/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic, / Series: Джак Ричър

Покушението

Лий Чайлд

Амбициозната Ем И Фрьолих е шеф на охраната на новоизбрания вицепрезидент на САЩ. Но още преди той да встъпи в длъжност, Фрьолих е изправена пред опасно предизвикателство. Нужен й е някой, който е по-добър дори от хората на тайните служби. И тя избира за тази цел брата на своя загинал приятел Джо. Той се казва Джак Ричър и е бивш военен полицай. Задачата на Джак е да се опита да убие вицепрезидента Армстронг. Ако покушението се окаже възможно, то значи има фатални пропуски в системата за охрана. Още повече, че в момента Фрьолих е подложена на ужасно изпитание, защото е получила заплаха, че Армстронг скоро ще умре.

Лий Чайлд

Покушението

Тази книга посвещавам

на брат ми Ричард в Глостър, Англия;

на брат ми Дейвид в Брекън, Уелс;

на брат ми Андрю в Шефилд, Англия;

и на приятеля ми Джак Хъчесън в Пеникуик, Шотландия

1

Те бяха научили за него през юли и гневът ги държа до края на август. През септември се опитаха да го ликвидират, но избързаха. Не бяха достатъчно подготвени и опитът се провали. Можеше да се стигне до пълна катастрофа, но по някакво чудо никой нищо не забеляза.

Бяха приложили обичайните методи, за да се промъкнат през полицейската блокада, и бяха заели позиция на около трийсетина метра от подиума, където той щеше да говори. Снайперската карабина със заглушител бе пропуснала целта с не повече от един-два сантиметра. Куршумът бе профучал на косъм от черепа му, може би дори през косата му, понеже в този момент той бе вдигнал ръка, за да намести един кичур, разрошен сякаш от лекия полъх на вятъра.

Впоследствие те безброй пъти гледаха този кадър по телевизията. Той просто повдига ръка и приглажда косата си. Нищо повече. Дори не спира да говори, до такава степен нищичко не усеща. Един куршум, изстрелян със свръхзвукова скорост от карабина със заглушител, се движи напълно безшумно и твърде бързо, за да бъде забелязан. И така, куршумът пропусна целта и продължи полета си, без при това да закачи някого от стоящите зад него, без да срещне сграда или друго препятствие по пътя си. Той просто си летя свободно и по права линия, а когато кинетичната му енергия започна да се изчерпва и земното притегляне го задърпа надолу, под траекторията му не бе останало нищо съществено освен пустеещи тревни площи. И по тази причина никой нищо не бе забелязал. Сякаш куршумът изобщо не бе изстрелян. Те обаче не посмяха да дадат повторен изстрел. Шокът беше твърде голям. Шокът от провала, но и от станалото чудо. Това щеше да им бъде за урок. В течение на целия октомври те отново се държаха като професионалисти, каквито си бяха, като си казаха, че най-напред трябва да се успокоят, да започнат всичко отначало, да премислят, да се поучат от грешките си, да се подготвят за повторния опит. Който щеше да бъде по-добре планиран и правилно изпълнен, изграден върху фино нюансирана методология и подпомогнат чрез всяване на страх. Един достоен втори опит. Творчески изпипан. И най-важното, недопускащ възможност за провал.

После настъпи ноември и правилата се промениха из основи.

Чашата на Ричър беше празна, но още топла. Той я повдигна от чинийката, наклони я и проследи с поглед утайката на дъното, докато се стичаше към устата му — бавно и тежко като речен нанос.

— Кога трябва да стане това? — запита той.

— Колкото се може по-скоро — отвърна тя.

Той кимна. После се измъкна заднишком от сепарето и се изправи.

— Ще ти се обадя до десет дни — рече той.

— С „да“ или „не“?

Той поклати глава.

— За да ти кажа как е минало. Аз ще знам как е минало.

— Е, добре, тогава за да ти кажа къде да преведеш парите. — Тя притвори очи и се усмихна. Той я изгледа от горе на долу. — Какво, мислиш, че ще ти откажа ли?

Тя го погледна.

— Мислех си, че едва ли ще се оставиш толкова лесно да те убедя.

Той вдигна рамене.

— Както ти е споменал Джо, аз не съм от тия, дето се отказват от предизвикателствата. Джо обикновено излизаше прав за тия неща. Пък и за доста други.

— Не знам какво да ти кажа освен благодаря.

Той не отговори. Просто се извърна да си ходи, но в този миг тя стана и прегради пътя му. Настъпи неловко мълчание. Няколко мига стояха прави, обърнати един към друг, пленници на ръба на масата. Тя протегна ръка и той я стисна. Тя задържа ръката му частица от секундата по-дълго, отколкото бе нужно, после се изправи на пръсти и го целуна по бузата. Устните й бяха меки и сочни. От допира им той усети по тялото си слаб електрически ток.

— Едно ръкостискане не стига — обясни тя. — Ти ще направиш това заради нас. — Помълча и додаде: — Все пак нали без малко щеше да ми станеш девер…

Той не отговори. Просто кимна, обърна се и закрачи към изхода, като само веднъж й хвърли бърз поглед през рамо. След това изкачи няколкото стъпала и се озова на улицата. Дланта му ухаеше на парфюма й. Той заобиколи и влезе през служебния вход на кабарето, за да остави бележка за приятелите си в гримьорната. После се насочи към магистралата. Имаше на разположение цели десет дни, за да намери начин да убие четвъртия най-добре охраняван човек на планетата.

Всичко бе започнало осем часа по-рано, като събитията бяха взели следната последователност: Ем И Фрьолих, ръководителят на екипа, дойде на работа в понеделник сутрин, тринайсет дни след изборите, един час преди второто съвещание за координиране на стратегията, седем дни след като думата атентат бе прозвучала за пръв път, и тогава взе своето окончателно решение. След това тя хукна да уведомява прекия си началник, когото откри в помещението на секретарката пред кабинета му, явно забързан нанякъде. Под мишницата си стискаше тъмна папка, а изражението на лицето му казваше: Изобщо не се доближавай! Тя обаче си пое дълбоко дъх, доближи се и не само се доближи, ами му даде да разбере, че трябва да говори с него. Спешно. При това на четири очи и, разбира се, неофициално. Така че той се спря за миг, после рязко се извърна и отново влезе в кабинета. Пропусна я покрай себе си и веднага заключи вратата зад тях — достатъчно тихо, за да покаже, че схваща поверителността на срещата, и същевременно достатъчно енергично, за да не остави никакво съмнение, че е силно нервиран от това неочаквано прекъсване на дневната му програма. Едно нищо и никакво прищракване на резето, а в него се криеше твърде недвусмисленото послание: Дано само да не ми губиш времето!

Шефът на Фрьолих беше ветеран с двайсет и пет годишен стаж, на финалния етап на кариерата си преди пенсионирането. Някъде между петдесет и пет и шейсет, той беше последно ехо от една отминала епоха в службите. Висок, все още строен и атлетичен, но с доста побеляла коса и тяло, омекнало не там, където би могло да се очаква. Казваше се Стайвесънт. Също като Питър Стайвесънт — последния холандски генерал-губернатор на Нови Амстердам, обичаше да казва той, когато го питаха как му се пише името. Тогава се сещаше, че времената вече са други, и бързо добавяше: и като цигарите. Всеки ден от живота си, без изключение, носеше консервативни костюми от „Брукс Бръдърс“, но иначе се смяташе за гъвкав тактик. И най-важното — тактиката никога не му изменяше. Никога. А от доста време беше в службите и бе преживял какво ли не. Но нито веднъж не се бе провалял поради некадърност или лош късмет. Ето защо според безмилостно обективната математика на всяка организация Стайвесънт би могъл да мине за способен администратор и добър началник.

— Изглеждаш ми нещо нервна — отбеляза той.

— Така е, малко съм притеснена — отвърна Фрьолих.

Кабинетът му беше малък, тих, оскъдно мебелиран и изрядно чист. Стените бяха боядисани в снежнобяло и осветени с малки халогенни лампички. Вертикалните щори на прозореца бяха полузатворени, за да пропускат колкото се може по-малко от потискащата сивота на деня отвън.

— Какво те притеснява? — запита той.

— Смятам да ти искам разрешение за нещо.

— За какво?

— За нещо, което съм си наумила да опитам — каза тя.

Фрьолих беше поне с двайсет години по-млада от Стайвесънт; всъщност точно на трийсет и пет. Беше висока, но не прекалено — може би с три-четири сантиметра над средния ръст за американка от нейното поколение, но затова пък интелигентността и жизнената енергия, които бликаха от цялото й същество, правеха думата „среден“ и производните й напълно неуместни в нейния случай. Като телосложение беше между мускулеста и жилава; кожата й излъчваше мека топлина, която, в съчетание с блясъка в очите, й придаваше грациозна атлетичност. Русата й коса беше късо подстригана и хлапашки разрошена. Видът й създаваше впечатление, че набързо е нахлузила небрежния си ежедневен тоалет направо от душа, след като просто ей така е спечелила за отбора си златен медал в някой от по-тежките колективни спортове на Олимпийските игри. При това умееше да се държи, като че ли нищо особено не се е случило — като невидимия герой, който просто е искал да си тръгне от стадиона, преди телевизионните екипи да са приключили със съотборниците му и камерите да са се обърнали към него. Фрьолих имаше вид на човек, надарен с големи способности и едновременно с това много скромен.

— И какво е то? — попита Стайвесънт. Той се обърна и положи върху бюрото папката, която носеше. Бюрото му беше грамадно, с плот от някакъв сивкав композитен материал. Модерна, луксозна канцеларска мебел, педантично излъскана като скъпоценна антика. Стайвесънт се славеше с отсъствието на залежала книжнина върху бюрото си — лъснатият плот на практика беше абсолютно гол. Дори мебелировката в кабинета му Излъчваше деловитост и хладен перфекционизъм.

— Искам външен човек да свърши работата — каза Фрьолих.

Стайвесънт изравни ръбовете на папката с плота на бюрото и прекара пръст по широкия кант, за да провери дали ъглите съвпадат напълно.

— Мислиш ли, че това е добра идея?

Фрьолих не отговори.

— Предполагам, че имаш някого предвид — добави той.

— Имам един отличен кандидат.

— Кой?

Фрьолих поклати глава.

— По-добре да не се замесваш — отвърна тя. — Така ще си имаш по-малко бели на главата.

— Джентълменът има ли съответна препоръка?

— Откъде знаеш, че е мъж, а не жена?

Стайвесънт закима. Тоя модерен свят!

— Лицето, което имаш предвид, има ли препоръка?

— Да, от отличен източник.

— В системата?

— Да — потвърди отново тя.

— Значи вече съм замесен.

— Не, не си. Моят източник е бил в системата, но вече не е.

Стайвесънт отново се обърна към бюрото и изравни папката, този път по протежение на дългия ръб на плота. После сякаш размисли и я върна в първоначалното положение — успоредно на късия ръб.

— Позволи ми да се направя, ей така просто, на адвокат на дявола и да те запитам нещо — каза той. — Аз те повиших преди четири месеца. Четири месеца са много време. Ако сега решим да привлечем външен човек да свърши работата, няма ли това да се изтълкува като признание за неувереност в собствените сили? Как мислиш?

— Не мога да мисля и за това.

— Вероятно трябва — каза Стайвесънт. — Тази история би могла да ти навреди. За поста ти имаше шестима мъже кандидати. Така че, ако направиш каквото си си наумила и вземе да се разсмърди, можеш здравата да загазиш. Веднага половин дузина лешояди ще накацат около теб и ще ти повтарят: „Аз нали ти казах!“ — докато излезеш в пенсия. Защото с това ще им дадеш да разберат, че нямаш доверие в собствените си способности.

— При тези обстоятелства не мога да се доверявам единствено на себе си. Така поне мисля.

— Така мислиш значи!

— Не просто мисля, знам го! И не виждам алтернатива. — Стайвесънт не отговори. — Не че съм много доволна от положението, вярвай ми! — продължи тя. — Но смятам, че трябва да го направим. Така ми казва вътрешният глас.

Стайвесънт продължаваше да мълчи. В кабинета се възцари напрегната тишина.

— И така, имам ли твоето разрешение? — попита Фрьолих.

Той повдигна рамене.

— Не трябваше да ме питаш. Трябваше просто да направиш каквото си си наумила, пък да става каквото ще.

— Не мога така — каза Фрьолих.

— Поне не казвай на никой друг. И да няма нищо черно на бяло.

— Нямах и намереше да го правя. Това само би ми попречило да осъществя замисъла си.

Стайвесънт закима неопределено. После, като всеки съвестен бюрократ, премина към същината на въпроса:

— К-колко ще ни струва това лице?

— Не много — отвърна Фрьолих. — Може и безплатно да ни излезе. Или да поиска само да му покрием разноските. Двамата с него се знаем от доста време. Задочно, така да се каже.

— Това решение може да ти струва по-нататъшната кариера. Да забравиш за всякакви повишения…

— Обратното може да приключи кариерата ми веднъж завинаги.

— Аз лично те избрах — каза Стайвесънт. — Измежду всички останали. Значи всичко, което може да навреди на теб, ще навреди и на мен.

— Разбирам, сър.

— Така че поеми дълбоко дъх и преброй до десет. После ми кажи дали това, което си намислила, наистина се налага.

Фрьолих кимна, пое дъх и замълча. Минаха десетина секунди.

— Наистина се налага — каза тя.

Стайвесънт вдигна папката си от бюрото.

— Ами действай тогава — каза той.

Веднага след приключване на съвещанието тя пристъпи към изпълнение на плана си, давайки си изведнъж сметка, че тъкмо в това — в осъществяването — се крие главната му трудност. Искането на разрешение от прекия началник й се бе струвало такова непреодолимо препятствие, че бе изместило всичко останало в съзнанието й. Но сега, когато го бе получила, то й изглеждаше детска игра в сравнение с истинската задача — проследяването на обекта. Като изходна информация разполагаше само с фамилно име и с доста схематичен личностен профил отпреди осем години, който и тогава едва ли е бил кой знае колко точен и актуален. Тя не знаеше до каква степен може да се довери на откъслечните данни, с които разполагаше. Всички подробности бяха споделени с нея — къде на шега, къде наистина — една нощ, докато с натежала глава се унасяше в сън в леглото на любовника си. Тя дори не можеше да си спомни доколко точно ги бе чула тогава. Затова реши да не разчита на подробностите. Само по себе си името й беше достатъчно.

И тя го написа — това име — с едри главни букви в горната част на първия лист от жълтия си стенографски бележник. В главата й нахлуха спомени. Някои добри, други лоши. В течение на няколко мига гледа втренчено името, после го задраска и написа на негово място НЕОБ. Това щеше да й помогне да се съсредоточи, защото премахваше личния елемент в задачата, насочвайки потока на мисълта й в стандартното русло на безпристрастния методичен анализ, усвоен още в полицейската академия. НЕизвестен ОБект някой, който трябва да бъде идентифициран, издирен и открит. Толкова. Ни повече, ни по-малко.

Главното й оперативно предимство беше компютърът. Човек с нейната професия разполагаше с далеч по-голям достъп до много повече бази данни, отколкото средният американски гражданин. НЕОБ е бил военен — това поне тя знаеше със сигурност — и затова първото място, където се насочи, беше Националната база данни за личния състав на армията. В този компютъризиран архив, чиито сървъри се намираха в град Сейнт Луис, щата Мисури, се съхраняваше лична информация за всеки мъж или жена, служили във военна униформа на Съединените щати когато и да било, където и да било по света.

Тя набра фамилното име и изчака, докато машината изплю три кратки отговора. Първия отговор елиминира незабавно поради несъответствие на собственото име. Той не се казва така, това поне го знам! Във втория отговор имаше явно несъответствие в рождената дата. Та този би могъл да му бъде баща! Накрая остана третото име. Друга възможност нямаше. Няколко секунди тя гледа вторачено в екрана самоличността на НЕОБ, после си преписа трите имена, датата на раждане и номера на социалната осигуровка. След това кликна върху иконката Подробности и зададе личната си парола. Екранът се смени и пред очите й се появи в сбит вид професионалната биография на обекта.

Лоша новина. Нейният НЕОБ вече не е военен. Служебната му кариера завършва някак рязко преди цели пет години, уволнен по каналния ред след 13 години безупречна служба. Достигнал чин майор. Списък на отличия и медали, между които Сребърна звезда и Пурпурно сърце. Тя прочете данните за всички похвали и награждавания, записа си основното, след което тегли хоризонтална черта през жълтия лист — край на един етап от живота на обекта, начало на друг. Предстоеше още много работа.

Следващата логическа стъпка беше да провери в списъците на починалите във Федералната служба за социални осигуровки. Защо да търся някого, ако вече го няма — припомни си тя наученото в полицейската академия. Зададе номера и усети, че затаява дъх. Ала запитването й получи отрицателен отговор. НЕОБ не фигурираше между умрелите, поне според държавата. Следващата й стъпка беше да провери в Националния информационен център по криминалистика. Пак тази полицейска академия! Какъв е смисълът да гоня човек, който има висящо дело или излежава присъда? — помисли си тя, макар за личност като НЕОБ това да беше твърде малко вероятно. Ама знае ли се? Понякога — особено при определен тип хора — е трудно да различиш престъпника от порядъчния човек.

Базата данни на НИЦК беше пословично бавна; докато чакаше нужната информация да се процеди върху екрана, Фрьолих се залови да разчиства бюрото си от залежали папки и хвърчащи листове, след което отиде при машината и си доля чашата с кафе. Когато се върна при компютъра, на екрана се мъдреше чистото криминално досие на нейния обект. Плюс кратка забележка, че на името на НЕОБ има служебно досие от ФБР някъде из архивите. Интересно. Тя излезе от НИЦК и се насочи към базата данни на ФБР. Намери файла с досието, но не можа да го отвори. Все пак Фрьолих достатъчно добре познаваше системата от сигнатури на ФБР, за да заключи, че файлът на обекта е чисто информативен и понастоящем замразен. Нищо повече. Явно НЕОБ не беше беглец от правосъдието, федералните власти не бяха по петите му, нито пък имаше друг вид неприятности със закона.

Тя си записа всичко, след което напусна архивите на ФБР и влезе в базата данни на Федералната служба за регистрация на моторни превозни средства. Отново лоши новини! Оказа се, че НЕОБ няма шофьорска книжка. Много странно наистина. И крайно неприятно, ако трябва да сме честни — помисли си тя. Защото липсата на шофьорска книжка означава липса на скорошна снимка и на адресна регистрация. След ФСР-МПС тя посети компютрите на Архива на военните ветерани в Чикаго. Претърси цялата база данни по име, чин и запасен номер. Нищо. НЕОБ не получаваше военна пенсия и не беше оставил адрес за кореспонденция. Защо, бе? Кой си ти всъщност? Тя се върна в Службата за социални осигуровки и потърси данни за отпусната социална помощ. Такива липсваха. След уволнението си от войската НЕОБ, поне на книга, се водеше безработен. А не беше подавал документи за социална помощ. За потвърждение на съмненията си тя влезе и в компютрите на Федералната данъчна администрация. И там нищо. НЕОБ не бе плащал данъци през последните пет години. Дори не си бе дал труд да се регистрира.

Хайде сега сериозно. Тя затвори всички правителствени сайтове, поизправи се на стола си и с помощта на няколко недотам законни софтуерни продукта проникна в загадъчния свят на банковата тайна. Строго погледнато, Фрьолих нямаше право да използва въпросния софтуер за тази цел. Или за каквато и да било друга. Това беше сериозно нарушение на дадените й правомощия. Но тя не се боеше, че могат да я открият. От друга страна, разчиташе тъкмо по този начин да получи търсената информация. Ако НЕОБ имаше макар и само една банкова сметка където и да било на територията на петдесетте щата, тя щеше да я открие. Дори някоя съвсем проста разплащателна сметка, с която да си пуска чекове или да си плаща телефона. Дори и изоставена. Фрьолих знаеше, че доста хора се оправят и без банкови сметки, но нещо й подсказваше, че нейният НЕОБ не е от тях. Не и той, който е бил майор от армията на Съединените щати. С медали и прочие.

Тя зададе два пъти номера на социалната му осигуровка, по веднъж в графите „Номер на социална осигуровка“ и „Граждански номер на данъкоплатец“, след което набра трите имена и чукна клавиша Търси.

На около триста километра от кабинета на Фрьолих Джак Ричър трепереше от студ. По средата на ноември Атлантик Сити не е най-топлото място на света. Както и да го погледнеш. Вятърът духаше откъм океана и носеше толкова сол, че всичко в града беше подгизнало от лепкава влага. Внезапни вихри въртяха купчини боклуци по улиците и изпъваха крачолите на панталоните му върху бедрата. Само преди пет дни Ричър се бе разхождал в тропическата жега на Лос Анджелис; сега си каза, че изобщо не е трябвало да мърда оттам. Каза си още, че трябва да се върне колкото може по-скоро. През ноември Южна Калифорния е особено привлекателна. Въздухът е топъл, от океана повява лек бриз — толкова различен от шибащия вятър и зрънцата сол, които се носят във въздуха и карат очите да смъдят нетърпимо. Трябва да се връщам — каза си той. Трябва да се махам оттук, това поне е сигурно.

Или може би трябваше да си остане на мястото, както го бяха помолили; по-скоро да си купи палто и да не мърда наникъде.

Ричър се бе върнал на Източното крайбрежие в компанията на една чернокожа старица и нейния брат. Бе тръгнал на автостоп от Лос Анджелис с намерение да прекара един ден в съзерцание на пустинята Мохаве, когато двамата старци го бяха качили в своя древен „Буик Роудмастър“ комби. Сред купчините куфари и вързопи отзад той бе забелязал микрофон, усилвател и няколко прости високоговорителя, а също и поочукана йоника „Ямаха“ в калъф; в отговор на неизречения му въпрос бабата бе обяснила, че е певица, тръгнала да си търси късмета на временен договор в Атлантик Сити, и че нейният брат, който сега шофира, иначе й акомпанира на йоника, но напоследък нещо се е умълчал и не му е чак толкова до приказки, пък и в шофирането не го бива вече, не че буикът се дава лесно и на много по-добри шофьори от него. Всичко казано си беше самата истина.

Старецът не издаваше и звук; в течение на първите десетина километра на пет-шест пъти без малко не катастрофираха с фатални последици. За да си дава кураж, старицата запя. Тя едва бе изпълнила няколко такта от „Ти не ме обичаш вече“ на Дон Пен, и Ричър вече бе твърдо решен да продължи с тях чак до Източното крайбрежие, само и само да я слуша как пее. Той предложи да шофира вместо брата, докато тя продължи да си припява. Имаше мек, топъл, леко дрезгав глас като на едновремешна блус звезда — една кариера, с която се бе разминала още на младини, просто така й се бе стекъл животът.

Кормилната уредба на старата кола теглеше силно на една страна, а при осемдесет километра в час изпод капака на осемцилиндровия двигател излизаха най-разнообразни стенания, писъци, гъргорения и въздишки, които се смесваха с песента в някакъв абсурден хор. Радиото на колата беше доста слабо и успяваше да хваща само разни крайпътни станции, които се сменяха на всеки двайсетина минути. Бабата припяваше с мелодиите, докато старецът се умълча съвсем и през повечето време дремеше, проснат на задната седалка. Ричър шофира по осемнайсет часа на ден в продължение на три цели дни и не пусна волана, докато не стигнаха в Ню Джърси. След изнурителното пътуване той се чувстваше толкова свеж, сякаш се връщаше от ваканция.

Договорът на бабата беше в някакъв петоразреден хотелски бар на осем преки от крайбрежния булевард, а управителят не беше от онези, дето чак дотам скрупульозно спазват написаното на разни хартийки. Така че Ричър се зае да следи клиентелата и да внимава двамата старци да получават полагащия им се процент в хартиен плик в края на седмицата. При това не си даваше труд да се прикрива и бързо си навлече омразата на управителя, който му хвърляше злобни погледи иззад бара, докато тихо говореше с някого по телефона, закрил устата си и слушалката с ръка. Ричър обаче не се трогна особено и отвръщаше на втренчения взор на човека със собствения си немигащ поглед и ледена усмивка, без да мърда от поста си. Така издържа цели три седмици, докато му писна. Освен това му беше и студено. В ушите му звучеше песента на „Мамас енд Папас“: Ах, как щеше да ми е топличко и гот, ако си бях у дома в Ел Ей! На четвъртия понеделник той беше готов да си събере багажа и да се измита, когато старият пианист се приближи към него след закуска и най-после наруши мълчанието.

— Ще ви помоля да не си тръгвате — каза той. Всъщност каза: Ше ви замоля. В гуреливите му очи проблясваше смътна надежда.

Ричър не отговори.

— Ако сега си идете, тоя управител ще ни прецака — продължи старецът, сякаш това беше най-естественото нещо на света, сякаш за един музикант да го прецакат беше нещо толкова нормално, колкото да спука гума или да се простуди. — Ако ни плати честно, ще имаме пари за бензин, после можем да прескочим до Ню Йорк, да свирим в клуба на Би Би Кинг на Таймс Скуеър, да си съживим кариерата. Човек като вас може много да помогне, истина ви казвам.

Ричър пак не отговори.

— Ясно, дострашало ви е, и с право — отбеляза старецът. — Тоя управител като нищо има разни приятелчета, дето хич не ви и трябва да се разправяте с тях.

Ричър се усмихна на проницателната забележка.

— Ама кой сте вие все пак? — поиска да знае старецът. — Да не сте боксьор случайно?

— Не — отвърна той. — Случайно не съм.

— Да не си кечист, а? Като ония, по телевизията? — Той рече: тилвизята.

— Не.

— Е доста си расъл, това поне се вижда — отбеляза старецът. — Можеш да ни помогнеш, стига да искаш.

Штига да ишкаш. Ричър видя, че предните зъби на дядото са изпадали. Той пак не отговори.

— Ама ти кой си, а? — попита отново старецът.

— Бях полицай — отвърна Ричър. — Във военната полиция. Тринайсет години.

— И к’во, напусна ли?

— Може да се каже. Всъщност не е важно.

— Че не ви ли намират работа после?

— Не и такава, която да ме заинтересува — отвърна Ричър.

— В Ел Ей ли живееш?

— Не живея никъде — каза Ричър. — Все съм в движение.

— И ние сме така — отбеляза старецът. — Значи трябва да се държим един за друг. Да си помагаме. Да си съдействаме, дето се вика.

Да ши шъдейщваме.

— Тук е много студено — каза Ричър.

— Е, дума да няма — съгласи се старецът. — Но пък можеш да си купиш палто.

И така, Ричър стоеше на ъгъла на главната улица с изпънати по бедрата от вятъра панталони и се опитваше да вземе решение. По широкия свят или към магазина за дрехи? В съзнанието му пробягаха бързи картини: мотел „Ла Хоя“, евтина стаичка, топли южни нощи, ярки звезди, студена бира. Или пък: старицата пее в новия клуб на Би Би Кинг в Ню Йорк, някакъв носталгичен младок от голяма грамофонна къща се отбива да се сгрее, чува я, подписват договор, тя издава албум, тръгва на турне из страната; ласкава рецензия в „Ролинг Стоун“, пари и слава; нещичко и за нейния доблестен импресарио Джак Ричър… Нова къща. Нова кола. Нова кола! Той обърна гръб на широкия свят и прегърбен от беснеещия вятър, закрачи на изток в търсене на магазин за дрехи.

На територията на Съединените щати има близо дванайсет хиляди лицензирани банкови институции, които обработват около милиард отделни сметки. Оказа се обаче, че само една от тези сметки се води на името и номера на социалната осигуровка на въпросния НЕОБ. Една най-обикновена разплащателна сметка в клон на местната банка в Арлингтън, щата Вирджиния. Фрьолих седеше на компютъра си и с разширени от изненада очи гледаше изписания на екрана адрес на банковия клон. Ами че това е на малко повече от пет километра оттук! Тя си записа адреса и подробностите по сметката в жълтия стенографски бележник. После вдигна телефона и помоли един по-старши колега от другия главен клон на организацията да позвъни в банката и да поиска подробна информация за титуляра на сметката. Особено домашния му адрес. Каза му, че е нужно да се действа бързо и крайно предпазливо, а също и — най-важното — неофициално. След което затвори и зачака, нервирана от принудителното бездействие. За нейния колега от другия клон на организацията не би било толкова необичайно да поиска подобна информация от която и да било банка в страната, докато за самата нея това щеше да се изтълкува като недопустимо своеволие.

Ричър откри един магазин за преоценени стоки на три преки към океана и се шмугна вътре. Помещението беше тясно и дълго като тунел. От тавана висяха луминесцентни тръби, а по протежение на стените, докъдето му стигаше погледът, се точеха безкрайни рафтове и стойки, отрупани с дрехи. Дамските бяха отляво, детските по средата, а от дясната страна всичко беше мъжка конфекция. Той започна от най-вътрешния ъгъл и заоглежда рафтовете, докато крачеше назад към изхода.

Мъжки топли дрехи имаше колкото ти душа иска — това се виждаше от пръв поглед. Първите два реда закачалки бяха само подплатени якета, къси до кръста. Не стават — реши той. Един негов колега от войската казваше: Доброто палто е като добрия адвокат — пази ти задника. На третия ред стоката изглеждаше по-подходяща — дълги до коленете якета в убити цветове, толкова дебело подплатени, че правеха фигурата да изглежда по-едра. Може би в подплатата имаше чиста вълна. Или пък нещо по-специално. Във всеки случай изглеждаха доста солидни.

— Мога ли да ви помогна?

Ричър се извърна и видя млада жена, неусетно промъкнала се зад него.

— Тези шуби подходящи ли са за тукашната зима? — попита той.

— Идеални са — отвърна жената. Беше много любезна и гореше от желание да услужи. Разказа му най-подробно за специалното вещество, с което е промазан платът, за да отблъсква влагата. Показа му изолиращата подплата отвътре. Гарантира му, че такава дреха ще му държи топло и при минусови температури. Той протегна ръка и свали от закачалката маслиненозелено ватирано яке, размер XXL.

— Е, какво пък, взимам това — каза той.

— Няма ли да го пробвате?

Той вдигна рамене и го навлече върху дрехите си. Прилягаше му доста добре, но като че ли малко му стягаше в раменете. Пък и ръкавите можеха да бъдат по-дълги.

— Май XXL ще свърши работа — забеляза жената. Вие кой размер носите, петдесети ли?

— Петдесети какво?

— Имам предвид гръдната обиколка.

— Представа си нямам. Никога не съм се мерил.

— Колко сте на ръст? Метър и деветдесет, деветдесет и пет?

— Ами там някъде.

— А на килограми?

— Сто и десет. Кажи го, сто и петнайсет.

— Явно ви трябва XXXLT, хем висок ръст, хем голяма гръдна обиколка. Я вижте това тук.

И тя му подаде друго яке в същия убит маслиненозелен цвят като първото, но два номера по-голямо — на ръст и на гръдна обиколка. То му прилегна много по-добре. Може би му беше леко широчко в раменете, но това му харесваше. А и ръкавите бяха тъкмо по мярка.

— А в краката стандартен ли сте? — попита жената, докато прехвърляше тежките брезентови панталони на съседния щанд и от време на време се поспираше да го измери с критичен поглед. След малко се приближи с чифт панталони, който по цвят подхождаше на якето му. — Вижте и тези ризи тук — предложи тя, като пристъпи към следващата закачалка и разгърна пред него цяла купчина фланелени ризи във всички цветове на дъгата. — Сложете отдолу и една плътна тениска, и сте готов. Какъв цвят предпочитате?

— Нещо по-неутрално.

Тя натрупа всичко върху близката метална стойка: якето, панталоните, ризата и тениската. Дрехите доста си отиваха — все в преобладаващо маслиненозелено или каки.

— Е? — запита бодро тя.

— Не е зле — отвърна той. — А бельо имате ли?

— Ето, отсам.

Тя се зарови в коша с преоценени ватени шорти и измъкна един чифт в бяло. После чифт чорапи, почти чист памук, меланжирани в земни цветове.

— Е? — запита отново жената. Ричър кимна и тя го поведе към касата до изхода, където прекара всички етикети под трепкащата червена лампичка. — Сто осемдесет и девет долара всичко — рече тя.

Той погледна сумата на касовия апарат.

— Аз пък си помислих, че тук се продават стоки с намалени цени…

— Повярвайте ми, цената е много разумна — отвърна тя.

Ричър поклати глава, бръкна в джоба си и извади пачка поизмачкани банкноти. Отброи сто и деветдесет долара и зачака. С единия долар ресто му оставаха точно четири долара.

Старшият колега на Фрьолих от другия клон на организацията й позвъни след двайсет и пет минути.

— Научи ли домашния му адрес? — попита тя.

— Булевард Уошингтън сто — отвърна човекът. — Арлингтън, Вирджиния. Пощенски код 20310–1500.

Фрьолих си го записа.

— Е, благодаря ти. Това е всичко, което ми трябва.

— Не, не е всичко.

— Защо?

— Ти знаеш ли на кое точно викат булевард Уошингтън?

Фрьолих се замисли.

— Дето води до моста Мемориъл, не беше ли така?

— Булевард Уошингтън е обикновено шосе.

— И няма сгради, така ли? Сигурно има сгради, не може да няма.

— Всъщност има. Една сграда. Доста голяма обаче. Намира се на около двеста метра встрани от пътя.

— И коя е тя?

— Пентагонът — отвърна колегата. — Това е фалшив адрес, Фрьолих. От едната страна на булевард Уошингтън е военното гробище Арлингтън, а от другата е Пентагонът. Това е всичко. По цялата му дължина няма нито един частен адрес. Проверих в Управлението на пощите. А въпросният пощенски код принадлежи на Командването на сухопътните войски, което се намира в сградата на Пентагона.

— Страхотно! — възкликна Фрьолих. — Ти уведоми ли банката?

— Разбира се, че не. Нали ми каза да пипам внимателно.

— Благодаря ти. Само дето се върнах в изходна позиция.

— Може би не си. Наистина ситуацията е малко особена, Фрьолих. Шестцифрена сума, завряна в някаква мижава разплащателна сметка, без да носи лихви. А клиентът има достъп до парите си само с преводи чрез „Уестърн Юниън“. Изобщо не се мярка в банката. Всичко си върши по телефона. Обажда се, казва парола и банката му превежда пари до който клон на „Уестърн Юниън“ им посочи.

— Няма ли поне дебитна карта?

— Никакви карти. Дори чекова книжка не си е поръчал да му издадат.

— Само чрез „Уестърн Юниън“, казваш. Не бях чувала такова нещо. Има ли някакви документни следи — разписки, извлечения?

— Преводите са правени из цялата територия на Съединените щати. По-точно до четирийсет щата само за последните пет години. От време на време е внасял пари, но най-често е теглил, и то предимно малки суми, все чрез клонове на „Уестърн Юниън“ най-вече в глухата провинция, по-рядко в големи градове.

— Много странно.

— Странно я!

— Може ли нещо да се направи?

— Вече е направено. Следващия път, когато клиентът им се обади, ще ме уведомят.

— И после ти мен.

— Може би, ако си го заслужиш…

— Има ли някаква определена периодичност?

— Не. Периодът между отделните преводи варира от няколко седмици до няколко дни. Най-често стават в понеделник. Банките не работят в събота и неделя.

— Значи днес може да ми излезе късметът?

— Като нищо — отвърна мъжът. — Въпросът е, на мен дали ще ми излезе с теб?

— Надявай се ти! — сряза го Фрьолих.

* * *

Когато управителят на бара видя Ричър да влиза във фоайето на заведението му, той се измъкна през задния вход и набра някакъв номер на мобилния си телефон. Прикрил с ръка устата си и микрофона, заговори припряно и настойчиво, но същевременно почтително, както се очакваше от него.

— Защото оскърбява достойнството ми с присъствието си — рече той в отговор на някакъв въпрос… — Днес става — заяви след малко в отговор на друг. — Най-малко двама — отвърна той на третия последен въпрос. — Доста е едър.

На рецепцията Ричър размени един от четирите си останали долара на монети по двайсет и пет цента и се запъти към телефонната кабина. Набра по памет номера на банката си, каза паролата и нареди до края на работния ден да му бъдат преведени петстотин долара до клона на „Уестърн Юниън“ в Атлантик Сити. След това влезе в стаята, прегриза със зъби всички етикети и си облече новите дрехи. Накрая изпразни джобовете на летния си „костюм“, натъпка малкото си лични вещи по новите джобове, изхвърли старите дрехи в боклука и се огледа в продълговатото огледало на вратата на гардероба. Трябва ми само една брада и едни слънчеви очила и мога да стигна пеша до Северния полюс — помисли си той.

Единайсет минути по-късно Фрьолих вече знаеше за наредения паричен превод. Тя притвори за миг очи и сви победоносно юмруци, после се пресегна назад и измъкна от полицата зад себе си карта на Източното крайбрежие на Съединените щати. Около три часа, ако не попадна в задръстване. Може пък и да успея. Тя грабна сакото и чантичката си и се затича към гаража.

След като уби един час в мотелската си стая, Ричър излезе навън, за да изпробва термоизолиращите свойства на новата си премяна. Теренни изпитания, както му викаха едно време — много, много отдавна. Закрачи на изток, към океана, срещу силния морски вятър. Изведнъж по-скоро усети, отколкото чу, че зад него има някой. Нещо като леко потръпване на кожата отзад, в долната част на гръбнака му. Той забави крачки и се огледа в една витрина. На петдесетина крачки зад себе си видя някакво неясно движение. Твърде далеч бяха, за да различи подробности.

Той продължи пътя си. Якето беше превъзходно, но си каза, че може би е трябвало да си купи и шапка в тон с него. Същият експерт, който го бе съветвал навремето за палтата, обичаше да казва, че около половината от топлинните загуби на организма стават през кожата на главата — и в този миг Ричър имаше всички основания да му вярва. Леденият вятър обръщаше косата му и караше очите му да сълзят. Една подплатена шапка би му свършила работа в ден като този. Той си напомни на връщане от клона на „Уестърн Юниън“ да се оглежда за магазин, в който продават военни облекла. Опитът му показваше, че този вид магазини и клоновете на „Уестърн Юниън“ обикновено се намират в един и същ квартал.

Когато стигна до крайбрежния кей за разходки, той тръгна на юг; лекото потръпване отзад на кръста му бе преминало в сърбеж. Извърна се внезапно; отзад не се виждаше никой. Върна се до мястото, откъдето бе тръгнал. Дъските под краката му изглеждаха солидни; наблизо имаше табелка, на която пишеше, че са изработени от специално твърдо дърво, най-якото на света. Ричър смени посоката още веднъж и поведе невидимите си преследвачи към централния кей. Дървената конструкция си беше все същата, която помнеше от едно време — напълно запазена. Сега кеят беше напълно пуст — нищо чудно в такова време, — което засилваше усещането му за нереалност. Само някои от древните дървени павилиончета бяха отворени и предлагаха разни полезни неща; имаше едно, където се продаваше кафе в стиропорни чашки. Ричър се спря и си купи голямо черно кафе, за което даде всичките си останали пари, но пък то добре го сгря отвътре. Той закрачи към края на кея, бавно допивайки кафето си. После хвърли чашката в кошчето за боклук, облегна се на парапета и се загледа в океана. Когато се обърна и тръгна към брега, забеляза двамата мъже, крачещи към него.

Бяха ниски и набити, облечени почти еднакво със сини шуби и сиви джинси. На главите си носеха еднакви шапки — плетени, от груба сива вълна, нахлупени ниско над месестите чела. Явно и двамата знаеха как да се обличат за местния климат. Ръцете им бяха пъхнати дълбоко в джобовете, затова не можеше да се види дали не носят ръкавици от същия материал. Джобовете на шубите им бяха доста високо, от което лактите им стърчаха настрани. И двамата бяха обути с груби боти като на докери или стоманолеяри. И двамата бяха кривокраки или може би така изглеждаше отстрани, понеже се стараеха да ходят със заплашителна, поклащаща се походка. Приличаха на някакви кръчмарски скандалджии или панаирджийски побойници отпреди петдесетина години. Ричър хвърли бърз поглед назад и видя, че зад него няма никой — само океан чак до Ирландия. Той просто застана неподвижно, като дори не си даде труд да прецени разстоянието между гърба си и парапета.

Двамата продължиха да крачат, докато приближиха на около три метра от него; тогава се спряха и го загледаха злобно. Ричър стисна и изпъна пръстите на ръцете си отстрани до бедрата, за да провери колко са измръзнали. Три метра бяха показателна дистанция. Значи щяха да говорят, преди да удрят. Той сви пръстите на краката си в обувките и усети как прасците, бедрата, седалищните мускули, гърбът и раменете му се изпънаха като пружина. После раздвижи главата си наляво-надясно, за да се разкърши. Издиша шумно през носа. Мъжът отляво извади ръцете си от джобовете. Нямаше ръкавици. А юмруците му бяха някак странно раздути, сякаш имаше артрит или по-скоро държеше нещо скрито в дланите си.

— Имаме да ти предадем нещо — каза той.

Ричър хвърли поглед към парапета, зад който се простираше безкрайният океан. Повърхността на водата беше сивкава и някак мътна. Може би замръзваше. Да ги хвърли в морето при такава температура би било равносилно на убийство.

— От управителя на бара ли?

— От неговите приятелчета.

— Той има приятели?

— Намираш се в Атлантик Сити — отвърна мъжът. — Тук всеки има приятели.

Ричър кимна разбиращо.

— Позволи ми да отгатна. От мен се иска да напусна града, да се пръждосам по дяволите, да си хващам пътя, да изчезвам, да не се връщам никога повече, да не загрозявам пейзажа и да забравя, че съм бил тук.

— Днеска бързо загряваш.

— Просто съм ясновидец — каза той. — Навремето ме показваха по панаирите. Моят павилион беше до жената с брадата. Не бяхте ли и вие някъде наблизо, през два павилиона? „Най-грозните близнаци на света“ или нещо подобно, а?

Мъжът отдясно също извади ръцете си от джобовете. Неговите пръсти също бяха извити от артрит, или по-вероятно от нещо, което стискаше в дланите си. Фишек монети може би? Ричър се усмихна. Той си падаше по фишеците. Изпитан трик. При това ясно даваше да се разбере, че нямат огнестрелно оръжие. Никой не стиска фишек монети в дланта си, ако има патлак в джоба.

— Не искаме да ти причиняваме болка — каза мъжът отдясно.

— Но трябва да се разкараш — добави оня отляво. — Не понасяме хора, които си навират носа в икономическите механизми на града.

— Тъй че се измитай с добро — продължи мъжът отдясно. — Ние ще те изпратим до автогарата. Или ония старци може да пострадат, нали разбираш. И то не само финансово.

В този момент Ричър долови някакъв странен, абсурден глас в съзнанието си, сякаш отново беше дете и майка му го съветваше: Не се бий, когато си с нови дрехи. После чу гласа на сержанта от тренировъчния лагер: Удряй пръв, удряй силно, удряй много. Той стегна мускулите на раменете си под якето. Изведнъж се почувства благодарен на жената от магазина, че го посъветва да вземе по-големия размер. Изгледа двамата мъже срещу себе си. В очите му не се четеше злоба — просто насмешливо превъзходство. Направи крачка наляво; те помръднаха в синхрон с него. Пристъпи леко напред, стеснявайки триъгълника. Повдигна ръка и приглади косата си, разрошена от вятъра.

— Я по-добре си вървете по къщите — предложи той.

Двамата нямаха никакво намерение да си ходят по къщите; нито пък той го бе очаквал. Те отвърнаха на предизвикателството, като също пристъпиха леко напред; по-точно не пристъпиха, а просто мускулите им се стегнаха така, че горните части на телата им се понаведоха в още по-заплашителна поза. Достатъчно е да ги изкарам от строя за една седмица, помисли си той. Да им строша челюстите например. По един рязък удар — фрактури на лицевите кости, изместени челюстни стави, може би кратко безсъзнание, после няколко дни да ги цепят главите. Нищо по-сериозно. Той изчака, докато вятърът отново разроши косата му, и вдигна ръка, за да си я приглади. Задържа ръката си; лакътят му беше изнесен остро напред, сякаш го бе осенила внезапна мисъл.

— Вие плувате ли, момчета? — попита той.

Нужно бе свръхчовешко самообладание, за да не погледнат към океана. А пък двамата бяха всичко, но не и свръхчовеци. Те извърнаха едновременно глави като два робота. Той цапардоса мъжа отдясно с лакът, после отново вдигна ръка и посрещна другия, който в това време инстинктивно бе обърнал лице по посока на звука от разбитите черепни кости на приятеля си. И двамата рухнаха като подкосени върху дървения кей; монетите от юмруците им се пръснаха и весело се затъркаляха наоколо, въртяха се в малки сребристи кръгчета, блъскаха се със звън една в друга, докато загубиха скорост и нападаха по дъските. Ричър се изкашля в мразовития океански въздух, докато цялата сцена се възпроизвеждаше като видеоклип в съзнанието му: двама мъже, две секунди, два удара — край на играта. Все още те бива — каза си той. Издиша шумно и попи с ръкав потта от челото си. После се обърна и си тръгна. Прекоси кея, излезе на крайбрежния булевард и закрачи да търси клона на „Уестърн Юниън“.

Бе проверил адреса в телефонния указател на мотела, но той не му бе нужен. Най-близкият клон на „Уестърн Юниън“ Е което и да било населено място на Съединените щати се намира по интуиция. Много е просто. Заставаш на първото кръстовище, оглеждаш се и си казваш: накъде е по-вероятно да бъде, наляво или надясно? Взимаш съответното решение и тръгваш в съответната посока Повтаряш операцията, докато се озовеш в съответния квартал, и твърде скоро откриваш това, което търсиш. В случая пред клона, точно срещу противопожарния кран, беше паркиран голям шевролет събърбан — нито стар, нито съвсем нов, на около две години. Черен, току-що измит и видимо добре поддържан, с тъмни стъкла и три къси УКВ антени, набучени на покрива. На шофьорската седалка се виждаше жена. Той я погледна веднъж, после повторно. Беше русичка и изглеждаше едновременно спокойна и някак напрегната. Освен това беше доста симпатична, дума да няма. Привлекателна малка женичка. Той влезе в сградата и си поиска парите. Сгъна банкнотите, пъхна ги в джоба си и когато излезе навън, жената му преграждаше пътя. Очите й бяха вперени право в лицето му, сякаш търсеха прилика с някакъв предварително запаметен образ. Процедурата му беше добре позната. И преди го бяха оглеждали така.

— Джак Ричър? — запита тя.

Той порови в паметта си, докато се убеди, че е прав. Къса руса коса, хубави очи, които сега гледаха право в неговите, ненатрапчива самоувереност. Все качества, които не се забравят лесно. Само че нея конкретно не я помнеше отникъде. Значи не я бе виждал лично.

— Вие сте познавали брат ми — каза той накрая.

В погледа й прочете изненада и някакво особено задоволство. За миг тя не знаеше какво да отговори.

— Веднага си личи — продължи той. — Ако някой ме гледа така, явно си мисли колко си приличаме двамата и същевременно колко сме различни.

Тя не отговори.

— Е, приятно ми беше — подхвърли той и пое по пътя си.

— Почакайте! — извика тя. Той се извърна. — Можем ли да поговорим?

Ричър кимна.

— Да влезем в колата — предложи той. — Ще замръзнем на тоя вятър.

Няколко мига жената не помръдна, очите й останаха приковани в лицето му. После внезапно се пресегна и отвори предната дясна врата.

— Моля — каза тя.

Той се качи в колата, докато тя заобиколи откъм предната страна и зае шофьорското място. Запали двигателя колкото да пусне отоплението, но не потегли.

— Познавах брат ви наистина, и то много добре — каза тя. — Бяхме гаджета. Повече от гаджета. По едно време имахме много сериозна връзка, преди Джо да умре.

Ричър нищо не каза. Жената се изчерви.

— Е, разбира се, че преди. Как можах да го кажа! — Тя млъкна.

— Кога беше това? — попита Ричър.

— Ходихме две години. Разделихме се година преди смъртта му. — Ричър кимна. — Аз съм Ем И Фрьолих.

— Еми, като телевизионната награда ли?

— Не. От инициалите на първите ми две имена: Ем И.

В думите й се четеше недоизказаният въпрос: Той споменавал ли ме е някога? Ричър кимна отново, сякаш името му говореше нещо. Но това не беше вярно. Никога не съм чувал за теб, каза си той.

— И какво всъщност означават инициалите Ем И?

— Е, това няма да ви кажа.

Той помълча и попита:

— А Джо как ви наричаше?

— Джо ми викаше Фрьолих.

Ричър кимна.

— Типично в негов стил.

— Още ми липсва — каза тя.

— И на мен сякаш — съгласи се той. — И така, заради Джо ли ме търсите, или има нещо друго?

Тя помълча още няколко мига, тялото й потрепери, сякаш да се отърси от нещо, после продължи делово:

— И двете. Главно заради нещо друго обаче.

— И няма ли да ми кажете какво искате?

— Искам да ви наема за една услуга — каза тя. — Заради нещо като посмъртна препоръка от брат ви Джо. Заради това, което ми е разказвал за вас. Ние си говорехме за вас от време на време.

Ричър отново кимна.

— Та за какво искате да ме наемете?

Фрьолих помълча още малко и после лицето й се разтегна в нерешителна усмивка.

— Тая реплика поне добре съм я отрепетирала — подхвърли тя. — Повече от веднъж.

— Ами да я чуем тогава — предложи той.

— Искам да ви наема да убиете вицепрезидента на Съединените щати.

2

— Нелоша реплика — каза Ричър. — И интересно предложение.

— Е, какъв е вашият отговор? — попита Фрьолих.

— Не — отвърна той. — Засега този отговор ми се струва най-безопасен.

Тя отново се усмихна с плахата си усмивка и вдигна чантичката си от седалката.

— Да ви покажа документ за самоличност…

— Няма нужда — отвърна той. — Вие сте от тайните служби на Съединените щати.

Тя го погледна одобрително.

— Доста сте бърз!

— Ами то се вижда отдалеч.

— Така ли?

Ричър кимна. Попипа десния си лакът през плата на якето. Беше натъртен и го болеше.

— Джо работеше за тайните служби — каза той. — И доколкото го познавам, работата е поглъщала цялото му време. Пък си беше и малко свит, та ако е имал приятелка, тя най-вероятно е била колежка от службата. Освен това кой друг би си дал труд да поддържа един събърбан на две години толкова чист и излъскан? И кой друг е в състояние да ме проследи толкова майсторски само по банковите ми преводи?

— Доста сте бърз, наистина! — възкликна повторно тя.

— Благодаря — отвърна той. — Само че, доколкото знам, Джо не се занимаваше с вицепрезиденти. Той работеше във финансовото разузнаване, а не в службата за охрана на Белия дом.

Тя кимна.

— От финансовото разузнаване се започва, всички сме минали оттам. Той ръководеше отдела за борба с фалшификаторите на пари. И ние наистина се познаваме от службата, както казахте. Но тогава той не пожела да ми стане гадже. Каза, че не било редно. Но аз си уредих да ме прехвърлят в охраната и щом това стана, започнахме да излизаме.

Тя отново замълча, загледана в дамската си чантичка.

— Е, и? — подкани я Ричър.

Тя вдигна поглед.

— Една нощ Джо ми подхвърли нещо. По онова време аз бях млада, доста амбициозна, както и Джо впрочем и двамата все се питахме дали сме достатъчно добри за тая професия. Оная нощ бяхме в едно такова, особено настроение и Джо каза, че най-добрият тест би бил да наемем външен човек, който да се опита да проникне до „обекта“. Просто да видим дали е възможно. Нещо като проверка на охраната в бойна обстановка, както се изрази той. Аз го запитах: имаш ли някого предвид? И той рече: ами малкият ми брат е идеален. Ако изобщо може някой да го направи, това е той. От начина, по който го каза тогава, ме побиха тръпки.

Ричър се усмихна.

— Напълно в негов стил. Джо си падаше по подобни дивотии.

— Смяташ, че е дивотия ли?

— Джо понякога вършеше доста големи глупости за безспорно интелигентен човек като него.

— Защо да са глупости?

— Защото, наемайки външен човек, достатъчно е да следиш кога ще се появи. Задачата ти става прекалено лесна.

— Не е така. Идеята беше въпросният индивид да се появи изневиделица и никой да не го познава. Ето, сега никой не знае за теб освен аз самата.

Ричър кимна.

— Може пък идеята му да не е била толкова глупава.

— Според Джо това беше единственият начин. Нали разбираш, че колкото и да се стараем, мисленето и цялата ни подготовка не излизат от определена, предварително зададена рамка. Докато Джо си каза, че трябва да се пробваме срещу външна заплаха, която да идва от неизвестен, произволен източник отвън.

— И посочи мен?

— Джо смяташе, че ти си идеален за целта.

— А защо си чакала толкова време, преди да опиташ? Когато и да се е състоял този разговор, не е било преди по-малко от шест години. Не ми казвай, че шест години си се опитвала да ме откриеш.

— Всъщност разговорът се състоя още преди осем години — каза Фрьолих. — В самото начало на връзката ни, веднага след като ме прехвърлиха в охраната. А пък да те открия ми бе нужен само един ден.

— Значи и ти си доста бърза — отбеляза Ричър. — А защо тогава си чакала осем години?

— Защото тогава нищо не зависеше от мен — обясни Фрьолих. — Но преди четири месеца ме повишиха в началник на охраната на вицепрезидента. При това си останах все така амбициозна и перфекционистка, ето защо искам лично да се убедя, че вършим всичко както трябва. И така, сега, когато аз взимам решенията, мога да се вслушам в съвета на Джо. А пък ти имаш специална препоръка, ако мога така да се изразя. Отпреди толкова години, и то от човек, на когото имах пълно доверие. И ето, сега съм при теб и те питам: можеш ли да го направиш?

— Какво ще кажеш за чаша кафе?

Тя го погледна изненадана, сякаш чаша кафе бе последното, което би й минало през ум.

— Нищо не е толкова спешно, че да не може да изчака една чаша кафе. Така че закарай ме обратно в мотела и аз ще те поканя в барчето. Кафето им не е лошо, а освен това там е тъмно и закътано, идеално за поверителни срещи.

Правителственият събърбан имаше система за спътникова навигация с малък монитор, вграден в бордното табло; докато Ричър я наблюдаваше, Фрьолих включи системата и зададе адреса на мотела, който извади от базата данни за Атлантик Сити.

— Можех и аз да ти кажа накъде да караш — подхвърли Ричър.

— Свикнала съм с тази машинка — отвърна тя. — С нея сякаш си говорим.

— Аз също мога да говоря — сопна се той. — Да не мислиш, че щях да ти показвам със знаци?

Тя се усмихна и подкара колата.

По улиците нямаше много движение. Свечеряваше се, от което прихлупеното небе изглеждаше още по-мрачно. Вятърът продължаваше да духа на злобни тласъци. В казината може би имаше хора, но крайбрежните ресторантчета, павилионите по кея и плажните продавачи нямаше да видят оборот още поне шест месеца. Ричър се наслаждаваше на топлината. За момент си помисли за покойния си брат и връзката му с тази жена; после мислите му се пръснаха на разни страни, той се облегна назад и се загледа в нея. Беше доста добра като шофьор.

Паркираха колата през мотела и той я поведе надолу по стълбите към барчето. Вътре въздухът беше тежък и миришеше на застояло, но поне беше топло, а на кафе-машината зад тезгяха имаше пълна стъкленица с кафе. Ричър посочи с пръст стъкленицата, после себе си и Фрьолих и барманът се размърда да изпълни поръчката. След това двамата се упътиха към едно ъглово сепаре.

Ричър се погрижи да седне така, че гърбът му да е към стената, а цялото помещение да му е пред очите. Стари навици, помисли си той. Явно и Фрьолих ги бе усвоила по своя линия, защото двамата се озоваха един до друг от същата страна на масата. Раменете им почти се допираха.

— Ти много приличаш на брат си — каза тя.

— В някои неща — отвърна той. — В други не. Например за разлика от него аз съм жив.

— Не те видях на погребението му.

— Моментът не беше подходящ.

— Говориш също като него.

— Е, братята обикновено си приличат по гласа.

Барманът им донесе кафетата върху дървен поднос, окапан с бира. Две черни керамични чаши, малки пластмасови пакетчета с изкуствено мляко, хартиени пликчета със захар. Две евтини лъжички от неръждаема стомана.

— Хората много го харесваха — продължи тя.

— Не беше лош човек.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

— От брат за брата това си е направо комплимент.

Той вдигна чашата си и изсипа захарта, млякото и лъжичката от чинийката.

— Пиеш го черно, без захар. Също като Джо — каза Фрьолих.

Ричър кимна.

— Това, с което не мога да свикна, е, че аз уж бях по-малкият брат, а ето, изведнъж съм с три години по-стар от него.

Тя отпи от кафето си. Черно, без захар. Също като Джо.

— Наистина ли никой не се сети за това освен него? — попита той. — Искам да кажа, да използвате външен човек, за да изпитате охраната?

— Никой друг.

— Но тайните служби са сравнително стара организация…

Тя кимна.

— Създадени са със заповед на президента Линкълн, подписана на 14 април 1865 година следобед. Още същата вечер отива на театър и го застрелват.

— Виж ти каква ирония!

— Така изглежда от днешна гледна точка — каза Фрьолих. Само че тогава единствената задача на тайните служби е била опазването на националната валута. Чак след атентата срещу Маккинли през 1901 година са си казали, че трябва някой да охранява президента денонощно, и са се спрели на нас.

— Понеже ФБР се създава чак през трийсетте.

Тя поклати глава.

— Истината, е че ФБР има предшественик. Така наречената Главна следствена служба, създадена пред 1908 година. По-късно, през 1935-а, я преименуват на Федерално бюро за разследване.

— Джо много си падаше по такива исторически подробности.

— Може, но не го знам от него.

— Казвам само, че ако той го е знаел, е щял да ти го разправи.

Той забеляза усилието, с което Фрьолих се опитваше да не се затвори отново в себе си.

— Е, какъв е очевидният въпрос, който се готвеше да ми зададеш?

— След като прибягвате до външно лице за пръв път от сто и една години насам, сигурно има и друга причина освен твоя перфекционизъм.

Тя отвори уста да отговори, но се спря. Докато мислеше какво да му отвърне, Ричър реши, че ще го излъже. Нещо в стойката, в ъгъла на рамото й му подсказа, че няма да чуе истината.

— Аз съм подложена на значителен натиск — каза накрая тя. — Професионален, нали разбираш? Има много хора, които само чакат да оплескам нещо. Така че трябва да бъда уверена в себе си.

Той не отговори нищо. Чакаше подробностите. Всеки лъжец украсява тезата си с излишни детайли, сякаш си мисли, че от това тя става по-убедителна.

— Назначението ми не беше никак лесно — продължи тя. — Жена начело на охраната — това все още е много рядко явление. И при нас, както навсякъде, неравноправието между половете си върви с пълна сила. Особено пък при нас! Някои мои колеги са истински диваци в това отношение.

Той кимна, но не каза нищо.

— Тъй че аз си имам едно наум. И трябва да съм изрядна във всяко отношение. Да съм по-добра от тях.

— За кой вицепрезидент става въпрос? — попита той. — За новия или за стария?

— За новия — отвърна тя. — Брук Армстронг. Новоизбраният вицепрезидент, ако трябва да бъдем точни. Аз бях зачислена към неговия екип още от началото на кампанията, а той е от тези, дето държат на приемствеността. Така че от моя гледна точка изборите бяха не само за президент, но и за това кой да ръководи охраната. При победа на Армстронг оставах начело. При поражение се връщах сред редовите служители.

Ричър се усмихна.

— И какво, гласува ли за него? — Тя не отговори. — Какво ти е разправял Джо за мен? — попита той.

— Казваше ми, че много обичаш предизвикателства и затова ще приемеш задачата. Че няма да се откажеш, ще си блъскаш главата, докато не се справиш. Че си много изобретателен и ще откриеш поне три-четири начина да стигнеш до обекта и че ние можем много да научим от теб.

— А ти какво му отговаряше?

— Това беше преди осем години, мога ли да помня? Тогава бях много по-нафукана от сега. Сигурно съм му казала, че по никакъв начин не можеш да припариш и на километър от обекта.

— А той?

— Той казваше, че същата грешка са правили мнозина преди мен.

Ричър вдигна рамене.

— Преди осем години аз бях във войската. Може да съм бил на петнайсет хиляди километра оттук, затънал до уши в кал.

Тя кимна.

— Джо имаше предвид това. Ние говорехме теоретично, така да се каже.

Той я погледна.

— Но сега, доколкото виждам, няма нищо теоретично в твоето предложение. След осем години си решила да се вслушаш в съвета му. А аз се питам защо.

— Както ти казах, сега аз решавам тези неща. Освен това съм подложена на натиск да си върша добре работата.

Той не отговори.

— Е, ще помислиш ли върху предложението ми?

— Не знам много за тоя Армстронг. Не съм чувал за него, преди да го изберат.

Тя кимна.

— Никой не беше чувал. Той беше твърде изненадващ избор за вицепрезидент. Младши сенатор от Северна Дакота, нищо особено, семеен, с пораснала дъщеря и стара болна майка, за която се грижи от разстояние. Не е известен с нищо значимо. Но за политик не е лош като човек. По-добър от повечето, които познавам. Засега ми допада.

Ричър кимна и нищо не каза.

— Ние, разбира се, ще ти платим — бързо добави Фрьолих. — Това не е проблем. Нали разбираш, нещо като хонорар, в разумни граници.

— Парите не ме интересуват — отвърна той. — Нямам нужда от работодател.

— Тогава на доброволни начала?

— Аз съм бивш войник. А един войник нищо не върши доброволно.

— Джо твърди друго. Казва, че си се залавят с какво ли не…

— Не обичам да работя на заплата.

— Е, ако предпочиташ да ни свършиш услугата безплатно, ние не възразяваме.

Той помълча няколко мига.

— Разбира се, ще има разноски, особено ако работата трябва да се свърши както трябва.

— Естествено, всичко ще ти бъде осребрено. Най-официално и по законния ред, при представяне на сметка от страна на лицето.

Той се загледа втренчено в повърхността на масата.

— И какво се очаква от лицето?

— Аз искам теб, не някое „лице“. Искам да се вживееш в ролята на наемен убиец. Да възприемеш гледната точка на външен човек, който иска на всяка цена да проникне през охраната и да ликвидира вицепрезидента. Да откриеш нашите пропуски. Да ми докажеш, че наистина е уязвим. Но конкретно — с дата, час, място на действието. Можем да ти дадем разписание на публичните му изяви, ако това ще ти помогне.

— На всички потенциални атентатори ли раздавате програмата му? Ако решим да правим нещо, трябва да го правим наистина, нали така?

— Прав си — каза тя.

— Все още ли смяташ, че никой не може да проникне при него?

Този път тя внимателно обмисли отговора си, което й отне може би десетина секунди.

— Това е поверителна информация.

— На колко си години?

— На трийсет и пет.

— Значи преди осем години си била на двайсет и седем?

Тя се усмихна.

— А Джо беше на трийсет и шест. Старец от моя гледна точка. Двамата заедно празнувахме рождения му ден. И следващия, когато навърши трийсет и седем.

Ричър се дръпна леко встрани и отново я огледа. Тоя Джо имал добър вкус — каза си той. И отблизо, и отдалеч тя изглеждаше превъзходно. Ухаеше приятно. Идеална кожа, прекрасни очи с дълги мигли. Добре оформени скули, изящен нос. Имаше вид на жена, която се поддържа добре и спортува. Беше много привлекателна, дума да няма. Той си помисли как ли би се почувствал, ако можеше да я прегърне, да я целуне. Да легне с нея. Представи си, че и Джо си е задал същите въпроси, когато я е видял за пръв път. И в един момент си е получил отговора. Имам доста да те гоня, Джо. Вместо това каза:

— Аз май забравих да му изпратя картичка. И двата пъти.

— Не мисля, че ти се е разсърдил.

— Ние не бяхме много близки. Всъщност така и не знам защо.

— Той те харесваше — отвърна Фрьолих. — И не го криеше. От време на време говореше за теб. Мисля, че по своему доста се гордееше с по-малкия си брат.

Ричър не отговори.

— Е, ще ми помогнеш ли? — попита тя.

— Що за човек беше като шеф?

— Страхотен! Беше истинска суперзвезда в професията си.

— А като интимен приятел?

— И в това отношение не падаше по-долу.

Настъпи продължително мълчание.

— Ти с какво се занимаваш, откакто напусна войската? — попита Фрьолих. — Не си оставил много документни следи зад себе си.

— Това е идеята — отвърна Ричър. — Не обичам да си навират носа в личните ми дела.

Тя го изгледа въпросително.

— Не се безпокой — добави той. — Не съм радиоактивен.

— Знам това. Проверих където трябва. Но сега, като вече се познаваме лично, просто съм любопитна. Преди беше за мен само едно име.

Той се взираше в плота на масата, като се опитваше да си представи как ли е изглеждал на една непозната по откъслечните описания на брат си. Получаваше се доста интересен образ.

— Е, ще ми помогнеш ли? — повтори тя въпроса си.

Ричър я наблюдаваше как разкопчава палтото си; в помещението беше доста топло. Отдолу носеше семпла бяла блузка. Тя се премести по-близо и го загледа, полуизвърната към него. Приличаха на любовници в някой мързелив неделен следобед.

— Не знам — отвърна той.

— Ще бъде опасно — каза тя. — Трябва да те предупредя, че никой, освен аз самата, няма да знае, че съм се насочила към теб. Така че, ако случайно те видят и познаят някъде, ще стане голям проблем. Може би идеята ми беше глупава поначало. Може би не трябваше да те занимавам.

— Никой няма да ме види — успокои я Ричър.

Тя се усмихна.

— Преди осем години Джо ме беше уверил, че точно така ще отговориш.

Той не отвърна нищо.

— Това, за което те моля, е много важно. И спешно.

— Ще ми кажеш ли защо е толкова важно?

— Вече ти казах.

— А защо е спешно?

Фрьолих не отговори.

— Май никак не е теоретично това, за което говорим — заяви той.

Тя отново не отговори.

— Имам чувството, че става нещо.

Пак никакъв отговор.

— Имам чувството, че съществува реална заплаха за живота на вицепрезидента. От конкретен източник.

Тя извърна глава настрани.

— Не мога да коментирам това.

— Аз съм бивш военен — напомни й той. — Тоя отговор съм го чувал и преди.

— Става дума за проверка на охраната в реална обстановка — каза тя. — Ще ми помогнеш ли?

Известно време той не отговори. После каза:

— Имам две условия.

Тя се обърна и бързо го погледна.

— И какви са те?

— Първо, да работя при студен климат.

— Защо?

— Защото току-що похарчих сто осемдесет и девет долара за топли дрехи.

По лицето й премина бегла усмивка.

— Публичните му изяви са на такива места, че навсякъде ще ти бъде нормално студено за средата на ноември.

— Това е добре — каза той. После бръкна в джоба си и извади кибрит, върху който беше напечатано име на хотел и адрес. — А тук работи една възрастна двойка. Наемат ги на седмица и те много се притесняват, че собственикът може да ги измами и да не им плати. Музиканти са. Предполагам, че всичко ще е наред, но искам да съм сигурен. Искам да поговориш с кварталните полицаи.

— Приятели ли са ти?

— Отскоро.

— В кой ден им плашат?

— В петък вечер, след последното изпълнение. Обикновено някъде към полунощ. Този петък, като си вземат парите, натоварват багажа в колата и поемат за Ню Йорк.

— Ще помоля един от моите агенти да им се обажда всеки ден. По-добре така, отколкото местната полиция, ако питаш мен. Тук имаме бюро. В Атлантик Сити се перат много пари, нали разбираш? В казината. И така, ще ми помогнеш ли?

Ричър отново се умълча и се замисли за брат си. Не мога да се отърва от него, каза си той. Не ме оставя на мира. Знаех си, че един ден ще се върне да ме тормози. Чашата от кафето му беше празна, но още топла. Той я повдигна от чинийката, наклони я и проследи с поглед утайката на дъното, докато се стичаше — бавно и тежко като речен нанос.

— Кога трябва да стане това? — запита той.

Точно в този момент в един склад до пристанището на Болтимор, на около двеста километра от Атлантик Сити, определена сума пари в брой смени собственика си в замяна на две огнестрелни оръжия и известно количество муниции от съответния вид. Солидна сума. Качествени оръжия. Специални муниции. Планирането на втория опит бе започнало след задълбочен, обективен анализ на причините за провала на първия. Като истински професионалисти извършителите не избързаха да припишат първия неуспех изцяло на неподходящата екипировка, но все пак решиха, че малко по-сериозна огнева мощ няма да им навреди. Внимателно обмислиха нуждите си и намериха доставчик, разполагащ точно с това, което им трябваше. Цената беше разумна. Те договориха гаранция както обикновено. Споразумяха се, че ако екипировката не върши работа, ще се върнат при доставчика и ще го прострелят в долната част на гръбнака. Без да го убиват — просто ще го приковат в инвалидна количка до края на живота му. Оръжието беше последната подготвителна стъпка в плана им. С неговото набавяне можеха да пристъпят към действие.

Новоизбраният вицепрезидент Брук Армстронг имаше шест основни задачи, които трябваше да изпълни през десетте седмици, оставащи до встъпването му в длъжност. Последната по ред и по важност беше да продължи да изпълнява задълженията си на младши сенатор от Северна Дакота до окончателното приключване на мандата му. Северна Дакота има население от около шестстотин и петдесет хиляди души, всеки един от които имаше равно право на неговото внимание по всяко време, но Армстронг добре разбираше, че до поемането на поста от неговия приемник те можеха и да почакат. Освен това до януари и програмата на Конгреса не беше особено натоварена. Така че задълженията му на сенатор не заемаха кой знае каква част от вниманието му.

Петата му задача беше да уреди плавното приемане на поста. Той бе насрочил две срещи с обществеността в родния си щат, за да предаде новия младши сенатор в грижовните ръце на послушните местни медии. Образността тук играеше голямо значение — двамата трябваше да бъдат виждани все рамо до рамо, разменящи топли ръкостискания и облени в още по-топли усмивки за пред камерите. Идеята беше телевизионните зрители да видят как Брук Армстронг прави символичната крачка назад, докато новият също така символично пристъпва напред. Тази деликатна хореография бе запланувана да се извърши на двете насрочени публични събрания — първото на двайсети ноември, второто четири дни по-късно. И двете събития щяха да бъдат неописуемо досадни, но партийната лоялност изискваше жертви.

Четвъртата задача на Армстронг беше да научи някои неща. Така например по силата на заеманата длъжност той щеше да бъде член на Съвета по национална сигурност. Като такъв щяха да го занимават с проблеми, които един младши сенатор от Северна Дакота не беше длъжен да знае. За личен наставник му назначиха един служител от ЦРУ; освен това хора от Пентагона и от тайните служби се изреждаха да му изнасят уроци. Всичко това умело се вписваше от сътрудниците му в малкото пролуки на неговата делова програма; материалът, който трябваше да усвои обаче, не беше никак малко.

А пък всичко останало в програмата му беше много по-важно. Особено от третата му по важност задача нагоре. Защото десетки хиляди дарители бяха подпомогнали предизборната кампания. Най-крупните от тях щяха да си получат дължимата благодарност по други начини, но и редовите поддръжници на президентската двойка, пожертвали от хиляда долара нагоре, трябваше да се почувстват част от техния триумф. Затова партията бе организирала няколко големи приема във Вашингтон, където дарителите да се срещнат със столичния елит и да си идат доволни по родните места. На местните партийни комитети бе поверена задачата да съставят списъци на поканените гости. При връчване на поканите тихомълком щеше да им бъде подшушнато, че още не е съвсем сигурно дали президентът или вицепрезидентът ще бъде официално домакин на събитието. На практика три четвърти от тези задължения вече бяха възложени на Армстронг.

От втората задача нагоре нещата вече ставаха твърде важни. Втората задача от дневния ред на вицепрезидента до неговото встъпване в длъжност беше да погъделичка Уолстрийт. Всяка смяна на администрацията е деликатно събитие от финансова гледна точка. Разбира се, нямаше причина приемствеността в отношенията с бизнеса да не продължи и след тези президентски избори, но и най-лекото съмнение в този бранш води до нервност на финансовите пазари, а един борсов спад беше последното нещо, от което Армстронг и неговият шеф имаха нужда тъкмо сега. Така че се полагаха значителни усилия за успокояване на едрите инвеститори. Повечето срещи, особено с най-големите играчи, провеждаше лично новоизбраният президент във Вашингтон, докато на Армстронг се падаха по-дребните риби и той трябваше да им ходи на крака до Ню Йорк. За десетте седмици до полагането на клетва имаше насрочени пет такива срещи.

Ала най-важната политическа задача на Брук Армстронг беше съставянето на президентския екип. Всяка нова администрация трябва да намери нужните хора, за да попълни около осем хиляди щатни длъжности. От тях осемстотин подлежат на одобрение от Конгреса, а от тези осемстотин около осемдесет се смятат за ключови. Ролята на Армстронг беше да участва в подбора на кандидатите, както и да използва връзките си в Сената, за да осигури безпроблемното им назначение.

Оперативният център се намираше в офисите на новия вицепрезидент на Джи Стрийт във Вашингтон, но той счете за по-целесъобразно да направлява процеса от стария си кабинет в Сената. Откъдето и да се погледнеше, задачата никак не беше за подценяване. Беше си тежък, изнурителен и неблагодарен труд, но в това е разликата между първото и второто име, напечатани върху победилата президентска бюлетина.

И така, третата седмица на Армстронг след изборната победа протече при следния дневен ред: той прекара вторника, срядата и четвъртъка, без да напуска Вашингтон, зает с работа по екипа. Съпругата му се радваше на заслужена следизборна почивка в семейния дом в Северна Дакота, а той беше сам в къщата си в Джорджтаун. Фрьолих бе изпратила най-добрите си агенти и ги държеше в двайсет и четири часова повишена бойна готовност около къщата.

Четирима агенти се редуваха да стоят вътре при него, докато четирима униформени полицаи от градската полиция дежуреха отвън в две патрулни коли — по двама пред къщата и в сляпата уличка зад нея. Всяка сутрин лимузина на тайните служби го взимаше от входа и го откарваше до кабинета му в сградата на Сената, следвана от кола с въоръжена охрана — канонерката, както й викаха. И на качване, и на слизане от колата неколцина агенти го превеждаха сръчно през тротоара, преди евентуалните минувачи да са усетили какво става. През целия работен ден трима снажни агенти с черни костюми, бели ризи, дискретни вратовръзки и тъмни очила дори през ноември — личната му свита от бодигардове — не се отделяха от него, сякаш беше постоянно заключен в една триъгълна клетка от човешки тела. Тримата никога не се усмихваха и почти не говореха помежду си; очите им не преставаха да опипват пространството наоколо; телата им постоянно изменяха позата си, сякаш с тези микроскопични промени увеличаваха шансовете си да парират евентуална атака срещу обекта или да го прикрият от куршумите. Понякога той чуваше припукването на миниатюрните радиостанции в ушите им. На китките си имаха залепени микрофони, а под саката си картечни пистолети. Макар да намираше цялата ситуация за доста вълнуваща, той си даваше сметка, че докато е в сградата, не го заплашва никаква опасност. Освен това отвън из целия квартал бяха разположени редовни полицейски сили, а в Сената и на целия Капитолий имаше отделна охрана; на всеки вход имаше постоянни метални детектори, а в сградата влизаха главно конгресмени, сенатори или членовете на техните екипи, които бяха преминали през всички етапи на проверките за благонадеждност.

Ала Фрьолих не споделяше увереността на Армстронг. Тя непрестанно се оглеждаше да зърне Ричър било около къщата в Джорджтаун, било сред тълпата по улиците край Капитолийския хълм, а от него нямаше и следа. Той просто не се виждаше никакъв. Нито пък някакви други съмнителни лица се навъртаха наоколо. Това би трябвало да я успокои, но всъщност още повече я плашеше.

Първият прием за финансови спомоществователи на средно ниво беше насрочен за четвъртък вечер в балната зала на един от големите хотели в столицата.

Още отрано следобед цялата зала бе обходена сантиметър по сантиметър от специално обучени полицейски кучета, а на всички ключови места бяха разставени цивилни детективи от градската полиция, които щяха да си тръгнат много след официалните гости. В допълнение към това Фрьолих постави двама агенти от тайните служби на входа на хотела, шестима във фоайето и още осем на различни места в залата. Още четирима завардиха служебния вход за доставчиците, откъдето щеше да влезе Армстронг. Дискретни видеокамери, всяка свързана с отделен магнетофон, оглеждаха всяка педя от фоайето на хотела. Камерите бяха синхронизирани с централен компютър, така че записът на всяка една от тях да може да се съпоставя по време със записите на останалите, съставяйки единна картина за случващото се във всички охранявани помещения.

Списъкът на поканените се състоеше от хиляда имена. Ноемврийското време не позволяваше те да бъдат карани да чакат отвън на тротоара, а и естеството на събитието беше такова, че изискваше максимално ненатрапчиви мерки за сигурност; ето защо организаторите решиха да приложат зимния протокол. Това означаваше гостите да бъдат въвеждани във фоайето на хотела през временен метален детектор, монтиран на входната врата, веднага след слизането си от лимузината, след което да разговарят и да общуват помежду си във фоайето, докато изчакват всеки своя ред да преминат през по-строгата проверка на входа на балната зала. Там охраната щеше да преглежда напечатаните им поименни покани и да изисква от всекиго документ за самоличност със снимка; в допълнение всяка покана щеше да бъде поставяна за миг с лицето надолу върху малък стъклен плот, преди да бъде върната на приносителя за спомен. Под стъклото видеокамера, също синхронизирана с централния компютър, щеше да отбелязва с точност до секунда времето на пристигане на всеки от поканените. Накрая, преди да пристъпят в балната зала, щяха да минат през втори метален детектор. Екипите на Фрьолих бяха инструктирани да бъдат бдителни, но максимално любезни; да се шегуват с гостите и изобщо да се държат така, сякаш охраняват не Армстронг от тях, а тях самите от някаква неясна, но твърде вълнуваща заплаха.

През цялото време Фрьолих не откъсваше очи от мониторите, опитвайки се да съзре нечие лице, което да не е на място сред тази тълпа. Не видя такова, но това обстоятелство ни най-малко не я успокои. От Ричър нямаше и следа. Тя така и не можеше да реши дали да се чувства облекчена или притеснена от това. Дали изобщо се е заел със задачата? — запита се тя. За миг си каза, че може би трябва да разпространи описание на външността му сред своя екип, но веднага се разколеба. Това нямаше да е честно към него, а и към нея самата. Какъвто ида е резултатът, трябва да го знам — каза си тя.

Лимузината на Армстронг и канонерката с охраната влязоха в пространството пред служебния вход на хотела половин час след началото на приема, през което време гостите вече бяха изпили по една-две чаши евтино шампанско и изяли по толкова от изсъхналите хапки, колкото бяха успели да награбят от подносите.

Личната му тричленна охрана го преведе през една странична врата в залата и през цялото време на мероприятието гледаше да не нарушава триъгълната конфигурация в радиус от максимум три метра около него. Физическото му присъствие на приема бе определено на точно два часа, което, преведено във време за личен контакт, означаваше точно по седем секунди на гост. Ако дарителите просто изчакваха реда си между две въжета, седем секунди биха представлявали цяла вечност, но днешното събитие бе организирано по схемата на свободния достъп, така че ситуацията беше различна.

Един опитен политик по време на кампания бързо се научава при ръкостискане да хваща ръката на другия леко накриво, за горната част на китката, вместо за дланта; в този жест има нещо приятно забързано и делово — при толкова много поддръжници трябва да бързам, братле, да ме прощаваш! — като при това се предоставя изцяло на активната страна свободата да прекъсне контакта, когато си иска, без другият да може да направи нищо по въпроса. Ала при събитие като днешното подобна тактика не подхождаше. Армстронг трябваше да се ръкува като хората и при това да не се задържа твърде на едно място, за да осигури всекиму полагащите се седем секунди. Някои от гостите се задоволяваха с малко, но други можеха да стискат ръката му до безкрай, като го заливаха с многословни поздравления, сякаш бяха първите, току-що научили за изборната победа. Имаше и такива, които се ръкуваха с две ръце, втората обикновено вкопчена в лакътя му или малко по-надолу. Или пък си носеха собствени фотоапарати и държаха някой от околните да ги снима с него. Някои изглеждаха разочаровани, че съпругата му не е с него тази вечер. Други напротив. Една жена толкова му се зарадва, че не спря да друса ръката му поне десетина-дванайсет секунди, като при това го дръпна към себе си и прошепна нещо в ухото му. Беше неочаквано яка за жена и без малко не го повали на пода. Той не я чу какво точно му шепне; като нищо можеше да е и номерът на хотелската й стая. Иначе беше височка и стройна, с тъмна коса и ослепителна усмивка, тъй че той не намери сили да и се разсърди. Просто отвърна на усмивката й и продължи напред. Бодигардовете му дори не трепнаха.

Постепенно той обиколи цялата зала, без да хапне нищо, без да пийне глътка, и след точно два часа и единайсет минути излезе през страничната врата. Тримата бодигардове го отведоха до лимузината и го откараха вкъщи. Пресичането на тротоара мина без инциденти и след още осем минути Брук Армстронг си беше у дома, със заключени отвсякъде врати и в пълна безопасност. Останалите агенти от тайните служби се изнизаха незабелязано от хотела, а гостите се разотиваха още цял час.

Фрьолих се качи в колата и потегли направо към офиса, откъдето се обади на Стайвесънт малко преди полунощ. Той вдигна на първото позвъняване; гласът му звучеше така, сякаш със затаен дъх е чакал до телефона.

— Всичко е наред — каза тя.

— Много добре — отвърна той. — Проблеми?

— Аз лично не забелязах.

— Прегледай записа от видеокамерите за всеки случай. Търси непознати лица.

— Така и смятам да направя.

— За утре доволна ли си?

— Не мога да се зарадвам на нищо вече.

— Твоят човек прояви ли се?

— Ами, просто си изгубих времето с него. Никакъв го няма.

— Нали ти казах? Беше напълно излишно.

В петък сутринта Армстронг нямаше належащи дела във Вашингтон, затова си остана у дома и извика наставника от ЦРУ за двучасов урок. После с охраната отработиха излизане (на жаргона на тайните служби — ексфилтрация) от сградата при пълен кортеж. Използваха брониран кадилак, ескортиран от два джипа с въоръжената охрана; отзад ги следваха две патрулни коли на градската полиция, а начело на кортежа имаше почетен взвод от униформени мотоциклетисти. От дома му го откараха до военновъздушната база „Андрюс“, откъдето трябваше по обяд да излети за Ню Йорк. В знак на добра воля победената президентска двойка му бе разрешила да използва вицепрезидентския самолет „Еър Форс 2“, макар и без официалната позивна, на която щеше да има право едва след встъпването си в длъжност; за момента машината му служеше просто като удобен личен превоз. От летище Ла Гуардия в Ню Йорк го грабнаха три коли на местното оперативно бюро на тайните служби и го свалиха до Уолстрийт, в южния край на Манхатън, предвождани от мотоциклетен ескорт на нюйоркската полиция.

Фрьолих и хората й вече бяха заели позиции в сградата на Фондовата борса. Нюйоркското оперативно бюро се радваше на дългогодишно добро сътрудничество с Полицейското управление на Ню Йорк и тя не се съмняваше, че сградата се охранява надеждно. Срещите на Армстронг за успокоение на едрия финансов капитал бяха насрочени в една от залите за заседания в сградата на борсата и щяха да продължат общо два часа, така че тя разполагаше с време, за да си поеме дъх преди груповите снимки. Пресслужбата настояваше Армстронг и домакините му да се снимат на стъпалата пред могъщите колони на Фондовата борса малко след последния звънец, обявил края на търговията за деня. Тя не се и надяваше да ги разубеди, защото за тях подобна снимка съдържаше твърде положителна символика, от която не биха се лишили за нищо на света. Но самата мисъл, че повереният й човек ще застане неподвижен на открито сред високите сгради за какъвто и да било отрязък от време, я правеше дълбоко нещастна.

Тя нареди на хората си да заснемат на видео лицата на всички акредитирани фотографи, да проверят по два пъти журналистическите им карти, да претърсят основно всички калъфи на фотоапарати и всякаква друга екипировка и да пребъркат многобройните джобове на якетата им. После се обади по радиостанцията на лейтенанта от местния полицейски участък, за да разпореди целият квартал да бъде отцепен в радиус от триста метра и на сто и петдесет метра по вертикала. Едва тогава разреши на Армстронг да се смеси с подбраната група от банкери и брокери и да се пъчи пред обективите в продължение на пет убийствено дълги минути. Фотографите бяха наклякали на тротоара пред импозантното стълбище, за да уловят по-добър ъгъл на групата от раменете нагоре с колоните и големия транспарант на Фондовата борса за драматичен фон. Прекалено са близо — помисли си раздразнено Фрьолих, докато Армстронг и финансистите гледаха решително и оптимистично пред себе си над главете на репортерите.

Накрая, слава богу, и това свърши. Армстронг вдигна ръка, направи отработен жест на съжаление (Хич не ми се разделя с вас, момчета, но дългът зове) и се прибра в сградата. Финансистите се заточиха след него през вратата и фотографите започнаха да се разпръсват. Фрьолих отново си отдъхна. Програмата до края на деня беше рутинно придвижване по шосе с кортежа до Ла Гуардия и полет с „Еър Форс 2“ до Северна Дакота, където за следващия ден беше насрочено първото публично събрание за предаване на сенаторския пост на неговия приемник. От нейна гледна точка това означаваше поне четиринайсет часа рутинна работа без резки покачвания на напрежението.

Докато наближаваха Ла Гуардия, мобилният телефон в колата й иззвъня. Беше старшият колега от финансовата служба, който в този момент седеше на бюрото си във Вашингтон.

— Става въпрос за банковата сметка, която следим — рече той. — Току-що клиентът е позвънил в банката и е поискал да му преведат двайсет хиляди долара до „Уестърн Юниън“ в Чикаго.

— В брой?

— Не, в банков чек.

— Банков чек на „Уестърн Юниън“? За двайсет бона? Значи има да плаща нещо на някого. Стока или услуга. Другояче не би могло да бъде.

Колегата й от Вашингтон не отговори и тя натисна копчето за прекъсване на разговора. В Чикаго! Та Армстронг нямаше никакво намерение да ходи в Чикаго.

„Еър Форс 2“ кацна на пистата в Бисмарк, столицата на Северна Дакота, и Армстронг се упъти към къщи, за да прекара нощта в собственото си легло и в компанията на жена си в семейния им дом южно от града. Къщата беше стара и голяма, с апартамент за слуги над пристройката с гаражите, понастоящем окупиран от агенти на тайните служби, които се разпореждаха в него като у дома си. Фрьолих съобразително вдигна личната охрана на мисис Армстронг, за да позволи на семейството да остане за известно време насаме. Тя освободи бодигардовете за цялата нощ, като вместо това разположи четирима допълнителни агенти около къщата — двама отпред, двама откъм задния двор. Щатската полиция допълваше нужната бройка; колите й бяха разположени в радиус от триста метра около къщата. Фрьолих лично обиколи целия охраняван периметър, за да се убеди, че всички са си по местата; тъкмо се прибираше успокоена, когато мобилният й телефон иззвъня.

— Фрьолих? — Беше Ричър.

— Откъде имаш този номер?

— Бил съм военен полицай. Намирам каквото ми трябва.

— Къде си?

— Не си забравила музикантите, нали? Ония в Атлантик Сити. Тази нощ трябва да си получат парите.

Връзката прекъсна. Тя се качи в апартамента над гаражите и се помота из стаята си колкото да убие времето. В един през нощта позвъни в бюрото на тайните служби в Атлантик Сити и оттам й докладваха, че двамата старци са си получили точната дължима сума точно навреме, после кола на службите ги е придружила до кръстовището с междущатската магистрала 1–95, откъдето са се насочили на север. Тя изключи телефона си и известно време поседя замислена в едно канапе до прозореца. Нощта беше тиха и тъмна. Студена и самотна. Пусто, безлунно, беззвездно небе. В далечината от време на време се чуваше кучешки лай. Тия фамилни къщи бяха особено трудни за охраняване. В крайна сметка всекиму омръзва разни бодигардове да му се мотаят в краката и макар Армстронг засега да се радваше на новото си чувство за особена важност, тя се досещаше, че това няма да продължи дълго. Във всеки случай жена му вече започваше да нервничи. Затова Фрьолих бе разпоредила в къщата да не се мярка никой, като разчиташе единствено на външна охрана. Съзнаваше, че това може би е недостатъчно, но нямаше друг избор, поне докато онези, от които зависеше, не обясняха лично на Армстронг размера на опасността, в която се намираше. Само че това едва ли щеше да се случи скоро, защото тайните служби нямаха навик да обясняват много.

* * *

Съботният ден настъпи слънчев и мразовит в Северна Дакота; приготовленията започнаха непосредствено след закуска. Срещата с обществеността беше насрочена за един часа следобед в двора на една църква с малко училище в южните предградия на Бисмарк. Фрьолих бе смаяна, че срещата ще се провежда на открито, че на практика ще бъде истински митинг, но Армстронг бе така добър да я увери, че с достатъчно топли палта никой няма да простине. Той добави, че можеш да вкараш неговите съграждани в закрито помещение чак след Деня на благодарността. В този момент я обзе някакъв необуздан, ирационален порив просто да отмени цялото събитие. Но тя прекрасно съзнаваше, че обкръжението на Армстронг няма да иска и да чуе за отмяна, а не желаеше толкова отрано да почне да губи битките си с тия типове. Затова предпочете да си замълчи. После без малко да предложи на Армстронг да си сложи бронежилетка под официалния костюм, но размисли и се отказа. Горкият, има цели четири години да свиква с тия неща, а може би и осем, помисли си тя. Та той тепърва ще полага клетва! Рано му е още. Не след дълго Фрьолих съжали, че не се е поддала на първоначалния си инстинкт.

Църквата и училището имаха обширен общ двор с размерите на футболно игрище. Откъм северната му страна се намираше самата църква — красива в традиционността си сграда, облицована отвън с дъски, боядисани с бяла блажна боя. Останалите три страни на черковния двор бяха заобиколени с масивна ограда, като две от тях граничеха с дворовете на жилищни сгради, а третата гледаше към улицата. От широката порта се влизаше в неголям паркинг за коли. Фрьолих разпореди паркингът да бъде затворен за деня и постави до портата двама агенти с полицейска кола без отличителни знаци, като още дванайсет от хората й щяха да бъдат оставени да патрулират вътре в заграденото пространство. За времетраенето на митинга тя удвои личната охрана на Армстронг от трима на шестима бодигардове, понеже съпругата му щеше също да го придружава. Тя разпореди на хората си да не се отделят и за миг от двойката. Армстронг не възрази. Шестима яки мъжаги, сключили тесен обръч около него и прикриващи го с телата си — това щеше да впечатли съгражданите му повече от всичко друго. Приемникът му също щеше да се зарадва на възможността да пообщува със силните на деня във Вашингтон.

Съпрузите Армстронг имаха желязно правило — никога да не ядат на публични мероприятия. За хора с тяхното положение беше твърде лесно да станат за посмешище — с пълни уста и мазни пръсти, пръскащи трохи през устата, докато се опитват да отговарят на хорските любезности. Затова те обядваха предварително вкъщи, после лимузината ги докара на мястото на събитието и двамата се заловиха за работа. Не че имаше кой знае какво за вършене. За Армстронг такива събития си бяха дори почивка. Местните политически дела вече не го вълнуваха. Неговият приемник също нямаше за какво да се притеснява, ако трябваше да бъдат честни. Той си бе осигурил достатъчно мнозинство от поддръжници, а и грееше с отразената светлина на своя именит предшественик. За Армстронг следобедът се очертаваше като спокойна разходка сред приятна, отпускаща обстановка. Съпругата му беше много красива този ден, приемникът му не се отделяше от дясната му страна; пресата не задаваше заядливи въпроси както друг път; четирите големи телевизионни мрежи и Си Ен Ен бяха изпратили свои представители; от местните вестници бяха надошли фотографи, дори издания като „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“ бяха изпратили местните си кореспонденти да отразяват събитието. Всичко вървеше толкова гладко, че той започна да се укорява, задето изобщо си е дал труд да насрочи две публични събрания вместо само едно. Второто се оказваше напълно излишно.

Очите на Фрьолих опипваха заграденото пространство, лицата на присъстващите, поведението на тълпата; тя се напрягаше да долови преди всички онази деликатна промяна в електричеството сред човешката маса, която вещае начало на криза. Не забелязваше нищо подобно. Нито пък успяваше да различи някъде Ричър.

Армстронг остана сред събралото се множество трийсет минути по-дълго от предвиденото, защото макар ноемврийското слънце да клонеше вече към залез, времето беше приятно, той се забавляваше от сърце, а нямаше никакви други сериозни ангажименти освен една тиха вечеря в тесен кръг с представители на местната законодателна власт. Затова, след като съпругата му си тръгна, личните му бодигардове го придружиха до лимузината, откъдето отпътуваха за центъра на Бисмарк. До ресторанта имаше хотел, в който Фрьолих бе наела няколко стаи, за да убият времето до вечерята. Армстронг дремна един час, после се изкъпа и облече. Вечерята протичаше гладко, когато телефонът на началника на канцеларията му иззвъня. Отиващият си президент и вицепрезидент канели своите приемници на еднодневна конференция за предаване на властта във Флотската техническо-спомагателна база в Търмонт. Начало: рано на следващата сутрин. Такава покана се очакваше, защото при всяка смяна на администрацията има доста неща за обсъждане. В това, че поканата бе връчена в последния момент, и то в такъв надут и помпозен стил, също нямаше нищо нередно — загубилите изборите много държаха да разиграват най-близките си сътрудници и нацията до последно. Фрьолих беше особено доволна, защото другото име на Флотската техническо-спомагателна база в Търмонт е Кемп Дейвид, а на света няма по-безопасно място от този разчистен от дървета участък в гористите планини на Мерштенд. Тя реши всички незабавно да отпътуват обратно за „Андрюс“ и оттам да се качат на хеликоптери на Морската пехота, които да ги откарат направо в базата. Фрьолих имаше нужда от двайсет и четири часа, за да си почине и да събере мислите си; една нощ и един ден в Кемп Дейвид щяха да й подействат много добре.

Рано сутринта в неделя един стюард в моряшка униформа я откри в столовата на базата и включи телефона, който носеше, в един контакт на стената близо до нейната маса. В Кемп Дейвид не се ползват безжични или мобилни телефони, които са твърде уязвими на електронно подслушване.

— Този разговор е прехвърлен от личния ви кабинет, госпожо — каза той.

В слушалката няколко мига беше тихо, после се чу глас:

— Трябва да се срещнем — каза Ричър.

— Защо?

— Не е за телефон.

— Ти къде беше?

— На разни места.

— Сега къде си?

— В една стая в същия хотел, където беше приемът в четвъртък.

— Имаш нещо спешно да ми казваш ли?

— Стигнах до заключение.

— Толкова бързо? Каза десет дни, а са минали само пет.

— Пет ми стигат.

Фрьолих покри с ръка микрофона и устата си.

— Е, какво е заключението? — След като каза това, тя усети, че е затаила дъх.

— Невъзможно е.

Тя въздъхна с облекчение и се усмихна.

— Нали ти казах?

— Не си ме разбрала! Да го опазиш е невъзможно. Трябва да се срещнем спешно и да поговорим. Искам да дойдеш в хотела още сега.

3

През цялото време, докато пътуваше обратно към Вашингтон, Фрьолих не преставаше да спори сама със себе си. Ако новините са чак толкова лоши, кога е редно да намеся Стайвесънт? Веднага? По-късно? Накрая тя отби колата на Дюпон Съркъл и му позвъни у дома. Зададе въпроса направо.

— Ще се оставя да бъда намесен, когато стане нужда — отвърна той. — Ти кого нае?

— Брата на Джо Ричър.

— На нашия Джо Ричър? Аз не знаех, че Джо имал брат.

— Има обаче.

— Що за човек е?

— Същият като Джо, може би малко по-грубоват.

— По-млад, по-стар?

— И двете — отвърна Фрьолих. — Навремето е бил по-млад, но сега вече е по-стар.

Стайвесънт помълча няколко мига.

— И той ли е толкова умен, колкото Джо? — запита я накрая.

— Още не мога да преценя — отвърна Фрьолих.

Стайвесънт отново замълча. После заяви:

— Е, позвъни ми, когато сметнеш за нужно. Все пак по-добре рано, отколкото късно, нали? И не казвай нищо на никой друг.

Тя натисна копчето да прекъсне разговора и отново се вля в рехавия неделен трафик. След около километър и половина паркира колата пред хотела. На рецепцията я очакваха и веднага я насочиха към стая 1201, на дванайсетия етаж. Един пиколо тъкмо влизаше в същата тази стая, натоварен с поднос, върху който имаше кана с кафе и две чаши, захлупени върху чинийките. Върху подноса нямаше мляко, захар или лъжички — само една оранжева роза в тясна порцеланова вазичка. Стаята беше съвсем обикновена за голям градски хотел. Две двойни легла, леки завеси с цветен мотив на прозореца, с нищо незабележителни литографии на стената, маса с два стола, бюро с доста сложен на вид телефонен апарат, поставка за телевизор, врата към съседното помещение. Ричър седеше на по-близкото до вратата легло. Облечен беше със спортно яке, отдолу с черна тениска, с черни джинси и обувки. В ухото си имаше миниатюрна слушалка, а на яката — убедително изработена имитация на значките на тайните служби. Беше гладко избръснат, а късо подстриганата му коса — старателно пригладена.

— Какво имаш да ми казваш? — попита тя.

— Не сега — отвърна той.

Келнерът постави подноса върху масата и мълчаливо се оттегли. Фрьолих чу как бравата щракна след него, обърна се към Ричър и мълчаливо го изгледа.

— Имаш вид, сякаш си един от нас — отбеляза тя.

— Дължиш ми доста пари — каза той.

— Двайсет бона?

Той се усмихна.

— Почти. Значи са ти казали?

Тя кимна.

— Но защо с банков чек? Това доста ме учуди.

— Скоро ще разбереш и няма да се чудиш повече.

Той се изправи и пристъпи към масата. Обърна чашките и наля кафе.

— Добре си пресметнал времето за румсървиса — каза тя.

Той отново се усмихна.

— Знаех къде се намираш. Както и че ще се върнеш с кола. Днес е неделя, по пътищата почти няма движение. Не е толкова трудно да определя времето ти на пристигане.

— И така, какво имаш да ми казваш?

— Че си доста добра — отвърна той. — Че си наистина много, много добра. Едва ли някой би могъл да свърши по-добре тази работа.

Тя го слушаше мълчаливо.

— Но?

— Но не си достатъчно добра. Трябва да се примириш, че този, който го дебне, може спокойно да се промъкне до него и да го очисти.

— Никога не съм казвала, че някой го дебне.

Той не отговори.

— Моля те, дай ми само информацията, Ричър.

— Три и половина — каза той.

— Три и половина какво? Три и половина по десетобалната система ли?

— Не. Армстронг е убит. Три и половина пъти.

Тя се облещи срещу него.

— Толкова скоро?

— Така ги преброих аз.

— Какво искаш да кажеш с половинката?

— Три пъти сигурно и веднъж с голяма вероятност.

Както пристъпваше към масата, тя се закова на място и го погледна изумено.

— За пет дни?! — извика тя. — Как така? Какво пропускаме?

— Налей си кафе — предложи той.

Фрьолих измина останалите крачки до масата като някакъв робот. Той й подаде чашата с кафе. Тя я пое от ръката му и се върна до леглото. Докато я носеше, чашата потракваше върху чинийката.

— Има два основни подхода — каза той. — Както по филмите. С Джон Малкович или с Едуард Фокс. Гледала ли си ги?

Тя кимна с безизразно лице.

— При нас има служител, който следи всички филми за политически атентати. Към Службата за анализ на охранителната дейност. Работата му е да анализира сценариите. Джон Малкович игра в „Под прицел“ заедно с Клинт Истууд.

— И с Рене Русо — добави той. — Тя беше доста добра.

— А Едуард Фокс преди много години е играл в „Денят на Чакала“.

Ричър кимна.

— Джон Малкович се опитва да премахне президента на Съединените щати, а Едуард Фокс — президента на Франция. Двама способни убийци, и двамата солови играчи. Но между тях има една основна разлика. Джон Малкович знаеше от самото начало, че няма да оживее след атентата. Той щеше да загине една секунда след президента. Докато целта на Едуард Фокс беше да се измъкне жив, след като изпълни мисията си.

— Но не успя.

— Така е на кино, Фрьолих. Във филмите злодеят си получава наказанието. Но иначе, в реална ситуация, би могъл да се измъкне като нищо.

— Е, и?

— Длъжни сме да разгледаме и двете възможности. Нападение отблизо на атентатор камикадзе или точен изстрел от разстояние.

— Нали ти казах, при нас има специален служител, на когото точно това му е работата. Разполагаме с резюмета на цели филми, с анализи, доклади, становища. Понякога беседваме със сценаристите, ако се появи нещо ново. Любопитни сме да разберем откъде им идват тези идеи.

— И научавате ли нещо?

Тя вдигна рамене и отпи от кафето; той видя как се зарови в паметта си, сякаш всичките резюмета, доклади, анализи и становища бяха подредени там в някаква мислена картотека.

— „Денят на Чакала“ е произвел фурор в службите, доколкото знам — каза тя. — Едуард Фокс играе професионален убиец, който си поръчва специална пушка, дето може да се маскира като патерица, все едно, че е инвалид от войната. Така дегизиран, той заема позиция в една от близките сгради няколко часа преди президентът на Франция да участва в публично събитие. Планът е да го убие с изстрел от голямо разстояние, от висок прозорец. Убиецът използва заглушител, за да се измъкне незабелязан. На теория е можело и да стане. Но действието се развива преди много време. Доколкото знам, през шейсетте години, още преди да се родя. Президентът не беше ли генерал Дьо Гол, след алжирската криза? Сега ние отцепваме много по-големи участъци. Може би и филмът е изиграл известна роля за това. Както и нашите собствени проблеми от онова време, убийството на Кенеди и тъй нататък.

— А в „Под прицел“ за какво се разказва, знаеш ли? — попита Ричър.

— Знам. Джон Малкович играе бивш служител на ЦРУ който има зъб на държавата — отвърна тя. — Та той изработва в мазето си пистолет от пластмаса, който да не се засича от металните детектори, и с хитрост успява да се промъкне на предизборна среща с дарители, за да застреля президента от близко разстояние. Разбира се, както каза и ти, самият той веднага е щял да бъде убит от охраната.

— Само че добрият стар Клинт препречва пътя на куршума с тялото си — добави Ричър. — Филмът не е лош.

— Но не е много правдоподобен — отбеляза Фрьолих. — Има две основни слабости. Първо, самата идея за изработване на пистолет от подръчни материали, каквито се продават на пазара, е абсурдна. Ние сме се опитвали и знаем какъв е резултатът. Пистолет, направен от такива материали, просто ще изплюе куршума на пода, като при това ще се пръсне и ще му отнесе китката. И второ, в процеса на подготовка той похарчи стотина хиляди долара за самолетни билети, наем на офиси за алиби и за фалшиви пощенски адреси, плюс дарение от петдесет хиляди долара за предизборната кампания, благодарение на което изобщо си издейства поканата. Това само по себе си е малко вероятно в действителност. По наша преценка маниакален тип като този едва ли разполага с големи суми пари. Ние решихме, че идеята на филма не е осъществима.

— Е, това все пак е филм — съгласи се Ричър. — Макар и доста показателен.

— За какво?

— За възможността да се проникне на предизборно събрание и да се нападне обектът от близко разстояние като алтернатива на безопасния далечен изстрел.

Фрьолих замълча и се замисли. После се усмихна, отначало предпазливо, сякаш някаква надвиснала заплаха се отдалечаваше пред очите й, докато премине напълно.

— Това ли е всичко? — каза тя. — Повика ме, за да обсъждаме идеи? Та ти за малко не ми изкара ангелите от страх.

— Да вземем приема за дарителите в четвъртък вечер — каза Ричър. — Хиляда гости, мястото и часът известни предварително, дори нарочно разгласени.

— Влязъл си в интернет сайта на вицепрезидентския екип ли?

Ричър кимна.

— И научих доста. Много полезна информация.

— Ние внимаваме да няма поверителни данни.

— Достатъчно е, че се изреждат всички публични ангажименти на вицепрезидента, мястото и точният час на всяка изява, поводът и така нататък. Като с тоя прием за хилядата гости в четвъртък вечер.

— Какво имаш да ми кажеш за приема?

— Сред гостите имаше една висока брюнетка, която твърде енергично се здрависа с Армстронг. Толкова енергично, че щеше да го събори на земята.

Фрьолих се облещи.

— Ти си присъствал?!

Той поклати глава.

— Не лично, но чух за случилото се.

— Как така си чул?

Той не обърна внимание на въпроса.

— Ти видя ли сцената?

— Чак после, на записа.

— Тази жена би могла спокойно да го убие. Това беше първият ти пропуск. До този момент се справяше доста добре. По време на срещите в Конгреса ти пиша отличен.

Тя се усмихна.

— Би могла да го убие значи. Губиш ми времето, Ричър. Какво би могло да стане, никак не ме интересува. Искам да кажа, на теория всичко би могло да се случи. Да удари гръм и да подпали сградата. Да му падне метеорит на главата. Вселената да престане да се разширява и времето да тръгне назад. Тази жена беше официален гост, с покана. Беше направила дарение на партията. Освен това тази вечер бе минала през два метални детектора, а на входа й бяха проверили документите за самоличност.

— Също като на Джон Малкович…

— Вече обсъждахме това.

— Ами ако тази жена е шампион по карате? Или е преминала специално военно обучение? Би могла да му извие врата с голи ръце като на врабец.

— Ако, ако…

— Ами ако наистина е била въоръжена?

— Да, ама не беше. Нали мина през два метални детектора!

Ричър бръкна в джоба на якето си и извади тънък кафеникав предмет.

— Виждала ли си такова нещо? — попита той.

Предметът приличаше на джобно ножче, дълго около осем сантиметра. С извита дръжка. Той натисна едно копче и острието — кафяво на дребни точки — автоматично изскочи навън.

— Керамика — обясни той. — Принципно не се различава по химически състав от плочките в банята ти. Само дето е по-твърда от всяко друго вещество в природата, освен може би от диаманта. Във всеки случай, много по-твърда и остра от стоманен нож. И най-важното: не я лови никакъв метален детектор. Тази жена би могла да внесе нещо такова и да разпори Армстронг от пъпа до брадата, преди да се усети. Или да му пререже гърлото. Или да го наръга в окото.

Той й подаде оръжието. Фрьолих го пое и внимателно го огледа.

— Произвежда ги една фирма на име „Бьокер“. От Солинген, Германия. Не са никак евтини, но се продават свободно на пазара.

Фрьолих вдигна рамене.

— Е, купил си си скъпо ножче. Това нищо не доказва.

— Това ножче беше в балната зала в четвъртък вечер. Жената от видеозаписа го стискаше с лявата си ръка в джоба, докато се здрависваше с вицепрезидента. Когато го притегли към себе си, острието беше на седем-осем сантиметра от корема му.

Фрьолих се изцъкли.

— Ама ти сериозно ли говориш? Коя е тя?

— Поддръжник на партията. Казва се Елизабет Райт и случайно е от едноименния град Елизабет, Ню Джърси. Дарила е на кампанията четири хиляди долара, по хиляда от свое име, от името на съпруга си и на двете си деца. Цял месец преди това е разпращала агитационни материали до избиратели, в двора си е побила билборд с огромна снимка на кандидатите, а в деня на изборите от домашния си телефон е координирала паралелното преброяване на гласовете в окръга.

— Че защо й е било тогава да носи тоя нож в джоба си?

— Истината е, че ножът не беше точно в нейния джоб.

Той стана от леглото и пристъпи към двойната междинна врата. Отвори своята половина и енергично почука на другата.

— Хайде, Нили!

Другата половина на вратата се отвори навътре и от съседната стая влезе една жена. Беше на видима възраст между трийсет и пет и четирийсет, със среден ръст, стройна, облечена с джинси и мека трикотажна блуза. Тъмни очи. Чаровна усмивка. Стойката на тялото й и начинът, по който се движеше, издаваха превъзходна физическа форма.

— Вие сте жената от видеозаписа — извика Фрьолих.

Ричър се усмихна.

— Моля, запознайте се. Франсис Нили, Ем И Фрьолих.

— Еми? — попита Нили. — Като телевизионната награда?

— Това са инициали — обясни Ричър. — Ем И.

Фрьолих се опули насреща му.

— Коя е тази?

— Най-добрият инструктор в армията на САЩ. Владее далеч над шампионско равнище ръкопашен бой и всички видове източни бойни изкуства, които можеш да си представиш. Аз лично се плаша от нея, пък не съм от страхливите. Двамата се уволнихме от войската горе-долу по едно и също време. Понастоящем работи като консултант в охранителна фирма в Чикаго.

— В Чикаго значи — повтори Фрьолих. — Сега разбирам защо чекът беше изпратен в Чикаго.

Ричър кимна.

— Тя плащаше всички разноски от свое име, защото аз нямам кредитна карта, нито чекова книжка. Както добре знаеш всъщност.

— А какво стана с оная Елизабет Райт от Ню Джърси?

— Аз си купих тези дрехи, с които ме виждаш. С твои пари, разбира се. А също и обувки, и тъмни очила. Издокарах се така, че да приличам на агент на тайните служби. Подстригах се. Започнах да се бръсна всеки ден. Исках да изглеждам правдоподобно. Трябваше ми жена от Ню Джърси, затова в четвъртък изчаках два полета от Нюарк на летището. Избрах си мисис Райт в тълпата от пристигащи, приближих се към нея и й обясних, че съм от охраната на вицепрезидента и че има проблеми със сигурността, така че, ако обича, да дойде с мен.

— А откъде разбра, че е тръгнала за приема?

— Докато си вземаха багажа от лентата, наблюдавах коя с какъв багаж пътува, как е облечена и прочие. Не беше никак лесно. Мисис Райт беше шестата жена, която се опитах да заговоря.

— И тя взе, че ти повярва?

— Служебната ми карта явно я впечатли. Купих си и тази слушалчица за ухото, два долара от магазин за битова електроника. С къдраво шнурче, което да се спуска по врата ми. Наех лимузина „Линкълн“, черна. Изглеждах досущ като истински, повярвай ми. Във всеки случай тя се хвана. Направо се побърка от възторг. Аз я докарах тук, в тази стая, и цяла вечер я охранявах, докато Нили се представяше долу за нея. Да ме беше видяла само как приемам оперативни данни от слушалчицата и шушна команди в ръчния си часовник!

Фрьолих премести погледа си върху Нили.

— Не случайно се спряхме на делегат от Ню Джърси — каза жената. — Техните шофьорски книжки са най-лесните за подправяне. Ти знаеше ли това? Аз си носех портативен компютър с цветен принтер. С него бях изработила и служебната карта на Ричър. Нямам представа дали прилича на истинските, но във всеки случай изглежда внушително. Та сега си отпечатах шофьорска книжка от щата Ню Джърси с нейното име и адрес и с моя снимка, ламинирах я с една машинка, която си купихме за шейсет долара от магазин за канцеларски принадлежности, поохлузих я малко, за да не изглежда съвсем нова, и си я пъхнах в чантата. После се по-напудрих и поиздокарах, взех поканата на мисис Райт и слязох долу за приема. Влязох в балната зала без всякакъв проблем. С ножа в джоба.

— И после?

— Помотах се наоколо, после се приближих към твоя човек и така го награбих, че едва се откопчи.

Фрьолих я изгледа внимателно.

— А как смяташ, че би могла да го убиеш?

— Аз го бях хванала за дясната ръка с моята дясна. Притеглих го към себе си, той леко се извъртя, така че дясната страна на шията му ми беше точно пред очите. С това осемсантиметрово острие можех да му прережа сънната артерия, преди да усети. След трийсет секунди щеше да е мъртъв. Твоите момчета бяха на три метра от нас. Разбира се, щяха да ме гръмнат на място, но нямаше как да ми попречат да го очистя преди това.

Фрьолих мълчеше пребледняла. Нили отмести поглед.

— Без нож щеше да е по-трудно, но не и невъзможно. Едва ли щях да се опитам да му извия врата с голи ръце, доста му е дебел. Щеше да се наложи да му направя хватка, за да използвам собствената му маса, а през това време твоите хора щяха да се хвърлят върху нас. Затова по-лесно би било да приложа един удар с лакът в ларинкса, да го смачкам и човекът да почне да се задушава. През това време мен щяха да ме ликвидират, разбира се, но и той нямаше да ме надживее дълго, освен ако сред хората ти в залата не е имало някой, който да му направи трахеотомия на място, още докато лежи на пода, а предполагам, че не е имало такъв.

— Така е — отвърна Фрьолих. — Нямаше. — После отново млъкна.

— Съжалявам, че ти развалих настроението — каза Нили. — Но все пак ти пожела да узнаеш всичко, нали така? Какъв е смисълът да правиш проверка на охраната, ако отказваш да приемеш резултата?

Фрьолих кимна.

— А какво му прошепна на ухото?

— Казах му: имам нож. Ей така, бях в закачливо настроение. Но много тихо. Ако някой ме беше чул, щях да твърдя, че съм казала: имаме цяла нощ! Един вид, свалям го. Предполагам, че често му се случва.

Фрьолих отново кимна.

— Понякога. Какво друго?

— Е, поне вкъщи е в безопасност — отвърна Нили.

— Да не сте проверявали?

— Всеки ден — каза Ричър. — Правим ежедневни огледи на дома му в Джорджтаун още от вторник вечер.

— Но аз не съм ви виждала!

— Това е идеята.

— Откъде разбрахте къде живее?

— Следвахме кортежа. Лимузините ви са надеждни. И тактиката ви си я бива.

— В петък сутрин бяхте особено добри — вметна Нили.

— Само сутринта обаче — уточни Ричър. — През останалата част от деня направо се издънихте. Слабата координация доведе до срив в комуникациите.

— Къде стана това?

— Хората ви във Вашингтон бяха записали целия прием на видео, но нюйоркският ви екип явно не беше гледал записа, защото не разпознаха Нили, която беше сред фотографите пред Фондовата борса.

— Някакъв вестник от Северна Дакота има интернет страница — обясни Нили. — Разбира се, със същото лого, както на главата на вестника. Аз го свалих от мрежата, леко го видоизмених и си отпечатах журналистически пропуск. Ламинирах го, пробих две дупки, сложих медни капси, промуших едно найлоново шнурче и си го закачих на врата. Преди това бях обходила магазините за фотографска техника втора употреба в Манхатън, докато си избера няколко подобаващо очукани фотоапарата, светкавици и прочие. През цялото време държах един от апаратите пред лицето си, за да не ме разпознае Армстронг.

— Трябва да направите списък на акредитираните журналисти — каза Ричър. — Да контролирате кой има достъп до вашия човек.

— Не може — отвърна Фрьолих. — По конституция всички имат право на достъп. Според Първата поправка, която гарантира свободата на словото и достъпа до информация по всяко време. Но всички журналисти бяха основно претърсени.

— Аз нямах оръжие тогава — каза Нили. — Исках да проникна през охраната просто така, заради самата идея. Но можех и да нося нещо, в това не се съмнявам. Къде ти, те толкова отгоре-отгоре ме претърсиха, че и базука можех да пренеса.

Ричър стана и пристъпи към шкафа. Отвори едно чекмедже и извади няколко фотографии. Бяха обикновени цветни снимки, десет на петнайсет, каквито се проявяват за един час в експресните ателиета. Вдигна най-горната и я обърна към Фрьолих. На нея се виждаше Брук Армстронг, с глава, оградена като в ореол от емблемата на Нюйоркската фондова борса.

— Нили я е правила — обясни той. — Снимката не е лоша. Може би си струва да я продадем на някое списание, да си избиете част от двайсетте бона.

Той отново седна на леглото и й подаде снимката. Тя се загледа в нея като хипнотизирана.

— Искам да ти докажа, че бях на малко повече от метър от него — каза Нили. — Можех да го пипна с ръка, ако си го бях поставила за цел. Пак щяха да ме гръмнат като Джон Малкович, но какво пък, това е играта.

Фрьолих кимна с побледняло, безизразно лице. Ричър й подаде следващата снимка. Беше правена с телеобектив някъде от високите етажи на сграда; на нея се виждаше Армстронг на стълбите пред борсата, дребна фигурка в средата на група хора. Върху главата му с химикалка несръчно беше нарисуван оптически прицел.

— Сега следва половината — каза Ричър. — Аз бях на шейсетия етаж на една сграда на триста метра от мястото на събитието. В отцепения от полицията периметър, но на по-голяма височина, отколкото им бе заповядано да проверяват.

— С пушка ли беше?

Той поклати глава.

— С парче дърво, издялано във формата и големината на пушка. И с фотоапарат, разбира се. С телеобектив. Но се държах така, сякаш изпълнявам истинска мисия. Разбира се, не исках да ме видят с калъф за оръжие в ръцете, затова поставих дървото в достатъчно голям кашон от компютърен монитор, по диагонал от горния към долния ъгъл, след което просто вкарах кашона в асансьора с ръчна количка, каквито ползват хамалите. Преструвах се, че е доста тежък. В сградата видях неколцина полицаи. Бях със същите тези дрехи, само без фалшивата значка и слушалката. Предполагам, че са ме взели за разносвач от някаква фирма за доставки. В петък, след края на седмичната борсова търговия, финансовият район утихва и сградите са почти празни. Аз си намерих удобен прозорец в една празна зала за съвещания. Прозорецът не се отваряше, така че, ако ми трябваше да стрелям, щеше да се наложи да изрежа част от стъклото. После щях да се измъкна тихомълком, като Едуард Фокс във филма.

Фрьолих кимна с неохота.

— Защо казваш, че това е било половин възможност? — запита тя. — Според всичко, което разправяш, Армстронг ти е бил в кърпа вързан.

— Не и в Манхатън — отвърна Ричър. — Аз бях на близо триста метра от мястото и на двеста метра височина над улицата. По права линия бях отдалечен на около триста и петдесет метра от целта. По принцип това не би трябвало да е проблем, но около тези високи сгради се образуват силни течения и възходящи въздушни потоци, които превръщат всеки далечен изстрел в нещо като лотария. Посоката на вятъра се променя всеки миг. Въздухът покрай фасадите се завихря, топлият се качва нагоре, студеният слиза надолу, така че няма никаква гаранция. Това е добра новина за теб, между другото. Нито един що-годе кадърен убиец не би посмял да стреля от разстояние в Манхатън. Само идиот би се заел с подобна задача, а един идиот и при идеални условия няма да улучи.

Фрьолих отново кимна, този път с известно облекчение.

— Е, слава богу — каза тя.

Значи заплахата не идва от идиот — помисли си той. Сигурно е професионалист.

— Така че забрави за половинката. Заплахите бяха кръгло три. Не мисли повече за Ню Йорк. Вероятността тук беше твърде малка.

— Но в Бисмарк изобщо не беше така — намеси се Нили. — Ние пристигнахме там около полунощ. С редовен полет през Чикаго.

— Когато ти се обадих за музикантите, бях на около километър и половина от теб — добави Ричър. Той й подаде следващите две снимки. — Правени са в тъмното — каза той. — С инфрачервен филм.

На първата снимка се виждаше задната фасада на семейния дом на Армстронг. Цветовете бяха размити и силно изопачени от инфрачервената фотография. Но снимката очевидно бе направена от близко разстояние. Всеки детайл се различаваше съвсем ясно. Врати, прозорци. Фрьолих дори разпозна един от собствените си агенти на пост в задния двор.

— Ти къде беше застанал? — попита тя.

— В двора на съседите — отвърна Ричър. — На не повече от петнайсет метра. Съвсем проста маневра, инфилтрация в тъмното. Стандартна пехотна техника на проникване. Две-три кучета залаяха, но ние ги заобиколихме. Бойците от щатската полиция така и не забелязаха нищо от колите си.

Нили посочи с пръст втората снимка. На нея се виждаше предната фасада на къщата — заснета от същото разстояние, в същите размити цветове, със същите подробности.

— Бях на отсрещния тротоар, пред срещуположната къща, в сянката на гаража — каза тя.

Ричър се наведе напред. Тялото му едва балансираше на ръба на леглото.

— Ако трябваше да го ликвидираме, планът щеше да бъде всеки от нас да носи по една карабина М–16 с подцевен гранатомет. Може би плюс още една-две автоматични дългоцевни пушки. Или дори по една картечница М–60 на триножник. Във всеки случай разполагахме с достатъчно време, за да заемем стрелкови позиции. С гранатометите щяхме да изстреляме по една фосфорна граната в прозорците на приземния етаж, от двете страни на къщата, и Армстронг щеше или да се изпържи жив в леглото си, или да скочи през прозореца. Времето на атаката щеше да е, да кажем, четири сутринта. Това щеше да предизвика паника и тотално объркване. Ние щяхме да използваме мелето, за да очистим твоите агенти. Къде ти, ако си го бяхме поставили за цел, можехме цялата къща да нацепим на подпалки. При това най-вероятно щяхме да се измъкнем невредими. На вас нямаше да ви остава нищо друго, освен да ни гоните с кучета в пущинаците. Не казвам, че щеше да бъде приятно, но с малко късмет щяхме още веднъж да ви се изплъзнем.

В стаята настана тишина.

— Не ви вярвам — рече накрая Фрьолих. Тя гледаше втренчено снимките. — Това тук не може да е било в петък вечер. Сигурно сте отишли някой друг път, за да снимате.

Ричър не отговори.

— Така ли е? — настоя тя.

— Я виж това тук — каза той и й подхвърли друга снимка. Беше направена с телеобектив. На снимката се виждаше самата тя, седнала до прозореца в малкия апартамент над гаража, с мобилния си телефон в ръка. Топлинното излъчване на тялото й се бе отпечатало върху емулсията като причудлив ореол в оранжево и пурпурно. Но нямаше никакво съмнение — това беше тя. Изглеждаше толкова близо, сякаш можеше да се пипне с ръка.

— Тъкмо звънях в Ню Джърси — каза тихо тя. — Докладваха ми, че твоите приятели музикантите са си тръгнали доволни.

— Добре — каза Ричър. — Благодаря ти за помощта.

Тя гледаше с невиждащи очи трите снимки пред себе си и дълго време не промълви и дума.

— И така, в балната зала и пред фамилната къща имахме две стопроцентови възможности да го очистим — каза Ричър. — Два на нула за лошите, тъй да се каже. Но хитът беше на следващия ден. Тоест вчера. На митинга пред църквата.

Той й подаде поредната снимка. Беше правена с обикновен филм за дневна светлина от висок ракурс. На нея се виждаше Армстронг да крачи с дебелата си шуба през тревата на църковния двор. Златното есенно слънце хвърляше дълга сянка зад гърба му. Беше заобиколен от тесен обръч бодигардове, но главата му беше открита. Около черепа му с химикалка беше нарисуван оптически прицел.

— Бях в камбанарията — каза Ричър.

— Но църквата беше заключена! — извика Фрьолих.

— Да, в осем сутринта. А аз бях там от пет.

— И претърсена от горе до долу.

— Аз бях горе при камбаните. На последната площадка, зад подвижния капак над стълбата. Бях поръсил черен пипер върху стъпалата. Вашите кучета загубиха интерес и си останаха долу.

— Беше екип от местната полиция.

— Доста мърляво пипаха.

— Аз си мислех да отменя изобщо събитието.

— Трябваше да го отмениш.

— После си казах, че трябва да го помоля да носи жилетка.

— Нямаше да му помогне. Аз щях да се целя в главата му. Беше прекрасен ден, Фрьолих. С ясно небе, слънце, никакъв вятър. Студен, плътен въздух. Истински въздух. Бях на петдесет-шейсет метра от него. Можех да го застрелям в двете очи, едно след друго.

Тя мълчеше.

— И какъв щеше да бъде сценарият, Джон Малкович или Едуард Фокс? — попита тя.

— Щях да прострелям Армстронг и после още толкова от околните, колкото бих могъл да улуча за следващите три-четири секунди. Главно полицаи, но също и цивилни, жени и деца. Щях да се целя ниско, в корема или по-надолу, за да ги раня, не да ги убивам. Това щеше да предизвика тотална паника. Щях да използвам объркването, за да сляза и да се измъкна. Нили ме чакаше отвън с кола; тя щеше да потегли още когато чуеше първите изстрели. Така че, ако питаш мен — Едуард Фокс.

Фрьолих стана и пристъпи към прозореца. Облегна се на перваза и се загледа навън.

— Това е истинска катастрофа — каза тя. Ричър не отговори. — Явно съм подценила амбицията и способностите ти. Не предполагах, че ще поведеш истинска партизанска война срещу него.

Ричър вдигна рамене.

— Наемните убийци не са най-нежните хора на света. А в тази игра те определят правилата.

Тя кимна.

— Освен това не предполагах, че ще потърсиш помощ от външен човек, особено от жена.

— Аз те бях предупредил — каза Ричър. — Казах ти, че няма да стане, ако през цялото време се оглеждаш за мен. Един атентатор няма да те посвети предварително в плановете си.

— Знам — каза тя. — Просто очаквах самотен мъж, това е.

— В тоя бизнес се работи екипно — отвърна Ричър. — Няма такова нещо като самотен убиец.

В стъклото на прозореца той видя отразена нещо като иронична полуусмивка.

— Значи ли това, че не вярваш на доклада на Комисията „Уорън“?1

Ричър поклати глава.

— Ти също не вярваш — отвърна той. — Едва ли някой сериозен професионалист ще му повярва.

— Днес нещо не се чувствам като професионалист — въздъхна Фрьолих.

Нили се изправи и пристъпи до прозореца, обърна се и се облегна с гръб на стъклото.

— Мисли за контекста — каза тя. — Положението не е чак толкова лошо. Двамата с Ричър сме работили в Отдела за криминални разследвания към военната полиция. Обучени сме да се справяме с всевъзможни задачи. И най-вече да мислим с главите си. Да проявяваме въображение и инициатива. Да бъдем по-корави от хората, с които бяхме принудени да се занимаваме, а повярвай ми, някои от тях бяха доста изпечени типове. Така че ние не сме обикновени граждани. Хора с нашата професионална специализация има не повече от десет хиляди в цялата страна.

— Десет хиляди души са много — каза Фрьолих.

— Много ли? Сред близо триста милиона? А каква част от тези десет хиляди в момента са на подходяща възраст и с нужната мотивация? Общият им брой спрямо населението на страната представлява статистически пренебрежима величина. Тъй че не го преживявай толкова. Твоята работа сама по себе си е невъзможна. Ти нямаш избор, освен да го оставяш да се излага на опасности. Защото той е политик. Публична фигура. Той е длъжен да се появява на обществени места. Ако зависеше от нас, ние за нищо на света не бихме допуснали това. То би било абсолютно изключено. Но ти нямаш избор.

Фрьолих се извърна с лице към стаята, преглътна и кимна.

— Благодаря — каза тя — за успокоителните думи. Но имам доста храна за размисъл, нали така?

— Отцепването — подсказа Ричър. — Отцепвай периметър с радиус поне осемстотин метра от обекта, дръж всякакви зяпачи настрана и по всяко време гледай да има поне четирима агенти в плътен обръч около нето. Това е всичко, което зависи от теб.

Фрьолих поклати глава.

— Не мога да го направя — каза тя. — Ще ме упрекнат, че се престаравам. Че дори нарушавам правилата на демокрацията. През следващите четири години в програмата му ще има стотици такива седмици. След третата година ще стане още по-страшно, защото той ще почне да подготвя преизбирането си и тогава публичните му изяви ще бъдат още почести. А пък ако го преизберат, след седем години ще се кандидатира и за президент. Нали сте виждали как става това? С огромни тълпи из цялата страна, от първичните избори в Ню Хампшър, та чак до края. Публични срещи по къси ръкави на градски площади. Вечери за дарители, с по хиляда куверта. Истински кошмар!

В стаята настъпи мълчание. Нили отлепи гърба си от стъклото на прозореца и пристъпи към шкафа. От чекмеджето, където бяха снимките, извади две тънки папки и вдигна нагоре едната.

— Ето ти нашия писмен доклад — каза тя. — Точка по точка, със съответните професионални препоръки.

— Добре — каза Фрьолих.

Нили вдигна втората папка.

— А това са разноските ни. Всичко е отчетено до цент. С разписки и прочие. Чекът да бъде на името на Ричър. Парите са си негови.

— Добре — повтори Фрьолих. Тя пое папките и ги притисна към гърдите си, сякаш се надяваше да я предпазят от някаква неясна заплаха.

— Остава Елизабет Райт от град Елизабет, Ню Джърси — вметна Ричър. — Не я забравяйте. Аз й обещах, че като компенсация, задето пропусна срещата с дарителите, ще я поканите на бала по встъпване в длъжност на новия президент.

— Добре — каза Фрьолих за трети път. — Или на бала, или на нещо друго. Ще трябва да говоря с организаторите.

Тя помълча неподвижно известно време.

— Истинска катастрофа — простена накрая.

— Задачата ти е невъзможна — отвърна Ричър. — Не се бичувай, това е положението.

Фрьолих кимна.

— Джо би ми казал същото. Той все казваше: при тези обстоятелства деветдесет и пет процента успеваемост е истински триумф.

— Деветдесет и четири — поправи я Ричър. — Откакто съществуват тайните служби, сме допуснали да очистят един президент. От общо седемнайсет. Шест процента провал.

— Деветдесет и четири, деветдесет и пет, какво значение има? — каза тя. — Така или иначе, Джо се оказа прав.

— Джо беше прав за доста неща, ако съм запомнил правилно.

— Но никога не сме допускали да убият вицепрезидент. Поне засега.

Фрьолих стисна двете папки под мишница и с пръстите на свободната си ръка заподрежда снимките в правилна купчинка върху шкафа, докато ръбовете им се изравниха. После ги сложи в чантата си. Вдигна глава и огледа четирите стени на стаята една по една, сякаш се опитваше да запамети точното разположение на предметите в нея. Жестовете й показваха, че с мъка събира мислите си. Още веднъж кимна и пристъпи напред.

— Трябва да тръгвам — каза тя.

След това излезе и вратата на хотелската стая се затвори с тихо съскане зад нея. Известно време никой от двамата не каза нищо. Застанала до ръба на леглото, Нили вдигна ръце нагоре и се протегна като котка, стиснала в юмруци маншетите на ватираната си блуза. После се прозина. Гъстата й мека коса се разпиля върху раменете. Блузата й се вдигна нагоре и погледът на Ричър опипа ивицата стегнати мускули над колана на джинсите.

— Все още хващаш окото — подметна той.

— А също и ти, особено в черно.

— Чувствам се като в униформа — отвърна той. — И то цели пет години, откакто съм цивилен.

Нили спря да се протяга, прибра косите си и придърпа блузата над колана на джинсите.

— Е, свършихме ли тук? — попита тя.

— Уморена ли си?

— Като куче. Хем се съдрахме от работа, хем провалихме деня на тази нещастна жена.

— Какво мислиш за нея?

— Намирам я за симпатична. Но както й казах, нагърбила се е с невъзможна задача. С която, между другото, се справя доста добре въпреки всичко. Не мисля, че някой друг би могъл да направи нещо повече. Предполагам, че и тя го съзнава, макар че се разкъсва отвътре, задето не може да гарантира сто процента успеваемост, а трябва да се задоволи с деветдесет и четири.

— Съгласен съм.

— Какъв е тоя Джо, за когото спомена?

— Старо гадже.

— Познаваш ли го?

— Брат ми. Тя ходела с него.

— Кога?

— Разделили се преди шест години.

— Що за човек е?

Ричър седеше с поглед, вперен в пода. Нещо не му позволи да поправи е на беше.

— Като мен, но много по-възпитан.

— Може пък и на теб да ти излезе късметът. Възпитанието не е добродетел, която много се цени в днешно време. Пък и за една девойка винаги е забавно да събере целия комплект.

Ричър не отговори. Двамата се умълчаха.

— Е, добре, аз тръгвам — каза тя след малко. — Връщам се в Чикаго. В реалния свят. Но преди това искам да ти кажа, че ми беше приятно да работим заедно, както винаги.

— Лъжкиня!

— Защо, истината ти казвам!

— Ами не си тръгвай тогава. Залагам десет срещу едно, че тя до един час ще се върне.

Нили се усмихна.

— Защо, за да те покани на среща ли?

Ричър поклати глава.

— Не, за да ни каже какъв е истинският й проблем.

4

Фрьолих отвори вратата на своя събърбан, хвърли папките на седалката до себе си и запали двигателя. Без да вдига крак от педала на спирачката, тя извади мобилния телефон от чантата си и отвори капачето му. Набра цифра по цифра номера на Стайвесънт и се спря с пръст върху клавиша за връзка. Апаратът в ръката й зачака търпеливо с номера на търсения абонат, изписан върху малкия зелен дисплей. Тя седеше неподвижно, вперила поглед далеч напред през стъклото, бореща се сама със себе си. Погледна чакащия телефон в дланта си, после отново вдигна очи. Пръстът й не се отделяше от клавиша за връзка, но и не го натискаше. Накрая тя рязко затвори капачето и положи телефона върху папките на седалката. Постави лоста на автоматичната скоростна кутия на директна и натисна газта. Колата се отдели от бордюра, гумите изсвистяха. Тя сви вляво и се насочи към офиса си.

Келнерът се върна, за да прибере подноса и чашите. Ричър свали якето си и го закачи в гардероба, после издърпа тениската си от колана на джинсите.

— Ти гласува ли на изборите? — запита го Нили.

Той поклати глава.

— Нямам адресна регистрация. А ти?

— Разбира се — каза тя. — Аз винаги гласувам.

— За Армстронг ли?

— Никой не гласува за вицепрезидент, знаеш. Освен може би семейството му.

— Искам да кажа, за тази кандидатпрезидентска двойка ли гласува?

Тя кимна.

— Да. И ти ли щеше да гласуваш за тях, ако имаше право?

— Може би — отвърна той. — Ти беше ли чувала за Армстронг преди изборите?

— Всъщност, не — отвърна тя. — Аз се интересувам донякъде от политика, но не чак дотам, че да мога да ти изредя наизуст всичките сто сенатори.

— А би ли се кандидатирала за изборен пост?

— За нищо на света. Не обичам да бъда център на вниманието, Ричър. В армията бях сержант и си оставам такава по душа. Никога не са ме блазнели генералски лампази.

— Във всеки случай качества на командир не ти липсваха.

Тя вдигна рамене и се усмихна.

— Може би. Това, което ми липсваше обаче, беше желание. А има и още нещо. Един сержант има доста власт. Повече, отколкото предполагаш.

— О, знам това — каза той. — Повярвай ми, че го знам.

— Тя няма да се върне, ако питаш мен. Ние с теб можем да си седим тука и да си приказваме, докато изпусна всички полети за Чикаго, но тя няма да се появи повече.

— Напротив, ще се върне.

Фрьолих паркира събърбана в подземния гараж и се запъти нагоре към кабинета си. Президентската охрана не признаваше почивни дни, но все пак неделята беше донякъде различна. Хората се обличаха сякаш по-небрежно, във въздуха се усещаше спокойствие, телефоните звъняха по-нарядко. Някои хора си седяха през целия ден у дома. Стайвесънт например.

Тя затвори вратата на кабинета си, седна зад бюрото и издърпа едно чекмедже. Извади нещата, които й бяха нужни, и ги напъха в голям кафяв плик. После отвори папката с отчетените разноски на Ричър и преписа общия сбор на първата страница в жълтия си стенографски бележник. Включи машината за нарязване на документи и прекара през нея цялата папка, лист по лист, след което стори същото с папката с препоръките и шестте цветни снимки. Дори картонените корици на папките не бяха пощадени. Накрая разбърка с две ръце тънките лентички в кошчето. Изключи машината, грабна кафявия плик и закрачи обратно към гаража.

Ричър видя колата й от прозореца на хотелската стая. Тя се появи иззад ъгъла и намали. Беше късен неделен ноемврийски следобед във Вашингтон и по улицата почти нямаше движение. Туристите си бяха в хотелите; в този момент може би си взимаха душ и очакваха вечерята. Местните хора се бяха прибрали по къщите си, преглеждаха неделните вестници или гледаха спорт по телевизията, пишеха чекове за текущи сметки или се занимаваха с домакинските си дела. Въздухът беше синкав от падналата вечерна мъгла. Уличните лампи започваха да се включват в сгъстяващия се мрак. Черният събърбан беше с включени фарове. Фрьолих направи широк обратен завой през двете улични платна и спря колата до такситата пред хотела.

— Върна се — съобщи Ричър.

Нили отиде при него до прозореца.

— Не можем да й помогнем — каза тя.

— Може би не идва за помощ.

— За какво тогава?

— Не знам — отвърна той. — За консултация, за становище, за съвет или ей тъй, за кураж. Може просто да й се приказва с някого. Нали разбираш, споделеният проблем е половин проблем.

— Защо пък точно с нас ще иска да се съветва?

— Защото не ние сме я назначавали, защото не можем и да я уволним, нито пък представляваме някаква заплаха за поста й. Нали знаеш как функционират тези организации?

— А тя има ли право да разговаря с нас?

— Ти никога ли не си разговаряла с някого, с когото не си имала право да говориш?

Нили направи гримаса.

— Е, случвало се е. С теб например.

— Както и аз с теб, което беше още по-лошо, защото ти нямаше офицерски чин.

— Нали каза, че командирски качества не са ми липсвали?

— В това няма съмнение — повтори той, като гледаше надолу към спрялата кола. — Е, какво чака сега?

— В ръката й има телефон. Звъни на някого.

Телефонът в стаята иззвъня.

— Явно на нас — отбеляза Ричър и вдигна. — Още сме тук — каза той, вече в слушалката. После мълча няколко секунди. — Добре.

— Качва ли се? — попита Нили. Той кимна и се върна до прозореца точно когато Фрьолих излизаше от колата си. В ръката си държеше кафяв плик. Тя пресече тротоара и изчезна от полезрението му. След две минути чуха приглушения звън на асансьора, който спря на техния етаж. След още двайсет секунди на вратата се почука. Ричър отвори, Фрьолих влезе и спря нерешително по средата на стаята. Погледна първо Нили, после него.

— Може ли да поговорим за минута насаме? — попита тя.

— Няма нужда — отвърна той. — Моят отговор е: да.

— Та ти още не знаеш какъв е въпросът!

— Ти ми имаш доверие, защото навремето си имала доверие на Джо, който пък имаше доверие на мен. С това цикълът се затваря. Сега вероятно ще ме питаш дали аз имам доверие на Нили, и отговорът отново е: да, така че и този въпрос е приключен. Аз й вярвам, следователно и ти можеш спокойно да й се довериш.

— Ами добре тогава — кимна Фрьолих. — С това наистина отговори на въпроса ми.

— Сега си свали сакото и се разполагай. Искаш ли още кафе?

Фрьолих съблече сакото си и го хвърли на леглото. После пристъпи към масата и сложи плика върху нея.

— Да, още малко ще ми се отрази добре.

Ричър позвъни и поръча голяма кана кафе с три чаши, без нищо друго.

— Досега съм ти казала само половината от истината — започна Фрьолих.

— Така си и знаех — отвърна той.

Тя поклати извинително глава и вдигна плика от масата. Отвори го и измъкна отвътре прозрачен найлонов калъф.

— Това е фотокопие на нещо, което получихме по пощата — обясни тя и го хвърли на масата.

Ричър и Нили придърпаха столовете си напред. Найлоновият калъф беше стандартен размер — от тези, в които се класират важни документи, за да не се пипат с ръце. Вътре имаше цветна снимка, двайсет на двайсет и пет сантиметра, на която се виждаше бял лист хартия, положен върху дървена повърхност, вероятно на бюро. Отстрани имаше мащабна линийка. Листът изглеждаше със стандартен канцеларски формат А4. Два-три сантиметра над средата му, центрирано, бяха написани три думи: Ти ще умреш. Буквите бяха ясно очертани, получерни, очевидно принтирани от компютър.

В стаята настана мълчание.

— Кога се получи това? — попита най-сетне Ричър.

— В първия понеделник след изборите — отвърна Фрьолих. — С препоръчана поща.

— Адресирано лично до Армстронг?

Тя кимна.

— До кабинета му в Сената. Той самият обаче още не го е виждал. Ние задължително отваряме всякаква кореспонденция от частни лица до охраняваните от нас обекти, после им предаваме онова, което сметнем за подходящо. В този случай, както можеш да се досетиш, не счетохме за нужно да му го предадем. Какво ще кажете?

— Ами според мен две неща — отвърна Ричър. — Първо, написаното е истина.

— Не и ако можем да го предотвратим.

— Как, като откриете тайната на безсмъртието ли? Всички ще умрем, Фрьолих. И аз, и ти в това число. Може да доживеем и до сто години, но че няма да живеем вечно, това е сигурно. Така че, технически погледнато, това писмо не съдържа заплаха, а неоспорим факт.

— Което повдига един въпрос — намеси се Нили. — Дали подателят наистина е толкова умен, че нарочно е формулирал фразата точно по този начин.

— С каква цел?

— За да се отърве от углавно преследване, ако го заловим. Него или нея. За да може да каже: вижте какво, това не е никаква заплаха, това си е неоспорим факт.

Фрьолих я изгледа. В погледа й освен учудване се четеше и значителна доза респект.

— Ще стигнем и дотам — каза тя. — Освен това сме почти сигурни, че подателят е мъж, а не жена.

— Откъде знаете? — запита Нили.

— И дотам ще стигнем — повтори Фрьолих.

— А защо сте толкова притеснени? — запита Ричър. — Това е вторият ми въпрос. Във всеки случай тия големци получават заплашителни писма с чували.

Фрьолих кимна.

— Средно по няколко хиляди годишно — отвърна тя. — В огромната си част обаче те са адресирани до президента. Твърде необичайно е подобно писмо да пристигне по пощата до вицепрезидента. Освен това повечето са написани на откъснати кой знае откъде листове хартия, с молив, пълни са с правописни грешки, зачерквания и прочие. С други думи, все с нещо са сбъркани. Докато това не е. Това писмо е толкова изрядно, че веднага се набива в очи. Ние доста се взирахме в него.

— Откъде е пуснато?

— От Лас Вегас — отвърна Фрьолих. — Което не ни помага особено. От всички американски градове най-големият брой временно пребиваващи са в Лас Вегас. Там просто се събират хора от всички краища на страната.

— Сигурни ли сте обаче, че подателят е американец?

— Тук мога да се позова единствено на статистиката. Досега никога не сме получавали писмена заплаха от чужденец.

— При това не смятате, че е жител на Лас Вегас?

— Малко вероятно е. По-скоро е отишъл дотам специално за да пусне писмото.

— Защо? — попита Нили.

— Цялата криминологична експертиза сочи човек, невероятно предпазлив и педантичен във всяко отношение.

— Например?

— Ти занимавала ли си се с криминалистика? Във военната полиция това ли ти беше специалността?

— Специалността на Нили е извиване на вратове — отвърна Ричър вместо нея. — Но бих казал, че поназнайва и някои други работи.

— Не му обръщай внимание — каза Нили. — Специализирала съм шест месеца в лабораториите по криминология на ФБР.

Фрьолих кимна.

— Тъкмо там изпратих това за анализ — каза тя. — Те разполагат с много по-добра техническа база от нас.

На вратата се почука. Ричър стана от мястото си и погледна през шпионката. Беше момчето с поръчката. Голяма кана, три чашки, захлупени върху три чинийки, без захар и мляко, само с една червена роза в тясна порцеланова вазичка. Ричър отвори вратата, пое подноса и го занесе до масата. Фрьолих премести снимката, за да му направи място. Нили обърна чашките с дъната надолу и наля кафе за тримата.

— И какво казаха от ФБР? — попита тя.

— Че пликът е съвсем чист — отвърна Фрьолих. — Стандартен кафяв плик формат А4, с капаче, намазано с лепило, и метална закопчалка. Адресът е отпечатан върху самозалепващ се етикет, най-вероятно от същия компютър, на който е написано посланието. Листът беше пъхнат в плика цял, без да се прегъва. Лепилото на капачето е било навлажнено с чешмяна вода. Никаква слюнка, никаква ДНК. Никакви отпечатъци от пръсти по закопчалката. Върху самия плик има пръстови отпечатъци от петима души. Трима от тях се оказаха работници в пощите. Като на всички държавни служители, отпечатъците от пръстите се съхраняват в специална картотека. Това е задължително условие при наемането им на работа. Четвъртите отпечатъци са на човека, който сортира входящата поща в Сената. А петите — на нашия агент, който отвори плика.

Нили кимна.

— Значи плика можем да го забравим. Това с чешмяната вода е признак на съобразителност. Явно вашият човек следи развитието на науката.

— А какво ще кажеш за самото писмо? — попита Ричър.

Фрьолих вдигна снимката и я наклони към светлината.

— Доста смахната история — каза тя. — От ФБР твърдят, че хартията е производство на фирмата „Джорджия Пасифик“. От най-луксозната им гама — бяла, двустранно хромова, без съдържание на киселини, стандартен формат А4. „Джорджия Пасифик“ е на трето място по обем на производство на хартия в Съединените щати. Всяка седмица доставят по неколкостотин тона на магазините за канцеларски материали. Абсолютно невъзможно е да бъде проследен отделен лист. Тази хартия струва с около два долара по-скъпо на топ от обикновената канцеларска, което може да означава нещо, а може и нищо да не означава.

— А на какво е отпечатано?

— На лазерен принтер „Хюлет Пакард“. Това може да се определи по химическия състав на тонера. Трудно е да се каже кой модел, защото всичките използват един и същ тонер. Шрифтът е Times New Roman, четиринайсет пункта, получер. Програмата е Works 4.5 на „Майкрософт“.

— Да не би по шрифта да могат да определят програмата?

Фрьолих кимна.

— При тях има специалист, който само с това се занимава. Шрифтовете на различните текстообработващи програми се различават помежду си съвсем леко. Авторите на софтуера внасят незначителни вариации в интервалите между отделните букви, което е нещо различно от интервала между думите. Ако се загледате в напечатан текст, може да откриете това с просто око. След това се извършват съответните измервания и се определя компютърната програма. В Америка обаче има сигурно милиони компютри с Works 4.5 на „Майкрософт“. Те така си се продават, оборудвани от завода.

— Предполагам, че по самия лист няма отпечатъци — каза Нили.

— Е, оттук започва смахнатата част — въздъхна Фрьолих. Тя премести подноса с кафето и притисна снимката върху масата. Посочи с пръст края на листа. — Тук, на самия долен ръб на хартията, намерихме следи от талк. — Пръстът й се премести към другия край. — А тук, малко под горния ръб, имаше две размазани петна от талк. Едното отпред, другото отзад.

— От найлонови ръкавици — отбеляза Нили.

— Точно така — каза Фрьолих, — от найлонови ръкавици за еднократна употреба, каквито ползват зъболекарите или гинеколозите. Продават се в кутии по петдесет или сто чифта. Вътре има талк, за да се нахлузват по-лесно. Разбира се, още при опаковането винаги се посипва малко талк и в кутията, който полепва по външната страна на ръкавиците. Следите от талк на долния ръб са изпечени при висока температура, но двете размазани петна не са.

— Ясно — каза Нили. — Нашият човек си е сложил ръкавиците, разпечатал е нов топ хартия, огънал го е, за да не задръсти принтера, от което върху долния ръб е полепнал талк, след което е отпечатал писмото. Лазерният принтер нагрява хартията при печат, оттам и изпеченият талк.

— Точно така — потвърди Фрьолих. — Лазерният принтер работи на електростатичен принцип: финият прашец на тонера се подрежда в желаната форма, след което се изпича при висока температура, за да се фиксира върху листа. Хартията се загрява за миг, доколкото знам, до около двеста градуса.

Нили се наведе към масата.

— После той е извадил с два пръста листа от принтера. Това обяснява размазаните петна талк отпред и отзад близо до горния ръб на страницата, както и защо в случая талкът не е термично обработен. Просто той е нанесен върху хартията след отпечатването. И още нещо. Става дума за домашен кабинет, не за служебен офис.

— Откъде знаеш?

— Начинът, по който е хванат листът, показва, че той излиза от принтера вертикално. Изскача отгоре като филия от тостер. Докато при канцеларските принтери, които печатат големи количества материали, копията излизат хоризонтално. Тогава петното от талк щеше да е по-голямо отпред, където той би трябвало да е натиснал листа с пръст, за да го вземе, докато отзад щеше да бъде съвсем малко. Само при най-малките модели на „Хюлет Пакард“ хартията излиза отгоре. Аз лично имам такъв. За любителски цели е чудесен, но за офиси е твърде бавен. Така че със сигурност става дума за домашен кабинет.

Фрьолих кимна.

— Звучи логично. Освен това, ако тоя тип работи в голям офис, едва ли ще се разхожда с ръкавици на ръцете.

Нили се усмихна като ученичка, решила трудна задача.

— Значи така: човекът си работи у дома, отпечатва посланието, вдига го с два пръста, плъзва го изправено в плика и запечатва лепилото с чешмяна вода, като през цялото време не сваля ръкавиците от ръцете си. Затова няма никакви негови отпечатъци.

Фрьолих се намръщи.

— Не е точно така. И тъкмо тук е наистина откачената част на историята.

Тя посочи с пръст снимката. Нокътят й се спря върху някакво едва различимо петно на около два сантиметра под отпечатаното изречение, леко вдясно от центъра.

— Какво според вас би трябвало да има тук, ако беше обикновено писмо? — попита тя.

— Подпис — каза Ричър.

— Точно така — съгласи се Фрьолих, без да отделя пръста си от мястото. — А пък в нашия случай има пръстов отпечатък. Голям, ясен, пълен отпечатък. От палец. Превъзходно очертан, вертикален, ясен като гумен печат. Твърде голям, за да е на жена. Подателят е подписал посланието с палеца си.

Ричър издърпа снимката изпод ръката й и внимателно я разгледа.

— Разбира се, вие сега търсите собственика на палеца — вметна Нили.

— Няма никога да го открият — отбеляза Ричър. — Който и да е той, явно е напълно убеден, че отпечатъците му не се пазят никъде.

— Засега удряме на камък — потвърди Фрьолих.

— Наистина, абсолютно налудничава история — каза Ричър. — Тоя тип подписва писмото със собствения си палец, защото е убеден, че отпечатъците от пръстите му не са картотекирани никъде, а същевременно прави всичко възможно, за да не остави нито един друг отпечатък. Нито на листа, нито на плика. От къде на къде?

— За ефект? — подсказа Нили. — За по-драматично? За да покаже класа?

— Това обяснява скъпата хартия. Гладката повърхност задържа отпечатъци. По-евтината хартия е прекалено пореста.

— Какъв реактив използват в лабораторията? — попита Нили. — Йодни пари? Нинхидрин?

Фрьолих поклати глава.

— Още флуороскопът го откри.

Ричър разглеждаше мълчаливо снимката. През прозореца се виждаше сгъстеният вашингтонски мрак — влажен и лъскав.

— Какво има още? — попита той Фрьолих. — Защо си толкова напрегната?

— Защо трябва да има още нещо? Това дотук не стига ли? — контрира го Нили.

В отговор Ричър кимна. Нали знаеш как функционират тези организации?

— Сигурно има още нещо — обясни той. — Е, не искам да кажа, че това дотук е безинтересно или невинно, или пък не дава повод за тревога, но тя явно е в паника.

Фрьолих въздъхна, вдигна плика и измъкна от него още нещо.

Вторият предмет беше идентичен с първия почти във всяко отношение. Найлонов калъф с цветна снимка двайсет на двайсет и пет сантиметра. На снимката се виждаше бял лист. На листа бяха напечатани пет думи: Новоизбраният вицепрезидент Армстронг ще умре. Различна беше само повърхността под листа, както и линийката, поставена до него за мащаб. Този път листът лежеше върху сивкав пластмасов плот, а линийката беше прозрачна, от плексиглас.

— Резултатите от криминологичната експертиза на практика са абсолютно идентични — каза Фрьолих. — Вместо подпис е поставен същият отпечатък от палец.

— И какво?

— Писмото беше върху бюрото на шефа ми — продължи тя. — Една сутрин той си влиза в кабинета и писмото просто си е там. Без плик, без нищо. И никой няма никаква представа как е попаднало на бюрото му.

* * *

Ричър стана и пристъпи към прозореца. Пресегна се и дръпна завесите. Без особена причина. Просто нещо отвътре му каза да го направи.

— И кога се появи второто писмо? — попита той.

— Три дни след като първото пристигна по пощата.

— Било е предназначено за теб, не толкова за Армстронг — отбеляза Нили. — Искали са да ти покажат, че не се шегуват.

— Ние знаем, че не се шегуват — каза Фрьолих.

— Кога е запланувано Армстронг да отпътува от Кемп Дейвид? — попита Ричър.

— Ще вечеря там — отвърна Фрьолих. — Може би ще поостане да си побъбрят малко. После, след полунощ, лети обратно.

— Кой ти е пряк началник?

— Казва се Стайвесънт — отвърна Фрьолих. — Като цигарите.

— Ти разказа ли му за последните пет дни?

Фрьолих поклати глава.

— Реших да не му казвам.

— Умно си постъпила — отбеляза Ричър. — Какво точно искаш от нас?

Известно време Фрьолих не отговори.

— Всъщност и аз не знам какво — каза тя накрая. — Аз самата се питам това вече шест дни, още откакто реших да те открия. Задавам сама на себе си въпроса: какво точно искам при създалата се ситуация? И знаеш ли какво си отговарям? Че всъщност ми се иска да поговоря с някого. По-конкретно с Джо. Тъй като случаят е доста заплетен, нали разбираш? А пък Джо би бил в състояние да намери решение. Той беше доста съобразителен за тия неща.

— Та искаш аз да се превъплътя в Джо, така ли? — каза Ричър.

— Не, по-скоро бих искала Джо да беше жив сега.

Ричър кимна.

— И двамата искаме едно и също. Само че не става.

— При това положение не ми остава друго, освен да прибегна до теб.

След тези думи Фрьолих замълча.

— Извинявай, много тъпо прозвуча — призна накрая тя.

— Разкажи ми за тия неандерталци — подкани я Ричър. — Дето работят при теб. Твоите колеги.

— Не че не ми хрумна — отвърна тя. — Това дори беше първата ми мисъл.

— Която не е за подценяване — каза Ричър. — Някой от мъжете, с които работиш, ти завижда за началническия пост и е решил да ти подхвърли нещо, за да те поизпоти и да те накара да изглеждаш като кръгъл идиот.

— Не че и това не ми хрумна — повтори тя.

— А имаш ли някого предвид?

Тя вдигна рамене.

— На пръв поглед никой от тях не се вписва. На втори поглед обаче би могъл да бъде всеки един. Когато ме повишиха, бях предпочетена пред шестима мъже с моя тогавашен ранг и заплата. Всеки от тях си има своите поддръжници, симпатизанти и съюзници сред по-нисшия персонал. Нещо като лична агентура в рамките на организацията. Така непосредственият извършител би могъл да бъде всеки един от тези хора.

— А шестото ти чувство какво казва?

Тя поклати глава.

— Нямам конкретни подозрения към никого. Пък и пръстените отпечатъци на всички мои колеги са картотекирани. Това е изрично условие при наемането ни на работа. Има и нещо друго: в периода между изборите и встъпването в длъжност на новия президент всички са много заети. Просто не достига персонал. Не вярвам някой да е отделил време за един уикенд в Лас Вегас.

— Не е нужен цял уикенд. Човек може за един ден да отиде и да се върне.

Фрьолих не отговори.

— Има ли при вас дисциплинарни проблеми? — попита Ричър. — Някой да не харесва самия начин, по който ръководиш своя екип? Случвало ли ти се е да навикаш някого? Агент, който не си върши добре работата?

Тя отново поклати глава.

— Направих известни промени. Поговорих насаме с някои хора. Но гледам да бъда тактична. Във всеки случай отпечатъкът не е на нито един от служителите ми, така че това отпада. Струва ми се, че заплахата е автентична и авторът й не е някой от нас.

— И аз така мисля — обади се Нили. — Но все пак има замесен и вътрешен човек. Кой друг би могъл да се движи свободно из сградата и да подхвърли това на бюрото на шефа ти?

Фрьолих кимна.

— Искам да огледате при нас — каза тя. — Съгласни ли сте?

Тя ги закара със служебния събърбан. Мястото не беше далеч. Нили седеше отпред до нея, докато Ричър се беше изтегнал на задната седалка. Нощта беше противно влажна, въздухът беше изпълнен с нещо средно между гъста мъгла и ситен дъждец. По асфалта се отразяваха оранжевите ореоли на уличните лампи. Гумите свистяха, чистачките поскърцваха върху дебелото предно стъкло.

Ричър видя оградата на Белия дом и фасадата на Министерството на финансите, които пробягаха за миг покрай прозорците на колата, преди тя да свърне в една тясна уличка и да спре пред входа на подземния гараж. В края на наклонената рампа, в стъклена будка, обляна в ярка светлина, стоеше пазач. Гаражът беше с нисък таван, поддържан от масивни бетонни колони. Фрьолих паркира своя събърбан в края на редица от шест абсолютно еднакви машини. Тук-там се виждаха черни лимузини „Линкълн“, както и кадилаци от всякакви модели и размери; на прозорците им бяха поставени усилени рамки, за да държат дебелите бронирани стъкла. На фона на боядисаните в бяло стени, под и таван на гаража всички автомобили бяха плътно черни и лъснати до блясък; гледката странно напомняше стара черно-бяла снимка. В края на помещението имаше врата с кръгло прозорче от армирано стъкло. Фрьолих ги поведе към нея и тримата се заизкачваха по тясното стълбище с махагонова ламперия, което водеше към фоайето на първия етаж. Между мраморните колони се виждаше една-единствена врата на асансьор.

— Истината е, че вие двамата нямате работа тук — каза Фрьолих. — Затова се дръжте плътно до мен и не се застоявайте на едно място. — Тя млъкна за миг и после додаде: — Но нека най-напред ви покажа нещо.

Тя ги поведе през една незабележима странична врата и тримата се озоваха в огромно полутъмно помещение с размерите на футболно игрище.

— Главното фоайе — обясни Фрьолих. Гласът й кънтеше в мраморния безкрай. В полумрака белите каменни стени изглеждаха сиви. — Ето оттук — каза тя.

На стените имаше огромни релефни мраморни плочи в класически стил. Те застанаха пред една от тях с надпис: Министерство на финансите на Съединените американски щати. Само надписът беше дълъг около два метра и половина. Отдолу с по-малки букви пишеше: Стена на героите. Списъкът започваше от горния ляв ъгъл на плочата и наброяваше около четирийсет имена, общо колона и половина. Предпоследното име беше Дж. Ричър (1997). След него имаше само още едно — на М. Б. Гордън (1997). На плочата оставаше доста празно място. Може би за още колона и половина.

— Това е нашата последна почит към Джо — каза Фрьолих.

Ричър вдигна поглед към името на брат си, изсечено с едри правилни букви в мрамора. Всяка буква беше около пет сантиметра висока и позлатена отвътре. Мраморът изглеждаше хладен на допир, с тънки жилки и едва забележими петънца. В съзнанието му изплува лицето на Джо като двайсетгодишен — на семейната трапеза, вечно нащрек, с бърз и остър ум; Джо, който винаги пръв разбираше всяка шега, а последен разтягаше устни в усмивка. Джо, който напуска поредния семеен „дом“ — в случая едно стандартно казармено бунгало някъде в тропиците, с прилепнала от пот риза и с раница на гърба; Джо, крачещ към пистата и чакащия самолет, който след минути ще го понесе на петнайсет хиляди километра от базата, към Военната академия Уест Пойнт. Джо, застанал до гроба на майка им, когато за последен път го бе видял жив.

Ричър познаваше и Моли Бет Гордън — последното име от плочата. Бяха се запознали петнайсет секунди преди тя да загине. Беше интелигентна, енергична, русокоса и млада — не толкова различна от Фрьолих.

— Това тук не е Джо — каза той. — Нито пък Моли Бет. Това са просто имена.

Нили му хвърли бърз поглед отстрани. Фрьолих не каза нищо и ги поведе обратно към малкото фоайе с единствения асансьор. Качиха се три етажа нагоре и попаднаха в един напълно различен свят. С окачени тавани, тесни разклонени коридори и допълнителни леки прегради, помещението приличаше на всеки административен комплекс по света. Стерилно, звукоизолирано, с бял линолеум и сивкав мокет, с насочени халогенни лампи и офиси, преградени на индивидуални кабинки. Навсякъде примигваха екрани на компютри, приглушено звъняха телефони, факсове бълваха купища хартия, мъркаха модеми, проскърцваха твърдите дискове и тихо бръмчаха охлаждащите вентилатори на компютрите. От входната врата се влизаше в малка рецепция. Зад гишето седеше млад мъж, стиснал телефонна слушалка между бузата и рамото си, и съсредоточено си записваше нещо в бележника. Когато минаха покрай него, той едва вдигна глава, кимна им разсеяно и продължи да пише.

— Това е дежурният — обясни Фрьолих. — Редуват се на три смени, така че тук има денонощна охрана.

— Това ли е единственият вход? — попита Ричър.

— Има и аварийно стълбище откъм задната страна на сградата — отвърна Фрьолих. — Но да не избързваме. Виждаш ли камерите? — Тя посочи с пръст тавана. На всички ключови места бяха разположени миниатюрни охранителни камери, така че нито един ъгъл да не остане непокрит. — Не ги забравяй — допълни тя.

После ги поведе навътре в комплекса и след няколко завоя вляво и вдясно стигнаха до задната част на сградата.

Озоваха се в тесен и дълъг коридор, който водеше до широко квадратно помещение без прозорци. Край страничната стена беше разположен секретарски кът с работно място за един човек — бюро с няколко кантонерки и открит шкаф с папки и класьори за документи. На стената имаше портрет на досегашния президент, а в далечния ъгъл до закачалката за дрехи — националното знаме на Съединените щати. Толкова. Всичко беше идеално подредено. Нямаше нищо излишно. Зад секретарското бюро имаше авариен изход. Върху масивната дървена врата беше залепен пластмасов стикер със зелена бягаща човешка фигура. А над изхода се виждаше охранителна камера. Немигащото й стъклено око оглеждаше помещението. В срещуположната стена имаше една-единствена врата без отличителни знаци. Беше затворена.

— Това е кабинетът на Стайвесънт — каза Фрьолих.

Тя отвори вратата и ги въведе вътре. Натисна едно копче и стаята се обля в ярка халогенна светлина. Беше сравнително малка. Във всеки случай доста по-малка от квадратното преддверие. Имаше един прозорец с вертикални щори от плътен бял плат, пуснати за през нощта.

— Този прозорец отваря ли се? — попита Нили.

— Не — отвърна Фрьолих. — Освен това той гледа към Пенсилвания Авеню, тъй че и да се отваряше, все тая. Ако някой се опита да се изкачи по въже отвън до третия етаж, все ще го забележат.

Огромно бюро с горен плот от сивкав композитен материал доминираше цялото пространство. Отгоре нямаше абсолютно нищо. Зад него, точно в средата откъм дългата му страна, прилежно беше прибран въртящ се стол, тапициран с естествена кожа.

— Тоя човек няма ли телефон? — попита Ричър.

— Държи си го в чекмеджето — обясни Фрьолих. — Много обича бюрото му да е чисто.

Край стената имаше малки шкафчета, облицовани със същия сивкав материал като плота на бюрото. Имаше и два кожени стола за посетители. Извън това нищо друго. Помещението беше изчистено от всичко излишно. От пръв поглед се виждаше, че неговият обитател е човек на реда.

— И така — подхвана Фрьолих, — заплахата по пощата пристигна в понеделника на първата седмица след изборите. После, в сряда вечерта, Стайвесънт си тръгва от работа около седем и трийсет. Секретарката му остава още около половин час и също си отива. Преди това надниква за миг в кабинета, както винаги за да се убеди, че всичко е наред. Тя твърди, че бюрото му било чисто. Щеше все пак да забележи, ако е имало нещо. Един лист хартия върху празно бюро се набива в очи, нали така?

Ричър кимна. Бюрото на Стайвесънт беше чисто като палуба на боен кораб преди инспекция на адмирала. Върху такова бюро не лист хартия — прашинка щеше да се набива в очи.

— В осем часа сутринта в четвъртък секретарката пристига на работа — продължи Фрьолих. — Сяда си направо на бюрото и започва да работи. Изобщо не й хрумва да отвори вратата към кабинета на Стайвесънт. В осем и десет се появява и самият той. Облечен е с шлифер, в ръката си носи куфарче. В преддверието съблича шлифера и го поставя на закачалката. Секретарката го заговаря, той поставя куфарчето изправено върху бюрото й и двамата известно време се съветват за нещо. После той отваря междинната врата и си влиза в кабинета. В ръцете си не държи нищо. След около пет секунди излиза и вика секретарката. И двамата твърдят, че в този момент листът е бил вече на бюрото му.

Нили опипа с поглед кабинета, вратата, бюрото, разстоянието между вратата и бюрото.

— Това само техни твърдения ли са? — запита тя. — Няма ли видеокамери, които да записват всичко?

— Има, разбира се — отвърна Фрьолих. — Всяка камера записва на отделна касета. Аз лично прегледах записа и всичко съвпада.

— Следователно, освен ако двамата не са се наговорили да се прикриват взаимно, нито един от тях не е оставил листа на бюрото.

Фрьолих кимна.

— И аз мисля същото.

— А кой тогава? — попита Ричър. — Какво още се вижда на записа?

— Чистачите — отвърна Фрьолих.

Тя ги поведе обратно към своя кабинет и от чекмеджето на бюрото извади три видеокасети. На етажерката до стената, между принтера и факса, имаше малък телевизор „Сони“ с вграден видеокасетофон.

— Това са копия — каза тя. — Оригиналните касети се съхраняват под ключ. Те се сменят точно под час и всяка трае по шест часа. От шест сутринта до дванайсет на обяд, от дванайсет до шест вечерта, после до полунощ, от полунощ до шест сутринта и пак отначало.

Фрьолих изрови дистанционното от едно чекмедже и включи телевизора. Постави първата касета. Механизмът прищрака, избръмча и на екрана се появи неясна картина.

— Този запис е от шест до дванайсет в сряда вечер — каза тя.

Образът беше малко мътен и зърнест, но предметите на екрана се различаваха достатъчно добре. Широкоъгълната камера зад секретарското бюро обхващаше цялото квадратно преддверие. Секретарката говореше по телефона. Изглеждаше възрастна. Косата й беше съвсем бяла. Вратата към кабинета на Стайвесънт беше в дясната половина на екрана. Беше затворена. В долния десен ъгъл на картината бяха отбелязани дата и час. Фрьолих натисна клавиша за превъртане и побелялата глава на секретарката заподскача комично на екрана. Ръката й се друсаше неистово нагоре-надолу, докато при всеки разговор вдигаше и слагаше слушалката на телефона. Някакъв човек изприпка в кадър, тръсна чувалче с поща върху бюрото й и изхвърча обратно навън, преди да преброят до три. Секретарката отвори и разпредели пощата със скоростта на сортировъчна машина. Тя изваждаше съдържанието на всеки плик, разстилаше го върху бюрото и после поставяше някакъв печат в горния десен ъгъл на листата.

— Какво прави? — попита Ричър.

— Отбелязва датата на получаване — отвърна Фрьолих. — Цялата ни дейност зависи от акуратното водене на документацията — обясни тя. — Другояче не би и могло да бъде.

Секретарката подреждаше документите на правилна купчинка върху бюрото си, после с пръстите на лявата си ръка повдигаше горния десен ъгъл и с дясната поставяше печата. От забързаната скорост това напомняше на някаква сцена от анимационен филм. Датата на брояча оставаше непроменена, но минутите се сменяха толкова бързо, че едва успяваха да ги следят.

Ричър отвърна глава от екрана и огледа кабинета на Фрьолих.

Типична обстановка за правителствено учреждение, нещо като цивилния еквивалент на помещенията, в които бе прекарал целия си професионален живот. Стаята беше обзаведена подчертано спартански — макар и далеч не евтино — така че да контрастира по вид и замисъл с достолепното величие на старата сграда. Сив синтетичен мокет, ламинирани офисни мебели, множеството кабели на компютърната мрежа, внимателно групирани и прокарани през пластмасова тръба. Голям шкаф със стъклени витрини, пълен с процедурни наръчници. Стаята беше без прозорец. Върху бюрото обаче имаше цвете — в пластмасова саксийка, хилаво и анемично, по чудо оцеляло на изкуствената светлина. Нямаше никакви лични снимки. Никакви предмети, навяващи сантиментални спомени. Нищо, което можеше директно да бъде свързано с нейната личност, освен може би лекия дъх на парфюма й.

— Ето, Стайвесънт си тръгва — каза в този момент тя.

Ричър се обърна към екрана и вида как броячът в долния десен ъгъл профуча през седем и трийсет вечерта; докато се усети, и стана седем и трийсет и една. Лентата се движеше със скорост, три пъти по-висока от нормалната. Стайвесънт изтича навън от кабинета си. Беше висок, широкоплещест мъж, леко прегърбен, с посивяла на слепоочията коса. В ръка носеше тънко дипломатическо куфарче. На записа изглеждаше, сякаш тайнствена сила го кара да подскача и да прави някакви нервни, резки движения. Той се затича към закачалката и свали тъмен шлифер. Със замах го нахлузи върху раменете си и тичешком се върна при бюрото на секретарката. Наведе се рязко към нея, каза й нещо и изхвръкна от полезрението на камерата. Фрьолих отново натисна клавиша за превъртане и картината, и без това неестествено бърза, се ускори неколкократно. Секретарката трептеше и осцилираше като полудял метроном на стола си. Минутите и секундите се сливаха в размазано петно. Когато седмицата стана осмица, секретарката скочи, сякаш изхвърлена от пружина, и в този момент Фрьолих забави скоростта до 3х, за да я проследи как отваря вратата на Стайвесънт, наднича за миг в кабинета му и отново я затваря. После тя обиколи тичешком квадратното помещение, събирайки пътьом вещите си — чанта, чадър, — и след секунда изчезна от кадър. От този момент нататък Фрьолих отново пусна лентата на най-бързата скорост, минутите и секундите се запремятаха бясно на брояча, но картината си оставаше неподвижна.

— А кога идват чистачите? — попита Ричър.

— Малко преди полунощ — отвърна Фрьолих.

— Защо толкова късно?

— Те са нощна смяна. Нашите офиси работят денонощно.

— И на записа дотогава няма нищо друго, така ли?

— Абсолютно нищо.

— Ами пренавий го докрай. Това вече го гледахме.

Фрьолих натисна съответния клавиш и запренавива лентата, като от време на време я пускаше с нормална скорост, за да провери показанията на брояча. Когато стана дванайсет без десет, тя остави картината да си тече; секундите се сменяха вече в реално време, а не както преди в някакъв безумен ритъм. В единайсет и петдесет и две от небитието извън кадъра се появи малка групичка хора — две жени и един мъж, всичките облечени с тъмни работни престилки. И тримата бяха ниски и набити, с гъсти черни коси и безизразни лица. Мъжът буташе количка. В предната й част имаше голяма торба за боклук, провряна през обръч, а отзад на няколко табли бяха наредени пластмасови шишета с почистващи препарати и нагънати парцали. Едната от жените носеше прахосмукачка, провесена като раница на гърба й. В ръцете си стискаше дългата тръба с широк накрайник. Другата жена държеше кофа в дясната си ръка и подочистачка с дълга дръжка в лявата. На подочистачката имаше квадратна дунапренова гъба, която се изстискваше със специална ръчка по средата на дръжката. И тримата бяха с гумени ръкавици. На черно-белия запис беше невъзможно да се установи цветът им — може би жълти, а може би прозрачни, хирургически. И тримата изглеждаха изморени. Като всички работещи нощна смяна. Извън това обаче имаха професионален и делови вид. Косите им бяха подстригани и старателно занизани, а лицата им казваха: Знаем, че това не е най-вдъхновяващата работа на света, но поне я вършим добре. Когато стигнаха до вратата на Стайвесънт, Фрьолих натисна пауза и лентата спря.

— Та кои са тези? — попита Ричър.

— Водят се държавни служители — каза Фрьолих. — Повечето учреждения в този град наемат за чистачи работници по договор, при минимално почасово заплащане, без всякакви социални осигуровки и каквито и да било формалности. Затова и текучеството е огромно. Навсякъде е така. Само ние наемаме щатни служители. Ние и ФБР. Защото на нас ни трябват хора, на които да можем да разчитаме стопроцентово. През цялото време разполагаме с две бригади чистачи. Всеки е преминал съответните събеседвания, проверен е за благонадеждност, изобщо при нас не можеш да прекрачиш прага, ако ти нямаме пълно доверие. Затова им плащаме доста добре, осигуряваме ги: здравни, пенсионни, платени отпуски, всичко. Те са пълноправни членове на нашия личен състав, също като мен.

— А те отплащат ли ви се за грижите?

Тя кимна.

— Направо са страхотни, истината ви казвам.

— И все пак ти смяташ, че тъкмо те са вмъкнали писмото вътре.

— Нищо друго не ми идва наум.

Ричър посочи с пръст неподвижния екран.

— А къде според теб е то сега?

— Би могло да е в торбата за боклук, в здрав непромокаем плик. Или в найлонов калъф, залепен със скоч отдолу на някоя от таблите на количката. Или на гърба на мъжа, под работната му престилка.

Тя натисна клавиша за освобождаване на паузата и чистачите влязоха в кабинета. Вратата се затвори плътно зад тях. Камерата продължаваше упорито да се взира в празното пространство. Броячът отброяваше минутите до полунощ: пет, три, две. Лентата свърши и видеокасетофонът спря.

— Дванайсет часа — каза Фрьолих.

Тя извади касетата и постави следващата. Натисна копчето за пускане и датата се смени на четвъртък, а броячът започна да отмерва времето точно от полунощ. Заточиха се безкрайни минути. Две. Четири. Шест.

— Тия явно добре шетат — отбеляза Нили. — За същото време нашите чистачи щяха да са минали през цялата сграда. Като лисицата с опашката.

— Стайвесънт обича да работи в чиста обстановка — каза Фрьолих.

В дванайсет часа и седем минути вратата се отвори и тримата излязоха навън.

— Може да приемем, че листът е вече на бюрото — каза Ричър.

Фрьолих кимна. На записа чистачите вече се суетяха около секретарското бюро. С отмерени, енергични движения, без да пропускат каквото и да било, те бършеха, търкаха, стържеха и лъскаха. Всеки сантиметър от мокета бе старателно почистен с прахосмукачката. Боклукът бе изсипан в черната найлонова торба. След посещението при Стайвесънт тя се бе издула двойно. Мъжът изглеждаше леко разрешен от усилието. Той буташе количката стъпка по стъпка, а жените го следваха неотлъчно с инструментите си. Накрая, шестнайсет минути след полунощ, те излязоха от обсега на камерата. Картината отново застина неподвижно, каквато беше, преди да се появят.

— Това е всичко — каза Фрьолих. — През следващите пет часа и четирийсет и пет минути не се случва нищо. После отново сменяме касетата и още два часа нищо, докато накрая в осем се появява секретарката, и оттам нататък става точно каквото казват тя и Стайвесънт.

— А ти какво очакваш? — чу се глас откъм вратата. — Аз мисля, че на нас може да ни се вярва. Аз лично съм на държавна служба от двайсет и пет години, а моята секретарка е от още по-отдавна, доколкото знам.

5

Мъжът, застанал на прага, беше Стайвесънт, в това нямаше никакво съмнение. Ричър го позна веднага, макар да го бе виждал само на видеозапис. Висок, широкоплещест, минаващ петдесет, но все още в добра форма. Красиво, мъжествено лице с уморени очи. И в неделя беше с костюм и вратовръзка. Фрьолих го гледаше уплашено, но очите му бяха вторачени в Нили.

— Вие сте жената от видеозаписа — каза той. — От балната зала в четвъртък вечер.

Очевидно мозъкът му работеше на пълни обороти. Малките колелца в главата му се въртяха с бясна скорост, правеха изводи, отхвърляха хипотези и той незабележимо кимаше на всяко смислено заключение. След секунда погледът му се премести от Нили върху Ричър и той пристъпи в кабинета си.

— А пък вие сте братът на Джо Ричър — каза той. — Изглеждате досущ като него.

Ричър кимна.

— Джак Ричър — подаде ръка той.

Стайвесънт я пое и се здрависаха.

— Моите съболезнования. Макар и с петгодишно закъснение, искам да ви уверя, че Отделът за финансово разузнаване към тайните служби не е забравил брат ви и досега го споменава с възхищение и признателност.

Ричър отново кимна.

— А това е Франсис Нили — каза той.

— Ричър я е довел да ни помогне при проверката — обясни Фрьолих.

Стайвесънт отвърна с тънка усмивка.

— Е, за това и аз се досетих. Много умен ход. И какви са резултатите?

В кабинета настана мълчание.

— Извинявам се, ако съм ви засегнала, сър — обади се Фрьолих. — Когато обяснявах за видеозаписа, че потвърждава вашите думи. Просто преразказвах ситуацията.

— Какви са резултатите от проверката? — повтори Стайвесънт. — Толкова ли са лоши? — попита я той. Тя не отговори. — Така и предполагах. Аз също се познавах с Джо Ричър. Не толкова добре, колкото ти, но от време на време се засичахме. Беше впечатляваща личност. Ако брат му е поне наполовина способен, колкото него, повече не бих могъл да очаквам. Надявам се, че и мис Нили не пада по-долу. В такъв случай двамата със сигурност са намерили начин да пробият охраната.

— На три пъти със сигурност — отвърна Фрьолих.

Стайвесънт кимна.

— Очевидно единият е бил в балната зала. Вероятно и в дома му, а също и на онзи кретенски митинг в Бисмарк. Прав ли съм?

— Да — отвърна Фрьолих.

— Не забравяйте, че ние сме ненадминати в своята област — намеси се Нили. — Не вярвам някой друг да може да го повтори.

Стайвесънт вдигна ръка и тя млъкна.

— Да минем в заседателната зала — каза той. — Бих желал да поговорим малко за бейзбол.

Той ги преведе през лабиринт от тесни коридори към една сравнително обширна зала без прозорци. Продълговата маса с десет стола, по пет от всяка страна. Същият сивкав синтетичен мокет на пода и същите окачени звукоизолиращи тавани както в кабинета му. Вместо дневна светлина същите ярки халогенни лампи. Покрай една от стените имаше нисък продълговат шкаф. Вратичките му бяха затворени, а отгоре бяха наредени три телефона — два бели и един червен.

Стайвесънт си избра място и махна с ръка към столовете от срещуположната страна на масата. Ричър забеляза огромната дъска за съобщения; всеки лист хартия, забоден с карфица върху нея, беше с гриф Поверително.

— Ще бъда нетипично искрен с вас — започна Стайвесънт. — Просто временно, нали разбирате. Първо, смятам, че ви дължим обяснение. Второ, Фрьолих ви замеси в тази история с мое съгласие. И трето, за мен братът на Джо Ричър е част от нашето семейство, а също и неговата колежка.

— Двамата с Джак служихме заедно при военните — обясни Нили.

Стайвесънт кимна, сякаш сам отдавна бе отгатнал това.

— Добре тогава, да поговорим за бейзбол. Вие обичате ли да гледате тази игра?

Никой не отговори; чакаха го да продължи.

— Когато аз постъпих на работа във Вашингтон, тукашният отбор „Сенътърс“ вече беше разтурен — каза той. — Така че трябваше да се задоволя с „Ориолс“ от Болтимор, които не бяха чак толкова равностойни играчи. Но давате ли си сметка кое прави тази игра уникална?

— Продължителността на сезона — отвърна Ричър. — Както и непредсказуемостта на класирането.

Стайвесънт се усмихна, сякаш отговорът заслужаваше възможно най-голямата похвала.

— Ти явно си повече от наполовина способен колкото брат си — подхвърли той. — Уникалното при бейзбола е, че един сезон включва задължително сто шейсет и две срещи. С други думи, продължава много повече, отколкото при който и да било друг спорт. При останалите спортове броят на срещите на сезон е между петнайсет и двайсет и пет, рядко надминава трийсетина. Така е при баскетбола, футбола, хокея, американския футбол, каквото се сетите още. При всеки друг спорт играчите могат да започнат сезона с мисълта, че ще спечелят всяка отделна среща. За тях това е напълно реалистична мотивираща цел. Дори е бивала постигана, макар и рядко. Но това, което е постижимо при останалите спортове, е невъзможно при бейзбола. И най-добрите играчи, и най-силните отбори би трябвало да очакват при около една трета от всички срещи да претърпят поражение. В реална ситуация всеки отбор губи поне петдесет до шейсет срещи годишно. Представете си как изглежда това от психологическа гледна точка. Един превъзходен атлет, в отлична форма, борбен и готов на всичко, започва сезона със съзнанието, че ще претърпи значителен брой загуби. Нужна е голяма психическа издръжливост, за да не се откаже още в самото начало. Същото е и с президентската охрана. Това искам да ви докажа. Не можем да побеждаваме всеки път. Така че по-добре за нас е да свикваме с неизбежните поражения.

— Засега имате само едно поражение — подметка Нили. — През шейсет и трета…

— Не е така — възрази Стайвесънт. — Ние непрестанно търпим поражения. Но не всяко води до сериозни последици. Също като при бейзбола, където не всяка загубена точка по време на мач означава загуба, както и не всяка уловена топка гарантира победа. Така че при нас една грешка не значи непременно, че нашият човек е убит.

— Какво искате да кажете с това? — попита Нили.

Стайвесънт се надвеси напред.

— Искам да кажа, че каквото и да е открила вашата проверка, вие трябва да ни имате доверие. Не всяка грешка ще ни коства цялата игра. Давам си сметка, че подобна небрежност би звучала прекалено самонадеяно пред външни хора, но вие не сте такива. Вие поне трябва да разберете, че просто сме принудени да действаме по този начин. Вашата проверка е установила някои пропуски, някои празноти и ние сега сме длъжни да преценим дали можем да ги запълним. Дали изобщо е разумно да се опитваме. Аз лично смятам да оставя това на преценката на Фрьолих. Тя командва парада. Това, което ви предлагам сега, е да се отърсите от всякакви съмнения, които като граждани имате по отношение на нас. От чувството, че сме на път да се провалим. Защото ние не сме се провалили. Празноти и пропуски има и винаги ще ги има. Те са част от работата. Тук е демокрация, така че свиквайте.

С тези думи той се облегна назад в креслото си, за да покаже, че е свършил.

— А какво ще ни кажете за конкретната заплаха? — запита Ричър.

Известно време Стайвесънт не отговори, като само клатеше глава. Лицето му се измени. Самата атмосфера в стаята вече не беше същата.

— Точно тук преставам да бъда откровен — каза накрая той. — Както ви обясних, моята откровеност е само временна. Споделяйки с вас, че изобщо има някаква заплаха, Фрьолих е извършила сериозно нарушение. На този етап ще ви кажа само, че ние получаваме много заплахи. С които се справяме. Как се справяме с тях — това вече е поверителна информация. Затова ви моля да разберете, че след като напуснете тази зала, вие се задължавате да не споделяте с абсолютно никого това, което знаете за ситуацията. Нито пък за начина, по който действаме. Аз мога да ви задължа със закон да мълчите и да ви санкционирам в случай на неспазване на забраната.

В стаята отново настъпи тишина. Ричър не каза нищо. Нили си седеше мълчаливо. Фрьолих изглеждаше разстроена. Стайвесънт си даваше вид, че изобщо не я забелязва; погледът му, отначало леко враждебен, а после замислен, се местеше между Нили и Ричър. Явно мозъкът му отново работеше на бързи обороти. Той стана и пристъпи към ниския шкаф с трите телефона. Приклекна, отвори една от вратичките и извади два жълти стенографски бележника и две химикалки. После отиде до Нили и Ричър и сложи пред тях по един бележник и една химикалка. Накрая заобиколи масата и се върна на мястото си.

— Напишете си трите имена — каза той — плюс всякакви псевдоними или прякори, както и дата на раждане, номер на социалната осигуровка, военноотчетен номер и сегашен адрес.

— Защо е всичко това? — попита Ричър.

— Правете каквото ви казвам — каза Стайвесънт.

Ричър помисли малко и взе химикалката. Фрьолих притеснено го наблюдаваше. Нили му хвърли бърз поглед, вдигна рамене и започна да пише в бележника си. След секунда Ричър я последва. Той свърши много преди нея. В данните му нямаше бащино име и сегашен адрес. Стайвесънт пристъпи зад гърбовете им и вдигна бележниците от масата. Без да каже дума повече, той се упъти към вратата, стиснал бележниците под мишница. Вратата се затвори шумно зад него.

— Сега я загазихме — каза Фрьолих. — Аз съм виновна.

— Не се безпокой — обади се Ричър. — Просто ще ни накара да подпишем декларации за конфиденциалност. Затова ни взе данните. Така поне мисля аз.

— А мен какво ли ще ме прави?

— Най-вероятно нищо.

— Ще ме понижи? Уволни?

— Той лично е разпоредил да се извърши проверката. А пък проверката ви е била нужна заради получените заплахи. Двете неща са свързани помежду си. Ние ще му кажем, че също сме направили връзката и постепенно сме те принудили да изплюеш камъчето.

— Стайвесънт като нищо ще ме понижи. Той от самото начало беше против тази проверка. Според него тя издавала липса на увереност в собствените ни сили.

— Глупости — каза Ричър. — Във войската през цялото време организирахме такива операции.

— Подобни проверки пораждат увереност, а не обратното — каза Нили. — Поне според нашия опит. По-добре да имаш вярна представа за нещата, отколкото да стискаш палци и да се надяваш на късмет.

Фрьолих не отговори и извърна очи. Минаха пет минути. После десет. Петнайсет. Ричър стана и се протегна. Пристъпи към ниския шкаф и погледът му се спря върху червения телефон. Вдигна слушалката и я долепи до ухото си. Нямаше сигнал. Той я положи обратно и се зачете в строго секретните докладни, забучени с кабарчета върху дъската за съобщения. Таванът на стаята беше нисък и халогенните лампи пареха на темето му. Той се върна на мястото си, наведе назад облегалката на стола и сложи краката си върху съседния. Погледна часовника си. Двайсет минути, откакто Стайвесънт бе излязъл от стаята.

— Какво, по дяволите, прави? — запита той на глас. — Да не ги пише собственоръчно тия декларации!

— Може би вика агентите си да ни арестуват — обади се Нили. — Ще ни тикне в затвора, за да ни затвори устата завинаги.

Ричър се прозина и после се усмихна.

— Давам му още десет минути. После си тръгваме. Ще идем да хапнем някъде.

Стайвесънт се върна на петата минута. Той пристъпи в стаята и затвори вратата след себе си. В ръцете си не носеше никакви книжа. Заобиколи масата, седна на мястото си и положи ръце върху плота с дланите надолу. Пръстите му потропваха върху полираната повърхност.

— Та докъде бяхме стигнали? Ричър имаше въпрос към мен, ако не се лъжа.

Ричър свали краката си от съседния стол и се извърна напред.

— Така ли? — попита той.

Стайвесънт кимна.

— Питаше ме за конкретната заплаха. Е, според мен тя е дело на вътрешен човек или пък на външен. Трета възможност няма.

— Какво, вече обсъждаме проблема ли?

— А ти как мислиш? — отвърна Стайвесънт.

— Защо? Какво се промени междувременно?

Стайвесънт не обърна внимание на въпроса.

— Ако заплахата е външна, може би не си струва да се тревожим, защото ситуацията е както при бейзбола. Да кажем, че нюйоркските „Янкис“ ще гостуват в Болтимор и отдалеч се канят да отупат „Ориолс“. От това не следва обаче, че непременно ще успеят. Едно е да се хвалиш, съвсем друго да го направиш.

Всички мълчаха.

— Нужно ми е вашето мнение — каза след малко Стайвесънт.

Ричър вдигна рамене.

— Е, добре. Според теб това наистина е външна заплаха, така ли?

— Не, според мен това са вътрешни машинации, имащи за цел да провалят кариерата на Фрьолих. Сега ме запитай какво смятам да направя по въпроса.

Ричър го погледна. Погледна часовника си. Накрая погледът му се спря на стената. Двайсет и пет минути в неделя вечер, дълбоко в административното сърце на държавата.

— Защо да те питам, като знам? — отвърна той.

— Знаеш ли?

— Сега ще наемеш двама ни с Нили да извършим вътрешно разследване.

— Така ли мислиш?

Ричър кимна.

— Ако се страхуваш от вътрешни машинации, значи ти трябва разследване. Това е ясно. А не бива да използваш собствените си хора, понеже може да попаднеш тъкмо на извършителя. Нямаш намерение да намесваш ФБР, защото не искаш да си разкриваш картите. Във Вашингтон никой не си изнася мръсното бельо навън. Следователно ти трябва външен човек. А тъкмо в момента двама такива седят точно срещу теб. Те вече са намесени, и то лично от твоята Фрьолих. Така че ти имаш две възможности: да прекратиш ситуацията, при която те са намесени, или да продължиш да ги намесваш все повече. Според мен ще предпочетеш втората възможност, защото иначе ще ти се наложи да се разграничаваш от една своя отлична служителка, която при това неотдавна си повишил. Въпросът е: можеш ли да ни използваш? Разбира се, че можеш. Та има ли по-подходящ от брата на Джо Ричър? В Отдела за финансово разузнаване Джо Ричър е нещо като светец. По тази линия си си осигурил добре задника. А също и моя. Понеже самото споменаване на Джо Ричър вдъхва доверие. От своя страна аз също бях добър военен следовател. Също и Нили. Това вече го знаеш, защото току-що провери. Предполагам, че през двайсет и петте минути, докато те нямаше, си говорил с Пентагона и с Националната служба за сигурност. Затова ти бяха нужни личните ни данни. Те са ги прекарали през компютрите и ти вече си убеден, че сме чисти. Нещо повече: аз не се съмнявам, че сведенията за нивото на нашата благонадеждност още се пазят в досиетата ни и ти вече знаеш, че то е много по-високо, отколкото ти е необходимо в конкретния случай.

Стайвесънт кимна. Изглеждаше доволен.

— Отличен анализ — отбеляза той. — В момента, в който получа писмено потвърждение на това, което чух по телефона, ви наемам на работа. Необходимите документи са на път и ще бъдат на бюрото ми до един-два часа.

— Можеш ли да го направиш? — запита Нили.

— Мога да правя каквото си искам — отвърна Стайвесънт. — Президентът делегира значителна власт на онзи, от когото очаква да го опази жив.

Известно време седяха мълчаливо.

— Аз ще бъда ли между заподозрените? — запита Стайвесънт.

— Не — отвърна Ричър.

— А може би трябва. Може би пък е редно аз да съм главният заподозрян. Ами ако съм бил принуден да повиша една жена поради обществения натиск, но дълбоко в себе си съм бил против и сега се опитвам тайничко да я сплаша и дискредитирам?

Ричър не отговори.

— Винаги мога да открия някой роднина или близък, чиито отпечатъци да не се пазят в картотеката. Може сам да съм поставил листа на бюрото си в седем и половина вечерта и да съм инструктирал секретарката да не го забелязва чак до следващата сутрин. Тя би ме послушала. Или пък може да съм наредил на чистачите да го внесат скришом същата нощ. Те също биха ме послушали. Както впрочем биха послушали и Фрьолих, която следва да е вторият ви заподозрян. Може и тя да има роднина или близък, чиито отпечатъци не се пазят никъде. Може самата тя да е замислила всичко от начало до край, за да разкрие заговора след показна акция и да си натрупа точки.

— Само дето не съм — обади се Фрьолих.

— Нито един от двама ви не е заподозрян — каза Ричър.

— А защо? — запита Стайвесънт.

— Защото Фрьолих се обърна към мен по свой личен избор, а тя все е чувала нещичко за мен от брат ми. Ти пък ни предложи да работим за теб веднага след като се запозна със служебните ни досиета. Нито ти, нито тя бихте постъпили така, ако имахте какво да криете. Рискът би бил прекалено голям.

— Може би и двамата се мислим за по-умни от вас. Ако при едно вътрешно разследване не успеете да ни изобличите, какво по-сигурно алиби и за двама ни!

Ричър поклати глава.

— И двамата не сте чак толкова тъпи, че да се надявате на това.

— Е, добре тогава.

Стайвесънт беше видимо доволен.

— Разбираме се, че става въпрос за изгарящ от завист съперник вътре в отдела. Приемаме и това, че той е използвал чистачите за оръдие на своя замисъл.

— Или тя — допълни Фрьолих.

— Къде са чистачите понастоящем? — попита Ричър.

— У дома — отговори Стайвесънт. — В безсрочен платен отпуск. Тримата живеят заедно. Мъжът е женен за едната, другата е нейна сестра. Другият екип работи извънредно, което ми струва цяло състояние.

— И какво разправят те?

— Нищо не са чули, нищо не са видели, нищичко не знаят. Не са внасяли никакъв лист хартия, не са забелязали такъв на бюрото, когато са влезли да чистят.

— Но ти не им вярваш.

Няколко безкрайни мига Стайвесънт не отговори. Пръстите му несъзнателно подръпваха маншетите на ризата. После той отново положи длани на бюрото.

— Те са благонадеждни служители — каза той. — Много ги притеснява това, че ги подозираме. Ужасно са разстроени. Дори бих казал, че умират от страх. Но заедно с това са спокойни. Усещат, че нищо не можем да докажем. Не разбират защо ги обвиняваме и са озадачени. И тримата преминаха успешно детектора на лъжата.

— С други думи, ти им вярваш.

Стайвесънт поклати глава.

— Не мога да им вярвам. Нямам право. Видяхте видеозаписа. Кой друг би могъл да подхвърли тоя лист в кабинета ми, ако не те? Някой призрак?

— Та какво ти е мнението?

— Смятам, че някой вътрешен човек, когото са познавали отпреди, ги е помолил да го направят, като им е обяснил, че е обичайна процедура за проверка на бдителността. Нещо като учебните тревоги при военните. Казал им е, че никой няма да пострада, после им е обяснил в детайли какво ще се случи, след като листът бъде открит. Казал им е за видеозаписа, за детектора на лъжата. Според мен, когато човек се чувства достатъчно спокоен, той би могъл да мине теста успешно. Ако те самите са били убедени, че не са направили нищо лошо, ако смятат, че с постъпката си само са помогнали на отдела, те биха могли да излъжат детектора.

— Ти успя ли да ги разпиташ по тия пунктове?

— Оставям това на вас — отвърна той. — Мен не ме бива много да водя разпит.

Той си тръгна също толкова внезапно, колкото бе пристигнал. Просто стана от стола си и излезе от стаята. Вратата се затвори зад него, а Фрьолих, Ричър и Нили останаха мълчаливо по местата си, облени в ярката халогенна светлина.

— Не очаквайте да ви заобичат много — предупреди ги Фрьолих. — Никой не обича следователите, особено при вътрешно разследване.

— Не държа да ме обичат — отвърна Ричър.

— Аз имам и друга работа… — обади се Нили.

— Вземи си отпуск — предложи Ричър. — Навъртай се наоколо, нека ни мразят заедно.

— Ще ми платят ли?

— Сигурна съм, че ще получите хонорар — каза Фрьолих.

Нили вдигна рамене.

— Е, какво пък! Предполагам, че моите съдружници ще бъдат впечатлени. Работя за правителството. Връщам се в хотела, ще се обадя на няколко телефона, да видим дали ще се оправят известно време без мен.

— Не искаш ли най-напред да идем да вечеряме? — попита Фрьолих.

Нили поклати глава.

— Не. Ще си поръчам храна в стаята. Вие двамата вървете.

Те поеха по тесните коридори към кабинета на Фрьолих и тя извика шофьор да закара Нили до хотела. После лично я изпрати до гаража и когато се върна, Ричър седеше зад бюрото й.

— Вие двамата гаджета ли сте? — запита тя.

— Кои ние?

— Ти и Нили.

— Що за въпрос е пък това?

— Когато й предложих да вечеряме заедно, тя сякаш се дръпна нещо.

Ричър поклати глава.

— Не, не сме гаджета.

— А не сте ли били преди? Изглеждате ми страшно близки.

— Наистина ли?

— Тя явно те харесва, ти нея също. Пък е и доста симпатична.

Той кимна.

— Наистина я харесвам. И е симпатична. Но никога не сме били гаджета.

— Защо?

— Как защо? Просто не се е получило. Нали разбираш?

— Предполагам, че да.

— Във всеки случай не виждам теб какво те засяга. Ти си бивше гадже на брат ми, не мое. Аз дори не знам как се казваш.

— Ем И.

— Марта Ивлин? Милдред Илайза?

— Да вървим — каза тя. — Да вечеряме. У нас.

— У вас?!

— В тоя град не можеш да намериш свободна маса в неделя вечер. Пък и във всеки случай не мога да си позволя да те водя на ресторант. Освен това още пазя някои от нещата на Джо. Може да ги дам на теб.

Тя живееше в малка, добре отоплена къщичка на неугледна улица отвъд река Анакостия, в близост до военновъздушната база „Болият“. Кварталът беше такъв, че човек можеше само да си дръпне завесите и да се опита да забрави къде се намира. Мястото й за паркиране беше отпред на улицата, а къщата беше с дървена входна врата, — от която през малко антре се влизаше направо в дневната. Отвътре беше обзаведена удобно и доста уютно. Дъсчен под, килим, старинни мебели. Малък телевизор с кутия на кабелния декодер. Лавица с книги, мини стереоуредба с няколко десетки диска, подпрени отстрани. Радиаторите бяха надути докрай; Ричър си свали якето и го сложи на облегалката на един стол.

— Бих предпочела да не е вътрешен човек — каза Фрьолих.

— Това все пак е по-добре от реална външна заплаха.

Тя кимна и пристъпи към задната част на стаята, където сводеста врата водеше към неголяма кухня с висок барплот. Огледа се нерешително наоколо, сякаш за пръв път виждаше собствените си шкафове и домакински уреди и се чудеше за какво ли могат да служат.

— Защо не си поръчаме китайско? — предложи Ричър.

Фрьолих свали сакото си, сгъна го на две и го положи върху едно от високите столчета.

— Като че ли си прав — отвърна тя.

Отдолу беше по бяла блуза, която без сакото изглеждаше мека и женствена. Кухнята беше осветена с обикновени, не много силни крушки, чиято светлина учтиво скриваше малките бръчици по кожата й, които се виждаха на ярките халогенни лампи в офиса. Той я гледаше и си представяше какво в нея е привлякло брат му преди осем години. От едно чекмедже тя измъкна меню на китайски ресторант, набра номера и направи поръчка. Кисело-лютива супа и пиле по сечуански за двама.

— Нали нямаш нищо против? — попита го тя.

— Не ми казвай! Същите ястия, които е обичал Джо навремето. Познах ли?

— Някои от нещата му са още при мен — отвърна тя. — Ела да им хвърлиш един поглед.

Тя го поведе през малкото антре по стълбите към втория етаж. В предната част на къщата се намираше стаята за гости. Към нея имаше дълбок килер. Когато тя отвори вратата, вътре автоматично се запали електрическа крушка. Килерът беше пълен с всевъзможни ненужни вещи, но на металната релса висяха цяла редица костюми и ризи, още в найлоновите калъфи от химическото чистене. Найлонът беше пожълтял и станал чуплив от годините.

— Всичките са негови — каза тя.

— Оставил ги е при теб? — попита в недоумение Ричър.

Тя докосна ръкава на едно от саката през найлона.

— Все си мислех, че ще дойде да си ги вземе — каза тя. — Но той не дойде. Цяла година. Сигурно не са му трябвали.

— Може да е имал и други костюми.

— Имаше общо две дузини, ако не се лъжа.

— Какъв човек може да има двайсет и четири костюма?

— Джо беше голямо конте — отвърна тя. — Сигурно си спомняш.

Той не отговори. Онзи Джо, когото бе запомнил, имаше само чифт къси панталони и една тениска. Зимно време и едно подплатено яке в цвят каки. А когато студът ставаше непоносим, можеше да добави отгоре и поизносена шуба. Това беше целият му гардероб. На погребението на майка им Джо беше в официален черен костюм, за който Ричър си бе помислил, че е взет под наем. Но явно не е било така. Може би кариерата му във Вашингтон го бе направила нов човек.

— Вземи ги всичките — каза Фрьолих. — Те ти принадлежат по право. Ти си най-близкият му роднина.

— Май наистина е така — съгласи се той.

— Има и една кутия — добави тя. — С разни неща, които така и не дойде да си прибере.

Ричър проследи погледа й и на пода на килера видя кашон със затворени капаци.

— Разкажи ми за Моли Бет Гордън — помоли той.

— Какво да ти разкажа?

— След като загинаха, аз си помислих, че между тях може да е имало нещо.

Тя поклати глава.

— Бяха много близки, това е несъмнено. Но същевременно работеха заедно. Тя му беше помощничка. А Джо никога не ходеше с момичета от службата.

— Вие двамата защо се разделихте? — попита той.

В това време звънецът на долния етаж иззвъня. В неделната тишина звукът му отекна неочаквано силно.

— Вечерята — каза Фрьолих.

Двамата слязоха и смълчани вечеряха заедно на кухненската маса. Чувстваха се странно близо един до друг, а същевременно далечни. Като неволни спътници по време на презокеански полет. Нещо ги свързваше и същото нещо ги разделяше.

— Можеш да спиш тук тази нощ — каза тя. — Ако искаш.

— Не съм освободил стаята си в хотела.

— Освободи я още утре и се пренеси тук за постоянно.

— Ами Нили?

Тя помисли за миг. После каза:

— Ами да се пренесе и тя, ако иска. На третия етаж има още една спалня.

— Добре — отвърна той.

След като вечеряха, той изхвърли пластмасовите кутии от храната в боклука, изплакна чиниите и зареди миялната машина. В това време звънна телефонът. Тя отиде в дневната да отговори. Забави се доста, после се върна.

— Беше Стайвесънт. Имаш официално разрешение да започваш работа.

Той кимна.

— Обади се тогава на Нили в хотела и й кажи да се размърда.

— Още сега? — Тя го изгледа изумена.

— Който действа навреме, печели — каза той. — Аз така мисля. Кажи й да ме чака пред хотела след трийсет минути.

— Откъде смяташ да започнете?

— От видеозаписа — отвърна той. — Искам да изгледам касетите още веднъж. Искам и да се запозная с този, който отговаря за тази дейност.

Трийсет минути по-късно те взеха Нили, която ги чакаше на тротоара пред хотела. Беше се преоблякла в черен костюм с късо сако. Панталоните й прилепваха плътно по бедрата. Като я видя в гръб, Ричър си каза, че никак не й стоят зле. Той забеляза, че и Фрьолих направи същата констатация, но си замълча. Тя шофира мълчаливо през петте минути от обратния път до сградата на тайните служби. После се насочи право към кабинета си, като остави Ричър и Нили при агента, който отговаряше за охранителните видеозаписи. Той беше дребен, хилав и притеснителен младеж, облечен спортно, тъй като го бяха извикали да се яви по спешност в службата. Явно още не се бе опомнил и не знаеше какво се иска от него. Той ги заведе в малка стаичка, натъпкана от пода до тавана със стотици видеокасети, всяка в отделна пластмасова кутийка. Самите магнетофони бяха сивкави, невзрачни професионални машини, каквито ползват в телевизионно студио. Малкото свободни стени в тясното пространство бяха облепени с четливо изписани инструкции за свързване и работа с апаратурата; вътре беше тихо, ако не се брои дискретното мъркане на малките електромотори, които движеха лентите. В полумрака миришеше на топли електронни платки, равномерно примигваха червените, вечно сменящи се цифри на броячите.

— Системата се управлява сама — каза младежът. — Към всяка камера са свързани по четири видеомагнетофона, всяка лента е по шест часа, така че ние сменяме всички касети заедно по веднъж в денонощието, архивираме ги, съхраняваме ги в продължение на три месеца, след което ги трием за повторна употреба.

— Къде са оригиналните записи от въпросната нощ? — запита Ричър.

— Ето тук — отвърна младежът. Той бръкна в джоба си и извади връзка месингови ключета. Коленичи в тясното пространство, отключи един нисък шкаф и извади три кутии. — Това са трите касети, които презаписах на Фрьолих — каза той, все още на колене.

— Къде можем да ги прегледаме?

— Те по нищо не се различават от презаписа.

— При всяко презаписване се губят детайли — възрази Ричър. — Първото правило гласи: Винаги започвай от оригиналите.

— Добре — съгласи се човекът. — Можете да ги изгледате и тук.

Той несръчно се надигна, премести една стойка на колелца с някаква апаратура върху нея и изви един от мониторите под ъгъл, за да го виждат по-добре. Върху стойката имаше отделен видеомагнетофон и той го включи. Екранът светна в гладко сиво.

— Тия машини нямат дистанционно — обясни той. — Ще трябва да натискате копчетата.

Той подреди трите касети една върху друга по реда на записването.

— Имате ли столове тук? — попита Ричър.

Младежът излезе и след малко се върна, влачейки след себе си два въртящи се стола. Те се запънаха с колелата си за рамката на вратата и той с доста мъка ги намести един до друг пред подвижната стойка. После се огледа притеснено, сякаш не изгаряше от желание да остави двама непознати сами в своето малко царство.

— Е, аз ще чакам във фоайето — каза накрая той. — Повикайте ме, щом свършите тук.

— Как се казваш? — попита го Нили.

— Нендик — срамежливо отговори младежът.

— Разбрано, Нендик — каза тя. — Щом свършим, веднага ще те извикаме.

Той се изниза от стаичката и Ричър постави третата поред касета във видеомагнетофона.

— Забеляза ли? — каза Нили. — Тоя тип не ми огледа задника.

— Сериозно?

— Мъжете винаги ме заглеждат, когато съм с тия панталони.

— Така ли?

— Обикновено да.

Ричър не отделяше поглед от празния екран.

— Може пък да е гей — каза той.

— Ами, имаше брачна халка.

— Тогава много внимава да не те засегне. Или пък просто е уморен.

— Или пък аз вече остарявам — каза тя.

Ричър натисна клавиша за пренавиване. Моторчето тихо забръмча.

— Това е третата касета — каза той. — От четвъртък сутрин. Ще ги изгледаме отзад напред.

Лентата бързо се пренавиваше. Ричър следеше брояча и в един момент натисна клавиша за пускане. На екрана се появи празното преддверие на кабинета на Стайвесънт с вярната дата в долния десен ъгъл: четвъртък, седем и петдесет и пет сутринта. Той натисна клавиша за забързан кадър и постави лентата на пауза точно в осем, когато в кадър се появи секретарката. Ричър се намести на стола си и отново натисна клавиша за пускане. Секретарката пристъпи в квадратното помещение и закачи палтото си на закачалката. Минавайки на около метър от вратата на Стайвесънт, тя се наведе откъм предната страна на бюрото си.

— Прибира си чантата — каза Нили. — Под бюрото.

Секретарката беше около шейсетгодишна. За миг лицето й се обърна към камерата. Приличаше на възрастна бавачка на немирни деца — строга, но същевременно добродушна и мила. Тя седна тежко на стола, придърпа го напред и отвори някаква книга на бюрото си.

— Проверява си задачите в бележника — каза Нили.

Секретарката не мърдаше от стола си и четеше. После се зарови в дебела пачка служебни писма. Някои от тях прибра в чекмеджето, други подпечата с гумения печат и ги премести в левия край на бюрото.

— Погледни само колко хартия! — възкликна Ричър. — Че тук е по-зле и от армията!

Секретарката откъсна вниманието си от купчината документи само на два пъти, за да вдигне телефона. Но тя нито за миг не се отдели от бюрото си. Ричър пренави на бързи обороти лентата, докато в осем и десет в кадър се появи самият Стайвесънт. Беше облечен с тъмен шлифер, може би черен или антрацитносив. В ръката си носеше тънко куфарче. Той си свали шлифера и го постави на закачалката. Когато пристъпи към центъра на квадратното помещение, главата на секретарката се вдигна, сякаш му казваше нещо. Той постави куфарчето на бюрото, успоредно на ръба, и дори го донамести, докато остана доволен от ъгъла. Надвеси се над бюрото и поговори с нея. После кимна и без да вземе куфарчето, се упъти към вратата на кабинета си, отвори я и изчезна от кадъра. Броячът отброи четири секунди. Вратата на кабинета се отвори, главата на Стайвесънт се подаде навън и той повика секретарката.

— Намерил го е! — каза Ричър.

— Това с куфарчето е много странно — обади се Нили. — Защо го остави на бюрото й?

— Може да е имал запланувана среща — предположи Ричър. — И да го е оставил при нея, защото е знаел, че веднага ще излиза пак.

Той пренави на бързи обороти следващия един час. През това време разни хора с резки движения влизаха и излизаха от кабинета му, на два пъти се появи самата Фрьолих, после пристигна криминологичният екип и след още двайсет минути излезе от кабинета с писмото в найлонов защитен калъф. Ричър натисна клавиша за обратно движение на лентата. Събитията от цялата сутрин се занизаха пред очите му в обратен порядък. Криминологичният екип първо си тръгна, после пристигна, Фрьолих на два пъти излиза от кабинета и после пак влиза, Стайвесънт откри писмото и после пристигна на работа, следван от секретарката си.

— Сега идва скучната част — каза Ричър. — Няколко часа нищо.

На екрана застина неподвижен кадър на празното секретарско помещение, докато броячът на минутите шеметно препускаше назад. Абсолютно нищо не се случваше. Наистина, на оригиналната лента се виждаха повече детайли, отколкото на копието, което вече бяха гледали, но нямаше нищо интересно. Картината беше сивкава и мъглява, както може да се очаква от запис от охранителна камера. Едва ли можеше да получи Оскар за операторско майсторство.

— Знаеш ли какво? — обади се Ричър. — Аз цели тринайсет години работих като полицай и нито веднъж не съм открил нещо съществено на видеозапис. Нито един-единствен път.

— Нито пък аз — отвърна Нили. — А колко часове съм прекарала по този начин!

Точно в шест сутринта лентата спря, Ричър извади касетата, после пренави втората подред докрай и я пусна с образ на бързи обороти отзад напред. Броячът профуча покрай пет сутринта и вече наближаваше четири. На екрана не се случваше нищо. Квадратното помещение пред кабинета на Стайвесънт не помръдваше, празно и сиво.

— Защо точно сега вършим това? — попита Нили.

— Защото съм припрян по природа — отвърна Ричър.

— Все още искаш да печелиш точки за армията, не е ли така? Да покажеш на тия цивилни мухльовци как се работи.

— Нямам какво да им доказвам повече — каза Ричър. — Вече сме три и половина на нула.

Той се наведе напред към екрана. С усилие държеше очите си на фокус. Наближаваше четири часът по брояча, а нищо не се случваше. Никакви приносители на тайнствени писма не идваха отникъде.

— А може причината да работим тъкмо сега е друга продължи Нили. — Може би искаш да докажеш, че си по-добър от брат си.

— Не е нужно — каза Ричър. — Знам точно какво представляваме и той, и аз. А какво мислят останалите, просто не ме интересува.

— Какво стана с брат ти?

— Умря.

— Това и аз го знам, макар и със закъснение. Питам те, как?

— Загина. При изпълнение на служебния дълг. Малко след като аз се уволних от армията. Това стана в Джорджия, южно от Атланта. Беше убит при тайна среща с вътрешен информатор от една банда фалшификатори на пари. Ония му бяха устроили засада. Убиха го с два изстрела в главата.

— Хванаха ли извършителите?

— Не.

— Но това е ужасно!

— Не чак дотам. Защото аз ги хванах.

— И какво им направи?

— А ти какво мислиш?

— Добре де, как го направи?

— Бяха баща и син. Наемни убийци. Удавих сина в басейна, а бащата го изгорих в пожар, след като го бях прострелял в гърдите с .44-калибров „дум-дум“ куршум.

— Аха, един вид за по-сигурно.

— Поуката от цялата тази история е: не се закачайте с мен или с моите близки. Жалко, че ония двамата нямаше как да знаят това предварително.

— Някакви последици?

— Аз изчезнах скоростно от местопроизшествието и известно време се бях покрит. Не можах да отида на погребението му.

— Мръсна история.

— Човекът, с когото брат ми имаше среща, също беше убит. Бяха му разпрали корема и го бяха оставили под един надлез, докато му изтече кръвта. Имаше замесена и една жена от службата на Джо. Моли Бет Гордън, помощничката му. Нея пък я наръгаха с нож на летището в Атланта.

— Видях някъде името й; мисля, че на Стената на героите.

Ричър замълча. Видеозаписът се развиваше на бързи обороти в обратна посока. Три сутринта, после два и петдесет… два и четирийсет. На екрана не се случваше нищо.

— Цялата тая каша можеше и да се размине — каза той. — Но той сам си беше виновен.

— Прекалено строго го съдиш.

— Не бе дооценил обстановката и силите си. Ти ще се оставиш ли да ти направят засада при среща с информатор?

— Никога.

— Нито пък аз.

— Аз щях да изпипам всичко както трябва — каза Нили. Щях да пристигна три часа по-рано, да огледам терена, да изчакам, да блокирам всички подстъпи.

— А Джо не направил нищо такова. Той просто се бе заел с нещо, дето не му беше по силите. Проблемът на Джо беше, че той изглеждаше непобедим. Метър и деветдесет и пет, сто и десет килограма, мъж планина. Ръцете му бяха като лопати, като бейзболни ръкавици. Двамата физически толкова си приличахме, че ни бъркаха. Но мозъците ни работеха различно. В същината си Джо беше интелектуален тип. Душевно чист. Чак до наивност. Той просто не мислеше като престъпник. За него всичко беше като игра на шах. Обаждат му се, насрочва среща и отива дотам с колата си, сякаш е тръгнал на пазар. Сякаш мести фигурите по шахматната дъска. И през ум не му минава, че някой може просто да ритне дъската и да му разпилее цялата комбинация.

Нили не отговори. Лентата продължаваше неумолимо да се движи назад. На екрана не се случваше нищо. Квадратното помещение си стоеше неподвижно, притъмнено и пусто.

— Известно време ме беше яд на него, че прояви такава немарливост — каза Ричър. — Но после си помислих, че не мога да го виня за това. За да бъде внимателен, човек най-напред трябва да знае за какво точно да внимава. А Джо нямаше как да го знае. Той просто не гледаше по този начин на нещата.

— Е, и?

— И сега си мисля, че мен ме е яд, задето не отидох да свърша работата вместо него. — Той поклати глава. — Не се бяхме виждали цели седем години. Аз дори нямах представа къде е. Той нямаше представа къде съм. Но някой като мен би бил в състояние да му помогне. Стига да го беше помолил.

— Прекалено горд ли беше?

— Не, прекалено наивен. Това е всичко.

— Дали изобщо е можел да реагира? Искам да кажа, в момента на засадата.

Ричър направи гримаса.

— Мисля, че ония са били доста добри. На средно оперативно ниво по нашите стандарти. Може би е имало възможност за реакция. Но явно е ставало въпрос за части от секундата. В такива моменти се действа по инстинкт. А пък на Джо инстинктите му бяха притъпени от интелекта. Той винаги имаше нужда от време за размисъл. Сигурно и тогава е спрял, за да помисли. И това го е накарало да изглежда страхливец в очите на убийците си.

— Наивник и страхливец — повтори Нили. — Само дето колегите му не споделят това мнение.

— Сред тях Джо може да е изглеждал като някакъв безразсъден храбрец — отвърна Ричър. — Всичко е относително.

Нили се размърда на стола си, загледана в екрана.

— Скоро ще стане полунощ — каза тя. — Часът на вещиците.

Броячът тъкмо бе отмерил дванайсет и половина и с бърза скорост наближаваше дванайсет. В квадратното помещение цареше спокойствие. После, в дванайсет и шестнайсет минути, чистачите нахълтаха на заден ход от мрака на коридора. Ричър ги проследи с поглед, докато в дванайсет и седем също на заден ход влязоха в кабинета на Стайвесънт. После той пусна лентата с нормална скорост напред и внимателно ги наблюдава, докато излязоха от кабинета и почистиха стаята на секретарката.

— Какво ще кажеш? — попита той.

— Изглеждат съвсем нормално — отвърна тя.

— Ако току-що бяха оставили оня документ вътре, дали щяха да бъдат толкова спокойни?

Те наистина не бързаха. Не изглеждаха особено притеснени, развълнувани или уплашени, не се оглеждаха потайно наоколо. Просто си вършеха работата — бързо и ефикасно. Ричър отново пусна лентата назад, докато тя закова точно на дванайсет в полунощ. Извади касетата и постави на нейно място първата поред. Превъртя я до края и след това я пусна в забързан кадър назад до момента, в който чистачите влязоха в кадър малко преди единайсет и петдесет и две минути. После пусна лентата да върви нормално и в момента, когато лицата им се виждаха ясно, я постави на пауза.

— Та къде е скрит листът според теб? — попита той.

— Както предположи и Фрьолих, може да е на най-различни места — отвърна Нили.

Той кимна. Колежката му беше права. Под дрехите си и в отделенията на количката те спокойно можеха да носят скрити една дузина писма.

— Изглеждат ли ти разтревожени? — попита той.

Тя вдигна рамене.

— Пусни лентата. Да ги видим как се движат.

Той ги пусна да ходят напред. Те се насочиха направо към вратата на Стайвесънт и изчезнаха от полезрението точно в момента, когато броячът показваше единайсет и петдесет и две.

— Я още веднъж отначало — каза Нили.

Той пусна още веднъж същия отрязък от записа. Нили се облегна назад и притвори очи.

— Нивото им на енергичност е леко различно в сравнение с това на излизане — отбеляза тя.

— Смяташ ли?

Тя кимна.

— Движат се някак си по-бавно. Сякаш се колебаят.

— Или се боят, че им предстои да извършат нещо нередно.

Той пусна записа още веднъж.

— Не знам — каза тя. — Трудно ми е да го изтълкувам. Във всеки случай това нищо не доказва. Просто субективно усещане.

Той пусна отново същия отрязък. Нямаше никаква видима разлика. Може би на влизане движенията им бяха някак по-забавени, а на излизане — по-енергични. Като че ли на влизане бяха по-уморени, отколкото на излизане. Все пак бяха прекарали вътре цели петнайсет минути, а кабинетът не беше никак голям. Пък си беше и достатъчно чист и подреден. Може би просто си бяха дали десетминутна почивка извън обсега на камерите. Чистачите не са глупави хора.

— Не знам какво да ти кажа — повтори Нили.

— Няма достатъчни и неоспорими доказателства, нали?

— Точно така. Но пък има ли друг заподозрян?

— И това няма.

Той натисна клавиша за бързо пренавиване и гледа в празния екран, докато броячът стигна осем вечерта. Секретарката стана от бюрото си, надникна в кабинета на Стайвесънт и си тръгна за вкъщи. Той върна на седем и трийсет и една, когато самият Стайвесънт си бе тръгнал преди нея.

— И така — каза той, — чистачите са го подхвърлили. Но дали по своя инициатива?

— Много силно се съмнявам.

— Тогава кой им е наредил да го направят?

Те се спряха във фоайето, намериха Нендик и го изпратиха да разтреби стаичката си. После тръгнаха да търсят Фрьолих и я завариха на бюрото й, заровена в купчина книжа, да координира по телефона завръщането на Брук Армстронг от Кемп Дейвид.

— Трябва да говорим с чистачите — каза Ричър.

— Още сега? — попита Фрьолих.

— Сега е моментът. Нощните разпити винаги дават най-добри резултати.

Тя го изгледа колебливо.

— Е, добре. Тогава да ви закарам…

— По-добре ти да не присъстваш — каза Нили.

— Как така?

— Ние сме военни следователи. Може да се наложи да ги понатупаме малко.

Фрьолих се облещи насреща й.

— Нямате право! Те са пълноправни служители на отдела, каквато съм и самата аз.

— Остави я, тя се шегува — намеси се Ричър. — Всъщност те ще се чувстват по-удобно, ако разговарят с външни лица, а не със свои началници.

— Добре де, ще ви чакам отвън. Но във всички случаи идвам с вас.

Тя приключи с телефонните разговори, подреди книжата по бюрото си и ги поведе към асансьора за подземния гараж. Те се качиха в събърбана и докато Фрьолих шофираше, Ричър подремна двайсетина минути на задната седалка. Беше смъртно уморен. Цели шест дни бе работил непрекъснато. Когато усети, че колата спря, той отвори очи и видя, че се намират в някакъв ужасен квартал с паркирани покрай бордюра ръждясали стари коли и паянтови огради. Тук-там редките улични лампи разпръскваха мътно оранжево сияние. Тротоарите вместо с плочи бяха покрити с ронещ се буренясал асфалт. На няколко преки от тях гърмеше стереоуредба на кола.

— Ето, тук е — каза Фрьолих. — На номер 2301.

Номер 2301 беше лявата половина от две долепени една до друга къщи. Ниска дъсчена постройка с две дървени врати в средата и симетрично разположени прозорци вляво и вдясно. Ниска телена ограда заграждаше нещо като затревен преден двор. Тревата беше повехнала. Не се виждаха никакви цветя, храсти или дръвчета. Но иначе дворчето беше чистичко и подредено. Нямаше разпилян боклук. Стъпалата пред входната врата бяха преметени.

— Аз ще ви чакам тук — каза Фрьолих.

Ричър и Нили слязоха от колата. В студения нощен въздух думкането се чуваше още по-отчетливо. Те влязоха през портичката в двора и по напуканата бетонна пътека стигнаха до входната врата. Ричър натисна бутона на звънеца; отвътре долетя прегракнал звън. Те зачакаха. Боси крака зашляпаха по голия под. Чу се глух метален звук, сякаш някакъв тежък предмет се хлъзна встрани по пода, след което вратата се отвори и в рамката й се появи чистачът от видеозаписа. Нямаше никакво съмнение, че е той. Те го бяха гледали с часове как ходи ту напред, ту заднишком. Беше човек на неопределена възраст, нито млад, нито стар. На ръст нито висок, нито нисък. Среден във всяко отношение и напълно обикновен. Смугъл, с високи плоски скули. Косата му беше черна и лъскава, старомодно подстригана отзад на черта. Беше облечен с памучни панталони и фланелка на отбора „Редскинс“.

— Да, моля? — каза той.

— Трябва да поговорим за инцидента в службата — обясни Ричър.

Човекът не зададе никакви въпроси. Не поиска документ за самоличност. Просто погледна Ричър в лицето и отстъпи назад, като внимателно прескочи предмета, който бе дръпнал встрани, за да отвори вратата. Оказа се градинска люлка от ярко боядисани метални тръби. В двата края имаше по една малка седалка като на детско велосипедче, а на всяка седалка беше закрепена по една пластмасова конска глава с дръжки за ръцете вместо юзда.

— Не мога да я оставя на двора пред нощта — обясни той. — Ще я откраднат.

Нили и Ричър прекрачиха люлката и пристъпиха в тесния коридор. По дължината му имаше лавици, на които прилежно бяха наредени играчки. Върху вратата на хладилника в кухнята бяха налепени детски рисунки с ярки цветове. Миришеше на готвено. От едната страна на коридора имаше дневна стая, в която седяха две смълчани уплашени жени. Бяха облечени с официалните си рокли и изглеждаха много различно от видеозаписа, на който бяха в работни униформи.

— Кажете си имената — намеси се Нили. Тонът й беше нещо средно между предразполагащо приятелски и ледено заплашителен. Ричър се усмихна вътрешно. Той добре помнеше този тон. Нили си я биваше. Никой не смееше да й възрази. Тонът й вършеше отлична работа.

— Хулио — каза мъжът.

— Анита — обади се едната жена. Ричър предположи, че тя е съпругата му, защото преди да отговори, двамата се спогледаха.

— Мария — каза другата. — Аз съм сестрата на Анита.

В дневната имаше малко канапе и две кресла. Анита и Мария направиха място на Хулио при тях на канапето. Ричър прие това за покана и седна на едно от креслата. Нили се разположи на другото. В начина, по който насядаха, имаше някаква странна симетрия — те двамата срещу другите трима, сякаш канапето беше телевизионен екран и те се готвеха да гледат телевизия.

— Ние смятаме, че вие сте подхвърлили онова писмо в кабинета — каза Нили.

Отговор не последва. Никаква реакция. Трите лица останаха безизразни. Или ако изразяваха нещо, то беше някакъв мрачен стоицизъм.

— Така ли е? — попита Нили.

Никакъв отговор.

— Децата легнали ли са си? — попита Ричър.

— Децата не са тук — отговори Анита.

— Те твои ли са или на Мария?

— Мои.

— Момичета или момчета?

— И двете са момичета.

— Къде са?

Тя не отговори веднага.

— У братовчеди.

— Защо?

— Защото работим нощем.

— Не ви остава много да работите — каза Нили. — Не вярвам някой да ви вземе на работа оттук нататък, освен ако не си кажете всичко.

Никакъв отговор.

— Край на социалните осигуровки, на здравните…

Никакъв отговор.

— Може като нищо да ви тикнат и в затвора.

Тишина.

— Каквото има да става, ще стане — каза накрая Хулио.

— Някой помоли ли ви да подхвърлите онова там? Някой от службата?

Никакъв отговор.

— Някой извън службата?

— Не сме внасяли никакво писмо.

— А какво правихте тогава? — попита Ричър.

— Чистихме. Това ни е работата.

— Доста време се забавихте вътре.

Хулио погледна жена си, сякаш забележката го озадачи.

— Гледахме видеозаписа — добави Ричър.

— Знаем, че има камери и ни записват — каза Хулио.

— Всяка вечер едно и също ли правите?

— Така трябва.

— Всяка вечер еднакво дълго ли оставате в кабинета?

Хулио вдигна рамене.

— Ами сигурно.

— Да не си почивате вътре?

— Не, чистим.

— Всяка вечер по един и същ начин ли?

— Всичко е едно и също. Освен ако някой не е разлял кафе или не е оставил много боклук. Тогава може да се позабавим.

— Онази нощ имаше ли нещо такова в кабинета на Стайвесънт?

— Не — каза Хулио. — Стайвесънт е много подреден.

— Да, но онази вечер се забавихте твърде много в кабинета му.

— Не повече от обикновено.

— Всеки път в една и съща последователност ли чистите?

— Ами да. Първо минаваме с прахосмукачката, после бършем прах, прибираме боклука от кошчето, подреждаме това-онова и минаваме на следващата стая.

Настъпи мълчание. Чуваше се далечното думкане на автомобилната стереоуредба, доста приглушено от стените на къщата.

— Е, добре — каза Нили. — Слушайте сега. На записа се вижда, че само вие влизате в кабинета. После на бюрото има писмо. Според нас вие сте го поставили там, понеже някой ви е накарал. Може да са ви казали, че е шега или номер. Може да са ви уверили, че в това няма нищо лошо. И наистина няма нищо лошо. Никой не е умрял от това. Но ние сме длъжни да знаем кой ви е накарал. Това също е част от играта. Ние сме длъжни да открием автора. И вие трябва да ни помогнете, защото иначе играта приключва и ние оставаме с убеждението, че вие сами сте написали писмото. А това вече не е хубаво. Много е лошо даже. Защото в писмото се съдържа заплаха за живота на новоизбрания вицепрезидент на Съединените щати. А за такива работи се ходи в затвора.

Никаква реакция. В стаята отново настъпи мълчание.

— Ще ни уволнят ли? — запита Мария.

— Вие май не чувате какво ви говоря — каза Нили. — Направо ще ви тикнат в затвора, освен ако не ни кажете кой ви накара.

Лицето на Мария беше неподвижно, сякаш издялано от камък. Също и лицето на Анита и на Хулио. Каменни лица, безизразни очи, стоически маски на хилядолетно примирение: рано или късно реколтата все ще се провали.

— Хайде да си ходим — каза Ричър.

Двамата станаха и се упътиха по коридора към изхода. Прекрачиха люлката и излязоха навън в студената нощ. В мига, в който се качиха на събърбана, видяха Фрьолих да затваря капачето на мобилния си телефон. В погледа й се четеше паника.

— Какво има? — извика Ричър.

— Получило се е още едно — каза тя. — Преди десет минути. Много по-лошо от досегашните.

6

То ги очакваше в средата на продълговатата маса в заседателната зала. Наоколо вече се бе събрала неголяма тълпа. Халогенните крушки на тавана го осветяваха идеално. Върху масата лежеше кафяв канцеларски плик, стандартен, двайсет и два на трийсет сантиметра, с метална закопчалка и разрязано по ръба капаче. А до него — единичен лист хартия, формат А4, също стандартен. С осем напечатани думи: Денят, в който Армстронг ще умре, неумолимо се задава. Посланието беше разделено на два реда, центрирани симетрично, малко над средата на листа. Не се виждаше нищо друго. Събралите се служители го гледаха мълчаливо. Младежът с костюма от рецепцията си проби път през тълпата и заговори Фрьолих:

— Аз пипах плика отвън. Не съм докосвал писмото. Просто го изсипах на масата.

— Как пристигна? — запита тя.

— Пазачът на гаража отишъл до тоалетната. Когато се върнал, то било на масичката в будката му. Той веднага се качи и ми го донесе. Така че и неговите отпечатъци сигурно са на плика.

— Кога точно стана това?

— Преди около половин час.

— Какво прави пазачът, когато трябва да се отлъчи от поста? — попита Ричър.

В стаята настана тишина. Всички глави се обърнаха по посока на непознатия глас. Младежът от рецепцията го изгледа свирепо: Кой, по дяволите, си пък ти?! После срещна погледа на Фрьолих, вдигна рамене и послушно отговори:

— Заключва бариерата в долно положение. Това е. После бегом до тоалетната, свършва си работата и пак бегом се връща. По два, може би три пъти на смяна. Човекът виси там по осем часа…

Фрьолих кимна.

— Никой не го обвинява. Повикахте ли криминологичен екип?

— Чакахме вас.

— Добре, оставете писмото на масата, никой да не го докосва. Опразнете стаята.

— Има ли охранителна камера в гаража? — запита Ричър.

— Има.

— Веднага повикайте Нендик да ни донесе касетата от тази вечер!

Нили изви врат, за да прочете още веднъж написаното.

— Доста красноречиво звучи, не мислите ли? Пък и това неумолимо някак си обезсмисля довода, че става въпрос за предсказание, а не за неоспорим факт. Това си е явна заплаха, ако питате мен.

Фрьолих кимна.

— Правилно си го схванала — отвърна тя. — Ако досега можеше все пак да се допусне, че някой се е пошегувал, изведнъж играта силно загрубя.

Тя изрече последното високо и ясно; Ричър, който веднага схвана мисълта й, внимателно оглеждаше лицата на присъстващите в залата. Никой не реагира. Фрьолих погледна часовника си.

— Армстронг в момента лети обратно към къщи — каза тя. После помълча и продължи: — Вдигнете под тревога резервния екип. Половината да заминават за база „Андрюс“, половината за къщата на Армстронг. Във всеки кортеж да има по една допълнителна кола. На връщане минете по обиколния маршрут.

След миг колебание хората й се пръснаха всеки по задачите си с отработената ефективност на добре сглобен колектив, който се готви за действие. Ричър ги наблюдаваше внимателно и с одобрение. После двамата с Нили последваха Фрьолих в личния й кабинет. Тя набра съответния номер в централата на ФБР и поръча да изпратят криминологичен екип незабавно. Изслуша отговора на отсрещната страна и затвори телефона.

— Не че очаквам този път да открият нещо различно — каза тя сякаш на себе си.

В този момент Нендик почука на вратата и влезе с две видеокасети.

— От двете камери — обясни той. — Едната е вътре в будката на пазача, високо горе, насочена под остър ъгъл спрямо гишето. Поставена е, за да заснема лицата на шофьорите, които влизат в гаража. Другата е отвън над рампата, насочена срещу движението, за да предупреждава отдалеч за идващи коли.

Той остави двете касети на бюрото и излезе. Фрьолих взе едната и се хлъзна със стола си към телевизора. Постави касетата във видеото и натисна клавиша за пускане. Камерата бе снимала настрани откъм вътрешността на будката на пазача, отвисоко, за да се виждат лицата на шофьорите, които спират пред бариерата. Тя върна лентата с четирийсет и пет минути назад и отново натисна клавиша за пускане. Пазачът си седеше на високото столче; на екрана се виждаше лявото му рамо. Не вършеше нищо. Тя пренави лентата на бързи обороти, докато той стана от мястото си, натисна някакви копчета и изчезна от кадър. След това отново пусна картината с нормална скорост. В течение на трийсет секунди не се случи нищо. После от крайния ляв ъгъл на екрана се протегна една ръка. Само ръка — в ръкав от някакъв плътен мек плат, приличен на туид. И с кожена ръкавица. Ръката държеше плик. Пликът се плъзна под полуспуснатото стъкло на гишето и падна върху масичката на пазача. После ръката изчезна.

— Знаел е, че го снимат — каза Фрьолих.

— Очевидно — потвърди Нили. — Та той стоеше на цял метър встрани и се протягаше, докъдето стига.

— Но дали е знаел за другата камера? — запита Ричър.

Фрьолих извади първата касета и постави другата на нейно място. Върна трийсет и пет минути назад. Натисна клавиша за пускане.

Камерата гледаше право към рампата. Картината не беше много добра. Прожекторите от двете страни на портала хвърляха ярка светлина, докато задният план тънеше в мрак. В сенките се губеха детайли. Камерата снимаше от висок ракурс и под прекалено тесен вертикален ъгъл. Горният ръб на кадъра отрязваше рампата под нивото на улицата. Долният ръб се падаше на около два метра от основата на будката. Но на ширина беше добре. Дори твърде добре. И двете стени на рампата се виждаха пределно ясно. Невъзможно беше който и да било да достигне входа на гаража, без да пресече полезрението на камерата.

Лентата се движеше. На екрана не се случваше нищо. Те следяха с поглед брояча, докато достигна двайсет секунди преди регистрирания момент на появяване на ръката. После впериха очи в екрана. В горната му част се появи някаква фигура. Определено мъжка. В това поне нямаше съмнение. Ширината на раменете, походката — всичко сочеше мъж. Облечен беше с широко палто от туид, може би сиво или тъмнокафяво. Тъмни панталони, тежки обувки, около врата дебел шал. И шапка с широка периферия, нахлупена до носа. Мъжът пристъпваше, навел ниско глава; през цялото време камерата улавяше само шапката му.

— Знаел е и за втората камера — каза Ричър.

Лентата продължаваше да се движи. Мъжът стъпваше бързо, но целеустремено — без да подтичва, без да губи самообладание. В дясната си ръка държеше плика, като го притискаше към тялото си. Той пресече долния ръб на кадъра и изчезна извън обсега на камерата, за да се появи обратно след три секунди. Без плика. Със същата целеустремена стъпка се изкачи по рампата и изчезна през горния ръб на кадъра.

Фрьолих постави записа на пауза.

— Описание? — попита тя.

— Невъзможно — отвърна Нили. — Във всеки случай, мъж е. Може би малко нисък и набит. Вероятно десняк. Не куца, доколкото може да се види. Това е всичко, което забелязвам.

— Може и да не е толкова нисък — отбеляза Ричър. — Камерата леко скъсява перспективата.

— Разполагал е с вътрешна информация — каза Фрьолих. — Знаел е за камерите и за кратките отсъствия на пазача. Значи е един от нас.

— Не непременно — възрази Ричър. — Може пак да е външен, но да ви е следил. Външната камера може и да се вижда, ако знаеш къде да гледаш. Докато за вътрешната просто е предполагал. Повечето охраняеми обекти имат втора камера в будката на пазача. А пък за отсъствията е разбрал след неколкодневни наблюдения. Знаете ли какво обаче? Независимо дали е вътрешен човек или външен, ние за малко сме се разминали с него. Със сигурност така е станало. Когато ходихме да разпитваме чистачите. Защото дори да е от персонала, той е трябвало да наблюдава будката, за да види кога пазачът излиза в почивка. Значи сигурно е бил някъде отсреща, през улицата. Може би с бинокъл.

Известно време никой нищо не каза.

— Аз лично никого не видях — заяви накрая Фрьолих.

— Аз също — добави Нили.

— Аз дремех — каза Ричър.

— Едва ли сме можели да го видим — каза Фрьолих. — Като е чул, че по рампата се изкачва кола, той положително се е скрил.

— Сигурно е така — каза Нили. — Но за момент сме били много близо до него.

— Ах, мамка му! — изруга Ричър.

— Мамка му я! — отекна Нили.

— И сега какво? — запита Фрьолих.

— Сега нищо — отвърна Ричър. — Нищо не може да се направи. Това е станало преди повече от четирийсет минути. Ако е вътрешен човек, сигурно си е вече у дома в кревата. Ако е външен, е някъде по шосетата на петдесет километра оттук. Не можем да вдигнем полицията на четири щата и да ги пратим да търсят индивид от мъжки пол, десняк, който не куца. Защото това е единственото описание, с което разполагаме.

— Може да им кажем да търсят палто и широкопола шапка на задната седалка или в багажника.

— Все пак ноември е, Фрьолих! Всеки носи палто и шапка.

— И сега какво? — запита отново тя.

— Сега се надяваме на най-доброто и се готвим за най-лошото. Нека се съсредоточим върху Армстронг в случай, че тия заплахи се окажат сериозни. Дръжте го под непрекъсната плътна охрана. Както казва Стайвесънт, едно е да се заканваш, а съвсем друго да успееш.

— Каква му е официалната програма? — попита Нили.

— Довечера си е вкъщи, утре е в Конгреса — отвърна Фрьолих.

— Значи е в безопасност. Около Конгреса охраната ви беше безупречна. Щом двамата с Ричър не можахме да се доберем до него, едва ли някакъв си тантурест чичко ще успее. Дори целта му да е именно това, а не просто да ви поизпоти малко.

— Мислиш ли, че може и да е второто?

— Както би казал Стайвесънт, поеми дълбоко дъх и стискай зъби. И най-важното, вярвай в себе си.

— Имам лошо предчувствие. Аз трябва да знам кой е този тип.

— Рано или късно ще научим кой е. А дотогава, ако не можеш да настъпваш, опитвай се да се браниш.

— Нили е права — каза Ричър. — Съсредоточи всичките си сили върху Армстронг, пък да става каквото ще.

Фрьолих кимна неопределено и извади касетата. После отново постави първата, пусна я и се загледа в екрана, докато пазачът се върна от тоалетната, забеляза плика, вдигна го и се затича извън кадър.

— Имам лошо предчувствие — повтори тя.

След около час пристигна криминологичният екип на ФБР и засне листа хартия, както си лежеше върху заседателната маса. Те поставиха до него канцеларска линийка за мащаб при снимките, после го вдигнаха със стерилна пластмасова пинцета и с плика ги поставиха в отделни найлонови пликове. Фрьолих попълни съответния формуляр за завеждане на веществени доказателства и експертите отнесоха двата плика в лабораторията. После в течение на двайсетина минути тя разговаря по телефона с началника на кортежа, който междувременно бе взел Армстронг от хеликоптера в базата „Андрюс“, чак докато стигнаха пред вратата на дома му в Джорджтаун.

— Вече е в безопасност — обяви тя. — Засега.

Нили се протегна и се прозина.

— Ами почивай си тогава — каза тя. — И бъди готова за една напрегната седмица.

— Чувствам се ужасно глупаво — каза Фрьолих, — като не знам всичко това игра ли е, или истина.

— Много го преживяваш — отвърна Нили.

Фрьолих вдигна очи към тавана.

— Какво ли би направил Джо на мое място?

Ричър помълча и отговори:

— Вероятно би отишъл да си купи още един костюм.

— Сериозно говоря.

— Би затворил очи и би проиграл всички ходове в съзнанието си, сякаш това е шахматна задача. Ти знаеш ли, че Джо четеше Карл Маркс? Той обичаше да казва, че Маркс е в състояние да обясни всяка ситуация, дори и най-заплетената, с един-единствен въпрос: Кой печели от това?

— Е, и?

— Да предположим, че извършителят е вътрешен човек. Карл Маркс би казал: Е, добре, вътрешният извършител възнамерява да извлече изгода от деянието си. А Джо би запитал: Да, но каква точно му е изгодата?

— Да ме дискредитира пред Стайвесънт — каза Фрьолих.

— Да направи така, че да изпаднеш в паника, да ги предизвикаш да те понижат или уволнят, или и аз не знам какво, защото това би му било изгодно на него. Такава би била целта му. Но ако е така, това би била единствената му цел. В такъв случай сериозна заплаха за Армстронг не съществува. Това е важно да се знае. Но после Джо би си казал: Ами ако не е вътрешен човек, а външен? Тогава каква му е изгодата?

— Да убие Армстронг.

— Което му изнася по някакъв друг начин. Така че Джо би те посъветвал да се държиш, сякаш по-скоро заплахата идва от външен източник. Да подходиш към въпроса много спокойно и без паника, и най-вече успешно. Така с един куршум убиваш два заека. Ако наистина извършителят е вътрешен човек, ти проваляш плановете му, като не позволяваш да те хвърли в паника. А ако успееш, ти проваляш плановете и на външния извършител, защото не допускаш Армстронг да бъде убит.

Фрьолих кимна, като се оглеждаше безпомощно.

— Но какъв е тоя тип всъщност? Чистачите казаха ли нещо?

— Нищо — каза Ричър. — Моето тълкуване е, че някой, когото познават, ги е накарал да внесат листа, но те за нищо на света няма да си го признаят.

— Аз ще убедя Армстронг утре да си остане вкъщи.

Ричър поклати глава.

— Не бива — каза той. — Ако се опиташ, през следващите четири години навсякъде ще ти се привиждат сенки, а той ще трябва все да се крие като подгонен. Така че запази спокойствие и гледай да се размине.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Лесно е да го направиш. Просто поеми дълбоко дъх.

Известно време Фрьолих седя неподвижно и мълчаливо.

После кимна.

— Е, добре — каза тя. — Ще ви поръчам кола. Утре в девет бъдете тук. Ще има ново стратегическо съвещание. Точно седмица, откакто беше последното.

Следващата сутрин беше влажна и много студена, сякаш самата природа искаше да покаже, че есента си отива и зимата си встъпва в правата. Ниско по улиците на плътни бели облачета се стелеха газовете от преминаващите автомобили; пешеходците крачеха забързано по тротоарите, увили лицата си в дебели шалове. Нили и Ричър се срещнаха в осем и четирийсет на пиацата за таксита пред хотела, където вече ги чакаше един черен линкълн на тайните служби. Лимузината беше паркирана на втори ред с работещ двигател, а шофьорът стоеше отстрани до предния капак. Около трийсетгодишен, с тъмно палто и ръкавици, той се надигаше притеснено на пръсти и оглеждаше тълпата от пешеходци. Дъхът му излизаше като гъста пара от устата.

— Изглежда ми нещо притеснен — отбеляза Нили.

В колата беше горещо. През целия път шофьорът не каза нито една дума. Дори не се представи. Просто си пробиваше напористо път през сутрешното движение, докато с рязък писък на гуми не сви по рампата за подземния гараж. Със забързана крачка ги преведе през фоайето и ги качи в асансьора. Три етажа по-нагоре, на рецепцията имаше непознат млад мъж. Като ги видя, той посочи с пръст коридора към заседателната зала.

— Започнаха без вас — каза той. — Побързайте.

Залата беше празна; само Фрьолих и Стайвесънт седяха един срещу друг от двете страни на масата. И двамата бяха неподвижни и умърлушени. И силно пребледнели. На полирания плот помежду им лежаха две снимки. Едната беше официалната снимка, двайсет на двайсет и пет сантиметра, направена от криминологичния екип на мястото на събитието предишния ден. На нея се четеше изречението: Денят, в който Армстронг ще умре, неумолимо се задава. Втората беше набързо щракната полароидна снимка, на която се виждаше друг лист хартия, също с нещо написано върху него. Ричър пристъпи към масата и се наведе, за да погледне по-отблизо.

— По дяволите! — каза той.

Листът хартия на полароидната снимка изглеждаше идентичен на предишните три във всички подробности, отпечатан бе по същия начин, със същия шрифт, формат, разредка и центриране, на два реда, малко над средата на листа. Осем думи: Днес ще бъде извършена демонстрация на вашата уязвимост.

— Кога пристигна? — попита Ричър.

— Тази сутрин — отвърна Фрьолих. — По пощата. Адресирано до Армстронг в кабинета му в Сената. Само че ние сме разпоредили всичката му лична поща да минава вече оттук.

— Откъде е изпратено?

— От Орландо, Флорида. Клеймото е от петък.

— И там също гъмжи от туристи както във Вегас — отбеляза Стайвесънт.

Ричър кимна.

— Резултатите от експертизата за вчерашното писмо?

— Току-що ни докладваха по телефона — каза Фрьолих. — Всичко съвпада. Отпечатъкът от мъжки палец и тъй нататък. Няма съмнение, че и това ще бъде същото. В момента го обработват.

Ричър втренчено оглеждаше двете снимки. Отпечатъците бяха напълно невидими на фотохартията, но на него му се струваше, че ги вижда съвсем ясно под текста, сякаш едва ли не греят с призрачна светлина, като неонов надпис в тъмна нощ.

— Наредих да арестуват чистачите — каза Стайвесънт.

Никой не отговори.

— Е, какво ви казва шестото чувство? — попита той. — Това шега ли е, или е сериозно?

— Сериозно е — каза Нили. — Аз поне така мисля.

— Засега няма значение — обади се Ричър, — защото нищо още не е станало. Затова ще действаме, сякаш е сериозно, докато не се докаже, че е шега.

Стайвесънт кимна.

— Така каза и Фрьолих. Тя ми цитира Карл Маркс, моля ви се. „Комунистическият манифест“.

— „Капиталът“ — поправи го Ричър.

Той вдигна полароидната снимка от масата и я огледа още веднъж. Фокусът беше леко размазан, а хартията изглеждаше ослепително бяла от светкавицата, но това не променяше значението на напечатаните думи.

— Имам два въпроса — каза той. — Първо, доколко е надеждна охраната за днешните му изяви?

— Повече не би могла и да бъде — отвърна Фрьолих. — Аз удвоих личната му охрана. По разписание той излиза от къщи в единайсет. Вместо линкълна днес използваме брониран кадилак. С пълен кортеж. И на тръгване, и на пристигане той ще премине през плътен подвижен ръкав. Нито за миг няма да се появи на открито. Ще му обясним, че отработваме някаква нова охранителна процедура.

— Той още нищо ли не знае?

— Нищо — отвърна Фрьолих.

— Практиката е да не им казваме — обясни Стайвесънт.

— С по няколко хиляди заплахи годишно… — подхвърли Нили.

— Точно така — кимна Стайвесънт. — Повечето са само шум в системата. Тъй че изчакваме, докато се убедим, че заплахата е истинска, и чак тогава можем да им споменем. И то невинаги. Те и без това си имат достатъчно грижи. А нашата грижа е да ги опазим живи.

— Добре, тогава вторият ми въпрос: Къде е жена му? Доколкото знам, той има и голяма дъщеря. Трябва да допуснем, че най-добрата демонстрация на неговата уязвимост е да посегнат на семейството му.

Фрьолих кимна.

— Съпругата му е вече във Вашингтон. Вчера се върна от Северна Дакота. Докато си стои вкъщи, ще бъде в безопасност. Дъщеря му пък е в Антарктида, събира материали за дисертация. Нещо, свързано с метеорологията. Намира се в една самотна колиба, заобиколена на хиляди километри само от лед. И ние не бихме могли да я опазим по-добре.

Ричър остави снимката на масата.

— Чувстваш ли се спокойна за днес? — запита той.

— Къде ти! Умирам от притеснение.

— Но?

— Но същевременно съм и толкова спокойна, колкото изобщо е възможно.

— Искам двамата с Нили да го следваме навсякъде. Един вид като наблюдатели.

— Смяташ, че ще оплескаме нещо ли?

— Не, но ти ще си прекалено заета. Ако убиецът се навърта наоколо, може и да не го видиш в суматохата. А ако той наистина иска да ти направи демонстрация, бездруго ще се навърта наоколо.

— Дадено — обади се Стайвесънт. — Двамата с мис Нили сте назначени да наблюдавате мероприятието.

Фрьолих ги закара до Джорджтаун със служебния събърбан. Пристигнаха минута преди десет. Двамата слязоха три преки преди къщата на Армстронг и Фрьолих продължи сама с колата. Беше много студено, но слънцето геройски се опитваше да пробие облаците. Нили застана неподвижно в една точка и огледа терена във всички посоки.

— Посока на огледа? — запита тя.

— В кръг с радиус три преки. Ти върви по часовниковата стрелка, аз обратно. После заемаш позиция в крайна южна точка, а аз в крайна северна. Среща: пред къщата, след като кортежът потегли.

Нили кимна и бързо закрачи на запад. Ричър тръгна на изток, срещу слабото утринно слънце. Той не познаваше кой знае колко добре Джорджтаун. Ако не се броят часовете през изминалата седмица, когато бе наблюдавал къщата на Армстронг, Ричър бе идвал тук само веднъж, след уволнението си от войската, и то за кратко. Все пак не бе забравил съвсем приятната атмосфера на университетски град, елегантните къщи и уютните улични кафенета. Но далеч не познаваше топографията така, както един уличен полицай познава маршрута си. В своята работа добрият полицай се ръководи от чувството си за несъответствие. Какво не е на мястото си? Какво не е така, както би трябвало да бъде? Кое лице в тълпата, коя паркирана кола не се вписват в пейзажа? На всеки от тези въпроси може да се отговори само ако си добре запознат със средата, която оглеждаш. А тъкмо това е особено трудно в място като Джорджтаун, където всички са пришълци. Всеки е тук по някаква конкретна причина — било за да следва в университета или за да заеме държавна служба. Всички са временно пребиваващи. Населението се сменя непрекъснато. Взимаш си дипломата и се измиташ. Губиш следващите избори и те измитат. Забогатяваш внезапно и се изнасяш в Чеви Чейс. Или пък окончателно се разоряваш и се изнасяш на някоя пейка в парка.

При това положение всяко лице се струваше подозрително на Ричър. Всеки минувач му изглеждаше потенциален атентатор. Кой беше на мястото си и кой не? Грохнало от старост порше с издънен ауспух премина с гневен тътен покрай него. Номерът от Оклахома. Шофьорът небръснат. Кой ли е пък тоя? Чисто нов мъркюри сейбъл е затиснал с бронята си ръждив фолксваген голф. Сейбълът е яркочервен и почти сигурно е под наем. Нает от кого? От някой командирован за един ден? От някой със специална задача? Ричър се отби и погледна през прозореца към задната седалка. Нямаше палто и широкопола шапка. Нито разпечатан топ хартия „Джорджия Пасифик“. Нито пък отворена кутия с петдесет чифта хирургически ръкавици. А на кого ли беше голфът? На някой студент? Или на провинциален анархист с принтер „Хюлет Пакард“ в гаража?

По тротоара се движеха пешеходци. Във всеки един момент във всяка посока крачеха поне по четири-пет души. Млади, стари, бели, чернокожи, мулати. Мъже, жени, младежи с чанти на гърба, пълни с книги. Някои забързани, други спокойно разхождащи се. Някои очевидно тръгнали по покупки, други очевидно връщащи се от покупки. Трети просто шляещи се безцелно, сякаш не можейки да решат накъде всъщност са тръгнали. Той ги оглеждаше един по един с ъгълчето на окото си, но нищо подозрително не се набиваше на вниманието му.

От време на време, докато крачеше по улиците, оглеждаше прозорците на горните етажи. А такива не липсваха. Кварталът беше идеален за снайперски огън. Все двуетажни къщи с тесни проходи между тях, слепи улички, задни дворове с портички. Само дето една снайперска карабина нямаше да свърши кой знае каква работа срещу брониран кадилак. На тоя тип му трябва противотанкова ракета, каза си той. От каквито има богат избор. Предпочитаната е АТ–4.

Деветдесетсантиметрова еднократна цев от фибростъкло, с която се изстрелва трикилограмов ракетен снаряд, способен да пробие трийсетсантиметрова броня. При това входното отверстие остава нищожно малко и не позволява на газовете от вторичната експлозия да излязат навън. Затворен в тясното пространство на купето, Армстронг щеше да се превърне в няколко шепи дребни въгленчета, не по-големи от опърлени сватбени конфети. Ричър вдигна глава към прозорците на близките сгради. И без това не вярваше, че една лимузина ще има кой знае колко дебела броня на покрива. Той си отбеляза наум да попита Фрьолих при първа възможност. А също и дали тя често се вози в същата кола с повереното й лице.

Той сви на следващия ъгъл и се озова в горния край на улицата, където живееше Армстронг. Още веднъж огледа околните прозорци. За едната демонстрация ония едва ли щяха да използват чак противотанкова ракета. Със снайперска карабина нямаше да ликвидират обекта, но за целта беше предостатъчна. Куршумът щеше да изрони горния слой от непробиваемите стъкла на лимузината, с което щеше да изпълни предназначението си. Къде ти, и въздушна пушка с мастилени топчета беше предостатъчна. Две яркочервени петна на задното стъкло, и толкова. Ала в прозорците на горните етажи, докъдето му стигаше погледът, не се виждаше никакво движение. Всички бяха затворени заради студа, завеските наполовина спуснати, стъклата измити. Самите къщи излъчваха спокойствие, достойнство и просперитет.

Неколцина минувачи се бяха спрели да гледат, докато тайните служби издигаха ръкава, под който щеше да мине Армстронг, за да си стигне до колата. Той приличаше на продълговат тесен тунел от плътна, непрозрачна белезникава материя. Откъм страната на бордюра беше извит като дъга, за да прилегне към вратата на лимузината, подобно на ръкавите на летищата, по които пътниците стигат до самолета. Вратата щеше да се отвори навътре в ръкава и Армстронг щеше да се качи в колата, без изобщо да се вижда отстрани.

Ричър заобиколи групичката зяпачи и ги огледа. Нямаха заплашителен вид. Повечето бяха облечени, сякаш не отиваха далеч и бяха излезли за малко. Вероятно бяха съседи. Той продължи да крачи по улицата, оглеждайки прозорците на горните етажи. В такова време всеки отворен прозорец би изглеждал подозрително. Но отворени прозорци нямаше. Той се огледа за безцелно шляещи се индивиди. Такива имаше предостатъчно. На тази отсечка от улицата всяка втора витрина беше кафене, а всички кафенета бяха пълни с хора — зачетени в сутрешния вестник, посръбващи еспресо, говорещи по мобилни телефони, записващи си нещо в джобни тефтерчета или в електронни бележници.

Той си избра едно кафене, от което имаше добър изглед право на юг по протежение на улицата, както и встрани на запад и на изток. Поръча си на бара черно кафе, дълго, без захар, седна на една маса и зачака. В десет и петдесет и пет черен събърбан се приближи по улицата и паркира плътно до бордюра, малко пред изхода на ръкава. Отзад го следваше брониран кадилак лимузина, който спря точно срещу ръкава, така че вратата му се изравни с отвора. Зад кадилака пък спря черен линкълн. И трите машини изглеждаха много тежки. И трите имаха подсилени рамки на прозорците и огледални стъкла.

От водещия събърбан се изсипаха четирима агенти и заеха позиции на тротоара — по двама от южната и от северната страна на портата. Две патрулни коли на градската полиция със запалени сигнални светлини преградиха улицата, като едната застана напряко на платното на предишния ъгъл, зад кортежа, а другата — на следващия, на няколко метра пред водещата кола.

По улицата в този час почти нямаше движение. Само две коли — син шевролет малибу и златист джип лексус изчакваха реда си да минат. Ричър си каза, че и двете ги вижда за пръв път. Във всеки случай не ги бе забелязал да се навъртат наоколо, докато оглеждаше района. Вниманието му се насочи към ръкава и той се опита да отгатне в кой точно момент Армстронг ще премине през него. Това беше невъзможно. Той още гледаше края му откъм къщата, когато глухото захлопване на блиндираната врата на лимузината му показа, че обектът е вече вътре. Четиримата агенти се качиха в събърбана. Предната патрулна кола се обърна по посока на движението и събърбънът потегли след нея, следван от кадилака и от линкълна. Втората патрулна кола завършваше процесията. Когато се изравни с кафенето, където седеше Ричър, кортежът зави рязко на изток. Дебелите гуми на возилата изскърцаха по асфалта. След завоя шофьорите дадоха газ, колите ускориха и изчезнаха в далечината. Ричър погледна назад към къщата. Малката тълпа зяпачи бързо се разпръсна и на улицата отново настъпи спокойствие.

Те проследиха с поглед потеглянето на кортежа от своя наблюдателен пункт на около седемдесет метра от мястото, където бе седнал Ричър. Наблюдението само потвърди нещо, което вече знаеха. Професионалната гордост не им позволяваше да отхвърлят потеглянето на кортежа от дома на Армстронг като абсолютно неподходящ момент за атака, но във всеки случай го преместиха доста назад в списъка на възможностите. Съвсем, съвсем назад. Чак на края. Добре, че в интернет страницата на вицепрезидента се предлагаха толкова много други апетитни възможности.

Те тръгнаха и по няколко заобиколни улици се добраха до наетия мъркюри сейбъл без всякакви инциденти.

Ричър сръбна последната глътка кафе и закрачи към къщата на Армстронг. Там, където ръкавът преграждаше тротоара, той слезе на платното и надникна вътре. Ръкавът наистина представляваше платнен тунел, който водеше от бордюра право до входната врата на къщата. Вратата беше затворена. Той отново се качи на тротоара и пресрещна Нили, която точно в този момент се задаваше от отсрещната посока.

— Е? — запита я той.

— Нямаше пропуски в охраната — отвърна тя. — Пък и не забелязах някой да се опитва да се възползва.

— Аз също.

— Тая идея с ръкава ми харесва.

Ричър кимна.

— Поне изключва снайперски изстрел отдалеч.

— Не напълно обаче — възрази тя. — Една снайперска карабина с .50-калиброви муниции „Браунинг“ БП или БПЗ ще пробие бронята на колата.

Ричър направи гримаса. И двата вида муниции му бяха добре известни; БП означаваше бронебоен патрон, а БПЗ — бронебоен плюс запалителен. Стандартният бронебоен куршум с такъв калибър профучава през блиндирани врати благодарение на огромната си кинетична енергия, докато запалителният прогаря дупки в стоманената бром като в хартия. Накрая той поклати глава.

— Няма добра възможност за прицелване — каза той. — Първо, трябва да изчакат, докато кортежът потегли, за да са сигурни, че той наистина е вътре. След което просто стрелят по голяма движеща се кола с черни прозорци. Шансът да улучат тъкмо Армстронг е едно към сто.

— Значи остава АТ–4.

— И аз си помислих същото.

— Като с установката могат да изстрелят или ракетен снаряд срещу колата, или фосфорни бомби срещу къщата.

— От каква позиция?

— Аз бих използвала някой висок прозорец на къщата зад тази на Армстронг. През малката уличка. Охраната му е съсредоточена главно от предната страна.

— А как би проникнала вътре?

— Преоблечена като техник от кабелната телевизия, от електрическата или водоснабдителната компания. Със съответната униформа и с голяма кутия за инструменти.

Ричър кимна и не отговори.

— Горките, през следващите четири години ще им се вземе здравето — подметна Нили.

— Или осем.

Зад гърба им се чу свистене на гуми и приглушен шум на голям двигател. Те се обърнаха и видяха как Фрьолих закова събърбана до бордюра срещу тях. Махна им с ръка и двамата се качиха — Нили отпред, а Ричър както винаги се просна напряко отзад. Намираха се на двайсетина метра от входната врата на Армстронг.

— Видяхте ли някого? — запита тя.

— Много хора — отвърна Ричър. — И от нито един от тях не бих купил евтин часовник.

Фрьолих вдигна крака си от спирачката и огромната машина се плъзна напред. Следвайки плътно бордюра, тя изравни задната дясна врата с ръкава и отново натисна спирачката. После пусна волана и приближи устни до малкия микрофон, залепен за китката й.

— Първи, готов — каза тя.

Ричър погледна вдясно и видя входната врата на къщата да се отваря. Отвътре излезе един мъж. Брук Армстронг.

Нямаше никакво съмнение. През последните пет месеца снимката му не слизаше от страниците на вестниците, а Ричър вече четири дни не изпускаше от поглед нито едно негово движение. Беше облечен с шлифер в защитен цвят и носеше в ръка кожено куфарче. Вдигна глава и закрачи към колата — нито бързо, нито прекалено бавно. Един агент от охраната му го следеше с поглед от вратата.

— Кортежът беше за отвличане на вниманието — каза Фрьолих. — Понякога прибягваме до такива трикове.

— Мен успяхте да заблудите — каза Ричър.

— Моля ви, не се издавайте — каза Фрьолих. — Не забравяйте, че той още нищо не знае.

Ричър се надигна до седнало положение и се смести, за да му направи място. Армстронг отвори вратата и се настани до него.

— Добрутро, Ем И — поздрави той.

— Добро утро, сър — отвърна тя. — Позволете да ви представя моите сътрудници Джак Ричър и Франсис Нили.

Нили се извърна наполовина и Армстронг протегна дългата си ръка през облегалката, за да се здрависат.

— Аз ви познавам — каза той. — Запознахме се на приема в четвъртък вечер. Вие сте дарителка на кампанията ми, нали така?

— Всъщност тя е специалист по охраната — каза Фрьолих. — Оная вечер отработвахме друга процедура. Анализ на охранителните мероприятия.

— Бях дълбоко впечатлена — излъга Нили.

— Отлично! — възкликна Армстронг. — Повярвайте ми, много съм им благодарен за всичко, което правят за мен. Чак си мисля, че не го заслужавам, истината ви казвам.

Забележителен екземпляр, помисли си Ричър. Гласът му, погледът, жестовете — всичко казва само едно: аз съм безкрайно очарован от вас, мила госпожо. Сякаш само това е чакал цял живот — да се запознае с нея, за да я омагьоса с обноските си. И какъв невероятен физиономист! Да запомни едно лице измежду хиляда, които е зърнал по за две секунди преди четири дни. Роден политик, това поне бе ясно. Той се извърна към Ричър, раздруса ръката му и озари вътрешността на колата с топлата си усмивка.

— Много ми е приятно, мистър Ричър.

— Удоволствието е изцяло мое — каза Ричър и се улови, че отвръща на усмивката му. Този тип му хареса от пръв поглед. Беше изпечен чаровник. Излъчваше невероятна харизматичност. Дори да се приемеше, че деветдесет и пет процента бе дежурна любезност, в останалите пет процента имаше нещо, което сгряваше душата. И то как!

— И вие ли сте по охраната? — попита Армстронг.

— Съветник — отвърна Ричър.

— Страхотна работа вършите, хора! Радвам се, че сте до мен.

В слушалката на Фрьолих се чу едва доловим звук, тя натисна педала и потегли. На Уисконсин Авеню се вля в движението и се насочи на югоизток към Централен Вашингтон.

Слънцето се бе скрило зад облаците и градът изглеждаше оловносив през потъмнените стъкла на колата. Армстронг издаде неопределен звук, нещо средно между радостно възклицание и доволна въздишка, и се загледа през прозореца, сякаш гледката го правеше неизмеримо щастлив. Под шлифера беше облечен с безупречен костюм, ленена риза и копринена вратовръзка. Изглеждаше наистина внушително. Ричър беше с пет години по-млад, с осем сантиметра по-висок и поне с двайсет килограма по-тежък от него, но изведнъж се почувства дребен, невзрачен и незначителен. Но наред с това човекът до него изглеждаше и съвсем истински. Без фалш. Можеше да затвориш очи и вместо с тоя тузарски костюм да си го представиш с карирано яке как цепи дърва в някой селски двор. Имаше вид на сериозен политик и същевременно на сърдечен, забавен човек. Беше висок и преливаше от енергия. Сини очи, открито лице, непокорна коса, изпъстрена със златни нишки. Изглеждаше в превъзходна физическа форма. И то не по начин, който може да се култивира в някой фитнес център, а сякаш така се бе родил. Имаше ръце на човек, свикнал на физически труд. Тънка златна халка, нищо друго. И напукани нокти.

— Военна полиция, вече в запас. Познах, нали? — каза той.

— Кой, аз ли? — попита Нили.

— И двамата, доколкото виждам. Все сте нащрек. Той току ме оглежда, а пък ти се взираш през прозорците, особено като спрем на светофар. Познавам военните. Баща ми беше военен.

— С висок чин ли?

Армстронг се усмихна.

— Вие май не сте чели официалната ми биография. Искал е да прави кариера, но е бил уволнен по инвалидност, още преди да се родя. После започнал частен бизнес в дърводобива. Във всеки случай стойката и походката му си останаха до края. Отдалеч си личеше.

Фрьолих свърна от Ем Стрийт и пое успоредно на Пенсилвания Авеню, покрай Белия дом. Армстронг изви шия, за да се наслади на гледката. Усмихна се и бръчиците край очите му станаха по-изразени.

— Не е за вярване, а, какво ще кажете? — подхвърли той. — Много хора се изненадаха, че съдбата ми отреди всичко това, ама аз като че ли съм най-изненадан от всички.

Фрьолих продължи напред, покрай собствения си офис в сградата на Министерството на финансите, и се насочи към Капитолия, чийто бял купол се виждаше в далечината.

— Във Финансите нямаше ли един Ричър? — попита Армстронг.

Страхотна памет и за имена, удиви се Ричър, а гласно каза:

— По-големият ми брат.

— Светът е малък — отбеляза Армстронг.

Фрьолих се вля в Конститюшън Авеню, подмина сградата на Капитолия, сви по Първа улица и се насочи към бял ръкав, издигнат към страничната врата на Сената. От двете му страни бяха паркирани два черни линкълна на тайните служби.

На тротоара бяха строени четирима агенти, които опипваха с поглед околността. Фрьолих се насочи право към ръкава и спря плътно до бордюра. Погледна назад, пусна спирачката и придвижи колата още една педя напред, за да изравни задната врата точно с входа на тунела. Ричър видя, че вътре чакат още трима агенти. Единият пристъпи напред и отвори вратата на събърбана. Армстронг вдигна вежди в престорена почуда, сякаш цялата тая суетня около него искрено го забавляваше.

— Е, приятно ми беше да се запозная с вас — каза той на Ричър и Нили. — Благодаря ти, Ем И.

После той пристъпи в полумрака на платненото скривалище, тримата агенти веднага сключиха тесен кръг около него и го поведоха като арестант към входа на сградата. През пролуката на вратата Ричър видя, че вътре ги очакват униформените пазачи на Капитолия.

Армстронг влезе и вратата се затвори плътно зад гърба.

Фрьолих натисна газта, колата се отдели от бордюра и потегли на север към Юниън Стейшън.

— Така — каза тя, видимо облекчена. — Дотук добре.

— Пое известен риск — каза Ричър.

— Две към двеста и осемдесет милиона — уточни Нили.

— Какви ги приказваш?

— Можеше ние да сме изпратили писмата.

Фрьолих се усмихна.

— Аз пък предположих, че не сте вие. Какво ще кажете за него?

— Харесва ми — отвърна Ричър. — Честно!

— И на мен — съгласи се Нили. — Още в четвъртък ми хареса. А сега какво?

— Той ще бъде в сградата цял ден, има много срещи. Ще обядва в столовата на Конгреса. Към седем ще го откараме вкъщи. Жена му си е у дома. Ще им дадем да гледат някоя видеокасета или нещо такова. До сутринта няма да им позволяваме да мърдат от къщи.

— Нужна ни е информация — каза Ричър. — Откъде да знам под каква форма ония ще си проведат демонстрацията. Или къде точно ще се състои. Може да бъде какво ли не, от графити със спрей нагоре. Не искам да мине, без да я забележим. Ако изобщо се състои.

Фрьолих кимна.

— Към полунощ ще проверим. Ако изобщо доживеем дотогава.

— Освен това искам Нили да разпита още веднъж чистачите. Ако получим от тях каквото ни трябва, ще можем да си отдъхнем.

— Де да можех и аз да си отдъхна! — замечтано каза Фрьолих.

Те оставиха Нили във Федералния предварителен арест, след което се върнаха в службата на Фрьолих. Междувременно бяха постъпили писмените доклади на ФБР за последните две писма. Бяха идентични във всяко отношение с първите две. Но към тях беше прикрепен и допълнителен доклад от химическата експертиза. Химикът на Бюрото бе доловил нещо необичайно по отношение на отпечатъците от палец.

— Сквален — каза Фрьолих. — Ти чувал ли си такова вещество? — Ричър поклати глава. — Нецикличен въглеводород — обясни тя. — Особен вид мазнина. В отпечатъка има следи от сквален. В малко по-голяма концентрация върху третото и четвъртото писмо, отколкото върху първото и второто.

— В пръстовите отпечатъци винаги се съдържат мазнини — каза Ричър. — Без мазнина няма отпечатък.

— Да, но обикновено това е най-нормална телесна мазнина, каквато има по пръстите. Докато това вещество е съвсем различно. Це трийсет, Хаш петдесет. Това е рибено масло. По-точно масло от черен дроб на акула.

Тя му подаде листа през бюрото. Беше гъсто изписан с разни сложни химически формули. Пишеше, че скваленът е органично масло, използвано в миналото като смазка за фини механизми, като например часовници. Отдолу имаше бележка под линия, където пишеше, че при свързване с допълнителни атоми: водород т.нар. хидриране, скваленът с „е“ се превръща в сквалан с „а“.

— Ясно като мъгла — каза той. — Аз имах все тройки по химия.

— Може би нашият човек е рибар и лови акули в океана.

— Или работа в рибноконсервен комбинат — подметка Ричър. — Може би е продавач в рибарски магазин. Или пък поправя старинни часовници и ръцете му са изцапани с масло.

Фрьолих издърпа едно чекмедже, прелисти някаква папка, измъкна лист хартия и го плъзна по бюрото. Беше флуороскопска снимка на отпечатък от палец в естествен размер.

— Това ли е нашият човек? — попита Ричър.

Тя кимна. Отпечатъкът беше извънредно ясен. Може би през цялата си кариера Ричър не беше виждал по-ясен пръстов отпечатък. Всички линии, извивки и неравности бяха идеално очертани. Изглеждаше едва ли не нагъл и предизвикателен в категоричността си. При това беше много голям. Огромен. Около три сантиметра и половина на ширина. Ричър постави собствения си палец до него. Не можеше да се сравнява на големина, а иначе ръцете му не бяха от най-деликатните.

— Това не е палец на часовникар — отбеляза Фрьолих.

Ричър кимна. Тоя тип сигурно имаше ръце като връзки банани. И доста грапава кожа, съдейки по отчетливостта на отпечатъка.

— Бачкатор — каза той.

— Ловец на акули — каза тя. — Къде се ловят най-много акули?

— Сигурно във Флорида.

— Орландо е във Флорида!

Телефонът на бюрото иззвъня. Тя вдигна слушалката и лицето й помръкна. Вдигна очи към тавана и притисна слушалката към рамото си.

— Армстронг иска да прескочи до Министерството на труда — каза тя. — Пеша.

7

Разстоянието от сградата на Министерството на финансите, където се помещаваха тайните служби, до Сената беше точно три километра; през цялото време Фрьолих шофира с една ръка, като с другата притискаше мобилния телефон до ухото си. Времето беше навъсено, по улиците имаше задръствания и събърбънът едва си проправяше път. Когато най-после стигнаха, тя паркира при изхода на белия ръкав откъм Първа улица, угаси двигателя и захлопна капачето на телефона. Последните три действия бяха извършени в такава бърза последователност, че се сляха в едно.

— Не може ли ония от Министерството на труда да дойдат тук? — попита Ричър.

Тя поклати глава.

— Въпрос на политически такт. В министерството предстоят някои промени и е по-уместно Армстронг да им отиде на крака, отколкото да ги привиква при себе си.

— А защо пеша?

— Защото си е такъв по природа. Обича чистия въздух. Пък и главата му е дебела.

— Откъде точно смята да мине?

Тя посочи с ръка право на запад.

— В тази посока, на малко повече от половин километър оттук. Кажи го шестстотин и петдесет, седемстотин метра. От другата страна на Капитол Плаза.

— Той ли им се е обадил на тях или те на него?

— Той на тях. Информацията за готвените промени, така или иначе, ще изтече и той се опитва да я изпревари.

— Можеш ли да го убедиш да не ходи?

— Теоретически, да — отвърна тя. — Но всъщност не искам. Не ми се водят такива спорове тъкмо сега.

Ричър се извърна и огледа улицата зад тях. Не се виждаше нищо освен противното време и бързащите по Конститюшън Авеню коли.

— Ами да ходи тогава — каза той. — Нали той им се е обадил. Никой не се опитва да го подмами на открито. Едва ли е номер.

Тя впери поглед напред през стъклото на колата. После се обърна към Ричър и се загледа в ръкава през стъклото откъм неговата страна. Проведе още един разговор с хората си. Използва поредица инициали и някакъв странен жаргон, който той не успяваше да следи. След като привърши разговора, Фрьолих затвори телефона и зачака.

— Ще докараме хеликоптер на градската полиция — обясни тя. — Ще лети достатъчно ниско, за да се вижда. По пътя Армстронг ще мине покрай Арменското посолство, така че там ще разположим допълнителен взвод цивилни агенти да се смесят с тълпата. Аз ще го следвам с колата по Ди Стрийт на около петдесет метра отзад. Искам ти да вървиш на известна дистанция пред него и да си отваряш очите.

— Кога ще стане това?

— До десетина минути. Тръгни напред по улицата и свий вляво.

— Добре — каза той.

Тя запали двигателя и премести колата малко напред, за да избегне изхода на ръкава.

Ричър слезе на тротоара и вдигна догоре ципа на якето си. Тръгна по Първа улица и на първата пряка зави по Си Стрийт. Напред по Делауер Авеню движението беше натоварено; над покривите на колите се виждаше Капитол Плаза. Имаше ниски, голи дървета и обширни ливади, покрити с кафява есенна трева. Чакълени пътечки водеха към фонтана в центъра. От дясната страна имаше декоративен басейн; отляво — неголям обелиск в памет на някого си.

Като се пазеше от профучаващите коли, той пресече тичешком Делауер. Нещо кораво и остро — чакъл или замръзнала почва — заскърца под обувките му. Беше много студено. Сякаш камъчетата по алеята бяха измесени с бучки лед. Спря се пред фонтана и се огледа. Периметърът му се стори достатъчно обезопасен. На север беше широко открито пространство, по края с полукръг от пилони със знамена и някакъв друг паметник, зад който се издигаше грамадата на Юниън Стейшън. На юг не се виждаше нищо чак до Конститюшън Авеню и сградата на Капитолия. Право на запад се намираше друга голяма сграда, за която Ричър предположи, че е Министерството на труда. Той заобиколи фонтана, като опипваше с очи средния план, но не забеляза нищо тревожно. Нямаше близки прозорци, нито естествени укрития. В парка се разхождаха хора, но едва ли някой наемен убиец би счел за нужно да се мотае цял ден наоколо в случай, че вицепрезидентът внезапно реши да промени програмата си.

Той продължи да крачи нататък. Си Стрийт продължаваше от другата страна на парка, приблизително на една линия с обелиска. Това не беше случаен каменен къс, изправен просто за украшение. От другата му страна край алеята Ричър видя указателна табелка: Паметник на Тафт. По-нататък Си Стрийт пресичаше Ню Джърси Авеню и после Луизиана Авеню. На пресечките имаше пешеходни пътеки. Колите се движеха много бързо. На Армстронг щеше да му се наложи да спира и изчаква светофарите. Арменското посолство беше малко по-нататък вляво. Тъкмо в момента пред него спираше патрулна кола. От нея излязоха четирима униформени полицаи. Чу се далечен тътен на хеликоптер. Ричър се извърна и го видя да кръжи ниско над земята на север, заобикаляйки забраненото за полети въздушно пространство над Белия дом. Министерството на труда беше право напред. Отстрани имаше множество удобни служебни входове.

Той пресече платното и мина на северния тротоар на Си Стрийт. Върна се петдесетина метра назад до място, откъдето се виждаше Капитол Плаза. Зачака. Хеликоптерът сега висеше неподвижно във въздуха, достатъчно ниско, за да внушава респект, и същевременно достатъчно високо, за да не оглушава минувачите с тътена на двигателите си. Видя събърбана да излиза зад ъгъла и да спира.

Ричър наблюдаваше хората по улицата. Повечето бързаха. Беше твърде студено за безцелни разходки. На отсрещната страна на фонтана видя да крачат групичка хора. Шестима мъжаги с тъмни палта, заобиколили седми мъж с кафеникав шлифер. Движеха се точно по средата на чакълената алея. Двамата агенти най-отпред изглеждаха нащрек и непрестанно се оглеждаха. Останалите се движеха в плътна маса около обекта. Те подминаха фонтана и се насочиха към Ню Джърси Авеню. Спряха на светофара и зачакаха да светне зелено. Армстронг беше гологлав, вятърът развяваше косата му. Покрай тях профучаваха коли. Никой не му обръщаше внимание. Автомобилисти и пешеходци обитават отделни вселени, подчиняващи се на различни закони за времето и пространството. Фрьолих изчакваше на почтително разстояние. Събърбанът стоеше неподвижно до бордюра на петдесет метра по-назад, двигателят му работеше на празен ход. Светофарът се смени; Армстронг и екипът му закрачиха като един напред. Дотук добре. Операцията минаваше гладко, без засечки.

Но засечката не закъсня.

Най-напред внезапен порив на вятъра отклони полицейския хеликоптер от заетата позиция. После, когато Армстронг и охраната му бяха стигнали почти до средата на триъгълника ничия земя между Ню Джърси Авеню и Луизиана Авеню, някакъв самотен пешеходец се хвърли срещу тях от десетина метра разстояние. Беше мъж на средна възраст, мършав, със сплъстена брада и дълга, невчесана коса. Облечен беше с омазнен стар шлифер, препасан с кожен колан през кръста. Част от секундата той стоя неподвижен, после изведнъж хукна с големи подскоци напред, размахвайки безумно ръце и кривейки уста в озъбена гримаса. Двамата агенти най-близо до него се хвърлиха да го пресрещнат, докато останалите четирима се прегрупираха около Армстронг, закривайки го с телата си. В един момент и шестимата се оказаха между него и мъжа. Което означаваше, че от другата си страна Армстронг остана напълно открит.

Клопка, каза си Ричър и като автомат се извърна назад. Нямаше никой. Нищо подозрително. Само студеният градски пейзаж — подгизнал, неподвижен, безразличен. Огледа околните прозорци за подозрително раздвижване. Търсеше отблясък на оптически мерник. Нищо. Абсолютно нищо. Проследи с поглед движещите се коли. Те си летяха по авенютата, всяка по своя път, нищо неподозиращи за разиграващата се драма. Нито една не забави ход. Той се обърна отново към групичката мъже и видя, че лудият клошар е повален на земята от двама агенти, докато други двама го държаха на прицел с пистолетите си. Видя и как Фрьолих даде газ на събърбана и взе с голяма скорост завоя. Тя закова спирачки до бордюра, останалите двама агенти грабнаха Армстронг, преведоха го през тротоара и го набутаха на задната седалка.

Но събърбънът не потегли. Голямата черна кола остана неподвижна до бордюра, докато останалите коли я заобикаляха. Хеликоптерът се пребори с вятъра, върна се на позиция и дори се снижи малко, за да огледа терена по-отблизо. От шума на двигателя му ушите пулсираха. Нищо повече не се случи. След малко Армстронг слезе от колата, двамата агенти го последваха и заедно с него пристъпиха към поваления клошар. Армстронг приклекна до човека и известно време стоя надвесен над него, подпрян с лакти на коленете. Изглежда, му говореше. Фрьолих остави двигателя да работи и се приближи към тях. Вдигна ръка и каза нещо в микрофона на китката си. След няколко безкрайни секунди патрулна кола на градската полиция спря плътно зад събърбана. Армстронг се изправи и проследи с поглед двамата агенти, които с извадени пистолети придружиха човека до патрулката.

Полицаите потеглиха, Фрьолих се върна в събърбана, а Армстронг, придружен от шестимата бодигардове, продължи пътя си към сградата на министерството. Хеликоптерът бавно летеше отгоре и следеше всяка тяхна стъпка. Докато пресичаха Луизиана Авеню на път към министерството, Ричър го пресече в обратната посока и пробяга оставащите метри до колата на Фрьолих, която в този момент, извърнала глава, наблюдаваше отдалечаващата се групичка. Той почука на прозореца откъм страната на шофьора. Фрьолих стреснато се обърна, но когато го позна, натисна копчето и стъклото с меко жужене се смъкна надолу.

— Добре ли си? — попита той.

Тя отново извърна глава и се загледа след Армстронг.

— Сигурно съм се побъркала.

— Какъв беше тоя?

— Някакъв скитник. Ще направим нужните разследвания, но отсега мога да ти кажа, че няма връзка. Просто няма начин. Ако тоя тип беше авторът на писмата, хартията щеше още да лъха на алкохол. Армстронг се опита да го заговори. Каза му, че му е жал за него. После ми заяви, че възнамерява да премине и остатъка от разстоянието пеша. Той е напълно луд. А пък аз още повече, задето го допускам.

— И на връщане ли ще ходи пеша?

— Вероятно. Искам да вали, Ричър. Защо никога не вали, когато ти се иска? Един порой да се изсипе точно след час, друго нищо не ми трябва.

Ричър вдигна глава към небето. Беше сиво и навъсено, но облаците се бяха вдигнали нависоко. Нямаше изгледи за дъжд.

— Мисля, че трябва да му кажеш — рече той.

Тя поклати енергично глава и обърна лице напред.

— Ние просто не постъпваме така.

— Тогава уреди някой от екипа му да го извика по спешност обратно. Сякаш има нещо, което не търпи отлагане. Тогава, волю-неволю, ще се прибере с кола.

Тя отново поклати глава.

— Той лично ръководи предаването на властта. Сам определя кое е спешно и кое не.

— Кажи му тогава, че отработвате нова процедура. Репетирате бърза евакуация или нещо подобно. Излъжи го нещо.

Фрьолих му хвърли бърз поглед.

— Като че ли мога да измисля нещо. Все още сме в периода на репетициите. Може и да успея.

— Опитай — каза той. — Връщането пеша е по-опасно от отиването. Дотогава има два часа, все някой ще усети какво се готви да направи.

— Качвай се — каза тя. — Сигурно си премръзнал.

Той заобиколи отпред и се качи в колата. Разкопча якето си и изложи гърди на горещия въздух от отоплението.

Двамата проследиха с поглед Армстронг и охраната му, които тъкмо в този момент изчезнаха във вътрешността на сградата. Фрьолих незабавно се обади на хората си и нареди да я информират за всяко движение на вицепрезидента. После включи на скорост, даде газ и потегли на югозапад към Източното крило на Националната галерия. Там сви вляво и премина покрай водното огледало зад сградата на Капитолия, после с десен завой се вля в Индипендънс Авеню.

— Къде отиваме? — попита Ричър.

— Никъде конкретно — отвърна тя. — Просто си убивам времето. И разсъждавам дали още днес да подам оставка, или да остана на служба, докато съвсем откача.

Тя премина покрай редицата музеи и на ъгъла с Четиринайсета улица зави вляво. От дясната им страна се извисяваше голямото сиво здание на Монетния двор. Тя спря колата до бордюра, без да гаси двигателя и да изключва от скорост. Кракът й остана върху спирачния педал, докато вдигна поглед нагоре, към големите прозорци на фасадата.

— Джо идваше да работи тук като консултант — каза тя. — Беше по времето, когато проектираха новата стодоларова банкнота. Той си казваше, че след като така и така ще я пази от подправяне, е редно да се допитват до него относно защитата й. Оттогава мина много време.

Докато тя гледаше нагоре, Ричър забеляза извивката на шията й и начина, по който се спускаше в полуразтворената риза. Не каза нищо.

— Понякога си правехме срещите тук — каза тя. — Или на стълбите пред паметника на Джеферсън. През късните пролетни и летни вечери се разхождахме покрай езерото в парка.

Ричър погледна напред и вдясно. Паметникът на Джеферсън се виждаше в ниското между дърветата, отразен в огледалната повърхност на водата.

— Аз го обичах, нали разбираш? — каза Фрьолих.

Ричър не отговори.

Погледна ръката й, която почиваше върху волана. Китката й беше тънка. По нежната чиста кожа още имаше следи от избледнелия летен загар.

— А ти приличаш на него — продължи тя.

— Той къде живееше?

Тя му хвърли бърз поглед.

— Не знаеш ли?

— Не си спомням да ми е казвал.

В мълчанието се чуваше само приглушеният шум на мотора.

— Имаше апартамент в сградата „Уотъргейт“ — каза след малко тя.

— Под наем ли?

Тя кимна.

— Почти немебелиран. Сякаш беше само временно.

— Не се учудвам. В нашето семейство никога не сме притежавали нищо. Материалните неща не ни интересуват.

— Семейството ти по майчина линия е имало имения във Франция.

— Така ли?

— Нима и това не знаеш?

Той вдигна рамене.

— Разбира се, знаех, че са французи. Не помня обаче да съм чувал нещо за имотното им състояние.

Фрьолих вдигна крак от спирачката, погледна в страничното огледало, даде газ и се вля в движението.

— Странни представи за семейство имате, няма що.

— Навремето ми се струваха нормални — каза той. — Мислехме си, че всички семейства са като нашето.

Мобилният й телефон иззвъня. Сякаш електронно щурче се обади в тишината на голямата кола. Тя отвори капачето, изслуша нещо, каза „добре“ и затвори.

— Беше Нили — съобщи тя. — Привършила е с чистачите.

— Нещо ново?

— Не каза. Ще ни чака в службата.

Тя направи обратен завой и се отправи на север по Четиринайсета улица. В този момент телефонът й отново иззвъня. Отвори го с една ръка, докато шофираше, долепи го за момент до ухото си и рязко го затвори, без да каже нищо. Огледа движението напред по улицата.

— Армстронг е готов да се връща. Ще се опитам да го убедя да се качи с мен в колата. Но първо ще те оставя в гаража.

Тя слезе по рампата и спря за миг, колкото Ричър да скочи. После ловко обърна в тясното пространство и излезе на улицата. Ричър намери вратата с кръглото прозорче от армирано стъкло и се изкачи до фоайето с единствения асансьор. Когато стигна до третия етаж, Нили го чакаше до рецепцията. Седеше на едно от кожените кресла, изпъната като струна.

— Стайвесънт тук ли е? — попита Ричър.

Та поклати глава.

— При съседите е — каза тя. — В Белия дом.

— Искам да огледам онази камера.

Двамата заобиколиха рецепцията и по тесните коридори към задната част на етажа стигнаха до секретарската стая пред кабинета на Стайвесънт. Секретарката си седеше на бюрото, а в скута й беше разтворена ръчна чантичка. В ръцете си държеше огледалце с рогова рамка и гилза с блясък за устни; това съвсем прозаично действие й придаваше почти човешки вид. Образцов служител, но също така и живо същество. Когато ги видя, тя смутено прибра тоалетните принадлежности в чантата си. Известно време Ричър оглежда охранителната камера над главата й, докато Нили наблюдаваше замислено вратата на кабинета. После се обърна и я заговори:

— Вие спомняте ли си онази сутрин, когато в кабинета на мистър Стайвесънт се появи едно писмо?

— Разбира се, че си я спомням — отвърна секретарката.

— Защо тогава мистър Стайвесънт остави куфарчето си на бюрото ви?

Секретарката се замисли за миг.

— Защото беше четвъртък.

— Какво става в четвъртък? Ранни срещи ли има?

— Не, съпругата му пътува за Болтимор. Всеки вторник и четвъртък.

— Каква връзка има това?

— Тя е доброволка в една болница в Болтимор.

Нили я погледна право в очите.

— Питам, какво отношение има това към куфарчето на мъжа й?

— Тя взима колата — обясни секретарката. — Имат само една. На мистър Стайвесънт не му се полага служебна, защото вече е администратор. Така че във вторник и четвъртък той пътува за работа с подземната железница.

Нили я погледна объркано.

— С метрото?

— Именно. Мистър Стайвесънт има специално куфарче само за вторник и четвъртък, ако му се наложи да го постави на пода на вагона. С другото си куфарче никога не би постъпил така, за да не го изцапа.

Нили стоеше като вкаменена. В съзнанието на Ричър бързо преминаха онези части от видеозаписа, на които се виждаше как Стайвесънт си тръгва в сряда вечер и се връща в четвъртък рано сутринта.

— Аз не забелязах разлика! — каза той. — Куфарчето изглеждаше едно и също.

Секретарката кимна, за да потвърди.

— Те са напълно еднакви — обясни тя. — От една и съща фирма и модел. Той не иска хората да разбират, че са две. Но едното е за пътуване с автомобил, а другото за железницата.

— Защо?

— Мистър Стайвесънт ненавижда мръсотията. Мисля си дори, че се страхува от нея. Във вторник и четвъртък той изобщо не внася в кабинета си куфарчето, дето е пътувало с железницата. Оставя го при мен и като му потрябва нещо, аз му го нося. А ако навън вали, си събува и обувките при мен. Сякаш кабинетът му е японски храм.

Нили погледна Ричър и направи гримаса.

— Безобидна ексцентричност — продължи секретарката. После понижи глас, сякаш се боеше, че шефът й може да я чуе чак от Белия дом. — И съвсем излишна, ако питате мен. Метрото на Вашингтон се смята за най-чистата подземна железница на света.

— Че е безобидна, няма спор — каза Нили. — И все пак ми се струва малко странна.

— Просто безобидна — натърти секретарката.

Ричър, който вече бе изгубил интерес към разговора, пристъпи зад гърба й и се загледа в аварийния изход. Вратата се отваряше с натискане на метална шина през цялата й ширина на височината на кръста, както несъмнено се изискваше според градските наредби за пожарна безопасност. Той я натисна леко с върховете на пръстите си. Прецизният механизъм поддаде и шината се сгъна надолу мазно като коприна. Натисна я още малко, бравата щракна и вратата се отвори. Беше тежка огнеупорна врата, монтирана върху три масивни панти. Той пристъпи напред и излезе на малкото аварийно стълбище. Стъпалата бяха от бетон с тръбен стоманен парапет и изглеждаха значително по-нови от старата тухлена постройка. В стъклени плафониери с метални решетки едва мъждукаше аварийно осветление. Явно, че при някой от ремонтите на сградата бе преградено място за аварийно стълбище в крак с новите изисквания.

Откъм задната страна на вратата вместо хоризонтална шина имаше обикновена въртяща се топка, с която се отваряше бравата. В нея имаше ключалка с патрон, но не беше заключена. Въртеше се също така мазно, както и останалите механизми. И правилно, помисли си той. Сградата като цяло се охраняваше много добре. Нямаше смисъл всеки етаж да бъде изолиран със заключени врати от останалите. Ричър пусна вратата и тя плавно се затвори зад гърба му. Той почака няколко секунди в полумрака на стълбището, после завъртя топката и пристъпи една крачка навътре в ярко осветеното секретарско помещение. Изви шия и погледна охранителната камера над главата си. Беше насочена така, че сигурно още със следващата крачка щеше да попадне в кадър. Той се премести леко напред и остави вратата да се затвори зад него. Отново погледна камерата. Сигурно вече и тя го виждаше. А до вратата на Стайвесънт оставаха още поне два метра и половина.

— Чистачите са подхвърлили писмото — каза секретарката. — Няма друго обяснение.

Телефонът на бюрото й иззвъня, тя учтиво се извини и вдигна слушалката.

Ричър и Нили поеха обратно по лабиринта от коридори, докато намериха кабинета на Фрьолих. Беше тих, тъмен и празен. Нили щракна копчето на халогенното осветление и седна зад бюрото й. Нямаше друг стол, затова Ричър седна направо на пода с изпънати напред крака, облегнат на една от кантонерките.

— Разкажи ми за чистачите — каза той.

Нили потропваше с пръсти по бюрото. Ту нервно и рязко с нокти, ту меко и приглушено с възглавничките на пръстите.

— Обзавели са се с адвокати — каза тя. — Служебни, за сметка на отдела. По един на човек. Прочели са им правата. Гражданските им права са напълно защитени. Прекрасно, нали? Така е при цивилните.

— Направо разкош. И какво ти казаха?

— Нищо. Мълчат като риби. Заинатили са се и не продумват. Струват ми се обаче и ужасно уплашени. Притиснати са между чука и наковалнята. Хем ги е страх да разкрият кой ги е накарал да подхвърлят листа, хем треперят, че може да си загубят работата и дори да ги тикнат в затвора. Откъдето и да го погледнеш, не могат да спечелят. Не бих желала да съм на тяхно място.

— Ти спомена ли името на Стайвесънт?

— Достатъчно ясно при това. Те, разбира се, са чували за него, но едва ли знаят кой е всъщност. Това са нощни работници. Общуват само с предмети — врати, бюра, стаи. С хора изобщо не се засичат. Като чуха името, изобщо не реагираха. Всъщност на нищо не реагираха. Просто седяха, уплашени до смърт попоглеждаха към адвокатите си и думица не продумваха.

— Нещо си се отпуснала напоследък. Едно време, доколкото си спомням, бързо им стъпваше на шиите.

Тя кимна.

— Нали ти казах? Остарявам вече. Просто не знаех откъде да ги подхвана. Пък и адвокатите не ми дадоха възможност. Съдебната система в идеалния свят е толкова ограничена. Никога не съм се чувствала така безпомощна.

Ричър не каза нищо. Погледна часовника си.

— Е, сега какво? — попита Нили.

— Сега чакаме — отвърна той.

Времето, прекарано в чакане, се точеше убийствено бавно. Фрьолих се върна след час и половина и ги уведоми, че Армстронг се е прибрал от министерството и вече е в безопасност в собствения си кабинет в Сената. Тя го била убедила да се качи в събърбана. Казала, че разбира желанието му да се поразкърши, но натъртила, че екипът й има нужда от практика, за да се сглоби добре и да изпипа действията си в детайли преди встъпването му в длъжност, и че сега била единствената възможност за това. Дала му да разбере, че ако не се съобрази с молбата им, би могло хората й да го сметнат за някоя капризна примадона, а пък Армстронг не бил такъв човек и накрая с радост се оставил да бъде возен. Преминаването през ръкава в сградата на Сената също минало без инциденти.

— Сега можем да проведем няколко телефонни разговора — каза Ричър. — Да проверим дали междувременно не се е случило нещо, което си струва да знаем.

Най-напред тя се обади в градското полицейско управление на Вашингтон. Оттам й изредиха обичайната поредица от углавни престъпления и нарушения на обществения ред, но нито едно от тях не можеше да бъде категоризирано като явна демонстрация на уязвимостта на Армстронг. След това тя се свърза с полицейския участък, където беше задържан лудият клошар, и изслуша сведенията за него. После затвори телефона и поклати глава.

— Няма връзка. Те го познават. Коефициент на интелигентност под осемдесет, алкохолик, спи на улицата, почти неграмотен, и най-важното: отпечатъците не съвпадат. Има полицейско досие колкото тухла с данни за подобни нападения. Проявява склонност да се нахвърля върху всеки, чиято снимка е зърнал във вестниците, с които се завива на тротоара. Нещо като израз на социална ангажираност. Предлагам да забравим за него.

— Добре — каза Ричър.

После тя влезе в базата данни на Националния информационен център по криминалистика и прегледа всички най-нови регистрирани случаи. Престъпления от всякакъв вид, извършени на територията на страната, се завеждаха в архивите на центъра с честота около едно на всяка секунда. По-бързо, отколкото можеха да се проследят.

— Безнадеждна работа — изохка тя. — Ще трябва да изчакаме до полунощ.

— Или до един сутринта — обади се Нили. — Може да се случи чак в Бисмарк, който е в средноамериканския часови пояс. Може да обстрелват къщата му. Или да хвърлят камък в прозореца.

При което Фрьолих се обади на полицията в Бисмарк и помоли да бъде уведомявана незабавно за всичко, което би могло да има макар и далечна връзка с Армстронг. После отправи същото искане до щатската полиция на Северна Дакота и до ФБР за цялата страна.

— Може пък и да не се случи нищо — каза тя.

Ричър извърна глава встрани. Ти се моли да се случи, каза си мислено той.

Около седем вечерта целият комплекс започна да утихва. Повечето от хората, които още се виждаха по коридорите, се движеха само в една посока — към изхода. Облечени бяха с шлифери и в ръцете си стискаха чанти и куфарчета.

— Вие освободихте ли стаите си в хотела? — запита Фрьолих.

— Да — отвърна Ричър.

— Аз не — каза Нили. — Хич не ти трябвам за гост. С мен само ще си вземеш беля на главата.

Фрьолих я изгледа учудено. Но Ричър не беше изненадан — той добре познаваше Нили като саможив и затворен човек. Винаги си е била такава, каза си той. И никой не знае защо.

— Е, добре — каза Фрьолих. — Във всеки случай трябва да си починем малко. Да съберем сили. По-късно ще се видим пак. Първо ще ви закарам и после ще мисля как да върна Армстронг у дома, без да му се случи нещо.

Тримата се спуснаха с асансьора в подземния гараж, Фрьолих запали събърбана и откара Нили в хотела. Ричър я изпрати чак до рецепцията и си поиска багажа от хотелския гардероб. Багажът му се състоеше от зимните дрехи, които си бе купил в Атлантик Сити, опаковани в черна найлонова торба за боклук заедно със старите му обувки, четката му за зъби и самобръсначката. Самата торба беше задигнал предишния ден от количката на камериерките. Пиколото я огледа презрително, но все пак чинно я отнесе до събърбана. Ричър мушна в ръката му един долар, после се качи при Фрьолих в колата и потеглиха. Вечерта беше тъмна, влажна и студена; движението по улиците беше натоварено, имаше задръствания. Безкрайни реки от червени стопове се разминаваха с насрещни реки от ярки бели фарове. Те пресякоха реката по моста на Единайсета улица, след което през лабиринт от тесни малки улички се озоваха пред къщата на Фрьолих. Тя спря на втора линия и без да гаси двигателя, откачи от връзката ключове на таблото този от къщата. После го подаде на Ричър.

— След два часа се връщам — каза тя. — Ти се разполагай.

Той взе торбата си, слезе и я изпрати с поглед. На първата пряка тя сви вдясно — явно се готвеше да прекоси обратно реката по съседния мост — и се изгуби от погледа му. Той пресече тротоара и отключи входната врата. Къщата беше тъмна и топла. Във въздуха се долавяше уханието на парфюма й. Затвори вратата зад себе си и пипнешком затърси ключа на осветлението. Натисна го и запали настолна лампа със слаба крушка, поставена върху малък скрин. Жълтеникавият абажур излъчваше мека, приглушена светлина. Ричър постави ключа от вратата до лампата, пусна торбата си на пода в подножието на стълбите и пристъпи в дневната. Запали лампата и там. Влезе в кухнята. Огледа се.

Зад една странична врата до кухнята започваха други стълби, които водеха към мазето. Известно време той стоя нерешително, измъчван от вроденото си любопитство. То беше по-силно от него, нещо като безусловен рефлекс — подобно на дишането. Учтиво ли беше да рови в къщата на своята любезна домакиня? Само защото така беше свикнал? Не, разбира се. Ала не можа да устои. Заслиза надолу по стълбите, като палеше всички лампи по пътя си. Мазето представляваше тъмно пространство без прозорци, с гладки бетонни стени. Имаше перална машина и електрическа сушилня. Стелажи. Боклуци, натрупани на купчини тук-там, нищо съществено. Той се качи обратно горе, като загаси лампите след себе си. Точно срещу стълбите, встрани от кухнята, видя неголямо помещение с врати. Беше по-обширно от килер, но по-малко от обикновена стая. Можеше първоначално, при построяването на къщата, да е било склад за провизии. Сега беше превърнато в миниатюрен кабинет. Имаше бюро, етажерка и стол на колелца, всичките поовехтели. Изглеждаха като евтини имитации на качествени офис мебели, каквито могат да се купят в някои универсални магазини в предградията. Бяха доста износени, може би купувани на старо. Компютърът също не беше първа младост. Към него с дебел кабел беше свързан мастилено-струен принтер.

Ричър се върна в кухнята. Той огледа всички обичайни места, където една жена би скрила скромните си богатства, и в керамичен буркан за сладки на горния рафт в бюфета намери петстотин долара в най-различни банкноти. За всеки случай. Може би си ги беше събрала за очакваната катастрофа с вируса на хилядолетието, когато на първи януари 2000 г. всички компютри трябвало уж да излязат от строя, понеже нямало да познават датата. После явно й се е досвидяло да ги похарчи и е решила да си ги къта за черни дни. В едно чекмедже откри 9-милиметрова „Берета“ М9, твърде умело потулена под купчина покривчици за сервиране. Пистолетът беше доста стар, издраскан, със засъхнало тук-там на големи капки масло. Вероятно армейски, попаднал от едно правителствено учреждение в друго след поредното прочистване на военните складове. Сигурно с такива в даден момент са били въоръжени и тайните служби. Пълнител нямаше.

Той издърпа следващото чекмедже и там, под една ръкавица за хващане на горещо, намери четири пълнителя, заредени със стандартни патрони с медни ризи. Една добра новина и една лоша. Разположението беше умно замислено. С дясната си ръка вадиш пистолета, докато с лявата вкарваш пълнител. Въпрос на ергономия. Само дето не беше много разумно пълнители да се държат заредени. След време пружината им се деформира в натегнато положение и може да стане засечка. Уморени пружини в пълнителя причиняват повече засечки от който и да било друг механичен фактор. По-добре е пистолетът да се държи на предпазител с патрон в цевта, а останалите да са в насипно състояние. Така можеш все пак с дясната ръка да произведеш изстрел, докато с лявата тъпчеш патрони в пълнителя. Малко бавно, но пък за предпочитане пред това да дръпнеш спусъка и да чуеш само изщракване.

Той затвори чекмеджетата и се върна в дневната. Там не откри нищо съществено освен една книга с издълбани отвътре страници на етажерката. В тайника нямаше нищо. Включи телевизора и той проработи. Навремето имаше един познат, който криеше неща в кутията на изтърбушен телевизор. Осем пъти бяха обискирали квартирата му, докато се сетят, че не всичко е така, както изглежда отвън.

В коридора — нищо. Никакви пликове с тайни документи, залепени със скоч от долната страна на чекмеджетата на скрина. В баните — също нищо. А също и в спалните на горния етаж, ако не се брои една кутия от обувки под леглото на Фрьолих. Беше пълна с писма, написани с почерка на Джо. Той затвори кутията, без да ги чете. Слезе долу, взе си торбата и се нанесе в стаята за гости. Реши да изчака един час и ако дотогава не се е върнала, да яде сам. Щеше пак да си поръча супа и пиле от китайския. Не бяха никак лоши. Сложи тоалетните си принадлежности до мивката. Закачи топлите си дрехи от Атлантик Сити в килера, до изоставените костюми на Джо. Известно време ги гледа неподвижно, после се пресегна и взе един от релсата.

Найлоновият калъф се скъса, докато се опитваше да го свали. Беше станал твърд и чупиш. Върху етикета от вътрешната страна на сакото с красиви букви беше избродирана една-единствена дума на италиански. Марката не му беше позната. Платът беше от нещо като фина вълна. Тъмносив, с мек блясък. Подплатата беше от синтетика, но приличаше на тъмночервена коприна. Може пък и коприна да беше. Имаше воден знак. Отзад сакото нямаше цепка. Той го положи върху леглото и до него постави панталоните. Те бяха със съвсем проста кройка — без басти и маншети.

Върна се в килера и извади една риза. Свали найлона. Беше от бял поплин. Без копчета на яката. Отвътре имаше малък етикет с две имена, които не можа да разчете. Този & Онзи. Или автентична марка на някое прочуто лондонско ателие, или евтин фалшификат на някоя работилница в Третия свят, която използва детски труд. Платът изглеждаше плътен на пипане. Не чак като на камуфлажна униформа, но все пак плътен.

Ричър разхлаби връзките на обувките си. Свали якето и джинсите и ги прегъна върху облегалката на стола. После тениската и бельото. Влезе в банята и пусна душа. В тясната кабинка имаше сапун и шампоан за коса. Сапунът беше изсъхнал и стържеше като дърво, а капачката на шампоана се беше спекла от сух налеп. Трябваше да я разкисне под струята гореща вода, за да се отвори. Явно Фрьолих нямаше чести посетители в стаята си за гости. Той изми косата си с шампоан и се насапуниса целият. Пресегна се, грабна самобръсначката си и старателно се избръсна. Изплакна се обилно с вода, излезе изпод душа и затърси хавлия, като оставяше мокри следи по пода. Намери това, което търсеше, в един скрин. Кърпата беше дебела и корава. И твърде нова, не подсушаваше добре. Само размазваше водата по кожата. Той се избърса колкото можа, после завърза кърпата около кръста си и се среса криво-ляво с пръсти.

Върна се в спалнята и вдигна ризата на Джо от леглото. Поколеба се секунда-две и после я облече. Вдигна яката нагоре и я закопча на врата си. Закопча и останалите копчета чак додолу. Отвори вратата на килера и се огледа в огледалото. Стоеше му превъзходно. Сякаш беше шита по поръчка. Закопча и ръкавите. Бяха му точно по мярка на дължина. Извърна се насам-натам, като се гледаше в огледалото. После вниманието му привлече един рафт в килера, който костюмът първоначално бе закривал. На него бяха подредени вратовръзки — една до друга, прилежно навити на руло. По-долу имаше пакети с изпрано бельо, опаковани в мека пореста хартия от пералнята и залепени с фирмени етикети. Той отвори единия, пълен с чисти бели гащета. В друг пакет имаше черни чорапи, сгънати на чифтове.

Върна се при леглото и се заоблила в дрехите на брат си. От килера си бе избрал тъмночервена вратовръзка с дискретен мотив. Английска, приличаше на част от униформата в някое от техните безумно скъпи елитни училища. Сложи си я и прегъна върху нея яката на ризата. Обу си гащета и чифт чорапи. После панталоните на костюма. После си сложи сакото. Накрая нови обувки, като с опаковъчната хартия ги позабърса от прах. Изправи се и пристъпи към огледалото. Костюмът му стоеше много добре. Може би ръкавите и крачолите му бяха малко дълги, тъй като той беше с един-два сантиметра по-нисък от Джо. А като че ли и сакото му беше леко тясно, защото беше по-набит от брат си. Но като цяло изглеждаше много внушително. Като съвсем нов човек. По-възрастен. По-авторитетен. По-сериозен. Като Джо.

Той се наведе и повдигна кашончето от пода на килера. Беше тежко. В този момент откъм коридора се чу шум. Някой чукаше на входната врата. Той върна кашона на мястото му под релсата с костюмите и отиде да отвори. Беше Фрьолих. Стоеше на прага с вдигната ръка, сякаш се готвеше отново да почука. Уличната лампа я осветяваше в гръб и лицето й не се виждаше.

— Нали ти дадох ключа си… — промърмори тя.

Той направи крачка назад и тя влезе в къщата. Погледна го и замръзна. Затвори вратата с гръб и се облегна на нея. Стоеше и го гледаше. В очите й се четеше шок, ужас, паника, скръб — не можеше да се определи точно.

— Какво има? — попита той.

— Помислих те за Джо — каза тя. — Просто за миг.

Очите й се напълниха със сълзи и тя облегна глава върху рамката на вратата. Примигна няколко пъти, за да прогони сълзите, но не успя и заплака с глас. Той се поколеба за секунда, после пристъпи напред и я прегърна. Тя пусна чантата си на пода и опря лице на гърдите му.

— Извинявай — каза Ричър. — Реших да премеря костюма.

Тя не отговори нищо. Само стоеше и плачеше.

— Беше глупаво от моя страна — каза той.

Тя поклати глава, но не стана ясно дали това значи да, глупаво беше или не, не беше глупаво. Обви ръце около тялото му и остана така, вкопчена в него. Той я обгърна с едната си ръка през кръста, а с другата я галеше по косата. Няколко минути стояха прегърнати и неподвижни, докато тя победи сълзите, преглътна и се освободи от прегръдките му. Избърса очите си с опакото на ръката.

— Не си ти виновен — каза тя.

Той не отговори.

— Толкова ми заприлича на него! Тази връзка аз му я подарих.

— Трябваше да се досетя — каза той.

Тя се наведе да вземе чантичката си от пода и извади книжна салфетка. Издуха си носа и приглади косата си.

— О, божичко! — каза тя.

— Извинявай — повтори той.

— Не се тревожи — отвърна тя. — Ще се оправя.

Той не отговори.

— Беше толкова хубав, това е всичко — каза тя. — Като ме посрещна на прага…

Стоеше насреща му и го гледаше в упор. Протегна ръка и оправи вратовръзката му. Докосна едно петънце на ризата му, мокро от сълзите й. Прокара пръсти под реверите на сакото. Пристъпи напред, надигна се на пръсти, обви ръце около шията му и го целуна по устата.

— Толкова хубав… — повтори тя и го целуна отново, притискайки устни в неговите.

Той се поколеба за миг и после отвърна на целувката й. Страстно. Устните й бяха хладни, езичето тънко и пъргаво. Устата й имаше лек вкус на червило. Зъбите й бяха малки и равни. Той долови дъх на парфюм по кожата и в косите й. Постави едната си длан отстрани на гръдния й кош, а другата — зад тила й. Гърдите й се притискаха в него. Крехките й ребра леко се огъваха под натиска на ръката му. Косата й беше между пръстите му. Нейната собствена длан, хладна и настойчива, рошеше острите косми, наболи по врата му след последното подстригване. Усети как ноктите й се впиват в кожата му. Плъзна ръце нагоре по гърба й. Изведнъж тялото й застина. Постоя неподвижно. После се отдръпна. Дишаше тежко. Очите й бяха затворени. Докосна устни с опакото на ръката си.

— Не бива да правим това — каза тя.

Той я погледна.

— Може би не бива.

Тя отвори очи. Не каза нищо.

— А какво да правим тогава? — попита той.

Фрьолих пристъпи встрани, заобиколи го и влезе в дневната.

— Не знам — отвърна тя. — Да вечеряме например. Ти изчака ли ме?

Той я последва.

— Да, изчаках те.

— Наистина много приличаш на него — каза тя.

— Знам — отвърна той.

— Разбираш ли какво искам да кажа?

Той кимна.

— Същото, което си намирала у него, сега намираш у мен. Донякъде.

— Но ти наистина ли си като него?

Той разбираше точно какво го пита. По същия начин ли гледаш на нещата? Имаш ли неговите вкусове? Същите жени ли те привличат?

— Казах ти вече — отвърна той. — Имаме прилики. Но имаме и различия.

— Това не е отговор.

— Той е мъртъв — каза Ричър. — Това вече е отговор.

— А ако беше жив?

— Тогава много неща щяха да са различни.

— Да кажем, че никога не го бях познавала. Че бях стигнала до името ти по друг път.

— Тогава можеше и да ме няма сега тук.

— Да кажем, че съм те намерила по друг начин и пак си тук.

Той я погледна. Пое си дълбоко дъх, задържа въздуха в гърдите си и издиша.

— Тогава много се съмнявам, че сега щяхме да стоим тук и да си приказваме за вечеря.

— Може би не ти си заместителят — каза тя. — Може би ти си истинският, а Джо беше заместител.

Той не отговори.

— Всичко това е толкова откачено — каза тя. — Не бива да го правим.

— Така е — каза той. — Не бива.

— Беше преди много време — каза тя. — Преди шест години.

— Армстронг добре ли е?

— Да — отвърна тя. — Армстронг е добре.

Ричър не каза нищо.

— Ние се разделихме, не помниш ли? — каза тя. — Година преди Джо да умре. Така че не съм опечалена вдовица или нещо такова.

Ричър не каза нищо.

— Нито пък ти имаш вид да скърбиш чак толкова по него — продължи тя. — Та ти едва си го познавал!

— Сърдиш ли ми се за това?

Тя кимна.

— Джо беше самотен. Имаше нужда от някого. Затова малко ти се сърдя.

— Не толкова, колкото аз самият си се сърдя.

Тя не каза нищо в отговор. Само обърна китката си, без да вдига ръка, и погледна часовника. Жестът й беше донякъде странен; и той погледна своя. В същата секунда минутната стрелка спря на девет и половина. Мобилният телефон в чантичката й иззвъня. В настаналата тишина звънът му беше пронизителен.

— Моите хора се обаждат да докладват — каза тя. — От къщата на Армстронг.

Тя излезе в коридорчето, наведе се към чантата си и вдигна телефона. Изслуша нещо и без коментар затвори.

— Всичко е спокойно — каза тя. — Дала съм нареждания да се обаждат всеки час.

Той кимна. Погледът й шареше навсякъде, но не и към него. Моментът беше безвъзвратно отминал.

— Пак ли китайско? — попита тя.

— Не възразявам — отвърна той. — От същото.

Тя направи поръчката от телефона в кухнята и се качи да си вземе душ. Той зачака в дневната и когато храната пристигна, я пое от разносвача. Тя слезе отгоре, изкъпана, и двамата вечеряха, седнали един срещу друг от двете страни на масата. После тя направи кафе и мълчаливо изпиха по две чаши. Точно в десет и половина мобилният й телефон иззвъня. Тя го бе оставила до себе си на масата и отговори незабавно. Съобщението беше съвсем кратко.

— Всичко е спокойно — каза тя. — Дотук добре.

— Престани да го мислиш — каза той. — В такава къща само с въздушна бомбардировка могат да му направят нещо.

Внезапно тя се усмихна.

— Нали знаеш кой е Хари Труман?

— Любимият ми президент — каза той. — Поне според това, което съм чувал за него.

— И нашият също — отвърна тя. — Доколкото ние бяхме чували. През 50-те в Белия дом правили ремонт, та Труман се преместил временно в Блеър Хаус, от другата страна на Пенсилвания Авеню. Един ден идват двама мъже да го убият. Единия го спира охраната още на улицата, но другият успява да се добере до вратата. И да видиш само какво става! Нашите хора трябвало да спасяват него от Труман, който го бил награбил и се заканвал, че ще му завре пистолета в задника.

— Такъв е бил той.

— И още как! Страхотни истории се носят за него, трябва някой ден да ти ги разправим.

— Дали и Армстронг ще бъде такъв?

— Може би. Зависи в какво настроение ще го завариш. Той не е много як физически, но в никакъв случай не е страхливец. А пък съм го виждала и много ядосан.

— Има вид на корав човек.

Фрьолих кимна. Погледна още веднъж часовника си.

— Трябва да се връщаме в службата. Да проверим дали няма някакви особени инциденти днес. Докато аз раздигам масата, ти се обади на Нили. Кажи й да ни чака след двайсет минути.

Наближаваше единайсет и четвърт, когато пристигнаха в службата на Фрьолих. Нямаше никакви важни съобщения. Нищо от градското полицейско управление на Вашингтон. Нищо от Северна Дакота, нищо от ФБР. От Националния информационен център всяка секунда постъпваха данни за всевъзможни престъпления, но нищо по темата. Точно в единайсет и трийсет мобилният й телефон иззвъня. В Джорджтаун всичко било спокойно. Тя затвори и отново се обърна към монитора. Нищо. Часовникът отброяваше минутите до полунощ. Понеделник свърши, започна вторник. Стайвесънт се появи отново. Той просто застана в рамката на вратата както преди. Не каза нищо. Единственият стол в кабинета на Фрьолих беше нейният. Ричър седеше на пода, а Нили се беше подпряла на една кантонерка.

Фрьолих изчака още десет минути и позвъни на градската полиция. Нищо за докладване. После се обади в Хувър Билдинг и дежурният от ФБР я уведоми, че до полунощ източно време не се е случило нищо по-значимо. Тя отново се вторачи в екрана. От всички краища на страната продължаваха да прииждат полицейски бюлетини за извършени престъпления, но нито тя, нито Ричър и Нили, нито Стайвесънт виждаха някаква връзка с потенциална заплаха за Армстронг.

Часовникът показваше вече един сутринта. Полунощ в централния часови пояс. Тя позвъни в полицейския участък на Бисмарк. И оттам нямаха нищо за докладване. После в щатската полиция на Северна Дакота. И оттам нищо. Отново опита с ФБР. През последните шейсет минути не бяха постъпвали доклади от оперативните бюра. Тя затвори телефона и се оттласна със стола си от бюрото. Издиша шумно.

— Е, това е. Значи нищо не се е случило.

— Отлично! — възкликна Стайвесънт.

— Не — възрази Ричър. — Никак не е отлично даже. Това е най-лошата новина, която можеше да получим.

8

Без много приказки Стайвесънт ги поведе право към заседателната зала. Нили крачеше успоредно с Ричър, като раменете им почти се допираха по тесните коридори.

— Страхотен костюм! — прошепна тя.

— Първият в живота ми — отвърна й той също шепнешком. — На една и съща позиция ли сме?

— На една и съща, но може би и двамата сме вече безработни — каза тя. — Ако наистина мислим едно и също де.

Завиха зад поредния ъгъл. Продължиха да крачат. Стайвесънт се спря, отвори вратата, пусна ги да минат пред него в залата, светна лампите и затвори вратата зад себе си. Ричър и Нили седнаха от едната страна на дългата маса, а Стайвесънт и Фрьолих от другата. В това многозначително разположение се съдържаше явен намек за конфронтация.

— Обяснявайте — каза той.

Секунда мълчание.

— Това в никакъв случай не е дело на вътрешен човек — започна Нили.

Ричър кимна.

— От друга страна, самият факт, че ние очакваме да е или изцяло едното, или изцяло другото, вече е сериозна самозаблуда. Винаги е по малко и от двете. Може да е повече от едното, по-малко от другото, но никога само едното или само другото. Въпросът е, какво точно е съотношението? Дали е в основата си вътрешна работа с малко и несъществена помощ отвън? Или основно външна атака с незначително вътрешно съучастничество?

— И в какво би могло да се изразява въпросното незначително съучастничество? — поиска да знае Стайвесънт.

— Ако е вътрешен човек, трябвал му е отпечатък от палец, който не е негов. Ако е външен, нужен му е бил някой, който да внесе второто писмо в сградата.

— И вие стигате до заключение, че е по-скоро външен човек?

Ричър отново кимна.

— Което е най-лошият възможен сценарий. Ако вътрешен човек си прави шегички, това може да е досадно, докато един външен нападател е наистина извънредно опасен.

Стайвесънт извърна глава встрани.

— И кой може да е той?

— Нямам представа — каза Ричър. — Страничен, непознат човек, който е установил еднократна връзка с ваш служител, колкото да внесе писмото в сградата. Това е всичко.

— Като под наш служител разбираш някой от чистачите.

— Или и тримата — обади се Фрьолих.

— Да, така предполагам — каза Ричър.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Откъде си сигурен? — попита Стайвесънт.

Ричър вдигна рамене.

— По много причини. Някои от които са важни, други не.

— Обясни — подкани Стайвесънт.

— Винаги търся простота — каза Ричър.

Стайвесънт кимна.

— Аз също. Като чуя тропот на копита, най-напред се сещам за коне, не за зебри. Но какво по-просто обяснение от това вътрешен служител да се опита да обърка и дискредитира Фрьолих?

— Не е точно така — каза Ричър. — Избраният метод е прекалено сложен за целта. Ако искаха просто да си го върнат на Фрьолих, щяха да използват обичайните средства. Лесните. Дето всички така добре ги знаем. Загадъчни сривове в комуникациите, мистериозно изчезнали файлове, фалшиви тревоги на несъществуващи адреси в най-гадните квартали, тя пристига, иска подкрепление, никой не се отзовава, тя се паникьосва, вика за помощ по радиото, някой записва сигнала и го пуска в обръщение. Във всеки полицейски участък могат да ти изкарат цели папки с примери за вътрешен саботаж.

— И във военната полиция ли?

— Естествено. Особено когато са замесени командири жени.

Стайвесънт поклати глава.

— Не — отсече той. — Всичко това са предположения. Не ви питам какво мислите, а откъде знаете.

— Оттам, че днес нищо не се случи.

— Обяснявай — настоя за трети път Стайвесънт.

— Имаме работа със сериозен противник — каза Ричър. — Интелигентен и самонадеян. Той контролира положението. Само че отправи заплаха, която не изпълни.

— Е, и? Не е успял, и толкова.

— Не е така — каза Ричър. — Той дори не е опитал. Защото не е знаел, че трябва да опита. Защото не е знаел, че сме получили писмото му.

В стаята настъпи потискаща тишина.

— Просто е очаквал, че писмото ще пристигне утре — продължи Ричър. — Изпратено е в петък. От петък до понеделник е прекалено кратко време за американските пощи. Истинска случайност е, че писмото е пристигнало днес. Той е разчитал да пътува от петък до вторник.

Никой друг не се обаждаше.

— Очевидно става въпрос за външен човек — каза Ричър. — Без постоянна пряка връзка с вашата служба, затова и не е разбрал, че заплахата се е получила с един ден по-рано, иначе днес непременно щеше да я изпълни. Защото това е един нагъл кучи син, който никак не обича да се излага като неспособен. Затова можете да бъдете сигурни, че утре той, жив или мъртъв, ще изпълни заплахата си, точно както е планирал от самото начало.

— Прекрасно — възкликна Фрьолих. — Утре имаме още един прием за дарители на кампанията.

Стайвесънт помълча за миг и после запита:

— Та какво предлагате?

— Да отменим мероприятието — каза Фрьолих.

— Не, искам да кажа, като дългосрочна стратегия? — поправи се Стайвесънт. — Освен това нищо няма да отменяме. Нямаме право просто да вдигнем ръце и да обявим, че не сме в състояние да охраняваме нашия вицепрезидент.

— Трябва да го преживеем някак си — каза Ричър. — В края на краищата това ще бъде само демонстрация. Колкото да ви измъчва мисълта за нея. Ако питате мен, те изобщо няма да закачат Армстронг. Вместо това ще нападнат друг обект, където или вече е бил, или се готви да бъде в друг момент.

— Например? — запита Фрьолих.

— Например някоя от къщите му — каза Ричър. — Тук или в Бисмарк. Или някой от кабинетите му. Където и да било. Ще бъде нещо зрелищно, театрално, също като тия идиотски послания. На място, където Армстронг току-що е бил или непосредствено се готви да посети. Засега цялата тази история е една надпревара между нас и тоя тип, а той ни е обещал демонстрация и ако питате мен, ще си удържи на думата. Само че следващият му ход няма да бъде насочен точно към целта, а някак встрани. Иначе защо му е трябвало да формулира посланието си точно по този начин? Защо му е било да споменава за демонстрация? Защо просто не е написал: „Армстронг, утре ще умреш“, и толкоз?

Фрьолих не отговори.

— Трябва да открием кой е този тип — каза Стайвесънт. — Какво знаем досега за него?

Мълчание.

— Ами засега знаем, че пак се самозаблуждаваме — каза Ричър. — Защото това не е той, а са те. Екип. Винаги е така. Имаме работа с двама души.

— Ха! Предположения и догадки — каза Стайвесънт.

— Така ти се иска — сряза го Ричър. — Мога да го докажа.

— Как?

— Още от самото начало не ми хареса това, че хем на листа има отпечатък от палец, хем е пипан с найлонови ръкавици. Защо хем така, хем иначе? Отпечатъците му или са картотекирани, или не. Само че това са двама души. Единият е оставил отпечатъка, другият е държал листа с ръкавици. Единият е картотекиран, другият не. Двама души, които работят в екип.

Стайвесънт изглеждаше смъртно уморен. Наближаваше два часът сутринта.

— Ние не ви трябваме повече — каза Нили. — Вече не става дума за вътрешно разследване. Става дума за външен проблем, между вас и света.

— Не — каза Стайвесънт. — Докато все още сме в състояние да изцедим нещо от чистачите, разследването е вътрешно. Те сигурно са се срещали с тия типове. Положително ги знаят кои са.

Нили вдигна рамене.

— Да, но вие им осигурихте адвокати. С това само затруднихте работата ни.

— Но те имат право на адвокати, за бога! — избухна Стайвесънт. — Нали бяха арестувани. Така е по закон. Според Шестата поправка!

— Е, сигурно е така — каза Нили. — Кажи ми обаче какво казва законът, ако вицепрезидентът на Съединените щати бъде убит преди встъпване в длъжност?

— Веднага ти отговарям — каза Фрьолих. — Според Двайсетата поправка Конгресът избира нов вицепрезидент.

Нили кимна.

— Остава да се надяваме, че Конгресът вече има готов списък с кандидати.

В стаята отново настъпи тишина.

— Трябва да повикате ФБР — каза Ричър след малко.

— Ще го направя — каза Стайвесънт. — Но когато разполагаме с имена, не преди това.

— Във ФБР вече са виждали писмата.

— Само криминологичният екип. Във ФБР едната ръка не знае какво прави другата.

— Имате нужда от тяхната помощ.

— И ще я поискам — каза Стайвесънт. — В момента, в който получим конкретни имена, ще им ги дам на поднос. Няма обаче да им казвам откъде ги имам. Няма да ги уведомявам, че имаме вътрешен проблем със сигурността. И за нищо на света няма да ги намесвам, докато проблемът остава.

— Толкова ли е важно?

— Ти майтапиш ли се с мен? Или си забравил проблема на ЦРУ с Олдрич Еймс? От ФБР тогава бяха надушили, че има нещо гнило, и няколко години им се кискаха зад гърба. После при самите тях възникна проблем с оня другия тип, Хансен, и оттогава престанаха да се правят на толкова умни. Понастоящем тайните служби са на първо място по непробиваемост на сигурността, като водим пред останалите агенции с голяма преднина. През цялата ни история само веднъж сме били побеждавани, и то преди близо четирийсет години. Така че сега нямам никакво намерение да жертвам репутацията на агенцията, която ръководя.

Ричър не каза нищо.

— И не ми се прави на много по-умен — продължи Стайвесънт. — Хич не ми говори, че в армията сте постъпвали другояче. Не помня и един случай да сте молили Бюрото за помощ. Нито пък да е изтичала и грам информация за срамните ви тайни, която после да четете на първа страница във „Вашингтон Поуст“.

Ричър кимна. Всички срамни тайни на американската армия отдавна бяха кремирани. Или заровени на метър и осемдесет под земята. Или пък седяха с треперещи колене в единична килия в някой добре охраняван затвор, достатъчно наплашени, за да не смеят да си отворят устата. Като за някои от горните обстоятелства трябваше да му благодарят лично на него.

— Така че ще караме стъпка по стъпка — каза Стайвесънт. — Първата ни грижа е да докажем, че наистина си имаме работа с външни хора. Имената им ще научим от чистачите. Със или без адвокати.

Фрьолих поклати глава.

— Първата ни грижа е Армстронг да доживее до полунощ — възрази тя.

— Очакваме само демонстрация — каза Ричър.

— Чух вече — сопна се тя. — Но аз отговарям за него. А пък това, което ти казваш, са само догадки. Единственото ти доказателство са осем думи върху лист хартия. Може пък твоето тълкуване да е напълно погрешно. Каква по-добра демонстрация от това да го гръмнат наистина! Ако го направят, показват колко е уязвим, не е ли така? Не съм ли права?

Нили кимна.

— При това са все в печеливша позиция — каза тя. — Ако успеят да го убият, постигат целта си. Ако не успеят, просто го обявяват за демонстрация. Във всеки случай излизат с достойнство от играта.

— Ако изобщо теорията ви е вярна — подметна Стайвесънт.

Ричър не отговори. Съвещанието отиваше към края си и след още няколко минути приключи. Стайвесънт поиска Фрьолих да му припомни накратко разписанието на Армстронг за следващия ден. Беше смесица от вече познати действия в различна последователност. Най-напред кратък инструктаж от агент на ЦРУ в дома му както в петък сутринта. После срещи в Капитолия по предаване на властта както почти всеки ден. Вечерта — прием за дарители на кампанията в същия хотел както в четвъртък. Стайвесънт си отбеляза всичко в бележника и накрая, малко преди два и половина, си тръгна. Фрьолих остана сама от своята страна на дългата маса срещу Ричър и Нили.

— Е, какво ще ме посъветвате? — попита тя.

— Върви да се наспиш — каза Ричър.

— Прекрасно.

— И действай точно така, както си действала досега — добави Нили. — У дома той е в безопасност. Също и в кабинета си. Не махайте ръкавите и ще бъде в безопасност и когато се качва или слиза от колата.

— А по време на приема?

— Гледайте да не се проточи много и си отваряйте очите на четири.

Фрьолих кимна.

— Нищо друго не може да се направи, предполагам.

— Ти добра ли си в професията си? — запита я Нили.

Фрьолих не отговори веднага.

— Да — каза накрая тя. — Мисля, че съм доста добра.

— Не, не си доста добра — каза Ричър. — Ти си най-добрата. По-добър шеф на охрана от теб изобщо не е имало. Никога. Толкова си добра, че просто не е за вярване.

— Така трябва да свикнеш да мислиш — каза Нили. Имай малко повече самочувствие. Казвай си, че няма да допуснеш тия скапаняци с техните тъпи писма на хиляда километра от него.

Фрьолих се усмихна едва забележимо.

— Така ли са ви учили в армията? — попита тя.

— Само мен. Ричър така се е родил.

Фрьолих отново се усмихна.

— Е, добре — каза тя. — Хайде да си ходим да спим. Утре е важен ден.

Нощем Вашингтон е тих и пуст. Само след две минути бяха пред хотела на Нили и след още десет — пред дома на Фрьолих. Улицата й беше задръстена от паркирани коли. Под светлината на уличните лампи те изглеждаха заспали, тъмни и безжизнени, сякаш облени в студена пот от мъглата. Събърбанът беше дълъг близо шест метра и трябваше да изминат още две преки, преди да му намерят място за паркиране. Заключиха го и закрачиха към къщата в нощния мраз. Лампите вътре светеха, както ги бяха оставили. Централното отопление работеше с пълна сила. Фрьолих се спря в коридора.

— Всичко наред ли е? — попита тя. — След това, което се случи преди малко?

— Всичко е наред — каза той.

— Не искам да стане някое недоразумение.

— Не смятам, че има такава опасност.

— Извинявай, че ти възразих — каза тя. — За демонстрацията де.

— Ти командваш — отвърна той. — Положението е в твои ръце.

— Аз съм имала и други гаджета — каза тя. — След него.

Той не отговори.

— Както и Джо е имал други приятелки — добави тя. — Изобщо не беше толкова срамежлив, колкото го мислят.

— Но е оставил нещата си при теб.

— Какво значение има?

— Не знам — каза Ричър. — Все има някакво значение.

— Джо е умрял отдавна, Ричър. За него вече едва ли нещо има значение.

— Знам.

Тя помълча няколко мига.

— Ще направя чай. Ти искаш ли?

Той поклати глава.

— Аз си лягам.

Тя влезе в дневната, а той пое по стълбите към горния етаж. Затвори тихо вратата на стаята за гости зад себе си и отвори килера за дрехи. Свали костюма на Джо и го постави обратно върху телената закачалка от химическото чистене. Разхлаби вратовръзката, нави я на руло и я върна на полицата. Свали ризата и я пусна на пода. Нямаше нужда да я пази за следващата сутрин. В килера имаше още четири ризи, а той не очакваше да се задържи повече от пет дни. Свали и чорапите и ги пусна върху ризата. По боксерки влезе в банята.

Сапуниса се и дълго, без да бърза, се облива с гореща вода, а когато излезе, Фрьолих го чакаше в рамката на вратата на стаята му. По нощница. Тънка, от бял памук. По-дълга от тениска, но не много. Лампата от коридора, която я осветяваше в гръб, караше тялото й да прозира през материята. Без токове изглеждаше по-дребна. Имаше страхотни крака. Великолепно тяло. Едновременно крехко и жилаво.

— Той ме заряза — каза тя. — Изборът беше негов, не мой.

— Защо?

— Беше се запознал с друга, която повече му харесвала.

— Как се казваше?

— Няма значение името. Едва ли си я чувал. Някоя си там.

— Защо не ми каза отначало?

— Сигурно съм отказвала да го призная. Опит за самозащита. А също и за да запазя паметта му пред неговия брат.

— Той коректно ли постъпи?

— Не твърде.

— Как стана раздялата?

— Един ден просто ми каза.

— И си тръгна?

— Ние всъщност не живеехме заедно. Той идваше да ме вижда, често оставаше да спи тук, но двамата си имахме отделни жилища. Нещата му са тук, защото аз не го пуснах в къщата да си ги вземе. Не му дадох да престъпи прага ми повече. Толкова му бях сърдита.

— Имала си право.

Тя вдигна рамене. От движението подгъвът на нощницата й се вдигна един-два пръста нагоре по бедрото.

— Не. Беше глупаво от моя страна. Държах се така, сякаш тези неща никога не се случват. А това си беше просто връзка като всяка друга, с начало и край. В никакъв случай не нещо единствено и уникално в историята на човечеството. Или в моята лична история. В края на краищата в половината случаи аз съм била тази, която съм слагала край на връзките си.

— Защо ми разказваш всичко това?

— Знаеш защо.

Той кимна. Не каза нищо.

— За да започна живота си на чисто — каза тя. — Това, което може или не може да стане между нас, е между теб и мен, а не между теб, мен и Джо. Той сам се отстрани от играта. По свой личен избор. Така че и да беше жив, не би имал право да ни се меси.

Ричър отново кимна.

— Колко на чисто искаш да започнеш? — запита той.

— Джо беше страхотен мъж — каза тя. — Аз го обичах навремето. Но ти не си Джо, ти си отделна личност. И аз го знам. Не се опитвам да си върна Джо. Не ми трябва призрак.

Тя пристъпи крачка напред и влезе в стаята.

— Това е добре — каза той. — Защото аз наистина съм отделна личност. Ние по нищо не си приличаме. Искам това да ти е ясно от самото начало.

— Ясно ми е — отвърна тя. — От самото начало на какво? — Тя пристъпи още една крачка и застана неподвижно срещу него.

— На каквото и да стане — каза той. — Защото накрая ще е все същото. Искам това да ти е ясно отначало, и толкова. И аз ще си тръгна също като него. Винаги така правя.

Тя пристъпи още една крачка. Делеше ги по-малко от метър.

— Скоро ли? — попита тя.

— Може би. А може би не.

— Ще опитам — каза тя. — Нищо не трае вечно.

— Не ми се струва редно — заяви той.

Тя го погледна в очите.

— Какво не ти се струва редно?

— Че стоя срещу теб с дрехите на бившия ти любовник.

— Е, нямаш много дрехи по себе си — отвърна тя. — Пък и положението не е такова, че да не може лесно да се коригира.

Той помълча няколко мига.

— Така ли? Ще ми покажеш ли как?

Тя прекрачи оставащото помежду им разстояние и сложи ръце на кръста му. Пръстите й се промушиха под ластика на боксерките му и коригираха положението. Отстъпи крачка назад и вдигна ръце нагоре. Нощницата й се изхлузи много лесно. Падна на малка купчинка в краката й. Едва стигнаха до леглото.

Бяха спали около три часа, когато точно в седем ги събуди будилникът от нейната стая. Звучеше далечно и някак немощно през стената. Той лежеше по гръб, а тя се бе свила на една страна под мишницата му. Единият й крак беше преметнат върху него, а главата й почиваше на рамото му. Косата й го гъделичкаше по лицето. Беше му много удобно в тази поза. И топло. И приятно. Топло, приятно и удобно. На всичко отгоре беше уморен. Беше му твърде топло и приятно, и удобно, а беше и достатъчно уморен, за да не обръща внимание на далечния звън на будилника и да си остане където беше. Но тя се размърда и се надигна в леглото, още сънена и със замаяна глава.

— Добро утро — каза той.

Пред прозореца се процеждаше сивкава дневна светлина. Тя се усмихна, прозя се, вдигна ръце с изпънати напред лакти и се протегна. Будилникът в съседната стая продължаваше да писука. След определения брой секунди той превключи на друг режим и звукът се усили. Тя взе ръката му и я прокара по корема си. После по-нагоре, по гърдите. Отново се прозя, отново се усмихна, наведе глава и зарови лице в шията му.

— Добро да е — отвърна тя.

Звукът през стената ставаше нетърпим. Явно будилникът беше програмиран така, че да пищи все по-настойчиво, ако не му се обърнеше внимание навреме. Той я дръпна надолу и я притисна към себе си. Приглади косата й назад и я целуна по лицето. Далечният будилник започна да вие като полицейска сирена. Колко хубаво, че все пак е в другата стая, помисли си той.

— Трябва да ставаме — каза тя.

— Ще станем — отвърна той. — След малко.

Тя престана да се съпротивлява и се отпусна в ръцете му. Двамата се любиха припряно, като че ли воят на будилника ги подтикваше да бързат. Звукът вече беше такъв, сякаш се намираха в ядрен бункер, след като е била обявена тревога, и идваше краят на света. Свършиха едновременно, задъхано и тя изтича в другата стая да спре шума. Тишината, която последва, беше оглушителна. Той се отпусна по гръб на възглавницата и се загледа в тавана. На утринната светлина се виждаха дребни неравности по мазилката. Тя се върна. Пристъпваше бавно, гола.

— Ела при мен в леглото — каза той.

— Не мога — отвърна тя. — Трябва да ходя на работа.

— Нищо му няма, още няколко часа е в безопасност — каза той. — Пък и да стане нещо, винаги могат да изберат нов. Според Двайсетата поправка. Кандидати няма да липсват. Ще се редят на опашка даже.

— Аз също. Пред гишето за безработни. Може да ме вземат в „Макдоналдс“ да обръщам бъргъри.

— Случвало ли ти се е?

— Какво, да обръщам бъргъри ли?

— Да бъдеш безработна.

Тя поклати глава.

— Никога.

Той се усмихна.

— А пък аз от пет години съм практически безработен.

Тя също се усмихна.

— Знам. Проверила съм. Само че днес си на работа, така че си размърдай малко задника.

Докато се отдалечаваше към банята, нейният собствен задник зарадва погледа му. Той се поизтяга още няколко секунди в леглото, като в съзнанието му се въртеше старата песен на Дон Пен: Ти не ме обичаш, сега знам… После прогони натрапчивия текст от главата си, отметна завивките, стана и се протегна. Първо с едната ръка към тавана, после с другата. Изви гръбнака си като дъга. Сви и отпусна последователно мускулите на краката си, от пръстите до хълбоците. Това беше всичката му гимнастика за деня. После влезе в банята за гости. Последва пълна хигиенна програма: зъби, бръснене, коса, душ. Облече друг от костюмите на Джо. Този път черен, иначе беше същата марка, дори със същата кройка. Преди това си сложи друга бяла риза, със същия етикет — Този & Онзи. Чисти долни гащета, чисти чорапи. Тъмносиня копринена вратовръзка на малки бели парашутчета. Етикетът от задната й страна беше английски. Може би тази беше от униформата на Кралските военновъздушни сили. Той се погледна доволен в огледалото, после развали всичко, като нахлузи отгоре якето си от Атлантик Сити. В сравнение с финия плат на костюма якето му изглеждаше като чувал от зебло, но той предполагаше, че днес ще му се наложи да прекара доста време на открито, а явно Джо бе успял да си прибере палтата.

Двамата с Фрьолих се срещнаха в основата на стълбите. Тя беше облечена в нещо като дамска версия на неговата премяна — черен костюм с панталон и бяла блузка с отворена якичка. Но палтото й беше далеч по-хубаво от неговото. Тъмносиво, от чиста вълна, много официално. Тъкмо си бе сложила слушалката; от ухото й излизаше къдрава жичка, която след десетина сантиметра се изправяше, готова да се спусне по гърба й под дрехите.

— Искаш ли да помогнеш? — каза тя.

Вдигна ръце нагоре с изпънати лакти — същата поза, в която се бе протегнала в леглото. Яката на сакото й се смъкна назад. Той хвана жичката и я спусна между гърба и блузата й. Малкият куплунг на края й служеше за тежест и я издърпа надолу чак до кръста. Тя разтвори палтото и сакото. Отзад, прикрепен за колана на панталоните й, се намираше миниатюрният предавател. Жичката за микрофона вече беше включена в съответния извод и промушена през ръкава на сакото. Ричър включи слушалката. Тя пусна надолу дрехите си и той забеляза пистолета в кожен кобур, прикрепен с щипка за колана от лявата й страна, с дръжката напред, за да се изважда лесно с дясната ръка. Беше голям, квадратен „Зиг-Зауер“ Р–226 — далеч по-сериозно оръжие от охлузената „Берета“, която бе открил в скрина.

— Е, хайде — каза тя. Пое дълбоко дъх. Погледна часовника си.

Ричър направи същото. Наближаваше осем без четвърт.

— До края на днешния ден остават шестнайсет часа и шестнайсет минути — обяви тя. — Звънни на Нили и й кажи, че тръгваме.

Докато вървяха към събърбана, той използва нейния мобилен телефон, за да позвъни на колежката си. Беше навъсено утро, студено и влажно, различаващо се от изминалата нощ единствено по това, че не беше пълен мрак, а все пак някаква сива светлина се процеждаше с неохота през ниските облаци. Стъклата на събърбана бяха целите запотени. Но двигателят запали от първото допиране на ключа, отоплението заработи веднага и докато стигнаха до хотела, вътре беше топло и приятно. Нили ги чакаше на входа и се качи при тях.

Армстронг си сложи кожено яке върху пуловера и излезе през задната врата на своя дом. Докато крачеше по пътеката към портата, вятърът разроши косата му и той вдигна догоре ципа на якето си. Две крачки преди да достигне до портата, Армстронг попадна в обхвата на оптическия прицел. Беше „Хензолт“ 1,5–6х42 БЛ; нормално с такива се окомплектоваха снайперските карабини „ЗИГ“ ССГ3000, но този беше специално пригоден от балтиморския оръжейник да пасва върху „Вайме“ Мк2. Самата дума „Вайме“ беше съкратена версия на малко дългото наименование „Ои Вайменин Металли Аб“, принадлежащо на една специализирана финландска фирма за леки огнестрелни оръжия, чиито собственици твърде правилно бяха преценили, че им трябва някаква по-лесна за запомняне търговска марка, под която да продават отличните си изделия на Запад. А въпросната Мк2 беше едно действително съвършено изделие. Снайперска карабина със заглушител, неподвижно монтиран на дулото, тя използваше нискозарядна версия на стандартния 7,62-милиметров боеприпас на въоръжение в НАТО. Нискозарядна, доколкото олекотеният метателен заряд беше предназначен да изстреля куршума с дозвукова скорост, за да лети безшумно във въздуха и след като напусне заглушителя. А поради ниския заряд на патрона и сложната система за отвеждане на барутните газове от заглушителя пушката имаше и съвсем незначителен откат. Почти никакъв. Едва-едва доловимо ритване. Прекрасна пушка. С добър оптически прибор като този „Дензолт“ до двеста метра не пропускаше целта.

Мъжът, който беше залепил окото си за окуляра, се намираше само на сто двайсет и пет метра от задната порта на Армстронг. Той знаеше това със сигурност, защото току-що бе измерил дистанцията с лазерен далекомер. Човекът се беше подготвил добре. Облечен беше с тъмнозелена шуба, подплатена с пух, а на главата си имаше черна мъхеста шапка от екокожа. Ръкавиците му бяха направени от същата материя, като пръстите на дясната бяха отрязани, за да борави свободно с оръжието. Лежеше ниско долу, на завет, и очите му не сълзяха въпреки силния вятър, който духаше над главата му. Не очакваше никакви проблеми. Никакви.

Когато човек минава през порта, той се спира за миг. Винаги се получава така. За част от секундата застава напълно неподвижен. Просто няма друг начин, независимо накъде се отваря портата. Ако се отваря навътре към него, той протяга ръка, хваща резето, дърпа вратата към себе си и застава сякаш на пръсти, докато вратата опише дъга покрай него. Ако ли пък се отваря навън, той пак спира за момент, докато напипа резето и оттласне вратата от себе си. Във втория случай всичко става малко по-бързо, но все пак има един кратък момент, в който тялото му е неподвижно. А тази конкретна порта се отваряше навътре, към двора. Тази малка подробност се виждаше съвсем ясно през мерника. Човекът щеше поне две секунди да остане неподвижен. Прекрасна възможност.

Армстронг стигна до портата. Спря се. На сто двайсет и пет метра от него мъжът, залепил око за окуляра на оптическия мерник, отмести пушката леко вляво, докато кръстчето съвпадна точно с целта. Задържа дъха си. После сви показалеца си и обра мекия спусък. След това натисна докрай.

Пушката кихна и леко го ритна по рамото. Куршумът прелетя дистанцията до целта за малко повече от четири десети от секундата и се заби с плясък точно в средата на челото на Армстронг. Проби черепа, след това под лек ъгъл надолу премина със страшна сила през фронталния лоб, централните вентрикули и малкия мозък. Разби на малки късчета първия прешлен, разкъса меките тъкани в горния край на гръбначния мозък и излезе през основата на врата. После продължи полета си, докато се заби в пръстта на около три метра и половина зад жертвата.

Армстронг беше клинически мъртъв, преди още тялото му да падне на земята. По пътя си куршумът бе причинил масирани вътрешни травми; кинетичната му енергия се бе разпространила като ударна вълна в еластичната мозъчна тъкан, бе се отразила в черепните стени и се бе върнала обратно като внезапно придошла вода, която се удря в стената на малък басейн. Произтеклите от това поражения бяха катастрофални. Още преди земното притегляне да подейства на тялото му, всички жизнени функции на мозъка бяха окончателно приключили.

На сто двайсет и пет метра от трупа мъжът продължи да лежи напълно неподвижен още една секунда с око, допряно до окуляра. След това притисна пушката плътно до тялото си и се затъркаля, докато се отдалечи достатъчно встрани, за да е безопасно да се изправи. Дръпна затвора, с облечената си в ръкавица ръка улови още горещата гилза и си я мушна в джоба. После заотстъпва заднишком, докато изчезна.

Докато пътуваха в колата, Нили беше необичайно мълчалива. Може би се притесняваше за деня, който тепърва предстоеше. Или бе доловила някаква промяна в отношенията между другите двама. Ричър не знаеше кое от двете, а и не бързаше да узнае. Той мълчаливо се возеше, докато Фрьолих геройски си проправяше път през натовареното движение. Тя заобиколи откъм северозапад, пресече реката по моста Уитни Йънг и продължи покрай стадиона „Робърт Кенеди“, откъдето се вля в Масачузетс Авеню, за да избегне задръстванията около правителствените комплекси в централната градска зона. Но по Масачузетс движението също беше натоварено и докато стигнат до улицата на Армстронг в Джорджтаун, часът беше почти девет. Тя паркира зад друг, идентичен събърбан недалеч от изхода на ръкава. Един агент слезе от тротоара и заобиколи колата отпред, за да я заговори.

— Ченгето от ЦРУ току-що пристигна — каза той. — Трябва да са преполовили буквара по шпионаж, а, какво ще кажеш?

— Предполагам, че вече са към края.

— Едва ли. Сложна наука е тая — каза човекът. — Особено за по-прости хора.

В отговор Фрьолих се усмихна и мъжът се върна на мястото си на тротоара. Тя вдигна стъклото и се обърна назад, за да бъде с лице едновременно към Ричър и Нили.

— Е, днес ще обикаляте пеша — каза тя.

— Затова съм така облечен — отвърна Ричър.

— Четири очи виждат по-добре от две — добави Нили.

Двамата слязоха и оставиха Фрьолих сама в затоплената кола. Откъм улицата къщата беше добре охранявана, затова те тръгнаха на север и завиха по първата пряка вдясно, за да огледат задната страна. В началото и в края на тясната уличка имаше паркирани патрулни коли. Нищо не се случваше. Всички прозорци бяха плътно затворени срещу студа. Те стигнаха до следващия ъгъл и завиха в пряката, която описваше карето. Там също имаше патрулни коли.

— Само си губим времето — каза Нили. — Никой няма да го нападне в къщата му. Предполагам, че полицаите все ще забележат, ако някой се опитва да прекара гаубица през кордона.

— Хайде да закусим — предложи Ричър.

Те се върнаха до ъгъла, където имаше павилион за кафе и закуски. Купиха си по едно кафе с поничка и седнаха на две високи столчета до витрината. Стъклото беше запотено. Нили го забърса със салфетка, за да виждат.

— С нова връзка си днес — отбеляза тя.

Той погледна надолу към гърдите си.

— И с нов костюм — добави тя.

— Харесва ли ти?

— През деветдесетте вероятно би ми харесал.

Той не отговори. Тя се усмихна.

— Е?

— Какво?

— Мис Фрьолих свали и другия брат.

— Личи ли си?

— Безпогрешно.

— Не против волята ми във всеки случай.

Нили отново се усмихна.

— Не съм си и помисляла, че ще се опита да те изнасили.

— Сега какво, ще ме съдиш ли?

— От къде на къде? Ти си решаваш. Тя е приятно момиче. Но и аз не съм толкова лоша. А с мен никога не си се пробвал…

— Ти искаше ли да се пробвам?

— Не.

— Ето, виждаш ли? Аз съм свикнал, когато проявя интерес към някоя, да разчитам на успех.

— Което доста стеснява кръга на възможностите ти.

— Е, не чак толкова.

— Явно не — отбеляза тя.

— Не одобряваш ли?

— Къде ти! Прави каквото знаеш. Защо според теб си останах в хотела? За да не й се пречкам.

— За да не й се пречкаш? На нея? Толкова ли беше очевидно?

— Моля те, престани! — сряза го Нили.

Ричър отпи от кафето. Отхапа от поничката. Беше превъзходна. С хрупкава карамелена глазура отвън, мека като пух отвътре. Той отхапа още веднъж и облиза пръстите си. Усети как захарта и кофеинът се разливат по жилите му.

— Та кои са тия типове според теб? — попита Нили. — Имаш ли някакво предположение?

— Донякъде — отвърна той. — Ще трябва да се концентрирам, за да ги определя с точност. А не знам дали си струва, докато не ни кажат дали оставаме на работа.

— Едва ли — каза Нили. — Нашата работа свършва с чистачите. Което само по себе си е загубено време. Не виждам как ще изкопчим някакво име от тях. А дори и да ни го кажат, ще е фалшиво. Най-много да получим външно описание. Което няма да ни свърши много работа.

Ричър кимна. Допи кафето си.

— Да вървим — каза той. — Да обиколим докрай карето, дори да е проформа.

Двамата закрачиха толкова бавно, колкото им позволяваше лютият студ. Нищо не се случваше. Тишина. На всяка от околните улици се виждаха патрулни коли и автомобили на тайните служби. Изгорелите газове от двигателите им се стелеха като бели облачета в неподвижния въздух. Освен тях нищо друго не помръдваше. Те завиха зад следващия ъгъл и се озоваха в южния край на отсечката, където се намираше домът на Армстронг. Белият ръкав се виждаше пред тях вдясно. Фрьолих беше излязла от колата си и настойчиво им махаше с ръка. Те ускориха крачка по тротоара, за да стигнат до нея.

— Промяна в програмата — каза им тя. — Възникнал някакъв проблем в Сената, той прекъсна брифинга с ЦРУ и тръгна.

— Напуснал е междувременно къщата? — попита Ричър.

Фрьолих кимна.

— В момента е в движение. — Тя млъкна и се заслуша в гласа от слушалката в ухото й. — Вече пристига. Докладвай обстановка! — Последното бе казано в микрофона на китката й.

Изминаха трийсет секунди. Четирийсет.

— Вътре е — каза накрая тя. — В безопасност.

— И сега какво? — попита Ричър.

Фрьолих вдигна рамене.

— Сега чакаме. Такава ми е работата. Да чакам.

Те се върнаха в централата на тайните служби и прекараха деня в очакване. Сътрудниците на Фрьолих най-редовно й се обаждаха, за да докладват за обстановката. Ричър успя да си състави доста ясна картина за организацията на работата. Около сградата на Сената бяха разставени униформени служители от градската полиция с патрулни коли. Тротоарът от двете страни на входа беше заварден от агенти на тайните служби.

В сградата действаше Службата за охрана на Капитолия, като до всеки метален детектор имаше по един служител, а множество други, подсилени с още агенти на тайните служби, патрулираха по коридорите. Работата по предаване на властта протичаше в офисите на горния етаж, където пред всяка врата дежуреха по двама агенти. Тримата бодигардове от личната охрана на Армстронг не се отделяха от него през цялото време. Докладите по радиостанцията свидетелстваха за сравнително статична програма през този ден. По-голямата част от времето си Армстронг прекарваше край заседателни маси или в лични срещи, на които се сключваха споразумения. Това поне беше ясно. Ричър си припомни фразата „задимени помещения“, която бе чел в криминалните романи от миналото, само дето сега в Конгреса едва ли разрешаваха на някого да пуши.

В четири часа те отидоха с колата до хотела на Нили, където щеше да се проведе и вторият прием за дарителите на кампанията. Началото беше обявено за седем вечерта, така че разполагаха с три часа, за да прегледат и обезопасят сградата. Фрьолих действаше по предварително съставен план, който й даваше възможност да започне претърсването едновременно от две страни — от товарната рампа и от луксозните апартаменти най-горе. Униформени полицаи с кучета, придружавани от агенти на тайните служби, търпеливо обхождаха етаж след етаж. След като приключеха с даден етаж, по трима полицаи заставаха на пост — двама в двата края на коридора и един, който покриваше площадката пред асансьорите и аварийното стълбище. Двата екипа по претърсването се срещнаха на деветия етаж в шест часа; във фоайето на хотела и на вратата към балната зала бяха инсталираш временни метални детектори и охранителни камери, които вече работеха.

— Тоя път им искайте по два документа за самоличност — каза Нили. — Шофьорска книжка и кредитна карта или нещо такова.

— Не се бой — отвърна Фрьолих. — Точно това смятам да правя.

Ричър застана до вратата на балната зала и обиколи с поглед помещението. Сега изглеждаше огромно, но хилядата поканени щяха да го препълнят.

От офиса си на горния етаж Армстронг взе асансьора до фоайето, там сви вляво и през една странична врата без отличителни знаци се озова в коридора, който водеше към задния изход. Облечен беше с шлифер, а в ръката си носеше куфарче. В тесния коридор се носеше остра миризма на почистващи препарати. Някакви силни химикали, каквито използват чистачите. По пътя си трябваше да заобиколи две купчини кашони, които преграждаха коридора. Едната купчина беше от нови и чисти кашони, явно от неотдавнашни доставки. Другата — от оръфани, клатещи се кутии, които чакаха да ги отнесат за рециклиране. Той се извърна настрани, за да се промуши покрай втората купчина. Докато с лявата си ръка държеше куфарчето зад гърба си, с дясната пипнешком намери бравата и натисна вратата, която се отваряше навън.

Задният изход извеждаше в квадратно вътрешно дворче, отворено единствено откъм север. Мястото беше доста потискащо. Точно над главата му по фасадата бяха прикрепени със скоби ламаринените кожуси на вентилационната система. На нивото на прасците се виеха боядисаните с миниум тръби с месингови кранове на противопожарната инсталация. По-нататък бяха наредени в редица няколко тъмносини контейнера за смет — огромни стоманени паралелепипеди, всеки с размер на лека кола. Армстронг трябваше да мине покрай тях, за да излезе на задната уличка. Той се провря покрай първия. После покрай втория. И тогава чу тих човешки глас.

— Хей! — каза само гласът.

Армстронг се извърна и видя мъжка фигура, свита в тясното пространство между втория и третия контейнер. В полумрака очите му регистрираха тъмно палто, шапка и някакво страховито оръжие. С къса, дебела, черна цев. Която в този миг се повдигна нагоре и сякаш се изкашля.

Оръжието беше картечен пистолет „Хеклер & Кох“ МП5СД6 със заглушител; превключвателят на огъня му беше поставен на откоси по три куршума. Използваше стандартни 9-милиметрови муниции „Парабелум“. Нямаше нужда от нискозарядни патрони, защото дебелият заглушител беше с трийсет миниатюрни отверстия, които отвеждаха встрани газовете от метателния заряд, забавяйки дулната скорост на куршума до дозвукова. Скорострелността му беше осемстотин патрона в минута, така че един откос от три куршума напускаше дулния срез за малко повече от една пета от секундата. Първият откос улучи Армстронг в средата на гръдния кош. Вторият — право в лицето.

И в основната си модификация — МП5 — картечният пистолет „Хеклер & Кох“ си има своите добри страни, между които изключителна надеждност и точност на стрелбата. Версията със заглушител на дулото е дори още по-добра, защото значителната маса на заглушителя до голяма степен уравновесява естествената тенденция на всяко автоматично оръжие да разсейва огъня нагоре вследствие на отката. Единственият му недостатък е енергията, с която изхвърля изразходваните гилзи. Те изхвръкват през страничния изрез на корпуса почти с такава скорост, с каквато и куршумите през цевта. И се спират доста надалеч. Което само по себе си не е голям проблем в условията на действие на елитните командоси по света, които са основният потребител на това знаменито оръжие. Но при сегашните обстоятелства би могло да доведе до неприятни усложнения. Защото, прекрачвайки през тялото на Армстронг на път към изхода на малкото дворче и към колата си, убиецът остави шест гилзи.

Към шест и четирийсет във фоайето на хотела вече се бяха събрали близо седемстотин гости. Те образуваха не особено стройна опашка от входната врата, през гардероба до вратата на залата. Въздухът ехтеше от радостно възбудени гласове и беше пропит с упойващата миризма на тежки парфюми. Нови рокли се смесваха с бели смокинги, тъмни костюми и ярки вратовръзки. Дамски чанти, стиснати под мишница, и миниатюрни фотоапарати в кожени калъфи. Лачени обувки, високи токчета и диамантени огърлици. Сложни прически, голи рамене и електричество във въздуха.

Ричър наблюдаваше всичко това, облегнат на една колона в близост до асансьорите. През стъклената врата различаваше тримата агенти на улицата. Двама от двете страни на вратата, третият до металния детектор. Машината беше регулирана да долавя и най-дребния предмет и пищеше пронизително на всеки трети гост. Агентите претърсваха дамски чанти и опипваха джобове на мъжки костюми. При това се усмихваха заговорнически на жертвите. Никой нямаше нищо против. Из самото фоайе бродеха осмина агенти с каменни лица и подвижни очи. Още трима дежуреха пред вратата на залата, където проверяваха поканите и документите за самоличност. Техният метален детектор беше не по-малко чувствителен. Някои от гостите биваха претърсени повторно. В балната зала вече свиреше музика, която се чуваше на вълни според нивото на шума във фоайето.

Нили бе заела стратегическа позиция на второто стъпало към мецанина, на срещуположната страна на фоайето. Очите й опипваха морето от хора като радар; на всеки няколко секунди погледът й обхващаше от край до край цялото помещение. Щом погледите им с Ричър се срещнеха, тя леко поклащаше глава. Ричър забеляза, че Фрьолих се движи из тълпата без определена посока. Изглеждаше превъзходно. Черният й костюм беше достатъчно елегантен за вечерен тоалет, но никой не би я сбъркал с обикновен гост. Излъчваше авторитет. От време на време се спираше при някой от агентите и разменяше по няколко думи с него. Или вдигаше длан към лицето си, за да каже нещо в микрофона. По езика на тялото й Ричър можеше да познае точно кога приема доклади в слушалката. Тогава движенията й ставаха някак по-вяли — личеше си, че се напряга да чуе какво й се говори.

До седем повечето гости бяха вече в балната зала. Пред двата метални детектора на главния вход и във фоайето се бяха скупчили малки шумни групички от закъснели. Гости от други градове, които си бяха запазили стаи за през нощта в хотела, се точеха на двойки от асансьорите. Нили бе останала сама на стълбището за мецанина. Още когато фоайето започна да се опразва, Фрьолих изпрати останалите осем агенти в балната зала в подкрепление на осемте, вече разположени там. Тя им нареди да се смесят с тълпата и да си отварят очите на четири, докато започне представлението. Към тях щяха да се присъединят тримата агенти от личната охрана на Армстронг, другите трима от вратата на залата и двамата от главния вход на хотела. В кухнята, на товарната рампа и по всичките седемнайсет етажа на сградата и по околните улици бяха заели позиции цивилни и униформени полицаи.

— Колко ви струва всичко това? — попита я Ричър.

— Не ти и трябва да знаеш — отвърна тя. — Честна дума!

Нили слезе от стълбището и застана до тях пред колоната.

— Още ли го няма? — попита тя.

Фрьолих поклати глава.

— Съкратили сме времет