/ / Language: Bulgaria / Genre:adventure / Series: Горската роза

Смъртта на императора

Карл Май


Карл Май

Смъртта на императора

1. От Барселона до Веракрус

В старинния испански родов замък на графовете де Родриганда и Севиля вече от около седемнадесет години господстваше самозваният граф Алфонсо и неговите родители: Клариса и адвокатът Гаспарино Кортейо. Една вечер в началото на 1867 година последните двама седяха удобно на софата в едно от многобройните помещения на замъка. Пращящият във великолепната мраморна камина огън разпространяваше приятна топлина.

В един момент на вратата тихо се почука и влезе един слуга. Донесе пощата, която току-що бе доставена от куриера. След отдалечаването му Кортейо огледа пликовете.

— От Мексико! — изтръгна се от устата му при вида на едно писмо.

Разтвори го припряно и се зачете. Погледът му стана втренчен, изпусна дълбока, тежка въздишка и падна назад върху възглавницата на дивана. Клариса го наблюдаваше уплашено. Тя взе писмото от ръката на намиращият се в почти несвяст адвокат и на свой ред прочете следните редове:

«Скъпи чичо!

Пиша ти спешно от хасиендата дел Ерина, защото се случиха важни и ужасни събития. Граф Фернандо успял да избяга от робството и се върна. Но това не би било все още чак толкова лошо, ако не се бе стоварил втори удар на съдбата.

За мой най-голям ужас се появиха и другите наши врагове, за които отдавна си правехме илюзии, че са мъртви. При Фернандо се намират: Стернау, двамата Унгер, Бизоновото чело, Мечешко сърце, Ема Арбелец, Каря и Мариано!!! Ландола ни е измамил! Всички онези, които трябваше да погуби, са до един живи. Той ги бил свалил на някакъв самотен остров, откъдето сега са се измъкнали. Пребивават във форт Гуаделупа при нашия враг Хуарес.

Татко не е тук. Изпратих след него новината, за да вземе ответни мерки. Не ни ли провърви да обезвредим гореспоменатите, изгубени сме.

С най-голямо вълнение: твоя племенница Хосефа»

Читателката също така малко като съюзника си подозираше, че нещата отдавна вече са изпреварили описаните в писмото факти. Не само неприятелите на Кортейо, но и самите Пабло и Хосефа по това време вече се намираха в ръцете на зловещия доктор Хиларио. Ръката на Клариса се отпусна безсилно с писмото.

— Всички те са още живи! Каква ужасна беда! Не можем да се насладим на спокойствие на плодовете на нашия труд!

— Зарежи вайканйята! — посъветва другият мерзавец. — Те доникъде няма да ни отведат. Сега трябва да се действа! Ето значи как отново ще си имаме работа с дон Фернандо, Пабловата мекосърдечност си отмъщава!

— Не е било само мскосърдечност! Нали ти самият заяви, че зад тая привидна мекост се крие изнудване.

— Разбира се, било е с причина. Той има дъщеря, а аз син. Моят син е наследник на графството и трябвало да се ожени за Хосефа, за да може момичето да извлече своята облага. Алфонсо не пожелал. И макар че оставихме Пабло и Хосефа да се наслаждават на мексиканските благини, те така и няма да ни се разкрият с намеренията си.

— Имаш право, Гаспарино. Но какво мислиш за появата на останалите? Според мен това е някакъв трик от страна на Хосефа.

— Не. Убеден съм, че Ландола по собствена инициатива е оставил жива цялата оная насмина.  — Но с каква цел? То си е само в негова вреда.

— Сега, да, но не и ако не им се бе удало да се измъкнат, аз наистина богато му се разплатих за услугата, но той обича да взема колкото е възможно повече. Ландола е държал в ръцете си свободата на пленниците. Това е било тръстиковото стебло, с чиято помощ е можел да ме изсмуче. Само едно не проумявам — как така още не се е захванал.

— Все ще напомни за себе си!

— Този негодяй! — избухна яростно Гасиарино. — Като си помисля колко ловко бе скроено всичко! Родриганда бяха напълно обезвредени. Граф Мануел през всичките тия години не бе в състояние да предприеме и най-малкото срещу нас. Аз често вътрешно съм се надсмивал над безпомощността на стария, в която го поставя собственият му наследствен закон. Да зяпа отдалеко как си седят лешоядите в гнездото, от което са изхвърлили благородния сокол и малките му! Наистина си беше за смях! А сега? Всички наши завоевания са поставени под въпрос от алчността на тоя Ландола и ние сме отново там, където бяхме преди седемнайсет години. Просто да полудееш!

— И какво ще правим сега? Тия, дето се появиха, на всяка цена трябва да изчезнат час но-скоро.

— Тая работа предоставям на моя брат. За мен има една персона, която за момента е по-важна от всички там Стернаувци и Мариановци — Ландола. Без неговите свидетелски показания много нещо не може да се докаже.

— В такъв случай трябва да го убиеш.

— По-напред се налага да проведа един разговор с него. Вероятно ще е по-добре да остане жив, додето може да бъде полезен.

— Дали е все още в Барселона?

— Да. Изглежда е забъркал някакво неблагоразумие в Германия, тъй като е принуден да се крие дори от испанските агенти. Този Бисмарк започна да вдъхва уважение на другите сили. Веднага пиши на Алфонсо в Мадрид! Той също трябва да знае какво се е случило и какви преговори се водят. Сега отивам да се подготвя. Още днес заминавам за Барселона. За такива работи човек никога не може да е достатъчно бърз.

Същата нощ Кортейо вече се намираше на път. В Барселона остави купето в страноприемницата и се отправи пеша по една от най-невзрачните странични улици. Влезе при един беден обущар, който и от за него тясното жилище даваше една стаичка под наем. Наемателят беше капитан Хенрико Ландола, криещ се тук под фалшиво име. Когато Кортейо се появи при него, завари го натиснат от скука.

— Не се безпокойте! — рече новодошлият. — Нося ви една задача, която ще ви създаде доста развлечения.

— И много ще ми е приятно. Впрочем дълго тук няма да остана. Издирванията за мен нозамряха, а битките и работата аз обичам повече от мира и леността.

— Хубаво! Мога да ви дам веднага работа.

— От какво естество?

— Едно пътуване до Мексико. От високо място се е изказало голямо недоволство, че тленните останки на граф Фернандо почиват в Мексико, вместо да бъдат положени във фамилната гробница на Родриганда. За да избегнем по-нататъшни упреци се налага да пратим човек дотам да докара ковчега и съдържанието. Искате ли да се заемете?

— Мътните да ви вземат! — отвърна Ландола. — Труп на борда винаги носи нещастие.

— Суеверие! Досега не съм забелязъл подобни предразсъдъци у вас.

— И така да е. Оставете стареца да си почива в мир, където си е!

— И къде?

— Е-е, в Мексико. Че къде другаде?

— Или в робство?

Ландола трепна и изгледа втренчено Кортейо.

— Робство? Какво искате да кажете?

— Ами, че сте продал графа. Да не вземете и да го оспорвате?

— Кой ви е тръснал тая лъжа?

— Лъжа? Зная много добре всяка подробност от вашето предателство. Алфонсо отдавна е споделил с мен всичко.

— По дяволите! Значи вашият брат все пак не си е сдържал устата и се е доверил на племенника си.

— Извършил сте го по заповед на Пабло? Той по-голям авторитет ли има от мен?

— Ба. Той беше там, където се разиграваше театърът. Длъжен бях да се ръководя по него.

— Тъй, тъй! И по-късно ли се съобразихте по подобен начин с него? Да ре чем, относно Стернау и другарите му?

— Та нали са мъртви!

— Или също в робство?

— Глупости!

— Или изоставени на някой остров?

— Позволете да запитам, сеньор: Не сънувате ли?

— Да, присънва ми се едно-друго. Знаете ли какво? Присънва ми се, че по известни причини не сте издавил онези пленници. Откарал сте ги на някакъв остров, та постоянно да са ви под ръка, ако ви се доще някой ден да ми свиете номер. Всички те сега се скиторят из Мексико, и то край Главната квартира на президента Хуарес.

Ландола се наклони напред изплашен.

— В такъв случай ще са само призраци.

— Тогава и дон Фернандо би бил също така само призрак, за когото все пак признахте, че е жив.

— Той? Да се е появил?

— Да. Всички са заедно.

— Дон Фернандо на бял свят? Що за приказки са ви наплещили?

— Приказки? — кипна Кортейо. — И смеете да питате? Каква наглост! Да не мислите, че ще се впрегна да дойда в Барселона от Родриганда, само за да ви разкажа някаква фабула?

Ландола се съвзе. Той разбра, че ло някакъв начин е прозрян и се залови да се противопостави на противника с остро държане.

— Говорите за наглост — поде с онзи студен тон, който даваше да се предположи, че във вътрешността му в действителност кипи вулкан. — Ще ви помоля да избягвате подобни изрази, ако държите да разговарям с вас. Аз не съм негодяй.

От очите на Кортейо го стрелна заплашителен поглед. Сетне адвокатът сви пренебрежително рамене.

— Как другояче ще наречете човек, издирван от полицията?

— Сеньор — избухна Ландола, — насочените срещу мен издирвания са само една последица от последната ми политическа дейност. Знаете, че обхождах средноевропейските държави като испански разузнавач. Прусия иска да бъда екстрадиран.

— Само защото сте действал като разузнавач? Лъжа!

— Сеньор Кортейо!

— Повтарям: лъжа! На първия министър на Прусия няма и да му хрумне да изисква от Испания вашето екстрадиране, това би го направило за посмешище. Според съществуващите закони той няма право на подобно искане. Политически престъпници не се екстрадират. Да бяхте действал за Испания, тя щеше да ви защити. Но вместо да го стори, тя дори ви преследва. Кажете все пак, защо?

— Прави го само привидно, за да успокои Прусия.

— Я стига, знам го по-добре. Нима вярвате, че не поддържам връзка със средите, за които става дума? За изпълнение на вашите поръчения и за заплащане на някои други емисари ви е била поверена значителна сума. Вие сте задържал всичко за себе си. Просто сте присвоил сумата.

— Сеньор Кортейо, навярно ще имате добрината незабавно да оттеглите това твърдение?

— И през ум не ми минава, Ландола. Заради тази злоупотреба сега сте издирван и от тукашните власти. Намерението не е да ви предадат на Прусия, а по някакъв начин да ви обезвредят.

— Нека само опитат! Още не са ме спипани!

— Не се надценявайте прекалено! Какво ще стане, ако доведа тук първия срещнат полицай и му кажа, че сте Ландола?

— Тогава бих си имал в дранголника колега. Ще разкажа всичко, каквото зная за вас.

— Хич няма и да посмеете да ме намесите, защото като съучастник и изпълнител на моите планове и проекти вас ви очаква едно не по-малко строго наказание от мен.

— Наистина ли вярвате, че това би могло да ме възпре да ви накисна?

— Да — отговори Кортейо високомерно.

— Е, тук твърде много се заблуждавате. Та нали сам казахте преди малко, че ме търсят, за да ме премахнат от хоризонта. С други думи казано, било чрез смърт или доживотен затвор, ще ме направят безвреден. Като е тъй, надали ще влоша повече съдбата си, ако издам деянията ви.

— Ваша воля. Пет пари не давам за онова, което ще надрънкате за мен. Никой няма да ви повярва и дума.

— Мога да приведа доказателства. Достатъчно имам на разположение. Ще спомена за пример различните писма и инструкции, които сте ми писал и пращал.

— Въобще не ме е страх. Тези неща са унищожени.

— Вярвате ли го действително? — ухили се Ландола подигравателно.

— Ами нали се споразумяхме всеки от своя страна да унищожи кореспонденцията.

— Това е вярно. И аз съм убеден, че сте изгорил всички мои драсканици.

— Естествено!

— Наистина ли? — запита Ландола, мятайки изпитателен поглед към лицето на Кортейо.

— Не е налице вече нищо. Аз сдържах своята дума.

— Било е много почтено, но също така и твърде глупаво от ваша страна — подигра се Ландола, явно облекчен от уверението на Кортейо. — Все пак тези неща биха могли да ви послужат като улики срещу мен.

Кортейо се изхили.

— Нарекохте ме глупав? Погрижете се за вашето собствено късогледство! Тези неща същевременно биха служили и като улика срещу мен.

— Да, нали показват, че съм изпълнявал заповедите ви. И сега сигурно си мислите, че аз също съм унищожил моите? Много се лъжете. Всички са си още налице.

— Тогава вие сте един вероломник, един лъжец. Само че тая кореспонденция ще бъде опасна и за самия вас.

— Охо! Кой може да докаже, че наистина съм се подчинявал на вашите заповеди?

— Аз! Ще разкрия, че сте морският разбойник Грандприз.

— А начинанието произлезе от вас. Корабът принадлежеше на вас. Вие авансирахте парите, заради което получавахте половината печалба.

— Половината? О, убеден съм, че страшно много сте ме мамил.

Ландола отново почна да се хили.

— Тук май действително сте прав, многоуважаеми Гаспарино. От само себе си се подразбира, че прибирах деветдесет процента от приходите.

— Деветдесет…процента! — провикна се ядно Кортейо.

— Да. Вие си седяхте вкъщи и чакахте да ви капнат парите.

Ето защо получавахте една десета. Беше достатъчно, защото тя възлизаше на цяло състояние. Останалото обаче принадлежеше на нас.

— Проклятие! Девет пъти повече от мен. Трябва да са били милиони. Какво пиравихте с тези суми?

— Преживявах, гуляех, пошравах.

— Demonio! Ама че загубен тип сте бил!

— Загубен? Как ли не! Когато човек днес не знае дали утре няма да увисне на въжето, наслаждава се на настоящия миг. Но ако съзнанието, че не всичко е профукано, ви действа благотворно, искрено признавам, че на едно много потайно местенце си имам спестовна каса.

— Гледай ти. Скрил сте нари? — запита бързо Кортейо.

— Да. Напълно достатъчно да ми осигурят спокойствие.

— Къде е мястото?

— Нима си въобразявате, че ще ви го кажа?

— Добре де! Дръжте си плячката! Но бъдете и убеден, че ще действам спрямо вас така, както вие се отнасяте към мен.

Ландола бавно кимна.

— Навярно ще благоволите да кажете какво имате предвид? — подпита.

— Игнорирам всякакви съображения и ви искам равносметка — прогърмя нотариусът със зачервено лице.

— За какво?

— Че дон Фернандо е още жив.

— Докажете първо, че действително е жив.

— Моята племенница ми писа. — Ландола промени цвета си.

— Ако навремето той не умря, то стана само пожелание на вашия брат.

— И каза ли ви защо се налага дон Фернандо да изчезне?

— Да. За да направи място на Алфонсо.

— В такъв случай трябва и да ви е изяснил по каква причина не иска графът да умре.

— Нито сричка. Но аз сам се досетих. Знаете ли, че сеньорита Хосефа беше влюбена в Алфонсо? Тя си бе наумила да става графиня де Родриганда. Успееше ли, нямаше да има нужда да се смущава «твърдия покой» на графа. Дон Алфонсо обаче не искаше да знае за нея…

— Аз също. Ха, онова бостанско плашило и графиня Родриганда!

— Може да имате право. Но Хосефа и нейният баща побесняха. Вие и Алфонсо имахте всичко, те — нищо. Искаха да разполагат с мексиканските имения на фамилията.

— И това и сториха. От приходите на отвъд океанските имоти не съм получил и едно песо.

— Но и не сте искал?

— О, напротив, ала някой вслушваше ли се.

— При това положение ми е понятно защо брат ви не се интересуваше от стария граф. Да не бяхте го оставил да се наслаждава спокойно на благата, щеше да се наложи да отида пак да прибера графа. Във всички случаи тогава с вас и Алфонсо щеше да е свършено.

— Пабло ще се разкайва за това! Но как можахте, по дяволите, да се изкушите на такова предателство спрямо мен?

— Ба! Бях добре заплатен за тая работа. Който ми дава повече, на него служа по-усърдно.

— И вие сте един мошеник! Сега си теглете последиците, защото дон Фернандо се е завърнал.

— Как се е отървал?

— Знам ли. Вие къде го бяхте натирил?

— В Харар. Достъпът до тази страна е извънредно труден, а бягството направо невъзможно. Не мога да си обясня появата му.

— Сигурно в близко време ще се разбере. Но как стоят нещата с всички останали, за които писахте, че са се издавили?

Ландола се засмя пресилено.

— Твърдите, че те също са още живи? Е, значи навремето не са се удавили.

Кортейо избухна гневно:

— Да не искате на всичкото отгоре и да ми се присмивате? Нещата никак не са смешни, а крайно опасни. И защо тогава не пречукахте тези хора?

— На първо място, че бях лошо заплатен от вас и сетне — нали мъртви с нищо не биха могли да бъдат полезни. Мошениците не винаги имат навика да са честни. Ние двамата сме мошеници. Ето защо беше близко до ума, че не е изключено да дойде някога време да забравите благодарността си към мен. Именно заради такъв случай съхраних пленниците. Отведох ги на бдин остров във Великия океан.

— Колко глупаво! Където корабоплаването става все по-оживено!

— Глупаво? Тук много се заблуждавате. Островът беше известен само на мен. Ничий друг крак не бе стъпвал на него.

— Но сега виждате, че все пак трябва да е бил известен. Пленниците са се измъкнали. Вие сте действал безотговорно лекомислено!

— Проклета история наистина! Дори опасна — продума замислено Ландола.

— Да. И знаете ли кое е най-опасното в нея? Те са се напъхали в Главната квартира на Хуарес.

Ландола прекоси няколко пъти стаята и спря пред Кортейо:

— Мисля, че трябва да се отскочи дотам, за да се свърши онова, което бе пропуснато по-рано.

— Което значи да умрат? Кой ще се заеме?

— Аз.

— Вие? Това трябва да се обмисли. В случая се виждам принуден да бъда много предпазлив. Мога да сключа сделка само тогава, когато съм убеден, че няма да бъда отново измамен.

— Хм. Колко предлагате?

— Нищо не предлагам. Иска продавачът.

— Помните ли колко ми броихте навремето? Бяха десет хиляди дурос. Сега ще дадете ли двадесет хиляди?

— Не, най-много пет.

— Тогава ние свършихме. — Ландола рязко се обърна.

— Охо! — процеди Кортейо. — Такива сметки няма да правим. Пет хиляди или нищо! Не искате ли, тръгвам сам. Защото този път и бездруго ще надзиравам изпълнението лично!

Ландола се отдръпна крачка назад и попита изумен:

— Имате намерение да дойдете с мен? — Кортейо кимна.

— Най-напред държа да посетя моя мил брат Пабло. Сетне бих желал да опозная по-отблизо скъпоценната племенница Хосефа.

— И защо точно сега?

— Защото така ми отърва! Вие ме измамихте. Пабло ме измами. Този път искам да вървя на пълна сигурност!

— А-а! Такива ли сте ги замислил? Смятате да ни надзиравате? Вярвате ли, сеньор, че ще се оставим да бъдем надзиравани?

— Не съм казал, че искам само да надзиравам. Аз самият ще сътруднича.

— Това придава на нещата малък обрат — отвърна отмерено Ландола. — Но така, както стоят, няма време за губене.

— Ще отпътуваме при първа възможност. Веднага ще се осведомя какви кораби лежат в пристанището.

— Аз вече знам. Няма кораб за нататък. Един-единствен параход ще отплава вдругиден, но за Рио де Жанейро.

— Та това е добре. Качим ли се на борда, вие ще се изплъзнете от очите на полицаите, а в Рио все ще намерим кораб за Мексико.

— Може и така да е. Но как ще стигаем до борда? Окръжното за търсенето и залавянето ми е известно, особено тук в Барселона.

— Нищо по-лесно. Знаете ли какво се разбира под colle de face?

— А-ха, онова прочуто френско мазило, с чиято помощ една дъртофелница може да се превърне в младо момиче. Запълват се дори най-дълбоките бръчки.

— Да, а в добавка перука и брада. И като венец на всичко един фалшив паспорт, което за вас не е нещо необичайно.

Ландола се ухили.

— Фалшив паспорт? А, ето едно изобретение на дявола за най-избраните от неговия фамилен кръг!

— Е добре, всичко това ще ви набавя аз. Тези неща ще са необходими и за мен. При всички случаи оттатък ще срещнем Стернау и другите познайници, които не бива да знаят кои сме.

— В такъв случай няма ли време за дегизировката, когато сме отвъд?

— О, не. Вероятно няма да имаме възможност да променим имената, фигурите и паспортите. Не можем да напуснем даден кораб, къща, селище другояче, освен както сме пристигнали там.

— Много правилно, всяка промяна би събудила подозрение.

— Тогава чуйте! Аз ще пътувам като Антонио Вериданте, адвокат и пълномощник на граф Алфонсо де Родриганда. Задачата ми е да се запозная лично със състоянието на мексиканските имения на този сеньор и съм снабден с достатъчно пълномощия.

— Които вие сам ще си издадете…!

— Паспортът също не представлява трудност. Освен това ще взема със себе си легитимация на моето истинско име, за да съм подготвен за всякакъв случай.

— Вие сте много съобразителен.

— Имам необходимост от един секретарио.

— И този драскач навярно ще бъда аз? От едно такова повишаване на положението ми може да се надуя много.

Двамата продължиха да обсъждат плана, додето Ландола отбеляза:

— Сега остава само да угочним кога и къде ще се срещнем.

— Бихте ли се осмелил да напуснете града през деня? — понита Кортейо.

— Не, толкова повече, че имам известен багаж при себе си.

— Тогава съм принуден да остана тук до падане на мрака. Отправете се по онова време към окрайнината на първата горичка по шосето за Манреса. Зададе ли се един файтон, изсвирете началото на Марсилезата, по което ще ви разпозная. Аз смятам да отида до пристанището да поразузная. Адиос!

Двамата се разделиха.

— Проклятие! — изръмжа Ландола, когато остана сам. — Ония окаяници са се измъкнали благополучно! Какво неблагоразумие през всичкото това дълго време да не се заинтересувам нито веднъж за тях! Но и кой би могъл да го допусне? Вярно, на мен тяхното завръщане по-малко може да навреди. Необходимо е само да се скрия. Но тоя Кортейо и роднинското му котило са изгубени, не му ли се удаде да предотврати опасността още в самото начало. Пет хиляди дурос! Ха, та аз още не съм се изказал по въпроса! Гаспарино ще се изръси, Пабло ще отвори кесията, Алфонсо и той ще бръкне в джоба! А сетне ще си потърся някое красиво, потайно земно кътче, където ще мога с радост и на спокойствие да се наслаждавам на богатствата си.

Кортейо събра необходимите сведения, изчака в една страноприемница да се мръкне и тайно потегли. Когато стигна споменатата горичка, чу да се свири мотивът на Марсилезата. Нареди на кочияша да спре. Ландола намести куфара си на капрата и се качи. Пътуването продължи.

— Уговорихте ли се с капитана? — осведоми се бившият пират. — Кога тръгва?

— Въобще не се наложи да питам. До бордовата стълбичка висеше съобщение. Вдруги ден девет часа сутринта.

— Значи ще идем достатъчно навреме, ако пристипгем през нощта.

Този разговор бе единственият, проведен до Родриганда.

Там Ландола избягваше да попада в светлинния кръг на фенерите. Никой не биваше да види лицето му. Кортейо го отведе в една стая за гости и лично го обслужи. После се отправи към Клариса.

Тя отдавна го очакваше.

— Боже мой — проплака, — как ме занемари! Пристигна преди половин час, без да ме потърсиш.

— Имах малко работа. Ландола е тук.

— За когото има обява за залавяне! Гаспарино, как посмя!

— Не съществува ни най-малка опасност. Сигурен съм, че тук няма да го търсят.

— Колко време ще остане?

— Само до утре вечер. Сетне отплдва в открито море.

— Призна ли си?

— Да. Всичко!

— Този предател! Защо го е сторил?

— За собствена изгода. Искал е да има в ръцете си коз срещу мен. Впрочем моят брат добре му е платил да откара дон Фернандо.

— Значи все пак Пабло е действал злоумишлено срещу теб.

— Така е. Аз ще си уредя с него сметките. И това няма да му допринесе полза, можеш да бъдеш уверена.

— Как смяташ да го направиш, като не си в Мексико?

— Но мога да бъда и ще го осъществя, любов моя. Клариса се изплаши.

— Как? Добре ли чух? Да не се каниш да идеш нататък?

— Тъкмо това се каня. Успокой се! Обстоятелствата го налагат.

— И за кога се тъкмиш да заминаваш?

— Утре през нощта.

— Но нали не сам?

— Ландола идва с мен.

— Тоя вероломник! Можеш ли да му се довериш?

— Ба! По-добре питай дали той може да се довери на мен! — Клариса седна полека и изгледа Кортейо въпросително.

— Означават ли нещо тези думи? — Нотариусът се усмихна със самочувствие.

— Някога да съм ти казвал нещо безсъдържателно?

— Хм! По лицето ти чета, че нещо си наумил.

— Ей — ухили се той. — Ти си била голям психолог. И що за букви разчете по лицето ми?

— Нищо добро, поне нищо приятелско. Имам ли право?

— Възможно!

— Чу ли от Ландола нещо ново, което да не знам? — Гаспарино й разправи подробно разговора с капитана.

— Значи и ти искаш да се дегизираш и се направиш неразпознаваем? — попита Клариса. — Не виждам причина.

— Е, та тя ти е пред очите. Никой не бива да резбере, че заминавам за Мексико. Помисли за Райнсвалден! Не бяхме ли наблюдавани оттам непрекъснато?

— Това е вярно. Може би и днес да сме още под наблюдение.

— Убеден съм. Те не вярват в истинността на нашия Алфонсо. Вероятно са узнали, че безследно изчезналите са отново налице. Кой знае какво са им писали тия! По-нататък не знаем как стоят нещата в Мексико. Моят брат навреди много на името ни. Не бива да стъпвам в Мексико като Кортейо.

— Това разбирам. Че дегизировката е необходима, не е нужно да слушам повече аргументи. Но никак не проумявам защо трябва да прекосиш океана.

— Как мислиш, какво ще прави дон Фернандо, като се върне в столицата?

— Ще си иска цялото имущество.

— Това едно на ръка. Вярно, на първо време би пострадал само моят брат. Но гробът, гробът!

— Ах! Сигурно ще бъде отворен.

— И то още не е най-лошото! Навремето той е бил само привидно мъртъв, което ще рече — жив вкочанен. Знаеш ли какво означава това?

— Нещо ужасно. Човек чува и вижда всичко, каквото става наоколо.

— И тъй. Дон Фернандо е бил привидно мъртъв. Нашият Алфонсо беше там. Той е разговарял смоя брат и Хосефа край «трупа», графът е чувал всичко. Може би е в притежание на всички наши тайни.

— Madonna! Би било лошо! Той трябва да умре!

— Неговата смърт е една необходимост, нещо решено. Той не само би поискал обратно имотите си, ами ще изисква най-тежкото ни наказание. Но и това не е всичко. Оня Стернау е също толкова опасен.

— Той изглежда още навремето, когато оперира граф Мануел, подозираше нещо.

— Да. Аз го наблюдавах. Той в никой случай не смяташе Алфонсо за истинския приемник на дон Мануел.

— Той също трябва да умре!

— Неговата смърт е предрешена. А така стои въпросът и с всяко от лицата, принадлежащи към тая компания.

— Боже мой, колко народ искаш да обречеш на смърт, скъпи Гаспарино!

Кортейо се изпъна безметежно на софата и изброи хладнокръвно:

— Дон Фернандо, Педро Арбелец, неговата дъщеря, Каря, Мария Хермоес, Стернау, Мариано, двамата Унгер, Бизоновото чело, Мечешко сърце, Хуарес.

— Хуарес! — прекъсна го Клариса, потръпвайки от ужас.

— Да — отговори той спокойно. — Вероятно при него се стичат всички нишки. Той знае нещата по-подробно от всеки друг. И изобщо се касае да се разбере кому е станала достояние тайната. Мислиш ли, че бих могъл да разчитам на Ландола и моя брат?

— Не, двамата вече ни измамиха.

— А после и самият Пабло е обявен вън от закона и преследван. В неговото положение надали е полезен за нашата работа.

— Ти си прав. Все повече ме убеждаваш, че лично трябва да отидеш нататък.

— Нали? Напускам те с неохота, скъпа Клариса.

— И аз те пускам с неохота. Но заради нашия син трябва да понесем разлъката. Победим ли, толкова по-радостна ще е срещата ни. Но много те моля да внимаваш с тоя Ландола.

— Не се бой!

— Кога ще му наброиш парите? Предварително? По лицето на Кортейо се разля демонска усмивка.

— Пари? — изшептятой. — Никога няма да ги получи. Клариса го изгледа със съмнение.

— Не мислиш да му ги даваш? Него да измамиш?

— Измамя? Хмм! Може ли човек да измами един мъртвец? Клариса подскочи.

— Мъртвец? И той ли ще умре?

— То се подразбира. Щом Ландола изпълни задълженията си и повече не се нуждая от него, ще умре. Който се осмели да ме мами и ощетява за собствена изгода, ще получи своето възнаграждение, дори да е моят брат.

Клариса още веднъж се взря изпитателно в лицето на Кортейо.

— Означава ли това… — разтегли тя.

— Какво?

— Та нали твоят брат също те измами?

— Ох, нещо повече. За всичко е виновен той! — Кортейо сви юмрук и тресна по масата. — Той е изкушил Ландола да остави дон Фернандо жив. И тъй като това се е удало на капитана, този дръзнал по-късно да подари живота и на другите.

— Имаш право. Пабло е твой брат — каза тя, като го стрелна с дебнещ поглед.

Кортейо го забеляза и нададе доволен смях.

— Значи и в това отношение сме единодушни! Ти също желаеш малко да накажа моя брат?

— Ще ми се разсърдиш ли за това желание? Не искам да повлияя, но как стигна Пабло дотам да откъсне от собствеността на нашия син за себе си!

— И да го прахосва! — добави Гаспарино Кортейо.

— Да подхвърля нашите богатства на отмъщението на революцията.

— Той стигна апогея на своята смехотворност. Ще ми помогне да надвия враговете. Стане ли това, ще сподели участта на Хенрико Ландола.

Трепет разтърси крайниците й.

— А неговата дъщеря Хосефа? — попита, останала без дъх.

— Тя ще загане заедно с него.

Доволно усмихната, Клариса сложи ръка на рамото му.

— Благодаря ти! — извика. — Сега най-сетне Алфонсо ще бъде истинският граф Родриганда. С никой няма да дели владичеството и ние, неговите родители, ще сме същински, неотменни господари!

2. В дегизировка

На рейда на Рио де Жанейро, столицата на Бразилия[1], лежеше на котва елегантен параход. Не беше голям. Виждаше се, че е предназначен за частно ползване. Сигурно възнамеряваше в най-скоро време да напусне рейда, защото лекият пушек, къдрещ се над комина, подсказваше, че подгряването на котела е започнало.

Беше късен следобед. Слънцето бе залязло и се спускаше краткотрайният здрач. В този момент откъм града се зададе една лодка, която летеше като стрела по водата под силните ръце на четирима млади гребци. Мъжът, седнал на кърмата, при всички случаи беше моряк. Неговото закръглено, приветливо лице навяваше на познавача предположението, че е немец. Сините, бистри очи почиваха с наслада на кораба и когато лодката пристана до него, той се озова с един бърз скок на бордовата стълбичка и заизкачва стъпалата.

Когато стигна палубата, кормчията пристъпи насреща му и доложи:

— Капитане, тук има двама господа, които искат да говорят с вас. Чули са, че ще плаваме към Веракрус…

— И желаят да пътуват с нас? Аха! Хм. Ще видим! — Капитанът закрачи към двамата мъже.

— Името ми е Вагнер — представи се той, — капитан на този кораб.

— Аз се казвам Антонио Вериданте, адвокат от Барселона. Този сеньор е мой секретар — каза единият от двамата мъже. — Чухме, че отивате към Веракрус и искахме да ви питаме дали не бихте имал добрината да ни вземете с вас.

— Сеньорес, това навярно няма да е възможно. По-възрастният от двамата мъже — адвокатът, свъси чело.

— Защо? Ние сме готови да платим добре.

— Това не променя нищо. Параходът служи за частни цели.

— Значи отхвърляте молбата ни?

— За съжаление съм принуден.

— Ние трябва толкова повече да съжаляваме, тъй като от доверие към вашата доброта взехме багажа със себе си…

— Ascuas! Тогава сигурно сте отпратили и лодката, която ви е докарала на борда?

— Не. Вашият кормчия не позволи. Лежи край другия борд.

— Надявам се да намерите друга благоприятна възможност.

— Ние също си го пожелаваме, макар и навярно желанието да не се изпълни толкова скоро. Не пристигна ли своевременно, опасявам се от значителни загуби.

— Тъй.

Очите на капитана още веднъж обследваха двамата мъже. Имаха почтен вид.

— Големи загуби? — попита. — Вероятно за някоя банка, чийто представител сте?

— Не. За частно лице.

— Мога ли да попитам кое е?

— Да. Имам предвид граф де Родриганда.

Едва бе изговорена тази дума, капитанът приближи една крачка.

— Какво? Правилно ли чух? Родриганда? Графът, чийто родов замък със същото име е разположен край Манреса в Испания?

— Да.

— Знам, че той има големи имения в Мексико. Можете да пътувате с нас. Документите ви у вас ли са?

— То се подразбира. Желаете ли да ги видите?

— Сега не. Има време. Корабът скоро ще отплава в открито море и аз имам още едно-друго за вършене. Йека лодката ви се върне. Петерс!

Притича един матрос.

— Отведи двамата сеньорес в най-предната каюта! Можеш да ги обслужваш и ето защо си свободен от всичко останало.

— Благодаря, капитане! — рече човекът. После се обърна към двамата си повереници на завален испански: — Последвайте ме!

Той ги отведе до малко, уютно помещение, в което имаше две — едно над друго — легла.

— Така, това са вашите койки — каза. — Разположете се удобно! Аз ще отида да донеса вода и всичко необходимо.

Едва се бе отдалечил, Кортейо заговори:

— Каква беше тая работа, сеньор Ландола? Той познава фамилията Родриганда!

— Да. Трябва да бъдем извънредно предпазливи. Да не бяхте споменал името Родриганда, наистина нямаше да ни вземат.

— И все пак бих желал по-добре нищо да не бях казвал.

— Е, налага се да изчакаме, докато намерим правилния фарватер.

Петерс скоро се върна, носейки вода и принадлежности за миене.

— От дълго ли лежите в Рио? — подпита Кортейо.

— Само три дни — гласеше отговорът.

— Откъде идвате?

— Покрай кап Хорн.

— Сигурно от Австралия?

— Всъщност да, но последно от Мексико.

— От някое рт западните пристанища?

— Гуаймас.

— Взехте оттам товар?

— Не. Оставихме пасажери.

— Много? Капитанът все пак каза, че не сте пътнически кораб.

— И не сме. Той принадлежи на граф Фернандо де Родриганда.

Непознатите се спогледаха слисано, което обаче убягтга на моряка.

— Фернандо де Родриганда? — попита Кортейо, опитвайки мъчително да се овладее. — Познаваш ли този сеньор?

— Не, не съм го виждал.

— Помислих си го, изхождайки от думите ти, че сте го свалили в Гуаймас.

— То е вярно, ала аз не съм присъствал. Имах един лош капитан, поради което напуснах кораба във Валпарайзо. По същото време пристигна капитан Вагнер с този нараход. Трябваше да остави на сушата един тежко болен моряк и ме взе на негово място.

— Значи си едва от Валпарайзо на борда и не знаеш нищо за по-ранната съдба на тоя кораб?

— Знам някои неща, които съм научил от другите. Той принадлежал на някакъв англичанин и в Източна Индия бил купен от граф Родриганда.

— Как се е озовал графът в Индия?

— С капитан Вашер, кораб «Нимфа» от Кил.

— Кил май е немско пристанище? Странно, че графът е тръгнал оттам.

— О, не е тръгнал оттам. Бил е взет от източните брегове на Африка. Натъкнал се на «Нимфа» по крайбрежието. Капитанът го отвел до Индия, а после край Австралия, за да вземат останалите.

— Останалите? Кои са те?

— Кои? Хмм! — Човекът се поколеба да отговори. Оглежда известно време двамата мъже, без да продължи с информацията.

— Защо не отговаряш? — попита Кортейо.

— Защото по-нататък не зная нищо.

— Тъй! А за другото доста бързичко се сещаше.

— О, сеньор, много зависи от питащия дали човек ще се сети веднага за нещо или не. — С тези думи човекът се обърна и излезе.

Кортейо изгледа Ландола.

— Това пък какво беше? Залагам си главата, че тоя го знаеше и все пак не каза.

Ландола диша рамене.

— Сам сте си виновен. Бяхте твърде непредпазлив. Проявихте се буквално настървен да чуете нещо за Родриганда. Щом не съумявате да се владеете, предоставете по-добре въпросите на мен.

— Не върви, нали минавате за мой подчинен. Но ако е наистина така, както казвате, ще внимавам.

— Такъв е и моят съвет. Та нали чухте как стоят нещата. Тоя капитан е освободил графа и го е отвел до Индия. Само едно не ми е ясно.

— Кое?

— Графът е купил този кораб. Той струва цяло състояние.

— Действително — рече Кортейо. — Откъде го има?

— Във всеки случай не го е натрупал в робството. Ще узнаем.

— Пътували са с тоя параход край Австралия да вземат останалите. Кои да разбирам под «останалите»?

— Ами Стернау и хората му. Само че как е могъл графът да научи нещо за Стернау в оня изолиран Харар? Толкова повече, че бях стоварил Стернау на остров, неизвестен никому. Направо необяснимо.

— И това ще узнаем — заяви мрачно нотариусът.

— Но ви моля да бъдете много предпазлив. Вие казахте на капитана, че сте пълномощник на граф Родриганда. Как смятате да се измъкнете от ямата, в която паднахте по собствена вина?

— Няма да е трудно. Бих могъл все пак да се ползвам с доверието на граф Алфонсо и без да съм непременно неприятел на другите.

— Препоръчително е да сме познати на стария граф Мануел.

— Хубаво, идеята е добра. Надявам се да узнаем от плановете на Стернау онова, което ни е необходимо за по-бързото постигане на нашата цел.

Когато парата в котела стигна потребното налягане, корабът дигна котва и се насочи към морето. Капитанът остана на командния мостик, докато се намериха в открито море и пътят бе свободен, след което слезе, предоставяйки управлението на кормчията.

В този момент към него пристъпи Петерс и вдигна ръка до баретата:

— Кептън!

— Какво желаеш, момчето ми? — попита Вагнер, който се отнасяше дружелюбно към екипажа си.

— Пътниците…

— Е, какво е станало?

— Хм! Ужасно любопитни!

— Тъй, тъй! Какво искаха да знаят?

— Всичко за кораба.

— Не е беда.

— И за граф Родриганда.

— Също не вреди, синко.

— Но на мен направи впечатление. Единият подпитваше, а другият бе зяпнал една паст като някой кит.

— Това е лесно обяснимо. Двамата познават граф Родриганда.

— Ахаа!

— Иначе нещо друго? Не? Тогава ги изпрати при мен и кажи на кока, че ще се хранят в моята каюта с мен!

Петерс тръгна. Но веднага щом изчезна от полезрението на капитана, процеди през зъби:

— Познавали значи графа. Все пак на мен не ми харесват. Двамата изглеждат точно така, както ако някой пиратски кораб е маскирал топовните си люкове, та да се прави на търговски. В никой случай няма да навреди, ако държа очите си бдителни на тях.

Добрият Петерс принадлежеше към онези хора, на които е невъзможно да се преструват, но затова пък и имат вродено чувство към всеки фалш. Влизайки в каютата, рече с тон, който наистина би трябвало да е учтив, ала прозвуча почти като заповед:

— При кептън, сеньорес! Но бързо!

— Той къде е? — попита Ландола.

— В неговата каюта.

— Добре! Ще отидем!

— Хубаво ще е да вземете документите.

С този намек Петерс отново се качи. Сетне застана встрани да наблюдава двамата. Дойде един друг моряк и измърмори:

— Какво има, Петерс? Застанал си тук като котка пред дупката на плъх.

— И е така! — прозвуча отговорът.

— Наистина дебнеш някой плъх?

— Да, два.

— А-ха! Сухоземните плъхове?

— Отгатна. Внимавай!

Двамата мъже ясно се разпознаваха на светлината на корабните фенери. Ландола крачеше напред, а Кортейо го следваше.

— Виждаш ли? — запита Петерс своя камарад.

— Какво?

— Че единият е моряк?

— А! И защо?

— Личи си по походката му. Един моряк има различен вървеж от тоя на сухоземния плъх. Бях при тях да ги повикам при капитана. Два сухоземни плъха биха запитали къде е каютата.

— Може много да са пътували.

— И това не върши работа. На нашата палуба още не са били. Само опитен морски вълк ще намери капитанската каюта на непознат частен кораб и в мрака на нощта.

— А ти защо ги наблюдаваш?

— Сам не знам. На типовете няма да навреди. — Ландола не подозираше, че добрият Петерс е надарен с такава проницателност, иначе би се преструвал по-добре. Когато влязоха в каютата, Вагнер седеше пред чаша вино. Посрещна ги любезно:

— Още веднъж добре дошли на борда, сеньорес! Нека най-напред уредим неприятните формалности. Не наредих изрично да ви се каже, но мисля, че документите ви са у вас.

— Сетихме се, сеньор капитано — рече Кортейо, като извади двата паспорта.

Вагнер ги взе, прегледа ги и отново ги върна.

— Всъщност съм задължен да заключа легитимациите в шкафа си — оповести. — Но не смятам, че е нужен чак такъв педантизъм. Ето вземете си ги и сядайте!

Двамата мъже се настаниха с поклон. Завърза се разговор, който в началото имаше муден ход, но после, когато кокът прати вечерята и виното упражни своето развеселяващо въздействие, стана по-оживен. Както Кортейо, така и Ландола жадуваха да дойде мига, когато капитанът ще заговори за Родриганда. Не стана бързо, ала все пак се стигна и дотам.

— Вие казахте, сеньор Вериданте, че сте пълномощник на граф Родриганда — подхвана Вагнер. — Значи познавате фамилията Родриганда?

— Много добре.

— С удоволствие бих научил нещичко за тази фамилия. Можете ли да ми кажете от колко членове се състои в момента?

— На драго сърце ще ви дам информация. За съжаление днес могат да се споменат само двама: граф Алфонсо, който понастоящем пребивава в Мадрид и контеса Розета, която живее в Германия. Тя е омъжена там за един лекар на име Стернау.

— Значи неравен брак. — Кортейо сви рамене.

— Хм, пита се, какво разбира човек под неравен брак. Знанията и репутацията на онзи доктор са равноценни на една графска титла.

— Следователно познавате Стернау? — зарадва се Вагнер. — Слушал съм за него. Бихте ли ми го описал?

— Разбира се. Той е висок, плещест, атлетически сложен мъж, истински исполин.

— Съвпада. Къде сте се запознал с него?

— В Родриганда. Той оперира граф Мануел от едно както тежко, така и болезнено заболяване и ето как вероятно се е представил благоприятният случай да се запознае с контесата.

— И вие също познавате граф Мануел?

— Още дълго преди това.

— По моему, не е ли бил по онова време негов пълномощник някой си Кортейо?

Кортейо удължи лице, сякаш е чул някакво много омразно или презряно име и отговори:

— Да, Кортейо се грижеше за текущите дела, тъй да се каже, за дреболиите. При по-важни причини аз имах честта да приемам графа в Барселона.

— А-ха! Навярно познавате и Кортейо?

— По-добре, отколкото бих предпочел.

— Та това прозвуча направо пренебрежително.

— И си е така. Не бих казал, че го мразя, но го презирам. Считал съм и считам тоя Кортейо способен на всякакво безчестие.

Капитанът — кимна.

— Така съм чувал и аз. Няма ли той брат в Мексико?

— Да. Единият се казва Гаспарино, другият — Пабло.

— Какво представлява този Пабло?

— Авантюристичен мошеник. Тъкмо заради него пътувам за Мексико. Идвам да поогледам малко мръсните му пръсти.

Капитанът се загледа замислено пред себе си. После кимна бавно и изрече по свойствения си предпазлив начин:

— Желая ви много щастие в тая работа. Защото аз също познавам Пабло Кортейо като несъмнен злодей. Ако знаехте, каквото аз научих!

Кортейо се направи на удивен.

— Бихте могъл да кажете нещо за задкулисните маневри на тоя човек? Не желаете ли да го споделите? Сам разбирате, че вашите сведения са от много голяма стойност за мен.

— Не ви ли обърна внимание навремето, че мексиканският граф така внезапно почина?

— Да — рече Кортейо, — май се говореше, че получил удар. Аз самият не проявих охота да го повярвам.

— Каква бе причината?

— Трудно може да се каже, сеньор. Вярно, че човек достига до някои мисли, ала ги запазва за себе си.

— Вие сте предпазлив човек. Но как се хармонира тази предпазливост, да изказвате определени подозрения и все пак да сте пълномощник на граф Алфонсо?

Кортейо се усмихна, изпълнен с разбиране.

— Имате предвид, че граф Алфонсо има връзка с тези подозрения? Може би правилно се догаждате. Но нека отговоря на нашия въпрос. Аз съм си поставил задача да се добера до тайните на замъка Родриганда и мога да я реша, само ако поддържам връзка със замъка. Ето защо проявих добра воля да стана пълномощник на младия граф, какъвто бях при добрия граф Мануел.

От този момент капитанът повече не бе в състояние да се сдържа. Той вметна живо:

— В такъв случай ще ви разкрия, че днес сте право в целта.

— Правилно ли да разбирам? Вие самият можете да ми помогнете? Действително вече се чудех на точните ви сведения за Родриганда. И горко на виновните, постигна ли най-сстне яснота! Ще ги смажа с най-строгия параграф от закона!

Той се бе надишал и с така отлично нагоден лицемерен патос говореше, че капитанът се почувства увлечен. Скочи на свой ред, протегна ръце на Кортейо и извика:

— Тогава смело напред, ще бъда откровен с вас! Знаете ли кой е собственикът на този кораб? Граф Фернандо де Родриганда.

— Невъзможно! Та графът е мъртъв!

— Не, жив е!

— Какво говорите? Жив? Граф Фернандо жив? За Бога, кажете къде е!

— Само търпение! — прикани капитанът, макар самият да умираше от нетърпение. — Сега ще ви разправя и други неща. Знаете ли кой освен графа е още жив? Също така Стернау и Ма-риано, предполагаемият наследник. Аз разговарях и живях с тях на талпите на този кораб.

— Разказвайте, сеньор! Или по-добре позволете аз да питам, а вие имайте добрината да отговаряте!

— С най-голямо удоволствие. Питайте!

— Известна ми е съдбата на Стернау до неговото отпътуване от Испания. Защо е тръгнал за Мексико?

— За да търси някой си Ландола. Името навярно ви е неизвестно. Нали?

— Да, така е. Кой беше този човек?

— Казва се Хенрико Ландола, морски капитан. В действителност обаче бил покритият с мрачна слава Грандприз, капитан на разбойническия кораб «Лион», за когото може би сте чувал.

— Да, сещам се — отвърна Кортейо.

— Същинската движеща сила — продължи капитанът, — са двамата Кортейо. Но техен пръв помощник, най-лошият, е тоя проклет Ландола, когото ще смажа на пихтия, ако някой ден имам щастието да ми падне в ръцете.

— И не му се полага нищо по-добро — вмъкна Ландола. Капитанът продължи да разказва:

— Вероятно познавате някоя си там Клариса, която от време на време пребивава в Родриганда?

— Да — потвърди Кортейо.

— Е, тя била тайната съпруга на Гаспарино Кортейо и му е родила син.

Родителите поискали да направят този син граф, поради което го подменили с истинския син на дон Мануел.

— Едва е за вярване!

— И все пак е вярно. Малкият Родриганда трябвало да бъде отведен при чичо си в Мексико. Вместо това бил разменен с малкия Кортейо и предаден на някакъв бандит, който пък трябвало да го умъртви. Разбойникът се оказал по-мекосърдечен от Кортейо. Оставил детето живо и добре го възпитал. Малкият бил наречен Мариано и след години отишъл в Родриганда като хусарски лейтенант под името Алфред де Лотрьовил.

Всичко това бе толкова вярно и ясно, че Кортейо на драго сърце би избухнал в ужасни ругатни. Той обаче се овладя и възкликна:

— Santa Madonna! Значи този Мариано е същинският Родриганда, а Алфонсо подставеният?

— Да. Това може да се докаже.

— Боже мой! — каза Кортейо. — Как не съм го знаел по-рано!

Капитанът продължи:

— Мариано трябвало да бъде премахнат, ала бил спасен и дошъл със Стернау в Мексико. Престъпленията обаче били започнали от по-преди, иначе казано, граф Фернандо починал. Бил получил отрова, но не бил мъртъв, а се намирал само в състояние на вцепенение. Чувал и виждал всичко. Бил погребан, но сетне изваден отново от ковчега и отнесен в един кош до морския бряг, където Ландола го качил на борда и продал като роб в Харар.

— Каква сатанинщина! Как му е потръгнало там?

— Много зле, докато срещнал един човек, който го познавал.

— Срещнал в Харар някакъв познат? В тази страна, в която иначе европейски крак не стъпва?

— Да. Накой си Миндрело от Манреса, който често ходел в Родриганда.

Двамата мъже побледняха под грима, ала Кортейо не остави да се забележи и запита:

— Как пък се е озовал тоя човек в Харар?

— Така, както и графът. Вникнал в тайната на Кортейо и оня го предал на Ландола, който го продал в Източна Африка.

— Колко са неведоми пътищата на Провидението! — продума Кортейо, сключвайки молитвено ръце.

— О, идва и още по-странно! Един ден някакъв търговец довел красива бяла робиня. Тя се харесала на султана на Харар и той поискал да я купи. Но тъй като не разбирала езика на страната и принадлежала към бял народ, бил повикан графът. Искали да видят дали разбира езика й, та да го направят преводач.

— Разбирал ли го е? — попита Кортейо, почти треперейки от любопитство.

Ландола също не съумя да прикрие един жест на нетърпение.

— Да. Дон Фернандо много добре го разбирал — отвърна капитанът. — Той питал, тя отговаряла и дори го назовала по име. Човек би могъл да го нарече чудо, защото тази робиня би-ла…еех, отгатнете коя, сеньорес!

— Да се отгатне е абсолютно невъзможно!

— Е, след като сте толкова добре запознат с делата на Родриганда, сигурно ви е известна и една хасиенда, която се води под името дел Ерина. Нейният притежател Педро Арбелец има дъщеря на име Ема и тъкмо тя била робинята.

На това място Кортейо подскочи и се втренчи в събеседника.

— Ема Арбелец? — попита. — Невъзможно, защото момичето е било…

За малко да се издаде. Само един незабелязан от капитана ритник го накара да се осъзнае. За щастие Вагнер бързо додаде:

— Не вярвате ли? Е, тогава слушайте!

Вагнер разказа на двамата всичко необходимо. Когато засегна успешното откриване на самотния остров, Ландола възкликна:

— Ascuas! Вие сте бил изключителен мореплавател. От данните на едно момиче, тласкано насам-натам на някакъв мизерен сал, да определиш местоположението на малко островче сред безбрежния океан, е нещо невероятно!

— Не, това е невъзможно — отговори Вагнер. — Честта се пада на Стернау, който без инструменти изчислил дължината и широтата на острова. Ема запомнила градусите.

— А-хаа! — произнесе Ландола. — Във всеки случай майсторска работа от тоя Стернау!

— Вярно. Ние отидохме до Източна Индия, където с една малка част от съкровището, което графът бе отмъкнал от султана, купихме парахода. Друга една част графът употреби за покупка на английски държавни облигации и задържа само скъпоценните камъни. Отплавахме, намерихме острова, прибрахме нещастниците и поехме към Мексико.

— Защо натам?

— Защото по-големият брой от въпросните лица имаха там да преследват своите цели, а и географски лежеше най-близо. Акостирахме в Гуаймас. Там получих нареждане да заобиколя нос Хорн и да пристана във Веракрус, за да отведа Стернау и другите до родината им.

— Кога ще се появят те във Веракрус?

— Времето не е твърдо определено. Аз ще изпратя човек до Мексико сити. Дон Фернандо вероятно ще се намира в палата си. Ако не, пращам друг до хасиендата дел Ерина. Там ще добия най-сигурни сведения. Само че, сеньорес, моето време за съжаление е към края.

Погледнал часовника, капитан Вагнер се изправи.

— Благодарим ви от сърце! — рече Кортейо. — Това, което чух, така дълбоко ме впечатли, че едва съумявам да се владея.

— Та тъй, сеньорес! Отправете се към койките и оставете всичко да преспи. Утре бихме могли да продължим разговора. А дотогава лека нощ!

— Лека нощ, сеньор!

Кортейо и Ландола се отдалечиха. В каютата си възбудено обсъдиха сведенията, до които се бяха добрали. През това време Петерс стоеше облегнат близо до комина и гледаше звездите. Не знаеше дали да сподели мислите си с капитана. В един момент долови приближаващи стъпки и се обърна. Беше Вагнер, който правеше обичайната си обиколка. Петерс пристъпи напред и долепи ръка до баретата.

— Кептън.

— Какво има, синко?

— Мога ли да зацитам какви са двамата пасажери?

— Би трябвало да отправиш тоя въпрос по-напред към кормчията.

— Добре зная, капитане, но с двамата нещо не е наред.

— Защо? Единият е адвокат, а другият негов секретар.

— Не го вярвам! Адвокатът може наистина да си е адвокат, ала секретарят е моряк.

— Я гледай! И по какво съдиш?

— Намери каютата ви в тъмното, без да ме е питал.

— Тъй — отбеляза капитанът. — Вижда се, че двамата не ти допадат.

— Наистина, ама хич, кептън.

— Тогава нека ги кажа, че са много учени и почтени господа. Подозренията ти са безпочвени и повече не ми споменавай подобни неща.

— Добре, кептън, ще се подчиня.

Петерс се обърна и се упъти негодуващо към койката си. Той сдържа думата си и се покори, обаче държеше двамата зорко под очи, докато корабът се стрелна край масивните скали на Сан Хуан д’Улоа и хвърли котва във Веракрус. Двамата пътници стояха с багажа си, в готовност за слизане на сушата. Капитанът бе застанал до тях.

— Значи заминавате за Мексико сити? — попита той адвоката.

— Да — потвърди онзи. — Не заварим ли там дон Фернандо, ще яздим към хасиендата.

— Това е пътят, който ще направи и моят пратеник. Колко жалко, че не може да се присъедини към вас! Аз ще го пратя утре.

След като ги откараха до брега, те наредиха да се отнесе багажът им на митницата и се отправиха пеша към агента Гонсалво Вердильо, чието жилище Ландола знаеше. Представили се просто като чужденци, бяха приети от него с не особена любезност.

— С какво мога да ви услужа, сеньорес? — попита.

— Бихме желали да получим едно малко сведение — отвърна Ландола.

— За кого?

— За някой си Хенрико Ландола, пиратски капитан. — Агентът пребледня, вцепени се и отвърна със запъване:

— Не ви разбирам, сеньор.

— О, разбираш ме и още как, стари мошенико! По челото на агента изби студена пот.

— Сеньор, уверявам ви, че наистина не зная кого имате предвид! — извика той.

— Кого имам предвид? Ее, самият себе си! Нима е толкова добра дегизировката ми, та не ме позна?

До този момент Ландола бе преправял гласа си, сега му придаде обичайния тембър. Кръвта се върна обратно в страните на агента. Протегна му ръце. Ландола ги стисна и забеляза:

— Тая помада за лице трябва да е отлична, щом мъж, плавал дванайсет години с мен, не можа да разпознае своя стар капитан.

— Сеньор капитано, вас не би ви познал и собственият брат — увери човекът.

— Е, в такъв случай сигурно не знаеш и този сеньор кой е? Вердильо напразно се вгледа в чертите на Кортейо. В заключение поклати глава:

— Никога не съм го виждал.

— О, дори много често, приятелю мой — заяви Ландола. — В Барселона.

— Не мога да се сетя.

— Нашият корабопритежател. — Човекът плесна ръце.

— Сеньор Кортейо? Наистина ли? Не, не, какво лице! Такава една промяна е голяма майстория!

— И си ни беше необходима — додаде Ландола. — Но, я кажи, можеш ли да ни дадеш информация за сеньор Пабло Кортейо или сеньорита Хосефа?

— Не.

— Caramba! И защо?

— Сеньоритата ми прати едно писмо, което трябваше да препратя до сеньор Гаспарино Кортейо. За отличаване го маркирах с числото 87. Пристигна ли?

— Да — отговори Кортейо. — Два дни преди заминаването ни.

— Оттогава нямам новини — поясни Гонсалво Вердильо.

— Столицата гъмжи от французи.

— Проклятие! Тогава неговият живот не е в безопасност.

— О, те не се държат разюздано. Разбира се, не бива да споменавате името Кортейо.

— И през ум не ми минава. Аз съм Антонио Вериданте, пълномощник на граф Алфонсо де Родриганда. А този тук е моят секретар. Отбележете си го за евентуална употреба!

Агентът си записа имената и заговори:

— Трябва да ви съобщя още нещо, сеньорес. От няколко седмици тук пребивава един човек, който ежедневно се допитва дали е пристигнало писмо от сеньор Кортейо от Испания. Показа ми едно удостоверение от сеньор Пабло Кортейо, съгласно което съм длъжен да му връча очакваното писмо. Той идва извънредно точно… — Агентът погледна часовника и добави: — Сега е времето.

— Любопитен съм — обади се Кортейо.

Едва бе казал думите, прозвуча късо, енергично чукане и на последвалото «Влез!» на агента, пристъпи мъж със средна на ръст, жилеста фигура. Беше ловецът Грандприз.

— Мога ли да попитам дали вече не е пристигнало писмото? — осведоми се той вежливо.

Ландола стисна юмруци — беше познал веднага несъщия си брат, ала се овладя и се обърна към Грандприз с малко преправен глас:

— Сеньор, напразно ще чакате писмо от Испания. Вместо него сеньор Гаспарино Кортейо праща нас, лично да поговорим с неговия брат. Тъй като сте бил при него, вероятно добре знаете къде се намира?

— Отседнал е при сеньор Хиларио в Манастира дела Барбара, край Сантяго. Трябваше да отнеса писмото там.

— Преди да ви питам — включи се сега и адвокатът — дали желаете да ни заведете, позволете ми един друг въпрос: Към привържениците на Кортейо ли спадате?

— Не. Аз не се занимавам с политика.

— Как тогава ее свързахте с претендента за президент?

— Намерих го ранен край Рио Гранде дел Норте и го лекувах.

— Какво е правел нататък?

— Някакъв англичанин носел пари и оръжие за Хуарес. Сеньор Кортейо се тъкмял да му ги отнеме, но се натъкнал на индианци. Бил ранен в двете очи и като не бил в състояние да вижда, се заврял из тръстиките. Не смеел да продължи. Ето как го намерих.

— Боже мой! — провикна се Кортейо. — Значи е сляп?

— Не съвсем. Едното око наистина е загубено, ала другото почти излекувахме с помощта на една билка. — Грандприз разказа как е яздил с Кортейо до хасиендата дел Ерина и как я заварили във владение на мищеките, как освободили сетне Хосефа и избягали оттам.

— Кортейо беше в безпътица — продължи той. — Не можеше да отиде ни при французите, ни при австриеца, нито пък и при индианците, а и мексиканците бяха враждебно настроени. Един от неговите хора, някой си Манфредо, го посъветва да иде в Манастира дела Барбара. Там чичото на Манфредо работел като лекар. Кортейо се вслуша в предложението и бе приет в Манастира.

— Защо го напуснахте?

— Трябва честно да си призная, че следвах Кортейо, само защото ми бе обещал да ме събере с един небезизвестен Ландола, когото търся вече от години. Кортейо ме уведоми, че чакал писмо от неговия брат от Испания, в което щяло да бъде упоменато местонахождението на Ландола. Отправих се насам, за да взема това писмо.

— Значи вас ви интересува само тоя Ландола. Че за какво пък ви е притрябвал?

— Той сам ще разбере.

— Едва ли нещо добро, щом сте толкова сдържан. — Грандприз дигна рамене.

— Е добре — обади се сега самият Ландола, — заведете ли ни до манастира, ще видите Ландола. Аз ще съм се погрижил. Ще пристигне там в същия ден, в който стигнем и ние.

— Хубаво, при това положение ще ви водя.

— Преди туй обаче трябва да се отбием до Мексико сити.

— Нямам време за тая цел.

— В такъв случай няма да откриете Ландола.

Ловецът огледа внимателно двамата непознати. Сетне удари с приклада по пода:

— Не е изключена възможността сеньорес да поискат да ме измамят, но ще ви кажа, че това само би било в голяма ваша вреда. Ще пътувам с вас до Мексико сити. Кога се тръгва?

— В най-скоро време. Французите построиха ли железопътна линия в тази посока?

— Да, за да бъдат отвеждани техните войници възможно по-бързо от Веракрус, където винаги върлува жълта треска, Пътува се само два часа и линията минава през Ла Соледад до Ломалто.

— И в местността на Ломалто липсва треска?

— Да, тя е в умерен пояс.

— Добре, ще пътуваме със следващия влак, след като се погрижим за багажа си в митницата.

— Ще трябва ли да ви помогна?

— Не. Чакайте ни на гарата!

— Вярвам на думата ви, че ще дойдете. — С тези думи ловецът се обърна и излезе.

— Какво ли може да иска от вас, Ландола? — запита Кортейо. — Защо всъщност не се разкрихте пред този мъж?

— Я стига! Нямам никакво желание да отнеса някой куршум или нож в тялото си!

— Caramba! Толкова ли е опасен човекът? Познавате ли го?

— Дори много добре. Той е мой брат.

От изумление Кортейо зейна широко уста.

— Ваш брат? И иска да ви отнеме живота?

— Да. От двайсет години се домопва да ме открие и си отмъсти.

— Че за какво толкова?

— За какво ли? Хм, не му е тук мястото.

— И на чия страна в крайна сметка е правото?

— На неговата, и сам бихте могъл да се досетите! Аз му отмъкнах бащиното наследство!

— Пратете му тогава един куршум в главата и сте свободен!

— Не ми идва и на ум. Ще опитам да съчетая приятното с полезното. Ще се върти край мен обичаният ми заварен брат и ще ми бъде полезен като водач.

— Значи само заварен брат? Е, тогава няма какво толкова да му умувате. Да побързаме към митницата и да се дигаме по-скоро от трескавия въздух на тая проклета дупка!

Дадоха на агента необходимите указания и тръгнаха да се погрижат за багажа. Когато стигнаха гарата, завариха ловеца да ги чака. С влаковете нещата ги устройваха много добре и не след дълго вече се движеха по нанагорнището.

Скоро след стиймъра на капитан Вагнер в пристанището се появи друг параход и хвърли котва на известно разстояние от него. Вагнер бе уредил формалностите и дал съответните заповеди. Сега възнамеряваше да отиде на сушата и въпреки царящата там треска, да разгледа града. Заповяда да спуснат динги и когато бе готова, се отправи към бордовата стълбичка. Случи се, че трябваше да мине край Петерс. Спря неволно за миг пред матроса и попита с настроение:

— Е, момчето ми, май се бе заблудил в двамата чужденци, а?

— Не, кептън.

Отговорът изненада капитана.

— Не? — запита объркан.

— Аз имах право, кептън. Единият беше моряк и двамата си бяха мошеници. Мога да го докажа.

— И как?

— Който носи фалшиво име не е ли мошеник?

— Често. Но нима тук случаят беше такъв? Техните паспорти бяха в изправност.

— Може и така да е. Но когато мислеха, че са сами, се наричаха с други имена.

— Ти чу ли ги?

— На няколко пъти съвсем ясно. Адвокатът бе наричан от секретаря «сеньор Кортейо», докато пък той се обръщаше към него с «капитане» или «сеньор Ландола».

Вашер отскочи назад, сякаш бе получил в гърдите юмручен удар.

— Човече, защо не ми доложи веднага?

— Аз на два пъти ви съобщих за тези хора, кептън, ала вие ми запретихте да говоря за тях. Зная дълга си.

— Проклятие!

Капитанът свърна към палубата и я кръстоса неколкократно с големи крачки.

— Ох! Сега всичко ми е ясно! — изръмжа. — Затова знаеха толкова много за Родриганда. А аз се държах ужасно дървеняшки и се оставих да ми изтръгнат всичко като някой школник. Тая работа трябва да се оправи. Петерс!

Повиканият бързо приближи.

— Кептън! — викна, докосвайки баретата.

— Навлечи на бърза ръка някое свястно сако, идваш с мен на сушата!

Запленен от честта да напусне борда с капитана, Петерс хукна и само след мигове се върна в изискано облекло. На брега погледът на капитана се спря на голямо, обширно заграждение, във вътрешността на което се виждаха подредени гроб до гроб.

— Това е гробището на французите — каза той, — покосени от небесната жарава и ужасната треска. И тия безгрижни типове не са го нарекли другояче, a «Jardin d’acclimatation»[2] — «Аклиматизираща градина».

— Който е легнал там, вече се е аклиматизирал — промърмори Петерс.

Двамата започнаха да претърсват града. Всички улици бяха многократно преминати. На митницата чуха, че сеньор Антонио Вериданте бил тук, за да остави багажа си за проверка. Сетне влязоха за втори път в една гостилница, в която преди туй само бяха надникнали да огледат посетителите, без да сядат. Сега капитанът бе уморен.

— Тук ще отпочинем малко — каза и се отправи с широки крачки към единствената свободна маса.

Там насмалко да отскочи ужасен. На съседната маса седяха двама мъже — един млад и друг по-възрастен и той беше, от когото Вагнер току-що се стресна толкова много. Носеше обичайното за ловец облекло, ала носът му имаше такива измерения, че навярно всеки би се дръпнал стъписай, дойдеше ли неподготвен в негова близост.

Човекът бе видял изумлението на капитана. Източи уста, изстреля плътна струя кафяв тютюнев сок, отпи от чашата исполинска глътка и се обади:

— Не се стряскайте, сеньор, нищо няма да ви стори! Истинска душа е тоя нос.

Вагнер се засмя.

— Значи мога безгрижно да се настаня тук?

— В името Божие. Няма да ви набучи.

Външността на по-младия мъж бе така притегателна, че Вагнер се поклони и късо каза:

— Капитан Вагнер.  — Другият отвърна на поклона.

— Оберлейтенант Унгер.

Тогава и съседът му направи поклон.

— Драгунски капитан Лешоядовия клюн.

Вагнер не знаеше дали е казано на сериозно или на шега, пък и нямаше време да обмисли. Погледът му бе насочен към оберлейтенанта. На онзи трябва да направи впечатление, защото попита с вежлива усмивка:

— Навярно вече сме се виждали?

— Надали, сеньор. Занимава ме обаче извънредно голямата прилика, която имате с един мой камарад, носещ на всичкото отгоре дори името ви.

Лицето на Курт прие израз на голямо напрежение.

— Откъде е родом?

— От Райнсвалден край Майнц.

До този момент разговорът бе воден на испански, ала радостта, също както и мъката, си служи с матерния език. Курт подскочи и извика на немски:

— Моят баща. Вие познавате татко! Какъв сюрприз!

— Вие сте немец? — запита Вагнер, на свой ред изумен, като веднага си послужи също с немския.

— Да, немец съм наистина. Капитане, къде сте видял татко, къде сте го напуснал, къде се намира сега?

— Не зная точно, но пребивава нейде на територията на Мексико. Пристанах с кораба си тук, за да отведа него и спътниците му в родината.

Насядаха отново и Курт помоли:

— Хер капитан, моля да ми дадете информация за татко!

— Ще я имате, хер оберлейтенант, умолявам само за малко търпение. Влязох тук единствено да изпия глътка и да продължа сетне лова си. Търся двама престъпници, които трябва да заловя.

— Престъпници? Какво са сторили?

— Те…а-а, вие също сигурно познавате мерзавците — казват се Ландола и Гаспарино Кортейо.

Курт пребледня от радостна изненада.

— Ландола и Гаспарино Кортейо! Търсите тези мъже тук в Мексико, във Веракрус?

— Да, хер оберлейтенант, пред себе си виждате най-големият глупак, носен някога от земята. От Рио де Жанейро съм имал на борда тия двама негодяи, без да проявя мнителност. Този скромен матрос си имаше своите подозрения и ми обърна внимание, ала аз не му повярвах. Едва когато бяха напуснали кораба, узнах имената им. Сега търча по всички кръчми и улици, без какъвто и да е успех.

Курт го бе изслушал с голямо напрежение. Сега вметна:

— Убеден ли сте, че наистина са тези двамата? Значи са дошли насам с някой мръсен замисъл, който на всяка цена трябва да осуетим. Имате право, сега не е време за разказване. Длъжни сме да спипаме двамата негодници. Как бяха облечени?

Вагнер даде подробно описание на външния им вид.

— За момента е достатъчно — заяви Курт. — Всичко друго по-късно. Та вие сте претърсил целия град?

— Да, но нищо не открихме.

— Също и гарата? Добрият капитан се смути.

— Гарата ли? За нея хич и не съм се сетил.

— Нима? — удиви се Курт. — Според мен гарата е първото място, където човек трябва да се осведоми. Който се е разбързал така, няма да ползва ездитен кон или пощенската кола, а железницата. И тъй, да тръгваме незабавно към гарата, хер капитан!

3. Празният ковчег

Кортейо, Ландола и ловецът Грандприз се осведомиха на гарата на Веракрус за следващия заминаващ влак. Служителят, към когото бе отправен въпросът, беше самият началник на влака. Той огледа тримата мъже, сви рамене и отговори:

— Следващият влак ще бъде пуснат след десет минути. Искате да пътувате с него?

Кортейо потвърди.

— Съжалявам! Сега превозваме само военни и лица, които могат да удостоверят, че принадлежат към нас или правителството.

— Неприятно! Крайно неприятно — рече Кортейо. — Ние много бързаме.

— Притежавате ли съответните легитимации, месю?

— За съжаление, не. Само личните си паспорти.

— Хм! От каква националност сте?

— Ние двамата сме испанци, а този сеньор е американски ловец.

— Много лошо за вас. Испанци за жалост не е позволено да качваме, американци пък още по-малко.

Тогава Грандприз измъкна портфейла си.

— Сеньор, аз притежавам една легитимация.

— Тъй ли? Наистина? И е добра?

— Надявам се, сеньор!

Ловецът извади една двадесетдоларова банкнота и му я връчи.

— Дали има по-добър билет от този тук? Служителят кимна любезно усмихнат.

— Нищо не може да се възрази срещу тази легитимация. Тя е толкова добра, че си пожелавам и другите двама месю да са в притежание на такива.

Кортейо извади две стофранкови банкноти.

— В такъв случай — каза той — позволете да ви представя себе си и този сеньор.

Човекът посегна и рече:

— Тези легитимации са наистина валидни, ала човек все пак трябва да е предпазлив. Казахте, че притежавате испански паспорт?

— Да. Аз съм Антонио Вериданте, адвокат от Барселона.

— А другият Mocto?

— Той е мой секретар. Ето паспортите ни.

Кортейо подаде документите на служителя и французинът ги прегледа внимателно.

— Добре — каза. — Всичко е наред и вие можете да пътувате с нас, но в моето купе. Само че трябва веднага да се качвате, защото времето напира.

— Ние сме готови — увери Кортейо.

— Тогава побързайте!

Той отвори служебното помещение и ги тикна вътре. В продължение на няколко минути те останаха сами.

— Какво щастие! — обади се Ландола. — Изпървом по всичко личеше, че май ще артисаме.

— Pshaw! — усмихна се ловецът. — Тези месю французи дрънкат много, ама и имат широка съвест.

— Всъщност беше доста рисковано начинание — забеляза Кортейо.

— Рисковано начинание? — запита Грандприз. — Човек никога не рискува нещо, ако прахоса двайсет долара.

Кортейо долови намека в думите. Извади още една стофранкова банкнота и му я подаде.

— Заповядайте един заместител! Та нали похарчихте парите заради нас.

— Може би донякъде и за себе си — отвърна Грандприз. — Но и не мисля да ви оскърбя с отхвърлянето на някакви мизерни двайсет долара. Благодаря!

В този момент локомотивът даде знак, началник-влака отговори и се качи. Влакът се раздвижи. В Ломалто очакваха вагоните. Гарата имаше милитаристичен вид. Беше пълна с френски войници, които трябваше да бъдат откарани С железницата до морето и там натоварени на кораби за родината. Пристигналите вагони бяха скачени с чакащите. Те бързо се напълниха с радостни от връщането пътници и влакът се задвижи обратно към Веракрус.

С влака имаше връзка пътуващият до столицата Мексико дилижанс. Тримата пътници си извадиха билети. Кортейо и Ландола се качиха във вътрешността на колата. Предпочел свободния изглед, Грандприз се покатери на покрива и се намести, доколкото бе възможно, по-удобно. По този начин предостави на другите двама време и възможност да разговарят помежду си свободно. Когато колата се приведе в движение, Кортейо подхвана:

— Цяло щастие за вас, че сте дегизиран. Тоя тип щеше да ви познае и кой знае какво можеше да се случи.

— Ба! Вярно, че ми е приятно, дето няма ни най-малко понятие, че аз съм търсеният, но в никой случай пък не съм човекът, който ще се страхува от него. Който захване разправии с мен, знам как да го обслужа, бил той непознат или брат.

— Какви са намеренията ви спрямо него?

— Той ми иска кожата, добре, значи аз ще смъкна неговата. Но на първо време можем добре да го използваме. А след като престане да ни бъде полезен, ще му видим сметката.

— Хубаво! Вярвате ли на неговия разказ за сеньор Хиларио?

— Безусловно.

— Следователно бихме могли да намерим при тоя Хиларио брат ми или поне следа от него?

— Сигурно. Ето защо трябва да уредим нашата работа в столицата по възможно най-бързия начин и после незабавно да се отправим към Манастира дела Барбара край Сантяго.

— Нашата работа в столицата? Хм! Какво разбирате под това?

— Е, нищо повече, освен проклетата гробарска история.

— В това отношение бихте могъл да се заблудите. Аз имам в Мексико още доста работа за вършене.

— Знае ли се — усъмни се Ландола.

— Ее, сега имотите на Родриганда нямат господар.

— О, все ще имат някой.

— Забравяте, че официално граф Фернандо е мъртъв, а моят брат е екстерниран от страната. Следователно именията понастоящем са без управление.

— Тъкмо затова трябва да си имат — правителството.

— Да не искате да кажете, че са секвестирани?

— Не, тъй като граф Алфонсо, истинският собственик, все пак не е екстерниран от страната. Той все още си притежава всички свои права.

— Значи смятате, че правителството се е заело с управлението? Аз се съмнявам.

— И каква е причината? — подпита Ландола.

— Хм! Кое е правителството, за което говорите?

— Имперското.

— То изобщо не е правителство — император Макс е на храна и квартира при Наполеон. Прехраната му при французите е по милост. Без съгласието на маршал Базен не може да предприеме и една стъпка.

— Е добре, под управление на френското правителство тогава го разбирайте.

— И то да се е заело с управлението на именията Радриганда? Месю французите нямат време за такива работи!

— Месю французите винаги имат време, когато се касае да смъкнат пари. Не мислите ли и вие така?

— Считате, че в случая се правят пари? — учуди се адвокатът.

— Разбира се. Вашият брат е правел пари за себе си. Французите не са по-гламави от него. Би следвало да го очаквате! А после не можем нищо да сторим.

— О, напротив! Нямам ли в джоба си удостоверение, че като агент на граф Алфонсо съм натоварен да се заема с уреждането на тези дела?

— Действително. Само че се пита също дали това удостоверение ще бъде достатъчно уважено. Ще видим.

— При всички случаи щом идем в Мексико сити ще се завъртя в палата Родриганда да се поослушам.

— Каква полза? Само ще ни подхвърлите на опасността да ни открият.

— Надали. Имам добри документи и съм неразпознаваем.

— Е, правете, каквото искате! Но на мен позволете да ви чакам на някое сигурно място, докато се намирате в Родриганда.

В Мексико сити тримата отседнаха в една страноприемница. Ландола и Грандприз останаха там, а Кортейо веднага се отправи към палата. От двете страни на входа той забеляза караулки. На пост стояха двама почетни стражи — знак, че тук е отседнал висш военен. Поиска да влезе, ала единият пост го задържа.

— При кого искате да отидете?

— Кой офицер е тук на квартира? — отвърна с въпрос Кортейо.

— Генерал Клозмонт.

— Благодаря! Но не мисля да обременявам генерала. Идвам при собственика на дома.

— Искате да кажете при мосю администратора? Партера вдясно.

Кортейо последва указанието. В дясната страна на коридора забеляза на една врата табела, на която се четеше думата «Администратор». Почука и влезе на последвалата покана. Озова се в стая с няколко бюра, зад които работеха неколцина души. Един от мъжете се надигна, пристъпи към него и запита:

— Какво желаете?

— Да говоря със сеньор администратора.

— В момента не приема. Закусва.

— Доложете за мен!

— Не мога да го сторя. Той не обича да го смущават.

Кортейо зае възможно по-достолепна стойка.

— Помолих ви да съобщите за мен и това ще направите! — Човекът го изгледа учудено. Явно тонът на Кортейо все пак оказа някакво въздействие, защото отговорът гласеше:

— Кой сте вие, сеньор?

— Това по-скоро касае само администратора. Кажете: един сеньор, който идва от Испания и желае незабавно да говори за графските имения и управлението им.

— О-о! Това май е нещо друго. Да бяхте казал веднага, вече да съм съобщил за вас. Имайте добрината да ме последвате до следващата стая, за да почакате там администратора!

Кортейо последва човека до разположеното в съседство помещение, където временно бе оставен сам. То наподобяваше далеч повече изискан дамски салон, отколкото делова стая.

— Хм! — промърмори Кортейо. — Тоя мосю управител изглежда се отличава с изтънчени светски обноски. Може би Ландола има право.

Едва след четвърт час долови стъпки. Влезе изискано облечен по френска мода мъж, чиито черти, мустаци и брадичка навяваха веднага предположението, че е французин. Той огледа Кортейо хладно и проучвателно и запита на поносим испански, ала без да се поклони и поздрави:

— Кой сте, мосю?

— Името ми е Антонио Вериданте.

— Хубаво! Според звученето испанец, тъй ли?

— Да. Адвокат от Барселона. Агент и пълномощник на граф Алфонсо де Родриганда.

— Аха! Можете ли да го докажете?

— Да. Ето удостоверението ми.

Кортейо връчи на французина документите си. Онзи ги прегледа отгоре-отгоре, без мускул да трепне на лицето му и после изрече студено:

— Хубаво! Само че съжалявам! Тези книжа не са удовлетворителни!

— Как така! Съмнявате се в тяхната достоверност?

— Ни най-малко. Направо от Родриганда или Барселона ли идвате в Мексико?

— Да.

— И не сте се отбил преди туй до Мадрид или Париж?

— Не.

— В такъв случай напусто сте бил толкова път. Трябвало е първо да се представите на френския пълномощен министър в Мадрид или на испанския в Париж.

— Не го сметнах за нужно. Значи искате да кажете, че е необходимо легационно удостоверение?

— Много необходимо.

— Все още мога да набавя пропуснатото, тъй като в Мексико сити има испански шарже-д’афер.

— Вярно е, че тук има такъв дипломат, ала неговите правомощия не се простират толкова далеч, че да съм длъжен да се вслушам в него.

— Я гледай ти! Ще се осведомя.

— Сторете го, мосю! — рече французинът, като не съумя да прикрие напълно лекото си злорадство.

— Аз съм адвокат и познавам законите! — заплаши Кортейо.

— Първото признавам, ала последното не изглежда вероятно.

— Сеньор, искате да ме оскърбите?

Французинът удостои испанеца с един пренебрежителен поглед.

— Не съм го и помислил.

Този поглед здравата разядоса Кортейо и той каза злостно:

— Вие се съмнявате, но все пак е ясно, че познавам законите.

— Действително се съмнявам. Вашето гледище, че компетентността на испанския шарже-д’афер е достатъчна, за обичайна обстановка може и да е приемливо. Ние обаче си имаме война и следователно се намираме в извънредно положение.

— Ascuas! Вървете по дявола!

— Вашите думи, мосю, не са много вежливи, но този път ще ги пропусна. Та значи ние сме в състояние на война. Императорът намери, че именията Родриганда са безстопанствени и пое грижата да получат управление. Докато се намираме във военно положение, мога да призная представеното от вас пълномощно само, ако моето правителство разреши да поемете управата на въпросните имоти. Такова разрешение лично трябва да си набавите от моя шарже-д’афер в Испания или от вашия във Франция.

— Значи наистина се налага да отида пак отвъд океана? Не мога ли поне донякъде да добия представа за състоянието на нещата?

— Няма как да го допусна.

— Досега управлението не се ли намираше в ръцете на сеньор Пабло Кортейо? Защо сте му го отнели?

— Той бе екстерниран от страната като метежник и предател. Все пак съзнавате, че не бе възможно да заема за в бъдеще тази длъжност.

— Къде се намира той сега? — Французинът дигна високомерно рамене.

— Знам ли? Не се мисля към жандармерийско отделение. Все ми е едно къде се намира тоя Кортейо, когото смятам не само за бунтовник, ами и за един изпечен, безсъвестен мошеник и измамник.

— Сеньор! — ревна Гаспарино Кортейо необмислено.

— Мосю?

— Вие безчестите Пабло Кортейо! Имате ли аргументи за това ваше твърдение?

— Колкото поискате.

— Приведете ги!

— На вас ли? — разсмя се французинът. — Вече отбелязах, че тук нямате думата! Вие впрочем се залавяте за тоя Кортейо с жар, която ви прави подозрителен.

— Аз не бих подозрял някой без доказателства.

— Аз също. Казах ви, че имам толкова доказателства, колкото поискате. Почти всеки ред от книгите, които е водил, почти всяка цифра, която съдържат, представлява едно такова доказателство. Той е отмъкнал от граф Родриганда чудовищна сума. Бъде ли заловен, само по тая причина си заслужава бесилката, а че искаше да застъпи като президент, то бе една безумна смехория.

— Значи наистина се намира извън страната?

— Не зная. Иначе нещо друго имате ли да кажете?

— При тези условия не.

— В такъв случай съжалявам, задето допуснах да бъда обезпокоен. Адио!

Французинът се обърна гордо и се отдалечи. Нотариусът остана в стаята сам. Такава конфузия още не му се бе случвала.

— Само почакай! — изскърца зъби. — Ще дойде времето да ти го върна тъпкано!

Кортейо си тръгна. Когато прекосяваше предната стая, бе изпратен от подигравателните погледи на намиращите се там писари. Той се престори, че не ги забелязва и напусна сградата. На улицата се осведоми за жилището на испанския шарже-д’афер и се упъти натам. След продължително чакане бе пропуснат и за свой гняв научи, че е бил правилно информиран от администратора. Не му оставаше нищо друго, освен да се върне при Ландола с неуредени дела.

Онзи го очакваше с голямо нетърпение.

— Е? Вече мислех, че ви е сполетяла неприятност.

— Точно такъв е случаят — изръмжа Кортейо начумерено и разправи накъсо неуспеха си.

— Значи тая работа за момента е безнадеждна — отсъди Ландола. — Сега какво имаме да правим?

— Трябва да запълним ковчега. После веднага заминаваме за манастира дела Барбара.

— С какво ще запълним ковчега?

Макар да се намираха сами в стаята, Кортейо предупреди:

— Не толкова високо! Може да ни чуе някой. Ще го запълним с някакви тленни останки.

— Искате да кажете, да се осведомим къде е умрял някой, след което задигаме мъртвеца и го пъхаме в празния ковчег на дон Фернандо в гробницата Родриганда?

— Това би било най-голямото безумие, което можем да извършим. Допускате ли все пак, че нашите неприятели биха могли да ни се изплъзнат?

— Да, но това ще е дяволска работа.

— И че после като нищо ще дойдат в столицата? Че първото, което ще сторят, е да наредят да се прегледа гробницата?

— Така е. Ама то пък ще е благоприятно за нас. Ще намерят мощите, което ще докаже, че дон Фернандо действително е починал.

— А-хаа — проточи с превъзходство Кортейо.

— Да. Или мислите другояче?

— Да, да съвсем другояче. Я кажи, умни ми сеньор секретарио, какво ще направят преди всичко друго с тленните останки?

— Ее, ще ги изследват.

— И какво ще констатират?

Ландола изгледа Кортейо въпросително. Не можа да налучка веднага верния отговор, поради което отвърна с подигравателен смях:

— Ще констатират преди всичко, че трупът е мъртъв.

— Да, но ще установят също и кога е умрял.

— Demonio! Това е вярно. Сега ви разбрах. На нас ни са необходими тленни останки от човек починал, приблизително по време на «погребението» на дон Фернандо.

— И откъде ще ги вземем?

— От гробището.

— Правилно. Трябва да потърсим и вечерта да изровим ко-каляците.

— Необходимо е единствено да прочетем надписите, за да открием съответната година.

— Най-сетне се добрахте до същината.

— А дрехите?

— О, те не ми създават никаква грижа. Пътем поразпитах корабния лекар, който беше добър химик.

— Caramba! Било е опасно! Ако малко от малко е бил проницателен, е могъл да отгатне намерението ви.

— Да не смятате, че съм бил толкова непредпазлив? Той съвсем непредубедено спомена няколко средства, които превръщат и най-здравия плат в прахан, разпадаща се при най-малкото докосване.

— Но все пак не така, че да я сметнат за овъглена, а за изтлеяна?

— Да. Без всяка вероятност за подозрение — потвърди адвокатът.

— Хм, ще е полезно. Но откъде ще вземем дрехи?

— От първия срещнат шивач или вехтошар.

— Но те трябва да са такива, с каквито е бил погребан графът, най-малкото почти като тях.

— Така и ще бъде. Моят син навремето тъй подробно ми описа траурната церемония и костюма на мнимия мъртвец, че в това отношение сигурно няма да допусна грешка.

— Нямаше да се стигне дотам. Вие забравяте, че трупът бе доставен на кораба ми в облеклото, с което е бил погребан, а аз все още си го спомням.

— Е, вие и бездруго ще присъствате, когато купувам дрехите.

— А сега най-главното! Изровили сме някакви останки. На другия ден няма ли да се забележи?

— Ще бъдем много внимателни.

— Проклета история! Как ще си набавим нужните неща: кирки, лопати, фенери, дъски, стълба?

— Фенери сигурно ще трябва да купим. А другите работи може и да ги има на гробището. Гробарите обикновено си имат някое помещение, където държат такива неща.

— Ще трябва да се убедим по възможно най-бързия начин. А сега да обсъдим и друг важен проблем — имаме нужда от някой, който да стои на пост, за да не бъдем обезпокоени или в случай на опасност да можем да офейкаме навреме.

— Вече е налице: вашият брат.

— А-а! Той ще се остави да бъде склонен, защото е достатъчно простоват. Предоставете тая работа на мен! Той ме мрази и на тази омраза ще съградя аз фабулата, която ще му разправя и тя сигурно достатъчно ще го затрогне, та да се присъедини към това начинание. Сега се е проснал долу в двора на плочите и спи. Нека го оставим засега да си хърка! Вие готов ли сте?

— Да, да вървим!

Те напуснаха страноприемницата и закрачиха по улиците, по които, поради присъствието на военните, цареше необикновено оживление. Но по лицата на войниците не се четеше онази самоувереност, която човек е свикнал да вижда при победителите. Хората от нисшите кръгове подозираха онова, което вече се знаеше във висшите, именно: бляскавата пиеса бе към своя финал, при което императорът на Великата нация не бе успял да се покрие с чест и слава.

След няколко кратки въпроса двамата намериха пътя за гробището, което бе отворено. Беше към пладне. Слънцето стоеше високо и с горещината на лъчите си бе прокудило всички посетители на уединеното място. Двамата мъже влязоха и имаха възможност несмущавано да предприемат своите наблюдения. Най-напред потърсиха гробницата Родриганда, която също откриха нетрудно. Беше заключена с желязна решетка.

— Ще можем ли да я отворим? — попита Кортейо.

— Трябва да си набавим инструменти — рече Ландола.

— Но откъде? Да не би от някой шлосер? Той не бива да предоставя шперцове.

— Забравяте, че се намираме в Мексико. С пари тук ще се справя и със съвсем други неща.

Сега закрачиха между гробовете да четат надписите. До зида се натъкнаха на малки, разположени една до друга постройки.

— Това също трябва да са семейни гробници — отбеляза Ландола. — Ascuas! Текна ми една идея! Какво ще кажете, ако не се нуждаем нито от кирки, нито от лопати? Ако изобщо не е нужно да отваряме гроб? Погледнете тази дълга редица фамилни гробници!

— Аха, отгатвам какво имате предвид. Идеята е добра.

— При значителния брой гробници няма начин да не се намери покойник с потребната възраст. Нека погледнем! Повечето от тези злокобни спални са затворени само с решетъч-на врата, през която може да се надникне. Може би ще съзрем някой надпис, който да ни упъти.

Закрачиха край гробниците да оглеждат епитафиите. След известно време Кортейо спря пред една решетъчна врата.

— Четете, сеньор секретарио! Там, на задната стена.

Ландола приближи, погледна през решетката и видя различни плочи с надписи, чийто брой доказваше, че гробницата е доста запълнена.

— Имате предвид най-горния текст? — попита. — Хм. Както се разбира, покойникът е бил банкер. Четиридесет и седем годишен, починал преди осемнайсет години.

— Пасва добре. Какво ще кажете?

— Имате право. Как да намерим правилния ковчег?

— Сравнете надписите относно деня на смъртта! Ландола последва съвета и каза:

— Разбирам. Този банкер е последният покойник, погребан тук. Неговият ковчег навярно е най-запазен… — …и най-лесен за намиране. Но сега иде ред на главния въпрос, който трябваше да ви поставя по-напред. Ще запазите ли хладнокръвие?

— Да не мислите, че ме е страх?

— Хм. Едно е да излезеш на някой жив с оръжие в ръка, а друго да се спуснеш нощем в някоя гробница и не само да обезпокоиш покойника, ами и да го разсъблечеш и облечеш в други одежди.

— Ще бъде извършено! За мен е все едно кому ще съблека и облека сакото — на жив или мъртвец. И дяволът да беше в собствената си персона, пак не бих му се побоял. Напротив, бих го помолил за огънче, ако му скимне да хукне към мен. Та значи няма защо да ми берете кахъра. Гледайте само вие самият да не си плюете на петите от страх!

— За себе си съм сигурен. А брат ви?

— Той няма да види кокаляците. Ще си стои пред портата на пост и няма да знае какви ги вършим с мъртвите. Сега елате да се огледаме за стълба!

Те откриха търсеното в един ъгъл на гробището, където гробарите скътваха инструментите си. Целта им тук вече бе изпълнена и те се отправиха обратно към града, където при един търговец на дрехи намериха всичко, което им бе потребно.

Когато стигнаха отново в страноприемницата, беше време за обяд. Предпочетоха да се хранят в стаята си, вместо в обществения салон. Бяха поръчани три куверта, тъй като междувременно Грапдприз се бе разбудил. Изисканите ястия изглежда не му се усладиха кой знае колко. И изобщо си личеше, че не се намира в розово настроение. Когато Ландола подхвърли забележка в това отношение, онзи отвърна кисело:

— Дяволът нека си има добро настроение, сеньор, аз не! Какво да чина в Мексико сити, тая скучна дупка? Да спя ли? Предстои ми по-свястна работа за вършене.

— А-а! Скучаете? Разгледахте ли града?

— Достатъчно съм го опознал. Трябва да отида в Сантяго.

— Че нали заедно ще пътуваме, само да уредим тук нещата си. Бихме могли да тръгнем още утре. Но има една мъчнотия, която спъва заминаването. Все пак се надяваме да открием човек, комуто можем да се доверим.

Грандприз бързо вдигна поглед и огледа Ландола проучвателно.

— Верен човек? Комуто да можете да се доверите? Поврага, значи на мен нямате доверие?

— Хмм! — изръмжа Ландола замислено. — И да, и не. Нещата опират до една тайна.

— Някоя сделка?

— Не.

— Нещо, в което не бих могъл да помогна? Ландола поклати бавно глава.

— Буквално ме принуждавате към разяснение. Ще ви го дам. Касае се за работа, в която действително можете да помогнете. При това положение бихме могли да я уредим набързо и утре в зори да потеглим за Сантяго, но… но…

Грандприз гореше от желание да види най-сетне брат си. Той се надяваше да го намери в Манастира дела Барбара и едва бе в състояние да дочака часа, в който това щеше да се случи. Ето защо му бе противен всеки по-продължителен престой в Мексико сити и ето защо каза, свъсвайки мрачно вежди:

— Искам да ми кажете причината, поради която не можете да ми имате доверие.

— Надали е възможно, защото в крайна сметка сте приятел на онзи, когото…ах, май вече отидох доста далеч!

Тези думи още повече разпалиха любопитството на ловеца.

— Чий приятел съм? Изплюйте камъчето!

— Ее, приятел на Ландола, срещу когото е насочено нашето начинание.

— Аз да съм му приятел? Тук страшно много се заблуждавате! — Грандприз сви десница и така удари с юмрук по масата, че приборите подскочиха. — Аз го гоня десетилетия. Търся го, както Сатаната душата. И открия ли го, все едно е попаднал в лапите на рогатия!

Грандприз го бе изговорил през скърцане на зъби. Особено чувство премина през Ландола, но той не остави да се забележи. Даде вид, че е запленен от думите на ловеца.

— Хей! Де да намерехме във ваше лице съюзник! Какъв късмет за нас!

— Значи наистина искате да му смъкнете кожата? Не ме ли мамите? В такъв случай на драго сърце ще ви правя компания. Кажете само, какво трябва да свърша!

За да съблюдава привидността, Ландола погледна питащо Кортейо. Онзи кимна в знак на съгласие и каза:

— Мисля, че можем да му се доверим. Той има честно лице и няма да ни измами.

— Измами? Аз да ви измамя? — викна Грандприз. — Сеньорес, поставете ме на изпитание и ще видите, че можете да разчитате на мен!

— Е, добре! — рече Ландола. — Касае се само за една малка разходка до гробищата.

— Идвам с вас.

— Дори и през нощта?

— Все ми е тая. Но какво ще правите там?

— Да открием дирите на една сатанинщина на Ландола.

— А-ха, започвам да схващам!

— Хубаво! Знаете ли, че Ландола е живял по-рано в столицата? Имал тук една любима.

— Клетата девойка! Да беше предпочела за Сатаната да се омъжи!

— Не се е омъжила нито за Сатаната, нито за Ландола. Сдобила се е с друг младоженек, не по-малко ужасен от ония двамата — смъртта!

— Ауте! Умряла? Което означава, трябвало е да умре?

— Така предполагаме. Тя му е станала неудобна. Само че той бил по-откровен, отколкото допускала неговата сигурност.

— Навярно е знаела кой е?

— Тъй изглежда. Когато поискал да я изостави, тя замислила да го издаде. На другия ден била труп.

— Ах, той я убил?

— Най-вероятно. Аз си имах своите догадки за случая и наредих да дойдат лекари. Те прегледаха трупа, ала не можаха да открият нищо подозрително и заявиха, че смъртта е настъпила вследствие апоплектичен удар.

— Хмм! Все пак е странно, че предишната вечер Ландола е бил при нея, скарали са се, а на утрото тя била труп.

— И на мен ми се стори съмнително. Та нали по тая причина поисках да я огледат. Аз бях чичо на бедното момиче. Бях наредил да арестуват Ландола. Но сетне той бе освободен, а мен наказаха за злонамерен донос. Оттогава той се зае да преследва мен и близките ми. Осиромашах, децата се поминаха по непонятен начин, съпругата ми също, и всеки път, когато настъпваше подобен случай, се бе появявал Ландола. Вече таех люта ненавист към него. По законен път нищо не можех да му сторя, но се заклех, че рано или късно ще стане жертва на моето отмъщение.

— Съвсем моят случай. Точно като при мен.

— Търсех да го намеря, ала така и не го срещнах. Минаха години. Един ден чух за неговата връзка с Гаспарино Кортейо. Отидох в Испания и станах секретар на сеньор Вериданте, когото сега Кортейо е пратил като пълномощник в Мексико при своя брат. Сеньор Вериданте и аз станахме приятели. Кортейо не подозираше, че при заминаването ни издава най-после местонахождението на моя враг. Предстои да го срещна в Сантяго. Повикали сме го там с бърз пратеник. Но преди това бих искал още веднъж да прегледам тленните останки на моята племенница. По-късно ме бяха споходили какви ли не мисли относно нейната смърт. Знаете ли как един човек, имащ гъсти, буйни коси, може да умре почти моментално, без да остави видим признак за смъртта?

— Не. Какво общо имат тук косите?

— Тъкмо косите са, които крият следата.

— Аха, сега се сещам! Веднъж чух да се разказва подобен случай. Една жена забила на мъжа си по време на сън игла в главата.

— Така е. Именно игла, не топлийка. И косите напълно я скриват.

— Хм! И тая работа ли искате да проучите?

— Да.

— На гробището, и то посред нощ? Това означава тайно? Защо не през деня и открито?

— Няма и да си го помисля. Ще ме заловят като осквернител на гроб и ще бъда повторно наказан заради един такъв негодяй! Сега питам: Искате ли да ни помотаете в тая работа?

— С удоволствие. Какво трябва да сторя?

— Необходимо е само да стоите на стража да не ни заварят. Ако нашето подозрение се потвърди, веднага препускаме към Сантяго да заловим убиеца.

— Съгласен. Бих искал да беше вече вечер, та да се почне историята.

Но в действителност желанието на Грандириз едва креташе към изпълнение с хода на слънцето. Той отново се просна долу в двора да дочака, изпълнен с нетърпение, настъпването на вечерта. Следобеда Кортейо излезе и домъкна разни шперцове, както и няколко ключа, като се надяваше, че все с някой ще отключи. Не станеха ли, гробницата трябваше да бъде отворена си взлом.

— Ама и тоя Грандприз е толкова лековерен и загубен! — изсмя се подигравателно Ландола.

— Той е простодушен. Вашият разказ имаше доста невероятности. Сега барем си имаме стража.

Най-сетне се мръкна. Звездите изгряха. Тримата вечеряха и един час преди полунощ напуснаха страноприемницата. Това в никой случай не направи впечатление. Населението на столицата е свикнало да се разхожда до късните часове или да прекарва до ранни зори по фиести и развлечения.

Пристигнали на гробището, негодниците оставиха Грандириз на пост, направиха приготовленията си и всичко тръгна според желанието, така че скоро останките на банкера пристигнаха до гробницата Родриганда. Едно стълбище водеше нагоре.

— Дано скоро свършим тук! Нашият прериен ловец ще скучае.

— Няма да може да си обясни какво толкова се туткаме.

— Нека си мисли, че дирим иглата.

Кортейо напразно заопитва да отвори с ключовете вратата. Накрая измъкна едно длето и сложи ръка на дръжката на бравата за по-здрава опора. Тя отстъпи свободно.

— Santa Madonna! — прошепна той изплашено. — Вратата е отворена!

— Невъзможно! Заблуждавате се!

— Пипнете!

Ландола приближи и се увери, че Кортейо не се заблуждава.

— Demonio — изруга, — но не може да има някой долу! Да се ослушаме.

Кортейо бутна широко вратата и двамата се заослушваха известно време надолу. Не се долавяше нито звук, не трепваше ни най-малък полъх.

— Ба! — рече Ландола. — Знам как е станало. Някой от ключовете е отворил, без да сте усетил.

— Дали е бил такъв случаят? — усъмни се Кортейо. — Все пак би трябвало да почувствам езичето да поддава под натиска на ключа.

— Лесно може да ви е убягнало. Вие сте обладан от страх. Възбуден сте. Нервите ви не са за доверие.

— Възможно. Но нека още веднъж се ослушаме! Сториха го, но не чуха нищо обезпокоително.

— Това ослушване е излишно, само ни губи скъпоценното време. Да слизаме!

— Но предпазливо! Първо без покойника.

— Добре. Запалете!

Влязоха и придърпаха пак тихо вратата. Сетне Кортейо измъкна и запали фенера. Когато пламъчето освети, закрачиха безшумно и внимателно надолу по стълбите — Ландола отпред, а Кортейо осветяваше зад него. Стигнаха сводестото помещение на същинската гробница, без да забележат нещо подозрително.

— Осветете наоколо! — повели Ландола.

Кортейо се подчини. Сега също не откриха нещо обезпокоително.

— Така е било — рече Ландола. — Ключът е отворил, без да забележите. Да пристъпим към работа! Къде е ковчегът на дон Фернандо?

— Тук — отговори Кортейо.

Той посочи един ковчег, на страната откъм краката на който се четеше със златни печатни букви името: «Дон Фернандо, граф Родриганда и Севиля».

— От само себе си се разбира празен — отбеляза спътникът му.

— За жалост. Бих желал покойникът да лежеше вътре. Или пък дяволът, та да мога да узная дали вашето перчене е вярно. Бихте ли го помолил за огънче, в случай че хукне към вас?

— Бих го сторил, сеньор Кортейо.

— Не го вярвам, сеньор Ландола. Поне в тази дегизировка. С вашето естествено лице спокойно бихте могъл да му устоите, тъй като ви познава и знае, че в никой случай няма да му се изплъзнете. Ама с тия лепила сте му непознат и като нищо ще ви пипне за яката да се разправи с вас.

— Мислите ли? — ухили се Ландола. — Нека пробваме! Хайде, долу капака и вън дявола!

Без да му направи впечатление, че капакът на ковчега лесно поддаде при неговата хватка, той го тласна долу. В следващия миг обаче от устата на двамата мъже се изтръгна крясък на най-голям ужас. В ковчега лежеше една дълга фигура, с нос, наподобяващ клюна на лешояд. Очите на злодеите заплашваха да изскочат от орбитите и се впериха, изпълнени със страх, в лицето на загадъчния покойник.

4. Едно ужасно преживяване

Когато Курт Унгер с Лешоядовия клюн и капитан Вагнер с матроса Петерс пристигнаха на гарата на Веракрус, забелязаха един френски войник. Ръката му бе бинтована и току-що бе изпълнил службата си на стрелочник.

Курт пристъпи към него и запита на френски:

— Тук ли работите, камарад?

С обучения си поглед войникът разпозна, че има пред себе си офицер в цивилно облекло.

— Да, мосю — отговори учтиво. — Бях ранен и чакам кораба, за да отпътувам за родината. Дотогава гледам да си бъда полезен, като изкарам няколко сантима за тютюн.

Курт бръкна в джоба и му подаде една петфранкова монета.

— Вземете, камарад, да пушите! Колко време как сте зает днес тук?

Човекът прибра парите и докосна кепето си в знак на благодарност.

— Благодаря, мосю. Обслужих три влака.

— Кога замина последният?

— Преди може би един час, за Ломалто. По-нататък не върви.

— Цивилни пътуваха ли с него??

Войникът направи лукава физиономия и присви хитро очи.

— Официално не.

— Затова пък неофициално?

— Не бива да издавам. Аз съм стрелочник, а тоя, който трябваше да ги вземе ми е началник.

— Добре, значи не ги е взел. Колко човека бяха?

— О, само трима. Щяха да се чувстват чудесно в купето на началник-влака.

Сега Курт определено знаеше, че са пътували в служебното помещение. Той продължи да пита:

— Как изглеждаха?

Войникът ги описа. Когато приключи, капитан Вагнер се обади:

— Те са били, те са били! Но кой е бил третият, не мога да кажа. При мен на борда не беше с тях.

— Все ще узнаем — забеляза Курт. — Кога заминава следващият влак?

— Чак след три часа. Машината трябва да се върне от Ломалто. Ще докара няколко вагона пълни с бойни другари.

— Някой товарен влак да тръгва по-рано?

— Не.

— Благодаря, камарад.

Курт се обърна и се отдалечи с тримата си спътници.

— Значи ни се измъкнаха! — скръцна зъби капитанът. — И за това съм виновен единствено, аз. Какво да правим сега?

— Трябва само да запазим търпение, скъпи приятелю — успокои Курт. — Те най-вероятно са на път за Мексико сити. Ще замина след тях със следващия влак. За съжаление тук губя цели три часа. Все пак се надявам в столичния град да ги заловя.

— А аз пък трябва да пратя един човек до столицата и после евентуално до хасиендата дел Ерина, за да предаде доклада ми относно плаването — рече Вагнер. — Бихте ли му позволил да се присъедини към вас, хер оберлейтенант?

— С удоволствие, при условие, че няма да ми пречи.

— В това отношение съм спокоен. Моят Петерс подходящ ли ще е?

— Дори ще ми е приятно. Той навярно също познава двамата бегълци?

— Много по-добре от мен. Приемаш ли, Петерс? — обърна се Вагнер към своя моряк.

Запитаният разтегли радостно физиономия.

— Хм, с най-голямо желание, кептън.

— Нали знаеш малко испански?

— Ее, колкото да се оправя.

— И някоя друга дума френски?

— Достатъчно, за да мога да кажа, че съм страшно добре на него.

— Тогава ела с мен на борда! Искам да приведа нещата в ред и да ти дам указания. Къде да се срещнем пак, хер оберлейтенант?

— Най-добре в гостилницата на гарата.

— Тогава ще помоля временно да ме освободите.

— Вървете, разбира се! За онова, което имаме още да обсъждаме и после ще има време!

Капитанът закрачи с Петерс към пристанището. Курт пък се обърна и с Лешоядовия клюн до себе си пое обратно към гарата. Без да се бави, влезе в служебната стая на началник-гарата, който го посрещна с любопитен поглед.

— Мога ли да попитам, кога тръгва следващият влак за Ломалто? — поинтересува се Курт, макар вече да бе получил информация от войника.

Служителят погледна часовника.

— След два часа и половина — отвърна. — Вероятно искате да пътувате с него? Съжалявам, за граждани и чужденци изключено.

— Позволете да се представя!

Курт извади един документ от джоба си и го подаде на служителя. Едва бе прочел онзи малкото редове и се поклони.

— Ваш слуга, хер оберлейтенант. Колко места са ви необходими?

— Три.

— Ще получите едно купе първа класа.

— Благодаря! Влакът има ли връзка с дилижанса?

— Предишният, този не. Впрочем това е истински сандък за изтезания, на когото никога не бих изпитал желание да се поверя. Ако имате намерение да стигнете час по-скоро в столицата, препоръчвам ви да яздите.

— Нямаме коне.

— О, тук всеки има. Колкото и малък да е престоят ви в страната, пак ще бъдете принуден да си купите.

— Възнамерявам да го сторя в столицата.

— Защо там, където са много по-скъпи и при това не добри?

— Тук съществува ли такава възможност?

— Дори отлична. Аз самият имам под ръка няколко великолепни животни. Това бяха личните коне на офицери, които се върнаха в родината. Искате ли да ги видите?

— Покажете ни ги, мосю!

— Елате! Ако се споразумеем, няма да е необходимо да чакате в Ломалто дилижанса, а дотам аз ще ги натоваря безплатно.

Сделката бе сключена. За половин час Курт се намери в притежание ка три коня, които явно имаха всички обещани от началника качества.

— Слава Богу! — рече Лешоядовия клюн. — Най-послеще мога да провеся краката си от кон. Ако не беше станало това скоро, от чисто отчаяние щях да опитам да възседна собствения си нос и да го препусна в галон.

До тръгването на влака оставаше още един час, когато се появи капитан Вагнер с Петерс.

— Момко, умееш ли да яздиш? — викна Лешоядовия клюн на моряка. — Купихме коне. От Ломалто до Мексико сити ще яздим. Знаеш ли какво е седло?

— Седлото е вещ, от която никой не може да ме смъкне. Да не мислите, че в морските походи няма коне? Аз още като хлапак седях на най-необуздания жребец.

— Цяло щастие за теб. Няма да имаме време на всеки пет минути по шест пъти да те вдигаме.

Седнаха заедно и Вагнер описа накратко срещата си с дон Фернандо и пътуването до Южните морета. От разказа на Лешоядовия клюн тези неща бяха известни на Курт. Той от своя страна уведоми капитана какво се е случило от слизането на пасажерите му в Гуаймас. Вагнер слушаше с напрежение. В заключение възкликна поразен:

— Значи те отново са изчезнали?

— За съжаление, да. Но се надявам, че ще ми се удаде да открия следите им. И после горко на тези, с които имам да уреждам сметки!

— Може би вече имаме дирите им — утеши Лешоядовия клюн. — На мен ми се въртят някои мисли. Накъде ще тръгнат тоя Ландола и тоя Кортейо? Най-вероятно натам, където са другите.

— Сигурно е така. При всички случаи трябва да открием двамата негодници. Тогава ще узнаем също каква цел имат.

— Но това може да продължи доста време — отбеляза Вагнер. — Не бива да излагам толкова дълго храбрите си момчета на изпълнения с треска въздух на Веракрус.

— Тогава потърсете някое близко, по-здравословно пристанище.

— Добре, ще чакам в залива Бермеха.

Почтеният капитан бе така нажален от съдбата на своите приятели, че бе трудно да го успокоят. Той се бе впуснал в най-силни изрази срещу главните мошеници заедно с всичките им съучастници. Но скоро на това бе сложен край, тъй като прозвуча сигналът за качване. Курт се убеди, че трите коня са добре настанени, след което влезе с Петерс и Лешоядовия клюн в отреденото му купе. Сбогуването с Вагнер беше кратко, но сърдечно. А когато влакът се раздвижи, той размаха шапка и извика:

— Добър път, хер оберлейтенант! Доведете ни всички приятели здрави и читави и смажете на пихтия мерзавците!

След два часа стигнаха Ломалто. Там началник-влака лично притича да отвори услужливо купето. Курт забеляза, че е същият, който бе дошъл оттук във Веракрус. Вероятно тъкмо за него бе загатнал войникът-стрелочник. Ето защо го запита, опипвайки почвата:

— С предишния влак от Веракрус насам сте пътувал с трима цивилни?

Човекът не посмя да отрече.

— Да, мосю — отвърна несигурно.

— Не се опасявайте от неприятности! — успокои го Курт. — Искам само да знам накъде се отправиха чужденците.

— Към Мексико сити. Пътуваха в моето купе и се осведомиха за състоянието на пътя за столицата. Видях и тримата да се качват на пощенската кола, която спира тук до гарата.

— Благодаря.

Курт му даде пари за почерпка. От радост, че се е отървал така благополучно, човекът направи дълбок поклон и побърза собственоръчно да разтовари конете. След като закупиха съвестни провизии, тримата мъже възседнаха и се отдалечиха в тръс. Запознат с местността, Лешоядовия клюн се нае със службата на водач.

Когато след дълга и уморителна езда видяха столицата пред себе си, Петерс се бе доказал като добър ездач. Но поради лошия път все пак не им се бе удало да настигнат дилижанса, теглен от осем издържливи, при това многократно подменяни коне. Знаеха, че колата е стигнала в града в предобедните часове, докато сега слънцето вече бе прекрачило връхната си точка.

— Къде да търсим сега нехранимайковците в такъв един град — подметна Лешоядовия клюн. — Да върви по дявола с неговите улици и сокаци! В девствената гора или прерията бая трудничко щеше да е на безделниците да ми се измъкнат!

— Зная два пътя да ги намерим — рече Курт. — Много бих се учудил, ако не опитат да раздобият сведения в палата де Родриганда.

— Гръм и мълния, това е вярно! Трябва да намерим тоя вигвам. А вторият път?

— Нали знаете, че ковчегът на дон Фернандо е празен?

— Знам, разбира се. Та нали видях «покойника» жив.

— Кортейо и Ландола не може да не допуснат, че нашата офанзива ще бъде насочена към пустия гроб. Следователно най-първо ще се погрижат да запълнят празния ковчег с някакви тленни останки.

— Виж тая работа наистина може да се очаква от мошениците. Мастър оберлейтенант, вие наистина сте още млад, ама вече бая ви сече пипето! Трябва да ги изпреварим. Хайде напред, да се вмъкваме в това старо село!

Отседнаха в първата срещната страноприемница. След като си отпочина донякъде, Курт се осведоми за палата Родриганда и се отправи нататък. Този път управителят се намираше в канцеларията си. В антрето Курт предаде визитната си картичка и бе поканен учтиво от самия мосю администратор да влезе.

— С какво мога да ви услужа, мосю? — попита много любезно чиновникът.

— Трябва да ви помоля за извинение, че съм ръководен единствено от целта да предявя към вас молба за едно дребно частно сведение. Не сте ли имал днес визита от мъж, представил се за агент на граф Родриганда?

— Действително. Той беше тук преди обяд. Преследва ли осведомяването ви определена цел, мосю?

— Разбира се. И той поиска да се информира за вашето управление?

— О, искаше много повече. Искаше да го поеме в свои ръце.

— Помислих си го. Антонио Вериданте ли се нарече?

— Така е.

— Известно ли ви е местонахождението на този мъж?

— Не.

— Много бих дал да го науча. Този човек е рафиниран мошеник. Възможно е да се завърти пак насам. В такъв случай ще ви помоля най-настоятелно да наредите да го арестуват и уведомите пруския шарже-д’афер хер фон Магнус.

— Да го арестувам? Ще мога ли да поема отговорността за тази постъпка?

— С чиста съвест! Този Вериданте всъщност се казва Гаспарино Кортейо, брат на онзи Пабло Кортейо, който навярно ви е известен.

— О, дори много добре! Достатъчно прословут е станал.

— А неговият така наречен секретар и придружител е един също небезизвестен Хенрико Ландола, познат по-рано под името Грандприз, капитан на пиратския кораб «Лион». Двамата са гримирани и дегазирани, а паспортите им са фалшиви. Преследвам ги насам от Веракрус.

— Това ми е достатъчно. Веднага щом мярна този друг Кортейо, ще заповядам да го задържат.

Курт разясни на французина нещата, доколкото сметна за необходимо и се отправи към хер фон Магнус да предаде поверените му секретни документи. Беше приет много добре и в хода на разговора отвори дума за частната цел на тукашния си престой.

Дипломатът го изслуша внимателно и каза:

— Можете да разчитате на моята помощ, доколкото това е по силите ми. Значи преди всичко друго искате да насочите вниманието си към гробницата? Препоръчвам ви да бъдете предпазлив. Сигурно осъзнавате, че е желателно най-нанред да бъде предприета една тайна проверка на ковчега, и то в присъствието на важен свидетел, чиято дума не може да се оспорва. Открито признавам, че на ваше място не бих се спрял нито на френски, нито на имперски чиновник. В случая бих предпочел някой исконен мексиканец. Какво ще кажете за алкалда, който е връчил на Кортейовата дъщеря заповедта да напусне града и страната?

С този съвет пруският шарже-д’афер правеше намек, че ще дойде времето, когато нито на французите, нито на хората на императора ще се чува думата.

— Дали този служител ще изпълни молбата ми? — осведоми се Курт.

— Естествено. Той е мой познат. Ще ви връча да му предадете няколко реда, хер оберлейтенант.

Четвърт час по-късно Курт беше на път към алкалда с тези редове, който прие писмото, без да обърне кой знае какво внимание на приносителя. Но след като го прочете, сериозното му лице видимо се проясни. Подаде ръка на Курт:

— Сеньор фон Магаус ви препоръчва по много приятелски начин. Известява ме, че идвате при мен но някаква работа, в която вероятно е по възможностите ми да ви окажа услуга. Поставям се на ваше разположение. И макар за съжаление в настоящите условия служебната ми власт да е силно ограниче-на, все пак може би е по силите ми да ви бъда в помощ. Седнете, моля, и говорете:

Чиновникът седна в хамака си и като истински мексиканец запали цигара. Курт бе принуден да стори същото и след като се бе наместил на един стол, започна разказа си. Алкалдът го слушаше, без да го прекъсне и с една дума. Но когато Курт свърши, скочи от хамака и закрачи наиред-назад из голямата канцелария. После спря пред немеца.

— Това, което току-що изложихте, е нещо наистина изключително. Ще отида с няколко мои служители до гробницата. Да се надявам, вие ще ме придружите?

— Тъкмо тази молба смятах да ви отправя.

— Добре. Ще пратя веднага човек до палата Родриганда да помоли за ключа от гробницата.

— О, сеньор, няма ли да е по-добре да го избегнем? Не намирам за уместно да се привличат прекалено много хора в тайната, толкова по-малко французите.

— Хм, може би имате право. За щастие в мое притежание се намират разни шперцове. Разбирате, че в качеството на служител на човек от време на време са му необходими такива неща. Да тръгваме ли?

— На вашите услуги!

Алкалдът се отдалечи за малко да даде разпорежданията си, след което се отправиха на път. За да не предизвиква сензации, алкалдът крачеше сам, Лешоядовия клюн и Петерс, които Курт бе уведомил набързо — също. На гробището се натъкнаха на неколцина алгуакилс[3], чакащи тук по заповед на алкалда. Един от тях беше издирил гробницата и сега получи от Алкалда ключовете. Той се отдалечи да отвори незабелязано от посетителите вратата и след няколко минути доложи, че е успял. Отправиха се поединично към мавзолея и когато се събраха там в пълен състав, полицаите извадиха донесените фенери.

Слязоха долу и намериха ковчега. Отвориха го и…в него нямаше никакви тленни останки.

— Santa Madonna! — смая се алкалдът. — Наистина празен! — Курт прегледа вътрешността.

— Вижте възглавницата и тапицерията! Те са като нови.

— Да — потвърди служителят. — Вярно. В този ковчег никога не е настъпвал гниещ процес. Е, аз ще направя всичко възможно да открия извършителите. Ще наредя от този миг гробището и особено тази гробница да бъде под постоянен полицейски надзор.

— Дали е препоръчително? — попита Курт. — Престъпниците, които искаме да заловим, са умни и хитри. Няма да дойдат посред бял ден да пълнят ковчега с тленни останки.

— Тук безусловно имате право. За тая работа биха могли да се погрижат само през нощта. Но откъде ще вземат покойник?

— О-о, дори и нещо такова не е в състояние да затрудни един Ландола и Кортейо. На тях са нужни останките на мъж, положен в гроба горе-долу по време на мнимата смърт на дон Фернандо. Не смятам за належащо да се тревожим сега за тях и гробището. Но още щом се смрачи, трябва да сме нащрек.

— Ще заема входа на гробницата.

— И там да заловите обесниците? Аз бих предпочел да ги допусна тук долу. Тук най-добре ще бъдат спипани, защото измъкването ще е къде по-трудно.

— Прав сте. Сега да се разделим и да се срещнем тук отново след спускане на мрака!

Така и стана. Вечерта всички се промъкнаха пак тайно в гробището.

— А сега да вземем съответните мерки — каза алкалдът. — На първо място ще поставя двама души до входната порта.

— Това няма нищо да помогне — забеляза Лешоядовия клюн. — Измамниците биха били много глупави, ако се оставят да бъдат дочакани пред портата. Те сигурно ще дойдат през зида. Така е най-вероятно.

— Нещата се усложняват — умърлуши се служителят. — Ще трябва да повикам повече полицаи.

— Повече полицаи? О, мастър алкалд, смятам, че имаме достатъчно такива хора тук. Вие самият останете тук долу при ковчезите, а наблюдението на гробището предоставете не на полицаите, а на мен.

— На вас? — попита алкалдът. — Единствено на вас? Сеньор, няма как тая работа да сполучи.

— И защо, по дяволите? — наежи се Лешоядовия клюн, като се изплю подчертано.

— Един човек е твърде малко.

— Тук се лъжете. Много готвачи загарят кашата. Да ви кажа, ушите на някой стар ловец са по-подходящи за пазене на гробище, отколкото полицейските. Вашите хора сигурно не са навикнали да слушат през нощта как пълзят бръмбарите в тревата.

— Смятате, че ще забележите очакваните хора още с влизането им?

— Съвсем сигурно.

— Дори да се намирате далеч от мястото? — Лешоядовия клюн се бе вкиснал от обстойния разпит. Изплю се край главата на алкалда.

— Предполагам, на мен много повече и много по-добре можете да разчитате, отколкото на хората си. Това е достатъчно. А ако не ви се ще да ми повярвате, окупирайте с полицаи всички зидове като за отблъсване на щурм, при което следва да очаквате, че осквернителите на гробове ще ни усетят преди ние тях. А надушат ли напеченото, иди ги гони в тъмнината.

— Може би имате право. Значи всички ние оставаме долу, а вие горе ще вардите.

— Е, можете да оставите един от хората си до вратата, та да имам възможност да ви известя, без да се налага да слизам чак долу.

Лешоядовия клюн се отдалечи и един от полицаите го последва. Другите останаха долу при ковчезите. Бяха: алкалдът, Курт, Петерс и трима полицаи, значи шест души — достатъчно да заловят очакваните. Търпението им бе поставено на мъчително изпитание, защото наближаваше полунощ, без нещо да се е случило.

— Може би изобщо няма да дойдат — предрече алкалдът.

— Възможно е — отвърна Курт. — В този случай утре пак трябва да будуваме.

— Или вече са тук, а тоя ловец…

Чуха стъпки, които слизаха по стълбите. Беше поставеният горе полицай.

— Идват ли? — попита алкалдът зарадван.

— Да, сеньор. Трима мъже. Траперът нареди да ви помоля да затворите и приберете фенерите. Той отново тръгна на разузнаване. Двамина изчезнаха между гробовете, а третият пази пред портата.

Следствие на това известие сетивата на присъстващите бяха завладени от напрегнато очакване, което скоро получи ново подхранване, тъй като след известно време слезе самият Лешоядов клюн. Понеже долу бе тъмно, той назова името си, за да не бъде сметнат за някой от очакваните злодеи.

— Къде са? Какво правят? — прозвуча насреща му.

— Скоро ще ги спипаме — ухили се той. — Отидоха да домъкнат «граф Фернандо». Но пред портата стои един на стража. Изпратете двама полицаи да се промъкнат до него и да го заловят, веднага щом съучастниците му слязат тук!

Лешоядовия клюн се отдалечи пак да подслушва, а двама алгуакилс се измъкнаха, за да заловят според указанието му мъжа при портата. Мина доста време, преди Лешоядовия клюн да се върне отново. Но този път бързаше много.

— Идват — извести той — и носят мощите.

— Тогава е време да се скрием. Бързо зад ковчезите!

При влизането на Лешоядовия клюн един от полицаите извади за кратко фенера си и го отвори. Когато другите се разбързаха да се притаят зад наличните ковчези, той поиска отново да го прибере, ала Лешоядовия клюн го спря.

— Чакай! — каза. — Не е толкова спешно. Първо има да се свърши и още нещо.

— Какво? — запита човекът.

— Снеми капака от ковчега! А каква е причината, веднага ще видиш, момчето ми.

Те вдигнаха капака и изуменият полицай видя как Лешоядовия клюн най-спокойно се опъна на мекото ложе от бяла коприна.

— Caramba — смая се той. — Това пък какво означава?

— Сложи отново капака, момчето ми! — отвърна Лешоядовия клюн, като се намести удобно.

— Ама недоумявам какво…

— Като не проумяваш, затваряй си човката! Нали виждаш носа ми, помисли какво ще му е на някой, който е очаквал да намери ковчега празен, а открие вътре призрак с такъв ей нос! Затваряй!

Човекът се колебаеше, а и Курт поиска да повдигне възражение, когато отгоре се долови шум.

— Затваряй, иначе ще ни заварят! — прошепна Лешоядовия клюн, като изпружи ръце край тялото и застина.

Не остана избор. Полицаят постави внимателно капака и на свой ред се скри. В гробницата сега витаеше само тишината на смъртта; горе обаче се чуваше стърженето на ключ. След известно време прозвучаха слизащи стъпки и в светлината на фенер изплуваха Кортейо и Ландола.

Курт се таеше до моряка Петерс.

— Те ли са? — прошепна му.

— Да — прошушна запитаният.

— Осветете наоколо! — нареди Ландола на спътника си.

Кортейо, който носеше фенера, последва подканата. Те скоро откриха търсения ковчег, тъй като носеше написаното със златни букви име на онзи, който беше лежал в него.

Полицаят не бе успял да намести капака в жлебовете, тъй като времето бе твърде късо. Ландола блъсна ковчега. Капакът отхвърча и се приземи с голяма тупурдия, а двамата мъже съгледаха в ковчега да лежи с онзи негов огромен нос Лешоядовия клюн и широко отворени, втренчени в тях очи. Двамата нададоха вик на ужас и се вцепениха от страх. С вдигналата фенера ръка, Кортейо замръзна като статуя. След няколко секунди говорът им се възвърна.

— О, Небеса! — изплака Кортейо. — Кой е това?

— Дявола! — писна Ландола.

Двамата негодяи, които бяха подхванали дела, на каквито е способен само човек, нямащ страх ни от Бога, ни от Дявола, бяха така обладани от ужас, че не можеха да помръднат.

— Дявола! — изстена повторно Ландола.

— Да, Сатаната! — изохка Кортейо.

— Пхтзихххххх — шприцна се от ковчега в лицата им струя тютюнев сироп.

— Да, Дявола, Сатаната, Велзевул ето кой съм! — викна Лешоядовия клюн, като изскочи от ковчега. — А вие ще яздите с мен към Преизподнята. Ето ви рицарския удар за посвещаване в Долното царство!

И замахвайки същевременно, нанесе на всеки по една такава оглушителна плесница, че двамата се сринаха на каменните плочи. А в следващия миг беше открил оръжията, които носеха, с онази бързина, присъща само на прерийния мъж; изтръгна ги и ги запрати в най-отдалечения ъгъл. При падането си Кортейо бе изтървал потайния фенер, ала в ковчега и светлината не бе угаснала. Лешоядовия клюн го взе в лявата ръка, изтегли с дясната ножа си и застана така, че да покрива с гръб входа и стълбите. Действията му възвърнаха разсъдливостта на двамата. Те бързо се окопитиха.

— Проклятие! — изруга Кортейо. — Това е човек! Страхът внезапно изчезна и на негово място дойде гневът.

Двамата мошеници вече бяха разбрали, че си имат работа само с човек, който освен това по всичко личеше, че е съвсем сам в сводестото помещение и из един път станаха предишните.

— Какво правиш тук? — запита Ландола разлютен. — Изисквам отговор на въпросите си, иначе…

— Pshaw! Първият, дръзнал да ми посегне, така ще го светна с фенера по носа, та ще си помисли, че в него са напъхани хиляди слънца и луни. Забавата свърши и иде ред на сериозните неща — вие сте мои пленници!

Физиономията му бе толкова сурова, че дори Ландола се подготви за нещо лошо. Той се дръпна крачка назад и се огледа с угрижен поглед за оръжията си.

— Ти си чалдисан! Как можем да бъдем твои пленници!

— Съмняваш ли се? Е, тогава се огледай! Лешоядовия клюн посочи към дъното. Спокойно държали се до този момент, скритите зад ковчезите хора се надигнаха и отвориха фенерите. В сводестото помещение стана дваж по светло и двамата нехранимайковци осъзнаха какво ги очаква.

— Пъкъл и Сатана! Мен няма да получите! — изрева Ландола.

— Нито мен — изкряска Кортейо.

Двамата се втурнаха към Лешоядовия клюн. Но той бе подготвен. Без да се възползва от ножа си, цапардоса Ландола, когото сметна за по-опасния, с фенера в лицето, от което стъклото се пръсна и удареният отстъпи заслепен. В същото време посрещна Кортейо с ритник и го свали на земята. В следващия миг останалите се нахвърлиха върху тях и след напразна отбрана бяха обезвредени с помощта на донесените ремъци. На Кортейо стана ясно, че всяка съпротива е безполезна и се отказа. Ландола обаче се противеше на връзването и се пенеше от ярост. Нищо не му помогна.

— Ето че са в ръцете ни — рече алкалдът. — Искате ли още тук да почнем с предварителния разпит, хер оберлейтенант?

— Мястото не е подходящо — отговори Курт. — Трябва преди всичко друго да потърсим тленните останки, които тези хора сигурно са оставили горе и да заловим поста пред портата.

— Него моите хора вече са пипнали.

Тук алкалдът се лъжеше. Грандприз бе опитен ловец. Той се беше облегнал до портата и очакваше завръщането на спътниците си. По едно време долови зад себе си лек шум. Неговите обучени уши различиха стъпките на двама мъже, промъкващи се към него. Залегна светкавично на земята и пропълзя встрани и после назад, за да ги наблюдава. Стигна зад един розов храст, пред който бяха спрели двамата.

— Не го виждам — обади се единият.

— И аз — потвърди вторият.

— Кой знае какво е видял мъжът с дългия нос. Може и изобщо да не е имало пост.

— Да потърсим!

Те се прокраднаха напред и Грандприз разпозна сега, че си има работа с полицаи.

— The deuce[4] — промърмори той, — какво става? Търсят мен? Искат да ме арестуват? Трябва да предупредя онези двамата.

Промъкна се по посоката, в която се бяха отдалечили Кортейо и Ландола, ала не ги намери.

Продължи да търси, като внимаваше да не се натъкне на някой съгледвач. По едно време видя през храсталаците да прозира някаква светлина. Тръгна нататък и стигна до гробницата, където се чуваха високи гласове.

— Ето къде лежи — чу той да се казва.

— Аха, тленни останки! Щели са да ги положат в ковчега на графа. Двамата трябва да кажат от коя гробница са ги задигнали.

— Те са заловени — помисли Грандприз. — Неприятно. Те не са сторили нищо лошо, ама тези господа французи, дето са тук на власт, много-много няма да им се церемонят. И къде тогава остава намерението ми да сиипам Ландола? Трябва да видя дали не мога да освободя тези хорица.

Той се стаи зад един паметник, който го прикриваше добре и докъдето можеше да наблюдава сцената. Междувременно Кортейо и Ландола бяха измъкнати навън и изправени пред лежащите горе мощи.

— Откъде домъкнахте покойника? — запита алкалдът. Никой не отговори.

— Оставете — намеси се Курт. — Не е рядък обичай престъпникът да мълчи, когато е изгубил всичко. Утре на дневна светлина ще видим от коя гробница е извършена кражбата на покойника.

— Това е вярно — рече алкалдът. — Дотогава всичко нека си остане, както си е. Ще наредя на хората си да имат грижата тук нищо да не се промени. А ние останалите сме достатъчно да отведем двамата осквернители на гробове в затвора.

Малко по-късно Кортейо и Ландола бяха поведени от Алкалда, Курт, Лешоядовия клюн и матроса Петерс. Четиримата не забелязаха, че отдалеч ги следи една човешка фигура, за да види накъде ще бъдат отведени арестантите. В сградата на затвора още веднъж бе предприет опит за разпит, който завърши също така безрезултатно като първия. Тъй като имаше в наличност едно-единствено празно помещение, двамата бяха приютени в него.

Сега Курт се обърна към пълномощника:

— Сеньор Гаспарино Кортейо, не си мислете, че ще преуспеете с мълчание повече, отколкото с откровени признания. Аз съм в течение на всичко и не се нуждая от признанията ви.

Тук най-сетне Кортейо произнесе първите думи. Той изгледа младия мъж презрително.

— Какво ли ще знаете вие! Кой сте всъщност?

— Казвам се Курт Унгер, син на кормчията Унгер, когото Ландола бе отвел с другите на острова. Безнаказаност двамата не очаквайте, но в случай че изоставите упорството някакво смекчаване би било възможно.

— Тъй. И какво толкова искате да знаете от нас?

— Всичко. Вашата игра свърши!

5. Траперски номер

Междувременно ловецът Грандприз обикаляше постройката, оглеждайки зидовете. За своя досада констатира, че оттук за освобождение не може да се мисли. По едно време забеляза да светва един прозорец, защитен със здрава желязна решетка.

— Аха — изръмжа, — това е килията, в която ги настаняват. Сега поне това знам. Или пък ще тикнат единия някъде другаде?

Той изчака още доста време да види дали няма да светне и втори прозорец. И понеже случаят не бе такъв, промърмори:

— Добре, изглежда са заедно. Сега остава да разбера кога ще си тръгнат онези, които ги заловиха.

Грандприз се отправи отново към входа, където остана да дебне. Не мина много, портата се отвори и четиримата излязоха.

— Те са. Сега си заминават. Какво да предприема? — прошепна. — Трябва да се действа бързо. Утре може би ще е твърде късно.

Той закрачи замислено по протежение на улицата. Ето че чу стъпки с подрънкващи шпори. Един френски офицер, който толкова късно можеше да се връща само от някоя тертулия или забава, се размина с него.

— Хм, каква идея! Това вече е нещо! — промърмори. — Тоя човек май притежава горе-долу моята фигура. Напред, няма време за размисляне, иначе случаят ще си замине!

Грандприз побърза след офицера.

— Мосю, мосю! — повика полугласно.

— Какво има? — запита човекът, спирайки.

— Не познавате ли случайно капитан Мангар дьо Вотие? — Грандприз бе задал въпроса, само за да се приближи до офицера. Оня отвърна:

— Не. Не познавам офицер с такова име.

— Е, аз също — ухили се ловецът.

По време на тези думи улови французина с лявата ръка за гърлото, стисна го като в менгеме и с един удар по сляпото око с приклада на револвера си го повали в безсъзнание.

— Така, проснахме го! А сега да го отнесем на някое по-сигурно място!

Грандприз вдигна офицера, метна го на рамо и го пренесе в чупката на един уединен зид. Съблече униформата му, върза го, тикна му една носна кърпа в устата и преоблече собствения си костюм с униформата. Сетне траперът напъха своите оръжия по себе си и сега на свой ред, подрънквайки с шпори, се отправи да позвъни на вратата на затвора.

— Кой е там? — попита стоящият отвътре пост.

— Ординарец на губернатора! Отворете! — отвърна той.

Ключът се превъртя в ключалката. Грандприз бе пропуснат. Постът пристъпи към него и разпознал униформата на светлината на един мъждиво горящ фенер, поздрави уставно.

— Инспекторът на затвора буден ли е още? — осведоми се ловецът.

— Не, мосю капитан — отвърна постът. — Беше дигнат от сън, когато преди немного време доведоха двама арестанти, но пак отиде да си легне.

— Кой го замества?

— Един ключар.

— В приземието?

— Да. Освен това всеки фронт си има своите постове. Грандприз закрачи през двора и дръпна звънеца на вратата на същинския затвор. Отвори ключарят. Понастоящем все още французите бяха действителните стопани на страната, чиято воля в много отношения намираше сервилно подчинение. При това траперът си придаде вид на човек, който не е свикнал да се пазарят с него и се осведоми властно:

— Буден ли е инспекторът?

— Не. Да го събудя ли? — отзова се ключарят.

— Не е необходимо. Колко души има в караулното?

— Осем.

— Ординарец на губернатора съм. Можете ли да се лишите за кратко време от двама души във връзка с експедирането на един затворник?

— Да.

— Доведете ги бързо! Нямам много време.

Докато надзирателят се отдалечаваше, подчинявайки се на строгата заповед, дръзкият ловец огледа помещението, в което се намираше. Там имаше едно табло, на което бяха отбелязани имената на всички «квартиранти» на затвора. На него прочете: «Номер 32: така нареченият адвокат Антонио Вериданте заедно със секретарио.» Следователно научи номера на килията, в която се намираха търсените, На едно писалище се виждаха различни бланки, сред които и разписки за отвеждане на затворници. Това също бе добре дошло за него. Той бързо взе перото, попълни една от тях и постави отдолу добре известното му име на губернатора, ала на късмет, без да познава почерка на висшия чиновник. Подсуши написаното, сгъна листа и го пъхна в джоба си. Едва бе свършил, надзирателят се върна с двама войници, носещи заредени пушки.

— Ето хората, мосю капитан — доложи той.

— Добре. Има ли главен ключ, който отваря всички килии?

— Да. Нося го с мен.

— Следвайте ме! Напред!

Видял отвън осветения прозорец, Грандприз знаеше, че въпросната килия е разположена на първия етаж. И тъй, изкачи стълбището, следван от ключаря и войниците и закрачи по коридора до номер 32.

— Отворете! — заповяда.

Тъмничарят се подчини. Стоящият пред вратата пост се отдръпна и вратата бе отворена. На светлината на носения от ключаря фенер, двамата затворници разпознаха един френски офицер, който влезе при тях.

— Вие сте адвокатът Антонио Вериданте? — попита Грандприз дегизирания нотариус.

— Да — поясни испанецът.

— А този човек е вашият секретар?

— Да.

— Дайте!

Последните думи се отнасяха за ключаря, комуто Грандприз взе фенера от ръката. Престори се, сякаш иска да освети лицата на затворниците, ала задържа фенера така, че и те да имат възможност да разпознаят неговото. Те веднага се ориентираха в нещата.

— Да, те са — каза той. — Губернаторът бе събуден с новината за тяхното арестуване. Иска да ги види веднага, тъй като знае, че са подозирани в контакти с Хуарес.

И обръщайки се към тъмничаря, извади разписката и каза с тон, който не допускаше възражение:

— Ето потвърждението на губернатора, че сте ми предал двамата затворника. Приблизително след час ще ги доведа отново. Подгответе дотогава вашата разписка, та да не се налага да чакам! Напред!

Грандприз блъсна затворниците към вратата и даде знак на войниците да ги вземат под конвой. Надзирателят прочете разписката при светлината на фенера и не се осмелила протестира нито с дума. Спуснаха се по стълбите, прекосиха двора и постът им отвори портата. Вън войниците сами поеха по посоката, водеща към губернатора. Беше от тъмно по-тъмно, улични фенери липсваха и за да се подсигурят войниците хванаха затворниците под ръка. Бяха минали значително разстояние, когато Грандприз измъкна острия си нож. Беше видял, че онези са вързани само с ремъци и запита войниците:

— Държите ли здраво хората си?

— Да, мосю капитан — отвърна единият. — Нали ги водим подръка.

— А ремъците?

— Изглеждат здрави.

— Да проверим. Те обикновено поддават.

Грандприз даде вид, че опипва здравината на връзките, ала извърши тъкмо обратното — сряза ги. Затворниците почувстваха, че са свободни, но не го показаха с никакво движение.

— Добре са — извести той. — Сега според мен сме сигурни. Хайде напред!

Пътят продължи, но на следващия ъгъл единият войник нададе крясък и рухна на земята.

— Какво има? — запита Грандприз.

— Morbleu! — изруга човекът. — Моят затворник се отскубна и ме събори на земята. Май бяга нататък!

— След него!

С пушка в ръка войникът хукна. Да стреля — не можеше, тъй като тъмата не му позволяваше нищо да различи.

— Ти гледай да не изтървеш твоя! — предупреди Грандприз другия. — Ама че проклетия ще е, ако не успеем да спипаме пак оня!

— Нямайте грижа, мосю капитан! — успокои човекът, пълен с увереност. — На тоя няма да се удаде да ме…ау, оох! Nom d’un chien!

— Какво става? — осведоми се Грандприз.

Търкалящ се на земята като своя камарад, войникът се приповдигна и викна:

— И моят ме повали!

— Sacrel[5] — Ама що за слабаци сте? Да се оставите едни обесници да ви катурнат на земята! Къде е той всъщност?

— Избяга — отвърна човекът, загубил фасона си. — Ей там напред май търчи!

— Тичай, иначе ще ти строша краката! — изкомандва преоблеченият трапер грубо. — Не го ли доставиш, теб ще отнесе дяволът!

Войникът се понесе изпълнен със страх. Стъпките му още не бяха заглъхнали и ловецът се обърна рязко и тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли.

— Дяволски умно го свършиха двамата — изръмжа той от доволство. — Тия французи нищо не видяха, ала аз ясно забелязах. Много ще се учудя, ако не се натъкна на тях нейде тук.

Правилно бе предположил Грандприз, защото едва му бе минала тая мисъл и два силуета се промъкнаха към него.

— Пристигнах, «капитане»! — захили се единият полугласно.

— И аз — рече ухилен и другият. Бяха Ландола и Кортейо.

— Къде са войниците? — запита пиратът.

— Далеч оттук! — извести ликуващо траперът.

— Ама че главанаци! Да помислят, че бягаме напред! Аз просто се сниших!

— Аз също — обади се Кортейо. — Но я обяснете, сеньор, как се добрахте до тая униформа?

— Много просто — засмя се ловецът. — Цапардосах един офицер и му смъкнах униформата.

— Caramba! Какво рисковано дело! А офицерът, който сте проснал?

— Сигурно си лежи още там. Пъхнал съм в устата му една кърпа, та и гьк да не може да каже. Сега ще отида да го потърся и да му върна униформата.

Закрачиха към мястото, където Грандприз беше зарязал офицера.

Междувременно Курт и Петерс, след като се разделиха с алкалда, се върнаха в страноприемницата да поспят. Лешоядовия клюн обаче се отказа от почивка. Той не можеше да преодолее никакво смътно безпокойство. Бяха ли затворниците сигурно настанени? Достатъчен ли бе надзорът, под който се намираха в затвора? Е, когато човек заловеше някой в откритата прерия или девствената гора, охраняваше си го сам и много добре знаеше какво може да очаква и на какво да се надява. Ала тук трябваше да повери пленниците си на властите, а госпожа Власт в Мексико беше доста своеобразна и твърде малко надеждна персона, особено по това време.

Ето защо Лешоядовия клюн реши да се поогледа малко край затвора дали всичко е наред. Взе със себе си револверите и ножа и се запромъква нататък. Почти бе стигнал района на затвора, когато тръгна по една уличка, оградена от два зида. Единият по-нататък образуваше чупка — тесен ъгъл, в който тъмницата бе по-голяма и от тази в уличката. Докато крачеше нататък по маниера на човек от саваната, стори му се, че долавя някакво движение. То привлече вниманието му и той приближи. Неговите остри, адаптирани към мрака очи, различиха една лежаща на земята маса, която мъчително опитваше да се раздвижи насам-натам. Наведе се с ръка върху дръжката на ножа. О-о! Ръката му скоро се плъзна от ножа, тъй като мъжът, който лежеше тук, бе полугол, вързан и със запушена уста, а край него се търкаляше вързоп дрехи. От предпазливост траперът на първо време махна само кърпата от устата му, връзките остави. Искаше най-напред да разбере що за човек има пред себе си.

— Хей, добри приятелю, кой сте всъщност? — изръмжа той.

— Mon dieu! — простена запитаният. — Какво щастие, че мога отново да дишам!

— Какво ми влиза на мен в работата вашето дишане? Кой сте, искам да знам!

— Аа, френски офицер съм. Името ми е капитан Дюран.

— Да вярва, който ще! Един френски офицер толкова лесно ли се оставя да бъде нападнат и вързан?

— Получих неочаквано удар по главата, който ми отне разсъдъка.

— Да, така е то, когато човек има разсъдък само в главата, а в юмруците не. Дори са ви съблекли. С каква цел?

— Не зная. Освободете ме от вървите, моля ви!

— Само полечка! Най-първом трябва да си изясня ситуацията. Тук се мотаят някакви дрехи!

— Моите са — обясни Дюран.

— Гледай ти! И защо един френски капитан не ходи с униформа?

— Та аз си бях в униформа!

— А тук се въргалят дълга, груби ботуши, ленени панталони, стара жилетка, памучна кърпа за врат, стар кожен колан и една шапка, която човек в тоя мрак би взел за миеща мечка или черен котарак.

— Nom d’une pipe! Тогава това не са моите дрехи. Те принадлежат на оня, който ме нападна. Той носеше такава една тъмна шапка с широка периферия.

— Тъй! Значи ви е разсъблякъл и нахлузил вашата униформа? Я ми разкажете, как стана тая работа с нападението!

— Прибирах се от една тертулия. По едно време срещнах някакъв човек, който ме попита дали съм капитан еди-кой си. Името забравих. Казах му, че капитан с такова име не познавам, а той отвърна: «Аз също!». Същевременно ми нанесе удар по главата, под който веднага се строполих и загубих съзнание.

— Хмм! Така удряме ние прерийните ловци. И парцалите, дето се въргалят тук и не могат да се видят, на пипане са прерийна материя — дебела и твърда, така приятно пращяща от боклук и мръсотия. Дали не е бил някой мъж от саваната?

— Не мога да кажа — изрази съжаление французинът. — Само ме развържете!

В Лешоядовия клюн започна да мержелее определено подозрение.

— Къде стана нападението? Да не би в близост до затвора?

— Да, съвсем недалеч оттам.

— Ето ти на! А онзи, който стоеше отвън на стража, не успяхме да заловим. И кой е най-подходящ за пост? Човек от прерията!

— Не разбирам какво искате да кажете! — оплака се вързаният.

— Хич и не е необходимо. Достатъчно е аз дето се разбирам колко ме е яд. Останете да си лежите тихо и кротичко! Аз веднага ще се върна.

При тези думи ловецът бързо се отдалечи. Дюран викна след него:

— Но, за Бога, поне не ме оставяйте безпомощен! Лешоядовия клюн не му обърна никакво внимание. Той крачеше така бързо, сякаш се касаеше за състезание. Пристигнал при затвора, дръпна звънеца. Постът запита:

— Кой е?

— Лешоядовия клюн!

— Не ви познавам.

— И не е нужно. Само отвори!

— Нямам право. Единствено служители имат достъп нощем.

— А когато доведохме арестантите преди малко, все пак го имах.

— Е, да, ама тогава присъстваше алкалдът.

— Мътните да го вземат! И при това човек няма как ни веднъж да се изплюе през дувара, иначе бих му пратил аз една благина! Двамата затворника тук ли са си още?

— Не.

— Demonio! Ето ти нещастието! Че къде са се дянали?

— При губернатора. Един френски капитан дойде да ги подбере.

— И когото все пак пуснахте? Да, да мошеници могат да се мъкнат в тая съборетина, а честни хора не. Човече, оня «капитан» не е бил никакъв офицер, а безделник и шарлатанин. След като императорът ви има такива подбрани магарета, наистина не го виня, дето ви е пратил насам, защото хич иначе нямаше да знае къде да дява тоя добитък!

— Чакайте! — извика караулът, докато пъхаше ключа. — Чакайте, сега можете да влезете. Заповядайте, драги приятелю!

— Много благодаря! Защото изрекох някоя и друга ругатня, мога да вляза, а? Но, разбира се, за да ме задържите? Не, чак дотам глупави като вас не сме, благодаря за удоволствието! Накарай да окошарят теб вместо мен, щом имате още празни места. Моите почитания, синко!

Когато постът отвори вратата и поиска да залови Лешоядовия клюн, онзи вече бе завил зад ъгъла и се връщаше при офицера.

— Идвате ли най-сетне? — проплака оня още отдалеч. — Помислих, че направо сте ме зарязал.

— Глупости. Исках само да видя дали не ме будалкате. Казал сте ми истината.

— Като е така, освободете ме най-после от вървите!

— С най-голямо удоволствие, ама не става, защото иначе няма как да заловим човека, който ви е нападнал. Той трябва да мисли, че продължавате да лежите тук така, както ви е оставил. Ударил ви е, само защото му е била необходима униформата ви. Веднага щом престане да се нуждае от нея, ще я донесе. Слушайте! Там идват двама души!

Лешоядовия клюн се вслуша напрегнато в шума.

— Не — поправи се той, — не са двама, а трима. Двамата стъпват по обичайния начин, ала третият има прерийна походка. Те са. Хайде бързо пак кърпата в устата! Само стойте така, сякаш сте все още в безсъзнание и не произнасяйте нито дума, иначе би могло и по-зле да ви потръгне!

Докато се усети, офицерът се видя отново с кърпа в устата, а ловецът се метна с един скок върху зида. Сетне се притисна плътно към него, така че в никой случай не можеше да бъде забелязан, но пък би трябвало да чува всяка дума. Крачките приближиха и замлъкнаха наблизо. Дочу се някакво шептене, след което един силует се отдели от тримата, пристъпи към офицера и се наведе.

— The deuce, май тоя път ударът ми е бил доста силен! — изговори мъжът полугласно, колкото да могат другите да го чуят. — Офицерът е все още в безсъзнание.

— Да не сте го пречукал?

— Не, жив си е. Сега ще съблека униформата му и ще я оставя тук.

— А вървите? И тях ли ще му оставите?

— Не, ще му ги снема. Когато дойде на себе си, нека си тръгне по живо по здраво.

— Тогава ние да вървим, тъй като имаме да свършим още една малка работа. Ще се срещнем пак в страноприемницата.

— Добре, в такъв случай аз ще видя как ще прекарам времето си дотогава.

Кортейо и Ландола се отдалечиха. Когато оставиха известно разстояние зад себе си, адвокатът попита:

— Защо го излъгахте, като казахте, че имаме да вършим още някаква малка работа?

— Не се ли досещате? За да се откачим от него.

— Но как? Нали ще дойде в страноприемницата.

— По онова време ние вече ще сме офейкали. Напускаме незабавно града.

— Не става. Та ние още до никъде не сме я докарали с нашата задача.

— Тя се провали и вече не може да бъде разрешена. Връщаме се в страноприемницата, вмъкваме се тихо и се измитаме само с най-необходимото. Като види моят заварен брат, че багажът ни е там, ще мисли, че ще се върнем и ще има да чака с дни.

— Но после все пак ще дойде в Сантяго и ще ни намери — възрази Кортейо.

— Няма, защото ние вече ще сме приключили там — заяви с твърдо убеждение Ландола.

— И как ще идем дотам? Не можем да търчим я.

— Ще яздим. Кой да е търговец на коне ще ни съдейства. Днес видях фирмената табела на един такъв недалеч от нашата страноприемница. Ще се обърнем към него.

— Тогава да побързаме, та като дойде брат ви, ние вече да сме изфирясали!

Когато Кортейо и Ландола се озоваха при страноприемницата, прехвърлиха дворната стена и стигнаха незабелязано стаята си. Взеха, както бе уговорено, само най-необходимото и по същия път се върнаха на улицата.

След неколкократно хлопане успяха да дигнат от сън търговеца. Казаха, че са дошли на коне под наем от Керетаро и тъй като се налага незабавно да тръгнат за Пуебла, принудени са още тая нощ да си закупят по най-бързия начин коне.

Човекът ги отведе в конюшнята и им показа животните. Набързо се спазариха.

Междувременно Грандприз беше отишъл до привидно лежащия още в безсъзнание офицер и след като се бе освободил от сабята и свалил униформата, навлече собствения си тоалет. Сетне измъкна кърпата от устата на французина, развърза го и се отдалечи. Сега дойде времето на Лешоядовия клюн. Той скочи от зида и тъй като вече нямаше защо да се безпокои за офицера, побърза след отдалечаващия се. Същевременно бе проявил благоразумието да си изуе ботушите, така че нямаше как стъпките му да бъдат чути. Проследи бавно движещия се пред него човек през няколко улици, докато онзи стигна страноприемницата си. Там Грандприз се застоя известно време и когато чакането му се стори, че продължи достатъчно дълго, се прехвърли през оградата в двора и влезе в своето помещение. Лешоядовия клюн повървя замислено още донякъде. Нощта вече преваляше и над хълмовете на изток започваше да се разширява блед светлик. В този момент недалеч от него се разтвори една порта и от нея се измъкнаха двама ездачи. На вратите застана един мъж.

— Адиос, сеньорес — поздрави той. — Щастлив път!

— Адиос — отвърна единият от двамата. — Търговията, която направихте, не може да се нарече лоша.

Те се отдалечиха яздешком, а мъжът изчезна зад портата. Лешоядовия клюн се заслуша след тях.

— За Бога — промърмори, — гласът на конника звучеше като на онзи, който говори със странния ловец при вързания офицер. Но трябва да е заблуда, тъй като тези ездачи тръгват на път, а Кортейо и Ландола са се върнали в страноприемницата си.

Той продължи да крачи вглъбено, ала след късо разстояние отново спря.

— Дяволът вярва на себе си и по-малко на другите! — изръмжа. — В тоя калпав свят, в който няма ни един добър човек, най-свестният ще бъде измамен от останалите. Най-сигурното все пак си остава най-доброто. Ще се осведомя дали в тая страноприемница няма все още будна някоя човешка душа.

Той тръгна обратно към гостоприемницата. Откак бяха дошли французите, всички тези къщи, в които по-рано строго се държеше на старите обичаи, се бяха нагодили според европейските порядки. Тук се шетаха келнери, келнерки, камериери и един дух от последния сорт се яви, когато Лешоядовия клюн за трети път дръпна шнура на камбанката. Имаше кисела сънена физиономия и избоботи явно:

— Кой пък звъни посред нощ!

— Аз — отговори Лешоядовия клюн невъзмутимо.

— Това забелязвам. И кой сте собствено?

— Един непознат.

— Това също виждам. И какво искате?

— Да говоря с вас.

— Дори това констатирам. Само че аз нямам време. Лека нощ!

Камериерът понечи да затвори и заключи вратата, ала Лешоядовия клюн бе достатъчно бърз да го превари. Сграби го за ръката и запита, макар онзи да изглеждаше къде по-възрастен, отколкото той самият:

— Почакай само миг, скъпи синко! Знаеш ли каква е стойността на един дуо или един долар?

— Пет пъти повече от един франк.

— Чуй, давам ти два долара, което прави десет франка, ако пожелаеш да си отвориш скъпоценната уста и отговориш на няколко малки въпроса.

На човека такива събития рядко се случваха. Той се вторачи в щедрия непознат:

— Вярно ли, сеньор? Тогава първом дайте парите!

— Не, не, синко. Най-напред трябва да кажеш дали имаш желание да отговаряш.

— Добре. Ще отговарям.

— Това ме радва. Ето ти десетте франка.

Лешоядовия клюн бръкна в джоба, извади кожения си портфейл и тикна в ръката на камериера една монета с посочената стойност.

— Сеньор — рече този, — благодаря ви. На нашего брата сънят много му е необходим, но за такъв един бакшиш съм готов да стана по всяко време. Питайте!

— Не е много онова, което имам да питам. Бая чужденци ли са отседнали днес при вас?

— Не кой знае колко. Десет-единайсет.

— Има ли трима, които да са от една компания?

— Не, поне според мен. Всички живеят поотделно, освен двамина, които наеха обща стая. Единият е сеньор Антонио Вериданте, а другият — неговият секретар.

— Няма ли и трети с тях?

— Те дойдоха трима, но онзи не живее при тях. Как се казва, не зная. Ходи доста скромно облечен, кажи-речи като някой беден вакуеро или ловец.

— Тия тримата излязоха ли вечерта заедно?

— Още с падането на нощта тръгнаха нанякъде.

— Но не са се връщали?

— Не съм забелязал.

— Бих желал да разменя няколко думи с тоя ловец или вакуеро. Дали е възможно?

— Ще поемете ли отговорността, когато го събудя, ако изобщо е в стаята си?

— Там си е. И ще отговарям. Има ли някое помещение, в което бихме могли да разговаряме, без да ни подслушват?

— Тъй като в стаята му има само един хамак за спане, може да ви приеме там, ако поиска. Някакво име ще трябва ли да му назова?

— Да. Кажете му, дон Веласко д’Алкантаро и Перфидо де Рианца и Халенди да Салвадо и Карана де Веста Виста Вуста желае да говори с него.

Лешоядовия клюн изрече името с аристократично високомерие, тъй че услужливият слуга не изпита никакво съмнение в достоверността му.

Камериерът тръгна. От двора едно дървено стълбище водеше горе до помещенията, удостоени тук с наименованието стаи за чужденци. Човекът почука тихо на една от вратите. Грандприз се бе прибрал едва преди няколко минути и още не спеше. Лежеше облечен в хамака.

— Кой е? — попита, зачуден на чукането.

— Камериерът. Мога ли да вляза?

— Да.

Вратата се отвори внимателно, та да не се разбуди някой друг слуга и човекът влезе.

— Какво има? — осведоми се ловецът угрижено.

— Сеньор, долу има някакъв непознат, който желае да говори с вас. Голям господар, от аристокрацията. Той е дон…дон…дон Алканто де Вареско и…и…и с едно много дълго име.

Ловецът поклати глава.

— Е, тогава съм любопитен. Нека дойде!

Когато камериерът се отдалечи, Грандприз запали свещта и погледна дали револвера е наред. В този момент непознатият влезе и дръпна вратата след себе си, като на всичкото отгоре тикна от предпазливост и резето й. Двамата мъже се вгледаха удивено един в друг. Никой от тях не бе го очаквал.

— Zounds! — викна единият. — Грандприз!

— Heigh-day! — другият. — Лешоядовия клюн, вие тук? Как се озовахте насам в Мексико сити? Та аз ви видях при Хуарес!

— И аз ви видях да яздите към Рио дел Норте. Знаете ли, че се ползвате с добро име, но има и нещо неприятно свързано с него? Един голям негодяй се казва също така.

— The deuce! Познавате ли го?

— Дори много добре — кимна Лешоядовия клюн. — Лично и по слухове.

— Възможно ли е? Чуйте, аз диря тоя мерзавец от много дълго време!

Лешоядовия клюн го изгледа в недоумение.

— Дирите го? Хм. Хмм. И още не сте го открил?

— За съжаление не.

— Тъй. Хм, хм. По моему, един ловец трябва да има очи, а?

— Аз, надявам се, ги имам!

— Е, да, но дали гледат обучено? Много се съмнявам! — Лицето на Грандприз се заоблачи.

— Трябва ли да приема, че искате да ме оскърбите?

— Не. Но седнете си в хамака, а на мен позволете да се обслужа с тоя стол! Сетне ще ви кажа нещо, което трябва да обсъдим обстойно.

— Седнете! Какво имате да ми кажете?

Лешоядовия клюн се намести на стола, изплю дъвката си с дебела струя сос през цялата стая и отхапа ново порядъчно парче тютюн. Едва когато то се намери на обичайното си място на бузата, той подхвана:

— С цялото си приятелство към вас искам да ви кажа, че сте или някой нечуван измамник или един достоен за съжаление слабоумник!

Тогава другият светкавично се плъзна от хамака, измъкна револвера и заставайки пред говорителя, заплаши:

— Пъкъл и Сатана! Знаете, как отговаря човек на такива думи!

Лешоядовия клюн кимна невъзмутимо.

— Сред ловци с нож или куршум, в случай че нещата не се докажат.

— Не мисля, че бихте могъл да го докажете, Лешоядов клюн!

— Pshaw! Приберете си пищова и ме изслушайте! Не съм ли прав, готов съм да си трошим вратовете.

Грандприз задържа револвера в ръка, но се плъзна обратно в хамака с мрачен поглед и отвърна:

— В такъв случай говорете! Но внимавайте! Една прекалена дума и куршумът ми ще се намести в главата ви!

— Или моят във вашата! — ухили се Лешоядовия клюн. — Вие твърдите, че ме познавате но все пак страшно се заблуждавате. Моят куршум днес на няколко пъти имаше възможността, а може би и задължението, да ви заседне в главата. Но това е страничен въпрос. Отговорете искрено! Бяхте ли във Веракрус?

— Да.

— Там сте се запознал с двама мъже — някой си сеньор Антонио Вериданте и неговия секретар? Дошъл сте вчера с тях в Мексико сити и стояхте на стража пред гробището, докато тези двама мъже оскверняваха останките на един покойник и осъществяваха една измама?

Грандприз го изгледа смаяно.

— Как ви хрумнаха тези въпроси? Да, бях на стража. Но в случая не може да става дума нито за осквернение, нито за измама.

— Убеден ли сте в това?

— Мога да се закълна! — врече се тържествено Грандприз.

— Е, ще ви повярвам. Така наистина доказвате, че не сте измамник, но затова пък изключителен слабоумник.

Другият поиска отново да избухне, ала Лешоядовия клюн бързо секна думите му:

— Стойте спокойно! Ще приведа доказателство. Вашите двама спътници бяха заловени. Тъй ли е?

— За жалост.

— За да ги освободите, обработихте един офицер и сетне отидохте да измъкнете типовете?

Грандприз се сепна.

— Bless my soul! — рече той. — Откъде го знаете? Това бе един славен траперски номер, с който мога да се гордея и се надявам, че като мой камарад няма да ме издадете!

— Аз не съм издайник. Но и в никой случай не ви завиждам за тоя траперски номер, който нарекохте славен. Я кажете все пак откъде познавате оня негодник Грандприз?

Запитаният изгледа изпитателно събеседника си в лицето, след което отвърна:

— Цял свят знае, че Лешоядовия клюн е честен и способен уестман, ето защо спокойно понасям да говорите така с мен, както някой друг не би дръзнал. Нека ви кажа, че морският разбойник Грандприз е моят най-върл враг и че го търся дълги години да разчистя най-сетне веднъж завинаги сметките си с него.

— Тъй, тъй — изхили се Лешоядовия клюн. — Доста забавно. Да търсите нехранимайкото, а той да е в ръцете ви. И след като бях хвърлил толкова усилия с другите да го издиря и заловя, вие отново го измъквате и оставяте да офейка!

И Лешоядовия клюн информира изчерпателно заблудения ловец за всичко онова, което знаеше за историята на граф Родриганда. Грандприз го слушаше с все по-нарастващо удивление, а когато разказвачът привърши, извика:

— Господи Исусе! А аз спасих и тоя Пабло Кортейо и дъщеря му!

— Вие? — изненада се Лешоядовия клюн.

— Да. Ох, сега всичко ми е ясно. Без мен щеше да е сляп и да загине, а дъщеря му да си остане затворничка.

— Трябва да ми разкажете!

— Ще го сторя, макар да започвам да проумявам, че съм постъпил глупаво.

Грандприз изложи всичко от мига, в който се бе натъкнал на Пабло Кортейо при Рио Гранде дел Норте до събитията от настоящия ден. Лешоядовия клюн го изслуша с най-голямо напрежение и после каза:

— Слушайте, радвам се дето ви потърсих, защото вече зная къде ще открием безследно изчезналите. А сега трябва да научите най-сетне кой е всъщност адвокатът Антонио Вериданте: никой друг, освен Гаспарино Кортейо!

— Невъзможно!

— Вярно е! Той търси брат си! Тази нощ искаше да сложи тленни останки в празния ковчег на все още живия граф Фернандо. Ние го спипахме, само че вие пак го освободихте.

— Отново повтарям: това е невъзможно!

— Pshaw! А искате ли да знаете кой беше секретарят на тоя Вериданте — Гаспарино Кортейо? Този достопочтен и честен секретар не бе някой друг, а онзи, когото напразно толкова сте дирил — Хенрико Ландола, пиратският капитан Грандприз.

Ловецът остана като гръмнат. Той още отпреди бе изскочил от хамака и сега с протегнатите ръце, зиналата уста и ококорените очи представляваше гледка, олицетворяваща смайване и въплътен ужас.

— Той…? — викна най-после. — Той…да е бил Хенрико Ландола?

— Да. Той ви излъга, измами и осмя, а вие му се доверихте, повярвахте на всичко дословно. И накрая, когато ние бяхме заловили тоя всъщност не човек, а дявол, вие заложихте свободата си, честта, та дори живота, за да го освободите, така че тая змия отново се скри и може да умъртвява както преди.

Грандприз пое дълбоко и угнетено дъх.

— Все пак щях да позная моя доведен брат.

— Охо! Че той на всичкото отгоре ви бил толкова близък роднина?

— Да. Това роднинство е проклятието на моя живот. Но аз продължавам да твърдя: не е бил той!

— Pshaw! Нима изобщо не забелязахте, че двамата са нацапотили лицата с някакви си мазила ли, какво ли и така са се променили, че наистина само много зорко око би могло да надникне зад тоя грим?

Най-сетне се смъкна булото от очите, на Грандприз.

— Боже мой — извика, — да, да, така трябва да е било. Колчем чуех гласа на тоя секретар, все ми се струваше познат. Той ме отблъскваше от него. Ох, и аз магаре на магаретата! Глупостта ми е била безгранична. Лешоядов клюн, вие се изразихте твърде деликатно, като ме нарекохте малоумник. Давам ви правото да употребите каквито си искате епитети.

— Е де, е де — ухили се добродушно траперът. — Щом някой признава грешките си, значи е почнал да се вразумява.

— Ами последиците! — въздъхна Грандприз. — Ами дето стоях на пост при тая гробарска история, дето посегнах на един офицер! Всъщност как се добрахте до всичко това?

Лешоядовия клюн разказа и добави:

— Комплицирана ситуация наистина. Но вие сте ловец като мен и иначе порядъчен мъж. Ние сме другари и в прерията си имаме своите правила и обичаи. Какво ни интересуват законите на другите? А и още повече от вас научихме мястото, където да търсим Кортейо и Ландола — Манастира дела Барбара край Сантяго.

— Заблуждавате се! — отбеляза Грандприз. — Те са ни много по-близо. Няма да повярвате колко лесно можем да ги спипаме.

Лешоядовия клюн остави да се види една почти съчувствена усмивка.

— Тук сте много прав, действително няма да повярвам! Мислите, че Ландола и Кортейо се намират в страноприемницата? Можете ли да отидете до стаята им?

— По всяка минута.

— Добре, да надникнем, а?

— Ще ги разбудим и после ще ми платят за всичко, което досега аз трябваше да плащам!

— Глупости! Никого няма да събудим, защото те изобщо не са тук.

— В такъв случай ще дойдат!

— Хмм! Имам едно предчувствие, което не вярвам да ме подведе. Елате, нека хвърлим едно око!

Мъжете взеха свещта и се промъкнаха тихомълком до въпросната стая. Влязоха безпрепятствено. Лешоядовия клюн имаше право. Търсените не бяха тук.

— Но така или иначе ще се върнат — настояваше Грандприз.

— Мислите ли? Тогава биха били от глупави по-глупави. С настъпване на деня из целия град ще се разчуе историята с фалшивия офицер и избягалите затворници. Сетне ще се почнат разследванията, а тия двамата са достатъчно умни да не се застоят толкова дълго, че накрая да ги пипнат. Те офейкали.

— И да ме зарежат тук?

— Защо не? Да ви го докажа ли? Гледайте тук! Лешоядовия клюн бе осветил със свещта пода и вдигна нещо, което поднесе на Грандприз:

— Какво е това?

— Улична кал!

— Пипнете я! Как я намирате?

— Още е влажна и мека.

— Шмекерите кога напуснаха стаята, за да отидат на гробището?

— Един час преди полунощ.

— Е, няма как мръсотията да е оттогава, защото вече щеше да е изсъхнала и втвърдена. Тази, която виждате тук, е паднала от нечий ботуш едва преди три четвърти час. Значи са идвали тук.

— Hang it all[6]! Само че бягството им няма да сполучи! Те определено са се отправили към Сантяго и там ще ни паднат в ръцете.

— Тук ви давам право. Но изслушайте моя съвет! Полицията бързо ще издири, че бегълците са били отседнали тук. И ако вие сте все още в страноприемницата, ще ви сполети бедата.

— Прав сте! — съгласи се Грандприз. — Тръгвам. Но накъде?

— Заедно с мен. Камериерът чака долу. Уредете си сметката и сте готов. Моето присъствие е добър претекст да се оправдае заминаването ви.

Така стана. След десет минути двамата излязоха през портата. Когато минаваха край конепродавеца, той бе застанал на вратата си. Лешоядовия клюн се възползва от случая да се осведоми:

— Имате ли доста коне в конюшнята, сеньор?

— Днес само четири — гласеше отговорът.

— Да продавате един от тях?

— Един, да! От останалите сам се нуждая. Последните два излишни продадох тази нощ на двама непознати от Керетаро. Искаха да отидат до Пуебла.

Лешоядовия клюн поиска описание на непознатите и стигна до извода, че действително са били Кортейо и Ландола. След кратка търговия Грандприз се сдоби с последния продаваем кон. Сетне Лешоядовия клюн отиде с него до своята страноприемница и нареди да събудят Курт. Онзи остана немалко удивен, когато узна какво се бе случило по време на съня му. Веднага бе взето решение да се язди след бегълците.

Курт първо трябваше да говори с хер фон Магнус и алкалда. Следователно нямаше възможност да тръгне незабавно. От себе си се подразбира, че пред тези господа участието на Грандприз във вчерашните събития щеше да бъде премълчано. За собствената му сигурност той трябваше да потегли още сега. Лешоядовия клюн щеше да язди с него. Бе решено двамата да чакат в Тула, докато Курт и Петерс се присъединят към тях.

А че Кортейо и Ландола бяха оповестили пред човека, даващ коне под наем, че идват от Керетаро и възнамеряват да отидат в Пуебла, следователно в съвършено противоположна посока, това никого не можеше да заблуди. На сутринта вестта за събитието бързо обходи града. Полицията прояви трескава дейност и скоро откри, както бе предположил Лешоядовия клюн, къде са били отседнали бегълците. Подозрение падна също върху Грандприз и дори върху Лешоядовия клюн. Камериерът уведоми, че още през нощта дошъл някакъв непознат, богат дон и отвел ловеца или вакуерото. Хората се осведомиха как се казва и как изглежда и от този миг в черната книга на полицията може да се прочете, че се издирва някой си дон д’Аласко Велантарио, притежаващ чудовищно голям нос, който на всеки би могъл да послужи като разпознавателен белег.

6. В Mанастира дела Барбара

В канцеларията на Манастира дела Барбара край Сантяго седеше старият доктор Хиларио, задълбочен в проучването на една книга. Тази книга бе на Луиджи Реджердис «За изкуството да се властва над кралете». Той така се бе съсредоточил, че пропусна и едно повторно почукване на вратата. Едва когато то се потрети и при това прозвуча малко нетърпеливо, го долови. Погледна часовника, сви мрачно вежди, както го прави човек при някое неприятно обезпокояване, и викна късо:

— Влез!

Но едвам се бе отворила вратата дотолкова, че да се забележи посетителя, бръчките по лицето му се загладиха и той се надигна по начин, който ясно говореше, че онзи му е много приятен. Гостът бе с валчеста фигура. Жълтите увиснали бузи даваха да се разбере, че не е свикнал да живее в оскъдица. Малките му очички сега имаха дружелюбен блясък, но вероятно можеха да гледат и съвсем другояче и въобще цялата му външност бе на човек, който много добре осъзнава своята тежест и достойнство.

— Аа, добре дошъл, хиляди пъти добре дошъл, сеньор Арастро — изрече Хиларио, протягайки и двете си ръце към влезлия. — Не ви очаквах, трябва искрено да си призная.

— Нося ви добра вест!

— Откъде? От Главната квартира на Хуарес?

— О, не, не. Какво добро може да дойде от леговището на хиената!

— От лагера на френския маршал?

— Също не. От Имперската главна квартира.

— Ах, лично от императора?

— Не. Императорът е тръстиково стебло. Държано от крепка ръка, то ще израсте и наедрее, незакриляно обаче следващата зима ще го скърши и то ще легне в прахта. Аз идвам от Главната квартира на нашата лига и от нейно име имам да ви поставя няколко въпроса.

— Готов съм да отговоря. Но няма ли преди словото да отпием от най-добрия извор на словата?

Хиларио отвори едно малко шкафче и извади някаква бутилка, от която напълни две чаши. Чукнаха се и поднесоха чашите до устата. Странно бе с какво внимание отправи очи гостът към чашата на стария, за да се убеди дали онзи наистина ще пие. Едва когато забеляза, че Хиларио я преполови, остави сладката, силна напитка да се процеди между устните му. Човек би казал, че се опасява да не би виното да съдържа някоя вредна съставка. За отровител ли считаше той стария доктор Хиларио, към когото иначе проявяваше такава любезност? Те оставиха чашите си на масата и седнаха. После малкият дебелак поде:

— Тук сигурни и ненаблюдавани ли сме?

— Няма да бъдем смущавани.

— И никой не може да слуша думите ни?

— Нито могат, нито ще ни подслушват, тъй като моят племенник е инструктиран да стои на пост, когато имам посещение.

— Тогава нека поговорим за политика или по-скоро за едната страна на политиката.

Погледът на Арастро падна върху разтворената книга, която Хиларио бе оставил на масата. Той секна думите си, взе я в ръка, прочете заглавието, след което се усмихна, кимайки одобрително:

— Вие ли четете тази книга? Знаете ли, че е забранена в някои страни?

— Да. Но авторът прокарва една великолепна житейска мъдрост.

— Следователно е ценна, поне да се прочете. Аз също я притежавам и мога да кажа, че ми достави голямо удоволствие. Какво ще кажете за главата върху избора на средствата, водещи към посочената в заглавието цел?

— Хм — изрече с предпазлива въздържаност докторът, — смея да мисля, че тук авторът нещо твърде много свобода си е позволил.

Шишкавият впери изпитателен поглед в Хиларио и заговори:

— Във всички нас, във всеки отделен човек обитава Духът Божи, който разговаря с индивида по начин, разбираем от него. Напътствията и правилата, които дава на един, няма как да са подходящи за друг или за всички. По този начин се сформира субективен правилник и закони, които, тъй като са внушени от Духа, са по-свети и ненарушими, отколкото всички онези закони, създадени от господа юристите. Човекът, осенен от Божия дух, е отговорен единствено пред себе си. Той не е длъжен да дава никому сметка какво мисли, говори и върши. Ето следствието на единствено правилната философия. Всички ние никога няма да стигнем в Царството на свободата, в което всеки е свой собствен съдник и законодател. То принадлежи по-скоро на малцина избраници. Авторът на книгата доказва, че е един от тях.

Това бе една ужасна философия, която се гавреше с всички закони и позволяваше на всеки един да прави тъкмо онова, което му е угодно. Това бе философия на злото и престъплението. Тантурестият се загледа пред себе си привидно замислен и като че подреждаше продължението на речта си. В действителност обаче с паузата целеше единствено да визира впечатлението, което бяха направили думите му на Хиларио. Нещо наподобяващо граблива птица бе залегнало в чертите на това тлъсто, блеснало от вътрешно доволство лице. Ако е вярно, че понякога от името на даден човек, може да се вади заключение за неговите душевни качества, то със сигурност бе такъв случаят при този мъж. Хиларио го бе назовал «Арастро». Това име би могло да се преведе приблизително като «Промъкващия», а нали в действителност е такъв маниерът на едно хищно животно — да обикаля с нечути, промъкващи стъпки жертвата си, както пък този мъж незабележимо приближаваше своята цел. По-нататъшният ход на разговора щеше да покаже, че тоя подпухнал, на пръв поглед толкова добродушен човек, прави чест на своето име. Сега той продължи:

— Мога ли да приема, че сте съгласен с тези съждения? Хиларио присви рамене:

— В общото — да, ала в частност — не. Ласкае ме мисълта, че всеки индивид, следователно и аз, е просветлен от Светия дух. Но презумпцията, че това просветление е различно според дарованието, ме кара да допусна, че двама души никога не биха могли да бъдат изцяло на едно и също мнение, а само в най-общ смисъл. Ето защо пък съм длъжен да пазя самостоятелността на своите мисли и действия.

Дали Хиларио подозйраше, че другият не без преднамереност е повел разговара на тая територия? Дали предугаждаше, че онзи преследва с това някаква опасна цел? Отгатваше ли я той и беше ли решил някак да се противопостави?

Другият изглежда бе на това мнение, понеже очичките му се смалиха още повече и минута-две погриза горната си устна, преди да каже на глед безразлично:

— Че кому би хрумнало да посегне на вашата самостоятелност? Та нали само подхвърлихте, че авторът на тази книга изглежда отива твърде далеч, а аз счетох за свой дълг да го защитя от упрека.

— Това бе гледище, не упрек — оправда се доктор Хиларио.

— Радвам се за вас и особено заради обстоятелството, че ние много често, да, повечето пъти, сме принудени да действаме според възгледите, залегнали в тази книга. И доказателството за това твърдение ще ви се приведе още понастоящем. Предоставя ви се възможност за едно дело на Духа, с което можете да се гордеете, дело, водещо след себе си голяма отплата.

— Готов съм да изслушам мисията.

Малкият посегна към чашата, накваси устни, сякаш имаше нужда първом да се подсили, намести се по-удобно на стола и подхвана наново:

— На вас е известно положението в нашата страна и знаете ние — това означава нашите съмишленици — какво можем да очакваме от него. Или вероятно вярвате да намерите благополучие при Хуарес?

— О, в никой случай.

— А при тоя австриец Макс, както се противи да признае и задоволи справедливите ни искания или кой да е друг вожд, също така отстоящ от нашите максими?

— Абсолютно никакво.

— Е добре, да преценим тогава дали наистина всичките ни надежди са рухнали! Какво мислите за бъдещето на френската окупация?

— Французите ще бъдат принудени да се оттеглят.

— А за по-нататъшното съществуване на империята?

— Тя ще и няма как да не рухне, веднага щом изгуби единствената си опора, което ще рече французина.

— И какво ще се случи сетне? — продължи да подпитва през полуспуснати клепачи шишкавият конспиратор.

— Хуарес отново ще застане на кормилото.

— А какво можем да очакваме от тая личност?

— Единствено незнаещо милост отмъщение и най-безпощадно потисничество.

— Виждам, че сме единодушни. Ние трябва да направим опит да предотвратим предстоящата ни съдба. Това е задача, в която сме длъжни да хвърлим всички сили.

— Няма да ни се удаде да я разрешим — рече старият.

— Защо? — попита Арастро, а на устните му заигра усмивка на превъзходство, граничеща с подигравка.

— Искаме и можем ли да задържим французите?

— И през ум не ни минава — натърти Арастро.

— Или да лелеем безумната надежда, че ще успеем да направим Хуарес наш приятел?

— Това пък най-малко. Знаете ли как се изразил неотдавна за нас публично? Рекъл, че в страната има една партия, която можел да нарече на дявола. Нито с републикански, нито с имперски или някакви други убеждения, тя се състояла от хора, стоящи извън всякакви Божи и човешки закони, които са се отрекли от църквата и само за заблуда се сбират под стяга на християнството. Сама незнаеща милост, тя следователно също не бивало да очаква такава от него. Въпреки религиозните й по-рядки да не се бъркала с партията «Ултра» на църковната идеология. Включвала неголям брой членове, ала проявявала активност и безогледност, които я правели направо опасна за страната.

Преди да отговори, доктор Хиларио остана за известно време доволно усмихнат.

— Тоя Хуарес изглежда добре ни познава — рече сетне. — Неговата оценка не се различава много от истината.

— Аз дори съм принуден да я окачествя като напълно правдива. Та лесно можем да си направим равносметка, че ако от другите нямаме никаква изгода, то от Хуарес не можем да очакваме пощада. Стане ли отново президент, подлежим на неизбежна гибел. Ето откъде следва и вътъкът на нашата настояща политика — другите да си заминават, Хуарес да се провали.

Старият поклати глава.

— Тая политика щеше да е добра, само ако имаше някакви изгледи за успех.

По устните на малкия отново заигра онази иронична, самоуверена усмивка. Без да губи време в размисъл, той рече:

— Който не знае какво да стори, не може да му се помогне. За щастие начело имаме човек, комуто никога не липсват средства. Следователно може да се приеме, че все пак ще си помогнем.

— Хм, аз зная едно-единствено средство: Хуарес трябва да умре. Ето как човек сетне би бил освободен от него.

— Действително ли смятате това средство за единственото възможно? Вашият скъсен хоризонт ме опечалява! Нима никога не сте чувал, че дори когато даден човек е мъртъв, духът на неговото дело все таки продължава да действа? Умре ли Хуарес, ще застъпи някой друг, който ще продължи да работи в неговия дух. Значи можем да си помогнем само тогава, когато Хуарес е оставен да живее, но е умъртвен неговият дух.

Иначе човек с пъргав ум, Хиларио направи слисана физиономия.

— Говорите твърде иносказателно, думите ви за мен са чиста загадка и не разбирам какво искате да кажете.

— В такъв случай съм принуден още веднъж да изразя съжалението си към вас, сеньор. Самият Хуарес трябва да се остави жив, на него не бива да се посяга, тъй като той ще стане наше оръдие. Но неговият дух, душата на неговото дело трябва да умре, трябва да бъде морално и политически умъртвен. В мига, в който той сметне делото си за коронясало, тая корона трябва да метаморфозира в качулката на престъпник, а тя да избуи в клада, чиито пламъци ще лумнат високо от всички кътчета на земята.

— Както разбирам, пред очите си имате определен план, който обаче не ми е възможно да отгатна.

— Е, тогава нека ви обясня накратко: император Макс е един нещастен добър човек, който наистина допусна грешката, като поиска да направи Мексико щастлива страна, но пък има симпатиите на цял свят. Неговата съдба бе абдикацията. Само че това не е залегнало в нашите планове. Участта му трябва да е много по-лоша и тъкмо Хуарес трябва да бъде виновникът. С една дума Хуарес трябва да стане убиецът на император Максимилиан.

Доктор Хиларио подскочи от стола.

— Diablo! Тогава Хуарес действително би бил изгубен. Цял свят ще го осъди, ще бъде свършен във всяко едно отношение.

— Да, така е. И после? Нито Наполеон, нито Базен, нито австриеца, нито Хуарес! А ние бихме спечелили играта!

— Чак толкова далеч никога няма да стигнем. Никой не е в състояние да накара Хуарес да стане убиец на императора.

— О-о, и все пак аз познавам един човек, който би съумял да се справи и ще го направи! Доктор Хиларио от Сантяго!

Старият направи физиономия, която не подлежи на описание. Но се виждаше, че е по-скоро уплашен, отколкото удивен да чуе тъкмо своето име.

— По дяволите! Че какво бих могъл да сторя по въпроса? — извика той безпомощно.

— Наистина ли нищичко не ви хрумва! Е, съществуват не един и два изискани, похватни пътя.

— Аз виждам само един — императорът не може да умре другояче, освен да бъде убит от засада.

— Което отхвърляме. Та не ви ли е известен неговият прословут декрет, в който повелява всеки патриот да бъде считан за разбойник и разстрелван?

— От само себе си се разбира, че ми е известен.

— Но не знаете, че действието на декрета може и да рикошира към автора?

— И това зная. Ако Макс попадне в ръцете на републиканците, много-много няма да му се церемонят. Хуарес не може да постъпи по друг начин: не бива да го помилва, ако не иска сам себе си да погуби.

— Е добре. Най-сетне започвате да схващате! Не е необходимо да правим нищо повече, освен да се постараем Макс да падне в ръцете на републиканците.

— И как ли да се залови човек с тая работа? — продума замислено Хиларио.

— Вие не отчитате, че французите ще се изтеглят.

— Максимилиан ще тръгне с тях. Наполеон има върховния дълг да си прибере жертвата, която домъкна тук. Той не бива да го зареже, ако не иска да бъде осъден от цял свят.

— Това действително е вярно. Но какво ще стане, ако самата жертва се възпротиви да си тръгне?

— Би било направо безумие!

— Естествено. Но безумието, дето поиска да става наш император, бе не по-малко. Макс лесно се води и е мечтател. Нарисувай му корона и той ще ти сметне боите за чисто злато! За осъществяване на плана са необходими само двама мъже. Единият вече имаме, другият ще сте вие.

— Аз? — запита отново изплашен Хиларио. — Аз да посъветвам императора да не се изтегли с французите? Не мога да се справя.

— О, в ръката ще ви бъдат дадени всички средства, нужни да се убеди Максимилиан, че имате право.

— Той така или иначе няма да ми повярва.

— Зле го познавате, ала за нас е прозрачен.

— Значи да напусна Сантяго и да хукна към Макс? Не мога да го сторя. Имам си тук големи задължения, които ме задържат.

— Представете сметката си и ще бъдете компенсиран.

— Не се чувствам подходящ за решаването на подобна задача!

— Заблуждавате се. Ние знаем, че тъкмо вие сте подходящият човек.

Доктор Хиларио видимо се намираше в страшно голямо затруднение. Не бе истина действително, че не се смята дорасъл за такава задача, ала от друга страна мислеше за затворниците, които бе тикнал в подземието и които трябваше да наблюдава и храни. Можеше ли да замине?

— Не! — произнесе. — Откажете се от мен. Има и Други, заслужаващи такова отличие.

— Тези други са вече заети. Аз имам задължението да ви връча категоричната заповед до десет дни да сте пристигнал в столицата Мексико, считано от днес.

— Мислех, че Макс пребивава в Куернавака!

— В Мексико сити ще получите покана да се явите при него. Както виждате, нещата са се задвижили и нищо не може да бъде върнато назад.

— И въпреки това съм принуден да откажа.

Арастро се изправи. Физиономията му изведнъж прие безпощаден израз, а очите му се фиксираха пронизващо върху Хиларио.

— Наистина ли смятате да откажете? Въпреки строгата заповед, която ви нося?

— Просто съм принуден.

— Известни ли са ви законите на нашата лига?

— Известни са ми.

— Какво очаква някой, който отказва да изпълни заповед?

— Без съмнение наказание.

Дебелият подигравателно имитира тона на стария, като повтори и думите:

— Без съмнение наказание, по-точно смърт!

— Смърт! — извика Хиларио, пребледнявайки. — Кой има право да налага такова наказание? Аз не го признавам.

— Ба! Признал сте го с вашето встъпване!

— Една такава суровост би била ужасна, безчовечна. — Дебелият го изгледа втренчено отстрани.

— Ужасна? Безчовечна? И тъкмо вие да употребите тия думи? Та това почти забавно, нещо повече смехотворно. Може ли да има по-ужасен, по-безцеремонен мошеник от вас? И вие смеете да наречете другите ужасни и безчовечни?

Старият отстъпи крачка назад.

— Какво ви дойде на ума? Какво пък знаете за мен?

— Ако не всичко, то поне много. Или си въобразявате, че начинът на живот на нашите членове не се наблюдава и знае? Не го ли вършим, изобщо не бихме могли да оцелеем. Често ние познаваме хората си по-добре отколкото те самите себе си. Та що се отнася до наказанието, повтарям, че може да има едно-единствено, и то е смъртта. И тъй, ще се подчините ли на заповедта?

— Оставете ми поне време да обмисля!

— Какво има толкова за обмисляне, като всичко е твърдо решено? Вие сте длъжен да се подчинявате също така сляпо, както всеки друг член. Иска ми се да ви предам и друга блага вест — при нас единственото наказание наистина е смъртното, ала ние знаем и някои утежнения. Вашата смърт например ще е много тежка. Ще бъдете екзекутиран в столицата от държавния палач. Ние ще се погрижим за тая работа.

По тялото на стария пробягаха ледени тръпки.

— По кой начин ще го постигнете? — изговори със затруднение Хиларио.

— Хмм! Ще ви кажа, макар и да не съм длъжен всъщност да проявявам такава откровеност…Но ето че ми хрумна още един въпрос, който не ми се ще да забравя. Сигурно има някаква отрова, която убива духа?

Докторът наистина помисли, че посетителят му случайно се е сетил тоя въпрос. Любознателността на специалиста веднага се пробуди в него и нищо неподозиращ, той отвърна:

— Хм, тук би могло да се спомене кураре. Чисто приложена, тя парализира двигателните нерви. Въпросният лежи неподвижно, привидно мъртъв, но знае всичко, което му е сторено. Долавя и най-малкия полъх, усеща и най-лекото убождане с игла. В определена комбинация тя предизвиква моментална смърт, а в друга смес въздейства само на духа — предизвиква безумие, без да наврежда на тялото.

— Знаете ли състава на тази смес?

— Не.

— Няма ли друга отрова, която да причинява само безумие, без някакъв страничен ефект?

— Не — произнесе резервирано Хиларио.

— И все пак съвсем неотдавна ми бе споменато рмето на една такава. Нарича се толоаджи.

— Толоаджи? — даде вид, че се замисля старият. — Хм!

— Позната ли ви е?

— Не, изобщо.

— Много учудващо наистина. У нас толоаджи е доста често срещано растение.

— Възможно, но аз не познавам въздействието му.

— То има голяма прилика с вълчето мляко[7]. Няколко капки от този млечен сок предизвиква неизличимо безумие, докато тялото може да достигне до почтена възраст. Обикновено се обезвреждат политически противници, съперници и какви ли не неприятели и конкуренти, да, случва се дори…ах, сигурно и вие вече сте чувал, че с няколко капки толоаджи и коронован глава може да се доведе до безумие?

— Не зная нищо такова — отвърна старият възможно по-непринудено. На другия обаче не се изплъзна, че неговият глас внезапно бе придобил една леко напрегната нотка.

Дебелият продължи с повествователен тон:

— Така се говори за една императрица, за която народът не искал и да знае, защото тя и императорът му били натрапени. В един бивш манастир живеел стар лекар, който обичал да се занимава с отрови и бил отличен познавач най-вече на толоаджи.

Хиларио не успя да потисне една кашлица.

— Вие кашляте? — запита другият насмешливо. — Да не сте болен?

— He.

— Или ви доскучава от моето бъбрене? — забеляза иронично Арастро.

— О, не, не.

— Значи мога да продължа разказа си за този крайно любопитен случай. Та при тоя стар сеньор дошли двама мъже и му поискали някаква отрова, причиняваща безумие. Те не скрили, че била определена за императрицата, ала въпреки това я получили, разбира се, срещу заплащане на съответната сума, чийто размер дори аз не зная.

— И това не е приказка или фантазьорство? — вметна старият, по чието чело бе почнала да избива пот.

— О, не. Императрицата получила отровата. Малко по малко се проявявало въздействието и подготвяло почвата за пълното безумие. Висшата дама била принудена да посети един друг император, от когото зависела короната й, за да поиска изпълнението на едно желание, ала било напразно. Късо време след това безумието я връхлетяло.

— Може би е била така развълнувана от безполезността на пътуването си, че това е станало причина за заболяването й.

— Така се говорело навремето и така още се говори навсякъде. Посветените по-добре знаят. Имате ли представа кои са посветените?

— Не.

— Няколко велики майстори на нашата тайна лига. Аз също принадлежа към тях. И знаете ли коя императрица имам предвид?

— Аз…досещам се — изтръгна се от стария.

— В такъв случай не е необходимо да казвам. А може би се досещате също и кой е отровителят?

— Това не знам.

— Отровата била налята в едно шишенце от черно стъкло. Старият изохка от страх.

— Била поръчана в понеделник, а в петък той я доставил на сеньор Ри…

— За Бога! — простена Хиларио, разпервайки отбранително ръце.

— Ама какво ви става?

— Не мога да слушам подобни разкази!

— А сте лекар? Би трябвало всъщност да имате здрави нерви!

— Въпреки това ми прилошава.

— Вярвам! — ухили се Арастро. — Колко ли пък би прилошало на истинския извършител, ако чуеше да се говори по въпроса! Сигурно си мислите, че ще бъде разкъсан на четири части, в случай че нещата стигнат до властите?

— Доказателството ще е основният проблем.

— То си е налице. Нямайте грижа. Но от тия истории за убийства се отклонихме от първоначалния разговор. За какво говорихме всъщност?

Докторът избърса потта от челото си.

— Напоследък май говорехме за заповедта, която сте ми донесъл.

— А, да, за нея говорехме. Е, как стоят нещата? Ще ви бъде ли приятно това поръчение?

— Хмм! Приятно точно не. — Хиларио едва процеди между зъбите тези думи.

— Но не и неприятно?

— Не — изрече оня със затруднение.

— Добре, при това положение съм доволен от вас. За тая история с толоаджи и безумната императрица повече няма да става дума. Надявам се, че няма да ме принудите да се върна пак към нея. В общи линии задачата вече знаете. Подробни указания ще получите в столицата. Искам да направя няколко предварителни забележки. Мислите ли, че Хуарес таи лична омраза към императора?

— Мисля тъкмо обратното.

— Аз също, да, имам и доказателство. Хуарес ще пощади императора, стига това да е възможно. Той дори е влязъл в тайни преговори с него, за да го спаси.

— Нима има агенти при него?

— Един-единствен. Една дама. Тя е крайно опасно същество. Красива, духовно надарена, ловка, хитра, както само една жена може да бъде, тя е действала като таен политически агент. За нас вече е демаскирана, ала за други още не е. Пламенна привърженичка на Хуарес е, но кара французите да вярват, че държи на тях.

— Една такава жена познавах и аз.

— Подобни жени са рядкост. Тази, която аз имам предвид, например измами французите и предаде Чиуауа на Хуарес.

Старият подскочи.

— Caramba! Да не се казва Емилия?

— Да — отвърна Арастро. — Сеньорита Емилия се нарича. Тя ли е, която и вие познавате?

— Да. Къде се е дянала сега?

— В Куернавака.

— В такъв случай сигурно има достъп до императора?

— Не, но преговаря с лица, общуващи с него.

— Задачата, която имам да реша, ще ме доведе ли до досег с нея?

— Разбира се! Тя ще стои насреща ви като противник. Та нали действа за Хуарес, а вие срещу него. Тя ще прави всичко възможно да подтикне императора към възможно по-скорошно заминаване, докато пък вие ще правите всичко, за да го задържите.

Държането на Хиларио внезапно бе станало съвсем друго. Мисълта, че ще се срещне с Емилия го примири с поставената мисия и той забрави дори страха, който му бе навял споменът за безумната императрица. Когато двамата съзаклятници се разделиха, това стана по съвсем приятелски начин.

Тайнственият дебеланко бе оставил коня си в двора, който сега възседна и започна да се спуска по манастирската планина. Почти бе стигаал долу, когато срещна двама ездачи. Техните животни бяха изтощени, а самите те имаха вид на хора, оставили зад себе си напрежението на усилено пътуване. Спряха пред него и единият попита:

— Нали онова градче там е Сантяго, сеньор, а постройките горе принадлежат на Манастира дела Барбара?

— Да.

— Може би ви е познато там горе? Има ли някой обитател на Манастира, който да се казва доктор Хиларио?

— Действително има такъв — отговори Арастро, оглеждайки тайно двамата. — Искате да говорите с него? Той е в своята стая. Яздете направо към Манастира, чиято порта стои отворена и попитайте за него! Ще ви заведат. Той е способен лекар. Болни ли сте?

— Не. Защо смятате, че сме болни?

— Защото кожата на лицата и на двамата се лющи, а месната тъкан се е сбръчкала. Който страда от подобни лишеи, трябва колкото може по-малко да се показва, иначе хората ще помислят, че не е болест, ами изкуствено си е направил маска. А ако пък е такъв случаят при двамина едновременно, толкоз по-силно ще е подозрението. Адиос!

Дебелият продължи ездата си надолу по планината. По пътя промърмори:

— Лицата на тия хора бяха гримирали. Искат да отидат при стария. Хиларио според мен прави всевъзможни безчинства, за които ние останалите хабер си нямаме. Ще трябва да го отвикнем.

А двамата ездачи останаха да гледат стъписано след него.

— Тоя тип ни прозря — избълва Ландола.

— Нима толкова лесно се разпознава гримът ми? — попита Кортейо угрижено.

— О, не. По него има наистина няколко съвсем фини, нищожни напуквания, ала е нужно извънредно остро око, за да го забележи.

— При вас е същото. Трябваше да се предвиди.

— Да побързаме да стигнем Манастира!

Завариха манастирската порта отворена, влязоха в двора и попитаха един от прислугата за доктор Хиларио. Неговият племенник Манфредо беше наблизо и изяви готовност да ги отведе при чичо си. Старият все още седеше в стаята си, размишлявайки върху възложената му мисия. В този момент племенникът въведе двамата мъже и незабавно се отстрани. Хиларио ги огледа изучаващо и подпита:

— Кои сте, сеньорес? — Взе думата Кортейо.

— Ще узнаете, сеньор, стига по-напред да позволите да получим едно сведение.

— Тогава говорете!

— Навярно ви е известно името Кортейо? — Хиларио стана внимателен и се надигна от стола.

— Защо питате?

— Не можем да ви кажем, преди да сме разбрали познавате ли го изобщо.

Предпазливият старец поклати полека глава и отвърна:

— Името ми е познато, но повече нищо.

— Не и лицето?

— Не.

Гаспарино Кортейо погледна Хиларио остро и изпитателно и рече:

— Странно!

Веждите на доктора се свъсиха.

— Сеньорес, самите вие ми се струвате меко казано извънредно странни. Нахълтвате тук и ме разпитвате, сякаш сте съдии, а аз престъпник. Удивлявате се на моята сдържаност, пък вие сте дошли гримирани. Как може да очаквате, че ще отговарям на въпросите ви?

— Гримирани? Не ви разбирам.

— Наистина ли? Ех, сеньор, вярно, че съм стар, ала се славя с остър поглед. От мен да го знаете, продължителният престой на грима и пудрата върху кожата винаги е свързан с риск. Такива неща по-честичко трябва да се отстраняват и нанасят наново. Човек лесно се поти, брадата пък расте, а оттам и фалшивият слой се лющи. Това при всички случаи е крайно неприятно. Бъдете така добри да измиете боите, и двамата! Сетне можем да разговаряме.

С тези думи той тикна една гъба в ръцете на Кортейо и посочи умивалника.

— Казвам ви, че се заблуждавате — намеси се Ландола, като тропна с крак от гняв.

Тогава старият бръкна в едно отделение на писалището и измъкна някакъв малък предмет. После пристъпи към вратата и прегради изхода с тялото си.

— Сеньорес, сигурно си давате сметка, че съм учуден, дето ме посещават мъже с фалшиви лица. Измийте се и може би ще ми стане ясно, че се касае само за шега. Не го ли сторите, ще приема, че се намирам в опасност и ще взема ответни мерки.

— Опасност? — обади се Ландола. — Никой не би го помислил! Какви мерки имате предвид?

— Тези тук. — Хиларио изпъна ръката с малкия предмет. Беше револвер. С другата ръка посегна към звънеца и заплаши:

— Откажете ли, ще повикам помощ!

— Проклятие! — викна Ландола. — Ние също имаме оръжия!

— Преди да ги извадите, ще съм натиснал спусъка. — Ландола стисна пестници.

— Добре де, мътните да го вземат! — изръмжа той.

Те пристъпиха към мивката. Докато се миеха, възникна пауза, която даде на стария възможността да огледа още по-внимателно Кортейо. По устните му се разпростря странна, победоносна усмивка. Скоро двамата привършиха и се отдръпнаха от умивалника.

— Така — изфуча Ландола. — Сега доволен ли сте? Думите бяха отправени с неприязън към доктора, ала онзи толкова пък по-любезно отговори:

— Да, сеньор.

— Страхувахте се… — промърмори Гаспарино Кортейо.

— О, не, бях само предпазлив — прекъсна го Хиларио. — Мога ли сега да ви помоля за имената?

— Казвам се Бартоломео Диас и съм хасиендеро от околностите на Салтильо — заяви Ландола.

— А вашият камарад?

— Нарича се Мигуел Лафета и е адвокат. В момента издирваме Пабло Кортейо, с когото имам едно дело. Сеньор Лафета ме придружава, защото хич не ме бива в юриспруденцията и ми е нужна неговата помощ.

— И защо променихте лицата си?

— Защото искахме да говорим като непознати с Кортейо за процеса. Смятахме, че като не ни познава, може да се подведе с някое изявление, което да ни улесни да го вкараме натясно и спечелим делото.

— С което доказвате, че сте доста умни хора. Но то не изключва възможността, че има по-умни от вас. И към тези по-умни бих желал да причисля преди всичко самия себе си. Да вземем най-напред вас, сеньор. Това, дето се представяте за хасиендеро, не го вярвам. Един хасиендеро е много по-различен човек от вас. Вашите очи не са на съотечественик, на земеделец и скотовъдец.

— Че какви пък ще са? — запита Ландола, видимо развеселен от познанията по психология, които старият искаше да демонстрира.

— Те са толкова остри, така…така взряни в далечината, каквито се срещат само при прерийните ловци и…моряците. Бих се заклел, че спадате към последните.

— Тук страшно много се лъжете.

— Ще видим! И после казвате, че сте от околностите на Салтильо. Аз доста добре познавам този град и местностите около него. Хасиендеро да се казва Бартоломео Диас там няма. Вашата хасиенда вероятно се намира някъде другаде. Може би е някой пустинен остров в Тихия океан.

Последните думи бяха произнесени с особено натъртване и обърнаха внимание на Ландола.

— Какво искате да кажете с това?

— Че ви познах: Вие се казвате Хенрико Ландола, а този сеньор Гаспарино Кортейо.

Тези слова оказаха неописуемо въздействие върху двамата мъже. Магьосник ли беше старият, или мошеник от класа, който ги познаваше и опитваше по този начин да ги блъфира? И в двата случая положението им бе крайно неприятно. Да излъжат им се стори най-доброто.

— Не, не е тъй — заяви Кортейо.

— Фалш, не е такава истината — прибави Ландола. Докторът поклати сериозно глава.

— Сеньорес, нима си мислите, че можете да ме заблудите! Всичко, което казах, е вярно. В състояние съм да докажа, че говоря истината.

Той издърпа едно малко чекмедже на писалището си, взе някакъв портрет и го поднесе на онези.

— Смърт и Сатана! — изруга Ландола.

— Поврага! — изплъзна се от Кортейо.

Старият се наслаждаваше на сащисания израз на лицата им.

— Не го познавам тоя тип! — рече Ландола.

— Аз също! — присъедини мнението си Кортейо.

— Наистина ли? А нещо да ви направи впечатление в този портрет?

— Действително — призна Кортейо. — Малко прилича на мен.

— Само малко?

— Е-е… — запъна запитаният, — от мен да мине, нека е повече от малко. Но в крайна сметка не съм аз!

— В такъв случай ние свършихме един с друг — обяви старият спокойно. Сетне пъхна, без да бърза, портрета обратно в чекмеджето, тикна го и продължи:

— И тримата се заблудихме. Вие не очаквахте, че ще зная имената ви, а аз не вярвах, че би могла да съществува една такава забележителна игра на природата, една такава прилика. Портретът бе на онзи адвокат Гаспарино Кортейо от Манреса ли, Родриганда ли. Но така е то, когато човек се предоверява на предубеждения — заблудата не закъснява. И тъй, да се разделим в мир! Адиос, сеньорес!

Учтиво усмихнат, Хиларио им помаха с ръка и се обърна да се оттегли в съседното помещение. Двамата се спогледаха смутено, сетне Кортейо пристъпи напред.

— Почакайте, сеньор! Преди да си тръгнем, ще ви помоля да ми позволите още един въпрос.

Старият се обърна учуден.

— Въпрос ли? Какъв смисъл? По моему ние приключихме помежду си и всеки следващ въпрос е безцелен.

— И все пак може би не, сеньор доктор. Портретът, който ни показахте, ваше притежание ли е?

— Да. Сдобих се с него от един мой пациент, който го носеше в себе си и ми го подари.

— Мога ли да узная кой беше той?

— Някой си Мариано.

— Мариано? — намеси се бързо Ландола. — Той откъде е?

— Роден испанец е и има зад себе си страшно необикновена съдба. По-рано за известно време се наричал Алфред де Лотрьовил.

— Как се озова при вас?

— Един колега ми го предаде за лечение.

— Лекар?

— Да, един немски лекар на име доктор Стернау.

— Доктор Стернау? — трепна Кортейо. — Знаете ли къде се намира в момента този ваш колега?

— Разбира се. Да не би да го познавате?

— Слушал съм за него. Хората го величаят като… — Кортейо бе прекъснат. Ландола го бе уловил за ръката, после тропна с крак по пода и извика, докато очите му буквално мятаха светкавици към Хиларио:

— Спрете, не произнасяйте нито дума повече! Нима не осъзнахте най-сетне, че тоя дядка си играе с нас като котка с мишка?

Кортейо също бе стигнал до тоя извод, ала бе възнамерявал да продължи предпазливо. Само че подобно поведение не пасваше на горещата кръв на Ландола. Хиларио изгледа капитана с невъзмутима усмивка.

— Как го казахте, сеньор, играел съм си с вас? Нещо разменяте ролите. Вие сте, които си играят с мен! Не дойдохте с открито чело?

— Не посмяхме.

— Не ми ли разигравате театър, като се криете зад грим, наричате се с фалшиви имена и се правите, че не познавате нито едно от лицата, за които искате да изкопчите сведения от мен?

— Всичко това бе извършено само от предпазливост. Но вие защо не ни казахте истината?

— Защото не бяхте откровени. Но надявам се, вече осъзнахте, че е по-добре да свалите картите. Вие сте Хенрико Ландола, бившият капитан Гранд приз, нали?

— Е, в името на всички светии и дяволи, в края на краищата пък ми е все едно дали няма да попадна в беда: да, аз съм този Ландола!

— Хубаво! А вие, сеньор, сте Гаспарино Кортейо?

— Да — призна запитаният.

— Ех, най-сетне! Я ми кажете сега искрено, какво всъщност търсите тук в Мексико?

— Вие вече знаете — отговори Ландола. — Кой ви го е издал? Кой?

Той удари с юмрук по масата и лицето му прие заплашителен израз. Докторът махна пренебрежително.

— Тия неща при мен не вървят. Няма да допусна да ми се крещи! Който иска да постигне нещо с мен, трябва да се отнася културно. Отбележете си това! Досега ние стояхме прави. Седнете! По този начин странните ни въпроси ще бъдат обсъдени по-леко, отколкото ако стърчим и сипем закани едни срещу други.

Двамата съучастници последваха поканата, а старият продължи:

— Аз съм си у дома и както изглежда аз съм този, от когото се очаква някаква информация или услуга. Ето защо е напълно справедливо, по-напред аз да получа отговори на запитванията си.

Ландола кръстоса крака с мрачна физиономия и протътна:

— Питайте, сеньор!

— Да, да, питайте! Ние ще отговаряме според възможностите — добави Кортейо.

— Кой ви прати при мен?

— Ловецът Грандприз — отвърна Ландола.

— Къде се срещнахте с него?

— Във Веракрус при нашия агент Гонсалво Вердильо.

— Сетне накъде се отправихте?

— Към столицата, където той все още се намира.

— С какво се занимава там?

— С безобразия, които ще му костват живота. Впрочем глупаво е било от ваша страна да пратите тоя човек. Той не е честен и благонадежден.

Старият леко се усмихна.

— Според вас пиратът по-честен ли е от него?

— Да, по дяволите! — избухна Ландола. — Да не искате да кажете, че пиратът непременно трябва да е мошеник, мерзавец? Почтеният пират винаги е честен с хората си.

— А тоя Грандприз не е? Бил е нечестен спрямо вас? По какъв начин?

— Все още не ми е възможно да отговоря на тоя въпрос. Не ви познавам.

— Наричат ме доктор Хиларио.

— Това далеч не е достатъчно. До този момент така и не знаем какво да мислим за вас.

— Лесно бихте могли да го узнаете.

— Такова е и намерението ни. При всички случаи трябва да знаем дали да гледаме на вас като на приятел или като на враг.

— Само като на приятел! Не ви ли направи впечатление, че съм посветен в тайните ви?

— Наистина изглежда така, сякаш знаете някои неща:

— Някои неща? Ба! Аз знам всичко! Ландола поклати невярващо глава.

— Като е тъй — отвърна той, — избройте го това всичко, дето го знаете!

— Ще го чуете — захвана старият усмихнато.

— Някоя си Мария Хермоес и някакъв си Педро Арбелец трябвало да придружат едно момче. В Барселона хлапето било подменено със сина на някой си Гаспарино Кортейо и някоя си Клариса.

— Мътните да го вземат, кой ви го е издрънкал? — запита Кортейо.

— Ще научите. Тоя подставен Алфонсо бил възпитан в Мексико от граф Фернандо. Но, нека бъда кратък! Известно ми е всичко! Мнимата смърт на графовете Мануел и Фернандо, престоят на последния в Харар, намесата на онзи Стернау, женитбата му с Розета, великолепното пътуване до острова в океана, спасението от един немски капитан, за всичко това съм осведомен.

Двамата слушатели не съумяваха да потиснат гнева си. Те се спогледаха. Накрая Ландола подпита:

— Но я кажете, сеньор, откъде ги знаете тези неща?

— Значи признавате, че отговарят на истината?

— Така е за жалост.

— За жалост? О-о, скоро ще разберете, че съм бил въвлечен в тайната само от ваша полза. Дон Пабло и доня Хосефа ми разказаха всичко.

— Тези двамата значи! Как стана това?

— Е, каква неблагоразумна политическа роля играеха, бездруго ви е известно. Бяха интернирани от страната. Главите им бяха заложени в играта. Тъй като не пожелаха да съблюдават повелята, си търсеха някое надеждно скривалище и…

— Намериха ли го? — рязко запита Кортейо.

— Да. При мен в Манастира.

— Слава Богу! — отдъхна нотариусът. — И се намират тук!

— Именно.

— Това ми бе голяма грижа на сърцето. Мога ли да поговоря с тях?

— Разбира се, сеньор.

— Тогава ги доведете, но бързо!

— Само не толкова темпераментно, сеньор! — предупреди докторът. — Не бива да ги водя в тая стая. Да не мислите, че живея в Манастира сам? Никой не бива да зоподозре присъствието им.

— Ах, значи са толкова добре скрити?

— Толкова добре, че никой освен мен не ги вижда.

— Каде?

— Под земята.

— Пфу, дяволска работа!

— Другояче не върви, сеньор. Освен това не си представяйте нашето подземие толкова ужасно. Те имат в изобилие всичко, но за съжаление и скука.

— В това отношение ние вече ще помогнем. Но кажете, как стана тъй, че двамата ви посветиха в тайната?

— Много просто. Кортейо бил принуден да бяга с дъщеря си. Моят племенник се числеше към привържениците му, бил се на негова страна и спасил него и дъщеря му от смърт. Подпомогнал ги в бягството и ги доведе при мен. Аз взех дон Пабло и доня Хосефа под моя защита и ги скрих от преследвачите. Те бяха принудени да ги назоват, за да знам как да действам в дадена ситуация.

— Кои бяха преследвачите? — намеси се Ландола.

— На първо място ще спомена неговите политически противници, което ще рече всички привърженици на Хуарес и император Макс, отделно французите. Но те далеч не бяха най-опасните. Несравнимо по-опасни бяха личните му врагове: Стернау, Мариано, Бизоновото чело, Мечешко сърце и всички останали от тайфата им. Вашият брат реши да ми окаже доверие и ми разказа всичко. И добре стори.

— Напълно вярвам — произнесе Кортейо, като протегна ръка на стария. — Благодаря ви! Можете да бъдете сигурен, че ще се постараем на дело да покажем признателността си към вас.

— А Стернау и другарите му къде се намират? — поинтересува се Хенрико Ландола.

— О, немного далеч — усмихна се старият.

— Навярно в Главната квартира на Хуарес?

— Не, в моята.

— Във вашата? Как да се разбира това? Да не искате да кажете в Манастира?

— Точно така!

— Каквоо! — провикна се Кортейо, подскачайки. — Те се намират тук?

— Действително!

— Значи пленени?

— Да.

— Благодарности, хилядократни благодарности, отправени към Сатаната! Кой я свърши тая майсторска работа?

— Аз, сеньорес — заяви гордо старият и направи обстоен доклад за събитията.

— Великолепно! — ликуващо възкликна Гаспарино Кортейо. — Можем ли да слезем и да ги видим?

— То се подразбира, сеньор. След като поздравите близките си, ще ви покажа пленниците.

— Ах, какво удовлетворение ще бъде! Какво ли ще кажат, като ме видят?

— И мен — скръцна зъби Ландола.

— Радостта сигурно от всички страни ще е много голяма — изхили се старият.

— Та, я кажете, кои са персоните, които държите в плен! — Хиларио изброи, като спомена на гостите си и присъствието на Малкия Андре, който единствен им бе непознат. Ландола сведе замислено поглед.

— Всичко това е много добре. Вие сте си свършил чудесно вашата работа, само че за съжаление то не е достатъчно. Крайно необходимо е също така да не остане никакъв свидетел. Който е посветен в тайната за Стернау, Мариано, граф Фернандо или кой да е друг, за нас е не по-малко опасен от самите тях.

— Всички те трябва да изчезнат, всички — изказа съгласието си Кортейо.

— Какво означава всички? — попита докторът озадачен.

— Да помислим — рече Ландола. — Най-напред Ема и Каря — двете жени, които бяха с тях на острова. После иде ред на Педро Арбелец и дъртата Мария Хермоес. Следва да се поразузнае също какво се е случило във форт Гуаделупа. Всеки или всяка, на които са станали достояние нещата, също така трябва да умрат.

— Значи при всички случаи отново се отваря много работа — подметна Хиларио.

— Така е. Но с това за жалост не се изчерпва всичко. По-нататък се касае да се изправи една ваша грешка, сеньор.

— Каква?

— Че пратихте оня Грандприз!

— Оня ли? О, той не знае нищо! От мен и дума не е научил.

— Може и така да е, но беше при нас, прозря ни и сетне ни издаде.

Тази вест бе лъжа. На Ландола му хрумна да погуби по тоя начин заварения си брат.

— Издал ви е? — запита старият. — В какъв смисъл?

— Ще чуете — отговори Ландола. — В Германия живеят лица, които изглежда също знаят всичко…

— А-а — прекъсна го Хиларио, — досещам се кои. Графиня Розета и всички близки на тия Стернау и Унгер.

— Правилно. С тези хора по-късно ще си оправим сметките. Синът на кормчията Унгер е дошъл насам да разбули тайните ни заедно с някакъв човек, наричан Лешоядовия клюн и още един друг. Нашето намерение бе да сложим подходящи тленни останки в празния ковчег на стария граф. Имахме нужда от трети и тъй като бяхте пратил тоя Грандприз, помислихме, че можем да му се доверим…

— Каква непредпазливост! — ядоса се старият.

— За жалост! Но нещата вече не могат да се променят. Взехме ние едни кокаляци от друга гробница и тъкмо стигнахме до тая, в която лежеше ковчегът на графа, бяхме нападнати.

— Колко добре, че ви виждам тук! — натърти старият.

— Как тъй?

— Е-е — ухили се Хиларио, — ами това е най-доброто доказателство, че сте офейкали.

— Така е. Но сега нещата са известни на цялата столица. А ония проклети типове Унгер и спътниците му ще ни следват насам.

— И откъде пък ще знаят, че тук е била целта ви?

— От Грандприз, това се разбира от само себе си.

— Неприятно наистина! — изръмжа докторът. — По тоя начин мога да изпадна в лошо положение. Тия хора при всички случаи трябва също да изчезнат!

— Да, после ще е късно. Освен туй има още един, когото бяхме забравили — оня проклетник сър Хенри Дридън.

— Ах, англичанина? Правилно! — съгласи се старият.

— Но къде ли може да се намира?

— Като пълномощник на Англия най-вероятно принадлежи към свитата на Хуарес.

— Тогава неговият ред ще дойде по-късно. За момента изглежда хасиендата е гнездото, в което са се събрали повечето наши оси. То трябва да се обере.

— Много трудно ще се уреди — отвърна докторът. — Хасиендата е с големи измерения и е съградена от камък.

— Какво да правим при това положение?

— Аз зная нещо — обади се Кортейо. — Та нали сте лекар, сеньор Хиларио?

— Какво общо има то с хасиендата?

— Твърде много. Някой ще се отправи с коня си нататък и…ох, не знам дали ще стане играта. Как се готви в една такава хасиенда. Сигурно отделно за различните лица?

Хиларио тутакси усети накъде бие Кортейо.

— Понякога за господарите се готви отделно от вакуеросите и пеоните — отвърна той, — но необходимата за гозбите вода винаги се взема от един голям казан, който е или вграден към огнище, или виси на синджир над открит огън.

— Много добре. Значи моят план е изпълним — някой трябва само да хвърли едно прахче в тоя котел.

Двамата — Кортейо и Ландола — погледнаха към лекаря, изпълнени с очакване. Онзи държеше главата си наведена и не продума нищо.

— Все ще има такъв прашец — подхвърли Ландола.

— Е, да, отрови има достатъчно — ухили се Хиларио.

— Тя трябва да е такава, че при една аутопсия да не може да се установи.

— И такива има. Ха! Идеята не е лоша, но изпълнението нещо куца. Кого би могъл да прати човек?

— Аз няма как да отида — заяви Кортейо.

— Аз също — прибави Ландола. — Ема Арбелец веднага ще ме познае…Хмм — промърмори той, мятайки кос поглед на лекаря. — Май ще се наложи да привлечем външен човек в тайната.

— Абсурд — отговори онзи.

— Значи трябва да иде някой от нас. Какво ще кажете за вас, сеньор Хиларио?

Запитаният поклати глава. Но странна бе наистина усмивката, която така и не съумя да прикрие.

— Или за вас? — отвърна лекарят.

— Аз вече изтъкнах моята причина. Ща ме познаят.

— И аз не мога да се отделя оттук. Не ви ли се намира още някое запасче от оня грим, с чиято помощ променяте лицето си, сеньор Кортейо?

— Да.

— Е, ето кое ще помогне и вие ще можете сами да сключите «сделката»!

— Значи ще ни дадете отровата?

— Да, но тоя въпрос ще обсъдим по-късно. — По чертите му отново заигра мъчително потисната усмивчица. — Сега да се позанимаем с настоящето. Къде сте отседнали? В града?

— Не. Направо в Манастира дойдохме.

— Значи конете ви са още тук? Хм! Само че никой не бива да знае за присъствието ви.

— Ще ни дадете ли подслон?

— С удоволствие.

— При моя брат и племенницата ми? — поиска да знае Кортейо.

— Ще съжителствате съвместно, и то още от днес. Но преди да ви отведа при тях, ще наредя на племенника ми да донесе нещо за ядене. Вие сигурно сте прегладнели от продължителната езда, а аз знам задълженията си към гостите. И тъй, позволете да се оттегля за известно време!

Хиларио тръгна и потърси племенника си Манфредо, комуто даде заръка да се погрижи за посетителите с храна и напитки. Онзи понечи послушно да се отдалечи, за да изпълни поръчението, ала лекарят го спря с ръка.

— Слушай, Манфредо, трябва да ти поставя един въпрос! Старият облегна гръб на ръба на масата и кръстоса ръце на гърдите.

— Години наред ти ми служиш вярно, без да питаш защо искам това или онова. Аз винаги съм бил доволен от теб и дълго мислих как да те възнаградя порядъчно.

— Ще ми бъде приятно! — засмя се Манфредо.

— Не исках да отварям дума, додето не намеря нещо подходящо и достойно.

— И днес най-сетне му бе съдено да се осъществи чрез двамата мъже?

— Да. Заслугата е тяхна.

— И какво е то? — полюбопитства Манфредо. Старият го изгледа с особен поглед.

— Искаш ли да станеш граф?

— Граф? — рече младежът, във висша степен смаян. — Чичо, днес си в много добро настроение!

— Вярно е. Но това, което ти казах, не се дължи на настроение. Та тъй, искаш ли да станеш граф?

— И какъв точно граф ще ставам?

— Този на Родриганда.

— Небеса! Че такива има вече четирима! Двама стари — обявени за покойници, един млад, който иска да стане такъв, ама още не е и друг един млад, който също не е, но всъщност от дълго време минава за такъв.

— Е добре, всички те са под въпрос и ето че ти се явяваш петият, който иска да стане такъв и ще стане!

Хиларио назова имената на своите посетители и проследи хода на целия разговор. В края на изложението Манфредо възкликна:

— Та това е направо необикновено! Какво ще правиш? Надявам се да тикнеш двамата мъже при останалите! Те са си го заслужили повече от всеки друг.

— Правилно. Ще им дам аз полагаемото им се възнаграждение и същевременно ще се погрижа за мен и за теб. Тая работа ще стане още днес. Но от утре ще трябва да поверя затворниците единствено на твоя надзор, тъй като заминавам за хасиендата дел Ерина.

— Ах, за хасиендата? Какво смяташ да правиш там?

— По-късно ще узнаеш. Сега не му е времето да се говори по тоя въпрос.

— Колко време ще отсъстваш?

— Пет-шест дни.

— Дотолкова все ще се погаждам с пленниците.

— О, ще се наложи да опиташ и за по-дълго, защото веднага след връщането си пак заминавам. В рамките на десетина дена трябва да съм в столицата.

— В столицата? — учуди се племенникът. — Каква работа те води там?

— Възложена ми е значителна политическа роля. Кой знае какво ще произлезе от всичко това. Засега съм убеден, че ще е за наше щастие. Аз може би ще стана министър, а ти граф де Родриганда. Какво искаш повече?

— Вси светии, сега започвам да вярвам, че говориш сериозно, чичо! Ама как всъщност смяташ да подхванеш нещата, за да ме направиш граф?

— Много просто. Встъпваш на мястото на истинския граф.

— Който трябваше да е Мариано! А доказателствата?

— Ще ги получим принудително от пленниците, а сетне ще отстраним всички, които биха могли да ни попречат. Остави само чичо ти да се погрижи! Щом тоя Пабло Кортейо можа да направи племенника си граф на Родриганда, на мен сигурно ще се удаде по-леко. Сега върви при двамата, че да не им се стори дълго времето! Когато приключат с храненето, доведи ги долу! Аз ще ви чакам там, накъдето сега отивам, за да направя приготовленията за новите гости.

Хиларио се отдалечи, а Манфредо тръгна да изпълни повелята на стария. След няколко минути се върна при чакащите с поднос студено месо. Двамата бяха изгладнели и здравата си похапнаха. Когато се заситиха, Манфредо нареди:

— Сега ме последвайте, сеньорес! Чичо е вече в подземния затвор, за да ви покаже пленниците. Ще ви заведа при него.

— А какво ще стане с конете ни и другите неща?

— На първо време няма защо да се безпокоим за тях, пък сетне аз ще се погрижа за всичко.

Това «погрижа» означаваше да продаде конете, а багажа да присвои.

Манфредо крачеше напред по безмълвните коридори, а Ландола и Кортейо го следваха, заглушавайки по негово нареждане стъпките си. После заслизаха по едно тъмно стълбище, където Манфредо извади и запали една свещ. Преминаха през няколко подобни на затворнически килии помещения и стигнаха накрая в някакви покои; лекарят чакаше там. Той също държеше запалена свещ.

— Пристигнахте, а? — запита с почтителна любезност.

— Да, както виждате — отговори Кортейо. — Но кажете, да не смятате да прекарваме времето си в такъв зандан?

— Как ви хрумна! Само ви водя при пленниците. Едва по-късно ще отидем до вашето жилище. Елате!

Хиларио закрачи напред, Кортейо и Ландола го последваха, а зад тях тръгна племенникът. Завил зад един ъгъл, Хиларио измъкна от джоба си известната вече гилза, запали я откъм единия край, обърна се и духна силно другия. В следващия миг бе избързал далеч напред, докато племенникът му отскочи назад. Огнена струя прониза въздуха срещу Ландола и Кортейо. Те поискаха да извикат, ала от обгърналата ги пушилка тутакси изгубиха дъх и не успяха да произнесат нито дума. Миг по-късно лежаха на земята в безсъзнание.

Когато Гаспарино Кортейо дойде отново на себе си, главата страшно му тежеше и едва бе в състояние да събере мислите си. Опипа около себе си и за свой ужас констатира, че се намира в някакво изградено от камък помещение, за чийто зид бе прикован с вериги.

— О, Небеса! — извика неволно.

— А, единият се свести! — чу странично напред да казва приглушен мъжки глас.

— Заговори — добави женски, който прозвуча срещу него.

— Кой е тук? — попита Гаспарино.

— Клети затворници като теб — отговори мъжкият глас.

— Двама души ли чух да говорят?

— Аз и дъщеря ми бяхме.

— Ти кой си?

— Един злощастник. Повече не мога да ти кажа, защото не те познавам.

Гаспарино Кортейо още не съумяваше да се ориентира в положението си.

— По дяволите! Защо съм тук? — пожела да знае.

— Затворен си — гласеше отговорът.

— Затворен? Аз? Глупости!

— Попипай зидовете, хвани веригите си!

Кортейо издрънча с веригите и доколкото му позволяваха, разучи пространството край влажния зид. Напипа стомна с вода и къшей сух хляб.

— Свещени Небеса! Но това може да е само шега!

— Шега? О, не, не! Тук долу всичко си е горчива истина. Навремето ние също го сметнахме за шега. Тогава клечахме в една ужасна дупка, докато ни дадоха сетне по-свястна килия. Преди малко бяхме доведени от нея тук, където пак е лошо. Нашият мъчител каза, че ще ни докара компания, която много ще ни зарадва. Компанията сте вие, но къде остана радостта?

— Кой е този, когото наричате свой мъчител? — запита Гаспарино Кортейо.

— Хиларио. Той е и вашият.

— Докторът? О, не, той ми е приятел!

— Приятел ли? Значи и ти си му повярвал, както ние тогава. Не ти ли издуха отровен газ в лицето?

Гаспарино Кортейо все още не бе възвърнал напълно съзнанието си и способността за анализ. Отговори като някой, който се пробужда мъчително от сън. Приглушените гласове му звучаха като от гроб, а и имаше чувството, че самият той лежи в такъв.

— Хиларио не носеше свещ, когато ви докара — продължи онзи, — но разбрах, че бе той с племенника си. Кой си ти?

— Аз също не мога да ти кажа, преди да знам ти кой си. Но като спомена за още някой, кой е още тук?

— Някакъв, когото домъкнаха заедно с тебе и е прикован от дясната ти страна.

— Ах! Трябва да е Лан… — Гаспарино Кортейо се опомни навреме и продължи, поправяйки се: — Да не е моят спътник?

— Той ще е. Ще умрете с него, както и ние. Тук няма светлина, няма живот, няма милост и състрадание. Всичко тук е мъртвило и единственото, което все още храни живот, е неутолимата жажда за отмъщение.

Тогава нотариусът се изправи, доколкото го позволяваха оковите му.

— Тая работа може да се отнася за вас, но не и за мен. Аз не желая и няма да бъда затворник! — Той наблегна веригите и опита да ги разкъса. Не му се удаде, макар и да напрягаше всички сили.

— Пъкъл, Смърт и Сатана! — изруга задъхан. — В такъв случай би трябвало аз да съм плененият, а другите свободни?

— Другите? Кои други имащ предвид?

— Хиларио каза, че държи враговете ми затворени тук долу!

— Да не е сторил както при мен? Моите врагове са също тук долу. Но не мисля, че те или твоите са свободни! Който е пристъпил в тая тъмница, никога вече няма да види светлината на слънцето. Кои са враговете ти?

— И тях не бива да ти откривам. Твоите кои са?

— Аз също не мога да ти ги кажа. Никой не трябва да знае кой съм.

В този момент във влажното помещение се разнесе продължителна въздишка. Ландола се раздвижи. Вървял напред, той пръв бе поел отровата. Ето и защо по-дълго бе лежал в безсъзнание.

— Оох! — простена и се протегна.

Веригите му издрънчаха. Той чу звука и се ослуша.

— О-о-ох! — изстена отново. — Какво…какво…какво е това?

— Хенрико! Хенрико, вие ли сте? — подпита предпазливо Гаспарино Кортейо.

— Хенрико? — запита Ландола морно и провлечено. — Хенрико, да, така се казвам.

— Ах! За Бога, той е! Хенрико, вие ли сте наистина? — Кортейо преднамерено споменаваше само малкото име на Ландола.

— Хенрико? — изпъшка пиратът. — Кой, кой говори тук? Къде…къде съм?

— Аз май съм затворен, вие също.

— Зат…ворен? — изохка отново сред дрънкане на вериги. — А, какво…какво дрънчи тук? Кой ме дър…жи?

— Веригите са това, веригите!

— Веригите ли? Веригите? А-ха! Правилно! Та нали дъртият искаше да ни покаже плен…ниците, Стер…

— Тихо! — прекъсна го бързо Кортейо. — Не споменавайте никакви имена!

Ландола все още не можеше да се съвземе от упойката. Повтори като човек, който е бил хлороформиран:

— Никакви имена? Никак…ви? И защо не, Кортейо? — И ето че все пак спомена име.

— Спри! Стига! — предупреди нотариусът. Но от другата страна бързо долетя:

— Чие има беше това? Кой ме вика? — Гаспарино наостри уши.

— Теб ли? — попита. — Тук никой не вика.

— О, напротив! Това бе моето име. След като той го издаде, можеш да го чуеш и ти. Аз съм Пабло Кортейо.

В същия миг Гаспарино обтегна и напъна веригите, които издрънчаха, а костите му изпукаха.

— Пъкъл, Дявол и Проклятие! — прогърмя гласът му. — Сега разбирам всичко. И знаеш ли кой е тоя, дето спомена името ти преди малко, идвайки в съзнание? Хенрико Ландола.

Отсреща оковите на Пабло задрънкаха — сигурен белег, че е обладан от ужас.

— Хенрико Ландола! — изкряска той гръмко.

— Да, аз съм този! Хенрико Лан. Ландола, капитанът.

— Възможно ли е? И това ли още! — ревна Пабло, тресейки от ярост веригите. — А ти, кой всъщност си ти с когото изпървом говорих?

— Аз ли? Чуй и проклинай земята и всичко що пъка от живот! Моето име е като твоето. Аз съм Гаспарино Кортейо, твоят брат!

Два безумни крясъка се разнесоха — един мъжки и един женски. После отсреща настана тишина. Пабло и дъщеря му бяха изпаднали в несвяст. А от тази страна баламосаните продължиха да дрънчат вериги и беснеят.

7. Френски произвол

Често изглежда, сякаш Провидението е решило да провали благонамерените планове на Доброто и да остави злодея да се изплъзне. Но Божиите пътища не са наши пътища.

След като бе направил визитите си в Мексико сити, Курт Унгер бе възседнал коня и напуснал столицата, придружен от матроса Петерс. Достигнали с бърза езда градчето Тула, те се срещнаха там с Лешоядовия клюн и Грандприз и пътуването продължи. Курт се бе снабдил с хубави карти, а в лицето на двамата ловци притежаваше водачи, по-добри от които не би могло да има. Като преследвани Кортейо и Ландола не бяха поели по пътя, а бяха наели за водач един метис и поради лошите околни и планински пътища напредваха доста бавно. Курт яздеше по шосето, което му даваше възможност да оставя такива разстояния зад себе си, че по всяка вероятност щеше да пристигне в Сантяго преди двамата престъпници. За съжаление тази сметка се оказа погрешна.

На втората вечер Курт и спътниците му достигнаха град Симапан. Тук той се натъкна на войски. Градът бе зает от французи, които се подготвяха да се отправят под командата на един генерал към Керетаро, откъдето да стигнат през Мексико сити във Веракрус за натоварване на кораби. На север от града се бяха разположили императорските войски, които под командването на прочутия с мрачната си слава генерал Маркес на свой ред се готвеха да окупират града след изтеглянето на французите. Но дисциплината бе толкова разхайтена, че цели отряди от тях се отправиха вечерта в града да се побратимяват със своите френски бойни другари. През тази навалица трябваше да си проправя път Курт със спътниците си. Най-добре щеше да е тази нощ да остане да бивакува на открито, ала двамата ловци посъветваха да не го прави. По тоя начин биха попаднали между разпасаните и разюздани отряди, които в града иначе биха избягвали.

Само че тези мерки не се оказаха правилни. Градът гъмжеше от френски войници. Той наподобяваше червясало гърне брашно, което бъка и мърда от буболечки, червеи, ларви и акари. От вента на вента, от посада на посада[8], дори накрая от къща на къща обикаляха, без да намерят и най-малкото местенце, където да могат да разчитат на час почивка. Нуждаеха се от нея в същата степен, както конете им от фураж и вода. За щастие научиха от една стара индианка, която клечеше в парцалива мръсна риза пред разбутаната си колиба, че край града течала една й баличка, по чиито брегове се намирало достатъчно трева. Решиха да лагеруват край тоя поток.

За съжаление и тук почти нямаше местенце. Беше се настанила френската кавалерия и ето как Курт трябваше да е радостен, когато най-сетне успя да си извоюва нищожно късче земя с ширина едвам две крачки, но стигащо до потока, така че можеше поне да напои животните си. Пред, встрани, зад малката група горяха лагерни огньове, които ярко ги осветяваха и даваха да се разпознаят чертите на лицата им. Това обстоятелство не само, че разваляше удобствата и нарушаваше почивката им, ами и привлече вниманието на войниците и стана съдбоносно за тях.

Пред тях се търкаляха в тревата трийсетина кавалериста. Те опъваха силния мексикански тютюн и се развличаха с приказки за делата, които бяха извършили и прегрешили в тази страна за славата на Франция. Сред тях се намираше и един по-възрастен сержантмайор, който водеше разговора с голямо достойнство. Тъкмо бе възникнала пауза, когато дойде Курт с хората си и се настани наблизо. Сред французите се надигна лек ропот.

— Какво търсят тия типове насам? — обади се един. — Имат ли някакво право да се навъртат тук?

— Ще търпим ли цивилни сред нас? — изръмжа втори.

— На мексикански скитници не им е мястото до синовете на нашата красива Франция — додаде трети.

А четвърти пък се обърна към фелдфебела:

— Сержант-майор[9], ще го изтърпим ли? Заговореният поглади известно време дългите си рунтави мустаци й отвърна:

— Не би следвало!

— Е, тогава ваш дълг е да ни отървете от тези хора.

Тъй като старият се поколеба, един нахакан младок му рече:

— Или ви е бъз от някакви цивилни?

Фелдфебелът метна на говорителя поглед, който имаше целта да му въздейства съкрушително.

— Зелен галфон! Ти още не си носил панталони, когато аз вече бях нарамил мускета. На бърза ръка ще ти покажа как ще си плюят на петите пред мен тия цивилни.

Той закрачи към четиримата мъже. Курт почиваше в тревата, тикнал в устата си цигара. Другите трима лежаха на брега на потока и наблюдаваха конете си.

— Какво търсите тук? Ставайте и се омитайте! Старият прогърмя тези думи към Курт на испански, протегнал властно ръка. Немецът рече спокойно:

— Сержантмайор, къде ви е определена квартира за нощувка?

Въпросът възбуди негодуванието на стария. Той отвърна високо, та да се чуе надалеч:

— Каквоо? Разпитвате ме за квартирата ми? Кой ви е дал това право? И не знаете ли, че човек застава прав, когато го заговори един от героите на Негово Величество императора?

— Добре, ще стана, но си е ваша отговорността — безгрижно каза Курт. — Отбележете си обаче, че го правя в интерес на мира и повтарям въпроса си. Къде ви е определена квартира за тази нощ?

— Тая работа хич не ви интересува!

— О, и все пак! Ако вашите войски имат заповед да лагеруват тук, а на вашето отделение е посочено от коменданта именно това място, ще се отдръпна. Но ако ви е определена квартира в града, аз имам същите права като вас и оставам.

Старият погледна учудено младия мъж.

— Кой сте вие? От приказките ви направо личи, че си имате някакъв хабер от военен устав.

Около двамата и другите трима цивилни се бе образувал широк кръг от войници, които слушаха с любопитство.

— Можете ли да четете, сержантмайор — запита Курт.

— Nom d’un chien! — изруга старият. — Как смеете изобщо да се усъмнявате?

Курт отвърна невъзмутимо:

— Познавах мнозина сержантмайори, които не умееха да четат. Въпреки че бих могъл да поискам да разговарям с вашия командир, ще благоволя да говоря с вас. Ето, камарад, четете!

Той извади паспорта си, който бе изготвен на френски и го подаде на сержантмайора.

— И много ще е разумно — изръмжа старият. — Той го приближи до огъня, за да може да чете по-добре. Но едва свършил, се върна бързо, отдаде чест в права като свещ стойка и заговори, изпълнен с почтителност:

— Извинете, мосю оберлейтенант! Не бих могъл да го зная!

— Трябваше, както е редно, предварително да се осведомите. Къде сте разквартирувани?

— В града.

— При това положение оставам тук. Свободен сте! Старият се обърна стегнато и отмарширува обратно до мястото си, където седна унило. Около него започна да се шепти:

— Защо оня не си тръгна?

— Защото нямаме право да го изгоним. Той е офицер, а аз го навиках. Цяло щастие, че утре потегляме.

— Французин ли е?

— Не, немец, прусак!

— Дяволът да ги отнесе всички тях! Какъв чин има?

— Оберлейтенант.

— Само? Ха!

— Но от хусарската гвардия! И на всичкото отгоре е към Генералния щаб!

Последното вдъхна почит. Но хората все пак ги беше яд, че един стар сержант-майор е ял калай от някакъв цивилен. Събитието бързо се разнесе наоколо. Разлютени, децата на френската слава извървяха нещо като поклоннически пътеки до мястото, където лежеше немецът и до групата, в чиято среда седеше сержантмайорът. Сред тях се дотътри и един драгун, който бе участвал в боеве из северните и западните области на страната. Той се осведоми за прецедента и огледа пътешествениците.

— Sacrebleu[10]! — възкликна изненадано. — Тоя трябва да го познавам!

— Офицера? — заинтересува се сержант-майорът.

— Не другия. Онзи с големия нос! Да ме застрелят, ако не съм заставал срещу него. Видях да падат от куршумите му много наши храбреци. Това бе в сражението при Синко сеньорес[11].

Думите оказаха неимоверно въздействие.

— Какво? Враг ли е? — запита старият.

— Да. Той беше при Хуарес, американски ловец е и се нарича Лешоядовия клюн.

— Значи е шпионин! — обади се някой полугласно.

— Сигурен ли си в твърдението си? — прошепна сержант-майорът на драгуна.

— Сигурен. Ще отида да доведа и Малу, и Ренар. Те се биеха до мен и ще го разпознаят.

— Върви, синко! Стана ми ясно. Един немски офицер в цивилно облекло с някакъв шпионин на Хуарес и още други двама, които вероятно също са шпиони — ето ти улов, по-добър от кой да е.

— После ще дадем на тоя немец да разбере, че трябва да си обира крушите от водата. Но накъде! Ха-ха-ха!

— Тихо! — заповяда старият. — Тези хора не бива да заподозрят какво става, иначе като нищо ще опитат да ни се изплъзнат, а това би било много жалко.

— Да ни се изплъзнат? — попита младокът, който преди туй бе толкова припрян. — Не е възможно.

— Затваряй си човката, момче! — тросна му се старият. — Опознаеш ли някога ловците, тогава ще разбереш какво означава такъв един мъж. Ако Хуарес завоюва отново страната, то ще е само благодарение на дисциплината, издръжливостта и непоколебимата храброст на тези хора.

В този миг се върна войникът с двамата си бойни другари и съобщи:

— Ето това са Ренар и Малу. Нека видят имам ли право или не!

— Да — рече старият, — я огледайте човека отсреща с дългия нос! Вашият камарад спомена, че тоя нос ви е познат.

Двамата солдати последваха подканата. Едва погледнали Лешоядовия клюн и Ренар възкликна:

— Parbleu! Познавам го. Това е Лешоядовия клюн, прочутият американски ловец.

— Той се числи към войските на Хуарес — добави Малу. — Видяхме да падат под куршумите му някои от нашите.

— Какво? Значи го познавате? — запита сержант-майорът, който смяташе за препоръчително при такива случаи да е от сигурен по-сигурен.

— Той е! Няма никакъв начин човек да се заблуди. Който е видял веднъж това лице, за заблуда не може и дума да става, мосю сержант-майор.

— Хмм — изръмжа старият. — Положението на тия хора не е изключено да стане дяволски опасно. Познавате ли още някой от обесниците?

— Не.

— Е, в края на краищата това не променя нещата. Дългът сега ни повелява да сложим ръка на тези хора. Но тая работа трябва да стане с такт, тъй като единият от тях е офицер. Необходимо е да се доложи на генерала. За това ще се погрижа аз, а вие тримата ще дойдете с мен. Останалите не давайте нищо да се забележимо ги дръжте зорко под око!

Той се отдалечи с тримата войници, които щяха да служат като свидетели. Настъпи изпълнена с напрежение пауза, по време на която Курт така и не подозираше какво предстои на него и хората му.

Трябва да бе минал около половин час, когато се появи един ротмистър с въоръжен конвой. Сержант-майорът служеше като водач, ала другите бяха задържани при генерала като свидетели. Оставяйки конвоя няколко крачки назад, ротмистърът пристъпи към Курт, който се надигна от тревата, заинтригуван какво ли иска човекът от него. Офицерът оглежда немеца няколко мига мълчаливо и запита сетне на френски:

— Мосю, изглежда не сте жител на този град?

— Действително не съм — обясни Курт вежливо.

— На пътешествие ли се намирате?

— Да.

— Откъде идвате?

— От Германия. — Офицерът присви очи и рече:

— От Германия? Гледай ти! Вероятно искате да кажете от Австрия?

— Не, от Прусия.

— Прусия? Хм! Смятате, че това обстоятелство ще е благоприятно тук за вас?

Курт хвърли озадачен поглед на човека.

— Позволете да кажа, че не проумявам въпроса ви!

— Твърде скоро ще го проумеете. А сега ще ви помоля да ми кажете накъде води пътуването ви.

— Най-напред до Сантяго и после до хасиендата дел Ерина.

— Аха, спомням си това име. Хасиендата май се слави като превъзходно място за почивка?

— Не зная, защото никога не съм бил там.

— Каква цел преследвате с това пътуване?

— То е от чисто частно естество. Очаквам да срещна там роднини.

— Мъжете, които виждам при вас, слуги ли са ви?

— С удоволствие ги наричам скъпи свои приятели.

— А-ха! Хмм! Приятели! Единият от тях не се ли казва Лешоядовия клюн?

— Да.

— В такъв случай ще помоля всички вас да ме последвате до генерала.

Курт вдигна недоумяващ поглед.

— Какво трябва да значи това?

— Не ми е в компетенцията да дам разяснение — отбеляза ротмистърът хладно.

— Означава ли, че съм длъжен да ви последвам в качеството си на арестант?

— Не ми се иска да употребя тази дума. Генералът ме изпрати да ви отведа при него заедно с вашите спътници.

— На вашите услуги, мосю ротмистър!

— Добре! Следвайте ме!

Те тръгнаха, водейки конете за юздите, пазени от войниците и ротмистъра.

— Проклятие! За какво е всичко това? — прошепна Лешоядовия клюн на ловеца Грандприз, като изплю дъвката си и пъхна в устата си нов огромен къс.

— Кой знае! — отвърна запитаният. — Може би хранят подозрението, че сме шпиони!

— Ще бъде чуден коледен подарък, няма що! Чух войника да споменава моето име. Какво се е загрижил генералът за името ми?

— Във всеки случай скоро ще разберем.

— Е, поне ще се насладим на върховното щастие да разговаряме с френски генерал. Мътните го взели!

Пътят поведе приятелите обратно през многобройните отряди из града, додето стигнаха постройката, в която се бе установил на квартира главнокомандуващият. Бяха незабавно въведени. Неколцината намиращи се при него офицери измериха с мрачни погледи влезлите. Ротмисърът остана с хората си до вратата да държи арестантите под око. Генералът насочи вниманието си най-напред към Лешоядовия клюн, чието необикновено лице проучва няколко мига с видимо забавление. После запита на френски:

— Вашето име?

Лешоядовия клюн му кимна извънредно любезно:

— Да, да, моето име!

Генералът направи учудена физиономия и повтори на испански:

— Вашето име?

Тонът му сега бе по-рязък, ала ловецът изглежда не забеляза. Той се ухили, пропит от доверчивост към генерала и кимна:

— Разбира се, така е! Моето име!

— Човече, какво ви скимна! Искам да зная името ви! — викна разгневено офицерът.

— А-а! Искате да го знаете! Хич не го и подозирах. При въпроса си вие гледахте любовно моя нос и тъй като дължа името си на него, приех, че ви е известно. Но сега виждам, че случаят не е такъв.

— Кой сте по дяволите? От само себе си се разбира, че искам да знам как се казвате!

— О, не! Ако някой ми каже: «Многоуважаеми сеньор, бихте ли имал благосклонността да ми кажете как гласи скъпоценното ви име?», веднага ще разбера какво иска. Ама когато някой просто рече: «Вашето име?», мога само да гадая, че преследва някакво намерение по отношение на името ми. Какво, дявол знае!

Генералът не знаеше какво да мисли. Човекът пред него нагъл ли беше, или духовно ограничен? Все още съумяваше да се владее.

— Е, сега знаете, че искам да чуя името ви.

— Истинското или другото?

— Истинското.

— Истинското? Хмм! Трудно ще се уреди тая работа! — продума замислено Лешоядовия клюн.

Генералът свъси чело.

— Как така? Сигурно имате причина изобщо да не си служите с истинското! И носите фалшиво име? Много подозрително!

— Едва ли! — отвърна безгрижно Лешоядовия клюн. — Само че хората от толкова дълго не са ме наричали с истинското име, че почти съм го забравил.

— Е-е, тогава си го спомнете! Как гласи?

— Хм! Струва ми се, че се казвам Уилям Саундърс.

— Откъде?

— Откъде се казвам така?

— Не, а откъде сте! — сопна се генералът.

— От Съединените щати.

— И как гласи другото ви име?

— Лешоядовия клюн.

— Аха! Nom de guerre[12], каквито имат помежду си престъпниците. Кой ви е нарекъл така?

— Моите другари.

— Така си и мислех! Тези другари навярно са обитателите на най-задните квартири?

— Най-задните квартири? — попита Лешоядовия клюн учуден. — Никога не съм го чувал тоя израз. Звучи доста многообещаващо. Какво означава?

— Исках да кажа, че това са били хора, които се боят от дневната светлина.

— Охо! Сигурно имате предвид мошеници, крадци и друга подобна сган?

— Да — кимна генералът.

— По дяволите, пфу! Пхтзихххххх!

Той се изплю толкова близо край главата на офицера, че оня се дръпна стъписан настрана и повече изнецадан, отколкото разгневен извика:

— Какво ви хрумна! Знаете ли кой стои пред вас?

— Да — поклони се непринудено Лешоядовия клюн.

— Тогава си дръжте сметка. Та кои бяха вашите апапи?

— Апапи? Да бъда катраносан и овалян в пера, ако разбирам тая дума! Да не искате да кажете моите бойни другари?

— Да.

— Храбри момчета бяха, кадърни мъжаги, на които бе все едно дали разговарят с генерал или папагал. Ловци бяха, трапери, скватери и индианци. И трябва да знаете, че в прерията почти няма ловец, който да е без прозвище. Един го получава следствие някакво достойнство, друг — поради недостатък. Моето най-голямо достойнство е носът. Учудващо ли е при това положение, че ония дяволски типове са ме нарекли Лешоядовия клюн?

Генералът все още не знаеше как да класифицира този странен човек. Той премина към главния въпрос:

— Значи сте прериен ловец? Само с лов ли сте се занимавал винаги?

— Не само с това. Наред с лова съм ял, пил, спал, кърпил панталоните си, тютюн съм дъвчил и още различни други неща.

— Mille tonnerres de Brest![13] Да не искате да си правите шеги с мен?

— Не.

— И не ви съветвам. Познавате ли Хуарес?

— Да. Дори много добре.

— Бил ли сте се под негово командване?

— Не, само съм стрелял.

— А срещу нас заставал ли сте?

— Срещу французите? Да. Аз срещу тях и те срещу мен.

— Убивал сте французи?

— Напълно възможно. По време на сражение не можеш да търчиш подир всеки куршум, за да видиш дали е улучил.

— Участвахте ли в сражението при Синко сеньорес?

— Да.

— Познавате ли тези мъже?

Генералът посочи тримата войници, вързани тук като свидетели. Лешоядовия клюн ги огледа изпитателно.

— Да, познавам ги. Одеве ги видях на полето.

— Преди туй не?

— Не мога да се сетя. И ми е напълно безразлично.

— Тези трима мъже са ви видели при Синко сеньорес.

— Възможно е.

— Те твърдят, че вашите куршуми много добре са улучвали!

— Тъй ли? Това много ме радва. За един стар ловец е адски досадно да узнае, че е гърмял напосоки.

— Не се шегувайте! — ревна ядно генералът. — Касае се за живот и смърт!

Лицето на Лешоядовия клюн придоби удивен израз.

— За живот и смърт? Че как тъй?

— Не го ли осъзнавате и сам? В такъв случай сте достоен за съжаление заради изключителната ви недосетливост. Уличен сте в застрелване на французи. Следователно сте убиец.

— Убиец ли? — рязко запита Лешоядовия клюн.

— Да. А с убийци човек много-много не се церемони.

— Така е, дарява ги с куршум или въже — кимна траперът. — Но кой може да докаже, че съм убиец?

— Вече е установено.

— Охо! Аз съм ратник, не убиец. Сега ми просветна. Тези трима мъже са ме видели в боя, познали са ме тук и са съобщили за мен.

— Точно така. Един императорски декрет повелява да се разстрелва всеки метежник.

— Метежник? Пхтзихххххх! — Той се изплю край главата на генерала към масата, където кафявият сос угаси една восъчна свещ. Сетне повтори: — Мастър генерал, ще имате ли добрината да прочетете тая хартийка?

Измъкна от джоба си няколко документа и подаде един на офицера. Онзи го прочете.

— Виж ти! Значи сте драгунски капитан от Съединените щати?

— Да. Човек може и такъв да стане, макар да му е дълъг носът.

Генералът се престори, че не е доловил забележката.

— Това все пак не може да ви спаси. Вие сте се присъединил към една мексиканска банда.

— Армията на Хуарес банда ли е? Ето! Прочетете и това, моля!

Той подаде втори документ. Генералът го прегледа и изрече, свидайки рамене:

— От името на Хуарес ви е изготвено свидетелство за възпроизвеждане в чин капитан на доброволни ловци.

— Да, вярно е. Аз се натъкнах на Хуарес. Той имаше нужда от мен и тъй като пътят му случайно съвпадаше с моя, присъединих се към него и получих командването на рота ловци.

— Значи сте дезертьор?

— Кой го казва?

— Аз! Сражавал сте се за Хуарес, въпреки че сте офицер от Съединените щати.

— Дезертьорство ли го наричате? Дори и да съм дезертирал, то си е работа само на моя президент, а не на някакъв французин. Аз съм в безсрочен отпуск и имам разрешение от президента да се бия под командата на Хуарес. Не съм нито дезертьор, нито убиец.

— Постарайте се да промените тона! Дори да пренебрегна всичко останало, все пак си остава обстоятелството, че като ратник на Хуарес вие сте заловен в нашия лагер, а сам знаете какво означава това.

— Да не би военнопленничество?

— О, не! Нещо много по-лошо. Вие сте се промъкнал тук, значи сте шпионин!

— Охо! — провикна се Лешоядовия клюн. — Вече не съм негов ратник. Ето доказателството! — Той връчи трети документ.

— Вярно, че това е заповед за освобождаване, подписана от Хуарес — каза генералът, след като го прочете. — Само че нещата с нищо не се променят. Заловен сте в лагера, значи сте шпионин!

— При това положение всеки чужденец, озовал се в селище, в което се намират френски части, трябва да е шпионин!

— Не са ви духовити аргументите. Впрочем нямам нито време, нито желание да разговарям повече с вас. Цитираният императорски декрет гласи, че всеки, който се е надигнал срещу войските на императора с оръжие в ръка, е бунтар и се третира като такъв, което ще рече да бъде разстрелван. Вашата присъда е произнесена.

Траперът изпъна гордо снага.

— Генерале — подхвана, — вие сте поданик на императора на Франция, който признава ерцхерцог Макс от Австрия като император на Мексико, следователно за вас е валидно онова, което ще постанови Макс или Наполеон. Аз обаче съм поданик на Съединените щати, чийто президент не е признавал никога и никакъв император на Мексико. Следователно какво е разпоредил ерпхерцогът на Австрия, на моя президент и на мен е съвършено безразлично.

— Ще си покаже, че няма да ви е баш безразлично. Вие се намирате в обсега на нашата власт и ще бъдете третиран според законите, които са валидни тук.

— Само опитайте! Повдигам протест срещу всяко грубо посегателство. Моят президент ще поиска удовлетворение.

— Ха! Президент на бакали — подигра се генералът.

— Пхтзихххххх! — избълва Лешоядовия клюн една струя, която се стрелна през цялата стая и се разлетя на пръски от отсрещната стена.

— Бакали? — викна той. — Генерале, я ми кажете, защо французите си заминават от Мексико? Тоя президент на бакали съобщи на Наполеон, че повече няма да търпи нито един французин в Мексико и вашият «Велик император» ви нареди да си дигате чуковете. Значи все пак тези бакали трябва да са мъже, които не са си паднали на главата и които в Париж са принудени да уважават.

По тоя начин още никой не бе дръзвал да говори с генерала. Лешоядовия клюн стоеше пред него със самочувствие, сякаш той бе командирът, а генералът арестуваният. Ако останеше на този, той веднага би наредил да се разстреля неустрашимия ловец, ала много добре осъзнаваше силата на приведените доводи. Ето и причината да каже надменно:

— Ще благоволя да разследвам вашия случай. Засега сте длъжен да мълчите и да чакате развоя!

— Любопитен съм какъв ще е — отзова се Лешоядовия клюн.

Генералът се обърна към Грандприз.

— Как се казвате?

— Грандприз.

— Откъде?

— От Ню Орлеънс.

— Значи също поданик на Съединените щати?

— Да, първоначално, после не, сега отново.

— Как да го разбирам това?

— Аз съм ловец и живея на тексаския бряг на Рио Гранде дел Норте.

— Сражавал ли сте се под предводителството на Хуарес?

— Не.

— Какво правите тук?

— Причислен съм към хер оберлейтенант Унгер.

— А вие? — запита французинът моряка Петерс.

— Матрос съм, казвам се Петерс и изпълнявам частно поръчение в Мексико. Ето документите ми.

Това бе една както кратка, така и точна информация. Генералът прочете документите и попита:

— Но навярно и вие се числите към този хер?

— Да.

— Въпреки частното ви поръчение?

— Да. Нашите частни цели съвпадат.

— В такъв случай вероятно сега ще получа разяснение.

При тези думи той се обърна към Курт. Последният до този момент се бе държал спокойно, не давайки вид, че разговорът го засяга. Сега бе запитан:

— Вие се казвате?

— Ето легитимацията ми! — с рязка лаконичност каза Куряг. Той подаде документите си. Генералът ги прочете, задържа ги в ръка и известно време оглежда младия мъж с любопитен поглед. После запита:

— Казвате се Курт Унгер и сте оберлейтенант от хусарската гвардия в Берлин?

— Да.

— Командирован към щаба на толкова прочутия сега Молтке?

При последния въпрос на устните му цъфна иронична усмивка. Курт отвърна съвършено спокойно:

— Защо са тези въпроси, генерале? Вие прочетохте легитимацията ми. Следователно персоналните ми данни са ви известни. Всяко повторение е излишно.

— Гледай ти, та вие сте умеел да говорите с голямо самочувствие — засмя се генералът. — Този тон изглежда е станал втора природа на господа прусаците. При мен обаче не върви. Зададох въпросите, защото не хващам много вяра на вашите документи. Един офицер, какъвто искате да се изкарате, пък… шпионин!

Страните на Курт промениха цвета си, но той все пак запази самообладание.

— Генерале, вие произнесохте дума, която ви предоставя единствения избор — да докажете, че сте прав или да ми дадете удовлетворение.

— О, не толкова гордо, млади ми лейтенанте! Кажете, ако обичате, откъде идвате сега!

— От столицата Мексико.

— Посетихте ли там немеца?

— Да. Шарже-д’афер на Прусия.

— Аха! И навярно със служебен характер?

— Не, частен.

— И накъде смятахте да отидете оттук?

— Към Сантяго и хасиендата дел Ерина.

— Sacre! Към тази прочута или ио-скоро прословута в лош смисъл хасиенда. Знаете ли, че сега тя се намира в ръцете на Хуарес?

— Да.

— Това стига. Вие идвате от столицата и искате да отидете при Хуарес.

— Идвам от столицата и искам да отида до Сантяго по частна работа — отговори Курт. — По-късно вероятно ще отида до хасиендата. Кой ви е казал, че съм се запътил към Хуарес?

— Следва да се очаква.

— Предположение значи! Не мисля, че едно голо предположение е достатъчно да се оскърбява и арестува един офицер и честен мъж.

— Ще намеря доказателства — изсъска генералът. — Да се претърсят тези хора!

— Протестирам срещу подобно отношение — викна Курт възмутено.

— Протестът ви не важи. Заповядал съм и хората ще се подчинят!

Пътните чанти на пътешествениците бяха донесени, а сегне пребъркаха дори джобовете им. Колкото и да се противеше Курт на това държане, нищо не помогна.

— Даже да не сте шпионин — обърна се рязко към него генералът, — и дори да се смиля да помилвам този Лешоядов клюн, пак трябва да ви задържа в ареста.

— Защо? — поиска да знае Курт.

— Мислите ли, че ще ви пусна да отидете при Хуарес и той да научи по тоя начин какво става при нас? Ротмйстър, покажете на четиримата мъже жилището им! Останалото бъдещето ще си покаже.

Последва сприхава размяна на реплики. Четиримата пътници бяха заставени да свалят всичко от себе си, нещо, което бе абсолютно ненужно и после бяха заключени в едно помещение, от което бягството бе невъзможно. Французинът бе принуден да изтърпи твърде много. Сега започна неговото отмъщение.

На другия ден Курт и спътниците му бяха помъкнати с войските. Той се бе надявал на бързо уреждане на тази работа — напразно. Искаше да говори, настояваше за разследване — никой не го слушаше. Едва след редица дни четиримата видяха отново свободата и получиха обратно, каквото им бе отнето. Въпреки всичките си заплахи, генералът не се бе осмелил да предаде на военен съд трапера Лешоядовия клюн.

Човек може да се досети какъв гняв бе овладял четиримата мъже. Те решиха наистина незабавно да се обърнат към представителите на своите правителства, но онова, което бяха изгубили, вече не можеше да се навакса — скъпоценното време. С ярост в сърцата си казаха, че Кортейо и Ландола им се бяха изплъзнали. Какво ли не би могло да се случи от онзи ден! Размениха изтощените коне срещу по-добри и препуснаха в галоп към местността, която бяха принудени да напуснат по такъв нечестен начин.

8. Пирнеро в целта

Който вярва в Бог и Провидението, често стига до извода, че Кормчията на събитията събира техните нишки точно тогава, когато човек ни най-малко очаква и когато вече смята надеждите за изгубени.

Във форт Гуаделупа сега бе самотно. Апачите бяха заели за Хуарес граничните райони, а ловците и всички боеспособни мъже, които иначе в празници циркулираха по улиците, бяха последвали запотека. Ето защо нямаше никакво оживление из форта и като някой зъл гост бе отседнала тук скуката.

Беше късен следобед. Резидиля седеше до прозореца на пивницата, където й бе обичайното място и плетеше. Беше малко бледа, ала тази бледнина й придаваше нещо особено нежно и мило. Очите й бяха хлътнали, а на устните се бе отпечатала тиха робкост, което отнемаше нейната жизнерадост, но сякаш я правеше по-красива и женствена.

На другия прозорец седеше Пирнеро. Държеше в ръката си книга, но не четеше, а блуждаеше поглед натам, където слънцето приближаваше земния свят. Той също се бе променил. Главата му сякаш бе по-олисяла. Челото му бе покрито с бръчки, устните бяха стиснати, а очите гледаха помръкнало.

В помещението тегнеше нерадостна тишина, която никой от двамата не желаеше да прекъсва.

Най-сетне старият се прокашля.

— Хм! — обади се той. — Мизерно време! — Резидиля не отговори.

— Ама че мизерно време! — повтори след известно-време. Тя и сега толкова отговори, колкото преди.

— Ее? — викна оня гневно.

— Какво, татко?

— Мизерно време!

— Та навън е чудно хубаво!

Той тутакси извърна лице към нея, изгледа я удивено, като че бе казала нещо непонятно и изръмжа:

— Как? Какво? Хубаво ли било?

— Ами само погледни навън! — подкани красивата девойка със замечтана усмивка.

— Това правих целия ден, но нещо хубаво не видях. Ей къде е слънцето, там дърветата и храсталаците, там пък реката, няколко къщи и птици, но люде не забелязвам. Хора, които де се отбиват при мен и пийнат нещо или да купят едно друго от дюкяна, хора, с които човек може да побъбри, хора, с които да направи някоя сделка!

— А, това ли било! В такъв случай ти давам право, тъй като при нас действително няма никой — каза тя с отсянка на печал.

— Да, никакъв човек, ни един-единствен, нито пък някой зет.

При тези слова Пирнеро метна зорък поглед към дъщеря си. Тя сведе лице и по него се разпростря гъста червенина.

— Е? — подхвърли онзи. — Какво ще кажеш за думата зет? — Лека въздишка долетя откъм мястото на Резидиля. Бащата я остави без внимание и тъй като не получи отговор, подвикна:

— Е-е? Къде ти са пак умът и ушите, а? Какви старания съм полагал, за да се сдобия със зет! Знаеш ли изобщо?

— Да — съгласи се тя, колкото да не влоши настроението му.

— Тук беше онзи Малкия Андре. Един симпатичен, свестен мъж!

— Хм!

— Та какво имаш против? Човекът идеално подхождаше. Беше пивовар и имаше цели торби пълни с нъгитс. После дойде следващият.

Резидиля не попита кого има предвид. Затова той викна към нея:

— Е-ее? Следващият! Знаеш ли кой беше?

— Кого имаш предвид?

— Е, да, да, така е то! Нашего брата хвърля какви ли не усилия да доведе зет, а тя хич и не знае кой и е бил обожателят. Американеца имам предвид, дето пристигна по реката с кану.

— Лешоядовия клюн?

— Да. Той прочут скаут, пратеник на лорда. За носа нямаше какво да се грижиш. Него щяха да наследят дъщерите, а не синовете ти. Така се предават наследствените черти — от баща на дъщеря и от майка на син. А после дойде третият.

Тя сведе още по-ниско глава.

— Е-еее! — изръмжа старият. — Дойде третият! Кой беше той?

— Имаш предвид…Жерар? — изрече тя със запъване.

— Да, разбира се. Той ми беше най-легнал на сърцето. На теб?

— Да — прошушна дъщерята, позабавила се малко с отговора.

— По дяволите! Един прочут ловец! Храбрец! Силен и хубав! И при това нежен като дете и кротък като агне. И богат! Тая пушка с приклад от чисто злато. Знаеш ли само какъв къс издяла от него?

— Та нали присъствах.

— И знаеш ли още как пречука французите там горе в мансардата, макар самият да беше вече полумъртъв! Клетият! Толкова дълго вита между живота и смъртта! Беше ни голяма грижа! Нали?

— О, татко, много голяма!

— Да. Най-после, най-после надеждата бе отново тук. Знаеш ли какво си бях въобразил?

— Да?

— Че той ще ти направи предложение за женитба. — Резидиля предпочете да премълчи.

— Или поне ще се обясни в любов. — И сега не последва отговор.

— Е? — викна Пирнеро. — Нищо подобно не се случи, а?

— Не.

— Нито целувка по ръката или бузата?

— Не.

— Или леко пощипване по ръката или ухото?

— Също не.

— Гръм и мълния! Нима нито веднъж поне не ти помачка дясната или лявата ръка?

— Когато заминаваше.

— Тогава е било твърде късно. Но с очи барем веднъж не ти ли намигна?

— Не мога да се сетя.

— Хората така правят. Какво пощипване и намигане, приклещване, щипане и сръгване е падало, когато се запознах с майка ти! Ние старите я разбираме любовта къде-къде по-добре от вас младите. Тоя Жерар! Такъв фин и изискан мъж! А чак на края да ти помачка ръката. Магарето! Божичко, и това ми било зет! И не ти ли каза накъде смята да тръгне?

— О, да.

— Каквоо? Казал ти е? А на мен не? Мътните го взели? Забранявам! Разни там тайни, такива ми ти шушу-мушу няма да търпя и позволя. Че от тия скрито-покрито излиза, като че сте любовна двойка. Ти винаги си казвала, че не знаеш накъде е тръгнал.

— Знаех го.

— А-а, ама това е направо нечувано! Защо не си ми казала?

— Ами тайна беше!

— Стихии небесни! Имате тайни помежду си? Тая няма да я бъде. Никога не бих търпял подобни неща от моята дъщеря и зет. Аз трябва да знам всичко, всичко, дори колко целувки си разменяте на час. По този начин човек получава вярна и цялостна представа за картинката, което е крайно необходимо, когато поиска да сравни брака на дъщеря си със собствения. Та що за тайна е казваш?

— Не биваше да разкривам, татко, но времето, когато трябваше да се върне, отмина и сега изпитвам страх.

— Страх? Чума да го тръшне, звучи лошо! Значи начинанието е опасно?

— Да, особено като се има предвид, че той беше още толкова слаб, когато тръгна.

— Хайде казвай, за какво всъщност се касае?

— За…той искаше…о, Боже мой!

Резидиля спря посред изречението. Очите й се впериха в прозореца. Лицето й бе приело неподвижността и бледността на смъртта, ръцете й се бяха стрелнали към сърцето, където сега здраво ги притискаше. Пирнеро забеляза посоката на нейния поглед. Приближи до прозореца и погледна навън. Един конник изкачваше бавно улицата, а зад него пристъпваха четири тежко-натоварени мулета.

— Бомби, драката, събувалки за ботуши… та това е той! — изкряска съдържателят и се втурна през вратата навън.

Тогава и Резидиля отново получи живот. Ръцете й се смъкнаха, ала тутакси се стрелнаха към очите, от които рукна поток сълзи на облекчение.

— Той е, той — изхълца тя. — Слава Богу! Ох, така не бива да го виждам, не, така не!

Тя почувства, че ще се втурне ликуващо към гърдите му и ето защо побягна нагоре към стаята си.

А Пирнеро застана на външната врата и протегна ръце да посрещне ловеца.

— Добре дошъл, хиляди пъти добре дошъл, сеньор Жерар! — извика той. — Ама къде се дянахте?

— Скоро ще чуете, драги ми сеньор Пирнеро. Позволете само да сляза от коня!

Да, това беше Жерар, старият, предишният! Висок, силен и плещест, почти така исполински сложен като Стернау, той не показваше в стойката и движенията си ни най-малка следа от болестта. Облеклото му бе изпокъсано, трябва да имаше зад себе си неимоверни трудности. Но загорялото от слънцето лице сочеше свежест, а очите блясък, което не даваше да се разбере, че до неотдавна се е борил със смъртта.

Той скочи от коня и вместо да подаде ръка на стария, го притегли в обятията си, притисна го към себе си и дори го дари със звучна целувка по страната.

— Дал Бог добро! — викна щастливо. — Сърдечно се радвам, че съм отново при вас!

Такова нещо на стария още не се бе случвало. От радост и вълнение очите му се навлажниха. Той стисна крепко ръцете на ловеца.

— Наистина ли? Радвате се? Даже ме прегърнахте от радост? Дарихте ме със звънка целувка и ме притиснахте до себе си, както сте помачкал на тръгване ръката на Резидиля! Сеньор, вие сте способен мъж и имате добра душа. Бих си пожелал единствено…е, тоя въпрос пред вас човек не бива да зачеква, тъй като вие сте решил на всяка цена да останете незадомен.

— Много правилно. Но я кажете, сеньорита Резидиля добре ли е.

— Добре ли? О, за жалост не! Трябва да си е повредила стомаха, тъй като почти нищичко вече не може да вкуси. Изпосталя и линее и така стене и въздиша, така писука и се тресе, сякаш скоро ще угасне. Аз й препоръчах синапово тесто. Да наложи със синап корема си, а плешките да натрие с маточина. Но тя не слуша, преди да е станало твърде късно. Тъкмо при такива случаи му е мястото на един свестен зет да й разясни становището какво е значението на синаповото тесто и маточината, когато човек има болен или задръстен стомах.

Черния Жерар познаваше стария. На него тези думи не подействаха, както щеше да е при някой друг.

— Тя къде се намира сега?

— Вътре в салона.

— Тогава позволете по-напред да я поздравя! — Жерар влезе в коридора, отвори вратата на кръчмата и надникна. — Тук няма никой — каза той.

— Вътре е наистина — продължаваше да твърди старият.

— Ами. И къде? — попита Жерар засмян.

— Тук! Ето!

Старият дойде до вратата да покаже мястото, където бе оставил Резидиля. Но то бе празно.

— Бог знае, защо не е тук — възкликна учудено. — Излязла е, офейкала! Ама че държане! Гръмотевични бури! Какво пък всъщност толкова сте й сторил?

— Сторил? Как тъй?

— Е, ами защото хич не може да ви търпи.

— За мен е също необяснимо.

— Да, трябва да сте си развалил отношенията с нея. Когато ви видя да идвате, сякаш жлъчката й отиде в гърлото. Така я почувствах аз. Ето защо е духнала. Изобщо не ще да знае за вас.

— Жалко! Но кажете, драги ми сеньор Пирнеро, мога ли да подслоня при вас коня и мулетата си? А и товара също?

— То се подразбира.

— Но не мога да го оставя да се търкаля на открито, бих искал да е под ключ.

— О, толкова ли е ценен?

— Доста. Състои се от олово.

— Олово? По дявола, та това е добре. Оловото страшно се търси. И къде смятате да го помъкнете?

— Засега ще го оставя тук. Мислех да направя с вас една малка сделчица. Знам една оловна мина там горе в Сиера. И тъй като на първо време ще съм в, положение да се нуждая от много пари, качих се и взех толкова, че да ми стигне.

— Ее, мисля, че няма да ми предложите прекалено висока цена. Но защо са ви необходими толкова много пари?

— Хайде отгатнете, де!

— Да отгатна? Хм, я по-добре ми кажете!

— От мен да мине. Ще се женя.

От удивление старият отскочи крачка назад.

— Ще се жените? Глупости!

— О, напротив — отговори Жерар.

— И кога пък?

— В най-скоро време.

— И за коя пък?

— За една сеньорита, която живее недалеч оттук.

— Мръднал ли сте или от много акъл ви скимна да се жените?

— Е, на човек все пак му се дощява някой ден да стане щастлив.

— Щастлив? Бесовете ви взели! Та може ли човек да се ощастливи чрез женитба? Той само губи свободата и независимостта си, неговата същност и чувство за чест се провалят вдън земи, а самият все повече и повече се превръща във вещ, с която жената прави каквото й е угодно. Съветвам ви да не го правите.

— Твърде късно е.

— Никак не е късно. Пратете я по дявола! Има ли тя всъщност родители?

— Само баща, който за съжаление не иска и да знае за мен.

— Значи при всички случаи вие двамата трябва да се махнете. Ами че с тая женитба вие никога няма да имате един тъст на място. За какво всъщност се жени човек? За да си има тъст, с когото добре да се погажда.

— Принуден съм да го призная. Но както казах, вече е твърде късно.

— Еех, тогава ви съжалявам от цялото си сърце.

— Ще можем ли да наместим товара в склада? — отклони темата Жерар.

— Да. Ще повикам моите хора. По дяволите, много сте предпазлив! Дори сте ги запечатал тия торби с олово.

— Сигурното си е сигурно! Наглеждайте да не ми повредят печатите и се погрижете после за една добра вечеря!

Жерар отиде в салона, Пирнеро свика хората си и побърза сетне към кухнята да даде на дъщеря си необходимите разпореждания.

— Къде е Резидиля? — попита той старата слугиня, която беше там сама.

— Не зная — обясни запитаната, — но я чух да се качва по стълбите.

— Значи си е плюла на петите — рече той. — Хм, хич не й се сърдя. Тоя тип все пак се оказа прекалено глупав!

— Защо? — запита старицата, на която рядко се случваше господарят й да проявява към нея общителност и начаса се възползва от отдалата се възможност.

— Защото се жени — поясни онзи.

— О, Мадона, нима наистина това е глупаво? Аз в никой случай не намирам за глупост да вземеш сеньорита Резидиля за жена. Първо тя е мила, второ чаровна, трето състоятелна, четвърто…

— Първо, второ, трето и четвърто си стисни муцуната — прекъсна я той свирепо. — Та Резидиля не е тази, за която оня иска да се жени.

— Не е ли? — пребледня слугинята.

— Не. И ако е вярвал той някога, че ще му дам моята Резидиля за жена, жестоко се е лъгал. И от главата до петите да беше обсипан със злато, пак нямаше да получи дъщеря ми. Другояче съм си представял зета и такъв ще имам. Не съм възпитавал аз така изискано дъщеря си, предавайки от баща на дъщеря, че да я задомя за някакъв си ловец. Тя ще има мъж, достоен за нея.

Приказките на Пирнеро го бяха увлекли до гняв, който от дума на дума все повече нарастваше. Обстоятелството, че Черния Жерар иска да се жени за друга, бе разбило надеждите му и го бе довело до бяс, какъвто от дълго време не бе чувствал. Сега си даваше вид, сякаш онзи никога не е бил обект на домогванията му и в заключение изръмжа:

— Радвам се, че Резидиля не иска ида знае за него. Тя е драснала. Нека я оставим, където си е. Той поръча наистина ядене, но ще получи онова, което ще му занесем, макар и не с нейния изкусен майсторлък.

Ето как съдържателят се зае с приготовлението на вечерята с помощта на старата. Междувременно неговите хора подслониха животните и товара на Жерар. А той пък от своя страна пое нагоре по стълбите. Та нали горе се намираше стаята на Резидиля. Почука тихо. Едно също така тихо «Влез!» прозвуча отвътре и той се вмъкпа. Резидиля стоеше до прозореца. Красивите й очи все още бяха влажни. Той приближи.

— Сърдите ли се на моята дързост, сеньорита?

— Не — нрошушна тя.

— А, вие сте плакала?

— Малко — прошепна с полуусмивка.

— О, само да знаех защо сте плакала! — Тя не отговори. Ето защо той продължи:

— Вие сте била долу, когато дойдох?

— Да.

— И сте избягала по най-бързия начин. А и сега не отронвате нито дума за добре дошъл. Нима не знача нищо за вас?

Той го каза толкова печално, че девойката тутакси пристъпи към него и му протегна ръце със сърдечен израз на лицето.

— Добре дошъл, сеньор!

— Наистина ли? — попита ловецът, сграбчвайки отривисто ръцете й.

— Да. Сърдечно добре дошъл!

— И при все това избягахте? От мен, нали?

— Да — отвърна му колебливо.

— Защо?

Резидиля се изчерви чак до тила.

— Защото не биваше да ме видите веднага, защото…защото…о, моля ви, спестете ми отговора, сеньор!

Жерар я погледна изпитателно в очите.

— И все пак какво ли не бих дал, да можех да го чуя. Моля ви, моля, сеньорита! Няма ли да имате добрината да ми кажете?

Тя сведе главица и плахо обясни:

— Ами нали не бях сама.

— Не бяхте сама? Какво искате да кажете?

— Татко беше там.

Обхвана го радостно предчувствие.

— А защо не биваше да присъства баща ви, сеньорита Резидиля?

В този миг тя бързо издърпа ръце от неговите и обви врата му.

— Той не биваше да види колко те обичам и с каква тревога съм те очаквала!

За малко силният да се развика ликуващо от радост, но се овладя. Взе я в обятията си, притисна я към себе си и запита с тон, издаващ цялото щастие на сърцето му:

— Вярно ли е наистина?

— Да — пророни тя, облягайки глава на гърдите му, — повярвай ми.

— Резидиля моя! — Само тези две слова изрече, след което се сляха в сърдечйа прегръдка, а устните им се намериха.

— Значи наистина ме обичаш и си се безпокоила за мен? — нашепна й.

— Много.

— За бедния, обикновен ловец? За непознатия, гибелен човек, който в родината си не е бил нищо друго, освен един…

— Недей говори за това! Никога вече! Бог ти е простил! Бог ще те направи щастлив!

— Чрез теб, единствено чрез теб! — увери я той тържествено. — О, какви тревоги брах по теб! Особено в последно време. Струваше ми се, че съм протешал ръка към благо, което никога няма да получа.

— Ето имаш го! Нали съм твоя.

— Да, моя — ликуваше той, като отново и отново я целуваше. — Ами баща ти?

Закачлива усмивка се ширна по хубавичкото й личице.

— Ти се страхуваш от него?

— Да, почти!

Тя присви уста в забавно нацупване и възкликна, оглеждайки го с разширени очи:

— Ти, прочутият ловец? Ти се страхуваш от стария Пирнеро?

— Да — повтори усмихнат Жерар.

— Е, нейсе. Но ти не си сам. В мое лице ще намериш подкрепа. Впрочем нали знаеш какво мисли татко за теб. Той е буквално влюбен.

— Значи смяташ, че трябва да говоря с него?

— Да.

— Кога?

Тя се изчерви леко, после отвърна:

— Когато искаш.

Ловецът я притисна отново до себе си.

— Още днес?

— Още днес — кимна, дигайки лъчистите си очи към него.

— Благодаря ти! Преди малко вече подхвърлих на баща ти, че ще се женя. Той ме попита за коя. Отговорих му: за едно момиче, което живее недалеч оттук. И той незабавно ме посъветва да се откажа.

Резидиля се разсмя, но викна после:

— О, горко! Той смята, че искаш да се жениш за някоя друга. Сега ще е в лошо настроение. Къде е?

— В кухнята. Поръчах ядене.

— Тая работа няма да отиде на добре. Къде ще се настаниш? Ще ти бъде ли приятно да си в предишната си стая?

— Онази, в която спах навремето, съсипан от умора?

— Да — засмя се тя. — В която проучих дали прикладът на пушката ти е от злато. Устройва ли те тази стая?

— За нея мислех да те помоля.

След известно време Резидиля отиде в кухнята, където баща й домакинстваше сред купи и чинии със старата прислужница. Забелязвайки дъщеря си, запита:

— Къде беше?

— Горе в моята стая — отвърна тя.

— Качвай се бързо пак горе! Нямаме нужда от теб.

— Ама нали трябва да приготвя яденето.

— Глупости! Ние вече го приготвихме. Тоя Черен Жерар да не си точи зъбите за някакви големи вкусотии.

Резидиля знаеше на какво се дължи злостното му настроение. Тя прикри усмивката си и рече:

— Според мен, доста държиш на него, а?

— Дрън-дрън та пляс! Тия времена отминаха.

— Че защо?

— Това хич не те интересува! Къде е тоя тип?

— В неговата стая.

— Всъщност може да спи при вакуеросите на сеното. Не един мизерен джулеп е поискал да му се даде. Ето ястие, което ще му дойде добре дошло. Вместо масло, сложих лой, вместо пипер — захар, вместо оцет — мляко и наместо някое хубаво парче месо — един стар говежди дроб. Всичко това ще стои на огъня, додето загори, пък нека сетне оня си троши зъбите и се наслаждава на вкусното ядене.

— Но, татко! Какво смяташ…

— Млък, нито дума — прекъсна я той. — Който е толкова гламав да му щукне да се жени, за него и един прегорял и подлютен в повече волски дроб е деликатес, какъвто изобщо не заслужава.

Пирнеро хвана Резидиля и я избута през вратата. Тя остави това да се случи с тайна усмивка и се отправи да предупреди любимия за прелестния говежди дроб. Сетне се шмугна в салона на кръчмата до прозореца си.

След известно време влезе слугинята и започна да подрежда масата. Пирнеро надзираваше действията й, след което я прати горе да повика госта на трапезата. После се настани до прозореца, но така, че масата да му е под око. Предвкусваше физиономията, която щеше да има възможността да види.

Жерар влезе и зае мястото със сериозна физиономия. Посегна към вилицата и набоде дроба. При това се наложи да употреби доста усилия.

— Отлично — похвали, подсмихвайки се и мляскайки с език. — Какво сочно и нежно печено! Какво е всъщност, сеньор Пирнеро?

— Печен телешки дроб — отговори тоя.

— Мм, любимото ми ястие. Но студено то е десет пъти по-хубаво. Нека се вдигне за по-късна вечеря. В кобура на седлото си имам още едно парче печено бизонско филе. Поддържате ли огъня, сеньор Пирнеро?

— Не — отвърна онзи разочарован, че очакваното удовлетворение не се получи.

Жерар обаче не се остави да бъде заблуден. Отвори кухненската врата и надникна вътре.

— Та той все още буйно гори. Отивам да донеса филето. Сеньорита Резидиля, ще бъдете ли така добра да го вземете под свой надзор?

Старият стрелна дъщеря си с повелителен поглед. Заставяше я да отговори отрицателно на въпроса, но вместо това тя се надигна от стола и отвърна:

— Наистина не мога да ви откажа, сеньор макар и жалко за хубавия дроб.

— Да — рече Пирнеро. — Да яде телешкия дроб студен! Никога не съм чувал подобно нещо — ни тук, ни там в Пирна, където най-добре знаят кое как е вкусно.

Но той нищо не можеше да промени. Жерар донесе печеното, връчи го на Резидиля и тя изчезна с него в кухнята. Настъпи тишина, която никой не искаше да прекъсва. Жерар знаеше, че така старият дълго няма да издържи. Беше му известна неговата чудатост. И не сгреши, защото след пет минути Пирнеро се размърда насам-натам на стола си, след което каза, хвърляйки поглед през прозореца:

— Калпаво време!

Жерар не отговори. Ето и причината Пирнеро да повтори след минута-две:

— Мизерно време!

Когато и тоя път остана тихо, той се полуизвърна и викна:

— Е?

— Та какво? — запита усмихнат Жерар.

— Скапано време. Тая жега!

— Не е чак толкова лошо!

— Не е ли? По дяволите! Да не искате да е още по-лоша сушата?

— Преживявал съм къде по-лоша. Оттатък в Ляно Естакадо например.

— Да, ама по тия места тя хич не удисва. Видяхте ли реката? Рибите изнемогват и с хората е кажи-речи същото. Проклета страна! Но аз вече реших. Дигам си парцалите.

Изявлението дойде изненадващо на Жерар.

— Гледай ти! Наистина ли? Накъде ще тръгнете?

— Хм! Знаете ли откъде съм родом? От Пирна в Саксония. Натам заминавам.

— Каква е причината?

— Вчера получих едно писмо, от Пирна именно. Там имам един приятел от училище, който полека-лека стигнал до таен щатгерихтзамтсвахтмайстерсоберхелфер. Та тоя старши помощник има син, който бил на служба първо в железниците, после в марината и накрая при главния прокурор. Сега той е фактическият таен оберландесшпортелайнцалунгс-касенпрюфунгсфелдфебел и в писмото иска ръката на моята Резидиля.

— Хмм! Че той познава ли я?

— Щур въпрос. Такива знатни хора се женят винаги само от разстояние.

— Вие отговорихте ли?

— Да. Приех предложението за женитба и дадох благословията си.

— Доста бързичко е станало.

— И защо не? Този зет произхожда от една от най-знатните фамилии на страната. Службата му си я бива. А тук иначе кого ще вземе Резидиля? Най-много някой заклет голтак от траперите и ловците, комуто ще е приятно да си плюска сито при мен.

— Може би имате право. Моите благопожелания!

— Благодаря — изрече старият с изключително милостиво и благосклонно кимване с глава.

— Но — продължи Жерар, — щом смятате да заминавате, какво ще предприемете с имуществото си.

— Ще го продам. Предприятие като моето ще си намери човека. А и от няколкото имота, които ми принадлежат, скоро ще се освободя.

— В такъв случай сигурно вече имате купувач?

— Да.

Старият изобщо не възнамеряваше да заминава някъде, ала ядът го караше да подразни Жерар. Тоя направи най-невинната физиономия на света и каза:

— Жалко. Всъщност аз дойдох тъкмо, за да ви питам дали нямате желание да продавате.

Старият рязко се обърна към него.

— Вие?…Вие? И как пък ви хрумна подобен въпрос?

— Защото зная един купувач, комуто много добре биха дошли дюкяна и имотите ви.

— Тъй ли? Кой пък ще е той?

— Можете да го узнаете, макар и сега без всякаква полза, тъй като вече си имате купувач.

— Това далеч не е причина да премълчите информацията. Има ли човек двама купувачи вместо един, ще може да избере онзи, който предлага повече. Та кой е той?

— Аз самият.

— Вие самият? Нима смятате да се явите като купувач? Ами че вие само съдовете ми не бихте могъл да купите. Вярно, прикладът на пушката ви е от злато, възможно е също да знаете къде още се търкаля някое и друго нъгит. Имате, разбира се, със себе си няколко торби олово, но всичко това все пак е нищо пред сумата, която бих поискал.

— Хм. Може пък и да съм в състояние да платя. Колко искате?

— Шейсет и пет хиляди долара. Наброите ли ги, получавате всичко, що се намира тук, включително и складовите запаси.

Жерар поклати замислено глава.

— Хмм. Действително нямаше да е лошо! Но за съжаление не разполагам с тази сума.

— Така си и мислех! Колко всъщност бихте събрал?

— Дванайсет хиляди долара.

— Това е нищо, това не чини нищо. Само бедняци има тук. Друг момък е моят таен изпълнител. С покупката значи нищо няма да излезе, дори и да получите още няколко хилядарки за оловото, което ще откупя.

— Уви за жалост! Но кажете, как го плащате оловото?

— Според качеството.

— Тогава ми се ще да зная колко ли ще дадете за моето.

— Нека го видим!

Без дума да обели, Жерар се отдалечи. След малко донесе една от кожените торби, които бе докарал с мулетата.

— Защо тук? — попита Пирнеро. — Та тая работа можем да я свършим и оттатък в дюкяна.

— Тук или оттатък е все едно — отвърна ловецът. — И бездруго няма да купите оловото.

— Защо да не го купя? — попита този.

— Защото не бихте могъл да го платите.

— Аз и да не мога го платя! Дотолкова пари старият Пирнеро все ще има!

— Да видим! Отваряйте! — Жерар измъкна ножа си и го подаде на Пирнеро.

Старият изчегърка печата с острието, направи един напречен срез и дръпна кожата. Откри се втори, че и трети слой нещавена кожа, които Пирнеро отстрани. Сетне се наведе да огледа метала, ала тутакси отскочи като попарен.

— Та това е злато, чисто, самородно злато! Нъгитс с големина на лешник!

— Ascuas! — изруга ухилен Жерар. — Ама какви съм ги свършил! Вместо оловото май съм грабнал и опаковал моите нъгитс!

Пирнеро се бе вцепенил от изумление. Държеше пълните с нъгитс шепи пред очите си, вторачен отсъстващо в златото. Резидиля не бе изпуснала от кухнята нито дума от разговора. Сега бе дошла и стоеше удивено също като баща си.

— Взел погрешка! — извика този най-сетне. — Ради Бога! Колко тежи всъщност тая торба?

— Шейсет фунта — отбеляза ловецът.

— И всяко от мулетата ви мъкне две такива торби?

— Да.

— И кому принадлежи всичко?

— На мен.

— Човече, ами че вие сте баснословно богат! Много, много по-богат от мен!

— Напълно възможно.

— Ама кажете, откъде пък го имате това злато?

— От планините. Там горе впрочем има много повече.

— Много повече? И го казвате с такова душевно спокойствие, сякаш се касае за дръжка от глухарче!

— Pshaw! Златото не прави човека щастлив. Аз отидох да си взема малко, понеже ми е нужно, за да се оженя, както вече ви казах.

— Жалко, жалко. Не ми се сърдете, сеньор, но в случая си погаждате най-лошия номер в живота! На вас се полагаше съвсем друга жена, някоя, която барем един свестен тъст да ви доведе.

— Което е нещо ценно наистина — засмя се Жерар. — Първоначално аз действително си бях набелязал една девойка, която щеше да ми доведе тъст, ала стигнах твърде късно. Баща й я беше обещал на друг.

— Нима не ви познаваше?

— Напротив, много добре.

— Значи е някой ужасен тъпанар! Който ви познава, знае цената ви.

— Толкова ценен, колкото другия, дето ще получи момичето, все пак не съм.

— Хайде бе! Наистина ли? Че чак толкова важна птица ли е оня?

— Много важна — заяви сериозно Жерар. — Той е фактическият таен оберландесшпортелайнцалунгскасенпрюфунгсфелдфебел.

Пирнеро се отдръпна и дълго време се взира в ловеца.

— Как го рекохте? Какво искате да кажете с това?

— Какво представлява другият исках да кажа.

— Гръм и мълния! Да нямате предвид онзи от Пирна?

— Да.

— Нима сте бил хвърлил око на Резидиля?

— Да, двете дори! — Тогава старият избухна гневно:

— А годеницата ви?

— О, сеньор! Аз ви казах само, че искам да се оженя за едно момиче, което живее наблизо. Не живее ли вашата дъщеря от близо, по-близо?

— Значи шега? — изтъкна Пирнеро. — С такива вицове някой честен човек като нищо може да изпадне в крайно неприятно положение! Впрочем Резидиля изобщо не ви иска!

— Със сигурност ли го знаете?

— Да. Тя се измъкна от вас!

— Това нищо не означава. Аз я последвах и се осведомих дали е избягала от мен от омраза, или от любов.

— Глупости! От любов никоя не бяга.

— И все пак е било така. Резидиля ми каза, че ме обича и е готова да стане моя жена.

Пирнеро удари юмрук по дланта си.

— Ами всичко това минава всякаква граница! Бяга му, пък иска да се омъжи за него! Значи вие се обичате?

Лицето му внезапно бе станало друго. То сияеше от доволство.

— Да — отговориха двамата.

— Еех, ами че вземете се тогава в името Божие!

Пирнеро понечи да улови ръцете им, ала Жерар отклони:

— Благодаря, сеньор! С тай работа нищо няма да излезе! Та нали трябва да удържите думата си пред вашия таен изпълнител!

— Глупости! Такъв изобщо няма!

— Но вие все пак го казахте!

Пирнеро се намери в неловко положение, но ето че му дойде спасителна мисъл.

— Да, казах го, но само за да ви накажа, сеньор Жерар. Да не мислите, че съм такъв загубеняк и не съм ви прозрял? Аз отдавна знаех как стоят нещата между вас и Резидиля и не съм и мислил, че имате друга годеница. И понеже се занасяхте с мен, съчиних за наказание фабулата за оня тайния. А сега като си признахте, нека ви издам, че за мен сте зет, най-добре дошъл. Искате ли наистина да имате моето девойче?

— С цялото си сърце!

— А ти, момиченце, толкова ли си влюбена в мъжагата, че искаш да се омъжиш за него?

— Да — засмя се през сълзи Резидиля.

— Елате тогава до сърцето ми, деца! Най-сетне, най-сетне си имам зет! И то какъв!

Той притисна здраво двамата към себе си и после ги тикна един-друг в обятията им.

Когато щастливците седяха заедно на вечеря, на Пирнеро ненадейно хрумна идеята за сватбено пътешествие. И тогава предложи да посетят неговия шурей Педро Арбелец. При него сигурно щяха да имат и възможността отново да видят Стернау и спътниците му.

Жерар от сърце прегърна идеята. Единствената мъчнотия се състоеше, че за самия Пирнеро бе трудно да се откъсне от работата си. Но той смееше да се надява, че може да разчита на своите хора.

— Деца! — каза. — Спохождала ли ви е някога такава величава идея? Какви очи ще облещят Педро и Ема Арбелец, когато ги посетя и при това…със зет!

9. Издирването

Известно време след гореописаните събития старият хасиендеро Педро Арбелец седеше до прозореца в една от стаите си и гледаше към равнината, където неговите стада отново можеха да пасат спокойно, тъй като военните действия се бяха изтеглили на юг. Арбелец изглеждаше добре. Беше се възстановил, ала лицето му носеше отпечатъка на меланхолия — отражение от настроението на неговата дъщеря, която бе покрусена от безследното изчезване на своя съпруг.

По едно време той видя да приближават от север известен брой конници. Начело яздеха двама мъже и една дама, а отзад ги следваха няколко товарни коня, подкарвани от един мъж.

— Кои ли може да са? — обърна се Арбелец към своята болногледачка Мария Хермоес.

— Скоро ще видим — рече тази, поглеждайки също навън. — Тези хора идват към хасиендата и навярно ще подирят тук подслон.

Дошли в такава близост, ездачите смушиха конете да увеличат бързината и след малко влетяха през портата в двора. Човек може да си представи удивлението на хасиендерото, когато съгледа Пирнеро и радостта на Ема, забелязала Резидиля и Черния Жерар, когото знаеше от форт Гуаделупа. Настъпилото в хасиендата вълнение се уталожваше доста бавно, а разказите и вестите сякаш не знаеха край. Гостите бяха очаквали да заварят тук Стернау и приятелите му или поне да чуят добри новини за тях. Когато научиха, че онези отново са изчезнали, изумлението им бе безгранично. Разказал събитията от пристигането на Стернау и придружителите му до тяхното загадъчно изчезване, старият хасиендеро завърши със забележката, че трябва самият Сатана да е поел играта в ръцете си.

Жерар бе слушал, без да отрони дума. Но когато Арбелец свърши, се осведоми:

— Нищо повече ли не се е чуло за тях?

— Не.

— Но хората все пак са ги търсили?

— Сториха го, ала без успех. Дори Хуарес си даде труда да издири местонахождението на изчезналите, като натовари с тази задача Лешоядовия клюн, но и този прославен ловец не постигна нищо. Наистина, той откри и проследи дирите им до Сантяго — как е успял да се справи, не зная, — но повече нищо не постигна. В Сантяго следите прекъснали.

— Хм. Значи са тръгнали за Сантяго. Това поне е нещо, макар и немного. Трябва да се почне още веднъж отначало.

— Но кой ли ще се нагърби с издирването?

— Трябва да е мъж, който разбира от такива неща. Аз самият ще тръгна!

В същия миг се чу гласът на Пирнеро:

— Ти? Не! Моят зет няма да се впуска пак в опасности.

— Това означава да приема за безвъзвратно изгубени всички тези, които търсим и които толкова обичаме.

— По дяволите! Ама че проклета история. Те трябва и ще бъдат намерени. Но аз толкова се радвах, че си имам най-сетне зет, а сега из един път съм принуден да го заложа на карта! Какво ще кажеш по въпроса, Резидиля?

Всички погледнаха към чаровната девойка.

— Моята годеница е добра и храбра — подметна Жерар. Тогава тя му протегна радостно ръце.

— Никак не ми се иска да те пусна, Жерар, но зная, че може би ти си този, който е в състояние да постигне нещо. Върви в името Божие, но ми обещай да бъдеш предпазлив и да се пазиш!

— Не се безпокой! Вече не принадлежа единствено на себе си. Сега имам и други, свещени задължения и постоянно ще мисля за тях.

— Ето кое наричам аз реч, сякаш е написана в книга — похвали Пирнеро. — Щом Резидиля е храбра и аз ще съм. Кога тръгваш, скъпи зетко?

— За днес е твърде късно — отговори Жерар. — Вечерта скоро ще настъпи. Но утре призори се мятам на седлото. За ваше спокойствие ще взема със себе си двама вакуероси, по които бих Могъл да ви пратя новини.

В стаята си Жерар още дълго крачи напред-назад, размишлявайки, не би ли могло да има още нещо, което да го улесни при решаването на задачата. Той беше угасил свещта и отворил прозореца. Звездите блестяха отгоре и пръскаха ярка светлина. По едно време му се стори, че долавя някакъв шум. Като скитник из прериите, бе свикнал да не оставя нищо без внимание. Пристъпи до прозореца и надникна надолу. От разположения под него прозорец слизаше някакъв човек. Би могло да е някой вакуеро, поднесъл своята преданост на някоя слугиня. Но в тази къща твърде много се бе случвало вече, та Жерар да се задоволи с подобно предположение.

— Стой! Кой е долу? — викна той.

Човекът не даде отговор, а хукна бързешком през двора към оградата.

— Стой или ще стрелям!

Тъй като човекът не се вслуша и в този позив, Жерар бързо се дръпна от прозореца да сграбчи заредената си винаги пушка. Светлината на звездите не бе достатъчна да вижда все още силуета на подозрителния субект, но нали знаеше приблизителната посока, в която онзи се бе втурнал към палисадата. Той изстреля една след друга двете цеви, ала никакъв крясък не отговори. Да беше заредил със сачми, сигурно нямаше да даде погрешен изстрелл Опитният ловец обаче стреля само с куршуми, а така лесно би могло да се пропусне една толкова несигурна цел.

Двата изстрела отекнаха из цялата къща. Но той не се задоволи само с тях. В миг затъкна револверите и ножа и върза бързо края на ласото за крака на стабилното легло. Със същата бързина се спусна от прозореца в двора и още не бе минала и минута от втория изстрел, когато се метна през оградата и се заслуша за някакъв шум в нощта. Ето, вляво от себе си и съвсем не толкова далеч, долови пръхтенето на кон. Измъкна револвера и се втурна в тая посока. Но още преди да е стигнал мястото, се разнесе шумен конски тропот. Мъжът, когото искаше да залови, препусна в галоп.

Жерар тутакси спря. Да търси сега мястото, където бе стоял коня, би било голяма грешка, тъй като щеше да заличи с краката си дирите, а те по-късно щяха да са му от полза. И в двора не се върна от мястото, където бе скочил от оградата, а от друго. В случая отново се касаеше да се съхранят следите на непознатия. Обитателите на хесиендата се бяха разбудили от изстрелите. Жерар побърза да заобиколи постройката и се отправи към предния вход. Насреща му тръгна един вакуеро.

— А, сеньор Жерар — каза той, — търсихме ви и открихме, че липсвате. Хората се щурат насам-натам и не могат да си обяснят какво означават тези изстрели.

— Как би могъл човек да ги свика възможно най-бързо?

— До вратата на трапезарията виси една камбанка. Забие ли, всички ще се явят там!

Жерар последва съвета и обитателите на хасиендата започнаха да пристигат един подир друг в залата. Когато се събраха всички, Жерар разказа инцидента.

— Какво е помещението под моята стая? — попита той ха-сиендерото.

— Кухнята.

— Всичките ви вакуероси ли живеят в къщата?

— О, не. Повечето прекарват нощта при стадата.

— Някоя прислужница да остава нощем в кухнята?

— Не — поясни Мария Хермоес. — Кухнята е празна и заключена. Ключът е у мен.

— Бяха ли прозорците отворени?

— Да, за да може да се изтегли горещината.

— Допускате ли възможността някой вакуеро да влезе през нощта и да вземе нещо?

— Не. Нашите вакуероси имат всичко, което пожелаят. Не е нужно да крадат и не познавам някой, способен да го стори.

— Питам само, за да съм сигурен. Най-напред трябва да проверим дали кухненската врата е все още заключена. Побързаха към приземния етаж и се установи, че вратата не е отваряна. Мария Хермоес поиска да отключи и влезе, ала Жерар я задържа.

— Стойте! — каза той. — Трябва да бъдем предпазливи. Чакайте тук, сеньора Мария! Ние ще отидем първо да огледаме двора и видим какво може да се открие.

Запалиха фенери. Тъй като пълнеха сегиз-тогиз вода от кухненския прозорец, почвата под него беше мека. Когато Жерар освети, забеляза ясно различими стъпки на мъж, който се е качил и слязъл тук.

— Нещата си съвпадат — рече той. — Този човек не е влязъл в кухнята през вратата. Не е вакуеро, както може да се разпознае от отпечатъците. Мъжът, оставил тези следи, има малко стъпало и носи изискани ботуши. По късно ще нанеса стъпката на хартия. Не се знае дали няма да му бъде на човек от полза. А сега да вървим в кухнята!

Жерар нареди наистина да се отвори кухненската врата, ала поиска другите да останат вън. Въпросът бе да се разбере какво си е бил наумил да прави тук мъжът. Ловецът влезе и прегледа всеки инч от каменния под. После освети всички ъгли и масите и накрая нареди на Мария Хермоес да провери дали не задигнато нещо.

Тя намери всичко в обичайния порядък и каза:

— Не проумявам какво е правил тоя човек тук. Сигурно така и няма да узнаем.

— О — отзова се Жерар, — надявам се до две минути да знаем. Кой е бил последен в кухнята, сеньора?

— Аз.

— Да сте държала в ръката си някакво малко шишенце?

— Не.

— Хм. Да се сещате за някое, на което би станала тази тапа?

Жерар се наведе и вдигна малка коркова запушалка, която се търкаляше на земята в непосредствена близост до големия казан за вода. Мария поиска да я вземе и да я огледа по внимателно, ала той отклони намерението й:

— Стойте! По-предпазливо! С такива неща човек винаги трябва да внимава. И така можете да я виждате.

— Нямаме подобно шишенце — отсъди Мария.

— Хмм! — изръмжа замислено Жерар, като спря още веднъж поглед на корка. — Тапата е още влажна, но въпреки това тази част, която е била затъкната в гърлото, ни най-малко не е набъбнала. Залагам си главата, ако преди половин час не си е била в шишенцето. Непознатият я е изтървал и или изобщо не я е търсил, или пък не е могъл да я намери в тъмното.

— Какво ли ще е правил с това шишенце? Извънредно странно — продума Арбелец.

— Да се надяваме и това да узнаем — ведро отвърна траперът. Сетне пристъпи към прозореца и го огледа. — Тук се е качил. По ботушите му е полепнала кал, част от която е останала тук.

— Той освети до казана, където имаше едно стъпкано влажно парченце почва.

— Какво следва от факта, че калта лежи край казана, сеньор Арбелец?

— Че човекът е стоял до него — отговори хасиендерото.

— Правилно! Тапата също се търкаляше тук. Следователно човекът е отпушил тук шишенцето. Но с каква цел? Възможни са само два случая. Първо: Чужд човек влиза в непозната кухня с нищожно малко празно шишенце, за да го напълни от котела с вода. Какво ще кажете за това?

— Тая работа на никой няма да му хрумне. Навън тече достатъчно вода.

— Правилно! Вторият: някакъв непознат се вмъква тайно през нощта в чужда кухня, за да излее в казана шишенцето си! Какво ще кажете?

— За Бога, това е по-вероятно! — отвърна Арбелец. — Но какво може да е съдържало шишенцето?

— Е, аз огледах внимателно водата в котела. Сеньора Мария, нещо мазно да е вряло вчера в него?

— Не — отвърна запитаната. — В този котел никога не се готви ядене. Той служи само за подгряване на вода, която ни е необходима другаде. А и сме го пълнили от извора. Водата трябва да е чиста.

— Е, тук на няколко места по периферията са се събрали дребни прозрачни мазни капчици. Да се намира някое безполезно куче или котка?

— Caramba! Отрова? — извика Арбелец, който веднага схвана за какво се касае. — Донесете старата глуха кучка и две зайчета!

Поисканите животни бяха доставени. Жерар попи мазните капчици по водата с парче хляб и го даде на животните да го изядат. След две минути двете зайчета умряха, без да покажат някакви признаци на болка, а след още две минути падна внезапно като покосено и кучето. Опъна крайници и почина, без да издаде и най-малък звук на болка.

— Отрова! Наистина отрова! — разнесоха се наоколо възгласи.

— Да — потвърди Жерар. — Това е масло от страшното растение менелбале, както го наричат индианците дигьр, което означава Лист на смъртта. Често съм чувал за ужасното действие на тази отрова.

— Господи Исусе, каква низост! — извика старата Хермоес. — Влезли са да отровят някого от нас.

Ловецът поклати сериозно глава.

— Някой от нас? — повтори той. — Заблуждавате се, сеньора! Онзи, който сипва отрова в казан, от който се черпи вода за всички, няма намерение да отрови отделен индивид, а всички едновременно.

Не е трудно да си представим какво въздействие оказаха тези думи.

— Какда благодарим на Бога, дето ви прати при нас! — възкликна Арбелец, потрепервайки от страх. — Без вашата проницателност утре до един щяхме да сме мъртви. Кой може да е бил тоя човек? Кому е изгодно да погуби за един ден всички обитатели на къщата?

Жерар дигна рамене почти състрадателно.

— И още питате, сеньор? Нима не забелязвате, че са взети на мушка близките на фамилията Родриганда?

— Боже мой, да! Но никой от нас тук не принадлежи към тази фамилия.

— Но пък всички сте посветени в тяхната тайна. Стернау, двамата Унгер, другите, всички те знаеха тайната и изчезнаха. Оставаха само обитателите на хасиендата. И всички тях са искали да отстранят с един удар с помощта на менелбале, Листът на смъртта.

— Това осветлява нещата. Но кой може да е извършителят?

— Кой друг, освен Кортейо? — реагира старата Мария Хермоес.

— Кортейо — кимна Черния Жерар. — Самият Кортейо или някое негово оръдие. За мен сега остава най-главното, че са искали да изтровят обитателите на хасиендата. Аз ще заловя злодея и той ще бъде принуден да се изповяда.

— А ако не признае нищо?

— Ба! — отговори ловецът, като махна пренебрежително е ръка. — Ще ми се да видя човека, който нещо ще премълчи, когато го разпитвам. Ние хората от прерията имаме непогрешими средства за развързване на езици.

— Следователно вярвате, че наистина ще заловите тоя човек? Той има голяма преднина.

— Няма да му помогне. Сега язди същия кон, с който е дошъл до хасиендата. Животното е изморено, а аз се надявам, че ще предоставите на мен и двамата вакуероси, които ще ме придружават, най-бързите коне.

— Ще получите най-добрите ми бегачи. Но може би това нищо няма да ви помогне. Ако човекът е от околността, той ще си е у дома още преди да сте се метнал на седлото. Какво ще ви помотае тогава бързината на конете?

Жерар поклати усмихнато глава.

— Вие сте общувал много с прерийни ловци и би трябвало най-сетне да знаете, че тръгне ли някой от тях по следата на човек, оня надали има шанс да му се изплъзне. За спокоен сън вече и дума не може да става. Аз ще се подготвя за ездата. Когато се съмне, ще потърся следите.

Щом утрото почна да сивее, хората се отправиха най-напред в двора под кухненския прозорец, където Жерар сне на лист хартия точно копие от отпечатъците. Сетне се отправи с приятелите в полето към мястото, където бе чул пръхтенето и тропота на коня. Не се наложи дълго да търси. Посочи една дупка в затревената почва:

— Тук е бил вързан за колче един кон. Значи човекът носи със себе си въже с колче. Това също е отличителен знак. А сега погледнете този кактус!

Споменатото растение се намираше в непосредствена близост до оставената от колчето дупка. Арбелец го огледа внимателно.

— Хм! Не забелязвам нищо необичайно.

Другите също прегледаха кактуса, без нещо да им направи впечатление.

— Да — засмя се Жерар, — един прериен ловец все пак вижда малко повече от някой хасиендеро или вакуеро. Какво всъщност е това, сеньорес? — Той вдигна нещо от бодлите на кактуса.

— Косъм от опашката на кон — рече Арбелец.

— Какъв е на цвят?

— Черен, но все пак не изглежда да е от вран кон.

— Тук имате право — отбеляза Жерар. — Не е нито вран, нито от кафяв. Цветът му е особен, какъвто се среща само при бели коне с тъмни червеникави петна. Конят е удрял около себе си с опашка и ето как се е закачил този косъм на кактусовите бодли. Животното е бял кон с червеникави петна. То е отъпкало тук тревата, но за съжаление ясна следа не се вижда.

— Жалко наистина — изрази съжалението си и Арбелец. — Бели коне с червени петна има колкото щеш и следователно е възможна заблуда. Ако имахте от копитото такъв точен рисунък, както от ботуша на ездача, разпознаването щеше да е по-лесно.

Жерар се усмихна по свойствения си спокоен начин.

— Значи смятате, че няма да се сдобия с такъв рисунък? Погледнете, той е яздил нататък! Там е трябвало да прекоси потока и там навярно ще се намерят по-ясни отпечатъци.

Прав беше. Останалите го последваха до водата и когато стигнаха там, той им показа в меката почва на брега рязко очертани копита, които позволяваха да се преснемат на хартия.

— Така! — рече Жерар. — Събрах всичко и не бива да се мая с тръгването.

Ловецът се отправи обратно към стаята да си вземе оръжията. Резидиля дойде да се сбогува. Бързо му се удаде да я успокои, така че тя го съпроводи с цялото си доверие, когато препусна най-сетне с двамата вакуероси през портата. Той засне дирята там, където пресичаше баричката и продължи по нея с най-голяма бързина през целия ден, додето се спусна нощта и тя вече не се различаваше.

— Тук ще нощуваме — каза, посочвайки малък храсталак.

— Няма ли да е грешка? — попита единият вакуеро. — Съвсем наблизо е разположена естансията на сеньор Маркуезо. Човекът сигурно е отседнал там.

— Мислите ли? Хмм! Кой убиец ще ти отсяда, когато идва от арената на своето престъпление. В негова полза ще е да не го види никой. Впрочем ние го наближихме. Преди малко разбрах от следите, че престъпникът е отдалечен едва на час от нас. Конят му е изтощен. На заранта ще спипаме мерзавеца!

С това убеждение Жерар се изпъна в тревата да спи. На утрото, пътят бе продължен още с първия светлик. Конете си бяха починали и галопираха бодро по равнината.

Внезапно Жерар установи животното си.

— Тук е спирал — посочи той едно доста отъпкано място в тревата. — Да видим! — Скочи и прегледа почвата околовръст. — Ascuas! — викна по едно време. — Къде се намира естансията, за която споменахте вчера?

— Вдясно зад храсталаците, на десет минути оттук.

— Той се е отправил пеша натам, а се е върнал на кон. Вижте, тук е бил вързал своя за колче! Отишъл е да се снабди с кон, сетне се е върнал да си вземе ласото и е пуснал петнистия на свобода. Ето къде са следите на това животно. Те водят обратно. То е свободно. А ето дирята на другия кон — насочена е на юг, следователно в посоката, която онзи държеше първоначално. Яздете по тази следа в тръс! Аз трябва да отида до естансията. Те се подчиниха. След десетина минути Жерар видя постройката пред себе си. Скочи от коня и влезе в стаята. В един хамак лежеше възрастен мъж и пушеше цигара.

— Вие ли сте естансиерото сеньор Маркуезо? — Поздравявайки, попита Жерар.

— Да — гласеше отговорът.

— Да сте продавал вчера кон? — Човекът изскочи от хамака.

— Да съм продавал ли? Не. Но рижавият ми някъде се е заблудил. Тая заран го нямаше.

— Заблудил? Хм! Не би ли могло да е откраднат?

— Действително е възможно. Виждате ме сам, понеже всичките ми хора препуснаха да го търсят.

— Бърз кон ли беше рижавият?

— Най-добрият ми бегач.

— Проклятие! Преследвам от хасиендата дел Ерина насам един убиец. Той яздеше изтощен бял кон с червеникави петна и смятах днес в пред обедните часове да го стигна. Но щом ви е отмъкнал рижавия, трябва…

— Demonio! Значи все пак откраднат! — прекъсна го хасиендерото.

— Така е. Имаше ли рижавият някакъв отличителен белег?

— Един много гаден. Дясната половина на муцуната му беше бяла, а лявата черна.

— Благодаря! И последно да ви кажа, че отсреща при храсталаците ще намерите следата на петнистия. Ползвайте го наместо рижавия. Сбогом!

Жерар бързо излезе, скочи на седлото и препусна в галоп. Не се наложи да язди много далеч, когато забеляза двамата си спътници и скоро ги застигна. Сподели какво бе научил и обърна внимание, че сега трябва да разгърнат възможно най-голяма бързина. Вследствие трите коня полетяха напред, ала чертите на Жерар, приковал очи към дирята, оставаха мрачни. Личеше, че скоростта на уморените коне не задоволява очакванията му.

— Тоя тип е по-умен, отколкото очаквах — изръмжа той.

— Май изобщо не е спал? — попита единият вакуеро.

— Не. Откраднал е коня и незабавно е продължил. Тази заран имаше преднина от четири часа. Ние го наближаваме, но не така, че да го настигнем до свечеряване.

Оказа се, че сметката му е правилна. Обяд мина, а сетне и следобедът. Привечер, когато започна да се здрачава, приближиха Сантяго.

— Да се надяваме, че безделникът няма да язди през града — рече един от вакуеросите, — защото ще изгубим по тоя начин следите му.

— Ами. Тогава толкова по-лесно ще съберем информация за него. Впрочем аз мисля, че само ще влезе в града, но няма да излезе. Подозирам, че е негов жител. Възможно е тук да намерим решението на загадката.

Преследването продължи. Приблизително на десет минути от Сантяго се натъкнаха на един мъж, който крачеше бавно нататък край тежка волска каруца. Жерар поздрави и се осведоми:

— Колко остава още до града?

— Имате да яздите не повече от четвърт час — увери запитаният.

— Градът познат ли ви е?

— Смея да твърдя, роден съм там и там живея.

Почти целия следобед Жерар бе гледал пред себе си следите от колата. Ето защо продължи:

— Идвате от север? Срещнахте ли много народ по пътя?

— Нито един.

— Но някакъв ездач ви е задминал? Може би сте го разпознал?

— Хм — отвърна човекът, като смигна лукаво. — Да, може би съм го познал.

— Вие подчертахте думите «може би». Каква е причината?

— Ее, защото сеньорът вероятно не би желал да съм го познал. Той описа завой, за да не мине близко до мен.

— Гледай ти! Що за кон яздеше?

— Някакъв рижав.

— Но въпреки всичко вие сте го познал?

— Да, по стойката му. Така, както седеше на седлото, седи само един-единствен.

— И кой е той?

Коларят намигна пак хитро.

— Вие май много държите да узнаете. Сеньор, аз съм беден човек, а всяка услуга си иска възнаграждението.

— Ето — засмя се Жерар, като бръкна в джоба и подхвърли на онзи една сребърна монета.

— Благодаря. Сега и вие ще узнаете името. Доктор Хиларио.

— Кой е тоя човек?

— Един лекар от Манастира дела Барбара край града.

— Лекар? Аха! — трепна Жерар. — Далеч от вас ли мина?

— Немного далеч. Теренът не го позволяваше.

— Да забелязахте нещо по рижавия, по което човек би могъл да го разпознае?

— Да. Животното беше фенерлия — границата минаваше през дясната половина на муцуната.

— Благодаря. Буенас ночес!

Жерар продължи със спътниците си ездата. Хиляди мисли нахлуваха в него. Накрая се обърна към придружителите:

— Това, което узнахме, е много важно. То потвърди моето мнение, че убиецът живее в града. Отсядаме в някоя вента и оставаме тук.

10. Спасяване от затвора

Хиларио се наслаждаваше на убеждението, че неговият престъпен замисъл е успял. Той не подозираше, че има зад себе си опасен преследвач и слезе, доволен от резултата на далечната езда, пред портите на Манастира, когато се спускаше вечерният мрак. А че бе отвлякъл чужд кон, това не му създаваше никаква грижа. Тъй като бе отсъствал няколко дни повече, отколкото бе определил, бе очакван от племенника с голямо нетърпение.

— Най-сетне! — провикна се онзи, като го видя да влиза в стаята. — Хайде разправяй, за Бога, къде се забави толкова!

— Хм, не можех да знам, че ще трябва да дебна три нощи край хасиендата, преди да постигна нещо.

— И как мина?

Хиларио разказа какво бе сторил. Племенникът бе навикнал на убийства, ала все пак потръпна.

— Брр! — изрази чувствата си. — Това е ужасно!

— Защо? — подметна равнодушно старият. — Всекиму е писано да умре! Тези хора бяха сполетени от най-красивата смърт, която може да съществува. Те са се опънали кротко и са заспали безболезнено.

— Сигурен ли си също, че вече не остава никой?

— От фамилията никой!

— А другите, които знаят тайната, пък държим долу.

— Неколцина все още не. Но и те ще ни паднат. В Мексико сити все ще ми се удаде възможност.

— Кога заминаваш?

— Веднага, само да похапна.

По лицето на племенника се изписа удивление.

— Веднага? Че не си ли уморен?

— Страшно. Но изгубих цели три дни. Трябва да тръгвам. Да яздя няма да мога. От преумора направо бих рухнал от коня.

— При това положение навярно ще вземеш стария манастирски файтон?

— Да. Приготви го и запрегни пред задната порта! Не е нужно всеки да знае, че едва дошъл и пак заминавам.

Хиларио се нахрани, преоблече се и даде на племенника необходимите инструкции. Така че все пак минаха още няколко часа, преди да отпътува тайно. Племенникът остана заслушан след колата, докато скрибуцането на колелата престана да се чува. Сетне се упъти обратно към стаята на чичо си да вземе ключовете, тъй като трябваше да обслужи държаните в тайна затворници. На път за работния кабинет на стария се налагаше да прекоси предния двор. Портата все още бе отворена. Тъкмо в този момент влизаше някакъв мъж, който се насочи към него. Беше ниският, тантурест съзаклятник, промъкващ се насам с коварна усмивка.

— Доктор Хиларио вкъщи ли е? — попита.

— Не. Ах, сеньор Арастро, вие ли сте?

— Да, Манфредо. Значи чичо ти замина? Кога?

— Току-що.

— Caramba! Защо толкова късно?

— Не можеше по-рано, но все пак смята да пристигне навреме — отвърна успокоително довереникът на Хиларио.

— Дано е така. Имаш ли достъп до стаята му?

— Да, нали живея там, когато пътува.

— Да идем в нея, но без да ни забележи някой! Имам да говоря с теб за нещо важно.

Междувременно Черния Жерар бе стигнал с двамата вакуероси града и се бе осведомил за ная-добрата вента. Беше му п