/ Language: Bulgaria / Genre:adventure

Съкровището в Сребърното езеро

Карл Май

Съкровището в сребърното езеро с неговите приказни богатства — това е целта на банда трампове с главатар ползващия се с лоша слава Червения Бринкли. Винету, Олд Шетърхенд, Олд Файерхенд и техните спътници изминават целия път до езерото за да помагат на бели и индианци, които се намират под угрозата на престъпниците.

Карл Май

Съкровището в Сребърното езеро

Първа глава

Черната пантера

Около обед в един много горещ юнски ден «Догфиш» ((англ.) — акула. Б. пр.), един от най-големите пътнически и товарни параходи по Арканзас, пенеше яростно с колелата си водите на голямата река. Беше тръгнал от Литъл Рок рано сутринта и скоро трябваше да пристигне в Луисбърг, където щеше да хвърли котва. Това разстояние срещу течението на реката не беше малко и параходът се клатушкаше и пухтеше усилено, като че ли искаше със старанието си да задоволи претенциите на пътниците, намиращи се на борда му.

Голямата жега беше прогонила по-заможните пътници в техните кабини и каюти. Повечето пасажери обаче лежаха на борда зад бъчви, сандъци и друг багаж, който им осигуряваше поне малко сянка. За тях капитанът бе заповядал да се направи на палубата някакво подобие на бар, над който беше опънато ленено платнище. Там бяха наредени най-различни чаши и шишета, чието съдържание съвсем не беше подходящо за изнежени гърла и езици. Със затворени очи и изтощен от жегата, зад тезгяха седеше келнерът, а главата му клюмаше от време на време. Когато клепачите му се повдигнеха, от устата му се отронваше тихо проклятие или някоя друга неприлична дума. Причината за лошото му настроение бяха двадесетината мъже, които бяха насядали в полукръг на земята пред тезгяха и предаваха от ръка на ръка чаша със зарове. Играеше се на така наречения «дринк», т.е. изгубилият плащаше в края на играта на всеки участник по чаша бренди. Вследствие на това келнерът можеше само да мечтае за дългоочакваната дрямка.

Във всеки случай тези мъже не се бяха запознали едва тук, на парахода, защото се държаха много интимно помежду си, а от откъслечните фрази можеше да се разбере, че вече се познават много добре. На фона на тази всеобща приятелска атмосфера сред тях се открояваше един мъж, към когото останалите се отнасяха с известно уважение. Наричаха го Корнъл, едно твърде разпространено произношение на думата «полковник» или «предводител».

Този човек беше висок и слаб. Гладко избръснатото му лице с ъгловати и остри черти бе заобиколено от тънка, добре оформена четинеста червеникава брада. Късо подстриганата му коса също бе рижа — това се виждаше ясно, тъй като старата му износена филцова шапка беше силно килната назад. Беше обут в тежки, обковани с гвоздеи кожени обувки. Панталоните и късото му яке бяха от жълтеникав памучен плат. Не носеше жилетка, но вместо нея можеше да се види неогладена мръсна риза, чиято широка яка не беше пристегната от никаква кърпа, поради което стоеше широко отворена и показваше голите му, загорели от слънцето гърди. В черния му пояс, украсен с ресни, стърчаха дръжките на нож и два пистолета. Зад гърба му имаше една сравнително нова пушка и раница от ленено платно с два ремъка.

Останалите мъже бяха облечени също така небрежно и в мръсни дрехи, но и те бяха добре въоръжени. Между тях не се виждаше нито един, към когото човек би могъл да изпита някакво доверие още при пръв поглед. Те продължаваха да хвърлят заровете с такава комарджийска страст и да разменят помежду си такива груби изрази, че несъмнено никой що-годе почтен човек не би могъл да стои при тях дори и минута. Във всеки случай си личеше, че играта дринк продължава от доста време, защото лицата им се бяха разгорещили не само от жегата, а и от алкохола, вече поразмътил разсъдъка им.

Капитанът беше напуснал командния мостик и беше отишъл към задната палуба при кормчията, за да му даде някои необходими указания. След като свърши с наставленията си, последният го попита:

— Капитане, какво ще кажете за онези момчета, дето хвърлят заровете? Струва ми се, че са от онзи вид юнаци, които никой не приема на борда си с удоволствие.

— И аз мисля така — кимна запитаният. — Представиха се за жътвари, които отиват на запад, за да търсят работа по фермите, но не бих желал да съм фермерът, при когото ще потърсят работа.

— Well (добре, да, хмм. Б. пр.), сър. А аз ги считам направо за стопроцентови трампове (скитници). Дано поне тук на борда стоят мирни!

— Не бих ги посъветвал да ни досаждат повече, отколкото можем да изтърпим. На борда имаме достатъчно моряци, за да ги изхвърлим всичките в стария благословен Арканзас. Впрочем подготвяйте акостирането — след десет минути ще видим Луисбърг!

Капитанът се върна на мостика, за да даде необходимите заповеди за акостиране. Скоро можеха да се различат къщите на града, който беше поздравен от продължителния рев на параходната сирена. От кея дадоха сигнал, че параходът трябва да вземе товар и пътници. Намиращите се досега под палубата пътници се появиха, за да се поразвлекат от продължителното скучно плаване.

Не им беше предложена кой знае колко забавна гледка. Тогавашното градче съвсем нямаше значението, което има сега. На пристанището стояха неколцина безделници. На парахода бяха натоварени само няколко сандъка и пакета, а броят на пътниците, които се качиха на борда не надхвърляше числото три.

Единият от тях беше бял, с висока фигура и изключително здраво телосложение. Имаше толкова голяма и тъмна брада, че от лицето му се виждаха само очите, носът и горната част на бузите. На главата му се мъдреше стара шапка от боброва кожа, чиито косми с течение на времето бяха почти изпадали. Беше направо невъзможно да се определи някогашната й форма — най-вероятното беше да е имала вече всички възможни форми. Облеклото на мъжа се състоеше от панталони и яке от дебел сив ленен плат. В широкия кожен пояс бяха напъхани нож, два револвера и множество малки предмети, така необходими за всеки уестман ( така Май нарича опитните ловци, трапери и авантюристи в Запада («нецивилизованите» райони в САЩ през XIX в., западно от река Мисисипи)). Освен това той носеше тежка двуцевна пушка, към чийто приклад беше завързана дълга секира.

След като си плати билета, той хвърли по палубата изпитателен поглед. Добре облечените пътници от каютите, изглежда, не го интересуваха. Тогава погледът му падна върху онези, които бяха прекъснали играта си, за да огледат новопристигналите на борда. Той забеляза Корнъл, но погледът му се отмести веднага, като че изобщо не го бе видял. Ала докато оправяше смъкнатите кончови на високите си ботуши, измърмори:

— Behold! ((англ.) — Я виж! Б. пр.) Да ме опушат и изядат заедно с подметките, ако тоя не е Червения Бринкли! Дано не ме познае!

Онзи, когото той имаше предвид, също се стъписа, като го видя. Той попита тихичко спътниците си:

— Я погледнете оня чернокос юначага! Познава ли го някой? На въпроса му отговориха отрицателно.

— Но аз сигурно съм го виждал някъде, и то при не много радостни за мен обстоятелства. Останал ми е някакъв смътен спомен.

— Тогава и той трябва да те познава — обади се някой. — Но погледна към нас, без да ти обърне някакво внимание.

— Хмм! Може би все пак ще се сетя. Или още по-добре ще бъде да го попитам как се казва. Щом чуя името му, веднага ще знам как стоят нещата. Да му предложим един дринк!

— Ами ако откаже?

— Мислиш ли? Това би било позорна обида, както ви е известно. Онзи, на когото отхвърлят предложението за дринк, има в тази страна правото да отговори с ножа или револвера и ако убие противника си, хич никой няма да го е еня.

— Не ми изглежда човек, който би допуснал да му наложат нещо, което не е по вкуса му.

— Pshaw! (означава пренебрежение, неодобрение. Б. пр.) Да се обзаложим ли?

— Да, да, обзаложете се! Който загуби, ще черпи всички по три чаши. .

— Нямам нищо против — заяви Корнъл.

— И аз също — каза другият. — Но трябва да се предвидят възможности за реванш. Да направим три облога с три дринка.

— С кого?

— Е, първом с чернобрадия, за когото твърдиш, че го познаваш, без да знаеш всъщност кой е. После с някой от онези джентълмени, зяпащи към брега. Да си изберем онзи юначага, дето изглежда пред другите като великан сред джуджета. И накрая е на ред индианецът, който дойде на борда заедно с момчето си. Или те е страх от него?

Силен всеобщ смях беше отговорът на този въпрос, след което Корнъл каза презрително:

— Аз ли да се страхувам от тази червенокожа мутра? Pshaw! Ако става дума за страх, тогава по-скоро виж великана, срещу когото искаш да ме насъскаш. The devil (по дяволите Б. пр.), ама трябва да е страшно як! Но обикновено точно такива гиганти имат най-малко смелост, а и този е облечен толкова изискано, че сигурно е свикнал само с обществото в салоните, но не и с хора като нас. И така, поддържам облога си. По един дринк с всеки от тримата. А сега на работа!

Той изрече последните три изречения толкова високо, че те несъмнено бяха дочути от всички пътници. Всеки американец и всеки уестман познава добре значението на думата дринк, особено когато бъде произнесена с висок и заплашителен тон, както бе сторено от Корнъл. Ето защо погледите на всички се отправиха към него. Явно беше, че той и компанията му са вече полупияни, но никой не се помръдна от мястото си, защото всички очакваха някоя интересна сцена.

Корнъл нареди да напълнят чашите, взе една чаша в ръка, отправи се към чернобрадия и каза:

— Good day (добър ден! Б. пр.), сър! Бих желал да ви предложа тази чаша. Разбира се, считам ви за джентълмен, защото аз пия само с действително благородни хора и се надявам, че ще изпразните чашата за мое здраве!

Гъстата брада на Корнъл се разтегли встрани, а после отново се събра, по което можеше да се заключи, че по лицето на непознатия премина усмивка на задоволство.

— Well — отвърна той, — склонен съм да ви направя тази услуга, но преди това бих желал да узная кой ми оказва така изненадващо тази чест.

— Съвсем правилно, сър! Човек трябва да знае с кого пие. Казвам се Бринкли, Корнъл Бринкли, ако нямате нищо против. А вашето име?

— Името ми е Гросър, Томас Гросър, ако ви е угодно. И така, за ваше здраве, Корнъл!

Той изпразни чашата си, при което и другите обърнаха чашите на един дъх. След това върна чашата на Корнъл. Последният се почувствува като победител, огледа го от глава до пети по един презрителен начин и го попита:

— Струва ми се, че името ви е немско. Значи сте проклет дъчман (презрително прозвище за немците в САЩ. Б. пр.), а?

— Не, аз съм немец, сър — отвърна той дружелюбно, без да обръща никакво внимание на неговата грубост. — Вашият «проклет дъчман» си го запазете за някой друг. При мен не минават тия неща. Благодаря за питието и довиждане!

Той се завъртя рязко на токовете си и бързо се отдалечи, като си мърмореше тихо: «Значи наистина е Бринкли! А пък сега се нарича и Корнъл! Сигурно крои нещо недобро. Ще си държа очите отворени.»

Бринкли беше спечелил първата част от облога, но съвсем не приличаше на победител. Изражението на лицето му се бе променило, то издаваше, че се беше ядосал. Беше се надявал, че Гросър ще му откаже, и тогава той щеше да го накара да пие чрез заплахи. Ала чернобрадият се бе оказал по-умен, първо пи и после заяви открито, че е твърде благоразумен, за да даде повод за някоя свада.

Това вбеси Корнъл. Той нареди да напълнят чашите отново и се приближи до своята втора жертва, индианеца.

Заедно с Гросър на борда се бяха качили двама индианци, един по-възрастен и един по-млад, който имаше около петнадесет години. Очебийната прилика в чертите на лицата им издаваше, че са баща и син. Облеклото и въоръжението им бяха дотолкова еднакви, че синът изглеждаше като подмладено копие на бащата.

Двамата носеха кожени индиански панталони, украсени отстрани с ресни. Бяха обути в жълто боядисани мокасини. Не можеше да се види дали носеха някоя ловджийска риза или елек, защото горната част на телата им бе напълно покрита от онези красиви пъстри одеяла, правени от племето зуни (северноамериканско индианско племе, живеещо в щата Аризона, от което сега са останали около 2500 души. Б. пр.), които нерядко струваха и повече от шестдесет долара. Черните им коси бяха сресани семпло назад и се спускаха до плещите им, което им придаваше женствен вид. Лицата им бяха овални, с меки черти, а изразът — им беше извънредно добродушен, което се подчертаваше още повече от ярката червенина на цинобъра, нанесен върху страните им. Пушките, които държаха в ръцете си, не струваха и половин долар, взети заедно. Изобщо двамата изглеждаха съвършено безобидни и при това тъй странни, че както вече споменахме, предизвикаха смеха на пияниците. Индианците се бяха отдръпнали плахо встрани, като че ли се бояха от хората и се бяха облегнали на голяма дървена каса от дебели дъски, чиято височина и ширина бе около човешки бой. Те седяха там, без да обръщат внимание на нищо, и сега, когато Корнъл се приближи до тях, повдигнаха очи едва когато той ги заговори:

— Ама че жега днес! Или не мислите така, червенокожи момчета, а? В това време, като пийне човек, му става добре. На, вземи старче, излей го в гърлото си!

Индианецът не се помръдна, а отвърна на завален английски:

— Не пие.

— Какво, не искаш да пиеш ли? — избухна собственикът на червената брада. — Това Се казва дринк, разбра ли, дринк! Отказът на дринк се приема от всеки истински джентълмен, какъвто съм аз, за Кръвна обида, на която се отвръща единствено с ножа. Как се казваш?

— Нинтропан Хауей. отвърна запитаният спокойно и скромно.

— Към кое племе принадлежиш?

— Тонкава.

— Значи си от опитомените червенокожи, които се страхуват от всяка котка, разбра ли, от всяка котка, па ако ще да е и най-малкото котенце! Няма да се церемоня много с тебе. Ще пиеш ли?

— Не пие огнена вода.

Въпреки заплахата на Корнъл тези думи бяха изговорени също така спокойно, както и предишните. Но Корнъл замахна и му залепи звучна плесница.

— Ето ти наградата, червенокож страхливецо! — извика той. — Няма да си отмъщавам по друг начин, защото такъв негодник като тебе стои много по-долу от мен.

Веднага щом рижият удари индианеца, ръката на момчето се мушна под одеялото, очевидно за да извади някакво оръжие, а погледът му се прикова в лицето на баща му, за да види какво ще каже или стори той.

Лицето на индианеца така бе променило израза си, че сега човек почти не можеше да го разпознае. Цялата му фигура изглеждаше някак по-голяма, в очите му проблясваха мълнии и чертите на лицето му се изпънаха и оживиха от внезапно избликнала вътрешна сила. Но той също така бързо сведе поглед, тялото му се сгърчи и лицето му придоби смирен израз.

— Е, какво ще кажеш? — попита Корнъл подигравателно.

— Нитропан Хауей благодари.

— Толкова ли ти хареса шамарът ми, та ми и благодариш за него? Тогава на ти още един!

Той замахна пак, но удари с ръката си сандъка, на който индианците се бяха облегнали, защото тъкмо в този миг червенокожият светкавично наведе глава. Сандъкът издаде силен кух звук. Но отвътре се дочу най-напред кратко остро ръмжене и фучене, което бързо премина в див ужасен рев, чиито зловещи звуци сякаш разтърсиха целия параход.

Корнъл отскочи няколко крачки назад, изпусна чашата и извика с изплашен глас:

— Heavens (небеса! Б. пр.) Какво е това? Какъв е този звяр в дървената каса? Нима е разрешено такова нещо? Човек може да умре от страх!

Страхът беше завладял и другите пътници. Само на четирима от тях не им трепна окото: на чернобрадия, който се намираше сега най-отпред на носа на парахода, на господина с исполинските размери, когото Корнъл възнамеряваше да покани за третия дринк, и на двамата индианци. Четиримата несъмнено притежаваха голямо самообладание, придобито в безброй опасни приключения.

Ревът беше чут и в каютите. Появиха се няколко дами, които пищяха силно. .

— Нищо няма, дами и господа, — извика един доста прилично облечен господин, който току-що бе напуснал кабината си. — Това е само една пантерка, една малка пантерка и нищо повече. Една миличка Felis pardus, само една черна пантерка, господа!

— Какво? Черна пантера ли? — изплака дребно човече с очила, по чиято външност си личеше, че познава дивите животни много по-добре от книгите по зоология, отколкото от личен контакт с тях. — Черната пантера е най-опасният звяр! Тя е по-голяма и от лъва, и от тигъра! Убива от чиста кръвожадност, а не само от глад.

На каква възраст е?

— Само на три години, сър, не повече.

— Само? На това «само» ли му казвате? Та тя е пораснала напълно! Боже мой! И този звяр се намира на борда! Кой носи отговорността,?

— Аз, сър, аз — отвърна елегантният непознат и се поклони към всички присъствуващи. — Позволете ми да ви се представя, дами и господа! Аз съм прочутият собственик на менажерии Джонатан Бойлър и от известно време се намирам с моята трупа във Ван Бюрън. Тъй като тази черна пантера бе докарана в Ню Орлиънс за мене, аз тръгнах на път с най-опитния си звероукротител, за да я прибера. Капитанът на този добър кораб ми разреши да натоваря животното срещу висока транспортна такса. При това той постави условието по възможност пътниците да не разберат в чия компания се намират. Затова хранех пантерата през нощта и бог ми е свидетел, че винаги й давах по цяло теле, за да може да се натъпче така, че едва да се движи и да преспива целия ден. Но естествено, че ако се удря по сандъка с юмруци, тя ще се събуди и ще чуете гласа и. Надявам се, че уважаемите дами и господа няма да се сърдят заради присъствието на пантерчето, което с нищо няма да наруши спокойствието им.

— Какво? — обади се очилатият, като гласът му премина във фалцет. — Няма да наруши спокойствието им ли? Да не се сърдят ли? По дяволите, трябва да кажа, че досега от мене наистина никой не е изисквал подобно нещо! Аз да съжителствам на този параход заедно с една черна пантера! Да ме обесят, ако се съглася! Или тя, или аз! Хвърлете звяра във водата! Или свалете сандъка на брега!

— Но, сър, наистина не съществува никаква опасност — увери го менажерът. — Я погледнете колко здрава е касата и…

— Ах, касата — прекъсна го човечето. — И аз мога да разбия тази каса, а какво остава за пантерата!

— Моля, оставете ме да кажа, че вътре в дървената каса се намира желязна клетка, която не може да бъде разбита от десет лъва или пантери.

— Вярно ли е? Покажете ни клетката. Искам сам да се убедя.

— Да, покажете ни клетката, покажете я! Трябва да знаем истинското положение на нещата — извикаха десет, двадесет, тридесет гласа.

Менажерът беше янки и веднага се възползва от случая да припечели нещо от това всеобщо желание.

— С най-голямо удоволствие, с най-голямо удоволствие, — отвърна той. — Но госпожи и господа, съвсем ясно е, че никой не може да види клетката, без да види и пантерата. А това не бих могъл да разреша без известно заплащане. И за да стане рядкото зрелище още по-привлекателно, ще наредя да нахранят животното. Обикновено имаме три вида места: най-добрите струват по един долар, другите са по половин долар, а последните по четвърт долар. Но тъй като тук виждам само дами и джентълмени, аз съм убеден, че предварително ще трябва да премахнем второстепенните и третостепенните места. Или между вас има някой, който би желал да заплати само половин или дори само четвърт долар?

Естествено никой не се обади.

— И така остават само първите места. Моля уважаемите дами и господа да дадат по един долар на човек.

Той свали шапката си и събра парите, докато звероукротителят, когото извика, започна да подготвя зрелището.

Повечето от пътниците бяха янки и като такива се съгласиха изцяло с подобно развитие на нещата. Ако преди това мнозина от тях бяха възмутени от разрешението на капитана да бъде качен на парахода един толкова опасен звяр, сега те бяха бързо успокоени от добре дошлото развлечение по време на скучното пътуване. Дори и дребничкият учен беше преодолял страха си и очакваше спектакъла с голямо нетърпение.

— Слушайте, момчета — обърна се Корнъл към спътниците си, — аз спечелих първия облог, а загубих втория, тъй като червенокожият негодник не пожела да пие. Дотук сме квит. Ще сключим третия облог не за три чаши бренди, а за по един долар — колкото трябва да платим за зрелището. Съгласни ли сте?

Разбира се, че другарите му се съгласиха, защото великанът нямаше вид на човек, който ще се остави току-така да бъде сплашен.

— Добре — рече Корнъл, уверен в победата си поради голямото количество изпито бренди. — Сега само гледайте колко бързо и с какво удоволствие този голиат ще се съгласи да пие с мене!

Той си напълни чашата и се приближи до непознатия. Наистина тялото му имаше исполински размери. Той бе по-висок и по-широкоплещест от чернобрадия, представил се с името Гросър. Беше около четиридесетгодишен. Гладко избръснатото му лице бе силно загоряло от слънцето, неговите мъжествено красиви черти излъчваха смелост, а сините му очи имаха онзи особен, неподлежащ на описание поглед, с който се отличават хората, живеещи там, където хоризонтът е безкраен — моряците и обитателите на пустините или прериите. Беше облечен във фин пътнически костюм и не носеше оръжие. До него стоеше капитанът, слязъл от командния мостик, за да може да наблюдава спектакъла с пантерата.

Корнъл се приближи, застана широко разкрачен пред третата си «жертва» и каза:

— Сър. предлагам ви този дринк. Надявам се, че няма да откажете да ми се представите, тъй като съм истински джентълмен.

Мъжът му хвърли учуден поглед, след което се обърна, за да продължи разговора си с капитана, прекъснат от този нахален тип.

— Охо! — извика Корнъл. — Да не би да сте глух или не искате да ме чуете? Не ви съветвам да вършите последното, защото не се шегувам, ако някой откаже да пие с мен. Ще ви посъветвам да си вземете добър пример от случилото се с индианеца!

Великанът повдигна леко рамене и се обърна към капитана:

— Нали чухте какво ми каза този момък?

— Да, сър, чух всяка дума — кимна запитаният.

— Well, значи сте ми свидетел, че не съм го викал.

— Какво? — разгневи се Корнъл. — Момък ли ме нарекохте? И отказвате да пиете с мене? Да не би да искате да споделите участта на индианеца, когото…

Но той не можа да продължи, защото в същия миг получи такъв силен удар от исполина, че падна на земята, тялото му се изпързаля няколко метра и накрая се претърколи. Той остана да лежи на палубата известно време като зашеметен, но след това бързо скочи на крака, измъкна ножа си, вдигна високо ръка и се нахвърли върху едрия човек.

Исполинът го очакваше спокойно, с пъхнати ръце в джобовете на панталона си, сякаш не го заплашваше ни най-малка опасност, просто като че ли Корнъл изобщо не съществуваше. Корнъл изрева:

— Куче, мене ли ще удряш? Ще ти струва проливане на кръв, и то на твоята!

Капитанът понечи да се намеси, но великанът го спря с енергично движение на главата и когато Корнъл се приближи на около две крачки от него, той вдигна десния си крак и го посрещна с такъв ритник в стомаха, че Корнъл отново се намери на земята и се претърколи няколко пъти.

— Е, ама вече стига, иначе… — извика голиатът заплашително. Но Корнъл отново се изправи, тикна ножа обратно в пояса, измъкна от там един от пистолетите си и като изрева от ярост, се опита да го насочи към своя противник. Но последният извади дясната си ръка от джоба, където бе имал скрит револвер.

— Хвърли пистолета! — заповяда той и насочи дулото на малкото си оръжие към дясната ръка на противника си. Последваха един, два, три слаби, но остри гърмежа… и Корнъл извика и изпусна пистолета.

— Така, момко! — каза великанът. — Известно време няма да можеш да раздаваш шамари, когато някой откаже да пие от чашата, в която си завирал бъбривата си муцуна. А ако все още искаш да научиш името ми, то…

— Нека бъде проклето! — пенеше се Корнъл. — Не ща и да го чуя. Но ти ми трябваш и ще те пипна. Напред, момчета, дръжте го, go on (хайде! Б. пр.)

Сега стана ясно, че тези негодници бяха организирана банда, в която важеше принципът «един за всички, всички за един». Те извадиха ножове от поясите си и се нахвърлиха към великана. Той обаче пристъпи с единия си крак напред, вдигна ръце и извика:

— Хайде да видим дали ще посмеете да посегнете на Олд Файерхенд!

Произнасянето на това име оказа светкавично въздействие.

Корнъл, който беше стиснал ножа със здравата си лява ръка, извика уплашено:

— Олд Файерхенд! По дяволите, това е съвсем неочаквано! Защо не ни казахте името си по-рано?

— Нима може само името да отърве един джентълмен от грубиянщината ви? Махайте се оттук, стойте спокойно в някой ъгъл и не ми се мяркайте повече пред очите, иначе ще ви очистя всичките!

— Well, друг път пак ще си поговорим!

Корнъл се обърна и се отдалечи с кървяща ръка към предната част на кораба. Неговите хора го последваха като пребити кучета. Насядаха встрани от другите, превързаха ръката на предводителя си, разговаряха от време на време тихо помежду си и отправяха към прочутия ловец погледи, които в никой случай не можеха да се нарекат приятелски, затова пък издаваха голямото им страхопочитание към него.

Но това известно име не бе направило впечатление само на тях. Едва ли имаше някой измежду пасажерите, който да не беше чувал нещо за този смел мъж, чийто живот изцяло бе преминал в опасности и приключения. Капитанът му подаде ръка и му каза с най-любезния тон, на който беше способен един янки:

Но, сър, защо не ми казахте кой сте? Щях да ви отстъпя собствената си каюта. Бога ми, голяма чест е за «Догфин» че кракът ви стъпи на палубата му. Защо си послужихте с друго име?

— Казах ви истинското си име. Олд Файерхенд (Огнената ръка. Б. пр.) е име, което ми е дадено от уестманите, защото огънят от пушката ми в моите ръце е смъртоносен.

— Чувал съм, че винаги улучвате целта си.

— Pshaw! Всеки добър уестман може да стреля като мене. Но вие видяхте ползата от едно известно бойно име. Ако моето име не беше толкова популярно, сигурно щеше да се стигне до сбиване.

— Но вие нямахте никакви шансове срещу толкова много противници!

— Така ли мислите? — попита Олд Файерхенд и по устни те му пробягна усмивка. — Води ли се схватката само с ножове, не ме е страх. Сигурно щях да се държа, докато вашите хора се бяха намесили.

— Да, те нямаше да закъснеят да сторят това. Но какво да правя сега с тези вагабонти? Аз съм господар и съдия на палубата на моя кораб. Да ги окова ли?

— Не.

— Да ги сваля ли на брега?

— И това не. Сигурно не бихте желали да правите този курс с вашия параход за последен път, нали?

— Разбира се, че и през ум не ми минава! Смятам още дълги години да плавам нагоре-надолу по стария Арканзас.

— Е, тогава се пазете да не си навлечете отмъщението на тези хора! Те са в състояние да се прикрият някъде по брега и да ви изиграят някой номер, който може да ви струва не само парахода, а дори и живота.

Сега Олд Файерхенд забеляза чернобрадия, който се беше приближил и стоеше настрани. Погледът му, отправен към ловеца, издаваше желанието му да говори с него.

— С мене ли искате да говорите, сър? — попита го Олд Файерхенд и направи няколко крачки към него. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Като ми разрешите да ви стисна ръка та, сър — отвърна немецът. — Това е единствената ми молба. После ще бъда удовлетворен и ще си отида, без да ви досаждам повече. Но през целия си живот няма да забравя този час.

Откритият му поглед и тонът, с който изрече тези думи, показваха, че той говори от сърце. Олд Файерхенд му подаде десницата си и попита:

— Докъде ще пътувате с този кораб?

— С този кораб ли? Само до форт Гибсън, а после продължавам с лодка. Опасявам се, че вие, комуто не липсва смелост, сте ме взели за страхливец, понеже приех да пия с този така наречен Корнъл.

— О, не. Мога само да ви похваля, че бяхте толкова разумен. Едва после, когато удари индианеца, реших да му дам един добър урок.

— Дано да се поучи от него. Впрочем щом му осакатихте дясната ръка, с него е свършено като уестман. Но не знам какво да мисля за червенокожия. Държа се като истински страхливец, но когато изрева пантерата, той ни най-малко не се изплаши. Никак не мога да си обясня тези неща.

— Нищо, аз ще ви ги обясня. Никак не ми е трудно. Познавате ли индианеца?

— Чух името му, когато го каза. Беше някаква дума, от която човек може да си изкълчи езика. Беше ми невъзможно да я запомня.

— Защото той си послужи с родния език. Не искаше Корнъл да разбере с кого си има работа. Името му е Нинтропан Хауей, а синът му се казва Нинтропан Хомош; това ще рече Голямата мечка и Малката мечка.

— Нима е възможно? Наистина съм чувал за тях твърде често. Тонкавите са се изродили, само двете Мечки са запазили бойния дух на прадедите си и бродят из планините и прериите.

— Да, двамата си ги бива. Не видяхте ли как синът сграбчи под одеялото ножа или томахока? (бойна брадва у индианците с различна форма. Б. пр.) Едва след като забеляза безизразното лице на баща си, той се отказа да изпълни отмъщението веднага. Ще ви кажа, че за този вид индианци понякога е достатъчно един-единствен поглед, докато ние, белите, се нуждаем от дълги речи. От момента, в който Корнъл удари индианеца в лицето, неговата смърт е само въпрос на време. Двете Мечки няма да изпуснат следите му, докато не го очистят. Но след като вие споменахте името си, разбрах, че сте немец. Значи сме сънародници.

— Как, нима сте немец, сър? — попита Гросър учудено.

— Да, истинското ми име е Винтер. И аз ще попътувам още с този параход и ние все ще намерим възможност пак да си поприказваме. Отскоро ли сте в Запада?

— Е — отвърна брадатият скромно, — вече доста длъжко съм тука. Името ми е Томас Гросър, но тук обикновено се изпуска фамилното име, от Томас става Том и понеже имам такава голяма брада, са ме кръстили Черния Том.

— Как? Какво? — извика Олд Файерхенд. — Вие сте Черния Том, прочутият рафтър ((англ.) — дървари, които свличали дървения материал със салове. Б. пр.)?

— Казвам се Том и съм рафтър, но се съмнявам, че съм прочут. Но, сър, Корнъл не бива да научи името ми, защото по него би могъл да ме разпознае.

— Значи вече сте имали работа с него?

— Да, малко. Ще ви разкажа и за това. Не го ли познавате?

— Днес го виждам за първи път, но ако остане по-дълго време на борда, ще трябва да го наблюдавам по-внимателно. И с вас трябва да се запозная по-добре. Тъкмо вие сте човекът, който ми е необходим. Ако вече нямате нещо друго предвид, бихте могли да ми свършите добра работа.

— А-а — започна Том, като гледаше замислено в пода, — честта да бъда с вас е много по-ценно нещо от всичко друго. Наистина аз съм заедно с група рафтъри, които дори ме избраха за техен предводител. Но ако ми дадете време да ги уведомя, въпросът ще се реши много лесно. Но я вижте! Изглежда, че зрелището скоро ще започне.

Менажерът беше наредил в няколко редици сандъци и пакети и сега приканваше публиката с помпозни фрази да заеме местата си. Хората насядаха. И екипажът, с изключение на заетите в момента хора, получи разрешение да гледа зрелището. Корнъл и хората му не се появиха, желанието им да видят пантерата се бе изпарило.

Никой не попита двамата индианци дали имат желание да погледат. Собственикът на животното не желаеше в никой случай да бъде упрекнат, че е допуснал двама индианци сред дами и господа, всеки от които е заплатил по един долар. И така двамата стояха надалеко и като че ли не обръщаха внимание нито на публиката, нито на клетката, но от скритите им бързи погледи не отбягваше нищо.

Публиката седеше пред все още неотворената дървена каса. Повечето зрители нямаха представа как изглежда черната пантера. Животните от рода на котките, които обитават Новия свят, са значително по-малки и безопасни, отколкото хищниците в Стария свят. Например гаучото лови ягуара, наричан още «американски тигър», с ласо и го влачи след коня си. Но той никога не би поел подобен риск с един бенгалски тигър. А американският лъв, пумата, бяга от хората дори когато я измъчва глад. Така че повечето зрители очакваха да видят някакъв хищник не по-висок от половин метър и не особено опасен. И сега, когато предната страна на дървената каса беше махната и съзряха пантерата, те зяпнаха с уста.

Пантерата бе стояла на тъмно от Ню Орлиънс. Касата бе отваряна само през нощта и сега тя виждаше дневната светлина за първи път от дълго време. Светлината я заслепи. Пантерата затвори очи и остана да лежи известно време опъната в цялата си дължина. После леко отвори очи; щом забеляза седящите пред нея хора, тя мигновено се изправи и нададе такъв рев, че повече от зрителите наскачаха, готови да побягнат.

Да, това беше напълно пораснал великолепен екземпляр, поне един метър висок и около два дълъг, без да се има предвид опашката. Тя разтърси железните пръчки на клетката с предните си лапи с такава сила, че цялата клетка се заклати. Същевременно оголи страшните си зъби.

— Дами и господа — започна да обяснява менажерът, — родината на черната разновидност на пантерата са Зондските острови. Но тези животни са дребни. Истинската черна пантера, която е твърде рядка, живее в Северна Африка, по границата на Сахара. Тя е силна като лъва, но е далеч по-опасна от него и може спокойно да сграбчи с челюстите си цяло говедо и да го отнесе. Ще имате възможност да видите на какво са способни зъбите й веднага, защото започваме да я храним.

Звероукротителят донесе половин овца и я сложи пред клетката. Щом съзря месото, пантерата като че ли полудя. Започна да скача насам-натам, да фучи и да реве така силно, че по-страхливите зрители се отдръпнаха още по-назад.

Един негър, който работеше в машинното отделение на парахода, не бе могъл да устои на любопитството си и се беше промъкнал на палубата да погледа. Капитанът го видя и му заповяда да се върне и да продължи работата си. След като чернокожият не се подчини веднага, капитанът сграбчи края на едно корабно въже и го удари. Негърът се отдалечи бързо, но при люка, водещ към машинното отделение, се спря и се закани на капитана с юмрук. Понеже внимание то на зрителите бе погълнато изцяло от пантерата, те не забелязаха тази сцена. Но Корнъл видя всичко и каза на спътниците си:

— Струва ми се, че този нигър(презрително наименование на негрите в САЩ. Б. пр.) не изпитва особено приятни чувства към капитана. Ще трябва да се позанимаем с него. Няколко долара вършат чудеса сред чернокожите.

В този момент кокалестият звероукротител промуши месото в клетката между железните пръчки, огледа зрителите с изпитателен поглед и каза тихо на господаря си няколко думи. Последният поклати нерешително глава. Звероукротителят продължи да го убеждава в нещо и изглежда, че разсея съмненията му, защото собственикът на животното кимна най-после в знак на съгласие и заяви на висок глас:

— Дами и господа, вече ви казах, че имате невиждано щастие. Никой още не е видял укротената черна пантера, поне не у нас, в Щатите. През време на тримесечния си престой в Ню Орлиънс моят звероукротител се е позанимавал с пантерата и сега ми заяви, че би могъл за първи път пред публика да влезе в клетката при звяра и да седне до него, в случай че получи подходящо възнаграждение.

Пантерата се беше нахвърлила върху месото и зъбите й трошаха костите леко, сякаш бяха от картон. Тя така се беше съсредоточила в храненето си, та човек можеше да си помисли, че не би било чак толкова опасно да се влезе в клетката тъкмо в този момент.

Обади се не някой друг, а доскоро така уплашеният дребен учен, който извика възторжено:

— Чудесно, сър! Това е просто виртуозен номер, за който човек си заслужава да плати. Колко иска този човек?

— Сто долара, сър. Опасността, която го грози, не е никак малка, защото животното е само полуопитомено.

— Аха! Е, аз не съм богат, но давам пет долара. Мешърс (съкращение от френската дума «messieurs» (господа). Б. пр.), кой ще прибави още нещо?

Обадиха се толкова много хора, че сумата беше събрана бързо. Всички искаха да се насладят на зрелището докрай. Дори и капитанът бе обхванат от възбуждение и започна да сключва облози.

— Сър — предупреди го Олд Файерхенд, — не правете подобна грешка! Моля ви да забраните това безумие. Тъкмо защото този човек счита животното за полуопитомено, сте задължен да се обявите против.

— Да се обявя против ли? — засмя се капитанът. — Pshaw! Да не би дa съм баща или майка на звероукротителя? Тук, в тази благословена страна, всеки има правото да рискува кожата си както му е изгодно. Ако бъде изяден от пантерата — е, това ще засяга само него и пантерата, но не и мене. И тъй, джентълмени, аз твърдя, че този човек няма да излезе от клетката така здрав и читав, както ще влезе в нея, и залагам сто долара. Кой ще приеме облога ми? Звероукротителят ще получи допълнително десет процента от печалбите.

Примерът му наелектризира публиката. Сключиха се облози за значителни суми и се оказа, че ако звероукротителят успее в рискованото си начинание, ще спечели накрая към триста долара.

Не беше уточнено дали звероукротителят ще влезе в клетката въоръжен, или не. Той донесе своя бич, в чиято дръжка имаше поставен експлозивен патрон. Ако животното го нападнеше, беше необходимо само да му нанесе силен удар и щеше да го умъртви моментално.

— Нямам много голямо доверие в този камшик — каза Олд Файерхенд на Черния Том. — По-полезен би бил някакъв фойерверк, защото ще изплаши животното, без да го убие. Ще го похваля за рискованата му постъпка, но едва когато всичко мине добре.

В това време звероукротителят се обърна към публиката с няколко думи, а после се отправи към клетката. Най-напред махна тежкото резе и после бутна встрани тясната решетка, която служеше за врата и бе висока около пет стъпки. За да влезе вътре, той трябваше да се наведе. При това беше принуден да използва и двете си ръце, за да придържа вратата, и едва след като се озовеше вече вътре, можеше да я затвори отново; ето защо той стисна камшика между зъбите си и макар и за кратко време се оказа беззащитен. Наистина вече беше влизал многократно в клетката при животното, но при съвсем други обстоятелства. Тогава пантерата не бе стояла дни наред в тъмнината, не бе имало толкова много хора наблизо, нито пък такъв шум от параходната машина и от колелата, които биеха водната повърхност. Всичко това не беше предвидено нито от менажера, нито от звероукротителя и, скоро всички видяха последиците.

Щом пантерата чу шума от отварящата се решетка, тя се обърна. Тъкмо когато звероукротителят подаде глава в клетката, последва неимоверно бързо движение от страна на хищника, просто едно светкавично стрелване и главата на звероукротителя, изпуснал от устата си бича, се оказа в устата на звяра, който за секунда я разтроши и превърна в каша.

Крясъците, разнесли се в този миг пред клетката, бяха неописуеми. Всичко живо наскача и се разбяга с неистови писъци. Останаха само трима: менажерът, Олд Файерхенд и Черния Том. Менажерът се опита да затвори вратата на клетката, но се оказа невъзможно, тъй като трупът се намираше наполовина вън. След това понечи да хване мъртвеца за краката и да го издърпа навън.

— Недейте за бога! — извика Олд Файерхенд. — Така ще излезе и пантерата. Напъхайте тялото вътре, вече няма значение — той е мъртъв. Поне ще затворите вратата!

Пантерата се бе изтегнала до обезглавения труп. По покритата и с кървави лиги муцуна се виждаха парченца от кости; беше втренчила искрящите си очи в своя господар. Сега, изглежда, разгада намерението му, защото изрева ядовито и пропълзя върху трупа, като по този начин го затисна с тежестта на тялото си. Главата й се бе приближила до вратата само на няколко сантиметра.

— Бягайте, бягайте! Ще излезе! — извика Олд Файерхенд. — Том, дайте ми пушката си! Пушката! Револверът само ще я раздразни.

От момента, когато звероукротителят бе прекрачил клетката бяха изминали десетина секунди. Цялата палуба се покри с безразборно бягащи и викащи от страх пътници. Вратите към каютите се задръстиха. Хората се криеха зад бъчви и сандъци, а после отново изскачаха, защото им се струваше, че не са на достатъчно сигурно място.

Капитанът изтича към командния мостик и се закатери нагоре, като взимаше по три-четири стъпала наведнъж. Олд Файерхенд го последва. Менажерът избяга зад клетката, а Черния Том се спусна да донесе пушката си. Докато тичаше, се сети, че беше завързал секирата си за карабината, и в момента не можеше да я използва. Той грабна пушката от ръцете на стария индианец.

— Аз стрелям сам — обади се индианецът и протегна ръка за оръжието си.

— Остави ме! — извика брадатият. — Във всеки случай стрелям по-добре от тебе!

Той се обърна към клетката. Пантерата току-що беше излязла от нея, вдигна глава и изрева. Черния Том се прицели и дръпна спусъка. Изстрелът изтрещя, но куршумът не улучи. Том грабна пушката на младия индианец, и пак стреля по животното, но… със същия неуспех.

— Лошо стреля. Не познава пушка — обади се Голямата мечка с такова спокойствие, като че ли се намираше на сигурност във вигвама си и печеше месо.

Немецът не обърна внимание на думите му. Захвърли пушката и изтича към носа на кораба, където се бяха разположили хората на Корнъл. Тези джентълмени не бяха показали особено желание да опитат силите си срещу пантерата, а бързо се бяха изпокрили.

Но ето че в близост до командния мостик се разнесе ужасяващ вик. Една жена се опитваше да потърси на него спасение. Пантерата я забеляза, сниши се към земята и после се насочи към нея с огромни скокове. Жената беше стигнала вече подножието на стълбата, когато Олд Файерхенд се намираше на петото или шестото стъпало. Той бързо я сграбчи, изтегли я до себе си, а после силните му ръце я издигнаха до капитана, който я пое. Всичко стана за не повече от две секунди, но пантерата се намираше вече до стълбата. Тя сложи предните си лапи на едно от стъпалата и сви тялото си, за да се хвърли мълниеносно нагоре върху Олд Файерхенд. Ловецът я ритна с всичка сила по муцуната и изстреля останалите три куршума от револвера си в главата й. .

Този начин на отбрана бе всъщност доста смешен. Не можеш да спреш една черна пантера само с ритник и няколко револверни куршума, големи колкото едри грахови зърна, но Олд Файерхенд просто не разполагаше с по-ефикасни средства за защита. Той беше убеден, че сега животното ще го сграбчи, но това не стана. Останала в същото положение, с опрени предни лапи на стъпалата, пантерата изви бавно глава встрани, като че ли искаше да измисли нещо по-умно. Дали изстреляните в нея от такава близост куршуми не я бяха зашеметили в известна степен, Макар че едва ли бяха проникнали на повече от милиметър в здравия й череп? Или пък ритникът по чувствителния й нос е бил толкова болезнен? Така или иначе тя отвърна погледа си от Олд Файерхенд и го насочи към предната палуба, където беше застанало съвсем неподвижно около тринадесетгодишно момиче, сякаш вкаменено от страх. Светлите му, биещи на очи дрехи веднага привлякоха вниманието на пантерата. Тя свали лапите си от стъпалата, обърна се и се стрелна към момичето, правейки скокове, дълги по няколко метра.

Всички, които наблюдаваха тази сцена, извикаха или изреваха, но никой не можеше да помогне. Никой ли? Все пак се намери един, и то този, от когото най-малко очакваха такава смелост и присъствие на духа — младият индианец.

Той и баща му се намираха на около десетина крачки от момичето. Щом забеляза страшната опасност, в очите му припламна огън. Огледа се наляво и надясно, като че ли търсеше начин за спасение, после захвърли пъстрото одеяло от раменете си и извика на баща си на езика на тонкавите:

— Тиакайтат, шай шойана — стой тук, ще плувам! С два скока той се озова при момичето, хвана го за колана, пристегнат на талията му, покатери се с него по релинга, където се забави за миг, за да се огледа. Пантерата бе вече съвсем наблизо и тъкмо се готвеше за последния скок. Лапите на животното едва се бяха отделили от дъската на палубата, когато младият индианец скочи от релинга в реката, насочвайки скока си встрани, за да не се озове във водата в непосредствена близост до пантерата. Реката го погълна заедно със момичето. В същото време пантерата прелетя над релинга и падна във водата, защото силата на скока й беше много голяма и тя не съумя да се задържи.

— Стоп, стоп на място! — изкомандва капитанът в рупора към машинното отделение, без да губи присъствие на духа. Беше даден заден ход, параходът спря и витлото му заработи само с такава сила, която го задържаше на едно място, противодействувайки на течението.

Тъй като опасността за пътниците беше преминала, те побързаха да се измъкнат от всевъзможните си скривалища и да изтичат към парапетите на борда. Бащата на момичето извика силно:

— Давам хиляда долара за спасяването на дъщеря ми. две хиляди… три хиляди…. пет хиляди!

Никой не го слушаше. Всички се бяха надвесили над реката, за да могат да видят какво става в реката. Пантерата, един великолепен плувец, се държеше над водата с широко разперени лапи и се оглеждаше за плячката си — напразно.

— Удавили са се, попаднали са под колелото! — вайкаше се бащата и скубеше косата си с две ръце.

Но ето че откъм другия борд се разнесе гръмкият глас на стария индианец:

— Нитропан Хомош бил умен! Плувал под кораб, да не го види пантерата! Тук долу е!

Всичко живо се затича към щойерборда (дясната страна на плавателен съд. Б. пр. ) и капитанът заповяда да хвърлят във водата въжетата. Наистина долу, съвсем близо до корабната стена, плуваше бавно по гръб Малката мечка, сложил припадналото момиче напреко през тялото си. Въжетата бяха спуснати бързо във водата. Момчето завърза едно от тях под мишниците на момичето, а самото то се изкатери пъргаво по другото въже.

Посрещнаха го с бурни овации, но то се отдалечи гордо, без да каже нито една дума. Само когато минаваше покрай Корнъл, който също беше видял цялата сцена, то се спря и каза високо, за да го чуят всички:

— Страхува ли се тонкава и от най-малката крастава котка? Корнъл избяга с всички негови двадесет герои, но тонкава привлякъл голямо чудовище върху себе си, за да спаси момиче и пътници. Корнъл скоро чуе още повече за тонкава!

Спасеното момиче бе изтеглено с въжето и отнесено в една каюта. Но ето че лоцманът протегна ръка към бакборда (лявата страна на плавателен съд. Б. пр) и извика.

— Вижте пантерата, вижте сала!

Отново всички се втурнаха към другата страна, където пред очите им се разигра нова, не по-малко вълнуваща драма. Досега никой не беше забелязал малкия сал, направен от клони и тръстика, на който седяха двама души и се мъчеха да се доближат до кораба откъм десния бряг на реката. Те гребяха с импровизирани гребла, набързо приготвени от отсечени клони. Единият от тях беше юноша, а другият пък приличаше на жена, облечена твърде странно. Главата й бе покрита с някакво подобие на стара качулка, под която се виждаше пълно червенобузесто лице с две малки очички. Тялото се намираше в някакъв широк чувал или нещо подобно, чиято кройка и фасон сега никой не можеше да определи, тъй като тази персона не стоеше, а седеше. Черния Том бе застанал до Олд Файерхенд и го попита:

— Сър, познавате ли тази жена?

— Не. Нима е толкова прочута, че трябва да я познавам?

— Да, прочута е, но всъщност не е жена, а мъж, прериен ловец и трапер. А ето че идва и пантерата. Сега ще видите какво може да стори една жена, която е мъж.

Той се наведе над релинга и извика:

— Ало, Лельо Дрол, внимавай! Иска да те изяде!

Салът беше стигнал на около петдесет крачки от парахода. Пантерата бе плувала досега насам-натам покрай кораба, търсейки плячката си. Сега тя забеляза сала и се насочи към него. Седналата на сала мнима жена вдигна глава към палубата, позна човека, който й беше извикал, и отвърна с висок фалцет:

— Good look (израз на удивление), ти ли си. Том, Много се радвам да те видя, щом трябва! Що за добиче е това?

— Черна пантера, която скочи от борда. Гледайте да изчезнете! Бързо, бързо!

— Охо, Леля Дрол не бяга от никого, няма да избяга и от някаква си пантера, ако ще да е и черна, и синя или зелена. Може ли да застреляме животното?

— Разбира се! Но няма да успеете. Собственост е на една менажерия и е най-опасният хищник в целия свят. Бягайте към другата страна на кораба.

Палячото на сала, изглежда, изпитваше голямо удоволствие да си играе с пантерата на гоненица. Той работеше с крехкото гребло наистина майсторски и успяваше да и избяга с учудваща сръчност. Докато гребеше, извика с пискливия си глас към кораба:

— Ще се справя, драги Том. Къде е необходимо да се улучи подобно създание, щом трябва?

— В окото — отвърна Олд Файерхенд.

— Well! Тогава да оставим този воден плъх да се приближи. Той прибра греблото и взе пушката, която лежеше до него. Пантерата и салът се приближаваха бързо един към друг. Хищникът гледаше неприятеля си с широко отворени немигащи очи. Траперът се прицели бързо и даде два изстрела. След това за секунда хвърли пушката, грабна веслото и загреба в обратна посока. Пантерата беше изчезнала. Там, където всички я видяха за последен път, се образува водовъртеж, който сочеше мястото на предсмъртната й борба. После я видяха да изплува на повърхността на реката далече надолу по течението, мъртва, безжизнена: трупът й бе понесен за броени секунди от течението, след което отново потъна.

— Майсторски изстрел! — извика Том от палубата и всички пътници го подкрепиха с въодушевление, само менажерът мълчеше, защото бе разстроен от загубата на звероукротителя и скъпата пантера.

— Бяха два изстрела — отвърна загадъчната фигура от сала. — За всяко око по един. Закъде плава този параход, щом трябва?

— Дотам, докъдето ще има достатъчно вода — отвърна капитанът.

— Искаме да се качим на борда, та и затова направихме този сал на брега. Ще ни вземете ли?

— Можете ли да си платите билета, мадам или сър? Наистина не знам дали да се обръщам към вас с «мадам», или «сър».

— Обръщайте се с «лельо», сър. Аз съм Леля Дрол, разбрахте ли, щом трябва? А що се отнася до билета, имам обичай да заплащам със суха пара и дори с чисти златни зърна.

— Тогава идвайте на борда! Трябва час по-скоро да се махаме от това злополучно място.

Спуснаха въжената стълба. Най-напред се изкачи момчето, което също бе въоръжено с карабина, после неговият спътник сложи пушката си на рамо, стана, хвана стълбата с ръце, отблъсна сала с крак и се покатери до палубата със сръчността на катеричка, посрещнат от всички с широко опулени очи и учудени погледи.

Втора глава

Трамповете

«Съединените американски щати въпреки или по-скоро вследствие на либералните си институции са огнище на своеобразни социални бедствия, които са напълно немислими в някоя европейска държава.»

Всеки познавач на тамошните отношения ще признае, че това твърдение на един съвременен географ си има своите добри основания. Бедствията, за които говори той, могат да се разделят на хронични и актуални. Към първите би трябвало преди всичко да споменем вечно търсещите скандали безделници и хулигани, а също и така наречените скитници, които се «занимаваха» предимно с преселниците. Скитничеството, безделничеството и хулиганството са пуснали здрави корени в Америка, и както личи по всичко, ще пребъдат още дълги години. Малко по иначе стои въпросът с втория вид социална напаст, която обикновено се развива по-бързо, но и по-скоро отмира. Тук бихме причислили безправните отношения за живот на хората от Далечния запад, вследствие на които се образуваха разбойнически банди и шайки от главорези, които мистър Линч (плантаторът от южните щати Чарлз Линч, популяризирал «линчуването» — жестока саморазправа на тълпата с някого. Б. пр.) успя да ликвидира само чрез безмилостно крути мерки. По-нататък би трябвало да споменем и куклуксклановците, които вилнееха по време на Гражданската война, а и по-късно. Но трамповете се превърнаха в най-страшната и опасна социална напаст, те бяха представители на най-бруталния и безогледен бандитизъм.

Когато за известен период търговията и производството се намираха в затруднение, хиляди фабрики спираха да работят и десетки хиляди работници оставаха безработни, много от безработните започваха да се преселват, като по-голямата част от тях тръгваше на запад. Щатите, намиращи се отвъд Мисисипи, се оказваха от време на време буквално наводнени с такива хора. Но скоро сред тях настъпваше процес на детерминиране — работливите и честните между тях започваха да работят каква да е работа, макар и лошо платена и изморителна. Най-често постъпваха на работа във фермите, за да помогнат при прибирането на реколтата, и затова обикновено ги наричаха «жътвари».

Мързеливите обаче образуваха банди, които живееха от грабежи, палежи и убийства; те скоро достигаха до най-долното стъпало на моралното падение, а техните водачи бяха търсени от ръката на закона под дърво и камък.

Трамповете се появяваха обикновено на големи групи, наброяващи понякога по триста и повече човека. Те нападаха не само отделни ферми, но и малки градове, за да ги ограбят. Превземаха дори железопътни гари, справяха се с чиновниците и използваха влаковете, за да се придвижат по-бързо до някоя друга област, където повтаряха престъпленията си. Тези безчинства взеха такива размери, че губернаторите на няколко щата се видяха принудени да свикват доброволци и да водят истински сражения с тези негодници.

Капитанът и кормчията на «Догфиш» смятаха, че Корнъл Бринкли и неговите хора принадлежат тъкмо към тези трампове. Групата им беше около двадесетина души и следователно бе твърде слаба, за да се справи с останалите пътници и екипажа на парахода, но предпазливостта и бдителността не бяха в никакъв случай излишни.

Вниманието на Корнъл естествено беше също привлечено от чудноватата фигура, която се бе приближила до парахода на паянтовия сал и беше убила така безгрижно опасния хищник. Корнъл се беше смял, щом чу Том да произнася странното име «Леля Дрол». Но сега, когато видя непознатият да се качва на палубата, той мрачно сбърчи вежди и прошепна на хората си:

— Този хубостник никак не е толкова смешен, колкото иска да се представи. Предупреждавам ви, че трябва да се пазим от него.

— За какво му е този маскарад? — попита някой.

— Това не е маскарад. Този човек си е всъщност голям оригинал, но същевременно е един от най-опасните полицейски агенти, които познавам.

— Pshaw! Леля Дрол и полицейски агент! Може да е всичко друго, каквото кажеш, но не мога да повярвам, че е детектив!

— И все пак такъв е! Слушал съм много за Леля Дрол; казват, че Лелята е трапер, който не е с всичкия си, но поради веселия си характер се намирал в най-добри отношения с всички индиански племена. Но сега, когато го виждам пред себе си, мога да кажа, че го познавам по-добре. Този дебелак е детектив и половина. Срещал съм го горе в Дакота при форт Съли, край Мисури, където успя да измъкне измежду нас един наш другар, когото после обесиха. Лелята беше сама, а ние бяхме над четиридесет души!

— Не е възможно! Могли сте да му направите поне четиридесет дупки в тялото!

— Не, не можахме. Той действа много по-често с хитрост, отколкото със сила. Вижте само малките му лукави очички — също като на невестулка! И игла в купа сено ще ти открие. Приближава се към жертвата си с най-голяма подкупваща любезност и после капанът щраква, преди изобщо да си помислиш, че можеш да бъдеш пипнат.

— Познава ли те?

— Мисля, че е изключено. Тогава той изобщо не ми обърна внимание, а после измина много време, а и аз се промених доста. Въпреки това смятам, че ще е уместно да се държим спокойно и непринудено, за да не привлечем вниманието му. Струва ми се, че тук ще успеем да изиграем един хубав номер и не ми се ще той да ни се изпречи на пътя.

Дрол съвсем не изглеждаше толкова опасен, колкото го описа Корнъл, напротив, при появяването му присъствуващите трябваше да положат големи усилия, за да не избухнат в смях, който би го обидил. Предметът, покриващ главата му, не беше нито шапка, нито каскет, нито качулка и въпреки това приличаше по нещо на всеки един от тези видове шапки. Състоеше се от пет различни по форма кожени парчета. Средното от тях имаше формата на обърната паница, задното парче засенчваше тила, а предното — челото; то трябваше да играе ролята на козирка; четвъртото и петото парче покриваха ушите като две клапи.

Палтото му беше много дълго и невероятно широко. Състоеше се от безброй много шевове и кожени кръпки, които са били пришивани една върху друга. Нямаше две кръпки с една и съща възраст — личеше си, че са наставяни непрекъснато в течение на много години. Краищата на палтото бяха снабдени отпред с къси ремъчета, които бяха вързани и по този начин заместваха липсващите копчета. Тъй като голямата дължина и ширина на тази неповторима дреха отежняваше ходенето, човекът я беше разрязал отзад до кръста и така бе свързал двете й половини около краката си, че се беше образувало някакво подобие на шалвари, които правеха движенията на Леля Дрол извънредно смешни. Тези съмнителни панталони стигаха до глезените му. Чифт кожени обувки допълваха облеклото му надолу. Ръкавите на палтото бяха също необичайно дълги и широки за него. Той ги беше зашил в краищата, а в горната им част бе пробил две дупки, през които беше извадил ръцете си. По този начин от двата ръкава се бяха получили два висящи кожени джоба, в които той можеше да побере какви ли не неща.

Тази дреха правеше фигурата на човека да изглежда като самото въплъщение на безформеността, а прибавим ли и пълното червенобузесто, извънредно дружелюбно лице, чиито очички сякаш нито за миг не можеха да останат неподвижни и непрекъснато шареха наоколо, за да не би да им се изплъзне нещо — става ясно, че всичко това не можеше да не те накара да се разсмееш.

Подобни екземпляри съвсем не са рядкост в Запада. Който живее дълги години из нецивилизованите райони, няма нито време, нито удобен случай, пък и пари, да възстанови по друг начин изпокъсаното си облекло освен с различни подръчни материали, каквито може да му предложи самотата далеч от цивилизацията; ето защо често ще срещнете прочути хора, чието облекло е в такова състояние, че ако се появят в някой град, децата биха тръгнали след тях с крясъци и смях.

Човекът държеше в ръката си двуцевна пушка, достигнала достопочтена възраст. Можеше само да се гадае дали не притежава и други оръжия, тъй като палтото обгръщаше фигурата му като завързан чувал, в който можеха да се скрият най-разнообразни предмети.

Момчето, което се намираше в обществото на този оригинал, беше може би на шестнадесет години. Беше русокосо и добре сложено, а погледът му имаше сериозен, дори упорит израз, като човек, който вече може сам да се справя с живота. Облеклото му се състоеше от шапка, ловджийска риза, панталони, гамаши и обувки — всичко беше изработено от кожа. Освен пушка то имаше още револвер и нож.

Когато Леля Дрол се качи на палубата, подаде ръка на Черния Том и извика с високия си писклив гласец:

— Welcome (добре дошъл, здравей! Б. пр.), приятелю Том! Ама че изненада! Цяла вечност, откакто не сме се виждали! Откъде идваш и накъде пътуваш? Те си разтърсиха сърдечно ръцете и Том отвърна:

— Идвам от долното течение на Мисисипи. Отивам в Канзас, в чиито гори са моите рафтъри.

— Well, всичко се нарежда. И аз отивам натам, че и по-далеко. Можем известно време да бъдем заедно. Но преди всичко да си платя пътуването, сър. Колко ще ни струва — имам предвид себе си и този младеж, щом трябва?

Този въпрос беше отправен към капитана.

— Зависи докъде ще пътувате и какво място ще си изберете — отвърна той.

— Какво място ли? Леля Дрол пътува винаги на най-хубавото място, сър, тоест каюта. А докъде? Засега да кажем до форт Гибсън. Можем да удължим ласото винаги, когато пожелаем. Приемате ли златни зърна?

— С най-голямо удоволствие.

— А къде са ви златарските везни? Да не сте мошеник? Въпросът му прозвуча тъй комично и малките му очички примигаха така особено, че никой не можеше да му се сърди. Въпреки това капитанът се престори на ядосан и промърмори:

— Ако ме попитате пак такова нещо, ще ви изхвърля веднага през борда!

— Охо! Да не мислите, че някой може току-така да хвърли Леля Дрол във водата? Хайде, опитайте!

— Е-е — махна капитанът с ръка, — човек трябва да е любезен към дамите и понеже вие сте леля, спадате към нежния пол. Няма да обърна чак такова внимание на въпроса ви. Впрочем не е необходимо да плащате толкова бързо.

— Не, не взимам назаем нито за минута, имам си принципи, щом трябва!

— Well! Елате с мен в служебната каюта!

Двамата се отдалечиха, а другите продължиха да разговарят за появяването на този странен човек. Капитанът се върна по-бързо от Дрол. Все още удивен, той каза:

— Мешърс, да бяхте видели златните зърна, златните зърна! Той бръкна с ръка в един от ръкавите си и като я извади от дупката, тя беше пълна със златни зърна, големи като бобчета, като лешници, а и още по-големи. Този човек сигурно е открил някоя бонанса ((исп.) — богато находище на скъпоценен метал. Б. пр.) и я е изпразнил.

След като Дрол плати пътуването си, започна да се озърта наоколо. Най-напред съзря хората на Корнъл. Приближи се бавно до предната палуба и ги огледа. Погледът му се спря за няколко мига върху Корнъл, след което го попита:

— Извинете, сър, не сме ли се виждали с вас някъде?

— Нямам представа — отвърна запитаният.

— О, просто не мога да се отърва от чувството, че вече съм ви срещал някъде. Почакайте, може би беше горе по Мисури?

— Не.

— А не беше ли във форт Съли?

— Дори не съм го виждал.

— Хмм. Мога ли да науча името ви?

— Защо? За какво ви е?

— Просто ми харесвате, сър. А щом ми се хареса някой човек, нямам мира, докато не науча името му.

— Ако става въпрос за това, и вие ми харесвате — отвърна Корнъл остро, — но въпреки всичко не бих желал да постъпвам неучтиво и да питам за името ви.

— Защо? Аз не го считам за неучтивост и бих отговорил веднага на въпроса ви. Нямам причини да премълча името си. Премълчава го само онзи, чиято съвест не е съвсем чиста.

— За обида ли да го считам, сър?

— И през ум не ми е минавало да ви обиждам. Аз никога не обиждам хората, щом не трябва. Адио, сър, и си запазете името за вас! Не ми е толкоз необходимо. Дрол се обърна и се отдалечи.

— На мене ли този номер? — изскърца със зъби червенокосият. — И трябва да го преглътна!

— А защо ще мълчиш? — изсмя се един от хората му. — Аз на твое място бих отговорил с юмрука си на този кожен чувал.

— И щеше да си изпатиш.

— Pshaw! Тази жаба с нищо не издава челичена сила.

— Да, но не бива да подценяваш човек, който оставя една черна пантера почти да се приближи до него и тогава най-хладнокръвно и изпраща куршума, като че ли има пред себе си пъдпъдък. Впрочем въпросът не се свежда само до него. Веднага срещу нас ще се нахвърлят и други хора, а ние трябва да избягваме всякакъв шум около себе си.

Дрол се беше запътил отново към задната част на парахода и се натъкна на двамата индианци, които бяха седнали на бала с тютюн. Щом го видяха, те станаха. Дрол се поспря, после забърза към тях и извика:

— Mira, el Oso grande y el Oso chico! — (Я виж. Голямата и Малката мечка!)

Беше заговорил на испански. Той явно знаеше, че двамата индианци не говореха английски добре, но пък владееха испански отлично.

— Que sorpresa, la tia Droll! (Каква изненада. Леля Дрол!) — отвърна старият индианец.

— Какво търсите тук, в Изтока, и накъде с този параход? — попита ги Дрол, като им подаде ръка.

— Бяхме в Ню Орлиънс и се връщаме в къщи. Изминаха много луни, откакто видяхме за последен път лицето на Леля Дрол.

— Да, през това време Малката мечка е станал два пъти по-едър. Цари ли мир между моите червенокожи братя и техните съседи?

— Те заровиха бойната секира в земята и не искат пак да я изравят.

— Кога ще отидете при вашите хора?

— Не знам още. Голямата мечка не може да се завърне във вигвама си, преди да е потопил ножа си в кръвта на бледоликия, който го обиди. .

— Кой е той?

— Онова бяло куче с червената коса. То удари Голямата мечка с ръка в лицето.

— По дяволите! Да не би да е мръднал! Сигурно знае какво значи да удариш индианец в лицето, а още повече, ако той е Голямата мечка.

— Той не знае кой съм аз. Казах му името си на езика на моя народ и моля моя бял брат да не ме издава.

— Бъди спокоен! Сега ще трябва да отида при другите, които искат много да поговорят с мене, но пак ще се върна при вас.

Той продължи пътя си към кърмата. Бащата на спасеното момиче беше излязъл от каютата си, за да съобщи, че дъщеря му се е съвзела, че се чувства сравнително добре и има нужда само от почивка, за да се възстанови напълно. После забърза към индианците, за да благодари на храброто момче за неговата смела постъпка. Дрол беше чул думите му и се осведоми за случилото се. След като Том му разказа всичко, той продума:

— Да, това момче е способно на такова нещо, не е дете вече, а истински мъж.

— Познаваш ли ги двамата? Видях те да разговаряш с тях.

— Срещнахме се веднъж.

— Срещнахте ли се? Той каза, че е от племето тонкава, а то е почти измряло и оцелелите индианци никога не се движат свободно, а водят заседнал живот в жалкия резерват в долината на Рио Гранде.

— Но Голямата мечка никога не е започвал да води заседнал живот, а е останал верен на традициите на своите прадеди. Скита се свободно из страната, също като вожда на апачите Винету. Мястото, което нарича «в къщи», не е известно никому. Говори често за «своите хора», но кои са и къде са, не съм могъл никога да разбера. И сега искаше да отиде при тях, но го спира отмъщението му към Корнъл.

— Говори ли ти за него?

— Да. Той няма да намери покой, докато не си отмъсти. За мен Корнъл е вече мъртъв човек.

— И аз смятам така — обади се Олд Файерхенд. — Добре познавам индианците и мога да кажа, че той понесе удара така спокойно не от страх.

— Тъй ли? — обърна се Дрол към великана. — И вие ли познавате индианците, щом трябва? Но съвсем нямате такъв вид, въпреки че сте цял голиат. Мисля, че мястото ви е в някой салон, а не в прерията.

— Олеле, Лельо! — засмя се Том. — Тук сбърка страхотно! Я се опитай да познаеш кой е този господин!

— Нямам такива намерения. Може би ще имаш добрината да ми кажеш веднага кой е той.

— Не, толкова лесно няма да ти се размине. Лельо, този човек е един от нашите най-прочути уестмани.

— Тъй, тъй! Значи не от прочутите, а от най-прочутите, а!

— Да.

— Според моето мнение от този сорт има само двама. — Той направи малка пауза, примижа с едното око, намигна с другото на Олд Файерхенд, изкиска се кратко, което прозвуча като едно «Хи-хи-хи-хи», изсвирено на кларинет, и продължи: — А това са именно Олд Шетърхенд (Поразяващата ръка. Б пр) и Олд Файерхенд. Тъй като познавам първия, щом трябва, то този господин не може да бъде никой друг освен Олд Файерхенд. Познах ли?

— Да, аз съм — кимна ловецът.

— Egad!? (ей богу. нима Б. пр.) — попита Дрол, отстъпи две крачки назад и го огледа още веднъж с отвореното си око. — Наистина ли сте вие?! Фигурата е същата, както я описват, но… може би се шегувате!

— Добре, а това шега ли е? — попита Олд Файерхенд, като хвана с десницата си Дрол за яката на палтото, вдигна го, завъртя го около себе си три пъти и го сложи върху един сандък.

Лицето на Дрол беше станало тъмночервено. Той едва си пое дъх и извика, изговаряйки с мъка думите:

— Zounds (за бога! Б. пр.) сър, да не би да ме мислите за махало на часовник или за ветропоказател? Да не би да съм създаден, за да кръжа около вас? Цяло щастие е, че спалният ми чувал е направен от здрава кожа, иначе щеше да се скъса и щяхте да ме запратите в реката! Но проверката си я биваше, сър, виждам, че наистина сте Олд Файерхенд. А и ща не ща, трябва да ви вярвам, иначе сте в състояние да демонстрирате на тези джентълмени още веднъж как Луната обикаля около Земята. Когато се е говорило за вас, винаги съм си мислил колко много бих се радвал да ви видя някога. Ето ръката ми и ако не искате да ме огорчите дълбоко, стиснете я здраво!

— Защо не? С удоволствие подавам ръката си на всеки смелчага, а още повече на човек като вас, представил ни се по такъв превъзходен начин.

— Представил ли съм се? Как така?

— Като застреляхте пантерата!

— Аха! Но то не беше някакъв подвиг, за който заслужава да се говори. Животното не се чувстваше добре във водата и аз просто му помогнах.

— Умно постъпихте! Пантерата не се бои от водата, тя е отличен плувец и можеше да стигне до брега без много усилия. Какво нещастие, ако беше успяла! Спасихте живота на много хора. Стискам ви ръката с намерението да се запознаем по-отблизо.

— Изрекохте желанието ми, сър. Предлагам да пийнем за нашето запознанство. Не съм дошъл на този параход, за да умра от жажда. Да вървим в салона.

Последваха поканата му. Когато господата напуснаха палубата, се появи негърът, на когото бяха забранили да гледа пантерата. Идваше от машинното отделение. Беше сменен от друг работник и сега си търсеше сенчесто място, за да може да подремне. Той влачеше бавно краката си и намусената му физиономия ясно показваше, че бе в лошо настроение. Това не убягна от погледа на Корнъл, той го извика и му направи знак да се приближи.

— Какво има, сър? — попита чернокожия, когато ги приближи. — Ако имате някакво желание, обърнете се към стюарда. Аз не се занимавам с пътниците.

— Знам, знам — отвърна Корнъл. — Исках само да те попи там дали нямаш желание да изпиеш с нас чаша бренди.

— Ако това имате предвид, нямам нищо против. В машинното отделение ти пресъхва не само устата, а и стомахът. Но не виждам тук нищо за пиене!

— Ето. вземи един долар. Купи ей от бара каквото ти душа иска и ела при нас!

Недоволният израз веднага изчезна от лицето на негъра. Бързо донесе две пълни шишета с бренди и няколко чаши и седна до Корнъл, който му направи място с готовност. Бързо и жадно изпрати две чаши и каза:

— Чудесно ободрява, сър, а човек като мене не може да си го позволява много често. Как ви дойде идеята да ме почерпите? Белите обикновено не са така любезни към чернокожите.

— За мен и моите приятели негърът има същата стойност, както и белият. Забелязах, че работиш при котлите. Това е тежка работа, от която човек ожаднява и понеже мога да предположа, че капитанът не ти плаща със стодоларови банкноти, казах си, че една хубава глътка ще ти бъде добре дошла.

— Имали сте превъзходна идея. Наистина капитанът ми плаща лошо, човек не може дори да се напие, още повече че не дава аванс, поне на мен не дава, а бръква в кесията си едва когато свърши пътуването — damn! (проклятие, по дяволите! Б. пр.)

— Значи те е взел на мерник, а?

— Така е. Казва, че жаждата ми била много голяма, на другите плаща всеки ден, а на мене не. Тогава чудно ли е, че жаждата ми постоянно се увеличава?

— Сега ще зависи само от теб дали днес ще можеш да я задоволиш напълно. Готов съм да ти дам няколко долара, ако ми направиш една услуга.

— Няколко долара ли? Ура! За тях ще си купя три-четири пълни бутилки! Казвайте желанието си, сър! Аз съм човекът, който ви трябва, щом става въпрос за спечелването на бренди.

— Възможно е и да си ти. Но тази работа трябва да се подхване хитро. Необходимо е малко да се поослушаш, да подслушаш.

— Къде? Кого?

— В салона.

— Така ли? Хмм — промърмори негърът замислено. — А защо, сър?

— Защото… е, с теб ще бъда откровен. — Той му подаде пълна чаша и продължи с доверителен тон: — Там ще видиш един едър господин с великанска осанка, когото наричат Олд Файерхенд, някакъв чернобрад юначага наричан Том, и най-сетне един палячо в дълго кожено палто, който се отзовава на името Леля Дрол. Този Олд Файерхенд е богат фермер, а другите двама са негови гости, които той води със себе си. Съвсем случайно и ние отиваме към тази ферма, за да потърсим там работа. Много ни се иска да разберем що за хора са тези тримата, защото ще си имаме работа с тях. Сам виждаш, че не искам от теб нищо нередно и противозаконно.

— Съвсем правилно, сър! Никой не може да ми забрани да слушам, когато другите говорят. В продължение на шест часа съм свободен и мога да правя каквото си пожелая.

— Но как мислиш да постъпиш? Имаш ли право да влизаш в салона?

— Не ми е забранено изрично, но там нямам работа. Мога да внеса или да изнеса нещо, но то става за толкова кратко време, че няма да успея да изпълня задачата си.

— Няма ли някаква друга работа, с която би могъл да останеш по-дълго време?

— Няма… или чакайте! Хрумна ми нещо. Прозорците са мръсни и бих могъл да ги измия.

— Това няма ли да направи впечатление?

— Не. В салона винаги има хора, така че миенето никога не може да стане на празен салон. То е всъщност работа на стюарда и ще му свърша голяма услуга, ако го отърва от нея.

— Но той може да се усъмни.

— Няма. Той знае, че нямам пари, а обичам да пия бренди. Ще му кажа че съм ожаднял и че ще изчистя прозорците вместо него срещу чаша бренди. Не се безпокойте, сър, ще гледам да я уредя. Колко долара ми обещавате?

— Ще ти заплатя според стойността на сведенията, които ми донесеш, но минимумът ще бъде три долара.

— Ол райт, съгласен съм. Налейте ми още една чаша и тръгвам.

Когато чернокожият се отдалечи, някои зададоха на Корнъл въпроса какво цели със задачата, поставена на негъра. Той им отвърна: .

— Ние сме бедни трампове и трябва да търсим изгода навсякъде. Тук бяхме принудени да си платим пътуването и се налага поне да опитаме да си възвърнем тези пари по някакъв начин. Нужно е да се подготвим за дългия път, който ни очаква, а вие знаете, че кесиите ни са твърде празни.

— Нали ще ги напълним от касата на железопътната станция?

— Нима сте толкова сигурни, че планът ни ще успее? Щом можем и тук да докопаме пари, трябва да сме големи глупаци, ако не се възползваме от случая.

— Да си го кажем направо — значи, ще крадем на кораба? Опасно е. Щом ограбеният забележи, че му липсва нещо, сигурно ще вдигне адски шум, в резултат на това ще последва претърсване на всички хора и на всички ъгълчета на парахода. А ние ще бъдем първите, върху които ще падне подозрението.

— По-наивен човек от тебе не съм виждал. Една такава работа може да бъде опасна, но може и да не бъде, зависи как ще я подхванеш. А аз не съм от онези хора, които подхващат нещата наопаки. Ако ме следвате, ще ни се удаде всичко, включително и големият удар накрая.

— Горе при Сребърното езеро ли? Хмм! Само да не са те пратили за зелен хайвер.

— Pshaw! Знам каквото знам. Но и през ум не ми минава да ви разкривам всички подробности още отсега. Ще научите всичко, когато пристигнем на самото място. А дотогава ще трябва да ми имате пълно доверие и да ми вярвате, щом ви казвам, че горе има такива богатства, че ще стигнат за всички ни, докато сме живи. Но сега да не приказваме излишно, а да изчакаме спокойно да видим какви новини ще ни донесе онзи глупав негър.

Той се облегна на релинга (парапет, перила на кораб. Б. пр.) и затвори очи, което беше знак, че не иска повече нито да слуша, нито да говори. И другите се настаниха колкото се може по-удобно. Едни от тях се опитваха безуспешно да заспят, а други разговаряха шепнешком за големия план, чието изпълнение ги бе свързало на живот и смърт.

Изглеждаше все пак, че «глупавият негър» успешно се справя със задачата си. Защото, ако беше срещнал някаква непреодолима спънка, той положително щеше да се върне и да съобщи. Но след като най-напред отиде в служебното помещение, за да говори със стюарда, той изчезна във входа на салона и вече не се появи. Измина повече от час, преди отново да се покаже на палубата. В ръката си държеше няколко парцала за бърсане, отнесе ги нанякъде, а после се върна и седна при хората на Корнъл, които се бяха оживили. Обаче той не успя да забележи двата чифта очи, зорко следящи трамповете и него. Това бяха очите на двамата индианци — Голямата и Малката мечка.

— Е? — попита Корнъл с любопитство. — Как се справи със задачата?

Негърът отвърна намръщено:

— Направих всичко, каквото можах, но мисля, че за онова, което успях да науча, няма да получа повече от уговорените три долара. Вие сте се заблудили, сър.

— Защо?

— Защото великанът наистина се казва Олд Файерхенд, но не е никакъв фермер и не е канил при себе си този Том и Леля Дрол.

— Хайде бе! — скочи Корнъл, като се престори на разочарован.

— Да, така е — потвърди негърът. — Този великан е прочут ловец и отива високо горе в планините.

— Къде?

— Не каза. Можах да чуя всичко, нито дума от разговора им не ми се изплъзна. Тримата мъже седяха малко настрана от другите заедно с бащата на момичето, което пантерата искаше да изяде. Бащата се казва Патерсън, инженер е и ще пътува заедно с него.

— Инженер ли? Какво ли ще търсят двамата в планините?

— Може би е открил някаква мина, която Патерсън иска да огледа.

— Не ми се вярва, защото Олд Файерхенд разбира от тази работа повече и от най-умния инженер.

— Най-напред ще посетят тъста на Патерсън, Бътлър, който има голяма ферма в Канзас. Този тъст сигурно е много богат човек. Продал бил добитък и пшеница в Ню Орлиънс и сега инженерът му носи парите от продажбата.

Очите на Корнъл пробляснаха, но нито той, нито някой от трамповете издадоха колко важна беше тази новина за тях.

— Да, в Канзас има фермери, червиви от пари — забеляза Корнъл с безразличен глас. — Но този инженер е много непредпазлив. Голяма ли е сумата?

— Девет хиляди долара в банкноти, чух го ясно, макар че го казваше шепнешком.

— Човек не бива да носи у себе си толкова голяма сума, та за какво са банките! Ако попадне в ръцете на трамповете, парите му са загубени.

— Не са, защото няма да ги намерят. , О-о, те са хитреци.

— Да, но там, където е скрил парите, те сигурно няма да ги търсят.

— Значи знаеш къде ги е скрил?

— Да. Показа ги на другите. Наистина стори го скришом, защото аз бях там, макар и гърбом към тях, но те не обърнаха внимание на огледалото, в което можех да видя всичко.

— Хмм. Огледалото лъже. Когато някой застане пред него всеизвестно е, че вижда нещата обърнати.

— Не съм мислил по тези неща и не разбирам от тях. но съм сигурен във видяното от мен. Инженерът има стар ловджийски нож, в чиято куха дръжка са поставени банкнотите.

— Аха! Е, това нас всъщност не ни интересува. Не сме трампове, а честни жътвари. Съжалявам само, че съм се заблудил във великана. Страшно много прилича на фермера, когото познавам, и имената им са еднакви.

— Може да му е брат. Впрочем не само инженерът носи много пари у себе си. Чернобрадият също спомена за някаква значителна сума, която бил получил и трябвало да раздели между другарите си, те били рафтъри.

— А тези пък къде се намират?

— Секат дървета някъде край реката Блек Беър (Черната мечка. Б. пр.), която изобщо ми е непозната.

— Знам я. Влива се в Арканзас под Съли. Голяма ли е групата им?

— Около двадесетина души, все отбор юнаци, както каза той. А онзи веселият в кожения спален чувал носи сума златни зърна у себе си. И той отива на запад. За какво ли му е притрябвало златото? Никой не мъкне из пущинаците злато със себе си!

— Защо пък не? И в Запада човек има своите нужди. Има фортове, отворени през лятото магазини, пътуващи търговци, при които човек може да похарчи доста злато и пари. Но така или иначе тези хора са ми съвършено безразлични. Само недоумявам защо онзи инженер отива високо в Скалистите планини, а води със себе си това младо момиче.

Тя му е единственото дете. Дъщеря му го обича много и не пожелала да се раздели с него. А тъй като инженерът има намерение да остане необичайно дълго време в планините и ще им бъде необходимо да си построят дори и къщи, той най-сетне решил да вземе и дъщеря си.

— Ще строят къщи ли? Така ли каза?

— Да. Къщи от стволовете на дървета.

— Но за него и за дъщеря му ще е достатъчна една-единствена къща. Би трябвало да се предположи, че няма да са сами там. Любопитно ми е да знам каква ли цел преследват.

— И чернобрадият искаше да разбере, но Олд Файерхенд му каза, че ще научи по-късно.

— Значи тайна! Вероятно става въпрос за някоя бонанса, за някоя богата рудна жила, която искат тайно да изследват, и ако си заслужава, да започнат да я експлоатират. Как ми се иска да науча мястото, където отиват!

За съжаление не го споменаха. Както изглежда, възнамеряват да вземат със себе си чернобрадия и Леля Дрол. Така здраво са се сприятелили, че са наели съседни кабини за спане. В номер едно ще спи инженерът, номер две взе Олд Файерхенд, номер три Том, номер четири — Леля Дрол, и номер пет — малкият Фред.

— Кой е той?

— Момчето, което пристигна с Лелята.

— Негов син ли е?

— Доколкото разбрах, не е.

— Как му е фамилното име и защо е тръгнал с Дрол?

— За това не стана дума.

— Къде се намират кабините от едно до пет, отляво или отдясно?

— Оттук погледнато, са вляво. Дъщерята на инженера ще спи естествено в дамска каюта.

— Понеже се припознах в тези хора, съвсем ми е безразлично къде ще лежат и къде ще спят. Впрочем не им завиждам за тесните кабини, където ще се задушат, докато ние тук на откритата палуба имаме свеж въздух колкото си искаме!

— Well! Но и въздухът в каютите не е лош, защото на прозорците има поставен тюл. Най-зле сме ние. И когато не работим през нощта, трябва да спим долу. — Той, посочи към един люк, разположен наблизо, който водеше под палубата, — а ако боцманът ни разреши да си легнем на палубата при другите пътници, това е вече висше благоволение. През тесния люк чистият въздух изобщо не стига до долу, а от трюма излиза плесенясал въздух. През топлите дни човек може направо да се задуши.

— А помещението, където спите, свързано ли е с трюма? — запита Корнъл непринудено.

— Да. Една стълба води надолу.

— А трюмът заключва ли се?

— Не. Това би усложнило всичко.

— Тогава наистина си за окайване. Но стига сме дърдорили. В шишето има още бренди.

— Прав сте, сър. И от приказване пресъхва гърлото. Ще обърна още една чашка и отивам на сянка, за да си подремна. Щом изминат шестте часа, трябва да се връщам при котлите. Но какво става с моите долари?

— Държа на думата си, макар че ги плащам абсолютно напразно. Но тъй като сам съм си виновен за моето заблуждение, няма причина да те ощетявам. Ето ти трите долара. Не би трябвало да искаш повече, защото услугата ти не донесе никаква полза.

— Аз и не искам повече, сър. С тези три долара ще си купя толкова много бренди, че ще мога да се напия до смърт. Вие сте истински джентълмени. Ако желаете още нещо, обърнете се пак към мене, а не към някой друг. Можете да разчитате на мен.

Той изпи още една пълна чаша и отиде настрани, където легна в сянката на една голяма бала.

Трамповете гледаха предводителя си с любопитство. Бяха запознати с нещата в общи линии, но не можеха да разберат защо Корнъл беше задал някой от въпросите.

— Зяпнали сте ме за обяснения, нали? — каза им той и на лицето му се появи самодоволна усмивка на превъзходство. — Девет хиляди долара в банкноти, и то суха пара, а не разни полици и чекове, при изплащането на които си изложен винаги на опасности да те пипнат! Това е хубава сума, която ще ни бъде добре дошла.

— Ако я докопаме! — обади се мъжът, който обикновено изразяваше и мнението на другите.

— Ще я пипнем!

— А как? Как ще се доберем до ножа?

— Ще го вземем от кабината.

— Ти самият?

— Разбира се. Не мога да предоставя тази важна работа другиму.

— А ако те спипат?

— Невъзможно! Планът ми е готов и ще успея.

— Ако излезе вярно, само ще се радвам. Но когато се събуди инженерът, ще забележи липсата на ножа си. И ела да видиш каква олелия ще се вдигне тогава.

— Да, наистина ще се вдигне, ама ние няма да сме вече тук.

— Ами къде?

— Чуден въпрос! На брега, разбира се.

— Да не би да плуваме до него?

— Не. Няма да искам това нито от вас, нито от себе си. Не съм лош плувец, но не ми се ще да се доверявам нощно време на тази река, чиито брегове едва се виждат.

— Значи си решил да завладеем някоя от двете лодки?

— Пак не позна.

— Тогава не виждам как ще достигнем сушата, преди да са открили кражбата.

— Тъкмо туй е едно доказателство, че си овча глава. Защо разпитвах тъй подробно за трюма, а?

— Откъде да знам.

— Не можеш да знаеш, да, но би могъл да отгатнеш. Огледай се! Какво има до навитото котвено въже?

— Изглежда е сандък с инструменти.

— Позна! Вече видях, че в него има чукове, пили, клещи и няколко свредела, един от които е с диаметър от цол и половина. Хайде сега, помисли си какво общо могат да имат свределите и трюмът!

— By love! ((англ.) — За бога! Б. пр.) Да не би да искаш да пробиеш парахода? — подскочи другият.

— Разбира се, че искам. Щом параходът започне да пропуска вода, значи има нейде пробито място, а има ли пробито място, ще го откарат на брега, за да се избегне всяка опасност и за да има време спокойно да се огледа повредата.

— Ами ако я забележат късно?!

— Не бъди страхливец! Когато започне да потъва един параход, а то впрочем става бавно, линията, до която достига водата, почва да се качва. Боцманът или кормчията сигурно ще го забележат, освен ако не са слепи. Това ще предизвика такъв шум и паника, че отначало инженерът изобщо няма да помисли за ножа си. А когато открие кражбата, нас вече няма да ни има.

— А ако все пак се сети за ножа и докарат парахода до брега, но не пуснат никой да слезе? Всичко трябва да се премисли.

— Е, тогава няма да намерят нищо. Ще завържем ножа за някаква връв, ще го пуснем във водата, а другия край на връвта ще завържем някъде отвън на кораба. За да открие някой ножа ще трябва направо да е всезнаещ.

— Тази идея наистина не е лоша. Но какво ще правим, щом напуснем кораба?

— Мисля, че бързо ще се натъкнем на някоя ферма или индианско село, откъдето ще можем да си купим коне, без да ги плащаме.

— Дотук добре. А после накъде ще яздим?

— Най-напред към реката Блек Беър, където са рафтърите, за които говореше негърът. Лесно ще открием лагера им. Разбира се, няма да се мяркаме пред очите им, а ще издебнем чернобрадия и ще му вземем парите. Щом свършим и тази работа, ще имаме достатъчно средства, за да можем да се подготвим за по-нататъшния дълъг път, който ни предстои.

— Значи ще се откажем от касата на железниците?

— В никакъв случай. В нея ще има десетки хиляди долари и ние трябва да пипнем тези пари. Но ще бъде много глупаво, ако преди това не съберем всичко, което ни се предлага. Вече знаете как стоят нещата. Тази вечер ни чака работа и няма да се спи. Затова се поопънете малко сега.

Последваха съвета му. На парахода цареше необичайна тишина и покой поради голямата горещина. И отляво, и отдясно пейзажите не предлагаха нищо интересно на пътниците и те прекарваха времето си, като спяха или поне дремеха, а това средно състояние между спане и бодърствуване не носеше истинска почивка нито на тялото, нито на духа.

Едва привечер, когато слънцето вече клонеше към хоризонта, хората се раздвижиха по палубата. Жегата беше намаляла и бе излязъл лек прохладен ветрец. Дамите и господата наизлязоха от кабините си, за да се насладят на прохладата. Между тях беше и инженерът. Придружаваше го дъщеря му, която се бе съвзела напълно от голямата уплаха и неволната баня. Двамата потърсиха индианците, защото момичето още не им беше благодарило.

Голямата мечка и Малката мечка прекараха целия следобед с присъщото си индианско спокойствие и неподвижност на същия сандък, на който седяха още когато бяха поздравени от Леля Дрол.

— Хе-ел бак ше-бак ко-та нешек-омеон (Сега ще ни дадат пари) — каза бащата на сина си на езика на тонкавите, когато видяха, че инженерът се Приближава с дъщеря си.

Лицето на индианеца помръкна, защото споменатият начин за изразяване на благодарност представлява за индианеца обида. Синът му обаче вдигна дясната си ръка нагоре и после бързо я спусна, с което искаше да покаже, че е на друго мнение. В погледа му, отправен към спасеното от него момиче, се четеше симпатия. Момичето се запъти към него, хвана ръката му с две ръце, стисна я сърдечно и каза:

— Ти си добро и храбро момче. Жалко, че не живеем наблизо, щях да те обикна.

Той погледна сериозно розовото й личице и отвърна:

— Мой живот би ти принадлежал. Великият дух чува тези думи и знае, че те верни.

— Тогава ще ти подаря поне един спомен от мене, за да не ме забравиш. Нали може?

Той кимна. Тя свали тънък златен пръстен от пръста си и го сложи на левия му малък пръст. Той погледна първо пръстена, а после нея, след това бръкна под шареното одеяло, развърза нещо от врата си и й го подаде. Беше малко, дебело, четвъртито кожено парче, ощавено и пресовано, по което личаха някакви знаци.

— Аз също ти даде спомен — каза той. — Това тотем на Нинт-ропан Хомош, само кожа, не злато. Но ако попаднеш опасност при индианци и покажеш, тогава опасност веднага изчезне. Всички индианци познават и обичат Нинтропан Хомош и се подчиняват негов тотем.

Тя не разбра какво представлява един тотем и каква огромна стойност може да има при някои стечения на обстоятелствата. Разбра само, че в замяна на пръстена й подарява парче кожа; но тя не показа никакво разочарование. Беше твърде мила и добросърдечна, за да може да си позволи да го обиди, като не приеме подаръка му, който на пръв поглед беше нищожен. Ето защо тя окачи тотема на врата си, при което очите на младия индианец светнаха от удоволствие, и му отвърна:

— Благодаря ти! Сега и ти имаш нещо от мене, и аз нещо от тебе. Това ще радва и двама ни, макар че и без тези подаръци ние няма да се забравим.

После бащата на момичето каза:

— Как да се отплатя на Малката мечка за стореното? Не съм беден, но всичко, което притежавам, би било малко в сравнение с това, което той ми запази. Следователно аз ще му остана длъжник. Мога да му дам само нещо за спомен, за да се защищава от враговете си, както защити и дъщеря ми срещу пантерата. Ще приеме ли той тези оръжия? Аз го моля да ги вземе.

Той извади два нови, много добре изработени револвера, чиито дръжки бяха украсени със седеф, и му ги подаде. Младият индианец не се поколеба нито за миг как да постъпи. Той направи крачка назад, изпъна се като войник и каза:

— Белият човек ми предлага оръжия, това голяма чест за мене, защото само мъже получават оръжие. Аз ще ги вземе и употреби само тогава, когато защитава добри хора и ще стреля по лоши. Хау!

Той взе револверите и ги пъхна в пояса си под одеялото. Сега баща му не можа да се сдържи повече. По лицето му личеше как се бори с вълнението си. Той каза:

— И аз благодари на бял човек, че не дал пари като на слуги или на хора без чест. Така това голяма награда, която ние не забравим. Ние винаги приятели на белия човек и негова дъщеря. Нека пази добре тотем на Малка мечка — той също и мой. Нека Великият дух винаги изпраща на него слънце и радост!

След като поднасянето на благодарностите приключи, те си подадоха още веднъж ръцете и се разделиха. Двамата индианци отново седнаха на сандъка.

— Енок шакинбак-ен! (Добри хора) — каза бащата.

— Енок-ак шакинбак-ен? (Много добри хора) — съгласи се синът.

Това бяха и единствените изблици на сърдечни чувства, които им разреши тяхната индианска мълчаливост.

Инженерът нямаше никаква заслуга, че изказа благодарността си по най-добрия възможен начин според индианските представи и схващания. Той бе твърде слабо запознат с обичаите и нравите на червенокожите, за да може да знае как да се държи в подобен случай. Беше помолил Олд Файерхенд за съвет и се бе придържал към неговите указания. Сега той се върна при него, където бяха дошли вече Том и Дрол, и му разказа как бяха посрещнати подаръците. Когато спомена за тотема, от тона му стана ясно, че не може твърде добре да си представи неговото значение. Ето защо Олд Файерхенд го попита:

— Знаете какво нещо е тотемът, нали?

— Да. Представлява знакът на някой индианец, да речем както при нас клеймото или печатът, и може да се поставя върху различни предмети или да се изработва от разни материали.

— Това определение е вярно, но не е изчерпателно. Не всеки индианец има правото на тотем, а само вождовете; а фактът, че този юноша вече притежава тотем, показва, че е извършил такива подвизи, които дори и червенокожите считат за необикновени. Освен това тотемите се различават и по своето предназначение. Един вид от тях служи наистина за легитимиране или потвърждение на нещо, каквато служба изпълняват при нас да речем печатът или подписът. Но онзи вид тотеми, които за нас, бледоликите, има най-важно значение, служи за препоръка на притежателя му. Препоръката може да се различава и по степента на своята сърдечност. Дайте ми тотема да го видя.

Момичето му го подаде и той го разгледа внимателно.

— Нима можете да разчитате тези знаци, сър? — попита Патерсън.

— Да — кимна Олд Файерхенд. — Толкова често съм бил при различните индиански племена, че мога да говоря не само техните диалекти, но разбирам и писмените им знаци. Този тотем е извънредно голяма ценност и такъв тотем се подарява много рядко. Написан е на езика на тонкавите и гласи: «Шаке-и-елатан шаке-и-ша-кин, хенщон-елатан хеншон-шакин; катепанон.» Точно преведено това означава: «Неговата сянка е и моя сянка, а неговата кръв е и моя кръв; той е по-големият ми брат.» А отдолу е поставен знакът на Малката мечка. Думите «по-големият ми брат» изразяват още по-голямо уважение, отколкото само «брат ми». Тотемът представлява всъщност най-сърдечна препоръка. Ако някои причини на собственика му някакво зло, то той трябва да очаква най-сурово отмъщение от страна на двете Мечки и на техните приятели. Увийте добре тотема, сър, за да не избелее червената боя на знаците. Кой знае каква голяма помощ може да ви окаже, тъй като ще минем през местности, където живеят съюзниците на тонкавите. От това малко парче кожа може да зависи животът на много хора.

Следобед параходът мина покрай Озърк, форт Смит и Ван Бюрън и достигна мястото, където Арканзас прави голям завой в северна посока. Капитанът съобщи, че към два часа след полунощ параходът ще достигне форт Гибсън. Повечето от пътниците си легнаха да спят рано, за да се събудят при пристигането във форта, защото можеше да се предполага, че там никой нямаше да спи до сутринта. Палубата се опразни от пътниците, които имаха каюти, а в салона останаха съвсем малко хора, занимаващи се с шах и други игри. В съседния салон, предназначен за пушачи, имаше само трима души: Олд Файерхенд, Том и Дрол, които си разказваха преживелиците. Двамата се отнасяха към Олд Файерхенд с такова уважение, което граничеше със страхопочитание, но въпреки това Олд Файерхенд все още не бе научил абсолютно нищо за намеренията на Леля Дрол, нито пък нещо за неговия живот. Сега той го попита къде е получил странното си име «Леля». Запитаният отвърна:

— Известен ви е обичаят на уестманите да си дават бойни имена и прякори, нали? А аз наистина приличам на жена в моя спален чувал, за което допринася и пискливият ми глас. По-рано имах басов глас, но при една страшна простуда гласът ми загуби ниските си тонове. А и понеже имам навика да се отнасям към всеки добряк като грижовна майка или леля, кръстиха ме Леля Дрол.

— А Дрол (Droll (англ.) весел, смешен, забавен.) фамилното ви име ли е? .

— Да. Но аз често съм си весел, а може би и малко забавен Затова името ми подхожда добре.

— Името ви звучи като немско (Drolling (нем.) — весел, смешен, забавен.), да не би да сте от немски произход, както каза и Том?

— Да.

— А в Щатите ли сте роден?

Тогава Дрол (който изцяло е замислен като комична фигура, говори на смешен за немците диалект, който би могъл донякъде да се сравни с нашия шопски говор, но за съжаление остава непреводим. Б. пр.) направи най-веселата и хитра физиономия на която беше способен, и отвърна на немски език:

— Не, навремето и през ум не ми е минало. Избрал съм си немска семейна двойка.

— Как? Значи сте роден в Германия, в такъв случай сме сънародници. Ето ти изненада! — извика Олд Файерхенд.

— Не сте ли се сетили досега? Искам да кажа, че ми личи от пръв поглед. Можете ли да отгатнете къде съм проходил и къде съм скъсал първия си чифт обувки?

— Разбира се, вашият говор го издава.

— Издава ли го? Това ме радва извънредно много, понеже винаги съм се гордял с нашия хубав диалект, който за съжаление по-късно ми провали цялата кариера, щом трябва. И тъй, кажете ми къде съм се родил?

— В красивото херцогство Алтенбург, където правят най-хубавата извара.

— Правилно, в Алтенбург, веднага познахте! А туй за изварата е чиста истина — тя няма равна на себе си в цяла Германия. Знаете ли, исках да ви изненадам и затова не ви казах веднага, че съм ваш съотечественик. Но сега, когато така хубаво сме седнали заедно, ми се изплъзна от езика и ето, че можем да поговорим за хубавата ни родина, която не съм забравил, въпреки че живея тук вече дълги години.

По всичко личеше, че тримата щяха да завържат оживен разговор, но за съжаление това не стана, защото неколцина от господата в салона се бяха наситили на разните игри и сега влязоха в помещението, за да попушат. Завърза се общ разговор и те се видяха принудени да изоставят подхванатата тема. Когато По-късно се разделяха, за да отидат да спят, Дрол каза на Олд Файерхенд:

— Жалко, че не можахме да си поговорим, но и утре е ден, и ние ще продължим разговора си. Лека нощ, господин сънароднико, лек сън и спете по-бързо, защото след полунощ ще трябва да ставаме пак!

Всички отидоха по кабините си, а в салона угасиха светлините.

На палубата останаха да светят само два фенера: един на носа и друг при кърмата на парахода. Първият фенер осветяваше реката на такова голямо разстояние, че дежурният моряк можеше навреме да забележи всяко препятствие във водата и да вдигне тревога. Изглежда, че дежурният, кормчията и боцманът, който се разхождаше по палубата насам-натам, заедно с обслужващия машините персонал бяха единствените будни хора.

Но трамповете се преструваха, че спят. Корнъл беше наредил хитро хората си около люка, водещ към трюма, така че никой не можеше да стигне до него, без те да не го забележат.

— Ама че дяволска работа! — прошепна той на човека до него. — Как не се сетих, че през нощта на носа на кораба остава човек, който оглежда пътя на парахода. Той ще ни пречи.

— Няма да ни пречи толкоз много. В тази тъмнина не може да вижда чак до люка. Тъмно е като в рог, няма ни една звезда на небето. А освен това той е втренчил поглед в осветения от фенера кръг и ако се обърне, няма да забележи абсолютно нищо. Кога започваме?

— Веднага. Нямаме време за губене, защото трябва да свършим, преди да сме стигнали форт Гибсън. Свределът е вече у мене и слизам надолу. Ако се наложи да ме предупредиш, кашляй силно. Сигурно ще те чуя.

Той се надигна и пропълзя до люка под закрилата на голямата тъмнина. Напипа с крак тясната стълба и бързо слезе по десетината стъпала. Опипа с ръце пода, на който беше застанал, и откри люка, водещ още по-надолу. Заслиза по втората стълба, а тя се оказа по-дълга от първата. Щом се озова долу, той запали клечка кибрит и се огледа.

Помещението, в което се намираше, беше високо повече от два метра и водеше почти до средата на парахода. Пред него се простираше в цялата си ширина долната част на корабното тяло, незащитена от никаква преграда. Наоколо се търкаляше само багаж. Корнъл се приближи към бакборда и заби свредела в стената на парахода — разбира се, под водната линия. Под силния натиск на ръката му инструментът бързо започна да пробива дървото. Изведнъж той се натъкна на твърдо препятствие — ламарината, с която беше обкована онази част от парахода, която оставаше под водата. Тя трябваше да бъде пробита с удари. Но за по-бързо напълване на помещението с вода бяха необходими поне две дупки. Ето защо Корнъл проби също до ламарината втора дупка, колкото се може по-назад. После взе един от здравите камъни, служещ за баласт, и заудря по свредела, докато върхът му проби металната обвивка. Водата нахлу веднага и му измокри ръцете. Но когато измъкна свредела с известно усилие, той бе облян от силна, дебела водна струя, така че трябваше незабавно да се отдръпне. Шумът от параходните машини беше заглушил ударите с камъка. Сега Корнъл проби и ламарината зад първата дупка, намираща се по-близо до стълбата и започна да се изкачва. Той все още държеше свредела в ръка и щом се добра до горната стълба, го захвърли настрани. Защо ли му трябваше да го мъкне до горе?

Щом стигна до своите хора, те го попитаха тихо дали е успял. Отвърна им утвърдително и заяви, че веднага отива към кабина номер едно.

Салонът и съседната с него пушалня се намираха при задната палуба, а от двете им страни се редяха кабините. Всяка от тях имаше самостоятелна врата, която водеше към салона. Външните стени, изработени от лек дървен материал, бяха снабдени с доста големи прозорци, чиито отвори бяха закрити с тюл. Между външните стени на кабините и борда на парахода имаше един тесен коридор.

Корнъл трябваше да се упъти към десния коридор, тоест към щойерборда. Кабина номер едно беше първата и бе разположена в ъгъла. Той легна на пода и започна да пълзи предпазливо напред, като се движеше плътно до релинга, за да не бъде забелязан от боцмана, който ходеше насам-натам. Достигна целта си успешно. През тюла на първи прозорец се виждаше слаба светлина. Осветлението в кабината не бе угасено. Дали Патерсън не спеше? Може би четеше. Но Корнъл забеляза, че и от другите прозорци се процеждаше слаба светлина. Това го успокои. Може би тъкмо това осветление щеше да улесни изпълнението на задачата му. Извади ножа си и изряза безшумно тюла от горе до долу. Някаква завеса му пречеше все още да надникне в кабината. Той я побутна леко встрани и гледката, която видя, едва не го накара да извика високо от радост.

На лявата стена до леглото беше поставена светеща нощна лампичка, закрита отдолу, за да не смущава спящия. Под нея, с лице, обърнато към стената, спеше инженерът. На един стол бяха сгънати дрехите му, а до дясната стена на сгъваема масичка бяха оставени часовникът, кесията и… ножът на спящия, които можеха да се достигнат с ръка съвсем лесно. Корнъл посегна и взе ножа, а кесията и часовника остави на мястото им. Измъкна острието от ножницата и огледа дръжката. Тя се отвиваше лесно. Това му беше достатъчно.

— По дяволите, леко мина! — прошепна си крадецът. — Иначе трябваше да влизам вътре, а можеше да се наложи и да го удуша!

Никой не забеляза случилото се; прозорецът гледаше към водата. Корнъл затъкна ножа в пояса си и се прилепи към пода, за да пропълзи до своите хора. Успя да мине покрай боцмана. Няколко метра по-нататък, вляво, той забеляза две слабо фосфоресциращи точки, които веднага след това изчезнаха. За Корнъл нямаше съмнение, че бяха човешки очи. Със светкавичен и мощен тласък той се хвърли напред, като се мъчеше да не издаде никакъв шум, а после бързо се изтърколи встрани. Ето че не се бе излъгал! Откъм мястото, откъдето бе забелязал очите, се разнесе шум от паднало на земята тяло. Боцманът го дочу и се приближи.

— Кой е там? — попита той.

— Аз, Нинтропан Хауей — дойде отговорът.

— А-а, индианецът! Защо не спиш?

— Тук се промъкнал човек, нещо лошо сторил, аз него видял, но той бързо избягал.

— Накъде?

— Напред, където Корнъл лежи, може би бил той сам.

— Pshaw! За какво ли пък му е притрябвало на него или на когото и да било да пълзи тук! Хайде спи и не смущавай другите!

— Ще спя, но не виновен, ако стане лоша работа. Боцманът се ослуша към предната част на парахода и тъй ката оттам не се долавяше нищо, той се успокои. Беше убеден, че червенокожият се е заблудил.

Измина доста дълго време. Някой го извика откъм носа на парахода.

— Сър — каза морякът, който беше на носа на кораба, — не знам на какво се дължи, но водата се покачва бързо, корабът потъва!

— Глупости! — изсмя се боцманът.

— Елате и вижте!

— Боцманът се наведе, но не каза нищо, а се затича към каютата на капитана. След две минути двамата се появиха заедно на палубата. Носеха със себе си фенер и осветиха реката зад борда. Беше донесен и още един фенер. Боцманът слезе през задния люк, а капитанът през предния, за да разгледа трюма. Междувременно трамповете се бяха отстранили от люка. Не след дълго капитанът се появи и забърза към кормчията.

— Не иска да вдига тревога — прошепна Корнъл на хората си. — Но внимавайте как параходът ще се приближи до брега!

Той имаше право. Всички моряци и работници бяха събудени тайно и параходът промени посоката си; Разбира се, всичко това не можа да стане без известен шум. Хората, които спяха на палубата, се събудиха, и се появиха и някои пътници от каютите.

— Мешърс, няма нищо, няма никаква опасност — извика им капитанът. — долу се е събрала малко вода и трябва да я изпомпаме. Ще хвърлим котва до брега и ако някой се страхува, може да слезе на сушата.

Целта му беше да успокои хората, но постигна точно обратното. Всички завикаха и закрещяха за спасителни пояси, кабините се опразниха. Всичко живо се разтича безредно насам-натам. Тогава светлината от предния фенер освети високия бряг. Параходът се изви така, че застана успоредно на брега и хвърли котва. Към сушата спуснаха двата моста, които се оказаха достатъчно дълги, и по-страхливите пътници се втурнаха към брега. Разбира се, измежду първите бяха трамповете, които бързо изчезнаха в тъмнината на нощта.

На парахода остана екипажът, Олд Файерхенд, Том, Дрол и Голямата мечка. Олд Файерхенд слезе в трюма, за да види докъде е стигнала водата. Скоро се появи с фенер в дясната ръка, а в лявата със свредела и попита капитана, който наблюдаваше пренасянето на помпите:

— Сър, къде стои обикновено този свредел?

— Ей в онзи сандък за инструменти — отвърна един моряк. — Следобед беше все още там.

— А сега беше хвърлен до стълбата. Върхът му е изкривен. Обзалагам се, че с него е била пробита металната обвивка на парахода.

Впечатлението, което направиха тези думи, бе подсилено от едно друго откритие. Инженерът се бе погрижил преди всичко да отведе на брега дъщеря си, после се върна на парахода, за да се дооблече. Сега той изскочи от кабината си така, че го чуха всички:

— Обран съм! Девет хиляди долара! Разрязали са тюла на прозореца и са ги взели от Масата!

В този момент Голямата мечка извика още по-силно:

— Аз знае, Корнъл откраднал и пробил кораб. Аз видял това, но боцман не повярвал. Попитат черен огняр! Той пият с Корнъл, той отива в салон и чисти прозорци, той идва и пие пак, той трябва каже всичко.

Веднага всички присъстващи се събраха около индианеца и инженера, за да ги разпитат по-подробно. Но ето че откъм сушата, малко по-надолу от хвърлилия котва параход, се разнесе вик.

— Това са Малката мечка — извика индианецът. — Аз го изпратил след Корнъл, който бързо избягал на брега, той каже къде Корнъл.

Ето че Малката мечка се зададе тичешком по моста и сочейки към реката, осветена надалеч от междувременно запалени те многобройни светлини на парахода, извика:.

— Там гребат! Корнъл прерязал въжетата на голямата лодка и прехвърля на друг бряг.

Всички видяха бързо отдалечаващата се лодка. Трамповете ликуваха и крещяха подигравателни думи към парахода. Моряците и голяма част от пътниците им отговориха гневно. Във всеобщата възбуда никой не обърна внимание на двамата индианци, които изчезнаха внезапно. Най-сетне мощният глас на Олд Файерхенд успя да въдвори тишина. В същия миг към реката се разнесе друг глас:

— Голямата мечка взел назаем малка лодка. Преследва Корнъл да си отмъсти. Отвъд завърже малка лодка, капитан може намери. Вождът на тонкава няма остави избяга Корнъл. Голямата мечка и Малката мечка трябва имат негова кръв. Хау! — Двамата бяха взели малката лодка при носа на парахода и сега гребяха след бегълците.

Капитанът ругаеше и кълнеше страшно. Докато моряците изпомпваха водата от трюма, разпитаха чернокожия огняр. Олд Файерхенд го постави с въпросите си толкова натясно, че той си призна всичко и предаде дума по дума разговора с Корнъл. Така нещата се изясниха. Корнъл беше откраднал парите и пробил парахода, за да може да избяга с хората си на брега, преди да бъде открита кражбата. Но предателството на негъра не остана ненаказано. Капитанът заповяда да го вържат, за да си получи на следващото утро определения от него брой тояги. Нямаше основание да бъде даден под съд.

Скоро се оказа, че помпите бързо ще се справят с водата и параходът не се намира в опасност. След кратко време той щеше да бъде в състояние да продължи пътуването си. Пътниците се завърнаха от неприветливия бряг на палубата и всеки се настани колкото се може по-удобно. Никой не се оплакваше от загубата на време, дори мнозина бяха доволни от интересното преживяване, което им разнообрази скучното пътуване.

Разбира се, инженерът бе най-малко възхитен от интересното преживяване. Беше загубил значителна сума пари, която трябваше да възстанови. Олд Файерхенд го успокои с думите:

— Все още има надежда да си възвърнете парите. Продължете спокойно пътуването с дъщеря си. Ще се срещнем пак при вашия тъст.

— Какво? Искате да ме напуснете?

— Да, ще преследвам Корнъл, за да му отнема плячката.

— Но това е опасно!

— Pshaw! Олд Файерхенд не е от хората, които ще се уплашат от някакви си скитници. .

— И все пак ви моля да се откажете. По-добре да загубя тези пари завинаги.

— Сър, тук не става дума само за вашите девет хиляди долара, а за много повече. Трамповете са разбрали чрез негъра, че Том също носи доста пари у себе си и че другарите му го очакват при Блек Беър. Сигурно не се лъжа в предположението си, че ще се отправят в тази посока, за да извършат отново престъпление, при което могат да бъдат убити и хора. Двамата тонкави са по дирите им като добри ловджийски хрътки и щом се съмне, ние също поемаме по следите. Тръгваме аз. Том, Дрол и неговото момче Фред. Нали, господа?

— Да — отвърна Том простичко и сериозно.

— Тъй вярно — обади се и Дрол. — Трябва да пипнем Корнъл и в името на други хора. А хванем ли го, нека господ да му е на помощ, щом трябва!

Трета глава

Нощни схватки

На високия бряг на река Блек Беър гореше голям огън. Луната грееше на небето, но светлината й не успяваше да проникне между гъстите върхари на дърветата. Ако нямаше огън, наоколо щеше да цари непрогледна тъма. Пламъците осветяваха един блокхаус ((англ.) — типични за времето на американските пионери здрави дървени къщи, устойчиви срещу студ и нападения. Б. пр.), построен не както обикновено от хоризонтални, наредени един над друг дървесни стволове, а малко по-особено. Бяха използвани четири растящи дървета, които образуваха правилен четириъгълник; върховете им бяха отрязани и дънерите им представляваха четирите ъгли на къщата. На горните им краища бяха поставени напреко гредите, носещи покрива. Този покрив, а също така и четирите стени бяха направени от онези дъски, наречени Clap-boards ((англ.) — дъски с един изтънен ръб. Б. пр.), които се изсичат от суровите стволове на кипариса или червения дъб, но само от стъблото под клоните, за да бъдат избегнати чеповете. В предната стена бяха оставени три отвора — един по-голям, служещ за врата, и два по-малки от двете страни на големия за прозорци. Именно пред тази къща гореше споменатият огън, около който седяха двадесетина силуета, по чиято подивяла външност си личеше, че от дълго време не са влизали в допир с цивилизацията. Дрехите им бяха изпокъсани, лицата им бяха не само загорели от слънцето, а и с кожа, която бе направо напукана и избелена от вятъра, дъжда, студа и жегата. Освен ножове, друго оръжие не се виждаше, изглежда, бе оставено в блокхауса.

Над огъня, окачен на дебел клон, висеше голям железен котел, в който вряха огромни късове месо. До огъня се намираха две издълбани тикви с огромни размери, пълни с медовина. Щом някой ожаднееше, просто грабваше пълна чаша медовина или пък горещ бульон от котела. Водеше се оживен разговор. Изобщо изглеждаше, че тези хора се чувствуваха в пълна безопасност, защото никой не си даваше труд да говори тихо. Освен това, ако допуснеха, че наблизо може да има някакъв враг, те щяха да запалят и поддържат огъня си по индиански маниер, така че да образува малък пламък, който не може да се вижда отдалече. На стената на къщата бяха облегнати брадви, секири, големи триони и други инструменти, издаващи, че това е група от рафтъри, дървари и салджии.

Рафтърите са особен вид на американските пионери (под това название обикновено се разбират всички заселници, които първи излизат в «нецивилизованите» райони на Северна Америка — ловци, рафтъри, фермери, и др. Б. пр.). Тяхното място е някъде между фермерите и траперите. Докато фермерите са във всяко едно отношение по-близо до цивилизацията и водят заседнал живот, то траперът, ловецът, който лови животните с примки и капани, води почти скитнически живот, също като индианеца. И рафтърът не се задържа на едно място и води свободен, почти независим живот. Преминава свободно от един щат в друг и от една държава в друга. Не обича да се среща с хора и да посещава домовете им, защото занаятът му всъщност е незаконен. Земята, на която той сече дърва, не е негова собственост. Съвсем рядко се сеща и да попита кому принадлежи тази земя. Щом открие подходяща за сеч гора и някъде наблизо удобна река за спускане на салове, той се залавя за работа, без да го интересува къде се намира тази месност, дали принадлежи на Конгреса, или е частна собственост. Отсича дърветата, отрязва клоните и обработва стволовете, като си избира, разбира се, най-хубавите дървета, после ги свързва на салове и ги пуска надолу по реката, за да продаде някъде добития материал.

Рафтърът не е много желан гост. Вярно е, че гъстите гори създават затруднения на някои нови преселници, които с удоволствие биха видели горите си разчистени, но рафтърът не разчиства. Той обира, както вече споменахме, най-хубавите дървета, отрязва короните им и ги захвърля наоколо. Под и около тези корони от тези дървета избуяват нови фиданки, които се оплитат с диви лози и други пълзящи растения и образуват такава плътна маса, срещу която брадвата, а често дори и огънят са почти безпомощни.

Въпреки това почти никой не закача рафтърите, защото те са силни и смели мъже и никой не рискува да се разправя с тях из пустите райони, далеч от всякаква помощ. Разбира се, рафтърът, не може да работи сам, а винаги се събират неколцина души — четири, осем или десет. Понякога образуват и по-големи групи и тогава се чувстват съвсем сигурни, защото никой фермер няма да започне разправия с такъв брой хора, способни да рискуват живота си само и само да се сдобият с някое хубаво дърво.

Наистина животът, който водят те, е изпълнен с лишения и се състои само в тежка и напрегната работа, но пък в крайна сметка не печелят лошо. На рафтъра му падат хубави пари, защото материалът му е безплатен. Докато другите работят, един или неколцина (това зависи от големината на групата) се грижат за прехраната им. Те са ловци, които по цял ден, а често и нощем бродят наоколо, за да «направят месо». В местности, богати на дивеч, това не е никак трудно. Но ако дивечът е малко, на ловците им се отваря голяма работа; тогава на ловеца не му остава свободно време да търси мед и други деликатеси, а рафтърите са принудени да ядат и такова месо, което обикновено се изхвърля от ловците и траперите — те ядат и вътрешностите на животните.

Но рафтърите, работещи край Блек Беър, изглежда, не страдаха от липса на месо, което ни доказваше пълният котел. Ето защо всички бяха в добро настроение и след тежката работа през деня сега се пускаха какви ли не шеги. Разказваха се различни весели и интересни преживявания.

— Ако можехте да видите едного, когото срещнах веднъж във форт Ниобрара… — обади се възрастен мъжага с посивяла брада — беше истински мъж, и въпреки това му викаха «Леля».

— Да не би да е Леля Дрол? — обади се друг.

— Да, тъкмо той и никой друг. И ти ли си го виждал?

— Да, веднъж. Беше в Демойн, в странноприемницата, където появяването му привлече вниманието на хората и всички започнаха да му се подиграват. Между тях имаше един, който просто не го остави на мира, докато Дрол не го сграбчи за колана и не го изхвърли навън през прозореца. Оня не се върна повече.

— Лелята е способна на подобно нещо. Дрол обича шегата и няма нищо против да му се посмеят, но не бива да се преминава една определена граница, защото тогава той си показва зъбите. Впрочем аз бих пребил всеки, който се осмели да го обиди сериозно.

— Ти ли, Блентър? Защо?

— Защото веднъж ми спаси живота. Двамата заедно бяхме пленени от сиусите. Повярвайте ми, без неговата помощ сигурно още тогава щяха да ме изпратят във Вечните ловни полета. Аз не съм човек, който би се уплашил от неколцина индианци, нито пък започвам да хленча, когато ми върви наопаки, ала тогава бях изгубил вече всяка надежда и наистина не виждах никакъв начин за спасение. Но този Дрол е безподобен хитрец, така метна червенокожите, че свят им се зави. Изобщо не видяха как избягахме.

— Е, какво направи? Как стана? Разказвай, разказвай!

— Ако нямаш нищо против, предпочитам да си премълча. Не е никакво удоволствие да разказваш някаква случка, в която собствената ти роля не е особено завидна. Достатъчно е да ти кажа, че ако сега седя тук между вас и си хапвам от тази вкусна сърна, единствената заслуга е на Леля Дрол.

— Значи сигурно здравата си бил загазил. Защото старият Блентър Мисуриеца е известен като уестман, който винаги ще намери вратата на изхода, стига изобщо да я има.

— Но тогава не можах да я намеря. Още малко и щяха да ме вържат на кола на мъчението.

— Наистина ли? Лоша работа! А този кол на мъчението е сатанинско изобретение! Щом се сетя за тази дума, и намразвам червенокожите двойно повече.

— Значи изобщо не знаеш какво вършиш и какво приказваш. Който мрази индианците, той просто съди зле за тях, въобще не е размислил какво е трябвало да понесат и изтърпят червенокожите. Ако сега се зададе някой от някъде и поиска да ни изгони оттук, ти какво би сторил?

— Ще се защищавам, та ако ще и да загубя живота си.

— А това място твоя собственост ли е?

— Нямам никаква представа чие е, знам само че не съм го плащал.

— Е, на червенокожите е принадлежала цялата тази страна. Ние сме им я отнели и когато те се защищават, за което имат много по-голямо право от тебе, ти започваш да ги съдиш, така ли?

— Хмм! Туй дето го казваш, е вярно, но червенокожите трябва да се махнат, да измрат и това им е предопределено.

— Да, те измират, защото ги избиваме. Казват, че не били способни да приемат културата и затова трябвало да изчезнат. Но културата не можеш да я изстреляш като куршум от дулото на пушката си, за нея е необходимо време, много време. Не разбирам съвсем от тия работи, но ми се струва, че са необходими векове. А нима някой дава време на червенокожите? Може ли да изпратиш едно шестгодишно момче на училище и да започнеш да го биеш по главата, ако след четвърт час не е станало професор? А ние постъпваме точно така с индианците. Не искам да ги защищавам, защото нямам никаква полза от това, но ще ви кажа, че между тях съм видял не по-малко добри хора, отколкото сред белите, а дори и много повече. По чия вина изгубих моя хубав дом и семейство, та трябва да се скитам остарял и посивял из Дивия запад? По вина на червенокожите или по вина на белите?

— Откъде да знам. Никога не си ни разказвал.

— Не съм ви разказвал, защото истинският мъж по-скоро погребва тези неща дълбоко в себе си, отколкото да приказва за тях. Останал е само един-единствен, последният, който ми избяга, но тъкмо той беше предводителят им, най-лошият, най-долният!

Старият човек произнесе тези думи бавно, скърцайки със зъби, и като че ли искаше на всяка от тях да придаде особена тежест. Това привлече още повече вниманието на другите, те се скупчиха по-близо до него и го загледаха очаквателно, но без да проронват нито дума. Той втренчи поглед в огъня, ритна с крак няколко пъти горящите главни и продължи, сякаш говореше сам на себе си:

— Аз не ги застрелях, нито пък ги убих с нож, а ги бих до смърт, всеки по реда му. Трябваше да ги залавям живи, за да могат да умрат точно от същата смърт, от която умря семейството ми, моята жена и двамата ми сина. Бяха шестима, петима от тях успях да очистя за кратко време, но шестият избяга. Последвах го през всички щати, докато най-сетне успя да скрие следите си. След това не можах никога вече да науча нещо за него. Но сигурно е още жив, защото беше по-млад от мене, много по-млад, и ми се струва, че старите ми очи ще го видят още веднъж, преди да ги склопя завинаги.

Настъпи дълбока тишина. Всички чувствуваха, че в случая става дума за нещо съвсем необикновено. Едва след извесно време един от рафтърите се осмели да попита:

— Блентър, кой беше този човек? Старият се стресна от размислите си:

— Кой беше ли? Не бе индианец, а бял, едно чудовище, каквото няма сред червенокожите. Да, момчета, ще ви кажа дори, че той бе такъв, каквито сме ние, беше рафтър.

— Как? Рафтъри ли избиха семейството ти?

— Да, рафтъри! Нямате никакво основание да се гордеете с професията си и да си въобразявате, че сте по-добри хора от червенокожите. Ей тъй, както си седим тука, всички сме крадци и мошеници.

Разбира се, че това твърдение срещна оживени възражения. Но Блентър продължи несмутимо:

— Реката, край която седим, гората, която сечем и продаваме, не са наша собственост. Посягаме на онова, което принадлежи на държавата или е частна собственост. Ще застрелям всеки дори и законния собственик, ако се опита да ни изгони оттука. Това не е ли кражба? Не е ли нещо повече — не е ли грабеж?

Той се огледа наоколо и тъй като никой не се обади, продължи:

— И точно с такива разбойници си имах тогава работа. Идвах откъм Мисури, а в джоба ми се намираше напълно редовен документ за извършена покупка. С мен бяха жена ми и синовете ми. Имахме добитък, няколко коня, свине и една голяма кола, пълна с покъщнина, понеже бях горе-долу заможен. Наблизо нямаше други заселници, но и ние не се нуждаехме от никого, защото нашите осем ръце бяха достатъчно здрави и работливи. За кратко време си построихме блокхаус. Изкоренихме, и изгорихме известна част от гората, за да имаме няколко ниви, които засяхме. Ала един хубав ден ми изчезна една крава: тръгнах да я търся из гората. Изведнъж чух удари от брадва и се отправих в тази посока. Заварих шест рафтъра, които сечаха моите дървета. При тях лежеше кравата, бяха я застреляли, за да я изядат. Мешърс, какво бихте направили на мое място, а?

— Щях да ги застрелям като кучета! — извика един рафтър. — И то с пълно право. Според законите на Запада всеки крадец на коне или говеда се наказва със смърт.

— Вярно е, но аз все пак не постъпих така. Държах се дружелюбно с тези хора и поисках само да напуснат земите ми и да ми заплатят кравата. Изсмяха ми се. А на другия ден отново ми изчезна една крава. Рафтърите я бяха отвели. Когато пак отидох при тях, те я бяха разсекли на парчета и бяха окачили месото да съхне, за да приготвят пемикан (чукано и сушено месо с голяма трайност. Б. пр.). Заплаших ги, че ще си потърся правата, и поисках да ми заплатят щетите. Един от тях, който, изглежда, беше предводителят им, вдигна пушката си срещу мене. Успях да стрелям и да я счупя в ръцете му. Нямах намерение да го ранявам и се бях прицелил само в пушката му. След това побързах да се върна и да доведа синовете си. Ние тримата изобщо не се страхувахме от тези шест човека, но когато се върнахме, бяха изчезнали. Разбира се, сега трябваше да бъдем предпазливи и през следващите няколко дни излизахме само в непосредствена близост до блокхауса. На четвъртото утро нашите припаси се свършиха и аз излязох с един от синовете си, за да си набавим месо. Естествено че бяхме много предпазливи, но от рафтърите нямаше и следа. Докато се промъквахме из гората бавно и безмълвно, изведнъж видях на около двадесет крачки от мен водача на рафтърите, застанал зад едно дърво. Не ме беше забелязал, но бе видял сина ми, вдигна пушката си и се прицели в него. Никога не съм изпитвал желание да убия някое човешко същество без нужда и ето защо с няколко бързи скока се озовах при него, изтръгнах пушката от ръцете му, измъкнах светкавично ножа и пистолета от пояса му, след което го ударих в лицето и той падна на земята. Но не загуби присъствие на духа нито за миг, веднага скочи на крака и изчезна, преди да успея да посегна към него. Просто в този момент той бе действал по-бързо и от мен.

— По дяволите! После тази твоя глупост ти е струвала скъпо! — извика някой. — Ясно е, че по-късно човекът си е отмъстил за удара.

— Да, отмъсти си — кимна старият и стана, за да направи няколко крачки насам-натам. Спомените го бяха развълнували. След малко отново седна и продължи: — Имахме късмет и направихме добър лов. Когато се върнахме, аз отидох най-напред зад къщата, за да оставя там дивеча. Стори ми се, че чух уплашения вик на сина ми, но за съжаление не му обърнах особено внимание. Когато влязох в стаята, видях моите хора на пода, вързани и със запушени уста, а в същото време и аз бях сграбчен и съборен на земята. През време на нашето отсъствие рафтърите бяха дошли във фермата ни. завързали жена ми и сина ми и зачакали само нашето завръщане. И когато по-големият ми син влязъл в стаята преди мене, те се нахвърлили отгоре му така бързо, че той успял само да извика слабо, за което вече споменах. И мене ме сполетя същата участ. Бях толкова изненадан и всичко стана тъй бързо, че се видях вързан, преди да успея да помисля за съпротива, след това натъпкаха и в моята уста някакъв парцал, за да не мога да викам. Онова, което последва, едва ли може да се опише с думи. Бяхме съдени: понеже бях стрелял в пушката на водача им, ме обвиниха в престъпление, заслужаващо смърт. Впрочем тези негодници нападнаха моето бренди и междувременно така се натряскаха, че в тях не остана нищо човешко. Решиха да ни убият. Като специално наказание за удара, който водачът им беше получил от мене, той поиска да бъдем бити и ние, тоест да бъдем убити чрез бой. Двамина се съгласиха с него, трима бяха против, но той успя да се наложи. Изкараха ни навън край оградата. Най-напред беше ред на жена ми. Вързаха я здраво и я биха с тояги. По едно време у едного от тях се събуди, изглежда, някакво чувство на състрадание и той я застреля в главата. Но синовете ми си изпатиха по-лошо от нея, те бяха буквално убити с тояги. А аз лежах наблизо и бях принуден да гледам всичко, защото бях оставен последен. Хора, хора, казвам ви, че онзи четвърт час ми се стори цяла вечност. Бях просто полудял, а не можех да се помръдна. Най-сетне дойде и моят ред. Изправиха ме и ме вързаха за оградата. Не чувствувах удари те, които получавах. Душата ми се намираше в такова състояние, в което телесните болки й бяха безразлични. Само си спомням, че изведнъж откъм царевичната нива се разнесе вик, но понеже рафтърите не му се подчиниха веднага, се чу и изстрел. След това съм изпаднал в безсъзнание.

— Дошли са хора, които те спасиха, нали?

— Хора ли? Не, защото беше един-единствен човек. По неестественото положение на главата ми той още отдалеч разбрал, че живота ми няма да струва и пени (дребна английска монета. Б. пр.), ако веднага не се намеси. Затуй извикал и стрелял. Това бил само предупредителен изстрел, стрелял във въздуха, понеже не могъл да повярва, че има пред себе си убийци. След като се приближил бързо, един от негодниците го познал и изплашено извикал името му. Те можеха да убиват подло, но и шестимата не намерили смелост да се противопоставят на него, единствения. Избягали, използвайки къщата за прикритие, и изчезнали в гората.

— Е, тогава дошлият сигурно е бил някой прочут уестман, към когото хората са изпитвали голямо страхопочитание.

— Уестман ли? Pshaw! Беше индианец. Да, момчета, казвам ви, че ме спаси един червенокож!

— Червенокож ли? Който да всява такъв респект, че шестима рафтъри да избягат от него? Не е възможно.

— Беше Винету!

— Винету, вождът на апачите? Good look! Да, в такъв случай можем да повярваме на тази работа! Но беше ли името му толкова известно по онова време?

— Наистина тогава беше в началото на славата си, но рафтърът, който извикал името му и после избягал, изглежда, се е бил запознавал вече с него при обстоятелства, които правели една втора среща между двамата най-нежелателна. Впрочем хората, видели Винету макар един-единствен път, знаят какво огромно впечатление прави дори само неговата външност.

— Но защо е оставил негодниците да избягат?

— Остави ги, но само временно. Ти иначе ли би постъпил? Той разбрал от бързото им бягство, че съвестта им не е съвсем чиста, но не е знаел нищо по-определено. Видял труповете на земята едва след като влязъл в двора.

Тогава разбрал, че на това място е извършено престъпление. Но не е могъл да се впусне след бегълците, защото трябвало най-напред да се заеме с мене. Когато се съвзех, той бе коленичил до мен също като някой самарянин от Библията. Беше махнал парцала от устата ми и въжетата, които ме стягаха. Наистина не чувствах болки и се опитах да стана, за да си отмъстя, но той не ми позволи, пренесе ме заедно с труповете в къщата, където бих могъл лесно да се защищавам срещу рафтърите, в случай че им хрумнеше да се върнат, а после препусна към най-близкия ми съсед, за да доведе някого, който да се грижи за мене и да ми помага. Трябва да ви кажа, че този съсед живееше на повече от тридесет мили от моята ферма и че Винету не беше минавал никога през тези места. Но той го намери, въпреки че пристигнал там по тъмно, а призори беше при мен заедно с него и един ратай. После ме остави, за да проследи дирите на убийците. Не го видях повече от седмица. Междувременно погребах моите близки и помолих съседа да продаде имението ми. Още не бяха заздравели раните ми, но аз очаквах връщането на апача с болезнено нетърпение. Той бе проследил рафтърите, беше подслушал разговора им вечерта и разбрал, че се канят да посетят форта Смоуки Хил. Нито се беше показвал пред тях, нито им бе сторил нещо, защото отмъщението беше само моя работа. След като се разделихме отново, взех пушката си, качих се на коня и потеглих. Знаете останалото или поне се досещате.

— Не го знаем! Разказвай по-нататък, разказвай!

— Можете да си представите, че всичко това не бе никакво удоволствие за мене. Петимата заминаха за оня свят един подир друг. Шестият, най-лошият, ми се изплъзна. Беше рафтър и може би още се занимава с този занаят, затова и аз станах рафтър, струваше ми се, че по този начин ще мога най-лесно да се срещна с него. А сега… Behold! Тези пък кои са?

Той скочи, а и другите последваха примера му, защото току-що из тъмнината на гората в осветения от огъня кръг се появиха две фигури, загърнати с пъстри одеяла. Бяха индианци. Единият беше възрастен, а другият — млад. Първият вдигна ръка успокоително и каза:

— Никой се не тревожи, не врагове! Тук работят рафтъри, които познават Черен Том?

— Да, познаваме го — отвърна старият Блентър.

— Той заминал донесе ваши пари?

— Да, отиде да получи парите и след около седмица ще се върне при нас.

— Той дойде по-скоро. Значи ние при рафтъри, хора, които търсим. Направи малък огън, да не вижда отдалече. И говори тихо, защото чува надалече.

Той свали одеялото от плещите си, приближи се към огъня, разхвърля главните, угаси повечето и остави съвсем малко от тях да горят. Младият индианец му помагаше. След като свършиха тази работа, той хвърли поглед към котела, седна на земята и каза:

— Дайте ни парче месо, защото яздили отдалече и не яли. Неговите спокойни и твърди действия предизвикаха, разбира се, учудване на рафтърите. Старият Мисуриец го попита с тон, в който личеше възмущение:

— Ама човече, как така! Настаняваш се при нас, като че ли туй място е твое!

— Ние нищо не рискува — гласеше отговорът, — червенокож човек не винаги лош човек. Червенокож човек, добър човек. Бледолик разбере скоро.

— Ама кой си ти? Във всеки случай не си от племената, които живеят из прериите или край реките. По външността ти мога по-скоро да направя извода, че идваш от Ню Мексико и си може би от индианците пуебло.

— Идва от Ню Мексико, но не е пуебло. Аз вожд тонкава и се казва Голяма мечка, а този мой син.

— Какво, Голямата мечка ли? — извикаха изненадано няколко рафтъри, а Мисуриеца прибави: — Значи това момче е Малката мечка?

— Така, правилно! — кимна червенокожият.

— Това е вече друго нещо! Двамата тонкави са добре дошли навсякъде. Взимайте месо и медовина колкото искате и останете при нас докато ви харесва. Какво ви води насам?

— Идва предупреди рафтъри.

— Защо? Каква опасност ни заплашва?

— Опасност голяма.

— Ама каква? Говори де!

— Тонкава първо яде, после доведе коне и тогава говори. Той направи на сина си знак и момчето се отдалечи. После взе парче месо от котела и започна да го яде с такова спокойствие, като че ли се намираше на сигурно място в родния си вигвам.

— И коне водите със себе си? — попита старият. — През нощта в тази тъмна гора? На всичко отгоре сте ни търсили и наистина ни намерихте! Това се казва майсторство!

— Тонкава има очи и уши. Той знае, че рафтъри винаги живее край вода, на реки. Вие говори много силно и гори голям огън който ние вижда отдалеч, а подуши още по-отдалеч. Рафтъри много непредпазливи, врагове лесно намерят тях.

— Наоколо няма врагове. Съвсем сами сме в тази местност, а и смятам, че сме достатъчно силни, за да се справим с всеки неприятел.

— Бентър Мисуриец се лъже!

— Какво, и името ми ли знаеш?

— Тонкава стоял дълго време там зад дърветата и слушал какво говорят бледолики, чувал твое име. Ако враговете сега не тук, те дойдат. Ако рафтъри непредпазлив, тогава ги победи и малоброен неприятел.

Ето че се разнесе тропот от копита, приглушен от меката почва. Малката мечка доведе два коня, завърза ги за едно дърво, взе си парче месо от котела и седна до баща си, за да се нахрани. Баща му вече се беше наял, прибра ножа в пояса си и каза:

— Сега тонкава говори и после рафтъри изпушат с него лулата на мира. Черния Том има много пари. Трампове идват, издебнат него и вземат пари.

— Трампове ли? Тук край Блек Беър? Сигурно си се заблудил.

— Тонкава не заблуждава, а точно знае и на вас обясни. Той разказа на заваления си английски събитията на парахода, но бе твърде горд да спомене макар и с една-единствена дума геройската постъпка на сина си. Разбра се, че всички го слушаха най-напрегнато. Разказа също и за нещата, които се бяха случили след бягството на трамповете. Той и синът му достигнали брега на Арканзас с малката лодка броени минути след Корнъл и останали да лежат на брега до разсъмване, понеже в тъмнината не можели да проследят дирята на трамповете. А тя била много ясна и след като заобикаляла форт Гибсън, се отправяла на запад между Канейдиън и Ред Форк, а после завивала на север. През една от следващите нощи трамповете нападнали село на индианците крики, за да си набавят коне. По обяд на следващия ден двамата тонкави срещнали скитащи воини от племето чоктави, от които си купили два коня. Но с обичайните церемонии при покупката на конете те загубили толкова време, че трамповете получили вече преднина от цял ден. После прекосили Ред Форк и през една открита прерия се отправили към Блек Беър. Сега трамповете лагерували на малка полянка край реката, а тонкавите посетили най-напред рафтърите, за да ги предупредят.

Въздействието от този разказ не закъсня. Вече всички говореха съвсем тихо и огънят беше изгасен напълно.

— На какво разстояние оттук се намира лагерът на тези трампове? — попита старият Мисуриец.

— За да стигне дотам, трябва върви време, което бледолики наричат половин час.

— Гръм и мълния! Значи не са видели огъня ни, но са могли да подушат дима. Наистина сме се чувствали прекалено сигурни. А откога се намират на това място?

— Час преди здрачаване.

— Тогава несъмнено са ни търсили. Не знаеш ли нещо за това?

— Тонкава не бива наблюдава трампове, защото още светло. Тръгна веднага, предупреди рафтъри, понеже…

Той спря и се ослуша. После продължи, но вече съвсем тихо:

— Голямата мечка нещо видя, нещо мръдна при ъгъла на къща. Тихо седи и не говори! Тонкава пропълзи и разбере.

Той легна на земята и запълзя към къщата, като остави пушката си. Рафтърите наостриха уши. Изминаха може би десетина минути, после изведнъж се разнесе кратък остър вик, вик, познат на всеки уестман — предсмъртен човешки вик. След малко вождът се върна.

— Един разузнавач на трампове — каза той. — Тонкава го убил с ножа си. Но може би не бил сам. Другият се върне и съобщи. Затова бързо, ако бели мъже искат подслушат трампове.

— Имаш право — съгласи се Мисуриеца шепнешком. — Аз ще тръгна, а ти ще ме водиш, защото познаваш точно мястото, където са се разположили да нощуват. Засега те все още не подозират, че присъствието им ни е известно. Чувстват се сигурни и ще говорят за плановете си. Ако тръгнем веднага, може би ще научим какво мислят да правят.

— Да, но съвсем тихо и потайно, за да не види друг разузнавач, че тръгваме. И не взима пушки, а ножове. Пушки пречат.

Съветът му беше последван. Рафтърите се прибраха в блокхауса, където никой не можеше да ги наблюдава, а Мисуриеца и вождът запълзяха към лагера на трамповете.

Реката Блек Беър може да се определи като граница на онази своеобразна хълмиста равнина, наречена «вълниста прерия». В нея се издигат хълм до хълм, почти напълно еднакви, разделени помежду си от също така еднакви падини. И това се наблюдава на територията на целия източен Канзас. Тази вълниста прерия е богата на води и гори. Ако погледнем от птичи поглед безкрайно следващите едни след други хълмове и падини, те ще ни заприличат на развълнуваните води на някое зелено море. Оттам е дошло и името на прерията, от което можем да заключим, че под «прерия» не трябва да разбираме винаги само равнини, покрити с трева. Водите на река Блек Беър се бяха вдълбали надълбоко в меката хумусна почва на този хълмист терен, така че бреговете й бяха в по-голямата си част високи и обрасли с гъсти гори чак до мястото, където реката излизаше от вълнистата прерия. Това е (или по-скоро беше) непокътната дива местност, защото в последно време вълнистата прерия се насели сравнително гъсто, а безразборното и безотговорно ловуване унищожи запасите й от дивеч.

На мястото, където работеха рафтърите, високият бряг се спускаше стръмно към реката недалеч от блокхауса, което беше извънредно удобно, тъй като по него рафтърите можеха да свличат до водата отсечените дънери твърде лесно. За щастие по стръмния бряг не растяха храсталаци, но въпреки това не беше никак просто да се върви по него нощем. Мисуриеца беше стар и много опитен уестман, но се възхищаваше от вожда, който го беше хванал за ръката и се движеше безшумно между дърветата, избягвайки стволовете им тъй ловко и сигурно, сякаш наоколо бе светъл ден. Долу се чуваше ромоленето на реката, което поглъщаше всеки неволен шум, причинен от нечий крак.

След като повървяха около двадесетина минути, двамата се спуснаха в хълмиста долина, пресичаща пътя на реката. И тя беше обрасла с гъста гора. Получаваше обилна влага от малко поточе, което тихо бълбукаше. Близо до мястото, където поточето се вливаше в реката, се разстилаше поляна, по която растяха само няколко храста. Там се бяха разположили трамповете и бяха запалили огън, чиято светлина бе забелязана от двамата още докато се промъкваха из гората.

— Трампове непредпазливи като рафтъри — прошепна вождът на тонкавите към спътника си. — Запалили голям огън, сякаш на него пекат много голям бизон. Червенокожи воини винаги правят малък огън, тогава пламък не се вижда и прави малко дим. Сега ние много лесно приближим и направим така, че нас не видят.

— Да, можем да се приближим — каза старият, — но дали ще е достатъчно близо, за да можем да чуем какво си говорят, това е вече друг въпрос.

— Можем съвсем близо, ние чуем всичко. Но помагаме си, ако трамповете открият нас. Който нас нападне, бързо с нож убием и веднага скриваме се в гората.

Те се промъкнаха до последните дървета, откъдето можеха да огледат огъня и насядалите около него хора. Тук имаше повече комари, отколкото горе, при лагера на рафтърите. Комарите са обичайна напаст по теченията на реките в онези райони. Може би точно заради тях трамповете бяха наклали такъв огромен огън. Някъде встрани бяха завързани конете им. Не можеха да се видят, но се чуваха. Москитите ги измъчваха и за да ги прогонят, конете се намираха в постоянно движение. Мисуриеца ясно долови ударите на копитата им.

Сега двамата легнаха на земята и запълзяха към огъня, като се стремяха да използват за прикритие храстите, растящи по поляните. Трамповете се бяха настанили близо до потока, чиито брегове бяха обрасли нагъсто с камъш, а той се простираше почти до самия лагер и предлагаше чудесна възможност за прикриване. Индианецът, който пълзеше първи, показа наистина завидно майсторство. Трябваше да се промъкнат между високите изсъхнали стебла безшумно, а то беше почти невъзможно. Върховете на тръстиките не биваше да се разклащат, защото това би ги издало твърде лесно. Голямата мечка избягваше тази опасност, като просто си проправяше път с ножа. Той отрязваше с острия си нож тръстиковите стебла и освен това гледаше всячески да улесни Мисуриеца, който го следваше. Индианецът режеше сухата тръстика толкова тихо, че дори и старият не съумяваше да долови някакъв шум.

Така те се приближаваха постепенно до огъня и замряха, прилепени до земята, едва когато можеха да доловят разговора на трамповете, а те изобщо не си даваха труд да говорят тихо. Блентър огледа бързо насядалите срещу него фигури и попита вожда шепнешком:

— Кой от тях е Корнъл, за когото ни разказваше?

— Корнъл не тук, няма го — отвърна индианецът едва чуто.

— Може би е тръгнал да ни търси?

— Аз така мисли.

— Е, тогава сигурно е онзи, когото ти уби.

— Не, не той.

— Но как си могъл да го различиш?

— Бледолики виждат само с очи, индианци виждат и с ръце. Моите пръсти щяха разпознаят Корнъл.

— Тогава той не е бил сам и ти си убил неговия другар.

— Така ще е. Изчакаме, докато Корнъл върне. Трамповете разговаряха оживено, бърбореха за какво ли не, само не и за онова, което интересуваше двамата подслушвачи. Най-сетне един от тях каза:?

— Любопитно ми е дали предположенията на Корнъл са били верни. Би било много глупаво, ако рафтърите не са вече тук.

— Тук са, и то наблизо — отвърна друг. — Треските, които плуват по водата, са съвсем наскоро сечени, може би са от вчера или най-много от завчера.

— Ако е така, тогава се налага да се оттеглим, понеже сме в опасна близост до тях. Не бива да ни виждат в никакъв случай. С тях всъщност си нямаме работа, защото ни трябват само Том и парите му.

— Но няма да ги получим — обади се трети. — Да не си мислите, че рафтърите няма да ни открият дори и ако се оттеглим на известно разстояние? Ние оставяме тук следи, които не можем да заличим. А щом стане известно присъствието ни, и хубавият ни план пропада!

— Не пропада! Ще ги изпозастреляме!

— Да не мислиш, че ще се оставят спокойно да се целиш в тях? Аз дадох на Корнъл най-добрия възможен съвет, но той не ме послуша. На изток, в големите градове, всеки който е обран, отива в полицията и предоставя на нея преследването на крадеца, но тук, в Запада, всеки сам си върши нещата. Убеден съм, че са ни преследвали доста надалече. А кои са тръгнали по следите ни? Във всеки случай онези хора измежду пътниците, които разбират нещо от тези работи, а те са Олд Файерхенд, Черния Том и най-вече онзи чудак Леля Дрол. Трябваше само да ги причакаме и щяхме да вземем парите на Том съвсем лесно. Но вместо да го сторим, ние яздихме с дни, а сега киснем край тази река, без изобщо да знаем дали ще видим някога парите. А не по-малко глупаво е, че Корнъл се лута нощем из гората, за да търси рафтърите. Можеше да почака до утре и…

Той прекъсна разсъжденията си, защото в този момент онзи, за когото говореше, се появи откъм гората и бързо се отправи към огъня. Корнъл забеляза, че хората му го гледаха с нескрито любопитство, свали си шапката, хвърли я на земята и каза:

— Лоши новини, момчета, нямах късмет.

— Защо? Какво се случи? Разказвай! — разнесоха се наоколо възгласи. — Къде е Брънс? Защо не е с теб?

— Брънс ли? — отвърна Корнъл, като седна. — Той изобщо няма да се върне, мъртъв е.

— Мъртъв ли? Да не си полудял? Да не му се е случило нещастие?

— Наистина на клетника му се случи нещастие, но с «помощта» на нож, който беше забит в сърцето му.

Тази новина предизвика голяма възбуда. Всеки питаше и разпитваше и затрупан от въпроси, Корнъл изобщо нищо не можеше да обясни. Затова заповяда на всички да мируват. Щом настъпи тишина, започна да разказва:

— Брънс и аз мислехме, че рафтърите са нейде нагоре по реката, и тръгнахме в тази посока. При това трябваше да бъдем много предпазливи, защото можеха лесно да ни забележат. Ето защо напредвахме доста бавно и скоро се стъмни. Аз поисках да се връщаме вече, но Брънс беше на друго мнение. Бяхме срещнали различни следи, от които той си вадеше заключението, че сме близо до сечището. Каза, че сме щели да подушим рафтърите, защото те сигурно били запалили огън заради комарите. Това се потвърди, най-сетне ни замириса на дим и на високия бряг забелязахме бледи отблясъци като от огън, чиято светлина се процежда между дърветата и храстите. Закатерихме се нагоре и скоро видяхме огъня. Беше запален пред един блокхаус и около него седяха рафтърите, двадесетина на брой, колкото сме и ние. Промъкнахме се по-наблизо. Аз останах да лежа до едно дърво, а Брънс пропълзя зад къщата. Още не се бяхме заслушали в разговора им, когато изведнъж се появиха двамина, които не бяха рафтъри, а непознати за тях хора. И по дяволите, бяха двамата индианци от «Догфиш»!

Тази новина изненада трамповете много, но те направо зяпнаха с уста, като разбраха какво е разказал вождът на рафтърите. После Корнъл продължи:

— Видях, че червенокожият започна да гаси огъня и после всички заговориха толкова тихо, че не можех нищо да разбирам. Вече исках да се връщаме, но трябваше да изчакам идването на Брънс. Изведнъж чух един толкова ужасяващ вик, толкова страшен, че потреперих от глава до пети. Разнесе се откъм къщата, зад която се бе скрил Брънс. Започнах да се безпокоя за него и се запромъквах около лагера към къщата. Беше толкова тъмно, че бях принуден да се движа пипнешком. Изведнъж ръката ми напипа човешко тяло, което лежеше в локва кръв. По дрехите разбрах, че е Брънс, и страшно се изплаших. Беше ударен в гърба на такова място, че несъмнено сърцето му бе улучено. Какво можех да направя? Изпразних джобовете му, взех пистолета и ножа му и го оставих. Когато се озовах отново откъм предната страна, забелязах, че рафтърите се бяха прибрали в къщата, и побързах да си плюя на петите. А сега нямаме време за губене — трябва да се махаме.

— Защо? — попитаха наоколо.

— Защо ли? А не чухте ли, че тези червенокожи са видели лагера ни? Естествено, че ще ни нападнат. И е възможно да се появят твърде скоро, защото ще се досетят, че поради изчезването на убития ще станем подозрителни. Ако се оставим да ни изненадат, сме загубени. Трябва веднага да продължим пътя си и да се откажем от парите на рафтърите. Това е най-умното и… — Той спря и направи с ръка внезапно движение.

— Какво има? Какво ти е? Продължавай! — обади се един. Корнъл стана, без да отговори. Той беше седял близо до мястото, където двамата подслушваха. Но те не лежаха вече един до друг, както отначало. Когато старият Мисуриец съзря Корнъл, бе обхванат от необикновено вълнение, което се засили още повече, щом чу неговия глас. Мисуриеца не можеше вече да лежи спокойно сред тръстиките, а започна да се промъква все по-напред и по-напред. Очите му горяха и изглежда, сякаш искаха да изскочат от орбитите си. В своята възбуда той забрави всяка предпазливост и изобщо не обърна внимание, че почти цялата му глава стърчеше над тръстиките.

— Не се показва — прошепна му вождът на тонкавите, като го хвана и дръпна назад.

Но вече беше късно, защото Корнъл бе забелязал главата му. Затова беше прекъснал изречението си и бе станал, за да се опита да обезвреди съгледвача. Но той прояви твърде голяма съобразителност и каза:

— Току-що се сетих, че имам още работа при конете и… и, я елате двамата с мен!

Той махна с ръка на двама души, които седяха до него от двете му страни. Те станаха и той им прошепна:

— Само се преструвам, защото зад нас в тръстиката лежи някакъв човек, сигурно е рафтър: Ако разбере че съм го видял, ще избяга. Щом се хвърля върху него, дръжте го й вие! По този начин ще го пипнем тъй здраво, че няма да може да се защищава и да ме рани. И така… напред!

Той се обърна светкавично и се хвърли към мястото, където бе забелязал главата.

Вождът на тонкавите беше изключително предпазлив, опитен и прозорлив човек. Той видя, че Корнъл стана и зашепна нещо на двамата, забеляза как един от тях направи неволно движение назад. Колкото незабележимо и кратко да беше то, Голямата мечка разбра за какво ставаше въпрос. Той докосна стария с ръка и му прошепна:

— Бягай! Бързо, бързо! Корнъл видял и те хване. В същото време той се обърна и без да се надига от земята, се изтегли бързо назад и изчезна зад един храст. Не бяха изминали и две секунди, а вече чу зад гърба си гласът на Корнъл да казва «напред» и когато обърна глава, видя, че Корнъл се хвърли върху Мисуриеца и двамата трампове веднага последваха примера му.

Старият Блентър беше напълно обезвреден, въпреки прочутото си присъствие на духа. Тримата бяха легнали или коленичили върху него и държаха здраво ръцете и краката му, а трамповете наскачаха и бързо се приближиха. Индианецът извади ножа си, за да се притече на помощ на стария, но незабавно разбра, че не би могъл да стори нищо срещу толкова многоброен противник. Можеше само да види какво щеше да стане с Мисуриеца и да съобщи на рафтърите. Но за да не бъде открит и той самият, пропълзя далеч от проправения в тръстиката път и се скри зад един храст.

След като трамповете видяха пленника, вдигнаха голям шум, но Корнъл им заповяда да мълчат:

— Тихо! Никой не знае дали е бил сам. Дръжте го здраво. Отивам да проверя!

Той обходи близката околност и за свое успокоение не забеляза никакъв човек. Докато четирима души държаха пленника неподвижен на земята, Корнъл се наведе над него, за да разгледа лицето му. Хвърли му продължителен, остър и замислен поглед, след което каза:

— Човече, отнякъде те познавам! Къде съм те виждал? Старият беше достатъчно предпазлив, за да не му каже. Омразата кипеше в гърдите му, но той положи усилия да си придаде по възможност по-безразличен вид.

— Да, виждал съм те някъде — повтори Корнъл. — Кой си ти! Не си ли от рафтърите, които работят по-нагоре?

— Да — отвърна запитаният.

— А защо пълзиш наоколо и ни подслушваш?

— Чуден въпрос! Да не би тук в Запада да е забранено да поогледаш хората? Напротив, считам го за чиста необходимост. Има достатъчно люде, от които трябва да се пазиш!

— Ти си чул какво си говорихме и следователно знаеш кои сме и какво правим тук.

— Нищо не можах да чуя. Бях слязъл надолу по реката и исках да се върна в лагера ни. Тогава видях вашия огън и разбира се, реших да се промъкна и да видя кой лагерува тук. Изобщо не успях да чуя за какво се говореше, защото бях твърде непредпазлив и ме видяхте веднага.

Той се надяваше, че Корнъл не бе успял да го разгледа добре горе при блокхауса. Но се беше излъгал, защото червенокосият отвърна подигравателно:

— Това е чиста лъжа! Не само че те видях при рафтърите, но те чух и да говориш, така че те разпознах веднага. Признаваш ли си?

— И през ум не ми минава! Това, което казах, е вярно!

— Значи си бил сам тук, а?

— Да.

— Още ли твърдиш, че не си чул нито дума от разговора ни?

— Ни една-единствена.

— Как се казваш?

— Адъмс — излъга Мисуриеца, който имаше пълно основание да премълчи истинското си име.

— Адъмс — повтори Корнъл замислено. — Адъмс! Никога не съм познавал някой Адъмс, който да ти прилича. И все пак не мога да се отърва от чувството, че вече сме се виждали някъде.

— Не сме — обади се старият. — А сега ме пуснете да си вървя! Нищо лошо не съм ви сторил и се надявам, че сте честни уестмани, които оставят другите почтени люде на мира.

— Да, ние наистина сме почтени хора, много почтени хора — изсмя се червенокосият, — но преди малко вие убихте един от нашите, а според законите на Запада това злодеяние изисква отмъщение. Кръв за кръв, живот за живот. Не ме интересува кой си, но с тебе е свършено!

— Как? Искате да ме убиете?

— Да, също както и вие убихте нашия другар. Сега ще видим дали и ти ще умреш от нож като него, или ще те удавим в реката. Но няма много-много да се церемоним. Нямаме никакво време. Да гласуваме бързо. Затъкнете му устата, за да не може да вика. Който иска да го хвърлим във водата, да вдигне ръка!

Тази покана бе отправена към трамповете и повечето от тях веднага вдигнаха ръка.

— Значи ще го удавим! — каза Корнъл. — Вържете здраво ръцете и краката му, за да не може да плува. След това го хвърлете бързо във водата и да изчезваме, преди да са дошли рафтърите!

По време на разпита старият Мисуриец беше държан здраво от неколцина трампове. Най-напред решиха да му запушат устата. Той знаеше, че за тези кратки минути бе невъзможно индианецът да стигне до рафтърите, и следователно не можеше да се надява на помощ, но въпреки всичко той стори онова, което би направил всеки друг на неговото място — започна да се съпротивлява с все сила и нададе силни викове за помощ. Гласът му проехтя надалеч в нощната тишина.

— Hell and damnation! ((англ.) — Хиляди дяволи! (проклятие) Б. пр.) — извика гневно Червения Бринкли. — Не го оставяйте да реве така. Ако не можете да се справите с него, то аз сам ще го укротя. Само гледайте!

Той грабна пушката си и замахна, за да удари с приклада стария по главата. В същият миг от гъсталака изскочи огромна сянка. Корнъл получи страхотен удар и се просна по гръб на земята…

Малко преди здрачаване четирима конници яздеха нагоре по реката, без да изпускат из очи дирята на трамповете. Бяха Олд Файерхенд, Черния Том и Леля Дрол с момчето Фред. Следата навлезе под дърветата; различаваше се горе-долу добре, но не беше лесно да се определи кога е била оставена. Едва когато дирята прекоси една малка тревиста полянка, Олд Файерхенд слезе от коня си за да я разгледа внимателно, понеже тревните стебълца даваха възможност за по-правилни и точни заключения, отколкото горският мъх. След като огледа отпечатъците подробно, той каза:

— Негодниците са на около една английска миля (=1,609 м. Б.пр.) пред нас, защото следата е от преди половин час. Ще трябва да пришпорим конете си.

— Защо? — попита Том.

— За да можем още преди падането на здрача да се приближим до трамповете толкова, че да успеем да открием лагера им.

— Няма ли да е опасно за нас? Те ще си изберат място за лагер преди настъпването на тъмнината и ние сигурно ще влезем право в ръцете им.

— Не ми се вярва. Не можем да ги настигнем, преди да се стъмни. По различни белези разбрах, че се намираме близо до рафтърите, които искаме да предупредим. В такъв случай винаги ще ни бъде от полза да познаваме мястото, където са се разположили трамповете. А тъкмо затова трябва да побързаме. Иначе ще ни изненада нощта, а тогава могат да се случат много работи, които няма да сме в състояние да предотвратим. Какво е мнението ви, Дрол?

Двамата бяха разговаряли на немски. Дрол отговори на своя диалект:

— Просто изказахте моето мнение. Колкото по-бързо яздим, толкова по-бързо ще ги пипнем, а ако яздим по-бавно, ще ги пипнем по-късно. И така, господа, пришпорете конете, за да затреперят дърветата!

Тъй като тук дърветата растяха по-нарядко, предложението беше последвано. Но и трамповете бяха използвали дневната светлина докрай и бяха спрели да нощуват едва когато тъмнината ги бе принудила. Ако Олд Файерхенд не се беше придържал точно по техните следи, а бе следвал посоката в по-голяма близост до брега на реката, той щеше да се натъкне на следите от двамата тонкави, които имаха съвсем малка преднина пред него.

Когато се стъмни дотолкова, че следите от конските копита едва си личаха, ловецът отново слезе от коня си, за да ги разгледа. Скоро съобщи резултата:

— Наваксали сме половин миля, но за съжаление и трамповете са яздили бързо. Въпреки това ще се опитаме да ги стигнем. Слизайте! Ще продължим пеша и ще водим конете за юздите!

За съжаление скоро се стъмни толкова много, че следата вече не се виждаше. Четиримата спряха.

— А сега? — попита Том. — Принудени сме да стоим тука.

— Ами — отвърна Дрол. — Хич няма да стоим тук, ами продължаваме, докато ги намерим.

— Но нали ще ни чуят, като се приближаваме!

— Тогава ще вървим тихичко. Мене няма да ме чуят, нито ще ме хванат. Не сте ли на същото мнение, господин Файерхенд?

— Да, на вашето мнение съм — отвърна ловецът, — но предпазливостта ни повелява да се отбием встрани от следата. Нека се придържаме малко по-вдясно, в такъв случай те ще бъдат някъде между нас и реката и със сигурност ще видим огъня им, без да ни забележат.

— А ако не запалят огън? — обади се Том.

— Тогава ще подушим конете им — отвърна Дрол. — В гората ще можем да ги усетим с обонянието си по-лесно, отколкото на открито. Носът ми още никога не ме е изоставял в беда. И така, давай напред и малко по-вдясно!

Олд Файерхенд закрачи начело като хвана коня си за юздата, и другите го последваха. На това място реката описваше твърде широка дъга вляво, така че те се отдалечиха доста от нея. Олд Файерхенд го забеляза по намалената влажност на почвата наоколо и затова пак свърна малко наляво. Но ето че внезапно усети миризма на дим и се спря. Зад него Дрол задуши из въздуха и каза:

— Това е дим, иде ей оттам, значи трябва да се насочим малко по-нататък. Но внимавайте, струва ми се, че там нещо се светлее. Може да е само някой огън.

Той понечи да продължи, но се спря, защото острият му слух долови шум от приближаващи се стъпки. Олд Файерхенд също ги чу, чу и ускореното дишане на идващия. Той пусна юздите на коня си и направи няколко крачки напред. Неговият слух му подсказа, че човекът ще мине оттам. Скоро пред него изплува човешка фигура, която сред мрака на нощната гора беше трудно забележима дори и за окото на прочутия ловец. Сянката се канеше бързо да отмине, когато двете ръце на ловеца я сграбчиха яко.

— Стой! — заповяда й той с приглушен глас. — Кой си ти?

— Шай нек енок, шай копейа (не знам, никой) — отвърна сянката, като се мъчеше да се измъкне.

Дори и най-безстрашният човек ще се изплаши, ако посред нощ в гората, където си мисли, че е сам, го сграбчат внезапно две силни ръце. В такива мигове на уплаха човек неволно си служи винаги с родния език. Това направи човекът, когото Олд Файерхенд държеше здраво в ръцете си. Ловецът разбра думите му и каза изненадано:

— Говори езика на тонкавите. Голямата мечка със сина си се намират пред нас. Да не би… кажи, кой си ти?

Сега човекът престана да се съпротивлява. Беше познал гласа на ловеца и отвърна бързо на завален английски:

— Аз Нинтропан Хауей, ти Олд Файерхенд. Това много добре, много добре! Още хора при теб?

— Значи наистина Голямата мечка! Каква щастлива случайност! Да, аз съм Олд Файерхенд. С мене са още трима души, а имаме и коне. Какво правиш тук? Трамповете са наблизо. Внимавай!

— Аз ги видял. Пленили стар Мисуриец Блентър. Сигурно искат убият. Бърза доведе рафтъри на помощ, но Олд Файерхенд хванал.

— Искат да убият един рафтър? Трябва да им попречим! Къде се намират?

— Там назад мен, където светло между дърветата.

— Червения Корнъл там ли е?

— Да, там. .

— Къде са конете им?

— Когато Олд Файерхенд стигне тях, коне надясно от огън.

— А къде са рафтърите?

— Горе нависоко. Голяма мечка бил вече там и говорил с тях. Той разказа накратко със задъхан глас какво се бе случило. Олд Файерхенд се обади:

— Щом е бил убит трамп, те ще пречукат и Мисуриеца. Ние четиримата ще вържем тук конете си и ще се промъкнем към огъня колкото се може по-бързо, за да предотвратим убийството. А ти тичай при рафтърите и ги доведи незабавно на помощ!

Индианецът изчезна. Четиримата завързаха поводите на конете за околните дървета и се втурнаха към лагера на трамповете. Не след дълго пред тях стана по-светло и скоро видяха пламъците на огъня между дънерите на дърветата. Вдясно забелязаха конете, които си почиваха на една полянка.

Сега те легнаха на земята и запълзяха към огъня. Олд Файерхенд се обърна към Фред и понечи да му каже да отиде при конете на трамповете и да застреля всеки, който се опита да яхне някой кон, за да избяга. Но едва бе изрекъл една дума и откъм лагера се разнесе силен, пронизителен вик. Както вече споменахме, старият Мисуриец викаше за помощ.

— Ще го убият! — каза Олд Файерхенд с все още приглушен глас. — Да се нахвърлим върху тях и да ги разпръснем! Никаква милост за онези, които се отбраняват!

Той скочи и се втурна към огъня. Трябваше да събори трима-четирима трампове, за да се докопа до Корнъл, който току-що бе замахнал да удари рафтъра. Ловецът пристигна тъкмо навреме и стовари приклада на пушката си върху червенокосия. Следващите му удари повалиха тримата трампове, канещи се да вържат Мисуриеца. После хвърли пушката, с която изобщо не беше стрелял. извади револвера си и откри огън на останалите неприятели. При това от устата на грамадния ловец не се бе отронил никакъв звук.

Но пък другите трима викаха и заради него. Черния Том бе влетял между трамповете като ураган, обработваше ги с приклада на пушката и ги обсипваше с най-цветисти ругатни, Заплахи и подигравки. Шестнадесетгодишният Фред стреля най-напред с пушката си, после я захвърли и извади револверите. Стреляше с тях непрестанно и крещеше с всички сили, за да се засили уплахата на трамповете.

Но най-силно се чуваше пискливият глас на Леля Дрол. Чудатият ловец крещеше и ругаеше за десет души. Движенията му бяха толкова бързи, че никой от враговете му не би могъл сигурно да се прицели в него. Но и никой от тях нямаше това намерение. Трамповете така се бяха смаяли и уплашили от неочакваното нападение, че в първите мигове не помислиха да се съпротивляват, а когато се окопитиха, на земята лежаха толкова много от другарите им убити, ранени или зашеметени, че оцелелите сметнаха за най-умно да ударят на бяг. Те избягаха, без изобщо да разберат, че числено превъзхождаха противника си, тъй като вследствие на крясъците на Леля Дрол бяха помислили нападателите за многобройни. От момента, когато Олд Файерхенд бе нанесъл първия удар, до бягството на оцелелите трампове не беше изминала и минута.

— След тях! — извика Олд Файерхенд. — Аз оставам тук! Не им позволявайте да стигнат до конете си!

Том, Дрол и Фред се втурнаха към мястото, където бяха видели конете им, като продължиха да крещят. Трамповете, отправили се в тази посока с надеждата да избягат с конете си, се уплашиха и се отказаха от намерението си; продължиха да тичат все по-навътре в гората.

Междувременно рафтърите очакваха в блокхауса завръщането на двамата си разузнавачи — Мисуриеца и вожда на тонкавите. След като чуха изстрели те долу край реката, те помислиха че двамата се намират в опасност. Грабнаха оръжията си и доколкото им позволяваше голямата тъмнина, се затичаха в посоката, откъдето се бяха разнесли изстрелите. Крещяха с всички сили, за да отвлекат вниманието на трамповете от двете им жертви и да ги сплашат. Начело на всички тичаше Малката мечка и от време на време извикваше на рафтърите, за да не се объркат. Едва бяха изминали половината разстояние, когато пред тях се чу друг глас, гласът на Голямата мечка:

— Бързо идва! — извика той. — Олд Файерхенд тук и стреля по трампове. С него само трима, на помощ!

Четвърта глава

Избягнато отмъщение

Когато рафтърите се появиха долу при огъня, край него седяха най-спокойно Олд Файерхенд, Том, Дрол, Мисуриеца и Фред, като че ли те го бяха запалили и нищо особено не се бе случило. На едната страна лежаха труповете на убитите трампове, а на друга бяха оставени ранените, както и вързаните пленници. Между последните се намираше и Червения Корнъл.

— Гръм и мълния! — извика първият рафтър, който се приближи до Мисуриеца. — Мислехме, че се намираш в опасност, а ти си седиш тук като в лоното Авраамово!

— Бях в опасност! — отвърна старият. — Искаха да ме пратят при Авраам, Корнъл беше вдигнал приклада си над мене и тогава се появиха тези четирима господа и ме спасиха. Бърза и чиста работа! Можете да научите нещо от тях, момчета!

— А… наистина ли Олд Файерхенд е между тях?

— Да, ей къде е седнал. Огледайте го и му стиснете ръката! Заслужил го е. Представете си само, трима мъже и едно момче се хвърлят срещу двадесет души, убиват девет и пленяват шест, без никой от тях да получи и драскотина!

При тези думи той стана. Изправиха се и другите. Рафтърите бяха застанали почтително на известно разстояние и сега, отправиха погледите си към Олд Файерхенд. Той ги подкани да се приближат и стисна всекиму ръката. Двамата тонкави обаче поздрави специално, като им каза:

— Моите червенокожи братя показаха при преследването на трамповете голямо умение и много ме улесниха да ги следвам.

— Похвалата на моя бял брат повече за чест, отколкото заслужена — отвърна скромно Голямата мечка. — Трампове оставили следа дълбока и широка, като от стадо бизони. Кой не види следа, значи сляп. Но къде Корнъл? И той ли мъртъв?

— Не, жив е. Моят удар само го зашемети. Вече дойде на себе си и го вързахме. Ето го къде лежи.

Той посочи с ръка към мястото, където се намираше Корнъл. Индианецът се приближи до него, извади ножа си и каза:

— Щом не умрял от удар, тогава умре от нож. Той удари мен, сега аз вземе кръвта му!

— Стой! — извика старият Мисуриец, като хвана вдигнатата ръка на вожда, държаща ножа. — Този човек е само мой!

Голямата мечка се обърна, погледна го сериозно в лицето и каза:

— Ти също има отмъщение към Корнъл?

— Да, и то какво!

— Кръвно?

— Да, той проля кръв и уби.

— Кога?

— Преди много, много години. Той уби жена ми и синовете ми с тояги.

— Ти не се лъже? — попита индианецът, комуто не се искаше да се откаже от отмъщението, което му повеляваше законът на прерията при тези обстоятелства.

— Не, изключено е да се лъжа. Веднага го познах. Това лице не се забравя.

— Ти значи убиеш?

— Да, без никаква милост.

— Тогава аз отстъпи, но не съвсем. На мен даде кръв, а на теб живот. Тонкава не може опрости негово наказание, той му вземе ушите. Ти съгласен?

— Хмм, а ако не се съглася?

— Тогава тонкава убие него веднага!

— Добре, вземи му ушите! Може и да не е християнско, че се съгласявам, но който е преживял такива мъки, каквито ми причини този човек, сигурно също няма да се съобразява с християнското милосърдие, което би пощадило дори такъв злодей, а със закона на саваната.

— Значи уши мои, аз веднага взема тях. Той клекна до Корнъл, за да изпълни намерението си. Щом Корнъл видя, че работата става сериозна, извика:

— Мешърс, ама какво мислите да правите? Нима е християнско? Какво съм ви направил, че ще позволите на този червенокож дивак да обезобрази главата ми?

— Ще говорим по-късно за това, което само на мене си направил — отвърна Мисуриеца студено и сериозно.

— Аз ще ти кажа веднага в какво те обвиняват другите — добави Олд Файерхенд. — Още не сме претърсили джобовете ти, я да видим какво има в тях!

Той направи знак на Дрол и Лелята изпразни джобовете му. Измежду много други предмети беше и портфейлът на трампа. Когато го отвори, видяха вътре непокътната сумата, която беше открадната от инженера.

— Аха, ти още не си делил с хората си! — усмихна се Олд Файерхенд. — Това доказва, че те имат към тебе по-голямо доверие отколкото ние. Ти си крадец, а по всяка вероятност и нещо повече. Не заслужаваш милост. Нека Голямата мечка прави каквото си иска!

Корнъл изрева от страх, но вождът го хвана за косата и без да обръща внимание на крясъците му, с две бързи и сигурни движения му отряза ушите и ги хвърли в реката.

— Така! — каза той. — Тонкава отмъсти, сега тръгва.

— Сега ли? — попита Олд Файерхенд. — Няма ли да дойдеш с мен или да останеш при нас поне тази нощ?

— За тонкава все едно дали ден, или нощ. Негови очи добри, но времето много малко. Загубил много дни преследва Корнъл. Сега язди ден и нощ стигне свой вигвам. Той приятел на белите мъже, голям приятел и на брат Олд Файерхенд. Нека Великият дух винаги дава на бледоликите много барут и месо, защото били добри към тонкава. Хау!

Той нарами пушката си и потегли. Синът му също сложи пушката си на рамо и го последва в тъмната нощ.

— Къде са оставили конете си? — осведоми се Олд Файерхенд.

— Горе при нашия блокхаус — отвърна Мисуриеца. — Естествено че най-напред ще отидат до горе, за да ги вземат, но дали ще ги намерят така лесно през нощта в тази гъста гора, не…

— Не се безпокойте — прекъсна го ловецът. — Те знаят пътя, иначе щяха да останат. Нека не им пречим да си тръгнат, щом искат и да се заловим с нашите работи. Какво ще правим с труповете и пленниците?

— Труповете ще изхвърлим във водата, а пленниците ще бъдат съдени, както си му е обичаят. Но нека първо се убедим, че не ни заплашва опасност от страна на избягалите.

— О, те са толкова малобройни, че няма защо да се страхуваме от тях. Сигурно са избягали колкото се може по-надалеч. Впрочем бихме могли да поставим постове.

Корнъл лежеше при другите пленени трампове и скимтеше от болки, но засега никой не се занимаваше с него. Откъм реката едва ли можеше да се очаква опасност и затова поставиха няколко поста откъм сушата. Олд Файерхенд нареди да доведат коне и съдът на саваната започна.

Най-напред бяха съдени другарите на Корнъл. Не можеше да бъде доказано, че някой от тях е сторил какво да е зло някому от присъствуващите. Получените рани и загубата на коне и оръжия се счете като достатъчно наказание за престъпните им планове. През нощта, щяха да бъдат пазени зорко, а рано сутринта щяха да ги пуснат на свобода. Разрешиха им да си превържат взаимно раните.

Ето че дойде ред на Корнъл, главния престъпник. До този момент той беше лежал в сянка и сега го довлякоха до огъня. Едва що светлината от пламъците освети лицето му, и младият Фред нададе силен вик, скочи, наведе се над него и го заразглежда, като че ли искаше да го погълне с очите си, а накрая извика към Леля Дрол.

Той е! Той е! Убиецът! Познах го! Хванахме го! Дрол се приближи бързо и попита:

Да не се лъжеш? Това съвсем не може да бъде той, не е възможно.

— О, възможно е, той е, сигурен съм! — упорстваше момчето. — Виж го как опули очи! Не виждаш ли смъртният страх в тях? Разбра, че е открит, и губи всякаква надежда за спасение.

— Но ако е той, трябваше да го познаеш още на парахода.

— Там изобщо не съм го видял. Видях групата на трамповете, но не и него. Навярно винаги е седял така, че другите са го закривали.

— Да, той се криеше между хората си, но има и нещо друго: ти ми описа убиеца като човек с къдрава черна коса, а този Корнъл има къса и права рижа коса.

Момчето не отговори веднага. То сложи ръка на челото си, поклати глава, отстъпи крачка назад и каза с глас, в който звучеше несигурност:

— Това е вярно! Наистина лицето е същото, но косата е съвсем друга.

— Сигурно го бъркаш, Фред. Някои хора страшно си приличат, а и черната коса не може да стане червена.

— Не, наистина не може — обади се старият Мисуриец, — но черната коса може да бъде остригана и да се сложи червена перука.

— Ах! Да не би това тук…? — попита Дрол, без да довърши изречението си.

— Разбира се! Аз не се полъгах от червената коса. Човекът, когото търся от толкова дълго време, убиецът на жена ми и децата ми, също имаше черна къдрава коса. Този негодник тук има червена коса, но аз твърдя, че той е убиецът. Сега носи перука.

— Не е възможно! — каза Дрол. — Не видяхте ли как го беше хванал индианецът за коса та, когато му отряза ушите? Ако имаше фалшива коса, той щеше да му я свали.

— Pshaw! Изработена е добре и е закрепена превъзходно. Ще ви го докажа веднага.

Корнъл лежеше на земята с вързани ръце и крака. От ушите му все още течеше кръв. Раните му сигурно го боляха много, обаче сега не му беше до тях. Цялото му внимание бе насочено към това, което се говореше. Ако досега погледът му изразяваше безнадежност, то изразът на лицето му изведнъж се промени. Страхът отстъпи място на надеждата, плахостта — на подигравката, отчаянието — на сигурността. Старият Мисуриец беше напълно убеден, че Корнъл носи перука. Той се изправи в седнало положение, хвана го за косата и я задърпа, за да свали перуката от главата му. За негово голямо учудване това не му се удаде. Косата си остана на мястото. Беше истинска.

— По дяволи те, подлецът има наистина собствена коса! — извика той изненадано и лицето му придоби толкова смаяно изражение, че другите сигурно биха се разсмели, ако положението не беше така сериозно.

По лицето на Корнъл се изписа подигравателна усмивка и той извика с глас, изпълнен с безкрайна злоба:

— Лъжец и клеветник! Къде е перуката? Много е лесно да обвиняваш един човек в престъпление само защото приличал на някой друг. Докажи че съм онзи, за когото ме мислиш!

Старият Мисуриец поглеждаше безпомощно ту към него, ту към Олд Файерхенд. Най-сетне рече на ловеца:

— Кажете ми, сър, какво мислите за тази работа! Онзи, за когото ви говоря, наистина имаше черна и къдрава коса, а този тук има права и рижа: И все пак бих се заклел хиляди пъти, че е той! Не е възможно да ме лъжат очите.

— И все пак твърде е възможно да се лъжеш — отвърна ловецът. — Изглежда, има някаква прилика, която ви заблуждава.

— Тогава не бива вече да се доверявам на добрите си стари очи!

— Отваряй ги по-хубаво! — обади се Корнъл подигравателно. — Да ме вземат дяволи те, ако съм чувал, че някъде била убита майка с двамата и сина. или както казваш ти, че били пребити с тояги!

— Но нали ме познаваш! Сам ми го каза преди малко!

— Нима предположението, че някъде съм те виждал веднъж, доказва, че съм човекът, когото търсиш? А и момчето се припознава в мене. Очевидно онзи, за когото говори то, и твоят човек, са едно и също лице, но аз нито познавам това момче, нито…

Той внезапно прекъсна думите си, като че ли нещо го бе стреснало или учудило, но мигновено се съвзе и продължи в същия тон:

— … нито пък съм го виждал някога. Е добре, обвиняваш е ме! Но са необходими и доказателства, ако искате да ме осъдите и линчувате само заради една случайна прилика, вие сте просто убийци, което смятам, че е недопустимо поне за един Олд Файерхенд, на чиято закрила единствено разчитам.

Кратката пауза, която направи Корнъл, си имаше своята причина. Той седеше близо до труповете. Докато лежеше, главата му беше положена върху един от тях. След като Мисуриеца го изправи да седи, вдървеният безжизнен труп се бе леко отърколил. Това движение бе съвсем естествено за всички, защото при ставането на Червения Бринкли трупът загуби опорната си точка. Сега той се намираше непосредствено зад Корнъл, и то в сянка, понеже последният беше седнал срещу огъня. Но трупът съвсем не беше труп, този човек дори не бе ранен. Беше от онези, които Олд Файерхенд повали с приклада си. Кръвта на убитите му другари го изцапала и изглеждаше, сякаш самият той е улучен. Когато дойде в съзнание, той се видя сред мъртъвците, чиито джобове току-що бяха изпразнени, а оръжието им иззето. Поиска му се да скочи и избяга, още повече че забеляза само четирима неприятели, но не му се щеше да скача в реката, а пък от другата страна се дочуваха вече виковете на приближаващите рафтъри. Затова реши да изчака удобен момент. Той незабелязано скри ножа в ръкава си. В този миг до него се приближи Мисуриеца, обърна го насам-натам и го помисли за умрял. Извади всичко от джобовете и пояса му и го завлече до мястото, където събираха труповете.

От тази минута трампът наблюдаваше всичко наоколо през полуспуснатите си клепачи. Ръцете и краката му не бяха вързани и той бе готов в подходящ момент да скочи и да избяга. Когато подпряха Корнъл върху него, през главата му веднага мина мисълта да го освободи. Когато изправиха Червенокосия да седне, мнимият мъртвец се търкулна подире му и остана да лежи точно зад вързаните му ръце. Докато Корнъл говореше и вниманието на всички беше насочено към него, трампът извади ножа от ръкава си и с предпазливо движение разряза въжето, стягащо китките на Корнъл. После тикна дръжката на ножа в дясната му ръка, за да може със светкавично движение да разреже и ремъците на краката си, да скочи внезапно и да избяга. Червения Бринкли почувствува тайното освобождение на ръцете си, почувства и дръжката на ножа, която сграбчи веднага, но силната изненада го накара за миг да изгуби самообладание и да прекъсне речта си. Ала то бе само за един кратък миг. После той продължи да говори и никой не забеляза какво се случи зад гърба на обвиняемия. Понеже Корнъл се беше позовал на справедливостта на Олд Файерхенд, ловецът отвърна:

— Там, където имам думата, няма да се извърши убийство, бъди съвсем сигурен. Но също така е сигурно, че черният цвят на косата ти няма да ме заблуди. Тя може да е боядисана.

— Ами! Нима е възможно да се боядиса косата в червено, когато се намира все още на главата?

— Разбира се! — кимна ловецът многозначително.

— А как, да не би с червена креда? — попита Корнъл с принуден смях. — Нали ще изцапам всичко наоколо си!

— Смей се, смей се, няма да се подиграваш още дълго — отвърна Олд Файерхенд спокойно. — Други можеш да излъжеш, но не и мене.

Той стана и се приближи до оръжията и вещите, събрани от пленените и убитите, наведе се, вдигна една кожена торбичка, която Корнъл беше носил на колана си и докато я отваряше, каза:

— Вече разгледах съдържанието на торбичката и намерих в нея няколко предмета, чието предназначение не ми беше съвсем ясно. Но сега започнах да разбирам.

Той измъкна запушено шишенце, една малка пила за дърво и парче от клонче, по което все още имаше кора, поднесе трите предмета към очите на Червенокосия и го попита:

— Защо носиш тези неща у себе си?

Лицето на Корнъл побледня леко, но той веднага отвърна със сигурен глас:

— Брей, какво чудо, виж ти великият Файерхенд с какви дреболии се занимава! Кой би могъл да повярва! В шишенцето има лекарство, пилата е необходим инструмент за всеки уестман, а парчето дърво попадна в торбичката съвсем случайно и не ми служи за нищо. Сега доволен ли сте, сър?

При тези думи той хвърли подигравателен, но същевременно страхлив и изпитателен поглед към лицето на ловеца. Олд Файерхенд отвърна по своя обичаен, сериозен и твърд начин:

— Да, доволен съм, но не от думите ти, а от моите умозаключения. Трампът няма нужда от пила, а особено пък щом е толкова малка. Някоя обикновена пила би му била по-полезна. Шишенцето съдържа накиснати в спирт стърготини, а туй парче дърво, ако се съди по кората му, е клонче от «Celtis occidentalis» (Дърво от рода на брястовете. Б. пр.) А аз знам твърде добре, че от стърготините на това дърво, престояли известно време в спирт, се получава червена боя, която може да боядиса и най-тъмната коса; следователно… няма ли да кажеш нещо?

— Мога да кажа, че не разбрах нито дума от целия научен доклад — отвърна Корнъл ядно. — Иска ми се да видя човека, комуто би хрумнало да боядиса в червено хубавата си черна коса. Тази личност ще има доста странен вкус!

— В този случай вкусът не играе роля, целта е важна. Човекът, преследван за тежки престъпления, сигурно с удоволствие ще пребоядиса косата си в червено, стига да може да спаси живота си. Убеден съм, че ти си търсеният човек и утре рано, щом се съмне, ще разгледам внимателно главата и косата ти.

— Няма нужда да чакаме дотогава — намеси се Фред. — Той има белег, по който можем да го познаем. Когато ме събори и започна да ме рита, успях да промуша с нож прасеца на крака му така, че ножът излезе чак от другата страна. Нека ни покаже крака си. Ако е човекът, когото търсим, трябва да има два белега на прасеца си.

Нищо друго не беше по-добре дошло за Червения Бринкли от това предложение. Ако искаха да го изпълни, той дори нямаше нужда сам да си прорязва ремъците на краката. Затова отвърна бързо:

— Well. мое извънредно умно момче. В такъв случай ще се убедиш и ти, че всички се заблуждавате. Но се учудвам, че при твоята голяма находчивост можеш да очакваш от един вързан човек да вдигне крачолите на панталона си!

Момчето нетърпеливо се озова до пленника. Клекна и започна да развързва ремъка, омотан около краката на Корнъл. След като ремъкът беше развързан, той се опита да вдигне единия крачол на памучния панталон, но получи такъв ритник от Корнъл, че отхвръкна надалеч. В следващата секунда Червенокосия скочи.

— Гуд бай, мешърс? Пак ще се видим! — извика той и размахвайки ножа, се втурна между рафтърите, префуча през поляната и изчезна сред гората.

Бягството на човека, когото смятаха за много добре вързан, бе толкова неочаквано за присъстващи те, че всички останаха като вцепенени. Само Олд Файерхенд и Леля Дрол притежаваха такова присъствие на духа, което не отказваше да им служи и в най-необичайните случаи.

Веднага щом Бринкли скочи и размаха ножа, Олд Файерхенд понечи да се хвърли и да го залови, но се натъкна на неочаквано препятствие. Трампът, когото всички мислеха за умрял, счете, че е настъпил моментът да бяга. Мислеше, че няма да му е трудно да офейка, тъй като вниманието на всички бе привлечено от Корнъл. Той скочи на крака и се стрелна покрай огъня, за да пробие кръга на рафтърите. В същия миг обаче Олд Файерхенд направи огромен скок над пламъците на огъня и се сблъска с трампа. Сграбчи го, вдигна го и го хвърли на земята — за всичко това не му трябваха повече от две секунди.

— Вържете този хитрец, който се преструваше на умрял! — извика той, обърна се пак след Корнъл, който поради сблъскването на двамата бе спечелил време и бе излязъл от района на лагера, вдигна пушката си и се прицели, за да му попречи с куршума си да избяга. Но веднага разбра, че е невъзможно да изпълни намерението си, защото близо зад беглеца тичаше Дрол и фигурата му така закриваше Корнъл, че съществуваше опасност самият той да бъде засегнат от куршума.

Червения Бринкли тичаше като човек, който се стреми да си спаси живота. Дрол се носеше след него с всичката бързина, на която беше способен. И сигурно щеше да го стигне, ако не бе неговият прочут кожен «спален чувал». Тази дреха беше твърде тежка и неудобна за такова преследване. Олд Файерхенд захвърли пушката си и се понесе след двамата с лъвски скокове. Започна да вика:

— Спрете, Дрол, спрете!

— Но Дрол не обръщаше внимание на виковете му и продължаваше да тича. Корнъл беше излязъл вече от пространството, осветено от огъня, и изчезна в тъмнината на гората.

— Спрете, за бога спрете, Дрол! — извика отново Олд Файерхенд ядосано. Сега се намираше на три-четири метра зад него.

— Трябва да го пипна, трябва! — отвърна възбудено Лелята с обичайния си писклив глас и се втурна между дърветата.

Тогава Олд Файерхенд се спря като добре обучен кон, който в най-бързия си бяг се подчинява послушно на юздата, обърна се и бавно се отправи към огъня, сякаш нищо не се бе случило. Край огъня хората бяха образували няколко групи, които разговаряха възбудено и поглеждаха към гората в очакване на резултата от преследването.

— А, вие се връщате сам! — извика старият Мисуриец.

— Както виждате — отвърна Олд Файерхенд спокойно, повдигайки рамене.

— Невъзможно ли бе да го хванете?

— Дори беше много лесно, но този проклет трамп ми се изпречи на пътя и ме блъсна.

— Неприятна история, тъкмо главният престъпник ли трябваше да избяга?

— Е, вие имате най-малкото право да се оплаквате, драги Блентър.

— Защо пък аз?

— Защото вие сте виновен, за да избяга.

— Аз ли? — попита старият засегнат. — Нищо не разбирам! Уважавам ви, сър, и ви вярвам, но бих искал да се обясните!

— Много лесно. Кой претърси умрелия, който внезапно оживя?

— Аз, разбира се.

— И сте го помислили за мъртъв! Как може да се случи подобно нещо с един толкова опитен рафтър и ловец като вас? А кой взе оръжията и вещите от джобовете?

— Пак аз.

— Но сте му оставили ножа!

— Той изобщо нямаше нож!

— Имал е, но го е скрил. Беше легнал зад Корнъл и не само че е прерязал ремъка, но му е дал и ножа.

— Наистина ли е станало така, сър? — запита старият смутено.

— Попитайте го. Ето къде лежи!

Блентър ритна вързания трамп и с помощта на заплахи го накара да проговори. Скоро разбра, че всичко е станало точно така, както предполагаше Олд Файерхенд. Тогава той зарови ръце в дългата си посивяла коса, разроши я ядно във всички посоки и каза гневно:

— Иде ми сам да си залепя няколко плесници. Такава бездънна глупост още никой не е виждал в целите Щати. Аз съм виновен, само аз и никой друг! А живота си давам, само този трамп да се окаже търсеният от мен човек!

— Разбира се, че е той, иначе щеше спокойно да изчака да му разгледаме крака. Ако няма два белега на крака си, нищо не можеше да му се случи, защото според закона на саваната не можем да го накажем за кражбата на парите от инженера, тъй като самият инженер не присъства тук.

В този момент и Дрол Се завърна през поляната бавно и с наведена глава. Беше преследвал беглеца доста навътре в гората, беше се сблъскал с много дървета, но когато спрял, за да се ослуша, не могъл да долови никакъв шум около себе си. Ето защо решил да се върне обратно.

Олд Файерхенд беше обикнал този странен човек и не искаше да го кара да се черви пред рафтърите. Затова го попита на немски:

— Но, Дрол, не чухте ли какво ви извиках неколкократно?

— Това, което ми извикахте, го чух, разбира се — отвърна дебелият.

— А защо не се съобразихте с него?

— Защото исках да пипна негодника.

— И затова го последвахте в гората?

— А как иначе трябваше да постъпя? Той ли трябваше да ме последва?

— Разбира се, че не — засмя се Олд Файерхенд. — Но за да хванете един човек в гората, е необходимо да го виждате или поне да го чувате. А докато тичате вие самият, шумът от неговите стъпки остава недоловим за вас, разбрахте ли?

— Не е толкоз трудно за разбиране. Значи трябваше да спра?

— Да.

— Божеее, върви, че го разбери! Ако спра, той ще избяга, а аз мога да стоя на едно място чак докато дойде Страшният съд; Или си мислите, че той ще се върне доброволно, за да се хвърли в обятията ми?

— Не точно така, но нещо подобно. Обзалагам се, че е бил достатъчно умен, за да не избяга надалеч. Навлязъл е съвсем малко в гората и после се е скрил зад някое дърво, за да ви види най-спокойно как профучавате край него.

— Как? Какво? Край него ли? Ако е истина, едва ли бих могъл да се изложа повече!

— Сигурно е станало така. Затова ви извиках да спрете. Щом като веднъж се озовахме с вас в тъмната гора, щяхме да легнем на земята и да наострим слух. С притиснато ухо към земята щяхме да чуем стъпките му и да определим приблизителната им посока. Ако той беше спрял, щяхме да го заобиколим безшумно. Поне знам, че в безшумното промъкване щяхте да се представите значително по-добре.

— И аз мисля така! — отвърна Дрол, поласкан от тази похвала. — Като се поразмисля, ми се струва, че имате пълно право. Държах се глупаво. Доста глупаво. Но може би ще мога да се реванширам. Нали? Какво мислите?

— Не е изключено да си поправите грешката, но няма да ни бъде леко. Ще трябва да изчакаме утрото, за да потърсим следите му. И ако тръгнем по тях, е твърде вероятно да го настигнем.

Той сподели мислите си и с рафтърите, на което старият Мисуриец отвърна:

— Сър, и аз тръгвам с вас. Заловихме достатъчно коне, така че мога да взема един от тях. Червения Бринкли е човекът, когото търся от толкова дълги години. Сега съм най-после отново по дирите му и моите другари няма да ми се разсърдят, ако ги напусна. А и аз самият не губя нищо, защото започнахме работа съвсем наскоро.

— Това ме радва — отвърна Олд Файерхенд. — Впрочем искам да направя едно предложение на всички ви.

— Какво предложение?

— Ще ви кажа по-късно. Сега имаме по-важна работа. Трябва да се върнем при вашия блокхаус.

— А защо не останем тук до сутринта, сър?

— Защото имуществото ви е в опасност. От Корнъл можем да очакваме всичко. Възможно е да му хрумне мисълта да посети блокхауса.

— Zounsds! Би било приятно! Там са инструментите ни, резервните ни оръжия и мунициите. Бързо да тръгваме!

— Много добре! Блентър, вземете двама души и вървете! Ние, останалите, ще ви последваме заедно с конете и пленниците. Ще осветяваме пътя си с главни от огъня.

Проницателният ловец предвиди правилно действията на Корнъл. Щом се озова в гората, Червенокосия се скри зад едно дърво. Видя как Дрол префуча наблизо и как Олд Файерхенд се върна при огъня. Тъй като посоката, в която тичаше Дрол, не съвпадаше с посоката, накъдето се намираше блокхаусът, Корнъл тръгна тихо и предпазливо натам. За да предпази лицето си от клоните, той вдигна ръце пред себе си и се отправи нагоре по височината. През цялото време умът му непрестанно се занимаваше с мисълта, каква изгода би могъл да извлече от блокхауса. Той вече беше ходил там и не бе възможно да се е заблудил. Несъмнено в къщата се намираше по-голяма част от имуществото на рафтърите и можеше да им отмъсти. Корнъл ускори крачките си, доколкото му разрешаваше тъмнината.

Щом се намери горе, той най-напред спря и се ослуша. Не беше изключено някой рафтър да бе останал в блокхауса. Но навсякъде цареше пълна тишина и той се приближи до къщата. Пак се ослуша и затърси вратата пипнешком. Тъкмо когато се канеше да я отвори, почувства, че две ръце го сграбчват за гърлото и го повалят на земята. Няколко души се нахвърлиха отгоре му.

— Пипнахме поне един, но той ще изкупи всичко! — каза някой. Бринкли разпозна гласа й го обхвана радостна изненада. Напрегна всички сили, за да освободи гърлото си, и успя с мъка да процеди думите:

— Удуърд, ти ли си, дяволе! Пусни ме! Удуърд беше помощник-главатар на трамповете. Той разпозна гласа на Бринкли, пусна го, разбута другите настрана и извика:

Корнъл! Наистина, той е! Как попадна тук? Мислехме, че си пленен.

Бях — изпъшка той, докато се изправяше, — но избягах. Не можехте ли да бъдете по-предпазливи? Щяхте да ме убиете с лапите си! Какво правите тук?

— Събрахме се още долу, съвсем случайно, само трима сме, не знам къде са другите. Видяхме, че рафтърите останаха край огъня, и ни хрумна да дойдем насам и да им изиграем някой номер.

— Правилно сте постъпили! Същата мисъл доведе и мен дотук. Искам да запалим тази барака.

— Това беше и нашето намерение, но решихме първо да огледаме какво има в нея. Може би ще намерим нещо, което да ни бъде от полза.

— Да, но ни трябва светлина, пък онези негодници ми изпразниха джобовете изцяло. А в къщата можем да търсим някое огниво цяла вечност.

— Забравяш, че ние не сме обрани, а всичко си е у нас.

— Вярно! А убедихте ли се, че наоколо няма никаква засада?

— Няма жив човек. Резето на вратата се маха много лесно и ние се канехме вече да влизаме, когато се появи ти.

— Тогава да побързаме, преди негодниците да се сетят да се върнат обратно!

Удуърд махна резето и всички влязоха вътре. След като затвориха вратата след себе си, Удуърд запали огнивото си и освети вътрешността на къщата. Над леглата имаше сковани полици и по тях те видяха свещи от еленова лой, каквито уестманите си приготвят сами. Всеки от четиримата запали по една свещ и всички започнаха трескаво да търсят предмети, които можеха да им бъдат полезни.

Намериха няколко пушки, пълни рогове с барут, секири, брадви, триони, ножове, барут, сандъчета с патрони, месо и други припаси. Всеки от трамповете си взе каквото му трябваше и каквото му хареса, после сложиха горящите свещи в сухата тръстика на постелите. Те се запалиха веднага и подпалвачите изскочиха бързо навън. Оставиха вратата отворена, защото въздушното течение разгаряше огъня още по-силно и се спряха, за да се ослушат. Не се чуваше никакъв шум, освен пращенето на огъня и шумоленето на дърветата.

— Още ги няма — каза Удуърд. — Сега какво ще правим?

— Ще се изпарим, естествено — отвърна Корнъл.

— Но накъде? Местността ни е непозната.

— Утре сутринта ще потърсят следите ни, за да ни преследват. Следователно не бива да оставяме следи.

— Това е невъзможно, освен ако се движим по вода.

— Така и ще направим.

— Но в какво или с какво?

— С лодка, разбира се. Нима не знаеш, че всяка група рафтъри си построява една или повече лодки, които са им така необходими в тяхната работа? Обзалагам се, че ще ги намерим долу при мястото, откъдето спускат саловете.

— Но това място не ни е познато.

— Ще го намерим. Ето вижте; оттук започва свлачището. Да видим дали можем да слезем оттук.

В същия миг пламъците пробиха покрива и осветиха цялата околност. В края на гората, откъм реката, се забелязваше просека между дърветата. Трамповете забързаха към нея; стръмната тясна просека продължаваше надолу, а отстрани беше закрепено здраво въже, за което хората можеха да се държат.

Четирима се спуснаха надолу.

Когато се намериха на брега на реката, те дочуха далечни гласове и викове, които се приближаваха към блокхауса.

— Идат — каза Корнъл. Побързайте да намерим лодка! Не беше нужно да търсят дълго, защото съвсем наблизо бяха привързани три лодки кану. Бяха направени по индиански начин От кората на дърво, а цепнатините бяха залени със смола. Всяка от тях можеше да побере четирима души.

— Завържете другите две лодки за първата! — заповяда Червенокосия. — Трябва да ги вземем с нас, после ще ги унищожим, за да не могат да ни преследват с тях.

Изпълниха заповедта му. После четиримата се качиха в първото кану, взеха лежащите на дъното гребла и отблъснаха лодката от брега. Корнъл седеше отзад и я управляваше. Един от неговите хора загреба срещу течението на реката.

— Грешиш! — каза му Корнъл. — Ще пътуваме по течението.

— Но нали отиваме навътре в Канзас, към голямото сборище на трамповете? — отвърна човекът.

— Разбира се. Но Олд Файерхенд сигурно ще изтръгне тези сведения от пленниците. И утре сутринта ще ни търси нагоре по течението на реката, затова тръгваме надолу, за да го заблудим.

— Да, но заобикаляме страшно много!

— Нищо подобно. Ще плаваме до първата прерия, която ще достигнем още утре сутринта. Ще потопим лодките и ще откраднем коне от тамошните индианци. После ще се отправим бързо на север и за един ден ще наваксаме това малко забавяне, докато рафтърите ще се мъчат продължително и безрезултатно да открият следите ни.

Придържаха лодките в сянката на брега, за да не бъдат осветени от заревото на горящия огън. След като излязоха от обсега на светлината, Корнъл насочи лодката към средата на реката. Това стана точно в момента, когато рафтърите заедно с конете и пленниците достигнаха горящия блокхаус.

Щом видяха, че имуществото им пропада в горящия огън, те нададоха силни викове. По адрес на подпалвачите бяха отправени стотици псувни и проклятия. Но Олд Файерхенд ги успокои с думите:

— Мина ми през ум, че Корнъл ще направи някоя беля. Но за съжаление закъсняхме. Не трябва да го вземаме толкова присърце. Ако приемете предложението, което ще ви направя, в скоро време ще спечелите повече от загубеното тук. Но за това — по-късно. Сега трябва преди всичко да се убедим, че наоколо не е останал никой от тези разбойници.

Най-старателно претърсиха цялата околност, но не откриха нищо подозрително. Тогава всички насядаха в светлината на огъня край Олд Файерхенд. Пленниците бяха отведени настрани, тъй че не можеха да чуват какво се говори.

— Мешърс — започна ловецът, — дайте ми най-напред честната си дума, че няма да разказвате никому нещата, които ще научите сега от мен, дори и ако не се съгласите с предложението ми! Зная, че всички сте джентълмени, и мога да разчитам на дадената от вас дума.

След като всички обещаха да пазят пълна тайна, той продължи:

— Виждал ли е някой от вас голямото планинско езеро високо горе в Скалистите планини, което носи името Сребърното езеро?

— Аз — отвърна един-единствен човек и той беше Леля Дрол. — Всеки от нас е чувал това име, но както мога да заключа от мълчанието на всички джентълмени, изглежда, освен мене, никой друг не е бил там.

— Well! Знам, че горе се намират много богати мини, стари мини, рудни жили и рудни находища от праиндианско време, чиито богатства изобщо не са били експлоатирани от тогавашното население. Познавам доста такива мини и находища и сега съм решил да отида до горе с един добър минен инженер, за да разберем дали си заслужава започването на експлоатацията на тези мини и залежи на промишлени начала и дали ще можем да добиваме от самото езеро необходимата ни водна и електрическа енергия. Нашето начинание, разбира се, не е безопасно и затова имам нужда от група добри и опитни уестмани, които да ни придружат. Оставете временно тукашната си работа и елате с мен до езерото, господа! Ще ви заплатя добре!

— Ето това се казва предложение, чудесно предложение! — извика въодушевено старият Мисуриец. — Щях да тръгна веднага, моментално, но не мога, просто не мога, защото трябва да пипна този Корнъл.

— И аз, и аз — намеси се Дрол. — С какво удоволствие щях да тръгна с вас, не заради заплащането, а заради приключенията и защото смятам, че е голяма чест да можеш да яздиш до Олд Файерхенд. Но е неосъществимо, защото и аз не бива да изпускам от очи следата на Червения Бринкли.

По лицето на Олд Файерхенд пробяга лека усмивка, преди да отговори:

— И двамата имате едно и също желание, което може би ще се сбъдне най-сигурно в случай, че останете при мен. Когато тръгвахме от долния огън насам, трябваше, разбира се, да вземем и вързаните трампове с нас. В ръцете ми попадна най-младият от тях. Осмели се да ме заговори и скоро разбрах, че мястото му всъщност не е между трамповете и че съжалява за прекараното време при тях; бил се присъединил към тях само за да угоди на брат си, който сега лежи долу сред мъртвите. Обеща да ми разкаже нещо за плановете на Корнъл и къде от човещина, къде от предвидливост, съм решил да не отказвам предлаганите му услуги. Да го доведа ли?

Останалите единодушно се съгласиха и Олд Файерхенд се изправи, за да доведе трампа. Младежът бе навършил неотдавна двадесет години, имаше умно изражение и яка фигура.

Олд Файерхенд беше махнал ремъците, които го стягаха, и му посочи да седне до него.

— Е — обърна се той към трампа, — виждаш, че съм склонен да изпълня желанието ти. Бил си подведен от твоя брат. Ако ми обещаеш тържествено да станеш добър човек, веднага ще ти върна свободата, а при мен ще можеш да се превърнеш в добър уестман. Как се казваш?

— Ноли се казвам, сър — отвърна запитаният. Докато подаваше ръка на ловеца, в очите му се появиха сълзи. — Ще ви бъда благодарен до края на живота си, ако ми изпълните две желания.

— Кои са те?

— Простете ми не само привидно, а и искрено, че ме намерихте в такова общество, и ми разрешете утре сутринта да погреба убития си брат. Не искам да изгние във водата и да го изядат рибите.

— Твоите жаления ми доказват, че не съм се излъгал в тебе, ще бъдат изпълнени. Отсега нататък те приемаме сред нас, но предишните ти другари не бива да те виждат, защото не искаме да разберат, че си минал на наша страна. Беше споменал нещо за плановете на Корнъл. Известни ли са ти?

— Да. Дълго не ни казваше нищо, но вчера ги сподели с нас. Най-напред ще посети голямото сборище на трамповете, което ще се състои в най-скоро време.

— Heigh-day! ((англ.) — възклицание на радост или изненада. Б. пр.) — извика Дрол. Значи не са ме излъгали, когато ми казаха, че тези вагабонти ще се събират със стотици някъде зад Харпър, за да обсъдят извършването на няколко масови акции. Знаеш ли точно кое място имат предвид?

— Да — отвърна Ноли. — Оттук се намира наистина зад Харпър и се нарича Осаге-нук. (букв. Място на осагите. Осаги — индианци, живели в северната част на щата Оклъхома. Понастоящем наброяват около 4600 души. Б. пр.)

— Не съм чувал нищо за подобно място. Странно! Канех се да посетя това сборище с надеждата да намеря човека, когото търсех, а нямах и представа, че пътувам с него на един и същи параход. А можех да го хвана още на борда! Значи Корнъл иска да отиде до Осаге-нук. Е, мастър ((англ.) — господар, господин, майстор. Б. пр.) Блентър, тръгваме след него, нали?

— Да — кимна старият. — Наистина ще трябва да се откажем от предложението на Олд Файерхенд.

— Това съвсем не е пречка — обади се ловецът. — Моята следваща цел се намира до онова място. Тя е фермата на Бътлър — собственост на тъста на инженера, който ме очаква там. Поне дотам ще бъдем заедно, какви други планове има Корнъл?

— Какви планове има ли? След сборището на трамповете иска да се отправи към Игъл Тейл ((англ.) — Орлова Опашка. Б. пр.), да нападне чиновниците и работниците от железопътната линия и да им обере заплатите.

— Чудесно, че научихме всичко това! Ако не успеем да го пипнем на сборището, то сигурно няма да ни избяга при Игъл Тейл.

— Ако ви се измъкне и там — продължи Ноли, — ще го намерите по-късно при Сребърното езеро.

Тези думи смаяха всички, дори и на Олд Файерхенд направиха толкова силно впечатление, че той бързо попита:

— При Сребърното езеро ли? Какво знае Корнъл за това място и какво ще прави там?

— Ще търси някакво съкровище.

— Съкровище ли?

— Да. там в езерото били закопани или потопени големи богатства на стари народи още от незапомнени времена. Корнъл има точен план на мястото, където трябва да търси.

— Виждал ли си плана?

— Не. Не го показва никому.

— Но нали го претърсихме целия и му взехме всичко, без да открием никакъв план у него!

— Изглежда, го е скрил много добре. Дори ми се струва, че не го носи у себе си. От неговото подхвърляне може да се заключи, че го е закопал някъде.

Вниманието на всички бе погълнато от бившия трамп, тъй че никой не забеляза в каква голяма възбуда изпаднаха Дрол и Фред от последните му думи. Дрол беше вторачил широко отворените си очи в Ноли, а след като той приключи разказа си, Фред извика:

— Това е бил Корнъл! Той е бил! Този план принадлежеше на баща ми!

Сега всички погледи се насочиха към момчето. Отрупаха го с въпроси, но Дрол размаха енергично ръце и каза:

— Мешърс, нито дума повече! По-късно ще разберете как стоят нещата. Най-важното е, че вече мога да заявя следното: аз и Фред във всички случаи оставаме на разположение на Олд Файерхенд.

— И аз! — заяви старият Мисуриец с радостен глас. — Оплетохме се в толкова много тайни и загадки, че ми е чудно как ще се оправим. Момчета, и вие идвате всички с нас, нали?

— Да, да, разбира се, да! — завикаха рафтърите наоколо.

— Well! — каза Олд Файерхенд. — Тогава утре рано тръгваме! Няма нужда да търсим следите на Корнъл, защото знаем къде отива. Ще го преследваме през гори и прерии, през планини и долини, а ако е необходимо, и чак до Сребърното езеро. Очакват ни напрегнати дни. Господа, нека станем добри приятели и да си помагаме взаимно!

Пета глава

Индианска ловкост

Вълнистата прерия беше обляна от обедното слънце. Хълмовете се редяха един след друг, обрасли в гъста трева, която се поклащаше от лекия вятър. Така те приличаха на смарагдово море, чиито вълни са били внезапно вкаменени от някоя вълшебна сила. Всяка една от тези «вълни» приличаше на друга по дължина, височина и форма, а ако човек навлезеше от една падина в друга, той не намираше никаква разлика между двете. И наоколо, докъдето ти стигат очите, не се виждаше нищо друго освен вълнисти хълмове. Ако човек се опиташе да се оправи тук без компас или без помощта на слънцето, той положително щеше да се заблуди, както неопитният пътник в малка лодка се загубва сред безбрежното море.

Изглежда, че в тази зелена пустиня нямаше живи същества. Само горе високо във въздуха кръжаха два черни лешояда, като едва забележимо раздвижваха крилете си. Дали те не бяха единствените живи същества наоколо? Не, защото тъкмо в този момент се чу силно пръхтене и иззад един от хълмовете се появи ездач, и то твърде странен ездач.

Този човек имаше обикновена фигура: нито беше висок, нито нисък, нито дебел, нито слаб, но изглеждаше много як. Носеше дълги панталони, жилетка и късо яке, направени от непромокаема гумирана материя. На главата му се мъдреше коркова шапка със спусната към тила му кърпа; такива шапки носеха обикновено английските офицери в Източна Индия и другите горещи страни. Краката му бяха обути в индиански мокасини.

Човекът седеше на коня си със стойката на опитен ездач; лицето му — да, всъщност лицето му беше твърде странно. Изразът му можеше да се нарече направо глуповат, и то не само заради носа му, който имаше две съвсем различни половини. Лявата половина беше с бял цвят и имаше леко извита форма на обикновен орлов нос. Ала дясната му половина бе надебелена, стоеше като подута и цветът й представляваше нещо средно между червено, зелено и синьо. Лицето му бе заобиколено с брада, чиито дълги и редки косми стърчаха във всички посоки. Брадата се подпираше от висока твърда яка, чийто синкав блясък издаваше, че и ризата му е от гумирана материя.

На двата ремъка до стремената отляво и отдясно висеше по една пушка. Прикладите на пушките се допираха до краката на ездача, пъхнати в стремена с формата на обувки. Отпред на седлото висеше дълга металическа тръба или кутия, предназначението на която будеше известно недоумение. Човекът носеше на гърба си кожена раница със средни размери, по която бяха накачени няколко тенекиени съдове и телове с най-причудливи форми. Коланът му беше също от кожа, широк, и приличаше на онези колани, в които хората си носеха парите. По него бяха окачени различни торбички. Отпред се подаваха дръжките на един нож и няколко револвера, а отзад бяха прикрепени две чантички, в които, изглежда, си носеше патроните.

Конят беше съвсем обикновено животно — нито добър, нито лош за тежките премеждия, които обикновено предлага Западът. По него нямаше нищо особено, като се изключи едно много скъпо пъстро одеяло, служещо на коня за чул.

Ездачът, изглежда, беше на мнение, че конят му разбира от прерия много повече от самия него. Поне не се забелязваше да го управлява, беше го оставил да върви както си иска и накъдето си иска. Конят мина през няколко падини, после се изкатери по един хълм, спусна се лениво по него, мина доброволно в тръс, след това отново забави ход, накратко, човекът с корковия шлем и глупавата физиономия, изглежда, нямаше определена цел, но затова пък имаше доста свободно време.

Внезапно конят спря, наостри уши, а ездачът се стресна, защото пред него се разнесе остър повелителен глас:

— Стоп, ни крачка напред, иначе стрелям! Кой сте, мастър? Ездачът погледна пред себе си, после назад, наляво и надясно. Не се виждаше жив човек. По лицето му не трепна нито мускул, той махна капака на продълговатата кръгла металическа кутия, прикрепена под седлото, изтърси от нея далекоглед, изтегли частите му, така че той придоби дължина на около пет стъпки, примижа с лявото си око, поднесе далекогледа към дясното и насочвайки го нагоре, почна продължително да оглежда небето, сериозен и задълбочен, докато най-сетне отново се чу същият глас, който сега се смееше:

— Я си приберете телескопа! Не се намирам на луната, а тук долу, на старата майка земя. А сега ми кажете откъде идвате!

Ездачът се подчини, събра отново частите на далекогледа си една в друга, пъхна го в кутията, затвори я грижливо и бавно, като че ли нямаше никаква бърза работа, и посочвайки с ръка зад гърба си, отвърна:

— Идвам оттам!

— Знам го, момчето ми! А накъде отиваш?

— Натам! — отвърна ездачът и посочи с ръка пред себе си.

— Ама ти наистина си чудесно момче! — изсмя се другият, който все още оставаше невидим. — Но понеже веднъж си тръгнал из тази благословена прерия, предполагам, че познаваш законите й. Тук скитат толкова често съмнителни банди, че честният човек се вижда принуден да бъде внимателен при всяка среща. Назад можеш да се върнеш с божията помощ и ако нямаш нищо против. Но ако искаш да продължиш напред, както ми се струва, ще трябва да ни отговориш, и то самата истина. И така започвай! Откъде идваш?

— От замъка Кестълпул — отвърна запитаният като някой ученик, принуден да отговаря пред строгия учител.

— Не ми е известно това място. Къде се намира?

— На географската карта на Шотландия — обясни ездачът и лицето му придоби още по-глупав вид.

— Бог да се смили над разсъдъка ти, сър! Какво ме интересува Шотландия?! А къде отиваш?

— Към Калкута.

— И това име не ми говори нищо. Къде се намира този хубав град?

— В Източна Индия.

— Lack a day! ((англ.) — възклицание, изразяващо удивление, изненада. Б. пр) Значи след като си тръгнал от Шотландия, имаш намерение през този слънчев следобед да прекосиш Съединените щати и да стигнеш до Източна Индия?

— Е, днес няма да стане.

— Тъй, тъй? Нямаше и да ти бъде леко. Сигурно си англичанин?

— Йес.

— Каква ти е професията?

— Лорд.

— Гръм и мълния! Английски лорд с кръгла капела на главата! Трябва да те разгледаме по-добре. Ела, Чичо, този човек сигурно няма да ни изяде. Много ми се иска да му вярвам. Или е откачен, или наистина е английски лорд с пет хектолитра сплин ((англ.) — тъга, меланхолия, скука. Б. пр.) у себе си.

На съседния хълм се появиха две човешки фигури, които до този момент се бяха крили в тревата — едната от тях беше висока, а другата много дребна. Двамата бяха облечени съвсем еднакво, изцяло в кожа, като истински уестмани, дори и широкополите им шапки бяха от кожа. Фигурата на дългия стоеше на хълма вдървено, сякаш там бе побит кол, а дребният пък беше гърбав и имаше ястребов нос, който изглеждаше като острието на нож. Пушките им представляваха стари, много дълги карабини. Малкият гърбушко беше опрял приклада на карабината си на земята, но въпреки това дулото й стърчеше малко над шапката му. Той, изглежда, говореше винаги от името на двамата, защото, докато дългият не беше казал още ни една дума, малкият продължи:

— Мастър, не мърдай все още, защото ще стреляме! Още не сме свършили.

— Да се обзаложим ли? — попита англичанинът, като вдигна глава към тях.

— На какво?

— На десет долара, или на петдесет или сто, както искате вие двамата.

— А за какво ще се обзалагаме?

— Че ще ви застрелям, преди вие да можете да ме застреляте.

— Тогава ще загубиш!

— Така ли мислиш? Well, да заложим по сто долара. Той посегна към един от патрондашите, висящи отзад на колана му, издърпа го отпред, отвори го и извади оттам няколко банкноти. Двамата на хълма се спогледаха учудено.

— Мастър — извика малкият, — ако не се лъжа, влачиш у себе си из прерията цяла торба банкноти.

— А нима можех да сключвам облози, ако нямах пари у себе си? И така, по сто долара казахме, нали? Или някой от вас ще заложи повече?

— Ние нямаме пари.

— Няма значение. Ще ви дам назаем, докато можете да ми ги върнете.

Тези думи бяха изречени толкова сериозно, че дългият зяпна с уста, а гърбушкото извика смаяно:

— Ще ни заемеш пари, докато можем да ти ги върнем ли? Значи си сигурен, че ще спечелиш?

— Уверен съм!

— Но, мастър, за да спечелиш, би трябвало да ни застреляш, преди ние да успеем да го сторим, а как ще ти платим, като умрем?

— Все едно! И без това ще спечеля, а имам толкова много пари, че не са ми потрябвали вашите.

— Чичо — каза малкият на дългия, поклащайки глава, — такова чудо нито съм виждал, нито съм чувал. Ще трябва да слезем при него, за да го поразгледаме по-отблизо.

Той заслиза с бързи крачки, а дългият го последва бавно и толкова вдървено, сякаш бе глътнал бастун. Щом стигнаха долу, гърбушкото каза:

— Прибери си парите. От този облог няма да излезе нищо. И чуй какъв съвет ще ти дам: не показвай кесията си никому, защото може да съжаляваш горчиво или да заплатиш с живота си. Аз наистина не знам какво да мисля за тебе и какво да те правя. Струва ми се, че не всичко е наред в главата ти. Но ми се ще да те поизпитам. Ела с нас малко настрани.

Той протегна ръка, за да хване юздите на коня му, но в този миг в ръцете на англичанина блеснаха два револвера и той извика кратко и строго:

— Махни си ръката, иначе ще стрелям!

Малкият отскочи, уплашено и се опита да вземе пушката си.

— Остави я! Никой да не мърда, иначе стрелям! — Държането и лицето на англичанина изведнъж корено се бяха променили. Нямаше го вече предишният глупав израз, а очите му излъчваха такава интелигентност и енергия, че другите двама не пророниха нито дума.

— Нима си помислихте, че действително съм откачен? — продължи той. — И наистина ли ме взехте за човек, пред когото можете да играете ролята на собственици на прерията? В такъв случай сте се излъгали. Досега вие питахте, а аз отговарях. Но сега и аз искам да знам с кого си имам работа. Какви сте и как се казвате?

Тези въпроси бяха отправени към дребосъка. Той срещна изпитателния поглед на непознатия, който му направи съвсем необичайно впечатление, и отговори полуядосано, полузамислено:

— Не си запознат с тази страна и този начин на живот, затова не ни и познаваш. А нас ни знаят хората от Мисисипи до Фриско (Сан Франциско. Б. пр.) като честни ловци и трапери. Сега отиваме към планините да потърсим някоя група ловци на бобри, към които да се присъединим.

— Well, а имената ви?

— Няма да имаш полза от рождените ни имена. Наричат ме Хъмпи ((англ) — гърбав. Б. пр.) Бил, понеже за съжаление съм гърбав, но пък и нямам намерение заради това да си посипвам главата с пепел; моят приятел е познат под името Чичо Гънстик ((англ.) — дълга металическа пръчка, с която се чистели и зареждали стари пушки; харбия, шомпол Б. пр.), защото винаги ходи тъй, сякаш е глътнал някоя харбия. Така, сега ни познаваш и ще ни кажеш истината и за себе си, без да правиш глупави шеги.

Англичанинът ги изгледа проницателно, като че ли погледът му искаше да проникне дълбоко в сърцата им, след това чертите на лицето му отново добиха приятелско изражение. Той извади от кесията си някакъв документ, разгърна го и им го подаде с думите:

— Не съм се шегувал. Понеже ви считам за добри и честни люде, можете да видите този паспорт.

Двамата разгледаха и прочетоха документа, спогледаха се, после дългият разтвори очи и уста, доколкото му беше възможно, а малкият каза с извънредно учтив тон:

— Наистина сте лорд, лорд Кестълпул! Но, милорд, какво търсите в прерията? Животът ви е в…

— Pshaw! — прекъсна го лордът. — Какво търся тук ли? Искам да се запозная с прерията и Скалистите планини и ще се отправя после към Фриско. Вече съм бил из целия свят, само Съединените щати не ми бяха познати. Но хайде доведете конете си! Въпреки че никъде не ги виждам, все пак мисля, че не сте тръгнали пеша.

— Разбира се, че имаме коне; ей зад този хълм са, където бяхме спрели, за да си починем.

— Тогава последвайте ме!

Сега и неговият тон бе станал заповеднически. Той слезе от коня си и закрачи пред тях в падината. Зад хълма пасяха два коня, които простонародният език нарича обикновено кранти, козли или направо мърши. Неговият кон го беше последвал като куче. Сега другите два коня се опитаха да се приближат до него, но той изцвили гневно и ритна към тях два-три пъти със задните си копита, за да ги откаже от намерението им.

— Ама че отровна змия! — каза Хъмпи Бил. — Изглежда доста необщителен.

— О не — отвърна лордът. — Той разбира само, че още не съм се сприятелил с вас, и затова засега желае също да остане на разстояние от конете ви.

— Нима може да е толкова умен? Няма такъв вид. Струва ми се, че по-рано е теглил рало на нивата.

— Ха! Той е чистокръвен кюрдистански жребец, ако нямате нещо против.

— Тъй ли? А къде се намира пък тази страна?

— Между Персия и Турция. Собственоръчно закупих животното в Кюрдистан и го отведох у дома.

Той каза всичко това с такъв безразличен тон, като че ли да пренесеш цял кон от Кюрдистан до Англия и оттам до Съединените щати, не е по-трудно от пренасянето на едно канарче от Харц до Тюрингер Валд. (красиви планини (сега в по-голямата си част в ГДР). които се намират близо една до друга. Б. пр.) Двамата ловци си размениха скришом погледи. Но той се разположи удобно в тревата, където двамата бяха почивали преди това. На земята се намираше печен сърнешки бут, който бе вече наченат. Англичанинът извади ножа си, отряза едно голямо парче и започна да яде, сякаш месото не беше на двамата, а негова собственост.

— Само така! — обади се гърбавият. — В прерията няма нужда от много церемонии.

— Затова и не се церемоня много — отвърна той. — Ако вие сте застреляли вчера някакъв дивеч за вас и за мене, то аз пък ще застрелям днес или утре за трима ни.

— Тъй ли? А сигурен ли сте, милорд, че утре ще бъдем все още заедно?

— И утре, и още дълго време ще сме заедно. Да се обзаложим ли? Ако искате, мога да заложа десет долара пък и повече. Той посегна към парите си.

— Оставете банкнотите си на мястото, където са — отвърна Хъмпи. — Не искаме да се обзалагаме.

— Тогава седнете при мен! Ще ви обясня.

Те се настаниха на земята срещу него. Той отново ги изгледа изпитателно и каза:

— Пътувах по Арканзас и слязох в Мълвейн. Там се опитах да наема един или двама водачи. Но всички се оказаха негодници. Тръгнах сам, като си казах, че човек може да намери истински прерийни ловци само в прерията. Сега ви срещнах и ми харесахте. Ще тръгнете ли с мене за Фриско?

— Ама Така си ги приказвате, сякаш след един ден пътуване сме там.

— Пътуването си е пътуване. Дали ще трае ден, или година, ми е все едно.

— Хмм. Добре. А имате ли представа какво може да ви се случи по пътя?

— Надявам се да разбера.

— Без такива пожелания. Впрочем и без това няма как да ви придружим. Не сме така богати като вас, живеем от лов и не можем да си позволим неколкомесечно отклонение към Фриско.

— Аз ще ви плащам!

— Тъй ли? Е, тогава можем да пообсъдим тази работа.

— Умеете ли да стреляте?

Гърбавият хвърли към лорда полусъжалителен поглед и отговори:

— Дали може да стреля един прериен ловец! Това е още по-нелепо от въпроса дали вълкът може да яде. И двете неща са така естествени, както и гърбицата ми.

— Все пак бих искал да ви изпитам. Можете ли да свалите онези два лешояда горе?

Хъмпи измери на око височината, където се рееха двете птици, и отвърна:

— Защо не? Наистина за вас туй е невъзможно с тези парадни пушки. — Той посочи към коня на лорда. Пушките висяха все още край стремената. Бяха тъй излъскани, че изглеждаха като нови. А това ужасява всеки уестман.

— Тогава стреляй! — заповяда лордът, без да обърне внимание на последната забележка на гърбавия.

Дребният ловец стана, вдигна пушката си, прицели се бързо и натисна спусъка. Всички видяха, че един от лешоядите беше ударен. той размаха бързо криле, опита се да се задържи във въздуха, но напразно. Беше принуден да се спусне, отначало по-бавно, а после все по-бързо. Най-сетне полетя надолу с прибрани криле и тупна на земята като тежка буца пръст.

— Е, милорд, какво ще кажете? — попита стрелецът.

— Не беше лошо — гласеше безразличният отговор.

— Какво? Само «не беше лошо» ли? Ами я си помислете на каква височина летеше, а куршумът ми попадна право в сърцето му, защото още във въздуха умря! Всеки познавач би нарекъл този изстрел майсторски.

— Well, а сега другия! — кимна лордът на дългия ловец, без да отговори на упрека на гърбавия. Чичо Гънстик се надигна непохватно от земята, подпря се с лявата ръка на своята дълга карабина, вдигна десницата си във въздуха като някой декламатор, отправи поглед към небето, където летеше другият лешояд, и заговори с патетичен глас:

Рей се орелът в простора небесен, лети над реки и скали безсловесен; страстно копней за аромата на мърша, но ще му бързо живота аз свърша!

Докато изричаше тези рими, позата му беше вдървена и непохватна като на някое чучело. Досега той не беше продумал нито една дума и затова смяташе, че тази великолепна поема ще направи толкова по-силно впечатление. Поне той си мислеше така. Ето защо, след като свали вдигнатата си ръка, Гънстик се обърна към лорда и го изгледа в гордо очакване. От доста време лицето на англичанина отново беше придобило глупаво изражение. Сега то имаше такъв вид, сякаш по него смехът и плачът се бореха помежду си.

— Слушахте ли добре, милорд? — попита гърбавият. — Да, Чичо Гънстик си го бива. Бил е артист, а и досега си е останал поет. Иначе дума не продумва, но отвори ли си устата, проговорва с езика на ангелите, тоест в рими.

— Well! — кимна англичанинът. — Дали говори в рими, или бръщолеви глупости, си е лично негова работа, а не моя. Но дали може да стреля?

Дългият поет направи гримаса, при което устата му достигна до дясното ухо и махна широко с ръка, което трябваше да изрази презрението му. После вдигна карабината си, за да се прицели, но скоро я свали. Беше пропуснал удобния момент, понеже по време на поетичните му излияния женският лешояд, изплашен от смъртта на мъжкия, реши да избяга. Птицата се беше отдалечила значително.

— Не е възможно вече да бъде улучен — каза Хъмпи. — Не си ли на същото мнение, Чичо?

Гънстик вдигна двете си ръце към небето по посока на отдалечаващия се лешояд и отговори с глас, който можеше да събуди и мъртвите:

Отнасят го далеч крилата, далеч високо над земята, и радва се в блаженство тайно, че ми убегна най-случайно. , Който иска да го хване, трябва сам орел да стане.

— Глупости! — извика лордът. — не е възможно да бъде улучен?

Наистина ли мислите, че вече не е възможно?

— Да, сър — отвърна Хъмпи. — Никой уестман не може сега да го свали.

— Аха!

Докато лордът изговаряше тази единствена дума, по лицето му пробягна странна усмивка. Приближи се бързо до коня си, взе една от пушките, махна предпазителя й, вдигна я, прицели се, натисна спусъка — всичко това стана за съвсем кратко време, после свали пушката, седна и посегна към бута, за да си отреже още едно парче месо. След малко каза:

— Е, можеше ли да се улучи, или не?

Лицата на двамата ловци изразяваха голямо учудване, дори смайване. Птицата беше ударена, и то точно, защото започна да пада към земята по спирала, чиито кръгове се стесняваха все повече.

— Wonderful! ((англ.) — прекрасно, чудесно! Б. пр.) — извика Хъмпи въодушевено. — Милорд, ако не е случайност…

Той Млъкна. Англичанинът седеше на земята и спокойно дъвчеше, обърнал гръб на падащата птица. Това вече беше просто невероятно!

— Но, милорд — продължи ловецът, — обърнете се, де! Не само че улучихте лешояда, но го и убихте!

— Знам — отвърна англичанинът, без да се обърне, и сложи в устата си парче месо.

— Но вие не гледахте какво ще стане!

— И не беше необходимо, знам какво стана. Куршумът ми никога не отива напразно.

— Но тогава вие сте човек, който спокойно може да се мери с нашите най-прочути уестмани, с Винету, с Олд Файерхенд, с Олд Шетърхенд — поне що се отнася до стрелбата! Нали, Чичо?

Фамозният Чичо Бастун отново зае театрална поза и отвърна, жестикулирайки и с двете си ръце:

Орелът беше поразен, от майсторска ръка свален, от славата се аз отказвам….

— … и няма в рими да приказвам! — обади се англичанинът, като го прекъсна. — Защо е това стихоплетство и този шум. Исках само да разбера що за стрелци сте двамата. А сега сядайте пак и да продължим да преговаряме. Значи тръгвате с мене, а аз ще ви плащам разноските по пътуването. Съгласни ли сте?

Двамата се спогледаха, кимнаха си и отвърнаха «да» в един глас.

— Well! А каква сума искате?

— Милорд, този въпрос ме поставя в затруднено положение. Никога не сме служили някому, а смятам, че не може да става дума за редовно заплащане на скаути ((англ.) — разузнавач, следотърсач. Б. пр.), каквито ще бъдем ние.

— Ол райт! Харесва ми вашата гордост. Наистина може да става въпрос само за един хонорар, към който ще прибавя и допълнително възнаграждение, ако бъда доволен от вас. Дошъл съм тук, за да преживея нещо интересно, да се запозная с прочути ловци, и ще ви направя следното предложение: за всяко преживяно приключение ще ви плащам по петдесет долара.

— Сър — изсмя се Хъмпи, — тогава ще станем богати хора, защото тук не липсват приключения, но за един чужденец е по-разумно да избягва приключенията, вместо да ги търси.

— Но аз ги търся! Ясно ли е! Искам да се срещна и с известни ловци. Преди малко споменахте три имена, които вече неколкократно съм чувал. За всеки от тези трима ловци ви плащам по сто долара — в случай че ги срещнем.

— По дяволите! Нима имате толкова много пари у себе си, милорд?

— Имам толкова, колкото ми трябват за из път. Вашите пари ще си получите едва във Фриско, при моя банкер. Така доволни ли сте?

— Да, разбира се! Ето ръцете ни!

Двамата му подадоха ръка. Той посегна към втората чантичка, висяща отзад на колана му, и извади една книжка.

— Това е моят бележник, където нанасям всичко — обясни той. — Ще открия на всеки от вас сметка, а отгоре ще поставя името и главата му.

— И главата ли? — попита гърбавият учудено.

— Да, и главата! Я застанете за известно време неподвижно! — Той отвори бележника и взе един молив. Те видяха, че поглеждаше ту към тях, ту към хартията, и същевременно движеше молива насам-натам. Не след дълго им показа какво беше нарисувал; те разпознаха сполучливо изобразените си глави, под които стояха имената им.

— На тези листове ще нанасям постепенно сумите, които ще ви дължа — обясни им той. — Ако ми се случи нещастие, ще вземете бележника и ще отидете във Фриско при банкера, чието име написвам ей тука! Той веднага ще ви изплати пълната сума, без да ви прави никакви пречки.

— Чудесно измислено, милорд — каза Хъмпи. — съвсем не ви пожелаваме да … behold, Чичо, я погледни конете ни! Размахват уши и издуват ноздри. Наблизо сигурно има нещо, което ги е разтревожило. Опасна е вълнистата прерия. Ако се изкачиш на хълма, ще те видят, а ако останеш долу, не можеш да забележиш приближаването на врага. Ще се кача за малко горе.

— И аз идвам — заяви лордът.

— По добре да си останете тук, сър! Може да изпортите всичко.

— Pshaw! Няма да изпортя нищо.

Двамата се заизкачваха към върха на хълма. Малко преди да го достигнат, легнаха на земята и пропълзяха внимателно до самия връх. Тревата прикриваше телата им, а главите им се подаваха само дотолкова, доколкото бе необходимо, за да се оглеждат.

— Хмм, като новак не започвате чак толкова лошо, сър — похвали го Хъмпи. — Едва ли аз самият бих могъл да се справя по-добре. Но я вижте онзи човек на втория хълм пред нас, забелязвате ли го?

— Йес! Изглежда, е индианец, нали?

— Да, червенокож е. Да имах… ах, сър, върнете се бързо долу и донесете вашия далекоглед, за да мога да разгледам лицето му.

Лордът изпълни желанието му.

Индианецът лежеше в тревата на върха на споменатия хълм и се взираше настойчиво на изток, където обаче не можеше да се забележи нищо. На няколко пъти той се показваше до пояс над тревата, за да огледа местността наоколо по-добре, но всеки път се скриваше бързо пак в тревата. Ако очакваше някого, то това можеше да бъде само някой неприятел.

Сега лордът донесе далекогледа си, нагласи го и го подаде на гърбавия. Точно в този момент индианецът се обърна да погледне и назад и бе възможно лесно да се разпознае лицето му. Хъмпи свали веднага далекогледа, скочи на крака, така че цялата му фигура можеше да се забележи от мястото на червенокожия, сложи ръце на устата си и извика силно:

— Менака танка, Менака танка! Нека моят брат дойде при белия си приятел!

Индианецът се обърна бързо, позна гърбавата фигура, сръчно се спусна от върха на хълма и изчезна в падината.

— Сега, милорд, може би твърде скоро ще имате възможност да ни платите първите петдесет долара — каза Хъмпи на англичанина и пак се скри в тревата.

— Приключение ли ще има?

— Твърде вероятно, защото съм убеден, че вождът се оглеждаше за врагове.

— Този индианец вожд ли е?

— Да, истински мъж, вожд на осагите. Чичото и аз сме пушили с него лулата на мира, сключили сме братство и следователно сме задължени да му помагаме.

— Well, тогава ми се иска да очаква повече врагове, а не само един-единствен!

— Не си търсете белята! Подобни желания са твърде опасни, защото се сбъдват много лесно. Хайде да слизаме! Чичото ще се зарадва, но ще бъде и доста изненадан да види вожда по тези места.

— Как нарекохте червенокожия?

— На езика на осагите се казва Менака танка, а то означава Доброто слънце или Голямото слънце. Той е много смел и опитен воин и при това не е отявлен враг на бледоликите, въпреки че осагите се числят към голямото племе на все още непокорните сиуси.

Когато се озоваха долу, завариха Чичото във вдървена театрална поза. Беше чул всичко и беше заел тази стойка, за да посрещне червенокожия си приятел по възможно най-достойния начин. След малко конете започнаха да пръхтят и веднага след това видяха, че индианецът се задава. Той се намираше в разцвета на силите си и носеше обичайното индианско облекло от кожа, което бе изпокъсано на няколко места, а на други беше изцапано с прясна кръв. Нямаше оръжия. На всяка от страните му беше татуирано по едно слънце. Кожата на китките му бе ожулена до кръв, навярно е бил вързан, но после е успял да разкъса ремъците около ръцете си. Едно бе сигурно — той бягаше и беше преследван.

Въпреки опасността, която го застрашаваше и изглежда, бе твърде близко, индианецът се приближи бавно и подаде ръка на двамата ловци, без да обърне отначало внимание на англичанина. Със спокоен тон и на много добър английски той каза:

— Веднага познах гласа и фигурата на моя брат и приятел, радвам се, че мога да ви поздравя.

— Ние също се радваме, че те виждаме — бъди сигурен! — отвърна Хъмпи.

Дългият Чичо простря ръце над главата на червенокожия, като че ли искаше да го благослови и извика:

Поздрав искрен приеми, вожде, много пъти ти, при приятели седни и спокойно отдъхни; бързо дай си малко труд и изгризкай този бут!

Той посочи в тревата към останките от бута, пощадени от лорда, а именно кокъла с парчета сухожилия, които бяха устояли на ножа.

— Мирувай, Чичо! — сопна му се Хъмпи. — Сега наистина не е време за стихотворенията ти. Не виждаш ли в какво състояние се намира вождът?

Смъмреният Чичо отвърна патетично:

От подъл враг пленен, избягал той след ден, о, щастие, завчас, насочил се към нас.

Гърбавият се обърна, посочи към лорда и каза на осага:

— Този бледолик стреля много майсторски и отскоро е наш приятел. Нека бъде и твой приятел, както и на цялото ти племе. . Сега червенокожият подаде десницата си и на англичанина с думите:

— Аз съм приятел на всеки добър и честен бледолик. Но крадците, убийците и мародерите ще паднат под ударите на томахока ми!

— Нима си се срещал с толкова лоши хора? — осведоми се Хъмпи.

— Да. Нека братята ми държат пушките си готови, защото моите преследвачи могат да се появят всеки миг, въпреки че досега не съм ги видял. Те имат коне, а аз трябваше да тичам. Но краката на Доброто слънце са бързи и издръжливи като краката на елена, който не може да бъде стигнат от никакъв кон. Описах много дъги и кръгове, а няколко пъти се връщах и в обратна посока. Искат да ме убият.

— Много ли са?

— Много, много са, няколко стотици лоши хора, които бледоликите наричат трампове.

— Трампове? Как ли са дошли дотук и какво ли търсят в тази отдалечена местност? Къде се намират?

— В онази част на гората, която се нарича Осаге-нук, и която ние кръстихме «Място на убийството», защото там беше подло убит нашият най-славен вожд заедно с най-храбрите си воини. Всяка година, щом луната наедрее за тринадесети път, пратениците от нашето племе посещават това място, за да изпълнят на гробовете на падналите герои танца на смъртта. Така и аз тръгнах тази година от нашите ловни полета с още дванайсет воини и се отправих към Осаге-нук. Завчера стигнахме целта си и се настанихме край гробовете да лагеруваме. Днес започнахме тържеството. Бях поставил два поста, но въпреки това бледоликите успяха да се промъкнат близо до нас незабелязано. Навярно са видели следите, оставени от нашите крака и от копитата на конете ни. Нападнаха ни по време на танца, бяхме толкова изненадани, че съпротивата ни трая само няколко мига. Бяха неколкостотин души. Убихме неколцина от тях, те застреляха осем души от моите воини, аз и още четирима бяхме повалени и вързани. Разбрахме, че днес вечерта са решили да ни измъчват при огъня и накрая да ни изгорят живи. Те се разположиха край гробовете, а мен ме отделиха от моите воини, за да не можем да говорим помежду си. Вързаха ме здраво за едно дърво и поставиха до мен един бледолик, за да ме пази, ала ремъкът, който стягаше ръцете ми, не беше здрав. Скъсах го. Вярно, че се вряза дълбоко в месото ми, но бях свободен и като използвах момента, когато моят пазач се отдалечи за малко, успях да се измъкна.

— А четиримата ти спътници? — попита Бил.

— Още са там. Или смяташ, че трябваше да ги потърся? Нямаше да мога да ги спася, та щяхме само да загинем заедно. Реших да бързам към фермата на Бътлър, който е мой приятел, и да поискам помощ от него.

Хъмпи Бил поклати глава и каза: .

— Това е почти невъзможно. От Осаге-нук до фермата са цели шест часа на кон, а ако имаш лош кон, ти трябва и много повече време. Как ще успееш да се върнеш до вечерта, когато твоите другари ще бъдат убити?

— Краката на Доброто слънце са също така бързи, както и краката на коня — отвърна вождът самоуверено. — Бягството ми ще ги принуди да отложат убийството и те най-напред ще положат усилия да ме хванат пак. Така помощта би дошла все пак навреме.

— Този твой извод може да е верен, но може и да не е. Добре стана, че се срещнахме, защото сега не е необходимо да тичаш до фермата на Бътлър. Ние тръгваме с тебе, за да освободим воините ти.

— Наистина ли моят бял брат е решил да ми помогне? — попита индианецът зарадвано.

— Разбира се! Та може ли да бъде иначе? Осагите са наши приятели, а трамповете са врагове на всеки честен човек.

— Но те са толкова много, толкова са многобройни, а ние заедно имаме само осем ръце и осем крака.

— Pshaw! Четири умни глави могат да рискуват да се промъкнат до една орда трампове, за да освободят няколко пленници. Какво мислиш по въпроса, стари Чичо?

Чичо Бастун разпери ръце, притвори унесено очи и извика:

На коня си крилати сега ще полетя и трамповете подли след миг ще връхлетя; а братята осаги, попаднали във плен, свободни ще посрещнат пак утрешния ден.

— Добре, а вие, милорд?

Англичанинът си беше извадил бележника, за да запише името на вожда, сега го прибра на мястото му и отговори:

— Разбира се, че идвам и аз, та това е приключение!

— Но е много опасно, сър!

— Толкова по-добре! Ще платя десет долара повече, значи стават шестдесет. Но ако трябва да яздим, ще се наложи да намерим отнякъде един кон за Доброто слънце!

— Хмм, да — отвърна гърбавият, като го погледна изпитателно. — ама откъде ще го намерим, а?

— Естествено, че от преследвачите му, които вече вероятно са по петите му.

— Съвършено вярно, съвършено вярно! Вие съвсем не сте загубен човек, сър. и ми се струва, че ще се сработим горе-долу. Но освен това щеше да е добре, ако нашият червенокож приятел имаше и някакво оръжие.

— Отстъпвам му една от моите пушки. Ето я. Ще му обясня как се борави с нея. А сега не бива да се бавим повече, трябва да се разположим така, че когато пристигнат преследвачите, да се окажат заобиколени от всички страни.

Изразът на учудване върху лицето на дребния ловец ставаше все по-очебиен. Той измери англичанина с въпросителен поглед и отвърна:

— Говорите като някой стар и опитен ловец, сър! Как смятате, че трябва да се разположим?

— Много просто! Един от нас ще остане на хълма, където бяхме двамата. Той ще посрещне негодниците, също както и вие ме посрещнахте. Останалите трима ще опишат дъга и ще се качат на трите съседни хълма. И когато трамповете се появят, ще се намерят между четирите заети от нас височини, ще ги държим в шах, защото горе имаме прикритие и можем да пречукаме когото си поЖелаем, а те ще видят само дима от пушките ни.

— Говорите като по книга, милорд! Я ни кажете честно, за пръв път ли идвате в прерията?

— Разбира се. Но по-рано съм бил на някои други места, където човек трябва да бъде не по-малко предпазлив, отколкото тука. Вече ви говорих за това.

— Well! Виждам, че няма да берем много ядове с вас, и туй ме радва. Признавам, че щях да направя същото предложение. Съгласен ли си, драги Чичо?

Чичо Бастун направи театрално движение с ръка и каза:

— Ще бъдат обградени, с куршуми умъртвени!

— Добре, значи аз оставам тук, за да ги заговоря веднага щом дойдат. Милордът ще тръгне надясно, ти — наляво, а вождът ще застане на най-предния хълм. По този начин те ще попаднат между нас, а дали ще ги убием, или не, ще зависи единствено от тяхното поведение. Ще говоря с тях толкова високо, че ще можете да чувате всяка дума и ще знаете какво трябва да правите. Ако застрелям някого от тях, ще бъде сигурен знак да започнете да стреляте по другите. Никой не бива да ни се изплъзне. Не забравяйте, че са убили осем осаги, без да са видели нищо лошо от тях! Но да щадите конете, те ще ни трябват. А сега — на работа, мешърс! Мисля, че не бива да се бавим повече.

Той се изкачи на близкия хълм и се скри в тревата, откъдето неотдавна заедно с англичанина беше наблюдавал индианеца. Останалите трима изчезнаха в страничните падини. Конете си останаха на място. Лордът взе далекогледа със себе си.

Измина около четвърт час, без да се появи някакво човешко същество. След това откъм височината, на която се беше разположил англичанинът, се чу вик:

— Внимавайте, идват!

— Тихо! — обади се гърбавият.

— Pshaw! Не могат да ме чуят, сега са все още на около една миля от нас.

— В каква посока?

— Право на изток. Току-що видях с далекогледа на един хълм две фигури, които гледаха насам — сигурно търсят вожда. Оставили са конете си в падината.

Отново измина известно време, после чуха конски тропот, който наближаваше. В падината, разпростряла се пред гърбавия, се появиха двама конници, които яздеха един до друг. И двамата бяха много добре въоръжени, а и конете им бяха чудесни. Те не откъсваха поглед от следите на вожда. Веднага след тях се появиха още двама ездачи, а после и още един — следователно преследвачите бяха петима. Щом достигнаха средата на падината и така се озоваха между четиримата залегнали мъже, Бил извика:

— Стоп, мешърс, нито крачка напред! Иначе ще чуете гласа на пушката ми!

Те се спряха изненадани и погледнаха нагоре, но не забелязаха никого, защото гърбавият се беше скрил във високата трева. Но все пак се подчиниха на заповедта му и човекът, който ги водеше, отговори:

— По дяволите! И по тези пътища ли дебнат разбойници? Я се покажи и ни обясни с какво право ни спирате!

— С правото на всеки ловец, който среща непознати хора.

— И ние сме ловци. Ако сте почтен човек, покажете се да ви видим!

И петимата трампове бяха взели пушките си, видът им никак не беше миролюбив, но въпреки това дребният ловец каза:

— Тъй като съм честен човек, мога да ви се покажа. Ето ме! Той скочи на крака, което им даде възможност да огледат фигурата му. Но той нито за миг не ги изпускаше от очи.

— Zounds! — извика един от тях. — Ако не се лъжа, този е Хъмпи Бил!

— Така ме наричат.

— Но тогава и Чичо Гънстик е наблизо, защото двамата са неразделни!

— Нима ни познавате?

— Струва ми се, че да, още от по-рано имам да си говоря с вас!

— Но аз не ви познавам!

— Възможно, защото сте ме виждали само отдалече. Момчета, този тарикат ни пречи, дори ми се струва, че се е съюзил с индианеца. Да го смъкнем от хълма!

Той се прицели в малката фигура и натисна спусъка. Бил веднага падна в тревата като подкосен от куршум.

— Heigh-day, добър изстрел! — извика човекът. — А сега остана само Гън…

Той не можа да довърши изречението си. Бил се беше хвърлил нарочно на земята, за да не бъде ударен от куршумите; сега от двете цеви на пушката му изскочиха пламъчета, а веднага след това изтрещяха и пушките на другите трима. Петимата трампове паднаха от конете си на земята, а четиримата победители слязоха от височините в падината, за да попречат на конете да се разбягат. Претърсиха трамповете.

— Добре си свършихме работата — каза Бил, — нито един изстрел не е отишъл на вятъра. Смъртта им е настъпила веднага.

Вождът на осагите разгледа двамата убити от него, в чиито чела се беше целил. Погледна малките дупки от куршумите непосредствено над основата на носа и се обърна към лорда:

— Пушката на моя брат има доста малък калибър, но тя е превъзходно оръжие, на което може да се разчита.

— И аз мисля така — кимна англичанинът. — Поръчах си двете пушки специално за прерията.

— Нека моят брат ми продаде тази пушка. Ще му дам сто боброви кожи за нея.

— Не я продавам!

— И за двеста ли няма да я продаде?

— Не, ако ще бобровите кожи да са десет пъти по-големи от кожата на слон.

— Тогава аз ще му предложа най-голямата цена, каквато изобщо е възможна — срещу тази пушка ще дам най-добрия жребец на осагите!

По лицето му си личеше, че предложената от него цена е нещо невиждано, но лордът поклати глава и отвърна:

— Лорд Кестълпул никога не разменя и не продава. Какво ще правя с твоя кон, когато моят има поне същите чудесни качества като него?

— В цялата савана няма по-хубав кон от моя. Но понеже не искам да принуждавам моя бледолик брат да продаде пушката си, аз му я връщам. При убитите има предостатъчно оръжие.

Той му върна пушката, но по лицето му се четеше голямо разочарование. От убитите взеха всички полезни вещи. Докато претърсваха джобовете им. Бил рече:

— Този негодник каза, че ме познавал. Но аз не мога да си спомня да съм го виждал някога. Няма значение! Кой знае колко злодеяния предотвратиха нашите куршуми. Сега вождът ще получи и един кон, а ни остават още четири — тъкмо колкото ни трябват за осагите, които искаме да освободим.

— Веднага ли тръгваме към трамповете? — попита англичанинът.

— Разбира се! Познавам местността и знам, че не можем да пристигнем в Осаге-нук, преди да настъпи вечерта, тъй като и без това не бива да се движим по най-правия път, а ще опишем дъга, която ще ни отведе в гората зад трамповете.

— А труповете?

— Ще ги оставим тук. Или имате желание да погребем тези негодници, да им построим мавзолей, а? Нека лешоядите и койотите ги погребат в стомасите си. Не заслужават по-добра участ!

Тези думи навярно могат да се нарекат жестоки, нехристиянски, но нежността и чувствителността в Дивия запад изглеждат по иначе. В онези места, където наоколо те заплашват смърт и гибел, много често се виждаш принуден да се съобразяваш преди всичко със самия себе си и да избягваш онова, което би могло да застраши личната ти сигурност.

Навързаха свободните коне един зад друг, яхнаха конете си и препуснаха, отначало право на север, за да завият по-късно на изток. Вождът яздеше пред всички. Целия следобед препускаха през откритата вълниста прерия. Когато слънцето се канеше да залезе, в далечината се показа тъмна ивица гора и осагът каза:

— Това е краят на гората. В началото й тревистата прерия се вдава навътре и образува ъгъла на мястото, наречено от нас «Място на убийството», където се намират гробовете на нашите убити съплеменници. Щом влезем в гората, ще ни е необходим само четвърт час, за да достигнем до лагера на трамповете.

Тогава Бил спря коня си, слезе и седна в тревата, без да каже нито дума. Чичото и индианецът последваха примера му, сякаш се разбираше от само себе си. Накрая и англичанинът слезе от коня си, но се осведоми:

— Мисля, че не бива да губим време. Как ще освободим осагите, ако седнем тук и скръстим ръце в скута си?

— Грешите много, сър — отвърна гърбавият. — Да не мислите, че трамповете ще останат да седят спокойно в лагера си?

— Едва ли!

— Сигурно не! Трябва да ядат и ще отидат на лов. Те са се пръснали из гората. А там, където ще влезем в гората, тя е широка само четвърт час и е лесно да се предположи, че тъкмо там ще има хора, които могат да ни забележат. Тъй че се налага да чакаме тук търпеливо, докато се стъмни, след това тези разбойници ще се приберат в лагера си, а ние ще достигнем гората незабелязано. Сега ясно ли ви е?

— Well! — кимна лордът и седна на земята. — Не съм мислил, че мога да бъда толкова глупав!

— Щяхте да се напъхате право в ръцете на тези мили хорица, а аз и Чичо то щяхме да носим бележника ви до Фриско, без да получим нито един долар.

— Без да получите нищо ли? Защо?

— Защото още не сме преживели приключението си напълно.

— Преживяхме го! Вече мина и е нанесено. Срещата с вожда и убиването на петимата трампове е едно завършено приключение за петдесет долара. Вече е отбелязано. Освобождаването на осагите е ново приключение.

— Йес!

— Е, тогава записвайте все така старателно, сър — засмя се Бил. — Ако продължавате да разчленявате всяко приключение на приключения ще трябва да ни платите във Фриско такава сума. че ще има да се чудите откъде да я вземете!

Лордът се усмихна под мустак:

— Все ще се намери. Ще ви платя, без да се наложи да продавам замъка Кестълпул.

Слънцето се скри и вечерните сенки пробягнаха по падините, заизкачваха се все по-нависоко по хълмовете и накрая ги покриха целите. Скоро цялата земя изчезна в мрачната им одежда. Небето също беше тъмно и беззвездно.

Настана време за тръгване. Отначало не стигнаха до самата гора. Предпазливостта налагаше да оставят конете на открито.

Всеки уестман носи у себе си дървени колчета, които се забиват в земята, за да се завържат за тях поводите на коня. Животните бяха вързани по този начин и всички се отправиха към гората в индианска нишка.

Червенокожият вървеше най-напред. Краката му стъпваха толкова тихо по земята, че не можеше да се долови никакъв шум. Лордът, който го следваше, се мъчеше да върви също така безшумно. Наоколо не се чуваше нищо освен лекият шепот на вятъра, който леко поклащаше върховете на дърветата.

Сега индианецът хвана десницата на англичанина и му пошепна:

— Нека моят бял брат подаде другата си ръка назад, на следващия, така че всички бледолики да образуват верига, която ще водя аз.

Докато с едната си ръка той опипом намираше пътя, с другата водеше белите след себе си. На лорда му се стори, че вървяха цяла вечност, защото в подобни положения минутите се превръщат в часове. Най-после вождът спря и прошепна:

— Нека братята ми се ослушат. Аз чух гласовете на трамповете.

Всички напрегнаха слух. Дочуха се гласове, но от такова разстояние, че нищо не можеше да се разбере. След като повървяха още малко, те забелязаха слаба светлина, която им помагаше вече да различават стволовете на дърветата.

— Нека моите братя ме почакат тук, докато се върна — каза осагът. Той се шмугна между дърветата и в следващия миг изчезна от погледите им. Измина повече от половин час, преди да се появи. Не можеха нито да вървят, нито да чуят завръщането му, той просто изникна пред тях като че ли изпод земята.

— Какво става? — попита Бил. — Какви са вестите?

— Дошли са още трампове, още много трампове.

— Проклятие! Дали тези вагабонти не са решили да провеждат тук някое сборище? Тогава тежко на фермерите, които се намират наоколо. Можа ли да чуеш какво си говореха?

— Запалени са много огньове и цялата околност е осветена. Трамповете са образували голям кръг и по средата стоеше един бледолик с червена коса, който държеше дълга реч на висок глас. Вниманието ми бе заето изцяло в търсене на мястото, където са моите червени братя, и затова успях да запомня много малко от онова, което той говореше.

— Е, а какво запомни? За какво ставаше дума?

— Той каза, че богатството било натрупано от богатите за сметка на бедните и трябвало да им се отнеме. Твърдеше, че държавата не бивало да събира данъци от поданиците си и затова трябвало да й се вземат всички пари, които имала в касите си. Каза, че всички трампове били братя и можели да забогатеят бързо, ако приемели предложенията му.

— Дявол го взел! А после?

— Не обърнах повече внимание на думите му. Говореше се за някаква пълна голяма каса, за строежа на някаква железопътна линия и че трябвало да я оберат. Повече не чух нищо от думите му, защото забелязах мястото, където се намират моите братя.

— Къде е то?

— Близо до един по-малък огън, край който никой не седеше. Вързани са за стволовете на дърветата и при всекиго е поставен по един трамп, за да го пази.

— Тогава няма да е лесно да се промъкнем до тях.

— Но не и невъзможно. Аз можех да прережа ремъците им, но исках преди това да взема със себе си моите бели братя. Все пак се промъкнах до един от моите воини и му прошепнах, че ще ги освободим.

— Тези трампове не са никакви уестмани. Направили са голяма глупост, като не са поставили пленниците си в средата на лагера. Води ни към мястото, където се намират!

Вождът поведе четиримата, които започнаха да прибягват от дърво към дърво, като се стремяха, доколкото бе възможно, винаги да остават в сянката на дърветата. Така те наближиха бързо лагера, където можаха да преброят осем огньове. Най-малкият от тях беше запален в онзи край от откритата площ, който се врязваше най-дълбоко в гората и се намираше много близо до дърветата. Натам се отправи и вождът. Той се спря веднъж за няколко мига и прошепна на тримата бели:

— Сега край този огън седят няколко бледолики. Преди нямаше никой. Между тях е и човекът с червената коса. Изглежда, тези хора са водачите на трамповете. А виждате ли на няколко крачки от тях моите осаги край дърветата?

— Да — отвърна гърбавият. — Червенокосия е свършил речта си и сега тези негодници са се отделили от другите, за да се съветват. Ще бъде много важно, ако успеем да научим намеренията им. Тук не могат да се съберат толкова много трампове само заради някаква дреболия. За щастие виждам между дърветата няколко храста. Ще се опитам да пропълзя дотам, за да чуя какво си говорят.

— Нека по-добре моят брат се откаже от това — предупреди го вождът.

— Защо? Да не мислиш, че ще се оставя да ме спипат?

— Не. Знам, че моят брат умее да пълзи безшумно, но все пак биха могли да го забележат.

— Да ме забележат да, но не и да ме хванат.

— Да, моят брат има бързи нозе и лесно ще избяга, но след това ще ни бъде невъзможно да освободим осагите.

— Не е така. За няколко мига ще пречукаме пазачите и ще срежем ремъците им. после изчезваме бързо в гората и отиваме при конете. Бих искал да видя трампа, който би ни попречил! И така, ще се промъкна към огъня. Ако ме забележат, тичате веднага към пленниците. Нищо не може да ни се случи. Чичо, дръж ми пушката!

Той му подаде карабината си, легна на земята и запълзя към огъня. Задачата му се оказа много по-лесна, отколкото си беше мислил. Трамповете говореха толкова високо, че той се спря насред пътя, защото вече можеше да чува всяка дума.

Вождът беше казал, че четиримата насядали мъже около огъня са сигурно водачите на трамповете, и наистина не се бе излъгал. Единият от тях, червенокосият, беше Корнъл Бринкли, пристигнал тук привечер с малцината свои хора, спасили се от рафтърите. Той говореше в момента и Хъмпи Бил го чу да казва:

— Мога да ви предвещая голям успех, защото там се намира главната каса. Значи сте съгласни?

— Да, да, да — отвърнаха другите трима.

— А какво става с фермата на Бътлър? Искате ли да участвате и там? Или сам да свърша тази работа, като взема тридесетина от вашите хора?

— Разбира се, че ще участваме и ние! — обади се един от тях. — Не виждам защо трябва да те оставим да туриш в джоба си всичките пари! Но все още е открит въпросът дали парите вече са пристигнали.

— Още не са. Рафтърите не са успели веднага да си намерят коне, а аз още на следващото утро се сдобих с едно хубаво животно. И така, те не могат да са вече във фермата. Но Бътлър и без това е достатъчно богат. Ще нападнем фермата, ще я ограбим и ще дочакаме спокойно пристигането на рафтърите и на онези подлеци, които ги водят.

— Сигурен ли си, че те наистина ще се отправят към нея?

— Стопроцентово. Олд Файерхенд трябва да отиде във фермата заради един инженер, който във всеки случай е вече там.

— Какъв е този инженер? Какво пък търси той там?

— Нищо. Това е друга история, която изобщо няма да ви интересува. Може би ще ви я разкажа някой друг път. Възможно е да ви вербувам после и за един друг удар, при който могат да се спечелят маса пари.

— Говориш със загадки! Да си призная откровено, не ми се ще особено да си имам работа с този Олд Файерхенд.

— Глупости! Какво би могъл да ни направи? Помисли си, че около нас са се събрали четиристотин юнаци, които биха тръгнали и срещу дявола!

— Хмм, тук си прав. А кога ще потеглим?

— Утре по обед, за да стигнем фермата привечер. Тя е голяма и от нея ще стане хубав огън, на който бихме могли да направим чудесно печено.

Хъмпи Бил беше чул достатъчно. Той запълзя към своите другари и ги подкани да се заловят с освобождаването на осагите. По негово предложение всеки трябваше да се промъкне зад един от пленниците, ала вождът го прекъсна:

— Това, което предстои да става сега, не е работа на бледоликите мъже, а на червенокожите. Аз тръгвам сам и моите братя ще ми се притекат на помощ само ако бъда забелязан.

Той легна на земята и се запромъква като змия.

— Какво иска да направи? — попита англичанинът тихо.

— Ще ни даде урок по ловкост — отвърна Бил. — Наблюдавайте пленниците внимателно! Ако се объркат нещата, трябва веднага да изтичаме при тях и да помагаме. Необходимо е само да прережем ремъците и да бягаме към конете.

Лордът последва указанията му. Огънят, около който седяха четиримата предводители на трамповете, беше отдалечен на около десет крачки от края на гората. На едни от първите дървета бяха завързани пленниците. Бяха вързани прави за ръцете и краката. До всеки пленник седеше или лежеше по един въоръжен пазач. Англичанинът напразно напрягаше зрението си, за да види вожда. Забеляза само че един от пазачите, който досега седеше, легна, и то с по-рязко движение, като че ли се беше отърколил. И другите трима пазачи се раздвижиха един след друг, странното беше само, че главите на всичките останаха да лежат в сенките на дърветата. При това не се беше чул ни най-малък шум.

Измина още малко време и изведнъж лордът забеляза, че вождът лежи между него и Бил.

— Какво, свърши ли? — попита Бил.

— Да — отвърна индианецът.

— Но твоите осаги са все още вързани! — прошепна му лордът.

— Не, те само останаха в същото положение, за да мога да говоря с вас. Ножът ми прониза сърцата на пазачите, след което им взех скалповете. Сега ще се промъкна пак до дърветата, за да отида с моите червени братя при конете на трамповете, където се намират и нашите коне. Понеже всичко мина тъй добре, не ни се иска да си тръгнем без конете.

— Защо ви трябва да се излагате и на тази опасност? — опита се да го предупреди Бил.

— Моят бял брат се заблуждава. Вече няма никаква опасност. Щом видите осагите да изчезват от дърветата, можете да тръгват е. Скоро ще чуете тропота на конете и виковете на трамповете, които ги охраняват. После ние ще дойдем на мястото, където слязохме от конете, хау!

Последната дума потвърждаваше, че всяко възражение е излишно. След това той внезапно изчезна. Лордът започна да наблюдава пленниците. Те стояха изправени непохватно до дърветата, но после мигновено се изгубиха от погледа му, сякаш потънаха в земята.

— Wonderful! — прошепна той въодушевено на гърбавия. — Също както става в романите!

— Хмм! — отвърна дребосъкът. — Ще има да преживеете при нас още най-различни романи, но четенето е по-лесно от преживяването.

— Ще тръгваме ли?

— Още не. Иска ми се да видя физиономиите на тези негодници, когато разберат цялата работа. Почакайте още малко.

Не мина много време и откъм другата страна на лагера се разнесоха уплашени викове, последваха ги нови крясъци и си личеше съвсем ясно, че произхождат от индиански гърла. После се дочу такова пръхтене, цвилене и тътен от конски копита, че земята потрепера.

Трамповете наскачаха. Всички викаха, крещяха и питаха какво се е случило. Тогава проехтя гласът на Червения Бринкли:

— Осагите са избягали! По дяволите, кой ги е… Той изведнъж прекъсна думите си. Беше се приближил бързо до пазачите и хвана един от тях, за да го изправи. Ала видя изцъклените му очи и окървавения череп, където косата липсваше. Бринкли издърпа в светлината на огъня и втория, и третия, и четвъртия и изкрещя ужасен:

— Мъртви! Скалпирани и четиримата! И червенокожите са избягали! А накъде?

— Индианци, индианци! — чуха се викове от посоката, където бяха конете на трамповете.

— На оръжие! На конете! — изрева Корнъл. — Нападнат и сме. Искат да отвлекат конете ни!

Последва сцена на неописуем хаос. Всички тичаха един през друг, но никъде не се виждаше врагът и едва след известно време-. когато духовете малко се поуспокоиха, се установи, че липсват само плячкосаните от индианците коне. Претърсиха околността на лагера, но без никакъв успех. Решиха, че в гората са били скрити и други осаги, които са се промъкнали, за да освободят другарите си. При това са убили пазачите с нож в гърба и са ги скалпирали, след което са взели индианските коне. Необяснимо остана за трамповете само съвършено безшумното убийство на пазачите. А как ли биха се учудили, ако можеха да разберат, че всичко е извършено от един-единствен човек. Един-единствен човек, който беше показал истинско индианско майсторство и ловкост!

Когато след известно време водачите на трамповете се събраха отново около своя огън, Корнъл каза:

— Тази случка не беше кой знае какво нещастие за нас, но ще ни принуди да променим утрешния си план. Ще тръгнем колкото се може по-рано оттук.

— Защо?

— Защото осагите са чули всичко, каквото приказвахме. Цяло щастие е, че не знаят нищо за намеренията ни при Игъл Тейл, защото за тях не говорихме тук, а при големия огън. Но знаят какво ще правим при фермата на Бътлър.

— И ти мислиш, че ще предупредят фермата?

— Разбира се!

— Нима тези диви негодници са приятели с Бътлър?

— Дали са приятели, или не, няма значение, ще го предупредят, за да ни отмъстят и да ни подготвят «топъл» прием.

— Наистина е доста вероятно, затова и аз смятам, че е много уместно да тръгнем колкото се може по-бързо. Любопитен съм само къде се бавят още петимата, които тръгнаха да гонят вожда!

— И аз не мога да разбера. Ако беше побягнал из гората, щеше да бъде много трудно да го открием, ако не и невъзможно. Но следите му водят далеч в откритата прерия и той няма кон. Без съмнение са го спипали.

— Разбира се. Но сигурно нощта ги е изненадала на връщане и са объркали посоката. Или пък са спрели да нощуват, за да не се заблудят, и утре сутринта ще се присъединят към нас. Положително ще видим следите им, защото те тръгнаха в посоката, в която ще потеглим и ние.

Но той се заблуждаваше. Небето или по-точно облаците се погрижиха да заличат дирите. По-късно започна да вали дъжд, който трая няколко часа и унищожи всички следи, оставени от хората и конете.

Шеста глава

Изморителна езда в мрака

Бил, Чичото и англичанинът се отправиха бързо към конете си, доколкото им позволяваха тъмнината и дърветата. Благодарение усета на двамата ловци те успяха да намерят мястото, където бяха оставили конете. Лордът едва ли би могъл да се оправи сам, защото падините и хълмовете си приличаха през нощта още повече. Те отвързаха поводите на конете, яхнаха ги и взеха в ръце юздите на свободните животни.

Едва бяха свършили тази работа, когато чуха да се приближават петимата индианци.

— Тези трампове са слепи и глухи — каза Доброто слънце, — мнозина от тях ще се отправят към Вечните ловни полета, за да служат на духовете на осагите.

— Искаш да си отмъстиш ли? — попита Бил.

— А нима днес не загинаха осем осаги, чиято смърт трябва да бъде отмъстена? Та нямаше ли и ние останалите да бъдем измъчвани и убити? Ще се отправим към вигвамите на осагите, за да вземем много воини. След това ще проследим дирите на тези бледолики и ще убием от тях толкова, колкото Маниту ни изпрати в ръцете.

— Къде пасат сега стадата на осагите?

— На запад.

— Значи ще минете покрай фермата на Бътлър?

— Да.

— А колко време ти е необходимо, за да стигнеш от фермата до твоите хора?

— Ако не се бавим и конете ни са добри, още след половин ден ще срещнем първите стада.

— Много добре. Налага се да побързаме, за да спасим Бътлъровата ферма.

— Какво каза моят бял брат? Бътлър е приятел и защитник на осагите. Да не го грози опасност?.

— Да. Но да не говорим сега за това. Трябва най-напред да се отдалечим от трамповете. Те са решили утре да нападнат фермата и се налага да побързаме, за да предупредим собственика й.

— Уф. Нека моите червенокожи братя вземат поводите на свободните коне, за да могат бледоликите ми братя да ме следват по-лесно.

Неговите хора се подчиниха и поеха поводите на свободните коне; тогава всички препуснаха в галоп между ниските хълмове в посоката, в която вождът беше бягал пред преследвачите си. В същата посока се намираше и фермата на Бътлър, която осагът възнамеряваше да посети.

В галоп! И то в такава тъмнина! Дори и през деня из тази прерия можеше да се ориентира само човек, който я познава добре, но да не се изгубиш из вълнистата прерия и през нощта, беше вече едва ли не чудо. Когато англичанинът се обърна с няколко думи в този смисъл към Бил, той отговори:

— Да, сър, наистина вече забелязах, че сте човек на място, ала тук и вие ще видите, чуете и преживеете някои неща, които досега сте считали за невъзможни.

— Значи и ти не би се заблудил сега?

— Аз ли? Хмм! Ако искам да бъда искрен, ще трябва да ви кажа, че никога няма и през ум да ми мине да се нося с такава бързина между тези хълмове. Аз бих яздил бавничко-бавничко и бих оглеждал внимателно накъде завива всяка падина. Но въпреки всичко утре рано сутринта пак нямаше да стигна мястото, закъдето съм тръгнал.

— Но тогава същото може да се случи и на вожда?

— Не, не може, един такъв индианец буквално надушва пътя и посоката. А което е най-важното — сега той язди собствения си кон. Сигурно е, че това животно няма да се отклони и на метър от дирята, която е оставил днес неговият господар. Небето е черно като катран, а от земята не мога да видя и толкова, колкото да се закрепи на върха на някоя игла, но въпреки всичко галопираме като посред бял ден по някой равен път, и аз се обзалагам, че преди да са изтекли шест часа, конете ни ще спрат точно пред вратите на Бътлъровата ферма.

— Какво? Какво? — извика англичанинът зарадвано. — Искаш да се обзаложиш ли? Великолепно! Значи такова е твоето мнение? Е. аз твърдя обратното и залагам пет долара или по-добре десет. Или да се обзаложим на по-голяма сума?

— Благодаря, милорд! Но туй за облога е просто езиков израз. Повтарям ви, че никога не се обзалагам. Задръжте си парите! Ще ви потрябват за друго. Не забравяйте колко ще трябва да платите на мен и на Чичото само за днешния ден!

— Сто долара. Петдесет за четиримата убити трампове, петдесет за освободените осаги, а нападението над фермата, което несъмнено ще отблъснем, е друго приключение и ще струва също петдесет долара.

— Не е толкова сигурно, че ще успеем да отблъснем нападението, както вие си мислите. Но как стоеше въпросът с Олд Шетърхенд, Винету и Олд Файерхенд? Колко щяхте да ни платите, ако видите някой от тези трима мъже?

— Сто долара!

— Твърде е вероятно да срещнем Олд Файерхенд още утре или вдругиден, той също иска да отиде във фермата на Бътлър.

Вождът, който яздеше начело, чу тези думи, обърна се и без да забавя хода на коня си, попита:

— Олд Файерхенд, този прочут бледолик, ще дойде във фермата?

— Да. Чух го от Корнъл.

— От червенокосия човек, който държеше дългата реч? Откъде го е научил той? Видял ли е прочутия ловец и говорил ли е с него?

Докато препускаха напред, Бил разказа какво беше чул.

— Уф! — извика вождът. — Тогава фермата е спасена, защото главата на този бледолик струва повече от оръжията на хиляда трампове. Радвам се, че ще го видя!

— Познаваш ли го?

— Пушил съм с него калюмета. Почувства ли, започна да вали? Това е хубаво, защото дъждът ще даде на смачканата трева сила да се изправи за кратко време. Трамповете няма да могат утре сутринта да забележат следите ни.

Всъщност пътят не предлагаше никакви трудности: нямаше нито камъни, нито дупки, нито каквото и да било препятствие, което да забавя конете, а падините бяха толкова широки, че няколко коня винаги можеха да препускат един до друг съвсем спокойно. Навсякъде земята беше покрита с мека трева. Единствената пречка представляваше тъмнината.

От време на време ездачите оставяха конете си да повървят ходом, за да не се изтощят прекалено много, но най-често яздеха в тръс или галоп. След като изминаха няколко часа, изглежда, предишната увереност на Бил все пак се поразклати, защото той попита вожда:

— Уверен ли е моят брат, че яздим във вярната посока?

— Нека моят бял брат не се тревожи — отвърна индианецът. — Ние се движим много бързо и скоро ще стигнем мястото, където днес се срещнахме.

Дали постоянните упражнения, или вроденият инстинкт караха този индианец да изговаря думите с такава увереност? На Бил изобщо не му се вярваше, че бяха изминали такова голямо разстояние. Но заедно с дъжда откъм гърбовете им бе задухал остър вятър, който значително улесняваше движението на конете.

Не мина много време и изведнъж конят на вожда забави своя ход, след това съвсем спря, без неговият ездач да се беше намесил. Конят изпръхтя леко.

— Уф! — каза червенокожият тихо. — Пред нас сигурно има хора. Нека моите братя се ослушат, без да се движат, и да подушат внимателно въздуха!

Групата застана съвсем тихо и можеше да се чуе как вождът задуши въздуха.

— Огън! — пошушна той.

— Нищо не виждам! — обади се Бил.

— Но аз подушвам дима, който, изглежда, идва иззад следващия хълм. Нека моят брат слезе от коня си, за да се изкачим двамата на възвишението.

Те оставиха конете си и се запромъкваха един до друг към хълма. Не се бяха отдалечили и на десет метра, когато около гърлото на индианеца се сключиха две силни ръце и го събориха на земята. Въпреки че той заудря наоколо с ръце и крака, не му беше възможно да издаде никакъв звук. В същото време две други ръце стиснаха гърлото на гърбавия и също го събориха на земята.

— Държите ли го здраво? — попита съвсем тихо онзи, който беше сграбчил индианеца. Въпросът беше зададен на немски език.

— Така съм го пипнал, че и дума не може да каже — гласеше също тъй тихият отговор.

— Тогава бързо зад хълма! Трябва на всяка цена да разберем с кого си имаме работа. Тежи ли ви много?

— Ни най-малко! Този човек е лек като муха, която цели седмици нито е яла, нито е пила. Божее ама изглежда, че има отзад някаква гърбица, сякаш му е изкривен гръбначният стълб! Да не би да е…

— Какво?

— Да не би да е моят добър приятел Хъмпи Бил!

— Ще разберем при огъня. Засега поне можем да бъдем сигурни, че никой не ще ни последва. Останалите няма да се помръднат от мястото си, понеже ще очакват завръщането на двамата.

Всичко бе станало толкова бързо и безшумно, че спътниците на двамата пленени нямаха никакво понятие от случилото се, въпреки че бяха толкова близо. Олд Файерхенд — защото това беше самият той — взе на ръце своя пленник, а Дрол повлече другия по тревата след себе си. Отвъд възвишението на земята лежаха изморени коне, гореше малък огън и на неговата светлина можеха да се различат около двадесетина фигури, които държаха в ръцете си пушки, готови да посрещнат с куршуми всеки неприятел.

— Гръм и мълния! — каза Олд Файерхенд, когато занесе пленника си в осветения от огъня кръг. — Та това е Менака танка, вождът на осагите! Няма защо да се страхуваме от него.

— По дяволите! — извика и Дрол. — Наистина е Бил, Хъмпи Бил! Човече, приятелю, любимо същество, не можа ли да ми кажеш, че си ти, когато те пипнах за гушата? А сега лежиш тук и не можеш нито да говориш, нито да си поемеш дъх! Ставай и ела в обятията ми, братко! Ах, вярно, та той изобщо не разбира немски! Естествено че няма да ме разбере! Скачай най-после, сърце мое! Не съм искал да те удуша, наистина, макар и наполовина вече да съм го сторил.

Бил лежеше на земята със затворени очи и се мъчеше да си поеме въздух; най-после той отвори очи, отправи дълъг и все по-проясняващ се поглед към наведения над него Дрол и попита с дрезгав глас:

— Нима е възможно? Леля Дрол!

— Разбира се, че съм аз — отвърна възторжено Дрол, но вече на английски.

— Бях съборен така бързо, че… ха, Олд Файерхенд! Той забеляза изправения ловец и тази нова изненада му възвърна окончателно способността да се движи. Хватката на Олд Файерхенд се оказа далеч по-мощна от хватката на Леля Дрол. Вождът все още лежеше на земята неподвижен и със затворени очи.

— Да не е умрял? — попита Бил.

— Не — отвърна великанът, подавайки ръка на дребния ловец. — Само е изгубил съзнание, но скоро ще дойде на себе си. Здравей Бил! Кой е заедно с вас? Предполагам, че са индианци от племето на вожда?

— Да, четирима са.

— Само четирима? Значи имате свободни коне?

— Да. Но освен това при нас са и Чичо Гънстик и един английски лорд.

— Лорд ли? Значи ще видим благородник. Доведете хората! Бил се затича. Но той измина само половината път, после спря и извика радостно:

— Чичо, елате насам! Срещнахме приятели. Тук са Олд Файерхенд и Леля Дрол.

Чичо Гънстик последва поканата му. Рафтърите се надигнаха от тревата, за да поздравят новопристигналите. А как се учудиха те, щом видяха вожда в безсъзнание и разбраха какво се беше случило! Осагите слязоха от конете си и застанаха до тях, отправяйки отдалече към прочутия ловец погледи, изпълнени с почит и уважение. Лордът опули очи и се приближи бавно към него; Лицето му имаше такъв глупав вид, а носът му представляваше такава гледка, че човек можеше да се разсмее с глас. Олд Файерхенд му подаде ръка и каза:

— Добре дошли, милорд! Сигурно сте били в Турция и в Индия, а може би и в Африка?

— Откъде знаете, сър? — попита англичанинът.

— Предполагам, защото на носа ви все още има остатък от Bouton d’Alep (Aлепски оток. по името на сирийския град Алеп. Б. пр.). Който е предприемал такива пътешествия, ще се оправи и тук. въпреки че…

Той млъкна и огледа с усмивка екипировката на англичанина и-особено скарата, окачена на раницата му. В същия миг вождът дойде на себе си. Той отвори очи, пое дълбоко дъх, скочи и изтегли ножа си — за всичко това му бяха необходими секунда-две. Но когато забеляза ловеца, ръката му се отпусна и той извика:

— Олд Файерхенд! Ти ли ме плени?

— Да. Беше толкова тъмно, че не можах да разпозная моя червенокож брат.

— Тогава аз съм доволен, защото не е позорно да бъдеш победен от Олд Файерхенд. Моят бял брат отива към фермата на Бътлър. нали?

— Да. Откъде знаеш?

— Бледоликите казаха така.

— Смятам да отида по-късно във фермата. Целта ми сега е Осаге-нук.

— Кого ще търси моят прочут брат там?

— Един бял на име Корнъл Бринкли и приятелите му, които са трампове.

— Тогава моят брат може спокойно да язди заедно с нас към фермата, защото червенокосият ще дойде утре там, за да я нападне.

— Откъде знаеш?

— Той самият го каза и Бил го чу. Трамповете ме нападнаха с моите осаги, убиха осем от нас и ме плениха с останалите. Успях да избягам, срещнах Бил и Чичото, които заедно с този англичанин ми помогнаха да освободя моите червени братя.

— А тебе са те преследвали петима трампове дотук, нали?

— Да.

— Бил и Чичото са били тук на лагер?

— Така беше.

— И англичанинът се е срещнал малко преди това с тях?

— Казваш истината, но откъде знаеш всичко?

— Ние яздихме нагоре срещу течението на Блек Беър и едва днес рано сутринта се отклонихме от реката, за да се отправим към Осаге-нук. Намерихме тук труповете на пет трампа и…

— Сър — прекъсна го Хъмпи Бил, — а как разбрахте, че са трампове?

— Този къс хартия ми издаде всичко — отвърна Олд Файерхенд. — Претърсили сте разбойниците, но тази хартия беше останала в джоба на един от тях.

Той извади изрезка от вестник, обърна я към огъня и започна да чете: «Комисарят-от Бюрото по териториалните въпроси на Съединените американски щати е разкрил една грешка, която едва ли някой би помислил за възможна. Този чиновник обърнал внимание на правителството върху учудващия факт, че в Съединените щати съществува област, по-голяма дори от някои държави, която се радва на привилегията изобщо да не бъде управлявана и стопанисвана. Този забележителен район обхваща територия с размерите на грамаден четириъгълник, широк 40 мили и дълъг 150 мили, с площ почти 4 милиона акра земя. Намира се между Индианската територия (днешният щат Оклъхома. Б. пр.) и Ню Мексико, северно от Тексас и южно от Канзас и Колорадо. Както вече се е установило, тази земя е била просто пропусната при официалните геодезични измервания и дължи споменатата си привилегия само на грешка при определяне границите на съседните територии. Вследствие на всичко това тази ничия земя не принадлежи на никой от щатите, няма правителство, макар и под каквато и да било форма, и не се подчинява на ничие правосъдие. Закон, право, данъци — там това са непознати неща. В доклада на комисаря тази територия се описва като една от най-красивите и плодородни местности в целия Запад, извънредно подходяща за животновъдство и земеделие. Населяват я само няколко хиляди „свободни американци“, които обаче не са мирни земеделци или пастири, а банди от безделници, конекрадци, десперадоси (отчаян бандит. Б. пр.) и избягали престъпници, събрали се от всички краища на света. Всяват ужас на съседните територии и най-много страдат скотовъдците, непрестанно нападани от жестоките разбойници. Тъкмо от тези измъчени съседи се изисква настоятелно да се сложи край на свободната разбойническа държава чрез създаване на правителствени органи.»

Индианците останаха съвсем безразлични, като чуха тези думи, но белите се спогледаха учудено.

— Нима е истина? Възможно ли е такова нещо? — попита лордът.

— Мисля, че е истина — отвърна Олд Файерхенд. — Впрочем не е толкова важно дали статията лъже, или не. Важното е, че само един трамп може да носи у себе си подобно парче вестник толкова дълго време и на такова разстояние. Това е причината, поради която взех петимата за трампове. Когато дойдохме и видяхме труповете, естествено веднага разбрахме, че се е водила борба. Претърсихме труповете, огледахме останалите следи и стигнахме до следното заключение: тук са се били разположили двама бели, за да си починат — единият е бил висок, а другият дребен. После дошъл трети бял, който се присъединил към тях и изял остатъка от храната им. Тримата се състезавали в стреляне и убили два лешояда. Третият бял доказал, че е добър стрелец и бил приет в компанията на другите двама. После дошъл един индианец, който бързал много. Идвал откъм Осаге-нук и бягал, преследван от пет трампа. Белите му помогнали, застреляли петимата преследвачи, качили се заедно с индианеца на конете и се отправили по заобиколен път към Осаге-нук, вероятно за да нападнат трамповете. Реших да им помогнем, но понеже междувременно настъпи нощта, трябваше да изчакаме утрото, защото през нощта ни е невъзможно да следваме дирята.

— А защо ни нападна моят бял брат? — попита вождът.

— Защото ви помислих за трампове. Знаех, че при Осаге-нук са се събрали много трампове. Петима от тях бяха тръгнали да преследват индианеца, но бяха убити тук и не можаха да се върнат. Това сигурно щеше да събуди загрижеността на другите и беше много вероятно да им бъде изпратена помощ. Ето защо поставих наоколо постове, които ми съобщиха, че се приближава отряд конници. Тъй като вятърът духаше откъм Осаге-нук можахме да забележим приближаването ви твърде рано. Вдигнах хората си на оръжие и тръгнах с Дрол внимателно срещу вас. Видяхме, че двама слязоха от конете си, за да се промъкнат към нашия лагер. Останалото ви е известно.

— А какво мисли моят брат да прави сега? Трамповете негови лични врагове ли са?

— Да. Преследвам Червения Бринкли, за да го хвана. Но за да знам какво точно ще предприема, необходимо е да науча какво се е случило при Осаге-нук и как изглежда сега положението там. Ще ми разкажеш ли, Бил?

Хъмпи Бил разказа всичко подробно и приключи със следните думи:

— Както виждаш, трябва да се действа бързо. Сигурно ще тръгнете веднага с нас към фермата?

— Ни най-малко. Оставам тук, макар да знам, че опасността е много по-голяма, отколкото си я мислиш. И тъй — смяташ, че негодниците ще тръгнат едва следобед?

— Да.

— А аз ти казвам, че ще тръгнат още рано сутринта!

— Но Корнъл каза така!

— Да, но сигурно междувременно си е променил решението, Бил. Къде бяха вързани пленените осаги?

— Близо до огъня седеше червенокосият.

— Те можеха ли да чуят, че фермата на Бътлър ще бъде нападната?

— Да.

— Е, а после избягват. Не е ли близко до ума Корнъл да предположи, че ще отидат веднага при Бътлър, за да го предупредят?

— По дяволите, вярно! Това е толкова естествено.

— Да, така е. И те ще тръгнат колкото се може по-рано, за да могат по този начин да увеличат шансовете си. Обзалагам се, че са решили да потеглят, щом се развидели.

— Обзалагате ли се? — извика лордът. — Well, вие сте човекът, който ми трябва, сър! Обзалагате се, че ще тръгнат толкова рано9 Добре, тогава аз твърдя, че ще напусни Осаге-нук едва утре вечерта. Залагам десет долара, или двадесет , тридесет. Ако искате, и петдесет!

Той притегли едната от чантичките си и я отвори, за да извади пари. Едно леко движение от страна на Бил, което остана незабелязано за лорда, бе достатъчно за Олд Файерхенд, за да разбере, че пред него е застанал чудак. Затова той отвърна:

— Затворете си кесията, сър, не ми е минавало през ума да употребя думата «обзалагам се» в конкретното й значение.

— Но аз обичам да се обзалагам! — обясни лордът.

— А пък аз — не!

— Жалко, колко жалко! Толкова хубави неща съм чувал за вас. Един истински джентълмен като вас трябва на всяка цена да се обзалага!

— Сега са заложени на карта животът и имуществото на много хора и наш дълг е да предотвратим това нещастие. А то няма да стане чрез сключване на облози.

— Съвършено вярно, сър! И аз се обзалагам само между другото. Когато дойде време да действаме, вие ще ме видите на моето място може би така спокоен и непоколебим като вас. Не всичко зависи само от физическата сила.

Той се беше разгневил и огледа херкулесовата фигура на ловеца с почти пренебрежителен поглед. За момент Олд Файерхенд имаше вид, сякаш не знаеше какво да отвърне на англичанина. Отначало лицето му се помрачи, но после бързо прие пак приветливия си израз и той каза:

— Само по-спокойно, сър! Нека не си разменяме грубости, преди да сме се запознали. Вие сте още новак в тази страна.

Думата «новак» наистина оказа желаното въздействие; лордът се разгневи още повече и извика:

— А кой ви каза, че съм новак? Имам ли такъв фасон? Аз съм поне съоръжен така, както го изисква прерията, а вие сте в такъв вид, сякаш току-що сте излезли от някой клуб или се връщате от посещение при някоя дама!

Ето значи каква била работата! Олд Файерхенд наистина още носеше онзи изискан костюм, с който беше облечен на парахода. Не бе имал възможност да го свали, защото ловните му дрехи и принадлежности го очакваха във фермата на Бътлър. Разбира се, костюмът беше доста пострадал от ездата към рафтърите и другите преживелици, но на светлината на малкия, полуугасен от дъжда огън не изглеждаше толкоз лошо. Англичанинът не виждаше в Олд Файерхенд образеца на един прочут прериен ловец. Последният кимна усмихнато и каза:

— Не мога да не призная, че имате известно право, сър, но може би ще успея все още да се устроя в познатия стар Запад, във всички случаи обаче ще се сдобрим.

— Ако говорите сериозно, тогава не се сърдете повече на облозите, защото истинският джентълмен се познава по сумата на сключения облог. Впрочем не разбрах защо искате да останете тук, а не тръгнете веднага към фермата. Вие ме поразочаровахте с това още в началото.

— Имам си основателни причини.

— Ще ми ги каже ли моят бял брат? — попита осагът.

— Да. Ще бъде напълно достатъчно, ако ти самичък отидеш да предупредиш Бътлър. Той е мъж на място и ще направи необходимите приготовления. Аз ще остана с моите рафтъри тук и ще задържа трамповете, за да попреча на бързото им придвижване до фермата; така те няма да я стигнат, преди да са се приготвили там за посрещането им.

— Моят брат има винаги най-добрата идея, но Бътлър не е в своя вигвам.

— Не е ли? — попита Олд Файерхенд изненадан.

— Не. Когато отивах към Осаге-нук, минах покрай фермата и се отбих, за да се видя с моя бял брат Бътлър. Но не го заварих в къщи. Неговият далечен брат с дъщеря си му беше дошъл на гости и тримата бяха отишли до форт Дожд, за да купят дрехи за бялото момиче.

— Значи зет му е пристигнал вече! Знаеш ли колко време ще остане Бътлър във форт Дожд?

— Още няколко дни.

— Ти кога беше във фермата?

— Завчера сутринта.

— Тогава непременно трябва да отида във фермата — извика Олд Файерхенд и скочи на крака. — Колко време ще ти е необходимо, докато събереш твоите осаги?

— Ако тръгна веднага, ще можем да бъдем във фермата утре около полунощ.

— Късно, много е късно! Сега осагите в приятелски отношения ли са със шайените и арапахите? (свободолюбиви северноамерикански племена, участвали в битката при Литъл Бигхорн (1876 г.), останки от които, живеят сега в штатите Монтана и Оклъхома. Б. пр.)

— Да. Бойната секира е заровена между нас.

— Тези две племена живеят отвъд реката и оттук може да се стигне до тях за четири часа. Ще тръгне ли моят брат веднага, за да им съобщи моята молба?

Вождът не каза нищо, приближи се до коня си и скочи на седлото.

— Върви — продължи Олд Файерхенд — и кажи на вождовете м, че ги моля да дойдат при фермата на Бътлър с по сто воини колкото се може по-бързо.

Осагът цъкна с език, подкара коня си и след миг потъна в нощта. Лордът гледаше след него учудено. Нима можеше един такъв воин да се подчинява тъй безропотно и безпрекословно на човека в официалния костюм? Но ето че и той самият се метна на седлото си.

— Мешърс, не бива да губим нито минута — каза той. — Конете ни са наистина изморени, но все ще издържат до фермата. Напред!

Само след миг всички бяха готови. Огънят бе изгасен и ездачите тръгнаха на път.

Отначало се движеха бавно, после минаха в тръс, а когато очите свикнаха с тъмнината, препуснаха в галоп. Лордът се приближи до Бил и попита:

— Олд Файерхенд не може ли да сбърка пътя?

— Толкова, колкото и вождът на осагите. Някои твърдят, че можел да вижда през нощта като котка.

— А носи костюм, сякаш отива на прием. Странна птица!

— Потърпете, докато го видите в дрехите му от бизонска кожа. Тогава изглежда съвсем иначе.

— Е, и така не изглежда лошо. А каква беше всъщност тази жена, която ви нападна?

— Жена ли? Тази лейди е мъж.

— Да, но й викат леля!

— Само на шега, защото има писклив глас и се облича странно. Казва се Дрол и е много способен ловец, радва се на особено добро име. Но стига сме приказвали. При такава езда човек трябва да събира малкото си разсъдък.

Той имаше право. Олд Файерхенд яздеше начело като дявол и другите се носеха волю-неволю подир него със същата скорост. Лордът обичаше страстно бързата езда и нерядко беше рискувал живота си, но още не беше му се случвало да язди, както сега. Наоколо цареше непрогледна тъмнина, също като в неосветен тунел; човек имаше чувството, че животните се движат в безкрайна тъмна пещера, и въпреки всичко нито един кон не се спъна и не падна! Конете препускаха точно един след друг и всичко зависеше от Олд Файерхенд. Конят му не беше идвал още из тези места, а освен това беше най-обикновено животно, което той просто бе принуден да вземе, защото не бяха намерили по-добър. Лордът отново се изпълни с уважение към този човек.

Препускането продължи половин час, после цял, а след това с малки прекъсвания, та конете да имат възможност да поотдъхнат. Дъждът продължаваше да вали, но беше отслабнал дотолкова, че изобщо не правеше никакво впечатление на тези загрубели и закалени мъже. Изведнъж отпред се разнесе гласът на ловеца:

— Внимание, мешърс! Спускаме се надолу, а после минаваме през един брод. Но водата стига едва до коремите на конете.

Темпото беше намалено. Чу се плисък на вода и въпреки непрогледната тъмнина всички можеха да забележат фосфоресциращата повърхност на реката. Краката на ездачите се намокриха до глезените във вода, после се изкачиха на отсрещния бряг. След около минута спряха и лордът долови острия звън на камбана. Пред очите му тъмнината продължаваше да бъде все така непрогледна.

— Какво е това? Кой бие камбаната и къде се намираме? — попита той Хъмпи Бил.

— Намираме се пред вратите на Бътлъровата ферма — гласеше отговорът. — Ако конят ви направи още няколко крачки, ще можете да пипнете зида.

Залаяха кучета. Техният лай беше дълбок, мощен и груб, което подсказваше, че са доста големи. След това се разнесе глас:

— Кой е? Кой иска да влезе?

— Върна ли се вече мастър Бътлър? — попита Олд Файерхенд.

— Не.

— Тогава вземете ключа от госпожата и й кажете, че Олд Файерхенд е тук!

— Олд Файерхенд? Well, сър, ей сега. Госпожата не спи, пък и всички други са будни. Осагът мина оттук и ни каза, че ще дойдете скоро.

«Какви хора има тук! — помисли си лордът. — Значи вождът е препускал още по-бързо и от нас!»

След малко се чуха заповеди, които накараха кучетата да млъкнат, после се разнесе шумът от ключа в ключалката, тропотът от махането на големите дървени резета, скърцането на пантите и накрая лордът видя няколко фенера. Светлината им правеше тъмнината в огромния двор, чиито зидове не можеха да се видят, още по-непрогледна. Притичалите ратаи поеха конете от ездачите, а гостите бяха въведени във висока къща с мрачен вид. Една слугиня помоли Олд Файерхенд да се качи горе при госпожата. Останалите бяха поканени в голяма опушена стая на партера, от чийто таван висеше тежка газена лампа. Наоколо имаше няколко маси с пейки и столове, където мъжете се настаниха. По масите бяха поставени различни неща за ядене, бутилки и чаши — последица от съобщението на вожда за приближаващата се група ездачи.

Рафтърите и осагите насядаха на две дълги маси и веднага започнаха да се хранят юнашки; уестманът не обича излишното многословие. И лордът седна, като направи знак на Хъмпи Бил и Чичо Гънстик да заемат място от двете му страни; към тях се присъединиха Леля Дрол с Фред Енгел и Черния Том, а накрая при тях седна и Блентър, старият Мисуриец. Започна се такова ядене и пиене, на което би завидял всеки. Лордът, изглежда, беше дошъл до старата мъдрост, че когато се намираш между вълци, трябва да виеш с тях, беше се отказал от всички свои съсловни предразсъдъци и се държеше ни по-зле, ни по-добре от хората около себе си.

Малко по-късно се появи Олд Файерхенд заедно с господарката на дома, която поздрави гостите си най-сърдечно. Олд Файерхенд им съобщи, че ще трябва да си отпочинат през останалата част от нощта, за да могат на сутринта бодри да застанат по местата си; засега били достатъчни ратаите и каубоите, с чиято помощ той щял да вземе необходимите мерки.

Лордът не можеше да откъсне погледа си от него, защото междувременно прочутият ловец беше облякъл ловните си дрехи. Кожените, украсени отстрани с ресни панталони, които достигаха до колената му, бяха богато украсени с извезани фигури, а краищата им — прибрани във високи ловджийски ботуши, стигащи над колената му; жилетката, която носеше, беше от мека, бяла, добре ощавена сърнешка кожа, късото ловджийско яке бе от еленова кожа, а върху него носеше здрава връхна дреха от кожата на бизонов корем. Яката му фигура бе опасана от широк кожен колан, където бяха затъкнати ножът и револверите му, а на главата му имаше шапка от боброва кожа с широка периферия, украсена в задната си част с полюляваща се боброва опашка. Около врата му висяха нанизани на шнур зъби от сива мечка и лулата на мира, чиято глава бе майсторски изваяна от свещена глина (глинените находища по границата между щатите Дакота и Минесота се считали от индианците за свещени. Б. пр.). Всички шевове на връхната му дреха бяха украсени с нокти на гризли (сива мечка — най-опасният хищник на американския континент. Б. пр.) и понеже човек като Олд Файерхенд никога не би се накичил с чужди трофеи, то от това негово украшение, както и от наниза около врата му може да се разбере колко много от тези страшни животни бяха станали жертва на сигурния му изстрел или на силната му десница. След като ловецът отново се отдалечи с жената на фермера, англичанинът се обърна към другите:

— Сега вече на драго сърце ще вярвам на всичко, което се разказва за него. Той е истински гигант!

— Pshaw! — отвърна Дрол. — Един уестман не бива да бъде преценяван само по фигурата му, духът има далеч по-голяма стойност. Твърде рядко явление е такива великани да притежават и смелост. У него тези неща са наистина съчетани. Но Олд Шетърхенд не е нито толкова висок, нито толкова широкоплещест. А Винету, апачът, е още по-строен. Но и двамата могат да се мерят във всяко отношение с него.

— Също и по физическа сила ли?

— Да. Мускулите на уестмана постепенно добиват твърдостта на стомана, а сухожилията му стават като желязо, дори и да няма фигурата на някой великан.

— Тогава сигурно и вие сте от желязо и стомана, мастър Дрол? В гласа на англичанина можеше да се долови лека ирония, но ниският Дрол отвърна дружелюбно усмихнат:

— Искате ли да се убедите, сър?

— Йес. С най-голямо удоволствие.

— Но ми се струва, че се съмнявате, така ли е?

— Разбира се! Хем леля, хем стоманени мускули и жили! Да се обзаложим ли?

— На какво и как?

— Да се обзаложим кой от нас двамата е по-силен.

— Защо не?

Най-после англичанинът беше намерил човек, който не отхвърли предложението му за обзалагане. Той скочи зарадван и извика:

— Но, Лельо Дрол, аз съм побеждавал хора, които трябва да се наведат, за да ви погледнат в очите! Наистина ли поемате риска?

— Разбира се!

— На пет долара?

— Well.

— Ще ви дам назаем.

— Благодаря! Дрол никога не взема назаем.

— Значи имате пари!

— Несъмнено ще стигнат за сумата, която бихте могли да спечелите, сър.

— А на десет долара?

— Може.

— Или двадесет?

— Защо не!

— А може би дори и на петдесет? — извика лордът безкрайно зарадван.

— Съгласен! Но нека стигнем дотук, защото не искам да ви взема всичките пари, сър.

— Как? Какво? Да вземете на лорд Кестълпул всичките пари! Полудяхте ли, Лельо? Пригответе парите! Ето моите петдесет долара.

Той придърпа напред едната чантичка, измъкна от нея десет банкноти по пет долара и ги сложи на масата. Дрол бръкна с ръка в един от висящите ръкави на «спалния си чувал» и измъкна торбичка. Когато я отвори, се оказа, че е пълна само със златни зърна с големина на лешник. Той постави пет от тях на масата, прибра торбичката и каза:

— Милорд, вие имате хартия, нали? Пфу! А Леля Дрол работи само с чисто злато. Тези златни зърна имат по-голяма стойност от петдесет долара. Сега можем да започваме, но как?

— Ще ми покажете нещо, а аз после ще го повторя, след това ще си разменим ролите.

— Не. Аз съм само една леля, а вие сте лорд. Следователно вие ще започнете пръв.

— Добре! Дръжте се здраво и се отбранявайте, ще ви вдигна на масата!

— Опитайте се де!

Дрол застана със широко разтворени крака, а лордът го сграбчи за кръста, за да го вдигне, ала краката на Лелята не се отделяха от пода дори на сантиметър. Сякаш Дрол беше от олово. Англичанинът напразно се мъчеше да направи нещо и накрая трябваше да признае, че не е в състояние да изпълни намерението си, но се утеши с думите:

— Щом аз не можах да ви вдигна, то вие пък съвсем няма да можете да ме помръднете.

— Да видим — засмя се Дрол и хвърли поглед към тавана, където точно над масата беше забита дебела желязна кука за окачване на втора газена лампа. Другите, които забелязаха този поглед, познаваха веселия характер на Дрол и знаеха, че разполага с необикновена физическа сила. Сега те започнаха тайно да се побутват.

— Хайде, започвайте! — обади се нетърпеливо лордът.

— Значи само вдигане до масата? — попита Дрол.

— Да не би да искате да ме вдигнете още по-нависоко?

— Толкова високо, колкото е възможно тук. Внимавайте, сър! Въпреки неудобното си облекло Дрол се озова с един скок на масата и хвана лорда под мишниците. Последният полетя бързо нагоре, високо над масата, и секунда след това висеше окачен за колана си на споменатата кука. Дрол скочи на земята и попита усмихнато:

— Е, вдигнах ли ви, сър?

Англичанинът размахваше около себе си крака и ръце и викаше:

— Небеса, къде съм! Woe to me (горко ми, тежко ми! Б. пр.), на тавана! Свалете ме, свалете ме! Ако куката поддаде ще си счупя главата!

— Първо кажете кой спечели облога!

— Вие, разбира се, че вие!

— А какво става с втората част от облога, в която трябваше аз да ви покажа нещо?

— Опрощавам ви я. Сега ме свалете! Бързо, бързо!

— Дрол се качи отново на масата, хвана англичанина с две ръце през кръста, повдигна го нагоре, за да освободи колана му от куката и го свали първо до себе си на масата, а после и на пода. След това скочи до него, сложи ръка на рамото му и попита:

— Е, сър, хареса ли ви Лелята?

— Much how much, too much! — (много, колко много, страшно много!) — отвърна лордът, загубил всякаква самоувереност.

— Тогава старата хартия да върви в чувала! — Той пъхна банкнотите и златните зърна в торбичката и продължи хитро усмихнат: — И моля ви, милорд, ако искате да се обзалагате, обърнете се пак към мене! Никога няма да ви откажа.

Лордът, седна отново, опипа си ръцете, краката и кръста, за да се убеди дали някоя част от тялото му не е пострадала, и след това разбра, че се намира в много добро състояние, подаде ръка на Лелята и се усмихна доволен.

— Великолепен облог! Нали? Все пак тези уестмани са прекрасни момчета! Човек трябва да има само правилно отношение към тях!

— Но ми се струва, че в случая аз бях онзи, който избра правилно отношение към вас, сър!

— И това е вярно! Вие сте голям юначага. Лельо! Започвам да се интересувам за вас. Чух, че сте немец. Какъв човек беше баща ви и защо дойдохте в Съединените щати?

— Баща ми беше лорд, но беше нещо много повече от лорд.

— Pshaw, не е възможно!

— И още как! Вие сте само лорд и вероятно нищо повече, А моят баща беше много неща наведнъж.

— А какво именно? — настоя лордът.

— Участваше в сватби, кръщенета и погребения: беше звънар, клисар, келнер и гробокопач, точилар, пъдар, а дори и фелдфебел от гражданската гвардия. Това не ви ли стига?

— Well, повече от достатъчно е!

— Вярно, защото, ако трябва да се изразя по-накратко, ще кажа, че той беше един добър човек.

— Умрял ли е?

— Отдавна. Вече нямам никакви роднини.

— И от мъка сте прекосили океана?

— Не от мъка. Желанието да пътувам, желанието да пътувам сър! Но често копнея за отечеството си.

В този момент се върна Олд Файерхенд и посъветва всички, че сега е по-разумно да си отпочинат, защото рано сутринта отново трябва да са на крак. Всички го послушаха с похвална готовност и се отправиха към едно помещение, където на дървени рамки бяха опънати кожи, които служеха за легла.

Домакините се бяха погрижили да създадат известни удобства и бяха постлали меки постелки и одеяла. В тези легла, приготвени по истински «западен» маниер, мъжете спаха превъзходно.

Седма глава

В борба за Бътлъровата ферма

Още рано сутринта защитниците на фермата бяха събудени. Денят предвещаваше да бъде топъл, дори горещ и слънчев, а свежата утринна светлина придаваше на сградата много по-приветлив вид. Тя беше правена за многобройни обитатели. Строена от тухли, къщата бе много дълга и широка и се състоеше от приземен и горен етаж, който завършваше с плосък покрив. Прозорците бяха високи и толкова тесни, че през тях не можеше да се промъкне човек. Тази предпазна мярка бе твърде необходима в една местност, която беше често кръстосвана от бандити. Нерядко се случваше някоя самотна ферма да се защищава в продължение на много дни срещу такива разбойнически нападения. Не по-малко грижливо беше ограден големият обширен двор. Високият зид беше снабден с амбразури, а между тях бяха иззидани широки площадки, на които защитниците можеха да стъпят, когато бе необходимо да се стреля над стената.

Недалеч от фермата шумеше реката, през която вчера ездачите бяха преминали, за да стигнат до фермата. Бродът на реката можеше спокойно да бъде обстрелван от стената, а през нощта, по нареждане на Олд Файерхенд, той беше направен непроходим чрез издигането на няколко прегради. Като втора и твърде необходима предпазна мярка ловецът бе наредил да откарат стадата на Бътлър към пасищата на неговия съсед; и това бе извършено също през нощта. После беше изпратен един човек към форд Дожд, за да предупреди Бътлър и зет му за появата на трамповете, в случай че двамата се бяха отправили вече обратно към фермата.

Олд Файерхенд заведе спътниците си на покрива на сградата, откъдето се откриваше широка гледка на изток и север — към вълнистата прерия, покрита с трева, и на юг и запад — към обширни и добре обработени ниви, засети с царевица и други култури.

Кога ще пристигнат индианците, които очакваме? — попита Дрол.

Според вчерашните изчисления на вожда, би трябвало скоро да се появят — отвърна Файерхенд.

Не разчитам много на тези изчисления. Най-напред ще е необходимо да се съберат червенокожи воини от различни места, а и никога няма да потеглят на боен поход, преди да изпълнят някои обреди според старите си традиции. Трябва да сме доволни, ако се появят около обед. Но тогава и трамповете може да се намират вече наблизо. Нямам много голямо доверие в тези шайени и арапахи.

И аз също — съгласи се Бил. — И двете племена са твърде малобройни и ръцете им не са хващали томахок от дълго време. Не можем да разчитаме на тях, но наоколо няма някакви силни съседи и ще трябва да се подготвим за дълга обсада.

— Не бива да се плашим от една дълга обсада, защото избите са пълни с провизии — обясни Олд Файерхенд.

— Но откъде ще вземем вода, което е най-важното? — попита Дрол. — Ако трамповете ни обсадят, не можем да ходим до реката!

— Не е необходимо. В една от избите има малък кладенец, който осигурява на хората добра вода за пиене, а за животните пък има прокаран канал.

— Има ли канал?

— Има. Тук всичко е премислено и подготвено именно за случай на обсада. Зад постройката може да забележите на земята дървен капак. Ако се повдигне, се виждат стъпала, водещи до сводест канал, който е свързан с реката.

— Дълбок ли е?

— Водата достига почти до гърдите.

— А открит ли е отворът му към реката?

— О не, нали трябва да остане скрит за всеки неприятел; на това място брегът е обрасъл с гъсти храсти и пълзящи растения.

Дрол нямаше никакви определени планове, когато разпитваше така подробно за канала, но това, което научи, по-късно щеше да му бъде от голяма полза.

Масите, столовете-и пейките, на които вечерта бяха вечеряли, сега бяха изнесени на двора, за да могат да закусят на открито. После събраха на куп всички оръжия и муниции, каквито имаше във фермата.

След това Олд Файерхенд заедно с госпожа Бътлър седна на платформата на сградата и отправи поглед на юг, откъдето трябваше да се зададат очакваните индианци. Най-сетне, вече беше превалило пладне, се зададе една много дълга редица от червенокожи фигури, които се движеха една зад друга в индианска нишка; бяха очакваните индианци, а най-отпред яздеше Доброто слънце.

Докато влизаха през портата, Олд Файерхенд преброи над двеста воини. За съжаление много малко от тях бяха въоръжени добре. Повечето нямаха дори коне, а и онези, които притежаваха коне, бяха отказали да ги вземат със себе си; предпочитаха да изложат себе си на опасността да бъдат ранени или убити, отколкото конете си. Олд Файерхенд разпредели тези някога толкова горди, а сега така западнали индианци на две групи; по-малката група щеше да остане във фермата, а останалите под предводителството на Доброто слънце трябваше да заемат позиции откъм границата със съседа, на чиито пасища се намираше откараният там добитък. Тези хора имаха задачата да отблъснат вероятните опити на трамповете да нахлуят във владението на съседите. За да повишат вниманието им и да поощрят смелостта им, беше обявена награда за всеки убит трамп; след това вождът потегли със своя отряд.

Сега във фермата се намираха над петдесет индианци, двадесет рафтъри и четиримата уестмани. Не бяха кой знае колко хора в сравнение с големия брой трампове, но един ловец или рафтър струваше сигурно колкото няколко трампа, а не трябваше да се забравя и закрилата, предлагана от зидовете и къщата. Беше голямо щастие, че госпожа Бътлър посрещна опасността сравнително спокойно. И през ум не й минаваше да обърква хората си с вайкания; напротив, тя ги събра около себе си и им обеща съответно възнаграждение, ако се държат самоотвержено. Това бяха около двадесетина ратаи, които умееха да си служат с оръжие и на които Олд Файерхенд несъмнено можеше да разчита.

След като бяха приключени всички приготовления, ловецът, госпожа Бътлър и англичанинът отново се настаниха на платформата. Олд Файерхенд държеше в ръка огромния далекоглед на лорда и претърсваше внимателно онази част от хоризонта, откъдето трябваше да се появят трамповете. След дълго напрегнато взиране той откри най-сетне три фигури, които се движеха към фермата, но не на коне, а пеша.

— Може би са разузнавачи — обади се Олд Файерхенд, — които ще се помъчат да влязат във фермата.

— За това е необходима смелост, каквато тези хора не притежават — отбеляза лордът.

— Каква смелост е нужна тук? Изпращат трима души, които никой не познава; ще влязат във фермата под някакъв предлог, кой би могъл да им стори нещо лошо? Нека слезем на първия етаж, за да не ни забележат на покрива. Ще можем спокойно да ги наблюдаваме с далекогледа през прозореца.

Конете се намираха зад постройката, така че не можеха да бъдат забелязани. Всички защитници на фермата побързаха да се скрият. Ако влезеха в двора, тримата трампове трябваше да останат с впечатлението, че фермата не разполага с достатъчно хора за защита.

Тримата бяха прекосили с мъка брода, където бяха издигнати няколко препятствия, и очевидно това ги учуди. Приближиха се бавно и Олд Файерхенд забеляза как един от тях повдигна другия, за да може да надникне в двора през една от амбразурите. Ловецът бързо слезе на двора. Скоро камбаната зазвъня; той се отправи към вратата и попита какво желаят.

— Фермерът в къщи ли е? — попита един глас.

— Не, замина — отвърна той.

— Искаме да питаме дали има работа за нас. Не му ли трябва каубой или ратай?

— Не.

— Тогава ще помолим поне да хапнем нещо. Идваме отдалече и сме гладни. Моля, пуснете ни!

Последните думи бяха изречени много жалостиво. Из целия Запад едва ли ще намерите фермер, който да изпъди някой гладен човек. При всички нецивилизовани народи, както и из онези краища, където няма хотели и странноприемници, цари хубавият обичай на гостоприемството; същото се отнася и за Далечния запад. И така тримата бяха пуснати и след като портата беше отново заключена, посочиха им къде да седнат пред къщата. Но това сякаш не им допадна съвсем. Мъчеха се да изглеждат непринудени, но не беше трудно да се забележи, че изучаваха сградата и околността й с изпитателни погледи, като се споглеждаха многозначително. Единият от тях каза:

— Ние сме бедни и прости хорица и не искаме да ви досаждаме. Разрешете ни да се разположим край вратата, където има по-голяма сянка. Сами ще си пренесем една маса.

Желанието им бе удовлетворено, макар че беше много коварно; искаха да останат до вратата, за да могат да я отворят на другарите си. Отнесоха маса и няколко стола до портата, след което една прислужница им занесе достатъчно ядене. Сега в тази част от двора не се намираше никой, тъй като всички, дори и прислужницата, се оттеглиха. Мнимите работници бяха много доволни от това обстоятелство, както успя да установи острият поглед на Олд Файерхенд от техните мимики и движения, с които придружаваха тихия разговор помежду си. След малко един от тях стана и уж безпричинно, ей така, се приближи до една от амбразурите и погледна навън. Това се повтори няколко пъти и беше сигурен признак, че тези бандити очакваха пристигането на съучастниците си всеки момент.

Олд Файерхенд стоеше до прозореца на горния етаж и наблюдаваше местността, откъдето се очакваха трамповете. И наистина в далечината се появи голяма група ездачи, която галопираше към фермата. Личеше си, че между тях се намираха хора, запознати с околността, защото те се насочиха право към брода. Като го достигнаха и видяха поставените препятствия, те спряха, за да се огледат. Сега беше вече време за Олд Файерхенд и той реши да действа. Ловецът слезе долу при портата. Точно в този момент един от тримата отново бе застанал до една от амбразурите и гледаше към другарите си. Той видимо се изплаши, щом видя, че го наблюдават, и бързо отстъпи от амбразурата.

— Какво правиш тук? Какво гледаш през амбразурата? — попита го Олд Файерхенд строго.

— Трампът смутено погледна великана и отговори:

— Аз… исках… исках да видя накъде да тръгнем.

— Не лъжи! Вашият път ви е добре известен. Той води към реката при хората, които пристигнаха там ей сега.

— Какви хора имате предвид, сър? — попита човекът с престорено учудване. — Никого не забелязах.

— Не се мъчи да се преструваш, безсмислено е. И тримата сте от трамповете при Осаге-нук, които се канят да ни нападнат, и са ви изпратили да им отворите отвътре портата. Затова и седнахте толкова близко до нея.

— Сър! — извика ядосано той и бръкна в джоба си. Но Олд Файерхенд вече държеше в ръката си револвер и го насочи заплашително към тях:

— Не пипайте скритите си оръжия! Да видя само едно от тях и ще стрелям! Идването ви тук беше доста рисковано, защото бих могъл да ви задържа и да ви предам на правосъдието; но толкова малко ме плашите, че ще ви пусна да си отидете. Вървете и кажете на онази сбирщина, че ще застреляме всеки, който се опита да премине реката. Повече няма какво да ви кажа, а сега се измитайте оттук!

Той отвори портата, тримата се измъкнаха мълчаливо, защото добре виждаха насочения към тях револвер. Но щом се озоваха навън и вратата беше заключена, те се изсмяха подигравателно:

— Глупак! Защо ни пусна, като знаеш, че сме трампове? Я ни преброй колко сме! Няма да се церемоним много с шепата хора, с които разполагаш. След четвърт час всички ще бъдете обесени!

Сега Олд Файерхенд даде уговорения знак и невидимите досега защитници на фермата излязоха иззад сградата и заеха местата си край амбразурите, за да наблюдават придвижването на неприятеля.

Изгонените разузнавачи бяха стигнали брега на реката и извикаха нещо към другия бряг, което хората край зида не можаха да разберат. След това трамповете навлязоха с конете си в реката, като се канеха, плувайки, да се доберат до другия й бряг. После подкараха конете си още по-навътре в реката.

— Заемете се веднага с разузнавачите, за да не избягнат заслуженото наказание — нареди Олд Файерхенд на Черния Том, на Блентър и на Хъмпи Бил, намиращи се близо до него. — Аз ще се прицеля в първите двама, които се опитат да се изкачат на отсамния бряг. След мене ще стрелят Чичото, Дрол, лордът и другите по реда, по който са застанали. Така всеки ще се заеме с определен човек и няма двама заедно да стреляме по един и същи трамп; тъй ще избегнем и прахосването на мунициите.

— Много добре! — отвърна Хъмпи Бил. — Вече съм се прицелил в моя човек.

А неговият неразделен приятел Чичо Гънстик, се обади:

Брега те още не допрели, ний на мушка сме ги взели,
един след друг ще ги визираме и за ада експедираме!

Ето че първият конник достигна отсамния бряг. Вторият го последва. На мястото, където стъпиха на брега, се намираха и мнимите работници. Олд Файерхенд даде знак. Петте изстрела изтрещяха почти едновременно; двамата ездачи излетяха от седлата си, а тримата разузнавачи паднаха на земята. Трамповете нададоха гневни викове и се устремиха още по-бързо към брега. Един друг се тикаха към гибел, защото, щом някой стъпеше на брега, куршумите от фермата го сваляха от коня му. Само за около две минути двадесет-тридесет коня останаха без ездачи и затичаха насам-натам по брега.

Трамповете не бяха очаквали такова посрещане. Очевидно думите, които разузнавачите им бяха извикали през реката, бяха описали охраната на фермата като смешно слаба. А изстрелите от амбразурите следваха един след друг, никой от куршумите не пропускаше целта си! Гневните крясъци на трамповете се превърнаха в страхливи викове, разнесе се повелителен глас и всички ездачи, които се намираха във водата, обърнаха конете си, за да се върнат на брега, откъдето бяха дошли.

— Отблъснахме ги! — каза Блентър Мисуриеца. — Любопитен съм какво ли ще предприемат сега.

— Ще преплуват реката на някое друго място, където куршумите ни не могат да ги достигнат — отвърна Олд Файерхенд.

— А после?

— После ли? Не може отсега да се предвиди. Но ако подхванат умно работата, ще ни бъде много трудно.

— А какво наричате в случая «умно»?

— Не би трябвало да се приближават в гъста тълпа, а да се разпръснат. — Ако оставят конете си и притичат едновременно от всички страни към стената, за да се прикрият зад нея, ще се окажем твърде слаби, за да ги отблъснем. Ще бъдем принудени да се разпределим на четири фронта. А ако тогава трамповете се съберат внезапно на едно място и атакуват стената, ще бъде напълно възможно да се прехвърлят през нея.

— Това е вярно, но много от тях ще бъдат очистени. Обаче в такъв случай ние всъщност бихме останали почти без прикритие.

— Pshaw! Не ме е страх, ще изчакаме да видим какво ще предприемат.

Трамповете междувременно, изглежда, бяха приключили съвещанието си и се отправиха нагоре по реката, в северна посока, докато излязоха извън обсега на огъня от фермата. Там се прехвърлиха на другия бряг на реката и образуваха плътна маса, чийто фронт беше обърнат към портата на фермата. До този момент защитниците на фермата бяха заемали източната страна на стената, но сега Олд Файерхенд извика силно:

— Всички бързо към северната страна! Ще атакуват портата!

— Но нали не могат да я съборят с конете си! — обади се Блентър.

— Не могат, но ако успеят да я достигнат, е възможно да се прехвърлят от седлата на конете си така бързо през портата и зида, че направо ще ни смачкат тук в двора.

— Но преди това мнозина от тях ще загинат!

— Повечето ще оцелеят! Не стреляйте, преди да съм заповядал. Щом дам знак, всички да стрелят едновременно в най-гъстата тълпа!

Всички заеха бързо местата си по северната част от зида. Някои от мъжете бяха застанали до амбразурите, а други се бяха качили на площадките между тях, за да могат да стрелят над стената. Но сега стояха с наведени глави, за да не бъдат забелязани от трамповете преждевременно.

Трамповете се раздвижиха и скоро се понесоха в галоп точно срещу портата. Едва когато се приближиха на не повече от осемдесет крачки от нея, Олд Файерхенд даде заповед за откриване на огъня; изстрелите затрещяха…

Трамповете бяха спрени изведнъж в лудия си бяг, като че ли някой беше опънал пред тях дълго въже. Настана голяма бъркотия, която продължи известно време, тъй че защитниците на фермата намериха време да заредят отново пушките си и започнаха да стрелят поединично, без всякаква команда в хаоса от коне и човешки фигури. Трамповете не можаха да издържат, пръснаха се, оставяйки на земята убитите и ранените. Конете, изгубили своите ездачи, инстинктивно се събраха пред фермата и скоро отвориха вратата, за да ги вкарат вътре. Когато по-късно Трамповете се опитаха да приберат ранените, никой не им попречи, защоТо това беше акт на хуманност. Те отнесоха ранените под сянката на една далечна група дървета, където можеха да им превържат раните, доколкото им позволяваха обстоятелствата.

Вече беше настъпило пладне и храбрите защитници получиха ядене и пиене. После всички видяха как Трамповете се отдалечиха на запад, като оставиха ранените да лежат под дърветата.

— Дали си отиват! — попита Хъмпи Бил. — Получиха добър урок и ще постъпят умно, ако се поучат от него.

— Нямат подобни намерения — отвърна Леля Дрол. — Ако искаха наистина да се откажат от своите планове, щяха да приберат и ранените. Мисля, че сега са се сетили за стадата, които би трябвало да се намират около фермата. Погледнете към покрива на къщата! Олд Файерхенд е вече там с бинокъла в ръка. Той наблюдава негодниците и ми се струва, че скоро ще получим заповед да се притечем на помощ на каубоите и индианците.

Лелята не се беше излъгал. Изведнъж Файерхенд извика отгоре:

— Оседлайте бързо конете! Тези бандити се отправят на юг и ще се натъкнат на Доброто слънце и неговите хора.

За по-малко от пет минути конете бяха готови и всички се метнаха на седлата, а в двора останаха само няколко ратаи, които трябваше в случай на нужда бързо да отворят портата. Олд Файерхенд застана начело и скоро групата зави зад един от ъглите на зида, за да се отправи в южна посока. Отначало минаха през няколко ниви, а после започна прерията — зелена тревна равнина, подходяща за паша, по която тук-там растяха храсталаци.

Трамповете все още не се виждаха с невъоръжено око, но Олд Файерхенд носеше далекогледа, с който можеше да ги наблюдава. Това им даваше възможност да се движат постоянно успоредно с Трамповете, без те да можеха да ги забележат. След четвърт час Олд Файерхенд спря, защото и Трамповете се спряха. Бяха стигнали до земите на съседния фермер и видяха не само пасящите животни, но и въоръжените им пазачи.

Олд Файерхенд огледа островчетата, образувани от храстите сред прерията, и избра онези, които можеха да им служат за прикритие. Като се придвижваха зад тях, Олд Файерхенд и хората му се приближиха към мястото, където можеше да се предполага, че ще стане сблъскването между неприятелите. После всички оставиха конете си и се запромъкваха приведени все по-нататък, докато достигнаха една по-дълга ивица от храсти, към която, както по всичко личеше, Трамповете щяха да се приближат през време на битката. Оттук можеха да бъдат наблюдавани и двете групи без помощта на бинокъла.

Изглежда, Трамповете бяха доста смутени, като видяха какъв голям брой индианци охраняваха добитъка. Защо ли са били наети индианци да пазят добитъка, и то такъв голям брой? Трамповете се спряха стъписани. Но те скоро забелязаха, че индианците бяха лошо въоръжени и почти не разполагаха с огнестрелно оръжие; това ги успокои. Предводителите на Трамповете направиха кратко съвещание и последва заповед за нападение. От начина, по който започна нападението, можеше веднага да се разбере, че те нямаха намерение да водят дълга борба от голямо разстояние, а бяха решили просто да изпогазят индианците с конете си. Подредиха се в плътна маса и се втурнаха към червенокожите, надавайки заплашителни крясъци.

Сега стана ясно, че Доброто слънце напълно заслужаваше доверието, което му бяха оказали. Той издаде висока заповед и групата от неговите хора се разпръсна така, че повече не можеше да става дума за никакво изпогазване. Трамповете разбраха това и завиха, за да заобиколят десния фланг на индианците и да ги подгонят и съберат оттам към левия им фланг. Вождът на осагите прозря намеренията им. Отново се разнесе силният му глас. Хората му се събраха бързо, образуваха за известно време привидно объркана купчина, след което отново се разпръснаха. Но сега позициите им бяха съвършено други: преди се бяха пръснали в посока изток-запад, а сега — на север и на юг. Осагът беше предприел тази маневра не защото знаеше, че съюзниците му са наблизо, а защото действаше като нападнат бизон, който обръща към неприятеля си не своя незащитен хълбок, а мощното чело с двата си рога. Ако само по себе си това подреждане на хората му беше майсторска работа, то си имаше и друга положителна страна — по този начин разбойниците се намериха най-неочаквано между индианците и скритите зад храстите бели. Трамповете видяха, че намеренията им се осуетяват отново, и спряха; това бе непредпазливост, която веднага заплатиха. Изглежда, имаха погрешни представи за далекобойността на индианските оръжия и си въобразяваха, че са на безопасно разстояние. Един от водачите им заговори нещо — сигурно им съобщаваше новия начин на действие. Осагът използва тази пауза. Той нададе вик, неговите хора се хвърлиха бързо напред, после внезапно спряха, стреляха с лъковете си и бързо се оттеглиха. Стрелите достигнаха до целта си; имаше убити и ранени не само между ездачите, но и между конете. Много от животните се вдигнаха на задните си крака и се опитваха да побягнат; едва бяха обуздани. Настъпилото объркване беше използвано от Олд Файерхенд.

— А сега напред! — заповяда той. — Но не стреляйте по конете, а само по негодниците!

Хората му се намираха в гръб на неприятеля; изстрелите им затрещяха, а куршумите им бяха отправени към най-гъстите редици на Трамповете, които нададоха панически викове:

— Бягайте! — изрева измежду тях някакъв глас. — Обградени сме! Пробийте линията на индианците!

Тази заповед беше изпълнена веднага. Трамповете пришпориха конете си към индианците, изоставяйки убитите и ранените. Индианците им направиха път с удоволствие и нададоха след тях победни крясъци.

— Бягат, бягат! — засмя се старият Блентър. — И няма да се върнат. Знаете ли кой им извика да отстъпят?

— Разбира се! — отвърна Черния Том. — Добре познаваме този глас. Беше Червения Бринкли, когото, изглежда, сатаната закриля от нашите куршуми Няма ли да преследваме негодниците, сър?

Въпросът беше отправен към Олд Файерхенд и той отвърна:

— Не. Твърде сме слаби, за да се мерим с тях в ръкопашна схватка. Впрочем те са се досетили може би, че не сме били първоначално тук, а сме дошли на помощ на индианците от фермата. В такъв случай е твърде вероятно да се върнат при фермата и да я превземат в наше отсъствие. Трябва бързо да се връщаме.

— А какво ще стане с ранените трампове и свободните коне?

— Ще ги предоставим на индианците. Но да не губим време, бързо на конете!

Мъжете размахаха шапките си към червенокожите и извикаха гръмко «ура», на което им бе отговорено с остър и силен победен вик. После всички се метнаха на конете си и препуснаха към фермата. Олд Файерхенд се изкачи веднага на плоския покрив на сградата, за да огледа околността с бинокъла. Горе седеше и госпожа Бътлър, която беше силно обезпокоена, но сега за своя радост разбра, че нападението на Трамповете е отблъснато блестящо:

— Тогава може би сме спасени? — попита тя и въздъхна дълбоко. — Понеже Трамповете понесоха такива тежки загуби, може да се предположи, че няма да имат смелост да продължат враждебните си действия.

— Може би — отвърна ловецът замислено.

— Само «може би» ли?

— За съжаление! Едва ли ще се осмелят да нападнат пак стадата, защото ще мислят, че са охранявани не само от индианци, но и от достатъчно голям брой бели. Но положението с фермата стои малко по-иначе. Тези разбойници може би са се убедили, че през деня не могат да постигнат нищо, но може да разчитат на успех при нощно нападение. Във всички случаи трябва да сме готови да отблъснем и някое нощно нападение. Много е възможно…

Той млъкна. Все още гледаше през далекогледа, като в момента го беше насочил на север.

— Какво има? — попита жената. — Защо замълчахте, сър? Защо лицето ви придоби такъв загрижен вид?

Той погледа още известно време през далекогледа, после го свали и каза непринудено:

— Няма нищо тревожно, мадам. Можете спокойно да слезете и да дадете на хората дa пийнат малко.

Успокоена, тя последва съвета му, но щом се скри от погледа му, ловецът каза на лорда, появил се току-що на платформата си със своя огромен телескоп:

— Имах всички основания да отстраня дамата оттук. Вземете далекогледа си, милорд, и погледнете право на запад. Кого виждате там?

Англичанинът последва подканата му и след това отвърна:

— Трамповете. Ясно ги виждам. Идват.

— Наистина ли идват?

— Разбира се! Какво друго биха могли да правят!

— Тогава, изглежда, моят далекоглед е по-добър от вашия, макар че е по-малък от него. Виждате ли трамповете да се движат!

— Не, стоят на едно място.

— Накъде са обърнати лицата им?

— На север.

— Тогава проследете с далекогледа тази посока! Може би ще видите, защо тези разбойници са се спрели.

— Well, Сър, ще погледна! От север идват трима конници, които още не са забелязали трамповете. Но, изглежда, един от конниците е жена. Да, вярно, една лейди. Виждам дългата й рокля за езда и развяващия се шлейф.

— Така, а знаете ли кои са тези тримата?

— Не. Откъде мога да знам… О! Да не би да…?

— Точно те са — кимна Олд Файерхенд сериозно — фермерът, зет му и неговата дъщеря. Пратеникът, който тръгна насреща им, за да ги предупреди, се е разминал с тях.

Лордът прибра бързо далекогледа си и извика:

— Тогава да се качваме бързо на конете и да ги пресрещнем, иначе ще попаднат в ръцете на трамповете!

Той се накани да тръгне, но ловецът го хвана здраво за ръката и каза:

— Сър, останете и не вдигайте шум! Засега жената не бива да научава нищо. Ние не можем вече нито да ги предупредим, нито да им помогнем с нещо, защото е твърде късно. Ето вижте!

Лордът отново взе далекогледа си и видя как трамповете потеглиха и се понесоха в галоп към тримата.

— А, the devil! — извика той. — Ще ги убият!

— И през ум няма да им мине такова нещо! Тези негодници ще разберат добре изгодата, която им носи този случай, и ще се опитат да я използуват. А какво печелят от смъртта на тримата? Абсолютно нищо. Но ако ги оставят живи и ги вземат като заложници, тогава могат да ни изнудят да им направим някои отстъпки. Внимавайте! Сега ги обградиха. Свърши се. Не можем да променим нищо.

— Well, прав сте, сър — каза лордът. — Но нима ще се оставим току-така да ни изнудят за някакви отстъпки? Всъщност човек би трябвало да се срамува само от факта, че влиза в преговори с такива хора!

Олд Файерхенд само вдигна рамене по особен начин и отвърна с усмивка:

— Оставете ме да действам, сър! Още не съм направил нищо, за което е трябвало после да се срамувам. Щом ви казвам, че тримата, които току-що бяха пленени, не се намират в никаква опасност, можете да ми вярвате. Въпреки това ви моля да не казвате на дамата какво се е случило!

— И никой друг ли не бива да разбере?

— Ще кажем само на онези, които са ни по-близки; поне те би трябвало да знаят, какво е положението. Ако искате да свършите тази работа, можете сега да слезете долу, но им кажете да не го раздрънкват наоколо. Аз ще продължа оттук да наблюдавам трамповете и според тяхното поведение ще предприемем някакви мерки.

Лордът слезе на двора. Олд Файерхенд отново насочи вниманието си към трамповете, които, наобиколили пленниците, се бяха отправили към споменатите вече дървета. Спряха там, слязоха от конете и се разположиха наоколо. Ловецът видя, че започнаха много оживен разговор или съвещание. Струваше му се, че изходът от съвещанието нямаше да го изненада. Мислите му бяха прекъснати от Дрол, който дотича запъхтян и заговори на немски:

— Истина ли е това, дето ни каза лордът? Бътлър и зет му били заловени, а и госпожицата на всичко отгоре?

— Вярно е — кимна Олд Файерхенд.

— Нима е възможно такова нещо! Сега трамповете ще си помислят кой знае какво; ще дойдат и ще ни поставят големи изисквания. Ами ние? Какво ще им кажем?

— А вие какъв съвет бихте ни дали? — попита Олд Файерхенд, като хвърли изпитателен и развеселен поглед към малката фигура на Дрол.

— И още питате! Нищо, нищо няма да им отстъпваме. Да не би да искате да им платите откуп?

— А не сме ли принудени да им платим откуп?

— Не, не и не! Тези мошеници не могат да направят нищо. Та какво биха могли да сторят? Да не би да убият пленниците? Няма и да помислят такова нещо, защото после ще треперят пред отмъщението ни. Сигурно ще ни заплашат с това, но аз не го вярвам и просто ще им се изсмея.

— Но дори и да е вярно предположението ви, налага се да държим сметка и за положението на пленниците, което сигурно е крайно неприятно. Дори и да не ги убият, те ще ги тормозят по всякакъв начин и ще ги заплашват.

— От това нищо няма да им стане, няма как, ще трябва да се примирят. Защо влязоха така непредпазливо в капана? Нека им служи като урок за в бъдеще, но впрочем нещастието им няма да продължи дълго. Нали ние сме тук; само дяволът може да ни попречи да намерим средства и пътища, за да ги измъкнем от неприятното положение.

— Но какво да направим? Имате ли някакъв план?

— Не, още не; засега не ни и трябва. Най-напред ще изчакаме да видим какво ще стане по-нататък; едва после можем да действаме. Но аз никак не съм разтревожен; поне за себе си не се тревожа, защото се познавам добре. Когато дойде подходящ момент за действие, ще ми дойде и подходяща идея. Ние двамата сме вършили вече и къде по-трудни работи. Не сме вчерашни, я? Мисля, че… стой! — прекъсна се самичък. — Гледайте! Идат. Двама са и са се насочили право насам. Размахват в ръцете си кърпи, за да разберем, че идват като парламентьори. Ще говорите ли с тях?

— Разбира се! Заради самите пленници; трябва да знам, какво ще искат трамповете от нас. Елате!

Двамата слязоха в двора, където хората бяха застанали до амбразурите, за да наблюдават двамата парламентьори. Те се спряха извън обсега на куршумите от фермата и размахаха кърпите си. Олд Файерхенд отвори вратата, излезе навън и им направи знак да се приближат. Когато застанаха пред него, те го поздравиха учтиво, но се стараеха да изглеждат уверени.

— Сър, идваме като парламентьори — каза един от тях, — за да ви съобщим нашите условия.

— Така ли? — отвърна ловецът иронично. — Откога прерийните зайци се осмеляват да се доближат до гризли, за да й заповядат?

— Сравнението с което си послужи, бе доста удачно. Той се беше изправил пред тях в целия си ръст, широкоплещест и грамаден, а заплашителният му поглед ги прониза така, че те неволно отстъпиха крачка назад.

— Не сме зайци, сър! — опита се да обясни трампът.

— Не сте ли? Тогава сигурно сте страхливи прерийни вълци, които се задоволяват с мърша. Представяте се за парламентьори, а сте разбойници, крадци и убийци извън закона, по които всеки честен човек може да стреля, когато си поиска!

— Сър — разгневи се трампът, — такива обиди ще…

— МъЛчи, подлецо! — прогърмя гласът на Олд Файерхенд. — Разреших ви да се приближите само за да ви видя докъде може да стигне нахалството на такава пасмина като вас. Ще слушате какво ви казвам, без да мърморите. Ако чуя една-единствена дума, която не ми харесва, ще просна и двама ви веднага на земята. Знаете ли кой съм аз?

— Не — отвърна човекът малодушно и страхливо.

— Наричат ме Олд Файерхенд. Кажете го на онези, които са ви изпратили; те може би знаят, че аз не съм човек, който се оставя да го будалкат; още днес трябваше да го разберете. А сега накратко — какво искате да ми кажете?

— Трябва да ви съобщим, че фермерът, зет му и племенницата му попаднаха в ръцете ни.

— Известно ми е вече!

— Тримата ще умрат…

— Pshaw! — прекъсна го ловецът.

— … ако не се съгласите с нашите условия — продължи парламентьорът — и ако не ни предадете фермата. Не ме ли послушате, пленниците ще бъдат обесени на онези дървета пред очите ви!

— Обесете ги! Тук във фермата има достатъчно въжета за всички ви.

Трампът не беше очаквал такъв отговор. Знаеше добре, че нямаше да имат смелост да изпълнят заплахата си. Той сведе озадачено поглед и после продума:

— Помислете си, това са три човешки живота!

— Добре съм си помислил! А сега изчезвайте, иначе с вас е свършено!

Той извади револвера си. Двамата се оттеглиха бързо, но на известно разстояние единият от тях се осмели да се спре за малко и да попита:

— Ще ни разрешите ли да дойдем пак, ако получим друго нареждане?

— Не. Мога да говоря само с Червения Бринкли, и то за съвсем кратко време.

— Обещавате ли, че ще го оставите да се върне при нас?

— Да, в случай че не ме обиди.

— Ще му кажем.

Те се затичаха бързо, от което се виждаше колко бяха радостни, че можеха да се отдалечат невредими от фермата. Олд Файерхенд не се върна в двора, а продължи да върви в посока към трамповете, докато измина половината разстояние. Той седна на един камък, за да чака Корнъл, защото беше сигурен, че той ще дойде. Скоро се оказа, че не се беше излъгал. Кръгът на трамповете се разтвори и Корнъл се отправи с бавни крачки към него. Той направи един поклон, който въпреки цялата си превзетост излезе доста дървен и каза:

— Good day, сър! Искали сте да говорите с мен?

— За първи път чувам такова нещо — отговори уестманът. — Казах само, че не бих говорил с никой друг освен с теб; а най-добре щеше да ми бъде, ако и ти не беше ми се мяркал пред очите.

— Мастър, тонът ви е много горделив!

— Имам си причина. Но не бих те съветвал да ми говориш със същия тон.

Погледите им се кръстосаха. Корнъл пръв сведе очи и отговори, като едва сдържаше яда си:

— Смятам, че сме застанали един срещу друг напълно равноправни!

— Трампът пред честния уестман, победения пред победителя — нима могат да бъдат равноправни?

— Още не съм победен. Сега зависи само от нас дали нещата ще се обърнат.

— Опитайте се да ги обърнете! — изсмя се ловецът презрително.

Това ядоса трампа и той отвърна гневно:

— Достатъчно ни беше само да използваме непредпазливостта ви!

— Ах! Така ли? Каква непредпазливост съм извършил?

— Отдалечихте се твърде много от фермата. Ако бяхме пожелали, щяхме да ви пленим. Не сте толкова непобедим, за колкото ви мислят. Намирате се точно между нас и фермата. Трябваше само неколцина от нас да се качат на конете си и да ви отрежат пътя за отстъпление — тогава щяхте да бъдете наш пленник.

— Наистина ли мислиш така?

— Да. Колкото и бързо да тичате, конят е все пак по-бърз. Сигурно ще го признаете. И така щяхме да ви заобиколим, преди да бяхте достигнали сградата.

— Сметката ти има само едно слабо място. Забравяш, че онези, които ще трябва да ме хванат, ще попаднат под огъня на моите хора; а те щяха просто да ги очистят. Но не сме се разбрали да говорим за това.

— Не, няма да говорим за това, сър. Дойдох, за да ви дам възможност да спасите живота на тримата ни пленници.

— Тогава напразно си се разкарвал, защото животът им не се намира в опасност.

— Тъй ли? — каза Корнъл и се ухили злорадо. — Много се лъжете, сър. Ако не изпълните нашите условия, те ще увиснат на въжето. .

— Вече предадох да ви съобщят, че в такъв случай всички вие ще бъдете обесени.

— Не ставайте смешен! Преброихте ли колко души сме?

— Много добре; но знаете ли колко души мога да ви противопоставя?

— Съвсем точно.

— Pshaw! Никой от вас не е могъл да ни преброи.

— Не е необходимо. Знаем колко ратаи има обикновено във фермата; и сега няма да са повече. Към това число трябва да прибавим още най-много и рафтърите, които доведохте от Блек Беър.

Той погледна очаквателно ловеца, защото всъщност нямаше точна представа какви хора се намираха във фермата. Олд Файерхенд направи презрително движение с ръка и отговори:

— Я си пребройте убитите и ранените и ми кажете биха ли могли само шепата рафтъри да сторят това. Впрочем вече си видял индианците и другите бели, които ви нападнаха в гръб.

— Другите бели ли? — изсмя се трампът. — Те бяха пак същите рафтъри. Нямам нищо против да призная, че ни надхитрихте тогава. Притекохте се на помощ на индианците от фермата; за съжаление това ми дойде късно наум. Трябваше да се върнем веднага при фермата, тогава тя лесно щеше да ни падне в ръцете. Не, сър, с броя на вашите хора не можете да ни уплашите. Ако убием пленниците, вие изобщо нямате възможност да си отмъстите.

Корнъл отново хвърли скрит дебнещ поглед към Олд Файерхенд, Ловецът вдигна презрително рамене и каза:

— Няма смисъл да спорим. Дори и да сме толкова малобройни, както се заблуждаваш, ние пак ви превъзхождаме значително. Трампове, трампове, нима това са хора? Мързеливци, вагабонти, скитници! Но там, вътре, зад стените на тази ферма, стоят най-прочутите ловци и скаути на Дивия запад. Един-единствен от тях ще се разправя с десет трампа. Дори да бяхме само двадесет уестмани, ако вие дръзнете да убиете пленниците, пак ще тръгнем по следите ви, няма да ви изпуснем седмици и месеци от очи, за да ви изтребим до последния човек. Това ви е добре известно на всички и ето защо няма да посмеете и косъм да свалите от главите им.

Той изговори тези думи с такъв заплашителен и самоуверен глас, че Корнъл сведе очи към земята. Той добре знаеше, че ловецът е напълно способен да превърне думите си в дела. Нерядко се бе случвало вече един-единствен смел човек да преследва цяла банда, за да си отмъсти, и след известно време неговата сигурна карабина да унищожи бандата до последния човек. И ако такива хора наистина съществуваха, то Олд Файерхенд беше човекът, който с най-голяма сигурност би могъл да извърши подобен подвиг. Но разбира се, трампът не издаде с нищо своите мисли; той вдигна поглед, погледна ловеца в лицето проницателно и подигравателно, а после рече:

— Нека изчакаме! Ако бяхте толкова убеден в това, което говорите, нямаше да бъдете пред мене. Само вашата загриженост може да ви е докарала дотук.

— Не говори такива глупости! Изказах готовност да говоря с тебе, само с тебе, но не от страх, а за да мога да запомня добре лицето и гласа ти. Ето ти причината. Сега те имам в паметта си с такива подробности, че можем да се разделим. Вече се разбрахме.

— Още не сме, сър! Имам да ви направя ново предложение. Ние искаме да се откажем от обсадата на фермата.

— Ах, какво снизхождение! А по-нататък?

— Ще ни върнете нашите коне, които хванахте, освен това ще ни дадете необходимия брой добитък, за да си приготвим провизии, и най-сетне ще ни платите 20 000 долара. Все ще се намерят толкова във фермата.

— Само това ли искате? И нищо повече? Чудесно! А какво ще ни предложите в замяна?

— Ще ви предадем пленниците и ще се оттеглим, след като ни дадете вашата честна дума, че за в бъдеще няма да се държите враждебно към нито един от нас. Сега чухте какви са нашите условия и ви моля да ми съобщите вашето решение. Дърдорихме вече доста дълго за съвсем излишни неща.

Тонът, с който изрече тези думи, беше такъв, сякаш трамповете имаха най-голямо морално право да поставят подобни изисквания. Олд Файерхенд извади револвера си и отвърна спокойно, като се усмихваше безкрайно пренебрежително:

— Да, доста дърдори и затова веднага се омитай оттук, за да не получиш някой куршум в главата!

— Какво? Как…

— Изчезвай! Веднага! — прекъсна го ловецът, като повиши тон и насочи към него дулото на револвера си. — Едно… две…

Трампът предпочете да не дочака «три», обърна се и като процеди една ругатня, бързо се отдалечи.

Ловецът гледа подир него, докато се увери, че няма да бъде застрелян подло в гърба, след това и той се върна във фермата, откъдето всички бяха наблюдавали срещата му с Корнъл с най-голямо внимание. Там разказа накратко за необичайния си разговор с трампа.

— Действали сте много правилно, сър — обади се лордът. — На такива гадове не трябва да се прави и най-малката отстъпка. Те се страхуват и няма да посмеят да сторят нещо на пленниците. Какво ще предприемат сега според вас?

— Хмм — отвърна ловецът. — Слънцето се кани да залезе, предполагам, че ще почакат, докато се стъмни, и тогава ще се опитат отново да се прехвърлят през стената. Ако пак не успеят, остават им все още заложниците, с които ще се опитат пак да ни изнудят.

— Наистина ли мислите, че ще се осмелят отново да атакуват?

— Вероятно. Те знаят, че са значително по-многобройни от нас. Трябва да се приготвим за отбрана. Предпазливостта ни повелява да ги следим зорко. Щом се стъмни, ще трябва неколцина от нас да излязат навън, да се промъкнат близо до тях и да ме осведомяват за действията им.

Слънцето беше достигнало хоризонта и лъчите му обливаха равнината като течно злато; те осветяваха групата на трамповете толкова добре, че отделните фигури се различаваха съвсем ясно. Те не вършеха никакви приготовления: нито се канеха да си тръгват, нито пък да нощуват. Затова можеше да се предположи, че нямаха намерение да напуснат местността, но и не мислеха да останат там, където бяха сега.

Олд Файерхенд нареди да поставят големи купчини дърва в четирите ъгъла на двора, а също така и въглища; в Канзас бяха открити големи каменовъглени залежи и въглищата бяха много евтини. Към всичко това бяха добавени и няколко варела петрол. Когато се стъмни съвсем, леля Дрол, Хъмпи Бил и Чичо Гънстик бяха изпратени като разузнавачи. На няколко места по зида бяха прикрепени и спуснати отвън здрави ласа, по които те можеха в случай на нужда да се изкатерят и прехвърлят бързо в двора, без да има нужда да чакат отварянето на вратата, при което можеше да бъдат застигнати от неприятеля. После няколко цепеници бяха напоени с петрол, запалени и хвърлени през амбразурите навън. След като върху тях натрупаха дърва, а после и въглища, на четирите краища на зида се разгоряха четири огъня, които осветяваха стените и терена наоколо така силно, че приближаването на всеки трамп би се забелязало много лесно. Огньовете бяха поддържани през амбразурите непрекъснато, като по този начин никой не се излагаше на неприятелските куршуми.

Измина повече от час, а навън не се забелязваше никакво раздвижване. По едно време през стената се прехвърли Чичо Гънстик.

Той потърси Олд Файерхенд и му съобщи по своя оригинален начин:

Бандитите дърветата оставиха — към друго място се отправиха.

— Така си и мислех. Но накъде отидоха? — попита ловецът, усмихвайки се на римите му.

Чичото посочи към ъгъла вдясно от портата и отвърна с непоклатима сериозност:

Долу край реката води им следата.

Нима са се осмелили да се приближат толкова?! Но защо не сме чули конете им?

Поведоха ги умно за юздата към прерията да пасат тревата, но мястото се тъй и не разбра, защото липсваше ми светлина.

— А къде са Бил и Дрол?

Двамата внимателно пълзят, трамповете в тъмното следят!

— Добре! Необходимо е обаче да знаем точно на кое място са се разположили трамповете. Затова бъдете така добър да се върнете при двамата. Когато трамповете се установят на едно място, ви моля да ми съобщите. Те вероятно си мислят, че постъпват много умно, но са попаднали в капан, който ние трябва само да затворим.

Чичото се отдалечи, а лордът, който чу разговора, попита Олд Файерхенд за каква клопка става въпрос. Той му отвърна:

— Неприятелят ни се намира сега до реката. Пред него се простира стената на фермата, а зад него е водата; ако успеем да им препречим другите две страни, ще се озоват в капан.

— Точно така! Но как ще им препречим пътя отстрани?

— Като извикаме индианците, които ще се промъкнат от юг, а ние, хората от фермата, ще ги нападнем от север.

— Значи зидът ще бъде без охрана?

— Не, ратаите ще останат тук, те са достатъчно. Бихме изпаднали в лошо положение, ако на трамповете им дойде умната мисъл да се хвърлят срещу стената; но не вярвам да се окажат толкова хитри и да решат, че ние ще бъдем тъй смели да изоставим най-важния обект на нашата отбрана. Ще трябва да разберем къде се намират и конете им. Ако можем да научим къде е това място, никак няма да е трудно да обезвредим неколцината пазачи. Ако успеем да вземем конете на тези негодници, те са загубени, защото утре през деня спокойно можем да преследваме, да настигнем и да пречукаме онези трампове, които ни се изплъзнат през нощта.

Сега Черния Том и старият хитър Блентър трябваше да излязат навън, за да потърсят конете. След това двама ратаи, които познаваха околността много добре, бяха изпратени при вожда на осагите, за да му дадат точни указания за действие. За да можеше да бъде предприето нещо, налагаше се да изчакат завръщането на тези хора.

Измина доста време, преди да се появи някой от тях. Най-после ратаите се завърнаха. Бяха открили индианците и ги бяха довели; сега те се намираха само на неколкостотин метра от трамповете край реката и бяха готови да се нахвърлят върху тях при първия изстрел. А ето че се завърнаха и Дрол, Бил и Чичото.

— И тримата ли се връщате? — попита Олд Файерхенд неодобрително. — Поне един от вас можеше да остане навън.

— Не виждам защо, щом трябва — отвърна Дрол, като отново употреби любимия си израз.

— Разбира се, за да продължите да наблюдавате трамповете! — Напълно излишно! Цялото положение ми е ясно, защото се промъкнах до тях толкова близо, че чух достатъчно. Много ги е яд на нашите огньове, понеже им осуетяват нападението; решиха да изчакат да видят докога ще ни стигнат дърветата и въглищата. Надяват се, че след няколко часа запасите ни ще свършат, тъй като фермерът сигурно не е смятал да трупа гориво за такива огромни клади. И решиха точно тогава да ни нападнат.

— Това е много изгодно за нас, защото по този начин ще имаме време да затворим капана.

— Какъв капан?

Олд Файерхенд му разкри намеренията си.

— Чудесно, хи-хи-хи-хи! — закиска се тихичко Дрол по един начин, който му бе станал навик, когато беше в добро настроение. — Трябва да успеем и ще успеем. А трамповете са на мнение, че сме убедени, че са още при дърветата. Но, сър, налага се да помислим за едно нещо, което е от голямо значение.

— За какво?

— За положението на заложниците. Страхувам се, че ще ги убият, щом започнем нападението.

— А вие можете ли да си представите, че не съм мислил по този въпрос? Първо ще се промъкнем наблизо и трима от нас ще се погрижат за тях веднага щом започне нападението ни. Вързани ли са?

— Да, но не особено здраво.

— Е, тогава ремъците им ще бъдат бързо прорязани и…

— И после с тях бързо във водата — прекъсна го Дрол.

— Във водата ли? — попита Олд Файерхенд учудено.

— Да, заедно с тях във водата; хи-хи-хи-хи, това е най-хубавият възможен номер. Какви ли физиономии ще направят трамповете! И как ли ще си блъскат главите! Ще им измъкнем пленниците още преди нападението!

— Нима мислите, че е възможно?

— Не само че е възможно, ами е и необходимо. По време на сражението ще бъде много трудно да се грижим за сигурността на пленниците; тогава трябва предварително да ги избавим от опасността. А това никак не е трудно.

— Не е ли? А как си го представяте? Знам, че сте хитра лисица.

— Дори не е необходима кой знае каква хитрост. Учудвам се, че вие самият не сте се сетили още за това. Спомнете си за канала, който излиза в двора и го свързва с реката! Той минава под земята и трамповете изобщо не подозират за съществуването му. Аз се промъкнах към реката покрай тях и въпреки тъмнината открих мястото, където излиза каналът; намерих го по големите камъни, които са нахвърляни в реката, за да образуват малък бент, който събира и отправя част от водата навътре. И сега, представете си, мешърс, трамповете лагеруват точно при изхода на канала. Наредили са се в полукръг край брега, а по средата се намират пленниците. Така трамповете си мислят, че охраняват пленниците най-сигурно, а точно това обстоятелство прави възможно освобождаването им.

— Ах, започнах да разбирам! — каза Олд Файерхенд. — Искате да влезете в канала от двора и по него да достигнете реката?

— Да, Но естествено няма да бъда сам, трябват ми още двама души. Всеки ще се заеме с един от пленниците.

— Хмм! Тази идея е наистина великолепна. Обаче най-напред ще се осведомя дали каналът е проходим.

Олд Файерхенд попита няколко ратаи и за своя радост разбра, че в канала няма нанесена тиня и че въздухът е чист; можело да се върви по него най-спокойно. Едно особено щастливо обстоятелство беше фактът, че в устието на канала имало скрита малка лодка за трима души; тази лодка стояла винаги маскирана, за да не бъде открадната от индианци или от някои скитници.

Обсъдиха най-пбдробно плана на опитната хитра Леля и решиха да възложат изпълнението му на Дрол, Хъмпи Бил и Чичо Гънстик. Когато приключиха обсъждането му, Блентър и Том се бяха върнали. Бяха претърсили околността в доста широк параметър, но за съжаление, без да успеят да намерят конете. Трамповете бяха постъпили умно, като ги бяха отдалечили на твърде голямо разстояние от фермата.

Дрол, Бил и Чичото свалиха горните си дрехи и се спуснаха в канала, след като им беше даден един фенер. Оказа се, че водата достигаше само до гърдите им. Те взеха пушките си на рамо, а ножовете, револверите и торбичките с муниции навързаха около вратовете си. Дългият Чичо Гънстик взе фенера и закрачи отпред. Щом изчезнаха в отвора на канала, Олд Файерхенд потегли с хората си.

Вратата беше отворена тихо, а после изобщо не я заключиха, за да могат в случай на нужда да я отворят веднага. Но при нея остана на пост един ратай, който трябваше незабавно да я заключи и подлости, ако наблизо се мернеха трампове. Другите ратаи заедно с прислужниците застанаха край стената срещу реката, за да могат да отблъснат според силите си очакваното нападение.

Рафтърите, под ръководството на Олд Файерхенд, описаха най-напред дъга на север, за да не попаднат в светлината на огъня; след това обаче, когато достигнаха реката, започнаха пълзешком да се връщат в южна посока, докато предположиха, че са се приближили вече достатъчно близо до трамповете. Олд Файерхенд продължи да пълзи напред сам и скоро острото му зрение различи в тъмнината налягалите в полукръг бандити; сега той знаеше в каква посока трябва да започне нападението и се върна при своите хора, за да чака сигнала, уговорен с групата на Дрол.

А междувременно тримата бяха вече извървели канала, чиято вода не беше чак толкова студена, че да им създаде затруднения. Близо до устието на канала се намираше малката лодка, завързана на желязна кука. В нея имаше две гребла. Чичото изгаси фенера и го окачи на куката, после Дрол им нареди да останат на това място и да го чакат, докато разгледа околността. След около четвърт час той се завърна.

— Какво е положението? — попита Бил със затаен дъх.

— Не беше лесна работа — отвърна Лелята. — Водата няма да ни попречи, защото и навън е не по-дълбока, отколкото тук, но между дърветата и храстите цари такава тъмнина, че и аз бях затруднен. Абсолютно нищо не се вижда и бях принуден да намирам пътя пипнешком.

— Но в посока към нашите огньове предметите сигурно се различават доста добре!

— Да, но не и откъм водата, а от брега, защото той се намира по-високо. Трамповете са се настанили в полукръг, чийто диаметър е самата река, а пленниците се намират в този полукръг, недалече от водата. Пази ги един трамп, който не сваля поглед от тях. Ще трябва да го очистим — няма да заплачем за него!

— Значи вече планът ви е готов?

— Да. Съвсем не е нужно пленниците да влизат във водата, ще закараме лодката при тях.

— Ще я забележат, защото очертанията й ще се открояват сред фосфоресциращата водна повърхност.

— Няма никакво фосфоресциране! Водата се е размътила от вчерашния дъжд толкова много, че особено под дърветата до брега не може да се различи от сушата. И така, ще закараме лодката дотам и ще я завържем; вие ще останете до лодката във водата, а аз ще изляза на брега сам, за да очистя пазача и да прережа ремъците на пленниците. После ще ги доведа тук, те ще се качат в лодката и ще я откарат в канала, където ще бъдат в безопасност. А ние тримата ще се настаним удобно на техните места. След това ще дадем сигнала — вик на лешояд — и танцът веднага ще започне. Съгласни ли сте?

— Well, по-добре не може да бъде скроено.

— Чичо, какво ще кажеш?

— Тоз фамозен номер с вас ще изпълниме завчас! — отвърна запитаният по своя поетичен начин.

— Добре, тогава напред!

Отвързаха лодката и я избутаха от канала в реката. Дрол ги водеше. Така се придвижваха напред близо до брега, бавно и предпазливо, докато Дрол се спря. Другите двама видяха, че завързва лодката.

— Стигнахме — прошепна той, а сега ме чакайте да се върна! На това място брегът не беше висок. Той се покатери тихо по него. Зад храстите, край двата ъгъла на зида, се виждаха да горят два огъня, на чийто фон очертанията на предметите се забелязваха сравнително добре. На не повече от десетина метра от брега седяха четири фигури — пленниците с техния пазач. Зад тях Дрол успя да различи трамповете, които си почиваха във всевъзможни пози. Той продължи да пълзи, без да изпуска пушката си, докато се озова зад поста. Едва сега остави карабината на земята и изтегли ножа си. Трампът трябваше да умре, без да издаде никакъв звук. Дрол се поизправи, приготви се за скок и изведнъж се хвърли върху трампа, като с лявата си ръка го сграбчи за гърлото, а с дясната заби острието на ножа си в гърба му толкова точно и умело, че прониза сърцето му. Веднага след това отново се прилепи към земята и придърпа тялото на трампа до себе си. Всичко стана тъй бързо, че пленниците не можаха да забележат нищо. Едва след известно време момичето каза:

— Татко, пазача ни го няма!

— Така ли? Ха, вярно, това ме учудва; ти стой спокойно, изглежда, искат да ни изпитат.

— Тихо, тихо! — прошепна им Дрол. — Не бива да чуят никакъв шум. Пазачът ви лежи убит в тревата. Дойдох, за да ви спася!

— Да ни спасите ли? Heavens! Невъзможно! Това е сигурно самият пазач!

— Не, сър, ваш приятел съм. Познаваме се от Арканзас. Аз съм Дрол, когото наричат Лелята.

— Боже мой! Вярно ли е?

— По-тихо, по-тихо, сър! И Олд Файерхенд е тук, и Черния Том, и още много други. Трамповете искаха да ограбят фермата, но ги отблъснахме. Видяхме, че ви плениха, и аз се промъкнах до вас заедно с две момчета, за да ви измъкнем веднага оттука. И ако още ми нямате доверие, защото не можете да видите лицето ми, ще ви докажа истинността на думите си, като ви развържа. Подайте ми ръцете си!

След няколко движения с ножа хората отново можеха свободно да раздвижат крайниците си.

— Сега влизайте тихо в лодката! — прошепна Дрол. — Ние дойдохме през канала и взехме с нас лодката. Ще се качите в нея с малката мис и ще плувате към канала, който познавате добре; там ще изчакате, докато танцът завърши.

— Танцът? Какъв танц?

— Който ей сега трябва да започне. От тази страна трамповете са оградени от реката, а от онази — от зида на фермата. Това са две прегради, които те не могат да премахнат. Вдясно от нас се намира Олд Файерхенд с известен брой рафтъри и ловци, а отляво вождът на осагите Доброто слънце заедно с отряд червенокожи чака да дам сигнала.

— Ах, такова ли е положението? А ние да бягаме с лодката на сигурно място? Да не мислите, че аз и зет ми сме такива баби, че да скръстим ръце в скута си, докато други рискуват живота си заради нас? Не, сър, много се лъжете!

— Хмм, е, добре! Радвам се да чуя такова нещо! Така ще имаме двама души повече. Но малката мис не бива да остане тук, където хвърчат куршуми.

— Това е вярно. Бъдете тъй добър да я изпратите с лодката в канала! Но какво е положението с оръжията? Не бихте ли могли да ни дадете поне някой револвер или нож?

— Ще уредим нещо, сър. Нашите оръжия са ни необходими, но ето тук лежи пазачът ви и един от вас ще вземе оръжията му. За другия ще се погрижа веднага, като се промъкна до един от трамповете, за да… шт, тихо, идва някой! Сигурно е някой от водачите, който иска да се убеди, че ви пазят добре. Оставете ме да действам!

Срещу светлината на огъня забелязаха приближаването на един човек, който обикаляше позициите на трамповете, за да се убеди дали всичко е наред. Той се приближи бавно, спря пред пленниците и попита:

— Е, Колинз, нещо да се е случило?

— Не — отвърна Дрол, когото той беше взел за пазача.

— Well! Дръж си очите отворени! Ако не внимаваш, ще заплатиш с главата си. Разбра ли?

— Йес. Във всеки случай главата ми стой на раменете много по-здраво от твоята. Внимавай!

Той изрече тази заплаха нарочно и също така нарочно не си преправи гласа. Намерението му беше да накара човека да се наведе към него. Целта му бе постигната. Трампът направи крачка напред, наведе се и каза:

— Какво те прихваща! Какво искаш да кажеш? Какъв е този глас? Не си ли Колинз, когото аз…

Той не можа да довърши думите си, защото двете ръце на Дрол се вкопчиха като железни скоби в гърлото му; той го събори на земята до себе си и силно му стисна гърлото. Чу се само кратко приритване на крака, след което всичко притихна. Дрол каза тихо:

— Така, и този ни донесе оръжията си. Много беше любезен.

— Здраво ли го държите? — попита фермерът.

— Ама че въпрос ми задавате. Ами той е очистен. Вземете пушката му и всичко каквото носи у себе си. Аз ще заведа през това време малката мис до лодката.

Дрол се полуизправи, хвана Елен Патерсън за ръката и я поведе към водата, където каза на очакващите го приятели как са се развили нещата. Бил и Чичото откараха момичето до канала, вързаха лодката, а после, газейки през водата, се върнаха и се присъединиха към Дрол, Бътлър и зет му, които бяха взели оръжията на трамповете. Сега Леля Дрол се обади:

— Можем да почваме. Естествено бандитите ще притичат най-напред насам, за да пазят заложниците, и това може да ни постави в доста опасно положение. Нека първо се поотдалечим малко надясно, за да избегнем срещата с тях.

Петимата се запромъкваха предпазливо по брега, докато достигнаха подходящо място. Там се изправиха и всеки застана зад едно дърво, което му предлагаше достатъчно прикритие. Самите те се намираха в пълна тъмнина, но пък трамповете пред тях се различаваха достатъчно ясно и им предлагаха сигурна цел. Сега Дрол постави ръка на устата си и изпусна един кратък уморен крясък, като че ли някоя граблива птица се бе разбудила за кратко време. Този звук така обичаен за прерията, не можеше да направи особено впечатление на трамповете; те изобщо не му обърнаха внимание дори и когато се разнесе още два пъти. Няколко мига цареше дълбока тишина, но после изведнъж прозвуча надалеч кънтящата заповед на Олд Файерхенд:

— Огън!

Отдясно затрещяха карабините на рафтърите, приближили се толкова много, че всеки от тях можеше да се прицели в един определен човек. След това отляво проехтя острият, разкъсващ нервите боен вик на индианците, които отначало изпратиха дъжд от стрели върху трамповете, а после се нахвърлиха върху тях с томахавки в ръка.

— А сега и ние! — заповяда Дрол. — Първо стреляме, а после с прикладите по главите!

Разигра се една истинска сцена от Дивия запад. Трамповете се бяха чувствали толкова сигурни, че внезапното нападение ги скова от страх. Отначало те се скупчиха изплашени на едно място, без да се отбраняват, също като зайци, над които се е разнесъл шумът от орлови криле; после, след като нападателите се намериха сред тях и заработиха с приклади, томахавки, револвери и ловджийски ножове, вцепенението им ги напусна и те започнаха да се защищават. Не бяха в състояние да преброят противниците си; на слабата светлина на огньовете техният брой им се струваше двойно и тройно по-голям. Това засили паниката сред тях и бягството им се стори единственият останал път за спасение.

— Бягайте, бягайте към конете! — разнесе се вик или по-скоро рев от нечие гърло.

— Това е Корнъл! — извика Дрол. — Хвърлете се отгоре му! Не го оставяйте да избяга!

Той се затича към мястото, откъдето се беше разнесъл викът. Последваха и други, ала напразно. Червения Бринкли бе излязъл достатъчно умен, за да се скрие веднага в храстите. Той се запромъква като змия от храст на храст, придържайки се винаги към най-тъмните места, тъй че никой не можа да го види. Победителите се стараеха, доколкото беше възможно, да изпускат по-малко трампове, но броят им бе толкова голям, че въпреки всичко лесно им се удаде да направят пробив; още повече в случая постъпиха умно, като не се разпръснаха. Оцелелите успяха да избягат в северна посока.

— След тях, не ги изпускайте! — заповяда Олд Файерхенд. — Не им давайте да си отдъхнат!

Той се надяваше заедно с трамповете да достигне мястото, където бяха конете им, но скоро това се оказа невъзможно. Колкото повече се отдалечаваха от фермата, толкова повече отслабваше светлината на огньовете и накрая се намериха сред такава тъмнина, че вече не можеха да различават враговете от приятелите. Дори се случи някои от преследвачите да се счепкат помежду си, това забавяше преследването. Олд Файерхенд се видя принуден да събере хората си; изминаха няколко минути докато дойдат всички, а това даде на бегълците такава преднина, която не можеше да бъде наваксана. Наистина те се опитаха да продължат в същата посока, но скоро чуха подигравателните крясъци на трамповете и тропота на много препускащи коне, което им показа, че по-нататъшните им усилия са напразни.

— Връщаме се! — нареди Олд Файерхенд. — Остава ни само да попречим на ранените да се скрият и да ни избягат.

Тази грижа беше съвсем излишна. Индианците не бяха участвали в преследването. Силното им желание да се сдобият със скалпове на бели ги беше накарало да останат на полесражението, бяха претърсили най-старателно всички храсталаци до реката, за да убият и скалпират всеки останал жив трамп. След като на светлината на факлите бяха преброени труповете, оказа се, че заедно с убитите през деня се падат по два трупа на всеки от победителите — ужасна цифра! Въпреки това броят на избягалите беше толкова значителен, че победителите можеха да се поздравят с бягството им.

Елен беше, разбира се, измъкната веднага от нейното скривалище. Младото момиче не бе изпитало особен страх и изобщо, откакто беше попаднало в плен, се бе държало учудващо спокойно и благоразумно. Когато Олд Файерхенд научи това, каза на баща й:

— Досега мислех, че ще рискуваме много, ако вземем Елен с нас до Сребърното езеро, но вече нямам нищо против, защото съм убеден, че няма да ни създава особени грижи.

Тъй като не можеше да се очаква никакво връщане на трамповете, то победителите и особено индианците посветиха остатъка от нощта на радостта от победата. Индианците получиха две крави, които бяха заклани, разсечени и скоро около огньовете се разнесе силният мирис на печено месо. После беше разпределена плячката. Оръжията на убитите и всички предмети, които бяха намерени у тях, бяха дадени на червенокожите. Това обстоятелство ги изпълни с огромна радост. Държаха се дълги речи, бяха изпълнени бойни и други танци. Едва когато утрото настъпи, шумът утихна. Заглъхнаха радостните крясъци и индианците се загърнаха в одеялата си, за да поспят най-после.

Рафтърите постъпиха иначе. За щастие нямаше убити между тях, но неколцина бяха ранени. Олд Файерхенд имаше намерение още на зазоряване да поеме по следите на трамповете, за да разбере в каква посока бяха потеглили. Затова всички си легнаха да спят веднага; в уреченото време трябваше да бъдат бодри и с възстановени сили. На сутринта следата бе намерена и видяха, че води обратно към Осаге-нук. Последваха я дотам, ала когато пристигнаха, завариха мястото празно. Олд Файерхенд внимателно претърси околността. Оказа се, че междувременно са се събрали нови групи трампове; бегълците се бяха присъединили към тях и незабавно бяха потеглили в северна посока. Те не подозираха, че Олд Файерхенд е запознат подробно с плана, който се канеха да осъществят.

Осма глава

Драма в прерията

Из прерията бавно и уморено крачеше един пешеходец — рядко явление из онези места, където и последният бедняк притежава кон. Беше много трудно да се определи към кое съсловие принадлежи този човек. Дрехите му бяха градски и много износени, а това му придаваше вид на миролюбив човек, но към този вид някак си не отиваше старата огромна, дълга пушка, която бе преметнал през рамо. Лицето му беше бледо, а страните му хлътнали — изглежда, вследствие на лишенията, съпътстващи подобно продължително странстване пеша.

Понякога се спираше, за да си почине, но надеждата да срещне хора отново го караше да напряга уморените си нозе. От дълго време той неспирно оглеждаше хоризонта, докато най-сетне очите-му пробляснаха радостно — далеч на хоризонта забеляза човек, също пешеходец, който се приближаваше откъм дясната му страна, тъй че двамата трябваше да се срещнат. Това придаде нова сила на краката му; той закрачи широко и бързо и скоро видя, че другият го забеляза, защото се спря, за да го изчака.

Другият човек беше облечен извънредно странно. Носеше син фрак с права червена яка и жълти копчета, три четвърти панталони от червено кадифе й високи ботуши с обърнати маншети от жълта кожа. Около врата му беше увита синя копринена кърпа, завързана отпред на голяма широка двойна джувка, покриваща целите му гърди. Широкопола сламена шапка предпазваше главата му от слънцето. Около врата и пред гърдите му минаваше ремък, на който беше закрепено сандъче от полирано дърво. Мъжът беше висок и мършав, слабото му гладко избръснато лице имаше остри черти. Който видеше тези черти и погледнеше в малките хитри очи, щеше веднага да познае, че има пред себе си истински янки, и то един янки от онзи сорт хора, които бяха станали пословични със своята хитрост и лукавство.

Когато двамата се приближиха дотолкова, че можеха да се чуят, притежателят на сандъчето повдигна леко шапката си и поздрави другия:

— Good day, приятелю! Откъде идвате?

— От Кинсли — отвърна запитаният, като посочи с ръка зад гърба си, — а вие?

— Идвам от къде ли не. Последното място, където бях, е фермата, останала зад мене.

— А накъде отивате?

— Накъде ли не. Най-напред отивам във фермата, която се намира пред нас.

— Има ли ферма пред нас?

— Да. Ще я достигнем след не повече от половин час.

— Слава богу! Не бих могъл да издържа повече. Той изрече последните думи с дълбока въздишка. Беше се приближил съвсем и беше спрял. Виждаше се, че се олюлява.

— Не можете да издържите ли? Защо?

— От глад.

— По дяволите! От глад ли? Нима е възможно? Почакайте, мога да ви помогна. Я седнете тук върху сандъчето ми. Веднага ще получите нещо между зъбите си.

Той свали сандъчето, сложи непознатия да седне върху него, измъкна от вътрешния джоб на фрака си два огромни сандвича с масло, извади от предния си джоб голямо парче шунка и като подаде всичко това на изгладнелия човек, продължи:

— Хапнете си, приятелю! Не е кой знае какъв деликатес, но ще задоволи глада ви.

— Другият започна бързо да се храни. Беше така изгладнял, че понечи веднага да натъпче хляба в устата си, но като че ли размисли, задържа ръката си и каза:

— Вие сте много добър човек, сър, ала тези неща са определени за вас; ако ги изям, ще трябва и вие самият да гладувате.

— О, не! Във фермата ще получа толкова много храна, колкото си пожелая.

— Значи ви познават там?

— Не. Никога не съм идвал в тази местност. Но не говорете сега, ами яжте!

Другият последва подканата му, а странният янки седна в тревата, загледа го и лицето му светна от радост, като видя колко бързо изчезнаха огромните залци зад здравите зъби на непознатия. Когато хлябът и шунката се свършиха, той го попита:

— Ясно е, че не можахте да се наситите, но мисля, че на първо време гладът ви е задоволен.

— Чувствувам се като новороден, сър. Помислете си, от три дни съм на път, и то без да сложа хапка в устата си.

— Как е възможно! От Кинсли дотук нищо ли не сте яли? Защо? Не можахте ли да си приготвите някакви провизии?

— Не. Заминаването ми беше съвсем внезапно.

— Аха-а! Но нали имате пушка; можехте да застреляте някакъв дивеч!

— О, сър, аз не съм никакъв стрелец. По-скоро ще улуча месечината, отколкото някое клекнало пред мен куче.

— Но защо ви е тогава тази пушка?

— За да плаша при случай червенокожи или бели бандити. Мъжът го изгледа изпитателно и после каза:

— Слушайте какво, мастър, при вас нещо не е в ред. Струва ми се, че бягате от някого, а изглеждате толкова безобидна личност. Къде отивате всъщност?

— Отивам в Шеридън, на железопътната линия.

— Толкова далеч и без провизии! Аз съм ви непознат, но когато човек е в нужда, винаги е най-добре да прояви доверие. Я ми кажете къде ви стиска обувката.

— Няма много за разказване. Казвам се Халер. Родителите ми бяха немци. Преселиха се от Европа, за да постигнат тук нещичко, но нямаха щастие. И моят път не беше постлан с рози. Занимавах се с какво ли не, докато преди две години станах писар в една железопътна станция. В последно време бях назначен в Кинсли. Сър, аз съм човек, който не може да смачка и мравка, но когато много ме обидят, кръвта ми кипва. Имах спречкване с тамошния редактор, след което последва дуел. Представете си, дуел с пушки! А аз никога в живота си не съм похващал такъв инструмент за убиване! И така, дуелът беше с пушки, на тридесет метра разстояние! Само като го чух, и ми причерня пред очите; ще бъда кратък — уговореният час настъпи и ние застанахме един срещу друг. Сър, можете да си мислите за мен каквото си щете, но аз съм миролюбив човек и не исках да ставам убиец. Само при мисълта, че можех да убия противника си, кожата ми настръхнат така, че стана бодлива като ренде. Затова се прицелих нарочно един-два лакътя встрани. И двамата натиснахме спусъците едновременно. Чуха се изстрели и… представете си, аз не бях улучен, но моят куршум бе минал точно през сърцето му. Побягнах ужасен, без да изпусна пушката от ръката си; а тя дори не беше моя. Убеден съм, че дулото й е криво; бие цели три лакътя вляво. Но което е най-лошото, редакторът има многобройни и влиятелни приятели, а туй е от голямо значение тук в Дивия запад. Трябваше да бягам веднага и едва намерих време да се обадя на моя началник, за да се сбогуваме набързо. Той ме посъветва да отида в Шеридън и ми връчи отворено препоръчително писмо до тамошния инженер. Можете да го прочетете, за да се убедите, че ви говоря истината.

Той измъкна от джоба си едно писмо, отвори го и го даде на високия янки. Последният прочете следното:

«Драги Чарой!

Изпращам ти мастър Йозеф Халер, моя доскорошен писар. Той е от немски произход и е прилежен и честен човек, но имаше нещастието да стреля малко накриво и тъкмо затова да улучи смъртоносно противника си. Трябва да се махне за известно време оттук и ще ми направиш услуга, ако му намериш работа в твоето бюро, докато тук се забрави историята.

Твой Бент Нортън»

Високият янки сгъна отново писмото, върна го на собственика му и каза, като се усмихваше полусъжалително и полуиронично:

— Вярвам на думите ви, мастър Халер, вярвам им и без това писмо. Който ви види и ви чуе да говорите, ще разбере, че има пред себе си един съвършено честен човек, който не може никому да мъти водата. И моята съдба е като вашата, и аз не съм голям ловец и стрелец. Но това не е недостатък, защото човек не живее само с помощта на оловото и барута. Но на ваше място аз не бих бил все пак толкова страхлив. Струва ми се, че сте се оставили доста да ви посплашат.

— О, не! Работата наистина беше опасна.

— Значи сте сигурен, че са ви преследвали?

— Положително! Затова постоянно избягвах фермите, да не би да разберат в каква посока се движа.

— А убеден ли сте, че ще ви посрещнат добре в Шеридън и че ще получите работа?

— Да, защото мистър Нортън и мистър Чарой, инженерът в Шеридън, са много големи приятели.

— А каква заплата мислите, че ще получавате там?

— Досега получавах седмично по осем долара и мисля, че и там ще получавам толкова.

— Аха! А аз знам една друга работа, при която ще получавате двойно повече, тоест шестнайсет долара седмично, и освен това безплатна храна и квартира.

— Какво? Наистина ли? — извика зарадвано писарят, като скочи. — Шестнайсет долара? Та човек направо ще забогатее! А къде може да се намери такава работа?

— При мене.

— При… вас? — прозвуча разочарованият му глас.

— Разбира се. Изглежда, не ви вдъхвам доверие, а?

— Хмм! Не ви познавам. .

— На това може веднага да се помогне. Аз съм магистър доктор Джеферсън Хартли, специалист по хуманна и ветеринарна медицина.

— Значи лекувате коне и хора?

— Аз съм лекар за хора и животни — кимна слабият янки. — Ако имате желание, можете да станете мой помощник и ще ви заплащам споменатата заплата.

— Но аз не разбирам нищо от тези работи — обясни Халер скромно.

— Аз също не разбирам — призна си магистърът.

— Не разбирате ли? — попита го другият учудено. — Но нали сте следвали медицина?

— И през ум не ми е минавало.

— Но щом сте магистър и доктор…

— Да, такъв съм! Наистина имам тези почтени титли, съвсем съм сигурен, защото сам съм си ги дал.

— Вие… вие… сам?

— Разбира се! Към вас съм откровен, защото мисля, че ще приемете предложението ми. Всъщност аз съм шивач, после станах фризьор, а след това учител по танци; по-късно основах школа за възпитание на млади госпожици; когато прекратих и тази своя дейност, грабнах една хармоника и станах странстващ музикант. Оттогава насам съм се подвизавал славно в десетина или двадесет други професии. Опознах хората и живота и тези мои познания ме доведоха до върховната мъдрост, че една умна глава не бива никога да бъде глупак. Хората искат да бъдат лъгани; просто им правиш най-голямата услуга, когато ги забаламосаш майсторски, за което те после са ти извънредно благодарни. Особено трябва да хвалиш техните грешки и недостатъци, техните духовни и телесни недостатъци. Насочих се към последните и станах лекар. Я поразгледайте аптеката ми!

Той отключи сандъчето и вдигна капака. Вътрешността му имаше доста изящен вид; имаше петдесет преградки, които бяха облечени с кадифе и украсени със златисти линии и заврънкулки. Всяка преградка съдържаше шишенце с продълговата шийка, напълнено с красиво оцветена течност. Можеха да се видят всякакви цветове във всички възможни нюанси.

— Това значи е вашата аптека! — обади се Халер. — А откъде получавате лекарствата?

— Сам си ги правя.

— Струва ми се, че вие не разбирате нищо от тази работа!

— О, разбирам, и още как! И децата могат да го направят. Това, което виждате, не е нищо друго освен малко боя и Малко повече вода, наречена «аква». Тази единствена дума представлява всичките ми познания по латински. Другите изрази са чисто моя измишльотина; трябва да звучат красиво. Ето тук виждате надписи като «Аква саламандра», «Аква пелопонезия», «Аква химборасолария», «Аква инвокабулатория» и други. Няма да повярвате, ако ви разкажа какви лечения съм извършил вече с тези води, но не мога да ви се сърдя за това, защото и самият аз не мога да повярвам на тези лечения. Най-важното е да не се изчаква ефектът, а да си прибереш хонорара и после дим да те няма. Съединените щати са голяма територия; докато ги обиколя, могат да изминат много, много години, а междувременно ще съм забогатял. Ежедневната ми прехрана не ми струва нищо, защото, където и да отида, ми предлагат повече, отколкото бих могъл да изям и когато си тръгвам, ми натъпкват джобовете. Няма защо да се страхуваме от индианците, защото ме считат за жрец и лечител и за тях съм свещена и неприкосновена личност. Съгласете се! Ще станете ли мой помощник?

— Хмм — измърмори Халер, като се почеса зад ухото. — Тази работа ми се струва съмнителна. Просто не е честно.

— Я не ставайте смешен! Внушението прави много неща. Моите пациенти вярват във въздействието на лекарствата ми и оздравяват само от това. А то измама ли е? Опитайте поне веднъж! Сега силите ви се възвърнаха и тъй като отиваме към една и съща ферма, няма какво да губите.

— Е, ще опитам, щом казвате, поне от благодарност ще опитам, но никак не умея да лъжа хората.

— И не е необходимо, ще го върша самичък. Вие само ще мълчите страхопочтително и цялата ви работа ще се състои в подаване от сандъчето на онова шишенце, което ви посоча. Ще трябва единствено да се примирите, че ще ви говоря на «ти». И така, напред! Да тръгваме!

Той нарами отново сандъчето и двамата закрачиха към фермата. Не измина и половин час и те я съзряха в далечината. Фермата не беше голяма. Сега Халер трябваше да вземе да носи сандъчето, тъй като това не подобаваше на шефа, доктора и магистъра.

Главната сграда на фермата беше построена от дърво; от двете й страни и зад нея се намираха добре поддържани овощни и зеленчукови градини. Стопанските сгради бяха на известно разстояние от дома на фермера. Пред къщата стояха вързани три коня — сигурен признак, че вътре имаше гости. Бяха се разположили в голямата стая и пиеха бира, която фермерът си беше правил сам. Те забелязаха приближаването на знахаря и помощника му.

— Гръм и мълнии! — извика един от тях. — Не ме ли лъжат очите? Този трябва да го познавам! Ако не се заблуждавам, той е Хартли, музикантът с хармониката!

— Твой познат ли е? — попита вторият. — Имал ли си работа с него?

— Разбира се! Този човечец беше направил добри гешефти и джобовете му бяха пълни с пари. И аз направих също така добри гешефти, като изпразних джобовете му през нощта.

— Знае ли кой го е обрал?

— Хмм, вероятно. Добре, че вчера боядисах червената си коса пак в черно! Не ме наричайте нито Бринкли, нито Корнъл! Тоя би могъл да ни обърка сметките!

Двамата се бяха приближили вече до къщата; жената на фермера излезе от обора, поздрави ги дружелюбно и ги попита какво желаят. Като научи, че пред нея са застанали лекар и неговият помощник, тя се зарадва много и ги помоли да влязат в стаята.

— Мешърс — извика тя през вратата — идва един високообразован лекар със своя аптекар. Мисля, че компанията на тези господа няма да ви бъде неприятна.

— Високообразован лекар! — промърмори Корнъл под носа си. — Безсрамен мошеник! Иска ми се да му дам да разбере какво мисля за него!

Новодошлите поздравиха и без да се бавят много, седнаха на масата. Корнъл забеляза със задоволство, че Хартли не го позна. Излъга го, че е трапер и че отива с двамата си другари нагоре в планините. После, докато домакинята се занимаваше край огнището, завързаха разговор. Когато обядът беше готов, тя излезе пред къщата и според обичая в онези местности, наду един рог, за да извести на всички хора от фермата, че е време за ядене. Те заприиждаха от близките ниви. Появиха се фермерът, синът му, дъщерята и един ратай. Поздравиха гостите и особено лекаря с искрена сърдечност и седнаха при тях, за да се нахранят. Преди и след яденето казаха кратка молитва. Бяха най-обикновени, непринудени и набожни люде, които в никой случай не можеха да се мерят с «остроумието» и «сърдечността» на един истински янки.

По време на обяда фермерът беше мълчалив, но след това той запали лулата си, облегна лакти на масата и каза с обнадежден тон към Хартли:

— Докторе, след малко ще трябва пак да излезем на полето, но сега имаме още малко време да поговорим с вас. Може би изкуството ви ще ни помогне. От какви болести разбирате?

— Ама че въпрос! — отвърна шарлатанинът. — Аз съм хуманен и ветеринарен лекар и лекувам болестите на всички хора и всички животни.

— Well, тогава вие сте човекът, от когото имам нужда. Надявам се, че не сте от онези мошеници, които обикалят наоколо, като твърдят, че са били всичко и обещават всичко, но всъщност нищо не са следвали?

Хартли изпъчи гърди:

— Нима изглеждам като един от тези вагабонти? Щях ли да издържа изпита си за доктор и магистър, ако не бях следвал? До мен седи моят помощник. Попитайте го и той ще ви каже, че хиляди хора, да не броим животните, ми дължат живота си.

— Вярвам ви, сър, вярвам ви! Идвате тъкмо навреме. В обора ми се намира една крава. Сигурно знаете какво означава това. По тези места кравите стоят в обора само когато са тежко болни. От два дена не е яла нищо и е провесила глава чак до земята. Вече съм я отписал.

— Pshaw? Аз отписвам един болник едва тогава, когато вече е умрял! Нека ратаят ми я покаже, после ще ви кажа мнението си.

Той отиде в обора, за да прегледа кравата. Когато се завърна, лицето му имаше сериозен вид и той каза:

— Беше крайно време, иначе кравата до довечера щеше да свърши. Пасла е буника (отровна трева (Hyoscyamus niger). Б. пр.). За щастие има сигурна противоотрова. Още утре сутринта ще бъде здрава и читава. Донесете ми кофа с вода, а ти, помощнико, ми извади шишенцето с «Аква силвестрополия»!

Халер отвори сандъчето и извади въпросното шишенце, а Хартли сипа няколко капки във водата, от която кравата трябваше да изпива по един литър на всеки три часа. След това дойде ред на хората. На жената беше започнала да се образува гуша и тя получи «Аква суматралия». Фермерът страдаше от ревматизъм и получи капки «Аква сензациония». Дъщерята беше съвършено здрава, обаче се съгласи веднага да получи няколко капки «Аква фурония» срещу няколкото лунички, които имаше. Ратаят понакуцваше още от дете, но се възползва от случая да отстрани недъга си чрез «Аква министериалия». Накрая Хартли попита и тримата гости дали би могъл да им услужи с нещо. Корнъл поклати глава и отвърна:

— Благодаря, сър! Ние сме съвършено здрави. А ако някога се почувствувам неразположен, аз се лекувам по шведската метода.

— Как така?

— Чрез лечебна гимнастика. Накарвам някого да ми изсвири на хармоника някой бърз танц и танцувам, докато се изпотя. Това средство е изпитано. Нали ме разбрахте?

При тези думи той му кимна многозначително. Лечителят замълча пообъркан, обърна му гръб и попита фермера къде се намират най-близките ферми. Най-близката ферма била на осем мили в западна посока, а имало и една друга на север, която се намирала на петнайсет мили. Магистърът заяви, че ще потегли незабавно към първата ферма; тогава фермерът го попита за хонорара му. Хартли поиска пет долара и те му бяха дадени на драго сърце. После той се отправи на път с помощника си, който отново нарами сандъчето. След като се отдалечиха от фермата дотолкова, че не можеше да бъдат забелязани от нея, той каза:

— Наистина тръгнахме на запад, но сега ще завием на север, защото би било много глупаво да отидем в първата ферма. Ще отидем в другата. Кравата беше толкова зле, че сигурно ще умре след един час. Ако фермерът реши да яхне коня си и да ме догони, може да ми се случат неприятни неща. Но не е ли примамливо да получиш цял обяд и пет долара за десетина капки анилинова вода? Надявам се, че няма да тръгнете против интереса си и ще постъпите при мен на служба!

. — Надеждите ви са напразни, сър — отвърна Халер. — Парите, които ми предлагате, са много, твърде много; но пък лъжите, които трябва да измислям, ще бъдат още повече. Не ми се сърдете! Аз съм честен човек и искам да си остана такъв. Моята съвест не ми позволява да приема предложението ви.

Гласът му беше толкова сериозен и непоколебим, че магистърът разбра безполезността от всякакви по-нататъшни увещания. Затова, поклащайки съжалително глава, той каза:

— Мислех ви доброто. Жалко, че-имате такава чувствителна съвест!

— Благодарен съм на провидението, че не съм се родил с друга съвест. Ето, вземете си сандъчето. Много бих искал да се покажа признателен към вас за услугата, която ми направихте, но не мога по този начин, невъзможно ми е.

— Well! Волята на човека е неговото царство небесно, затова няма да настоявам повече. Въпреки всичко моето предложение не бива да става причина да се разделим веднага. Поне до следващата ферма можем да останем заедно.