пропастта. Аз взех коженото въже в ръце, запънах здраво крака в земята и започнах бавно да го отпускам между пръстите си. Тъй като ремъкът се плъзгаше по ръба на скалата, тя поемаше една част от тежестта. Все още не бях отпуснал цялата дължина на ласата, когато усетих, че Винету стъпи долу върху пуеблото. Той опъна ремъка, за да не се люлея на него насам-натам. Моята задача беше по-трудна от неговата. Лесно е да се спуснеш с дебело въже на дванайсет метра дълбочина, но да слезеш на ръце по някакво си тънко ласо, това вече е трудно. Ако не си помагаш с крака, като нищо можеш да си смъкнеш кожата от дланите. Спускането ми вървеше бавно. Когато най-сетне се озовах при Винету, целите ми длани горяха, но не изпитвах болки. Преметнати на гръб, бях взел и двете си пушки.

Намирахме се на най-горната платформа. Недалеч от нас беше облегната една подвижна стълба, а на няколко крачки от нея видяхме отвор. Това беше входът за намиращия се под нас етаж, на чиито покрив бяхме стъпили.

— Забеляза ли нещо подозрително? — попитах апача.

— Не — отговори ми той.

— Може би под краката ни има хора. Ще трябва да се приближим до отвора и да наострим слух.

— Не е нужно, защото там няма никой. Ако на този етаж се намираха някакви хора, стълбата щеше да е спусната в дупката. А тя е облегната отвън на стената и е приготвена за слизане на по-долния етаж.

— Така е. Да се спуснем тогава на следващата платформа! Пропълзяхме до стълбата и направо се плъзнахме по нея до долу, защото така ставаше по-бързо. Там също имаше открита дупка в пода, както и стълба, облегната на външната стена. Следователно и в помещението, на чиято платформа стояхме, нямаше жива душа. Винету посочи надолу към огъня и каза:

— Ей там седят воините, които живеят на най-горните етажи. Затова те са празни.

Вече бях отворил уста, за да се съглася с него, когато под нас се разнесе детски глас.

— Това пък какво е? — попита апачът. — Значи все пак тук има хора!

— По-тихо! — предупредих го аз. — Сигурно по горните етажи няма воини, най-много да са останали жени и деца. Въпреки всичко трябва да сме предпазливи и не бива да причиняваме и най-слабия шум, иначе жените ще излязат навън, за да проверят какво става.

— Не могат да излязат, защото като са слизали надолу, мъжете са оставили стълбите облегнати на външните стени, тъй че другите семейни членове няма как да излязат навън, преди воините да се изкачат обратно и да спуснат стълбите в съответните отвори.

Така продължихме бързо да се прокрадваме от една платформа на друга, докато най-сетне се спуснахме на четвъртата, където за наше съжаление видяхме, че стълбата не беше облегната на външната стена, а беше спусната в отвора.

— Това е опасно — прошепна ми Винету. — Всеки миг някой може да се изкачи по нея. Ще трябва да се спуснем на долната платформа.

— Но как? Нали няма друга стълба, а тази е невъзможно да издърпаме от дупката, понеже това веднага ще бъде забелязано.

— Ще вземем предишната, по която току-що се спуснахме.

— Не. Възможно е някой да излезе от това жилище, да забележи другата стълба, на която изобщо не й е тук мястото, това ще породи подозрения и ще се вдигне тревога.

— Тогава ни се налага да слезем без стълба!

— Но как?

— Взаимно ще си помогнем. Ела!

Етажите бяха високи малко повече от два метра и половина. Следователно можехме да слезем и без стълба. Пропълзяхме до ръба на нашата платформа. От входа на по-долния етаж излизаше слаба, едва забележима светлина.

— Мътните го взели! — прошепнах на апача. — Там долу е третата платформа, тоест тавана на втория етаж, където живее старият Мелтън. Той си е в жилището и там има светлина. Това е опасно за нас, още повече че не разполагаме със стълба и се боя, че ще вдигнем шум.

— Затова ще трябва да слезем възможно по-бързо. Ще спусна моя брат долу с помощта на неговия дълъг Мечкоубиец. Нека после той застане прав до самия зид, за да мога да стъпя на раменете му.

По вече описания начин успешно се озовах на долната платформа. Винету се спусна на раменете ми. За да му предложа с помощта на сплетените си пръсти още едно удобно стъпало, бях принуден да оставя пушката си настрани. Подпрях я на зида близо до мен. Апачът стъпи върху дланите ми и оттам понечи да постави единия си крак върху платформата, обаче крачката му се оказа малко по-дълга. Той закачи тежкия Мечкоубиец и пушката изтрополи на земята. И това стана точно над жилището на стария Мелтън!

— Бързо да отидем в самия край на платформата! — прошепнах аз. — Там ще залегнем, защото най-вероятно Мелтън ей сега ще се покаже!

Безшумно се втурнахме по покрива и щом стигнахме до неговия край, се прилепихме плътно до земята. Веднага след това старият се появи. Той се измъкна от дупката до кръста и на диалекта на пуеблосите попита:

— Паю-ти-и? Има ли някой тук?

След като не получи отговор, той се показа в цял ръст и бавно закрачи по платформата — за наше щастие в противоположната посока. В него се бяха породили подозрения. Тъй като на онази страна не забеляза нищо, Мелтън тръгна към нас, но не се приближи толкова, че да ни забележи. После се върна обратно при стълбата и пак слезе долу. Щом силуетът му изчезна, ние пропълзяхме до отвора и надникнахме вътре. От намиращото се под нас помещение не се виждаше кой знае колко много, понеже дупката бе толкова голяма, колкото да се промъкне през нея някой по-едър мъж. В четириъгълника от пода, който попадаше в полезрението ни, се виждаха само двата крака на един стол. Това бе всичко, което се разкри пред очите ни. Във всеки случай светлината не идваше от помещението под нас, а от някаква съседна стаичка. От време на време до слуха ни долиташе тихо покашляне. Иначе цареше тишина. Както изглеждаше, Томас Мелтън беше долу сам.

— Какво ще правим? — тихо попитах апача.

— Трябва да го заловим — отвърна ми той. — Повикай го! Но не на висок глас, защото ще разбере, че го вика чужд човек.

— Добре, ще опитам да го заблудя. Ти го стисни за гърлото веднага, и то така, че да не успее да гъкне! Останалото е моя работа.

Пъхнах глава в отвора и подвикнах тихо с онзи припряно-тайнствен тон, който прави почти всички гласове да звучат еднакво:

— Татко, татко, долу ли си?

— Да — отговори старият Мелтън и аз долових шум на ставане от стол. — Какво искаш?

Значи бях постигнал целта си да ме вземе за своя син.

— Изкачи се горе, бързо!

— Защо?

— Побързай де!

— Говори по-високо! Или не бива никой да ни чува?

След тези думи го чух да се приближава. Бързо се отдръпнах назад и Винету се приготви да го сграбчи. И двамата бяхме коленичили откъм онази страна на отвора, срещу която беше облегната стълбата, така че при излизането си той щеше да е с гръб към нас. Ето че в този момент се появи главата му, вратът, а после и раменете му.

— Какво има? Къде си…

Мелтън не доизрече въпроса си — пръстите на Винету се сключиха около гърлото му като железни скоби. Ударих го два пъти с юмрук по главата, а след това бързо го подхванах под мишниците, за Да го задържа, иначе щеше да се сгромоляса обратно в помещението.

— В безсъзнание е — прошепна ми Винету. — Пусни го да се изпързаля надолу по стълбата!

— Не, защото така ще се вдигне голям шум, а нали синът му живее под него! Аз ще го държа. Ти слез зад гърба му долу и го поеми! Така ще можеш да го сложиш на пода съвсем безшумно.

Лесно беше да се каже това, но трудно да се изпълни. Дупката не беше достатъчно широка за двама, а тялото на Мелтън заемаше цялата стълба, тъй че краката на апача много мъчно можеха да си намерят място на някое от стъпалата й. Но все пак Винету се озова долу и пое отпуснатото тяло. След това слязох и аз.

Най-напред изтеглихме стълбата, за да не може никой да ни изненада. После се огледах. Намирахме се между четири голи кирпичени зида, където нямаше нищо друго освен онзи стар дървен стол. Наляво и надясно водеха отвори, служещи за врати. Хвърлих поглед в дясното помещение, в което доскоро беше седял Мелтън. Също четири голи стени, една стара маса, два дървени стола и постеля, направена от няколко застлани една върху друга кожи, както и одеяла. Извадих ножа си и нарязах едно от одеялата на дълги ленти, а после се върнах при Мелтън, за да му вържа краката и ръцете. Парче от одеяло напъхахме в устата му, за да не може да вика. След това вече имахме време да се огледаме. На масата стоеше най-обикновена глинена лампа, в която гореше някаква лоша мазнина. Не разполагахме с друго осветление.

Жилището се състоеше от шест помещения, в които имаше съвсем оскъдно обзавеждане, ако изобщо в случая може да се използва тази дума. Личеше си, че всичко е изработено с помощта на секирата. В едната от стаите открихме оръжията на стария. Оставихме ги там, където си бяха. Успокояващо ни подейства обстоятелството, че този етаж не беше свързан с по-долния чрез вътрешна дупка. Следователно отдолу, от жилището на Джонатан Мелтън и Юдит, никой не можеше да се изкачи на горния етаж по време на отсъствието ни и да освободи стария. Върнахме се при него и го завлякохме в стаята, където бе стояла лампата. Там обърнахме масата с краката нагоре. След това натикахме тялото на пленника между четирите й крака и здраво го вързахме за тях. Изгасихме лампата, облегнахме стълбата в отвора, изкачихме се на платформата и изтеглихме стълбата горе, за да можем с нейна помощ да се доберем до по-долния етаж, етажа на Джонатан Мелтън.

Отворът към неговото жилище също беше открит и от него струеше много силна светлина. След като спуснахме стълбата да стъпи на долната платформа и слязохме по нея, ние пропълзяхме до дупката и най-напред наострихме слух. Чухме да разговарят двама души. Познах гласовете на Джонатан и на Юдит. И тук също имаше облегната стълба, поради което не бяхме забелязали такава на платформата. Този отвор беше кажи-речи двойно по-широк от другите, които бяхме видели до момента. Затова когато погледнах вътре, успях да видя по-голяма част от помещението, отколкото при стария Мелтън. Джонатан и Юдит седяха един до друг на една пейка. Чух тъкмо еврейката да казва:

— Значи мислиш, че онези тримата ще останат отвън пред входа ни?

— Да — потвърди той, — за да пазят да не излезем от котловината!

— И не можем ли да ги прогоним?

— Не. За съжаление съществува само този единствен път. Дори да разполагахме със стотина, че и с повече мъже, пак нямаше да можем да направим каквото и да било, защото през теснината не е възможно хората да вървят иначе освен един по един. Онези ще застрелят първите и така телата на убитите ще препречат пътя на останалите. Единствената ми утеха е, че тук имаме храна за месеци и вода за цяла вечност. Навярно дотогава ще се изчерпи търпението на онези трима негодници.

— Не е нужно да чакаме толкова дълго. Ела, скъпи мой, ще ти покажа нещо! Да слезем долу!

Да слязат долу? Но тогава те трябва да се изкачат по стълбата! Бързо се отдалечихме от отвора и залегнахме на земята в най-отдалечения край на платформата. Ала напразно чакахме. Те не се появиха. Изглежда от първия етаж можеше да се слезе в приземния през някаква дупка във вътрешните помещения. Тогава ние пропълзяхме до ръба на платформата и предпазливо хвърлихме поглед надолу, но нищо не забелязахме. Много ни се искаше да узнаем какво ще покаже Юдит на своя Джонатан. Несъмнено то бе свързано с въпроса за тяхното бягство. Едва след доста време се осмелихме отново да се прокраднем до отвора. Двамата пак седяха долу и продължаваха предишния си разговор. Още самото му начало ни накара да предположим, че съдържанието му ще е много важно за нас, защото те заговориха за възможността да избягат от котловината. Напъхах главата си още по-навътре в отвора, за да мога по-лесно да разбирам думите им, но тъкмо в този миг Винету ме хвана за ръката, дръпна ме назад и ми прошепна:

— Бързо да изчезваме! Някой идва от горе.

Както вече споменах, ние се намирахме на втората платформа отдолу нагоре, а това означава, че бяхме вече на толкова малка височина над дъното на котловината, че ако се изправехме, запаленият при изхода огън щеше да ни освети. Затова не биваше да вървим прави и пълзейки се отдръпнахме от дупката, където пък светлината от лампата падаше върху нас. След като се отдалечихме на голямо разстояние назад в посока към стената, ние спряхме, за да се ослушаме внимателно.

Точно над нас доловихме мъжки глас:

— Хайде да вървим нататък! Защо се спираш тук?

— Защото забелязах нещо, което ми направи особено впечатление — тихо отговори друг глас.

— Какво?

— Глави бяха надвесени ей там над дупката.

— И защо това трябва да ти прави чак такова впечатление?

— Две глави на хора, които подслушват? И да не ми направи впечатление?

— Ами да! Сигурно там са седели прислужниците.

— Не. Единият беше индианец с дълга коса, а другия — бял, с шапка на главата.

— Значи някой наш воин и може би бащата на младия бледолик.

— Не, защото бащата има друг вид шапка. Бяха чужди хора.

— Я да поогледаме!

По последвалия шум разбрахме, че легнаха на земята и подали глави над ръба на платформата, започнаха да оглеждат какво става под тях. Имахме късмет, че дрехите ни не бяха със светъл цвят. Въпреки това, ако индианците притежаваха остро зрение, нямаше как да не ни забележат. Изминаха няколко минути, изпълнени с върховно напрежение. После дочухме въпроса:

— Виждаш ли нещо?

— Не.

— И аз не виждам. Сигурно си се заблудил. Че как ли ще влязат чужди хора в нашата котловина и как ли ще се изкачат на тази платформа?!

— И аз не мога да си го обясня. Но въпреки всичко те са тук!

— Не ми се вярва. Хайде спокойно да продължим надолу и да проверим! Сам ще се убедиш, че там няма жива душа.

— Добре, нека проверим!

Чухме как те станаха и се запътиха към мястото, където преди малко бяхме облегнали стълбата.

Като безплътни сенки се втурнахме към левия край на платформата, докато двамата индианци се спускаха откъм дясната й страна. После се притиснахме плътно до кирпичения зид.

Тъй като червенокожите вървяха изправени и светлината от огъня падаше върху тях, ние можехме добре да ги наблюдаваме. Щом слязоха по стълбата, те закрачиха бавно от дясната към лявата страна на платформата, като внимателно се оглеждаха. По старанието, с което си вършеха работата, заключихме, че сигурно ще стигнат мястото, където се бяхме притаили.

Тъй и стана. Ето че се приближиха на десетина, на пет-шест, а после и на три-четири крачки от нас.: Надявах се да продължат. В такъв случай светкавично щяхме да се изправим зад тях и да ги сграбчим. Ала те се спряха и като се понаведоха напред, втренчиха поглед в нас.

— Какво лежи там? — попита единият от тях.

— Това е човек — отвърна другият.

— Не, двама са. Кои сте вие?

Видях как извадиха ножовете си. Не биваше повече да се колебаем. Скочихме на крака и се нахвърлихме върху двамата. Ударих ръката на единия толкова силно, че той изпусна ножа си. После понечих да го сграбча за гърлото, ала индианецът бързо отстъпи назад, като протегна и двете си ръце, за да се защити. Така изгубих няколко ценни мига. Светлината на огъня падаше точно върху лицето ми. Той ме позна и с все сила извика:

— На помощ! Поразяващата ръка е тук горе!

Тогава го ударих с юмрук по главата и той рухна на земята. Бързо се наведох, притиснах тялото му с едното си коляно и го хванах с двете си ръце за гърлото. Той не гъкна повече, ала зад гърба си чух другият да крещи:

— И Винету е тук! Качете се бързо! На помощ, на помощ, по…! Третият вик за помощ секна и премина в стенание. Моят юма бе напълно обезвреден и не се движеше. Когато се огледах за Винету, го видях легнал върху своя противник да обработва главата му с юмруци.

— Какво ще правим с тези двамата? — попита ме той. — Нямаме време да ги връзваме.

— Ще ги спуснем на първата платформа.

Още в следващите секунди двете тела се озоваха долу. Там не можеха да ни навредят. А ние се втурнахме към входа. От него се беше показала една глава — главата на Джонатан Мелтън. Той стоеше на стълбата и от дупката се оглеждаше, за да разбере каква е причината за шума. Видя ни да се приближаваме и с глас, в който си личеше силната му уплаха, извика:

— Винету и Олд Шетърхенд! Хиляди дяволи! Те са…

Друго не чухме, понеже той изчезна, и когато стигнахме до самия отвор, бе твърде късно, за да го заловим. Беше стъпил вече долу и веднага издърпа стълбата, така че нямаше как да слезем. Следователно изненадващото пленяване на младия Мелтън се провали. Но нямаше защо да се ядосваме, защото той не можеше да излезе от котловината и със сигурност щеше да ни падне в ръцете.

Виковете за помощ вдигнаха на крак цялото пуебло. Над нас жените и децата започнаха да крещят на мъжете и бащите си. Те бяха наскачали около огъня. Едни от тях стояха като вкаменени от смайване, други пък се втурнаха към пуеблото, за да се изкачат на платформата й да ни нападнат. Тогава силният глас на Винету се разнесе надалеч:

— Да, тук са застанали Поразяващата ръка и Винету. Нека воините на юмите не се осмеляват да се изкатерят при нас, защото щом главите им се появят на първата стълба, ние ще стреляме! Нека не се опитват и да избягат през теснината! При изхода й също ги очаква сигурна смърт! И нека жените над нас бързо се приберат обратно в жилищата си заедно със своите деца и там да кротуват, иначе и техният живот ще бъде застрашен!

В резултат на думите му настъпи дълбока тишина. Нямаше как да забележим какво става на по-горните етажи, но възцарилото се спокойствие ни накара да предположим, че жените се бяха вслушали в нареждането на апача. А то оказа въздействие и върху мъжете, тъй като никой от тях не дръзна да се изкачи по водещата към първия етаж стълба.

Юмите добре познаваха апача. Те изпитваха такъв страх от него и от неговата Сребърна карабина, че бързо се затичаха към огъня. След като всички се събраха там, аз със силен глас ги попитах:

— Кой ви е предводителят? Нека излезе няколко стъпки напред, защото Поразяващата ръка иска да разговаря с него!

Не след дълго един индианец направи няколко колебливи крачки и подвикна:

— Тук нямаме вече вожд. Всеки от нас е равен на другия, но аз ще изслушам онова, което Поразяващата ръка има да ни казва.

— Първо виж нещо друго! Погледни към онзи клон, който стърчи от дясната страна на огъня! Ей сега той ще изчезне.

Вдигнах Мечкоубиеца в положение за стрелба и се прицелих. При трептящата несигурна светлина на огъня този изстрел беше много труден, но аз уверено натиснах спусъка. Куршумът улучи клона и така го преряза, че върхът му отлетя към скалите.

— Уф, уф! — разнесоха се гласовете на слисаните индианци.

— Видяхте ли колко непогрешими са куршумите ни? — подвикнах им аз. — Със същата непогрешимост ще улучим и вашите сърца или глави, ако не направите каквото поискаме!