/ / Language: Bulgaria / Genre:adventure / Series: Преследване в Ориента

Жълтоликия

Карл Май

След приключенията в «Дяволската долина» и при Пещерата на съкровищата Кара бен Немзи и неговите спътници се сблъскват с главатаря на банда разбойници — «Жълтоликия». Заедно с нашите приятели преживяваме много опасни ситуации, преди «лова на престъпника», започнал от туниската пустиня, да завърши в Албания. «Der Schut» (сръбски жут — жълт) принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (Band 1), «През дивия Кюрдистан» (Band 2), «От Багдад до Стамбул» (Band 3), «През дебрите на Балкана» (Band 4), «През страната на скипетарите» (Band 5).

Карл Май

Жълтоликия

Първа глава

Халеф в опасност

Пътуването ни вече приключваше, но, изглежда, краят му щеше да е най-труден. Отчасти заради тежкия терен, защото пред себе си имахме планини, скали, долини, клисури, вековни гори и блата, а, от друга страна, събитията ни приближаваха към развръзка, при която сигурно ни предстояха много по-големи изпитания и опасности, отколкото досега.

Нашият водач, Исрад, се оказа занимателен събеседник. Разказваше ни интересни събития от живота си и правеше весели описания на страната и хората, така че не усетихме как мина времето.

Всъщност равнината Мустафа се намира на левия бряг на Вардар, откъдето бяхме дошли. От дясната страна, по която яздехме, теренът ставаше стръмен, но земята все още беше плодородна. Минавахме край памукови и тютюневи поля и виждахме лимонови насаждения. Но Исрад ни каза, че скоро тази гледка щяла да свърши и ще минем от другата страна на Треска, където местностите били «мерали».

За да разбере човек какво означава тази дума, трябва да си спомни, че земите на Османската империя са разделени на пет различни категории. Първата категория е мирие. Това ще рече държавни имоти, към които, разбира се, се числят неплодородни земи. После следват вакъф — собствеността на благотворителните сдружения. Към тях спадат всички земи, чиито притежатели умират, без да оставят след себе си непосредствени наследници. Третата категория обхваща мюлка, т.е. частните собственици. Титлите на притежателите по правило не се определят въз основа на някакво точно измерване като при нас, а по приблизителна преценка. За всяка смяна на собствеността, тоест покупка, е необходимо разрешение от управата, което при тамошните отношения е възможно само с подкупване на съответните чиновници. Мюлкът е подложен на злоупотреби, които възникват при повишаването на данъците. Така например в земеделското стопанство се изисква натурален десятък. Арендаторите обаче обикновено отлагат събирането на този десятък дотогава, докато плодовете бъдат изложени на заплахата от гниене и стопанинът предложи много повече от десет на сто, за да може да спаси печалбата от реколтата. Към следващата категория, наречена метруке, спадат пътищата, обществените места и общинските имоти. Обикновено пътищата се намират в толкова окаяно състояние, че това е една от основните причини за стопанската нищета на страната. Последната категория се нарича мера и обединява в себе си всички запустели и неплодородни земи. Това имаше предвид водачът ни, като каза «мерали».

Трябваше да изкачим две-три възвишения на терена, за да стигнем до платото, което на запад стръмно се спуска към бреговете на Треска. Там минахме през няколко села.

Понеже знаехме, че Исрад ще ни води напряко, не полагах усилия да търся следите на Суеф. Това нямаше да ни донесе никаква полза, само щеше да забави ездата ни. След като бяхме на път вече от около четири часа, навлязохме в една рядка гора, чиито дървета бяха надалеч едно от друго. Там попаднахме на следите на самотен конник, които идваха отляво на нашата посока. Разгледах ги, без да слизам от седлото. Предположих, че са следите на Суеф, още повече че конят бе препускал с широки крачки, от което можеше да се направи извод, че ездачът много е бързал. Тъй като следата продължаваше в нашата посока, я следвахме, докато след известно време отдясно не се присъедини още една, оставена от повече копита.

Тогава слязох от седлото. Що-годе опитен човек лесно би могъл да разбере от колко коня е оставена тази следа, особено ако те не са чак толкова много. Видях, Че са били петима ездачи, тоест вероятно бяха търсените от нас. От вече оронените краища на отпечатъците от копитата разбрах, че тези хора бяха минали оттук преди около седем часа.

При такава преценка трябва да се вземат предвид много неща: какво е времето, видът на почвата, дали е мека или твърда, песъчлива или глинеста, дали е гола или обрасла с растителност, а може би покрита с тънък слой листа. Необходимо е да се обръща внимание на движението на въздуха и дневната топлина, понеже слънцето и вятърът бързо изсушават въздуха, така че очертанията се напукват по-бързо, отколкото ако е студено и тихо. Неопитният човек лесно би могъл да се заблуди при такава преценка.

Продължихме да яздим по следите. След известно време гората свърши и отново излязохме на открито. Един по-лош път пресичаше нашата посока и видяхме, че дирите се отклоняват надясно, за да следват тази пътека. Слязох и извадих далекогледа си, за да проверя дали бих могъл да открия някое селище, предмет или селски двор, заради които ездачите се бяха отклонили в тази посока. Но не видях нищо.

— Какво ще правим, сихди? — попита Халеф. — Ще продължим да вървим по следата или ще следваме Исрад.

— Аз съм за второто. — Тези хора са се отклонили за малко и по-късно отново ще се насочат насам. Знаем накъде са тръгнали и ще побързаме и ние да идем там. Така че напред, както досега!

Понечих да подкарам коня си, но Исрад каза:

— Може би все пак е по-добре да ги последваме, ефенди. Отвъд вдясно се простира един имот, който оттук не можем да видим. В него се намира малък чифлик, където мъжете, които преследваме, сигурно ще се отбият.

— Какво бихме могли да научим там? Те не биха се бавили дълго, а само ще помолят за глътка вода и хапка хляб. В никакъв случай не може да се допусне, че биха били особено общителни с живеещите там хора. Хайде да продължим ездата си!

Но съвсем скоро мнението ми се промени. Следите идваха отдясно и дори като хвърлих само бегъл поглед към тях, забелязах, че са доста пресни. Затова отново слязох да ги огледам по-внимателно и установих, че са от около преди два часа. Значи ездачите се бяха бавили в споменатия селски имот около пет часа. Трябваше да разбера каква е била причината за това. Смушкахме конете и завихме надясно, за да потърсим къщата.

Не беше далеч. Скоро стигнахме до мястото, където теренът се спускаше към една долина, през която течеше поток. Там долу имаше тучно пасище и хубави ниви. Въпреки това къщата създаваше впечатление за бедност. Видяхме, че пред вратата стои един човек. Като ни забеляза, той изчезна в къщата и затвори вратата зад себе си.

— Ефенди, изглежда, този селянин не иска и да знае за нас — каза Оско.

— Сигурно ще ни позволи да го заговорим. Предполагам, че се е изплашил, защото нашите добри приятели по навик са се отнесли с него лошо. Не го ли познаваш случайно, Исрад?

— Виждал съм го, но не знам името му — отвърна спътникът ми. — Не знам дали той ме познава, понеже досега не съм ходил при него.

Като стигнахме до портата, видяхме, че е заключена. Почукахме, но не получихме отговор. Отправих се към задната част на къщата, където също имаше врата, но и тя беше залостена. Като започнахме да чукаме по-силно и да викаме по-високо, един от затворените капаци на прозорците се отвори и се показа цевта на пушка. Един глас извика:

— Измитайте се, негодници! Ако не престанете да вдигате шум, ще стрелям!

— По-спокойно, по-спокойно — отвърнах аз, приближавайки се толкова близо до прозореца, че можех да хвана с ръка цевта на пушката. — Не сме негодници и не идваме с враждебни намерения.

— Същото казваха и другите. Повече не отварям вратата си на непознати.

— Може би познаваш този тук — отвърнах аз и махнах на Исрад да дойде.

Щом селянинът видя младия мъж, бавно свали оръжието и каза:

— Но това е Исрад!

— Да, аз съм — потвърди Исрад. — И мен ли смяташ за безделник?

— Не, ти си почтен човек.

— Тези мъже тук също са почтени. Те преследват хората, които са били при теб, и искат да се осведомят какво са искали ония негодници.

— Вярвам ти и ще отворя портата.

Той го направи. Като излезе при нас, разбрах, че този дребен, слабоват, гледащ изплашено човек, не би могъл да вдъхне респект у хора като двамата аладжи. Вероятно не ни вярваше напълно, защото продължаваше да държи пушката в ръката си. Той извика по посока на къщата:

— Майко, ела ги виж!

Една прегърбена от възрастта жена се приближи, подпирайки се на бастун, и ни огледа. На пояса й висеше молитвена броеница. Затова казах:

— Хазрети Иса Крист илахи вар, анаднъм! (Слава на Исуса Христа, майчице!) Бизи капундан ковиорму сън? (Ще ни прогониш ли от вратата си?)

По сбръчканото й лице премина любезна усмивка и тя отговори:

— Ефенди, ти си християнин? Но понякога те са най-лошите! Твоето лице обаче е добро. Нищо лошо ли няма да ни сторите?

— Не, разбира се, че не.

— Тогава сте добре дошли. Слезте от конете и елате при нас!

— Позволи ни да останем на седлата, защото бързо трябва да продължим пътя си. Преди това обаче бих искал да разбера какво са искали от вас тези шестима ездачи.

— Отначало бяха само петима. Шестият пристигна по-късно. Слязоха от седлата и заведоха конете си без наше разрешение в йонджа тарласъ на ливадата с детелина, въпреки че имаше достатъчно трева. Конете изпотъпкаха хубавата ни ливада. Поискахме да ни обезщетят за нанесените вреди, понеже сме бедни. Но още на първата дума те вдигнаха камшиците и трябваше да замълчим.

— Защо всъщност се отбиха точно при вас? Наложило се е да заобиколят, за да дойдат до къщата ви.

— Единият от тях не се чувстваше добре. Ръката му беше ранена и много го болеше. Махнаха му превръзката и му охладиха раната с вода. Това продължи няколко часа и докато единият от тях се занимаваше с болния, останалите вземаха от къщата всичко, което им харесаше. Изядоха ни месото и другите хранителни запаси. Сина ми и снахата затвориха на тавана и махнаха стълбата, за да не могат двамата да слязат долу.

— А ти къде беше? — попитах аз старицата.

— Аз ли? — отговори тя, като лукаво ми намигна. — Престорих се на глуха. За стара жена лесно би могло да се повярва. Така можех да остана в стаята и да слушам, какво си говорят.

— За какво си приказваха?

— За някой си Кара Бен Немзи, който трябвало да умре заедно със спътниците си.

— Аз съм този човек. Какво друго?

— Говориха за Джемал, конакчията при Треска, където щели да отседнат тази вечер, и за някакъв въглищар, чието име забравих.

— Не се ли казва Шарка?

— Да, да, утре ще бъдат при него. Говориха и за някакъв Жълтолик, с когото щели в Кара… кара… — не мога да си спомня как беше името…

— Каранирван ли?

— Да, с когото щели да се срещнат в Каранирван хан.

— А знаете ли къде се намира той?

— Не, и те нищо не споменаха. Но говореха за някакъв побратим, който щял да се срещне там с единия от вас. Назоваха и името, но за съжаление не мога да си го спомня.

— Да не би да е Хамд ал Амасат?

— Да, така се казваше. Но, ефенди, ти знаеш повече от мен!

— Вече знам много неща и с въпросите си само искам да се убедя, че не греша.

— Говореха, че в този Каранирван хан е затворен един търговец, от когото искали да получат пари. Но му се надсмиваха, защото дори и когато платял тези пари, пак нямало да го освободят. Смятат да го изнудват, докато му отнемат всичко, а после щели да го убият.

— Ах! Предполагах, че има нещо такова. Как се е озовал този търговец в Каранирван хан?

— Хамд ал Амасат, чието име ти спомена, го е подмамил.

— Не казаха ли как се казва търговецът?

— Беше чуждо име, затова не можах да го запомня, освен това и много ме беше страх.

— Не беше ли Галингре?

— Да, да, така се казваше, съвсем точно си спомням.

— Издадоха ли нещо друго за плановете си негодниците?

— Не, защото дойде шестият ездач. Той е шивач кърпач и разправяше за враговете, заради които паднал във Вардар. Сега знам, че вие сте тези врагове. Накараха ме да запаля голям огън, за да изсуши той дрехите си. А тъй като и старецът не беше готов с превръзката на раната си, останаха при нас по-дълго. Този, шестият, разказа за бастонадата, която получил. Трудно му беше да върви и на краката си вместо обувки беше увил парцали, натъркани с говежда лой. Трябваше да му донеса нови парцали и понеже нямах лой, те убиха козата ни, за да вземат мас от нея. Не е ли това позорна жестокост?

— Наистина. Колко струваше козата?

— Сигурно около петдесет пиастъра.

— Моят спътник Хаджи Халеф Омар ще ги подари петдесет пиастъра.

Халеф веднага извади кесията и му подаде половинфунтова монета.

— Ефенди — попита старецът смаяно, — да не би да искаш да заплатиш щетите, които са причинили твоите врагове?

— Не, това не мога да направя, защото не притежавам богатството на падишаха, но за козата можем да ти предложим обезщетение. Вземи парите!

— Радвам се, че ти се доверих и не затворих за теб къщата и устата си. Благословено да е идването ви, да е благословено и тръгването ви. Благословена да е всяка ваша крачка и всичко, което правите!

Сбогувахме се с хората, които дълго продължиха да викат след нас благодарствените си думи, и се върнахме на мястото, от което се бяхме отклонили от първоначалната си посока.

Най-напред продължихме да яздим на открито, като само тук-там се виждаше по някое дърво. Разговорливият ни в началото водач сега беше станал замислен. Като го попитах за причината, той отвърна:

— Ефенди, не предполагах, че опасността, в която се намирате, е толкова голяма. Сега разбирам в какво затруднено положение сте. Това ме тревожи. Ако враговете ви неочаквано ви нападнат от засада, с вас ще е свършено.

— Не вярвам. Ще се отбраняваме.

— Но ти нямаш никаква представа с каква точност мятат тук чакана и никой не е в състояние да отклони добре хвърлен чакан.

— Познавам един човек, който може да се справи — отвърнах аз.

— Не вярвам. Кой би могъл да бъде?

— Аз самият.

— О! — засмя се Исрад, като ме погледна изкосо. — Шегуваш се, нали?

— Не, говоря съвсем сериозно. Човекът беше решил да ме убие.

— Не разбирам. Сигурно не е умеел да си служи с чакана. Иди в планините и там ще видиш истински майстори на това страшно оръжие. Накарай някой скипетар или миридит да ти покаже как се хвърля брадвата и ще се учудиш.

— Човекът, с когото си имах работа, беше скипетар, дори миридит.

Той поклати недоверчиво глава и продължи:

— Щом си успял да отклониш чакана му, той е бил обезоръжен и ти си го победил, нали?

— Да. Наистина беше в мои ръце, но аз му подарих живота. Затова той ми даде брадвата си, която виждаш затъкната в пояса ми.

— Тайно се възхищавах от този чакан. Много е хубав и мислех, че си го купил някъде, за да изглеждаш съвсем войнствен. Но все пак в твоите ръце той е безполезен, защото не умееш да го хвърляш. Или вече си се упражнявал в това изкуство?

— Да, но не с чакан, а с друг вид брадви.

— И къде беше това?

— Далеч оттук, в Америка, където има диви народи, чието любимо оръжие е брадвата. При тях придобих тази сръчност. Там бойната брадва се нарича томахавка.

— Но един дивак изобщо не може да се сравнява с който и да е миридит!

— Тъкмо обратното. Не вярвам, че един скипетар може да хвърля така сръчно чакан, както индианецът томахавката си. Чаканът се хвърля по права линия, а томахавката в дъга.

— Нима някой наистина е в състояние да направи подобно нещо?

— Всеки червенокож воин го умее, аз също. Бузите му се изчервиха, а очите му заблестяха. Той спря коня си, като застана напречно пред моя, така че принуди и мен да спра, и каза:

— Прощавай, ефенди, че съм толкова припрян. Какво съм аз в сравнение с теб! Но въпреки това ми е трудно да повярвам на думите ти. Ще ти призная, че и аз хвърлям чакан и съм готов да се меря с всеки. Затова знам колко години упражнение са необходими, докато човек стане майстор на такова оръжие. За съжаление не нося моята брадва.

— Наистина досега не съм хвърлял чакан — гласеше моят отговор, — но мисля, че дори първия и втория път да не улуча целта, то при третото хвърляне ще успея.

— О, ефенди, не се заблуждавай!

— Не се заблуждавам и ще хвърля брадвата по-изкусно от теб.

— Така ли?

— Като го мятам, оръжието лети известно време към земята, после се издига, описва дъга и улучва точно там, където искам.

— Това е невъзможно!

— Наистина става така.

— Ефенди, хващам се за думите ти. Ако имах повече пари в себе си, щях да се обзаложа с теб.

Исрад слезе от коня си. Беше обхванат от такава възбуда, че истински се забавлявах.

— Клетият човек! — каза Халеф, правейки надменен жест.

— Кого имаш предвид? — попита Исрад.

— Теб, разбира се.

— Да не би да мислиш, че ефендито ще спечели облога?

— Със сигурност.

— Виждал ли си го някога да мята чакан?

— Не, но той може да направи всичко, което поиска. Сихди, съветвам те да се обзаложиш с този млад човек. Той ще ти плати и ще трябва да те помоли за извинение.

Истинска нелепост беше да приемам предложението на Исрад. Ако се забавехме тук заради тази детинщина, само щяхме да си изгубим времето. Но всъщност ставаше дума само за няколко минути, пък и аз самият бях любопитен да видя дали ще успея да се справя с чакана така, както умеех да правя това с томахавката. Един такъв опит нямаше да е излишен, защото всеки момент можеше да се яви повод наистина да се наложи да посегна към брадвата. Затова беше добре да знам дали ще мога да се справя с нея. Попитах Исрад:

— Колко пари имаш в себе си?

— Само пет или шест пиастъра.

— Залагам срещу тях сто пиастъра. Какви условия ще поставим?

— Хм! — кимна той замислено. — Никога не си хвърлял чакан, а аз не съм свикнал с твоя. Така че е най-добре първо да направим няколко опита, примерно три.

— Съгласен съм.

— След това обаче всеки от нас ще има право само на едно хвърляне по целта — каза той.

— Доста неблагоприятно. Тъкмо последното хвърляне може да е неуспешно по някакво непредвидимо обстоятелство.

— Е, добре, тогава по три хвърляния за всеки. Който хвърли най-добре, получава парите. Ще хвърляме по най-близкото дърво пред нас. Това е дишбудак агаджи[1]. Чаканът трябва да се забие в ствола.

Бяхме спрели недалеч от една рекичка. Всъщност това беше същият поток, който извираше от долината под нас, където се бяхме отбили за малко. Край водата имаше няколко дървета: ясени, елхи, а също и стари, разкривени върби, от чиито корони бяха покарали нови клончета. Най-близкото дърво беше споменатият ясен, на около седемдесет крачки от нас.

Слязох от коня и дадох чакана на Исрад. Той застана в устойчива позиция с разкрачени крака, завъртя тялото си в кръста, претегли брадвата с ръка, а после замахна. Брадвата прелетя съвсем близо край ясена, но не го докосна.

— Този чакан е по-тежък от моя — извини се той, докато Халеф отиваше да донесе оръжието. — Втория път ще улуча.

При следващото хвърляне Исрад улучи целта, но не с острието на брадвата, а с дръжката й. Третият опит беше по-сполучлив, защото острието улучи дървото, но не така, че да се забие в него.

— Няма значение — каза той, — все пак това беше само опит. После сигурно ще улуча, защото вече познавам брадвата. Сега е твой ред, ефенди!

Реших да не се целя по ясена, а по една доста по-отдалечена стара върба, която беше съвсем куха и само един от клоните й се издигаше право нагоре. По него имаше малка коронка от разлистени вейки. Първо ръката ми трябваше да привикне с тежестта на чакана. Затова при хвърлянето ми се получи това, което стана и при Исрад. Нямах намерение да се целя по върбата, а само да определя посоката. Брадвата прелетя далеч наляво от ясена и се заби в меката почва.

— Олеле! — засмя се нашият водач. — И ти искаш да спечелиш облога, ефенди?

— Да — казах аз сериозно.

Въпреки това следващите пробни хвърляния привидно бяха още по-лоши от първото. Но на мен ми доставяше удоволствие Исрад да ми се присмива, защото бях убеден, че като настъпи решителният момент, няма да пропусна целта. Халеф, Омар и Оско не се смееха. Мълчаливо таяха яда си, че бях приел този облог.

— Опитите свършиха — каза Исрад. — Сега ще се състезаваме. Кой ще хвърля пръв?

— Ти.

— Нека тогава преди това приготвим парите, за да не се получи после недоразумение. Оско ще ги държи у себе си.

Значи младият мъж подозираше, че ще откажа да му дам стоте пиастъра. Убеден беше, че ще спечели облога. Дадох парите на Оско. Противникът ми даде своите няколко пиастъра, а после взе брадвата. Беше доста сръчен. И при трите хвърляния улучи стеблото, но само последния път брадвата остана забита в дървото.

— Не пропуснах нито веднъж — ликуваше той. — И един път чаканът остана забит. Направи го и ти като мен, ефенди!

За да докажа индианската ловкост, с която се бях похвалил, трябваше да хвърля чакана по индиански маниер. Замахнах, завъртях брадвата над главата си и му придадох онова въртеливо движение, което в играта на билярд се нарича «ефект». Брадвата полетя, въртейки се около собствената си ос към земята, после се издигна, изведнъж отново се спусна надолу и се заби в стеблото на ясена и остана там.

Спътниците ми се развикаха от радост. Исрад обаче слисано каза:

— Какъв късмет, ефенди! Не е за вярване.

Халеф донесе брадвата и аз я метнах още два пъти към ясена. Приятелите ми сияеха, но Исрад, изглежда, все още смяташе, че дължа успеха си на късмета.

— Ако все още не си убеден — заявих аз, — сега ще ти дам убедително доказателство. Виждаш ли старата куха върба зад ясена?

— Да, виждам я. Защо да я гледам?

— Ще се целя по нея.

— Но, ефенди, тя е на повече от сто крачки от нас. Наистина ли ще хвърляш по нея?

— Не само това, а дори ще улуча единствения клон, който тя има, и то така, че брадвата ще го отсече на не повече от една педя от стеблото.

— Това би било чудо.

— След досегашните шест хвърляния ръката ми вече така свикна с оръжието, че едва ли ще сбъркам. Едва сега ще мога да придам на чакана двойно въртеливо движение и ще видиш, че като се приближи до земята, после изведнъж, като с тласък, ще получи три пъти по-голяма скорост. Внимавай!

Хвърлих чакана по описания начин. Брадвата започна да пада към земята с въртеливо движение, бавно се вдигна нагоре и после изведнъж полетя с по-голяма скорост към върбата. В следващия миг споменатият клон лежеше на земята.

— Иди и виж! — засмях се аз. — Отсечен е на една педя от стеблото, и то като с нож, защото е улучен от острието на брадвата.

Исрад направи такава слисана физиономия, че високо се разсмях.

— Не казах ли вече? — извика Халеф. — Това, което моят сихди пожелае, може да го направи. Оско, дай му парите! Това са пиастри на триумфа и той трябва да ги прибере.

Но аз взех само моя залог, а Исрад получи парите си обратно. Той не можеше да се успокои и дори след като отдавна пак бяхме тръгнали на път, продължаваше по различен начин да изразява учудването си. Приятно ми беше да се убедя, че мога да се осланям на сръчността си. След това кратко спиране ездата ни не бе прекъсвана повече. Настъпи нощта и Исрад каза, че след около един час ще стигнем до Треска конак. Отново минавахме през гора, която за щастие не беше гъста, а после започнахме да се спускаме по хълма надолу. Озовахме се в едно пасище, а накрая чухме и лая на кучетата.

— Това са самсунлар[2] на моя баща — обясни Исрад. — Точно пред нас се намира конакът на Треска, а вляво е къщата на моите близки. Ние обаче ще опишем дъга. Може някой от ратаите на конакчията да е навън и да ни забележи.

Отклонихме се наляво, докато стигнахме до реката, и яздихме по брега до къщата на овчаря. Беше дълга ниска постройка на един етаж. Някои от капаците на прозорците бяха отворени и оттам се виждаше светлина. Кучетата се нахвърлиха върху нас със сърдит лай, но веднага се успокоиха, щом разпознаха гласа на Исрад. Един мъж показа глава през прозореца и попита:

— Кой е?

— Добър познат.

— Това е Исрад! Жено, Исрад е дошъл!

Главата изчезна, а веднага след това се отвори вратата и старците забързаха към нас, за да посрещнат Исрад. По-големият син също дойде да го прегърне. После овчарят каза:

— Водиш със себе си хора. При нас ли ще останат?

— Да, но не говори толкова високо! Конакчията Джемал не бива да забележи, че тези мъже са тук. Погрижи се преди всичко конете ни да се приберат в обора.

Тук имаше само един нисък овчарник, в тавана на който си ударих главата. Моят жребец не искаше да влезе вътре. Миризмата на овце му беше противна и само с ласки и уговорки успях да го накарам да стане послушен. После се отправихме към стаята или по-скоро към това, което тук се наричаше стая, защото единственото голямо помещение, от което се състоеше къщата, беше преградено на различни отделения от вече често споменаваните плетени върбови стени. Всяко от тях можеше да бъде разширявано и стеснявано посредством преместването на тези прегради. Вкъщи бяха само бащата Джордже, майката Шенка и по-големият син Нико. Ратаите бяха при стадата овце, а слугини нямаше.

Исрад назова имената ни и най-напред разказа, че сме спасили сестра му Сора. Последицата от това беше радушен прием. Нико отиде в обора, за да нахрани и напои конете ни, а родителите му донесоха всичко, което можеше да се намери в къщата, за да ни нагостят. В началото разговорът ни се въртеше около това, което най-много ги вълнуваше, спасяването на снаха им. После стана дума за целта на нашето пътуване и научих, че търсените от нас хора са пристигнали в конака. Разказах им в общи линии защо преследваме тези мъже, като с това предизвиках учудването им.

— Не е за вярване, че има такива хора — извика старата жена и плесна с ръце. — Но това е ужасно!

— Да, ужасно е — изръмжа старият Джордже, — но няма защо да се чудим, че са привърженици на Жълтоликия. Цялата страна трябва да благодари на колене на Господа, когато тази напаст за народа един ден бъде премахната.

— Знаеш ли някакви подробности за Жълтоликия? — попитах го аз.

— Не знам нищо повече от теб или другите. Ако се знаеше къде живее, щяхме да го познаваме, а тогава с него щеше да е свършено.

— Това е въпросът. А да ти е известно къде се намира Каранирван хан?

— Не знам хан с такова име.

— А познаваш ли мъж, който да се казва Кара Нирван?

— Още по-малко.

— Но персийския търговец на коне сигурно познаваш?

— Да. Но на него му викат Кара Аджем. Защо ме питаш за него?

— Предполагам, че той е Жълтоликия.

— Какво? Този персиец?

— Опиши ми го!

— По-висок и по-як е от теб, истински великан и носи дълга черна брада, която покрива гърдите му.

— От колко време се намира в тази страна?

— Не знам точно. Може би са минали повече от десет години, откакто го видях за първи път.

— А може би оттогава се говори и за Жълтоликия?

Джордже се замисли за малко, изненадано ме погледна и отвърна:

— Да, приблизително оттогава.

— Какво е поведението на този търговец на коне?

— Държи се подчертано господарски, като всички хора, които знаят, че са богати. Винаги е въоръжен до зъби и е известен като човек, с когото шега не бива.

— Значи е склонен към насилие?

— Да, ръката му или е свита в юмрук, или държи пистолет. Разказват, че много от хората, които са го обиждали, никога вече не са отворили уста, защото мъртвите не могат да говорят. Но за грабежи и кражби не знам нищо.

— Това описание съвпада с представата, която съм си създал за него. А да знаеш дали общува с въглищаря Шарка?

— Не съм чувал подобно нещо. Имал ли си си вече работа с въглищаря?

— Досега още не, но мисля, че ще се срещнем. Шестимата ще ходят при него. Значи знаят къде живее. А на теб не ти ли е известно случайно?

— Знам само, че живее в някаква колиба навътре в гората, отвъд Глрговик.

— Виждал ли си го някога?

— Бегло.

— Все пак от време на време той излиза от гората, за да продава въглищата си или за целта използва други хора.

— Не ги продава той. В планината Шар Даг има един курумджу[3], който се занимава с неговите неща. Той обикаля из селата с каруцата си, на която са натоварени въглищата и буретата със сажди.

— Що за човек е той?

— Мрачен, необщителен човек, който не дружи. По-добре е да го гледаш как си отива, отколкото, че идва.

— Хм! Може би ще бъда принуден да го потърся, за да разбера от него къде се намира колибата на въглищаря.

— Бих могъл да ти дам един ратай да ти показва пътя поне до Глоговик. Но по-нататък и той не знае пътя.

— С удоволствие приемаме това предложение. Твоят син Сеф ми разказа, че въглищарят бил заподозрян в убийство.

— Това не е Само подозрение, а се знае със сигурност, въпреки че няма свидетели, с чиято помощ той би могъл да бъде обвинен. Той е бил във връзка дори с аладжите, които напразно били търсени при него от войската.

— Сеф ни говори и за това. Днес е видял тези двама души.

— Петнистите ли? Наистина ли? Често ми се е искало да ги срещна, но, разбира се, така, че да не са опасни за мен.

— Точно така се е случило.

— Кога е станало?

— Днес. Не забеляза ли сред шестимата ездачи двама, които яздят петнисти коне?

— О, Господи! Уначи те са тук, в конака! Тази напаст е съвсем наблизо!

— Не се страхувай от разбойниците, защото ние сме тук. Щом научат, че сме при теб, веднага ще офейкат. Впрочем, ако се промъкнеш тайно дотам, би могъл да ги видиш. Опитай се да разбереш дали могат да бъдат подслушани.

Джордже излезе, а докато го нямаше, ние се заехме с вечерята. След половин час овчарят се върна и съобщи, че е видял враговете ни.

— Но бяха само петима — каза той. — Раненият не беше при тях. Седяха до спалнята на съседа. Обиколих къщата и дебнах край всички прозорци дали не може да се гледа вътре през някой процеп. Накрая стигнах до един капак, в който имаше дупка от чеп. Тези, които търсите, седяха заедно с конакчията, а пред тях имаше кана с ракия.

— Говореха ли?

— Да, но не за вашите работи.

— А могат ли да бъдат подслушани? Разбира ли се какво говорят, ако се дебне вън край прозореца?

— Успях да доловя добре само отделни думи. За да се чуе добре разговорът им, човек трябва да е в спалнята. Капакът на прозореца е отворен.

Джордже описа положението на стаята и вътрешността й и разбрах, че е прекалено опасно да се влиза вътре, още повече, като се предположи, че там можеше да е старият мюбарек.

— Не, по-добре да се откажем от това начинание — заявих аз. — По-късно аз самият ще се промъкна дотам.

С това смятах въпроса за приключен. Продължихме да разговаряме, но Халеф стана и тръгна да излиза.

— Надявам се, че не отиваш да подслушваш — извиках аз след него. — Най-строго ти забранявам!

Той направи успокоителен жест с ръка и излезе. Аз обаче не бях спокоен и наредих на Омар тайно да го проследи. Той скоро се върна и съобщи, че хаджията отишъл в обора, за да се увери, че на конете ни, и особено на моя жребец, нищо не им липсва. Задоволих се с това съобщение. Измина около четвърт час, после още толкова, и тъй като хаджията все още го нямаше, отново се обезпокоих. Като изразих тревогата си гласно, овчарят тръгна да търси Халеф. Върна се обаче с неизпълнена задача. Не го беше открил никъде.

— Значи правилно съм предполагал. Направил е глупост и вероятно се намира в опасност — казах аз ядосано. — Оско, Омар, вземайте пушките си! Трябва да се промъкнем до конака, защото мисля, че Халеф е имал дързостта да влезе в спалнята на конакчията.

Взех карабината, защото беше достатъчна, за да държа в подчинение цялата банда. Вън беше тъмно като в рог. Водеше ни овчарят. Тъй като все още трябваше да пазя крака си, вървяхме към брега на реката бавно, докато пред нас, на около петдесет крачки от Треска, се появи тъмният силует на конака. Промъквахме се откъм предната страна на къщата, където всички капаци на прозорците бяха затворени, а сетне завихме настрани, където бяха оборите. Там растяха млади смърчове, чиито най-долни клони почти докосваха земята. Пространството между тях и къщата беше съвсем тясно.

Оттам овчарят ни поведе към задната част на сградата, покрай която започнахме да дебнем. От Халеф не се забелязваше никаква следа, но аз бях твърдо убеден, че той е вътре в къщата, заловен от хората, които е искал да подслуша.

Овчарят спря и посочи към два от прозорците, чиито капаци като всички останали също бяха залостени отвътре.

— Тук този първият капак — прошепна той — е на стаята, в която се намират мъжете, а вторият е на спалнята.

— Ти не казваше ли, че този вторият капак бил отворен?

— Да, преди беше.

— Но след това са го затворили. Сигурно има някаква причина. И каква би могла да бъде тя, освен негодниците да са забелязали, че ги подслушват.

Промъкнах се до първия капак и погледнах през една дупка от чеп. Стаята бе оскъдно осветена от лоена свещ, забодена в направен от тел свещник, но все пак успях да видя достатъчно.

На един килим седяха Манах ал Барша и Баруд ал Амасат. Пред вратата стоеше набит, як мъж със сурово изражение на лицето. Явно това беше конакчията Джемал. На стената вдясно срещу мен се бяха облегнали двамата аладжи. Пушките им бяха окачени на дървени куки в ъгъла. Погледите на петимата бяха насочени към… Халеф, който лежеше на пода с вързани крака и ръце. Лицата на враговете му не предвещаваха нищо добро. Изглежда, разпитът се водеше от Манах ал Барша. Във всеки случай беше много ядосан, защото говореше толкова високо, че се разбираше всяка сричка.

— Виждаш ли нещо, сихди? — прошепна Омар.

— Да — отвърнах аз тихо. — Хаджията лежи вързан на земята и тъкмо го разпитват. Елате! Трябва да ми помогнете да разбием капака на прозореца и веднага след това да мушнете вътре дулата на пушките си. Но капакът трябва да бъде натрошен за миг, за да нямат време да посегнат на Халеф, преди ние да успеем да го защитим. А сега тихо!

Заслушах се.

— Кой ти издаде, че сме тук? — осведомяваше се Манах ал Барша.

— Суеф ни каза — отговори Халеф.

Не виждах споменатия човек, но сега той се приближи отляво. Вероятно е бил в спалнята.

— Кучи сине, не лъжи! — каза джуджето.

— Млъкни и не ругай! — отвърна Халеф. — Не каза ли пред нас на ханджията в Румелия, че имаш намерение да ходиш в Треска хан?

— Да, но не съм казвал, че тези хора също ще са тук.

— Но ние можехме да се досетим. Моят ефенди още в Килисели ти каза, че ще тръгнеш бързо, за да ги последваш.

— Шейтанът да го вземе този гяур! Ще му разкъсаме ходилата, за да разбере какво съм изпитвал аз. Едва стоя на краката си. Суеф клекна до Халеф.

— Но как разбрахте къде се намира Треска конак? — продължи да се осведомява Манах.

— Питахме, това се разбира от само себе си.

— И защо ти тръгна след нас сам? Защо другите изостанаха? Халеф беше постъпил много хитро, като им бе казал, че е дошъл дотук сам. Въобще той се държеше много хладнокръвно. И нищо чудно, защото сигурно си е казвал, че загрижени за него, скоро щяхме да дойдем да го потърсим.

— Не ви ли каза Суеф, че моят сихди падна във водата?

— Да, и се надяваме да се е удавил!

— Не, не ви е направил тази услуга. Още е жив, въпреки че се разболя. Останалите трябва да се грижат за него. Но мен ме изпрати да ви наблюдавам. Ако му е възможно, утре ще ме последва. До вечерта сигурно ще е тук и ще ме освободи.

Всички високо се изсмяха.

— Глупак! — извика Манах ал Барша. — Да не мислиш, че утре вечер все още ще си наш пленник?

— По-рано ли смятате да ме освободите? — попита ги Халеф с безобидна физиономия.

— Да, ще те освободим преди това. Ще ти позволим да вървиш, но само в ада.

— Шегуваш се. Аз изобщо не знам пътя за там.

— Не се тревожи! Ще ти го покажем. Но първо ще ти дадем един малък урок, който може да не ти се понрави особено.

— О, аз съм благодарен за всяка поука!

— Да се надяваме, че и сега ще е така. А именно, искаме да ти припомним, че има един закон, който гласи: «Око за око, кръв за кръв.» Вие бихте с камшик Мурад Хабулам и Суеф. В замяна и ти ще получиш бастонада, и то такава, че от ходилата ти ще хвърчат парчета месо. Изпомпахте вода върху кулата, за да се удавим. Добре, и ние ще те пуснем под вода, за да се удавиш по най-жалък начин, но бавничко, за да ти се порадваме. Ще те потопим в Треска, но така, че само носът ти да се подава навън. Ще поемаш въздух, докато ти е възможно.

— Няма да го направите! — извика Халеф умолително.

— Няма ли? Защо да се отказваме?

— Защото сте правоверни привърженици на Пророка и няма да измъчвате и убиете един мюсюлманин.

— Остави Пророка! Ще умреш от смърт, по-лоша от вечните мъки, към които след това ще потеглиш.

— Каква полза ще имате да ме убиете? Гузната съвест ще ви измъчва до мига, в който при вас дойде Ангелът на смъртта.

— Ние сами ще се справим със съвестта си. Сигурно вече изпитваш страх от смъртта? Но ако си достатъчно умен, можеш още веднъж да й се изплъзнеш.

— Какво трябва да направя? — попита Халеф бързо.

— Да ни признаеш всичко. Кой е твоят господар, какво иска от нас и какво е замислил срещу нас.

— Не мога да ви издам това.

— Тогава ще умреш. Мислех ти доброто, но щом не искаш да отговаряш на въпросите ми, съдбата ти е решена.

— Знам какво си намислил — отвърна Халеф. — Няма да изпълниш обещанието си. След като ти призная всичко, ще ми се присмеете и няма да удържите на думата си.

— Ще я удържим.

— Заклеваш ли ми се?

— Заклевам ти се във всичко, в което вярвам и почитам. Сега бързо решавай, защото милостивото ми настроение няма да трае дълго!

Халеф се престори, че размишлява, а после каза:

— Какво ще получа от ефендито, като умра? Предпочитам да остана жив, затова ще ви дам сведения.

— Това се казва късмет! — каза Манах. — Тогава първо ни кажи, кой е твоят господар всъщност?

— Не сте ли чували, че е немец?

— Да, вече са ни го казвали.

— И вие вярвате ли го? Може ли един алеман да има всичките три паспорта от султана?

— Означава ли това, че не е алеман?

— Няма нищо общо!

— Но е гяур, нали?

— И това не е вярно. Преструва се, за да не се досети някой кой е всъщност.

— Кажи го тогава най-сетне! Кой е той?

Халеф направи изключително важна физиономия и отговори:

— По външния му вид трябва да сте установили, че не е кючюк адам[4], а нещо изключително. Бях се заклел да не издавам тайната му, но ако не говоря, ще ме убиете, а смъртта отменя всички клетви. Трябва да знаете, че той е шахсаде[5] от чужда страна.

— Кучи син! Да ни будалкаш ли смяташ? — извика Манах ал Барша.

— Не е моя вината, че не ми вярвате.

— Да не би ефендито да е син на падишаха?

— Не. Нали ви казах, че не е оттук.

— От коя страна?

— От Хиндустан[6], която се намира зад Персия.

— Защо не си стои там? Защо обикаля из страната ни?

— За да си търси жена.

— Жена? — попита Манах ал Барша, но не с тон на учудване, а с онази физиономия, която немецът обикновено прави, когато възкликва «аха!».

Това твърдение на хаджията не се стори на тези хора невероятно. Стотици ориенталски приказки разказват историята на царския син, който пътува инкогнито, за да си избере за жена най-голямата хубавица, която винаги е дъщерята на някои изключително бедни хора. Възможно беше и сега да е така.

— Но защо я търси тъкмо тук? — гласеше следващият въпрос.

— Защото тук са най-хубавите дъщери и защото му се е присънило, че тук ще намери цветето на своя харем.

— Да си я търси тогава! Защо обаче се е загрижил за нас?

Въпреки опасното положение, в което се намираше, дребосъкът не можеше да не се сдържи да не направи някоя от лудориите си. Той сериозно каза:

— За вас ли? И през ум не му минава. Интересува го само мюбарекът.

— Защо?

— Защото в съня си е видял бащата на красавицата, а също и града, в който може да го намери. Градът е Остромджа, а бащата е старият мюбарек. Защо мюбарекът бяга от моя господар? Нека му даде дъщеря си и като кайната[7] на най-богатия индийски принц ще получи голяма власт.

Тогава от съседната стая се чу ръмжащият глас на ранения човек:

— Млъкни, кучи сине! Никога в живота си не съм имал дъщеря. Лъжите извират от устата ти като гъсеници. Да не мислиш, че не знам кой е господарят ти, на когото желая мъките на ада? Досега съм мълчал, защото исках да избера най-удобния момент за отмъщението си. Затова за съжаление не го казах и пред съда в Остромджа. Но вече трябва да говоря. Лъжата ти е толкова голяма, че ушите ми пламнаха от нея. Ще кажа това, което знам. Не бива да мълча повече.

— Какво е то, какво? — питаха останалите.

— Знаете ли, хора, че този чужденец не е нищо друго освен един проклет сквернител на фраси и мюбареке[8]. Видях го в Мека, свещения град. Разпознах го, стоях до него и протегнах ръка да го пипна, но шейтанът му помогна да се измъкне. А имам всички основания да предполагам, че този Хаджи Халеф Омар му е помогнал да оскверни с погледа си на християнско куче най-голямата светиня на мюсюлманите. Не съм забравил лицето на този неверник и го познах веднага щом мина край мен с коня си, когато стоях на пътя пред Остромджа като сакат просяк. Не се поддавайте на заблудата от безочливите му лъжи, а отмъстете по най-страшен начин за това злодеяние!

Дълго размишлявах какво наказание да бъде наложено на този престъпник, но не можах да открия такова, което да ми изглежда достатъчно голямо. Помислете вместо мен и действайте! Но го направете веднага и както трябва.

Старецът бе говорил бързо и възбудено като човек в треска. После силно простена, защото го завладяха болките от раната му. Беше така, както бях казал: отнесли го бяха в спалнята.

Внезапно ми просветна. Значи затова мършавото му лице с остри линии ми се бе сторило толкова познато! Като в сън виждах разлюляното море от хора, възмутени и възбудени, а сред него тази фигура, чиито дълги сухи ръце се протягат към мен, със свити в ставите костеливи пръсти, както граблива птица се спуска върху плячката си! В Мека го бях видял. Лицето му несъзнателно се бе запечатало в съзнанието ми, а като го забелязах отново в Остромджа, наистина ми се струваше, че вече го бях виждал някъде, но не можех да си спомня мястото, където бе станало това.

Думите му произведоха очакваното от него въздействие. Тези хора бяха престъпници, но в същото време бяха и мюсюлмани. Мисълта, че аз съм християнин и съм осквернил свещената Кааба, предизвика у тях най-дълбоко възмущение. А това, че Халеф бе взел участие в извършването на този смъртен грях, ги изпълни с жажда за отмъщение, която не оставяше място нито за милост, нито за състрадание.

Едва мюбарекът бе изрекъл тези думи, Манах и Баруд скочиха, а и Суеф се стрелна нагоре, сякаш го беше ухапала змия.

— Лъжец! — изрева той и ритна Халеф. — Проклет лъжец и предател на собствената си вяра! Или ще имаш смелостта да твърдиш, че мюбарекът не казва истината?

— Да, говори! — изкрещя и Бъбар. — Говори или ще те размажа между юмруците си! Бил ли си в Мека?

Нито един мускул не потрепваше по лицето на Халеф. Дребният хаджия наистина беше смел мъж.

— Какво сте се развикали? Като че ли граблива птица се е втурнала върху патици? Мъже ли сте или деца?

— Не ни обиждай, кучи сине! — извика Манах ал Барша. — Наказанието ти и бездруго ще е страшно. Още по-ужасно ли искаш да го направиш, като удвояваш гнева ни? Отговаряй: бил ли си в Мека?

— Може ли да не съм бил там, след като съм хаджия?

— А този Кара Бен Немзи беше ли там с теб?

— Да.

— Християнин ли е?

— Да.

— Значи не е принц от Индия?

— Не е.

— Тогава си ни излъгал! Осквернител на светини! Ще се разкайваш за това! Ще ти запушим устата, за да не можеш да издадеш нито звук, а после ще започнем с мъченията. Джемал, дай да му запушим устата с нещо.

Конакчията излезе и след миг се върна с една кърпа.

— Отвори си муцуната, негоднико, да ти тикнем тази топка! — заповяда Баруд ал Амасат, като взе кърпата и се наведе към Халеф. Тъй като хаджията не се подчини на тази заповед, той добави: — Отвори я или ще ти разбия зъбите с ножа!

Той коленичи до пленника и извади ножа си от пояса. Крайно време беше да приключим с тази история.

— Удряйте! — заповядах аз на спътниците си.

Вече държах обърнатата си с приклада напред карабина готова за нападение. След първия удар две дъски от капака излетяха в стаята. От двете ми страни Оско и Омар също нанесоха своите удари и останалите части от дървения капак рухнаха. След миг пушките ни бяха обърнати и дулата насочени към вътрешността на стаята.

— Стойте! Не мърдайте, ако не искате куршумите ни да ви улучат! — извиках аз.

Баруд ал Амасат, който държеше ножа си над лицето на Халеф, се изправи.

— Алеманът! — извика той изплашено.

— Сихди! — извика Халеф. — Застреляй ги!

Но беше безсмислено да стреляме, защото вече нямаше цел за пушките ни. Едва злодеите бяха чули думите ми и разпознали лицето ми на светлината на свещта, грабнаха пушките от куките и изхвърчаха от стаята, а с тях и конакчията.

— Бързо при Халеф! — заповядах аз на Омар и Оско. — Развържете го! Но първо изгасете свещта, за да не се превърнете в мишена за някой вражески куршум! Стойте в стаята, докато дойда!

Те веднага се подчиниха.

— Ти можеш да ме чакаш тук — казах аз на овчаря, спуснах се покрай стената до ъгъла, от който бяхме дошли, и се мушнах между младите смърчове и къщата, за да стигна до предната й част.

Стана така, както бях предполагал. Въпреки тъмнината видях към мен да се приближават няколко силуета и бързо се отдръпнах назад, за да се скрия под ниските клони на смърчовете. Едва се бях притаил, и те се появиха: Манах, Баруд, двамата аладжи, Суеф и конакчията Джемал.

— Напред! — заповяда тихо Баруд. — Те още са до прозореца. Светлината от стаята сигурно ще ги осветява. Така че ще ги видим и ще ги застреляме.

Арменецът вървеше най-отпред. Като стигна до ъгъла и погледна към задната страна на къщата, замръзна на мястото си.

— Шейтан! — избухна той. — Нищо не се вижда. Свещта е угаснала. Какво да правим?

Настъпи пауза.

— Кой може да я е угасил? — попита накрая Суеф.

— Вероятно някой от нас я е бутнал по време на бягството — каза Манах.

— По дяволите! — изскърца със заби Сандар. — Този немец наистина се е съюзил с дявола. Тъкмо когато си мислим, че сме хванали него или някой от хората му, и преимуществото ни се разнася като мъгла. Ето че сега седим тук и не знаем какво да правим.

В този момент от мястото, където чакаше овчарят, се разнесе тихо кашляне. Не бе могъл да го потисне.

— Чухте ли? Той наистина е още там — каза Манах.

— Тогава да стреляме по него — извика Сандар.

— Свали пушката! — заповяда Манах. — Не можеш да го видиш, а ако стреляш, няма да го улучиш, само ще издадеш присъствието ни. Трябва да направим нещо друго. Джемал, върни се в къщата и ни съобщи какво е положението там.

— Шейтан! — отговори конакчията. — Трябва ли да се оставя да ме застрелят заради вас?

— Чужденците няма да ти сторят нищо. Ще кажеш, че сме те принудили. Прехвърли вината върху нас. Те можеха да стрелят по нас още в стаята, но не го направиха. Оттук можеш да си направиш извода, че нямат за цел да ни убиват. Затова върви и не ни карай да те чакаме дълго!

Конакчията се отдалечи. Останалите продължиха да си шушукат. Не след дълго той се върна.

— В къщата не може да се влезе — съобщи той. — Те са в стаята.

Заговорниците се съвещаваха известно време дали да бягат, или да останат. Още преди да вземат някакво решение, се случи нещо, което изненада и мен. Чуваха се отмерени стъпки, приближаващи се иззад къщата и един приглушен глас заповяда:

— Дур! Аскерлер, тюфенклердолдурунус! (Стой! Войници, заредете пушките!)

Както за мое учудване установих, това беше гласът на Халеф.

— Чухте ли? — прошепна гостилничарят. — Това са войници. А този, който ги командваше, не беше ли дребният арабин?

— Да, той беше, със сигурност — отговори Баруд ал Амасат. — Развързали са го и е скочил през прозореца, за да доведе войниците, които господарят му е домъкнал. Това може да е войска само от Юскюб. Откъде е намерил тези хора толкова бързо?

— Шейтанът им изпраща помощ от всички страни! — изсъска Манах ал Барша. — Не бива да оставаме повече тук. Чуйте! Отново се разнесе гласът на хаджията:

— Дурун бурада! Араштаръръм! (Чакайте тук! Ще огледам наоколо.)

— Трябва да изчезваме — прошепна Манах. — Щом дребосъкът е излязъл от стаята, то и останалите не са вече там. Бързо влез вътре, Джемал! Ако не са вече вътре, изнеси мюбарека. Треската му сигурно още не е минала — той също трябва да изчезне. Междувременно ние ще доведем конете. Ще се срещнем вдясно от брода под четирите кестена. Но бързо, бързо! Нямаме нито миг за губене.

Другите, изглежда, бяха съгласни с това и се спуснаха да бягат. Трябваше да стигна до кестените преди тях. Не познавах околността, но знаех, че тези дървета са от дясната страна на брода, а тъй като вече бях минал оттам, се надявах лесно да открия мястото на срещата. Карабината оставих под смърчовете, за да не ми пречи на придвижването.

Чух скърцане на врата, явно беше тази на обора, и се спуснах възможно най-бързо към брода. Като стигнах до него, се обърнах надясно и след около четирийсет крачки забелязах четирите дървета. Бяха с гъсти корони. Две от тях се издигаха нависоко, а клоните на другите се спускаха толкова ниско, че почти можех да достигна с ръце най-долните от тях. Обвих с ръце едното стебло. С няколко захвата и един скок се озовах върху един клон, който беше достатъчно дебел, за да издържи няколко души с моето тегло. Едва се бях качил и чух тропота на приближаващи се коне. Бегълците дръпнаха юздите на животните и спряха под мен. Конакчията беше докарал и мюбарека. Откъм къщата се чуваше гласът на Халеф:

— Хайде да влезем вътре. Като чуете изстрелите ни, разбийте кепенците!

— Аллах трудно ще ме намери — стенеше тихо мюбарекът. — Тялото ми е като огън, а душата ми гори като луд пламък. Не знам дали ще мога да яздя.

— Трябва — отвърна Манах. — Ние също бихме си отпочинали, но тези дяволи ни преследват навсякъде. Налага се да бягаме, а все пак трябва да узнаем какво ще се случи тук днес. Джемал, изпрати ни куриер.

— Къде да ви търси?

— Някъде по пътя към колибата на въглищаря. Но чужденците трябва да насочиш по следите ни. Кажи им, че сме тръгнали към Шарка. Те сигурно ще ни последват, а тогава с тях вече ще е свършено. Ще ги причакаме до Дяволската скала. Там не могат да се отклонят, нито наляво, нито надясно и ще ни паднат в ръцете.

— А ако въпреки всичко се измъкнат? — попита Бъбар.

— Тогава с още по-голяма сигурност ще ни паднат в лапите при въглищаря. Джемал ще им разкаже за съкровищата на Пещерата на скъпоценните камъни, както е разправял на всички други, които са се хващали в клопката. Трябва да са в съюз с целия ад, за да намерят ип мердивени[9], която води към кухия дъб. Разбира се, Кара Нирван ще иска да задържи за себе си врания жребец на немеца. Но останалото ще си разпределим ние и мисля, че ще бъдем доволни. Човек, който предприема подобни пътувания и притежава такъв кон като на този алеман, сигурно има много пари.

Манах изпадаше в голяма заблуда. В момента богатството ми се състоеше в това, което чух от него. Вече знаех, че Кара Нирван е Жълтоликия. Знаех също, че жертвите на въглищаря са подмамвани от описанията на конакчията в някаква мнима Пещера на съкровищата. Узнах също, че тази пещера има втори изход, който води нагоре към висок кух дъб. Явно този дъб беше с доста внушителни размери и би трябвало да се набива на очи, така че едва ли бе трудно да се открие.

Не чух нищо повече. Конакчията се страхуваше и ги подканяше да тръгват. Мъжете яхнаха конете си. Сложиха стенещия мюбарек върху седлото и скоро чух плискането на водата, като минаваха през брода. Слязох от дървото и се отправих към конака. Не знаех кое е по-добре — да вляза вътре или да погледна през счупените кепенци. Тогава чух, че Халеф говори вътре на висок глас, и влязох.

Всъщност от вратата човек веднага попадаше в голямата гостна, но отпред беше сложена една плетена от върбови клони стена, да предпазва помещението от течение. Докато бях зад тази стена, чух Халеф да казва със строг тон:

— Забранявам ти да излизаш вън през нощта, докато такива прославени мъже като нас стоят тук, за да говорят с теб. Ти си стопанинът на този мизерен конак и трябва да обслужваш гостите си, за да се чувстват добре между четирите ти прогнили стени. Ако пропуснеш да изпълниш дълга си, ще ти го набия в главата насила. Откъде идваш?

— Бях вън, за да наблюдавам тайно накъде ще се отправят мъжете, които преди това така злодейски те нападнаха — отговори Джемал, който веднага се бе върнал в къщата.

Приближих се до ръба на подвижната стена и надникнах в стаята. На пода лежаха вързани шест души, охранявани от Оско и Омар, които бяха с пушки в ръка. До тях беше Халеф с изпъчени гърди и горда осанка, а пред него смирено стоеше гостилничарят. Видях и една стара жена с полузабулено лице, която държеше в ръка няколко въжета. Дребният хаджия отново бе случил изгодна ситуация да се покаже като важна личност.

— Така! — каза той. — Сега го наричаш злодейско, а преди това се радваше.

— Това беше преструвка, ага. Трябваше да се държа така, за да не ядосам повече негодниците. В себе си бях твърдо решен да направя всичко възможно да те измъкна от ръцете им.

— Звучи много добре. С това сигурно искаш да кажеш, че не си им съюзник?

— Изобщо не ги познавам! — твърдеше Джемал.

— И въпреки това се обръщаше към тях по име!

— Научих ги, защото така се наричаха един друг. Радвам се, че всичко свърши така.

— О, изобщо не е свършило, а що се отнася до теб, то едва сега започва. Достойнството не ми позволява да преценявам дали си виновен или не. Изобщо не искам да се докосвам до хора от твоята пасмина и ще поръчам на ефендито да те разпита, а после да ми съобщи резултата. От неговото решение и от моето одобрение ще зависи какво ще стане с вас по-нататък. Първо трябва да бъдеш вързан, за да се убедим в нежната ти привързаност.

— Да ме вържете? Защо?

— Току-що ти казах: за да не ти хрумне изведнъж да тръгнеш на пътешествие. Ето тук е спътницата на дните ти. Тя вече изрази готовност да завърже тези другите, а сега с удоволствие ще върже ръцете и краката ти с въжето, което всъщност е предназначено за шията ти. После ще се съвещаваме как да направим така, че да подслоним хората, които чакат вън. Опасявам се, че тази стая няма да може да побере толкова много войници. Протегни ръце напред, за да може цветето на твоята къща да ги привърже една към друга!

— Господарю, с нищо не съм се провинил! Не мога да търпя…

— Млъкни! — прекъсна го Халеф. — Какво можеш и какво не можеш да търпиш, изобщо не ме интересува. Сега тук заповядвам аз и ако не се подчиниш мигновено, ще бъдеш набит.

Той вдигна камшика, който преди това бях видял да лежи на масата заедно с пистолетите и ножа му, защото го бяха обезоръжили, но сега отново бе прибрал вещите си. Оско и Омар заплашително бяха опрели пушките си в пода, а изплашеният конакчия протегна ръце към жена си, за да му ги върже. После трябваше да легне на земята, след което краката му също бяха вързани.

— Така е добре, о, блаженство на моя живот! — похвали Халеф старицата. — Правилно решение взе, като ми се подчини без възражения. Затова ръцете и краката ти няма да бъдат докоснати от въже, дори свободно ще можеш да се движиш из къщата си, която Аллах е ощастливил с твоята красота. Но не се опитвай да се приближаваш до тези вързани хора, защото последиците от това лесно биха могли да наранят нежността на твоите прелести. Седни там в ъгъла и си отпочини на спокойствие от бремето на земните грижи! Междувременно ние ще проведем делово заседание дали да взривим къщата ви, или да я опожарим.

Тя се подчини и бавно се замъкна до ъгъла, а Халеф се обърна към вратата, за да ме потърси. Като влязох дори и през ум не му мина да се опита да се извини за непредпазливостта си, а важно ми съобщи:

— Сихди, ти идваш да се осведомиш за последиците от нашия славен поход. Виж тук: лежат на пода, готови да приемат от ръцете ни живота или смъртта си!

— Ела с мен навън!

Казах тези думи кратко и отсечено, вследствие на което лицето му се издължи от учудване. Той излезе с мен пред къщата.

— Халеф — обърнах се аз към него, — извиках те навън, за да не те засрамвам пред хората, на които се представяш за господар, и се надявам, че ще оцениш това по достойнство.

— Сихди — отговори той скромно, — признавам го, но трябва да се съгласиш, че отлично се справих със задачата си.

— Не, не мога да направя това.. Ти действа на своя глава и по този начин прогони враговете ни, което обърква сметките ми. Не можеш ли най-сетне да разбереш, че винаги когато действаш в разрез с моите желания и предупреждения, се проваляш? Леко се отърва само защото навреме те спасихме. Но сега няма смисъл от упреци. Разкажи ми как протече славното ти начинание!

— Хм! — изръмжа той смутено. — Всичко стана много бързо. Джордже ни описа къщата, така че знаех къде да търся хората. Промъкнах се покрай стената и погледнах през дупката на чепа. Видях, че всички седят там с изключение на мюбарека. Разговаряха, но успявах да разбера само тук-там по някоя дума. Това не ме задоволяваше, затова реших да вляза в съседната спалня, чиито кепенци бяха отворени.

— Ти си смятал, че вътре няма никой?

— Естествено!

— Изобщо не е естествено. Попитай другите! Те ще потвърдят, че бях абсолютно сигурен, че мюбарекът лежи в стаята.

— За съжаление не съм чул, иначе нямаше да скоча с двата си крака в тази ужасна локва. А трябва и да призная, че на всичко отгоре ужасно се опръсках. Не беше особено приятно. А когато Баруд ал Амасат се надвеси над мен с ножа, за да ми отвори устата, имах чувството, хм, чувството, че съвсем бавно изваждат гръбнака от тялото ми. В земния живот има моменти, в които човек не се чувства толкова удобно, колкото му се иска. Мислех, че стаята е празна, но въпреки това бях предпазлив и известно време се ослушвах край отворения прозорец. Понеже нищо не помръдваше, се покатерих през прозореца и много тихо и внимателно се спуснах в стаята. Благополучно стъпих на пода, без да вдигна шум, и понечих да се промъкна към преградната стена, където се намираха хората, които исках да подслушам. Но по необясними причини Съдбата поставя препятствия и пред най-добрите хора, и то тъкмо тогава и там, когато и където най-малко ги очакват. Спънах се в нечие тяло. Негодникът ме беше оставил спокойно да вляза, без да издаде нито един звук. Но ето че после ме хвана за крака и се разкрещя така, сякаш искаше да събуди всички мъртъвци по земното кълбо. Размахах ръце наоколо, за да се хвана за нещо, и напипах една дъска, която не беше закрепена достатъчно добре за стената. Дръпнах я с всичко, което беше по нея, и паднах. Вдигна се страшен шум. Враговете ни скочиха от стаята и преди да успея да се изправя, ме бяха хванали. Конакчията бързо донесе две въжета и ме вързаха. Замъкнаха ме в стаята и ме разпитваха. Трябваше да кажа кой и какъв си и аз им признах, че…

— … че съм индийски принц, който си търси тук жена. Чух всичко, непоправими лъжецо. Хайде сега отново да влезем вътре.

— Не искаш ли да узнаеш какво направих, след като ме освободихте?

— Сам мога да се досетя. Ти смяташе, че съм в опасност, и накара Оско и Омар да действат в разрез със заповедта ми. Излязохте от прозореца и се отдалечихте на известно разстояние от къщата, за да се престорите на войници.

— Да, но го направих не без основателна причина. Опитах се да се промъкна по твоя начин. Легнах на земята и запълзях към ъгъла, защото разбрах, че си се отправил натам. На това място стояха негодниците. Доближих се толкова много до тях, че ги чух да си шушукат, въпреки че не разбирах думите им. Това увеличи безпокойството ми, затова побързахме да се престорим на маршируващи войници. Тропахме по земята в крак, а Оско и Омар удряха силно с прикладите на пушките си. Нашият домакин, овчарят, също ни помагаше.

— Къде е той сега?

— Изпратих Джордже да си върви. Той е съсед на конакчията и не бива да бъде видян от него, за да не пострада по-късно от враждебността и отмъщението му.

— Това е най-умното нещо, което си направил тази вечер. Ела сега с мен!

Върнахме се в стаята, а конакчията, както можеше да се съди по лицето му, очакваше появата ми с тревога.

Вероятно Халеф смяташе, че хората са отгатнали, че съм възнамерявал да го мъмря. За да защити авторитета си, непоправимият самохвалко застана пред Джемал и каза:

— Военният съвет, който имахме навън, завърши. Съгласен съм с решението на нашия мъдър ефенди и сега съдбата ви е в неговите ръце.

Много ми се искаше да шляпна дребния хаджия. Той прекалено много се осланяше на благоразположението ми към него. Задоволих се с това, само да му хвърля един сърдит поглед и започнах да разпитвам конакчията, резултатът от което беше равен на нула. Той отричаше без колебание всякакво съглашателство с бегълците.

— Невинен съм, ефенди — уверяваше ме той. — Питай хората ми, те ще ти кажат същото.

— Сигурно, нали са заедно с теб в кюпа. Има ли в конака стая, която да се заключва здраво и сигурно?

— Да, мазето зад нас. Капакът към него е там, в ъгъла, където седи жена ми.

Подът беше от трамбована глина. Но там, където седеше жената, имаше дюшеме, в него беше капакът с ключалка. Ключът беше у ханджийката. Тя го даде и аз отворих. Надолу водеше една стълба. Взех свещ, слязох и видях едно доста голямо, четириъгълно помещение, в което имаше какви ли не плодове. Върнах се горе и заповядах да развържат конакчията.

— Слез долу! — заповядах му аз.

— Какво да правя там?

— Ще проведем събрание, защото само долу можем да се съвещаваме, без никой да ни пречи.

Понеже Джемал продължаваше да се бави, Халеф извади от пояса си камшика. Тогава конакчията склони да слезе. Останалите трябваше да го последват, след като ги развързахме. Последна слезе долу жената, а ние изтеглихме стълбата. После им хвърлихме отгоре възглавниците и одеялата, които донесохме от спалнята, а накрая аз им заявих:

— Сега можете да започнете съвещанието. Помислете дали до утре сутринта можете да ми признаете всичко честно. А за да не ви хрумне да напуснете по някакъв начин помещението на заседанието, ще ви кажа, че ще стоим на пост до вратата.

Досега бяха мълчали, но ето че веднага започнаха бурно да протестират. Ние обаче прекъснахме тези разтакавания, като тръшнахме капака и го заключихме. Аз прибрах ключа. Халеф и Оско застанаха на пост.

Ние двамата с Омар се върнахме в къщата на овчаря, който ни очакваше с голямо нетърпение заедно с Исрад. Научиха това, което ние сметнахме за необходимо. После отидохме да си починем.

След напрежението през последните дни, сънят ни беше толкова дълбок, че бяхме събудени едва късно предиобед на следващия ден. Аз обаче бях помолил Джордже да ни събуди на зазоряване.

Като отидохме после в конака, вратата беше залостена отвътре. Халеф и Оско още спяха и трябваше да почукаме. Бяха си направили постеля от сено до капака на мазето и ни съобщиха, че затворниците се държали спокойно. Отворихме капака на мазето и спуснахме стълбата долу. Конакчията и хората му се качиха. Лицата им бяха толкова изразителни, че си заслужаваше да бъдат нарисувани. Върху тях бе изписана ярост, въпреки че се опитваха да я прикрият. Джемал се опита да започне с упреци и оправдания, но аз го прекъснах с думите:

— Трябва да поговорим с теб. Ела в задната стая!

Останалите можеха да се заемат с ежедневната си работа.

В следващия момент те изчезнаха. Като седнахме в стаята, конакчията стоеше пред нас с физиономия на осъден на смърт човек.

— През нощта имаше достатъчно време да размислиш дали ще направиш открито признание — започнах аз. — Очакваме отговора ти.

— Ефенди — каза конакчията, — изобщо нямаше за какво да размишлявам. Не мога да кажа нищо повече от това, че съм невинен.

Той се впусна в подробно описание на отделните случки от изминалата нощ, като се опитваше да представи себе си във възможно най-добра светлина. Той добре беше обмислил защитата си в мазето и сполучливо я излагаше. За да го заблудя, накрая казах:

— Както ми изглежда, наистина сме те подозирали неоснователно и ще получиш съответното обезщетение.

— Нищо не искам, ефенди. Достатъчно е само, че ме смяташ за честен човек. Чужденец си в нашата страна и не познаваш взаимоотношенията тук. Нищо чудно, че си допуснал подобна грешка. Твоите хора също не са оттук. Затова е най-добре да продължиш пътя си, като вземеш човек, на когото поне от време на време напълно да можеш да се осланяш в подобни ситуации.

Аха! Ето че се приближаваше към целта си. Привидно се съгласих с него и казах:

— Имаш право. Един благонадежден водач би бил от голяма полза. Но тъкмо защото съм чужденец, трябва да бъда предпазлив. Не познавам хората тук. Лесно бих могъл да попадна на човек, който не заслужава доверието ми!

— Вярно е.

— Или може би имаш предвид някой благонадежден водач за мен?

— Вероятно. Къде искате да отидете?

— В Калканделен.

Това не беше вярно, но имах причини да говоря така. Той също веднага направи физиономия на разочарование и бързо каза:

— Не очаквах това, ефенди.

— Защо?

— Защото вчера чух, че имате намерение да продължите в друга посока.

— И коя е тя?

— След шестимата конници.

— А, така ли? Но кой ти каза това?

— Те го споменаха, като говореха за вас. Разправяха, че ги преследвате отдавна.

— Признавам, че е така. Но вече се уморих да препускам след хора, които непрекъснато ми се изплъзват. Така човек се излага на неприятности и допуска грешки, за които не може да носи отговорност. Ти самият се убеди в това.

— О, хайде да не говорим повече за станалото вчера. Случилото се вече е забравено и простено. Изглежда, тези шестима мъже много са те обидили?

— Изключително.

— След като толкова дълго време ги преследваш, би било глупост да се откажеш точно сега, когато е почти сигурно, че тук би могъл да ги заловиш.

— Откъде знаеш?

— Стигнах до този извод, след като ги подслушах. Ти сигурно знаеш накъде смятат да продължат?

— Откъде бих могъл да го знам? Тъкмо това е причината да се откажа от по-нататъшно преследване.

Хитрата лисица направи тайнствена физиономия и каза:

— Сега ще се убедиш, че не съм отмъстителен, ефенди. Ще ти направя голяма услуга, като ти кажа къде можеш да намериш тези хора.

— О, ти знаеш! И накъде се отправиха те?

— Тръгнаха за Глоговик. Питаха ме колко път има дотам и трябваше да им опиша пътя.

— Но това е великолепно! — извиках аз привидно зарадван. — Тази новина е изключително важна за мен. Още днес тръгваме за Глоговик. Но ще можем ли да узнаем там накъде са продължили?

— Не е необходимо да питаш, защото аз вече знам.

— В такъв случай нашите врагове са били много общителни с теб!

— О, не, просто аз всичко подслушах.

— Толкова по-добре, защото няма да се страхувам, че са искали нарочно да те заблудят. И накъде тръгнаха?

— Към Фандина. Намира се от другата страна на Черна Дрина. Ще останат там известно време и тогава ще можеш да ги заловиш. Ясно беше, че лъже, но въпреки това попитах:

— А познаваш ли пътя от Глоговик до Фандина?

— Много добре. Роден съм там. Ще минете през изключително красиви местности, например край прочутата Дяволска скала.

— Защо носи това име?

— Ти си християнин и сигурно знаеш, че Иса Бен Мариам[10] е бил изкушен от шейтана. Но той не успял да осъществи намерението си, избягал и спрял за почивка при онази скала. Разгневен, ударил с юмрук по планината така, че разцепил огромната скала по средата. През появилата се цепнатина сега минава пътят, който трябва да следвате.

— Това легенда ли е?

— Не, истина е. Затова онази скала е наречена Дяволската скала.

— Любопитен съм да я видя.

— Ще се озовеш в гъста гора, където между скалите се намира прочутата Джевахир магарасъ[11].

— А каква е нейната история?

— Една фея обикнала обикновен човек. Господарят на царството на феите съчувствал на любовните й мъки и й позволил да пристане на любимия си, но трябвало да се откаже от своите привилегии, да приеме човешки образ и също да умре. Тя се съгласила и се отправила към земята. Позволено й било също да вземе със себе си всичките си скъпоценности. Но като дошла на земята, нейният любим междувременно й бил изневерил и от мъка тя се оттеглила в пещерата, където пръснала скъпоценностите си и горчиво заплакала. Който иде в онази пещера и има чиста съвест, ще намери някой от онези камъни. Много хора вече са влизали вътре като бедняци и са излизали като богати хора, защото скъпоценните камъни на феята са необикновено големи и чисти.

Джемал изпитателно ме гледаше изпод вежди, за да види какво впечатление ще ми направи легендата. Това значи беше примамката, с която въглищарят привличаше жертвите си! Като се има предвид суеверието на тамошното население, не е чудно, че се намират хора, които се подвеждат от тази детинска история.

Конакчията настойчиво добави:

— Познавам няколко човека, които са намирали такива скъпоценни камъни.

— А ти самият не си ли намирал?

— Не, не намерих скъпоценен камък, защото вече съм прекалено стар. Всъщност човек не бива да е на повече от четирийсет години.

— Значи феята е предпочела младите мъже пред старите! Трябвало е по-рано да идеш да потърсиш.

— Тогава още не съм знаел за пещерата, но ти все още имаш време. Млад си.

— Пфу! Аз съм богат. Имам толкова пари в себе си, че мога да си купя такъв диамант.

Гледах негодника привидно непринудено и забелязах, че цветът на лицето му се промени. Щом искаше да ме подмами с диаманти, аз пък щях да сложа на въдицата си злато. Явно беше, че и двамата щяхме да лапнем кукичката. Той искаше да иде с мен в пещерата, а аз имах намерение да го подмамя да ме заведе при въглищаря.

— Толкова ли си богат? — извика той учудено. — Да, бих могъл да си представя. Всъщност само конят ти струва повече от всичко, което притежавам. Но да се намери диамант на феята, все пак е привлекателно нещо.

— Разбира се, че е примамливо. Но не знам къде се намира пещерата. Вероятно би могъл да ми я опишеш.

— Това не е достатъчно. Трябва да намериш въглищаря Шарка, който ще те заведе дотам.

— Кой е този човек?

— Самотен въглищар, който срещу малък бакшиш развежда чужденците из пещерата.

Джемал полагаше всички усилия да събуди интереса ми към пещерата. Престорих се, че вярвам на всяка негова дума, и го помолих да ми опише пътя до Глоговик, а той ми предложи да ми даде за водач един от ратаите си.

— А той знае ли и пътя от Глоговик до Дяволската скала и Пещерата на съкровищата? — попитах аз.

— Не, никога досега не е ходил там.

По лицето на конакчията беше изписано напрежение, което аз много добре разбирах. Бях казал, че нося в себе си голяма сума пари. Дали въглищарят нямаше да вземе парите само за себе си, или може би те щяха да бъдат разделени между него и шестимата ни врагове, без Джемал, който все пак ни натикваше в ръцете им, да получи нещо? А ако наистина му се полагаше някакъв дял, той сигурно беше нищожен. Дали нямаше да успее сам да вземе всичко?

Такива мисли се въртяха из главата ми. Бях постигнал това, което желаех. Той искаше да предложи за водач самия себе си, но не биваше да го прави. Улесних го, като казах:

— Съжалявам. Не искам непрекъснато да сменям водачите си. Кой знае дали в Глоговик ще успея да намеря някого, който да познава целия път.

— Хм! Наистина не е лесно. Колко ще платиш?

— С готовност бих дал двеста, двеста и петдесет пиастъра.

— Е, за толкова пари и аз самият бих ви водил, ефенди, ако се съгласиш!

— С радост! Веднага ще заповядам да оседлаят конете.

— Къде са ти конете?

— При овчаря, на когото трябваше да предам поздрави от сина му Сеф. Останаха при него, защото знаех, че враговете ми се намират при теб. Но сега се сещам: ти говореше за цената на моя кон, а доколкото ми е известно, досега не си го виждал.

— Шестимата конници споменаха и не можеха да го нахвалят.

— Да, те са хвърлили око не само на мен, но и на коня ми. Но ще трябва да се откажат от апетитите си. Няма да получат нито мен, нито коня ми, напротив, те ще паднат в моите ръце.

Нарочно се изфуках така, за да видя каква физиономия ще направи Джемал. Устните му трепнаха, но той все пак успя да потисне напиращата подигравателна усмивка и отвърна:

— Убеден съм в това. Какво са тези хора в сравнение с вас!

— Хайде, приготвяй се! След половин час ще те чакаме при брода. Махнах му доброжелателно с ръка и тръгнахме. По пътя хаджията ме попита:

— Сихди, спокойно можеш да ми вярваш, че едва не се задуших от яд. Никога не бих могъл да бъда толкова любезен с този подлец. Така ли ще продължаваме?

— Засега да. Трябва да приспим вниманието му.

— Тогава ти се разправяй с него! Налага му се да се лиши от извора на моето красноречие.

Овчарят Джордже също направи озадачена физиономия, като разбра кой ще ни бъде водач на мястото на ратая, който той ни беше предложил. Успокоих го с уверението, че конакчията не може да ми стори нищо. Последва кратко, но сърдечно сбогуване на Исрад със семейството на овчаря.

Като стигнахме до брода, Джемал вече ни чакаше там. Яхнал беше съвсем нелош кон и бе въоръжен с нож, пистолети и дълга пушка. Още преди животните да нагазят с копита във водата, той се обърна на изток, протегна ръка и каза:

— Аллах да е с нас на отиване и на връщане! Нека благослови начинанието ни с успех! Ла илляха ил Аллах, ве Мохамед расул Аллах!

Това си беше живо богохулство! Искаше Аллах да му помогне в извършването на убийство с цел грабеж! Неволно погледнах към Халеф. Дребосъкът беше стиснал устни и посегна с ръка към камшика, а после каза:

— Аллах познава честните хора и благославя делата им, а тези, които вършат неправда, отпраща в ада!

Пътят до Глоговик беше толкова дълъг, колкото и този, който бяхме изминали предишния ден. Понеже не предвиждахме да правим престой както вчера, се надявахме да пристигнем още следобед.

Говорехме малко. Недоверието бе накарало моите спътници да замълчат, а конакчията не правеше никакви опити да наруши мълчанието им. Страхуваше се да не би с някоя необмислена дума да събуди отново подозрението ни, което погрешно смяташе, че е приспал.

Местността беше планинска. Конете ни много се измориха от ездата през долината на Треска.

По обяд се спуснахме от хълмовете към горната част на Вардар. Тази река тече почти все в северна посока и под Калканделен склоновете на Шар Даг и Кара Даг я отклоняват на югоизток. Като стигнахме дъното на долината, скоро намерихме едно място, през което лесно можехме да прекосим реката, която тук не беше дълбока.

А когато след известно време видяхме пред нас Глоговик, Халеф спря коня си и огледа с мрачен поглед бедняшките колиби. На едно възвишение имаше малък параклис, знак, че част от жителите или цялото население изповядваха християнската вяра.

— О, ужас! — каза той. — Тук ли ще останем, сихди?

— Сигурно не — отвърнах аз, отправяйки въпросителен поглед към Джемал. — Едва два часът следобед е. Ще напоим конете и ще продължим ездата си. Може би в селото има някоя странноприемница?

— Да, има един хан, но няма да ти хареса — каза конакчията.

— За нашата цел сигурно ще е задоволителен.

Стигнахме до първите къщи и видяхме в тревата да лежи един мъж, който, щом чу тропота на копита, скочи и втренчи поглед в нас. Беше щастлив притежател на облекло, на чиято семплост можеше да завиди всеки папуасец. Носеше панталон, и то какъв! Десният крачол му стигаше почти до глезена, но от двете страни беше разпран и покрит с дупки, буквално почти една до друга. Левият крачол свършваше малко под хълбока и висеше надолу в неописуеми ресни и висулки. Ризата беше без десен, а само с половин ляв ръкав. Вероятно долната й част беше отпрана, защото между мястото, докъдето стигаше, и панталона, се виждаше ивица никога немита, гола човешка кожа. Върху главата си това конте носеше тюрбан от плат, на който бих дал наименованието «парцал за дъски». Въоръжен беше със стара, почти извита в полукръг сабя. Не можеше да се разбере дали оръжието беше някое ужасно ръждясало желязо, или беше пъхнато в черна кожена ножница.

След като този джентълмен ни бе гледал достатъчно дълго, побягна като луд, размаха сабята около главата си и извика с всички сили:

— Ябънджълар, ябънджълар! (Чужденци, чужденци!) Отваряйте прозорците, отваряйте прозорците!

Това убедително доказателство, че се намираме на високоцивилизовано място, страшно много ми хареса. Каква строга дисциплина цари тук, разбрах по бързината, с която всички мъже и жени, млади и стари жители на селото, се подчиниха на този вик. Навсякъде, където имаше някаква дупка — било то врата или прозорец или в буквалния смисъл на думата дупка в прогнилия зид, — се появяваше по някое лице или нещо подобно. Поне си мислех, че разпознавам лица, макар да виждах само някоя забрадка, две очи, брада, а между тези три работи и нещо неописуемо, но винаги неизмито. Това, което образованият човек обикновено слага зад къщата си, за да може то постепенно да се превърне в полезна за земеделския стопанин «златна мина», тук бе пръснато пред колибите, и то там, където обикновено витаеха духовете-закрилници на домашното огнище.

Цялото село се виждаше като на длан. Не знам как ми хрумна мисълта да потърся с поглед някой комин. Просто това беше твърде нереално желание: не видях и следа от огнище. На високия край на селото имаше една къщичка, чийто покрив беше хлътнал от всички страни. Челната стена имаше такава пукнатина, че вратата ставаше напълно излишна. От селския път към къщата водеше каменно стълбище, но от него бяха останали само най-горното и най-долното стъпало. Ако някой искаше да се качи горе, трябваше да е алпинист, обут с обувки за катерене, или акробат, който има прът за скачане.

Както постройките стояха срещу нас със зейнали врати и прозорци, също така бяха зяпнали и обитателите им, защото не видях нито един човек, който да не стоеше с широко отворена от учудване уста. Ако на мое място беше шегобиецът Хайнрих Хайне, сигурно щеше Да добави към географските си стихове още един:

«Глоговик е цветето на Ориента, който с ужас го е съзрял, знае, че е така!»

Джемал спря пред най-представителната сграда в селото. Върху нея хвърляха сянка две огромни ели. Къщата се намираше близо до склоновете на планината. Оттам надолу се спускаше малка рекичка и стигаше до вратата на къщата, където във вече споменатата «златна мина» имаше възможност да се слее с течност с по-различен химически състав. Съвсем близо до ръба на това благоуханно речно корито имаше няколко дънера, за които конакчията ни каза, че били мястото за провеждане на открити събрания, където се решавали много въпроси от световно значение: най-напред с думи, после с юмруци, а накрая дори с ножове.

Седнахме върху определените за разискване на политиката пънове и пуснахме конете да пият от рекичката, но в горната част на споменатото място преди сливането на вадите. Изпратихме водача си на разузнаване в къщата, защото Халеф се осмели да каже, че е гладен и иска нещо за ядене.

След като чухме откъм къщата гръмкия дует, получил се от пищенето на фалцетен женски глас и ругаещия бас на конакчията, двамата изпълнители се появиха пред вратата, и то като басът дърпаше сопрана за някакъв парцал, който при по-добро въображение и при особено благоприятни обстоятелства би могъл да бъде наречен престилка. Налагаше се решително да се намесим за прекратяването на възникналата между тях кавга. Басът твърдеше с «до» в контраоктава, че иска нещо за ядене, а сопранът уверено обясняваше в си бемол на трета октава, че няма нищо.

Халеф изглади разправията, като по неговия си начин хвана за ухото изпълнителката на високата партия в дуета и изчезна с нея в къщата. Докато отново се появи, мина известно време. Дотогава в покоите на дома цареше почти обезпокоителна тишина. После излезе, придружаван от стопанката, която зловещо размахваше ръце и ругаеше на диалект, от който не разбрах нито дума. Тя се мъчеше да измъкне от него някакво шише, но той здраво го държеше.

— Сихди, има нещо за пиене! — ликуваше хаджията. — Аз го открих.

Той вдигна бутилката нагоре. Стопанката се опита да го достигне с ръка и изкрещя нещо, от което можах да разбера само «булик як». Но въпреки че досега навсякъде добре се бях оправял с моя турски, още не знаех какво означава «булик як». За да се отърве от противната жена, хаджията накрая извади камшика от пояса, вследствие на което тя се отдръпна няколко крачки назад и спря, за да проследи действията му с ужасен поглед.

Той извади тапата, направена от навито на топка парче басма, махна ми съучастнически с ръка и допря шишето до устата си. Цветът на напитката не беше нито светъл, нито тъмен. Не можех да разбера дали ракията е силна, или слаба. Затова преди да отпия, щях да вдигна бутилката срещу светлината и да я помириша. Но Халеф беше толкова възторжен от откритието си, че изобщо не помисли за подобна проверка. Той отпи голяма глътка.

Вече познавах дребния хаджия от достатъчно дълго време, но никога досега не го бях виждал да прави такава физиономия, каквато видях на лицето му в този момент. Изведнъж то се покри със стотици бръчки. Виждаше се, че се опитва да изплюе течността, но уплахата бе сковала долната част на лицето му. Устата му се бе отворила ужасяващо широко и доста време остана в това положение. Страхувах се, че е получил спазъм на долната челюст, който, както е известно, може да бъде излекуван само със силна плесница.

Само езикът бе запазил част от подвижността си. Той плуваше в бавно процеждащата се през устните ракия, като пиявица в кисело мляко. На всичко отгоре хаджията бе вдигнал вежди така високо, че стигаха до ръба на тюрбана му, а очите му бяха стиснати толкова силно, сякаш до края на дните си той не искаше да вижда повече светлината на слънцето. Беше протегнал и двете си ръце настрани, като пръстите му бяха разперени възможно най-широко. Шишето той бе захвърлил още в първия момент, след като бе отпил. То беше паднало в долната част на потока, откъдето с опасност за живота бе спасено от газещата до колене във водата жена. При това тя отново бе извисила глас и ругаеше с всички сили. От това, което тя каза, разбрах само споменатото «булик як».

Тъй като Халеф не проявяваше признаци да промени «гледката», която представляваше в момента, пристъпих към него и попитах:

— Какво стана? Какво пи?

— Гррр — гласеше отговорът!

Халеф все още не затваряше уста, а ръцете и пръстите му продължаваха да стърчат разперени. Очите му обаче се разтвориха и ми отправиха безутешен поглед на умиращ човек.

— Булик як! — изкрещя жената в отговор на въпроса ми. Прехвърлих наум всички речници, които бях разлиствал някога в живота си, но напразно. Какво означава «булик», изобщо не можех да разбера. А «як»? Вероятно не ставаше дума за тибетски як или бивол!

— Изплюй най-сетне това нещо! — извиках аз на дребосъка.

— Гррр!

Приближих се към него и дъхът на Отворената му устна ми разкри всичко. Също толкова бързо разбрах и съдържанието на двете думи на стопанката. Казала ги беше на диалекта на своето село. Вместо «булик як» трябваше да се каже «балък агъ», което буквално преведено означава: рибено масло. Дребният хаджия беше пил рибено масло!

Като обясних това на придружителите си, всички избухнаха в силен смях. Този израз на лишено от всякакво уважение отношение моментално накара иначе винаги самоуверения хаджия да дойде на себе си. Той прибра разперените си ръце, изплю течността от устата си, гневно се нахвърли срещу присмиващите му се мъже и изкрещя:

— Ще млъкнете ли най-сетне, дяволски изчадия! Ако сте решили да ми се надсмивате, първо попитайте дали ви разрешавам! Щом ви е толкова смешно, вземете шишето и пийте от това масло на отчаянието! Ако и тогава продължите да се смеете, ще ви простя.

В отговор избухна още по-силен смях. Към него се присъедини дори и стопанката. Но тогава Халеф ядосано се нахвърли срещу нея и замахна с камшика. За щастие удари във въздуха, защото жената беше изчезнала светкавично бързо зад вратата с почти опасен за живота скок.

А Халеф, без да каже нито дума повече, легна край потока, потопи в него лицето си и изплакна устата си. Тогава аз извадих от торбичката си голяма щипка тютюн и го пъхнах в устата му. Трябваше да го сдъвче, за да се освободи от ужасния вкус. Както по-късно научих от жената, последиците от съдбоносната глътка са толкова по-лоши, колкото по-старо е рибеното масло. Първоначално тя се бе разгневила от насилственото отнемане на мнимата ракия. Но се бе утешила от въздействието на необикновеното питие и донесе онова, което преди това бе скрила: половин бутилка истинска ракия, от която Халеф с голямо удоволствие си пийна, защото дори и тютюнът не бе успял напълно да премахне вкуса на гранясало рибено масло.

После Халеф тръгна сякаш безцелно настрани, но преди да изчезне зад хана, тайно ми даде знак с ръка да го последвам. След малко и аз тръгнах след него.

— Сихди, трябва да ти кажа нещо, за което никой друг не бива да узнае — каза той. — Жената твърдеше, че няма нищо нито за ядене, нито за пиене. Но аз не й повярвах, защото в един хан винаги трябва да се намира по нещо. Затова търсих навсякъде, въпреки че тя оказваше съпротива. Първо намерих злополучното шише, което ми преобърна стомаха. Жената не искаше да ми дава бутилката, но аз й я изтръгнах със сила, защото не разбирах думите, които изрече. После се приближих до един сандък. Отворих го и видях, че е пълен с кепек[12]. Но те миришеха много особено и привлекателно. Още не съм забравил тази миризма, защото едва вчера я опознах истински.

Халеф въздъхна. Вече знаех какво ще последва. Сигурно беше открил шунка.

— Сихди, наистина ли мислиш, че Пророкът правилно е разбрал Архангела по отношение на свинското месо? — поде той отново.

— Мисля, че Мохамед или само е сънувал, или си е въобразил, че ангелът му се е явил. Особеният му начин на живот и безредните му размишления болезнено са възбудили фантазията му. Имал е халюцинации, поради което са му са се привиждали неща, които изобщо не са съществували. Явявали са му се видения, каквито в действителност не е имало, чувал е гласове, произлизащи от собствения му мозък. Впрочем убеден съм, че е забранил свинското месо по примера на Мойсей.

— Сихди, успокояваш сърцето ми. Помисли: воден от миризмата, бръкнах в триците. Напипах твърди предмети, големи и малки, и ги извадих. Бяха наденици и шунка. Сложих ги обратно в сандъка, защото жената пищеше, че искам да ги открадна, а да кажа, че ще ги платя, не можех. Ще изпълниш душата ми с благодарност, ако сега идеш при нея и купиш една наденица и парче бут. Ще ми направиш ли тази услуга тайно? Другите не бива нищо да узнаят.

Като си помисля само, че Халеф се наричаше привърженик на Пророка! А искаше от мен тайно да му купя шунка и наденица. Въпреки това желанието му не ме учуди кой знае колко. Ако през първите месеци на познанството ни му бях предложил да яде месо от каназър ел хакир[13], той страшно щеше да се разгневи и щеше да се наложи да се лиша от него като придружител. Както е известно, допирът на мюсюлманина дори до един косъм от свинска четина го омърсява и го задължава старателно да се измие. А ето че Халеф за втори път искаше да яде от месото на презряното животно! Без да предполага, вследствие на съвместния си живот с мен бе станал небрежен последовател на исляма.

— Е? — попита той като не му отговорих веднага. — Да се съмнявам ли в това, че ще изпълниш молбата ми, сихди?

— Не, Халеф. Щом в тялото ти вилнее змеят иштиха[14], като твой приятел трябва да те избавя от това зло. Не бива вечно да търпиш мъките, на които той те подлага. Така че ще говоря с жената.

— Нека обаче останалите не видят какво носиш. Ще се върна при тях откъм другата страна на къщата, защото не е необходимо да знаят, че сме разговаряли.

Халеф тръгна. Видях, че ханът имаше входна врата и отзад, и влязох. Досега всички смятахме, че жената е сама в къщата. Затова много се учудих, като чух два гласа. Спрях, за да чуя какво говорят. Конакчията разговаряше с жената и успях да разбера всичко сравнително добре. Ханджийката си служеше с нейния диалект, но се стараеше той да я разбере, което бе добре дошло и за мен.

— Значи са се отбивали тук — обясняваше Джемал, — а не ти ли казаха, че и ние може да дойдем?

— — Да, шестимата конници ми споменаха за това, но разправяха, че твоите придружители са лоши хора. Затова не исках да им давам нищо за пиене.

— Неправилно постъпи. Тъкмо защото са много опасни, трябва да бъдеш с тях любезна, а освен това не бива да разберат, че си ги разпознала. Имаш ли да ми предаваш нещо?

— Да. В никакъв случай не бива да пренощуваш тук, дори и ако пристигнете късно вечерта. Напротив, трябва да продължите ездата си, докато стигнеш с тях до Юнак.

— Юнак вкъщи ли ще си бъде?

— Да. Той беше тук онзи ден и разправяше, че известно време няма да ходи никъде.

— Всичките конници в добро здраве ли бяха?

— Не. Старецът със счупената ръка непрекъснато стенеше. Свалиха му превръзката и разхладиха раната му с вода. Но като се качи на коня си, отново получи силна треска и се заклатушка върху седлото. Дълго ли ще почиваш тук с тези хора?

— Веднага ще продължим пътя си. Бъди предпазлива! Не бива да узнаят, че съм говорил с теб за конниците и Юнак, затова сега тръгвам.

Чух го да се отдалечава и аз също излязох за минутка от къщата. Жената не биваше да се досети, че може да съм чул нещо. Кой беше този Юнак? Името е сръбско и означава «герой», което при нас също се използва като име. В случая явно ставаше дума за почетен епитет. Вероятно това беше търговецът, който продаваше стоката на въглищаря.

Щом после отново влязох с шумни стъпки, жената дойде насреща ми и аз й казах желанието си. Тя изрази готовност да ми даде от лакомствата, но все пак, оглеждайки ме недоверчиво, попита:

— А имаш ли пари, ефенди? Нищо не мога да ти подаря.

— Имам пари и, естествено, ще ти платя.

— Не е толкова естествено, колкото си мислиш. Аз съм християнка, и ми е позволено да ям от това месо. На други, които също са християни, мога да продавам от него. Но ако дам от него на някой мюсюлманин, причинявам зло и вместо пари получавам наказание.

— Аз съм християнин.

— И въпреки това си лош…

Тя спря посред изречението. Сигурно искаше да каже «лош човек», но навреме се опомни и добави:

— Вярвам ти. Ела и сам си отрежи колкото искаш месо!

Взех една наденица около три четвърти кило и около половин кило шунка. За това ханджийката ми поиска пет пиастъра, около деветдесет пфенига. Като й дадох три пиастъра повече, тя учудено ме изгледа.

— Наистина ли мога да ги задържа? — попита тя недоверчиво.

— Да. Но пък искам да те помоля за нещо, в което да мога да увия тези неща.

— Какво да е то? Киагъд[15] ли?

— Тя е най-подходяща, но не бива да е мръсна.

— Но ние нямаме абсолютно никаква. Откъде ще се вземе тук, на село, хартия? Ще ти дам нещо друго. Ей там има един гьомлек[16] на мъжа ми, който той вече не носи. Ще ти откъсна едно парче от него.

Тя посегна към един ъгъл, където имаше какви ли не вехтории, и извади оттам нещо, което приличаше на парцал, с който дълги години са чистени опушени лампени шишета и изцапани със сажди тенджери. Тя откъсна от него едно парче, уви в него наденицата и шунката и ми подаде пакета с думите:

— Ето вземи и се подкрепи! Прочута съм в цялата околност като най-сръчната тузлама[17]. Едва ли си ял някога нещо толкова вкусно.

— Вярвам ти — отвърнах й аз любезно. — Всичко, което виждам тук, е с цвета и миризмата на съхранявано в саламура месо, а и ти самата си толкова апетитна, сякаш си била в саламурата заедно с шунката, а после си опушвана в комина. Завиждам на спътника в живота ти.

— О, ефенди, не говори така! — извика тя поласкана. — В страната ни има и много по-хубави от мен жени.

— Въпреки това се разделям с теб със съзнанието, че с удоволствие ще си спомням за теб. Нека животът ти е уханен и хубав като кожата на този пушен бут!

Като излязох навън, побързах да се освободя от пакета, като го мушнах в дисагите на Халеф. Никой освен хаджията не забеляза това. Всички бяха насочили погледите си към жителите на селото, които любопитно, бавно се приближаваха към нас.

Човекът, който скочи и се разкрещя, като ни видя да приближаваме към селото, стоеше до един друг мъж, с важно изражение на лицето. Двамата оживено разговаряха. Тъкмо благополучно бях скрил храната, когато първият се приближи към водача ни и започна тихо, но настойчиво да говори с него. После се обърна към мен, заби върха на сабята си в земята, опря ръце върху дръжката й, направи физиономия на паша с три конски опашки и попита:

— Чужденец ли си?

— Да — отвърнах аз любезно.

— И минаваш през нашите земи?

— Такива бяха намеренията ми — отговорих аз още по-любезно.

— В такъв случай знаеш какво ти повелява дългът?

— Какво имаш предвид?

Това прозвуча направо сърдечно. Поведението на човека ме забавляваше. Но колкото по-любезен ставах аз, толкова по-мрачен израз добиваше неговото лице. Полагаше големи усилия да му придаде началнически израз.

— Трябва да платиш налога — обясни ми той грубо.

— Данък ли? Защо?

— Всеки чужденец, който минава през селото ни, трябва да плаща.

— За какво? Да не би чужденците да ви нанасят щети, които трябва да оправяте?

— Не питай, ами плащай!

— И колко?

— По два пиастъра на човек. Вие сте четирима чужденци, защото конакчията Джемал не се брои, понеже го познаваме и е роден тук. Но както той ми каза, ти си предводител на тези хора и затова ще трябва да платиш осем пиастъра.

— Тогава поне ми кажи ти кой си?

— Аз съм емниети умуми ферики[18] на селото.

— В такъв случай, разбира се, ти си голям човек. Но какво ще стане, ако откажа да платя?

— Ще ви арестувам.

— Кой заповяда да се взема този данък от всеки чужденец?

— Аз и кехаята.

— И той ли е тук?

— Да, ето го там.

Пазачът посочи към мъжа с важната физиономия, с когото преди това беше разговарял и който сега ме гледаше с изпълнен с очакване поглед.

— Извикай го да дойде! — заповядах аз.

— Защо? Каквото казвам, трябва да се изпълнява, и то веднага, иначе…

Той направи заплашително движение със сабята си.

— Тихо! — отвърнах му аз. — Харесваш ми, защото имаш същите принципи като мен: всичко, което заповядам, трябва да се изпълнява.

— Тогава ще отнемем от нещата ви толкова, колкото е равностойността!

— Няма да ви е лесно.

— Охо! Вече разбрахме кои сте. Ако не се подчините, ще ви набием с камшик!

— Дръж си езика зад зъбите, защото съм свикнал към мен да се отнасят с уважение. Няма да платя данъка! Но виждам, че си бедняк, затова ще ти подаря два пиастъра!

Бръкнах в кесията, за да му дам този бакшиш, но отново дръпнах ръката си, защото той вдигна сабята, размаха я пред лицето ми и извика:

— Бакшиш ли ще ми даваш? На мен, който съм бекджи и мухафъз[19] на общината? Това е обида, която ще накажа най-строго. Данъкът се удвоява. Как да се отнасям към теб? С уважение ли? Ти си чапкънин[20], пред който няма да проявя и сянка от внимание. Ти си толкова ниско под мен, че не те виждам, защото…

— Млъкни! — прекъснах го аз. — Щом не можеш да ме видиш, ще ме усетиш. Махай се оттук, иначе ще те цапна с камшика!

— Какво? — изръмжа той. — Камшик ли? И казваш това на човек с авторитет и власт, а в сравнение с мен ти си умрял плъх, прегладняла мишка! Аз съм насреща, а това е сабята ми! Кой ще ми забрани да те намушкам? Така на земята ще има един негодник по-малко. Ти заедно с приятелите ти…

Той отново беше прекъснат. Халеф сложи ръка на рамото му.

— Млъкни най-сетне, иначе ефендито наистина ще се ядоса и ще си получиш данъка там, откъдето няма да можеш да го махнеш!

Тогава «началникът на селската стража» блъсна хаджията така, че дребосъкът отстъпи няколко крачки назад, олюлявайки се, и му извика:

— Червей! Ти се осмеляваш да докосваш най-висшия чиновник тук? Това е престъпление, което моментално трябва да бъде наказано. Ти си този, който ще бъде набит с камшик. Ела, кехая, приближете се, мъже! Хванете това човече! Набийте го със собствения му камшик.

Кехаята понечи да се приближи, но веднага се отдръпна назад. Изглежда, погледът, който му хвърлих, не му хареса. Неговият пример накара и останалите да не се подчинят на подканата на «главния генерал на обществената сигурност».

— Сихди, да им дам ли да се разберат? — попита Халеф.

— Да — махнах му аз.

Достатъчен беше един негов жест към Оско и Омар и в следващия миг мъжът се озова на земята по гръб. Оско натискаше раменете му, а Омар бе коленичил върху краката му. Човекът крещеше, но Халеф го надвика:

— Вижте, мъже и жени, как ще платим данъка на този притежател на големите приказки! Най-напред ще го получи той, а после ще дойде редът на всеки, който се осмели да му се притече на помощ, като първи ще е кехаята! Колко трябва да му ударя, сихди?

— Той искаше осем пиастъра.

Не добавих нищо повече, но Халеф разбра по физиономията ми, че трябва да действа по-снизходително. Удари му осем камшика, но само проформа. Тези удари не биваше да му причинят болка, но въпреки това направиха огромно впечатление. «Генералът» притихна още при първия удар. А щом после двамата ми придружители го пуснаха, той стана бавно, потърка се отзад и се оплака:

— О, закон, о, справедливост, о велики падишах! Най-верният слуга на реда в страната е унижен с камшик! Душата ми се дави в сълзи, а от сърцето ми извират потоци на тъга и мъка. Откога заслужилите мъже на ордена на славата ги налагат с камшик по онова място, което отпред не се вижда? Обземат ме болките на живота и изпитвам мъките на преходното съществувание. О, закон, о, справедливост, о, велики султане и падишах!

Той понечи да се измъкне, но аз му извиках:

— Почакай малко! Аз винаги удържам на думата си. Обещах ти два пиастъра и ще ги получиш. А за да не понасяш толкова тежко болките на земното съществувание, ще ти дам дори три пиастъра. Ето ти ги!

Пазачът не вярваше на очите си, като му подадох парите. Едва след като изпитателно ме изгледа, посегна към тях и ги пъхна в джоба си. Той обаче, изглежда, имаше дупка, защото мъжът отново извади ръката си и пъхна парите под огромния си тюрбан. После хвана края на кафтана ми, вдигна го към устните си и каза:

— Ефенди, земните мъки и неприятностите в този свят са преходни, както и цялата вселена. Твоето милосърдие влива балсам в душата ми и сармъсак оз[21] в дълбините на чувствата ми. Нека съдбата се погрижи кесията ти никога да не остава без сребърни пиастри!

— Благодаря ти! А сега ми изпрати кехаята!

Споменатият чу думите ми и се приближи.

— Какво ще заповядаш, ефенди? — попита той.

— Щом заптието на селото получава от мен бакшиш, и на кехаята се полага. Надявам се, че си съгласен.

— И още как! — извика той, протягайки към мен ръка. — Устата ти изрича само благословии, а ръката ти щедро раздава милостиня!

— Така е. Искаш да получиш толкова, колкото и твоят подчинен, нали?

— Ефенди, аз съм началник. На мен ми се полага повече.

— Правилно, той получи осем удара и три пиастъра, следователно на теб ще отредя пет пиастъра и дванайсет удара.

Тогава кехаята веднага сложи ръцете си там, където не бива да се търсят умствените способности дори и на най-великите учени, и извика:

— Не, не, ефенди! Не искам боя, а само пиастрите!

— Няма да е справедливо. Няма да получиш пиастри без ударите с камшик. Или всичко, или нищо. Избирай!

— Тогава по-добре нищо!

— В такъв случай е твоя вината, ако не получиш това, което ти обещах.

— Не, не! — повтори той. — Твърде много са ми и двете неща!

Първенецът на селото искаше да се отдалечи, но след няколко крачки отново се обърна, погледна ме умолително и попита:

— Ефенди, не можем ли да го уредим по друг начин?

— И как?

— Дай ми пет пиастъра, а дванайсетте на заптието ми. Той и бездруго опита камшика, така че вече нищо не може да го уплаши.

— Ако иска, съгласен съм. Приближи се, генерале на обществената сигурност!

Халеф протегна ръка към пазача, но той бързо отскочи встрани и отговори:

— Аллах истемесин! (Опазил ме Господ!) Нежните чувства на седалището ми са вече достатъчно разбунени. Щом наистина си решил да делим, дай пиастрите на мен, а на кехаята ударите! На теб сигурно ти е все едно на кого ще дадеш едното и на кого другото, но на мен не мие.

— Вярвам ти. Но виждам, че няма да дам нито едното, нито другото, затова ви разрешавам да си вървите.

— Баш юстюне, ефендим! (На твоите заповеди, господарю!) Спокойно можеш да продължиш пътя си. Вероятно ще намериш другаде някоя душа, която умира за бой с камшик, без да пожелае пиастрите.

Той вдигна от земята падналата си сабя и се отдалечи, Кехаята също тръгна, но все пак се обърна още веднъж и поверително ми прошепна:

— Ефенди, може би все пак ще може да се направи нещо. Много бих искал да получа пиастрите.

— И как?

— Дванайсет са прекалено много. Дай пет пиастъра и пет удара с камшик. Толкова по ще мога да изтърпя. Изпълни тази моя молба. Така ще се изпълни твоята воля и моето желание.

Не ми оставаше нищо друго, освен високо да се изсмея, а и моите приятели се присъединиха също. Кехаята се радваше, че ни е развеселил, и ме попита почти нежно:

— Нали ще го направиш, севгюли ефендим[22]? Пет и пет?

Тогава от насъбралата се наоколо тълпа излезе един висок слаб човек с черна брада и каза:

— Бени денле, ябанджи! (Чуй ме, чужденецо!) Виждаш, че тук са се събрали повече от трийсет мъже, всеки от които е готов да изтърпи пет удара с камшик, ако му дадеш пет пиастъра. Ако си съгласен, ще се наредим в редица, за да спечелим тези пари.

— Благодаря много! — отговорих му аз. — Но вие не сте ни обидили и следователно няма да получите нито пиастри, нито ще бъдете бити.

Той направи физиономия на разочарование и тъжно каза:

— Това не ни се нрави. Аз съм беден човек, с близките ми пием паламуд ичкиси[23] и гладът е единственият ни покровител. Никога досега не са ме били с пръчки. Но днес ще позволя, за да получа петте пиастъра.

По лицето на човека личеше, че казва истината. Мизерията бе заседнала във всяка от бръчките на лицето му. Вече се канех да бръкна в пояса си, но Халеф се приближи до него, извади кесията и сложи нещо в ръката му. Като видя какво е получил, беднякът извика:

— Но ти си се объркал! Не можеш…

— Тихо, старче! — прекъсна го Халеф, като с едната ръка отново прибра торбичката, а с другата заплашително размаха камшика.

— Върви си и се погрижи за това, близките ти да получат истинско кафе вместо жълъди!

Той избута мъжа настрана сред застаналите наоколо хора, след което получилият подарък човек бързо се отдалечи, последван от другите, които искаха да разберат размера на подаръка.

Потеглихме отново. Щом конете ни тръгнаха, селският пазач пак излезе от тълпата и ми извика:

— Ефенди, ти ме ощастливи с пиастрите. Ще те съпроводя като почетен водач.

Той застана пред нас, извади сабята си и закрачи отпред с изпъната стойка. Сбогувахме се чак извън селото.

— Сихди — каза Халеф — радвам се, че не удрях силно. Той не е лош човек и щеше да ми е жал, ако бях разбунтувал «нежните чувства на седалището му».

Втора глава

Лов на мечки

Въпреки че нямахме такова намерение, престоят ни в Глоговик продължи повече от час. За да потвърди и нашият водач мястото на пренощуването ни, попитах конакчията къде ще стане това.

Той отговори:

— Ще останем при Юнак, където по-добре ще можете да си отпочинете, отколкото тук, в селото.

— Колко път има дотам?

— Ще стигнем до къщата му още преди падането на нощта. Можете да бъдете сигурни, че ще ви посрещне гостоприемно.

По разбираеми причини не попитах нищо друго. По-добре щеше да е за нас, ако конакчията си мислеше, че напълно му се доверяваме.

Все още продължавахме да яздим през долината на Вардар, но пред нас на запад се простираха огромни планински масиви, в чието подножие скоро се озовахме. Вдясно от нас на североизток се издигаха хълмовете на планината Шар Даг. Приближавахме се към югозападния й край, чиито поли се миеха от студените води на Черна Дрина. Някъде по-нагоре Бяла Дрина се вливаше в Черна, а събралата се река се насочва към Адриатическо море, нашата вече недалечна цел на пътуването. Можехме да стигнем дотам за три дни. А дали щяхме да успеем? Трябваше да преодоляваме пречки, които не бяха свързани само с трудността на терена.

Намирахме се вече между две отвесно издигащи се към небето планини. Наистина и преди това не бяхме вървели по утъпкан път, но можехме да яздим сравнително бързо. А ето че се налагаше да се промъкваме през клисури, които бяха почти недостъпни. На пътя ни се изпречваха грамадни скални късове. От склоновете се бяха свлекли огромни стволове и принуждаваха конете ни да се катерят по тях. Можехме да яздим само по двама един до друг, а често дълго ни се налагаше да яздим и поотделно, защото мястото не позволяваше друго. Като водач конакчията яздеше най-отпред, а на опашката беше Халеф. Аз се досещах защо. Сигурно се беше нахвърлил върху пакета и не искаше да бъде заловен на местопрестъплението. Отново бяхме навлезли в една клисура, която позволяваше да яздим по двама. Бях предпоследен и направих услугата на хаджията да не поглеждам към него. След известно време той се приближи и се изравни с мен.

— Сихди, някой забеляза ли нещо?

— Какво?

— Че изядох забранения свински бут?

— Никой не видя, дори и аз.

— Тогава мога да бъда спокоен. Но ти казвам, че Пророкът е прегрешил спрямо правоверните си, като им е забранил това ядене. То е истинска наслада. Никоя печена кокошка не може да се сравнява с него. Но как е възможно умрялата свиня да мирише много по-хубаво от живата?

— Зависи от обработката на месото. То се слага в саламура и се опушва.

— Как се прави това?

— Месото се слага в сол, за да излезе от него водата, което го прави по-трайно.

— А, това е тузлу ет[24], за което съм чувал да се говори.

— Да. После се опушва и от дима получава миризмата, която толкова ти харесва. Какво остана от запасите ти?

— Пушения бут изядох, но наденицата още не съм опитвал. Ако позволиш, ще я начена.

Халеф извади наденицата от дисагите и ножа си от пояса.

— Искаш ли едно парче, сихди?

— Не, благодаря!

Като си помислех за опаковката и за жената, която най-вероятно собственоръчно бе пълнила наденицата, апетитът ми изчезваше. Видях, че Халеф полага напразни усилия да отреже наденицата. Той непрекъснато търкаше, но не можеше да я пререже с ножа.

— Какво има?

— О, много е твърда! — отговори той.

— Твърда ли? Искаш да кажеш корава?

— Не, не е корава, но е страшно твърда.

— Да не би вътре да е попаднал някой малък кокал? Опитай малко по-нататък!

Той премести ножа на друго място и успя. Помириса отрязаното парче и направи блажена физиономия. Махна ми въодушевено с ръка и го захапа. Захапа го няколко пъти, държеше здраво със зъбите и дърпаше с две ръце, но напразно!

— Аллах, Аллах! Тази наденица е като волска кожа! — извика той. — А какъв аромат! Какъв вкус! Трябва да го прегриза и ще успея!

Хаджията захапа наденицата и дърпаше с всички сили и най-накрая успя. Жилавото място поддаде, ципата на наденицата се скъса. Едното парче държеше в ръката си, а другото беше в устата му. Той започна да дъвче. Дъвка дълго време, но не можа да преглътне хапката.

— Какво дъвчеш, Халеф?

— Наденицата! — отвърна той.

— Ами тогава я гълтай!

— Не може. Не мога да раздробя парчето.

— Вкусно ли е?

— Превъзходно! Но е жилаво, много жилаво. Все едно че дъвча телешка кожа.

— Значи не е месо. Провери го!

Халеф извади парчето от устата си и го разгледа. Мачкаше го, дърпаше и стискаше, внимателно го огледа и накрая каза:

— Нищо не мога да разбера. Я по-добре ти виж това нещо!

Взех «нещото» и го разгледах. Вече не изглеждаше толкова привлекателно, но като разбрах какво е, още повече ми призля. Дали да кажа на хаджията? Разбира се! Той беше пристъпил заповедта на Пророка и сега се появяваше последицата от греха му. Дребосъкът имаше страхотни зъби, но въпреки това не бе успял да прегризе тази кожа. С помощта на палеца си му придадох първоначалната форма, такава, каквато е имало преди да попадне в наденицата, и го дадох на Халеф.

Щом сега той разгледа предмета по-добре, се ококори така, че очите му станаха двойно по-големи. Той зяпна, както преди около два часа, като пи силната «ракия».

— Аллах, Аллах! — извика той. — Ши махул, ши бивакиф шар ирас! (Това е ужасно, на човек могат да му настръхнат косите!)

Ако човек говори на двайсет езика и години наред говори само на чужди езици, в моменти на ужас или голяма радост си служи винаги с родния си език. Така беше и сега. Халеф говореше на родния си арабски, на могребски диалект. Сигурно здравата се бе изплашил.

— Какво крещиш? — попитах аз с възможно най-невинна физиономия.

— О, сихди, какво съм дъвкал? Ши аиб, ши макрух! (Това е позорно, отвратително!) Бирдак, биллях алаих! (Умолявам те, заклевам те!)

Той страдалчески ме погледна. Всички мускули на лицето му конвулсивно се свиваха, за да преодолеят впечатлението от ужасното откритие.

— Говори най-сетне! Какво е това?

— Я Аллах, я наби, я маскара, я хатай! (О, Аллах, о, Пророк, о подигравка, о позор!) Чувствам всеки косъм по главата си! Чувам корема ми да бучи като дулун[25]. Всички пръсти на краката ми треперят, а тези на ръцете ми ме сърбят, сякаш са били изтръпнали!

— Но аз все още не знам защо?

— Подиграваш ли ми се, сихди? Нали и ти видя какво е? Това е ласка ас суба.

— Ласка ас суба ли? Не те разбирам.

— Откога си забравил арабски? Ще ти го кажа и на турски. Може би тогава ще се сетиш за какво говоря. Това е пармак кабугхи[26]. Или не е?

— Мислиш ли?

— Да, мисля! — увери ме той и се изплю. — Кой е правил наденицата? Жената ли?

— Вероятно.

— О, нещастие! Значи някой от пръстите й е бил наранен, тя е отрязала палеца от някоя див елдивени[27] и го е нахлузила върху превръзката на пръста си. А после, като е пълнила надениците, е натъпкала вътре и тази обвивка. Шу хайда! (Пфу!)

— Но това е ужасно, Халеф!

— Ла тихки, вала килми! (Не говори повече, нито дума!) Халеф все още държеше всичко в ръце: двете прегризани части на кожата на наденицата и злополучната обвивка на пръста. Това действително беше палецът на ръкавица от дебела кожа. Лицето му имаше неописуем израз. В този момент той наистина беше най-нещастният човек на земята. Гледаше ту мен, ту парчетата наденица и изглеждаше така покрусен и отвратен, че не беше в състояние да се сети за нещо съвсем елементарно.

— Хвърли ги най-сетне! — казах аз.

— Да ги хвърля ли? Да! И какво от това? Тялото ми е осквернено, душата ми унизена, а сърцето ми виси в гърдите като тъжна наденица. Прадедите ми ще се обърнат в гроба, точно както и стомахът ми, а синовете на внуците ми ще проливат сълзи при спомена за този час на наказана лакомия. Казвам ти, сихди, Пророкът е напълно прав. Свинята е най-нечестивото изчадие във вселената и изкусителка на човешкия род. Тя трябва да бъде премахната от царството на сътворението, трябва да бъде пребита с камъни и отровена с всички възможни вредни лекарства. А човекът, направил това позорно откритие, да се пълни нарязания й труп, мазнината и кръвта й в тези черва, този човек цяла вечност трябва да се пържи в най-ужасния ъгъл на пъкъла. А жената, напъхала в наденицата пръста от ръкавица и превръзката от нечестивия си палец, тази позорителка на Халеф, нека денонощно, без прекъсване бъде измъчвана от собствената й съвест, докато започне да смята, че е таралеж, на който бодлите са обърнати навътре.

— Да, това е ужасно! — смеех се аз. — Не мога да те позная. Ти наистина ли си храбрият и горд Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд Госарах?

— Замълчи, сихди! Не ми напомняй за доблестните бащи на моите прадеди! Никой от тях не е имал ужасното нещастие да дъвче обвивка, която първо се е намирала върху болен пръст, а после в една още по-болна и безутешна наденица. Цялото ми красноречие няма да стигне, за да опиша мъките на моята уста, страха на гърлото и безпомощността на храносмилането ми. Този ден е най-печалният от целия ми земен път. Първо пих рибено масло, при което от отвращение едва не умрях, и тъкмо започна малко да ми просветлява, започнах да дъвча консервираната обвивка на един нищожен палец. Това е много повече, отколкото би могъл да понесе един смъртен!

— Хвърли най-сетне това нещо! — подканих аз още веднъж дребосъка.

— Да, махам го! Грехът на днешния ден не бива повече да лепне по пръстите ми. Опротивяха ми всички земни наслади. Ще изстрелям всичките си патрони в тялото на първия човек, който ми предложи наденица. Повече не искам нито да виждам, нито да помирисвам свиня. Това е най-отвратителното създание на земята!

Той запокити всичко и добави:

— Дано този, който мине след нас по този път, е някой закоравял грешник! Като намери и изяде тази наденица, от ужас съвестта му ще се пръсне като чувал, а деянията му ще излязат на бял свят. Защото тази наденица е откровението на всички тайни, скрити вътре в човека. Трябва да събера всичките си сили, за да не видиш как изглежда отвътре твоят смъртно болен, поставен на най-тежко изпитание Халеф.

Той имаше навика цветисто да описва с езика на Ориента дори и най-противния предмет. Така направи дори и в този оскърбителен случай. После продължи безмълвно да язди до мен, а като попитах закачливо за причината на мълчанието му, той изръмжа:

— В езика на нито един народ няма достатъчно думи, които биха могли да опишат страданието и покаянието на моята душа и тялото ми. Затова е по-добре изобщо да не говоря. Търпеливо трябва да чакам, докато възмущението в мен се уталожи от само себе си.

Клисурата свършваше и пред нас се ширна тясна, продълговата полянка, през която протичаше поточе. На нея имаше няколко гъсталака, около които растяха малинови и къпинови храсти. Те примамливо бяха отрупани с учудващо едър плод. Ако времето не беше толкова напреднало, щяхме да слезем и да си похапнем сладко-сладко.

— Къщата на Юнак се намира на тази река — обясни водачът ни. — След около четвърт час ще стигнем до нея.

На това място вече можехме да яздим един до друг. Имаше достатъчно пространство и пришпорихме конете си в галоп. Както винаги, по навик, дори по време на най-бърза езда, и сега не изпусках от поглед всичко край нас. Това беше причината да спра коня си. Останалите последваха примера ми.

— Какво видя? Защо гледаш в този гъсталак? — попита Халеф. Стояхме пред едно толкова гъсто обрасло с къпини и оплетено с пълзящи бодливи клони място, че човек много трудно би могъл да си пробие път. Въпреки това през него имаше преправени и път, и пътечки, които многократно се преплитаха.

— Не виждаш ли, че там вътре е имало някой? — отвърнах аз.

— Да, така е. И какво от това? Някой е брал къпини.

— Тук, по края, би могъл да го направи много по-лесно. Никой разумен човек не би се врял напред-назад в такъв трънак, ако може да се добере до това, което му трябва, без усилие.

— Но нали виждаш, че въпросният човек е търсил само къпини. В преправените ходове са обрани само те, и то на една ръка разстояние.

— Въпросният човек ли? Хм, да! Дрехите му трябва да са били от много здрав материал, вероятно от много дебела кожа. Иначе навсякъде щяха да се виждат висящи парцали. А и ходовете са много по-широки от тези, които би направил един човек.

— Да не би да искаш да кажеш, че не е бил човек?

— Така ми се струва. Я погледни с каква сила са пречупени клонките!

— Може да е бил някой много силен човек.

— Дори и така да е, не би си пробил път по този начин. Човек винаги заобикаля пречките, ако това е възможно. Но тук случаят не е такъв. Клоните и издънките са притиснати здраво към земята. Стъпкани са така, сякаш през тях е минал валяк.

— Вярно. Не мога да разбера как един човек би могъл да направи подобно нещо с крака.

— Хм! Ако не се намираме в Турция, а в някой американски пущинак, щях да знам за какво става дума. Дрехата на този приятел на къпините наистина е била от кожа. Изглежда, е била най-хубавата и дебела кожа, която може да има, и е била здраво сраснала с тялото му.

— Знам какво имаш предвид, ефенди — каза конакчията, като се отдалечи с коня си на няколко крачки от мястото, на което се намирахме, за да се приближи до храстите. — Говориш за аиъ[28]. Тези животни са рядкост тук. Но щом веднъж в планините ни се заблуди мечка, то тя е някой стар отшелник, с когото шега не бива.

— Мога да си представя. Младо животно, което живее само от плодове, не би се изгубило тук. Почти съм убеден, че търсачът на къпини е бил мечка, и ще огледам ходовете, които е направила в гъсталака.

— В името на Аллаха, остави тази работа! — предупреди ме Джемал.

— Ами! Посред бял ден е.

— А ако се натъкнеш на нея?

— И тя ще се натъкне на мен. И в двата случая е много опасно.

— Ще те разкъса и ще ти отхапе главата. Чувал съм, че мечките много обичат мозък. Още с първото захапване строшавали черепа на жертвата си.

— Ще видим дали и тази мечка има същите навици — засмях се аз и слязох от коня.

— Стой, стой! — развика се храбрият водач. — Не става дума само за теб, но и за всички нас. Ако наистина все още е вътре в гъсталака и нарушиш спокойствието й, тя ще се разяри и ще се нахвърли върху нас.

— Не мрънкай! — сряза го Халеф. — Ефендито е убивал черна пантера, най-свирепото от всички хищни животни, и лъв, краля на силните. Какво е една мечка за него. Той би могъл да удуши това животинче с ръце.

— Охо! — засмях се аз. — Много подценяваш това мило животинче. Спомни си лова на мечки край Гумри! Като се изправи животинчето пред теб, е с цяла глава отгоре ти. Ако е достатъчно голямо, може с едно цапване на лапата да ти разбие черепа. Ако иска, мечката може да отмъкне цяла крава. Така че срещата с нея не е съвсем безопасна.

— Дори и десет пъти да е по-голяма, Хаджи Халеф Омар не се страхува от нея. Стой тук, сихди, и ми позволи сам да я потърся. Искам да й изпратя един поздрав между ребрата или по главата.

— Куршумът ти изобщо няма да може да пробие черепа й. За целта, ако човек няма заострени куршуми, ще му трябва оръжие като старата ми пушка, която всъщност е мечкоубиец. Възможно е куршумът ти изобщо да не може да й навреди. Тогава мечката ще начупи пушката ти на парчета, а после ще те прегърне така, че да ти излезе въздухът.

— Смяташ, че няма да мога да пробия гръдния й кош, та пред очите й да затанцуват звезди и животът да напусне тялото й?

— Не, не можеш да го направиш, Халеф. Затова стой тук спокойно!

— Ако наистина е толкова опасно, и ти не бива да отиваш без мен. Аз съм твой приятел и закрилник и искам да съм до теб, когато се намираш в опасност.

— Е, добре, можеш да ме придружиш. Но животното не е тук.

— Сигурен ли си?

— Да. Знам как трябва да изглежда леговището на една мечка. Този гъсталак въобще не е подходящ за такова нещо. Ако животното, което е било тук, наистина е мечка, то тя е дошла само за да се наяде с вкусни къпини. Като хищно животно, е предпочела да остане скрита в храста- лака. Инстинктът й заповядва през деня да избягва откритите места. С това се обяснява фактът, че плодовете, които могат най-лесно да бъдат достигнати, не са обрани. Хайде, ела!

Взех пушката и следван от Халеф, се мушнах в гъсталака. Ходовете в него приличаха в умален мащаб на «пътищата», които бизоните проправят във високата колкото човешки бой трева на прерията. Счупените клони бяха направо трамбовани в почвата. Явно тази Баба Меца беше огромно животно.

Не бяхме направили и десет крачки, когато намерих доказателството, че наистина си имаме работа с кафява мечка. В тръните бе останало валмо от козината й.

— Погледни! — обърнах внимание на Халеф аз. — Това са косми от козина. Трябва добре да разгледаме този кичур.

— Защо?

— За да разберем каква е възрастта на мечката.

— Може ли да се узнае това от тези няколко косъма от козината й?

— Да, приблизително. Колкото по-млада е мечката, толкова по-гъста е козината й. Козината на прекалено старите мечки не подраства отдолу и се изхабява и изтънява до такава степен, че се появяват и голи места. Сега преценявам: от гъста козина ли е този кичур?

— Не, космите са направо изтънели.

— Освен това не е с равномерна дебелина и цвят. Краят, който е в кожата, е по-тънък, отколкото горе и е почти безцветен. Това е белег, че кожата повече не може да промени косъма. Мечката е много стара. Не ти пожелавам да попаднеш в прегръдката й. На тази възраст и по това време на годината сигурно е четири пъти по-тежка от теб.

— О, ужас! Тогава наистина не съм за нейните лапи и сърце. Във всички случаи е по-добре да се стреля по нея. Напред! Хайде да я намерим!

— Тя вече не е тук. Ако добре огледаш изпотъпканите храсти, ще видиш, че местата на пречупването им са почернели. Предполагам, че животното е било тук вчера. Не е необходимо да претърсваме целия гъсталак. Много по-добре е да го заобиколим и сигурно ще видим мястото, откъдето мечката е влязла или излязла.

Измъкнахме се от трънака и го обходихме. Бързо намерихме дупката, през която мечката бе влязла вътре. Отворът й водеше към гората, което личеше по стъпканите и обърнати навътре клони. А там, където сочеха навън, трябваше да е мястото, от което е излязла. То беше до рекичката. Потърсих следи, но намерих само няколко едва забележими стъпки, които водеха към потока. Тръгнахме по тях и стигнахме до мястото, където Баба Меца бе пила вода. При това предните й лапи са били потопени в нея. Следите от лапите ясно личаха върху меката почва на дъното в плитката вода. Докато е пила, мечката не ги бе местила, а после така внимателно ги беше извадила, сякаш е имала намерение да ни остави съвсем ясни отпечатъци от предните си крака.

Първоначалното ми мнение се потвърди: мечката беше огромна. Стъпалата й бяха дебели, от което можеше да се направи изводът, че имаше значителен запас от тлъстини. Оттук тя се бе изтърколила към едно песъчливо място, където се беше валяла. Оттам нататък вече нямаше ясни следи. Само по някои бледи белези можеше да се предполага, че отново се беше върнала в гората.

— Колко жалко! — изпъшка Халеф. — Този син на мечешка майка не е бил достатъчно учтив да ни изчака.

— Може да е дъщеря на някоя меча майка и самата тя вече да е майка и баба на много внучета. Тук, където се е търкаляла, тя е драскала по пясъка. Ноктите й са изтъпени и изпочупени. Това е някоя много стара леля. Радвай се, че не те е срещнала ненадейно.

— И все пак ми се иска да дойде и да ни се поклони за поздрав. Мечката яде ли се?

— Разбира се. Не си ли спомняш колко се радваше на печеното мечешко тогава край Гумри, в кюрдските планини, нашият приятел Дейвид Линдси бей — макар че беше напразно! Добре приготвена шунка и печено от мечка са истински деликатеси. Езикът й също е превъзходен. Но с дроба човек трябва да внимава. Има народи, които го смятат за отровен.

— Наистина! Спомням си! Шунка и лапи! — извика дребосъкът. — Сихди, не може ли да потърсим мечката и да си вземем от нея тези деликатеси?

— Халеф, Халеф! Не забравяй другите деликатеси, които не ти се отразиха особено…

— Замълчи! — прекъсна ме той бързо. — Да не искаш Да кажеш, че Пророкът е забранил да се яде пушено месо и лапи от мечка?

— Не го е забранил. Езикът на Пророка има само една дума за мечка, а именно «диб», но тази дума понякога се употребява и за хиена и не вярвам Мохамед да е виждал някога истинска мечка.

— Ако го беше забранил, в никакъв случай нямаше да се лакомя за печено мечешко, но тъй като това не е така, не виждам защо трябва да се откажем от това изключително голямо удоволствие. Ще идем в гората и ще застреляме животното.

— Да не мислиш, че то само нас чака?

— Сигурно си има леговище!

— Не е задължително. А ако е така, няма да можем да го намерим. Нямаме никакви следи, а вече започва и да се стъмнява. Затова се налага да се откажем от лова.

— Сихди, хайде все пак да се опитаме! — помоли той. — Не забравяй, че твоят верен Халеф иска да разкаже на своята Ханех, перлата сред жените, че е убил мечка! Тя ще бъде очарована и ще се гордее с мен.

— За да се изпълни желанието ти, ще се наложи да се мотаем тук един или два дни, а нямаме време за такива работи. След четвърт час ще се стъмни. Трябва да побързаме да намерим къщата на Юнак.

— По дяволите с тази къща! Предпочитам днес да спя в бърлогата на мечката, като се увия в кожата, която ще смъкна от нея. Но трябва да се подчиня. Аллах позволява и Аллах забранява. Не искам да му противореча.

Яхнахме конете и продължихме пътя си.

След известно време стръмните, обрасли с тъмна иглолистна гора хълмове започваха да се раздалечават и между тях се получаваше нещо като кръгла просека, в която видяхме една къща, до която бяха допрени два навеса или някакви подобни на обори постройки. Само от дясната страна стръмно нагоре се издигаше тесен каменист хълм с формата на език, обрасъл с храсти, широколистни и иглолистни дървета.

На върха на този «език» видяхме да стои един човек, по чието облекло не можеше да се разбере дали е от мъжки или женски пол.

— Това е Гуска — обясни Джемал. — Да я извикам ли?

— Каква е тази Гуска?

— Жената на Юнак, търговеца на въглища.

— Не е необходимо да я викаш, защото виждам, че вече ни забеляза.

Дали Гуска беше галено име, свързано с душевните особености на притежателката си? На сръбски думата означаваше «гъска». Любопитен бях да разбера как щеше да ни посрещне дамата с това странно име. Тя се правеше, че не ни вижда, и вървеше бавно към къщата с наведена глава. Впрочем изразът «къща» е много ласкателно название за случая. Зидовете се състояха от натрупани един върху друг камъни, без свързващ хоросан помежду им, а дупките между тях бяха запушени с пръст и мъх. Покривът беше от груби пръти, покрити с торф и сушена папрат.

Вратата беше толкова тясна и ниска, сякаш е предназначена само за деца, а големината на отворите на прозорците беше достатъчна само колкото човек да си пъхне носа в тях. Още по-трагичен вид имаха другите две пристройки. Ако не бяха опрени толкова близо до къщата, сигурно щяха да се срутят.

Жената се скри вътре, без да хвърли и един поглед към нас. Пред къщата слязохме от конете. Вратата беше залостена. Джемал започна да блъска по нея с приклада на пушката си. След доста дълго време тя се отвори и жената се появи на прага.

Има една приказка за стара магьосница, живееща навътре в гората, която пъхала във @турната всеки, който попаднел при нея, обичала го, а после го изяждала. Неволно си спомних за тази вещица, щом видях жената отблизо. Ако името й Гуска беше белег за характера й, то тогава тя би могла да бъде сравнявана само с онези престарели гъски, които се нахвърляли срещу чуждите хора като зли кучета, а не докосвали борсдорфските ябълки и пелина, защото били прекалено твърди.

Жената беше страшно дълга и кльощава. За да може да ни гледа от вратата, горната и долната част на тялото й образуваха прав ъгъл. Лицето й също беше издължено, изобщо всичко в нея беше дълго. Острият, извит като сърп нос, ъглестата, извиваща се отдолу нагоре брадичка, широката беззъба уста без устни, огромните ветрилообразни уши, сближените малки очи без мигли, с червени краища, дълбоките, пълни с мръсотия бръчки: всичко това въздействаше възможно най-отблъскващо. Главата й не беше покрита с нищо. Рядката й коса, през която се виждаше люспеста кожа, не беше сплетена. Висеше надолу на разбъркани, сплъстени кичури. Като към това се прибавят и невероятно мръсната роба и също толкова нечистите, вързани в глезените женски шалвари, двата боси, слаби като на скелет крака, които никога не са виждали и капка вода, човек може да повярва, че тази несравнима Гуска напълно притежава вида на някоя останала от класическата древност горгона или фурия.

А тъй като тя започна и да говори, аз едва не се стреснах. Гласът й беше дрезгав като на врана, която се ядосва за нещо.

— Какво искате? Кои сте? Защо спирате тук? — изграчи тя. — Вървете си по пътя!

Жената понечи да затвори вратата, но нашият водач застана на прага и каза:

— Да си продължаваме пътя ли? Не, няма да го направим. Оставаме тук.

— Не може! Нямате никаква работа тук. Не приемам чужди хора!

— Но аз не съм чужд. Нали ме познаваш?

— Но не и другите.

— Те са мои приятели.

— Не са мои.

Тя го буташе навън, а той нея навътре, разбира се, само привидно.

— Бъди разбрана, Гуска! — помоли Джемал. — Нищо не искаме от теб безплатно. Ще ти платим всичко добре и почтено.

Изглежда, това подейства или поне ние трябваше да си помислим така. Тя започна да се държи по-малко враждебно и попита:

— Искате да платите ли? Е, това е нещо друго! В такъв случай бих могла да размисля дали да ви пусна при себе си.

— Няма какво да му мислиш. От теб искаме само подслон и нещо за ядене.

— Достатъчно ли е?

— Повече от достатъчно, дори прекалено много — казах аз. — Не искаме от теб храна и пиене, а и сами ще намерим къде да спим. Щом нямаш достатъчно място в къщата, ще спим на открито.

Абсолютно невъзможно беше да се приеме нещо за ядене от тези втвърдили се от мръсотия пръсти със закривени орлови нокти. И да спим там, вътре? За нищо на света! Стаята изглеждаше така, сякаш се радваше на присъствието на всички онези скачащи, лазещи, гъмжащи, жилещи, гризящи и хапещи обитатели, които често се срещат и в представителните домове на Ориента. Но в тази барака кръвожадните душевадци сигурно подскачаха, пълзяха, пърпореха и маршируваха на безбройни орди.

Описанието на пътуването през обвеяния с благоухания, забулен с предания слънчев Ориент може и да е приятно за четене, но сам да извършиш подобно пътуване е нещо съвсем друго. Чувството за благоприличие често забранява да се говори дори и за своеобразни, забележителни дребни преживявания. Ориентът прилича на Константинопол, който наричат «блясъкът по гладките страни върху лицето на света». Отвън предлага великолепна гледка, но ако тръгнеш по тесните улици, с хубавата измама е свършено. Без съмнение Ориентът е много красив. Но човекът, наблюдаващ тази красота, не бива да е прекалено чувствителен!

Пътникът ще намери предостатъчно приключения, ежедневно, дори ежечасно. Но какви приключения са това! Те не са свързани с големи събития, а с обикновените отношения в ежедневието. Но за тях не биха могли да се кажат думите на Уланд:

«Дори и след голямото геройство обикновеното е ценно.»

На разказвача е забранено да говори за такива неща. Той изживява многобройни приключения в борбата с често неописуемата мръсотия на населението. Гощавах се при един прочут шейх, който по време на ядене ловеше по тила си едни доста пъргави животинчета, после пред очите на всички внимателно ги слагаше настрана и без да си измие ръцете, бъркаше в пилафа и правеше от него топче, което искаше да ми пъхне в устата като «ал лукме еш шереф»[29].

Малко хора биха повярвали, че това е наистина дребно, но все пак опасно за живота приключение. Отказването на такава «почетна хапка» е обида, която може да бъде изкупена само със смърт. Така че всъщност имах избор само между куршум или намушкване с нож и изяждането на тази ужасна топка ориз. Вляво от мен седеше шейхът, който ми подаваше хапката и очакваше, че ще си отворя устата. Вдясно седеше Крюгер бей, известният полковник от личната охрана на владетеля на Тунис. Той — по рождение немец — също като мен бе забелязал отстраняването на дребните същества. Много добре знаеше в какво конфузно положение се намирах в момента и по лицето му се четеше напрежение дали ще избера оризовото или оловното топче. В такива ситуации човек не бива да губи присъствие на духа. Казах на шейха най-учтиво:

— Ма бинза джамалк кул умри. (Цял живот ще помня твоята доброта.) — Вземайки хапката от ръката му, продължих: — Рид иназар, я малми! (Извинявай, о господарю!) — и бързо обръщайки се към Крюгер бей, завърших: — Дахилак, ент каин хаун ел мухтарам! (Моля те, тук ти си най-достойният!)

Доблестният командир на войската се изплаши. Той разбра намерението ми и прояви непредпазливостта да отвори уста, за да ми отговори отрицателно. Но този миг ми беше достатъчен. Още преди да успее да каже и дума, оризовото топче се озова в устата му и не биваше вече да го изважда. Беше най-възрастният от нас. Това, че му бях дал почетната хапка, не беше обида, а добре посрещнато от всички доказателство за уважението ми към старостта. Разбира се, удостоеният с тази чест човек направи такава физиономия, сякаш между зъбите му бяха събрани всички неволи на земния живот. Той дъвчеше и преглъщаше, докато стана моравосин и хапката премина през гърлото му. Години след това неблагодарникът се хвалеше, че няма да ми прости този номер.

Подобни преживявания в Ориента са много по-често явление, отколкото би се искало на някого. За това може обаче само да се загатне, но не и подробно да се описва. Борбата с мръсотията и паразитите в източните страни е направо страшна и би могла да развали и най-голямото удоволствие на човека.

Госпожа Гуска не знаеше какво ме кара да говоря така. В определената й роля явно не бе отредено да ни отпраща, затова побърза да каже:

— За вас имам място, ефенди. А ако ми платиш добре, ще ти предоставя дори постеля, но спътниците ти ще трябва да спят до теб върху одеялата си.

— Къде е постелята?

— Влез, ще ти я покажа!

Последвах я, но не с намерението да оглеждам леглото, а за да добия впечатление от домашната обстановка на «гъската». Но в каква дупка попаднах! Нямаше почти нищо друго освен четирите голи стени. В десния ъгъл бяха камъните на огнището, а в другия ъгъл вляво видях нахвърляни на куп в безпорядък суха папрат, листа и парцали. Жената посочи към него и каза:

— Там е постелята. А това е печката, на която ще ви изпека месо. В дупката се носеше направо адска миризма на загоряло и всевъзможни зловония. Комин изобщо нямаше и разяждащият дим излизаше през прозореца. Приятелите ми бяха влезли след мен. По лицата им ясно си личеше, че си мислят това, което се въртеше и в моята глава.

— Какво месо имаш предвид? — осведомих се аз.

— Конско.

— Откъде го имате?

— От собствения ни кон — въздъхна старицата, като вдигна ръце към очите си.

— Заклали ли сте го?

— Не. Разкъсан беше.

— Ах! От кого?

— Мъжът ми казва, че сигурно е била мечка.

— Кога мечката е нападнала коня?

— Миналата нощ.

— Аллах, Аллах! — извика Халеф. — Значи тази мечка не яде само малини! Убихте ли я?

— Как може да задаваш такива въпроси! За да бъде убита мечка, трябва да се съберат много мъже.

— Ще ми кажеш ли как се случи всичко? — подканих я аз.

— И ние самите не знаем точно. Конят ни трябваше за търговията. Теглеше каруцата с въглищата и…

— Но вън не видях да има каруца!

— Не можем да я държим тук, защото няма път, по който да я докараме до къщата. Затова стои при въглищаря. Конят обаче е тук, когато сме си у дома. През нощта остава на открито, за да може да пасе. А тази сутрин, като станахме, не го видяхме и като го потърсихме, намерихме трупа му оттатък, при скалите. Беше разкъсан, а щом видя следата, мъжът ми каза, че е била мечка.

— И къде е сега останалото месо?

— Вън, в навеса.

— Покажи ми го!

— Не мога, ефенди — каза ми тя изплашено. — Моят мъж ми е забранил да пускам вътре чужди хора.

— Защо?

— Не знам.

— Къде е той сега?

— Тръгна да търси леговището на мечката.

— Това е опасно! Толкова смел ловец ли е мъжът ти?

— Да, така е.

— Кога ще се върне?

— Сигурно скоро.

— Добре. А днес да са идвали при вас други хора?

— Не. Защо питаш?

— Защото мъжът ти е забранил да пускаш чужди хора в навеса.

— Никой не е идвал тук. Нито днес, нито вчера. Живеем толкова уединено, че рядко някой се отбива при нас.

В този момент навън се чу пронизителен писък. Жената продължи бързо да говори, за да отклони вниманието ни, но аз я прекъснах:

— Я слушай! Кой крещи така?

— Не чух нищо.

— Но аз чух.

— Сигурно е била някоя птица.

— Не, човек беше. Наистина ли няма никой тук?

— Съвсем сама съм.

Но тя махна на Джемал да излезе. Забелязах това, обърнах се и тръгнах към вратата.

— Ефенди! — извика тя. — Къде отиваш?

— В навеса.

— Не може.

— Ами! Искам да видя кой викаше там.

Тогава конакчията застана на пътя ми и каза:

— Стой тук, ефенди! Нали чу, че никой… Той не можа да продължи. Викът отново прозвуча, и то още по-високо и страшно отпреди.

— Чуваш ли? — отвърнах аз. — Изглежда, нечий живот е в опасност. Трябва да проверим.

— Но ти не бива…

— Млъкни! Никой не може да ми попречи да правя каквото искам. Джемал направи още един опит да ме спре, жената също, но въпреки това аз излязох. Тримата ми придружители ме последваха. След тях дойдоха конакчията и жената. От време на време двамата си шепнеха нещо. Доколкото можах да видя, той направи много слисана физиономия.

Отворих единия от навесите. В него имаше само вехтории. Като се насочихме после към другия, викът отново се чу, и то действително от втория навес. Звучеше ужасно. Отворихме и влязохме. Вътре беше почти тъмно.

— Има ли някой тук? — попитах аз.

— О, Аллах, Аллах! — застена един глас, който веднага познах. — Шейтанът, шейтанът! Той идва! Посяга към мен! Води ме към ада!

— Това е мюбарекът! — прошепна ми Халеф.

— Наистина. Другите или са наблизо, за да ни нападнат от засада, или са продължили ездата си към въглищаря, но са били принудени да оставят стареца тук. Той има треска.

— Не влизай навътре, ефенди! — каза жената. — Там има един болен.

— Защо премълча това?

— Той има холера. Не влизай там! Иначе ще те зарази и тогава с теб ще е свършено.

— Кой е болният?

— Мой брат.

— Лъжеш, жено! Познавам мъжа, който лежи тук. Може и да ти е брат, защото дяволът е брат и на двама ви. Това е старият мюбарек и искам да го видя по-добре. Имаш ли лампа?

— Не.

— А борини?

— Също не.

— Слушай, иди и донеси борини, за да светнем, и ако след една минута не си тук, ще те набия така, че мръсната ти кожа ще се пръсне. Бях взел камшика в ръка. Това оказа необходимото въздействие.

— Ефенди — противопостави се Джемал, — нямаш право да се разпореждаш тук. Ние сме само гости и…

— … и ще плащаме така, както заслужават, а именно с пиастри или с камшик — прекъснах го аз. — Вътре лежи мюбарекът. А щом той е тук, ние сме в опасност и ще действам така, както изисква нашата сигурност. Ако смяташ да ме заблуждаваш, тогава трябва да предположа, че си в таен съюз с враговете ни. Както знаеш, вече има достатъчно основания за това. Така че внимавай!

Той млъкна и не се осмели да каже нищо повече. Жената донесе борини, една от които вече гореше. Запалихме няколко, взехме по една в лявата ръка, а в дясната държахме заредени револвери или пистолети и тръгнахме на проверка в навеса. Вътре се виждаха само две неща, а именно мюбарекът, който лежеше в ъгъла в безсъзнание, и трупът на коня в другия ъгъл. Като се приближихме, от умрелия кон се вдигна облак отвратителни мухи.

— Луда ли си? — попитах аз жената. — Тук има ранен човек с треска, а до него има труп на кон, нападнат от хиляди насекоми. И ние трябваше да ядем от това месо? Не знаеш ли колко е опасно?

— Какво би могло да навреди?

— Може да ни струва живота. Освен това ти ни излъга. Този човек там е наш смъртен враг, който иска да ни убие. Като искаше да го укриеш от нас, доказа, че си в таен съюз с него. Скъпо ще си платиш за това!

— Ефенди — уверяваше ме тя, — не разбирам нито дума от това, което говориш.

— Не ти вярвам.

— Мога да ти се закълна.

— Не вярвам и на клетвата ти. Как попадна старецът при теб?

Гуска отправи въпросителен поглед към конакчията. Джемал направи утвърдителен жест. Разбрах какво искаше да й каже с това, но се направих, че не съм видял нищо.

— Оттук минаха шестима конници — обясни ми тя. — Единият от тях беше болен и не можеше да продължи нататък, затова ме помолиха да го подслоня тук, докато се оправи или докато дойдат да го вземат. Увериха ме, че добре ще ми платят за това.

— Познаваше ли ги?

— Не.

— А защо каза, че този стар грешник ти е брат?

— Не знам дали е грешник или не. Помолиха ме да казвам така и никого да не пускам при него, защото го преследвали врагове.

— Описаха ли ти ги?

— Да.

— И описанието им съответства на нашата външност, нали?

— Точно така. Затова не исках да те пускам при ранения.

Тогава откъм входа се чу гневен глас:

— Какво става тук? Кой се осмелява да влиза вътре без мое позволение?

С борина в ръка се приближих към задалия тези въпроси човек. Жената се спусна към него и започна да му шепне нещо. Нямах причина да й преча да го стори. Щом двамата приключиха, той се обърна към мен:

— Ефенди, жена ми разправя, че сте я заплашвали. Няма да търпя подобно нещо. Като приехме при себе си този болен човек, извършихме милосърдна постъпка и вие нямате право да ни упреквате за това.

— Че кой ви е упреквал?

— Ти.

— Не е вярно. Тя го криеше от нас.

— Вас какво ви засяга това? Не можем ли да правим каквото искаме?

— Разбира се, че можете, но щом чуя, че някой човек вика, и на въпроса ми какво е това, ми се отговаря, че няма никой, е естествено да стана подозрителен. Помислих, че някой се намира в опасност, и влязох тук, за да го спася, въпреки че жена ти не ми позволяваше.

— Защото си негов смъртен враг!

— Това също е лъжа. Пощадихме го, въпреки че той искаше да ни убие. Нямам намерение да му сторя нищо лошо. Дори съм готов да му помогна, ако е възможно. Занесете го в стаята! Там ще можете по-лесно да се грижите за него. Ще прегледам раната му. Ще се радвам, ако може да му се помогне. Никога не отнемам живота на друг човек, освен ако не трябва да го направя, за да спася собствения си живот.

— Ти наистина ли ще го прегледаш и ще му дадеш лекарство, което няма да го довърши?

— Няма да давам на мюбарека никакви лекарства. Само трябва да бъде правилно превързан. Веднага го отнесете в къщата! Ще те чакам тук, защото искам да говоря с теб във връзка с коня.

Едва сега, когато борините осветиха Юнак по-добре, видях, че държи в ръката си някакво пакетче. Разпознах го веднага и обърнах внимание на Халеф върху това, като тайно му дадох знак с ръка.

Джемал, търговецът на въглища и жена му вдигнаха мюбарека и минаха с него покрай нас. Раненият беше в безсъзнание, но, изглежда, усети болките от докосването, защото простена.

— Сихди — каза ми Халеф, — а какво ще стане, ако тук е скрит не само мюбарекът?

— Убеден съм, че останалите са продължили пътя си, но въпреки това ще взема необходимите мерки, все едно че са скрити тук.

— А какво ще говориш с търговеца на въглища за коня?

— Искам да го купя от него, или поне част от тази мърша.

— Какво те прихваща? Да не искаш да кажеш, че ще ядем от това месо?

— Не ние, а някой друг.

— Кой?

— Един наш гост. Вероятно още днес ще се запознаеш с него.

Избягнах по-нататъшните въпроси, като се присъединих към другите, които учудено оглеждаха умрелия кон, жертвата на мечката. Свирепото хищно животно бе счупило черепа на коня. Черепната кутия, в която се намира най-големият деликатес за мечката, мозъкът, беше така добре изблизана, сякаш беше измита с гъба. После животното се бе нахвърлило на тялото. Липсваха вътрешностите, които то беше изяло. Плячка на лакомията му бе станало месото от бутовете, а накрая бе схрускало и гърдите. Това го е заситило.

Конят — яко и добре охранено животно — явно бе имал достатъчно сили да тегли тежките товари. Затова Халеф каза:

— Но как може мечката да надвие такъв кон? Можел е да избяга или да се отбранява с копитата?

— Мечката го знае също толкова добре, колкото и ти и преценява как да извърши атаката си. Освен това тя е доста стара и сигурно има достатъчно богат опит.

— Но не забравяй, че конят е много бърз, докато мечката е непохватна и тромава.

— Който мисли, че е така, не я познава. Да, обикновено се смята, че тя предпочита спокойствието пред тичането, но аз съм виждал сива мечка да настига конник, който полагаше усилия да избяга. Ако мечката е ранена от куршум, се разярява и развива скорост, която я прави изключително опасна.

— И все пак как се е удало на тази мечка да надвие коня?

— Първо тя е проявила съобразителност и се е промъкнала от посока, противоположна на вятъра, за да не я надуши конят. Като е наближила плячката си, е направила няколко големи, бързи скока, а после е нападнала коня отпред. По раните виждаш, че е бил съборен отпред. Виж разкъсаните предни крака и двете драскотини вляво и дясно на шията! Хванала е коня за врата с предните си лапи, а със задните е застъпила предните му крака. При нейната пословична мечешка сила е бил достатъчен само един тласък, за да събори жребеца. Така е счупила един прешлен на тила му. Всичко се вижда добре по раните. Все още ли искаш да те прегърне мечката?

— О, покровители! О, закрилнико! И през ум не ми минава. Не бих могъл да смачкам гръдния й кош, както разправях преди това. Но ако се стигне до борба между нея и мен, не бих се страхувал. Само пушката ми трябва да е у мен. Това е най-сигурното средство, нали?

— Да, но има ловци, които убиват мечки само с нож.

— Нима е възможно?

— Разбира се. Необходими са само хладнокръвие, сила и точен удар. Ако ножът не улучи сърцето, обикновено с човека е свършено. Ако се използва пушка, мечката може да бъде убита по различни начини. Но никога не стреляй от голямо разстояние! Най-сигурно е да се излезе срещу животното с готова за стрелба пушка. То се изправя, за да посрещне стрелеца, и на десет крачки от него се отправя смъртоносният изстрел в сърцето. Тъй като обикновено мечката широко отваря муцуната си, там също би могло да бъде улучено едно много чувствително място, като през горната част на гърлото й се изстреля куршум в мозъка. Но дори и когато мечката падне и остане да лежи неподвижно, пак се изисква предпазливост. Преди човек спокойно да се наведе към улучената мечка, трябва да е абсолютно сигурен, че мечката наистина е мъртва.

Не случайно изнесох този урок, защото се надявах, че ще се натъкнем на мечката още същата вечер.

Другите двама мъже се върнаха. Жената беше останала при болния. Търговецът на въглища попита:

— Какво искаше да говориш с мен за коня?

— Исках да разбера дали ще оставиш всичкото месо за себе си.

— Да. Ще го запазя.

— Тогава си избери най-хубавото, а по-малките парчета ще купя аз.

— Ти ли? За какво са ти?

— За мечката.

— Тя вече получи достатъчно. Искаш да я възнаградиш за това, че ме лиши от коня ми ли?

— Не. Няма да е подарък. А да знаеш случайно дали хищникът отдавна се навърта по тези места?

— Преди не съм виждал следи от него. Съседите ни живеят надалеч, но ако беше извършено подобно нападение, щеше да стигне до ушите ми, защото като търговец редовно посещавам селищата наоколо.

— В такъв случай мечката не познава околностите и не знае къде най-лесно би могла да утоли глада си. Затова мисля, че тази вечер тя пак ще дойде, за да изяде остатъка от коня. Далеч ли е оттук мястото, където е убила жребеца?

— Не. Разбрах от жена ми, че тя е била точно там, като сте дошли вие. Конят лежал на сипея между скалите на края на гората.

— Възнамерявам да върна част от месото там и да чакам мечката на местопрестъплението.

— Ефенди, какво си намислил?

— Нищо необикновено!

— Не говори така, за Бога! Смяташ да причакаш това огромно животно в тъмната вечер? Подобно нещо е нечувано. Когато понякога се е случвало по тези места да дойде мечка, се събират всички смели мъже, които довеждат и кучетата си, дори сме викали и войската. Завързва се битка, в която загиват много кучета, а също и хора, а мечката напуска бойното поле като победител, докато накрая след две, три или четири такива битки бъде победена.

— В такъв случай оказвате на животното голяма чест. Напълно достатъчен е един мъж с хубава пушка.

— Ти съвсем сам ли ще излезеш срещу мечката, ефенди?

— Разбира се. Или искаш и ти да ме придружиш?

— За нищо на света! — извика той, разпервайки отбранително и десетте си пръста.

— Е, аз няма да отида сам, а ще взема един от моите приятели.

— Мен, разбира се, мен! — извика Халеф и очите му заблестяха.

— Да, теб, хаджи. Трябва да присъстваш, за да можеш да разкажеш за това на Ханех, най-прекрасната от щастливките.

— Хамдулиллях! Ще занеса на Ханех бутовете на мечката и ще я науча как да ги сложи в саламура и да ги опуши, като, като… О какво щастие, какво блаженство!

Във възторга си той за малко не издаде тайната на нарушението си на Корана. Лицето му сияеше от блаженство. Оско и Омар обаче гледаха недоволно.

— Ефенди — каза Оско, — да не би да мислиш, че нас ще ни е страх от мечката?

— Не, защото познавам храбростта ви.

— Тогава те молим да вземеш и нас.

— Не може. Не бива да бъдем много. Иначе ще прогоним животното, защото мечката е хитра, въпреки че обикновено за нея се твърди обратното. Впрочем на вас ще поверя един важен пост. Много е възможно да се наложи да доказвате смелостта си, защото на мечката може да й хрумне да направи посещение и при вас.

— При нас ли? Как така?

— Трябва да охранявате нашите коне, които ще затворим тук. Днес не бива да ги оставяме на открито, защото на хищника може да му се доще прясно конско месо. Вятърът духа оттук към мястото, където ще я чакаме. Обонянието й е достатъчно чувствително, за да надуши конете. Тя може да остави мъртвото месо, за да си вземе живо оттук. Така че ние с Халеф трябва да бъдем подготвени за това, че тя изобщо може да не се мерне пред нас, а по-скоро да се насочи към навеса. В такъв случай вашите изстрели ще ни известят какво става.

— Благодаря ти, ефенди. Виждам, че все пак ни имаш доверие. Вярно ще стоим на поста си. Нека мечката посмее да дойде, ще я поздравим с куршуми.

— Но не така, както вероятно си мислите. Ще я чакате тук вътре при конете, а не навън. Нямате необходимия опит, а това би означавало безразсъдно смело да излагате живота си на опасност.

— Нима трябва да се крием от това животно зад дъските?

— Да, защото и ние ще се притаим зад скалите. Пушките ви не са достатъчно надеждни, а дори и да улучите мечката, ще е голям късмет, ако някой от куршумите я рани смъртоносно. Завари ли ви навън, някой от вас ще се прости с живота си. Убеден съм в това.

— Но какво можем да й направим, ако тя е вън, а ние вътре, без да сме в състояние да я виждаме?

— Но пък ще я чувате добре. Този навес е паянтов, а вие нямате представа на каква проницателност е способна мечката, когато е необходимо. Тя много добре знае какво е врата и ще се опита да я строши или да я изкърти с мощните си лапи. Ако не успее, ще обиколи цялата постройка и ще пробва всяка дъска дали не може да бъде откъртена. Дори и да намери някой съвсем малък процеп, при нейната огромна сила ще й е много лесно да я откърти. Тогава задачата ви е ясна. Ако наистина дойде до навеса, по дращенето й ще разберете къде се намира и ще стреляте по нея през тънките дъски.

— Ние отвън ще чуем изстрелите и останалото е наша работа.

— Значи няма да може да се стигне до истински бой между нея и нас!

— Тъкмо обратното, много е възможно. Мечката не се впечатлява от леките наранявания, но това удвоява яростта й. Възможно е въпреки изстрелите ви да изкърти тънките дъски или да ги счупи. Тогава вие ще бъдете нападнатите и ще трябва да спасявате кожата си. При това положение няма да има време за стрелба, защото няма да успеете да заредите. Единственото, с което бихте могли да я задържите, докато ние с Халеф дойдем, са удари с приклада по муцуната, но не и по твърдия й череп, защото прикладите биха могли да се счупят, а също и удари с нож в сърцето. Впрочем ние няма да сме толкова надалеч. По-късно ще ви дам по-подробни указания.

— Но — каза Халеф — вече е тъмно, а конете ни са навън. Ами ако сега дойде и убие твоя Рих?

— Няма да дойде толкова скоро, а и Рих не е въглищарски кон. Дори съм сигурен, че мога да оставя жребеца сам да се справи с мечката. Едно такова расово животно при опасност се държи по съвсем различен начин от обикновен кон. Спокойно бихме могли да оставим конете си още малко да попасат. Ако мечката наистина дойде, то ще е най-рано два часа преди полунощ. Но за да не изпуснем нещо, ще напалим вън огън, край който ще седнем. Така ще държим конете под око и ще можем веднага да им се притечем на помощ с пушките си. Впрочем огънят ще осветява надалеч и ще възпре мечката да направи посещението си въпреки примамливата гощавка. Сега да се разберем за конското месо.

Търговецът на въглища с готовност се съгласи с намерението ми. Главното за него беше хищното животно да бъде убито. Той отряза онези части месо от костите на коня, които си бе набелязал, но все пак за мечката остана достатъчно. За тези остатъци той поиска трийсет пиастъра, тоест почти шест марки, които аз с готовност му дадох.

Вън пред къщата бяха наредени голямо количество дърва за горене. Купих ги от Юнак за десет пиастъра и наредих да напалят голям огън недалеч от къщната врата, гледаща към края на гората, и да го поддържат до тръгването ни на лов. Той осветяваше достатъчно надалеч, за да можем да виждаме и пазим пасящите ни наблизо коне. Оско остана край него, а ние влязохме вътре в стаята. Исках да прегледам мюбарека.

Докато се занимавахме с приготовленията навън, бяхме чули стенанията му. Видът му беше страшен. Разкривените черти на лицето му, кръвясалите му очи, пяната, която излизаше от устата му, проклятията и ругатните, които изричаше, и излъчващите се от него зловония въздействаха толкова отблъскващо, че трябваше да полагам големи усилия, за да коленича до него и прегледам раната му.

Старецът бе превързан небрежно от нечии несръчни ръце. Като понечих да махна превръзката и докоснах ръката му, той изрева от болка като диво животно и се надигна срещу мен. Взел ме беше за шейтана, който иска да го разкъса, отпъждаше ме от себе си със здравата си ръка и ме молеше за милост и позволение да се върне обратно на земята. За откуп ми обещаваше хора, които щял да убие, за да ми изпрати душите им в ада.

От време на време треската му даваше такава сила, че трябваше да се боря с него. Трима души го държаха, за да мога да размотая парцалите от ръката му. Тогава видях, че не е възможно никакво спасение. Вече беше късно дори за ампутиране на наранения крайник. Разголих и рамената му, като срязах кафтана. Гангрената, разлагането на плътта, беше започнала, а отвратителната гной разпръскваше ужасна смрад.

Не можеше да се направи нищо, освен да му се даде вода, за която крещеше. Оставихме жената да се грижи за него. Истинско чудо беше, че този човек е могъл да издържи ездата дотук. Стояхме потресени край него и не мислехме повече за враждебността му, а за ужасния край, който сам си бе подготвил. Джемал каза:

— Ефенди, не е ли по-добре да го убием? Това е най-голямото добро, което бихме могли да му сторим.

— Нямаме това право — отвърнах аз. — Той все още не е изрекъл нито една дума на разкаяние. Нещо повече, дори иска да подкупи дявола, като му обещава жестоки убийства. От това можем да си направим извода каква черна душа живее в това живо разлагащо се тяло. Може би Господ ще му върне още веднъж съзнанието, а с това ще му даде и последна възможност да изповяда греховете си. Впрочем мъченията му не са незаслужени — не бива да пренебрегвате това — и той лежи пред вас като назидателен, предупредителен пример, чийто ясен и покъртителен език е предназначен за всички нас и особено към вас, към теб, Джемал, към Юнак, а също и към Гуска, неговата жена.

— Към нас ли? — смутено попита първият от споменатите хора. — Защо?

— Ще ви кажа само: който върви по пътя на този човек, го грози опасността да умре по същия ужасен начин. Никога досега не съм виждал безбожник да завърши щастливо земния си път.

— Значи мислиш, че този благочестив човек е бил безбожник?

— Да, и ти знаеш много добре, че съм прав.

— Но той винаги е бил смятан за светец. Защо Господ не го е наказал по-рано?

— Защото Господ е търпелив и милостив и дава време за връщане към доброто дори и на най-закоравелия грешник. Но той го наблюдава само известно време и ако срокът на милосърдието не се използва, толкова по-страшно е настъпването на Страшния съд. В моята родина има една поговорка, която гласи: «Аллах деирменлери яваш йоютлер лякин къса къса йоютлер.» (Мелниците на Господ мелят бяло, но много ситно. — Бел. нем. изд.) Това се отнася и за вас. Тя съдържа страшната истина за грешниците. Надявам се да я разберете и да се съобразявате с нея. Ако не го направите, ще попаднете под ударите на Божието наказание като мюбарека.

— Твоите думи не се отнасят за мен, ефенди — засмя се Джемал. — Аз съм твой приятел и нямам нищо общо със стареца. Аллах познава моята справедливост и знае, че не заслужавам наказание. А също и този човек, търговецът на въглища, и жена му са честни хора. Държа ни реч, която не ни засяга. Всеки човек трябва да отговаря за грешките си.

Тъй като той много добре съзнаваше лошите си намерения спрямо нас, думите му бяха истинско нахалство. Халеф посегна към онова място на пояса си, където се намираше камшикът му. Аз обаче му дадох знак с ръка да спре и отвърнах на конакчията:

— Имаш право. Всички ние сме грешници и всеки човек прави грешки. Въпреки това сме задължени да предупреждаваме ближния си, когато се отправя към някоя опасност, която може да му струва живота. А няма нищо по-опасно да си играем с Божието търпение и милост. Изпълних дълга си и е ваша работа дали ще се вслушате в предупреждението ми или не. Нямаме повече работа тук и сега трябва да занесем месото там, където е бил нападнат конят.

Отправихме се към навеса. Скелетът на коня все още не се беше разложил и можехме да го носим цял. Халеф и въглищарят го държаха отпред, а аз хванах отзад и тръгнахме. Заповядах да оставят товара близо до мястото, където конят е бил разкъсан. По тежкия скелет на коня имаше още около цял центнер[30] месо. За да не надуши мечката пресните ни следи, хубаво намазахме подметките си отвсякъде с месото. Миризмата на месо трябваше да я обърка. После продължихме.

Като стигнахме до съответното място, видях, че е много подходящо за намеренията ни. Въпреки вечерната тъмнина успях да огледам околността, като я обходих в полукръг, така че да остане между мен и буйно горящия огън, и всички очертания ясно се виждаха на светлината на пламъците.

Заостреният край на гората свършваше при стръмен скалист връх, пред който бяха нападали и лежаха разпръснати наоколо големи каменни блокове. Мъртвият кон беше намерен между тях. Сложихме го пак на същото място. А ако се скриехме зад някоя от канарите, при благоприятна посока на вятъра хищникът — в случай, че наистина дойдеше — нямаше да може да ни се изплъзне.

За търговеца на въглища това място беше зловещо и скоро той си тръгна. Бавно го последвахме.

— «Героят» не иска да бъде изяден — засмя се Халеф. — В тъмното това лесно би могло да му се случи, но се обзалагам, че ако мечката го види през деня, ще си помисли следното: «Много си мръсен за мен!» Но, сихди, ти ми даде знак да погледна пакета, който той държеше в ръка.

— Да. Знаеш ли какво има вътре?

— Разбира се! Веднага познах парцала, който притежателката на рибеното масло бе увила около пушеното месо. Бях го хвърлил заедно с наденицата. Дали не го е намерил Юнак?

— Много е вероятно, защото това, което беше увито в парцала, имаше формата на салам.

— Нека тогава го изяде и изпита моите мъки! Бих искал да мога да го наблюдавам! Ще бъде истинска наслада за очите ми.

— Може и да ти се удаде възможност да изпиташ това удоволствие. Тъй като Юнак е намерил пакета, заключавам, че е минал оттам, където ти хвърли наденицата. Каква работа е имал там? Жена му каза, че бил отишъл да търси следите на мечката, но това не е вярно. Научил е, че ще дойдем, и нетърпението му го е подтикнало да ни пресрещне. Изглежда, нашето пристигане е било много важно за него, защото е можел да се сети, че в негово отсъствие много по-лесно можем да открием мюбарека, когото не е бивало да виждаме, отколкото, ако беше останал вкъщи. Това ми дава основание да предположа, че му е обещана част от плячката, която негодниците смятат да вземат от нас.

— Тогава мръсният въглищар ще си остане с пръст в устата. Казвам ти, сихди, че прекалено много щадим тези хора. Трябва да ги застреляме. Човечеството ще ни е благодарно за това.

— Знаеш какви са възгледите ми по този въпрос. Вече съм стрелял. Мюбарекът ще умре от моите два куршума. Но от засада не убивам. Това би било престъпление. Ако ни нападнат така, че животът ни се окаже в опасност, тогава ще се защитаваме с всички средства.

Приближихме се към огъня, където другите междувременно се бяха настанили. Джемал беше забил в земята два големи чаталести клона и нанизваше парче конско месо на друг прът, който трябваше да играе ролята на шиш за печене. Ако смяташе да ни гощава с това печено, трябваше да се откаже от намерението си. За щастие все още имахме в себе си хранителни запаси, които за тази вечер горе-долу щяха да стигнат.

Като ни видя, че се храним, на търговеца на въглища така му се дояде, че не можа да дочака опичането на конското месо. Той влезе в къщата, доведе жена си, като донесе и… познатия вече пакет. Двамата седнаха един до друг до огъня. Той разгъна парцала. Наистина наденицата беше вътре с изключение на кожения напръстник. Той раздели наденицата, но много несправедливо: на жена си даде малко парче, а за себе си взе по-голямото. На въпроса на Джемал откъде има наденицата, той отвърна, че я е донесъл от едно от пътуванията си по работа. Той можеше да я яде, защото не беше мохамеданин. Двамата ядяха с голямо удоволствие. Халеф внимателно ги наблюдаваше. Много му се искаше да каже нещо, но не можеше да го направи.

Междувременно от къщата се чуха продължителните стенания и скимтене на мюбарека, примесени с пронизителни викове на страх. Звучеше така, сякаш изтезаваха някого. Неговите съмишленици обаче не се трогваха. Накарах жената да иде да го види още веднъж и да му даде вода, но печеното месо вече беше готово и тя отказа да изпълни желанието ми. Затова станах самият аз.

В момента, в който станах, обреченият на смърт човек нададе такъв пронизителен рев, че ме побиха тръпки. Смятах да изтичам към него, но в този момент той се появи на вратата и извика:

— Помощ! Помощ! Гори! Обхванат съм от пламъци! Той се спусна към нас. Възбудата от треската бе надвила слабостта му. След няколко крачки спря, загледа се втренчено в огъня и страшно изрева:

— И тук има пламъци! Навсякъде гори, и тук, и там! А и вътре в мен също гори! Помощ! Помощ!

Старецът размаха здравата си ръка във въздуха, а после тежко се строполи на земята и тихо продължи да стене. Вдигнахме го, за да го занесем отново в стаята, но ни беше много трудно да го задържим, защото той ни смяташе за духове и отчаяно се отбраняваше. Като го сложихме на постелята му в стаята, той се беше уморил и бе затворил очи. Затова излязохме навън. Но скоро той отново започна да крещи, така че едва се издържаше. Едва след известно време в къщата пак настъпи тишина и аз отидох да видя какво става.

Той лежеше на тъмно, затова запалих една борина и осветих лицето му. Широко отворените му очи бяха насочени срещу мен. Беше дошъл в съзнание и ме позна.

— Гяур — изсъска той. — Значи все пак дойде? Аллах да те прокълне!

— Мюбарек — казах му аз сериозно, — не забравяй в какво състояние се намираш! Още преди слънцето да изгрее, ти ще застанеш пред вечния съдия. Припомни греховете си! Вглъби се в себе си и помоли Аллах за милост и състрадание!

— Шейтан! Ти си моят убиец! Но аз не искам да умра, не искам! Теб, теб искам да видя как умираш!

Коленичих ниско над него със стомната вода в ръка, с която исках да го освежа. Той бързо посегна и измъкна ножа от пояса ми. Също толкова бързо замахна и щеше да ме улучи в гърдите, ако не бях отбил удара с глинената стомна. В следващия миг измъкнах ножа от ръката му.

— Ти наистина си ужасен човек. Дори и в последния миг на живота си искаш да обремениш душата си с кърваво деяние. Как може…

— Млъкни — прекъсна ме той, ръмжейки. — Ох, защо имам треска! Защо съм толкова слаб, та не мога отново да ти изтръгна оръжието! Чуй какво ще ти кажа сега!

Той бавно се надигна. Очите му блестяха като на пантера. Неволно се отдръпнах назад.

— Страхуваш ли се от мен? — изсмя ми се той подигравателно. — О, наистина е страшно да знаеш, че съм твой враг! Аллах, Аллах, там пак започна да гори! Виждам как огънят се приближава. Приближава, гори… гори!

Клетият човек се строполи и започна да стене. Изгуби съзнание и треската отново го обзе. Вонята в стаята беше непоносима. Като излязох вън на чист въздух, дълбоко поех дъх, но не само заради миризмата. Който е виждал човек да умира по този начин, никога не може да го забрави. И днес ме обхваща ужас, като си спомня за онази вечер. Що за човек е този, който се осмелява да се противопостави на Божиите закони?

Часовникът ми показваше вече десет часа. Тъй като турците броят часовете от мига на залеза на слънцето, което в този ден стана в шест и половина, по тяхно време беше три и половина. Напоихме конете в потока, а после ги отведохме в навеса.

— Ефенди, а ние, жена ми, конакчията и аз, къде да стоим? — попита търговецът на въглища.

— Влезте при конете! — посъветвах ги аз.

— Не, не! Нали ти самият каза, че е много възможно мечката да се отправи към навеса. Ще влезем в стаята, но ако мечката дойде, ще се изкачим под покрива и ще издърпаме стълбата горе. Ако иска, нека изяде мюбарека.

Това, което мъжът нарече стълба, беше една греда, в която бяха издялкани вдлъбнатини. Облегната беше в стаята, а над нея бяха натрупани пръчки, които образуваха тавана.

Изгасихме огъня и тримата побързаха да се скрият в стаята. Оско и Омар се отправиха към навеса при конете, след като още веднъж им обясних какво да правят.

После ние с Халеф тръгнахме. Преди това дребосъкът грижливо бе проверил пушката си, за да е сигурен, че няма да засече. Аз взех само мечкоубиеца. Срещу такова животно карабината не можеше да ми помогне.

— Като стигнем дотам, мечката може вече да е дошла — каза Халеф. — Толкова е тъмно, че ще я видим едва като се изправим пред нея.

— Тъкмо затова не бива да вървим по права линия. Въздухът се движи оттук натам и тя непременно ще ни надуши. Ще заобиколим в дъга, за да можем да излезем на мястото от срещуположната посока.

Приближавахме се до уреченото място много предпазливо, защото мечката не само можеше вече да е там, но и да идва от тази страна, от която се промъквахме и ние. Държахме пушките готови за стрелба и от време на време спирахме, за да се ослушаме. Ако мецана беше стигнала до конския скелет, щяха да се чуват мляскането й и трошенето на костите. Не се чуваше никакъв друг звук обаче освен тихото шумолене на вятъра в клоните на дърветата.

Най-сетне стигнахме толкова близо, че можехме да виждаме стръвта. Край нея нямаше никаква мечка. Изкачихме се върху една канара наблизо. Беше два пъти по-висока от човешки ръст и ни осигуряваше прикритие срещу откритата атака на звяра. Камъкът бе плътно обрасъл с мъх и беше много удобен за седене. Залегнахме един до друг и зачакахме нещото да дойде.

— Сихди — прошепна Халеф, — не е ли по-добре да се разделим?

— Разбира се. Така бихме могли да нападнем мечката от две страни.

— Нека тогава го направим още сега.

— Няма, защото ти винаги подценяваш опасността, а това е погрешно. Самоувереността ти лесно може да те подведе да проявиш непредпазливост. Преди всичко искам да стреляш само когато ти разреша.

— Значи ще стреляш преди мен?

— Да, защото моят куршум е по-надежден.

— Съжалявам, сихди, защото исках аз да убия мечката. Каква слава ще е за мен да разкажа на моята Ханех, най-прекрасната сред жените, че ти си убил мечката? Ще ми се да мога да й кажа, че е загинала от моя куршум.

— Вероятно ще можем, защото трябва да се очаква, че един-единствен куршум няма да е достатъчен. Ако той веднага не я рани смъртоносно, тя сигурно ще дойде към нас, за да ни нападне. Тогава ще я оставим да се приближи и като се изправи пред канарата, за да се изкатери на нея, най-спокойно можеш да стреляш в гърлото или в окото й. Сега да млъкваме! Ако продължим да говорим, може да не забележим приближаването на хищника.

Ослушвахме се в нощта, без да издаваме нито звук. Вятърът шумеше над гората като водата на далечен водопад. Тъй като този шум беше монотонен и непрекъснат, не беше трудно от него да се отличи всеки друг звук. Търпението ни беше поставено на голямо изпитание. Като навих механизма на часовника си, ударите му отброиха полунощ.

— Мечката изобщо няма да дойде — прошепна Халеф. — Напразно се радвахме. Сигурно никога няма…

Той млъкна, защото също като мен беше чул шум от търкалящ се камък. Ослушахме се напрегнато.

— Сихди, там падна някакъв камък — прошепна ми хаджията. — Но не беше мечка, защото иначе щяха да се търколят повече камъни.

— О, не. Падането на този камък я е направило по-внимателна. Наистина би могло да бъде и друго животно, но мисля, че все пак е мечката. Но преди да я видя, сигурно ще усетя миризмата й.

— Ще я надушиш ли? Нима е възможно?

— За човека с опит, да. Дивите животни излъчват особено силна миризма, Разбира се, при мечките не е чак толкова силна, колкото при лъвовете, тигрите и пантерите, но все пак ще я усетя. Слушай!

Отдясно се чуваше нещо като пращене на клон. Животното се спускаше по стръмния склон. И ето че наистина го надуших. Който е виждал хищни животни само в клетка, сигурно му е направила впечатление противната миризма, която се носи от тях, особено от едрите представители на семейство котки. Когато обаче животното е на свобода, тази миризма е още по-силна. Остра, дразнеща като миризмата на отвара от маточина или камфоров спирт, тя нахлува в чувствителния нос, а човек с тренирано обоняние може да я усети отдалеч. Това «диво» ухание достигаше сега до мен.

— Подушваш ли я? — прошепнах аз на Халеф.

— Не — отвърна той, след като внимателно помириса въздуха наляво и надясно.

— Идва. Надушвам я вече.

— Тогава носът ти е много по-чувствителен от моя. Е, сега ще получи един поздрав, на който ще има да се чуди. Халеф щракна предпазителя.

— Не бързай! — предупредих го аз. — Ще стреляш само след мен, ясно ли е? Ако не се подчиниш, наистина ще ме ядосаш. Може да прогониш животното.

Той не отговори, но го чух да въздъхва. Със спокойствието на хаджията беше свършено, обзела го беше ловната треска.

Ето че чухме тихо ръмжене, почти като мъркането на котарак, но веднага след това забелязахме, че към конската мърша се приближава нещо огромно и тъмно.

— Това ли е тя, тя ли е? — прошепна в ухото ми Халеф. Дишаше учестено.

— Да, тя е.

— Стреляй тогава! Стреляй най-сетне!

— Спокойно! Като че ли трепериш?

— Да, сихди, обзе ме някакво странно чувство. Признавам, че треперя, но не е от страх.

— Знам.

— Хайде, стреляй най-сетне, стреляй, та да дойде и моят ред!

— Овладей се, малчо! Няма да стрелям, докато не ми се удаде възможност да се прицеля добре. Имаме време. Мечката не яде като лъва. Тя е чревоугодник и яде храната си възможно най-бавно. Първо си взема парчетата, които й се струват най-привлекателни, а по-малко вкусните избутва настрана, за да се заеме с тях по-късно. Тази мецана ще остане на трапезата часове наред, за да не си повреди стомаха с някоя набързо преглътната хапка. После ще се замъкне до потока вляво, за да се напие хубаво с вода, а накрая ще се оттегли в леговището си.

— Но ние не можем да я чакаме с часове!

— Нямам и такова намерение. Само ще чакам да се изправи веднъж. По време на ядене тя често го прави. Преди да премине към следващата част от плячката си, всяка мечка се изправя на задните лапи, а с предните чисти муцуната си. Тогава ще можем да я виждаме много по-ясно, отколкото сега. Глупаво е да се стреля по нея предварително. Не бихме могли да направим по-голяма глупост, защото не можеш да различиш тялото й от това на коня и тъмната земя.

— О, напротив, напротив! Виждам я. Толкова добре я виждам, че ще стрелям.

Халеф неспокойно се размърда и дори опря пушката до бузата си.

— Махни пушката! — прошепнах му аз ядосано.

Дребосъкът остави пушката, но беше толкова възбуден, че не можеше и за миг да остане спокоен, а с това можеше да издаде присъствието ни, ако канарата не беше плътно обрасла с мъх.

Изглежда, яденето се услаждаше на мечката. Тя сърбаше и мляскаше като невъзпитано дете пред паница със супа. Разбира се не само при децата може да се наблюдава подобен начин на хранене. Мецаната наистина беше чревоугодница. От време на време тя отчупваше някой кокал и ясно чувахме как изсмуква от него костния мозък.

Настъпи пауза. Тя доволно изръмжа и удари с лапи по месото, за да определи опипом качеството на отделните парчета. После се изправи. Преди да се задържи права, тя на няколко пъти спусна предните си лапи на земята. Когато мечката се изправя по време на такава пауза при ядене, индианците казват: «Тя се вслушва в стомаха си.» Този момент за вслушване е най-подходящ за стрелба. Прицелих се.

Тялото на животното се открояваше ясно. Както правилно бях предполагал, животното беше огромно. Виждах го добре, но въпреки това свалих пушката.

— Аллах, Аллах! Стреляй, хайде, стреляй! — сопна ми се Халеф почти гласно.

— Тихо, тихо! Иначе ще те чуе.

— Но защо не стреляш?

— Не виждаш ли, че е с гръб към нас?

— Какво от това?

— Изстрелът ми няма да е достатъчно сигурен. Мечката обърна поглед към къщата. Дали не е надушила конете ни? Напълно е възможно. Оставя храната. Това е съмнително. Трябва да я изчакаме да се обърне, а после… будала! Какво ти скимна!

От яд извиках тези думи високо. Хаджията повече не можеше да сдържи нетърпението си, прицели се и стреля толкова бързо, че не можах да му попреча.

Без да обръща внимание на избухналия ми гняв, дребосъкът скочи, размаха празната пушка във въздуха и извика:

— Зафер! Галебе! Йолмиш дир, ятиор! (Победа! Триумф! Мъртва е! Свършено е с нея!)

Вдигнах ръка, хванах Халеф за пояса и го дръпнах надолу.

— Ще млъкнеш ли най-сетне, нещастен гарван! Ти прогони мечката.

— Прогоних ли я? — извика той, като се опитваше да се освободи от хватката ми. — Убих я, тя е победена. Виждам я да лежи.

Изтръгвайки се от мен със сила, той скочи отново и извика с всички сили:

— Омар, Оско, чуйте какво щастие, какво блаженство! Чуйте за славата на вашия приятел и как тромпетите разгласяват величието ми! Убих мечката, изпратих я при нейните деди и прадеди, аз, Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хад…

Той не можа да продължи, защото аз скочих, хванах го за врата и го натиснах надолу. Наистина бях много ядосан и затова го бях стиснал толкова силно, че той се прегъна в ръката ми като дървено човече.

— Ако издадеш само още един звук, ще ти фрасна един юмрук, притежателю на злополучен овчи мозък! — заплаших го аз. — Стой тук и бързо зареди пак пушката си! Ще видя дали още може да се направи нещо.

Казвайки това, скочих от канарата, без да се съобразявам с едва оздравелия си крак. Долу бързо се сниших, разхлабих ножа и приготвих пушката за стрелба. Ако мечката все още беше тук, щеше да ме нападне веднага. Отгоре се чу железният шомпол на хаджията, но долу всичко беше тихо. Не се чуваше и виждаше нищо. Все пак успях поне да разбера, че мечката не беше вече при стръвта.

Въпреки това трябваше много да внимавам. При нейната възраст можеше да се допусне, че е достатъчно хитра, да не се нахвърли веднага върху мен, а тайно да се промъкне край скалата. Това щеше да е много опасно за мен, защото, ако заобиколеше камъка, щяхме да застанем толкова близо един срещу друг, че можеше да ме хване с лапа. Затова се отдалечих на няколко крачки от скалата, но така че да мога едновременно да държа под око и канарата, и стръвта.

Чакахме и напрегнато се ослушвахме известно време, но напразно! Тогава изведнъж откъм къщата се чу вик, после втори… и още един, а накрая отчаян стон: «Оставете ме, оставете ме! Махнете се, махнете се! Помощ, помощ!»

— Това е мюбарекът! — извика хаджията отгоре.

Исках да отговоря, но не го направих, защото от същата посока долетя изстрел. Особеният кух трясък ми беше познат: беше черногорската пушка на Оско.

— Мечката е при навеса — извиках аз на Халеф с приглушен глас.

— Слизай бързо долу!

— Хамдулиллях! Значи все пак ще я хванем! — ликуваше дребосъкът.

Той скочи долу, падна, стана отново и профуча край мен. Последвах го със същата бързина. Но като направих няколко крачки, почувствах болка в глезена. Изглежда, скокът от скалата бе наранил крака ми. Трябваше да сменя галопа си с бърз тръс. Със здравия крак правех по широки крачки, а с болния стъпвах предпазливо, само на пръсти.

Неописуемо пронизителен вик раздра нощната тишина. Мюбарекът ли беше това или Халеф, който междувременно вече беше стигнал до къщата? Да не би непредпазливият хаджия да беше налетял направо в лапите на мечката? Обхвана ме страх за дребосъка и по цялото ми тяло изби пот. Повече не обръщах внимание на крака си и продължих да тичам нататък възможно най-бързо.

Вече чувах гласовете на Оско и Омар. Отново изтрещя изстрел. За нещастие на пътя ми се изпречи камък. Не го видях, спънах се и се проснах на земята с цялата си дължина. Мечкоубиецът изхвърча от ръцете ми, накъде — не можах да видя. Бързо станах и се огледах наоколо. Пушката не се виждаше. Нямах време да я търся. Втълпил си бях, че хаджията е в опасност, и не можех да губя нито миг повече. Затова хукнах напред и извадих ножа от пояса си. Насочих се към навеса. — Оско, къде е мечката, къде е? — виках аз отдалеч.

— Вън, вън! — отвърна ми той от навеса.

— Халеф беше ли там?

— Да, но пак тръгна след мечката.

Вече бях стигнал до дървената стена. Две дъски от нея бяха изтръгнати.

— Мечката искаше да влезе оттук — извика Оско. — Стрелях по нея.

— Улучи ли я?

— Не знам. Дъските изтрещяха едва след като бях стрелял.

— От коя страна е Халеф?

— Доколкото чуваме, от дясната.

— Стойте вътре и внимавайте! Животното може отново да се върне.

Продължих да тичам в указаната посока. Вратата на къщата беше отворена. Някой стоеше на входа, виждах по сянката, която хвърляше тялото, тъй като вътре горяха борини. Там лежеше човешко тяло. Спънах се в него, но не паднах.

— Стреляй де, стреляй, стреляй! — чувах да викат от стаята два гласа.

Бях само на около десет крачки от вратата и познах кой стоеше там: беше Халеф. Беше вдигнал пушката си и я насочил към стаята. Изстрелът му изтрещя. После той изхвърча навън и падна на земята, сякаш бе изхвърлен от силна ръка. В следващия миг се появи мечката, промъкна се на четири крака през тясната, ниска врата и отново бързо се изправи.

Халеф също беше скочил. Двамата, той и тя, стояха заплашително един срещу друг, на около три крачки разстояние. Хаджията обърна пушката и се приготви за удар с приклада. Тогава той ме позна, защото бях в обсега на светлината.

— Сихди, нямам повече патрони! — извика ми той.

Всичко това ставаше много по-бързо, отколкото може да бъде разказано или прочетено.

— Отскочи назад! Не удряй!

Още докато виках тези думи, блъснах Халеф така, че той залитна далеч встрани. Животното се обърна наполовина към мен, разтвори широко паст и нададе продължителен яростен рев. Като притичах бързо край него, усетих горещия му, вонящ дъх. Направих светкавичен завой — мечката посегна към мен, но удари във въздуха, защото вече не бях пред нея, а от дясната й страна. Като я хванах с лявата си ръка за козината на тила, замахнах силно с дясната и я прободох един-два пъти, забивайки ножа до дръжката между двете ребра в сърдечната област. Всичко това стана толкова бързо, че мецаната получи двете смъртоносни намушквания, преди ревът й да беше стихнал.

Тя се обърна на задните си крака надясно, но лапата й само докосна рамото ми. Разбира се, не бях оставил ножа си в тялото й. С два скока назад се избавих от близостта на ноктите й. Там останах, без да изпускам животното от очи и с вдигната за нов удар ръка, ако се наложеше.

Но мечката не ме последва. Тя стоеше неподвижно с широко отворена, запенена муцуна, насочила към мен малките си, гневно искрящи очички. После те бавно се затвориха и напразно се опитваха отново да се отворят. Тръпка премина през огромното тяло, след това тя се свлече първо върху предните си лапи, които дращеха земята, като се опитваха да се задържат здраво, и накрая, потръпвайки, бавно падна на една страна. От муцуната й се отрони тихо, тътнещо ръмжене. Краката й се опънаха. Мечката беше мъртва.

— Аллах акбар! — извика Халеф, който сякаш беше замръзнал на мястото си. — Аллах е велик, а почти толкова велика е и тази мечка. Мъртва ли е, сихди?

— Мисля, че да. Благодаря на Бога, че всичко завърши така благополучно!

— Слава и чест на Аллах! Ужасно беше!

Той понечи да се приближи към животното.

— Стой! — заповядах му аз. — Още не сме сигурни, че наистина е мъртва. Аз ще проверя.

Приближих се към животното, допрях пистолета си до подутото му око и натиснах спусъка два пъти. То не се помръдна.

— Вече можеш да се приближиш и да я разгледаш. Не е ли доста по-висока от теб?

— Да, дори мисля, че е по-висока и от теб, сихди. Казвам ти, че не треперех, като седях срещу нея с незаредена пушка, но сърцето ми заплашваше да спре.

— Ти и навън ли стреля по нея?

— Да. Тя се махна от навеса и се насочи към вратата на къщата, през която влезе. Не съм я улучил. Другият куршум обаче сигурно се е забил в гърдите й, защото беше само на две крачки от мен, и то изправена. Така че можех да се прицеля добре.

— Разкажи накратко как се случи всичко!

— Ами затичах се към навеса, защото познах пушката на Оско по гърмежа и предположих, че мечката иска да влезе при конете. Още не бях стигнал до навеса, когато встрани чух вик, но това не ме интересуваше. При навеса видях, че две дъски са изкъртени, и от Оско и Омар разбрах, че мечката го е направила. Затова продължих да тичам нататък. На земята лежеше някакво тъмно тяло, а до него стоеше друго по-голямо. Спрях, прицелих се и стрелях. Мечката продължи да тича към вратата на къщата и аз хукнах след нея. Тя влезе вътре и аз я последвах, като отново бързо заредих пушката си. Щом стигнах до вратата, видях, че тя е вътре. Душеше постелята на мюбарека.

— Нищо ли не стори на стареца?

— Него изобщо не го видях, беше изчезнал. Гледах само мечката, а тя мен. Тя моментално се обърна, тръгна срещу мен и се изправи на задните си крака. От страх забравих да стрелям веднага, защото огромният й ръст така ме изненада, че дъхът ми спря. Някой ми извика все пак да гръмна. Не знам къде се намираше този човек, само го чувах, но това ми върна разсъдъка. Тъкмо когато мечката протягаше лапи към мен, стрелях, но тя така ме блъсна, че изхвръкнах през вратата и паднах. Като се изправих отново, тя вече стоеше пред мен. Нямах повече куршуми, а за ножа не се сетих. Реших да се защитавам с приклада. Тогава дойде ти, сихди.

— И то тъкмо навреме!

— Да, защото съм убеден, че пушката ми щеше да се счупи в главата на мечката. После щеше да ме разкъса. О, сихди, дължа ти живота си!

Той хвана ръката ми и я притегли към гърдите си.

— Остави това! И ти би постъпил така, ако ролите ни бяха разменени.

— Да, но много се съмнявам, че щях да успея да убия това огромно животно с нож. Преди си убивал сиви мечки, които са много по-големи и опасни от тази тук, а аз не съм. Този хищник наистина е по-голям от лъв.

— По отношение на теглото, да. Тялото, което лежи там отзад, сигурно е на стария мюбарек. Вероятно е мъртъв. Последният пристъп на треската го е накарал да излезе навън. Учудва ме това, че толкова бързо е рухнал.

— Мечката беше до него. Да не го е убила тя?

— Възможно е. Хайде сега първо да идем при другите. Влязохме в стаята. Светлината, която осветяваше помещението, идваше отгоре. Като погледнах към тавана, видях конакчията и двамата стопани да седят на гредите. Държаха в ръце горящи борини.

— И ти ли идваш, ефенди? — попита Джемал. — Къде е мечката?

— Лежи пред вратата.

— Вай, вай!

Те се спуснаха по вече описаната стълба, поеха си дълбоко въздух, а Юнак каза:

— Виждаш ли, че не бяхме в безопасност? Тя влезе вътре. Какво чудовище! Беше голяма почти колкото вол.

— Нали оръжията ви бяха горе. Защо не стреляхте?

— Да не сме луди! Така щяхме да насочим вниманието й към нас и тя можеше да се качи горе. Мечките се катерят по-добре от човека. Не знаеш ли?

— Знам го. Значи вие не стреляхте, но подканихте моя хаджия да направи това?

— Разбира се! Той нали искаше да убие мечката, ние не сме имали намерение да вършим такава дързост — добави Джемал с лукава физиономия. — Когато той нападна мечката, чудовището не мислеше за нас!

— Много умно, но и много страхливо сте постъпили! Къде е мюбарекът?

— Вън. Обзе го треска и той избяга вън. Ако старецът не беше отворил вратата, мечката нямаше да може да влезе вътре. Къде ли може да е този непредпазлив човек?

— Лежи вън мъртъв. Искаме да запалим отново огъня.

Те ни последваха, но не посмяха да се приближат до хищника. Преди да се осмелят да направят това, искаха да запалят огъня, за да видят дали мечката наистина е мъртва. Халеф отиде да доведе Оско и Омар.

И те също едва намираха думи да изразят учудването си от големината на мечката. От муцуната до опашката мецаната имаше около два метра. Сигурно беше около двеста килограма. Тримата мъже доста трябваше да се напрегнат, за да я довлекат до огъня.

Междувременно аз взех един горящ клон и тръгнах към мюбарека. Халеф ме последва. Старецът не беше умрял от раната си, въпреки че и от нея скоро щеше да свърши. Главата му беше забита във врата, а гърдите му представляваха, така да се каже, каша от месо, кръв и натрошени ребра. Мечката беше счупила тила му, а после разкъсала и гърдите му, след което е била прогонена от изстрела на Халеф.

Безмълвно се върнахме при огъня. Там Халеф разказа какво се беше случило и по какъв начин е била убита мечката.,

Имайки предвид големината на животното, дори Оско и Омар трудно можеха да повярват, че съм се осмелил да нападна мечката с нож. При останалите собствената изгода вземаше надмощие над учудването. Търговецът на въглища опипа мечката и каза:

— Доста е тлъста и ще има много месо. За кожата също биха могли да се вземат хубави пари. Ефенди, чие е животното?

— На този, който го е убил.

— О! Аз не мисля така.

— А как?

— Че принадлежи на мен, защото е убито на моята земя.

— А пък аз предполагам, че всичко наоколо е собственост на падишаха. Ако можеш да ми докажеш, че си откупил тази земя от него, ще ти повярвам, че си неин собственик. Но тогава ще трябва да ми докажеш също, че имаш право и над всичкия дивеч и хищници, които бъдат убити върху твоята територия. Когато мечката дойде, ти се скри. Това е сигурно доказателство, че не си я искал. А ние я преследвахме, следователно е наша.

— Погрешно разсъждаваш, ефенди. Мечката не принадлежи на теб, а на…

— На Хаджи Халеф — прекъснах го аз. — Ако искаш да кажеш това, имаш право. Но ти не можеш да предявяваш никакви претенции. Платих ти дори месото за стръв. Ако от доброта ти оставим част от месото, ще трябва да ни благодариш.

— Какво? — попита Халеф. — Мечката била моя ли? Не, сихди, твоя е. Ти я уби.

— Аз само й нанесох смъртоносния удар. Тя и без нож щеше да си умре, е, наистина, не толкова бързо. Погледни тук! Съвсем близо до двете прободни рани виждаш дупката, която е пробил твоят куршум. Минал е край сърцето и непременно е бил смъртоносен. Затова животното е твоя собственост.

— О, сихди, собственикът изобщо нямаше да е жив, ако не беше дошъл ти, за да го спасиш! Искаш да ми направиш подарък, който не мога да приема.

— Е, тогава ще постъпим по старото ловджийско правило. Ти стреля по животното, следователно кожата е твоя. После аз го намушках, за мен ще бъде месото. Лапите и бутовете ще вземем за нас, а останалото ще получи Юнак, за да не каже, че не сме зачели правото му на собственост.

— Наистина ли, сихди? Кожата ще бъде за мен? Това е най-хубавото нещо от мечката. Как ще се чуди Ханех, най-любимата от всички жени, като ида при нея и й покажа тази победна плячка! А синчето ми, което е наречено на имената на двама ни, Кара Бен Хаджи Халеф, ще спи върху кожата на мечката и ще стане прочут воин, защото тогава силата на мечката ще премине в момчето. Да, да, ще взема кожата. Кой ще я одере?

— Аз. Трябва да вземем мозък, мас и дървесна пепел, за да натрием с тях кожата да остане мека и да не гние. Конят ти ще трябва да носи двоен товар.

Решението ми срещна всеобщо съгласие. Търговецът на въглища донесе едно старо дървено корито, в което трябваше да бъде осолено месото на мечката, а след това да бъде окачено в комина. Този съд съответстваше напълно на притежателя си. Кой знае какво бе държано в него преди това! Но никога не е било мито. Като се залових за работа, Юнак попита какво да прави с мюбарека.

— Трябва да го погребем — каза той. — Нали ще ми помогнете. Трябва да го направим още тази нощ.

— Не е наша работа да копаем гроба. Като негови досегашни врагове нямаме желание да го правим. Имаш ли инструменти?

— Имам чапа и кюрек.[31]

— В такъв случай могат да работят само двама души. Можеш да го направиш заедно с конакчията, а жена ти нека ви помага. Потърси подходящо място! Ние ще присъстваме на погребението. Враждата не бива да продължава и след смъртта.

— Тогава ще го погребем на мястото, където мечката нападна коня. Не искам близо до къщата ми да има гроб.

Той донесе инструментите. Жена му и Джемал се натовариха с дърва и една главня, за да имат осветление по време на работа, и тръгнаха да изкопаят на мъртвеца гроб, който той готвеше за нас.

След като одрахме кожата от мечката, нанизахме една от предните й лапи на клона, който служеше като шиш за печене. Тя беше толкова голяма и тлъста, че и четиримата щяхме да можем предоволно да утолим глада си.

Приятелите ми помогнаха да остържем остатъците от месото от вътрешната страна на кожата, а после хубаво я натъркахме с мозък, меча мас и дървесна пепел, за да можем после така да я навием, че лесно да се завърже зад седлото на коня.

Като свършихме с тази работа, гробарите дойдоха и съобщиха, че ямата е готова. Взеха трупа, а ние ги последвахме.

Моментът, в който се застава до гроба на някой човек, винаги е важно нещо. Дали на него дължим добро или зло, вече няма значение при мисълта, че той застава пред своя съдия, чиято присъда някога ще бъде произнесена и над нас. Тогава омразата изчезва, а отмъщението угасва. Човек мисли само за сериозната дума вечност. Аз поне не изпитвах нищо друго освен състрадание към този враг, умрял от толкова мъчителна смърт, без у него да се появи разкаяние за греховете му. Халеф също каза:

— Да му простим всичко, което ни е причинил и което възнамеряваше да ни направи. Аз съм вярващ привърженик на учението на Пророка, ти си смирен последовател на твоята вяра. Не можем да мразим един мъртвец, а ще му окажем последна почит, като се помолим на гроба му.

На светлината на огъня се виждаха пищни папратови храсти. Нарязахме от тях и покрихме дъното на гроба. Спуснахме мъртвеца и покрихме и него с папратови листа. После Халеф попита:

— Кой ще каже молитвата? Ти ли, сихди?

— Не, аз не съм мохамеданин.

— Е, добре, тогава аз ще се помоля — каза Халеф. — Но преди това, сихди, трябва да кажеш Фатихата, първата сура на Корана, която трябва да предхожда всяко начинание. Искаш ли?

— Да.

— Кажи я тогава! Покойникът е посещавал светите места и е пил от кладенеца на Зем Зем. Може би неговата грешна душа ще намери милост, ако Аллах чуе от твоята уста езика, на който архангел Гавраил е говорил с Пророка.

Застанахме край отворения гроб с обърнати по посока на Мека лица. След като спътниците ми се поклониха три пъти, Халеф каза седемте най-важни качества на Бога, а после аз започнах да декламирам стихове със странна ритмика на наречието на оригинала:

«Ел хамдулилахи, рабюл’аламин.

Ер рахманар рахим,

малике йовмиддин!

Ийякенабюдю, ве иякенестаеин,

ихдина ессратюл мюстаким.

Съратюл’лезине енамтю алейхим,

гайрил магдуби алейхим,

веледдалин!»

Това означаваше: «Хвала и слава на Бога, господаря на света, който повелява в деня на Страшния съд. На теб искаме да служим и на теб се молим да ни водиш по верния път, пътя, по който ще се радваме на милостта ти, а не по пътя, който те гневи, и не по пътя на грешниците!»

После Халеф започна да се моли на висок глас, като вдигна нагоре ръце:

— В името на всемилостивия Бог! Чуйте вие, смъртни, часът на Страшния съд приближава. В този час очите на хората грозно ще се втренчат пред себе си, нито един клепач няма да потрепне, а сърцата ви ще бъдат без кръв. Земята ще тътне и ще се отърсва от бремето си, а хората ще крещят: «Горко ви, какво се случи!» После тя ще оповести мисията си, възложена й от Аллах. Слънцата ще треперят, звездите ще избледнеят, а планините ще се люлеят. Камилата ще забрави рожбите си, а хищниците страхливо ще се скупчват. Морето ще бушува, а небето ще изчезне. Адът ще заври, а раят ще се приближи до земята. Луната ще се разцепи, а хората напразно ще пищят за убежище.

Затова горко ти, горко ти! И още веднъж горко ти и горко ти! Ако не си подготвил душата си да издържиш пред съдията, по-добре щеше да е никога да не се беше раждал! Пъкълът ще те погълне и никога няма да те върне обратно, завинаги.

Но блазе ти, блазе ти! И още веднъж блазе ти! Ако измиеш греховете си във водите на разкаянието и ги оставиш тук, няма защо да се страхуваш, че в този ден адът ще настъпи, защото Аллах ще дойде с ангелите си и ще те въведе в своя рай.

Хаджията се поклони три пъти. Молитвата му свърши. После ние обърнахме главите си наляво и надясно и казахме: «Ес селям алейкюм ве рахметулах! (Нека Божието изцеление и милост са с теб!)»

Оставихме на Джемал и търговеца на въглища да засипят гроба с пръст и се върнахме към къщата, където седнахме край огъня.

Вече можехме да изведем конете от навеса, за да попасат. Мечката не ни застрашаваше. Ние самите също имахме нужда от почивка. Нямахме повече работа, затова сложихме седлата под главите си, за да поспим. Предпазливостта изискваше един от нас да остане на пост. Смяната щеше да се извършва на всеки час. Не можехме да се доверим на онези тримата край гроба.

Най-напред прегледах крака си. Колкото и внимателно и силно да го натисках, не изпитвах болка. Оръжията ни се намираха в непосредствена близост, за да можем, ако се наложи, моментално да си послужим с тях. Затворихме очи.

Но ето че спокойствието ни бе нарушено. Двамата мъже и жената дойдоха да приберат мечката в къщата. Тогава се сетих нещо. Станах и си отрязах едно голямо парче от дебелата тлъстина, която американските ловци наричат Bear-fat[32]. Тримата стояха край мен, без да ме попитат защо я вземам. Тогава забелязах, че на левия крак на търговеца на въглища, който не беше обут, липсваше малкият пръст.

— На левия си крак имаш само четири пръста. Как си изгубил петия? — попитах аз.

— Едно от колелата на тежко натоварената ми кола го прегази. Понеже висеше безжизнено, се наложи да го отрежа. Защо питаш?

— Просто така. Сега забелязах крака ти.

— Ще вземаш ли още от месото, или вече можем да го отнесем?

— Приберете го, ваше е.

Те помъкнаха тежкия товар. Моите спътници бяха наблюдавали какво правя и Халеф се осведоми:

— Защо взе сланината, сихди? Нямаме нужда от нея.

— Може и да ни потрябва. Като идем в Пещерата на съкровищата, вътре ще е тъмно.

— Ти наистина ли ще влезеш в нея?

— Още не знам. Но вероятно ще го направя и тогава с помощта на сланината ще си направя лампа.

— В такъв случай ще ти трябва и фитил. Ей там все още се търкаля парцалът, в който беше увита наденицата. Търговецът на въглища го остави. Можем да завием в него сланината, а после да го използваме за фитил.

— Вземи го. Не искам да се докосвам повече до това нещо.

— А аз трябва, така ли?

— Да, няма защо да се гнусиш, защото това, което беше увито вътре, ти с голямо…

— Замълчи, сихди! — извика той припряно. — Не искам да чуя нищо повече и ще се подчиня на волята ти.

Той стана, уви сланината и я мушна в дисагите си.

Оттук нататък вече никой не ни попречи, но след един час трябваше да ставам, защото жребият за второто дежурство се падна на мен.

В къщата все още светеше. Бях уморен и за да остана буден, ходех напред-назад. Така стигнах до вратата. Видях, че е залостена. През прозореца излизаше лютив дим и миришеше на печено месо. Погледнах вътре. И наистина тримата бяха запалили огън в огнището и печеха мечешко месо, въпреки че вечерта вече бяха изяли доста голямо количество конско. Можех спокойно да ги наблюдавам. Те оживено разговаряха, като си режеха парчета от месото. Не можех да ги разбирам, защото стоях до предния прозорец, а те бяха седнали встрани.

Но точно над тях също имаше прозорец без стъкло. Промъкнах се дотам и се заслушах. Димът излизаше навън. Извадих носната си кърпа, сложих я пред устата и носа си, затворих очи и мушнах главата си в отвора на прозореца. Не можеха да ме видят, защото стената беше дебела, а и прозорецът се намираше над главите им.

— Да, с този негодник трябва да се действа умно и предпазливо — тъкмо казваше Джемал. — Нали чухте, че немецът подозира и мен, и вас, че сме в съюз с нашите приятели. В тези кучи синове се е вселил дяволът. Всичко забелязват. Но това е последната им нощ.

— Наистина ли? — попита търговецът на въглища.

— Да, сигурно е!

— Дано е така! Познавам шурея си, въглищаря. Той не се страхува от ада. Но откакто видях тези мъже, съм разколебан. Те са предпазливи и същевременно смели.

— Ами! Няма да имат полза от това.

— Е, който може да намушка мечка само с нож и да я убие, без самият той да получи някакво нараняване, би могъл да застраши живота и на шурея ми.

— Подобно нещо не бива да се случва. Ще бъдат примамени в клопката с хитрост и ще бъдат убити в нея.

— Но те били неуязвими от куршум!

— Не вярвам! Самият ефенди се изсмя на това. А дори да е така, няма ли други оръжия освен огнестрелните? Впрочем няма да се стигне дотам, да се стреля или мушка. Ще бъдат подмамени в пещерата и ще бъдат запалени събраните в нея дърва. Ще се задушат.

— Да, възможно е шуреят ми да предложи това, но двамата аладжи настояват ефендито да загине от техните ръце, а и Баруд ал Амасат иска да убие този, който се казва Оско. Имат да си отмъщават един на друг. Посъветвах ги да не правят това, но те искат да издебнат мъжете при Дяволската скала и да ги убият с прашки и чакани. За целта взеха и двете ми прашки.

— Глупаци! Тогава непременно ще се стигне до бой.

— О, не! Чужденците изобщо няма да имат време за съпротива, защото ще бъдат нападнати от засада.

— Не бъди толкова сигурен! Доколкото познавам клисурата при Дяволската скала, там изобщо не може да се устрои засада. Приятелите ни ще трябва да се скрият вляво или дясно в храстите, но това не е възможно, защото скалите и от двете страни са толкова стръмни, че човек не може да се изкатери по тях.

— Грешиш, Джемал. Има едно място, наистина е единственото, откъдето може да се стигне догоре. Там отляво се спуска един поток. Човек може да се изкатери по коритото му, ако не се страхува, че може малко да се понамокри.

— Нашите приятели знаят ли го?

— Двамата аладжи познават местността така добре, както и аз.

— И наистина ли ще се изкатерят оттам?

— Разбира се.

— Но нали конете им са с тях?

— Те предварително ще отведат животните си при шурея ми. От споменатото място до него не е далеч. После ще се върнат и ще се изкатерят по стената. Хвърленият отгоре чакан е в състояние да смаже всяка глава, към която е запратен. Познавам мястото добре. Като се изкачиш на петдесет-шейсет крачки, скалата е преодоляна. А като продължиш после още на около сто и петдесет крачки между храстите и дърветата, стигаш до мястото, под което клисурата прави един завой. Застанеш ли горе, никой минаващ отдолу човек не може да ти се измъкне. Ето там ще бъде лобното място на чужденците.

— Шейтан! Това е опасно за мен!

— Защо? — попита Юнак.

— Защото може да улучат и мен.

— Глупости! Аладжите умеят да се целят!

— Не мога да се осланям на това.

— Тогава ще поизостанеш малко назад!

— Ако го направя, със сигурност може да се очаква, че чужденците също ще спрат.

— Тогава язди отпред! Сигурно ще видиш извора, а като забележиш после завоя, трябва само да се престориш, че конят ти се е подплашил. Ще го удариш няколко пъти и той ще препусне напред в галоп. Тогава не може да те улучи нито чакан, нито някой хвърлен камък.

— Да, това е единственото, което мога да направя.

— Впрочем ще помоля съзаклятниците да внимават да не те улучат.

— Ще говориш ли с тях? — осведоми се Джемал.

— Разбира се! Ако не присъствам на подялбата, има опасност да не получа нищо. Сега двойно повече ме е яд, че конят ми е мъртъв. Принуден съм да извървя пътя пеша.

— Сигурно ще закъснееш.

— Не вярвам. Добър бегач съм. Щом се наям, тръгвам веднага. Така ще пристигна там преди вас при положение обаче, че на алемана не му хрумне да тръгне със спътниците си по-рано.

— Ще се погрижа да не го направят — успокои конакчията храбрия си съюзник. — Ще поставя по пътя им толкова препятствия, че няма да могат да се придвижат бързо напред. Ако се наложи, ще объркам пътя. Най-много трябва да се страхуваме от това, че може да станат подозрителни, като видят сутринта, че те няма.

— Сигурно ще се намери някакво убедително обяснение…

В този момент димът нахлу в носа ми и трябваше да извадя главата си и да се отдръпна малко встрани. Като погледнах отново вътре, видях, че Юнак беше станал. С подслушването беше свършено, защото той можеше да ме забележи още при първия поглед през прозореца. Затова се върнах при спътниците си и тихо седнах до тях.

Докато размишлявах над чутото, стигнах до извода, че трябва да потеглим веднага, но го отхвърлих. Не познавахме местността, а Джемал щеше да изпълни обещанието си и да обърка пътя, докато търговецът на въглища стигне до целта си. Затова беше по-добре да останем още. Юнак беше описал опасното място така добре, че нямаше да убегне от вниманието ми. Надявах се да успея да намеря някакъв начин да избягна опасността.

Когато по-късно ме смени Халеф, му разказах какво съм подслушал и решил и той се съгласи с мен.

— И аз ще подслушам, сихди — каза той. — Може би ще чуя нещо важно.

— По-добре се откажи! Чух достатъчно, а ако те хванат, ще имаме неприятности. Не бива да знаят, че някой от нас пази.

Като легнахме да спим, сигурно вече беше станало два часът след полунощ европейско време и следователно бе шест часът, когато ни събуди Омар, който последен беше стоял на пост.

Отидохме до потока, за да се измием, а после се отправихме към къщата. Беше заключена. Като почукахме, жената дойде и отвори.

— Къде е нашият водач? — попитах аз.

— Тук, в стаята. Джемал още спи.

— Тогава ще го събудя.

Мъжът лежеше върху парцалите, от които бе направена постелята на мюбарека, и се преструваше, че спи. Като го блъснах няколко пъти грубо, той се изправи, прозина се, гледаше ме сънливо и попита:

— Ти ли си, ефенди? Защо ме будиш толкова рано?

— Защото трябва да тръгваме.

— Колко е часът?

— Дванайсет.[33]

— Едва? Бихме могли да спим още цял час?

— Бихме могли да спим и цял ден, но няма да го направим.

— Не е необходимо да бързаме толкова.

— Не, но аз обичам да яздя в ранна утрин. Къде е Юнак?

— Не е ли тук?

Джемал се огледа наоколо. Старицата каза:

— Господарят ми замина за Глоговик.

— Откъдето дойдохме ние? Защо не се сбогува с нас?

— Защото не искаше да ви буди.

— Аха. И какво ще прави там?

— Ще купува сол. Трябва ни за саламурата на месото.

Тя посочи към парчетата мечо месо в ъгъла, които представляваха изключително грозна гледка.

— Нямате ли никаква сол вкъщи?

— Толкова много не.

— Поздрави мъжа си от нас, като се върне!

— А какво ще правим със заплащането, ефенди?

— Плащане ли? За какво?

— Нали ви приютихме!

— Но ние спахме на открито. За такова нещо не плащам. Хайде, Джемал, тръгваме!

— Първо трябва да се наям — каза той.

— Яж тогава, но бързо!

Той напали огън и си опече парче мечо месо, което изгълта полусурово. Междувременно оседлахме конете. Бутовете на мечката и останалите три лапи увихме в едно одеяло и Оско завърза този товар върху коня си, зад седлото. Водачът ни вече беше готов и тръгнахме на път.

Жената не искаше да ни пусне, без да сме й платили. Тя крещеше, че искаме да я измамим. Халеф обаче извади камшика и изплющя с него във въздуха толкова близо до лицето й, че тя с вик се скри в къщата и залости вратата след себе си. Ала през прозореца ни изпрати с конско евангелие и дълго чувахме лаещия й глас след нас. Не бяхме за няколко пиастъра, но тези хора възнамеряваха да ни убиват. Истинска лудост беше да плащаме за това, което не бяхме получили.

Трета глава

В дяволската клисура

Като напускахме арената на нощното си приключение, където старият мюбарек бе намерил ужасния си край, беше чудно хубава есенна утрин, свежа и уханна. Яздехме между стръмни склонове, а зад тези планини се издигаха непристъпни масиви, мрачни като страшни великани. След около час път гледката наоколо беше такава, сякаш се движехме през клисурите на Пиренеите.

За открит изглед и дума не можеше да става. Обградени бяхме от тъмна вековна гора. Има няколко вида такива гори. Девствените тропически гори, гъстите, излъчващи миризма на гнилоч литовски гори, величествената, рядка вековна гора на американския Запад, естествените, засадени като от градинар в права линия паркове на Тексас, всички те са много различни една от друга. Тази гора в Шар Даг не можеше да се сравни с нито една от споменатите вековни гори. Тук човек неволно започваше да мисли за отмрели култури, върху които сега смъртта бе хвърлила сянката си.

След около три часа езда теренът започна да се спуска стръмно надолу, и ние трябваше да пресечем изпречилата се на пътя ни широка долина, чийто отсрещен край се издигаше почти отвесно нагоре. Това беше истинска скална стена, привидно непрекъсната, простираща се от север на юг на много часове път. В пукнатините и на издатините здраво бяха вкопчили корени огромни смърчове и ели, а високо горе, върху зъбера на тази стена като черна линия се ширеше тъмна гора. Дъното на долината обаче бе обрасло с прекрасна трева, затова предложих да направим на това място почивка за около четвърт час, та да могат конете ни да се насладят на тази зеленина.

Водачът ни с готовност се съгласи и веднага скочи от коня. Благодарение на този престой се увеличаваше необходимата на търговеца на въглища преднина. Джемал не предполагаше, че спирах повече заради този Юнак, отколкото заради тревата.

Тук имаше един доста голям ручей. По брега му растяха редки храсти. Веднага след като излязохме изпод дърветата от отсамната страна на долината и тя се ширна пред нас, видях една линия, която водеше от мястото, на което се намирахме, напряко през тревата към отсрещния бряг. Тази линия беше следата на търговеца на въглища. Беше ни смятал за много глупави, щом е допуснал, че тази следа няма да събуди подозрението ни.

Водата все още беше дълбока и изпълваше коритото с форма на копаня така, че заплашваше да прелее. Тревата беше мека, затова предполагах, че ще мога да намеря ясен отпечатък до рекичката. Конакчията изобщо не обърна внимание на следите. Той седна, извади стария си чибук, натъпка го с тютюн и го запали.

— Халеф! — попитах аз така високо, че Джемал да чуе, — каква е тая линия, дето минава през тревата?

— Това е следа, сихди — отговори той, горд, че може да блесне с придобитите от мен познания.

— От животно ли е или от човек?

— За да кажа точно, първо трябва да я огледам по-добре. Той тръгна, впил поглед в дирята, и след като измина няколко крачки, каза:

— Сихди, може да е човек, но може и да е животно.

— Така ли? За да установиш подобно нещо, не е необходимо първо подробно да я оглеждаш. Значи може да е бил човек, но не е изключено и да е животно. А защо да не е възможно тук да се е разхождал например дворецът на падишаха?

— Подиграваш ли ми се? Обзалагам се, че и ти не можеш да определиш кой е оставил следата. Ела да видиш!

— За да го разбера, изобщо не е необходимо да идвам. Оттук е минал бос човек.

— Как ще го докажеш?

— Много лесно. Може ли тази диря да бъде отъпкана от четириного създание?

— Не.

— Значи е човек или двукрако животно, или голяма птица. А коя е най-голямата птица, която би могла да мине оттук?

— Ами например лейлек[34].

— Правилно! Но щъркелът върви бавно и съсредоточено. Той високо вдига краката си един след друг и крачи гордо. Би трябвало отделните стъпки ясно да се виждат. Така ли е в този случай?

— Не. Този, който е минал оттук, не е стъпвал внимателно, а е влачил краката си през тревата по права линия.

— Точно така. Следата не се състои от отделни отпечатъци на стъпки, а от непрекъсната двойна линия. Краката на щъркела са дебели колкото един пръст, а тези линии са по-широки от човешка длан. Възможно ли е оттук да е минал щъркел?

— Не, сихди. Явно е бил човек.

— Да продължим! Ти твърдиш, че не си видял отпечатъци от стъпки. Колкото по-стара е дирята, толкова по-изсъхнала трябва да е пречупената и отъпкана трева. Но тук не е увехнала нито една тревичка. Какво следва от това?

— Че следата е съвсем прясна.

— Правилно. Следователно отпечатъците от краката би трябвало добре да си личат. На какво се дължи това, че те все пак не се виждат?

— За съжаление не мога да кажа.

— Кой може да е бил този забързан бос човек? Джемал, живеят ли хора в тази гора?

— Не, никой не живее тук — отвърна той.

— Предполагам, че търговецът на въглища Юнак от недоглеждане е поел в погрешна посока. Но затова няма да стигне до Глоговик, а до Дяволската скала.

— Какво говориш, ефенди! Той не би могъл да допусне такава грешка! Ако не бяхте спали, щяхте да го видите накъде тръгва.

— Хаджи Халеф Омар ми каза, че през нощта един човек е излязъл от къщата и е изчезнал зад нея. Но в коя посока е поел, Халеф не могъл да разбере.

— Сигурно е бил Юнак, защото той тръгна още по тъмно, за да може да се върне вечерта, преди още да е станало много късно.

— Значи все пак в тъмнината се е заблудил и вместо наляво е тръгнал надясно. А може и да го е направил нарочно и тъй като по следата му разбирам, че много е бързал, сигурно е имал желание да съобщи на въглищаря за идването ни възможно най-бързо.

— Странни мисли ти минават през главата, ефенди — каза конакчията смутено. — Какво го засяга Юнак, че ще се отбием при Шарка?

— Това, разбира се, не проумявам и аз.

— Признай, че е невъзможно да е бил той.

— Напротив, аз твърдя, че е той. Дори веднага ще ти го докажа.

— Не е възможно. От следите ли?

— Да.

— Както за свое учудване видях, те биха могли да ти кажат, че оттук е минал човек, но не и кой е бил той.

— Казват ми го, и то много ясно. Стани и ела!

Закрачих към брега на рекичката, а останалите ни последваха. Там, където мъжът бе минал през водата, беше стъпвал бавно и внимателно. Дъното на потока до брега беше меко. Вътре не се виждаха нито пясък, нито камъни. Толкова по-ясно се открояваха в бистрата плитка вода обаче стъпките от краката.

— Погледни тук, Джемал! — казах аз. — Виждаш ли стъпките във водата?

— Да, ефенди. Виждам също, че както ти правилно предположи, човекът е бил бос.

— Сега сравни следите от двата крака. Намираш ли някаква разлика?

Той се наведе, сигурно за да не можем да виждаме лицето му. Разбираше какво щеше да последва.

— Какво виждам! — извика хаджията. — Този човек е имал на левия си крак само четири пръста! Юнак е бил, сихди, и никой друг!

Водачът ни бе овладял смущението си, изправи се и каза:

— Не може ли и някой друг да е изгубил пръста си и да е минал оттук?

— Разбира се — отговорих аз, — но би било много странно. Питам се само какво намерение преследва Юнак, като ни лъже? Ако планира някакво коварство, вместо сол ще получи селитра, може би с добавка от сяра и дървени въглища. Знаеш ли какво означава това?

— Да, но все пак не те разбирам. От тези три неща се прави барут. Това ли имаш предвид?

— Разбира се, а ако в него има и кръгло парче олово, лесно може да стане така, че вместо при Дяволската скала да иде в ада. Дълбока ли е тази река?

— Не. Няма да се наложи конете да плуват. Може да се мине през нея с навити крачоли. Ще тръгваме ли?

— Да, вече изтече повече от четвърт час. Накъде води пътят, след като се мине през реката?

— Виждаш ли тъмната отвесна ивица в скалите отсреща? Там има вход към една тясна клисура. Тя се нарича Дяволската клисура, защото води към Дяволската скала. Натам ще вървим.

— И след колко време ще стигнем до скалата?

— Малко повече от половин час. Ще се чудиш, като видиш какви скални масиви има от двете страни на клисурата. В тази тясна цепнатина човек се чувства като малък червей между високи до небето стени.

— Няма ли друг път на запад?

— Не, само този е.

— Тогава сме принудени да вървим по него. Преди това обаче все пак искам да се опитам да намеря следите на хората, след които яздим.

В тревата такива вече не се забелязваха, защото тя отново се бе изправила за един ден, но в плитката вода може би ще се виждат.

Предположението ми се оказа вярно. Шестте коня бяха прекосили реката малко по-нагоре по течението. Нямаше смисъл да продължавам да търся. Минахме през потока и спряхме пред входа на клисурата. Широка беше, колкото през нея да могат да яздят двама конници един до друг. После разстоянието между скалите се увеличаваше.

Това беше затворен скален масив, огромна, висока повече от сто метра грамада от плутонски камък, в средата на която някоя подземна сила беше прерязала тази цепнатина. Ако човек вдигне поглед нагоре, му се струва, че отвесните стени събират горе краищата си. Изкачването дотам не беше възможно нито отдясно, нито отляво. Скалите бяха голи и само тук-там имаше места, където някой храст или самотно дърво бяха намерили условия за макар и мизерно съществувание.

— Сега вярваш ли, че шейтанът е направил тази пукнатина с юмрук? — попита водачът ни.

— Да, това е адски път. Човек трябва да се свива като малко насекомо, над което се рее гладна птица. Бързо напред!

Дотук Джемал беше яздил сред нас. Но сега се стремеше да излезе начело. За целта той се промуши покрай Халеф и Оско, които яздеха отпред. Това ме накара да предположа, че се приближаваме към мястото, което трябваше да стане съдбоносно за нас. Той искаше да бъде пръв, за да може да осъществи замислената хитрост.

Изведнъж срещу нас се появи бистра рекичка, съвсем плитка и тясна, която течеше встрани от пътя и изчезваше в една дупка в скалите. Същевременно забелязахме, че горе върховете се раздалечаваха. Скалата от лявата ни страна образуваше широко стъпало, обрасло с храсти и дървета, но да се изкачи човек там беше невъзможно. Това стъпало беше високо около шестнайсет метра, а търговецът на въглища бе казал, че за да се стигне до мястото за нападение, трябва да се изкачат петдесет-шейсет крачки в коритото на реката. Явно, че бе имал предвид това скално стъпало.

Още преди да тръгнем, като оседлавахме конете, бях казал на спътниците си как трябва да се държат. Те също забелязаха, че се намираме близо до въпросното място. Тайно ми отправяха въпросителни погледи и аз им потвърдих с кимане на глава.

Малкото планинско поточе тихо ромонеше срещу нас. Скоро обаче чухме силно плискане. Стигнахме до мястото, откъдето от високото се чуваше шумът. Водата беше издълбала процеп в една жила от по-мек камък, в който ромолеше от стъпало на стъпало. Изронените ситни камъчета се бяха натрупали от двете страни и с времето бяха образували пласт, достатъчен за подхранването на растения. По него имаше всякакви треви, които обичаха хладината и водата, а също папрат, на която тази местност, изглежда, беше особено богата. На около две височини на ездач един от тези папратови храсти беше изтръгнат наполовина. Спрях коня си и погледнах нагоре.

— Хайде, идвайте! — подкани ни конакчията, защото и спътниците ми се бяха спрели.

— Почакай малко! — казах аз. — Я се върни! Искам да ти покажа нещо много интересно.

Той се приближи.

— Трябва да слезеш от коня — рекох му и скочих от седлото.

— Защо?

— Така ще можеш да го видиш по-добре.

— Губим си времето!

— Досега не си бързал толкова. Изглежда, това е много тайнствена река.

— Как така? — попита той любопитно, без нищо да подозира. Стоях в подножието на ручеичето и наблюдавах най-долните стъпала. Конакчията скочи от коня и се приближи към мен. Останалите също слязоха.

— Погледни онази папрат горе! Не ти ли прави впечатление, че е отскубната?

— Не! И защо?

— Мисля, че някой се е изкачвал оттук, искал е да се задържи за растението и го е измъкнал от земята.

— Сигурно е от бурята.

— Бурята ли? Тук, където сме почти във вътрешността на земята, никога не е имало буря! Не, бил е човек.

— Нас какво ни засяга това?

— Засяга ни, и то много, защото е наш познат.

— Невъзможно! И кой е той?

— Юнак.

Като казах това, Джемал пребледня.

— Ефенди, какво си се хванал за Юнак? Та той замина за Глоговик!

— Не, той е горе. Тук, долу, където водата се спуска до пътя, се е струпал пясък. Този търговец на въглища е много непредпазлив. Като е заповядал да ни кажат, че отива в Глоговик, не е трябвало да бъде толкова глупав, да докосва с босите си крака този пясък. Нали вече знае, че тази нощ забелязах липсващия му пръст, а тук виждаш отпечатък от крак с четири пръста, както долу при брега на реката. Какво търси там горе?

— Не е той, ефенди! — уверяваше ме изплашено водачът. — Хайде да продължим ездата си!

— Първо искам да се убедя. Ще се изкача горе.

— Господарю, може да паднеш и да си счупиш врата и краката.

— Умея да се катеря добре, а Хаджи Халеф ще ме придружи. Надявам се да се доберем догоре благополучно. Много по-опасно ми изглежда да продължим да яздим нататък.

— Защо?

— Предполагам, че горе има хора; хора с чакани и прашки. Това е.

— Аллах! — извика той изплашено.

— А там пред нас пътят прави завой и…

— Откъде знаеш това? Та той изобщо не се вижда!

— Предполагам. Подобно място е опасно за всеки, който минава отдолу, защото горе може да го издебнат. Затова ще ида да огледам там.

Лицето на Джемал стана пепелявосиво и той запелтечи:

— Наистина не мога да разбера мислите ти!

— Но те лесно биха могли да бъдат обяснени. И за да не ми объркаш сметките, те моля отсега нататък да говориш съвсем тихо.,

— О, ефенди! — възпротиви се той, като страхът му премина в гняв.

— Не си прави труда! Не се страхуваме от теб, защото нямаш оръжие.

С бързо движение извадих пистолета и ножа от пояса на Джемал. Пушката му беше окачена на седлото. Същевременно Оско и Омар го сграбчиха здраво, така че не можеше да помръдне. Той се опита да вика, но се отказа, защото опрях собствения му нож в гърдите и го заплаших:

— Ако кажеш високо само една-единствена дума, ще те намушкам! Няма да ти се случи нищо, ако мълчиш. Знаеш, че не ти вярвам. Ако сега ни се подчиниш, недоверието ни може и да изчезне. Ще те завържем, а Оско и Омар ще те пазят, докато ние с Халеф се върнем. После ще решим какво да правим с теб. Ако се развикаш, те ще те надупчат, но ако се подчиниш, ще си получиш оръжията обратно и ще ни придружаваш, както и преди.

Джемал се опита да протестира, но Оско веднага опря върха на ножа в тялото му. Това го накара да млъкне. Вързаха го и затова се наложи да седне.

— Знаете какво трябва да правите — казах аз на двамата оставащи при него мъже. — Внимавайте конете да стоят кротко. Пътят е толкова тесен, че лесно бихте могли да го отбранявате. Никой не бива да премине оттук против волята ви. А ако се случи нещо непредвидено, при първия от изстрелите ви ще се върнем. Но ако вие ни чуете да стреляме, стойте си тук спокойно, защото няма защо да се опасявате за нас.

Без да обръщам внимание на гневния поглед, който ми хвърли конакчията, тръгнах да се катеря нагоре. Халеф ме следваше. Изкачването беше малко трудно, но не и опасно. Рекичката беше плитка, а издълбаните стъпала бяха достатъчно дълбоки и следваха толкова бързо едно след друго, че човек можеше да се изкачи по тях като по стълбище.

Юнак правилно беше казал. Направихме петдесет-шейсет крачки и се озовахме горе. Скалното стъпало, върху което се намирахме сега, беше широко около стотина крачки. Повърхността му беше разрушена от атмосферните влияния и върху нея постепенно се бе образувал доста дълбок хумусен слой. Там иглолистните и широколистните дървета с храстите между тях бяха толкова близо едно до друго, както само можехме да си пожелаем. Така можехме незабелязано да се прокрадваме.

— А сега? — прошепна Халеф.

— Ще се промъкнем напред. Юнак каза че по това скално стъпало трябва да се върви около сто и петдесет крачки, за да се стигне до завоя. Разбойниците сигурно са се скрили там. Но ние още отсега ще проявяваме възможно най-голяма предпазливост. Ще вървиш непрекъснато зад мен!

— Възможно е някой да стои отпред и да наблюдава приближаването ни.

— В такъв случай наблюдателят ще седи отпред на ръба на скалата. Ако продължим наляво, тоест зад него, той няма да може нито да ни види, нито да ни чуе. Ако все пак някой ни срещне, ще го обезвредим, като по възможност ще избягваме вдигането на шум. За целта съм взел няколко ремъка.

— Знаеш, че и аз винаги нося ремъци в себе си, често се налага бързо да се прибягва до тях.

— Ще използваме пушките си единствено ако срещу нас излязат повече нападатели. Аз ще стрелям само в краен случай, но дори и тогава не бива да убиваме. Един изстрел в крака събаря и най-яростния враг на земята. Хайде да тръгваме!

Промъквахме се напред, като полагахме усилия да докосваме колкото може по-малко клони. Имахме намерение да се придържаме в посока наляво, но не бяхме минали много път, когато вдясно от себе си чухме шум, който ни застави да спрем.

— Какво може да бъде това? — прошепна ми Халеф.

— Някой точи ножа си в камък. Ама че непредпазливост!

— Та той дори и не предполага, че може да ни хрумне да се изкачим на това място. Ще минем ли край него?

— Не. Трябва да разберем кой е човекът. Залегни на земята! Сега се налага само да пълзим.

Лазехме към мястото, откъдето бяхме чули шума, и скоро стигнахме до ръба на скалата. Там седеше на пост шпионинът Суеф и така усърдно точеше ножа си в острия камък, сякаш за тази работа щяха да му платят в сребърни пиастри. Обърнат беше с гръб към нас.

Всъщност трябваше да е обърнат към нас, но той си бе избрал тъкмо това място, от което щеше да ни забележи едва като стигнем почти до него. Разбира се, ако бяхме продължили ездата си само още на няколко крачки, щеше да ни види.

— А сега? — прошепна дребосъкът. — Ще го оставим ли да си седи спокойно?

— О, не! Наоколо е обрасло с мъх. Отскубни една шепа от него! Аз ще сграбча Суеф отзад за тила, така че да отвори уста. Тогава ти бързо му натикай мъха, преди да е успял да извика. Тръгвам напред. Щом стигна на около една човешка дължина до него, можеш да станеш и да се хвърлиш отгоре му.

Запромъквахме се предпазливо напред. Недалеч зад него имаше едно дърво, което ми послужи за прикритие, така че стволът му да е между Суеф и мен. Стигнах до дървото. След две секунди се бях приближил до шпионина. Зад мен се изправи Халеф, готов за скок. Но дребосъкът бе син на пустинята, а не индианец. Той настъпи един сух клон. Клонът изпука и Суеф се обърна с лице към нас.

Никой художник не е в състояние да предаде израза на ням ужас, който се бе изписал по физиономията на шпионина, като ни съзря. Искаше да извика, но нямаше да може да издаде никакъв звук дори и да му бях оставил време за това. Моментално се хвърлих към него и го сграбчих с две ръце за врата. Той размаха ръце и крака и отвори уста, за да си поеме въздух. След миг Халеф се озова до нас и пъхна мъха между зъбите му. Държах го здраво още известно време. Суеф престана да мърда, а като свалих ръцете си от него, беше в безсъзнание.

Вдигнах го и го отнесох между храстите. Беше изпуснал ножа си, а пушката му лежеше до него. Не знаех откъде я беше взел. Халеф донесе оръжията му. Опряхме Суеф седнал до едно дърво и го вързахме за него, така че извитите му назад ръце да обгръщат ствола. После прикрепихме нагънатия на няколко ката пеш на дрехата му върху устата, за да не може да избута с език мъха.

— Така! — кискаше се тихо Халеф. — Добре се погрижихме за него. А какво ще правим по-нататък, сихди?

— Ще продължим пътя си. Слушай!

Долавяше се шум като от стъпки. И наистина чухме, че някой идва. Изглежда, приближаващият се човек отиваше към мястото, където беше седял Суеф.

— Кой може да е? — прошепна ми Халеф. Очите му блестяха от желание за бой.

— Не бързай! — заповядах му аз.

Надникнах между храстите и забелязах Бибар. Огромното му туловище стоеше до дървото, което преди това бях използвал за прикритие. Не можех да видя добре лицето му. Като че ли се учудваше, че не вижда Суеф, и продължи бавно да крачи нататък.

— Внимавай! — прошепнах аз. — След десет-дванайсет крачки и той би могъл да съзре нашите спътници, ако погледне надолу, а той сигурно ще го направи. Да се промъкнем съвсем тихо след него!

Трябваше бързо да се прокрадна зад аладжата и успях да го направя точно навреме. Погледът му се плъзна надолу към пътя. Видя чакащите ни долу трима души и бързо се отдръпна няколко крачки назад, за да не го видят.

Докато се оттегляше, Бибар не се обърна, при което разстоянието между него и мен се скъси толкова, че можех да го хвана. В миг го сграбчих с лявата си ръка за врата, а с десния си юмрук го ударих в слепоочието. Той се свлече, без да издаде никакъв звук. Халеф вече беше застанал до мен.

— И него ли ще вържем? — попита той.

— Да, но не още сега. Помогни ми! Тежък е. Ще занесем великана при шивача и също ще го вържем за някое дърво. — Устата му не беше добре затворена. За да я отворя напълно, си послужих първо с острието, а после и с дръжката на ножа си. Размотахме пояса на зашеметения човек и го използвахме, за да му запушим устата. Понеже Бибар беше много силен, се налагаше да бъде двойно по-здраво вързан, така че ремъците ни свършиха. Ако ни паднеше още някой в ръцете и трябваше да го вържем, не биваше да използвам ласото, защото лесно можех да изгубя скъпоценното въже. Пистолетите и въжето, които бяха затъкнати в пояса на Бибар, сложихме при оръжията на Суеф.

— Останаха още трима — каза Халеф. — Сандар, Манах ал Барша и Баруд ал Амасат.

— Не забравяй и търговеца на въглища, който също е тук.

— Този негодник не го смятам. Какво представляват тези четиримата в сравнение с нас двамата! Хайде открито да излезем срещу тях и да им вземем пушките, сихди!

— Би било прекалено безочливо.

— Защо тогава се изкатерихме тук?

— Не съм имал определен план. Исках да ги проследя. Какво да предприемем, щеше да се разбере след това.

— Е, ето че се разбра. Двама вече са обезвредени. Другите не ни интересуват.

— Мен ме интересуват, и то много. Е, ако бяхме пипнали и Сандар, бързо щяхме да се справим с останалите двама.

— Хм! Де да можеше да дойде!

— Би било по-голям късмет, отколкото бихме могли да се надяваме.

— Или… сихди, хрумна ми една идея! Не можем ли да го примамим?

— По какъв начин?

— Защо Бибар да не го повика?

— Тази идея не е лоша. Разговарял съм с аладжите часове наред и познавам добре гласовете им. Гласът на Бибар е малко дрезгав и мисля, че лесно бих могъл да го наподобя.

— Направи го, сихди!

— Тогава нека идем на някое място, откъдето Сандар трябва да мине, без да ни види.

— Такова място лесно може да се намери, някой храст или дърво.

— Разбира се! Хайде да опитаме!

— Да опитаме ли? Сихди, много обичам да те слушам да говориш по този начин.

Той гореше от ентусиазъм. Дребосъкът можеше да бъде отличен войник. Роден беше за герой.

Продължихме внимателно да крачим напред, докато стигнахме до едно място, където плътно един до друг растяха три храста, така че човек можеше да стой незабелязано зад тях. Промъкнахме се помежду им и аз извиках, но не много високо, като наподобявах гласа на Бибар:

— Сандар! Сандар! Бана гел! (Ела при мен!)

— Шймди гелирим! (Идвам веднага!) — отговори той от мястото, където предполагах, че са скрити мъжете.

Изглежда, хитростта ни щеше да успее. Стоях готов за бой с карабината в ръка. След известно време чух приближаващият се аладжа да пита:

— Нереде син? (Къде си?)

— Бурадаим! (Тук съм!)

Отговорът ми насочи крачките му в желаната от нас посока. Чух го да се приближава направо към храстите, а като погледнах през клоните, вече го виждах. Изпълнен с очакване, като гледаше право напред, той се готвеше да мине край нас, но за съжаление не толкова близо, колкото ми се искаше. Нямаше време нито за колебание, нито за съмнения. Изскочих от храстите.

Сандар ме видя. Ужасът го прикова към мястото му само за секунда, а после той се опита да отскочи назад, но вече беше твърде късно. Ударих го с приклада така, че той се строполи на земята. Той също не носеше със себе си нито пушка, нито чакан, а само пистолети и нож.

— Хамдулиллях! — ликуваше Халеф почти на висок глас. — Успяхме! Колко време ще му трябва, за да дойде в съзнание?

— Нека първо да видим какво му е положението. Ако беше друг човек, такъв удар би могъл да го убие.

Пулсът на аладжата едва се усещаше. Можехме да бъдем сигурни, че няма да се събуди още най-малко четвърт час.

— В такъв случай не е необходимо да му запушваме устата — каза Халеф. — Но все пак ще трябва да го вържем!

— За целта ще използваме платното, служещо на аладжата за пояс. — Вече не беше необходимо да внимаваме толкова много.

Не се промъквахме, а вървяхме право напред, макар и съвсем тихо.

Стигнахме до мястото, където пътят долу правеше споменатия вече завой. Ръбът на скалата горе също следваше тази извивка, от което се получаваше издатина, нещо като бастион, върху който бяха залегнали негодниците. Там имаше само няколко храста. Скрити зад единия храст, седяха Манах ал Барша, Баруд ал Амасат и Юнак. Разговаряха, но не толкова високо, че да можем да ги разбираме, въпреки че бяхме съвсем близо до тях.

Много добре бяха подбрали мястото за намеренията си. Щяха да ни видят, като идваме, и от тази засада всеки сполучливо хвърлен чакан щеше да улучи целта си. На известно разстояние зад тях по посока към нас бяха скупчени на пирамида шест пушки. Значи и Юнак беше донесъл своята. При тях бяха и чаканите на аладжите, както и кожените прашки, които беше домъкнал Юнак. До прашките имаше малка купчинка гладки, тежки речни камъни. Хвърлен от тренирана ръка, такъв камък би могъл да причини дори смърт.

Тримата ни бяха в кърпа вързани. Те седяха на ръба на издатината. Манах ал Барша беше на около три крачки. Ако се опитаха да избягат, трябваше да минат край нас. Да се скача надолу беше истинска лудост. Виждаше се, че са в напрегнато очакване. Погледите им бяха насочени към посоката, откъдето трябваше да дойдем. Най-много говореше Юнак. От движенията му можеше да се направи изводът, че разказва за приключението с мечката. Постояхме, докато чухме някои негови думи, които можахме да разберем:

— Иска ми се всичко да мине така, както сте го намислили. Тези четирима негодници са способни на всичко. Още с идването си се разпореждаха в дома ми като господари. А Джемал после ще ви разкаже как са се отнесли с него. Цяла нощ е бил заключен в мазето с всичките му близки…

— И той се е подчинил? — извика Манах ал Барша. — Не са ли могли да се съпротивляват?

— Вие да не би да сте се защитавали? Препуснали сте по най-бързия начин!

— Заради войниците, които тези чужденци за съжаление бяха довели.

— Както по-късно Джемал разбра, с тях не е имало нито един войник.

— Шейтан! Наистина ли!

— Така е! Измамили са ви с хитрост. Тези хора не само са нахални като ябани кедилер[35], но и са хитри като гелинджиклер[36]. Внимавайте да не надушат и сегашната клопка! Отвратителният ефенди подозира конакчията, а също и мен. Много се бавят. Би трябвало вече да са тук. Надявам се да не са се сетили, че ги чакате на това място.

— Не биха могли. Сигурно ще дойдат, а тогава с тях ще е свършено. Аладжите се заклеха жив да нарежат алемана на парчета. Баруд ще се заеме с черногореца Оско, а в моите ръце ще падне малката отровна жаба, хаджията. Много е сръчен с камшика, но сега ще види на какво се казва бой. Няма да го докоснат нито куршум, нито нож, ще умре от камшик. И изобщо никой от тях няма да бъде убит веднага. Аладжите няма да се целят по главите им, а и аз само ще зашеметя хаджията. Не искам да се лиша от блаженото удоволствие да го пребия от бой. Но защо се бавят толкова? Вече нямам търпение.

Много ми се искаше да ги послушам какво ще кажат още и се надявах, че ще говорят за Каранирван хан. Но хаджията не можеше да издържи повече. Това, че Манах ал Барша толкова копнееше да го пребие до смърт с камшика, го разгневи. Той изведнъж се приближи плътно до враговете и извика:

— Е хайде, ето ме, макар че изобщо не ме очакваш! Появата му предизвика у тях необикновен ужас. Юнак изкрещя и отбранително протегна ръце напред, сякаш бе видял призрак. Баруд ал Амасат скочи и втренчено се вгледа в хаджията като отнесен. Манах ал Барша също отхвръкна нагоре като пружина, но се съвзе много по-бързо от останалите. Чертите на лицето му бяха разкривени от гняв.

— Кучи син! — изръмжа той. — Тук си значи? Но този път няма да успеете! Ти си мой! Сега те хванах!

Манах понечи да измъкне пистолета от пояса си, но петлето или спусъка явно се бе заклещило някъде. Той не можа да извади оръжието толкова бързо, колкото искаше. А в следващия миг Халеф вече беше върху него и му заповяда:

— Махни ръката от пояса си, иначе ще те застрелям!

— Ще застреляш един от нас! — инатеше се Баруд ал Амасат. — Но само един! Вторият ще улучи теб!

Той извади ножа си. Тогава аз бавно излязох напред, без да казвам нито дума. Държах готовата за стрелба пушка, насочена към говорещия.

— Ефендито! И той е тук! — изкрещя Баруд.

Той отпусна ръката, с която държеше ножа, и от страх отскочи встрани. При това налетя на Манах ал Барша, и то толкова силно, че от сблъсъка той се озова на ръба на скалата. Манах размаха ръце във въздуха, вдигна единия си крак, за да се задържи, но от това окончателно изгуби равновесие.

— Аллах, Аллах, Ал…! — изрева той и изчезна от ръба на издатината. Чу се как главата му се удря долу.

Никой не посмя да се обади, аз също мълчах. Мигът беше ужасяващ. От такава височина! Тялото сигурно се беше пръснало!

— Аллах така отсъди! — извика накрая Халеф, чието лице бе мъртвешки бледо. — А ти, Баруд ал Амасат, си палачът, който го изпрати в бездната. Хвърли ножа, иначе ще излетиш след него!

— Не, няма да го хвърля! Стреляй! Но въпреки това ще опиташ острието му! — изскърца със зъби Баруд. Той приклекна за скок и замахна с ножа. Това беше достатъчно основание за Халеф, за да стреля. Но той не го направи, отскочи назад, обърна пушката си и посрещна противника си с удар на приклада, който просна Баруд на земята. Арменецът беше обезоръжен и вързан със собствения му пояс.

Сега оставаше да се справим само с търговеца на въглища. Храбрецът продължаваше да седи, без да мърда. Дали появата на Халеф го беше стреснала толкова много, или това, което се случи, бе удесеторило страха му. Той протегна ръце към мен и замоли:

— Пощади ме, ефенди! Нищо не съм ви сторил. Знаеш, че съм ваш приятел!

— Ти, наш приятел? Откъде бих могъл да знам?

— Нали ме познаваш!

— Откъде?

— Нали тази нощ бяхте отседнали при мен. Аз съм Юнак, търговецът на въглища.

— Не вярвам. Наистина много приличаш на него, особено що се отнася до чистотата ти. Мръсен си толкова, колкото и той, но не си ти самият.

— Аз съм, ефенди! Не виждаш ли? А ако не вярваш, попитай Хаджи Халеф!

— Не е необходимо да го питам. Очите му не са по-добри от моите.

Търговецът на въглища не би могъл да бъде тук, защото е заминал за Глоговик да купи сол.

— Не е вярно, ефенди!

— Жена му ни го каза, а на нея вярвам повече, отколкото на теб. Ако наистина беше Юнак, мисля, че щях да съм ти задължен и наистина щях да се отнеса с теб много по-снизходително, отколкото с всеки друг. Но тъй като се оказа, че не би могъл да бъдеш този човек, трябва да очакваш същата строгост като чистите си приятелчета, които искаха да ни убият и затова проиграха живота си. Така че ще трябва да увиснеш на това хубаво дърво заедно с тях.

Това го накара да стане. Той скочи и обладан от страх, извика:

— Не е така, ефенди, изобщо не е така. Аз наистина съм Юнак. Ще ти разкажа всичко, което се случи в къщата ми, и какво сме говорили. Не можеш да обесиш човека, който ви е приел така любезно при себе си!

— А за любезно посрещане изобщо не би могло да се говори. Но ако наистина си Юнак, кажи, как стана така, че се озова тук, а не си в Глоговик?

— Аз… аз… исках да взема сол оттук!

— Ах! А защо нареди да ни излъжат, че тръгваш в друга посока?

— Понеже… понеже… — пелтечеше той — по пътя ми хрумна да дойда тук.

— Не лъжи отново! Дошъл си, за да си вземеш дела от плячката. Затова съжаляваше, че конят ти е мъртъв и трябва да ходиш пеша.

— Ефенди, това сигурно го е казал конакчията! Джемал сигурно ни е измамил и ти е разказал всичко.

— Я виж какво признание ми правиш с въпроса си! Знам всичко. Трябваше да бъда нападнат на това място, въпреки че ти ги съветваше обратното. Затова си донесъл на враговете ни тези прашки. В случай, че това нападение излезе неуспешно, трябва да бъдем подмамени в Пещерата на съкровищата и да ни убият в нея.

Юнак наведе глава. Вероятно предполагаше, че знам всичко това от конакчията. Нямах намерение да го убеждавам в противното.

— Е, говори! — продължих аз. — Само от теб зависи дали ще те смятам за толкова лош, колкото останалите. Сега съдбата ти е в твоите собствени ръце.

След дълга пауза на размишление той призна:

— Не бива да мислиш, че планът за убиването ви е излязъл от мен. Тези хора отдавна го бяха намислили.

— Знам. Но от престъпна жажда за печалба ти взе участие в него. Това не можеш да отречеш.

— Може би Джемал ме е представил за по-лош, отколкото съм.

— Не правя преценките си по мнението на други хора. Имам очи и уши. А те ми казват, че наистина ти не си инициаторът на този план, но че си част от тази сган. Впрочем нямам време да се занимавам повече с теб. Хвърли ножа си! Хаджията ще те върже!

— О, не, не! — развика се Юнак изплашено. — Ще направя всичко, каквото поискаш, само не ме обесвай!

— Не знам какво би могъл да направиш за мен. Нямам полза да те оставям жив!

Студеният тон, с който казах тези думи, увеличи още повече страха му и щом Халеф измъкна ножа от парцаливия му пояс, той извика:

— Мога да ви бъда от полза, ефенди, мога!

— Как?

Търговецът на въглища се загледа замислено в земята. По лицето му се четеше борбата между страха и лукавството. Ако наистина искаше да ни бъде от полза, трябваше да стане предател спрямо шурея си, въглищаря. Може би обмисляше някаква лъжа, която щеше да го освободи от сегашното му затруднено положение. След известно време той вдигна очи към мен с доверчив поглед и каза:

— Нямаш представа каква опасност грози живота ти, ефенди. Това, което те очакваше тук, е нищожно в сравнение с това, което ти предстои.

— Какво имаш предвид?

— Наистина ли ще ми подариш живота, ако ти кажа?

— Да. Само не мисли, че можеш да ми кажеш нещо ново.

— О, напротив! Убеден съм, че нямаш представа от опасността, която те заплашва. Нали искаше да намериш Жълтоликия?

Кимнах утвърдително с глава.

— Ти си неговият най-зъл враг. Мюбарекът изпрати при него бърз куриер да го предупреди за теб. Той съобщаваше на Жълтоликия също, че го преследвате и че ще ви подмами след себе си, докато паднете в ръцете му. Останалите обаче, които вие победихте тук, искаха да вземат това, което им се полага. Направиха ви тази засада, от която се измъкнахте благополучно. Но Жълтоликия е на път за насам. Сигурно вече е наблизо и с вас ще бъде свършено, ако аз и шуреят ми не ви спасим.

— Но Шарка също иска да ме убие!

— Разбира се, защото е привърженик на Жълтоликия. Но като му кажа, че сте пощадили живота ми, въпреки че съм бил в ръцете ви, враждебността му ще се превърне в приятелство и той ще направи всичко, за да ви спаси. Аз самият ще ви преведа по един път през планината, та наистина да избегнете опасността.

Престорих се, че му вярвам и попитах:

— Познаваш ли Жълтоликия?

— Разбира се, той често е идвал при мен.

— И къде живее?

— В Ороси. Предводител е на миридитите и притежава огромна власт.

— В Ороси ли? Казаха ми, че живеел в Каранирван хан. Юнак се стресна, като назовах това име, но после се засмя и поклати глава:

— Казали са ти го, за да те объркат.

— Но място с такова име има, нали?

— Не знам подобно нещо, а съм много добре осведомен за околностите. Повярвай ми, защото ти мисля доброто и съм откровен с теб.

— Наистина ли? Е, тогава ще видим. Колко път има оттук до шурея ти?

— Само четвърт час езда. Стига се до една голяма, кръгла долина, наречена Долина на развалините. Като се обърнеш надясно от вливането на пътя в нея, скоро ще видиш дима, който се издига от въглищарските клади на Шарка.

— И ти ще ни заведеш при него?

— Да, и от него ще научиш много повече неща, отколкото аз бих могъл да ти кажа. Животът ви зависи от това, дали ще ми повярвате. Е, прави каквото искаш!

Халеф хапеше долната си устна. Той едва удържаше гнева си, че този човек ни смяташе за толкова лекомислени. Аз обаче направих любезна физиономия, махнах доверчиво на негодника и отговорих:

— Много вероятно е да казваш истината. Да проверя ли още веднъж дали намеренията ти са почтени?

— Провери, ефенди! — извика търговецът на въглища зарадван. — Ще видиш, че не те мамя.

— Е, добре, подарявам ти живота. Но все пак ще трябва да те вържем за известно време.

— Защо?

— Защото останалите не бива да разберат, че си преминал на наша страна. Трябва да изглежда така, сякаш и ти ще споделиш съдбата им.

— Но нали ми даваш думата си, че отново ще ме развържете?

— Обещавам ти, че скоро отново ще бъдеш свободен и няма защо ни най-малко да се страхуваш от нас.

— Завържете ме тогава!

Той протегна ръцете си напред. Халеф разпаса пояса му и върза с него ръцете на гърба му.

— Сега стой при тези двамата тук — казах аз на хаджията. — Отивам да доведа нашите приятели.

Баруд ал Амасат все още беше в безсъзнание. Ударът на Халеф се беше оказал много силен.

Върнах се по пътя, по който бяхме дошли. Нямаше причина да проверявам още веднъж околностите тук горе.

Подходът ми към Юнак не даде желания резултат. Исках да науча нещо по-определено за Жълтоликия и Каранирван хан. Наистина можех да опитам да изтръгна някакво признание от него с камшика, но нямах желание да използвам това средство и се надявах да постигна целта си и без него.

Потърсих Сандар. Той все още лежеше неподвижно! Пулсът му беше станал по-силен. Сигурно скоро щеше да се съвземе. После се отправих към мястото, където бяха вързани Бибар и Суеф. И двамата бяха в съзнание. Като ме видя, аладжата се задъха от гняв, гледаше ме втренчено с кръвясалите си очи и напрегна сили да се освободи от ремъците.

— Не се мъчи! — казах му аз. — Не можете да избегнете съдбата си. Смешно е, че хора като вас, които нямат мозък в главите си, си въобразяват, че могат да хванат един франкски ефенди. Доказах ви, че замислите ви винаги са само момчешки лудории. Вярвах, че най-сетне ще разберете колко сте глупави, но снизходителността ми беше напразна. Търпението ни вече се изчерпа и вие ще получите онова, което заслужавате, смърт. Друго не сте искали.

Знаех, че нищо не може да обиди така дълбоко аладжата, колкото да го нарека глупак. Впрочем малко страх от смъртта нямаше да му навреди. После се приближих до ръба на скалата, откъдето можех да виждам спътниците си. Оско ме забеляза и извика:

— Ти ли си, ефенди? Слава на Аллаха! Значи всичко е наред!

— Да. Развържи конакчията, за да може да се изкатери горе. Изкачвай се след него и донеси всички ремъци и въжета, които имате при вас. Нека Омар остане при конете.

След малко двамата дойдоха горе с конакчията начело. Посрещнах го с насочен към него револвер.

— Предупреждавам те да не правиш нито една крачка без мое разрешение. Ще ми се подчиняваш незабавно за всичко, иначе ще те застрелям.

— Защо, ефенди? — попита той изплашено. — Наистина не съм ти враг. Нищо не знам и долу стоях съвсем кротко.

— Не говори прекалено много! Още в Треска конак знаех с кого си имам работа. Не успя да ме заблудиш нито за миг. Играта вече свърши. Напред!

Тръгнахме към издатината на скалата, където Халеф пазеше двамата пленници. Баруд ал Амасат беше дошъл в съзнание. Щом Джемал видя двамата, изплашено извика.

— Е, Юнак ли е това или не? — попитах го аз.

— Аллах! Той е! — отвърна конакчията. — Как е стигнал дотук?

— Точно както и ти. Изкачил се е от онова място там. Вземи Баруд ал Амасат и го носи! Краката на Юнак не са вързани и той ще може да върви след нас. Напред!

Негодниците трябваше да ни последват до Бибар и Суеф. Погледите, които си размениха, бяха повече от пронизващи, но никой не каза дума.

Оско беше донесъл няколко въжета. Освен това съблякохме кафтана на Баруд ал Амасат и го нарязахме с ножа на дълги ивици, които усукахме на въжета, за да вържем с тях Баруд и Юнак. После се отправихме към Сандар, който, изглежда, току-що бе отворил очи. Дишаше тежко като диво животно и се бореше с въжетата си.

— Стой кротко, скъпи! — засмя се Халеф. — Когото хванем веднъж, държим го здраво.

И този аладжа беше отнесен там, където се намираха останалите. Дърветата растяха нагъсто едно до друго и пленниците бяха привързани към стволовете им така, че да не могат да се освободят. Накрая дойде ред и на конакчията, който дотогава не беше вързан, за да може да носи другите.

Отпушихме устите на победените мъже, за да могат да говорят, но те предпочитаха да мълчат. Видях, че лицето на Халеф прие тържествено изражение, за да им държи конско евангелие, но го изпреварих с разпореждането да донесе всички оръжия на пленниците. Събрани заедно, представляваха представителна колекция.

— Тези оръжия трябваше да бъдат използвани, за да бъдем убити — казах аз. — Сега по право те са наша плячка, с която можем да се разпореждаме, както искаме. Ще ги унищожим. Счупете дръжките на пушките и пистолетите, а с чаканите изкривете цевите!

Никой не изяви по-голяма готовност за това от Халеф. Ножовете също бяха счупени, а накрая аз с моята хайдушка брадва направих чаканите на аладжите неизползваеми. Физиономиите, с които досегашните притежатели на оръжията наблюдаваха унищожаването им, бяха неописуеми. Но мъжете продължаваха да мълчат, само Юнак се развика, когато счупиха неговата пушка:

— Спрете! Тя е моя!

— Вече не е — отвърна Халеф.

— Но нали аз съм ваш приятел!

— И то най-добрият, когото имаме. Не се тревожи! Ефендито ще спази обещанието, което ти даде.

После хаджията се обърна към останалите с такава физиономия, която ме наведе на предположението, че има намерение да държи някоя от прочутите си речи. Дадох му знак с ръка да ме последва и се отдалечих от полезрението на пленниците.

— Защо да не им поговоря, сихди? — попита той.

— Защото няма смисъл. Ако тръгнем, без да кажем нито дума, ще ги е страх много повече, отколкото, ако им държим големи речи.

— Ах, така ли? Тръгваме ли?

— И няма да се връщаме.

— Аллах! Това е страхотно! Защо да не си направя удоволствието да им кажа за какви ги смятам?

— Те вече го знаят.

— Ще останат тук да умрат от глад ли? Те няма да могат да се освободят сами. Освен това ти обеща на Юнак да го развържеш! Няма ли да удържиш на думата си?

— Напротив! Не се тревожи! Въглищарят знае много добре къде се намират и скоро ще се помъчи да ги избави от това положение.

— При него ли ще идем?

— Да. Хайде идвай!

— Само още миг, сихди! Нека поне една дума да им кажа, иначе ще умра.

Той бързо се върна при пленниците, а аз го последвах, за да му попреча да прави глупости. Той застана пред тях, изпъчи гърди и каза:

— От името на ефендито и от мое име ви предупреждавам, че преди да ви хванем и вържем, заровихме под тези дървета три оки барут. Сложили сме и фитил и като решим по-късно, ще го запалим отдалеч, без вие да можете да ни видите. Тогава парчетата ви ще се разлетят на всички страни и никой няма да е по-щастлив от мен, прочутия Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах!

След като от тези думи му олекна на душата, той се върна и попита:

— Не беше ли хубаво, сихди? Какъв страх ще ги гони сега тези чудовища, като мислят, че седят върху барутна мина, която всеки момент може да избухне.

— Опитът ти да изплашиш тези мъже не беше особено умен. Нека вярват или не, че си им казал истината, но неизвестността, в която се намират, е вече достатъчно наказание за тях.

— Убеден съм, че ще повярват.

— Ако искахме да убиваме хората на Жълтоликия, можехме да минем по-евтино, отколкото с прахосването на такова количество барут, каквото по тези места трудно може да се намери. За съжаление са, ако повярват, че носим със себе си три оки барут.

Слязохме долу при Омар, който пазеше конете. Свалих седлото и юздите от жребеца на конакчията, хвърлих ги на земята и подгоних животното в посоката, от която бяхме дошли. Нямах намерение да вземам този кон. Трябваше да го оставя да се оправя сам, но беше по-добре, ако по него няма нищо. Иначе юздите му или някое от стремената можеха да станат причина да се заплете в гората и да умре.

Яхнахме нашите коне и скоро стигнахме до мястото, където лежеше Манах ал Барша. Размазаното му тяло представляваше ужасяваща гледка. Не слязохме от седлата, защото нямаше смисъл да оглеждаме трупа. Конете ни и бездруго нямаше да искат да се приближат.

— Каква сурова присъда — каза Халеф, извръщайки лице встрани. — Ръката на Аллах достига всички безбожници, някои по-рано, други по-късно, но те не искат да влязат в правия път. Да се махаме от това ужасно място!

Той бързо подкара коня си напред, а ние мълчаливо го последвахме.

Скалните стени на клисурата ставаха все по-високи и силно се сближаваха като в началото. В това имаше нещо неописуемо потискащо. Тази каменна грамада с право носеше името Дяволска скала.

След като бяхме яздили около четвърт час, клисурата се отваряше към една кръгла, широка долина, при вида на която неволно спрях жребеца си. Тя приличаше на дълбока паница, по чийто диаметър можеше да се мине за около един час. Но каква беше гледката вътре!

Скалистите й стени се издигаха почти отвесно нагоре. Там, където някакви растения бяха успели да пуснат корени, имаше вековни, тъмни иглолистни гори, на чийто мрак ярко контрастираше зеленината на огромни широколистни масиви. На юг и запад, изглежда, долината имаше доста по-широк изход. Дъното й почти изцяло беше покрито със скални отломъци, размерите на които бяха от многоетажен палат до камъни, големи колкото юмрук. Над тези скали се ширеше блестяща покривка от всякакви виещи се растения, а празното пространство между тях се заемаше от пищни храсти, така че преминаването през това място изглеждаше немислимо.

Дали скалите не са били разтърсени от някое земетресение, или тук е имало подземно езеро, чийто каменен свод изведнъж се е пръснал? Долината изглеждаше така, сякаш някога я е покривал купол, който дяволът е разбил с юмрук.

От мястото, където бяхме спрели, надясно покрай склона на долината имаше следи. Тръгнахме по тях. Това беше посоката, за която бе говорил Юнак. Напразно дълго се взирах да видя въглищарски клади, каквито той казваше, че имало тук. Най-сетне на светлината на слънцето забелязах, че въздухът над храстите трепка. Това беше белег, че наблизо има огньове, от които не се вдига дим.

— Там трябва да е жилището на въглищаря Шарка — казах аз. — Няма и пет минути до него. Най-добре е първо да направя оглед. Влезте с конете в храстите и ме чакайте!

Поверих коня и пушките си на Халеф и продължих нататък пеша. След известно време стигнах до едно празно място, почерняло от въглищен прах. В средата му стоеше изградена от груби камъни къщичка, а наоколо забелязах горящи въглищарски клади или следи от такива.

Една от тези конусовидни купчини, най-голямата от всички, беше вдясно от мен, до края на просеката и съвсем близо до скалите на издигащата се отвесно нагоре стена на долината. Това ме учуди. Тази клада ми се стори още по-странна, като вдигнах поглед нагоре и над гъстите върхове на иглолистните дървета видях да се издига могъщата корона на огромен дъб. Огледах се наоколо, но не открих друго такова дърво. Дали това не беше високият дъб, през вътрешността на който минаваше тайният път към пещерата? В такъв случай много възможно беше намиращата се зад него отвесна клада да е свързана по някакъв начин с тази пещера.

В близост имаше каменна пейка, обрасла с мъх, на която седяха двама мъже, пушеха и както изглеждаше, оживено разговаряха. Единият от мъжете беше облечен в градски дрехи. Костюмът му не беше за тази обстановка. По набитата фигура на мръсния и бедно облечен човек личеше, че това или е въглищарят, или някой от помощниците му. Какво искаше почти аристократично облеченият мъж от изцапания със сажди въглищар? Разговаряха като хора, които си имат взаимно доверие. От другата страна на въглищарската клада чакаше един оседлан кон и хрупкаше листа от храстите. Храстите, при които стоях, стигаха чак до кладата и продължаваха нататък, като опираха и в пейката. Над нея хвърляха сянка клоните на отдавна прецъфтяла жълта акация. Дали да не се опитам тайно да се промъкна зад пейката? Като че ли не беше толкова трудно. Може би щях да чуя нещо важно.

Затова се дръпнах няколко крачки назад и се запромъквах в храстите по посока на пейката. Това, разбира се, не беше толкова лесно, колкото си мислех. Храстите растяха много близо един до друг и за да не ме издаде движението на клоните им, често се налагаше да пълзя по земята.

Като стигнах до скалите, за моя изненада забелязах една доста добре утъпкана пътека, която, изглежда, се спускаше от хълма. Дали този път не водеше към дъба? Тръгнах по него в противоположната посока и скоро се озовах пред въглищарската клада, където долната й част така плътно се допираше до скалата, че изглеждаше като сраснала с нея. Пътеката най-неочаквано свършваше в подножието на кладата. Това ме накара да се замисля.

Кладата беше пред мен, скалата от дясната ми страна, а гласовете на двамата мъже чувах отляво. Пейката беше отделена от пътя, от скалата и моето място с малък храсталак. Легнах на земята и се промъкнах между стеблата, докато стигнах до акацията.

Бях толкова близо до пейката, че почти я докосвах с ръка, но не можеха да ме видят, защото листата образуваха плътна завеса. В момента тъкмо говореше гражданинът. Изразяваше се кратко и ясно. Като се настаних, го чух да казва:

— Това е странна история. Един алеман да преследва мюбарека, аладжите и придружителите им. Не ги изпуска от очи и не им дава покой ни денем, ни нощем. Защо?

— Не знам — отвърна въглищарят.

— И сега го причакват в клисурата ли? Той наистина ли ще дойде? Ще успеят ли?

— На всяка цена. Враговете няма да могат да минат, без да бъдат убити. Юнак, който донесе вестта, че ще дойдат, се е присъединил към останалите. С Джемал стават общо седем души срещу четирима, които освен това нищо не подозират.

— След всичко, което ми разказа за четиримата, мисля, че не са за подценяване. Ами ако при първия признак за нападение обърнат конете си и избягат?

— Още първият признак на нападение ще е смъртта им. Аладжите никога не пропускат целта си, като хвърлят чакани. А да избягат на чужденците изобщо няма да им хрумне, защото са прекалено смели.

— Е, дано успеят! И на мен ми се иска. А ако конят на този немец наистина е такова великолепно животно, както казваш, тогава Жълтоликия ще плати хубав бакшиш и за него. Добре е, че точно сега се случи да съм тук. Така ще мога веднага да взема коня и да го отведа в Ругова.

От радост едва не се издадох, като чух името на мястото. Направих неволно движение и листата прошумоляха. Но за щастие двамата мъже не обърнаха внимание на това. Значи Жълтоликия живееше в Ругова! Но беше ли в такъв случай той търговецът на коне Кара Нирван? Веднага получих отговор на въпроса си, защото човекът добави:

— Може да ни потрябват такива коне, защото Кара Нирван е решил да организира нападение през сръбската граница и за целта събира храбри мъже край Прищина, които трябва да притежават добри ездитни животни. Той самият ще ги предвожда и един такъв великолепен жребец ще му е добре дошъл.

— Нападение с толкова хора? Не е ли опасно?

— Не е чак толкова, колкото изглежда. Сега навсякъде ври. Вече никой не говори за разбойници, а само за патриоти. Хората от занаята нахлупиха тюрбана на политиката. Който иска да отнеме собствеността на другите, се прави, че иска да направи народа си свободен и независим. Но аз не съм дошъл, за да говоря с теб за тези неща, а да ти предам поръчение на Жълтоликия. Свободна ли е сега пещерата?

— Да.

— А в близко време очакваш ли някой обитател на тайния затвор?

— Не. Всъщност имах намерение да подмамя в нея алемана с тримата му спътници, но това вече не е необходимо, защото ще ги убият при Дяволската скала. Но дори и да се наложеше да го направим, за два часа щяхме да свършим. Щях да запаля кладата зад нас. Димът щеше да влезе в пещерата и щеше да ги задуши.

— Но димът сигурно остава вътре дълго, така че никой не може да влиза в продължение на няколко дни?

— О, не. Той излиза през кухия дъб. Като отворя вратата тук долу, се получава такава тяга, че след няколко часа не може да се забележи и следа от дим.

— Великолепно е измислено! Значи сега пещерата не ти трябва?

— Не.

— Това ще е добре дошло за Жълтоликия. Хванахме един чужденец, който трябва да бъде подслонен тук, за да му вземем откуп.

— Пак ли? Нямате ли място в караула?

— Не. Сега е там заедно с другия, за когото знаеш, има и един търговец от Скутари, който падна в ръцете ни благодарение на Хамд ал Амасат. Семейството му ще плати, така че от него ще получим цяло състояние. Хамд ал Амасат е познавал семейството от по-рано и прояви истинско майсторство, за да се докопа до този търговец.

Това, което чух, беше безценно. Тук, до старата клада, узнах всичко, до което досега напразно се бях домогвал! Значи Жълтоликия наистина беше онзи персийски търговец на коне Кара Нирван и живееше в Ругова. Там имаше караул, тоест стара наблюдателна кула, в която се намираше в плен някакъв търговец от Скутари, явно Галингре, за да му бъде отнето цялото състояние. Роднините му трябваше да платят, подмамени с дяволска хитрост. Запланувано беше и нападение в Сърбия, при което Жълтоликия трябваше да язди моя Рих! За щастие жребецът все още беше мой и не изпитвах никакво желание да позволявам да ми го отнемат или убият.

Размишленията ми спряха дотук, защото чух една новина, която погълна цялото ми внимание. А именно, въглищарят попита:

— Заслужава ли си да бъде настаняван тук човекът, когото искате да ми изпратите?

— Разбира се. Изглежда, е необикновено богат.

— Каза, че бил чужденец. В такъв случай не живее тук, в страната на арнаутите?

— Не, ингилиз е.

— Да, разбира се, те обикновено са богати. Хванали ли сте го вече?

— Още не, но ингилизинът ни е сигурен. Живее в хана на Ругова и, изглежда, чака там някого, който обаче няма да дойде. Пристигна с коне под наем и прислуга. Има дори и Драгоман[37], на когото плаща дневно по трийсет пиастъра и дневните му разноски. Този човек е с много смешна външност. Страшно дълъг и сух е, пред очите си носи две сини стъкла, устата му е като кьопек балагъ[38] и нос, за който всеки опит за описание ще е подигравка. Необикновено дълъг е, като хъяр[39], а освен това, изглежда, наскоро е имал халеб чибани[40]. Живее като султан и никой не е в състояние да му приготви ястията достатъчно добре. Като отвори кесията си, вътре блестят само жълтици. Въпреки това се облича като палячо от театъра на сенките. Костюмът му е изцяло сив, а на главата си носи сива шапка, която е висока като минарето на Омаядската джамия в Дамаск.

Като чух това, сякаш някой ме удари през лицето. Това описание съответстваше съвсем точно на английския ми приятел Дейвид Линдси, с когото неотдавна се бях разделил в Константинопол и който ми беше казал, че след няколко месеца ще е в Старата Англия.

Всичко съответстваше точно: костюмът, богатството, сините очила, широката уста, огромният нос. Само той беше! Преценявах наум дали би било възможно сега той да се намира в страната на скипетарите, в Ругова. Да, вероятно, да. Ако е напуснал Стамбул малко след мен на кораб и е слязъл на суша в Алесио или Антивари.

— Въпреки че е много смешен, е тлъста плячка — продължи междувременно човекът, — може би най-богатата, която някога сме имали. Ще го хванат тази вечер и ще го затворят в караула. Веднага след завръщането ми обаче ще го преместим тук по обиколни пътища, където никой няма да ни срещне. Приготви се за пристигането му.

— Така! — изръмжа въглищарят. — Тази вечер ще бъде задържан. Ако тръгнеш оттук още днес, ще пристигнеш в Ругова рано, защото познаваш пътищата. Караулът е толкова усамотен, че дори и през деня можете веднага да потеглите с ингилиза, без някой да ви види, тогава още вечерта би могъл да пристигне при мен. А я кажи, той умее ли да се разбира с другите?

— За съжаление не. Затова води преводач със себе си.

— Това е неприятно. Залавям се с тази работа без желание, но трябва да се подчиня на Жълтоликия. Щом ингилизинът не разбира нито турски, нито албански, вероятно ще ми създава големи неприятности. Надявам се, че Жълтоликия ще има това предвид, като определя възнаграждението, което ще получа.

— Ще останеш доволен. Знаеш, че нашият главатар не е стипца, защото на всеки трябва да се признават заслугите. Значи този въпрос е уреден. Утре сигурно ще пристигна тук, преди да се е стъмнило, и ще доведа не само ингилиза, но и преводача му. Няма да е трудно да го хванем, а в негово присъствие ще ти е по-лесно да се оправяш с пленника.

— Как трябва да наричам пленника? Как се казва?

— Не знам. Има някаква титла, която се изговаря като «сьор» или нещо такова, а и името му е чужда дума, която досега не съм чувал и не го разбирам. Нещо подобно е на Линзех. Запомни го!

Вече нямаше никакво съмнение, че това е англичанинът. Наистина ставаше дума за моя стар, добър, макар и малко странен приятел Дейвид Линдси. А с титлата се имаше предвид английската дума «сър».

Какво правеше англичанинът в Ругова? Какво го беше накарало да тръгне от Константинопол и да дойде толкова бързо в Албания? Не можех да разбера. След кратка пауза гражданинът продължи:

— След това, което чух от теб, нападението над немеца отдавна би трябвало да е извършено. Безпокои ме фактът, че аладжите и придружителите им все още не се връщат.

— Може алеманът да е тръгнал по-късно, отколкото е предполагал Юнак. Когато Юнак се е измъкнал от колибата си, чужденците още са спели. При напрежението през последната нощ нищо чудно, че са били уморени. Впрочем бях възложил на Джемал да се погрижи да не яздят прекалено бързо, така че това обяснява защо още не са пристигнали.

— Мен обаче това закъснение ме тревожи, Шарка. Предпочитам да отида до Дяволската скала, за да видя какво е положението.

— Не бива да го правиш. Би могъл всичко да развалиш и да пристигнеш там тъкмо в момента, в който чужденците се намират на въпросното място. Появата ти може да събуди подозрението им. Не, стой тук! Имаме още време. Няма никаква вероятност засадата да се провали.

— Добре, тогава ще потърпя. Междувременно би могъл да ми покажеш пещерата.

Двамата станаха от пейката. Тъй като предполагах, че тайният вход към пещерата е свързан по някакъв начин с кладата, до която се намирах, сметнах за благоразумно да се оттегля по най-бързия начин. Затова бавно се върнах до пътеката пълзешком, а после хукнах към мястото, където спътниците ми се бяха скрили в храстите.

Там веднага забелязах, че Оско го няма. Още преди да успея да попитам къде е, Халеф каза:

— Сихди, черногорецът не е тук, но скоро ще се върне.

— Къде отиде?

— Не знам. Щом ти тръгна, той бързо и припряно каза: «Изчезвам за малко, след половин час ще се върна.» И препусна, без да можем да му попречим.

— Накъде? В посоката, от която дойдохме ли?

— Да, сихди!

— Вече ми е ясно защо се е върнал. Има да отмъщава на Баруд ал Амасат, който отвлече дъщеря му. Макар враговете ни често да са били толкова близо пред нас, че да може да стреля по него, той все пак не го направи. Като завързвахме пленниците при скалата, той имаше възможност да си отмъсти. Но пак не го стори, понеже се е страхувал, че бих могъл да му попреча да извърши убийство. Продължи да язди с нас привидно доброволно, но сега се е върнал, за да изпълни тайното си намерение. Нямаше ме повече от четвърт час. През това време той е стигнал до Дяволската скала и вече е невъзможно да спася Баруд. Но все пак ще се опитам. Конят ми е бърз. След пет минути ще съм там. Крийте се тук, докато се върна.

Отново се метнах на седлото. За Рих беше достатъчна една думичка «кавам» (бързо)! Едва я бях изрекъл, и той полетя като стрела. За по-малко от минута стигнах до тясната клисура. Жребецът се стрелна между скалите като болт в стъкларска тръбичка. После още една минута и още една… след три минути видях проснатия труп на Манах ал Барша. Тъкмо конят летеше край него и навлизаше в неколкократно споменавания завой на клисурата, когато горе над мен се разнесе такъв страховит вик, че не само аз се стреснах, но и жребецът, както се носеше в галоп, се изправи на задните си крака и щеше да се преобърне, ако бързо не бях пренесъл тежестта на цялото си тяло напред. Задържах коня на задните му крака и погледнах нагоре.

От това, което видях, кръвта ми замръзна във вените. Толкова се бях отдалечил от завоя, че виждах издатината на скалата. На ръба й, на мястото, откъдето беше паднал Манах ал Барша, видях да се бият двама мъже: Оско и Баруд ал Амасат. Пленникът вече не беше вързан и свободно можеше да си служи с ръцете и краката. Бяха се вкопчили здраво един в друг. Всеки се стремеше да се отдалечи от ръба на скалата и да събори противника си долу.

Не мърдах от мястото си. Колкото и да бързах, пак нямаше да успея да отида навреме. Дори и да можех да се изкача и после да измина сто и петдесетте крачки горе, борбата щеше да е решена. Дотогава един от двамата сигурно щеше да лежи долу размазан… а може би и двамата!

Оско бе проявил своеволие против желанието ми. Нямах намерение да убивам Баруд ал Амасат, но животът на Оско ми беше по-скъп от неговия. Сега и двамата бяха еднакво застрашени, защото изглеждаше, че всеки от тях притежаваше толкова сила и ловкост, колкото и другият. Дали и двамата нямаше да загинат? Не! С единия от тях непременно щеше да бъде свършено, но това в никакъв случай не биваше да е Оско. Скочих от седлото и се прицелих с мечкоубиеца. Трябваше да застрелям Баруд ал Амасат. Разбира се, това беше много трудно. Двамата се бяха вкопчили така здраво, че се осмелявах да стрелям само защото добре познавах пушката си и можех да се осланям на хладнокръвието си.

Целих се дълго. Куршумът трябваше да улучи главата на Баруд. Двамата борещи се мъже видяха какво възнамерявам да правя. Баруд полагаше големи усилия, да не попада под мушката ми. Оско се страхуваше да не го улуча, защото извика:

— Не стреляй, ефенди! Слизам долу! Внимавай!

Видях, че той пуска противника си. Баруд се отдръпна настрана, за да си поеме въздух. Тогава Оско също отскочи встрани, за да го приклещи между себе си и пропастта. Вдигна юмрук, сякаш искаше да го удари по главата. Но това беше само номер, защото, щом Баруд протегна и двете си ръце напред, за да отбие удара, Оско се наведе светкавично бързо и го удари в стомаха. В същия момент черногорецът се хвърли на земята, за да не може противникът му да го хване и повлече със себе си. Баруд ал Амасат залитна назад, понечи да се хване в тялото на противника си, но не успя и се сгромоляса долу. Падна до трупа на Манах. Отвърнах поглед ужасен.

Оско отново скочи, наведе се, за да види тялото на Баруд и триумфално извика:

— Зеница е отмъстена! Този човек вече никога няма да краде дъщерите на приятелите си. Душата му ще иде в пропаст, по-дълбока от клисурата, в която падна тялото му! Слизам!

— Къде са другите? — извиках му аз.

— Все още там, където ги оставихме. Никой няма да може да се освободи. Погрижил съм се за това.

Оско се отдръпна от ръба на скалата, а аз се отправих към водопада, където беше пътеката. След известно време той слезе. Още преди да започна с укорите си, той ме изпревари:

— Не говори за това, ефенди! Станало е и вече не може да бъде променено. Таях злобата в себе си. Твоята вяра ти забранява отмъщението, но в планините на моята родина властва законът на разплатата. Господ ни го е дал и ние трябва да го следваме.

— Не, не го е дал Господ — отвърнах му аз. — В ежедневните си молитви се молиш да се изпълни неговата воля и за опрощение на вината ти, както ти прощаваш на длъжниците си. Може ли тогава волята Божия да бъде да му отнемеш правото да съди? Баруд ал Амасат беше отвлякъл дъщеря ти, но не я беше убил. Дори и да си бил убеден, че имаш право да му отмъстиш за стореното, не биваше да му отнемаш живота.

— Да, Баруд ал Амасат не уби Зеница, но я продаде като робиня, а какво е преживяла в Египет, знаеш по-добре от мен, защото ти я освободи. Било е много по-лошо, отколкото ако беше я убил. Към това се прибавя и страданието, което причини на мен и Исла Бен Мафлей. Напразно я търсих из всички ислямски страни. Нейният похитител си заслужи смъртта и бързо я намери. Няколкото мига смъртен страх, които изпита, са нищо в сравнение с голямата скръб, която ни причини!

— Но ти все пак извърши убийство!

— Не, ефенди, не беше убийство, а честен двубой между двама мъже! Можех да го убия, както си беше вързан за дървото, но аз го развързах и го заведох на издатината на скалата. Там освободих ръцете и краката му от въжетата, хвърлих оръжията си и му казах, че е дошъл часът на разплатата. Обясних му, че постъпвам с него благородно, като му давам възможност да се защитава. Да, дори известно време го щадях. Аз съм по-силен от него. Едва като видях, че искаш да стреляш, при което куршумът ти можеше да ме улучи, се възползвах от превъзходството си. Ще ме упрекнеш ли пак?

— Да, защото ти действа в разрез с моите намерения.

— Трябваше, защото знаех, че ще ми попречиш да го накажа.

— Но като си го развързал, ти сигурно си разхлабил въжетата и на останалите.

— Не, напротив, стегнах ги по-здраво. Няма да могат да се освободят сами. Знаех, че ще се ядосаш. Предвиждах го й съм готов да понеса последиците от гнева ти върху себе си. Но удържах на клетвата, която бях дал някога. Прави с мен каквото искаш!

— Яхвай коня и тръгвай! — отвърнах му аз кратко. Какво можех да направя? Мъртвият не можеше да се върне към живот, а възгледите, в които беше възпитан черногорецът, го караха да смята отмъщението за свой свещен дълг. Не бях доволен от него, но нямах право да се превръщам в съдник на делата му.

Яздех отпред в лошо настроение и мълчах. Като стигнахме до труповете, затворих очи. Докато конят ми ги прескачаше, ми се стори, че чувам стон. Тогава зад мен изтрещя изстрел.

— Какво беше това? — попитах аз, без да се обръщам.

— Още беше жив — отвърна Оско. — Куршумът ми го довърши. Не бива да страда повече.

Четвърта глава

Пещерата на съкровищата

След отмъщението на черногореца, което за съжаление не можах да предотвратя, се върнахме при скритите ни близо до въглищарските клади приятели. Те искаха да узнаят какво се е случило и ни гледаха въпросително, но не получиха очакваните сведения нито от мен, нито от Оско. Оско беше прекалено възбуден, за да е в състояние да започне разговор, а аз смятах, че трябва да се заемем с по-важни неща.

Като се бях промъквал преди това към кладата, бях забелязал една конска следа, която водеше надясно към храстите. Не я бях огледал и реших да го направя сега. По време на отсъствието ми не се бе случило нищо обезпокоително, затова смятах, че мога да оставя спътниците си в прикритието им за още няколко минути.

Не бях вървял дълго по следата и ето че стигнах до конете. Бяха шест на брой, като сред тях бяха и тези на аладжите. Значи, макар да са били убедени, че няма да стигнем до долината, ги бяха скрили.

Време беше вече да се покажем на въглищаря. Яхнахме отново конете и се отправихме към жилището му. Като стигнахме до края на храстите и пред нас се откри просеката, той стоеше пред вратата на колибата си с чужденеца. Още отдалеч видяхме много добре, че се изплашиха от идването ни. Размениха набързо няколко думи и бавно тръгнаха срещу нас.

— Акшамларънъс хаир олсун — поздравих аз. — Чия е тази къща?

— Моята — отвърна притежателят й. — Въглищар съм и се казвам Шарка.

— Значи сме на прав път. Ще ни позволиш ли да слезем тук и да си починем малко?

— Добре сте дошли. Накъде сте тръгнали?

— Отиваме в Ибали. Колко време ще трябва да яздим дотам?

— Бихте могли да стигнете за три часа.

— А трудно ли е да се намери пътят?

— Напротив, дори е лесно. Наистина ли отивате в Ибали?

— Защо да не е така, щом искам да ме осведомиш кой е верният път дотам?

Шарка се смути. След всичко, което беше чул за нас, не можеше да повярва, че цел на нашето пътуване е посоченото място. Изглежда, това му се стори подозрително.

— Какво ще правите в Ибали? — попита той.

— Само ще пренощуваме и на следващия ден ще продължим пътя си.

— Накъде?

— През планините Фанди към Леш[41], близо до морския бряг.

Докато водехме този разговор, бяхме слезли от конете и стояхме срещу двамата. Това значи беше опасният въглищар, за когото човешкият живот не означаваше абсолютно нищо! Преди това не бях успял да го разгледам добре. Имаше сурово като на булдог лице, чиито черти предупреждаваха човек да е нащрек. Изобщо не приличаше на сестра си, жената на търговеца на въглища.

Другият мъж беше пълна негова противоположност. Дори независимо от чистотата на дрехите си той направо излъчваше изисканост. Лицето му имаше по момичешки нежни черти. Човек лесно можеше да се подведе по външния му вид.

— Какво ще заповядаш, ефенди? — продължи да пита Шарка. — Искате ли да хапнете нещо, или пък вода за конете?

— Няма да ядем, но конете ни трябва да бъдат напоени. Има ли наблизо извор?

— Да, точно зад къщата. Позволи ми да ви заведа дотам.

Поточето извираше съвсем близо край колибата и още в началото си образуваше малко коритце, което беше много удобно за пиене. Непознатият бавно ни следваше. Не искаше да изпусне нито дума от разговора ни.

Извадихме мундщуците на юздите от муцуните на конете и ги пуснахме да пият. Въглищарят, който не можеше да скрие голямото си напрежение, се осведоми:

— През тази усамотена местност рядко минават хора, та ще ми простите, че много искам да разбера кои сте.

— Желанието ти е оправдано. Чужденци сме в тази страна и идваме от Едирне, за да продължим за Леш, както вече ти казах. И тъй като вече знаеш кои сме, сигурно ще сметнеш за обяснимо, че и ние от своя страна ще искаме да узнаем кой е ефендито, който ни гледа така учудено.

Това, което казах, не беше пресилено, защото по лицето на непознатия се четеше много повече от обикновено учудване. Погледът му сновеше между мен и жребеца ми, и то с такъв израз, сякаш ни смяташе и двамата за чудо невиждано. Това, че ние, четиримата обречени на смърт мъже, стояхме пред него невредими и весели, изглежда, бе нерешима загадка за мозъка му, въпреки че преди това бе изказал съмнение в успеха на нападението.

— Ще узнаеш — отвърна Шарка. — Този ефенди е алим от Джакова, който също както и вие е предприел пътуване.

— Алим ли? Значи е учил в университет и тъй като и аз съм алим, разбира се, в родината си, много се радвам да се запозная с него. Надявам се, че ще има какво да науча от него.

— Да, бил съм в Стамбул и следвах там — каза така нареченият учен, — но не обичам да водя разговори на научни теми.

— Защо? Дървото, което дава плодове, не бива да ги държи за себе си. Те стават полезни едва когато хората могат да им се насладят. Както дървото не може само да яде плодовете си, така и плодовете от твоето следване не са за теб, а за всички, които ще бъдат благословени с тях. Значи идваш от Джакова. И накъде ще продължиш после?

— Към Кьопрюлю.

— В такъв случай ще трябва да минеш през Призрен и Юскюб. Това е най-добрият и най-кратък път.

— Знам го много добре, но аз съм илми арс ербабиндан[42] и яздя през планините, за да търся редки камъни.

— Така ли? Винаги съм си мислел, че търсенето на камъни е трудна и мръсна работа. Но видът ти променя мнението ми. Това е важна наука. Позволява ни да надникнем в съзидателната сила на Аллах. Виж тази долина и огромните гранитни стени, които я опасват! Откога ли водят началото си тези скали?

При този въпрос лицето му стана огненочервено. Не беше нито геолог, нито пък идваше от Джакова. Той мисли, мисли и накрая отвърна:

— Всички знания са нищо пред очите на Аллах. Той е създал тези камъни, а не ние. Затова не бива да мислим как са възникнали.

Странно схващане! За него изобщо не бе необходимо човек да е геолог. Въглищарят, изглежда, разбра, защото лицето му се разтегна в широка смутена усмивка и побърза да отклони вниманието ми от познанията на алима, като каза:

— Чужденци сте в тази страна, а сами търсите пътя си! Много сте смели! Други на ваше място биха си взели водач. Защо и вие не направихте така?

Шарка насочи разговора натам, накъдето той искаше. Трябваше да научи как бе станало така, че първо изобщо сме се озовали при него и отгоре на това без конакчията.

— Водачите ви не са благонадеждни — обясних аз.

— Не са ли? Как така?

— Имахме един, който искаше да ни доведе дотук, защото те познаваше добре. Но…

— Мой познат ли? — прекъсна ме той. — Че кой може да е бил?

— Джемал, гостилничарят от Треска конак.

— Наистина го познавам. Той е почтен и благонадежден човек. Какво се случи, та не е с вас?

— Най-безсрамно ни остави още преди да сме стигнали целта на пътуването си.

— Странно. Каква причина е имал?

— Питай него самия, като го срещнеш някога! С него не говорихме много по случая. Предполагам обаче, че е имало друга компания, която му е харесвала повече от нашата. Вероятно е отишъл при тези хора.

— Какви са били тези хора?

— И бездруго сигурно не ги познаваш.

— Е, аз познавам много хора.

— Но тези, за които говоря, едва ли, защото ми изглеждаш честен и почтен човек. Става дума за крадци и разбойници. Те са двама братя, наричат ги аладжите, а при тях има и още няколко души.

— Аладжите ли? — престори се на учуден Шарка. — Наистина не познавам такова име.

— И аз така си мислех.

— Още повече се учудвам обаче на моя познат, конакчията, че е отишъл при тях. Той страни от всичко, което е против заповедите на падишаха.

— Ако е било така досега, вече е станало другояче.

— Къде се намират тези разбойници?

— Джемал не ми каза. Може би, ако ти го попиташ, ще те осведоми.

— Поне ми кажи, къде ви остави?

— Че кой би могъл да каже това точно! Беше някакво дефиле. Но ние минахме през толкова много долини и клисури, че не можахме да ги преброим.

Шарка замислено ме гледаше в лицето. Глуповатият ми отговор явно не пасваше на представата, която си бе изградил за мен.

— Къде спахте през последната нощ? — продължи да пита той.

— При Юнак, твоя зет.

— При кого? — извика той трогнат. — Тогава сте двойно по-скъпи гости! Хареса ли ви Юнак?

— Толкова, колкото и жена му, твоята сестра.

— Много се радвам. Те са много мили хора, макар че са бедни. Сигурно добре са ви посрещнали?

— Да, никой нищо не ни направи.

Изглежда, той очакваше по-подробно описание. Последният ми отговор бе кратък и аз му обърнах гръб. Въпреки това той попита:

— А как стана така, че конакчията е трябвало да ви доведе тъкмо при мен?

— Той не трябваше, а искаше да го направи. Говореше за красива природа, за огромни скали и много други неща.

Тогава «алимът» тайно даде знак на въглищаря и попита:

— А не ви ли разказа за прочутата пещера, която се намира тук?

— Джемал дори ни караше да помолим Шарка да ни я покаже.

— Знаете ли какво се говори за нея и за това, че в нея има скъпоценни камъни?

— Всичко научихме.

— В такъв случай ще ви призная, че и аз дойдох тук заради тази прочута пещера. Шарка не обича да я показва, но го молих, докато накрая го склоних да ме разведе из нея. Мисля, че ще вземе и вас.

— Е — казах аз равнодушно, — струва ми се, че това, което разправят за пещерата, са приказки. Все ми е едно дали ще я видя или не.

— Изобщо не можеш да си представиш! — намеси се бързо «алимът» и започна дълго да изброява чудесата, които пещерата криела. Шарка потвърждаваше всичко толкова усърдно, та и глупак щеше да разбере, че най-съкровеното им желание е да ни покажат това прочуто място.

От последната засада се бяхме отървали, но от пещерата не биваше да се измъкнем. Въглищарят беше обяснил на другия по какъв начин трябва да бъдем убити в този случай.

Престорих се, че се оставям да ме убедят, и накрая заявих:

— Е, ако наистина е така, бих искал да разгледам пещерата. Кога ще ни я покажеш?

— Веднага щом пожелаеш.

— Добре, тогава ела!

Направих няколко крачки, но Шарка ме спря:

— Сам ли ще я разглеждаш?

— Да, моите спътници не се интересуват от нея.

— О, тъкмо те ще останат особено възхитени.

Тогава въглищарят ми разясни какъв грях ще сторя, ако не позволя на останалите да разгледат пещерата на чудесата. Естествено той искаше никой да не остава навън.

И този път се престорих, че се оставям да ме убедят, и позволих на останалите да ме придружат.

— Но пушките си не можете да вземете със себе си — каза Шарка.

— Защо?

— Защото ще ви пречат. Входът към пещерата не е много удобен.

За да се влезе вътре, трябва да се пълзи по земята.

— Добре, тогава ще оставим пушките си тук. Ще ги окачим на седлата.

— Ще трябва да оставите също и ножовете и пистолетите!

— Но това не е необходимо.

— Напротив! Когато човек лази по корем, пистолетът му лесно би могъл да гръмне, а също така може да се нарани и с ножа си, ако държи оръжията в пояса си!

— Имаш право. Ще оставим всичко при конете си!

Спътниците ми учудено ме погледнаха, но се подчиниха на знака, който им дадох. Незабелязано мушнах револверите си в джобовете на панталоните. Въглищарят хвърли триумфален поглед към «учения».

— Хайде елате! — подкани ни той. — Ще ви покажа входа.

Шарка се отправи към кладата, а ние го последвахме. Правилно бях предположил, че кладата е свързана с входа към пещерата. Тук Шарка се обърна към нас:

— Никой не би предположил, че това е входът към прочутата пещера. Но все пак е така. Внимавайте!

Кладата изглеждаше като всяка друга въглищарска клада: конус от дърва, затрупан с пласт пръст. Шарка се наведе и махна пръстта от едно място близо до земята. Показаха се няколко дъски, които той извади, и тогава видяхме толкова голям отвор, че през него би могъл да мине доста едър мъж.

— Това е входът — каза той. — Хайде да влезем вътре!

— Ти си водачът — казах аз. — Влизай пръв!

— Не — противопостави се той. — Най-отпред трябва да е най-важният от нас.

— Не съм аз. Най-изискан е този образован учен, който е следвал илми арс. На него се пада честта.

— Не, не! — извика изплашено мъжът. — Разбрах, че ти си много по-учен от мен. Освен това сте чужди по тези места, а законът на учтивостта ни задължава да предоставяме предимство на чужденците.

— Е, да опитаме тогава.

Наведох се и погледнах вътре. Не можеше да се види много надалеч, но бе достатъчно, за да се ориентирам. Изправих се отново и разочаровано казах:

— Но вътре е съвсем тъмно!

— О, като влезем, веднага ще запаля светлина — отвърна въглищарят.

— А, така ли? И с какво ще осветяваш?

— С борини.

— Има ли такива в пещерата?

— Да.

Убеден бях, че лъже. В пещера, в която се държат пленници, не се съхраняват неща, с които при определени обстоятелства затворените вътре хора биха могли да си светят.

— Впрочем това не е необходимо — казах аз. — Тук, на кладата, има достатъчно дърва за запалването на огън. Имаш ли огниво?

— Да, чакмак, сюнгер и сяра. Всичко необходимо, за да запаля борината.

— Нямаш ли кибрит? Той е много по-удобен.

— Тук трудно може да се намери такова нещо.

— Така ли! Но все пак имаш клечки!

— Не, ефенди, нямам.

— Странно! Че кой тогава е пъхнал тези тук? Наведох се и извадих няколко кибритени клечки, които преди това бях видял скрити във входа на пещерата между дървата.

— Това… това… наистина е кибрит! — извика Шарка, привидно безкрайно изненадан. — Да не би някой от моите помощници да ги е пъхнал вътре?

— Ти имаш помощници?

— Да, четирима. Понеже не горя дървата в гората, а само на това място, ми трябват хора, които да ми докарват дървата дотук.

— Този, който е сложил кибрита тук, трябва да е голям хитрец, щом се е сетил да опрости всичко възможно най-много.

— Какво искаш да кажеш?

— Като влезем вътре, паленето на огъня с кремъка и сюнгера ще трае толкова дълго, че междувременно ще надушим миризмата на фитила и ще можем отново да изпълзим навън. А с кибрита това може да се направи за миг.

Въглищарят се изплаши и въпреки че лицето му бе покрито със сажди, видях, че пребледня.

— Ефенди — извика той, — не те разбирам. Какво искаш да кажеш?

— Наистина ли да ти обяснявам? — засмях се аз. — Я виж как хубаво си затрупал входа само с борови дървета, така че веднага да се запалят и да вдигнат такъв пушек, че всеки, който се опита да изпълзи обратно, да се задуши моментално. А тези дърва са наредени върху слама, до която чакат кибритените клечки. Ако това са прекрасните неща, на които трябва да се възхищаваме, благодарим. Нямаме намерение да позволим да ни задушат и опекат в Пещерата на съкровищата.

В продължение на един миг Шарка ме гледа, изгубил ума и дума. После гневно извика:

— Какви ги приказваш! Да не би да искаш да кажеш, че съм убиец? Няма да позволя. Искам отмъщение! Ела, Марко! Не бива да им позволим да стигнат до оръжията си. Ще пленим тези подлеци!

Той понечи да хукне към конете ни. «Ученият», когото беше нарекъл Марко, също смяташе да го последва. Тогава извадих двата си револвера, които бях скрил в джобовете и заповядах:

— Стойте! Нито крачка повече, иначе ще стрелям! Такива негодници като вас не могат да ни измамят.

Те видяха, че дулата са насочени към тях, и спряха.

— Аз… аз… само исках да се пошегувам, ефенди! — каза въглищарят.

— Аз също. Бихме могли да се стреляме един друг на майтап, но това не е работа за всеки. Но ако искате, мога и да ви пусна по един куршум.

— Само се разгневих на обидата! Нали преди това каза, че ме смяташ за добър човек!

— Да, но човек може да се излъже.

— Не ви ли посрещнах любезно?

— Да, и съм ти благодарен за това. Заради посрещането бих могъл да забравя случилото се сега, но е мое задължение да се погрижа, докато си почиваме тук, никой да не ни застрашава. Седнете на пейката!

Спътниците ми ще се разположат върху онзи дънер и ще застрелят, без да се замислят, всеки, който направи опит да стане.

Направих знак на Оско и Омар. Те седнаха на пъна, като преди това донесоха пушките си. Дънерът беше на около двайсет крачки от пейката. Така че двамата лесно можеха да държат в шах с пушките си въглищаря и «алима». На тях пък нямаше да им е възможно да разговарят, без да бъдат чути от охраната си. Това и целях.

— Ефенди, не сме заслужили подобно отношение — измърмори Шарка. — Държиш се като разбойник!

— Не без основание. Много добре го знаеш.

— Не знам никаква причина. Това, че съм се ядосал, не бива да те учудва. И сега трябва да седя пред дулата на пушките в собственото си владение? Досега не ми се е случвало подобно нещо!

— Няма да трае дълго. Ще тръгнем скоро. Може би ще поправиш грешката си, като ни опишеш най-прекия път до Ибали.

Клепачите му леко трепнаха. Въглищарят не можеше да се владее напълно и да прикрие радостта си, като чу въпроса ми.

— Ще забележиш, че тази долина има два изхода: един на юг и друг на запад. Тръгнете по западния път. После отново ще стигнете до една долина, която е много по-дълга и широка от тази. Там има следи от каруца, направени от колата на Юнак. Ще вървите по тях, докато стигнете до едно възвишение, което ще се изпречи напреко на пътя ви. Там следите се разклоняват. Не бива да яздите надясно, а наляво, защото това е посоката към Ибали.

— А накъде води десният път?

— През Черна Дрина към Коласчин. Не е необходимо повече да ви описвам местността, защото, ако се придържате все към левия път, ще стигнете до споменатото възвишение, а оттам в подножието му се вижда Ибали.

— Добре! А сега би могъл да ми направиш още една услуга. Да ми дадеш назаем за известно време нещо.

— Какво, ефенди?

— Малък съд, в който да мога да сложа няколко черни сюмюклю бьоджеклер[43].

— Сюмюклю бьоджеклер ли? — попита той учудено.

— Да, видях, че има такива тук в долината.

— Има, и то много, но за какво са ти?

— Конят ми е наранен от лошо подковаване, а ти сигурно знаеш, че охлювите са добро средство срещу това страдание.

— Да, вярно е. Трябва да се намажат ноздрите на коня със слузта на охлювите. Но само това не може да помогне. Необходимо е да се даде на коня да яде и листа от нане[44].

— Знам го. Ще се опитам да намеря това растение. Значи имаш съд?

— Да, в къщата има малка желязна тенджера. Можеш да я вземеш. Ще я видиш близо до печката.

Шарка беше много услужлив. Влязох в къщата и намерих малката тенджера. Като излязох отново, тихо помолих Халеф да вземе мечата мас. Хаджията трябваше да дойде с мен.

— Сега ще се отдалеча за известно време с моя придружител — предупредих аз въглищаря. — Но не се опитвай да ставаш от пейката! Дори и да дойдат чираците ти, няма да могат да ти помогнат, защото ще се изложат на опасността самите те да бъдат застреляни. Видях заредените пушки, които висят на стената в стаята ти. Двамата пазачи ще стрелят по всеки, който се опита да влезе в къщата.

Оставихме пушките си при Оско и Омар. Взехме със себе си само револверите, пистолетите и ножовете. После тръгнахме към вътрешността на долината, в посока, противоположна на тази, в която възнамерявах да се отправя.

— Наистина ли смяташ да търсиш охлюви и мента, сихди? — попита ме Халеф.

— И през ум не ми минава!

— Защо тогава си помъкнал тази тенджера?

— Ще я използваме за свещник. Ще огледаме пещерата.

— Ах! Но в такъв случай трябва да се промъкнем в нея през входа в кладата.

— Не. Ще се спуснем вътре през огромния дъб там горе. Въглищарят не бива да се досети, че имаме намерение да влизаме в пещерата.

— Знаеш ли пътя?

— Мисля, че да. Хайде бързо, да не губим време. Първо искам да подслушам двамата негодници. В първите минути, когато са сами, сигурно ще разговарят. Въглищарят нарочно ни препоръча този път към Ибали. Ибали се намира на запад оттук. Отворът на долината води натам. Следата, по която трябва да се движим, вероятно води надясно към Коласчин, както каза въглищарят, и ние ще следваме този път, защото той води към Ругова, където всъщност искам да отида. Водещият наляво път вероятно ще ни отведе към някоя клопка, която той смята да ни постави. Забелязах по намигването му. Но този човек няма да успее да ни измами.

Вече бяхме излезли от полезрението на Марко и въглищаря и можехме да завием наляво. Там видяхме една стара, примитивно направена каруца, в която нямаше почти никакви железни части. Вероятно това беше въглищарската каруца, за която бе говорил търговецът на въглища.

Промъкнахме се през храстите и се върнахме близо до мястото, откъдето бяхме тръгнали, до въглищарската клада. Заведох Халеф до споменатата въглищарска пътека, минаваща между храстите и скалите, и му заповядах да ме чака.

Прокрадвах се до кладата, където вече бях ходил, и се ослушах. Да, двамата мъже на пейката разговаряха толкова тихо, че нищо не можех да разбера. Повторих предишния си опит и тихо допълзях до акацията, откъдето вече можех да чувам ясно всяка дума. За съжаление, изглежда, бях изпуснал главното, но дочутото все пак беше важно за мен, защото, като се настаних в прикритието, чух Марко да казва:

— Как ти хрумна да ги накараш да тръгнат на запад? Натам трябва да вървя и аз?

— Разбира се, че ще се отправиш натам, а аз ще те придружа. Помощниците ми също ще дойдат, защото не познаваш местността. Пътят, който им посочих, ще ги отведе в дългата клисура, която няма изход.

— Тогава те просто ще се върнат назад.

— Естествено, но ние също ще бъдем там. Минавали сме по този път, за да събираме дърва за кладата. От мястото, където той се отклонява към клисурата, враговете ни трябва да яздят половин час, но ще стигнат до стена от скали, които го преграждат, и в чието подножие се е образувало дълбоко езеро. Ще им се наложи да се върнат, което ще им отнеме още половин час, за да излязат от клисурата. Така ще имаме повече време, отколкото ни е необходимо, за да ги последваме и се скрием на подходящо място, откъдето да ги застреляме.

— Това можехме да направим още тук, преди да тръгнат.

— Не. Дори ако само един от тях се измъкне, всичко ще бъде разкрито. Щом се отдалечат, ще дам знак на помощниците си. Ще са им необходими по-малко от пет минути, за да дойдат при нас. Ще яхнем конете на аладжите и спътниците им и ще последваме тези чудовища по петите. Имам достатъчно пушки. Жалко, че немецът ги е видял! Разбира се, не бях помислил за това, като го изпратих в къщата.

— Всъщност не знам какво да мисля за него — изръмжа Марко. — Не мога да го разбера.

— Ту прави глупави физиономии и говори като невеж, ту отново добива израз на човек, от когото не можеш да се предпазиш. Но виждаш ли, че имах право! Нападението е било неуспешно.

— Не мога да проумея как е възможно. Дори конакчията да е постъпил толкова глупаво, като е изоставил чужденците. Те все пак са минали през Дяволската клисура, където нашите приятели би трябвало да ги забележат. Изглежда, са спали.

— Или пък немецът ги е нападнал!

— Това е невъзможно. Първо, той не е имал никаква представа, че ще бъде нападнат. Второ, не е знаел откъде да се изкачи. И, трето, дори и да са му били известни тези две неща, пак не би успял да ги нападне ненадейно. Нашите са можели да ги щурмуват и тогава с тези чудовища щеше да е свършено. Трябвало е да ги застрелят отгоре. Всичко е просто неразрешима загадка.

— Скоро ще се изясни.

— Разбира се. Аз самият бих отишъл до издадената напред скала или бих изпратил някой от помощниците си, но не можем да мърдаме оттук. Тези двама негодници не свалят очи от нас и държат пръстите си върху спусъка.

— Защо все пак не направим опит да ги заговорим!

— Аз не искам. Опитай ти!

Марко си даде вид, че иска да става. Но тогава чух повелителния глас на Оско:

— Сядай!

Същевременно, гледайки през краката на двамата, забелязах, че Оско и Омар бяха вдигнали пушките. «Учения» отново седна и извика:.

— Човек не може ли поне да се протегне?

— Не, не бива и да говори повече. Ако кажеш само още една дума, ще стреляме!

Двамата тихо започнаха да кълнат и ругаят. Вече знаех, че мога да се осланям на бдителността на моите спътници, и бавно изпълзях през храстите към Халеф.

— Чу ли нещо? — попита той.

— Да, но по-късно ще говорим за това. Хайде ела!

Тръгнахме по пътеката и скоро видяхме, че бях предполагал съвсем правилно: тесният път водеше към пещерата. Насочваше се към една цепнатина в скалата, по която се изкачваше на зигзаг.

Като стигнахме горе, бяха изминали около шест-осем минути. Там между по-големите дървета бяха струпани големи камари дърва. Чуващите се удари от брадва издаваха присъствието на хора.

— Това са помощниците на въглищаря — каза Халеф. — Да се надяваме, че няма да ни спипат.

— Няма такава опасност. Те са някъде надясно, а ние отиваме наляво, там, където виждаш да се издига върхът на дъба.

В тази посока гората умишлено бе пощадена от брадвите. Шарка явно не е искал да оголва мястото, криещо неговата тайна. Дърветата и храстите там бяха толкова нагъсто, че понякога с мъка се провирахме между тях.

Най-сетне стигнахме до дъба. Беше с огромни размери. Стеблото изглеждаше здраво. Разпростиращите се надалеч върху повърхността на почвата могъщи корени не издаваха съществуването на кухина. Но като обиколих дървото, на височина около три човешки ръста съзрях една достатъчно голяма дупка, за да може през нея да влезе човек. Най-долният клон беше толкова ниско, че почти можеше да бъде достигнат с ръце, а от него човек лесно щеше да се добере до втория. Третият клон или беше отчупен, или изсъхнал и тъкмо там, където той е растял на стеблото, се намираше кухината.

— Ако не греша, входът е там — казах аз, сочейки нагоре.

— А как ще стигнем дотам? — попита Халеф. — Необходима ни е стълба, защото стеблото е прекалено дебело, за да бъде обхванато с ръце при катерене.

— Има стълба.

— Не я виждам — каза Халеф, като напразно се оглеждаше.

— Аз също, но пък забелязвам нещо друго. Огледай добре почвата и в мъха ще откриеш добре утъпкана следа, която води към гъстия храсталак. Някой е ходил дотам и обратно, вероятно за да донесе стълба и да я върне. Веднага ще я намерим.

Тръгнахме по следата, влязохме между младите, гъсто обрасли с листа стебла на храстите и видяхме на земята дебело колкото ръка стебло от смърч, по което бяха оставени чеповете от клоните, за да може да служи като стълба.

— Правилно! Ето я! — каза Халеф. — Хайде да се качваме!

— Ще се качим, без да използваме стълбата. Предпазливостта изисква да се откажем от нея. Някой би могъл да дойде, макар че не допускам подобно нещо. Като видят стълбата облегната на дървото, веднага ще се сетят, че някой е влязъл в дъба. Доведох те дотук само за да ти докажа, че предположението ми не ме лъже.

— Но аз не мога да се кача без стълба!

— Ще се изкатериш на раменете ми, откъдето ще се хванеш за най-долния клон.

— А там?

— Ще скоча.

Халеф се качи на раменете ми, а оттам вече лесно можеше да продължи нататък. Успях да се хвана за клона, като подскочих. След това се изкатерихме на втория клон и се озовахме пред дупката. Погледнах в нея. Стеблото беше кухо, а кухината беше толкова голяма, че спокойно можеше да побере двама души. Как обаче се слизаше надолу по кухината, не можех да видя.

— Вътре няма въжена стълба — изръмжа дребосъкът. — Този път се излъга.

— Не, не се лъжа. Огледай добре отвора, а после и кухината! Всичко е като излъскано. Няма да видиш и следа от изгнило дърво или плесен. Оттук се влиза и излиза със сигурност. Разбира се, приспособлението не е поставено така, че да се вижда отвън. Мисля, че веднага ще я намеря.

Пъхнах главата и ръцете си в дупката, опрях лакти встрани и изтеглих и горната част на тялото си. После започнах да опипвам кухината.

Правилно! Над дупката беше поставена напречно дървена пръчка, за която човек можеше да се хване с ръце и да изтегли краката си вътре. Така и направих. Висейки на пръчката, опипах вътрешността на дървото с крака и докоснах втора дебела напречна пръчка, на която можех да стъпя.

Клекнах, защото усетих върху дървото две издатини и за да разбера какво представляват, трябваше да ги опипам с ръце. Бяха дебели възли. Застанах на колене и спуснах единия си крак надолу. Убедих се, че има въжена стълба.

— Ела вътре! — извиках аз на хаджията. — Намерих я.

— Хубаво щеше да е, ако бях малко по-висок — оплакваше се той. Изправих се отново и помогнах на дребосъка да се хване за горната пръчка.

— Аллах! Ами ако пръчката се счупи или измъкне! Тогава ще се сгромолясаме долу! — изтръпна той.

— Не се страхувай! Убедих се, че е достатъчно здрава, за да издържи и двама ни. А да се измъкне не може, защото е сложена върху заковани подпори. Но дали стълбата е достатъчно здрава за двама души и дали въобще е уместно да се спускаме едновременно, не знам. Стой горе! Ще проверя.

Слязох надолу или, по-точно казано, спуснах се на ръце. Поради нетърпението ми и малкото време, с което разполагахме, ми се струваше прекалено бавно да търся с крака едно по едно въжените стъпала в тъмнината. Нямаше напречни пръчки. Затова пуснах краката си свободно и се спуснах с ръце като по въже.

На няколко места имаше поставени напречни пръчки. Вече не висях във вътрешността на дървото, а в тясна скална шахта. Как се бе появила тя, дали по естествен начин или с чужда помощ, не можех да установя в тъмнината. Най-сетне усетих земя под краката си.

Опипах с ръце наоколо и установих, че се намирам в тясна дупка, която нямаше изход и в нея можеха да се поберат около четири-пет души. Сега малкото фенерче — шишенцето с масло и фосфор — ми беше от голяма полза. Извадих тапата, за да може кислородът от въздуха да влезе. Като затворих отново, се получи толкова силна фосфоресцираща светлина, че можех да огледам стените наоколо доста добре.

Пространството беше триъгълно. От двете страни бяха естествени скали. Третата страна беше изкуствен зид, не по-висока от два метра.

Като осветих пода, установих, че и той е от естествена скала. Забелязах също един шнур, който беше вързан за края на въжената стълба и водеше нагоре. Като го проследих с фенера, открих, че той се прехвърля от другата страна на стената. Това ми беше достатъчно, за да разбера всичко. Смятах да продължа нататък, но чух Халеф да вика тихо:

— Сихди, дръж стълбата здраво! Върти се.

— Ах! Идваш ли?

— Да, стори ми се, че много се бавиш. Помислих, че ти се е случило нещо.

Скоро той беше при мен, оглеждаше се и опипваше наоколо под матовата светлина на фенерчето.

— Изглежда, сме в някакъв скален кладенец — каза той.

— Не, в пещера сме.

— Но в такъв случай тя е дяволски малка и тясна!

— Това е само един ъгъл от нея. Трябва да се изкачим няколко стъпала нагоре и да се прехвърлим през стената.

— Но как?

— Със стълбата, която оставихме от другата страна. Пипни този шнур тук. Той води от другата страна. Който се намира от другата страна, никога не би предположил, че отсам има още едно тясно ъгълче, в което се спуска въжена стълба. Вероятно шнурът е закрепен от другата страна така, че да може да го забележи само посветен в тайната човек. Ако някой иска да се прехвърли оттам тук, трябва само да издърпа стълбата с помощта на шнура. Много хитро е измислено.

— Но ние двамата сме още по-хитри, сихди — изкиска се дребосъкът. — Бързо разкриваме и най-големите тайни. Ще се прехвърлим ли от другата страна в пещерата?

— Разбира се. Ще се изкачим няколко стъпала нагоре, ще седнем върху зида, ще спуснем края на стълбата оттатък и спокойно ще слезем.

Както казах, така и стана. Стигнахме до едно помещение, за което светлината от фенерчето ми беше недостатъчна. Извадих парче стара хартия и клечка кибрит. Запалих хартията и осветих наоколо. Помещението, в което се намирахме, беше с размери на голяма стая, дълга около дванайсет и широка също около дванайсет крачки.

Щом хартията изгоря и ние отново останахме на тъмно, на едно място в пода забелязах млечнобяла светлина. Отидох натам, легнах по корем и открих продълговата дупка, която извеждаше навън.

— Халеф, намираме се до входа на въглищарската клада, през който трябваше да влезем в клопката — съобщих му аз радостно. — Ще се мушна вътре. Ако не се лъжа, би трябвало да мога да видя оттам Оско и Омар.

Предположението ми се потвърди. Като се придвижих, колкото бе необходимо, без да ме забележат отвън, видях, че двамата седят с насочени към пейката погледи и готови за стрелба пушки в ръце. Това беше достатъчно. Върнах се обратно.

— Сега ще запалим светлина, нали? — попита Халеф.

— Да. Дай сланината! Парцалът от ризата ще ни служи за фитил. Бях вързал дръжката на малката тенджерка за колана си. Сега я развързах. Нарязах в нея мечата мас, а парцала увих на фитил. С помощта на клечка кибрит скоро имахме факел, който наистина димеше ужасно, но добре осветяваше всичко наоколо.

Първо огледахме стените. Бяха от естествена скала с изключение на малкия зид в ъгъла, през който се бяхме прехвърлили отсам. Всичко беше ясно. Пещерата се състоеше от това единствено помещение. Колкото и да чукахме, никъде не можахме да открием кухо място. Само едно нещо привлече вниманието ни: четириъгълен дялан камък, намиращ се в близост до дупката, който можеше плътно да я запушва. В камъка беше забита халка, на която висеше верига.

— С това се затваря — каза хаджията.

— Да. Но го използват само когато вътре има пленник. Тогава затварят отвора с този камък, а самият него така здраво закрепват с веригата отвън, че да не може да бъде изваден отвътре.

— Мислиш ли, че държат тук пленници?

— Да. Утре вечер например ще пристигне един и ще се учудиш, като разбереш кой е той.

— И кой е?

— За това ще говорим по-късно пътьом. Тук също убиват хора. Въглищарят искаше да направи същото и с нас. Трябваше да влезем първи тук. Зад нас той щеше да запали въглищарската клада и понеже дупката, в която виси въжената стълба, функционира като висок фабричен комин, пушекът щеше да влезе тук и за няколко минути да ни задуши.

— Аллах! Тежко му на въглищаря, като изляза пак горе!

— Няма да му казваш абсолютно нищо и нищо няма да му сториш. Имам основателна причина да крия от него какво съм узнал.

— Но ние ще си заминем и никога вече няма да го видим!

— Ще си заминем и ще видим Шарка още утре. Вече знаем достатъчно и е време да се качим отново горе.

Изгасихме пламъка, но трябваше да изчакаме, докато тенджерата и маста изстинат. После поехме по обратния път и се погрижихме въжето отново да се озове зад зида.

Като застанахме най-сетне вън пред дъба, дълбоко си поехме въздух. Не е особено приятно изживяване да се прави подобно пътешествие в неизвестна бездна. Всичко би могло да се случи! Изсипахме маста от тенджерата и я скрихме. По обратния път не намерихме мента, но за да поддържаме заблудата, откъснах няколко други растения, които можех да дам на жребеца.

На Халеф му доставяше удоволствие да събира дългите черни охлюви, които виждахме. От тях имаше толкова много из храстите, че напълнихме тенджерата.

Престорихме се, че идваме от противоположната посока. Дадох на коня си да яде тревите. Халеф му натри ноздрите с един охлюв и занесе тенджерата с другите охлюви в стаята. Като излезе отново, направи много весела физиономия, което ме накара да го попитам:

— Къде ги остави?

— Изсипах ги в джоба на кафтана, който беше окачен вътре.

— Това наистина е голяма геройска постъпка, с която можеш да се гордееш. Прочутият Хаджи Халеф Омар е започнал да прави момчешки лудории!

Той се подсмихна. Забележката ми нито го смути, нито го обиди. Като отидохме при Оско и Омар, двамата ни осведомиха, че не се е случило нищо обезпокоително. Въглищарят обаче повече не можеше да сдържи нетърпението си и каза:

— Вече се върна. Сигурно ще ни позволиш да станем от пейката?

— Още не. Ще станете едва когато ние яхнем конете си.

— А кога ще тръгнете?

— Веднага. За любезното ти гостоприемство ще ти се отплатим с едно също толкова любезно предупреждение: да засипеш твоята Пещера на съкровищата и да не се опитваш повече да примамваш в нея никого! Иначе лесно би могла да те сполети съдбата, която си определил на други.

— Не знам какво искаш да кажеш, ефенди.

— Не мисли за това! Убеден съм, че скоро ще проумееш. Като дойда отново, ще се разбере дали си взел под внимание предупреждението ми.

— Пак ли ще се върнеш? Кога?

— Когато е необходимо, нито по-рано, нито по-късно.

— Ефенди, гледаш ме така, сякаш съм най-лошият човек на земята.

— И си точно такъв, въпреки че има и други, които в причиняването на зло са стигнали почти толкова далеч, колкото и ти.

— Какво съм сторил? Какво можеш да докажеш?

— Преди всичко си лъжец. Твърдеше, че не знаеш имената на аладжите. А те многократно са отсядали при теб и дори са били търсени тук от войници.

— Не е вярно! Никога не съм чувал имената им, а още по-малко съм ги виждал тук, при себе си.

— Как е станало тогава така, че конете им са скрити наблизо?

— Техните… коне? — попита Шарка, заеквайки.

— Да. Видях ги вързани.

— Какво? Как? Тези хора са тук, без аз да знам?

— Млъкни! Да не мислиш, че пред теб стоят хлапета! Тъкмо обстоятелството, че се мислите за по-умни от нас, ви провали играта и ще продължава да я проваля. Ще отречеш ли, че зет ти днес е бил при теб?

— Той е искал да идва тук? Не съм го виждал.

— Търговецът на въглища твърди обаче, че е бил при теб, а после е отишъл в Дяволската клисура, където е трябвало да бъдем нападнати.

— Ефенди, говориш ужасни неща. Вие сте се намирали в такава опасност?

— Не ние, а твоите приятели. Нас не ни грозеше никаква опасност. Не сте вие хората, от които трябва да се страхуваме. Но за твоите съюзници опасността беше много голяма и тя ги сполетя.

Шарка изплашено скочи от мястото си.

— Сполетени? — попита той почти заеквайки. — Какво се е случило?

— Точно това, което те възнамеряваха да направят, а именно нападение, но с тази разлика, че нападнатите бяха те.

— Те ли? От кого?

— От нас, разбира се. Моят Хаджи Халеф Омар и аз, ние двамата, победихме шестимата добре въоръжени мъже. Двама от тях са мъртви. Паднаха от ръба на скалата. Останалите сме вързали заедно с Джемал, нашия водач предател. Казвам ви го, за да ви докажа, че не се страхуваме от тези дръвници. Идете и ги развържете, за да могат да продължат да ни преследват. Кажете им обаче, че следващия път няма да пощадим живота им! Точно както над тях, така и над вас витае смъртта, ако не се вслушате в предупреждението ми. Това исках да ви кажа. А сега сте свободни.

Взехме пушките си и яхнахме конете. В първия момент двамата мъже не се възползваха от свободата си. Бяха се вкаменили от уплаха. Като се отдалечихме на известно разстояние и аз се обърнах назад, видях че все още стоят на същото място.

От поляната пред къщата на юг и на запад водеха следи от каруца. Тръгнахме в западна посока. Там скалите се раздалечаваха и се озовахме във втора, още по-голяма долина, за която въглищарят бе говорил. Следите личаха така ясно, че беше лесно да се върви по тях. Земята бе обрасла с мека трева. Приличаше на малка прерия, в която не растяха нито дървета, нито храсти. Пред нас в далечината се издигаше планинска верига, пред която следата щеше да се разклони.

Досега бяхме яздили мълчаливо. Разказах на спътниците си всичко, което бях подслушал и забелязал. Не назовах само името на англичанина. Това, което чуха, страшно много ги учуди. Халеф се изправи в седлото си и извика:

— Хамдулиллях! Най-сетне научихме всичко, което искахме да разберем. Вече знаем името на Жълтоликия и къде живее и ще освободим търговеца Галингре. Но Хамд ал Амасат, който го е предал на Жълтоликия, трябва да получи възнаграждение за всичките си злодеяния. Той уби приятеля ми Садек от племето на мерасигите. Садек беше най-прочутият водач през Шот ал Джерид и загина от куршума на убиеца, когото пък трябва да улучи моят куршум!

— Твоят ли? — попита Омар, пришпорвайки коня си, така че той се изправи на задните си крака. — Забрави ли, че аз съм син на Садек? Не преследвам ли този убиец през половината Ориент? Той ми се изплъзна. Сега обаче, като знам къде е, само аз съм този, който трябва да се разправя с него. Или не чу каква клетва дадох върху солта на Шот, като узнах от теб и ефендито, че Хамд ал Амасат, който тогава се наричаше Абу ен Насър, е убил баща ми? Помня всяка дума от клетвата си. Тя гласи: «Аллах, ти, който си Бог на всемогъществото и справедливостта, чуй ме! Мохамед, ти, Пророче на Всевишния, чуй ме! Вие, халифи и мъченици на вярата, чуйте ме! Аз, Омар Бен Садек, няма да отрежа брадата си, нито да вляза в джамия, докато убиецът на моя баща не се озове в джехенема. Заклевам се!» Така казах тогава и трябва да потвърдите, че съм изпълнил клетвата си. Влизал ли съм в джамия за молитва? Докосвала ли е ножица брадата ми, която е стигнала почти до гърдите ми? И сега, когато най-сетне ще срещна убиеца на моя баща, трябва да го отстъпя на другиго, така ли? Не, Хаджи Халеф Омар, не бива да искаш това от мен! Ако някой го нападне, ще стане мой най-върл враг дори преди това да е бил най-добрият ми приятел, да, та дори това да е и самият ефенди!

В този момент Омар беше истински син на пустинята. Очите му святкаха, а зъбите му скърцаха. За примирение и милост и дума не можеше да става. Неумолимият тон, с който бе говорил, ни направи такова впечатление, че известно време цареше дълбоко мълчание. После, както обикновено, Халеф взе пръв думата:

— Сихди, ти ни каза всичко, но едно не разбрах. Накъде яздим сега?

— Към Ругова при Жълтоликия.

— Много добре, но аз си мислех, че си много по-хуманен!

— Така ли?

— Знаеш, че в пещерата на Шарка ще бъде замъкнат някакъв нещастник, при това ингилиз, и не предприемаш нищо, за да се опиташ да го спасиш.

— Не знам как да го направя — отвърнах аз привидно равнодушно.

— Не знаеш ли? Аллах! Да не би изведнъж умът ти да е отслабнал? Няма нищо по-лесно от това да се помогне на този човек!

— И как?

— Като пришпорим конете си и се доберем до Ругова в галоп, за да попречим на залавянето му.

— Ще бъде твърде късно, защото ще пристигнем едва през нощта.

— Тогава веднага ще намерим караула и ще го освободим, за да не могат да го откарат в пещерата.

— А къде е караулът? Как ще влезем в него? Къде може да е скрит чужденецът? Възможно ли е толкова бързо да бъде изведен оттам? Отговорите на тези въпроси от небето ли ще паднат?

— Мислиш ли, че ще е толкова трудно?

— Не трудно, а направо невъзможно. Като пристигнем посред нощ, от кого ще вземеш необходимите сведения? Всички ще спят, а ако някой все пак е буден, то той ще е привърженик на Жълтоликия. Можем ли да пристигнем, да разпитаме и превземем караула само за половин час?

— Разбира се, че не.

— Ингилизинът ще бъде нападнат още вечерта. Още преди да успеем да предприемем нещо за освобождаването му, той-вече ще е на път за пещерата.

— Е, добре, тогава няма да ходим в Ругова, а ще се скрием някъде тук и после ще го освободим. Не е опасно и няма да ни е трудно, защото вече знаем тайния вход.

Точно такова беше и моето намерение. Това бе най-сигурният начин за освобождаването на Линдси, но все пак се противопоставих:

— Не става, скъпи Халеф.

— Че защо?

— Защото само ще си изгубим скъпоценното време.

— Какво струва времето, щом трябва да бъде спасен един нещастен човек!

— Ако искаме да помогнем на всички нещастници, трябва да сме хиляди пъти повече. Всеки трябва да се грижи сам за себе си.

— Сихди, не мога да те позная!

— Ингилизинът не ме засяга. Щом е бил толкова непредпазлив да насочи вниманието на разбойниците върху парите си, нека тогава си носи и последствията. Нямам никакво желание да се занимавам с него. Казва се Дейвид Линдси, име, което ми е напълно непознато.

Казах това възможно най-равнодушно, но едва името се бе изплъзнало от устните ми, и Халеф така дръпна юздите, че конят му приклекна на задните си крака.

— Линдси? Дейвид Линдси? — изкрещя направо той. — Вярно ли е?

— Да. Името му бе ясно произнесено. Англичанинът бил облечен изцяло в сиви дрехи, със сини очила, с дълъг червен нос и много широка уста.

— Сихди, ти си луд!

Хаджията ме гледаше с широко отворени очи. Другите двама също бяха безкрайно учудени.

— Луд ли? — попитах аз. — Как може да си мислиш такива обидни неща за мен?

— Защото твърдиш, че изобщо не познаваш този ингилиз.

— А ти познаваш ли го?

— Но нали той беше наш спътник и вървя с нас през Кюрдистан до Багдад и…

Дребосъкът спря насред изречението си. Удивлението му беше толкова голямо, че гласът му секна. Той продължаваше смаяно да ме гледа с широко отворени очи, изгубил ума и дума.

— Какъв спътник? — попитах аз.

— Ами нашият… нашият лорд, когото трябваше да наричаме не лорд, а сър Дейвид Линдси! Да не е влязъл дяволът в теб, та изведнъж съвсем забрави познатите си?

Другите двама явно забелязваха, че се шегувам.

— Ей, Халеф! — извика Оско. — Наистина ли мислиш, че ефендито не си спомня ингилиза? Той само се забавлява от учудването ни!

— Ах, така ли било! Е, забавлявай се тогава, сихди, забавлявай се! Защото учудването ми е толкова голямо, че нямам думи. Значи наистина е нашият ингилиз?

— За съжаление!

— И няма ли да го спасиш?

— Е, щом и ти си на това мнение, разбира се, че няма да го оставим в беда.

— Не, не можем, в никакъв случай. Но как изведнъж се е озовал в Ругова?

— Не знам. За да го разберем, трябва да идем при него в пещерата и да го попитаме.

— Слава на Аллаха! Най-сетне разсъдъкът ти отново се връща!

— Да, съвсем го бях изгубил от уплаха при вида на физиономията, която направи. Оставих на теб да обмислиш всичко и ще действаме по плана, който ти предложи.

— Последния ли?

— Да. Ще се скрием наблизо и ще изчакаме до утре вечер. И за нас, и за конете това ще е от полза, защото от Стамбул дотук не сме имали достатъчна почивка. А и там също бяхме заети денонощно.

— Значи признаваш, че планът ми е добър?

— Изключително!

— Да, аз съм твой приятел и закрилник и умея да правя чудесни сефер тертиби[45]. Който язди с мен, се намира под добра закрила. Най-сетне ще ми го признаете. Но къде ще намерим място, на което да можем да останем до утре?

— Отвъд в гористите планини. Те осигуряват добра видимост към тази долина и ще можем да наблюдаваме въглищаря Шарка и съучастниците му. Ако използваме и далекогледа ми, ще можем добре да ги виждаме, в случай че тръгнат по нашия път, за да излязат в клисурата, където според плана на Шарка трябваше да бъдем нападнати.

— Хм! — изръмжа Халеф замислено. — Вероятно ще забележат, че не сме тръгнали натам. Виж колко дълбоко се отпечатват копитата на конете ни в меката почва!

— Това е само от полза за нас, защото тъкмо това обстоятелство ни дава възможност да ги заблудим. Меката почва все някъде ще свърши. Предполагам, че ще стигнем до каменисти и скалисти места, където ще можем да се отклоним, без това да им направи впечатление.

— Да, но по-късно ще установят, че следите ни ги няма.

— Вероятно ще успеем да предотвратим това. Имаме достатъчно време, за да направим необходимото.

— Значи не мислиш, че ще ни последват веднага?

— За да попреча на хората на Жълтоликия да предприемат незабавно преследване, им казах какво се случи в клисурата. Първоначално смятах да го премълча, за да бъдат освободени възможно най-късно двамата аладжи, Суеф, Юнак и Джемал. Но за да спечеля време, се отказах от това намерение. Въглищарят с хората си и «алима» по най-бързия начин ще се отправят към Дяволската скала, за да развържат пленниците. На тях пък ще им трябва доста време, докато разкажат какво се е случило. Така ще спечелим най-малко два часа, а този срок е напълно достатъчен, в случай че сега увеличим скоростта си. И така — бързо напред!

Препуснахме с конете в галоп и след по-малко от четвърт час стигнахме мястото, където следите от каруцата се разделяха. Отклонихме се наляво, въпреки че всъщност имахме намерение да поемем надясно. Следата ни беше толкова ясна, че преследвачите ни би трябвало да са убедени, че сме поели в указаната от въглищаря посока. Колкото повече се приближавахме към планинския масив, толкова по-стръмен ставаше теренът. Почвата стана по-твърда и накрая тревата изчезна.

Накарах спътниците си да спрат и продължих нататък сам в галоп, докато стигнах до клисурата, за която беше говорил Шарка. Почвата в нея беше мека и аз навлязох доста навътре, след което се върнах, като се постарах копитата на коня да оставят достатъчно ясни отпечатъци. Те трябваше да накарат въглищаря да мисли, че наистина сме влезли в долината.

Като се върнах при спътниците си, използвайки твърдата скалиста земя, завихме надясно, без да оставяме следи.

След известно време стигнахме до мястото, където се простираше подножието на планината. Навлязохме сред първите появили се дървета и слязохме от конете, за да ги водим по доста стръмния склон. Горе се озовахме в сянката на огромни смърчове, под чиито върхове спокойно можехме да наблюдаваме долината на Пещерата на съкровищата. Вързахме конете, а аз навлязох навътре в гората, за да потърся място, което да предостави храна за животните и същевременно където да можем да накладем огън, без той да бъде забелязан.

В такива случаи опитът е най-добрият водач. По вида на дърветата още отдалеч се забелязваше къде могат да се намерят трева и вода. Стигнах до едно закътано място, където нямаше дървета и извираше едно ручейче. Водата течеше на запад към Черна Дрина. Бяхме прекосили водораздела между нея и Вардар.

Доведохме конете си на това място, разседлахме ги и спънахме предните им крака, за да не могат да се отдалечават много. После отново се върнахме там, откъдето смятахме да наблюдаваме противниците си. Не мина много време, и ето че ги забелязах през бинокъла си. Въпреки голямото разстояние видях, че препускат в бесен галоп. Искаха да наваксат изгубеното време, защото предполагаха, че щом стигнем до скалите, където нямаше да можем да продължим пътя си, ще се върнем. Преди да успеем да излезем от клисурата, те щяха да са се скрили в нея, ако планът им изобщо успееше.

Преброихме осем души, а като се приближиха достатъчно, разпознахме двамата аладжи, Суеф, Джемал, Шарка, Марко и още двама ездачи. По облеклото на двамата можеше да се предположи, че са помощници на въглищаря. Значи числено ни превъзхождаха двойно и явно въглищарят също притежаваше коне, които ние не бяхме забелязали. Тъй като всички бяха въоръжени с пушки, а в стаята не бях забелязал толкова много, излизаше, че Шарка има скривалище за оръжие.

Осемте ездачи се движеха в посоката, в която предполагаха, че сме се отправили. Там, където следите от каруцата се разделяха, те спряха, за да огледат земята. Видяха, че сме продължили натам, накъдето те са искали, и тръгнаха по дирята, след което ги изгубихме от поглед.

Чакахме така в продължение на около два часа. После ги видяхме бавно да се връщат. На споменатото място спряха и започнаха да разговарят за случилото се, както се виждаше по оживените им жестове. Накрая се разделиха. Марко и двамата аладжи поеха към Коласчин, останалите се върнаха в долината на Пещерата на съкровищата.

Яздеха бавно. По поведението и движенията им се виждаше, че са много разочаровани. Първата група обаче прекоси в устремен галоп полезрението ни. Бързаха, защото «алимът» възнамеряваше да доведе ингилиза. Щом и от едните, и от другите не се виждаше вече нищо, ние се върнахме при конете си, където събрахме шума и сухи клони, за да запалим огън, на който смятахме да опечем сланината и лапите на мечката. Имахме повече месо, отколкото ни бе необходимо до вечерта на следващия ден.

Започваше да се смрачава и постепенно лагерът ни потъна в тъмнина. Чувствахме се като във вековна гора, което доставяше голямо удоволствие на спътниците ми. Най-сетне разполагахме с достатъчно време, за да разговаряме подробно за събитията през последните дни. После легнахме да спим. Преди това обаче определихме реда за дежурство. Впрочем нямахме основание да се страхуваме от изненади, но предпазливостта никога не е излишна, а освен това постовият трябваше да поддържа огъня, защото сред масивите на Шар планина нощта беше студена.

Пета глава

Освобождаването на Линдси

На следващата сутрин и на обяд ядохме печено мечешко като предишната вечер, а разговорът ни се въртеше изключително около последните преживявания. Чувствахме се освежени и укрепнали, а и на конете ни им личеше, че дългата почивка им се е отразила благотворно. И ние, и животните бяхме готови да понесем нови натоварвания.

След като обядвахме, аз тръгнах сам, за да потърся при скалите, обграждащи Пещерата на съкровищата, място, където добре да можем да скрием конете си. Въглищарят беше казал, че англичанинът може да бъде доведен още вечерта. Значи по това време трябваше да сме наблизо, за да му се притечем на помощ. Наложи се да мина по обиколен път, за да не бъда забелязан. Скоро бързият ми кон ме отведе на желаното място и успях да намеря подходящо за намеренията ми скривалище. Намираше се близо до входа на долината.

Като се върнах при спътниците си, беше станало време за тръгване, защото слънцето вече клонеше към залез, а докато стигнем до Скривалището, щеше напълно да се стъмни. Не полагахме усилия да прикриваме следите си, вечерта и бездруго нямаше да могат да ги забележат. Скрихме конете в храстите, след което ние двамата с Халеф отидохме да шпионираме бандитите. Оско и Омар, които трябваше да останат при конете, получиха указание да чакат спокойно и в никакъв случай да не напускат мястото преди завръщането ни.

Вече беше съвсем тъмно, но тъй като познавахме местността сравнително добре, успяхме безпрепятствено да се приближим до къщата на въглищаря. Между нея и кладата гореше голям огън, около който бяха насядали всички, които очаквахме да намерим тук. Прокрадвайки се внимателно по края на малката просека, стигнахме до храстите от другата страна, откъдето поехме към тесния път, който идваше откъм дъба и свършваше при кладата. Там се притаихме.

Мъжете седяха на такова разстояние от нас, че добре чувахме гласовете им, но не можехме да разберем какво говорят. Както изглеждаше, не бяха в добро настроение. По погледите, които често хвърляха към входа на долината, можеше да се предположи, че очакват скорошната поява на «алима» и неговия пленник.

Не бе минал и четвърт час, откакто шпионирахме, когато чухме конски тропот. Седящите край огъня мъже скочиха. Пристигнаха шестима ездачи. Двама от тях бяха вързани за конете: Линдси, без шапка, и още един, явно преводачът. Сред другите четирима беше мнимият учен. Той скочи от седлото и се приближи към чакащите го край огъня хора. Беше посрещнат с видимо задоволство. После развързаха пленниците от конете, смъкнаха ги и отново вързаха краката им. На ръцете им също имаше въжета. Сложиха ги на земята. Мъжете от охраната облегнаха пушките си на зида на къщата и също седнаха край огъня.

Жалко, че нищо не можехме да разберем от разговора на противниците си, защото сега той бе особено оживен. Но не продължи дълго. Скоро хората на Жълтоликия станаха, за да занесат пленниците до кладата, чийто вход въглищарят отвори по описания вече начин. Бяха толкова близо до нас, че можехме да чуваме всяка дума. «Алимът» се обърна към вързания преводач:

— Вече ти казах, че няма от какво да се страхуваш. Взехме те, защото не можем да се разбираме с ингилиза. Дори ще получиш бакшиш за изживения страх. Ингилизът ще плати и него. Разбира се, досега той отказваше да изпълни исканията ни, но ние знаем как да го принудим и разчитаме на помощта ти. Ако го посъветваш да се откаже от твърдоглавието си, ще бъде от полза и за теб самия, защото колкото по-скоро плати, толкова по-бързо ще бъдеш освободен.

— А него ще освободите ли, щом ви плати парите? — попита преводачът.

— Не е твоя работа. Но въпреки това ще ти загатна какво ще му се случи. Трябва ли да бъде освободен някой, който след това би могъл да си отмъсти? Това обаче няма да му казваш. Сега ще ви затворим в една пещера. Говори с него! След около четвърт час ще вляза. Ако и тогава продължава да се опъва и не ми даде хавале[46] до неговия сараф[47], здравата ще го набием, което сигурно ще го накара да поумнее. Няма да получава нито храна, нито вода, докато се подчини. Напротив, богато ще бъде нагостен с бой.

— Какво казва негодникът? — попита Линдси на английски.

— Че сега ще ни затворят в една пещера — отговори драгоманът. — Нямало да получавате нито храна, нито вода, а само бой, докато не напишете исканото нареждане. Но не бива да го правите, защото току-що чух, че въпреки това пак ще ви убият. Разбира се, това не биваше да ви го казвам. Но вие ме взехте на служба и аз съм на ваша страна, а не на страната на тези негодници. Може би все пак ще успеем да избягаме по някакъв начин.

— Много ви благодаря! — отвърна англичанинът лаконично. — Мошениците няма да получат пукната пара. Дори да ме пребият от бой! Well!

— Е, какво отговори той? — попита Марко.

— Че няма да плати нищо.

— Скоро ще говори друго. Хайде влизайте тогава! След четвърт час отново ще дойда.

На всеки от тях мушнаха по едно въже под мишниците, а двама от помощниците на въглищаря пълзяха напред и ги влачеха към пещерата. Щом двамата помощници излязоха, във вътрешността на кладата чух дрънченето на верига, от което следваше, че входът е запушен с камъка.

— Не бихме ли могли веднага да извадим нашия приятел оттам? — прошепна ми Халеф.

— Не, пушките ни не са при нас.

— Какво от това? Нали имаме ножове и пистолети, а ти носиш и револверите. Това е достатъчно.

— Дори да успеем в началото да прогоним разбойниците, после те пак ще ни нападнат, докато развързваме пленниците. Не, трябва да действаме предпазливо. Хайде да идем до дъба!

Тръгнахме натам, като повече се осланяхме на паметта и осезанието си, отколкото на зрението, защото под дърветата беше толкова тъмно, че и да ни бръкнат в очите, нямаше да видим. Въпреки това след десет минути стигнахме до дървото. И тук цареше направо египетска тъмнина. Но ние знаехме каквото ни трябва и се качихме горе по същия начин, както бяхме направили предишния ден.

Трябваше да внимаваме да не вдигаме шум, защото «алимът» сигурно беше вече някъде наблизо. Посъветвах Халеф да не слиза по напречните въжета на стълбата, а да се спусне като мен само на ръце. Аз се плъзнах надолу пръв и той ме последва.

Като се озовахме в ъгъла зад зида, всичко наоколо беше тъмно. Едва бяхме докоснали пода с крака, и изведнъж стана светло. Изкачих се няколко стъпала по-нагоре по стълбата, надникнах през ръба на стената и видях «алима», който току-що бе влязъл и стоеше пред двамата вързани пленници. В едната си ръка държеше лоена свещ, а в другата камшик. Ножа и пистолета беше оставил, защото бе мислил, че ще му пречат при пълзенето.

Разговорът, който последва, се водеше, като поставяните на турски език въпроси се превеждаха от преводача на английски, а отговорите, които Линдси даваше на английски, бяха предавани на Марко на турски.

«Ученият» първо развърза въжетата на краката на преводача и каза:

— Ще ти разхлабя връзките, за да можеш да се изправиш. Ръцете ти, разбира се, ще останат вързани. Сега го питай дали ще даде парите.

Преводачът предаде въпроса.

— Никога! — изръмжа англичанинът.

— И все пак ще го направиш, защото ние ще те принудим!

— Никой не може да изнудва един Линдси.

— Щом никой човек не може да направи това, то тогава ще го стори камшикът, с който умеем да си служим добре.

— Само посмей!

— О, това съвсем не е риск!

Марко удари веднъж англичанина. Халеф ме сръга. Искаше да действам незабавно. Но аз не позволих да ме подведе към прибързани действия.

— Негодник! — извика англичанинът. — Ще ти отмъстя за това!

— Какво казва той? — попита «алимът».

— Че с бой няма да можете да го принудите — преведе драгоманът.

— Друго ще запее, като получи петдесет или сто удара. Знаем, че притежава милиони. Той самият го каза. Трябва да плати. Кажи му го!

Излишно е да повтарям заплахите, които трябваше да накарат Линдси да омекне. Той продължаваше да държи на своето, въпреки че получи още няколко удара.

— Е, добре! — извика Марко накрая. — Давам ти един час време. После ще се върна и ще ти ударя сто камшика по гърба, ако не си склонен да се подчиниш.

— Само посмей! — заплаши го отново Линдси чрез преводача. — Ще получиш тройно повече удари!

— От кого? — засмя се другият.

— От ефендито, за когото говорихме по пътя.

— Този чужденец никога няма да узнае нищо за теб, въпреки че беше тръгнал да го пресрещаш.

— Той ще ме намери.

— В такъв случай трябва да е всезнаещ. Той няма представа, че го търсиш.

— В Ругова ще го узнае. Бил съм там и изведнъж съм изчезнал. Ще тръгне по следите ми и ще се озове тук. Yes!

— Следите ти ли? И как ще ги намери? Никой не знае къде си. Изчезнал си вечерта, а оттогава са те виждали само нашите приятели.

— Ще принуди негодниците да му го кажат.

— Но ще трябва да разбере, че си бил затворен в караула. А това го знаят само двама души: Жълтоликия и аз.

— Не пречи! Пак ще успее да го научи. Какво сте вие двамата в сравнение с него и неговия хаджия!

— Не говори така, кучи сине! Абсолютно невъзможно е алеманът да те намери. А ако успее, с него ще е свършено. Ще падне в ръцете ни и ще го бием с камшик до смърт. Не се залъгвай с безсмислени надежди! Никой не може да те открие тук и можеш да се спасиш само с привеждането на исканата сума. За да ми повярваш, ще ти кажа, че в този момент твоят ефенди вероятно е пъхнат в караула, от който те извадих, той и тримата му спътници. А на тях никога няма да направим предложението да се откупят. Никога повече няма да се видят свободни и ще трябва да се разделят с живота си.

— Глупости! — извика англичанинът, щом тези думи му бяха преведени. — Моите приятели пленени? Изключено. Само ако на тях така им харесва! Yes!

— Ставаш смешен! Ще ти докажа, че тези негодници ще се хвърлят по очи пред нас в прахта и ще хленчат за милост. Ще бъдат напъхани с теб в една дупка и ще умреш заедно с тях, ако продължаваш да упорстваш и не искаш да се откупиш. Сега тръгвам. Имаш един час време. Помисли си добре и избери единственото средство за спасението на живота си. Не мисли, че ще можеш да се измъкнеш оттук. От всичките четири страни се издигат скали и от тази дупка има само един-единствен изход. Той обаче е затворен, а вие сте вързани така, че да не можете да предприемете нищо. За облекчение на преводача ти ще оставя краката му развързани. Той не е виновен, че ти си толкова твърдоглав и отказваш да изпълниш заповедта ми.

Марко легна на пода и отново изпълзя навън. Чухме затварянето на дупката с камъка и окачването на веригата.

В продължение на няколко мига цареше тишина, после чухме англичанина да казва:

— Хубаво положение, мистър Фан Хоти[48]! Нали?

— Да — съгласи се преводачът. — Не вярвам, че е възможно спасение.

— Пфу! Дейвид Линдси няма да умре в тази скална дупка.

— Значи ще се откупите?

— И през ум не ми минава. Веднага щом получат парите, негодниците ще ме убият.

— Със сигурност. Но как ще излезем? Убеден съм, че това е единственият вход и изход. А дори и да имаше друг път, въжетата ни пречат да предприемем каквото и да е за освобождаването си. Трябва да се откажем от мисълта за спасение.

— Глупости! Ще се освободим!

— Как?

— Ще излезем навън. Well!

— Но кой ще ни отвори?

— Моят приятел, когото мерзавците наричат немския ефенди.

— Нали чухте, че вече е пленен!

— Едва ли!

— Не бъдете толкова сигурен! Видяхте какво се случи с нас! Изобщо нямахме време за съпротива.

— На него не му трябва. Не е толкова глупав като нас, та да влезе в такъв капан.

— Дори разбойниците да не са успели да го хванат, не можем да разчитаме на него. Няма как да разбере какво ни се е случило и къде се намираме.

— Не го познавате. Със сигурност ще дойде! Yes!

— Съмнявам се, сър Дейвид. Как ще се удаде това на вашия приятел?

— Негова работа! Залагам главата си, че ще дойде!

— Вече е тук — извиках аз високо. — Имахте право, сър Дейвид. За известно време настъпи гробна тишина, после се разнесе ликуващият глас на англичанина:

— The devil[49]! Това беше неговият глас! Познавам го много добре. Тук ли сте, мистър Кара Бен Немзи?

— Да, и Халеф е с мен.

— Heigh-day![50] Те са! Те са! Не ти ли казах! Великолепно, прекрасно, чудесно! Сега ние ще раздаваме камшици. Но къде сте?

— Тук, в ъгъла. Веднага ще дойда при вас. Халеф можеше да остане, аз обаче прехвърлих долния край на стълбата през зида и минах от другата страна.

— Ето ме! Дайте насам ръцете и краката си, сър Дейвид, за да срежа въжетата. После ще изчезнем по най-бързия начин.

— О, не! Оставаме тук. Well!

— Защо?

— За да напердаша негодника със собствения му камшик, като дойде после.

— Ще го направим, разбира се, но не тук. Камшикът е по-маловажна работа, главното е свободата. Искаме да хванем не само «алима», а и останалите. Ставайте и елате с мен до зида!

Срязах въжетата им и ги избутах към стената.

— Какво има там? Врата ли? — попита сър Дейвид.

— Не, но има дупка в скалата, която излиза нагоре като комин и свършва в едно кухо дърво. В него е окачена въжена стълба, по която ще се изкачим. Опасявам се, че няма да можете да се осланяте на ръцете си.

— Щом трябва да получим свободата си, те ще дадат своя дял. Well! Вече усещам как кръвта ми се раздвижва във вените. Yes!

Двамата разтъркаха ръцете си, за да ги раздвижат. Аз извадих фенерчето си, пуснах в него въздух и осветих стълбата и стената така, че да могат добре да се ориентират. Обясних им също и устройството на цялото приспособление.

— Разбрах! — каза англичанинът. — Ще бъде великолепно. Само се ядосвам, че не ми оставяте време да причакам тук негодника.

— Ще го намерим вън.

— Наистина ли? Сигурно ли е?

— Да. Ще се спуснем надолу към въглищарската клада, през която ви натикаха в пещерата. Там приятелчетата седят край огъня и най-любезно ще им правим компания.

— Very well[51]! Хайде по-бързо да отидем при тях! Ще разправяме и ще ти благодарим по-късно! Нали?

— Разбира се! Качвайте се първи вие! Следвам ви. После ще се изкатери мистър Хоти, а накрая ще бъде Халеф.

— Той ли? Къде е хаджията?

— Чака от другата страна на стената. Напред, сър Дейвид! Ще ви придържам, ако ръцете откажат да ви се подчиняват.

Изкачването започна. Не ставаше много бързо, защото се оказа, че ръцете и на двамата много бяха пострадали от въжетата. Въпреки това благополучно излязохме навън. След като им помогнах после да слязат от дървото, което се налагаше поради тъмнината, отново се спуснах в отвора и изтеглих въжената стълба нагоре. Извадих я от дупката, срязах я и я хвърлих на земята. После слязох при другите. Сгънахме стълбата и я взехме със себе си.

Тъй като англичанинът и преводачът не познаваха местността, трябваше да ги водим. Щом се отдалечихме толкова, че върховете на скалите закриха светлината на огъня, сложихме въжената стълба на земята и я запалихме. Хвърляхме върху нея сухи клони, за да я унищожим напълно.

Този пламък осветяваше пътя ни и слизането по стръмнината ставаше по-лесно. Завоите, които правеше пътят, бяха доста добре осветени, без огънят да може да бъде видян от намиращата се зад скалите долина.

Като стигнахме долу, се провирахме възможно най-бързо през храстите, защото трябваше да се появим при враговете си, преди Марко отново да влезе в пещерата. Спрях с двамата мъже на едно подходящо място, а Халеф хукна към Оско и Омар, за да ги доведе и донесе пушките ми.

Отначало никой не говореше. Едва като стана време очакваните от нас приятели да дойдат, сър Дейвид попита:

— Какво ще правим с негодниците, сър? Да не искате да ги оставите да си вървят, без да ги накажете? Познавам ви!

— О, не! Достатъчно снизходителност съм проявявал досега. Номерът, който ви изиграха, трябва да бъде наказан. Искаха не само парите, но и живота ви.

— Well! И какво ще правим?

— Първо трябва да ги хванем, а по-нататък ще видим. Ние сме шестима, а ще имаме работа с дванайсет мъже. Значи на всеки от нас се падат по двама. Съотношение, което при настоящите условия не смятам за неблагоприятно.

— Аз също, но ако имах оръжие.

— Ще получите по една пушка, ако не и повече. Както забелязах, въглищарят и хората му нямаха оръжие при себе си, значи то е в стаята, откъдето лесно можем да го вземем.

Застанали бяхме така, че добре виждахме цялата банда. Пушките на четиримата новодошли също не бяха при тях, а както вече споменах, ги бяха облегнали върху зида на къщата. Така че от тези пушки нямаше защо да се страхуваме, а по-скоро от старите неблагонадеждни пистолети, които трима от тях бяха затъкнали в поясите си. Марко все още не беше взел ножа и пистолетите си.

Ето че дойде и Халеф с двамата ни спътници. Възложих им да влязат в къщата през прозореца и да изнесат пушките. За целта се промъкнахме към неосветяваната от огъня страна на къщата. Отворът на прозореца беше достатъчно голям, за да може хаджията да се промъкне през него. Той ни подаде отвътре седем заредени пушки.

— Сихди — каза дребосъкът, като излизаше отвътре, — този въглищар сигурно има склад за оръжие. Предишния ден той даде на аладжите две пушки, а тук има още седем, за него, четиримата му помощници, Суеф и Джемал, чиито оръжия унищожихме. Вчера тук не бяха окачени седем пушки. Изглежда, този Шарка се грижи за въоръжаването на цялата банда на Жълтоликия.

Проверихме пушките. Имаха калибър като тези на Оско и Омар. За сър Дейвид и преводача това беше предимство, защото щяха да могат да използват патроните на спътниците ни. Линдси нарами четири пушки, а преводачът три. Всичко изглеждаше доста страшно, но не беше особено опасно, защото пушките бяха едноцевки.

— И какво? — попита сър Дейвид. — Вече имам оръжие. Остава да стрелям. Yes!

— Само когато наистина е необходимо — предупредих го аз. — Няма да ги убиваме.

— Но те все пак искаха да ме убият! Ще ги застрелям, без да ми мигне окото. Well!

— Убиец ли искате да ставате? Ще ги напердашим с камшик. Вчера видях в каруцата въжета. Сигурно са още там. Халеф, донеси ги! А вие, сър Дейвид, ще трябва да се промъкнете с Фан Хоти надясно. Ние останалите ще отидем наляво, така че шайката да остане между нас. Не бива да излизате от храстите, докато не чуете аз да ви казвам. Внимавайте да не ви забележат.

Те се отдалечиха. Халеф домъкна цял куп въжета и ги хвърли на земята. Иначе можеха само да ни попречат.

Предпазливо се промъкнах заедно с другите към задната страна на колибата и се прокраднахме покрай нея до ъгъла. Там легнахме на земята и бавно запълзяхме към огъня. Сенките, които хвърляха отразяващите се на огъня предмети, падаха върху нас, така че беше трудно да бъдем различени върху земята. Като се озовахме между противниците си и стената, на която бяха облегнати пушките им, вече можехме да се покажем.

— Засега останете тук — прошепнах аз на тримата си придружители — и внимавайте никой да не се приближава до пушките! Стреляйте по всеки, който не ми се подчини, но само в краката! Можем да поемем върху съвестта си осакатяването на такива негодници като тези. Ако не действаме твърдо още от самото начало, с нас ще е свършено.

Изправихме се и аз тръгнах към огъня. Първи ме забелязаха тези, които бяха обърнати с лице към мен. Това бяха «алимът» и тримата му спътници. Той скочи и изненадано извика:

— Аллах! Немецът идва!

От изненада Марко изпусна камшика, който държеше в ръка. Въглищарят също скочи и изплашено се втренчи в мен, сякаш виждаше призрак. Другите обаче останаха по местата си. Суеф и Джемал, изглежда, не можеха да помръднат от уплаха. Всички бяха насочили погледите си към мен, поради което не забелязваха тримата ми останали в сянка приятели.

— Да, немецът — повторих аз. — Не ти ли казах вчера, Шарка, че сигурно отново ще дойда, ако се наложи?

— Да, каза — отвърна въглищарят. — Но кое е това наложително нещо, което те води насам още днес?

— Една малка сделка, която искам да направя с твоя приятел «алима».

— С мен ли? — попита споменатият мъж.

— Да, с теб. Не се ли сещаш за какво става дума?

— Нямам представа.

— Седни тогава, за да ти обясня спокойно каква е работата.

Впечатлението, което внезапната ми поява направи, беше такова, че Марко моментално се подчини. Дадох на въглищаря лек, повелителен знак и той също седна долу. Негодниците бяха смаяни от това, че ме виждат така ненадейно сред тях.

— Първо трябва да ти съобщя, че изобщо не съм ходил в караула — обърнах се аз към «учения». — Така че ти допусна голяма грешка.

— В караула ли? — попита той слисано. — Не знам за какво говориш.

— Много бързо забравяш! Нали каза, че сигурно вече съм в караула в Ругова?

— Ефенди, не знам такъв караул, а и не съм казвал подобно нещо.

— Тогава сигурно не споделяш и мнението, че там ще ме пребият до смърт с камшик?

— Не. Изобщо не те разбирам.

— Щом въобще не ме разбираш, тогава наистина съм готов да повярвам, че смяташ за невъзможно да намеря следите на англичанина.

Марко не отговори. Гласът му секна и той с усилие си поемаше дъх. Затова аз продължих:

— Естествено, никой друг освен теб и Жълтоликия не знае как англичанинът ще попадне в ръцете ви, но той те уверяваше, че въпреки всичко аз ще ги намеря. Постъпи много глупаво, като не му повярва. Човек, който е следвал в университет, би трябвало да е по-разумен.

— За какъв англичанин говориш?

— За този, на когото искаше да удариш сто камшика!

«Алимът» запреглъща, но не пророни нито дума.

— Ефенди — извика въглищарят, — какво право имаш да идваш тук и да говориш неща, които никой не разбира?

Шарка се опита да стане, но аз го натиснах надолу и отговорих:

— Успокой се! С теб ще се заема после. Този «алим» може и сам да ми отговори. Търся ингилиза, който той е довел.

— Но през целия си живот аз никога не съм виждал англичанин! — твърдеше Марко.

— Слушай, това е опашата лъжа. Вчера ти беше дошъл тук само за да осигуриш при Шарка подслон за един ингилиз.

— Не, не, това не е вярно!

— Е, добре, ще видим! Дошъл съм да платя откупа за него.

— Ах! — извика той. — Кой те натовари с тази задача?

— Аз самият. По собствено желание реших да ти го донеса. Той ме гледаше с глупав поглед. Въглищарят беше по-умен от гражданина. Шарка бе разбрал, че съм дошъл с враждебни намерения, защото скочи и извика:

— Лъжа, това е само лъжа! Тук никой нищо не знае за никакъв англичанин. Ако мислиш, че можеш да ни обиждаш, грешиш! Още вчера…

— Млъкни! — срязах го аз. — Разбира се, не е твоя заслугата, че сега стоя тук пред вас здрав и читав. Ти искаше да ни убиеш при езерото до скалите. За щастие не съм чак толкова глупав, колкото си мислеше. Сядай!

— Ефенди — изкрещя ми той, — не се осмелявай повече да изказваш такива подозрения! Би могло да ти се случи нещо лошо!

— Сядай! — повторих аз. — Не позволявам да ми се противоречи. Ако някой от вас стане без мое разрешение, ще заповядам да го съборят. Сядай, Шарка, моментално, иначе…

— Хайде, събори ме! Ето ме, стоя, а това е ножът ми! Ако още…

Въглищарят не можа да продължи. Беше извадил ножа от пояса си и го бе вдигнал срещу мен. Тогава зад нас изтрещя изстрел и той падна, като извика от болка. От страх другите подскочиха, но аз извиках:

— Останете си по местата, иначе ще бъдете улучени от куршум. Обкръжени сте!

— Не му вярвайте! — ръмжеше Шарка, който седеше на земята и държеше крака си с две ръце. — Донесете пушките! Облегнати са на стената, а в къщата има още много.

— Да, облегнати са там. Вземете си ги!

Казвайки това, посочих към стената и всички видяха тримата ми спътници, които бяха заели позиция с насочени към тях пушки. Беше стрелял Халеф.

— Нападнете ги, нападнете ги! — заповяда Шарка, но никой не се подчини. Виждаха, че ако направят опит да послушат въглищаря, щяха да получат куршум. Шарка страшно ругаеше. Тогава вдигнах приклада си и го заплаших:

— Млъкни! Още една дума, и ще те смажа! Още вчера ви доказахме, че не се страхуваме от вас, а сега сме много повече.

— Дори и да сте сто, не се страхувам. Напразно заповяда да стрелят по мен. Сега…

Шарка грабна ножа си, който беше паднал на земята, и го хвърли по мен. Отскочих встрани, а в следващия миг стоварих приклада върху него и той изпадна в безсъзнание.

Това направи необходимото впечатление. Никой не се осмеляваше да направи заплашително движение. Държах под око тримата, които бяха въоръжени с пистолети, но те не посмяха да си послужат с тях.

— Виждате, че не се шегуваме — обясних аз. — Марко трябва да ми отговори. А останалите да стоят кротко. Къде е ингилизът?

— Няма такъв тук — отвърна той.

— И в пещерата ли?

— Да.

— Прав си, защото той вече излезе от нея.

— Ве… че из.. ле.. зе от… нея? — запелтечи той.

— Ако искаш да го видиш, огледай се! — Махнах към посоката, където знаех, че се намират Линдси и преводачът. Двамата се приближиха. Марко замръзна от уплаха.

— Сега вярваш ли, че съм намерил следите му? — засмях се аз. — Едва си го довел, и вече е освободен. Впрочем можете да видите, че дори имат и пушки, от тези, които бяха в стаята. Вие сте в ръцете ни и настояваме тези трима храбри мъже да ни дадат пистолетите си. Преводачът ще ги извади от поясите им. Те самите не бива да докосват оръжията си. А после всеки от вас ще му предаде и ножа си. Който се противопостави, ще бъде застрелян.

Аз приготвих карабината си за стрелба, а англичанинът вдигна една от пушките до бузата си, въпреки че не беше разбрал какво бях казал. Това окончателно сплаши хората. Те предадоха оръжията си, без да кажат нито дума.

— Халеф, въжетата!

Дребосъкът изпълни заповедта ми за по-малко от три секунди.

— Вържи «алима»!

— Ефенди, какво говориш! — извика «ученият». — Да вържат мен? Няма да позволя!

— Ще позволиш, и то послушно, иначе ще ти пусна един куршум в черепа. Да не мислиш, че можеш да биеш един лорд от Англия и затова да се отнасят с теб като с падишах? Не знаеш ли каква обида е боят с камшик? Ще бъдете вързани всички до един. На останалите давам думата си, че нищо няма да им се случи, ако са покорни. Ти обаче ще си получиш ударите с камшик с лихвите.

Въпреки това Марко се съпротивляваше на Халеф. Тогава Линдси попита преводача:

— Как се казва на турски: ще помогна?

— Ярдъм едеджеим — отвърна драгоманът.

— Well! Значи: ярдъм едеджеим!

Той вдигна камшика, който Марко преди това беше изпуснал, и го удари няколко пъти толкова силно, че човекът се отказа да се съпротивлява. Вързаха го, а после дойде ред и на другите. Те не се противяха, защото много се страхуваха от насочените срещу тях пушки. Вързахме здраво ръцете им на гърба, за да им е невъзможно да се развържат един друг. Разбира се, краката им също бяха добре стегнати.

После прегледах крака на въглищаря. Раната не беше опасна. Куршумът беше минал през месото над коляното и след това сигурно беше паднал в горящия огън. Превързах раната му, а после и Шарка също беше вързан, при което той дойде в съзнание. Хвърляше ни гневни погледи, но не каза нито дума. Дадох знак на спътниците си да се дръпнат настрани. Пленниците не биваше да чуват какво ще си говорим.

— Слушайте, сър, направихте голяма глупост — каза ми Линдси.

— Имате предвид това, че обещах на тези хора нищо да не им се случили?

— Разбира се, yes!

— Не смятам, че е глупост, а само принцип на човечност.

— Стига с вашата човечност! Тези негодници искаха да убият и вас, и нас. Вярно ли е, или не е?

— Разбира се.

— Yes! Тогава не разбирам защо и ние да не изпитаме подобно желание! Или не познавате закона, по който се действа тук?

— Знам го толкова добре, колкото и вие. Но ако тези полудиви хора го прилагат, това в никакъв случай не означава, че и ние трябва да се ръководим от него. Вие имате срещу вас разбойници, но те си имат работа с джентълмен, който е християнин и отгоре на това пер на старата Англия. Ще бъде ли много джентълменско от негова страна, ако действа по законите на тези разбойници?

— Хм! — изръмжа той.

— Впрочем те не са причинили никаква телесна повреда нито на вас, нито на нас. Всички се измъкнахме здрави и читави. Така че убиването на тези хора в никакъв случай не би могло да бъде оправдано със закона за възмездието.

— Добре, няма да ги убиваме, но здравата ще ги напердашим!

— Съвместим ли е такъв побой с достойнството на един Дейвид Линдси?

Знаех слабото му място. Успехът не закъсня. Той замислено почеса посинелия си нос, а после попита:

— Мислите, че такъв празник на боя не подхожда на един англичанин ли?

— Да, това е моето мнение. Прекалено много уважавам личността и народа ви, за да допусна, че подобно грубо отмъщение може да ви достави голямо удоволствие. Лъвът не закача мишката, която дърпа гривата му.

— Лъв… мишка… много добре! Отлично сравнение. Well! Да оставим тези мишки на мира! Като лъв, трябва да съм великодушен. Но този негодник, когото вие наричате алим, не смятам за мишка. Той ме удари.

— В това отношение сме на едно мнение. Марко и Шарка са водачите на останалите. На съвестта и на двамата тежи не един човешки живот. Не бива да се отърват безнаказано. Що се отнася до въглищаря, той беше наказан от куршума на Халеф. Но другият ще опита камшика. Петдесет удара по гърба и нито един по-малко.

— Но, сър, аз щях да получа сто!

— Петдесет са достатъчно. Цял живот ще ги помни.

— Съгласен съм! Well! А после какво ще правим?

— Ще ги затворим всичките в пещерата.<