/ / Language: Bulgaria / Genre:adventure / Series: Траперите „Детелиновия лист“

В долината на смъртта

Карл Май


Карл Май

В долината на смъртта

1. Оригинална прерийна поща

Бавно и предпазливо яздеше мъжът срещу малкия поток, който идваше от едно далечно възвишение. Това възвишение изглежда бе целта на ездача, защото той надигаше от време на време глава и го търсеше с поглед.

Човекът не беше вече млад и сигурно беше оставил петдесетте зад себе си. Лицето му беше обветрено, а очите гледаха бистро в далечината.

Но не само в далечината — те опитваха да проникнат и в растящите отдясно и отляво храсти. Понякога накланяше глава настрани, за да се ослуша за някакъв шум. В такива мигове държеше пушката готова за стрелба.

Така продължаваше да си язди полека. Посталият му кон изнемогваше, а и самият той изглеждаше уморен. Тъкмо минаваше край един малък храсталак и му се стори, че долови отвътре някакво шумолене. Спря коня и се заслуша — напразно. Само заблуда. Веднага след това обаче подскочи стреснато, защото храстът се размърда и от него се измъкна един мъж, при чийто вид жребецът се изправи високо на задните си крака и ездачът трябваше да положи усилия, за да обуздае животното. Ама и външността на непознатия си беше доста необикновена.

Изпод плачевно увисналата периферия на допотопната филцова шапка надничаше посред гора от невчесана четина един нос с шокираща големина. От останалите черти на лицето бяха видни само двете подвижни, умни очички, които се бяха спрели лукаво на ездача. Тялото беше напъхано в стара ловджийска шуба от козя кожа, изготвена очевидно за някоя далеч по-висока персона, която придаваше на дребния мъж вид на някое дете, навлякло като за забавление домашния халат на дядо си. Под това предостатъчно покривало надзъртаха две сухи, криви като сърп крачета, които чезнеха в чифт огромни индиански ботуши. В ръката си държеше някакво пушкало, приличащо много повече на кривак, отколкото на пушка.

— Good day![1] — поздрави човечето усмихнато.

— Good day!

— E-e, приключихте ли с диването си? Ама сте зяпнал и вие клюна като някой щъркел, който се кани да нагълта жабата с все рога, кожа и козина!

— Благодаря за осведомяването. Не знаех, че жабата има рога и козина. Освен това хич не изглеждате така апетитно, че да пожелая да ви нагризя.

Дребосъкът измери ездача с остър поглед и поклати глава.

— Къде сте оставил всъщност каруцата си?

Другият направи движение на уплаха и стрелна питащия с поглед, в който недоверието нямаше как по-ясно да си проличи.

— Как ви текна мисълта да ме питате за каруца?

— Защото имате такава, ако не се лъжа.

— Поврага! Да не би да сте говорил с негодяите?

— Не.

— Чуйте, човече, вие ми се струвате подозрителен! Отричате да сте видял негодяите, но аз искам откровен отговор, в противен случай ще ви принудя. Не си мислете, че един уестман ще вземе да пита ей така само за майтап!

Малкият се изсмя развеселен.

— Вие уестман? Pshaw![2] Не ми ги разправяйте тия! Знаете ли на какъв ми се привиждате в момента?

— Е-е?

— На достопочтен немски лесничей, който е спипал на местопрестъплението някой крадец на дърва и се готви сега да му чете конско по дълг и съвест.

— Очите ви наистина не са лоши, човече!

— Бихте могъл да престанете с вашето «човече», ако не се лъжа. В това отношение не разбирам от шега, сър!

— Не исках да ви обидя. Извинете! Но сравнението ви с немски лесничей… Кажете, какво знаете за Германия?

— Навярно повече от вас. Или пък вие… хм-м, вашият английски има силен привкус на дървесна пепел. Би било възможно наистина да сте загризал първия си биберон край Рейн или Елба.

— И си е така.

— Вярно значи! В такъв случай сте немец?

— Yes…

— Затворете си човката за това ваше глупаво yes! Когато един немец иска да говори немски, няма да ти кряска yes или oui! Аз също съм отвъд океана — продължи той на немски — Значи сме, тъй да се каже, съотечественици! Ето кунката ми… добре дошъл!

Ездачът обаче се поколеба и не плесна веднага подадената му ръка. Той измери още веднъж мъжа от допотопната филцова шапка до грамадните индиански ботуши.

— Толкова бързо тия неща не стават — рече сега също на немски. — Трябва първо да знам, че не принадлежите към мошениците, които ме обраха.

— Мошеници съм опознал достатъчно в моя живот, ама нека ме изядат, ако мога да кажа кои точно от всички тях са ви ограбили. Кога всъщност се случи тая работа?

— Преди четири дена.

— И къде?

— В една местност, която се състои изцяло от скала, гладка като плот на маса.

— Хм! Знам една такава местност, ала тя не лежи на четири, ами само на един непълен ден път оттук.

— Тогава е тя. Ние напредвахме едва-едва и често трябваше да спираме за почивка. Четири човека сме, а имаме само един кон, именно тоя тук.

— Значи на човек се пада само по един конски крак, ако не се лъжа. Но ето че си седите на клетата кранта и самият вие почти падате от седлото от умора. Я слезте и позволете на животното малко да отдъхне и щипне някой и друг зелен стрък! Двама сънародници, срещнали се в Скалистите планини, все ще могат четвърт час да си побъбрят.

— Не зная дали мога да ви имам доверие.

— Слушайте, приятелю, на някой друг за тия приказки бих забил юмрук в зъбите. Пристига си тук на някаква взела-дала кранта и не знае можел ли да се довери на Сам Хокинс! Вярно, но тези места човек не бива да има доверие никому, нито даже на някой земляк, но с мен спокойно можете да направите изключение. Няма да ви изям, хи-хи-хи-хи!

— Сам Хокинс? Вие сте Сам Хокинс? За когото съм чувал толкова много! Ето ръката ми!

— Ей най-сетне! Слизайте в името Божие!

— Ама така ще изгубя време! Тръгнал съм на лов и ако не застрелям нещо, довечера хората ми няма да има какво да ядат.

— Ако е само това, не берете грижа! Имам достатъчно припаси за вас и тримата ви спътници.

Ездачът слезе сега от коня, пусна го да пасе и седна до Сам в тревата.

— Кои са всъщност тримата души с вас?

— Жена ми, синът ми и балдъзата. Ще бъда откровен с вас и всичко ще ви кажа. Вие ме оприличихте на лесничей и аз действително съм такъв. Името ми е Роте. Имението, в което служех, попадна в чужди ръце. Получиха се търкания с новия господар. Аз имах право и го отстоявах. Той се самозабрави от гняв и посегна към камшика. Това ми дойде вече прекалено — защитих се и го смъкнах с един удар на земята. Естествено бях уволнен. При изобилието от кадри в моята професия не ми провървя да намеря ново назначение. Чаках, стараех се — напусто. Накрая ми прекипя. Синът ми отдавна вече се беше меракландисал да върви в Америката. Реших се набързо. Стегнахме багажа и потеглихме. Само че си бях представял всичко много по-лесно. Искахме да прекосим напряко страната и да стигнем до Калифорния. Закупихме няколко коли, коне и впрегатни волове, натоварихме каквото имахме и ето как стигнахме до Санта Фе. Там се натъкнахме на компания, която също се канеше да се отправи към Калифорния. Присъединихме се. Преди четири дни стигнахме до скалното плато, за което преди малко споменах. Там се установи, че съм изгубил цял вързоп завивки. Препуснах обратно и го намерих след няколко часа, но през това време се бе свечерило. Когато се върнах в бивака, керванът вече не беше там, а жена ми, синът и балдъзата лежаха вързани на земята. Малко след моето тръгване ония ги нападнали и овързали. Веднага след това безделниците потеглили. Бяха взели със себе си и моите коли.

— Разбира се, вие сте тръгнал след разбойниците?

— Да. Но не ги открих.

— Би трябвало все пак да сте намерил следите им!

— На скалистата земя?

Сам се изкиска по свойствения си маниер.

— Тъкмо един горски и ловец! Е, да де, след като коловозът не е широк и дълбок като Елба, как ли да го намери човек. Лесно за разбиране! Всичко ли изгубихте?

— Всичко освен това, което бе по нас.

— О, горко! Значи и парите?

— И тях. Те се намираха в колата, пазени от двете жени.

— Колко?

— В Ню Йорк бяхме направили обмен. Аз получих хиляда и петстотин долара, но балдъзата — осем хиляди.

— Мътните го взели!

— Да, тя е заможна или по-скоро, беше някога за съжаление.

— Аз храня голямата надежда, че пак ще си стане такава. Ние естествено ще изземем парите от нехранимайковците!

— Казвате го, като че ли това се разбира изцяло от само себе си! Та ние изобщо не знаем накъде са хванали обирджиите!

— Ще го узнаем. Ще яздим обратно до мястото, където е било извършено деянието. Там аз ще намеря дирите им и чисто и просто ще ги последваме.

— След четири дена? — попита лесничеят удивено.

— Защо не? Ако почвате там беше тревиста, повалената трева действително щеше междувременно да се е изправила и нищо да не си личи. В случая обаче се касае само за камениста земя, значи можем да се надяваме, че все още ще намерим следи. От четири дни не е имало нито някой по-значителен вятър, нито дъжд, така че дирите не са отвени или смити. Сигурно няма да бием път залудо.

— Даже да настигнем пладнешките обирници, аз пак няма да получа нищо!

— Колко бяха всъщност?

— Дванайсет.

— И сте на мнение, че трябва да се боим от тях? С тая жалка дузина се наемам само аз, ако не се лъжа. Но да се заседяваме дълго, сега нямаме време. Близките ви много ли са далеч зад вас?

— Не. Смятам, че за един час ще стигнем при тях.

— Толкова късно?

— Ами да, нали трябва да вървите.

— Аз? Хм-м! Внимавайте!

Сам пъхна два пръста в устата и изсвири пронизително. В отговор се изцвили и в следния миг от храсталака се изстреля едно животно, при чийто вид бившият лесничей избухна в гръмък кикот.

То не беше кон, а муле, но явно толкова старо, че родителите му трябва да са живели малко след Потопа. Дългите уши, които раздвижваше като крила на вятърна мелница, бяха напълно плешиви; грива вероятно отдавна вече не притежаваше, опашката се състоеше от един гол чукан, в добавка дръгливостта на животното хвърляше в ужас. Ала очите му бяха бистри като на младо конче и имаха израз, който би вдъхнал почит на познавача.

Веселостта на новия познат засегна неприятно Сам Хокинс:

— Защо се смеете, хер Роте?

— Как може още да питате? Тоя козел ли е наистина ездитното ви добиче?

— Козел? Е, да, вярно, моята Мери никога не е печелила приза за красота, но въпреки това аз не бих я заменил и за хиляда благородни жребеца. Спасявала ми е стотици пъти живота и би трябвало първо да я опознаете и тогава да съдите за нея, ако не се лъжа. Сега да възсядаме! Скоро ще настане вечер. Трябва да побързаме.

Двамата мъже яхнаха животните и ги подкараха обратно по посоката, от която лесничеят беше дошъл.

— В началото изпитах подозрение към вас — каза Роте, — понеже подхвърлихте, че съм имал кола. Още не съм ви попитал откъде го знаехте така сигурно.

— Ако се намирахте от по-дълго в прерията, хич нямаше да питате. От пояса ви се е провесил коларски камшик. Такъв е необходим на човек само когато се вози. А който се вози, има кола. Тъй ли е? Но нека не плямпаме, ами да яздим по-бързо!

Движеха се на изток и имаха в гърба си залязващото слънце, а отпред ширна савана, осеяна с отделни островчета от храсти. Сам Хокинс не мислеше, че има повод за някаква особена предпазливост, тъй като в последно време далеч наоколо не се бе мярнал никакъв индианец.

Ето защо нададе вик на изненада, когато внезапно забеляза отляво двама ездачи, от които той и лесничеят също вече бяха съгледани, защото онези бяха подкарали конете си в галоп и препускаха към тях.

— Гръм и мълния — подвикна към Роте, — чудесна историйка се забърква! Само не сваляйте, за Бога, още сега пукалото от рамото си!

— И защо пък? Мисля, че това са индианци, а вие казвате да съм оставел пушката си на мира?

— Да, определено. Виждате ли орловите пера на главите им? Те са вождове, а където се веснат такива, наблизо обикновено се намират и известен брой воини. Вождовете не яздят ей тъй сами из прерията и понеже тук са двама, може да се предположи, че се касае за някоя важна работа. Впрочем сега-засега не е необходимо още да се безпокоим. Но от предпазливост нека слезем. Правете същото, което правя и аз!

Той спря мулето, слезе и застана зад него. Едва тогава взе пушката си и зачака, докато индсманите дойдат по-близо. Лесничеят последва примера му.

Индианците продължаваха без страх да приближават и обуздаха конете си едва на двадесет крачки от белите.

— Стой, спрете — извика Сам, — в противен случай стреляме!

Червенокожите се посъветваха тихо помежду си, изсмяха се високо, което иначе не е от привичките на тяхната сериозна раса, и после единият отвърна на смесицата от индиански, английски и испански, която се говори между индианци и бели из онези райони.

— Да не би бледоликият да се страхува?

— И през ум не ни минава!

— Излез напред, за да можем да говорим с теб!

— Не знам какво бихме могли да обсъждаме с вас. Кои сте?

— Ще ти кажем.

— А-ха, премълчавате имената си? Не ви го препоръчвам. Прочее ние ще се качим отново на седлата и ще си продължим ездата.

— А ние ще последваме дирята ви.

— В такъв случай нека ви кажа, че ще ви нагостим с куршумите си, скимне ли ви да ни досаждате!

— Прерията принадлежи на всички хора. Тук всеки може да язди, накъдето си поиска.

— Какво всъщност говорите с тях? — попита Роте. — Аз нищичко не вдявам от тоя неразбираем говор.

Сам му обясни.

— Звучи враждебно — отбеляза лесничеят. — Какво ще правим?

— Аз самият съм още в неяснота. Не зная какво да мисля за тях. Команчи не са, както виждам.

— Какви иначе?

— Поуни също не. Сиуси още по-малко, защото те сега не се спускат толкова далеч на юг. Тия са си нацапотили физиономиите, вярно, ама не с бойните цветове, от които човек би могъл да идентифицира племето. Наистина не знам къде съм. Редом с жребците си имат и два свободни, оседлани коня, каквито иначе никой вожд не води със себе си.

Сам Хокинс пристъпи сега иззад мулето си и закрачи към индианците с пушка в положение за стрелба. Те също бяха слезли и идваха към тях — лесничеят беше последвал примера на Сам, готови всеки момент да стрелят. На разстояние пет крачки едни от други двете партии спряха.

— Дошли сте да изпушите с нас лулата на мира? — попита Сам.

— Може и да я изпушим с теб — отвърна онзи, който бе говорил преди малко. — Искаш ли да седнеш при нас?

— Да.

Четиримата насядаха по двама едни срещу други с пушки напреко на коленете. Оглеждаха се изучаващо.

Двамата вождове бяха с почти еднакви фигури — дълги и мършави, с жилести крайници, изцяло облечени в бизонова кожа. Бяха свързали косите си в кичур със закрепени в него вождови пера. Чертите им не можеха да се различат, тъй като живописта бе дебело нанесена по лицата.

— И тъй, какво искате? — попита Сам Хокинс. — Защо задържате ездата ни?

— Искаме да знаем имената ви.

— Аз се казвам Даниел Уилърс, а спътникът ми — Айзък Болтън.

— Аз пък съм Ревящия бик — произнесе вождът с достойнство.

— А аз — обади се другият също така гордо — съм Танцуващата мечка.

— Никога не съм чувал имената ви.

— И ние вашите още не. Сигурно не ловувате от дълго из тези местности.

— Тази прерия ни е позната, ала ние сме мирни ловци. Не ходим на лов за слава и известност, а за бобри и бизони.

— Запознавали ли сте се и с други ловци?

— С неколцина.

— Може би сте се срещали и с един, който се казва Сам Хокинс?

— Не.

— При него трябва да има и други двама — дълги и тънки, като прътовете на някоя типи. Дали тези трима ловци не са ви приятели?

— Не.

— Това е много добре. Иначе щяхме да ви убием!

— Че тоя Сам Хокинс враг ли ви е?

— Да. Той пречука няколко наши братя.

— Вие от кое племе сте?

— От племето на поуните.

При това съобщение Сам Хокинс изпита някакво неприятно боцкащо усещане под кожата на главата си. О, не, не под кожата на главата, защото дребният трапер от много години носеше вече перука — в една битка с индианци му бе взет скалпа, след което те го бяха оставили да лежи, смятайки го за мъртъв. И тези индианци бяха също така поуни. Нищо чудно, че сегашната среща възкреси по най-жив начин тогавашното събитие.[3]

— Откъде знаеш, че Сам Хокинс се намира в тази местност? — продължи да подпитва малкият.

— Неговите приятели ни го казаха.

— Кои приятели?

— Те се наричат помежду си Дик и Уил.

— Съобщили са ви го, макар да сте техни врагове, а те негови приятели?

— Така е.

Веждите на трапера се свиха, но само за миг. Беше силно угрижен за приятелите, ала прикри мислите си.

— Значи сте се срещнали с тях?

— Да.

— Те сега къде са?

— Препуснаха напред, не знам накъде.

— И вие сега търсите тоя Сам Хокинс?

— Да. Мислехме, че може да си го видял.

— Не съм го виждал, но с този мой спътник сме заедно едва отпреди няколко часа. Той е бил по-дълго в тази местност и може би го е срещнал. Да го питам ли, понеже той не знае вашия език?

— Питай го!

Това бе целил Сам Хокинс. Искаше да говори със спътника си, без да събуди недоверието на индианците, сега му се отдаваше възможност да постигне целта си. Той направи неангажирана физиономия и му каза на немски:

— Овладейте се! Намираме се в голяма опасност. Придайте си замислен вид, като че искате нещо да се сетите! Погледнете към тези типове приятелски, макар да имаме всички основания да им пожелаем да отидат по дявола.

— Защо?

— Те ме търсят, за да ме очистят. Вече са убили двамата ми най-добри приятели. Твърде умни са наистина, за да ми го кажат, но аз току-що забелязах, че техните пушки принадлежаха на моите другари. Те са си ги присвоили.

— За тая работа трябва да заминат по дяволите!

Но при тези думи лесничеят погледна любезно индианците и им кимна приятелски — преструвката му се удаде отлично.

— Те са поуни. Негодяите ще узнаят какво значи да пречукаш приятелите на Сам Хокинс. Наблюдавайте ме внимателно! Когато ви кажа думичката «сега» ще грабна пушката на единия и в същия миг вие трябва да вземете тази на другия. После скачаме, отстъпваме няколко крачки назад и насочваме пушките — те ще имат тогава само ножовете си и няма да могат да излязат насреща на огнестрелните оръжия. Само физиономия да направят, че искат да се бранят и ги гръмваме. Смятате ли се за способен да направите това, което ви казвам?

— Естествено.

— Внимавайте значи добре!

Сега Сам Хокинс се обърна отново към двамата вождове:

— Да. Той го е видял тук.

— Тук? Не е възможно. Тук няма никакви следи освен вашите и нашите.

— Е-е, та тъкмо сред тях е следата на Сам Хокинс.

— Не те разбирам.

— Веднага ще ме разбереш… Сега!

Двамата посегнаха към пушките на индианците, грабнаха им ги, отскочиха няколко крачки назад и ги насочиха към тях. Но дебело омазаните лица на червенокожите не изразиха никаква изненада — те останаха преспокойно да си седят, сякаш нищо не се бе случило.

— Така, кучета, сега ви имам! — извика Сам Хокинс заплашително.

— И ние теб! — отвърна един от вождовете с безметежен тон. — Мислите ли, че двамата вождове са сами? Зад нас, в онзи храст, се таят наши воини. Необходимо е само да дигна ръка и куршумите им ще ви проснат на земята.

— Проклятие! — изруга Сам, мятайки кос, угрижен поглед към храсталака отсреща.

— Свалете оръжията! — заповяда червенокожият. — В противен случай сте изгубени!

Сам сведе пушката.

— Мислите, че ме е страх от вас? — изграчи той. — Тук страшно се лъжете! Ще ви покажа, че даже цяла тълпа червени войни не ме плаши. Аз съм Сам Хокинс, когото търсите.

— Знаем го. Но ти не си само това, ами и нещо отгоре.

— И какво пък?

— Един хлапак без очи и уши. Освен това ни сметна за много глупави, мислиш, че червените мъже не разбират езика на бледоликите? Ние чухме какво се уговори с твоя спътник.

Сам направи слисана физиономия.

— Та това беше немски!

— Да. Ние разбрахме какво му предложи. Посъветва го да ни грабне пушките.

— Индиански вождове, които разбират немски? И това още не беше ми се случвало, ако не се лъжа.

— Ти наистина си едно голямо магаре. Трябваше барем по пушките да ни разпознаеш!

Сега говорещият отведнъж придоби един безкрайно познат глас.

— Всички добри духове! Та това всъщност… вие сте… о, вие, богохулни шмекери!

Лесничеят Роте стоеше с неподлежаща на описание глупава физиономия и опипваше озадачен пушката си.

— Мен да не познае! — ухили се Уил Паркър и протегна дългите си крайници.

— И мен! — прибави Дик Стоун, превивайки се от смях.

— Е-е, не е за чудене наистина — защити се Сам Хокинс ядосано. — Една овца винаги изглежда досущ като коя да е друга. Тези тоалети, кичура с орловите пера, дебелото мазило по лицето и… и, да, как стигнахте до идеята за тоя маскарад?

— Маскарад? Pshaw! Това сега е официалният ни костюм. Събрахме се по много приятелски начин с един поунски вожд. Което ще рече, сиусите го бяха пленили и искаха малко да го поизпекат на кола на мъченията. Ние го освободихме и отведохме по живо по здраво до неговия вигвам. В знак на благодарност получихме като дар тези два индиански костюма редом с четирите коня, които виждаш тук. Старите си дрехи увихме грижливо в две завивки, които добрите поуни също ни отпуснаха, и ги пристегнахме на конете.

— Но по тия места е опасно да се движиш като индсман.

— Понякога да, понякога — не. Ние ще бъдем ту червенокожи, ту бледолики, изцяло според ситуацията. Та по тая причина маскарадът!

— Е, бойс[4], още начаса ще ви издействам една добра възможност! Ще изиграем една дяволия, за която тоя бал-маске е съвсем подходящ. Да седнем! Ще ви обясня накратко.

Толкова враждебната преди малко сцена сега се превърна в миролюбиво съвещание.

Срещата на тримата трапери бе още един пример за изострения усет към нещата, с които хората в Дивия запад са свикнали да действат. Сам Хокинс просто беше определил някакво си място в прерията, където искаше да се срещне отново с Дик и Уил и те действително се бяха намерили — без път и пътека, без компас и часовник.

— Какво ще кажете по въпроса? — попита Сам, когато приключи с доклада си по ограбването на лесничея Роте.

Уил Паркър повдигна рамене.

— Яздим след мошениците и им отнемаме плячката. Та това се разбира изцяло от само себе си! Пита се само как да го подхванем. Ти имаш ли някакъв план?

— Още не. Трябва да изчакаме да видим как и къде ще се натъкнем на тях. Засега нека не си прекарваме времето в безполезни приказки, а да потегляме, та час по-скоро да пипнем между пръстите си обесниците…

Сам Хокинс подкара мулето си в галоп и лесничеят Роте тайно се удивляваше как дръгливият «козел» умее да «гълта» пътя под нозете си.

Слънцето беше вече залязло. Ездачите стигнаха най-сетне до една открита прерия, където на значително разстояние околовръст нямаше никакви храсти. Там Сам Хокинс съгледа три отделни точки, които се движеха по права линия от изток насам.

— Това са моите хора — каза лесничеят. — Вървят доста бързо, за да се срещнат с мен още преди да падне мракът.

— Препуснете към тях! Биха могли да се изплашат, като видят непознати отдалеч. Ние ще ви чакаме тук.

Само след две минути Роте стигна при своите. Те бяха уморени, ала добрата новина ги накара да забравят всяко изтощение.

— Нашите приятели сигурно са гладни, ако не се лъжа — каза Сам Хокинс, когато всички се бяха събрали и фрау Роте и сестра й поискаха да се впуснат в благодарности. — Тук ще направим малка почивка. Аз имам един хубав къс еленова плешка, която тази заран опекох на огъня. Ще стигне за всички ни. Утре ще застрелям друго печено.

Те насядаха във високата мъхната и ароматна бизонска трева и започнаха да се хранят.

Сам Хокинс се унесе в размишления как би могъл да спести на двете жени, несвикнали с лишенията на прерията, напреженията и опасностите.

— Най-добре ще е — каза той — да потърсим на жените някое скривалище, докато се върнем от похода си. Не мислиш ли, Уил?

— Хм-м! Нека малко да посмятаме. Грабежът е извършен преди четири дена. Колко часов дневен преход може да се направи с волски фургони?

— Осем или девет.

— Значи един преход от около трийсет часа, който ние, в случай на нужда, можем да вземем за един ден. Днес вече няма как да се открие някаква следа. Твърде тъмно е, но ние трябва още през нощта да стигнем до мястото, където е било извършено деяние. Там ще лагеруваме, за да си отпочинат конете. С настъпване на утрото, да се надяваме, ще намерим дирите и, ако ги последваме веднага, до вечерта ще можем да настигнем негодяите. Ти как мислиш, Сам?

— На същото мнение съм. Но тези лейдис! В една такава езда като утрешната те не могат да вземат участие, това е ясно. Но за днес не можем да ги освободим от качването на конете.

— Що се отнася до това — обади се лесничеят Роте, — те няма да ни създават големи грижи. Не са ездачки наистина, но по време на скучното пътуване с колите те сядаха от време на време за разнообразие на седлото. Ето защо съм убеден, че поне няма да паднат.

Младият Роте носеше вързопа завивки, станал толкова злополучен за фамилията. Те бяха застлани върху седлата, така че жените се сдобиха с меко и удобно място за сядане. После продължиха ездата.

Пътят не беше дълъг, тъй като лесничеят със своя «кон за четири души» не бе изминал голямо разстояние. Мери на Сам Хокинс се оказа достойна за индианските коне на Дик и Уил и бе удивително с каква лекота изхвърляше назад старите си пищяли. Единия от запасните коне яздеше синът на лесничея, а двете жени си споделиха втория.

Още преди полунощ стигнаха до арената на нападението. Лагерът скоро бе стъкмен. Вражески индианци или ловци не се предполагаше да има наблизо, така че бе запален огън, край който ограбените още веднъж разправиха подробно какво бяха преживели на това място.

По този повод бе споменато името Джак. Точно в него нямаше нищо фрапиращо, тъй като под това име в Щатите не се водеха един и двама, ала въпреки всичко Сам се осведоми с обичайната си бдителност:

— Джак? Що за коса имаше този мъж? ’s death![5] Да не би накрая да излезе пък и Кървавия Джак?

— Той беше! — извика младият Роте. — Сещам се, че веднъж двама от спътниците му говореха за него. Вероятно смятаха, че никой не ги слуша, и го нарекоха Кървавия Джак.

— Luck-a-day![6] Той ли е? Е-е, нека Бог се смили тогава над него, ако не се лъжа.

— Доста лютичко май звучи — отбеляза лесничеят. — Познавате ли го?

— Него да не познавам! Преди известно време ние тримата си имахме малко работица с него. Той е опасен момък и се тъкмеше тогава да нападне една плантация. Ние обаче го надхитрихме и беше пленен с цялата си банда. Отведоха пасмината във Ван Бурен, за да ги дадат там под съд. Неколцина били оправдани и те се възползвали от първата възможност да измъкнат през нощта и останалите от кафеза. Кървавият Джак естествено веднага се захвана със своя занаят. Когато пратиха хора след него, той се измъкна и дълго време нищо не се чуваше за него.[7] Сега научавам, че той бил този, който ви е ограбил. Е, той сигурно ще си го получи, хи-хи-хи-хи!.

След като се нахраниха — този път от запасите на Дик и Уил, бе определен редът на стражата. Всички останали си легнаха да спят.

По едно време Сам Хокинс се събуди — някой го разтърсваше. Пред него стоеше Уил с пребледняло от ужас лице. Според положението на звездите трябва да бе някъде около два часът.

— Какво има? — попита Сам, търкайки очи. — Още не е време за тръгване, ако не се лъжа.

— Сам, пушките са изчезнали.

Тази новина незабавно го изправи на крака.

— Да не си мръднал? Не виждаш ли, че държа Лиди в ръката си?

— Да, но нашите! — извика с жалобен глас Уил. — Вечерта ги изправихме опрени една на друга, а сега ги няма.

— ’s death! Правиш си нескопосани шеги!

— И на ум не ми идва. Стоях си там отсреща на скалния блок на пост и когато времето ми изтече, и поисках да събудя Дик, забелязах липсата на пушките.

— Уил, Уил, какво трябваше да преживея с тебе! Ти стоварваш позор върху цялото ми възпитание. Оставил се дангалакът да му свият пушкалките по време на пост! Ти си и си оставаш един грийнхорн, ако не се лъжа.

Другите се бяха събудили от доста високо водения диалог и ги отрупваха с въпроси. Сам Хокинс даде знак за мълчание.

— Лягайте бързо на земята да не предлагате цел! Дано само конете си още да имаме! Останете спокойно да лежите и чакайте завръщането ми! Аз ще се промъкна до животните.

Проснал се плътно към земята, Сам Хокинс изпълзя в нощта. Но още след няколко секунди чуха гласа му.

— Какво е това? Я елате насам!

Те побързаха да отидат. На разстояние от около петнайсетина крачки бяха изправени наедно липсващите пушки, а на върха на пирамидата изпъкваше някакъв бял лист.

— Какво означава тая работа? — попита Уил.

— Веднага ще узнаем — отвърна Сам и посегна към бележката. — Вземете си пушките, аз ще отида да хвърля едно око на конете!

Той се прокрадна нататък и се върна в бивака едва след продължително време.

— Всичко си е съвсем наред — извести. — Конете са там и не забелязах никакъв човек. Heavens[8]… ако бяха врагове! Душите ни щяха да се намират вече на седмото небе, ако не се лъжа.

— Виждаш, Уил, какви можеше да ги забъркаш с твоята немара — изръмжа Дик.

— Не дрънкай! — защити се Уил. — И ти нямаше да чуеш нищо. Нечувано, наистина, да се промъкне някой посред нас и да ни задигне пушкалата. Типът, който е успял да го направи, е майстор. Но враг със сигурност не е.

— Ама защо пък не се е показал? — възрази Дик.

— Това и за мен е загадка — рече Сам, поклащайки глава, — но ще си я изясним, кога огледаме хартията. Тук все още има малко тлееща пепел. Раздухай я, Дик, и сложи няколко клона!

Когато пламъкът запращя, Сам приближи хартията към светлото и се зачете. Навярно не му беше лесно да разчете думите, понеже бяха писани с молив и на тъмно. Но после скочи с радостен вик, сви длани като рупор около онази област на гъсталака от косми, където се предполагаше да е устата му, и извика със силен глас, който сигурно се разнесе на една английска миля в нощната тишина:

— Halloo, sir, halloo! Thank you very much! (Еей, сър, еей! Благодаря ви много!) Изплашен, Дик Стоун подскочи и сграби Сам Хокинс за раменете.

— Да не си откачил, Сам! Ами че с твоето реване ще ни обесиш всички индианци от Скалистите планини на врата!

— Нямай грижа! Там, където са тези, които имам предвид, всички индсмани духват! Преди малко много ми се щеше да зашлевя Уил, това е вярно, но сега нещата са различни. След като вече зная кой ни е погодил тоя номер, мога да му простя. Ако тези двамата поискат, всички ви ще отнесат от огъня, без да се усетите. Наострете уши! Вие имахте най-знатната визита, която човек тук в Далечния запад изобщо би могъл да има, ако не се лъжа.

Той седна отново, за да поднесе още веднъж бележката към пламъците.

— Чуйте значи и се дивете! Тук е написано едно голямо и ясно — внимание, лейдис и джентс! — тук е написано едно голямо и ясно — внимание, лейдис и джентс! — тук е написано едно голямо и ясно «Винету», а до него чета…

Като изхвърлен от пружина скочи дългият Уил.

— Винету! — изкрещя. — Това е нещо съвсем друго! Наистина ли е написано така?

— Не ме прекъсвай! Написано е! Но писмото е писал друг.

— Кой? — настоя Уил, когато Сам Хокинс отново направи ораторска пауза и се наслади на ококорените очи на жените и двамата Роте. — По-нататък!

— Никога няма да станеш добър уестман, Уил, ако не съумяваш да обуздаваш любопитството си — каза неодобрително. — Първото, на което трябва да се научи един прериен скитник, е търпението. Как съм могъл да издържа до днес с вас, като от тая хубава добродетел…

— Как нижеш ги като някой проповедник от Солт Лейк Сити! — изръмжа Уил. — Впрочем неучтиво е от твоя страна да оставяш дамите толкова дълго да чакат!

— Отдавна да съм свършил, грийнхорне, ако не ме смущаваше непрекъснато. Другото име има в dark and bloody grounds[9] също такава стойност като това на Винету и…

— Олд Шетърхенд? — извикаха Дик и Уил като от една уста.

— No. Но един, който е също толкова прочут и който също като Олд Шетърхенд е седял със Сам Хокинс и вас край някой и друг лагерен огън, ако не се лъжа. Олд Файерхенд!

— Дявол го взел!

— Олд Файерхенд? — провикна се Уил. — Good luck![10] Това действително са най-прочутите мъже, които се срещат из Запада. Тогава хич не е за чудене, че ни поднесоха така изискано!

— Винету? Олд Шетърхенд? Олд Файерхенд? — попита Роте. — Аз съм едва от скоро в Запада, ала съм чувал все пак да величаят техните имена. Бих се радвал да можехте да ми кажете нещо повече за тях.

Сам Хокинс примигна доволно.

— Винету е вожд на апачите, воин, спасител, борец и закрилник като никой друг. Най-умният индсман, който някога съм срещал и който спокойно може да излезе насреща на най-добрия уестман. И горко на белите, ако Винету стигне някой ден до идеята да застане начело на всички индиански племена! Той е още млад, но има само двама сред уестманите, които биха могли да се мерят с него: Олд Шетърхенд и Олд Файерхенд.

Лесничеят Роте се наведе към трапера и докосна хартията, която Сам държеше високо в ръка като нещо много драгоценно.

— И този прославен Файерхенд е написал бележката?

— Предполагам — отговори Сам. — Не познавам почерка му, но отдолу стои неговото име.

— И този велик Файерхенд ви е приятел? Сам поглади брадата си.

— Ако не се лъжа — изхихика. — Той познава Запада като линиите на дланта си. Двегодишните индиански дечурлига са екзалтирани от него, побелели дядовци и баби разказват за него. Той е силен като гризли и все пак момче по душа. Идва и изчезва като дух. Някога не оставя следа, и даже човек да намери някоя диря от коня му, то тя из един път престава, като че ездач и животно са политнали към небесата. Заявявам ви, аз се считам за уестман и то не от най-лошите, ала с тях двамата не мога да се равнявам!

Уил Паркър се размърда неспокойно.

— Ще имаш ли най-сетне добрината да споделиш с нас какво в крайна сметка е написано в бележката ти? Щом като Файерхенд и Винету са ни написали посред нощ спешно писмо, то сигурно ще искат и да го прочетем!

Сам се приведе към огъня и зачете:

«Яздете точно на северозапад, четири часа… тясна долина, три акации на входа… вътре колите… двама мъже стража… другите на юг, за да ограбят Палома Накана… най-предната кола лявото задно колело пари заровени… поддържайте занапред по-добър караул… биха могли всички ви да очистят.

Олд Файерхенд… Винету»

Дик и Уил поклатиха глави.

— Да го смята ли човек за възможно? — каза Уил удивен. — Наистина ли ги има тези думи на хартията?

— Ето, прочети сам!

Сам му поднесе бележката.

— Задръж си спокойно хартийката! Бих предпочел с петдесет индсмани да се сборичкам, отколкото с три букви! С индсманите може и да се оправя, ама с драсканиците положително не. Но чуй, Сам, работата ми се струва все пак невероятна!

— Защо?

— Първо, защото тези типове са били скрити само на четири часа път оттук. Толкова дълго те все пак не биха се заседели!

— Не знаеш причините им.

— И второ, защо ще ти заравят парите. Човек си ги пъха просто в джоба и си ги съхранява у себе си!

— Pshaw! Обесниците са потеглили на грабителски поход. Не знаят дали той ще им се удаде. Не излезе ли успешен, подхвърлят се на опасността да изгубят онова, което носят в себе си. По-умно е следователно да го заровят.

— Значи се каниш да последваш тоя писмен съвет?

— Естествено! При това е от голямо предимство, че няма да се налага да търсим скривалище за нашите лейдис. Четири часа те все ще издържат на седлото. Можем значи веднага да ги вземем с нас.

— Но защо тези двамата действаха така потайно? Защо не ни събудиха и да ни направят съобщението си?

— Имали са си своите причини.

— И откъде знаят всичко това?

— То си е тяхна работа. Впрочем още не сме приключили със записката. Тук четем: «Другите на юг, за да ограбят Палома Накана»? — осведоми се лесничеят.

— От известно време се заговори за нея — отвърна Сам. — Била млада, момиче с изключителна красота, бяла, но почитана от индсманите като богиня. Ние тримата ловувахме все на север, от дълго не сме идвали на юг и по тая причина още не сме стигнали до нея. Но сега се надявам, че ще я видим. Тя е издигнала вигвама си, където си граничат териториите на команчите и апачите. Тези две племена открай време са били смъртни врагове. Жилището на Палома за тях обаче е свещено. Там, където се намира красивата девойка, земята е неутрална — команчите идват от изток, апачите — от запад, за да я почетат и отрупат с дарове. Преди две седмици се срещнах с един скаут[11], който беше ходил при нея и ми описа пътя дотам. Тя живее с баща си в една някогашна мисия. Попитах за името на мъжа, ала не можах да узная нищо друго, освен че тя го наричала Па, а той нея — Елми, ако не се лъжа.

— Ей — обади се тогава Уил, — името ми се струва много познато. Не се ли казваше така младата лейди Уилкинс от Уилкинсфийлд, където преди време се срещнахме с Уолкър Хопкинс и така кротичко го оставихме да ни избяга?

— Да, младата лейди се казваше така. Беше дяволски красиво девойче.

Виждайки питащите очи на двамата Роте и жените, той ги осведоми за приключението в Уилкинсфийлд.

— Ох — въздъхна състрадателно фрау Роте, — клетото момиче! Не сте ли чули как е завършила историята?

— Лейдис винаги искат да знаят как е завършила историята — засмя се той. — Тази тук имаше лошо продължение, ала тя още не е накрая си, ако не се лъжа. И тъй, плантаторът Уилкинс изгубил делото срещу съседа Лефлър. Трябвало да бъде затворен за дълг и той взел, че стрелял по Лефлър. Образувало се следствие за опит за убийство и той побягнал с дъщеря си Елми. Немският надзорник — Адлер май се казваше — още преди туй бил изчезнал, никой не знаел накъде. Това е всичко, което мога да ви съобщя.

— И тази Палома е лейди Уилкинс? — попита лесничеят напрегнато.

— Ето че питате повече, отколкото Сам Хокинс е в състояние да ви отговори. Може би е тя. В Дивия Запад се разиграват понякога какви ли не странни неща.

— О, Боже! — възкликна жената. — И сега мерзавците искат да ограбят тази Палома като нас? Не бива да го допускаме! Трябва да я предупредим и да й помогнем!

— Тя има най-добрите закрилници, каквито изобщо може да има тук човек: Винету и Олд Файерхенд. Но ние сигурно ще й направим все пак едно посещение. Скаутът така добре ми описа нейното местожителство, че няма начин да не го намеря. В момента лагеруваме северно от Сиера да лос Мимбрес. Ако яздим още половин ден на юг и я прехвърлим на запад, ще стегнем до Сиера дела Ача, която изпраща водите си предимно на юг. Там горе на Ача има едно прекрасно, обградено от стръмни скали езеро — Тътлиш-то[12], на чийто бряг преди повече от десет години се бях счепкал веднъж с команчите. Те считат територията за много свята, понеже там погребват своите прочути вождове. По тая причина не търпят там горе никакъв бледолик и аз бях радостен, че отървах кожата само с няколко ръгвания от нож, ако не се лъжа. На брега на езерото се издигаха постройките на някаква католическа мисия, които вече не бяха обитавани. Там била установила Палома своето жилище.

— Какво означава всъщност думата Палома?

— В действителност пълното име гласи Палома Накана. Двете думи са от езика техуа. Първата означава гълъбица, а втората — гора, девствена, вековна гора. Двете заедно значи: Гълъбицата на вековната гора. Защо това момиче е наречено така от индианците, наистина не зная. Може би ще научим.

— Забравяте, че ние искаме да отидем в Калифорния.

— Най-добрият път оттук за Калифорния минава през Сиера дела Ача! Знаем също, че Гълъбицата на вековната гора е в опасност и наш дълг е да се погрижим за нея.

— Браво! — извикаха двете жени.

— Реално погледнато ненужно! — възрази Уил. — Да не си мислиш, че Олд Файерхенд само ни е подхвърлил съобщението за надвисналата над Гълъбицата опасност. Той при всички случаи вече е на път към нея. Може би ни е оставил това писмено известие единствено за да не бъде задържан от нас и да успее бързо да пристигне там.

— Много вярно. Но тъкмо защото Олд Файерхенд е на път за нея и Винету е с него, искам да отида и аз. Ще ми се още веднъж да видя тези двама мъже. Ясно, дългуч?

— Да и ти, както винаги, имаш право!

— Не мислите ли обаче, че ще е по-добре, ако дремнем още един час, а? Конете ни са по-умни от нас — лежат си в тревата и си почиват, а ние седим и плещим, като че ли утре е празник. Захлопвайте зъркелите и си бъбрете наум!

Стражата застъпи и скоро другите потънаха в дълбок сън.

2. Гълъбицата на вековната гора

С настъпване на утрото компанията беше вече отново на крак. За жените мястото върху коня бе приготвено възможно по-удобно за сядане. Сутрешната закуска скоро бе отминала и тъй като козметиката в Дивия Запад не отнемаше много време, то слънцето още не беше се изкачило на небосклона, когато малкият отряд вече бе в движение — право на северозапад, както съветваше бележката.

Сам Хокинс яздеше начело. От неговите остри, умни очички не се изплъзваше и най-дребното нещо, заслужаващо внимание. Въпреки това той все по-често поклащаше глава. Докато другите яздеха направо, той запозна да прави в галоп отклонения на двете страни и когато се върна веднъж от един такъв безрезултатен разезд, каза:

— Вярвах, че ще открия следите от колите, ала уви. Ако Олд Файерхенд не ни бе дал указание, щяхме да стоим като теле пред шарени порти.

Така продължаваха нататък и нататък. Очите на Сам бяха приковани към земята. Бяха яздили може би в продължение на два часа, когато той внезапно спря.

— Уил, виждаш ли нещо?

— Не, нищо освен трева.

— Хм-м! Ако не се лъжа, имам я сега следата! Я погледни назад и напред! Нищо ли не откриваш по свежата трева?

— Изсъхнали стръкове! Това ли ти е следата?

— Естествено. Тези стръкове са били изскубнати, в правилна линия. Лежат най-отгоре в права като опънат конец посока. Ако всичко това не ме подвеждайте са отскубнати с нещо, имащо прилика на гребло. И това гребло е малко по-широко от колата. Извън тази ширина не е отскубнат нито един-единствен стрък.

— Good Luck! Имаш право — съгласи се Уил.

— Тези типове са имали на всяка кола по един такъв греблоподобен инструмент — продължи Сам. — Вие всъщност би трябвало да го знаете, хер Роте.

— Знам наистина. Те си бяха заръчали тези железни гребла да им ги изработят в Санта Фе.

— Били са окачени зад колите и са се влачили, за да изправят стъпканата от колелата и копитата трева, нали?

— Така е. Предводителят каза, че било заради индианците, за да не можели да открият следите ни.

— Нехранимайкото се е боял повече от белите, отколкото от червените. Той още в Санта Фе си е наумил да ви измами. Е, сега за щастие вече имаме следата. Бележката правилно ни е насочила. Бодро напред!

Конете като че бяха заразени от радостното настроение на господарите си — толкова пъргаво галопираха. Прерията започна да се изпъстря с храсталаци. Теренът постепенно се възкачваше, появиха се и отделни дървета. Отстрани се показа едно възвишение. Сам Хокинс препусна нагоре да се огледа. Когато се върна, беше доволно ухилен.

— Още десет минути и сме там. Но трябва да направим обход. Следва да се очаква, че при входа на долината има пост или че онези ще се скитат из местността. Ето защо предлагам да заобиколим хълма и да се приближим от друга посока. Елате, да свърнем наляво!

Те се отклониха, насочвайки се така, че да яздят край подножието на хълма. От другата страна сега видяха планината, в която по-рано някоя широка река бе издълбала долината. Сега тя беше малка и тясна, едва ли можеше да се нарече нещо повече от поток. По бреговете му растяха гъсти храсти, които създаваха възможност да приближат долината, без да бъдат съгледани оттам.

— Това е добре — отбеляза Уил. — По този начин лесно ще можем да изненадаме псетата.

— Искаш да кажеш да се поразтъпчем преспокойно през входа до долината? Такова предположение може да направи само някой грийнхорн като тебе, ако не се лъжа. Та нали се разбира от само себе си, че двамата бушхедърси, за които споменава Олд Файерхенд, ще са взели известни предохранителни мерки. В какво се състоят те, сигурно можеш и сам да прецениш. Или не ти стига малкото пипе за тая работа?

— Представи си! Мисля, че единият от постовете стои на стража при входа на долината.

— Че нали аз вече го казах. Той ще е притаен там зад някой храст или скала, където не можем да го видим. Но пък той ще ни забележи и ще ни прати от своето сигурно скривалище няколко куршума. Спътникът му ще чуе изстрелите и на свой ред ще се скрие, за да ни посрещне както подобава. Ето как ще бъдем очистени кротко и мирно от конете.

— Значи искаш да проникнем от някоя друга страна в долината?

— Разбира се. Ако имаш очи, ще видиш ей там отсреща вляво гората. Можем да я достигнем за по-малко от четвърт час. Намерим ли се веднъж сред дърветата, никой не може после да ни забележи. Следваме окрайнината на гората и приближаваме така отстрани до планинския рид. Яздим ли после нагоре по него, ще се явим под прав ъгъл на долината. Напред!

Подкараха в тръс към гората. Периферията й описваше един завой, който граничеше с планинското възвишение — целта на тяхната езда. От тази страна то не беше стръмно, така че спокойно можеха да яздят нагоре по склона.

Много скоро видяха отгоре долината.

Тя делеше възвишението наполовина, като двете половинки се свързваха в края на клисурата чрез стръмна скална стена. Там не съществуваше никаква възможност за спускане, още по-малко с коне. Но напред, към входа, страните на пролома бяха по-малко недостъпни и обрасли с храсталак.

— Погледнете — каза Сам, — точно така е, както предполагах. Връзваме тук горе крантите и се спускаме. Дамите не са ни необходими — те могат да останат тук, закриляни от техните кавалери. Ние тримата — Дик, Уил и аз — засега сме достатъчно. Когато работата бъде вече опечена, ще изсвиря три пъти остро. Тогава идвате и вие с лейдис. Конете ще дойдем да вземем по-късно.

Роте изрази няколко опасения, но в крайна сметка се подчини на разпорежданията на Сам.

Тримата уестмани скоро стигнаха до едно място, откъдето можеха да обходят с поглед предната част на долината. Колите бяха там. Воловете пасяха, а в отсамния край, близо до фургоните, някакъв мъж седеше край един огън и печеше на шиш голям къс месо.

— Виждате ли човечето? — попита Сам. — Добър момък! Приготвя ни закуската симпатягата, хи-хи-хи-хи! Няма нищо по-скъпо от приятел, на когото можеш да разчиташ! Чуйте го! Изсвири!

— Да. Това се отнася за другия.

— Естествено, стара овча главо! Или мислиш, че за нас, а? Гледайте, ей го къде приближава и неговият камарад! Хайде, да слизаме и да си получим нашия пай от печеното!

Сам продължи да се спуска и двамата го последваха. Трева и мек мъх заглушаваха стъпките им. Прикритие намираха зад храстите. Така тримата ловци стигнаха в пълна тишина досами двамата бушхедърси.

Скрити зад един гъст храсталак на не повече от пет-шест крачки от тях, те без усилие можеха да слушат разговора им.

— Изскачаме ли? — попита Уил шепнешком.

— Още не. Може да кажат нещо, което ще ни е от полза да знаем. Нека изчакаме!

Сам имаше право.

— Знаеш ли — поде онзи, който беше пекъл месото, — няма защо да си усложняваме нещата. Тук стража не е необходима. Аз повече няма да ти кисна там отпред. Излягам се после тук и го удрям на сън.

— Ако главатарят се върне и го забележи, ще си получим надлежното наказание.

— Да, тоя Джак сегиз-тогиз се държи като истински робовладелец. А пък само на нас трябва да благодари, че не бе провесен на няколко метра височина. Изглежда го е забравил. Във Ван Бурен навремето щеше дяволски да го стегне яката, ако не бяхме му помогнали да офейка от кафеза.

— Това е вярно. Ама и ние самите я бяхме забатачили здравата и ако някой можеше да удостовери нещо срещу нас, сега нямаше да седим тук! Само да срещна някога оня проклет трапер, ще има да ме помни!

— Да. Та нали той бил виновен за всичко, както по-късно чухме. Подслушал ни в гората, където уж бяхме сигурни и ненаблюдавани. Падне ли ми някой път в ръцете, ще го заколя като прасе, а от маста му ще си направя стеаринови свещи. Може да бъде уверен в това.

— И аз ще му тикни палци в очите!

— Всъщност беше много непредпазливо от страна на Джак да ни оставя тука.

— Да не би да се каниш да духнеш с тежките возила?

— Не, през ум не ми минава. Но с другото бих могъл да си плюя на петите.

— Няколкото хиляди долара не биха изтраяли дълго. Тогава би трябвало да се откажем от всичко, което биха донесли от Синята вода. Любопитен съм дали ударът ще успее.

— Защо да не успее? Джак е хитър и умен. Ще натоварим тук плячката и се пръждосваме после навътре в Аризона!

— При Уолкър?

— Да. Сигурно и с него ще направим някоя такава изискана далавера. Той е кадърен тип! По онова време в Уилкинсфийлд за малко и той да се прости с живота. Нали бил буквално обсаден от оня крастав копой Сам Хокинс, преди да отидем в колибата на черния Боми!

— Не го разбирам тоя Детелинов лист! Че каква им е файдата на тия тримата, дето ни цепят далаверите? Ех, де да знаеха, че той сега е в Прескът и на това отгоре гъбав с пари! Щяха тозчас да потеглят, та да му направят една визита. Нагла сган, която все си пъха носа в работите на другите хора! Да се надявам, че ще срещна тримата още веднъж. Иска ми се да си доведа на чисто сметките с тях.

— Те са тук! — прозвуча в този момент зад тях.

Двамата обърнаха уплашено глави. Сам Хокинс, за когото току-що бяха говорили, стоеше там с радушна усмивка и весело примигващи очички, удобно подпрян на цевта на своята Лиди. Те го зяпнаха като привидение.

— Good morning, mesch’schurs![13] — ухили се той. — Не зейте така широко зурли, де! Или от радост по мен получихте схващане на устата? Хи-хи-хи-хи!

Единият скочи бързо и измъкна ножа си. Другарят му стори същото. Сам поклати усмихнато глава.

— Не си правете труда! Я първом огледайте двамата мъже, които ви държат на мушка!

В този миг Дик и Уил се появиха от дясната и лявата страна на храста. Държаха пушките до бузите си, готови за стрелба.

Двамата бушхедърси останаха неподвижни, без думица да обелят.

— Е-е, какво ще кажете по въпроса? — поощри ги Сам. — Говорете, иначе ще ви поразхлабя малко зъбите!

— Индианци!

— Хайде, хайде, очите ви май не са от най-добрите. Тези двама господа не са индианци, ако не се лъжа. Те са добри бледолики, които временно само са се понамацали малко, та да ви поразтъжат. Вие с такъв копнеж желаехте да ни видите. А ние сме учтиви люде. Не обичаме да караме някой да ни чака.

— Върви по дявола!

Те осъзнаха, че съпротивата е безполезна и извърнаха глава настрани.

— Стой! — ухили се Сам. — Няма да ни се изплъзнете. Който помръдне от мястото си, ще получи куршум!

— Проклето куче!

Единият направи дълъг скок, за да се озове зад фургоните и под тяхно прикритие да достигне другата страна на долината. Неговият спътник го последва. Но куршумът е по-бърз и от най-бързия бегач. Прокънтяха два изстрела и двамата обесници се сринаха на земята.

— Е, на, получихте си го! — отбеляза Сам. — Защо сте толкоз глупави, от нас да искате да се отскубнете! И въобще благодарете на Бога, че постъпихме така милосърдно! Получихте куршум само в краката. Следващият път ще се целим по-високо.

При тези думи той откачи ласото си и закрачи към лежащите на земята нехранимайковци. Ранените се отказаха от безполезната съпротива, която само би влошила положението им и се оставиха да ги превържат и вържат.

— Така! — подхили се Сам. — Тоя въпрос е уреден. Сега бихме желали да узнаем какво всъщност търсите в тази красива местност. Кому принадлежат колите?

— Наши са! — отговори единият.

— И кой пък ги докара дотук?

— Ние.

— Само вие двамата?

— Да.

— В такъв случай сте успели да свършите майсторска работа, за което направо ви завиждам. Само двама души съумяват да се справят с толкоз волски впрягове! И никой не ви помогна?

— Не.

— И нито даже Кървавия Джак?

— Не познаваме мъж с такова име.

— Е, де, дечица, я не ставайте за смях! Погледнете оня хубавичък волски камшик там. Уил, я иди го донеси! Нека опитаме дали ще способства за подсилване паметта на тези господа.

Уил донесе камшика. Той беше сплетен от здрави ремъци, подобен на онези, които по-рано често са били в употреба при карането на шейна.

Двамата разбраха, че Сам Хокинс не се шегува и когато камшикът пристъпи в действие, заявиха, че са готови да признаят истината.

— Добре. Но не се ли вразумите, ние ще го сторим. Та как викате, стоят работите с Кървавия Джак? Той къде се намира сега?

— На лов. Имаме нужда от месо.

— И той отиде да го снабди от Синята вода?

Двамата мъже замълчаха.

— Виждате, че ние хич и не се нуждаем от вашето признание. Вие двамата имате прекалено деликатна съвест, та затуй няма да настоявам да издавате вашия обичан главатар. Едно обаче страшно ми се иска да узная. Вие споменахте някой си там Уолкър. Откъде всъщност знаете, че се намира в Прескът?

— Джак го каза.

— И от кого го знае той?

— От един вестоносец, когото Уолкър му беше изпратил в Санта Фе.

— Каните се да правите с него далавери. От какво естество?

— Не знам, това е работа на Джак.

— А може би също и малко наша, ако не се лъжа. Сега ще ви оставим на мира, вие изсипахте над нас цялата си чистосърдечност, затова няма да ви измъчваме повече, ами ще вземем да хвърлим едно око на вашето печено.

Сам изсвири три пъти пронизително и седна после непринудено край огъня. Дик и Уил последваха примера му. Те се нахвърлиха на месото и се престориха, че въобще не чуват приближаващите зад тях крачки — идваше лесничеят с хората си.

Безделниците се изплашиха немалко при неговата поява. Жената на Роте и балдъзата му веднага побързаха към колата си, за да установят какво още от имуществото им е налице.

— Е, надявам се, сега сте наясно с положението — подхвърли Сам на пленниците. — Тук стои лесничеят, вашият обвинител. Нека той произнесе присъдата ви! Какво ще речете, мастър Роте?

— Аз не съм кръвожаден и само искам да си взема отново имуществото. Освен това виждам, че нехранимайковците са ранени. Те са наказани достатъчно.

— Според законите на саваната те си заслужават смъртта. Но след като вие не го желаете, ще ги пуснем да си вървят накъдето им видят очите. Ние обаче трябва да им дадем да отнесат нещо за спомен. Ще наброим на всеки по двайсет и пет хубави удара. Това извънредно много ще допринесе за излекуването на раните им. Но аз може би ще проявя готовност да им опростя ударите, ако ми отговорят откровено на един въпрос. У кого са парите, които задигнахте на тези хора?

— Не знаем за никакви пари.

— Охо! Те са се намирали тук в колата.

— В такъв случай са у Джак. Той претърси фургона, не ние.

— Добре, тогава честно и почтено ще си получите двайсет и петте. Да бяхте казали истината, щях да ви отменя наказанието.

Сам потърси някоя мотика. Откри в една от колите и я подаде на лесничея.

— Копайте при лявото задно колело на първия фургон! Там ще намерите вероятно парите — прибави на немски.

Той се върна при пленниците, наблюдавайки с вътрешна радост тяхното изумление, когато лесничеят започна да копае, докато жените и синът следяха с напрежение работата.

След късо време Роте нададе радостен вик. Той извади на бял свят един конски чул, в който бе увита голяма кожена торбичка.

— Я донесете нещото насам! — каза Сам. — Нека видим какво се крие вътре.

Торбичката бе отворена. Беше пълна с пари. Сумата възлизаше над дванайсет хиляди долара.

— Помислих си го! — ухили се дребосъкът. — Тоя Кървав Джак е бил така любезен да пъхне вътре и своите пари. Е, това ще са лихвите, които изплаща, ако не се лъжа. Мастър Роте, ето че парите отново си дойдоха у вас. Приберете си ги и в бъдеще бъдете по-внимателен!

Сега бе проведено съвещание какво да правят с пленниците, фургоните и съдържанието им.

— Ще вземем с нас каквото можем, без да претоварваме конете си — постанови Сам Хокинс. — Всичко друго ще изгорим, включително и колите. На тези разбойници нищо не бива да влезе в полза.

— Ама не можем ли да вземем колите с нас? — попита лесничейшата.

— Невъзможно!

— Ами че тогава аз ще изгубя всичко, моите красиви кревати, бельото…

Фрау Роте бе принудена да се примири.

Една от колите съдържаше дрехи, муниции и провизии. Всичко, което можеше да бъде взето, бе опаковано. С помощта на няколко завивки за жените бяха стъкмени меки седла. След това събраха фургоните наедно и го подпалиха.

Докато огънят изпълняваше своя дълг, пътниците останаха в долината. После се приготвиха за потегляне. Сам Хокинс се обърна към двамата бушхедърси.

— Не искаме да загинете окаяно. Ето защо ви оставяме оръжията и няколко куршума. От глад няма да умрете. Тук тече вода, а там има впрегатни животни. Ако застреляте някой вол, ще има да ядете, колкото ви душа сака. А сега трябва да ви раздам обещаните двайсет и пет удара, та да нямате повече претенции към нас.

Двамата все още вярваха, че Сам само иска да ги сплаши, ала Дик и Уил вече приближаваха, отрязали няколко хубави, гъвкави пръчки.

Жените се отдалечиха, за да не гледат наказанието, но мъжете останаха. Дик и Уил се заеха с изпълнението на присъдата и си свършиха отлично работата. Двамата разбойници понесоха с безмълвен гняв наказанието, но при последния удар единият изскърца със зъби:

— Живота вие ни подарихте… ние го запазваме, за да си отмъстим!

— Не си давай труда да ни вдъхваш страх! — изхили се Сам. — Такива нехранимайковци като вас човек би трябвало да скъсява с една глава. Вие дължите живота си единствено на тези, които ограбихте. Грижете се добре за себе си, та да оздравеете час по-скоро! С какво ще се захванете после, ми е напълно безразлично, ако не се лъжа.

Ездата през Сиера де Лос Мимбрес към Сиера дела Ача протичаше успешно и без изненади. От предишното си пребиваване край Тътлиш-то Сам познаваше пътя. Той знаеше, че трябва да се бърза и избягваше всяка ненужна заобикалка. За щастие двете жени храбро издържаха на ездата, макар да не бяха свикнали с този начин на пътуване. Разбира се, Сам Хокинс всячески се стараеше максимално да им облекчи задачата.

Дик Стоун и Уил Паркър отново бяха измъкнали старите си тоалети и измили шаренията по лицата. В местността, в която сега се намираха, не бе вече от изгода да играят ролята на индианци. В колите бяха намерили две шапки и сега окомплектоваха ловните си дрехи.

Цялата компания бе много любопитна да се запознае с Гълъбицата на вековната гора. Заранта Сам бе казал, че това бил последният им нощен бивак до езерото. В момента се намираха на едно доста широко плато, обградено отдясно и ляво от гористи възвишения, ала по самото него дървета нямаше, а само трева. То изглежда се стесняваше. Сам обясни, че притокът на Тътлиш-то идвал от разположените в лявата страна възвишения и там, където равнината ставала съвсем тясна, се сривал във висок водопад в котловината на езерото.

В края на това обяснение той погледна назад.

— Egad![14] Ние не сме били единствените хора тук. Погледнете!

На значително разстояние се виждаха двама ездачи, което обаче видимо намаляваше, тъй като те приближаваха в бърз кариер. Извън пушечния обсег спряха.

— Индианци — каза Сам. — Изглежда са още млади, съдейки по фигурите — лицата им не можеш различи.

— Апачи или команчи? — попита Дик.

— Не знам. Нямат по себе си някакви знаци, та да може човек да отговори на този въпрос. Аха, като че обсъждат нещо! Сега идват.

По-големият бе облечен в тъмно ловно облекло и беше може би около двадесетгодишен. През рамото му висеше двуцевка. Лицето му не беше нашарено, смугло и от почти кавказки тип.

Другият беше по-млад. Носеше бял ловен костюм от кожа на сърна, съшит с червени и жълти напречни щрихи, така че нямаше как да се различат същинските му черти. Имаше великолепна карабина Lefaucheux със задно зареждане — голяма рядкост при един индианец.

Големият седеше на вран жребец, а по-малкият — на бяла кобила, две великолепни животни.

Сега те спряха конете.

— Уф, уф! — извика по-младият с ясен момчешки глас, като че се чудеше на нещо, докато големият изучаваше компанията със сериозна физиономия. — Накъде са се оправили бледоликите? — попита той.

— Към Тътлиш-то — все думата Сам.

— Там да ловуват ли искат?

— Не. Възнамеряваме там да отдъхнем.

— Тогава моят брат сигурно не знае, че там няма място, където един чужденец има право да разпъне вигвама си? Там се намира гнездото на Гълъбицата на вековната гора и червените воини имат грижата до това гнездо да не приближи някоя граблива птица.

— Аз идвам при Гълъбицата като приятел, носейки й много важна вест.

— Тя няма да приеме белия мъж.

— Напротив, ще го стори — намеси се по-младият. — Ти ще бъдеш добре дошъл при нея.

— Благодаря ти, момче! Думите ти прозвучаха по-приятно от тези на твоя брат.

— За мен е удоволствие да разговарям с теб. Ти си дързък ловец, а сърцето ти е пълно с доброта и честност.

— Как може да го знаеш?

— Всеки би отсъдил за Сам Хокинс, както го сторих аз.

— Behold![15]

— Да. Дик Стоун и Уил Паркър също ще са добре дошли при Гълъбицата.

— Egad! Откъде пък ни познаваш?

— Вие ми оказахте веднъж голяма услуга.

— Каква?

— За това по-късно!

Младият индианец пришпори коня и препусна в кариер, последван от другия. Малката компания, която не знаеше какво да мисли за двамата индианци, също продължи прекъснатата езда. След известно време планинските хребети се сместиха по-близо, заедно с тях и гората, а отстрани приближи рекичката, чиито води подхранваха Тътлиш-то. После доловиха ехтежа на водопада. Рекичката се сгромолясваше от може би петдесет метра в едно скално корито, което сама си бе издълбала, за да протече по-нататък към езерото, което още не можеше да се види.

Пътят обиколи в широк завой водопада, спусна се до басейна и продължи край рекичката, додето дърветата, образуващи там гъста гора, отново се разстъпиха. Оттук долината на езерото бе видна в цялото й измерение.

Тя предлагаше гледка с дивна красота.

Почти отвесно изкачващите се стени не можеха да задържат дърветата, ала бяха обрасли с храсталак, който навсякъде бе намерил някоя скална цепнатина за корените си. Само тук и там от някой издатък се извисяваше самотен кедър, огромен и величествен като събратята си от прочутата долина Йосемити в Калифорния. По тези скални стени никой човешки крак не бе в състояние да се изкатери или спусне. Само по два пътя се стигаше в долината — тук, където рекичката влизаше в нея и там, където отново я напускаше.

По-голямата част от долинното дъно бе изпълнена с езеро — Тътлиш-то. Слънцето вече се бе издигнало високо и под неговите лъчи вълните проблясваха с чудно красива синева. Оттук навярно идваше и името «Синята вода».

В отсамния край, където рекичката се вливаше в езерото, се издигаше старата сграда на мисията. Тя беше построена като манастир, изградена изцяло от камък. Тези, които я бяха издигнали в стари времена, са били принудени да се бранят от вражи нападения. Бяха придали на зидовете значителна дебелина и оставили на долния етаж малко прозорци — повечето без стъкла, но затова пък многобройни амбразури. По същата причина също имаше само един-единствен вход, който се затваряше от яка и масивна дървена порта. На страничния дирек имаше шнур за звънец, водещ произхода си вероятно едва от по-ново време.

В близост до постройката пасяха няколко коня и сред тях враният и белият, който бяха яздили двамата индианци. На брега бяха изтеглени няколко канута от дървесна кора. Околовръст езерото имаше известен брой изкуствени могили, повечето високи около дванадесет метра и обрасли с трева, а най-горе се виждаше някакъв храст, край който бяха набучени в земята копия и разни други предмети.

— Това са гробовете на вождовете — поясни Сам Хокинс, — считани из цялата местност за свещени.

— Мъртвите лежат под такива огромни хълмове? — попита лесничеят Роте.

— Лежат? Как ви дойде на ума! Никога един вожд не бива натъпквай в някой ковчег. Облечен в най-хубавите си одеяния, покойникът бива слаган на любимия му кон с оръжията и амулетната торбичка в ръка. После около коня и мъртвеца се натрупва пръст. Накрая животното не може повече да се движи и бива намушквано. Пръстта расте все по-високо и по-високо, след което се струпват отгоре и камъни за придаване устойчивост на гроба. Достигне ли могилата предвидената височина, забиват горе в земята разните там неща на вожда — копия, стрели, лъкове, и накачват по тях онези вещи, които са му били любими в живота. Тези предмети са неприкосновени. Който им посегне, извършва престъпление, изкупимо единствено с неговата смърт. Белите оскверняват гробовете. Ето защо по времето, когато дойдох за пръв път насам, всеки бледолик биваше враждебно посрещан… Ето че сме пред портата. Трябва да позвъним, ако не се лъжа. Сам дръпна шнура на камбанката. Чуха нейния звън да идва като от далечно разстояние. След известно време в портата се отвори едно малко прозорче и се появи лицето на стара индианка.

— Тук ли живее Гълъбицата на вековната гора? — попита Сам Хокинс.

— Палома Накана живее тук — гласеше отговорът.

— Бих желал да говоря с нея.

— Случи се голямо чудо. Вие сте бледолики, които носят само беди и въпреки това получих заповед да ви пусна.

Портата изтрополя и пристигналите последваха широкия, засводен пасаж до един голям, четириъгълен двор, ограден от четирите крила на постройката. Там също не се виждаше никакъв човек.

— Кой е предводителят? — попита старата.

— Аз — каза Сам.

— Качи се по това стълбище! Другите нека чакат тук.

При тези думи тя посочи един вход без врата. Сам скочи от седлото и изкачи каменните стъпала. Горе стоеше по-големият от двамата индианци, които бяха срещнали навън.

— Ти ще видиш бащата на Гълъбицата, ела с мен! — каза той, отведе трапера до една врата и го пропусна да влезе.

Сам се намери във високо, сумрачно помещение, в което освен голите каменни стени не се виждаше нищо друго, освен една грубо издялана маса и няколко също така прости пейки. Пред него стоеше мъж в индианско кожено облекло. Той носеше дълга, гъста брада, така че чертите му почти не можеха да се различат. Мъжът протегна десница на Сам.

— Сърдечно добре дошъл, мастър Хокинс! Много се зарадвах, когато чух, че ще ви видя отново.

Траперът напразно проучваше лицето за някой отличителен белег. Поклати глава.

— Нека ме изядат на място, ако мога да кажа къде съм засичал веднъж вече дирите ви. Вие ли сте бащата на Гълъбицата?

— Да.

— Мога ли по някое време да поговоря с нея?

— Всъщност вие вече сте говорил с нея. Срещнал сте двама индсмани. По-дребният от двамата беше моята дъщеря. По-дребният от двамата беше моята дъщеря.

— Zounds![16] Мислех, че имам добри очи, а… е, да де, нещо веднага ми се стори странно! Тези малки ръце и този глас! Бях убеден, че вече съм чувал някога гласа.

— Съвсем правилно, сър.

— Мержелее ми се тук нещо като предчувствие. Чувал съм, че Гълъбицата на вековната гора се казва всъщност Елми. Аз не познавам никоя друга Елми, освен една-единствена…хм-м.

— Коя е тази единствена?

— Дъщерята на един плантатор край Ван Бурен.

— Имате предвид Уилкинс?

— Egad! Познавате ли този мъж?

— Да, познавам го и тази там също го познава.

С тези думи брадатият отвори една странична врата и повика Елми.

Тя дойде веднага. Беше облечена скромно, по индиански маниер. Всички части на тоалета й се състояха от най-фина, белоснежна ощавена кожа, украсени с трудна везба от оцветени в червено сухожилия. В разкошната тъмна коса, спускаща се на дълги плитки, нямаше никакъв друг накит, освен една двойна игла, на която бяха монтирани две нъгитс[17] с големината на гълъбово яйце.

Това толкова румено някога личице сега изглеждаше бледо. Облъхналата го тежка меланхолия се смекчи едва-едва дори при приятелската усмивка, с която тя подаде ръка на ловеца.

— Добре дошъл, мистър Сам Хокинс! Преди малко май не ме познахте, а?

— Bounce![18] Да вярвам ли, или не? Мис Уилкинс!

— Аз съм.

— Но тогава този сър тук наистина е мистър Уилкинс от Уилкинсфийлд? И как, за Бога, се озовахте насам край Синята вода, помежду команчи и апачи?

— Това е дълга и тъжна история, която все ще ви разкажа — отговори Уилкинс. — Аз самият си нося вината, защото навремето направих грешката да не се вслушам в съвета ви.

— Да, да… хм… имал сте някакъв страх от оня Лефлър.

— Тогава не успях да ви благодаря. Иска ми се да го наваксам… и сърдечно ще се радвам, ако бих могъл днес да ви окажа някоя услуга.

— Можете да го сторите много добре.

— В такъв случай само кажете какво желаете.

— Желая следващия път здравата да оцените Кървавия Джак.

— Него ли? О-о, с най-голямо удоволствие! Стига само тоя тип да пожелае да ми падне още веднъж в ръцете.

— Той го желае, сър! Наканил се е именно да ви направи една визита тук.

— Нима се намира в нашата местност?

— С цяла банда, ако не се лъжа. Вече е на път за насам и е на мнение, че Гълъбицата на вековната гора притежава големи съкровища.

— И как пък сте узнал, че той е планирал този удар срещу нас?

— Нека ви разкажа нещата накратко.

Сам информира Уилкинс за събитията от последно време.

— Странно! — каза Уилкинс, поклащайки глава. — За втори път този човек иска да ме ограби и за втори път вие сте този, който идва да ме предупреди! Наистина съм ви много задължен.

— Щом така мислите, сигурно ще ми изпълните една молба. Мога ли в този лов малко да ви помогна?

— В случай че ви достави удоволствие, да. Но аз не съм без защита.

— До този момент видях само една стара индианка и един млад обесник, това ли ви е цялата закрила?

— О, не! На първо място този дом ми предлага убежище срещу цяла дружина врагове. Но най-добрата им закрила са индианците, които почитат моята дъщеря кажи-речи като някое висше същество.

— Нима тези индсмани са ви винаги под ръка, когато имате необходимост от тях?

— Да. Най-малкото мога да издържа тук, докато дойдат.

— Следователно трябва да ги уведомите?

— Да.

— Да не би като пратите куриер? Това е бавно и опасно…

— О, вестителят, когото ще им пратя, е по-бърз и от най-бързия ездач.

— Кой пък ще е тоя славен юначага?

— Водата.

Сам направи кисела физиономия.

— Водата? Какво имате предвид с това?

— Езерото имаше по-рано един малък страничен отток. Ние затворихме отверстието. От тази сграда до него стига една тел. Необходимо е само да я дръпна и пътят на водата ще бъде отново свободен. Тя няма да изтече на буйни талази, а като едно тясно поточе. Веднага щом се появи долу в равнината, хората ще разберат, че се намирам в опасност и ще ми се притекат на помощ.

— Не лошо! Доста добре намислено! Но смятам, че няма да се наложи. Имаме достатъчно сили да се заемем сами с негодяите. Ще ги обстрелваме, както идват.

— Бих предпочел да ги имам живи.

— Така действително ще е по-добре. Но как смятате да подхванете работата?

— Не си я представям трудна. Мислите ли, че тези хора ще тръгнат на щурм срещу моите зидове?

— Определено не.

— Не. Те ще изпратят най-напред някой от своите, който вероятно ще помоли за гостоприемство, та през нощта да им отвори вратата.

— Напълно възможно. Само че ние искаме да ги пипнем!

— Разбира се. Но все още имаме време и няма защо да прибързваме с нещата. Искам по-напред да сляза долу, за да поздравя и останалите. Вече предостатъчно дълго ги оставихме да чакат.

След късо време всички седяха в една голяма зала на трапезата, която се състоеше от царевични питки и огромни късове бизонско печено.

3. Олд Файерхенд се намесва

Разходи ли се човек край дългата страна на Тътлиш-то, след четвърт час ще стигне мястото, където рекичката излиза отново от езерото. Като се пробива път между множество скални отломъци, тя се спуска от височината в няколко шумливи бързея. Наличното край нея пространство бе само толкова, че едва имаше място за двамата ездачи, които в този момент се изкачваха бавно срещу течението.

Единият беше израсъл висок и широкоплещест, с гъста, вече проблясваща в сиво, дълга брада. Беше облечен в здрава, нещавена кожа от вапити[19]. В широкия кожен колан бяха пъхнати томахоук, дълъг двуостър нож и два револвера. От лъка на седлото висеше навито ласо, а напреко на коленете си той носеше една от онези стари кентъкийски карабини. Яздеше едър, кокалест кон, но който като че ли малко огън притежаваше. Беше провесил уши и опашка и при това имаше съвсем печален вид. Но когато случайно подплашеният на една близка канара лешояд нададе пронизителен крясък, жребецът отметна високо глава и очите му заискриха. Едва когато видя птицата да се издига по спирала, отпусна отново глава — беше убеден, че крясъкът не означава наличието на близка опасност.

Вторият ездач беше още млад и създаваше впечатление, като че не му е мястото в този местност. Костюмът му бе от фин плат, ала с течение на времето бе доста пострадал. В останалото бе екипиран като спътника си само дето томахоукът липсваше в пояса му.

Те изглежда се бяха вдълбочили в някакъв оживен разговор, който обаче не намаляваше бдителността на по-възрастния към местността. Седнал приведен напред на седлото, той събуждаше същото впечатление на морност като животното си, ала на плъзгащия се изпод рунтавите вежди надясно и наляво поглед не убягваше и най-малката дреболия.

— И вие сте на мнение — тъкмо казваше по-младият, — че ще получа при Палома Накана осветление за местопребиваването на моя брат?

— Убеден съм. Следата на изчезналия Уилкинс сочи непогрешимо към Синята вода. Можете спокойно да вярвате на уестман като мен.

— Да, беше неочаквано щастлив случай, че ви срещнах в Санта Фе, мистър Файерхенд, за което никога не бих могъл да се отблагодаря достатъчно на съдбата, като изцяло се абстрахирам, че лично на вас дължа най-голяма благодарност.

Един топъл поглед литна към спътника му.

— Повярвайте, драги бароне, радостта и от моя страна е поне също толкова голяма. Впрочем наистина не е необходимо да ми благодарите. Ако не приличахте толкова на баща си, изобщо нямаше да ми привлечете вниманието!

— Казвате го само от скромност!

— Бог ми е свидетел, че за един Адлерхорст бих направил много повече, стига да ми бе по силите.

— Все още не сте ми разказал как някогашният главен лесничей на фамилия Адлерхорст се е озовал в Дивия Запад.

Нерадостна искрица прелетя по светлите очи на Олд Файерхенд.

— Защо да докосваме стари неща? Защо да възкресяваме работи, които са отминали завинаги?

— А ако най-сърдечно ви помоля?

— Добре, нека бъде волята ви. Ще научите как главният лесничей на вашия баща се превърна в Олд Файерхенд. Не е трудно за разказване.

Веждите на младия мъж се извиха очаквателно.

— И?

— Историята е много проста. Господ знае, аз се чувствах щастлив в професията си и не желаех нищо друго, освен да се скитам през целия си живот из моя любим лес. На това отгоре в лицето на вашия баща имах един добър господар — по-скоро приятел, отколкото работодател — какво повече да искам? После дойде нещастието. Бруно фон Адлерхорст замина за Ориента, продавайки цялото си имение. Де да не беше го сторил! Щеше да е по-добре за него и… може би и за мен.

— Как тъй?

— Е, вие ми разказахте цялата злощастна история на вашето семейство и трябва да ви кажа, че тя извънредно много ме затрогна. Ако баща ви си беше останал вкъщи, всичко щеше да се развие по съвсем друг начин, за неговото семейство… и за мен.

— В какъв смисъл и за вас?

— Поземленият имот на вашия баща премина в чужди ръце. Аз се чувствах на мястото си наистина добре, ала настъпиха неспокойни политически години. Бях въвлечен в размириците и в крайна сметка трябваше да бягам, тъй като доста се бях компрометирал.

— И после?

— После ли? После естествено тръгнах за Америка, както повечето, участвали в тази работа.

— Ами близките ви? Не бяхте ли женен?

— Имах жена и дете — отвърна Олд Файерхенд мрачно. — Жена ми почина, докато прекосявахме океана, а момчето настаних при едно богато семейство, което го прие като свое собствено дете. Аз самият продължих към Запада и станах това, което съм сега.

— Нима никога вече не намерихте щастието по пътя си?

Олд Файерхенд погледна унесен в мисли към далечината.

— Намерих го и то ми предложи напълно равностойна замяна за изгубеното отечество. Създадох ново домашно огнище, но ето че нещастието отново се разрази над мен по начин, който би бил невъзможен в родината.

— Как така?

— Да не говорим повече за тези неща! Не си заслужава да се човъркат стари рани.

— Но защо не се върнете в Германия? Вие, както знам, сте богат, а някогашните ви политически прояви отдавна са забравени и покрити с давност! Бихте могъл да заживеете там спокойно и в мир.

С един морен жест Олд Файерхенд прокара ръка по челото си, сякаш искаше да изтрие мисли и спомени.

— Защо не се връщам? Защото вече няма да ме свърта в старата родина. Вие сте още нов тук, иначе щяхте да знаете, че саваната държи здраво своите деца и ги привързва неразривно към себе си. Дивия Запад стана за мен втора родина, която аз обичам въпреки нейните страхотии. Не мога да я напусна, защото тук преживях години на най-чисто щастие. А след като то се разлетя на чирепи, потърсих смисъла на съществуването си в издирването разрушителя на моето щастие… Открих го след много години и вкусих насладата, залегнала в думата «разплата».

Олд Файерхенд беше изрекъл последното изречение тихо, почти шепнешком. Но тъкмо чрез това упражни той едно дълбоко въздействие върху слушателя, комуто по гърба като че някакъв душ пробяга. Истинският син на саваната не познава висшата повеля на християнството, повелята да обичаш врага си. Той се подчинява на своя друг, самобитен подтик и думата «опрощение» не се среща в неговия речник. Херман фон Адлерхорст се умълча. В него също се пробуди духът на разплатата, когато си помисли за тези, които бяха тласнали него и близките му в несретата. В спомените му изплуваха преживелиците от близкото минало със своята странна взаимовръзка.[20]

След спасяването на неговата сестра Чита-Лиза от ръцете на Ибрахим той бе отплавал с яхтата на вуйчо си, англичанина Дейвид Линдсей, от Тунис за Германия. Оттам бе писал до брат си в Уилкинсфийлд с желанието да дойде при тях, за да бъде отпразнувана срещата на братята и сестрата и сватбата на Чита с художника Паул Норман. Но за изненада писмото бе върнато като недоставено. След зрял размисъл бе решено да се отложи сватбата, докато бъде намерен Мартин, а Линдсей не се поколеба да отведе Херман с яхтата си до Ню Орлиънс. Там се разделиха и Херман отпътува нагоре по Мисисипи и Арканзас до Ван Бурен. За свое безкрайно изумление той научи в Уилкинсфийлд, че имението е преминало в други ръце, а Мартин Адлер заминал да издирва племенника на досегашния си господар. Средата водеше към Санта Фе. Там Херман чу, че хората нищо не знаели за Мартин. Беше стигнал близо до отчаянието, когато един ден бе заговорен на улицата от някакъв мъж. Това беше Олд Файерхенд, комуто забележителната прилика на младия мъж със стария Адлерхорст бе направила впечатление. Той обеща да се заеме с нещата на Херман.

Уведомен от своя племенник, Дейвид Линдсей реши да не чака в Ню Орлиънс, а да заобиколи нос Хорн и се придвижи по западното крайбрежие. Той съобщи на Херман различни пунктове, където обещаваше да оставя известия, и отплава. Олд Файерхенд пък веднага се отправи по своята трудна задача. И понеже в случая Херман, който бе твърде малко запознат с живота в Дивия запад, не би могъл да му бъде от помощ, той го отведе при приятеля си Лата налгут[21] — вожд на апачите чирикахуа. Щастието отреди да завари при него Винету, вождът на мескалеросите. Той тъкмо се намираше на обиколна езда до всички подразделения на апачите, ала заради Олд Файерхенд я прекъсна.

— Винету обича племето, към което принадлежат неговите бели братя Олд Файерхенд и Олд Шетърхенд — каза простичко. — Той ще язди с Огнената ръка.

Докато Херман остана при чирикахуасите, двамата предприеха своите разследвания, чийто изненадващ резултат бе, че откриха изчезналия Уилкинс в лицето на бащата на Палома Накана.

При завръщането си се натъкнаха на следата на Кървавия Джак и бандата му и подслушаха техния кроеж относно мисията.

Така се изясняваше тайната на бележката, удивила толкова много Сам Хокинс и спътниците му. Докато тези последваха волските фургони, за да си възвърнат имуществото, Олд Файерхенд препусна към апачите и потегли с Херман към Тътлиш-то да предупреди застрашените, но и да узнае нещо от Уилкинс за изчезналия Мартин Адлер. Те стигнаха при Синята вода малко по-късно от Детелиновия лист и заселниците. През това време Винету бе сам след Кървавия Джак и не го изпускаше от очи.

В близост до мисията насреща им се зададе младият индианец, спътникът на Елми.

Олд Файерхенд го видя и наруши мълчанието.

— Сега ще се запознаете с един индсман, който въпреки младостта си вече е известен със своята храброст и бързина, донесли му името «Пъргавия елен».

— Той апач ли е?

— Да и то синът на Силната ръка. Придаден е към Палома Накана като закрилник.

Пъргавия елен спря почтително, за да пропусне прославения бял воин и спътника му да минат. Но после се затича бързо по една съседна пътека да ги изпревари и доложи за тяхното пристигане на Уилкинс и дъщеря му.

Приветствието придоби в мисията облика на една много вълнуваща сцена. Детелиновия лист обгради Огнената ръка и задълго го обсеби с бурни въпроси, додето Уилкинс изгуби търпение и предяви своите права като домакин. И той се радваше сърдечно да види великия уестман като свой гост, толкова повече че на него дължеше известието за планираното нападение.

Олд Файерхенд и Херман фон Адлехорст бяха отведени най-напред да закусят в старата трапезария на мисията. Останалите се присъединиха за компания.

— Е, сър, яжте и пийте и не се смущавайте! — каза Уилкинс. — Да се надяваме, няма да ви се стори натрапчиво, ако се осведомя за това, което бих желал да узная възможно по-скоро.

Олд Файерхенд го погледна.

— Трябва да ви разкрия, че не съм дошъл насам само заради вас.

— Не?

— Не, а и заради този мъж, когото виждате до мен. Той търси един изчезнал.

— Тук, на индианска територия?

— Да.

— Аз познавам всички бели в околността. Мога ли да попитам как се казва изчезналият?

— Мартин Адлер. Немец е и е бил на работа като главен надзорник на една плантация в Арканзас… Ама какво ви има, мастър Уилкинс?

— Виждате ме изумен до немай-къде! Един Мартин Адлер беше на работа като главен надзорник при самия мен! Преди време аз живеех в Арканзас.

Уестманът кимна усмихнато.

— В Уилкинсфийлд?

— Как? Вие познавате мястото?

— Та нали бях там.

— Каква среща! Вие издирвате същия човек, когато и аз от дълго напразно опитвам да открия. Той беше мой храненик и аз много го ценях. Така предано ме обичаше, че в крайна сметка се пожертва за мен. Изхождайки от условията, съм принуден да приема, че той е отишъл заради мен на смърт.

— Значи сте на мнение, че вече не е жив?

— За жалост, макар дълго да се надявах на противното.

— Как всъщност се случи всичко това?

— Нищо ли не сте чул?

— Малко. В Уилкинсфийлд имаше две негърки, които са работили и при вас. Мисля, Ми и Ти се наричаха. От тях…

— Egad! Все още ли са там? — прекъсна го Уилкинс.

— Да. Те ми разказаха едно-друго, наистина по начина, както негърките брътвят, та човек трябва всичко сам да съгласува. Ето защо и много нещо остана неясно.

— Нима Лефлър не беше там?

— Към него въобще не се обърнах. Та нали щеше само погрешно да ме информира. Там трябва да се бяха разиграли грозни събития. За да си дойде работата по-добре на следата, реших да говоря със самия вас.

— Търсил сте ме? — попита Уилкинс, не можейки да се опомни от удивление. — Та вие не сте знаел къде се намирам!

— Pshaw! — усмихна се уестманът. — Аз съм Олд Файерхенд. И освен това с мен беше Винету.

— Behold! Винету! Мистър Хокинс вече разказа нещо такова. Но къде сте го оставил?

— Той е след Кървавия Джак и хората му, но в подходящия момент ще се присъедини към нас.

— Позволете още един въпрос. Каква е връзката ви с Мартин Адлер, когото търсите?

— В случая не бива да питате мен, а този сър тук. Известна ли ви е историята на фамилия Адлер?

— Да. Поне дотолкова, колкото самият Мартин бе запознат — нали беше още малък, когато моят покоен брат го доведе от едно пътуване из Ориента. Така знам например и от разследванията, които направихме, че той в действителност принадлежи към аристократичен немски род и се казва Адлерхорст.

— Well! А този млад сър е негов брат. Уилкинс метна удивен поглед към Херман.

— Невъзможно!

— Защо?

— Защото, доколкото зная, всички членове на семейство Адлерхорст са били продадени в робство, с изключение на Мартин, който бил качен на робския кораб, пленен после от англичаните.

— Въпреки това нещата почиват върху достоверност, тъй като този сър, който се нарича Херман фон Адлерхорст, идва направо от Ориента. И не само това, той е отвел със себе си и своята сестра, която освободил от ръцете на някакъв турчин.

— Heavens! Та това е цял кюп с радостни вести!

— Още не сме свършили — засмя се Олд Файерхенд. — Известно ни е още местонахождението на Готфрид, третият Адлерхорст, който ще бъде отведен от Русия веднага щом бъде ознаменувана срещата с Мартин.

— Елми, чуваш ли! — обърна се Уилкинс към дъщеря си, която бе следила хода на разговора мълчаливо, с уголемени очи. — Братята и сестрата на Мартин са свободни! А той нали си бе поставил жизнената задача да ги издири! Ох, как бих му се радвал! Но за съжаление се опасявам, че той никога няма да узнае това.

— А аз не губя надежда — каза Олд Файерхенд енергично — преди да имам в ръцете си смъртния акт на Мартин. А дори и тогава бих го проучил внимателно дали в крайна сметка не е фалшифициран… Но по този въпрос можем да продължим и по-късно да говорим… сега трябва да направим преди всичко приготовленията си за очакваното посещение.

— Вие как виждате нещата?

— Смятам, че Кървавия Джак, доколкото го познавам, ще подходи предпазливо към работата. Едва ли може да се допусне, че възнамерява да овладее постройката с щурм. По-скоро ще прати напред някой от бандата да разузнае обстановката.

— Точно същото предположихме и ние.

— Well при това положение считам за необходимо да изпратите Пъргавия елен на пост. Би било желателно да се узнае за пристигането на предполагаемия пратеник, преди той да се е появил тук. Ала надали трябва да очакваме посещението преди мръкване.

— Веднага ще се погрижа за всичко.

Уилкинс се изправи да даде необходимите заповеди и после се върна. Олд Файерхенд го помоли да разкаже как се е стигнало дотам, че е бил принуден да напусне имението си.

— Вашите трима приятели също играха роля в случая — прибави плантатора в заключение на своето изложение. — За жалост аз не се вслушах в съвета им. Документите, които Лефлър беше купил от Уолкър, бяха неоспорими. Аз трябваше да предам красивото имение — цената на почти цял живот работа, без пукната пара да получа, че на всичкото отгоре и дългове да плащам. Нямах тази възможност и над мен надвисна заплахата от затвор за дългове. Покрих се на сигурно място, ала имах преди туй още една разправия с Лефлър, който ми обеси полицията на шията. Вследствие на това заминах.

— Не сте дошъл веднага тук при Синята вода?

— О, не! Трябваше непременно да потърся племенника си. Неговата следа водеше към Санта Фе, където бе сключил сделката с Уолкър…

— Шашма!

— Заблуждавате се. Той наистина го е сторил. И аз в началото не исках да повярвам; считах за невъзможно да ми изиграе такъв долен номер. Но той се бил легитимирал пред властите. Нещата са си наред.

— И въпреки това аз се съмнявам. Накъде е тръгнал после?

— Никой не знаеше. В Санта Фе неговата следа свършваше. Но както току-що ви разказах, моят главен надзорник Адлер непосредствено след онези събития бе потеглил за Санта Фе да направи разследвания. Не се върна. Аз открих дирята му в Санта Фе. Тя водеше на юг, навътре в Мексико. Веднага заминах след него, ала всичките ми търсения бяха напразни. Сигурно е загинал в Ляно Естакадо или в Болсон де Мапими.

— Нима не бива въпреки всичко човек все още да има надежда?

— Не… При своите безспирни странствания се срещнах с Лата налгут, вождът на апачите чирикахуа и имах възможността да му окажа една услуга. Той научи, че не мога да се върна в Изтока и ми предложи от благодарност това убежище тук. Приех. То лежи точно по средата на авантюристичната територия и ми даваше възможност да продължа издирванията си във всички посоки. Освен това мястото ми допадна — лесно бе да съм в неизвестност. Червенокожите нито веднъж не ме попитаха за името, откъде съм дошъл и накъде се каня да вървя. Станах приятел и съветник на апачите и команчите. Често изглаждах крамолите на тези две племена, а те се поставиха на моите услуги, така че можех да предприема най-разширени проучвания за двамата безследно изчезнали. Напразно. Ако Адлер или племенникът ми бяха живи, сигурно щях да узная нещо за тях.

Олд Файерхенд поклати глава.

— Аз съм свикнал да се надявам, докато се намерят необорими доказателства за противното. Понеже съм тръгнал по следата на Адлер и при вас намерих нови отправни точки, ще продължа разследванията си.

— Драги ми мистър Файерхенд, страхувам се, че дирята на Адлер в случая е засипана за вас.

— При такива неща човек не бива да държи в очи само главното действащо лице. Второстепенни персони често могат да бъдат от голяма полза. Как се казваше например човекът, от когото Лефлър е придобил правото на собственост върху Уилкинсфийлд?

— Уолкър.

— И той навремето изчезна?

— Да. За което единствено аз за съжаление съм виновен. Мастър Хокинс ме посъветва да си подсигуря персоната му, ала аз не го сторих.

— Ще трябва да се установи къде се е покрил!

— Защо? Нуждаеш ли се от него? — попита Сам.

— Да, даже много належащо. Той е твърдял, че е закупил имението от младия Уилкинс и е платил. Но аз считам твърдението му за лъжа. Този Уолкър, един пропаднал авантюрист, не би имал такава голяма сума на разположение. Навремето трябва да са се случили някакви мистериозни събития, които бих принудил този човек да разкаже. А дори и сделката да е била извършена честно и редно, Уолкър би трябвало да знае накъде се е отправил Артър Уилкинс. Защото ако аз купя от някого плантация и му платя цената в Далечния запад, то ще се поинтересувам от този човек поне дотолкова, че да го попитам накъде ще се насочи и какво възнамерява да подхване с тая купчина пари.

— Това действително е вярно — съгласи се Уилкинс.

— Съвсем определено. Уолкър би могъл следователно да ми каже накъде се тръгнал племенникът ви от Санта Фе. Нататък може би го е последвал по-късно и Мартин Адлер. Ние сме застанали като пред някоя порта, в която е необходимо само да пъхнем ключа. Ама как да го намерим тоя Уолкър?

— В тая работа аз мога да ти услужа — обади се Сам.

— Ти? Нима ти е известно местонахождението му?

— За щастие, да. И ще му дадем да троши някой костелив орех, в който да си изкриви челюстите, ако не се лъжа. Тоя достопочтен Уолкър в действителност се казва Хопкинс.

— Zounds! Хопкинс? Да не би да имаш предвид…

— Да, него имам предвид! Той е същият онзи обесник, на чиято съвест тежи нашият Дрол. Както знаеш, аз самият навремето не съм присъствал, Дик и Уил обаче го разпознаха и могат да се закълнат с всяка клетва, че това е той.

— Luck-a-day! Тогава толкова повече трябва да го имаме! И къде се е подслонил?

— В Прескът.

— Я гледай… в седалището на Аризона! Та то съвсем не е далеч оттук!

— Така е, сър!

— Необходимо е само да се спуснем по Рио Хила, при чиито извори тук се намираме. За няколко дни сме там.

— Ще бъде великолепно! Олд Файерхенд и Детелиновият лист, заедно ще разпертушиним целия Прескът, ако не се лъжа!

— Ти ще го сториш като нищо, Сам, ама знаеш ли къде точно се спотайва той там?

— Хм-м! Чак клетва не мога да положа!

— От кого всъщност го научи?

— Узнахме го между другото и пак единствено на теб го дължим.

— На мен? Как тъй?

— Е, та нали ни прати едно писмо с прерийната бърза поща, хи-хи-хи-хи! Но тоя начин стигнахме до стъпките на неколцина мошеници. Последвахме типовете, подслушахме ги и чухме, че те се канят по-късно да вървят в Прескът при тоя достопочтен мастър Уолкър. Той най-вероятно ги очаква, за да извърши с тях някоя нова магария.

Сам Хокинс разправи подробно събитията от последните дни, след което Олд Файерхенд и Херман фон Адлерхорст дадоха своята лепта за разговора. Часовете минаваха като в полет. Все още се намираха на сладки приказки, когато Пъргавия елен извести, че се вижда един ездач.

Вниманието на мъжете мигновено се насочи към настоящия час. Олд Файерхенд помоли лесничея Роте и близките му да се оттеглят незабавно, ако се окаже че очакваният действително е някой съгледвач на Кървавия Джак. Той не биваше да се стресне при вида на ограбените от тях хора и да стане подозрителен.

Не се наложи да чакат дълго. Още след късо време камбанката прозвуча и старата индианка пристигна със съобщението, че някакъв бял желаел пропуск.

— Попита ли го за името? — осведоми се Уилкинс.

— Да. Казва се Бил Нютън, бил заблудил се ловец и пита дали може да почине тук един ден.

— Пусни го! Но заключи грижливо портата след него!

Мъжете пристъпиха до прозореца да видят новодошлия при влизането му в двора. Пъргавия елен беше напуснал мълчаливо стаята. Бил Нютън вкара коня и слезе. Едва съгледал лицето на мъжа, Херман се сепна изненадано.

— Мили Боже! Възможно ли е?

— Какво? — попита Олд Файерхенд и се вгледа по-внимателно в непознатия. — Heavens! Право ли виждат старите ми очи, или ме заблуждават? Тоя го познавам! Същите черти имаше камердинерът на вашия баща. Оттогава наистина е минал четвърт век, но тази физиономия аз никога няма да забравя!

— Прав сте — пророни Херман. — Това е Флоран, сетнешният дервиш, не се мамя. Но как се е озовал по тези места? И как е избягал от занданите на туниския бей?

— Все ще разберем. Само че вие в никой случай не бива да бъдете видян от него. Предоставете всичко на мен!… Как е — обърна се той към Роте, познавате ли този мъж?

Лесничеят поклати глава.

— Не. Той не принадлежи към бандата на Кървавия Джак. Знам го съвсем сигурно.

— Ордата на Кървавия Джак е по-многобройна, отколкото си мислите. Във всеки случай сега можете да останете тук с вашите. Той не ви познава и по тая причина ще допусне, че и той е непознат за вас… Сега вървете! — извика на Херман. — Чувам стъпките му в коридора.

Едва бе изчезнал Херман през една странична врата и Бил Нютън влезе. Той не видя веднага Олд Файерхенд, защото този се бе отдръпнал в един ъгъл. Уилкинс поздрави пришелеца. Но още не беше се доизказал и ловецът пристъпи, възкликвайки с тон на върховно изумление:

— Heavens! Варно ли виждам? Флоран, вие тук?

Непознатият го погледна слисано. Няколко мига изглежда се ровеше в спомените си, ала после просветлението го споходи.

— Уинтер, вие? Наистина ли вие? Какво чудо!

— Да, но не чак като това, че вие сте в Америка.

Другият внезапно пребледня. Той се ядоса на себе си, че се е оставил да бъде увлечен в непредпазливост. Но това вече бе, станало. Сега нямаше как да отрече познанството си с бившия лесничей на своя господар.

— И едното, и другото при всички случаи е странно — овладя се той.

— Вие от Турция!

— А вие от Германия!

— Наричате се Нютън. Как стана така?

— Има си своята причина, както някои неща си имат тук в Америка своята причина, която там отвъд океана не би била основателна.

— Е-е, как да ви наричам? Нютън или Флоран, както по-рано?

— Обръщайте се с Нютън! И без друго съм решил така да се казвам.

— Хубаво! Позволете да ви запозная с останалите!

Нютън беше чувал вече имената Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър. Присъствието на тези мъже би трябвало да му е неприятно, при условие че идваше като пратеник на Кървавия Джак. Беше ли наистина такъв случаят, то той умееше отлично да се владее. Показа се много зарадван да направи запознанство с тези видни уестмани. Само когато чу името Роте, като че трепна. Олд Файерхенд много добре видя изненадата по чертите му, ала не допусна това да се забележи. Прошепна незабелязано на Уилкинс няколко думи.

— Мистър, бъдете добре дошъл — повтори Уилкинс. — Мога ли да ви покажа стаята? След това ще хапнете и пийнете.

Той го изведе, но скоро се върна да помоли за понататъшни указания за линията на поведение. Херман също се появи.

— Какво мислиш, мастър Огнена ръка, принадлежи ли този мъж към бандата на Кървавия Джак? — попита Сам Хокинс.

— Убеден съм, макар засега още да не мога да го докажа. Изчакай, докато се нахрани — тогава ще знам къде съм. Във всеки случай той е много опасен тип, както можеш да си направиш заключение от разказите преди малко.

— Значи наистина е слугата на някогашния ти работодател?

— Та нали вече чу.

— Egad! Нека се изям сам на място, ако това не е най-удивителната среща, която мога да си представя! Какво ще кажете по въпроса, мистър Фогелнест… Хабихтсбау… Гайерхорст[22]. Damn[23], не мога да се сетя за името ви, ако не се лъжа.

— Адлерхорст[24] — кимна Херман. — Горя от любопитство да узная как този човек, който разруши щастието на цяла фамилия, е избягал от тъмницата в Тунис. И имам чувството, че неговата поява някак си е свързана с моето семейство. Така беше в Константинопол и така е може би и тук.

— Ние няма да го изпускаме из очи — рече Олд Файерхенд. — Това ще стане толкова по-лесно, че той си няма понятие за вашето присъствие. Но в никой случай после не бива да ви види на масата.

Когато Бил Нютън се върна, Херман вече се бе отстранил. Останалите си дадоха по примера на Олд Файерхенд съвсем непринуден вид. Нютън остана с убеждението, че хората тук си нямат никаква представа каква съдба се готви на старата мисия.

По време на всеобщия разговор Олд Файерхенд попита чужденеца дали не желае да разгледа езерото и околността.

— Не, днес не. Уморен съм от дългата езда и предпочитам да си почина. И утре има време за тая работа.

След като се нахрани, Нютън-Флоран, някогашният дервиш, скоро тръгна за стаята си.

Веднага щом се затвори вратата след него, Уил попита с несдържано любопитство:

— Е, мастър, нали след храна щеше да знаеш къде си. Постигна ли намерението си?

— Yes — Кимна Олд Файерхенд доволно.

— Behold! Аз слушах напрегнато всяка дума, която оня произнесе, ама не чух ни една сричка, от която да следва, че той познава Кървавия Джак и идва със зли намерения. Каза, че се смъква откъм Санта Фе и се кани да отиде в Тексас. Това е единственото, което изрази за себе си и своите намерения.

— В такъв случай на мен явно е издал повече — усмихна се Олд Файерхенд. — Разгледа ли внимателно човека? Дрехите, оръжията му? Нищо ли не ти направи впечатление?

— Доколкото зная, не!

— Е, колко време горе-долу е било необходимо на Кървавия Джак от неговото отпътуване от Санта Фе до днешния ден?

— Единайсет дена, според мен.

— А колко време от последното потегляне е на път този така наречен Нютън?

— Ти може би знаеш?

— Да. Видя ли ножа му, когато се хранеше? Беше нов, красив с липсата си на ръжда и стоманената си синкавост. Познаваше се, че притежателят му не е ял с него и шест пъти. После, пунгията му бе толкова пълна, че едва ли може да е изпушил три лули от нея.

— Възможно е да пуши малко.

— Напротив, той е заклет пушач. Старата му лула от дърво с жилки, която бе окачил на пояса си, бе толкова нагризана, както се случва само при някой страстен пушач. Огледа ли по-нататък брадата му?

— Да не мислиш, че съм му броил космите?

— Не. Той носи бяла брада, а отделни косми се виждат по горната част на страните му. Той ги е обръснал и сега те са толкова къси, че може да са покарали най-много три дена след бръсненето.

— Egad! Човек може да се поучи от теб.

— Смятам, че този Нютън само преди три дни е бил в някое селище. Това може да е само Силвър сити. И тъй като Силвър сити лежи след Прескът, където пребивава Уолкър, приемам, че Нютън е изпратен от Уолкър, за да се срещне в или край Силвър сити с Кървавия Джак и да му предаде някаква вест. Ти какво мислиш, Сам Хокинс?

Дребният трапер седеше, подсмихвайки се, край масата и се радваше на поуките, които Уил, неговият «грийнхорн», трябваше да преглътне.

— Изцяло съм на твоето мнение, мастър. Най-важно беше да се разбере какво се тъкми да подхване днес тоя Нютън.

— И което вече стана, когато го запитах дали иска да разгледа околността.

— Тогава той каза «не», предпочете да си почине — намеси се Уил отново.

— Така следователно знам достатъчно.

— И какво пък? Че нападението няма да се състои днес? Ако типовете се канеха да дойдат днес, то Нютън, в случай че принадлежи към тях, щеше да огледа сградата и околността и да им даде после някакъв знак. Значи днес не бива да ги очакваме.

— Аз съм на друго мнение… Как стоят нещата с кожените ви такъми? — обърна се Олд Файерхенд към Уилкинс. — Имате ли ремъци?

— Да, висят в конюшнята.

— А сено?

— Малко, тук не расте много трева.

— А вода? После няма да имате възможност да я носите от езерото.

— Имам в подземието един извор. Монасите, които са строили мисията, не са пропуснали нищо, което би могло да повиши тяхната сигурност… Вижте, денят вече преваля. Бих искал и посещението, което очакваме, да бе също отминало.

— Къде се помещава Нютън?

— Петата врата, отчитано от трапезарията.

— Това е вторият прозорец по каменната стена на постройката. Нали?

— Да. Защо?

— О, само за да добия представа!

— Не трябва ли да ви покажа и на вас стаята, сър?

— Има време. Днес ще останем будни малко по-дълго от обичайното. Та нали имаме толкова много да си разказваме. Тоя Нютън ще бъде повикан и за вечеря, нали?

— Разбира се.

— Предполагам, че след нея той ще се отдалечи за малко. Тогава ще върнете стрелката на този часовник тук, колкото ви кажа. Като дойде после пак, заговорете го веднага настоятелно, та на първо време да не помисли да погледне към часовника.

— А мога ли да узная причината?

— Well, ще я узнаете веднага след като съм се ориентирал вярно в нещата.

С тези думи Олд Файерхенд напусна трапезарията и слезе долу до портата да прегледа приспособлението за затваряне. То се състоеше от две здрави напречни резета, които надали биха могли да бъдат строшени с натиск. После излезе навън и закрачи покрай постройката. Надникна предпазливо зад ъгъла и забеляза Нютън да гледа през прозореца си. Точно под него и по протежение на зидарията растеше гъст шубрак, чудесно подхождащ за скривалище.

Олд Файерхенд бе открил достатъчно и се върна в сградата, която преброди във всичките й части, за да се запознае с разположението.

Когато влезе отново в трапезарията, очите на всички присъстващи се отправиха с напрежение към него. Но той се обърна най-напред към младия Роте:

— Мистър, ще имате ли добрината да застанете вън в коридора на пост, за да не ни изненада Нютън?

Синът на лесничея се надигна и изпълни разпореждането на ловеца.

— Well — рече Олд Файерхенд, — чуйте мнението ми, мешърс! Сега не мога наистина да кажа още накъде духа вятърът, но се поогледах навън и установих, че нещата стоят изключително благоприятно за Нютън. За да общува със своя доверител, той изобщо не се нуждае да напуска къщата, а може да го свърши от прозореца си. Да, ако поиска може да вкара цялата банда в къщата, без да се възползва от вратата.

— Имате предвид през прозореца? — попита Уилкинс.

— Именно. И ако той е умен, ще избере тъкмо този път. На мен точно това ще ми е най-приятно, защото по този начин най-лесно бихме могли да ги заловим. Но засега още не си струва да се говори по тоя въпрос. Трябва първо да изчакаме, докато Нютън установи връзка с Кървавия Джак.

— Кога би могло да стане това?

— Във всеки случай не преди да се е стъмнило. Тогава ще го подслушам.

— Подслушате? Къде?

— Вън, под неговия прозорец. Там има достатъчно храсти за отлично скривалище.

— А какво имаше предвид преди малко с часовника? — взе отново думата Сам.

— Това бе само едно хрумване от моя страна. Смятам, че Нютън ще се уговори с предводителя за точния момент на нападението. И докато той е подведен от нагласения часовник, аз ще ги посрещна вместо него.

— Представям си го. Толкова умно и хитро наистина, като че Сам Хокинс е измъдрил идеята, хи-хи-хи-хи! Ами кой ще гушне в обятията си милите нехранимайковци?

— Ти и аз, най-много още Пъргавия елен. Останалите трябва да задържат Нютън в разговор, та нещо да не се усъмни.

Срещу това другите сега се възпротивиха, особено Дик Стоун и Уил Паркър, които също искаха да участват в играта, ала Олд Файерхенд успя да ги вразуми.

Междувременно се бе стъмнило. В трапезарията бе запалена свещ и после донесени за вечеря големи късове печено месо.

Олд Файерхенд изчака, докато се появи и Нютън и се отдалечи под някакъв претекст. Той излезе пред къщата и се отправи към прозореца на съгледвача. Не непосредствено под него, а малко встрани отряза от храстите избуялите досами зида клони. По този начин възникна празно пространство за едно удобно скривалище. Отрязаните клони отстрани така, че да не бъдат забелязани от някой неканен. После се върна в сградата и се присъедини към останалите сътрапезници.

Той се намираше във весело, макар и малко принудено настроение. Та нали винаги е неприятно да си задължен да общуваш с някой човек, за когото хората имат лошо мнение.

Въздухът имаше достъп През лишените от стъкла прозорци и се долавяха всички шумове на нощната природа. Много скоро Олд Файерхенд забеляза у Нютън едно потискано с мъка неспокойствие. Това бе сигурен признак, че той сега очаква някого и скоро ще се отдалечи. Но преди това стане, ловецът трябваше да бъде в своето скривалище, тъй като иначе Нютън можеше да го забележи от прозореца си. Той излезе.

Сега, когато вечерта се бе спуснала и враговете много вероятно се намираха наблизо, портата не можеше да бъде оставена отворена. Ето защо Олд Файерхенд взе със себе си старата индианка и я инструктира да заключи след него и да чака, докато й почука. После се промъкна зад ъгъла, разбута вейките и седна до зида в празнината на храсталака.

И това стана точно навреме. Не мина много и той долови високото, звучно крякане на една волска жаба. Обученото ухо на Олд Файерхенд веднага разпозна, че звукът идва от човешко гърло. Любопитен какво ще отвърне Нютън, той погледна нагоре. С глас онзи не биваше да дава отговор, понеже лесно би могъл да привлече нечие внимание.

Правилно бе предположил Олд Файерхенд. Квакането прозвуча за втори път и в отговор горе на прозореца лумна едно светкавично пламъче, като че бе запалено малко количество барут.

С това Нютън бе показал къде се намира.

След броени секунди приближи крадешком някаква тъмна фигура и се вмъкна точно под прозореца в шубрака, за да има укритие.

Мъжът застана така, че Олд Файерхенд почти можеше да го улови за крака.

— Пет! — изшептя онзи.

— Кой е? — попита Нютън.

— Джак лично. Как стоят нещата?

— Добре и недобре, както ги възприеме човек.

— В какъв смисъл?

— Добре — понеже няма защо да се опасяваме от индианци, и недобре — понеже са пристигнали бели ловци.

— Колко на брой?

— Шестима с две жени.

— Познати имена?

— Да, Сам Хокинс с неговите приятели.

— Отлично! Дяволски ми е приятно! Тук мога най-сетне да си разчистя сметките с обесника!… Кой още?

— Един непознат, когото аз обаче от по-рано познавам. После другите четирима, за които надали ще ти дойде на акъла: немският лесничей Роте със сина, жена си и балдъзата.

— ’s death! Възможно ли е?

— Сам Хокинс ги е срещнал и ги е взел със себе си насам. Защо, не знам.

— Зад тая работа сигурно се крие някаква шмекерия срещу нас.

— Може би не. Иначе щях да я забележа. Всички те са нищо неподозиращи.

— Да се надяваме. Кой още е тук?

— Гълъбицата, баща й и една дърта индианка като вратарка.

— Много хубаво. Способни сте да се справим с тях. Добре че пратих теб! Ако беше дошъл някой друг, тия проклети горски и лесничей щяха да го разпознаят и заловят. Можеш ли да отвориш портата?

— Не. Ще обърне внимание. По-добре да се покатерите и вмъкнете през моя прозорец. Когато сте вече в стаята ми, аз ще отида при онези типове и ще застана така, че да не могат да грабнат пушките си.

— Съгласен. Вече се радвам на дребосъка Сам и двамата сухари. Те са тези, които искаха навремето да ни замъкнат до въжето… И кога да се започне патакламата?

— Ти кога мислиш?

— Само не прекалено късно. Иначе тристата марикопи, заради които те прати Уолкър, биха могли да ни изпреварят. Те искат да нападнат Гълъбицата на вековната гора и да я отведат на кола на мъченията, като задигнат струпаните тук съкровища на команчите и апачите. Ако се разбързат могат още утре по пладне да са тук. Дотогава ние трябва да сме си свършили цялата работа. Не се ли заговори за намиращите се тук съкровища?

— Нито думица.

— Те няма да искат да ги издадат, ама ще им изтръгвам пръстите един по един, додето признаят. Не можем да чакаме по-дълго от полунощ.

— Добре! Точно в дванайсет часа ще бъда тук на прозореца.

— Дотогава опитай да останеш при тях, та да са събрани мирно и кротко на едно място. Така най-добре ще съумеем да ги изненадаме. Но ако всеки си иде в килията и вземе оръжията със себе си, работата ще се утежни. Наистина, ако пък си в стаята, няма да можеш да се ориентираш по звездите кога е полунощ.

— Това не ми е и нужно. Там, където седим, има един стар дървен часовник. Така че няма как да сбъркам.

— В такъв случай свършихме. Или имаш още нещо да кажеш?

— Не…или напротив…да, тъкмо най-главното. Знаеш ли кой е Бащата на Гълъбицата? Дали пък не е оня, с когото вече си си имал работа? Казва се Уилкинс.

— Zounds! Да не би от Уилкинсфийлд?

— Това не знам. Подразбрах само от няколко непредпазливи думи, че трябвало да бяга заради някакъв акт на отмъщение, и дълго време търсел някого си тук из Запада.

— Luck-a-day! Той е! Е, радвай се, старче! Уловът, който ще направим тук, ще бъде по-добър и по-ценен, отколкото си мислех. За сигурност остани още известно време при прозореца и внимавай дали нещо няма да се размърда. След десет минути ще наподобя квакането на жабата. Отговориш ли ми с барута, значи всичко е наред, не ми ли отговориш, значи има опасност.

Олд Файерхенд трябваше да побърза, за да стигне по-рано от Нютън в стаята. Той бе достатъчно ловък да излезе без ни най-малък шум от скривалището. После запълзя, проснал се на земята, край зида и храсталака. Едва когато стигна зад ъгъла, се изправи.

При вратата стоеше една висока фигура.

— Моят брат подслушва — прошепна чакащият. — Чу ли той думите на мерзавеца?

— Да.

— Винету ги проследи дотук и ще отиде с Олд Файерхенд в постройката. Нека белият ми брат ме води!

— Да, ще те заведа в стаята, в която се намира Пъргавия елен. Нютън не бива и теб да види.

Вождът кимна почти незабележимо.

Това бе значи Винету, главатарят на апачите, чието име се споменаваше навсякъде — край лагерния огън и в салона, в къщата на бедняка и палата на богаташа, и около чиято личност бе сплетен дълъг венец от легенди за несравними, славни дела.

Индианката отвори и очите й просветнаха, когато видя великия червен воин.

Винету остави на нея да му покаже стаята на Пъргавия елен. Олд Файерхенд се отправи към трапезарията.

— Часовникът един час назад! — даде наставление на Уилкинс с влизането си.

— Е? — попита Сам любопитно.

— Всичко е наред.

— Нападението?

— В полунощ.

— Уговорката ни си остава?

— Да, ти идваш с мен, за да посрещнем негодяите. Всичко ще протече бързо, защото и Винету дойде!

— Винету?

Думата легна на всички устни.

— Тихо! — повели Олд Файерхенд. — Нютън ще се върне всеки момент.

Едва го бе изрекъл и отвън прозвуча крякът на волската жаба, а минута-две по-късно влезе и Нютън. Той не погледна веднага към часовника и не разбра следователно, че е с един час по-назад от преди малко, когато напусна помещението.

Сега последва една от онези вечери, добре познати на ловеца край лагерния огън, на фермера в блокхауса и обитателите на самотното поселище. Колкото и затворени и мълчаливи да са станали хората на прерията и саваната от монотонността на своя живот, толкова те се оживяват, когато съдбата ги събере набързо край огъня или грубо скованата маса. После се разказва ли разказва и мъжете, които инак още при заник слънце се увиват в завивките си да спят, често виждат сивкавите утринни зари да плъзват по източния небосклон, преди да са съумели да се откъснат от спомена за собственото или чуждото приключение.

Какви ли не ловни истории бяха разправени. Времето летеше. Когато часовникът показваше пет минути преди единадесет и следователно бе точно толкова преди дванадесет, Олд Файерхенд стана с един къс поглед към Сам и излезе. След известно време дребният трапер го последва, без тръгването му да направи впечатление на Нютън. Те слязоха долу в двора, където Винету вече чакаше с Пъргавия елен.

Апачът подаде мълчаливо ръка на Сам — при тези мъже друг поздрав не беше необходим.

— Бушхедърсите ще дойдат значи през прозореца — каза Сам Хокинс. — Как ще си разпределим работата?

Винету не отвърна. Никакъв мускул не трепна по неговото благородно, бронзово лице.

— Пъргавия елен се погрижи за ремъци и запушалки за устата — отговори вместо него младият индианец. — Всичко ще мине много бързо. Моят велик брат Огнената ръка ще бъде на прозореца; Винету ще посреща всеки, който се изкачи; Сам Хокинс и Пъргавия елен ще го връзват и веднага отнасят в съседното помещение.

— Well! — подкани Олд Файерхенд. — Няма време за губене.

4. Още един съюзник — Винету

Безшумно се промъкнаха горе в стаята на Нютън. Срещуположната врата бе предвидливо отворена още отсега, после зачакаха.

След късо време Винету надигна глава.

— Пет! — прозвуча тихо отвън.

Олд Файерхенд надникна. Долу стоеше някакъв мъж.

— Всичко ли е наред?

— Всичко.

Второ «пет» назад и една върволица от безшумни сенки залъкатуши насам.

— Спусни ласото! — заповяда Кървавия Джак.

Олд Файерхенд спусна своето, изтегли три други и ги върза за една кука в зида. Четирите ремъка бяха достатъчно здрави за катеренето.

Пръв пристигна Кървавия Джак и се метна ловко на перваза на прозореца.

Той изшетпя доволен:

— Това е първата крачка към златото и отмъщението!

С тези думи скочи в черната като катран стая. Още преди нищо неподозиращият Джак да се е обърнал, Олд Файерхенд сключи ръце около гърлото му, така че смъртно уплашеният разбойник разтвори наистина широко уста, ала не съумя никакъв звук да издаде. Един парцал зад зъбите, по един ремък около ръцете и краката — всичко това за тези четирима мъже бе работа за няколко мига. Джак вече лежеше вързан в другата стая, преди да се е покатерил вторият. По същия начин бяха посрещнати всички, освен последния. Никой не бе взел пушката със себе си. Сега последният подвикна отдолу с приглушен глас:

— Първо пушките!… Ще ги вържа с ласото наедно.

Оръжията бяха изтеглени, сетне ги последва и този мъж, комуто провървя като на останалите.

Пъргавия елен донесе една свещ, за да могат да огледат пленниците.

Кървавия Джак държеше очите си отворени и разглеждаше с ярост четиримата мъже.

— Аз съм Олд Файерхенд — каза ловецът спокойно, — а тук стоят Винету и Сам Хокинс. С вас ще се отнесем точно така, както вие се канехте да се отнесете с обитателите на този дом. Съдбата ви е решена. Ние няма да ви убием, наистина, но ще ви дадем в ръцете на приближаващите марикопи.

Кървавия Джак трепна. Затвори очи — не искаше повече нищо да вижда.

Олд Файерхенд предостави пленниците на надзора на другите трима и се отдалечи. Когато се върна при компанията, беше малко след единайсет и половина — само половин час значи им бе необходим, за да заловят с изненада престъпниците.

Разпитван през това време за преживелиците си в Турция, Нютън бе разказвал каквото му бе дошло на ума и каквото бе намерил за добре. Тъкмо разправяше за разните необикновени запознанства, които бил направил, когато Олд Файерхенд се върна.

— Мастър Нютън — прекъсна го на думата ловецът, — запознавал ли сте се там и с чужденци?

— С мнозина.

— Може би с един сър Дейвид Линдсей?

— Линд…сей! — заекна онзи. — Не.

— С един Норман ефенди и един Валерт ефенди?

— Също не.

— Познат ли ви е някой си там Ибрахим бей?

— Чувал съм името му.

Бледнината на лицето му се промени в палеща червенина.

— Или някакви си Закума и Чита?

— Назовавате само имена, сър — каза той със спазматичен опит да се овладее, — който не познавам.

— О, искам само да ви кажа, че от дервиша до прерийния ловец е налице гигантски скок, какъвто навярно никога в живота не е бил извършван!

— Дер…виш?

— Хайде стига вече, приятелче! Ти също така добре като мен знаеш, че си се числил към Виещите дервиши. Знам всичките ти дела и само не мога да проумея как си се измъкнал от Тунис, където си бил обвинен в опит за убийство на Мохамед ес Садок!

Нютън видя сега спасението си единствено в наглостта.

— ’s death! — изрева той. — Това е вече прекалено! Бил съм дервиш и убиец? Мастър Уинтер, ако още веднъж ми го кажеш, ще си имаш работа с мен!

— О-о, аз вече си имам работа с теб и бързо-бързо ще приключа! Мастър Уилкинс, имайте добрината да доведете другия ваш гост! Знаете кого.

Херман естествено се бе държал в готовност и веднага бе на мястото. Очите на някогашният камердинер и дервиш се спряха на него вторачени и уголемени. Той разпери ръце пред себе си.

— Diable![25] Валерт ефенди!

Херман не трепна с мигла. Измери го с един безкрайно презрителен поглед.

— Мерзавец!

Това бе всичко, което каза. После седна при другите.

— Е-е — ухили се Олд Файерхенд, — какво ще кажеш сега? Все още ли ще отричаш? Но нека премълчим турските ти приключения и поговорим по-напред за тукашните ти.

— Ето че любопитството ми се възбужда! — надсмя се Нютън. — Не зная за какви приключения би могло да става дума!

Един копнеещ поглед потърси стария дървен часовник.

— Нима? Е, та нали едно много вълнуващо трябва да преживеем точно в дванайсет часа! Остават само още десет минути. Значи е настанало време да отидеш в стаята си и да пуснеш Кървавия Джак и хората му да се качат.

— Лъжа! — изкряска оня. Той видя да се руши надеждата му в Джак и неговите другари. Не ще и съмнение, че всичко бе издадено. Неговото единствено избавление се криеше в бягството, за което в краен случай щеше да си пробие път с ножа.

Олд Файерхенд понечи да му застана на пътя, ала забеляза, че вратата бе леко открехната и през процепа проблясваше едно око. Нютън-Флоран не можеше да избяга.

— Той нарече това лъжа! — обади се Уил Паркър. — Мастър Файерхенд, докажи му, че е вярно!

— Преди малко не се ли показа през прозореца да обсъдиш с Кървавия Джак целия план? Аз седях съвсем наблизо и чух…

Беше прекъснат. Нютън до момента не знаеше, че този, когото той познаваше под името Уинтер, носи на Запада прозвището Олд Файерхенд. За този мъж той бе чувал вече твърде много, за да не се страхува сега от най-лошото. Ето защо направи внезапен страничен скок да се добере до изхода, ала тутакси отскочи обратно.

Винету бе влязъл бързо и държеше срещу него проблясващото острие на ножа си, без дума да каже. А Олд Файерхенд улови с такава сила китката на Нютън, че спя нададе болезнен крясък и изтърва извадения нож.

— Негоднико, нима още ще отричаш? — обърна се грубо той към него.

— Аз съм невинен!

Той разчиташе, че след като не е при прозореца, то и съучастниците му няма да се качат, а оттам и никой нищо не би могъл да докаже срещу него.

— Е, нека осветим по-отблизо твоята невинност. Мастър Стоун, я имай добрината да му увиеш така ласото около тялото, че да не може да си помръдне ръцете!

— С удоволствие, сър!

Нютън повдигна напразен протест срещу тези обноски.

— Сега го вземете с вас и последвайте Винету! — обърна се Олд Файерхенд към другите. — Той ще ви заведе там, където доказателството за вината е ясно като бял ден.

— Винету! — възкликна удивено Уилкинс.

— Винету! — прозвуча почтително от устата на немските заселници.

— Да, мешърс, вие имате голямото щастие да се запознаете с най-прочутия вожд на Запада.

Има хора, които още в първия миг на срещата ни правят дълбоко, неизличимо впечатление. Такъв мъж беше и Винету.

Той носеше ощавена в бяло и украсена с червена индианска везба ловна риза. Легинсите му бяха изработени от същата материя и снабдени с гъсти ресни от коса. Краката му бяха обути в гарнирани с перли и украсени с игличките на бодливо свинче мокасини. На врата си носеше скъпоценна лула на мира и трикатна огърлица от ноктите на сива мечка. Около хълбоците си бе увил като пояс ценно одеяло. От него надничаха ръкохватките на два револвера и ловен нож. Главата му беше непокрита. Дългата, гъста синьо-черна коса бе подредена в шлемовиден кичур с вплетена в него кожа от гърмяща змия. Никакво перо не красеше тази прическа и въпреки това човек още от пръв поглед си казваше, че този индианец трябва да е вожд и то не обикновен. Лявата ръка държеше цевта на пушка, чиито дървени части бяха гъсто обковани със сребърни гвоздеи. Това беше Сребърната карабина — тема на разговор край хиляди лагерни огньове.

Когато Винету видя, че всички присъстващи са насочили вниманието си към него, подаде дружелюбно, но мълчаливо всекиму ръка. Само когато я протегна на Дик и Уил, по сериозното му лице пробяга закачлива искрица.

— Много луни минаха, откак Винету не е виждал двамата Итзех. Той се радва, че неговият път го събра отново с тях.

Двамата дълги уестмани бяха видимо поласкани от тези слова. Но те не бяха така добре запознати с апаческото наречие, че да разберат думата «итзех». Ето защо Уил Паркър се обърна към Олд Файерхенд.

— Итзех? Тази дума не ни е известна. Какво означава?

Ловецът се засмя.

— Итзех означава «дърветата». Погледни се, мастър Паркър, и веднага ще ти стане ясно защо ви наричат така местните апачи.

— Egad! Хич и не го знаехме. Какво ще кажеш по въпроса, Дик?

По физиономията на Дик Стоун се изписа самочувствие.

— Щом така ни наричат, значи трябва да сме много прочути типове!

— Е, ще ви кажа откровено, че вие двамата сте по-прочути, отколкото може би си мислите.

— Хи-хи-хи-хи! — даде да се чуе из един път Сам Хокинс откъм вратата. — Дърветата! Нека бъда на мястото излапан от някой кун[26], ако това не е най-доброто име, което някога съм чувал, ако не се лъжа!

— Мълчи, стара кукумявко! — сгълча го Уил Паркър. — Не ни ядосвай! Ние барем си имаме бойно име — Дървета ли, Криваци ли! Или Томахоци! Можеш ли ти да заявиш същото?

— Я стига с вашето бойно име! Като го чуя и съзерцавам същевременно фигурите ви, ми се дощява от мъка и състрадание да зароня горчиви сълзи.

— Де, де, мастър Хокинс! — притече се Олд Файерхенд на двамата дългучи. — Само не се надувай толкоз! Иначе ще проявя неделикатност и ще издам какво красиво име са ти прикачили чирикахуасите.

— Какво? И Сам ли има име? — провикна се Уил Паркър. — Вади го наяве!

— Well! Ние трябва да го знаем — изрази съгласие Дик Стоун. — Казвай го, мастър Огнена ръка, инак ще те нарека пъзльо, който не смее нито даже бойното име на своя приятел Сам Хокинс да изрече!

— Е, след като бълваш такива люти закани — подсмихна се Олд Файерхенд, — наистина ще трябва да ви сторя хатъра.

— И? — попита Уил напрегнато.

— Как се казва Сам? — зачу се и Дик.

— Някоя почетна титла ли е? — завикаха другите.

— No. Вашият приятел е наречен от чирикахуасите «Чи-коне».

— Чи-коне? — запита Уил, поклащайки глава. — Откак съм жив не съм чувал тази дума.

— Well, не се и съмнявам. Тя също е апаческа.

— И означава?

— Нещо като «Светещия нос».

Двамата дангалаци избухнаха в злорад, гръмък кикот. Сам посегна към носа, като да провери дали той си заслужава името. Движението беше неволно, но тъкмо затова отпуши и у останалите един бурен смях.

В културните среди е невъзможно човек да се присмива на телесните недъзи на някой друг; в Дивия запад пък се срещат калени на ветрове и бури, яки хора, които и устни не бяха разтеглили при някой тънък виц. Тук всичко е откровено до грубост, нищо не се взема на сръдня, при предпоставката, разбира се, че не идва от устата на някой неприятен човек. Всеки тук на драго сърце се присмива на самия себе си.

Така и сега. Гъсталакът, зад който се предполагаше, че се намира устата на дребния трапер, се разтвори за широко ухилване.

— Проклети типове, тези апачи! — изръмжа той. — Впрочем в Дивия запад един добър нос е най-важното. А вие, грийнбекс[27], не се хилете! — обърна се към лесничея и сина му. — Вие от всички наистина имате най-малко основание за това. Защото изобщо никога няма да стигнете до някаква известност — нито заради изрядността на своите носове, нито заради умението си да губите завивки и долари! Запитайте вашите лейдис дали Сам Хокинс няма право, ако не се лъжа!

Тези думи само увеличиха веселието.

Тръгнаха със смях под водачеството на Винету към пленниците, пазени от Пъргавия елен.

Кървавия Джак и хората ум в никой случай не се намираха в положение за завиждане. Според правото на саваната те не можеха да очакват нищо друго освен смърт, която, както трябваше да си кажат, многократно бяха заслужили.

Сам Хокинс се обърна към Уилкинс.

— Тази негодяи са във вашия дом, вас искаха да нападнат. Вие следователно сте първият, който трябва да определи какво ще става с тях.

Уилкинс погледна към Олд Файерхенд.

— Вие какво ще кажете, сър?

— Моето мнение е да не прибързвате. Няма ли тук някое помещение, в което можем да пазим тези типове?

— О, няколко! За строителите на мисията всички индианци са били врагове. Те трябвало да бъдат готови за битка и отбрана и са се погрижили за затворнически килии, които и до днес все още се намират в добро състояние. Разположени са долу в подземието.

— Това е добре. Там ще подслоним тези достопочтени господа. Но един от тях ще отделим — към него предявявам претенции аз.

— Имате предвид Нютън?

— Да. Не ви ли се намира някоя по-специална килия за него?

— Можете да получите най-различни помещения — малки, големи, високи, ниски, сухи, влажни, изцяло според угодата ви.

— Е — намеси се Сам, — чак удобства няма да създаваме на мешърс. Вземаме най-ниския и най-влажния зимник. Те искаха да ни разгреят, а ние в замяна ще ги поохладим. Пък що се отнася до продоволствието, предполагам да им даваме стриди, трюфели, индиански птичи гнезда и шампанско, колкото им сърце пожелае, хи-хи-хи-хи! Но преди туй ми се иска да разменя някоя приказка с тоя Джак.

Сам Хокинс се наведе и извади парцала от устата на Кървавия Джак.

— Познаваш ли ме?

Джак не отговори.

— Слушай какво, свикнал съм, когато питам да получавам отговор! Не го ли дадеш, имам едно средственце, което ще ти развърже езика. Отговаряй значи! Познаваш ли ме?

Сам откопча ласото от хълбока и го накати няколко пъти.

— Да — отвърна Джак бързо.

— Много добре. И кой съм?

— Сам Хокинс — процеди онзи.

— Да, а тези двама господа са Дик Стоун и Уил Паркър — едно старо, добро познанство от Уилкинсфийлд, а? За да задигнете съкровищата ли сте дошли по тия места?

— Не. Ние сега сме честни хора и искахме само да помолим за подслон.

— И всички дружно се вмъкнахте през прозореца? Хубава молба за подслон! И сега сте били честни хора? Чудно! Какво ли ще каже лесничеят Роте за тая работа!

— Това бе само една шега, която си направихме с него.

— Охо, шега! — Извика Роте разгневено. — Обрича ли човек на шега хора на гладна смърт? Взема ли им на шега парите и цялото имущество? Щом като било шега, добре, тогава нека и ние гледаме на наказанието, което няма да ви се размине, като на шега! Впрочем не бива да мислиш, че съм само случайно тук. На Олд Файерхенд беше известно вашето убежище и той ни го съобщи. Ние отидохме в долината при колите, изгорихме ги и намерихме и парите до лявото задно колело на предния фургон!

— Поврага! — изплъзна се от Кървавия Джак.

— Да, а двамата пазачи, които бяхте оставили там, си получиха наказанието. После препуснахме насам, за да отпразнуваме повторната си среща с теб. Надявам се, си запленен от нея.

— Е, за запленяването вече аз ще се погрижа — подхвърли Сам. — Как стоят всъщност нещата, мастър Джак, дали не ти е известен някой, който се нарича Уолкър? В Прескът живеел?

— Не го познавам.

— Не го познаваш, пък си посрещнал пратеник от негова страна? Странна работа!

— Не знам за никакъв пратеник.

— Тоя мастър Нютън не е бил изпратен от него при теб?

— Не.

— Е, ние го знаем по-добре. По тоя начин само си влошаваш положението… Какво ще правим, мастър Уилкинс, ще ги окошарим ли за известно време, та да могат да поразмислят и станат по-общителни, или не?

— Да — отговори Олд Файерхенд вместо Уилкинс. — Но преди това бих желал да поогледам килиите.

Уилкинс донесе свещ и ключове и поведе ловеца към подземията. Там долу имаше — отделени със здрава врата — няколко различни по височина и големина помещения, чиито стени се състояха изцяло от квадри[28], а обкованите с желязо врати правеха всеки опит за бягство невъзможен.

Най-ниското от тези помещения беше направо дупка. Човек можеше вътре само да седи.

— Тук ще тикнем Нютън — определи Олд Файерхенд. — По отношение него ви препоръчвам най-голяма строгост и бдителност. Той в никой случай не бива да ни се изплъзне. А сега нататък! Някое помещение за останалите.

Уилкинс отключи няколко врати и ловецът проучи сводестите килии. Те бяха далеч над човешки бой високи и не предлагаха нищо друго, освен голи зидове. При светлината на свещта той забеляза в средата на потона един отвор.

— Онова отверстие отдушникът ли е?

— Да, но то има и друга цел. Води до едно малко помещение в приземния етаж и е затулено с камък. Повдигне ли го човек и сложи ухо на отвора, чува всяка дума, която бива изречена тук.

— Това е от голямо предимство. Така лесно можем да узнаем онова, което те иначе ще премълчат. Аз исках всъщност Нютън да бъде пазен отделно, ала за мен преди всичко е важно да измъкна къде и как мога да открия Уолкър, който го е пратил. Съберем ли Нютън заедно с другите, те ще заговорят за това и ние ще го чуем. Така че нека бъде заключен тук с тях. За да не могат да отгатнат къде се намират, ще ги доведем със завързани очи. Но после и подслушвачът вече трябва да е залегнал горе при отвора. Ще изпратя там дългия Дик.

Отправиха се отново нагоре;. Там завариха Сам още да разпитва пленниците. Той тъкмо искаше да узнае къде се намират конете им, ала те упорито мълчаха.

Винету, който до този момент дума повече не бе изрекъл, сложи ръка на рамото на Сам Хокинс.

— Нека моят брат щади гласа си — каза той с едва доловима усмивка. — Винету беше след тях и знае всичко. Те оставиха един мъж с конете при четирите кедъра, които се извисяват от другата страна на скалистия пояс…

Дик Стоун бе изпратен на неговия подслушвателен пост. Той отстрани камъка, просна се с цял ръст на пода и доближи ухо до отвора. После бушхедърсите бяха отведени в сводестото помещение и заключени.

Не след дълго Уил Паркър доведе животните на пленниците заедно с оставения за пазач мъж. Затвориха го при другите.

Със залавянето на Кървавия Джак и съучастниците му Уилкинс вече си мислеше, че всяка опасност е отминала. Ето защо се изплаши немалко, когато чу от Олд Файерхенд, че към тях напредват триста индианци марикопи.

— Какви са им намеренията? — попита Сам Хокинс.

— Искат две неща. Първо, планират нападение срещу Гълъбицата на вековната гора и второ, хвърлили са око на съкровищата, намиращи се при Синята вода… впрочем — прекъсна се той-много се говори за тези съкровища, мистър Уилкинс. Има ли всъщност нещо вярно в това?

— Хората много се заблуждават — отговори уклончиво Уилкинс.

— Е, тогава червенокожите господа нека дойдат и си вземат това, което тук не съществува.

Винету повдигна чело.

— Марикопите са изпълзели като плъхове от дупките си, но Винету ще ги отблъсне без усилие. Той ще язди срещу тях, за да открие техния лагер. Та нали е лесно да се прецени по коя линия ще се появят враговете, които живеят по северния бряг на Рио Хила. Ние се намираме източно от главното течение на Хила и аз мисля, че марикопите ще се придържат към северната страна на реката. Но по този маршрут на пътя им лежи Силвър сити, където те не бива да се показват.

— Тогава пък биха стигнали до форт Уест, където веднага ще им светят маслото — намеси се Сам Хокинс.

— Толкова далеч те естествено няма да отидат. Ще оставят форта вляво и ще яздят между него и заселището.

— От устата на Кървавия Джак дочух, че марикопите можели да бъдат тук още утре по обяд — отбеляза Олд Файерхенд. — Те значи са отдалечени на не повече от един ден преход. Биха ли лагерували нейде наблизо, мастър Сам?

— Няма и през ум да им мине.

— Или в близост до Силвър сити и форт Уест?

— Определено не. Те бивакуват зад тях.

— И кога ще преминат между двете селища?

— Днес, след като се стъмни. Трябва да кажем «днес», защото вече минава полунощ.

— Изцяло съм на твоето мнение. Следователно до това време те ще останат да лежат зад линията, прекарана от Силвър сити до форт Уест. Позната ли ти е местността, мастър Сам?

— Горе-долу, ако не се лъжа.

— Не прави ли Хила зад Силвър сити един значителен завой от юг на запад? Там тя е плитка и тясна и лесно може да се премине на кон. Водата едва стига до тялото на животното. Земята, заключена в този завой, е покрита с девствена гора. По брега расте тръстика и непроходим гъсталак, между това трева, достатъчна за много коне. Там ще се спрели червенокожите.

— Good luck, няма по-добре скривалище за тях от онова място! Сред гората, скрита отпред от реката, те са сигурни като в скута на Авраам. Там и нийде другаде трябва да се търсят и открият. Налага се някой да отиде и види къде сме. Кой?

— Винету — каза вождът спокойно.

— И аз! — рече Сам.

— Винету ще язди сам. Ако Сам Хокинс също има желание да отиде и поразузнае, може да го стори. Нека Огнената ръка го придружи!

— Ами аз! — намеси се Уил Паркър. — Да не би да трябва да остана тук?.

— Да — определи Сам. — Не е нужно половината свят да се разтърчи заедно с нас. Грижи се, дългуч! Ти имаш задачата да пазиш мисията и бдиш над Гълъбицата на вековната гора.

Тогава пък младият апач направи жест на отказ.

— Пъргавият елен закриля Гълъбицата. Той не се нуждае от втори.

От тези думи прозвуча нещо като ревност.

— Приближават много врагове — каза Винету със своя благозвучен глас — и една ръка за закрила не е достатъчна. Нека белите приятели пазят къщата. Винету сега потегля. Той ще язди на север, за да стигне покрай форт Уест на марикопите в гръб.

— В такъв случай ние двамата ще се насочим на юг — отбеляза Олд Файерхенд. — Ще яздим край Силвър сити и ще се явим на индианците в гръб от другата страна. Там може би ще се срещнем с Винету.

— Хау!

Само тази дума произнесе апачът. В следващия миг беше изчезнал от стаята.

Това индианско «хау» е общо за почти всички племена и има различно значение. Най-често обаче се използва като потвърждение, като: «Уговорено!», «Решено!»

Сам се обърна към Олд Файерхенд:

— Кога тръгваме?

— Сега още не. Трябва първо да сляза до Дик. Впрочем нека мастър Уилкинс ти даде някой добър кон от своите, защото твоето муле сигурно е уморено.

— Моята Мери уморена? В такъв случай лошо я познавате. Тя като нищо може да излезе насреща на твоя породист жребец, ако не се лъжа.

Олд Файерхенд завари Дик проснат по корем в партерната стая и с ухо над отвора в пода. Виждайки ловеца да влиза, той положи камъка върху дупката и се надигна.

— Проклета задача! — изруга шепнешком. — Да не би да трябва цяла нощ да клеча така?

— Не, мастър Дик. Такова нещо не искам. Какво става… говориха ли нехранимайковците?

— Само тихо. Мислеха, че някой е останал вън при вратата да ги подслушва. Едва когато бе вкаран последния, разбраха, че Уилкинс си е тръгнал и започнаха да говорят по-високо. Но нищо важно. Тъкмо сега оня, който се нарече Нютън, подхвана дума за Турция.

— Трябва да го чуя.

Олд Файерхенд легна на земята и се заслуша. Но разговорът беше взел вече друго направление.

— Поне теб да не бяха спипали! — чу той гласа на Нютън-Флоран. — Тогава можеше да препуснеш до Прескът и да доведеш Уолкър да ни отърве!

— Вероятно изобщо нямаше да го открия!

Говорещият, както изглежда, бе пазачът на конете.

— Естествено той там не се нарича Уолкър. Казва се Зенърт и живее в един котадж[29] в Сиера Приета.

— Та това не е Прескът!

— Не. Човек има да язди дотам още четири часа. Но в тая страна не се държи такава точна сметка. Освен това всеки кръчмар би те насочил към него. А сега ми разкажи как стана, че те уловиха като хвойнов дрозд[30]!

Това самият Олд Файерхенд знаеше най-добре. Нямаше нужда да го чува. Ето защо напусна подслушвателния си пост — минутата, която прекара при отдушника, се бе отплатила богато.

Той сложи камъка върху отвора и се отдалечи с Дик да потърси Сам Хокинс. Дребният трапер вече оседлаваше в двора своята Мери.

Когато потегляха, Уилкинс дойде да се сбогува и да им благодари.

— Не си заслужава да се говори — рече Сам. — Докато не се върнем, за вас опасност няма, ако не се лъжа.

— Благодаря, сър! Впрочем аз разчитам малко и на самия себе си. Веднага щом тръгнете, ще пусна водата и до обяд при езерото ще са се събрали поне сто опитни войни на чирикахуа.

— Не допускайте да бъдат видени, а ги приберете в къщата! Защото марикопите също не са глупави глави и ще пратят съгледвачи!

5. При марикопите

Утрото се сипваше и когато Олд Файерхенд и Сам Хокинс се бяха спуснали по клисурата и пред тях се ширна равнината, денят напълно настъпи.

Яздеха все на юг, за да опишат една широка дъга. След два часа Силвър сити им остана отдясно и те завиха на запад, после вече обратно на север, докато се натъкнаха на реката. Олд Файерхенд вкара коня си с един дързък скок във водата и спря едва на другия бряг. Сам Хокинс го последва незабавно със своята Мери.

— Ако не съм се заблудил в сметките си — рече Олд Файерхенд, — червенокожите вече не може да са далеч. Така че нека слезем от животните и ги скрием в този удобен храсталак!

Той разбута шубрака, поведе коня си вътре и го върза. Сам последва примера му. След като всички следи бяха заличени, Олд Файерхенд закрачи напред — все покрай реката и през храстите. Грижливо отбягваха да оставят следи. Траперът тъкмо разделяше два храста, за да продължи, ала изведнъж се дръпна рязко назад и остави клонките да се плъзнат нагоре.

— Какво има? — попита Сам.

— Индсмани.

Двамата клекнаха да се огледат през храста. Реката тук се врязваше в брега. До самия бряг, но от другата страна на заливчето, седяха поне дузина червенокожи. Те не клечаха вкупом, а в една линия край водата, и с всеотдайност се посвещаваха на благородния занаят въдичарство. Лицата им бяха изрисувани с цветовете на войната и от тях Олд Файерхенд разпозна, че наистина се касае за марикопи. Те са родствена част от индианците юма и са извънредно войнствено племе.

— Well, знам къде съм. — прошепна Огнената ръка на спътника си. — Индсманите изглежда бивакуват точно зад този залив. Ако искаме да стигнем незабелязано до тях, трябва да направим един завой. Най-добре ще е да се върнем до мястото, където оставихме конете и да приближим червенокожите изотзад.

— А ако бъдем забелязани?

— Открият ли и двама ни, то не можем да сторим нищо друго, освен да гледаме час по-скоро да се доберем до животните си и да офейкаме. Бъде ли видян само единият, той ще се отдалечи, но не в посока на животните, защото така би отрязал ездата на другия. Впрочем ние навярно ще останем заедно или поне толкова наблизо, че при всички случаи можем да си кажем някоя дума как да се държим. Ела сега!

Те се запромъкваха обратно, минаха край животните и поеха в голям завой около залива. Същевременно не забравяха най-старателно да заличават следите си.

Край водата имаше най-напред едно много широко пространство от храсталак, после следваше висока гора, която се състоеше изключително от дървета, наричани в Запада дийпбренг или грейтлийф. Понякога им казват също стрейтуудс. Тези изрази означават: нискоклонни, големолистни и правостеблени дървета. От тези имена и без повече подробности може да се създаде представа за конструкцията на исполините на тази широколистна девствена гора. Те са с внушителна височина и дебелина. Клоните им започват още на два фута над земята. Главните клони често надвишават дебелината на човешко тяло и се отдалечават от дървото в перпендикулярна, права като опънат конец посока, така че човек лесно може да върви по тях като въжеиграч. Листата приличат по форма на тези на нашите орехови дървета, но са значително по-големи и образуват един много гъст шумак. Този вид дървета наистина никога не растат близо едно до друго, клоните им обаче достигат представителна дължина и клонакът на едно дърво често се разпростира в този на другото. Ето как една такава гора образува с нейните различни слоеве клони един гъст, многоетажен покрив, под който човек, вярно, не може добре да върви поради ниските клони, но в замяна намира отлично убежище срещу дъжд и… откриване.

Един по-опитен катерач или по-скоро някой, който добре умее да пази равновесие, може там горе, по чардаците от дебели клони, да се прехвърля от дърво на дърво, без да бъде забелязан отдолу. Разбира се, трябва да се пази да не скърши някой клон или да причини някакъв друг шум, иначе — в случай че долу има индианци — се излага на опасност.

Олд Файерхенд и Сам Хокинс бяха оставили ивицата на шубрака зад себе си и проникнаха сега в гората, под чийто покрив изглежда се бяха спотаили червенокожите. В този момент се разнесе пръхтенето на кон и Олд Файерхенд незабавно издърпа спътника си обратно в храсталака.

— Стой, мастър! Те вероятно държат конете си наблизо. Винаги е добре да се знае как стои с тях работата. Та нека по-напред погледнем! Бих желал да се уверя дали има стража при тях!

Те запълзяха плътно по земята в посоката, от която бе дошло пръхтенето и обходиха, прикрити все зад храстите, една просторна обрасла с трева поляна между ивицата на шубрака и същинската гора, на която пасеше значителен брой коне. Те изброиха около триста животни, чиито предни крака бяха спънати, така че не можеха да избягат.

— Не виждам стража — рече Сам.

— Аз също. Червенокожите тук се чувстват напълно сигурни. Behold! Забелязваш ли там двата златистокафяви?

— Да. Великолепни животни. Едва ли ги яздят някои обикновени индсмани.

— Определено не. Аз не съм конекрадец, но ако можех да използвам тези животни, без при това да издам присъствието ни, щях да ги откарам със себе си… Напред, навътре в гората!

Когато се намериха сред високите, масивни стволове, прикрити под долните клони, които почти докосваха земята, Сам подуши.

— Нищо ли не ти мирише, сър?

— О, напротив! Те пекат риба.

— Да. И ти като мене имаш добър нос. Хората и теб биха могли да наричат Чи-коне. Но откъде идва миризмата? посред тоя листак човек се заблуждава.

— Там откъм реката.

— И на мен така ми се струва. Значи нататък трябва да се отправим.

— Да. Хм-м! Ако знаех!

Олд Файерхенд отправи изпитателен поглед нагоре и после към спътника си.

— Какво?

— Умееш ли да се катериш?

— Като катерица, когато се наложи.

— Аз считам именно, че е по-уместно да се изкатерим горе и от клон на клон да продължим там гимнастиката си.

— Дадено.

Сам улови един як клон на височина човешки бой и в следващия миг седеше горе. Малко по-високо втори и после трети навлизаше в клонака на най-близкото дърво. Едно мятане, още едно и Сам седеше сред третия свод на листата, така че Олд Файерхенд вече не можеше да го види.

Ловецът кимна удовлетворено на себе си. За броени секунди и той се намери при Сам, който веднага поиска да продължи. Олд Файерхенд обаче го задържа.

— Чакай! Преди да напуснем това укритие, трябва да се убедим, че сме в безопасност. Ще действаме по такъв метод, че аз винаги да вървя напред. При следващия ствол ще се огледам внимателно. Не забележа ли нищо подозрително, ще ти махна и ти ще ме последваш. Тук не съзирам никакъв човек, значи можем да продължим.

Той застана прав върху дебелия повече от човешко тяло клон и закрачи напред, докато стигна до един подобен клон от следващото дърво, по който после, все така изправен, тръгна към стеблото. Зад него клекна и проучи околността. След това даде знак. Сам го последва със същата увереност.

По този начин стигаха от дърво до дърво. Наистина беше майсторство това, което вършеха. Не причиняваха ни най-малък шум, клонка не отчупваха, листо не падаше. Макар и възпрепятствани от пушките, движенията им бяха толкова ловки, че клоните едва се поклащаха.

Внезапно гората свърши. Един от онези урагани, каквито понякога минават локално през гората и повалят цели площи дървета, бе следвал руслото на реката и по единия бряг надалеч бе изкоренил и струпал едно връз друго най-яките дървета. По този начин бе възникнал един непроходим хаос, а край неговата периферия…

— Хей! — нашепна Олд Файерхенд. — Ето ги къде се таят!

От своя висок наблюдателен пункт двамата ловци можеха много добре да видят, че червенокожите бяха заобиколили от едната страна хърикейна, както там наричат урагана и опустошените от него места, за да стигнат реката. Там седяха мнозина от тях, все още заети с риболов — една дълга редица от неподвижни фигури. Онези, на които късметът вече бе проработил, се бяха върнали и печаха своя улов. За тази цел бяха издълбали с томахоците дупки в земята, запалили вътре огън и без да изкормят предварително рибите, ги печаха на жарта.

Тъй като двамата трапери се намираха в непосредствена близост до индианците, трябваше да удвоят предпазливостта си, поради което не вървяха вече изправени по клоните, а се прибутваха с ръце и крака. След кратко време дочуха гласове. Двама мъже разговаряха на онези смесици от испански и индиански, с която белите обичат да си служат при общуване с червенокожи.

Олд Файерхенд и Сам Хокинс клекнаха сега на дървото, под което се водеше разговорът. Те наистина не можеха да видят говорещите, но пък разбираха всяка дума. Спотаиха се плътно до стеблото и се заслушаха.

— Какъв е планът на Желязната стрела? — попита единият, който според произношението трябва да беше бял. — Не е ли препоръчително да се употреби хитрост?

— Каква хитрост има предвид моят бял брат Сонатака?

Онзи, който каза това, изглежда бе самият вожд. Той нарече другия Сонатака, което означава «Сребърния мъж».

— Ние ще препуснем напред, разпространявайки слуха, че искаме да отдадем своето почитание на гробовете на вождовете. После ще бъдем приети в мисията като гости. През нощта нашите хора ще дойдат и ние ще им отворим портата.

— Не става. Хората познават Желязната стрела. Те веднага ще ни заловят и аз ще отида на кола на мъченията в прослава на гробовете на вождовете. Не, този план не чини нищо.

— Нахвърляй тогава някой друг!

— Какво ще правя, аз си знам отдавна. В мисията живеят малко хора, а техните защитници — черикахуа-апачите, са на лов. Ние броим на десет места три пъти по десет. През нощта ще стигнем в долината на Синята вода и ще обкръжим мисията. Обитателите няма да подозират нищо. Те ще бъдат надвити с изненада още преди да им е хрумнало да се отбраняват и ние после ще ги изгорим на кола на мъченията, както те нас биха изгорили.

— А съкровищата на мисията?

— Те са твои, както ти обещахме. Но ще ги получиш едва когато ни дадеш барут и олово, както бе уговорено между нас.

— Ами ако не намерим златото и среброто?

— В такъв случай ще измъчваме Гълъбицата на вековната гора, додето ни издаде скривалището.

— И после ще я убиете?

— Дали ще я убия, още не знам — изръмжа вождът сърдито. — Аз съм предводителят на марикопите и правя каквото поискам.

— Забравяш, че не съм твой подчинен.

— А ти забравяш, че един главатар не е задължен да казва всички свои мисли. Яж и иди да спиш, та през нощта да не се умориш!

Чу се приглушено проклятие, след което «Сребърния мъж» се отдалечи.

Подслушвачите погледнаха през покрива от листа. Когато излезе от заслона на дървото, го видяха. Беше надхвърлил може би малко трийсетте.

— Кой пък е този достопочтен мъж? — попита Сам тихо.

— Не знам. Но за Желязната стрела съм слушал. Трябва да наречем щастие, че попаднахме тъкмо на вожда.

— Какво знаеш за него?

— Не се радва на особено добра репутация и често бил непредсказуем в постъпките си. Вярно, в този случай той може би не е единственият виновник, може би не е нито даже главният виновник. Та нали сам чу, че отново бял има пръст в играта. Както почти винаги, за голямо съжаление, когато червеният мъж извършва някоя мерзавщина.

— Сега какво? Вождът изглежда все още седи долу.

— Много вероятно. Ще сляза един клон по-надолу малко да го поогледам. Изчакай!

— И през ум не ми минава. Аз също ще благоволя да хвърля едно око на нехранимайкото.

И тъй, те се спуснаха с една позиция на клоните по-ниско. Тогава забелязаха, че за вожда бе издигната малка колиба от храсти, в чийто покрив бе втикнато копие с висящ отпред скалп. Желязната стрела седеше пред входа и имаше пред себе си две малки гърненца с бои, в които потапяше с редуване една четка, за да си изрисува лицето.

— Червено и черно — каза Сам шепнешком. — Това са бойните цветове и означават кръв и смърт! Типът значи е намислил работата много на сериозно. Кой пък идва там?

Покрай хърикейна бързаха насам двама индианци, на които им личеше, че са братя. Бяха може би седемнайсет-осемнайсетгодишни. Когато видяха заниманието на вожда, спряха на благоговейно разстояние. Изписването с бойните краски е свещенодействие и не бива да бъде смущавано.

Но той им даде знак да приближат.

— Какво търсят тук Двата пръста? — попита.

— Десния и Левия пръст идват да изложат една молба пред вожда.

— Казвайте я!

— Защо трябва да седим тук под дърветата, след като сме на бойната пътека? Нямаме ли ние двата най-добри коня на племето? Не са ли нашите Златистокафяви свежи и бодри? Ние знаем целта на похода. Искаме да станем воини и да подложим на изпитание нашата храброст. Младежите, които искат да си спечелят име, не са ли изпращани винаги като съгледвачи? Защо нашият баща не изпраща съгледвачи? Защо не ни позволи славата да можем да се върнем със скалповете на враговете?

Тези двама индианци още нямаха установени имена. Те биваха наричани само временно Десния пръст и Левия пръст. Името, което индианецът носи за цял живот, получава едва след като е издържал своето изпитание. Старият вожд остави да се види едно самодоволно ухилване, което при неговата полунашарена физиономия направи отблъскващо впечатление. Той се почувства много доволен от предприемчивостта на своите синчета.

— Двата пръста заповеди ли искат да дадат на своя баща? — отговори. — Какво разбирате вие от войната, която сега водим? За какво са ми необходими съгледвачи? Аз познавам мястото, където искаме да стигнем. Чрез съгледвачите само бихме се издали. При следващата зора Двата пръста ще имат възможност да вземат скалповете на белите. Те ще са първите, които ще проникнат в мисията.

— Утре ние ще сме толкова много, а бледоликите толкова малко! Двата пръста няма да получат никакъв скалп, ако чакат. Те ще избързат напред с конете.

— Вие ще останете тук! — повели той.

— Желязната стрела е строг със своите синове. С нас са нашите ножове, колчани, стрели и лъкове. Нищо друго ли не бива да отстрелваме с тях, освен ниш-юкнован[31]?

Заради своя неправилен, загзагообразен полет пеперудата е много трудно да се улучи. Ето защо индианските момчета се упражняват със своите малки стрели в този лов. Но по-късно, когато станат войни, те се срамуват от себе си.

— Ще стреляте по ниш-юкнован, докато се научите да се подчинявате на вожда!

Младите индианци се спогледаха въпросително и рязко се извърнаха. Навлязоха с дръзки физиономии в гората и бе видно, че са си наумили да извършат нещо, което да им донесе почести и слава.

Старият сигурно си помисли същото, защото изръмжа самодоволно и двамата подслушвачи ясно разбраха думите «окмек нозос», които означават «млади лъвове».

— Те ще свършат някоя глупост — прошепна Сам.

— От която ние ще се възползваме. Следвай ме и освободи ласото си!

— Защо?

— Скоро ще видиш.

Олд Файерхенд тръгна от клон на клон, от дърво на дърво в посоката, по която бяха поели Двата пръста. Сега той ти настигна. Легна на клона и изви глава надолу да се огледа. Наблизо нямаше никой.

Метна се пъргаво долу. Един скок и той се намери непосредствено зад двамата. Сграбчи единия отсам, другия оттатък за вратовете и стисна железните си ръце. Индианците изгубиха мигновено съзнание, без да издадат и най-малкия звук.

— Zounds! — прозвуча приглушено отгоре гласът на Сам Хокинс. — Майсторска работа, мастър! И аз си помислих нещо такова.

— Всеки миг може да дойде някой. Бързо, поеми единия горе!

С тези думи ловецът повдигна единия червенокож. Сам го изтегли незабавно при себе си, а веднага след това и втория. Олд Файерхенд взе със себе си и стрелите на «Пръстите», тъй като биха могли да станат издайници, метна се отново горе, върза двамата пленника, качи се един клон по-високо и ги издърпа там.

— Великолепен номер, ако не се лъжа! — изкиска се Сам. — Да се надяваме, че са още живи. Жалко би било, ако си причинил болка на сладките дечица!

— Те не са мъртви. Ще ни послужат да приключим тая история без проливане на кръв.

— Аха! Като заложници?

— Да. А сега към конете Ще вземем златистокафявите. Желязната стрела ще помисли, че за да се отличат, синовете му са препуснали пред племето като съгледвачи. Нека си мисли! Напред!

Всеки от уестманите метна един пленник на лявото си рамо, за да му е свободна дяната ръка за катеренето.

Когато се отдалечиха достатъчно от враговете, те се спуснаха на земята.

Исполинският ловец крачеше леко приведен отпред. За него товарът на рамото нищо не значеше. Малкият Сам, напротив, вече трябваше да влачи своя индианец.

Така стигнаха края на гората, където тя граничеше с пасището.

— Сега бързо да им затъкнем устата! Вземи трева, Сам, с друго не разполагаме!

После отнесоха пленниците до двата златистокафяви коня. Животните бяха оседлани — обстоятелство, което бе за двамата ловци добре дошло. Двете ласа стигнаха да вържат юношите отгоре, като с един ремък им стегнаха краката под корема на коня.

Междувременно те дойдоха в съзнание и по лицата им се изписа страх при вида на двамата трапери. Издадоха нещо като хъркане, ала бяха принудени да се помирят без съпротива на съдбата си.

— Сега аз ще отведа дорестите донякъде нагоре по реката — каза Олд Файерхенд. — А ти иди през това време до нашите коне, вкарай ги във водата и се придвижвай срещу течението, та да не оставиш следа.

Когато Олд Файерхенд стигна реката, не се наложи да чака дълго появата на Сам.

— Заличи ли следите в храсталака?

— Та наистина ли мислиш, че Сам Хокинс е толкова глупав да забрави? Искам да видя индсмана, комуто ще дойде на ума, че господа марикопите са имали една толкова височайша визита, хи-хи-хи-хи!

— Хубаво. Те ще разчетат дирите на тези два коня и ще ги последват донякъде. Но на следа от четири коня не бива де се натъкват, в противен случай сме издадени. Ти ще вземеш единия пленник и ще преминеш реката. Аз ще измина с другия, яздейки във водата, още едно известно разстояние нагоре, докато ми се стори достатъчно и на свой ред ще прехвърля реката, като опиша после дъга, за да бъдат следите ни колкото е възможно по-отдалечени една от друга.

— И къде ще се срещнем?

— При последната предпланина, край която минахме заранта. Може би си спомняш, че видяхме в подножието й сухото корито на една рекичка?

— Много точно, мастър. Там ще се срещнем. Който пристигне пръв, ще чака.

— Well — кимна Сам. — Старият каза на синовете си, че те щели да бъдат първите, които ще влязат в мисията. Ние ще му сторим услугата думата му да се изпълни, и то много по-бързо, отколкото е считал за възможно. Е добре, вкарай ми единия мосю! Да дойда да го взема, все пак не бива, иначе на брега онези ще намерят следите от три коня.

Олд Файерхенд вкара двата индиански жребеца във водата, даде единия на дребния ловец и се метна на собствения си, държейки другия за поводите. Така се намериха и четиримата в реката, докато до това място водеха само следите на две животни.

— Тъй, мастър! — рече Сам. — Сега сме в пълен порядък и ездата може да започне, ако не се лъжа. Остани със здраве!

Той направи завой и подкара двете животни към другия бряг. Стигна благополучно отвъд и препусна в галоп по предписаната посока.

Когато Олд Файерхенд пристигна по своя околен път на мястото на срещата, Сам Хокинс вече го чакаше с втория «Пръст». Продължиха заедно ездата към Синята вода.

Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-често се натъкваха на отделни групички апачи, които следваха същия път. Всички бяха добре въоръжени, но вървяха пеша. Бяха забелязали знака, който Уилкинс им бе дал — касаеше се да защитят постройката на мисията от някакъв враг, а за тая цел коне не им бяха необходими. Когато ездачите минаваха край тях, те отстъпваха безмълвно встрани и най-много да възкликваха едно удивено «Уф!» при вида на пленниците.

Горе при езерото нямаше никакъв човек, но като стигнаха в двора на мисията, видяха може би стотина апачи, които седяха мълчаливо на земята, готови да бранят от враговете Гълъбицата на вековната гора.

6. Битката за старата мисия

При вида на пленниците в мисията се надигна шумна гълчава, а двамата ловци пожънаха обилни хвалебствия. Сред пристигналите вече апачи-чирикахуаси се намираше и вождът Лата налгут, Силната ръка, висок и плещест воин. Той приближи и поздрави траперите с достойнство.

Бе свикан военен съвет. Олд Файерхенд предложи преди да предприемат нещо, да изчакат завръщането на Винету. Уилкинс одобри, а и вождът на чирикахуасите бе съгласен.

— Слушал ли сте за някакъв бял, мастър Уилкинс, наричан от индианците Сонатака, сиреч Сребърния мъж? — попита Олд Файерхенд.

— Слушал съм за него, но в лице още не съм го виждал. В тези рядко населени местности бързо се разчува, когато някъде се засели бял.

— Що за човек е той?

— Притежател е на живачна мина в…

— …аха, затова прозвището Сребърния мъж. Знаете ли истинското му име?

— Казва се Ролан.

— Французин, както изглежда.

— Възможно. Не зная точно. Живее в една долина отвъд Колорадо, получила от индианците наименованието «Долината на смъртта». Но не се има предвид известната с мрачната си слава Долина на смъртта, наричана от американците Дет вели, а една друга, разположена много по на юг и значително по-малка. Той извозва на повърхността големи количества живак, без някой да знае как. Суеверните жители в съседство казват, че бил сключил съюз с Дявола, и злите духове му вадели метала от земята… Защо питате за него?

— Защото е един мерзавец. Той участва в похода на марикопите, да, изглежда той е този, който е насъскал червенокожите срещу нас.

— Не се ли заблуждавате?

— Не. Сам и аз лично го видяхме, при условие, че вашият Ролан и нашият Сонатака са едно и също лице.

— Нека се пази от мен предателят! Само да ми се мерне пред мушката, като нищо ще му тегля куршума!

Най-належащите приготовления за посрещането на марикопите се състояха в пренасянето на горивни материали на равния покрив на мисионерската постройка, които при приближаване на враговете щяха да бъдат запалени. В наличност имаше достатъчно петрол и смола за огън, с който да се освети цялата долина на езерото.

Когато мракът се спусна, бяха пристигнали вече около сто и петдесет добре въоръжени индианци, които чакаха с копнеж нападението. Винету още не беше се върнал. Уилкинс изрази загриженост за него, ала Олд Файерхенд го успокои.

— Не е нужно, сър! Доколкото познавам Винету, той няма да дойде, преди да може да ни извести, че враговете са тук. Аз ни най-малко не се боя за него.

Вече наближаваше полунощ. Отвън цареше гъст мрак. Постройката лежеше спокойна и тъмна. Нито един от външните прозорци не беше осветен. В един момент на вратата тихо се почука и старата индианка отвори шибъра.

— Кой е?

— Винету.

Когато го пропусна, той мина мълчаливо край нея. Коня си изглежда бе скрил на някое сигурно място, за да може по-добре да наблюдава.

В двора гореше нисък огън, чиито отблясъци живописно осветяваха фигурите на червените воини. Винету пристъпи към Силната ръка и поговори късо време с него. После вождът извика няколко заповеди на хората си и те веднага изчезнаха да се разпределят горе на платформата и в помещенията, чиито прозорци гледаха навън. С влизането си в стаята, където се бяха събрали белите, Винету каза само:

— Марикопите са тук.

— Най-сетне! — обади се Сам. — Сега театрото може да започне. Веднага ли ще нападнат?

— Идваха непосредствено след мен. Ще обкръжат къщата. Моите бели братя погрижиха ли се да бъде запален осветителен огън?

— Да.

Всеки се отправи към поста си. Сам си бе избрал портата; смяташе, че там най-напред ще се стигне до стрелба.

Отвън не се долавяше и най-лек шум. Сам стоеше до прозорчето-шпионка, ала не бе в състояние да различи нещо. Въпреки това знаеше, че нападателите са отдалечени само на няколко крачки — подсказваше му го онова неопределено, шесто чувство. Наостри слух, когато чу стъпките на кон, който бавно приближи и спря пред вратата. Почука се. Сам изчака известно време, за да си помисли онзи отвън, че хората вече са потънали в сън. Едва след повторното хлопане изтика шибъра.

— Кой е там?

— Един пратеник до Гълъбицата на вековната гора.

— От кого?

— От Силната ръка.

— Къде всъщност се намира вождът, който те праща?

— На лов за бизони по бреговете на Хила.

После Сам долови тихо пълзене. Знаеше, че сега до портата стоят неколцина врагове. Планът им бе, отвори ли се, веднага да нахлуят с този, който се представяше за пратеник. Сам говореше толкова високо, че хората горе на покрива можеха да го чуят.

— На лов бил, а? — изсмя се той с глас. — Моят червен брат се лъже. Силната ръка се намира тук, в тази къща.

— Уф! — прозвуча вън с тон на уплаха.

— Да, червени мошенико! Който поиска да изиграе някого, трябва да е и по-умен от него. Вие марикопите обаче сте най-гламавите типове, ако не се лъжа. Аз бях днес във вашия лагер, отвлякох посред вас синовете на Желязната стрела и ги домъкнах тук като пленници. А на теб искам да дам благословията си за лъжите, които ни сервира.

При тези думи той пъхна цевта на пушкалото си през прозорчето и веднага проехтя изстрел. При блясъка се видя как индианецът се свлича от коня.

Яростен вой отговори на изстрела, после настъпи тишина. В следния миг горе върху платформата на къщата лумна огромен петролен пламък и освети цялата околност като ден. Обсадените видяха, че марикопите бяха обкръжили сградата от всички страни.

Отгоре се разнесе звучен глас:

— Винету, вождът на апачите, е тук, за да посрещне Желязната стрела. Нека моите червени братя се изтеглят по селата си, преди да са ги погълнали куршумите ни!

Отвърна му рев от подигравателен смях. Но мощният глас на апача надвика данданията.

— Нека марикопите отворят ушите си! Не е хубаво червените войни да се унищожават помежду си! В тази къща лежат двамата сина на Желязната ръка. Те ще могат да се върнат свободно, ако марикопите обещаят никога вече да не изравят бойната секира срещу Палома Накана! Аз казах. Хау!

— Жалък лъжец! — изкряска дрезгавият глас на Желязната стрела. — Ето ти го!

Проблесна изстрел. Но в същия миг Винету лежеше на покрива и куршумът просвири над него.

После веднага се изправи пак и вдигна ръка.

— Винету е приятел на всички червени братя, краставите койоти обаче унищожава! Лати-иски![32]

В същия миг отгоре и от всички прозоречни отверстия затрещяха изстрели, а куршумите не пропускаха целта, тъй като пламъците осветяваха ярко нападателите. Марикопите надигнаха надалеч разнасяш се яростен вой и се втурнаха да избягат извън обсега на стрелбата.

Този прием попари желанието им да щурмуват мисията. Пламъците върху къщата бяха поддържани до сутринта. Когато денят просветля, можеха да се изброят и мъртвите. Бяха над четиридесет.

Марикопите лагеруваха извън обсега на куршумите, недалеч от езерния бряг. Те се държаха напълно спокойно, от което можеше да се приеме, че са взели някакво решение.

Олд Файерхенд седеше на плоския покрив и наблюдаваше враговете през далекогледа си. Уилкинс се качи горе и поиска за малко тръбата. Започна да оглежда внимателно лагера на враговете. Внезапно нададе тих възглас.

— Какво има? — попита Олд Файерхенд.

— Един невероятен сюрприз! Артър е сред тях!

— Артър? Това не беше ли името на вашия изчезнал племенник?

— Да.

— Той да е тук?

— Виждам го ясно да седи до вожда.

— Извинете, сър. Човекът, когото имате предвид, е онзи негодяй Сонатака, за когото ви разказах.

— Не мога да повярвам. Това трябва да е Артър!

— Не се ли заблуждавате?

— Положително не. Категорично е той!

— Помислете, този човек не е пленник на марикопите! Той е свободен господар на действията си. Ако беше онзи, за когото го смятате, отдавна щеше да се е върнал по родните места.

— Би следвало да се очаква, но знае ли се какво му пречи? В тази страна се случват необясними неща. Артър е продал плантацията — независимо по каква причина — и сега не смее да се върне, срамува се да ми се мерне пред очите.

— Не мога да възприема мисълта, че притежателят на живачната мина в Долината на смъртта ви е роднина. Може би много скоро ще получим обяснението. Вижте… там идва един от червенокожите!

Действително, един марикопа приближаваше към къщата. В ръката си носеше ощавена в бяло кожа и я размахваше в знак, че идва с мирни намерения.

— Парламентьор! — каза Уилкинс. — Веднага ще разберем какво иска.

Винету, който също лежеше на платформата, се надигна.

— Пратеник на Желязната стрела. Нека белият ми брат Олд Файерхенд слезе при него! Той ще стори и каже онова, което е най-добре.

Огнената ръка тръгна. Уилкинс поклати учудено глава.

— Всъщност е моя работа да посрещна парламентьора.

— Да, но моят брат не знае какво иска пратеникът. И ако той желае бърз отговор, брат ми трябва веднага да реши и лесно би могъл да сгреши.

Олд Файерхенд нареди да отворят входната порта и излезе навън, тъй като марикопът даде със знак да се разбере, че не смее да дойде по-близо.

— Изпраща ме Желязната стрела. Червените мъже искат да приберат своите убити. Белите войни ще им разрешат.

— Не, няма да разрешим. Скалповете на марикопите принадлежат на апачите.

— Как стана, че тук има толкова много войни на чирикахуа?

— Тук са, за да ви посрещнат.

— Никой не знаеше, че идваме.

— Всички го знаехме. Аз самият бях сред вашия бивак, чух какво си Говори Желязната стрела със Сребърния мъж и после плених двамата му сина.

— Те са препуснали с конете си.

— Аз ги стегнах в ремъци и ги завързах върху конете им. Марикопите са деца, които си играят с ниш-юкнован. Те дори по време на боен поход не поставят стража при животните си.

— Ще убие ли белият ми брат синовете на вожда?

— Да.

Червенокожият се изплаши.

— Защо? Никой храбрец не убива някого, когото не е победил в битка.

— Аз ги плених и техният живот ми принадлежи. Мога да правя с тях каквото ми е угодно. Ако имаш още нещо да ми съобщиш, направи го накратко!

— Вождът на марикопите иска един разговор с Винету, главатарят на апачите.

— Къде да се състои?

— Тук, където сега стоим.

— Добре. Той ще го има този разговор. Може да вземе със себе си Сонатака и още един.

— Вождът на апачите също ли ще доведе хора със себе си?

— Да, двама. Доложи каквото ти казах!

Олд Файерхенд се обърна и закрачи към къщата. Когато съобщи резултата от разговора, Уилкинс попита:

— Значи те ще бъдат трима? А от наша страна кои ще отидат?

— Вие, апачът и аз. Ще ви помоля да предоставите думата на мен. Вашата задача е да огледате внимателно този Ролан и възможно по-незабелязано да ми дадете да разбера дали сте разпознал в негово лице племенника си. Другото оставете на мен!

Мина може би повече от час, преди да видят да идва Желязната стрела с двамата си придружители. Индианецът съвсем не е онзи дивак, за какъвто обикновено го смятат. Той е преди всичко добър оратор и не пропуска да отмине някой благоприятен случай, без да е държал реч. Една такава възможност се предлагаше сега и вождът бе сторил всичко, за да подхване нещата церемониално.

Желязната стрела приближаваше в респектираща според индианските схващания процесия. Беше облякъл най-разкошната си бойна премяна. От изкусно сплетения му кичур се спускаха и повяваха двадесет и четири пера от боен орел. Като наметка носеше кожа на ягуар, украсена с безчет бизонски опашки и кожи от гърмящи змии. Въоръжен бе с всичко възможно и на човек оставаше да се чуди как мъкне всичко това: пушки, ножове, томахоци, колчани, лъкове, торбички с куршуми. През гърдите му висяха няколко усукани наедно ласа. Най-важната част обаче носеше отпред неговият придружител — същият индианец, с когото Олд Файерхенд бе говорил преди малко. Тя представляваше дълго копие, на чието острие висяха три амулетни торбички. Освен това оръжието беше снабдено с няколко напречни летви. По тях и по ствола бяха провесени около трийсет скалпа от бели и индианци. Тъй като и целият му тоалет бе натруфен със скалпови коси на убити врагове, човек можеше да съди за броя на хората, паднали от ръката на Желязната стрела.

Ролан вървеше от страната му, но половин крачка зад него.

Със стигането на определеното място, марикопът забучи копието в земята, свали наметката на вожда и я просна на земята. Желязната стрела се намести върху нея с осъзнато достойнство. Сега седнаха и другите двама, но отново малко зад него, както изискваше йерархическият порядък.

Едва след дълго време портата на мисионерската постройка се отвори и Уилкинс, Олд Файерхенд и Винету се запътиха към тях.

Апачът рязко се открояваше по своята външност от неприятелския главатар. Той не носеше нито едно перо, а като оръжие само ножа в пояса. Уилкинс нямаше по себе си нищо друго, освен един револвер, Олд Файерхенд — също. Те насядаха мълчаливо срещу другите.

Така седяха шестимата като истукани може би в продължение на четвърт час, без дума да кажат.

За вожда на марикопите това в крайна сметка продължи твърде дълго. Той се надигна, изброи делата на племето си и осведоми най-подробно за своите собствени геройства. Това високопарно словоизлияние трая над половин час.

Сега трябваше да говори вождът на апачите. Той се изправи, сложи ръка на дръжката на ножа си и каза просто:

— Аз съм Винету. Хората ме познават. Ако ли пък не, ще ме опознаят. Аз говоря чрез дела. Нека белият ми брат води словото вместо мен.

Той посочи Олд Файерхенд и седна отново.

Марикопът оправи презрителен поглед към трапера.

— Аз съм вожд. Трябва ли да говоря с мъж, който стои под мене?

— Откъде знаеш, че стоя под тебе? — попита ловецът спокойно. — Олд Файерхенд е много по-голям вожд от теб.

— Уф, уф! Инсхава нонтон[33]! — извика Желязната стрела, забравяйки невъзмутимостта си.

— Инсхава нонтон! — даде да се чуе и придружителят му. Докато тримата си заразменяха забележки с приковани към него очи, Олд Файерхенд се обърна към Уилкинс:

— Е, той ли е?

Уилкинс се наклони към него.

— Приликата действително е изумителна, ала той не е моят племенник. Сега, когато седя толкова близо до него, го осъзнавам.

Тази малка обмяна на мисли не направи впечатление на марикопите. Те все още зяпаха като омагьосани ловеца, докато той най-сетне наруши тишината:

— Сега ще говори ли с мен Желязната стрела?

— Щом ти си Белия вожд, аз ще отговарям на въпросите ти.

— Кажи ми тогава дали бледоликият, който седи там до теб, ти е приятел!

— Той е мой приятел и брат.

Олд Файерхенд се обърна сега неочаквано към белия, и то на английски:

— Ролан ли се казвате?

— Да.

— И сте французин?

— По рождение — да, но съм отрасъл в Америка.

— От колко време живеете в Запада на Щатите?

— Защо питате?

Ролан беше станал неспокоен. Погледът на Олд Файерхенд бе толкова пронизващ, че французинът почувства приближаваща опасност.

— Защото си имам причина. Та откога се намирате в Запада?

— От дълги години.

— Известен ли ви е мъж на име Уолкър?

Ролан пребледня.

— Не — отговори.

— Но този сър ви е познат?

Олд Файерхенд посочи Уилкинс.

— Предполагам, че е бащата на Гълъбицата на вековната гора.

— Съвсем правилно. Знаете ли името му?

— Не.

— Той се казва Уилкинс и е дошъл от Уилкинсфийлд.

Ролан преглътна, насилвайки се да каже някоя дума.

— Не го познавам? — избълва най-сетне.

— Е, нека ви насоча тогава на следата. Все още ли имате в притежание документите на Артър Уилкинс?

Сега бледнината на Ролан прие отсянка на мъртвец. Той се прокашля и положи най-големи усилия да си възвърне спокойствието.

— Не ви разбирам. Наистина не зная кого и какво имате предвид.

— Сигурно няма да ме разберете и ако ви попитам накъде се е изгубил главният надзорник на Уилкинсфийлд Мартин Адлер?

— Нито дума!

— Е, може би ще дойде време, когато ще ми се удаде да освежа паметта ви. Сега-засега имаме да разговаряме за нещо друго.

Той се обърна отново към марикопа.

— Та защо е дошъл Желязната стрела на този разговор?

— Той изисква труповете на загиналите!

— Той ще ги има, сред като храбрите апачи са им взели скалповете.

— Белия вожд не говори като посредник на мира. Не знае ли той, че един червен мъж, на когото липсва скалповият кичур, не може да стигне до Вечните ловни полета? Ако вие скалпирате нашите мъртъвци, за наказание ние ще вземем вашите скалпове.

— Можете да опитате. В случай че нямаш какво повече да ни казваш, не е нужно да се престараваш. Ние свършихме.

— Още не. Имам още нещо. Ти си отвлякъл моите синове и си казал на пратеника ми, че щели да умрат. Вярно ли е?

— Да.

— Какво са ти сторили, че искаш да ги убиеш?

— Какво са ти сторили обитателите на тази къща, че искаше да ги нападнеш?

— Те са мои врагове, защото са приятели на апачите.

— И аз съм длъжен да гледам на твоите синове като на врагове, които трябва да унищожа.

— Стоварваш си голяма вина. Ние ще избием най-малко толкова апачи, колкото вие убихте от нашите. Досега те са четири пъти по десет.

— Апачите са храбри, те умеят да се бранят.

Единственото слабо място на Желязната стрела беше неговата бащина любов. И намирайки Олд Файерхенд неумолим, той се улови за последното средство, което му беше останало.

— Ще ти дам откуп. Ти ще получиш конете на всички войни, които паднаха през тази нощ.

— Аз не съм джамбазин. Има само една-единствена цена, срещу която бих ти върнал синовете.

— Назови я!

— Даваш ми в замяна една друга личност.

— Кого имаш предвид?

— Този бял мъж тук, който се нарича Ролан.

Французинът скочи уплашен, ала марикопът го успокои веднага.

— Не се страхувай! Ти стоиш под моя закрила. Аз не мога да те жертвам.

— Значи не? — попита Олд Файерхенд.

— Не. По-добре да убиеш синовете ми. Хората не бива да говорят за Желязната стрела, че е принесъл в жертва приятеля си, за да спаси своите деца.

— Но този, когото наричаш свой приятел, е мошеник.

— Охо! — извика Ролан и посегна към пояса си. Марикопът му хвърли предупредителен поглед.

— Според вашите закони той може би е постъпил несправедливо, но според нашите аз съм негов закрилник и трябва да сдържа думата си.

— В такъв случай синовете ти ще умрат.

Горда усмивка плъзна по лицето на марикопа.

— Толкова бързо това няма да стане. Ти много добре ще размислиш, преди да ги убиеш. Аз ще ти го докажа.

— Любопитен съм да чуя доказателството ти.

— Аз няма да говоря с думи, а с дела.

— Pshaw! Караш ни да се смеем.

— Ние дойдохме като приятели при вас.

— Олд Файерхенд не е момче. Когато беше вчера при вас в голямолистната гора, той стоеше на дървото, под което ти говореше със Сребърния мъж. Така узнах всичко, което ти не би ми казал.

— Уф! Уф!

— Ето защо взех в плен Двата пръста. Ако ни бяхте пратили някой вестител, за да ни уведомите честно за нападението, нямаше да падне никой от вашите и сега щяхме да седим заедно, пушейки лулата на мира.

— Върнете ли ни Двата пръста, войните на марикопите ще се оттеглят и никога вече няма да обезпокоят Гълъбицата на вековната гора!

— За дете ли считаш Олд Файерхенд? Не си ти този, който ще поставя условия, а ние. Аз вече ти казах нашите.

— Тогава ще освободим пленниците със сила.

— Как се каниш да я подхванеш тая работа?

— Марикопите ще щурмуват къщата.

— Погледни към прозорците и огледай покрива! Не виждаш ли толкова цеви на пушки, колкото са войните ти? Сега ние приключихме, пък и ти не искаш да говориш с думи, а с дела. Любопитни сме да се запознаем с тях.

Олд Файерхенд се изправи и тръгна бавно и с достойнство обратно към къщата. Винету и Уилкинс го последваха незабавно, без дума да кажат и без нито един-единствен път да погледнат назад към марикопите, които едва ли бяха очаквали едно такова бързо прекъсване на преговорите.

— Мастър Огнена ръка — поде Уилкинс при портата, — учудих се на въпросите, които поставихте на Ролан. Искахте, изглежда, да го свържете с моя племенник. Как стигнахте до това хрумване?

— Имате право, това е хрумване, което ми дойде като осенение. Видяхте ли как се уплаши Ролан при споменаване на името ви и още повече при името на вашия племенник?

— Действително.

— Ето как стигнах до тази мисъл: Уолкър, който бил купил плантацията от племенника ви, знаеше за планираното нападение на марикопите. Откъде е имал сведението? Или от самите марикопи, или от Ролан. Те следователно се познават. Когато узнах после от вас за поразителната прилика на Сребърния мъж с вашия племенник, имах втора брънка от веригата на моите догадки. Какво ако Ролан е отстранил племенника ви и е обсебил документите? Въз основа на голямата прилика с него не би му представлявало трудност да се представи като Артър Уилкинс.

— Egad! Искате да кажете, че Ролан е застанал на мястото на Артър и е продал сетне плантацията на Уолкър?

— Точно това искам да кажа.

— Но, мастър, това е едно много дръзко предположение!

— Тук сте прав. А и преди малко аз не възнамерявах нищо повече, освен да разръчкам храсталака, за да видя ще изскочи ли заек. И резултатът всъщност бе задоволителен. Още когато споменах Уолкър, той трепна, вашето име пък му отне цялата боя. Повярвайте ми, мастър Уилкинс, нишките, които водят до вашия племенник, до една се съединяват при Ролан! Това е твърдото ми убеждение.

— Дай Боже да сте прав. В такъв случай трябва да се постараем да го спипаме.

— Ще го сторим.

— Ама вождът не иска да ни го предаде.

— Тогава ще подхванем нещата от другия край. Ролан непременно трябва да бъде наш.

— Какво ли ще предприеме най-напред вождът?

— Мисля, че няма да чакаме дълго продължението на враждебните действия.

Този път обаче Олд Файерхенд щеше да сгреши. Предиобедът мина, без бивакуващите по брега на Тътлиш-то червенокожи да се раздвижат. Явно си бяха поставили за цел да поддържат обсада и не възнамеряваха да предприемат нищо ново преди падането на нощта. Следобедът също мина до половината. Тогава Олд Файерхенд, който от време на време наблюдаваше червенокожите през далекогледа си, забеляза някакво неспокойствие сред редиците им. Видя няколко индианци да търчат възбудено насам-натам, а после неколцина марикопи препуснаха надолу по клисурата, от която бяха приближили.

Какво се бе случило?…

Беше минал може би час от това необяснимо събитие, когато един червенокож тръгна към мисията. Носеше бяла кожа в ръка, значи отново някакъв парламентьор. Този път стигна до портата на къщата.

Отвориха му. Под свода на портата стоеше Сам Хокинс, който от полунощ бе напускал поста си само за броени мигове.

— Какво иска червенокожият? — изръмжа той на индианеца.

— Води ме при Инсхава нонтон!

— Какво искаш от него?

— Това Острата брадва ще каже само на мъжа, когото вие наричате Олд Файерхенд. Изпратен съм при него, не при теб.

— Щом като не щеш да говориш, обирай си крушите! Твоят вожд впрочем изрично е уверил, че не възнамерява повече да ни говори с приказки. Хайде да те няма, инак ще ти раздвижа краката, ако не се лъжа!

Веждите на червенокожия се извиха мрачно. Виждаше се, че му коства голямо усилие да остане спокоен. Но вождът му го бе пратил и той трябваше да доведе мисията си докрай.

— Всички бледолики ли са любопитни като теб?

— Любопитни? Egad, момче, не ставай нахален!

— Ще ме заведе ли бледоликият при Инсхава нонтон, или не?

— Не.

Очите на червенокожия просветнаха гневно.

— Добре! Острата брадва ще си отиде. Но нека бледоликият се пази да му се весне някога пред очите. Той ще му вземе скалпа.

По брадатото лице на трапера трепна нещо като горчива усмивка.

— Good luck! Скалпа ми ли искаш да имаш, червенокож? Ето ти го! Вземи!

Същевременно смъкна с лявата ръка безформената си шапка, а с дясната — перуката от главата. После я поднесе с подканващ жест под носа на червенокожия.

Сега със самообладанието на Острата брадва бе свършено. Очите му се разтвориха широко, а погледът му блуждаеше ужасен от перуката към лишения от кожа, кървавочервен череп на трапера и обратно пак към «скалпа». През живота си той още не беше виждал перука и вероятно гледаше на цялото това събитие като на някаква необяснима «медицина»[34]. Един бял трапер, който се самоскалпира и иска да му подари собствения си скалп… това бе медицина, даже най-великата медицина, която би могъл да си представи…

— Е-е, искаше скалпа ми. Че вземи го най-сетне, де! — подкани Сам Хокинс, тъй като марикопът все още не можеше да се освободи от своето вцепенение.

— Уф!

Само тази думица се изтръгна от него. После стори скок през отворената порта, който би направил чест на всяка пантера, и се втурна с дълги подскоци към лагера на своите. Не страховитият вид на кървавочервения череп, а необяснимостта на цялото събитие прогони страха от този «шаман» в краката му.

Зад беглеца прозвуча високото хихикане на Сам Хокинс, към което се присъединиха и другите, които бързо бяха схванали нещата, макар повечето от тях изобщо да не знаеха приключението, което бе коствало на трапера кожата от главата.

— Well! — обясни Сам, забелязвайки удивените погледи на лесничея Роте и сина му. — Носех си аз честно моята коса от дете и никой изопачител на правото не дръзваше да ми я оспори, докато един ден не ме наваляха една ли, две ли дузини поуни и ми изтръгнаха от главата косата заедно с кожата. Беше дяволски смущаващо чувство, но аз успешно го превъзмогнах, хи-хи-хи-хи! Отидох после до Текама и си купих нов скалп, ако не се лъжа. Наричаха го перука и ми костваше три дебели връзки боброви кожи. Струва ми се, че за тая работа някои червенокожи също трябваше да си предадат кожите, хи-хи-хи-хи!

Олд Файерхенд беше забелязал от покрива идването на червенокожия и веднага бе тръгнал надолу да го попита за искането му. Но пристигна твърде късно и сега нареди да му разкажат произшествието.

— Не биваше да отпращаш червенокожия.

— Защо не? Ако иска нещо от нас, пак ще се върне или вместо него ще дойде някой друг. Но ако се е канел да предявява някакви претенции, то бездруго е по-добре, че го пропъдих, ако не се лъжа.

Оказа се, че е прав. След половин час видяха да приближава друг марикопа. Този спря на почтително разстояние от мисионерската постройка и уведоми със знак, че има да предаде някаква вест.

— Какво ще речеш, мастър Огнена ръка? Аз ли да изляза пак при него? — попита Сам предприемчиво.

— Остави това! — засмя се ловецът. — Опасявам се, че с твоята гола гледка ще обърне в бяг тоя добър човечец, който очевидно си има нещо на сърцето. Неговият предшественик сигурно е разказал преживелицата си и можеш да бъдеш уверен, че от днес всички марикопи ще изпитват пъклена почит пред теб!

— И аз бих желал това да ги посъветвам, ако не се лъжа!… Значи ти самият ще отидеш?

— Да. Отвори вратата!

Резултатът от разговора с марикопа бе следният: Парламентьорът беше донесъл вестта, че неговият вожд Желязната стрела е готов да се съгласи с искането на Олд Файерхенд и моли за втора среща. Ловецът даде съгласието си, но поиска обсъждането да се състои в сградата на мисията. Гарантираше на вожда свободно връщане при хората му, ала не можа да получи информация на въпроса кое бе променило настроението на онзи. Червенокожият отвърна, че няма право да говори за това — Желязната стрела му бил забранил.

Още след късо време видяха вожда, придружаван само от един червенокож, пред портата на мисията. Този път той се бе отказал от външния си блясък и беше оставил контешкия си боен тоалет. Сам Хокинс го посрещна и го поведе заедно с придружителя му към една стая на партера. По път минаха край групата на белите, сред която се намираше и Херман фон Адлерхорст. Едва го мернал с поглед, марикопският вожд спря пред него. Но само за миг. После поклати глава, сякаш бе много учуден от нещо и последва водача по-нататък из коридорите.

В тези мирни преговори участваха не само Винету и Олд Файерхенд, но и Силната ръка и Уилкинс. Желязната стрела се държеше съвсем различно от първия път. Той изглежда вече не считаше като изискване към ранга си първо дълго да мълчи, а веднага се обърна към Олд Файерхенд.

— Нека Инсхава нонтон ми каже, все още ли е същото условието за предаването на моите синове?

— Такова е. Предадеш ли ни Сребърния мъж, получаваш Двата пръста!

— Инсхава нонтон ще има своята воля. Желязната стрела е готов да приеме условието.

— Тогава иди да доведеш Сонатака!

Вождът не се помръдна от мястото си и отвърна, без да промени физиономия:

— Днес още не мога да доведе Сонатака.

— Защо?

— Защото преди няколко часа той избяга.

Тази новина стресна Олд Файерхенд, макар той да го издаде само с едно трепване в очите. Винету също остана неподвижен, ала Силната ръка не съумя да се сдържи.

— Желязната стрела да се подиграва ли иска с нас? — извика той. — Или ни смята за деца, които още не са се научили да разбират смисъла на думите? Ние трябва да ти върнем синовете, а ти за нас нямаш нищо повече от едно обещание, което не можеш да изпълниш?

— Вождът на марикопите ще го изпълни, защото той ще преследва Сребърния мъж, докато го настигне и после ще го върне обратно при Синята вода. Едва тогава ще иска той синовете си от войните на апачите. Дотогава нека останат заложници.

— Защо избяга всъщност Сонатака? — поиска да знае Олд Файерхенд.

Вождът сви рамене.

— Сребърния мъж е като росата. Когато слънцето на мира изгрее, той изчезва. Смяташе, че бойният ни поход се е провалил заради пленяването на Двата пръста и мислеше, че ще му отмъстим, понеже той беше неговият вдъхновител. Напусна ни тайно с коня си.

— Затова значи неспокойствието в лагера на марикопите! И Сонатака сега вече не стои под закрилата ти?

— Не. Той беше мой другар, но вече никога няма да бъде.

— Хм-м!

Олд Файерхенд оглежда известно време вожда замислено. После хвърли въпросителен поглед към Винету, на което апачът отвърна с кимване на глава.

Винету се изправи и излезе от стаята. Когато се върна, при него бяха… Двата пръста. Те вече не бяха вързани и в тяхно притежание се намираха всичките им оръжия.

— Вождът на марикопите няма да чака толкова дълго освобождението на своите синове — каза Винету. — Ние вярваме на неговата дума и ще му помогнем да залови Сребърния мъж.

Желязната стрела беше разтърсен от думите на Винету и неочакваната поява на синовете си. Вярно, беше твърде много индианец, за да бъде увлечен в гласен израз. Оставайки привидно равнодушен, той даде знак на двамата младежи да седнат зад него. Но в очите му проблесна нещо, което не съумя съвсем да прикрие, а гласът му потрепери, когато попита:

— Освобождавате Пръстите?

— Те могат да отидат, където поискат.

Желязната стрела дълго време гледа мълчаливо пред себе си. Никой не смути мислите му. Накрая вдигна очи и погледът му се плъзна от Винету към Олд Файерхенд и обратно към апача.

— Вярно е, което хората разказват за Винету и Инсхава нонтон — каза той дрезгаво. — Желязната стрела много би желал да стане приятел с тях.

— Какво ти пречи?

Вождът погледна мрачно Силната ръка.

— Куршумите на чирикахуа-апачите убиха през последната нощ мои войни, а Винету и всички други им помагаха. Те са техни приятели и по тая причина не могат да бъдат мои. Желязната стрела ще изпуши с тях калюмета само ако му предадат толкова войни, колкото избиха от неговите.

— Това естествено няма да сторим — усмихна се Олд Файерхенд. — Но за твоите червени войни ще ти предам неколцина бледолики.

Марикопът се вторачи в говорещия. Предложението беше така необичайно, че за втори път го лиши от присъствие на духа. Подобно нещо никога не се бе случвало в неговия изпълнен с битки живот. Освен това за индианеца един бял имаше стойността на повече от десет червенокожи.

— Моето ухо е остро — отвърна той по тая причина след късо мълчание, — но мисля, че то сега чу погрешно.

— Правилно си чул. Ние имаме долу в подземието няколко бели пленника. Тях възнамерявам да ти дам наместо апачите, които искаш.

— Колко са?

Ловецът спомена броя.

— И ти ще ми дадеш всички тях да мога да ги скалпирам? — извика онзи слисан.

— Не. Това няма да направиш. Ще ги отведеш с теб при вигвамите на твоето племе, за да ти прислужват и изпълняват заповедите ти. Ако не ти се подчиняват или извършат някое престъпление, можеш да постъпиш с тях, както ти е угодно.

— Не са ли ти приятели?

— Не. Те са разбойници и убийци. Ако не бяха те, настоящият ти боен поход нямаше да бъде така злополучен.

— Ще ми обясниш ли?

— Те са причината да узнаем за твоето пристигане. Един от техните съюзници им пратил вестта, че ще идваш при Синята вода. Ние го научихме от тях.

Очите на марикопа запламтяха гневно.

— И ти ще ми дадеш тези мъже?

— Всичките. Само един ще задържа за себе си.

— Те ще станат мои слуги, да, мои слуги и на тях няма да им липсва нищо, нищичко.

Което естествено означаваше, че те ще бъдат негови роби и че ще им липсва всичко.

— Аз съм готов — продължи той, — да изпуша с вас лулата на мира.

Малко по-късно тримата вождове седяха с Уилкинс, Детелиновия лист и Олд Файерхенд около нещо като мангал и обсъждаха основните бази на един траен мир между войните на апачите и тези на марикопите. Този мир бе сключен след една дълга реч на Желязната стрела и скрепен с дима на калюмета.

В хода на преговорите бе отново споменато името Ролан. Олд Файерхенд попита марикопа как се е случило, че този мъж е станал негов приятел.

— Той е единственият бледолик в наша близост. Марикопите купуват пушки, барут, куршуми, ножове и всичко останало от него в Долината на смъртта. Оттам го познаваме и потеглихме заедно с него. Ти да му отмъстиш за нещо ли искаш?

— Да.

— Тогава внимавай! Той е умен, хитър и жесток. Познавах няколко мъже, които също така имаха да си уреждат сметки с него. Те го навестиха наистина, но никога вече не си тръгнаха оттам.

— Ти чу ли имената им?

— Чух ги. Но за червеният мъж името на един бледолик е като пясък в окото, то причинява болка на ухото му. Видях двама. Първо дойде един, който беше млад. Когато един ден остарееше, той щеше да има лицето на твоя приятел, комуто принадлежи тази къща.

При тези думи Уилкинс, който седеше редом с Олд Файерхенд, пребледня като мъртвец. Ловецът за малко да подскочи, ала се усети навреме, че той нито като Олд Файерхенд, нито като Инсхава нонтон има право да показва вълнението си.

— А втория също ли видя?

— На няколко пъти. Знам и той на кого прилича.

— На кого?

— На младия бледолик, покрай когото вождът на марикопите мина преди малко.

Това бе наистина странно. Под «младия бледолик» можеше да се има предвид единствено Херман, при чийто вид Желязната стрела за миг се бе стъписал. Дали и в този случай не водеше приликата към първата следа?

— Къде срещна двамата мъже?

— Сребърния мъж ги доведе като свои гости в лагера на марикопите.

— Кога?

— Една зима и едно лято лежат от времето, когато моите очи видяха първия.

— А втория?

— Няколко месеца по-късно.

Времето можеше приблизително да се определи. От приключението в плантацията бе минало малко повече от година. Ако предположенията на Олд Файерхенд се потвърдиха и Ролан наистина се бе представил за Артър Уилкинс, то със сигурност бе извършена измама. Защото документите, които Уолкър бе представил, до един носеха тогавашна дата.

От вожда нямаше какво повече да се извлече. Но и това бе достатъчно — както за Уилкинс, така и за Олд Файерхенд, който бе твърдо решил да доведе работата на своя довереник докрай.

Друга последица от мирните преговори бе, че Силната ръка трябваше да се откаже от скалповете на падналите марикопи. Вождът в началото не проявяваше наистина склонност да се съгласи с това условие, ала Винету успя да промени убеждението му. Апачите не можеха да се оплачат и от най-малка загуба, а от друга страна съюзът с марикопите им носеше големи предимства. Така че волю-неволю Силната ръка трябваше да отстъпи.

После едно отделение от червени и бели мъже тръгна да отнесе вестта за помирението на лагеруващите край езерото марикопи. Тя бе приета от тях с видимо облекчение и край огъня на мира последва тържествено угощение, което продължи цялата нощ.

Междувременно в мисията се проведоха важни съвещания. Сега, когато Уилкинс знаеше накъде води следата на двамата изчезнали — племенникът му Артър и Мартин Адлер, вече не го свърташе при Синята вода. Той също искаше да тръгне след Ролан. Планът на Олд Файерхенд бе непоклатим, а Детелиновият лист заяви, че иска да се присъедини дори само защото се надява да се срещне по този начин с Уолкър, убиеца на Леля Дрол.

Така мина нощта под какви ли не оживени разговори. На утрото марикопите получиха обещаните им бушхедърси.

Дори тези загрубели, подли убийци се изплашиха не на шега, когато научиха съдбата си. Те се впуснаха в най-яростни и вулгарни ругатни, които завършиха накрая с жалък хленч, ала нищо не им помогна. Марикопите потеглиха в предиобеда с тях. Оттогава никой вече не се чу нещо за бандата на Кървавия Джак…

По пладне се върнаха марикопите, изпратени след избягалия Ролан. Те съобщиха, че са проследили дирята на Сребърния мъж до форт Гранд.

Сега вече нямаше удържане и дори Елми не пожела да остане тук, след като се касаеше за откриването на Адлер. Ето защо бе решено момичето да бъде отведено до Деминг, откъдето щеше да замине с дилижанса до Грейнит стейшън и да чака там под закрилата на баща си другите.

От пленниците беше останал само един — Нютън-Флоран, някогашният дервиш, когото Олд Файерхенд бе поискал да запази за себе си. Той щеше да бъде пазен от лесничея Роте, който оставаше при Синята вода да изчака завръщането на Уилкинс. Пък и лесничеят нямаше да бъде сам. Известен брой чирикахуа-апачи щяха да му помагат в пазенето на мисионерската постройка. Освен това сега нямаше причина да се опасяват от някакво обезпокояващо събитие.

Потеглиха още в ранно утро. Сетне Тътлиш-то, по чийто бряг в последно време бе станало толкова оживено, отново лежеше тихо и самотно.

Но още в следобеда неговият покой бе смутен.

От северния проход на долината бавно приближаваха в тръс трима ездачи. Единият беше онзи Лефлър, който преди малко повече от година беше изместил стария Уилкинс от плантацията му край Ван Бурен. Другите двама — негови водачи, бяха по-зле облечени и с по-лоши коне от него. Единият от тях посочи Тътлиш-то.

— Това е Синята вода, сър, край която трябва да минем, както вече споменах. Пътуването ви спешно ли е?

— Защо питате?

— Защото ми се струва, че скоро ще завали, а при това положение бих предпочел да прекарам нощта в някоя стая, отколкото под открито небе.

— Тук някъде има ли обитаемо място?

— Естествено — старата славна мисия край Синята вода.

— Монаси? Тая работа хич не ми е по вкуса.

— Някога тук е имало монаси, но те вече отдавна са се присъединили към другите благочестиви отци. Онова, което ще намерите тук, изобщо няма вида на монах, нито даже на монахиня.

— Да не би пък някоя млада мис?

— Точно това. И то каква!

— Коя пък е и как се казва?

— На единия въпрос мога да отговоря, но на другия — не. Всички я наричат Гълъбицата на вековната гора и живее с баща си под закрилата на абатите и старата постройка.

— Богата ли е?

— Може да се предполага. Тук нейде край езерото лежало зарито съкровище.

— Далеч ли е още до мисията?

— Съвсем не. Завиваме зад тези скали и ето че сме пред нея! Ако пожелаете да се вслушате в един добър съвет, тази нощ ще останем в мисията.

— Ще ни приемат ли?

— Защо не? В такава местност човек се радва да види някой бял.

— Е, нека опитаме.

В близост до езерото като че нямаше жива душа, а и на мисионерската порта трябваше да почукат повторно, преди прозорчето-шпионка да се отвори.

— Кои сте? — попита най-сетне старата индианка.

— Пътници. Идваме от Ислата и яздим надолу към Прескът.

— И какво искате?

— Молим за подслон за през нощта.

— Спрете под дърветата!

— Днес ще вали.

— Ще питам.

Старата затвори отверстието.

— Bounce! — ухили се янкито. — Това ли ви беше вашата Гълъбица на вековната гора?

— Не се подигравайте! Колкото е грозна тая дъртофелница, толкова е красива Гълъбицата.

— Стига само да е и по-гостоприемна!

— Нямайте грижа! Със сигурност ще бъдем приети.

Още след късо време старата отвори портата.

— Яздете навътре към двора!

Пътниците последваха подканата. В двора един индианец стоеше до коня си. Той се престори, че ни най-малко не се интересуваше от тях, но тайно внимателно ги оглеждаше. Когато влязоха, от входа на стълбището към тях пристъпи един мъж. Беше лесничеят Роте. Той поздрави на лош английски.

— Искате да пренощувате тук, мешърс? Well! Не бих желал да отпратя някой джентълмен от този праг, без да има нужда. Казах: джентълмен. С вас как стоят нещата?

Лефлър се изхили.

— Скандализирате се от нашия вид? Мастър, моля да размислите, че една езда през пущинака…

— No, no — отби лесничеят. — Трябва само да ида на сигурно. Аз не съм господарят тук.

— Ами?

— Домоуправител на почетна служба! Заселището принадлежи на мистър Уилкинс.

— Уилкинс?

— Да не би да ви е познато името?

— Хм-м! Чувал съм за някакво си Уилкинсфийлд… в Аризона — опипа предпазливо почвата янкито.

Иначе беше готов за бягство.

По понятни причини се боеше от една среща с Уилкинс, макар от друга страна вече от дълго време напразно да го диреше.

— Съвпада, така е! — извика междувременно доверчивият лесничей Роте. — Точно оттам произхожда нашият мистър Уилкинс!

На устните на Лефлър замря проклятие. Неговата възбуда се предаде на коня му и той започна да танцува. Умът му трескаво търсеше някакъв претекст за пристъпване към незабавно отстъпление.

— На такъв господар — изтръгна се накрая задавено от него — не бих желал да досаждам.

Една усмивка от страна на Роте сложи на първо време край на неговите грижи.

— Вие сте джентълмен с чувство за такт и мярка! Кой говори за такова нещо? Мастър Уилкинс въобще не си у дома. Не бихте могъл значи да го обезпокоите. От негово име ви казвам добре дошъл, на вас и вашите придружители. Слезте и елате горе при нас! Вашите слуги могат да се обърнат там към индианеца! Той ще се погрижи за тях.

Лефлър се бе изплашил страшно много в началото. Сега обаче се радваше, че ще отседне тъкмо тук. Беше открил местонахождението на човека, когото отдавна търсеше и твърдо реши да извлече изгода от това откритие. Важно бе само да не издава името си и да установи дали няма някой тук, който знае връзката му с Уилкинс.

Той се погрижи да даде наставления на водачите. Същевременно им смигна многозначително.

— Ще ми се да бъда предпазлив и да не дам да се разбере кой съм. Много не му хващам вяра на това поселище. Дръжте си устата!

Сетне последва лесничея до една стая, където фрау Роте седеше със своя син и сестра си.

— Водя ви един гост — каза лесничеят.

— Литън! — представи се янкито. — фил Литън!

— Аз се казвам Роте. Бях лесничей в Германия. Това са жена ми и синът, там балдъзата! Другите обитатели на къщата излетяха. Жалко! Иначе щяхте да заварите отбран кръг, сиреч освен домакина и дъщеря му също още прочутия Детелинов лист — траперите Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър, както и неколцина други.

Страх пробяга по крайниците на Лефлър. «Каква среща би била! — помисли си. — Тъкмо Сам Хокинс!» Стараейки се да прикрие смущението си, той прояви лицемерен интерес към една такава важна новост.

— Слушал съм за тези мъже — изрече със затруднение.

— Жалко! Наистина жалко!

После го изби вътрешна радост, че явно няма защо да се опасява от разкритие. И тутакси се възвърна цялата му дееспособност. Искаше му се да разбере с каква цел тези негови добре познати са се отдалечили от мисията.

— И накъде заминаха всички тези хора? — прибави равнодушно.

— Няма как да ви го кажа без някои допълнителни подробности — обясни Роте. — Тук ние преживяхме необикновени неща. Докато жените приготвят яденото, ще ви разкажа, доколкото самият съм в течение на работата.

Ето как Лефлър научи от лесничея всичко, което искаше да знае и получи една доста вярна представа за неотдавнашните събития. В заключение Роте не забрави да упомене и понататъшните намерения на своите приятели.

— Младата дама заминава под бащината си закрила с дилижанса за Грейнит стейшън — продължи да дрънка той. — Там ще чакат, докато останалите мъже се присъединят към тях. А те са подирите на онзи мосю Ролан. Всичко това подочух случайно. Но едно е сигурно, че търсят един млад Уилкинс и друг някой си Адлер.

Яденето бе сервирано и разговорът между Роте и Лефлър прекъсна. Докато си похапваше с апетит, гостът забеляза, че жената напълни отделно една малка купа и я отнесе навън.

— Сигурно за придружителите ми? — попита той лесничея.

— Не — отвърна оня този път колебливо.

— Значи имате и други гости?

Сега Роте все пак даде открит отговор.

— Ще проявя доверие към вас, като ви кажа истината. Храната е предназначена за един затворник.

Лефлър наостри слух.

— Имате затворник в къщата? Вероятно някой индианец?

— Не, бял. Обесникът искаше да проникне тук с взлом и бе заловен заедно с другите.

— Не казахте ли, че всички злодеи били предадени на марикопите?

— Наистина, само този не. Към него Олд Файерхенд изглежда има някакви особени намерения, понеже бил пратеник на някой си Уолкър.

Лефлър посегна неволно към вътрешния си джоб. В него се намираше едно писмо от Уолкър, което гласеше следното:

«Незабавно тръгнете и елате при мен! Имам да ви съобщя нещо важно. Сега се казвам Зенърт и живея край Прескът, Аризона, в планините Приета. Всеки ще ви насочи към мен.» Залъците присядаха на гърлото на госта, така силно го бе овладяла възбудата. Ама че съвпадение! Какви новини! Какво ли означаваше пак тая работа с Уолкър? И кой можеше да е пратеникът, когото бяха заловили?

На Лефлър костваше немалко усилие да си наложи спокойствие. Овладявайки се мъчително, той опита да подкачи с тон на чисто любопитство:

— Уолкър? Кой е Уолкър?

Роте все още не забелязваше нищо и разказа каквото знаеше за Уолкър. Лефлър веднага си изясни картинката и също така бързо реши да освободи пратеника и да се съюзи с него. А Роте с готовност му услужи, като, разпален от разговора, му посочи ключовете от подземието, които висяха на един пирон до шкафа и съвсем точно му описа помещението, в което бе тикнат затворникът.

Лефлър се нуждаеше само още да разбере дали ще има възможност да осъществи своя номер. За целта се показа угрижен за сигурността на къщата. Лесничеят го успокои и сподели, че нощем в двора стоят на стража двама индианци.

— Не в къщата? — попита още Лефлър.

— Тук не е нужно. Но вън, срещу вратата, стоят на пост още трима индсмани. Пък в къщата нали съм самият аз… и синът ми — довърши той с крепка увереност.

Янкито можеше да бъде доволен от чутото. Не след дълго той се оправда с умората си и помоли да му бъде посочена стаята.

— Да ви посоча стаята? — засмя се лесничеят. — Говорите, сякаш се намирате в някоя странноприемница! Бих могъл да ви дам само някоя празна стая. Ето защо е най-добре да си останете тук. Можете да спите на софата. Това е една рядка наслада в Дивия запад.

— О, не бих искал да ви прогоня!

— Кой говори за такова нещо? Ние не спим тук, а в две помещения в самия край на коридора.

Лесничейската фамилия се сбогува. Лефлър остана сам. Той знаеше, че никой няма да го обезпокои в реализирането на неговия номер. Нещата не биха могли по-добре да си паснат. Лесничеят като че си бе поставил единствената цел да го облекчи във всичко.

Когато наближи полунощ и вън се развилия дъждовната буря, той взе ключовете от стената и се спусна крадешком в подземието. От индианците в двора нямаше защо да се страхува, а и иначе не срещна препятствие. Намери правилно вратата, зад която бе тикнат затворникът и безшумно я отвори.

— Кой сте вие? — попита Нютън-Флоран, когато Лефлър пристъпи към него без каквото и да е встъпление и му отвори оковите.

— Излезте първо и мълчете! Тръгвайте с мен нагоре към стаята ми! Ще бъдете свободен.

Стигнаха в помещението без инциденти.

— Уолкър ли ви праща? — попита Нютън.

— О, не! Спасявам ви по собствен почин.

— Та аз не ви познавам!

— И аз вас! Но най-живо ви влизам в положението. Преди доста време се запознах с Уолкър, когото споменахте, сключих една сделка с него и сега възнамерявам да го навестя. Отседнах случайно тук и чух, че са ви затворили, понеже сте бил пратеник на Уолкър. Ето защо реших да ви спася.

— Вие действително ме спасявате от едно съвсем безнадеждно положение. Вечно ще ви бъда признателен. Макар вие, както изглежда, да сте в добро материално положение, пък аз съм беден, мога да ви уверя, че моята помощ не е за пренебрегване.

— Не се и съмнявам и ще я приема.

— При всички случаи Уолкър трябва да бъде предупреден за Олд Файерхенд. И аз ще тръгна да я свърша тая работа.

— По-полека само! Как всъщност се каните да стигнете до Прескът?

— Всички дяволи! Аз нямам кон!

— И аз не мога да ви набавя някакъв, поне тук не. Оттук ние ще яздим през Силвър сити към Сан Карлос и Феникс…

— Поврага! И искате да отидете в Прескът?

— Разбира се. Имам двама водачи.

— Миличките типове! Те ви мамят, за да пътувате поне три дена повече. Или пък наистина не познават планините? Кога заминавате?

— Малко след разсъмване.

— А аз естествено трябва по-рано да си дигна чукалата. Преди късния следобед никой няма да забележи изчезването ми. Та тръгвам аз значи по посока Силвър сити и вие по-късно ме последвате. След два часа стигате до едно свличане на почвения слой, което си заслужава да се види. Слизате да го разгледате и водачите ви правят същото. Аз съм скрит наблизо, възползвам се от подходящия миг и офейквам с двата коня на водачите. Вие естествено се мятате веднага на вашата кранта — привидно за да ме преследвате. После тези славни момци ще има да си чакат, докато ние яздим с всичките му удобства към Прескът при Уолкър. Харесва ли ви този план?

— Отличен е. Но как смятате да се измъкнете оттук?

— През портата във всеки случай не.

— Тя е заключена, а в двора стоят на стража двама индианци.

— Значи ще трябва да се спусна през прозореца.

— Добре. Ще ви дам ласото си. Но вън внимавайте, че да не вземат да ви спипат! Срещу портата стои индиански пост.

— Портата е зад ъгъла! А веднъж намеря ли се вън, няма да е лесно някой да ме пипне! Я вържете ласото за крака на масата, та да не се напрягате ненужно… Тъй. А сега отворете прозореца!

Бил Нютън се спусна. Лефлър изтегли ласото и затвори прозореца.

На утрото напусна рано гостоприемната колония. При портата стисна дружески ръката на Роте с няколко благодарствени думи и лесничеят се върна в къщата, без да подозира нищо лошо…

Може би два часа по-късно се случиха две неща: лесничеят слезе в подземието да нагледа затворника, но той беше изчезнал; при свлачището пък двамата водачи на Лефлър напразно стояха и чакаха янкито да им върне конете.

7. Синьорита Миранда

Прескът, главното селище на Явапай каунти в североамериканския щат Аризона, по времето на нашия разказ бе все още седалище на териториално задвижване. В близост бяха открити богати находище на злато и сребро и това откритие бе причина, както обикновено се случва, за стичането на какъв ли не пропаднал народ.

Градът е разположен близо до Хасаямпа Ривър, която се влива в Рио Хила.

Проследи ли човек шосето, водещо на северозапад от града, ще стигне до няколко златотърсачески колиби в гората. Тя се разпростира нагоре по планината, навлиза в клисурите. А пътят продължава от долина в долина, за да свърши накрая до площадката пред една доста голяма постройка, която, ако се съди по масивната й външност, по-рано вероятно е служила като твърдина срещу индианците.

Сега подобните на амбразури прозоречни отверстия бяха разширени и снабдени със стъкла. Входът представляваше една широка и висока порта. Дива лоза и хмел се протягаха чак горе до покрива, а пред еркерните стаи се извисяваше огромен дъб, който сякаш се стремеше да обгърне с могъщите си клони цялата къща.

При този мрачен фронтален изглед човек би помислил, че помещенията ще са тъмни, ала по гледащата към двора стена бяха избити врати и прозорци и подзидана веранда, които позволяваха свободен достъп на светлината.

На верандата седеше млада дама, на около двадесет и четири години. Беше модерно облечена, изцяло в бяло, като че се намираше в някой голям град, а не в това затънтено кътче на Аризона. И беше красива, много красива, но с един вид предизвикателна красота. Лицето й беше фино очертано, ала при по-близко вглеждане чертите й се покваряваха от един груб, почти нахален израз, залегнал в очите и силно извитите надолу ъгълчета на устните. Това бе сеньорита Миранда, «повелителката» на къщата. В ръцете си държеше бродерия, но не вършеше нищо — очите й бяха полузатворени, изглежда мечтаеше.

Една млада негърка излезе и спря в очакване.

— Какво искаш? — попита я тя с рязък глас.

— Мисус бъдат добра с Мили — отвърна черната страхливо. — Мили строшавали са чиния. Тук бъдат парчетата.

Държала досега ръцете зад гърба, тя извади на показ трите парчета, на които се бе разчупила чинията. Лицето на Миранда почервеня.

— Каква работа имаше с чинията?

— Мили слагат вътре хляб за мисус, тогава падат чиния от ръка.

— Не можеше ли да внимаваш, тъпо създание? Къде ти са очите и умът? Я дай парчетата!

Черната ги подаде колебливо на Миранда.

— О, мисус, не бият беден Мили!

— Да не те бия ли? Не виждаш ли, че това е една от най-хубавите ми чинии? Ето ти останките!

Миранда замахна и ги запрати в лицето на негърката.

Мили нададе крясък и посегна с ръце към окото си. Един отломък бе порязал бузата й, а върхът на друг бе проникнал в окото.

— О-ох, ох, окото ми! — заскимтя тя. — Мили няма повече виждат! Мили сега сляп! Мисус не били добър с клета Мили!

— Какво-о? Не съм била добра? И ти се осмеляваш да ми кажеш това, презряна крастава жабо? Ето ти още нещо!

И рязко удари клетницата в лицето с обръча на обкования със сребърна ламарина гергеф. Негърката отново изпищя от болка.

В този момент отзад се отвори една врата и на балкона излезе един млад негър. Виждайки Мили да плаче, той бързо приближи.

— Какво стават с добър Мили? — попита.

— Мисус хвърлят на мен чиния в очи и удрят гергеф по лице! Мили вече не виждат!

— Мили показват!

Той дръпна ръцете й от лицето и разгледа нараняването. После се обърна към Миранда.

— Мисус не трябвало удрят… Мили може би сляп на едно око! Кога Мили счупват чиния, тогава заплатят, ама не пак бият и хвърлят!

Това дойде твърде много на благородната Миранда. Тя посегна към звънеца, който стоеше на малката масичка, и невъздържано го раздрънка няколко пъти.

— Сеньор Зенърт! — извика същевременно с пронизителен глас, преминал накрая в кресчендо.

Долу се показаха няколко покорни духа, но при вида на вбесената господарка се дръпнаха обратно. Повиканият се качи от стаята си на балкона.

— Какво има, Миранда?

— Моля те да ме защитиш от тези бестии! Това женище ми изпотроши цялата посуда. Ако продължава така, скоро ще лочим от чехъла и ще плюскаме със събувалката за ботуши! А когато я наказах, дойде тоя черен нахалник, застави ме да му давам обяснения и даже се осмели да ме заплашва!

— Какво? Заплашвал те е?

— Не, Зевс не заплашвал, само помолил — обясни черният.

— Лъжец! — изкряска господарката. — Не заплашваше ли да си отмъстиш, ако накажа още веднъж това женище?

— Не, не казал отмъстят!

Който погледнеше негъра в лице, щеше да съумее да прецени кой казва истината. Зенърт обаче не си даде тоя труд.

— Заплашвал? — извика той. — Само това липсваше! Сега ще ти покажа, черно говедо, как се отговаря на подобна закана!

При тези думи Зенърт замахна два пъти с юмрук към лицето на негъра, който падна на земята и от устата и носа му рукна кръв. Негърката се хвърли върху него, ала той я избута, изправи се и си тръгна, без дума да каже. Мили го последва.

Долу в стаята на прислугата Зевс сви пестници.

— Сега вече граница преминават! Сега повече не търпят такъв отнасяне! Сега отмъстят! Господар още са при мисус вън?

— Да — изхлипа момичето.

— Сега аз отиват и вземат пари, много пари.

— Исусе! Не крадат, Зевс!

— Не, не крадат, а само върнат на беден мъж, на кого принадлежат. Мисус няма върнат в неин стая! Зевс не бъдат спипан.

Всяка отделна стая бе свързана с верандата посредством врата, но и цялата редица от стаи се съединяваха помежду си. Ето как на Зевс се удаде да отиде до обитаваната от Миранда стая, без да бъде забелязан от господарите, които все още се намираха на балкона.

Там имаше едно малко дамско писалище и в него бяха парите, които имаше предвид. Зевс знаеше точно в кое чекмедже. Но за свое разочарование той видя, че ключът е изваден.

— Зевс трябва чакат, докато ключ пак тук! — прошепна. Поиска да се оттегли тихо, но няколко думи, проникнали през водещата към балкона врата, го накараха да наостри слух.

— Той трябваше да умре!

«Кой? — помисли негърът. — Трябва чуят!» Той приближи, промъквайки се като котка, додето застана зад вратата.

Зенърт и Миранда се намираха на разстояние едва метър от него, така че можеше да долавя всяка дума.

— Наистина жалко все пак за него — отговори Миранда на думите на Зенърт. — Младият Уилкинс беше много симпатичен мъж.

— Симпатичен! — избълва оня презрително. — За теб това ли е най-важното при един мъж?

— Естествено! Че какво иначе?

— Значи богатството за теб не е от голямо значение?

— Напротив, макар, признавам, за мен един беден, но привлекателен мъж е по-приемлив, отколкото някой богат, ама пък грозен. Ето защо съжалявам, че трябваше да умре.

— Той навремето сигурно е бил много нежен с теб?

— За съжаление не, въпреки че положих големи усилия! Но той беше студен като лед. Чини ми се, че сърцето му беше вече заето. Да забравим това! Всичко е минало и той е мъртъв… вече от година. Жалко. Аз… слушай!

Пътната камбанка енергично издрънка. За негъра сега бе крайно време да изчезне и той бързо се върна при Мили.

— У теб парите?

— Не. Ключ липсват.

— Слава на Исусе! Ти сега не крадец.

— Не, ама мастър и мисус са убийци станал.

— Ох, какво говорят!

— Да. Са убили мастър Артър, кой давал такъв добър бакшиш на Зевс.

— Ти сънуват.

— Ох, Зевс не сънуват, Зевс чуват! Зевс сигур и още повече чуят. Зевс не остават при господари, кои убийци са. Зевс пак подслушват.

Откъм двора долетя конски тропот. Идваха двама ездачи — Лефлър от Уилкинсфийлд и Бил Нютън, някогашният дервиш.

Зенърт-Уолкър нададе вик на изненада.

— Вие, мастар Лефлър? — провикна се той от чардака.

— Чудесно, че сте вече тук!

Конете бяха много изнемощели, а и на двамата ездачи си личеше напрежението. Те наредиха да се даде на животните вода и фураж и се качиха по стълбището на балкона. Зенърт подаде ръка на Лефлър.

— Пет! — предупреди Лефлър. — Тихо! Да отидем веднага в някоя стая, където никой няма да може да ни чуе.

— О, работата, заради която ви помолих да биете толкоз дълъг път, е важна наистина, но не и толкова спешна!

— Има и други неща, които е наложително да обсъдим. Та една стая, моля, мастър Зенърт!

— Елате тогава!

Той отведе гостите в своята стая. Миранда ги последва. Двамата пътници се смъкнаха изнурено на столовете.

— Нещо неприятно да ви се е случило последните дни? — поинтересува се Лефлър.

— Не.

— В такъв случай те още не са дошли, а ние все пак сме пристигнали навреме да ви предупредим.

— Предупредите? Звучи доста обезпокоително!

— И си е така! Идваме направо от Синята вода.

— Тъй, тъй! Там горе значи сте се срещнал с Бил Нютън!

— Да. Той беше затворен и на мен ми провървя да го откача от куката.

— Затворен? Damn! Че как пък се случи това, Бил? Нютън сви рамене.

— За тая работа беше виновен оня проклет Кървав Джак. Ударът напълно пропадна.

— Да не си мръднал?

— Типовете бяха заловени до един. Сега сигурно никой вече не е жив. Марикопите са им светили маслото.

— Та нали са наши съюзници!

— Днес вече не. Те сключиха мир с апачите.

— Невероятно!

— Идва и по-лошо. Очертава се да бъдеш сгащен тук.

— От кого?

— От Уилкинс.

— Кой Уилкинс имаш предвид?

— Е-е, оня от Уилкинсфийлд.

— ’s death! Нима този човек пак изникна?

— Действително. Той е бащата на известната Гълъбица на вековната гора.

— Право ли чувам? Дявол да го вземе! И той се кани да ме пипне?

— Да, с Винету, вожда на апачите, и Олд Файерхенд. По-нататък Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър…

Зенърт скочи и зашари из помещението. Лицето му беше мъртвешки бледо. Миранда също изглеждаше уплашена.

— Всички те идват, всички! — рече Нютън донейде злорадо. — Ролан вероятно също ще пристигне.

— Да не си превъртял?

— Не, но мисля, че Ролан е достатъчно щур. Преследвачите са по петите му и се очаква, че в глупостта си той ще ги насочи насам.

— Ще намери добър прием, ако дойде! — процеди Зенърт-Уолкър. — Кой би го помислил? Работата ни беше като в кърпа вързана и из един път всичко взе, че рухна! Та не може ли човек да чуе някоя подробност?

Лефлър, когото приказливият Роте доверчиво бе поставил в течение на всичко, се зае е изложението. Към края Зенърт все още крачеше замислено напред-назад из стаята. Внезапно спря.

— Ударът трябва да бъде отбит.

— Бих желал да знам как!

— Като предоставя временно моето убежище на противника и нахлуя в неговото. По този начин аз ще се превърна в нападател.

— Идеята не е лоша. Значи възнамеряваш да тръгнеш към бърлогата на противника? Към Синята вода?

— И през ум не ми минава! Не каза ли, че Елми Уилкинс е на път за Грейнит стейшън?

— Да.

— Е, ние също ще яздим натам.

— Zounds! — провикна се въодушевено Лефлър. — Искаш да пипнеш девойчето?

— Да.

— Какво ще правиш с нея?

— Още не знам, ще видим по-късно. Имам чувството, че ще станем господари на положението, ако имаме в ръцете си момичето.

— Това е сигурно! Ама си припомни все пак, мастър Уолкър, че някога аз поисках ръката на Елми. Тя обаче ме отблъсна. Сега най-поел е ми се отдава благоприятна възможност да си отмъстя.

— Значи искаш да дойдеш с мен?

— При всички случаи!

— Това ми е приятно. Колкото повече сили се съберат за едно такова начинание, толкова по-сигурно то ще успее. Само че се опасявам, че все пак ще стоиш настрана от този план.

— Защо?

— Аз те повиках насам, за да ти съобщя нещо, което сигурно много няма да ти се хареса.

— Навярно по отношение Уилкинс от Уилкинсфийлд?

— Да.

— Е, нека чуем!

Уолкър бе пристъпил до прозореца, защото беше доловил тропот от копита на кон.

— Алфонсо, един от моите слуги, се връща. При това води човека, за когото току-що говорихме — Ролан.

Звънецът издрънка, после чуха портата да се отваря и пак затваря.

— Мастър Лефлър, виждал ли си някога сеньор Ролан? — попита Зенърт-Уолкър.

— Никога!

— Тогава ще има да се чудиш. Внимавай!

След минута-две двамата новодошли влязоха. Стана, както Уолкър бе казал. Лефлър подскоци ужасен и разпери отбранително ръце.

— Heavens! Мъртвите ли възкръсват? Артър Уилкинс, ти ли си това, ти?

— Нямам честта! — изхили се Ролан, като се поклони подигравателно.

— Не? Все пак би трябвало още да ме познаваш!

— Сеньорът ми е напълно непознат!

— В такъв случай тук има някаква небивала по рода си прилика.

— Тази прилика — ухили се Уолкър — те подпомогна да се сдобиеш толкова евтино с Уилкинсфийлд.

— Как тъй?

— За това по-късно! Сега да обърнем внимание на мастър Ролан!

Неговата физиономия се промени, а гласът му прозвуча твърдо като на началник, показващ вратата на подчинения си.

— Я ми кажи, мастър Ролан, що за глупости вършиш? Чувам, че си се бил запътил с марикопите към Синята вода.

— Да. Грешка ли беше?

— Съвсем определено.

— Същата грешка си допуснал и ти, като си пратил нагоре Кървавия Джак и хората му. Значи сме квит и ти в нищо не можеш да ме упрекнеш.

— Твоето начинание не сполучи.

— Твоето също. Ние отново сме квит. Никой от нас двамата няма право да поучава другия.

— Мислиш ли? Тук много се заблуждаваш, драги ми приятелю! Аз съм този, комуто дължиш всичко.

— Съвършено вярно. А в замяна на това пък ти ми дължиш всичко! Ние сме квит! Но комай нещо си в лошо настроение. При това положение аз си тръгвам. Не съм свикнал да се отнасят с мен отвисоко! Гуд бай, мешърс!

Ролан изигра ролята си така добре, че Уолкър се видя принуден да промени тона. Той го улови за ръката.

— Глупости! Да хукнеш ли се каниш? И това липсваше! Ти така изневиделица ми се стовари, че не е за чудене, дето из един път си загубих доброто настроение. Седни и нека поговорим!

— Добре де, от мен да мине. Може ли всъщност човек да си поотпусне устата?

— Защо не?

— Имам предвид дали всички присъстващи бива да чуят за нашата работа?

— Всички — отговори Уолкър, като хвърли многозначителен поглед към Бил Нютън. Не искаше да го оскърби, изключвайки го от всеобщото доверие.

Ролан разбра знака.

— Най-напред ще те помоля да разпратиш няколко съгледвачи, та незабавно да ни известят за приближаването на враговете.

— Те още днес ли ще дойдат?

— Смятам, че са ми досами петите. Вярно, направих откачения опит да ги заблудя, като яздех по окръжност, но не смея да се надявам, че по тоя начин ще подведа Винету или Огнената ръка. Те могат всеки миг да са тук.

— Бил Нютън, какво ще речеш? Съгласен ли си да се заемеш с разузнавателната обиколка? Ти и Алфонсо?

— Да, мастър!

— В такъв случай трябва да те помоля веднага да потеглите. Животът ни зависи от вашата бързина и благонадеждност!

— Ще направим каквото трябва!

Всяка умора бе забравена. Няколко мига по-късно го видяха да препуска с Алфонсо.

— Разкараха се — рече Зенърт-Уолкър облекчено, — сега можем необезпокоявано да говорим за всичко. Сеньорита Миранда е моя довереница. Тя може да чуе всичко… И тъй, мастър Ролан, първо твоето бягство и преследване, моля, после работата на Уилкинсфийлд!

Ролан разказа за похода нагоре в планините и неудачата на плана.

— Damn! — завърши той. — За всичко е виновен само тоя Олд Файерхенд! Какво има да се бърка тоя тип в работите на другите?

— Със също така малко право, както го правим ти и аз — захили се Уолкър. — Впрочем на твое място нямаше да напусна толкова бързо Синята вода.

— Охо! Аз усетих накъде духа вятърът. Почти със сигурност се очакваше, че ще се нахвърлят върху кожата ми. Затова се изметох оттам. Не ми се вярваше наистина, че ще се завтекат толкова бързо подир мен. Но още на следното утро забелязах, че съм преследван и разгърнах всичките си сили да опиша една широка дъга, за да заблудя преследвачите.

— В тая работа, според мен, не си се покрил с много слава. Най-голямата грешка обаче извърши, като дойде при нас. По тоя начин и на нас окачи преследвачите на шията. Можеше да поемеш всяка друга посока, само не тази към нас!

— Колко умно говориш, сър! Първо, тези кучета никога не губят дадена следа и второ, сега бездруго знаят кой съм, а от марикопите ще научат къде живея. Необходимо е значи само да яздят към Долината на смъртта и там да ме дочакат.

— Какво биха могли да ти сторят? Нищо!

— Припомни си, че Уилкинс е с тях!

— Pshaw! Да не би да се страхуваш от него?

— Естествено! Ти май всичко си забравил, а, мастър Уолкър?

— О, паметта си ми е добра, пък и не знам какво бих могъл да забравя по отношение на тоя Уилкинс! Но вестта, която ми прати преди известно време, бе толкова странна, че аз незабавно уведомих мастър Лефлър да дойде час по-скоро при мен. Ще имаш ли сега добрината да кажеш какво означаваше това твое писмо? Беше много мистериозно съчинено.

— Можеше да попадне в неподходящи ръце и ето защо не биваше да бъда по-ясен. Мастър Лефлър сигурно знае по какъв начин се е сдобил с плантацията в Уилкинсфийлд.

— Да. Чрез редовна покупка.

— Ама чрез каква покупка! — извика разгорещено Ролан. — Та нали е платил едва половината от стойността и би трябвало следователно да се досети, че с тая работа случаят е по-особен. — И с един многозначителен поглед към удивено заслушания Лефлър продължи: — Знае ли той как си встъпил във владение на плантацията?

— Не. Аз естествено съм се пазил да го навирам под носа на хората. Но сега може би трябва да узнае.

— Да, това дори е крайно необходимо.

— Само че на мен пък ми е безкрайно неприятно — възрази Уолкър. — Освен това не виждам причина да говоря по тоя въпрос. Нещата по онова време бяха уредени между двама ни, мастър Ролан, и аз не знам защо да не си останат помежду нас.

— А какво ще стане, ако оня Артър Уилкинс вземе, че се появи сега в Уилкинсфийлд?

— Нещо да не ти се е разхлопала дъската? — извика Уолкър уплашен.

— Също и главният надзорник Адлер?

— Та това въобще не е възможно! Двамата все пак са мъртви.

— Мъртъвците сегиз-тогиз възкръсват. Какво сега, ако те са още живи?

Уолкър сви диво юмруци и застана, слисан до немай-къде, пред Ролан. Лефлър също почувства някаква тегота, макар още далеч да си нямаше понятие какво бе станало и какво тепърва имаше да става.

— За мен наистина е напълно безразлично — каза той — дали тези двама мъже са още живи или не, защото…

— По-полека, по-полека! — прекъсна словото му Уолкър. — Ти още не знаеш всичко! Ако Артър Уилкинс действително е все още жив, тогава би трябвало да му отстъпиш пак Уилкинсфийлд!

— Как тъй? Та нали съм го платил!

— Ама не на него, а на мен!

— Това какво променя?

— Само една малка подробност, сър: той изобщо не ми е продавал плантацията!

— Не разправяй тъпи вицове!

— За мен това е горчива истина! Когато срещнах тоя Уилкинс в Санта Фе, бях удивен от смайващата му прилика с моя мил приятел Ролан. Сприятелих се с него и малко по малко узнах цялото му житие-битие. Той даже ми показа документите си. От цялата работа можеше да излезе един много добър улов. Прилъгах го в Долината на смъртта, където Ролан от дълго време бе започнал да експлоатира наново една стара живачна мина и изложих на последния плана си. Този се съгласи. Прати един куршум в главата на Уилкинс, отстрани трупа и обсеби документите му. Двамата препуснахме към Санта Фе, където Ролан изигра ролята на Уилкинс — приликата му с него правеше това възможно. Той ми продаде Уилкинсфийлд и претенциите относно дълга на чичото. Аз потеглих за Уилкинсфийлд и продадох правата си на теб. Ето как стигна до притежание на плантацията, мастър Лефлър! — завърши той със злорадо хилене.

Миранда, която слушаше мълчаливо отстрани, също се усмихна. Лефлър пък направи физиономия сякаш се пробуждаше от някой сън.

— Да вярвам ли наистина? — попита като занесен.

— Ще те помоля!

— Вие двамата сте убили Артър Уилкинс?

— Щом така го наричаш, да — изхили се Уолкър.

— И сте ме измамили?

— Това също. Но не се коси, човече! Доколкото те познавам, съвестта ти не е толкова деликатна, че да изпаднеш в гърч или чак пък в безсъзнание.

— Значи аз съм ви всъщност… съучастник?

— До тоя момент още не, но скоро ще станеш!

— За тая работа имам дяволски малко желание!

— В такъв случай губиш Уилкинсфийлд.

— С което бих бил осъден на разорение! Трябва да знаеш — е, няма да се представям в добра светлина, — че живях малко безгрижно. По-раншната ми плантация отиде по дяволите. Сега притежавам само Уилкинсфийлд.

— Значи ще се окажеш просяк, ако дойде ден да се докаже, че покупката няма законна сила.

— Проклятие!

— И после искам да ти кажа още нещо, мастър Лефлър. Или участваш с нас, или ще трябва да си поговорим с по-остър тон!

— Как така?

— Е, можеш да де досетиш, че няма да търпим човек, който знае нещата, а не е съучастник!

Лефлър хлътна на стола си. Колкото и безсъвестен човек да беше иначе, пред тази бездна от престъпления той се ужаси.

— Е-е, какво става? — ухили се Уолкър ехидно. — Надявам се, няма да идеш да се удавиш в реката, заради душевните си терзания! Засега работата не е в опасност. Само се гърми надалеч. Не знам какво цели всъщност Ролан с празните си брътвежи! Артър Уилкинс е мъртъв, Адлер — също. Тоя Адлер, трябва да знаеш, дошъл в Запада да търси Артър. Открил следата му и ето как стигнал до Долината на смъртта. Само че там попаднал в ръцете на Ролан, който много-много не му се церемонил.

— Не му се церемонил?

— Да.

— Убил… го?

— Какви ги дрънкаш все такива големи приказки за убийства? Той просто го е отстранил, защото беше наш враг. Това е всичко. Една битка и нищо повече. И по-умният печели. Баста!

Съмненията, изпитвани преди малко от Лефлър, очевидно не лежаха на дълбока основа. Ужасът му отлетя.

— Е, щом като Артър Уилкинс е мъртъв — произнесе той, — то вече няма от какво да се страхувам!

— Повече отколкото си мислиш — намеси се Ролан. — Защото нещата стоят, както казах преди малко: Уилкинс и Адлер са още живи!

— Още живи! — подскочи уплашено Лефлър.

— Значи не си ги пречукал? — извика Уолкър.

— Не.

— Hell and damnation![35] Да не си побъркан?

— Побъркан сигурно не. Имах две много важни причини да запазя живота на двамата.

Уолкър беше пребледнял от възбуда. Той сграбчи ръцете на Ролан.

— Проклет глупак! Би трябвало да ти забия ножа в гърлото! Знаеш ли, че не само мен и този мастър, ами и себе си подхвърляш на най-голяма опасност?

— Моля те да си снемеш ръцете от мен! — отвърна невъзмутимо Ролан. — Не съм ти някой глупав юноша, с когото можеш да правиш каквото ти скимне! Обикновено знам какво върша.

— Когато си оставил живота на ония двамата, не си знаел какво вършиш.

— Много добре даже! Повтарям, имах си своите основания!

— Е, ами че я имай тогава добрината да ги споделиш с нас, мой най-добри мастър Ролан! — избухна ядно Уолкър.

Ролан се усмихна подигравателно.

— Знаете — започна той с хладен делови тон, — че в една живачна мина условията не са здравословни. Живачните изпарения разяждат вътрешните органи на човека и ето защо е много трудно да се намерят работници. А сдобиеш ли се с такива, трябва да им плащаш умопомрачителни надници…

— Тая работа не ме интересува, пък и не й е тук мястото!

— Тъкмо тук си й е мястото. Та не намирах значи работници. Тогава ти ми доведе тоя Артър Уилкинс. Трябваше да му видя сметката. Само че аз не бях толкова глупав, че да го застрелям, ами го тикнах в живачната мина, където бе заставен да работи.

— Всички дяволи! А ако из един път вземе, че ти се измъкне?

— Pshaw! Той е затворен и не може да излезе. Работи за мен и ако мързелува, ще получи тояги и ще бъде лишен от храна.

— А Адлер?

— Наслаждава се на съвсем същото щастие.

— Ролан, ти наистина си един сатана! Аз премахвам хората, които ми се пречкат на пътя, ала не ги оставям да мрат от такава бавна, ужасна и мъченическа смърт!

— Всеки прави каквото му отърва. А на мен ми отърва тъкмо това. Аз имам и други такива работници, които никога вече няма да видят дневна светлина. Но надеждата за бягство и свобода горе-долу им съхранява силите.

Сатанинска усмивка придружи изявлението на Ролан. Миранда му кимна.

— Мастър, вие сте оправен тип! — каза с пламнали очи. — Човек трябва да е или много добър, или много лош. Посредствености аз не желая. Признавам, че ми допадате.

— Твърде голяма чест!… Аз имах и втора причина, сеньорита. Когато споделя с вас и нея, ще видите, че съм не само много прям, но и също така неустрашим. Мошениците никога не бива да се доверяват напълно един другиму. Това е една добра максима. Аз също не се доверих изцяло на достопочтения мастър Уолкър. При положение, че не пречуках Уилкинс и Адлер, щях да имам в ръцете си две добри оръжия срещу него. Ето защо ги оставих живи.

Миранда преплете окичените с пръстени пръсти и звънко се изкиска.

— Проклет тип! — кресна Уолкър.

— Pshaw! Бях предпазлив! Това е всичко!

— Един жалък негодяй, ето какъв си!

— Но моля те! — обади се Миранда все още засмяна. — Аз намирам, че Ролан в действителност е направо съвършен тип!

— Глупости! Една случайност може да освободи ония двамата, а нас да прати в кухнята на дявола! — продължи да беснее Уолкър.

— Това е невъзможно! — възрази Ролан.

— Ти всъщност разговарящ ли понякога с тях?

— По тоя въпрос засега още не ми се иска да говоря. Това си е моя работа. Ще ви напомня впрочем, че преследвачите всеки миг могат да довтасат. Нямаме време за изблици на чувства!

— За жалост! Ако не беше така, другояче щях да разговарям с теб. А какво ще стане, ако преследвачите ти отидат до Долината на смъртта, а?

— Дори съм убеден, че апачите и марикопите ще се оправят нататък! И това е причината да дойда при теб.

— Аха, ето каква била работата! Ти вършиш дивотии, пък после ние трябва да те мъкнем от кашата!…

Отново се чу тропот от копита. Бил Нютън и Алфонсо се върнаха и известиха, че са съгледали шестима ездачи, които до един час щели да бъдат тук.

— Какво ще правим? — попита Ролан.

— Не ни остава нищо друго, освен временно да отстъпим фронта — посъветва Уолкър.

— Глупости! Ние трябва веднага да ги обезвредим!

— Така можеш да говориш само ти! Ще ти кажа, аз не съм лош уестман, но не се считам способен с нито един от тях да се меря. Не, ама само едно средство — да се махнем от пътя им. Да ме заловят, аз в никой случай няма да позволя!

— Със същото намерение съм и аз — отбеляза Нютън. — Разбира се, сигурно ще ти е жал, че трябва да напуснеш това красиво стопанство.

— Pshaw! Та аз не се отказвам от него! Колкото и дълго да продължи, то Олд Файерхенд и всички останали в крайна сметка ще си тръгнат. После какво друго може да ми се случи? Където няма ищец, там няма и съдия. Впрочем изобщо не съжалявам, че трябва да изчезна за известно време оттук. И така, и така се канехме да отидем до Грейнит стейшън, за да приберем момичето и да се отправим после към Долината на смъртта.

— Но те ще ни преследват.

— При всички случаи! Но мен няма да спипат, а и вас естествено също не.

— О, тези хора умеят да намират следи! — подхвърли Лефлър.

— Водата следи не задържа.

— Водата?

— Така, както стоят сега нещата, аз се отказвам от ездата. Би било твърде опасно. Тия типове ще открият дирята ни и после вече няма да се отклонят от нея. Не, ще яздим само до Прескът и ще настаним там конете в някой обор. После ще се спуснем по реката. Моята дълга лодка е по-бърза и от най-бързия кон.

— Behold! Имаш лодка?

— Разбира се! Ще пътуваме по Хасаямпа и сетне надолу по Хила до района на Била Бенд. Оттам ще се възползваме от дилижанса до Грейнит стейшън.

— Ами ако ония се научат?

— Кой ще им го каже? Впрочем не биха могли и понятие да си имат, че сме потеглили за Грейнит стейшън. А и понастоящем в Прескът има само една-единствена лодка. По вода няма как да ни преследват.

— А аз? — попита Миранда. — С мен какво ще стане?

— Идваш с нас!

— Не мога ли да остана? Та те нищо не могат да ми сторят!

— Но могат да те принудят да ме издадеш.

Миранда се колебаеше. Едно бягство с изоставяне на всичко, което й бе мило и драго, не й се струваше особено примамливо.

— Ще тръгнеш с нас! — разпореди Уолкър. — Алфонсо ще остане тук, за да посрещне компанията и по време на отсъствието ми да поддържа къщата в ред. А сега да действаме, ако искаме да изпреварим обесниците!

Не след дълго Зенърт-Уолкър напусна със съучастниците си къщата в съпровод с Миранда и пое по посока Прескът. Те не се придържаха към шосето, където биха налетели в ръцете на преследвачите, а странично в гората. Със стигането си пренесоха е най-голяма бързина необходимите провизии в лодката и се отблъснаха от брега.

Подраниха с четвърт час.

Винету и Олд Файерхенд бяха потеглили с Детелиновия лист и Херман от Тътлиш-то към форт Грант. Там засякоха дирята на Ролан и бързо я последваха. Но преднината на Ролан бе толкова голяма, че на преследвачите не се удаде да го настигнат. Те хранеха наистина предположението, че той ще се насочи към Уолкър-Хопкинс, но това в крайна сметка си бе само едно предположение. Ако бяха сигурни в нещата, щяха да хванат напреки през планините към Прескът, точно както Лефлър и Нютън бяха изпреварили Ролан по този път.

Когато после заключиха от дирята, че преследваният действително възнамерява да отиде към Прескът, вече не се задържаха с разчитането на следи, а яздеха право нататък. И без това много добре знаеха целта, към която Ролан се стремеше — жилището на Уолкър.

Но те идваха твърде късно.

Винету яздеше начело, сериозен и мълчалив, както обикновено. После следваше Олд Файерхенд, до страната му Сам Хокинс, а зад тях двамата дългучи, които водеха оживен разговор с Херман фон Адлерхорст. Темата се въртеше около идните събития.

— Вече се радвам на физиономията, която ще направи тоя Зенърт ли, Уолкър ли, Хопкинс ли, при нашата поява! — рече Херман.

Уил Паркър повдигна рамене.

— Кой знае? Смятам, че ние носа даже няма да мернем на Уолкър, камо ли цялата физиономия!

— Как тъй?

— Защото той изобщо няма да е там.

— Мислите, че Ролан е пристигнал преди нас и е предупредил Уолкър?

— Yes. За съжаление ние не напредвахме така бързо, както желаехме. Убеден съм, че двете птици са отлетели. Не мислиш ли и ти така, старий Дик?

— Май имаш право, Уил.

— Но защо трябва да бягат от нас? — настоя Херман. — Та нали е необходимо само да се заключат и проврат цевите на пушките си през прозорците, за да се намерят в безопасност.

— Тъй ли мислите? — засмя се Уил. — Позволете да бъда на друго мнение, мастър! За Сам Хокинс и нас двамата няма да говоря, макар че притежаваме име и имаме да си разменим някоя думица с тоя Уолкър, но смятате ли, че Винету и Олд Файерхенд ще се уплашат от няколко пушечни цеви? Не, не, вие зле ги познавате! Повярвайте ми, Уолкър не може да направи нищо по-добро, освен да си плюе на петите! Впрочем скоро ще знаем къде сме, защото, както личи, вече сме при целта.

При един завой на пътя между дърветата се мярнаха масивните зидове на една постройка. Портата за коли бе отворена, така че можеше да се погледне в двора. Не се виждаше никакъв човек. Всичко това създаваше безобидно, мирно впечатление, но тъкмо то събуди подозрението на мъжете.

Олд Файерхенд даде знак на двамата дългучи да останат при портата, за да прикриват едно евентуално отстъпление. Придружен от Винету, Сам Хокинс и Херман той премина бавно през входа. В един ъгъл на двора видя някакъв мъж, зает със стъкмяване юздите на един кон.

Мъжът от ъгъла насочи вниманието си към тях и приближи. Беше Алфонсо, който бе получил указания от Уолкър как да се държи при нежеланата визита.

— Какво желаят мешърс? — попита той и повдигна вежливо шапка.

— Тук ли живее мастър Зенърт? — осведоми се Олд Файерхенд.

— Да.

— Вкъщи ли си е?

— Не. Днес по обяд тръгна на кон, но преди мръкване ще се върне. За какво ви е?

— Бихме искали да поговорим с него.

— В момента това за съжаление не е възможно.

— Други гости имали ли сте?

— Не.

— Не? Нещо трябва да се заблуждавате. Мъжът вероятно се е появил, тъкмо когато сте отсъствал.

— Не се заблуждавам, защото целия ден не съм излизал от дома, така че щях да знам, ако беше пристигнал някой гост.

— Хм! — усмихна се ловецът. — Не е трудно да си помисля, че сте получил точни инструкции от мастър Зенърт.

— Какви инструкции?

— Е-е, как да ни посрещнете.

— Не ви разбирам. Мастър Зенърт комай си нямаше представа за вашето идване.

— Това аз знам по-добре.

— Откъде ще е знаел за вас?

— Тъкмо от визитата, за която споменах преди малко.

— И кога е била направена тая визита?

— Преди приблизително два часа.

— Е, в такъв случай е ясно, че вие се лъжете. Мастър Зенърт, както вече ви казах, замина на кон по обяд, сиреч преди около пет часа, така че няма как да е посрещнал гост преди два часа.

— На мен тия не ги разправяйте! Предполагам, че мастър Зенърт ви е назовал имената ни, следователно знаете с кого си имате работа.

— Мастър, уверявам ви, нямам си и понятие…

— Достатъчно! Вие сте слуга на господаря си и трябва да му се подчинявате, тъй че не ви се сърдя кой знае колко за лъжите. Но ние непременно трябва да говорим с мастър Зенърт.

— Не мога да ви дам друга информация. Може би мешърс ще пожелаят да го изчакат?

За човека естествено бе важно да задържи колкото може по-дълго преследвачите, та да подсигури на господаря си възможно най-голяма преднина.

— Това ще ни забави прекалено много — възрази ловецът, който много добре разгада намеренията на Алфонсо.

— О и бездруго ви е невъзможно да се върнете нощем през гората в града!

— Още по-малко имаме право да бъдем тук в тежест. Освен това въобще не се страхуваме от гората през нощта.

— Не се и съмнявам. Вие не ми приличате на страхливци. Но въпреки всичко повтарям поканата си. Имаме достатъчно стаи за гости.

Олд Файерхенд нямаше никакво намерение да си тръгне с неизпълнена задача. Той беше убеден наистина, че Уолкър и Ролан са потърсили далечината, но крайната цел на тяхното бягство можеше да се разбере единствено тук в къщата. Един бърз поглед, метнат към Винету, на който вождът отвърна с леко кимване, му подсказа, че неговият червен приятел е на същото мнение.

— За нас действително ще е по-удобно, ако бихме могли да дочакаме мастър Зенърт в къщата.

— Тогава ме последвайте! Ще ви покажа стаите.

— А животните ни?

— Ще ги отведем в конюшнята. Аз ще се погрижа да бъдат добре нахранени и напоени.

— Нямате ли някакъв корал край къщата?

— Разбира се, тук вляво.

— В такъв случай е по-добре да настаним животните си там. Те са свикнали на простор.

Олд Файерхенд преследваше определена цел. Дик и Уил бяха повикани, а Алфонсо махна прътите от входа на ограждението. Олд Файерхенд хвърли вътре един изучаващ поглед и се обърна отново към Алфонсо.

— Благодарим ви, но в никой случай на желаем да ви обременяваме повече с нашите животни. Те не търпят чужди хора в своя близост. Сам Хокинс ще се погрижи лично за фуража им.

Сам стрелна с лукав поглед говорещия. Той много добре разбра защо трябва да остане. Олд Файерхенд хранеше подозрение, че може да им бъде изигран някой номер с конете, и искаше да вземе предпазни мерки.

Алфонсо закрачи пред мъжете с израз на голямо задоволство към вътрешността на къщата. Той отведе гостите в лявото крило и им посочи две съседни помещения-чисти, но скромно мебелирани. Една маса, стол, един матрак за легло и конски чул за завивка, стомна с вода и леген за миене — това бе всичко, но то бе достатъчно за онези райони.

— Сега господата могат малко да се почистят от прахта. Аз ще ги уведомя, когато мастър Зенърт се върне.

След което той се отдалечи, радостен, че е задържал опасните преследвачи.

Дик Стоун се огледа, поклащайки глава.

— Като гледам наоколо, не ще и съмнение, че сме били очаквани.

— Имаш право — рече Уил. — Хората са се подготвили за посещението ни.

— Да. Вижда се, че всичко тук се намира в пълен порядък. Даже и прясна вода са напълнили.

— Heavens! Може дори да са отишли да съберат апапите си и да се нахвърлят върху нас.

— Не е изключено.

— Тогава бихме попаднали в клопка.

— Възможно. Защо впрочем освен мъжа, който ни посрещна, никой друг не се мярка? Не е допустимо все пак, че той е единственият слуга в тази голяма къща. За мен това е подозрително.

Дик имаше право, останалата прислуга, която се състоеше от няколко негъра и негърки, беше получила строга заповед да не се показва пред пришълците. Причината за тази предпазна мярка бе достатъчно прозрачна: Уолкър се опасяваше, че негрите биха могли нещо да издадат.

Докато Дик и Уил се впускаха в разни предположения, а Олд Файерхенд и Винету се съветваха как да разберат това, което така упорито се укриваше от тях, Сам Хокинс не беше останал бездеен. Той напразно се бе огледал навсякъде за фураж за животните. Сега закрачи през двора към обора — една подобна на навес постройка до дясното странично крило. В мига, в който влезе, срещуположната врата се отвори и в конюшнята влезе някакъв човек, сложил предупредително пръст на устните.

Сам придърпа предпазливо вратата след себе си.

— Какво искаш, тъмнокожи джентълмене?

— Как се казват маса?

— Сам Хокинс, ако не се лъжа.

— О-о! А-а! Това са добре, много добре!

— Защо?

— Първо още кажат, дали тук също маса Огнена ръка и маса Винету!

— Да, добра ми рунеста главо!

— Ох, ако знаят дали маса не ме издадат.

— Аз никога не издавам някой почтен тип!

— Ох, Зевс са почтен, много почтен тип!

— Значи се казваш Зевс. Както изглежда, искаш да ми направиш някакво съобщение. Ама дали чини нещо, а? Вие чернилките всичко огелпвате.

— Ох, съобщение на Зевс са много ценен и не огелпен. Зевс са подслушвали, защото маса Зенърт били беден Зевс, а мисус Миранда — беден, добър Мили.

— Коя е Мили?

— Мили са много добър, красив годеница на Зевс.

— Тъй, тъй! Е, какво си чул?

— Първо идват маса Лефлър и…

— Кой?

Траперът зяпна от смайване.

— Маса Лефлър.

— Знаеш ли откъде е този мъж?

— Зевс знаят. Маса Лефлър са от Уилкинсфийлд.

— Значи наистина! Хич да не повярваш, ако не се лъжа… Е, ще има да се радваш, обеснико, дето ми се пречкаш на пътя!… Карай нататък, любезни Зевс!

— Маса Лефлър идват с маса Бил Нютън от…

— Какво-о-о? Да не бълнуваш?

— Зевс не бълнуват. Зевс познават Бил Нютън. Бил вече друг път тук. Може идват от местност, къде Синя вода.

— Човече, момко, черньо, златен дангалако, вярно е! Само че ние го заловихме тоя Бил Нютън край Синята вода.

— Заловен? Много добре! Ама станали са пак свободен. Лефлър отиват и развързват маса Нютън.

— Egad! Та тая работа, дето мия разправяш, е направо изключителна. Знаеш ли и още нещо?

— Зевс знаят още повече, много голям повече новост.

— Ами продължавай тогава да разказваш!

— После идват маса Ролан!

— Значи все пак!

— Маса Ролан са на бягство пред много велики прочути мъже. После голям съвещание какво правят. Маса Зенърт предлагат към Грейнит стейшън отиват и бял момиче пленяват.

— Zounds! Как е възможно? Откъде знаят мошениците, че мис Уилкинс пребивава в Грейнит стейшън?

— Маса Лефлър чули от глупав мъж, кой пазели пленен маса Нютън.

— Luck-a-day! Тоя лесничей Роте, който явно не е напъвал мъдростта с лъжица, се е раздрънкал. И на всичкото отгоре дръзна да се хили на моя Чи-коне! Бре, там трябва хубави неща да са се забъркали, ако не се лъжа!

— После са маса Зенърт потеглил с трима маса и мисус Миранда.

— Коя е Миранда? Жена му?

— No. Не жена, само икономка.

— Забележително! Каква работа ще има тая кикимора при проклетия обесник?

— Зевс не знаят.

— А сега идва наред най-главното. По кой път поеха? Сигурно не си могъл да подслушаш?

— Зевс са подслушали — кимна черният с широко ухилване, показвайки красивите си зъби. — Яздят до Прескът и оттам с лодка на маса Зенърт плават по река Хила.

— Heavens! Това наричам аз добра информация, ако не се лъжа! Зевс, аз съм опознал вече много чернилки, ама никой още не ме е накарал да го уважавам толкова много, както ти.

Пролича му на негъра колко поласкан се почувства от думите на този мъж, за когото знаеше, че е прославен ловец.

— О-о…а-а…о-о…Yes. Зевс са изключително много голям умен глава.

— Egad! Какви очи ще облещят другите, като научат всичко това!… Знаеш ли още нещо, Зевс?

— No. Зевс сега са като изпразнен буре. В него вече нищо.

— Я кажи, не си ли чувал за някой си Артър Уилкинс? Не си ли го виждал някога с твоя господар?

Негърът кажи-речи подскочи във въздуха.

— Зевс виждал, даже с него говорил! Маса Артър са били изискан, благороден джентълмен.

— Къде е той сега?

— Маса Артър са мъртъв…убит…не…не убит… той още живеят… трябва в мина много работят!

И сега Сам извлече от черния Зевс всичко, което знаеше за тая работа: че Уилкър и Миранда са вярвали в убийството на младия Уилкинс, как пък Ролан им съобщил, че наместо да го очисти, го е принудил да му работи в мината в Долината на смъртта, както после и Мартин Адлер.

След като увери негъра в своето непоклатимо, високо уважение и го увери тържествено, че няма да го издаде, Сам се върна при спътниците си.

Всички изслушаха доклада на трапера с най-голямо напрежение. Чуха, че Нютън-Флоран, по-раншният дервиш, е избягал с помощта на Лефлър и научиха какво възнамеряват престъпниците, а именно да отидат до Грейнит стейшън и да похитят Емили Уилкинс. Най-съпричастен бе Херман от новината, че брат му Мартин не е мъртъв и се намира във властта на Ролан. Той хвърли един поглед към Олд Файерхенд, от който говореше горещото желание да препуснат веднага след изплъзналите се престъпници.

Мъжете се намираха едва от половин час в къщата, а вече бяха постигнали по толкова лесен, без каквито и да е усилия начин целта си — знаеха накъде са се насочили безделниците. Ако тръгнеха веднага на път, може би все още съществуваше възможността да настигнат бегълците, преди лодката да е започнала своето плаване. Освен това се предполагаше, че присъствието на Миранда и приготовленията на лодката за път ще ги забавят с отпътуването.

И тъй, потеглиха веднага. Когато изведоха конете от корала и от входния тунел сетне на открито, Алфонсо дотича удивен.

— Накъде, мешърс!

— Малко ще се поразходим — отговори Олд Файерхенд.

— Ама не виждате ли, че започна да се стъмня?

— Тъкмо затова искаме да се възползваме от малкото оставащи минути.

— А ако мастър Зенърт междувременно се върне?

— Тогава ще трябва да ни почака, както ние за съжаление го чакахме напразно.

Алфонсо с мъка съумя да прикрие досадата си. Той си каза, че разходката на кон в този вечерен час е само претекст за неговите гости да си отидат завинаги. Дали пък не бяха открили следата на бегълците?

— Накъде ще яздите?

— Натам, където вероятно ще намерим мастър Зенърт. Благодарим за гостоприемството и останете със здраве!

Олд Файерхенд смушка коня си и препусна след Винету. Спътниците му го последваха.

Само след късо време нощта се спусна. Нейна бе вината ездата да не протича така бързо, както им се искаше. Освен това пътят бе лош и когато къщите на Прескът изплуваха от мрака, вече наближаваше полунощ. Минаха по главната улица и после се насочиха към Хасаямпа. Скочиха от конете, ала не откриха никаква лодка.

В разположената край реката вента[36] още светеше. Врата беше отворена и те влязоха. Един-единствен клиент седеше сънлив пред полуизпита чаша ракия. Задрямалият съдържател се събуди от шума на чужденците и вежливо се изправи.

— Вие ли сте съдържателят? — попита Олд Файерхенд.

— Аз съм, сър — кимна мъжът, капнал за сън.

— Имахте ли и други късни гости?

— Имаше тук неколцина.

— Колко бяха?

— Пет души — двама непознати и трима тукашни. Съдържателят се прозяваше и даваше информация открито, без да му мисли.

— Кои бяха тукашните?

— Сеньорита Миранда, сеньор Нютън и сеньор Зенърт.

— Те къде са сега?

— Отпътуваха с лодката на сеньор Зенърт.

— Кога?

— Преди има-няма половин час, сеньор.

— Намира ли се и някаква друга лодка?

— За съжаление не. Лодката на сеньор Зенърт е единствената в селището.

— Това е лошо. Но сега ние знаем достатъчно. Благодаря ви. А това е за вашата любезност.

Той тикна една златна монета в ръката на съдържателя.

— Сага какво? — попита Сам Хокинс, когато напуснаха вентата. — Уолкър ще е на мястото преди нас. Трябва да уведомим Уилкинс.

— Че как пък?

— С телеграма, ако не се лъжа.

— Забравяш, че оттук няма връзка дотам.

— Ще трябва да яздим до следващата спирка на дилижанса и оттам да телеграфираме до Грейнит стейшън, за да предупредим приятелите.

— За коя спирка става дума?

— Хила Бенд. За два дни се стига, ако човек има свестен кон между кълките си.

— Това добре, но лодката е по-бърза от нашите животни. За момента обаче друг изход не знам!…

8. Примки и капани

Идващият от Тусон през Хила Бенд дилижанс — с шест коня във впряга — пристигна с трополене в Грейнит стейшън и спря пред дългата, ниска постройка на пощата. Двама млади мъже — телеграфистът и синът на началника на станцията, стояха пред вратата на телеграфната служба, любопитни дали ще слязат някакви пътници.

На прозореца се появи главата на един мъж. Беше Уолкър, който притискаше носната си кърпа на лицето, сякаш имаше зъбобол. В действителност го правеше, за да не бъде веднага разпознат, докато оглеждаше изпитателно двамата мъже.

Не, нямаше познати наблизо, и в следващия миг Уолкър беше отворил вратата на купето и стоеше на открито. Последваха го Ролан, Лефлър, бил Нютън и Миранда.

В своята шикозна рокля, която Уолкър й бе купил от Хила Бенд, Миранда изглеждаше отлично и появата й предизвика сензация у двамата мъже.

— По дяволите! — изруга телеграфистът. — Погледни само тази Венера, мистър Хофтър! Каква снага… каква походка… какви очи!

— Лейди наистина е красавица. Бих желал да знам коя е и накъде… Heavens! Кой пък е този?

— За кого става дума?

— Единият от придружителите й — от лявата й страна. Ако нещо не се лъжа, то това е Ролан, с когото съм седял на един и същи чин в «Алабама колидж»! Та това е най-добрата възможност да завържа запознанство с нея!

— Damned![37] — ухили се с досада телеграфистът. — Едва се е появило нещо по-особено в нашата скучна дупка и ти ми го грабваш изпод носа!

— Не го вземай трагично, Грей!… Гуд бай!

Хофтър закрачи към групата, която приближаваше сега вратата на чакалнята.

— Право ли виждам? — провикна се той. — Не сте ли вие… по-точно не си ли ти… да, това си ти Ролан!

Ролан не се почувства особено очарован, когато чу да го споменават по име. Но когато съгледа добродушното лице на другия, физиономията му мигновено се разведри. Той позна състудента си и знаеше, че от този мъж няма защо да се страхува.

— Хофтър, ти?

— Да, цял-целеничък, скъпи ми Ролан! И как пък дойде насам в Грейнит стейшън?

— Случайно, драги мой. Но съм благодарен на случайността, задето ми дава възможност да те видя отново. Теб какво те доведе по тия места?

— Съдбата.

— Как тъй?

— Баща ми заема ръководно място в транспортната поща. За да придобие поглед в някои неща, му хрумна да се хване на външна служба. Ето как се запиля тук в Грейнит стейшън. Аз трябваше да тръгна с него. Сега вегетирам тук! Един талант на сухо, в когото се пулят пършиви индианци.

— Страдаш от скука?

— Огромна! Твоят вид ми действа направо като наслада. Най-сетне веднъж някакво прекъсване на вечното еднообразие! Надявам се, ще ми принесеш жертвата, като останеш по-задълго.

— Чак толкова пожертвователен не съм — изхили се Ролан. — Но няколко дена вероятно ще мога да ти посветя.

— Златно момче, ела до сърцето ми! — Хофтър разтвори обятия.

— Остави си ръцете спокойно в джобовете! — отклони Ролан. — По-добре ми дай няколко сведения!

— С удоволствие. Какво искаш да знаеш? Свещеник ли ти е необходим, адвокат ли, или продавач на пиявици? Но преди всичко друго ми кажи, коя е дамата с теб?

— Харесва ли ти?

— Що за въпрос! Тази фигура, тази стойка, тази…

— Стоп, стари приятелю! Та ти съвсем излезе от себе си! Тя ще има да се смее, като й кажа, че вече е направила едно завоевание в Грейнит стейшън.

— Няма да го сториш, Ролан! Аз съм запленен, но се изисква да бъде проверена любовта от пръв поглед.

Ролан се изкикоти силно.

— По това познавам аз моя Хофтър. Ти още в колежа си беше Дон Жуан!

— Моля те! — протестира Хофтър. — В случая все пак е нещо друго. — Аз никога не съм виждал жена, която толкова…

— Достатъчно, момчето ми! Но да не се сдържам ненужно. Нека по-добре ти дам кратък отговор! Тя се казва сеньорита Миранда.

— Можеш ли да ме представиш?

— Надали. Освен… хм, тя е много придирчива. Ама пък възможно е да съумееш да спечелиш симпатиите й.

— С удоволствие! Само ми създай възможност!

— Ще опитаме! Има ли тук странноприемница?

— Разбира се.

— Много ли е запълнена?

— Сега не. Единствените гости в момента са някой си мастър Уилкинс и дъщеря му.

— Хубаво. Не можеш ли да разбереш дали тези двамата не са получили в последно време телеграфно известие?

— Не става. Това е служебна тайна!

— Но тъкмо с тая информация би могъл да обвържеш нашата красавица сеньорита Миранда с една голяма благодарност.

Хофтър запристъпя нерешително от крак на крак.

— Тя ще го научи — каза след кратка вътрешна борба. — Грей, телеграфистът, е мой приятел. Той на драго сърце ще ми каже.

Хофтър побърза към пощенската служба. Ролан пък се упъти към другите, които стояха при входа на чакалнята.

— Срещнах един другар от юношеските години, един доверчив, лекомислен човек, който ще ни бъде тук от голяма полза, ако сеньорита Миранда се покаже малко любезна с него. Тоя приятел има симпатична физиономия и е син на тукашния началник на пощата. Тъкмо го питах за телеграфното известие до Уилкинс. Той прояви готовност да ни даде информация. За нас това е много ценно, тъй като следва да се очаква, че Олд Файерхенд също ще телеграфира да ги предупреди. Тоя мой приятел бихме могли хубавичко да въртим на пръста си, ако — той погледна към Миранда — малко от малко се отнасяме добре с него. Ето го, че вече идва!

Хофтър размаха отдалеч едно тясно листче и Ролан тръгна към него.

— Имам го! — викна Хофтър. — Погледни тук! Това е преписът! Известието гласи: «Веднага отпътувайте Дос Палмас. Ние там. Уинтер»… Това задоволява ли те?

— Напълно. Благодаря ти!

— А сега ще те помоля за награда да ме представиш на твоята красива сеньорита Миранда.

— Преди туй още нещо! Кога пристигна това известие?

— Преди пет часа.

— Може би днес-утре ще дойде и второ. Мога ли да прочета и него?

— Ще ти го доставя.

— Но… преди да бъде пратено на получателя!

— Damned… не върви!

— Защо?

— Служителят ще ме пита за причината на молбата ми.

— Затрудняваш се да намериш претекст?

— В този случай — наистина!

— Тогава ми е жал за теб, old boy[38]. По-рано ги никога не се смущаваше, особено когато се касаеше за някое красиво момиче.

— Но тая работа тук е по-различна.

— Заблуждаваш се. Първо, вършиш услуга на сеньорита Миранда, за която тя ще ти се отблагодари и второ… аха, хрумна ми една идея! Получателят наистина е някой си Уилкинс, но с него има една много привлекателна млада дама. Телеграфистът вероятно го знае?

— Ние сме виждали само стройната й фигура, защото тя върви дълбоко забулена.

— Е, при това положение нещата наистина са много прости. Пожелаваш да се доближиш до нея, като самият влезеш в ролята на раздавач на телеграми и отнесеш известието на придружителя й. Така ще можеш да я видиш в странноприемницата.

— Претекстът никак не е лош. И ти искаш да покажа текста първо на теб и после да го предам на получателя?

— Много правилно.

— Сигурно бих могъл да го направя, ако не съществуваше една пречка.

— Не виждам каква.

— Телеграфическите съобщения се запечатват.

— В някакъв си плик. Не ме безпокои отварянето му.

— The devil! Това е наказуемо!

— Теб не те касае, само мен.

— Та нали ще съм ти съучастник!

— Не ми се сърди, Хофтър, но изглежда си станал съвсем друг, откакто сме престанали да се виждаме! По-рано заради някое хубаво момиче ти минаваше през десет огъня.

— И сега е същото!

— Защо тогава се колебаеш?

— Ролан, знаеш законните разпоредби! Мога да се досетя, че се касае само за някоя глупава дяволия… ама баща ми е шеф на станцията и аз трябва да се съобразявам с това.

— По-добре вземи под съображение, че се задължаваш към сеньорита Миранда!

— Ама дали и тя после ще се чувства задължена към мен, това все пак си е още много въпросително!

— Аз ти го гарантирам. И освен това можеш да бъдеш сигурен, че никой нищо няма да научи.

— Е, да, стига само да го знаех.

— Имаш честната ми дума.

— Честната дума? Хм-м!

— Ей на, може ли сеньорита Миранда да разчита на теб?

— Добре де, ще го направя! Заради нея! Но й го кажи! Сега ще върна това известие и ще уведомя Грей, че лично искам да занеса на получателя и втората евентуална телеграма. В замяна очаквам ответната ти услуга.

— Услуга за услуга.

Хофтър се върна в служебната стая, а Ролан влезе в чакалнята, където се намираха само неговите спътници.

— Доста дълго ни остави да те чакаме — рече Лефлър.

— Защото той вече донесе телеграфното съобщение.

— Я гледай! Нашето ли беше?

— Да, същото, което подадохме от Хила Бенд, за да разкараме час по-скоро компанията оттук.

— Някое друго не е ли пристигнало?

— Не. Но когато пристигне, моят приятел Хофтър ще ни го донесе, преди то да отиде до получателя. В замяна иска само да сте малко любезна с него, доня Миранда! Как стои въпросът, безценна сеньорита?

— Любезна! Какво разбирате под това?

— Същото, което и вие! Клетият момък се е влюбил във вас… и аз мисля, че това е от голяма изгода за нас!

— Ще му бъде оказана желаната услуга — обади се Уолкър с тон, сякаш се разбираше от само себе си, че Миранда е на разположение в негова служба и облага.

— А ако не го сторя? — превзе се благородната дама.

— Ба! Ние имаме обща цел и всеки от нас трябва да стори своето, за да я постигнем!

Тонът на Уолкър бе почти отблъскващ и Миранда предпочете да не му отговаря.

Малко смутен и непохватен, Хофтър дойде с неуверени крачки до масата. При представянето той притегли ръката на Миранда до устните си и кръвта нахлу в страните му.

Тя не само остави пръстите си няколко секунди повече от необходимото, но и отвърна на неговия натиск, а на погледа му отговори с поощрителна усмивка. Преди малко бе възразила, ала Хофтър беше привлекателен мъж и тя тайно реши да изпълни натрапената й задача възможно по-добре.

Нейната усмивка го заплени до такава степен, че той изрази една мисъл, която допреди няколко секунди би му се сторила твърде дръзка.

— За мен беше много мил шанс — каза учтиво — да срещна мастър Ролан. Ние сме следвали заедно и винаги сме били най-добри приятели. Бих желал максимално да се възползвам от тази среща и очаквам, че няма да отхвърлите гостоприемството ми.

— Да не би да се каниш да си окачиш на врата цялата ни компания? — удиви се Ролан.

— Ще го сторя с най-голямо удоволствие! Помещения тук имаме достатъчно. Вярно, ще трябва да се откажете от всичките удобства на Изтока. Една маса, стол, хамак — това е всичко, което тук човек може да пожелае като мебелировка. Ако ви задоволява, мога да ви предложа няколко стаи.

— Ще ти бъдем в тежест.

— Ни най-малко. Пощенските постройки са много просторни, устроени за бедния, по-оживен трафик. Можете да отседнете при мен, без някой да подозира присъствието ви. И тъй?

— Е, ще призная откровено, поканата ти ми идва много насгода. Ние си имаме причини да не се показваме веднага пред Уилкинс и дъщеря му.

— Още едно основание да приемете поканата ми.

— Та така, установяваме се при теб. Уговорено!

— Вие сте истински джентълмен! — изгука Миранда. Хофтър се поклони с пулсираща кръв.

— В такъв случай ви моля да ме последвате, мило общество! — пропелтечи объркан.

Тъкмо се канеха да тръгнат, когато Уолкър погледна случайно към прозореца. Той трепна.

— Да вървим бързо! Уилкинс идва!

Споменатият действително крачеше към пощенската станция.

— Влезте временно тук — каза Хофтър, като отвори една врата. — Аз самият ще се осведомя какво иска.

Той излезе и застана така пред входа, че Уилкинс нямаше как да не се насочи към него. Плантаторът поздрави учтиво.

— Мастър, кога замина, моля, последният дилижанс за Лос Палмас?

— Преди няма и половин час.

Това беше пощенската кола, с която бяха пристигнали Уолкър и придружителите му.

— Неприятно! Една телеграма ме вика в Дос Палмас. За съжаление ме е нямало в странноприемницата и я отворих едва сега. Кога тръгва следващият дилижанс?

— Утре по същото време.

— Чак? Знаете ли някоя друга възможност?… Някоя извънредна кола?

— Не. Ние сме само транзитна станция и не сме съобразени за екстрени коли. Трябва първо да телеграфирам до Хила сити.

— А как стоят нещата с водния път?

— По Рио Хила тук не циркулират плавателни съдове. Аз самият имам наистина една лодка, но тя е само за частни цели. Не я давам под наем. Мога да ви посъветвам само да изчакате до утре.

— За съжаление май не ми остава нищо друго. Благодаря много.

Уилкинс поздрави и си тръгна, а Хофтър се върна да осведоми гостите си.

— Браво, мастър Хофтър! — похвали го сеньоритата с чувствен поглед и сладка усмивка.

— Добре го свърши — потвърди Ролан.

— О, та аз и нищо друго не можех да сторя, сеньорита! Единствената възможност за отпътуване по вода е моят «Продавач на души»[39]. Но първо, аз не го давам на разположение на непознати и второ, мастър Уилкинс би стигнал само до Юма. После обаче пак ще трябва да чака дилижанса, за да измине по суша останалото разстояние.

— Как? Ти имаш някакво корито? — вметна Ролан.

— Да, сейнтлуиски модел. Великолепен съд. Аз обичам водния спорт и тъй като тук е толкова скучно, възползвах се от един благоприятен случай да си купя лодка… Но елате, моля!

На Уолкър много му се искаше да чуе нещо повече за плавателния съд. Беше го споходила една идея. Но понеже си каза, че работа не е спешна, последва другите, поведени от Хофтър към три съседни стаи, които все пак бяха малко по-добре обзаведени, отколкото ревностният домакин бе казал преди малко. Най-добрата той определи за сеньоритата, докато другите две щяха да служат за жилище на господата.

Хофтър се погрижи най-напред за вода за миене и после за яденето, в което взе участие и той. Но едва бяха започнали да се хранят и той беше извикан при телеграфиста. Скочи усърдно, поклони се пред сътрапезницата си и остави другите в най-голямо напрежение. Когато се върна, показа със сияеща физиономия една запечатана телеграма.

— Ето я, дами и господа!

— Великолепно! Я подай я насам! — обади се Ролан.

— Ето! Но внимателно!

Ролан навлажни капачето на плика, докато водата попи в хартията и разтвори лепилото. Така съумя да го отвори без повреди. Без да се замисля, че със съдържанието би могъл да се компрометира пред Хофтър, той зачете на глас:

«Хила Бенд. Уолкър и тайфа ви търсят. Пристигат преди нас. Вземете мерки! Можем дойдем едва утре следобед.

Уинтер»

— Zounds! Та това е същият подпис! — изруга Хофтър слисан.

Едва сега на Ролан му дойде на ума, че твърде много се бе доверил на състудента си, ала тутакси намери оправдание.

— Да, Уинтер, моят съперник! — захили се той.

— Съперник? Значи се касае за някоя дама! Я гледай, нещата започват да стават любопитни! Мога ли да узная коя е?

— Мис Уилкинс. Тя ме обича, но баща й е против мен. Тръгнал съм след нея, за да се срещнем. Сега пък оня тип Уинтер е хукнал подире ми, за да попречи на това.

— Мътните да го отнесат! Ще се радвам, ако мога да ти услужа.

— Можеш. А вероятно ще има как и аз да ти бъда полезен.

Хофтър хвърли смирен поглед към Миранда.

— Да сключим значи съюз — каза жарко. — Какво мога да сторя за теб?

— Погрижи се Уилкинс да не получи телеграмата!

— Невъзможно! Ще бъда жестоко наказан.

— Все едно си я изгубил.

— Длъжен съм да го доложа.

— Тогава не я връчвай поне утре до обяд!

— И на това няма как да се съглася. Много, много съжалявам!

В този момент Миранда сложи ръка на рамото на Хофтър и го погледна право в очите.

— Мастър Хофтър — произнесе с умоляващ тон, — и за мен ли не бихте сторил услугата?

— За вас?

— Да.

Той сведе очи и не отговори.

— Вижте, приятелю — каза тихо тя на ухото му, — тук все пак се касае за една нещастна любов!

— Разбира се, сеньорита, но…

— Има ли място въобще за «но»? Вашият приятел се бори за своята любов… как да не му помогне човек? И дори ако това означава някаква жертва от ваша страна! За мен също няма жертва, приятелю мой, която да не съм готова да принеса в името на любовта.

Тя улови ръката му.

— Толкова ли ви е трудно наистина?

— Безкрайно трудно, сеньорита! За вас бих сторил всичко, което е по човешките възможности… но исканото от вас е противозаконно и се наказва като такова.

— Нека не съдим толкова прибързано! Хайде да поговорим още веднъж когато се нахраним!

— Да — намеси се Уолкър, — пък и аз имам един важен въпрос към вас. Вие споменахте одеве за вашия кораб. Нарекохте го «Продавач на души». За какво става дума?

— Той е от онзи тип съдове, наричани по Мисисипи «Чикънтийф» (ястреб-кокошкар) — едномачтов, с остър кил и покрита каюта.

— Откъде това странно име?

— Понеже една такава лодка с охота се използва за плавания, които не се вместват напълно в рамките на закона. Нейната бързина дава възможност на притежателя лесно да се отскубне от преследвачите си.

— И как се добрахте до лодката?

— Няколко мили по-нагоре от нашето селище имаше военен пост заради индианците апачи, папаго, юма и марикопа, чиито територии тук си граничат. Командващият беше построил лодката за себе си — за да може да преследва по-добре индианските канута. Когато постът престана да съществува и той вече не се нуждаеше от нея, ми я продаде за нищожна сума.

— Какъв екипаж има?

— Пет души. Четирима моряци и кормчията, който е същевременно и капитан. В каютата спокойно могат да се настанят осем човека. Ако ще ви достави удоволствие, мога да ви я покажа.

— И не я заемате?

— Не!

— Жалко! Можехте да ни окажете услуга и при това да спечелите една хубава сумичка.

— Как тъй? Вие самите ли искате да се ползвате от лодката?

— Да.

— С каква цел?

— Би трябвало веднага да ви стане ясно, след като мастър Ролан ви загатна за своята любов.

— Zounds! Просветна ми! Уилкинс трябва да чака до утре пощенската кола. Вие желаете той да се възползва от лодката ми?

— Да.

— И възнамерявате да пътувате с тях?

— Естествено. Та нали мастър Ролан иска да бъде край своята възлюбена. А когато утре се домъкне оня негодяй Уинтер, нас вече няма да ни има. Той въобще няма да разбере накъде сме хванали.

— Значи нямате намерение да отидете до Лос Палмас?

— Хич не ни и хрумва!

— Че накъде иначе?

— Това всъщност е тайна. Можем да ви го съобщим едвам когато се решите да ни заемете лодката си за това пътуване.

Хофтър се умисли. Погледът му падна върху Миранда, която все още държеше като отнесена ръката му.

— Вероятно ще е възможно — изрече бавно. — Кои от вас ще пътуват?

— Всички.

— Също сеньорита Миранда?

— И тя — кимна Уолкър.

— Ще поразмисля.

— Но нека не продължи дълго, мастър! Ние бързаме!

— Аз като собственик трябва да пътувам с вас.

— Очакваме го.

— В такъв случай искам още сега да се осведомя дали и за колко дълго мога да се освободя оттук.

Хофтър почувства едно благодарствено ръкостискане, после скочи и с бързи крачки напусна стаята.

— Беше великолепно хрумване от твоя страна, мастър Уолкър! — изхили се Ролан. — Да се надяваме, че тоя ще клъвне.

— Аз определено го вярвам. Той ще си каже, че по тоя начин ще има възможност да бъде няколко дни заедно с Миранда!… Докъде ще плаваме?

— Навлизаме в Колорадо и после нагоре, срещу течението до околностите на Обри. Там бивакуват индианците мохаве, под чиято закрила ще стигнем с нашите пленници до Долината на смъртта. Пита се само дали тоя Уилкинс ще дойде на лодката.

— Без съмнение.

— И как пък?

— Това е задача на Миранда. Тя трябва да подкладе нещата отсреща в странноприемницата. Ще й дам указанията си, когато влюбеният момък обяви своята готовност.

— Всичко върви като по вода! Късмет, че знаех по-ранното име на Олд Файерхенд и подписах телеграмата с него. Ако подписът беше «Олд Файерхенд», тоя добряк Хофтър сигурно щеше да се усъмни, че се касае за някаква съвсем друга работа!…

Хофтър се върна едва след като компанията беше приключила вече с яденето. Миранда междувременно се бе оттеглила.

— Къде е сеньоритата! — беше първият му въпрос.

— В стаята си.

— Та там още нищо не е сложено в ред! Аз въобще не бях подреждал за гости! Трябва веднага да я попитам за желанията й!

Той бързо се отдалечи.

Когато влезе, сеньоритата лежеше в хамака. Тя със сигурност бе разчитала че ще дойде, ала с добър успех симулира дълбока уплаха.

— Боже… мой… вие!

Той пристъпи по-близо с вежлив поздрав.

— Неприятно ли ви е присъствието ми, сеньорита?

— Ох, сър… изплаших се толкова… само защото… — Запъна, свеждайки очи.

— Защото? — застоя той.

— Ами — заговори тя бързо — защото тъкмо си мислех оживено за вас!

— За мен? — заликува онзи.

Кокетката се надигна и се вгледа изпитателно в очите му.

— Да… можете да ми вярвате, мастър Хофтър, вашето доблестно държане и решителното ви поведение биха направили впечатление на всяка жена, съхраняваща още идеала в сърцето си.

— Сеньорита!

— Не ме разбирайте погрешно!… Исках само да кажа, че вие сте един от онези рядко срещани мъже, на които човек би могъл да се осланя.

— Безгранично да се осланя, сеньорита! Моят живот ви принадлежи.

Тя се плъзна от хамака и го погледна изучаващо.

— А ако поискам сега доказателство?

Той опита да улови ръцете й, ала тя се освободи и отстъпи назад.

— Не, скъпи приятелю… първо доказателството!

— Както трябва да сторя?

— Унищожете телеграмата!

Хофтър се сви като под някакъв удар и поклати глава.

— Миранда! — продума умоляващо.

— Благодаря, мастър Хофтър — каза тя с подигравателна физиономия. — Знаех си… А почти бях повярвала на фалшивата ви клетва. Почти… Сбогом!

Извърна се.

— Миранда!

— Какво още? Вратата е там, мастър! Аз не съм жена, с която някой може да си играе.

Той поиска да я задържи, ала тя се изскубна и се изсмя високо.

— Празни думи… нищо повече от думи!

— Миранда, моля те… всичко друго, но от това условие се откажи!

— Не! То или никое!

— Твърдо?

— Твърдо. Още повече като зная, че изпълнението на моето условие за вас е много просто, не носи лоши последствия и избавя една нещастна влюбена двойка от злочестината.

— Как можете да го знаете?

— Знам го, това е достатъчно. А сега ви моля да ме оставите.

Той опита още веднъж да улови ръцете й, ала тя се дръпна до вратата и сложи ръка на бравата.

— Вървете! Напуснете стаята ми, преди някой да ви видял тук… би трябвало да се срамувам, изповядвайки, че бях дарила сърцето си за миг на един… слаб по дух човек! Вървете!

Натисна дръжката.

— Стойте!

— Моля?

Изгледа го с горди, предизвикателни очи.

— Ще го сторя!… Ето хартията!

Той измъкна от джоба си телеграмата и я хвърли на масата.

— Сега доволна ли си?

Погледът му бе отправен кажи-речи с тревога към нея. На устните й се появи усмивка и тя му подаде ръка.

— Изцяло доволна още не. Разбирате, че едно доверие първо трябва отново да се заздрави.

— Миранда!

Вдигна ръце, понечвайки да я прегърне.

— Не, приятелю, тепърва ще ви поставям на изпитание. Дотогава моля да пропускате интимното «ти», както и да не ме наричате просто Миранда.

— Ми…

— Пет! Това би могло да обърне внимание на някой от моите придружители. Иска ми се най-напред да ви успокоя за телеграмата. Няма ни най-малко да ви навреди, ако тя изчезне. Когато Уинтер дойде утре, Уилкинс ще е заминал с дъщеря си. Кой тогава ще ти пита за тези неща? А сега нека си поговорим разумно като добри приятели. Елате!

Тя го придърпа до себе си на пейката и сложи ръка на рамото му. После надълго се разбъбриха.

— Кога ще отпътуваме? — попита той.

— Още не е определено. По-напред трябва да знаем дали наистина ще ни заемете вашия «Продавач на души».

— Разбира се!

— Той екипиран ли е?

— За кратко плаване, да. Вие докъде искате да отидете?

— Навярно нагоре към Обри.

— Далечко е. В такъв случай ще трябва да се погрижа за провизии.

— Екипажът под ръка ли е?

— Постоянно. Когато не се нуждая от хората, те се занимават с нещо друго.

— Може ли да се разчита на тях?

— Абсолютно. Разбират си от занаята.

— Не това имах предвид. За нашето авантюристично пътуване все пак не е нужно всеки да знае!

— О, те са дискретни и са ми напълно предани!

— Възможно е да им поискаме някоя услуга, която всъщност не е по тяхната специалност.

— Те са много услужливи.

— Това също още не е достатъчно. Услугата при тази необикновена любовна история може да е от такова естество, че да им се стори съмнителна… а не може все пак да им се дават нескончаеми обяснения, за да се убедят в невинността на нашето начинание.

— Ех, нали знаеш, Миранда… простете… знаете, че населението на Югозапада не е с дребнава душица.

— Ние искаме да отиграем на тоя Уинтер и неговия Уилкинс един номер, който може и да е малко грубичко скроен. Той трябва да бъде примамен на кораба и да пътува с нас до Обри. И какво, ако той не поиска, ако се възпротиви?

— Тогава ще го оставим на сушата.

— Така не върви. Уилкинс е беглец. Той е нарушил закона и е напразно издирван от полицията. Досега ние бяхме снизходителни към него. Но тъй като той е толкова твърд по отношение клетата си дъщеря, решихме много-много да не му се церемоним. Подмамваме го на кораба, закарваме го в Обри и го предаваме на полицията.

— Но той няма да допусне да го качат с принуда на кораба!

— Та нали казвам, че възнамеряваме да го подлъжем на борда под някакъв претекст. Само че когато се намери там и разбере нашите намерения, вероятно ще окаже съпротива. И сега се пита какво смятате да правите вие в този случай.

— Аз? О, Миранда, всичко, което вие намерите за правилно!

— Ами вашите хора?

— За тях… не мога да знам!

— Може би ще се нуждаем от помощта им!

— Те няма да искат да се набъркват в работите на други хора! Най-добре ще е да наемете от мен — имам предвид, разбира се, само за очи — кораба и хората, като подпишем договор. По този начин ще придобиете твърди права на борда и екипажът до известна степен ще трябва да ви се подчинява.

— Така става ли?

— Съвсем определено. Това е най-добрият изход, за който мога да се сетя.

След като се бе осведомил от Хофтър, Уилкинс се върна бавно в странноприемницата.

— А пък Олд Файерхенд телеграфира, че трябва да потеглим веднага — отбеляза угрижено Елми, когато изслуша съобщението на баща си. — Той явно си има основателна причина за това настояване. Какво да правим?

— Търпеливо да чакаме!

— Наистина ли няма никаква друга възможност да се махнем час по скоро оттук?

— Мастър Хофтър не знае никаква.

— За него естествено е най-важно да има колкото е възможно повече пътници, за да печели от това пощата. Тук все пак трябва да има коне.

— Ще отида още веднъж да се допитам.

Но и второто запитване остана безрезултатно. Уилкинс се върна и осведоми, че не им остава нищо друго, освен да чакат до утре. Единствената възможност за отпътуване била едно корабче, което лежало долу до брега. То обаче принадлежало на сина на пощенския началник и той не го давал под наем.

По-късно изкараха столовете си вън на верандата, която се изтегляше по протежение на цялата фасада и бе разделена съобразно стаите. Оттам човек имаше красив изглед към реката и насреща към Castle Dome Range и по този начин можеше да забележи приближаването на чужденци към селището.

В съседното отделение на верандата седеше млада, представителна дама. Тя бе полуобърната с гръб към бащата и дъщерята и изглежда не се интересуваше от тях. Внезапно обаче се надигна и се извъртя към тях.

— Извинявайте — произнесе вежливо. — Без да искам, дочух от вашия разговор няколко имена. Вие сте може би мастър Уилкинс с дъщеря си Елми?

Плантаторът се поклони.

— Уилкинс се казвам.

— Спускате се откъм Синята вода?

— Да — отвърна той, донейде учуден.

— Значи вие сте тези. Каква случайност! Много съм щастлива да се запозная с лицата, към чиято съдба станах така живо съпричастна.

— Как? Нашата съдба ви е известна?

— Доста добре. Но позволете да се представя. Името ми е Хоук. Тръгнала съм да се срещна със съпруга си. Родният ми град е Балтимор.

Те си размениха обичайните любезности.

— Вие преследвате някой си Уолкър?

— Да.

— И Ролан?

— Да, така е. Ама откъде пък го знаете?

— Познавате ли мастър Файерхенд?

— О, много добре!

— Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър?

— Разбира се, че познавам прочутия Детелинов лист! Очевидно тези джентълмени и на вас не са чужди?

— Срещнахме се неотдавна в Прескът.

— В Прескът?

— Да. Аз идвам оттам. Бях отседнала в една и съща вента с мастърс и имах удоволствието да разговарям с тях, понеже ми се удаде възможност да им окажа една малка услуга. Бях срещнала Бил Нютън.

Уилкинс подскочи от мястото си.

— Бил Нютън? Трябва да се заблуждавате, мисис Хоук. Та той е затворен при Синята вода!

— Не, избягал е оттам, и то с помощта на някой си Лефлър, който идвал от Уилкинсфийлд.

— Лефлър? За Бога! Лефлър при Синята вода?

— Да. Чух, че мастър Файерхенд прати бърз куриер до Хила Бенд, за да ви телеграфира оттам.

— Той наистина го стори, но за събитията в Прескът нищо не споменава.

— Възнамеряваше да отиде до Дос Палмас.

— Именно това ни съобщава, иначе нищо. Но защо отива нататък? Ние го очаквахме тук!

— Защото Уолкър и всички останали са избягали от Прескът. Поели са по пътя през Минъръл сити към Дос Палмас. Преследвачите тръгнаха по петите им, на добри, отпочинали коне. Престъпниците сигурно са били настигнати. Убедена съм, че господата вече се намират в Дос Палмас и ви чакат.

— Behold… а ние си седим тук! Трябва да чакаме чак до утре следобед. Едва тогава минава следващият дилижанс.

— Как? Възнамерявате да чакате толкова дълго? Но това не е нужно.

— Няма никаква друга възможност.

— О, напротив! Бих могла да ви взема със себе си. Аз ще плавам към Хила сити и Юма. Оттам бихте могли да изминете на коне останалото разстояние за нула време.

— Нима имате кораб?

— «Продавача на души», който синът на началника на местната станция по изключение ще ми предостави на разположение. Което означава, че собственикът сам планира едно пътуване по течението и ще ме вземе със себе си. — Тя посочи надолу към реката. — Вижте, ей там се полюшва лодката! Аз слизам от Прескът и смятам сега да отида по вода до Юма, където ще се срещна с моя мъж. Вярно, канех се едва утре да продължа пътуването, но ако вие държите на незабавно заминаване, на драго сърце съм готова да поговоря с мастър Хофтър и да го помоля да вземе и вас, както и да се погрижи да потеглим без бавене.

— Вашето предложение е точно толкова великодушно, колкото добре дошло, мадам!

— О, моля, моля! Към вас изпитвам най-сърдечно съчувствие, от което следва, че за мен е удоволствие да се поставя на ваше разположение. Впрочем аз съм тази, която има изгода от цялата работа. Така няма да се налага да пътувам сама и ще стигна по-рано при съпруга си!

— Колко свободни места имате?

— Освен екипажа плавателният съд смества удобно още осем души.

— При условие, разбира се, че си платим нашата част от наема за лодката, на драго сърце казвам «да».

— Ще ви бъде позволено и това.

— Уговорено! Вие наистина ни снемате голяма грижа от сърцето.

— Кога искате да пътувате?

— Най-добре веднага!

— Е-е, толкова бързо, разбира се, няма да стане! Но до един час ще можем да бъдем готови за отплаване. Ще си направите ли труда да слезете до реката?

— Естествено. Вие няма ли да останете дотогава тук?

Миранда вече се бе насочила към вратата.

— Не. Нали трябва да говоря с мастър Хофтър. Той е на мнение, че ще пътувам чак утре. Също така трябва да направя и някои покупки.

— Ще можем ли всъщност да плаваме през нощта? Вече се здрачава.

— Съвсем добре. Водата е свободна и безопасна, както ми казаха, а кормчията познава отлично реката. Но за акостиране все още има време, ако се окаже, че пътуването през нощна не е препоръчително. Е, гуд бай! Довиждане до след един час!

9. С «продавача на души»

Уилкинс беше видял от балкона платноходката до речния бряг, така че нямаше как да я пропусне, макар тъмнината вече да се спускаше.

Възможността, която му се предлагаше — още днес да стигне долу до Колорадо, бе твърде изгодна, за да я пропусне. Той започва да се приготвя с дъщеря си за път. Не бяха се обременили с безполезен багаж и когато часът изтече, стояха в готовност за потегляне. Един слуга отнесе вещите им до брега.

Сеньорита Миранда, мнимата мисис Хоук, ги посрещна и им подаде ръка.

— Сърдечно добре дошли! Да се надяваме, че ще направим едно чудесно пътуване. Елате в каютата!

— Къде са всъщност хората от екипажа?

— Горе при носа. Ние нямаме нищо общо с тях. Е, след като сте вече тук, веднага ще се отблъснем от сушата.

— А капитанът?

— Такъв няма. При една такава лодка е достатъчен само кормчия. Той е отпред при хората си. Влизайте!

Пространството под палубата бе предназначено за стоки и разделено на няколко изолирани малки помещения. Горната палуба имаше покрив и леки стени, оформящи две отделения: предното за екипажа, а следващото за притежателя на плавателния съд или гостите му. Зад него следваше открита площ, от която една стълба водеше към трюма. В самия край на лодката се намираше рулят.

Каютата в действителност беше едно доста приятно обзаведено помещение. По средата се източваше тясна маса, а край дългите стени бяха поставени удобни тръстикови столове. Над масата висеше горяща лампа.

Едва се бяха настанили и наместили багажа и прозвуча високият заповеден глас на кормчията.

— Прибирай веригата! Отблъсквай!

Лодката се раздвижи и скоро се понесе по течението. Рио Хила е коварна дева и Уилкинс не бе в състояние да се отърве от едно неприятно, тревожно чувство.

И Елми изглежда изпитваше нещо подобно, защото се сгуши към баща си, и той усети треперенето на тялото й.

— Страхуваш ли се, дете?

— Аз… не знам точно. Може би е от злокобния мрак, тегнещ над водата.

— Мислите ли, че бих се поверила на тази лодка, ако не знаех със сигурност, че е безопасна? — успокои ги мисис Хоук.

— Ако беше по широката Мисисипи — каза Уилкинс, — където опасните брегове се разстъпват широко, бих се съгласил. Сега, когато заплавахме, ме спохождат съмнения. Ще изляза да се поогледам.

— Само бихте се пречкал по пътя на моряците. А знаете, че те са груб народ.

— Ще го имам предвид.

С тези думи той прекрачи прага.

В първия миг не може да различи нищо, освен бледия светлик на звездите. Но когато очите му привикнаха с мрака, видя пред себе си да се издига голямото ветрило — заплашително и тежко. Вятърът го беше издул и гонеше лодката по вълните на талвега. Тя се плъзгаше безшумно напред. Само откъм носа се долавяше леко ромолене.

Кормчията стоеше мълчаливо на руля. Малко напред се движеха няколко тъмни фигури.

Уилкинс тръгна нататък между каютата и релинга.

Когато остави мачтата зад себе си и достигна предната палуба, той се натъкна на моряците и се учуди, че бяха толкова много. Една толкова многобройна команда не му се струваше необходима за този съд. Един от хората стоеше встрани до бруствера и гледаше водата. Беше Уолкър.

— Добра вечер! — поздрави го Уилкинс.

Уолкър докосна периферията на шапката си, без да отговори.

— Вие към екипажа ли се числите?

— Естествено.

— Той от колко души се състои?

— Избройте ги! Ей ги къде са!

— Толкова много?

Уолкър сви мълчаливо рамене.

— И всички са необходими?

— Вие май нищо не разбирате от нашия занаят, сър. Сигурно сте северняк?

— Действително.

— Помислих си го. Вашите реки са кротки. Нашата Рио Хила обаче е люта обесница. За да бъде обуздана, често са необходими много ръце. Аз съм пътувал по Мисисипи и Арканзас и там на хората наистина е по-леко.

— По Арканзас? Докъде сте стигал?

— Горе-долу до Индианската територия.

— В такъв случай вероятно познавате Ван Бурен?

— Много добре!

— Това ме радва, защото съм живял там. Бях плантатор.

— Какво говорите! Там преживях няколко малки приключения. Така например един от нашите хора се измъкна. На негово място наехме друг, който плава с нас до Ню Орлиънс. Едва когато ни бе напуснал там, чухме, бе бил опасен момък. Измамил бил някакъв плантатор на име Уилкинс.

— Как се казваше мъжът?

— Уолкър.

— Възможно ли е? Аз съм самият Уилкинс, мастър!

— Zounds! Така се срещат хората по света. Нищо ли не сте чул повече за тоя Уолкър?

— Дълго време не. Но сега се надявам да мога да си кажа няколко приказки с него.

— Наистина ли?

— Да, той се намира наблизо.

— Тогава дръжте здраво!

— Ще го сторя.

— Но внимавайте! Доколкото го познавам, лесно може да стане той вас да спипа, вместо вие него!

— Надали!

— Бих се обзаложил.

— Приемам облога.

— В такъв случай го губите, защото той вече ви има!

Уилкинс добре беше забелязал, че се бяха приближили още двама моряци и стояха непосредствено зад него, ала не си бе помислил нищо лошо. Сега Уолкър посегна с две ръце към шията му, а мнимите матроси му пресоваха ръцете към тялото.

За миг той окаменя от страх, но сетне започна да се брани с всички сили. Единият му стискаше здраво гърлото и беше близко до задушаване. Смъртен страх утрои неговите сили и му се удаде да освободи за секунда гърлото си.

— Предателство! Пом… — изкряска.

Но едва бе отворил уста и му тикнаха един парцал зад зъбите. По същото време около тялото и ръцете му бяха омотани няколко въжета, а на устата и носа бе стегната кърпа, така че дори хрипове не можеха де се чуят.

— Достатъчно му е — каза Уолкър. — Отнесете го под палубата! Аз междувременно ще отида при мис.

Елми беше доловила в каютата вика на баща си.

— Какво беше това? — попита изплашена.

— Кормчията даде някаква команда — отвърна мисис Хоук.

— Не, беше гласът на баща ми. Прозвуча, като че се намира в опасност!

— Опасност? Тук? Та нали и ние щяхме да усетим, ако имаше опасност за лодката!

— Не, това беше гласът на татко. Звучеше като в беда. Може би се е спречкал с някой от матросите…

С тези думи тя скочи, ала Миранда й препречи изхода.

— Останете! В противен случай ще ви затворят!

— Затворят! Но, мисис Хоук, какво става всъщност тук? — изкрещя Елми. Опита да мине край Миранда, ала испанката стоеше като закована на мястото си.

— Ако не си седнете спокойно, ще ви се случи нещо, което няма да ви е приятно!

— Помощ! На помощ! — извика Елми. Уолкър влезе и избута Миранда настрани.

— Кой вика тук за помощ? Какво се е случило?

— Аз!… Къде е баща ми?

— В трюма.

— Какво му се е случило?

— Нищо, нищичко.

— Не ви вярвам! Заведете ме при татко! Искам да отида при него!

— Не ви разбирам. Та вие вдигате дандания, която може да се чуе далеч по брега. Бихте могла да ни навлечете по тоя начин големи неприятности. Успокойте се!

— Заведете ме при татко или доведете него тук!

— Е, щом на друго не кандисвате, елате!

През това време Уилкинс бе свален долу. Уолкър съпроводи сега и Елми нататък, отвори една зарезена врата, когато слязоха по стъпалата, и я пропусна да мине в едно тъмно помещение.

— Той къде е? — попита Елми подозрително.

— Там вътре. Само влезте!

Той блъсна Елми напред, зарези бързо след нея, качи се горе и затвори и люка. Отдолу достигна до него само един приглушен крясък.

На палубата при него дойде Хофтър и го дръпна настрани.

— Нещо не проумявам. Нали говорехте за любовна връзка между мис и моя приятел Ролан?

— Така е.

— Ами вие се отнасяте с мис и баща й по начин, сякаш са престъпници!

— Това влиза в нашия план.

— Как тъй? Лодката си за някоя подлост аз не давам. Ясно ли ви е?

— Разбира се, че ми е ясно — ухили се безобидно Уолкър. После тупна успокоително Хофтър по рамото. — Само не се косете! С тези хора трябва да действаме вече малко по-неделикатно. Това е необходимо, ако Ролан иска да стигне до притежание на своята годеница. С други думи Ролан трябва да изиграе ролята на спасител и сетне от чиста благодарност дъртият ще му даде момичето за жена. Сега просветна ли ви?

— Много странна работа. Какво би трябвало да си помисли всъщност мастър Уилкинс? Да не би, че е попаднал в ръцете на някоя разбойническа шайка?

— Приблизително така.

— ’s death! Значи и аз принадлежа към тази банда? Ама това е опасно за мен!

— Не виждам никаква опасност за нас, толкова по-малко — за вас.

— Охо! Та вие превръщате лодката ми в пиратски кораб!

— Кой знае, че лодката е ваша?

— В тази местност — всеки.

— Но не и двамата пленници.

— Тук, струва ми се, много грешите. В странноприемницата Уилкинс сигурно е казал, че ще пътува с моя кораб. Освен това хопът, който донесе багажа, много добре познава моя съд.

— Е, има едно просто средство да се очистите от всяко подозрение. Казваме чисто и просто, че сме надвили и пленили и вас.

— Кой ще ти го повярва! Да не би да ви е по силите да ме вземете в плен заедно с петимата ми моряци?

— Е, мислите каквото си щете! Но ние също толкова малко като вас желаем да ни сметнат за разбойници! За момента — да, понеже разиграваме едно малко театро, ала има ли мастър Ролан съгласието за женитба в джоба си, ще обясним цялата шега. Давам ви дума, че сетне даже всички вкупом ще бъдем поканени на сватбата!

— Нещо не се чувствам добре при тая история, сър!

— Изобщо не вдявам каква причина имате. Та нали сте вторият, който благодарение на този номер ще се сдобие с невеста.

— Миранда? — Угриженото лице на Хофтър тутакси се проясни. — Щом излизате с подобно основание, то на драго сърце се оставям да бъда уговорен!

— Най-сетне ви дойде акълът! Миранда е в каютата и ви чака. Нека тя ви прогони бръмбарите от главата.

Успокоен донейде, Хофтър последва съвета.

— За Бога, къде съм? — възкликна Елми уплашено, когато Уолкър зарези след нея вратата и се намери в тъмното като рог помещение. — Татко!

Никакъв отговор.

— Мили татко!

Сега долови странно пъхтене и същевременно подрънка верига.

— Татко, тук ли си?

Веригата издрънча по-силно. Елми се наведе и заопипва пода. Едва когато бе направила няколко крачки напред, напипа някаква фигура, прикована към стената.

— Господи, те са му запушили устата! Той се задушава!

С треперещи ръце развърза кърпата и отстрани парцала от устата.

— Слава на Бога — въздъхна той. — Скоро щях да се задуша!

— Ти си, татко! О, Боже!

— Тихо, детето ми! Не се вайкай, това нищо няма да помогне! Сега трябва да обмислим нещата. Аз смятам, че сме попаднали в ръцете на Уолкър. Как е станало наистина, не знам.

— В такъв случай тази мисис Хоук не ни е била съюзница?

— Определено.

— И притежателят на лодката ли е съучастник?

— Може би. Но възможно е да са подвели и него. Не бива да съдим прибързано. Ти не си ли вързана?

— Не.

Елми разказа шепнешком как е била доведена долу.

— Трябва да имаме търпение — утеши бащата. — Мисля, че няма да ни оставят дълго да чакаме. Тогава ще узнаем какви са им намеренията спрямо нас.

— Според мен са хвърлили око само на парите ни.

— Моите вече ги задигнаха.

— При това положение може би на разсъмване ще ни стоварят на сушата. Не мислиш ли и ти така?

— Възможно е.

Уилкинс го каза единствено за да не обременява повече сърцето на Елми. Че те не бяха турили око само на парите му, това той знаеше добре. Ако наистина се намираше във властта на Уолкър, то щяха да му определят същата съдба, сполетяла племенника му и Мартин Адлер — съдба, която щеше да е толкоз по-ужасна, понеже при всички случаи щеше да постигне и неговата дъщеря.

— Но какво ще правим без пари?

— Ще намерим добри хора, мое дете. Сега смятам… тихо, някой идва!

Отвън резето бе избутано. Уолкър влезе с една свещ и дръпна вратата след себе си.

До стената лежаха няколко бали и пълни чували и Елми се отпусна изнурено на един от вързопите. Уолкър остави свещта на пода и огледа баща и дъщеря с подигравателна физиономия.

— Познавате ли ме?

Никой не отговори.

— Ако не говорите, ще ви принудя. Виждаш ли този нож, мастър Уилкинс? Той ще ти отвори устата. И тъй, познаваш ли ме?

— Не.

Въпреки това сега Уилкинс имаше представа кой стои пред него.

— В такъв случай нека ти се представя. Казвам се Уолкър и се надявам, че и ти се радваш на тази среща.

— Извънредно много.

— Чудесно! Мога да ти кажа — за твое очарование — че доста време ще останем заедно.

— Направо съм въодушевен.

— Нали? Да-а, добрите приятели трябва да се радват, когато могат да си принадлежат за по-дълго. Нашето приятелство впрочем хич не е така скорошно. Можеш ли да си спомниш, мастър, кога го сключихме?

— Много добре!

— Беше в онзи ден, когато трябваше да бъда опушен при оня черен кръчмар в Уилкинсфийлд. Тогава се промъкнах рано-рано през градината ти. Мис май току-що бе станала и беше на верандата. Аз стоях под едно дърво и я наблюдавах. Тя ми направи такова дълбоко впечатление, че реших да я взема за своя жена.

— Изверг! — изригна Уилкинс вбесен. Елми се обърна настрани.

— Понеже по онова време отпътуването ми стана толкова набързо, не се стигна за съжаление до любовно обяснение, годеж и женитба. Но аз никога не се отказвам от плановете си. Тъй като днес Небето отново ни събра, първата ми работа е да помоля за ръката на дъщеря ти, мастър.

Уилкинс пропусна тази арогантност.

— Отговори, де! — настоя Уолкър.

— По-добре да я дам на Дявола!

— Много ласкателно. Излиза, че от мен имаш повече страх, отколкото от Дявола. Ето защо се надявам, че толкова по-скоро ще си уредя с теб работата. Та така, не искаш да ми я дадеш, а?

— Жалък негодяй!

— А ако си позволя да я взема без бащината благословия?

— По-добре да умре.

— О-о, така лесно не се умира! На теб като че хич не ти се хваща вяра какви добри намерения имам. Нека ти обясня. Имаше навремето един, който също страшно желаеше да я има: мастър Лефлър. Ти го отблъсна. Ами ако вземе днес, че поиска ръката й? Какво ще му отвърнеш тогава, а?

Уилкинс сви презрително устни.

— Е-е, мълчанието много няма да ти помогне. Аз оттогава наистина не съм го срещал, но ми се струва, че ако му…

— Не си давай труда — пресече го Уилкинс.

— Той е тук при теб.

— Egad! Откъде го знаеш?

— От мисис Хоук.

— Behold! Да, такива са женорята. Никога не могат да си сдържат човката. Тя ми похаби сега една голяма радост. Тъкмо се канех да ти представя нашия Лефлър и също приятеля Бил Нютън. Особено Лефлър ще има да се радва. Той е вярна душа и не е забравил мис Елми. Вярно, тогава той беше отпратен, ала сега ще повтори ухажването си. Покажи му пак спокойно пътя и това ще ми даде възможност да ти докажа, че съм твой приятел. Ако Елми обещае да стане моя жена, ще я закрилям от Лефлър. Какво ще кажеш за тая работа, мастър?

Предложението за женитба и мерзкият начин, по който беше поднесено, бяха така чудовищни, че Уилкинс дума не можа да обели.

— Като твой зет, мастър Уилкинс — продължи със захаросан глас Уолкър, — аз ще се погрижа и за фамилията ти. Има някои нещица, които биха могли да се изяснят. Нали не си забравил племенника си?

— Артър? Какво знаеш за него?

— О, доста много!

— Pshaw! Лъжа! Нищо не знаеш! — каза Уилкинс, за да накара с възражението си Уолкър да говори. — Какво ли би могъл да знаеш за един мъртвец?

— Мислиш, че е мъртъв? А ако ти кажа, че е жив?

— Ако беше сред живите, то и Адлер щеше да е още жив.

— Че той си е жив.

— Лъжа! През цялото това време все щях да получа някоя вест от двамата!

— Колко умно! Ами ако не са имали възможност да пратят?

— Кой ще им попречи?

— Този, при когото са… Zounds, отивам твърде далеч! Издадох почти всичко. Да, милостиво сърце имам аз. Та ти казвам още веднъж, дадеш ли ми Елми, ще възкреся двамата мъртъвци.

— Мен не можеш измами. Стане ли Елми твоя жена, хич вече няма да ти пука за тях двамата.

Тези думи трябваше да накарат Уолкър да повярва, че може би все пак съществува шанс да спечели Елми. И Уолкър действително попадна в капана.

— Бих сдържал думата си в името на Бога и всички дяволи! В това отношение можеш да разчиташ на мен!

— Каква гаранция можеш да ми дадеш?

— Моята дума!

— Думата ти? Думата на един лъжец, шарлатанин и убиец? Ха!

— Внимавай с езика, мастър! Че ти пък каква гаранция всъщност искаш?

— Нещо, дето може да се види и пипне.

— Добре и на това ще се съглася. Ще ми дадеш ли Елми за жена, ако ти доведа племенника и бившия надзорник живи?

— Въпросът е безпредметен. Двамата отдавна вече се намират под земята.

Уолкър подсвирна раздразнено през зъби.

— Е, да, под земята се намират, но не са мъртви!

Уилкинс трепна. Под земята и не са мъртви? Заключението беше много просто: Търсените трябва да бяха държани затворени нейде под земята.

— Сам си противоречиш! — изсмя се Уилкинс презрително. — Пощади ме, моля те, от детинщините си!

— Pshaw! Щом като не разбираш, това може да ми е само приятно. Вече казах повече, отколкото имам право да поема отговорността, затова ще режа изкъсо. Обмисли предложението ми! Дадеш ли ми Елми, аз спасявам двамата мъже и… хм-м, възможно е после и да си идеш пак на плантацията. Ясно?

— Глупости!

— Мисли каквото си искаш, предоставям ти избор. Помъдрувай върху нещата, но решавай бързо!

— Тук няма нищо за мъдруване.

До този момент Елми си бе мълчала, но сега сметна, че не може повече да слуша упоритата, без изгледи за успех борба на баща си с прикрития, безсъвестен противник. Лефлър или Уолкър! Уолкър или Лефлър! Какво значение имаше това за нея? Тя се отвращаваше както от единия така и от другия.

Призова целия си кураж и пристъпи към Уолкър.

— Татко има право — каза, постаравайки се да придаде твърдост на гласа си. — Тук няма нищо за размисляне.

— Трябва ли това да означава, че приемате ухажването ми, мис Елми? — ухили се Уолкър и от нотките в гласа му пролича, че и самият той не вярва в един такъв бърз обрат в своя полза.

По чертите на Елми се изписа погнуса. Тя отбягна ръката, която Уолкър протегна към нея.

— Не ме докосвайте! Вие сте чудовище!

— Охо, гълъбчето ми!

Тя заотстъпва крачка по крачка назад. Уолкър следваше отстъплението й бавно, дебнещо, готов за скок като някоя котка.

Елми опря гръб в корабната стена. И пред нея отново се намери ръката на Уолкър. Смъртен страх парализира беззащитната девойка.

— Помощ! — изкрещя. — Помощ!

Внезапно старият Уилкинс се люшна прав от своя ъгъл.

По бордовата стена имаше забити куки, към които обикновено превързваха корабния товар, за да не се измества при люлеенето на плавателния съд. За една такава кука бе вързана с въже веригата, с която Уилкинс бе окован.

Страхът за Елми доведе бащата до състояние на безумна възбуда. Докато очите му бяха приковани към Уолкър, който се канеше да овладее със сила момичето, мускулите работеха кажи-речи автоматично, без да обръща внимание, че охлузва кожата си до кръв.

И дали въжето имаше някое изгнило място, или душевното вълнение удвои утрои силите на разтревожения, отчаян баща, но то се скъса. Уилкинс се почувства из един път с освободени ръце и отделен от стената.

С един-единствен тласък той се изстреля към Уолкър.

Оня страшно се изплаши. Беше така сигурен в нещата си, че ще може да постъпи с беззащитната жертва, както му е угодно, а сега видя изведнъж пред себе си един побеснял противник.

— Проклятие! — изруга, скочи, без много да му мисли, към вратата и се измуши навън.

Но Уилкинс изобщо не направи опит да се спусне след своя мъчител. Той мислеше единствено за своето дете, което за момента бе предпазено от най-лошото.

— Спокойно, Елми, спокойно! — заутешава треперещата си дъщеря, самият останал без дъх. — Все още не сме напълно във властта на тези мерзавци.

След като Уилкинс и Елми бяха отведени под палубата, нехранимайковците се споразумяха да дадат някакво обяснение на екипажа на лодката за необикновените събития, тъй като мъжете лесно можеха да стигнат до мисълта, че пленниците са невинни, и да се заемат с тях.

Миранда също бе повикана от каютата с Хофтър, за да вземе участие в това обсъждане. И наистина, без особени мъчнотии им се удаде да победят първо колебанията на Хофтър, а сетне да настроят и почти всички хора от корабния екипаж срещу пленниците.

Само един от мъжете не се бе оставил да бъде убеден. Но той запази своите мисли за себе си.

«Тази красива мис! Та наистина ли беше една такава проклета фуста, както я изкара мастър Уолкър? — помисли той. — Не вярвам в това. Едно лошо девойче не може да има толкова мило личице и толкова добри очи.» По-късно видя Уолкър да слиза при пленниците. Какво се канеше да прави там долу? На грубоватия и праволинеен боцман не бяха харесали физиономиите на Уолкър и другарите му. В него се бе загнездило едно неразривно недоверие, което растеше от минута на минута, колкото повече размишляваше върху хода на събитията. Накратко казано, той реши сам да се убеди. Ето защо се промъкна до люка, спусна се по стълбите и се заслуша. До него достигаше всяка отделна дума, разменяна в помещението. Когато после Уолкър избяга от Уилкинс и зарези вратата, морякът не съумя да се оттегли достатъчно бързо и двамата се сблъскаха на стълбите.

— Кой е тук? — попита Уолкър вбесен.

— Боцман Форнър.

— Какво дириш тук долу?

— Че аз тепърва се канех да слизам.

— Не лъжи! Ти си подслушвал!

— ’s death! Кой се осмелява току-тъй да ме нарича лъжец? Кой, по дяволите, си ти?

— Пасажер.

— В такъв случай по-скоро аз трябва да те питам какво търсиш тук долу. Ясно ли ти е? Аз съм човек от лодката и имам задължението да хвърлям по едно око на водата в трюма. Хайде, дим да те няма нагоре!

— Човече, да не вземе да ти скимне да отидеш при пленниците!

— Кой го е грижа за пленниците ти! Впрочем ти хич нищо не можеш да ми забраняваш. Мастър Хофтър все още си е собственик на кораба и аз съм подчинен на него. По твоята свирка никой не е задължен да играе.

С тези думи Форнър влезе в трюма да се огледа за проникналата вода. А когато се върна, Уолкър все още стоеше на стълбата да го наблюдава!

— Какво пък се мотаеш още тъдява! — озъби му се боцманът. — На пасажерите мястото им е в каютата, а не по кьошетата, където се пречкат някому по пътя!

— Промени си езика, момче, че да не накарам господаря ти да те натири! — кипна Уолкър.

За моряка нещата отидоха вече твърде далеч.

— Я се разкарай по дяволите! Да не мислиш, че боцман Форнър ще се уплаши от първия срещнат палячо? Търчи при когото си щеш, иначе скоро-скоро можеш да бъдеш сбъркан с някой окраставял плъх!

Форнър чисто и просто избута Уолкър настрани и се качи на палубата. Но неприятната разправия все още продължаваше да му действа. Той пъхна ново парче тютюн между зъбите си, изплю се над релинга и се замисли.

— Проклета история! — изръмжа. — Мастър Хофтър се е наврял в някаква работа, при която много лесно може да бъде оплакнат през борда. No, Джон Форнър тук няма да участва. Само че какво да правя? Кормчията и момчета са единни — платно при тях не можеш рифова. Най-добре значи да се разкарам. Но как? Тръгна ли си разгневен, ще си помислят, че ще изпея нещата и ще променят плана си. Те нищо не бива да заподозрат… Аха, ще взема малко да се удавя! Всичките ми вещи са у мен. Типът, когото срещнах на стълбата, ще се разциври от мен пред мастър Хофтър и оня ще ме потърси да ме скастри. Трябва да ме намери на кърмата. Аз ще се защитя с няколко празни приказки, правя няколко припрени движения и… цамбур във водата. Удавям се и на заранта съм в Юма, където ще видя какво ще правя. All right![40]

Форнър не беше наистина вече обикновен моряк, но си оставаше все пак един беден дявол. Дрехите, които носеше по тялото си, малко пари, една наполовина пълна торбичка с тютюн, един нож и лула — това бе цялото му имущество.

Той се изкачи бавно на кърмата, където кормчията стоеше при румпела на корабното кормило. Тъй като «Продавача на души» беше с тясна конструкция, горе нямаше кой знае колко място. Най-много трима души да можеха да се застоят там. Той подхвана едносричен разговор с кормчията, заслушан внимателно напред. Предположенията му не бяха го измамили, защото скоро беше извикано името му. Но той се престори, че не е чул нищо.

— Боцман Форнър! — Прозвуча още веднъж гласът на Хофтър.

— Тук, на задната палуба! — извика той обратно. Хофтър веднага се качи горе.

— И каква разправия пък си имал с мастър Уолкър?

— Уолкър? Не го познавам.

— Имам предвид господина, с когото си се отнесъл така грубо долу в трюма!

— Аз с него? Наопаки!

— Той казва, че си бил подслушвал!

— Това ми заяви и на мен. Ама къде пък ще съм подслушвал? Сетих се по едно време, че от последното плаване не сме изгребвали водата от трюма и реших да хвърля едно око. Тъкмо слизах по стълбите и ето че оня изскочи от помещението, блъсна се в мен и се развика, че съм бил подслушвал! Ще те помоля, мастър, да си представиш пространството там долу! Тук е стълбата…

Форнър показа над себе си.

— Тук се изсипва от помещението тоя господинчо, сякаш нечестивият е по петите му…

Посочи пред себе си, за да онагледи по-добре положението.

— …а тук слизам аз по стъблата, така… не, още две крачки назад.

При тези думи Форнър направи заднишком една, втора крачка.

— Стой, маат[41]! Та ти падаш през борда!

Но вече беше твърде късно.

— Heavens! Помощ, помощ!

Кърмата беше оградена само с ниски перила, предназначени повече да предпазят някой товар от плъзване, отколкото човек. Боцманът беше отстъпил твърде далеч и се срина възнак в тъмните талази.

— Човек зад борда!

Командата се зае мигновено с ветрилото, за да легне плавателният съд в дрейф, и спусна спасителната лодка. Корабните фенери бяха запалени. Другарите ум крещяха отново и отново в нощта. Но напусто — никакъв вик не се донесе обратно… падналият зад борда човек бе потънал изглежда във водните бездни.

— Бедният Форнър! — изрече съжалително Хофтър. — Удавил се е. Всичко се случи твърде бързо. Беше възбуден… после сгромолясването в студената вода… не ще и съмнение, сполетял го е удар…

Междувременно Джон Форнър се изкачи отсреща на брега, отърси се и изръмжа доволен от себе си:

— Търсете си! Ако по-късно намеря за добре, ще се появя от само себе си. Сега нека малко се поизцедя, а после ще поема тичешком към Юма, при което ще съкратя големия завой на Рио Хила. Може би ще стигна, преди «Продавача на души» да е отминал.

Но тук нямаше никоя проправена пътека, Форнър трябваше да си пробива път през непроходими храсталаци. Стана така, че при настъпване на утрото, той беше все още далеч от своята крайна цел.

10. Дейвид Линдсей, горският скитник

Когато Джон Форнър стигна до Юма в късния предобед, видя «Продавача на души» тъкмо да изчезва в завоя на реката отвъд града. Плавателни съд се бе придвижвал по-бързо, отколкото той си беше мислил.

— Damned! — промърмори на себе си. — Идвам твърде късно! Сега какво?… Egad! Що за изконтено нещо пък лежи там до брега?

Една елегантно построена парна яхта, снабдена за случай още с ветрила, мачта и бушприт[42], беше тук по Рио Хила определено голяма рядкост. Но имаше и нещо още по-странно: над острия вълнорез на кораба се виждаше една огромна картина. Тя изобразяваше дълъг мъж, който носеше кафява, широкопола филцова шапка. В едната си ръка той държеше двуцевна пушка, а в другата — голямо ловно копие. В пояса бяха затъкнати два томахока, два ножа, два пистолета и два револвера. На гърба му бе провесен индиански щит. Облечен беше като индианец-мокасини, легинси, кожена ловна риза и ловно яке. Под това необикновено пано се четеше с големи златни печатни букви:

«DAVID LINDSAY,

THE FOREST-RUNNER»

Което в превод означава — Дейвид Линдсей, горският скитник.

Ако на яхтата престоеше в момента да пристигне, то сигурно цялото население на селището щеше да застане на брега да я зяпа. Но наблизо не се мяркаше жива душа, поради което можеше да се приеме, че тя от доста време лежи тук на котва.

— Странно! — изръмжа боцманът. — Един толкова кокетен кораб, а с такова чудато име. Притежателят трябва да има сплин не само в главата, ами и във всичките си крайници.

Джон Форнър се помъкна бавно нататък край реката. По онова време Юма беше още малък град, но тъй като бе разположен при водослива на Рио Хила в Колорадо, имаше поръчителство за едно бързо разрастване.

Беше минало може би час от изчезването на «Продавача на души», а Джон Форнър все още нищичко не можеше да реши. За да стигне най-сетне до някакво решение, той сметна за редно да вземе едно малко «подкрепително за сърцето». Та влезе значи в една пивница, в която обикновено се отбиваше, когато идваше в Юма. Но едва бе отворил вратата и се вкопа изумен. Там до масата седеше оригиналът на картината, която бе видял на носа на малкия параход. Дългият нос, голямата шапка, всичко си беше налице, с изключение на страховития арсенал, защото човекът сега носеше само нож в пояса си.

Парната яхта бе същата, която бе отвела сър Дейвид Линдсей до Константинопол и Тунис. Само на мястото на предишната картина бе застъпила друга — една нова чудата приумица на сър Дейвид.

Англичанинът седеше на чаша подсладено със захар и разредено с вода бренди.

Боцман Джон Форнър хвърли котва на друга маса и също поиска бренди. Съдържателят му наля и продължи после разговора си с необикновения гост.

— Разбира се, че познавам Рио Хила. Вече от сума ти години съм заседнал тук край реката. Каква информация желаете всъщност?

— Я хвърлете едно око на тази книга! Известна ли ви е? Беше извадил от джоба си една книга, чийто надслов в превод гласеше: «Горският скитник, от Габриел Фери».

Съдържателят метна един поглед на заглавието и после друг на англичанина.

— Разбира се. Тази книга е много четена. Действието се разиграва на територията на апачите и край Рио Хила. Много е увлекателна.

— Yes, изключително увлекателна. Дошъл съм от Англия, за да преживея подобно приключение.

Съдържателят измери още един път Линдсей с поглед, изразяваното удивление в който не беше кой знае колко голямо.

— Ловец ли, сте всъщност?

— Yes. Искам да отплавам нагоре по Хила. Доколко далеч е плавателна?

— По този въпрос най-добре се обърнете към този мастър тук! Казва се Форнър, много опитен боцман е и може да ви даде много по-добра информация от мен.

Сър Дейвид огледа Форнър, както човек разглежда някоя картина или кон, който се кани да купи. Същевременно върхът на носа му се полюшна бавно като някое махало от едната страна към другата, сякаш искаше да се включи в проверката. Изследването изглежда завърши с резултат на задоволство, защото носът се завърна накрая в изходното си положение.

— Значи сте боцман по Хила… very well[43]. Сега нает ли сте някъде, имате ли работа, мастър?

— В момента не.

— Нямате ли желание да постъпите на служба при мен? Плащам добре, много добре.

— Нямам нищо против, стига да не искате повече, отколкото позволяват възможностите ми.

— No. Искам само да станете наш лоцман, докъдето се простират познанията ви по реката и околностите.

— В такъв случай съм съгласен, сър, и съм убеден, че ще бъдете доволен.

— Well! За възнаграждението няма да се договаряме. Ще ви заплатя според заслугите. Ето ви десет песо аванс. На, вземайте!

Десет песо бяха около десет долара. Такава порядъчна предплата Джон Форнър не беше очаквал. Той се ухили с цялата си физиономия и доволен остави езика да си поиграе с тютюневата дъвка.

— Ей, сър! — засмя се. — За тая работа Джон Форнър на драго сърце ще пропълзи в бака[44]!

— Надявам се. Но за мен по-важно от тръгването е пристигането и отиването на лов. Мислите ли, че ще намерим дивеч?