/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic

Книга на Страшния съд

Кони Уилис

„Книга на Страшния съд“ е резултат от петгодишен труд на една от най-почитаните авторки на научна фантастика. Кони Уилис ни повежда в една отдавна отминала епоха, където попада нейната героиня Киврин. Тя трябва да проведе научен експеримент. Един инцидент обаче задържа Киврин в миналото, докато нейните колеги отчаяно се опитват да я спасят. В една епоха на много суеверие и страх Киврин открива, че се е превърнала в ангел на надеждата.

Кони Уилис

Книга на Страшния съд

На Лора, и Корделия — моите две Киврини

Благодарности

Отправям специалните си благодарности на главния библиотекар Джейми Лару, както и на останалата част от персонала в градската библиотека на Грийли за безкрайната им и безценна помощ.

Искам също така да изразя дълбоката си благодарност на Шийла и Кели, Фрейзиър и Сий и особено на Марта — приятелите си, които обичам най-много.

И за да не изчезнат с времето нещата, които трябва да останат в паметта ни, за да не се изпарят те от спомените на тези, които идат след нас, аз, който съм свидетел на толкова злини, докато обхождам с поглед целия свят, притиснат в лапите на Сатаната, изпълнен с усещането, че обитавам света на мъртвите, аз, в очакване на смъртта, изписах върху белия лист всичко, на което станах свидетел.

И за да не изчезне писанието заедно със създателя си, както отива на вятъра трудът на труженика, оставям място върху пергамента за продължението на моите писмена, ако с Божията помощ някой оцелее, ако някой от рода Адамов избегне тоя мор и продължи делото, което аз започнах…

Брат Джон Клин

1349 година

Първа книга

Най-ценното у един клисар не е силата му, а способността му да усеща ритъма на времето… Съберете тези две неща в ума си и нека си останат така навеки — камбаните и времето, камбаните и времето.

Роналд Блайд, „Ейкънфийлд“

1.

Господин Дануърти отвори вратата на лабораторията и стъклата на очилата му незабавно се запотиха.

— Много ли закъснях? — попита той, след като ги свали със замах и присви очи към Мери.

— Затвори вратата — каза тя. — Въобще не те чувам от тия идиотски коледни песни.

Дануърти затвори вратата, но звуците от „Напред в Божието име“ продължиха да долитат от четвъртития вътрешен двор на колежа.

— Много ли закъснях? — повтори той въпроса си.

Мери поклати глава.

— Изпусна само речта на Гилкрист. — И отдръпна назад стола си, та Дануърти да може да се промуши покрай нея в тясното помещение за наблюдения. Мери беше свалила палтото и вълнената си шапка и ги беше метнала върху единствения друг стол, където в огромна чанта се мъдреха цял куп подаръци. Посивялата й коса беше в пълен безпорядък и изглеждаше така, сякаш Мери се беше опитала да я тупира, след като си беше свалила шапката. — Едно дълго словоизлияние за първото пътешествие на факултета по медиевистика във времето и за това как колежът „Брейзноуз“ заема полагащото му се място на най-яркия скъпоценен камък в короната на историята. Още ли вали?

— Да — отвърна той, докато изтриваше очилата си с шала. Нагласи тънките им дръжки на ушите си и се отправи към отделеното с тънко стъкло помещение, за да погледне мрежата. В средата на лабораторията се намираше една разбита карета, около която бяха струпани обърнати куфари и дървени сандъци. Над тях висяха защитните щитове на мрежата — приличаха на дипли на прозирен парашут.

Курсовият ръководител на Киврин Латимър беше застанал до един от големите куфари. Изглеждаше още по-състарен и несигурен. Облечена в дънки и жилетка на терорист, Монтоя се беше надвесила над конзолата и поглеждаше нервно електронния часовник на китката си. Пред конзолата пък беше седнал Бадри, който ту набираше нещо на клавиатурата, ту се мръщеше на данните, които излизаха на екрана.

— Къде е Киврин? — попита Дануърти.

— Изобщо не съм я виждала — отговори Мери. — Ама ела да седнеш де. Спускането няма да стане преди пладне, но се съмнявам, че въобще ще успеят да я измъкнат дотогава. Особено ако Гилкрист реши да дръпне още една реч.

Тя метна палтото си на облегалката на стола, а пълната с подаръци чанта постави на пода до краката си.

— Искрено се надявам, че всичко това няма да продължи цял ден. В три трябва да взема сина на племенничката си от станцията на метрото.

Тя започна да бърника в пазарската чанта.

— Племенничката ми Дирдри замина за Кент за празниците и ме помоли да се грижа за него. Много се надявам, че няма да вали през цялото време, докато е тук. — Тя едновременно говореше и ровеше в чантата. — Казва се Колин, на дванайсет години е, много добро дете и много будно, обаче има най-проклетия речник, който съм чувала. Всичко, което казва, е свързано или със смъртта, или направо с апокалипсиса. Освен това Дирдри му дава да яде бонбони на корем.

Тя продължаваше да рови в чантата.

— Виж какво му взех за Коледа. — И тя извади една продълговата кутия на зелени и червени райета. — Надявах се, че ще довърша покупките преди да дойда тук, но валеше като из ведро, а освен това не мога да издържам на този призрачен дигитален камбанен звън по Главната улица.

Тя отвори кутията.

— Представа си нямам какво носят дванайсетгодишните момченца в наше време, но шаловете не се подчиняват на капризите на модата, не мислиш ли, Джеймс?… Джеймс?

Той откъсна невиждащия си поглед от екраните и дисплеите и се обърна.

— Какво?

— Казах, че шаловете винаги са подходящ коледен подарък за момчета. Не мислиш ли?

Той погледна шала — тя го беше вдигнала към него, за да получи мнението му. Беше тъмносив, вълнен, кариран. Дори преди петдесет години, когато той самият беше карал дванайсетата си година, нямаше да се влюби в този шал.

— Да — рече той и отново се обърна към тънкото стъкло.

— Какво има, Джеймс? Нещо не е наред ли?

Латимър вдигна едно ковчеже с пиринчен обков, после се огледа разсеяно, сякаш беше забравил какво възнамерява да прави. Монтоя погледна нетърпеливо електронния си часовник.

— Къде е Гилкрист? — попита Дануърти.

— Излезе оттам — отвърна Мери и посочи вратата в дъното на помещението с мрежата. — Дръпна една дълга реч за мястото на медиевистиката в историята, после размениха няколко думи с Киврин, технологът пусна няколко теста и после Гилкрист и Киврин излязоха през онази врата. Предполагам, че в момента обсъждат нещо, та тя да се подготви.

— Да се подготвела! — измърмори Дануърти.

— Джеймс, ела най-сетне да седнеш и да ми кажеш какво не е наред — настоя Мери като напъха шала в кутията, а кутията в чантата. — А и къде беше досега? Мислех, че ще дойдеш пръв. В края на краищата Киврин е любимата ти студентка.

— Опитах се да се добера до декана на историческия факултет — отвърна Дануърти, без да отклонява погледа си от екраните.

— Бейсингейм? Той нали замина някъде за коледната ваканция.

— Да, замина. Нали точно затова Гилкрист успя с машинациите си да стане негов заместник по време на отсъствието му и да отвори Средновековието за пътуване във времето. Анулира десетстепенната ранжираща скала и подреди по свое усмотрение всеки век на което си място иска. Знаеш ли коя степен даде на четиринайсети век? Шеста. Шеста! Ако Бейсингейм беше тук, това нямаше да се случи за нищо на света. Обаче не мога да го открия никъде. — Той погледна Мери с надежда в очите.

— Да не би случайно да знаеш къде е, а?

— Не — отвърна тя. — Някъде из Шотландия, доколкото знам.

— Някъде из Шотландия — повтори Дануърти с горчивина. — А междувременно Гилкрист се кани да изпрати Киврин в един век, който си е чиста десетка с всичките му заразни болести и чумата и през който Жана Д’Арк е изгорена на кладата.

Той погледна към Бадри, който в момента говореше нещо по микрофона на конзолата.

— Каза, че Бадри пуснал някакви тестове. Какви по-точно? Проверка на координатите? Теренна проекция?

— Представа си нямам от тези неща — Тя махна с ръка към екраните с техните безспирно танцуващи матрици и колони числа. — Аз съм най-обикновена лекарка, а не технолог по мрежите. Стори ми се, че познавам технолога. Той е от „Балиол“, нали?

Дануърти кимна.

— Най-добрият технолог от „Балиол“ — обясни той, докато наблюдаваше как Бадри натиска клавишите на конзолата един по един и внимателно следи променящите се данни. — Всички технолози от Ню Колидж бяха заминали за ваканцията. Гилкрист възнамеряваше да използва някакъв съвсем млад асистент, който никога не е направлявал спускане на човек във времето, представяш ли си! Убедих го, че е най-добре да използва Бадри. Щом не мога да предотвратя това спускане, поне мога да се погрижа да бъде извършено от компетентен технолог.

Бадри се намръщи срещу екрана, извади някакъв измервателен уред от джоба си и тръгна към каретата.

— Бадри! — повика го Дануърти.

Бадри не показа никакви признаци, че го е чул. Той заобиколи куфарите и сандъците, без да откъсва поглед от устройството, и премести един от сандъците съвсем малко наляво.

— Не може да те чуе — обясни му Мери.

— Бадри! — изкрещя отново Дануърти. — Трябва да говоря с теб.

Мери се беше изправила.

— Джеймс, той не те чува. Помещението е звукоизолирано.

Бадри каза нещо на Латимър, който продължаваше да държи ковчежето с пиринчен обков, взе го от ръцете му и го постави върху един изрисуван с тебешир знак.

Дануърти се огледа за микрофон. Не можа да намери.

— А ти как успя да чуеш речта на Гилкрист? — обърна се той към Мери.

— Ами Гилкрист натисна някакъв бутон — каза тя и посочи едно контролно табло на стената, която беше най-близо до мрежата.

Бадри се беше върнал при конзолата и говореше нещо по микрофона. Щитовете на мрежата започнаха да се спускат към предназначените им места. Бадри каза още нещо, при което те отново се вдигнаха нагоре към предишното си положение.

— Казах на Бадри да провери още веднъж всичко — мрежата, изчисленията, всичко — каза Дануърти, — и да отмени спускането незабавно, ако открие каквато и да било грешка, без въобще да слуша какво му казва Гилкрист.

— Гилкрист едва ли ще подцени безопасността на Киврин — възпротиви се Мери. — Каза ми, че е взел всички мерки за сигурност…

— Всички мерки за сигурност! Въобще не е направил нито повторни тестове, нито проверка на параметрите. В двайсети век първо цели две години пращахме съоръжения без хора. Той не направи нищо такова. Бадри му каза, че трябва да отложи спускането, докато не направи поне едно без човек, а той взе че премести спускането с два дни напред. Този човек няма никаква представа с какво си има работа.

— Ама той обясни защо спускането трябва да стане днес — настоя Мери. — В речта си. Каза, че през четиринайсети век въобще не са си правили труда да отбелязват датите точно, с изключение на сеитбата, прибирането на реколтата и църковните празници. Каза, че около Коледа имало най-много църковни празници, и затова факултетът по медиевистика решил да изпрати Киврин точно сега. Така щели да могат да използват коледните пости, за да определят временната й локация и за да са сигурни, че ще попадне точно където трябва на двайсет и осми декември.

— Това, че я изпраща точно сега, няма нищо общо нито с постите, нито с църковните празници — обясни Дануърти, докато наблюдаваше Бадри, който отново беше започнал да натиска клавишите и да се мръщи на получените данни. — Можеше да я изпрати другата седмица и да използва за ориентир Богоявление. Можеше да изпраща съоръжения без хора поне половин година и след това да я изпрати с корекция на времето. Гилкрист изпраща Киврин точно сега, защото знае, че Бейсингейм е на почивка и не може да го спре.

— О, Господи — възкликна Мери. — Аз пък си помислих, че просто се опитва да придвижи нещата по-бързо. Когато му казах колко трябва да държа Киврин в амбулаторията, той се опита да ме разубеди. Трябваше да обяснявам, че е необходимо определено време, за да може ваксинацията й да започне да действа.

— Среща на двайсет и осми декември — каза Дануърти горчиво. — Даваш ли си сметка какво точно означава тази дата според църковните празници? Избиването на младенците. Като се има предвид как точно ще бъде извършено това спускане, терминът може да се окаже съвсем подходящ.

— А ти защо не можеш да го спреш? — попита Мери. — Ти можеш да забраниш на Киврин да тръгне? Нали си й ръководител.

— Не — отговори Дануърти, — не съм. — Тя е студентка в „Брейзноуз“. Нейният ръководител е Латимър. — Той махна към Латимър, който отново беше взел ковчежето и се беше вторачил в него. — Тя дойде в „Балиол“ и ме помоли да й стана официален ръководител.

Той се извърна и впи отсъстващ поглед в тънкото стъкло.

— Тогава й казах, че не може да замине.

Киврин беше помолила за среща с него, когато беше още първокурсничка.

— Искам да отида в Средновековието — беше казала тя. На ръст нямаше повече от метър и петдесет, светлата й коса беше хваната на плитки. Изглеждаше така, сякаш не може и улицата да пресече сама.

— Не можеш — каза й той, и това се оказа първата му грешка. Трябваше да я върне във факултета по медиевистика, да й каже, че трябва да поговори по този въпрос с официалния си ръководител. — Средновековието е затворено. По десетстепенната скала получава десетка.

— Чиста десетка — беше казала Киврин, — която според господин Гилкрист не заслужават. Според него подобно ранжиране би се оказало напълно невалидно, ако се направи анализ година по година. То е базирано на високата смъртност при населението по онова време, която се е дължала на недохранването и лошата медицинска помощ. Ранжирането въобще няма да е толкова високо за някой историк, който е ваксиниран против всички възможни по онова време болести. Господин Гилкрист възнамерява да помоли историческия факултет да направи ново ранжиране, за да може да се отвори поне една част от четиринайсети век.

— Въобще не мога да си представя как историческият факултет ще отвори един век, който си е имал не само Черната смърт и холерата, ами и Стогодишната война — каза Дануърти.

— Ако го направят обаче, аз искам да отида — отвърна тя.

— Невъзможно — отсече той. — Дори да го отворят, няма да изпратят жена. През четиринайсети век е било немислимо да видиш сама жена. Само жените от най-нисшите класи са се движели самички и са били съвсем лесна плячка за всеки мъж или звяр. Жените от благородническо потекло, както и тези от зараждащата се по онова време средна класа, са били постоянно съпровождани от съпрузите, бащите или слугите си — най-често от всички заедно. Освен това, дори и да не беше жена, все пак си първокурсничка. За специалистите от факултета по медиевистика четиринайсети век е прекалено опасен, за да изпратят някой толкова неопитен. Биха изпратили някой историк с дългогодишен опит.

— Въобще не е по-опасно от двайсети век — отвърна Киврин. — Иприт, автомобилни катастрофи и стрелби наляво и надясно. А там поне никой няма да ми пусне бомба. Освен това кой от историците има дългогодишен опит със Средновековието? Никой няма теренни познания, никой не знае почти нищо. Няма почти никакви архиви, като се изключат записките на пасторите и списъците за данъците, така че никой няма никаква представа как е изглеждал животът по онова време. Тъкмо заради това искам да отида. Искам да разбера нещо ново за тях. Как са живели, как са изглеждали. Помогнете ми, моля ви.

В края на разговора той каза:

— По този въпрос ще трябва да разговаряте с медиевистиката.

— Вече говорих с тях — отвърна тя. — Там също не знаят нищо за Средните векове. Искам да кажа — нищо практическо. Господин Латимър ми преподава средновековен английски, но там става въпрос само за окончанията на местоименията и промените на гласните. От него въобще не съм научила как да говоря. Трябва да знам езика и обичаите им — продължи тя, навеждайки се над бюрото на Дануърти, — както и за парите, етикета им и всичко останало. Вие знаете ли, че не са използвали чинии? Използвали са плоски резени хляб, наречени маншети, и, като привършвали с месото, ги начупвали на парчета и ги изяждали. Трябва ми някой, който да ме научи на всички тия неща, за да не правя грешки.

— Аз съм историк, който се занимава с двайсети век, а не медиевист. От четиридесет години не съм се занимавал със Средновековието.

— Обаче знаете основните неща, от които имам нужда. Мога да си намеря литература за тях и да ги науча, но само вие можете да ми кажете кои са те.

— Ами Гилкрист? — попита той, макар че възприемаше Гилкрист като самонадеян надут глупак.

— Той се занимава с преранжирането и няма никакво време.

И каква полза щеше да има от преранжирането, ако не разполагаше с историци, които да изпрати? Дануърти се замисли.

— Ами хоноруваната американска професорка Монтоя? Тя нали работи на някакви средновековни разкопки край Уитни? Тя би трябвало да поназнайва нещичко за обичаите им.

— Госпожа Монтоя също няма никаква възможност, защото прекарва цялото си време в събиране на хора, които да работят на разкопките при Скендгейт. Не разбирате ли? Никой не може да ми бъде от полза. Вие сте единственият, който може да ми помогне.

В този момент той трябваше да каже:

— Въпреки всичко те са от факултет на „Брейзноуз“, докато аз не съм.

Но вместо това се беше почувствал злорадо доволен, когато чу това, което си беше мислел през цялото време: че Латимър е един недоволен старчок, а Монтоя — неосъществена археоложка, а също и че Гилкрист няма уменията, необходими за обучението на историци. Беше почувствал в себе си жажда чрез нея да докаже на медиевистиката как трябва да се вършат нещата професионално.

— Ще ви снабдим с преводач — каза той. — Освен това искам да научите църковен латински, нормандски френски и старогермански, освен средновековния английски, на който ви учи господин Латимър. — При тези думи тя незабавно извади бележник и молив и започна да си записва.

— Ще ви трябват практически умения по селско стопанство — как се дои крава, как се събират яйца, как се отглеждат зеленчуци — продължи той, като броеше на пръсти. — Косата ви не е достатъчно дълга. Ще трябва да си вземете подхранващи вещества. Ще трябва да се научите да предете — не с чекрък, а с вретено. По онова време чекръкът още не е бил изобретен. Освен това трябва да се научите да яздите.

Изведнъж той спря и я погледна втренчено.

— Знаете ли какво още трябва да научите? — И се наведе да види списъка, който тя прилежно си правеше; плитките й падаха върху рамената й. — Как да се погрижите за външни наранявания и възпалени рани, как се приготвя детско телце за погребение, как се копае гроб. Смъртността ще си остане десетка, дори ако Гилкрист някак успее да промени ранжирането. Средната продължителност на живота през четиринайсети век е била трийсет и осем години. Хич не ви трябва да ходите там.

Киврин вдигна поглед, без да вдига молива от хартията, и съвсем искрено попита:

— Къде трябва да отида, за да видя трупове? В моргата? Или пък трябва да помоля за това доктор Ааренс от амбулаторията?

— Казах й, че не трябва да отива — допълни Дануърти, като продължаваше да се взира с невиждащ поглед през тънкото стъкло, — но тя не искаше и да чуе.

— Знам — съгласи се Мери. — Мен също не ме послуша.

Дануърти се отпусна сковано до нея. Дъждът и цялото тичане подир Бейсингейм бяха разбудили артрита му. Той още не беше свалил палтото си. Свали го с пъшкане, после отви шала от врата си.

— Исках да притъпя обонянието й — каза Мери. — Казах й, че миризмите на четиринайсети век може да се окажат не по силите й, че в наше време ние просто не сме свикнали на миризмата на изпражнения, развалено месо и разложено. Предупредих я, че постоянното гадене ще й пречи много.

— Тя обаче не искаше и да те чуе — каза Дануърти.

— Точно така.

— Аз пък се опитах да й обясня, че Средновековието е опасно и че Гилкрист не взема необходимите предпазни мерки, а тя ми отвърна, че се притеснявам за глупости.

— Може и да е права — рече Мери. — В края на краищата Бадри, а не Гилкрист, ръководи спускането. А ти каза, че той ще го отмени, ако забележи и най-малката нередност.

— Да — отвърна Дануърти, докато наблюдаваше Бадри през стъклото. Той продължаваше да натиска клавишите с вперен в екраните поглед. Бадри беше най-добрият технолог не само на „Балиол“, но и на целия университет. Освен това беше направлявал десетки пътувания.

— Киврин е добре подготвена — каза Мери. — Ти лично си я обучавал, аз също направих каквото трябва в амбулаторията. Вече е защитена срещу холера, тиф, както и всичко останало, което се е появило през 1320 година. Между другото чумата, за което толкова много се притесняваш, още не я е имало. В Англия специално няма регистрирани случаи чак до 1348 година. Отстраних апендикса й и направих имунната й система на практика недосегаема. Заредих я с пълния спектър от антивирусни ваксини и й прочетох кратък курс по средновековна медицина. А и тя свърши доста работа самостоятелно. Докато беше в амбулаторията, изучаваше лековитите билки.

— Знам — каза Дануърти. Киврин беше прекарала цялата минала коледна ваканция в заучаването на текстове на латински, беше се учила да плете и бродира, а и той самият я беше научил на всичко, за което се беше сетил. Дали обаче това беше достатъчно, за да не я стъпче някой кон или пък да не я изнасили някой пиян рицар, който се връща у дома от кръстоносен поход? Та през 1320 година бяха изгаряли хора на клада. Нямаше ваксина, която да я предпази от подобно нещо или пък от това някой да я види как се появява и да реши, че е вещица.

Той пак погледна през стъклото. Латимър вдигна ковчежето за трети път и отново го постави на земята. Монтоя отново погледна часовника си. Технологът натисна няколко клавиша и се намръщи на данните на екрана.

— Трябваше да откажа да й бъда ръководител — каза Дануърти. — Направих го само защото исках да покажа колко неопитен е Гилкрист.

— Глупости — рече Мери. — Направи го, защото тя е Киврин. Тя е твоето пълно копие — умна, изобретателна, решителна.

— Аз никога не съм бил толкова твърдоглав.

— Разбира се, че си бил. Навремето нямаше търпение да се втурнеш към бомбардировката над Лондон, за да ти пускат бомби на главата. А и онзи случай с библиотеката в Оксфорд…

Вратата се отвори със замах и в подготвителното помещение влязоха Киврин и Гилкрист. Докато се придвижваше около разхвърляните сандъци, Киврин повдигаше дългите си поли. Беше облечена в пелерината с яка от заешка кожа и яркосинята рокля, които специално му беше показала предния ден. Беше му казала, че пелерината е плетена на ръка. Приличаше на старо вълнено одеяло, което някой просто е метнал върху раменете й, а ръкавите на роклята бяха някак прекалено дълга. Ръцете й почти се бяха скрили в тях. Дългата й русолява коса беше хваната назад с панделка и падаше по раменете. Тя все така изглеждаше малко момиченце, което не може и улицата да пресече само.

Дануърти се изправи, готов отново да почне да хлопа по стъклото, щом тя погледне в неговата посока. Тя обаче спря посред разхвърляните предмети, сведе поглед към знаците по земята, пристъпи малко напред и пооправи влачещите се подире й поли.

Гилкрист се приближи до Бадри, каза му нещо, взе една папка от конзолата и започна бързо да проверява и да отмята с писалката.

Киврин му каза нещо и посочи ковчежето с пиринчен обков. Както се беше навела над Бадри, Монтоя изведнъж се изправи нетърпеливо и като поклати глава, отиде до Киврин. Киврин каза още нещо с още по-настойчив вид, при което Монтоя се наведе и премести един куфар по-близо до каретата.

Гилкрист вдигна очи от списъка си и каза нещо на Латимър, който му донесе плоска метална кутия. Гилкрист каза нещо на Киврин, при което тя събра длани пред гърдите си, сведе глава и започна да мълви нещо.

— Да не би да я кара да се моли? — попита Дануърти.

— Може да й е от полза, защото при това спускане Божията помощ може да се окаже единствената й опора.

— Проверяват присадката — обясни Мери.

— Каква присадка?

— Един специален чип, на който може да записва всички данни от теренните си проучвания. Повечето хора през четиринайсети век не са можели нито да четат, нито да пишат. Заради това й присадих едно микрофонче и записващо устройство на едната китка и памет на другата. Задейства се като долепи длани. Когато говори по него, изглежда така, сякаш се моли. Чиповете са с капацитет 2,5 гигабайта, така че Киврин ще може да направи пълен запис на целия си престой. Все пак това са само две седмици.

— Надявам се, че си й присадила и локатор, за да може да извика помощ, ако й се наложи.

Гилкрист правеше нещо по плоската метална кутия. Поклати глава, после вдигна ръцете на Киврин. Дългият ръкав на роклята се свлече и се видя, че ръката й е порязана и че кръвта е засъхнала съвсем скоро.

— Нещо не е наред — каза Дануърти. — Тя е ранена.

Киврин отново беше навела глава над ръцете си и говореше. Гилкрист кимна. Киврин вдигна поглед, видя Дануърти и му пусна една доволна усмивка. По слепоочието й също имаше кръв, косата й под панделката се беше сплъстила. Гилкрист вдигна глава, видя Дануърти и раздразнено обърна гръб на стъклото, което отделяше двете помещения.

— Та тя още не е тръгнала, а вече са допуснали да се нарани! — Дануърти задумка по стъклото.

Гилкрист стигна до таблото на стената, натисна един бутон, след което застана точно пред Дануърти.

— Господин Дануърти — каза той, после кимна на Мери.

— Доктор Ааренс. Много се радвам, че сте дошли да изпратите Киврин. — Той едва доловимо наблегна върху последните две думи, което им придаде леко заплашителен тон.

— Какво й се е случило? — попита Дануърти.

— Какво да се е случило? — възкликна сякаш изненадан Гилкрист. — Нямам представа за какво говорите.

Киврин дойде до стъклото, прихванала полите си с окървавената си ръка. На едната й буза имаше червеникав белег.

— Искам да говоря с нея — рече Дануърти.

— Страхувам се, че нямаме време — отсече Гилкрист. — Трябва да се придържаме към графика.

— Настоявам да говоря с нея.

Гилкрист изкриви устни и от двете страни на носа му се вдълбаха бръчки.

— Може ли да ви припомня, господин Дануърти — каза той хладно, — че това спускане се осъществява от „Брейзноуз“, а не от „Балиол“. Аз, разбира се, оценявам помощта ви, особено това, че ни заехте вашия технолог, а също така изпитвам дълбоко уважение към дългогодишния ви опит на историк, но мога да ви уверя, че всичко е под контрол.

— А защо тогава вашата историчка кърви още преди да е потеглила?

— О, господин Дануърти, толкова се радвам, че дойдохте — чу се гласът на Киврин. — Опасявам се, че няма да мога да се сбогувам с вас. Нали е страшно вълнуващо?

Вълнуващо!

— Но ти си ранена! — възкликна Дануърти. — Какво е станало?

— Нищо — отвърна Киврин и попипа слепоочието си весело, след което погледна пръстите си. — Това е част от дегизировката. — После погледна Мери. — Доктор Ааренс, вие също сте дошли! Колко мило!

Мери се беше изправила с пазарската чанта в ръка.

— Искам да погледна антивирусната ти ваксинация — каза тя. — Появи ли се някаква друга реакция на организма освен отока? Някакъв сърбеж?

— Всичко е наред, доктор Ааренс — увери я Киврин и вдигна и пусна ръкава си толкова бързо, че Мери въобще не можа да види нищо. Между китката и лакътя й обаче имаше натъртено, което беше започнало да става синьо-черно.

— По-добре я питай защо й тече кръв — настоя Дануърти.

— Нали ви казах, това е част от маскировката ми. Аз съм Изабел дьо Боврие и съм била нападната от разбойници по време на пътуването — обясни Киврин и махна с ръка към разхвърляните сандъци и разбитата карета.

— Откраднали са ми всичко и са ме оставили, защото са помислили, че съм мъртва. Нали вие ми дадохте тази идея, господин Дануърти.

— Въобще не съм ти препоръчвал да тръгваш окървавена и наранена — отрече Дануърти.

— Театралната кръв нямаше да ни свърши работа — намеси се Гилкрист. — От направения сондаж не можахме да получим статистически значими данни, че някой няма да се погрижи за раната й.

— И разбира се, въобще не ви хрумна да изимитирате една правдоподобна рана. Вместо това направо я фраснахте по главата — каза разгневено Дануърти.

— Господин Дануърти, мога ли само да ви напомня…

— Че това е проект на „Брейзноуз“, а не на „Балиол“? За това сте адски прав. Ако се осъществяваше от факултета на двайсети век, щяхме да се опитаме да предотвратим нараняване на историка си, а не сами да го окъпваме в кръв. Искам да говоря с Бадри. Искам да разбера дали е проверил още веднъж изчисленията.

Устните на Гилкрист отново се изкривиха.

— Господин Дануърти, господин Шодхури може да е вашият специалист по мрежите, но спускането е мое. Мога да ви уверя, че съм се погрижил за всички възможни предпазни мерки…

— Това е просто драскотина — намеси се и Киврин. — Въобще не боли. Всичко е наред, повярвайте. Моля ви, господин Дануърти, не се притеснявайте. Идеята да съм ранена си беше моя. Нали казахте колко беззащитна е била жената през Средните векове, и ми се стори подходящо да изглеждам много по-слаба, отколкото съм всъщност.

„Каквото и да правиш, не можеш да изглеждаш по-беззащитна, отколкото си“ — помисли си Дануърти.

— Ако се направя, че съм в безсъзнание, ще мога да чуя какво си говорят за мен, а освен това няма да ми задават въпроси, защото ще е очевидно, че…

— Време е да заемеш позиция — прекъсна я Гилкрист и се запъти заплашително към контролното табло на стената.

— Идвам — каза Киврин, без обаче да помръдне.

— Готови сме за спускане на мрежата.

— Знам — каза тя твърдо. — Идвам веднага щом се сбогувам с господин Дануърти и доктор Ааренс.

Гилкрист кимна рязко и се върна към разхвърляните по земята неща. Латимър го попита нещо и той му отговори троснато.

— И какво точно означава да заемеш позиция? — попита Дануърти. — Сигурно ще те прасне по главата с някоя бухалка, защото от статистическия отдел са му казали, че има голяма вероятност някой да си помисли, че не си в безсъзнание.

— Означава да легна и да затворя очи — обясни с усмивка Киврин. — Не се тревожете.

— Няма никаква причина, поради която да не можеш да изчакаш до утре, за да може Бадри поне да провери параметрите — настоя Дануърти.

— Искам да видя ваксинацията още веднъж — намеси се и Мери.

— О, престанете да мърморите! — каза Киврин. — Ваксинацията не ме сърби, порязаното не боли, а Бадри цяла сутрин прави всевъзможни проверки. Зная, че се притеснявате за мен, но моля ви — недейте. Спускането ще стане на главния път между Оксфорд и Бат само на три километра от Скендгейт. Ако не се появи никой, ще стигна пеша до селото и ще им кажа, че са ме нападнали разбойници. След като определя координатите си, разбира се, за да мога да се върна на мястото на спускането. — Тя вдигна ръка към стъклото. — Искам само да благодаря и на двама ви за всичко, което направихте. Исках да отида в Средните векове на всяка цена, и ето ме на — вече тръгвам.

— По всяка вероятност след спускането ще имаш главоболие и ще се чувстваш изморена — предупреди я Мери.

— Това са нормални странични ефекти от разликата във времето.

Гилкрист пак дойде до стъклената преграда и каза:

— Време е да заемаш позиция.

— Трябва да вървя — рече Киврин и събра дългите си поли. — Благодаря ви искрено още веднъж. Сега нямаше да съм на път, ако не беше помощта и на двама ви.

— Довиждане — каза Мери.

— Пази се — рече Дануърти.

— Обещавам — каза Киврин, но Гилкрист вече беше натиснал бутона на таблото, така че Дануърти не я чу. Тя се усмихна, махна с ръка и тръгна към счупената карета.

Мери се отпусна на стола си и започна да рови в чантата си за носна кърпичка. Гилкрист четеше списъка си, Киврин кимаше и той отмяташе с писалката.

— Ами ако получи отравяне на кръвта от раната на слепоочието? — попита Дануърти, все така залепен за стъклото.

— Не може да получи отравяне на кръвта — успокои го Мери. — Подсилила съм имунната й система. — И тя си издуха носа.

Киврин спореше за нещо с Гилкрист. Той пак бе сбърчил нос, но след секунда отметна още нещо от списъка си с рязко и гневно движение.

Гилкрист и колегите му може и да бяха некомпетентни, но Киврин не беше. Знаеше средновековен английски, църковен латински и англосаксонски. Беше научила наизуст църковните меси на латински, а освен това вече можеше да бродира и да дои крава. В момента бе личност, която имаше начина на мислене и уменията, с които можеше да си позволи да застане сама на пътя между Оксфорд и Бат. Освен това разполагаше с преводача и специално подсилени клетки, а апендиксът й беше отстранен.

— Тя ще се справи, и то отлично — каза Дануърти, — което само ще убеди Гилкрист, че методите на Медиевистиката са професионални и безопасни.

Гилкрист отиде до конзолата и подаде папката на Бадри. Киврин отново събра ръце — този път още по-близо до лицето си, почти ги докосваше с устни — и заговори.

Мери застана до Дануърти, стиснала здраво носната си кърпичка.

— Когато бях на деветнайсет — о, Господи, това беше преди цели четиридесет години, макар и да ми изглежда като вчера — двете със сестра ми отидохме на пътешествие из Египет — започна тя. — Беше по време на Пандемията. Наложиха карантина, а израелците стреляха по американците без предупреждение, но ние не давахме пет пари. И за секунда не си помислихме, че може да сме в опасност, че може да се заразим или че ще ни вземат за американци. Просто искахме да видим пирамидите.

Киврин беше спряла да се моли. Бадри отиде до нея и почна да й говори нещо намръщено. Тя коленичи, после легна до каретата. Извърна се така, че да лежи по гръб с преметната през лицето ръка и усукани поли. Технологът нагласи диплите им, извади един светломер, обиколи я, после се върна при конзолата и заговори по микрофона. Киврин лежеше спокойно, кръвта по челото й изглеждаше почти черна.

— Боже Господи, та тя изглежда толкова малка! — възкликна Мери.

Бадри продължи да говори по микрофона, после погледна данните на екрана и се върна при Киврин. Прекрачи я — почти се препъна в краката й — и се наведе да й оправи ръкава. Направи някакво замерване, попремести ръката през лицето й така, че да изглежда сякаш се е опитала да се предпази от нападателите, и отново измери нещо.

— Видяхте ли пирамидите? — попита Дануърти.

— Какво? — сепна се Мери.

— Като сте били в Египет. Когато изобщо не сте мислили за опасностите. Успяхте ли да видите пирамидите?

— Не. Кайро беше поставен под карантина точно в деня, преди да пристигнем. — Тя гледаше лежащата на пода Киврин. — Видяхме обаче Долината на царете.

Бадри премести ръката на Киврин с още няколко милиметра, за секунда остана до нея със смръщена физиономия и пак се върна при конзолата. Гилкрист и Латимър го последваха. Монтоя отстъпи малко, за да им направи място пред екрана. Бадри каза нещо в микрофона, полупрозрачните щитове започнаха да се спускат и след секунди покриха Киврин като с огромно було.

— Бяхме доволни, че сме отишли — каза Мери. — Прибрахме се без никакви проблеми.

Щитовете докоснаха земята — бяха нагънати като дългите поли на Киврин — и спряха.

— Пази се — прошепна Дануърти.

Мери стисна ръката му.

Латимър и Гилкрист се надвесиха над екрана й се взряха във внезапната експлозия танцуващи числа. Монтоя погледна електронния си часовник. Бадри се наведе напред и отвори мрежата. Въздухът под щитовете заблестя от интензивната кондензация.

— Не отивай — каза Дануърти.

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“

(000008–000242)

Първи запис: 22 декември, 2054 г., Оксфорд. Това ще бъде архив на историческите ми наблюдения на живота в Оксфордшир, Англия. От 13 декември 1320 г. до 28 декември 1320 г. (стар стил).

(Пауза)

Господин Дануърти, ще нарека този архив „Опис на именията в Англия“, защото той трябва да отрази начина на живот през Средновековието. Точно такова е било намерението на Вилхелм Завоевателя, когато е правил своя опис, макар че той е гледал на него като на метод, чрез който със сигурност е можел да събере всяко парче злато и всеки възможен данък, които са му дължали данъкоплатците му.

Ще го нарека така и защото ми се струва, че подобно име ще се хареса и на вас самия — вие сте толкова сигурен, че ще ми се случи нещо ужасно. Точно в този момент ви гледам как сте застанали в залата за наблюдения и разказвате на бедната доктор Ааренс за всичките страховити опасности на четиринайсети век. Не се притеснявайте. Тя вече ме предупреди за разликата във времето, както и за всяка възможна средновековна болест до последна подробност, макар че вече би трябвало да съм имунизирана срещу всяка от тях. Освен това ме предупреди за честите изнасилвания през четиринайсети век. А когато й казвам, че всичко ще мине добре, тя също не иска да ме чуе. Наистина няма да имам никакви проблеми, господин Дануърти.

Когато получите този запис, вие, разбира се, вече ще знаете това, а също така и че съм се върнала здрава и читава, спазвайки графика, затова, надявам се, нямате нищо против да ви поизтормозя мъничко. Знам, че единственото ви притеснение е за моята сигурност, а също така знам, че без цялата ваша помощ при подготовката ми нещата нямаше да протекат гладко, а може би дори нямаше да успея да се завърна. Поради тази причина посвещавам „Описа на именията в Англия“ на вас, господин Дануърти. Ако не бяхте вие, сега нямаше да стоя тук, увита в пелерината си, да говоря на записващото устройство и да чакам Бадри и господин Гилкрист да завършат безкрайните си изчисления, за да мога най-сетне да замина.

(Пауза)

Вече пристигнах.

2.

— Мисля, че едно питие ще ми се отрази много добре — въздъхна Мери.

— Нали трябваше да вземеш внучето си — каза Дануърти, без да откъсва поглед от мястото, където допреди малко беше лежала Киврин. Въздухът под булото от щитове проблясваше от заледени частици. Ниско над пода се беше образувал слой скреж.

Несветата троица от Медиевистиката продължаваше да гледа екраните, макар че по тях не се виждаше нищо освен равната линия, обозначаваща пристигането.

— Колин трябва да го взема чак в три — обясни Мери.

— Като те гледам, ми се струва, че имаш нужда от освестяване, а „Агнеца и кръста“ е само на няколко преки.

— Искам да изчакам, докато си получат окончателните данни от фиксирането — каза Дануърти с вторачен в технолога поглед.

По екраните още не се беше появило нищо. Бадри беше свъсил вежди. Монтоя погледна електронния си часовник и каза нещо на Гилкрист. Той кимна, тя вдигна чантата си от пода, махна за довиждане на Латимър и излезе.

— За разлика от Монтоя, която очевидно няма търпение да се върне в дупката си, аз искам да остана, докато не се уверя, че Киврин е пристигнала благополучно — каза Дануърти.

— Не искам да кажа, че трябва да се върнеш в „Балиол“ — каза Мери, докато навличаше палтото си — но фиксирането ще отнеме поне един час, ако не и повече. Не можеш да го ускориш като стоиш тук. Нали знаеш за многото баби и хилавото дете. Кръчмата е съвсем наблизо. Много е малка и уютна, а освен това обикновено не й слагат коледна украса и не пускат църковна музика. — Тя му подаде палтото. — Ще пийнем по едно, може и да хапнем. След това можеш да се върнеш тук и да изтъркаш пода напред-назад, докато пристигнат данните от фиксирането.

— Искам да изчакам тук — отвърна той, като продължаваше да се взира в празната мрежа. — Защо Бейсингейм не си имплантира един локатор в неговата китка? Деканът на историческия факултет не може да си позволи да отиде на почивка, без да остави нито един телефон, на който може да бъде намерен.

Гилкрист се изправи пред застиналия екран и потупа Бадри по рамото. Латимър премигваше така, сякаш въобще не знае къде се намира. Гилкрист му стисна ръката с широка усмивка и самодоволно тръгна към преградата.

— Да вървим — каза Дануърти, грабна палтото си от ръцете на Мери и отвори вратата.

Удари ги звуковата вълна на „В светата нощ пастирите не спяха“. Мери хукна напред, сякаш се опитваше да избяга, Дануърти затвори вратата и я последва през вътрешния двор и през портала на „Брейзноуз“.

Беше ужасно студено, но не валеше. Изглеждаше обаче така, сякаш ще завали всеки момент, и тръгналата на покупки навалица вероятно беше решила, че това ще стане в най-скоро време. Поне половината от минувачите вече бяха разтворили чадърите си. Една жена с голям червен чадър, напълнила и двете си ръце с купища подаръци, се блъсна в Дануърти и изсумтя:

— Що не гледаш къде ходиш бе?!

— Весела Коледа — каза Мери, докато закопчаваше с една ръка палтото си, а с другата крепеше голямата си пазарска чанта. — Кръчмата е отсреща, до аптеката. — Знаеш ли, тоя камбанен звън според мен е непоносим. Съсипва настроението на всички без изключение.

Тя тръгна по тротоара сред лабиринта от чадъри. Дануърти се поколеба дали да си облече палтото, реши, че не си струва за такова кратко разстояние, и се втурна след Мери, като се опитваше да стои настрана от смъртоносните чадъри и се чудеше коя точно коледна песен съсипват в момента. Приличаше на нещо средно между призив за вдигане на оръжие и погребална песен, но по всяка вероятност беше „Джингъл Белс“.

Мери спря на бордюра точно срещу аптеката и отново започна да рови в чантата си.

— Какво трябва да наподобява тоя идиотски шум? — попита тя, докато измъкваше от чантата си един потрошен чадър. — Да не би да е „О, Витлеем“?

— „Джингъл Белс“ — отвърна Дануърти и стъпи на платното.

— Джеймс! — извика Мери и го дръпна за ръкава.

Предната гума на прелитащия покрай тях колоездач мина само на сантиметри от него, но педалът го удари по крака. Колоездачът изви кормилото и изкрещя:

— Не знаеш ли как се пресичат улиците бе?

Дануърти отстъпи и блъсна едно шестгодишно дете, което държеше плюшен Дядо Коледа. Майката на детето го изгледа свирепо.

— Джеймс, моля те, внимавай — каза Мери.

Тръгнаха през улицата под нейно предводителство. Някъде по средата на платното ги заваля. Мери се втурна под козирката и се опита да отвори чадъра. Витрината на аптеката беше потънала в зелени и златисти гирлянди, а сред мазилата се мъдреше надпис: „Помогнете за спасяването на камбанарията на Марстънска енория. Дайте помощта си чрез Фонда за реставрация“.

Църковната музика беше спряла гаврата с „Джингъл Белс“ или „О, Витлеем“ и в момента се трудеше над „Ние сме тримата влъхви“ — Дануърти я позна по минорния тон.

Мери продължаваше да се бори с чадъра си. Накрая пак го пъхна в чантата и тръгна по тротоара. Дануърти я последва, като се опитваше да не се блъска в никого. Минаха покрай една книжарница за канцеларски материали, а после и покрай един магазин за тютюн и цигари, чиято витрина беше окъпана в зелени и червени светлини. Накрая Мери отвори една врата и Дануърти влезе.

Очилата му се замъглиха на секундата и той ги свали, за да ги избърше в яката на палтото си. Мери затвори вратата и двамата веднага потънаха в блажена тишина.

— Слава Богу! — възкликна Мери. — Нали ти казах, че тук не е пълно с гирлянди и разни коледни глупости.

Дануърти си сложи очилата. Рафтовете зад бара бяха обсипани с премигващи лампички в бледозелено, розово и анемично синьо. На единия край на плота беше поставена малка изкуствена елха върху въртяща се подложка.

В тясното помещение нямаше никой друг освен възпълничкия човек зад бара. Мери се промуши между две празни маси и спря до трета в ъгъла.

— Тук поне няма да чуваме тези ужасни камбани — каза тя и остави чантата на един стол. — Не, аз ще взема питиетата. Ти седни. Онзи колоездач за малко да те събори.

Тя изрови няколко смачкани банкноти от чантата, отиде до бара и каза:

— Две халби тъмна. — След това се обърна към Дануърти. — Искаш ли нещо за ядене? Има сандвичи и питки с кашкавал.

— Видя ли как Гилкрист се беше вторачил в данните и се хилеше като идиот? Дори не погледна да види дали Киврин е заминала, или продължава да лежи на пода полумъртва.

— Дайте ни и по едно хубаво уиски — каза Мери на бармана.

Дануърти седна. Върху масата имаше миниатюрна ясла с пластмасови агънца и полуголо бебе в люлка.

— Гилкрист трябваше да я изпрати от дупката — каза той. — Изчисленията за дистанционно направляване са експоненциално по-сложни от тези за направляване от място. Сигурно трябва да се радвам, че поне не я изпрати с изчакване във времето. Онова асистентче не можеше да направи изчисленията. Когато му заех Бадри, се изплаших, че може да реши да я изпрати с изчакване във времето вместо в реално време.

Той премести една от овчиците по-близо до пастира и добави:

— Ако въобще си дава сметка, че между двете неща има разлика. Знаеш ли какво ми каза, когато го посъветвах да направи поне един опит без човек? Отвърна ми: „Ако наистина се случи нещо лошо, можем да се върнем във времето и да измъкнем госпожица Енгъл преди да се е случило, нали?“ Тоя човек представа си няма на какъв принцип функционира мрежата, не знае нищо за парадоксите, нито за това, че Киврин е там и че онова, което й се случи, е реално и безвъзвратно.

Мери правеше ловки маневри между масите като с едната ръка носеше уискито, а с другата едва успяваше да удържи двете халби. Тя стовари уискито точно пред Дануърти.

— Това е стандартната ми рецепта за жертви на велосипедни катастрофи и прекалено грижовни бащи. Онзи премаза ли ти крака?

— Не — отвърна Дануърти.

— И мен ме блъсна велосипед, миналата седмица. Един от твоите хора. Тъкмо се беше върнал от спускане в Първата световна война. — Тя отново тръгна към бара, за да си донесе кашкавалената кифличка.

— Мразя притчите — каза Дануърти и взе пластмасовата Богородица. Беше облечена в синьо, с бяла пелерина отгоре. — Ако я беше изпратил с изчакване във времето, поне нямаше да е застрашена от измръзване. Трябваше да я облекат в нещо малко по-топло от онова чудо със заешката яка. А може би на Гилкрист въобще не му е хрумнало, че през 1320 година е началото на Малката ледникова епоха.

— Току-що се сетих на кого ми приличаш — каза Мери, докато слагаше на масата чинията и една салфетка. — На майката на Уилям Гадсън.

Вметката си беше откровено неприятна. Уилям Гадсън беше един от студентите му от долните курсове. Неговата майка се беше появила цели шест пъти само през този семестър, като първият път беше, за да донесе на Уилям ушанка.

— Настива, ако не я носи — съобщи тя на Дануърти. — Уили винаги е бил много уязвим за студа, а сега е толкова далеч от къщи и всички нас. Наставникът му въобще не се грижи за него, въпреки че го предупредих многократно.

Уили беше с размерите на дъб и изглеждаше също толкова уязвим за настинката.

— Сигурен съм, че и сам може да се грижи за себе си — беше отвърнал Дануърти на госпожа Гадсън, което се оказа голяма грешка. Защото тя незабавно го прибави към списъка от хора, които отказват да се грижат както трябва за Уили. Това обаче не й попречи да започне да идва на всеки две седмици, за да носи на Дануърти витамин D и да настоява, че Уили трябвало да бъде изваден от отбора по гребане, защото се напрягал прекалено много.

— Не мога и да си помисля да правя сравнение между моята загриженост за Киврин и свръхпротекционизма на госпожа Гадсън — каза Дануърти на Мери. — Четиринайсети век е пълен с прерязани гърла и какви ли не крадци и разбойници. Че и по-лошо.

— Точно така се изрази госпожа Гадсън и за Оксфорд — каза спокойно Мери, докато отпиваше от бирата си. — Казах й, че не може да предпази Уили от всички опасности в живота. А ти не можеш да предпазиш по никакъв начин Киврин. Ти самият не си станал историк като си си седял вкъщи на топло. Трябваше да й разрешиш да потегли, въпреки че е опасно. Всеки век заслужава десетка по скалата, Джеймс.

— През нашия век я няма Черната смърт.

— Но пък я има Пандемията, която уби шейсет и пет милиона души. Освен това през 1320 година в Англия не е имало Черна смърт. Регистрирана е чак през 1348 година. — Тя постави чашата си върху масата и статуетката на Света Богородица се катурна. — Дори обаче да я е имало, Киврин не може да се зарази. Имунизирах я против бубонна чума. — Тя се усмихна тъжно. — И аз си имам моменти като тези на госпожа Гадсън. Освен това Киврин въобще не може да се зарази от чумата дори поради простата причина, че и двамата с теб толкова много се тревожим за това. Когато човек страшно много се тревожи за нещо, то никога не става. Винаги става нещо, за което въобще не си мислиш, че е възможно.

— Много успокоително, няма що. — Дануърти постави синьо-бялата фигурка на Мария до тази на Йосиф. Тя пак падна и той внимателно я изправи още веднъж.

— Би трябвало да те успокои, Джеймс — каза рязко Мери. — Очевидно е, че си обмислил всички възможни страховити подробности, които могат да се случат на Киврин. Тя вероятно вече седи в някоя крепост и си хапва кейк с месо от фазан, макар че, струва ми се, в момента там не е същото време на деня като тук.

Той поклати глава.

— Сто на сто е имало отклонение — един бог само знае колко, — понеже Гилкрист не направи проверка на параметрите. Според Бадри отклонението ще е поне няколко дни.

Или дори няколко седмици, помисли си той. И ако Киврин попаднеше там в средата на януари, въобще нямаше да има никакви църковни празници, по които да се ориентира за датата. Дори едно разминаване от няколко часа можеше да я стовари на пътя между Оксфорд и Бат посред нощ.

— Искрено се надявам, че няма да пропусне Коледата — каза Мери. — Умираше от нетърпение да присъства на средновековна коледна литургия.

— Там има две седмици до Коледа — обясни той. — Все още използват юлианския календар. Григорианският се въвежда чак през 1752-ра.

— Знам. Гилкрист говори за юлианския календар в речта си. Спря се много обстойно на реформата в календарите в исторически план и на разминаването на датите между стария стил и григорианския календар. По едно време си помислих, че чак ще нарисува схема. Каква е датата там?

— Тринайсети декември.

— Може пък да е по-добре, че не знаем точната дата. Дирдри и Колин бяха една година в Щатите и си умрях от притеснения за тях, но защото не бях в час. Вечно си представях как Колин го сгазва някоя кола на път за училище, но точно по това време там е било например посред нощ. Когато не можеш да си представиш и най-малката подробност, притеснението като че ли си губи силата. Известно време се тревожех, че не знам за какво да се тревожа. И после въобще спрях да се тревожа. Може би и с Киврин ще стане така.

Права беше. Беше си представял Киврин така, както я видя за последен път — легнала сред разхвърляните сандъци, с окървавено слепоочие — но вероятно чувствата му го лъжеха. Тя беше направила скока във времето преди почти час. Дори нито един пътник да не бе минал покрай нея, земята щеше да стане хладна, а той не можеше да си представи как Киврин ще лежи и ще чака пасивно.

Първия път, когато той самият направи пътешествие в миналото, се наложи да пътува напред-назад, докато колегите му нагласяваха фиксирането. Бяха го изпратили посред нощ и той трябваше да изчака, докато те изчислят фиксирането и го върнат. Той обаче се намираше в Оксфорд през 1956 година, а изчисленията щяха да траят поне десет минути. Така че реши да изтича на четири пресечки по Броуд, за да види старата библиотека, и когато техноложката отворила мрежата и не могла да го намери, за малко щяла да получи инфаркт.

Киврин едва ли щеше да лежи със затворени очи при положение, че средновековният свят се разстилаше около нея. Веднага си я представи как се изправя в смешното си наметало, как оглежда пътя между Оксфорд и Бат за нищо неподозиращи пътници, готова да се хвърли пак на земята с пълно съзнание за всичко ставащо около нея, как нетърпеливо и доволно събира за молитва ръцете си с имплантираните в тях устройства — и изведнъж се поуспокои.

Тя щеше да се справи. Щеше да се справи отлично. След две седмици щеше отново да влезе в мрежата с неузнаваема от мръсотията пелерина, щеше да е пълна с истории за спиращи дъха приключения и разминаване на косъм от смъртта — истории, от които кръвта ти се смразява и които без съмнение щяха да му причиняват кошмари седмици след като тя му ги разкажеше.

— Знаеш, че всичко ще мине добре, Джеймс — прекъсна мислите му Мери с намръщена физиономия.

— Знам — каза той. Изправи се и отиде да донесе по още една халба. — Кога каза, че пристигало внучето ти?

— В три. Ще остане една седмица и си нямам представа какво ще го правя. Освен да се притеснявам, разбира се. Мисля да го заведа в „Ашмолиън“. Децата много обичат да ходят в музеи, нали? Да гледат дрехите на Покахонтас и така нататък.

Дануърти се спомни наметалото на Покахонтас — безвкусно парче твърд сивкав плат, също като шала, който Колин щеше да получи за Коледа.

— Аз бих ти препоръчал Природонаучния музей.

В този момент се чу шумоленето на сърмени одежди, както и няколко акорда от „Зън-зън, небесен звън“ и Дануърти извърна напрегнато глава към вратата. На прага беше застанал секретарят му — присвил невиждащи очи към вътрешността на кръчмата.

— Може би пък трябва да изпратя Колин да се качи на Карфакс Тауър да се погаври малко с тоя камбанен звън — продължаваше Мери.

— Това е Финч — каза Дануърти, сякаш не я чу и вдигна ръка, та секретарят да ги види, но Финч и без това вече беше тръгнал към масата им.

— Търсих ви навсякъде, сър — каза той. — Имаме затруднение.

— С фиксирането ли?

Секретарят го погледна неразбиращо.

— Фиксирането ли? Не, сър. С американките. Пристигнаха прекалено рано.

— Какви американки?

— Майсторките по биене на камбани. Тия от Колорадо. „Женската гилдия на пермутационните музиканти и майсторите по биене на камбани от западните щати“.

— Само не ми казвай, че сте внесли още повече коледни камбани — намеси се Мери.

— Мислех, че трябва да пристигнат на двайсет и втори — рече Дануърти на Финч.

— Ами днес е двайсет и втори — отвърна той. — Трябваше да дойдат следобед, но концертът им в Ексетър бил отменен, та пристигнали по-рано от заплануваното. Обадих се в Медиевистиката и господин Гилкрист ми каза, че по всяка вероятност сте отишли някъде да празнувате. — И той погледна празната чаша на Дануърти.

— Нищо не празнувам — рече Дануърти. — В момента очаквам данните от фиксирането на една от студентките ми в долния курс. — Той погледна часовника си. — Ще трябва да чакам поне още един час.

— Но, сър, вие обещахте да ги разходите до местните камбани.

— Няма никакъв смисъл да стоиш тук — каза Мери. — Ще ти се обадя в „Балиол“ веднага щом данните от фиксирането пристигнат.

— Ще дойда, когато фиксирането е вече налице — настоя Дануърти с вперен в Мери поглед. — Финч, разходи ги из колежа и ги заведи да обядват. Това все ще запълни час-два.

На Финч като че не му стана много приятно.

— Ще останат само до четири часа — обясни той. — Довечера ще изнасят концерт с ръчно биене на камбани в Ели, а освен това нямат търпение да видят камбаните на Христовата църква.

— Ами тогава ги заведи в Христовата църква. Покажи им Грейт Том. Качи ги в кулата на свети Мартин. Или пък ги разходи из „Ню Колидж“. Пристигам веднага щом се освободя тук.

Финч сякаш беше готов да зададе още един въпрос, но после промени намеренията си.

— Ще им кажа, че ще се появите до един час, сър — каза той и тръгна към вратата. На половината път обаче спря и се върна. — За малко да забравя, сър. Свещеникът се обади, за да попита дали имате нещо против да почетете от Библията по време на общоцърковната литургия на Бъдни вечер. Тази година тя ще се състои в църквата „Св. Богородица“.

— Кажи му, че съм съгласен — отвърна Дануърти, доволен, че секретарят му се е отказал от темата за пермутационните музикантки. — Предай му също така, че днес следобед трябва да влезем в камбанарията на църквата, за да я покажа на американките.

— Да, сър — отвърна секретарят. — Ами Ифли? Мислите ли, че трябва да ги заведа в Ифли? Там има един чудесен екземпляр от единайсети век.

— На всяка цена — отвърна Дануърти. — Заведи ги в Ифли. Аз ще дойда веднага щом се освободя.

Финч отново отвори уста да каже нещо, но пак се въздържа от коментар.

— Да, сър — рече той и се отправи към вратата. При отварянето й нахлуха звуците на „Бръшлянови клонки“.

— Не мислиш ли, че беше малко грубичък с него? — попита Мери. — Всички знаем, че американците понякога са голяма напаст.

— Само след пет минути ще се върне, за да ме пита дали първо да ги заведе в Христовата църква — отговори Дануърти. — На този младеж му липсва абсолютно всякаква инициативност.

— Мислех, че цениш това качество у младите хора — каза Мери някак недоволно. — Поне си сигурен, че няма изведнъж да хукне към Средновековието.

Вратата се отвори и „Бръшляновите клонки“ запяха отново.

— Сигурно е той, за да ме пита какво да им предложи за обяд.

— Ами варено телешко и загорял зарзават, разбира се — каза Мери. — Американците умират от удоволствие да разказват за ужасната ни кухня. О, Боже!

Дануърти погледна към вратата. Там стояха Гилкрист и Латимър, обгърнати от ореоли от сивкавата светлина навън. Гилкрист се усмихваше широко и се опитваше да каже нещо, надвиквайки се с камбаните. Латимър пък се опитваше да се пребори с един огромен черен чадър.

— Предполагам, че трябва да се държим прилично и да ги поканим на нашата маса — каза Мери.

Дануърти посегна към палтото си и стана.

— Ти като искаш се дръж възпитано. Аз нямам никакво намерение да слушам как тия двамата се поздравяват, че са изложили на опасност едно неопитно младо момиче.

— Пак започна да приказваш като многознайко — скастри го Мери. — Въобще нямаше да са тук, ако имаше някакъв проблем с Киврин. Може би Бадри вече е направил фиксирането.

— Още е много рано — обясни той, но реши да седне. — По-вероятно е да ги е изхвърлил, за да може да си върши работата на спокойствие.

Очевидно Гилкрист го беше забелязал при ставането му. Пообърна се, сякаш е готов да си излезе, но Латимър вече почти беше стигнал до масата. Гилкрист го последва, но усмивката му се беше изпарила.

— Пристигнаха ли данните от фиксирането? — попита Дануърти.

— Данните от фиксирането ли? — повтори Гилкрист.

— Да, от фиксирането — повтори Дануърти. — Само ако знаем къде точно и кога точно се намира Киврин, можем да я изтеглим обратно.

— Вашият технолог каза, че за определянето на координатите трябва минимум един час — отвърна недружелюбно Гилкрист. — Винаги ли му отнема толкова много време? Каза, че като свърши работа, ще дойде да ни съобщи, но че предварителните данни сочели, че спускането е минало направо идеално, с минимално отклонение.

— Великолепна новина! — възкликна Мери с видимо облекчение. — Заповядайте при нас. Ние също решихме да изпием по една бира, докато чакаме данните. Вие ще пийнете ли нещо? — обърна се тя към Латимър, който вече се беше преборил с чадъра и в момента го закопчаваше.

— Разбира се, мисля да не отказвам — отвърна Латимър. — В края на краищата днес е една велика дата. Едно малко бренди ще ми се отрази отлично. При силни ветрове да пийнеш е добре. Най-сетне ще имаме възможност да наблюдаваме загубата на окончанията при прилагателните и промените в първо лице, единствено число.

„Страхотен ден“ — помисли си Дануърти, но против волята си се почувства облекчен. Най-много се беше притеснявал за отклонението. По принцип това бе най-непредсказуемата част на едно спускане, дори да са направени всички възможни проверки на параметрите.

Според теоретичните обяснения това беше собствен механизъм на мрежата за сигурност и прекратяване на операцията. Беше начинът, по който Времето предпазваше себе си от евентуалните парадокси на континуума. Преместването във времето трябваше да предотвратява колизии, срещи или действия, които могат да окажат влияние върху историята. Поради тази причина се правеше всичко възможно всеки историк в такава ситуация да мине макар и на сантиметри от критическия момент, в който може без да иска да застреля Хитлер или да спаси някое давещо се дете.

Теорията обаче никога не беше успявала да определи кои точно са тези критични моменти, нито колко точно отклонение може да последва при дадено спускане. Проверките на параметрите даваха вероятностни стойности, но Гилкрист така или иначе не ги беше направил. Спускането на Киврин можеше да има отклонение примерно от две седмици или един месец. Гилкрист беше неопитен и тя съвсем спокойно можеше да се окаже на мястото на спускането през април, облечена в пелерината си с кожена яка и зимната си рокля.

Бадри обаче беше съобщил, че отклонението е минимално. Това означаваше, че Киврин се е преместила с не повече от няколко дни и така щеше да има достатъчно време да открие точната дата и да успее да се върне за срещата.

— Господин Гилкрист? — каза Мери в този момент. — Може ли да ви почерпя едно бренди?

— Не, благодаря — отвърна той.

Мери се порови в чантата си за още някоя смачкана банкнота и се запъти към бара.

— Вашият технолог май се е справил доста прилично — обърна се Гилкрист към Дануърти. — От Медиевистиката искаме да го заемем за следващото ни спускане. Имаме намерение да изпратим госпожица Енгъл в 1355 година, за да наблюдава ефектите от Черната смърт. На тогавашните архиви въобще не може да се разчита, особено по отношение на смъртните случаи. Официално приетият брой от петдесет милиона души е съвсем очевидно неточен, а изчисления от рода на тези, че са загинали от една трета до половината жители на Европа, са без съмнение напълно преувеличени. Нямам търпение да изпратя госпожица Енгъл, за да направи изчисления с тренирано око.

— Не си ли кроите плановете малко прибързано? — попита Дануърти. — Може би преди това трябва да разберете дали Киврин ще оцелее след това спускане, или поне дали е успяла да пристигне невредима в 1320 година.

Върху лицето на Гилкрист отново се появи киселата физиономия.

— На мен пък ми се струва малко несправедливо през цялото време да си мислите, че Медиевистиката не може да осъществи едно успешно спускане — рече той. — Мога да ви уверя, че сме обмислили внимателно всичко до последната подробност. Методът, по който Киврин трябва да пристигне там, е предварително проверен от всички страни. В статистическия отдел изчислиха, че на всеки 1,6 часа по пътя между Оксфорд и Бат се появява по един пътник. Освен това има деветдесет и два процента вероятност да повярват на разказа й, ако се съди по честотата на подобни нападения. Възможността един пътник в Оксфордшър да бъде ограбен е била 42,5 процента през зимата и 58,6 процента през лятото. Това, разбира се, са средните стойности. Процентите са били доста по-високи в някои части на Отмуър и Уичууд, както и по по-второстепенните пътища.

Дануърти се зачуди как въобще е възможно да се стигне до подобни изводи. В Описа на именията в Англия не се включваха крадци, с евентуалното изключение на кралските служители по преброяване на населението, често взимали много повече от имената на поданиците. А мародерите по онова време със сигурност не си бяха водили статистика за това кого са ограбили или затрили и не бяха отбелязвали прилежно на карта всяко извършено престъпление. Доказателството за нечия смърт извън дома е било напълно формално: човекът просто никога вече не се прибирал. А колко ли трупове са изгнивали в горите, неоткрити от никого.

— Можете да сте сигурен, че сме взели всички възможни мерки за безопасността на Киврин — заключи Гилкрист.

— Като например проверка на параметрите ли? — попита Дануърти. — Или може би пробни спускания без човек в мрежата, както и тестове за симетрията?

В този момент се върна Мери.

— Заповядайте, господин Латимър — рече тя, постави една чаша бренди точно пред него, кимна към мокрия му чадър на облегалката и седна.

— Тъкмо се опитвах да убедя господин Дануърти, че сме проучили до последна подробност всеки възможен аспект на това спускане — обясни Гилкрист. Той взе малката пластмасова статуетка на един мъдрец, помъкнал позлатено ковчеже. — Ковчежето с пиринчен обков, което поставихме в екипировката й, е точно копие на едно ковчеже за скъпоценности, което намерихме в музея „Ашмолиън“. — Той постави мъдреца на мястото му. — Проверихме съвсем внимателно дори историята на името й по онова време. „Изабел“ е женското име, което се споменава най-често в Асизките свитъци и Кралския регистър от 1295 до 1320 година.

— Всъщност то е изкривена форма на Елизабет — вмъкна Латимър така, сякаш четеше някоя от лекциите си.

— Предполага се, че широката му употреба в Англия през дванайсети век е започнала във връзка с Изавел от Ангулем, която е била съпруга на крал Джон.

— Киврин ми каза, че е получила истинска идентичност, че въпросната Изабел дьо Боврие е била една от дъщерите на някакъв йоркширски благородник — рече Дануърти.

— Така е — съгласи се Гилкрист. — Гилбърт дьо Боврие е имал четири дъщери с типичната за онова време възрастова разлика помежду им, но християнските им имена не са били включени в свитъците. Това е било доста честа практика. Жените са били споменавани само по фамилно име и по роднинска линия дори в енорийските архиви и по надгробните плочи.

Мери постави ръката си върху тази на Дануърти, за да поохлади емоциите му, и бързо попита:

— Защо избрахте именно Йоркшир? Това не я ли отдалечава прекалено много от дома?

„Киврин е на седемстотин години от дома си — помисли си Дануърти — и се намира в един век, през който жените не са били третирани дори като достатъчно ценни същества, че да се споменават пълните им имена в случай на смърт.“

— Самата госпожица Енгъл предложи това — отвърна Гилкрист. — Прецени, че като се намира в толкова отдалечен район, никой няма да си направи труда да се свърже със семейството й.

Нито пък да я върне при тях, на десетки мили от мястото на спускането. Киврин сама го бе предложила. По всяка вероятност тя сама беше измислила цялата схема, сама беше преровила данъчните списъци и църковните архиви, за да намери семейство с дъщеря на нейната възраст и без каквито и да било връзки с двора, някое семейство, което се намира достатъчно далеч в източната част на Йоркширското графство, че снегът и непроходимите пътища да не позволят на нито един куриер да се добере дотам и да съобщи, че изчезналата им дъщеря е намерена.

— Проверихме всички детайли — продължи Гилкрист. — Измислихме дори претекста за пътуването й — болестта на брат й. Проверихме много внимателно дали през 1319 година в този район на Глостършир е имало грипна епидемия, макар че през Средновековието болести е имало в изобилие и той можеше съвсем спокойно да се е заразил с холера или да е получил натравяне на кръвта.

— Джеймс — каза Мери с предупредителна нотка в гласа.

— Дрехите на госпожица Енгъл са ръчна изработка. Платът за роклята й беше боядисан на ръка със специално приготвена по средновековна рецепта боя от сърпица. Госпожа Монтоя пък направи пълно проучване за селото Скендгейт, където Киврин трябва да прекара двете седмици.

— Ако въобще се добере дотам — рече Дануърти.

— Джеймс — каза отново Мери.

— Какви предпазни мерки сте взели, за да сте сигурни, че доброжелателният пътник, който се появява там на всеки 1,6 часа, няма да я откара до манастира в Годстоу или в някой публичен дом на Лондон, или пък да я види как се появява и да реши, че е вещица? Какви предпазни мерки сте взели, за да сте сигурни, че добронамереният пътник е наистина добронамерен, а не някой от мародерите, които са ограбвали 42,5 процента от всички пътници?

— Тестовете показаха, че има около 0,04 процента вероятност в момента на спускането й на въпросното място да има някой.

— А, я вижте, ето го и самия Бадри — рече Мери и бързо се изправи, така че да застане между Гилкрист и Дануърти. — Бързо работиш, Бадри. Всичко наред ли е с фиксирането?

Бадри беше излязъл без връхна дреха. Лабораторното му облекло беше подгизнало, лицето му се беше свило от студ.

— Здравата си измръзнал — рече му Мери. — Ела и седни да се стоплиш. — Тя махна с ръка към свободното място до Латимър. — Ей сега ще ти донеса едно бренди.

— Наред ли е фиксирането? — попита Дануърти.

Бадри не беше просто мокър, а направо подгизнал.

— Да — отвърна той. Зъбите му тракаха.

— Браво на теб — похвали го Гилкрист и го потупа по рамото. — Значи имаме повод за тост. Имате ли шампанско? — провикна се той към бармана, потупа отново Бадри по рамото и тръгна към бара.

Бадри го проследи с поглед и разтърка ръце. Цял се тресеше от студа. Изглеждаше отнесен, почти неадекватен.

— Сигурен си напълно за фиксирането? — попита Дануърти.

— Да — отвърна Бадри, без да откъсва поглед от Гилкрист.

Мери се върна на масата с чаша бренди в ръка.

— Това ще те посгрее — каза тя и му я подаде. — Хайде, изпий я. Лекарско нареждане.

Бадри се намръщи на чашата, сякаш въобще не можеше да разбере какво му предлагат. Зъбите му продължаваха да тракат.

— Какво има? — попита Дануърти. — С Киврин всичко е наред, нали?

— Киврин — отвърна Бадри, вперил поглед в чашата, но изведнъж като че ли дойде на себе си и остави чашата на масата. — Трябва да дойдете — рече той и се запромъква между масите към вратата.

— Какво се е случило? — възкликна Дануърти и рязко стана. Масата се разклати и малките статуетки изпопадаха, една от овчиците се търколи на пода.

Бадри отвори вратата и в помещението нахлуха звуците на „Ликувайте, добри християни“.

— Бадри, чакай, нали щяхме да вдигаме тост — провикна се Гилкрист. Държеше бутилка шампанско и поднос с чаши.

Дануърти посегна към палтото си.

— Какво става? — попита Мери и грабна чантата си. — Не се ли е получило фиксирането?

Дануърти не отговори, а хукна подир Бадри. Технологът вече бързаше по тротоара, като си проправяше път сред тръгналите на коледни покупки минувачи, сякаш без изобщо да ги вижда. Дъждът се сипеше като из ведро, но Бадри като че и за това не си даваше никаква сметка. Дануърти навлече палтото си и се шмугна в тълпата.

Нещо се беше объркало. Значи все пак отклонение се беше получило или пък младият асистент беше направил някаква грешка в изчисленията. Може пък нещо да се беше объркало в работата на самата мрежа. Обаче тя беше снабдена с обезопасяващи механизми, предпазители и средства за прекратяване на операцията. Ако нещо се беше объркало в самата мрежа, Киврин въобще нямаше да започне спускането. А и Бадри беше казал, че фиксирането е наред.

Значи трябваше да е отклонението. Това беше единственото нещо, което може да се обърка и спускането все пак да се осъществи.

Право пред него Бадри пресече улицата като за малко не се засече с един велосипедист. Дануърти пък се промъкна между две жени, натоварени с чанти дори по-големи от тази на Мери, прескочи един бял териер на каишка и отново намери с поглед Бадри, който вече беше подминал още две сгради.

— Бадри! — викна Дануърти. Технологът се поизвърна и в същия момент се блъсна в една жена на средна възраст с огромен чадър на цветя.

Жената се беше навела срещу дъжда с чадър, насочен почти право напред, поради което очевидно също не бе могла да види Бадри навреме. Обсипаният с големи лавандулови цветове чадър изхвърча от ръцете й, падна в една локва и Бадри за малко да го настъпи.

— Що не гледаш къде ходиш бе? — развика се разгневено жената и се наведе за чадъра. — Къде си хукнал из тая блъсканица?

Бадри се вторачи първо в нея, после и в чадъра със същия невиждащ поглед като в кръчмата.

— Извинете — чу го да казва Дануърти, след което технологът се наведе да вдигне чадъра. Двамата с жената като че ли се бориха известно време над лавандуловите цветове, после Бадри успя да хване дръжката, вдигна чадъра и го подаде на жената. Лицето й беше почервеняло от бяс, от студения дъжд или и от двете.

— Извинете ли? — възкликна тя и стисна дръжката така, сякаш всеки момент щеше да стовари чадъра върху Бадри. — Извинете!

Той вдигна колебливо ръка към главата си, после също като в кръчмата като че ли си спомни къде се намира и хукна към колежа — вече направо бягаше.

Дануърти го последва. Прекоси вътрешния двор, влезе през една странична врата, мина по коридора и се озова в залата с мрежата. Бадри вече беше пред конзолата, беше се навел над екрана и се мръщеше.

Дануърти се беше опасявал, че екранът ще е изпълнен с куп объркани символи или — още по-лошо — ще е празен. Видя обаче само подредените колонки с изчисления и матриците на фиксирането.

— Получи ли данните от фиксирането? — попита Дануърти задъхано.

— Да — отвърна Бадри, обърна се и го изгледа. Намръщената му физиономия се беше изпарила, но изражението му беше странно отнесено — като на човек, който полага максимални усилия да се съсредоточи.

— Кога беше… — рече той и се разтрепери. Гласът му заглъхна, сякаш Бадри бе забравил какво е искал да каже.

Вратата се блъсна и Гилкрист и Мери влязоха забързано, следвани по петите от Латимър, който отново се бореше с чадъра си.

— Какво има? Какво се е случило? — попита Мери.

— Кога беше кое, Бадри? — настоя Дануърти.

— Фиксирането се получи — рече Бадри, обърна се и впери поглед в екрана.

— Това ли е? — попита Гилкрист и се наведе над рамото му. — Какво означават всичките тия символи? Ще трябва да ги преведеш за такива лаици като нас.

— Кога беше кое? — продължаваше да настоява Дануърти.

Бадри вдигна ръка към челото си и каза:

— Има нещо нередно — отвърна той.

— Какво? — попита Дануърти. — Отклонението? В отклонението ли е проблемът?

— Отклонението? — възкликна Бадри. Трепереше така, че думата едва излезе от устата му.

— Бадри — каза Мери, — добре ли си?

Бадри отново придоби странно отнесения си вид, сякаш обмисляше отговора си, после каза:

— Не.

И се олюля.

3.

Камбанният звън беше писклив и металически, също като мелодиите, които се свирят на гайда навръх Коледа. Контролната зала беше звукоизолирана, но винаги когато вратата на наблюдателното помещение се отвореше, до нея долитаха едва доловимите, някак призрачни трели на коледните мелодии.

Първа беше пристигнала доктор Ааренс, а след нея и господин Дануърти. И в двата случая Киврин беше сигурна, че идват да й кажат, че в крайна сметка няма да ходи никъде. Доктор Ааренс почти беше забранила пътуването още в болницата, когато ваксинацията на Киврин се зачерви и се поду.

— Никъде няма да ходиш, докато отокът не спадне — беше казала доктор Ааренс и беше отказала да я пусне от болницата. Още я сърбеше, но тя нямаше да го каже на доктор Ааренс, защото тя пък можеше да каже на господин Дануърти, който се ужаси още в момента, в който разбра, че Киврин ще пътува.

„Още преди две години му казах, че искам да отида“ — мислеше си Киврин. Цели две години, а когато вчера беше отишла да му покаже костюма си, той все още се опитваше да я разубеди.

— Въобще не ми харесва как медиевистите организират цялото спускане — каза той. — Но дори да са взели всички предпазни мерки, едно младо момиче няма работа съвсем само в Средновековието.

— Предвидили сме всичко — отвърна тя. — Казвам се Изабел дьо Боврие и съм дъщеря на Гилбърт дьо Боврие — благородник, живял в източната част на графството от 1276 година до 1332 година.

— И какво ще прави дъщерята на един благородник от Йоркшир съвсем сама на пътя между Оксфорд и Бат?

— Не съм била сама. Била съм с цялата си прислуга и сме пътували за Ившам, за да вземем брат ми, който лежи болен в един манастир там. По пътя са ни нападнали разбойници.

— Разбойници — каза той и премигна зад очилата си.

— Идеята ми хрумна от разговорите с вас. Вие споменахте, че през Средновековието младите дами не са ходели никъде сами, че винаги са били с придружители. И значи аз също съм била придружавана, но прислугата ми е побягнала при нападението, а разбойниците са взели конете и всичките ми вещи. Според господин Гилкрист историята звучи съвсем правдоподобно. Каза, че вероятността…

— Историята е правдоподобна, защото Средновековието е било пълно с главорези и разбойници.

— Зная — отвърна тя нетърпеливо. — А също така и с преносители на болести, мародерстващи рицари и какви ли не опасни типове. Нямало ли е поне някакви свестни хора все пак?

— До един са били заети да горят вещиците на кладите.

Тя реши, че е по-добре да смени темата на разговора и каза:

— Дойдох да ви покажа костюма си. И се завъртя бавно, за да му даде възможност да разгледа синята й рокля и бялата пелерина с кожена подплата. — Ще съм с пусната коса.

— Не е добра идея да си облечена в бяло — напомни й той. — Тогава е било страшно мръсно. Дрехите ти ще станат на парцали, преди да се усетиш.

Тази сутрин не се беше държал по-различно. Беше крачил из тясното помещение за наблюдение като баща, който чака пред родилна зала. Киврин се беше притеснявала през цялото време, че всеки момент ще се обади, за да спре операцията.

А отлагания беше имало много. Господин Гилкрист не спираше да й обяснява отново и отново как работи записващото устройство, сякаш пред него стоеше някоя първокурсничка. Никой от екипа нямаше никакво доверие в нея, освен може би Бадри, но дори той беше станал влудяващо педантичен, правеше един милион изчисления на зоната с мрежата, после изтриваше всички данни и ги вкарваше отново.

Вече си беше помислила, че никога няма да дойде моментът, в който да заеме позиция, но след като той все пак дойде, положението стана още по-непоносимо — защото трябваше да лежи със затворени очи и да се чуди какво става. Латимър каза на Гилкрист, че се притеснява за правописа на Изабел. Сякаш грамотните по онова време бяха толкова много, че на всичкото отгоре да владеят правописа до съвършенство. Монтоя се приближи до нея и й каза, че може да разбере, че е в Скендгейт, по фреските за Страшния съд в местната църква, нищо, че вече й го беше казала поне сто пъти.

Някой — стори й се, че е Бадри, защото единствено той не й даваше никакви инструкции — се наведе и премести мъничко ръката й към тялото, след което пооправи полите на роклята. Подът под нея беше твърд, а освен това нещо я убиваше в ребрата много неприятно. Господин Гилкрист каза нещо и камбаната отново започна да се чува.

„Моля ви — каза си Киврин наум — моля ви!“ Страх я беше, че доктор Ааренс внезапно може да е решила, че се нуждае от още някаква ваксинация, или че господин Дануърти е изтичал до Историческия факултет, за да ги убеди да дадат отново десетка на четиринайсети век.

Каквато и да беше причината обаче, вратата със сигурност беше отворена — Киврин чуваше камбанния звън съвсем ясно, макар и да не можеше да различи мелодията. Всъщност това не беше мелодия. Беше някакво бавно и равномерно биене, което спря за малко, след това продължи отново и тя разбра, че е направила спускането.

Лежеше на лявата си страна с неестествено разтворени крака, сякаш е била съборена от мъжете, които я бяха ограбили, а ръката й беше преметната през лицето като че да я предпази от удара, който беше разкървавил слепоочието й. Положението на ръката й й позволяваше да отвори очи незабелязано, но тя не бързаше да го прави. Лежеше неподвижно и се опитваше да чуе какво става около нея.

Като се изключеше камбанният звън, не се чуваше нищо друго. Ако лежеше на път през четиринайсети век, трябваше да се чуват поне птички и катерички. Може би бяха замлъкнали при внезапната й поява или заради ореола около мрежата, който оставяше проблясващи, подобни на скреж частици из въздуха в продължение на няколко минути.

След доста дълго време изчурулика птичка, след това още една. Наблизо прошумоля нещо, след това спря и пак прошумоля. Катеричка от четиринайсети век или може би полска мишка. Чуваше се и по-леко шумолене, може би от клоните на дърветата, макар че Киврин не усещаше никакъв полъх по лицето си. Високо над това шумолене, някъде много отдалеч, долиташе и камбанен звън.

Киврин се зачуди защо е толкова монотонен. Може пък да биеше за вечерня. Или пък за сутрешната служба. Бадри й беше казал, че няма никаква представа какво отклонение ще се получи. Беше пожелал спускането да се отложи, за да може да пусне няколко теста, но господин Гилкрист му каза, че според статистическия отдел средното отклонение ще е около 6,4 часа.

Киврин въобще не знаеше кое време на деня е. Знаеше, че излезе от залата за подготовка в единайсет без петнайсет — беше видяла, че госпожа Монтоя поглежда часовника си, и я беше попитала за часа — но си нямаше представа колко време е минало след това. На нея й се бяха сторили няколко дълги часа.

Спускането беше запланувано за пладне. Ако я бяха пуснали навреме и статистиците не бяха сбъркали за отклонението, сега трябваше да е шест вечерта, което пък беше твърде късно за вечерна служба. Ако пък наистина беше време за вечернята, тогава защо камбаната биеше по този начин?

Можеше да бие за литургия, погребение или сватба. През Средновековието камбаните почти не бяха спирали — така хората се бяха предупреждавали за нападения и пожари, така бяха показвали на някое загубено дете пътя към селото, така се бяха опитвали дори да се предпазват от гръмотевични бури. Причината за подобен звън можеше да бъде всякаква.

Ако господин Дануърти беше тук, със сигурност щеше да реши, че става въпрос за погребение.

— Средната продължителност на живота през четиринайсети век е била трийсет и осем години — беше казал той, когато му беше споменала за първи път, че иска да отиде в Средновековието. — Но до такава възраст са стигали само хората, които са успявали да оцелеят след холера, едра шарка и отравяне на кръвта, които не са се хранели с развалено месо, не са пиели замърсена вода и не са били прегазвани от някой кон. Или пък не са били изгорени на кладата за магьосничество.

„Или пък не са измръзвали до смърт“ — помисли си Киврин. Вече започваше да се вкочанява от студ, въпреки че беше лежала на земята съвсем малко. Не знаеше какво точно я убива в ребрата, но беше сигурна, че е промушило гръдния й кош и е стигнало до белите й дробове. Господин Гилкрист й беше казал да полежи неподвижна няколко минути, след което да се вдигне с мъка на крака, сякаш току-що се е свестила. Киврин си беше помислила, че няколко минути въобще няма да са достатъчни, защото според изчисленията на статистическия отдел по пътя въобще не минаваха толкова много хора. Със сигурност щеше да мине много повече време, преди да се появи някой случаен пътник, а тя не искаше да се откаже от предимството, което щеше да има, ако се направи на припаднала.

А това си беше предимство въпреки убеждението на господин Дануърти, че половината Англия би скочила да изнасилва една изпаднала в безсъзнание жена, докато другата половина ще чака да я изгори на кладата. Ако беше в съзнание, притеклите се на помощ щяха да започнат да й задават въпроси. Ако обаче се направеше на припаднала, щяха да я обсъдят, а покрай това щяха да кажат и разни други неща. Щяха да се чудят къде да я откарат, да разсъждават коя ли е и откъде може да е дошла — все неща, които имаха много по-голям информационен потенциал от въпроса „Коя сте вие?“.

Изведнъж обаче почувства непреодолимо желание да направи това, което я беше посъветвал господин Гилкрист — да стане и да се огледа. Земята под нея беше студена, страната я болеше, а главата й беше започнала да бумти в такт с камбанния звън. Доктор Ааренс я беше предупредила за това: че спускането в толкова отдалечена по време зона ще е съпроводено с всички симптоми на часовата разлика — главоболие, безсъние, както и общо разместване на двайсет и четири часовия биологичен цикъл. Беше й ужасно студено. Дали и това беше от разликата във времето, или причината бе, че земята е измръзнала и студът вече е проникнал през подплатената й с кожа пелерина? А може би отклонението беше много по-голямо, отколкото беше предвидил технологът, и тя се беше озовала на въпросното място посред нощ?

Чудеше се дали лежи на пътя. Ако бе така, със сигурност не трябваше да остава тук. Някой препуснал кон или пък полетяла по пътя карета можеха да я прегазят в тъмното, без дори да разберат.

От друга страна, посред нощ не можеха да бият камбани, а и през затворените й клепачи прозираше твърде много светлина, за да е тъмна доба. Ако обаче камбаната, която долиташе до нея, оповестяваше вечерната молитва, значи в момента тъкмо се мръкваше и поради това беше по-добре да стане и да се огледа, преди да е паднала нощта.

Тя се вслуша във всички звуци още веднъж — в птиците, в шумоленето на вятъра, в монотонния стържещ звън. По едно време камбаната заглъхна, макар ехото да продължи да се носи из въздуха, а после се чу тих шум — като от поемане на въздух през ноздри или като стъпване на крак върху пръхкава прашна повърхност, но така или иначе много наблизо.

Киврин се стегна с надеждата, че неволното движение няма да проличи през обгърналата я пелерина, и зачака, но повече не се чуха нито стъпки, нито гласове. И никакви птици. Над нея се беше надвесил някой или нещо. Беше сигурна в това. Чуваше дишането, усещаше дъха върху себе си. Нещото остана над нея дълго, без въобще да помръдва. След един безкрайно дълъг момент Киврин си даде сметка, че е задържала своя дъх, та се наложи да го изпусне съвсем бавничко. Вслуша се, но не можа да долови нищо освен туптенето на собственото си сърце. Пое си дълбоко дъх, въздъхна и изохка.

Нищо. Каквото и да се беше надвесило над нея, то нито помръдваше, нито издаваше някакъв звук и тя си даде сметка, че господин Дануърти е бил прав: да се правиш на изпаднал в безсъзнание не е кой знае колко подходящо в един век, когато по пътищата и горите още са обикаляли множество вълци. А също и мечки. Изведнъж, птичките запяха отново, което означаваше, че или нещото не е вълк, или ако е вълк, си е отишъл. Киврин отново съсредоточи слуха си върху всички звуци около себе си и отвори очи.

Не виждаше нищо освен ръкава си, който беше паднал върху носа й. Самото отваряне на очите обаче многократно усили главоболието й. Тя затвори очи, изстена и се извъртя достатъчно, че като отвори отново очи да може да види поне нещо. Изстена още веднъж и бавно отвори очи.

Над нея не се беше надвесил никой, а около нея не се стелеше никаква нощ. През преплетените клони на дърветата над главата й проникваше бледото, сивкавосиньо небе. Тя седна и се огледа.

Първото нещо, което й беше казал господин Дануърти преди две години, бе:

— Хората по онова време са били мърляви и са страдали от безброй болести. Направо клоаката на историята. Колкото по-бързо се отървеш от приказните си илюзии за тях, толкова по-добре.

И се беше оказал прав. Разбира се, че се бе оказал прав. Но ето че сега тя се намираше в една приказна гора. Заедно с каретата и всичко останало. Беше се спуснала на едно открито пространство, което беше твърде малко и сенчесто, за да бъде наречено поляна. Над главата й се издигаха високи дървета със силно разклонени корони.

Тя самата се намираше точно под един дъб. Високо над главата си успя да види по голите му клони няколко проядени листа. Цялото дърво беше обсипано с гнезда, но птичките отново бяха престанали да пеят, стреснати от раздвижването й. Ниската растителност беше гъста и приличаше на плътен килим от мъртви листа и изсъхнали треволяци, който би трябвало да е доста мек, но не беше. Твърдото нещо, върху което лежеше Киврин, беше шапчицата на един жълъд. Около изсъхналите корени на дъба се бяха струпали множество бели гъби, обсипани с червеникави петънца. Както гъбите, така и всичко на малката полянка — стеблата на дърветата, катурнатата карета, бръшляните — проблясваше от кристалите на ореола.

Беше очевидно, че на това място не е стъпвал човешки крак, никога не е стъпвал човешки крак, а също така, че това въобще не е пътят между Оксфорд и Бат и че за 1,6 часа няма да се появи нито един пътник. Или може би дори никога. Средновековните карти, които бяха използвали да определят на кое място точно да стане спускането, очевидно се бяха оказали толкова неточни, колкото беше предсказал господин Дануърти. Пътят очевидно се намираше много по на север, отколкото беше отбелязано на картата. Което означаваше, че тя е южно от него — в гората Уичууд.

— Провери точните си пространствени и времеви координати незабавно — й беше казал господин Гилкрист. Киврин се зачуди как въобще може да направи това — врабците ли да пита? Бяха твърде високо над главата й, за да прецени от кой вид са, а масовото изтребване на птици бе започнало едва през седемдесетте години на двайсети век. Така че освен ако не бяха пощенски гълъби или от отдавна изчезналия вид на тежките безкрили птици, присъствието им не можеше да бъде знак за каквото и да било определено време или място.

Тя се размърда и птиците избухнаха в подивяло пляскане с крила. Тя замря — шумът утихна, — после застана на колене. Пляскането избухна с нова сила. Киврин събра ръце пред лицето си, притиснала длани, и затвори очи, за да може някой евентуален пътник да си помисли, че се моли.

— Пристигнах — започна тя, но после спря. Ако докладваше, че е насред някаква си гора вместо на пътя между Оксфорд и Бат, това само щеше да потвърди предположенията на господин Дануърти, че господин Гилкрист въобще си няма понятие от това, което прави, и че тя не може да се погрижи сама за себе си. След това обаче се сети, че това няма никакво значение, защото така или иначе никой нямаше да чуе доклада й преди да се е прибрала жива и здрава.

Ако въобще се прибереше, което вероятно нямаше да стане, ако нощта я свареше насред гората. Тя стана и се огледа. Беше или късно следобед, или много рано сутринта — не можеше да определи това в гората, нито пък щеше да успее със сигурност, ако не се добереше до място, от което можеше да види небето. Господин Дануърти й беше казал, че понякога хората не успявали да определят времето през целия си престой в миналото. Беше я накарал да се научи да се ориентира с помощта на сенките, но за да го направи, трябваше да знае посоките на света. Пък и цялата гора беше потънала в сенки.

Нямаше никаква следа от път или дори пътечка. В едната посока, за която тя само предполагаше, че е запад, дърветата оредяваха, но когато тръгна натам, обръщайки се постоянно назад, за да е сигурна, че няма да изгуби от поглед излинялото синьо на покривалото, откри, че става въпрос за няколко брези, чиито бели стъбла създаваха илюзия за светлина. Върна се при каретата и тръгна в противоположната посока, макар че натам дърветата изглеждаха по-гъсти.

Пътят беше на не повече от сто метра. Киврин преодоля с усилия един паднал ствол, провря се през гъсталак от грохнали под собствената си тежест върби и надзърна да го огледа. От статистическия отдел го бяха нарекли главен път, но той въобще не приличаше на такъв. Не приличаше дори на път. Просто нещо, по което се прибират кравите. Така значи бяха изглеждали великолепните главни пътища на Англия през четиринайсети век, артериите, полагали основата на интензивна търговия и отваряли нови хоризонти.

Пътят бе достатъчно широк само за една кола, макар че явно по него бяха минавали коли, или поне една кола. Виждаха се дълбоки следи от колела, вече запълнени с окопали листа. В по-дълбоките лъщеше тъмна вода, по краищата й се беше образувала ледена корица.

Намираше се на дъното на някаква падина. Пътят тръгваше стръмно нагоре и в двете посоки, а натам, където й се струваше, че е север, дърветата свършваха някъде по средата на склона. Тя се обърна и погледна назад. Каретата все още се виждаше — единственото синьо петно, — но едва ли някой щеше да я забележи. Да, мястото бе идеално да е била нападната от главорези и крадци.

Беше най-подходящото място за достоверността на разказа й, но едва ли някой щеше да я види как се катери по склона или пък ако видеха синьото платнище, щяха да си помислят, че някой ги чака в засада и да пришпорят конете си.

Изведнъж Киврин се сети, че както е подала глава от храстите, много повече прилича на същите тези главорези, отколкото на невинна девица, съвсем наскоро фрасната по главата.

Така че излезе на пътя, вдигна ръка към слепоочието си и извика:

— Помогнете ми, защото злочеста съм аз в неволята си!

Беше снабдена с устройство, което трябваше да превежда автоматично всичко, което казва, на средновековен английски, но господин Дануърти беше настоял да научи наизуст поне първите си няколко реплики и целия предишен следобед тя бе прекарала с господин Латимър в упражняване на произношението.

— Помогнете ми, защото ограбена бях от безмилостни злосторници — викна тя пак.

Зачуди се дали да не легне на пътя, но си даде сметка, че е още по-късно, отколкото беше предполагала — слънцето почти беше залязло, — и че ако иска да види какво има оттатък хълма, трябва да тръгне веднага. Преди това обаче трябваше по някакъв начин да отбележи мястото за срещата със своите хора.

В нито една от върбите около пътя не се открояваше нищо отличително. Киврин потърси камък, с който да обозначи мястото, от което се виждаше каретата, но из буйните треволяци от двете страни на пътя нямаше и помен от такъв. В крайна сметка тя се шмугна отново в храсталака — косата и пелерината й постоянно се закачаха в клоните на върбите — взе ковчежето с пиринчен обков, което беше точно копие на един от експонатите в „Ашмолиън“, и го отнесе до пътя.

Не че идеята беше гениална — ковчежето беше достатъчно малко, че да може всеки случайно минаващ да го отнесе — но тя така или иначе щеше само да се качи до върха на хълма. Ако след това решеше да тръгне към селото, щеше да се върне и да остави по-надежден белег. Ледената корица по локвичките беше непокътната. Цял ден, а може би и цяла седмица по пътя не беше минавала жива душа.

Тя се поръси с треволяци по гърдите и тръгна нагоре. С изключение на замръзналата кална дупка в дъното, пътят беше много по-равен, отколкото беше очаквала. Равната му повърхност й подсказа, че въпреки запустелия му вид, по него минават доста коне.

Наклонът въобще не беше голям, но Киврин се задъха още след първите няколко крачки, а слепоочието й отново започна да пулсира. Надяваше се, че последиците от прекрачването на такава голяма граница във времето няма да се влошат — още повече че не беше проверила „точните си времеви координати“ — нито пътят, нито гората не доказваха със сигурност, че е в 1320 година.

Единствените следи от цивилизация бяха дълбоките коловози, което означаваше, че може да се намира в който и да било период от историята след изобретяването на колелото и преди появата на павираните пътища, но дори и това не можеше да се каже със сигурност. И досега имаше подобни пътеки на не повече от пет мили от Лондон, грижливо съхранени от Националния тръст за удоволствие на японските и американските туристи.

Можеше също така да не е отишла въобще никъде и като стигне до върха на хълма да види разкопките на госпожа Монтоя или някоя космическа инсталация. „Много ще ми е неприятно, ако трябва да разбера точните си времеви координати по това, че ме е блъснал велосипед или пък лека кола — помисли си тя и бързо се измести към храстите. — Ако обаче не съм отпътувала никъде, тогава защо ще имам такова ужасно главоболие и чувството, че не мога да направя нито крачка повече?“

Стигна до билото и спря, останала съвсем без дъх. Не беше трябвало да върви по края на пътя. По него още не беше минавала лека кола. Нито пък камион или бъги. Гората продължаваше на юг и на запад. Ако беше тръгнала натам, със сигурност щеше да се изгуби.

Далече на изток също се виждаха дървета — от двете страни на сребристосиня река. Темза? Чаруел? Дърветата бяха много повече, отколкото си беше мислила. В „Опис на именията в Англия“ от 1086 година се съобщаваше, че не повече от петнайсет процента от земята е залесена, а според статистическия отдел прочистените от дървета земи за ниви и населени места през четиринайсети век били намалили тази цифра до тринайсет. Или статистиците, или авторите на „Описа“ бяха недогледали изчисленията си много сериозно. Докъдето стигаше поглед, беше пълно с дървета.

Но не се виждаха никакви селища. Дърветата бяха голи и тя щеше да забележи, ако имаше някакви църкви или имения. Нищо обаче не подсказваше за каквото и да било присъствие на живот.

И все пак трябваше да има селища, щом имаше ниви. Бяха на тесни ивици, което без съмнение беше присъщо за Средновековието. В една от нивите имаше и овце, но Киврин не видя никой да ги наглежда. Далеч на изток се виждаше четвъртито сивкаво, замъглено петно, което по всяка вероятност беше Оксфорд. Киврин примижа и почти успя да различи стените и плътните очертания на Карфакс Тауър, макар че на фона на помръкващата светлина не можа да открие и следа от кулите на „Св. Фрайдсуайд“ или „Осни“.

А светлината определено намаляваше. Небето беше бледо, лавандуловосиньо с розови оттенъци по западния хоризонт и ставаше все по-тъмно.

Тя се прекръсти, после събра ръцете си като за молитва и приближи схванатите си пръсти към лицето си.

— Е, господин Дануърти, пристигнах. Май съм попаднала точно където трябва — повече или по-малко. Не съм точно на пътя между Оксфорд и Бат. Намирам се на около петстотин метра южно от него, на един горски път. Виждам Оксфорд на около десет мили оттук.

След това записа на устройството евентуалното време на денонощието, а също така и онова, което й се струваше, че вижда. После притисна ръце към лицето си. Трябваше да запише в „Описа на именията в Англия“ какво възнамерява да прави, макар че изобщо нямаше представа какво точно ще е то. В разстилащата се на запад от Оксфорд равнина трябваше да има поне десетина села, но тя не виждаше нито едно, въпреки че обработваемите площи и пътят си бяха на мястото.

На пътя нямаше никого. От другата страна на хълма той се спускаше лъкатушно, след което незабавно изчезваше в гъстите шубраци. На около половин миля по-нататък обаче се намираше главният път, където всъщност трябваше да се озове тя при спускането. Главният път беше равен, широк, потънал в светлозелени багри. Но и по него нямаше жив човек — поне докъдето стигаше погледът й.

Изведнъж тя долови някакво движение вляво от себе си, някъде по средата на равнината, която я разделяше от Оксфорд. Вгледа се и видя, че са крави — вървяха към една гориста местност, сред която вероятно се беше приютило селото. Едва ли беше селото, което я беше накарала да търси госпожа Монтоя — Скендгейт се намираше на юг от главния път.

Освен ако грешката не беше пълна и тя не беше на съвсем различно място. Но не можеше да е така. На изток от нея със сигурност се виждаше Оксфорд, а реката, която лъкатушеше южно от него към кафеникавосивото петно, което трябваше да е Лондон, със сигурност беше Темза. Нищо от това обаче не можеше да я насочи към селото. То можеше да се намира и между нея и главния път, но да не се вижда, и точно в обратната посока, и на друг път или дори пътека. Нямаше време да проверява всички възможности.

Мракът се сгъстяваше все по-бързо. След половин час може би щяха да се появят светлини, които можеше да използва като ориентир, но тя нямаше време за чакане. На запад розовите багри вече бяха придобили доста по-тъмен, лавандуловолилав оттенък, а синьото над главата й се беше превърнало във виолетово. Освен това ставаше все по-студено. Вятърът се усилваше. Диплите на пелерината й плющяха зад нея, та се наложи да се загърне по-здраво. Въобще не й се щеше да прекара една декемврийска нощ в гората с ужасно главоболие и глутница вълци около себе си, но не искаше и да я прекара легнала на студения главен път с надеждата, че все някой ще се появи.

Можеше да тръгне към Оксфорд, но нямаше никакви шансове да стигне там преди падането на нощта. Само ако можеше да види някое село, едно-единствено село, щеше да прекара нощта там, а след това да потърси и селото, за което й беше споменала госпожа Монтоя. Тя се обърна и огледа пътя, по който се беше качила, опита се да зърне светлинка или струйка дим от някое огнище, но остана разочарована. Зъбите й започнаха да тракат.

А камбаните забиха отново. Най-напред се чу тази на „Карфакс“ с типичния за нея звън, макар че от 1300 година сигурно беше излята наново поне три пъти. Преди първият й удар да заглъхне, запяха и множество други — сякаш бяха очаквали сигнала от Оксфорд. Биеха, разбира се, за вечерня, за да призоват хората от полето, да им съобщят, че е време да спират работа и да се прибират за вечерната молитва.

На нея обаче това й даваше информация за местонахождението на селата. Всички камбани биеха почти в пълен унисон, но въпреки това тя можеше да различи звука на всяка от тях. Някои бяха толкова надалеч, че до нея достигаше само последното, най-дълбоко ехо. Ето там, откъм множеството струпани дървета, и там, и там. Селото, към което се бяха запътили кравите, се намираше зад ниския хребет пред нея. При звука на камбаната кравите ускориха ход.

Едва ли не точно под носа й имаше поне две села — едното беше от другата страна на главния път, а другото — през няколко ниви, до малко поточе, потънало сред китки дървета. Селото, за което беше говорила госпожа Монтоя — Скендгейт — се намираше точно където беше предположила Киврин — в обратна посока по пътя, по който беше дошла, след замръзналите локви, отвъд отсрещния нисък хълм, на не повече от две мили.

Киврин събра ръцете си.

— Току-що разбрах къде се намира селото — започна тя и се зачуди дали и камбанният звън ще се запише в „Описа на именията в Англия“. — Тук е, на един второстепенен път. Ще се върна да издърпам каретата на пътя и после ще се завлека до селото преди да се е стъмнило съвсем, че да се строполя на нечий праг.

Една от камбаните се чуваше от много далече на югозапад. Звукът беше толкова тих, че едва стигаше до нея. Тя се зачуди дали това е камбаната, която беше чула в началото, и защо бие по този особен начин. Може би Дануърти би се оказал прав и тя биеше за погребение.

— Добре съм, господин Дануърти — изрече тя в шепите си. — Не се тревожете за мен. Вече съм тук повече от час и досега не ми се е случило нищо лошо.

Лека-полека камбаните утихнаха. Тази в Оксфорд замря най-рано, макар че по странно стечение на обстоятелствата звукът й се носеше из въздуха много по-дълго от този на останалите. Небето стана виолетово-синьо, на югоизток изгря една звезда. Киврин продължаваше да държи ръцете си като за молитва.

— Тук е много красиво.

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“

(000249–000614)

Е, господин Дануърти, пристигнах. Като че ли се намирам на точното място — повече или по-малко. Не че се озовах на пътя между Оксфорд и Бат. Намирам се на около петстотин метра южно от него на един второстепенен път. Оксфорд се вижда оттук. На около десет мили е.

Не знам кога точно е станало спускането, но ако е било пладне, както беше по график, се е получило отклонение от около четири часа. Сезона сме го улучили. Повечето от листата вече са окапали, но тези, които виждам по земята, са що-годе непокътнати, а само около една трета от нивите са изорани. Няма да мога да определя точните си времеви координати, докато не стигна до селото, където да попитам някого за датата. Вие може би знаете по-добре от мен къде и по кое време се намирам, или поне ще знаете по-добре, след като направите фиксирането.

Знам обаче със сигурност, че се намирам точно в четиринайсети век. От малкото хълмче, на което съм застанала, се виждат много поля. Представляват класически средновековни ниви с типичните бразди и типичните заоблени линии на местата, където са обръщали воловете. Пасбищата са заградени с плетове като една трета от тях са типичните саксонски мъртви плетове, а останалите са нормански тип от глогинови храсти. От статистическия отдел определиха съотношението като една четвърт към три четвърти, но на базата на проучване в Съфолк, който е много по на изток.

На юг и на запад се простира гора. Уичууд може би? Доколкото мога да преценя, цялата е широколистна. На изток се вижда Темза. Струва ми се дори, че виждам и Лондон, макар и да знам, че това е невъзможно. През 1320 година се е намирал на повече от петдесет мили оттук, нали така, а не само на двайсет. Въпреки това ми се струва, че го виждам. Със сигурност различавам градските стени на Оксфорд, както и кулата на „Карфакс“.

Тук е много красиво. Въобще нямам усещането, че съм на седемстотин години от вас. Оксфорд е точно пред мен, пътят може да се изходи пеша и не мога да се отърся от мисълта, че ако сляза надолу по хълма и стигна до града, ще ви намеря всички до един как все още стоите в лабораторията на „Брейзноуз“ и чакате данните от фиксирането, как Бадри се мръщи на екраните, как госпожа Монтоя няма търпение да се върне при разкопките си, а вие клопате като квачка около пиленцата си. Въобще не се чувствам разделена от вас, нито пък на кой знае колко голямо разстояние.

4.

Бадри се свлече на пода, ръката му забърса конзолата. Дануърти погледна напрегнато екрана — притесни се, че Бадри може да е натиснал някой клавиш и да е разбъркал всички данни.

Латимър и Гилкрист не направиха опит да подхванат технолога. Латимър дори като че ли не си даваше сметка, че нещо не е наред. Мери обаче мигновено посегна към Бадри, но понеже стоеше зад останалите, успя да се докопа само до ръкава му. После незабавно коленичи до него, обърна го по гръб и си сложи слушалките.

Измъкна и един блипър от пазарската си чанта и натисна бутона.

— Бадри? — каза тя и едва тогава Дануърти осъзна каква мъртвешка тишина е настанала в помещението. Гилкрист не беше помръднал от мястото си след падането на Бадри. Изглеждаше бесен. Били обмислили всички възможни неприятности! Тази очевидно му беше убягнала.

Мери спря да натиска бутона за повикване, хвана Бадри за раменете и го раздруса. Никаква реакция. Тя вдигна брадичката му и се наведе над лицето му толкова близо, че почти напъха ухото си в отворената му уста. Беше обърнала главата си така, че да вижда гръдния му кош. Дишането не беше спряло. Дануърти виждаше как гърдите му се издигат и падат, Мери очевидно също го беше забелязала. Тя незабавно вдигна глава, натисна отново бутона, после притисна с два пръста някакво място отстрани на шията му, задържа ги там за един безкрайно дълъг момент и приближи блипъра до устните си.

— „Брейзноуз“, историческата лаборатория — каза тя на устройството. — Пет-две. Колапс. Синкоп. Няма признаци за апоплектичен удар. — Махна пръста си от бутона и повдигна клепачите на Бадри.

— Синкоп? — възкликна Гилкрист. — Какво значи това? Какво му е?

Тя го погледна раздразнено.

— Припадна. — После се обърна към Дануърти: — Дай ми аптечката. В чантата е.

Докато беше тършувала за блипъра, Мери беше бутнала пазарната чанта и всичко се беше разпиляло. Дануърти започна да рови сред кутиите и пакетите, намери една твърда пластмасова кутия, която изглеждаше с подходящия за аптечка размер, и бързо я отвори. Беше пълна с пакетчета с коледни бисквити в червен и зелен станиол.

— Дай де — каза Мери, докато разкопчаваше лабораторната престилка на Бадри. — Няма да си играем цял ден.

— Не мога да намеря… — започна Дануърти.

Тя грабна чантата от ръцете му. Разпиляха се гирлянди, кутията на шала се отвори и той изпадна. Мери извади дамската си чанта, разкопча ципа й и измъкна голяма плоска аптечка. Отвори я и извади от нея тахиметрова гривна. Пристегна гривната около китката на Бадри и се обърна, за да види на монитора на аптечката данните за кръвното му налягане.

На Дануърти формата на вълната не му говореше нищо, а и от реакцията на Мери не можеше да си направи никакви изводи. Бадри не беше спрял да диша, сърцето му не беше спряло да бие, а нямаше наранявания, поне доколкото можеше да види Дануърти. Може би просто бе припаднал. Хората обаче не падаха така изведнъж, освен по книгите и видеофилмите. Значи беше или ранен, или болен. Когато нахълта в кръчмата, беше в почти шоково състояние. Дали не го беше блъснал някой велосипед като онзи, с който Дануърти едва се размина, и той не си беше дал сметка, че е ранен? Това можеше да е обяснение за неадекватното му поведение и особеното му вълнение.

Но не и за това, че бе излязъл без палто, че му беше казал, че трябва да дойде и че нещо не е наред.

Дануърти се обърна и погледна екрана на конзолата. Числата, които бяха танцували по него преди припадането на технолога, си бяха там. Дануърти не разбираше нищо от тях, но му се струваше, че фиксирането е съвсем нормално, а и самият Бадри беше казал, че Киврин е пропътувала пространството и времето по всички правила. Но нещо наистина не бе наред.

Мери потупваше с длани Бадри по раменете, отстрани по гръдния кош и по цялата дължина на краката. Клепките му потрепнаха, но очите му не се отвориха.

— Знаете ли дали Бадри има някакви проблеми със здравето?

— Той е технолог на господин Дануърти — отвърна Гилкрист обвиняващо. — От „Балиол“. — Думите му прозвучаха така, сякаш Дануърти носеше някаква отговорност за случилото се като например да е организирал припадъка на Бадри, за да саботира проекта на Гилкрист.

— Аз лично не съм чувал да има проблеми със здравето — отговори Дануърти. — Би трябвало да си е направил пълната серия сезонни ваксини в началото на семестъра.

Мери изглеждаше недоволна. Тя си сложи стетоскопа и преслуша сърцето на Бадри, провери отново кръвното му налягане и измери пулса му за втори път.

— И нямате сведения за епилептична симптоматика? Или диабет?

— Не — отвърна Дануърти.

— Някога да е използвал наркотици или незаконни ендорфини? — Но тя въобще не го изчака да й отговори, а отново натисна бутона на блипъра си. — Обажда се Ааренс. Пулс 110. Кръвно налягане 100 на 60. В момента правя кръвна картина. — Тя извади тампон от марля, почисти ръката без гривната и отвори някакъв друг пакет.

Наркотици или нелегални ендорфини. Да, това можеше да бъде обяснение за превъзбуденото му състояние, за обърканата му реч. Ако обаче беше използвал такива вещества, това щеше да излезе при проверката му в началото на семестъра, а освен това нямаше да успее да направи изключително сложните изчисления на мрежата. Нещо наистина не беше наред.

Мери дезинфекцира ръката на Бадри и пъхна една игла под кожата му. Клепачите му потрепнаха и той отвори очи.

— Бадри — каза Мери, — чуваш ли ме? — Тя бръкна в джоба на палтото си и извади яркочервена капсула. — Трябва да ти измеря температурата — каза тя и задържа капсулата пред устните му, но той не показа никакви признаци да я е чул.

Тя прибра капсулата в джоба си и започна да рови в аптечката.

— Кажи ми когато се появят данните от иглата — обърна се тя към Дануърти, докато вадеше всичко от аптечката, а след това го прибираше обратно. После заряза аптечката и се захвана с дамската си чантичка. — Мислех, че съм взела термометър.

— Данните — рече Дануърти.

Мери взе блипъра си и започна да съобщава някакви числа.

Бадри отвори очи.

— Трябва да… — каза той, но отново ги затвори. След това прошепна: — Студено ми е.

Дануърти си свали палтото, но то беше прекалено мокро, за да завие Бадри с него. Огледа се безпомощно, за да намери нещо по-подходящо. Ако това се беше случило преди заминаването на Киврин, щяха да използват дебелата й пелерина. Сакото на Бадри беше пъхнато под конзолата. Дануърти го измъкна и го метна върху него по дължина.

— Замръзвам — изстена Бадри и започна да се тресе.

Мери продължаваше да изрича някакви числа, но при тези думи погледна рязко към него.

— Какво каза?

Бадри продължи да си говори под носа, но накрая каза съвсем ясно:

— Боли ме глава.

— Главоболие — повтори след него Мери. — А вие ли ти се свят?

Той поклати едва-едва глава в знак на отрицание. После сграбчи ръката й и промълви:

— Кога беше…

Тя се намръщи и попипа челото му.

— Има треска.

— Нещо не е наред — каза Бадри и затвори очи. Ръката му пусна нейната и се стовари на пода.

Мери я повдигна, погледна отново данните и отново попипа челото му.

— Къде се е дянал проклетият термометър? — възкликна тя и пак зарови в аптечката си.

Блипърът иззвъня.

— Дойдоха — каза тя. — Отворете им. — После потупа Бадри по гърдите. — Ти само лежи и не мърдай.

Когато Дануърти отвори, пред вратата вече чакаха двама лекари — мъж и жена. Медицинските им чанти бяха големи колкото куфари.

— Трябва незабавно да бъде транспортиран — заяви Мери още преди да са успели да си отворят куфарите и се изправи. — Вкарайте носилката. Дайте ми и термометър и една банка сукроза.

— Мислех, че персоналът от двайсети век е проверен за наркотици и дорфини — каза Гилкрист.

Лекарят почти го изблъска от пътя си.

— Във факултета по медиевистика никога не бихме позволили… — почна Гилкрист, но спря, понеже трябваше да направи път на носилката.

— За случай на абстиненция ли става въпрос? — попита лекарят.

— Не — отговори Мери. — Къде е термометърът?

— Студено ми е — рече Бадри. — Трябва да…

— Какво трябва да направя? — попита Дануърти.

— Фиксирането…

— Раз, два — казаха двамата лекари в хор и го търкулнаха върху носилката.

— Джеймс, Гилкрист, и двамата трябва да дойдете с мен в болницата, за да попълните документите по приемането му — каза Мери. — Ще ми трябва и медицинският му картон. Единият може да се качи в линейката, другият да дойде както може.

Дануърти въобще не влезе в спор с Гилкрист за това кой да се качи в линейката. Направо се покатери вътре и седна до Бадри, който дишаше така тежко, сякаш сам мъкнеше носилката си.

— Бадри — рече Дануърти нетърпеливо, — ти каза, че нещо не е наред. За фиксирането ли става въпрос?

— Данните от фиксирането пристигнаха — отвърна Бадри и се намръщи.

Лекарят, който в този момент прикачваше към Бадри кабелите на един милион монитори, като че ли се ядоса.

— Да не би асистентът да е изчислил грешно координатите? Бадри, много е важно. Да не е направил грешка в координатите?

Мери също се качи в линейката.

— Като временно назначен ръководител мисля, че аз трябва да придружа пациента в линейката — достигнаха до Дануърти думите на Гилкрист.

— Чакаме ви в отделението за нещастни случаи на амбулаторията — каза Мери и затвори вратата. После се обърна към лекаря: — Намерихте ли вече термометър?

— Да — отвърна той. — 39,5 по Целзий. Кръвно налягане 90 на 55. Пулс 115.

— Имаше ли грешка в координатите? — не спираше да пита Дануърти.

— Готови ли сте? — попита шофьорът по вътрешното радио.

— Да — отвърна Мери. — Код едно.

— Направил ли е грешка Пухалски в пространствените координати?

— Не — отговори Бадри и сграбчи Дануърти за ревера.

— Тогава с отклонението ли има проблем?

— Трябва да… — каза Бадри. — Така се тревожа…

Сирената засвири и заглуши останалите му думи.

— Какво трябва? — опитваше се да надвика Дануърти воя на сирената, примесен с този на клаксона.

— Нещо не е наред — каза Бадри и отново изпадна в безсъзнание.

„Нещо не е наред.“ Трябваше да е отклонението. Като се изключеха координатите, това беше единственото, което можеше да се обърка при едно спускане, без да бъде анулирано самото спускане. А Бадри беше казал, че координатите за местонахождението са наред. За колко голямо отклонение обаче ставаше въпрос? Бадри му беше казал, че може да стигне до две седмици, и едва ли щеше да хукне гол към кръчмата, ако не ставаше въпрос за нещо повече. Колко повече? Месец? Три месеца? На Гилкрист пък беше казал, че предварителните изчисления показвали минимално отклонение.

Мери се промъкна покрай него и сложи ръка на челото на Бадри.

— Прибавете към разтвора натриев тиосалицилат — каза тя. — Джеймс, не ми се пречкай.

Дануърти се премести на пейката в задната част на линейката.

Мери отново взе блипъра си.

— Пълна кръвна картина, определяне на серотипа.

— Пиелонефрит? — възкликна лекарят, докато гледаше как се променят данните на монитора. Кръвно налягане 96 на 60. Пулс 120. Температура 39,5.

— Едва ли — отвърна Мери. — Няма никакви болки в коремната област, но с тая температура сигурно става въпрос за някаква инфекция.

Сирените изведнъж намалиха воя си и спряха. Лекарят започна да сваля някакви кабели от куките по стената.

— Пристигнахме, Бадри — каза Мери и го потупа по гърдите. — Ще те оправим за нула време.

Той не даде никакви признаци, че е чул. Мери придърпа одеялото чак до брадичката му и подреди кабелите върху гърдите му. Шофьорът отвори вратата със замах и издърпа носилката навън.

— Искам пълна кръвна картина — каза Мери на излизане от линейката. — Диференциално броене.

Дануърти се потътри след нея в отделението за спешни случаи.

— Трябва ми здравният му картон — обясни тя на регистратурата. — На Бадри… Джеймс, как му е фамилията?

— Шодхури — отвърна той.

— Номер на здравната осигуровка? — попита служителката.

— Не знам — рече Дануърти. — Работи в „Балиол“.

— Ще бъдете ли така любезен да ми кажете фамилията му буква по буква?

— Ш-О-Д… — започна Дануърти, но Мери вече влизаше в спешното отделение и той хукна подире й.

— Извинете, господине! — Регистраторката скочи и му препречи пътя. — Моля седнете тук…

— Трябва да говоря с пациента, когото приехте току-що — настоя той.

— Роднина ли сте?

— Не — отвърна Дануърти. — Той работи за мен. Много е важно.

— В момента е в залата за пълен медицински преглед — обясни тя. — Ще помоля да получите разрешение за свиждане веднага след това. — И седна на мястото си, но така, сякаш беше готова при най-малкото помръдване от негова страна да скочи.

Дануърти си помисли дали да не нахълта в залата, но не искаше да рискува толкова, че да му забранят всякакъв достъп в болницата. Освен това Бадри така или иначе в момента не беше в състояние да говори. Когато го изнасяха от линейката, беше в безсъзнание. В безсъзнание и с 39,5 температура. Нещо не беше наред.

Регистраторката го гледаше с подозрение.

— Нали нямате нищо против отново да ми кажете фамилията му?

Той изрече „Шодхури“ буква по буква, след което я попита къде може да намери телефон.

— В дъното на коридора — посочи тя. — Години на пациента?

— Не знам — отвърна Дануърти. — Около двайсет и пет. В „Балиол“ е от четири години.

Отговори на всичките й останали въпроси колкото можа по-подробно, след което погледна навън, за да види дали е пристигнал Гилкрист. После отиде до телефона и се обади в „Брейзноуз“. Вдигна портиерът, който в този момент украсяваше една изкуствена коледна елха във фоайето.

— Трябва да говоря с Пухалски — каза Дануърти. Надяваше се да не е сгрешил името на асистента технолог.

— Няма го — отговори портиерът и със свободната си ръка метна една сребърна гирлянда върху клоните на елхата.

— Моля те, предай му да ми се обади веднага щом се върне. Много е важно. Трябва да ми разшифрова данните от едно фиксиране. Може да ме намери на… — Дануърти изчака търпеливо портиера да си довърши подреждането на гирляндите, за да може след това да запише номера, което той в крайна сметка направи върху капака на една от кутиите с коледна украса. — Ако не може да ме намери на този телефон, му кажи да позвъни в отделението за спешни случаи на амбулаторията. Как мислиш, кога ще се върне?

— Много ми е трудно да ви кажа — отвърна портиерът, докато разопаковаше едно ангелче. — Но до началото на семестъра все ще се прибере.

— Как така? Искаш да кажеш, че в момента въобще не е в колежа?

— Беше. Щеше да прави за Медиевистиката някакво спускане с мрежа, но като разбра, че са го поверили на друг, си замина.

— Тогава ми дай домашния му телефон и адреса.

— Струва ми се, че е някъде в Уелс, но ще трябва да се обърнете към секретарката за по-подробна информация. Нея обаче също я няма в момента.

— А тя кога ще се върне?

— Не мога да ви кажа, сър. Замина за Лондон за коледни покупки.

Дануърти остави още едно съобщение — през това време портиерът оправяше крилата на ангелчето, — след което затвори и се опита да помисли дали в Оксфорд са останали някакви други технолози. Очевидно не, иначе Гилкрист нямаше да вземе съвсем млад асистент за изчисленията. Опита се все пак да се свърже с „Магдален“, но не постигна нищо. Затвори, помисли минутка, след което позвъни в „Балиол“. И там не вдигна никой. Финч сигурно още беше някъде навън да развежда американските майсторки по биене на камбани.

Погледна часовника си. Беше само два и половина. А му се струваше много по-късно. Може още да обядваха. Позвъни във фоайето на „Балиол“, но пак нямаше отговор. Върна се в чакалнята — очакваше Гилкрист да е там. Нямаше го, но затова пък там бяха двамата лекари, които разговаряха с една сестра от персонала. Гилкрист сигурно се беше върнал в „Брейзноуз“, за да задейства следващото си спускане или пък още по-следващото. Може би на третия път щеше да изпрати Киврин право в лапите на Черната смърт за преки наблюдения.

— А, тук сте — каза медицинската сестра. — Уплаших се, че сте си тръгнали. Елате с мен.

Дануърти си помисли, че говори само на него, но лекарите също я последваха по коридора.

— Тук — каза тя и отвори една врата. Влязоха. — На подноса има чай, а тоалетната е ей там.

— Кога ще мога да се видя с Бадри Шодхури? — попита Дануърти, като задържа вратата, та тя да не може да я затръшне под носа му.

— Първо ще се видите с доктор Ааренс — отвърна тя и все пак успя да затръшне вратата.

Лекарката се разположи в едното кресло с ръце в джобовете. Мъжът отиде да включи електрическия чайник.

Никой от двамата не беше задал никакъв въпрос на сестрата, докато вървяха по коридора, така че сигурно всичко това се правеше съвсем рутинно, макар че Дануърти въобще не можеше да си обясни защо лекарите ще искат да се виждат с Бадри. Нито пък защо въобще се намират тук.

Бяха в отделно крило, далече от спешното отделение. Столовете обаче бяха със също толкова убийствени за гръбнака облегалки, масичките бяха по същия начин обсипани с брошури, съдържащи уж развлекателни истории, същите станиолови гирлянди бяха преметнати навсякъде и бяха прикрепени със същите пластмасови бръшлянови клонки. Нямаше обаче прозорци, дори на вратата. Освен това помещението беше някак прекалено уютно, интимно — от онзи тип, в които обикновено се чакат лоши новини.

Дануърти седна, защото изведнъж се почувства адски изморен. Някаква инфекция. Кръвно налягане 96, пулс 120, температура 39,5. Единственият друг технолог в Оксфорд — някъде из Уелс, а секретарката на Бейсингейм на коледни покупки. А Киврин — някъде в 1320 година, на дни или седмици оттам, където би трябвало да се намира. Или пък месеци.

Лекарят сложи захар и мляко в една чаша и ги разбърка, докато чакаше водата в чайника да заври. Жената като че ли беше заспала.

Дануърти се вторачи в нея, замислен за отклонението. Бадри бе казал, че предварителните изчисления показват минимално отклонение, но те си бяха само предварителни. Беше казал също, че според него е много вероятно да се получи отклонение до две седмици, и в това имаше логика.

Колкото по-назад във времето пътуваше даден историк, толкова по-голямо ставаше средното отклонение. Спусканията в двайсети век обикновено се разминаваха само с няколко минути, а в осемнайсети век отклонението стигаше до няколко часа. „Магдален“, който и досега продължаваше да изпраща експедиции без хора в Ренесанса, обикновено получаваше отклонение от три до шест дни.

Това обаче бяха само средни стойности. Отклонението беше различно при различните хора и всяко спускане си беше до голяма степен непредвидимо. Веднъж се беше получило отклонение от четиридесет и осем дни в деветнайсети век, а в необитаеми области често не се получаваше изобщо никакво отклонение.

Освен това много често големината му беше спорна, някак капризна. Когато през двайсетте години бяха правили първите проверки за отклонението през двайсети век, той беше застанал в празния вътрешен двор на „Балиол“ и беше спуснат в два през нощта на четиринайсети септември 1956 година с отклонение само три минути. Когато обаче го изпратиха отново в два часа и осем минути, отклонението беше от почти два часа, при което се пльосна върху един студент, който се промъкваше в общежитието след бурна нощ.

Киврин можеше да се намира и на шест месеца от точката, в която трябваше да се появи, без да има ни най-малка представа кога точно е срещата й с екипа. А Бадри сигурно беше дотърчал в кръчмата, за да му каже да я върнат.

Мери влезе все още с палтото на гърба си и Дануърти се изправи и попита:

— Какво става с Бадри? — Всъщност се страхуваше от отговора.

— Нищо ново — отвърна тя. — Трябва ни номерът на здравната му осигуровка, а освен това не можем да намерим в архивите на „Балиол“ здравния му картон.

Посивялата и коса отново се беше разрошила, но иначе Мери си изглеждаше също толкова енергична, колкото и когато бяха обсъждали с Дануърти студентите му.

— Той не се води към колежа — обясни Дануърти. — Технолозите се назначават към колежите, но официално са наети от университета.

— Тогава здравният му картон трябва да е в регистратурата. Добре. Знаеш ли дали е пътувал извън Англия през последния месец?

— Преди две седмици ходи на теренно проучване през деветнайсети век в Унгария. Оттогава си е в Англия.

— Да го е посещавал някой роднина от Пакистан?

— Той няма роднини. Трето поколение. Откри ли какво му е?

— Къде са Гилкрист и Монтоя? — попита тя, все едно не го беше чула.

— Ти каза на Гилкрист, че ще се срещнем тук. Когато ме доведоха, още го нямаше.

— А Монтоя?

— Тя си тръгна веднага след спускането.

— Имаш ли представа къде може да е отишла?

„Не повече от теб — каза си Дануърти. — И ти я видя как си тръгва.“

— Предполагам, че се е върнала в дупката си в Уитни.

— Каква дупка? — възкликна Мери така, сякаш чуваше за това за първи път.

„Какво става? — помисли си той. — Какво не е наред?“

— В Уитни — повтори Дануърти. — Прави разкопки в едно средновековно селище по линия на Националния тръст.

— В Уитни ли? — отново възкликна тя с нещастна физиономия. — Трябва незабавно да дойде тук.

— Да се опитам ли да се свържа с нея? — попита я Дануърти, но Мери вече се беше обърнала към лекаря до чайника.

— Ще ви помоля да ми доведете един човек от Уитни — каза тя. Той остави чашата и чинийката си и вдигна рамене. — От разкопките на Националния тръст. Лупе Монтоя. — И го изведе през вратата.

Дануърти очакваше, че тя ще се върне бързо, но тъй като това не стана, тръгна да я търси. В коридора я нямаше. Лекаря също го нямаше, но затова пък там беше сестрата от отделението за спешни случаи.

— Съжалявам, господине — каза тя и му препречи пътя към регистратурата. — Доктор Ааренс помоли да я изчакате тук.

— Ще я изчакам, разбира се. Но трябва да се обадя в работата си.

— Няма проблем. Ще ви донеса телефон — каза тя категорично, след което се обърна, защото някакви хора влизаха.

Бяха Гилкрист и Латимър.

— И се надяваме, че госпожица Енгъл ще има възможност да стане свидетел на смъртен случай — тъкмо казваше Гилкрист. — През четиринайсети век отношението към смъртта е било съвсем различно от нашето. Смъртта е била общоприета и закономерна част от живота и хората по онова време не са изпитвали скръб и болка от загубата.

— Господин Дануърти — каза сестрата като го подръпна за ръката, — моля почакайте вътре, докато ви донеса телефона.

И тръгна да посрещне Гилкрист и Латимър.

— Последвайте ме, ако обичате — рече им тя и ги въведе в чакалнята.

— Аз съм временно ръководещ на Историческия факултет — каза Гилкрист и впи поглед в Дануърти. — Бадри Шодхури е моя грижа.

— Разбира се, сър — каза сестрата и затвори вратата. — Доктор Ааренс ще дойде след малко, изчакайте я.

Латимър остави чадъра си на един от столовете, а чантата на Мери — на съседния. Очевидно беше успял да събере всички пакети, които тя беше разсипала по пода. Дануърти видя най-отгоре опаковката на шала, както и една кутия с коледни бисквити.

— Не можахме да хванем такси — каза той задъхано и се тръшна до багажа си. — Трябваше да вземем метрото.

— Откъде е технологът Пухалски, когото искахте да наемете за спускането? — попита Дануърти. — Трябва да говоря с него.

— По какъв въпрос, ако мога да попитам? Или може би сте поели изцяло ръководството на Медиевистиката в мое отсъствие?

— Много е важно някой да прочете данните от фиксирането, за да се убедим, че всичко е наред.

— Много ще се зарадвате, ако нещо не е минало както трябва, нали? Опитвате се да попречите на това спускане от самото начало.

— Ако не е минало както трябва ли? — възкликна Дануърти. Не вярваше на ушите си. — Та то вече е ясно, че нещо не е наред. Бадри лежи в болницата в безсъзнание, а ние нямаме никаква представа дали Киврин е където и когато трябва. Вие самият чухте какво каза Бадри. Каза, че има някакъв проблем с фиксирането. Трябва да доведем някой технолог, за да разберем за какво точно става въпрос.

— Аз лично не бих се вързал на думите на човек, който е под влиянието на наркотици, дорфини или каквото там е вземал — отвърна Гилкрист. — И ако мога да ви припомня, господин Дануърти, единственото нещо, което се оказа ненадеждно в това спускане, е вашето участие в него. Господин Пухалски беше започнал операцията съвсем професионално. По ваше настояване обаче разреших вашият технолог да го замести. Явно не е трябвало да го правя.

Вратата се отвори и всички се обърнаха и погледнаха натам. Сестрата донесе телефон, подаде го на Дануърти и си излезе, без да каже нито дума.

— Трябва да се обадя в „Брейзноуз“, за да кажа къде се намирам — рече Гилкрист.

Дануърти не му обърна никакво внимание, отвори визуалния екран на телефона, обади се в „Джизъс“ и каза на секретарката на заместник-директора, когато тя се появи на екрана:

— Трябват ми имената и домашните телефони на вашите технолози. Всички са си тръгнали за празниците, нали?

Всички си бяха тръгнали. Той записа имената и телефоните на една брошура, благодари, затвори и се зае със списъка.

Първият номер, който набра, даваше заето. Останалите започваха да дават заето още докато набираше кодовете на съответните градове, а когато набираше последния, се намеси електронен глас, който каза:

— В момента всички линии са заети. Моля, опитайте да се свържете по-късно.

Дануърти се обади в „Балиол“ — първо на пропуска, след това и в кабинета си. Никой не вдигна. Финч сигурно беше завел американците в Лондон, за да чуят Биг Бен.

Гилкрист стоеше до него и чакаше да се освободи телефонът. Латимър се опитваше да включи електрическия чайник. Лекарката се беше пробудила от дрямката си и отиде да му помага.

— Свършихте ли с телефона? — попита Гилкрист строго.

— Не — отвърна Дануърти и отново опита да намери Финч. Никой не вдигна и този път.

Той затвори.

— Искам да върнете технолога си в Оксфорд, за да прибере Киврин. Веднага. Преди да е напуснала мястото на спускането.

— Вие искате? — възкликна Гилкрист. — Мога ли да ви напомня, че това спускане се прави от Медиевистиката, а не от вас?

— Няма никакво значение кой го прави! — Дануърти полагаше максимални усилия да си сдържа нервите. — Практика на университета е да анулира всяко спускане, при което се появи и най-малкият проблем.

— Мога ли също така да ви напомня, че единственият ни проблем при това спускане дойде оттам, че вие не бяхте проверили както трябва технолога си за употреба на дорфини. — Той посегна към телефона. — Аз ще реша дали въобще и кога трябва да бъде анулирано това спускане.

Телефонът иззвъня.

— Гилкрист слуша — каза Гилкрист. — Момент, моля. — И подаде слушалката на Дануърти.

— Господин Дануърти! — Беше Финч, физиономията му беше разтревожена. — Слава Богу! Звъня ви от всички телефони по пътя. Няма да повярвате колко неприятности имам.

— И аз имам работа — прекъсна го Дануърти преди Финч да се впусне в подробности за всичките си проблеми. — Слушай внимателно. Искам да отидеш в канцеларията и да вземеш папката с трудовите договори на Бадри Шодхури. Трябва на доктор Ааренс. Обади й се. Тя е тук, в амбулаторията. Непременно поискай да предадеш информацията лично. Тя ще ти каже какво точно й трябва от документите.

— Да, сър — каза Финч, който вече беше взел бележник и молив и си записваше всичко.

— Веднага след това отиваш в Ню Колидж и намираш отговорника на горните курсове. Предай му, че трябва спешно да говоря с него и му дай този телефон. Кажи му, че е много важно и че трябва на всяка цена да намерим Бейсингейм. Трябва незабавно да се върне в Оксфорд.

— Мислите ли, че ще може да дойде, сър?

— Какво искаш да кажеш? Да се е получавало някакво съобщение от него? Да не би да му се е случило нещо?

— Доколкото знам, не.

— Ами тогава разбира се, че ще може да дойде. Нали е на риболов, а не някъде, където се следва график. След като говориш с отговорника на горните курсове, разпитай всички служители от персонала и студентите, които мернеш. Все някой трябва да знае къде можем да намерим Бейсингейм. Междувременно се опитай да разбереш дали някой от технолозите е в Оксфорд.

— Да, сър — каза Финч. — Ами американките какво да ги правя?

— Предай им, че много съжалявам, че не мога да се видя с тях, но ме е задържало нещо изключително важно. Нали трябва да тръгнат за Ели в четири?

— Трябваше, но…

— Но какво?

— Ами, сър, заведох ги да видят Грейт Том и църквата „Олд Марстън“ и какво ли още не, но когато се опитах да ги заведа в Ифли, ни задържаха.

— Задържаха ли ви? — възкликна Дануърти. — Кой?

— Полицията, сър. Издигнали са барикади. И американките много се разстроиха за концерта с камбаните.

— Барикади? — отново възкликна Дануърти.

— Да, сър, на шосе A4158. Да ги настаня ли в „Салвин“, сър?

— Нищо не разбирам — каза Дануърти. — За какво са ви спрели?

— Заради карантината — отвърна Финч. — Бих могъл да ги настаня и във „Фишер“. Отоплението е спряно за ваканцията, но пък могат да си напалят камините.

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“

(000618–000735)

Върнах се на мястото на спускането. Намира се на известно разстояние от пътя. Ще издърпам каретата на пътя, за да има по-големи шансове да ме видят, но ако през следващия половин час не се появи никой, смятам да стигна пеша до Скендгейт. Локализирах го благодарение на камбаните за вечерната молитва.

Изпитвам доста осезателно ефекта от разликата във времето. Главата ме боли ужасно и непрестанно ме побиват тръпки. Симптомите са доста по-неприятни, отколкото ме предупредиха Бадри и доктор Ааренс. Особено главоболието. Радвам се, че селцето не е далеч.

5.

Карантина, разбира се! Лекарят, изпратен да доведе Монтоя, всичките въпроси на Мери за Пакистан и всички те затворени в тази изолирана, обзаведена с най-необходимото стая, чиято врата се охраняваше от сестрата. Разбира се.

— „Салвин“ става ли? За американките де? — попита Финч.

— Полицията каза ли защо е тази каран… — Дануърти спря, защото Гилкрист го гледаше. Все пак от мястото, където се намираше, Гилкрист не можеше да види човека на екрана, Латимър се суетеше около чайника и се опитваше да отвори един пакет захар, а лекарката беше заспала. — Казаха ли ви защо се вземат тези предпазни мерки?

— Не, сър. Казаха само, че се отнася за Оксфорд и околностите му. За подробности трябвало да се обърнем към Националното здравеопазване.

— Свърза ли се с тях?

— Не, сър. Опитвам, но не мога. Всички линии са заети. Американките се опитват да се свържат с Ели, за да отменят концерта, но линиите са направо задръстени.

Оксфорд и околностите му. Това означаваше, че са спрели и метрото и свръхбързия влак до Лондон, освен че са затворили всички пътища. Нищо чудно, че телефонните линии бяха пренатоварени.

— Преди колко време стана това? Кога тръгнахте за Ифли?

— Малко след три, сър. Оттогава се опитвам да се свържа с вас, да ви открия по някакъв начин, но си казах, че вече знаете за случилото се. Позвъних в амбулаторията, а после започнах да се обаждам във всички болници.

„Нямаше начин да знам“ — помисли си Дануърти. Опита се да си припомни при какви условия се обявява карантина. Според първоначалния закон това ставаше във всеки случай на „неидентифицирана болест или подозрения за зараза“, но законът беше променен веднага след първата истерия около Пандемията, след което бе допълван и променян толкова пъти, че Дануърти им загуби точните следи.

Знаеше обаче със сигурност, че преди няколко години в него имаше „абсолютна идентификация на опасна инфекциозна болест“, защото във вестниците се беше вдигнало много шум когато треската „ласа“ беше върлувала безнаказано из едно градче в Испания цели три седмици. Местните лекари не бяха проверили типа на вируса и след цялата врява се стигна до заключението, че в закона трябва да се запишат по-строги мерки, но той нямаше представа дали са минали на четенията на законодателните органи.

— Значи да им намеря стаи в „Салвин“, сър? — попита Финч.

— Да. Всъщност, не. Засега ги настани в общежитията. Могат да си упражняват музиката или каквото там правят. Намери документите на Бадри и се обади тук. Ако всички линии са заети, използвай този номер. Дори доктор Ааренс да я няма, аз ще съм тук. И намери Бейсингейм, това е най-важното. На американките можеш да им намериш стаи по-късно.

— Много са разтревожени, сър.

„И аз съм разтревожен“ — помисли си Дануърти.

— Кажи им, че ще разбера каквото мога за цялата работа и ще ви се обадя. — И той остана загледан в екрана, макар че образът изчезна.

— Нямаш търпение да осведомиш Бейсингейм, че според теб Медиевистиката се е провалила, нали? — изсумтя Гилкрист. — Въпреки че точно твоят технолог изложи на опасност това спускане с пристрастието си към наркотици. За последното можеш да си сигурен, че ще уведомя Бейсингейм още щом се върне.

Дануърти погледна часовника си. Беше четири и половина. Финч каза, че са ги спрели малко след три. Час и половина. През последните години в Оксфорд беше имало само две временни карантини. Едната беше заради алергичната реакция към някаква инжекция, а другата беше съвсем фалшива — някаква ученичка се беше пошегувала. И двете бяха свалени веднага след като излязоха резултатите от кръвните проби, което отне по-малко от четвърт час. Мери беше взела кръвни проби в линейката. Дануърти беше видял как лекарят подава епруветките на служителя от болницата, когато пристигнаха. Бяха имали достатъчно време да обработят резултатите.

— Сигурен съм, че господин Бейсингейм много ще се зарадва когато разбере, че именно поради грешка от ваша страна вашият технолог не е бил проверен за наркотици и това е изложило операцията на риск — каза Гилкрист.

Дануърти трябваше да се усети, че симптомите са като от инфекция: ниското кръвно налягане на Бадри, затрудненото дишане, високата температура. В линейката Мери дори беше казала, че сигурно става въпрос за някаква инфекция щом има толкова висока температура, но той си беше помислил, че говори за локална инфекция — възпалени сливици или апандисит. А и каква болест би могло да бъде? Едрата шарка и тифът бяха унищожени още през двайсети век, а детският паралич — през този. Бактериите нямаха никакви шансове за оцеляване срещу действието на антителата, а антивирусните ваксини си вършеха работата толкова добре, че вече никои не хващаше дори настинка.

— Изглежда ми толкова странно, че след всичкия шум за предпазните мерки, които Медиевистиката не взимала, вие не сте си мръднали и пръста да проверите технолога си за употребата на наркотици — продължаваше Гилкрист.

Сигурно беше някаква болест от Третия свят. Мери беше задала куп въпроси за това дали Бадри е ходил някъде извън Англия, за пакистанските роднини. Пакистан обаче не беше в Третия свят, а Бадри не би могъл да напусне Кралството без цяла поредица от ваксини. Освен това не беше излизал извън Европейския съюз. Като се изключеше теренното проучване в Унгария, той беше изкарал целия семестър в Англия.

— Все пак бих искал да използвам телефона — каза Гилкрист. — Напълно съм съгласен, че Бейсингейм е необходим тук, за да вземе нещата в свои ръце.

Дануърти, който продължаваше да държи апарата, премигна изненадано.

— Да не би да искаш да ми попречиш да се обадя на Бейсингейм? — попита Гилкрист.

— Какво става? — попита Латимър и се изправи, сякаш си бе помислил, че Дануърти всеки момент ще скочи срещу Гилкрист. — Какъв е проблемът?

— Бадри не се дрогира — каза Дануърти. — Болен е.

— Не мога да разбера откъде си сигурен, преди да си видял изследванията — отвърна Гилкрист, без да сваля поглед от телефона.

— Наложена ни е карантина — каза Дануърти. — Става въпрос за някаква инфекциозна болест.

— За вирус — каза Мери от вратата. — Още не сме навързали нещата, но предварителните тестове го идентифицират като вирусна инфекция.

Беше разкопчала палтото си и то се вееше зад нея като пелерината на Киврин. Носеше един лабораторен поднос, отрупан с разни уреди и хартиени пакети.

— Тестовете показват, че по всяка вероятност става въпрос за миксовирус — каза тя и остави подноса върху една от крайните масички. — Симптомите на Бадри свидетелстват точно за това: силна треска, дезориентация, главоболие. Определено не става въпрос за ретровирус или пикорнавирус, което е много добре. Ще мине обаче още известно време преди да направим пълна идентификационна картина.

Тя издърпа два стола до масичката и седна на единия.

— Осведомихме Световния център по грипозни заболявания в Лондон и изпратихме проби за идентифициране и класифициране. Докато не разберем за какво точно става въпрос, сме наложили пълна карантина, както се изисква от Закона за здравеопазването в случаите на вероятна епидемична обстановка. — И тя извади чифт импрегнирани ръкавици.

— Епидемия! — възкликна Гилкрист и погледна яростно Дануърти, сякаш той бе организирал карантината, за да дискредитира факултета по медиевистика.

— Вероятна епидемична обстановка — поправи го Мери, докато отваряше най-различни пакети. — Засега епидемия няма. Бадри е единственият случай. По електронната връзка направихме проверка за цялото кралство, при което се установи, че няма друг случай със симптомите на Бадри, което също е добра новина.

— Как е възможно да има вирусна инфекция? — възкликна Гилкрист, без да сваля очи от Дануърти. — Предполагам, че господин Дануърти не си е направил труда да провери и това.

— Бадри е нает от университета — отговори Мери. — Трябва да е минал през стандартните физически и антивирусни тестове в началото на семестъра.

— А вие не знаете ли? — попита Гилкрист.

— Офисът на регистратора е затворен за Коледа — отвърна тя. — Не мога да се свържа със самия регистратор, а освен това не мога да получа достъп до досието на Бадри, без да знам номера на здравната му осигуровка.

— Изпратих моя секретар до канцеларията, за да провери дали имаме разпечатки от архивите на университета — намеси се Дануърти. — Би трябвало да получим поне номера му.

— Добре — каза Мери. — Ще можем да кажем много повече за вируса, с който си имаме работа, ако знаем какви антивирусни ваксини са му сложени и преди колко време. Възможно е да е показвал анормални реакции към нещо, а освен това има вероятност да е пропуснал някоя сезонна ваксинация. Знаеш ли случайно какво е вероизповеданието му? Дали е нов индус?

Дануърти поклати глава.

— Принадлежи към англиканската църква — каза той с пълното съзнание накъде бие Мери. Новите индуси вярваха, че животът е свещен във всичките си форми, включително вирусите, и отказваха да им се бият каквито и да било ваксини. Университетът им даваше право да изповядват каквато си искат религия, но не им позволяваше да живеят на територията му. — Бадри мина през всички тестове в началото на семестъра и получи разрешително. Без него никой нямаше да го пусне да работи на мрежата.

Мери кимна в знак, че и тя е стигнала до същото заключение.

— Както вече казах, много е вероятно да става въпрос за някаква аномалия.

Гилкрист понечи да каже нещо, но спря, защото вратата се отвори и влезе сестрата, която ги беше довела тук. Беше с нова престилка, маска и медицински ръкавици. Носеше моливи и топче листа.

— Като предпазна мярка искаме да тестуваме за антитела всички, които са влизали в контакт с пациента. Трябва да взема кръв и да ви измеря температурата, а вас ще ви помоля да запишете всичките си контакти, както и тези на господин Шодхури.

Сестрата подаде молив и няколко листа на Дануърти. Най-горният беше формуляр за приемане в болница. Следващият беше озаглавен „Първични данни“ и беше разделен на графи с надписи от рода на „име, място, време“. Последният беше същият, само дето носеше заглавието „Вторични данни“.

— Тъй като Бадри е единственият случай — обясни Мери, — ще го третираме като основен. Още не знаем как точно се предава вирусът, поради което трябва да запишете данните на всеки, с когото е имал какъвто и да било контакт, колкото и да е краткотраен. Всеки, с когото е говорил, докосвал, имал въобще някакъв контакт.

В главата на Дануърти изведнъж се появи сцената, в която Бадри се навежда над Киврин, оправя й ръкава, попремества й ръката.

— Въобще всеки, който може да е бил изложен на заразяване — продължаваше Мери.

— Включително и всички ние — каза лекарят.

— Да — съгласи се Мери.

— И Киврин — каза Дануърти.

За секунда Мери изглеждаше така, сякаш въобще не може да се сети за кого говори.

— Госпожица Енгъл е ваксинирана с всички видове антивируси, а освен това е направено разширение на Т-клетките й — намеси се Гилкрист. — Тя не може да е в опасност, нали?

Доктор Ааренс се поколеба само за миг.

— Не. Преди тази сутрин не е имала никакъв контакт с Бадри, нали?

— Господин Дануърти ми предложи да използвам технолога му едва преди два дни — отвърна Гилкрист като направо сграбчи листата и молива от ръцете на сестрата. — Аз, разбира се, предполагах, че господин Дануърти е взел същите предпазни мерки по отношение на технолозите си, които обикновено взема Медиевистиката. Вече е очевидно обаче, че той не го е направил, и мога да ви уверя, че господин Бейсингейм ще бъде незабавно осведомен за нехайството ви, господин Дануърти.

— Ако първият контакт на Киврин с Бадри е бил тази сутрин, тя е в пълна безопасност — каза Мери. — Господин Гилкрист, ще бъдете ли така добър да седнете — и му посочи един стол.

Мери взе един комплект листа от сестрата и вдигна над главата си формуляра, на който пишеше „Първични данни“.

— Всеки, с когото Бадри е имал някакъв контакт, се записва в „първичните данни“. Всеки човек, с когото вие сте имали контакт, се записва към „вторичните“. На този лист бих искала да запишете всичките си контакти, които сте имали с Бадри Шодхури през последните три дни, както и всички негови контакти с други хора, за които се сетите. На този пък — и тя вдигна над главата си листа със заглавие „Вторични данни“ — впишете всичките си други контакти и датата, на която са били осъществени. Започнете от последните.

Тя пъхна един термометър в устата на Гилкрист, отвори пакетчето на един портативен монитор и го прикрепи на китката му. Сестрата даде листа и на Латимър и лекарите. Дануърти седна и започна да попълва своите.

Във формуляра на амбулаторията трябваше да запише името си, номера на здравната си осигуровка, както и пълна история на здравното си състояние, която без съмнение можеше да се изведе в много по-подробна форма от файловете, отколкото от собствената му памет. Болести. Операции. Ваксинации. Щом Мери не разполагаше с номера на здравната осигуровка на Бадри, значи той още беше в безсъзнание.

Дануърти си нямаше представа на коя дата му бяха правили последните антивирусни ваксини за началото на семестъра. До всяка една от тях той постави въпросителен знак, захвана се с листа за първичните данни и записа най-отгоре собственото си име. Латимър, Гилкрист, двамата лекари. Той не знаеше имената им, а лекарката беше заспала отново. Беше стиснала в едната си ръка своя комплект листа и беше кръстосала ръце на гърдите си. Дануърти се зачуди дали трябва да изброи всички лекари и сестри, които бяха имали контакт с Бадри при приемането му в болницата. Вместо това той записа „персоналът на отделението за спешни случаи“ и постави въпросителна. Монтоя.

И Киврин, която според Мери беше в пълна безопасност.

„Нещо не е наред“ — беше казал Бадри. Дали беше имал предвид тази инфекция? Дали докато се беше опитвал да получи данните от фиксирането, си беше дал сметка, че се разболява и беше изтичал до кръчмата, за да им каже, че Киврин може да се е заразила?

Кръчмата. С изключение на бармана там не беше имало никого. И Финч, но той беше дошъл преди да се появи Бадри. Дануърти повдигна листа и записа името на Финч във „вторичните данни“, след което се върна на предишния и записа „барманът на «Агнеца и кръста»“. Кръчмата беше празна, но не и улиците. Той видя във въображението си как Бадри си проправя път през коледната тълпа, как се блъска в жената с чадъра на цветя, как избутва с лакът стареца и малкото дете с белия териер.

„Всеки, с когото е имал някакъв контакт“ — беше казала Мери.

Той я погледна — тя държеше китката на Гилкрист и съсредоточено вкарваше някакви данни в една таблица. Дали щеше да се опита да вземе кръвна проба и да измери температурата на всички изброени? Та това беше невъзможно. Бадри беше блъснал, докоснал, издишал покрай десетки хора по пътя до „Брейзноуз“. Нито Дануърти, нито самият Бадри щяха да си спомнят някой от тях. Без никакво съмнение той беше влязъл в контакт със също толкова или дори повече хора и на път за кръчмата, а всеки един от тях с колко ли още се е срещнал след това из препълнените с хора магазини?

Той записа: „Огромен брой купувачи и минувачи по улицата(?)“, тегли една черта и се опита да си припомни други ситуации, в които беше присъствал Бадри. Дануърти го помоли да се заеме с мрежата само преди два дни, когато разбра от Киврин, че Гилкрист се кани да използва Пухалски.

Когато Дануърти му се обади, Бадри току-що се беше върнал от Лондон. Киврин беше прекарала този ден в болницата за последните си прегледи и това беше добре — не можеше да е имала контакт с него, а преди това той беше ходил до Лондон.

Във вторник Бадри беше дошъл да се види с Дануърти, за да му каже, че е проверил изчисленията на асистента и че въобще е направил пълна проверка на системите. Дануърти не си беше в офиса по това време и той му беше оставил бележка. Киврин беше дошла в „Балиол“ също във вторник, за да му покаже костюма си, но това беше станало сутринта. Бадри беше написал в съобщението си, че е прекарал цялата сутрин около мрежата. Киврин пък беше казала, че следобеда ще се вижда с Латимър в „Бодлейън“. Можеше обаче след това да се е върнала при мрежата или пък да бе ходила там преди да му покаже костюма си.

Вратата се отвори и сестрата въведе Монтоя. Терористичното й яке и дънките й бяха мокри. Значи продължаваше да вали.

— Какво става? — обърна се тя към Мери, която тъкмо слагаше етикетче на епруветката с кръвта на Гилкрист.

— Изглежда — отвърна Гилкрист, като притисна един памучен тампон към ръката си и стана, — че господин Дануърти не се е погрижил ваксините на технолога му да бъдат проверени внимателно преди да се захване с мрежата, и сега той е в болницата с температура 39,5. Очевидно е прихванал някаква екзотична треска.

— Треска ли? — възкликна Монтоя с нескрита изненада. — 39,5 не е ли твърде малко?

— По Фаренхайт е 103 градуса — поясни Мери и пъхна епруветката на мястото й. — По всяка вероятност инфекцията на Бадри е заразна. Трябва да направя няколко изследвания, а ти ще трябва да запишеш всичките си контакти, както и тези на Бадри.

— Окей — рече Монтоя, седна на стола, който Гилкрист току-що беше освободил, и си свали якето. Мери почисти вътрешната страна на ръката й и взе нова епруветка и игла за еднократна употреба. — Да свършваме. Трябва да се връщам в дупката си.

— Не можеш — каза Гилкрист. — Нищо ли не си чула още? В момента сме под карантина благодарение на безотговорността на Дануърти.

— Карантина ли? — Тя подскочи и иглата въобще не можа да улучи ръката й. Вестта, че може да се зарази от някаква болест, беше минала покрай ушите й, но тази за карантината направо се заби в мозъка й. — Трябва да се върна — каза тя на Мери умолително. — Да не искате да кажете, че трябва да остана тук?

— Докато получим резултатите от кръвните тестове — обясни Мери, докато се опитваше да намери подходяща вена.

— И колко време ще отнеме това? — попита Монтоя, като се помъчи да погледне часовника си, въпреки че Мери държеше ръката й. — Човекът, който ме доведе, не ми позволи дори да покрия разкопката и да изключа нагревателите, а навън вали като из ведро. Цялата дупка ще се напълни с вода.

— Докато взема кръв от всички ви и направя тестове за съдържанието на антитела — отвърна Мери и Монтоя, изглежда, осъзна какво й казват, защото веднага изпъна ръка и спря да я мърда. Мери напълни една епруветка и с нейната кръв, измери й температурата и закрепи една гривна на ръката й. Дануърти я наблюдаваше и се чудеше дали казва истината. Тя не каза, че Монтоя може да си тръгне след като се получат резултатите от кръвните тестове, а веднага след като се предадат кръвните проби. И тогава какво? Дали щяха да ги закарат в изолаторни помещения заедно или поотделно? Или щяха да им дадат някакви лекарства? Или да им направят още изследвания?

Мери свали гривната от ръката на Монтоя и й подаде последния комплект формуляри за попълване.

— Господин Латимър, вие сте следващият.

Латимър се изправи, стиснал листата си. Погледна ги сконфузено, след това ги остави на стола, на който беше седял, и тръгна към Мери. На половината път спря и се върна за пазарската чанта на Мери.

— Забравихте я в „Брейзноуз“ — каза той и й я подаде.

— О, благодаря много — рече тя. — Бихте ли я оставили до масата? Ръкавиците ми са стерилни.

Латимър остави чантата на земята и леко я килна. Краят на шала се провеси и опря в пода. Той го напъха педантично обратно.

— Съвсем я бях забравила — каза Мери. — От всички тия вълнения… О, Боже! Колин! Колко е часът?

— Четири и осем — отговори Монтоя, без въобще да поглежда часовника си.

— Той трябваше да дойде в три — каза Мери и стана. Епруветките се раздрънчаха.

— Може би като е видял, че те няма, е отишъл в кабинета ти — каза Дануърти.

Мери поклати глава.

— Идва в Оксфорд за първи път. Заради това му казах, че ще отида да го посрещна. Господи, как можах да забравя!

— Ами значи още чака в станцията на метрото — каза Дануърти. — Да отида ли да го доведа?

— Не — отсече тя. — Може да си заразен.

— Тогава ще се обадя в станцията. Можеш да му кажеш да вземе такси дотук. На коя станция трябваше да пристигне? „Корнмаркет“ ли?

— Да.

Дануърти се обади на „Справки“, свърза се едва на третия път, записа си телефона от екрана и позвъни на станцията. Линията беше заета. Той натисна копчето за анулиране и отново набра номера.

— Колин внук ли ви е? — попита Монтоя. Беше оставила листовете си. Останалите като че ли не обръщаха никакво внимание на това, което ставаше. Гилкрист попълваше формулярите си, вторачен нанякъде, сякаш това беше още едно доказателство за нехайство и липса на компетентност. Латимър търпеливо чакаше с навит ръкав. Лекарката продължаваше да спи.

— Да, син на племенничката ми — отвърна Мери. — Ще прекара коледните празници с мен.

— Кога точно е наложена карантината?

— В три и десет — отговори Мери.

Дануърти вдигна ръка, за да даде знак, че се е свързал.

— Станцията „Корнмаркет“ ли е? — попита той. Очевидно му отговориха положително. Той виждаше как зад вратите на метрото са застанали купища хора, спирани от вбесения началник на станцията. — Обаждам се за едно момченце, което трябва да е пристигнало на вашата станция в три часа. На дванайсет години е. Пристигнало е от Лондон. — Дануърти постави ръката си на слушалката и попита Мери: — Как изглежда горе-долу?

— Рус, със сини очи. Висок е за възрастта си.

— Висок — повтори Дануърти високо, за да го чуят въпреки врявата на тълпата. — Казва се Колин…

— Темплър — допълни Мери. — Дирдри каза, че ще се качи на „Марбъл Арч“ в един.

— Колин Темплър. Да сте го виждали?

— Вие да не сте се побъркали? — изкрещя служителят от метрото. — Тук има поне петстотин души, а вие ме питате дали съм виждал някакво си момченце. Не виждате ли на какво прилича тук?!

На екрана изведнъж се появи побесняла тълпа. Дануърти я обходи с поглед, за да потърси високо за възрастта си дванайсетгодишно момче с руса коса и сини очи. На екрана отново се появи началник-станцията.

— Току-що обявиха карантина — извика той над рева на тълпата, който като че ли се усилваше с всяка изминала секунда — и станцията ми е пълна с хора, които искат да знаят защо са спрени мотрисите и дали няма да направя нещо по въпроса. В момента трябва да направя всичко възможно да им попреча да срутят станцията. Хич не ми е до някакво си момченце.

— Казва се Колин Темплър — извика Дануърти. — Баба му трябваше да го посрещне.

— Ами да е дошла и да ми е спестила един проблем. Тая тълпа тук е направо побесняла, искат да знаят колко време ще продължи карантината и защо не направя нещо… — И той затвори. Дануърти се зачуди дали самият началник е затворил, или някой разгневен пътник е взел слушалката от ръката му.

— Видял ли го е? — попита Мери.

— Не — отвърна Дануърти. — Трябва да изпратиш някого да го потърси.

— Да, добре. Ще изпратя някой от персонала — каза тя и хукна навън.

— Карантината е обявена в три и десет, а той е трябвало да стигне не по-рано от три — започна да разсъждава Монтоя. — Може да е закъснял.

Дануърти не се беше сетил за това. Ако карантината беше обявена преди влакът на Колин да е пристигнал в Оксфорд, биха го спрели в най-близката станция, а пътниците щяха да бъдат пренасочени или върнати в Лондон.

— Обади се пак на станцията — каза той, подаде й телефона и й каза номера. — Кажи им, че влакът му е тръгнал от „Марбъл Арч“ в един. Аз пък ще накарам Мери да се обади на племенничката си. Може Колин вече да се е върнал.

После излезе в коридора, отиде при телефона и набра номера на „Балиол“. Имаше макар и малък шанс Колин все пак да е стигнал до кабинета на Мери. Дануърти щеше да изпрати Финч първо там, а ако Колин не беше там — и до станцията. В тази бъркотия сам човек едва ли щеше да се справи с откриването на Колин.

— Да? — каза женски глас.

Дануърти се намръщи и погледна номера, който се беше появил на екрана. Беше си правилен.

— Търся господин Финч от колежа „Балиол“.

— В момента не е тук — отвърна жената със съвсем отчетлив американски акцент. — На телефона е госпожа Тейлър. Какво да му предам?

Това сигурно беше някоя от майсторките по биене на камбани. Беше по-млада, отколкото беше очаквал, трийсетинагодишна, и изглеждаше доста изящна за човек, който бие камбани.

— Предайте му да се обади на Дануърти в амбулаторията веднага щом се върне.

— Дануърти — записа си името тя. — Господин Дануърти, вие ли сте този, заради когото стоим тук като заложници?

На този въпрос не можеше да се даде приемлив отговор. Въобще не трябваше да звъни в общежитието.

— Националната служба по здравеопазването налага временни карантини в случаите на неидентифицирани болести. Става въпрос за предпазна мярка. Извинявам се за неприятностите. Дал съм инструкции на секретаря си да се погрижи за вашето удобство, а ако има нещо, което аз мога да направя за вас…

— Да направите нещо за нас? Можете да ни закарате до Ели. Хората ми трябваше да изнесат концерт в осем часа в тамошната катедрала. Утре пък трябва да бъдем в Норич, за да възвестим раждането на Иисус на Бъдни вечер.

Той нямаше намерение да й съобщава, че на другия ден няма да бъдат в Норич.

— Сигурен съм, че в Ели вече знаят за създалата се ситуация, но за мен ще е удоволствие да се обадя в катедралата и да обясня…

— Да обясните? А ще може ли да ми обясните и на мен самата?! Не съм свикнала да ми отнемат гражданските права просто ей така. В Америка никой не си позволява да ти казва къде можеш да отидеш и къде не можеш.

„И в резултат на този начин на мислене над трийсет милиона американци умряха по време на Пандемията“ — помисли си той.

— Мога да ви уверя, госпожо, че карантината е наложена единствено за ваша безопасност и че за всичките ви ангажименти за концерти ще бъдат назначени нови дати. Междувременно „Балиол“ ще бъде много щастлив да ви приеме като свои гости. Нямам търпение лично да се видя с вас. Мълвата за изключителните ви способности дойде до нас много преди вашето пристигане.

„А ако това беше вярно — помисли си той, — щях да ти кажа, че Оксфорд е под карантина още когато научих, че ще идвате.“

— Не е възможно да се насрочва нова дата за посрещане на Бъдни вечер. Трябваше да изсвирим нов коледен концерт — „Чикагски минорен сюрприз“. Управителният съвет на катедралата в Норич разчита на нас и ние…

Той натисна вилката. Вероятно Финч беше в канцеларията и търсеше медицинския картон на Бадри, но Дануърти нямаше намерение да рискува да се натресе на някой друг майстор по биене на камбани. Той потърси номера на „Регионален транспорт“ и започна да го набира.

Вратата в дъното на коридора се отвори и се показа Мери.

— Опитвам се да се свържа с дирекцията на „Регионален транспорт“ — каза той, докато набираше последните няколко цифри, след което й подаде слушалката.

— Няма нужда, всичко е наред — каза тя. — Успях да се свържа с Дирдри. Влакът на Колин е бил спрян в Бартън и пътниците били върнати в Лондон. Тя тъкмо тръгваше към „Марбъл Арч“ да го посрещне. — Мери въздъхна. — Май не беше много доволна, че синът й се връща. Възнамеряваше да прекара коледните празници с новото семейство, което е наела за прислуга, и не искаше той да й се мотае из краката. Ще трябва обаче да се примири. Аз лично се радвам, че той няма да пострада от цялата тази работа тук.

— Толкова ли е ужасна ситуацията?

— Току-що получихме резултатите от предварителните изследвания. Миксовирус от тип А. Грип.

Дануърти беше очаквал нещо много по-лошо — зараза от Третия свят или някакъв ретровирус. Беше боледувал от грип по времето, когато още нямаше антивирусни ваксини. Беше се чувствал ужасно, сякаш цялата кръв беше нахлула в главата му, имаше треска и го болеше цялото тяло. Оправи се с малко повече почивка и течности.

— В такъв случай ще вдигнат ли карантината?

— Не, докато не получим медицинския картон на Бадри — отвърна тя. — Продължавам да се надявам, че е пропуснал последната си серия антивирусни ваксини. Ако обаче не е така, ще трябва да потърсим източника.

— Но това е най-обикновен грип.

— Ако има само лека антигенна промяна, с една или две единици, тогава е обикновен грип — поправи го тя. — Ако обаче промяната е голяма, става въпрос за инфлуенца, което вече е съвсем друго. Испанската грипна епидемия през 1918 година е била миксовирус. От нея са загинали двайсет милиона души. Вирусите мутират през няколко месеца. Антигените на повърхността им се променят, за да не може да ги разпознае имунната система. Заради това са необходими сезонните ваксини. Те обаче не могат да предпазят организма от промяна с много единици.

— И сега става въпрос точно за такова нещо?

— Съмнявам се. Големи мутации стават през десет-двайсет години. Мисля, че е много по-вероятно Бадри да си е пропуснал сезонните ваксини. Знаеш ли дали е бил на някое теренно проучване в началото на семестъра?

— Не знам. Може и да е бил.

— Ако е бил, може просто да е забравил да си ги направи. В такъв случай в момента има обикновения зимен грип.

— Ами Киврин? Тя дали си е направила сезонните ваксини?

— Да. Както и всички видове антивирусни ваксини плюс разширяване на Т-клетките. Тя е в пълна безопасност.

— Дори ако е инфлуенца?

За част от секундата Мери се поколеба.

— Ако е била изложена на действието на вируса единствено чрез Бадри тази сутрин, тогава е в пълна безопасност.

— А ако се е видяла с него и преди това?

— Ако ти отговоря на този въпрос, само ще се притесняваш, а съм сигурна, че няма основания за това. — Тя си пое дъх. — Разширяването и антивирусните ваксини бяха направени така, че имунната й система да е в пика си в началото на спускането.

— Но Гилкрист изтегли спускането с два дни напред — каза Дануърти унило.

— Аз нямаше да й позволя да тръгне, ако мислех така, нали?

— Обаче не си си помислила, че може да е изложена на действието на инфлуенца, преди да тръгне.

— Така е, но това не променя нищо. Тя има частична имунизация, а и дори не сме сигурни, че е имала контакт с вируса. Бадри почти не се е доближавал до нея.

— Ами ако е била изложена преди това?

— Знаех си, че не трябва да ти казвам — въздъхна Мери. — Повечето миксовируси имат инкубационен период от дванайсет до четиридесет и осем часа. Дори да е имала контакт с вирусоносител преди два дни, имунната й система е била достатъчно ефикасна да попречи на размножаването на вируса по такъв начин, че да предизвика у нея нещо повече от някои минимални симптоми. Сигурна съм обаче, че не става въпрос за инфлуенца. — Тя го потупа по ръката. — Освен това забравяш парадоксите. Ако е имала контакт с вирусоносител, тя самата щеше да бъде силно заразна и мрежата нямаше да я пусне.

Мери беше права. През мрежата не можеха да минават болести, ако имаше и най-малката вероятност жителите на епохата, в която се отива, да се заразят. Парадоксите нямаше да позволят това. Мрежата нямаше да се отвори.

— Каква е вероятността хората от 1320 година да имат имунитет? — попита той.

— За вирус от наше време? Почти никаква. Възможните единици на мутация са хиляда и осемстотин. Трябва хората от онова време до един да са имали същия вирус, за да са абсолютно недосегаеми.

Недосегаеми!

— Искам да се видя с Бадри — каза той. — Когато дойде в кръчмата, той каза, че нещо не е наред. Продължи да го повтаря през целия път до болницата.

— Нещо наистина не е наред — каза Мери. — Той има сериозна вирусна инфекция.

— Или пък знае, че е заразил и Киврин. Или пък не е получил данните от фиксирането.

— Той каза, че ги е получил. — Тя го изгледа със съчувствие. — Май е безсмислено да те убеждавам да не се тревожиш за Киврин. Видя как аз реагирах за Колин. Говоря сериозно обаче като ти казвам, че и двамата са в пълна безопасност. Киврин е на много по-сигурно място в момента, дори да е сред всичките главорези и крадци, дето не ти излизат от главата. Няма да й се налага поне да се занимава с правилата за карантина на Националната служба по здравеопазването.

Той се усмихна.

— Нито пък с американски майстори по биене на камбани. По онова време Америка още не е била открита. — И той посегна към дръжката на вратата.

В този момент вратата в другия край на коридора се отвори с трясък и през нея нахълта една огромна жена с куфар.

— Ето ви и вас, господин Дануърти! — провикна се тя. — Търсих ви къде ли не.

— Тази да не е някоя от твоите майсторки по биене на камбани? — попита Мери.

— Още по-зле — отвърна Дануърти. — Това е госпожа Гадсън.

6.

Ставаше все по-тъмно. Киврин усети силно главоболие още преди да стигне до покритите с тънка ледена коричка коловози в ниското. За момент си помисли, че това има нещо общо с микроскопичните промени в надморската височина или светлината.

Въобще не можеше да види каретата, дори когато застана точно срещу ковчежето, а от присвиването на очите, главата я заболя още повече. Ако това бяха „леките симптоми“ на неразположение от разликата във времето, как ли ще се почувства от тежките?

„Като се върна — мислеше си тя, — ще взема да си поговоря с доктор Ааренс по този въпрос. Май малко подценяват унищожителните ефекти, които могат да имат тези «леки симптоми» върху историка.“ Докато слизаше по хълма се задъха много повече, отколкото при изкачването. Освен това й беше студено.

Пелерината и косата й се закачаха по клоните на върбите, докато се провираше през гъсталака, а на всичкото отгоре се одраска лошо и я заболя. По едно време се спъна и за малко да падне. Стресна се и главоболието за миг изчезна, само за да се появи след секунда с два пъти по-голяма сила.

Беше почти съвсем тъмно, но цветовете не ставаха по-бледи, а като че ли придобиваха все по-тъмни оттенъци — черно-зелено, черно-кафяво, черно-сиво. Птиците се подготвяха за прекарването на нощта. Вероятно вече бяха свикнали с присъствието й и вече не се стряскаха.

Киврин набързо събра разпръснатите сандъчета и куфари и ги нахвърли в килнатата карета, после я затегли към пътя. Каретата се премести с няколко сантиметра, хлъзна по някакви листа и спря. Киврин запъна крак и затегли отново. Каретата се придвижи още няколко сантиметра и се наклони още по-силно. Един от сандъците падна.

Киврин го вдигна и обиколи каретата, за да види къде се е запънала. Дясното колело беше опряло в един корен. Можеше да го повдигне и да го премести напред само ако успееше да се подпре добре. От тази страна нямаше да стане — специалистите от Медиевистиката бяха фраснали каретата с брадва така, че да изглежда като разбита от преобръщането. При това се бяха справили доста добре и от тази си страна колата беше направо на трески. „Казах му на Гилкрист, че трябва да ми даде да си взема ръкавици“ — помисли си тя.

Отиде от другата страна, подхвана колелото и побутна. Въобще не поддаде. Тя отметна пелерината и дългите поли на роклята си, за да не й пречат, коленичи до колелото, за да го подпре с рамо и…

Точно пред колелото имаше следа от човешки крак — на едно малко пространство, останало непокрито от листа. По листата нямаше следи от стъпки, поне доколкото можеше да види Киврин, но следата в прахта беше съвсем ясна.

„Не може да е човешка следа — помисли си тя. — Земята е замръзнала.“ Посегна към вдлъбнатината, за да провери дали не е просто сянка или зрителна измама, причинена от падащия мрак. Следата обаче беше прекалено дълбока, за да е илюзия.

Беше оставена от обувка с мека подметка без ток, а кракът беше голям, много по-голям от нейния. Беше стъпка на мъж, но нали мъжете през четиринайсетото столетие трябваше да са дребни, ниски, с по-малки крака дори и от нейните. А това си беше направо гигантска стъпка.

„Може би е много стара следа — помисли си тя с разтуптяно сърце. — Може да е оставена от дървосекач или пък от някой пастир, тръгнал да търси загубена овчица. Може това да е част от земите на краля и той да е бил тук на лов със свитата си.“ Стъпката обаче не приличаше на оставена от човек, който преследва дивеч. Беше следа от човек, който беше стоял на това място дълго и я беше гледал. „Та нали го усетих — помисли си тя и в стомаха й пролази лека тръпка на паника. — Чух го докато стоеше над мен.“

Продължаваше да стои приклекнала, опряна на колелото. Ако мъжът, който и да беше той, а че беше мъж нямаше никакво съмнение, при това огромен, все още беше тук и я наблюдаваше, вероятно вече беше видял, че е открила следата от стъпката му. Киврин се изправи.

— Ей! — рече тя и за пореден път хвърли в страх и паника всички птици над главата си. Те запляскаха с крила, после притихнаха в спотаено мълчание. — Има ли някой тук?

Тя зачака с напрегнат до болка слух и в пълната тишина й се стори, че отново чува дишането му.

— Обади се — продължи тя. — Изпаднах в беда, а прислугата ми побягна.

„Чудесно! Кажи си му направо, че си съвсем сама и напълно беззащитна.“

— Ей! — извика тя отново и започна да обикаля предпазливо полянката, като надникваше зад всяко дърво. Дори той все още да беше тук, вече беше толкова тъмно, че едва ли щеше да го види. Киврин дори не можеше да прецени със сигурност в коя посока е гъсталакът и в коя — пътят. Ако изчакаше дори още само няколко минути, тъмнината щеше да падне напълно и тя въобще нямаше да успее да изтегли каретата на пътя.

Не можеше обаче да я помръдне и на сантиметър. Който и да беше стоял между дърветата, за да я наблюдава, знаеше, че каретата е била тук. Може дори да я беше видял как се появява, как изплува от искрящия въздух като творение на някой алхимик. Ако наистина беше станало така, той по всяка вероятност вече беше побягнал към кладата, която според Дануърти хората по това време държаха в постоянна готовност. Още нещо обаче беше сигурно, ако нещата стояха така — той щеше да възкликне нещо, дори да е само „Леле!“ или „Боже Господи!“, а освен това тя щеше да чуе пукането на съчките под краката му.

Той обаче не беше побягнал, което означаваше, че не я е видял как се появява от нищото. Беше попаднал на нея след това — една жена, която по необясним начин лежи насред гората до разбитата карета — и какво ли си бе помислил? Че е била нападната на пътя, но после е била довлечена тук, за да бъдат скрити следите от нападението?

Тогава обаче защо не й се беше притекъл на помощ? Защо беше стоял мълчалив като дъбовете наоколо достатъчно дълго, че да остави дълбока следа, след което се беше махнал? Може би си бе помислил, че е мъртва. Тогава сигурно се бе изплашил от непокътнатото й тяло. Чак до петнайсети век хората бяха вярвали, че злите духове незабавно населват всяко тяло, което не е погребано както се полага.

А може би беше отишъл за помощ в някое от селцата, които беше видяла — може би дори Скендгейт — и вече идваше насам, следван от половината жители с факли в ръце.

В такъв случай тя трябваше да остане тук и да изчака завръщането му. Трябваше дори отново да легне. Когато дойдеха хората, щяха да приказват и тя щеше да получи информация. Всъщност такъв беше първоначалният й план. Ами ако се върнеше сам или пък с приятели, които да нямат никакво намерение да й помогнат?

Мисленето й бе затормозено. Главата й сякаш щеше да се пръсне. Тя разтърка челото си и то започна да пулсира. И й беше толкова студено! Въпреки подплатата от заешка кожа пелерината въобще не топлеше. Как са могли да оцелеят хората през Малката ледникова епоха само с подобни пелерини? Ами зайците как бяха оцелели?

По отношение на студа поне можеше да направи нещо. Можеше да събере дърва и да запали огън, а ако човекът, който беше оставил следата, се върнеше с лоши намерения, можеше да го задържи на разстояние с някоя горяща главня. Ако пък беше тръгнал, за да доведе помощ, и не можеше да се ориентира на връщане, огънят щеше да го насочи към нея.

Тя отново обиколи полянката, този път да събере дърва и съчки. Дануърти я беше накарал да се научи как да пали огън без прахан и кремък.

— Гилкрист да не би да иска да обикаляш из Средните векове посред зима, без да знаеш как се пали огън? — беше казал той вбесен, а тя беше защитила Гилкрист с думите, че Медиевистиката не очаква тя да прекара толкова дълго на открито. От друга страна би трябвало да си дадат сметка колко може да е студено.

От съчките ръцете й замръзнаха, а всеки път когато се наведеше, умираше от болка в главата. В крайна сметка престана да се навежда, а приклекна и зарови из тъмното за счупени клонки, като държеше главата си изправена. Болката поутихна, но не много. Може би се чувстваше така, защото й беше студено. Може би и главоболието, и задъхването бяха резултат от студа. Трябваше на всяка цена да запали огън.

Съчките бяха леденостудени и влажни. Сигурно въобще нямаше да се запалят. Листата също щяха да са подгизнали до такава степен, че да не може да ги използва за подпалка. Трябваха й сухи съчки и остра пръчка. Тя остави дървата и се върна при каретата.

Откъм разбитата страна имаше няколко строшени дъски, които можеше да използва за подпалки. Тя се наведе, за да откърти най-долната, и за малко не се строполи, останала без дъх от внезапен световъртеж. Започна да й се повдига.

— Най-добре е да легнеш — каза тя на глас.

Първо поседна, като се придържаше за каретата, за да не загуби равновесие.

— Доктор Ааренс — рече тя, едва поемайки си дъх, — трябва да измислите нещо против последиците от разликата във времето. Направо е ужасно.

Ако полегнеше за малко, може би световъртежът щеше да мине, а после щеше да напали огън. Нямаше обаче да успее да го направи, без да се наведе, но дори от самата мисъл за подобно движение започна да й се повдига отново.

Тя вдигна качулката си и затвори очи, но я заболя дори от това простичко движение, което като че ли съсредоточи цялата болка в главата. Нещо не беше наред. Това просто не можеше да бъде реакция на организма й на разликата във времето. Трябваше да има само няколко слаби симптома, които да се изпарят до час-два от пристигането й, а не да се влошават. Леко главоболие, беше казала доктор Ааренс, и леко неразположение. Не беше споменала обаче нищо нито за повдигане, нито за леденостудени тръпки.

А на нея й беше ужасно студено. Придърпа пелерината около себе си още по-плътно, но от всичко това като че ли й стана още по-студено. Зъбите й започнаха да тракат както беше станало на хълма, раменете й се разтърсиха от силни, конвулсивни тръпки.

„Направо ще умра от студ — помисли си Киврин. — Не мога обаче да направя нищо. Не мога да стана и да запаля огън. Не мога. Много ми е студено. Много лошо, но не сте прав за хората от тази епоха, господин Дануърти. Да те изгорят на клада звучи направо примамливо.“

Не повярва, че е заспала, свита върху студената земя. Не беше забелязала да я полазват топли тръпки, а ако беше станало, сигурно щеше да се изплаши, че това е пролазващото обезчувствяване на хипотермията, и щеше да се опита да й се противопостави. Обаче май беше заспала, защото когато отново отвори очи, цареше пълен мрак. Нощта беше настъпила окончателно, заскрежените звезди трепкаха сред плетеницата клони над главата й, а тя беше на земята и ги гледаше.

По време на дрямката си се беше свлякла на земята и сега главата й опираше в колелото. Студените тръпки не бяха престанали, но зъбите й вече не тракаха. Главата й пулсираше, направо биеше като камбана, а цялото й тяло — особено гърдите — беше изтръпнало от болка.

„Нещо не е наред“ — помисли си тя и този път усети истинска паника. Може би страдаше от някаква алергична реакция към пътуването във времето. Дали въобще съществуваше подобно нещо? Дануърти не беше споменал нито дума за алергична реакция, а той лично я беше предупредил за всички възможни опасности: изнасилване, холера, тиф и чума.

Тя пъхна ръка под пелерината и напипа мястото, където трябваше да е отокът от антивирусната ваксинация. Беше си там, макар че не болеше при допир и беше спрял да я сърби. Може би това беше лош знак. Може би това, че бе спрял да я сърби, означаваше, че е спрял да си върши работата.

Опита да вдигне глава. Световъртежът се върна мигновено. Тя бавно и внимателно измъкна ръце изпод пелерината — при всяко движение й се повдигаше — и събра длани пред лицето си. После каза:

— Господин Дануърти, мисля, че е най-добре да дойдете да ме приберете.

Задряма отново и когато се събуди, вече чуваше слабите звънтящи звуци на коледните камбани. „О, добре — помисли си тя, — успели са да отворят мрежата.“ Опита да се надигне и да се облегне на колелото.

— О, господин Дануърти. Толкова се радвам, че ме прибрахте — каза тя. Полагаше максимални усилия да се противопостави на повдигането. — Страхувах се, че няма да получите съобщението ми.

Звънтящият звук се усили и далеч пред погледа й се появи трепкаща светлинка. Тя се надигна още малко.

— Запалили сте огъня — рече Киврин. — Бяхте прав, че ставало много студено. — Дори през пелерината колелото беше леденостудено. Зъбите й отново започнаха да тракат. — Доктор Ааренс беше права. Трябваше да изчакам да спадне отокът. Представа си нямах, че реакцията ще е толкова лоша.

Оказа се, че това, което вижда, не е огън. Беше факла. Дануърти вървеше към нея с факла в ръка.

— Нали не съм прихванала някой вирус? Или пък чума? — Зъбите й тракаха така неистово, че едва изричаше думите. — Не би ли било ужасно? Да се заразя от чума през Средновековието! Е, поне ще съм част от общата картина.

Тя се разсмя. Смехът й беше писклив, почти истеричен. Господин Дануърти сигурно щеше да се изплаши до смърт.

— Всичко е наред — продължи тя, макар и да не разбираше собствените си думи. — Зная, че сте се тревожили, но скоро ще съм съвсем наред. Просто…

Той спря пред нея, факлата очерта по земята призрачен кръг. Виждаше краката му. Бяха обути в безформени кожени обувки, които точно отговаряха на следата под дъба. Тя се опита да каже нещо за обувките, да го попита дали Гилкрист го е накарал да облече автентичен средновековен костюм като идва да я вземе, но от потрепването на светлината отново й се зави свят.

Тя затвори очи, а когато ги отвори отново, той вече беше коленичил до нея. Беше забол факлата в пръстта и светлината хвърляше сенки върху качулката и събраните му ръце.

— Всичко е наред — каза тя. — Зная, че сте се притеснили, но вече всичко е наред. Наистина. Просто малко ми прилоша.

Той вдигна глава и каза:

— Разбиз, то беше хортик дане забул вана внаги шисантес евсики.

Имаше сурово, изсечено лице, жестоко лице, лице на главорез. Беше я гледал как лежи до каретата, след това се беше отдалечил, докато стане съвсем тъмно, и сега се беше върнал.

Киврин се опита да вдигне ръка, за да го избута, но и двете й ръце по някакъв начин се бяха заплели в пелерината.

— Махай се — каза тя, но зъбите й тракаха така силно, че думите й едва излизаха от устата. — Махай се.

Той каза нещо в отговор, но този път интонацията се издигна в края на изречението — значи въпрос. Тя въобще не разбираше какво й говори. Помисли си, че използва средноанглийски. „Учих го цели три години, а господин Латимър ме научи на всичко възможно за спреженията и интонацията. Трябва да го разбирам. От треската е. Заради нея не мога да разбера нито думица.“

Той или повтори същия въпрос, или зададе друг, но тя не можеше да разбере дори това.

„Така става, защото, съм болна — продължаваха мислите й. — Не мога да го разбера, защото съм болна.“

— Любезни господине — започна тя, но не можа да си спомни останалата част от предварително подготвената реч. — Помогнете ми — каза след това и започна да мисли как трябва да го каже на средновековен английски. Не можа да си спомни нищо обаче освен църковен латински и затова каза: — Domine, ad adjuvandum me festina.1

Той сведе глава към събраните си ръце и започна да реди нещо с толкова нисък глас, че тя не чуваше нищо. След това сигурно отново беше загубила съзнание, защото по едно време той вече я беше вдигнал на ръце и я носеше. До слуха й от отворената мрежа продължаваше да достига звънтящият звук на камбани. Тя се опита да определи посоката, от която идва, но зъбите й тракаха толкова силно, че не можеше да чуе нищо освен тях.

— Болна съм — изпъшка накрая тя, докато той я качваше върху белия си кон. Киврин политна напред и сграбчи гривата на животното, за да не падне. Мъжът я подхвана отстрани и я задържа. — Представа си нямам как стана всичко това. Нали си имам всички ваксини.

Мъжът бавно поведе животното. Звънчетата на поводите подрънкваха тъничко.

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“

(000740–000751)

Господин Дануърти, мисля, че е най-добре да дойдете да ме приберете.

7.

— Знаех си — каза госпожа Гадсън, запухтяла по коридора към тях като парен локомотив. — Заразил се е с някаква ужасна болест, нали? Само от гребането е.

Мери пристъпи напред и каза:

— Не можете да влизате тук. Намираме се в изолационен сектор.

Госпожа Гадсън не спря щурма си. Размахваше куфара си като оръжие, а прозрачната мушама, която беше метнала върху палтото си, пръскаше големи плющящи капки във всички посоки.

— Не можете да ме изгоните. Аз съм му майка. Настоявам да го видя.

Мери вдигна ръка като полицай и отсече с най-правдоподобния тон на медицинска сестра, който съумя да докара:

— Стоп.

За най-голяма изненада госпожа Гадсън спря и каза:

— Една майка има право да види сина си. Изражението й обаче стана по-малко сурово. — Много ли е зле?

— Ако говорите за сина си, той въобще не е болен — отвърна Мери, — поне доколкото знам. — И отново вдигна ръка. — Моля ви, не се приближавайте нито крачка повече. Защо сте решили, че Уилям е болен?

— Разбрах го на секундата, когато чух за карантината. Като чух как началникът на метрото казва: „временна карантина“, направо ме проряза остра болка. — И тя остави куфара, за да покаже точното място на острата болка. — И всичко това е, защото не си взема витамините. Помолих хората в колежа да са сигурни, че си ги взема — допълни тя, като погледна ядно Дануърти, — а те ми казаха, че бил достатъчно голям да се грижи за себе си. Е, очевидно са сгрешили.

— Карантината не е обявена заради Уилям. Просто един от технолозите на университета в момента е на легло заради вирусна инфекция — обясни й Мери.

Дануърти й беше много благодарен, че не каза „един от технолозите на Балиол“.

— Технологът е единственият ни случай засега и няма никакви признаци, че ще има и други — продължи Мери.

— Мога да ви уверя, че карантината е само предпазна мярка.

Госпожа Гадсън обаче изобщо не изглеждаше убедена.

— Моят Уили винаги е бил много болнав и просто не може да се грижи за себе си. Непрекъснато седи над учебниците, а в стаята му непрекъснато има течение. — Тя пак хвърли мрачен поглед към Дануърти. — Направо ми е чудно, че не е хванал вирусна инфекция.

Мери свали ръка и бръкна в джоба си, където стоеше блипърът й. „Дано да се обади за помощ“ — помисли Дануърти.

— Още през първия семестър в „Балиол“ здравето му вече беше напълно съсипано, но неговият наставник го накара да остане в колежа за коледните празници, за да четял Петрарка — продължаваше госпожа Гадсън. — Така че се наложи да дойда. Мисълта, че стои съвсем сам в това ужасяващо място по време на празниците, храни се с каквото му падне и прави един милион неща, които представляват заплаха за здравето му, е повече, отколкото може да понесе сърцето на една майка.

Тя отново посочи мястото, където я беше прорязала острата болка.

— И слава Богу, че успях да дойда навреме. Слава Богу. За малко да изпусна влака с тоя огромен куфар — мислех да изчакам следващия, но нали исках да видя момчето си, та изкрещях да задържат вратите, и тъкмо стъпвам на перона на „Корнмаркет“ и началникът казва: „Временна карантина. Транспортните услуги са временно отменени.“ Помислете си само! Ако бях изпуснала онзи влак и бях хванала следващия, карантината щеше да ми попречи да дойда.

Помислете си само!

— Уилям много ще се зарадва да ви види — прекъсна монолога й Дануърти; надяваше се тя да тръгне да го търси.

— Да — рече тя мрачно. — Сигурно се е сврял някъде, без дори да си сложи шала. И той ще се зарази от тая инфекция, абсолютно съм сигурна. Всичко прихваща. Като малък получаваше ужасни обриви. Няма начин да се отърве. Добре поне че съм тук да се грижа за него, докато боледува.

Вратата се отвори с трясък и нахълтаха двама санитари с маски, престилки, ръкавици и някакви хартиени обвивки на обувките. Щом видяха, че никой не лежи на пода в безсъзнание, забавиха крачка.

— Искам този сектор да бъде отцепен и да се сложи знак за изолация — каза Мери, след това се обърна към госпожа Гадсън. — Страхувам се, че има вероятност да сте се заразили. Все още нямаме сигурни данни за начина, по който се предава вирусът, така че не можем да изключим възможността да се предава по въздуха — допълни тя и за момент Дануърти се ужаси, че Мери възнамерява да напъха и госпожа Гадсън при тях.

— Придружете госпожа Гадсън до някоя от изолационните кабини — обърна се Мери към санитарите. — Ще трябва да ви вземем кръвна проба и да получим от вас списък на всичките ви контакти. Господин Дануърти, ако обичате, последвайте ме — допълни тя, поведе го към стаята с останалите и затръшна вратата преди госпожа Гадсън да е успяла да запротестира. — Могат да я задържат известно време, за да дадат на бедния Уили още няколко часа свобода.

— Тая жена може да накара всекиго да се обрине — каза Дануърти.

При влизането им всички, с изключение на лекарката, вдигнаха глави. Латимър търпеливо чакаше с навит ръкав. Монтоя продължаваше да говори по телефона.

— Влакът на Колин е бил върнат — каза Мери. — Вече си е вкъщи.

— А, добре — рече Монтоя и затвори. Гилкрист веднага скочи и вдигна слушалката.

— Господин Латимър, съжалявам, че ви накарах да чакате — каза Мери, отвори пакет импрегнирани ръкавици и започна да приготвя нова игла.

— Гилкрист е на телефона. Искам да говоря с наставника на горния курс — каза Гилкрист в слушалката. — Да. Искам да се свържа с господин Бейсингейм. Да, ще почакам.

„Наставникът на горния курс представа си няма къде е Бейсингейм, секретарят — също.“ — помисли Дануърти. Той вече беше говорил с тях, когато се беше опитал да предотврати спускането. Секретарят дори не знаеше, че Бейсингейм е в Шотландия.

— Радвам се, че са открили хлапето — каза Монтоя, поглеждайки часовника си. — Колко време мислите, че ще ни задържат тук? Трябва да се върна в дупката си преди да се е превърнала в блато. В момента правим разкопки в двора на църквата на Скендгейт. Повечето гробове са от петнайсети век, но има и няколко от времето на Черната смърт, както и от епохата преди Вилхелм Завоевателя. Миналата седмица намерихме гробницата на един рицар. В отлично състояние. Дали Киврин вече е там, как мислите?

Дануърти се надяваше, че тя говори за селото, а не за гробовете.

— Надявам се — отвърна той.

— Казах й да започне веднага да записва наблюденията си на Скендгейт — както на селото, така и на църквата. Особено на гробницата. Надписът е частично изтрит, както и украсата. Датата обаче се вижда съвсем ясно — 1318 година.

— Спешно е — каза Гилкрист. Последва дълга пауза, през която той не спря да пуфти. — Зная, че е за риба в Шотландия. Искам да знам къде точно.

Мери сложи лепенка на ръката на Латимър и направи знак на Гилкрист. Той поклати глава. Тя се отправи към лекарката и я раздруса, за да я разбуди. Лекарката отвори очи и стана.

— Има толкова много неща, до които можем да се доберем само чрез пряко наблюдение — каза Монтоя. — Казах на Киврин да записва всичко до последната подробност. Надявам се, че на устройството има достатъчно място. Изглежда ми много малко. — Тя отново погледна часовника си. — Но така трябваше. Успяхте ли да го видите преди да й го имплантират? Страшно прилича на костно шипче.

— Костно шипче ли? — възкликна Дануърти, загледан как кръвта на медичката се стича в епруветката.

— Направихме го така, за да изглежда като нещо нормално, в случай че бъде открито. — И тя поглади китката си точно над палеца.

Лекарката стана и си спусна ръкава, а Мери направи знак на Дануърти, разопакова едно ново мониторче, сложи го на китката на му и му даде да лапне един термометър.

— Предайте на секретаря да ми се обади на този номер, веднага щом се върне — завърши Гилкрист и затвори телефона.

Монтоя веднага го грабна, набра един номер и каза:

— Здрасти. Можеш ли да ми кажеш периметъра на карантината? Искам да разбера дали Уитни е вътре. Дупката ми е там. — Не беше ясно с кого говори, но очевидно отговорът беше отрицателен. — Ами тогава с кого мога да говоря за промяна на периметъра? Много е спешно.

„Всички се грижат за техните си «спешни» неща — помисли си Дануърти, — но никой не дава и пет пари за Киврин. Е, какво има да се тревожат за нея? Записващото й устройство е направено така, че да прилича на костно шипче, за да не им изглежда странно на хората от четиринайсети век, когато решат да й отсекат ръцете преди да я изгорят на кладата.“

Мери премери кръвното му налягане, после го боцна с иглата.

— Ако телефонът въобще някога се освободи — каза тя, докато му залепяше цитопласта и се опитваше да привика Гилкрист, който беше застанал до Монтоя с нетърпеливо изражение, — можете да се обадите на Уилям Гадсън и да го предупредите, че майка му ще е при него много скоро.

— Да — каза Монтоя. — Номера на Националния тръст.

— После затвори и записа цифрите на една брошура.

Телефонът иззвъня. Гилкрист вече почти беше стигнал до Мери, но скочи и го грабна преди Монтоя да успее да помръдне. Слуша секунда, после каза:

— Не. — И с надменен вид го подаде на Дануърти.

Обаждаше се Финч. От канцеларията.

— Намери ли медицинските документи на Бадри? — попита Дануърти.

— Да, сър. Полицията е тук. Опитват се да намерят достатъчно място, където да вкарат всички задържани, които не са от Оксфорд.

— И искат да ги настаним в „Балиол“ — допълни Дануърти.

— Да, сър. Колко да им кажа, че можем да поемем?

Мери се беше изправила с епруветката на Гилкрист в ръка и се опитваше да даде знак на Дануърти.

— Изчакай малко, моля те — каза Дануърти и закри слушалката с ръка.

— Искат да приютите задържани ли? — попита го Мери.

— Да — отвърна той.

— Недей да им даваш всичките си помещения. Може би ще ни трябва място за нещо като лазарет.

Дануърти махна ръка от слушалката и продължи:

— Кажи им, че могат да запълнят „Фишер“ и колкото свободни места са останали в „Салвин“. Ако още не си разпределил камбанаджийките, се опитай да ги сгъстиш в минимален брой стаи. Кажи им, че от амбулаторията на полицията са помолили да използват „Бълкъли-Джонсън“ като спешно отделение. Каза, че си намерил здравните документи на Бадри, нали?

— Да, сър. Скъсах се от търсене. Секретарят ги беше сложил под Бадри, запетая, Шодхури, а американките…

— Намери ли номера на здравната му осигуровка?

— Да, сър.

— Давам ти доктор Ааренс — каза веднага Дануърти, преди Финч отново да се е впуснал в многословните си излияния за майсторките по биене на камбани. — Можеш да й дадеш директно информацията.

Мери сложи една лепенка на ръката на Дануърти, а от другата страна прикрепи едно мониторче за температурата.

— Свързах се с Ели, сър — продължи обаче Финч. — Информирах ги за отлагането на концерта и се отнесоха с голямо разбиране, но американките продължават да се сърдят.

Мери си довърши работата с данните на Латимър, свали ръкавиците и се приближи до Дануърти, за да вземе слушалката.

— Финч? Доктор Ааренс е на телефона. Прочети ми номера на Бадри.

Дануърти й подаде страницата си за „вторични данни“ и молив, тя записа номера, след което помоли Финч да й прочете документите на Бадри за ваксинациите му. Направи си куп записки, от които Дануърти не разбираше нищо.

— Някакви анормални реакции или алергии? — Настъпи пауза, след която тя каза: — Добре, не. До останалото мога да се добера по компютъра. Ще ти се обадя, ако имам нужда от допълнителна информация. — И тя подаде слушалката на Дануърти. — Пак иска да говори с теб.

— Въобще не им харесва, че ги задържаме тук — каза Финч. — Госпожа Тейлър заплашва, че ще ни съди за насилствено прекъсване на договора.

— Бадри кога е минал през серия от антивирусни ваксини за последен път?

На Финч му отне доста време да се рови в купа документи.

— А, ето го, сър. Четиринайсети септември.

— Пълна серия ли е направил?

— Да, сър. Рецепторни аналози, подсилване на имунната система, както и сезонни ваксини.

— Някога да е имал алергия към антивирусна ваксина?

— Не, сър. В картона не се споменава нищо за алергии. Вече го казах на доктор Ааренс.

Бадри беше получил всичките си антивирусни ваксини. Нямаше никакви алергични реакции.

— Успя ли да се добереш до Ню Колидж? — попита Дануърти.

— Не, сър, сега тръгвам. А какво да направя за провизиите, сър? Сапун имаме достатъчно, но тоалетната хартия е на привършване. Мислите ли, че трябва да я разпределя на порции, сър? Или може би да сложа бележки навсякъде с молба да я пестят?

— Както прецениш — отвърна Дануърти и затвори.

— Телефонът вече свободен ли е? — попита Гилкрист.

Дануърти му го подаде. Чудеше се какво ли е времето при Киврин и дали от статистическия отдел са изчислили каква вероятност има тя да пристигне там по време на дъжд. Пелерината й нямаше вид на особено водонепропусклива, а добронамереният пътник, който трябваше да се появи до 1,6 часа, сигурно щеше да се приюти в някоя странноприемница или под някой навес, докато пътищата изсъхнат и станат проходими.

Дануърти беше научил Киврин как се пали огън, но тя нямаше да успее с влажни съчки и изтръпнали от студ ръце. През четиринайсети век зимите са били доста студени. Можеше дори да вали сняг. През 1320 година Малката ледникова епоха тъкмо вече започваше и времето в крайна сметка бе станало толкова студено, че Темза бе замръзнала. Ниските температури и непостоянното време се бяха оказали така опустошителни за посевните култури, че някои историци обвиняваха за ужасите на Черната смърт недохранеността на селяните. Времето със сигурност бе отвратително. През есента на 1348 година в една част на Оксфордшир бе валяло непрестанно от Архангел Михаил до Коледа. В момента Киврин сигурно лежеше на влажната земя полумъртва от хипотермия.

И цялата обрината заради свръхгрижовния си наставник, който не спираше да се тревожи за нея. Мери беше права. Той наистина приличаше на госпожа Гадсън. Изведнъж си представи как се втурва в 1320 година, напъвайки с все сила вратата на мрежата, както беше направила госпожа Гадсън в метрото, и как Киврин е също толкова щастлива да го види, колкото ще е Уилям като види майка си. И изпаднала в също толкова голяма нужда от помощ.

Киврин беше най-умната и изобретателна студентка, която беше имал. Със сигурност знаеше как да се спаси от някакъв си дъжд. Доколкото знаеше, беше прекарала последната си ваканция при ескимосите и се беше научила дори как се строи иглу.

Със сигурност беше помислила за всичко, до ноктите на ръцете и краката си. Когато беше дошла да му покаже костюма си, беше вдигнала ръце. Ноктите й бяха изпочупени и под тях имаше мръсотия.

— Знам, че ще се представям за благородничка, но благородничка със селско потекло, а те са вършели много селска работа покрай изящните бродерии, пък и дамите от източната част на графството са се сдобили с ножици чак през седемнайсети век. Така че прекарах неделя следобед в дупката на Монтоя, за да се получи този ефект. — Ноктите й изглеждаха отвратително, но щяха да свършат работа. Очевидно нямаше никакви основания да се тревожи за нещо толкова незначително, колкото някакъв си сняг.

Не можеше обаче да се спре. Ако можеше да си поговори с Бадри, да го попита какво е имал предвид с „Нещо не е наред“, да се увери, че спускането е минало идеално и че не е имало прекалено голямо отклонение, може би щеше да спре да се тревожи. Мери обаче дори не беше успяла да се добере до номера на здравната осигуровка на Бадри, докато не се обади Финч. Чудеше се дали Бадри още е в безсъзнание. Или пък е станало още по-лошо.

Стана и си наля чай. Гилкрист отново беше обсебил телефона и в момента говореше с портиера. Портиерът също не знаеше къде може да бъде открит Бейсингейм. Когато Дануърти говори с него, той му беше казал, че Бейсингейм май му споменал Лох Балкилан — езеро, което, както се оказа, не съществуваше.

Дануърти си изпи чая. Гилкрист се обади на секретаря и на заместник-ректора, но на нито едно от двете места не получи никаква информация. Сестрата, която беше пазила на вратата, влезе да довърши взимането на кръвните проби. Лекарят взе една от брошурите и започна да я чете.

Монтоя попълни формуляра си за приемане и започна списъка с контактите.

— Какво точно трябва да направя? — обърна се тя към Дануърти. — Да напиша имената на хората, с които съм се срещнала днес?

— Не, през последните три дни — отвърна той.

Продължиха да чакат. Дануърти изпи още една чаша чай. Монтоя се обади на Националната служба по здравеопазване, за да ги помоли да я освободят от карантината, за да може да се върне в дупката си. Лекарката спеше.

Сестрата вкара една количка, на която беше подредена вечерята.

— „С добро ни вино напои добрият домакин“ — каза Латимър. Първите му думи през целия следобед.

Докато се хранеха, Гилкрист осведоми Латимър за плановете си да изпрати Киврин да наблюдава последиците от Черната смърт.

— Общоприетото схващане на историците е, че тя е разстроила напълно средновековното общество — говореше той, докато нарязваше, бифтека си, — но моите изследвания ме навеждат на мисълта, че тя е имала по-скоро прочистващ, отколкото катастрофален ефект.

„От гледната точка на кого обаче?“ — попита наум Дануърти, докато се чудеше защо се бавят толкова. Чудеше се дали наистина обработват кръвните проби, или просто чакат някой от тях да се строполи на пода, за да могат да разберат какъв е инкубационният период на вируса.

Гилкрист се обади още веднъж в Ню Колидж и помоли да го свържат със секретарката на Бейсингейм.

— Няма да я намерите — обясни му Дануърти. — Прекарва коледните празници с дъщеря си в Девъншир.

Гилкрист се направи, че не го чува.

— Да. Трябва да й предам съобщение. Опитвам се да се свържа с господин Бейсингейм. Много е спешно. Току-що изпратихме една историчка в четиринайсети век, но „Балиол“ не са си направили труда да проверят както трябва технолога, който отговаряше за мрежата. В резултат той се е заразил с някакъв вирус. — Той затвори телефона. — Ако господин Шодхури е пропуснал и една от необходимите антивирусни ваксини, ще ви държа лично отговорен, Дануърти.

— През септември му е направена пълната серия — отговори Дануърти.

— Имате ли доказателство за това? — попита Гилкрист.

— Дали е преминал през мрежата? — попита лекарката.

Всички, дори и Латимър, се обърнаха и я погледнаха стъписани. До момента, в който заговори, тя като че ли беше изпаднала в дълбок сън с напълно отпусната на гърдите глава и скръстени ръце, в които стискаше формулярите за контактите.

— Казахте, че сте изпратили някого в Средните векове — обясни тя с войнствен тон. — Преминал ли е?

— Не ви раз… — започна Гилкрист.

— Вирусът — каза тя. — Възможно ли е да е преминал през машината на времето?

Гилкрист погледна нервно Дануърти.

— Това не е възможно, нали?

— Не е — отвърна Дануърти. Беше очевидно, че Гилкрист си няма понятие от парадоксите на континуума или стринговата теория. Въобще не му беше мястото начело на факултета, па макар и временно. Той дори не знаеше как функционира мрежата, с която така лековерно беше изпратил Киврин в миналото. — Вирусът не може да премине през мрежата.

— Доктор Ааренс каза, че индиецът е единственият случай — каза лекарката. — А вие — и тя посочи Дануърти — казахте, че му е направена пълна серия ваксини. Ако си е направил цялата антивирусна серия, не би могъл да прихване болест, освен ако не е внесена отнякъде другаде. А Средните векове са били пълни с болести, нали? Едрата шарка и чумата?

— Сигурен съм, че Медиевистиката е взела всички предпазни мерки срещу подобна възможност и… — каза Гилкрист.

— Възможност да премине някой вирус през мрежата няма — прекъсна го Дануърти гневно. — Континуумът пространство-време не позволява това.

— Вие изпращате през мрежата хора — настояваше тя.

— А вирусът е много по-малък от човека.

Дануърти беше чул този аргумент за последен път през първите години на използването на мрежите, когато теорията още не беше съвсем ясна.

— Уверявам ви, че сме взели всички предпазни мерки — каза Гилкрист.

— През мрежата не може да премине нищо, което може да промени хода на историята — обясни Дануърти с вперен в Гилкрист поглед. Този човек само подстрекаваше лекарката с празните си приказки за предпазни мерки и вероятности. — Радиация, токсични вещества, микроби — нито едно от тях никога не е минавало през мрежата. Ако са налице при стартирането, тя просто не се отваря.

Лекарката продължаваше да гледа подозрително.

— Мога да ви уверя… — започна отново Гилкрист, но в този момент влезе Мери.

Носеше куп листове в най-различни цветове. Гилкрист веднага скочи.

— Доктор Ааренс, има ли някаква възможност вирусната инфекция, от която страда господин Шодхури, да е минала през мрежата?

— Не, разбира се — отвърна тя и се намръщи така, сякаш самото задаване на подобен въпрос беше нелепо.

— Първо на първо, през мрежата не могат да минават болести. Това ще наруши парадоксите. Второ на второ, ако това наистина е станало, а то не може да стане, Бадри трябва да се е заразил за по-малко от час след влизането й, което означава, че вирусът трябва да е с инкубационен период по-кратък от един час. Това е абсолютно невъзможно. Но ако бе станало така, а то не може да стане, досега всички щяхте да сте на легло — тя погледна часовника си, — защото вече са минали три часа от момента, в който сте имали допир с вируса. — Тя започна да събира формулярите.

Гилкрист изглеждаше вбесен.

— Като временно ръководещ Историческия факултет имам задължения, за които трябва да се погрижа — каза той. — Колко смятате да ни държите тук?

— Само колкото да ви събера формулярите — отвърна тя. — А също така и да ви дам инструкции. Не повече от пет минути.

Тя взе списъка на Латимър. Монтоя грабна своите листа от крайната масичка и бързо започна да пише.

— Пет минути ли? — възкликна лекарката. — Да не искате да кажете, че можем да си вървим?

— Под медицинско наблюдение — отвърна Мери, постави формулярите най-отдолу на купа листа и започна да раздава най-горните — които бяха в яркорозово — на всекиго поотделно. Бяха формуляри за изписване, които освобождаваха амбулаторията от всякаква отговорност.

— Завършихме обработката на кръвните ви проби — продължи тя — и нито една не показа покачено ниво на антитела.

Тя подаде на Дануърти син лист, който освобождаваше Националната служба по здравеопазването от всякаква отговорност и заявяваше готовност да се поемат изцяло всички разходи, непокрити от службата по здравеопазването, до трийсет дни.

— Свързах се със Световния център по инфлуенца и тяхната препоръка е да се прави контролно наблюдение с постоянно следене за евентуална треска, както и взимане на кръвни проби на всеки дванайсет часа.

Следващите листове бяха зелени и със заглавие: „Инструкции за първични контакти“. Първата гласеше: „Избягвайте всякакви контакти с други хора.“

Дануърти си помисли за Финч и майсторките по биене на камбани, които сега без съмнение го чакаха пред портала на „Балиол“ сипеха огън и жупел, както и за всички хора, тръгнали на коледни покупки, които щеше да срещне по пътя си.

— На всеки половин час си записвайте каква е температурата ви — продължи Мери и им раздаде и по един жълт формуляр. — Елате тук незабавно, ако мониторчетата ви — тя посочи своето — покажат силно покачване на температурата. Известни колебания са напълно нормални. Температурата по принцип се покачва през късния следобед и вечер. Освен това всяка температура между 36 и 37,4 градуса е нормална. Елате незабавно, ако вашата стане над 37,4 или пък се покачи изведнъж, както и ако усетите въобще някакви симптоми — главоболие, стягане в областта на гърдите или световъртеж.

Всички погледнаха мониторчетата си и без съмнение започнаха да усещат началото на главоболие. Дануърти беше страдал от подобно нещо през целия следобед.

— Избягвайте контакти с други хора — продължи Мери. — Запомняйте внимателно всички контакти, които правите. Все още не можем да кажем нищо категорично за начина на предаване на вируса, но миксовирусите се разпространяват чрез капчици и директен контакт. Мийте си ръцете със сапун и вода колкото може по-често.

Тя подаде на Дануърти още един розов лист. Цветовете й май бяха на привършване. Този беше нещо като дневник, озаглавен „Контакти“, а отдолу пишеше: „Име, адрес, вид контакт, време“.

Колко жалко, че на вируса на Бадри не му се беше наложило да си има работа с Националната служба по здравеопазването и Световния център по инфлуенца. Въобще нямаше да стигне доникъде.

— Трябва да се отчетете тук в седем часа утре сутринта. Дотогава бих ви препоръчала добра вечеря и после веднага в леглото. Почивката е най-доброто средство срещу всеки вирус. Вашите дежурства — Мери погледна двамата лекари — са отменени, докато трае карантината. — Тя раздаде още няколко формуляра с цветовете на дъгата, след което попита бодро: — Някакви въпроси?

Дануърти погледна лекарката в очакване тя да попита Мери дали едра шарка може да премине през мрежата, но тя се беше вторачила унило в купа си формуляри.

— Мога ли да се върна в дупката си? — попита Монтоя.

— Само ако е в периметъра на карантината — отговори Мери.

— Страхотно, няма що — каза тя, като напъха гневно листата по джобовете на терористкото си яке. — Докато стоя тук вързана, цялото село ще бъде отнесено. — И излезе с тежки крачки.

— Други въпроси? — попита Мери невъзмутимо. — Добре тогава, ще се видим утре сутринта в седем.

Двамата лекари си тръгнаха. Жената, която беше задала купищата въпроси за вируса, се прозяваше и протягаше така, сякаш всеки момент отново ще потъне в дрямка. Латимър продължаваше да седи, вперил поглед в мониторчето си за температурата. Гилкрист му каза нещо и той стана, облече си палтото и взе чадъра и множеството листове.

— Надявам се да бъда информиран своевременно за развитието на нещата — каза Гилкрист. — Ще се свържа с Бейсингейм и ще му предам, че трябва да се върне спешно, за да поеме ситуацията в свои ръце. — Той се врътна и излезе, но трябваше да задържи вратата и да изчака Латимър, който се беше навел за два изпуснати листа.

— Мога ли да ви помоля утре сутрин да доведете Латимър? — каза Мери, докато прелистваше списъците с контактите. — Сигурно ще забрави, че трябва да е тук в седем.

— Искам да видя Бадри — каза Дануърти.

— Лабораторията на „Брейзноуз“ — каза тя. Четеше формулярите: — Кабинетът на декана в „Брейзноуз“. Лабораторията в „Брейзноуз“. Никой ли не се е срещал с Бадри на друго място освен при мрежата?

— В линейката на път за насам той каза, че „нещо не е наред“ — настоя Дануърти. — Може да е имало отклонение. Ако е по-голямо от една седмица, Киврин няма да има никаква представа кога да дойде за срещата.

Мери не отговори. Продължи да прелиства списъците с все по-намръщена физиономия.

— Трябва да се уверя, че не е имало никакви проблеми с фиксирането — продължи да упорства Дануърти.

Тя вдигна поглед и каза:

— Отлично. Тия списъци няма да ни свършат никаква работа. Има страшно много празноти в местонахождението на Бадри през последните три дни. Единствено той може да ни каже къде е бил и с кого се е срещал. — И тя тръгна към коридора. — Оставила съм при него една сестра да му задава въпроси, но той мълчи. Може пък на теб да каже нещо.

Тя поведе Дануърти по коридора, спря до асансьора и каза в микрофончето му:

— Партер, моля. — След това се обърна към Дануърти. — Идва в съзнание само за по няколко минути. Може да ти отнеме цялата нощ.

— Няма значение — каза Дануърти. — И без това няма да мога да се отпусна, докато не разбера, че Киврин е преминала успешно през мрежата.

Качиха се два етажа с асансьора, минаха по един коридор и през врата, на която пишеше: „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. ИЗОЛАТОР“. Точно до вратата, от вътрешната страна, седеше една медицинска сестра, вперила поглед в монитора пред себе си.

— Ще вкарам господин Дануърти да се види с господин Шодхури — каза Мери. — Ще ни трябват предпазни костюми. Как е той?

— Температурата му пак се повиши — 39,8 — отговори сестрата и им подаде предпазните костюми: комплекти от хартиени престилки, които се завързваха отзад, шапки, импрегнирани маски, които беше абсурд да се поставят над шапките, пликове, които трябваше да се сложат върху обувките, и импрегнирани ръкавици. Дануърти направи грешката да си сложи най-напред ръкавиците, след което му трябваше едва ли не цял час да развие престилката и да си нагласи маската.

— Трябва да му задаваш точно определени въпроси — каза Мери. — Попитай го какво е правил тази сутрин от момента, в който е станал, дали е прекарал нощта с някого, къде е закусил, кой е бил там и все от тоя род. Щом има толкова висока температура, можеш да си сигурен, че е много неадекватен. Може да се наложи да задаваш въпросите по няколко пъти. — Тя отвори вратата на стаята.

Всъщност не беше точно стая — вътре имаше място колкото да се побере едно легло и едно малко походно столче, а не нормален стол. Стената зад леглото беше покрита с екрани и всякакви устройства. На другата стена имаше прозорец с перде и още техника. Мери хвърли бегъл поглед към Бадри, след което се захвана с дисплеите.

Дануърти също погледна екраните. На най-близкия имаше десетки числа и букви. На последния ред пишеше: ICU4320691 22-12-54 1803 200/RPT 1800CRS IMJPCLN 200MG/q6h NHS40-211-7 M ААРЕНС — очевидно това бяха лекарските предписания.

По другите екрани също танцуваха стотици редове и колони от цифри, но нито една от тях не му говореше нищо, с изключение на едно число по средата на малък екран, втори отдясно наляво. Там пишеше: „Темп.: 39,9“. Боже Господи!

Бадри лежеше с извадени над завивките ръце, на свивките и на двете бяха вкарани иглите на системи, закачени високо над главата му. Едната система беше поне от пет банки. Беше със затворени очи, а лицето му изглеждаше някак изтъняло и прозрачно, сякаш от сутринта беше свалил няколко килограма. Тъмната му кожа беше придобила странен лилав оттенък.

— Бадри — каза Мери и се наведе над него, — чуваш ли ни?

Той отвори очи и ги погледна, без да дава каквито и да било признаци, че ги е познал, което вероятно се дължеше много повече на предпазните им костюми и маските им, отколкото на вирусната му инфекция.

— Това е господин Дануърти — каза Мери с надежда в гласа. — Дошъл е да те види. — Блипърът й иззвъня.

— Господин Дануърти? — възкликна Бадри немощно и се опита да седне в леглото.

Мери го побутна към възглавницата.

— Господин Дануърти иска да ти зададе няколко въпроса — каза тя, като го потупа нежно по гърдите, както беше направила преди това в лабораторията на „Брейзноуз“. После се изправи и разгледа екраните на стената зад него. — Трябва да лежиш неподвижно. Аз трябва да тръгвам, но господин Дануърти ще остане с теб. Почивай си и се опитай да отговориш на въпросите му. — И излезе.

— Господин Дануърти? — каза Бадри отново, някак озадачено.

— Да — отвърна Дануърти и седна на столчето. — Как си?

— Кога трябва да се върне? — попита Бадри с отпаднал, но напрегнат глас. Отново се опита да седне, но Дануърти протегна ръка да го спре.

— Трябва да го намерим — каза Бадри. — Нещо не е наред.

8.

Горяха я на кладата. Тя усещаше пламъците по тялото си. Сигурно вече я бяха завързали на кладата, макар че нямаше никакви спомени за това. Помнеше само, че по едно време запалиха огъня. Беше се свлякла от белия кон и главорезът я беше вдигнал и отнесъл до кладата.

— Трябва да се върнем до мястото на спускането — беше казала тя.

Той се беше навел над нея и тя беше видяла жестокото му лице на потрепващата светлина.

— Господин Дануърти ще отвори мрежата веднага щом разбере, че нещо не е наред — беше казала тя. Не биваше обаче да го казва. Той я беше взел за вещица и я беше докарал тук, за да бъде изгорена.

— Не съм вещица — каза тя и при тези думи една ръка изплува от нищото и положи хладната си длан на челото й.

— Шшт — рече някакъв глас.

— Аз не съм вещица — повтори тя като изричаше думите бавно, за да могат да я разберат. Главорезът не я беше разбрал. Тя се беше опитала да му обясни, че не трябва да напускат мястото на спускането, но той не й беше обърнал никакво внимание. Беше я метнал на белия си кон, после го беше подкарал към белостволите брези — към най-гъстата част на гората.

Тя се беше опитала да запомни пътя, по който минаваха, за да може да се върне, но поклащащата се факла на непознатия не осветяваше почти нищо. Освен това от светлината я боляха очите. Тя ги беше затворила и това се беше оказало голяма грешка, защото от тромавата походка на коня й се зави свят и тя се строполи на земята.

— Не съм вещица — каза тя за пореден път. — Историчка съм.

— Пако несмер дохтас тсила верч? — чу се някъде отстрани женски глас.

— Увин пльона шеюдин воре панреди — чу се и мъжки глас, който звучеше досущ като този на господин Дануърти. — Скав рмадаш вюлеш але укрике хьосеш.

— Пелтеш смрадеш думорти круне? — попита жената.

— Господин Дануърти — каза Киврин и протегна ръце към него, — попаднах сред банда главорези!

Но не можа да го види през задушливия дим.

— Шшт — каза жената и едва тогава Киврин осъзна, че колкото и да е невъзможно, е спала. За колко ли време изгаря човек, чудеше се тя. Пламъците бяха толкова горещи, че досега трябваше да е станала на пепел, но когато вдигна ръка пред очите си, видя, че още си е цяла-целеничка, макар че по краищата на пръстите й потрепваха малки червени пламъчета. От светлината им я заболяха очите. И тя ги затвори.

„Дано да не падна пак от коня“ — помисли си тя. Беше се вкопчила в животното с две ръце. От неравния му ход главата я беше заболяла непоносимо, но въпреки това не се беше пуснала. После обаче беше паднала, макар че господин Дануърти беше настоял да се научи да язди и й беше уредил уроци по езда в покрайнините на Уудсток. Господин Дануърти я беше предупредил, че ще стане така. Беше й казал, че в крайна сметка ще я изгорят на кладата.

Жената поднесе към устните й чаша. Сигурно бе оцетът, който са давали на мъчениците, помисли си Киврин. Обаче грешеше. В чашата имаше някаква топла горчива течност. Жената трябваше да повдигне главата й, за да може тя да отпие, и едва сега Киврин си даде сметка, че лежи.

„Ще трябва да разкажа на господин Дануърти, че са изгаряли хората легнали.“ Опита се да вдигне ръце към устните си като за молитва, за да задейства записващото устройство, но под тежестта на пламъците те се отпуснаха безпомощно.

„Болна съм“ — помисли си Киврин и си даде сметка, че топлата горчива напитка е някаква лечебна отвара и че малко е поуспокоила треската й. Всъщност тя въобще не лежеше на земята, а на легло в някаква тъмна стая. Жената, която се грижеше за нея и й беше дала отварата, стоеше някъде до нея. Чуваше дишането й. Опита се да обърне глава, за да я види, но дори от това незначително усилие главата отново я заболя ужасно. Дишането на жената беше равномерно и високо, почти като хъркане. Болеше я главата дори от самия му звук.

„Сигурно съм в селото — помисли си тя. — Сигурно червенокосият ме е докарал тук.“

Беше паднала от коня и главорезът й беше помогнал да се качи пак на седлото, но когато го огледа, тя забеляза, че въобще не прилича на главорез. Беше млад, с рижа коса и миловидно лице. Беше се навел над нея, докато тя седеше облегната на колелото на каруцата, беше се подпрял на коляно и беше попитал:

— Коя си ти?

И тя беше разбрала въпроса му.

— Ксеси канкар пупе? — попита жената и отново повдигна главата й, за да отпие от горчивата отвара. На Киврин й беше трудно да преглъща. Огънят сякаш беше влязъл и в гърлото й. Усещаше съвсем осезаемо малките червеникави пламъци, макар че течността би трябвало да ги погаси. Чудеше се дали мъжът я е отвел в някоя напълно непозната страна — като Испания или Гърция например, където се говореше на език, който не беше вкаран в автоматичния й преводач.

Беше разбрала всяка дума на червенокосия.

— Коя си ти? — беше я попитал той и тя си беше помислила, че другият мъж трябва да е негов роб, доведен от кръстоносните походи, роб, който говори на турски или арабски, и че точно затова тя не можеше да разбере нито думичка.

— Историчка съм — каза тя, но когато вдигна поглед към милото му лице, вече не беше той. Беше лицето на главореза.

Тя се огледа като обезумяла за червенокосия, но него го нямаше. Главорезът събираше съчки и ги редеше върху някакви камъни, за да стъкми огън.

— Господин Дануърти! — извика Киврин отчаяно, но вместо това главорезът дойде и приклекна пред нея. Отблясъците от факлата играеха по лицето му.

— Не се страхувай — каза той. — Скоро ще се върне.

— Господин Дануърти! — извика тя и червенокосият веднага дойде и приклекна до нея.

— Не трябваше да напускам мястото на спускането — каза тя, без да откъсва очи от лицето му, за да не се превърне то отново в лице на убиец. — Сигурно нещо с фиксирането се е объркало. Трябва да ме върнете там.

Той развърза наметалото си, свали го с един замах от раменете си и я зави.

— Искам да си отида вкъщи — продължи тя, когато той се наведе над нея. Той също държеше факла, която осветяваше добродушното му лице и хвърляше по рижата му коса малки пламъчета.

— Годуфадур — извика той и Киврин си помисли: „Това явно е името на слугата: Годефодр. Годфрид? Ще помоли слугата си да му каже къде ме е намерил и ще ме върне на мястото на спускането.“ А господин Дануърти? Господин Дануърти сигурно ще се побърка като види, че я няма, когато се отвори мрежата. „Всичко е наред, господин Дануърти — прошепна си тихичко. — Идвам си.“

— Нота са страаш — каза червенокосият и я вдигна в прегръдката си. — Фьорцарти Гавнарюн присте.

— Болна съм — обърна се Киврин към жената — и не разбирам нито думичка от това, което казвате. — Но този път никой не изникна от мрака, за да я успокои. Може би им беше писнало да я гледат как гори и си бяха тръгнали. Много дълго време отнемаше всичко това, макар че огънят като че ли ставаше все по-горещ.

Червенокосият я беше метнал пред себе си на белия кон и беше отпрашил към гората, а тя си беше помислила, че я връща на мястото на спускането. Конят имаше звънчета, звънчета, които подрънкваха весело някаква мелодия. Мелодията беше „Сберете се всички вярващи“. Звънчетата ставаха все по-силни с всеки следващ куплет, докато накрая зазвучаха като камбаните на църквата „Св. Богородица“.

Яздиха дълго и Киврин си помисли, че вече трябва да са доста близко до мястото на спускането.

— Колко път има още до спускането? — попита тя червенокосия. — Господин Дануърти много ще се притесни.

Но мъжът не й отговори, а подкара коня надолу по някакъв склон. Луната беше изгряла и подаваше бледия ли лик през клоните на голите дървета. Проблясваше и по фасадата на църквата в подножието на хълма.

— Това не е мястото на спускането — каза Киврин и си помисли да дръпне юздите, за да се върнат по пътя, по който бяха дошли. Не посмя обаче да свали ръцете си от врата на червенокосия, за да не падне пак. След това се оказаха пред някаква врата, която се отвори, после пак се отвори, после имаше огнище, светлина и звън на камбани и тя разбра, че в крайна сметка са я върнали на мястото на спускането.

— Шаса воври смехе нкого збуз — каза жената и Киврин усети допира на набръчканите й груби ръце. Жената я зави. Кожа, Киврин усети мека кожа по лицето си, а може би просто това беше нейната си коса.

— Къде сте ме довели? — попита Киврин. Жената се наведе, сякаш не можеше да я чуе, и Киврин си даде сметка, че сигурно е проговорила на английски. Преводачът й не работеше. Значи трябваше да мисли на английски, но да изговаря всичко на средновековен английски. Може би не можеше да разбере никого защото преводачът й просто не работеше.

Опита се да се сети как да каже същото на техния език, със старинен словоред.

— Къде сте ме отвели вий?

Не можеше да мисли. Жената продължаваше да трупа разни завивки отгоре й, но колкото повече кожи слагаше, толкова по-студено й ставаше.

Не я разбираха. Намираше се в някакво село. Бяха минали покрай някаква църква и бяха стигнали до голяма къща. Дали пък да не опиташе на френски?

— Quelle demeure avez m’avez apporté?2 — попита тя високо, но жената беше изчезнала, а и освен това въпросът й отново не беше правилен. От двеста години те вече нямаха нищо общо с французите. Трябваше да зададе въпроса си на английски. „Кое е селото, в което сте ме довели?“ Как ли беше обаче „село“ на техния език?

Господин Дануърти я беше предупредил, че може да й се наложи да не зависи от преводача си, поради което трябваше да взема уроци по средновековен английски, нормански френски и немски, за да компенсира разминаването в произношението. Беше я накарал да заучава наизуст десетки страници от Чосър. „Скоро ти в сълзи ще тънеш и на мен не ще продумаш.“ Не. Не. „Кое е селото, в което сте ме довели?“ Но каква беше думичката за „село“?

Той я беше довел в някакво село и беше почукал на някаква врата. На прага беше излязъл някакъв исполин с брадва в ръка. За да нацепи дърва за огъня, разбира се. Едър мъж, а после и някаква жена, и и двамата бяха говорили на език, който Киврин не можеше да разбере. След това вратата се беше затворила и те бяха останали навън в мрака.

— Господин Дануърти! Доктор Ааренс! — извика Киврин, но гърдите я заболяха ужасно и не успя да изрече почти нищо разбираемо. — Не трябва да ги водиш в близост до мястото на спускането — каза тя на червенокосия, но той вече се беше превърнал отново в главорез, в разбойник.

— Няма — каза той, а после каза на някой друг: — Зле е. — И вратата се отвори отново и той я внесе вътре, за да я изгорят.

Беше й ужасно горещо.

— Тучер нугав плюрсун шорсас пранер вдеве втре — каза жената и Киврин се опита да вдигне глава, за да отпие, но жената не държеше никаква чаша. Държеше свещ близо до лицето й. Твърде близо. Косата й щеше да се подпали.

— Ктур мочехиш дсене таба — каза жената.

Пламъкът затрептя още по-близо до лицето й. Косата й се беше подпалила. По крайчетата й пробягваха оранжеви и червени пламъчета, превръщаха се в блуждаещи струйки дим, а косата — в пепел.

— Шшт — каза жената и се опита да хване ръцете на Киврин, но Киврин се бори, докато не ги освободи. Започна да се пипа по косата, за да изгаси пламъците. Но ръцете й също се подпалиха.

— Ш-ш-т — каза жената и хвана здраво ръцете й. Беше силна. Киврин започна да мята глава наляво-надясно, за да прогони пламъците от косата си, но някой беше хванал и главата й. Косата й избухна в облак дим.

Когато се събуди, цялата стая беше задимена. Огънят сигурно беше изгаснал, докато беше спала. Това се беше случило с кладата, на която беше изгорял един от мъчениците. Приятелите му бяха натрупали зелени съчки, за да може да се задуши от дима преди да го достигнат пламъците, но вместо това почти бяха изгасили огъня и той се беше пърлил часове наред.

Жената се надвеси над нея. Беше толкова задимено, че Киврин не можеше да види дали е млада, или стара. Сигурно червенокосият беше загасил огъня. Беше я покрил с наметалото си, след което беше отишъл при огъня и го беше изгасил, разпръсквайки жарта с ботушите си, и се беше вдигнал дим, и тя сега беше като сляпа.

Жената я поръси с вода и капките съскаха върху кожата й.

— Хракуно анчиши гратво платвонош? — попита жената.

— Аз съм Изабел дьо Боврие — каза Киврин. — Брат ми е болен, в Ившам е. — Не можеше да се сети за нито една от думите. Quelle demeure. Изхвърлена на пътя. — Къде съм? — попита тя на английски.

Едно лице се приближи към нейното.

— Какон висосон наменал? — каза лицето. Беше главорезът от омагьосаната гора.

Тя се отдръпна изплашена и извика:

— Махай се! Какво искаш?

— In nomine Patris, et Filii, et Spiritus sancti3 — каза той.

„Латински“ — помисли си тя с облекчение. Значи тук имаше свещеник. Тя се опита да вдигне глава, за да може погледът й да мине покрай разбойника и да намери свещеника, но не успя. В стаята беше прекалено задимено. „Мога да говоря на латински. Господин Дануърти ме накара да се науча.“

— Не биваше да го пускате! — каза тя на латински. — Той е разбойник! — Болеше я гърлото и като че ли не й достигаше дъх да изрича думите, но като видя как разбойникът изненадано се отдръпва, разбра, че са я чули.

— Не се страхувай — каза свещеникът и тя разбра думите отлично. — Ще се върнеш у дома.

— До мястото на спускането ли? — попита Киврин. — Ще ме отведете ли там?

— Asperges me, Domine, hyssope et mundabor — каза свещеникът. — С исоп ще ме поръсиш, Господи, и тъй ще се пречистя.

Тя разбираше думите до една.

— Помогнете ми — каза тя на латински. — Трябва да се върна на мястото, откъдето дойдох.

— … nominus… — рече свещеникът толкова тихо, че тя едва го чу. Името. Нещо за името й. Тя вдигна глава. Усети я много странно лека. Сякаш цялата й коса беше изгоряла.

— Името ми ли? — попита тя.

— Можеш ли да ми кажеш името си? — попита я той на латински.

Тя трябваше да им каже, че е Изабел дьо Боврие, дъщеря на Гилбърт дьо Боврие, че е от Източното графство, но гърлото така я болеше, че не можеше да продума.

— Трябва да се върна — изхриптя Киврин. — Иначе няма да разберат къде съм изчезнала.

— Confíteor deo omnipotenti4 — каза свещеникът някъде от много далече. Беше се загубил от погледа й. Когато се опита да погледне зад разбойника, видя само пламъци. Сигурно пак бяха запалили огъня. — Beatae Mariae semper Virgini5.

Казваше „Confíteor Deo“, молитвата при изповед. Главорезът не биваше да присъства. По време на изповед в стаята не биваше да има никого.

Сега беше неин ред. Опита се да събере ръцете си за молитва, но не можа. Свещеникът обаче й помогна, а когато тя не успя да се сети думите на молитвата, започна да ги казва заедно с нея.

— Прости ми, отче, че грешна съм аз. Изповядвам пред всемогъщия Бог и пред теб, отче, че много съм съгрешавала в мислите, думите, постъпките и незнанието си, заради поквареността си.

— Mea culpa — прошепна тя, — mea culpa, mea maxima culpa. — Грешна съм, грешна съм, много съм грешна, но не биваше така, не това трябваше да говори в този момент.

— Как си съгрешила? — попита отецът.

— Съгрешила ли? — възкликна тя.

— Да — рече той нежно. Беше се навел толкова ниско над нея, че всъщност шепнеше в ухото й. — За да можеш да изповядаш греховете си, да получиш Божието опрощение и да влезеш във вечното царство.

„Аз исках само да дойда в Средновековието — помисли си тя. — Толкова труд хвърлих; научих толкова езици и всичките обичаи, направих всичко, което ме посъветва господин Дануърти. Единственото, което исках, бе да стана историчка.“

Тя преглътна, усещането беше като от огън в гърлото й.

— Не съм съгрешавала.

Свещеникът се отдръпна назад и тя си помисли, че се е разгневил и си е тръгнал, защото тя не иска да признае греховете си.

„Трябваше да послушам господин Дануърти — помисли си Киврин. — Не трябваше да напускам мястото на спускането.“

— В името на Отца и Сина и Светия дух, амин — каза свещеникът. Говореше с нежен утешаващ глас. Киврин усети на челото си студеното му, много студено докосване.

— Quid quid deliquisti6 — шептеше свещеникът. — Чрез това свето помазване и Неговата най-обична милост… — И той докосна клепачите, ушите, ноздрите й така леко, че тя въобще не усети ръката му, а само хладния допир на мирото.

„Това не е изповед — помисли си Киврин. — Това е последно помазване!“

— Недейте… — опита се да каже Киврин.

— Не се бой — прекъсна я той. — Дано Бог прости всичките прегрешения в живота ти. — И изгаси огъня, който изгаряше петите й.

— Ама защо ми четете последното причастие? — попита Киврин и изведнъж се сети, че в момента я горят на кладата. „Ще си умра тук — помисли си тя — и господин Дануърти така и няма да разбере какво ми се е случило.“

— Казвам се Киврин — рече тя. — Обяснете на господин Дануърти…

— И дано съзреш Спасителя си лице в лице — не я изслуша свещеникът, само дето вече говореше главорезът. — И като се изправиш пред Него, дано съзреш с благословен поглед истината, която ще стане явна.

— Умирам, нали? — попита тя.

— Няма от какво да се боиш — отвърна той и хвана ръката й.

— Не ме оставяйте — каза тя и стисна ръката му.

— Няма — обеща той, но Киврин въобще не можеше да го види през дима. — Дано Всемогъщият Бог се смили над теб, да ти прости греховете и те въведе във вечното.

— Моля ви, господин Дануърти, елате да ме измъкнете — каза Киврин и между двамата се издигнаха пламъци.

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“

(000806–000882)

Domine, mittere digneris sanctum Angelum tuum de caelis, qui custodiat, foveat, protegat, visitet, atque defendat omnes habitantes in hoc habitaculo.

(Пауза)

Exaudí orationim meam et clamor meus ad te veniat.7

(Пауза)

Чуй молитвата ми и нека викът ми долети до Теб.

9.

— Какво става, Бадри? Какво не е наред? — питаше Дануърти.

— Студено — каза Бадри. Дануърти се пресегна и дръпна чаршафа и одеялото чак до брадичката му. Одеялото беше тънко, тънка беше и хартиената нощница, в която беше облечен Бадри. Нищо чудно, че му беше студено.

— Благодаря — прошепна Бадри. Извади ръка изпод завивките и хвана ръката на Дануърти. Затвори очи.

Дануърти хвърли притеснен поглед към екраните. Температурата продължаваше да е 39,9. Ръката на Бадри беше изключително гореща дори през импрегнираната ръкавица, а ноктите му изглеждаха много странно — почти тъмносини. Кожата му също беше станала много по-тъмна, а лицето изглеждаше изпито.

Медицинската сестра, чиито форми под хартиената престилка наподобяваха по неприятен начин тези на госпожа Гадсън, влезе и каза грубо:

— Списъкът на първичните контакти е вкаран. — Нищо чудно, че Бадри се страхуваше от нея.

На дисплея се появи таблица, разделена на графи от по един час. Най-отгоре в списъка бяха неговото собствено име, това на Мери и сестрата от отделението като след всяко от тях в скоби бяха изписани буквите SPG, по всяка вероятност за да покажат, че и тримата са били облечени в предпазни костюми, когато са го посетили.

— Нататък — каза Дануърти и таблицата се придвижи нагоре по екрана, за да мине през пристигането в болницата, лекарите от линейката, мрежата, последните два дни. Понеделник сутринта Бадри беше прекарал в Лондон, за да подготвя някакво теренно проучване в колежа „Джизъс“. По обяд беше пристигнал в Оксфорд с метрото.

Беше отишъл при Дануърти в два и половина и беше останал там до четири. Дануърти вкара данните в таблицата. Бадри му беше казал, че е заминал за Лондон в неделя, но той не можа да си спомни точното време. Вкара следното: „Лондон — да се телефонира в «Джизъс» за часа на пристигането“.

— Доста често идва в съзнание и отново се унася — каза сестрата неодобрително. — От треската е. — После провери банките на системите, подръпна завивките оттук-оттам и излезе.

Бадри като че ли се разбуди от затръшването на вратата. Клепачите му потрепнаха и той отвори очи.

— Бадри, трябва да ти задам няколко въпроса — каза Дануърти. — Трябва да разберем с кого си се виждал и говорил. Не искаме и те да се разболеят, така че трябва да ни кажеш кои са.

— Киврин — отвърна Бадри. Говореше с тих глас, почти шепот, но ръката му стискаше здраво ръката на Дануърти. — В лабораторията.

— Тази сутрин ли? — попита Дануърти. — Виждал ли си се с Киврин преди това? Вчера например?

— Не.

— Какво прави вчера?

— Проверих мрежата — отвърна той изтощено и ръката му се вкопчи още по-здраво.

— Цял ден ли беше там?

Бадри поклати глава и от положеното усилие по екраните заиграха купища нови цифри и данни.

— Дойдох да се видя с вас.

Дануърти кимна.

— Остави ми бележка. А след това какво прави? Видя ли се с Киврин?

— Киврин — рече само Бадри. — Проверих изчисленията на Пухалски.

— Верни ли бяха?

Технологът се намръщи.

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да. Проверих ги два пъти. — Спря, за да си поеме дъх. — Пуснах един вътрешен тест и още един за сравнение.

Дануърти потръпна облекчено. В координатите не беше имало грешка.

— Ами отклонението? Колко голямо беше?

— Главоболие — прошепна Бадри. — Тази сутрин. Трябва да съм препил на купона.

— Какъв купон?

— Уморен съм — едва-едва отговори Бадри.

— На какъв купон си ходил? — не отстъпваше Дануърти. — Чувстваше се като мъчител от инквизицията. — Кога беше той? В понеделник?

— Във вторник — отвърна Бадри. — Много пих. — След това извърна глава.

— Почини си — каза Дануърти и внимателно освободи ръката си от пръстите на Бадри. — Опитай се да поспиш.

— Радвам се, че дойдохте — каза Бадри и отново го хвана за ръката.

Дануърти наблюдаваше ту него, ту екраните. Валеше. Зад дръпнатите завеси се чуваше потрепването на дъждовните капки.

Не беше осъзнал напълно колко болен всъщност е Бадри. Мислите му бяха така заети с тревоги по Киврин, че съвсем беше забравил за Бадри. Може би не биваше да се ядосва толкова много на Монтоя и останалите. Те също си имаха притеснения, но никой не си беше направил труда да се замисли какво всъщност означава болестта на Бадри. Тревожеха се единствено за всичките неприятности, които следваха от нея. Дори Мери беше споменала, че общежитието може да се използва за временен лазарет и че има опасност да става въпрос за епидемия, но въобще не беше обяснила какво всъщност означава болестта на Бадри. Той си беше получил антивирусните ваксини, но въпреки това сега лежеше тук с температура 39,9.

Ставаше все по-тъмно. Дануърти слушаше трополенето на дъждовните капки и камбанния звън на всеки четвърт час от „Св. Хилда“ и малко по-далечната „Иисус Христос“. Медицинската сестра мрачно го осведоми, че смяната й е свършила. Малко след това влезе една доста по-дребничка и жизнерадостна русокоса сестра, която носеше инициалите, типични за стажуващите студенти, и провери системите на Бадри и данните по екраните.

Бадри ту идваше в съзнание, ту отново се унасяше. При всяко поредно идване в съзнание изглеждаше все по-изтощен и все по-неспособен да отговаря на въпросите на Дануърти.

Дануърти обаче продължаваше безмилостно да пита. Коледният купон се беше състоял в Хедингтън. След него Бадри беше отишъл в някаква кръчма. Не можа да си спомни името й. В понеделник през нощта беше работил в лабораторията по проверката на изчисленията на Пухалски. По обяд се беше върнал от Лондон. С метрото. Положението беше невъзможно. Всички пътници, всички на купона, всички, с които се беше срещал в Лондон. Никога нямаше да могат да ги намерят и да им вземат проби, дори Бадри да знаеше кои са.

— Тази сутрин как стигна до „Брейзноуз“? — попита Дануърти, когато Бадри излезе от унеса си за пореден път.

— Сутрин? — възкликна Бадри и обърна поглед към спуснатата завеса. Сигурно си беше помислил, че вече е сутрин. — Колко съм спал?

Дануърти не знаеше как да отговори на този въпрос. Цялата вечер той ту беше заспивал, ту се беше събуждал.

— Сега е десет часът — отговори той, като погледна часовника си. — Докарахме те в болницата в един и половина. Тази сутрин ти се погрижи за мрежата. Изпрати по нея Киврин. Спомняш ли си кога започна да ти става зле?

— Коя дата сме? — рече изведнъж Бадри.

— Двайсет и втори декември. Тук си само от няколко часа.

— Годината — каза Бадри и се опита да седне. — Коя година сме?

Дануърти погледна нервно екраните. Температурата на Бадри беше 40 градуса.

— 2054-та — отвърна той и се наведе над Бадри, за да го успокои. — Двайсет и втори декември.

— Дръпни се — рече Бадри.

Дануърти се изправи и отстъпи няколко крачки от леглото.

— Махни се — повтори Бадри. Надигна се още малко и огледа стаята. — Къде е Дануърти? Трябва да говоря с него.

— Ето ме, Бадри. — Дануърти направи една крачка към леглото, но после спря, за да не го изплаши отново.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Знаеш ли къде може да е? — попита Бадри. — Ще му предадеш ли тази бележка?

Той му подаде някаква въображаема бележка и Дануърти си даде сметка, че може би преживява отново вторник следобед, когато беше дошъл в „Балиол“.

— Трябва да се връщам при мрежата. — Той погледна въображаемия си часовник. — Отворена ли е лабораторията?

— За какво искаше да говориш с господин Дануърти? — попита Дануърти. — Нещо за отклонението ли?

— Не. Махни се! Ти ще я изпуснеш. Капака! — Очите му горяха от трескав огън. — Какво чакаш? Иди и го доведи.

Влезе сестрата-стажантка.

— Бълнува — каза Дануърти.

Тя огледа бързо Бадри, после се обърна към екраните. На Дануърти му изглеждаха заплашителни с всичките нови и нови цифри, които се появяваха лудешки по тях, но сестрата като че ли не се впечатляваше чак толкова. Просто ги провери и спокойно започна да оправя системите на Бадри.

— Хайде сега да си легнем, става ли? — каза тя, без дори да го поглежда, и за най-голяма изненада той се подчини.

— Мислех, че си си тръгнала — каза й той и се отпусна на възглавницата. — Слава Богу, че си тук. — И отново припадна.

Сестрата сякаш и не забеляза. Просто продължаваше да оправя банките.

— Припадна — рече Дануърти.

Тя кимна и започна да вика нови данни по екраните. Почти не поглеждаше Бадри, който изглеждаше смъртноблед въпреки мургавата си кожа.

— Не мислите ли, че трябва да повикате лекар? — попита Дануърти и в този момент вратата се отвори и влезе една жена в защитен костюм.

Тя също не погледна Бадри, а провери мониторите и попита:

— Някакви индикации за плеврални симптоми?

— Цианоза и студени тръпки — отговори сестрата.

— Какво му давате?

— Миксабравин.

Лекарката свали едни слушалки от стената и започна да ги разплита.

— Храчене на кръв?

Сестрата поклати глава.

— Студено — изпъшка Бадри. Нито една от двете не му обърна никакво внимание. Бадри започна да се тресе. — Не го изпускай. Беше от китайски порцелан, нали?

— Петдесет милиграма пеницилин — каза лекарката, вдигна Бадри да седне и разлепи каишките на хартиената му нощница. След това така силно притисна слушалката към гърдите му, че Дануърти чак потрепери.

— Дълбоко поеми въздух — каза лекарката, без да сваля очи от екрана. Бадри се подчини. Зъбите му затракаха още по-силно.

— Леко плеврално втвърдяване ниско вляво — каза лекарката с гробовен глас, след което придвижи слушалката с един сантиметър. — Още едно. — Придвижи слушалката насам-натам още няколко пъти и накрая попита: — Имаме ли някаква диагноза?

— Миксовирус — отвърна сестрата и напълни една спринцовка. — Тип А.

— Класификация?

— Нямаме още. — Тя забучи иглата в една от банките и изпразни спринцовката. Някъде навън иззвъня телефон.

Лекарката загърна нощницата на Бадри, сложи го да легне и метна небрежно завивката върху краката му.

— Искам проба — каза тя и излезе. Телефонът продължаваше да звъни.

Дануърти изгаряше от желание да завие Бадри, но стажантката в този момент приготвяше още една банка за системата. Той я изчака да си свърши работата и да излезе, след което оправи чаршафа и покри Бадри с одеялото чак до брадичката.

— По-добре ли е така? — попита той, но Бадри вече беше спрял да трепери и беше заспал. Дануърти погледна екраните. Температурата му беше спаднала до 39,2, а екраните, които преди това бяха танцували като пощурели, сега показваха постоянни данни.

— Господин Дануърти — чу се гласът на стажантката, — търсят ви по телефона. Някой си господин Финч.

Дануърти отвори вратата. Съблякла предпазните си дрехи, стажантката му направи знак и той да свали своите. Той го направи, след което ги пусна в един голям кош, който тя му посочи. — Очилата ви, моля. — Той й ги подаде и тя започна да ги облива с дезинфектиращ препарат. Дануърти вдигна телефона, присвивайки очи към екрана.

— Господин Дануърти, търсих ви навсякъде — каза Финч. — Случи се най-ужасното нещо на света.

— Какво? — попита Дануърти и погледна часовника си. Беше десет часът. Още беше рано и някой друг да е паднал на легло заради вируса, ако инкубационният му период беше дванайсет часа. — Да не би още някой да се е разболял?

— Не, сър. Още по-лошо. Става въпрос за госпожа Гадсън. Вече е в Оксфорд. Някак се е промъкнала през карантината.

— Знам. С последния влак. Накарала ги да задържат вратите.

— Да, добре, но се обади от болницата. Настоява да остане в „Балиол“ и ме обвини, че не съм се грижил добре за Уилям, защото аз внесох имената на наставниците, а очевидно неговият го е накарал да остане тук за празниците, за да чете Петрарка.

— Кажи й, че нямаме свободна стая. Кажи й, че общежитията в момента се дезинфекцират.

— Вече го направих, сър, но тя каза, че в такъв случай ще се настани в стаята на Уилям. Не искам да му причинявам това, сър.

— Точно така — съгласи се Дануърти. — Има някои неща, които не бива да се понасят дори при обявена епидемия. Съобщи ли на Уилям, че майка му е дошла?

— Не, сър. Опитах се, но го няма в колежа. Том Гейли ми каза, че господин Гадсън е на гости на някаква млада дама в Шрусбъри. Позвъних там, но никой не вдигна.

— Без съмнение са отишли някъде да четат Петрарка — каза Дануърти и се зачуди какво ли ще стане, ако госпожа Гадсън се натресе на нищо неподозиращата двойка на път за „Балиол“.

— Не мога да разбера за какво му е това, сър — каза Финч разтревожено. — Нито пък защо наставникът му ще му дава да чете Петрарка. Та той в момента чете за друг изпит.

— Да, добре. Когато госпожа Гадсън дойде, я настани в „Уорън“. — Сестрата вдигна глава от очилата му и го погледна. — Поне е от другата страна на двора. Дай й стая, която да гледа на другата страна. И провери запасите ни от мехлем против обриви.

— Да, сър — каза Финч. — Говорих със секретарката в „Ню Колидж“. Каза ми, че преди да замине, господин Бейсингейм я помолил да се погрижи „никой да не го разсейва“, но според нея трябва да е казал поне на някого къде отива. Щяла да се обади на жена му веднага щом се освободят линиите.

— Попита ли ги за технолозите им?

— Да, сър — отвърна Финч. — Всички до един са си отишли у дома за празниците.

— Кой от нашите технолози живее най-близко до Оксфорд?

Финч се замисли за момент.

— Мисля, че Андрюс. В Рединг. Да ви дам ли телефона му?

— Да. Освен това искам да ми направиш списък с другите имена и адреси.

Финч му издиктува номера на Андрюс.

— Направих няколко стъпки в оправянето на ситуацията с тоалетната хартия. Навсякъде поставих бележки, на които пише: „Разточителството създава нуждата“.

— Чудесно — рече Дануърти, затвори и се опита да се свърже с Андрюс. Даваше заето.

Стажантката му върна очилата и нов комплект предпазно облекло. Дануърти го облече, като този път положи усилия да сложи маската преди шапката и да остави ръкавиците за най-накрая. Въпреки това пак му отне невероятно много време да се справи с тежката задача. Надяваше се, че сестрата ще е много по-бърза, ако Бадри реши да повика за помощ.

Върна се при него. Бадри продължаваше да спи неспокойно. Дануърти погледна екрана. Температурата беше станала 39,4.

Болеше го глава. Той си свали очилата и разтри слепоочията си. След това седна на столчето и погледна таблицата с контакти, която беше съставил досега. Трудно можеше да се нарече таблица, защото беше пълна с липсващи данни. Името на кръчмата, където беше отишъл Бадри след купона. Къде точно беше ходил в понеделник вечер. А също и понеделник следобед. Беше се върнал от Лондон по обяд, а Дануърти му се беше обадил, за да го помоли да поеме мрежата, в два и половина. Къде беше ходил през тези два часа и половина?

Освен това къде беше ходил вторник следобед, след като беше дошъл в „Балиол“’и беше оставил бележка, че е направил проверка на цялата система на мрежата? В лабораторията ли се беше върнал? Или беше отишъл в някое друго бистро? Дали се беше виждал с някого в „Балиол“. Когато му се обадеше Финч, за да му разкаже последните новини около американските майсторки по камбаните и тоалетната хартия, щеше да му каже да разпита всички в колежа дали някой се е виждал с Бадри.

Вратата се отвори и влезе стажантката, опакована в нов комплект предпазно облекло. Дануърти автоматично погледна екраните, но не видя никаква съществена промяна. Бадри продължаваше да спи. Сестрата вкара няколко цифри на екрана, провери банките и пооправи завивките в единия край. После каза:

— Без да искам ви подслушах, докато говорехте по телефона. Споменахте някоя си госпожа Гадсън. Зная, че е много невъзпитано, но мога ли да попитам дали това случайно не е майката на Уилям Гадсън?

— Да — отвърна Дануърти изненадано. — Уилям е студент в „Балиол“. Познавате ли го?

— Приятели сме — обясни тя и се изчерви така, че пролича дори под маската й.

— Аха — рече той и се зачуди кога въобще Уилям намира време да чете Петрарка. — Майката на Уилям е тук, в болницата — каза той, защото почувства, че трябва да я предупреди, макар и да не знаеше в качеството й на каква точно я предупреждава. — Май е дошла да поседи при него за Коледа.

— Тук? — възкликна сестрата и се изчерви още повече.

— Но нали има карантина!

— Пристигнала е с последния влак от Лондон — обясни Дануърти малко раздразнено.

— Уилям знае ли?

— Моят секретар се опитва да го осведоми — отвърна той, като си премълча за младата дама в Шрусбъри.

— В момента е в „Бодлейън“ — каза тя. — Чете Петрарка.

И излезе, явно за да се обади в „Бодлейън“.

Бадри се размърда и прошепна нещо, което Дануърти не успя да разбере. Изглеждаше зачервен, дишането му беше затруднено.

— Бадри? — каза Дануърти.

Бадри отвори очи и попита:

— Къде съм?

Дануърти огледа екраните. Температурата му беше спаднала с половин градус и като че ли беше малко повече на себе си отпреди.

— В болницата — отвърна той. — Припадна в лабораторията на „Брейзноуз“, докато се оправяше с мрежата. Спомняш ли си?

— Спомням си, че се чувствах странно — рече Бадри. — Беше ми много студено. Дойдох до кръчмата да ви кажа, че съм получил данните от фиксирането… — На лицето му се появи странно, изплашено изражение.

— Каза ми, че нещо не е наред — обясни Дануърти. — Какво? Нещо с отклонението ли?

— Нещо не е наред — повтори Бадри. Опита се да се повдигне и да се подпре на лакът. — На мен какво ми е?

— Болен си — отвърна Дануърти. — Хванал си грип.

— Болен? Никога не съм бил болен. — Той се помъчи да седне. — Умряха, нали?

— Кой е умрял?

— До един са измрели.

— Виждал ли си се с някого, Бадри? Много е важно да ми кажеш. Някой друг има ли същия вирус?

— Вирус ли? — възкликна той явно с облекчение. — Вирус ли имам?

— Да. Нещо като грип. Не е смъртоносен. В момента ти дават антимикробни медикаменти, а освен това всеки момент ще пристигне аналогова проба. Ще се справиш за нула време. Имаш ли представа от кого си го хванал? Някой друг има ли същия вирус?

— Не. — Той се отпусна на възглавницата. — Мислех си… А! — И той погледна притеснено Дануърти и допълни с отчаян глас. — Нещо не е наред.

— Какво? — Дануърти се пресегна към звънеца. — Какво не е наред?

Очите на Бадри се бяха разширили от ужас.

— Боли!

Дануърти натисна звънеца. Сестрата влезе незабавно, придружена от един лекар. Двамата се заеха с обичайната процедура, в която влизаше и преслушването на Бадри с леденостудените слушалки.

— Оплака се, че му е студено — каза Дануърти. — И че нещо го боли.

— Къде те боли? — попита лекарят и се обърна към един от екраните.

— Тук — каза Бадри и притисна с ръка дясната част на гърдите си. И отново започна да се тресе.

— Плеврит долу дясно — отсече лекарят.

— Боли ме като дишам — обясни Бадри. Зъбите му тракаха. — Нещо не е наред.

Не беше имал предвид фиксирането. Беше се опитал да даде знак, че нещо не е наред с него самия. На колко ли години беше? Колкото Киврин? Задължителното антириновирусово ваксиниране беше започнало преди двайсет години. Беше напълно възможно, когато каза, че никога не е бил болен, да е имал предвид, че никога не му е било толкова студено.

— Кислород? — попита сестрата.

— Не още — отвърна лекарят. — Започнете да прилагате двеста милиграма хлорамфеникол.

Сестрата накара Бадри да легне, прикачи още нещо към банките, погледа няколко секунди как температурата му спада и излезе.

Дануърти се взираше през прозореца в дъждовната нощ. „Спомням си, че се чувствах странно“ — беше казал Бадри. Не болен. А странно. Някой, който никога не е хващал настинка, не би могъл да знае какво му става, когато има треска или студени тръпки. Може само да усеща, че нещо не е наред, поради което Бадри беше напуснал мрежата и беше отишъл в кръчмата, за да каже на някого. На Дануърти. Нещо не е наред.

Дануърти си свали очилата и си разтри очите. От дезинфектиращото вещество бяха започнали да го щипят. Чувстваше се изтощен. Беше казал, че няма да може да се отпусне, докато не разбере, че Киврин е в пълна безопасност. Бадри спеше дълбоко с нормализирано от безличната магия на докторите дишане. Киврин също спеше в някое пълно с бълхи легло на седемстотин години оттук. Или пък си беше съвсем будна и в този момент впечатляваше хората от четиринайсети век с доброто си възпитание и мръсотията под ноктите. А може би беше коленичила на някой кален каменен под и разказваше за приключенията си под прикритието на молитвата.

Вероятно се беше унесъл. Засънува, че чува звъненето на някакъв телефон. Беше Финч. Съобщи му, че американците заплашвали, че ще ги съдят за незадоволителни запаси от тоалетна хартия, а пасторът се бил позовал на Светото писание. Евангелие от Матея, втора глава, стих единадесети — каза Финч. — „Разточителството създава нуждата.“

В този момент сестрата отвори вратата и му съобщи, че Мери го вика спешно в отделението за спешни случаи.

Дануърти погледна часовника си. Беше четири и двайсет. Бадри продължаваше да спи, изглеждаше почти спокоен. Сестрата го изчака пред вратата с шишето дезинфектиращ разтвор в ръка и му каза да вземе асансьора.

Миризмата от разтвора по очилата му помогна да се разсъни. Докато стигне до партера, вече беше почти буден. Мери вече го чакаше с маската и всичко останало.

— Вече има още един случай — каза тя и му подаде нов комплект предпазно облекло. — Една от задържаните. Може би е била сред тълпата пазаруващи. Искам да се опиташ да я разпознаеш.

Той навлече дрехите също толкова неумело, колкото и първия път, само дето този път за малко да скъса престилката.

— По главната имаше десетки хора — обясни той, докато си слагаше ръкавиците. — А в този момент аз гледах Бадри. Съмнявам се, че бих могъл да разпозная някого.

— Знам — каза Мери и го поведе по коридора, а след това и в самото отделение. Струваше му се, че са изминали години, откакто е идвал тук.

Точно пред тях група хора с предпазни облекла вкарваха една носилка на колелца. Главният лекар разговаряше с някаква слаба разтревожена жена, облечена в подгизнал шлифер и същата на цвят шапка.

— Казва се Бевърли Брийн — обясняваше жената с пресипнал глас. — „Плоувър Уей“ №226, Сърбитън. Разбрах, че става нещо нередно. През цялото време настояваше да вземем метрото до Нортхамптън.

Държеше чадър и голяма чанта. Когато лекарят я попита за номера на здравната осигуровка на пациентката, тя подпря чадъра на бюрото на информацията, отвори чантата и разгледа съдържанието й.

— Докараха я току-що от станцията на метрото с оплаквания за главоболие и леденостудени тръпки — обясни Мери, даде знак на санитарите да спрат носилката на колелца и дръпна завивката й, за да може Дануърти да разгледа пациентката по-добре. Той обаче нямаше нужда от това.

Жената в подгизналия шлифер беше намерила картата на пациентката. Подаде я на главния лекар, взе чадъра и чантата, както и един комплект цветни листове, и се приближи до носилката. Чадърът беше голям, на големи лавандулови цветове.

— Бадри се блъсна в нея на път за лабораторията — каза Дануърти.

— Сигурен ли си? — попита Мери.

Той посочи приятелката й, която беше седнала и попълваше формулярите.

— Познах я по чадъра.

— По кое време стана това? — попита Мери.

— Не мога да кажа точно. Някъде около един и половина.

— Какъв точно беше контактът? Бадри докосна ли я?

— Направо връхлетя върху й — отвърна Дануърти, като се опитваше да си спомни цялата сцена с подробности. — Блъсна се в чадъра, след това й се извини, а тя му се разкрещя. Той вдигна чадъра и й го подаде.

— Да е кашлял или кихал през това време?

— Не мога да ти отговоря.

Подкараха носилката към отделението за спешни случаи. Мери стана и каза:

— Сложете я в изолатора.

Приятелката на пациентката се изправи и изпусна формулярите.

— В изолатора ли? — възкликна тя изплашено. — Какво й е?

— Елате с мен, моля — каза й Мери и я отведе, за да й вземе кръвна проба, като нареди да напръскат чадъра с дезинфектиращ разтвор. Дануърти дори не успя да, я попита дали да я чака, или не. Обърна се за помощ към регистраторката, но после се отпусна уморено на един стол до стената. На съседния стол имаше една брошурка, която се казваше: „Ползата от пълноценния нощен сън“.

Вратът го болеше от унеса му на малкото столче в стаята на Бадри, очите отново бяха започнали да го щипят. Помисли си, че ще е добре да се върне при него, но не беше сигурен дали ще има сили да облече още един предпазен костюм. Освен това въобще не му се искаше да събужда Бадри, за да го попита кой още ще бъде докаран на носилка в отделението с температура 39,9.

Във всеки случай нямаше да е Киврин. Беше четири и половина. Бадри се беше блъснал в жената с лавандуловия чадър в един и половина. Това означаваше инкубационен период от петнайсет часа, а преди петнайсет часа Киврин беше напълно защитена.

Мери се върна със свалена шапка и увиснала на врата маска. Косата й беше разрошена, а самата тя изглеждаше толкова изтощена, колкото се чувстваше Дануърти.

— Изписваме госпожа Гадсън — обърна се тя към регистраторката. — Трябва да дойде отново тук в седем, за да й вземем кръвна проба. — След това се приближи към стола на Дануърти и се усмихна. — Съвсем бях забравила. Беше доста разстроена. Заплаши, че ще ме съди за незаконно задържане.

— Сигурно ще се разберат чудесно с моите майсторки по камбаните. Те пък ме заплашват със съд заради едностранно прекратяване на договора.

Мери прокара ръка през разрошената си коса.

— Получихме данните за идентификацията на вируса от Световния център по грипа. — Тя се изправи енергично, сякаш изведнъж й бяха дошли нови сили. — Бих пийнала чашка чай. Хайде.

Дануърти погледна регистраторката, която се беше вторачила в тях с интерес, и стана.

— Можете да ме намерите в чакалнята пред операционната — каза Мери на регистраторката.

— Да, доктор Ааренс — отвърна тя. — Извинете, но подочух нещичко от разговора ви и…

Мери замръзна на място.

— Казахте, че ще изписвате госпожа Гадсън, а след това ви чух да споменавате името на Уилям — та се зачудих дали въпросната госпожа не е случайно майката на Уилям Гадсън.

— Да, защо? — рече Мери изненадано.

— Вие приятелка ли сте му? — попита Дануърти, зачуден дали и тя ще се изчерви като русокосата стажантка.

Изчерви се.

— Доста се сближихме през тази ваканция. Той остана в колежа, за да чете Петрарка.

— И заради още няколко неща — каза Дануърти и докато регистраторката се занимаваше с изчервяването си, избута Мери покрай надписа: ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. ИЗОЛАТОР, след което продължиха по коридора.

— Какво означава всичко това? — попита тя.

— Болнавият Уилям се справя сам доста по-добре, отколкото очаквахме — каза той и отвори вратата на чакалнята.

Мери щракна лампата, взе чайника, разклати го и изчезна с него в тоалетната. Дануърти седна. Някой беше взел подноса с кръвните проби, но чантата на Мери не беше помръдната от средата на стаята. Той се наведе и я премести до столовете.

Мери се върна с чайника и го включи. После попита:

— Успя ли да откриеш нещо за контактите на Бадри?

— Ако въобще може да се каже така. Снощи е ходил на някакъв коледен купон в Хедингтън. И на отиване, и на връщане е ползвал метрото. Лошо ли е положението?

Мери разпечата две пакетчета чай и ги пусна в чашите.

— Има само едно мляко на прах за жалост. Имаш ли представа дали наскоро е имал някакви контакти с хора от Щатите?

— Не. Защо?

— Със захар ли го пиеш?

— Лошо ли е положението?

Тя разпредели млякото по равно в двете чаши.

— Лошото е, че Бадри е тежко болен. — Тя сложи захар. — Ваксините му са направени в университета, което означава, че е получил много по-широк спектър, отколкото чрез здравната си осигуровка. Би трябвало да е в пълна безопасност при промяна от пет единици, а и частично защитен срещу такава от десет единици. Той обаче показва всичките симптоми на инфлуенца, което говори за качествено нова мутация.

Чайникът запищя.

— Което означава епидемия?

— Да.

— Пандемия?

— Възможно е. Ако Световният център по инфлуенца не може да идентифицира вируса бързо или пък персоналът избяга. Или ако карантината не свърши работа.

Тя изключи чайника и наля чашите.

— Добрата новина е, че според същия Световен център става въпрос за вирус, който е тръгнал от Южна Каролина. — Тя донесе едната чаша на Дануърти. — В такъв случай вирусът вече е бил класифициран, били са произведени както аналог, така и ваксина, вирусът реагира добре на антимикробни ваксини и на лечението на симптомите, като освен това не е смъртоносен.

— Колко му е дълъг инкубационният период?

— От дванайсет до четирийсет и осем часа. — Тя отпи от чашата си. — От Центъра вече са изпратили кръвни проби в Атланта за сравнение, а те пък ще ни изпратят препоръчителен курс на лечение.

— Кога точно дойде Киврин в понеделник в амбулаторията, за да й бъдат направени антивирусни ваксини?

— В три — отвърна Мери. — Остана до девет на другата сутрин. Накарах я да остане за през нощта, за да съм сигурна, че ще се наспи.

— Бадри ми каза, че вчера не я е виждал — обясни Дануърти, — но може да са се срещнали в понеделник, преди тя да дойде в амбулаторията.

— Джеймс, за да е изложена на някаква опасност, трябва да е имала контакт с вирусоносител преди ваксинацията си и вирусът да е имал възможност да се репродуцира в нея — каза Мери. — Дори да се е видяла с Бадри в понеделник или вторник, за нея е много по-малко вероятно да развие симптоми, отколкото за теб. — Тя го изгледа сериозно над чашата си. — Още се притесняваш за фиксирането, нали?

Той поклати глава.

— Бадри ми каза, че е проверил изчисленията на Пухалски и че били верни, а на Гилкрист е казал, че отклонението е минимално.

— Има ли нещо друго, което може да се е объркало? — попита Мери.

— Не знам. Нищо. Само дето е сама в Средновековието.

Мери остави чашата върху подноса.

— Там може да е в по-голяма безопасност, отколкото тук. Доста хора около нас ще се разболеят. Инфлуенцата се разпространява като горски пожар, а от карантината нещата само ще се влошат още повече. Медицинският персонал винаги е в най-голяма опасност още от самото начало. Ако той падне на легло или пък се изчерпят запасите ни от антимикробни ваксини, и този век може да се окаже десетка по скалата.

Тя прокара уморено ръка през разрошената си коса.

— Извинявай, умората си казва думата. Не сме през Средновековието все пак. Дори двайсети век не сме. Вече си имаме метаболизатори и помощни средства. Освен това, ако наистина става въпрос за вируса от Южна Каролина, имаме и аналог, и ваксина. Въпреки това много се радвам, че Колин и Киврин са в безопасност.

— В безопасност, но в Средновековието — каза Дануърти.

Мери му се усмихна.

— При главорезите.

Вратата се отвори с гръм и трясък. Влезе едно източено русоляво момче с големи крака и шал за ръгби. По пода оставаха обилни мокри следи.

— Колин! — зяпна Мери.

— Тук си била значи — каза Колин. — Къде ли не те търсих.

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“

(000893–000898)

Г-н Дануърти, ad adjuvandum me festina.8

Втора книга

Посред мрачна зима
вятър вее вред
и земята мръзне
и водата — лед.

Сняг вали, вали, вали,
сняг връз снегове
посред мрачна зима
преди векове.

Кристина Росети

10.

Вече не гореше. До ноздрите й още идваше миризмата на дим, но Киврин знаеше, че е от огнището. „Нищо чудно — помисли си тя, — комините са се появили в Англия едва в края на четиринайсети век, а сега сме само 1320 година.“ И щом мисълта се оформи в главата й, тя си даде сметка за цялата ситуация: „Аз съм в 1320 година и съм болна. Тресе ме.“

За момент мислите й спряха. Беше й много хубаво просто да си лежи и да си почива. Чувстваше се изтощена, сякаш бе преминала през някакво ужасно изпитание, което беше изсмукало цялата й сила. „Мислех си, че се опитват да ме изгорят на кладата“ — каза си тя. Спомни си как се беше дърпала от ръцете им, как пламъците бяха подскачали във всички посоки, бяха облизвали ръцете й и изгаряли косата й.

„Сигурно са ми отрязали косата“ — помисли си тя и се зачуди дали това е спомен, или го е сънувала. Беше твърде изтощена, за да вдигне ръка и да опипа косата си, твърде изтощена дори да опита да се порови в паметта си. „Много съм болна — продължиха мислите й. — Дадоха ми последно причастие.“

— Не се бой — беше казал той. — Скоро ще се върнеш у дома. Requiscat in pace.

И тя заспа.

Когато се събуди, в стаята беше тъмно и някъде далече биеше камбана. Струваше й се, че я е слушала много дълго. Звучеше като самотната камбана, която не беше спряла да бие през цялото й пътуване във времето. След малко обаче се присъедини още една, а после и още една, която беше съвсем близо, сякаш под самия прозорец, и заглушаваше звъна на всички останали. „Сутрешната молитва“ — помисли си Киврин и като че ли си спомни, че е чувала камбаните и преди — неравномерно биене без никакъв ритъм, ако не се броеше ритъмът на сърцето й, но това бе невъзможно.

Сигурно беше сънувала. Беше сънувала, че я горят на клада. Беше сънувала, че са й отрязали косата, беше сънувала, че жителите на четиринайсети век говорят език, който тя не разбира.

Най-близката камбана утихна, а останалите продължиха да бият още известно време, сякаш да се насладят на възможността да бъдат чути. Киврин помнеше и това. От колко ли време беше тука? В един момент беше нощ, а сега беше сутрин. Всичко й се струваше като една нощ, но изведнъж тя си спомни лицата, наведени над нея. Когато жената й беше донесла чашата, а също и когато беше влязъл свещеникът, придружен от главореза, тя ги беше видяла съвсем ясно, без да й пречи потрепването на пламъка от някоя свещ. Между тези неща си спомняше само тъмнината и мижавата светлина от лоените свещи, а също така и камбаните, които ту биеха, ту замлъкваха.

Усети внезапен пристъп на паника. От колко ли време лежеше тук? Ами ако беше боледувала седмици наред и вече бе пропуснала срещата със своите хора? Не, това беше невъзможно. Човек не бълнува със седмици, дори ако е болен от тиф, а тя не можеше да се е заразила от тиф. Беше си направила всички ваксини.

В стаята беше студено. Тя затърси завивките и от мрака незабавно изплуваха някакви ръце и придърпаха върху раменете й нещо меко.

— Благодаря — каза Киврин и заспа.

Студът я събуди отново. Имаше усещането, че е спала само няколко секунди, макар че в стаята вече имаше светлина. Идваше от един тесен прозорец в каменната стена. Кепенците на прозорците бяха отворени и точно оттам нахлуваше хлад.

На каменната пейка под прозореца беше застанала на пръсти някаква жена — опитваше се да постави нещо като перде. Беше облечена в черна роба, а на главата си имаше бяла забрадка на монахиня и прилепнала шапчица. За момент Киврин си помисли, че е в манастир, но после се сети, че през четиринайсети век жените са покривали главите си в знак на това, че са омъжени. Само неомъжените девойки бяха носили косите си пуснати, а главите — непокрити.

Жената не изглеждаше достатъчно стара, че да е омъжена, нито пък приличаше на монахиня. Докато Киврин беше в треска, до нея имаше някаква жена, но много по-възрастна от тази. Киврин беше стиснала ръцете й в бълнуването си — бяха груби и набръчкани, а гласът на жената хриптеше старчески, макар че това също може би се дължеше на треската.

Жената на прозореца се премести по на светло. Бялата шапчица беше доста пожълтяла, а робата се оказа рокля като тази на Киврин. Жената беше наметната с тъмнозелена туника, боядисана доста нескопосано и като че ли направена от зебло, защото плетката беше толкова едра, че Киврин я виждаше отчетливо дори на слабата светлина. Значи трябваше да е слугиня, но пък слугините не бяха носили такива забрадки; нито пък връзки ключове като тази на кръста на жената. Вероятно беше човек с особена роля в този дом — икономката може би.

А домът… Не бе чак крепост, защото стената, до която бе леглото, не бе каменна — беше от дърво. Може би обаче беше все пак имение на важна особа — някой барон например, а може би и някой по-важен. Леглото, в което се намираше, бе с дървени табли, балдахин и колосани ленени чаршафи. Освен това завивките бяха от кожа. По каменната пейка под прозореца се виждаха възглавки с бродерия.

Жената завърза пердето за малките каменни издатини от двете страни на тесния прозорец, слезе от пейката и се наведе, за да вземе нещо — Киврин не можеше да види какво, защото балдахинът й пречеше. Двете му части бяха тежки, почти като пътеки, и бяха дръпнати и завързани откъм главата й.

Жената се изправи — държеше дървена паница. Подхвана полите си, качи се пак на каменната пейка и започна да размазва нещо гъсто по импровизираната завеса. „Мазнина — помисли си Киврин — Не, восък. Покрит с восък лен, който се е използвал вместо стъкла за прозорците.“ Предполагаше се, че стъклото се е използвало в господарските къщи още през четиринайсети век. Знаеше се, че благородниците са си носели и прозорците заедно с багажа и мебелите, когато пътували от едната си къща до другата.

„Трябва да запиша това на устройството — помисли си Киврин. — Че някои къщи са били без стъкла на прозорците.“ Тя вдигна ръце и ги притисна една към друга, но това й костваше такова голямо усилие, че просто ги остави да си паднат пак върху завивката.

Жената погледна към леглото, след което се обърна отново към прозореца и продължи да маже парчето плат с дълги, някак небрежни движения. „Сигурно се оправям — помисли си Киврин. — Докато бях съвсем зле, тя въобще не се отделяше от леглото ми. — И отново се зачуди колко ли време е продължило това. — Ще трябва да разбера — рече си, — а след това трябва да намеря мястото на спускането.“

Не можеше да е много далеч. Ако това наистина беше селото, в което трябваше да пристигне по план, мястото на спускането бе на не повече от миля път. Тя се опита да си спомни колко време бяха пътували до селото. Беше й се сторило адски дълго. Главорезът я беше метнал на белия си кон, който имаше звънчета на поводите. Но всъщност не беше главорез, а миловиден млад мъж с червеникава коса.

Трябваше да попита за името на селото и се надяваше, че то ще е Скендгейт. Дори и да не беше обаче, тя пак щеше да разбере къде се намира спрямо мястото на спускането. И естествено веднага щом позакрепнеше, хората можеха да й покажат как да стигне дотам.

„Как се казва селото, в което сте ме довели?“ През изтеклата нощ тя не бе намерила сили да се сети за превода, но това, разбира се, беше заради треската. Вече нямаше да има такъв проблем. Господин Латимър я беше учил на произношение месеци наред. Със сигурност щяха да я разберат. „Де съм аз сега?“ или дори „В чий имот сте ме довели?“ и дори и да имаше някаква вариация в произношението или местния диалект, преводачът автоматично щеше, да я коригира.

— Де съм аз сега? — попита Киврин.

Жената се извърна изненадано. Слезе от перваза, като продължаваше да държи паницата в една ръка, а четката — в другата, само дето това не беше четка. Киврин го разбра, когато жената стигна до леглото й. Беше някаква въз грапава дървена лъжица с почти плоско черпаче.

— Гьотебае… — каза жената. — Бет…

По принцип преводачът трябваше мигновено да интерпретира всичко. Може пък произношението на Киврин да беше толкова неправилно, че жената си бе помислила, че й говорят на чужд език, и се опитваше да й отговори на неправилен френски или немски.

— Де съм аз сега? — попита отново Киврин, но този път съвсем бавно, за да може преводачът да си свърши добре работата.

— Вик.

— Лежес… — чу се друг глас.

Влезе друга жена, доста по-възрастна. Лицето й под шапчицата беше сбръчкано, а ръцете й — груби и стари — бяха същите, които Киврин помнеше от бълнуването си. Старицата носеше сребърна верижка, а в ръцете си държеше малка кожена кутия. Кутията приличаше на ковчежето, което Киврин беше донесла със себе си, но беше по-малка и обковът не беше пиринчен, а от желязо. Тя остави кутията на пейката под перваза.

— От речена…

Киврин си спомни и гласа — дрезгав и доста груб. Старицата се обръщаше към жената до леглото на Киврин като към слугиня. Може пък и да бе слугиня, а възрастната жена да беше господарката на къщата, макар че нито шапчицата й беше по-бяла, нито роклята по-фина. На кръста й обаче не висяха ключове. Изведнъж Киврин си спомни, че не икономката, а господарката на имението носи ключовете.

Господарката в пожълтял лен и зле боядисано зебло, което означаваше, че облеклото на Киврин е напълно сгрешено, също толкова, колкото и произношението на Латимър, колкото и твърденията на доктор Ааренс, че Киврин не може да се зарази от никаква средновековна болест.

— Направиха ми всички възможни ваксини — измърмори тя и двете жени се обърнаха да я погледнат.

— Елавий, суот сакасти порцор е? — попита остро възрастната жена. Дали беше майка на по-младата, или пък свекърва, а може би наставница? Киврин нямаше никаква представа. Нито една от думите, които тя бе изрекла, не й говореше нищо.

— Метинер вун тамаш саа портанта — рече по-младата жена, на което по-възрастната реагира с:

— Нито нашхте карвас пътанта.

Нищичко. Би трябвало кратките изречения да са по-лесни за превод, но Киврин дори не можеше да разбере къде свършва едната дума и къде започва другата.

Брадичката на по-младата жена се вирна гневно.

— Збиза се, шуртеванда сакасти нецо пестиша — рече тя рязко.

Киврин се зачуди дали се карат за това какво да правят с нея и започна да избутва завивката с немощните си ръце, сякаш се опитваше да се оттласне от нея. По-младата жена остави купата и лъжицата, приближи до леглото, наведе се над нея и каза нещо.

Можеше да означава и „Добро утро“, и „По-добре ли си?“, и „Ще те изгорим призори“. Може би преводачът не работеше заради болестта й. Може би когато треската отминеше, щеше да започне да разбира всичките им думи.

Възрастната жена коленичи до леглото. Държеше малка сребърна кутийка, закачена на верижка. Започна да се моли. Младата жена се наведе, огледа челото на Киврин, после посегна към тила й. Киврин си даде сметка, че сигурно са превързали раната на челото й. Докосна с ръка челото си — да имаше превръзка, после врата си, за да потърси сплетените си коси, но не напипа нищо. Косата й свършваше с неравна черта точно под нивото на ушите.

— Канто монто тираш тамок — каза младата жена с тревожна нотка в гласа. — Далкос думан тьорум санта. — Явно обясняваше нещо, което Киврин не разбираше, но което все пак разбра: беше изпаднала в ужасна треска, толкова силна, че си била помислила, че косата й гори. Спомни си как някой — може би старицата? — се опитваше да хване ръцете й и как самата тя се опитваше панически да изгаси пламъците. Не бяха имали никакъв избор.

Освен това ненавиждаше дългата си коса, беше й противно и да отделя толкова много време в сресването й. Беше се чудила също и как са носели косите си средновековните жени, дали са ги връзвали, или не, а и представа си нямаше как щеше да издържи две седмици, без да я измие. Трябваше да се радва, че са й я отрязали, но всъщност единственото, за което можеше да мисли, бе Жана д’Арк, която беше имала къса коса и която беше изгоряла на кладата.

Младата жена я гледаше уплашено. Киврин й се усмихна, макар и малко разтреперано, и тя отвърна със същото. В дясната част на устата й беше зейнала дупка от два липсващи зъба, а този до празното място бе кафеникав, но когато се усмихваше жената изглеждаше почти като първокурсничка в Университета.

Тя разви превръзката и я постави върху завивката. Превръзката беше от същия жълтеникав лен като шапчицата й, но беше изцапана с кафеникави петна от кръв. Много кръв. Раната на господин Гилкрист сигурно беше започнала пак да кърви.

Жената докосна нервно слепоочието й, сякаш въобще не знаеше какво да прави.

— Колкостас галадонта? — попита тя и постави едната си ръка на врата на Киврин, за да й помогне да вдигне глава.

Главата й беше невъобразимо лека. Сигурно защото й бяха отрязали косата.

Старицата подаде на младата жена дървена паница и тя я поднесе към устните на Киврин. Киврин сръбна внимателно — помисли си, че това е восъкът. Не беше восък обаче, нито пък напитката, която вече бяха й давали. Беше резлива гроздова течност, много по-горчива от тази от предишната нощ, но оставяше в устата доста мазно усещане.

— Тазъща приодан голямта жриво тъднес — рече възрастната жена остро и нетърпеливо.

„Определено й е свекърва“ — помисли Киврин.

— Сигурта четек силока мога — отвърна смирено младата жена.

Напитката имаше приятен вкус. Киврин се помъчи да изпие всичко, но само след няколко глътки се почувства напълно изтощена.

Младата жена подаде паницата на възрастната, която също се беше приближила до леглото, и помогна на Киврин да положи отново глава върху възглавницата. Взе окървавената превръзка, докосна слепоочието на Киврин, сякаш се чудеше дали да я превърже отново, след това подаде превръзката на старицата, която я постави заедно с паницата върху скрина до леглото.

— Ло, лежиси мирано — каза младата жена и се усмихна с дупката от двата липсващи зъба. Киврин разбра отлично смисъла, макар и да не разбираше думите. Жената й беше казала да се опита да поспи. Тя затвори очи.

— Трудано плитъка боланза сеган — рече възрастната жена, после и двете излязоха, затваряйки след себе си масивната врата.

Киврин си повтори бавно думите, като се опитваше да намери поне една позната. Преводачът трябваше да увеличава способността й да разделя фонемите и да открива синтактични структури, а не просто да съхранява речника на средновековния английски. Трябваше да умее да го прави дори и да ставаше въпрос за сърбохърватски.

„А може пък и точно на такъв да говорят — помисли си тя. — Кой знае къде са ме довели? Нали бях в несвяст. Може би главорезът ме е качил на кораб и сме преплували Ламанша.“ Не, тя знаеше, че това е невъзможно. Спомняше си по-голямата част от нощното пътуване, макар че усещането за него бе някак накъсано, съноподобно. „Паднах от коня — помисли си тя — и червенокосият ме вдигна. После минахме покрай някаква църква.“

Тя се намръщи, докато се опитваше да си спомни нещо повече за посоката, в която бяха пътували. Бяха се упътили към гората, отдалечавайки се от гъсталака, а след това бяха стигнали до някакъв път, който на едно място се раздвояваше, и точно там тя беше паднала. Ако успееше да намери разклонението, може би оттам щеше да се добере и до мястото на спускането.

Ако обаче спускането наистина беше станало толкова наблизо, тогава тя се намираше в Скендгейт и жителите говореха на средновековен английски. Но ако беше така, тогава защо не разбираше нито дума?

Може би си беше ударила главата при падането от коня и преводачът се бе повредил. Обаче не си беше ударила главата. Беше се хлъзнала надолу и бе седнала на земята по задник. „От треската е — помисли си тя. — Точно тя пречи по някакъв начин на преводача да функционира нормално и да разпознава думите.“

„Казаното на латински обаче го разпозна — продължиха мислите й. В стомаха й пропълзя студена тръпка. — Разпозна латинските думи, следователно не може да съм болна. Нали си получих всички ваксини.“ Изведнъж се сети, че антивирусната й ваксина я беше сърбяла и се беше подула, но пък доктор Ааренс я беше проверила непосредствено преди спускането. Доктор Ааренс беше казала, че всичко е наред. Нито една от другите й ваксини не я беше засърбяла, с изключение на тази против чума. „Не може да съм се заразила от чума — помисли си тя. — Нямам никакви симптоми.“

Заразените с чума получаваха големи отоци под мишниците и от вътрешната страна на бедрата. Повръщаха кръв, а през кожата им се виждаше как кръвоносните им съдове се пукат и почерняват. Не беше чума, но какво тогава беше и как се беше заразила? Бяха я ваксинирали срещу всички възможни болести, съществували през 1320 година, а и освен това тя не беше попадала в контакт с никакви вирусоносители. Симптомите й бяха започнали непосредствено след спускането, преди да се е срещнала с когото и да било. Микробите не си летяха ей така около всяко място на спускане в очакване някой да пристигне. Те се разпространяваха чрез физически контакт, кихане или бълхи. Чумата се беше развихрила с помощта на бълхите.

„Не е чума — рече си тя убедено. — Хората, които са се заразили от чума, не се чудят дали са болни. Цялото им същество е ангажирано с агонията.“

Не беше чума. Бълхите, които я бяха разпространили, се подвизаваха по животните и хората, а не насред гората. Освен това Черната смърт беше дошла в Англия през 1348 година. Сигурно беше някаква средновековна болест, за която доктор Ааренс не беше и чувала. През средните векове беше имало цял куп странни болести — например „кралското зло“, „хорото на свети Вит“, както и безброй безименни трески. Сигурно беше нещо такова и на разширената й имунна система й трябваше време да разбере за какво точно става въпрос, за да започне да се бори с него. Нещата обаче си бяха дошли на мястото, температурата й беше спаднала и преводачът щеше да започне да работи. Тя трябваше само да си почива, да чака и да се възстановява. Успокоена от тази мисъл, Киврин отново затвори очи и заспа.

Някой я докосваше. Тя отвори очи. Беше свекървата. Проверяваше ръцете й, обръщаше ги многократно в своите, прокарваше напукания си палец по обратната им страна, оглеждаше ноктите. Когато видя, че Киврин е отворила очи, пусна ръцете й някак погнусено и каза:

— Шеавост отнике параге ателест баат норе болезна оттуйкъдар?

Нищо. Киврин се беше надявала, че докато спи, адаптерите на преводача по някакъв начин ще подредят и дешифрират всичко, което беше чула, и тя щеше да се събуди, разбираща този език. Думите обаче продължаваха да са си също толкова неясни, колкото и преди. Малко приличаха на френски с падащата си интонация и едва доловимите вдигащи се нотки, но Киврин знаеше нормандски френски — господин Дануърти я беше накарал да го научи, и въпреки това не разбираше нито дума.

— Хастоу нейдепеша? — попита старицата.

Звучеше като въпрос, но на френски всичко звучеше като въпрос.

Старата жена хвана Киврин за лакътя с грубите си пръсти, а с другата си ръка я обгърна, сякаш се опитваше да й помогне да стане. „Много съм зле, за да стана — помисли си Киврин. — Защо всъщност трябва да ставам? За да ме разпитват ли? Или за да ме изгорят?“

В стаята влезе и младата жена с чашка със столче в ръка. Остави я на пейката под прозореца, приближи се и хвана другата ръка на Киврин.

— Хастонте натур тибесе? — попита тя с познатата си усмивка и Киврин си помисли, че може би ще я водят на баня. Успя да седне и спусна крака от едната страна на леглото.

Мигновено й се зави свят. Тя затвори очи и изчака да й мине. Беше облечена единствено в ленената си долна риза. Къде ли й бяха дрехите. Поне й бяха оставили ризата. Хората през средните векове обикновено не бяха носили нищо по време на сън.

Не бяха имали и канализация по къщите, но тя се надяваше, че няма да й налага да излиза, за да отиде до нужника. Някои замъци бяха имали затворени помещения или определени ъгълчета над някоя шахта, чието дъно трябвало да се почиства. Но тя със сигурност не се намираше в замък.

Младата жена наметна раменете й с тънко одеяло като с шал, след това двете жени й помогнаха да стане. Покритият с дюшеме под беше леденостуден. Киврин направи няколко крачки и светът отново се завъртя пред очите й. Въобще нямаше да успее да излезе от стаята.

— Вотан шей искасе сегатур твоеве жардине — каза рязко старицата и на Киврин й се стори, че разпознава думичката „jardin“, което на френски означаваше „градина“, но пък от къде на къде трябваше да говорят за градина?

— Тогавас планохор ечаса — рече младата жена, обгърна Киврин с една ръка през кръста, а с другата придърпа ръката й върху рамото си. Старицата мина от другата й страна. Стигаше едва до рамото на Киврин, а младата едва ли беше повече от четирийсет и пет килограма, но все пак двете успяха да я отведат до края на леглото.

С всяка крачка Киврин ставаше все по-замаяна. „Въобще няма да успея да мина целия път“ — помисли си тя, но вече бяха спрели в края на леглото. Там имаше малко ковчеже — плитка дървена кутия с птица или нещо като ангелче, издълбано върху капака. Отгоре й имаше дървена съдинка с вода, където се виждаше окървавената превръзка, както и една по-голяма, празна. Киврин се беше съсредоточила върху това да не се строполи и не си даде сметка какво точно вижда, докато възрастната жена не каза:

— Скороса никойдер опудер твойясета. — И изимитира как повдига тежките си поли и сяда върху съдинката.

„Гърне — помисли си Киврин с облекчение. — Господин Дануърти, през 1320 година в провинциалните имения все пак е имало гърнета.“ Тя кимна, за да покаже, че е разбрала и те я сложиха да седне върху него. Главата й така се въртеше, че трябваше да се хване за балдахина, за да не падне. Когато се опита да стане, усети такава остра болка в гръдния кош, че се присви одве.

— Мейзри! — извика старицата към вратата. — Мейзри, елас тукаро помога! — Интонацията показваше съвсем ясно, че вика някого — Марджъри? Мери? — да дойде на помощ. Никой обаче не се появи и Киврин си помисли, че за пореден път е направила грешно предположение.

Понадигна се малко, за да провери степента на болката, след което се опита да се изправи. Болката беше понамаляла, но въпреки това трябваше едва ли не да я занесат до леглото. Докато се озове отново под завивките, вече се чувстваше адски изтощена. Затвори очи.

— Поспинта дасе почера — каза младата жена, което вероятно означаваше „Почини си“ или „Поспи“, но Киврин не беше в състояние да го дешифрира. „Преводачът се е повредил“ — помисли си тя, и в стомаха й отново пропълзяха тръпки на паника, този път много по-силни от болката в гърдите.

„Не може де се е повредил — помисли си тя. — Та това не е машина. Той е просто комбинация от химически разширител на способността за помнене и използване на синтактични структури. Не може да се е повредил. Работи обаче само с думите в паметта си и очевидно средновековният английски на господин Латимър е бил безполезен. «И в онзи ден априлски на брега те срещнах»“. Произношението на господин Латимър сигурно бе толкова погрешно, че преводачът не можеше да разпознае думите, но това въобще не означаваше, че е повреден. Означаваше само, че тя ще трябва да събере нови данни, защото няколкото изречения, които беше чула досега, не вършеха работа.

Преводачът обаче беше разпознал латинския. Отново я проряза паника, но тя й се противопостави. Преводачът беше разпознал латинския, защото молитвата е стандартен текст. Тя предварително знаеше каква ще е всяка следваща дума. Фразите на жените не бяха стандартен текст, но все пак можеха да се разкодират. Личните местоимения, формите на обръщение, съществителните и глаголите, предложните структури — всичко това щеше да влезе в стандартни конструкти, които се повтарят многократно, и преводачът щеше да ги използва като ключ за останалата част от кода. Единственото, което трябваше да прави сега, бе да събира данни, да слуша всяко изречение, без дори да се опитва да го разбере, и да остави преводача да си върши работата.

— Тънък новел часовиска вечента? — попита младата жена.

— Мам лоенос веки — отвърна възрастната.

Някъде в далечината заби камбана. Киврин отвори очи. И двете жени бяха обърнали поглед към прозореца, макар че през ленената завеса не можеха да видят нищо.

— Бере вичебей ганзанон — каза младата.

Старицата не й отговори. Беше се вторачила в прозореца, сякаш можеше да види през колосания лен, ръцете й бяха скръстени пред гърдите като за молитва.

— Вечесан великон ого наздрели — каза младата и въпреки взетото решение, Киврин се опита да си го преведе като: „Време е за вечерна молитва“ или „Ето я камбаната за вечернята“, но не ставаше въпрос за вечерна молитва. Камбаната продължи да бие самотно, без да се присъединят други. Киврин се зачуди дали е същата, която беше чула преди. Звънът й се носеше самотно в късния следобед.

Изведнъж старицата рязко се извърна от прозореца.

— Не, Елвис, беше диволфин. — И взе гърнето от капака на дървения сандък. — Гавина тозпът…

Изведнъж пред вратата се чу шум, топуркане на стъпки като по стълбата, после едно дете извика:

— Модер! Промогеш ми!

В стаята връхлетя малко момиченце с развети руси плитки и връзки на шапчицата и за малко да се блъсне в старицата с гърнето. Кръглото личице на детето беше зачервено и потънало в сълзи.

— Коа павиша срамат ахниос! — скастри я старицата. — Ти сек моаш тръчака в хома.

Малкото момиченце не й обърна никакво внимание, а се втурна разплакано право към младата жена:

— Розамин караме бръзка, модер!

Киврин зяпна. Модер. Това явно означаваше „майка“. Момиченцето вдигна високо ръце и майка й, о, да, определено нейната майка, я прегърна. Детето уви ръце около врата й и се разрида.

— Шшт, ахниос, шшт — рече майката. Това трябваше да е „Г“, помисли си Киврин. Шшт, Агнес.

Майката занесе детето до пейката под прозореца, седна и избърса сълзите му със забрадката.

— Не спекен тактас, Агнес!

Да, определено каза Агнес. А „спекен“ означаваше „казвам“. „Кажи ми какво се е случило?“

— Она ес лошкарта! — рече Агнес и посочи едно друго дете, което току-що бе влязло. Второто момиченце беше доста по-голямо, вече на девет-десет години. Имаше дълга кестенява коса, която стигаше почти до кръста, захваната с тъмносиня панделка.

— Итган назо, ахниес — каза тя. — Тава пигте бягаван доле сталба. — Комбинацията от привързаност и презрение просто не можеше да бъде сбъркана. Тя не приличаше на малкото русо момиченце, но Киврин бе готова да се обзаложи, че му е сестра. — Тава пигте бягаван срежу назус, модер.

„Майка“ отново. Езикът звучеше като френски, но ключът към разгадаването му беше немският. И произношението, и конструкциите бяха като в немския. Парченцата от мозайката като че ли започнаха да се подреждат в главата на Киврин.

— Нусан карахан межуд вазам — рече възрастната жена. — Она ама ранака. Колак патон сийм та рекал та нимавъс ъде одиш.

— Вижа ама ного кръв — каза жената, но Киврин не я чу. Беше се заслушала в интерпретацията на преводача си, която все още бе доста груба и очевидно изоставаше, но все пак бе интерпретация:

— Не я глези, Еливис. Нищо й няма. Плаче само за да й обърнеш внимание.

А майката, чието име бе Еливис, беше отговорила:

— Тече й кръв.

— Росмунт, донести ейтамака покривалак — рече тя и посочи раклата. Преводачът я следваше по петите. — „Роузмунд, донеси ми парцала от раклата.“ — Десетгодишното дете незабавно се отправи към раклата.

По-голямото дете се казваше Роузмунд, а по-малкото — Агнес, а невероятно младата майка с шапчицата и забрадката беше Еливис.

Роузмунд донесе парцала, който Еливис беше свалила от главата на Киврин.

— Не го пипай! Не го пипай! — извика Агнес и на Киврин дори не й трябваше преводачът. Той все още изоставаше доста след изговарянето на думите.

— Само ще те превържа, за да спре кръвта — каза Еливис. Агнес се опита да я отблъсне. — Парцалът няма да… — получи се пауза, сякаш преводачът не знаеше някоя дума, и продължи: — те…, Агнес. — Думата очевидно беше „нарани“. Киврин се зачуди дали преводачът не разполага с тази дума в паметта си и защо не може да измисли нещо приблизително адекватно на базата на контекста.

— Ще болезка — извика Агнес, а преводачът последва с „ще ме…“, след което отново имаше пауза. Преводачът вероятно правеше паузите, за да може Киврин да чуе истинската дума и сама да се опита да отгатне значението. Идеята не беше лоша, но с намесите си той само й пречеше и Киврин не успяваше да чуе въпросните думи. Ако преводачът решеше да прави това всеки път, когато не разпознаеше някоя дума, Киврин щеше да си има много ядове.

— Ще ме болезка — изхлипа Агнес и избута ръката на майка си от удареното си коляно. „Ще ме болка“ — прошепна преводачът и Киврин въздъхна с облекчение, че е успял все пак да измисли нещо, макар че „болка“ не беше точно глагол.

— Как падна? — попита Еливис, за да отвлече вниманието на Агнес от нараненото коляно.

— Беше хукнала по стълбата — отвърна вместо нея Роузмунд. — Искаше да ти каже, че… е дошъл.

Преводачът отново направи пауза, но този път Киврин чу думата. Гавин — което вероятно беше съществително собствено, а преводачът очевидно беше стигнал до същото заключение, защото в момента, когато Агнес извика: „Аз щях да кажа на майка, че Гавин е дошъл“, преводачът вече бе в състояние да включи фразата в контекста.

— Аз щях да кажа — разплака се Агнес вече с пълно гърло и зарови лице в майка си, която веднага се възползва от възможността и й превърза коляното.

— Ами кажи ми де — успокои я тя.

Агнес поклати глава и продължи да плаче.

— Слагаш превръзката много хлабаво, снахо — намеси се възрастната жена.

На Киврин превръзката й изглеждаше съвсем добре сложена и според нея всеки следващ опит да бъде стегната повече щеше да доведе до нови писъци. Старицата продължаваше да държи гърнето. Киврин се чудеше защо не отива да го изхвърли.

— Шшт, шшт — каза Еливис, докато люлееше нежно детето и го галеше по гърба. — Много ще се радвам ти да ми кажеш.

— Гордостта води до падение — рече възрастната жена, категорично решена пак да разплаче момиченцето. — Сама си си виновна, че си паднала. Не е трябвало да тичаш по стълбите.

— Гавин на бяла кобила ли пристигна? — попита Еливис.

Бяла кобила? Киврин се зачуди дали пък Гавин не е името на човека, който я беше качил на коня си и я беше довел в това имение.

— Не — отвърна Агнес с тон, който показваше, че майка й си е направила шега. — Яздеше черния си жребец Гринголет. Дойде до мен и ми каза: „Уважаема лейди Агнес, искам да говоря с майка ви.“

— Роузмунд, сестра ти е пострадала заради твоята небрежност — рече старата жена. Тя не беше успяла да разстрои Агнес и явно се беше насочила към друга жертва. — Защо не си я наглеждала?

— Бродирах — отвърна Роузмунд, обръщайки поглед към майка си за подкрепа. — Мейзри трябваше да се грижи за нея.

— Мейзри излезе да посрещне Гавин — рече Агнес и седна в скута на майка си.

— И да се занася с конярчето — допълни възрастната жена, после се приближи до вратата и извика: — Мейзри!

Мейзри. Точно това име беше извикала и преди. Преводачът вече дори не правеше пауза, когато се натъкваше на лични имена. Киврин не знаеше коя е Мейзри — може би някоя слугиня, но ако се съдеше по развитието на нещата, Мейзри щеше да си изпати. Възрастната жена беше категорично решена да си намери жертва, а в случая Мейзри беше идеална за тази цел.

— Мейзри! — извика тя отново и името проехтя в помещението.

Роузмунд отиде и застана до майка си.

— Гавин ни поръча да ти кажем, че моли да дойде и да говори с теб.

— Той долу ли чака? — попита Еливис.

— Не. Отиде до църквата, за да говори с отец Рок за милейди.

Гордостта води към падението. Преводачът очевидно беше започнал да се разколебава. Може би отец Ролф или пък отец Питър. Но в никакъв случай отец Рок.

— Защо е отишъл да говори с отец Рок? — попита възрастната жена, която току-що се беше върнала в стаята.

Киврин се опита да чуе истинската дума под влудяващия шепот на превода. Рош. Френската дума за „камък“. Отец Рош.

— Може би се е натъкнал на нещо ново за милейди — отговори Еливис и погледна към Киврин. За първи път някой въобще показваше, че не са забравили за присъствието й в стаята. Киврин незабавно затвори очи, за да си мислят, че спи, и да продължат да я обсъждат.

— Тази сутрин Гавин тръгна да търси разбойниците — обясни Еливис. Киврин отвори съвсем леко очи. Еливис вече не я гледаше. — Може пък да ги е открил. — Тя се наведе и завърза висналите връзки на ленената шапчица на Агнес. — Агнес, идете с Роузмунд до църквата и предайте на Гавин, че ще говорим с него в залата. Дамата в момента спи. Не трябва да я безпокоим.

Агнес хукна към вратата с вика:

— Аз ще му кажа, Роузмунд.

— Роузмунд, остави сестра ти да му каже — извика Еливис подире им. — Агнес, недей да тичаш.

Момичетата изхвърчаха навън.

— Роузмунд вече е доста голяма — каза старата жена.

— Не е възпитано да тича подир хората на мъжа ти. Злото ще се стовари върху дъщерите ти, ако не ги наглеждаме. Добре ще е да си повикаш някоя бавачка от Оксънфорд.

— Не — отсече Еливис с категоричност, която Киврин въобще не беше очаквала. — Мейзри може да ги наглежда.

— Мейзри не е способна да наглежда и овце. Не трябваше така прибързано да тръгваме от Бат. Можехме да почакаме до… — нещо си.

Преводачът отново направи пауза, а Киврин не може сама да разбере смисъла на фразата, но пък беше уловила важните факти. Бяха дошли от Бат. Намираха се в близост до Оксфорд.

— Нека Гавин доведе някоя бавачка. А също и знахарка, която да се погрижи за милейди.

— Никого няма да водим тук — отсече Еливис.

— Прати човек до… — още едно име на място, което преводачът не успя да обработи. — Госпожа Иволда е прочута лечителка. А и освен това с удоволствие ще ни даде някоя от чирачките си за бавачка.

— Не — повтори Еливис. — Сами ще се погрижим за нея. Отец Рош…

— Отец Рош! — рече възрастната жена с презрение. — Той не разбира нищо от лечителство.

„Но аз разбрах всяка негова дума“ — помисли си Киврин. Тя си спомни тихия му глас, нежното му докосване по слепоочието, дланите и стъпалата й. Беше й казал да не се страхува и я беше попитал за името й. Беше държал и ръката й.

— Ако тази дама е с благородническо потекло — рече възрастната жена, — как после ще кажеш на хората, че си позволила на един неграмотен селски поп да се грижи за нея? Госпожа Иволда…

— Никого няма да викаме — каза отново Еливис и Киврин изведнъж осъзна, че тя се страхува. — Съпругът ми нареди да я задържим до неговото пристигане.

— По-добре беше да дойде с нас.

— Знаеш много добре, че не можеше — отвърна Еливис. — Ще дойде, когато може. Трябва да отида да говоря с Гавин — допълни тя и мина покрай старата жена, за да стигне до вратата. — Гавин ми каза, че ще претърси мястото, където я е открил, за да види дали не са останали следи от нападателите й. Може би вече е намерил нещо, което може да ни разкрие коя е.

Мястото, където я е открил. Гавин беше мъжът, който я беше намерил, мъжът с червената коса и добронамереното лице, който я беше качил на коня си и я бе довел тук. Това поне не го беше сънувала, макар че белият кон сигурно беше плод на въображението й. Гавин я беше довел тук и само той знаеше къде точно е мястото на спускането.

— Чакайте — рече Киврин и се надигна на възглавките. — Чакайте, моля ви. Искам да говоря с Гавин.

Жените спряха. Еливис разтревожено пристъпи към леглото.

— Искам да говоря с мъжа, който се казва Гавин — изрече внимателно Киврин, като преди всяка дума изчакваше достатъчно, за да получи съответния превод. По някое време целият процес щеше да се автоматизира, но засега тя решаваше коя дума иска да използва, след което изчакваше тя да бъде преведена в главата й и едва тогава я изричаше. — Трябва да отида на мястото, където ме е намерил.

Еливис постави ръка на челото й, но Киврин нервно я отблъсна.

— Искам да говоря с Гавин — настояваше тя.

— Вече няма треска, Имейн — обърна се Еливис към възрастната жена, — но въпреки това се опитва да говори, макар и да знае, че не можем да я разберем.

— Говори на чужд език — каза Имейн така, сякаш Киврин вършеше нещо престъпно. — Може да е шпионка на французите.

— Не ви говоря на френски — рече Киврин. — Говоря ви на средновековен английски.

— Може пък да е латински — предположи Еливис. — Отец Рош каза, че говорила на латински, когато я изповядвал.

— Отец Рош едва си казва „Отче наш“ — не се съгласи Илейн. — Трябва да изпратим някого в… — отново това неразгадаемо име. Кърси? Курси?

— Искам да говоря с Гавин — рече Киврин този път на латински.

— Не — каза Еливис. — Ще чакаме съпруга ми.

Възрастната жена се извъртя ядосано и разплиска съдържанието на гърнето по ръката си. Избърса се в полите си, излезе и затръшна вратата. Еливис я последва.

Киврин я сграбчи за ръцете.

— Защо не можете да ме разберете? — попита тя. — Аз ви разбирам. Трябва да говоря с Гавин. Той трябва да ми каже къде е мястото на спускането.

Еливис се освободи от ръката й.

— Тихо, тихо, не плачи — каза тя. — Трябва да поспиш. Трябва да си починеш, за да можеш да се върнеш у дома.

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“

(000915–001284)

Много загазих, господин Дануърти. Не знам къде се намирам, не мога да говоря езика на местните. Нещо се е повредило в преводача. Разбирам част от това, което казват, но те не ме разбират. И това не е най-лошото.

Заразила съм се с някаква болест. Представа си нямам каква е. Не е чума, защото нямам нито един от симптомите й, а и защото състоянието ми се подобрява. Освен това ми е направена ваксина против чума. Получих си всичките ваксини, разширяването на клетките и всичко останало, но или някоя от тях не си е свършила работата, или съм болна от нещо типично за Средновековието, за което ние нямаме ваксина.

Симптомите са главоболие, висока температура и световъртеж, а също така остра болка в гърдите всеки път, когато се опитам да помръдна. Известно време бях в несвяст и това е причината да не знам къде се намирам. Някакъв мъж на име Гавин ме е довел тук на коня си, но не си спомням почти нищо за пътя дотук, освен че беше тъмно и че пътуването ми се стори адски дълго. Надявам се, че причината за това е била в треската ми, която ме е накарала да усетя нещата по-дълги. В крайна сметка мисля, че все пак съм в селото на госпожа Монтоя.

Може би е Скендгейт. Спомням си някаква църква, а в момента май се намирам в имението на благородник. Лежа в някаква спалня или дневна на горния етаж и това не е илюзия, защото в къщата има стълби, следователно собственикът е поне барон. В стаята има прозорец и веднага щом ми поотмине световъртежът, ще се покача на перваза и ще се опитам да видя църквата. Има си камбанария — току-що камбаната би за вечерна молитва. Църквата в селото на госпожа Монтоя не трябваше да има камбанария и това ме кара да се опасявам, че не съм попаднала точно където трябва. Зная, че в момента сме доста близко до Оксфорд, защото говореха дали да не ми доведат лекар оттам. Намираме се близо и до някакво селище, което се нарича Кърси — или Курси, което липсваше на картата на госпожа Монтоя, която научих наизуст. Може обаче това да е името на господаря на имението.

Понеже известно време бях в безсъзнание, не съм сигурна и във времевите си координати. Опитвам се да ги преценя и доколкото помня, съм била в безсъзнание около два дни, но може и да са повече. Освен това не мога да попитам хората около себе си за датата, защото не разбират нито думица от това, което им казвам. Не мога и да стана от леглото, защото веднага се строполявам. Отрязали са ми косата и въобще не знам какво да правя. Какво е станало? Защо преводачът не ще да работи? Защо разширяването на клетките не си е свършило работата?

(Пауза)

Под леглото ми има плъх. Чувам го как драска.

11.

Не можеха и не можеха да я разберат. Киврин се беше опитала да общува с Еливис, да я накара да я разбере, но тя само се беше усмихнала мило и й беше казала да си почива.

— Моля ви — беше настояла Киврин, когато Еливис се беше отправила към вратата. — Не си тръгвайте. Много е важно. Единствено Гавин знае къде е мястото на спускането.

— Поспи — каза Еливис. — Ще се върна след малко.

— Трябва да ми позволите да се видя с него — настояваше Киврин отчаяно, но Еливис вече почти беше стигнала до вратата. — Представа си нямам къде е станало спускането.

По стълбите се чу трополене. Еливис отвори вратата и каза:

— Агнес, поръчах ти да отидеш да кажеш…

Тя спря по средата на изречението и направи крачка назад. Не изглеждаше изплашена, нито дори стресната, но ръката й потрепна върху касата, сякаш беше готова да затръшне вратата. Сърцето на Киврин заби лудешки. Бяха дошли да я отведат на кладата!

— Добро утро, милейди — чу се мъжки глас. — Дъщеря ви Роузмунд ми съобщи, че мога да ви намеря в залата, но там ви нямаше.

Той влезе. Киврин обаче не можеше да види лицето му — беше скрит от погледа й от балдахина. Тя се опита да премести глава, за да го види, но от лекото движение главата й се завъртя. И тя се отпусна.

— Сетих се, че сигурно ще ви открия при болната дама — каза мъжът. Беше облечен в късо подплатено кожено палто и тесен кожен панталон. Имаше и меч — Киврин го чу как дрънна, когато мъжът направи крачка напред. — Как е тя?

— Днес е по-добре — отвърна Еливис. — Майката на съпруга ми отиде да запари малко отвара от ранилист за раните й.

Еливис беше свалила ръката си от касата на вратата, а думите на мъжа „вашата дъщеря Роузмунд“ със сигурност означаваха, че това е Гавин — мъжът, който беше отишъл да търси следи от нападателите на Киврин. Докато той говореше обаче, Еливис беше направила още две крачки назад, а лицето й беше някак напрегнато, дори леко войнствено. В главата на Киврин отново се стрелна мисълта за някаква опасност. Изведнъж тя се зачуди дали в крайна сметка главорезът на господин Дануърти все пак не е реален, а не е само плод на бълнуването й, дали въпросният мъж с жестокото лице не е самият Гавин.

— Намерихте ли нещо, което може да ни осведоми за самоличността на тази дама? — попита Еливис предпазливо.

— Не — отвърна той. — Всичките й неща са обрани, а конете — отвлечени. Надявах се, че тя ще може да ни каже нещо за нападателите си — колко са били и от каква посока са дошли.

— Страхувам се, че тя не може да ви каже нищо — обясни Еливис.

— Да не би да е глухоняма? — попита той и се премести, при което Киврин успя да го види.

Въобще не беше толкова висок, колкото си го спомняше, а на дневна светлина косата му изглеждаше по-малко червена, дори русолява, но лицето му си беше също толкова добродушно както в момента, когато я беше качил на коня си. На черния си жребец Гринголет.

След като я беше открил на поляната. Той не беше главорезът — тя сама беше сглобила образа на главореза от виденията в бълнуването си и страховете на господин Дануърти, както беше измислила и белия кон и коледните песнопения. Освен това сигурно тълкуваше погрешно реакциите на Еливис, също както когато я накараха да използва гърнето.

— Не е глухоняма, но говори на някакъв странен език, който не разбирам — обясни Еливис. — Опасявам се, че от нараняването й се е замъглил умът. — Тя се приближи до леглото, Гавин я последва. — Уважаема госпожо, доведох ви Гавин — помощника на съпруга ми.

— Добър ден, милейди — рече Гавин бавно и прекалено членоразделно, сякаш смяташе Киврин за глуха.

— Той ви намери в гората — обясни Еливис.

Къде точно в гората?“ — помисли си Киврин отчаяно.

— Радвам се да видя, че раните ви оздравяват — каза Гавин, като изговаряше внимателно всяка дума. — Можете ли да ми кажете нещо за хората, които ви нападнаха?

„Не знам дали въобще мога да ви кажа нещо“ — помисли Киврин, изплашена, че ако заговори, той няма да разбере нито думица. Но той трябваше да я разбере! Само той знаеше къде е мястото на спускането.

— Колко бяха? — попита Гавин. — На коне ли бяха?

„Къде ме намерихте?“ — помисли Киврин. Изговаряше наум думите така внимателно, както беше направил Гавин. Изчака преводача да сглоби цялото изречение, заслушана внимателно в интонацията; сравняваше я с уроците на господин Дануърти.

Гавин и Еливис чакаха и я гледаха съсредоточено. Тя си пое дълбоко дъх.

— Къде ме намерихте?

Двамата се спогледаха — неговият поглед бе изненадан, а нейният сякаш казваше: „Виждате ли?“

— И онази нощ говореше така — каза Гавин. — Тогава си помислих, че е от нараняването.

— И аз така мисля — съгласи се Еливис. — Свекърва ми предполага, че е от Франция.

Той поклати глава.

— Не говори на френски — Той се обърна отново към Киврин. — Милейди, от друга страна ли идвате?

„Да — помисли си Киврин, — от друга страна и единственият начин да се върна, е от мястото на спускането, а само ти знаеш къде е то.“

— Къде ме намерихте? — попита отново тя.

— Всичките й вещи бяха отмъкнати — каза Гавин, — но каретата й беше добра изработка и имаше много сандъци.

Еливис кимна.

— Според мен е от благородническо потекло и хората й ще я търсят.

— В коя част на гората ме намерихте? — попита за трети път Киврин, вече по-високо.

— Май я притесняваме — каза Еливис, наведе се към Киврин и я погали по ръката. — Спокойно. Починете си.

— И се отдалечи от леглото. Гавин я последва и попита:

— Ще заповядате ли да доведа от Бат лорд Гийом?

Еливис отстъпи, както беше направила при влизането му, сякаш се страхуваше от него. Но нали бяха стояли заедно до леглото, а ръцете им почти се бяха докосвали! Бяха си говорили като стари приятели. Тая враждебност сигурно идваше от нещо друго.

— Да доведа ли съпруга ви? — пак попита Гавин.

— Не — отвърна Еливис, свела поглед към ръцете си. — Моят господар си има достатъчно грижи и освен това не може да потегли преди да е приключила работата на съда. Нали ви нареди да стоите при нас и да ни пазите.

— Тогава, докато решите да потеглите, аз ще се върна на мястото, където е била нападната тази дама, и ще продължа да претърсвам.

— Добре — съгласи се Еливис, без да го поглежда. — В бързината може пък и да са оставили някоя следа, която да ни каже нещо за нея.

„Мястото, където е била нападната тази дама“ — заповтаря си Киврин наум, като се опитваше да чуе думите под шепота на преводача и да запомни произношението. „Мястото, където съм била нападната.“

— Сега ще ви оставя и ще се върна в гората — каза Гавин.

Едва сега Еливис вдигна поглед към него.

— Сега? — възкликна тя. — Вече се смрачава.

— Покажете ми мястото, където бях нападната — каза Киврин.

— Не ме е страх от тъмното, лейди Еливис — рече той и тръгна навън.

— Вземете ме с вас — извика Киврин, но без успех. Двамата вече бяха излезли, а преводачът не вършеше никаква работа. Беше се заблуждавала, че не се е повредил. Беше разбрала какво си говорят заради уроците на господин Дануърти, а не с помощта на преводача. А може би се заблуждаваше дори и за това, че ги разбира.

Може би въобще не бяха обсъждали нея, а нещо съвсем друго — някоя изгубена овца или пък дали да я изправят пред съда.

Лейди Еливис беше затворила вратата и Киврин вече не чуваше нищо. Дори камбаната беше спряла да бие. Влизащата през колосания лен светлина беше синкава. Падаше мрак.

Гавин беше казал, че ще отиде на мястото на спускането. Ако прозорецът гледаше към двора, тя можеше да види поне в каква посока тръгва. Ако можеше да види посоката, след това и сама щеше да намери мястото.

Тя се надигна, но дори и от това минимално усилие пак усети остро пробождане в гърдите. Спусна крака от леглото, но пък й се зави свят. Киврин се отпусна на възглавницата и затвори очи.

Световъртеж, висока температура и остри болки в гръдния кош. На какво ли заболяване бяха тези симптоми? Едрата шарка започваше с висока температура и студени тръпки, обривът се появяваше едва на втория или третия ден. Тя вдигна ръка, за да види дали има някакви първоначални белези на шарка. Представа си нямаше колко време е била на легло, но не можеше да се е заразила от едра шарка, защото инкубационният период беше от десет до двайсет и един дни. Преди десет дни тя се беше намирала в болницата в Оксфорд, а вирусът на едрата шарка не се беше появявал от почти сто години.

Беше в болницата, за да я ваксинират срещу всичко възможно: едра шарка, тиф, холера, чума. Как тогава можеше да се е разболяла от нещо такова? Ако пък не беше такова, какво беше? Хорото на свети Вит? И преди й беше хрумвало, че е болна от нещо, срещу което не е ваксинирана, но пък нали имунната й система беше разширена и подсилена, за да се бори срещу всяка възможна инфекция?

По стълбите се чу шум от тичащи стъпки.

— Мамо! — извика едно гласче, което тя вече разпознаваше: това на Агнес. — Роузмунд не ме изчака!

Агнес не се втурна в стаята толкова лудешки, колкото преди, защото масивната врата беше тежка за нея, но щом успя да я избута, се стрелна към перваза разридана.

— Мамо! Аз исках да кажа на Гавин! — проплака тя, но изведнъж спря, защото видя, че майка й не е в стаята. Сълзите й също секнаха.

Агнес поостана до прозореца, сякаш се чудеше дали да не се опита да пробута същата сцена другаде, после се втурна към вратата, но забеляза Киврин и спря.

— Знам коя си ти — каза тя и заобиколи леглото, за да застане до нея. Беше толкова ниска, че едва се виждаше от леглото. Връвчиците на шапчицата й отново се бяха развързали. — Ти си тази, дето Гавин те е намерил в гората.

От страх, че отговорът й ще е осакатен от преводача и че това ще изплаши момиченцето, Киврин се надигна на възглавницата и само кимна.

— Къде ти е косата? — попита Агнес. — Разбойниците ли ти я откраднаха?

Киврин поклати глава развеселена.

— Мейзри казва, че разбойниците са ти откраднали и езика — продължи Агнес, после посочи челото на Киврин. — Боли ли те главата?

Киврин кимна.

— Аз пък си ударих коляното — каза момиченцето и се опита да го вдигне с две ръце, за да може Киврин да види мърлявата превръзка. Свекървата се беше оказала права. Превръзката вече беше започнала да се изхлузва и раната се виждаше. Киврин беше предположила, че става въпрос само за ожулване, но раната всъщност беше доста дълбока.

Агнес залитна, пусна коляното си и отново се подпря на леглото.

— Ще умреш ли?

„Не знам“ — помисли си Киврин, като се сети за болката в гърдите. През 1320 година седемдесет и пет на всеки сто болни от едра шарка бяха умирали, а нейната подсилена имунна система явно не вършеше никаква работа.

— Брат Хъбърд умря — каза Агнес замислено. — И Гилбърт. Падна от коня си. Видях го. Цялата му глава беше в кръв. Роузмунд казва, че брат Хъбърд е умрял от синята болест.

Киврин се зачуди какво ли представлява синята болест — може би задушаване или апоплексия — и затова свекървата на Еливис нямаше търпение да смени капелана. За семействата на благородниците беше типично да се движат със свой собствен свещеник. Отец Рош очевидно беше местният свещеник, по всяка вероятност необразован и може би дори неграмотен, макар че тя беше разбрала латинския му. Освен това се беше държал много мило с нея. Беше я държал за ръката и й беше казал да не се страхува. „Има и добри хора през Средновековието, господин Дануърти — каза си тя. — Отец Рош, Еливис, малката Агнес.“

— Татко ми каза, че като се върне от Бат ще ми донесе сврака — каза Агнес. — Аделиза си има сокол. И ми дава да го подържа. — Тя сви ръка и я вдигна встрани, стиснала юмруче, сякаш на въображаемата й ръкавица е кацнал сокол. — Имам си и хрътка.

— Как се казва? — попита Киврин.

— Викам му Блеки — отвърна Агнес, макар че Киврин беше сигурна, че това е само версията на преводача. По-вероятно беше да е казала Блекамон или Блекин. — Черен е. Ти имаш ли си хрътка?

Киврин беше прекалено стъписана, за да може да отговори. Беше казала нещо и я бяха разбрали. Агнес не беше дала никакъв знак, че е изненадана от странното й произношение. Киврин беше заговорила, без дори да изчака преводача. Може би трябваше да прави тъкмо това.

— Не, нямам си хрътка — отвърна тя, като се опита да направи същото, което беше направила и преди малко.

— Ще си науча свраката да говори. Да казва: „Добро утро, Агнес“.

— Къде ти е хрътката? — попита Киврин, за да направи още един опит. Думите й звучаха някак различно, някак по-леко, с тананикащата френска интонация, която беше доловила в речта на двете жени.

— Искаш да видиш Блеки ли? В конюшнята е — каза Агнес. Думите й звучаха като директен отговор, но Агнес говореше така, че трудно можеше да се каже нещо със сигурност. За да се увери, Киврин трябваше да я попита нещо съвършено различно, на което освен това можеше да се даде само един отговор.

Агнес галеше кожата на завивката и си тананикаше някаква мелодийка.

— Как се казваш? — попита Киврин, като се опита да остави преводача да контролира думите й. Той преведе иначе съвременното й изречение като „Как те викат?“. Киврин не беше сигурна, че тази версия е правилна, но Агнес изобщо не се поколеба.

— Агнес — отвърна бързо момиченцето. — Татко каза, че като порасна достатъчно, че да яздя кобила, и аз ще си имам сокол. Сега си имам само пони. — Тя спря да гали кожата, опря лакти на ръба на леглото, подпря брадичката си на малките си ръчички и каза самодоволно: — Знам как се казваш ти. Катрин.

— Какво? — възкликна Киврин. Как бяха стигнали до името Катрин? Та нали трябваше да се казва Изабел. Възможно ли беше да си мислят, че знаят коя е?

— Роузмунд каза, че никой не ти знае името — продължи малката хитро, — но аз чух как отец Рош казва на Гавин, че се казваш Катрин. Роузмунд казва, че не си можела да говориш, ама ти можеш.

Изведнъж в главата на Киврин се появи сцената, в която отец Рош се бе надвесил над нея и я питаше на латински как се казва, за да може да я изповяда.

После видя и себе си — как се опитва да каже нещо, но устата й е пресъхнала и не може, а освен това е изплашена, че може да си умре, без никой да разбере какво й се е случило.

— Ти наистина ли се казваш Катрин? — попита Агнес.

Киврин чуваше гласчето на малката съвсем ясно зад интерпретацията на преводача. Звучеше точно като Киврин.

— Да — отвърна тя и й се доплака.

— Блеки си има… — каза Агнес. Преводачът не можа да разбере думата. — Червен. Искаш ли да го видиш? — И преди Киврин да успее да я спре, профуча през открехнатата врата.

Киврин зачака. Щеше й се да беше попитала къде се намира и от колко време е тук, макар че по всяка вероятност Агнес беше прекалено малка. Изглеждаше на не повече от три годинки, макар че, разбира се, би трябвало да е доста по-дребна от тригодишните деца в епохата на Киврин. Значи можеше и да е на пет, дори шест. „Трябваше да я попитам колко е голяма“ — помисли си Киврин, след което обаче се сети, че детето може да не знае. Жана д’Арк не беше успяла да отговори на този въпрос, когато я бяха питали инквизиторите.

Е, поне можеше да задава въпроси. Значи в края на краищата преводачът не бе повреден, а сигурно само временно затруднен от странното произношение или пък по някакъв начин засегнат от треската й, но вече беше наред. Гавин знаеше къде е мястото на спускането и щеше да може да й го покаже.

Тя седна и се облегна на възглавниците така, че да вижда вратата. Пак я заболяха гърдите и й се зави свят, главата й направо се пръскаше. Киврин попипа челото и бузите си. Бяха горещи, но това можеше да е и заради студените й ръце. В стаята беше адски студено, а докато я водеха до гърнето, не беше видяла никаква печка.

Дали печките още не бяха изобретени? Сигурно. Но как иначе хората щяха да оцелеят през Малката ледникова епоха? Беше ужасно студено.

Тресеше се от студ. Температурата й май пак беше започнала да се покачва. Нормално ли беше да се върне треската? В „История на медицината“ тя беше прочела, че треската отминава, след което болният се чувства отпаднал известно време, но високата температура не се връща, нали? Разбира се, че се връща. Ами маларията? Студени тръпки, главоболие, изпотяване, ново покачване на температурата. Разбира се, че можеше да се върне.

Добре де, но това очевидно не беше малария. Маларията никога не беше вземала застрашителни размери в Англия, насред зима в Оксфорд не можеше да има комари, а и симптомите бяха съвсем различни. Тя изобщо не се беше изпотявала, а студените тръпки се дължаха на треската.

Тифът водеше до силно главоболие и висока температура и се предаваше чрез въшки и бълхи. И въшките, и бълхите бяха в изобилие в Англия през Средновековието и вероятно обитаваха дори леглото, на което тя лежеше в момента, но пък инкубационният период беше доста дълъг, поне две седмици.

Инкубационният период на тифоидната треска беше само няколко дни и тя също водеше до главоболие, болки в крайниците и висока температура. Киврин не смяташе, че става въпрос за подновяваща се треска, но си спомни, че нощем температурата се покачва, което означава, че денем би трябвало да спада и отново да се покачва привечер.

Колко ли беше часът? Еливис беше казала, че се смрачава, а светлината, влизаща през колосания лен, беше станала синкава — но пък дните през декември са къси. Можеше просто да е късен следобед. Спеше й се, но и това не беше нещо, на което можеше да разчита за информация. През целия ден ту беше заспивала, ту се беше събуждала.

Дремливостта беше симптом на тифоидната треска. Киврин се опита да си припомни и останалите болести от „краткия курс“ по средновековна медицина на доктор Ааренс. Кръвотечение от носа, обложен език, розови обриви. Обривите трябваше да се появят чак към седмия-осмия ден, но въпреки това Киврин издърпа ризата си и огледа корема и гърдите си. Обриви нямаше, значи не беше тифоидна треска. Нито пък едра шарка. В случаите на едра шарка обривите започваха да се появяват на втория-третия ден.

Къде ли се бавеше Агнес? Може би някой беше проявил със закъснение здравомислие да й забрани да влиза в стаята на болната или пък инак ненадеждната Мейзри беше започнала все пак да я наглежда. Или, което май беше най-вероятно, малката беше отишла в конюшнята да види любимеца си и беше забравила за нея.

Чумата започваше с главоболие и висока температура. Не можеше да е чума. Нямаше нито един от симптомите й. Подутини, които ставаха колкото портокал, език, набъбнал така, че да запълни цялата уста, подкожни кръвоизливи, от който цялото тяло почернява. Не, не беше чумава.

Трябваше да е някакъв грип. Това беше единствената болест, която идваше така внезапно, а и доктор Ааренс се беше разтревожила, че господин Гилкрист е преместил датата за спускането, защото антивирусните ваксини щяха да постигнат пълния си ефект едва на петнайсети, така че дотогава тя щеше да има само частичен имунитет. Сигурно беше грип. И какво беше лечението на грипа? Антивирусни медикаменти, почивка, течности.

„Ами значи трябва да си почиваш“ — каза си тя и затвори очи.

Не си спомняше да е заспала, но явно беше станало точно така, защото изведнъж двете жени бяха отново в стаята и говореха, а Киврин не си спомняше да ги е видяла да влизат.

— Какво каза Гавин? — попита старицата, която разбъркваше нещо в една купа. Обкованата с желязо ракла до нея беше отворена. Тя бръкна вътре, извади малка платнена торбичка, сипа от съдържанието й в купата и продължи да бърка с лъжицата.

— Не е открил нищо, което може да ни каже нещо за самоличността й. Всичко й е било откраднато, а сандъците до един са разбити, дори най-малкото, което би могло да ни каже нещо за нея, липсва. Каза ми обаче, че каретата е скъпа изработка. Тя определено е от заможно семейство.

— И естествено семейството й я търси — рече възрастната жена. Беше оставила паницата на земята и разкъсваше някакъв парцал. — Трябва да изпратим човек в Оксънфорд да им каже, че е при нас и е в пълна безопасност.

— Не — каза Еливис и Киврин съвсем осезаемо усети съпротивата в гласа й. — Не в Оксънфорд.

— Да не би да си чула нещо?

— Нищо не съм чула — отвърна Еливис. — Но моят съпруг ни нареди да стоим тук. Ако всичко мине добре, той ще дойде до края на седмицата.

— Ако всичко беше наред, вече щеше да е тук.

— Процесът тепърва започна. А може и да е тръгнал насам.

— Или… — още едно от непреводимите имена — Торкуил? — ще бъде обесен, а заедно с него и синът ми. Не трябваше да се забърква в такава работа.

— Той е приятел и е невинен.

— Той е глупак, а моят син е още по-голям глупак да свидетелства от негово име. Ако беше приятел, щеше да му каже да напусне Бат. — Тя отново забърка с лъжицата. — Трябва ми синап. — И тръгна към вратата. — Мейзри! — После пак се обърна към Елвис. — Гавин намерил ли е някакви следи от придружителите й?

— Не. Нито от конете им, нито пък от нейните.

Влезе девойка с пъпчиво лице и паднала над очите мазна коса. Сто на сто беше Мейзри, която се занасяше с конярчетата, вместо да си гледа работата. Тя присви коляно за реверанс, който повече приличаше на залитане, и каза:

— Копаиш, лотимейин?

„О, не! — помисли си Киврин. — Сега пък какво му става на преводача?“

— Донеси ми синапа от кухнята и не се бави — нареди старата жена и девойката тръгна към вратата. — Къде са Агнес и Роузмунд? Защо не са с теб?

— Шейритома — отвърна тя намръщено.

Еливис се изправи и рязко каза:

— Какво?

— Крият се (крият нещо) от мен.

Значи в крайна сметка не беше от преводача. Беше от разликата между норманския английски, използван от благородниците, и все още звучащия като саксонски диалект на селяните. Нито един от двата езика обаче нямаше почти нищо общо в произношението със средновековния английски, на който господин Латимър така упорито я беше учил. Беше истинско чудо, че преводачът все пак разбираше толкова много.

— Тъкмо ги търсех, когато лейди Имейн ме повика, госпожо — отвърна Мейзри и преводачът се справи с всичко, макар и да му трябваха няколко секунди. Придаваше тъпоумна забавеност на речта на Мейзри.

— Къде ги търсеше? В конюшнята ли? — попита Еливис и стовари двете си ръце върху главата на Мейзри, все едно че удряше чинели. Мейзри изрева и се хвана за лявото ухо с мръсната си ръка. Киврин се притисна към възглавките.

— Иди да донесеш синапа на лейди Имейн, а след това иди да намериш Агнес.

Мейзри кимна. Не беше особено изплашена, но все пак се държеше за ухото. Понапъна се да направи още един реверанс и излезе много по-бързо, отколкото беше влязла. Изглежда изобщо не беше изненадана, че са я набили. Киврин се зачуди дали лейди Имейн ще си получи скоро синапа.

Онова, което я изненада най-много, беше внезапността и спокойствието на удара. Еливис дори не беше изглеждала разгневена преди това и веднага след като Мейзри излезе, се върна на каменната пейка, спокойно седна и каза:

— Дамата не може да се махне, дори семейството й да дойде. Може да остане при нас до пристигането на съпруга ми. Той със сигурност ще се появи преди Коледа.

По стълбите се чу шум. Киврин реши, че очевидно е сгрешила и че ударът по ушите си е свършил работата. В стаята обаче се втурна Агнес, притиснала нещо към гърдите си.

— Агнес! — рече веднага Еливис. — Какво правиш тук?

— Донесох си… — преводачът все още не беше намерил подходящата дума. — Да я покажа на милейди.

— Много лошо дете си да се криеш от Мейзри и да идваш тук да притесняваш дамата — обясни й Имейн. — Тя много страда от раните си.

— Но тя сама ми каза, че иска я види. — И детето вдигна ръце нагоре. Нещото всъщност беше играчка — каляска с две колела, боядисана в червено и златисто.

— Бог наказва лъжците с вечни мъки — каза лейди Имейн и сграбчи грубо детето. — Тази дама не може да говори. Знаеш го много добре.

— На мен ми говори — каза Агнес навъсено.

„Ха така! — помисли си Киврин. — Вечни мъки. С какви ужасни неща заплашват горкото дете.“ Това обаче бе Средновековието и свещениците непрекъснато говореха за свършека на света, Страшния съд и страданията на грешниците в ада.

— Тя ми каза, че иска да ми види каляската — обясни Агнес. — Каза ми и че си нямала хрътка.

— Измисляш си — каза Еливис. — Тя не може да говори. — И Киврин си помисли, че трябва да сложи край на цялата работа, за да не сплескат ушите и на детето.

Тя се надигна на лакти. От усилието остана направо без дъх.

— Аз наистина говорих с Агнес — рече тя. Молеше се този път преводачът да си свърши работата като хората. Ако решеше да откаже и така докараше някой бой на Агнес, щеше да е ужасно. — Помолих я да ми донесе каляската.

Двете жени се извърнаха и я погледнаха. Очите на Еливис се разшириха. Възрастната жена първо придоби стъписан, а след това и разгневен вид, сякаш си мислеше, че Киврин се е опитала да ги заблуди.

— Казах ли ви — рече Агнес и се отправи към леглото с играчката в ръце.

Киврин се отпусна изтощена на възглавницата.

— Къде точно съм? — успя все пак да попита тя.

На Еливис й трябваше известно време да се окопити.

— Вие сте в безопасност в дома на моя господар и съпруг… — преводачът отново не успя да се справи с името. Звучеше нещо като Гийом д’Ивери — или може би Дюверо?

Еливис я гледаше вторачено.

— Помощникът на моя съпруг ви намери в гората и ви доведе тук. Нападнали са ви разбойници, които са ограбили всичките ви вещи и са ви наранили жестоко. Кой ви нападна?

— Не знам — отвърна Киврин.

— Аз съм Еливис, а това е майката на моя съпруг — лейди Имейн. А вие коя сте?

Сега беше моментът да им разкаже цялата добре подготвяна история. Беше казала на свещеника, че името й е Катрин, но лейди Имейн вече беше дала ясно да се разбере, че не вярва и думица от онова, което казва той. Дори не вярваше, че знае латински. Киврин можеше да каже, че той я е разбрал грешно и че истинското й име е Изабел дьо Боврие. Можеше да им каже, че е викала майка си в бълнуването, или пък сестра си. Можеше да им каже, че се е молела на света Катерина.

— От кой род сте? — попита лейди Имейн.

Измислената й история беше много добра. Щеше да докаже самоличността и мястото й в обществото и щеше да послужи срещу това да изпратят някого при семейството й. Йоркшир беше твърде далеч, а на север пътищата бяха направо непроходими.

— Накъде бяхте тръгнали? — попита Еливис.

Специалистите от Медиевистиката бяха проучили съвсем внимателно времето и състоянието на пътищата. През декември непрестанно беше валял дъжд — цели две седмици — и пътищата бяха останали напълно заледени до края на януари. Тя обаче беше видяла пътя към Оксфорд — беше се оказал чист и проходим. Медиевистиката беше проучила внимателно и цвета на роклята й и използването на стъкла по прозорците в къщите на знатните личности. Бяха проучил внимателно и езика през Средновековието.

— Не си спомням — отвърна Киврин.

Нищичко ли? — попита Еливис и се обърна към лейди Имейн. — Нищичко не помни.

— Не… не — каза Киврин. Не беше планирано да изиграва амнезия. Трябваше да се прави на Изабел дьо Боврие от Източното графство. Ако пътищата бяха съвсем сухи тук, това не означаваше, че са проходими и на север, а Еливис не искаше да пусне Гавин да отиде дори до Оксфорд, за да събере някакви сведения за нея, нито до Бат, за да доведе съпруга й. Със сигурност нямаше да го изпрати в Източното графство.

— А името си поне не можете ли да си спомните? — попита нетърпеливо лейди Имейн, като се наведе толкова близо, че Киврин усети дъха й. Беше адски смърдящ, воня на загнило. Сигурно устата й беше пълна с развалени зъби.

— Как се казвате?

Господин Латимър й беше казал, че най-често срещаното женско име през четиринайсети век е Изабел. Колко ли разпространено е било Катрин? Но в Медиевистиката казваха и че не записвали имената на дъщерите. Ами ако лейди Имейн познаваше „семейството“ й? Тогава щеше да се убеди, че Киврин е шпионка. И все пак дали да им каже, че е Изабел дьо Боврие?

Старицата само щеше да се зарадва, че свещеникът е сбъркал и е разбрал името й погрешно. Това пък щеше да бъде още едно доказателство за невежеството му, за неграмотността му и още едно основание да си повикат нов капелан от Бат. Той обаче беше държал ръката на Киврин и й беше казал да не се страхува.

— Казвам се Катрин — рече тя.

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“

(001300–002018)

Не съм единствената, изпаднала в беда, господин Дануърти. Струва ми се, че това важи и за хората, които ме приютиха.

Господарят на имението лорд Гийом в момента не е тук. В Бат е, за да свидетелства в полза на някакъв свой приятел, което очевидно е доста опасно нещо. Майка му — лейди Имейн — го нарече глупак, че се е забъркал в такова нещо, а лейди Еливис — съпругата му — изглежда доста нервна и притеснена.

Дошли са тук много набързо и без почти никакви слуги. През четиринайсети век дамите с благородническо потекло са имали поне по една камериерка, но нито Еливис, нито Имейн имат в момента, а освен това не са взели със себе си и бавачката на децата — двете дъщерички на Гийом също са тук. Лейди Имейн иска да повикат някоя нова, както и нов капелан, но лейди Еливис не й разрешава.

Струва ми се, че лорд Гийом го очакват неприятности и поради тази причина е изпратил набързо жените и децата тук, за да не пострадат. А може би неприятностите вече са се случили. Агнес — по-малката от двете дъщерички — ми разказа за смъртта на капелана и на някакъв човек на име Гилбърт, чиято глава била цялата в кръв, така че по всяка вероятност вече се е проляла кръв и жените са дошли тук, за да избегнат останалото. С тях е дошъл един от помощниците на лорд Гийом, който е в пълно бойно снаряжение.

През 1320 година не е имало значими бунтове срещу Едуард II в Оксфордшир, макар че никой не е бил особено доволен от управлението на краля и от неговия фаворит Хю Диспенсър, поради което е имало заговори и малки бунтове. Двама от бароните — Ланкастър и Мортимър — са успели да завземат шейсет и три имения от рода на Диспенсър през същата онази година — тази година. Възможно е лорд Гийом — или пък неговият приятел — да са замесени в някой от тези заговори.

Може, разбира се да става въпрос и за нещо съвсем различно, като например спор за земя или нещо такова. През четиринайсети век хората са прекарвали почти толкова време по съдилищата, колкото и тези в края на двайсети век. Мисля обаче, че не става въпрос за такова нещо. Лейди Еливис подскача при всеки шум, а освен това е забранила на лейди Имейн да казва на съседите, че в момента са в имението.

Предполагам, че в известен смисъл това е добре. Ако не кажат на никого, че са тук, няма да кажат и за мен, нито пък ще изпратят хора, които да се опитат да разберат коя съм всъщност. От друга страна обаче, в имението всеки момент може да нахълтат въоръжени мъже. Или пък Гавин — единственият човек, който знае къде точно е мястото на спускането — да бъде убит, защитавайки имението.

(Пауза)

15 декември 1320 година (стар стил). Преводачът вече работи горе-долу и хората около мен като че ли разбират какво им говоря. Аз също ги разбирам, макар че техният средновековен английски няма почти нищо общо с този, на който ме учи господин Латимър. Пълен е с окончания и има много по-меко, френско звучене. Господин Латимър няма да може дори да познае своето „А в онзи ден априлски, когато те намерих на брега.“

Преводачът оставя почти непокътнати синтаксиса и думите на хората около мен. В началото се опитах да оформям своите изречения по същия начин, като казвах „Не“ и „Да“, както го правят те, а също така и „Не помня откъде съм дошла“, но да се мисли за всичко това е направо убийствено — на преводача му трябва цяла вечност да се добере до що-годе приличен превод, а пък аз се потя и боря с произношението. Така че си говоря съвременен английски и се надявам, че това, което излиза от устата ми, е близо до верните произношение и смисъл и че преводачът не прецаква идиомите и окончанията. Един Бог знае как звуча. Сигурно като френски шпионин.

Езикът не е единственото нещо, което не е на място. Цялата идея на роклята ми е погрешна, с много по-фина плетка, а синьото е прекалено ярко, независимо че е боядисана със сърпица. Досега не съм видяла нито една толкова ярка багра. Прекалено висока съм, зъбите ми са прекалено здрави, а и ръцете ми са някак различни, независимо от часовете, прекарани в оная кална дупка. Трябваше не само да са по-мръсни, ами и да имам следи от измръзване. Ръцете на всички наоколо, включително и на децата, са груби и напукани до кръв. Все пак тук в момента е декември.

Петнайсети декември. Подочух част от един спор между лейди Имейн и лейди Еливис за подмяната на капелана, при което Имейн каза:

— Имаме предостатъчно време за това. До Коледната литургия има цели десет дни. Така че можете да кажете на господин Гилкрист, че вече поне съм сигурна във времевите си координати. Не знам обаче на какво разстояние се намирам от мястото на спускането. Опитах се да си припомня как ме е довел Гавин дотук, но цялата онази нощ е напълно объркана в главата ми, а част от онова, което си спомням, всъщност не се е случило. Спомням си някакъв бял кон, който имаше звънчета на поводите. Звънчетата подрънкваха някакви коледни мелодийки, също като тези на камбанарията на „Карфакс“.

Това, че тук е петнайсети декември, означава, че при вас е Бъдни вечер, че вие сте направили партито си с шери, след което ще се отправите към „Св. Богородица“ за църковната служба. Трудно ми е въобще да си представя, че сте на цели седемстотин години от мен. Не преставам да си мисля, че ако стана от леглото (което не мога да направя, защото адски ми се вие свят — мисля, че температурата ми пак се покачва) и отворя вратата, ще открия не някаква средновековна зала, а лабораторията на „Брейзноуз“, където всички вие ме очаквате — и Бадри, и доктор Ааренс, и вие, господин Дануърти, докато си бършете очилата и ми казвате, че сте знаели, че ще стане така. Ех, да бяхте сега тук.

12.

Лейди Имейн не бе повярвала на историята на Киврин за амнезията й. Когато донесе хрътката си — която се оказа малко черно кутре с дълги крака — Агнес каза:

— Това е моята хрътка. — И й подаде палето, стиснала го здраво за тумбестото коремче. — Можете да го погалите. Знаете ли как?

— Да — отвърна Киврин, измъкна го от здравата хватка на Агнес и започна да го гали. — Ти не трябваше ли да си на урок по шиене?

Агнес си взе кученцето и каза:

— Баба отиде да се кара на иконома, а Мейзри се завря в конюшнята. — Тя извъртя палето и го целуна. — И аз дойдох да си поговоря с вас. Баба е много ядосана. Икономът живееше тук в залата с цялото си семейство, когато дойдохме. — Тя целуна кутрето още веднъж. — Баба казва, че жена му го кара да съгрешава.

Баба. Агнес не беше казала „баба“. Английската дума се беше появила чак през осемнайсети век, но преводачът вече правеше големи и неточни скокове, макар че оставяше непокътнато погрешното произнасяне на Катрин, което правеше Агнес, а понякога пък, когато значението беше съвсем ясно от контекста, оставяше празни места. Киврин се надяваше, че подсъзнанието й си знае работата.

— Вие пеюдейка ли сте, лейди Киврин? — попита Агнес.

Подсъзнанието й очевидно не си знаеше работата.

— Какво? — възкликна тя.

— Пеюдейка — повтори Агнес. Палето отчаяно се опитваше да се отскубне от ръцете й. — Баба казва, че сте. Казва, че една омъжена жена, която е хукнала да бяга при любовника си, сто на сто ще се направи, че не помни нищо.

Прелюбодейка. Е, това поне беше по-приемливо от френска шпионка. А може би лейди Имейн си мислеше, че Киврин е и двете заедно.

Агнес за пореден път целуна кутрето.

— Баба казва, че нито една дама няма да тръгне да пътува през гората посред зима.

Лейди Имейн беше права, а също и господин Дануърти. Но Киврин все още не беше разбрала къде е мястото на спускането, макар че беше помолила да говори с Гавин, когато лейди Еливис дойде да промие раната на слепоочието й.

— Той отиде да търси злодеите, които са ви нападнали — беше обяснила Еливис, докато слагаше някакъв мехлем на раната й: вонеше на чесън и щипеше ужасно. — Спомняте ли си нещо за тях?

Киврин поклати глава. Надяваше се измислената й амнезия да не завърши с обесването на някой невинен селянин. Не можеше да си позволи да каже: „Не, той не беше сред тях“, ако твърдеше, че не помни нищо.

Може би не трябваше да им казва, че не може да си спомни нищо. Вероятността тези хора да познават семейство Боврие беше много малка, а липсата на каквото и да било обяснение очевидно беше накарала лейди Имейн да се усъмни в нея още повече.

Агнес се опитваше да сложи шапчицата си на главата на кученцето.

— В гората има вълци — каза тя. — Гавин убил един с брадвата си.

— Агнес, Гавин каза ли ти нещо за това как ме е намерил? — попита Киврин.

— Да — каза момиченцето и докато завързваше шапчицата на убийствен възел, добави: — Блеки обича да ми носи шапчицата.

— Май не му харесва много — каза Киврин. — Та къде ме е намерил Гавин?

— В гората — отвърна Агнес. Кутрето се измуши от шапчицата и за малко да се търкулне на пода. Агнес го сложи на леглото и го вдигна за предните лапи. — Блеки може да танцува.

— Дай да го подържа — каза Киврин, за да облекчи съдбата на бедното животинче. — И къде в гората ме е намерил Гавин?

Агнес застана на пръсти, опитвайки се да види палето.

— Блеки спи — прошепна тя.

Кученцето беше заспало, изтощено от грижите й. Киврин го постави до себе си на кожената завивка.

— Мястото, където ме е намерил, далеч ли е оттук?

— Да — отвърна Агнес, но за Киврин беше ясно, че малката си няма никаква представа.

Така нямаше да стигне доникъде. Очевидно Агнес не знаеше нищо. Трябваше да говори с Гавин.

— Гавин върна ли се?

— Да — отвърна малката, докато галеше заспалото пале.

— Искаш ли да говориш с него?

— Да — отговори Киврин.

— А ти наистина ли си пеюдейка?

Много трудно беше да се следват внезапните скокове в диалога с Агнес.

— Не — отвърна Киврин, но веднага се сети, че трябва да е забравила всичко. — Нищичко не помня за това каква съм.

Агнес потупа Блеки.

— Баба казва, че само една пеюдейка може така упорито да иска да говори с Гавин.

Вратата на стаята се отвори и влезе Роузмунд.

— Търсят те навсякъде, тъпачко — каза тя с ръце на кръста.

— Ама аз си говорех с лейди Киврин — рече Агнес и хвърли тревожен поглед към Блеки, почти скрит в самуровата кожа. Очевидно не беше разрешено кучетата да влизат в къщата. Киврин придърпа грубия чаршаф над него, та Роузмунд да не го види.

— Мама казва, че дамата трябва да си почива, та раните й да заздравеят — каза Роузмунд строго. — Ела да кажем на баба, че съм те намерила. — И тя изведе момиченцето от стаята.

Киврин искрено се надяваше, че Агнес няма да каже на лейди Имейн, че отново е поискала да говори с Гавин. Беше си мислила, че си има добро извинение да моли за разговор с него, че ще разберат желанието й да научи нещичко за вещите си и за нападателите. Беше обаче „нечувано“ една неомъжена благородничка през четиринайсети век да „моли упорито“ за разговор с млади мъже.

Еливис можеше да си позволи това, защото тя беше главата на семейството, докато съпругът й отсъстваше, а също така и господарка на Гавин, а лейди Имейн беше майката на господаря му, докато Киврин трябваше да изчака Гавин да й заговори, едва след което можеше да отвърне „с цялата сдържаност, която подхожда на една девица“ „Но аз трябва да говоря с него мислеше си Киврин. — Единствено той знае къде е мястото на спускането.“

Агнес се втурна в галоп в стаята и сграбчи спящото кутре.

— Баба беше много ядосана. Помислила си, че съм паднала в кладенеца — изрече тя набързо и хукна обратно навън.

И без съмнение заради това „баба“ беше зашлевила Мейзри още веднъж. Мейзри вече беше пострадала този ден, задето беше изгубила следите на Агнес, която през това време показваше на Киврин кутийката със сребърната верижка на лейди Имейн. Агнес я беше нарекла „мощеница“ — думичка, която победи преводача от раз. В кутийката, каза Агнес, имало късче от плащаницата на свети Стефан. Мейзри получи от Имейн плесница по пъпчивото си лице, че е позволила на Агнес да пипа реликвата, и за това, че не я е държала под око. Вярно, този път не беше заради това, че я е пуснала в стаята на болната.

Никой не беше кой знае колко загрижен, че момиченцата отиват твърде близо до Киврин и че може да се заразят от нейната болест. Освен това нито Еливис, нито Имейн не вземаха никакви предпазни мерки, докато се грижеха за нея.

Хората на четиринайсети век, разбира се, още не познаваха механизма, по който се предават болестите — вярваха, че всяка болест е закономерна последица от греховете и че епидемиите са наказание от Бога — но пък трябваше да знаят за съществуването на заразата като такава. Лозунгът по време на Черната смърт беше гласял: „Махай се бързо, бягай надалече и остани там дълго“, а карантини бе имало и преди това.

Не и тук обаче. И какво ли щеше да стане, ако малките паднат на легло? Или пък отец Рош?

Той беше останал до нея през цялото време на треската й, беше я докосвал, беше я питал за името й. Тя се намръщи, докато се опитваше да си спомни въпросната нощ. Беше паднала от коня, а след това имаше някакъв огън. Не, това си го беше въобразила по време на бълнуването. А също така и белия кон. Конят на Гавин беше черен.

Бяха минали през гората, след това се бяха спуснали по някакъв склон покрай църква и главорезът беше… нямаше смисъл. Цялата нощ представляваше едно безформено видение, смесица от страховити лица, камбанен звън и пламъци. Дори мястото на спускането беше някак замъглено, неясно. Наоколо имаше дъбове и върби, тя беше седнала облегната на колелото на каретата, защото й се беше завило свят, а главорезът беше… Не, главореза си го беше измислила. Както и белия кон. Може би дори си беше измислила и църквата.

Трябваше да попита Гавин къде е мястото на спускането, но в никакъв случай в присъствието на лейди Имейн, която я беше взела за пеюдейка. Трябваше да се възстанови, да събере достатъчно сили, че да може да стане от леглото, да прекоси залата, да стигне до конюшнята и да намери Гавин, за да може да говори с него насаме. Трябваше да оздравее.

Вече се чувстваше малко по-добре, макар че все още не можеше да стига до гърнето без чужда помощ. Световъртежът беше изчезнал, треската също, но задъхването си стоеше непокътнато. Хората около нея явно също си даваха сметка, че тя укрепва. Бяха я оставили сама през по-голямата част от предобеда, а по някое време Еливис беше дошла само колкото да я намаже със зловонния мехлем. „И да ме накара да си потърся белята, като я питам за Гавин“ — помисли си Киврин.

Опита се да не се притеснява за това, което й бе казала Агнес, или пък защо антивирусните ваксини не си бяха свършили работата, за да може да се съсредоточи върху подобряването на състоянието си. През целия следобед при нея не дойде никой и тя го прекара в упражнения да сяда в леглото и да спуска краката си отстрани. Когато по някое време се появи Мейзри с една лоена свещ, за да й помогне да се добере до гърнето, Киврин успя да се върне до леглото съвсем сама.

През нощта застудя и когато на сутринта Агнес дойде да я види, тя беше облечена в червена пелерина с качулка от много дебела кожа, а на ръцете си имаше бели кожени ръкавици с един пръст.

— Искаш ли да ми видиш сребърната закопчалка? Даде ми я сър Блоет. Ще ти я донеса утре. Днес не мога да дойда, защото ще ходим да режем бъдника.

— Бъдника ли? — възкликна Киврин със зле прикрита тревога. Празничното дърво по традиция се отсичаше на двайсет и четвърти, а сега трябваше да е седемнайсети. Дали не беше разбрала погрешно думите на лейди Имейн?

— Да — отвърна Агнес. — Когато сме си у дома, го правим чак на Бъдни вечер, но май наближава буря и баба пожела да идем да го донесем, докато времето е още хубаво.

Наближава буря? Как щеше да разпознае мястото на спускането, ако паднеше дебел сняг? Каретата и сандъците й бяха все още там, но ако навалеше повече от няколко сантиметра, въобще нямаше да се ориентира по пътя.

— Всички ли ще ходите за бъдника? — попита Киврин.

— Не. Отец Рош помоли мама да се погрижи за един болен ратай и тя отиде там.

Това обясняваше защо Имейн се правеше на тиранин, тормозеше Мейзри и иконома и обвиняваше Киврин в прелюбодейство.

— Баба ти ще идва ли с вас?

— Да — отвърна Агнес. — Аз ще яздя моето си пони.

— А Роузмунд ще дойде ли?

— Да.

— А икономът?

— Да бе — отвърна малката нетърпеливо. — Цялото село ще ходи.

— А Гавин?

— Нее — отговори тя, сякаш това се разбираше от само себе си. — Трябва да отида до конюшнята, за да се сбогувам с Блеки. — И тя изхвърча навън.

Лейди Имейн щеше да ходи, както и икономът, а лейди Еливис щеше да се грижи за някакъв болен ратай. А Гавин щеше да остане поради някаква причина, която беше очевидна за малката, но не и за Киврин. Може би беше заминал с Еливис. Ако обаче не беше заминал, ако беше останал, за да охранява имението, тя щеше да успее да говори с него насаме.

Мейзри очевидно също щеше да замине. Когато донесе закуската на Киврин, тя беше с грубо кафяво наметало, а около краката й имаше омотани разнищени парчета плат. Тя помогна на Киврин да се добере до гърнето, след това го изнесе и като се върна, донесе мангал, пълен догоре с тлеещи въглени. Движеше се с много повече бързина и сръчност, отколкото обикновено.

Киврин почака един час след като Мейзри си тръгна, докато не се увери, че не е останал никой в къщата, след което стана, приближи се до каменната пейка до прозореца и дръпна ленената завеса. От това положение не виждаше нищо освен клони и тъмносиво небе, а въздухът беше дори по-студен от този в стаята. Тя се покатери на пейката.

Намираше се точно над двора. Той беше съвсем безлюден, а голямата дървена порта зееше широко отворена. Каменните плочи по двора, както и ниските сламени покриви на сградите около него, изглеждаха влажни. Тя провря ръка през прозореца, защото се уплаши, че вече е започнало да вали, но не усети никаква влага. Слезе от пейката, като се придържаше към леденостудените камъни, и се дотътри до мангала.

От него не идеше почти никаква топлина. Киврин кръстоса ръце на гърдите си, потръпвайки в тънката си нощница. Какво ли бяха направили с дрехите й? През Средновековието дрехите бяха закачани на специални прътове до леглото, но в тази стая нямаше нито прътове, нито куки по стените.

Намери дрехите в раклата до леглото, сгънати прилежно. Извади ги с чувство на облекчение, че и ботушките й са там, след което поседна върху раклата, за да си поеме дъх.

„Трябва да говоря с Гавин още тази сутрин — мислеше си тя, като се молеше тялото й да издържи на подобно нечовешко усилие. — Сега е единственият момент, в който в къщата няма никого. Освен това скоро ще завали сняг.“

Започна да се облича. Опитваше се да седи колкото се може повече, облягаше се на таблите на леглото, докато си обуваше чорапите и ботушите. След това се върна в леглото. „Ще си почина мъничко — каза си тя, — само докато се постопля“ — и веднага заспа дълбоко.

Събуди се от биенето на камбана. Звукът идеше далеч от югозапад — същият, който беше чула при спускането. Предишният ден камбаната беше била непрестанно, а когато накрая беше спряла, Еливис беше отишла до прозореца и беше останала там известно време, сякаш се опитваше да види какво точно става. Светлината от прозореца беше по-слаба, но само защото облаците бяха станали по-гъсти и надвиснали. Киврин си облече пелерината и отвори вратата. Стълбите бяха изключително стръмни, бяха иззидани до едната стена на салона и нямаха никакъв парапет. Агнес беше извадила късмет, че само си беше ожулила коляното. Можеше направо да полети с главата надолу към каменния под. Киврин се подпря с ръка на стената и поспря по средата на стъпалата, за да си почине. Междувременно огледа залата.

Наистина беше тук. Наистина бе 1320 година. Огнището в средата на помещението проблясваше с мъждикавото червено на тлеещите въглени. От отвора на комина над него и от високите тесни прозорци нахлуваше съвсем слаба светлина, така че по-голямата част от помещението беше в сянка.

Киврин не помръдваше от мястото си, вторачила се в задимения мрак, за да разбере дали в залата има някой. Високият трон с множеството си издълбани орнаменти по облегалката за гърба и тези за ръцете, беше поставен пред отсрещната стена, а до него беше и този на лейди Еливис — малко по-нисък и с не толкова богата украса. На стената зад тях бяха окачени множество гоблени, а в края й имаше някаква стълба, която водеше нагоре, може би към нещо като таванско помещение. До другите стени имаше широки пейки и тежки дървени маси, а на стената точно под стълбата се виждаше и една по-тясна пейка. Пейката за бедняците. А стената зад нея представляваше параван.

Киврин слезе по останалите стъпала и се приближи на пръсти до паравана. Под краката й се чуваше хрущящият звук от множеството изпопадали от лоените свещи парчета, разпръснати по целия под. Параванът всъщност представляваше преграда, нещо като вътрешна стена, която спираше течението от вратата.

Понякога параваните оформяха цяло отделно помещение с подобни на сандъци легла от двете страни, но зад този имаше само тесен коридор, по чиито стени се виждаха куки за окачване на пелерините. В момента нямаше никакви пелерини. Много добре, значи всички бяха заминали.

Вратата беше отворена. Точно до нея бяха оставени чифт мръсни ботуши, дървено ведро и количката на Агнес. Киврин спря в малкото антре, за да си поеме дъх. Щеше й се да може да поседне за момент, но само погледна внимателно навън и излезе.

В затворения вътрешен двор нямаше никого. Земята беше покрита с що-годе обработени жълтеникави каменни плочи, но точно в средата на двора, където се виждаше корито за животни, издълбано от корубата на дърво, мястото беше потънало в кал. Навсякъде се виждаха следи от копита и човешки крака, а също и няколко локвички кафеникава вода. От една от тях пиеше вода някаква проскубана кокошка, която въобще не обръщаше внимание на нищо около себе си. Кокошките по това време се бяха отглеждали само за яйца. Основните пернати, които се бяха използвали за храна през четиринайсети век, бяха гълъбите и гургулиците.

А гълъбарникът се виждаше точно до портата. Сградата със сламения покрив до него по всяка вероятност беше кухнята, а останалите, по-малки постройки сигурно бяха складовите помещения. От другата страна на двора се виждаше конюшнята с типичните си широки врати. След нея имаше тесен промеждутък, отвъд който пък се виждаше голямата каменна плевня.

Киврин се отправи най-напред към конюшнята. Палето на Агнес изскочи да я посрещне: подскачаше на тромавите си крачета и скимтеше от радост. Наложи се да го избута вътре и да затвори масивната дървена врата. Очевидно Гавин не беше в конюшнята. Нямаше го и в плевнята, нито пък в кухнята и по-малките постройки, най-голямата от които се оказа пивоварна. Агнес беше казала, че той няма да ходи с цялото шествие да сече бъдника, сякаш оставането му беше най-естественото нещо на света, и Киврин беше предположила, че той трябва да остане, за да охранява къщата. Сега обаче се зачуди дали не е заминал заедно с Еливис при болния ратай.

Ако бе станало така, трябваше да тръгне да търси мястото на спускането сама. Но и дума не можеше да става, че ще успее да яхне кон при цялото си изтощение, а ако все пак някак успееше да го направи, беше твърде замаяна, за да се задържи отгоре му. А също и да тръгне да търси мястото на спускането. „Не мога обаче да се откажа — рече си тя. — В момента няма никого, а скоро ще завали сняг.“

Погледна към портата, а след това и към пролуката между плевнята и конюшнята. Накъде трябваше да тръгне? Бяха слезли по някакъв склон, а после бяха минали покрай някаква църква. Беше чула камбана. Не си спомняше нито портата, нито самия двор, но това беше най-вероятният път, по който бяха пристигнали.

Тръгна по калдъръма, при което кокошката побягна с щуро крякане към прикритието на кладенеца. Киврин погледна по пътя, който тръгваше от портата. Там, където той пресичаше някакво малко поточе, имаше дървено мостче, а по-нататък пътят завиваше на юг и се скриваше в гората. Нямаше обаче никакъв хълм, нито църква, никакво село, никакъв белег, че евентуално това е посоката към мястото на спускането.

Трябваше да има църква. Докато се беше борила с болестта си, Киврин беше чула камбаната. Тя се върна в двора и отново мина по калната пътека. Пътеката минаваше покрай ограда от плет, зад който се виждаха две омърляни прасета, а след това продължаваше и покрай нужника с типичната му воня. Зави зад нужника и пред очите й се ширна поляна.

Село все пак имаше. Имаше и църква, в края на поляната, точно така както си я спомняше Киврин, а зад нея се виждаше и въпросният склон, по който се бяха спуснали.

Поляната въобще не приличаше на поляна. Беше някакво разровено поле с колиби от едната страна и поточе с върби по брега — от другата. На малкото останала трева обаче пасеше някаква крава, а една коза беше завързана за голям гол дъб. По отсамния край сред купи слама и купчини тор бяха разпръснати колибите. Колкото по-надалеч стигаше погледът, толкова по-малки и безформени ставаха те, но дори най-близката до господарската къща — която би трябвало да е на иконома — не беше нищо повече от обикновена сиромашка колиба. Беше доста по-малка, мърлява и схлупена от илюстрациите във видеофилмите по история. Единствено църквата изглеждаше така, както беше предполагала Киврин.

Камбанарията беше отделена от нея, между самата църква и поляната. Очевидно беше построена по-късно от църквата с норманските й прозорци със закръглени арки и посивял камък. Беше висока и закръглена, а камъкът й толкова светъл, че чак златист.

Покрай църквата и камбанарията минаваше път, не по-широк от този, който Киврин беше видяла до мястото на спускането. Изкачваше се по склона и се скриваше сред дърветата.

„Това е пътят, по който дойдохме“ — рече си Киврин и тръгна през поляната, но щом излезе от завета на плевнята, силният вятър се стовари върху й. Минаваше през пелерината, сякаш нея въобще я нямаше, и направо пронизваше гърдите й. Тя се загърна още по-добре, притисна ръка към гърдите си и продължи напред.

Камбаната на югозапад отново започна да бие. Киврин се чудеше какво означава това. Еливис и Имейн бяха говорили на тази тема, но преди Киврин да беше започнала да разбира речта им, а когато предния ден камбаната отново се беше обадила, Еливис с нищо не показа, че я е чула. Може би имаше нещо общо с коледните пости. Киврин знаеше, че камбаните трябва да бият при здрач на Бъдни вечер, а след това в продължение на един час точно преди полунощ. Може би по време на постите биеха и по друго време.

Пътят беше кален и набразден. Киврин започна да усеща болката в гърдите съвсем осезаемо, но продължи да върви, като се опитваше да се движи с бърза крачка. Отвъд полето се виждаше някакво движение. Сигурно бяха селяните, които се връщаха с бъдника или пък прибираха животните. Не можеше да види чак дотам. Струваше й се, че там вече вали сняг. Трябваше да побърза.

Вятърът омотаваше пелерината около краката й и гонеше сухите листа. Кравата се махна от зеленото петно с приведена глава и се скри на завет сред колибите. Които всъщност не можеха да бъдат никакъв заслон. Изглеждаха съвсем малко по-високи от Киврин и приличаха на купчини съчки, събрани на едно място и забучени в земята. Как ли устояваха на напора на вятъра?

Камбаната продължаваше да бие с бавен и равномерен ритъм и Киврин си даде сметка, че е намалила темпото си, за да върви в такт с нея. Не трябваше да го прави. Трябваше да побърза. Всеки момент можеше да завали сняг. Ускорената крачка обаче така изостри болката в гръдния й кош, че тя се закашля, спря и се преви от спазмите.

Нямаше да успее. „Не ставай глупава — каза си тя, — трябва да намериш мястото. Болна си. Трябва да се върнеш у дома. Опитай се да стигнеш до църквата и там ще си починеш.“

Тръгна пак, полагайки максимални усилия да не кашля, но това въобще не помагаше. Изобщо не можеше да си поеме дъх. Нямаше да успее да се добере до църквата, камо ли до мястото на спускането. „Трябва да успееш — изкрещя тя на себе си в схватката си с болката. — Трябва да се стегнеш и ще успееш.“

Спря отново, присвита от болка. Допреди малко се беше притеснявала, че някой селянин може да излезе от колибите, но в този момент се молеше това да стане, за да й помогнат да се върне в господарската къща. Но всички бяха излезли на ледения вятър, за да отрежат бъдника или да приберат животните от полето. Тя погледна към нивите. Далечните силуети, които беше видяла там, бяха изчезнали.

Зад първата колиба имаше няколко разпръснати порутени заслона, в които тя се надяваше, че не живее никой, и сигурно наистина беше така. Сигурно бяха някакви помощни помещения — краварници и хамбари, — а отвъд тях беше църквата. „Може би трябва да вървя по-бавно“ — каза си тя и пое към църквата. Гърдите пак я прерязаха и тя залитна. Не биваше да припада. Никой не знаеше къде е.

Обърна се и погледна към господарската къща. Нямаше да успее да се добере дотам. Трябваше да седне, но по калния мек път нямаше къде. Лейди Еливис се грижеше в този момент за болния ратай, лейди Имейн, децата и цялото село пък бяха отишли в гората. „Никой си няма представа къде се намирам.“

Вятърът се усилваше все повече и вече почти я поваляше. Трябваше да се опита да се върне, но нямаше сили. Дори да стои права й костваше неимоверни усилия. Трябваше да се скрие някъде.

Колибата беше оградена с плет от преплетени клони. Беше нисък, стигаше едва до коляното й и не можеше да спре котка, камо ли овцете и кравите, заради които всъщност беше направен. Само на дворната врата имаше няколко подпори, високи до кръста, и Киврин се облегна с облекчение на една от тях и извика:

— Ей! Има ли някой?

Колибата беше само на няколко крачки и ако вътре имаше хора, нямаше как да не я чуят. Киврин вдигна кожената бримка, която придържаше вратата затворена, влезе и почука на ниската, скована от дъски врата.

Не последва никакъв отговор, но Киврин и без това не беше очаквала.

— Има ли някой? — извика тя отново, без дори да си прави труда да изчаква превода, и се опита да вдигне дървеното резе, поставено напречно на вратата. Оказа се обаче прекалено тежко. Тя се опита да го изхлузи настрани, но не успя и в това. Колибата изглеждаше така, сякаш вятърът ще я понесе всеки миг, а тя не можеше дори да отвори вратата й! Трябваше да каже на господин Дануърти, че колибите през Средновековието въобще не са били толкова паянтови. Тя се облегна на вратата с ръка на гърдите.

Зад нея се чу някакъв шум и тя се обърна, готова да изрече: „Съжалявам, че нахълтах в къщата ви“. Беше обаче кравата, която се беше подпряла небрежно на оградата и я гледаше.

Щеше да се наложи да се върне до господарската къща. Реши да използва портата за опора, увери се, че я е затворила и е сложила кожената бримка, после се подпря и на кокалестия гръб на кравата. Кравата направи с нея няколко крачки, сякаш си беше помислила, че Киврин ще я вкара вътре, за да я издои, но след това си тръгна.

Вратата на един от заслоните, където не можеше да се предположи, че живее някой, се отвори и оттам излезе едно босоного момче и спря. Гледаше я изплашено.

Киврин се опита да се поизправи.

— Моля… — каза тя: едва си поемаше дъх, — мога ли… да си почина за малко… в дома ви?

Момчето се опули глупаво срещу нея, долната му челюст увисна. Беше отвратително слабо — ръцете и краката му бяха като клечки.

— Моля те… изтичай и кажи на някого… да дойде. Кажи им, че съм болна.

„И той може да бяга толкова, колкото и аз“ — помисли си тя още докато изричаше думите. Краката на момчето бяха посинели от студ. Устата му беше напукана, а по бузите и горната устна имаше засъхнали петна кръв, вероятно от носа. „Скорбут — помисли си Киврин. — Още по-зле е и от мен.“ Но въпреки това извика отново:

— Бягай в господарската къща и им кажи да дойдат.

Момчето се прекръсти с напуканата си костелива ръка и каза:

— Глосалон извиза чрестотон юбласт пелня. — И отстъпи назад, за да се подпре на колибата.

О, не! Момчето не разбираше какво му казва.

— Моля те, помогни ми — каза тя и момчето като че ли започна да разбира. Направи една крачка към нея, след което изведнъж хукна към църквата.

— Чакай! — извика Киврин.

То се стрелна покрай кравата и се скри зад колибата. Киврин огледа жилището. Всъщност постройката трудно можеше да бъде наречена така. Повече приличаше на купа сено — между прътовете бе напъхана трева и слама, а вратата представляваше нещо като рогозка от пръчки, вързани една за друга с възчерно въже — да я духнеш, ще падне. Момчето я беше оставило отворена. Киврин прекрачи прага и влезе.

Вътре беше толкова тъмно и задимено, че не се виждаше нищо. Вонеше ужасно. Като в конюшня. Даже и по-зле от конюшня. Към миризмата се прибавяше и тази на пушек, плесен и отвратителната воня на плъхове. Киврин трябваше да се наведе почти до земята, за да мине през ниската врата, а когато се изправи, главата й опря в тавана.

В колибата нямаше нищо, на което можеше да се седне, ако това въобще можеше да се нарече колиба. По целия под имаше разпилени чували и разни инструменти, сякаш наистина беше склад, и нямаше никакви мебели с изключение на една разкривена маса. Върху масата обаче имаше дървена копанка и комат хляб, а в средата на помещението, на единственото по-разчистено място, в плитко изкопана дупка гореше слаб огън.

Очевидно точно това беше източникът на дима. Точно над огъня имаше дупка за проветряване, но вятърът, който нахлуваше в колибата от всички посоки, го разпръсваше навсякъде. Киврин се разкашля и разбра, че е направила ужасна грешка. С всеки спазъм имаше усещането, че гръдният й кош ще се разпадне на части.

Стиснала зъби, за да не кашля, тя се отпусна на един чувал, като първо се подпря на копието до него, а след това и на паянтовата стена. Щом седна, се почувства по-добре, макар че беше толкова студено, че виждаше дъха си. А как ли вонеше тук през лятото? Киврин се загърна в пелерината, като в одеяло, взе някакъв косер и разрови слабия огън. Пламъците се понадигнаха и стана малко по-светло. В едната страна на колибата имаше нисък навес, може би място за кон, защото беше отделен с ограда, още по-ниска и от външната. Пламъците не осветяваха колибата достатъчно, че Киврин да може да види какво има под навеса, но чуваше оттам някакво тътрене.

Вероятно беше прасе, макар че по това време всички прасета вече трябваше да са заклани. А може да беше и коза, отглеждана за мляко. Киврин разрови пак огъня, за да освети ъгъла под навеса малко повече.

Не, странният звук идваше от отсам оградката, от една голяма клетка с куполообразен покрив. С гладките си метални пречки, с вратичката си с филигранна изработка, с пипнатата отвсякъде дръжка клетката беше съвсем не на място в мръсната колиба. А в нея имаше… плъх, който премигваше срещу светлината.

Беше приклекнал и с предните си, подобни на човешки ръце лапи беше хванал парче сирене, което очевидно го беше изкушило да загуби свободата си. Седеше и гледаше Киврин втренчено. По пода на клетката се виждаха още няколко натрошени окаляни парчета сирене. „Повече храна, отколкото в цялата колиба“ — помисли си Киврин, която не смееше да помръдне върху чувала. Човек би си помислил, че в тази колиба няма нищо, което би се харесало на един плъх.

Тя, разбира се, вече беше виждала плъх — в книгите по история на психологията, а също и когато й бяха правили тестове за най-различни фобии по време на първата й година като студентка, но не точно такъв. Никой, поне в Англия, не беше виждал подобен плъх през последните петдесет години. Всъщност животното беше доста красиво, с лъскава като коприна черна козина, не много по-голям от белите опитни плъхове в курса по история на психологията и по-малък от кафявия плъх, с който я бяха тествали.

Освен това изглеждаше доста по-чист от кафявия. Последният беше изглеждал точно като онези, които обитават канализациите, подземните тунели и шахтите, откъдето без съмнение го бяха взели. Имаше прашна, сплъстена кафява козина и дълга, отвратително оголена опашка. Когато беше започнала да се занимава със Средновековието, Киврин не можеше да разбере как по онова време хората бяха търпели тия отвратителни същества в плевните си, да не говорим за къщите. Дори самата мисъл за тях я изпълваше с погнуса. Този плъх обаче всъщност изглеждаше доста чистичък с черните си очички и лъскавото си черно кожухче. Далеч по-чист от Мейзри и по всяка вероятност доста по-интелигентен. И съвсем безобиден, поне външно.

Сякаш в синхрон с мислите й, животинчето си ръфна грациозно от сиренето.

— Не си съвсем безобиден обаче — каза му Киврин. — Ти си олицетворение на бедствието през Средновековието.

Плъхът пусна сиренето и направи крачка напред. Мустачките му потрепваха. Хвана се за две от пречките с розовите си лапки и я погледна подкупващо.

— Знаеш, че не мога да те пусна — рече Киврин, а ушите на плъха потрепнаха така, сякаш я беше разбрал. — Храниш се с безценното жито, пренасяш зарази по храната, развъждаш бълхи и след около двайсет и осем години ти и приятелчетата ти ще затриете половин Европа. Точно за такива като теб трябва да се тревожи лейди Имейн, а не за някакви си френски шпиони и неграмотни свещеници. — Плъхът я гледаше. — Много ми се ще да те пусна, но не мога. Черната смърт е била нещо страховито. Убила е половината население на Европа. Ако те пусна, потомците ти могат даже да влошат ситуацията.

Плъхът пусна пречките и се замята из клетката.

— Ако можех, щях да те пусна — каза Киврин. Огънят беше почти изгаснал. Киврин отново побутна въглените с косера, но вече беше останала само пепел. Вратата, която тя беше оставила отворена с надеждата, че момчето ще доведе някого, се затръшна от вятъра и колибата потъна в пълен мрак.

„Въобще няма да знаят къде да ме намерят“ — помисли си Киврин, макар и да знаеше, че още дори не са започнали да я търсят. Всички си мислеха, че си е в стаята на горния етаж, заспала дълбоко. Лейди Имейн дори нямаше да провери как е, докато не дойдеше време да й занесе вечерята. Щяха да започнат да я търсят едва след вечерната молитва, а дотогава щеше да е паднал пълен мрак.

В колибата беше съвсем тихо. Вятърът беше престанал. Киврин вече не чуваше и плъха. Една съчка пропука в огъня и по мръсния под се разхвърчаха искри.

„Никой не знае къде съм — помисли си Киврин и постави ръка на гърдите си, сякаш някой я беше пробол. — Никой не знае къде съм. Включително и господин Дануърти.“

Разбира се, че не беше така. Лейди Еливис можеше да се е върнала и да се е качила горе, за да я намаже с мехлема, лейди Имейн можеше да е изпратила Мейзри вкъщи, момчето можеше да е хукнало да доведе мъжете от полето и те щяха да са тук след минутка. А и дори да разберяха, че я няма едва след вечернята, имаха факли и свещи, а пък родителите на момчето със скорбута щяха да се върнат, за да вечерят, щяха да я намерят в колибата си и щяха да доведат някого от господарската къща. „Каквото и да стане — рече си тя, — не си съвсем сама.“ И се поуспокои.

Обаче все пак беше съвсем сама. Беше се опитала да се убеди, че не е, че някакви данни по екраните на мрежата са подсказали на Гилкрист и Монтоя за наличието на нещо нередно, че господин Дануърти е накарал Бадри да провери всичко поне няколко пъти, че по някакъв начин са разбрали какво се е случило и държат мрежата отворена дори в този момент. Обаче не беше така. Колегите й знаеха за местонахождението й точно толкова, колкото Агнес и лейди Еливис. Мислеха си, че е в Скендгейт в пълна безопасност, че проучва Средновековието, че знае отлично мястото на спускането, а записващото й устройство е вече наполовина пълно с наблюденията й над странните обичаи и сеитбообращението. Щяха да си дадат сметка, че е изчезнала, едва когато отвореха мрежата — след две седмици.

— А дотогава ще бъде тъмно — каза Киврин.

Седеше неподвижно и гледаше огъня. Вече почти всичко беше изтляло, а не се виждаше нищо, което можеше да използва за подпалка. Зачуди се дали момчето е останало вкъщи, за да поддържа огъня, и ако беше така, какво щяха да използват довечера.

Беше съвсем сама, огънят гаснеше и никой не знаеше къде е изчезнала с изключение на плъха, който скоро щеше да унищожи половин Европа. Киврин се изправи — отново си блъсна главата в ниския таван — отвори вратата на колибата и излезе.

По полето все още не се виждаше никой. Вятърът беше утихнал и равномерният звън на камбаната от югозапад се чуваше съвсем ясно. По сивото небе се носеха редки снежинки. Малкото възвишение, на което се намираше църквата, беше замъглено от завесата им. Киврин тръгна към църквата.

Започна да бие още една камбана. Намираше се малко по на юг и малко по-близо, но тонът беше малко по-висок и по-металически, което означаваше, че е по-малка. Тя също биеше равномерно, но с един такт след другата и звучеше като нейно ехо.

— Киврин! Лейди Киврин! — чу се гласчето на Агнес. — Къде сте? — Тя притича до Киврин, личицето й беше зачервено от студа или пък от вълнение. — Търсихме ви навсякъде. — После се обърна и извика: — Намерих я! Намерих я!

— Не си я намерила ти! — чу се гласът на Роузмунд. — Всички я видяхме. — Тя бързаше пред лейди Имейн и Мейзри, която се беше загърнала с раздърпаното си наметало. Ушите й бяха яркочервени. Изглеждаше доста намръщена, което вероятно означаваше, че бяха набедили нея за изчезването на Киврин или пък си мислеше, че тепърва ще я набедят, или пък просто й беше студено. Лейди Имейн беше ядосана.

— Да, ама вие не се сетихте, че е Киврин! — извика Агнес и хукна отново към Киврин. — Казахте, че не сте сигурни, че е тя. Аз я намерих.

Роузмунд не й обърна никакво внимание, а хвана Киврин за ръката и разтревожено попита:

— Какво се е случило? Защо сте станали от леглото? Гавин се качил в стаята да ви каже нещо и видял, че ви няма.

„Гавин — помисли си Киврин със сетни сили. — Гавин, който може да ми каже къде е мястото на спускането, а мен ме е нямало…“

— Да, дошъл да ви каже, че не е намерил никакви следи от нападателите ви и че…

Приближи се лейди Имейн.

— Къде бяхте тръгнали? — попита тя, но въпросът й беше по-скоро обвинение.

— Загубих се на връщане — отвърна Киврин, за да спечели малко време, през което да измисли някакво обяснение защо е тръгнала да обикаля селото.

— Излязохте да се видите с някого ли? — запита лейди Имейн и това вече си беше чисто обвинение.

— Как може да излезе, за да се среща с някого? — възкликна Роузмунд. — Та тя не познава никого тук, а и не си спомня нищо от миналото си.

— Тръгнах да търся мястото, където съм била намерена — отговори Киврин, като се опитваше да не се обляга на Роузмунд. — Помислих си, че като видя нещата си, може и да…

— Да си спомните нещо — каза Роузмунд. — Но…

— Не е било необходимо да рискувате здравето си — каза лейди Имейн. — Гавин е докарал всичко.

— Всичко ли? — попита Киврин.

— Да — отвърна Роузмунд. — И каретата ви, и всичките сандъци.

Втората камбана престана да бие, но първата продължи сама — равномерно и бавно, а това беше сигурен знак, че бие за погребение. Звучеше като погребване на всяка надежда. Гавин беше донесъл всичко в къщата.

— Не е хубаво да държим лейди Катрин На тоя студ — намеси се Роузмунд. Звучеше досущ като майка си. — Да не забравяме, че е болна. Трябва веднага да я заведем на топло, защото иначе ще настине.

„Вече съм настинала“ — помисли си Киврин. Гавин беше докарал всичко в къщата, всички следи, които можеха да й покажат точното място на спускането. Дори и каретата.

— Мейзри, ти си виновна — каза лейди Имейн и избута Мейзри напред, за да подхване Киврин. — Не трябваше да я оставяш сама.

Киврин се отдръпна от мърлявата Мейзри.

— Можете ли да вървите? — попита Роузмунд, приведена под тежестта на Киврин. — Да доведем ли кобилата?

— Не — отвърна Киврин. Мисълта, че ще я върнат на някаква кранта като избягал затворник, й беше противна. — Не — повтори тя, — мога да вървя.

Наложи се да се облегне на ръката на Роузмунд, както и на мръсното рамо на Мейзри. После бавно тръгнаха покрай колибите, покрай дома на иконома, покрай любопитните прасета, докато накрая влязоха в двора на господарската къща. Върху каменните плочи пред плевнята лежеше голям ясенов пън, разклонените му коренища вече побеляваха от снега.

— Ще се затрие с подобно поведение — каза лейди Имейн и направи знак на Мейзри да отвори вратата. — Без съмнение ще има нов пристъп.

Киврин се сети за клетката на плъха. „Трябваше да го пусна — помисли си Киврин — нищо, че е заплаха за всички. Трябваше да го пусна.“

Лейди Имейн махна на Мейзри и тя се приближи, за да подхване отново Киврин.

— Не — почти извика Киврин, отскубна се и от нейната ръка, и от тази на Роузмунд и се запъти съвсем сама към вратата и мрака на къщата.

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“

(005982–013198)

18 декември, 1320 година (стар стил). Мисля, че имам пневмония. Излязох и се опитах да намеря мястото на спускането, но не успях. Сега страдам от повторен пристъп на болестта. При всяко поемане на дъх имам силен бодеж под ребрата, а когато кашлям — което на практика означава през цялото време — имам усещането, че всичко вътре в мен се разкъсва на парчета. Преди малко се опитах да седна в леглото и незабавно плувнах в пот, а освен това температурата ми май отново се качи. Имам всичките симптоми, които според доктор Ааренс са характерни за пневмонията.

Лейди Еливис още не се е върнала. Лейди Имейн ми сложи на гърдите някаква ужасно смрадлива лапа, след което изпрати да повикат жената на иконома. Първо си помислих, че иска „да й се поскара“, че е завзела къщата със семейството си, но когато жената пристигна с шестмесечното си бебе на ръце, лейди Имейн каза:

— От раните са се повредили белите й дробове.

Жената на иконома разгледа слепоочието ми, после излезе и се върна без бебето и с паница отвратително горчива отвара. Сигурно вътре е имало върбова кора или нещо такова, защото температурата ми спадна почти веднага, а ребрата не ме болят така непоносимо.

Жената на иконома е нисичка и слабичка, с остри черти и пепеляворуса коса. Струва ми се, че лейди Имейн може да има право като казва, че точно тя „кара иконома да съгрешава“. Дойде при мен облечена в обшита с кожа рокля, чиито ръкави бяха толкова дълги, че стигаха почти до земята. Бебето й беше увито във фино изтъкано вълнено одеялце. Самата тя говори със странно сливане на думите, което, мисля, идва от опитите й да имитира речта на лейди Имейн.

Зародишът на средната класа — както би казал господин Латимър, — новобогаташите, които чакат шанса си. Той ще дойде трийсетина години по-късно, когато Черната смърт ще се развилнее и ще затрие една трета от благородниците.

— Това ли е дамата, открита в гората? — обърна се тя към лейди Имейн. В поведението й нямаше и следа от „подобаващо благоприличие“. Тя се усмихна на Имейн като на стара приятелка и се приближи до леглото ми.

— Да — отвърна лейди Имейн, като успя да вкара в тази единствена сричка и нетърпеливост, и презрение, и пълна антипатия.

Жената на иконома сякаш въобще не забеляза това. Тя се приближи до леглото, но бързо отстъпи назад — първият човек, който показа някакъв знак, че се страхува да не съм заразна.

— Има ли (еди-каква си) треска? — преводачът не разбра думата, а аз също не можах да я чуя заради странното произношение на жената. Флоронна? Флорентинна?

— Има рана на главата — отвърна рязко Имейн. — Това е засегнало и дробовете й.

Жената на иконома кимна.

— Отец Рош ни каза как двамата с Гавин са я открили в гората.

Имейн замръзна при фамилиарната употреба на името на Гавин, а жената на иконома със сигурност усети това, защото побърза да излезе, за да направи отварата. Дори направи реверанс на лейди Имейн преди да си тръгне.

След като Имейн си тръгна, Роузмунд дойде да поседи при мен — мисля, че са я назначили да ме пази, за да не избягам пак — и я попитах дали е вярно, че отец Рош е бил с Гавин, когато са ме намерили.

— Не — отвърна тя. — Гавин срещнал отец Рош, докато ви водил насам, и ви оставил на неговите грижи, за да се върне и да потърси нападателите ви. След като обаче не открил нищо, двамата с отец Рош ви докарали тук. Не се тревожете за това. Гавин донесе всичките ви вещи.

Не си спомням отец Рош да е бил там. Помня го само когато вече бях на легло. Ако обаче това, което ми каза Роузмунд, е вярно, и ако Гавин и отецът са се срещнали недалече от мястото на спускането, може би и той ще може да ми помогне да го намеря.

(Пауза)

От известно време разсъждавам върху думите на лейди Имейн, че раната на главата ми е повредила и белите ми дробове. Мисля, че никой около мен не си дава сметка, че съм болна. Пускат двете момиченца да влизат при мен, когато си поискат, а и никой като че ли не се притеснява ни най-малко, може би с изключение на жената на иконома. Обаче щом лейди Имейн й каза, че са „повредени дробовете“ ми, тя се приближи към леглото без никакво колебание.

Все пак тя явно се тревожи за възможността да съм заразна, а когато попитах Роузмунд защо не е отишла с майка си при болния ратай, тя отвърна с тон, който означаваше, че нещата са ясни от само себе си:

— Мама ми забрани. Ратаят е болен.

Мисля, че според тях аз не страдам от никаква болест. Нямам никакви симптоми — пъпки от шарка или някакъв обрив — и си мисля, че отдават високата ми температура и бълнуването на раните ми. Раните често са се инфектирали, а освен това не са били редки и случаите на отравяне на кръвта.

А и никой от тях още не се е заразил. Вече минаха пет дни, а ако става въпрос за вирус, инкубационният период е само от дванайсет до четирийсет и осем часа. Доктор Ааренс ми беше казала, че най-заразният период е преди да са се появили каквито и да било симптоми, така че може и да не съм била вече толкова заразна, когато децата започнаха да идват при мен. А може и да страдам от нещо, което всички вече са преболедували и имат имунитет. Жената попита дали съм имала флорентинна? Флантинна треска, а господин Гилкрист е убеден, че през 1320 година е имало епидемия от инфлуенца. Може би съм се заразила точно от това.

Сега е следобед. Роузмунд седи на пейката до прозореца и бродира парче лен с тъмночервен вълнен конец, а Блеки спи до мен. От известно време си мисля колко бяхте прав, господин Дануърти. Въобще не бях подготвена, всичко е съвсем различно от това, което очаквах, че ще намеря тук. Не бяхте прав обаче когато казвахте, че не е като в приказка.

Накъдето и да погледна, виждам все неща от приказките: червената пелерина с качулка на Агнес, клетката на плъха, паниците с каша, селските колиби от слама и пръчки, които някой вълк може да събори, без дори да се напъва.

Камбанарията прилича на тази, в която е бил затворен Рапунцел, а сведена над бродерията си, с тъмната си коса, бялата си шапчица и червени бузки, Роузмунд е досущ като Снежанка.

(Пауза)

Мисля, че треската ми се връща. Усещам миризмата на дим в стаята си. Лейди Имейн се моли, коленичила до леглото ми с часослова си в ръка. Роузмунд ми каза, че отново са повикали жената на иконома. Лейди Имейн я ненавижда. Трябва да съм доста тежко болна, за да се е съгласила да я извикат отново. Чудя се дали ще повикат и свещеника. Ако това стане, трябва да го попитам дали знае мястото, на което ме е намерил Гавин. Започва да ми става адски топло. Сега вече въобще не се чувствам като в приказка. Свещеника го викат само когато някой е в агония, а според Статистиката през четиринайсети век седемдесет и двама на всеки сто души са умирали от пневмония. Надявам се отчето да дойде скоро, за да ми каже къде е мястото на спускането и да ми подържи ръката.

13.

Докато Мери разпитваше Колин как се е промъкнал през отцепения периметър, пристигнаха още два случая на зараза — и двата на студенти.

— Беше много лесно — отвърна Колин разсеяно. — Просто там се опитват да не пускат хора да излизат, но не спират тия, които искат да влязат. — И тъкмо се готвеше да разкаже с повече подробности, когато влезе регистраторката.

Мери беше накарала Дануърти да я придружи до отделението за спешни случаи, за да се опита да разпознае новопристигналите.

— А ти ще останеш тук — беше каза тя на Колин. — Успя да направиш достатъчно бели само за един ден.

Дануърти не разпозна нито един от двамата новодошли, но това беше без значение. Те бяха в съзнание, достатъчно свежи и вече даваха на главния лекар имената на всичките си контакти. Дануърти ги огледа поотделно, поклати глава и каза:

— Може би са били сред тълпата на улицата.

— Не се притеснявай — каза Мери. — Можеш да си вървиш у дома, ако искаш.

— Мислех да изчакам, докато си получа резултатите от кръвната проба — каза той.

— О, та това ще стане чак… — почна Мери и погледна часовника си. — О, Боже, минава шест.

— Само ще се кача горе, за да видя как е Бадри — каза Дануърти. — После ще бъда в чакалнята.

Сестрата каза, че Бадри спи.

— Не искам да го будя.

— Не, разбира се, че не — съгласи се Дануърти и слезе в чакалнята.

Колин седеше по турски на пода в средата на стаята и разглеждаше шала си.

— Къде е баба Мери? — попита той. — Малко се разсърди, че дойдох, нали?

— Мислеше, че си се прибрал в Лондон и си в безопасност — обясни му Дануърти. — Майка ти й каза, че влакът ти бил спрян в Бартън.

— Така беше. Накараха всички да слязат и да се качат на друг, който се върна в Лондон.

— И ти се загуби при прехвърлянето?

— Не. Чух ги как си говорят за карантината, за това, че имало някаква ужасна болест, че всички щели да измрат, че всичко… — Той спря и започна да рови в чантата. Запо